Скачать fb2
Огнен кръст

Огнен кръст

Аннотация

    Карин Роузуотър, немската приятелка на Пола Грей, е удушена в блатата край Олдбърг в Англия. 24 часа по-късно в Бордо, Франция, агентът на Туийд — Френсис Кари — също е убит. Начинът на убийството? Абсолютно еднакъв. Туийд се изправя пред наближаваща катастрофа, когато ново убийство следва предишното. Боб Нюмън, задграничен кореспондент, отлита за Франция, за да разкрие зловещата тайна на Бордо. Среща се и с генерал Шарл дьо Форж (един псевдо Дьо Гол), командващ огромна армия. Дали е хванат в капан? Във Франция избухват вълнения на хора, които искат екстрадирането на чужденците от страната. Горят лотарингски кръстове. Европа трепери. Дали новото Царство на терора ще завземе властта? Кой е загадъчният враг, подготвящ гибелта на континента? Каква роля играе лорд Доулиш от своето владение край Олдбърг и тайнствените блата? А английската любовница на Дьо Форж Джийн Буржойн? А Изабел Томас — горещата приятелка на убития Кари? Има и нови жертви.
    Кой е призрачният удушвач Калмар?
    В заплетената мрежа, която Туийд се опитва да разнищи, се появяват нови лица: капитан Виктор Роузуотър — офицер от британската армия, съпруг на мъртвата Карин, безскрупулният майор Леми и лейтенант Бертие. Действието се пренася от Англия в Швейцария, Германия и Франция. Туийд отива в Париж и търси ключа за спасяването на Европа. Сътрудничи си с френския премиер и канцлера на Германия.
    Но не е ли закъснял?
    Събитията следват с шеметна скорост. Бучат танкове… Пола и Нюмън са в опасност. Ново убийство е искрата, запалила един нов ад…
    Пъкълът на ОГНЕНИЯ КРЪСТ се превръща в кипящ вулкан. „Огнен кръст“ е най-епическият съвременен роман на Колин Форбис…

    КОЛИН ФОРБИС е роден в Хампстед, Лондон. Пише по един роман годишно. През последните 21 години живее изцяло от доходите си като писател. Превеждан е на 23 езика. Неуморен пътешественик, той е посетил всички места, описани в романите му. Пътувал е из цяла Западна Европа; източното и западното крайбрежие на Америка, Африка и Азия. Живее с жена си в Съри.


Колин ФорбисОгнен кръст

    Всички герои, описани в този роман, са плод на авторското въображение и нямат никаква връзка с действителни личности. Имението „Гренвил Грейндж“ също е измислено.

Авторът

Пролог

    Ноември. Пола Грей бягаше, за да спаси живота си. Под бурното небе на Сафък в Англия тя тичаше през лепкавото плато към гъстата зелена горичка в края му. Воят на вятъра, духащ откъм морето, не успяваше да заглуши лая на кучетата, изстрелите на мъжете, които я преследваха. Погледна през рамото си. Приятелката й Карин Роузуотър едва се справяше с предателската почва под краката си и беше останала назад. Пола се замисли дали да се върне и да й помогне, но настървените преследвачи вече ги догонваха.
    — Бягай към дърветата, Карин — изкрещя тя. Засилващият се вятър отнесе думите й. Продължи да тича ужасена, останала без дъх, смазана от умора. Скоро черните стволове на боровете я приютиха. Тя продължи навътре сред дърветата. Беше облечена с дънки и яке. Лаят на кучетата непрекъснато се усилваше. Пола не виждаше никакъв изход.
    А изход трябваше да намери. Скрита сред боровете, тя погледна към върха на едно гигантско дърво, проточило клоните си като ръце, които се опитват да я сграбчат. Дънките й бяха пъхнати в кожени ботуши с дебели гумени подметки. Хвана се за един нисък клон и се закатери нагоре, като се опитваше да се движи бързо. Малко преди това бе прекосила някакъв поток и сега прогизналите й ботуши тежаха. Катереше се и благодареше на Бога, че е слаба и подвижна.
    Близо до върха на дървото, който се издигаше над останалите, Пола спря, обхвана с крака един клон и облегна гръб на ствола, докато успокои дишането си. Короната на дървото почти напълно я скриваше от земята. Вече се смрачаваше. Пола вдигна поглед към реката отвъд блатото и с ужас забеляза Карин, която тичаше през голото поле към някаква малка лодка на брега. Чу звук отдолу и погледна, скована от страх.
    Едно голямо куче, освободено от веригата си, душеше земята около бора. Тя чакаше всеки момент да вдигне муцуната си и да проследи пътя й нагоре по дървото. Появиха се двама от преследвачите — високи мъже с лица, скрити от вълнени маски с дупки за очите. Носеха маскировъчни якета и високи военни обувки. И двамата държаха пушки.
    Пола внимателно извади от сака си автоматичния броунинг, калибър 32. Чуха се стъпките на други мъже, които се приближаваха през храстите. Ставаха прекалено много. Но кучето сякаш бе загубило следата и сега обикаляше в кръг около дървото. Пола се сети за потока, през който беше минала. Двамата мъже се отдалечиха и тя въздъхна с облекчение.
    Без да става от клона, Пола изпъна тялото си и погледна към Олдбърг — странния град до морето. Мракът вече покриваше скупчените му покриви. Успя да зърне ивица море и белите гребени на вълните, преди безлунната нощ да погълне и тях.
    „Къде ли е Карин?“ — помисли си. Сякаш в отговор на въпроса й пронизителен писък разцепи тишината на блатата. Дойде от мястото, където беше лодката. Писъкът заглъхна изведнъж. Новата тишина й се стори кошмарна. Господи, бяха ли заловили Карин? Какво са направили с нея?
    Трепереща от студ, тя закопча якето догоре и погледна светещите стрелки на часовника си. Пет и половина. Опитът я бе научил, че трябва да изчака в скривалището си. Преследвачите знаеха, че жените са две. А тя все още чуваше лая на кучетата.
    Краката започваха да я болят — резултат от отчаяната надпревара през блатата и усилието да стои неподвижна на дървото. Бодливите клонки я удряха през лицето, брулени от вятъра. Изчака да стане шест и половина и измъкна от джоба на якето си малък радиотелефон. През последните четиридесет и пет минути не бе чула никакъв звук от преследвачите. Скована от студ, набра номера на щаба на Тайната разузнавателна служба в Парк Кресънт.
    Робърт Нюмън, световноизвестен задграничен кореспондент, седеше зад волана на своя „Мерцедес 280 Е“. Караше бързо по осветеното от фаровете шосе А1094, при завоя за главната улица на Олдбърг леко намали. По случайност се бе обадил в Парк Кресънт точно когато бяха приели съобщението на Пола.
    До него седеше Марлър — слаб, стегнат и дребен мъж, най-добрият стрелец в Западна Европа. На скута си държеше своята карабина „Армалайт“. На задната седалка беше Хари Бътлър — прехвърлил тридесетте, гладко избръснат строен човек, който никога не говореше повече от необходимото. До него седеше елегантно облеченият му по-млад партньор Пийт Нийлд, по-слаб и с тънък черен мустак.
    В кобура под мишницата си Нюмън, в началото на четиридесетте си години и среден на ръст, носеше любимия си пистолет „Смит енд Уесън Спешъл“. Бътлър и Нийлд бяха въоръжени с „Валтер“ калибър 7.65 мм.
    От четиримата само Нюмън не работеше постоянно за тайните служби, но се ползваше с пълно доверие и често бе помагал при опасни мисии. Освен това много обичаше Пола — сътрудник на същите служби.
    — Ще събудиш и умрелите — обади се дрезгаво и провлачено Марлър.
    — В осем вечерта всичко в това място е умряло — отвърна му Нюмън.
    — Изглежда добре познаваш пътя.
    — Наложи ми се да го опозная преди време. Тук си почивах след едно боледуване. Разхождах се. Мисля, че мога да намеря и горичката, която Пола описа по телефона.
    — Дано още ни чака. Отвратителна нощ. Вятърът вие като оплаквачка. Чудя се какво точно се е случило.
