Скачать fb2
Смарагдовият лебед

Смарагдовият лебед


Джейн ФийдърСмарагдовият лебед

ПРОЛОГ

    Париж, 24 август 1572
    В полунощ камбаната заби тревога. Улиците, дотогава празни и тихи, изведнъж се изпълниха с хора, които носеха бели кръстове на шапките си. В началото те се събираха безшумно, сякаш изпълнени с почтителна плахост пред начинанието, което ги бе извело от домовете им посред нощ, въоръжени с мечове, ножове и аркебузи.
    Мъжете се подредиха в колона и тръгнаха бавно по тесните улички. Стъпките им кънтяха по калдъръма, който заобикаляше мрачната, заплашителна цитадела на Лувъра. Само преди седмица дворецът беше ярко осветен, от тесните, защитени с решетки прозорци звучеше музика, по улиците на града се блъскаха множество пияни празнуващи, стекли се в столицата по случай сватбата на сестрата на френския крал Шарл, Маргьорит, с хугенотския крал Анри Наварски. Сватба, която имаше за цел да обедини католическите и протестантските партии във Франция.
    Ала в тази Вартоломеева нощ сключеният брак послужи единствено като примамка за хилядите хугеноти, които бяха пристигнали в Париж в подкрепа на младия си крал. Беше взето решение те да бъдат избити до крак.
    Докато камбаната за тревога продължаваше да бие, събралите се мъже маршируваха по улиците и чукаха на всички врати, на които беше окачен бял кръст. Обитателите на къщата излизаха навън и се присъединяваха към тях и огромната армия убийци нарастваше с всяка минута — като грамадна вълна, която се търкаляше със засилващ се шум към вилите и служебните резиденции на протестантските водачи.
    Първите изстрели, първите проблясъци на яркочервени пламъци, първите диви, протяжни викове бяха стартов сигнал за клането. Тълпата изведнъж се превърна в хилядоглава хидра, масите се втурнаха по улиците, за да разбиват вратите на къщите, където нямаше бял кръст, да изхвърлят обитателите им през прозорците и балконите, а насъбралата се пред къщата тълпа да ги разкъсва на парченца.
    Въздухът натежа от отвратителната миризма на кръв и барут; нощното небе се освети от призрачно червено сияние, защото все повече къщи горяха, а масите, които се носеха по улиците, палеха все нови и нови катранени факли и трепкащите им пламъци осветяваха жадните за кръв лица. Триумфалният рев на ордата, която гонеше една полугола и окървавена бегълка, приличаше на кошмарните пронизителни писъци на адските чудовища.
    Трепереща, останала без дъх, младата жена се сви в ъгъла на една гадно миришеща уличка, която водеше към реката. Сърцето й биеше така силно, че всяко поемане на дъх й причиняваше безумна болка. Босите й крака кървяха, изпорязани от острите камъни на калдъръма. Тънката риза лепнеше на гърба, мокра от пот. Косата и висеше разбъркана около бледото, белязано от смъртен страх лице. Тя притискаше към гърдите си две бебета, по едно във всяка ръка, личицата им бяха притиснати към гърдите, за да не се чува плачът им.
    Младата жена огледа отчаяно уличката и скоро видя първите трепкащи факли на преследвачите си. Гласовете на сганта се издигаха към небето и се смесваха в пронизващ триумфален вой. Мъже и жени тичаха в безредие към реката. От гърлото на бегълката се изтръгна мъчително хълцане. Тя се раздвижи отново и хукна като подгонена сърна към реката, като притискаше към гърдите си двете бебета, които й натежаваха с всяка крачка.
    Тя чуваше стъпките на преследвачите зад гърба си, оглушителен тропот на подковани ботуши, който застрашително наближаваше. Всяко поемане на дъх беше мъчение и бавно и неизбежно в сърцето й се разпростря чувството за примирение и безнадеждност, което прогони паническия страх. Нямаше къде да избяга. Не можеше да тича по-бързо, дори и заради бебетата. А тълпата зад нея растеше и растеше, подсилена от много хора, които се бяха присъединили към лова за чисто удоволствие.
    С последен отчаян писък младата жена се обърна и застана лице в лице с мъчителите си, като с все сила притискаше бебетата към гърдите си. Едно от момиченцата риташе и се опитваше да вдигне глава. Другото беше тихо и спокойно както винаги. Макар и само на десет месеца, двете близначки бяха съвършено различни.
    Майката остана неподвижна, поемайки тежко дъх, като подгонена от ловци сърна, и зачака възбуденото множество да я обгради от всички страни. Очите на ловците святкаха, лицата им бяха пълни с омраза, зъбите бяха оголени в злобни усмивки, в погледите светеше жажда за убийство. Мечовете и ножовете им бяха окървавени, дрехите на червени петна. Вече бяха толкова близо, че тя вдъхваше киселия мирис на пот и гнило, примесен с дива омраза.
    — Отречи се… отречи се… — Пронизващи, треперещи от омраза гласове се надигнаха в нестроен хор. Думите се сипеха върху нея като студен дъжд. Тълпата се събираше все по-плътно около нея, потните човешки тела я притискаха, лицата им бяха съвсем близо до нейното. Подигравателните думи, които обещаваха спасение, бяха лъжовни. Дълбоко в себе си бегълката знаеше, че спасението ще й бъде отказано. Убийците нямаха интерес да я видят католичка, те искаха кръв.
    — Отречи се… отречи се…
    — Да, да, ще го направя — изпъшка тя и се отпусна на колене. — Но ви умолявам да пощадите бебетата ми… моля ви, аз ще се отрека и заради тях. Ще кажа молитвата. — Без да се бави, тя произнесе латинските думи на веруюто, вдигнала поглед към небето, за да не вижда грозните лица на хората, които щяха да я убият.
    Острието на дългия нож, вече познало хугенотска кръв, се стрелна към гърлото й още преди да бе стигнала до края на молитвата. Последните й думи заглъхнаха в предсмъртно хъркане, от гърлото й бликна кръв. Линията, по която беше минал ножът, след секунди зейна в огромна дупка. Младата жена падна по лице на камъните. Жалният писък на едното бебе прониза внезапната тишина.
    — Към Лувъра… към Лувъра! — Грозен вик се издигна към покривите на града, тълпата се обърна като един човек и хукна към центъра на града, разпръсната като стадо стреснати, блеещи овце. — Към Лувъра… към Лувъра!
    Черната река влачеше лениво водите си. Кръвта на умиращата бавно се съсирваше. Нещо се раздвижи под нея. Едно от бебетата размахваше ръце и крака и най-после успя да се освободи от тежестта на майчиното тяло и да се измъкне от задушаващата го топлина. С целеустременост, необичайна за едно толкова малко същество, момиченцето запълзя към улицата, стремейки се да се измъкне от страшната миризма на кръв.
    Минаха повече от десет минути, докато Франсоа намери жена си. Той изскочи от уличката и побелялото му лице блесна на лунната светлина.
    — Елена! — пошепна ужасено той и се отпусна на колене до мъртвата. Прегърна безжизненото й тяло и от гърлото му се изтръгна измъчен вик, който разтресе тишината. След малко откри бебето, което го гледаше с почти празни очи. Нежната розова устичка беше изкривена в жален плач, личицето беше омазано от кръвта на майката.
    — Велики Боже, имай милост — прошепна стреснато бащата и вдигна детето си от земята, докато с другата ръка продължаваше да притиска мъртвата към гърдите си. После се огледа и погледът му беше обезумял от болка и страх. Къде беше другата му дъщеря? За Бога, къде беше изчезнала? Дали кръвожадната тълпа я бе набучила на някой нож, както бяха направили с много безпомощни дечица по улиците на Париж? Ако да, къде беше тялото й? Дали го бяха взели със себе си?
    Изведнъж зад гърба му прозвучаха стъпки и той обърна рязко глава, като продължаваше да притиска бебето и мъртвата към гърдите си. Верните му сподвижници изскочиха от уличката и се втурнаха към него, задъхани и треперещи, едва успели да се измъкнат от клането.
    Един от мъжете протегна ръце и взе бебето от ръката на херцога. Франсоа не се възпротиви, защото това му позволи да обгърне с две ръце мъртвата си съпруга и да я притисне още по-силно до гърдите си. Безмълвното му отчаяние късаше сърцата на присъстващите.
    — Милорд, трябва веднага да се махнем оттук — зашепна настойчиво мъжът с бебето. — Онези може да се върнат. Ако побързаме, ще намерим убежище в Шатле.
    Франсоа отпусна мъртвата в скута си и нагласи главата й на коляното си. После внимателно затвори изцъклените очи и вдигна ръката й. Златна гривна, обкована с перли и оформена като виеща се змия, украсяваше стройната китка. На крехката златна верижка висеше изкусно изработен лебед, покрит със смарагди. Сълзите му намокриха фигурата на птицата. Херцогът откопча гривната, годежен подарък на Елена, и я скри под жакета си. После отново притисна мъртвата към гърдите си и се надигна мъчително, олюлявайки се под тежестта на товара си.
    Малкото момиче пищеше жално, със слабо гласче. Явно беше гладно и се страхуваше. Едрият мъж го скри под наметката си и тръгна бързо след херцога, който тичаше към тъмната паст на уличката, за да се отдалечи по-бързо от реката.

1

    Дувър, Англия, 1591
    Приликата беше наистина необикновена.
    Гарет Харткорт си проби път през тълпата, която зяпаше възхитено представлението на трупата пътуващи артисти, издигнали импровизираната си сцена на кея в пристанището на Дувър.
    Очите на момичето бяха в същото блестящо небесносиньо, тенът му имаше същия нежен кремав цвят, косата беше в съвсем същия нюанс на наситено тъмнокафяво. Приликата стигаше чак до червеникавите отблясъци, които изглеждаха великолепно под слънчевата светлина. Оттук започваше разликата. Докато тъмната коса на Мод падаше по раменете й на разкошни къдрици, поддържани всеки ден с помощта на нагорещена маша и хартийки, прекрасната коса на акробатката беше късо подстригана, най-вероятно с помощта на някоя купичка за пудинг.
    Гарет наблюдаваше с неприкрито удоволствие как крехката фигура изпълнява номерата си върху тясната греда, опъната между два кола на значителна височина от земята. Тя се движеше така умело и гъвкаво по гредата, сякаш стъпваше по твърдата земя, преобръщаше се във въздуха, ходеше на ръце, а накрая направи няколко последователни задни салта, които изтръгнаха от зрителите въодушевени викове.
    Фигурата на Мод е също така стройна, помисли си Гарет, но разликата е огромна. Мод беше бледа, тънка и недоразвита. Акробатката, която отново стоеше на ръце и яркооранжевата пола беше паднала на главата й, имаше твърди, мускулести прасци, за приличие скрити под тесни кожени панталони. Ръцете й издържаха без усилие тежестта на тялото. Тя отдели едната си ръка от гредата и махна весело на зрителите, после отново се хвана с две ръце за дървото и се преметна няколко пъти на едната и на другата страна, при което ръцете й сменяха позицията си със светкавична бързина и яркооранжевата пола се развяваше около тялото й. След като сгъни на края на гредата, тя се засили и направи няколко салта във въздуха.
    В най-високата точка на салтото тя се преметна назад, завъртя се, стъпи на краката си, изпълни още едно безумно салто със свито тяло и най-после се изправи, за да се поклони на ръкопляскащата публика.
    Гарет се смая, когато усети, че се е увлякъл от въодушевлението на тълпата и аплодира възхитено. Лицето на момичето беше зачервено от напрежението, очите му блестяха от радост за успешното представление, на челото бяха избили ситни капчици пот, устните бяха разтегнати в сияеща усмивка. Тя вдигна два пръста към устата си и свирна. Изведнъж от нищото изскочи малка маймунка, облечена в червено жакетче и шапка и веещо се оранжево перо.
    Животното свали шапката от главата си и с един скок се озова сред зрителите, като ръмжеше и крякаше непочтително. Гарет хвърли едно сребърно пени в протегнатата шапка и маймунката му благодари с грациозен поклон.
    Едно малко момче, може би шест или седемгодишно, се опитваше да привлече вниманието на акробатката върху себе си и махаше трескаво от мястото си в края на сцената. Най-после се надигна и закуцука към нея, при което мъчително влачеше сакатото си краче. Момичето го привлече в прегръдката си и затанцува с него по сцената.
    Наистина е учудващо, помисли си Гарет, как тази малка жена заразява достойното за съжаление същество в прегръдката си с прелестта и гъвкавостта си и лицето на момчето пламти от радост. От нея се излъчваше необуздан темперамент, неустоима жизненост и енергия, които се пренасяха върху детето. Най-после тя сложи момчето на ниското столче в ъгъла и гърбавото му телце отново се сви на топка, макар че лицето му продължаваше да се усмихва. Маймунката се върна на сцената и гордо показа шапката си.
    Момичето изпразни съдържанието й в кожената кесия, която висеше на кръста му, усмихна се благодарно на множеството и изпрати въздушна целувка. После нахлупи шапката на главата на маймунката и изчезна от сцената с елегантно задно салто.
    Приликата е наистина смайваща, направо страшна, помисли отново Гарет. Приличат си по всичко… е, освен по характерите, поправи се той. Не помнеше да е виждал човек, който да притежава толкова малко енергия като Мод. Питомката му прекарваше дните си да лежи на мекия диван до стената, да чете религиозни трактати и да поднася шишенцето с ароматни соли към розовото си носле. Ако някой успееше да я убеди да се раздвижи, тя пристъпваше бавно и страхливо, увита в безброй шалове, снабдена от старата си бавачка с десетина лечебни и тонизиращи средства, които я обгръщаха в ароматен облак. Винаги говореше със слаб гласец, който напомняше на Гарет за тръстикова свирка и караше слушателите да се вслушват със затаен дъх, защото всички имаха чувството, че момичето ще остане без сили още преди да е довършило изречението.
    Гарет обаче беше наясно, че въпреки привидната си крехкост, бледата, безцветна външност, братовчедка му притежаваше желязна воля. Младата Мод умееше да извлича полза от пристъпите на мигрена и безбройните си неразположения. Тя знаеше всичко за емоционалния шантаж и без стеснение се ползваше от знанията си. Тя беше достойна противничка на Имоджин… а даже и негова.
    На сцената излезе трио музиканти с флейта, обой и лютня и Гарет понечи да си тръгне, когато отново видя момичето. Тя излезе зад сцената и се плъзна безшумно към музикантите, стискайки нещо в малката си десница. Малката маймунка се беше настанила на рамото й и шепнеше в ухото й интересни новини.
    Гарет спря и впи поглед в момичето. Дяволитата й физиономия обещаваше нови забавления. Музикантите изсвириха няколко ноти, за да настроят инструментите си, и подеха весела, завладяваща мелодия. Маймуната скочи от рамото на момичето и затанцува по сцената. Зрителите избухнаха в смях и скоро всички затропаха с крака в такт и запляскаха в ритъма на музиката.
    Гарет проследи как момичето се промъкна незабелязано пред музикантите, вдигна глава към тях и поднесе нещо към устата си. Трябваше му минута, за да разбере какво прави тя, после се ухили одобрително. Това малко дяволче! Акробатката смучеше лимон и очите й бяха устремени в лицето на флейтиста. Гарет отмести поглед към сакатото хлапе, което продължаваше да седи на столчето си в ъгъла. Очите на детето святкаха развеселено и той разбра, че малката сценка е измислена специално, за да го позабавлява.
    Затаил дъх, Гарет чакаше неизбежната развръзка. Флейтистът не издържа, от инструмента се изтръгна протяжен дух и мелодията изведнъж се прекъсна. Явно слюнката му беше пресъхнала. Момчето, което наблюдаваше сцената отблизо, се тресеше от смях.
    С внезапен гневен рев флейтистът се хвърли напред и зашлеви силен шамар на момичето. Тя загуби равновесие и падна настрана, но веднага се овладя и с професионална сръчност превърна падането си в преобръщане. Зрителите наградиха умението й с нови ръкопляскания. Явно бяха повярвали, че всичко това е част от представлението. Ала когато момичето се приземи в краката на Гарет и се изправи, в очите му имаше сълзи.
    Тя се усмихна разкаяно, потърка пламналото си ухо, а с другата небрежно изтри очите си.
    — Бяхте малко бавна — отбеляза развеселено Гарет. Тя поклати глава и го дари с мека усмивка.
    — Обикновено съм достатъчно бърза. Исках да разсмея Роби. Знам как да умилостивя Берт, но този път Чип отклони вниманието ми за миг и…
    — Чип?
    — Маймунката ми. — Тя вдигна два пръста към устата си и изсвири пронизително. Маймуната веднага прекъсна танца си и скочи на рамото й.
    Гласът й е наистина необикновен, помисли си Гарет и я разгледа с неприкрит интерес, докато тя стоеше спокойно до него и наблюдаваше критично изпълнението на група жонгльори, които се бяха присъединили към музикантите. Това крехко момиче притежаваше учудващо дълбок глас, с топъл, мелодичен тембър, който възбуждаше. Тя говореше с лек акцент, толкова слаб, че той не успя да го идентифицира.
    Изведнъж маймунката на рамото й се раздвижи нервно и заграчи като полудяла. Дългите й костеливи пръсти сочеха към сцената.
    — Велики Боже, знаех си, че трябва да изчезна — промърмори момичето, но не се помръдна от мястото си. Иззад сцената излезе грамадна жена, облечена в безформена роба от непоносимо ярко червенокафяво платно, обшита с блестящи червени конци. Главата й почиваше върху плисирана яка, косите бяха скрити под огромна кадифена шапка, вързана с копринени панделки под брадичката и украсена със златни пера, които се развяваха от морския бриз.
    — Миранда! — Гласът, който излезе от гръдния кош на това странно същество, подхождаше на грандиозния външен вид. Всъщност това беше рев, гърлен, затормозен от тежък акцент, непоносим за ухото. — Миранда!
    — Майчице! — простена момичето и въздъхна страдалчески. Маймунката скочи от рамото й и се втурна към жената, като ръмжеше заплашително. Без да се бави, момичето се скри зад гърба на Гарет и прошепна настойчиво в ухото му:
    — Много ви моля, не мърдайте, милорд! Ще ми направите голяма услуга, ако си стоите спокойно, докато мама Гертруд отмине.
    Гарет положи всички усилия, за да остане сериозен, но се подчини и не мръдна от мястото си. Изведнъж пое остро въздух, защото усети как едно топло тяло се пъхна под наметката и се притисна до гърба му. Сякаш се бе сдобил с телесна сянка — съвсем мъничка, само лека издатина в гънките на яркочервената наметка, но въпреки това толкова близка и физически доловима, че го побиха тръпки и кожата му. настръхна.
    Маймуната скочи пред краката на дебелата жена и се разскача и развика по начин, който не оставяше съмнение в обидните й намерения. Явно беше решила да предизвика дебеланата, за да спаси господарката си. Жената изрева отново и вдигна заплашително юмрук с големината на бут шунка, в който стискаше дебела тояга. Чип разтегна устни и оголи жълтите си зъби в присмехулна гримаса. Искрящите му очи я пронизаха, той изкрещя отново и се метна към тълпата. Ругаейки и размахвайки тоягата си, жената се втурна след него.
    Шансовете й да хване маймуната са толкова нищожни, че я правят още по-смешна, помпели си Гарет. Маймуната беше постигнала целта си да примами дебеланата далече от господарката си.
    — Много ви благодаря, милорд. — Момичето се измъкна от наметката му и го дари със сияеща усмивка. — В момента наистина нямам желание да се озова в лапите на мама Гертруд. Тя е най-милата и най-добрата жена на света, но е твърдо решена да ме направи съпруга на сина си. Люк е добро момче, но е невероятно тромав и несръчен във всичко, освен в дресурата на Фред. Невъзможно ми е да се омъжа за него, камо ли пък да излизаме на сцената заедно.
    — За мен беше удоволствие да ви помогна — промърмори сухо Гарет, който не бе разбрал почти нищо от обясненията й. Все още беше смутен от чувственото безпокойство, което бе изпитал при допира на това лудо момиче до тялото си. Кожата на гърба му все още вибрираше като напрегната струна.
    Миранда се огледа търсещо. Зрителите ставаха все по-неспокойни, затова музикантите и жонгльорите приключиха номера си и напуснаха с поклони сцената, за да направят място на простоват на вид млад мъж, облечен в елегантен жакет и придружен от жив малък териер.
    — Това са Люк и Фред — обясни Миранда и потупа признателно наметката, която й беше оказала такава услуга. — Дресурата е чудесна, останете да я видите. Фред умее практически всичко. Вижте само как скача през огнените обръчи… Само че бедният Люк няма мозък в главата си. Убедена съм, че небесният господар не ми е отредил да се омъжа за него и да му бъда партньорка.
    Гарет погледна празното, безизразно лице на младия мъж и неволно го сравни с блестящите, изпълнени е жива интелигентност очи на момичето. Тази връзка беше наистина невъзможна.
    — Крайно време е да намеря Чип. Мама Гертруд няма да го хване и не е чудно да направи някоя глупост. — Момичето се сбогува с весело махване и се скри в навалицата. Гарет проследи движенията на оранжевата пола, която скоро се стопи в далечината.
    Все още объркан, той се усмихна на себе си. Хвърли бърз поглед към сцената и сърцето му трепна съчувствено при вида на унилото малко момче, което се взираше жадно след бързо отдалечаващата се Миранда. Детето изглеждаше толкова потиснато и безутешно, сякаш някой го бе оставил сам в тъмното.
    Веднага след това жената, която Миранда бе нарекла мама Гертруд, си проби път през тълпата зрители и се върна до сцената; погледът й издаваше недоволство и тя мърмореше нещо не особено прилично под носа си.
    — Това проклето момиче… стрелка се насам-натам като светулка. Ей сега беше тук, а вече я няма. И какво толкова не му харесва на Люк, питам аз… — При този мрачен въпрос тя вдигна глава и погледна Гарет право в очите. — Моето момче е добър, прилежен работник. Какво толкова не му харесва? Всяко нормално момиче би си облизало и десетте пръста за такъв мъж.
    Тя изгледа сърдито Гарет, сякаш именно той беше отговорен за неблагодарността на Миранда. После вдигна рамене и продължи величествено пътя си, като ругаеше полугласно. Носеше се напред като кафявочервен облак, а огромните й гърди си пробиваха път през навалицата като носа на грамаден кораб.
    Люк тъкмо беше привършил номера си и се кланяше пред зрителите. Териерът се вдигна на задните си крака и се разходи по края на сцената, но тълпата вече се разотиваше.
    Като видя, че хората си отиват, Гертруд изкриви лице и скочи на сцената с бързина, твърде необичайна за тромавата й външност.
    — Ти не прати кучето да обиколи с шапката! — изкрещя ядно тя. — Божичко, Люк, ти наистина си дяволски тъп! Хайде, слез от сцената и се опитай да събереш малко пари, по дяволите! — подкани го тя и замахна с тоягата си. — Не стой така! Защо се кланяш й се хилиш като тъпак, когато хората се разотиват? Ако беше Миранда, щеше да ти даде да се разбереш!
    Младият мъж скочи от сцената, свали шапката от главата си и я протегна към разотиващите се зрители. Малкото куче го следваше по петите. За съжаление бе пропуснал подходящия момент и повечето от зрителите не се озоваха на молбите му. Гарет пусна в шапката му цял шилинг и момъкът го зяпна смаяно.
    — Благодаря ви, милорд — заекна той. — Приемете сърдечните ми благодарности, милорд.
    — Откъде идвате? — попита Гарет и посочи небрежно сцената, която работниците вече разваляха.
    — От Франция, милорд. — Люк пристъпваше смутено от крак на крак и поглеждаше нещастно към отиващите си зрители. Явно се разкъсваше между настойчивата потребност да се бори и за последното пени, което можеше да изтръгне от скъперниците, и задължението да отговори на въпросите на изискания джентълмен, който беше дал толкова щедър дар за представлението му. — Смятаме да се прехвърлим в Кале още със следобедния отлив — допълни той.
    Граф Харткорт кимна. Явно темата беше приключена и Люк се хвърли към отиващите си зрители. Гарет почака още малко, за да види как върви развалянето на сцената, после се обърна към града, разположен в подножието на стръмните бели скали по продължение на канала.
    Самият той беше напуснал Франция едва миналата вечер и на разсъмване беше слязъл на сушата в Дувър след бурно и мъчително пътуване. Беше решил да прекара още една нощ в града и на следващата сутрин да потегли на дълъг път към дома си в Странд, точно под градските стени на Лондон.
    Решението му беше плод на неохотата да се озове отново в атмосферата на ожесточени битки, които строгата му сестра водеше с непокорната Мод. В действителност той се бе наслаждавал на бурното пътуване през Ламанша. Хареса му да се пребори със стихиите, да поработи рамо до рамо с отчаяните моряци, които приеха с благодарност помощта на две силни мъжки ръце, подкрепящи усилията им да задържат крехкото корабче над водата. Гарет хранеше подозрението, че моряците се страхуваха много повече от него, но моряците открай време си бяха суеверни и живееха в постоянен страх от мокрия гроб на морското дъно.
    Гарет мушна ръка в елека си от сребърносива коприна и полипа малката кадифена торбичка, в която беше гривната, подарък за бъдещата годеница на Анри. Пергаментовата грамота, прибрана в обвивка от восъчна хартия, почиваше на гърдите му. Връхчетата на пръстите му замислено опипаха печата на крал Анри. В момента Анри Наварски беше крал на Франция само по име и по правото на първородството. Френските католици не приемаха на френския трон да седне монарх хугенот, но Анри щеше да съумее да ги подчини на волята си и тогава щеше да разполага с огромна държава, много по-могъща от родната му Навара. Владетелят на Навара беше никой в сравнение с краля на Франция.
    Кралският печат на Франция беше път към възвръщането на земите и властта, с които някога се славеше семейство Харткорт.
    Този път беше осеян с такова замайващо великолепие и могъщество, че даже Имоджин, жадната за власт сестра на Гарет, не смееше дори да си го представи.
    Фино изрязаните устни на лорда се разкривиха в сардонична усмивка. Представи си как ще реагира Имоджин на предложението, което беше скрито на гърдите му, и се ухили още по-широко. След смъртта на Шарлът, Гарет бе посветил цялото си внимание на собствените си дела, защото нямаше нищо друго, което да го изтръгне от летаргията и равнодушието към останалия свят. Тази единствена по рода си щастлива случайност го изтръгна с един замах от мрака, в който живееше, изпълни го с нова енергия и съживи стария политически глад, който някога обогатяваше живота му.
    Ала първо трябваше да изтръгне съгласието на потомката си — нещо, което изобщо не беше лесно.
    Когато най-после отстъпи пред настояванията на сестра си и замина за Франция, той се надяваше да получи много по-скромно предложение от това, което сега носеше черно на бяло до гърдите си. Предложението му беше отправено към съветника и доверен човек на краля, херцог дьо Роаси, и се отнасяше до женитбата му с Мод, дъщеря на херцог д’Албар и втора братовчедка на херцог Харткорт. Ала събитията взеха неочакван обрат.
    Гарет се обърна отново към морето и се загледа към дигата, която пазеше пристанището от високите вълни на канала.
    Това беше прекрасно, мирно кътче земя и заслужаваше напълно името си „Райско пристанище“. Беше съвсем различно от трескавата, оглушителна бъркотия в лагера на крал Анри пред портите на Париж…
    Гарет пристигна в лагера на Анри в една студена и мокра априлска вечер, под плющящ дъжд, който правеше времето по-скоро зимно, отколкото пролетно. Пътуваше сам, защото знаеше, че без свита няма да привлича вниманието върху себе си. Цялото френско население беше настръхнало. Нежеланият крал Анри обсаждаше столицата, парижани се бореха с глада и упорито отказваха да признаят суверен, който според тях беше еретик и узурпатор.
    Фактът, че лорд Харткорт не беше придружен дори от камериер и не носеше видими знаци за ранга и положението си, му създаде трудности с коменданта на лагера. Най-после го пропуснаха да влезе в огромния палатков град и му показаха палатката на краля. Остана в приемната цели два часа, докато офицери, куриери и слуги тичаха навън-навътре, внасяха и отнасяха послания и никой не обръщаше внимание на едрия мъж в тъмна, мокра от дъжда наметка, който се разхождаше нетърпеливо по стъпканата трева в оградения терен и размахваше ръце, за да прогони студа.
    Когато най-после го пуснаха при краля, положението не се подобри особено. От петнадесетата си година крал Анри беше войник и сега, вече тридесет и осемгодишен, беше опитен воин, закален в безброй битки, изпълнен с пренебрежение към телесното. Собствената му квартира беше тъмна и студена, отоплявана само от малък железен мангал, леглото му се състоеше от сламеник, хвърлен направо на земята. Той и съветниците му, всички в ботуши и шпори, бяха увити в дебели ездачески наметки.
    Кралят поздрави лорд Харткорт с учтива усмивка, но острите тъмни очи бяха пълни с недоверие, а въпросите прями и пронизващи. Преживяното го беше научило да търси предателство зад всяко предложение за дружба. Не беше забравил и никога нямаше да забрави страшната Вартоломеева нощ, когато, само деветнадесетгодишен, се бе оженил за Маргьорит Валоа и неволно беше примамил в капан и причинил смъртта на най-добрите си хора — в същия този град, който скоро щеше да падне гладен и изнемощял в ръцете му.
    Ала препоръките на Гарет бяха извън всяко съмнение. Собственият му баща беше редом с Анри при онази злокобна сватба. Херцог д’Албар, бащата на Мод, беше един от най-добрите приятели на Анри и беше загубил в клането съпругата и едната си дъщеря. Убитата съпруга беше родена Харткорт. Затова след късия, но много внимателен разпит граф Харткорт бе приет като приятел и получи покана да прави компания на краля за вечеря. След това щяха да обсъдят предложението му в присъствието на Роаси.
    Виното беше кисело, хлябът сух и мухлясал, месото силно подправено, за да се прикрие миризмата на развалено, но изгладнелите парижани сигурно щяха да го приемат като манна небесна. Анри явно не обръщаше внимание на храната, защото ядеше с апетит и пиеше жадно. Когато виното в кожените манерки намаля, големият му, малко безформен нос се зачерви подозрително. Най-после той изтри уста с опакото на ръката, изтърси трошичките от брадата си и поиска да види портрета на лейди Мод. Първо трябвало да прецени дали дамата заслужава да стане съпруга на уважавания му и верен приятел Роаси. При тази забележка Анри се засмя, сякаш беше пуснал добра шега, но думите му бяха абсолютно сериозни.
    Гарет му подаде миниатюрата на младата си братовчедка. Портретът беше чудесен и показваше Мод като бледа, изискана красавица с неясна, въздушна крехкост, която по онова време се смяташе за идеал на женска красота. Проницателният поглед на лазурносините очи, които гледаха уморено зрителите от обсипаната с перли рамка, свидетелстваше, че момичето има силен темперамент. Кожата беше почти бяла — с нездрава бледност, както смяташе Гарет. Дългата лебедова шия беше съвършена, а грациозната й форма беше подчертана от тюркоазена огърлица.
    Анри държа дълго миниатюрата, гъстите му черни вежди се събраха над очите, челото му се набръчка. След малко хвърли поглед към Роаси и в очите му се четеше искрено смайване.
    — Какво има, сир? Нещо не е наред ли? — Роаси се разтревожи не на шега и протегна шия да види портретчето, което кралят продължаваше да държи в ръка.
    — Не, не, всичко е наред. Дамата е много красива. — Анри изглеждаше потънал в мислите си, което беше необичайно за него. Мазолестият му пръст почукваше замислено по стъклото на миниатюрата. — Трагично е, че момичето е израснало без майка. Много добре си спомням прекрасната Елена. — Той се обърна към Гарет: — Вие бяхте много близък с братовчедка си, нали?
    Гарет кимна мълчаливо. Елена беше няколко години по-голяма от него, но двамата се разбираха много добре и насилствената й смърт го разтърси до дън душа.
    Анри задъвка замислено долната си устна, без да отмества поглед от портрета на Мод.
    — Без съмнение, това би било безупречна връзка.
    — Да, сир, точно така. — В гласа на Роаси се прокрадваше нетърпение. — Семействата д’Албар и Роаси имат отдавнашни взаимоотношения. Разбира се, и семейство Харткорт. — Той се обърна към графа е бърза усмивка.
    — Да, разбира се… отлична партия за един Роаси — отвърна тихо Анри. — Но това би било отлична партия и за един крал… какво ще кажете? — Той огледа с дяволита усмивка събраните около масата мъже и лицето му изведнъж стана момчешко. — Вашата братовчедка ми харесва много, лорд Харткорт. Освен това имам спешна нужда от жена протестантка.
    В първия момент в палатката се възцари смаяно мълчание. След малко Роаси отговори:
    — Но вие си имате съпруга, сир.
    Анри избухна в смях.
    — Да, католичка. Маргьорит и аз сме добри приятели. От години живеем разделени. Тя си има любовници, аз също не живея като монах. Сигурен съм, че ако я помоля за развод, ще се съгласи. — Той устреми острия си поглед към Гарет. — Мисля, че е най-добре да си съставя лични впечатления за вашата питомка, Харткорт. Ако установя, че е приятна и кротка, каквато изглежда на портрета, Роаси ще трябва да си потърси друга съпруга.
    Разбира се, присъстващите повдигнаха възражения. Кралят не можеше просто така да се откаже от обсадата на Париж и да замине за Англия. Всички съветници бяха на това мнение. Ала Анри беше взел решение. Генералите му бяха достатъчно опитни и можеха да продължат обсадата и без него. Нямаше нужда от големи тактически маневри или кървави битки. Градът щеше да се предаде, когато жителите му започнеха да умират от глад. Той описа как ще се измъкне тайно от лагера и ще замине за Англия като френски благородник, поканен в двора на кралица Елизабет. Щом пристигне в Англия, ще отседне в гостоприемния дом на лорд Харткорт и ще се запознае с красивата лейди Мод. Ако се убеди, че двамата си подхождат, ще й отправи официално предложение.
    Средновековната гривна във формата на змия е окачен на нея смарагдов лебед беше принадлежала на майката на Мод. Накитът беше единствен по рода си, рядка скъпоценност. Гарет не знаеше как гривната е попаднала в ръцете на краля. Вероятно Франсоа д’Албар беше решил да я подари на своя сюзерен и сега Анри възнамеряваше да я изпрати като подарък на бъдещата си годеница — в знак на добрата си воля да я ухажва.
    След това кралят написа предложението, което сега Гарет носеше до гърдите си, и го подпечата с личния си печат. Гарет си представи как Имоджин ще се развика от радост и отново се ухили. Само Бог знаеше как щеше да реагира Мод…
    Гарет мина с провлечени крачки под полуразрушената арка на бавно разпадащата се градска стена. Градът беше добре защитен от крепостта на скалите и от трите каменни кули, построени от Хенри VIII, бащата на Елизабет. Бащите на града отдавна се бяха отказали да поддържат градските стени — и без това не можеха да опазят имуществото си при неприятелска канонада откъм морето.
    Гарет зави по „Чапъл Стрийт“ и се запъти към гостилница „Адам и Ева“, където си беше запазил легло за идващата нощ и можеше да бъде почти сигурен, че ще го има. Гостилничарите бяха известни с това, че обещаваха на гостите си спокойствие и почивка, а после им натрапваха нежелани квартиранти, и то в късните часове, когато сънените клиенти не бяха в състояние да се съпротивляват.
    Гарет се наведе, за да мине под ниската рамка на вратата към кръчмата, когато чу недвусмислен шум от диво преследване по улицата. Той излезе отново на тясната, посипана с боклуци уличка и успя да види префучалата покрай него крехка фигура в яркооранжева рокля. Множеството, което преследваше бегълката и гневно крещеше „Дръжте крадлата!“, щеше да го смачка, ако не се беше спасил с бърз скок към вратата.
    Обикновено перспективата да присъства на линч не го безпокоеше ни най-малко. Побоите и убиването с камъни бяха част от живота на простолюдието, което си беше извоювало правото да си разчиства набързо сметките с престъпниците от своята среда. Никой от благородниците не се застъпваше за жертвите. Беше много вероятно момичето да е откраднало. Животът, който водеше, сигурно я беше научил да гледа без уважение на чуждата собственост.
    Гарет вдигна рамене и се върна към желанието си да изпие чаша хубава бира и да изпуши лула с ароматен тютюн в кръчмата, но изведнъж спря. Ами ако момичето не е виновно? Ако паднеше в ръцете на преследвачите си, невинността нямаше да я предпази от бруталното правосъдие на тълпата. Никой нямаше да си направи труда да я попита дали е виновна. Даже ако наистина беше откраднала, той не можеше да се примири с мисълта, че ще я изостави на жестоката съдба и ще остане бездеен, докато възбуденото множество я доубие с удари и ритници.
    Решен да помогне, Гарет се върна на улицата и закрачи бързо след бушуващата сган. Ако се съдеше по ядните викове, преследвачите не бяха успели да я настигнат.

