Скачать fb2
Гърбавия

Гърбавия


Пол ФевалГърбавия

ЧАСТ ПЪРВА

I. Луронската долина

    Някога тук е имало един град, град Лор, с езически храмове, амфитеатри и капитолий. Сега това е запусната долина, където ленивото рало на гасконския земеделец сякаш се страхува да не похаби лемежа си в мрамора на затрупаните колони. Планината е съвсем наблизо. Точно срещу вас високата верига на Пиренеите разкъсва заснежените си хоризонти и през дълбоката просека, която служи за път на венаските контрабандисти, надзърта синьото испанско небе. На няколко левги оттук Париж кашля, танцува и се кикоти край изворите на Банер дьо Люшон, въобразявайки си, че лекува своя неизлечим бронхит; малко по-далеч, на отвъдната страна един друг, ремватичен Париж, лелее надежди, че завинаги е оставил ишиаса си на дъното на серните басейни в Бареж ле Бен. Вярата во веки веков ще спасява Париж напук на желязото, магнезия или сярата!
    Това е Луронската долина, простираща се между Орската и Баруската котловина и може би най-малко позната на неукротимите туристи, които всяка година проникват все по-дълбоко в тези диви краища; това е Луронската долина с нейните китни оазиси, буйни потоци и приказни скали, с реката си, искрящата Кларабид, тъмен кристал, който се плиска между стръмни брегове, с нейните тайнствени гори и стария надменен и надут замък, неправдоподобен като рицарска поема.
    На слизане от планината, вляво от просеката, от склона на малкия връх Вежан пред погледа ви се открива цялата панорама. Луронската долина е крайната южна точка на Гаскония. Тя се простира като ветрило между Анския лес и онези прелестни гори на Фреше, които пресичат Баруската котловина и стигат до райските кътчета на Молеон, Нест и Кампан. Земята е бедна, но изгледът — прекрасен. Почти навсякъде почвата е силно напукана. Моравата е разкъсана от пороищата, които дълбоко разравят земята около корените на гигантските буки и оголват основите на канарите, чиито отвесни стени са пропукани от горе до долу от напористите корени на боровете. Някога пещерният човек е дълбаел леговището си в подножието на урвата, докато днес планинският водач или пастирът издига жилището си на самия и връх, подобно на самотно и гордо орлово гнездо.
    Анският лес се простира по протежение на един хълм, който ненадейно се прекъсва насред самата долина, за да пропусне Кларабид. Източният му край представлява стръмен скат, по който няма и помен от пътека. Хълмът е разположен напреко на околните планински вериги и ако реката не го спираше тъй внезапно, той просто би преградил долината от край до край досущ като огромна барикада.
    Местните жители наричат този чудноват разсек Hachaz1. Съществува, разбира се, и легенда, но ние ще ви пощадим. На това място се е издигал капитолият на град Лор, който несъмнено е дал името си на Луронската долина. Тук все още могат да се видят и руините на замъка Кайлюс-Тарид.
    Отдалеч руините изглеждат внушително. Те заемат значително пространство и между дърветата, на повече от сто разкрача от Hachaz стърчат проядените върхове на стари кули. Отблизо всичко това напомня укрепено селище. Навсякъде сред развалините са избуяли дървета и тук-там някой бор е трябвало да пробие свод от дялан камък, за да израсте. Но повечето от тези развалини са от скромни жилища, при които дървото и кирпичът много често заместват гранита.
    Преданието разказва, че един Кайлюс-Тарид, (тъй се зовял този род, известен най-вече с огромните си богатства), заповядал около селцето Тарид да бъде издигната крепостна стена, за да защити своите васали-хугеноти след отричането на Анри IV2. Казвал се Гастон дьо Тарид и носел титлата барон. Ако посетите руините на Кайлюс, ще ви покажат дървото на барона: един дъб, впил корени в брега на стария крепостен ров, защищавал замъка от запад. Една нощ го поразил гръм. По онова време бил вече голямо дърво; мълнията го повалила и той се проснал напреко на рова. Оттогава останал тук, вегетирайки чрез кората, която единствено оживяла на мястото на пречупването. Най-любопитното нещо обаче е издънката, покарала от дънера на трийсет-четирийсет разкрача от брега на рова. Тя израснала и днес е един великолепен висящ дъб-чудо, върху който вече две хиляди и петстотин туристи са издълбали имената си.
    Родът Кайлюс-Тарид престанал да съществува в началото на осемнайсети век в лицето на Франсоа дьо Тарид, маркиз дьо Кайлюс, един от героите на нашата история.
    В 1699 година маркиз дьо Кайлюс беше на шейсет години. В началото на царуването на Луи XIV, той се беше подвизавал в кралския двор, но без особен успех и недоволен се бе оттеглил във владенията си, където сега живееше заедно с единствената си дъщеря, красивата Орор дьо Кайлюс. Местните жители му бяха дали прякора Кайлюс Резето. И ето защо:
    Някъде към четирийсетте, останал вдовец след смъртта на първата си жена, която не го дарила с деца, господин маркизът се влюбил в дъщерята на граф де Сото Махор, губернаторът на Памплона3. По онова време Инес де Сото Махор била седемнайсетгодишна, истинска дъщеря на Мадрид, с огнени очи и сърце, по-пламенно от очите. За маркиза се говорело, че не бил ощастливил кой знае колко първата си съпруга и непрекъснато я държал затворена в стария замък Кайлюс, където тя се поминала на двайсет и пет години. Инес заявила на баща си, че никога няма да се омъжи за този човек. Но какво по-лесно от това наистина да прекършиш волята на една млада девойка в онази Испания на драми и комедии! Според авторите на водевили, съдиите, гувернантките, лукавите лакеи и Светата инквизиция били създадени единствено с тази цел.
    И ето, че една прекрасна вечер, скрита зад жалузите на прозореца си, печалната Инес за сетен път трябвало да изслуша серенадата на най-младия син на корехидора4, който чудесно свирел на китара. На следния ден тя заминала за Франция заедно с господин маркиза, който не само че взел Инес без зестра, но и наброил на господин де COTO Махор не знам си колко хиляди пистола5.
    Испанецът, по-благороден и от крал и още по-алчен, отколкото благороден, не могъл да устои на подобна вежливост. Когато господин маркизът довел в замъка Кайлюс своята прелестна, забулена с дълъг воал мадридчанка, сред младите благородници от Луронската долина настъпила всеобща възбуда. По онова време още ги нямало туристите, тези странствуващи прелъстители, които разбиват провинциалните сърца навсякъде, където увеселителните влакове облагодетелствуват пътуването с намаление, но нескончаемата война с Испания поддържала край границата многобройни въоръжени отреди, така че на господин маркизът не му оставало нищо друго, освен здравата да се държи.
    Той смело приел предизвикателството. Онзи, който би се опитал да завладее прекрасната Инес трябвало по-напред да се снабди с обсадни оръдия, тъй като тук не ставало въпрос само за сърцето, но и за крепостните стени, които го защищавали. Любовните писма били безпомощни, нежните погледи губели своята страст и плам, безсилна била дори китарата. Красивата Инес била недостъпна. Нито един ухажьор, бил той ловец на мечки, селски първенец или старейшина не могъл да се похвали, че е зърнал поне крайчеца на окото й.
    Ето, това означавало да се държиш наистина здраво. След три-четири години клетата Инес най-сетне прекрачила прага на ужасния замък, но само за да се премести в гробището. Поминала се от самота и скука, оставяйки след себе си една дъщеря.
    Ненавистта на победените ухажьори дарила маркиза с прякора „Резето“. От Тарб до Памплона и от Аржелес до Сен Годен не ще срещнете нито един мъж, жена или дете, който да нарече господин маркиза другояче, освен Кайлюс Резето.
    След смъртта на втората си жена, той направи нов опит да се ожени, тъй като притежаваше онази чудесна черта на Синята брада — никога да не се обезсърчава, но губернаторът на Памплона нямаше повече дъщери, а и славата на господин дьо Кайлюс дотолкова се беше утвърдила, че и най-безстрашните измежду госпожиците за омъжване устояха на домогванията му.
    Така си и остана вдовец, очаквайки с нетърпение деня, в който дъщеря му ще стане на подходяща възраст, за да бъде сложена зад резето. Благородниците от околността никак не го обичаха и въпреки голямото си богатство, той често оставаше без компания. Скуката го прогони от кулите му. Свикна всяка година да ходи в Париж, където младоците от кралския двор вземаха от него пари в заем и му се подиграваха.
    По време на отсъствията му, Орор оставаше под надзора на две-три гувернантки и на един стар кастелан6.
    Орор беше наследила красотата на майка си. Във вените и течеше испанска кръв. Когато навърши шестнайсет години, жителите на Тарид започнаха често да чуват през тъмните нощи воя на кучетата на Кайлюс.
    Горе-долу по това време Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер, един от най-знатните благородници във френския кралски двор, се настани в замъка си Бюш в Жюрансон. Макар и едва двайсетгодишен, той твърде рано беше прахосал живота си и сега бавно линееше. Планинският въздух обаче му подействува благотворно и след няколко седмици отдих, го видяха да препуска начело на ловните си дружини чак до Луронската долина.
    Първата нощ, когато кучетата на Кайлюс завиха, младият херцог дьо Ньовер, капнал от умора, беше подирил подслон при един дървар в Анския лес.
    Ньовер живя една година в замъка Бюш. Таридските пастири твърдяха, че бил щедър благородник. Те разказваха и за две нощни събития, случили се по време на неговия престой по тези места. Веднъж, в полунощ, видели светлина в прозорците на стария параклис на Кайлюс. Тази нощ кучетата не се обадили, но един тъмен силует, който жителите на селището вече добре познавали, се промъкнал в крепостния ров след падането на нощта. Тези древни замъци просто гъмжат от призраци.
    Вторият път, към единайсет през нощта, Марта, най-младата от гувернантките на Кайлюс, излязла тичешком през портата на замъка и се запътила към същата онази дърварска колиба, в която неотдавна бил подирил подслон младият херцог дьо Ньовер. Миг по-късно през Анския лес преминала закрита носилка, а малко след това от колибата на дърваря се разнесли женски писъци. На следващия ден добрият човечец изчезнал и колибата му останала безстопанствена. В същия ден Марта също напуснала замъка Кайлюс.
    Оттогава изминаха четири години. Повече никой не чу да се говори нито за дърваря, нито за Марта. Филип дьо Ньовер отдавна вече не живееше в замъка Бюш, но един друг Филип, не по-малко бляскав и също толкова знатен благородник, беше почел с присъствието си Луронската долина. Това беше Филип Поликсен дьо Манту, принц дьо Гонзаг, на когото маркиз дьо Кайлюс възнамеряваше да даде дъщеря си Орор за съпруга.
    Гонзаг беше трийсетгодишен, с малко женствено лице, наистина, но въпреки това надарен с изключителна красота. Невъзможно беше човек да си представи по-благородна осанка от неговата. Лъскавите и меки вълни на черната му коса се виеха над челото, по-бяло от чело на жена, и напълно естествено оформяха онази натруфена и малко тъжна прическа, която придворните на Луи XIV не успяваха да натъкмят дори и след като прибавеха по два-три изкуствени кичура към дадената им по рождение коса. Черните му очи имаха ясния и високомерен поглед на италианците. Беше висок, великолепно сложен, а от походката и жестовете му лъхаше театрална величавост.
    Няма да споменаваме нищо за рода, от който произхождаше. В историята Гонзаг звучи също тъй внушително, както Буйон7, Есте8 и Монморанси9. Познанствата му напълно подобаваха на знатния му произход. Той имаше двама сърдечни приятели, двама братя, единият от които беше Лорен, а другият Бурбон. Херцог дьо Шартр, племенник на Луи XIV, а по-късно Орлеански херцог и регент на Франция, херцог дьо Ньовер и принц дьо Гонзаг бяха неразделни. Взаимната им нежност напомняше възхитителните образци на античното приятелство.
    Филип дьо Гонзаг беше най-възрастният от тях. Бъдещият регент бе едва на двайсет и четири години, а Ньовер — с една година по-млад от него.
    Човек може да предположи до каква степен мисълта да има такъв зет ласкаеше суетността на стария Кайлюс. Мълвата приписваше на Гонзаг огромни владения в Италия, освен това той беше първи братовчед и единствен наследник на Ньовер, когото всички смятаха за обречен на преждевременна смърт. А Филип дьо Ньовер, единствен законен наследник на своя род, притежаваше едно от най-великолепните имения във Франция.
    Никой, разбира се, не можеше дори да заподозре принц дьо Гонзаг в това, че желае смъртта на приятеля си, но не беше в негова власт и да я предотврати, така че тази смърт несъмнено щеше да увеличи състоянието му с десет-дванайсет милиона.
    Общо взето, тъстът и зетят вече се бяха споразумели, а колкото до Орор, те дори не се бяха посъветвали с нея. Система „Резето“.
    Това се случи в един хубав есенен ден на 1699 година. Луи XIV остаряваше и войните го изморяваха. Риксвийският договор10 току-що беше подписан, но стълкновенията между многобройни въоръжени отреди по границите продължаваха и в Луронската долина, както на много други места, се подвизаваха немалко от тези неканени гости.
    Половин дузина сътрапезници бяха насядали около богато сервираната маса в банкетната зала на замъка Кайлюс. Маркизът си имаше недостатъци, но поне гощаваше гостите си както трябва.
    С изключение на маркиза, Гонзаг и госпожица дьо Кайлюс, които седяха начело на масата, всички останали принадлежаха към средното съсловие и прислугата. Първият беше дон Бернар капеланът11 на Кайлюс, който се грижеше за спасението на душите в малкото селце Тарид и водеше в сакристията на параклиса регистъра на покойниците, новородените и сватбите; до него седеше госпожица Изидор от чифлика Габур, която беше заместила Марта в задълженията й към Орор; накрая идваше, господин Пейрол, благородник и доверено лице на принц дьо Гонзаг.
    Трябва да ви запознаем по-отблизо с тази личност, която ще играе немаловажна роля в нашия разказ.
    Господин Пейрол беше мъж на средна възраст с бледо и изпито лице, рядка коса и висока, леко прегърбена фигура. В наши дни човек трудно би могъл да си представи подобна личност без очила, но по онова време те все още не бяха на мода. Лицето му беше някак невзрачно, но в късогледите му очи се четеше наглост. Гонзаг твърдеше, че Пейрол отлично си служи с шпагата, която неугледно висеше на хълбока му. Всъщност Гонзаг го хвалеше много, тъй като имаше нужда от него.
    Останалите сътрапезници бяха прислужници на Кайлюс, така че можеха да минат за най-обикновени фигуранти.
    Госпожица Орор дьо Кайлюс изпълняваше задълженията си на домакиня с безмълвно и хладно достойнство. Общо взето може да се каже, че жените, дори и най-красивите, изцяло се подчиняват на чувствата си. Те могат да бъдат очарователни, когато са до оногова, когото обичат, и почти противни далеч от него. Орор беше от онези жени, които се харесват въпреки желанието им и на които се възхищават против волята им.
    Тя беше облечена в испанска носия. Три реда дантели се вплитаха в черния кехлибар на къдриците й. Макар че нямаше още и двайсет години, тъгата вече бе оставила своя отпечатък върху гордия и чист рисунък на устните й. Но колко ли светлина пораждаше тяхната усмивка, колко ли лъчи проблясваха в очите й, засенчени от витата копринена дъга на дългите мигли! Отдавна, много отдавна не бяха виждали Орор да се усмихва.
    — Всичко ще се оправи, щом стане госпожа принцесата — казваше баща й.
    След второто блюдо, Орор стана и поиска разрешение да се оттегли. Госпожица Изидор хвърли дълъг и изпълнен със съжаление поглед към баничките, конфитюрите и сладката, които слугите поднасяха. Задълженията и я принуждаваха да последва младата си господарка. Веднага щом Орор излезе, маркизът се развесели и каза:
    — Принце, дължите ми реванш на шах… Готов ли сте?
    — Винаги на вашите заповеди, драги маркизе — отвърна Гонзаг. По нареждане на Кайлюс донесоха една масичка и шахматната дъска. За петнайсетте дни откакто принцът се намираше в замъка, това беше най-малко сто и петдесетата партия.
    Подобно увлечение по шаха за един трийсетгодишен мъж с името и фигурата на Гонзаг би трябвало да даде сериозен повод за размисли. От двете — едно: или се беше влюбил пламенно в Орор, или наистина възнамеряваше да прибере зестрата и в сандъците си.
    Шахматната дъска се донасяше всеки ден, както след обяд, така и след вечеря. Простодушният Резето не беше дори посредствен играч, но всеки път Гонзаг се оставяше да бъде победен в една дузина партии, след което, без да напуска бойното поле, Резето победоносно заспиваше в креслото си, хъркайки като праведник.
    Та ето как Гонзаг ухажваше госпожица Орор дьо Кайлюс.
    — Господин принце — каза маркизът, докато подреждаше фигурите си, — днес ще ви демонстрирам една комбинация, която открих в превъзходния трактат на Цесолий. Аз не играя шах като другите и се стремя да черпя знания от добри източници. Не всеки би могъл да ви каже, че шахът е бил изнамерен от пергамския цар Атал12, за да развлича гърците по време на продължителната обсада на Троя. Само невежите и зложелателите приписват тази заслуга на Паламед13… А сега ви моля да внимавате в играта.
    И двамата се вдълбочиха в играта. Останалите сътрапезници все още седяха около масата.
    След първата изгубена партия, Гонзаг направи знак на Пейрол, който веднага остави салфетката си и излезе. Един по един го последваха капеланът и прислужниците. Резето и Гонзаг останаха сами…
    — Латините наричали тази игра „latrunculi“, или „игра на малки крадци“ — подхвана отново простодушният човечец. — Гърците я наричали „латрикион“. В един от чудесните си трактати върху шахмата, сарацините отбелязват, че…
    — Мога ли да ви помоля да извините моята разсеяност, господин маркиз — прекъсна го Гонзаг, — но ще ми позволите ли да върна тази фигура?
    По невнимание той беше преместил една пешка, която му осигуряваше победата. Резето го накара да му се помоли, но накрая великодушието му надделя.
    — Върнете я, господин принце — разреши той, — но ви моля това повече да не се повтаря. Шахът не е детска игра.
    Гонзаг тежко въздъхна.
    — Знам, знам — продължи лековерният старец с насмешлив тон, — ние сме влюбени…
    — До полуда, господин маркиз!
    — Познато ми е вашето състояние, господин принце. Внимавайте в играта! Вземам офицера ви.
    — Вчера не ми доразказахте историята за онзи дързък благородник, който се опитал да се промъкне в дома ви… — каза Гонзаг с тон на човек, който се опитва да се отърси от мъчителни мисли.
    — Ах, хитрец такъв! — възкликна Резето. — Опитвате се да отвлечете вниманието ми, но аз съм като Цезар, който е диктувал по пет писма наведнъж. Известно ли ви е, че той също е играл шах?… Ами че надупчиха благородника с шпага на половин дузина места там, в крепостния ров. Подобни авантюри неведнъж са завършвали по този начин, така че злите езици никога не са успявали да очернят поведението на дамите от рода Кайлюс.
    — Господин маркиз — небрежно подхвърли Гонзаг, — а бихте ли правили и като баща това, което преди сте правили като съпруг?
    — Естествено — простодушно отвърна маркизът, — не знам по-добър начин, за да бъдат опазени Евините щерки… Шах и мат, господин принце, както казват персийците! Отново сте победен. — Той се отпусна в креслото си и настанявайки се удобно за сиестата14, продължи: — Според Менаж15 от думите „шах-мат“, което означава „царят е мъртъв“ ние сме създали нашето „échec et mat“. А колкото до жените, повярвайте ми, няма по-явна добродетел от здрави шпаги около яки стени!
    Той затвори очи и заспа. Гонзаг бързо напусна трапезарията. Беше около два часа следобед. Господин Пейрол бродеше из коридорите в очакване на господаря си.
    — Какво става с нашите нехранимайковци? — попита Гонзаг веднага щом го зърна.
    — Шестима вече пристигнаха — отвърна Пейрол.
    — Къде са?
    — В странноприемницата „Адамовата ябълка“, оттатък рова.
    — Кои двама липсват?
    — Метр Кокардас-младши от Тарб и помощникът му, брат Паспоал.
    — Две изкусни шпаги! — каза принцът. — А какво става с другата работа?
    — В момента Марта е при госпожица дьо Кайлюс.
    — С детето ли?
    — Да.
    — Откъде е влязла?
    — През прозореца на банята, дето е под моста и гледа към рова. Гонзаг се замисли за миг, после продължи да го разпитва:
    — Говори ли с дон Бернар?
    — Думичка не обелва — отвърна Пейрол.
    — Колко му предложи?
    — Петстотин пистола.
    — Марта навярно знае къде е регистърът… Тя не трябва да напусне замъка.
    — Ще се погрижа за това — рече Пейрол. Гонзаг вървеше с широки крачки.
    — Искам лично да си поговоря с нея — промърмори той. — Сигурен ли си, че братовчед ми дьо Ньовер е получил писмото на Орор?
    — Нашият немец го занесе.
    — И кога трябва да пристигне Ньовер?
    — Тази вечер.
    Те се спряха пред вратата на стаята на Гонзаг.
    В замъка Кайлюс имаше три коридора, които се пресичаха под прав ъгъл: един в централното здание и два — в крилата. Стаите на принца се намираха в западното крило, което завършваше със стълба към банята. В централния коридор се разнесе шум. Беше Марта, която излизаше от покоите на госпожица дьо Кайлюс. Пейрол и Гонзаг бързо се шмугнаха в стаята на принца, но оставиха вратата открехната. Миг след това, по коридора с лека и бърза стъпка се зададе Марта. Беше още светъл ден, но сега бе часът на сиестата, тъй ката испанската мода бе прехвърлила Пиренеите и Марта имаше пълно основание да смята, че ще избегне нежелателните срещи. В момента, когато минаваше пред вратата на Гонзаг, Пейрол се нахвърли отгоре й и силно притисна кърпата си към устата й, за да заглуши първия вик. После я грабна през кръста и, почти припаднала, я вмъкна в стаята на господаря си.

II. Кокардас и Паспоал

    Единият яздеше стар впрегатен кон с дълга рошава грива и патрави космати крака, а другият бе яхнал магаре, с вид на кастелан, възседнал парадния си кон. Първият гордо се пъчеше въпреки непретенциозния си кон, чиято глава унило клюмаше между предните му крака. Беше облечен в пристегнат с ширити жакет от биволска кожа и нагръдник, скроен във формата на сърце, с панталони от пике до коленете и с онези гиздави фуниеобразни ботуши, които бяха на мода по времето на Луи XIII. Към това нека прибавим помпозната широкопола шапка и огромната рапира. Това беше метр Кокардас-младши, родом от Тулуза, бивш учител по фехтовка в Париж, установил се понастоящем в Тарб, където едва свързваше двата края.
    Вторият изглеждаше скромен и свенлив. Костюмът му би подхождал по-скоро на някой одрипавял духовник: дългата му черна връхна дреха, скроена като късо расо, покриваше излъсканите му от прекомерна употреба черни панталони. На главата си носеше вълнено кепе, грижливо нахлупено върху ушите, а на краката, въпреки изнурителната жега бе нахлузил високи, подплатени с кожа ботуши. За разлика от метр Кокардас-младши, когото природата беше облагодетелствувала с щедро разчорлена гъста, черна и къдрава като на негър коса, спътникът му зализваше на слепоочията си само няколко избелели русоляви кичура. Същият контраст се наблюдаваше между двете страхотни четки, които служеха на учителя по фехтовка за мустаци и трите белезникави косъма, щръкнали върху дългия нос на неговия помощник. Да, защото този мирен пътник бе също учител по фехтовка и можем да ви уверим, че при нужда той умело въртеше страховитата шпага, която се блъскаше в хълбоците на магарето му. Казваше се Амабл Паспоал. Беше родом от градчето Вилдийо в Долна Нормандия, което оспорва фамозната слава на Конде сюр Ноаро като родина на заклети гуляйджии. Приятелите му на драго сърце го зовяха брат Паспоал, било заради външността му на духовник, било защото преди да препаше шпагата е бил прислужник на бръснар и слуга в една алхимическа лаборатория. Беше грозен, откъдето и да го погледнеш, въпреки сантименталната искрица, която припламваше в сините му примигващи очи всеки път, когато нечия червена плюшена пола пресечеше пътеката. Кокардас-младши, напротив, можеше навсякъде да мине за един много хубав непрокопсаник.
    Двамата едва-едва кретаха под южното слънце. Кончето на Кокардас се препъваше във всяко камъче, а „аждраханинът“ на Паспоал капризнечеше на всеки десет метра.
    — Ама че работа, любезни — произнесе Кокардас с ужасен гасконски акцент, — вече втори час се любуваме на дяволския му замък в тази прокълната планина, а ми се струва, че той се движи толкова бързо, колкото и ние.
    — Търпение, търпение! — пропя носово според нормандската гама Паспоал. — Ще стигнем достатъчно рано за онова, което имаме да вършим там.
    — Бога ми, братко Паспоал — тежко въздъхна Кокардас, — при малко по-добро поведение и с нашите заложби щяхме сами да си подбираме работа…
    — Имаш право, друже Кокардас — отвърна нормандецът, — но нашите страсти ни погубиха…
    — Комарът, карамба! Виното…
    — И жените! — добави брат Паспоал и вдигна очи към небето.
    В момента те се намираха насред Луронската долина и вървяха покрай брега на Кларабид. Срещу тях се извисяваше Hashaz, който като огромен пиедестал крепеше масивните постройки на замъка Кайлюс. От тази страна нямаше крепостна стена. Виждаше се и древният градеж, всъщност само основата му, но любителите на грандиозни пейзажи несъмнено биха се спрели точно на това място.
    Замъкът Кайлюс величествено се издигаше над огромната стена, породена от някаква отдавна забравена конвулсия на земните недра. Под мъха и храсталаците, които покриваха основата и можеха да се забележат руините на езически градеж. Тук навярно е пипала безпощадната десница на римските воини. Но това бяха само руини; всичко останало, което стърчеше над земята се отнасяше към ломбардския стил от X и XI век. Двете главни кули, които ограждаха основното здание от югоизток и североизток, бяха четириъгълни и по-скоро ниски, отколкото високи. Разположените над бойниците прозорци бяха малки и без украса, а сводовете им се издигаха върху четвъртити колони без корнизи. Единственият разкош, който архитектът си беше позволили бе някакво подобие на мозайка. Симетрично разположените дялани камъни бяха отделени един от друг с издадени напред тухли.
    Този преден план и строгият градеж се намираха в пълна хармония с голотата на Hachaz. Но зад правата линия на старото здание, строено сякаш от Карл Велики16, един истински хаос от островърхи покриви и кулички следваше възходящия профил на хълма и се разкриваше амфитеатрално пред погледа. Донжонът17 на замъка, висока осмоъгълна кула, коронясана от византийска галерия с детелинообразно орнаментирани аркади, се извисяваше над стълпотворението от покриви подобно на великан сред джуджета.
    В околността се говореше, че замъкът е много по-древен от самия род Кайлюс.
    Вляво и вдясно от ломбардските кули в земята се врязваха два изкопа. Това бяха краищата на крепостния ров, зазиждани някога със стени, за да задържат водата, която го изпълвала.
    Между буките, оттатък северната стена, се виждаха крайните къщи на селцето Тарид, сред които стърчеше върхът на камбанарията на параклиса, построен в готически стил в началото на XIII век, чийто два еднакви прозореца блестяха с пъстроцветните стъкла на гранитните си петолистници.
    Замъкът Кайлюс беше чудото на пиренейските долини.
    Но Кокардас-младши и брат Паспоал нямаха никакъв усет към изящните изкуства. Те продължиха нататък и единственият поглед, който хвърлиха към мрачната цитадела, беше само за да преценят колко път им остава. Те отиваха в замъка Кайлюс и макар че погледнато от птичи полет от него ги делеше едва половин левга, необходимостта да заобиколят Hachaz ги застрашаваше най-малко с още час път.
    С пълна кесия Кокардас навярно беше весел компаньон, пък и върху простодушно-лукавото лице на брат Паспоал личаха всички признаци на обичайно добро настроение, но днес и двамата бяха тъжни и имаха основателни причини за това: празен стомах, празна кесия и перспективата за една по всяка вероятност опасна работа. Човек винаги може да се откаже от такава работа, но ако си има поминък. За нещастие на Кокардас и Паспоал страстите бяха погълнали всичко. Ето защо сега Кокардас се кълнеше:
    — Бог ми е свидетел, че никога вече няма да се докосна нито до картите, нито до чашката!
    — А аз завинаги се отричам от любовта! — добави впечатлителният Паспоал.
    И двамата започнаха да градят прекрасни целомъдрени мечти върху бъдещите си спестявания.
    — Ще си купя пълно снаряжение — въодушевено извика Кокардас, — и ще постъпя като войник в ротата на нашето Парижанче!
    — И аз — подкрепи го Паспоал, — като войник или слуга на военния хирург.
    — Та нима от мен не би излязъл великолепен кралски стрелец?
    — Полкът, в който ще постъпя на служба ще бъде поне сигурен, че ще му пускам кръв както си му е редът.
    И двамата в един глас подеха:
    — Ще видим Парижанчето! Така поне от време на време ще му спестяваме по някой и друг пердах.
    — Той отново ще ме нарича своя стар Кокардас!
    — И пак ще се присмива на брат Паспоал, както някога.
    — Тю, да му се не види! — провикна се гасконецът и халоса с юмрук своята кранта, която вече береше душа. — Паднахме твърде ниско за воини като нас, любезни мой, но за всеки грях си има и прошка! Предусещам, че покрай Парижанчето ще си стъпя на краката.
    Паспоал тъжно поклати глава.
    — Кой знае дали ще иска да ни познае? — промълви той и хвърли обезсърчен поглед върху чудноватата си премяна.
    — Ти пък, друже! — укори го Кокардас. — Та това момче е самата доброта!
    — Какъв град — въздъхна Паспоал, — и каква стремителност!
    — Това се казва истински войник! Каква мъжественост!
    — Помниш ли неговия страничен удар при отстъпление?
    — А ти спомняш ли си трите му прави удара при атаката на Делеспин?
    — Какъв смелчага!
    — Истински храбрец! А и винаги му вървеше на комар, кълна се в бога! Пък и умееше да пие!
    — И да завърта главите на жените!
    След всяка изречена дума те все повече се разгорещяваха. Най-сетне по взаимно съгласие се спряха, за да си стиснат ръце. Вълнението им беше дълбоко и искрено.
    — Господ да ме убие! — рече Кокардас. — Но ако Парижанчето го пожелае ще му станем и слуги, нали тъй, любезни ми?
    — И ще направим от него знатен велможа! — заключи Паспоал. — Така парите на Пейрол няма да ни носят нещастие.
    Оказваше се, че този, който беше накарал метр Кокардас и брат Паспоал да предприемат това пътуване бе господин Пейрол, довереното лице на Филип дьо Гонзаг. И двамата добре познаваха Пейрол, а още по-добре — господин дьо Гонзаг, неговият господар. Преди да започнат да обучават селските величия в Тарб на благородното и възвишено изкуство на италианската фехтовка, те бяха държали фехтовална зала на улица „Кроа де Пьоти Шан“ в Париж, на две крачки от Лувър. Без неразборията, която страстите внасяха в делата им може би дори щяха да забогатеят, тъй като при тях идваше целият кралски двор. Те бяха добри момчета и вероятно в момент на привързаност бяха извършили някоя ужасна младежка лудория. Все пак те тъй добре си служеха с шпагите! Но нека бъдем снизходителни и да не се питаме твърде настоятелно защо един прекрасен ден те пъкнаха ключа под вратата и напуснаха Париж толкова припряно, сякаш земята гореше под краката им. Вярно е, че по онова време парижките учители по фехтовка имаха вземане-даване с най-знатните благородници и често много по-добре познаваха обратната страна на медала, отколкото самите придворни. Те бяха същински живи вестници. Можете да си представите какви клюки е знаел Паспоал, който освен това е бил и бръснар!
    Този път и двамата имаха твърдото намерение добре да се възползуват от своята осведоменост. На тръгване от Тарб, Паспоал беше заявил:
    — Тук става дума за милиони. Ньовер е най-добрата шпага в света след Парижанчето, а щом става дума за Ньовер, трябва да бъдат щедри!
    На Кокардас не му оставаше нищо друго, освен горещо да одобри една тъй мъдра мисъл.
    Те пристигнаха в Тарид около два часа следобед и първият срещнат селянин им посочи странноприемницата „Адамовата ябълка“. Но когато влязоха в схлупеното помещение на странноприемницата се оказа, че то е почти пълно. Една млада девойка, облечена в яркочервената пола и с пристегнатия с шнурове корсаж на фоакските селянки, чевръсто разнасяше кани, калаени канчета, огън за лулите в копито и всичко онова, от което се нуждаят шестима юначаги след едно тъй дълго пътуване под слънцето на пиренейските долини.
    На стената висяха шест дълги рапири заедно с екипировката. Тук нямаше нито една глава, на чието чело да не е ясно изписана думата дуелист. Всички до един имаха загорели от слънцето лица, безочливи погледи и нахални мустаци. Ако някой почтен буржоа случайно попаднеше на това място, би се почувствувал като в небрано лозе само при вида на тези свадливи профили.
    На масата до вратата седяха трима испанци и това се разбираше по лицата им. На съседната маса седеше един италианец, чието лице от челото до брадата бе пресечено от белег, а срещу него се мъдреше някакъв зловещ негодяй, чийто акцент издаваше немския му произход. Третата маса заемаше грубиянин с дълга занемарена грива, който гъргореше на бретонски диалект.
    Тримата испанци се наричаха съответно Салдан, Пинто и Пепе, по прякор Матадора. И тримата бяха учители по фехтовка, единият от Мурсия, другият от Севиля, а третият от Памплона. Италианецът бе наемен убиец от Сполето и се казваше Джузепе Фаенца. Името на немеца бе Щаупиц, а на бретонеца — Жоел дьо Жюган. Господин Пейрол си знаеше работата, защото точно той бе събрал тук всички тези побойници.
    Метр Кокардас и брат Паспоал оставиха нещастните си животинки в обора и прекрачиха прага на кръчмата „Адамовата ябълка“, но веднага отскочиха назад при вида на тази почтена компания. Ниското помещение се осветяваше от един-единствен прозорец и тънеше в полумрак, който димът от лулите още повече сгъстяваше. Отначало нашите двама приятели видяха само вирнати мустаци, изпити профили и окачените на стената рапири. Но веднага шест прегракнали гласа изреваха в хор:
    — Метр Кокардас?
    — Брат Паспоал!
    И тези възгласи, разбира се, бяха придружени от най-подбрани ругатни от Папската област, от бреговете на Рейн, от Кемпер-Корентен, от Мурсия, Андалузия и Навара.
    Кокардас сложи ръка над очите си.
    — Нищо работа! — провикна се той. — Todos camaradas!
    — Все стари приятели! — преведе Паспоал, чийто глас още потреперваше.
    Паспоал си беше страхлив по рождение, единствено неволята го бе направила смел и макар все тъй да се стряскаше от щяло и нещяло, той се биеше като същински дявол.
    Обмениха се от онези яки ръкостискания, които смазват кокалчетата на пръстите; размениха се безброй потупвания по рамото; копринените жакети се отъркаха един o друг; протритото сукно и износеното кадифе влязоха в допир.
    В облеклото на тези юначаги човек би открил всичко, с изключение на чисто бельо.
    В наши дни учителите по фехтовка, или — за да говорим на техния език — господа професорите по фехтовка са благоразумни занаятчии, примерни съпрузи и любещи бащи, които честно и почтено упражняват професията си.
    През седемнайсети век един виртуоз на шпагата е бил или нещо като галеник на съдбата, фаворит на кралския двор и града, или окаян несретник, принуден да върши най-ужасни злодеяния, за да заплати лошокачественото си вино в някоя долнопробна кръчма. Средно положение нямало.
    Възможно е в живота на нашите приятели от кръчмата „Адамовата ябълка“ да е имало и по-щастливи дни, но днес слънцето и сполуката бяха залезли за тях. Очевидно ги брулеше една и съща вихрушка.
    До пристигането на Кокардас и Паспоал трите отделни групи дори не бяха направили опит да се сближат помежду си. Бретонецът не познаваше никого. Немецът дружеше само със сполетанеца, а тримата испанци гордо се бяха затворили в кръга на своята компания. Но Париж вече се бе превърнал в средище на изящните изкуства и хора като Кокардас-младши и Амабл Паспоал, които бяха държали достъпно за всички заведение на улица „Кроа де Пьоти Шан“, зад Пале Роаял, трябваше да познават всички майстори на шпагата в Европа. Така че те изиграха ролята на съединително звено между трите групи, тъй сполучливо създадени, за да се уважават и разбират помежду си. Ледът се стопи, масите се съединиха, канчетата се объркаха, представянето се извърши според правилата и всеки се запозна с качествата на останалите. На човек просто да му настръхне косата! Шестте окачени на стената рапири бяха накълцали повече християнска плът, отколкото мечовете на всички палачи на Франция и Навара, взети заедно.
    Ако кемпериецът беше хурон, щеше да носи на колана си най-малко две-три дузини скалпове; в сънищата си сполетанецът навярно биваше спохождан от двайсетина, че и повече призрака; немецът беше убил двамина гауграфа, трима маркграфа, петима райнграфа, а сега търсеше един бургграф. Това обаче не представляваше нищо в сравнение с тримата испанци, които спокойно можеха да се удавят в кръвта на неизброимите си жертви. Пепе Касапина (ел Матадор) говореше само за това, как щял да намуши троица наведнъж. Надали бихме могли да кажем нещо по-ласкаво за нашия гасконец и за нормандеца освен това, че и двамата се радваха на всеобщо уважение в този разбойнически консилиум.
    Когато първата почерпка свърши и глъчката от хвалбите поутихна, Кокардас рече:
    — А сега, гълъбчета, нека си поговорим за нашите работи. Повикаха прислужничката на странноприемницата, която цялата трепереше сред тези канибали и й заповядаха да донесе още вино. Тя беше пълно и леко кривогледо момиче, но Паспоал вече бе насочил срещу нея артилерията на сладострастните си погледи. Той понечи да я последва, за да си поговорел с нея под предлог, че иска по-студено вино, но Кокардас го пипна за яката.
    — Нали обеща да обуздаеш страстите си, любезни ми — важно му напомни той.
    Брат Паспоал седна на мястото си с тежка въздишка. Веднага щом виното беше донесено, те отпратиха повлеканата със заповед посече да не се връща.
    — Гълъбчета мои — поде Кокардас-младши, — нито аз, нито брат Паспоал очаквахме да срещнем една толкова приятна компания точно тук, тъй далеч от градовете и населените места, където обикновено упражнявате талантите си.
    — И таз добра! — прекъсна го наемникът от Сполето. — Кокардас, caro mio18 да не би случайно да знаеш някой град, където днес се намира работа?
    И всички поклатиха глава с вид на хора, убедени, че добродетелите им в никакъв случай не са достатъчно добре възнаградени. След туй Салдан се поинтересува:
    — А знаеш ли защо сме тук?
    Гасконецът тъкмо отвори уста, за да му отговори, когато кракът на брат Паспоал го настъпи по ботуша. Макар и всепризнат вожд на дружинката им, Кокардас-младши беше свикнал да следва съветите на помощника си, предпазлив и мъдър нормандец.
    — Знам само, че са ни повикали… — започна, той.
    — Аз ви повиках — прекъсна го Щаупиц.
    — И че общо взето брат Паспоал и аз сме напълно достатъчни, за да свършим работа — заключи гасконецът.
    — По дяволите! — извика Касапина. — Обикновено щом съм тук, не викат други.
    Всеки обогати темата според възможностите на красноречието си и степента на самохвалството си, след което Кокардас обобщи:
    — Да не би да си имаме работа с цяла армия?
    — Ще си имаме работа с един-единствен човек — отвърна Щаупиц, който беше приближен на господин Пейрол, довереника на принц Филип дьо Гонзаг.
    Силен взрив от смях посрещна думите му. Кокардас и Паспоал се смееха най-гръмогласно от всички, но кракът на нормандеца не мърдаше от ботуша на гасконеца, което означаваше: „Остави това на мен.“ Паспоал наивно полюбопитствува:
    — И как се казва този великан, който ще се бие сам срещу осмина?
    — От които всеки един, бог ми е свидетел, струва колкото половин дузина юначаги! — добави Кокардас.
    — Това е херцог Филип дьо Ньовер — отговори Щаупиц.
    — Но за него се говори, че вече е пътник! — извика Салдан.
    — Че агонизира! — добави Пинто.
    — Че е немощен, грохнал, охтичав! — добавиха другите.
    Само Кокардас и Паспоал не пророниха нито дума. Паспоал бавно поклати глава и отмести чашата си. Гасконецът го последва. Внезапната им сериозност веднага привлече всеобщото внимание.
    — Какво има? Какво ви става? — посипаха се отвсякъде въпроси и всички забелязаха как Кокардас и помощникът му мълчаливо се спогледаха.
    — И таз хубава! Какво, по дяволите, означава това? — изумен се провикна Салдан.
    — Човек би казал, че имате намерение да се оттеглите от играта — обади се Фаенца.
    — И няма да е далеч от истината, гълъбчета мои — сериозно отвърна Кокардас.
    Същинска буря от въпроси заглуши гласа му.
    — Виждали сме Филип дьо Ньовер в Париж — тихо каза брат Паспоал. — Идваше в нашата зала. Такъв умирающ ще ви създаде доста главоболия!
    — На нас?! — извикаха всички в един глас и пренебрежително повдигнаха рамене.
    Кокардас обгърна с поглед присъствуващите и рече:
    — Виждам, че никога не сте чували за секретния удар на Ньовер.
    Веднага всички се превърнаха в слух и зрение.
    — Ударът на стария метр Делапалм — намеси се Паспоал, — с който той натръшка седмина опитни фехтовачи от Рул до портата „Сент-Оноре“.
    — Секретните удари са дивотия! — провикна се Касапина.
    — Пъргав крак, точно око, добър гард и секретните удари ме интересуват толкова, колкото и ланшния сняг! — обади се бретонецът.
    — Гръм да ме удари, приятелчета! — гордо заяви Кокардас-младши. — Мисля, че имам и пъргав крак, и точно око, и добър гард…
    — Аз също — додаде Паспоал.
    — По-пъргав крак, по-добър гард и по-точно око от когото и да било измежду вас…
    — И ако настоявате — промълви Паспоал с обичайната си кротост, — ние сме готови да ви го докажем и на практика.
    — И въпреки това за мен ударът на Ньовер не е дивотия — продължи Кокардас. — Бях победен и то в собствената ми академия… Представете си само!
    — Същото постигна и мен.
    — Бях засегнат точно в челото, между очите и то три пъти последователно…
    — И мен три пъти — между очите, точно в челото!
    Този път шестимата наемници внимателно слушаха. Вече никой не се смееше.
    — Но в такъв случай това не е секретен удар, а магия — обади се Салдан и се прекръсти.
    Бретонецът пъхна ръка в джоба си, където навярно имаше зърно от броеница.
    — Добре са направили, че са викнали всички ни, гълъбчета — още по-тържествено заяви Кокардас. — Говорехте за армия и лично аз бих предпочел да си имам работа с армия. Повярвайте ми, на света има един-единствен човек, който е способен с шпага в ръка да излезе на глава с Филип дьо Ньовер.
    — И кой е той? — в един глас попитаха шестимата.
    — Парижанчето — отвърна Кокардас.
    — Ах! — възкликна Паспоал, внезапно обзет от ентусиазъм. — Това е самият дявол!
    — Парижанчето ли? — недоумяваха останалите. — А има ли си име вашето Парижанче?
    — Всички вие го познавате, господа. Името му е кавалер дьо Лагардер.
    Изглежда това име наистина беше познато на побойниците, тъй като внезапно настъпи дълбоко мълчание.
    — Никога не съм го виждал — призна подир малко Салдан.
    — Толкоз по-добре за теб, любезни — отвърна му гасконецът. — Той не обича хората от твоята порода.
    — Него ли наричат Хубавия Лагардер? — поинтересува се Пинто.
    — Той ли е онзи, дето уби тримата фламандци под стените на Санлис? — почти шепнешком попита Фаенца.
    — Той ли е онзи — поиска да разбере Жоел дьо Жюган, — който…
    Но Кокардас надменно го прекъсна с думите:
    — Няма втори Лагардер!

III. Тримата Филиповци

    Единственият прозорец на схлупеното помещение на кръчмата „Адамовата ябълка“ гледаше към нещо като насип, засаден с букак, който се спускаше до самия крепостен ров на Кайлюс. Един коларски път прекосяваше гората и стигаше до дъсчения мост, прехвърлен над широкия и дълбок ров, който заобикаляше замъка от три страни и се отваряше към пропастта над Hachaz. Откакто бяха съборили стените, предназначени да задържат водата, ровът беше пресъхнал от само себе си ц сега дъното му даваше годишно две богати реколти овес, отредени за господарските конюшни.
    Току-що бяха ожънали втората реколта и от мястото, където се намираха нашите осмина побойници, се виждаха жътварите под моста, които връзваха овеса на снопи.
    Като се изключи липсата на вода, ровът беше останал непокътнат. Вътрешната му стена се издигаше почти отвесно до насипа. Бяха прокопали един-единствен проход, през който каруците с овес излизаха на същия онзи коларски път, дето минаваше под прозореца на кръчмата.
    От приземния етаж до дъното на рова крепостната стена беше осеяна с многобройни бойници, но имаше един-единствен отвор, през който би могъл да се промъкне човек. Това беше ниско разположен прозорец, намиращ се точно под дъсчения мост, заместил много отдавна някогашния подвижен мост. Прозорецът беше преграден с решетка и затворен с масивни кепенци. Той осигуряваше въздух и светлина за банята на Кайлюс, голяма подземна зала, която все още пазеше следи от минало великолепие. Известно е, че в средновековието, и то предимно на юг, баните са се славели с наистина разточителен разкош.
    Часовникът на главната кула отби три часа. В крайна сметка страховитият самохвалко, когото наричаха Хубавия Лагардер не се беше появил, а всъщност и не беше онзи, когото чакаха, тъй че след като първоначалното им смущение премина, нашите учители по фехтовка отново подхванаха хвалбите си.
    — Ще ти кажа нещо, друже Кокардас — извика Салдан. — Бих дал десет пистола, само за да зърна този твой кавалер дьо Лагардер.
    — С шпага в ръка ли? — поинтересува се гасконецът и след като отпи голяма глътка и примлясна с език, сериозно добави — Добре, любезни ми, но те съветвам в този ден да се изповядаш и да повериш душата си на бога!
    Салдан накриви шапка. Истинско чудо беше, че все още не са си разменили по някой и друг пестник! Пердахът, вероятно щеше да започне всеки миг, когато Щаупиц, който гледаше през прозореца, извика:
    — Спокойно, деца! Ето го и господин Пейрол, довереникът на принц дьо Гонзаг.
    И наистина, откъм насипа на кон се задаваше господин Пейрол.
    — Доста приказки изприказвахме и въпреки това нищо не казахме — бързо изрече Паспоал. — Знайте, приятели, че Ньовер и неговият секретен удар струват злато. Искате ли да забогатеете изведнъж?
    Мисля, че не е нужно да уточняваме отговора на спътниците му.
    — Ако наистина искате това — продължи той, — оставете метр Кокардас и аз да действуваме и само ни подкрепяйте, каквото и да кажем на Пейрол.
    — Съгласни сме! — провикнаха се всички в един глас.
    — Така поне онези — заключи брат Паспоал като сядаше на мястото си, — чиято кожа тази вечер няма да бъде надупчена от шпагата на Ньовер, ще могат да заръчат опело за покойниците.
    В този миг влезе Пейрол.
    Паспоал го приветствува пръв като раболепно свали вълненото си кепе. Останалите го поздравиха по същия начин. Пейрол носеше в ръка голяма кесия пари. Той шумно я тръсна върху масата и рече:
    — Дръжте, юнаци, ето ви кърмата! — След туй ги преброи с поглед и продължи: — Отлично, виждам, че всички сте налице! Искам да ви кажа няколко думи за работата, която трябва да свършите.
    — Слушаме ви, драги господин Пейрол — заяви Кокардас и се облакъти на масата. — Има си хас!
    — Слушаме ви — повториха останалите. Пейрол зае позата на оратор.
    — Тази вечер към осем часа — започна той, — по пътя, който минава точно под прозореца, ще дойде един мъж на кон. След като мине през прохода в крепостния ров, той ще завърже коня си за гредите на моста. Сега погледнете натам, виждате ли прозореца под моста, затворен с дъбови кепенци?
    — Разбира се, драги ми господин Пейрол — отвърна Кокардас. — Гръм да ме порази! Та ние не сме слепи.
    — Мъжът ще се приближи до прозореца…
    — И точно в този момент ние ще го заговорим, нали тъй?
    — И то много учтиво — прекъсна го със зловеща усмивка Пейрол. — Така заслужено ще спечелите парите си.
    — За бога! — провикна се Кокардас. — Ама че шегаджия бил този господин Пейрол!
    — Не ще и дума, но все пак се надявам, че няма да ни напуснете веднага?
    — Много бързам, приятели мои — отвърна Пейрол, готвейки се да се оттегли.
    — Как тъй?! — удиви се гасконецът. — Без да ни кажете името на оногова, когото трябва да… заговорим?
    — То не ви интересува.
    Кокардас намигна и сред групата на дуелистите веднага се разнесе недоволно мърморене. Особено много се стараеше Паспоал, който се престори на ужасно засегнат. Кокардас продължи:
    — Без дори да ни кажете името на достопочтеният благородник, за когото работим?
    Пейрол се спря и го изгледа. Върху длъгнестото му лице се изписа безпокойство.
    — Че какво ви засяга това? — попита той, като се опитваше да си придаде високомерен вид.
    — Много ни засяга, драги ми господин Пейрол.
    — Но щом като ви се плаща добре?…
    — Може би смятаме, че не сме достатъчно добре платени, любезни ми господин Пейрол.
    — Какво искаш да кажеш, приятелю? Кокардас стана и всички други го последваха.
    — За бога, пиленце — рече той с внезапно променен тон, — я да си поговорим откровено! Всички тук сме учители по фехтовка и следователно благородници. Най-вече аз като гасконец, и то с провансалска жилка! Нашите рапири — и той удари по шпагата си, с която изобщо не се беше разделял, — та нашите рапири искат да знаят какво вършат!
    — Точно така! — подчерта брат Паспоал и любезно предложи едно трикрако столче на довереника на Филип дьо Гонзаг.
    Побойниците утвърдително закимаха с глава. За миг Пейрол сякаш се поколеба.
    — Добре, юнаци — заяви той, — щом имате толкова голямо желание да узнаете това, бихте могли много лесно и сами да се досетите. На кого принадлежи този замък?
    — На маркиз дьо Кайлюс, по дяволите! Един благородник, при когото жените не остаряват. Замъкът е на Кайлюс Резето. И какво от това?
    — Дявол го взел! Как, какво от това? — изуми се простодушно Пейрол. — Вие работите за маркиз дьо Кайлюс.
    — Хей, вие, вярвате ли в това? — покровителствено се обърна Кокардас към останалите.
    — Не — отвърна брат Паспоал.
    — Не — веднага послушно повтори дружината. Изпитите бузи на Пейрол леко се изчервиха.
    — Какво искате да кажете, негодници? — извика той.
    — Я по-кротко! — прекъсна го гасконецът. — Моите благородни приятели негодуват, така че внимавайте! Нека си поговорим спокойно, като възпитани хора. Ако съм ви разбрал правилно става дума за следното: маркиз дьо Кайлюс е разбрал, че от време на време един хубав и строен благородник се промъква нощем в замъка му през този прозорец. Така ли е?
    — Да — съгласи се Пейрол.
    — Той знае, че дъщеря му, Орор дьо Кайлюс обича този благородник.
    — Това е самата истина — потвърди отново довереникът.
    — Но според вас, господин Пейрол! Така вие обяснявате срещата ни в странноприемницата „Адамовата ябълка“. За някои такова обяснение би било приемливо, но аз имам причини да го намирам за незадоволително. Вие не казахте истината, господин Пейрол.
    — По дяволите! — извика Пейрол. — Това е вече твърде нахално! Протестът му беше заглушен от гласовете на дуелистите, които настояваха:
    — Говори, Кокардас! Продължавай! Гасконецът не се остави да го молят.
    — Преди всичко — каза той, — приятелите ми, а и аз самият знаем, че този нощен посетител, отреден за нашите шпаги, е най-малко принц…
    — Ха, принц! — изсмя се Пейрол и повдигна рамене.
    — Принц Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер — продължи Кокардас.
    — Просто вие знаете повече от мен и толкоз! — възкликна Пейрол.
    — Бог ми е свидетел, че не е така! Но това не е всичко. Има още нещо, което моите благородни приятели навярно не знаят. Орор дьо Кайлюс не е любовница на господин дьо Ньовер…
    — Ах!… — извика довереникът.
    — Тя е негова съпруга! — решително довърши гасконецът. Пейрол пребледня и измънка:
    — Откъде знаеш това?
    — Знам го и толкоз, ето кое има значение. А откъде го знам не е ваша работа. След малко ще разберете, че знам не само това. Преди четири години в параклиса на Кайлюс е била осветена тайна венчавка и, ако съм добре информиран, рие и вашият благороден господар… — Той млъкна за миг, свали с подигравателен вид шапката си и довърши: — Вие сте бил свидетел, господин Пейрол.
    Пейрол дори не се опита да отрече, а само попита:
    — Какво целите да постигнете с тези брътвежи?
    — Искам да открия името на знатния благородник, комуто ще служим тази нощ — отвърна гасконецът.
    — Ньовер се ожени за девойката против волята на баща и — каза Пейрол, — и сега господин дьо Кайлюс си отмъщава. Какво по-просто от това?
    — Нищо по-просто, разбира се, но в случай, че Резето знаеше това. Вие обаче сте били дискретни. Маркиз дьо Кайлюс не знае нищо… Бог ми е свидетел, че старият хитрец в никакъв случай не би отпратил с лека ръка най-богатата партия във Франция! Всичко отдавна щеше да се оправи, ако господин дьо Ньовер просто му беше казал: „Крал Луи иска да ме ожени за племенницата си, госпожица дьо Савоа, но аз не искам и тайно се ожених за дъщеря ви.“ Славата на Кайлюс Резето обаче стреснала горкия принц. Той се страхувал за жена си, която обожава…
    — Е, и до какъв извод стигнахте? — прекъсна го Пейрол.
    — Изводът е, че не работим за господин дьо Кайлюс.
    — Това е ясно! — отсече Паспоал.
    — Като бял ден! — прогърмяха другите.
    — И за кого мислите, че работите?
    — За кого ли? Xa-ха! Пресвета Дево! За кого ли? Знаете ли историята за тримата Филиповци? Не? Накратко ще ви я разкажа. Става дума за трима благородници от знатни родове. Единият е Филип дьо Манту, принц дьо Гонзаг, вашият господар, господин Пейрол. Едно разорено и пропаднало височество, което би се продало доста евтино и на самия дявол; другият е Филип дьо Ньовер, когото чакаме, а третият е Филип Френски, херцог дьо Шартр. И тримата хубавци, и тримата млади и славни. Опитайте се да си представите най-крепката, най-безкористната, най-неправдоподобната дружба и ще добиете само най-бледа представа за взаимната нежност, с която се отнасят един към друг тримата Филиповци. Така поне се говори в Париж. Но нека оставим настрана, и при това съвсем основателно, кралският племенник и да се занимаем само с Ньовер и Гонзаг, с Питий и Дамон19.
    — Ах, дявол го взел! — провикна се Пейрол. — Да не вземете да обвините Дамон, че иска да убие Питий?
    — И таз добра! — отвърна гасконецът. — Истинският Дамон от времето на сиракузкия тиранин Дионисий20 си е живял чудесно, пък и истинският Питий е нямал доходи, възлизащи на шестстотин хиляди екю21 годишно.
    — Които нашият Питий обаче притежава — намеси се Паспоал, — и на които нашият Дамон е вероятен наследник.
    — Сега нали разбирате, любезни ми господин Пейрол — продължи Кокардас, — че това значително променя гледната точка. Ще добавя също, че истинският Питий е нямал тъй очарователна метреса като Орор дьо Кайлюс, а истинският Дамон не е бил влюбен в красавицата, или по-скоро в нейната зестра.
    — Точно така! — подчерта отново Паспоал. Кокардас напълни чашата си.
    — Господа — каза той, — за здравето на Дамон… искам да кажа: на Гонзаг, който утре ще наследи доход от шестстотин хиляди екю, госпожица дьо Кайлюс и нейната зестра, ако Питий… искам да кажа: Ньовер, тази нощ се прости с живота си!
    — За здравето на принц Дамон дьо Гонзаг! — провикнаха се наемните убийци начело с Паспоал.
    — Е, какво ще кажете за това, господин Пейрол? — попита тържествуващ Кокардас.
    — Небивалици! — изръмжа довереникът. — Лъжи!
    — Силно казано. Тогава нека моите смели другари отсъдят. Взимам ги за свидетели.
    — Ти каза истината, гасконецо, самата истина! — потвърдиха насядалите около масата.
    — Принц Филип дьо Гонзаг — заяви Пейрол, като се опитваше да си придаде надменен вид, — стои твърде високо над подобни оскърбления, за да се нуждае от сериозно оправдание.
    — По-добре седнете, господин Пейрол — прекъсна го Кокардас и тъй като довереникът се противеше, той насила го настани на едно трикрако столче. След туй попита:
    — Дали тогава да не стигнем и до най-тежките оскърбления, Паспоал?
    — Кокардас! — веднага се отзова нормандецът.
    — Щом господин Пейрол не се предава, твой ред е да държиш проповеди, любезни ми!
    Нормандецът се изчерви до ушите и сведе очи.
    — Само че аз не умея да говоря пред публика — измънка той.
    — Я започвай! — заповяда метр Кокардас и засука мустаци. — Нищо работа! Господата ще извинят твоята младост и неопитност.
    — Изцяло разчитам на тяхната снизходителност — срамежливо промълви Паспоал и с глас на девойче на изпит по вероучение, почтеният учител по фехтовка поде: — Господин Пейрол има пълно основание да смята господаря си за безукорен благородник. Ще ви разкажа някои подробности, които узнах съвсем случайно. Аз не виждам в това никаква зла умисъл, макар че недоброжелателите биха могли да си помислят точно обратното. Докато тримата Филиповци водеха в Париж безгрижен живот, толкова безгрижен, че крал Луи заплаши племенника си, че ще го заточи в именията му — говоря ви за времето отпреди две-три години — аз бях на служба при един италиански доктор, възпитаник на учения Ексили, на име Пиер Гарба.
    — Пиетро Гарба и Гаета! — прекъсна го Фаенца. — Знам го, ужасен негодяй!
    Брат Паспоал кротко се усмихна.
    — Той беше порядъчен човек — продължи той, — с кротък нрав, много набожен и начетен като куп дебели книги. Занимаваше се с приготвянето на благотворни напитки, които наричаше елексир на дълголетието.
    Вагабонтите дружно избухнаха в смях.
    — Гръм да ме порази! — рече Кокардас. — Ти говориш като бог! Карай нататък!
    Господин Пейрол избърса челото си, което се бе покрило с пот.
    — Принц Филип дьо Гонзаг — продължи Паспоал, — често навестяваше почтения Пиер Гарба.
    — По-тихо! — неволно се изтърва довереникът.
    — По-високо! — изреваха юначагите.
    Цялата тази история чудесно ги забавляваше още повече, че в нейния край те предугаждаха значително увеличение на надницата си.
    — Говори, Паспоал! Продължавай! — подканиха го те и стесниха кръга около него.
    Кокардас погали помощника си по главата и с бащински тон добави:
    — Бога ми, виж го ти какъв успех има тоя палавник!
    — Неприятно ми е, че ще повторя нещо, което изглежда не се нрави на господин Пейрол — продължи брат Паспоал, — но истината е, че принц дьо Гонзаг доста често посещаваше Гарба. Без съмнение, за да се учи на ум и разум. Точно по това време младият херцог дьо Ньовер започна да линее.
    — Клевета! — извика Пейрол. — Долна клевета!
    — Нима обвинявам някого, господине? — простодушно попита Паспоал.
    Довереникът прехапа устни до кръв, а Кокардас го подкачи:
    — Горкият господин Пейрол май си глътна езика. Пейрол рязко се изправи.
    — Надявам се, че най-сетне ще ми позволите да се оттегля! — сопна се той с едва сдържан гняв.
    — Разбира се — отвърна гасконецът, който се смееше от сърце. — Дори ще ви придружим до замъка. Предполагам, че Резето вече е приключил със сиестата си, така че ще отидем да си поговорим направо с него.
    Пейрол отново се свлече на стола. Лицето му придоби зеленикав оттенък. Неумолимият Кокардас му подаде една чаша.
    — Пийнете, за да се посъвземете — посъветва го той. — Не изглеждате никак добре. Пийнете си, де. Не искате? Тогава мирувайте и дайте думата на този малък нормандски разбойник, който говори по-добре от адвокат пред законодателно събрание.
    Брат Паспоал признателно кимна на своя началник и продължи:
    — Навсякъде започнаха да говорят: „Клетият херцог дьо Ньовер, отива си тъй млад!“ Тревожеше се и кралският двор, и целият град. Та Лорен са толкова знатен род! Самият крал поиска да научи подробности. Шартърскцят херцог Филип беше неутешим…
    — Още по-безутешен бе Филип, принц дьо Гонзаг! — прекъсна го Пейрол, като успя да придаде на гласа си прочувствен тон.
    — Бог да ми е на помощ, ако дори съм си помислил да ви противореча! — възкликна Паспоал, чиято неизменна благост би трябвало да служи за пример на всички събеседници. — Мисля, че принц Филип дьо Гонзаг бе наистина много опечален. Доказателство за това беше, че всяка вечер, преоблечен като лакей, той идваше при метр Гарба и с обезсърчен вид повтаряше: „Много дълго продължава, докторе, много дълго!“.
    В схлупеното помещение на кръчмата „Адамовата ябълка“ нямаше човек, който да не е убивал но въпреки това всички потръпнаха и почувствуваха как кръвта им се смръзва във вените. Кокардас стовари върху масата огромния си пестник. Пейрол наведе глава и притихна.
    — Една вечер — продължи шепнешком, сякаш против волята си брат Паспоал, — Филип дьо Гонзаг дойде доста по-рано. Гарба измери пулса му — беше ускорен. „Спечелили сте много пари на комар“ — рече му Гарба, който добре го познаваше. Гонзаг се разсмя и отговори: „Загубих две хиляди пистола“, но веднага след това добави: „Днес във фехтовалната зала Ньовер опита едно нападение, но вече не му стигат сили, за да държи шпагата.“ — „Значи краят наближава — промърмори доктор Гарба. — Може би утре…“ Но — побърза да добави Паспоал с почти радостен глас — дните се следват, без да си приличат. — На следния ден Филип, херцог дьо Шартр натовари Ньовер в каретата си и — давай, кочияшо, към Турен! Негово височество отведе Ньовер в имението си. И тъй като метр Гарба го нямаше там, Ньовер скоро се почувствува по-добре. А оттам, търсейки слънце, топлина и живот, той прекоси Средиземно море и отиде в Неапол. Филип дьо Гонзаг отново навести моя почтен господар и му нареди да понаобиколи тези места. Тъкмо приготвях багажите, когато една нощ, за нещастие, аламбикът му се пукна и клетият доктор Пиер Гарба умря веднага след като вдъхна изпаренията на своя елексир на дълголетието!
    — Ах, достопочтеният му италианец! — възкликнаха всички.
    — Ами да! — простодушно се съгласи Паспоал. — Мен ако питате, аз много съжалявах за него. Но чуйте края на историята. Ньовер прекара извън Франция осемнайсет месеца, а когато се завърна целият кралски двор беше изумен: Ньовер се бе подмладил с десет години! Ньовер бе силен, бодър, неуморим! С една дума днес, както на всички ви е известно, той е първата шпага в света след Хубавия Лагардер.
    Брат Паспоал прие смирен вид и млъкна, а Кокардас довърши:
    — И това е дотолкова вярно, че господин дьо Гонзаг е сметнал за необходимо да наеме осмина професионални фехтовачи, за да се справи с него… Гръм да ме порази!
    Господин Пейрол пръв наруши настъпилото мълчание.
    — И какво целите с тези врели-некипели? — попита той. — Да ви увелича възнаграждението ли?
    — И то значително — потвърди гасконецът. — Не е почтено да се определя една и съща цена за баща, който отмъщава за честта на дъщеря си и за Дамон, който иска преждевременно да наследи Питий.
    — Колко искате?
    — Сумата да се утрои.
    — Тъй да бъде — без колебание отсече Пейрол.
    — Второ, след като свършим работа всички да бъдем приети в свитата на Гонзаг.
    — Добре! — съгласи се отново довереникът.
    — И трето…
    — Искате твърде много… — започна Пейрол, но Кокардас го прекъсна:
    — О, небеса! — извика той и се обърна към Паспоал. — Той смята, че искаме твърде много!
    — Нека бъдем справедливи! — рече по-мекушавият му помощник.
    — Твърде вероятно е кралският племенник да поиска да отмъсти за приятеля си и тогава…
    — Тогава преминаваме границата — намеси се Пейрол, — Гонзаг откупува италианските си имения и сме на сигурно място.
    Кокардас се посъветва с поглед най-напред с Паспоал, а след туй и с останалите си съучастници.
    — Спазарихме се — рече той.
    Пейрол веднага му подаде ръка, но гасконецът не я пое. Той удари по шпагата си и заяви:
    — Ето го нотариусът, който носи отговорност за вас, любезни ми господин Пейрол. Гръм да ме порази! Поне вие никога няма да се опитате да ни измамите!
    Най-сетне свободен, Пейрол стигна до вратата. На прага той се спря и каза:
    — Изпуснете ли го обаче, все едно че нищо не е било.
    — Това се разбира от само себе си. Спете спокойно, драги ми господин Пейрол!
    Силен взрив от смях изпроводи довереника, после всички в един глас весело извикаха:
    — Да пием! Дайте да пием!