    — Ще разберем, когато я открием — каза навъсено Нюмън с надеждата, че Марлър ще млъкне. Караше на дълги светлини. Къщите и магазините пробягваха край колата, стари и чудати, с покриви, устремени ту нагоре, ту надолу.
    — Смахнато местенце — обади се пак Марлър.
    — Казва се „странно“ — изръмжа Нюмън. — Шосето свършва след малко. От края на града тръгваме пеша. Тоест оттук.
    Настилката изведнъж изчезна и фаровете осветиха широк черен път. Колата спря и когато слязоха, чуха през шума на вятъра вълните, които се разбиваха в невидимия бряг. Нюмън погледна часовника си. Осем часът. Пола се бе обадила в шест и половина.
    — Накъде води този път? — попита Марлър. — И какъв е онзи насип с крановете върху него?
    — Укрепват брега. Ако морето разкъса дигата, ще наводни блатата, през които трябва да преминем. — Нюмън изгаси фаровете, заключи колата и изчака очите му да привикнат с тъмнината. — Пътят стига до яхтклуба „Слодън“. Морето погълна градчето със същото име преди години. Както и Дънуич по-нагоре по крайбрежието. Виждам дърветата. Дай Боже Пола да е още там. Жива…
    Той тръгна встрани от пътя към блатото. Останалите трима автоматично се отдалечиха един от друг, за да не бъдат лесна цел. В краткото си обаждане Пола бе предупредила за въоръжени мъже. Мощно фенерче в ръката на Нюмън осветяваше пътя му през калта и той внимателно избираше здравите места в почвата, на които да стъпи. Една грешка и щеше да потъне в тинята.
    Нощният въздух беше ледено студен, но Нюмън се бе отбил в апартамента си да обуе високи ботуши. Якето му беше с дебела подплата като на всички останали. С фенерчето в едната ръка и револвер в другата Нюмън пръв стигна горичката и навлезе в нея. Тихо повика:
    — Пола… Аз съм, Боб… Пола…
    Ботушите му нагазиха в гниеща папрат. Насочи светлината нагоре по ствола на огромен бор и освети лицето си. Замръзна на място, когато парче кора полетя отгоре и падна на земята.
    — Боб, тук горе съм. Слизам, Господи! Скована съм от студ…
    Нюмън носеше едно палто, което бе взел от апартамента си в Саут Кен на път за Сафък, и го уви около нея веднага щом тя скочи на земята. Пола протегна ръце и го прегърна, а той я притисна силно към себе си.
    — Сега всичко е наред, Пола.
    — Преследваха ни… Имаха пушки.
    — Ние също сме въоръжени. Тук сме Марлър, Бътлър, Нийлд и аз.
    — Трябва веднага да потърсим Карин.
    — Съвсем тъмно е.
    — Трябва да я потърсим — настоя тя и се освободи от прегръдката му. — Видях в каква посока се движеше и познавам мястото. Дай ми фенерчето. Моля те, Боб.
    Излязоха от горичката, където ги посрещнаха останалите. Пола насочи прожектора към земята и тръгна малко сковано, но учудващо бързо напред през блатото към пристана на яхтклуба. Яхтите бяха добре привързани и покрити с брезент за зимата.
    Пола усещаше болка във всички крайници, но упорито продължаваше да върви, като пристъпваше по туфите с трева и прескачаше локвите неподвижна вода между тях. Тялото й постепенно се отпускаше. Другите я следваха, като сами осветяваха пътя си. Пола успя да се изкатери по оградата на насипа и скочи от другата страна. Изгаси фенерчето и застана неподвижна на пътеката, следваща ръба на дигата. Очите й бързо свикнаха с мрака, а чувството й за ориентация беше отлично. Намираше се близо до лодката, към която Карин бе тичала, преди Пола да чуе онзи кошмарен писък.
    Отново включи фенерчето и бързо тръгна по пътеката. Всяка стъпка беше усилие след дългото бдение на дървото, но решимостта й я водеше напред, а Нюмън я следваше по петите. Насипът беше висок и вятърът свободно вилнееше над пътеката. Мачтите на закотвените яхти силно се люлееха напред-назад. Пола спря и насочи светлината към една малка лодка, привързана на брега.
    — Какво има? — попита Нюмън, надвиквайки вятъра.
    — Погледни. Тя тичаше към тази лодка. Празна е.
    — Чула си писък — тихо й напомни той. — Не искам да предполагам най-лошото, но мисля, че ще е най-добре да претърсим мястото на дневна светлина.
    — Слизам долу — отвърна упорито тя и се спусна към обраслия с трева бряг на реката, преди Нюмън да успее да я задържи. Той погледна назад. Марлър беше приклекнал над пътеката с готовата за стрелба „Армалайт“ и внимателно оглеждаше цялата местност. На достатъчно голямо разстояние един от друг бяха застанали Бътлър и Нийлд, също приклекнали.
    „Не могат да ни изненадат в гръб“ — помисли си Нюмън и се спусна след Пола.
    — Нищо не разбирам — каза тя сякаш на себе си. Оглеждаше празната лодка на светлината на фенерчето. Нюмън застана до нея и проучи брега наоколо. На няколко метра от тях малко поточе се вливаше в реката.
    — Върви при Хари и Пийт — каза мрачно той. — Кажи на Марлър да дойде тук.
    — Каквото и да е, аз трябва да го видя. Достатъчно голяма съм. Е, казвай!
    Нюмън угаси фенерчето и го пъхна в джоба на якето си. Сви ръце около устата си и извика на Марлър:
    — Остави Хари и Пийт по местата им. Ти бързо слез при нас.
    — За Бога, кажи ми…
    Пола сграбчи ръкава му, но той не й обърна внимание, докато Марлър не се приближи. Марлър както винаги беше спокоен и уверен.
    — Нещо е изскочило? Мога ли да си позволя да попитам какво?
    — Ела с мен. Ти стой тук, Пола.
    Включи фенерчето си и тръгна бавно покрай блатото към поточето. Марлър го следваше отблизо, а Пола крачеше след него. Нюмън спря, погледна я, поклати глава с примирение и отново насочи лъча светлина.
    На самия бряг на поточето се виждаха останките от гребна лодка. Беше почти изгнила и полузаровена в зеленикавата тиня. Здрави бяха само ребрата й и напомняха на скелета на някакво праисторическо животно. Някой съвсем скоро беше накъсал тръстика и я беше хвърлил върху останките. Нюмън задържа лъча неподвижен. Пола конвулсивно си пое въздух, но се овладя. До най-близкото ребро се подаваха чифт спортни обувки с насочени нагоре върхове. Нюмън знаеше, че в обувките има чифт крака.
    Марлър му подаде пушката си и пристъпи напред. С ръце разчисти тръстиките. Лъчът освети глава с гъста черна коса и бяло, втренчено нагоре, лице на петна с език, подаващ се от полуотворената уста. Марлър продължи да изхвърля тръстиката и под нея се показа тялото, облечено в тъмносиньо яке. В този момент равновесието на лодката се наруши и трупът зловещо политна напред. Тялото се претърколи като живо и спря по гръб, проснато върху мокрите тръстики. Пола преглътна писъка си. Марлър се наведе над фигурата на момичето.
    — Това е Карин — прошепна Пола. — Мъртва е, нали?
    — Опасявам се, че е така — тихо отвърна Марлър. После промърмори на себе си: — По-мъртва не може да бъде.
    — Как е… — започна Пола.
    — Удушена е — отговори Марлър.
    Фенерчето освети изранената и охлузена кожа на шията й. Изплезеният език покриваше долната й устна. Нюмън прегърна Пола и я избута обратно нагоре към пътеката.
    — Ще се върнем при колата. Трябва да се обадя по телефона на полицията.
    — Забрави, че имам радиотелефон. — Пола го извади изпод якето си и го подаде на Нюмън. Той стоеше неподвижен, втренчил поглед надолу, където Марлър чистеше дрехите си, разбрал, че не може да направи нищо повече.
    — Добре, ще се обадя оттук — каза Нюмън и пое телефона.
    — Знаеш ли номера?
    — Да. На идване го проверих в указателя. Ти беше споменала за писъка, който си чула, в обаждането си в Парк Кресънт. Предположих, че може да се е случило нещо подобно.
    Изтегли антената и натисна бутоните. След близо минута сержантът вдигна слушалката.
    — Искам да съобщя за извършено убийство. Мястото е…