2

    Миранда тичаше по улицата, страхливо грачещият Чип се бе вкопчил в рамото й и трепереше с цялото си тяло. С отчаян скок младото момиче се хвърли в тясната дупка между две къщи. Процепът беше толкова тесен, че въпреки крехкото си тяло тя трябваше да застане на една страна, заклещена между двете стени, едва поемайки си дъх. Ако се съдеше по вонята на отходен канал, дупката се използваше за изхвърляне на боклуци и човешки отпадъци и при гадната миризма, която се издигаше към носа й, не й беше чак толкова трудно да не диша.
    Чип си бъбреше отчаяно и стискаше шията й с мършавите си ръчички, телцето му се тресеше от страх. Тя помилва успокоително главата му и прокле наум страстта му към блестящите предмети. Знаеше, че Чип не е имал намерение да открадне гребена на жената, но никой не й бе дал възможност да обясни какво се бе случило в действителност.
    Чип, възхитен от блещукането на сребърния гребен под слънчевите лъчи, скочи на рамото на жената и предизвика у нея дива паника. Маймуната се постара да успокои непознатата с оживено бъбрене и се опита да измъкне сребърния гребен от изкусната й фризура. Намерението му беше да разгледа по-отблизо блещукащото украшение, нищо повече, но как да обясни това на истеричната буржоазка, която изведнъж усети костеливи пръсти да се ровят в косата й, сякаш претърсваха за въшки?
    Миранда се хвърли да вземе маймуната и раздразнителното множество веднага си направи заключението, че животното е неин съучастник. Миранда, която имаше зад гърба си дълъг професионален живот и бе събрала горчив опит с бързо променящите се настроения на тълпата, бързо реши, че не е нужно да проявява фалшиво геройство, а е най-добре да бяга. Градската сган веднага хукна подире й като побесняла глутница.
    Слава Богу, скривалището й остана незабелязано. Дивата орда профуча на сантиметри от нея. Чип затрепери още по-силно и зашепна нещо в ухото й.
    — Спокойно, не говори. — Миранда го притисна до гърдите си и зачака шумът от стъпки да отзвучи в далечината. След малко подаде глава от тесния процеп.
    — Съмнявам се, че ще се откажат толкова бързо.
    Младото момиче потръпна като от удар и вдигна глава. Към нея крачеше джентълменът с червена копринена наметка, с когото беше разговаряла на кея. Тогава не бе обърнала внимание на външността му, беше забелязала само изисканото облекло, което издаваше благороден произход. Сега го огледа много по-внимателно. Сребърносив, богато избродиран жакет, кадифени панталони до коленете на черни и златни шарки, чорапи със златни конци и копринена наметка — явно джентълменът беше много богат. На пръстите му святкаха скъпи пръстени, токите на обувките му бяха сребърни. Къдравата черна коса беше късо отрязана, лицето гладко избръснато, в противоречие с модата.
    Лениви черни очи под тежки ресници я наблюдаваха развеселено. Чувствената, фино изрязана уста беше обтегната в широка усмивка, която разкриваше здрави бели зъби.
    Миранда се улови, че отговаря на усмивката му, и се изчерви.
    — Ние не сме откраднали нищо, милорд — промълви тихо тя. — Работата е там, че Чип не може да устои, когато види блестящ предмет. Непременно държи да го вземе в ръцете си и все не успявам да му обясня, че това не е редно.
    — Аха. — Гарет кимна с разбиране. — Приемам, че нападнатата личност не е проявила разбиране и се е възпротивила на желанието му да я разгледа отблизо.
    — Точно така — засмя се Миранда. — Такава глупава жена. Разпищя се, като че я бяха потопили във врящо масло. На всичкото отгоре скъпоценният й гребен беше украсен с фалшиви камъчета.
    Гарет изпита неволно съчувствие към непознатата истеричка.
    — Мога да си представя, че дамата не е свикнала да се разхожда с маймуни по раменете — отбеляза строго той.
    — Възможно е, сър, но Чип е абсолютно чист и много добродушен. Никога не би й сторил зло.
    — Може би да, но обектът на вниманието му не е можел да знае това. — В очите му отново светна весела искра.
    Миранда се изкиска. В компанията на този весел и доброжелателен джентълмен страхът й изчезна.
    — Исках да си взема Чип, но изведнъж всички се нахвърлиха върху мен и реших, че е по-умно да избягам, вместо да се опитам да им обясня. Те решиха, че съм виновна, и хукнаха да ме гонят.
    — Без съмнение, бягството ви е събудило това впечатление — съгласи се Гарет. — Но съм длъжен да отбележа, че при така създалите се обстоятелства не сте имали друг избор.
    — Прав сте, точно така беше. — Изведнъж усмивката на Миранда угасна. Тя наклони глава и се вслуша страхливо в засилващите се викове от края на уличката. Явно преследвачите й се връщаха.
    — Бързо, да се махнем оттук — извика Гарет и улови ръката й. — С тази оранжева рокля се виждате отдалеч.
    Миранда се поколеба. Инстинктът я съветваше да побегне, за да има преднина пред бързо приближаващото се множество. Ала когато усети топлите, здрави пръсти, които се сключиха около китката й и я потеглиха напред, тя не се възпротиви. В следващата секунда вече бягаше редом с непознатия джентълмен и се стараеше да не изостава от бързите му, равномерни стъпки, която я водеха към „Адам и Ева“.
    — Защо се занимавате с мен, милорд? — Тя се изправи пред него и по погледна любопитно.
    Гарет не отговори. Въпросът беше добър, но той нямаше отговор за него. Работата беше там, че у малката акробатка имаше нещо безкрайно привлекателно, нещо беззащитно и в същото време неукротимо, което го трогваше. Сърцето не му позволяваше да я остави в ръцете на тълпата, макар да знаеше, че тя е свикнала да избягва опасностите по улиците.
    — Влезте тук. — Той сложи ръце на гърба й и я бутна през тясната врата в сумрачната гостилница. Кожата й се усещаше топла и приятна под тънкия плат на роклята, а когато погледна надолу към малката й глава, видя колко бяла беше кожата на мястото, където тъмната червенокафява коса се разделяше на път. Без да съзнава какво прави, той помилва с един пръст гладкото теме. Момичето потръпна и вдигна уплашен поглед към него. Той се покашля и заговори рязко:
    — Дръжте здраво маймуната. Страх ме е, че тук има цял куп блестящи предмети.
    Миранда се запита дали пък беглото докосване не беше само плод на въображението й. После огледа критично мрачното помещение.
    — Тук няма почти нищо, което би могло да събуди любопитството му. Толкова е прашно. Даже калаените канчета са мътни и нащърбени.
    — Може би сте права, но въпреки това го дръжте здраво.
    — Милорд Харткорт. — Гостилничарят излезе през една врата в другия край на тесния коридор и се запъти към госта си, като бършеше ръце в престилката си. Малките му очи блестяха. — Лично отидох в обора и ви наех кон, какъвто поръчахте. Ей, какво е това? Веднага изхвърли мръсното животно навън, малка уличнице! — С треперещ от възмущение пръст той показа Чип, който се беше възстановил от преживения ужас, отново се бе настанил на рамото на Миранда и оглеждаше обстановката с будни, любопитни очи.
    — По-кротко, Молтън! Момичето е с мен, а маймуната няма да ви причини вреди. — Гарет огледа кръчмата. — Донесете ми една лула и чаша бира. О, донесете и една бира за момичето.
    — Не мога да разбера защо хората изпитват такъв страх от една малка маймунка — промърмори Миранда и пристъпи към малкия прозорец, изкопан дълбоко в бяло боядисаната стена, за да види какво става на улицата. Тя изтърка мръсното стъкло с ръкава си, докато разчисти достатъчно място, за да потърси преследвачите си.
    Гарет пое дългата глинена лула от ръцете на гостилничаря, провери дали е добре напълнена, взе и запалената восъчна свещ и я поднесе към главичката на лулата. Ароматен син дим се издигна на кръгчета към опушения таван и лицето на лорда изрази блаженство. Миранда го наблюдаваше със смръщено носле.
    — Никога не съм виждала някой да пуши лула. Във Франция пушенето не е популярно.
    — Значи французите не знаят от какво се лишават — отговори Гарет, вдигна чашата си и й кимна да вземе своята. Миранда се подчини и отпи голяма глътка.
    — Не мисля, че миризмата ми харесва — отбеляза критично тя. — Пушекът затруднява дишането. Явно и Чип не го харесва. — Тя посочи маймунката, която се бе свила в най-отдалечения ъгъл на кръчмата и притискаше мършавата си ръка към носа.
    — Ще ми простите, но не виждам защо е нужно да се съобразявам с предпочитанията и отвращенията на една маймуна — отвърна графът и отново дръпна от лулата си.
    Миранда прехапа долната си устна.
    — Нямах намерение да бъда неучтива, милорд.
    Мъжът кимна утвърдително с глава и в кафявите му очи отново блесна весела искра. Миранда се почувства успокоена и отпи още една глътка бира. Една сега усети, че след дългото бягство по улиците на града устата й беше пресъхнала. Отново вдигна чашата към устата си и скритом разгледа спасителя си. В него имаше нещо успокояващо, небрежно, самоуверено, което не само я утешаваше, но и правеше силно впечатление. Този човек й вдъхваше чувство за сигурност и защитеност.
    Как го бе нарекъл гостилничарят? А, да, милорд Харткорт.
    — Искам да ви благодаря за всичко, което сторихте за мен, милорд Харткорт — осмели се да каже тя. — Все пак ние с вас изобщо не се познаваме.
    — Странно е, но постепенно добивам чувството, че ви познавам много добре — отговори той и добави сухо: — Все едно искам ли го или не.
    Миранда притисна носле към издрасканото стъкло и се опита да се убеди, че е смешно да се чувства засегната, даже забележката му наистина да бе прозвучала подигравателно. Той беше влязъл в живота й за съвсем кратко време и щеше да изчезне също така бързо.
    Уличката пред кръчмата беше тиха и пуста.
    — Мисля, че вече мога да изляза навън. Не искам да ви досаждам с присъствието си, милорд.
    Гарет я погледна изненадано.
    — Ако сте сигурна, че не ви заплашва опасност — отговори той. — Но ви уверявам, че можете да останете тук с мен толкова дълго, колкото искате.
    — Благодаря ви, но е по-добра да си вървя. — Тя се обърна към вратата. — Още веднъж ви благодаря за всички услуги, които ми направихте, милорд.
    Тя се сбогува с рязък поклон и излезе от кръчмата. Маймуната скочи веднага на рамото й, обърна се към Гарет и направи неприличен жест с ръка, като през цялото време грачеше войнствено.
    Неблагодарно зверче, помисли си Гарет и отново дръпна от лулата си. Учудващата прилика между Мод и това момиче. не преставаше да занимава духа му. Казваха, че всеки човек си има някъде двойник, но според него тази идея беше напълно абсурдна. До тази сутрин…
    — Кога желаете да вечеряте, милорд? — попита Молтън, който отново бе влязъл в кръчмата.
    — След един час. — Гарет изпи бирата и допуши лулата си. — Първо ще отида в обора, за да видя коня, който сте ми наели. Освен това ми трябва легло за тази нощ. Готов съм да платя за привилегията да имам стая и легло само за себе си. Надявам се, че можете да ми ги осигурите.
    — О, да, милорд. Имам чудесна стаичка над пералнята, много подходяща за едно лице. — Молтън се поклони така дълбоко, че челото му едва не се удари в коленете. — Но ще се наложи да платите една крона, милорд. Леглото е широко и спокойно мога да настаня в него трима души, без да се блъскат.
    Гарет го изгледа с високо вдигнати вежди.
    — Но нали само преди минута казахте, че стаята е точно за едно лице?
    — За едно лице е най-добрият подслон, милорд — отговори с достойнство Молтън. — Но мястото е достатъчно за трима.
    — Аха, разбирам. Най-после проумях как стоят нещата. — Гарет взе от тезгяха ръкавиците си, обшити със скъпоценни камъни. — Тогава ви моля да отнесете багажа ми в стаята над пералнята. Сега излизам и щом се върна, ще вечерям. — Той излезе на двора, без да погледне усърдно кимащия и кланящ се Молтън, който спря да се кланя едва след като графът изчезна от очите му.
    Конят, нает за него, се оказа мършав и кокалест, но Гарет беше уверен, че ще измине без особени проблеми седемдесетте мили до Лондон, стига да го щади, пък и той не бързаше особено. Знаеше, че Имоджин е на тръни, а Майлс напразно обикаля цялата къща в търсене на скривалище, за да избяга от непрестанно сипещия се дъжд от обвинения и оплаквания. Като си помислеше какво го чака вкъщи, ушите му забучаваха. Сестра му умееше да изнервя хората, а бедният й съпруг не смееше да й се противопоставя. Тъй че в Лондон не го очакваше нищо приятно.
    Не за първи път Гарет се запита защо беше предоставил на сестра си отговорността за домакинството си. След страшната катастрофа с Шарлът, объркан и потиснат от тайното си чувство за вина, той не съзнаваше какво става около него, а Имоджин беше ненадмината майсторка в това да улавя всички възможни благоприятни случаи, особено когато ставаше въпрос за брат й. Преди да е осъзнал какво му се готви, тя и цялото й домакинство — включително невероятно досадната и неприятна Мод — се бяха настанили в къщата му в Странд. Според Имоджин свещената й мисия беше да утешава брат си в тъгата му и да води домакинството му. И сега, след цели пет години, тя беше още там.
    Имоджин беше трудна, темпераментна жена и единствената й, всепоглъщаща страст беше благото на брат й. След смъртта на майката тя се бе заела с възпитанието на десетгодишния тогава Гарет, задача, която според нея щеше да продължи до края на живота й. Тя беше дванадесет години по-голяма от него и го засипваше със знаци на сестринска любов, която не бе намерила друг отдушник… Така беше и до днес. Нещастният й съпруг се задоволяваше с трохите. Гарет се съпротивляваше упорито срещу властната сестрина обич, но сърцето не му позволяваше да нарани Имоджин умишлено. О, да, той познаваше грешките й: безмерното честолюбие, стремежа на всяка цена да опази честта и името на семейство Харткорт, амбициите й да види брат си на върха на обществената стълбица, горещия темперамент, избухливостта, безогледността към слугите и към всички останали хора по света, екстравагантностите й. Въпреки това той не смееше да я изключи от живота си, макар че много му се искаше да го стори.
    В стремежа си да осигури щастието и благополучието на брат си, Имоджин му намери съвършената съпруга, която трябваше да заеме мястото на Шарлът. Лейди Мери Абърнати, вдовица без деца, около тридесетгодишна. Наистина безупречен избор. Безупречна дама. Тя никога няма да направи грешките на Шарлът, заяви твърдо Имоджин. Тя знае отлично какви са задачите на лейди Харткорт и никога, никога не би занемарила задълженията си.
    Гарет се усмихна саркастично. Наистина беше невъзможно да си представи, че лейди Мери би могла да занемари задълженията си, независимо в коя област. За разлика от Шарлът, която изобщо не се интересуваше от дълга си. Ала Шарлът, макар и небрежна, кипеше от живот, докато Мери беше бледа и безжизнена като алабастрова статуя. Първата беше причинила на Гарет тъга, безброй вреди и чувство за вина. Мери със сигурност нямаше да го отведе до замайващите върхове на блаженството; от друга страна обаче, тя никога нямаше да го запрати в пропастта на дълбокото отчаяние и мъчителното унижение. Един мъж имаше само веднъж в живота си шанса да намери голямото щастие и той го бе проиграл; затова приемаше, че сега трябва да се задоволи с мир и покой.
    Без да иска, Гарет направи гримаса. Незнайно по каква причина това му се случваше всеки път, когато се опитваше да си внуши нещо в тази посока. В близките месеци надали щеше да живее сред домашен мир и спокойствие… Тази надежда беше напразна, защото Имоджин щеше да се заеме с предстоящата женитба на Мод с присъщата й енергия.
    Гарет беше официалният настойник на Мод от момента, когато баща й почина и я изпратиха при най-близките й роднини в Англия. Но Имоджин носеше отговорността за момичето още от самото начало и доскоро Гарет почти не забелязваше съществуването на бледата, болнава сянка, която се бе свряла в един ъгъл на дома му. Ала след като Имоджин взе решение за бъдещето на Мод, Гарет се видя принуден да отдели известно време, за да проучи характера на питомката си — и остана смаян от съчетанието между хронична болнавост и дива упоритост. Беше сигурен, че Мод няма да приеме с готовност бъдещето, което й бяха отредили.
    Гарет излезе от обора и се запъти бавно към кея, за да се наслади на мекия августовски следобед. Намерението му беше да подсили апетита си с хубава порция свеж морски въздух. Чайките кръжаха с весели крясъци над гладката повърхност на водата, а белите крайбрежни скали бяха станали розови под лъчите на залязващото слънце. Сцената беше мирна и заразяваше със спокойствието си. В този момент Гарет забеляза яркооранжево петно на дигата и изпита странно чувство на обреченост — или тъмно предчувствие? По гърба му пролазиха студени тръпки.
    Маймунката седеше редом с господарката си на стената и се взираше замислено в ръцете си. Миранда се беше загледала към пристанището, люлееше крака и дървените й чехли се удряха ритмично в камъните. Малкото кораби в пристанището се поклащаха на котвените си въжета. Гарет забеляза, че приливът е настъпил. От трупата артисти нямаше и следа.
    — Защо имам впечатлението, че днес обстоятелствата са се наговорили да действат срещу вас? — попита той и пристъпи към момичето. Миранда го погледна унило.
    — Знаех си, че трябваше да си остана цял ден в леглото. Знаех го още като видях бръмбара.
    — Какъв бръмбар?
    — В каната за мляко — отговори сериозно Миранда. — Плуваше отчаяно, за да си спаси живота. Това означава нещастие.
    — Не знаех… — промърмори Гарет и се облегна на стената до нея. — Значи са заминали без вас? — осведоми се съчувствено той.
    Миранда кимна угрижено.
    — Знаех, че искаха да се възползват от прилива, но когато стана тази работа с Чип, загубих представа за времето. — Погледът й отново се устреми към водата.
    Гарет също погледна към пристанището и дълго мълча. Усещаше близостта на момичето и искаше да й се наслади, без да говори.
    — Какво ще правите сега? — попита най-сетне той.
    — Ще чакам следващия пощенски кораб за Кале — отвърна тихо тя. — Глупавото е, че дадох на Берт всички пари, които събрах тази сутрин, така че нямам нито пени. Ще се наложи да спечеля малко пари, за да си платя пътуването, но как да го направя по улиците на града, след като тази сутрин ме гониха като престъпница?
    Гарет закова поглед в хоризонта, в бавно залязващото слънце. Едва сега разбра, че чувството, което го бе завладяло преди малко, не бе лошо предчувствие, а възбуда — внезапен прилив на възбуда, която човек усеща при вземане на напълно неочаквано решение.
    — Ще се заинтересувате ли от едно предложение? — попита с подчертана небрежност той.
    Миранда вдигна глава към него и в сините й очи светна недоверие. Ала Гарет продължаваше да я гледа спокойно и невъзмутимо, устните му бяха изкривени в лек намек за усмивка.
    — Какво предложение?
    — Вечеряхте ли вече?
    — Как да го направя? — отвърна остро тя. — Казах ви, че нямам пукната пара. — На разсъмване беше закусила, но това беше толкова отдавна… Тъй като трупата трябваше да даде още едно представление, преди да се прехвърли през Ламанша със следващия прилив, бяха изоставили обяда и сега стомахът й къркореше от глад. Като си помислеше, че няма никакви средства и покрив над главата си, нощта с празен стомах явно беше неизбежна.
    — Бихте ли вечеряли с мен? — попита спокойно Гарет.
    — Какво трябва да ви дам срещу това? — Устните й пресъхнаха и тя ги навлажни с връхчето на езика си. В очите й имаше страх, гласът звучеше нервно, цялото й същество очакваше отговора му.
    Гарет виждаше, че тя съзнава колко трагично е положението й. Виждаше и готовността й да приеме предложението, но колебанието и недоверието й му казаха най-много за нея. Макар че живееше по улиците, или може би точно заради това, тя не искаше да зависи от произвола на един непознат. Явно не желаеше да продава тялото си като уличница и му го бе показала веднага, в случай че той го поиска като заплащане срещу вечерята.
    — Смятам да ви направя сериозно предложение и желая да го изслушате, докато вечеряме. Това е всичко. — Гарет се усмихна, като се надяваше изразът на лицето му да я успокои; после се обърна настрана, за да й даде възможност да обмисли предложението му, и тръгна бавно към града.
    Миранда се поколеба само няколко секунди, после скочи от стената. Здравият разум й подсказваше, че добрата вечеря само ще подобри положението й, а инстинктът я съветваше да му се довери. Чип скочи на рамото й и тя тръгна бързо след графа към „Адам и Ева“.

3

    — Защо се бави Гарет? Замина преди цели четири месеца! — Лейди Имоджин Дюфорт бродеше неспокойно под портретите на предците си в дългата галерия. Едра, костелива жена с мрачна линия около устата, с дълъг остър нос и бели, здраво стиснати ноздри.
    — Понякога не е лесно да се прехвърлиш през канала — осмели се да възрази мъжът й, макар да знаеше, че тази проява на дързост ще разсърди още повече жена му. Двамата живееха заедно вече двадесет и пет години и той знаеше, че когато Имоджин е гневна, нищо не може да я укроти. Но това не му пречеше да се опитва отново и отново. Той потръпна нервно и приглади с две ръце редките медночервени косъмчета, които красяха голото му теме.
    — Кой твърди, че е лесно? — изфуча в отговор лейди Имоджин. — Но сега е август, не януари, и морето е сравнително спокойно. Крал Анри е пред портите на Париж, не някъде в дивите планини на Навара. Затова съм в правото си да смятам, че мъж, който притежава поне частица разум, ще стигне до целта си без проблеми. — Тя беше стигнала до края на галерията, затова се обърна рязко, при което широката й пола описа огромен кръг и преобърна едно малко столче.
    Без да обърне внимание на тропота, дамата продължи с гневната си тирада.
    — За съжаление Гарет е ленив и предпочита да се изтяга като костенурка на слънцето. Ако не бях аз, това семейство щеше да е напълно забравено! Този човек ще пропилее най-прекрасния шанс в живота си… Ще се провали, и то само защото го мързи да се раздвижи! — Тя размаха ветрилото си, защото на бузите й бяха избили две трескави червени петна, които подчертаваха дълбоките белези от шарка. — Господи, защо не се родих мъж? Тогава щях да върша всичко сама!
    Майлс поглади добре поддържаната си брадичка и се опита да си придаде вид на творчески размисъл, за да й покаже, че размишлява как би могъл да изпълни често повтаряното й желание. Много добре знаеше, че ожесточените ругатни на съпругата му срещу Гарет бяха плод на страха й, че му се е случило нещо лошо. Имоджин беше неспособна да изрази привързаността си и безграничната любов към брат й се изразяваше в непрекъснати ядни изблици. Колкото по-голяма беше тревогата й и колкото по-дълбока любов изпитваше, толкова по-критична и гневна ставаше.
    — Но, мила моя, не мога да разбера защо си толкова развълнувана. Нали брат ти замина при крал Анри — проговори най-после той.
    — Да, и кой го накара да замине? — отвърна възбудено Имоджин. — Да не мислиш, че щеше да тръгне, ако не го бях умолявала буквално на колене и ако всеки ден не му бях проглушавала ушите с увещанията си? Аз — на колене, месец след месец!
    Въпросът остана без отговор. Майлс не можеше да оспори, че лорд Харткорт беше създал много трудности на сестра си. При мисълта, че шуреят му устояваше на досадните настоявания и увещания на голямата си сестра, Майлс изпитваше страхопочтително уважение. Потоци сълзи, ужасяващи пристъпи на ярост, непрекъснато мърморене — нищо от това не беше в състояние да смути равнодушието му. Според Майлс това равнодушие беше само фасада. Имоджин се заблуждава дълбоко, като си въобразяваше, че е длъжна да води брат си по пътя към собственото му издигане и издигането на семейството. Тя упорито отказваше да забележи, че въпреки всичките й усилия, брат й продължава неотстъпно да върви по своя път.
    Случаят с Мод най-после успя да събуди интереса на Гарет. Когато Имоджин за първи път представи блестящата си идея да предложат Мод за съпруга на херцог Роаси, Майлс очакваше, че сблъсъкът ще премине както обикновено: Гарет щеше да остави сестра си да крещи и да го увещава, след това щеше кратко и ясно да заяви, че търпението му е изчерпано и че тя няма право да се меси в делата му. Но при този разговор Майлс за първи път от дълго време насам откри в очите на шурея си онзи особен блясък, който му беше липсвал болезнено. Гарет изслуша мълчаливо страстните тиради на сестра си, но в очите му имаше тиха пресметливост.
    Явно той бе разбрал и без помощта на Имоджин какви предимства би имала една такава връзка за семейство Харткорт. Тъй като бе останало лоялно към Анри и делото на хугенотите, семейството беше загубило твърде много в кървавата Вартоломеева нощ и сега имаше право да очаква награда за верността си. Много скоро Анри щеше да триумфира във Франция и тогава…
    — Говори ли вече с Мод, мила моя? — попита предпазливо Майлс, докато нервно въртеше пръстените си. Искаше му се да избяга в Лондон и да се скрие в някоя от приятните кръчмички около Людгейт Хил, където непременно щеше да намери компания за карти.
    — Няма да разменя нито дума повече с това неблагодарно същество. Но се заклевам, че ще го принудя да се подчини на волята ми и да направи онова, което се иска от него. — Гласът на лейди Имоджин вибрираше от едва потискан гняв. — Не искам повече да имам нищо общо с нея. — Тя направи демонстративен жест с ръка, но съпругът й не се остави да бъде заблуден. Имоджин нямаше никакво намерение да се откаже от плана си.
    Тя продължи да се разхожда неспокойно напред-назад, но след малко зави по коридора към източното крило на къщата, без да удостои съпруга си дори с поглед. Майлс кимна на себе си, мина през отворената врата и я последва на дискретно разстояние. Бедната Мод отново щеше да бъде подложена на масивен натиск, но за него това означаваше възможност да се измъкне от къщата и да се отдаде на любимите си занимания.
    Имоджин влезе в малкия салон, където братовчедка й прекарваше по-голямата част от времето си.
    — Излез! — заповяда рязко тя, без да поглежда старата жена, седнала с бродерията си пред буйния огън в камината, макар че августовският следобед беше топъл и приятен. Малкото, облицовано с дърво помещение беше задушно и миришеше нетърпимо на свинска мас, с която лейди Мод масажираше гърдите си като защита от настинки.
    Старата бавачка събра нещата си в една кошничка и скептично премести поглед от лейди Имоджин към младата си господарка. Лейди Мод почиваше на тапицираната си пейка, изтеглена съвсем близо до огъня, и стъпалата й бяха едва ли не в пламъците. Лейди Имоджин потропваше нетърпеливо с крак, ръцете й бяха опрени на хълбоците, очите искряха от гняв.
    — Вън! Не чухте ли какво казах, жено?
    Компаньонката на лейди Мод кимна бързо, направи реверанс и се оттегли.
    — Желая ви добър ден, братовчедке Имоджин — прошепна със слаб глас Мод и подаде нослето си иззад планината шалове и вълнени одеяла.
    — Не смей да ми желаеш добър ден — отговори ядно Имоджин и пристъпи към тапицираната пейка. Легналото момиче я погледна сериозно, но без страх. Тъмната червеникавокафява коса висеше на мазни кичури, тенът имаше мътната, безжизнена бледност на човек, лишен от чист въздух и движение. Ала очите светеха упорито.
    — Няма да търпя глупостите ти нито минута повече. Разбра ли ме, момиче? — Имоджин се надвеси заплашително над Мод и буквално изплю гнева си в лицето й.
    Мод потрепери и извърна глава настрани. Гласът й прозвуча също така жално като преди:
    — Аз правя само онова, което ми заповядва съвестта, братовчедке.
    — Съвест! Съвест! Омръзна ми да чувам тази дума! Какво общо има съвестта?
    — Не мога да повярвам, че толкова малко цените силата на съвестта, милейди — отговори меко Мод. — Убедена съм, че се вслушвате във вашата.
    Гневно зачервеното лице на Имоджин потъмня още повече. Как да отрече, без сама да си изкопае гроба?
    — Ти си длъжна да ми се подчиняваш — отговори студено тя и се изправи. — Това е всичко, което имам да ти кажа. Ще се покориш на хората, които носят отговорност за теб. А аз ще приложа всички методи, които смятам за уместни, за да те принудя. — Тя се обърна към вратата.
    — Можете да ме подложите на мъчения, мадам, но аз ще продължа да действам според съвестта си — отвърна спокойно Мод.
    Слабият глас кънтеше оглушително в ушите на Имоджин, докато излезе от стаята. Устните й трепереха от безсилен гняв. Е, добре, тогава ще се наложи Гарет да се занимае с това опърничаво момиче. Негова задача беше да я научи на послушание. Той беше официалният й настойник, макар че, както обикновено, беше оставил тежкия труд на изстрадалата си сестра.
    Кой се беше грижил за момичето при безбройните му заболявания? Кой беше следил за образованието и възпитанието му? Кой го бе научил да държи на общественото си положение, да изпълнява задълженията, произтичащи от произхода му? Кой носеше главната отговорност за живота и здравето на това неблагодарно хлапе?
    Кипяща от гняв, Имоджин си задаваше тези реторични въпроси, които нямаха нищо общо с истинското положение на нещата. Часовете, които беше прекарала до леглото на болното момиче или в грижи за доброто му възпитание, едва ли можеха да се преброят на пръстите на двете й ръце.
    След като вратата се затвори зад лейди Имоджин, Мод посегна лениво към шала в скута си и започна да сплита ресните му. Макар да не бяха слаби и неизразителни, чертите на лицето й бяха изрисувани сякаш с безсилни махове на четката, само в сините очи светеше буен огън.
    — Берта. — Без да се отвлича от заниманието си, тя се обърна към старата жена, която отново беше влязла в стаята. — Повикай свещеника за тази вечер. Ще се покръстя още днес и тогава няма да могат да ми сторят нищо. Съветникът на протестантския крал Анри не може да се ожени за католичка.
    — Наистина ли си сигурна, че си готова да направиш тази стъпка, Миньон? — Берта се наведе над нея и сложи ръка на челото й.
    — Получих посвещение и сега съм готова да премина към католическата вяра — отговори Мод и очите й блеснаха решително. — Преди лорд Харткорт да се е завърнал от пътуването си, аз ще се погрижа да стана абсолютно неподходяща за ролята, която искат да ми натрапят, и то само за да осигурят собственото си издигане.
    — Добре, ще пратя за отец Дамян. — Берта се усмихна и приглади назад косата на любимката си. Най-съкровеното й желание беше на път да се осъществи. Цели двадесет години се беше борила да спаси душата на момичето, за което се грижеше като за собствено дете. Вече двадесет години се опитваше да я покръсти — и това в страна, където католиците бяха подложени на преследване, — и най-после щеше да осъществи намерението си.
    Мод затвори очи и се наслади на благотворния масаж. Добрата стара Берта. Лейди Имоджин щеше да побеснее, но най-накрая щеше да разбере, че и най-страшните мъчения не можеха да сломят вярата на младата й братовчедка. Тя щеше да покаже на всичките си роднини какво означава истинска вътрешна сила.


    Гостилничарят на „Адам и Ева“ не беше особено зарадван от връщането на маймуната.
    — Надявам се, че това диво животно няма да причини вреди на заведението ми, милорд.
    — Според мен това няма да се случи — отговори сухо Гарет. — Заведете ме в стаичката, която ми обещахте, и донесете вечеря за мен и придружителката ми. — Той посочи Миранда и я бутна да върви напред.
    Молтън изкриви неодобрително устни, но побърза да изпълни заповедта и се обърна към стълбата.
    — Устата му прилича досущ на пилешки задник — отбеляза полугласно Миранда и притисна Чип до гърдите си.
    — Сравнението е подходящо, макар и не особено удачно избрано — отвърна все така сухо лорд Харткорт и отново я побутна към стълбата. Слава Богу, гостилничарят не беше чул забележката й.
    — Ето стаята ви, милорд. Чиста и комфортна, както ви обещах. Всеки гост ще се радва да я има. — Молтън вдигна резето на една тясна врата на горния етаж и я отвори с подканващ жест. — Може би е малко високо, но е тихо и спокойно, далече от улицата и кръчмата. Освен това следващият ден за пране е чак в сряда и момичетата, които подклаждат медните казани, няма да ви досаждат с бъбренето си.
    Гарет огледа малкото помещение. Таванът беше толкова нисък, че той трябваше да сведе глава, но леглото беше достатъчно голямо. Пред прозореца бяха поставени кръгла масичка и два стола. Вътре беше задушно, миришеше на сапунена пяна от пералнята. Все пак стаята беше спокойна и достатъчно отдалечена от главната част на гостилницата, за да му гарантира пълноценна почивка.
    — Достатъчно е — заяви Гарет и свали ръкавиците си. — А сега бъдете така добър да се погрижите за вечерята. Изпратете ни и две бутилки рейнско вино.
    — Много добре, милорд. — Молтън се поклони дълбоко и острият поглед на малките му очички се устреми към Миранда, която стоеше до вратата и стискаше Чип в обятията си. — Младата личност ще остане тук през цялата нощ, нали? — В гласа му имаше неприятна интимност.
    Гарет се обърна бавно към него и го погледна втренчено. В кафявите му очи нямаше и капчица хумор. Гостилничарят потрепери, направи нисък поклон и побърза да се оттегли.
    Миранда навлажни устните си, които отново бяха пресъхнали. Въпросите на гостилничаря и още повече отказът на лорд Харткорт да отговори бяха прогонили глада й. Първоначалното й недоверие се върна, още по-силно отпреди. Дали да се довери на този напълно непознат човек? Той изглеждаше почтен и безопасен, но Гертруд й беше казвала много пъти, че гладките повърхности са хлъзгави и измамни, особено когато става въпрос за джентълмени.
    Тя посегна със свободната си ръка към резето на вратата.
    — Аз… аз размислих, милорд. Аз… не вярвам, че предложението ви ще ме заинтересува, и не би било почтено да приема вечерята.
    Гарет смръщи чело.
    — Момент, Миранда! — Той улови китката й и я издърпа обратно в стаята. Очите й блеснаха тревожно. Тя вложи цялата сила на гъвкавото си тяло, за да се освободи от яката му хватка, но пръстите му бяха като от желязо. Изведнъж Чип изкрещя заплашително и оголи жълтите си зъби, но Миранда го стисна с всичка сила, за да му попречи да се нахвърли върху натрапника.
    — Велики Боже! — Гарет пусна ръката й и избухна в смях, в който имаше и нещо като отчаяние. Маймуната беше страшен телохранител. — Най-искрено ви уверявам, че не съм хвърлил око на добродетелта ви. Моля ви само да ме изслушате докрай и в замяна ви предлагам добра вечеря.
    Той се отдръпна от нея и отиде до прозореца. Миранда му напомняше за жадно сърне на брега на реката, изпълнено със страх и недоверие и опитващо се да събере смелост, за да излезе от прикритието си и да се напие с вода.
    Той приседна на единия стол, опря лакти на масата и сложи брадичка в дланите си. Мълчание изпълни помещението. След малко Миранда затвори вратата и се облегна на рамката, без да отмества ръка от резето.
    — Трупата е моето семейство — обясни със затрогващо достойнство тя. — Мъжете в моето семейство не са сводници, а жените не са проститутки.
    — Разбира се, че не — отговори сериозно Гарет.
    — Знам, хората си мислят, че пътуващите артисти са…
    — Мила моя Миранда, не знам какво мислят хората, но аз не робувам на предразсъдъци и не мисля лошо за другите.
    Тя склони глава и го погледна втренчено. Някой потропа силно на вратата и я стресна. Миранда отстъпи крачка настрани и даде път на две прислужнички, понесли табли с ястия и напитки.
    Носът й се напълни със сладки миризми и без да съзнава какво прави, тя остави мястото си до вратата и без колебание пристъпи към масата.
    Двете момичета я изгледаха пренебрежително и излязоха. Миранда беше наясно какво си мислеха за нея, но тъй като те продаваха телата си на клиентите със същата естественост, с която пълнеха канчетата с бира, не се почувства обидена.
    Тя освободи Чип, който веднага скочи на таблата на леглото и забъбра развълнувано.
    Миранда се приведе над масата и огледа жадно донесените ястия.
    — Бял хляб — прошепна страхопочтително тя. Белият хляб не беше обичайна храна за работещите хора от двете страни на Ламанша. Тя зае място срещу лорда и овладя вълчия си глад, докато учтиво чакаше мъжът, който я бе поканил, да започне пръв.
    — Мисля, че това е заешка яхния. — Гарет подуши съдържанието на една купа и кимна одобрително. После потопи ножа си в соса, отряза си парче сочно месо, вкуси го и отново кимна. — Отлично. — После с жест посочи на Миранда да се обслужва и й отчупи голямо парче от топлия бял хляб.
    Миранда не дочака втора подкана. Тя потопи лъжицата си в гъстия сос и вече беше готова да си извади парче месо с пръсти, но се сети, че графът беше използвал ножа си. Простият народ почти не използваше прибори, но Миранда беше отлична имитаторка и се учеше от сътрапезниците си. Все пак изпита облекчение, когато видя, че той без церемонии потопи хляба си в купата със заешка яхния.
    Гарет спря да се храни, посегна към бутилката с рейнско вино в кожен калъф и напълни двете калаени канчета. При това скритом наблюдаваше как яде момичето и остана много доволен от маниерите му. Миранда изтриваше внимателно пръстите си с парче хляб, вместо просто да ги оближе, и дъвчеше със затворена уста.
    Чип скочи от рамката на леглото и се изправи до масата, склонил глава встрани. Лицето му беше нажалено.
    — Той не яде месо — обясни Миранда и му подаде парче хляб. — Обича ядки и плодове, но днес ще се задоволи с хляб.
    — Мисля, че хазаинът може да ни поднесе купа със стафиди и няколко ябълки — предложи Гарет и погледна маймуната с малко измъчена усмивка. — Мислите ли, че ще можете да го накарате да се махне от масата? Не ми е особено приятно да се храня в компанията на маймуни, даже да са много добре възпитани.
    Миранда вдигна Чип, но той се настани удобно на рамото й и стисна здраво парчето хляб.
    — За съжаление не мога да го убедя — промърмори извинително тя.
    Гарет вдигна рамене.
    — Е, поне е далече от масата. — Той посегна към чашата с вино. — От Франция ли произхожда семейството ви?
    Миранда обмисли внимателно въпроса му и отговори едва след няколко минути.
    — В нашата трупа има французи, италианци, англичани и испанци. Събрали сме се от всички страни — обясни най-сетне тя. — Това ли имахте предвид?
    — Какво ще кажете за собственото си семейство?
    — Нищо не знам за него. Нямам представа кои са родителите ми. Намерили са ме на улицата. — Тя отпи глътка вино. Винаги се смущаваше, когато трябваше да признае, че е намерено дете, макар че пазеше достойнството си с нокти и зъби.
    Явно лорд Харткорт не намери нищо осъдително в този факт, защото само попита:
    — Къде са ви намерили?
    Миранда вдигна рамене.
    — Някъде в Париж. Била съм още бебе.
    Мъжът кимна.
    — На колко години сте?
    Младото момиче поклати глава.
    — Не знам точно. Мама Гертруд смята, че съм на двадесет. Намерила ме е край една пекарница и тъй като никой не ме е обявил за своя, просто ме е взела. А сега иска да се омъжа за Люк, но това е абсурдно. Люк ми е като брат, а аз не мога да се омъжа за брат си, нали?
    — Можете, без благословията на църквата.
    Сухият отговор я накара да се засмее.
    — Знаете какво имам предвид — възрази меко тя. Гарет се ухили и напълни отново чашата й.
    — Значи трупата е единственото ви семейство. Говорите английски, сякаш ви е майчин език.
    — Говоря много езици — отвърна равнодушно тя. — Това важи за всички в трупата. Пропътували сме много страни, нали разбирате… О, Чип, не! — изпищя уплашено тя и сграбчи маймунката, която се беше смъкнала от рамото й и бърникаше с две ръце в купата с яхния. Чип успя да хване голямо парче морков, пъхна го в устата си и се поклони с доволна физиономия.
    — Моля за извинение, милорд. Явно е усетил, че в купата има и зеленчуци. — Миранда се чувстваше ужасно неловко. — Пръстите му са съвсем чисти.
    — Много успокоително — отговори без особено убеждение Гарет. — За щастие за момента съм заситил глада си. Оставете го да се порови в яхнията, може да си намери още нещо.
    — Много мило от ваша страна, че искате да нахраните и Чип, милорд — промълви Миранда, без да откъсва очи от маймунката, която търсеше зеленчуци в яхнията. — Повечето хора се страхуват от него. Не мога да разбера защо. Вие разбирате ли?
    — Сигурен съм, че поне членовете на трупата ви го приемат.
    — Не всички. Някои не го обичат. — Миранда отпи глътка вино. — Но Чип печели прехраната си. Зрителите го харесват, освен това умее да събира пари след представлението… Роби много го обича. Чип винаги го разсмива. — Изведнъж очите й се натъжиха, по лицето й премина тъмна сянка.
    — Роби е сакатото момченце, нали?
    Миранда кимна тъжно.
    — Единият му крак е обезформен и е по-къс от другия. Това означава, че не може да ни помага много, но аз деля доходите си с него и той се старае е всички сили.
    — Чие дете е?
    — Никой не знае. Намерих го пред една врата.
    Гарет беше много изненадан от реакцията си на това просто обяснение, от скромното великодушие и дълбочината на човешкото съчувствие, които се криеха зад него. Момичето можеше да даде толкова малко, но доброволно споделяше всичко, което имаше, с хората, които имаха по-малко късмет от него. Никой не би пожелал да води бедняшкия живот на пътуващ артист, да обикаля градове и села и да живее от ден за ден. Гарет беше свикнал с представата, че собственото му по-добро „Аз“ е умряло с предателството на Шарлът. След като престана да очаква каквото и да било от хората около себе си, животът му стана много по-лесен и той прие собствения си цинизъм с радост и облекчение. Ала сега осъзна, че безкористните думи на това момиче бяха превърнали цинизма му в абсурд.
    — Е, какво е предложението ви, милорд? — опита се да смени темата Миранда и го погледна очаквателно. Ръката й стискаше здраво жакетчето на Чип, защото се опасяваше маймуната да не направи още някоя беля.
    — Искам да заместите една личност — обясни графът. — В моята къща извън Лондон живее една млада братовчедка, която често боледува. Тя много прилича на вас… бих казал дори, че приликата е изумителна… затова мисля, че ще ми помогнете, ако в известни ситуации, които ни очакват, заемате мястото й.
    Миранда примигна смаяно.
    — Искате да кажете, че трябва да се превърна в друг човек?
    — Точно така.
    — Но тази братовчедка… няма ли да възрази? Аз не бих се съгласила друг да заеме моето място.
    Гарет се усмихна със следи от някогашния си цинизъм и Миранда го погледна стъписано. За първи път виждаше този израз на лицето му.
    — При така създалите се обстоятелства Мод със сигурност няма да има нищо против — отговори спокойно той.
    — Много ли е болна?
    Гарет поклати глава и цинизмът в очите му се засили.
    — Не. Мод е онова, което се нарича въображаем болен.
    — За какви ситуации говорите?
    „Пристигането на краля на Франция, който идва с намерението да ухажва лейди Мод д’Албар.“ Гарет поглади брадичката си и втренчи поглед в Миранда. Мълчанието му я потисна. Мъжът, който само до преди минута беше непринуден и весел, се промени изведнъж.
    — Кажете, милорд — помоли тихо тя. Гласът му прозвуча рязко:
    — В момента не мога да ви кажа нищо повече. Все още не знам със сигурност дали ще се наложи да заемете мястото на Мод. Не знам дали тя ще се съгласи… Искам само да дойдете с мен в Лондон, да поживеете известно време в дома ми и да се упражнявате да се държите като лейди Мод д’Албар.
    Миранда сведе поглед към масата. Отговорът му прозвуча странно и не съвсем честно.
    — Искате да лъжа, така ли, милорд?
    — Приемам, че може да се нарече и лъжа — отговори спокойно той. — Но ви уверявам, че няма да навредите никому, дори напротив. Ще окажете голяма услуга на много хора.
    Миранда задъвка замислено долната си устна. Все още не можеше да проумее чутото. Отчупи си парченце хляб и го смачка между пръстите си.
    — Какво означава „известно време“?
    — И на този въпрос не мога да дам точен отговор.
    — Но аз трябва да се върна във Франция и да намеря семейството си — възрази тя. — Знам, че ще останат в Кале и ще ме чакат една или две седмици. Но след това ще потеглят отново на път и съществува опасност никога да не ги намеря.
    Гарет не отговори нищо. Усещаше, че е безсмислено да я притиска; това само щеше да я прогони.
    — Ако се съглася да дойда за две седмици? — попита с надежда тя.
    Мъжът поклати глава.
    — Не, трябва да ми обещаете, че ще останете, докато изпълните задачата си. Тогава ще получите за услугата петдесет златни нобли.
    — Петдесет златни нобли! — Очите й станаха кръгли като копчета. Една златна нобла беше повече пари, отколкото бе виждала през целия си живот. — Само затова, че ще заместя една млада дама?
    — Само затова, че сте готова да се представите в ролята на лейди Мод д’Албар, ако възникне такава необходимост — поправи я той. — Може изобщо да не се наложи да я заместите.
    — О! — Миранда смръщи вежди и се опита да размисли.
    — Боя се обаче, че уговорката ни не включва и маймунката.
    Отговорът й дойде незабавно и недвусмислено.
    — О, не, тогава няма да дойда с вас.
    — Готова сте да се откажете от петдесет златни нобли заради една маймуна? — Гарет беше толкова изненадан, че с мъка удържаният гняв избликна на повърхността.
    Миранда стисна зъби и обясни с твърд глас:
    — Чип е част от мен. Където съм аз; там е и той.
    Решителната линия около устата й убеди Гарет, че няма смисъл да спори. Колко пъти беше виждал същата линия около устата на Мод, същия упорит израз в ясносините очи, същата кораво стисната уста? Анри никога нямаше да разбере, че го мамят.
    Той захапа една кисела ябълка и кимна с глава.
    — Е, добре. Но Бог да ни е на помощ, когато Имоджин види маймуната.
    — Коя е Имоджин?
    — Сестра ми. Опасявам се, че няма да я харесате. — Той се усмихна кисело и стана от мястото си. — Разбрахме ли се, Миранда?
    Младото момиче се колебаеше. С петдесет златни нобли можеше да направи всичко. Можеше да купи специални обувки за Роби, които щяха да повдигнат късия крак и момчето щеше да ходи нормално. Обущарят в Булон бе казал, че може да ги изработи, но поиска пет гвинеи за чифта, а една пътуваща артистка никога нямаше да събере пет гвинеи. Това беше абсурдно. Досега…
    Тя вдигна глава и погледна в тъмните очи на графа, които я гледаха сериозно и загрижено. И този път остана силно впечатлена от спокойствието и сигурността, които се излъчваха от цялото му същество. Тази едра, гъвкава фигура беше обгърната от ореол, който властно я привличаше.
    Той й протегна ръка и тя я улови мълчаливо. После стана от мястото си.
    — Да, милорд, разбрахме се.
    Пръстите му се сключиха около нейните в топло ръкостискане, той се усмихна и тревогата изведнъж изчезна от очите му.
    — Много добре. Сигурен съм, че ще се разбираме отлично. Вече е късно, а утре трябва да тръгнем на зазоряване. След като приехте да дойдете с мен, ще ви оставя да пренощувате в тази стая и ви предлагам незабавно да си легнете. Утре ни предстои дълъг и труден път. — Той се усмихна и поднесе ръката й към устните си. — Желая ви лека нощ, Миранда.
    Младата жена се докосна до ръката си на мястото, където устните му бяха помилвали кожата й, обзета от странна смесица между учудване и смущение. Никой не беше целувал ръката й.
    Вратата се затвори зад гърба на графа, преди тя да е успяла да се овладее достатъчно, за да отговори на пожеланието му.