IV. Парижанчето

    Беше едва четири подир обед. Нашите побойници разполагаха с предостатъчно време. Всички бяха в чудесно настроение с изключение на Паспоал, който тежко въздишаше, след което твърде дълго се беше заплесвал по кривогледата повлекана. В схлупеното помещение на странноприемницата „Адамовата ябълка“ се пиеше, разнасяха се викове и песни. Обедната жега бе понамаляла, жътварите на дъното на крепостния ров се бяха размърдали и сега бързо връзваха на снопи богатата овесена реколта.
    Внезапно от покрайнините на Анския лес се дочу конски тропот и веднага след това от рова се разнесоха виковете на жътварите. Те с писъци се разбягаха, спасявайки се от ударите, които група въоръжени конници щедро им раздаваха с плоското на шпагите си. Очевидно конниците бяха тръгнали за фураж, а и надали другаде биха намерили по-богата жътва.
    Нашите осмина храбреци се струпаха на прозореца на странноприемницата, за да виждат по-добре.
    — Тия проклетници са наистина прекалено дръзки! — отбеляза Кокардас-младши.
    — Щом са дошли под самите прозорци на маркиза! — додаде Паспоал.
    — Колко ли са? Трима, шест, осем…
    — Точно колкото сме и ние!
    През това време мародерите спокойно попълваха запасите си от фураж, смееха се и гръмогласно сипеха подигравки. Те отлично знаеха, че старите кулеврини на Кайлюс много отдавна са онемели.
    И тук се виждаха връхни дрехи от волска кожа, войнствени широкополи шапки и дълги рапири; повечето бяха млади хубави мъжаги, между които се мяркаха и два-три чифта посивели мустаци. Онова, което притежаваха в повече от нашите дуелисти, бяха пистолетите в кобурите на седлата им. В никакъв случай не можеше да се каже, че облеклото им е еднородно. В този малък ескадрон човек разпознаваше изпокъсаните униформи на различни родове редовна войска. Имаше двама бранкаски улани, един артилерист от Фландрия, някакъв пройдоха, дошъл оттатък планините и един стар арбалетчик, който навярно помнеше La Fronde22. Останалото бе изгубило блясъка си, подобно на изтъркан медал. Цялата тази сбирщина спокойно би могла да бъде взета за истинска разбойническа банда. Всъщност тези авантюристи, които се кичеха със званието кралски доброволци не струваха повече от обикновени разбойници.
    Когато свършиха работата си и натовариха конете, те поеха по коларския път. Водачът им, единият от бранкаските улани, който носеше сержантски нашивки, се озърна и извика:
    — Насам, господа, ето точно това, което ни трябва. — И той посочи с пръст кръчмата „Адамовата ябълка“.
    — Браво! — развикаха се мародерите.
    — Господа — промърмори Кокардас-младши, — съветвам ви да откачите шпагите си от стената.
    Само след миг коланите отново бяха затегнати, а дуелистите се отдръпнаха от прозореца и насядаха около масите. Тези приготовления намирисваха на пердах от цяла левга. Брат Паспоал безметежно се усмихваше под трите косъма на мустаците си.
    — Та казахме значи — започна Кокардас, опитвайки се да изглежда хладнокръвен, — че най-добрата защита срещу един фехтовач-левак, а това винаги крие много опасности…
    — Ха! — провикна се водачът на мародерите, чието брадато лице надникна през вратата. — Деца, странноприемницата е пълна!
    — Значи трябва да я изпразним — отвърнаха онези, дето го следваха.
    Наистина, какво по-просто и логично. Кариг, така се казваше водачът, нямаше никакви възражения. Всички скочиха от натоварените със сено коне и авторитетно ги привързаха към халките по стената на кръчмата.
    До този миг нашите дуелисти дори не бяха помръднали. Пръв влезе Кариг.
    — Хайде, веднага се омитайте! — отсече той. — Тук има място само за кралските доброволци.
    Никой не му отговори. Само Кокардас се обърна към другарите си и промърмори:
    — Спокойно, деца! Да не се ядосваме и да поразиграем както трябва господа кралските доброволци.
    Хората на Кариг вече се трупаха на вратата.
    — Помолете ги да излязат през прозорците — обади се артилеристът от Фландрия, като в същото време взе пълната чаша на Кокардас и я надигна към устата си.
    — Нима не виждате, дръвници такива — продължи все пак Кариг, — че се нуждаем от вашите канчета, маси и столове?
    — За бога! — възкликна Кокардас-младши. — Разбира се, че всичко ще ви дадем, гълъбчета! — И той стовари каната върху главата на артилериста. В същия миг брат Паспоал запрати тежкия си стол в гърдите на Кариг.
    Шестнайсетте шпаги се оголиха едновременно. Всички бяха люде военни, здравеняци, смелчаги и побойници по призвание. Всички едновременно и с удоволствие се хвърлиха в бой. Тенорът на Кокардас заглуши врявата с любимата си ругатня:
    — Дявол го взел! Дайте им да се разберат! — настояваше той.
    В отговор Кариг и хората му се нахвърлиха срещу тях с викове:
    — Напред! Лагардер! Лагардер!
    Това беше наистина неочаквано. Кокардас и Паспоал, които се намираха в първите редици отстъпиха и катурнаха масивната маса между двете армии.
    — Гръм да ме порази дано! — ревна гасконецът. — Долу шпагите!
    Трима-четирима кралски доброволци вече здравата си бяха изпатили. Атаката им беше безуспешна и те едва сега започнаха да осъзнават с кого си имат работа.
    — Какво казахте? — с пресекващ от вълнение глас попита Паспоал. — Какво казахте?
    Учителите по фехтовка недоволно мърмореха:
    — Тъкмо щяхме да ги схрускаме като топъл хляб!
    — Млък! — властно ги сряза Кокардас и се обърна към слисаните доброволци: — Отговорете честно, защо извикахте „Лагардер“?
    — Това е нашият командир.
    — Кавалерът Анри дьо Лагардер?
    — Да.
    — Нашето Парижанче! Нашето бижу! — изгука брат Паспоал с просълзени очи.
    — Чакайте, да няма някаква грешка! — рече Кокардас. — Когато напуснахме Париж Лагардер беше в конната гвардия.
    — Тъй беше, но скоро му омръзна — отвърна Кариг. — Той запази униформата си и сега командува тук, в долината, една рота кралски доброволци.
    — В такъв случай край на свадите! — заяви гасконецът. — Приберете шпагите! Дявол го взел, приятелите на Парижанчето са и наши приятели и ние заедно ще пием за здравето на първата шпага в света.
    — Чудесно! — съгласи се Кариг, който най-сетне разбираше, че бандата му като по чудо беше отървала кожата.
    Господа кралските доброволци набързо прибраха шпагите си.
    — Няма ли поне да ни поднесат извинения? — попита Пепе Касапина, честолюбив като кастилец.
    — Стари друже — отвърна Кокардас, — ако много настояваш, ще имаш удоволствието да се биеш с мен, но отсега нататък тези господа са под мое покровителство. На масата! Вино! От радост просто не съм на себе си! Ха тъй! — И той протегна чантата си към Кариг. — Имам честта да ви представя моя помощник Паспоал, който, без да искам да ви обидя, щеше да ви накара да видите звезди посред бял ден. И той като мен е верен приятел на Лагардер.
    — И се гордее с това! — вметна Паспоал.
    — А колкото до тези господа — продължи гасконецът, — ще извините лошото им настроение, но, без да искам, разбира се, да ви обидя, те тъкмо ви бяха сгащили натясно, когато аз им отнех залъка от устата… А сега да пием!
    Речено-сторено. Последните, ловко подхвърлени от Кокардас думи удовлетвориха учителите по фехтовка, а господа доброволците изглежда нямаха никакво намерение да ги оспорват. И без това едва бяха успели да отърват кожата.
    Повлеканата, която Паспоал почти беше забравил слезе в избата за студено вино, а те изнесоха столовете и масите на поляната, тъй като схлупеното помещение на кръчмата „Адамовата ябълка“ се оказа твърде тясно, за да приюти цялата тази юнашка компания. Скоро всички удобно се настаниха около масите.
    — Да си поговорим за Лагардер! — извика Кокардас. — Все пак аз му дадох първия урок по фехтовка. Нямаше и шестнайсет години, но да знаете само какви надежди даваше за в бъдеще!
    — Днес е едва на осемнайсет — каза Кариг, — но бог ми е свидетел, че той напълно ги оправда.
    Волю-неволю учителите по фехтовка се заинтересуваха от този чутовен герой, с когото им тъпчеха главите още от сутринта. И колкото повече слушаха, толкова по-малко желание изпитваха да се намерят лице срещу лице с него другаде, освен на масата.
    — Така е, нали? — разпали се Кокардас. — Значи не съм се излъгал! О, небеса! Все тъй хубав и смел като лъв!
    — И все тъй щастлив с нежния пол! — промълви Паспоал и се изчерви чак до върха на дългите си уши.
    — Все така ли е безразсъден? — продължаваше да разпитва гасконецът. — И толкова опак?
    — Какъв побойник, но и колко милосърден към слабите!
    — Лудетина! Душегубец на съпрузи!
    Нашите дуелисти се редуваха подобно на двамината вергилиеви пастири от Аркадия.
    — Славен комарджия!
    — Който пръска златото с пълни шепи!
    — С всички пороци, мътните го взели!
    — Но и с всички добродетели!
    — Луда глава!
    — Но какво сърце!… Какво златно сърце!
    Последната дума остана у Паспоал. Кокардас възторжено го разцелува.
    — За здравето на Парижанчето! За здравето на Лагардер! — провикнаха се заедно двамата.
    Кариг и хората му станаха на крака и с въодушевление вдигнаха чаши.
    — По дяволите! — изруга бретонецът Жоел дьо Жюган след като остави чашата си. — Обяснете ни поне що за птица е този ваш Лагардер?
    — Продънихте ни ушите с него — добави Салдан. — Кой е той? Откъде е? С какво се занимава?
    — Драги мой — отвърна Кокардас, — той е също толкова благороден, колкото и кралят, той е от улица „Кроа де Пьоти Шан“ и се занимава с щуротии. Това достатъчно ли ви е? Ако ли пък искате да научите нещо повече, налейте вино!
    Паспоал напълни чашата му и след като за миг се замисли, гасконецът продължи:
    — Това не е някоя чудесна приказка, по-скоро е невъзможно да се разкаже. Трябва да го видите, за да повярвате. Колкото до произхода му, вече казах, че е по-благороден от самия крал и няма да отстъпя нито на йота от думите си, макар че общо взето никой не знае кои са родителите му. Срещнах го за първи път, когато беше на дванайсет години. Това се случи в Двора на фонтаните, пред Пале Роаял, точно в момента, когато го бъхтеха половин дузина хаймани, и то всички по-големи от него. Защо ли? Защото тези млади негодници поискали да оберат дребничката старица, която продаваше банички под аркадата на двореца Монтескьо. Попитах за името му. „Малкият Лагардер.“ Кои са родителите му? „Той няма родители.“ Кой се грижи за него? „Никой.“ Къде живее? „В разрушения пиньон на стария дворец Лагардер на ъгъла на улица «Сент-Оноре».“ Полюбопитствувах знае ли някакъв занаят. Дори два: гмуркал се от Пон Ньоф и показвал акробатически номера в Двора на фонтаните. Дявол го взел! Два наистина чудесни занаята! Вие, чужденците — отклони се за миг от темата Кокардас, — дори нямате представа какво означава да си гмуркач от Пон Ньоф. Париж е град на зяпльовците. От Пон Ньоф те хвърлят в реката сребърни монети и се намират смели деца, които с риск за живота си се хвърлят подир монетите. Това ужасно забавлява зяпльовците. Бога ми, надали има по-голямо удоволствие от това да строшиш една сопа в гърбината на някой от тези проклети буржоа! А и не струва скъпо!
    Виж, акробати човек може да срещне навсякъде. Този малък разбойник Лагардер правеше с тялото си каквото му скимне: ставаше ту голям, ту малък до неузнаваемост, краката му се превръщаха в ръце, а ръцете — в крака. Бога ми, сякаш още го виждам да имитира стария клисар на „Сен Жермен л’Оксероа“, който имаше гърбица и отпред, и отзад!
    Няма да си кривя душата, това русокосо мъжле с розови бузи ми се понрави. Та отървах го аз от лапите на враговете му и попитах: „Вагабонтино, искаш ли да дойдеш с мен?“, а той ми отвърна: „Не, защото се грижа за мама Бернар.“ Мама Бернар беше окаяна просякиня, която живееше в една дупка на порутения пиньон. Всяка вечер малкият Лагардер й носеше припечеленото от своите гмуркания и презкамбичвания. Тогава му описвах най-подробно прелестите на една фехтовална зала. Красивите му очи пламнаха, но той с тежка въздишка ми отвърна: „Ще дойда при вас, когато мама Бернар оздравее.“ И си отиде. Бога ми, не се и сетих повече за него.
    Три години по-късно двамата с Паспоал видяхме на прага на нашата зала някакъв едър, срамежлив и ужасно смутен херувим. „Аз съм малкият Лагардер — рече той. — Мама Бернар умря.“ В залата имаше няколко благородници, които решиха да се позабавляват с него. Херувимът се изчерви, сведе очи, кипна и ги натръшка на пода. Истински парижанин! Строен, гъвкав и грациозен като жена, но як като стомана.
    След шест месеца той се скара с един от моите помощници, който ехидно му напомнил за неговите таланти на гмуркач и акробат. За бога, да бяхте видели само как изглеждаше помощникът ми след това!
    Една година по-късно, той си играеше с мен така, както аз бих си играл с някой от господа кралските доброволци… без, разбира се, да искам да ги обидя с това.
    Тогава стана войник. Скоро след това уби капитана си и дезертира. После се записа доброволец в „Блудните синове на Сен Люк“ за похода в Германия, но взе че отмъкна любовницата на Сен Люк и пак дезертира. Господин дьо Вилар23 му заповяда да се промъкне във Фрайбург им Брайзгау, а той се измъкна оттам без заповед и съвсем сам довлече четирима вражески войници, навързани един за друг като овни. Вилар го произведе корнет, но той уби полковника си и беше разжалван. О, небеса, какво дете!
    Но господин дьо Вилар го обичаше. Пък и можеше ли човек да не го обича? Господин дьо Вилар му заповяда да съобщи на краля новината за поражението на Баденския херцог24. Анжуйският херцог25 го видя и го пожела за свой паж. Направиха го паж, но за беля, придворните дами на престолонаследника започнаха от сутрин до вечер да се бият помежду си от любов по него. Уволниха го.
    Най-сетне щастието му се усмихна: стана гвардейски улан. Бога ми, не знам дали е напуснал кралския двор заради жена или заради мъж, но ако това е жена — толкоз по-добре за нея, ако ли пък е мъж — бог да го прости!
    Кокардас млъкна и пресуши наведнъж голяма чаша вино. Напълно я беше заслужил. Паспоал му стисна ръка, за да изрази възхищението си.
    Слънцето залязваше зад горските върхари. Кариг и хората му вече се стягаха за път и тъкмо се канеха да изпият по една последна чаша за добрата среща, когато Салдан забеляза едно дете, което се промъкваше към крепостния ров и очевидно се стараеше да не го забележат. Беше тринайсет-четиринайсетгодишен хлапак с объркан и уплашен вид. Носеше ливрея на паж, но без хералдически цветове и на кръста си беше препасал куриерски колан.
    Салдан посочи детето на спътниците си.
    — По дяволите! — извика Кариг. — Веднъж вече изтървахме този дивеч. Преди малко подплаши конете ни. Губернаторът на Венаск често използува такива шпиони, но този път ще го пипнем.
    — Тъй да бъде — съгласи се гасконецът. — Не съм убеден обаче, че младият непрокопсаник е на служба при венанския губернатор. Но тъй като всяка крушка си има и опашка и без, разбира се, да искам да ви обидя, господин доброволец, този дивеч ще бъде за нас.
    Всеки път, щом произнесеше тази дръзка фраза, гасконецът все повече се издигаше в очите на приятелите си, учителите по фехтовка.
    До дъното на крепостния ров се стигаше от две страни: по коларския път и по стръмна стълба, издълбана в насипа на предмостовото укрепление. Нашата дружина се раздели на две групи, които се спуснаха долу едновременно и от двете страни. Когато се видя обкръжено, горкото хлапе дори не се опита да побегне, само очите му се насълзиха. То бързо пъхна ръка под ревера на жакета си и извика:
    — Не ме убивайте, милостиви господа! Нямам нищо! Нищичко!
    Детето очевидно вземаше нашите познати за най-обикновени пладнешки разбойници, на каквито всъщност и приличаха.
    — Не лъжи! — крясна му Кариг. — Тази сутрин ли прехвърли планината?
    — Аз ли? — попита пажът. — Каква планина?
    — Дявол да го вземе! — намеси се Салдан. — Ами че той идва направо от Аржелес, нали, малкия?
    — От Аржелес! — повтори детето и в същото време погледът му се стрелна към прозореца под моста.
    — Не се страхувай! — успокои го Кокардас. — Нямаме намерение да те дерем, млади човече. На кого носиш това любовно писмо?
    — Любовно писмо ли? — отново попита пажът.
    — Че ти си бил нормандец, пиленцето ми — възкликна Паспоал.
    — Аз ли? Нормандец? — упорито повтори хлапето.
    — Я по-добре да го претърсим — предложи Кариг.
    — О, не! Не! — извика малкият паж и падна на колене. — Не ме претърсвайте, великодушни господа!
    Все едно да наливаш масло в огъня. Разочарован, Паспоал заяви:
    — Не ще да е нашенец, не знае да лъже.
    — Как се казваш? — попита го Кокардас.
    — Беришон — без колебание отвърна детето.
    — При кого служиш?
    Пажът не отговори. Дуелистите и кралските доброволци, които го заобикаляха започнаха да губят търпение. Салдан го пипна за яката, докато останалите повториха въпрос:
    — Хайде, отговори! При кого служиш?
    — И не си въобразявай, млади негоднико, че ще си губим времето с теб! — разгневи се гасконецът. — Претърсете го, гълъбчета, и да приключваме.
    Тогава всички станаха свидетели на нещо невероятно: тъй уплашеният само до преди паж с рязко движение се изтръгна от ръцете на Салдан и с решителен вид измъкна от пазвата си малка кама, която обаче никак не приличаше на играчка. После с един скок се шмугна между Фаенца и Щаупиц и хукна към източния край на рова. Но брат Паспоал неведнъж беше печелил надбягванията на панаирите във Вилдийо. Надали младият Хипомен, който спечелил надбягванията за ръката на Аталанта26 си е плюл на петите по-бързо от него. Само с няколко скока той настигна Беришон. Хлапето смело се отбраняваше. То успя да одраска Салдан с малката си кама, ухапа Кариг и силно ритна Щаупиц по крака. Но борбата беше твърде неравна. Поваленият Беришон вече усещаше върху гърдите си огромните ръчища на дуелистите, когато мъчителите му бяха поразени сякаш от мълния.
    Същинска мълния!
    Кариг се изтърколи на три-четири метра и навири крака, Салдан се завъртя около себе си и се блъсна в крепостната стена, а Кокардас, самият Кокардас-младши се преметна и здравата се пльосна на земята. Просто невероятно! Цялата тази бъркотия, само за миг и при това кажи-речи с един удар беше предизвикал един-единствен човек.
    — Мъртъв ли е вече? — поинтересуваха се няколко души.
    Около новодошлия и детето се образува широк кръг, но нито една шпага не излезе от ножницата си. Всички сведоха очи.
    — Ах, поразникът му с поразник! — промърмори Кокардас, който се изправяше, потърквайки хълбоците си. И макар че едва се побираше в кожата си от яд, под мустаците му неволно заигра усмивка.
    — Парижанчето! — прошепна Паспоал, треперещ от вълнение и ужас.
    Без да обръщат внимание на водача си, който лежеше все още зашеметен на земята, хората на Кариг почтително докоснаха шапките си и казаха:
    — Капитан Лагардер!

V. Ударът на Ньовер

    Това беше Лагардер, Хубавия Лагардер, Лагардер побойникът и сърцеедът. Срещу него имаше шестнайсет изкусни фехтовачи, които не смееха дори да измъкнат шпагите си от ножниците, шестнайсет наемни убийци стояха срещу един осемнайсетгодишен момък, който се усмихваше, скръстил ръце на гърдите си.
    Но този момък беше Лагардер!
    Кокардас имаше право, Паспоал също, но и двамата бяха далеч от истината. Колкото и да бяха превъзнасяли своя идол, те пак не бяха казали всичко. Той бе самата младост, примамлива и обаятелна; младостта, за която победителите жалят; младостта, която не може да се откупи нито с натрупаното богатство, нито с гения, възвисил се над коленичилото безличие; младостта в своя божествено-величав разцвет, златокъдра, усмихната, с победоносно блеснали очи!
    Често казват: „Човек е млад веднъж в живота си. Какъв смисъл има тогава да се превъзнася до възбог нещо, от което никой не е лишен?“
    Срещали ли сте млади хора и ако сте срещали, то колцина? Познавам и двайсетгодишни деца, и осемнайсетгодишни старци. Самият аз търся млади хора. Имам предвид онези, които знаят и същевременно могат, които опровергават самата същина на поговорките и подобно на благословените портокалови дръвчета в южните страни дават и цвят, и плод; онези, които имат всичко в изобилие: чест, сърцатост, жизненост, лудост, и които си отиват блестящи и горещи като лъч, пръскайки с пълни шепи от неизчерпаемата съкровищница на живота си. Често, уви, те разполагат с един-единствен ден, тъй като допирът с тълпата е като водата, която гаси пламъка. Много често цялото това великолепно богатство се пропилява напразно и челото, което бог е белязал с героичния знак се увенчава с венеца на оргията.
    Много често.
    Но такъв е законът. Подобно на лихваря от ъгъла, човечеството вписва в голямата си книга своите печалби и загуби.
    Анри дьо Лагардер малко надвишаваше средния ръст. Не приличаше на Херкулес, но крайниците му притежаваха онази характерна за парижаните жилавина, която се различава както от грубата мускулатура на северняците, така и от обезсмъртената от просташките водевили дръгливост на младоците по нашите площади. Вълнистата му, сресана назад руса коса откриваше чело, от което лъхаше интелигентност и благородство. Веждите и засуканите над устните му тънки мустачки бяха черни. Едва ли има нещо по-очарователно от такъв контраст, особено когато засмени кафяви очи озаряват наситената мургавина на такива лица.
    Правилният, леко издължен овал на лицето, гордата линия над веждите, резкият рисунък на носа и устните придаваха благородство на обичайно закачливото му изражение. Усмивката на бонвиван обаче не засенчваше гордостта на дуелиста. Но онова, което перото е безсилно да опише бе обаянието, изяществото и юношеската жизненост, лъхащи от цялото съчетание; това беше живостта на финото му лице, което в най-съкровените мигове приличаше на нежно и мечтателно девиче лице, а в битките всяваше ужас, подобно на лика на Медуза. Такъв го бяха виждали единствено онези, които беше любил или убивал.
    Лагардер носеше елегантната униформа на кралски гвардеец, малко окъсана и поовехтяла наистина, но облагородена от разкошния кадифен плащ, наметнат небрежно върху раменете му. Червеният копринен шал със златисти ресни свидетелствуваше за мястото, което заемаше сред авантюристите. Лицето му едва-едва се бе позачервило от извършената току-що нелека работа.
    — Не ви ли е срам да измъчвате едно дете! — презрително каза той.
    — Но, капитане… — опита се да отговори Кариг, изправяйки се на крака.
    — Млък! Кои са тези фукльовци?
    Кокардас и Паспоал стояха пред него с шапки в ръце.
    — Ха! — възкликна той развеселен. — Моите двама покровители! Какво, по дяволите, правите толкова далеч от улица „Кроа де Пьоти Шан“?
    После им протегна ръка с вид на принц, който подава крайчеца на пръстите си за целувка. Метр Кокардас и брат Паспоал с благоговение докоснаха ръката му. Трябва да споменем, че тази ръка често се беше разтваряла пред тях пълна със златни монети. Покровителите нямаха никакво основание да се оплакват от протежето си.
    — А другите? — попита Анри и се обърна към Щаупиц. — Теб май съм те виждал някъде?
    — В Кьолн — сконфузено избъбри немецът.
    — Точно така, дори ме засегна с шпагата един път.
    — Срещу дванайсет! — засрамен промърмори немецът.
    — Аха! — продължи Лагардер като съзря Салдан и Пинто. — Моите мадридски юначаги… Добри фехтовачи.
    — Ах, ваше превъзходителство — отвърнаха в хор двамата испанци, — това беше просто облог! Иначе никога не се бием двама срещу един.
    — Как? Двама срещу един?! — възмути се провансало-гасконецът.
    — А твърдяха, че не ви познават — добави Паспоал.
    — А този тук — Кокардас посочи Пепе Касапина, — имаше желание да се намери лице срещу лице с вас.
    Пепе положи всички усилия, за да издържи погледа на Лагардер.
    — Този ли? — само повтори Лагардер.
    Пепе изръмжа и сведе глава.
    — С тези двама храбреци се срещнах в Испания — каза Лагардер и посочи Пинто и Салдан, — но тогава се казвах само Анри… Господа — смени темата той и нанесе с пръст въображаем удар с шпага, — оказа се, че почти всички вече сме се срещали, тъй като виждам тук и ей този почтен здравеняк, на когото веднъж пукнах главата с традиционното в родината му оръжие.
    Жоел дьо Жюган потърка слепоочието си.
    — Белегът още си стои — промърмори той. — Мога да кажа само, че въртите тоягата като бог.
    — Оказва се, че на нито един от вас не му е провървяло с мен, приятели — продължи Лагардер, — но виждам, че този път сте се захванали с нещо по-лесно. Приближи се, детето ми.
    Беришон се подчини.
    Кокардас и Кариг в един глас започнаха да обясняват защо са искали да претърсят пажа, но Лагардер им заповяда да млъкнат.
    — Какво те носи насам? — попита той детето.
    — Вие сте добър и няма да ви лъжа — отвърна Беришон. — Нося едно писмо.
    — На кого?
    Беришон се поколеба и отново погледна към ниския прозорец.
    — На вас — най-сетне отговори той.
    — Дай го.
    Детето измъкна от пазвата си един плик и му го подаде, после бързо се надигна на пръсти и прошепна в ухото му:
    — Трябва да предам още едно писмо.
    — На кого?
    — На една дама.
    Лагардер му хвърли кесията си и каза:
    — Върви, малкия. Никой няма да те спре.
    Детето хукна и скоро се скри зад завоя на рова. Веднага щом пажът изчезна от погледа им, Лагардер отвори писмото.
    — Дръпнете се! — заповяда той на доброволците и учителите по фехтовка, които стояха твърде наблизо. — Предпочитам сам да чета кореспонденцията си.
    Всички тутакси се отдръпнаха.
    — Браво! — извика Лагардер щом прочете първите редове. — Ето това се казва добра новина! Точно затова съм, тук. — Бога ми, този Ньовер е истински благородник!
    — Ньовер! — удивено повториха всички.
    — Това пък какво означава? — попитаха Кокардас и Паспоал.
    Лагардер се запъти към масата.
    — Да пийнем по-напред — каза той. — Ах, толкова съм доволен! Ще ви разкажа една история. Метр Кокардас, седни тук, а ти, братко Паспоал, ето тук. Вие там, разполагайте се, където намерите за добре.
    Поласкани от оказаната им чест, гасконецът и нормандецът се настаниха от двете страни на своето божество. Анри дьо Лагардер отпи глътка вино и подхвана:
    — Преди това искам да ви съобщя, че напускам Франция и заминавам в изгнание…
    — Вие?! В изгнание?! — прекъсна го Кокардас.
    — Някога ще го видим и на бесилото! — въздъхна Паспоал.
    — И защо отивате в изгнание?
    За щастие последният въпрос заглуши иначе нежното, но твърде непочтително възклицание на Амабл Паспоал. Лагардер не понасяше подобни фамилиарности.
    — Познавате ли онзи разбойник Белисен? — попита той.
    — Барон дьо Белисен ли?
    — Белисен дуелистът?
    — Белисен покойникът! — поправи ги младият гвардеец.
    — Нима е мъртъв? — полюбопитствуваха всички.
    — Аз го убих. Както знаете, кралят ме направи благородник, за да вляза в свитата му. Обещах да се държа прилично и цели шест месеца бях кротък като агънце. Почти ме бяха забравили, когато една вечер Белисен реши да си поиграе на котка и мишка с едно нещастно кадетче, което нямаше дори косми на брадата си.
    — Все старата песен — обади се Паспоал, — същински странствуващ рицар.
    — Млъкни, любезни! — заповяда Кокардас.
    — Приближих се до Белисен — продължи Лагардер, — и тъй като в деня, когато Негово величество благоволи да ме произведе кавалер му бях обещал да не употребявам повече обидни думи, аз се задоволих само да издърпам ушите на барона, тъй както правят с непослушните деца в училище. Това обаче никак не му се понрави.
    — Убедени сме! — възкликнаха всички в хор.
    — Той обаче ми го каза прекалено високо — продължи Лагардер, — и зад Арсенала му дадох онова, което отдавна заслужаваше: един прав удар от защита и… толкоз!
    — Ах, момчето ми — провикна се Паспоал, забравяйки, че времената се бяха променили, — как добре владееш този дяволски удар!
    Лагардер се разсмя, после силно удари по масата с калаеното канче. Паспоал реши, че е загубен.
    — Ето ви я справедливостта! — извика гвардеецът, който вече го беше забравил. — Вместо да ме наградят за това, че съм убил един върколак, те ме прокуждат в изгнание!
    Почитаемата аудитория единодушно се съгласи, че това е наистина прекалено. Кокардас изруга, че, дявол го взел, изкуствата не се покровителствуват достатъчно. Лагардер продължи:
    — В крайна сметка, аз се подчинявам на кралската заповед. Заминавам. Светът е голям и, кълна се, все някъде ще се намери място и за мен. Но преди да премина границата искам да задоволя една моя прищявка… по-скоро две: един дуел и една любовна авантюра. Точно така искам да се сбогувам с прекрасната Франция!
    Останалите стесниха кръга около него, изгарящи от любопитство.
    — Продължавайте, господин кавалер — подкани го Кокардас.
    — Я ми кажете, юнаци мои — вместо отговор попита Лагардер, — чували ли сте нещо за секретния удар на господин дьо Ньовер?
    — По дяволите! — разнесе се възглас около масата.
    — Преди малко си говорехме за него — отвърна Паспоал.
    — И какво по-точно, моля?
    — Мненията са различни. Някои са убедени, че това е дивотия. Други твърдяха, че старият метр Делапалм е продал на херцога удар, или серия от удари, с които той е абсолютно сигурен, че ще прободе когото и да било в средата на челото, точно между очите.
    Лагардер се бе замислил. След туй отново попита:
    — Тук до един сте учители по фехтовка и специалисти, какво мислите за секретните удари изобщо?
    Всички бяха единодушни, че секретните удари са плитки уловки и спокойно могат да се избегнат с помощта на познатите вече защити.
    — Така мислех и аз — рече Лагардер, — но преди да имам честта да се бия с господин дьо Ньовер.
    — А сега? — посипаха се въпроси от всички страни. Всеки от присъствуващите беше силно заинтригуван и имаше защо: може би само след няколко часа прословутият удар на Ньовер щеше да просне мъртви на място двама-трима от тях.
    — Сега всичко е далеч по-различно — продължи Лагардер. — Знайте обаче, че дълго време този удар беше най-омразното нещо за мен. Повярвайте ми, просто сън не ме хващаше. Съгласете се, че този Ньовер кара също твърде много да се говори за него. Отскоро, откакто се завърна от Италия, непрестанно чувам около мен да се дърдори: „Ньовер, Ньовер, та Ньовер! Ньовер е най-хубавият! Ньовер е най-храбрият!“
    — Но след едно друго лице, което всички добре познаваме — прекъсна го брат Паспоал и този път получи пълното одобрение на Кокардас-младши.
    — Ньовер това, Ньовер онова — разгорещи се Лагардер. — Конете на Ньовер, оръжията на Ньовер, именията на Ньовер! Благите му думи, сполуките му на комар, списъкът на любовниците му… а на всичко отгоре и този негов секретен удар! В пъкъла да гори дано! Една вечер, когато икономката ми поднесе котлети „а ла Ньовер“, аз хвърлих чинията през прозореца и офейках без да вечерям. На вратата се сблъсках с моя обущар, който ми носеше ботуши по последна мода, ботуши „а ла Ньовер“. Дръпнах му един пердах и това ми струваше десет пистола, които запратих в лицето му, а проклетникът му с проклетник най-нахално ми заяви: „Господин дьо Ньовер ме удари само веднъж, но ми даде сто пистола…“
    — Това е вече прекалено — сериозно отсече Кокардас.
    Паспоал тъй съпричастно изживяваше неприятностите на своя скъп Парижанин, че целият беше плувнал в пот.
    — Разбирате ли — продължи Лагардер, — имах чувството, че полудявам. Трябваше да сложа край на това. Тогава скочих на коня и причаках господин дьо Ньовер на изхода на Лувър. Когато мина покрай мен, извиках го по име.
    — Какво има? — попита ме той.
    — Господин херцог — отвърнах му, — изцяло се доверявам на вашата отзивчивост. Моля ви да ми покажете вашия секретен удар на лунна светлина.
    Той ме изгледа. Мисля, че ме взе да беглец от лудницата.
    — Кой сте вие? — попита ме все пак.
    — Кавалер Анри дьо Лагардер — отговорих аз. — По кралска милост гвардейски улан, бивш корнет на Ферте, бивш знаменосец на Конти, бивш капитан от Наварския полк и всеки път разжалван за безразсъдство…
    — Ах! — прекъсна ме той, скачайки от коня си. — Значи вие сте Хубавия Лагардер? Доста често ми говорят за вас и това ме дразни.
    Тръгнахме заедно към църквата „Сен Жермен л’Оксероа“.
    — Ако смятате, че не съм от достатъчно благородно потекло, за да се мерите с мен… — започнах аз.
    — Ето моя удар — каза ми той.
    Бога ми, благодарих му от все сърце. Това наистина беше най-малкото, което можех да сторя.
    — Още един малък урок — помолих го аз, — ако това, разбира се, не ви затруднява.
    — На вашите услуги.
    По дяволите! Този път ме засегна в челото. Аз, Лагардер, бях засегнат от шпага!
    Учителите по фехтовка тревожно се спогледаха. Славата на удара на Ньовер приемаше наистина застрашителни размери.
    — Нищичко ли не успяхте да разберете? — срамежливо подпита Кокардас.
    — Видях навреме лъжливия удар, мътните го взели — извика Лагардер, — но не успях да парирам! Този човек е бърз като светкавица!
    — И как завърши всичко?
    — Та имало ли е случай патрулите да оставят хората на мира? Нощният патрул и този път довтаса. Господин херцогът и аз се разделихме като добри приятели с обещание за реванш.
    — Гръм да ме убие дано! — извика Кокардас. — Но с този удар той винаги ще ви държи в ръцете си.
    — Хайде де! — изсмя се Лагардер.
    — Нима разкрихте тайната му?
    — Има си хас! Най-подробно изучих удара на спокойствие в кабинета си.
    — Е, и?
    — Същинска залъгалка.
    Дуелистите си отдъхнаха. Кокардас се изправи.
    — Господин кавалер — рече той, — ако все още пазите някакъв спомен от недостойните уроци, които с такова удоволствие ви давах, сега няма да отхвърлите молбата ми. Така де.
    Лагардер инстинктивно бръкна в джоба си, но Паспоал го възпря и с достойнство възрази:
    — Метр Кокардас не ви моли за това.
    — Кажи тогава — каза Лагардер. — Разбира се, че помня уроците ти. Какво искаш?
    — Искам да ми покажете удара на Ньовер — отвърна Кокардас. Лагардер веднага стана.
    — И имаш пълно право, мой стари Кокардас — рече той. — Все пак с това си вадиш хляба.
    Двамата застанаха „ан гард“28. Дуелистите веднага образуваха кръг около тях и целите се превърнаха в зрение.
    — Дявол да те вземе, колко си се отпуснал! — възкликна Лагардер, кръстосвайки шпага с учителя по фехтовка. — Хайде, съедини в трета, сега прав удар със задържане! Парирай! Прав удар, възстанови докрай… сега първа защита и ответ! Сега мини върху шпагата и — право в очите! — И той потвърди думите си на дело.
    — Небеса! — изрева Кокардас, отскачайки встрани. — Това е то да видиш звезди по пладне! А защитата? — попита той и отново зае гард. — А защитата?
    — Просто като две и две — четири! — отвърна Лагардер. — Готов ли си? Съедини в трета! Възстанови в полустъпка… сега два пъти първа! Парирай! Задръж с ръба на клинока, това е всичко! — И той пъхна шпагата си в ножницата.
    Брат Паспоал се разсипа в горещи благодарности.
    — Вие там, разбрахте ли? — обърна се Кокардас към другите и избърса потта от челото си. — Пустото му Парижанче! Ама че дете!
    Учителите по фехтовка закимаха с глава в знак на съгласие. Кокардас седна на мястото си и каза:
    — Това може да ни послужи.
    — И то много скоро — отвърна Лагардер и си наля вино. Всички погледи се обърнаха към него. Той пресуши чашата си на малки глътки, после бавно разгъна писмото, което пажът му беше връчил.
    — Нали ви казах — подхвана той, — че господин дьо Ньовер ми беше обещал реванш?
    — Да, но…
    — Трябваше на всяка цена да си разчистя сметките с него преди да замина в изгнание, и тъй като разбрах, че господин дьо Ньовер е в замъка си в Беарн, взех че му писах. Това писмо е неговият отговор.
    Сред дуелистите се разнесе удивено шушукане.
    — Той е все тъй очарователен! — продължи Лагардер. — Ах, наистина очарователен! Мисля, че след като се навоювам до насита с този съвършен благородник, бих го обикнал като роден брат. Той приема всички мои предложения: часът, мястото на срещата…
    — В колко часа? — обезпокоен го прекъсна Кокардас.
    — След залез слънце.
    — Тази вечер ли?
    — Да.
    — И къде?
    — В крепостния ров на замъка Кайлюс.
    Настъпи тишина. Паспоал бе сложил пръст на устните си. Дуелистите се стараеха да запазят спокойствие.
    — Защо е избрал точно това място? — отново попита Кокардас.
    — Виж, това вече е друга история! — през смях отвърна Лагардер. — Става дума за втората ми прищявка! Откакто ми се падна честта да командувам тези храбри доброволци, за да се поразтуша преди заминаването ми, неведнъж ми е минавало през ум, че старият маркиз дьо Кайлюс е най-изпеченият тъмничар в света! Човек трябва наистина да притежава някакъв талант, за да си заслужи такова прелестно име като Кайлюс Резето! Миналия месец присъствувах на празниците в Тарб и зърнах дъщеря му Орор. Бога ми, та тя е божествено красива! Наумил съм си след като си побъбря с господин дьо Ньовер, да отида поне малко да утеша тази прелестна затворничка.
    — А имате ли ключ от затвора, капитане? — попита Кариг и посочи замъка.
    — Превземал съм с пристъп немалко крепости! — отвърна Парижанчето. — Не знам дали ще вляза през вратата, през прозореца, или през комина, но ще вляза.
    Слънцето вече отдавна се беше скрило зад високите върхари на Анския лес. Настъпваше нощ. В долните прозорци на замъка замъждукаха две-три светлинки. Някаква тъмна фигура бързо се шмугна в сянката на крепостния ров. Беше малкият паж Беришон, който несъмнено бе изпълнил поръчението си. Той хукна колкото му крака държат по пътеката към гората, отправяйки отдалеч гореща благодарност към своя спасител Лагардер.
    — И таз добра! — възкликна Лагардер. — Защо не се смеете вече, проклетници? Не намирате ли, че приключението е доста забавно.
    — Бих искал да знам — сериозно попита Кокардас, — дали в писмото си до Ньовер сте споменали за госпожица дьо Кайлюс?
    — По дяволите! Обясних му надълго и нашироко за какво става дума. Все пак ми беше необходим някакъв претекст, за да му определя среща толкова далече.
    Побойниците се спогледаха.
    — Това пък сега какво е? Какво ви става? — рязко попита Парижанчето.
    — Просто размишляваме — отговори Паспоал. — И сме щастливи, че сме тук, за да ви услужим.
    — Гръм да ме порази, но това е самата истина! — добави Кокардас. — И нашата помощ ще ви бъде от голяма полза.
    Лагардер избухна в смях, толкова забавна му се стори само мисълта за това.
    — Няма да се смеете повече, господин кавалер, когато научите една новина… — надуто произнесе гасконецът.
    — Я да я чуем.
    — Ньовер няма да дойде сам на срещата.
    — И таз добра! Че защо?
    — Защото след онова, което сте му написал вече и дума не може да става само за една закачка между двама ви: тази вечер един от вас трябва да умре. Ньовер е съпругът на госпожица дьо Кайлюс.
    Кокардас-младши се заблуждаваше като мислеше, че Лагардер ще престане да се смее. Щуракът му с щурак се хвана за корема от смях.
    — Браво! — извика той. — Тайна венчавка! Същински испански роман! По дяволите, това наистина надминава очакванията ми. Не се и надявах на такова последно приключение!
    — И само като си помисли човек, че такива хора се изпращат в изгнание! — с прочувствен тон заключи брат Паспоал.