Първа част
Пола: Кошмарът

1.

    — Струва ми се, че в Германия са изправени пред критична ситуация — каза Туийд, за да разсее мислите си от притесненията за Пола. Крачеше из кабинета на първия етаж на щаба в Парк Кресънт. Заместник-директорът на Тайната разузнавателна служба беше среден на ръст и добре сложен, а възрастта му трудно можеше да се определи. С дебелите си рогови рамки на очилата оставаше незабележим сред минувачите из улиците — качество, което често му бе помагало в работата. Другият човек в стаята беше неговата предана секретарка Моника. Жена на средна възраст с прибрана на кок сива коса, тя седеше зад бюрото си, докато шефът й говореше. Туийд погледна часовника — беше точно десет.
    — Слава богу, че Пола е в безопасност. Съобщението от Нюмън беше кратко, а ако тя е ранена, той ще го крие от мен до момента, в който дойдат тук. Чудя се, какво ли се е случило в Сафък.
    — Ще разберете, когато се върне и ви каже. Защо употребихте думата „критична“ за ситуацията в Германия?
    — Заради обаждането на инспектор Кулман от германската криминална полиция. Настоява до три дни да се срещнем в Люксембург. Държи да запазя това в пълна тайна. Защо в Люксембург? Бих могъл да отлетя за щаба му във Висбаден.
    — За съжаление и това ще разберете, когато се видите.
    — Какво ли се е случило в Сафък? — повтори Туийд. — Пола отиде там, защото знаеше, че разследвам тревожните слухове от Франция. Карин Роузуотър й казала, че е попаднала на следа, свързана с растящия хаос в републиката. Каква връзка би могла да съществува между Франция и Сафък?
    — Ами ако е между Франция, Сафък и срещата ви с Кулман?
    — Това е вече в сферата на фантазията.
    По-късно той щеше да съжалява за думите си. Телефонът иззвъня, Моника вдигна слушалката, усмихна се и каза:
    — Да се качат веднага.
    После се обърна към Туийд:
    — Пристигнали са Пола, Нюмън и Марлър.
    — Боб сигурно е извадил душата на мерцедеса.
    Когато тримата влязоха, Туийд забеляза мрачното изражение на лицето на Пола. Тя му кимна и безмълвно се сви зад бюрото. Марлър седна на края му, за да е близо до нея. Нюмън хвърли якето си на облегалката на един стол, седна и заговори, а Моника излезе да направи кафе. Туийд се облегна в креслото си и заслуша, без да прекъсва, като от време на време поглеждаше Пола.
    — … и веднага след като открихме тялото, се обадих на полицията в Ипсуич. Когато пристигнаха, оставихме Бътлър и Нийлд да им покажат мястото. Закарахме Пола в местния хотел „Браднъл“, взехме стая, за да може да се изкъпе и стопли, и веднага тръгнахме насам. Това е всичко.
    — Едва ли — Туийд погледна Пола. — Първо искам да ти кажа колко съжалявам за съдбата на приятелката ти Карин Роузуотър.
    — Беше съвсем хладнокръвно убийство. Сега съм добре. Нощна птица съм, точно като вас, така че можем да продължим. Сигурно имате въпроси.
    — Защо искаше да те види Карин?
    — Тя знаеше, че работя за нещо, което мислеше, че е някаква отлично организирана служба за сигурност. Каза, че властите (определи точно тази дума) поискали от нея да разследва някои причини за влошаващите се условия във Франция. Помоли ме да отидем до Дънуич в Сафък — малко градче на крайбрежието, близо до Саутуолд.
    — Знам мястото. Защо трябваше да ходите там?
    — В такъв случай сигурно знаете, че по-голямата част от Дънуич е потънала в морето в резултат от ерозията на брега. По нейно предложение наехме водолазни костюми и тръгнахме. Някаква организация проучва дъното и се опитва да състави карта на потъналия град. Помислих, че е луда, попитах я какво иска да правим там. Отговори ми, че не можела да ми каже, но ме помоли да й помогна. Увери ме, че всичко това имало връзка с положението във Франция.
    — Обясни ли каква?
    — Не. Мислех да я подпитам по-късно вечерта, но стана така… — Тя замълча и преглътна. — Преди да напуснем Лондон, Карин се обади на някакъв неин познат в Саутуолд. Когато пристигнахме в Олдбърг, там ни чакаше моряк, който ни достави гумена лодка с мощен извънбордов двигател. Морето беше спокойно и отплавахме към Дънуич. Бяхме точно срещу града, когато Карин изключи мотора и облякохме неопреновите костюми.
    — На какво разстояние бяхте от брега? — попита Нюмън.
    Пола отпи половината от кафето в голямата чаша, която й бе подала Моника:
    — Около половин миля, а може би и по-малко.
    — Продължавай — подкани я Туийд. — Когато пристигнахте, имаше ли някой друг наоколо?
    — Абсолютно никой. На дъното на лодката имаше намотано дълго въже, прикрепено в единия край към нея, а на другия беше завързана желязна кука. Карин я хвърли във водата и каза, че така ще можем бързо да изплуваме до лодката, ако ни се наложи. Господи, наложи ни се, и още как!
    — Какво се случи под водата?
    — В началото беше прекрасно. Ужасно студено, но останките от потъналия град бяха удивително добре запазени. Имаше дори една камбанария на църква. Плувахме сред постройките и скалите и изведнъж ми се стори, че видях голям бял кит. Стреснах се и заплувах настрани, но той не помръдна, сякаш беше закотвен. Точно тогава се появиха водолазите като някаква подводна армия — мъже в неопренови костюми, един от които стискаше нож между зъбите си.
    — Искаш да кажеш, че бяха враждебно настроени? — попита провлачено Марлър.
    — Искам да кажа, че се опитваха да ни убият, за Бога! Успяхме да им се измъкнем, като плувахме бързо из развалините. Карин ме заведе до мястото, където беше закачила куката — един прозорец на църквата. Тръгнахме нагоре по въжето и се качихме в лодката, онемели от ужас.
    — Налей си още кафе — предложи й Туийд. Той наблюдаваше внимателно лицето и жестовете й. Знаеше, че не й е било лесно, и чакаше най-малкия знак, за да я изпрати да си почине. Но Пола изглеждаше решена да продължи.
    Дори след този стрес тя изглеждаше красива. Беше малко над тридесетгодишна, средно висока, слаба и стройна, с гарваново черна коса. Остави чашата на бюрото си.
    — Морето вече не беше пусто. Близо до нас плаваше някакъв кораб. Странен кораб. Никога не бях виждала нещо подобно. С много красива, но малко зловеща форма. Не като другите.
    — На въздушна възглавница? — предположи Нюмън.
    — Не, със сигурност не. Беше доста висок. И имаше нещо странно в кърмата му.
    — Кораб на подводни криле?
    — Не — тя нетърпеливо махна с ръка. — Знам как изглеждат тези. Кърмата сякаш беше разцепена на две.
    — Защо просто не продължиш нататък? — каза меко Туийд.
    — Трима от водолазите изплуваха близо до лодката. Карин отряза въжето на котвата, а аз запалих двигателя и се отправихме на юг към Олдбърг.
    — Защо толкова надалеч? — попита Туийд.
    — Защото бях оставила колата на един паркинг в края на града откъм блатата. Мислех си, че ще успеем да свършим преди идването на нощта. За щастие имахме голяма преднина. Но край брега на Олдбърг ни чакаше друга изненада.
    Моника й доля чашата. Пола отпи от топлата успокояваща течност. С полуотворени очи Туийд продължаваше да я наблюдава. Тя продължи:
    — Онзи странен кораб почти ни беше настигнал. Когато стигнахме брега, той беше на половин миля от него. Вече се смрачаваше, но ги видяхме как спускат лодките. На плажа нямаше никой. Свалихме неопрените, хвърлихме ги на пясъка и облякохме дрехите си. Когато се затичахме към паркинга, лодките вече наближаваха брега. Миг по-късно отново погледнах назад и видях мъжете да слизат на сушата. Върху лицата си носеха маски с процепи за очите, а в ръцете си държаха пушки. Нямахме време да отключим колата и да тръгнем. Хукнахме през блатата към боровете, аз тичах по-бързо от Карин и…
    — Искаш ли да спрем и да продължим утре сутринта? — попита Туийд, когато Пола спря да говори, отправила поглед в празното пространство.
    — Не. Задавайте ми въпроси. Моля ви. Не искам да остана сама. Чувствам се по-добре, когато говоря.
    — Добре. Разкажи ни за Карин Роузуотър. Името й подсказва смесване на националности в семейството й.
    — Омъжена е за англичанин, казва се Виктор. Капитан в Британската армия в Германия. Военно разузнаване. Офицер за свръзка във военновъздушната база на НАТО край Фрайбург в южната част на Германия. Има апартамент във Фрайбург.
    — А Карин германка ли е?
    — Майка й е французойка, а баща й — немец. Родена е в Колмар, в Елзас.
    — Все близо до швейцарската граница — каза замислено Туийд.
    — Това има ли някакво значение? — попита Пола.
    — Вероятно не. Просто география. Бяхте ли близки?
    — И да, и не. Запознахме се по време на моята отпуска, която прекарах в Германия. Разбирахме се добре, бяхме на един и същ акъл. Продължихме да поддържаме връзка.
    — Точно къде и как се запознахте? — Туийд беше заинтригуван. Усещаше, че нещо важно му убягва.
    — На едно тържество във военновъздушната база. Беше пълно с хора. О, сега се сетих. Там беше и Ото Кулман. Дълго си говорих с него. Каза, че бил там по служба, но не ми обясни нищо повече.
    — А съпругът й Виктор? Познаваш ли го?
    — Да — Пола направи кисела физиономия. — Не ми харесва. Не знам защо — тя потисна прозявката си. — Предполагам, че просто не е мой тип.
    — А сега, докато бяхте с Карин, тя каза ли кои са тези „власти“ — нали това беше думата, — по чието нареждане тя разследва положението във Франция?
    — Не. Повече не спомена за тях. А по-късно нямахме време за разговори.
    — При първата ви среща имаше ли някаква идея за това какво работи?
    — Не. Мислех, че се занимава с домакинството си. Струва ми се обаче, че съм подложена на разпит. Не че имам нещо против. Но просто така се чувствам…
    — Аз наистина те разпитвам. Може би знаеш повече, отколкото предполагаш. Добре, вече е късно. Мисля, че е крайно време да се прибереш. Марлър, ще я изпратиш ли?
    — С удоволствие. Вие я изстискахте.
    — Всичко е наред — увери ги Пола, като стана и наметна якето си, което се сушеше на радиатора. — Нещо странно става, нали? Нямам предвид само бруталното убийство на Карин — това беше ужасно. Но защо й е да се интересува от подводни проучвания на потънал град?
    — Имаш нужда от сън. Не се тревожи за нищо. Справи се чудесно в една отчайващо трудна ситуация.
    Туийд нямаше навика да й прави комплименти. Тя се усмихна с благодарност, пожела лека нощ и излезе заедно с Марлър.
    — Има нещо странно в цялата тази работа — каза мрачно Нюмън, като повтори мислите на Пола. Беше останал сам с Туийд и Моника, който отново бе започнал да се разхожда бавно из голямата стая. По намръщеното му лице Моника съдеше, че е сериозно замислен, и си мълчеше.
    — Прав си, Боб — изведнъж рече Туийд. — Има един ключов въпрос, на който бих искал да знам отговора — дали убийците са искали да ликвидират само Карин, или и двете. Отговорът ще ми каже не само какво се е случило, а и защо се е случило.
    — Според това, което ми разказа в колата, преследвали са ги и двете — отвърна Нюмън.
    — А другата загадка остава връзката между Франция и Сафък. Карин е казала на Пола, че е наета от властите, за да докладва за ситуацията във Франция. И после, кой е собственикът на този особен кораб и какъв кораб е всъщност той?
    — Много въпроси — обади се Моника. — Все без отговори.
    Туийд спря да се разхожда и погледна Нюмън:
    — Оставил си Бътлър и Нийлд да се оправят с полицията. Каква версия ще им представят?
    — Обмислих това внимателно, тъй като не знаех в какво сме се забъркали. Предупредих ги, че трябва да говорят само истината — не цялата, разбира се. Да кажат, че Пола и Карин са се интересували от подводни изследвания, че са стигнали Дънуич с гумена лодка, спуснали са се под водата, били са нападнати от мъже с ножове, отправили са се обратно към Олдбърг, където били оставили колата си, но не са имали време да влязат в нея и затова се затичали през блатата.
    — Дотук добре. Ще съвпадне с това, което полицията сама ще установи. Двата неопрена на брега, изоставената лодка. Даже и колата, паркирана до блатото.
    — Трябваше да го измисля бързо и стигнах до същия извод. Реших да не се споменава нищо за връзката на Карин с Франция, за това, че работи за някого, когото не познаваме. Най-добре ще е да предупредите Пола — скоро й предстои разговор с полицаите.
    — Ще й се обадя тази вечер, ще се опитам да я хвана в момента, когато влиза в апартамента си в Патни. Може вече да са открили адреса й и да се опитат да я разпитат на място.
    Туийд отново тръгна с бавни крачки из стаята. Ръцете му бяха хванати зад гърба. Погледът му беше зареян в празното.
    — За какво мислите? — попита Моника.
    — За онези мъже с маските, с кучетата и с пушките. Прилича ми на много добре организирана акция. Чудя се кой стои зад всичко това, кой ги е наел. Боб, искам, докато съм в Люксембург, да отидеш отново в Олдбърг и да направиш някои дискретни проучвания. И не забравяй Дънуич. Всичко е започнало оттам. Защо?
    — Мога да взема със себе си Пола. Има нужда да върши нещо, за да забрави преживяното.
    — Вероятно ще се наложи да я оставя тук — Туийд замълча. — Има нещо, което не знаеш. Изпратих новия сътрудник Френсис Кари във Франция — да се поогледа и прецени обстановката.
    — Та той е работил за службата едва шест месеца. — Нюмън звучеше учудено. — Има ли достатъчно опит да се измъкне, в случай че попадне в опасна ситуация? Достатъчно квалифициран ли е за такава мисия?
    — Баща му е англичанин, но майка му е от Франция. Част от детството си е прекарал в Бордо. Лесно би могъл да мине за французин. По природа е предпазлив, но упорит. Привлекателен е за жените — Пола ще го потвърди. Така че вероятно ще си намери приятелка. Една двойка буди по-малко подозрения от сам човек.
    — Звучи чудесно. Теоретически — Нюмън поклати глава. — Но аз съм го виждал, говорил съм с него. При непредвидени обстоятелства би могъл да се паникьоса.
    — Не трябваше да го казваш…
    — Което означава, че се съгласявате с мен.
    — Все едно, сега той е там и има радиопредавател. Изпрати вече няколко кодирани доклада от района на Бордо. Съобщава за вълнения, които могат да преминат в силни бунтове, свързани с депортирането на чуждестранните имигранти. Някой подклажда омразата към алжирците например. По кръчмите и баровете се говори, че влиятелни мъже в правителството подготвят преврат. Може би ще знам повече, когато се върна от Люксембург. А сега и двамата имаме нужда от почивка. Утрешните новини могат да са неприятни. Имам някакво лошо предчувствие…

2.