4

    Бяха минали повече от два часа, когато граф Харткорт изпи чашата си с пунш, излезе от кръчмата и се изкачи по стръмната стълба към стаичката си над пералнята. Носеше в ръка запалена свещ, която хвърляше гротескно разкривени сенки по белите степи, наполовина облицовани с дърво. Видя струпаните пред вратата съдове и прибори и неволно се засмя. Миранда явно беше решила да поразчисти.
    После тихо вдигна резето и влезе в стаята. Помещението беше слабо осветено от лунната светлина, която падаше през малкия прозорец. Гарет остави свещта на масата и се огледа с леко замъглен поглед. Пуншът на гостилничаря беше доста силен, а компанията в кръчмата изненадващо весела.
    Той примигна объркано и смръщи чело. Помещението изглеждаше празно. След малко погледът му падна върху леглото и откри хълмчето под завивките от далечната страна.
    Гарет вдигна отново свещта и отиде до леглото. Меката жълтеникава светлина разкри бяла ръка върху възглавницата, бледо, полуизвърнато рамо и две искрящи очи, когато маймуната, разположила се удобно в свивката между шията и рамото на Миранда, се събуди и го изгледа с неприкрита враждебност.
    Гарет остана нерешително до леглото, загледан в спящото момиче, докато замъгленият от пунша ум работеше с мъка. Тя беше гола, но друго не можеше и да се очаква. Никой не спеше с дрехи. Трябваше предварително да се разберат кой къде ще спи, но тази мисъл изобщо не му мина през ума. Той огледа безпомощно стаята. Освен голия под и тясната пейка под прозореца, леглото беше единственото място за почивка.
    Обстоятелствата осуетиха намерението ми да се наспя спокойно, каза си с крива усмивка той. На всичкото отгоре беше платил значителна сума за тази привилегия. След малко се приведе над леглото и предпазливо издърпа възглавницата изпод главата на Миранда.
    Младото момиче се носеше блажено в прегръдките на приятен, макар и доста объркан сън. Матракът с пухен пълнеж беше рядък лукс в живота й. Топлината и мекотата на леглото я бяха приспали само минути след като се бе пъхнала под завивките. Все пак тя имаше лек сън и се събуди в секундата, когато Гарет се приведе над нея. Примигна сънено, после отвори широко очи и втренчи поглед в жълтеникавата светлина на свещта, която се намираше точно над главата й, в първия момент неспособна да разбере чие е лицето, която бе изникнало от мрака.
    Изведнъж си спомни къде се намира и вдигна ръка към очите си, за да се предпази от заслепяващата светлина.
    — Нещо не е наред ли, милорд?
    — Просто не очаквах да ви намеря в леглото си — отговори той и изтърси възглавницата, която беше измъкнал изпод главата й.
    Миранда седна в леглото, при което завивката се плъзна към кръста й и разкри малките, но съвършено оформени гърди и учудващо тесния гръден кош.
    — Не знаех къде да легна, пък и не заемам много място. Споделяла съм леглото с всички от трупата и те казват, че спя много спокойно. Със сигурност няма да ви преча.
    Гарет не беше толкова сигурен. Голите жени в леглото му обикновено го лишаваха от спокоен сън.
    — Убеден съм, че ще бъдете приятна компаньонка — отвърна той, наведе се, вдигна завивката и постави възглавницата в средата на леглото. — За съжаление аз спя неспокойно, затова мисля, че е добре да осъществим някакво разделение.
    — Почакайте, ще ви помогна. — Миранда отметна завивката, скочи на крака и започна да подрежда възглавниците и да опъва чаршафите. Гарет отстъпи крачка назад, за да я остави да си свърши работата, и усети как пулсът му се ускори. Тялото й беше съвършено оформено. Миниатюрна жена с крехки, но твърди гърди, тясна талия и едва закръглени хълбоци. По ребрата не се виждаше и грам излишна тлъстина, но под опънатата кожа се движеха гладки мускули, чиято игра му напомни за майсторски конструирана машина. Стъпалата й сочеха навън, като на танцьорка, а коремът й беше толкова плосък, сякаш беше хлътнал навътре.
    Ако го бяха попитали какъв е идеалът му за жена, Гарет щеше да отговори с описание на Шарлът: висок ръст, пълни гърди, чувствено заоблени хълбоци. Пищно, чувствено тяло с разпусната златноруса коса, пълна червена уста и очи, които завличат всеки мъж в бездънната пропаст на страстта. Жена, която съзнава еротичната си сила и красота и много добре знае как да я използва.
    Въпреки това — подчертаното равнодушие на Миранда към собствената й голота, безгрижното й незнание за въздействието, което имаше върху него, всичко това беше много по-възбуждащо от безбройните изкусителни трикове на Шарлът.
    Май пих повечко ром, каза си енергично Гарет и се отвърна от леглото. Гласът му прозвуча дрезгаво и накъсано:
    — Това е напълно достатъчно. Завийте се, преди да сте настинали.
    Миранда се подчини с готовност. Нощният въздух, който нахлуваше през отворения прозорец, беше студен и голата й кожа, затоплена от съня, беше настръхнала. Тя се зави до брадичката и попита учтиво:
    — Приятно ли прекарахте в кръчмата, милорд?
    Гарет измърмори нещо неясно в отговор и тя не посмя да попита още нещо.
    Луната се скри зад облак и Гарет побърза да духне свещта, за да се възползва от пълния мрак и да се съблече, докато тялото му е само блед силует в мрака. Свали набързо дрехите си, нахвърля ги небрежно по пода и се пъхна в леглото. Матракът поддаде под тежестта му и тънкото тяло на Миранда се претърколи към разделящата ги възглавница. Гарет усети топлината й под завивката, макар че телата им не се докосваха, и вдъхна дълбоко аромата на кожата и косата й, слаб и странно невинен мирис на земя.
    Миранда се обърна към него и се сгуши във възглавницата.
    — Лека нощ, милорд.
    — Лека нощ, Миранда. — Мина много време, преди очите му да се затворят.


    Когато се събуди, през прозореца падаше ярка дневна светлина, а от Миранда и маймуната нямаше и следа. Гарет се протегна и се прозя доволно, отметна завивката и стана, изненадан от ясната глава и отпочиналия си дух след кратката и изпълнена със сънища нощ. Погледът му падна върху оранжевата рокля на Миранда, оставена на рамката на прозореца, и доброто му настроение се изпари в миг. Тя не беше в стаята, това беше повече от ясно, но къде, по дяволите, беше отишла, без да се облече?
    Въодушевени ръкопляскания, свиркания и хвалебствени викове нахлуха през отворения прозорец и Гарет скочи на крака. Отиде до прозореца, погледна към двора на гостилницата и замръзна на мястото си. Не беше очаквал тази гледка и сърцето му се качи в гърлото. Миранда се беше изправила на ръба на стръмния, опушен, покрит с червени керемиди покрив на гостилницата вдясно от него. Боса, облечена само с тесния кожен панталон, който беше видял предния ден, по долна риза, тя изпълняваше опасни акробатични номера — за огромно удоволствие на двайсетината прислужници, които се бяха събрали долу в двора.
    Тя стоеше на ръце, или по-точно казано на една ръка, както установи с нови тръпки на ужас Гарет. С другата си ръка махаше развеселено на публиката. Чип се бе изправил на стъпалото й и размахваше шапката си.
    Гарет едва се удържа да не извика, изпълнен от панически страх, че ще я уплаши и ще наруши опасно несигурния й баланс. Той затаи дъх и зачака края на номера. Миранда направи обратно салто, приземи се сигурно на тесния ръб, а Чип излетя високо във въздуха. Като по чудо и двамата стъпиха здраво на краката си, но Гарет не можа да прогони от съзнанието си грозната картина, която му се натрапваше — тялото й, което се въртеше все по-бързо и по-бързо и пропадаше все по-дълбоко, докато тя панически размахваше ръце и крака, сякаш можеше да спре падането си, но накрая се удари в каменната настилка и остана да лежи безжизнена, с изкривени крайници и отпусната като парцалена кукла, шията под неестествен ъгъл, под главата огромна локва кръв.
    Не, това беше Шарлът, Шарлът! Гарет отново чу пронизителния й вик, когато тя полетя гърбом от прозореца и тежко се удари на настилката в краката му. Все още усещаше топлината на кожата й под ръцете си, когато се докосна до безжизненото й тяло.
    Гарет поклати глава, за да прогони мъчителния спомен. Погледна към ръцете си. Стройни, бели, силни. Те бяха потвърдили смъртта на Шарлът в онзи страшен следобед, бяха затворили изцъклените й очи. Всяко отделно движение беше така студено, така обмислено…
    Той отпусна ръце. Вече нямаше да се тревожи за Шарлът, никога. Издаде се напред през прозореца и се обърна надясно.
    — Миранда! — Постара се да говори със спокоен, приглушен глас, като че я бе срещнал случайно на улицата.
    — Желая ви добро утро, милорд — извика весело тя и огъна тялото си в триъгълник, като се наведе силно назад и с едната ръка обхвана стъпалото си, докато другата ръка и вторият крак бяха вдигнати високо над главата.
    — Приберете се — продължи той, все още спокоен, макар че му причерняваше от страх. Миранда се засмя и отново направи задно салто, сякаш решила да изпита докрай търпението му. Гневът му избухна с дива сила. — Веднага се приберете в стаята!
    Миранда усети гнева му, но в началото не разбра какво го е предизвикало. Изобщо не й хрумна, че лордът се страхува за нея. Тя показваше тези акробатични номера, откак се помнеше, и никой в трупата не ги смяташе за опасни. Понякога страдаше от навяхвания и изкълчвания, но това беше рискът на професията. Никога не беше помисляла, че животът й е в опасност. Затова пренебрегна заповедта на графа и продължи представлението си, за да достави удоволствие и на себе си, и на въодушевените зрители в двора на гостилницата.
    Гарет се отдръпна от прозореца, най-после осъзнал, че тя няма да го послуша, а и защото не понасяше да я гледа повече. Отвори с треперещи ръце куфарчето си, извади чисто бельо и бързо се облече, докато се вслушваше в одобрителния рев на тълпата в двора, успокояващ знак за това, че Миранда все още е жива и здрава и продължава опасната си гимнастика по покрива. Гневът му се засилваше с всеки вик.
    Едва бе успял да закопчее ръкавите си, когато ръкоплясканията заглъхнаха и Миранда скочи грациозно през прозореца. Прехвърлянето й през рамката беше наистина елегантно.
    — Какво, в името на Луцифер, правехте на покрива? — попита заплашително графът.
    — Упражнявах се — отговори весело тя. — Трябва да се упражнявам всеки ден и покривът е най-доброто място.
    Тя се отпусна на пода и направи няколко лицеви опори, без да прекъсва безгрижното си бъбрене.
    — Чип настоя да излезем… трябва да знаете, че той е абсолютно чист… и тъй като не бях сигурна как ще ни посрещнат, като слезем долу, покривът се оказа единствената алтернатива. И докато бяхме навън, реших да свърша две работи наведнъж и да си направя утринната гимнастика.
    Гарет затвори измъчено очи. Миранда се изправи и видя потъмнялото му лице, напрегнатата линия на устата.
    — Вие се сърдите — прошепна учудено тя. Това беше капката, която преля чашата.
    — Разбира се, че се сърдя! — изгърмя той. — Какво друго очаквахте? Събуждам се, подавам се през прозореца и изведнъж виждам едно безумно момиче, което се премята по покрива! Да си счупите врата ли искахте? Или намерението ви беше да изпратите маймуната да събере парите?
    Миранда го погледна объркано.
    — Не… нали ви обясних. Упражнявах се, това е всичко. Всеки ден се упражнявам. Какво да правя, като хората обичат да ме гледат? Нали не ми пречат…
    Гарет разтърка тила си и погледът му се проясни.
    — Нито за миг ли не помислихте, че можехте да паднете от покрива и да загинете на място?
    Миранда се обърка още повече.
    — Нима се уплашихте, че мога да се подхлъзна… и да падна?
    — Велики Боже, разбира се, че се уплаших! — извика отчаяно той.
    — Напълно е изключено да направя такава грешка.
    Гарет я погледна слисано. Тя наистина вярваше в думите си. Убеждението светеше в очите й, личеше в твърдата линия на брадичката. Тя съвсем сериозно вярваше, че покривът е сигурно място за гимнастическите й упражнения. Само след секунда той разбра, че и най-лекото колебание, и най-малката сянка на съмнение в собствените й способности биха имали фатални последствия. Разбира се, тя трябваше да вярва в ненаранимостта си, за да изпълнява безумните си премятания.
    Той пое дълбоко въздух и го издиша през носа си. Тонът му се промени:
    — Бихте ли ми подали ботушите, Миранда? Освен това е редно и вие да се облечете.
    Миранда побърза да му подаде ботушите, при което несъзнателно помилва с длани меката кордовска кожа. Никога не се беше докосвала до такъв лукс. Тя протегна ръце към него и го дари с колеблива усмивка, обзета от странно чувство. Той бе изпитал страх за нея.
    Миранда не помнеше някой да се е страхувал за нея и сега не знаеше как да приеме това — и особено странната топлина, която се разпространи по тялото й.
    Усмивката й беше неустоима и Гарет примирено вдигна рамене. Ризата й беше завързана само до половината и от отвора надничаха кремавобелите извивки на гърдите й, чак до тъмните кръгове около зърната. Ризата беше небрежно натъпкана в кожения панталон и Гарет се трогна от набрания плат на хълбоците й.
    Без да съзнава какво прави, той измъкна ризата от панталона и я приглади на хълбоците, после здраво завърза тънките върви на гърдите й.
    — Каква небрежност — отбеляза полугласно той. — Явно не ви е достатъчно да забавлявате онази орда оборски ратаи с безумните си премятания по покрива, като рискувате кожата си, ами изнасяте представление полугола.
    — Моля за прошка — отговори смирено Миранда, докато се взираше като замаяна в силните пръсти, които сръчно провираха връзките в дупките на деколтето.
    Тя нахлузи оранжевата рокля през главата си. Това беше по-скоро риза, или по-точно роба, с малък корсаж, през чиито шнурове прозираше бялото памучно бельо, и ръкави, които стигаха до лактите и разкриваха дългите ръкави на ризата. Стъписана, Миранда погледна омазаните със сажди ръкави, и хвърли смутен поглед към блестящо бялата риза на лорда.
    — Ако ще замествам лейди Мод, ще ми трябва друга рокля — осмели се да проговори тя.
    — Поне една — съгласи се с усмивка Гарет, обу ботушите си и вдигна кончовите им. — Мисля, че ще имаме достатъчно време да се погрижим за гардероба ви, докато косата ви порасне.
    Миранда приглади с две ръце късата си грива и оправи няколко кичурчета около ушите.
    — Дългата коса не е за акробатки. Само ще ми пречи, особено когато играя на земя.
    — Вероятно сте права, но докато замествате братовчедка ми в обществото, няма да изпълнявате гимнастически упражнения — отбеляза сухо Гарет.
    — Не, вероятно не. — Миранда пъхна стъпалата си в дървените чехли. — Не вярвам, че братовчедка ви има склонност към акробатични изпълнения. — Тя се запъти към вратата. — Да кажа ли на гостилничаря да ви изпрати гореща вода?
    — Ще ви бъда много задължен. — Гарет се опита да си представи как Мод би изпълнила някое от току-що видените акробатични упражнения и едва не избухна в смях. — Кажете на гостилничаря да съобщи в обора, че след един час конят трябва да е оседлан и готов за път.
    — За Лондон ли заминаваме?
    — Да. — Той улови скептичния й поглед и попита: — Не можете ли да яздите?
    — Яздила съм товарни коне и мулета. Но до Лондон има много път, доколкото знам. Как ще яздя?
    — Можете да използвате възглавница за седло. Кажете на гостилничаря да добавят към седлото възглавница.
    Миранда се усмихна и заскача весело надолу по стълбата, като изкусно имитираше Чип, който слизаше пред нея. Щом слязоха в кръчмата, тя му подсвирна и той скочи в ръцете й. Момичетата от кухнята я посрещнаха с весели викове и благодарности за представлението на покрива и след като предаде поръчките на лорда, тя изтича в клозета.
    За щастие отвратително миришещата барака беше празна и това беше добра поличба за деня. Не че й беше чак толкова неприятно да седи хълбок до хълбок с други ползватели на клозета, но самотата в такова местенце беше истинско удоволствие. Непрекъснатите турнета я бяха научили да го цени.
    Сигурно семейството й вече наближаваше френския бряг, разбира се, ако времето и вятърът бяха благоприятни. Дали се тревожеха за нея? Дали се питаха какво е станало с нея и къде се намира в момента? Разбира се, че се тревожеха. Мама Гертруд, Бертран и особено Люк. А Роби със сигурност беше нещастен. Люк щеше да пълни чинията му, когато всички се хранеха, но надали щеше да се съобрази с бързо отслабващите сили на момчето, докато вървят по неравните пътища. Роби никога няма да признае, че е изтощен, никога няма да помоли да го качат на ръчната количка, в която мъкнеха по-голямата част от вещите си. Досега винаги Миранда го беше вдигала, за да го повози, без да обръща внимание на протестите му.
    Чип я бе изчакал на покрива на навеса и когато тя излезе от клозета, веднага скочи на рамото й. Обичайният й искрящ оптимизъм беше понесъл тежък удар и когато се върна в кухненския двор, тя се чувстваше самотна и изоставена. Нима можеше да бъде сигурна, че е способна да направи онова, което искаше лорд Харткорт? Какъв ли е животът в Лондон? Какви хора живееха в дома му? Сигурно са напълно различни от онези, които познаваше досега. Познатите лица и гласове, познатият начин на живот, колкото и труден да беше, изведнъж й се сториха неоценимо важни и тя се упрекна, че досега не ги е оценявала по достойнство.
    Миранда спря пред бъчвата с дъждовна вода, за да напръска лицето си и да приглади косата си с мокри пръсти. Опита се да изчисти мръсните петна по ръкавите си, но не постигна кой знае какъв успех. Лорд Харткорт щеше да седне на масата за закуска прясно избръснат и със снежнобяла риза, докато тя приличаше на мръсно улично хлапе.
    Миранда затърка енергично петната и не спря, докато в двора не се появи Гарет. Той проследи усмихнато как младото момиче приглади косата си с пръсти, изтри мокрото си лице в полата и огледа ръкавите си с угрижена физиономия.
    Миранда вдигна глава и го видя на вратата на кухнята.
    — Моля за извинение, милорд, да не би да ви накарах да чакате? — Тя се втурна към него и призна разкаяно: — Опитах се да почистя роклята си и да се приведа в малко по-приличен вид, но не постигнах почти нищо.
    — Не се притеснявайте — отговори той и се усмихна с обичайната си завладяваща усмивка, която винаги я успокояваше. — По-късно ще имаме възможност да оправим нещата. Елате да закусим. — Той сложи ръка на рамото й и я бутна пред себе си през вратата на кухнята, за да влязат в кръчмата, където едно сънено момиче нареждаше дългата, излъскана до блясък маса в средата на помещението.
    Миранда беше възхитена от богатата закуска, която ги чакаше на масата. Варени яйца, свинско филе, бял хляб и цяла свинска глава. Тя приседна на тясната пейка и потиснатото й настроение се изпари в миг.
    — Умирам от глад.
    — Нищо чудно, след усърдните гимнастически упражнения на покрива. — Гарет посегна към ножа за месо. — Какво ще обичате? От главата или от филето?
    — И от двете, ако нямате нищо против. — Тя му подаде дъската за хляб, той отряза две големи парчета и й се усмихна с разбиране. Без да се бави, Миранда се зае с рохките яйца, полени с гъст сос.
    Слугинята сложи на масата две канчета с бира, направи реверанс и се запъти към камината, за да изчисти пепелта и да запали огън с останалата жарава.
    Миранда яде няколко минути в блажено мълчание, но изведнъж попита стреснато:
    — Къде е Чип? Изчезнал е!
    — Значи Бог е милостив — промърмори полугласно Гарет. — Вече се питах защо закуската ни протича така мирно.
    Миранда скочи от пейката и хукна към прозореца, който гледаше към улицата. Тъкмо в този момент покрай гостилницата мина момче, което носеше пълна табла с пастети и хвалеше на висок глас стоката си, следвано от мъж, който буташе количка, натоварена с лук и зеле. Една възрастна жена метеше боклуците от къщата си към канала в средата на улицата. Когато прозвуча тревожен вик: „Внимание! Пази се от пътя ни!“, тя се отдръпна бързо назад и едва успя да избегне съдържанието на едно нощно гърне, което изляха от горните прозорци.
    Съвсем нормална утринна сцена, но от Чип нямаше и следа.
    Миранда се върна на масата, но апетитът й беше изчезнал.
    — Ще изляза навън, за да видя къде се е скрил — обясни бързо тя.
    Гарет кимна любезно и отново посегна към чашата с ейл.
    Само след секунди проехтя раздиращ вик и той скочи от мястото си с такава бързина, че преобърна чашата с ейл и изпусна ножа си на пода. Беше вече на половината път до кухнята, когато разбра, че викът не идваше от човешко гърло, и се втурна като луд към вратата, точно в момента, когато внезапно подрезгавелият глас на Миранда се присъедини към паническите викове на животното. Тя пищеше без думи, но с такъв остър тон на страх и гняв, че гласът й пронизваше като нож.
    Гарет мина като хала през кухнята и си проби път през кръга от зяпащи кухненски прислужници, събрани до вратата. Излезе на двора и спря като закован. Някой беше вързал горящ парцал на опашката на маймуната, Чип пищеше като набучен на кол и се въртеше в кръг, обезумял от ужас, отново и отново, докато Миранда изскочи зад него и се опита да го улови. Двамата бяха заобиколени от орда засмени хлапаци, които мятаха по смъртно уплашеното животно и собственичката му камъни и конски фъшкии.
    — Миранда, не можете да го хванете, ако не престанете да крещите! — Гарет се втурна към нея и я стисна за раменете. — Говорете му спокойно.
    — Но той гори! — изхълца тя и по бузите й потекоха едри сълзи. Лицето й беше побеляло от страх, устните синееха.
    Гарет направи скок встрани, грабна кофата с вода и я изсипа цялата върху обезумялата маймуна. После се обърна застрашително към ревящите момчета, които се превиваха от смях. Извади меча си, а с другата ръка откопча колана. Все още никой не осъзнаваше какво предстои. Гарет се хвърли право към групата улични хлапаци и ръцете му заработиха методично и безмилостно. Тъпата страна на меча падаше шумно върху глави и рамене, а дебелият, обкован с гвоздеи колан улучваше още по-болезнено момчешките тела. Много скоро хлапаците зареваха също като маймуната и се втурнаха да бягат, полудели от страх пред този дявол в човешки образ и болезнените удари на стоманата и кожата.
    Скоро дворът се опразни, само последните бегълци тичаха, препъвайки се, към вратата. Гарет бавно отпусна ръце. Огледа се, после закопча колана си, мушна меча в ножницата и отиде при Миранда, която се бе успокоила, беше успяла да хване мокрия до кости Чип и да отвърже парцала от опашката му. Докато го притискаше към гърдите си, тя оглеждаше с трескави очи обгорената му козина.
    Когато Гарет отиде при нея, тя вдигна мокрото си от сълзи лице и го погледна. Очите й бяха пълни с жажда за отмъщение, в гласа й прозвуча неприкрит триумф:
    — Божичко, как ги напердашихте! Иска ми се само да не бяха толкова бързи в бягството си.
    Гарет можеше само да предполага колко глави и рамене е охлузил и отново се учуди на яростта, която го бе обзела, по-силна от всичко, което беше преживявал досега. Помисли си, че злосторниците все пак бяха успели да се измъкнат навреме, и се ухили.
    — Как е Чип? — попита спокойно той.
    — Не е чак толкова зле. Козината му е обгорена, но не е опасно. Но шокът беше много силен и това ме тревожи. Как можаха да му сторят това? — Очите й отново се напълниха със сълзи. — Много съжалявам, че се държах така глупаво. И аз можех да взема кофата и да го полея… но бях забравила да мисля.
    — Това е разбираемо — промълви утешително той и вдигна ръка, за да приглади назад една овлажняла от сълзи къдрица. — Хайде да го занесем вътре.
    Маймунката подаде глава изпод лакътя на Миранда и погледна спасителя си с блестящи очи, за които Гарет беше готов да се закълне, че бяха мокри от сълзи. След това измърмори нещо под носа си и протегна мършавата си ръка към графа.
    — Казва благодаря — преведе Миранда и въпреки скептицизма си Гарет беше склонен да й повярва. — Вече ви има доверие и от днес нататък ще ви смята за свой приятел.
    — Значи мога да се смятам за щастливец — промърмори сухо Гарет и беше възнаграден с усмивка през сълзи. Миранда сведе глава към Чип и продължи да го успокоява. Блестящата тъмнокестенява коса се раздели на темето и падна напред над ушите. Гарет неволно вдигна ръка, за да я сложи на рамото й и да я отведе в къщата. Това започва да ми става навик, каза си учудено той. Ала този път спря насред движението и втренчи поглед в разголената стройна шия. Ръката му се плъзна към тила и пръстите очертаха малкия сребърноблещукащ белег с форма на полумесец, който се намираше точно под корените на косата.
    — Откога имате това?
    — Кое? — Миранда обърна глава, без да се освободи от хватката на топлите му пръсти, и се опита да погледне през рамо. — За какво говорите?
    — На шията си имате белег във форма на полумесец. — Той обърна главата й и внимателно я наведе, за да огледа по-обстойно белега. Кръвта запулсира лудо в слепоочията му.
    Миранда попита шията си и се опита да разбере за какво става дума.
    — Не знам откъде го имам. Никога не съм го виждала… нали нямам очи на гърба си — прибави с мека усмивка тя, която не беше в състояние да скрие внезапната й неловкост. Усещаше напрежението във връхчетата на пръстите му и постепенно я обзе нерадостното чувство, че през целия си живот е носила на тила си обезобразяващ знак.
    — Спомняте ли си някога да сте се порязали на тила? — попита напрегнато Гарет. — Може би при падане?
    — Не — поклати глава Миранда. — Каквото и да е, то е част от кожата ми. Много ли е грозно? — Тя се постара гласът й да звучи равнодушно, но не можа да прикрие уплахата си.
    — Ни най-малко — отговори бързо Гарет. — Белегът е съвсем малък и обикновено е скрит под косата. — Той оттегли ръката си и Миранда разтърси глава, за да нагласи косите си в обичайната прическа. — Хайде, време е да тръгваме.
    Докато вървяха през двора, Гарет размишляваше трескаво. Странно, много странно. Вече беше абсолютно убеден, че красивата акробатка е много повече от двойничка на лейди Мод.

5

    Градският затвор на Дувър беше мрачно място, даже в слънчевото августовско утро. През решетките на високото прозорче в килията проникваше само тънък лъч светлина. Мама Гертруд премести мъчително огромното си тяло и се потърси от допира на гърба си до студената и влажна каменна стена. Първият блед лъч й подсказа, че безкрайната нощ най-после ще свърши. Тя потрепери от студ и се уви по-плътно в износения си шал. После мълчаливо огледа налягалите по пода на килията фигури. Добре, че утъпканата глинена повърхност беше покрита с мръсна слама. Проверката я успокои, макар да знаеше, че спътниците й трудно биха успели да се измъкнат през дебелите каменни стени.
    Вонящият отходен канал минаваше точно през средата на килията, дървено ведро в ъгъла служеше за клозет. Обитателите на мрачното помещение нямаха никакви други удобства, дори най-обикновен стол.
    В килията бяха всички артисти с изключение на Миранда. Не за първи път прекарваха една нощ в затвора, прибрани заради скитничество или подозрение в кражба. Но този път за затварянето им беше виновна Миранда. Миранда и проклетата й маймуна. Според мама Гертруд младата акробатка и неизменният й спътник бяха направили някоя глупост в града, но все пак бяха успели да се измъкнат от побеснялата тълпа. Последствието беше, че заподозрените в съучастие артисти от трупата бяха арестувани точно в мига, когато се готвеха да се качат на кораба за Кале, бяха натирени като говеда и прибрани в тази воняща дупка, така да се каже като утешителна награда за бесните жители на Дувър.
    Берт се закашля, изплю се в канала и разкърши скованите си крайници.
    — Чумата да ме тръшне! Как попаднахме в този затвор?
    — Скоро ще ни пуснат — отвърна утешително мама Гертруд. — Не могат да ни задържат, без да ни отправят обвинение, а такова просто няма. Ние не сме виновни в нищо. Каквото и да е сторила Миранда, ние не сме били там.
    — Тя не би откраднала — възрази Берт и се изправи с мъка. Цялото тяло го болеше, след като беше прекарал цялата нощ на студения и влажен под.
    — Разбира се, че не, но онези въпреки това ще я обвинят. — Тази забележка дойде от Раул, грамаден мъж с невероятни мускули, който също се бе събудил. Когато се изправи, тялото му изпълни тясната килия. — Ще я обвинят и ще я признаят за виновна, без да й позволят да си отвори устата. Ще твърдят, че тя е накарала маймуната да краде, знам, че точно това ще кажат.
    — Ще обесят ли Миранда? — изхълца уплашено Роби.
    — Първо трябва да я хванат, — момчето ми — отговори успокоително Раул.
    — А Миранда е бърза и гъвкава като змиорка — подхвърли Люк с неприкрита гордост в гласа. Той също се изправи и дългото му мършаво тяло се опъна като шнур. — Щом не са я хванали досега, значи никога няма да я хванат. Ако я бяха заловили, със сигурност щяха да я доведат при нас.
    — Прав си — съгласи се Люк и отиде до ведрото, за да се облекчи. — Въпреки това положението ни никак не е розово. Могат да ни отведат пред съдията и да ни обвинят в скитничество. Знаете какво е наказанието: ще ни бичуват на големия площад пред очите на целия град. Можем да се смятаме за щастливци, ако не ни разцепят носовете.
    Роби изохка и трескаво продължи да мачка крака си, скован от дългото лежане.
    — Само на онази проклета от Бога маймуна трябва да благодарим, че се озовахме в това положение — прозвуча недоволен глас от отсрещния ъгъл на килията. — Трябваше да й извия врата още щом момичето я доведе в трупата ни.
    Гертруд се засмя с обичайния си дълбок, гърлен хохот и огромните й увиснали гърди се разтресоха като бавно изстиващ пудинг.
    — Много ми се иска да видя как ще вземеш маймуната от ръцете на Миранда, Джебедия! Не видя ли какво направи малката с латернаджията, който си позволи да стори зло на скъпоценната й маймунка? Наруга го като рибарка, преобърна латерната му и изсипа на главата му цяло ведро с отпадъци, когато се нахвърли да я бие.
    — Струваше си да видим тази сцена — присъедини се към смеха й Берт. — Когато някой събуди съчувствието на Миранда, останалите трябва дяволски да внимават, иначе ще си изпатят.
    — Пфу! — промърмори отвратено Джебедия. — Ще се радвам, когато се измъкнем оттук, да го знаете. И хич не ми пука, че маймуната може да стане жертва на разярената тълпа. Ще стоя и ще гледам, без да мръдна.
    Тежките стъпки на надзирателя сложиха край на разговора. Всички глави като по команда се обърнаха към масивната дървена врата на килията.


    Под ярката светлина на утрото крантата изглеждаше още по-жалка и Гарет бе обзет от сериозни съмнения дали животното ще стигне далеч с двойния си товар и допълнителния багаж. Със сигурност нямаше да преодолее седемдесетте мили до Лондон.
    Платът на седлото беше прояден от молци, а Миранда отказа категорично да използва възглавничката от конски косми, като се оплака, че бодежът е непоносим. Тя се настани най-спокойно зад Гарет на гърба на коня и двамата най-после тръгнаха на път. Изглеждаше потънала в мислите си и това не предвещаваше нищо добро.
    — Мразя да ме мамят — проговори най-после тя, когато оставиха града зад себе си и Гарет подкара коня към стръмната пътека, която водеше към замъка, кацнал на крайбрежните скали.
    Гарет въздъхна. Отдавна се питаше дали тази е причината за упоритото й мълчание. Собственикът на обора, едноок бивш моряк с чисто гола глава, поиска от знатния си клиент безсрамно висока цена за жалкия кон и мръсната възглавница. Гарет чу как Миранда остро си пое въздух, но не беше в настроение да се кара за пари с един проклет измамник. Мъже като този очакваха богатите джентълмени да плащат без съпротива поисканата им цена. Това беше едно от неписаните обществени правила на техния свят.
    — Сумата не беше чак толкова голяма — възрази меко той.
    — Не за всеки — отговори съвсем тихо Миранда, сякаш говореше на себе си.
    Гарет усети странна неловкост. После иронично си напомни, че гледната точка на Миранда не може да не бъде различна от неговата.
    Конят се препъна в един камък и продължи мъчително да изкачва стръмната пътека, която водеше към огромното имение Дувър Касъл, построено в най-високата точка на скалите. Гарет инстинктивно протегна ръка зад себе си, за да подкрепи Миранда.
    — Няма опасност да падна, милорд — заяви твърдо тя. — Мисля дори, че е по-добре да сляза и да продължа пеша. — Конят пъшкаше измъчено и тя превърна думите си в дела, без да чака реакцията на Гарет. Скочи от гърба на животното и тръгна напред по пътеката, като вдигна полите си и разкри обутите си в кожения панталон крака, за да има повече свобода на движение. Това е нещо средно между ходене и тичане, каза си развеселено Гарет, докато наблюдаваше енергичното й изкачване. Неволно се възхити на танцуващата й походка. Чип беше скочил от рамото й, подскачаше весело от камък на камък и често се спираше да изследва обектите, привлекли любопитството му.
    Гарет следеше елегантните движения на Миранда, наслаждаваше се на яркия блясък на косата й, развените от вятъра къдрици, грацията и гъвкавостта на стройната фигура и съмненията му се засилваха. Никой, който познаваше Мод или поне я беше виждал, нямаше да се хване в капана.
    Ако Миранда трябваше да заеме мястото на Мод пред Анри, питомката му трябваше да се скрие вдън земя и да не се показва, докато кралят гостува в дома му. Цяло щастие беше, че Мод все още не се бе представила в двора. Миранда можеше да бъде въведена в обществото в ролята на Мод преди идването на Анри. Онези, които бяха близки със семейството и познаваха Мод като болнаво, предпочитащо уединението момиче, трябваше да бъдат убедени в чудодейната промяна. Това беше задача за Имоджин. Без съмнение, тя щеше да я изпълни блестящо.
    Анри бе казал да го очакват малко преди празника на Свети Михаил, а дотогава оставаха по-малко от пет седмици. Възможно ли беше Миранда да се подготви достатъчно добре за ролята си през краткото време, което й оставаше? Разбира се, че беше възможно. Все пак тя беше дошла на света като една д’Албар и произходът й лесно щеше да вземе връх пред полученото улично възпитание. Освен това младата дама изглеждаше способна да се приспособява към променените, обстоятелства и имаше остър ум. Гарет беше убеден, че тя ще да свикне с новия си живот толкова бързо, колкото малките патета с водата.
    Потънал в мислите си, той не откъсваше очи от нея. Вече се намираха в сянката на високите стени на замъка и той знаеше, че пазачите в огромните кули на вътрешния двор ги наблюдаваха внимателно. Не, че мъж, възседнал такава жалка кранта, представляваше кой знае каква заплаха. Господарят на Дувър Касъл беше негов стар познат и ако не беше с Миранда, Гарет непременно щеше да го помоли за гостоприемство под формата на вечеря и добър кон. Ала не можеше да му обясни присъствието на Миранда, без да се изложи на опасността да разкрие нежелани тайни.
    Миранда спря в най-високата точка на пътеката и засенчи очите си с ръка, за да види гледката, която се разкриваше пред пея — градът в подножието на стръмните бели скали, гладката водна повърхност на пристанището, пенестите вълни от другата страна на дигата.
    — Никога не съм била в Лондон — проговори тя, когато Гарет я настигна.
    Тази забележка прозвуча подчертано небрежно, но Гарет забеляза, че тя се взира тъжно към водата в посока Франция, която беше само на двайсет мили от английския бряг. Явно си мислеше, че единственото семейство, което беше познавала някога, скоро щеше да слезе на сушата. В очите й пареха сълзи и това го трогна. Но Миранда беше от семейство д’Албар и никога вече нямаше да бъде пътуваща артистка. Затова трябваше окончателно да остави миналото зад гърба си.
    — Значи е крайно време да опознаете живота в метрополията — отговори окуражително той. — Да вървим. Пътят е равен и животното ще ни носи по-леко. — Той се приведе и й подаде ръка.
    Миранда я пое и се метна на гърба на коня. После подсвирна на Чип, който изскочи от близкия храсталак и й показа шепа пъстри листа, като бърбореше оживено.
    — Разбрах, разбрах, намерил си нещо хубаво за вечеря — засмя се Миранда и го прегърна здраво. — Къде ще вечеряме, милорд? — Струваше й се, че от прекъснатата закуска е минала цяла вечност.
    — В „Герба на Англия“ в Рочестър — отговори Гарет. — Близо до странноприемницата има обор, където ще сменя този жалък екземпляр с малко по-здрав кон. Надявам се утрешната ни езда да бъде много по-приятна и, разбира се, по-бърза.
    — Разкажете ми за сестра си. Защо смятате, че няма да я харесам?
    — Почакайте и ще видите — усмихна се кисело той. — Предупреждавам ви, че като види маймуната, настроението й ще се влоши още повече.
    — Чип ще се държи безупречно — увери го тя. — Вашата сестра има ли съпруг?
    — Лорд Майлс Дюфорт.
    — Ще го харесам ли?
    — Той е безобиден момък. Бих казал, че е под чехъла на сестра ми.
    — O! — Миранда прехапа долната си устна. — А къщата ви? Много ли е голяма? Прилича ли на палат?
    — Да, макар и в по-малки мащаби — отговори без усмивка Гарет. — Мисля, че бързо ще се научите да се оправяте в нея.
    — Посещава ли ви понякога кралицата?
    — Да, от време на време.
    — Ще се срещна ли с кралицата?
    — Ако заемете мястото на братовчедка ми, това ще стане скоро.
    — А вашата братовчедка… Тя ще ме хареса ли? — В гласа й имаше недвусмислена тревога и тя сложи ръка на рамото му. Седеше съвсем близо до него, не, че се притискаше в гърба му, но все пак беше твърде близо.
    — Трудно ми е да преценя — отговори с привидно безразличие той, докато се опитваше да не реагира на възбуждащото топло тяло до гърба си. — Знам много малко за братовчедка си, особено за мислите й. Не я познавам добре, наистина.
    — Не познавате и мен — напомни му замислено Миранда и се премести малко напред, така че той усети в гърба си меката закръгленост на гърдите й. — Но аз съм готова да ви разкажа всичко, което бихте искали да знаете — прибави тя,
    — Може би по-късно — промърмори Гарет. — Непременно ли трябва да седите толкова плътно да мен? Стана ми горещо.
    — Гърбът на коня е силно наклонен и постоянно се смъквам назад — обясни тя, но послушно се отмести от него. — Ще се опитам да се задържа някак си.
    — Благодаря — усмихна се облекчено Гарет. За първи път от много години насам, всъщност от първите месеци на брака си, не беше изпитвал такова искрено желание да се смее. След това припламваха само искри цинична подигравка, които според другите изразяваха особено чувство за хумор.
    Пътят се насочи към вътрешността на страната. Тъй като вървяха по нанадолнище, конят ускори темпото. Тъкмо наближаваха едно кръстовище, когато до ушите им достигна глух гърмеж. Последваха го пронизителни скърцащи тонове, свирки, примесени със заплашителното тракане на тигани и трополене на кости върху ламарина, както и с оглушителна вълна от ревящи и пеещи гласове, след които се издигна всеобщ смях, в който звучеше неприкрита злоба.
    — Какво става, за Бога? — прошепна изумено Миранда и се подаде иззад гърба му, за да погледне към пътя вдясно от кръстовището. В този миг от гората излязоха група дрипави мъже, които надуваха рогове и барабаняха върху медени казани.
    — По дяволите! Да се опитаме да се измъкнем от този ад! — Гарет бързо подкара коня към края на пътя и животното се притисна уплашено до високия жив плет.
    — Но какво е това? — Нестройният хор от музикални инструменти и ревящи човешки гласове приближаваше бързо. Малката група музиканти, които вървяха начело, тъкмо завиха с танцуващи стъпи по кръстовището.
    — Ако не се лъжа, наричат го препускане под акомпанимент на котешка музика — обясни с мрачна усмивка Гарет.
    Миранда зяпаше с отворена уста странната процесия, която бе излязла на кръстовището. Възрастен мъж, облечен само с дрипави долни гащи и мръсен кожен жакет, яздеше начело, възседнал мършаво магаре. На главата му бяха окачени рога от картон, в устата му беше пъхната лула. Зад него седеше мърлява стара жена, овесила на врата си огромен меден казан, и го удряше с дървената си обувка. След нея идваше мъж, възседнал муле, облечен в яркочервен сюртук, който размахваше камшик за езда. В другата си ръка стискаше рог и го надуваше с все сила. Звуците, които произвеждаше, приличаха на рева на кастриран бик и Миранда побърза да затисне ушите си.
    Зад мулето подтичваше немощно магаре с двама ездачи, мъж и жена, вързани един за друг. Жената гледаше напред, широкото й кръгло лице беше яркочервено, очите странно безизразни. Зад нея, с поглед назад, седеше дребен, слабичък мъж, много блед, с израз на животински страх в очите. Жената размахваше огромен черпак за супа, с който непрекъснато го удряше по раменете и главата, докато той отчаяно въртеше вретеното и чекръка, които бяха в ръцете му.
    Група мъже и жени, въоръжени с дебели цепеници и тояги, крачеха около магарето и с неприлични викове, обиди и заплашителни жестове подканяха вързаните да си вършат работата.
    Цялото население на близките и по-далечните села се беше събрало след процесията. Мъжете и жените бяха изнесли от къщите си всевъзможни домакински уреди и музикални инструменти и вдигаха страшен шум. Надали беше останал човек, който да не се е отзовал на повика за шествие под акомпанимент на котешка музика.
    — Какво означава това? — попита за трети път Миранда, когато процесията най-после се скри от погледите им.
    Усмивката на Гарет стана още по-мрачна.
    — Местен обичай, който би могъл да бъде наречен обществено порицание. Ако един мъж допусне жена му да командва в къщата, съседите започват да недоволстват. Мъжът, който е под чехъла на жена си, дава лош пример и съседите намират начин да изразят неодобрението си. Нали видяхте как се прави.
    — Но може би мъжът и жената си живеят много добре така, може би той доброволно е оставил юздите в ръцете й — отвърна със смръщено чело Миранда. — Може би жената има по-силен характер и умее да се справя с живота по-добре от него.
    — Каква ерес, Миранда! — извика с добре изигран ужас Гарет. — Не познавате ли Светото писание? В собствения си дом мъжът е заместник на Бога. Ако се осмелите да защитавате други възгледи, ще си имате сериозни неприятности в тази страна.
    — А може би мъжът не умее да храни семейството си — продължи упорито Миранда. — Може би пие и жената е взела нещата в свои ръце заради децата. Е, онзи на магарето не приличаше много на пияница — призна с усмивка тя. — Беше много блед, а аз знам, че повечето пияници са с червени лица и подути носове.
    — Жената е длъжна да се подчинява безпрекословно на своя господар и повелител и безропотно да се примирява с онова, което той и отрежда — цитира тържествено Гарет. — Такъв е законът на нашата страна, мило момиче, такъв е и законът на църквата.
    Миранда не беше съвсем сигурна дали той говори сериозно.
    — Вие казахте, че зет ви е под чехъла на съпругата си. Бихте ли принудили двамата да участват в тази езда под звуците на котешка музика?
    Гарет се ухили злобно.
    — Понякога съм си пожелавал Майлс да има по-силна ръка и да не се плаши да я използва. Много пъти ми се е искало да видя как сестра ми си плаща за езика си на Ксантипа.
    — Наистина ли искате това?
    Гарет поклати глава.
    — Не, не наистина. В това така наречено обществено порицание има нещо отвратително. Онова, което ми се иска, е Майлс да се научи да защитава мнението си и поне от време на време да се опълчва срещу сестра ми.
    Процесията се беше отдалечила достатъчно и те я последваха, без да изглеждат като участници. Гарет смушка коня в хълбоците и животното препусна в тръс, макар и неохотно. Ала когато влязоха в следващото село, отново се принудиха да спрат.
    Процесията беше спряла пред гостилница „Мечката и дебелата тояга“ и участниците бяха насядали по пейките в малкия вътрешен двор, заграден с високи стени. Келнерите тичаха с кани бира, за да утолят жаждата на музикантите. Тълпата беше в най-добро настроение, носеха се гръмки смехове и неприлични шеги. Скоро първите отново излязоха на улицата, която минаваше през средата на селото. Веселото настроение имаше привкус на бруталност и готовност за насилие и когато Гарет направи опит да избегне навалицата, от гостилницата изведнъж изскочиха двама едри, набити колари с червени лица и мускулести рамене. Двамата се ругаеха с най-груби думи и беше ясно, че всеки момент ще се сбият.
    Не мина много време и около тях се събра тълпа зрители, която окуражаваше биещите се с насърчителни викове и груби шеги.
    — Велики Боже — промърмори обезсърчено Гарет. Не се знаеше докъде можеше да се усложни положението, а той не беше достатъчно добре въоръжен, за да излезе срещу обезумяла и жадна за кръв тълпа. На всичкото отгоре трябваше да се грижи и за Миранда…
    — Вижте двойката на магарето — прошепна в ухото му Миранда и го дръпна за ръкава. — Ей там, оттатък! Никой не им обръща внимание. — Тя посочи едно ъгълче на вътрешния двор, огряно от топлото слънце, където беше оставено магарето с двамата му ездачи.
    Магарето си хапваше сладко от сламата в окачената пред муцуната му торба и явно беше нечувствително към слънцето, но двамата ездачи бяха червени като варени раци и по челата им се стичаха едри капки пот. Жената автоматично размахваше черпака — явно не съзнаваше какво прави. Черпакът невинаги улучваше ушите и бузите на съпруга й, целите в кървави драскотини, но той продължаваше усърдно да върти вретеното и чекръка, макар че никой не го принуждаваше с тояги и цепеници.
    — Хайде да им свалим въжетата — продължи със същия настойчив шепот Миранда. — Докато онези зяпат сбиването, двамата ще успеят да се измъкнат. Ако намерят къде да се скрият за няколко часа, хората скоро ще загубят интерес към представлението и ще продължат да си пият бирата.
    Гарет се обърна и я погледна смаяно.
    — Дори ако не вземем предвид факта, че случилото се изобщо не ни засяга — заговори строго той, — тълпата вече е в опасно настроение. Никак не ми се ще да я подтиквам към насилие.
    — О! Не е редно да изоставите бедните хора на произвола на съдбата, милорд, особено след като имате възможност да им помогнете — укори го Миранда и очите й засвяткаха от страстна убеденост. — Те са толкова нещастни, пък и достатъчно са страдали… ако изобщо са заслужили да страдат. Това е наш… наш човешки дълг!
    — Дълг? — повтори объркано Гарет. И той се отвращаваше от начина, по който селското население упражняваше саморазправа с виновните, но човек в неговото положение не можеше да се меси в делата на тълпата.
    — Онези изобщо не са забелязали, че сме тук — продължи енергично Миранда и се плъзна от гърба на коня. После се втурна с леки стъпки към ъгъла на двора, без да обръща внимание на Чип, който се беше вкопчил в рамото й.
    Гарет усети как добре подреденото му съществование заплашваше да пропадне в хаос и в същото време осъзна, че не можеше да остави Миранда сама. Подкара коня си към нея и се опита да застане пред магарето, за да скрие Миранда от погледите на ревящото множество.
    Миранда полагаше отчаяни усилия да развърже въжетата, които стягаха китките и глезените на двойката.
    — Отстранете се — заповяда шепнешком Гарет, наведе се и преряза въжетата с ножа си. После сграбчи Миранда за кръста и без много церемонии я натовари пред себе си на седлото.
    — Бързо, бягайте! — извика сърдито Миранда на онемялата от смайване двойка, която продължаваше да седи на магарето. — Какво чакате, та не бягате? Ние ще ви пазим!
    — Така значи — изръмжа сърдито Гарет, но остана на мястото си, докато двамата най-после слязоха от гърба на магарето.
    — Ти си един безмозъчен идиот, това си ти! — изграчи жената и отново заудря дребния си мъж с черпака, този път напълно сериозно. — Ако не си беше отворил устата и не се беше разбъбрил, това нямаше да се случи!
    — О, Сади, стига толкова, моля те! — изхленчи мъжът, сви се под сипещите се удари и запристъпва крадешком към отсрещната страна на двора. — Да бягаме, преди да са ни хванали.
    Продължавайки да ругае, жената се втурна след него и нито един от двамата не се сети да благодари на спасителите си.
    — Каква ужасна жена. Започвам да мисля, че не биваше да им помагаме — промърмори Миранда.
    — О, аз знаех, че не биваше — отвърна Гарет, натъртвайки на всяка дума, докато гледаше със страх към тълпата. Изведнъж се надигна оглушителен рев. Някой беше забелязал, че осъдените се измъкват тайно.
    — Слушай, жалко конче, опитай се да ни покажеш какво можеш! — Гарет удари коня си с плетения камшик, уплашеното животно изцвили пронизително, надигна се на задните си крака и се хвърли напред. Гарет го смушка в хълбоците и го подкара право към стената в задната част на двора.
    Миранда изписка уплашено и стомахът й се преобърна. Стената приближаваше застрашително. И двамата очакваха, че конят ще се изплаши от препятствието, макар че Гарет безмилостно го шибаше с камшика. Все пак в последния момент конят се приготви за скок и успя да се прехвърли през стената, след което падна с изправени крака насред зеленчуковата градина на гостилницата.
    Възбудената тълпа се втурна да преследва бягащите. Стъпките на селяните отекваха заплашително по каменната настилка.. Първите мъже и жени се покатериха тромаво на стената, за да продължат лова. Явно множеството беше загубило интерес към първите жертви; веселото настроение бе отстъпило място на луд гняв, подкрепен от изпитите кани бира.
    — Мътните ги взели! — промърмори Гарет и се огледа отчаяно в малката градина, която също беше обградена със стена. Нямаше достатъчно място, за да насочи коня към новото препятствие.
    Само след минута щяха да се озоват в смъртоносен капан, обкръжени от жадната за кръв сган.
    Миранда стисна крака и се придвижи към шията на животното.
    — Аз ще отворя портата. — Още преди Гарет да е успял да си поеме въздух, тя направи елегантен скок и се озова на стената. За момент сякаш увисна във въздуха, но в следващия миг върховете на пръстите й докоснаха ръба на стената и тя стъпи здраво на неравната повърхност. Портата се отвори и конят, уплашен до смърт, се стрелна през нея към отвратително вонящата уличка, която минаваше между гостилницата и съседните сгради. Миранда беше достатъчно умна да затвори отново портата, след което светкавично се метна зад Гарет на гърба на коня.
    — Божичко, къде е Чип? — изписка стреснато тя.
    — Ще ни намери — отвърна мрачно Гарет и съсредоточи цялото си внимание в успокояването на паникьосания кон. Вече започваше да се пита дали горещото лятно слънце през последните два дни не бе помрачило разума му; сигурно беше така, защото не можеше да намери обяснение за поведението си.
    — Ето го! — Чип подтичваше на три крака по улицата, махаше отчаяно с ръка и бърбореше неразбрано. — Бързо, Чип, ела при мен! — Миранда притисна колене към хлъзгавия гръб на коня и се приведе да го вземе. Главата й се озова в опасна близост до разкаляната земя. Маймуната улови ръката й, изтегли се и се хвърли на шията й, като ръмжеше щастливо.
    — Как ще се измъкнем оттук, за Бога? — Гарет не виждаше улицата, която трябваше да ги изведе от селото. Вероятно трябваше отново да минат покрай гостилницата.
    Миранда се изправи, като балансираше без усилие на гърба на коня и се полюляваше в тромавия му ритъм.
    — Виждам един външен клозет, а зад него… Вдясно се вижда тясна пътека, точно зад ямата с тор. Може би ще успеем да се измъкнем.
    Изведнъж във въздуха полетяха камъни и тя се смъкна на гърба на коня, като пъшкаше уплашено. Побеснелите преследвачи най-после бяха успели да се измъкнат от градината.
    Гарет дръпна с все сила юздите, вкара уплашения до смърт кон в тъмна, тясна уличка и мина с най-голямата възможна скорост покрай вонящата яма:
    — Искрено се надявам, че пътят ще ни изведе от селото, защото иначе ще паднем в капана като плъховете в канализацията.
    — Мисля, че излизаме на полето.
    Когато се озоваха в открито поле, гневните викове бързо заглъхнаха зад гърба им. Гарет издаде дълбока въздишка на облекчение.
    — Ако някога отново изпитам желание да участвам в поредната проява на съчувствие и човещина от ваша страна, Миранда, напомнете ми да се заключа в стая без прозорци.
    — Наистина не беше редно да ги изоставим в това жалко положение — отговори просто тя.
    — Права сте — въздъхна още по-тежко той. — Съзнавам, че не можехме да го сторим. — По-рано граф Харткорт щеше да мине покрай нещастните съпрузи, без дори да ги погледне, но днес болезнено осъзна, че в компанията на Миранда д’Албар светът ставаше съвсем друг.


