Скачать fb2
Балада за Ромео и Жулиета

Балада за Ромео и Жулиета


Христо ФотевБалада за Ромео и Жулиета

    На Ц. Д.
1
Ромео пак поведе Жулиета
по старите си вкаменени дири.
В градините с премръзнали дървета
или потайно в тесните квъртири…
И в сенките на техните пердета
със устни, и от пламъци по-сини,
Ромео пак целува Жулиета
като преди, преди, преди
години!

2
В поледицата звънко потрепера
тополата… И всичко занемява!
— О, примавера! Белла, примавера —
виелицата ли сега запява?
Една прегръдка къса на перона!
Едно последно — „О, мисли за мене“!
И става цялата земя Верона,
потънала в невиждано цъфтене!

3
Ах, колко дълго, дълго сме живели
на сцената в различните спектакли!
Кога луминесцентните кристали
заместиха маслинените факли?
И ти — красива в техните сияния —
дойде при мене като от безкрая…
За щастие ли, или за страдания —
не зная!

4
Да тръгнеме! Аз трябва да говоря,
защото става нещо страшно с мене.
В една следкарница със много хора
да седнеме, притиснали колене.
И с треперящи лакти върху кръга
на масата — с димящите кафета —
ще ти разкажа как Една излъга
сърцето ми, че била
Жулиета!

5
Приличахте си в устните — наверно
не си била целувана тогава.
В косите и канеленото черно
и досега не мога да забравя!
Два подписа благословиха брака!
Два поклона във бялата й къща…
И тя получи право да ме чака,
да ме изпраща и да ме прегръща!

6
В саксиите цикламите цъфтяха
и в сянката на праните пижами
отдавна прецъфтяха — пожълтяха
червените и белите циклами!
Пристигаха добрите философи —
съседите — и спореха тепърва
дали да бъде пържена с картофи,
или с домати прясната пъстърва!

7
С пъстървата поднасяха салат
и виното си пиеха спокойно.
Потупвани доволно по бедрата
съпругите запяваха нестройно…
Хазяина със старата цигулка
подхващаше напевите горещи
и на дивана плюшената люлка
люлееше пияните ми плещи!

8
Разсъмваше ли се — звънтяха стъпки,
звънтяха думи и звънтяха менци…
Събуждаха ме трескавите тръпки
на чакащите корабокрушенци…
Главата — пуста, раменете — болни
и вместо хора — чакани с години —
непоносими и самодоволни —
пингвини!

9
Сияеше във блашно, постно, млечно
на кухнята им къщата могъща…
Във събота срещу неделя — вечно
с бутилката добра, една и съща,
пристигаха добрите философи —
съседите — и спореха тепърва
дали да бъде пържена с картофи,
или с домати прясната пъстърва!

10
Закуска — и отново осем часа
във сградата с тапети много стари.
Разтваряше добрата „Дом-украса“
вратата си за моите другари…
По-младите стояха до вратата,
по-старите — до печката огромна…
До края ще ги помня — имената
единствено не мога да си спомня!

11
С колегата си бяхме нещо сложно
по принципи, по възгледи, по чувство!
Художници в отдела за приложно
или подобно някакво изкуство…
Той бягаше картони да купува,
а после ги нарязвахме на ленти.
И текста леви, леви марширува
в шпалира от червени орнаменти!

12
Боите ни се радваха — и ние
се радвахме по детски на боите!
Ликуваше безличната хартия,
приела на героите чертите.
Рисувахме в очите им възторга —
медалите по бялата им пазва…
И казваше накрая профгрупорга:
„Добре е! Като че ще заприказва“…

13
Поруменели, ний брояхме текста
и часовете по портрета — после,
разбойници в морето на кодекса,
го пращахме при касиера, после
оставахме отново в тишината,
живото си отиваше с портрета…
Тогава се разтваряше вратата
и идваше жена ми —
Жулиета!

14
Отивахме в градината, където
замайваше разцъфналата лайка.
И бавно посиняваше в небето
на облаците бялата мозайка.
Висяха ваксаджийските сандъци
по циганските детско-слаби плещи,
а трите продавачки на фъстъци
запалваха големите си свещи
и простата, циментова Диана
оглеждаше безплодното си тяло
в зелената повърхност на фонтана
като във флорентинско огледало…
…Вървяхме ний! Мълчахме в тишината!
А някъде зад всичките небета
безшумно се събличаше луната
със тънките ръце на Жулиета!