    Следващата вечер беше много студена в Бордо — стария пристанищен град, разположен на брега на река Гарона. В бар „Маями“ Френсис Кари погледна часовника си. Беше десет и половина. Скоро смяната му щеше да свърши и той щеше да тръгне към евтиния си апартамент.
    Беше започнал работа в бара след някои проучвания, които бе направил. Избра го пред няколко други подобни заведения. Барът беше винаги пълен, а той беше чул, че го посещават офицери от френската армия.
    В този час — а вероятно и заради времето — голямата зала на бара беше претъпкана. Нямаше нито един свободен стол или маса, много хора стояха прави с чашите си в ръце. Шумът, който вдигаха французите с приказките и шегите си, беше оглушителен. Кари, слаб мъж, още ненавършил тридесет, с тъмна коса и светло лице, бършеше чашите за новодошлите и същевременно се опитваше да се справи с два проблема.
    Беше си намерил приятелка — французойка на име Изабел Томас. Тя работеше в някаква рекламна агенция, имаше златисто червена коса, бяла кожа на лицето и отлична фигура, която винаги подчертаваше. Изглеждаше много влюбена в него, а не това бе искал той, когато я избра като добро прикритие. Френсис я чакаше всеки момент да влезе и да поиска да излязат заедно за вечеря. А предпочиташе да не я вижда сега.
    Когато тази сутрин след дълго пазаруване той се върна в скромния си апартамент на улица „Жорж Бонак“, откри следи от внимателно претърсване. Малкият радиопредавател, който използваше за съобщенията до Парк Кресънт, беше скрит на дъното на стар очукан куфар, поставен върху гардероба — една огромна мебел, която плачеше за музея. Преди да тръгне за супермаркета в съвсем новия търговски център „Мериадек“, беше прикрепил малко косъмче към куфара. Когато се върна, не успя веднага да отвори вратата. Започна да подозира нещо нередно.
    По-внимателната проверка на апартамента потвърди опасенията му. Косъмът беше изчезнал. Първо си помисли, че мадам Арго — старата жена с подличко лице, която държеше пансиона, не е устояла на любопитството си. Но Арго беше ниска и дебела. А куфарът беше пъхнат назад, почти до стената, и дори Кари въпреки високия си ръст трябваше да се качва на стол, за да го достигне.
    Сега се чудеше дали не трябваше още сутринта да събере багажа си, да напусне пансиона и да се премести в друга част на големия град. На това го бяха учили и в Тайната служба.
    Абсолютно никога не поемай излишен риск на враждебна територия. При поява на опасност незабавно действай за отстраняването й…
    Не беше ли станало прекалено късно? Като продължаваше бързо да подсушава чашите, отново огледа претъпканото помещение. И дали беше постъпил правилно, когато се бе доверил на Изабел и я бе помолил да изпрати съобщение, ако с него се случи нещо? „Ако изведнъж изчезна и не ти се обадя.“
    Влязоха двама лейтенанти от армията, дойдоха направо на бара и си поръчаха. Сервира им, те платиха, отпиха от чашите си и продължиха да разговарят.
    — Скоро ще бъдем в Париж, Антон. Казват, че жените там са нещо страшно!
    — Париж? За отпуск ли говориш? Там нямаме друга работа.
    — Значи не знаеш? Е, назначен съм в един специален отряд. Но по-добре забрави какво ти казах.
    Офицерът се обърна и изгледа Кари. Барманът бършеше плота с чиста кърпа.
    — Не съм те виждал преди — каза лейтенантът.
    — Нова работа — отвърна спокойно Кари. — Приятелката ми смени жилището си и аз се преместих, за да съм близо до нея.
    — Бас държа, че ще си много близо до нея тази нощ.
    Офицерът се усмихна похотливо, довърши питието си и излезе с колегата си.
    „Това споменаване на Париж е интересно — помисли си Кари. — Ще го включа в следващия си доклад.“
    Замръзна на мястото си, когато видя Изабел да си пробива път през, тълпата с широка усмивка на плътните червени устни. Един дебелак на бара се оригна и Кари се насили да скрие отвращението си. Смесената миризма на чесън и мастика го блъсна в стомаха. Беше забравил френските миризми през годините, прекарани в Англия. Изабел седна на едно високо столче и той й наля чаша перно.
    — Скоро ли ще се освободиш? — попита нетърпеливо тя. — Знам един малък ресторант с разкошна храна.
    — Плати си пиенето, шефът ни гледа. После ще ти върна парите.
    — Не е необходимо. Ще платиш вечерята. Заповядай.
    В другия край на тезгяха главният барман, нисък и дебел мъж с мазна коса, дълги мустаци и корем, който силно издуваше престилката, видя парите и кимна с одобрение. В неговия бар персоналът не черпеше дори гаджетата си.
    — След няколко минути ще тръгнем — Кари продължаваше механично да търка тезгяха.
    Шумът в залата изведнъж стихна и той погледна към вратата. Всички следяха с поглед двама току-що влезли мъже. Бяха облечени в еднакви сиви тренчкоти с широки ревери, носеха меки шапки, спуснати ниско над челата, и тъмни очила.
    „Тъмни очила посред зима, и то през нощта?“ — Страх обзе Кари, когато двамата си запробиваха път през тълпата. Вървяха към него.
    — Вземи си чашата и се дръпни от бара, Изабел — нареди й той. — Не питай нищо, просто се махни.
    Тя се подчини, без да задава въпроси. Беше се скрила в тълпата, когато мъжете се изправиха срещу Кари. Безмълвни, посетителите наблюдаваха гърбовете им. По-високият от двамата извади карта.
    — Дирекция за надзор на териториите. Вие ли сте Анри Бел? Кари изтръпна. Това бяха Френските секретни служби. Бяха научили и името от новите му документи, изработени в лабораториите в Парк Кресънт. Първият му инстинкт беше да извади портфейла си и да докаже самоличността си, но реши, че това ще е грешка. Продължи да чисти бара и отвърна.
    — Да, с какво мога да ви бъда полезен?
    — Идваш с нас за разпит. Вземи си палтото.
    — Отзад е. Ще отида да го прибера.
    — Ще останеш на мястото си — просъска по-високият и погледна главния барман, който се бе приближил. — Донесете палтото му, той тръгва с нас.
    — Какво се е случило? — попита Кари.
    — Ти си това, което се е случило.
    Кари облече палтото, което шефът му беше хвърлил на тезгяха, и тръгна към изхода, придружен от двамата агенти. Не погледна нито веднъж към Изабел. Когато наближиха вратата, той заби лакътя си в стомаха на мъжа от лявата му страна, разблъска тълпата и изхвърча на улицата. Един крак прегради пътя му, Кари се препъна и се просна по очи на плочките. Докато се опитваше да си поеме въздух, кракът притисна гърба му.
    — Глупаво беше! — Високият току-що бе излязъл от заведението. Кари вдигна поглед и видя още двама мъже, облечени като първите. Бяха чакали отвън. Вдигнаха го от земята, завлякоха го до един паркиран ситроен и го сложиха на задната седалка. От двете му страни седна по един от агентите и колата потегли. Скоро стигнаха гарата „Сен Жан“ и ситроенът зави по улица, водеща надолу към подземните паркинги.
    През целия път от бара Изабел ги беше следвала със своя мотопед. По тъмните и празни улици беше трудно да изпусне от погледа си колата. Учуди се, когато ситроенът сви към паркинга на гарата. Къде водеха Анри? С влак ли щяха да пътуват? И защо пък с влак? Паркира до стената на гарата, заключи с верига мотопеда и вдигна яката на якето си, за да се предпази от ледения вятър.
    Когато колата се спусна към паркинга, Анри стисна зъби, за да овладее обзелия го страх. Имаше чувството, че влизат в някаква слабо осветена пещера. В този час нямаше никакви пътници. Високият потрети въпроса си:
    — С кого се свързваше чрез предавателя, който намерихме в апартамента ти?
    — Радиолюбител съм. Свързвам се с хора от целия свят.
    — Лъжеш. Питам те за последен път.
    — Как влязохте в жилището ми?
    — Има едни ключове, които се наричат „шпионски“ или „детектив“. Сигурен съм, че ги знаеш. Пристигнахме, между другото. Слизай!
    Ситроенът беше паркирал близо до входа за залата с билетните каси. Зад него зловещ мрак размиваше очертанията на пещерата. Кари излезе след по-ниския. Другият остана в колата, извадил автоматичен пистолет.
    — Разкарай го, Луи. Той няма да проговори.
    — Можеш да си ходиш — каза Луи. — Изходът е натам. Махай се, преди да сме променили решението си.
    Кари тръгна, тъмнината го погълна, но изведнъж спря, когато нещо до него се раздвижи, една сянка размърда мрака около себе си. Ръцете й сграбчиха шията му. Опита се да ритне нападателя в слабините, но се подхлъзна и падна. Силуетът притисна с коляно гърдите му, а палците на ръцете му професионално обхванаха гърлото на Кари. Опита се да изкрещи, но безпощадният натиск превърна звука в тихо клокочене. Започна да губи съзнание. Опитваше се отчаяно да си поеме въздух, напразно стоварваше свитите си юмруци върху нападателя. Дори когато тялото на Кари се отпусна съвсем, удушвачът продължаваше да стиска гърлото му. След около минута той го пусна, изправи се и изчезна в тъмнината.
    Луи освети трупа. Наведе се, за да провери пулса му, а после се върна при колата и седна отзад.
    — Няма пулс — каза той на високия мъж.
    — Калмар, който и да е той, свърши още една добра работа. За една хубава сумичка, предполагам. А ние какво ще получим? Потупване по гърба. — Обърна се към шофьора: — Обратно към щаба.
    Изабел, плътно прилепена към стената до улицата, изчака тръгването на ситроена. Беше видяла Анри да излиза от колата — лампичката в купето го бе осветила за миг, когато се отвори задната врата.
    Предпазливо тръгна надолу, спря, ослуша се. Тишината я плашеше. Извади малкото фенерче, което майка й настояваше да носи винаги, включи го и се спусна до края на стръмната улица. Насочи напред светлината и навлезе в мрака.
    Почти се спъна в проснатото тяло и тихо извика, когато наведе фенерчето. Анри лежеше по гръб, а езикът му грозно се подаваше от отпуснатата му уста. Шията му беше цялата в синини.
    С усилие коленичи до него и потърси пулса на китката му. Но вече знаеше, че е мъртъв. Онемяла от мъка и ужас, Изабел бръкна във вътрешния джоб на якето му, където си държеше портфейла и документите. Всичко беше изчезнало. Нямаше начин да знае, че след минута Калмар щеше да ги изхвърли в Гарона. Тя целуна мъртвото чело, затворила очите си, за да не вижда разкривеното лице. Изправи се и, залитайки, се отправи към мотопеда в началото на улицата. Вече отключваше веригата, когато един пиян с бутилка в ръка тръгна към нея откъм бар „Никол“. Сълзи премрежваха погледа й, докато буташе мотопеда по улицата. Пияният се ухили насреща й:
    — Загубила си си приятелчето ли, гадженце? Можем да се повеселим заедно…
    — Да пукнеш дано!
    Запали мотора и пое към дома си. Вятърът вледеняваше мокрото й лице, докато сълзите продължаваха да текат по бузите. Спомни си какво беше казала на пияния. Само че сега мъртвият беше Анри. Анри, когото толкова обичаше.
    Поне можеше да направи още едно нещо за него. Да изпълни молбата му и да се обади в Лондон. „Ако изведнъж изчезна…“. Още утре на път за работа щеше да позвъни на телефона, който й беше дал, и щеше да разкаже всичко.