    — Бог да ни е на помощ, размина ни се наистина в последния момент! — Берт отметна глава назад и вдъхна дълбоко относително свежия въздух на „Гаул Стрийт“, когато високата порта на затвора ги пропусна да излязат и се затвори след тях с протяжно скърцане.
    — Вече си мислех, че ще ни осъдят за скитничество — подкрепи го Раул. — Слава на Всемогъщия! Навън е толкова свежо и чисто! Ние сме свободни, свободни!
    — Да се махаме оттук — извика сърдито мама Гертруд. — Отиваме да си приберем нещата и да открием какво е станало с Миранда. След това тръгваме за Фолкстаун. Там ще вземем кораб и най-после ще отърсим от обувките си праха от това място.
    — Можеш ли да ми обясниш как ще намерим момичето, след като половината Дувър не е успял да я хване? — попита Джебедия, както винаги готов да противоречи.
    — Разбира се, че ще я намерим. — Люк вървеше с дълга крачки напред. — Ще разпитам във всички кръчми на пазара и пристанището, докато вие събирате багажа. Все някой я е видял.
    — Нека и аз да дойда с теб, Люк — предложи Роби и закуцука след него. Слабичкото му лице беше разкривено от страх и тревога.
    — Само ще ме забавиш — изръмжа Люк, но изпита съчувствие към детето и кимна с глава. — Е, добре, от мен да мине. Тръгвай. Ако се наложи, ще те нося. — С тези думи той приклекна и Роби се покатери тромаво на шията му. Лекото телце на детето не беше проблем дори за мършавата фигура на Люк и той забърза с големи крачки към града, като предостави на спътниците си да приберат вещите си от кея, където ги бяха оставили под надзора на един доброжелателно настроен рибар.

6

    — Божичко, ама това е Харткорт! Гарет, стари момко, къде беше толкова време? Мина цяла вечност, откакто те видяхме за последен път!
    При този весел вик Гарет се сгърчи като от удар и се обърна рязко с неизречено проклятие на устните. Двама мъже прекосиха двора на наемния обор, който граничеше с гостилницата в Рочестър, и се втурнаха към него с грейнали от радост лица.
    — Божичко, човече, изглеждаш, като че ли си видя призрак! — По-едрият от двамата, силен, набит, с весело изражение на лицето, облечен с богато избродиран жакет от дамаска, засмяно удари Гарет по рамото с обсипаната си с бисери ръкавица. — Нашият приятел е побелял като момиче по време на менструация, какво ще кажеш, Кип? — Той се изсмя гръмогласно и се обърна за потвърждение към спътника си, който беше малко по-дребен и тънък.
    — Накъде си тръгнал, Гарет? — Кип Роситър поздрави граф Харткорт с топла усмивка. — Не слушай какви ги говори Брайън. Знаеш, че не може да мълчи.
    „И най-вече не може да пази тайна.“
    — Преди два дни се върнах от Франция — отговори с подчертана небрежност графът. — Тъкмо се опитвам да сменя една жалка кранта, най-доброто, което можа да ми предложи Дувър, за животно, което би могло да ме отведе до дома ми преди края на годината. — Той посочи коня, който спокойно си похапваше от купата със сено.
    — О, небеса, какво нещастно добиче — промълви възмутено Брайън. — Наистина ли си яздил тази твар, Гарет? Велики Боже, аз бих предпочел да вървя пеша.
    — Признавам, че тази мисъл нееднократно ми мина през ума — отговори през смях Гарет и скритом огледа двора на гостилницата, за да види къде е Миранда. — Какво ви води насам?
    — Посетихме стареца в Мейдстоун. Задължителната визита на учтивост, нали знаеш? — Брайън поглади червенокафявата си брада и Гарет кимна. Старанията на братята Роситър да ухажват своя прастар, избухлив и невероятно богат роднина бяха предмет на подигравки в целия двор.
    — Така е — съгласи се с усмивка Кип. — Нали трябва да поддържаме доброто му настроение. Не мога да си представя, че ще издържи още дълго… впрочем, вечеря ли вече, Гарет? Решихме да си поръчаме кралска вечеря, така да се каже като обезщетение за отвратителната овесена каша и сухото пилешко, които според стареца са единствените питателни храни. Ела да изпием няколко бутилки заедно. — Кип потупа графа по рамото и обясни със сияещо лице: — Запазили сме си отделна стая. Тази вечер не съм склонен да понасям простаците в кръчмата.
    — Да, а после ще отидем в града — заяви Брайън и направи недвусмислен жест с ръка. — Прекарах цяла седмица на сух режим, освен това чух, че в близост до катедралата имало сносен бордей.
    Гарет трябваше да мисли бързо. Миранда беше отишла във външната тоалетна, докато той преговаряше със собственика на обора. Лют старите му приятели я видеха, веднага щяха да забележат изумителната й прилика с Мод и всичките му планове щяха да отидат по дяволите.
    — Вървете да вечеряте, аз ще дойда след малко. Първо трябва да приключа сделката с наемния обор — отговори извинително той.
    — Глупости! Ще кажем на онзи нещастен собственик да дойде при нас в гостилницата. Не е нужно да се мотаеш тук и да играеш по свирката му. — Брайън сложи ръка на рамото на графа и продължи в най-добро разположение на духа: — Хайде, тръгвай, стари момко. Гърлото ми е пресъхнало като циците на стара девственица.
    В този момент Миранда се появи зад ъгъла. Чип, облечен отново в сухо яке и шапка, се беше настанил удобно на рамото й.
    Тя видя Гарет, вдигна ръка да му махне, но изведнъж спря, обърна се рязко и забърза обратно по пътя, по който беше дошла. Яркооранжевата рокля се развя около прасците й.
    Гарет въздъхна облекчено. Приятелите му бяха с гръб към гостилницата и със сигурност не я бяха видели. Тази малка д’Албар реагираше с учудваща бързина.
    — Все пак ще се наложи да ме почакате малко — заяви през смях той. — Първо трябва да се освежа. Яздих дълго и имам нужда от гореща вода и чисто бельо.
    Братята Роситър най-после се съгласиха да го пуснат и тримата се разбраха да се срещнат след половин час в запазената стая, за да вечерят. Гарет влезе тичешком в странноприемницата и забърза по стълбата нагоре към голямата спалня с прозорец към улицата, която беше наел за себе си и Миранда още след пристигането си.
    Миранда беше в стаята. Седнала на голямото легло, тя си почиваше и мислеше за нещо свое, докато вечерните сенки бавно навлизаха в стаята. Щом видя графа да разговаря оживено с двама непознати, тя реагира спонтанно, без да мисли надълго и нашироко, и беше убедена, че е постъпила правилно. Ала се чувстваше малко самотна и потръпна от радост, когато чу стъпките му по стълбата. Вратата беше открехната, той я отвори безшумно и огледа сумрачното помещение.
    — Защо седите на тъмно, Миранда?
    — Не знам — отговори искрено тя. — Имах чувството, че трябва да остана скрита, затова реших, че не бива да паля свещта.
    Тя скочи от леглото и бързо запали свещите, подредени в красив метален свещник на ниската масичка. Когато се приведе, косата й падна напред и наситенокафявите кичури заблестяха в злато.
    Колко прилича на майка си, помисли си неволно Гарет. Живо си спомняше как беше наблюдавал братовчедка си Елена, докато тя седеше пред тоалетната си масичка и решеше косата си. Светлината на свещите запалваше същия червен огън в гъстата тъмна грива.
    — Какво ви накара да изчезнете така внезапно? — попита любопитно той, облегна се на скрина и поглади с ръце финото черешово дърво.
    — Направих го, без да мисля — обясни тя. — Стори ми се логично да не се показвам пред хора, които явно познавате отдавна. Ако искаме да заема мястото на братовчедка ви, по-добре е никой да не ме познава.
    — Не всеки би действал така бързо… и умно — усмихна се признателно той. — Поздравявам ви.
    Миранда се изчерви от радост.
    — Тези мъже познават ли братовчедка ви?
    — Виждали са я много пъти… по-често от всички други. — Гарет откопча колана си, хвърли го на един стол и свали наметката си. После се запъти към масичката за миене и наля вода в легена. — Със сигурност щяха да забележат колко си приличате.
    — Даже с тази къса коса и с дрехите ми на пътуваща артистка?
    Гарет се обърна към нея и отговори сухо:
    — Е, човек трябва да има известно въображение, за да ви обърка с лейди Мод в този вид…
    Миранда вече познаваше този тон и се ухили.
    — Приемам, че е най-добре да вечерям в стаята.
    — Да, и аз мисля, че не бива да напускате спалнята, Миранда. Надявам се, че няма да се чувствате много самотна?
    Тя поклати глава, макар да беше сигурна, че ще се чувства самотна и унила. Не беше свикнала да остава сама.
    Гарет се поколеба; поклащането на главата не го убеди, но не виждаше друга възможност. Когато свали жакета си, пръстите му автоматично опипаха малкия вътрешен джоб, както правеха по много пъти на ден. Пергаментът, увит във восъчна хартия, си беше на мястото, както и кадифената торбичка с гривната. Той погледна отново към Миранда, която беше отишла до прозореца и се взираше замислено в падащия мрак.
    Стройният, гордо изправен гръб, грациозната, елегантно извита лебедова шия отново му напомниха за майката. Елена се движеше също така грациозно и гъвкаво, имаше същата горда, изправена стойка. Гривната, която някога беше украсявала стройната китка на майката, скоро щеше да заеме мястото си на ръката на дъщерята. Самият той не се нуждаеше от кой знае каква сила на въображението, за да си представи момичето, което стоеше до прозореца в простата си оранжева рокля, облечено в разкошни придворни одежди. Тя беше достойна дъщеря на Елена.
    Гарет се обърна рязко към масичката за миене и нави ръкавите на бялата си риза.
    Миранда се обърна към него и проследи действията му. Пръстите му бяха дълги и гъвкави. Той нави грижливо ръкавите до лактите и разкри загорели от слънцето мускулести ръце и силни китки. Фините тъмни косъмчета по ръцете уловиха светлината на свещите и кожата му заблестя златна. Вената на шията й запулсира буйно и Миранда усети дълбоко в утробата си странна слабост. Гърдите й натежаха и се затоплиха. Никога не беше изпитвала подобно чувство.
    — Бихте ли потърсили чиста риза в чантата ми? Тази мирише на пот и кон и не е чудно след дивата езда сутринта.
    Гарет се наведе да измие лицето си и Миранда се възхити на елегантната извивка на гърба му, на стегнатия задник под късия панталон, на дългите мускулести бедра, които се очертаха под тесните черни чорапи. Тя преглътна мъчително, защото странните тръпки в слабините й се засилиха, а бузите й пламнаха.
    Тя му обърна гръб и се опита да съсредоточи вниманието си върху съдържанието на чантата. Най-после намери чиста риза от мек кремав лен.
    Гарет я пое с няколко благодарствени думи, хвърли я на таблата на леглото и изхлузи мръсната риза през главата си. Гърдите му бяха широки и гладки, малко по-бледи от бронзовия врат. По раменете играеха добре оформени мускули и Миранда неволно го оприличи на Раул, най-силния мъж в групата.
    Погледът й се стрелна към меча и кожения колан, обкован е дебели гвоздеи. Припомни си отново силата, с която графът беше размахал меча и колана, за да защити Чип, и се усмихна на себе си. Макар и придворен, лорд Харткорт умееше да борави с оръжието.
    Гарет вдъхна дълбоко сладкия аромат на лавандула, с който беше напоена ризата, и побърза да я облече. След това се облегна на рамката на леглото и измери с внимателен поглед Миранда, която не смееше да помръдне. След малко вдигна въпросително едната си вежда и предложи:
    — Може би и вие трябва да се възползвате от горещата вода.
    — За съжаление нямам чисти дрехи — въздъхна угрижено та. — Нямам дори долна риза. Всичките ми вещи останаха с трупата и сигурно са вече във Франция.
    — Щом пристигнем в Лондон, ще се погрижа за всичко — обеща той и улови брадичката й, за да вдигне лицето й към себе си. Изражението й беше толкова потиснато. — Хайде, не правете такова тъжно лице, светулчице. Ще поръчам на гостилничаря най-хубавата вечеря.
    Господи, откъде беше дошло в ума му това странно и едва ли не интимно название? Но веднага си спомни енергичния тон на мама Гертруд при първата им среща и ядните й ругатни: „Това момиче… стрелка се като светулка и никой не може да го улови.“
    Гарет поклати глава и продължи:
    — Мисля, че ще се върна късно. Помолих гостилничаря да сложи в стаята допълнително легло за вас. — Той се усмихна, пусна брадичката й, навлече жакета си и излезе бързо от стаята.
    Миранда въздъхна и се отпусна на леглото. Чип скочи в ръцете й и нежно помилва лицето й. Тя го погали по главата и отново се запита защо изведнъж се бе почувствала толкова самотна. Отношенията между нея и графа бяха така непринудени, така дружелюбни, че никой не би повярвал, че се познаваха само от два дни.


    Гарет протегна дългите си крака под дъбовата маса и посегна към чашата с медовина. Шумовете около него ставаха все по-натрапчиви и мъчителни. Смесицата от звънките женски приказки и дълбоките, малко грубички гласове на мъжете, които се бяха наливали през цялата вечер, му ставаше все по-неприятна. Към опушените греди се издигаше пронизителен, вулгарен смях.
    Дребно момиче с тясно лице застана до него с кана вино в ръка. Тя напълни чашата на Гарет, като остана на разстояние от него, сякаш очакваше всеки момент той да посегне към нея, да я ощипе или да я цапне по задника. Гарет я погледна уморено и с изненада установи, че не изпитва интерес към продажните жени в бордея зад катедралата. Всички мъже около него бяха заети да наблюдават и преценяват, докато жените излагаха прелестите си. След приключване на преговорите двойката изчезваше в една от многобройните, закрити със завеси ниши от двете страни на голямата зала.
    Старата проститутка, която беше собственица на бордея, жена с остри черти на лицето, облечена във великолепна оранжева дамаска, прекоси залата и застана пред графа.
    — Нима не намирате нищо привлекателно, милорд? — Тя седна на стола до него, опря брадичка на ръцете си и го измери с пресметлив поглед и усмивка, която не го заблуди нито за минута. — Приятелите ви изглеждат напълно доволни.
    Гарет кимна и отпи голяма глътка медовина.
    — Тази вечер явно не съм в настроение за такива удоволствия, мистрес.
    — Ние задоволяваме всеки вкус и всички наклонности. Момичетата ми са готови да ви услужат по всички възможни начини. — Тя се усмихна съзаклятнически. — Ели!
    Появи се млада жена, която тъкмо беше излязла от една ниша.
    — Ели има особени умения, милорд. Нали така, миличка? — Тя се усмихна на момичето и заплашително оголи зъби.
    Ели светкавично се наведе над графа, обгърна го с две ръце и пошепна нещо в ухото му. Косата й помилва бузата му и той усети типичния за проститутките аромат — силен парфюм с миризма на мускус, който трябваше да прикрие мръсотията и миризмата на други мъже.
    Онзи ден, когато се върна при него, Шарлът излъчваше същата гадна миризма. След поредната бурна нощ, когато се отдаваше на всеки, който я пожелаеше. Както обикновено, беше пияна, очите изразяваха глад на диво животно. Тя се отърка похотливо о него, също както правеше сега проститутката, докато шепнеше неприлични думи в ухото му, подканваща и в същото време изпълнена с подигравка. Само че в онази нощ съпругът отказа примамливото предложение на пищното тяло, отврати се от острите малки зъби, от ненаситния глад. Глад, който не можеше да бъде задоволен от един мъж.
    Проститутката продължаваше да шепне мръсотии в ухото му, докато се движеше гъвкаво около него, потъркваше се в хълбоците му и се притискаше към слабините му. Гарет не издържа. От устата му се изтръгна ядно проклятие, той бутна стола си и стана. Момичето политна назад и едва успя да се задържи на крака. Собственичката на бордея също стана и очите й засвяткаха от гняв.
    — Несръчна твар! — изсъска ядно тя към Ели, която притискаше с една ръка устата си и гледаше недоумяващо, смаяна от напълно неочакваната реакция на клиента. — Малко финес, малко деликатност. Непрекъснато ти го повтарям!
    — Момичето не е виновно. — Гарет застана между собственичката и уплашената Ели. — Дръж. — Той пъхна една гвинея в ръката на старицата, обърна се рязко и побърза да излезе на чист въздух.
    — Гарет, ей, Гарет, стари момко, къде се разбърза така? Къде отиваш? Нощта едва сега започва. Бордеят разполага с чудесна стока и искам още да се позабавлявам. — Брайън се заклатушка след него — без жакет, ризата разкопчана до талията, панталонът с развързани шнурове. Той размаха чашата си с вино и лицето му засия. — Знаеш ли, Кип намери една малка сладурана и не си я дава.
    — Връщам се в гостилницата — отговори кратко Гарет. — Установих, че тази вечер нямам желание за подобни забавления. Пожелавам ви приятно прекарване. Ще се видим в Лондон.
    — Как така? Нима няма да тръгнем заедно? — Брайън изглеждаше искрено обиден.
    — Не, приятелю. Смятам да тръгна на разсъмване, а вие имате нужда да се наспите.
    Брайън се ухили с разбиране.
    — Съмнявам се, че ще съм си легнал дотогава…
    Гарет вдигна ръка за поздрав и забърза по тихата улица. Прекоси площада пред огромната катедрала и се обърна към гостилницата. Свежият нощен въздух проясни главата му, мрачните спомени се отдръпнаха в най-далечния ъгъл на съзнанието му и той отново се почувства чист.
    След смъртта на Шарлът задоволяваше сексуалните си потребности с простички, чисти, неемоционални жени, които не искаха нищо от него — недоволни съпруги, самотни вдовици, млади проститутки. Вече беше свикнал с мисълта, че отсега нататък ще задоволява желанията си само по този начин. Мери щеше да бъде послушна и съзнателна съпруга, но от нея със сигурност не можеше да се очаква страст. След Шарлът му трябваше жена, която да лежи тихо под него и да се радва, когато всичко свърши, а най-вече да му бъде благодарна за всяка бременност, която я освобождава от съпружеските задължения.
    При тази мисъл около устата му се очерта цинична линия. Той влезе в гостилницата под светлината на фенера, на която съвършеният му профил изпъкна още по-силно. Нямаше представа, че го наблюдават, не обърна внимание на тъмната фигура на прозореца точно над вратата, която беше приседнала на рамката и се взираше към улицата.
    Миранда скочи на крака и побърза да се пъхне под одеялото. Ниското легло беше поставено точно под прозореца. Тя остана неподвижна, стараейки се да успокои дишането си, и се вслуша в наближаващите стъпки по коридора. Колко странно изглеждаше графът, колко студена и цинична беше устата му. Нямаше нищо общо с мъжа, с когото беше общувала през последните два дни.
    От друга страна обаче, тя изобщо не го познаваше. Пък и как би могла? Бяха заедно само от два дни. Той идваше от свят, за който тя не знаеше нищо. Беше останала да го чака, защото не беше свикнала да спи сама и спалнята й се струваше безкрайно голяма, мрачна и потискаща. Даже нежната близост на Чип не беше достатъчна да прогони напълно чувството за самота. Ала когато чу как графът вдигна резето на вратата, сърцето й спря за миг, сякаш мъжът, влязъл в стаята, беше напълно чужд за нея.
    Тя затвори очи и се постара да диша дълбоко и спокойно. Усети как графът застана пред леглото й и се вгледа изпитателно в лицето й, огряно от светлината на звездите. Само Чип, сгушен до рамото й, го погледна с блестящите си умни очи.
    Гарет се наведе и внимателно оправи завивката, вдигна я до брадичката на Миранда, защото през отворения прозорец нахлуваше остър хладен въздух. После почеса маймунката по вратлето, защото не можеше да не обърне внимание на присъствието й; накрая се съблече и небрежно нахвърля дрехите си върху раклата в долния край на леглото.
    Легна си и едва сега усети колко е уморен. Не. Това беше отново меланхоличното изтощение, което го преследваше след края на брака с Шарлът, след кратките месеци на щастие. Изпита панически страх, когато осъзна, че кошмарите отново ще завладеят съня му.
    Миранда се вслушваше напрегнато в дишането на графа и се зарадва, когато ритъмът му най-после стана равномерен. Едва тогава си разреши да задреме. Събуди се някъде посред нощ с лудо биещо сърце. Скочи от леглото, усетила, че Чип е избягал и крещи нещо неразбрано от пейката под прозореца.
    Спящият в голямото легло диво размахваше ръце около себе си. Завивката се бе свлякла на пода; дъхът му идваше на кратки, мъчителни тласъци, той мърмореше неразбрани думи, накъсани и безсмислени изречения.
    Миранда се уви в топлото одеяло и колебливо пристъпи към голямото легло. Силното тяло на графа беше загърнато в смачкания чаршаф. Видът на лицето му под светлината на звездите я уплаши до смърт. Устата му изглеждаше корава и жестока, с бели сенки около устните, бузите бяха прорязани от дълбоки линии, в които се таеше мрак.
    Решена на всичко, Миранда улови здраво рамото на графа и го разтърси с все сила. Така правеше и с Роби, когато го измъчваха кошмари. При това му говореше с тих, успокояващ глас, обясняваше му кой е той, откъде идва, че всичко е наред и трябва само да отвори очи.
    Изведнъж очите на спящия се отвориха. Той погледна с невиждащ поглед в малкото бяло лице над главата си, в огромните сини очи, изпълнени със страх и загриженост. Сладкият, мелодичен глас продължаваше да му шепне нежни думи, които постепенно проникнаха в съзнанието му и прогониха мрака на нощта. Ръката върху рамото му беше топла и силна. Когато демоните изчезнаха от очите му и погледът му се проясни, Миранда грижовно изтри потта от челото му с крайчето на чаршафа.
    — Събудихте ли се вече, милорд?
    Гарет се надигна бавно в леглото, съзнавайки, че чаршафът беше омотан около бедрата му и разкриваше голяма част от голото му тяло. Затова се наведе, дръпна завивката и я изтегли до гърдите си. После се отпусна във възглавниците и зачака лудото биене на сърцето му да се успокои и дишането да стане равномерно.
    — Съжалявам, че ви събудих — проговори след известно време той.
    — Знаете ли, Роби страдаше от ужасни кошмари. Свикнала съм — отговори меко Миранда и приседна на ръба на леглото. — Искате ли да ви донеса нещо?
    — В чантата на седлото… бутилка коняк…
    Миранда скочи и веднага му донесе бутилката.
    — Благодаря ви. — Гарет отвинти капачката и поднесе шишето към устните си. Огнената течност опари гърлото му и в студения корем се разля благодатна топлина.
    — Често ли имате кошмари? — попита тихо Миранда.
    — Не — отговори кратко мъжът и отново отпи глътка коняк. Какво можеше да знае тази синеока невинност за лудостта и ненаситността на жена му, за всепоглъщащия сексуален глад, който трябваше да бъде задоволен на всяка цена, така както тялото се нуждаеше от храна и вода, за да живее? Миранда не можеше да си представи как се е чувствал той, да стои безпомощен и да гледа как жестоката болест разрушава тялото и духа на жената, която беше обичал с цялото си сърце… как беше живял с постоянното съзнание, че само смъртта на обичаната жена може да го освободи от страданията.
    Откъде можеше Миранда да знае тези неща? И как можеше да си представи страшния миг, когато той бе посегнал със студени, целенасочени пръсти към пулса на шията й и бе търсил напразно, как сърцето му бе възликувало, че този цъфтящ млад живот най-после е угаснал? Каква преценка можеше да си състави тя за мъжа, който всеки ден се беше молил съпругата му да умре, за да се освободи от страшните мъчения, който подозираше чии бяха бруталните ръце, които най-после се бяха погрижили молитвата му да бъде чута? Как да си състави преценка за мъжа, който възнамеряваше да отнесе тайната в гроба си?
    Миранда отиде до прозореца и прегърна Чип, който се беше сгушил на рамката и все още трепереше от страх. Щом лорд Харткорт не желаеше да говори за кошмарите си, добре, така да бъде. Може би и той като Роби не ги разбираше или не знаеше какво ги е предизвикало. Роби дори не можеше да й разкаже какво е сънувал. Всичко, което успяваше да си спомни, беше, че е пропаднал в черна дупка. Миранда се подаде навън и вдъхна дълбоко свежия нощен въздух. Небето на изток беше перленосиво.
    — Скоро ще съмне — изрече тихо тя. Гарет остави бутилката на масата.
    — Бих желал да поспя кротко още един час. Най-добре е и вие да си легнете, Миранда.
    Младата жена остана още малко до прозореца, после се върна в леглото си. Вече не й се спеше, сетивата й бяха будни. Лежеше с широко отворени очи в полумрака и наблюдаваше разширяващата се светла ивица, която нахлуваше през прозореца. Много скоро многогласен птичи концерт посрещна ликуващо новия ден. Къде щеше да бъде тя в края на този ден? В един от лондонските дворци, в един чужд свят, за който не знаеше нищо… свят, който никога не беше очаквала да опознае. Защо си бе въобразила, че ще може да изпълнява успешно ролята на една лондонска лейди, на мис Мод д’Албар? Тя беше пътуваща артистка, акробатка. Беше смешно да повярва, че ще бъде убедителна в представянето на човек, който й е напълно чужд. Защо графът смяташе, че тя ще се справи?
    Чип измърмори нещо и скочи от леглото. Прехвърли се умело през прозореца и изчезна сред дебелите клони на магнолиевото дърво, което растеше отпред.
    Нямаше смисъл да заспива отново. Миранда отметна завивката, стана и се протегна доволно. После тихо се облече и огледа стаята. Дрехите на графа бяха нахвърляни в безредие върху и около скрина в долния край на леглото. Тя се наведе, вдигна ги и неволно смръщи носле при миризмата на ризата и жакета. Тази типична миризма се излъчваше от Раул, когато се връщаше в хана след поредната си нощна разходка в града — с подути очи, пиян, с раздърпани дрехи.
    — Миришеш на бордей, Раул — изруга го сърдито мама Гертруд една сутрин, когато в пристъп на алкохолно блаженство мускулестият мъж се бе опитал да я грабне в силната си прегръдка.
    Мъжете и бордеите бяха тясно свързани, но Миранда усети странно пробождане в сърцето при мисълта, че и графът бе потърсил утеха в прегръдките на проститутките.
    Тя отиде до прозореца и се опита да проветри омърсените дрехи. Нещо излетя от копринените гънки на жакета и падна на пода. Тя се приведе и вдигна малка кадифена торбичка. Шнурът се развърза и вътре блесна нещо златно.
    Миранда сгъна грижливо ризата и жакета, остави ги на скрина и изтърси съдържанието на торбичката в шепата си. Видя пред себе си златна гривна, обсипана със скъпоценни камъни, с фино изработени и многократно прекръстосани части, изработена с изключително умение във формата на змия. Тя извика тихо и я вдигна към светлината. Змия с ябълка в устата. На тънка верижка висеше златен лебед, обсипан с прекрасни смарагди. Гривната беше най-прекрасният накит на света, но в нея имаше нещо, което я отблъскваше. Змийската форма й придаваше нещо заплашително, зловещо, макар че лебедът, който блестеше със зелените си камъни на светлината на утринното слънце, излъчваше странно усещане за невинност и чистота.
    По гърба й пролазиха студени тръпки. В гривната имаше нещо, което изпълваше сърцето й с безименен страх. Въпреки това тя бе обзета от чувството, че познава този накит, че го е виждала много пъти преди, макар да беше сигурна, че никога не е виждала такъв скъпоценен накит, камо ли да го е държала в ръка.
    Тя прибра гривната в кадифената торбичка и изведнъж се стресна от заплашителна глас на графа откъм леглото.
    — Какво правите там, Миранда?
    Младата жена се обърна стреснато.
    — Реших да проветря дрехите ви, милорд, и тази гривна падна от вътрешния джоб. — Тя му показа торбичката и продължи с понижен глас: — Ако се съди по миризмата на дрехите ви, вчера сте били при проститутките.
    Гарет скръсти ръце зад главата си и на устните му се появи едва забележима усмивка.
    — И какво, ако е така?
    Миранда сви рамене.
    — Нищо, доколкото мога да преценя.
    Очите му искряха от смях.
    — О, да не би да съм се сприятелил с благонравна девойка?
    Миранда не отговори. Лицето й пламна от срам. Тя се гордееше със свободните си разбирания, но в момента се почувства като строга пазителка на морала.
    Гарет изпита съчувствие към нея и реши да смени темата.
    — Донесете ми гривната. — Миранда му подаде торбичката и той побърза да я отвори. — Дайте ми китката си.
    Младата жена протегна ръка и усети как главата й се замая. Без да бърза, Гарет закопча гривната около стройната й китка и я вдигна към светлината. Смарагдите сияеха в наситенозелено, перлите изглеждаха още по-бели на фона на святкащото злато. Миранда отново усети онази странна боязън, внезапна тръпка на лошо предчувствие, смесена с чувството за нещо познато.
    — Гривната е прекрасна, но не искам да я нося — проговори объркано тя и опипа страхливо закопчалката, вградена изкусно в перлената ябълка в устата на змията.
    Гарет смръщи чело и посегна към китката й, за да огледа гривната.
    — Стои ви много добре — промърмори с отсъстващ вид той и в очите му се появи меланхолия. Сякаш се опитваше да погледне в миналото и да проникне по-дълбоко в спомена. Елена държеше много на тази гривна. Китката й беше тясна като на Миранда, пръстите дълга и стройни. Само че в нея имаше нещо крехко и чупливо, докато тялото на Миранда беше силно и гъвкаво.
    Спомни си, че за първи път видя гривната в деня на годежа, когато Франсоа я сложи на китката на Елена. Спомни си, че Шарлът беше полудяла по скъпия накит и безсрамно намекваше на Елена, че би могла да й го подари. Спомни си как жена му не преставаше да си мечтае за гривната, как я опипваше жадно и го умоляваше да й позволи да излезе само една вечер с нея. Той беше претърсил всички златарски магазини на Париж и Лондон за втора такава гривна, дори беше донесъл няколко подобни, но Шарлът упорито отказваше да ги носи.
    — Гривната не ми харесва — повтори твърдо Миранда и в гласа й имаше отчаяние. Ръката, с която се опитваше да откопчее сложната ключалка, трепереше.
    — Странно — прошепна Гарет. После отвори ключалката и скри гривната в шепата си. — Накитът е единствен по рода си и невероятно красив. Ще се наложи да го носите, за да изиграете достоверно ролята си. — „Ами ако и кажа истината още сега? Ако й кажа, че няма да играе роля, а е истинска д’Албар?“ В продължение на няколко мига той си поигра с тази идея, опитвайки се да прецени дали тя щеше да влоши или да подобри положението.
    — Сигурно се държа доста странно — промърмори Миранда. — Вероятно се страхувам от нещата, което ме очакват.
    Не, това ще бъде прекалено голям шок за нея, реши Гарет. Първо трябва да свикне с новия си живот, за да може по-леко да приеме истината. Последното, което искаше, беше да я уплаши и прогони. Знаеше, че историята ще прозвучи невероятно, че в първия момент тя няма да му повярва и ще заподозре някакви зли намерения, вместо с готовност да приеме истината.
    — Нямате причина да се страхувате, Миранда — отговори меко той. — Няма да искам от вас нищо, което би ви създало трудности. След ден или два сигурно ще се питате защо толкова сте се тревожили.
    Миранда се усмихна колебливо. Много й се искаше да повярва в думите му.