15
И падахме в леглото уморени.
Заспиваше тя може би щастлива
на бялата възглавница до мене
като момиче тиха и красива…
Усмихваше се бледа, просто бяла,
а аз я гледах тъжен и учуден —
защото може, както е заспала,
да не поиска тя да се събуди!

16
И тя не се събуждаше — мълчеше
заключена… от сънища пияна!
И тихо беше!
Тихо!
Тихо беше!
А времето струеше от тавана…
Отекваха край мене часовете
безцветни, монотонни, упорити —
роднините й в старите портрети
приличаха на черни сталактити!

17
В прозорците, по-глухи от гоблени,
душата ми се взираше… Тогава
разбрах аз, че някъде — не в мене —
живота ми като вода минава…
Че някъде живота тържествува,
ликува и прощаваи наказва,
но в моето сърце не съществува
и моето лице не забелязва!

18
Къде е той?… Мълчеше Жулиета!
Мълчаха сталактитите! — Къде е?
Не искам да живея без морета
и без герои — исктам да живея!
Не ми е нужна мъдрата ви грижа!
Насреща ми не тръгвайте, защото
аз — Дон Кихот — сега ще ви пронижа
във веселото име на живота!

19
Къде е той? И как да го позная?
Да го докосна и да го открия?
Аз искам да живея — да мечтая!
Да съм герой!
Най-верния!
Добрия!
Навсякъде да съм — във всяко време,
във всяко нещо и във всички хора!
За да не бъде любовта ми бреме,
да се усмихвам — вярно да говоря!

20
Но спеше тя — мълчеше Жулиета!
Портретите мълчаха — и без думи
аз се загледах дълго във лицето —
в ръцете й разпънати върху ми…
Сърцето ми почувства, че те няма,
и се заблъска в тъмната си клетка…

21
Разбира се — небето не изчезна!
Не експлодира земната обвивка!
Луната от върха си ме погледна
със свойта ренесансова усмивка!
Дърветата отново разцъфтяха…
И пак в нощта сърцето ми завика…
Гледачките на карти те видяха
и казаха ми, че си дама пика!

22
Ах, колко дълго, дълго сме живели
на сцената в различните спектакли!
Кога луминесцентните кристали
заместиха маслинените факли?
И ти — красива в техните сияния —
дойде при мене като от безкрая —
за щастие ли, или за страдания
— не зная!

23
Да тръгнеме по светлите пътеки
на деветстотин шестдесет и трета…
Аз съм Ромео от рода Монтеки!
Наистина ли ти си Жулиета?
И тебе ли те лъгаха?
Прости ми
и не плачи! Да тръгнеме веднага!
Повтаряй ми — крещи ми свойто име
и ми подай забравената шпага!

24
Крещи ми свойто име — не забравяй,
че ти си Жулиета! Излъжи ме,
че птицата в градината е славей…
Ромеевите жестове върни ми
и словото Ромеево… Не спирай!
Не падай ти на сцената огромна!
Ти милосърдно текста ми суфлирай!
Аз ще си спомня! Всичко ще си спомня!

25
Ти текста ми суфлирай! Аз с такава
невероятна сила ще играя,
че в своята игра ще те забравя
и ще забравя автора — накрая
ще се усмихна аз в нощта сурова,
ще се изправя върху тротоара…
По дяволите твоята отрова,
аптекарю!

26
О, колко нощи с тяло уморено
и въпреки умората си — нежна —
ти хвърляше палтото си зелено
като поляна по земята снежна…
Или в дъжда по стълбите гранитни,
с бетонени и дървени извивки,
посрещната от много любопитни
и много унизяващи усмивки…
Ти падаше от въздуха по-бяла,
по-тежка от разпятия върху ми!
А после се усмихваше — видяла
уплахата в очите ми безумни…
Подаваше ми на косите гъсти
червеното и черното горене —
люлееше ме с трескавите пръсти
на любовта си, пазена от мене!