VI. Приземният прозорец

    Спускаше се непрогледна нощ. Мрачната грамада на замъка Кайлюс неясно се открояваше на фона на небето.
    — Чуйте, кавалере — каза Кокардас в момента, когато Лагардер стана, пристягайки колана на шпагата си, — без излишна скромност, за бога! Приемете услугите ни в тази битка, която навярно ще бъде неравна.
    Лагардер само повдигна рамене. Паспоал, който стоеше зад гърба му го докосна по ръката.
    — Ако бих могъл да ви бъда полезен с нещо за галантната лудория, то… — промълви той и се изчерви до корена на косата.
    Според думите на един гръцки философ червеното е цвят на целомъдрието. Амабл Паспоал в най-висша степен съответствуваше на цвета, но бе напълно лишен от целомъдрие.
    — Дявол го взел, приятели мои! — сопна се Лагардер. — Имам навика сам да си върша работата и вие отлично знаете това. Ето, иде нощ, пийнете още по чашка и се смитайте, това е единствената услуга, която искам от вас.
    Доброволците веднага отидоха при конете си, но учителите яо фехтовка дори не се помръднаха. Кокардас дръпна Лагардер настрана.
    — Бог ми е свидетел, че бих се оставил да ме убият като псе заради вас, кавалере! — смутено прошепна той. — Но…
    — Но какво?
    — Всеки със занаята си, нали знаете. Ние не можем да си тръгнем оттук.
    — Виж ти! И защо?
    — Защото и ние чакаме някого.
    — Тъй ли? И кой е този някой?
    — Само не се гневете. Този някой е Филип дьо Ньовер.
    Парижанина трепна.
    — Виж ти! — повтори той. — А защо чакате господин дьо Ньовер?
    — По заръка на един благородник… — започна Кокардас, но не довърши.
    Пръстите на Лагардер стиснаха китката му като менгеме.
    — Засада! — извика той. — И ти имаш дързостта да го кажеш точно на мен!
    — Моля ви да забележите, че… — намеси се брат Паспоал.
    — Млък, проклетници! Забранявам ви, чувате ме добре, нали, забранявам ви да докосвате дори косъм от главата на Ньовер, ако не искате да си имате работа с мен! Ньовер ми принадлежи и ако му е писано да умре, то ще загине от моята ръка, в почтен двубой. Но от вашите… Никога! Поне докато съм жив!
    Лагардер се беше изправил в цял ръст. Той беше от онези хора, чийто глас не трепери, когато са разгневени, а отеква още по-звучно. Наемните убийци го наобиколиха с нерешителен вид.
    — Сега разбирам защо ме накарахте да ви покажа удара на Ньовер! — продължи той. — И то точно аз… Кариг!
    Кариг веднага се отзова на заповедта му, следван от хората си, които водеха за поводите натоварените със сено коне.
    — Срамно! — продължи Лагардер. — Срамно е, че такива хора ни накараха да поделим виното им!
    — Какви жестоки думи! — въздъхна Паспоал, чийто очи веднага се насълзиха.
    Кокардас-младши изреждаше наум всички най-витиевати ругатни, които някога изобщо са покълвали в плодородната земя на Гаскония и Прованс.
    — На конете! В галоп! — заповяда Лагардер. — Нямам нужда от никого, за да натиря тези негодници!
    Единственото, за което Кариг и хората му жадуваха, след като вече се бяха запознали с рапирите на учителите по фехтовка, бе да се наслаждават на нощната прохлада колкото се може по-далеч оттук.
    — А вие се омитайте докато е още време — обърна се Лагардер към наемните убийци, — или, кълна се в Христовия кръст, ще ви дам още един урок по фехтовка, но той ще ви е последният! — И той измъкна шпагата си.
    Кокардас и Паспоал се заеха да успокояват дуелистите, които, осланяйки се на своята численост, започваха да проявяват признаци на недоволство.
    — Та нима има смисъл да се оплакваме, щом толкова настоява да свърши и нашата работа? — ловко подметна Паспоал.
    Надали бихте намерили друг нормандец с тъй убедителна логика.
    — Я да си вървим! — единодушно заключиха всички.
    Вярно е, че в същото време шпагата на Лагардер със застрашително съскане разсичаше въздуха.
    — Бога ми! — отбеляза Кокардас, давайки тон за отстъпление. — Здравият разум подсказва, че го правим не от страх, кавалере, ние просто ви отстъпваме мястото.
    — За да ви доставим удоволствие — добави Паспоал. — Сбогом!
    — Вървете по дяволите! — отвърна Парижанчето и им обърна гръб.
    Мародерите се отдалечиха в галоп, а нашите побойници изчезнаха зад оградата на кръчмата. Те забравиха да платят, но Паспоал не пропусна да дари мимоходом с една сладка целувка повлеканата, която си искаше парите.
    Цялата сметка заплати Лагардер.
    — Момиче — каза той на прислужницата, — затвори кепенците и сложи резетата. Каквото и да стигне до слуха ти тази нощ оттам, от крепостния ров, нека всеки в този дом да спи като заклан. Това са неща, които изобщо не ви засягат.
    Повлеканата веднага залости кепенците и тракна резетата.
    Нощта бе почти настъпила, една нощ без луна и звезди. Под нишата на Пресветата Дева, намираща се в началото на дъсчения мост, слабо мъждукаше едно пушливо кандило, което обаче не осветяваше по-далеч от десет-дванайсет стъпки наоколо, пък и светлината му не можеше да стигне до дъното на крепостния ров, тъй като мостът го закриваше.
    Лагардер беше сам. Конският тропот бе заглъхнал в далечината. Луронската долина вече тънеше в дълбок мрак и само тук-там примигваха няколко червеникави светлинки, указващи местонахождението на колибата на някой орач или пастир. Жалният звън на хлопатарите на козите се усилваше при всеки по-силен полъх на вятъра и се сливаше с глухия ромон на буйните води на Аро, която се влива в Кларабид в подножието на Наспаг.
    — Подлеци, осмина срещу един! — мислеше си Парижанчето, поемайки по коларския път, за да слезе на дъното на крепостния ров. — Та това е истинско убийство! Ама че бандити! Човек направо да се отврати от шпагата!
    Той се блъсна в купа сено, разпилян от отряда на Кариг.
    — Боже справедливи! — продължи да размишлява той, докато отърсваше наметалото си. — Ето кое започва да ме плаши. Пажът ще предупреди Ньовер, че тук го очаква цяла банда главорези и той просто няма да дойде, а това означава, че ще се провали най-увлекателното приключение в света. Вдън земя да пропаднат дано! Ако това е така, то утре тук ще има осмина пребити негодяи!
    Беше стигнал под моста. Очите му постепенно привикваха към тъмнината.
    Мародерите на Кариг бяха разчистили едно доста обширно пространство точно пред приземния прозорец, там, където сега стоеше Лагардер. Той със задоволство го огледа и заключи, че мястото е напълно подходящо за дуел. В същото време обаче го терзаеше и една друга мисъл. Идеята да проникне в този непревземаем замък все тъй предизвикателно гъделичкаше самолюбието му. Онези герои, които не използуват в името на доброто изключителната сила, с която са надарени, са същи демони. Стени, ключалки, стража — Хубавия Лагардер не искаше дори да ги знае. Та той изобщо не би склонил да участвува в приключение, в което липсва дори и едно от тези препятствия.
    — А сега да поогледаме терена — каза си той, възвърнал присъщото си глумливо настроение. — Дявол да го вземе! Господин херцогът ще дойде вбесен, така че не ни остава нищо друго, освен здравата да се държим! Ама че нощ! Ще се наложи май да се дуелираме слепешката. Проклет да съм, ако успеем да различим дори върха на шпагите!
    Той стоеше в подножието на високите стени. Отвесно над него се извисяваше исполинската грамада на замъка; мостът се извиваше в мастиленочерна дъга на фона на небето. Ако тръгне да се катери по тази стена само с помощта на камата си, това би му отнело цяла нощ. Ръката на Лагардер внезапно напипа приземния прозорец.
    — Ха, та това е просто чудесно! — възкликна той. — А какво ще кажа на надменната хубавица? Още отсега виждам неприязнения блясък на черните й очи, смръщените от негодувание вити вежди… — Той с въодушевление потърка ръце. — Чудесно! Прелестно! Ще й кажа… Трябва да бъде нещо много възвишено. Та ще й кажа… Дявол го взел! Я по-добре да си пестим красноречието. Но какво е това? — внезапно притихна той. — Този Ньовер е същинска прелест!
    Лагардер млъкна и наостри уши. До слуха му бе долетял някакъв шум. И наистина, от брега на крепостния ров се дочуваха стъпки. Те несъмнено принадлежаха на благородници, тъй като ги съпровождаше сребристият звън на шпори.
    — Охо! — помисли си Лагардер. — Да не би да се окаже, че метр Кокардас е имал право? Нима господин херцогът наистина не идва сам?
    Шумът от стъпките внезапно утихна. Кандилото в началото на моста освети неподвижните фигури на двама мъже, загърнати в дълги плащове. Лагардер ясно виждаше как се взират, опитвайки се с поглед да пробият мрака в крепостния ров.
    — Никого не виждам — прошепна единият.
    — Напротив — възрази другият. — Вижте там, до прозореца. — И той предпазливо подвикна: — Кокардас?
    Лагардер остана неподвижел.
    — Фаенца! — повторно повика мъжът. — Това съм аз… господин Пейрол!
    — Струва ми се, че вече съм чувал някъде името на този негодник! — помисли Лагардер.
    — Паспоал? Щаупиц? — за трети път извика Пейрол.
    — Ами ако не е от нашите?… — промърмори спътникът му.
    — Изключено! — увери го Пейрол. — Заповядах им да поставят тук часови. Познах го, това е Салдан… Салдан?
    — Тук! — отзова се Лагардер, имитирайки за всеки случай испански акцент.
    — Виждате ли! — извика господин Пейрол. — Знаех си аз! Да слезем по стълбата… Оттук… ето първото стъпало.
    — Рогатите да ме вземат, ако и аз не играя някаква роля в тази комедия! — каза си Лагардер.
    Двамата мъже започнаха да се спускат в рова. Спътникът на Пейрол грижливо се загръщаше в разкошен дълъг плащ. При все че беше произнесъл едва няколко думи, на Лагардер му се стори, че долавя в гласа му лек оттенък на италиански акцент.
    — Да говорим тихо, моля ви — настоя непознатият, спускайки се предпазливо по тясната и стръмна стълба.
    — Излишно е, ваше височество — отвърна Пейрол.
    — Виж ти! — помисли си Лагардер. — Имаме си работа с височество.
    — Излишно е — повтори довереникът. — Тези хубостници отлично знаят името на човека, който им плаща.
    — Аз обаче нищичко не знам — възрази му наум Лагардер, — а много бих искал да съм наясно.
    — Колкото и да се старах — продължи господин Пейрол, — не успях да ги накарам да повярват, че става дума за маркиз дьо Кайлюс.
    — Виж, това вече е нещо. Очевидно съм попаднал на двама изпечени негодяи — заключи Лагардер.
    — От параклиса ли идваш? — попита този, който изглежда беше господарят.
    — Да, но пристигнах твърде късно — отвърна Пейрол със съкрушен вид.
    — Некадърник! — извика господарят и гневно тропна с крак.
    — Направих каквото можах, ваше височество. Аз наистина намерих регистъра, в който дон Бернар е записал както венчавката на госпожица дьо Кайлюс с господин дьо Ньовер, така и раждането на детето…
    — Е, и?
    — Точно тези страници са откъснати.
    Лагардер целият се бе превърнал в слух.
    — Изпреварили са ни! — разочарован каза господарят. — Но кой? Орор? Да навярно е Орор. Тя се надява тази вечер да се срещне с Ньовер и иска заедно с детето да му предаде и акта за неговото раждане. Марта не можа да ми каже това, тъй като самата тя не го знаеше, но аз се досещам, че е така.
    — Но какво значение има това? — попита Пейрол. — Предвидили сме абсолютно всичко. След като Ньовер умре…
    — След като Ньовер умре — прекъсна го господарят, — пряк наследник става детето.
    Настъпи тишина. Лагардер беше затаил дъх.
    — Детето… — едва чуто произнесе Пейрол.
    — Детето ще изчезне — отсече този, когото той наричаше негово височество. — Не ми се щеше да стигам до тази крайност, но това няма да ме спре. Що за птица е този Салдан?
    — Отчаян негодник.
    — Може ли да му се довери човек?
    — Да, стига да му се заплати добре.
    Господарят за миг се замисли.
    — Много ми се щеше да не намесваме друг в нашите работи. — промълви той, — но нито един от двама ни не прилича на Ньовер.
    — Вие сте твърде висок — съгласи се Пейрол, — а аз съм прекалено слаб.
    — Тъмно е като в рог — продължи господарят, — а този Салдан е на ръст почти колкото херцога. Повикай го!
    — Салдан? — подвикна Пейрол.
    — Тук! — отзова се пак Парижанчето.
    — Ела насам!
    Лагардер се приближи. Той беше вдигнал яката на наметалото си, а спуснатата периферия на шапката скриваше лицето му.
    — Искаш ли да спечелиш петдесет пистола в повече от твоя дял? — попита го господарят.
    — Петдесет пистола! — възкликна Парижанчето. — Какво трябва да направя?
    В същото време той полагаше всички усилия, за да различи чертите на непознатия, но онзи се криеше също тъй добре, колкото и самият Лагардер.
    — Досещаш ли се? — обърна се господарят към Пейрол.
    — Иска ли питане — отвърна довереникът.
    — Одобряваш ли?
    — Разбира се. Само че нашият човек си има парола.
    — Марта ми я каза. Това е девизът на Ньовер.
    — Adsum, тъй ли? — попита Пейрол.
    — Обикновено го казва на френски: „Аз съм тук!“
    — Аз съм тук! — неволно повтори Лагардер.
    — Ще го произнесеш много тихо под прозореца — каза непознатият като се наведе към него. — Капаците ще се отворят и зад вътрешната решетка, която е на панти, ще се появи една жена. Тя ще ти говори, но ти няма да обелваш зъб, а само ще сложиш пръст на устните си. Разбра ли?
    — За да я накарам да повярва, че ни следят, нали тъй? Да, разбирам.
    — Този момък никак не бил глупав — промълви господарят, после продължи: — Жената ще ти предаде един вързоп, ти все тъй мълчаливо ще го вземеш и ще ми го донесеш.
    — И ще ми броите петдесет пистола?
    — Точно така.
    — Разчитайте на мен.
    — Ш-шт! — изсъска господин Пейрол.
    Тримата наостриха уши. Откъм полето долиташе някакъв далечен шум.
    — Трябва да се разделим — каза господарят. — Къде са другарите ти?
    Лагардер без колебание посочи към онази част на крепостния ров, която оттатък моста завиваше към Наспаг и отвърна:
    — Ей там. Направили са засада в сеното.
    — Много добре. Запомни ли паролата?
    — Аз съм тук!
    — Добра сполука и доскоро виждане!
    — Доскоро виждане!
    Пейрол и спътникът му се изкачиха обратно по стълбата. Лагардер ги проследи с поглед, избърса обляното си в пот чело и си каза:
    — Когато му дойде времето, господ ще ми държи сметка за усилията, които трябваше да положа, за да не забуча шпагата си в корема на тези подлеци! Но започнатото трябва да се доведе до край! Сега вече наистина искам да разбера!
    Той обхвана главата си с ръце, тъй като в нея цареше пълен безпорядък. Можем да ви уверим, че вече и през ум не му минаваше нито за предстоящия дуел, нито за любовната му авантюра.
    — Какво да сторя? — питаше се той. — Да отвлека момиченцето? Вързопът, за който ставаше дума, навярно е самото дете. Но на кого да го поверя? В този край познавам единствено Кариг и неговите пладнешки разбойници, а те са твърде неподходящи гувернантки за една млада госпожица! При все това аз трябва да взема детето! Трябва! Ако не го измъкна оттук, онези дяволски изчадия ще го затрият със същата лекота, с каквато се канят да погубят и баща му. Дявол да го вземе, та аз изобщо не бях дошъл заради това!
    Крайно възбуден, Лагардер с широки крачки кръстосваше между купите сено и току поглеждаше към приземния прозорец, очаквайки всеки миг капаците му да се завъртят на ръждясалите си панти. Не видя нищо, но много скоро зад тях се разнесе едва доловим шум. Някой отваряше вътрешната решетка.
    — Adsum? — произнесе разтреперан нежен женски глас.
    С един скок Лагардер прехвърли снопите и се намери под прозореца.
    — Аз съм тук! — отвърна той.
    — Слава богу! — възкликна гласът и капаците на свой ред се отвориха.
    Нощта бе непрогледна, но очите на Парижанчето отдавна бяха свикнали с тъмнината. В жената, която се надвеси от прозореца, той веднага позна Орор дьо Кайлюс, все тъй прелестна, но бледа и сломена от тревоги.
    Ако в този момент припомнехте на Лагардер, че е възнамерявал вероломно да се промъкне в стаята на тази жена, той би ви опровергал, и то напълно чистосърдечно.
    Макар и само за няколко минути, но трескавата му възбуда се уталожи. Той беше човек разумен, при все че храбър като лъв. А може би точно в този момент с него се извършваше някакво чудесно и пълно преобразяване.
    Орор се взря в тъмнината пред себе си и прошепна:
    — Нищо не виждам. Къде сте, Филип?
    Лагардер й подаде ръка и тя я притисна към сърцето си. Той залитна и почувствува как очите му се изпълват със сълзи.
    — Филип! Филип! — промълви клетата млада жена. — Сигурен ли сте, че не са ви проследили? Продадоха ни, Филип, предадоха ни!…
    — Смелост, госпожо — избъбра Парижанчето.
    — Ти ли каза това? — извика тя. — О, но аз наистина полудявам, вече не мога да позная дори гласа ти!
    В една ръка Орор държеше вързопа, за който бяха споменали господин Пейрол и съучастникът му, другата тя притисна към челото си, сякаш искаше по този начин да успокои обърканите си мисли.
    — Имам да ти казвам толкова неща! — продължи тя. — Но откъде ли да започна?
    — Нямаме време — прошепна Лагардер, чиято добродетелност отказваше да си пъха носа в чужди тайни. — Да побързаме, госпожо!
    — Но защо е този леден тон? Защо не ме наричаш Орор? Нима ми се сърдиш?
    — Да побързаме, Орор! Да побързаме!
    — Подчинявам ти се, скъпи мой Филип, и винаги ще ти се подчинявам! Ето, вземи нашето мъничко съкровище, при мен тя вече не е в безопасност. От моето писмо навярно си разбрал, че ни кроят някаква подлост.
    Тя му подаде спящото дете, повито в копринени пелени. Лагардер го пое без да пророни дума.
    — Нека още веднъж я целуна! — извика нещастната майка и избухна в сълзи. — Дай ми я, Филип… Ах, мислех, че сърцето ми е по-силно! Кой знае кога отново ще видя дъщеря си!
    Думите й потънаха в ридания. Лагардер видя, че тя му подава някакъв бял предмет и попита:
    — Какво е това?
    — Знаеш добре… Но и ти си объркан като мен, клети мой Филип. Това са откъснатите страници от регистъра на параклиса, цялото бъдеще на детето ни!
    Все тъй мълчаливо, Лагардер взе документите. Той просто се страхуваше да говори.
    Документите бяха поставени в плик, скрепен с печата на енорийската църква на Кайлюс. В момента, когато ги вземаше, някъде в долината жално и протяжно протръби кози рог.
    — Това навярно е някакъв сигнал! — извика госпожица дьо Кайлюс. — Бягай, Филип, спасявай се!
    — Сбогом — рече Лагардер, решил докрай да изиграе ролята си, за да не разбие сърцето на младата майка. — Не се страхувай, Орор, детето ти е в сигурни ръце!
    Орор притисна ръката му до устните си и горещо я целуна.
    — Обичам те! — през сълзи промълви тя, после затвори капаците на прозореца и изчезна.

VII. Двама срещу двайсет

    Това наистина беше сигнал. Трима мъже с пастирски рогове стояха на пост по пътя за Аржелес, по който трябваше да мине херцог дьо Ньовер, за да стигне до замъка Кайлюс, където го зовяха едновременно умолителното писмо на младата му съпруга и дръзкото послание на кавалера дьо Лагардер.
    Първият от тези мъже трябваше да надуе рога си в момента, когато Ньовер прекосеше Кларабид, вторият — щом херцогът навлезеше в гората, и третият — стигнеше ли до първите къщи на Тарид.
    Подходящи места, за да се извърши едно убийство имаше по протежение на целия път, но Филип дьо Гонзаг нямаше навик да напада открито. Той искаше да придаде по-друга окраска на злодеянието си. Убийството трябваше да се нарече отмъщение и волю-неволю да мине за сметка на Кайлюс Резето.
    Та ето как нашият красавец Лагардер, нашият непоправим побойник и лудетина, първата шпага на Франция и Навара, се оказа изведнъж с едно двегодишно момиченце на ръце.
    Бъдете уверени, че той изобщо не знаеше как да се държи: носеше детето непохватно, подобно на нотариус на военни маневри, и неумело го люлееше в ръцете си, тъй непривикнали към това съвършено ново за него занятие. Сега Лагардер имаше една-единствена грижа: в никакъв случай да не разбуди момиченцето!…
    — На-ни-на!… — припяваше той с насълзени очи, но не можеше да сдържи смеха си.
    Бихте могли да се обзаложите с всички гвардейски улани, негови бивши другари, но едва ли някой би се досетил какво правеше в момента този страховит дуелист по пътя на изгнанието. Той изцяло се беше отдал на ролята си на бавачка и внимателно гледаше къде стъпва, за да не би случайно да разтърси спящото дете, като същевременно ужасно му се искаше да има по една памучна възглавничка във всяка ръка.
    Жалният зов на втори сигнал разкъса нощната тишина, този път много по-наблизо.
    — По дяволите, какво ли означава това? — попита се Лагардер, но сега цялото му внимание беше насочено към малката Орор. Не се осмеляваше да я целуне. Това беше едно мъничко, възхитително розовобяло създание; по крайчеца на затворените и клепачи вече тъмнееха дългите копринени мигли, които бе наследила от майка си. Същински ангел, прелестен спящ небесен ангел! Лагардер се опияняваше от дълбокото спокойствие, от безметежността на негаснещата детска усмивка…
    — Какъв покой! — мислеше си той. — А в същото време майка й се облива в сълзи, а баща й… Ха! — възкликна момъкът. — Това доста ще промени нещата. Повериха едно дете на лекомисления Лагардер… Тъй да бъде! Щом трябва да го защити, ще му дойде умът в главата. Как кротичко спи! — продължи той. — Какви ли мисли витаят зад тези мънички челца, увенчани с ангелски къдрици? Та тук, в това телце има душа. Един ден тя ще се превърне в жена, способна да очарова, но и, уви, да страда.
    След малко той отново подхвана:
    — Колко ли е хубаво малко по малко, с всеотдайни грижи и нежност да спечелиш обичта на тези обаятелни малки създания, да дебнеш появата на първата им усмивка, да очакваш първата им ласка; колко ли е просто изцяло да се посветиш на щастието им!
    И какви ли не още хлапашки недомислици минаваха през главата му, за повечето от които на благоразумните люде дори не би им дошло на ум; какви ли не гальовни откровения, на които господа мъжете биха се изсмели, но затова пък можеха да накарат всички майки да се просълзят. И най-сетне признанието, изтръгнало се от дъното на душата му сякаш дълбоко разкаяние:
    — Ах, никога не бях държал дете в ръцете си!
    В този миг иззад колибите на Тарид долетя третият сигнал. Лагардер се сепна и дойде на себе си. За момент си беше представил, че е баща. От посоката, противоположна на онази, в която се намираше странноприемницата „Адамовата ябълка“, се разнесоха бързи кънтящи стъпки. Те в никакъв случай не можеха да бъдат сбъркани с походката на негодниците, които преди малко бяха тук. Още щом ги чу, Лагардер си каза:
    — Това е той.
    Вероятно Ньовер беше оставил коня си в края на гората.
    Надали и след минута, Лагардер, който вече се досещаше, че сигналите, подадени с кози рогове последователно в долината, край гората и в планината бяха свързани с появата на Ньовер, го зърна да минава край кандилото, осветяващо иконата на Пресветата дева в началото на моста. За миг красивото и угрижено, макар и още съвсем юношеско лице на Филип дьо Ньовер бе ярко осветено, след което се видя само тъмната фигура на висок мъж с благородна осанка. Тя внезапно изчезна: Ньовер се спускаше по малката стълба, прикрепена за ръба на крепостния ров. Когато стъпи на дъното му, Парижанчето го чу да измъква шпагата си и да процежда през зъби:
    — Не би било зле да има двамина факлоносци.
    И той тръгна опипом напред, като току се препъваше в разпилените наоколо бали сено.
    — Този проклет кавалер май иска да ме накара да си играем на криеница! — каза той и в гласа му прозвуча нетърпение, после се спря и извика: — Хей, има ли някой тук?
    — Тук съм аз — отвърна Парижанчето, — и слава богу, че съм само аз!
    Ньовер обаче изобщо не обърна внимание на последните му думи и бързо се насочи към мястото, откъдето беше долетял гласът.
    — На работа, кавалере! — извика той. — Само размахайте шпагата си, за да разбера къде сте. Нямам време за превземки.
    Парижанчето продължаваше да люлее момиченцето, което все по-дълбоко се унасяше в сън.
    — По-напред трябва да ме изслушате, господин херцог — започна той.
    — Не си правете труда да ме убеждавате, и то след писмото, което получих от вас тази сутрин — прекъсна го Ньовер. — Ето, сега вече ви виждам. Ан гард, кавалере!
    На Лагардер и през ум не му беше минало да вади шпагата си, същата онази шпага, дето обикновено сама изскачаше от ножницата, сега като че ли спеше, подобно на прелестното ангелче, което държеше на ръце.
    — Когато ви изпратих писмото си още не знаех това, което узнах тази вечер — каза той.
    — Охо! — подигравателно възкликна младият херцог. — Виждам, че не ви е по вкуса да се дуелирате слепешката.
    Той направи крачка напред с насочена шпага. Лагардер отстъпи и измъквайки на свой ред шпагата си, настоя:
    — Изслушайте ме, за бога!
    — Та да продължите да оскърбявате госпожица дьо Кайлюс, тъй ли? — Гласът на младия херцог трепереше от гняв.
    — Не! Кълна се, не! Ще ви обясня. Ама че опак човек! — извика той, отблъсквайки първата атака на Ньовер. — По-внимателно, де!
    Разгневеният Ньовер сметна, че му се подиграват и стремително се нахвърли срещу Лагардер, нанасяйки удар след удар с онази невероятна бързина, която го правеше тъй опасен противник. Отначало Парижанчето отблъскваше атаките му от място и без да отвръща на ударите. После започна да отстъпва като продължаваше все така само да отбива ударите и всеки път, когато отхвърляше вляво или вдясно шпагата на Ньовер, повтаряше:
    — Чуйте ме! Чуйте ме! Чуйте ме!
    — Не, не, и не! — отвръщаше Ньовер, като придружаваше всеки свой отговор с мощен удар.
    Парижанчето продължи да отстъпва, докато накрая се намери притиснат до крепостната стена. Той вече едва се сдържаше да не кипне. Да подтиска толкова дълго време желанието да отвърне достойно на ударите, за него беше истински героизъм!
    — Ще ме изслушате ли? — попита той за последен път.
    — Не! — отсече Ньовер.
    — Виждате, че вече няма накъде да отстъпвам! — каза Лагардер с отчаян глас, в който прозвучаха насмешливи нотки.
    — Толкоз по-добре! — отвърна Ньовер.
    — Дявол да ви вземе! — извика Лагардер, чието търпение и защитни способности се бяха изчерпали. — Трябва ли да ви строша главата, за да ви попреча да убиете собственото си дете!
    Думите му подействуваха като гръм. Шпагата падна от ръката на Ньовер.
    — Детето ми! — стъписа се той. — Дъщеря ми е във вашите ръце?!
    Лагардер беше загърнал своя скъпоценен товар в наметалото си.
    Поради тъмнината, до този миг Ньовер мислеше, че Парижанчето е увил наметалото си около лявата ръка, за да си служи с него като с щит. Имаше такъв обичай. Кръвта му се смръзна във вените, когато си спомни яростните удари, които беше нанасял наслуки. Та шпагата му можеше да…
    — Кавалере — каза той, — вие сте също толкова безумен, колкото съм аз, а и много други, но вашето безумие са доблестта и мъжеството. Дори да ми кажат, че сте се продал на маркиз дьо Кайлюс, кълна ви се, не бих повярвал!
    — Много съм ви задължен — отвърна Парижанчето, който лъхтеше като кон, спечелил надбягване. — Но каква градушка от удари! Та вие сте бил същинска мелница, господин херцог!
    — Дайте ми моята дъщеря! — каза Ньовер и понечи да отгърне наметалото, Лагардер обаче с лек, но рязък удар отблъсна ръката му.
    — По — полека! — сопна му се той. — Ще вземете да ми я събудите!
    — Вие, какво, ще ме поучавате ли…?
    — Ама че опак човек! До преди малко думица не ме оставяше да кажа, а сега се опитва да ме накара да му разправям врели-некипели. Хайде, татенце, целунете я, само че внимателно, много внимателно.
    Ньовер неволно се подчини.
    — Виждали ли сте някога подобна схватка във фехтовалните зали? — с хлапашка гордост попита Лагардер. — Да издържиш на яростната атака на един разгневен Ньовер, и то без да отвърнеш нито веднъж на ударите му, при това със спящо дете на ръце, което дори не се събуди?!
    — Заклевам ви!… — примоли се младият херцог.
    — Признайте поне, че добре се справих! По дяволите, вир вода съм! Май много ви се ще да разберете какво става, нали тъй? Стига целувки, татенце! Сега ни оставете. С мъничката вече сме стари приятели. Обзалагам се на сто пистола, макар че мътните да ме вземат, ако ги имам, че тя ще ми се усмихне още щом отвори очи.
    Лагардер отново я загърна в наметалото си и то тъй грижовно и внимателно, както не винаги правят дори най-добрите бавачки. После я положи върху сеното под моста, в подножието на крепостната стена.
    — Господин херцог — поде той, но вече със сериозен и решителен тон, — каквото и да се случи, аз отговарям за дъщеря ви с главата си. Така, поне доколкото това е по силите ми, искам да изкупя вината си, че тъй лекомислено се произнесох за нейната майка, за тази чудесна и благородна жена, за тази светица!
    — Вие ще ме довършите! — изпъшка Ньовер, който се губеше в мъчителни догадки. — Нима видяхте и Орор?
    — Да, видях я.
    — Къде?
    — Тук, на този прозорец.
    — Тя ли ви даде детето?
    — Тя вярваше, че оставя дъщеря си под закрилата на своя съпруг.
    — Нищичко не разбирам!
    — Ах, господин херцог, тук стават наистина странни неща! Щом сте настроен толкова войнствено, много скоро — бог се е погрижил за това — ще можете да въртите шпагата си колкото ви душа иска.
    — Нима смятате, че ще ни нападнат? — попита Ньовер.
    Внезапно. Парижанчето се наведе и доближи ухо до земята.
    — Стори ми се, че вече идат — промърмори той като се изправяше.
    — Но за кого говорите?
    — За обесниците, на които им е наредено да ви убият.
    Той накратко му разказа за подслушания разговор, за срещата си с господин Пейрол и непознатия, за появата на Орор и за всичко, което беше последвало. Ньовер го слушаше изумен.
    — Така че тази вечер спечелих петдесет пистола, без да си помръдна дори пръста — завърши Лагардер.
    — Пейрол е довереният човек на Филип дьо Гонзаг — прошепна Ньовер, говорейки сам на себе си, — на моя най-добър приятел, на моя брат, който сега се намира в замъка, за да ми помогне!
    — Никога не съм имал честта да се срещна с принц дьо Гонзаг, така че не мога да твърдя, че беше той — отвърна Лагардер.
    — Той! Но това е немислимо! — извика Ньовер. — Този Пейрол не напразно има вид на закоравял престъпник, навярно старият Кайлюс го е подкупил.
    Лагардер спокойно лъскаше шпагата си с пеша на своя жакет.
    — Не беше Кайлюс, мъжът беше млад — каза той. — Но нека да не губим времето си в догадки, господин херцог. Както и да се казва този негодяй, това е опасен хитрец, който чудесно си беше опекъл работата и знаеше дори вашата парола. Та нали благодарение на нея успях да заблудя Орор дьо Кайлюс. Ах, но как ви люби тя, чувате ли? Идеше ми да целувам праха в нозете й, за да се покая за безразсъдната си самонадеяност… Така, дали не пропуснах да ви кажа нещо? Не, нищо, освен това, че под пелените на детето съм пъхнал един запечатан плик, в който се намират неговият акт за раждане и вашият брачен договор… Ах, хубавицата ми! — възкликна той, любувайки се на лъскавата си шпага, която сякаш привличаше всички едва осезаеми лъчи, разсеяни в нощта, за да ги отрази в краткотраен сноп искри. — Ето че приключихме с тоалета. Достатъчно лудории сме вършили, госпожице, но този път ще се поразшетаме за една справедлива кауза, така че, дръжте се здравата!
    — Лагардер — трогнат изрече Ньовер, като хвана ръката му, — не съм и предполагал, че във вас се крие толкова благородство.
    — Вече имам една-едничка грижа — през смях отвърна Парижанчето. — Да се оженя колкото се може по-скоро, за да мога и аз да милвам едно русокосо ангелче. Тихо! — Той бързо коленичи и прошепна: — Този път не се заблуждавам.
    Ньовер се наведе и също се вслуша.
    — Нищо не чувам — каза той.
    — Затова сте и херцог — отвърна Парижанчето и изправяйки се, добави: — Приближават се едновременно откъм Наспаг и от запад.
    — Ако можех по някакъв начин да съобщя на Гонзаг в какво положение се намирам, щяхме да разполагаме с още една изкусна шпага — помисли Ньовер на глас.
    Лагардер поклати глава.
    — Бих предпочел Кариг и моите хора заедно с пушките им — рече той, после внезапно попита: — Сам ли дойдохте?
    — Заедно с едно дете, моят паж Беришон.
    — Знам го, пъргаво и хитро хлапе. Да можехме някак да го повикаме…
    Ньовер пъхна пръсти в устата си и пронизително изсвири. Иззад странноприемницата „Адамовата ябълка“ веднага долетя подобно изсвирване.
    — Остава да разберем дали ще може да се добере до нас — промърмори Лагардер.
    — Той би се промушил и през иглено ухо! — увери го Ньовер.
    И действително, миг по-късно пажът се появи на ръба на крепостния ров.
    — Това дете наистина е безстрашно! — извика Парижанчето и се насочи натам. — Скачай! — заповяда той.
    Пажът веднага се подчини и Лагардер го пое в ръцете си.
    — Побързайте — каза момчето, — вече са съвсем наблизо. След минута и пиле няма да може да прехвръкне.
    — Мислех, че са по-далеч — учуди се Лагардер.
    — Навсякъде гъмжи от тях!
    — Но те са само осмина!
    — Вече са не по-малко от двайсет. Когато видяха, че сте двама, повикаха и контрабандистите от Миалат.
    — Ба, където осмина, там и двайсет! — възкликна Лагардер. — Мятай се на коня, момчето ми. Моите хора са в колибарското поселище Го. Дотам имаш половин час път и още толкова на връщане. Бегом!
    Той го прихвана през краката и го повдигна. Детето се протегна и се вкопчи в ръба на рова. Няколко секунди по-късно краткото му изсвирване им възвести, че е стигнало до гората.
    — Че какво пък! — рече Лагардер. — Ако ни оставят малко време, за да се укрепим, все някак ще удържим половин час.
    — Вижте! — каза младият херцог и посочи с пръст някакъв предмет оттатък моста, който слабо проблясваше.
    — Това е шпагата на брат Паспоал, един претенциозен нехранимайко, който никога не я оставя да ръждяса. С него трябва да е и Кокардас. Тези двамата няма да ме нападнат. Моля ви да ми помогнете, господин херцог, докато все още имаме време.
    Освен струпаните и пръснати бали сено, на дъното на крепостния ров се търкаляха всевъзможни отломки, дъски, греди и сухи клони. Имаше и една наполовина натоварена каруца, изоставена от косачите при нападението на Кариг и хората му. Като взеха каруцата за опорна точка, а мястото, където спеше детето за център, Лагардер и Ньовер умело импровизираха цяла система от барикади, която щеше да им позволи да възпрат поне челната атака на нападателите.
    Половин час! Трябваше да издържат само половин час!
    Продължавайки да работи, Ньовер се удивляваше:
    — Но, кавалере, нима наистина сте решен да се биете за мен?
    — И то както трябва, господин херцог! Малко за вас, но най-вече за момиченцето!
    Най-сетне укрепленията бяха завършени. Те не представляваха нищо особено, но в тъмнината можеха сериозно да затруднят нападателите. Двамата обсадени възлагаха известни надежди и на това, но много повече разчитаха на своите изкусни шпаги.
    — Кавалере, никога няма да забравя това! — рече Ньовер. — Отсега нататък ние сме свързани на живот и смърт!
    Лагардер му подаде ръка; херцогът го притегли към гърдите си и го прегърна.
    — Братко — продължи той, — ако оживея, всичко между нас ще бъде общо. Ако ли загина…
    — Това няма да стане! — прекъсна го Парижанчето.
    — Ако загина… — повтори Ньовер.
    — Тогава, кълна се в мястото си в рая, неин баща ще стана аз! — извика Лагардер покъртен.
    Още за миг те останаха прегърнати и надали някога две по-доблестни сърца са туптяли тъй близо едно до друго. После Лагардер се отдръпна и рече:
    — А сега, на оръжие! Ето ги!
    Нощта се бе изпълнила с неясни шумове. Лагардер и Ньовер здраво стискаха в десница голите си шпаги, докато левите им ръце оставаха сключени.
    Внезапно мракът сякаш оживя и с многогласен вик убийците връхлетяха срещу тях от всички страни едновременно.

VIII. Битката

    Пажът не беше преувеличил, бяха най-малко двайсетина. Тук бяха не само миалатските контрабандисти, но и половин дузина пладнешки разбойници, насъбрани из долината. Всъщност нападението се беше забавило точно поради тази причина.
    Пейрол се беше натъкнал на спотаилите се в засада наемници и при вида на Салдан ужасно се бе учудил.
    — Защо не си на поста си? — попита го той.
    — На какъв пост?
    — Та преди малко не говорих ли с теб в крепостния ров?
    — С мен ли?
    — Нали ти обещах петдесет пистола?
    Започнаха да се обясняват. Когато Пейрол разбра, че е допуснал грешка, и особено когато научи името на човека, комуто се беше доверил, обзе го силен страх. И макар разбойниците да го убеждаваха, че самият Лагардер е дошъл с едничката цел да се бие с херцога, и че враждата между него и Ньовер е на живот и смърт, Пейрол не можа да се успокои. Той инстинктивно се досети какво въздействие трябва да е оказало върху една млада и непокварена душа внезапното разкриване на едно предателство. В този момент Лагардер вече трябваше да е съюзник на херцога, а Орор дьо Кайлюс навярно бе предупредена. Но онова, за което Пейрол изобщо не можа да се досети, беше поведението на Парижанчето; Пейрол никога не би могъл да проумее що за безумие е да се обремениш с едно дете в часа на битката.
    Щаупиц, Пинто, Матадора и Салдан бяха изпратени да събират подкрепления. Пейрол се нагърби със задачата да предупреди господаря си и да държи под око Орор дьо Кайлюс. По онова време и особено в пограничните райони винаги се намираха достатъчно продажни рапири, така че много скоро нашите четирима учители по фехтовка се завърнаха със силни подкрепления.
    Напълно сме съгласни, че това бяха двама негодници, които убиваха срещу съответно възнаграждение, и чиито рапири не струваха повече от стилета на наемен убиец, или от камата на някой бандит. Но тези окаяници не влагаха в това никаква зла умисъл. Вина тук имаха по-скоро епохата и нравите, отколкото самите те. В този тъй велик и увенчан с толкова слава век, великолепието съставляваше само тъничък повърхностен слой, под който цареше пълен хаос. Да оставим това, че между свилата и лъскавите пайети на този слой се забелязваха доста мръсни лекета! Войната беше покварила всичко и всеки, от висините до низините. Продажна беше преди всичко самата война. Може определено да се твърди, че както за повечето генерали, така и за простите войници шпагата беше просто занаятчийски инструмент, а безстрашието — поминък.
    Кокардас и Паспоал искрено обичаха своето Парижанче, което във всичко ги превъзхождаше. Когато обичта се зароди в такива покварени сърца, тя е силна и трайна. Освен тази привързаност, чиито корени са ни добре известни, Кокардас и Паспоал бяха способни и на други добри дела. Доброто начало беше заложено в тях и случаят с малкото сираче от порутения дворец Лагардер не беше единствената благородна постъпка, която, било случайно, или от разсеяност, бяха извършили през живота си. Нежността, която изпитваха към Анри, беше тяхното най-съкровено чувство и макар че беше примесено с известна доза егоизъм, тъй като чрез своя славен ученик те се възхищаваха от самите себе си, можем да твърдим, че приятелството им не се основаваше на изгодата. Кокардас и Паспоал на драго сърце биха дали живота си за Лагардер, но ето че тази вечер съдбата ги изправяше срещу него! Но те не можеха да се отметнат от дадената дума! Пейрол им беше платил и техните шпаги му принадлежаха. Да избягат, или да се откажат би означавало във висша степен да престъпят закона на честта, най-строго съблюдаван от себеподобните им.
    В продължение на цял час те не бяха разменили нито дума. Цяла вечер Кокардас нито веднъж не беше изругал: „Гръм да ме порази дано!“ Двамата едновременно тежко въздишаха и току жално-жално се споглеждаха. И това беше всичко. Когато дойде време да тръгнат в атака, двамата безрадостно си стиснаха ръце и Паспоал рече:
    — Какво да се прави?! Ще сторим каквото можем.
    — Не е работа това, братко Паспоал — въздъхна Кокардас. — Така не може! Направи като мен.
    Той бръкна в джоба на панталоните си, измъкна стоманения накрайник, който използуваше във фехтовалната зала и го сложи на върха на шпагата си. Паспоал веднага стори същото и двамата облекчено въздъхнаха: от сърцето им сякаш бе паднал тежък товар.
    Познатите ни вече пройдохи и техните нови съюзници се бяха разделили на три групи. Първата беше заобиколила рова, за да нападне от запад; втората остана на позиция отвъд моста, а третата, ръководена от Салдан и състояща се предимно от конекрадци и контрабандисти, трябваше да слезе по малката стълба и да атакува фронтално. От известно време Лагардер и Ньовер ясно ги виждаха и дори можеха да преброят онези, които се спускаха по стълбата.
    — Внимавайте! — беше казал Лагардер. — Трябва да се бием гръб до гръб и винаги под прикритието на стената. Детето е на безопасно място, пази го подпорният стълб на моста. Дръжте се, господин херцог! Предупреждавам ви, че те са способни да ви научат дори на собствения ви удар, ако случайно сте го забравил. И пак аз — ядно изръмжа той, — пак аз я свърших тази глупост! Дръжте се здраво! Колкото до мен, кожата ми е твърде дебела за шпагите на тези дръвници.
    Без набързо взетите от тях предпазни мерки, първата атака на наемниците би била наистина страховита. Те до един стремително се хвърлиха напред с викове:
    — Срещу Ньовер! Смърт на Ньовер!
    Над всеобщия възглас се извисяваха познатите гласове на гасконеца и нормандеца, които се утешаваха донякъде с това, че поне не се обръщат направо към бившия си възпитаник.
    Разбойниците дори и не подозираха за препятствията, изпречили се внезапно на пътя им. Още в самото начало на боя укрепленията, които на читателите биха се сторили жалки и уязвими, извършиха същинско чудо. Всички тези мъжаги с тежки облекла и дълги рапири се запрепъваха в гредите и се уплетоха в сеното. Само малцина от тях стигнаха до нашите двама храбреци, но за тях последиците бяха плачевни.
    Избухна глъч, настъпи бъркотия и в крайна сметка един конекрадец остана да лежи на земята. Отстъплението им обаче никак не приличаше на нападението. Веднага щом основното ядро на убийците започна да се огъва, Лагардер и неговият побратим на свой ред преминаха в настъпление.
    — Аз съм тук! Аз съм тук! — извикаха двамата в един глас и заедно се хвърлиха напред. Още с първия си удар Парижанчето промуши открай докрай изпречилия се пред него бандит, измъкна шпагата си и със силен страничен удар отсече ръката на един контрабандист, след което, неспособен да възпре устрема си и озовавайки се твърде близо до трети, смаза главата му с дръжката на шпагата. Третият беше немецът Щаупиц, който тежко се повали възнак.
    Ньовер също не падаше по-долу. Освен един конекрадец, когото навря под колелата на каруцата, той рани тежко Матадора и Жоел. Но точно в момента, когато се канеше да довърши бретонеца, зърна две сенки, които се промъкваха покрай стената по посока на моста.
    — На помощ, кавалере! — извика херцогът й бързо се стрелна назад.
    — Аз съм тук! Аз съм тук!
    Лагардер се забави само толкова, колкото да нанесе един виртуозен удар на Пинто, след който испанецът се видя обречен до края на дните си да излага на показ едно-единствено ухо.
    — Гръм да ме порази! — изруга Парижанчето, присъединявайки се към Ньовер. — Едва не забравих моето любимо русокъдро ангелче!
    Двете сенки бяха офейкали. В крепостния ров настъпи дълбока тишина. Беше изминал четвърт час.
    — Бързичко си поемете дъх, господин херцог — посъветва го Лагардер. — Тези нехранимайковци няма да ви оставят да си почивате дълго време. Ранен ли сте?
    — Само една драскотина.
    — Къде?
    — На челото.
    Парижанчето сви юмруци и млъкна. Това бяха последиците от неговия урок по фехтовка.
    Така изминаха две-три минути, после наемните убийци отново тръгнаха в атака, но този път много по-решително и масово. Те настъпваха в две редици, като грижливо отстраняваха препятствията от пътя си.
    — Дойде часът на решителния бой! — полугласно рече Лагардер. — Внимавайте единствено за себе си, господин херцог, аз ще се погрижа за детето.
    Около тях безшумно се сключваше зловещ пръстен. Десет шпаги едновременно се насочиха срещу им.
    — Аз съм тук! — извика Парижанчето и отново се втурна напред. Матадора изрева и рухна върху неподвижните тела на двама конекрадци. Нападателите отстъпиха, но само с няколко крачки. Онези, които идеха след тях, продължаваха да викат:
    — Срещу Ньовер! Срещу Ньовер!
    — Аз съм тук, приятелчета! — отвръщаше Ньовер, който все повече се разгорещяваше. — Много ви здраве от мен! На ти! Ето ти и на теб!
    И шпагата му всеки път излизаше влажна и червена. Ах, какви славни воини бяха това!
    — Твои ред е, сеньор Салдан! — викаше Парижанчето. — На този удар те научих в Сегроб! Ти си, Фаенца! Че приближете се, де! Комай ще трябват църковни алебарди, за да ви стигне човек!
    И той мушкаше, и той сечеше! Вече нямаше и помен от пладнешките разбойници, които бяха изкарани на предна линия.
    Зад капаците на приземния прозорец стоеше някой, но този път това не беше Орор дьо Кайлюс. Там стояха двама мъже, които се вслушваха в шума на битката, двама мъже, чиято кръв се смръзваше във вените, а по челата им избиваше ледена пот. Това бяха Пейрол и неговият господар.
    — Нищожества! — изруга принцът. — Не им стига това, че са десет срещу един! Нима ще трябва аз да се намеся?
    — Опасно е, ваше височество!…
    — Опасно ще стане, ако някой от тях се измъкне жив! — отвърна господарят му.
    — Аз съм тук! Аз съм тук! — долиташе отвън.
    Кръгът на нападателите се разширяваше, редиците на наемните убийци се огъваха. До края на половината час оставаха броени минути. Подкрепленията щяха да пристигнат всеки миг.
    Лагардер нямаше дори драскотина. Ньовер също, ако не се смяташе убождането по челото. И двамата можеха да се бият със същата енергия поне още час. Те неволно се поддаваха на опиянението от победата. Без да съзнават това, те все по-често напускаха своя пост, за да се ударят с враговете си. Та нима кръгът от трупове и ранени около тях не доказваше съвсем недвусмислено превъзходството им! Тази гледка ги изпълваше с въодушевление. Но опиянението притъпява бдителността. Настъпил бе мигът на действителната опасност. Те и не подозираха, че всички тези трупове, всички тези вече небоеспособни хора бяха само безлична сган, хвърлена срещу тях, за да ги омаломощи. С изключение на Щаупиц, който беше само припаднал, учителите по фехтовка бяха невредими. Те се държаха на безопасно разстояние и изчакваха сгоден момент.
    — Само да ги разделим и ако са от плът и кръв, ще им видим сметката — казаха си те.
    От известно време всяка една от маневрите им целеше да подмами напред някой от двамата храбреци, за да могат в същото време да поставят другия в безизходно положение.
    Решиха раненият на два пъти Жоел дьо Жюган, Фаенца, Кокардас и Паспоал да се заемат с Лагардер; испанците щяха да нападнат Ньовер. В един определен момент първата група трябваше да побегне, втората обаче трябваше на всяка цена да се задържи на позициите си. Двете групи си поделиха останалите живи разбойници.
    Още при първия сблъсък Кокардас и Паспоал благоразумно застанаха на втора позиция. Жоел и поданикът на Негово Светейшество, италианецът, получиха по един знаменит удар. Едновременно с това, Лагардер с едно завъртане посече лицето на Матадора, който твърде отблизо притискаше Ньовер. — Бягайте! — разнесе се панически крясък.
    — Напред! — буйно извика Парижанчето.
    — Напред! — повтори херцогът и двамата в един глас подеха: — Аз съм тук! Аз съм тук!
    Всички пред Лагардер се разбягаха и той само за миг се озова в края на рова. Ньовер обаче се натъкна на същинска стена от стомана. Устремът му отблъсна неприятеля едва на няколко крачки. Но той не беше човек, който за щяло и нещяло моли за помощ и засега н сам се справяше отлично, и то така, че испанците се видяха в чудо! Пинто и Салдан вече бяха ранени.
    В този момент вътрешната желязна решетка на приземния прозорец се завъртя на пантите си. Ньовер се намираше на около три тоаза от прозореца. Заобиколен от толкова движения и шум, той не чу как капаците се отварят, не забеляза също как в рова един подир друг скочиха двама мъже с голи шпаги в ръцете. Лицето на по-високия беше скрито под маска.
    — Победа! — извика Парижанчето, който беше разгонил всички около себе си.
    Ньовер му отвърна с вик на агония.
    По-високият от двамата мъже, излезли през приземния прозорец, същият, чието лице бе закрито от маска, беше забил шпагата си в гърба му. Ньовер падна. Ударът беше нанесен „а л’италиен“, както казваха тогава, тоест тъй изкусно, сякаш се прави хирургическа операция.
    Подлите удари, които последваха, бяха вече ненужни. Падайки, Ньовер успя да се обърне. Гаснещият му поглед се спря върху мъжа с маската и изражение на горчива болка изкриви лицето му. Луната в своята последна четвърт със закъснение се издигаше иззад кулите на замъка. Тя все още не се виждаше, но бледата й светлина леко разсейваше мрака.
    — Ти! Това си ти, Гонзаг? — прошепна издъхващият Ньовер. — Ти, моят приятел, за когото стократно бих дал живота си!
    — Аз го вземам само веднъж — студено отвърна човекът с маската.
    Мъртвешки бледа, главата на младия херцог клюмна.
    — Мъртъв е — рече Гонзаг. — Сега да се заемем с другия!
    Но другият не чакаше да го потърсят, той сам идваше. Когато Лагардер чу предсмъртния стон на младия херцог, от гърдите му се изтръгна не вик, а същински рев. Зад него учителите по фехтовка вече се бяха прегрупирали. Но опитайте се да спрете скока на лъв! Двама от бандитите се търкулнаха на тревата и той мина. Когато стигна до херцога, Ньовер се надигна и с гаснещ глас промълви:
    — Братко, помни и отмъсти за мен!
    — Кълна се в бога, че всички тук ще загинат от моята ръка! — извика Парижанчето.
    Детето под моста проплака, събудено сякаш от предсмъртния вик на своя баща, но никой не го чу.
    — Напред! Напред! — извика човекът с маската.
    — Единствено теб не познавам — изправяйки се, каза Лагардер, вече сам срещу всички. — Аз дадох клетва и трябва да те позная, когато му дойде времето.
    Между човека с маска и Парижанчето се бяха скупчили петима учители по фехтовка заедно с господин Пейрол. Този път обаче не те нападнаха първи. Парижанчето грабна бала сено и служейки си с нея като с щит, като снаряд се вряза в редиците на наемните убийци. Устремът му го тласна в самия център на групата им. Пред човека с маска останаха само Салдан и Пейрол, самият той също се беше приготвил за бой. Шпагата на Лагардер изсъска и стрелвайки се между Пейрол и Салдан остави дълбока рана върху дланта на господаря.
    — Ти си белязан! — извика Парижанчето и бързо отскочи назад. Той единствен беше чул първия вик на събудилото се дете. С три скока се намери под моста. Луната вече се беше издигнала над кулите и всички видяха как Лагардер вдига от земята някакъв вързоп.
    — Напред! Напред! — изкрещя принцът, задъхвайки се от ярост — Това е дъщерята на Ньовер! Трябва на всяка цена да я имам!
    Лагардер вече беше взел детето на ръце. Бандитите имаха вид на пребити псета и се спуснаха подире му с голяма неохота. Кокардас умишлено подклаждаше тяхната нерешителност, както непрестанно мърмореше:
    — Този вагабонтин ще ни довърши!
    За да стигне до малката стълба, на Лагардер му беше достатъчно да замахне с шпагата си, която застрашително блестеше на лунната светлина, и да извика:
    — Назад, проклетници!
    Всички неволно се отдръпнаха и той бързо изкачи степалата. Откъм полето долиташе тропотът на стремително препускащи коне. На последното стъпало Лагардер се спря, обърна надолу своето хубаво, осветено от луната лице и вдигна над главата си детето, което, само при вида му, веднага бе започнало да се усмихва.
    — Да, ето я дъщерята на Ньовер! — извика той. — Ела, опитай се да я вземеш иззад шпагата ми, убиецо! Ти, който заповяда убийството, ти, който подло го уби в гръб! Който и да си, ръката ти ще пази моя белег. А когато настъпи денят на разплатата, ако ти не дойдеш при Лагардер, Лагардер ще дойде при теб!