3.

    — Кулман в последния момент промени мястото на срещата ни — съобщи Туийд на Моника и Пола. — Това не е в стила му. Явно е доста разтревожен и неспокоен. Ще се видим в Женева, а не в Люксембург. Утре вечер в хотел „Де Берг“.
    — Кога ще тръгнете? — попита Моника с ръка върху телефона.
    — Довечера. — Той се обърна към Пола: — Вчера май те поизмъчих с моите безкрайни напътствия как да отговаряш на инспектор Букенън.
    — О, не. Благодарна съм ви за това. Много добре постъпихте, като му казахте по телефона, че не съм в града и не знаете къде се намирам…
    Тя млъкна, когато вратата се отвори и влязоха Нюмън и Марлър. Седнаха и погледнаха към Туийд. Моника заговори по-тихо по телефона, а той побърза да предупреди Нюмън:
    — Боб, ще те изненадам неприятно. Човекът, който разследва убийството на Карин Роузуотър, е нашият стар приятел главен инспектор Рой Букенън.
    — Не ми е приятел. Последния път, когато се видяхме, бях за него главният заподозрян в едно убийство. И сега ли трябва да очаквам същото?
    Изведнъж Нюмън се намръщи:
    — Момент, Букенън е от отдел „Убийства“ на Скотланд Ярд. Местната полиция не е имала време да потърси помощ от Лондон. Тялото на Карин бе намерено едва завчера.
    — Точно този въпрос му зададох, когато вчера се обади, за да ми каже, че иска да разпита Пола. Явно току-що е бил свършил работата по друг случай на убийство и все още е бил в Сафък. В управлението на полицията в Ипсуич повечето от офицерите са болни от грип. Вероятно началникът им е помолил Букенън да замести временно някой от тях.
    — Какъв лош късмет…
    — А сега пътува насам. Затова оставих съобщение на телефонния ти секретар да дойдеш колкото може по-рано тази сутрин. Ще трябва, да обясня на теб и Марлър доста неща, преди да се появи Букенън. Вчера порепетирахме с Пола как да отговаря на въпросите му. Накратко, не трябва да се споменава наемането на Карин от някакви загадъчни „власти“, за да разследва обстановката във Франция. Карин е просто приятелка на Пола, която също се интересува от подводни проучвания. Ще се опитам да накарам Букенън да разпита първо Пола. Вие ще се ориентирате по нейните отговори. Не си доизмисляйте нищо. Отговаряйте на въпросите му и през останалото време си мълчете.
    — Чакайте — протестира Марлър, — ние съвсем не сме аматьори в тази игра.
    Туийд се наведе напред през бюрото си:
    — Букенън също не е, така че не забравяйте какво ви казах…
    Телефонът иззвъня, Моника вдигна слушалката и се намръщи, а Туийд й кимна с глава и се отпусна в стола си.
    — Качват се — каза Моника, когато затвори. — Близнаците — главен инспектор Букенън и винаги вярното му другарче сержант Уордън.
    — Трябва да ги посрещнем. Направи кафе, ако обичаш.
    Туийд стана зад бюрото си, Моника отвори вратата и двамата мъже влязоха. Букенън беше слаб и строен, между четиридесет и петдесетгодишен, с измамно спокойно и приятелско поведение, което неведнъж беше подвеждало разпитваните от него хора. Уордън, четири-пет сантиметра по-нисък, имаше безизразно лице и рядко показваше какво мисли. Носеше бележник. Туийд ги посрещна приятелски и ги настани в два предварително подредени стола така, че да могат да виждат само него и Пола.
    — Чакахме ви, главен инспектор Букенън. Пола е готова да отговаря на въпросите ви.
    — Наистина ли? — попита иронично Букенън и огледа стаята.
    — Искате да кажете, че ще ми оказвате съдействие без непрекъснато да ми напомняте какво означава „държавна тайна“? Застрахователното дружество „Дженеръл и Камбрия“ често го е правило преди.
    Туийд се усмихна при споменаването на името, което тайната служба използваше, за да прикрива дейността си. Това беше и името върху медната табелка, поставена на входната врата.
    — Моника ще донесе кафе — продължи с приятелски тон Туийд.
    — Денят ще е тежък.
    — Сигурно и вие сте имали тежък ден, мис Грей, когато сте отишли да се гмуркате в Дънуич. Поне така ми каза мистър Хари Бътлър в управлението на полицията в Ипсуич преди два дни.
    — Мис Грей? — тя го дари с най-чаровната си усмивка. — Спомням си, че когато се видяхме за последен път, за вас бях Пола.
    — Това е официален разпит и аз разследвам хладнокръвно убийство. Как според вас е била убита приятелката ви?
    „Иска да намери слабото й място. Ще се опита да я извади от равновесие, като й задава съвсем директни въпроси“ — помисли си Туийд.
    — Изглеждаше удушена — тихо отвърна Пола.
    — От експерт. Бих казал, от професионалист.
    — Защо мислите така? — рязко се намеси Туийд.
    — Заради резултатите от аутопсията, направена от доктор Кърси. Сигурно сте чували за него — един от най-добрите патолози. — Букенън подрънкваше шепа монети в джоба си.
    — На какво базира той предположението си? — настояваше Туийд.
    Букенън се обърна към него и проницателните му сиви очи го погледнаха внимателно и малко учудено. Той много добре знаеше, че Туийд се бе намесил само за да поеме част от натиска върху Пола.
    — На начина, по който удушвачът е притискал с палците си гърлото й — смъртта е била бърза и сигурна. Кърси подозира, че някои от белезите по шията са направени, след като момичето е било вече мъртво — вероятно опит да се прикрие сръчността на убиеца. Сега, ако нямате нищо против, бих искал да продължа с въпросите си към мис Грей. В крайна сметка тя е била на местопрестъплението, а не вие.
    — Не съм била на местопрестъплението — отвърна му Пола. — Треперех от студ и страх на върха на едно дърво, когато се е случило всичко.
    — Но сте видяла убийството?
    — Не. Искате ли да ви разкажа защо отидохме там с Карин?
    — Искате да дадете показания?
    Букенън погледна Уордън, седнал с бележника в скута си, а после и Туийд, като очакваше той да се противопостави. Туийд само кимна и продължи да върти в ръцете си една химикалка.
    Пола започна разказа си сбито и без излишни думи. Докато говореше, Букенън нито за миг не отдели очите си от нейните, но тя издържа погледа му. Инспекторът кръстоса краката си и постави на коляното си чашката и чинийката, които Моника му бе подала. Скоро Пола завърши:
    — … Как бих искала да останем в Лондон на покупки. Трябваше да настоявам повече.
    — Не знаех, че се интересувате от подводни проучвания — каза Букенън.
    — Не всичко знаете за мен, нали? Това бяха показанията ми.
    — А тези загадъчни маскирани мъже с пушките… — в гласа му имаше сарказъм и той изчака, като се надяваше Пола да се хване на въдицата. Тя не отговори нищо и Букенън продължи: — Кои може да са били? Защо ще искат да ви убият? Когато ви преследваха по обратния път към Олдбърг, защо веднага не се насочихте към брега?
    Уордън се усмихна. Тази тактика беше типична за Букенън. Без предупреждение построяваше стена от въпроси и с нея притискаше разпитвания. Много свидетели не бяха издържали натиска.
    — Дадох ви показанията си — повтори Пола. — Не ви отговорих само на един от трите въпроса. Но ще ви угодя. Няма да се сърдите, ако се повтарям, нали?
    — Ни най-малко.
    — Нямам представа кои могат да бъдат убийците. Не зная защо ни преследваха. Що се отнася до третия ви въпрос, ако познавахте тази част на крайбрежието, щяхте да знаете, че местността на юг от Дънуич е едно от най-пустите места на света. Трябваше да стигнем до паркираната кола, за да избягаме.
    — А трите лодки на преследвачите ви кога се появиха, след като се бяхте гмурнали ли?
    — Прочетете показанията ми.
    — Съпругът на Карин, капитан Виктор Роузуотър, служи в една база на НАТО в Южна Германия. Някой трябва да му каже какво се е случило.
    — Вече го направих. Не беше приятно задължение.
    — Не споменахте за това в показанията си.
    — Прибавете го сега.
    — Как реагира той?
    През цялото време Пола се бе страхувала от неочакван въпрос и ето, че сега Букенън го зададе. Не бяха помислили за това по време на дългия разговор с Туийд. Тя се поколеба за секунда, оправи с ръка едно плисе на полата си.
    — Не ми повярва. Мисля, че дори и сега не може да възприеме какво се е случило.
    Букенън приглади назад кафявата си късо подстригана коса. Уордън познаваше жеста — инспекторът не бе получил отговора, който чакаше. Букенън изведнъж погледна през рамото си към Нюмън.
    — Имате ли какво да добавите към последната част от разказа на мис Грей? Вие сте били там в най-важния момент. Имам и още въпроси към вас, след като ми разкажете какво знаете по случая.
    — Нямам какво да добавя, Пола разказа съвсем ясно всичко. Следващият въпрос?
    — Времето не съвпада. Когато се обадихте в Ипсуич, аз бях в полицейското управление. Замествах болен колега и карах дежурството му. Разговаряхте с мен…
    — Странно, не познах гласа ви — прекъсна го Нюмън, за да спечели време.
    — Вероятно защото съм говорел с официалния си глас. Аз обаче ви познах. Вие се обадихте точно в осем и двадесет. Според разказа на мис Грей по това време все още сте били в блатата. Откъде знаехте телефонния номер на полицията?
    — Когато тръгнахме с колата да търсим Пола, минахме покрай телефонна кабина. Спрях, слязох и погледнах в указателя.
    — Защо?
    Въпросът изплющя като камшик. Нюмън се усмихна, запали цигара и издуха дима на малки синкави колелца.
    — Това можете да разберете, след като прочетете показанията на Пола. Нали сте детектив? Би трябвало да се сещате защо проверих номера. Когато Пола се обади, тя каза, че е чула Карин да вика. Предположих най-лошото и реших, че може да имаме нужда от полицията.
    — Ясно — той изведнъж се обърна към Пола. — Носехте ли оръжие?
    — Не — излъга тя.
    — А вие, Нюмън? И другите с вас? — Букенън отново се бе обърнал в стола си. Погледът му мина през Марлър и се спря върху Нюмън.
    — Всички бяхме въоръжени. Няма нужда да обяснявам защо, нали?
    — Какво беше оръжието ви? — Букенън питаше Марлър, който седеше неподвижен като статуя.
    Марлър изтръска пепелта от цигарата си и погледна учудено инспектора.
    — Не че има значение, но щом питате — носех любимата си карабина „Армалайт“.
    Чинийката и чашката на коляното на Букенън леко потракнаха. Заинтригуван, Уордън се наведе напред. За пръв път виждаше шефа си смутен. Букенън бързо се стегна и кимна в отговор, преди да проговори:
    — Точно с това оръжие ли излизате? Струва ми се странно.
    — Наистина ли? — тонът на Марлър беше насмешлив. — Аз бих казал, че е логично, след като разбрахме, че мъжете, които преследват Пола, са въоръжени. А аз стрелям добре.