7

    — Ще видим как ще й хареса диетата от черен хляб, овесена каша и вода! — Лейди Имоджин крачеше гневно по дългата галерия и роклята от пурпурночервена дамаска с огромен кринолин помиташе всичко по пътя си. За да придаде повече тежест на думите си, тя удряше дланта си с неразтвореното ветрило. Устните й бяха толкова здраво стиснати, че и без това тясната уста беше напълно изчезнала. Очите под грижливо изскубаните вежди бяха корави като малки кафяви камъчета.
    — Прощавай, мила, но според мен Мод се наслаждава на ролята на мъченица — осмели се да възрази лорд Дюфорт, скрит на сигурно място зад вратата.
    — Глупости! — гласеше ядният отговор. Без да му благодари за усилията, съпругата му пристъпи към него и отвори ветрилото си. — Момичето скоро ще проумее, че е много скучно да стои затворено в стаята си, без огън и без всички вкусни неща, с които е свикнало.
    Майлс съвсем не беше убеден в това. Когато трябваше да окаже съпротива, лейди Мод буквално разцъфтяваше. По-точно, той имаше впечатлението, че всички наказателни мерки й се отразяваха извънредно благоприятно и я правеха още по-твърда отпреди. Решителният блясък в бледите сини очи оживяваше болнавото лице.
    — Ще я принудя да падне на колене пред мен още преди Гарет да се е върнал — заяви Имоджин. — Но къде, за Бога, е той? — Тя спря под високия прозорец, който гледаше към двора — четириъгълник, покрит с каменна настилка, затворен от двете странични крила на господарската къща и високата, завършваща с остри метални ръбове ограда. Крилата на голямата желязна порта бяха отворени към улицата, по която течеше несекващ поток от ездачи, каруци и карети с железни колела, които трополяха по изсъхналата кал. От реката, която течеше от другата страна на къщата, прозвуча сигнал на товарна лодка и се смеси с бесните викове на коларите.
    Имоджин не се интересуваше от движението по улицата. Сърцето й беше пълно със страх. Възможно ли беше да се е случило нещо с Гарет? Дали пък не го бяха нападнали разбойници? Или беше станал жертва на войнишко нападение? Във Франция бушуваше война и по пътищата й царяха хаос и беззаконие.
    Ако с Гарет беше станало нещастие, дали тя беше виновна за това? Нали тя го накара да замине за Франция! Той не искаше да пътува, но тя го убеждаваше и настояваше, докато най-после отстъпи. Тя го принуди да вземе решение, защото искаше брат й отново да има цел в живота си, смислена задача, която да изпълни дните му. Искаше най-сетне да го освободи от циничната летаргия, която го бе обзела след смъртта на жена му. Така силно копнееше да види отново стария пламък и острота в очите му, динамиката в движенията, пулсиращото от живот тяло, стремежа към висините — тези толкова скъпи на сърцето й качества, които беше разрушил бракът му с Шарлът.
    В годините преди срещата му с Шарлът Имоджин нито за миг не се беше съмнявала, че един ден брат й ще се издигне до върха на славата и могъществото, които заслужаваше мъж с неговата целеустременост, с неговия характер, богатство и произход. Тя го отгледа, без да мисли за себе си. Мислеше само за своя Гарет, за щастието му, за блестящото бъдеще, което го очакваше. Той вземаше активно участие в политическия живот в кралския двор и беше ангажиран с делата на семейство Харткорт във Франция, което страдаше от преследването на хугенотите. Сестра му следеше издигането му с гордост, която беше изцяло лична. Всичко, което правеше след смъртта на майка им, беше насочено единствено към благото и издигането на Гарет, всичките й мисли и планове бяха съсредоточени върху интересите на брат й. Тя познаваше способностите му, знаеше кое място би му подобавало и с всяка фибра на душата и тялото си се бореше за него и за напредването му. Тъкмо когато усилията й започнаха да дават първите си плодове, страшната отрова на женската лудост проникна в сърцето му и заплаши да разруши всичко постигнато досега.
    Гарет беше толкова влюбен в красивата си съпруга, толкова омаян от чувствеността й, че стъпка по стъпка се отдалечи от света, който тъкмо беше започнал да завладява. И сестра му беше безпомощна да му попречи. Каквото и да му говореше, каквото и да правеше, то не му въздействаше. Влиянието й се изпари без остатък. Имоджин знаеше колко унизен и нещастен беше гордият й брат, но не разбираше защо той не пожела да се раздели с жената, която го опозори. Никой нямаше да го упрекне, ако я беше затворил в лудницата. Той беше длъжен да се разведе с нея. Вместо това Гарет остана бездеен и чакаше, докато тя бавно, но сигурно го унищожаваше. Зад каменното си лице Имоджин плачеше със сълзи на гняв и дива мъка. Случилото се с Гарет беше незарастваща, мъчителна рана. Непоносимо й беше да наблюдава рухването на човека, когото бе създала със собствените си ръце (тя беше абсолютно убедена в това), стопяването на честолюбието, което трябваше да спаси семейството им.
    Даже след смъртта на Шарлът Гарет не си възвърна старата енергия и целеустременост. Започна да се интересува единствено от ленивите, непродуктивни забавления на придворните. Даже заживя още по-самотно отпреди. Душевната мъка на Имоджин не можеше да се опише. Тя вярваше с цялото си сърце, че раните на Гарет ще зараснат, трябва да зараснат, стига само злото да бъде отстранено. Тя направи единственото правилно нещо, за да премахне злото, което бяха сторили на брат й, но напразно.
    Майлс наблюдаваше съпругата си, която стоеше с отсъстващ вид до прозореца, и четеше мислите й с опитността на верен съпруг. Отдавна се беше примирил с факта, че Гарет е цялата гордост и привързаност на Имоджин, и много добре знаеше колко разтревожена и неспокойна е жена му след необяснимо дългото отсъствие на брат си. За съжаление страхът и тревогата я караха да върши неща, които правеха живота на хората около нея още по-труден.
    Майлс протегна крак и с гордост отбеляза колко добре е изработен корковият ток на обувката му и колко закръглен изглежда тънкият му прасец, обут във великолепен панталон в червено и жълто. После вдигна глава и срещна подигравателния поглед на жена си.
    — Изненадан съм, че отказваш да приемеш новата мода на обувки с високи токове, мила — отбеляза колебливо той. — Няколко допълнителни сантиметра ще те направят още по-внушителна.
    Лейди Имоджин забрави презрението и го погледна очаквателно. Ако имаше област, в която се доверяваше на инстинкта и знанията на съпруга си, това беше модата.
    — Наистина ли мислиш така? — попита недоверчиво тя.
    — О, да — отговори убедено той, зарадван, че бе успял да я отклони от мрачните мисли, макар и само за малко. — Чух, че нейно величество си поръчала три чифта… един от кожа, един от розова дамаска и един от синя коприна.
    Лейди Имоджин се почеса замислено по врата и дългите й нокти задраскаха по жълтеникавата, подобна на пергамент кожа.
    — Тогава ще си поръчам чифт обувки с високи токове, които да подхождат на новата ми черна копринена роба. Тъмночервена кожа, какво ще кажеш?
    — Перфектен избор, мадам. — Майлс се поклони. — Очакваме ли гости за вечеря?
    — Много добре знаеш, че ще дойдат сестра ти и досадният й съпруг. Както обикновено, той ще се напие, а безмозъчната ти сестра ще дърдори глупости и ще охка, че никой не я разбира.
    Мигът на дружелюбно съгласие отмина много бързо.
    — Можеш да сложиш сестра ми до каплана — предложи с тиха усмивка Майлс.
    — Разбира се. Кой друг би я търпял? — Имоджин се обърна отново към прозореца и се загледа мрачно към улицата.
    — О, скъпа Имоджин, колко се радвам да ви заваря вкъщи! Лорд Дюфорт, желая ви добър ден. — В галерията влезе лейди Мери Абърнати, поздрави лорд Дюфорт с реверанс и подложи на лейди Имоджин хладната си буза за целувка. — За съжаление мога да остана само една минута. Кралицата ще прекара нощта в Уайтхол. Сега е при лорд Сесил и имам малко свободно време. Дойдох веднага, за да се осведомя дали имате вести от лорд Харткорт.
    Тя погледна загрижено Имоджин.
    — Мина много време, откакто годеникът ми замина, и вече започвам да се тревожа…
    Имоджин поклати глава.
    — Не, все още не знаем нищо за него. — Тя беше избрала лейди Мери Абърнати за съпруга на брат си не само защото младата вдовица имаше безупречен произход и достоен външен вид за спътница в живота на мъж с власт и влияние, но и защото вярваше, че може да й заповядва и с това да бъде сигурна, че нищо няма да разруши сестринското й влияние. Благодарността беше силна мотивация.
    Тя потупа ръката на Мери и продължи окуражително:
    — Няма смисъл да се тревожите. Трябва само да чакаме и да се молим.
    Майлс поглади брадичката си и си каза, че лейди Мери имаше всички основания да се тревожи. Гарет беше последната й надежда за успешен брак. Като бездетна вдовица към края на двадесетте, чийто съпруг беше починал от треска след едногодишен брак, дамата беше повече от отчаяна. Според завещанието имуществото на съпруга й беше станало собственост на младия му брат, нейното собствено имущество беше прибрано от чичо й, който твърдеше, че го е вложил изгодно, за да й даде добра зестра при евентуална втора женитба. Кралицата я взе при себе си и й даде скромната длъжност дворцова камериерка. От смъртта на съпруга й бяха минали няколко години, през които младата вдовица вехнеше и съхнеше в кралския двор и надеждите й за влиятелен ухажор постепенно се изпаряваха. Нито един мъж, търсещ подходяща съпруга, не бе повярвал в уверенията на чичо й, че племенницата му разполага с добра зестра, а вдовица без зестра беше много лоша партия.
    Още когато видя за първи път лейди Мери, Имоджин стигна до убеждението, че е намерила съвършената съпруга за Гарет. Той реагира на предложението й с дружелюбна незаинтересованост, но й позволи да извърши всички необходими приготовления. За Майлс беше повече от очевидно, че след катастрофата с Шарлът Гарет никога вече няма да се влюби истински, но шуреят му явно се нуждаеше от съпруга и беше готов да се задоволи с избора на сестра си.
    — Надявам се, че след като пристигне в Дувър, лорд Харткорт ще изпрати човек да ни извести за пристигането си. — Гласът на лейди Мери придоби леко плачлив тон, който Майлс често беше чувал и го намираше невероятно изнервящ.
    — Вярвам, че ще го направи — отговори с решително кимване Имоджин. — Веднага щом науча нещо, ще ви уведомя. Обещавам.
    Лейди Мери я дари с благодарствена усмивка.
    — Всяка нощ се моля на небето да ни го върне жив и здрав.
    — Всички се молим — отбеляза сухо Имоджин. — Дали кралицата ще ви разреши да вечеряте с нас?
    Лицето на Мери се разведри. Много по-добре беше да вечеря у семейство Дюфорт, вместо с придворните дами на кралицата. Повечето от тях бяха по-млади от нея и се интересуваха единствено от дворцовите клюки. Мери не можеше да понася темпераментното бъбрене на младите жени, които гледаха на света с други очи и не познаваха страданието. Имаше и друга група придворни, почтени съпруги с влиятелни мъже или собствено влияние. Мери знаеше, че и двете групи я гледаха с известно съжаление, примесено с презрение.
    — Сигурна съм, че ще мога да го уредя — отговори тя. — Благодаря ви за поканата. — След като отново направи реверанс пред лорд Дюфорт и се докосна до бузата на Имоджин с безплътните си устни, лейди Мери излезе навън и забърза към шлюза, където лодката чакаше да я отведе в Уайтхол.
    Имоджин закрачи отново през галерията и Майлс сметна, че е дошъл моментът да се оттегли, преди жена му отново да потърси отдушник за нарастващия си гняв. Тъкмо се обърна към вратата, когато пазачът на портата даде сигнал с рога си. Имоджин замръзна на мястото си.
    — По всичко изглежда, че молитвите ти са били чути, мила моя — проговори меко Майлс, изтича до прозореца и се загледа към слугите и ратаите, които се стичаха в двора, повикани от сигнала, възвестил завръщането на господаря на дома.
    — Това е Харткорт. Благодаря на всевишния за милостта! Гарет се върна! — Имоджин притисна ръце за молитва и на лицето и изгря щастлива усмивка, издаваща безкрайно облекчение. Тя не беше набожна, но в мигове като този изпитваше искрена благодарност към Бога. Само след минута лицето й се промени и Майлс остана смаян от студената пресметливост в очите й.
    — Надявам се, че мисията му е била успешна — проговори с глух глас тя, сякаш говореше на себе си. После, много по-енергично: — Трябва веднага да го видя. — Тя се обърна рязко и изскочи от галерията, без да обърне внимание на съпруга си, който също беше решил да поздрави шурея си.
    Майлс стигна до заключението, че не може да се конкурира с жена си, и реши да изчака. Върна се до отворения прозорец и огледа бъркотията, която цареше долу. Възседнал едра сива кобила, Гарет тъкмо влизаше в двора. Изглеждаше както винаги, спокоен и отпуснат на седлото и в никакъв случай изтощен и преуморен от дългия път, както би трябвало да се очаква след четиримесечното му отсъствие.
    Графът скочи от седлото и в този момент Майлс видя нещо толкова странно, че едва не извика. Любопитен да не пропусне нищо, той се подпря с две ръце на прозореца и се издаде навън. От възглавницата, поставена зад седлото, се плъзна крехка фигура. Момиче с овехтяла оранжева рокля. Само по себе си това беше повече от странно, но в следващия момент долната челюстта на Майлс увисна още повече. Не, очите му не го лъжеха! На рамото на момичето се бе настанила маймунка в червено жакетче и шапка с перо!
    — В името на сатаната и всичките му дяволи! — промърмори изумено Майлс и зачака да види какво ще стане по-нататък. Жена му вече беше излязла на двора и бързаше по каменната настилка, протегнала ръце към брат си. Майлс проследи сцената в двора със затаен дъх, изпълнен със странна смесица от страх и радостно очакване. Само след миг Имоджин забеляза спътницата на брат си и веднага отпусна ръце.
    Майлс не можа да чуе нищо от онова, което се говореше в двора, видя само как Гарет улови момичето за ръка и го дръпна напред, сякаш искаше да го представи на лейди Имоджин. Дамата се отдръпна отвратено, маймуната скочи от рамото на непознатата и се поклони подигравателно, което накара възхитените зрители да скрият лица в ръцете си, за да не чуят смеха им.
    — Веднага махнете оттук това гадно създание! — Имоджин най-после си възвърна дар слово. Тя се обърна със смразяващо лице към ухилените ратаи и усмивките се изпариха от лицата им. — Изнесете го навън! Извийте му врата! Удавете го! Направете нещо!
    — Това ли е единственото, което имаш да кажеш на любимия си брат? Надявах се на по-топло посрещане — проговори с иронична усмивка Гарет. Миранда се наведе и прегърна грачещата маймуна. — Животното няма да ти стори зло.
    — Милорд, вие не сте наред. Как посмяхте да доведете в къщата ми тази отвратителна твар? — Имоджин усети, че силите я напускат. — Разбира се, скъпи братко, аз съм много щастлива, че най-после се завърнахте у дома, но…
    — Чип не е гадна твар — намеси се енергично Миранда. Досега беше мълчала, но дамата наистина прекаляваше.
    — Сигурно е целият в бълхи — промърмори Имоджин и потръпна от ужас, без да обръща внимание на възраженията на Миранда. — Гарет, не е особено прилично от твоя страна… Освен това, драги братко, щях да се зарадвам много повече, ако беше изпратил човек от Дувър, за да ни уведоми за пристигането ти. — Докато сипеше обвинения, тя успя да си възвърне самообладанието. Ала когато устреми поглед в Миранда, видя приликата и потрепери като от удар. — Велики Боже! — промърмори смаяно тя и впи поглед в добре познатите черти на момичето. — Това е Мод, от край до край Мод!
    — Точно така — отговори развеселено Гарет. — Когато останем насаме, ще ти обясня всичко. Да вървим. — Той се обърна към вратата, бутна Миранда пред себе си и окуражително я потупа по рамото.
    — Не искам това животно в къщата си! — В гласа на Имоджин прозвуча истинска истерия. — Тук живеят цивилизовани хора, братко. Умолявам те да помислиш за това!
    — Помислил съм за всичко — отговори рязко Гарет и невъзмутимо продължи пътя си към къщата.
    Имоджин пребледня, ала веднага се овладя, събра полите си и хукна след брат си.
    — По дяволите, Харткорт, това ли ни донесохте от чуждата страна?
    Майлс слезе по стълбата с обичайната си грациозна походка. Очите му искряха, сърцето му беше пълно със злобна радост. Един поглед в лицето на жена му беше достатъчен. Имоджин кипеше от гняв!
    — Дюфорт. — Гарет поздрави зет си с кратко кимване и влезе с големи крачки в салона вляво от входното антре. Помещението беше облицовано е дърво, имаше високи стъклени врати, от които се откриваше чудна гледка към широката морава и реката, където беше шлюзът на имението.
    Застанала в средата на салона, Миранда се оглеждаше страхопочтително. Колко много стъкло! Знаеше, че лорд Харткорт е богат човек, но явно беше невероятно богат, щом можеше да си позволи стъклени врати. Обстановката беше напълно различна от онова, което беше виждала досега. Две от стените бяха заети от огромна библиотека. Безбройните лавици бяха отрупани с книги, десетки, стотици книги с неоценима стойност. Сигурно само манастирските библиотеки притежаваха толкова много томове. Два дебели килима с прекрасни шарки, достатъчно ценни, за да бъдат окачени на стената или да завият с тях най-красивите легла в къщата, бяха захвърлени небрежно върху излъсканите до блясък дъски. Миранда стъпи предпазливо на килима, но побърза да се отмести, защото се беше сетила за прашните си дървени обувки.
    — Миранда, представям ви лорд и лейди Дюфорт — проговори церемониално Гарет и я изтръгна от съзерцанието, в което беше потънала. Тя се обърна бързо към него и го погледна виновно.
    — Прощавайте, но никога не бях виждала толкова много книги.
    — Можете ли да четете и пишете? — попита с интерес Гарет.
    — О, да. В трупата ни имаше магьосник, който беше много образован. Той ме научи да чета, но с писането не съм много добре. — Миранда махна унило с ръка и продължи: — Освен това ме научи да правя хороскопи. Ако желаете, ще ви покажа, милорд. И на вас също, мадам — предложи несигурно тя, без да поглежда към Имоджин.
    Никой не разбра как е реагирала Имоджин на предложението, защото смаяният вик на Майлс привлече вниманието на всички:
    — Всемогъщи Боже! Тя прилича досущ на Мод! — Той пристъпи към Миранда. — Позволявате ли, мила? — Тънките му пръсти уловиха брадичката й и я обърнаха към светлината на прозореца. — Невероятно — прошепна изумено той. — Разбира се, косата е друга. Лицето е много по-здраво и весело. Но всичко останало…
    — Съвсем правилно — отвърна с доволно кимване Гарет. — А когато се изкъпе и облече някоя от роклите на Мод, никой няма да разбере, че е друго момиче.
    — Какво означава всичко това, Гарет? — попита подозрително Имоджин, която се бореше с противоречивите си чувства — радост от завръщането на дългоочаквания пътник, възбуда при мисълта за вестите, които носеше, отвращение и възмущение заради маймуната и напълно объркване по отношение на момичето.
    — Лорд Харткорт желае да заема мястото на лейди Мод. — Миранда реши, че е крайно време да се намеси. — И аз дадох съгласието си.
    Обяснението й предизвика смаяно мълчание. Миранда хвърли поглед към лорд Харткорт и видя сардоничните искри в очите му, циничната линия около устата, която й беше толкова неприятна. Усетил изпитателния й поглед, той побърза да се прикрие и веднага промени израза на лицето си. Усмихна й се и й намигна съзаклятнически. В очите му светнаха развеселени пламъчета, сякаш я канеше да сподели веселието му при шока, с който присъстващите реагираха на плана му.
    Миранда отговори несигурно на усмивката му. В момента не се чувстваше съучастница, а по-скоро като слаба шахматна фигура.
    Гарет посегна към шнура за звънеца, който висеше до вратата.
    — Моля те да се погрижиш за Миранда, Имоджин. Искам до вечерта да я превърнеш в истинска лейди.
    Имоджин се възстанови бързо от преживения шок и вече не приличаше на кораб, загубил посоката и кръстосваш безпомощно из водите на океана. Тя измери Миранда с преценяващ поглед. Тя не беше сигурна какво точно цели брат й с това момиче, но беше достатъчно умна, за да си премълчи.
    — Ще трябва за вечеря да я облечем с някоя от роклите на Мод. Чакаме гости.
    — Кои? — Гарет вдигна въпросително вежди, без да забележи паникьосаното изражение на Миранда.
    — Е, само сестра ми и нейният съпруг… а, и лейди Мери — отвърна Майлс — Тя обикаля седмици около нас и чака новини от годеника си, Гарет.. Ще бъде очарована да разбере, че си се върнал.
    Годеница? Миранда наостри уши. За първи път чуваше за съществуването на такава дама. Тя погледна към лорд Харткорт и отново видя презрителния блясък в очите му, който толкова я притесняваше. Този път обаче не можа да прецени дали презрението беше насочено към самия него или към друг човек. Започваше да се пита дали мъжът, когото познаваше — непринуденият и весел спътник, — е истинският лорд Харткорт и ако не е, дали тя ще може да се справи с предизвикателството.
    — Това ще бъде добра възможност да покажем Миранда — обясни спокойно Гарет.
    — Но… но… не е ли малко прибързано? — попита уплашено младото момиче. — Едва пристигнахме и аз…
    — Сигурен съм, че ще се справите по най-добрия начин — прекъсна я Гарет, когато на вратата се появи лакей. Той стисна ръката й и се усмихна окуражително. — Нали и аз ще бъда там. Всички присъстващи тук ще се стараят да ви помагат и няма да допуснат да изпаднете в затруднено положение. Знам, че няма да имаме проблеми. Всичко ще мине добре.
    Защо е толкова уверен? — запита се смаяно Миранда.
    — Веднага отнесете гореща вода и ведро за къпане в зелената спалня — заповяда Имоджин. — Ще ми трябват две прислужнички. Ей ти, ела с мен. — Когато лакеят изчезна, тя посегна към ръката на Миранда.
    Младото момиче издърпа ръката си, а когато Имоджин посегна отново, отскочи назад.
    — За Бога, момиче, прави, каквото ти казват! — извика сърдито Имоджин. — Тръгвай с мен!
    Миранда погледна въпросително към лорд Харткорт.
    — Трябва ли да й позволя да говори с мен по този начин, милорд?
    — Нахално хлапе! — изсъска вбесено Имоджин. — Това е върхът на дързостта…
    — Млъкни, сестро! — прекъсна я със спокоен, но властен тон Гарет. — Миранда е тук по своя воля. Тя не е слугиня и няма да позволя никому да се отнася грубо с нея. Щом ще заеме мястото на Мод, всички ще се отнасяме към нея като към член на семейството.
    Имоджин смръщи чело; онова, което каза брат й, беше нечувано, но логиката на думите му не можеше да бъде оспорена.
    — Няма да търпя присъствието на маймуната в зелената стая — заяви най-после тя, използвайки този претекст като легитимен път да упражни авторитета си.
    — Добре, Чип ще остане известно време при мен — реши графът и взе маймуната от ръцете на Миранда въпреки очевидната й неохота. — Ще му поръчам богата вечеря от орехи, ябълки и стафиди — опита се да я успокои той.
    Миранда се колебаеше. Имаше чувството, че все още може да излезе от сделката. Но щом се превърнеше в живо копие на лейди Мод д’Албар, вече нямаше връщане назад. Тя срещна спокойния поглед на графа и си даде вътрешен тласък.
    — Е, добре, мадам, да свършим тази работа — отсече решително тя и се обърна към вратата.
    Имоджин пое шумно въздух и хвърли възмутен поглед към брат си, но Гарет се направи, че не я забелязва. Сестрата стисна ядно устни и побърза да излезе от стаята пред Миранда.
    Гарет наля вино в две чаши от муранско стъкло и подаде едната на зетя си.
    — Приемам, че мисията ви е минала успешно — отбеляза Майлс, настани се удобно в един стол с богато резбовани рамки и огледа критично дантеления си маншет. — Иначе нямаше да търсите двойничка на Мод.
    — Заключението ви издава остър ум, зетко — отговори шеговито Гарет и отпи голяма глътка вино. Очите му не разкриваха почти нищо от онова, което го вълнуваше в момента.


    Зелената спалня беше голямо, оскъдно мебелирано помещение в източното крило на господарския дом. Стаята изглеждаше недружелюбна и мрачна с тежките дъбови греди и леглото, вградено в масивен стенен шкаф, закрепен с дебели дъбови дъски. Само прозорецът с красива рамка разкриваше чудесна гледка към реката и до известна степен компенсираше мрачната атмосфера.
    Имоджин се стараеше да не забелязва присъствието на Миранда; правеше се, че е заета да надзирава жените, които внесоха медната вана и другите необходими неща. Оплакваше се, че кърпите, с които бяха покрили пода, не са достатъчно дебели и дъските ще се намокрят, караше се на слугините и им крещеше, че не изпълняват нарежданията й достатъчно бързо.
    Момичетата едва скриваха любопитството си. Миранда се опита да им се усмихне, но в скритите им погледи се четеше такова неверие, сякаш бяха срещнали същество от друга планета. Все пак те отговориха плахо на усмивката й, но когато господарката се обърна към гостенката, побързаха да се отдръпнат.
    — Ти… момиче, как ти е името? Миранда ли беше? Веднага съблечи тези мръсни дрехи — изкомандва Имоджин и огледа доволно пълната вана.
    Без да каже нищо, Миранда свали роклята и ризата си и влезе във ваната. Водата беше гореща и ухаеше на розови пъпки и цветове от върбинка, които плуваха по повърхността. Тя се отпусна назад и се усмихна колебливо. Банята в гореща вода беше рядък лукс. Беше свикнала през летните месеци да се къпе редовно, макар и не във вана, а в реките и езерата покрай пътищата на Франция. Познаваше само груб, зърнест сапун, произведен от говежда мас. Сапунът, който сега й подадоха в порцеланова купичка, беше кремавобял, ухаеше на лавандула и се пенеше между ръцете й.
    Миранда въздъхна доволно и реши да се наслади докрай на това съвсем ново преживяване. Позволи на момичетата да й измият косата, после изтри тялото си, като се стараеше да не забелязва критичните и пренебрежителни погледи на сестрата на графа.
    Имоджин почукваше с пръст по стиснатите си устни и оглеждаше внимателно къпещото се момиче. Какво беше измислил Гарет? Досега не беше казал нищо, но тя беше сигурна, че пътуването му във Франция беше дало своите плодове и това необикновено същество, двойничката на Мод, имаше нещо общо с резултата от пътуването.
    Гарет изглеждаше променен. Старата му динамика се бе върнала, което можеше да означава само едно: че е намерил нещо, което го интересува. Очевидно имаше план. И това непознато момиче, което се наслаждаваше на ароматната сапунена пяна, без съмнение беше част от този план. Най-после неуморните усилия, които беше положила, започваха да се изплащат. Брат й отново беше намерил себе си.
    Малките кафяви очи на Имоджин се присвиха в тесни цепки, физическата прилика на момичето с Мод беше толкова голяма, че чак я плашеше. Като я облече в подходящи дрехи и я научи да се държи като дама, обществото и дворът щяха да я приемат безусловно. Обличането й не беше проблем, но поведението, маниерите? Откъде беше дошло момичето? Защо Гарет смяташе, че някаква си раздърпана циганка ще се представи успешно като член на високопоставеното семейство д’Албар?
    Мократа коса на момичето беше залепнала за добре оформената глава, подчертаваше дългата бяла шия и изваяните черти на лицето — пълната, доста голяма уста, малкия прав нос, фино закръглената брадичка. Имоджин прикова поглед в очите й. Каква интензивна синева, обкръжена от най-дългите и гъсти мигли, които беше виждала някога. А изразът им — упорит, предизвикателен — издаваше такава вътрешна сила, самоувереност и безстрашие, че Имоджин се обезпокои още повече. Това не бяха очи на момиче, което може да бъде лесно манипулирано.
    Все пак това бяха очите на Мод. Имоджин много пъти беше виждала точно същия израз в ясносините очи на младата си братовчедка. Израз, който изобличаваше в лъжа болнавата бледност на момичето и страдалческата му физиономия. В това момиче нямаше нищо болнаво. Гладкото лице с кремав тен, освободен от мръсотията и нарушен само от няколко дребни драскотини, имаше здрава розовина, а мускулите на ръцете и краката показваха, че въпреки крехкото си тяло момичето притежаваше учудваща физическа сила.
    Дали пък Гарет не се беше заплеснал по момичето? Когато излезе от ваната и посегна към хавлията, прелестите й бяха недвусмислени. Тя не приличаше на Шарлът, ни най-малко, поне що се отнася до външността. За кой ли път Имоджин си припомни Шарлът, обезпокояващото чувствено излъчване, от което винаги я побиваха тръпки.
    — Коя си ти? — попита строго тя. — Откъде идваш?
    Миранда пое хавлията от ръцете на момичето и се уви от главата до петите. Хавлията беше огромна, дебела и пухкава — още един невероятен лукс.
    — Запознах се с графа в Дувър — отговори просто тя. — Принадлежа към трупа пътуващи артисти.
    Реакцията на Имоджин беше толкова силна, че Миранда едва не се разсмя. Имоджин преглътна мъчително и всички проследиха движението на глътката под набръчканата кожа на шията. Очите й щяха да изскочат от орбитите и Миранда неволно я оприличи на крякаща пуйка. „Скитница! Гарет е довел в къщата ми скитница! Сигурно е крадла. Може би е извършила и други престъпления. Какво ще правя сега?“
    Докато Имоджин зяпаше слисано, Миранда уви главата си с една по-малка кърпа и застана спокойно пред огъня.
    Без да каже дума, Имоджин се обърна рязко на токовете си и излезе от стаята. Това момиче беше уличница, сигурно беше проституирало, за да се храни. Гарет виждаше в него нещо, което със сигурност липсваше. Макар че й беше крайно неприятно да го признае, Имоджин не можеше да отрече, че момичето умее да мами хората с външността си. Никой нямаше да познае по лицето й какъв живот е водила преди.
    Имоджин отвори вратата към спалнята на Мод с такава сила, че пантите изскърцаха жално, и решително прекрачи прага. Увита в няколко шала, Мод седеше на тапицираната пейка пред празната камина. Беше сама. Заповедта на господарката разрешаваше на Берта да влиза при питомката си само два пъти дневно, вечер и сутрин, за да удовлетворява потребностите й. Въпреки лятната топлина, Мод изглеждаше премръзнала и трепереше; очите бяха обградени от тъмни сенки, устните синкави. Все пак тя посрещна надзирателката си със спокоен, невъзмутим поглед, без да направи опит да стане от мястото си.
    — Желая ви добър ден, мадам. — Гласът беше безцветен като лицето, но спокоен и овладян.
    Имоджин огледа малкото помещение. Обедът на Мод — купичка овесена каша, парче черен хляб и кана с вода — беше оставен на масата, но младата й братовчедка не беше хапнала нито залък.
    Всъщност Имоджин беше дошла в стаята й само за да избере подходящи дрехи за Миранда, но като видя бледото, упорито лице на Мод, гневът й пламна с нова сила. Беше в подходящо настроение за битка. Нямаше да позволи на това твърдоглаво, неблагодарно същество да й се надсмива. Ако Мод направеше онова, което се искаше от нея, замяната й с Миранда ставаше напълно ненужна.
    — Лорд Харткорт се завърна от пътуването си — обяви тържествено тя и направи няколко крачки към Мод. — Длъжна си да се явиш на масата за вечеря и да поздравиш любезно настойника си.
    — Но разбира се, мадам. В никакъв случай не бих искала да се покажа неучтива към лорд Харткорт — отговори Мод и пръстите й се плъзнаха по ресните на шала.
    — Ще се откажеш от тази безсмислена съпротива и ще се подчиниш — продължи Имоджин и застана пред пейката. — Твоят настойник е донесъл предложение за женитба от френския кралски двор и ти ще се покориш на съдбата си.
    Мод вдигна глава и Имоджин потрепери от дивия триумфален блясък в очите й.
    — Не, мадам, нищо такова няма да се случи. Аз смених вярата си и сега съм покръстена католичка. Нито един хугенот в двора на Анри няма да ме вземе за жена.
    Имоджин застина на мястото си; очите й изскочиха от орбитите, долната устна увисна и разкри две черни дупки.
    — Ти, проклето хлапе! — Ръката й замахна и с все сила зашлеви Мод през лицето; Мод политна назад, но триумфалният, почти фанатичен блясък в очите й не изчезна.
    — Сега съм католичка, мадам — повтори с мрачно задоволство тя. — Отец Дамян ме покръсти и приех светото причастие.
    Имоджин отвори уста и нададе гневен вик. Гласът й се извиси до оглушителен рев, който мина през отворената врата и се разнесе из цялата къща. Мод взе шишенцето с ароматни соли от масичката до лакътя си и безмълвно го подаде на братовчедка си. Имоджин я удари по ръката и шишенцето се изтърколи чак в другия ъгъл на стаята.
    В салона, който беше точно под тях, Гарет замръзна насред движението и ръката му стисна до болка вдигнатата чаша с вино. Майлс въздъхна жално. И двамата познаваха в подробности шумовете, които придружаваха истеричните пристъпи на лейди Дюфорт.
    — Питам се какво я е вбесило този път — промърмори Майлс и заби нос в чашата си.
    Гарет остави чашата си на масата и излезе с бързи крачки от салона. Наметката се развяваше на гърба му, докато изкачваше широката стълба, като вземаше по две стъпала наведнъж. Чип остави кошничката с ядки и плодове, която беше завладяла вниманието му след изчезването на Миранда и се втурна след лорда. Когато стигнаха на горния етаж, маймуната спря и внимателно подуши въздуха. После се втурна в противоположна посока, защото инстинктът му подсказваше къде да намери Миранда.

8

    Гарет, който беше очаквал, че рано или късно ще прехвърчат искри, прие, че причината за яростния пристъп на Имоджин е Миранда, и хукна към горния етаж. Ала когато излезе в коридора, установи, че шумът идваше от спалнята на Мод в дъното.
    Той забърза в посоката, от която идваха виковете, и влезе в стаята на питомката си през широко отворената врата.
    — За Бога, Имоджин, укроти се! Ще събудиш и мъртвите!
    Имоджин се обърна към брат си и той се уплаши от вида й.
    Бузите й пламнаха за миг, после станаха смъртно бледи.
    — Тя… тя… — Треперещият от гняв пръст посочи Мод, която при влизането на графа бе станала от пейката и чакаше с равнодушно изражение. — Тя казва, че е променила вярата си! Отказала се е от протестантството! Вече била католичка!
    Имоджин простена задавено и се отпусна на най-близкия стол, толкова поразена, че не беше в състояние дори да ругае. Само продължаваше да гледа втренчено Мод, сякаш на главата й изведнъж бяха порасли рога.
    Гарет прие новината мълчаливо. Спокойното му, овладяно изражение скри умело хаоса, който се развихри в главата му при това съобщение. Веднага осъзна цялото значение на постъпката на Мод. По всичко личеше, че плановете му бяха пред провал. Оставаше му една-единствена възможност. Вместо да стои на втори план, Миранда трябваше да поеме изпълнението на първата цигулка. Досега го крепеше надеждата — всъщност, той беше почти уверен в това, — че в крайна сметка Мод ще приеме избрания от семейството съпруг. Миранда беше само средство в случай на нужда, с което трябваше да запълнят времето, докато Мод се вразуми.
    Намеренията му бяха да осъществи годежа между Мод и Анри Наварски и след като мине известно време, да представи Миранда в обществото, като измисли достоверно звучаща история за щастливото появяване на загубената дъщеря на семейство д’Албар. Никой нямаше да се сети да я свърже с момичето, ухажвано от Анри.
    По-далечните му намерения бяха да намери подходящ съпруг и на Миранда — може би не толкова блестяща партия, като на близначката й, но все пак мъж, който би донесъл и на нея, и на семейството пари и влияние. Твърде възможно беше да заинтересува херцог Роаси. Ако Миранда не желаеше такова бъдеще, той беше готов да я освободи и да й позволи да се върне към живота, с който беше свикнала. Никой нямаше да узнае за измамата, а животът й в изисканото общество щеше да я обогати с интересни преживявания. Не, сега не биваше да мисли за тази възможност. Нито един нормален човек, успял да се измъкне от трудния и без съмнение кратък живот на пътуващ артист благодарение на една щастлива случайност, не би поискал да се откаже от новата си идентичност.
    За съжаление покръстването на Мод променяше всичко. Анри не можеше да се ожени за католичка. С тази своя постъпка Мод се бе изплъзнала много умело от всички опити да бъде убедена да сключи един толкова изгоден брак. Значи Миранда трябваше да се подготви сериозно и много бързо да заеме мястото на сестра си, за да послужи на интересите и целите на семейство Харткорт. Миранда щеше да стане съпруга на Анри Френски.
    Първоначалният му план беше дяволски дързък, рисковете бяха многобройни и напълно реални, но новият план беше още по-опасен. Въпреки това при тази мисъл в гърдите му се надигна тръпнеща възбуда. Предизвикателството беше точно по вкуса му. Честолюбието го подтикваше да се справи с тази трудна задача, да постигне целта си и да направи семейството си влиятелно и могъщо. Това беше най-доброто решение. Миранда носеше родовия белег на семейство Харткорт; без съмнение, тя притежаваше всички качества на една д’Албар и можеше спокойно да заеме полагащото й се място. Макар и по този доста скандален начин, тя щеше отново да стане едно цяло със семейството си.
    Все пак рисковете бяха твърде големи. Анри не беше забравил страшната измама, при която загинаха най-верните му хора, и беше особено чувствителен към предателството. Кралят никога не биваше да узнае за замяната на близначките. Никога не биваше да узнае, че момичето от портрета не е момичето, което щеше да стане негова кралица. Ако откриеше, че е бил излъган, граф Харткорт щеше да стане най-страшният му враг. Кралицата на Англия също щеше да научи за измамата и семейство Харткорт щеше да загуби завинаги мястото си в двора.
    Въпреки това той беше длъжен да опита. Гарет нямаше представа дали Анри помни, че бебетата на Елена бяха две. Не му се вярваше. Тогава Анри беше деветнадесетгодишен младеж, току-що бяха убили майка му, бореше се да разкъса мрежата от политически интриги и предателство и надали беше проявил интерес към личния живот на съветниците си. А Франсоа д’Албар, потънал в скръб и болка от загубата на любимата си съпруга, упорито отказваше да споменава загубеното си дете.
    Все пак кралят на Франция щеше да вземе една д’Албар. Ако Миранда трябва завинаги да стане Мод, тогава самата Мод трябва да изчезне. Триумфалното припознаване на загубената дъщеря на д’Албар, нямаше да има никакъв смисъл. Истинската Мод щеше да получи най-сетне това, кое го отдавна искаше — да отиде в манастир. Сестра й ще заеме мястото й в света.
    Да, точно така трябва да стане.
    Когато Гарет най-сетне заговори, гласът му беше спокоен и отпуснат:
    — Значи си променила вярата си, скъпа.
    Мод кимна:
    — Трябваше да последвам гласа на съвестта си, милорд.
    — Да, разбира се, че е трябвало — отговори развеселено той. Миранда веднага щеше да долови иронията му, но Мод и Имоджин го зяпнаха смаяно.
    — Не я искам вече под покрива на този дом! — заяви Имоджин с треперещ от вълнение глас. — Няма да търпя в дома си новопокръстена католичка. Трябва незабавно да я изхвърлим на улицата…
    — Опитай се да си представиш как ще реагира на това цивилизованият свят — напомни й меко Гарет. Неприкритата ирония в гласа му накара Имоджин да се разтрепери още по-силно.
    Мод се уви в шала си и погледна несигурно настойника си. Беше много изненадана от спокойната реакция на графа. Само Имоджин беше реагирала точно според очакванията й.
    — Мога ли да попитам дали не убиват някого? — Приглушеният мелодичен глас откъм вратата накара тримата да обърнат като по команда глави към изхода. Миранда застана в рамката на вратата, увита в дебела хавлия и следвана от Чип, който бъбреше възбудено. Още преди някой да е успял да каже нещо, младото момиче влезе в стаята и втренчи изумен поглед в лицето на Мод.
    — Господи, като че ли се гледам в огледалото — промълви страхопочтително тя, пристъпи към Мод и предпазливо докосна ръката й, сякаш очакваше образът й да се окаже илюзия. Ала пръстите й се докоснаха до жива плът.
    Мод беше не по-малко учудена от нея.
    — Коя сте вие?
    Гарет пристъпи крачка напред и сложи ръка на рамото на Миранда.
    — Миранда, представям ти лейди Мод д’Албар. Мод, това е Миранда, доскоро член на трупа пътуващи артисти.
    Мод направи безуспешен опит да се усмихне и се огледа безпомощно. Очите й се спряха върху Чип, който беше наклонил глава и я изучаваше внимателно.
    — Майчице мила — промърмори слисано тя и се наведе да го помилва. — Ти пък кой си?
    — Името му е Чип. — Миранда остана неподвижна, за да се наслади по-дълго на топлото и успокояващо докосване на графа. Беше напълно объркана от близостта на момичето, с което си приличаха като сестри, от чувствата, които бушуваха в душата й след тази странна среща. Както винаги, тя потърси утеха у графа и той прочете безпомощния въпрос в очите й. За съжаление не можеше да й даде обяснение, поне не сега. Той придвижи ръката си към тила й и я притисна по-силно, улови трепета, предизвикан от милувката му, следван от едва забележимото отпускане на скованите мускули.
    — Маймунката е прекрасна! — Мод протегна ръка към Чип, той я улови зарадвано и с учтив жест я поднесе към устните си. Муцунката му беше толкова весела, че Мод избухна в луд смях. Никога не съм я виждал такава, каза си Гарет и това прозрение беше малък шок за него.
    Имоджин се събуди от транса, в която беше изпаднала, и втренчи гневен поглед в брат си, който стоеше съвсем естествено до скитницата и на всичкото отгоре беше сложил ръка на тила й в една не съвсем прилична милувка; а момичето сякаш не забелязваше този мил жест, очевидно приемаше подобно отношение като напълно естествено. Имоджин скочи от стола си и за момент забрави проблема с Мод.
    — Не е прилично да идваш тук по хавлия, момиче. Върни се веднага в стаята си. Аз ще ти донеса дрехи. Нямаш ли поне малко срам? Не разбираш ли, че не е редно да се мотаеш из къщата полугола?
    — Но тя съвсем не е полугола, Имоджин — отговори сърдито Гарет. Хавлията беше достатъчно голяма и крехката фигура беше загърната от глава до пети.
    Живият спомен за гъвкавото младо тяло изникна неканен пред очите му и го накара да потрепери. Не можеше да забрави коравото, фино закръглено дупе, стройните мускулести бедра, изпъкналите кости на хълбоците, кичурчетата тъмни косми в долния край на плоския корем. В слабините му запулсира желание и той оттегли рязко ръката си от тила й, сякаш се беше опарил.
    — Защо не сте запалили огън в камината? — попита рязко той. — Знаем, че братовчедка ми има нужда от топлина.
    — Аз й забраних да пали огън — отговори с достойнство Имоджин.
    — Забраниха ми не само огън, но и добра храна и компанията на прислужницата ми — добави Мод, изправи се и хвърли многозначителен поглед към таблата на масата.
    Гарет проследи погледа й и лицето му помрачня.
    — Многократно съм казвал, че няма да търпя да се отнасят грубо с братовчедка ми. Не искам тя да страда от лишения.
    Имоджин изпухтя презрително.
    — Много си мек, братко. Не виждаш ли докъде ни доведе снизходителността ти. Това момиче трябва да разбере, че има задължения, и да се научи да се подчинява.
    — По всичко изглежда, че моята подопечна е решила да посвети живота си в служба на Бога — отговори сухо Гарет. — Съмнявам се, че някой би могъл да я отклони от избрания път.
    Той отиде до гардероба и прегледа бегло съдържанието му. След малко извади копринени долни гащи, ленена риза и дантелена фуста и проговори през рамо:
    — Надявам се, че нямаш нищо против да се възползваме от твоя гардероб, за да облечем Миранда, братовчедке?
    — Ни най-малко, сър. — Мод разглеждаше Миранда с подозрителен интерес. — Мисля, че синьозелената ми рокля ще й стои много добре. — Тя смръщи чело. — Какъв цвят е косата ви?
    — Същата като вашата. — Миранда свали кърпата от главата си и разтърси почти сухата си коса.
    — Защо е толкова къса?
    — Дългата коса ми пречи да играя на земя — обясни Миранда. И нейният поглед беше изпълнен с подозрителност. — И вие ли се чувствате така странно, когато ме гледате и виждате себе си?
    Мод кимна бавно, протегна ръка и докосна колебливо лицето на Миранда, после своето. Побиха я студени тръпки.
    — Но вие не мислите като мен, нали?
    Миранда се ухили развеселено.
    — Разбира се, че не! Вие сте дама и съм убедена, че мислите като дама. А аз съм скитница… или поне лейди Дюфорт казва така. Предполагам, че мисля като скитница, макар да не съм съвсем сигурна какво означава това.
    — Ти си като дребните песъчинки на уличната настилка — отговори гневно Имоджин и се обърна към брат си: — Дай ми дрехите, Гарет. Но те предупреждавам, че не можеш да направиш диамант от чакъл.
    Миранда я изпревари и грабна дрехите от ръцете на графа.
    — Мисля, че е по-добре да се облека тук, при лейди Мод. Искам да я опозная.
    — Много добре. — Гарет й предостави дрехите. — Ще се върна след един час, за да слезем на вечеря.
    — И аз ли трябва да вечерям долу, сър? — осведоми се учтиво Мод.
    Гарет се обърна отново към подопечната си и я измери със сериозен поглед.
    — Не, братовчедке. От днес нататък ти ще водиш живота на набожна отшелница, точно както желаеше. Докато Миранда заема мястото ти, никой не бива да те вижда в обществото.
    — Това ми харесва, милорд — отговори спокойно Мод. Гарет се поклони с усмивка и излезе от стаята след сестра си. Вратата се затвори зад гърба му и двете момичета останаха сами. В първия момент никоя не знаеше какво да каже и двете само се гледаха мълчаливо. Чип мъдро се оттегли на гардероба, за да може да наблюдава събитията отвисоко.
    — Значи графът иска да заемете мястото ми — заговори най-после Мод. — Защо?
    — Вероятно защото вие не искате да направите онова, което се очаква от вас. — Миранда свали мократа кърпа, потрепери от студ и започна бързо да се облича. — Какви хубави дрехи — прошепна възхитено тя и помилва меката коприна и прясно изгладения лен.
    — Не ви ли е неприятно, че ще играете ролята на друг човек, който изобщо не е от вашата класа? — Мод седна отново на любимата си пейка и се уви в дебел шал. Представата, че някой ще я замества в обществото, не й харесваше особено. На всичкото отгоре това чуждо момиче й приличаше до последната подробност и никой нямаше да забележи измамата. Това беше крайно неприятно. Мод имаше чувството, че е разкъсана на две половини.
    — Това е работа, за която ще ми платят добре — отговори просто Миранда и вдигна фустата с кринолина от върбови пръчки. — Никога не съм виждала такова нещо — промърмори скептично тя.
    — За какво е тази игра? Кой би могъл да извлече някаква полза от предрешаването ви като лейди Мод д’Албар? — поиска да узнае Мод.
    — Нямам представа. — Миранда започваше да се дразни от упоритостта на Мод. — Бихте ли ми помогнали да облека тази фуста?
    Мод се смъкна с необичайна енергия от пейката, захвърли шаловете си и се зае да облича двойничката си.
    — Наистина ли вярвате, че ще можете да заемете мястото ми, след като дори не знаете как се облича кринолин? Хайде, аз ще го държа, а вие ще влезете вътре… После ще го вдигна и ще го стегна на талията ви… Ето така. А сега ще облечем фустата. — Тя подаде колосаната фуста на Миранда. — Видяхте ли? — Тя приглади фустата над кринолина. — Много е важно кринолинът да бъде напълно скрит. Следва роклята.
    Миранда вдигна ръце и остави Мод да й нахлузи роклята през главата. Много скоро Мод остана без нито един шал, но явно не усещаше студа. Миранда се почувства ужасно притеснена, едва ли не задушена от тежестта на новите си дрехи.
    Мод пристегна корсажа и здраво завърза шнуровете. Горната част на роклята беше от избродирана дамаска, обшита с бяла коприна, която обгръщаше шията и раменете. Полата падаше на богати дипли над широкия кринолин, а на гърба беше оставен дълъг шлейф.
    Миранда се погледна критично.
    — Тази рокля ограничава до минимум свободата на движенията, макар че изглежда много елегантна. Как изглеждам?
    — Като мен… много повече отпреди. — Мод поклати глава. — Нищо не разбирам.
    Миранда смръщи чело и я погледна загрижено.
    — Много сте бледа. Да не сте болна?
    — Малко. — Мод потрепери и се наведе да събере нападалите по пода шалове. — Тук е ужасно студено.
    — Според мен е достатъчно топло. Защо не запалите огън в камината? На перваза виждам прахан и кремък.
    — Откъде да знам как се пали огън! — извика безпомощно Мод.
    — Велики Боже! — промърмори Миранда. — Сигурно се боите да не си изцапате пръстите. — Тя натрупа съчки в камината и ги подпали. Пламъците веднага обхванаха сухите дърва. Мод въздъхна облекчено и протегна ръце към топлината.
    — Нищичко ли не можете да правите? — попита невярващо Миранда.
    Мод вдигна рамене и пристъпи по-близо до огъня.
    — Това е работа за слугините.
    — Според мен, ако се научите да палите огън, няма да стоите сама тук и да мръзнете — отговори почти сърдито Миранда. Мод не преставаше да я смайва. Възможно ли е момичето, което й прилича толкова много, да е съвсем различно по характер?
    Мод се отпусна отново на тапицираната пейка.
    — Може би сте права — призна неохотно тя. После огледа Миранда със замислено изражение. — Наистина ли сте пътуваща артистка?
    — Да, бях акробатка и предполагам, че скоро ще се върна отново към стария си начин на живот. Но сега бих желала да ми разкажете защо лейди Дюфорт разигра целия този театър.
    — Каква религия изповядвате? — попита сериозно Мод. Миранда сви рамене.
    — Откъде да знам? Не си спомням скоро да съм влизала в църква. Защо? Толкова ли е важно това?
    — Важно? — повтори изумено Мод.
    — Аха, явно религията има някакво значение. — Миранда приседна колебливо в другия край на пейката и с приятна изненада установи, че роклята се разстла от само себе си около нея. — Ако обичате, обяснете ми защо е важно. — Чип се настани в скута й и тя го прегърна нежно.
    След като проведе дълъг разговор с Мод, Миранда научи много повече неща, отколкото беше очаквала.
    — Значи искат да ви омъжат за човек от френския кралски двор, за да увеличат влиянието на семейството? — попита замислено тя.
    — Да. Но аз имам намерение да стана Христова невеста.
    — Според мен животът в манастир е мрачен и безкрайно скучен — възрази твърдо Миранда. — Сигурна ли сте, че искате точно това?
    — Чувствам се призвана да стана монахиня — отговори просто Мод. — Берта също ще дойде с мен.
    Миранда вече знаеше коя е Берта и съобрази, че покръстването на Мод и решението й да се оттегли в манастир до голяма степен се дължаха на влиянието на старата бавачка и не толкова на осъзнато призвание. Ала не каза нищо, за да не обиди Мод. Двете замълчаха и се загледаха в пламъците.
    — Защо смятат, че ще имат някаква полза, ако заемете мястото ми? — попита отново Мод. Това беше най-важният въпрос. — Можете да играете моята роля, но не можете да ме заместите напълно, нали разбирате?
    — Ще ви замествам само няколко седмици — отговори спокойно Миранда. — Лорд Харткорт не ми каза колко трябва да остана, но тъй като ми обеща петдесет златни нобли, ако изпълня добре задачата си, аз…
    — Сигурно ще ме принудят да се върна към протестантската вяра. Но аз няма да им се дам, никога! Нека ме подложат на мъчения, ако искат, но аз няма да се отрека от католицизма.
    — Колко похвално — промърмори Миранда. — Но не особено практично. — Все още не бяха намерили верния отговор. Объркването й нарасна. Отново се чувстваше като безпомощна фигура на шахматната дъска.