ЧАСТ ВТОРА

I. Златния дом

    Луи XIV беше покойник от две години, след като сам бе станал свидетел на залеза на две поколения наследници, Великия Дофин31 и Бургундския дук32. Престолът се падна на неговия правнук, Луи XV33, по онова време все още дете. Кралят-слънце беше изчезнал в небитието без да остави никаква следа, тъй като бе лишен дори от онова, което след смъртта не липсва никому. Отиде си по-злочест и от най-окаяния си поданик, без да успее да претвори в дело своята последна воля. Вярно е и това, че на някого претенциите му биха се сторили прекомерни: да искаш чрез собственоръчно написано завещание да се разпоредиш със съдбата на двайсет-трийсет милиона поданици не е никак скромна прищявка! Представете си тогава, докъде би могъл да стигне в претенциите си живият Луи XIV! Но както и да е, оказа се, че завещанието на покойния крал е само хартийка без никаква стойност. Скъсаха го без много-много да умуват и това не обезпокои никого, освен узаконените му синове.
    По време на царуването на чичо си, Филип Орлеански се беше правил на палячо, подобно на Брут, но не и със същата цел. Едва-що на прага на траурната зала бяха извикали: „Кралят е мъртъв, да живее кралят!“, Филип Орлеански смъкна маската си. Учреденият от Луи XIV регентски съвет отиде по дяволите. Остана един-единствен регент, самият херцог Орлеански. Принцовете вдигнаха врява до възбог, херцог дю Мен34 се размърда, жена му, херцогинята, започна да плете интриги, но нацията, която изобщо не се интересуваше от тези напарфюмирани извънбрачни величия, остана спокойна. Ако се изключи съзаклятничеството на Селамаре35, с което Филип Орлеански се справи като ловък политик, Регентетвото беше общо взето мирна епоха.
    В същото време това бе странна епоха. Не съм уверен дали може да се твърди, че е била компрометирана. Тук-там се намират писатели, които протестират срещу пренебрежението, с което обикновено се отнасят към нея, но мнозинството от драскачите се нахвърлиха отгоре и със смайващо единодушие. Историята и мемоарите са на едно мнение: няма друга епоха, в която човекът, сътворен от малко кал, да си е спомнял тъй добре за своя произход. Царуваше безпътицата и златото бе бог.
    Когато чете за необузданата спекулация с хартийките на Ло36, на човек му се струва, че става дума за финансовите буйства в наше време. Само че тогава единствена примамка е била Мисисипи, докато днес сме изложени на много повече съблазни! Цивилизацията още не беше казала последната си дума. Тогава изкуството на Мамона едва прохождаше, но беше вече истинско дете-чудо. Сега сме месец септември на 171? година. От събитията, които описахме на първите страници на тази история, са изминали деветнайсет години. По това време изобретателят, основал Луизианската банка, синът на златаря Джон Ло от Лористоун, е на върха на своята слава и могъщество. Появата на неговите държавни облигации, учредяването на неговата Обществена банка и, най-накрая, на неговата Западна компания, преобразувана скоро след това в Индийска компания, го превръщаха в истинския министър на финансите на кралството, макар че портфейлът принадлежеше на господин д’Аржансон.
    Регентът, чийто буден ум беше прекомерно разглезен най-вече от неговата образованост, а след това й от всевъзможните злоупотреби, се остави да бъде съблазнен и то, както твърдят, напълно съзнателно, от прелестните химери на тази финансова поема. Ло твърдеше, че няма никакво отношение към златото, но ще превърне всичко в злато.
    В действителност дойде ден, когато нито един спекулант, нито един жалък Мидас37, не можеше да си купи дори хляб с хартиените милиони, натрупани в сандъците му. Но разказът ни няма да обхване провала на предприемчивия шотландец, още повече, че той не фигурира сред нашите герои. Ще станем свидетели само на триумфалното задвижване на неговия механизъм.
    През септември на 1717 година новите акции на Индийската компания, наричани „дъщерите“, за разлика от „майките“, които бяха по-стари, се продаваха с петстотин процента премия.
    „Внучките“, появили се на бял свят няколко дни по-късно, се радваха на същата популярност. За пет хиляди туренски ливри38, броени в прелестни звънки екю, нашите предци купуваха парче сива хартия, върху което бе изографисано обещанието, че срещу представянето му тутакси ще им бъдат изплатени хиляда ливри. След три години тези импозантни парцали струваха едва петнайсет су39 стотицата. Използуваха ги за навиване на косата и всяка дребна домакиня, накъдрена като пуделче, можеше да си позволи разкоша да държи петстотин-шестстотин хиляди ливри под нощната си шапчица.
    Филип Орлеански проявяваше към Ло прекомерна благосклонност. Мемоарите твърдят, че тя съвсем не е била безкористна. След всяко свое нововъведение Ло изплащаше съответен откуп, тоест пая на кралския двор. Знатните велможи си оспорваха тази стръв с отблъскваща алчност.
    Абат Дюбоа40, тъй като той стана архиепископ на Камбре през 1720 година, а кардинал и академик едва две години по-късно, та абат Тийом Дюбоа изпитваше към акциите искрена и трайна привързаност, без значение дали са майки, дъщери или внучки.
    Няма да се разпростираме върху нравите на епохата, за тях е писано предостатъчно. Кралският двор и градът невъздържано си отмъщаваха заради онази привидна строгост на нравите, с която се отличаваха последните години от царуването на Луи XIV. Париж се беше превърнал в голяма кръчма, в същински вертеп и прочие. Ако би било възможно една велика нация да бъде компрометирана, то Регентството можеше да се оприличи с неизличимо петно върху честта на Франция. Но под какви бляскави победи идният век щеше да потули тази едва забележима кална пръска!
    Беше мрачна и студена есенна утрин. По улица „Сен Дени“ на групи се изкачваха дърводелци, столари и зидари, понесли инструментите си на рамо. Те идеха от квартал „Сен Жак“, където живееха повечето надничари, и всички, или почти всички, свиваха зад ъгъла на малката уличка „Сен Маглоар“. Някъде към средата на улицата, почти срещу църквата със същото име, която по онова време още се издигаше насред енорийското гробище, разтваряше криле портал с аристократична външност, увенчан с отрупани със скулптури пиньони, който разделяше на две висока зъбчата стена. Работниците минаваха през портала и влизаха в широк павиран двор, заобиколен от три страни с внушителни великолепни сгради. Това беше бившият дворец Лорен, обитаван по времето на Лигата41 от дук дьо Меркьор42. При Луи XIII той беше преименуван в двореца Ньовер. Сега го наричаха двореца на Гонзаг. Тук живееше Филип дьо Манту, принц дьо Гонзаг. След регента и Ло, той безспорно беше най-богатата и влиятелна личност във Франция. Гонзаг се разпореждаше с имуществото на Ньовер на две основания: преди всичко в качеството си на роднина и вероятен наследник, а след това и като съпруг на вдовицата на последния херцог дьо Ньовер, госпожица Орор дьо Кайлюс.
    Освен това този брак му донесе и огромното богатство на Кайлюс Резето, който беше последвал двете си жени на оня свят.
    Ако тази женитба удиви читателя, ние ще му припомним, че замъкът Кайлюс беше уединен, далеч от всички градове и в него като пленнички се бяха поминали две жени.
    Има неща, които могат да се обяснят единствено с физическото или морално насилие. „Добрякът“ Резето никак не се церемонеше, а вече сме достатъчно наясно що се отнася до изисканите маниери на принц дьо Гонзаг.
    Вече осемнайсет години вдовицата на Ньовер носеше това име. Тя не свали траура си нито за ден, дори тогава, когато се изправи пред олтара. През първата брачна нощ, когато Гонзаг влезе в спалнята й, Орор с една ръка му показа вратата, а с другата насочи към гърдите си кама.
    — Аз живея заради дъщерята на Ньовер — каза му тя, — но човешката саможертва има граници. Направете само крачка, и аз ще отида да чакам дъщеря си до нейния баща.
    Гонзаг се нуждаеше от жена си, за да прибира доходите от именията на Кайлюс. Той дълбоко се поклони и се оттегли.
    От тази вечер нататък от устните на принцесата не се беше отронила нито дума в присъствието на нейния съпруг. Той беше неизменно нежен, вежлив и внимателен. Тя оставаше равнодушна и безмълвна. Всеки ден в часовете за хранене Гонзаг изпращаше домоуправителя, за да покани госпожа принцесата. Той не си позволяваше да сложи дори троха в устата, преди да е изпълнил тази формалност. Гонзаг беше съвършен благородник. И всеки ден първата придворна дама на госпожа принцесата отговаряше, че господарката й се чувствува неразположена и моли господин принца да я освободи от задължението да присъствува на масата. Това се повтаряше триста шейсет и пет пъти в годината в продължение на осемнайсет години.
    В същото време Гонзаг много често говореше за съпругата си, при това с особена нежност. Това бяха напълно готови фрази, които започваха така: „Госпожа принцесата ми каза“…, или: „Аз казах на госпожа принцесата…“. И той на драго сърце вмъкваше тези изрази в разговора. Това, разбира се, далеч не можеше да заблуди околните, но те си даваха вид, че му вярват, което напълно би задоволило някои люде без предразсъдъци.
    Гонзаг беше човек безскрупулен, безспорно хитър, хладнокръвен и нагъл. В маниерите му се долавяше онази донейде театрална величавост, присъща на жителите на родината му; той лъжеше с безочие, граничещо с героизъм, и макар че беше най-безсрамният блудник в кралския двор, на обществени места всяка от думите му носеше отпечатъка на най-строга нравственост и благоприличие. Регентът го имаше за свой най-добър приятел. Всички му бяха признателни за усилията, които полагаше, за да открие дъщерята на клетия Ньовер, третия Филип, другия приятел от детинство на регента. От нея нямаше и следа, но тъй като беше невъзможно да се установи смъртта й, Гонзаг, между другото, се явяваше и законен настойник на това дете, което без съмнение отдавна го нямаше на този свят, и в качеството си на такъв прибираше доходите на Ньовер.
    Доказаната смърт на госпожица дьо Ньовер би го направила действителен наследник на херцог Филип, тъй като неговата вдовица, макар и да беше отстъпила пред родителската настойчивост що се отнася до женитбата, се бе показала непреклонна във всичко, което засягаше интересите на дъщеря й. Тя се омъжи за принца, но веднага направи всеобщо достояние положението си на вдовица на Филип дьо Ньовер, като в същото време узакони раждането на дъщеря си в своя брачен договор. Вероятно Гонзаг имаше основателни причини, за да се съгласи на това. Той търсеше вече осемнайсет години, принцесата също, но техните еднакво неуморни усилия, макар и продиктувани от съвършено различни подбуди, бяха останали безрезултатни.
    Едва в края на това лято Гонзаг за първи път загатна, че би било добре това положение най-сетне да се уреди и да се свика семеен съвет, който да реши спорните въпроси от материално естество. Но той беше толкова зает, а и тъй богат!
    Ще дадем само един пример: всички надничари, всички тези дърводелци, столари, зидари, изкопчии и ключари, които преди малко видяхме да влизат в бившия дворец Ньовер, работеха за него. Те имаха за задача да обърнат двореца наопаки, макар че това беше разкошна сграда, която, както Ньовер след Меркьор, така и самият Гонзаг след Ньовер, с истинско удоволствие се бяха постарали да разхубавят. Трите главни здания на двореца бяха украсени по цялото протежение на партерния етаж с изваяни островърхи аркади, а първият етаж се опасваше от великолепна издадена галерия, цялата покрита с арабески, които правеха за срам прочутите ваяни гирлянди от акантови листа на двореца Клюни и далеч превъзхождаха фините фризове на двореца Тремоал. Трите големи арки със заоблени куполи, иззидани в самия свод на островърхата аркада, поразяваха с възхитителния си перистил, реставриран от Гонзаг по флорентински маниер, чиито изящни колони от червен мрамор, увенчани с разкошно ваяни капители, се издигаха върху широки четвъртити бази, украсени във всеки ъгъл с фигурата на приклекнал лъв. Над галерията на централната сграда, намираща се срещу портала, имаше два етажа с квадратни прозорци; двете крила, макар че бяха също толкова високи, носеха само един етаж с високи двукрили прозорци, увенчани с издигащи се над покрива четиристенни пиньони, наподобяващи мансарди. Във вътрешния ъгъл, образуван от централната сграда и източното, крило, се гушеше очарователна куличка, поддържана от три сирени, чиито опашки се увиваха около еркера. Това беше един малък шедьовър на готическото изкуство, едно истинско бижу от ваян камък. Възстановеният с много вкус интериор поразяваше със своя разкош: Гонзаг беше едновременно тщеславен и голям ценител на изкуството.
    Фасадата, която гледаше към градината, датираше едва от петдесет години. Тя величествено излагаше на показ поредицата от високи италиански колони, крепящи сводовете на централното преддверие. Обширната и сенчеста, пълна със статуи градина стигаше на изток, юг и запад съответно до улиците „Кенкампоа“, „Обри льо Бюше“ и „Сен Дени“.
    В Париж нямаше по-разкошен дворец, тъй че горделивият и артистичен принц дьо Гонзаг би трябвало да има наистина много сериозно основание, за да обърне с главата надолу цялото това великолепие. И ето каква беше причината: след една среднощна вечеря регентът разреши на принц дьо Каринян да създаде в дома си огромна кантора за борсово посредничество. За миг вертепите на улица „Кенкампоа“ се люшнаха върху прогнилите си основи. Говореше се, че господин дьо Каринян има правото да попречи на всяко прехвърляне на акции, които не носят неговия подпис. Гонзаг му завидя, и за да го утеши, на излизане от друга вечеря, регентът му предостави правото да установи в двореца си пълен монопол върху размяната на акции срещу стоки. Това беше наистина умопомрачителен подарък, който обещаваше планини от злато.
    Това, което трябваше да се направи най-напред, беше да се осигури място за всички, тъй като всички щяха да плащат и то скъпо и прескъпо. Още на следващия ден след предоставянето на концесията, армията от разрушители пристигна и най-напред се зае с градината. Статуите заемаха място и не плащаха нито су: махнаха ги; дърветата заемаха място и изобщо не плащаха: отсякоха ги.
    На един от прозорците на първия етаж, обрамчен с изящна тапицерия, се беше появила жена в траурни одежди, която с тъжен поглед наблюдаваше опустошенията. Тя беше красива, но тъй бледа, че работниците я оприличаваха с привидение, като шушукаха помежду си, че това е вдовицата на покойния херцог дьо Ньовер и жената на принц Филип дьо Гонзаг. Тя стоя там дълго време. Точно срещу прозореца се извисяваше вековен бряст, чиято корона гъмжеше от птички, които всяка сутрин, зиме и лете, приветствуваха с песните си възраждането на деня. Когато старият бряст рухна под ударите на брадвите, жената в траур спусна тъмните завеси на прозореца и повече никой не я видя.
    Една подир друга се заличиха широките сенчести алеи, в чийто край преди се аленееха кръгли лехи, засадени с розови храсти, сред които важно се пъчеха върху масивните си пиедестали внушителни антични вази. Лехите бяха изпотъпкани, розовите храсти изкоренени, а вазите захвърлени в един ъгъл на склада за мебели. Те заемаха място, а мястото струваше пари. Много пари! И нима някой можеше да предвиди докъде биха се ширнали, тласкани от треската на ажиото43, всички тези килийки, които Гонзаг беше заповядал да се построят? Вече можеше да се търгува само тук, а да търгуват искаха всички. Но да се наеме и най-мизерната барака безспорно би струвало също толкова скъпо, колкото да се наеме цял дворец.
    На онези, които се дивяха и присмиваха на тези опустошения, Гонзаг отвръщаше:
    — След пет години ще имам два-три милиарда. Тогава ще купя двореца Тюйлери от Негово величество Луи XV, който ще бъде крал, но напълно разорен.
    Същата тази сутрин, когато за първи път влизаме в двореца, разрушителното дело вървеше към своя край. Парадният двор беше опасан от триетажна редица дъсчени клетки. Преддверията бяха превърнати в канцеларии, а зидарите довършваха постройките в градината. Дворът буквално гъмжеше от наемодатели и купувачи. Днес всеки от тях щеше да влезе в правата си: в този ден отваряха врати канторите на „Златния дом“, както вече го наричаха.
    Всеки влизаше в двореца когато му скимне и кажи-речи безпрепятствено. Целият партер, а и целият първи етаж, с изключение на покоите на госпожа принцесата, бяха изцяло преустроени, за да приемат търговци и стока. Навсякъде се носеше задушливата тръпчива миризма на рендосан бор; от всички страни долиташе оглушителният тропот на чуковете. Лакеите вече не знаеха кого да слушат, а посредниците по продажбата просто не бяха на себе си.
    На парадното каменно стълбище, заобиколен от цял щаб търговци, стоеше някакъв благородник, натруфен с кадифе, коприна и дантели, чиито ръце бяха отрупани с пръстени, а на врата му висеше великолепен златен пандантив. Това беше Пейрол, доверено лице и личен съветник на домакина. Не беше много остарял. Беше все същата мършава, охтичава и изгърбена особа, чиито изпъкнали и стреснати очи плачеха за модата на очилата. Той също си имаше ласкатели и напълно го заслужаваше, тъй като Гонзаг му плащаше щедро.
    Към девет часа, в момента, когато навалицата постепенно намаляваше най-вече поради онази досадна зависимост от апетита, на която се подчиняват дори спекулантите, двама души, по чиято външност човек едва ли би могъл да ги вземе за банкери, прекрачиха прага на широката порта няколко крачки един подир друг. Макар че входът беше свободен, двамата юначаги не изглеждаха особено убедени в правото си да влязат. Първият твърде зле прикриваше безпокойството си под арогантно държане; вторият, напротив, се стараеше да изглежда колкото се може по-незабележим. И двамата носеха шпаги, от същите онези дълги шпаги, заради които човек можеше да помирише дуелиста от левги разстояние.
    Трябва да признаем, че тази порода вече почти не беше на мода. Регентството беше изкоренило практиката да се наемат изкусни дуелисти. Вече навсякъде, дори и във висшето общество, се избиваха помежду си единствено с мошеничества. Очевиден прогрес, който безспорно подчертаваше благодушието на модерните нрави.
    Междувременно нашите двама храбреци се смесиха с тълпата и докато първият действуваше най-безцеремонно с лакти, другият с гъвкавостта на котка се провираше между групите, твърде заети, за да му обърнат някакво внимание. Наглецът, който си пробиваше път, отърквайки протритите си лакти в толкова нови манта, носеше внушителни свадливо щръкнали мустаци, продънена широкопола шапка, ниско нахлупена над очите, подризница от биволска кожа и панталони, чийто първоначален цвят беше неразгадаем. Стърчащата рапира повдигаше опърпаните поли на собственото наметало на дон Цезар де Базан. Нашият нов познайник идваше от Мадрид.
    Другият, плахият и стеснителен почитател на шпагата се задоволяваше да излага на показ само три русоляви косъма, стърчащи под закривения му нос. Шапката без периферия се мъдреше на главата му като гасило върху свещ. Вехтото манто, пристегнато с помощта на кожени ремъци, закърпеният панталон и разпраните ботуши допълваха костюма му, на който повече би прилягала една лъскава мастилница, отколкото шпага. При все това тя беше налице и, също тъй скромна като притежателя си, кротко го почукваше по глезените.
    След като прекосиха двора, нашите юначаги почти едновременно се озоваха пред вратата на централното преддверие и докато крадешком се оглеждаха един друг, през ум им мина една и съща мисъл.
    — Ето един нещастник — рече си всеки от тях, — който надали е дошъл, за да купи Златния дом.

II. Две привидения

    И двамата имаха право. Надали Робер Макер и Бертран44, предрешени като дуелисти от времето на Луи XIV, като дрипави и гладни наемни убийци, биха изглеждали по-различно. При все това Макер изпита известно съчувствие към своя колега, от когото забелязваше само един неясен профил, потулен зад вдигнатата яка на мантото му, която прикриваше вероломно отсъствуващата риза.
    — Е, не сме изпаднали чак толкоз ниско! — заключи той.
    В същото време Бертран, който не можеше дори да зърне лицето на своя събрат, скрито зад чорлава и къдрава като на негър коса, го жалеше от все сърце:
    — Клетият, та той душа бере! Мъчително е да видиш човек на шпагата в такова окаяно състояние. Аз поне все още пазя приличие.
    И той хвърли удовлетворен поглед върху останките от костюма си. Стигайки до подобно заключение, Макер добави сам за себе си:
    — Аз поне не карам хората да ме съжаляват!
    И той се изпъчи, дявол го взел, по-горд дори от Артабан45 в дните, когато тази благовъзпитана особа е имала нов костюм.
    На прага на преддверието се появи лакей с високомерно и нагло изражение на лицето. И двамата едновременно си помислиха:
    — Този нещастник няма да мине!
    Пръв се приближи Макер.
    — Идвам да купувам, обеснико! — заяви той с ръка на шпагата, изопнал се като остен.
    — И какво ще купувате?
    — Каквото ми хареса, негоднико! Я ме погледни добре! Аз съм приятел на господаря ти и човек заможен, гръм да те порази дано!
    Той пипна лакея за ухото, завъртя го и минавайки покрай него, добави:
    — Та това е повече от очевидно, дявол да го вземе!
    Лакеят направи пълен кръг около себе си и се озова лице с лице срещу Бертран, който учтиво смъкна гасилото от главата си.
    — Друже — рече му с поверителен тон Бертран, — аз съм приятел на господин принца и идвам във връзка с… някои финансови въпроси.
    Все още зашеметен, лакеят го остави да мине.
    Макер вече се намираше в първата зала и хвърляше наляво и надясно пренебрежителни погледи.
    — Не е лошо — отбеляза той. — В краен случай човек би могъл да се настани и тук!
    Зад гърба му, Бертран си рече:
    — Струва ми се, че господин дьо Гонзаг се е обзавел твърде добре за италианец!
    Те се намираха в два противоположни края на залата, когато Макер забеляза Бертран.
    — Виж ти! — възкликна той. — Но това е просто невероятно. Разрешили са на този мил момък да влезе! Ах, дявол го взел, каква осанка! — И той се разсмя от все сърце.
    — За бога — помисли си Бертран, — но той ми се подиграва? Кой би допуснал подобно нещо? — И като го загърби, за да се посмее до насита, добави: — Той е просто възхитителен!
    Виждайки го да се смее, Макер се сепна и се замисли:
    — В крайна сметка, тук не се знае кой пие, кой плаща. Този палячо може и да е видял сметката на някой посредник нейде по уличните ъгли. Нищо чудно да е напълнил джобовете! Дявол го взел, иде ми да завържа познанство с него!
    — Кой знае? — разсъждаваше в същото време Бертран. — Тук навярно се навъртат всякакви субекти. Пък и не расото прави монаха. Възможно е вчера щастието да се е усмихнало на този таласъм. И ако допуснем, че в скъсаните му джобове подрънкват сума прелестни екю? Ще ми се да го опозная малко по-отблизо.
    Междувременно Макер вече се приближаваше.
    — Благородни господине… — рече той и сдържано се поклони.
    — Благородни господине… — подхвана в същия миг Бертран, превивайки се до земята.
    И двамата се изправиха едновременно като пружини. Произношението на Макер беше поразило Бертран; гъгнивият носов речитатив на Бертран бе накарал Макер да трепне.
    — Гръм да ме порази! — извика той. — Не ще и дума, та туй е онзи нехранимайко Паспоал!
    — Кокардас! Кокардас-младши! — отзова се тутакси нормандецът, чиито навикнали на сълзи очи вече се навлажняваха. — Нима наистина те виждам пак?
    — От кръв и плът, любезни ми, кълна се! Прегърни ме, съкровище, мое!
    Той разтвори обятия и Паспоал се хвърли на гърдите му. Сега двамата представляваха същинска купчина дрипи. Те останаха прегърнати дълго време. Вълнението им беше дълбоко и искрено.
    — Стига толкоз! — рече най-сетне гасконецът. — Я ми кажи нещо, палавнико, та да ти чуя гласеца!
    — Деветнайсет години разлъка! — промълви Паспоал и изтри очите си с ръкав.
    — Дявол го взел! — провикна се отново гасконецът. — Ти май си нямаш кърпа, чичовото!
    — Трябва да са ми я откраднали в блъсканицата — кротко отвърна бившият учител по фехтовка.
    Кокардас бързо бръкна в джоба си, но там, разбира се, не намери нищо.
    — Ама че проклетия! — възмути се той. — Светът е пълен с джебчии! Ах, злато мое! — възкликна той. — Цели деветнайсет години! И двамата бяхме толкова млади!
    — Във възрастта на страстната любов! Уви! Но моето сърце не е остаряло!
    — Аз пък си посръбвам все тъй честно и почтено, както и преди.
    Те се спогледаха изпод вежди.
    — Как да ви кажа, метр Кокардас — съчувствено произнесе Паспоал, — но годинките не са ви разхубавили кой знае колко.
    — Право да си кажа, стари ми друже Паспоал — отвърна гасконецът с провансалска жилка, — ужасно ми е неприятно да ти го призная, чичовото, но ти си погрознял още повече!
    Брат Паспоал се усмихна с горделива скромност и промълви:
    — Дамите обаче не са на това мнение! Но макар и да си поостарял — продължи той, — ти си запазил великолепната си осанка: все тъй стегнати крака, изпъчени гърди и прави рамене. Когато преди малко те забелязах, си рекох: ето един благородник с изискана външност.
    — Аз също, аз също, миличък! — прекъсна го Кокардас. — Веднага щом те зърнах, си помислих: ето един кавалер с великолепно телосложение.
    — Какво да се прави! — малко предвзето отвърна нормандецът. — Няма как да не запазиш линия, щом общуваш често с нежния пол!
    — Тъй де! Но какво, по дяволите, стана с теб, гълъбчето ми, след онази афера?
    — Говориш за събитията в крепостния ров на Кайлюс, нали? — уточни Паспоал и неволно сниши глас. — По-добре не ми говори за това, все още ми се привижда пламтящия поглед на Парижанчето.
    — Беше тъмно като в рог, но, кълна се, виждах как святкат очите му.
    — А как ги косеше!
    — Осмина останаха на място!
    — Без да смятаме ранените.
    — Ах, боже всемогъщи, каква градушка от удари! Заслужаваше си да се види. И само като си помисля, че ако искрено се бяхме вслушали в съвестта си и като истински мъже бяхме хвърлили получените пари в лицето на Пейрол, за да застанем до Лагардер, Ньовер нямаше да загине, а ние щяхме да забогатеем изведнъж!
    — Така е — съгласи се Паспоал с тежка въздишка, — трябваше да го направим.
    — И не беше достатъчно само да сложим накрайници на шпагите си, а трябваше да защитим Лагардер, нашия скъп ученик.
    — Нашият господар! — рече Паспоал, сваляйки с машинален жест шапката си.
    Гасконецът му стисна ръка и за миг двамата замислено се умълчаха.
    — Било каквото било! — отсече най-сетне Кокардас. — Не знам какво се е случило с теб оттогава, миличък, но на мен това не ми донесе щастие. Когато разбойниците на Кариг връхлетяха отгоре ни с техните карабини, аз се скрих в замъка. Ти беше изчезнал. Вместо да удържи на обещанията си, Пейрол ни отпрати още на следващия ден под предлог, че нашето присъствие в района ще потвърди възникналите вече подозрения. Всъщност, така си и беше. Платиха ни колкото за бог да прости и си тръгнахме. Аз преминах границата и по пътя навсякъде разпитвах за теб. Ни вест, ни кост! Най-напред се установих в Памплона, после в Бургос, след туй в Саламанка. Накрая отседнах в Мадрид…
    — Чудесна страна, между впрочем.
    — Да, но там стилетът е изместил шпагата. Така е и в Италия, която без това би била същински рай. От Мадрид заминах за Толедо, оттам продължих за Реал, а по-късно, когато ми дойде до гуша от Кастилия, където без да искам встъпих в доста неприятни взаимоотношения с общинските съдии, преминах в кралство Валенция. Кълна се, от Майорка чак до Сегроб пих наистина превъзходно вино! Наложи се обаче да си тръгна и оттам, след като услужих на един стар лисансие, който искаше да се отърве от някакъв свой братовчед. Каталания също си я бива… По пътя между Тортоза, Тарагона и Барцелона е пълно с благородници… с празни кесии и дълги рапири. Накрая отново прехвърлих планината. В джоба си нямах пукнат мараведи46, но почувствувах, че родината ме зове. Та ето я моята история, гълъбче. — И гасконецът обърна хастара на джобовете си.
    След това попита: — Ами ти, момчето ми?
    — Тогава — на свой ред подхвана нормандецът, — конниците на Кариг ме преследваха чак до Банер дьо Люшон, или някъде там. Тъкмо се бях наканил да мина в Испания, когато срещнах един бенедиктинец, който, привлечен от благопристойния ми вид, ме взе на служба при себе си. Той отиваше в Бад Вюртемберг на Рейн във връзка с някакво наследство, завещано на неговата община. Доколкото си спомням, задигнах му сандъка, куфара, а вероятно и парите.
    — Ах, немирник такъв! — разчувствува се гасконецът.
    — След това отидох в Германия. Ама че разбойническа страна! А ти си седнал да ми се оплакваш от стилета! Той поне е от стомана, а ония там се бият само с бирени халби. В Майнц жената на един гостилничар ме отърва от дукатите на бенедиктинеца. Тя беше много мила и ме обичаше. Ах! — прекъсна разказа си той. — Кокардас, храбри ми приятелю, защо имам нещастието толкова да се харесвам на жените? Ако не бяха те, щях да си купя една лятна къща, където да прекарам старините си. Къща с мъничка градинка, насред осеяна с великденчета поляна, а до нея — поточе с мелница.
    — И в мелницата — мелничарка — прекъсна го гасконецът. — Че то шило в торба стои ли!
    Паспоал се удари с юмрук в гърдите.
    — Страстите! — извика той, вдигайки очи към небето. — Страстите съсипват живота и не позволяват на един млад човек да задели нещичко за черни дни! — И давайки по този начин израз на непокваримата нравственост на своята житейска философия, Паспоал продължи: — Направих също като теб, пропътувах от град на град цялата тази безинтересна, нецивилизована, невежа и скучна страна, пълна с мършави охтичави студенти, със скудоумни поети, които броят мухите на лунна светлина, с шишкави бургмистри, на които и през ум не им минава да пратят на оня свят някой далечен племенник, с църкви, дето литургията не се пее, с жени… Не, не бих могъл да спомена с лошо тези създания, чиито прелести украсиха и провалиха кариерата ми! С една дума, сурово месо и бира вместо вино!
    — Гръм да ме порази, ако някога кракът ми стъпи в тази проклета страна! — решително заяви Кокардас.
    — Видях Кьолн, Франкфурт, Виена, Берлин, Мюнхен и сума други големи градове, където човек среща групи млади люде, които пеят песните на сатаната, дето всеки от нас го носи в себе си приживе;. Направих също като теб, обзе ме носталгия по родината, тъй че набързо прекосих Фландрия и ето ме тук!
    — Франция! — извика Кокардас. — Няма нищо по-хубаво от Франция, момчето ми!
    — Благородна страна!
    — Родина на виното!
    — Майка на любовта! Драги мой метр — поде Паспоал след този дует, в който си бяха съперничили техните лирични пориви, — нима единствено липсата на мараведис, примесена с носталгия по родината, те накараха отново да преминеш Границата?
    — Ами теб? Нима само носталгията те принуди да го сториш? Брат Паспоал поклати глава. Кокардас сведе страховитите си очища и рече:
    — Има и нещо друго. Една вечер, свивайки зад ъгъла на една улица, се озовах лице срещу лице с… познай с кого?
    — Досещам се — отвърна Паспоал. — Подобна среща ме накара да напусна Брюксел колкото се може по-скоро.
    — Така и аз, любезни ми, почувствувах, че каталонският климат вече не е никак здравословен за мен. Какво пък, не е срамно да отстъпиш пред Лагардер!
    — Не знам дали е срамно, но във всеки случай е предпазливо. А знаеш ли историята на нашите съучастници в събитията в рова на Кайлюс? — Паспоал зададе въпроса почти шепнешком.
    — Да, да, знам я — побърза да отговори гасконецът. — Оня вагабонтин беше казал: „Всички ще загинете от моята ръка“.
    — И думите стават дела. По време на нападението бяхме деветима заедно с капитан Лорен, главатарят на ония пладнешки разбойници. Тях изобщо не ги слагам в сметката.
    — Деветима майстори на шпагата! — замислено рече Кокардас. — Всички се изправиха на крака още там, в крепостния ров, изпосечени, покрити с рани, целите в кръв, но живи.
    — От тях първи си отидоха Щаупиц и капитан Лорен. Щаупиц беше от знатен произход, макар че имаше вид на селяндур. Капитан Лорен беше военен и кралят на Испания го назначи за командир на лолк. Щаупиц загина под стените на собствения си замък, недалеч от Нюрнберг; загина от удар с шпага, ето тук, между очите!
    Паспоал сложи пръста си на споменатото място. Кокардас неволно повтори жеста му и додаде:
    — Капитан Лорен загина в Неапол от удар с шпага между очите, точно тук! Бог да ни е на помощ! За онези, които знаят и помнят, това е знакът на отмъстителя.
    — Всички други преуспяха — Продължи Паспоал, — тъй като в щедростта си господин дьо Гонзаг забрави единствено нас. Пинто се ожени за една мадона от Торино, Матадора държеше школа по фехтовка в Шотландия, а Жоел дьо Жюган си купи имение някъде накрай Бретания.
    — Тъй, тъй — съгласи се отново Кокардас. — Живееха си спокойно и на широка нога. Но Пинто беше убит в Торино, а Матадорав Глазгоу.
    — Жоел дьо Жюган падна убит в Морлекс — продължи брат Паспоал. — И всички от същия удар.
    — Ударът на Ньовер, дявол го взел!
    — Ужасният удар на Ньовер!
    Те се умълчаха за миг. Кокардас повдигна клепналата периферия на шапката си, за да изтрие плувналото си в пот чело.
    — Остава Фаенца — наруши след малко той мълчанието.
    — И Салдан — додаде брат Паспоал.
    — За тези двамата Гонзаг направи много. Фаенца е кавалер.
    — А Салдан е барон. Но и техният ред ще дойде.
    — Рано или късно, но все някога ще дойде и нашият ред! — промърмори гасконецът.
    — Нашият също! — повтори Паспоал и потръпна.
    Кокардас се изпъчи.
    — Ха, че какво пък! — възкликна той с тон на човек, който спокойно приема ударите на съдбата. — Да ти кажа ли, любезни ми? Когато ме тръшне на паветата, или на тревата, с онази дупка между веждите, тъй като отлично знам, че с него на глава не се излиза, ще му река както някога: „Ей, немирнико! Само ми подай ръка и, за да умра доволен, прости на стария Кокардас!“ Това ще бъде всичко и, гръм да ме порази, ако не стане точно така!
    Паспоал не можа да прикрие една недоверчива гримаса.
    — Аз също ще се постарая да ми прости — рече той, — но все пак, толкоз късно…
    — Поне ще опитаме, миличък! Междувременно, той все още е в изгнание и можем да бъдем сигурни, че поне в Париж няма да го срещнем.
    — Безспорно! — отвърна нормандецът с доста неуверен вид.
    — В крайна сметка, това е единственото място в света, където има най-голяма вероятност да го избегнем. Тук дойдох точно заради това.
    — Аз също.
    — А освен това, за да напомня на господин дьо Гонзаг за себе си.
    — Все пак той ни е длъжник.
    — Салдан и Фаенца ще ни покровителствуват.
    — Докато и ние станем знатни велможи като тях.
    — Дявол го взел! Каква изискана двойка ще бъдем, любезни!
    Гасконецът направи дълбок реверанс, а нормандецът най-сериозно заяви:
    — Дворцовият костюм ми стои превъзходно.
    — Когато потърсих Фаенца продължи Кокардас, — ми отговориха: „Господин кавалерът не приема посещения“. Господин кавалерът! — повтори той, повдигайки рамене. — Не приемал посещения! Още помня времето, когато го карах да се върти като пумпал.
    — Когато почуках на портата на Салдан — прекъсна го Паспоал, — един грамаден лакей ме изгледа твърде непочтително и заяви: „Господин баронът не приема“.
    — Ха! — извика Кокардас. — Ние също ще имаме грамадни лакей, по дяволите, и искам моят да бъде нахален като слуга на палач.
    — Ах, да имах поне една гувернантка! — въздъхна Паспоал.
    — Не се отчайвай, любезни, и това време ще дойде! Доколкото разбирам, още не си се виждал с господин Пейрол.
    — Не, искам да говоря лично с принца.
    — Казват, че вече е натрупал милиони!
    — Милиарди! Това е Златния дом, както всички го наричат. Аз не съм особено тщеславен, тъй че, ако се наложи, ще стана и банкер.
    — Пфу! Сребролюбец! Моят съдружник?! — Такъв беше първият вик, изтръгнал се от благородното сърце на Кокардас-младши. След като поразмисли обаче, той добави: — Жалко падение, наистина, но ако е вярно туй, дето го разправят, че тук може да се забогатее, тогава, гълъбче…
    — Дали е вярно? — извика въодушевено Паспоал. — Та нима не знаеш?
    — Чух доста неща, но аз не вярвам в чудеса!
    — Този път ще се наложи да повярваш! Тук просто гъмжи от чудеса. А случайно да си чул за гърбавия от улица „Кенкампоа“?…
    — Онзи, дето давал в заем гърбицата си на жирантите.
    — Той не я дава в заем, а под наем и разправят, че за две години бил спечелил милион и половина ливри.
    — Невъзможно! — извика гасконецът и избухна в смях.
    — И то дотолкова възможно, че скоро щял да се жени за някаква графиня.
    — Милион и половина ливри! — повтаряше Кокардас. — И то с една най-обикновена гърбица! Боже милостиви!
    — Ах, друже мили! — пламенно възкликна Паспоал. — С теб пропиляхме по тази земя доста от най-хубавите си години, но най-сетне щастието ни се усмихна. Представи си, трябва само да протегнеш ръка, за да вземеш. Същинска манна небесна. Утре луидорите няма да струват повече от шест су парчето. Когато идвах насам, видях някакви сополанковци, които играеха на ашици с екюта от шест ливрп.
    Кокардас се облиза.
    — Ама че работа! — рече той. — Я кажи, момчето ми, колко ли би могъл да струва в това благодатно време един изкусен удар с шпага, и то нанесен според всички правила на изкуството?
    И той изпъчи гърди, тупна шумно с десния си крак и яростно се стрелна напред, нанасяйки въображаем удар с шпага.
    — По-тихо! — възпря го Паспоал и му намигна. — Някой идва насам. — После се приближи и прошепна в ухото на бившия си работодател: — Според мен, все още струва — доста скъпо, а преди да мине и час се надявам да узная цената от устата на самия господин дьо Гонзаг.

III. Търгът

    Залата, където тъй задушевно беседваха нашите двама приятели, нормандецът и гасконецът, облагороден с провансалец, се намираше в централната част на главното здание. Нейните прозорци, обрамчени с тежка тапицерия от Фландрия, гледаха към тясна затревена ивица, оградена с дървена решетка, която отсега нататък помпозно щяха да величаят като „градината на госпожа принцесата.“ За разлика от помещенията на партера и първия етаж, които гъмжаха от какви ли не работници, тук всичко беше все още непокътнато. Това беше истинска парадна зала, достойна за всеки аристократичен дворец, с богата, но строга наредба. Но тя навярно беше служила не само за развлечения и забави, тъй като точно срещу огромната камина от черен мрамор се издигаше подиум, покрит с персийски килим, който придаваше на цялото помещение вид на съдебна зала. И наистина, по времето, когато великите барони решаваха съдбините на кралството, тук неведнъж се бяха събирали величайшите издънки на родовете Лорен, Шеврьоз, Жоайоз, Омал, Елбьоф, Ньовер, Меркьор, Майен и Гиз. Единствено бъркотия като тази, която днес цареше в двореца на Гонзаг, би позволила на нашите юначаги да припарят до подобно място. Но веднъж добрали се дотук, те надали биха могли да намерят по-спокойно кътче.
    Голямата зала запазваше своята неприкосновеност още за ден. Днес тук щеше да се състои тържествен семеен съвет и едва на следващия ден дърводелците, сковаващи клетките, щяха да я завладеят.
    — Кажи ми още нещичко за Лагардер — рече Кокардас, когато стъпките, които бяха прекъснали разговора им, се отдалечиха. — Когато го срещна в Брюксел, сам ли беше?
    — Не — отвърна брат Паспоал. — А ти, когато му налетя по пътя за Барцелона?
    — И тогава не беше сам.
    — А с кого?
    — С една млада девойка.
    — Красива ли беше?
    — Прелестна.
    — Странно, когато го видях във Фландрия, той също беше с някаква млада и красива девойка, много красива. Спомняш ли си я поне как изглеждаше, лицето й, дрехите?
    — С лице, снага и носия на очарователна испанска циганка — отговори Кокардас. — А твоята?
    — Скромна на вид, с лице на ангел и костюм на благородна девица.
    — Странно! — отбеляза на свой ред Кокардас. — И горе-долу на каква възраст?
    — На каквато днес би трябвало да е детето.
    — Другата също. Каквото има да става, тепърва ще става, миличък. Към онези, които са на ред след нас, след господин кавалера Фаенца и господин барона Салдан, ние не смятахме нито господин Пейрол, нито принц Филип дьо Гонзаг.
    В този миг вратата се отвори и Паспоал едва свари да отвърне:
    — Ще поживеем, ще видим!
    В залата влезе прислужник в парадна ливрея, следван от двама земемери. Той беше толкова улисан, че дори не погледна към нашите двамина храбреци, които незабелязано се шмугнаха в нишата на един прозорец.
    Земемерите веднага се заловиха за работа. Докато единият размерваше, другият отбелязваше деленията с тебешир и нанасяше съответни поредни номера, първият от които беше 927.
    — Какво, по дяволите, правят тия там, любезни? — полюбопитствува гасконецът, надзъртайки от укритието си.
    — Нима наистина нищо не знаеш? — удиви се Паспоал. — Всяка от тези линии очертава размерите на една клетка, а номер 927 показва, че в дома на господин дьо Гонзаг има вече около хиляда клетки.
    — И за какво служат тези клетки?
    — Да правят злато.
    Кокардас изумен се облещи. Брат Паспоал започна да му обяснява какъв грандиозен подарък е направил Филип Орлеански на своя сърдечен приятел.
    — Как! — извика гасконецът. — Всяка от тези килийки струва колкото един чифлик в Бос или в Бри! Ах, любезни ми, любезни ми, нека здраво да се хванем за този достопочтен господин дьо Гонзаг!
    Междувременно земемерите продължаваха работата си.
    — Твърде широко разчертавате номера 935, 936, 937, човече — каза прислужникът. — Не забравяйте, че всеки дял струва злато!
    — Каква благодат! — рече Кокардас. — Че толкоз ли са ценни тези хартийки?
    — Да, и то толкова, че златото и среброто са на път да се обезценят — отвърна Паспоал.
    — Прокълнати метали! Напълно си го заслужават! — сериозно заяви гасконецът, но веднага добави: — Дявол го взел, не знам дали е просто по стар навик, но аз все още питая слабост към пистолите!
    — Номер 941 — обяви прислужникът.
    — Остават две стъпки и половина — обади се размервачът. — Разчертано е погрешно!
    — Не е голяма беда! — забеляза Кокардас. — Ще го вземе някой по-слабичък.
    — Пратете столарите веднага след съвета!
    — За какво ли ще се съвещават? — попита Кокардас.
    — Ще се постараем да разберем. Когато човек е в течение на всичко, което става в един дом, работата му е в кърпа вързана.
    При тази тъй благоразумна забележка, Кокардас погали Паспоал по брадичката, подобно на нежен баща, който се радва на зараждащата се интелигентност на своя любим син.
    Прислужникът и земемерите си бяха отишли. Внезапно в преддверието избухна силна — врява. Чу се хор от гласове, които гръмко се надвикваха:
    — На мен! Сега съм аз! Записал съм се! И не се пререждайте, моля!
    — Ето че и други идват — отбеляза гасконецът. — Сега ще видим нещо ново!
    — Тишина, за бога! Тишина! — заповяда нечий властен глас от прага на залата.
    — Господин Пейрол — пошушна брат Паспоал. — По-добре да не се показваме.
    Те се свиха в дъното на нишата и дръпнаха завесите.
    В същия миг в залата влезе господин Пейрол, сподирен, не, по-скоро тласкан от гъста тълпа молители. Това бяха молители от много рядък и ценен вид: те гордяха от желание да дадат много пари в замяна на малко дим.
    Господин Пейрол беше облечен в изключително пищен костюм, а сред дантелените талази, които покриваха мършавите му китки, проблясваха брилянти.
    — Но моля ви, господа, моля ви! — рече той влизайки, като си вееше със своята кърпичка, везана с алансонски дантели. — Не прекрачвайте границите на приличието, вие наистина се самозабравяте!
    — Ах, този негодник е просто великолепен! — въздъхна Кокардас.
    — Бива си го! — съгласи се брат Паспоал.
    И имаше пълно право. Пейрол наистина си го биваше. Бога ми, та той така ловко си служеше с бастуна, който държеше в ръка, за да отблъсква навалицата от оживели екюта. От лявата и от дясната му страна пристъпваха двама секретари, въоръжени с огромни тефтери.
    — Запазете поне достойнство! — продължи той, отърсвайки няколко трошици емфие от малинските дантели на жабото си. — Та възможно ли е страстта за печалба чак толкоз да…!
    И той направи толкова красив жест, че двамата учители по фехтовка, скрити като зрители в зарешетена ложа, изпитаха желание да изръкопляскат. Но търговците не можеха да бъдат залъгани лесно.
    — На мен! — разкрещяха се те. — Аз съм първи! Аз съм на ред! Пейрол се спря и рече:
    — Господа!
    Веднага настъпи тишина.
    — Моля ви да запазите малко спокойствие — продължи той. — Тук аз представлявам лично особата на принц дьо Гонзаг, аз съм неговият иконом. Някъде все още виждам покрити глави.
    Тутакси всички шапки бяха свалени.
    — Чудесно! — каза Пейрол. — Господа, ето какво имам да ви казвам.
    — Ш-шт! Ш-шт! Слушайте! — разнесе се в тълпата.
    — Канторите в тази галерия ще бъдат построени и предадени утре.
    — Браво!
    — Тази зала е единствената, която ни остана. Това са последните места. Всичко друго е разпродадено, с изключение на личните апартаменти на негово височество и покоите на госпожа принцесата. — При тези думи той се поклони.
    Врявата избухна с нова сила:
    — На мен! Аз съм записан. По дяволите, няма да се оставя да ме прередят!
    — — Я не ме блъскайте!
    — Нима ще нагрубите една жена?!
    Да, защото тук имаше и жени, прароднини на онези грозни дами, които в наши дни стряскат минувачите край борсата около два часа следобед.
    — Глупак!
    — Дръвник! — Простак!
    Следваха ругатните и писъците на деловите жени. Назрял беше моментът да се хванат за косите. Кокардас и Паспоал вече протягаха вратове, за да могат по-добре да наблюдават боя, когато вратата в дъното на залата, намираща се зад подиума, широко се отвори.
    — Гонзаг! — прошепна гасконецът.
    — Милиардерът! — добави нормандецът. Двамата неволно свалиха шапките си.
    И наистина на подиума се появи Гонзаг, придружен от двама млади благородници. Той беше все тъй красив, макар че вече наближаваше петдесетте. Високата му фигура напълно бе запазила великолепната си гъвкавост. По челото му нямаше и помен от бръчки; разкошната му, натежала от благовония коса заливаше с черния кехлибар на бляскавите си къдри раменете на скромния фрак от черно кадифе. Неговият изящен вид нямаше нищо общо с пищността на Пейрол. Жабото му струваше петдесет хиляди ливри, а по лентата на съсловния орден, от който изпод белия му сатенен жакет се подаваше само крайчецът, имаше брилянти за един милион.
    Младите благородници, които го съпровождаха, бяха глумливият Шаверни, негов братовчед по линия на Ньовер, и кадетът дьо Навай. И двамата бяха напудрени и носеха изкуствени бенки. Бяха все очарователни, малко женствени и донякъде преситени младежи, вече развеселени, въпреки ранния утринен час, от няколко глътки шампанско, които носеха коприната и кадифето с неподражаема арогантност.
    Кадетът дьо Навай вече беше навършил двайсет и пет години; маркиз дьо Шаверни наближаваше двайсетте. Те се спряха, известно време наблюдаваха блъсканицата и се разсмяха едновременно от все сърце.
    — Но господа, господа! — извика Пейрол и свали шапката си. — Имайте поне малко уважение към господин принца!
    Тълпата търговци, готови само допреди миг да се хванат гуша за гуша, се укроти като по чудо; всички претенденти за парцели едновременно превиха гръб в поклон, а дамите направиха реверанс. Гонзаг небрежно поздрави с ръка и отминавайки, рече:
    — Побързайте, Пейрол, имам нужда от залата.
    — О, ама че мутри! — възкликна дребничкият Шаверни, вглеждайки се отблизо в присъствуващите.
    Навай се смееше до сълзи и току повтаряше:
    — О, ама че мутри!
    — Настървили са се до полуда — прошепна Пейрол, който се беше приближил до господаря си, — и ще платят толкова, колкото поискаме…
    — Обявете търг! — извика Шаверни. — Тъкмо ще се позабавляваме!
    — Ш-шт! — смъмри го Гонзаг. — Не се намираме на масата, лудньо! — Идеята обаче му се стори добра и той добави: — Тъй да бъде! Обявете ги на търг! Каква да бъде първоначалната цена?
    — Петстотин ливри на месец за четири квадратни стъпки — отвърна Навай, като си мислеше, че иска прекалено много.
    — Хиляда ливри за седмица! — предложи Шаверни.
    — Нека бъдат хиляда и петстотин — каза Гонзаг. — Започвайте, Пейрол.
    — Господа — обяви довереникът, обръщайки се към претендентите, — тъй като това са не само последните, но и най-хубавите места… ще ги дадем на онзи, който предложи най-висока цена. Номер 927, хиляда и петстотин ливри!
    Сред тълпата се разнесе ропот, но никой не се обади.
    — Дявол да го вземе, братовчеде, аз ще ви помогна — обади се Шаверни и като пристъпи крачка напред, извика: — Две хиляди ливри!
    Кандидатите отчаяно се спогледаха.
    — Две хиляди и петстотин! — наддаде кадетът дьо Навай, който се почувствува засегнат.
    Сериозните претенденти изпаднаха в дълбоко униние.
    — Три хиляди! — извика със задавен глас един дебел търговец на вълна.
    — Присъдено! — побърза да отсече Пейрол.
    Гонзаг му хвърли смразяващ поглед. Този Пейрол беше наистина тесногръд; страхуваше се да познае пределите на човешкото безумие.
    — Добре потръгна! — отбеляза Кокардас.
    Паспоал молитвено беше събрал ръце и целият се бе превърнал в слух и зрение.
    — Номер 928 — обяви икономът.
    — Четири хиляди ливри — небрежно произнесе Гонзаг.
    — Че то е все същото! — възрази една вехтошарска, чиято племенница наскоро се беше омъжила за някакъв граф с цената на двайсет хиляди луидора, спечелени на улица „Кенкампоа“.
    — Купувам го! — извика един аптекар.
    — Давам четири хиляди и петстотин! — обади се един търговец на железария.
    — Пет хиляди!
    — Шест хиляди!
    — Присъдено! — извика Пейрол и обяви: — Номер 929… — Но след един поглед на Гонзаг побърза да добави: — За десет хиляди ливри!
    — Четири квадратни стъпки! — прошепна изумен Паспоал. А Кокардас сериозно добави:
    — Две трети от един гроб!
    Междувременно търгът навлизаше в разгара си. Идваше ред на опиянението. Оспорваха си номер 929 като някакво съкровище и никой не се удиви, когато Гонзаг обяви следващия номер за петнайсет хиляди ливри. Имайте предвид, че се плащаше в брой, било в прелестни звънки монети, било в държавни облигации.
    Докато единият от секретарите на Пейрол прибираше парите, другият записваше в тефтера си имената на купувачите. Шаверни и Навай вече не се смееха; те се възхищаваха.
    — Невероятна лудост! — дивеше се маркизът.
    — Човек трябва да го види, за да повярва — пригласяше му Навай.
    А Гонзаг, все тъй подигравателно усмихнат, добави:
    — Франция е прекрасна страна, господа. Но да свършваме! — сепна се той. — Обявете всичко останало по двайсет хиляди ливри!
    — Та това е просто без пари! — извика дребничкият Шаверни.
    — На мен! На мен! На мен! — разнесоха се викове сред тълпата.
    Мъжете се биеха, жените падаха задушени или премазани, но в безпределното си отчаяние те също крещяха:
    — На мен! На мен! На мен!
    Последва ново наддаване, разнесоха се нови викове на радост и гняв. Златото се лееше като река върху стъпалата на подиума, който служеше за гише. Беше едновременно забавно и изумително да наблюдаваш с какъв възторг се изпразват тези издути джобове. Онези, които вече бяха получили разписки ги размахваха над главите си и опиянени, обезумели от щастие отиваха да изпробват местата си и да се настанят удобно в тях. Победените си скубеха косите.
    — На мен! На мен! На мен!
    Пейрол и помощниците му се видяха в чудо. Същински бяс беше обладал всички, а при последните наддавания върху паркета се проля дори кръв. Най-сетне и погрешно разчертаният номер 942 с размери само две стъпки и половина, беше продаден за двайсет и осем хиляди ливри. Пейрол шумно затвори тефтера си и обяви:
    — Господа, търгът е закрит.
    За миг настъпи пълна тишина. Щастливите собственици на клетки се спогледаха, все още не дошли на себе си.
    Гонзаг повика Пейрол.
    — Трябва да ги разгоните оттук! — каза му той.
    Но в този момент през вратата на преддверието нахлу друго множество, тълпа ласкатели, борсови посредници и благородници, които идваха да засвидетелствуват почитанията си на негово височество принц дьо Гонзаг. Когато видяха пълната зала, те се спряха на прага.
    — Влезте, господа, влезте! — подкани ги Гонзаг. — Сега ще отпратим целия този народ.
    — Да, да, влезте! — намеси се Шаверни. — Ако желаете, тези достопочтени люде ще ви препродадат покупките си със сто процента печалба.
    — И ще сбъркат! — уверено заяви Навай. — Здравей, дебелако Ориол.
    — Но това тук е същинска Пактол48! — възкликна последният, покланяйки се дълбоко на Гонзаг.
    Ориол беше млад и многообещаващ посредник. Сред новодошлите човек можеше да забележи Албре и Таран, и двамата банкери; барон Батц, добродушен германец, дошъл в Париж с намерението да се поквари; виконт дьо ла Фар, Монтобер, Hoce, Жирон, до един изпечени лукавци, всички или далечни родственици на Ньовер, или нечии пълномощници, и всички поканени от Гонзаг да вземат участие в едно знаменателно събитие — съвета, за който беше споменал Пейрол.
    — Как мина разпродажбата? — полюбопитствува Ориол.
    — Зле — хладно отвърна Гонзаг.
    — Чуваш ли?! — прошепна Кокардас в нишата.
    — И има право — отговори Паспоал, който целият се обливаше в пот. — Тези кокошки щяха да се оставят да ги оскубе до перце!
    — Но, господин дьо Гонзаг, нима е възможно вие да проявите неумение в сделките?! Не, това е немислимо! — извика отново Ориол.
    — Съдете сами, последните си клетки продадох по двайсет и три хиляди ливри средно.
    — За срок от една година ли?
    — За осем дни.
    Едва сега новодошлите погледнаха клетките и купувачите.
    — Двайсет и три хиляди ливри! — повториха те изумени.
    — Наложи се да започна с тази цифра — обясни Гонзаг. — Разполагах с почти хиляда номера, така че тази сутрин ми донесе двайсет и три милиона, ни повече, ни по-малко.
    — Та тук е вилнял същински бяс!
    — Истинска лудост! Но тепърва ще станем свидетели и на много други! Най-напред дадох под наем двора, след това градината, после преддверието, стълбищата, конюшните, пристройките, сайвантите. Останаха ми само апартаментите и, дявол да ме вземе, ако вече не изпитвам желание да отида да живея в някоя странноприемница!
    — Братовчеде — прекъсна го Шаверни, — давам ти под наем моята спалня, но само през деня.
    — Колкото по-малко място остава — продължи Гонзаг, заобиколен от новите си посетители, — толкоз по-силно пламва треската. Вече нищичко не ми остана.
    — Помислете все пак, братовчеде! Нека доставим на тези господа удоволствието от един малък търг.
    При думата „търг“, онези, които не бяха успели да наемат клетки, бързо се приближиха.
    — Нищичко — повтори Гонзаг, но изглежда нещо му дойде на ум, тъй като веднага възкликна: — Ах, да! Всъщност, имам!
    — Какво? — чуха се викове от всички страни.
    — Колибата на моето куче.
    Сред групата на придворните избухна силен смях, но простите хорица, търговците, дори не се усмихнаха. Те премисляха.
    — Не мислете, че се подигравам, господа! — извика Гонзаг. — Обзалагам се, че ако поискам още сега ще ми броят за нея десет хиляди екю.
    — Трийсет хиляди ливри! — разнесе се всеобщ вик. — За една кучешка колиба!
    И смехът се поднови, още по-неудържим.
    Но внезапно между Навай и Шаверни, които се смееха най-гръмко от всички, надникна странното лице на някакъв гърбав човечец с чудато разчорлена коса и веднага се разнесе пронизителен треперлив гласец. Гърбавия казваше:
    — Наемам колибата на кучето за трийсет хиляди ливри!