    Букенън остави кафето си на масата. Стана и се обърна към Пола:
    — Ще препишем на чисто показанията ви и се надявам да бъдете така добра да минете през Скотланд Ярд и да ги подпишете.
    — Донесете ги тук — тихо се обади Туийд. — Вчера се появи нещо неотложно. Пола ще бъде доста заета.
    — Както желаете — Букенън тръгна към вратата, която Уордън вече държеше отворена. Обърна се още веднъж, преди да излезе. — Благодаря на всички ви за съдействието. И особено на вас, Туийд.
    Не проговори, докато не седна зад волана на волвото, паркирано пред входната врата. Затягаше колана си, когато Уордън го попита:
    — Какво мислите, шефе?
    — Пола Грей лъжеше.
    — Наистина ли? Аз не останах с това впечатление.
    — Тя просто не казваше всичко. Разказът й носеше белезите на нещо дълго репетирано. Вероятно с Туийд. Скриха много неща. Забеляза ли колко малко говори Нюмън? Каза само, че е съгласен с версията на Пола. А той съвсем не е мълчаливец.
    — Този Марлър ми се стори доста нагъл.
    — О, това беше хитра тактика. Начин да накараш другия да престане с въпросите си.
    — И го оставихте да прави, каквото си иска? Това не е в стила ви.
    — Просто беше ясно, че на този етап не можем да измъкнем нищо повече от тях. Ще ги оставим известно време на спокойствие, нека си мислят, че сме се хванали на въдицата.
    — Какво мислите за онези тайнствени мъже с маски на лицата? Според мен това са пълни глупости.
    — Виж, тук може би грешиш! Звучи прекалено невероятно, за да не се е случило. Мисля, че сме попаднали на нещо голямо. Сега отиваме в Скотланд Ярд, ти ще вземеш колата си и ще се върнем до Сафък. Поотделно ще претърсим района, ще задаваме въпроси, предимно свързани с подводните проучвания. И за двама ни ще има достатъчно работа. Районът е доста голям…
    — Е, добре мина — каза Нюмън, след като посетителите им си отидоха.
    — Така ли мислиш? — попита Туийд. — Не успяхме да заблудим Букенън. Той ще се върне. Но успяхме да спечелим време, за да стигнем до дъното на цялата история — тук и във Франция. Къде беше вчера, Боб?
    — С Марлър отидохме в Олдбърг. Полицията беше отцепила с кордон мястото на убийството и не приближихме до блатата. Интересното е, че някой финансира нови подводни проучвания на потъналия град. Някога чували ли сте за лорд Доулиш?
    — Да. Милионер с оръжейни заводи в Шотландия, в Тетфорд, Белгия и в Анси във Франция — отвърна Туийд. — Първоначално натрупва състояние от сделки с недвижими имоти през осемдесетте. Твърд и безскрупулен човек. Това е.
    — Мисля, че трябва да се опитвам да взема интервю от него — каза Нюмън.
    — Аз бих се справила по-добре — намеси се Пола. — Чувала съм, че много си пада по жените.
    — За каква ще се представиш?
    — Познавам издателите на едно списание за жени. Ще отида като репортер, който трябва да напише статия за него.
    — Оставете това засега — посъветва ги Туийд. — Аз ще реша кой да отиде, след като се върна от Женева — Пола, ти ще дойдеш с мен. Нека всичко върви по реда си. Първо искам да разбера какво е разтревожило немците.
    Телефонът иззвъня. Моника вдигна слушалката: — Застрахователно дружество „Дженеръл и Камбрия“ — остана известно време заслушана, после покри с длан микрофона и се обърна към Пола: — Можеш ли да поемеш разговора? Някакво момиче е… Говори на френски.
    Пола пое слушалката, седна на ръба на бюрото и започна на френски:
    — „Дженеръл и Камбрия“. С кого разговарям?
    — Казвам се Изабел Томас — момичето се закашля, сякаш се бе задавило. Извинете ме, разстроена съм. Познавате ли Анри Бейл?
    Пола сложи ръката си върху микрофона и попита Туийд:
    — Анри Бейл?
    — Човекът, когото изпратих в Южна Франция. Френсис Кари.
    — Съжалявам — продължи Пола, — линията не е в ред. Анри Бейл ли казахте? Да, познавам го, разбира се. Работя с него. Директор съм на…
    — Анри е мъртъв… — Изабел отново се закашля. — Беше ужасно. Убиха го…
    — Изабел, откъде се обаждаш? — бързо попита Пола.
    — От пощата.
    — Това е добре. Извинявай, че те прекъснах. Слушам те — продължи тя делово. — Новината наистина е ужасна. Трябва да знам всичко, което можеш да ми кажеш.
    Пола остана заслушана на телефона, докато Изабел, поуспокоена от сдържаната й реакция, й разказваше какво се бе случило, като започна от идването на мъжете от тайните служби в бар „Маями“. Пола записваше всичко на едно тефтерче, което Моника й бе подала. В стаята бе станало съвсем тихо. Всички мълчаха, усетили напрежението в разговора, когато Пола подкани момичето да продължи. След малко тя започна да проверява с въпроси разказа на французойката.
    — Спомена тайните служби. Това е вашата Дирекция за надзор на териториите, нали?
    — Да, те бяха. Бях се скрила в тълпата съвсем близо до Анри и успях да чуя какво му казаха. Не мога да разбера защо… С Анри бяхме много близки…
    — Разбирам. Сигурно си много разстроена. — Пола й зададе най-важния за момента въпрос: — Обади ли се на местната полиция?
    — Не. Трябваше ли?
    — В никакъв случай. На никого не казвай.
    — Дори на майка си не съм казала. Толкова съм объркана.
    — Напълно те разбирам. Мисля, че знам причината за случилото се — излъга Пола. — Каквото и да става, не казвай на никого — повтори тя. — Ще се опитаме да изпратим наш човек да се срещне с теб. Той ще се представи като… Ален Драйфус — това бе първото име, за което се сети. — Малко търпение, Изабел. Съвсем скоро ще се свържем с теб. Ще ми дадеш ли адреса и телефона си?
    Пола внимателно записа всичко и помоли момичето да го повтори.
    — Изабел, работиш ли някъде? Добре, не напускай. Продължи да живееш така, както е било досега — доколкото можеш, разбира се. Дръж се. И никаква полиция. Какво е работил Анри в застрахователната компания? Проверяваше един подозрителен смъртен случай, при който трябва да се изплати застраховка.
    — Време е да тръгвам за работа — каза глухо Изабел. — Поне успях да направя това, за което Анри ме бе помолил.
    — Направи точно това, което трябваше. Оттук нататък продължаваме ние.
    Пола затвори телефона и си пое дълбоко въздух. После се обърна към Туийд:
    — Господи, дано да съм се справила добре. Досещате се какво се е случило, нали?
    — Справи се чудесно. Френсис Кари е мъртъв, предполагам.
    — Да. Убит е. Снощи двама мъже от френските тайни служби го взели от един бар и го отвели до гара „Сен Жан“. В Бордо…
    Тя разказа накратко какво бе научила от Изабел. Туийд я слушаше с безизразно лице. Леко барабанеше с пръсти по бюрото си. Когато Пола свърши, той се обърна към Нюмън.
    — За съжаление ти си прав. Кари се оказа съвсем неподготвен за тази задача. Грешката ми е непростима.
    — Това не е вярно. Нима не си спомняте Хари Мастерсън? Беше дяволски добре подготвен, но убиха и него. Всеки, който работи за Тайната разузнавателна служба, поема този риск. Сигурен съм, че сте предупредили Кари, преди да се съгласи. Спрете да се обвинявате.
    Туийд изведнъж се оживи:
    — Агенти на френското контраразузнаване? Не ми се вярва. Моника, опитай се да ме свържеш с Рене Лазал. Скоро ще разберем истината…
    Никой не проговори, докато Моника набираше номера. Пола седна зад бюрото си и повтори наум разговора си с Изабел. Приглаждаше с ръце плисетата на полата си. Моника кимна на Туийд, когато се свърза с шефа на френските тайни служби в Париж.
    — Рене, говори Туийд. Линията не се подслушва. Изпратих човек в Южна Франция, както се бяхме споразумели. Току-що научих, че снощи е бил убит в Бордо. Двама агенти на тайните служби са го взели от някакъв бар…
    — Нашите тайните служби? Това е абсолютно невъзможно. В района на Бордо не работи никой от сътрудниците ни. Щях да знам за това.
    — Значи са се представили за такива…
    — Веднага ще се заема със случая. В момента, в който свършим разговора, ще изпратя екипи в Бордо. Трябва ми още информация обаче. Можеш ли да ми дадеш?
    — Да. Агентът работеше под името Анри Бейл. Имаше документи, удостоверяващи самоличността му. В Бордо е бил барман в някакво заведение, наречено „Маями бар“. Информацията ми е, че Бейл е бил убит на централната гара някъде около единадесет часа. Очевидно това е станало в някое подземно помещение, до което може да се стигне с кола. Самото убийство обаче е извършено от друг човек, който вероятно е чакал там.
    — Кой ти съобщи всичко това?
    — Наш информатор. Няма да ти съобщя името му, но според мен можем да разчитаме на сведенията му. Снощи Кари трябваше да се свърже с нас чрез радиопредавателя си, но не го направи.
    — А кога разбра за убийството?
    — Преди пет минути.
    — Екипите ми ще тръгнат незабавно. Туийд, ще бъде много добре, ако можем да се видим в Париж. Мисля, че трябва да знаеш за някои от последните събития тук, които вероятно са свързани и с това убийство. Приеми искрените ми съболезнования. И най-важното — можем ли да се срещнем?
    — Да. Съвсем скоро. Ще пътувам до Европа по работа. Да ти се обадя ли веднага, щом мога да дойда в Париж?
    — Да, моля те — гласът на Лазал стана сериозен и мрачен. — Положението е отчайващо. Пред криза сме. Побързай, приятелю. Доскоро.
    Туийд затвори телефона и остана загледан в празното пространство, сякаш забравил за останалите в стаята.
    — Някакви нареждания? — попита Моника.
    — Да. Реших Пола да дойде с мен в Женева и след това в Париж. Резервирай още една стая в хотел „Де Берг“ в Женева и й поръчай билет за моя полет. Резервирай и две стаи в онзи малък парижки хотел — „Мадлената“, така ще сме близо до Лазал. Уреди и полета Женева — Париж.
    — Защо ще се срещате с Лазал?
    — Не зная точно, но той е вторият човек, който употреби думата „криза“ през последните няколко дни. Първо Кулман, сега Лазал. В Европа се готви нещо ужасно, което може да експлодира всеки момент.
    — Току-що си спомних нещо, което каза Карин — обади се Пола, — беше на брега при Олдбърг, докато се преобличахме, а онези мъже в лодките ни настигаха. Съвсем го бях забравила.
    — Какво е то? — попита Нюмън.
    — Каза, че френската армия е главната заплаха. Частите, разположени на юг. После това ми избяга от ума — бях твърде уплашена. Така и не успях да я попитам какво имаше предвид.
    — Следващата ми задача — обяви Нюмън. — Докато Туийд обикаля Европа.
    — Каква задача? — заинтересува се Туийд.
    — Интервю с командира на армията…