    Имоджин, настанена удобно в салона, прочете за трети път писмото на крал Анри.
    — Невероятно, просто невероятно — прошепна смаяно тя.
    — Според мен е напълно реално — отговори Гарет и посегна към чашата с вино. — Семействата д’Албар и Харткорт са добра партия дори за един Анри Наварски.
    — Този брак ще помогне на семейство Харткорт да заеме водеща позиция във френския кралски двор. Ще отидем в Париж. Ще станем братовчеди на френския крал. И тук, в двора на Елизабет, положението ни ще се подобри, ще се присъединим към първите хора в държавата! — Очите на Имоджин засвяткаха възбудено. — Сватбата ще бъде великолепна — продължи замечтано тя. — Щом кралят принуди парижаните да се предадат, ще дойде да отведе Мод в Париж и ще се венчаят. Или е по-добре да направим сватбеното тържество тук? — Тя скочи и се заразхожда възбудено напред-назад, опитвайки се да прецени изгодите от предстоящата сватба. — Твоята съпруга ще има блестяща обществена позиция, Гарет. Сигурна съм, че ще те издигнат в ранг на посланик или ще ти дадат друг важен пост. Лейди Мери ще бъде най-щастливата жена на света. — „И ще бъде дълбоко благодарна на зълва си, която й помогна да сключи този изгоден брак“
    — Не мисля, че бракът ще се осъществи още при първото идване на краля. Анри Наварски не може да се ожени за католичка — възрази Майлс, който още не можеше да преглътне страшната новина за покръстването на Мод.
    — Мод ще се откаже от вярата си! — заяви твърдо Имоджин и стисна до болка кралската грамота. — Ще я принудя да се отрече, уверена съм в това.
    — Ако нашата братовчедка уведоми крал Анри, че не желае този брак, той ще преустанови ухажването си и ще си потърси друга годеница. Ти можеш да сплашиш момичето до такава степен, че да се покаже външно покорно, но няма да й попречиш да каже истината на краля, когато останат насаме — подхвърли язвително Гарет.
    Имоджин го погледна възмутено.
    — Ти май се забавляваш от положението, в което сме изпаднали?
    Гарет се усмихна иронично. В душата му напираше злоба. Жадната възбуда на Имоджин му напомни неприятно за собственото му вълнение и той изпита отвращение от себе си.
    — Анри ще пристигне скоро и ще се запознае с Миранда — обясни спокойно той. Не можеше да разкрие на съучастниците си, че Миранда също е д’Албар, в никакъв случай. Не можеше да ги посвети в новия си план. Майлс може би заслужаваше доверие, но обичаше да си пийва, и то в съмнително общество. А Имоджин не умееше да се владее, особено когато е ядосана. Истината непременно щеше да излезе наяве и тогава…
    — Ще уведомим ли лейди Мери за замяната? — попита Майлс и огледа критично ноктите си.
    — Не — отговори енергично Имоджин. — По-добре е тайната да си остане в семейството. Сигурна съм, че можем да имаме доверие на Мери — прибави бързо тя, — но е глупаво да разпространим такава опасна тайна. Ако Анри узнае нещо…
    — Права си — прекъсна я бързо Гарет и си помисли, че никога не би доверил на годеницата си нещо наистина важно. Макар и неприятна, тази мисъл беше странно успокояваща.
    Той разтърси глава, за да прогони образа на Мери, и продължи с рязък тон:
    — Миранда ще заеме мястото на Мод в кралския двор и в домакинството. Мод може да прекарва дните си с молитвеник и броеница в компанията на камериерката си, както е свикнала.
    Майлс не можа да скрие стъписването си.
    — Анри не може да се ожени за момиче от улицата само защото прилича на Мод д’Албар! — извика ужасено той.
    — Разбира се, че не — отговори спокойно Гарет. — Не се бой, Анри ще се ожени за истинска д’Албар.
    — И как ще стане това? — изхленчи Имоджин.
    — Остави това на мен, скъпа сестро — отговори невъзмутимо братът.
    В очите на Имоджин блесна хладна, корава пресметливост. Сигурно брат й беше решил да залъже Мод със спокойствие и привидно примирение, а в последния момент да я принуди да изпълни дълга си към семейството. Усмивката й беше доволна.
    — Имаш пълната ми подкрепа, братко. Ще се постарая да подготвя добре другото момиче, за да сме сигурни, че няма да ни изложи.
    — Убеден съм, че малката ще играе ролята си съвсем естествено, сякаш е родена за това.
    — Наистина ли имаш доверие в една наемница? — попита изумено Майлс.
    — Да, убеден съм, че мога да разчитам на нея. — Гарет изпи чашата си и стана. — А сега ви моля да ме извините. Трябва да се оттегля за малко в стаята си, за да измия праха от пътуването. Имоджин, моля те да изпратиш на Мод добра вечеря. И не й отказвай повече компанията на Берта. — Той напусна салона с развяваща се наметка.


    — Лорд Дюфорт изглежда много мил — отбеляза Миранда, след като двете бяха прекарали няколко минути в мрачно мълчание, всяка потънала в мислите си.
    Мод вдигна рамене.
    — Той е под чехъла на жена си, но иначе е разбран човек.
    — Какво ще кажете за сестра му?
    — Лейди Беринджър. — Мод изкриви презрително устни. — Тя е глупачка, а съпругът й е още по-глупав. Защо искате да знаете?
    — Защото ще дойдат на вечеря и ще ме представят. Трябва да знам какво ме очаква.
    — Сигурна съм, че няма да ви създават проблеми — отсече Мод. — Ан Беринджър има ограничен духовен хоризонт и не вижда по-далече от върха на носа си, а лорд Беринджър е постоянно пиян и говори глупости. Кой още ще присъства?
    Миранда смръщи чело.
    — Някоя си лейди Мери. Доколкото разбрах, тя е годеница на лорд Харткорт.
    — Убедена съм, че ще се забавлявате — отговори подигравателно Мод и болезнено напомни на Миранда за лорд Харткорт, когато се показваше откъм неприятната си страна.
    — Не я ли харесвате?
    Мод избухна в смях.
    — Лейди Мери е придворна дама на кралицата. Не мога да разговарям човешки с нито един от гостите. Никой от тях няма таланти, не умее да се шегува, бих казала дори, че нямат ум в главата си. Главите им са празни, липсва им дух… и това важи за всички в двора.
    — Мисля, че присъдата ви е прекалено строга — промълви несигурно Миранда.
    — Почакайте и ще видите — възрази остро Мод.
    — Как смятате, защо лордът се е сгодил за лейди Мери?
    Мод вдигна рамене.
    — По целесъобразност и защото ще има изгода. За какво друго? Хората от висшето общество се женят само по тази причина.
    Миранда стана от пейката и се заразхожда неспокойно в голямата стая. Обстановката беше много изискана. Елегантни мебели с резби, прозорци с блестящи стъкла, богато избродирани копринени килими по стените, дебели вълнени килими на пода, Нима момичето, което беше родено сред този лукс и го приемаше съвсем естествено, можеше да разбере какво значи да спиш на сламата, да нощуваш в купа сено, да се криеш от дъжда под дърветата и да се храниш дни наред с мухлясало сирене и стар черен хляб?
    И обратно — нима момиче, водило такъв бедняшки живот, подхождаше на цялото това великолепие и разкош? Как щеше да седне на една маса с онези горди, надменни аристократи, даже ако наистина бяха толкова глупави, както твърдеше Мод? Непременно щеше да направи някоя грешка. Сигурно щеше да пие вода от купичката за измиване на ръцете или нещо подобно. Никога не беше виждала купички за измиване на ръцете, но беше чувала, че ги използвали в дворците и домовете на знатните.
    — Вероятно на вечерята ще присъства и домашният свещеник — проговори Мод и прекъсна нерадостните й мисли. — Лейди Имоджин го кани винаги когато е поканила и лейди Беринджър. Задачата му е да занимава Ан. Той знае, че имам наклонност към католическата вяра, но не ме приема сериозно. Смята, че младите момичета са глупави и наивни. — В смеха й имаше горчивина. — Съветвам ви да се подготвите за обстоен разпит. Каплан Джордж непременно ще ви попита дали ходите на изповед и показвате нездрав интерес към мъченията на светците. Да знаете колко ми е отвратителен с недодяланите си шеги.
    — Божичко, аз не знам нищо за мъченията на светците! — въздъхна Миранда и се върна до камината. Съвършено извитите й вежди бяха вдигнати учудено. — Не е ли по-добре да се престоря, че имам болки в гърлото и ми е трудно да говоря?
    На вратата се почука тихо и двете момичета се обърнаха стреснато. Мод отговори на почукването и в спалнята влезе лорд Харткорт. Беше се преоблякъл в жакет от тъмносиня коприна, обшита със сребърни звезди, а късата синя наметка, закрепена на рамото, беше обточена с кожа от сребърна лисица.
    — Тъкмо казвах, че е по-добре да се извиня с болки в гърлото, за да не говоря много — посрещна го Миранда и в гласа й имаше панически страх.
    Гарет кимна бегло с глава, защото умът му беше зает с други неща. Той я подложи на обстоен оглед и най-после изрази одобрението си:
    — Роклята е чудесна, но мисля, че има нужда от известни поправки. Все пак за тази вечер е напълно удовлетворяваща.
    Той извади от джоба си гривната със смарагдовия лебед и улови ръката на Миранда.
    — От днес нататък ще я носите при всяко излизане. Това е годежен подарък от мъжа, който желае да ви ухажва. — После с ловки движения закрепи гривната на китката й.
    Миранда усети отново необяснимия ужас, който бе изпитала при първия досег с гривната. Златната верижка се уви около стройната й китка със змийска студенина.
    — Не мога да я понасям.
    — Може ли да видя? — Мод любопитно протегна шия и очите й заблестяха от възхищение. — Какъв странен накит! Никога не съм виждала нещо толкова прекрасно и въпреки това…
    — Страшно — подсказа й Миранда и вдигна китката си. — Много ли е скъпа, милорд?
    — Тази гривна няма цена — отговори почти сърдито Гарет и добави: — Някога принадлежеше на майката на Мод.
    — О! — извика Мод и улови ръката на Миранда. Вгледа се внимателно в гривната и объркването й нарасна. — Възможно ли е да ми се струва позната, милорд?
    — Не вярвам — отговори кратко Гарет. — Когато майка ти загина, ти беше само на десет месеца. — Изведнъж в главата му се появи интересна мисъл: може би онази страшна кървава нощ и мъченическата смърт на майката се бяха запечатали в детската памет на близначките и гривната беше събудила ужасния спомен за преживения кошмар. Той разтърси глава и побърза да смени темата: — Какво ще правим с косата ви, Миранда? — Той помилва буйните къдрици и се опита да ги приглади назад. — Моля ви, братовчедке, намерете мрежичка за коса или боне.
    Мод го погледна учудено, но бързо съобрази, че беше нужно да потърси желаните неща сама.
    След като отвори няколко чекмеджета на големия скрин и се разрови между вещите си, тя откри тъмносиньо, обшито с перли боне с дантелени рюшове.
    — Мисля, че ще подхожда на роклята.
    Гарет се усмихна в знак на благодарност, пое бонето от ръцете й и го нахлузи на главата на Миранда. Мод беше толкова смаяна от усмивката на настойника си, че несъзнателно й отговори. Никога не беше виждала този израз на лицето му.
    — За съжаление не можем да скрием късата коса изцяло — отбеляза недоволно Гарет и попита: — Кога за последен път си излизала в общество, Мод?
    — Мисля, че преди няколко месеца — отговори с усмивка младото момиче.
    — Чудесно! Ще им кажем, че си имала висока температура, била си дълго време на легло и се е наложило да отрежем косата ти. Никой няма да се усъмни.
    — Да, но ще я попитат защо изглежда толкова жизнена и с румени бузи — възрази иронично Мод.
    — О, ще им отговоря, че съм се възстановила учудващо бързо — намеси се Миранда, сметнала, че е крайно време да се включи в дискусията. — За съжаление все още имам болки в гърлото, пресипнала съм и ми е трудно да говоря.
    — Да вървим, скъпа — засмя се Гарет и й подаде ръка.
    Мод ги проследи с поглед и когато вратата се затвори зад гърба на лорда, усети странна самота, примесена с ревност. Но защо й беше да ревнува? Божичко, какви глупави мисли!
    Когато вратата се затвори зад господарката му, Чип увеси нос и изграчи нещо неразбрано. Мод го повика и той се подчини неохотно. Все пак се настани в скута й, вдигна глава към нея и я загледа стъписано. Мод се взря в умните му очи и неволно се засмя. Явно маймуната не можеше да проумее откъде се беше взела тази двойничка на Миранда. Обзе я топло чувство, ръцете й се вдигнаха от само себе си и помилваха главичката му. С почти човешка въздишка Чип вдигна ръка и погали бузата й.

9

    — Как трябва да наричам годеницата ви, милорд? И как ще я позная? Сестрата на лорд Дюфорт също ще бъде на вечерята, нали? — Миранда отчаяно се опитваше да прогони страха си, но събитията се развиваха твърде бързо и това я ужасяваше. Трябваше да й дадат малко време, за да свикне с новата обстановка.
    — Лейди Беринджър прилича много на Майлс. Лесно ще я познаете — отговори спокойно Гарет. — Ще се обръщате към годеницата ми с лейди Мери, както правят всички.
    — Има още нещо, което трябва да ви кажа — продължи след малко той и спря по средата на стълбището. Миранда вдигна глава и го погледна въпросително. — Аз си имам име и е редно да го използвате. — После вдигна ръка и леко докосна нослето й с върха на пръста си. Глупава детинска милувка, но крехкото носле просто го подканваше да го стори. След този мил жест устните на Миранда се отвориха в колеблива усмивка и черните сенки на тревогата изчезнаха от очите й.
    Салонът изглеждаше пълен с хора, макар разумът да й подсказваше, че не са повече от шест души. Сърцето се блъскаше неспокойно в гърдите й и тя дишаше едва-едва, когато застана редом с графа в рамката на вратата и отправи поглед към малката компания.
    Както беше предсказала Мод, домашният свещеник също беше тук, облечен в проста кафява дреха, със скромно изражение на лицето. Стоеше малко настрана от групата, кръглото му лице изразяваше бдителност и желание да се хареса, което не подхождаше особено на човек, убеден в собствената си важност. Каплан Джордж беше на мнение, че мястото на духовника е в доброто общество; той беше заместник на Бога на земята и отговаряше за чистата съвест на всички членове на семейство Харткорт. В същото време съзнаваше, че в момента е гост на една роднинска вечеря, и то гостът с най-ниско социално положение. Обикновено го канеха на вечеря само когато лейди Имоджин смяташе, че може да има някаква полза от него.
    — Тази вечер Мод се чувства много по-добре и пожела да се присъедини към нас — обяви Гарет пред събраните гости. — За съжаление болките в гърлото не са престанали да я мъчат. Ала новините от високопоставения й обожател са толкова приятни, че повдигнаха духа й. Прав ли съм, скъпа братовчедке? — Той се усмихна и непринудено вдигна ръката й, за да могат всички да видят скъпоценната гривна. — Херцог Роаси ще получи най-добрата съпруга, както моята братовчедка ще има най-добрия съпруг.
    Капланът се поклони и изкриви устни в сервилна усмивка.
    — Лейди Дюфорт вече ни разказа за предложението, което сте донесли от Франция, милорд. Великолепно, просто великолепно. Моите най-искрени благопожелания, лейди Мод.
    — О, милорд, с такова нетърпение чаках завръщането ви! — Една дама се отдели от сянката и прекоси салона с добре премерени крачки. — Сигурно съм омръзнала ужасно на вашата мила сестра и лорд Дюфорт, защото ги посещавах почти всеки ден.
    — Трудно ми е да повярвам в това, мадам. — Гарет улови ръката на дамата и я поднесе към устните си. — Надявам се, че сте здрава и сте имали достатъчно интересни занимания по време на отсъствието ми.
    Миранда, която за момент остана извън центъра на вниманието, разгледа непознатата със скрит интерес. Лейди Мери беше висока, много бледа, много изискана. Лицето й беше дълго, чертите малко остри, очите сивозелени и без никакъв блясък, а челото много тясно. Косата, опъната назад и скрита под дантелено боне, беше светлокестенява. Миранда остана с впечатлението, че дамата малко прекаляваше с изискаността си. Гордата стойка на главата, начинът, по който беше вирнала носле, всичко показваше, че лейди Мери беше изпълнена със съзнание за собственото си достойнство. Роклята й беше скромна, от бледа лавандуловосиня коприна — в драматичен контраст с огненочервената кадифена одежда на лейди Имоджин и златножълтата рокля на лейди Беринджър, украсена с пурпурночервени ширити и с пелерина от тюркоазеносиня коприна.
    — Ах, Мод, наистина съм щастлива да ви видя тази вечер сред нас. — Лейди Мери се обърна към братовчедката на лорда с дружелюбна усмивка. — Изглеждате забележително добре, скъпа.
    — Благодаря ви, мадам. — Миранда направи реверанс и добродетелно сведе очи.
    — Наистина, мила, за нас е удоволствие да ви видим в добро здраве. — Лейди Беринджър се усмихна сладникаво. — Поздравяваме ви най-сърдечно.
    — Много благодаря, лейди Беринджър. — Миранда говореше подчертано тихо, с леко дрезгав глас.
    — Братовчедке, не бях забелязала, че болките в гърлото все още ти създават проблеми. — Лейди Имоджин стана от стола си и отиде при Миранда. Обхвана брадичката й и огледа лицето й с изражение на дълбока загриженост, която остави у Миранда впечатлението, че е убито животно в ръцете на месаря. Имоджин смръщи чело и поправи бонето й.
    — Бях много изненадан, когато разбрах, че са били принудени да отрежат косата на братовчедка ми. Явно високата температура е била много мъчителна — обясни съчувствено Гарет.
    — За съжаление нямахме друг изход — подкрепи го веднага Имоджин, разбрала намека му. — Лекарят ни убеди да го сторим. — Тя се обърна към гостите, за да отклони вниманието от Миранда: — Как е синът ви, скъпа Ан? Надявам се, че вече се е завърнал от малката си почивка в провинцията? — Усмивката й беше неприкрито злобна и Миранда проследи с интерес как сестрата на лорд Дюфорт се изчерви смутено.
    — Момчето е един проклет безделник! — изгърмя един невероятно дебел мъж. Коремът му беше толкова издут, че заплашваше да спука скъпия кадифен жакет. Носеше червен панталон до коленете, силно опънат над грамадния задник, и розови чорапи. — Това е второто му прогонване от двора и ако се провини още веднъж, кралицата ще го заточи завинаги в глухата провинция. Ако не ми беше син, щях да твърдя, че позорните му дела идват от непълноценната кръв. — Той изгледа злобно лейди Беринджър, която побледня като смъртник при този скрит намек и възмутено изду устни.
    — Но той ви е отрязал главата, Беринджър — намеси се с необичайно напрегнат глас Майлс. — И има същите предпочитания към бутилката.
    Миранда беше толкова смаяна от некрасивата сцена, която се разиграваше пред очите й, че напълно забрави страха си.
    — Мод, елате при нас и ни покажете тази прекрасна гривна — покани я с меден гласец лейди Мери.
    Когато Миранда не реагира на молбата, лейди Имоджин изсъска гневно:
    — Мод!
    — Простете, мадам — прошепна разкаяно младото момиче. — Мисля, че треската е засегнала не само гърлото, но и ушите ми.
    — Желаете ли чаша вино, братовчедке? Вярвам, че ще облекчи гърлото ви.
    — Благодаря, мило… Гарет. — тя пое с благодарност подадената й чаша и изведнъж осъзна, че в стаята се бе възцарила неловка тишина. Графът смръщи чело, Имоджин я погледна унищожително.
    — Искате ли да опитате едно от тези чудесни пастетчета с омари, мила моя? — Майлс й поднесе сребърна табла с красиво подредени хапки. Неловкото мълчание бе прекъснато, Гарет се отдалечи от нея и тя си взе пастетче от таблата.
    Майлс й отправи окуражителна усмивка.
    — Не се бойте, дребната ви грешчица ще се забрави бързо — прошепна в ухото й той.
    Каква грешка, за Бога? Миранда го погледна объркано. След малко се обърна към лейди Мери, която я гледаше с остро неодобрение.
    — Вие сте забележително интимна в общуването с настойника си, мила — проговори строго тя.
    — В последно време братовчедка ми излиза толкова рядко в обществото, че вероятно е забравила доброто държание. Днес сме се събрали на официална вечеря, а тя е свикнала на тихите вечери с членовете на семейството — обясни Имоджин и леденият й поглед заповяда на Миранда да мълчи. Младото момиче замръзна на мястото си; земята се залюля под краката й и новопридобитото самочувствие се изпари без остатък.
    — Изненадвам се, че лорд Харткорт позволява на подопечната си да се обръща към него на малко име, все едно при какви обстоятелства — продължи Мери, като се опитваше да скрие неодобрението си зад сладникава усмивка. В израза на лицето й имаше нещо, което много приличаше на ревност.
    — Той… той ми каза да го наричам по име… — Миранда замлъкна и прокле наум глупостта си. Графът имаше предвид, че тя трябва да го нарича „лорд Харткорт“, а не „милорд“. Тя беше под неговото настойничество и не биваше да си позволява да го нарича с малкото му име.
    — Вечерята е сложена, милейди. — Икономът застана на вратата и тържественият му глас сложи край на малката сцена.
    — Дами и господа, заповядайте на вечеря. Да влезем в трапезарията. Господин каплан, вие ще придружите Мод. — Имоджин махна на каплана да се приближи и изсъска остро в ухото на Миранда: — А ти ще направиш най-добре да си мълчиш.
    Миранда беше толкова съкрушена от постъпката си, че се закле да не си отваря устата.
    Гарет подаде ръка на лейди Мери и двамата последваха Имоджин и лорд Беринджър към трапезарията, която се намираше в другия край на залата. Влязоха в огромно помещение със сводест таван, което много приличаше на манастирска трапезария с масивната маса в средата, Дългите пейки от двете страни и високите столове в двата края. Покрай стените бяха наредени махагонови масички за сервиране, над масата висеше железен полилей, отрупан със запалени свещи, които разпръскваха мека светлина.
    В галерията, която се простираше по цялата дълга страна на трапезарията, цигулков квартет свиреше приглушени мелодии.
    Гарет постави лейди Мери от дясната си страна и зае мястото си начело на масата. Сестра му седна отляво, останалите гости насядаха по пейките. Миранда и капланът явно бяха най-незначителните гости, защото местата им бяха почти в другия край на масата. Компанията беше твърде малка за огромното помещение.
    Миранда забрави смущението си и огледа с блеснали от възхищение очи огромната трапезария. Приборите й се състояха от сребърна чиния, сребърен нож, лъжица и трирога вилица. Тъй като никога не беше виждала вилица, Миранда огледа предпазливо останалите гости.
    Вместо да използват парче хляб като подложка, сътрапезниците й си вземаха ядене от общите купи и го слагаха в сребърните чинии. Е, това не беше кой знае колко сложно. Когато й подадоха купата с гъста супа от костенурка, тя загреба с големия черпак и си взе няколко парченца от сочното месо. Течността се разля в чинията, която беше твърде плоска за супа, но явно тя беше единствената, която намери това необикновено.
    — Ще позволите ли да ви обслужа с хляб, лейди Мод? — Съседът й подаде голямата дъска с нарязан хляб.
    — Много ви благодаря, сър. — Миранда взе парче бял хляб и побърза да попие част от бульона в чинията си, преди да е покапал по масата. Отново се огледа скритом, но никой не я погледна предупредително, нито хвърли ужасен поглед към чинията й, макар че никой не ядеше като нея.
    Съседът й взе лъжицата и се нахвърли жадно върху супата. Миранда последва примера му.
    Гарет я наблюдаваше неотстъпно. Малката й грешка го бе накарала да застане нащрек. Какви ли други грешки щеше да допусне?
    — Как добре изглежда братовчедка ви, милорд — проговори Мери и се усмихна изкуствено. — Но признавам, че останах шокирана, като я чух да ви говори с този интимен тон. Вероятно прекарвам твърде много време в двора и в компанията на кралицата и съм придобила старомодни възгледи.
    — Съмнявам се. — Гарет посегна към чашата с вино. — Но може би забравяте, че познавам Мод, откакто стана на две години.
    — Но като си представя, че ви нарече Гарет пред толкова много хора! — На бузите й избиха червени петна и тя извади ветрилото си. — Според мен това е неприлично дори в най-тесен семеен кръг, камо ли на обществено място… — Тя поклати глава и лицето й помрачня. — Прощавайте, че казвам открито какво мисля, сър, но може би ще ми простите, като ви призная, че чакам с копнеж момента, когато тези признания ще станат всекидневие за нас. — Тя се усмихна нежно и поглади ръката му.
    Гарет отговори на усмивката й, но очите му останаха хладни и сдържани.
    — Даже аз не бих си позволила свободата да ви наричам на малко име, сър — продължи упорито лейди Мери.
    — Сигурен съм, че няма да го направите, мадам — отговори хладно Гарет. — И при най-добро желание не мога да си представя, че бихте разрешили на чувствата си да излязат на повърхността.
    — Разбира се, че не. — Тя помилва отново ръката му. — Можете да бъдете абсолютно сигурен, скъпи лорд Харткорт, че никога няма да се засрамите от съпругата си.
    Погледът на леко издадените очи беше устремен към лицето му с неприятна настойчивост. Годеницата му знаеше много добре чие място щеше да заеме, но по-скоро би се хвърлила в огъня, отколкото да заговори открито за онзи ужасен скандал.
    — Не се съмнявам, мадам — отвърна Гарет с безизразно-учтива усмивка. После бързо отвърна глава, за да не вижда повече досадно пронизващия поглед на лейди Мери, и се запита какво ли прави Миранда. Тя изглеждаше нервна и уплашена и той усещаше това. Очите й непрекъснато шареха по масата и наблюдаваха внимателно какво правят сътрапезниците й. Лицето й беше по-бледо от обикновено, устата напрегната и макар че не гледаше към него, той беше уверен, че очите й са станали тъмносини от напрежение.
    Мери го погледна скритом отстрани. Той се усмихваше на нещо свое и макар че по начало беше лоша наблюдателка, тя забеляза как се смекчиха чертите му. Проследи погледа на Гарет по продължение на дългата маса и разбра, че той гледаше към подопечната си. В очите му имаше странен блясък и Мери беше сигурна, че не го е виждала никога преди. Преди заминаването си двамата често бяха разговаряли за Мод и той непрестанно твърдеше, че братовчедка му го дразни и отегчава. Но сега в държанието му към младото момиче имаше видима промяна. Дали причината беше, че малката най-сетне се бе подчинила на волята му?
    Мери погледна изпитателно Мод. Момичето също изглеждаше променено. Мери не беше в състояние да каже в какво се изразяваше тази промяна, но тя беше явна. Може би причината беше, че девойката изглеждаше учудващо жизнена. По-рано тя не живееше, а съществуваше, по цели дни лежеше в стаята си, увита в безброй шалове и обгърната от миризми на лекарства. А сега в очите й святкаха дяволити искри, макар че лицето беше бледо; но даже бледността имаше здрав розов оттенък. Лицето на Мод беше загубило изцяло сивотата и безжизнеността на хронично болните.
    — Е, мила лейди Мод, продължавате ли да се занимавате с живота на светците? — попита шеговито капланът и се приведе към съседката си.
    — Установих, че интересът ми към мъчениците е доста отслабнал, сър. — Миранда наблюдаваше с тревога огромния бут, който слугата тъкмо разрязваше в близост до тях, и се молеше да не предложат първо на нея.
    — Велики Боже на небето! — извика с добре изиграно смайвано капланът. — Възможно ли е внезапно да сте престанали да се възхищавате от ритуалите на нашите католически братя?
    Миранда не отговори веднага. Свела ресници, тя проследи как слугите отнесоха платото с говеждо към челото на масата и го представиха на лорд Харткорт. Графът използва голямата сребърна вилица, за да си вземе парче месо и да го сложи в чинията си.
    — Моля ви се, скъпа лейди Мод — продължи със същия шеговит тон капланът, — няма от какво да се срамувате. Продължителните и дълбоки размишления ще ви върнат в правия път, ще видите. Не е нужно да отидете на изповед, за да получите опрощение.
    Мод бе казала, че капланът е досаден и уморяващ, и се оказа права. Без да бърза, Миранда набучи на вилицата парче месо и го сложи в чинията си. После огледа недоверчиво купата с гъбено рагу, която й поднесе лакеят. В нея нямаше лъжица за сервиране. Дали трябваше да използва своята? Но това означаваше да замърси съдържанието на купата и другите сигурно щяха да се възмутят. Гъбите бяха нарязани на съвсем малки късчета и не можеше да ги вземе с вилица. А не можеше ли просто да потопи в рагуто парче хляб, както беше свикнала?
    Гъбите миришеха много приятно, но Миранда реши, че са капан за непредпазливите, усмихна се съжалително и се отказа от рагуто. Когато предложиха купата на каплана, той без колебание се възползва от собствената си лъжица, за да се обслужи.
    Миранда отпи глътка вино и се опита да разбере за какво й говори капланът, очевидно убеден в умението си да води интересни и забавни разговори.
    — Чуйте, сър — проговори най-после тя, за да сложи край на досадното му бъбрене, което се бе разпростряло в проповед за страданията и неудобствата на манастирския живот, — уверявам ви, че напълно съм осъзнала грешките си. — Гласът й прозвуча високо и ясно, без намек за пресипналост. Всички погледи се устремиха към пея, капланът изглеждаше безкрайно учуден и засегнат.
    — Какви грешки, скъпа братовчедке? — попита с високо вдигнати вежди Гарет. — Трудно ми е да повярвам, че едно толкова младо и добре пазено момиче има да изповядва много грехове. — Забележката му предизвика развеселени усмивки и Миранда усети как бузите й пламнаха. Той й се надсмиваше и тя разбра, че целта му беше да отклони вниманието на компанията от рязката, нетърпелива забележка, която бе засегнала каплана.
    Миранда се покашля, сведе поглед и отговори с добре изиграно смирение:
    — Някога имах наклонност към уединен живот, но както се опитах да обясня на господин каплана, намерих сили да се откажа от намерението си. — Тя набучи парче месо на ножа си и вече беше готова да го сложи в устата си, когато се сети за вилицата.
    Бузите й се оцветиха в тъмночервено. Остави ножа в чинията, отпи глътка вино, после незабелязано премести месото върху вилицата.
    — Склонност към уединение, как ли пък не! — изгърмя неприятният глас на лорд Беринджър. — Няма момиче, което би пожелало да отиде в манастир, след като има изгледи да се омъжи! Помислете си само какъв съпруг ще имате, лейди Мод! Намирам, че гривната, която носите, е дяволски красива.
    — Подарък от Роаси — напомни му Имоджин. — Като знак за сериозните му намерения да ухажва нашата братовчедка.
    Миранда усети как всички гости устремиха погледи към гривната на ръката й и се опитаха да преценят стойността й. Всички, освен каплана, който все още беше обиден и през остатъка от вечерта не допринесе с нищо за разговора. Мълчанието му позволи на Миранда да се нахрани мълчаливо, със сведен към чинията поглед, докато всички останали бъбреха оживено. Стори й се най-сигурно да отказва всички непознати ястия и здравият й апетит остана незадоволен, макар че вечерята се проточи безкрайно.
    — Да се върнем в салона. — Имоджин стана от пейката. — Музикантите ще ни посвирят там. Братко, джентълмените ще ни придружат ли или предпочитат да останат за малко насаме с виното си?
    Гарет улови умолителния поглед на Миранда и отговори решително:
    — Ще ви правим компания, мадам. Не бих желал да се отделя от годеницата си, нали разбирате? — Той взе една гарафа с коняк и се обърна към господата: — Да вървим, джентълмени, конякът ще ни се услади и в салона.
    Лицето на лорд Беринджър светна зарадвано, той грабна две шишета с портвайн и се затътри след домакина. Бедрата му се люлееха като топъл розов пудинг.
    Капланът се върна с компанията в салона, но поклонът му пред Миранда беше доста скован и резервиран. Тя се усмихна учтиво, защото знаеше, че Мод ще й бъде благодарна за охладнелите отношения с божия човек.
    Заболя я глава — не знаеше дали това беше от виното или от напрежението. Приседна на пейката под прозореца, малко настрана от групата жени, която се бе събрала около празната камина, докато мъжете се струпаха около масичката с бутилките. Музикантите взеха цигулките си и засвириха жална мелодия.
    — Уморена ли си, мила?
    Въпросът на Гарет изтръгна Миранда от мрачните размишления.
    — Малко, сър.
    Лордът сложи ръка на челото й и продължи сериозно:
    — Май температурата ти се е покачила. Челото ти е доста топло. Имоджин, мисля, че е по-добре Мод да се оттегли в стаята си. Нали не искаме да се пренапряга и да се разболее пак, преди да пристигне херцогът.
    — Не, в никакъв случай, братко — отговори Имоджин и изписа на лицето си сестринска загриженост. — Мод, мила моя, ще заповядам на камериерката да ти направи топла лечебна напитка. Тя ще те успокои и ще заспиш бързо. Или предпочиташ чаша горещо мляко с вино и подправки?
    — Много сте любезна, мадам — отговори едва чуто Миранда и бързо се надигна от мястото си, облекчена от възможността да се махне от салона. — Желая ви приятна вечер, милорд Харткорт — сбогува се церемониално тя и направи реверанс към останалите.
    Когато излезе в коридора, Миранда въздъхна дълбоко и се втурна към зелената си спалня, където я чакаше Чип, притиснал до гърдите си оранжевата й рокля и с угрижено изражение на лицето.
    Когато вратата се отвори, той извика зарадвано и се хвърли с едни скок в прегръдката й. Миранда го притисна с обич до гърдите си.
    — О, Чип, каква ужасна вечер! Тази роля изобщо не ми подхожда. Непоносимо ми е да излизам в общество, разбираш ли? Нямах представа, че ще бъде толкова ужасно. — Без да го изпуска от ръцете си, тя пристъпи към прозореца и се загледа навън. Градината беше потънала в мрак. Само настланата с чакъл пътека, която се виеше към крайбрежната стена, беше осветена от факли, поставени на високи стълбове. Миранда се наведе навън, за да чуе шумовете от движението по реката и гласовете, носени от лекия бриз. Видя няколко тежко натоварени лодки е фенери, които плаваха към града, и чу ритмичния плясък на греблата.
    — Как беше?
    Миранда се върна бавно в стаята.
    — Помислих си, че вече спите.
    — Аз не спя много — отговори Мод и безшумно затвори вратата. — Харесва ли ви тази стая? Според мен е много мрачна.
    — И аз мисля така — съгласи се Миранда. Чип скочи на главата й и погледна Мод с внимателните си, интелигентни очи.
    — Е, как беше вечерта? — Макар че отново беше увита в безброй шалове, Мод потрепери от студ и приседна на едно грамадно кресло. — Не бива да стоите пред отворения прозорец, студеният нощен въздух е много вреден за здравето.
    — Аз съм свикнала да спя под открито небе и не се плаша даже от бурите — отговори спокойно Миранда, но се сети, че другото момиче е с крехко здраве, и побърза да затвори капаците. — Мога да отговоря на въпроса ви само по един начин: вечерта беше ужасна.
    — Нали ви казах. — Гласът на Мод прозвуча необичайно весело.
    — Вярно, бях забравила. — Миранда усети, че говори със сухия глас на лорд Харткорт, и неволно се ухили. — Имахте пълно право по отношение на каплана, а лейди Мери е толкова… изпълнена с достойнство и добродетелна. — Тя поклати замислено глава и седна на перваза на прозореца. През тесния отвор между капаците проникваше хладен, влажен бриз и тя дишаше с пълни гърди. Миризмите и шумовете откъм реката й напомняха, че съществува и друг свят, освен тази тъмна, потискаща стая.
    — Не мога да разбера защо лордът иска да се ожени за такава жена.
    Мод поклати глава.
    — Трябва да се ожени. Трябва да има наследник, защото първата му жена го остави без деца.
    — Какво стана с нея?
    — Злополука, завършила със смъртта й. Никой не говори за това. Аз не я познавам, защото живеех с лорд и лейди Дюфорт в провинцията. Преместихме се тук след внезапната й смърт.
    — О! — Миранда смръщи чело. — Но защо е избрал за втора съпруга именно лейди Мери? Признавам, тя не изглежда зле, има елегантна фигура, но в нея има нещо… нещо строго и отблъскващо. Сигурно има стотици жени, които са готови да дадат дясната си ръка за мъж като лорд Харткорт. Той е очарователен, забавен и… и много красив — добави смутено тя и се изчерви.
    — Наистина ли мислите така? — погледна я скептично Мод. — Не намирате ли, че е студен и недостъпен?
    — Не, ни най-малко.
    — Не сте ли на мнение, че очите му са сардонични и плашат околните?
    Миранда беше готова да отрече, но след кратък размисъл отговори колебливо:
    — Понякога погледът му наистина е такъв. Но през повечето време очите му се смеят. Според мен се забавлява, но не го показва.
    — Много интересно — отбеляза с усмивка Мод. — Никога не съм помисляла, че братовчед ми притежава чувство за хумор. Може би затова приемах, че лейди Мери е идеалната съпруга за него. Сигурна съм, че има много приятели, но те никога не идват тук. — Тя се прозя и стана от креслото. — Мисля, че е време да се оттегля. Иначе Берта ще тръгне да ме търси.
    Тя се запъти лениво към вратата, като влачеше шаловете си по пода, но изведнъж спря, защото за първи път в живота си беше изпитала нещо като чувство за отговорност.
    — Сигурна съм, че лейди Имоджин не ви е определила камериерка. Имате ли някакво желание? Има ли нещо, което бихте искали да ви донесат? Берта може да ви направи горещо мляко, да стопли тухла за леглото или каквото искате.
    — Не, благодаря, нямам нужда от нищо — отговори Миранда, трогната от предложението.
    — Ще можете ли да се съблечете без чужда помощ?
    Този въпрос я накара да направи гримаса.
    — Мисля, че да.
    — Вече знам, че сте свикнала да спите навън под дъжда и да си палите огън, и вярвам, че ще успеете да се съблечете сама — отбеляза с мека усмивка Мод. — Е, добре, тогава ви желая лека нощ. — Тя излезе от стаята и се отдалечи, без да затвори вратата. Миранда затвори вратата и се облегна с гръб на дебелото дърво, загледана с мрачен поглед пред себе си. В живота на Мод имаше нещо толкова празно, толкова безсмислено и непродуктивно. Тази вечер и тя се бе почувствала въвлечена в това празно съществуване. Външният свят, който й беше добре познат, където ароматът на прясноопечен хляб се смесваше с миризмите от канализацията, светът, в който ликуващите викове се съревноваваха със стонове и писъци, свят на удари и милувки, на омраза и любов, пълен с приятели и врагове, изведнъж бе изчезнал и я бе захвърлил на един каменист, безутешен бряг.
    Тя се зае да развързва корсажа си, свали бързо всички части на облеклото и захвърли далече ужасния кринолин. Не й беше приятно да се отнесе така небрежно към толкова скъпи дрехи, но въпреки това го направи с упоритост, насочена главно срещу собствената й съвест, оформена от многото години на оскъдица и пестене. Когато остана само по риза и чорапи, Миранда пристъпи отново към прозореца и блъсна капаците, за да се наслади на свежия нощен въздух и лекия полъх свобода.
    Как щеше да живее в този затвор? Колко време щеше да издържи, без да рухне? Колко време щеше да мине, докато лордът реши, че си е заслужила възнаграждението? Тази къща я задушаваше.
    Миранда не знаеше колко време е стояла до прозореца, потънала дълбоко в тъжните си мисли. Стреснаха я тихи стъпки по чакъла на пътеката. Лорд Харткорт излезе от мрака и застана под светлината на една факла. Носеше тъмна наметка, но беше без шапка и Миранда неволно се възхити на гордия му профил и коравата подигравателна линия около устните. Това беше лицето, което познаваше Мод, студената, затворена физиономия, която Миранда почти не беше виждала.
    Тя се отдръпна от прозореца и потрепери от внезапен студ. Без да мисли за последствията от постъпката си, тя навлече старата оранжева рокля и се върна до прозореца. Забеляза на пода светлосиня купчинка и се сети, че Мод беше изпуснала един от многобройните си шалове. Вдигна го, нави го около шията си и го издърпа на главата си.
    Графът бързаше към стената. Зад ниската портичка беше шлюзът. Явно се готвеше да вземе лодка и да потегли по реката. Миранда преметна единия си крак през рамката на прозореца и потърси опора в гъстия бръшлян, който се виеше по стената. Пръстите й се сключиха около едно дебело стъбло и тя се спусна без усилия по бръшляна, спокойна и уверена, сякаш изнасяше представление.
    Чип, който бърбореше зарадвано, побърза да я последва, като подскачаше весело по клоните. Двамата се приземиха безшумно, в тревата и Миранда се огледа търсещо. Лорд Харткорт беше изчезнал. Тя затича по моравата към портичката и я намери затворена, но не и заключена. Чу гласа на графа, който говореше любезно с пазача от другата страна.
    — Е, желая ви приятно прекарване, милорд.
    — Сигурно няма да се върна преди разсъмване, Чарлс. — Лордът се отдалечи от портата. — Добър вечер, Саймън. Тази вечер отиваме в Блекфрайърс.
    — Тъй вярно, милорд.
    Миранда се плъзна безшумно през портичката. Разкрачил крака, пазачът стоеше на брега и държеше в десницата си димяща лула. Лорд Харткорт слезе по каменните стъпала и скочи в частната си лодка. На кърмата се полюляваше запален фенер. Пазачът развърза въжето, което задържаше лодката до брега, и четиримата гребци затегнаха ремъците.
    Чип скочи безшумно в средната част на голямата лодка, следван по петите от Миранда, която се приземи на кърмата и се скри в нишата под фенера.