IV. Щедрост

    Изглежда този гръбльо беше надарен с остър ум, въпреки безразсъдството, което вършеше в момента. Той имаше живи проницателни очи и орлов нос. Широкото му чело ясно се очертаваше под кичурите на причудливо рошавата перука, а тънката подигравателна усмивка, която играеше на устните му, свидетелствуваше за сатанинска лукавост. С една дума, истински гърбушко!
    Колкото до самата гърбица, то тя беше внушителна, разположена в средата на гърба и толкова висока, че докосваше тила му, докато отпред брадичката допираше гърдите. Краката му бяха странно извити, но без помен от онази пословична хилавост, която е задължителен придатък към гърбицата.
    Това удивително същество беше облечено в изключително строг черен костюм, а маншетите и жабото му от плисиран муселин искряха от белота. Погледите на всички бяха приковани в него, но това изглежда ни най-малко не го смущаваше.
    — Браво, мъдри Езоп! — извика Шаверни. — Оставам с впечатление, че си решителен и хитър спекулант.
    — Решителен… Да, достатъчно — отвърна Езоп, гледайки го втренчено. — Колкото до хитър, ще видим!
    Слабият му гласец стържеше като детско кречетало.
    — Браво, Езоп! Браво! — повториха всички.
    Кокардас и Паспоал вече на нищо не се учудваха. И при все че изумлението им отдавна ги бе лишило от дар слово, гасконецът тихо попита:
    — Имали ли сме някога вземане-даване с гърбави, любезни?
    — Не, поне доколкото си спомням.
    — Гръм да ме порази, но ми се струва, че някъде съм виждал тези очи!
    Гонзаг също наблюдаваше дребното човече с изключително внимание.
    — Друже — каза той, — знаете ли, че се плаща в брой?
    — Знам — отвърна Езоп, тъй като отсега нататък никой нямаше да го нарича другояче. Негов кръстник беше станал Шаверни.
    Езоп извади от джоба си един портфейл и тикна в ръцете на Пейрол шейсет държавни облигации по петстотин ливри. Присъствуващите едва ли не очакваха да видят как тези хартийки се превръщат в сухи листа, дотолкова фантастична беше появата на малкия човечец. Но това бяха напълно редовни облигации на компанията.
    — Разписката ми — каза той.
    Пейрол му даде разписката. Езоп грижливо я сгъна и я сложи на мястото на парите. После потупа с ръка по тефтера и заяви:
    — Чудесна сделка! Довиждане, господа!
    И той много учтиво се поклони на Гонзаг и неговото обкръжение.
    Всички се отдръпнаха, за да му сторят път и макар че все още се смееха, някакъв неведом хлад смразяваше душите им. Гонзаг беше замислен.
    Пейрол и хората му започнаха да отпращат купувачите, на които им се щеше да е вече утрешният ден. Приятелите на принца продължаваха да гледат, при това съвсем несъзнателно, към вратата, през която беше излязло черното човече.
    — Господа — каза Гонзаг, — моля да ме последвате в апартаментите ми, докато подредят залата.
    — Хайде! — рече Кокардас зад завесата. — Или сега, или никога! Да вървим!
    — Страх ме е — призна стеснителният Паспоал.
    — И таз добра! Тогава аз ще мина напред.
    Той хвана Паспоал за ръка и със свалена шапка се насочи към Гонзаг.
    — По дяволите! — възкликна Шаверни, когато ги зърна. — Братовчед ми е решил да ни представи цяла комедия! Днес е ден на маскарадите. Гърбушкото не беше лош, но това е най-възхитителната двойка пладнешки разбойници, която съм виждал в живота си!
    Кокардас-младши го изгледа накриво. Навай, Ориол и останалата пасмина веднага наобиколиха нашите приятели и започнаха да ги разглеждат с любопитство.
    — Бъди благоразумен! — прошепна Паспоал на ухото на гасконеца.
    — Гръм да ги порази дано! — изръмжа Кокардас. — Ще рече човек, че никога не са виждали истински благородници, така са ни зяпнали!
    — Високият е същинска прелест! — възхищаваше се Навай.
    — На мен повече ми харесва нисичкия — забеляза Ориол.
    — Няма повече кучешки колиби за даване под наем; какво ли ги носи насам?
    За щастие двамата вече се бяха изправили пред Гонзаг, който едва тогава ги забеляза и потрепера.
    — А, какво желаят тези храбреци? — попита той.
    Кокардас се поклони с онова достолепно изящество, което неизменно съпътствуваше всяко негово действие. Поздравът на Паспоал беше по-скромен, но това бе поклон на истински светски човек. Кокардас-младши изгледа пищната тълпа, която го беше взела на подбив, и високо и ясно изрече:
    — Аз и този благородник сме стари познати на негово височество и идваме да му поднесем нашите почитания.
    — Виж ти! — възкликна Гонзаг.
    — Ако в момента ваше височество е зает с неотложни дела — продължи гасконецът и отново се поклони, — ние ще дойдем в часа, който благоволи да ни определи.
    — Точно така — смутолеви Паспоал, — ще имаме честта да дойдем пак.
    Последва трети поклон, след което двамата едновременно се изправиха, сложили ръце на дръжките на шпагите си.
    — Пейрол! — повика Гонзаг своя иконом, който току-що беше отпратил и последния участник в търга. — Позна ли тези мили момци? — попита го той. — Заведи ги да утолят глада и жаждата си в кухнята, а после им дай нови дрехи и нека бъдат на мое разположение!
    — Ах, ваше височество! — извика Кокардас.
    — Великодушни принце! — разчувствува се Паспоал.
    — Вървете! — заповяда Гонзаг.
    Те се отдалечиха заднешком, като се кланяха до земята и метяха пода със старите пера на шапките си. Когато се озоваха лице срещу лице с шегаджиите, Кокардас пръв нахлупи шапката на главата си, дръзко я накриви и многозначително повдигна с върха на рапирата си оръфаните поли на своето наметало. Брат Паспоал направи каквото можа, за да не остане по-назад. След това и двамата, кой от кой по-горди и надменни, с вирнати носове и юмруци на кръста, хвърлиха по един изпепеляващ поглед на присмехулниците и последваха Пейрол в кухнята, където умението им да боравят с вилицата смая цялата прислуга на принца.
    — Не ще и дума, богатството ни е в кърпа вързано! — рече Кокардас, докато лапаше.
    — Ако е рекъл господ! — отвърна с пълна уста брат Паспоал, както винаги по-сдържан.
    — И таз добра, братовчеде! — удиви се Шаверни, след като двамата дуелисти излязоха. — Ти откога си служиш с подобни маши?
    Гонзаг хвърли наоколо замислен поглед и не отговори. Междувременно всички тези господа, при това на достатъчно висок глас, за да може принцът да ги чуе, пеела дитирамби в негова чест и най-усърдно го ласкаеха. Всички те бяха повече или по-малко разорени аристократи, повече или по-малко компрометирани банкери, и макар че никой от тях все още не бе извършил някаква безусловно наказуема от закона постъпка, честта на нито един не бе останала неопетнена. Всички, от първия до последния, се нуждаеха от Гонзаг поради една или друга причина; сред тях Гонзаг беше повелител и крал, подобно на древноримски патриций сред тълпата от прегладнели клиенти. Гонзаг ги държеше здраво в ръцете си от амбиция, от личен интерес, посредством техните нужди и пороци.
    Единственият, запазил поне донякъде своята независимост, беше младият маркиз дьо Шаверни, твърде безразсъден, за да спекулира, и прекалено безгрижен, за да се продаде.
    Продължението на този разказ ще разкрие какво възнамеряваше да направи принцът от тях, тъй като на пръв поглед изглеждаше, че достигналият върха на своето могъщество и богатство и радващ се на височайшо благоволение Гонзаг няма нужда от никого.
    — Седнали да ми говорят за перуанските мини! — надуваше се дебелият Ориол, докато господарят още стоеше встрани. — Само дворецът на господин принца струва колкото цяло Перу ведно с мините му.
    Борсовият посредник беше кръгъл като топка, червендалест, бузест и вечно запъхтян. Госпожичките от Операта скланяха да се задяват незлобливо с него, стига да имаше пари, разбира се, и да беше предразположен към известно разточителство.
    — Бога ми — обади се Таран, мършав и скудоумен банкер, — тук е същинско Елдорадо!
    — Златния дом! — Добави господин дьо Монтобер. — По-скоро Диамантения!
    — Я! — преведе барон Батц. — Бо-зкоро тиамантения.
    — Има немалко именити благородници — намеси се и Жирон, — които биха живели цяла година само със седмичния доход на принц дьо Гонзаг.
    — Само че принц дьо Гонзаг е кралят на именитите благородници — рече Ориол.
    — Гонзаг, братовчеде! — извика Шаверни с престорено отчаяние. — Поискай милост, за бога, или тези отегчителни славословия ще продължат до утре!
    Принцът сякаш се събуди.
    — Господа — каза той, без да удостои дребния маркиз с отговор тъй като не обичаше подигравките, — трябва да освободим залата. Моля да ме последвате.
    Когато всички се събраха в кабинета му, Гонзаг веднага подхвана:
    — Господа, всички знаете защо съм ви повикал тук.
    — Чух да се говори за някакъв семеен съвет — отвърна Навай.
    — Нещо повече, господа! Става дума за една тържествена церемония, за семеен трибунал, на който Негово кралско височество регентът ще бъде представен от трима измежду най-висшите държавни сановници: председателят на трибунала дьо Ламоаньон, маршал дьо Вилроа и заместник-председателят д’Аржансон.
    — Дявол да го вземе! — обади се Шаверни. — Нима ще се решава наследяването на короната?
    — Маркизе — сухо го сряза Гонзаг, — разговорът ни ще бъде сериозен, така че ни пощадете!
    — Братовчеде, а случайно да ви се намират няколко книжки с картинки, за да се позабавлявам, докато вие сте сериозен? — поинтересува се Шаверни, прозявайки се преждевременно.
    Гонзаг се усмихна, за да го накара да млъкне.
    — За какво става въпрос, принце? — попита дьо Монтобер.
    — Става въпрос да ми докажете вашата преданост, господа — отвърна Гонзаг.
    — Готови сме! — разнесе се всеобщ възглас. Принцът се поклони и се усмихна.
    — Поканих всички и специално вас, Навай, Жирон, Шаверни, Hoce, Монтобер, Шоази и Лавалад, в качеството ви на родственици на Ньовер; вас, Ориол, като пълномощник на нашия братовчед дьо Шатийон; вас, Таран и Албре, като довереници на двама Шателюкс…
    — Щом няма да става дума за престолонаследието на Бурбоните, значи ще се разисква наследството на Ньовер, така ли? — прекъсна го отново Шаверни.
    — Ще бъдат решени проблемите, свързани с имотите на Ньовер, както и някои други спорни въпроси — отвърна Гонзаг.
    — Но, братовчеде, за какво са ви притрябвали имотите на Ньовер, след като печелите — по милион на час?
    За миг Гонзаг забави отговора си.
    — Нима съм сам? — попита след малко той с проникновен глас. — Нима не съм се заел да осигуря и вашето благополучие?
    Присъствуващите се размърдаха в изблик на дълбока признателност. Върху лицата на всички, било повече или по-малко, се изписа умиление.
    — Принце, знаете, че можете да разчитате на мен — каза Навай.
    — И на мен! — извика Жирон.
    — И на мен! И на мен!
    — На мен също, дявол да го вземе! — обади се накрая и Шаверни. — Просто исках да разбера…
    Гонзаг го прекъсна и с високомерно леден тон заяви:
    — Ти си прекалено любопитен, малки братовчеде! Това ще те погуби. Разбери веднъж завинаги, че онези, които са с мен, трябва решително да тръгнат по моя път, бил той верен или погрешен, прав или криволичещ.
    — Но все пак…
    — Такава е моята воля! Всеки е свободен да ме последва, или да изостане. Но ако някой се спре, това означава, че доброволно е скъсал договора и за мен той вече няма да съществува. Тези, които са с мен, трябва да виждат с моите очи, да чуват с ушите ми и да мислят с моя ум. Отговорността никога не пада върху ръцете, отговорността за всичко носи главата, а главата, това съм аз. Чуй ме добре, маркизе, не искам други приятели!
    — А ние искаме само едно — добави Навай, — ние искаме нашият велик сродник да ни покаже пътя.
    — Могъщи братовчеде — каза Шаверни, — ще ми позволите ли най-смирено и покорно да ви задам само един въпрос? Какво трябва да правя аз?
    — Да пазиш тишина и да ми дадеш гласа си на съвета.
    — Дори с риск да накърня трогателната преданост на нашите приятели, искам да ви уверя, братовчеде, че държа на гласа си почти толкова, колкото и на празна чаша от шампанско, но…
    — Никакво „но“! прекъсна го Гонзаг.
    И всички с въодушевление повториха:
    — Никакво „но“!
    — Ние ще се сплотим около негово височество — надуто заяви Ориол.
    — Негово височество умее тъй добре да си спомня за всички, които му служат — добави Таран, този войнствуващ финансист.
    Поканата не беше кой знае колко изящно отправена, но поне бе недвусмислена. Всеки прие студено изражение на лицето, да не би да го сметнат за съучастник. Шаверни отправи към Гонзаг тържествуваща подигравателна усмивка. Принцът му се закани с пръст като на непослушно дете. Гневът му беше преминал.
    — Предаността на Таран ми допада най-много — каза той и в гласа му прозвуча едва доловима нотка на презрение. — Таран, приятелю, чифликът в Епернай е ваш.
    — Ах, принце! — възкликна банкерът.
    — Никакви благодарности! — прекъсна го Гонзаг. — Моля ви, Монтобер, отворете прозореца, не се чувствувам добре.
    Веднага всички се втурнаха към прозорците. Гонзаг беше силно пребледнял, изпод косата му избиваха ситни капчици пот. Той намокри кърпичката си в чашата вода, която му поднесе Жирон и я притисна към челото си.
    Шаверни се беше приближил в порив на искрена загриженост.
    — Нищо особено — рече принцът, — просто съм уморен… Цяла нощ не мигнах, а бях длъжен да присъствувам и на събуждането на краля.
    — Но за какъв дявол ви е притрябвало да се преуморявате толкова, братовчеде! — извика Шаверни. — Та какво повече може да направи за вас кралят? Бих казал дори: какво повече може да направи за вас господ?
    Що се отнася до Всевишния, нямаше в какво да упрекнем Гонзаг. Ако ставаше още в тъмни зори, то положително не беше, за да се изповяда и причести. Той стисна ръката на Шаверни. Със сигурност можем да твърдим, че той на драго сърце и при това много щедро би заплатил, за да науча отговора на въпроса, който Шаверни току-що му беше задал.
    — Неблагодарник! — промълви принцът. — Нима моля за себе си? Ласкателите на Гонзаг едва-що не коленичиха. Устата на Шаверни беше затворена.
    — Ах, господа — продължи Гонзаг, — какво очарователно дете е нашият млад крал! Той ви знае по имена и всеки път ме разпитва за моите добри приятели.
    — Нима е истина! — възторгваха се всички в един глас.
    — Когато господин регентът, който стоеше до леглото заедно с мадам Палатин, разтвори балдахина, младият Луи отвори своите прелестни клепки, все още натежали от съня, и на нас ни се стори, че изгря зората.
    — Зората с розовите пръсти! — обади се непоправимият Шаверни.
    Нямаше човек, който поне за миг да не изпита желание да го линчува.
    — Нашият млад крал — продължи Гонзаг, — подаде ръка на Негово кралско височество, а когато ме забеляза, каза: „А, добър ден, принце. Онази вечер ви зърнах в «Кур ла Рен», заобиколен от вашата свита. Би трябвало да ми отстъпите господин Жирон, това е един наистина великолепен кавалер!…“
    Жирон сложи ръка на сърцето си. Другите прехапаха устни.
    — „Господин дьо Hoce също ми харесва“ — продължи Гонзаг, предавайки дословно думите на Негово величество. — „А този господин Салдан, по дяволите, трябва да е същински гръмовержец в битките!“
    — Каква полза от това? — прошепна Шаверни на ухото му. — Салдан го няма.
    И наистина, от предишната вечер никой не беше виждал нито господин барона Салдан, нито господин кавалера Фаенца. Без да обръща внимание на думите му, Гонзаг продължи:
    — Негово величество ми говори за вас, Монтобер, за вас, Шоази, за някои други също.
    — А благоволи ли Негово величество — прекъсна го отново дребничкият маркиз, — да обърне поне мъничко внимание на изтънчената и галантна външност на господин Пейрол?
    — Негово величество не забрави никого, с изключение на вас — сухо отвърна Гонзаг.
    — Пада ми се! — каза Шаверни. — Това ще ми послужи за урок!
    — Албре — подхвана отново Гонзаг, — в кралския двор вече е известно за вашите сделки с мини. „Знаете ли — каза ми кралят през смях, — уверяват ме, че вашият Ориол скоро щял да бъде по-богат и от мен!“
    — Колко остроумно! Какъв повелител ще си имаме! — гръмна вик на всеобщо възхищение.
    — Но това са само думи — продължи Гонзаг с добродушно-лукава усмивка, — а ние, слава богу, постигнахме много повече! Приятелю Албре, искам да ви съобщя, че вашата концесия ще бъде подписана.
    — Та кой не би ви последвал, принце! — извика Албре.
    — Ориол — добави принцът, — вие имате вашата благородническа титла и можете да говорите с д’Озие за герба си.
    Ниският дебел посредник се изду като балон и само дето не се пръсна.
    Разсмяха се всички, с изключение на Ориол и Гонзаг. Ориол се беше появил на бял свят на ъгъла на улица „Моконсей“, в едно дюкянче за плетени бонета. Ако Шаверни беше запазил остроумието си за вечеря, щеше да има огромен успех.
    — Навай, пенсията ви е утвърдена — казваше междувременно Гонзаг, това живо провидение. — Монтобер, вашата грамота е готова.
    Монтобер и Навай се разкаяха за прибързания си смях.
    — Hoce — продължи принцът, — от утре ще се возите в карета. Жирон, ще ви кажа какво издействувах за вас, но когато останем насаме.
    Hoce беше доволен, Жирон два пъти повече.
    Продължавайки щедро да раздава благодеяния, които не му струваха нищо, Гонзаг назова всеки по име. Никой не беше забравен, дори барон Батц.
    — Ела насам, маркизе! — рече накрая той.
    — Аз! — отзова се Шаверни.
    — Ела тук, глезено дете!
    — Братовчеде, знам съдбата си! — провикна се маркизът шеговито. — Всички наши съученици, които са били послушни, получиха награда… а най-малкото, което рискувам аз, е да бъда оставен на хляб и вода. Ах! — изпъшка той и се удари по гърдите. — Чувствувам, че напълно съм го заслужил!
    — На събуждането на Негово величество присъствуваше и господин дьо Фльори, кралският наставник.
    — Естествено — отвърна маркизът, — това е негов Дълг.
    — Господин дьо Фльори е човек безкомпромисен.
    — Това му е работата.
    — Господин дьо Фльори е узнал за похожденията ти във Фьойантин с госпожица дьо Клермон.
    — Олеле! — обади се Навай.
    — Олеле! — повториха Ориол и другите.
    — А ти не позволи да бъда прогонен в изгнание, братовчеде, така ли? — попита Шаверни. — Много съм ти признателен!
    — Не стана дума за изгнание, маркизе.
    — А тогава за какво стана дума, братовчеде?
    — За Бастилията.
    — И ти ме отърва от Бастилията? Дължа ти двойно по-голяма благодарност.
    — Направих нещо повече, маркизе.
    — Нещо повече ли, братовчеде? Нима ще трябва да се просна по корем в нозете ти?
    — При покойния крал земите ти в Шаней бяха конфискувани.
    — Да, по времето на Нантския едикт50.
    — А добри доходи ли даваха?
    — Двайсет хиляди екю, братовчеде. За половината бих се продал и на дявола.
    — Именията в Шаней са ти възвърнати.
    — Наистина ли? — извика малкият маркиз, после подаде ръка на Гонзаг и много сериозно каза: — В такъв случай дадена дума — хвърлен камък, продавам се на дявола!
    Гонзаг свъси вежди. Целият кръжец чакаше само знак, за да нададе вой. Шаверни презрително ги изгледа.
    — Братовчеде — тихо, но отчетливо произнесе той, — пожелавам ви само сполука. Но ако дойдат черни дни, тълпата около вас ще оредее. Не искам никого да обидя, такова е правилото, но дори и да остана сам, братовчеде, аз ще остана!

V. Обяснява се отсъствието на Фаенца и Салдан

    — Братовчеде. — не мирясваше при все това малкият маркиз, — няма така лесно да се отървеш от мен, въпреки чудесния подарък, който току-що ми направи.
    — Какво още искаш?
    — Не знам дали е заради Фьойантин и госпожица дьо Клермон, но Боа Розе категорично отказа да ми даде покана за празненството в Пале Роаял тази вечер. Каза ми, че всички покани били вече раздадени.
    — Нищо чудно! — извика Ориол. — Тази сутрин на улица „Кенкампоа“ поканите вървяха с десет луидора надценка. Боа Розе сигурно е спечелил пет-шест хиляди ливри.
    — От които половината са за абат Дюбоа, неговия господар!
    — Видях да продават по петдесет луидора едната — обади се Албре.
    — На мен не ми продадоха дори за шейсет! — намеси се Таран.
    — Просто ги разграбват.
    — В момента навярно са вече безценни.
    — И има защо, господа — каза Гонзаг, — празненството ще бъде наистина великолепно. На него ще присъствуват до един люде заможни или потомствени аристократи. Не вярвам на господин регентът дори за миг да му е минало през ум да спекулира с поканите, но всяко време си има своите малки недостатъци, пък и, бога ми, не виждам нищо лошо в това, Боа Розе и абатът да си оплетат кошницата с подобни дреболии.
    — Та ако ще тази вечер салоните на регента да гъмжат от комисионери и спекуланти! — отбеляза Шаверни.
    — Това са утрешните благородници — отвърна Гонзаг. — Натам върви светът!
    Шаверни потупа Ориол по рамото.
    — Е, днешни ми благороднико — подкачи го той, — как отвисоко ще гледаш ти тези утрешни аристократи, а?!
    Необходимо е все пак да кажем няколко думи и за самото празненство. Идеята принадлежеше на шотландеца Ло; той беше поел и огромните разходи по него. То трябваше да се превърне в символичен триумф на системата, както се казваше тогава, в официално и гръмко потвърждение на победата на кредита над звонковата монета.
    За да му придаде още по-голяма тържественост, Ло беше склонил Филип Орлеански да му отстъпи под наем салоните и парковете на Пале Роаял, та дори и нещо повече: поканите бяха отправени от името на самия регент и само този факт беше напълно достатъчен, за да превърне триумфа на бога-хартия в национален празник.
    Разправяха, че Ло е предоставил на разположение на двора на регента наистина главозамайващи суми, само и само нищо да не накърни престижа на това всенародно веселие. Всичко прекрасно, което можеше да се постигне само с най-щедро разточителство, трябваше да заслепи поканените. Най-много се говореше за фойерверка и балета. Фойерверкът, чиято подготовка и изпълнение бяха поверени на кавалера Жиойа, трябваше да изобрази, гигантския дворец, издигнат на брега на Мисисипи по проект на самия Ло. Отсега нататък светът, и в това бяха убедени всички, щеше да притежава едно-единствено чудо — този мраморен палат, украсен с всичкото безполезно злато, което победоносният кредит изхвърляше от обръщение; този дворец-, голям колкото град, където щяха да бъдат изложени на показ всички метални богатства на света. Среброто и златото вече щяха да служат само за това. Балетът, алегоричен акт в духа на времето, трябваше също да представи кредита, олицетворяващ ангел-хранителя на Франция, който я поставя начело на народите. Край на глада, край на мизерията, край на войните! Кредитът, този нов месия, изпратен от милосърдния бог, щеше да разпръсне по цялото земно кълбо наново извоюваните прелести на земния рай.
    След празника тази вечер обожественият кредит щеше да се нуждае единствено от храм. Жреците вече бяха налице.
    Господин регентът беше определил броя на поканените на три хиляди; Дюбоа потайно го утрои; церемониалмайсторът Боа Розе тихомълком го удвои.
    Във времената, когато върлува чумата на ажиото, неговата зараза се промъква навсякъде и нищо не е в състояние да противостои на победното и нашествие. Същото, което виждате в крайните квартали, където едва-що проходили дечица вече разменят играчките си и хвалят стоката си, сополивейки се над някоя нахапана медена курабия, скъсано хвърчило или половин дузина топчета, можете да забележите, когато треската на спекулацията обхване цял един народ: големите деца започват да продават скъпо и прескъпо всичко, което се търси, всичко, което е на мода: менюта на модни ресторанти, номерирани кресла в известни театри, места в претъпканата църква. И всичко това се върши напълно непринудено, без каквито и да било възражения.
    Боже мой! Самият господин дьо Гонзаг мислеше като всички други, когато каза: „Не виждам нищо лошо в това, Боа Розе да припечели пет-шест хиляди ливри с подобни дреболии!“
    — Стори ми се, че го чух да казва на Пейрол, че му предложили две или три хиляди луидора за пакета покани, който Негово височество е благоволил да ми изпрати — рече той, изваждайки портфейла си. — Що за глупост! Аз ги запазих за моите приятели.
    Разнесоха се продължителни аплодисменти. Много от тези господа вече имаха покани в джоба си, но от повече глава не боли, особено когато струват по сто пистола едната. Тази сутрин наистина нямаше по-услужлив човек от господин дьо Гонзаг.
    Той отвори портфейла си и хвърли на масата дебела връзка розови писма, украсени с очарователни винетки, които, сред плетеница от амурчета и купища цветя, до една изобразяваха Кредита, Великия Кредит, стиснал в ръка рога на изобилието. Разпределиха си ги веднага. Всеки взе за себе си и за своите приятели, с изключение на малкия маркиз, който все още спазваше известно благоприличие и не препродаваше онова, което му даваха. Изглежда, че благородникът Ориол имаше доста приятели, тъй като напълни джобовете си. Гонзаг ги наблюдаваше. Погледът му срещна погледа на Шаверни и двамата се разсмяха.
    Ако някой от тези господа си въобразяваше, че може да измами Гонзаг, той просто се самозалъгваше: Гонзаг не вършеше нищо нахалост и само в кутрето си имаше повече сила, отколкото цяла дузина Ориоловци, умножена по половин стотица Жироновци или Монтоберовци.
    — Господа — каза той, — моля ви да оставите две покани за Фаенца и Салдан. Чудно ми е, наистина, че не ги виждам тук.
    Действително, беше нечувано Фаенца и Салдан да не се отзоват на повика му.
    — Щастлив съм, че можах да направя за вас и този незначителен жест — подхвана Гонзаг, докато настървеното разграбване на поканите, котиращи се тъй високо на улица „Кенкампоа“, продължаваше. — Запомнете добре, че там, откъдето мина аз, ще минете и вие. Вие сте моят свещен батальон: във ваш интерес е да ме следвате, в мой интерес е да държа главите ви винаги на повърхността, над тълпата.
    Върху масата бяха останали само двете покани за Фаенца и Салдан. Отново всички почтително и с най-голямо внимание слушаха своя повелител.
    — Имам да ви кажа само още нещо — завърши Гонзаг. — Много скоро тук ще се разиграят събития, които ще бъдат загадка за вас. Не се опитвайте, не моля за това, изисквам го, никога не се опитвайте да разберете причините за моето поведение! Получете само паролата и действувайте! Какво от това, че пътят е дълъг и труден, щом в края му, кълна ви се в честта си, се намира богатството!
    — Ние ще ви последваме! — извика Навай.
    — Всички до един! — добави Жирон.
    — Ако ще и в ада! — заключи кръглият като топка Ориол с решителен жест.
    — Дявол го взел, братовчеде — полугласно рече Шаверни, — ама че необуздани приятелчета сме си завъдили! Бих се обзаложил, че…
    Прекъсна го вик на изненада и възхищение. Самият той остана със зяпнали уста пред дивната хубост на младата девойка, която лекомислено се беше показала на вратата на спалнята на Гонзаг. Очевидно тя изобщо не беше предполагала, че ще намери тук такава многолюдна компания.
    В момента, в който прекрачваше прага, върху нейното още съвсем детско личице, цялото сияещо от дяволита жизнерадост, играеше палава усмивка. Когато видя компаньоните на Гонзаг, тя се спря, бързо спусна дантеления си воал, замрежен с гъста бродерия, и остана неподвижна, подобно на очарователна статуя. Шаверни я поглъщаше е очи. Другите с голяма мъка въздържаха любопитните си погледи. Гонзаг, който отначало бе направил рязко движение, се окопити на мига и бързо пристъпи към новодошлата. Той пое ръката й и я поднесе към устните си: жестът му беше повече почтителен, отколкото галантен. Девойката остана безмълвна.
    — Прекрасната затворничка! — промълви Шаверни.
    — Испанката! — добави Навай.
    — Същата, заради която господин принцът държи под ключ малката си къща зад Сен Маглоар!
    И като истински познавачи, каквито и бяха, те се възхищаваха на нейната кръшна и едновременно изящна снага, на очарователния глезен, завършващ със стъпалце на фея, на великолепната корона от гъста свилена коса, по-тъмна от черен кехлибар.
    Непознатата беше облечена в градски костюм, чиято скромна изисканост издаваше истинската дама. Тя го носеше с подобаващо достойнство.
    — Господа — каза принцът, — трябваше още днес да видите това мило и многообично дете, тъй като тя ми е скъпа по ред причини, но, уверявам ви, изобщо не предполагах, че това ще стане толкова рано. Не ще си разреша честта да ви представя на нея сега, още не е време за това. Моля ви, почакайте ме тук. След малко ще имаме нужда от вас.
    Той взе девойката за ръка и я въведе в апартамента си, чиято врата се затвори зад тях. Да бяхте видели как веднага изражението върху всички лица се смени, с изключение на физиономията на малкия маркиз дьо Шаверни, която си остана все тъй дръзка, както и преди.
    Учителят вече го нямаше и тези брадати ученици до един се почувствуваха във ваканция.
    — Ха наслука! — извика Жирон.
    — Стига вече превземки! — обади се Монтобер.
    — Господа — побърза да вземе думата Hoce, — точно по този начин се появил и кралят заедно с мадам дьо Монтеспан, и то пред целия кралски двор… Шоази, твоят многоуважаем чичо разказва за това в мемоарите си. Присъствували Негово Високопреосвещенство дьо Пари, канцлерът, трима кардинали и две игуменки, без да се смята отец Льотелие. Кралят и графинята трябвало тържествено да се сбогуват и всеки поотделно да се върне в лоното на добродетелността. Как ли пък не: мадам дьо Монтеспан се разплакала, Луи Велики се разхленчил, а после и двамата се сбогували със строгите си съдници.
    — Колко е красива! — каза Шаверни, унесен в мечти.
    — Чакайте, знаете ли какво ми дойде на ум? — обади се Ориол. — Дали пък семейният съвет не се събира заради нечий развод!
    Разнесе се всеобщ вик на удивление, после всеки се съгласи, че това не е невъзможно. Нямаше човек, който да не знае каква дълбока пропаст съществува между принц дьо Гонзаг и неговата съпруга.
    — Този загадъчен човек е хитър като лисица — рече Таран, — и е напълно способен да изостави жената и да задържи зестрата!
    — И точно за това ще трябва да дадем гласовете си — добави Жирон.
    — Какво ще кажеш за това, Шаверни? — попита дебелият Ориол.
    — Ще кажа, че щяхте да сте подлеци, ако не бяхте глупаци — отвърна малкият маркиз.
    — Бога ми, малки братовчеде — извика Hoce, — ти си на години, когато лошите навици се изкореняват! Иде ми да…
    — Хайде, хайде! — намеси се миролюбивият Ориол. Шаверни дори не беше погледнал Hoce.
    — Колко е красива! — повтори той.
    — Шаверни е влюбен! — развикаха се всички.
    — Само заради това му прощавам — добави Hoce.
    — Всъщност, знае ли някой нещо за това момиче? — попита Жирон.
    — Нищо — отвърна Навай, — освен това, че господин дьо Гонзаг я крие много грижливо, и че Пейрол е робът, натоварен със задачата да удовлетворява капризите на тази прелестна особа.
    — Пейрол не си ли е развързал езика?
    — Пейрол никога не говори.
    — Трябва да е в Париж не повече от седмица или две — обади ce Hoce, — тъй като миналия месец кралица и господарка в малката къща на нашия скъп принц беше Нивел.
    — Пък и оттогава нито веднъж не сме вечеряли там — добави Ориол.
    — В градината има нещо като караулна будка — каза Монтобер, — и началници на охраната са ту Фаенца, ту Салдан.
    — Същинска мистерия!
    — Нека бъдем търпеливи. Още днес ще разберем всичко. Хей, Шаверни!
    Малкият маркиз трепна, сякаш внезапно го бяха събудили.
    — Шаверни, но ти сънуваш!
    — Шаверни, та ти си онемял!
    — Говори, Шаверни, кажи нещо, наругай ни поне!
    Малкият маркиз подпря глава на бялата си ръка.
    — Господа — рече той, — вие продавате душата си на дявола по три-четири пъти на ден и то за някакви си обгербвани хартийки, докато аз, заради тази прелестна девойка, бих я продал само веднъж, това е всичко!
    След като остави Кокардас-младши и Амабл Паспоал в кухнята, настанени удобно пред обилна гощавка, Пейрол излезе от двореца през градинската порта. Той тръгна по улица „Сен Дени“, сви зад църквата „Сен Маглоар“ и се спря пред вратата на друга градина, чиито зидове почти се губеха под огромните сведени клони на многодетни брястове. Ключът от тази врата се намираше в джоба на разкошното манто на господин Пейрол. Той влезе. Градината беше безлюдна. В дъното на една сводеста, тайнствено закътана алея се виждаше съвсем нов павилион, построен в гръцки стил, с обкръжен от статуи портик. Павилионът беше истинско украшение! Последното произведение на архитекта Опенорд52! Господин Пейрол тръгна по сумрачната алея и стигна до павилиона. В преддверието се навъртаха множество прислужници в ливрея.
    — Къде е Салдан? — попита Пейрол.
    Никой не беше виждал господин барона Салдан от предишния ден.
    — А Фаенца?
    Същият отговор. Върху изпитото лице на иконома се изписа безпокойство. „Какво ли може да означава това?“ — помисли той, но без повече да разпитва слугите, се поинтересува дали госпожицата може да го приеме. Прислужниците веднага се разтичаха. Чу се гласът на първата камериерка. Госпожицата очакваше господин Пейрол в будоара си.
    — Изобщо не съм спала! — извика тя още щом го зърна. — Не можах да мигна цяла нощ! Не искам повече да живея в тази къща! Уличката, дето минава оттатък зида е същинско разбойническо свърталище.
    Това беше същата възхително красиво девойка, която преди малко видяхме да влиза при господин дьо Гонзаг. Без да подценяваме тоалета й, уверено можем да твърдим, че тя бе още по-очарователна, ако това, разбира се, изобщо беше възможно, в своята утринна роба. Широкият бял пеньоар загатваше за съвършенството на снагата й, едновременно крехка и силна; нейната разплетена, разкошна черна коса падаше на гъсти вълни върху раменете й, а малките й боси крачета ситнеха в сатенени чехли. За да пристъпи тъй близо и безбоязнено до такава чаровница, човек трябваше да бъде направен от камък. Господин Пейрол притежаваше всички качества, необходими за поверителната длъжност, която изпълняваше при своя господар. По невъзмутимост той би могъл да си съперничи с Масрур, началник на чернокожите евнуси на халифа Харун ал Рашид. И сега, вместо да се възхищава на прелестите на красивата си събеседничка, той побърза да й съобщи:
    — Доня Крус, господин принцът желае да ви види тази сутрин в двореца.
    — Не може да бъде! — извика девойката. — Аз; да изляза от затвора си?! Да пресека улицата! Аз! Аз! Сигурен ли сте, че не сънувате прав, господин Пейрол?
    Тя го погледна в очите, избухна в смях и се завъртя два пъти на пета. Все тъй равнодушен, икономът добави:
    — Господин принцът желае да дойдете в двореца в подходящ тоалет.
    — Аз! — възкликна отново девойката. — В подходящ тоалет?! Пресвета дево, не вярвам на нито една ваша дума!
    — Въпреки това аз говоря напълно сериозно, доня Крус. След един час трябва да сте готова.
    Доня Крус се погледна в едно огледало, присмя се на собственото си отражение, после избухна като барут:
    — Анжелик! Жюстин! Мадам Ланглоа! Ама че са мудни тези французойки! — изпъшка тя, разгневена, че не ги вижда пред себе си още преди да ги е повикала. — Мадам Ланглоа! Жюстин! Анжелик!
    — Нужно им с все пак малко време — понечи да възрази флегматичният довереник.
    — Я си вървете! — кресна му доня Крус — Нали изпълнихте поръчението си! Ще дойда.
    — Не, аз ще ви заведа — поправи я Пейрол.
    — Ох, колко досадно! — въздъхна доня Крус — Санта Мария! Да знаете само как бих искала да видя нечие друго лице, освен вашето, драги ми господин Пейрол!
    В същия миг влязоха заедно трите парижки камериерки мадам Ланглоа, Анжелик и Жюстин. Доня Крус вече дори не мислеше за тях.
    — Не искам онези двама мъже да остават нощем в дома ми — каза тя. — Те ме плашат.
    Ставаше дума за Фаенца и Салдан.
    — Такава е волята на негово височество — отвърна икономът.
    — Нима съм робиня? — извика буйното дете, почервеняло от гняв. — Нима аз поисках да дойда тук? Щом съм затворничка, нека поне сама избирам тъмничарите си! Обещайте ми, че повече никога няма да видя тези мъже, иначе няма да дойда в двореца!
    Мадам Ланглоа, първата камериерка на доня Крус, се приближи до Пейрол и прошепна няколко думи в ухото му.
    Лицето на иконома, което и без това беше твърде бледо, придоби оловносив оттенък.
    — А вие видяхте ли това? — попита той с треперещ глас.
    — Да, видях го — отвърна камериерката.
    — Кога?
    — Преди малко. Намерили са и двамата.
    — Къде?
    — Пред тайния изход към уличката.
    — Не понасям да се шушука в мое присъствие! — прекъсна ги надменно доня Крус.
    — Простете, мадам — смирено отвърна икономът. — Знайте само, че вече никога няма да видите двамата мъже, които са ви неприятни.
    — В такъв случай да ме обличат! — заповяда красавицата.
    — Снощи и двамата вечеряха долу — разказваше междувременно мадам Ланглоа на Пейрол, изпращайки го по стълбището. — Салдан, който беше дежурен, реши да изпрати господин Фаенца. После чухме звън на шпаги в уличката.
    — Доня Крус ми спомена за това — прекъсна я Пейрол.
    — Шумът не трая дълго — продължи камериерката. — Преди малко, излизайки на уличката, един прислужник се препънал в два трупа.
    — Ланглоа! Ланглоа! — чу се гласът на прекрасната затворничка.
    — Идете ги вижте — добави камериерката и се втурна нагоре по стъпалата. — Те са там, в дъното на градината.
    В будоара трите камериерки се заеха с леката и приятна задача, каквато е тоалетът на една хубава девойка. Много скоро доня Крус се отдаде изцяло на блаженото усещане да се види тъй красива. Нейното огледало й се усмихваше. Пресвета Дево! Никога не е била толкова щастлива от самото си пристигане в този голям град Париж, от който през една тъмна есенна нощ бе успяла да види само дълги и мрачни улици.
    — Най-сетне! — казваше си тя. — Най-сетне моят прекрасен принц ще изпълни обещанието си. Ще видя и ще ме видят! И Париж, който толкова много са ми хвалили, ще бъде за мен не само един усамотен павилион сред студена градина, заобиколена от стени!
    И цялата сияеща, тя току се отскубваше от ръцете на камериерките и се завърташе в танц из стаята като палаво дете, каквото всъщност и беше.
    През това време господин Пейрол беше стигнал до края на градината. В дъното на една тясна и мрачна алея, върху купчина сухи листа, бяха проснати две наметала, под които се отгатваха очертанията на човешки тела. Разтреперан, Пейрол повдигна едното наметало, след това другото. Под първото се намираше Фаенца, под второто — Салдан. И двамата имаха една и съща рана на челото, между очите. Зъбите на Пейрол шумно изтракаха. Той бързо пусна наметалата.

VI. Доня Крус

    Има една покъртителна история, която всички романисти са описали поне веднъж в живота си: историята за майката-херцогиня и нейното нещастно дете, отвлечено от шотландски джипси, или от калабрийски зингари, от рейнски роми, от унгарски или испански цигани. Ние не знаем, а и не поемаме задължението да узнаем дали нашата красива доня Крус е похитена херцогиня, или истинска циганска щерка. Сигурно е само това, че целия си живот тя бе прекарала сред циганите, пътувайки като тях от град на град, от село на село, и че бе танцувала по градските площади толкова, колкото се искаше от нея, за да припечели някой мараведис. Самата тя ще ни разкаже как е изоставила този свободен, но недоходен занаят, за да дойде в Париж и да живее в павилиона на господин дьо Гонзаг.
    Половин час след приключването на тоалета й ние отново я виждаме в стаята на принца, смутена, въпреки своята дързост, и ужасно сконфузена от ефектната си поява в голямата зала на двореца Ньовер.
    — Защо Пейрол не ви придружи? — попита я Гонзаг.
    — Докато се обличах, вашият Пейрол загуби ума и дума — отвърна девойката. — Напусна ме само за миг, за да се поразходи в градината, а когато се върна, имаше вид на човек, ударен от гръм. Но, ваше височество — възкликна тя и в гласа й звъннаха ласкави нотки, — не сте ме повикали, за да си говорим за вашия Пейрол, нали?
    — Не — отвърна Гонзаг и се разсмя, — не съм ви повикал, за да си говорим за моя Пейрол.
    — Кажете, по-скоро ми кажете! — извика доня Крус. — Нали виждате, че изгарям от нетърпение! Веднага ми кажете!
    Гонзаг внимателно я наблюдаваше. „Дълго време търсих — мислеше си той, — но щях ли да намеря нещо по-добро? Тя й прилича и, кълна се, това не е внушение!“
    — Хайде де, кажете ми най-сетне! — настоя доня Крус.
    — Седнете, мило дете — рече Гонзаг.
    — Нима отново ще се върна в моя затвор?
    — Да, но не за дълго.
    — Ах! — разочаровано възкликна девойката. — Значи все пак ще се върна! Днес за първи път зърнах едно кътче от града, цялото обляно в слънце. Чудесно беше. Сега самотата ми ще бъде още по-тягостна.
    — Не се намираме в Мадрид — забеляза Гонзаг, — трябва да сме предпазливи.
    — Защо, кому е нужна тази предпазливост? Нима съм сторила нещо лошо, за да се налага да ме крият?
    — Не, разбира се, не, доня Крус, но…
    — Чуйте ме, ваше височество! — прекъсна го пламенно тя. — Трябва да ви кажа нещо! Много ми е мъчно! Излишно е да ми напомняте това, сама виждам, че вече не сме в Мадрид, където бях бедна, наистина, където бях едно злочесто сираче, това също е вярно, но където бях свободна, волна като вятъра! — За миг тя млъкна и леко смръщи черните си вежди. После попита: — Знаете ли, ваше височество, че ми бяхте обещал много неща?
    — Ще изпълня повече, отколкото съм обещал — отвърна Гонзаг.
    — Това също е обещание, а аз започвам вече да не вярвам на обещания. — Веждите й се отпуснаха и мечтателен унес омекоти блясъка на пронизващия й поглед. — Всички ме знаеха — каза тя, — както простите люде, така и велможите. Обичаха ме и когато се появявах, ги чувах да викат: „Елате, елате да видите циганката, която ще танцува Хереското бамболео!“ Ако ли се случеше да закъснея, винаги имаше хора, много хора, които ме чакаха на Пласа Санта, зад двореца Алказар. Нощем в сънищата си отново виждам големите портокалови масиви на двореца, които насищат вечерния здрач с благоухание, виждам къщите с кокетни кули, чиито щори се вдигат наполовина с падането на нощта. Ах, на не един испански гранд отстъпих моята мандолина! Прекрасна страна! — въздъхна тя със сълзи на очи. — Страна на аромати и серенади! Тук сянката на вашите дървета е студена и те кара да зъзнеш!
    Тя склони глава на ръката си. Гонзаг, унесен сякаш в мечти, не я прекъсваше.
    — А помиите ли? — попита тя ненадейно. — Беше вечер; бях танцувала до по-късно, отколкото обикновено, когато на ъгъла на тъмната уличка, която се изкачва към „Успение Богородично,“ внезапно ви видях пред мен. Уплаших се, но в мен се пробуди и някаква надежда. Когато заговорихте, вашият плътен и ласкав глас накара сърцето ми да се свие, но дори и през ум не ми мина да избягам. Застанахте пред мен така, че да ми препречите пътя, и ме попитахте: „Как се казвате, дете мое?“ — „Санта Крус“ — отвърнах аз. Когато бях с моите братя, гренадските цигани, ме наричаха Флор, но при покръстването свещеникът ми бе дал името Мари дьо ла Сент Кроа. „А, значи сте християнка?“ — казахте вие. А може би вече не си спомняте за това, ваше височество?
    — Не, нищо не съм забравил — отвърна Гонзаг разсеяно.
    — Ще запомня този миг за цял живот — продължи доня Крус и гласът и трепна. — Обикнах ви още тогава. Как ли? Това не знам. На вашите години можехте да ми бъдете баща; но нима е възможно да намеря по-красив, по-благороден, по-славен възлюбен от вас?
    Тя изрече тези думи без да се изчерви. За нея беше непознато чувството, което наричаме свенливост. Гонзаг я целуна по челото, но това бе бащинска целувка. Доня Крус въздъхна тежко, после продължи:
    — Тогава ми казахте: „Ти си прекалено красива, момичето ми, за да танцуваш по площадите с една тамбура и колан от фалшиви цехини53. Ела с мен.“ И аз ви последвах; вече нямах своя воля. Влизайки в дома ви, веднага разбрах, че се намирам в собствения дворец на Алберони54. Казаха ми, че вие сте посланикът на френския регент при кралския двор в Мадрид. Но какво значение имаше това за мен! Заминахме още на следния ден. Вие дори не ме поканихте да седна във вашата карета. О, никога досега не съм ви казвала тези неща, ваше височество, тъй като едва успявам да ви зърна и то твърде рядко. Аз съм самотна, нещастна, изоставена от всички. Пропътувах дългия път от Мадрид до Париж, целият този безкраен път, в една карета с плътни и винаги спуснати пердета; пропътувах го със сълзи на очи и изпълнено с мъка сърце! Вече добре разбирах, че съм просто една изгнаница. И колко пъти, Пресвета Дево, колко пъти през тези тихи нощи съжалявах за моите безгрижни вечери, за лудешките танци и изгубения смях!
    Гонзаг вече не я слушаше, мислите му бяха далеч оттук.
    — Париж! Париж! — извика тя с плам, който го накара да трепне. — Помните ли как ми описахте Париж? Париж, раят за красивите момичета! Париж, един вълшебен сън от неизчерпаеми богатства и ослепителен разкош, едно вечно щастие, един празник, който продължава цял живот! Помните ли как бяхте ме омаял? — Доня Крус хвана ръката на Гонзаг и я стисна. — Ваше височество! Ваше височество! — прошепна жално тя. — Видях в градината ви от нашите красиви испански цветя: изглеждат много немощни и посърнали; те ще загинат тук. Нима искате да ме погубите, ваше височество? — Внезапно тя се изправи, отхвърли назад пищната корона на косата си и в очите й проблясна мълния. — Слушайте — извика тя, — аз не съм ви робиня! Обичам тълпата, самотата ме плаши. Обичам шума, тишината ме смразява. Нужна ми е светлина, движение и най-вече веселие, живително веселие! Веселието ме омайва, смехът ме опиянява, песните ме очароват. Златистото ротанско вино разпалва диаманти в очите ми, а когато се смея, чувствувам, че ставам още по-красива!
    — Прелестна лудетина! — промълви Гонзаг и я погали снизходително.
    Доня Крус отдръпна ръцете си.
    — В Мадрид не бяхте такъв — каза тя и ядно добави: — Имате право, опърничава съм, но искам да стана послушна. Ще си отида.
    — Доня Крус! — възкликна принцът.
    Тя плачеше. Той извади бродираната си кърпичка и внимателно попи тези възхитителни бисери. И веднага под сълзите, които не успява дори да изсъхнат, засия горда усмивка.
    — Ще ме обикнат други — рече тя със заплашителен тон, след това с горчивина добави: — Раят се оказа затвор! Вие ме измамихте, принце. Тук ме очакваше едни разкошен будоар в павилион, откъснат сякаш от някакъв приказен палат. Мрамор, възхитителни картини, драперии от златоткано кадифе, позлатена облицовка, тавани, натежали от кристал… но наоколо: зловеща мъглива градина, почернели морави, върху които един по един падат клетите листи, поразени от студа, който смразява и мен; безмълвни камериерки, дискретни прислужници, свирепи телохранители и на всичко отгоре за майордом, този бледен като мъртвец човек, този Пейрол!
    — Имате ли някакви оплаквания от господин Пейрол? — попита Гонзаг.
    — Не, той е роб и на най-малките ми желания. Говори ми винаги много любезно, дори почтително, и всеки път, когато се доближи до мен, перото на шапката му мете пода.
    — Е, чудесно!
    — Вие се шегувате, господине! Нима не знаете, че точно той държи под ключ вратата ми и играе ролята на пазач на харема?
    — Но, доня Крус, вие наистина преувеличавате!
    — Принце, пленената птица дори не поглежда позлатата на своята клетка. Отегчавам се при вас. Тук аз съм затворничка и търпението ми вече се изчерпа. Настоявам да ми върнете свободата! Гонзаг се усмихна.
    — Защо ме криете от погледите на всички? — попита тя. — Искам да ми отговорите!
    И тя повелително вдигна очарователната си главица. Гонзаг продължаваше да се усмихва.
    — Вие не ме обичате! — продължи доня Крус, изчервявайки се, но не от свян, а от разочарование. — А щом не ме обичате, не можете и да ме ревнувате!
    Гонзаг хвана ръката й и я поднесе към устните си. Тя още повече се изчерви.
    — Стори ми се… — прошепна тя, свеждайки поглед. — Веднъж ми бяхте казал, че не сте женен. Но на всички мои въпроси на тази тема, онези, които ме заобикалят отвръщат с мълчание… Когато видях, че ми — предоставяте всевъзможни учители, когато видях, че ме учите на всичко, което създава обаянието на френските дами — и защо ли да не го кажа? — аз повярвах, че съм обичана.
    Тя млъкна, колкото крадешком да погледне Гонзаг, в чиито очи се четеше задоволство и възхита, и продължи:
    — И аз се стараех, стараех се да стана още по-достойна и добра, залягах със усърдие и кураж. И това нищо не ми костваше. Струваше ми се, че няма достатъчно непреодолимо препятствие, което да се противопостави на волята ми. Но вие се усмихвате! — извика тя с жест на неподправен гняв. — Света Дево, не се усмихвайте така, принце, или ще ме докарате до лудост! — Тя се изправи пред него и с тон, който не търпеше повече никакви увъртания, попита: — Щом не ме обичате, какво искате от мен?
    — Искам да ви направя щастлива, доня Крус — отвърна Гонзаг тихо. — Искам да ви направя щастлива и могъща.
    — Направете ме свободна по-напред! — извика с негодувание прекрасната пленница и, тъй като Гонзаг се опитваше да я успокои, повтори: — Направете ме свободна, свободна, свободна! Това ми стига, не искам нищо друго! — След това, давайки воля на необузданото си въображение, тя възкликна: — Искам Париж! Искам Париж от вашите обещания! Същият този шумен и бляскав Париж, който дочувам през стените на моя затвор. Искам да изляза, искам да се покажа навсякъде. За какво са ми тези накити между четири стени? Погледнете ме! Да не мислите, че ще се задуша в сълзите си? — И тя избухна в звънък смях. — Погледнете ме, принце, ето, успокоих се. Повече никога няма да плача, ще се смея винаги, стига да ми покажат Операта, за която само съм чувала, празниците, танците…
    — Доня Крус — хладно я прекъсна Гонзаг, — тази вечер ще сложите най-скъпите си накити.
    Тя вдигна към него предизвикателен и любопитен поглед.
    — И аз ще ви отведа на бала на господин регента — завърши Гонзаг.
    За миг доня Крус остана като зашеметена. Нейното подвижно и очарователно личице промени цвета си поне два-три пъти.
    — Вярно ли е това? — попита тя най-сетне, все още терзана от съмнения.
    — Вярно е — отвърна Гонзаг.
    — И вие наистина ще го направите! — извика тя. — О, принце, прощавам ви всичко! Вие сте добър, вие сте мой приятел!
    Тя се хвърли на врата му, после, отдръпвайки се от него, се понесе в лудешки танц, като същевременно говореше:
    — Балът на регента! Ще отидем на бала на регента! Колкото и да са дебели стените, колкото и да е студена и пуста градината, а прозорците затворени, аз все пак чух да се говори за бала на регента и знам, че на него ще се видят истински чудеса! А аз, аз ще бъда там! О, благодаря! Благодаря ви, принце! — извика тя. — Да знаете само колко сте красив, когато сте добър! Балът ще бъде в Пале Роаял, нали? Аз просто умирах от желание да видя Пале Роаял!
    От дъното на стаята, където се намираше, доня Крус с един скок се озова до Гонзаг и коленичи на една възглавничка в нозете му. След туй, станала изведнъж сериозна, тя кръстоса изящните си ръце върху коляното на принца и гледайки го втренчено, попита:
    — А какъв тоалет да облека? Гонзаг загрижено поклати глава.
    — Доня Крус — рече той, — на баловете на френския кралски двор има нещо, което възвеличава и кичи едно красиво лице много повече и от най-модния тоалет.
    Доня Крус се опита да отгатне.
    — Усмивката ли? — попита тя като дете, на което задават наивна гатанка.
    — Не — отвърна Гонзаг.
    — Изяществото?
    — Не, доня Крус, вие притежавате и едното, и другото. Това, за което ви говоря…
    — Аз го нямам. И какво е то? — И понеже Гонзаг се бавеше с отговора, тя нетърпеливо добави: — А вие ще ми го дадете ли?
    — Ще ви го дам, доня Крус.
    — Но тогава какво е това, което аз не притежавам? — попита кокетката и в същото време хвърли тържествуващ поглед към огледалото. Вярно е, че огледалото не можеше да замести отговора на принца.
    — Име — отвърна Гонзаг.
    И ето, че доня Крус изведнъж се сгромоляса от върха на своето блаженство. Име! Тя нямаше име! Пале Роаял не беше Пласа Санта зад Алказар. Тук не ставаше дума да танцува под звуците на баска тамбура, с колан от фалшиви цехини на кръста. О, клетата доня Крус! Наистина, Гонзаг току-що й беше обещал нещо, но обещанията на Гонзаг… Освен това, току-така дава ли се име? Гонзаг сякаш искаше да предвари точно това възражение.
    — Ако нямахте име, скъпо дете — рече той, — цялата ми нежна обич би била безпомощна. Но вашето име беше просто изгубено и аз го намерих. Вие носите едно от най-прославените имена във Франция.
    — Но какво говорите? — слиса се момиченцето.
    — Вие имате род — продължи Гонзаг с тържествен тон, — могъщ род, сроден с нашите крале. Баща ви беше херцог.
    — Баща ми! — повтори доня Крус — Бил херцог, казвате? Нима е мъртъв?
    Гонзаг наведе глава.
    — А майка ми? — гласът на клетото дете трепереше.
    — Майка ви е принцеса — отвърна Гонзаг.
    — Значи е жива! — извика доня Крус и сърцето й лудо затупка. — Вие казахте: „Тя е принцеса“! Тя е жива! Майка ми! Моля ви, говорете ми за моята майка!
    Гонзаг сложи пръст на устните си.
    — Не сега — прошепна той.
    Но доня Крус не можеше да бъде залъгана с подобно тайнствено поведение. Тя стисна ръцете на Гонзаг и заяви:
    — Вие ще ми разкажете за моята майка, и то още сега! Боже мой! Как ще я обичам! Нали е много добра? И много красива? Странно, наистина — каза тя много сериозно, — винаги съм го сънувала. Някакъв вътрешен глас ми казваше, че съм дъщеря на принцеса.
    Гонзаг с голяма мъка успя да остане сериозен. „До една си приличат“ — помисли си той.
    — Да — продължи доня Крус, — всяка вечер, когато заспивах, аз я виждах, моята майка, винаги, винаги сведена над леглото ми, с разрошена черна коса, с колие от перли, с гордо извити вежди и брилянтени обици, с нежен, тъй нежен поглед! Как се казва майка ми?
    — Все още не трябва да знаете това, доня Крус.
    — Но защо?
    — Една голяма опасност…
    — Разбирам! Разбирам! — прекъсна го тя, завладяна внезапно от някакъв романтичен спомен. — В Мадрид съм ходила на театър и в пиесите беше точно така: никога от първи път не казваха на младите девойки имената на майките им.
    — Точно така, никога — потвърди Гонзаг.
    — Съществува някаква голяма опасност, казвате — продължи доня Крус. — Хайде, открийте ми я, аз мога да пазя тайна! Бих запазила тайната си до гроб!
    Тя се изправи пред него, красива и горда като Химена.
    — Не се и съмнявам в това — каза Гонзаг, — но имайте още малко търпение, мило дете. Ще узнаете тайната на вашата майка само след няколко часа. А сега — продължи принцът, — трябва да знаете само едно: вие не се казвате Мария де Санта Крус.
    — Нима истинското ми име е било Флор?
    — Също не.
    — Но тогава как се казвам?
    — При раждането си вие получихте името на вашата майка, която е испанка. Вие се казвате Орор.
    Доня Крус трепна и повтори:
    — Орор! — После плясна с ръце и добави: — Какво странно съвпадение!
    Гонзаг изпитателно я погледна, чакаше я да продължи.
    — Защо се изненадахте така? — попита той.
    — Защото името е много рядко — отвърна замислено девойката, — и ми напомня…
    — И ви напомня? — попита Гонзаг тревожно.
    — Горката мъничка Орор! — прошепна доня Крус с насълзени очи. — Беше тъй добра и красива! Колко много я обичах!
    Гонзаг полагаше явно усилие, за да обуздае трескавото си любопитство. За щастие доня Крус се бе отдала изцяло на своите спомени.
    — Познавали сте някакво момиче, което се е казвало Орор, така ли? — поинтересува се принцът с привидно хладно безразличие.
    — Да.
    — На колко години беше?
    — На моята възраст. И двете бяхме деца. Обичахме се нежно, макар че тя живееше в доволство, а аз бях много бедна.
    — И отдавна ли беше това?
    — Преди години — отвърна доня Крус, после внезапно погледна Гонзаг в очите и попита: — Но нима това наистина ви интересува, господин принце?
    Гонзаг беше от онези хора, които никога не ще изненадаш неподготвени. Той хвана ръката на доня Крус и благодушно отвърна:
    — Интересува ме всичко, което обичате, момичето ми. Разкажете ми за малката Орор, вашата някогашна приятелка.