4.

    Оръдейни дула. Безкрайни редици от стомана, бълваща огнена смърт. Зловещи метални ръце, протегнати напред от куполите на танковете. Един лейтенант от френската армия придружаваше Нюмън покрай строените машини.
    Беше пристигнал в строго охранявания щаб на Трети корпус с кола от Бордо. След кацането си в Бордо се изненада от бързината, с която командирът на тази огромна войска се съгласи да даде интервю.
    — Вие работите за „Шпигел“, мистър Нюмън? Тогава съм сигурен, че генералът ще ви приеме с удоволствие — беше отвърнал учтив глас. — Аз съм майор Леми. Вие сте в Бордо? В два следобед добре ли е? Да, днес. Значи се разбрахме…
    Генералният щаб на Трети корпус се намираше в хълмиста местност източно от Бордо. По време на пътуването си с наетия ситроен Нюмън бе преминал през засети с лозя полета, а в далечината бе забелязал кулите на голям замък.
    — Оттук, мистър Нюмън — каза лейтенантът, докато вървяха между редиците от танкове. Покрай подредените машини тичаха войници в униформи. Нюмън имаше чувството, че пред погледа му е един съвършен военен механизъм, организиран и управляван от човек, който не допуска и най-малкото пилеене на време. Влязоха в дълга едноетажна сграда, охранявана от часовои, и лейтенантът го поведе по широк коридор, докато не стигнаха до някаква масивна махагонова врата с изящно резбовани орли. Такава врата Нюмън бе очаквал да види по-скоро в замъка, който бе забелязал сред хълмовете.
    — Генералът ви очаква. Влезте — каза лейтенантът, хванал дръжката на вратата.
    — Откъде знае, че съм пристигнал?
    — Дежурният офицер откри вестник с вашата снимка в библиотеката ни. Когато излязохте от колата, той се обади по радиостанцията в кабинета на генерала.
    — По радиостанцията? Не знаете ли, че съществуват телефони?
    — Телефоните могат да се подслушват.
    — А защо ме претърсиха, преди да влезем?
    — Просто строги мерки за сигурност. Провериха ви за оръжие и скрити магнетофони. Обичайните действия срещу евентуален саботаж. Генералът ви чака…
    Нюмън стъпи върху блестящия паркет на просторния кабинет и лейтенантът затвори вратата зад гърба му. Стаята беше дълга и в далечния й край бе поставено огромно писалище в стил Луи XV. Зад него седеше набит мъж в генералска униформа. А зад стола му, също в стил Луи XV, се беше изправил слаб и стегнат офицер. Униформата му показваше, че е майор.
    Това, което привлече вниманието на Нюмън, беше един силует, поставен в рамка и закачен на стената зад стола. Големият черен силует бе несъмнено този на генерал Дьо Гол в профил, като се виждаха и раменете му, с военно кепе на главата.
    — Добре дошли в Трети корпус, мистър Нюмън. Седнете, моля ви. Надявам се, не ни се сърдите, че проверихме в редакцията на „Шпигел“ дали наистина работите за тях.
    — Генерал Шарл дьо Форж? — попита Нюмън, все още прав.
    — Разбира се. Това е майор Леми, началник на разузнаването. Лицето на Дьо Форж беше като на сокол — издължено и със силна долна челюст. Имаше проницателни сини очи, които останаха вперени в Нюмън, докато генералът се изправяше, за да му подаде ръка. Дланта му беше толкова силна, че пръстите на Нюмън сигурно щяха да пострадат от ръкостискането, ако не го очакваше.
    Редкият мустак на Леми правеше горната му устна да изглежда като нацапана с нещо черно. Кимна с иронично изражение на Нюмън, когато журналистът седна.
    — Не мога да взема интервю от вас, генерале, в присъствието на друг човек.
    Дьо Форж го изгледа строго. Тялото му, облегнато назад във великолепния стол, излъчваше огромна енергия, укротена от желязна воля. Генералът приличаше на президент в кабинета си.
    — Майор Леми е един от най-близките ми подчинени.
    — Това няма значение — настоя Нюмън. — По телефона заявих съвсем ясно, а тогава разговарях именно с Леми, че искам интервюто да е лично. Тоест да сме сами по време на разговора.
    — Леми, по-добре е да ни оставите. Репортерите явно мислят, че имат по-висок чин от генералите.
    — Чух да се говори — продължи Нюмън, когато офицерът от разузнаването затвори вратата след себе си, — че имате твърдо становище по въпроса за сегашното състояние на Франция. Пред входа бях претърсен. А лейтенантът употреби една дума, която не успях съвсем да разбера — саботаж.
    — Боклуците са плъзнали навсякъде. Франция е замърсена от чужди елементи, които трябва да бъдат изхвърлени. Алжирци, араби. Господ знае какви още.
    — Това звучи като програмата на новата партия „За Франция“, която много прилича на някои екстремистки групировки.
    Нюмън говореше отличен френски. Стори му се, че забеляза изненада в пронизващия поглед на Дьо Форж. Генералът махна с ръка.
    — Аз служа на републиката. Политиката не ме интересува. Но съм длъжен да ви поправя. „За Франция“ е партия, чиято популярност расте с часове. Ако нейното виждане съвпада с моето, то е случайно.
    — Добре, значи не се занимавате с политика, или поне така казвате. Какво мислите за новата Германия?
    Нюмън сякаш натисна някакво копче. Дьо Форж се наведе напред със стиснат юмрук. Но гласът му остана спокоен, когато започна атаката си.
    — Ние сме длъжни да бъдем нащрек. Сегашният канцлер е човек на мира, но кой го следва? Дали няма да се появи един нов Бисмарк, който да използва огромната мощ на обединена Германия, за да си възвърне Елзас и Лотарингия? Обърнете внимание на движението „Сигфрид“, което става все по-силно. Това е нелегална организация, която обаче може да излезе на сцената всеки момент. Франция трябва да бъде подготвена срещу ново нападение. Повтарям ви, „Сигфрид“ е огромна заплаха и за нас, и за вашата страна. Трябва да сме силни. Искате ли да ви покажа колко силни сме?
    — Видях танковете ви…
    — Искам да видите как тук се обучава елитна армия — готова да реагира мигновено. Елате с мен, мистър Нюмън…
    Дьо Форж стана и сложи войнишко кепе на главата си. Погледна силуета на генерал Шарл дьо Гол и се усмихна студено.
    — Той беше велик мъж. Може би вече е време за втори Дьо Гол. Елате!
    Дьо Форж го поведе извън сградата към мястото, където беше паркиран джип. Скочи с лекота зад волана и кимна на Нюмън да седне до него.
    Изпълнен с любопитство, журналистът се настани на седалката до шофьора. Дьо Форж рязко потегли и бързо ускори. Към колата веднага се присъедини ескорт от униформени мъже на мотори с включени сирени. Процесията бързо излезе през отворените врати на главния вход и продължи по пътя.
    Нюмън, хванал се здраво с дясната си ръка, за да не бъде изхвърлен на завоите, погледна генерала. Ястребовият му профил бе неподвижен, въпреки че той явно се наслаждаваше на високата скорост. След малко отбиха от главния път и продължиха през полето към някаква гора.
    — Всъщност къде отиваме? — попита Нюмън.
    — Да ви покажа кладенеца за наказания. Само мъже, които могат да понесат всичко, са в състояние да бъдат елитна ударна сила. Дисциплина, ред и твърдост — това е девизът в моята войска.
    — Струва ми се, че лидерът на „За Франция“ издига същия лозунг.
    Дьо Форж завъртя волана и изгледа мрачно Нюмън. Спря колата в една просека в гората от вечнозелени дървета. Мотоциклетистите се наредиха в кръг около стар каменен кладенец. В гледката имаше нещо зловещо.
    — Тази част от интервюто ще остане само за вас — заяви Дьо Форж.
    — Не съм приемал такива условия преди и сега не можете да ми ги наложите.
    Дьо Форж сякаш се поколеба дали да не тръгне обратно към казармите. Усетил промяната в намеренията му, Нюмън скочи от джипа и бързо тръгна към кладенеца. Генералът го последва. Беше обут в ботуши за езда — толкова добре лъснати, че блестяха като стъкло на светлината. В дясната си ръка държеше камшик, с който леко биеше по ботушите. Нюмън трябваше да признае, че представлението беше съвършено. Ако не друго, генералът бе роден за водач.