10

    — Какво, по дяволите…? — Когато усети глухия удар зад гърба си, Гарет се обърна стреснато. Чип подскочи възбудено на парапета, свали украсената с перо шапчица от главата си и махна весело към отдалечаващия се бряг. Миранда излезе и застана под светлината на газения фенер. Черно-жълтият флаг с герба на семейство Харткорт се вееше на свежия бриз, мачтата проскърцваше. Миранда отметна синия шал и пое дълбоко хладиш нощен въздух.
    — Миранда, какво правите тук, по дяволите? — Гарет се взря с безкрайно учудване в крехката фигура, облечена в добре познатата му оранжева рокля. Появило се сякаш от нищото, пред него отново стоеше дрипавото момиче от улицата, сякаш елегантната млада дама в изискана синьозелена рокля никога не беше съществувала.
    Поради липса на друга заповеди гребците натиснаха яко греблата и насочиха лодката към средата на реката, в най-силното течение, докато Гарет продължаваше да седи като ударен от гръм и да зяпа Миранда, сякаш бе видял призрак.
    — Видях ви от прозореца. Чувствах се така притеснена, така ужасно притеснена в онази мрачна стая — обясни тихо тя. — Имах чувството, че съм в затворническа килия. — Тя пристъпи към него до релинга и в косата й пламнаха червени искри. — Имах нужда от чист въздух. Вечерта беше така… така задушаваща. — Тя вдигна сериозен поглед към него. — Моля за прошка за всички глупави грешки, които направих. Просто не мога да разбера защо ви нарекох Гарет.
    — Е, това е името ми — отбеляза сухо той. — Но не е прилично да ме наричате така пред чужди хора.
    — А когато сме насаме?
    Гарет направи опит да се усмихне.
    — Не — отговори след кратка пауза той. — Вие сте под моето настойничество и при никакви обстоятелства не бива да ме наричате на малко име. Едва когато се омъжите, тогава…
    — А ако не съм под вашето настойничество? — Гласът на Миранда звучеше приглушено, главата й беше сведена, ръцете й стискаха дървените перила. Косата й падна напред и разкри белега с форма на полумесец, който се очерта бледосребърен под светлината на фенера.
    Явно говореше за себе си и намекът й подхвърли интересен въпрос. Беше ли тази непризната наследница на д’Албар също така негова подопечна като Мод? Когато я признаеха официално, без съмнение щяха да му възложат настойничеството.
    — Зависи от обстоятелствата — отвърна предпазливо той. — Но не е желателно да свикнете с употребата на името ми, защото може да се изпуснете при неподходящи обстоятелства.
    — Не вярвам, че ще мога да се справя с тази игра — проговори замислено Миранда.
    — Какво? — погледна я стъписано Гарет. Тя отвърна глава от него, за да не срещне погледа му.
    — Не вярвам, че съм способна да се преструвам — продължи тихо тя. — Днешната вечер беше ужасна, направих куп грешки. При това бяхме само в кръга на семейството и годеницата ви.
    — Не ставайте глупава — възрази рязко той. — Разбира се, че сте способна. Според мен се справихте добре, като се има предвид, че ви беше за пръв път. За съжаление нямаше време да ви подготвим.
    Е, поне е готов да го признае, каза си с лека усмивка Миранда. За първи път говореха за трудността на поставената й задача.
    — Въпреки това смятам, че е най-добре да намерите друга заместничка — продължи упорито тя, макар инстинктът да й подсказваше, че това е последното, което би искала. От една страна, само при мисълта да продължи да живее по този начин й прилошаваше, но от друга… Тя зачака мълчаливо отговора на графа, без да знае какво всъщност иска да чуе.
    Гарет стоеше на палубата с разкрачени крака, за да не се люлее, и възприемаше неясно особеностите на обстановката — свежия нощен бриз, примесен с отвратителната миризма на каналите и гниещите отпадъци; пенестите тъмни вълни, които се плискаха в корпуса на лодката; блещукащите светлини на оживеното нощно движение по реката. Нощта беше ясна, без облаци, небето обсипано с ярки звезди, есенната луна блестеше златна. Тази нощ сетивата му бяха особено чувствителни.
    Миранда стоеше съвсем близо до него. Тялото й беше почти допряно до неговото и той усещаше всяко вдишване и издишване. Ръцете й стискаха перилата, гривната на майка й блестеше на китката със съвършената красота на перлите и смарагдите. Ръцете й бяха малки и тънки, костите се очертаваха ясно под нежната кожа. Въпреки това тези ръце притежаваха сила, а видимата крехкост на дребната фигура прикриваше гъвкавостта и издръжливостта на мускулите.
    — Милорд? — попита колебливо Миранда, когато мълчанието му се проточи безкрайно.
    — Няма друг, който да играе ролята като вас — отговори той и това беше чистата истина. — Ако не искате да продължите, ще трябва да се откажа от нещо, което беше станало цел на живота ми. Решението е ваше.
    Миранда вдигна поглед към лицето му. Той се взираше замислено във водата и тя не виждаше очите му, но брадичката беше упорито издадена.
    — Защо е толкова важно Мод да се омъжи за онзи френски херцог? — поиска да узнае тя.
    При този въпрос Гарет се обърна и я погледна и тя видя отново презрителната линия около устата му, сардоничните искри в очите.
    — Заради честолюбието ми, Миранда. За всичко е виновно честолюбието ми. Наречете го егоистично, ако искате, но за мен е извънредно важно семейството ми да си възвърне влиянието и властта, които имахме преди преследването на хугенотите във Франция. Връзката с Роаси и чрез него с френския двор ще ми даде онова, от което се нуждая.
    — Значи тази връзка ще ви направи могъщ?
    — Да. — Той се обърна отново към водата и добави съвсем тихо, сякаш говореше на себе си: — Много, много могъщ.
    Онова, което не й каза, което не можеше да каже, беше, че е готов да плати всяка цена, за да постигне целта си и да заеме полагащото му се място. Това беше единствената възможност да остави миналото зад гърба си и да погребе образа на Шарлът — сковаващата, убиваща мъка на позора и унижението; мъчителното чувство за вина, причинено от знанието, което не можеше да разкрие никому.
    Миранда се намръщи и прехапа долната си устна.
    — Ако Мод не желае да се омъжи, как ще я принудите да се пожертва за вашите цели?
    — Уверен съм, че Мод ще се вразуми — отговори Гарет. — Но докато се стигне дотам, ухажорът й трябва да бъде посрещнат от добра и покорна годеница.
    Миранда преглътна мъчително. Тя можеше да изиграе ролята на послушна годеница, но дали щеше да издържи докрай? Даже за петдесет златни нобли? Пари, с които можеше да помогне на Роби, да осигури зимни квартири на трупата, да освободи приятелите си от обичайните за зимата лишения и страдания. Пари, които — ако ги харчеше разумно, — щяха да й дадат сигурност през следващите години. Имаше ли право да откаже и да лиши приятелите си от онова, което заслужаваха? Хората, които я бяха прибрали от улицата и бяха споделили с нея малкото, с което разполагаха. Хората, които се грижеха за нея — единственото семейство, което беше имала и щеше да има.
    Гарет усети погледа й, обърна се отново към нея и разбра какво му казваха очите й.
    — Имам нужда от вашата помощ, Миранда. Трябва да го направите за мен.
    Опасенията и съмненията избледняха. Лицето й се разведри и тя кимна бавно.
    — Е, добре, милорд. Ще направя всичко, на което съм способна.
    Нямаше основателна причина да откаже на тази молба и твърде много причини, за да му услужи. Той се отнесе мило с нея, помогна й, когато беше в беда. Освен това тя го харесваше, а това беше по-важно от всичко друго. Обичаше да бъде с него, приятно й беше, когато я гледаше, харесваше топлотата на усмивката му, непринудения начин, по който общуваха, дружелюбния тон, с който й говореше.
    Гарет се усмихна и маската, която толкова я плашеше, падна от лицето му. Развеселено святкащите очи, блестящите бели зъби, топлата усмивка — това беше истинският Гарет.
    — Ще ви бъда вечно задължен, светулчице. — Той обхвана брадичката й с пръсти, сведе глава и я целуна по устата.
    Целувката беше съвсем невинна, желаеше да изрази огромната му благодарност, подпечатването на договора помежду им. Гарет съвсем не беше подготвен за вълната от гореща възбуда, която го връхлетя изведнъж при допира до устните й. Нежният аромат на кожата и косата й го удари в носа и ръцете му се раздвижиха от само себе си, притиснаха бузите й, помилваха коприненомеката кожа, заровиха се в гъстата коса. Миранда премести тежестта си върху люлеещата се палуба, за да не загуби равновесие, крехкото й тяло се притисна към неговото, съвсем лек, моментен натиск, който накара слабините му да запулсират и кръвта да зашуми в ушите му.
    Гарет се отдръпна рязко и отвърна глава към водата. Ръцете му се сключиха около дървените перила и той разтърси глава в напразен опит да прогони от съзнанието си дивия хаос от объркващи, съблазнителни картини.
    Миранда попипа смаяно устата си. Кожата й потръпваше, макар че целувката беше нежна и без всякакъв натиск. Ала сърцето й биеше като лудо и изведнъж й стана горещо, толкова горещо, като че беше с температура, по гърба и улейчето между гърдите потекоха вадички пот. Зърната на гърдите й набъбнаха, опънаха корсажа и тя усети в корема и слабините си странна трепереща слабост.
    Лодката се удари леко в стъпалата към Блекфрайърс. Тесни улички водеха нагоре към Людгейт Хил, отдясно се издигаше куполът на църквата „Свети Павел“, около него се виждаха безброй черни покриви.
    — Лодкарят ще ви върне вкъщи — проговори с подрезгавял глас Гарет, който отчаяно се стараеше да прогони смущението си. — Вече нямам нужда от вас, Саймън. Смятам, че ще намеря лодка, с която да се прибера.
    — Както желаете, милорд. — Лодкарят се хвана здраво за колчето, забито в края на стъпалата, и изтегли лодката към брега. — Чух, че новата църква е почти готова — добави той. — Казват, че била внушителна.
    — Сигурно — кимна замислено Гарет и слезе на сушата. — Имам намерение да отида дотам и да видя докъде е стигнал строежът. — Той хвърли бърз поглед към лодката. Миранда стоеше до релинга, челото й беше намръщено, ръката й несъзнателно милваше устните.
    — Лека нощ, Миранда — проговори учтиво лордът, обърна й гръб и закрачи с бързи стъпки към „Карпентърс Стрийт“, която щеше да го отведе в Уайтфрайърс, където бяха най-известните кръчми и бордеи на града. Ръката му стисна дръжката на меча. През нощта не беше безопасно да се движи сам по улиците на Лондон.
    Миранда не се поколеба нито миг. Не можеше да се върне, сякаш не се беше случило нищо особено… Първо трябваше да разбере какво беше станало. Тя скочи на брега точно в мига, когато лодката потегли по обратния път. Чип се хвърли след нея и нахлупи шапката над очите си.
    Въпреки късния час, улиците бяха много оживени. Едър търговец в обточена с кожи наметка вървеше по средата на улицата, докато двама лакеи в разкошни ливреи разчистваха пътя му, а други двама вървяха със заплашителни лица една крачка зад него. Носилка, носена от четирима силни мъже, зави към Темпъл. Една бяла ръка отмахна завеската и Миранда успя да зърне дребно лице с остри черти под обсипано с бисери боне, преди носилката да изчезне в близката уличка.
    — Трябва ли ви светлина, милорд? — Дребно момче изскочи от един вход и размаха фенера си. Лицето му грееше в усмивка, макар че лицето беше бледо и мършаво, очите дълбоко хлътнали.
    — Запали фенера си — подкани го Гарет и извади от джоба си монета. — Върви напред.
    Момчето грабна монетата, запали фитила на газения фенер, вдигна високо ръка и закрачи напред с опънати тесни рамене и изпъчени гърди, много гордо от мисията си.
    — Милорд… милорд!
    Гарет се обърна рязко и замръзна на мястото си. Миранда и Чип тичаха към него.
    — Не се сърдете, но бихме искали да ви придружим в разходката ви. Никога не съм била в Лондон. — Миранда приглади назад разбърканата си коса и го погледна умолително.
    — Бих предпочел да се разходя сам — отговори Гарет, без да се разсърди. Ако се престореше, че нищо не се е случило, ако се опиташе да забрави смущаващата целувка, щяха да продължат, както преди. Всъщност какво толкова, една целувка. — Върнете се на брега, Миранда. Лодкарите сигурно се чудят къде изчезнахте.
    С усмивка, която трябваше да намали силата на отказа, той й обърна гръб и продължи пътя си. Миранда се поколеба. Не знаеше как да заговорила случилото се на лодката, след като графът очевидно не желаеше да го споменава. Но и не можеше да се върне послушно в онази мрачна стая.
    Решена да отиде докрай, тя закрачи след него и макар че той гледаше право напред и уж не я забелязваше, тя остана упорито близо до него и не се забави нито за миг.
    След няколко минути не издържа и прекъсна мълчанието.
    — Пак ли отивате при проститутките, милорд?
    Гарет въздъхна примирено. Вече беше разбрал, че тази издънка на рода д’Албар е също така упорита и настойчива като близначката си.
    — Не мисля, че ще ги посетя. Непременно ли трябва да ме придружите?
    — Много ви моля — пошепна Миранда. — Ако съм сама, може да се загубя.
    — Прощавайте, но аз имам много по-добро мнение за способността ви да се ориентирате на чуждо място — отвърна саркастично Гарет.
    Миранда бе обзета от безкрайно облекчение. Тя познаваше този тон и объркването й след случилото се в лодката се изпари. Лорд Харткорт си беше възвърнал старата непринуденост и явно не се безпокоеше за целувката. Значи и тя не биваше да се безпокои.
    Може би той целуваше и лейди Мери по същия начин. Кой знае по каква причина, тази мисъл не й донесе утеха, само чувство на отвращение. Не можеше да си представи как… онази надменна, безупречна, строга към себе си и към всички останали жена се целува с годеника си. За Миранда целувката беше феерия от цветове и звуци, яркочервено, примесено с огнен пурпур, дива мелодия, адски огън.
    Уличката беше тясна и мрачна. Покривите на къщите се срещаха в средата и между горните етажи оставаше толкова малко място, че някой можеше да седне на перваза на прозореца си и да преметне крак през отсрещния. Когато най-после излязоха от тази уличка и завиха към Уайтфрайърс, положението се промени. Улицата стана много по-широка, от отворените врати и прозорци падаше светлина, примесена с шумни смехове, музика, оживени гласове и песни.
    Гарет спря пред кръчмата „При златното магаре“ и се обърна към момчето с фенера:
    — Можеш да си вървиш, приятелче. — Даде му още една монета, момчето угаси внимателно лампата, за да запази скъпоценната газ и фитила, и се запъти обратно към реката.
    Гарет отвори двете крила на масивната входна врата и влезе в настлания с калдъръм двор на „Златното магаре“, следван по петите от Миранда и Чип. Странноприемницата заграждаше вътрешния двор от три страни; вратите към помещенията в партера бяха широко отворени, за да влиза свежият нощен въздух, а потокът на гостите, които влизаха и излизаха, изглеждаше безкраен. На първия етаж беше построена галерия с железни перила, която минаваше по трите страни на сградата. Многобройни мъже и жени се бяха облегнали на парапета и подвикваха весело на хората в двора, от отворените врати се носеше музика и смях.
    Коне, каруци и карети бяха задръстили осеяния с боклуци двор, от комините се издигаше дим, въздухът беше много по-топъл и задушен, отколкото край реката. Миришеше на тютюн, престояла бира, конски изпражнения, гниещи отпадъци и човешки екскременти.
    Миранда вървеше плътно зад графа, който си пробиваше път през шумящото, възбудено от алкохола множество. Не изглеждаше шокирана от вада на проститутките с голи гърди, които предлагаха услугите си, нито на мъжете, които излизаха от тъмните ъгълчета на двора с отворени панталони и откопчани жакети, с изражение на задоволена похот. Откак се помнеше, беше посещавала места като „Златното магаре“.
    Гарет се насочи право към външната стълба и се изкачи в галерията на първия етаж. Явно знаеше пътя. Миранда подтичваше, за да не изостане, и любопитно надничаше в помещенията, покрай които минаваха. От двете страни на галерията имаше предимно кръчми, но третата страна беше по-различна. Жени се навеждаха над перилата или се показваха на ниските прозорци с изглед към галерията. Полуголи, с развързани корсажи, те се оглеждаха равнодушно. Тесните стаички зад тях бяха оскъдно мебелирани.
    Гарет влезе в една от кръчмите и извика на помощника:
    — Донеси ни малвазия, момче! — После издърпа една пейка изпод дългата маса и я възседна като кон. Миранда, която се чувстваше в позната среда, се отпусна до него с доволно изражение, а Чип, който също познаваше безброй кръчми, заподскача по масата с шапка в ръка, за да събира пенита.
    Миранда си припомни, че е гладна, и любопитно подуши въздуха. В края на масата бяха насядали група мъже и жени и ядяха от общо гърне.
    — Мирише ми на дивеч. Умирам от глад.
    — Нали само преди час вечеряхте?
    — Честно казано, не хапнах почти нищо — призна си тя и направи гримаса. — Не искам да обидя кухнята ви, милорд, но…
    Гарет кимна с разбиране.
    — Много скоро ще свикнете с нашия начин на живот, Миранда. — Той махна на момчето зад тезгяха. — Донеси една купа ядене и малко хляб!
    Нямаше прибори, само една дървена дъска. Миранда вадеше парченцата месо от купата с пръсти и топеше хляба си в соса. Все пак внимаваше да се храни чисто и да не се окапе. Простата храна й се услади много повече от всичко, което беше опитала, откакто се настани в дома на графа. Нямаше съмнение, че яденето й хареса толкова много главно заради привичната обстановка.
    Когато стомахът й най-после се напълни и виното отпусна напрегнатите й нерви, тя зададе въпроса, който я мъчеше още от началото на вечерта:
    — Изпитвате ли силни чувства към лейди Мери, милорд? Към вашата годеница?
    Лицето на Гарет се промени изведнъж и Миранда веднага съжали за въпроса си. Въпреки това зачака напрегнато отговора.
    — Лейди Мери ще бъде моя съпруга — отговори най-после той. — Тя ще бъде образцова във всяко отношение и ако даде Бог, ще ме дари с наследници.
    — А първата ви съпруга…
    — Какво знаете за нея? — прекъсна я той с тих леден глас.
    — Нищо — отговори честно Миранда и отпи глътка вино. — Мод ми каза, че е станала злополука… Извинете, не исках да бъда любопитна. — Изразът на лицето му беше повече от страшен.
    Злополука. Цял свят знаеше, че е била злополука. Неясната фигура зад Шарлът, която беше видял в мига преди жена му да изхвърчи през прозореца, може би беше само продукт на превъзбуденото му въображение. Той стоеше на улицата, три етажа под прозореца. Беше твърде възможно да се е излъгал. Онова, което знаеше със сигурност, беше, че Шарлът е била горе с любовника си — онзи нещастен, полудял по нея младеж, чиито мъчения Гарет наблюдаваше с искрено съчувствие, докато Шарлът го тормозеше с хладно равнодушие, следвано от внезапни изблици на дива страст, докато накрая го изхвърли безогледно, за да си потърси нов любовник, който да я задоволява по-добре,
    В онзи злокобен следобед Джон дьо Вер беше с Шарлът. Гарет чу отчаяните му молби, видя бялото лице и святкащите очи, когато заслепеният от мъка младеж мина покрай съпруга на любовницата си, без изобщо да го забележи. Той го блъсна, отвори вратата и изкачи стълбите на един дъх. Вратата се затвори с трясък. Гарет излезе навън, напусна собствения си дом. Шарлът го мамеше безогледно и той не смееше да остане под един покрив с жената, която се забавляваше с чужд мъж в брачното си легло. Излезе навън и застана под прозореца. Не знаеше колко време е стоял, когато видя как Шарлът изхвърча навън. В мига преди смъртоносното й падане зърна сянката зад гърба й. Сянка, която остана скрита зад рамката на прозореца и изчака, докато тялото на жена му рухна тежко на камъните и под главата й се образува кървава локва. След това сянката изчезна, а той, многократно маменият съпруг, потърси пулса на жена си, затвори мъртвите очи и сърцето му възликува от радост. Това беше престъпление от страст и той не можеше да го осъди. А ако онази сянка не беше Дьо Вер… тогава смъртта на Шарлът пак беше престъпление от страст, макар и от съвсем друг вид.
    — Милорд… Милорд?
    Страшното минало се оттегли бавно от съзнанието му и той видя лицето на Миранда, усети ръката й върху своята. Очите й бяха пълни със страх.
    — Какво ви е, милорд?
    — Нищо. Хайде да си вървим. Вече е почти утро. — Той стана от пейката, хвърли шепа монети на масата и се обърна към вратата.
    Миранда го последва бавно. Точно така изглеждаше в онази ужасна нощ, когато имаше кошмар, повтаряше си тя. Щракна с пръсти, за да повика Чип, и последва графа по тесните улички към реката. Тук имаше спомени, които една умна жена не биваше да засяга. Но Миранда съвсем не беше сигурна, че е достатъчно умна за това.


    Ярка назъбена светкавица проряза черното небе и за секунди потопи в ослепително бяла светлина тъмната маса на градските стени на Париж, които стърчаха над високия бряг на Сена. Последвалият я оглушителен гръм разтресе неподвижния, натежал от жега въздух и небето отвори шлюзовете си, за да излее върху зажаднялата земя пороен дъжд. Едрите капки набраздиха гладката стоманеносива повърхност на реката.
    Стражите се увиха в наметките си и нахлупиха качулките, за да продължат разходката си под градските стени. Анри Наварски излезе от палатката си и вдигна лице към леещия се дъжд, за да поеме с уста капките. Косата и брадата му се намокриха само за секунди, ленената риза залепна за жилестите гърди.
    Съветниците му останаха под платното на палатката и проследиха оттам как кралят им се намокри до кости, оцапа се целият с кал и земята под ботушите му се превърна в кашава маса. Никой не можеше да разбере на какво се дължи това странно поведение. Анри беше опитен войник, закален в безброй битки, и малко вода нямаше да му навреди, но да стои просто ей така под падащия дъжд и да се намокри до кости — това не подхождаше на пресметливия и трезв военачалник, когото познаваха.
    Накрая личният лекар на краля не издържа.
    — Сир… сир, това е лудост! Ще си навлечете някоя лоша треска! — Старецът се осмели да излезе под проливния дъжд, увит в дебелата си наметка, и зашляпа през калта. Когато застана до краля си, от брадата му се стичаше вода. — Върнете се под платното, сир, моля ви.
    Анри се погледна и избухна в смях. После дружески удари стария мъж по рамото.
    — Стига, Ролан, не се дръжте като стара баба. Няколко капки дъжд и една лятна буря не са достатъчни да ме съборят и вие го знаете много добре. — Той разпери ръце, сякаш искаше да прегърне бурята.
    Поредната светкавица се спусна от облаците, ослепи всички присъстващи и се удари сред експлозия от непоносима светата в близката топола. Дървото се разцепи на две половини, отвори се бавно като разчупен плод и рухна на земята. Шумът от падането заглъхна в страшния гръм, които изтрещя на небето. Въздухът се изпълни с хапеща миризма на горящо дърво и овъглена земя.
    — Ваше величество, за Бога! — Няколко мъже изскочиха от палатката, сграбчиха краля за раменете и го повлякоха навътре.
    — По дяволите, сир, лудост е да се излагате така на опасността — заговори укорно херцог Роаси. Анри винаги окуражаваше верния си човек да изказва свободно мнението си и херцогът беше свикнал да не се церемони дори с краля. — Една-единствена светкавица може да сложи край на всичко. — Той посочи градските стени и в гласа му имаше неприкрит гняв. — Сега сте крал на Франция, сир, не само Анри дьо Навар. Ние сме ваши поданици, съдбата ни е във вашите ръце.
    Кралят го погледна разкаяно.
    — Да, Роаси, прав сте да ме укорявате. Проклетата светкавица падна твърде близо. Но горещината през последните дни беше толкова мъчителна, че не издържах и излязох да се опълча срещу стихиите… О, много ви благодаря, Ролан.
    Той пое кърпите, които му донесе лекарят, и енергично изтри главата и брадата си, след което изхлузи през главата си мократа риза. Опря се на рамото на Роаси и вдигна единия си крак, после другия, за да може слугата му да изуе изцапаните с кал ботуши. След това спокойно свали късия панталон и долните гащи.
    Както си беше гол, кралят отиде до масата, на която беше поставена тумбеста бутилка с вино. Вдигна я към устните си и отпи няколко глътки. После изтри устата си с опакото на ръката и се обърна към събрания си двор с изражение, в което имаше въпрос и лека подигравка.
    — Господа, не ме гледайте така, сякаш съм чудовище от пътуващ цирк. Кога съм правил нещо без основателна причина? Жил! — Той щракна с пръсти към един слуга, който се втурна към него със сухи дрехи. Анри нахлузи ризата, после с гъвкави движения навлече долните гащи и панталона. Накрая седна на ниското столче и протегна крака, за да може слугата да му обуе чорапите и ботушите.
    — Да сядаме на масата, господа. Имам намерение да тръгна на разсъмване. — Щом го обуха, кралят стана и посочи масата, на която чакаха няколко бутилки вино, хляб, сирене и месо.
    — Значи все пак ще заминете за Англия? Макар че съветниците ви са на друго мнение? — Роаси не се опита да прикрие гнева си.
    — Да, Роаси, заминавам. — Анри си отряза голямо парче от говеждото печено. — Крайно време е да си потърся съпруга. Имам нужда от хубава и добра протестантка. — Той пъхна парче месо и устата си и посочи на придворните да заемат местата си.
    Поканата беше равна на заповед и всички насядаха по столовете; само Роаси се поколеба, преди да седне до краля и да посегне към чашата с вино.
    — Сър, настойчиво ви моля да премислите още веднъж решението си. Ако заминете, настроението на войската ще падне. Хората ви ще загубят кураж, а гражданите на Париж ще добият нова смелост — заговори сърдито той.
    Анри натъпка в устата си голям къс ечемичен хляб.
    — Драги ми Роаси, що се отнася до войската, аз ще бъда тук както и преди. А що се отнася до гражданите на Париж, аз ще си остана под стените на града. — Той удостои херцога с дружелюбна усмивка, която не беше в състояние да измами никого от присъстващите. — Докато отсъствам, вие, приятелю, ще заемете мястото ми. На ръст сме почти еднакви, когато се явявате пред войниците, ще носите моята наметка. Ще разпространите слуха, че с глупавото си държание тази вечер съм си навлякъл лека настинка и съм принуден да остана известно време в палатката. Ще обяснявате чуждите звуци в гласа ми с възпаленото гърло и пресилването. — Той вдигна изразително рамене и отново се зае с печеното.
    Роаси отпи голяма глътка от бутилката. Значи това беше обяснението за лудия танц под дъжда.
    — Имам абсолютно доверие във вас, Роаси — продължи Анри и този път гласът му прозвуча съвсем сериозно. — Вие знаете отлично как да водите обсадата, от тази страна нямам опасения. Знаем от сигурен източник, че градът няма да се предаде преди зимата, а аз ще се постарая да се върна колкото се може по-бързо, за да приема капитулацията.
    Роаси кимна мрачно. Шпионите им в града бяха доставили предостатъчно доказателства за упорития отказ на парижани да предадат ключовете на своя град, преди да са изяли всички плъхове от каналите. Градът имаше известни запаси от ечемик, но те не можеха да бъдат попълнени от новата жътва. Към края на есента гладът щеше да вземе катастрофални размери.
    — Ако се забавите твърде много в Англия, сир, есенните бури ще направят преминаването през Ламанша невъзможно. Ще се наложи да чакате до пролетта — възрази упорито херцогът.
    — Не се бойте, няма да прекалявам с ухажването — засмя се Анри. — Ако е така красива, както изглежда на портрета, и не е прекалено глупава… а най-вече ако е готова да се омъжи за мен… — Той се ухили и даже Роаси не успя да сдържи усмивката си. Представата, че някое момиче би могло да отблъсне подобна блестяща партия, беше повече от абсурдна.
    — Щом се разбера с дамата, ще подпиша договор с лорд Харткорт и ще се върна най-късно към края на октомври, за да уредя развода си с Маргьорит. Ако съм правилно информиран, разводът трябва да се осъществи преди коронацията. Така ли е? — попита остро той и погледна към канцлера с високо вдигнати вежди.
    — Без съмнение, сир — отговори с поклон канцлерът, извади от джоба си дантелена кърпичка и грижливо изтри устата си, привичен жест, който изглеждаше съвсем не на мястото си в тази сурова обстановка, пред скромното ядене и грубите маниери на сътрапезниците. Както и кралят, всички бяха преди всичко войници и едва след това придворни и ходеха със зачервени от виното бузи, с мазни петна по жакетите и дебел слой мръсотия под ноктите.
    — Кой ще ви придружи, сир? — попита Роаси, разбрал, че е безсмислено да разубеждава краля. Поднесоха им овесена каша.
    — Деркул, Вансер и Магре. — Анри посочи един по един тримата мъже. — Ще се нарека с вашето име, Роаси, докато вие се представяте за крал. — Веселието и безгрижността се изпариха в миг, кралят смръщи чело и отново стана неумолимият военачалник. — Ще си сменим дрехите, ще нося вашите цветове и вашите щандарти. Извънредно важно е никой, освен семейството на момичето, да не знае кой е истинският обожател. Херцог Роаси ще посети двора на Елизабет, докато суверенът му продължава да обсажда Париж. Даже кралицата не бива да заподозре нито за секунда кой е френският й гост. Тя твърди, че подкрепя делото ми, но е коварна и подла като усойница.
    Кралят се облегна назад и пъхна палци в широкия си кожен колан, после огледа подред сътрапезниците си.
    — Силно се съмнявам, че дясната й ръка знае какво върши лявата. Ако открие, че Анри е тръгнал да си търси булка, вместо да обсажда Париж, може да измисли някоя дяволия.
    — Прав сте, сир. — Роаси се наведе към краля и помоли настойчиво: — Обмислете всички рискове, Ваше величество. Ами ако ви разкрият?
    — Няма да ме разкрият, приятелю. Най-важното е вие да играете добре ролята на крал. — Анри грабна една бутилка с вино и я вдигна към устата си. — Да пием за стремежа към щастие и любов, господа!