VII. Принц дьо Гонзаг

    От спалнята на Гонзаг, просторна и обзаведена с най-голям разкош, както и целият дворец, се преминаваше в междинна стая, която служеше за будоар и я свързваше с малкия салон, в който оставихме нашите банкери и благородници; през вратата на срещуположната страна се влизаше в библиотеката, където се съхраняваше богата и многобройна колекция, нямаща равна на себе си в цял Париж.
    Гонзаг беше човек много образован, начетен латинист, запознат с великите литератори на Атина и Рим, а при нужда — изкусен теолог и тънък познавач на философските учения. Ако при цялото това богатство беше и почтен, то нищо не би му се опряло, но той бе лишен от чувство за справедливост. Колкото по-силен е човек, комуто липсват принципи, толкоз повече се отклонява той от правия път.
    Той беше като онзи принц от детските приказки, който се родил в златна люлка, заобиколена от добри феи. Феите дарили честитият малък принц с всичко, което можело да направи човек прославен и щастлив. Да, но били забравили да поканят една фея; тя се ядосала, пристигнала разгневена и рекла: „Ти ще запазиш всичко, което нашите сестри ти дадоха, но…“ И това „но“ било напълно достатъчно, за да направи малкия принц най-окаян сред окаяните.
    Гонзаг беше красив, Гонзаг бе роден изключително богат. Гонзаг беше от господарска раса, той бе надарен с храброст и беше доказал това; притежаваше интелигентност и знания и малко бяха хората, умеещи тъй ловко да боравят със словата; достойнствата му на дипломат бяха всепризнати и високо ценени; целият кралски двор се намираше под влиянието на неговия чар, но… Но той не признаваше нито вяра, нито закон и сега миналото му терзаеше неговото настояще. Той вече не беше в състояние да се спре по наклона, на който бе стъпил още съвсем млад. Това неизбежно го принуждаваше да върши злодеяния, за да потулва и крие предишните си престъпления. Всичко това, което, насочено към доброто би била една богата благотворителна организация, за злото се беше превърнало в безпощадна машина. Всъщност, това нищо не му костваше. След двайсет и пет години непрестанни битки, той все още не чувствуваше умора.
    Що се отнася до угризенията на съвестта, за Гонзаг те бяха също толкова несъществуващи, колкото и бог. Излишно е да разкриваме пред читателя, че доня Крус беше само оръдие в ръцете му, един умело подбран инструмент, който, по всяка вероятност, щеше да действува отлично.
    Гонзаг в никакъв случай не беше избрал случайно тази девойка. Той дълго се беше колебал преди да направи избора си. Доня Крус притежаваше всички качества, за които беше мечтал, включително и известна прилика, доста смътна, наистина, но достатъчна, за да накара равнодушните да произнесат тъй ценните думи: има семейна черта. Това тутакси придава на измамата поразителна достоверност. Но ето че възникна обстоятелство, което Гонзаг изобщо не беше предвидил. В момента, въпреки удивителното разкритие, което току-що беше направил пред доня Крус, не тя бе най-развълнувана. Гонзаг трябваше да прибегне до цялото си умение на дипломат, за да прикрие своето безпокойство, но при все това притворство, младата девойка забеляза смущението му и се учуди.
    Колкото и умело да прикриваха чувствата му, последните думи на принца породиха известно съмнение у доня Крус. В нея се събуди подозрението. Жените нямат нужда да бъдат сигурни, за да са недоверчиви. Какво ли би могло да развълнува така един силен човек, при това толкова хладнокръвен? Едно случайно произнесено име: Орор… Но какво е едно име? Преди всичко, както беше забелязала нашата прелестна пленница, името беше рядко; след това идваха предчувствията. Това име силно го беше поразило. Суеверният Гонзаг се плашеше най-вече от самата преценка на силата на изживяното сътресение. „Това е предупреждение!“ — казваше си той. Но предупреждение от кого? Гонзаг вярваше в звездите, поне в собствената си звезда. Звездите имат свой глас и неговата беше проговорила. Ако това случайно произнесено име беше разобличение, то последствията от него бяха толкова сериозни, че смайването и смущението на принца не трябва повече да бъдат повод за удивление. Цели осемнайсет години откакто търсеше! Той стана, под предлог, че го озадачава силната врява, която долиташе от градината, но всъщност искаше да се успокои и да възвърне невъзмутимостта на лицето си.
    Стаята му беше разположена във вътрешния ъгъл, образуван от лявото крило на фасадата на двореца, гледащо към градината, и централното здание. Точно срещу нейните прозорци се намираше апартаментът на принцеса дьо Гонзаг. Прозорците му до един бяха затворени, а плътните завеси — спуснати. Виждайки движението на Гонзаг, доня Крус също се изправи и понечи да се приближи до прозореца. Подтикваше я най-обикновено детско любопитство.
    — Стойте там — спря я Гонзаг. — Все още не трябва да ви виждат.
    Под прозореца, върху цялата площ на опустошената градина гъмжеше гъста тълпа. Принцът дори не погледна натам, неговият замислен и мрачен поглед се впи в прозорците на жена му.
    — Дали ще дойде? — попита се той.
    Намусена, доня Крус се беше върнала на мястото си.
    — Дори и така да е, битката поне ще бъде решителна! — каза си Гонзаг и, съвземайки се най-сетне от изживяното вълнение, помисли: — На всяка цена трябва да узная…
    Той тъкмо се канеше да се върне обратно при младата си събеседничка, когато му се стори, че разпознава сред тълпата онази дребничка странна личност, чиято чудата прищявка тази сутрин беше предизвикала същинска сензация в тържествената зала: гърбавият собственик на колибата на Медор. Гърбавия държеше в ръка един часослов и също гледаше към прозорците на мадам дьо Гонзаг. При всички други обстоятелства Гонзаг навярно би обърнал повече внимание на този факт, тъй като обикновено нищо не оставяше на случайността, но този път той бързаше да разбере. Ако беше останал на прозореца само още миг, ето какво щеше да види: по стълбището на лявото крило слезе някаква жена, една от камериерките на принцесата; тя се приближи до Гърбавия, който бързо й каза няколко думи и й връчи часослова. След това камериерката се върна при госпожа принцесата, а Гърбавия изчезна.
    — Шумът идваше от някаква разпра между моите нови наематели — каза Гонзаг, сядайки отново до доня Крус. — И така, за какво говорехме, мило дете?
    — За името, което трябва да нося отсега нататък.
    — За името, което е ваше, Орор. Но нещо като че ли ни беше смутило. Какво е то?
    — Нима вече сте забравил? — попита доня Крус с лукава усмивка.
    Гонзаг се престори, че се мъчи да си спомни.
    — А, да! Сетих се! — възкликна той. — Говорехме за някакво момиче, което сте обичала и което също се казвало Орор.
    — Да, за една красива млада девойка, сираче като мен.
    — Точно така! И това е било в Мадрид, нали?
    — Да, в Мадрид.
    — Тя испанка ли беше?
    — Не, французойка.
    — Французойка ли? — повтори Гонзаг с възхитително изиграно безразличие, като дори сдържа лека прозявка. Човек би казал, че води този разговор само от учтивост. Но всички негови усилия бяха напразни, за това би трябвало да го предупреди лукавата усмивка на доня Крус.
    — А кой се грижеше за нея? — попита той с разсеян вид.
    — Една стара жена.
    — Това се разбира от само себе си, но кой плащаше на дойката?
    — Един благородник.
    — И той ли беше французин?
    — Да, французин.
    — Млад или стар?
    — Млад и много хубав.
    Тя го гледаше право в очите. Гонзаг се престори, че потулва втора прозявка.
    — Но защо ми говорите за неща, които ви отегчават, принце? — разсмя се доня Крус. — Та вие не познавате благородника. Никога не съм допускала, че сте толкова любопитен.
    Гонзаг разбра, че трябва да се постарае да играе по убедително.
    — Аз не съм любопитен, детето ми — отвърна той с променен тон, — вие все още не ме познавате достатъчно. В действителност лично аз не се интересувам нито от младата девойка, нито от този благородник, макар че в Мадрид познавам много хора, но знайте, че винаги, когато разпитвам, аз имам причини, за да го правя. А бихте ли ми казала името на благородника?
    Този път в прекрасните очи на доня Крус се четеше истинско подозрение.
    — Забравих го — отвърна тя сухо.
    — Вярвам, че ако проявите малко добра воля… — настоя Гонзаг с усмивка.
    — Повтарям ви, забравих го!
    — Хайде, ако се поровите в спомените си… Да потърсим двамата.
    — Но какво значение има за вас името на този благородник?
    — Нека по-напред си го спомним, ви казах, а после ще разберете какво имам предвид. Дали пък не е…?
    — Господин принце — прекъсна го девойката, — колкото и да се опитвам, няма да си го спомня.
    И това бе изречено с такъв категоричен тон, че всяка по-нататъшна настойчивост ставаше безпредметна.
    — Тогава да не говорим повече за това — рече Гонзаг. — Жалко, наистина, и ще ви кажа защо е жалко. Един френски благородник, установил се в Испания може да бъде само изгнаник. За нещастие там ги има много. Тук, на вашите години, вие нямате никаква компания, мило мое дете, а приятелство насила не става. Казах си: имам достатъчно влияние, ще накарам да помилват този благородник, а той ще доведе момичето и моята скъпа малка доня Крус няма да бъде вече самичка.
    В думите му имаше толкова неподправена чистосърдечност, че младата девойка бе трогната до дъното на Душата си.
    — Ах! — възкликна тя. — Колко сте добър!
    — Не съм и злопаметен — усмихна се Гонзаг. — Все още е време.
    — Дори не смеех да ви помоля за това, което сега ми предлагате, но умирах от желание да го сторя! — каза допя Крус. — Вече не е необходимо нито да знаете името на благородника, нито да пишете до Испания; аз отново видях приятелката си.
    — Неотдавна, предполагам?
    — Съвсем наскоро.
    — И къде?
    — В Париж.
    — Тук! — възкликна Гонзаг.
    От недоверието на доня Крус не бе останала и следа. Принцът все още се усмихваше, но целият беше пребледнял.
    — Боже мой! — подхвана момиченцето, без дори да го подканват. — Това се случи в деня на нашето пристигане. Отдавна вече бяхме минали портата „Сент Оноре“, а аз все се препирах с господин Пейрол, защото исках да дръпна пердетата. Той упорито продължаваше да ги държи спуснати и така ми попречи да видя Пале Роаял, което никога няма да му простя. На завоя при един малък двор, където каретата едва-що не досягаше стените, внезапно дочух нечия песен. Господин Пейрол беше затиснал пердето с ръка, но я дръпна веднага, щом счупих ветрилото си в нея. Бях познала гласа: повдигнах пердето. На прозореца на една приземна стая стоеше моята малка Орор, все същата, но много по-красива.
    Гонзаг извади от джоба си своя бележник.
    — Веднага извиках — продължи доня Крус, — но каретата отново бе ускорила ход. Поисках да сляза, вдигнах страшна олелия. Ах, ако бях само мъничко по-силна, щях да удуша вашия Пейрол!
    — Казвате, че това е станало на някаква улица в околностите на Пале Роаял, така ли? — прекъсна я Гонзаг.
    — Съвсем близо до него.
    — А ще я познаете ли?
    — О, но аз знам как се нарича — отвърна доня Крус — Първата ми грижа беше да попитам за това господин Пейрол.
    — И как се нарича тя?
    — Улица „Шантр“. Но какво пишете, принце?
    Гонзаг наистина записваше нещо в бележника си.
    — Това, което е необходимо, за да видите отново вашата приятелка.
    Доня Крус се изправи с пламнало от възторг лице и сияещи от радост очи.
    — Колко сте добър! — повтори тя. — Вие наистина сте много добър!
    Гонзаг затвори бележника си и го стисна в ръка.
    — Мило дете, много скоро ще можете да се уверите в това — отвърна той. — Сега трябва да се разделим за известно време. Вие ще присъствувате на една тържествена церемония. И изобщо не се стеснявайте да покажете там вашето дълбоко вълнение или смущението си, това е нещо съвсем естествено и всички ще ви бъдат признателни. — Той се изправи, хвана ръката на доня Крус и добави: — След не повече от половин час ще видите вашата майка.
    Доня Крус сложи ръка на сърцето си.
    — Но какво ще й кажа? — попита тя.
    — Не премълчавайте нищо от неволите на вашето детство, нищо, чувате ли?! Не трябва да казвате нищо друго, освен истината, цялата истина! — Принцът дръпна една завеса, зад която се намираше малък будоар, и каза: — Влезте тук.
    — Да — прошепна девойката. — Ще се помоля на бога за моята майка.
    — Молете се, доня Крус, молете се. Това е знаменателен миг във вашия живот.
    Гонзаг й целуна ръка. Тя влезе в будоара и завесата падна зад нея.
    — Моят сън се сбъдна! — помисли си тя на висок глас. — Майка ми е принцеса!
    Останал сам, Гонзаг седна зад бюрото си и обхвана главата си с ръце. Самият той имаше нужда да се съсредоточи: в съзнанието му бушуваше същински хаос от мисли.
    — Улица „Шантр“! — промърмори той. — Но сама ли е? Дали я придружава? Би било прекалено дръзко. И дали наистина е тя?
    За миг принцът остана неподвижен, втренчил поглед в пространството, после извика:
    — Ето в какво трябва да се уверим преди всичко!
    Той позвъни. Никой не се отзова. Повика Пейрол по име. Отново мълчание. Гонзаг стана и бързо мина в библиотеката, където довереникът му обикновено чакаше неговите заповеди. Библиотеката беше празна, само на масата имаше някакъв плик, адресиран до Гонзаг. Той веднага го отвори. Бележката в него беше написана от ръката на Пейрол и съдържаше следните думи: „Идвах. Имах много да ви казвам. В павилиона стават странни неща.“ Отдолу в послепис беше добавено: „Господин кардиналът дьо Биси е при принцесата. Държа ги под око.“ Гонзаг смачка записката.
    — Всички — прошепна той, — всички до един ще я убеждават: „Присъствувайте на съвета заради самата себе си, заради вашето дете, ако е още живо…“ Тя обаче ще устои и няма да дойде. Тази жена е мъртва! Но кой я уби? — И той потрепера, свел очи и още по-бледен, после, съвсем несъзнателно, продължи да размишлява на глас: — А какво гордо създание беше! По-красива от най-красивите, нежна като ангел, храбра като рицар! Това е единствената жена, която бих обикнал, ако изобщо можех да обичам някоя жена.
    Гонзаг се изправи и на устните му отново заигра скептична усмивка.
    — Всеки за себе си! — рече той. — Нима е моя вината, че за да се издигнеш над определено ниво трябва да се изкачваш по стъпала от глави и сърца?!
    Принцът се върна в стаята си и погледът му се спря върху завесите на будоара, където се намираше доня Крус.
    — Тази пък се моли — подсмихна се той. — Е, нека се моли! Сега ми се ще едва ли не да повярвам в онази вятърничава измислица, която наричат „зов на кръвта“. Вярно, беше развълнувана, но не така, както би се развълнувала истинската дъщеря при думите: „Ти отново ще видиш майка си!“ Ба! Циганката си остава циганка: дай й само брилянти и развлечения. Вълка не можеш да опитомиш! — Той долепи ухо до вратата на будоара и възкликна: — А как се моли само — от цялата си душа! Всички тези безпризорни деца са скътали нейде в смахнатите си мозъци една натрапчива идея, която се ражда с първия им зъб и умира едва със сетния им дъх: мисълта, че майка им е принцеса. И всички, до едно, с вързопче на рамо дирят навсякъде своя баща, краля. Тази тук е просто очарователна! — продължи той. — Същинска перла! И как наивно ще ми послужи, при това без изобщо да разбере! Ако в момента изведнъж се появеше нейната истинска майка, някоя почтена селянка, и протегнеше ръце към нея, тя би побесняла от гняв. За сметка на това, ние ще си поплачем над разказа за нейното злощастно детство. Вече няма спасение от комедията…
    Върху бюрото му имаше кристална гарафа с испанско вино и чаша. Гонзаг напълни чашата догоре и отпи.
    — Хайде, Филип! — каза си той, сядайки пред разпилените си книжа. — Наближава решителният тур на заровете! Най-сетне ще хвърлим саван върху миналото, днес или никога! Чудесна партия! Богат залог! Милионите на банката на Ло могат да се превърнат в сухи листа, подобно на цехините от Хиляда и една нощ, но виж, огромните имения на Ньовер, това е нещо много по-надеждно!
    Но докато подреждаше записките си, готови от дълго време насам, челото му постепенно помрачняваше, сякаш го терзаеше някаква ужасяваща мисъл.
    — Излишно е да си правя илюзии — каза той, оставяйки настрана книжата, за да размисли по-добре. — Отмъщението на регента ще бъде безмилостно. Той е лекомислен и разсеян, но помни Филип дьо Ньовер, когото обичаше като брат; видях сълзи в очите му, когато гледаше жена ми с нейните траурни одежди, моята жена, която е вдовицата на Ньовер. Просто невероятно, наистина! Изминаха цели деветнайсет години, а нито един глас не ме обвини!
    Той прекара опакото на ръката си по челото, сякаш за да прогони тази натрапчива мисъл.
    — Както и да е — заключи той. — Ще обмисля и това. Все ще намеря някой виновник, а когато го накажат всичко ще бъде вече казано и ще мога да спя спокойно.
    Сред листовете, пръснати пред него и почти целите изпълнени с цифри, имаше един, на който пишеше: „Да се разбере дали госпожа дьо Гонзаг смята дъщеря си за жива или мъртва“; и отдолу: „Да се узнае дали актът за раждане се намира у нея.“
    — За да стане това, тя трябва да дойде — помисли Гонзаг. — Бих дал сто хиляди ливри, само за да разбера дали актът за раждане се намира у нея и изобщо съществува ли такъв акт, защото ако съществува, аз ще го имам! Кой знае? — продължи той, окрилен от своите възраждащи се надежди. — Майките са донякъде като онези подхвърленичета, за които споменах преди малко, и на които навсякъде им се привиждат техните родители. Така и майките виждат дъщерите си навсякъде. На този свят най-малко вярвам в майчината непогрешимост. Кой знае, наистина? Може би тя все пак ще разтвори обятията си за моята малка циганка… Ах, каква победа ще бъде това! Каква победа! Празници, хвалебствени песнопения, пиршества! Та ако щеш и „Te Deum“! И… привет на наследницата на Ньовер! — Гонзаг се разсмя от сърце. Когато пристъпът на веселие премина, той продължи: — — А после, след известно време, може да стане така, че една млада и красива принцеса да се спомине. Толкова млади момичета умират в днешно време! Всеобщ траур, надгробно слово от архиепископ, а за мен — огромно наследство, което, бога ми, напълно заслужено съм спечелил!
    Часовникът на „Сен Маглоар“ отброи два часа подир обед. Това беше часът, определен за откриването на семейния съвет.

VIII. Вдовицата на Ньовер

    Вярно, не може да се твърди, че аристократичният дворец на Лорен е бил предопределен да се превърне в свърталище ла спекуланти, но при все това трябва да признаем, че той беше чудесно разположен и много подходящ за това. Градината, заобиколена от улиците „Кенкампоа“, „Сен Дени“ и „Обри льо Бюше“, предоставяше три наистина безценни входа, особено първият, който струваше в злато тежестта на дяланите камъни на съвсем новия си портал. Та нима този обширен парк не беше много по-удобен от улица „Кенкампоа“, самата тя винаги кална и обградена от ужасни вертепи, където на драго сърце убиваха търговците? Очевидно градините на Гонзаг имаха за цел да детронират улица „Кенкампоа“. Това предричаха всички и — по някаква случайност — всички имаха право.
    В продължение на двайсет и четири часа разговорите се бяха въртели около покойния гръбльо Езоп I. Един бивш гвардеец на име Грюел, по прякор Кита, се беше опитал да заеме мястото му, но Кита бе висок цели шест стъпки и половина: много неудобно наистина. Колкото и да се навеждаше, гърбът му винаги оставаше твърде нависоко, за да послужи за удобно писалище. Въпреки това Кита на всеослушание беше заявил, че ще излапа всеки йон, който се опита да го конкурира. Тази заплаха възпираше гърбавите на столицата. Кита бе напълно способен да ги изгълта всичките, един подир друг. Той не беше лошо момче, но пиеше от шест до осем кани вино на ден, а виното през 1717 година бе скъпо и Кита все някак трябваше да свързва двата края.
    Когато нашият гърбушко, наемателят на колибата на Медор, дойде, за да встъпи във владение на имота си, в градината на Ньовер падна голям смях. Цялата улица „Кенкампоа“ се стече да го види. Още от първия път го кръстиха Езоп II и неговият гръб с много удобна гърбица пожъна невероятен успех. Но Кита заръмжа; Медор също.
    Кита веднага видя в Езоп II един удачлив съперник и тъй като и към Медор не се отнасяха по-добре, отколкото към него, двамата големи недоволници се обединиха. Кита взе под своя закрила Медор, чиито дълги зъби се оголваха всеки път, щом зърнеше новия собственик на колибата си. Всичко това предвещаваше трагични събития. Никой не се усъмни дори за миг, че на Гърбавия му е съдено да стане плячка на Кита и поради тази причина, а и за да се придържа към библейското предание, му лепнаха втори прякор — Йон. Много хора с изправен гръб нямат честта да носят тъй дълго прозвище. Всъщност, тук нямаше никакво преувеличение: Езоп II, наречен още Йон, по елегантен и точен начин отговаряше на представата за гърбав, налапан от кит. И това беше ни повече, ни по-малко цяло надгробно слово, изречено без време.
    Езоп II препаса кръста си с едно въже, на което висеше солидна платнена кесия; купи си писарска плоча, мастилница и пера, и така създаде своя фонд. Когато забележеше, че някъде се готвят да сключат сделка, той дискретно се приближаваше, точно както и Езоп I, неговият злощастен предшественик; потапяше перото си в мастилницата и търпеливо чакаше. Веднага щом сключеха сделка, той подлагаше плочата, закрепена върху гърбицата му; разстилаха акциите върху плочата и се подписваха също толкова удобно, колкото и върху писалището на някой просбописец. След туй Езоп II вземаше в една ръка мастилницата, а в другата — плочата; тя му служеше едновременно и за танур, от който приношението неизменно преминаваше в голямата платнена кесия.
    Определена тарифа не съществуваше. По примера на своя прототип, Езоп II приемаше всичко, с изключение на медни монети. Но нима на улица „Кенкампоа“ познаваха медта? В онези благословени времена тя не служеше за нищо друго, освен за добив на меден окис, с който биваха отравяни богатите чичовци.
    Езоп II беше тук от десет сутринта. Към един часа следобед той повика един от многобройните търговци на студено месо, сновящи из този панаир на хартията, и си купи чудесен хляб с препечена корица, едно пиле, което доставяше удоволствие само с вида си, и бутилка шамбертен. Какво пък, той просто виждаше, че работата му спори.
    Неговият предшественик не би си позволил подобно нещо.
    Езоп II седна на своята пейчица, разположи храната върху сандъка си и превъзходно си похапна пред очите на спекулантите, които очакваха неговото благоволение. Недостатъкът на живите писалища, е, че обядват. Но забележете само, какъв захлас! Пред вратата на колибката се образува опашка, но на никой и през ум не му мина да използува широката гърбина на Кита. Принуден да пие на вересия, великанът се наливаше двойно повече, като неспирно ръмжеше, а съюзникът му, Медор, яростно скърцаше със зъби.
    — Ей, Йон! — чуваше се от всички страни. — Няма ли най-сетне да се наобядваш?
    Йон беше великодушен, отпращаше клиентите си при Кита, но те държаха на Йон. Истинско удоволствие бе да се подписваш върху гърбицата му, а освен това Йон имаше доста остър език. Нали ги знаете колко са духовити гърбавите! Остроумията му вече се носеха от уста на уста. Същевременно Кита продължаваше да го дебне:
    Когато се нахрани, Йон извика с пискливия си гласец:
    — Ей, войниче, друже мой, искаш ли от моята кокошка?
    Кита беше гладен, но завистта му бе по-силна от глада.
    — Слушай, ти, жалки нехранимайко, да не мислиш, че ям остатъци! — кресна той, докато Медор се заливаше в лай.
    — Тогава прати кучето си насам, войниче, и не ме обиждай — отвърна Йон спокойно.
    — Тъй значи, кучето ми искаш! — ревна Кита. — Ще ти го дам! Ей сегинка ще ти го дам! — И той свирна с уста, и извика: — Дръж, Медор! Дръж!
    От пет-шест дни Кита упорито обучаваше кучето в градината. Впрочем, на този свят съществува и любов от пръв поглед: Медор и Кита се разбираха чудесно. Медор нададе хрипкав вой и се втурна срещу Гърбавия.
    — Внимавай, гърбушко! — развикаха се спекулантите.
    Йон изчака спокойно нападението на кучето. В момента, когато Медор се канеше да влезе в някогашната си колиба като в отново покорена страна, Йон хвана пилето си за кълките и му нанесе майсторски удар по муцуната. О, чудо! Вместо да се разяри, Медор тутакси захвана да се облизва; току запремята език наляво и надясно, докопвайки се до парченцата от пилето, полепнали по козината му.
    Гръмък взрив от смях посрещна тази чудесна военна хитрост.
    — Браво, гърбушко! Браво! — разнесоха се стотици викове.
    — Медор, мерзавецо, дръж! Дръж! — продължаваше да крещи великанът.
    Подлецът Медор обаче го предаде окончателно. Езоп II току-що го бе купил с цената на една подхвърлена кокоша кълка. Когато видя това, гигантът излезе извън кожата си от яд и на свой ред се втурна срещу колибата.
    — Ах, Йон! Горкият Йон! — завайкаха се търговците в един глас.
    Йон излезе от колибката си и застана с лице срещу Кита, наблюдавайки го с усмивка. Кита го пипна за врата и го вдигна във въздуха. Йон продължаваше да се смее, но в момента, когато Кита понечи да го тръшне на земята, всички видяха как Гърбавия се вцепени за миг, отблъсна се с крак от коляното на великана и подскочи като котка. Никой не можа да каже как точно стана това, толкова мълниеносно беше движението. Сигурно бе едно: Йон внезапно се озова яхнал дебелия врат на Кита, като на всичко отгоре продължаваше да се смее. Сред тълпата се разнесе одобрително мърморене. Езоп II каза спокойно:
    — Искай милост, войниче, или ще те удуша.
    Наливайки се с кръв, с пяна на уста, целият облян в пот, великанът полагаше неимоверни усилия да освободи врата си. Когато видя, че не го молят за милост, Езоп II стисна колене. Кита изплези език. Видяха го да става аленочервен, сетне да посинява; Гърбавия трябва да притежаваше железни мускули. След няколко секунди Кита избълва едно последно проклятие и със задавен глас помоли за милост. Тълпата се размърда. Йон тутакси отслаби хватката си, скочи пъргаво на земята, подхвърли една златна монета на победения и заситни да вземе своята дъска, перата и мастилницата си, подвиквайки весело:
    — На работа, клиенти мои, на работа!
    Орор дьо Кайлюс, вдовица на херцог дьо Ньовер и съпруга на принц дьо Гонзаг, седеше във великолепно кресло с права облегалка, изработено от абаносово дърво, както и цялата мебелировка на молитвената и стая. Тя носеше траура върху себе си; траурът бе белязал и всичко наоколо. Костюмът й, скромен до аскетизъм, съответствуваше напълно на строгата и проста обстановка в нейното самотно убежище.
    Това бе стая с четвъртит свод, чиито стени се сключваха около централен медальон, изписан от Йосташ Льозюер56 в онзи аскетичен стил, който характеризира втората половина от живота му. Паната на ламперията от черен дъб, без помен от позлата, бяха украсени с разкошни гоблени, изобразяващи библейски сцени. Между двата прозореца се издигаше олтар, обвит в траурен креп, сякаш последната литургия, отслужена тук, е била заупокойна. Срещу него се намираше портрет в цял ръст на херцог Филип дьо Ньовер на двайсет години. Портретът бе дело на Минар57. Херцогът беше облечен в униформата на генерал-полковник от швейцарската гвардия. Рамката на картината също бе драпирана с черен креп. Стаята напомняше донякъде убежището на вдовица-езичница, въпреки множеството благочестиви изображения, които се виждаха навсякъде. Дори да е била покръстена, Артемис58 едва ли би могла да изповядва по-бляскав култ в памет на Мавзол59. В болката християнството изисква много повече примирение, отколкото суетност. Твърде рядко обаче се налага да отправяме подобни укори към вдовиците! Освен това нека не забравяме особеното положение на принцесата, която се бе омъжила за господин дьо Гонзаг по принуда. Тя беше превърнала траура си в нещо като символ на отчуждението и съпротивата.
    Орор дьо Кайлюс беше съпруга на Гонзаг вече цели осемнайсет години, но можем да твърдим, че изобщо не го познаваше; никога не бе изявила желание нито да го види, нито да го чуе.
    Гонзаг беше направил всичко възможно, за да се срещне и разговаря с нея. Гонзаг несъмнено я беше обичал, а може би и все още я обичаше по някакъв свой начин; той имаше твърде високо мнение за себе си, и то с пълно право. Принцът смяташе — дотолкова бе уверен в красноречието си, — че ако принцесата склони поне веднъж да го изслуша, че той ще излезе победител от единоборството. Но принцесата, непреклонна в отчаянието си, изобщо не желаеше да бъде утешавана. Тя бе останала съвсем сама в живота и като че ли намираше удоволствие в забвението. Нямаше нито приятел, нито доверено лице и дори нейният изповедник беше посветен само в тайната на греховете й. Това бе горда и калена в страданията жена. В бронираното й сърце беше останало живо едно-единствено чувство: майчината обич. Тя обичаше пламенно и единствено спомена за дъщеря си. Възпоменанието за Ньовер се беше превърнало за нея в религия. Мисълта за нейната дъщеря й вдъхваше живот и пробуждаше в душата й смътни мечти за бъдещето. За никого от нас не е тайна какво огромно влияние оказват върху нашата същност вещите. Интелигентността и чувствителността на принцеса дьо Гонзаг, винаги сама в тесния кръг на своите придворни дами, на които им бе забранено да говорят, винаги заобиколена от зловещи неми картини, постепенно се бяха притъпили. Понякога тя казваше на свещеника, който я изповядваше:
    — Аз съм мъртва.
    И това беше самата истина. Клетата жена живееше като привидение. Съществованието й приличаше на болезнен сън. Сутрин, щом се събудеше, безмълвните камериерки се заемаха с нейния мрачен тоалет, след което една от придворните дами отваряше някоя набожна книга. В девет часа идваше капеланът, за да отслужи заупокойна литургия. През останалото време на деня тя оставаше седнала, неподвижна, безучастна, сама. Откакто се беше омъжила, принцесата не бе напускала двореца нито веднъж. Всички я бяха помислили за луда. Малко остана кралският двор да издигне още един олтар, но този път на Гонзаг, заради съпружеската му преданост. И наистина, от устните му никога не се бе отронила жалба.
    Веднъж принцесата довери на своя изповедник, забелязал зачервените й от плач очи:
    — Сънувах, че съм намерила дъщеря си. Но тя вече не беше достойна да се нарича госпожица дьо Ньовер.
    — И как постъпихте в съня си? — попита свещеникът. Подтисната и по-бледа от мъртвец, принцесата отвърна:
    — Направих това, което бих сторила и наяве — прогоних я!
    От този ден тя стана още по-тъжна и унила. Тази мисъл я преследваше непрестанно. При все това тя нито за миг не прекрати своите най-активни издирвания както във Франция, така и в чужбина. Гонзаг държеше касата си винаги отворена за желанията на своята съпруга, но го правеше така, че всички да разберат тайната на неговата щедрост.
    В началото на сезона изповедникът на принцесата беше зачислил към прислугата й една жена на нейните години, също вдовица, която бе привлякла вниманието на Орор дьо Кайлюс. Жената се казваше Мадлен Жиро. Беше кротка и предана.
    Принцесата беше спряла избора си върху нея с намерението да я привърже по-близо към своята особа. И сега Мадлен Жиро бе тази, която отговаряше на господин Пейрол, натоварен със задължението два пъти дневно да се интересува за здравето на принцесата: да измоли от името на Гонзаг благоволението принцът лично да изрази своите почитания, както и да съобщи, че кувертът на госпожа принцесата е сложен.
    Известен ни е всекидневният еднообразен отговор на Мадлен: госпожа принцесата благодари на господин дьо Гонзаг, но не приема посетители, а се чувствува твърде неразположена, за да седне на масата.
    Тази сутрин Мадлен беше имала много работа. Противно на всеки друг път, многобройни посетители бяха изявили желание да бъдат въведени при принцесата. Това бяха все люде представителни и сериозни: господин дьо Ламоаньон, канцлерът д’Агесо, кардинал дьо Биси, херцозите дьо Фоа и дьо Монморанси-Люксембург, нейни братовчеди, принцът на Монако заедно със сина си, херцог дьо Валантиноа, и много други. Всички те бяха дошли да я видят по повод на тържествения семеен съвет, който щеше да се състои днес, и на когото до един бяха членове.
    Без да са се наговаряли помежду си, те искаха да се осведомят за сегашното състояние на принцесата и да узнаят дали няма някакви тайни оплаквания срещу принца, своя съпруг. Принцесата отказа да ги приеме.
    Един-единствен от тях беше въведен при нея и това бе старият кардинал дьо Биси, който идваше от името на регента. Филип Орлеански уведомяваше своята благородна братовчедка, че споменът за Ньовер е все тъй жив в сърцето му, и че всичко, което би могъл да направи за вдовицата на Ньовер, ще бъде сторено.
    — Говорете, госпожо — завърши кардиналът. — Господин регентът ви принадлежи. Какво искате?
    — Не искам нищо — отвърна Орор дьо Кайлюс.
    Кардиналът се опита да проникне в душата й, да я предразположи ако не към откровения, то поне към жалби. Тя обаче упорито запази мълчание. Кардиналът я напусна с впечатлението, че е видял една полулуда жена. Не ще и дума, този Гонзаг добре си беше оплел кошницата!
    В момента, когато влизаме в молитвената стая на принцесата, кардиналът току-що се беше оттеглил. Тя седеше все тъй неподвижна и унила, както винаги, с втренчен поглед, лишен от каквато и да било мисъл. Бихте казали, че пред вас се намира мраморна статуя. Мадлен Жиро прекоси стаята, но тя не й обърна никакво внимание. Мадлен се приближи до олтара и постави върху него един часослов, който бе държала скрит под наметалото си. После застана пред господарката си със скръстени на гърдите ръце, очаквайки ако не някаква дума, то поне заповед.
    — Откъде идвате, Мадлен?
    — От стаята си — отвърна прислужницата.
    Принцесата сведе очи. Преди малко, когато се беше изправила, за да поздрави кардинала, тя бе съзряла през прозореца Мадлен в градината на двореца, сред тълпата спекуланти. Това беше напълно достатъчно, за да събуди подозрението на вдовицата на Ньовер. По всичко личеше, че Мадлен иска да й каже нещо, но не смее да проговори. Тя беше чистосърдечно и милозливо създание, изпитващо искрено и благоговейно състрадание към неизмеримата мъка на господарката си.
    — Ще благоволи ли госпожа принцесата да ме изслуша? — промълви Мадлен.
    Орор дьо Кайлюс се усмихна и си помисли: „Ето още една, на която са платили, за да лъже!“ Толкова често я бяха мамили!
    — Говорете — каза тя на висок глас.
    — Госпожо — подхвана Мадлен, — имам едно дете и то е целият ми живот. Бих дала всичко, което имам на света, с изключение на детето си, за да бъдете и вие щастлива майка като мен.
    Вдовицата на Ньовер запази мълчание.
    — Аз съм бедна — продължи прислужницата, — и преди госпожа принцесата да се отнесе тъй благосклонно към мен, мъничкият ми Шарло често се лишаваше и от най-необходимото. Ах, да можех да се отплатя на госпожа принцесата за всичко, което стори за мен!
    — Имате ли нужда от нещо, Мадлен?
    — Не! О, не! — възкликна женицата. — Става дума за вас, госпожо, единствено за вас! Този семеен съвет…
    — Забранявам ви да ми говорите за това, Мадлен!
    — Госпожо — извика прислужницата, — скъпа моя господарке, дори да решите да ме изгоните…
    — Ако реша, ще ви изгоня, Мадлен.
    — Аз ще съм изпълнила дълга си, госпожо, ще съм ви попитала: „Нима не искате да намерите детето си?“
    Принцесата, трепереща и още по-бледа, вкопчи ръце в лакътниците на креслото си и се надигна. При това движение, кърпичката й падна на пода. Мадлен се наведе бързо, за да я вдигне и джобът на престилката и сребристо иззвънтя. Принцесата впи в нея своя леден и ясен поглед.
    — Вие имате злато — промълви тя.
    После, с жест, който не подобаваше нито на благородното й потекло, нито на гордия й характер, с жест на подозираща жена, която ма всяка цена иска да разбере, тя бързо бръкна в джоба на Мадлен. Прислужницата с плач закърши ръце. Принцесата извади шепа златни монети, десет-дванайсет испански дублона60.
    — Господин дьо Гонзаг скоро се завърна от Испания — прошепна тя.
    Мадлен се хвърли на колене пред нея.
    — Госпожо, госпожо! — проплака тя. — Благодарение на това злато моят малък Шарло ще може да учи. Този, който ми го даде, идва също от Испания. Заклевам ви в бога, госпожо, не ме прогонвайте преди да ме изслушате!
    — Излезте! — заповяда принцесата.
    Мадлен понечи отново да я умолява, но принцесата с властен жест й посочи вратата и повтори: — Излезте!
    След като Мадлен се подчини, принцесата се отпусна в креслото и покри лицето си със своите прозрачнобели слаби ръце.
    — И аз щях да обикна тази жена — промълви тя, потръпвайки от ужас. — О, никой, никой! — продължи Орор, докато върху лицето й се изписваше силният страх от самотата. — Господи, направи така, че никому да не се доверявам! — За миг тя остана неподвижна, скрила лице в шепите си, после от гърдите й се откъсна ридание. — Дъщеря ми! Дъщеря ми! — прошепна принцесата със сърцераздирателен глас. — Света Дево, как бих искала да е мъртва! Така поне ще я намеря близо до теб!
    Бурните пориви бяха твърде редки у тази крееща натура и когато настъпваха, клетата жена оставаше сломена за дълго време. Изминаха няколко минути, преди да успее да възпре риданията си. Когато възвърна гласа си, тя възкликна:
    — Смърт! Спасителю мой, изпрати ми смърт! — После погледна разпятието над олтара и продължи: — Господи, нима не страдах достатъчно! Колко време още ще продължи това мъчение? — Орор простря ръце и с цялата искреност на изтерзаната си душа повтори: — Смърт! Господи Исусе! Христе свети, заклевам те в твоите рани и страданието ти на кръста! Света Дево, заклевам те в твоите сълзи! Смърт, изпратете ми смърт!
    Ръцете й паднаха като отсечени, тя затвори очи и се отпусна безсилно в креслото. За миг човек би могъл да помисли, че милостивото небе се е вслушало в горещата й молба, но много скоро лека тръпка разтърси цялото й тяло и конвулсивно свитите й ръце помръднаха. Принцесата отвори очи и се взря в портрета на Ньовер. Очите й останаха сухи и отново възприеха онази присъща за тях неподвижност, в която имаше нещо ужасяващо.
    В часослова, който Мадлен Жиро беше оставила на ъгъла на олтара, имаше една страница, на която книгата се отваряше съвсем сама, дотолкова навикът беше похабил подшивката. Тази страница съдържаше Френския превод на псалома „Miserere mei, Domine“. Принцеса дьо Гонзаг я произнасяше многократно всеки ден. След около четвърт час тя протегна ръка към часослова. Книгата се разтвори на страницата с псалома. Известно време принцесата взираше уморения си поглед в нея, но без да вижда. Внезапно тя потрепера и нададе вик. После разтърка очи и се озърна наоколо, сякаш искаше да се увери, че не сънува.
    — Но книгата не е мърдала оттук! — прошепна тя.
    Ако я беше видяла в ръцете на Мадлен, веднага би престанала да вярва в чудеса. Да, защото тя повярва в чудо. Великолепната й снага се изправи в цялото си величие, очите й възвърнаха блясъка си; тя бе отново тъй красива, както и в годините на своята младост. Прекрасна, величествена, силна. Тя коленичи пред олтара. Пред очите й беше отворената книга. И за втори път принцесата прочете редовете, изписани от непозната ръка върху бялото поле на страницата и отговарящи на първия стих от псалома, в който се казваше: „Смили се над мен, господи“. Непознатият почерк отговаряше: „Имайте вяра, и бог ще се смили. Имайте смелост да защитите дъщеря си. Идете на семейния съвет, дори да сте болна или умираща… и си спомнете за сигнала, който някога бе знак между вас и Ньовер.“
    — Неговият девиз! — прошепна Орор дьо Кайлюс. — Аз съм тук! Детето ми! — възкликна тя със сълзи на очи. — Дъщеря ми! — После решително произнесе: — Смелост, за да я защитя! Да, аз имам смелост и ще я защитя.

IX. Пледоарията

    В този час парадната зала на двореца Лорен, която сутринта бе опозорена от недостойния търг, а утре щеше да бъде осквернена от стадото амбулантни търгаши, излъчваше сякаш сетния си ослепителен блясък. Без съмнение, никога досега, дори и по времето на великите херцози дьо Гиз, под нейния свод не се беше събирало по-отбрано общество.
    Гонзаг с пълно право се беше постарал нищо да не липсва на импозантната тържественост на церемонията. Поканите, изпратени от името на краля, датираха от предишния ден. Човек би могъл да си помисли, че става въпрос за важно държавно дело, за един от онези прословути кръвни трибунали, на които семейно са се решавали съдбините на някоя велика нация. Освен председателят дьо Ламоаньон, маршал дьо Вилроа и вицеканцлерът д’Аржансон, които представляваха регента, на почетния президиум се намираха още кардинал дьо Биси, седнал между принц дьо Конти и испанския посланик; стария херцог дьо Бомон-Монморанси, настанил се до братовчед си Монморанси-Люксембург; Грималди, принцът на Монако; двамата Ла Рошфуко, единият от които херцог дьо Мортемар, а другият — принц дьо Тонай-Шарант; Косе, Брисак, Грамон, Аркур, Кроа, Клермон-Тонер.
    Тук споменаваме само принцовете и херцозите. Що се отнася до маркизите и графовете, те наброяваха няколко дузини. Дребните благородници и пълномощниците, а те бяха много, седяха в подножието на подиума.
    Това достопочтено общество съвсем естествено се разделяше на две групи: онези, които Гонзаг бе спечелил на своя страна, и независимите. В лагера на привържениците му влизаха един херцог, един принц, значителен брой маркизи, немалко графове и кажи-речи всички титулувани дребни риби. Гонзаг възлагаше надежди на красноречието си и на своето неоспоримо право, за да спечели и останалите.
    Преди откриването на заседанието си побъбриха свойски. Никой не знаеше със сигурност защо се свикваше съветът. Мнозина смятаха, че става въпрос за някакъв арбитражен спор между принца и принцесата заради имота на Ньовер.
    Гонзаг разполагаше с горещи привърженици; госпожа дьо Гонзаг бе защищавана от неколцина почтени възрастни благородници и един-двама млади странствуващи рицари.
    След пристигането на кардинала си проби път и друго мнение. Оценката, която прелатът даде на сегашното душевно състояние на принцесата, наведе присъствуващите на мисълта, че ще се обсъжда въпросът за налагането на опекунство.
    — Тази женица е кажи-речи съвсем побъркана! — беше заявил кардиналът, който изобщо не подбираше думите си.
    Така се утвърди и всеобщото убеждение, че принцесата няма да се яви пред съвета. Въпреки това я поканиха, от благоприличие. За тази отсрочка, при това не без известно високомерие, настоя самият Гонзаг, за което всички му бяха признателни. В два и половина господин дьо Ламоаньон зае председателското място; негови помощници станаха кардиналът, вицеканцлерът и господата дьо Вилроа и Клермон-Тонер. Главният секретар на Парижкия върховен съд взе перото в качеството на съдебен секретар; четирима кралски нотариуси поеха задълженията на помощник-секретари. И петимата положиха клетва. След това думата бе дадена на Жак Талман, главният секретар, за да прочете акта за свикване на съвета.
    По същество актът гласеше, че Филип Френски, херцог Орлеански, регент, е възнамерявал лично да председателствува този семеен съвет както заради приятелските чувства, които изпитва към господин принц дьо Гонзаг, така и заради братската обич, свързвала го някога с покойния херцог дьо Ньовер, но че държавническите интереси, които не може да си позволи да пренебрегне макар и за един-единствен ден, независимост личните си предпочитания, го задържат в Пале Роаял. На мястото на негово кралско височество за кралски пълномощници и съдии се назначаваха господата дьо Ламоаньон, дьо Вилроа и д’Аржансон. Негово високопреосвещенство кардиналът се натоварваше със задълженията на кралски настойник на госпожа принцесата. Съветът се обявяваше за върховен съд, имащ право да решава по свое усмотрение окончателно и безапелационно всички въпроси, отнасящи се до наследството на покойния херцог дьо Ньовер, и най-вече въпросите от държавен интерес, а в случай на необходимост и да се произнесе в полза на комуто се следва върху окончателното встъпване във владение на имотите на Ньовер. Дори да го бе съставил собственоръчно, Гонзаг едва ли би успял да редактира до такава степен в своя полза всяка една от точките на протокола.
    Присъствуващите изслушаха четенето на документа в благоговейно мълчание, след което негово високопреосвещенство се обърна към председателя дьо Ламоаньон:
    — Има ли госпожа принцеса дьо Гонзаг прокуратор? Председателят повтори въпроса на висок глас. В момента, когато Гонзаг се канеше да поиска служебно назначение на такъв, за да продължат нататък, двете крила на голямата врата се разтвориха широко и в залата без предизвестие влязоха разсилните.
    Всички станаха на крака. Така можеха да влизат единствено Гонзаг и съпругата му. И наистина на прага се появи принцеса дьо Гонзаг в неизменните си траурни одежди, но тъй величествена и красива, че при вида й по редовете плъзна продължителен възхитен шепот. Никой не очакваше да я види тук, а още по-малко — толкова жизнена.
    — Та какво казвахте, братовчеде? — прошепна Мортемар на ухото на дьо Биси.
    — Бога ми, заслужавам да ме пребият с камъни заради богохулствата ми! — промърмори прелатът. — Това ми намирисва по-скоро на чудо!
    С ясен и спокоен глас, принцесата произнесе:
    — Господа, прокураторът е излишен. Ето ме.
    Гонзаг веднага скочи от мястото си и се спусна към жена си, за да й предложи ръка. Принцесата не му отказа, но всички забелязаха как цялата потръпна от допира на ръката му, как бледите й бузи промениха цвета си.
    В подножието на подиума се беше разположило „домочадието“: Навай, Монтобер, Жирон, Hoce, Ориол и другите. Те първи наскачаха, за да сторят път на двамата съпрузи.
    — Каква са си лика-прилика! — забеляза Hoce, сподиряйки с поглед двойката, която изкачваше стъпалата на подиума.
    — Шшт! — изсъска Ориол. — Не знам само дали вождът е доволен, или ядосан от появата й.
    Вождът беше Гонзаг, а колкото до останалото, твърде вероятно е и самият той да не го знаеше. За принцесата имаше предварително определено кресло, разположено в десния край на подиума, близо до стола на негово високопреосвещенство. Непосредствено вдясно от нея падаше тежка завеса, която закриваше специалната врата, водеща към гази част на залата. Сега вратата бе затворена, а завесата — спусната. Измина известно време преди всеобщото оживление, предизвикано от появата на госпожа дьо Гонзаг да се успокои! Принцът несъмнено внасяше някакви промени в плана на битката си; тъй като изглеждаше потънал в дълбок размисъл. Председателят обяви повторно четене на конвокационния акт, след което добави:
    — Когато благоволи, негово височество принц дьо Гонзаг може да ни изложи де факто и де юре своето становище. Ние сме готови да го изслушаме.
    Гонзаг тутакси се изправи. Той се поклони дълбоко най-напред на жена си, после на представляващите кралската особа съдии, а сетне и на всички присъствуващи. Принцесата хвърли бърз поглед около себе си и сведе очи, възвръщайки неподвижността си на статуя.
    Гонзаг беше наистина великолепен оратор: с високо вдигната глава, одухотворено сияещо лице и пламенен поглед. Той подхвана сдържано, едва ли не плахо:
    — Никой тук, надявам се, не мисли, че бих си позволил да свикам подобно общество заради някое маловажно съобщение, но въпреки това, преди да засегна един много сериозен проблем, изпитвам нужда да изразя страха, един почти детински страх, който се таи в мен. Когато си помисля, че трябва да взема думата пред такива забележителни и възвишени умове, изпитвам боязън, защото пред мен като непреодолимо препятствие се изправя не само всекидневният изговор, не само дикцията и акцентът, от който един син на Италия не може никога да се отърве. Всъщност, аз бих се отказал от намерението си, ако не си казвах, че силата е снизходителна, и че вашето превъзходство ще се превърне за мен в спасителна закрила.
    Това прекомерно изискано встъпление предизвика усмивки сред представителите на висшите кръгове. Гонзаг не вършеше нищо нахалост.
    — Позволете ми най-напред — продължи той — да благодаря на онези, които почетоха семейството ни с благосклонното си внимание, и преди всичко на господин регента, за когото можем да говорим с открито сърце, тъй като той не е сред нас, на този великодушен и доблестен принц, който се отзовава винаги пръв, когато се касае за добро и благородно дело…
    Думите му предизвикаха безспорното одобрение на всички присъствуващи. „Домочадието“ усърдно закима с глава.
    — На второ място — продължи Гонзаг, — искам да благодаря на госпожа принцесата, която, въпреки крехкото си здраве и своята любов към уединението, благоволи да се спусне от висините, където живее, и да снизходи до нивото на жалките ни простосмъртни интереси. Бих искал да изразя благодарността си на знатните сановници на най-прекрасната корона в света, оглавяващи този височайши трибунал, който въздава справедливост и същевременно решава съдбините на държавата: един знаменит пълководец, един от онези титанични войни, чиито подвизи ще служат за тема на писанията на бъдещите Плутарси, и един принц на Светата църква, както и на всички тези перове на кралството, достойни до един да заемат място върху стъпалата на трона.
    И накрая, позволете ми да засвидетелствувам от все сърце моята най-дълбока признателност и към всички вас, господа, независимо от ранга, който заемате.
    Цялата тази тирада бе чудесно издържана и произнесена с онзи плътен и звучен глас, с който са облагодетелствувани италианците от Севера. Но това беше само встъплението. Гонзаг сякаш събираше мислите си. Той склони глава, сведе поглед и с приглушен глас продължи:
    — Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер, беше мой кръвен братовчед, мой брат по дух. Някога, на младини, ние бяхме неразделни. Бих казал дори, че душите ни се бяха слели ведно, дотолкова присърце вземаше всеки от нас както мъките, така и радостите на другия. Той беше доблестен благородник и само бог знае за каква слава е бил предопределен в зряла възраст! Но този, който държи в могъщата си десница съдбата на великите личности, пожела, да възпре младия орел в мига, когато беше размахал криле за полет. Ньовер умря преди да навърши двайсет и пет години. Макар и често подлаган на тежки изпитания, не помня в живота си да съм получавал по-жесток удар. Позволявам си да твърдя това от името на всички присъствуващи. И макар че от съдбоносната нощ изминаха осемнайсет години, времето дори за миг не разсея горчивината на нашата скръб… Споменът за него е тук! — възкликна Гонзаг и сложи ръка на сърцето си, заставяйки гласа си да потрепери. — Споменът за него живее, незаличим като траура на благородната жена, която прие да носи името ми след името на Ньовер!
    Всички погледи се насочиха към принцесата. Челото й бе поруменяло, а лицето й издаваше мъчително вълнение.
    — Не говорете за това! — процеди тя през зъби. — Вече цели осемнайсет години прекарвам живота си в уединение и сълзи!
    При тези думи всички онези, които бяха тук, за да въздадат справедливост — магистрати, принцове и перове на Франция, наостриха уши. Сред ласкателите, които сутринта видяхме в покоите на Гонзаг, се разнесе продължителен ропот. Онова долно нещо, което на прост език се нарича клакьорство, не беше привилегия единствено на театрите. Hoce, Жирон, Монтобер, Таран и другите най-добросъвестно изпълняваха задълженията си. Кардинал дьо Биси рязко се изправи.
    — Моля господин председателят да призове към тишина! — настоя той. — Госпожа принцесата трябва да бъде изслушана със същото внимание, както и господин дьо Гонзаг. — След това, сядайки на мястото си, дьо Биси пошушна на ухото на своя съсед Мортемар с радостта на стара сплетница, която е надушила дирите на някаква чудовищна клюка: — Господин херцог, имам усещането, че ще научим доста любопитни нещица!
    — Тишина! — заповяда господин дьо Ламоаньон и строгият му поглед накара непредпазливите привърженици на Гонзаг да сведат очи.
    Отвръщайки на забележката на кардинала, Гонзаг заяви:
    — Но не и на същото основание, Ваше високопреосвещенство, ако ми разрешите да възразя, а на основание много по-висше, тъй като госпожа принцесата е жена и вдовица на Ньовер. Бих се учудил, ако някой измежду вас е забравил, макар и само за миг, с какво дълбоко уважение сме длъжни да се отнасяме към госпожа принцеса дьо Гонзаг.
    Шаверни се разсмя под мустак.
    — Ако дяволът си имаше светии — помисли си той, — щях да пледирам пред папския двор в Рим да канонизират братовчед ми!
    Постепенно тищината се възстанови. Дръзката нападка, която Гонзаг си беше позволил върху този хлъзгав терен, се бе увенчала с успех. Не само жена му не беше отправила срещу него каквото и да било конкретно обвинение, но и самият той бе успял да се закичи с нещо подобно на рицарско великодушие. Това бе спечелена точка за него. Принцът вдигна глава и с твърд глас подхвана:
    — Филип дьо Ньовер стана жертва на някакво отмъщение, а може би и на предателство. Аз съм длъжен да подходя към мистерията на онази трагична нощ с изключително внимание. Господин дьо Кайлюс, бащата на госпожа принцесата, е отдавна покойник и уважението ми към неговата памет не ми позволява да се впускам в подробности.
    Когато забеляза, че госпожа дьо Гонзаг отново се размърдва в креслото си, готова всеки миг да падне в несвяст, принцът разбра, че още едно предизвикателство оставаше без отговор. Тогава той прекъсна речта си и с тон на изискано-снизходителна вежливост, се обърна към нея:
    — Ако госпожа принцесата има да ни съобщи нещо по този повод, аз съм готов веднага да й отстъпя думата.
    Орор дьо Кайлюс направи усилие да отговори, но от конвулсивно свитото й гърло не излезе нито звук. Гонзаг изчака няколко секунди, после продължи:
    — Смъртта на маркиз дьо Кайлюс, който без съмнение можеше да ни даде ценни сведения, отдалечеността на мястото, където бе извършено престъплението, бягството на убийците и ред други причини, които са известни на повечето от вас, не позволиха на следствието да изясни окончателно обстоятелствата около това кърваво злодеяние. Възникнаха съмнения, за известно време се зароди дори подозрение, но в крайна сметка справедливостта така и не можа да възтържествува. Макар че, господа, Филип дьо Ньовер имаше и друг приятел освен мен, при това много по-могъщ. Нужно ли е да назовавам името му? Всички вие го познавате: нарича се Филип Орлеански, регентът на Франция. Нима някой би дръзнал да твърди, че е нямало кой да отмъсти за убийството на Ньовер?
    За миг настъпи пълна тишина. Клакьорите от последния ред си разменяха изразителни мимики. От всички страни долетя шепот:
    — По-ясно и от бял ден!
    Орор дьо Кайлюс притискаше кърпичката си към устните си, набъбнали от нахлуващата в лицето й кръв; тя просто дъх не можеше да си поеме от възмущение.
    — Господа — поде Гонзаг отново, — ето че стигнахме и до събитията, които станаха повод да ви съберем тук. Когато се омъжи за мен, госпожа принцесата обяви своя таен, но законен брак с покойния херцог дьо Ньовер. Омъжвайки се за мен, тя узакони и съществуването на една дъщеря, плод на този съюз. Липсваха обаче писмени доказателства. Енорийският регистър, скъсан на две места, не можеше да представи достоверна констатация и аз съм принуден да заявя отново, че господин дьо Кайлюс единствен би могъл да ни даде някои разяснения по този повод. Но докато беше жив, господин дьо Кайлюс не пророни нито дума, а днес никой не може да разпита гроба му. Наложи се съдебното заключение да се направи въз основа на клетвената декларация на дон Бернар, капеланът на Кайлюс, който внесе съответните забележки но първия брак и раждането на госпожица дьо Ньовер в акта, даващ името ми на вдовицата на Ньовер. Бих се радвал, ако госпожа принцесата подкрепи думите ми с авторитета на своето потвърждение.
    Всичко, казано току-що от принца, беше абсолютно точно и неоспоримо. Орор дьо Кайлюс запази мълчание, но кардинал дьо Биси, който се беше навел към нея, се изправи и заяви:
    — Госпожа принцесата няма възражения.
    Гонзаг се поклони и продължи:
    — Детето изчезна в нощта на самото убийство. Господа, всички вие знаете какви неизчерпаеми съкровища от търпение и нежност крие сърцето на една майка. Цели осемнайсет години, ден след ден, час след час, госпожа принцесата посвети на едно-единствено занимание: да търси дъщеря си. Трябва обаче да кажа, че до този момент издирванията на госпожа принцесата останаха напълно безрезултатни: нито следа, нито дори знак. Госпожа принцесата не е напреднала повече, отколкото през първия ден.
    Тук Гонзаг отново хвърли поглед към жена си.
    Орор дьо Кайлюс бе вдигнала очи към небето. В замъглените й от сълзи зеници Гонзаг напразно диреше онова отчаяние, което би трябвало да предизвикат последните му думи. Ударът не я беше засегнал. Защо? Гонзаг изпита страх.
    — А сега, господа — продължи той, призовавайки на помощ цялото си хладнокръвие, — сега, въпреки дълбокото ми отвращение към подобни маниери, трябва да ви говоря за себе си. Веднага след сватбата ми, още по времето на покойния крал, Парижкият върховен съд, подучен от покойния херцог д’Елбьоф, чичо на нашия нещастен сродник и приятел, издаде в присъствие на целия си състав съдебно решение, с което суспендира за неопределен период от време — с изключение, разбира се, на сроковете, определени от закона — правата ми върху наследството на Ньовер. Целта беше да се запазят интересите на младата Орор дьо Ньовер, ако все още е жива. Дори и през ум не ми мина да протестирам, но при все това, господа, за мен съдебното решение се превърна в източник на дълбока и неизлечима мъка.
    Всички наостриха уши с удвоено внимание.
    — Слушайте! Слушайте! — разнесе се от скамейките в подножието на подиума.
    Един поглед на Гонзаг бе предупредил Монтобер, Жирон и останалите, че критичният момент настъпва.
    — Бях все още млад — продължи принцът, — със завидно положение в кралския двор и богат, вече много богат. Благородният ми произход бе от онези, които не се оспорват. Имах за жена истинско съкровище от красота, благоразумие и добродетели. Но питам ви, нима з възможно човек да избегне презрените, подли попълзновения на завистта? Имах едно-единствено слабо място и то се превърна в моя ахилесова пета! Решението на върховния съд бе направило положението ми несигурно, в смисъл такъв, че според някои долни душици, според онези подли сърца, чийто единствен господар е личният интерес, аз неминуемо трябваше да пожелая смъртта на невръстната дъщеря на Ньовер.
    Присъствуващите послушно се отзоваха с подобаващи за случая възклицания.
    — Какво да се прави, господа! — подхвана Гонзаг преди дьо Ламоаньон да успее да призове смутителите към тишина. — Така е устроен светът и ние няма да го променим! Имах интереси, при това интереси материални; оказваше се, че трябва да имам и задни мисли. Клеветата се намираше в благоприятно положение и не пропусна да се възползува от това. Едно-единствено препятствие се бе изпречило на пътя ми към огромно наследство. Колко просто, наистина: препятствието трябваше да се премахне! Какво значение имаха безбройните доказателства за целия ми безупречен живот?! Заподозряха ме в най-долни, най-отвратителни намерения! Насадиха — длъжен съм да кажа всичко пред съвета — насадиха между мен и госпожа принцесата студенина, недоверие, почти омраза. Позоваха се дори на онази обрамчена с траурен креп картина, която краси уединението на една свята жена; противопоставиха живия на мъртвия съпруг и за да употребя една най-банална, една най-обикновена дума, господа, която обаче въплъщава щастието на простите хорица, и която, уви, сякаш не е създадена за нас, тъй наречените големци, разбиха семейството ми! — Той силно наблегна на последната дума. — Семейството ми, добре ме чуйте, моето домашно огнище, уюта ми, душата ми! О, ако знаехте само какви мъки могат да причинят лошите на добрите! Ако знаехте с какви кървави сълзи плаче човек, призовавайки глухото провидение! Ако само знаехте! Кълна се в честта и в опасението на душата си, че на драго сърце бих дал и име, и богатство, за да бъда щастлив като простите хорица, които си имат дом, предана съпруга, едно приятелско сърце и деца, които ви обичат, а вие обожавате, с една дума — семейство, онази частица от райското блаженство, която милосърдният бог великодушно е благоволил да отрони върху нас!
    Човек би казал, че в това излияние принцът бе вложил цялата си душа. Последните му думи бяха изречени с такъв плам, че предизвикаха сред присъствуващите силно вълнение. Всички бяха покъртени до дъното на душата. Налице беше вече нещо много повече от любопитство, налице беше едно почтително състрадание към този тъй високомерен само допреди миг човек, към това земно величие, към този принц, който с треперещ глас и сълзи на очи беше изложил на показ ужасяващата рана на своето съществование. Повечето от съдиите бяха люде семейни и, въпреки нравите на епохата, бащината и съпружеска струйка в тях силно трепна.
    Останалите, безскрупулни негодяи или спекуланти, изпитаха някакво смътно вълнение, подобно на внезапно прогледнали слепци, или пък на онези пропаднали момичета, които отиват на театър, за да изплачат всичките си сълзи по страданията на изтерзаната добродетелност.
    Сред всеобщото умиление равнодушни останаха само двама души: госпожа дьо Гонзаг и Шаверни. Принцесата седеше все тъй свела очи и сякаш бе изпаднала в унес, независимо от това, че леденото й държане безусловно не свидетелствуваше в нейна полза пред вече предубедените й съдници. Колкото до дребничкия маркиз, той се въртеше в креслото си и току процеждаше през зъби:
    — Моят именит братовчед е един съвършен негодник!
    По самото държане на госпожа дьо Гонзаг всички разбраха какви страдания е бил принуден да понесе клетият принц.
    — Това е прекалено! — каза Мортемар на кардинал дьо Биси. — Нека бъдем справедливи, това наистина е прекалено!
    По кръщелно господин дьо Мортемар се наричаше Виктюрниан, както и всички членове на прославения род Ла Рошешуар. Общо взето Виктюрниановци бяха добри хора и злите езици напълно неоснователно ги обвиняват, че нито един от тях не е изобретил пудрата. Дамите, например…
    Кардинал дьо Биси изтърси трохите емфие от околовратника си. Всеки от членовете на високопочитаемия президиум полагаше усилия, доколкото това бе по силите му, да запази строгия си официален вид. В същото време, в подножието на подиума изобщо не се стесняваха. Жирон усърдно триеше сухите си очи; Ориол, по-чувствителен или по-обигран, ронеше горещи сълзи; барон Батц хлипаше.
    — Каква душа! — възкликна Таран.
    — Каква прекрасна душа! — додаде Пейрол, който току-що беше влязъл.
    — Ах! — прочувствено въздъхна Ориол. — И такова сърце да остане неразбрано!
    — Нали ви казах, че ще научим любопитни неща — прошепна кардиналът, след като се посъвзе. — Но я да чуем по-нататък, Гонзаг още не е свършил.
    И действително, бледен и сякаш разхубавен от вълнението, Гонзаг отново подхвана:
    — Аз не съм злопаметен, господа. Опазил ме бог да се сърдя на тази злочеста, измамена майка. Майките са доверчиви, защото обичат всеотдайно. И ако аз съм страдал, нима и тя не е изпитвала жестоки мъки?! Дългото страдание омаломощава и най-крепкия дух, отслабва разума. Казали са й, че съм враг на дъщеря й, че преследвам свои интереси… Представете си, господа! Аз и интереси… Аз, Гонзаг, принц дьо Гонзаг, най-богатият човек във Франция след Ло!
    — Преди Ло — подметка Ориол. Наистина, нямаше кой да му възрази.
    — Казали са й — продължи Гонзаг: — „Този човек има съгледвачи навсякъде, негови агенти кръстосват из цяла Франция, Испания, Италия… Този човек се занимава с дъщеря ви повече и от самата вас…“ — Той рязко се обърна към принцесата и попита: — Казвали са ви това, нали, госпожо?
    Без да вдигне глава, без дори да мръдне, Орор дьо Кайлюс промълви:
    — Да, казвали са ми го.
    — Чуйте! — извика Гонзаг, призовавайки за свидетели целия съвет. После отново се обърна към жена си: — А не ви ли подшушнаха и това, злощастна майко: „Ако търсите дъщеря си напразно, ако усилията ви останат безрезултатни, то е защото срещу вас действува потайно същият този човек, чиято вероломна ръка проваля издирванията ви и ги насочва по погрешна следа.“ Казвали са ви го, госпожо, вярно ли е?
    — Да, казвали са ми го — повтори принцесата.
    — Чувате ли?! Чувате ли, вие, съдници мои и перове! — извиси глас Гонзаг. — А не ви ли казаха и друго, госпожо? Че ръката, която действува в сянка, че тази вероломна ръка е ръката на вашия съпруг? Нима не са ви убеждавали, че детето може би отдавна вече не е между живите, че има достатъчно низки люде, за да убият едно дете, че може би… Не, няма да се доизкажа, госпожо, но знам, че са ви казали и това.
    Бледа като мъртвец, Орор дьо Кайлюс за трети път отговори:
    — Казаха ми го.
    — И вие повярвахте? — попита принцът с изменен от негодувание глас.
    — Да, повярвах — студено отвърна принцесата.
    При тези думи от всички краища на залата се разнесоха удивени възгласи.
    — Но, госпожо, вие се погубвате! — едва чуто прошепна кардиналът на ухото на принцесата. — Бъдете уверена, че до каквото и заключение да стигне господин дьо Гонзаг, за виновна ще бъдете призната вие.
    Принцесата обаче отново бе потънала в предишната си безмълвна неподвижност. Председателят дьо Ламоаньон се накани да и отправи някакъв упрек, но Гонзаг го възпря с почтителен жест.
    — Моля ви, господин председател! — каза той. — Оставете, господа! На този свят съм се нагърбил с едно тежко задължение и го изпълнявам доколкото това е по силите ми. Господ ще ми държи сметка за усилията на онзи свят. И за да ви кажа цялата истина, главната цел на това тържествено събрание беше да накара госпожа принцесата да ме изслуша поне веднъж в живота си. Съпрузи сме вече цели осемнайсет години, а аз така и не можах да изпрося това благоволение. Аз, изгнаникът от първия ден на нашата сватба, исках да стигна до нея, исках да се покажа такъв, какъвто съм пред онази, която изобщо не ме познава. И аз успях, благодарение единствено на себе си, тъй като притежавам талисмана, който най-сетне ще и отвори очите. — После, обръщайки се вече само към принцесата, той продължи сред дълбока тишина, която цареше в залата: — Казали са ви самата истина, госпожо: аз имах повече агенти от вас във Франция, Испания и Италия, тъй като, докато вие се вслушвахте в подлите обвинения, отправени срещу мен, аз работех за вас. На всички клевети аз отвръщах с издирвания, още по-ревностни и по-упорити от вашите. Защото аз също търсех, търсех непрестанно и неуморно, използувайки цялото си богатство и влияние, търсех с моето злато, но и с моето сърце! И днес — ето че сега ме слушате най-внимателно — днес, най-сетне възнаграден за толкова години страдания, аз заставам пред вас, която презирате и мразите мен, човека, който ви почита и обича… аз заставам пред вас, за да ви кажа: Разтворете обятия, щастлива майко, ето вашето дете! — Той се обърна към Пейрол, който очакваше нарежданията му и с висок глас заповяда:
    — Доведете госпожица Орор дьо Ньовер!