27
Понякога — печална, хладна, гола —
ти плачеше — до мене ти мълчеше!
Тежеше ти жестоката ми роля
и страшното ти име ми тежеше…
Аз падах върху нервните ти тръпки
и исках може би да те запазя,
но ти крещеше в моите прегръдки
от болка и обида, и омраза!

28
Къде си ти? До мене ли? Върви си?
Не си отивай, моля те, прости ми!
Обичай ме до края — усмихни се
и в своята усмивка приюти ме…

Не сме самотни ний! Недей повтаря,
че няма по-самотни във всемира —
Меркуцио не свири на китара,
но ни отстъпва своята квартира!

29
Ний влизаме по-тихи от луната.
На пръсти в коридорите вървиме
и тежката вода на тишината
е пълна със вкуса на твойто име
и мойто име… Ний сме много бледи!
И много тихи — малка е Верона!
Известно е на близки и съседи,
че нашата любов е „незаконна“!

30
Смутени са фасадите червени
на гражданските правови кодекси!
Кварталните светци са възмутени
до дъното на своите комплекси!
Ний бягаме… И някаква градина
ни скрива под високата си арка…
със блясъка на свойта перушина
и козина — ни среща зоопарка!

31
Бизона се бунтува — и рогите
са впримчени в изстреляната прашка.
Пауна ни поглежда със очите —
хилядата — на своята опашка…
Лъва не се надява за победа —
смирена е походката му тежка.
Маймуната ни гледа, гледа, гледа —
усмивката й е почти човешка!

32
И ме обзема ненадейно чувство!
Сега си с мене ти — и аз живея!
Ще издържим ли страшното изкуство
да сме човеци… Аз да съм Ромео!
Ти — Жулиета… Малката маймуна
ни гледа, гледа, гледа и се скрива!…
Благодаря ти — дай да те целуна —
понякога си толкова красива!

33
И толкова си в мене — че се плаша
и искам да изчезна! Да се скрия!
Но ти си цяла в стъклената чаша
на мойте часове… И аз те пия!
Във въздуха си, в градските дървета!
В тромпета на казиното —
по-стройна
от бронзовите звуци на тромпета —
ти цяла си в нощта ми неспокойна!

34
И се разсъмва… Тръгваме пияни
от въздуха на някоя алея…
с походките на древни християни
пред римската тълпа на Колизея!
И въпреки това — недей повтаря,
че няма по-самотни във всемира…
Меркуцио не свири на китара,
но ни отстъпва своята квартира!

35
О, дворове по-шумни от слугини!
И улици — събрани на площада!
Комини… И комини… И комини…
Ограда… И ограда… И ограда…
Театъра е до съда — съвета,
пожарната, часовника, файтона…
И блясъка на голите дървета
по голите площади на Верона!

36
Понякога страхът ни застъклява!
Тогава най-невзрачната завеса
езика си внезапно раздвоява:
Къде са? Не видяхте ли къде са?
Завесата се блъска във небето,
дърветата и хората — къде е?
Безсрамницата Жулиета де е?
И този стар алкохолик Ромео?

37
И във една от нощите, броени
от двама като сребърни монети,
аз знам — ще се събудят разярени
Монтеки — съюзени с Капулети…
Верона ще изтръпне занемяла
като китара, стъпкана на прага,
и ще прониже дрехата ми бяла
Тибалтовата шпага!

38
Тибалт ще трябва да умре — защото
е страшната ръка на Капулети…
Не искам да повярвам, че живота
и любовта са врагове заклети!
Не искам! И какво, че наранени
са нашите души от много болка! —
Аз ще ти кажа — ние сме родени
да помириме любовта с живота!

39
Ах, колко дълго, дълго сме живели
на сцената в различните спектакли!
Кога луминесцентните кристали
заместиха маслинените факли?
И ти — красива в техните сияния —
дойде при мене като от безкрая!
За щастие ли, или за страдания —
не зная!

40
Да тръгнеме…


info

Информация за текста

    © Христо Фотев

    Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
    Набиране: Мирослава Фъндъкова

    Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/7619)
    Последна редакция: 2008-05-19 20:00:00
Top.Mail.Ru