11

    На следващата сутрин Миранда се събуди от тих шум. Вратата на спалнята й се отвори.
    — Добро утро, Миранда. — Мод пристъпи към леглото и лицето й беше само блед овал в сумрака на утрото.
    Миранда седна в леглото и се огледа сънено.
    — Колко е часът?
    — Малко след седем. — Мод потрепери и се уви по-плътно и многобройните си шалове. — Тази стая е много студена.
    — Права сте, помещението не е особено уютно — отвърна Миранда и погледна към прозореца. Небето беше сиво, забулено с облаци. Сигурно лошото време беше дошло откъм реката малко след като тя и графът се бяха прибрали. — Май ще вали.
    Мод оглеждаше двойничката си с неприкрит интерес.
    — Много съжалявам, че ви събудих, но изведнъж изпитах странното чувство, че само съм сънувала и че когато ви видя тази сутрин, изобщо няма да си приличаме.
    Миранда се ухили и се прозя.
    — Е? Потвърди ли се чувството ви?
    Мод поклати глава и устните й се опънаха в намек за усмивка.
    — Не, приличаме си като две капки вода, също като миналата вечер. Още не мога да свикна с вас, Миранда. — Тя протегна ръка и предпазливо докосна лицето й. — Кожата ви е също като моята.
    Чип скочи от леглото, за да поздрави гостенката по свой начин, и Мод помилва главичката му.
    — Какво ще стане днес?
    — Нямам представа. Никой нищо не ми казва.
    Миранда отметна завивката, скочи от леглото и направи няколко гимнастически упражнения, за да се събуди.
    — Тялото ви не е като моето — отбеляза критично Мод. — И двете сме тънки, но вие имате повече плът.
    — Това са мускули — отвърна Миранда. — Нали съм акробатка. — Тя се наведе и вдигна красивите дрехи, които беше захвърлила небрежно на пода. — Време е да се облека — промълви виновно тя. — Трябваше да окача роклята в шкафа. Вижте колко е смачкана.
    — Оставете я да си лежи — отговори безгрижно Мод. — Камериерките ще я изгладят. Почакайте, ще ви донеса халат. — Тя побягна с бързина, твърде нетипична за нея, и само след минути се върна с разкошен кадифен халат, обточен с кожички.
    — Облечете халата и ще отидем в моята стая, където в камината гори огън и Берта тъкмо топли подправена бира. Днес ще ми пуснат кръв.
    — Защо трябва да ви пуснат кръв? Да не сте болна? — Миранда мушна ръце в ръкавите на елегантния халат, копринената подплата погали кожата й и тя помилва възхитено меките кадифени гънки. Животът в копринен пашкул със сигурност си има и добри страни, каза си тя и последва Мод към стаята й. Чип вече беше скочил на рамото й.
    — Пускането на кръв е предпазна мярка, за да не се разболея — обясни Мод и направи жална гримаса. — Всяка седмица лекарят изстисква от крака ми по цяла чаша, за да не се сгорещява кръвта ми и да не вдигна температура.
    Миранда я погледна ужасено.
    — Как издържате? Пускането на кръв е по-страшно дори от клизмата.
    — Не е особено приятно — съгласи се Мод и отвори вратата към стаята си. — Но е необходимо, за да не се разболея.
    — Според мен въздействието е точно обратното. Пускането на кръв ви разболява — промърмори недоволно Миранда.
    Мод не реагира на тази неграмотна забележка. Тя отиде до тапицираната пейка, издърпана съвсем близо до буйния огън, седна и протегна босите си крака, обути само в тънки домашни чехли, към пламъците. После направи небрежен жест с ръка и обясни:
    — Това е Миранда, Берта. Снощи ти разказах за нея. Лорд Харткорт я е наел да изпълнява моята роля, но не сме съвсем сигурни защо и какво ще се случи накрая.
    Възрастната жена, която усилено разбъркваше подправената бира в едно медно гърненце, вдигна глава и при вида на Миранда светлите й очи се разшириха от ужас. Дървената лъжица падна на земята.
    — Света майко Божия! Господ да ни е на помощ! — Тя се изправи тромаво и пристъпи към Миранда, но като видя Чип, се отдръпна стреснато. — Велики боже на небето! Сега пък диво животно! — Лицето й побеля от страх.
    — Чип изобщо не е див — опита се да я успокои Мод. — Нищо няма да ти стори.
    Берта я погледна със съмнение, но смайването от приликата между Миранда и любимката й беше много по-голямо от страха пред маймуната. Тя пристъпи до Миранда и взе лицето й между двете си ръце.
    — Всемогъщи Боже! Не мога да повярвам на очите си. Ти приличаш досущ на моето момиче!
    Миранда беше започнала да привиква към тази реакция и не каза нищо.
    — Това е или дело на дявола, или Божия промисъл — промърмори Берта и отстъпи крачка назад, за да размисли. — Във всеки случай не е естествено, това е съвсем ясно.
    — Успокой се, Берта, наистина няма причина да се вълнуваш толкова — извика нетърпеливо Мод. — Готова ли е бирата? Имам нужда да се стопля.
    — О, да, миличката ми, разбира се. Напълно си права. В никакъв случай не бива да настинеш. Защо не ме послуша и не си остана в леглото? Кой се разхожда бос в този ранен час? — Берта се върна до огъня и продължи да разбърква бирата, като от време на вре ме поглеждаше подозрително към Миранда, която беше издърпа ла стола си по-далече от камината и седеше мълчаливо. Според нея в стаята беше прекалено задушно. — Света майко Божия! Може би пък ни е изпратена от небето — мърмореше под нос старата жена. — Ако си дошла да спасиш моето момиче от злото, което искат да му сторят, значи наистина си изпратена от небето.
    Миранда пое канчето с бира, което й подаде Берта, благодари сърдечно и подуши ароматната пара.
    — Искам за закуска варени яйца в сос — заяви Мод. — Благодарение на Миранда вече няма да живея на хляб и вода.
    — По-скоро благодарение на лорд Харткорт — поправи я весело Миранда. — Той не позволи на лейди Имоджин да ви наказва така строго.
    — Веднага отивам да донеса закуската, миличката ми. — Берта скочи на крака. Изведнъж на лицето й се изписа съмнение. — Лекарят ще дойде скоро, за да ти пусне кръв, а яйцата може да те прегреят. Най-добре е да хапнеш нещо леко.
    Мод я погледна сърдито.
    — Днес се чувствам силна и здрава, Берта. Сигурна съм, че лекарят ще източи съвсем малко кръв.
    — Не е ли по-добре изобщо да не идва? — осмели се да предложи Миранда, но Берта не обърна внимание на възражението. Наведе се над Мод, сложи ръка на челото й и я огледа изпитателно.
    — Не знам, скъпо дете. Ти имаш крехко здраве и понякога състоянието ти се променя много бързо.
    — Не се чувствам болна, чувствам се здрава и силна и искам варени яйца със сос — заяви сърдито Мод. — Ако не ми ги донесеш веднага, да знаеш, че ще получа пристъп.
    Миранда погледна шокирано двойничката си. Не можеше да одобри тази демонстрация на инат. Но Мод явно знаеше как да постигне своето, защото Берта въздъхна жално, но не се осмели да възразява повече и забърза към вратата с угрижено лице.
    Когато вратата се затвори зад старата бавачка, Мод се усмихна отмъстително.
    — Ето че успях. Понякога Берта е невероятно упорита и се налага да повиша тон.
    Миранда се отказа да коментира случилото се и посвети вниманието си на подправената бира, която наистина ухаеше чудесно.
    — Защо се намръщихте? — попита Мод. Миранда сви рамене.
    — Не знам. Мисля, че се почувствах неловко, когато момичето, което толкова много прилича на мен, се държа така некрасиво с възрастната жена.
    — Какво знаете вие за живота ми? — избухна изведнъж Мод. — Имате ли представа колко безутешно и ограничено е съществуването ми? Знаете ли колко е страшно да се живее с убеждението, че никой освен Берта не го е грижа какво става с мен? Едва сега, когато разбра, че мога да й бъда от полза, лейди Имоджин започна да се занимава с мен. Всъщност не, тя не се интересува от мен, а само от онова, което мога да й донеса. — Очите й заискряха, бузите пламнаха, цялото й тяло се напрегна и запулсира от енергията на гнева.
    Миранда беше шокирана, не толкова от думите на Мод, колкото от дълбоката страст, скрита в тях, страст, която изпитваше и самата тя, сякаш не Мод, а тя бе казала тези ужасни думи. Изведнъж си представи живо безутешното съществувание на двойничката си, сякаш това беше нейният живот — затворена в грамадната къща, болнава, постоянно заета с незначителните си страдания. Какво друго можеше да прави, без приятели на нейната възраст, без компания, без реална представа за необятния свят извън високите стени. Живот в кафез, и това само защото роднините й смятаха един ден да я използват за своите цели.
    Ако бях на мястото на Мод, сигурно и аз щях да се науча да се дразня от всяка дреболия, да упорствам и да бъда вечно в опозиция, каза си Миранда. Мод съзнаваше, че хората, които носеха отговорност за нея, само я търпяха, и реагираше с враждебност и упорство. Това й даваше удовлетворение, вдъхваше й известно самочувствие. Оттеглянето в манастир беше нещо, за което си струваше да се бори, приемлива алтернатива на живота, планиран за нея от семейството й.
    Преди Миранда да е успяла да изрази обърканите си мисли, Берта се върна, придружена от един лакей с отрупана табла. Двамата наредиха масата, като лакеят през цялото време поглеждаше любопитно към Миранда, втренчила тъжен поглед в пламъците.
    — Ела и си хапни, миличка. Виж какви хубави яйца съм ти направила. — Берта се суетеше грижовно около Мод, нагласи салфетката й и сложи в чинията няколко яйца. — Моля те само да внимаваш.
    — Има достатъчно и за вас, Миранда. — Мод посочи с лъжицата си отсрещния стол. — Харесвате ли варени яйца в сос?
    — Харесвам всичко — отговори чистосърдечно Миранда и седна срещу Мод. — Не мога да бъда взискателна, когато не знам кога ще бъде следващото ми ядене.
    Мод вдигна глава от чинията си и в сините й очи блесна разбиране.
    — Питам се кой живот е по-лош, вашият или моят.
    — Вашият — отговори без колебание Миранда. После си отчупи парче хляб и го намаза дебело с масло. — Свободата е по-важна от всичко друго, даже когато живееш бедно. Аз не бих могла да живея като вас. — Тя направи широк жест, който включваше привичната за Мод обстановка. — Всичко е елегантно, луксозно и меко, но не мога да разбера как понасяте вечните забрани. Не ви ли е мъчно, че никога не можете да излезете без позволение, че не можете да се разходите свободно навън, без никой да знае къде сте?
    — Мисля, че човек свиква, особено когато не познава друг начин на живот — отговори тихо Мод, бутна празната си чиния и посегна към чашата с бира.
    Изведнъж вратата се отвори с трясък, сякаш се беше вдигнала буря, и в стаята нахлу лейди Имоджин. Роклята от черна дамаска изпълни отвора като дебел буреносен облак. Миранда преглътна бързо яйцето си и двете с Мод станаха, за да направят реверанс пред дамата.
    Имоджин огледа бегло момичетата и се запъти с решителни крачки към шкафа за бельо.
    — Ти вече нямаш нужда от всички тези дрехи, братовчедке, тъй като ти е забранено да излизаш от стаята си. Ще използваме роклите ти за Миранда. Достатъчни са някои дребни поправки. Няма смисъл да харчим излишни пари. — Без да се бави, тя отвори едно чекмедже и започна да проверява съдържанието. — Имате еднакви коси и очи, така че можем да използваме всичко — заяви тя. — Берта, вземете дрехите на лейди Мод и ги отнесете в зелената спалня. Оставете ги на леглото, за да мога да направя избора си.
    — Нищичко ли няма да ми оставите, мадам? Гола ли ще ходя отсега нататък? — попита Мод и гласът й отново прозвуча слабо и приглушено.
    — Не ти е нужно нищо друго, освен домашни халати — отговори Имоджин, изправи се и тикна дрехите в ръцете на Берта, която трепереше от възмущение. Без да й дава време да възрази, Имоджин натрупа още рокли в ръцете й и я бутна към вратата.
    — Днес не трябва ли да ти пуснат кръв, Мод? — попита дамата, когато Берта излезе от стаята, понесла цял куп ухаещи на ароматни треви рокли от коприна, кадифе и дамаска.
    — Да, мадам.
    — Тогава ти предлагам незабавно да си легнеш, за да… Олеле! Какво беше това? — Тя попипа главата си и очите й се разшириха от изненада. — Майчице! — Тя се сгърчи като от удар и се хвана за тила. — Някой ме убоде!
    Миранда знаеше кой е злосторникът. Едно от неприятните качества на Чип беше, че обичаше да напада от засада нищо неподозиращи личности. Погледът й се устреми виновно към гардероба, точно в мига, когато дамата бе улучена от нов изстрел. Чип стискаше в шепата си десетина ореха и с весело изражение на лицето ги мяташе към лейди Имоджин.
    Дамата проследи погледа на Миранда и изрева от гняв, когато откри злодея. Ала знаеше, че е безсилна да се бори с него, затова отстъпи бързо към вратата.
    — Кълна се в Христовия кръст, ще заповядам да извият врата на тази гадина! — изсъска тя и направи още няколко крачки назад.
    Тонът й явно предизвика Чип, защото върху нещастната жертва се посипа цяла канонада от добре прицелени орехи. Имоджин изпищя като набучена на кол и избяга от спалнята, скрила лице в ръцете си.
    Майлс, който тъкмо излизаше от спалнята си в другия край — на коридора, чу вика и застина на мястото си. Жена му връхлетя върху него с цялата си тежест и за малко не го събори на пода.
    — За Бога, мадам! Какво ви е? Какво се е случило? — Майлс напрегна цялата си сила, за да подкрепи жена си, която беше поне с осем сантиметра по-висока от него, а огромният кринолин и колосаната яка увеличаваха значително обхвата на мощната й фигура.
    — Нападение! — изохка възмутено Имоджин. — Онова диво животно ме нападна! — Тя посочи с трепереща ръка към стаята на Мод.
    Майлс се огледа предпазливо и когато подаде нос иззад дантелената яка на жена си, моментално бе улучен от един орех.
    — Ох! — Той отскочи назад, разтърка челото си и отново се скри зад защитната обвивка от черна дамаска.
    — О, Чип, престани най-после! — извика сърдито Миранда и напразно се опита да свали маймуната от гардероба. — Веднага слез.
    Ала Чип не реагира на молбите й. Играта беше толкова приятна, успехът наистина забележителен.
    Граф Харткорт избра точно този момент, за да излезе на сцената. Той мина покрай сестра си, сви се, когато бе улучен от поредния изстрел, и попита уморено:
    — Не можете ли да го усмирите, Миранда?
    — Нали се опитвам! — извика тя, като се смееше и плачеше едновременно, защото бе наясно, че щяха да прогонят Чип от къщата, и то с пълно право. Най-малкото, отсега нататък трябваше да ограничи до минимум свободата му и това щеше да го направи дълбоко нещастен. Как не можа да го отучи от тези номера!
    — Скоро мунициите му ще свършат — отбеляза Мод, която се тресеше от смях. Очите й искряха весело, бузите бяха зачервени от напрежение.
    За щастие тя се оказа права. Когато ръцете му се изпразниха, Чип изпълни трескав танц по ръба на гардероба, за да изрази увереността си, че никой не може да го хване там горе, изграчи нещо неразбрано и оголи зъби в доволна усмивка. За всички присъстващи беше ясно, че маймуната им се надсмива.
    — Вижте го, вижте го! — изрева вбесено Имоджин. — Какво каза? — Тя усети колко абсурдно прозвуча въпросът й и стисна здраво зъби, за да се овладее. — Гарет, настоявам веднага да отстраниш тази отвратителна твар от дома ни.
    Най-после Миранда успя да улови маймуната и да я скрие в прегръдката си. Когато се обърна към лорд Харткорт, в очите й имаше пламенна молба.
    — Това е само игра. Много съжалявам, милорд, но той усеща, че лейди Имоджин не го харесва, и се чувства засегнат.
    Гарет направи крачка напред и настъпи един лешник, който се разтрогни шумно под тока на ботуша му. След като огледа осеяния с орехи под, той се обърна към Чип, който се беше сгушил доволно в прегръдката на Миранда. Маймуната го погледна съзаклятнически и му намигна. Гарет отмести поглед към Миранда и тъй като имаше усет за контраста, изпита възхищение от гледката. Загърната в елегантен халат, обточен с кожи, но боса. Нежните стъпала, които се подаваха под скъпото кадифе, изглеждаха странно раними. Дългата, стройна шия, която се издигаше от пухкавата кожа, беше увенчана с малка, съвършено оформена глава с късо отрязана, разбъркана коса. Половин дама, половин скитница. И невероятно възбуждаща.
    За момент Гарет забрави напълно кой беше предизвикал бъркотията, забрави присъствието на гневната си сестра, на смеещата се Мод и нещастния Майлс, които го бяха заобиколили и чакаха решението му. Той се потопи напълно в прекрасната гледка на крехката девическа фигура, на това удивително противоречиво същество. При това изпита нещо невероятно, някакво отваряне: сякаш част от него, дълго време заключена и потънала в мрак, изведнъж се разтвори и се устреми към светлината.
    — Опитайте се да го контролирате по-добре, Миранда — проговори меко той.
    — Ще се постарая, милорд — обеща с готовност тя и цялото й лице се озари от усмивка на радост и облекчение. — Уверявам ви, че няма да го изпускам от поглед.
    Лейди Имоджин изпухтя възмутено, обърна се рязко и се отдалечи с бързи стъпки. Майлс се поколеба, после също се оттегли от сцената, като тропаше шумно с домашните си пантофи.
    — Милорд, правилно ли е всички дрехи на лейди Мод да бъдат отнесени в зелената стая? — попита Берта с треперещ от възмущение глас.
    — Какво казахте? — Гарет я погледна недоверчиво. Старата бавачка стоеше до вратата, скръстила сбръчканите си ръце пред корема, с гневни сиви очи.
    — Говоря за дрехите на лейди Мод, милорд. Лейди Дюфорт каза, че трябва да дадем всичко на тази. — Берта посочи пренебрежително Миранда. — Лейди Мод може да запази само домашните си халати.
    — Не ставайте смешна — отговори сърдито Гарет. — Сигурно не сте разбрали. Мод може да заеме на Миранда някои от дрехите си, най-вече официални рокли, докато поръчаме пълен гардероб. Приемам, че лейди Имоджин е взела дрехите само за да направи избора си.
    — Аз чух нещо съвсем друго — промърмори Берта, отиде до камината, грабна машата и разбърка въглищата с резки движения.
    Гарет смръщи чело, но реши да не се занимава повече със старата Берта. Тъкмо се обърна да си върви, когато в стаята влезе възрастен мъж в износен черен сюртук и старомодни раирани панталони, понесъл огромна кожена чанта. Това беше домашният лекар.
    — Болна ли си, братовчедке? — попита загрижено лордът.
    — Трябва да ми пуснат кръв, милорд. — Мод легна на тапицираната пейка и Берта побърза да събуе пантофите й.
    — Треска ли имаш? — продължи с въпросите Гарет.
    — Милорд, днес е денят, в който пускаме кръв на лейди Мод — обясни лекарят и извади от чантата си остро ножче. Берта донесе калаена купичка от шкафчето до камината.
    — Това май ти е станало навик, братовчедке — установи с гневно смръщено чело Гарет и направи крачка към пейката.
    — Според мен редовното кръвопускане е необходима мярка, за да запазим милейди здрава — обясни лекарят, наведе се и опипа прасеца на Мод. — Кръвопускането разрежда кръвта и предотвратява нагорещяване. — Берта коленичи до него и сложи купичката под стъпалото на Мод.
    Гарет вдигна скептично вежди. Нарежданията на лекаря бяха загадка за непосветените. Можеше само да се надява, че човекът си разбираше от занаята.
    — Според мен е глупаво и безполезно да ти пускат кръв — обади се решително Миранда. — Мама Гертруд често ми казваше, че вендузите и кръвопускането само отслабват организма.
    — Коя е мама Гертруд? — попита Мод и обърна глава точно в момента, когато лекарят отвори вената в началото на прасеца. От раничката пръсна кръв.
    Миранда се сгърчи, сякаш бяха пробили нейната кожа, и изохка измъчено — също като Мод. Усети острото пробождане на ножа и бликването на кръвта така ясно, сякаш беше нейната собствена.
    — Видът на кръвта ли ви уплаши? — попита Гарет, разтревожен от побледняването й.
    Миранда поклати глава.
    — Никога досега не ми се е случвало подобно нещо.
    Интересно, помисли си той, докато местеше поглед между двете момичета. Мод лежеше на възглавниците със затворени очи, лицето й беше смъртнобледо. Явно отговорът на въпроса й вече не я интересуваше. Миранда се обърна рязко и започна да гали Чип и да му говори успокоително.
    — Оставям те на грижите на лекаря, братовчедке — каза след малко Гарет и се обърна към вратата. — Миранда, лейди Имоджин желае незабавно да изпробваш официалните рокли на Мод. Тази вечер сме канени на прием в двора и трябва да имаш подходящ тоалет. Ще изберете една от роклите и веднага ще я дадете на шивачката, за да направи необходимите промени.
    — В двора? — повтори стреснато Миранда.
    — Да. Помолиха ме да се явя пред кралицата. Аудиенция след вечеря. — Без да иска, Гарет заговори като кралския канцлер. — Нейно величество протестира, че вече няколко седмици не е виждала в двора си лорд Харткорт. — Той се усмихна бегло и Миранда потръпна. Не обичаше тази усмивка, да не говорим за сардоничните искри в очите му. Гарет знаеше много добре, че кралицата умира от любопитство. За да напусне двора и да замине за Франция, трябваше да получи разрешението й и нейно величество прояви голям интерес към целта на пътуването му. За щастие, бе получил благословията й. Явно Елизабет чакаше с нетърпение да узнае удало ли му се е да постигне целта си. — Не можем ли да го отложим с няколко дни, милорд? — попита тревожно Миранда. — Не съм готова за посещение в двора.
    — Нямате причини за тревога — отговори спокойно той и вдигна резето. — Приемът ще бъде кратък. Аз имам повече доверие във вас, отколкото вие в себе си, светулчице. — Той се усмихна окуражително, с искрена топлота, и в сърцето й пламна топлина. — Ще се научите бързо, не се страхувайте. — Вратата се затвори зад него.
    — Да можех и аз да бъда толкова сигурна — промърмори Миранда и се върна до тапицираната пейка. Приседна на един стол и несъзнателно потърка с пръсти босия си крак. Прасецът й пареше и пулсираше. Лекарят превърза крака на Мод и младото момиче се отпусна с доволна въздишка във възглавниците.
    — Били ли сте вече в кралския двор, Мод? — попита тревожно Миранда.
    — Не, но знам някои неща за кралицата — отговори другата със слаб гласец.
    — Ще ми разкажете ли какво знаете?
    — За Бога, момиче, не виждаш ли, че лейди Мод се нуждае от покой? — извика сърдито Берта и постави купичката с кръв пред лекаря, който трябваше да я прегледа.
    — Е, добре, ще дойда по-късно. — Миранда прегърна Чип и излезе в коридора.
    Когато се върна в зелената стая, тя видя, че дрехите на Мод бяха струпани на леглото. За момиче, което почти не напуска стаята си, Мод притежава учудващо много дрехи, коя от коя по-разкошни, помисли си Миранда и се зае да разглежда роклите и другите части от женския тоалет. Повечето имаха вид, сякаш никога не са били обличани.
    Изведнъж Чип изкряка сърдито и се хвърли към отворения прозорец. Спря за миг на рамката, за да подуши дъжда, после се хвана за един бръшлянов клон и се спусна към градината.
    Миранда погледна объркано след избягалото животно, но когато чу шума пред вратата, се усмихна с разбиране. Шумоленето на колосаните поли възвести приближаването на лейди Имоджин. Потънала в мрачно мълчание, със здраво стиснати устни, господарката на дома влезе в стаята, следвана от двете прислужнички, които миналата вечер бяха помагали за банята на Миранда.
    Имоджин спря за момент на прага и се огледа недоверчиво. От маймуната нямаше и следа. Тя влезе в стаята, твърдо решена да стори онова, което си беше наумила, макар че след претърпяното унижение не можеше да заговори пряко с момичето.
    Тя даде няколко резки заповеди на прислужничките, като ги използваше за посредници, за да се разбира с Миранда. Ала когато видя промяната, която ставаше с момичето пред очите й, част от ожесточението й се разтвори в страхопочтително смайване и възхищение от съвършения план на брат й. Приликата между Мод и това момиче не беше просто прилика, тя беше нещо магично, внушаващо страх.
    Миранда се остави в сръчните ръце на прислужничките, които й свалиха халата, облякоха й чисто бельо, фуста и нов, още по-широк кринолин, а после изпробваха една след друга поне десетина официални рокли, като усърдно откопчаваха и закопчаваха, стягаха шнурове и ги развързваха, вдигаха подгъви, наместваха ръкави, приглаждаха гънки и я въртяха насам-натам, сякаш беше безжизнена кукла.
    Нямаше нужда от особени промени. Гърдите й бяха малко по-пълни от тези на Мод, хълбоците малко по-закръглени. Но разликата беше едва доловима.
    Докато Миранда стоеше само по бельо и чакаше поредната рокля, Имоджин я измери с преценяващ поглед и я обиколи няколко пъти
    — Много е жалко, че нито едната от двете ви не е порасла малко повече — отбеляза тя, сякаш разговаряше със себе си. — Високият ръст придава грация дори на най-тромавата фигура.
    Миранда се изчерви; чувстваше се ранима и разголена под острия поглед.
    — За Бога — продължи със същия замислен тон Имоджин, — още не мога да повярвам в тази изумителна прилика. Това е ненормално.
    Прислужничките облякоха Миранда в рокля от прасковена коприна с яркочервен корсаж от тафта. Имоджин отвори ветрилото си и отново я огледа от всички страни.
    — Опъни раменете! Нито едно момиче с благороден произход не стои така криво, с отпуснати рамене.
    Миранда никога не се беше замисляла за стойката си. Досега беше вярвала, че стои изправена и раменете й са точно на мястото си, но сега изпита силни съмнения. Щом толкова прости неща като стойката и походката издават произхода, какъв беше шансът й да убеди хората в двора с лицето и думите си? А кралицата? Тази вечер щяха да я представят на английската кралица! Беше гротескно, абсолютно смешно. Кошмар. Тя беше пътуваща артистка, даже беше прекарала няколко нощи в затвора за скитничество. Беше гладувала и спала в купи сено. Тя беше намерено дете, прибрано от мама Гертруд от улицата!
    — Боже, помогни ми! — В гърдите й се надигна гадене и тя се отпусна безсилно на леглото, без да обръща внимание на безбройните карфици, с които момичетата бяха отбелязали местата за стесняване.
    — Какво има? — изръмжа Имоджин.
    Миранда се овладя бързо и стана от леглото. Беше обещала на лорд Харткорт да даде всичко, на което е способна, и нямаше да се отметне от думата си.
    — Нищо ми няма, мадам.
    Имоджин я погледна неодобрително и се обърна към прислужничката:
    — Момиче, иди да потърсиш лорд Дюфорт. Помоли го да дойде в зелената стая.
    Лорд Дюфорт? Какво общо имаше той? Миранда скоро получи отговори на въпроса си. Майлс се появи само след няколко минути, точно когато Миранда беше свалила прасковената рокля и отново стоеше по бельо.
    — Какво желаеш, скъпа? — попита учтиво лордът.
    — Искам да решиш коя рокля да облече малката тази вечер. — Имоджин посочи Миранда и натрупаните на леглото рокли. — Обувките на Мод ще й бъдат малки. Тази вечер ще се задоволи с най-големите, които намерим. Не знам дали обущарят ще се справи с тези големи крака.
    Този път Миранда не се ядоса. Знаеше, че краката й не са големи, макар да бяха дълги и тесни, а петите малко груби.
    — Мисля, че изглеждам най-добре в прасковеното кадифе — осмели се да се обади тя. — Разбирате ли от дамска мода, сър?
    — Имам претенции да разбирам — отговори скромно Майлс, вдигна прасковената рокля, поднесе я към лицето на Миранда и поклати Глава. — Не, мила, цветът не подхожда на тена ви. Тази рокля не беше подходяща и за Мод.
    — О! — промърмори разочаровано Миранда. Според нея прасковеното кадифе, богато избродирано с блещукащи златни конци, беше възхитително.
    — Всички правим грешки понякога — продължи Майлс, който очевидно се вълнуваше от темата. — При по-специална светлина лесно се заблуждаваме, че нещо ни стои добре, но когато излезем навън, под слънцето, веднага се вижда, че изглеждаме ужасно.
    Миранда хвърли бърз поглед към Имоджин, за да види реакцията й, и остана много изненадана. Дамата слушаше внимателно и непрекъснато кимаше в знак на съгласие.
    — Какво ще кажеш за смарагдовозелената? — предложи Имоджин и Миранда се учуди още повече, защото гласът й беше невероятно кротък.
    Майлс вдигна великолепната рокля от леглото, отиде до прозореца, за да я погледна на светлината, и проговори със замислено смръщено чело:
    — Облечете я, мила. Цветът вероятно е подходящ, но кройката не е за вас. Вие сте толкова дребна и крехка.
    Миранда облече роклята и се опита да прецени как изглежда. Този път корсажът беше от блестяща ябълковозелена коприна и създаваше чудесен контраст с широката пола от смарагдов брокат, избродиран с лозови листенца.
    Лорд Дюфорт я обиколи бавно, със сериозно и замислено изражение на лицето, докато почукваше с пръст по устните си.
    — О, да — обяви най-сетне той и кимна утвърдително. — Да, мисля, че така е добре. Даже много добре. Цветът е съвършен, а кройката е по-проста, отколкото изглежда на пръв поглед. Ще позволите ли… — Той оправи подплънките на раменете, приглади тесните ръкави и намести колосаната яка, която стигаше до крайчетата на ушите.
    След това отстъпи крачка назад и отново я измери от глава до пети, като непрекъснато потупваше устните си.
    — Чудесно й стои — заяви най-после той. — Какво ще кажеш, скъпа?
    Имоджин кимна и в очите й отново имаше замаяност.
    — Ако изиграе убедително ролята си… — промърмори като на себе си тя. — Гарет беше напълно прав. Може би наистина ще постигнем целта си.
    — Какво ще правим с косата й? — продължи след малко тя и лицето й помрачня. — Разбира се, ще обясним, че сме я отрязали заради високата температура, но гледката е много грозна, направо ужасна.
    Миранда приглади косата си и си припомни без завист червенокафявите къдрици на Мод. Косата на двойничката й беше без блясък и висеше безсилно, но дължината й беше учудваща. Досега косата не й беше създавала проблеми, но щом наричаха практичната й прическа грозна и неженствена, значи…
    — Вчера си помогнахме с бонето — отговори меко Майлс и подръпна рядката си брадичка. — Мисля, че този път е по-добре да сложим шапчица с воал. Косата трябва да бъде опъната назад и прибрана в шапчица с бисери. Воалът ще пада на вълни по раменете и никой няма да забележи липсата на коса. — При тази забележка той се усмихна извинително на Миранда. — След няколко седмици косата ви ще е пораснала достатъчно и мога да ви уверя, че ще изглеждате великолепно, мила моя. Ще видите каква елегантна фризура ще ви направим. За мен ще бъде удоволствие да участвам.
    — А аз се надявам, че след няколко седмици момичето ще е далече от къщата ми — отбеляза остро Имоджин. — Дотогава братовчедка ни трябва да се подчини на волята на настойника си и да изпълни дълга си. — Тя се обърна към вратата и заповяда на прислужницата: — Свали й роклята и я отнеси да я изгладят. Пригответе всичко необходимо за тази вечер. Другите рокли, които изпробвахме, да бъдат готови за следобед.
    — Мисля, че лейди Мери е долу, Имоджин — обади се Майлс. — Чух как икономът я прие през предната врата, тъкмо когато идвах при теб.
    — За Бога, Майлс, защо не ми каза по-рано? — попита раздразнено Имоджин.
    — Нали бяхме заети, скъпа — отговори кротко мъжът й. Имоджин спря за малко до вратата и измери Миранда с неодобрителен поглед.
    — Най-добре е да облечеш тюркоазената рокля и да слезеш долу, за да изкажеш почитанията си към лейди Мери. Крайно време е да свикнеш да се движиш в добро общество. — Тя излезе от стаята, без да чака отговор.
    — Не се тревожете, мила, знам, че ще се справите много добре. Имам пълно доверие във вас — заговори утешително Майлс, като видя, че Миранда трепереше в тънкото си бельо. — Бързо облечете халата си, за да не настинете. — Той я наметна с кадифения халат и тя му благодари с жална усмивка.
    — Хайде, хайде — промърмори успокоително той и помилва рамото й. — Ще видите, че всичко ще мине добре. Не се плашете. — С тези думи той се обърна, мина покрай камериерките и бързо излезе от стаята. Миранда остана сама с потискащите си мисли.
    Чип, явно усетил оттеглянето на лейди Имоджин, прескочи през прозореца и се втурна към господарката си.
    — Ох, Чип! — изплака Миранда и протегна ръце. Маймунката я прегърна и се притисна до гърдите й. — В каква каша се забърках? — Тя зарови носле в меката му козина. — Господи, как гадно миришеш!
    Чип се ухили и костеливите му ръце помилваха бузите й.

12

    — О, небеса! Това ли е къщата? — Мама Гертруд се уви по-плътно в шала си и нахлупи дълбоко кадифената шапка със златни пера, които изглеждаха окъсани и жалки под сипещия се дъжд.
    — Това е истински дворец! Какво безумие! — промърмори Бертран и почтително отстъпи няколко крачки назад, за да добие по-обща представа за имението на лорд Харткорт. Трупата стоеше от другата страна на улицата. — Никак не ми прилича на бордей.
    — Чух, че всички бордеи били оттатък в Саутуорк, от другата страна на реката — обясни Гертруд. — Това не е публичен дом, а господарската къща на изискан джентълмен.
    — Но какво ще търси Миранда в дома на аристократ?
    — От ясно по-ясно. Важният господин я е отвлякъл, за да се забавлява с нея — изръмжа Джебедия, който обичаше мрачните предсказания. — Ще я държи в дома си, докато й се насити, и ще я изхвърли. — Той потърка студените си ръце и сухата, нацепена повърхност издаде странен шум. — Ако малката наистина е вътре, нищо не можем да направим. Можехме да си спестим пътуването до столицата. Напразни усилия… Казах ви го още от самото начало.
    — Стига си дрънкал празни приказки, Джебедия — ядоса се не на шега Люк. — Ако джентълменът държи Миранда против волята й, трябва да предприемем нещо, за да я освободим. Трябва да я спасим.
    — И как ще го направиш, приятелче? — Джебедия се загърна в изтънялата си наметка. — Само ако посмееш да погледнеш сърдито лорд Харткорт, той ще те хвърли в зандана и ще има да гниеш там, докато някой се сети да те освободи.
    — Наистина ли Миранда е в онази къща? — попита плахо Роби, който едва беше успял да настигне трупата. Кракът го болеше непоносимо, както ставаше винаги в дъждовно време.
    — Още не знаем точно, момче. — Раул погледна мрачно към малкото дете. — Коларят каза, че това е домът на семейство Харткорт, значи това е мястото, където ще я намерим, разбира се, ако не сме тръгнали по грешни следи.
    — Мъжът в обора в Дувър беше абсолютно сигурен, че лорд Харткорт е отвел Миранда със себе си в Лондон — обясни настойчиво Гертруд. — Нали така ни каза, Люк?
    Синът й кимна убедено.
    — Собственикът на обора описа лорда като много изискан господин, а момичето с него със сигурност е била нашата Миранда. Каза ми още, че малката се правела на много умна и се месела във всичко. Ясно забелязах, че не я харесваше.
    — Сигурно има много хора, които с готовност ще се съгласят с него — ухили се Раул.
    — Но той не каза, че изисканият господин я е отвел против волята й — намеси се Джебедия и отново потрепери от студ. — Слушайте, крайно време е да се махнем от тази проклета улица. Дъждът проникна чак до костите ми.
    — Прав си, трябва да намерим подслон, преди да затворят градските порти — подкрепи го Бертран. — Съществува голяма вероятност Миранда да е тръгнала доброволно с господина.
    Гертруд го изгледа възмутено.
    — Чуй какво ще ти кажа, глупако! Миранда никога не би тръгнала доброволно с онзи тип, ако не е замислила някаква хитрост. Нашата Миранда не е леко момиче и никога не би продала добродетелта си. Ако онзи я е отвлякъл, трябва на всяка цена да я измъкнем.
    — Точно така, тя е една от нас — подкрепи я Люк с нетипична разгорещеност. — Не можем да я изоставим на съдбата й!
    — За това и дума не може да става, момко. — Раул сложи мускулестата си ръка на рамото на Люк и мършавият момък едва не се строполи под тежестта. — Смятам, че днес свършихме добра работа. Намерихме къщата и утре ще дойдем пак, за да съберем сведения. Сега е време да си намерим подслон. Умирам от глад.
    Макар и неохотно, Люк се подчини на мнението на мнозинството, малката група се раздвижи и потегли към градската порта, като Раул теглеше ръчната количка с вещите им. Скоро щяха да бият вечерните камбани, които оповестяваха затварянето на градските порти, и ако не искаха да прекарат нощта извън стените, трябваше да побързат.
    Роби закуцука мъчително след групата, без да откъсва очи от великолепния господарски дом. Наистина ли Миранда беше там вътре? Тя му липсваше толкова много, че копнежът беше по-силен дори от болката в куцото краче. Припомни си как Миранда масажираше крака му и въздъхна уморено. Когато беше твърде изтощен, за да ходи, тя го слагаше в каручката. Когато нямаха достатъчно за ядене, тя му даваше своята част. Не, че останалите се държаха лошо с него, но те бяха небрежни, не грижовни и мили като Миранда. Понякога, когато изоставаше твърде много, той изпитваше болезнен страх, че ще ги загуби. Не беше убеден, че щяха да положат усилия да го намерят, както правеха сега с изчезналата Миранда. Тя беше много по-важна за тях от едно сакато момче, което струваше повече, отколкото изкарваше.
    Когато изведнъж чу гласове в големия двор и шум от бързи стъпки, Роби спря и втренчи очаквателен поглед в голямата порта.
    Скоро железните крила се разтвориха и навън излязоха четирима едри мъже, които носеха на раменете си носилка. Въпреки товара си, те се изравниха бързо с Роби и го задминаха. Една женска ръка отметна завеската и изведнъж сърцето на Роби заби по-силно. Той протегна шия, за да види жената в носилката и потръпна от необичайната гледка. Дълго лице с остри черти се подаде навън, сивозелени очи се плъзнаха равнодушно по фигурата на момчето, но явно не го видяха. Много скоро жената се облегна отново на възглавницата и завеската падна.
    Роби ускори крачка, за да не загуби трупата. Жената изглеждаше студена и нелюбезна, освен това беше дошла от къщата, където беше затворена Миранда. Дали я беше видяла?
    Лейди Мери изобщо не бе забелязала момчето, което куцукаше по улицата, и не обърна внимание на трупата пътуващи артисти, най-едрият от които теглеше количка. Носилката й мина без проблеми през градската порта, защото лакеите носеха кралските ливреи, а лейди Мери беше една от кралските придворни дами. Мястото й беше скромно, но тя имаше подслон и храна, освен това по една нова рокля всяка година — нелоши предимства, като се имаше предвид, че ужасният й чичо беше сложил ръка на богатството й. Той твърдеше, че я е поставил под попечителство, докато се омъжи отново, но лейди Мери не си правеше илюзия, че ще получи добра зестра при предстоящата си женитба.
    Ръцете в копринени ръкавици неволно се свиха в юмруци. След като Гарет най-после се върна от дългото си пътуване, никой и нищо не може да й попречи да стане графиня Харткорт. Сватбата беше определена за месец май. Тя щеше да стане жена с висока позиция и влияние в обществото, една от най-богатите жени в Англия. Перспективата можеше да бъде още по-блестяща. Ако подопечната на Гарет сключеше брак с един от най-доверените съветници на френския крал, Гарет със сигурност щеше да спечели още власт и влияние и съпругата му, най-близкият му човек, щеше да я сподели с него.
    Имаше толкова обиди, за които трябваше да отмъсти, толкова унижения, толкова пренебрежителни забележки и шепот зад гърба й. Изпълнена със злобна радост, тя си представи как клюкарките щяха да замлъкнат и да й се умилкват, как злобните, презрителни усмивки щяха да се превърнат в ласкателно хилене на покорни просители. Всички щяха да я ухажват, да се борят за благоволението й и тя щеше да избира на кого да направи услуга и на кого не.
    Перспективата беше повече от приятна. Въпреки това, незнайно по каква причина, този следобед лейди Мери не изгонваше обичайната тръпнеща радост. Не можеше да каже какво точно я безпокои, но нещо помрачаваше бурната й радост от завръщането на Гарет и успеха на мисията му.
    Всеки път, когато се опитваше да открие причината за неловкостта си, тя се сещаше автоматично за Мод. Не, това беше смешно. Тя познаваше Мод вече две години, знаеше, че Гарет не я харесва и не проявяваше разбиране към странните й настроения и непрекъснатото й боледуване. Според нея момичето беше незначителна фигура и щеше да си остане такава даже когато станеше херцогиня Роаси. Мод беше важна единствено като средство към целта, за да осигури издигането на семейството си. Но от вчера у Мод беше настъпила някаква промяна. Очите й бяха големи и сини както обикновено, но в дълбините им святкаха живи искри, бяха изпълнени е нов и необичаен блясък, а пълната уста, по-рано бледа и намръщена, сега се усмихваше и червенееше. Да не говорим за веселата непринуденост, която показваше в общуването си с лорд Харткорт.
    Гарет влезе в салона още докато чакаха появата на Мод. Всъщност двамата влязоха заедно и Мери чу отново развеселения смях на момичето, видя усмивката на годеника си, радостния блясък в очите му, който изчезна само миг след като се обърна да поздрави годеницата си.
    Мери знаеше, че този блясък не беше за нея. Никога не беше видяла Гарет да се зарадва на идването й, а и не го очакваше. Според нея годеникът й беше длъжен да се отнася към нея с безлична любезност и внимание, да спазва стриктно задълженията си. Това се очакваше от него и след сватбата. Двамата не се женеха от любов, това беше връзка по целесъобразност и от чувство за дълг. Тя щеше да изпълни своя дълг към съпруга си, както и той беше длъжен да изпълни своя дълг към нея. Ако Бог пожелаеше, тя щеше да го дари с наследници, защото това беше част от съпружеския й дълг, но да показва чувствата си — това беше вулгарно и не подобаваше на една дама, беше нещо, от което цялото й същество се отвращаваше.
    Защо тогава се безпокоеше, че Гарет изпитва такова внезапно и необичайно удоволствие в компанията на питомката си?
    Мери отвори юмруците си, защото ноктите се бяха впили болезнено в дланите й. Тя беше свикнала с хладния, сдържан Гарет, мъж, който се усмихва рядко, който никога не забравяше повелите на разума и обмисляше внимателно всяка своя дума. А сега изведнъж беше захвърлил сдържаността си, бъбреше и се смееше, шегуваше се по недопустим начин с онази млада глупачка. На всичкото отгоре момичето реагираше с обидна липса на почитание и уважение към настойника си, най-висшия авторитет в живота му. Вместо да укори питомката си, Гарет окуражаваше волностите й. Мери не можеше да си обясни тази рязка промяна в поведението на годеника си, знаеше само, че странното му държание беше събудило недоверието и неодобрението й.
    Носилката зави към външния двор на Уайтхол. Носачите спряха пред едно отдалечено стълбище, където Мери споделяше студена и неудобна стая с още две дами от свитата на кралицата.
    Младата жена слезе и забърза нагоре по стъпалата. Часовникът удари три. Трябваше да направи някои промени в роклята си. Тази вечер нейно величество приемаше в Грийнич и лодката, която трябваше да откара придворните дами от Уайтхол, щеше да тръгне след по-малко от час.


    — Е, какво ще кажете? — Миранда се завъртя пред малкото огледало от оловно стъкло, опитвайки се да се види отзад.
    — Типична придворна дама от главата до петите — отговори от леглото си Мод, бледа и слаба след сутрешното пускане на кръв. В гласа й имаше необичайна хапливост и Миранда я погледна объркано.
    — Толкова ли е лошо? — попита тя.
    — Не, ако това е, което искате.
    — Защо да не го искам? — попита любопитно Миранда. — Живот в лукс, разкошни дрехи, балове, празнични вечери…
    Лицето на Мод изрази недвусмислено презрение.
    — Това е празен, безсмислен живот, външен блясък — отговори строго тя.
    Миранда приседна предпазливо на крайчеца на леглото и подреди грижливо полите си.
    — Хайде, разкажете ми повече за кралския двор. Лейди Имоджин ме засипа с указания как да вървя и как да стоя, как се прави придворен реверанс, с кого да говоря и с кого не, кога ми е позволено да си отворя устата и кога не. Така ме изнерви, че накрая престанах да слушам… А пък графът смята, че ще се справя без затруднения и че не са ми необходими указания — добави със смутена усмивка тя. После вдигна ръце в безпомощен жест. — Толкова ме е страх! Нямам представа какво ме очаква.
    Мод се надигна на възглавниците и лицето й се оживи.
    — Няма от какво да се страхувате. Всички са глупаци и празноглавци. Никога не забравяйте, че придворните не са в състояние да виждат по-далече от носа си. Ще ви приемат за лейди Мод д’Албар, защото така са им казали, защото изглеждате като мен и носите подходящи дрехи и защото влиятелни хора гарантират за вас. Никой няма да си помисли, че имате достатъчно дързост да осъществите такава измама.
    — Измама… Искате да кажете, че като им представя една пътуваща акробатка в ролята на високопоставена дама, графът върши измама? — Очите на Миранда засвяткаха и част от страха й изчезна.
    — Точно така. — Мод се усмихна злобно. — Детска игра е да измамиш придворните. Като видите колко са глупави, ще се почувствате напълно свободна.
    — Какво ще кажете за кралицата? — попита плахо Миранда. — Не ми казвайте, че и тя е глупава.
    Мод поклати глава.
    — Не, но никога не би помислила, че някой, камо ли пък лорд Харткорт, ще посмее да стори нещо така… така коварно като да й представи една измамница. Даже ако не ви хареса, даже ако направите някаква малка грешка, никой няма да заподозре измамата.
    — Ако тя ме отблъсне, графът ще се разочарова от мен — промълви замислено Миранда.
    — Най-добре е да си мълчите. Направете хубав реверанс, изобразете на лицето си най-голямото възможно покорство и почакайте, докато ви освободи.
    Всичко звучеше толкова просто… прекалено просто.
    — Погледнете ме, моля ви, и ми кажете дали реверансът ми е добър. Лейди Имоджин ме накара да се упражнявам цял следобед и ме доведе дотам, че вече не помня кой реверанс за кого е предназначен. Дано се справя поне с реверанса пред кралицата.
    Миранда се изправи, отстъпи няколко крачки назад, издаде крачето си напред и се сниши в грациозен реверанс. Смарагдовите поли се драпираха около нея в ароматен облак.
    Мод огледа критично позата й.
    — Трябва да сведете поглед, да подържите главата си наклонена, после да се изправите съвсем бавно, като едновременно с това вдигнете глава.
    Миранда изпълни указанието.
    — Достатъчно дълбок ли беше реверансът? Хубаво ли се поклоних? Ако се бях навела само още един сантиметър, щях да си седна на дупето.
    Мод се изкиска весело.
    — Това ще бъде сензация. В присъствие на кралицата никои няма право да сяда без покана, а ако тя все пак ви разреши да седнете, трябва веднага да скочите, когато тя стане.
    — Това изглежда логично.
    — Да, но никога не се случва. Чух, че кралицата обича да се шегува с посланиците и придворните, като ги оставя с часове на крака, защото самата тя не обича да седи. Обикновено стои изправена до писалището си или се разхожда напред-назад, докато хората около нея изпопадат от умора. Казват, че много обичала да подлага мъжете на такива изпитания — ухили се злобно Мод.
    — Доколкото разбирам, иска да докаже, че във всяко отношение е по-силна и по-сръчна от мъжете.
    Миранда неволно си припомни мама Гертруд и изпита болка. Тя беше центърът на трупата. Тя вземаше решенията, поддържаше доброто настроение, управляваше финансите. Раул беше много по-силен от нея, но й се подчиняваше с готовност. Къде ли бяха сега приятелите й? Дали мислеха за нея? Дали се тревожеха?
    — Защо изведнъж станахте тъжна? — попита изненадано Мод. Миранда поклати глава.
    — Краката ме болят. Нямам представа как ще издържа цяла вечер. — Тя се погледна отново в огледалото. — Вижда ли се колко е къса косата ми?
    Тя попипа предната част на богато избродираната, обсипана с бисери шапчица, която беше нахлупена на челото и разкриваше съвсем малка част от сресаната назад коса. От задната страна беше прикрепен бледозелен воал, който се спускаше на богати вълни по гърба.
    — Нищо не се вижда — отговори след кратък оглед Мод. — Не бива да изглеждате така тъжна — помоли тихо тя. — Казвам ви, усетих тъгата ви. Имам чувството, че самата аз се натъжих.
    Миранда я погледна безпомощно и побърза да смени темата, която я объркваше.
    — Сигурна ли сте, че не желаете да отидете на кралския прием? Сигурно ще ви бъде много неприятно да лежите тук сама, докато другите слушат музика, танцуват и се наслаждават на изискани ястия.
    — Нали си имам молитвеник и броеница — отговори решително Мод. — С Берта сме решили да четем молитви. Освен това… — В очите й блесна искра. — Мога ли да ви имам доверие… да, разбира се, че мога. Когато всички излязат, ще дойде отец Дамян, за да чуе изповедта ми и да прочете месата.
    — Какви… какви… — Миранда потърси подходящите думи, но не й хрумна нищо. Въпреки невероятните прилики помежду им, въпреки странните мигове на вътрешно съгласие, през които мислеха и чувстваха едно и също, тя не можеше да проумее как Мод можеше да изпитва радост и удовлетворение от перспективата да изповяда греховете си и да се разкае.
    — Докато последваш Божия вик, ще живееш в мрак и духовна слепота — обяви Берта с тон, в който имаше недвусмислено задоволство. Старата жена вдигна поглед от бродерията си и в очите й блесна вътрешно убеждение, което граничеше с фанатизъм.
    — Но нашата света майка те чака. Ти трябва да отвориш сърцето си, дете, да се пожертваш пред олтара й и да помолиш мадоната за милост.
    Миранда се съмняваше, че притежава достатъчно покорство, за да помоли някого за милост, но реши, че е по-мъдро да си държи езика зад зъбите.
    — Ще пазите ли Чип, докато ме няма? Дали отец Дамян ще има нещо против присъствието му?
    — Не, разбира се, че не, той обича всички Божии творения — отговори Мод и помилва нежно маймунката, която се беше разположила до главата й със старата оранжева рокля на Миранда и изглеждаше много тъжна. Бедният Чип усещаше, че пак ще го оставят сам.
    Часовникът удари три и Миранда се скова. Нервността й се усили.
    — Май е време да слизам.
    — Само не забравяйте чие скъпоценно име трябва да защитавате — напомни й Мод. — Не правете нищо, което аз не бих направила. — Тя погледна слисано двойничката си, защото осъзна, че за първи път в живота си се беше пошегувала с някого.
    Миранда се наведе и целуна Чип, който помилва бузата й и тъжно избърбори нещо неразбрано.
    — Не се измъчвай, миличък — опита се да го успокои Миранда. — Мод ще се грижи добре за теб.
    — Да, разбира се. Чип, виж какво съм ти приготвила. — Мод извади под възглавницата си малко вързопче. — Захаросани сливи и бадемови бонбони.
    Чип забрави за момент мъката си, протегна ръка и избра най-големия бонбон от дланта на Мод. Миранда се усмихна и побърза да изчезне.
    Мод втренчи поглед в затворената врата. Изведнъж стаята стана потискащо празна и тиха. Скоро щеше да дойде отец Дамян и макар че само преди минути се радваше на посещението му, изведнъж почувства досада. Небето зад прозореца беше сиво и мрачно и тя се почувства още по-нещастна. След малко обаче тръсна глава и се опита да се овладее, внушавайки се, че това са само последствията от кръвопускането.
    Миранда застана на горната площадка на стълбището, което водеше към голямата зала, и усмивката й угасна. Камериерките, които й облякоха великолепната рокля, казаха, че трябва да се яви в три часа. Сърцето й