X. Аз съм тук!

    Тук ние сравнително точно успяхме да предадем думите на Гонзаг, но онова, което перото е безсилно да опише, бе неговият патос, величието на позата му, непоколебимата убеденост, бликаща от погледа му.
    Гонзаг беше изключителен актьор. Той дотолкова се вживяваше в своята предварително заучена роля, че чувствата вземаха връх дори над самия него и от душевните му пориви лъхаше неподправена искреност. В това изкуство той беше постигнал истинско съвършенство. При други обстоятелства и надарен с други амбиции, този човек би разтърсил цял един свят.
    Сред слушателите му имаше хора коравосърдечни, обиграни мошеници, сладкодумни, лукавци, преситени от думи магистрати, банкери, тъй трудно поддаващи се на измама, че предварително се бяха превърнали в съучастници на лъжата.
    Залагайки на невъзможното, Гонзаг беше постигнал истинско чудо. Повярваха му всички и всички с готовност биха се заклели, че принцът е казал самата истина. Ориол, Жирон, Албре, Таран и другите отдавна вече не изпълняваха задълженията си на клакьори, те бяха просто запленени.
    — После ще продължи да лъже, но сега казва истината! — мислеха си те и се удивляваха: — Нима е възможно в този човек да съжителствуват такова благородство и толкова поквара?!
    Самите перове, цялата група знатни велможи, които бяха дошли тук, за да го съдят, сега съжаляваха, че понякога са си позволявали да се усъмняват в него. Това, — което го издигаше в очите им, бе рицарската му любов към неговата съпруга, великодушното опрощаване на една дълголетна обида. Още в най-древни времена семейните добродетели са възвисявали достойния на висок пиедестал. В залата нямаше сърце, което да не тупти развълнувано. Господин дьо Ламоаньон изтри една сълза, а Вилроа, старият воин, се провикна:
    — Дявол го взел, принце, вие сте истински благородник!
    Най-смайваща обаче беше пълната промяна, настъпила у скептично настроения Шаверни, и потресаващото въздействие, което съобщението на Гонзаг оказа върху самата принцеса. Шаверни продължи да се съпротивлява доколкото можеше, но при последните думи на принца всички го видяха да зяпва от удивление.
    — Щом е успял да направи това — каза той на Шоази, — дявол да ме вземе, ако не му простя всичко останало!
    Орор дьо Кайлюс се беше изправила, разтреперана и бледа като призрак. Кардинал дьо Биси се видя принуден да я подкрепя. Тя остана неподвижна, впила поглед във вратата, през която току-що беше излязъл Пейрол. Върху лицето й последователно се изписваха ту силен страх, ту надежда. Нима наистина щеше да види дъщеря си? Та нима известието, което бе намерила в часослова си на страницата на „Miserere“, не я предупреждаваше точно това? Бяха й казали да дойде и тя беше тук. Щеше ли да се наложи да защитава дъщеря си? Но каквато и да бе неизвестната заплаха, сърцето й биеше учестено преди всичко от радост! О, как щеше да литне душата й към нея още Щом я зърне! Осемнайсет години сълзи, възнаградени с една-единствена усмивка! Тя чакаше. Заедно с нея чакаха всички.
    Пейрол беше излязъл през терасата, гледаща към покоите на принца. Скоро той се върна, водейки за ръка доня Крус. Гонзаг пристъпи напред, за да ги посрещне.
    — Колко е красива! — раздаде се всеобщ вик на възхищение. Сетне доверениците на принца, влизайки отново в ролята си, полугласно занареждаха думите, които им бяха внушили:
    — Каква поразителна семейна прилика!
    Но стана тъй, че доброжелателите отидоха по-далеч и от продажниците. Вглеждайки се ту в госпожа принцесата, ту в доня Крус, двамата председатели, маршалът, кардиналът и всички херцози единодушно заявиха:
    — Тя прилича на майка си.
    Така в крайна сметка се оказа, че точно онези, които трябваше да отсъдят, вече ни най-малко не се съмняваха, че госпожа принцесата е майката на доня Крус. Но въпреки това, върху лицето на принцесата отново се появи предишният израз на объркване и страх. Тя се вглеждаше в девойката и очите й бавно се изпълваха с нещо като ужас.
    О, не, не такава бе виждала тя в мечтите си своята дъщеря. Дъщеря й едва ли би могла да бъде по-красива, но по-различна — несъмнено. И студенината, почувствувала внезапно да я обзема в същия този миг, когато цялата й душа би трябвало да се устреми към отново намереното дете, тази студенина я ужасяваше. Нима бе недостойна майка?
    Към този страх се прибавяха и нови терзания. Какво ли е било миналото на това очарователно дете с дръзко искрящи очи, чиято стройна снага притежаваше необичайна гъвкавост, а от цялото и същество лъхаше онази прекомерна грациозност, която строгото семейно възпитание обикновено не дава на наследничките на херцозите?
    Шаверни, който окончателно се беше съвзел от преживяното вълнение и сега ужасно съжаляваше, че макар и само за миг, но е повярвал на Гонзаг, изрази мисълта на принцесата със свои думи и при това много по-добре, отколкото би го сторила самата тя.
    — Прелестна е! — пошушна той на Шоази, когато позна доня Крус.
    — Ти какво, да не би вече да си влюбен? — попита Шоази.
    — Бях — отвърна дребничкият маркиз, — но името Ньовер просто я смазва и никак не й отива.
    Красивите каски на нашите улани биха стояли зле на главата на някое дяволито и непринудено в движенията си парижко хлапе. Има невъзможни превъплъщения.
    Гонзаг изобщо не беше забелязал това, но Шаверни го виждаше. Защо ли?
    Преди всичко, защото Шаверни беше французин, а Гонзаг — италианец. От всички жители на земята, французинът стои най-близко до жената, що се отнася до деликатността и способността да схваща нюансите. Освен това, хубавецът принц дьо Гонзаг вече наближаваше петдесетте, докато Шаверни бе още съвсем млад. Колкото повече остарява човек, толкова повече се отдалечава от жената. Гонзаг изобщо не се беше досетил за това, но не можеше и да се досети. Неговата миланска изисканост бе по-скоро дипломация, отколкото далновидност. За да забележи такива подробности, човек би трябвало да притежава или изострената чувствителност на Орор дьо Кайлюс, жената и майката, или пък да бъде малко късоглед и да гледа нещата съвсем отблизо, както дребничкият маркиз.
    Междувременно, с пламнало чело, сведен поглед и усмивка на устните, доня Крус продължаваше да стои пред подиума. Единствено Шаверни и принцесата забелязваха усилията, които полагаше, за да държи очите си затворени. Та тя просто изгаряше от желание да погледне!
    — Госпожице Дьо Ньовер — обърна се Гонзаг към нея, — идете да прегърнете вашата майка!
    За миг радостта на доня Крус бе напълно откровена, а спонтанният й порив — неподправен. Точно тук се проявяваше изключителната находчивост на Гонзаг, който дори не си беше правил труда да използува за тази главна роля някоя професионална актриса. Доня Крус беше искрена. Тя веднага вдигна ласкав поглед към онази, която смяташе за своя майка, пристъпи напред и разтвори ръце. Но ръцете й паднаха като отсечени и девойката отново сведе очи. Един студен жест на принцесата я беше приковал на място.
    Отстъпвайки пред подозренията, угнетявали доскоро самотата й, и сякаш в отговор на мислите, на които я бе навела външността на доня Крус, принцесата попита полугласно:
    — Какво са направили с дъщерята на Ньовер? — После, повишавайки глас, продължи: — Бог ми е свидетел, че имам сърце на майка. Но ако дъщерята на Ньовер се завърнеше при мен омърсена дори с едно-единствено петънце, забравила макар и за един-единствен миг гордостта на своя род, аз бих покрила лицето си и бих казала: Ньовер е мъртъв завинаги.
    — По дяволите! — помисли си Шаверни. — Бих се обзаложил, че миговете са били доста повече!
    В този момент обаче единствен той беше на това мнение. Студенината на госпожа дьо Гонзаг изглеждаше неуместна и дори неестествена. Докато говореше, от дясната й страна се разнесе едва доловим шум, сякаш вратичката зад завесата тихо се беше отворила, но принцесата не му обърна никакво внимание.
    Събирайки молитвено ръце, сякаш за да покаже, че тук всяко съмнение би било богохулство, Гонзаг възкликна:
    — О, госпожо! Госпожо! Възможно ли е вашето сърце да говори така? Госпожица дьо Ньовер, вашата дъщеря, е по-непорочна и от ангел!
    В очите на клетата доня Крус заблестяха сълзи. Кардиналът се наведе към Орор дьо Кайлюс.
    — В случай, че имате най-малко някакви конкретни и изповедими причини, за да се съмнявате все още… — започна той.
    — Причини ли? — прекъсна го принцесата. — Сърцето ми остана ледено, очите — сухи, ръцете — неподвижни, нима това не са причини?
    — Но милостива госпожо, ако това са единствените ви съображения, то аз наистина не бих могъл да се противопоставя на очевидно единодушното мнение на съвета.
    Орор дьо Кайлюс хвърли наоколо мрачен поглед.
    — Добре виждате, че имам право — прошепна кардиналът на ухото на херцог дьо Мортемар. — И ако това не е лудост.
    — Господа! Господа! — извика принцесата. — Нима вече сте ме осъдили?
    — Успокойте се, госпожо! — отговори председателят дьо Ламоаньон. — Всички присъствуващи тук ви обичат и уважават, всички и На първо място знатният принц, който ви е дал своето име…
    Принцесата наведе глава. Придавайки известна строгост на гласа си, председателят дьо Ламоаньон продължи:
    — Направете така, както ви диктува съвестта, госпожо, и не се страхувайте от нищо. Нашият съвет няма за цел да наказва. Заблуждението не е престъпление, а нещастие, и ако сгрешите, вашите роднини и приятели ще проявят необходимото съчувствие.
    — Да сгреша! — повтори принцесата, без да вдигне глава. — О, да, често съм била мамена, но щом тук няма кой да ме зашити, то аз сама ще се защитавам. Дъщеря ми трябва да носи със себе си доказателството за своето раждане.
    — И какво е то? — попита председателят дьо Ламоаньон.
    — Доказателството, за което спомена и самият господин дьо Гонзаг — откъснатата страница от регистъра на параклиса на Кайлюс. Откъсната от самата мен, господа! — добави тя, вдигайки чело.
    — Точно това исках да знам — помисли си Гонзаг и на висок глас додаде: — Дъщеря ви ще има това доказателство, госпожо.
    — Как, нима го няма? — извика Орор дьо Кайлюс.
    При това възклицание сред присъствуващите се разнесе продължителен шепот.
    — Отведете ме! Отведете ме оттук! — прошепна доня Крус през сълзи.
    Когато чу отчаяния глас на клетото дете, нещо трепна в сърцето на принцесата.
    — Господи! — промълви тя, простирайки ръце към небето. — Осени ме, господи! Би било ужасно нещастие и непростимо злодеяние да отблъсна собственото си дете! Господи, заклевам те в безпределната си мъка, отговори ми!
    Внезапно всички видяха как лицето и просветна, докато силна тръпка разтърси цялото й тяло. Тя се бе обърнала към всевишния и един глас, който никой освен нея не чу, нечий тайнствен глас, който сякаш отговаряше на този сетен зов, произнесе иззад завесата трите думи на девиза на Ньовер:
    — Аз съм тук!
    Принцесата се облегна на ръката на кардинала, за да не се строполи. Тя просто не смееше да се обърне.
    Нима този глас идеше наистина от небесните селения?
    Нейното внезапно вълнение подведе Гонзаг, който реши, че е настъпил моментът да нанесе последния удар.
    — Госпожо — извика той, — вие призовахте господаря на всемира и той ви отговори, виждам това, чувствувам го! Вашият ангел-хранител е обсебил душата ви и громи попълзновенията на злото. Госпожо, не отблъсквайте вашето щастие след тъй достойно понесените дълги страдания! Забравете десницата, която поставя в ръцете ви едно съкровище. Не жадувам за награди, моля ви само за едно: погледнете вашето дете! Ето я, цялата трепереща и сломена от посрещането на майка си. Вслушайте се в самата себе си, госпожо, и гласът на душата Ще ви отговори!
    Принцесата погледна доня Крус. Гонзаг продължи, влагайки в думите си още повече плам:
    — Сега, когато я видяхте, в името на живия бог ви питам: това вашата дъщеря ли е?
    Принцесата не отговори веднага. Съвсем несъзнателно, тя леко се извърна към завесата. Гласът, доловен само от нея, тъй като в залата никой и не заподозря неговото съществуване, изрече една-единствена дума:
    — Не.
    — Не! — без колебание повтори принцесата и с решителен поглед обгърна залата. Тя вече не се страхуваше. Който и да беше тайнственият съветник, скрит зад завесата, тя му се доверяваше, тъй като той се сражаваше срещу Гонзаг. Всъщност, той изпълняваше мълчаливото обещание от часослова. Беше казал: „Аз съм тук“; беше дошъл с девиза на Ньовер.
    Междувременно хиляди удивени възгласи ехтяха в залата. Възмущението на Ориол и компания беше безгранично.
    — Това вече е наистина прекалено! — каза Гонзаг, успокоявайки с ръка прекомерно шумното старание на своя свещен батальон. — Човешкото търпение има граници. Ще се обърна за последен път към госпожа принцесата, за да й кажа: Трябва да имате много основателни, много сериозни и убедителни причини, за да отхвърлите очевидната истина.
    — Уви! — въздъхна добродушният кардинал. — Това са моите собствени думи! Но когато жените си втълпят нещо…
    — Имате ли такива причини, госпожо? — настоя Гонзаг.
    — Да — незабавно се обади тайнственият глас.
    — Да — на свой ред отговори принцесата.
    Гонзаг беше пребледнял и устните му конвулсивно потръпваха. Той усещаше, че тук, в самия семеен съвет, свикан по негово настояване, се налагаше нечие враждебно, но неуловимо влияние. Чувствуваше го, търсеше го, но напразно.
    От няколко минути вдовицата на Ньовер се беше променила до неузнаваемост. Мраморът се бе превърнал в плът. Статуята живееше. На какво се дължеше това чудо? Промяната беше настъпила в същия онзи миг, когато принцесата се бе обърнала за помощ към всевишния. Но Гонзаг не вярваше в бога.
    Той изтри потта, избила по челото му и стараейки се всячески да прикрие безпокойството си, попита:
    — Нима сте научили нещо ново за дъщеря си, госпожо?
    Принцесата запази мълчание.
    — Питам, защото има самозванци — продължи Гонзаг. — Наследството на Ньовер е чудесна примамка. Да не би вече да са ви представили друга девойка?
    Отново последва мълчание. Гонзаг обаче не се предаваше:
    — И са ви казали: „Ето, тази е истинската. Ние я спасихме, ние я закриляхме.“ Всички говорят така!
    Понякога и най-умелите дипломати губят самообладание. Председателят дьо Ламоаньон и неговите високопоставени заместници с удивление наблюдаваха принца.
    — Прибери си ноктите, пантеро! — промърмори Шаверни.
    С мълчанието си тайнственият глас умело се беше превърнал в пълновластен господар на положението. Докато гласът мълчеше, принцесата не можеше да отговори, а разгневеният Гонзаг ставаше все по-непредпазлив. Налетите му с кръв очи пламтяха като въглени на мъртвешки бледото му лице.
    — Убедили са ви, че тя е някъде съвсем наблизо — процеди през зъби той, — и че всеки миг е готова да се появи, убедили са ви, нали, госпожо? Жива! Отговорете! Жива, нали?
    Принцесата се подпря с ръка върху лакътника на креслото си. Тя едва се държеше на краката си. Би дала две години от живота си, само за да повдигне завесата, зад която се спотайваше онемелият сега оракул.
    — Отговорете! — настояваше Гонзаг. — Отговорете!
    — Отговорете, госпожо! — пригласяха му и самите съдии. Останала без дъх, Орор дьо Кайлюс напрегнато се вслушваше, О, защо се бавеше оракулът!
    — Милост! — промълви най-сетне тя, извръщайки се леко надясно.
    Завесата едва забележимо помръдна.
    — Какво ли всъщност би могла да отговори! — подсмиваха се хранениците на Гонзаг.
    — Жива? — със сломен глас прошепна Орор дьо Кайлюс.
    — Жива — беше отговорът.
    Сияеща, опиянена от щастие, принцесата вдигна глава.
    — Да, жива! Жива! — извика тя. — Жива с божията помощ и напук на вас!
    Всички наскачаха, настъпи суматоха. За миг вълнението прие едва ли не стихийни размери. Продажниците говореха един през друг и настояваха за справедливост. Кралските помощници се съветваха помежду си.
    — Нали ви казах, нали ви казах, господин херцог! — повтаряше кардиналът. — Но това все още не е всичко и аз започвам да вярвам, че госпожа принцесата изобщо не е луда!
    Сред всеобщия смут, гласът зад завесата произнесе:
    — Тази вечер, на бала на регента, ще ви кажат девиза на Ньовер.
    — Ще видя ли дъщеря си? — едва чуто попита принцесата, готова всеки миг да рухне в несвяст.
    Зад завесата се разнесе слабият шум на затваряща се врата и нищо повече. Но тъкмо навреме! Любопитен като жена и обзет от смътни подозрения, Шаверни, който незабелязано се беше промъкнал зад гърба на кардинал дьо Биси, рязко дръпна завесата. Зад нея нямаше нищо, но принцесата нададе сподавен вик. Това беше повече от достатъчно. Шаверни отвори вратата и се втурна в коридора. Там беше тъмно, тъй като навън вече падаше нощ и той не видя нищо, освен кретащата в самия край на галерията фигура на гърбаво кривокрако човече, което спокойно се спусна по стълбището и изчезна от погледа му.
    Маркизът се замисли.
    — Изглежда, че братовчед ми се е опитал да изиграе някоя лоша шега на дявола — рече си той, — и сега дяволът си отмъщава.
    В същото време в залата, по знак на дьо Ламоаньон, магистратите отново бяха заели местата си. С цената на огромно усилие на волята Гонзаг беше успял да се овладее и на пръв поглед изглеждаше спокоен. Той се поклони пред магистратите и рече:
    — Господа, бих се срамувал, ако добавя дори думица към вече казаното. Моля ви да решите спора между принцесата н мен.
    — Да, нека го обсъдим — разнесоха се възгласи.
    Господин дьо Ламоаньон стана и сложи шапката си.
    — Принце — каза той, — след като изслушаха негово високопреосвещенство от името на госпожа принцесата, кралските пълномощници стигнаха до единодушното мнение, че в момента и дума не може да става за издаването на каквото и да е окончателно съдебно решение. Щом госпожа дьо Гонзаг знае къде е дъщеря й, нека я представи. В същото време господин дьо Гонзаг се задължава да ни представи онази, за която твърди, че е наследницата на Ньовер. Пред съда трябва да бъде представено и писменото доказателство, посочено от господин принца и упоменато от госпожа принцесата, тоест, откъснатата страница от регистъра на параклиса на Кайлюс, което несъмнено ще улесни окончателното решение. В името на краля, отлагам заседанието на съвета с три дни.
    — Приемам — побърза да се съгласи Гонзаг. — Ще имам исканото доказателство.
    — Ще имам както дъщеря си, така и доказателството — заяви принцесата. — И аз съм съгласна.
    Кралските пълномощници веднага закриха заседанието.
    — Колкото до вас, клето дете — обърна се Гонзаг към допя Крус, предавайки я в ръцете на Пейрол, — направих всичко, което беше по силите ми. Вече само бог може да ви върне сърцето на вашата майка!
    Доня Крус спусна воала си и се отдалечи. Но пред самия праг на залата тя внезапно се обърна и се спусна към принцесата.
    — Госпожо! — извика девойката и притисна ръката на Орор към устните си. — Независимо от това дали сте моя майка, или не, знайте, че ви уважавам и обичам!
    Принцесата се усмихна и на свой ред докосна челото и с устни.
    — Ти не си съучастница, детето ми, разбрах това — промълви тя. — Не ти се сърдя. Аз също те обикнах.
    Пейрол побърза да отведе доня Крус. Благородната тълпа, която само допреди миг изпълваше залата, се беше разпръснала. Навън бързо се смрачаваше. След като изпрати кралските съдии, Гонзаг се върна в залата в мига, когато принцесата, заобиколена от своите придворни дами, се канеше да се оттегли. Властният му жест ги накара веднага да се отдръпнат. Принцът се приближи до жена си и с онази импозантна изящност, която никога не го напускаше, се наведе за да й целуне ръка.
    — Госпожо — полюбопитствува той с безгрижен тон, — означава ли това, че между нас е обявена война?
    — Нямам основания да нападам, господине — отвърна Орор дьо Кайлюс, — аз само се защитавам.
    — Бих ви помолил да не засягаме въпроси от подобно естество, когато сме насаме — подхвана Гонзаг, който едва успяваше да прикрие под ледената си учтивост яростта, изпълваща сърцето му. — Държа да ви спестя излишни главоболия. По всичко личи, госпожо, че вие май наистина имате някакви тайнствени покровители?
    — Господине, аз се уповавам само на божието милосърдие, единствената опора на майките.
    Гонзаг се подсмихна.
    — Жиро — обърна се принцесата към камериерката си, — разпоредете се да приготвят каретата ми.
    — Как? — удиви се Гонзаг. — Нима тази вечер в „Сен Маглоар“ има литургия?
    — Не знам, господине — спокойно отвърна тя, — но аз не отивам в църквата „Сен Маглоар“. Фелисите, извадете бижутата ми!
    — О, госпожо, вашите брилянти! — подигравателно възкликна принцът. — Нима кралският двор, който толкова отдавна съжалява за вас, ще има щастието най-сетне да ви види отново?
    — Да — потвърди принцесата, — тази вечер отивам на бала на регента.
    — Вие?! — смая се Гонзаг.
    Орор дьо Кайлюс вдигна чело, тъй величествена и красива, че принцът неволно сведе очи.
    — Да, аз! — отвърна тя и преди да последва придворните си дами към изхода, добави: — Днес дойде краят на моя траур, господин принце. Правете срещу мен каквото искате, но знайте, че аз вече не се страхувам от вас!

XI. Как се принудиха да поканят Гърбавия на бала в кралския дворец

    За миг Гонзаг остана неподвижен и сподири с поглед жена си, която се отдалечаваше по коридора към покоите си.
    — Бога ми, същинско възкресение! — помисли си принцът. — При все това мога да твърдя, че изиграх тази партия много умело. Но защо тогава я изгубих? Очевидно тя разполага с някакви скрити козове. Гонзаг, Гонзаг, не сте предвидил всичко, има нещо, което ви се изплъзва…
    Той с широки крачки започна да кръстосва из стаята, продължавайки да размишлява:
    — Нямаме нито минута за губене! Какво ли ще прави на бала в Пале Роаял? Дали пък няма да иска разговор с господин регента? Очевидно знае къде се намира дъщеря й. Да, но и аз знам това — сепна се Гонзаг и отвори бележника си. — Поне в това отношение случайността ми беше от полза. — Той натисна един звънец и заповяда па появилия се прислужник: — Господин Пейрол! Веднага ми изпратете господин Пейрол!
    Прислужникът излезе, а Гонзаг поднови самотната си разходка и връщайки се към първоначалната си мисъл, промърмори:
    — Тя има нов съюзник. Някой ми мъти водата.
    — Принце — провикна се Пейрол още с влизането си, — най-сетне мога да ви говоря на четири очи! Лоши новини! На тръгване чух кардиналът да казва на кралските пълномощници: „Тук се крие някаква чудовищна тайна…“
    — Остави го да си приказва — отсече Гонзаг.
    — Доня Крус се бунтува. Твърди, че са я принудили да играе недостойна роля и иска да напусне Париж.
    — Остави доня Крус на мира и ме чуй внимателно!
    — Добре, но не и преди да съм ви съобщил последните новости. Лагардер е в Париж.
    — Ба, така и предполагах! И откога?
    — Поне от снощи.
    — Принцесата трябва да се е виждала с него — помисли Гонзаг и попита: — Откъде знаеш?
    — Салдан и Фаенца са мъртви — почти шепнешком отвърна Пейрол.
    Очевидно Гонзаг не очакваше подобна вест. Мускулите на лицето му трепнаха и той остана като зашеметен. Но това продължи само миг. Когато Пейрол отново вдигна очи към него, принцът вече се беше съвзел.
    — Виж ти, двама наведнъж! — промълви той. — Този човек е самият дявол!
    Пейрол целият се тресеше.
    — Къде са открили труповете им? — попита Гонзаг.
    — В уличката, която минава покрай градината на вашия павилион.
    — Заедно ли?
    — Салдан до вратата, а Фаенца на петнайсетина крачки оттам. Салдан е убит с шпага…
    — Тук, нали? — прекъсна го Гонзаг и постави пръст между веждите си.
    Пейрол повтори жеста му и потвърди:
    — Точно там! Фаенца е убит със съшия удар и на същото място.
    — Имат ли други рани?
    — Не. Ударът на Ньовер е все така смъртоносен.
    Гонзаг оправи дантелите на жабото си пред едно огледало.
    — Много добре — рече топ. — Значи кавалерът дьо Лагардер се е разписал на два пъти пред портата ми. Радвам се, че е в Париж. Така най-сетне ще го пипнем.
    — Въжето, на което ще увисне този… — подхвана Пейрол.
    — Все още не е изплетено, така ли? Не съм на същото мнение. По дяволите, друже Пейрол, не ти ли се струва, че вече е крайно време да се отървем от него! От всички, които се разхождаха на лунна светлина в крепостния ров на Кайлюс, останахме само четирима.
    — Така е — потръпвайки, отвърна довереникът. — Наистина е крайно време.
    — В противен случай ще ни схруска на две нищо и никакви хапчици — продължи Гонзаг, препасвайки портупея си. — С един удар нас двамата, с втори — онези окаяници…
    — Кокардас и Паспоал! — прекъсна го Пейрол. — И те се страхуват от Лагардер.
    — Значи сте си лика-прилика. Все едно, нямаме друг избор. А сега ми ги доведи! Бързо!
    Пейрол тутакси се запъти към кухнята.
    — И така, вече казахме, че трябва да се действува незабавно — мислеше си Гонзаг. — По всичко личи, че тази нощ ще стана свидетел на странни събития.
    — Я по-бързо! — подвикна Пейрол, влизайки в кухнята. — Негово височество има нужда от вас.
    Кокардас и Паспоал бяха обядвали от пладне до здрач. Това бяха наистина юначни търбуси. Кокардас бе червен като виното, останало на дъното на чашата му, а Паспоал — бледен като платно. Подобни коренно противоположни последствия от алкохола се дължат преди всичко на темперамента на неговия консуматор, Що се отнася обаче до слуховите възприятия, то виното винаги е действувало по един и същи начин: след порядъчно пийване нито Кокардас, нито Паспоал се намираха в миролюбиво разположение на духа. Пък и от смиреността им отдавна вече не бе останал и помен. И двамата се бяха пременили от глава до пети в нови дрехи; на краката си имаха великолепни парадни ботуши; шапките им бяха преправяни не повече от три пъти, а панталоните м жакетите напълно съответствуваха на тази разкошна премяна.
    — Ха, любезни ми! — удиви се Кокардас. — Стори ми се, че този обесник се обръща към нас.
    — Ако можех да предположа, че този негодник… — възмути се чувствителният Паспоал и грабна една кана.
    — Спокойствие, гълъбче — възпря го гасконецът. — Отстъпвам ти го, но пощади порцелана, пуст да опустее дано!
    Междувременно той беше пипнал господин Пейрол за ухото и като го завъртя, го тласна към Паспоал. Паспоал на свой ред го пипна за другото ухо и го препрати обратно на бившия си работодател. По този начин господин Пейрол пропътува два-три пъти разстоянието между двамата приятели, след което Кокардас-младши му рече със сериозността на кръчмарски побойник:
    — Сладък мой, на вас май ви изхвръкна от ума, че си имате работа с благородници. Постарайте се за в бъдеще да не забравяте това!
    — Точно така! — подкрепи го по стар навик нормандецът.
    Сетне и двамата се надигнаха от местата си, докато Пейрол оправяше — доколкото това беше възможно — безпорядъка в тоалета си.
    — Тези разбойници са пияни — промърмори той.
    — Ха! — възкликна Кокардас. — Негова милост като че ли проговори?
    — Май и на мен ми се счу нещо — додаде Паспоал.
    Те застанаха от двете му страни с намерението отново да го пипнат за ушите, но довереникът намери за по-благоразумно да си плюе на петите и се върна при Гонзаг, премълчавайки злополуките си. Принцът му заповяда в никакъв случай да не се изпуска пред двамата юначни приятели за злочестия край на Салдан и Фаенца. Предупреждението му беше напълно излишно: Пейрол не изпитваше никакво желание да подхваща нов разговор с Кокардас и Паспоал.
    Миг след това, предшествувани от ужасяващ звън на желязо, те влязоха в залата, накривили дръзко шапки, с петна от вино по дрехите, разпасани, с една дума — същински пладнешки разбойници. Изпъчили гърди, те пристъпиха напред, придържайки стърчащите изпод наметалата си шпаги: Кокардас — както винаги величествен; Паспоал — все тъй свенлив и непостижимо грозен.
    — Поклони се, любезни ми! — рече гасконецът, каращисан с провансалец. — Благодари на негово височество.
    — Стига! — сопна се принцът и неприязнено ги изгледа.
    Двамата тутакси застинаха неподвижно. Щом им плаща, човек може всичко да си позволи с такива храбреци.
    — Можете ли да се държите на краката си? — попита Гонзаг.
    — Пийнах само чашка за здравето на ваше височество — дръзко отвърна Кокардас. — Гръм да ме порази, ако на света има по-трезвен човек от мен…
    — И това е самата истина, ваше височество — срамежливо се намеси Паспоал, — Превъзхождам го единствено аз, тъй като пих само червена вода.
    — Любезни ми — прекъсна го Кокардас и строго го стрелна с очи, — ти пи точно колкото мен, нито повече, нито по-малко. По дяволите, постарай се никога повече да не изопачаваш истината в мое присъствие, защото от лъжите ми призлява!
    — Все така ли са добри рапирите ви? — попита пак Гонзаг.
    — Дори още по-добри — отзова се гасконецът.
    — И изцяло в услуга на ваше височество — добави нормандецът с поклон.
    — Много добре — отсече Гонзаг и обърна гръб на нашите двама приятели, които тутакси се превиха в почтителен поклон.
    — Бога ми — прошепна Кокардас, — този нехранимайко знае как се говори с люде на шпагата!
    Принцът направи знак на Пейрол да се приближи, после двамата се оттеглиха в дъното на залата, до самата врата. Гонзаг откъсна от бележника си страниците, върху които беше записал сведенията, получени от доня Крус. В момента, когато ги предаваше на довереника си, в пролука на полуоткрехнатата врата надникна чудатото лице на Гърбавия. Никой не го виждаше и той отлично знаеше това, тъй като сега в погледа му се четеше изключителна интелигентност и цялото му лице се бе променило до неузнаваемост. При вида на Гонзаг и неговата прокълната душа, разговарящи на две крачки от него, Гърбавия светкавично отскочи назад, после предпазливо долепи ухо до вратата.
    И той съвсем ясно чу Пейрол, който мъчително сричаше думите, нахвърляни с молив от ръката на господаря му:
    — Улица „Шантр“, млада девойка на име Орор…
    Навярно бихте се уплашили от израза, който се появи на лицето на Гърбавия. В очите му лумна зловещ пламък.
    — Значи е узнал! — помисли си той. — Но как, откъде?
    — Разбрахте ли? — попита Гонзаг.
    — Разбрах — отвърна Пейрол. — Дяволски късмет, наистина.
    — Хората като мен си имат своя звезда — усмихна се Гонзаг.
    — Къде ще настаним момичето?
    — В павилиона на доня Крус.
    Гърбавия се плесна по челото.
    — Циганката! — прошепна той. — Но откъде ли е могла да научи?
    — Тъй че просто трябва да я отвлечем? — доуточняваше в същия миг Пейрол.
    — И без много шум — предупреди Гонзаг. — В момента не можем да си позволим да си създаваме излишни неприятности. Хитрост и ловкост! Това е точно по твоята част, друже Пейрол. Не бих се обърнал към теб, ако трябваше да се нанасят или получават удари, тъй като се обзалагам, че нашият човек също живее там.
    — Лагардер! — прошепна довереникът с явен страх.
    — Изобщо няма да си имаш работа с този самохвалко. Преди всичко обаче трябва да разбереш дали е там, макар че съм абсолютно убеден, че по това време отсъствува.
    — По-рано обичаше да си пийва.
    — Ако го няма, планът е съвсем прост. Ето, вземи тази покана… — Гонзаг подаде на довереника си една от двете покани, запазени за Салдан и Фаенца, после продължи: — Намери модна и елегантна бална рокля и се представи на младата девойка от името на самия Лагардер. На улица „Шантр“ ще те чака готова за тръгване карета.
    — Все едно да заложа живота си на комар — промърмори Пейрол.
    — Хайде де! Само видът на роклята и бижутата ще я накарат да полудее от радост. Ще й кажеш следното: „Лагардер ви изпраща това и ви очаква.“
    — Много неподходящ начин! — обади се внезапно нечие треперливо гласче. — Девойката няма и да помръдне от дома си.
    Пейрол отскочи встрани. Гонзаг се хвана за шпагата.
    — Гръм да ме порази дано! — възкликна Кокардас в другия край на залата. — Ето ти го и нашето човече, братко Паспоал!
    — Ах — поклати глава Паспоал, — ако природата ме беше обезобразила до такава степен, че да трябваше да се откажа от надеждата да се понравя на някоя хубавица, бога ми, бих посегнал на живота си!
    Пейрол гръмко се разсмя, подобно на всички страхливци, които едва не са умрели от уплаха.
    — Езоп II, наречен Йон! — извика той.
    — Пак ли тази твар! — намръщи се Гонзаг. — Нима смяташ, че щом си наел колибата на кучето ми, си закупил и правото да се мотаеш из двореца ми? Какво търсиш тук?
    — А вие? — нахално полюбопитствува Гърбавия. — Какво ще търсите там?
    Този път противникът беше по силите на Пейрол.
    — Драги ми Езоп — надуто заяви той, — тутакси ще ви дам да разберете на какви опасности се излагат онези, които си пъхат носа в чужди работи!
    Гонзаг вече се канеше да повика нашите двамина храбреци. Толкоз по-зле за Езоп II, наречен Йон, щом е намислил да подслушва на вратите! В същия миг обаче вниманието му беше привлечено от необичайното и наистина дръзко поведение на дребното човече, което най-безцеремонно грабна от ръката на Пейрол поканата, която принцът току-що му беше дал.
    — Какво правиш, проклетнико? — слиса се Гонзаг.
    Гърбавия спокойно измъкна от джоба си своето перо и мастилницата.
    — Но той е луд! — извика Пейрол.
    — Не чак дотам! Не чак дотам! — отвърна Езоп II и като опря едно коляно на пода, за да пише колкото се може по-удобно, надраска върху поканата няколко реда. — Четете! — изправяйки се, тържествуващо рече той и подаде поканата на Гонзаг, който прочете следното:
    „Мило дете, тези накити ви изпращам аз. Исках да ви направя изненада. Применете се. От мое име при вас ще дойдат двама лакеи с носилка, за да ви отведат на бала на регента. Аз ще ви чакам там.
Анри дьо Лагардер“
    Кокардас-младши и брат Паспоал, намиращи се твърде далеч, за да чуят каквото и да било, следяха с любопитство тази сцена, но така и нищичко не разбраха.
    — Бога ми! — отбеляза гасконецът. — Негово височество има вид на човек крайно зашеметен!
    — Но я се вгледай по-внимателно в лицето на Гърбавия — настоя нормандецът. — Отново твърдя, че някъде вече съм виждал тези очи.
    Кокардас повдигна рамене и рече:
    — Не се занимавам с хора по-ниски от пет стъпки и четири пръста.
    — Аз съм висок само пет стъпки — отбеляза Паспоал обиден. Кокардас-младши му подаде ръка и благодушно заяви:
    — Разбери веднъж завинаги, гълъбчето ми, че ти не влизаш в сметката. Приятелството, дявол го взел, е като кристална призма, през която те виждам розово-беличък и по-закръглен дори от Купидон, едничък син на Венера, родена от вълните.
    Паспоал с признателност стисна подадената му ръка. Гонзаг наистина имаше вид на човек безкрайно изумен и гледаше Езоп II, наречен още Йон, едва ли не със страх.
    — Какво означава това? — прошепна той.
    — Това означава, че когато прочете тази записка, момичето ще бъде по-доверчиво — чисто и просто отвърна Гърбавия.
    — Искаш да кажеш, че си отгатнал нашите намерения?
    — Разбрах само, че желаете да имате девойката.
    — А знаеш ли какво рискува човек, когато узнае някои тайни?
    — Рискува да спечели много — отвърна Гърбавия и потри ръце.
    Гонзаг и Пейрол се спогледаха.
    — Но този почерк?… — промълви принцът.
    — Е, и аз имам някои малки таланти — прекъсна го Езоп II. — Гарантирам безупречна имитация. Щом веднъж съм видял почерка на един човек…
    — Разбирам! Това наистина може да те отведе далеч? А човекът?
    — О, човекът! — разсмя се Гърбавия. — Той е твърде висок, аз пък съм прекалено нисък, така че не бих могъл да му подражавам.
    — Познаваш ли го?
    — Доста добре.
    — Откъде?
    — Делови отношения.
    — Би ли могъл да ни дадеш някои сведения за него?
    — Едно-единствено: снощи той нанесе два удара; утре ще нанесе още два.
    Пейрол потрепера от глава до пети.
    — В мазето на двореца има чудесни килии! — намръщи се Гонзаг.
    Гърбавия не обърна никакво внимание на заплахата и поклати глава:
    — Излишен разкош. Преустройте ги в изби и ги дайте под наем на винотърговците.
    — Струва ми се, че ни шпионираш.
    — Нелепа мисъл. Човекът, за когото става дума, няма пукната пара, докато вие притежавате милиони. Искате ли да ви го предам?
    Изумлението на Гонзаг беше безгранично.
    — Тогава дайте ми и тази покана — продължи Езоп II и посочи последната покана, която принцът продължаваше да държи в ръка.
    — За какво ти е?
    — Ще я използувам по предназначение. Ще я дам на нашия човек и той ще сдържи обещанието, което правя от негово име: ще отиде на бала на регента.
    — Дявол го взел, друже? — възкликна Гонзаг. — Та ти си бил изключителен негодник!
    — Е, чак пък толкоз! — скромно отвърна Гърбавия. — Има по-големи негодници и от мен.
    — Но откъде такова горещо желание да ми служиш?
    — Такъв съм по природа: винаги предан на онези, които ми се нравят.
    — Означава ли това, че сме имали щастието да ти допаднем?
    — Много.
    — И ти заплати десет хиляди екю, само за да ни засвидетелствуваш по-отблизо твоята преданост, така ли?
    — За колибата ли говорите? — прекъсна го Гърбавия. — Но моля ви, изобщо не става дума за нея, а за самата спекулация, за една истинска златна мина!… — И разсмивайки се, добави: — Гърбушкото е мъртъв, да живее Гърбушкото! Езоп I спечели милион и половина под един стар чадър, докато аз си имам дори кантора.
    Гонзаг направи знак на Кокардас и Паспоал, които веднага се приближиха със звън на старо желязо.
    — Тези пък кои са? — попита Йон.
    — Хора, които ще те придружат, ако приема услугите ти. Гърбавия се склони в церемониален поклон.
    — Услуга за услуга — рече той, — но в такъв случай по-добре се откажете от услугите ми. Любезни господа — продължи Езоп II, обръщайки се към двамата юначаги, — не си правете повече труда да местите вашата железария, ние никак не си подхождаме.
    — Все пек… — започна Гонзаг със заплашителен вид.
    — Никакво „все пак“! Дявол го взел! Та вие познавате онзи човек също толкова добре, колкото и самият аз. Той е избухлив, изключително избухлив, бих казал дори брутален. Достатъчно е само да зърне зад гърба ми тези разбойнически мутри…
    — По дяволите! — избоботи възмутено Кокардас.
    — Възможно ли е такова безочие?! — добави брат Паспоал с негодувание.
    — Така че настоявам да действувам сам, или и пръста си няма да помръдна — заключи Езоп II с категоричен тон.
    Гонзаг и Пейрол отново се спогледаха.
    — Толкова много ли държиш на гърба си? — попита принцът подигравателно.
    — Колкото и тези храбреци на ръждивите си железа — отвърна Гърбавия с поклон. — С него си изкарвам хляба.
    — Тогава него ще държа отговорен за всичко — рече Гонзаг, гледайки го втренчено. — И добре запомни: служиш ли ми вярно, ще бъдеш възнаграден! В противен случай…
    И без да довърши изречението си, той му подаде поканата. Гърбавия я взе и заднишком започна да отстъпва към вратата, отмервайки трикратни поклони на всеки три крачки.
    — Поласкан съм от доверието на ваше височество. Тази нощ ваше височество ще чуе да се говори за мен — промълви той, но когато забеляза, че по таен знак на принца Кокардас и Паспоал се готвят да го последват, веднага повиши глас: — Я по-полека! По-полека! Къде останаха нашите уговорки?
    И като отблъсна Кокардас и Паспоал с ръка, за която и на ум не би им дошло, че е надарена с такава сила, Гърбавия се поклони дълбоко за последен път и прекрачи прага на залата. Двамината храбреци понечиха да го последват, но той затръшна вратата под носа им, а когато най-сетне хукнаха подире му, коридорът беше вече пуст.
    — Бързо! — обърна се принцът към Пейрол. — До половин час домът на улица „Шантр“ трябва да бъде заварден! За останалото — както се разбрахме!
    В същото време Гърбавия спокойно ситнеше по безлюдната в този час на деня улица „Кенкампоа“.
    — Спестяванията ми тъкмо бяха на привършване — промърмори той. — По дяволите, ако знаех как да се сдобия с бален тоалет и с покани!

ЧАСТ ТРЕТА

I. Домът с двата входа

    Той се намираше на същата онази стара и тясна уличка „Шантр“, която доскоро оскверняваше околностите на Пале Роаял. От улица „Сент Оноре“ към Лувър водеха три улички: „Пиер Леско“, улица „Библиотечна“ и улица „Шантр“, и трите мрачни, кални, с лоша слава, мърсящи прелестите на Париж, удивен донемайкъде от факта, че не може да се отърве от тази кощунствена проказа, разяждаща самия му център. От време на време, особено в наши дни, човек може да чуе следното: „Там, в онзи непрогледен мрак, който и слънцето едва-едва разсейва и то само в хубавите летни дни, е извършено престъпление.“ Понякога жертвата беше някоя мърлява жрица на Венера, пребита от пияни джебчии; друг път — беден провинциален буржоа, чийто труп откриваха зазидан в някоя стара стена. Тази престъпления предизвикваха всеобщ ужас и отвращение. Скверната воня на вертепите долиташе до самите прозорци на разкошния дворец, жилище на кардинали, принцове и крале. Но нима и целомъдрието на самия Пале Роаял е тъй отдавнашно? Та не са ли ни разказвали нашите бащи за онова, което се е вършело в неговите дървени и каменни галерии? Днес Пале Роаял представлява една напълно благопристойна грамада от зидария. Дървените галерии отдавна вече не съществуват, а колкото до останалите, то те са предоставени на най-целомъдреното място за разходка в целия свят. Кракът на парижанина не стъпва тук. В същото време това е място за срещи на всички провинциални чадъри. Но при все прословутата им благопристойност, в ресторанчетата на твърди цени, от каквито горните етажи просто гъмжат, чичковците от Кемпер или Карпантрас все още обичат да си припомнят странните нрави на Пале Роаял от времето на Империята61, а по-късно и на Реставрацията62. На чичковците просто лиги им потичат, докато в същото време свенливите им племеннички се наслаждават на разкошния двуфранков пир, преструвайки се, че изобщо не ги слушат.
    Днес, точно на мястото, където някога се виеха трите кални вади „Шантр“, „Пиер Леско“ и улица „Библиотечна“, един огромен палат, приканващ на трапезата си с хиляди куверти цяла Европа, извисява величествени фасади към площада пред Пале Роаял и улиците „Сент Оноре“, „Кок Еларжи“ и „Риволи“. От прозорците му се вижда новият Лувър, законен син на стария Лувър и досущ подобен на него. Тук въздухът и светлината се ширят на воля; калта е изчезнала кой знае къде, от вертепите няма и помен, а безобразната проказа се е заличила внезапно, без да остави дори белези. Но къде тогава са се дянали джебчиите и техните дами?
    През осемнайсети век трите улици, които току-що най-позорно заклеймихме, бяха наистина ужасяващо грозна но нито по-тесни, нито по-мръсни от своята съседка, главната улица „Сент Оноре“. Тук-там над разбития им паваж, сред схлупените къщурки, се издигаха великолепните портали на аристократически дворци.
    Жителите на тази улица по нищо не се различаваха от обитателите на околните кръстовища: предимно дребни буржоа, амбулантни търговци и сарачи. По онова време в Париж имаше много по-злокобни места.
    На ъгъла на улиците „Шантр“ и „Сент Оноре“ се издигаше скромна, спретната и почти нова къща. Входът й, ниска сводеста порта, се намираше откъм улица „Шантр“, и за да стигне до нея, човек трябваше по-напред да изкачи трите стъпала на малко каменно стълбище. Едва от няколко дни в къщата се беше настанило някакво младо семейство, чието поведение силно озадачаваше любопитните съседи. Мъжът беше млад, поне ако се съдеше по съвсем юношеската красота на лицето му, огнения поглед и пищната руса коса, обрамчваща откритото му ясно чело. Казваше се майстор Луи и гравираше дръжки на шпаги. Заедно с него живееше и едно съвсем младо момиче, красиво и нежно като ангел, чието име обаче така и никой не разбра. Неведнъж ги бяха чували да разговарят помежду си. Те никога не си говореха на ти и не живееха като съпрузи. Прислужваха им една стара жена, която никога не обелваше нито дума, и един шестнайсет-седемнайсетгодишен хлапак, който полагаше наистина героични усилия, за да бъде също толкова дискретен. Младата девойка не излизаше никога, макар и само за миг, и човек би могъл да я помисли за затворничка, ако преди малко не я бяха чули да пее с прекрасния си ясен глас.
    Майстор Луи, напротив, излизаше твърде често и нерядко се прибираше по късна доба. В такива случаи той никога не минаваше през вратата с каменното стълбище. Къщата имаше два входа: за втория се минаваше през стълбището на съседната сграда и майстор Луи се прибираше у дома точно оттам.
    Откакто се бяха настанили в къщата нито един външен човек не беше прекрачвал прага й, с изключение на някакъв дребен гърбав човечец с кротко и сериозно изражение на лицето, който, без да пророни никому нито думица, винаги влизаше и излизаше през задния вход и никога през вратата с каменното стълбище. Без съмнение това беше някакъв личен познат на майстор Луи, тъй като любопитните съседи нито веднъж не го бяха виждали в схлупената приземна стая, където младата девойка прекарваше времето си заедно със старицата и хлапака. Никой в квартала не си спомняше да е виждал Гърбавия преди идването на майстор Луи и семейството му, така че той също разпали всеобщото любопитство, и то почти толкова, колкото и самият майстор Луи, красивият и необщителен гравьор. Вечер, след края на работния ден, когато дребните буржоа от съседните къщи бъбреха пред прага на домовете си, човек можеше да бъде уверен, че тема на разговорите им са Гърбавия и наемателите на малкия дом. Кои са? Откъде идват? По какви потайни доби майстор Луи, чийто ръце бяха толкова бели, гравираше своите дръжки на шпаги?
    Къщата имаше следното разпределение: голяма приземна стая с малка кухня, която гледаше към двора, и стаята на младата девойка, чийто прозорец беше обърнат към улица „Сент Оноре“; кухнята разполагаше с две ниши: едната — за старата Франсоаз Беришон, а другата — за нейния внук, Жан-Мари Беришон. Приземният етаж имаше един-единствен изход — вратата към каменното стълбище, но в дъното на стаята, точно до кухнята, се издигаше вита стълба, която водеше на горния етаж. Там се намираха стаята на майстор Луи, разположена срещу стълбата, и още една стая, чието предназначение обаче оставаше тайна за всички. Тя бе постоянно заключена. Нито старата Франсоаз, нито Беришон, нито дори очарователната девойка не бяха успели до този момент да си изпросят разрешение да надзърнат в нея. В това отношение майстор Луи, най-нежният от мъжете, оставаше непреклонен.
    При все това младото момиче изгаряше от желание да разбере какво се крие зад заключената врата; Франсоаз Беришон, иначе дискретна и възпитана жена, просто умираше от любопитство, а малкият Жан-Мари на драго сърце би се лишил от дели два пръста, само за да може да надникне през ключалката й. Но отвътре ключалката беше закрита с една пластинка, която не позволяваше да се види каквото и да било. Едно-единствено човешко същество споделяше тъй ревностно пазената тайна на майстор Луи: Гърбавия. Неведнъж го бяха виждали да влиза и излиза от стаята. И тъй като всичко, което засяга тази мистерия, трябва да бъде необяснимо и странно, нека добавим, че всеки път щом Гърбавия влезеше в стаята, оттам много скоро излизаше майстор Луи, и обратно, след влизането на майстор Луи, от нея почти веднага излизаше Гърбавия. Досега обаче никой не беше виждал заедно тези неразделни приятели.
    Сред любопитните съседи имаше и един поет, който живееше — съвсем естествено — на последния етаж. След като доста поизмъчи мозъка си, той обясни на клюкарките от улица „Шантр“, че в древния Рим жреците на Веста, Опс, Рея, или още Кибела63, добрата богиня, дъщеря на Небето и Земята, жена на Сатурн и майка на боговете, имали за задача да поддържат един свещен огън, който никога не трябвало де угасва. Според думите на поета, тези госпожици се сменяли: докато едната се грижела за огъня, другата се занимавала със свои работи. Той считаше, че по всяка вероятност Гърбавия и майстор Луи са сключили помежду си някакъв подобен договор, и твърдеше, че в стаята има нещо, което не бива да се изоставя без надзор нито за миг, така че се налага майстор Луи и Гърбавия да го пазят на смени. С една дума, като се изключат, разбира се, полът и вярата, и те били нещо като весталки. Версията на поета имаше известен успех: той и преди минаваше за малко нещо побъркан, но от този момент нататък започнаха да гледат на него като на съвършен идиот, въпреки че така и не успяха да намерят по-добро обяснение от неговото.
    Вечерта на същия ден, когато в двореца на Гонзаг заседаваше тържественият семеен съвет, младата девойка, която се грижеше за домакинството на майстор Луи, беше съвсем сама в своята стаичка. Това бе много приятна, макар и скромна стая, в която всеки предмет красноречиво свидетелствуваше за изрядна чистота и изтънчен вкус. Креватът, скован от дърво на дива череша, блестеше с драперията на ослепително белите си муселинови завеси. В нишата между кревата и стената висеше малък съд за светена вода, закичен с раздвоена чемширена клонка. Няколко благочестиви книги по лавиците, прикрепени към дървената ламперия, един гергев, няколко стола и китара върху един от тях, а на прозореца — клетка с прелестна пойна птичка: такива бяха предметите, мебелиращи или украсяващи това непретенциозно, но подредено с много вкус убежище. Нека не забравяме и кръглата масичка с пръснатите върху нея няколко листа хартия. Младата девойка пишеше.
    Нали ги знаете тези луди-млади — не изпускат от ръка иглата или перото дори след като денят отдавна вече си е отишъл! Почти нищичко не се виждаше, а тя все още продължаваше да пише.
    Последните дневни лъчи, надничащи през прозореца, чийто завеси току-що бяха дръпнати, ясно осветяваха лицето и, предоставяйки ни поне възможността да я опишем. Тя бе несъмнено чаровница, едно от онези кротки същества, чиято лъчезарна жизненост сама по себе си е напълно достатъчна, за да ощастливи цяло едно семейство. Всяка нейна черта бе сякаш изваяна, за да създава удоволствие: детинското чело, нослето с прелестни розови ноздри, устните, чиято усмивка разкриваше същинска бисерна огърлица. Но погледът на нейните големи теменуженосини очи, полуприкрити от дългите копринени ресни на миглите, беше загрижен. В противен случай едва ли бихте й дали годините, на които човек вече обича. Беше висока, макар и с доста крехко телосложение. Когато не я наблюдаваха от всяко нейно движение лъхаше целомъдрено-гальовна притома.
    Обичайното изражение на лицето й бе кротостта, но в очите й, сияещи под дръзко пречупените дъги на черните вежди, искреше спокойна и смела гордост. Косата й, също черна, с топъл отблясък на старо злато, бе толкова пищна и дълга, че на човек понякога му се струваше, че главата й се привежда под нейната тежест; разкошните й вълни щедро се разливаха върху шията и раменете, обрамчвайки очарователното й личице като ореол.
    Има жени, които трябва да бъдат любени страстно, но за един-единствен ден; други биват обичани дълго време със спокойна нежност, но нея човек трябваше да обича страстно и завинаги. Тя беше ангел, но преди всичко — жена.
    Името й, което съседите не знаеха, а на Франсоаз и Жан-Мари Беришон изрично бе забранено да произнасят още с пристигането им в Париж, беше Орор. Име глупаво и претенциозно за някоя хубавичка салонна госпожичка, смешно за една мома с червени ръчища, или пък за някоя лелка с блеещо гласче, но очарователно за онези, които могат да го вплетат като цвете във венеца на своето душевно съвършенство. Имената са като накитите, които подтискат едни, а други възвисяват.
    Орор беше съвсем сама. Когато сенките на здрача скриха върха на перото, тя спря да пише и се унесе в мечти. До нея долитаха хилядите улични шумове, но тя изобщо не ги чуваше. Седеше, заровила изваяната си бяла ръчица в косата, склонила леко глава, вдигнала очи към небесата, сякаш произнасяше мълчалива молитва.
    Тя се усмихваше на бога. Внезапно, така, както се усмихваше, една сълзица, един бисер за миг трепна на ръба на клепача й, после бавно се търкулна по меката й гладка буза.
    — Колко много закъснява! — прошепна девойката.
    Тя събра пръснатите върху масичката листа и ги прибра в малко ковчеже, което скри под възглавницата на леглото си. — До утре! — промълви девойката, сякаш се разделяше с близък приятел.
    После затвори прозореца, взе китарата и наслуки изтръгна от нея няколко мелодични акорда. Тя чакаше. Днес беше препрочела всички страници, скрити сега в ковчежето. Уви, разполагаше с предостатъчно време за четене! Тези страници разказваха нейната история, поне онова, което знаеше от нея. Историята на нейните чувства, на сърцето й.
    Но защо беше писала всичко това? В първите редове на своя ръкопис, които отговаряха на този въпрос, Орор споделяше:
    „Започвам да пиша една вечер, когато съм сама и съм чакала цял ден. Това не е предназначено за него; първото нещо, което правя и което не е предназначено за него. Не бих искала да види тези страници, в които ще говоря непрекъснато и единствено за него. Защо? Не знам, трудно ми е да отговоря на този въпрос.
    Щастливи са онези, които си имат дружки и могат да им доверят всичко, насъбрало се в душата им, било то мъка или радост. Аз нямам нито една приятелка. Сама съм, съвсем сама. Имам единствено него, но видя ли го, онемявам. А и какво ли бих могла да му кажа? Гой никога за нищо не ме пита.
    И въпреки това се залавям за перото не заради себе си. Не бих писала, ако не хранех надежди, че някой ще прочете тези редове, ако не докато съм жива, то поне след смъртта ми. Мисля, че ще умра много млада. Не го желая, опазил ме бог да си втълпявам подобно нещо! Ако умра, знам, че той ще ме жали, а аз ще съжалявам за него дори на небето. Но може би оттам най-сетне ще мога да прозра в душата му. Когато за първи път ме споходи тази мисъл, наистина ми се искаше да умра.
    Каза ми, че баща ми е умрял. Майка ми навярно е още жива. Майчице моя, пиша за вас. Сърцето ми изцяло му принадлежи, но то принадлежи и на вас. Така бих искала да попитам онези, които знаят, за да ми разкрият тайната на тази двойна нежност. Нима имаме две сърца?
    Пиша за вас. Струва ми се, че от вас не бих скрила нищо, че на драго сърце бих ви допуснала и до най-потайните кътчета на моята душа. Но дали не бъркам? Нима една майка не е приятелката, която трябва всичко да узнае, лекарят, който може да излекува всяка болест?
    Веднъж през отворения прозорец на една къща зърнах някакво момиченце, коленичило пред една жена с нежна и величествена красота. Детето плачеше, но това бяха щастливи сълзи; усмихната и развълнувана, майката се бе склонила над него, за да го целуне по косата. О, мамо, какво върховно блаженство! Стори ми се, че усещам целувката ви по челото си. Знам, вие също сте много нежна, много красива! Вие навярно също умеете да утешавате с усмивка! Тази картина винаги се появява в сънищата ми. Завиждам на сълзите на онова момиченце. Но, мамо, нима бих завидяла на каквото и да било, ако се намирах между вас и него?!
    Не съм коленичила пред когото и да било, освен пред свещеник. Вярно е, словата са му благи, но божият глас говори единствено чрез майчините уста.
    Чувате ли ме, търсите ли ме, тъгувате ли за мен? Споменавате ли ме във вашите молитви? Сънувате ли ме, така, както ви сънувам аз?
    Струва ми се, че когато мисля за вас, вие също мислите за мен. Понякога сърцето ми ви говори; чувате ли ме? Мила мамо, ако някога бог ме дари с безмерното щастие да ви видя, ще ви попитам дали понякога сърцето ви не е потрепвало безпричинно. Да, мамо, защото точно тогава до вас е долитал зовът на сърцето ми!
    …Родена съм във Франция; не ми казаха къде. Не знам и точно кога съм родена, но трябва да имам двайсетина години. Сън ли е това, или реалност, защото ако е спомен, то той е твърде далечен и смътен! Понякога като че ли наистина си припомням една жена с ангелско лице, която с усмивка се скланяше над люлката ми. Вие ли сте това, мамо?
    После — непрогледен мрак, огласян от шума на някаква битка. А може и нощна детска треска да е било, кон знае! Някой ме носеше на ръце. Нечий гръмовен глас ме караше да треперя. Бягахме в тъмнината. Беше ми студено.
    За мен този спомен остана непроницаема загадка. Моят приятел навярно знае всичко, но всеки път, когато започна да го разпитвам за моето детство, той само тъжно се усмихва и се умълчава.
    За първи път се помня ясно в испанските Пиренеи, облечена като момиченце. Пасях козите на един кентеро64, който без съмнение ни оказваше гостоприемство. Приятелят ми беше болен и често чувах да казват, че вече умира. Тогава го наричах татко. Вечер, когато се завърнех от поляните, той ме караше да коленича до леглото му, сам долепяше дланите на малките ми ръчици една от друга и казваше на френски:
    — Орор, моли се на бога да оживея.
    Една нощ дойде свещеникът, за да го причести. Той се изповяда и плака. После, като мислеше, че не го чувам, каза:
    — Ето че малката ми дъщеричка ще остане съвсем сама.
    — Мислете за бога, синко! — увещаваше го свещеникът.
    — Мисля, отче, и още как мисля! Бог е милостив и аз никак не се безпокоя за себе си, а за моята нещастна дъщеричка, която ще остане съвсем сама в света. Отче, ще бъде ли голям грях, ако я отведа със себе си?
    — Да я убиете?! — ужасен извика свещеникът. — Синко, но вие бълнувате!
    Приятелят ми само поклати глава и нищо не отговори! Аз тихичко се приближих, погледнах го право в очите — о, мамо, да знаете само колко изпито и посърнало беше клетото му лице! — и казах:
    — Приятелю Анри, не ме е страх да умра и искам да отида в гробището заедно с теб.
    Той ме грабна с горящите си от треската ръце. Спомням си, че непрекъснато повтаряше:
    — Как да я оставя сама! Как да я оставя съвсем сама!
    После заспа, продължавайки да ме стиска в обятията си. Понечиха да ме отделят от него, но навярно по-лесно биха ме убили. Мислех си:
    — Ако си отиде, поне ще ме отнесат заедно с него.
    Събуди се след няколко часа. Цялата бях плувнала в неговата пот.
    — Спасен съм — прошепна той, и когато ме видя, все тъй сгушена до него, добави: — Прекрасно мое ангелче, ти ме излекува!
    …По-рано никога не бях се вглеждала в него, но един ден го видях толкова красив, колкото е всъщност и какъвто завинаги остана за мен.
    Бяхме напуснали дома на кентерото, за да навлезем по-навътре в страната. Приятелят ми беше възстановил силите си и сега работеше по хорските ниви като надничар. По-късно разбрах, че го е правел, за да ме изхрани.
    Това се случи в една богата алкерия65 в околностите на Венаск. Собственикът й се занимаваше със земеделие, а освен това продаваше и алкохол на контрабандистите.
    Моят приятел строго ми беше заръчал да не си показвам дори нога вън от малкото дворче зад къщата, а също и никога да не влизам в общото помещение. Но една вечер в алкерията се спряха да похапнат някакви господа, които идваха от Франция. Аз си играех на двора с децата на господаря. Те поискаха да видят господата и аз най-безразсъдно ги последвах. Благородниците бяха двама и седяха на масата, заобиколени от прислужници и въоръжена охрана, общо седмина на брой. Онзи, който заповядваше на останалите, направи знак на спътника си. Всички ме погледнаха. Първият големец ме повика, и ме погали, докато другият отиде при собственика на алкерията и двамата започнаха тихо да си говорят нещо. Когато се върна, го чух да казва:
    — Тя е!
    — На конете! — заповяда тутакси знатният велможа. После хвърли на собственика на алкерията една кесия, пълна със злато, и се обърна към мен: — Ела, малката, ще отидем на нивата да потърсим баща ти.
    Аз само това и чаках, толкова много ми се искаше да го видя, макар и само миг по-рано, и смело се качих на коня зад един от благородниците. Нямах никаква представа къде е пътят за нивата, където работеше баща ми. Пътувах вече половин час и се смеех, пеех, олюлявайки се в такт с равномерния ход на големия кон. Бях щастлива като кралица! После попитах:
    — А скоро ли ще стигнем при моя приятел?
    — Скоро, много скоро — отвърнаха ми, но ние все продължавахме да пътуваме. Свечеряваше се. Уплаших се. Понечих да сляза от коня, но знатният велможа заповяда:
    — В галоп!
    Мъжът, който ме държеше, тутакси запуши устата ми с ръка, за да заглуши виковете ми. Изведнъж обаче видяхме през полето към нас да препуска някакъв конник, който летеше като вихър. Беше яхнал впрегатен кон, без седло и сбруя; косата му се вееше на вятъра заедно с дрипите на окъсаната му риза. Пътят заобикаляше едно сечище, през което течеше река. Той беше преплувал реката и минал напряко, през сечището.
    Той просто летеше към нас, настигаше ни! Не можех да позная баща си, обикновено тъй нежен и кротък; не можех да позная моя приятел Анри, винаги усмихнат, когато беше до мен. Човекът, който ни догонваше, беше страховит, прекрасен като бурно небе. С едно последно усилие конят изскочи на пътя и изтощен рухна на земята. Приятелят ми стискаше в ръце палешника на ралото си.
    — Дръжте го! — извика знатният велможа.
    Но моят приятел го изпревари и размахвайки с две ръце палешника на ралото, нанесе два удара. Двама въоръжени с шпаги прислужници се търкулнаха на земята, обливайки се в собствената си кръв. При всеки свой удар, приятелят ми викаше:
    — Аз съм тук! Аз съм тук! Лагардер! Лагардер!
    Човекът, който ме държеше, понечи да побегне, но приятелят ми дори за миг не го беше изпуснал от поглед. Той веднага се хвърли подире му и минавайки по телата на двамата прислужници, с един удар на палешника го просна на земята. Не, мамо, не припаднах. По-късно едва ли бих могла да имам тази смелост, но през цялото време на ужасната битка аз гледах с широко отворени очи, размахвах малките си ръчици с всички сили и виках:
    — Смелост, приятелю Анри! Смелост! Смелост!
    Трудно ми е да кажа дали битката продължи повече от минута, но той вече беше успял да яхне коня на един от убитите и притискайки ме към гърдите си, препусна в галоп.
    Вече не се върнахме в алкерията. Моят приятел ми каза, че собственикът й го бил предал, и добави:
    — Градът е единственото място, където можем да се скрием.
    Оказваше се, че трябва да се крием. Дори на ум не ми беше идвала подобна мисъл. В мен се пробуди любопитството, а в същото време и смътното желание да му обещая всичко, което поиска. Започнах да го разпитвам, но той само ме притисна още по-силно към гърдите си и рече:
    — После, по-късно — И малко тъжно попита: — Нима толкова ти дотегна да ме наричаш татко?
    Не, не трябва да ревнуваш, мила мамо! Та той беше цялото ми семейство, баща и майка едновременно. Грешката не е твоя, теб те нямаше там.
    Всеки път, когато си спомня за моето детство, очите ми се изпълват със сълзи. Той беше толкова добър, толкова нежен, и едва ли твоите целувки, мамо, биха могли да бъдат по-нежни от ласките му! Той, тъй страховит! Тъй смел! О, как би го обикнала, ако можеше да го видиш!“

II. Спомени от детството

    До този ден още не бях влизала зад стените на град, тъй че когато забелязахме в далечината камбанариите на Памплона, аз попитах какво е това.
    — Това са църкви — отвърна моят приятел. — Там ще видиш много хора, моя мъничка Орор, много елегантни господа и прелестни дами, но завинаги ще се разделиш с твоите градински цветя.
    В първия момент изобщо не съжалявах за градинските цветя. Мисълта, че ще видя толкова много елегантни господа и прелестни дами, ме възхищаваше. Влязохме през градската порта и два реда високи и мрачни къщи веднага скриха небето от погледа ни. С малкото пари, с които разполагаше, моят приятел нае една стаичка. Станах затворничка.
    В планината, в алкерията също, аз имах простора и слънцето, цъфналите дървеса, обширните поляни н компанията на мои връстници. А тук — само четири стени; навън — дългата поредица от сиви къщи и гнетящата тишина на испанските градове; вътре — самотата. Моят приятел Анри излизаше сутрин и се прибираше чак вечерта. Идваше си с черни ръце и пот на челото. Беше тъжен и единствено моите ласки можеха да му върнат усмивката.
    Бяхме бедни и преглъщахме хляба си сух, но понякога той все пак намираше начин да ми донесе шоколад, този испански деликатес, а и някои други лакомства. В такива дни отново виждах клетото му лице щастливо и усмихнато.
    — Орор — каза ми той една вечер, — знайте, че в Памплона аз се казвам дон Луис, а попитат ли ви за вашето име, отговаряйте: Марикита.
    До този момент го знаех единствено под името Анри, с което винаги се бяха обръщали към него. Самият той така и никога не ми откри, че е кавалерът дьо Лагардер. Научих го съвсем случайно. Трябваше да се досещам сама и за всичко онова, което беше направил за мен, когато съм била още съвсем малка. Предполагам, че не е искал да разбера колко много съм му задължена.
    Да, мамо, такъв е Анри, въплъщение на благородство, на себеотрицанието и великодушието, на храбростта, стигаща понякога до безумство. Достатъчно е само да го зърнете, за да го обикнете почти толкова, колкото го обичам аз.
    Вярно, по онова време бих предпочела да е по-малко деликатен и много по-словоохотлив, когато отговаря на въпросите ми.
    Защо, защо променяше името си? Той, иначе толкова честен и смел?! Една натрапчива мисъл не ми даваше покой и аз непрестанно си повтарях: Прави го единствено заради мен, аз съм причината за неговото нещастие!
    Ето как разбрах какъв занаят упражняваше той в Памплона и как узнах истинското му име, под което някога е бил известен във Франция.
    Една вечер, горе-долу по времето, когато той обикновено се прибираше у дома, на вратата ни похлопаха двама благородници. Тъкмо слагах дървените паници на масата. Нямахме дори покривка. Помислих, че е приятелят ми Анри и побързах да отворя, но при вида на двамата непознати ужасена отстъпих назад. Откакто живеехме в Памплона все още никой не ни беше навестявал. Това бяха двама дългокраки господа, мършави и прежълтели, сякаш болни от треска, с вирнати засукани мустаци. Дългите им тънки рапири повдигаха полите на черните им наметала. Единият беше възрастен и ужасно бъбрив; другият — млад и мълчалив.
    — Адиос, прекрасно дете! — ми рече първият. — Нали тук живее сеньор дон Анри?
    — Не, сеньор — отвърнах аз.
    Двамата наварци се спогледаха. Младият повдигна рамене и промърмори:
    — Дон Луис!
    — Опазил ме бог! — възкликна по-старият. — Дон Луис! Разбира се, че дон Луис! Точно това исках да кажа и аз. — И докато се колебаех дали да отговоря, продължи: — Влезте, племеннико мой дон Санчес, влезте! Ще почакаме дон Луис тук. Не се безпокойте за нас, зайчето ми! Тъй, ето че се настанихме чудесно. Седнете, племеннико дон Санчес. Доста бедничко се е подредил този благородник, но това, всъщност, изобщо не ни влиза в работата. Ще запалите ли една пурета, племеннико дон Санчес? Не? Както ви е угодно.
    Племенникът дон Санчес не проронваше нито дума. Той имаше длъгнесто лице и току се почесваше по ухото като някое голямо момче, изпаднало в ужасно затруднение. Чичото, който се казваше дон Мигел, запали една пура и запуши, продължавайки да бърбори най-невъзмутимо, докато аз умирах от страх да не би моят приятел да ми се скара.
    Когато чух стъпките му по стълбището, аз се втурнах да го посрещна, но чичото дон Мигел имаше по-дълги крака от моите и изпреварвайки ме, се провикна още от площадката на стълбището:
    — Ето ви най-сетне и вас, дон Луис! Моят племенник дон Санчес ви чака вече половин час. Слава богу! Много ми е приятно да се запозная с вас, на племенника ми дон Санчес също. Казвам се Мигел де ла Кренча. От Сантяго съм, намира се недалеч от Ронсесвайес, където е бил убит Храбрия Ролан66. Племенникът ми дон Санчес също е оттам и носи същото име. Той е син на брат ми, дон Рамон де ла Кренча, главен съдия на Толедо. Целуваме ви ръка, дон Луис! Най-предано и от душа, кълна се е Светата троица!
    Племенникът дон Санчес се беше изправил, но продължаваше да мълчи.
    Приятелят ми се спря на последното стъпало. Веждите му бяха смръщени, а на лицето му се четеше безпокойство.
    — Какво желаете? — попита той.
    — Но влезте по-напред! — подкани го дон Мигел и учтиво се отдръпна, за да му стори път.
    — Какво желаете? — попита отново Анри.
    — Нека преди това ви представя моя племенник дон Санчес.
    — По дяволите! — извика Анри и тропна с крак. — Какво искате?
    Когато ставаше такъв, аз просто цялата се разтрепервах. Изражението на лицето му накара дон Мигел да отстъпи крачка назад, но той доста бързо се окопити. Чичото наистина притежаваше пословичното безгрижие на испанските идалго.
    — Добре — отвърна той, — щом нямате настроение да си побъбрим, ще ви кажа какво ни води тук. Нашият братовчед, Карлос де Бургос, който през деветдесет и пета година е съпровождал дипломатическата мисия в Мадрид, ви е видял при оръжейника Куенса и ви е познал. Вие сте кавалерът Анри дьо Лагардер.
    Анри пребледня и сведе очи. Помислих, че ще отрече.
    — Най-добрата шпага в света! — продължи дон Мигел. — Човекът, пред когото нищо не може да устои! Не отричайте, кавалере, абсолютно сигурен съм в това, което твърдя.
    — Аз и не отричам — отвърна Анри с мрачен вид, — но знайте, сеньори, че разкриването на моята тайна може да ви струва твърде скъпо.
    В същото време той затвори вратата към стълбището. Дългучът дон Санчес се разтрепера като лист.
    — За бога! — провикна се дон Мигел, без ни най-малко да се смути. — Ще ни струва толкова, колкото ви е угодно, сеньор кавалер. Не сме дошли при вас с празни джобове… Хайде, племеннико, да изпразним кесията!
    Племенникът дон Санчес, чиито дълги зъби продължаваха да тракат и все тъй без да каже дума, хвърли върху масата две-три пълни шепи дублони; чичото стори същото.
    Анри ги наблюдаваше с удивление.
    — Хе-хе! — подсмихна се чичото като разбъркваше купчинката злато. — Какво ще кажете, човек едва ли би могъл да спечели толкова само с шлифоване на дръжки на шпаги при майстор Куенса, а? Не се гневете, сеньор кавалер, не сме дошли тук с намерението да разкриваме тайната ви. Не искаме и да знаем защо знаменитият Лагардер се унижава с този занаят, който похабява белотата на ръцете и изтощава гърдите, нали тъй, племеннико?
    Племенникът тромаво се поклони.
    — Дошли сме, за да си поговорим с вас по един семеен проблем — завърши словоохотливият идалго.
    — Слушам ви — каза Анри.
    Вуйчото седна и отново запали пуретата си.
    — Да, да, по един семеен проблем — подхвана той, — по едно най-обикновено семейно дело. Нали тъй, племеннико? И трябва да ви съобщя, сеньор кавалер, че всички в нашия род сме храбри колкото Сид67, ако не и повече. Например аз, същият, който ви говори, веднъж срещнах двамина идалго от Биская. Бяха едри и силни мъжаги. Но ще ви доразкажа тази презабавна историйка друг път. Сега не става дума за мен, а за моя племенник дон Санчес. Племенникът ми дон Санчес ухажваше най-почтено една красива девойка от Салватиера, и макар иначе да е приятен момък, заможен и не глупав, девойката твърде дълго време се колеба, докато най-сетне се влюби, но в друг. Представете си само, сеньор кавалер! Нали тъй, племеннико?
    Мълчаливият дон Санчес утвърдително изсумтя.
    — Нали знаете — продължи дон Мигел, — че втурнат ли се два петела подир една и съща кокошка, боят е неизбежен! Градът не е голям и двамата младежи се срещат всеки божи ден. Накрая чашата на търпението преля и племенникът ми вдигна ръка, но се оказа недостатъчно бърз и плесницата изяде самият той. Проклятие! Досещате се какво може да означава за един Кренча получаването на плесница, не е ли тъй, племеннико мой дон Санчес?! Само меч може да изкупи подобно оскърбление!
    При тези думи дон Мигел погледна Анри и му намигна със страховит и същевременно добродушен вид. Само един испанец е способен да се превъплъти едновременно в таласъм и Санчо Панса.
    — Все още не сте ми казали какво искате от мен — каза Анри. Два или три пъти той неволно беше погледнал към пръснатото върху масата злато. Та ние бяхме толкова бедни!
    — Хайде де! — провикна се дон Мигел. — Толкова е лесно да се досети човек, по дяволите! Нали тъй, племеннико дон Санчес. Кренча никога не са получавали плесници. Това е истински прецедент в историята. Разбирате ли, сеньор кавалер, Кренча са истински лъвове, особено що се отнася до моя племенник, но…
    Тук той направи многозначителна пауза.
    Лицето на моя приятел Анри просветна и погледът му отново се насочи към купчинката дублони.
    — Мисля, че ви разбирам — рече той, — и съм на вашите услуги.
    — Ха така! — извика дон Мигел. — Кълна се в свети Яков, това се казва достоен рицар.
    Невъзмутимостта на племенника дон Санчес изчезна сякаш по чудо и той доволно потърка ръце.
    — Знаех си аз, че ще се спогодим! — продължи чичото. — Дон Рамон не може така да ни разиграва. Този негодник се казва дон Мамиро Нунес Тоналдиа и е от Сан Хосе. Нисък, брадат, широкоплещест.
    — Не ми е необходимо да знам това — прекъсна го Анри.
    — И още как, по дяволите! И още как! Не трябва да стават грешки! Миналата година например отидох на зъболекар във Фуентераби, нали, племеннико дон Санчес? Дадох му един дублон, за да ме избави от един кътник, който ми причиняваше ужасни страдания. Негодникът му с негодник обаче прибра дублона ми и взе, че вместо болния ми извади съвършено здрав зъб.
    Видях как челото на Анри помрачня. Той отново свъси вежди, но дон Мигел не обърна никакво внимание на това.
    — Ние си плащаме и искаме работата да бъде свършена бързо и както трябва — продължаваше да нарежда той. — Нали е справедливо? Дон Рамиро е рижав и носи винаги сива шапка с черни пера. Всяка вечер към седем часа минава покрай странноприемницата „Тримата маври“, дето се намира на пътя между Сан Хосе и Ронсесвайес.
    — Достатъчно, сеньори! — прекъсна го Анри. — Ние просто не сме се разбрали.
    — Че как тъй?! — смая се чичото.
    — Помислих, че става дума да науча сеньор дон Санчес да върти шпагата си както трябва.
    — Света троице! — възкликна дон Мигел. — В рода де ла Кренча до един сме превъзходни фехтовачи. В зала малкият се фехтова като самият арахангел Михаил, но вън от нея може и да го сполети някоя злополука. Предположихме, че ще се наемете да причакате Дон Рамиро при странноприемницата „Тримата маври“ и да отмъстите за опетнената чест на моя племенник дон Санчес.
    Този път Анри не отговори нищо. От студената усмивка, която се появи на устните му, лъхаше такова дълбоко презрение, че чичото и племенникът му объркано се спогледаха. Анри посочи с пръст парите, пръснати върху масата. Без да гъкнат дори, двамата веднага ги напъхаха обратно в джобовете си. Сетне Анри им посочи вратата. Двамата идалго се шмугнаха край него със свалени шапки и превити гърбове, после презглава се втурнаха надолу по стъпалата.
    Този ден отново преглъщахме хляба си сух. Анри не беше донесъл нищо, което да сложим в нашите дървени паници.
    Бях много малка, за да схвана целия смисъл на тази сцена, но въпреки това тя ми направи огромно впечатление. Дълго време си мислих за погледа, който приятелят ми Анри беше хвърлил към златото на двамината наварски идалго.
    Колкото до името Лагардер, отново възрастта и самотата ми пречеха да узная невероятната популярност, която го следваше навсякъде. Но това име звучно оттекна някъде в мен, в душата ми. Дочух зов на бойна тръба. Спомних си уплахата на моите похитители, когато Анри беше извикал това име в лицата им, изправил се съвсем сам срещу всички. По-късно разбрах кой е кавалерът Анри дьо Лагардер и ми стана мъчно. Шпагата му си беше играла с толкова човешки живота; капризите му се бяха забавлявали с толкова женски сърца. Стана ми мъчно, много мъчно! Но можеше ли това да ми попречи да го обичам!
    Мила мамо, не знам нищо за света. Възможно е другите млади момичета да са по-различни от мен, но аз го обикнах още повече, когато научих колко много е прегрешавал. Стори ми се, че той има нужда от моите молитви към бога. Стори ми се, че съм нещо много, много важно в живота му. Та той толкова се беше променил, откакто бе станал мой втори баща!
    Мамо, не ме вини в прекомерна самомнителност, защото аз наистина чувствувах, че съм неговата нежност, неговата мъдрост и целомъдрие. Може би греша, когато казвам, че го обикнах още повече, да, възможно е, защото може би вече го обичах другояче. Неговите бащински целувки ме караха да се изчервявам и когато оставах сама, тихичко си поплаквах…
    Но ето че изпреварвам събитията и ти говоря за неща, които са едва от вчера…
    За първи път Анри се зае с образованието ми в Памплона. Той нямаше никакво време, за да ме учи, и никакви пари, за да ми купи учебници, тъй като работният му ден беше твърде продължителен, а трудът му — зле възнаграден. Точно тогава той се учеше на онова изкуство, което по-късно разнесе славата му по цяла Испания под прозвището Ел Синселадор68. Отначало беше муден, несръчен и майсторът му се отнасяше много лошо с него.
    И той, бившият гвардейски улан на крал Луи XIV, високомерният момък, който доскоро е убивал само заради една дума, заради един поглед, сега търпеливо понасяше обидите и ругатните на един испански занаятчия! Защото имаше дъщеря! И когато се прибереше у дома с няколко мараведис, спечелени с пот на чело, той беше щастлив като крал, защото аз му се усмихвах.
    Мамо, някой друг навярно само съчувствено би се усмихнал, но аз съм сигурна, че на това място вие ще пророните една сълза. Лагардер притежаваше една-единствена книга, един стар „Наръчник по фехтовка“ от метр Франсоа Делапалм от Париж, заклет учител по фехтовка, дипломиран в Парма и Флоренция, член на Майнхаймския Ханддегенбунд69 и на неаполската Академия по фехтовка, учител по фехтовка на Негово височество Дофина и тъй нататък, и тъй нататък, следван от „Описание на различните нападателни и отбранителни удари, както и на куртоазните мушкания, употребявани в боя на място“ от Джио-Мария Вентура от гореспоменатата Академия по фехтовка в Неапол, редактирано и допълнено от Ж. Ф. Дьоламбр-Солксюр, преподавател по фехтовка във Военната школа, Париж, 1667 година.
    Не се учудвайте на паметта ми. Това бяха първите редове, които започнах да сричам. Помня ги и до днес, също толкова добре, колкото и катехизиса.
    Така единствено с помощта на своя стар наръчник по фехтовка, моят приятел Анри ме научи на четмо. Никога не съм държала шпага в ръка, но теорията няма тайни за мен. Познавам терците и квартите, естествените защити, първа и втора отбранителна позиция, полуинстинктивното париране, двойното контриране, обичайните и сложни защити, полукръговата атака, преките и странични удари, фронталния удар, лъжливите движения, отстъпленията.
    Облекчението дойде едва когато Анри успя да спести пет дуро70, за да ми купи „Алфабето на Саламанка“. Но повярвайте ми, мамо, всичко зависи от учителя, не от книгата. Научих се много бързо да разчитам нелепата безсмислица, стъкмена от трима невежи наемни убийци. Но какво значение можеха да имат за мен превъзнасяните от тях брутални принципи на изкуството да се убива?! Моят приятел Анри търпеливо и спокойно ми показваше буквите. Аз седях на коленете му. Той държеше книгата, а аз стисках в ръка една сламка, с която посочвах всяка буква и я произнасях. Това не беше работа, а истинско удоволствие. Когато четях добре, той винаги ме целуваше. После и двамата коленичехме и Анри произнасяше вечерната молитва. Повярвайте ми, той беше истинска майка, една нежна и добра майка за многообичната си дъщеричка! Та не ме ли обличаше, не решеше ли самият той косата ми? Връхната му дреха бе отдавна овехтяла, но аз имах винаги прилични рокли.
    Веднъж го заварих с игла в ръка, опитвайки се да закърпи скъсаната ми пола. О, не се смейте, мамо, не се смейте! Да, това правеше Лагардер, кавалерът Анри дьо Лагардер, човекът, пред когото се свеждат и падат и най-изкусните шпаги!
    В неделя, след като накъдреше косата ми и я прибереше в мрежичка, след като лъснеше медните копчета на малкото ми елече така, че да блеснат като злато, и с помощта на една кадифена панделка завържеше на врата ми моя стоманен кръст, първият подарък, който получих от него, той, много важен и горд, ме завеждаше в доминиканската църква в края на града. След като изслушвахме литургията, (той беше станал набожен чрез мен и единствено заради мен), ние излизахме извън градските стени, оставяйки зад гърба си мрачния и скучен град. Колко благ бе чистият въздух за изтерзаните ни затворнически гърди! Как лъчезарно и нежно сияеше слънцето!
    Тръгвахме без път през безлюдните поля. Той на драго сърце вземаше участие в игрите ми и се вдетиняваше дори повече от мен.
    Към пладне, когато се изморявах, Анри ме отвеждаше на сянка в една китна горичка. Сядаше под някое дърво и ме приспиваше в обятията си, докато самият той оставаше буден, отпъждайки от мен москитите и конските мухи. Понякога само се преструвах, че спя и го наблюдавах през полузатворените си клепки. Той не откъсваше очи от мен и, люлеейки ме, се усмихваше.
    Достатъчно е само да затворя очи, за да го видя отново такъв, моят приятел, моят баща, моят благороден Анри! Сега обичате ли го вече, мамо?
    Преди, или пък след сън, според капризите ми, тъй като в такива дни кралицата бях аз, на тревата се сервираше обядът: малко черен хляб и мляко. Припомнете си вашите най-вкусни угощения, мамо, за да ги опишете на мен, невежата. Убедена съм обаче, че нашите празници далеч превъзхождат вашите, тъй като за нас хлябът и млякото бяха нашата утеха, потопена в амброзия! За нас празник беше радостта, нежните милувки, лудешкият смях за щяло и нещяло, очарователните детинщини, песните и какво ли не още?! После игрите отново започваха, тъй като той искаше да порасна голяма и силна. Обратния път посвещавахме на спокойния разговор, прекъсван от ей-онова цветенце, което трябваше непременно да имаме, от многоцветната пеперуда, която на всяка цена искахме да уловим, или пък от бялата козичка ей-там, която блееше така, сякаш ни подканваше да я погалим.
    В такива моменти, без сам да разбере, Анри формираше моето сърце и съзнание. Той четеше тайно, превръщаше се в истинска жена само и само, за да ме възпита. Така опознах бог и историята на неговия народ, така опознах прелестите на небето и земята.
    Понякога в такъв миг, когато двамата бяхме съвсем сами, аз се опитвах да го разпитвам, да разбера какво е било семейството ми. Често му говорех за вас, мамо. Тогава той ставаше тъжен и се умълчаваше. Казваше само:
    — Орор, обещавам ви, че ще видите майка си.
    Това отколешно обещание ще се изпълни, надявам се, не, уверена съм в това, защото Анри никога не е лъгал! И ако вярвам на предчувствията на сърцето си, този миг вече наближава. О, мамо, как ще ви обожавам! Но нека ви доразкажа всичко, което има отношение към образованието ми. Уроците ми продължиха още дълго време, след като вече бяхме напуснали Памплона и Навара. Никога не съм имала други учители, освен него.
    Това не беше негова грешка. Когато майсторският му талант най-сетне се прочу, когато всеки испански гранд пожела, независимо от цената, дръжката на шпагата му да бъде гравирана от дон Луис, Ел Синселадор, той ми каза:
    — Трябва да учите, мила дъще. В Мадрид има много известни пансиони и в тях младите момичета научават всичко, което една жена трябва да знае по-късно.
    — Но аз искам винаги, винаги и само вие да бъдете моят учител — отвърнах аз.
    Той се усмихна и възрази:
    — Но аз ви научих на всичко, което знам, моя бедна Орор.
    — В такъв случай, добри ми приятелю, изобщо не искам да знам повече от вас — извиках аз.

III. Циганката

    Откакто пораснах си поплаквам често, мамо, но съм досущ като децата: сълзите ми още не са изсъхнали, а вече се усмихвам.
    Може би когато прочетете това несвързано дърдорене, обърканите ми впечатления, историята с двамината идалго — дон Мигел и племенника му дон Санчес, първите ми уроци по наръчника по фехтовка и разказа за моите бедни детски удоволствия, ще си кажете: Тя е луда!
    Вярно е, радостта ме подлудява, но мъката никога не ме е карала да скланям глава. Радостта ме опиянява. Не познавам светските развлечения, а и не ме интересуват; привлича ме само естествената, искрена радост. Жизнерадостна съм, дете съм и се забавлявам с всичко, уви, сякаш не съм изстрадала достатъчно.
    Трябваше да напуснем и Памплона, но вече не бяхме толкова бедни. Анри дори беше успял да направи малки спестявания и тази негова предвидливост се оказа добре дошла.
    Мисля, че тогава бях на десет години, или приблизително на толкова.
    Една вечер той си дойде разтревожен и много загрижен. Тревогата му се увеличи, когато му съобщих, че някакъв мъж, загърнат в тъмно наметало, цял ден беше дебнал на улицата, точно под прозореца ми. Анри дори не седна на масата. Приготви оръжието си и се облече като за дълъг път. Когато нощта падна, той ме накара на свой ред да облека един шаячен сукман и завърза високите ми обуща. После взе шпагата си и излезе. Бях като замаяна. Отдавна не бях го виждала толкова възбуден. Анри скоро се върна, направи един вързоп от дрипавите ни дрехи и каза:
    — Заминаваме, Орор.
    — За дълго ли? — попитах.
    — Завинаги.
    — Как? — извиках аз, обгръщайки с поглед нашето малко бедно жилище. — Нима ще оставим всичко това?
    — Да, всичко — отвърна той с тъжна усмивка. — На ъгъла срещнах един беден човечец, който ще ни наследи. Да знаеш само колко е щастлив! Какво да се прави, така е устроен светът!
    — Но къде отиваме? — попитах отново аз.
    — Един бог знае — отвърна Анри като се насилваше да изглежда весел. — На път, моя малка Орор, време е!
    Излязохме.
    Тогава се случи нещо ужасно, мамо. Ето, за миг дори перото ми се сепна, но не искам да крия нищо от вас.
    В момента, когато се спускахме по външното стълбище, забелязах насред безлюдната улица някакъв тъмен предмет. Анри понечи да ме поведе към градската стена, но багажът затрудняваше движенията му и аз успях да се отскубна. Затичах се към предмета, който беше привлякъл вниманието ми. Анри извика, искаше да ме спре. Винаги му се бях подчинявала, но този път беше вече късно. Различих очертанията на човешка фигура, покрита с наметало, и ми се стори, че познах наметалото на тайнствения съгледвач, който цял ден се беше навъртал под прозорците ми. Повдигнах крайчеца му. Да, това беше същият човек, но мъртъв и целият облян в кръв. Паднах като подкосена, сякаш самата аз бях получила смъртоносен удар. Спомних си, че на излизане Анри беше взел шпагата си. Тук, съвсем близо до мен, се беше водил бой. Той отново бе рискувал живота си заради мен. Заради мен, сигурна бях…
    …Събудих се посред нощ. Бях сама или поне така си мислех. Намирах се в непозната стая, още по-бедна от онази, която бяхме напуснали. Обикновено подобни стаи са разположени на първия етаж на испанските чифлици, собственост на някой беден идалго. Отдолу, точно под мен, където несъмнено се намираше всекидневната, долиташе неясен говор.
    Лежах в креват с проядени и от дървояд колони, върху сламеник, покрит с парцаливо зебло. Лунната светлина нахлуваше в стаята през прозорците без стъкла. Точно срещу мен нощният ветрец полюшваше бухналия листак на два големи коркови дъба. Повиках тихичко моя приятел. Отговор не последва, но нечия сянка се плъзна по пода и миг след това Анри се изправи до леглото ми. Направи ми знак да мълча и едва чуто прошепна на ухото ми:
    — Надушили са следите ни. Долу са.
    — Но кой? — попитах аз.
    — Спътниците на онзи под наметалото.
    Убитият! Силна тръпка разтърси цялото ми тяло; помислих, че отново ще изгубя съзнание. Анри ме притисна в обятията си и продължи:
    — Преди малко бяха тук, зад вратата. Опитаха се да я отворят, но аз пъхнах ръката си в халките като резе и те не успяха да разберат какво им пречи. Отидоха да търсят лост, за да изкъртят вратата. Ще се върнат всеки миг!
    — Но, Анри, приятелю мой — извиках аз, — какво сте им сторили, за да ви преследват с такова настървение?
    — Отнех на тези вълци плячката, която се канеха да разкъсат — отвърна той.
    Ставаше дума за мен, отлично разбирах това и тази мисъл ме изпълваше с тъга. Аз бях причина за всичко, бях съсипала живота му. Този толкова красив мъж, някога тъй знаменит и щастлив, сега се криеше като престъпник. Беше ми посветил целия си живот. Но защо?
    — Татко, мили татко — проплаках аз, — оставете ме и се спасявайте, умолявам ви!
    — Млъкни, лудетино! — прошепна той и запуши устата ми с ръка. — Ако ме убият, волю-неволю ще бъда принуден да те оставя, но те все още не ме държат в ръцете си. Ставай!
    Трябваше да направя усилие, за да му се подчиня; бях много отпаднала.
    Тогава разбрах, че капнал от умора, тъй като ме беше носил почти полумъртва на ръце от Памплона чак до тук, Анри се беше спрял в тази усамотена къща, за да подири подслон. Собствениците й, бедни хорица, ни бяха отстъпили стаята, в която се намирахме.
    Анри тъкмо се канел да полегне върху отредения за него сламеник, откъм полето долетял конски тропот. Конете спрели пред вратата. Анри веднага разбрал, че ще трябва да отложи съня за друга нощ. Вместо да си легне, той тихичко се измъкнал от стаята и се спуснал до средата на стълбището.
    Във всекидневната разговаряли.
    — Аз съм благородник и няма да предам гостите си — познал той гласа на дрипавия чифликчия.
    Веднага след това се разнесло звънтенето на шепа златни монети, хвърлени върху масата. Устата на чифликчията-благородник била затворена и един глас, който Анри също познал, заповядал:
    — На работа! И по-бързо!
    Анри веднага се върнал в стаята и доколкото могъл, залостил вратата. После се втурнал към прозореца, за да види няма ли някаква възможност за бягство. Клоните на два големи коркови дъба стигали до самия прозорец. Отдолу имало малка зеленчукова градина, оградена с плет. Отвъд него се простирала обширна равнина, а в далечината, между дърветата, искряла на лунната светлина река Apra.
    — Изглеждаш доста бледа, малката ми — рече Анри, когато видя, че съм станала, — но ти си храбро момиче и ще ми помогнеш.
    — О, да! — извиках аз, окрилена от мисълта, че мога да му бъда полезна с нещо.
    Анри ме заведе до прозореца.
    — Ще можеш ли да слезеш в градината по ей-тази стълба? — по сочи той клоните и дънера на единия от дъбовете.
    — Да, татко, разбира се — отвърнах аз, — но само ако ми обещаеш, че бързо ще ме последваш.
    — Обещавам ти, мъничка моя Орор! — каза той и като ме взе на ръце, тихо добави: — Много бързо или никога, бедничката ми!
    Не бях просто на себе си и — за щастие! — нищичко не разбрах. Анри отвори рамката на прозореца; в същия миг по стълбището се чуха стъпки. Вкопчих се в клоните на дъба. Преди да се втурне към вратата, той ми прошепна:
    — Щом слезеш долу, хвърли едно камъче през прозореца, за да ми дадеш знак, а после бягай покрай плета към реката!
    Стъпките приближаваха. Анри пъхна ръката си в халките на вратата, замествайки по този начин липсващото резе. Опитаха се да отворят, удряха, блъскаха, ругаеха, но ръката на Анри бе сякаш от стомана. Бях още на прозореца, когато се чуха ударите на лоста, който се опитваха да пъхнат под вратата. Спрях се, исках да видя.
    — Слизай! Слизай! — подкани ме Анри нетърпеливо.
    Подчиних се. Щом се озовах долу, взех едно камъче и го хвърлих в отвора на прозореца. Почти веднага на горния етаж се разнесе глух трясък. Навярно изкъртваха вратата. Краката ми се подкосиха; останах като вцепенена. В стаята прокънтяха два изстрела, после на прозореца се появи Анри. Без дори да се докосне до дъба, той с един скок се намери до мен.
    — Нещастнице — извика Анри, когато ме видя. — А аз си мислех, че си вече спасена! Ей сега ще стрелят.
    Той вече ме грабваше в ръце, когато от прозореца се разнесе безредна стрелба. Почувствувах как приятелят ми силно трепна.
    — Ранен ли сте? — изпищях аз.
    Анри стоеше насред градината, цял осветен от луната. Той се спря, обърна се с лице към бандитите, които презареждаха оръжията си, и извика:
    — Лагардер! Лагардер!
    После прескочи плета и се втурна към реката.
    Преследваха ни. На това място Арга е дълбока и бърза. Тъкмо се озъртах за някаква лодчица, когато Анри, носейки ме все така на ръце и без дори да забави крачка, се хвърли в средата на бързея. Видях, че за него това беше играчка. С една ръка той ме крепеше над главата си, а с другата разсичаше водните талази. За няколко секунди се намерихме на отсрещния бряг.
    Нашите преследвачи се спряха на другия бряг и започнаха да се съвещават.
    — Ще търсят брод, все още не сме вън от опасност — каза Анри.
    Той ме притискаше към гърдите си, за да ме стопли, тъй като бях вир-вода и зъзнех. Чухме как по отсрещния бряг препуснаха коне. Враговете ни търсеха брод, за да прекосят Арга и да продължат да ни преследват. Очевидно бяха уверени, че далеч няма да избягаме. Когато конският тропот заглъхна в далечината, Анри влезе във водата и отново преплува Арга по права линия, излизайки на брега на същото място, откъдето бяхме тръгнали.
    — Ето ни най-сетне на сигурно място, моя малка Орор — рече гой. — Сега трябва да се изсушиш, а аз да се превържа.
    — Така си и знаех, вие сте ранен! — проплаках аз.
    — Дребна работа. Ела!
    Той се насочи към дома на чифликчията, който ни беше предал. Стопанинът и жена му разговаряха и се смееха, седнали край чудесен буен огън. Да повали мъжа на земята и да го върже ведно с жена му беше за Анри въпрос на не повече от миг.
    — Млък! — заповяда им той, тъй като те явно мислеха, че ще ги убият, и надаваха жални писъци. — Преди време щях да подпаля кочината ви и окото ми нямаше да мигне. Вие напълно го заслужавате. Сега обаче няма да ви причиня никакво зло; ето вашият ангел-хранител!
    И той ме погали по мократа коса. Настоявах да му помогна да се превърже. Раната се намираше на рамото му и кървеше обилно от усилията, които бе правил. Докато дрехите ми съхнеха, седях увита в голямото наметало, което Анри беше изоставил при бягството си в стаята на горния етаж. Накъсах няколко платнени ивици и превързах раната му.
    — Вече не ме боли, ти ме излекува! — усмихна ми се той.
    Чифликчията-благородник и жена му не помръднаха, все едно бяха мъртви. Анри се качи до нашата стая и бързо се върна с багажа ни. Към три часа през нощта напуснахме чифлика, възседнали голямо старо муле. Анри го беше взел от обора. На тръгване той хвърли две златни монети върху масата и каза на стопанина и жена му:
    — Ако онези се върнат, предайте им поздрав от кавалера дьо Лагардер и им кажете следното: „Бог и Светата дева ще закрилят сирачето. Сега Лагардер няма намерение да се занимава с вас, но този час скоро ще настъпи!“
    Голямото старо муле струваше много повече, отколкото би могло да се предположи на пръв поглед. Пристигнахме в Естрела на разсъмване и се спазарихме с един мулетар да ни преведе през планината до Бургос. Анри искаше на всяка цена да се отдалечи от френската граница. Враговете му бяха французи.
    Той възнамеряваше да се спрем чак в Мадрид.
    Ние, бедните деца, имаме пълна свобода на въображението и винаги, когато стане дума за нашите неизвестни родители, то трескаво започва да работи. Много ли сте богата, мамо? Трябва да сте наистина много високопоставена, щом така упорито преследват дъщеря ви.
    Ако сте богата, не бихте могла дори да предположите какво означава едно дълго пътешествие през прекрасната и аристократична испанска земя, ширнала горделивата си нищета под възхитителния блясък на небесата си. Бедността озлобява сърцето. Знам това, макар че съм още много малка. Днес рицарската раса на победителите на маврите е в упадък. От всичките си древни и прословути добродетели, испанците са запазили единствено своето комично високомерие, загърнато в дрипи.
    Гледката е прекрасна; жителите са унили и мързеливи, затънали до гуша в срамна нечистоплътност. Онази красива девойка, която с такова изящество носи своята кошница с плодове, може и наистина да е повод за лирично вдъхновение, но това, което виждате, не е кожата на лицето и, а дебела маска от мръсотия. Вярно, реки има, но Испания все още не е открила употребата на водата.
    Мястото, където живеят стотина пладнешки разбойници, се нарича село. Назначава се и кмет. Той, а и всички негови подчинени са, разбира се, също благородници. Землището на селото така и остава необработено. Колкото и безлюден да е пътят, винаги минават достатъчно пътници, за да могат сто и единият аристократи и техните семейства да хапнат по глава лук на ден.
    В странноприемниците много рядко може да се намери нещо за хапване. Те са създадени с единствената цел да прерязват гърлото на пътниците, които отиват на оня свят, без да са вечеряли. Гостилничарят мълчалив горд мъж, ви предоставя купчинка слама, покрита със сивкав парцал. Това е легло. Ако по някаква случайност през нощта не ви заколят, на сутринта плащате и заминавате, без да сте закусили.
    Да не говорим за монасите и полицейските пристави!
    Въоръжените с древни кремъклийки просяци са също тъй известни в цял свят, а за никого не е тайна, че мулетарите са естествените съюзници на планинските разбойници. Всеки испанец, комуто се налага да пропътува три левги в която и да било посока, по-напред изпраща да повикат нотариуса, за да му продиктува завещанието си.
    От Памплона до Бургос преминахме през стотици премеждия, но нито едно от тях нямаше отношение към нашите преследвачи. А аз искам да ви разкажа само за тях, мамо. Предстоеше ни да ги срещнем още веднъж преди да стигнем до Мадрид.
    Бяхме минали през Бургос, за да избегнем опасната близост на планинските вериги на Стара Кастилия. Спестяванията на моя приятел се топяха бързо, а ние напредвахме твърде бавно, толкова много препятствия срещахме по пътя. Разказът за едно пътуване през Испания прилича на сбор от премеждия, подбрани наслуки от нечие присмехулно и романтично въображение.
    Най-сетне оставихме зад гърба си Валядолид и ваяните дантели на неговата сарацинска камбанария. Бяхме изминали повече от половината път.
    Беше вечер. Пътувахме край границата на Леон с намерението да стигнем до Сеговия. Нямахме водач и яздехме все същото муле. Пътят беше чудесен. Бяха ни казали, че някъде край Адаха има странноприемница, където най-сетне бихме могли да похапнем добре.
    Но слънцето вече залязваше зад върхарите на хилавата гора, която се простира чак до Саламанка, а ние не забелязвахме и следа от странноприемница. Свечеряваше се; по пътя все по-рядко се виждаха мулетари. Настъпваше времето на нежеланите срещи. Слава богу, тази вечер нямахме никакви неприятности, но за сметка на това извършихме едно добро дело. Точно тогава, мамо, срещнахме малката Флор, моята мила циганка, първата ми и единствена приятелка.
    Мина много дълго време, откакто се разделихме, но въпреки това съм уверена, че тя си спомня за мен. Веднъж, два-три дни след пристигането ни в Париж, се намирах в приземната стая и пеех. Изведнъж от улицата дочух вик; стори ми се, че познах гласа на Флор. Минаваше някаква карета, голяма пътническа карета без гербове. Завеските бяха спуснати. Несъмнено бях се заблудила. Но оттогава много често заставам на прозореца с надеждата да зърна нейната тъй изящна и гъвкава снага, крачето й на фея, едва докосващо паважа, и черните й очи, искрящи зад дантеления воал. Но аз съм луда! Откъде накъде Флор ще бъде в Париж?!
    Пътят се виеше над една пропаст. На самия и ръб се беше свило спящо дете. Аз го забелязах първа и помолих Анри да спре мулето. Скочих на земята и коленичих до детето. Беше малка красива циганка на моите години! Никога не бях виждала по-мило създание от Флор: тя бе самата прелест, изящество и нежна дяволитост.
    Сега Флор навярно е очарователна млада девойка.
    Не знам защо, но изпитах непреодолимото желание да я целуна. Ласката ми я събуди. Тя с усмивка ми върна целувката, но при вида на Анри се изплаши.
    — Не се страхувай — успокоих я аз, — това е моят най-добър приятел, моят любим баща, който ще те обича, защото аз вече те обикнах! Как се казваш?
    — Флор. А ти?
    — Орор.
    Тя отново се усмихна и промълви:
    — Старият поет, който съчинява нашите песни, говори често за сълзите на Орор, блестящи като бисери във венчетата на цветята. Обзалагам се обаче, че никога не си плакала. Аз пък често си поплаквам.
    Не разбрах какво искаше да каже с нейния стар поет. Анри ни викаше. Внезапно тя сложи ръка на сърцето си и възкликна:
    — О, колко съм гладна!
    Видях, че силно пребледня. Взех я в прегръдките си. Анри също скочи от мулето. Флор ни каза, че не е яла почти два дни. Имахме малко хляб, който Анри й даде заедно с хереса, останал на дъното на кратуната. Флор лакомо се нахвърли върху хляба. Когато пийна, тя погледна Анри, след това мен и прошепна:
    — Не си приличате. Защо и аз си нямам някого, когото да обичам? — после целуна ръка на Анри и добави: — Благодаря ви, сеньор рицар, вие сте толкова добър, колкото и хубав. Моля ви, не ме изоставяйте на пътя тази нощ!
    Анри се колебаеше. Циганите са опасни и хитри разбойници. Изоставянето на това дете можеше и да е клопка, но аз настоявах и се застъпвах за нея толкова убедително, че накрая той склони да вземем малката циганка с нас.
    Бяхме наистина много щастливи, за разлика от горкото муле, което сега носеше на гърба си троен товар.
    По пътя Флор ни разказа своята история. Тя принадлежеше към един цигански катун, който идвал от Леон и пътувал също за Мадрид. Преди два дни, така и не разбрах защо, върху катуна връхлетял един отряд на „Санта Ермандад“72. Флор се скрила в храсталака, докато спътниците й се разбягали кой накъдето види. След като опасността преминала, Флор поискала да се присъедини към събратята си, но колкото и да вървяла, колкото и да тичала, така и не ги намерила. Пътниците, които разпитвала за тях, я замеряли с камъни. Някакви странни християни (Флор не беше кръщавана) и отмъкнали посребрените медни обици и огърлицата от изкуствени перли.
    Настъпила нощ. Прекарала я в купа сено. Казват, че който спи — яде, и за щастие, тъй като горката малка Флор не била вечеряла. На следния ден вървяла от зори до мрак, без да намери нещо, с което да залъже глада си. Селските кучета лаели подире й, хлапетата дюдюкали. Добре че от време на време откривала в праха на пътя отпечатък от египетски сандал; това поддържало духа й.
    Обикновено циганите се спират и срещат на определено място, намиращо се между началната точка и крайната цел на тяхното пътуване. Флор също знаеше къде да намери своите, но това било много, много далече, в едно дефиле на планината Баладрон, извисяваща се срещу Ескориал73, на седем-осем левги от Мадрид.
    Ние пътувахме в същата посока и аз успях да склоня Анри да отведем малката Флор дотам. И така, ето че тя вече разполагаше с място на моя сламеник в странноприемницата, както и с дял от великолепната „olla podrida“74, която ни поднесоха на вечеря.
    Кастилските „ollas podridas“ са ястия, които човек едва ли би открил някъде другаде в Европа. За да се приготвят, са необходими едно свинско краче, малко волска кожа, половинка рог от споминала се от болест коза, зелеви кочани, обелки от ряпа, една полска мишка и крина и половина чесън. Поне такива бяха съставките които успяхме да разпознаем в нашата прословута „olla podrida“ в странноприемницата на селцето Сан Лоренцо, намиращо се между Прескуера и Сеговия, една от най-раз