    Нюмън огледа стария кладенец. Стените му се рушаха, но макарата над отвора беше съвсем нова. До дръжката беше прикрепена скала, отбелязваща метрите. Две изпънати въжета се спускаха в бездната. Нюмън взе един малък камък и го пусна вътре близо до стената. Мина много време, преди да чуе далечния звук от падането му във водата.
    — Не хвърляйте големи камъни — предупреди го Дьо Форж и се усмихна студено, — може да ударите затворника.
    — Затворника?
    — Това е кладенец за наказания. Ако някой войник не успее да изпълни заповед или не успее да премине всички препятствия на полигона, прекарва известно време тук долу. В момента един провинил се виси точно над водата.
    — Защо въжетата са две?
    — Едното завършва с примка около врата му. Възелът е такъв, че примката може да се стяга оттук. Няма нищо опасно, разбира се. Просто трябва малко да го стреснем.
    — А второто въже? — попита строго Нюмън. — Завързано е около гърдите му. Това е въжето, което отделя провинилия се от вечността. С него после ще го изтеглят обратно.
    — А тази скала?
    — Показва колко близо до водата е затворникът.
    Нюмън погледна над ръба в черната дупка. Беше толкова тъмно, че не забеляза следа от нещастника, висящ някъде долу. Чу се бръмченето на мотор. С края на окото си Нюмън видя майор Леми, който пристигаше с друг джип. Офицерът се беше привел над волана като някаква хищна птица.
    Дьо Форж отиде при него. След кратък разговор Леми взе микрофона на радиостанцията. Една антена автоматично се разпъна. Леми каза нещо, после остави микрофона и потегли обратно. Дьо Форж се приближи до Нюмън.
    — Сега виждате как сме създали най-силната армия в Европа.
    — Мисля, че това е варварско…
    Повече нищо не си казаха, докато Дьо Форж караше джипа обратно към щаба. Зловещите фигури на мотоциклетистите отново ги придружаваха, а тъмните им очила проблясваха на слънцето. Дьо Форж приближи с голяма скорост главния вход и спря толкова рязко, че Нюмън щеше да изхвръкне от колата, ако не беше очаквал точно такава маневра. Генералът гледаше право пред себе си, когато каза:
    — Вие слизате тук.
    Нюмън скочи на земята и Дьо Форж бързо подкара към вратата, отворена при приближаването им. Мотоциклетистите бяха останали по местата си и Нюмън трябваше да мине през групата им, за да стигне до паркирания ситроен. Зад тъмните очила невидими очи следяха движенията му. Нюмън ги подмина, като внимаваше да не докосне някой от моторите, извади ключовете и пъхна един от тях в ключалката на вратата.
    Ключът влезе трудно. Нюмън изсумтя и съсредоточи мислите си. Отвори вратата, седна внимателно зад волана и запали двигателя. Педалът на газта не беше наред — моторът качваше оборотите по-бавно от преди. Потегли и когато подмина два големи завоя на пътя, спря на тревата. От сградите на щаба не можеха да го забележат.
    Слезе от колата, извади от джоба си фенерче-писалка, пропълзя под шасито и внимателно го прегледа. Нямаше признаци за поставена бомба. Тя със сигурност щеше да е радио програмирана — Нюмън бе преценил, че не съществува опасност от експлозия пред входа на щаба — мотоциклетистите бяха спрели съвсем близо до колата му. „Сигурно ме е подгонила параноята — помисли си той. — Дьо Форж е просто самовлюбен маниак, който държи да демонстрира властта си.“
    Качи се отново в ситроена и подкара към Бордо. Пет минути по-късно, докато се движеше по пустия път, забеляза в огледалото си кола, която бързо го застигаше. Беше голям черен фургон „Берлие“. Такива използваше френската военна полиция, обучена да потушава прояви на масово насилие. Дали Дьо Форж бе успял да ги спечели за съюзници? Едва ли. Тогава Нюмън си спомни мъжете, които бяха отвели Френсис Кари от бар „Маями“ — те се бяха представили за офицери от френските секретни служби. Дали черният фургон е бил откраднат? Той бързо приближаваше, отражението му в огледалото ставаше все по-голямо. В кабината седяха шофьорът и други двама мъже. Лицата им бяха скрити от маски с прорези за очите. В ръката на един от мъжете Нюмън забеляза нещо, което приличаше на дълга полицейска палка — част от стандартната екипировка на военната полиция, с която се укротяваха разбунените тълпи.
    Нюмън имаше отлична памет за пътища. Дори след дълго пътуване по нов маршрут той можеше да си припомни всяка подробност от пътя. Рязко натисна педала на газта и двигателят отново не реагира нормално. Както при входа на казармата, колата едва-едва ускори.
    Нюмън разбра точно какво се бе случило. Спомни си промяната в изражението на Дьо Форж, когато отказа да приеме условията му, касаещи интервюто. Припомни си пристигането на Леми, разговора му с Дьо Форж, краткото съобщение на майора по радиото. Бяха използвали шперц, за да отворят колата и да ремонтират двигателя. Нюмън отново погледна в огледалото — черният берлие се движеше като изстрелян куршум и почти докосваше задната броня на колата.
    Натисна докрай педала и успя да изстиска още няколко оборота от повредената машина. Нюмън взе следващия завой, без да намалява. Знаеше точно къде се намира. Дали можеше да стигне моста навреме? Беше въпрос на секунди. Никой комарджия не би заложил на него в тази надпревара за оцеляване.
    Двамата пътници в кабината се приведоха напред. Нюмън усещаше нетърпението и жестокостта, изписани на скритите им под маските лица. Беше успял временно да увеличи разстоянието между двете коли с последното натискане на педала. Още два завоя.
    Фургонът отново го застигаше, изпълваше цялото огледало. Нюмън взе следващия завой, като с всичка сила натискаше газта. Пред него се показа последната извивка на пътя. Струваше му се, че пълзи към нея, когато фургонът одраска бронята му. Рязко изви волана, премина последния завой и видя тесния стръмен каменен мост на тридесетина метра пред себе си. Стисна силно кормилото, като се насили да не поглежда в огледалото.
    На идване беше намалил, за да може да премине на косъм от каменните стени, без да одраска колата. Сега, при тази скорост, му се налагаше да прецени разстоянието до сантиметър. Погледна за последен път в огледалото. Фургонът го връхлиташе. Колелата на ситроена стъпиха на моста и изкачиха гърбицата му. Размазани от скоростта, дебелите каменни стени профучаха край колата. Нюмън стисна още по-здраво волана, когато ситроенът се спусна от другата страна. Нервите му издържаха докрай и не изгуби контрола над колата. Беше преминал.
    В огледалото видя фургонът да приближава моста. На идване Нюмън бе имал много време и бе избрал този страничен път с надеждата да разгледа лозята, а може би и някой замък. Шофьорът на фургона не очакваше моста и го видя прекалено късно. Писъкът на метала, стържещ в камъните, заглуши рева на мотора, когато голямата машина се втурна нагоре между стените. Заклещен, фургонът рязко спря. Левият парапет не издържа на натиска и се срути в тясната клисура, а след него полетя и част от моста. Фургонът се наклони, за миг се закрепи над бездната и последва парапета. Завъртя се във въздуха и се стовари върху камъните на дъното на клисурата. Трясъкът бе силен като експлозия.
    Нюмън спря колата, излезе и се приближи до ръба на пропастта. Фургонът лежеше неподвижен. Нищо не помръдваше. Никой не излезе от железния ковчег.
    Той сви рамене, върна се при колата и продължи пътя си към Бордо. Туийд му бе дал адреса на Изабел Томас, приятелката на Френсис Кари. Време беше някой да я посети и да види как е, а може би и да научи още нещо.

5.

    Първата изненада за Туийд и Пола в Женева ги очакваше във фоайето на хотел „Де Берг“ — главен инспектор Кулман беше седнал на един стол до рецепцията и четеше вестник. Бе пристигнал много по-рано, отколкото те очакваха.
    Втората изненада бе реакцията му. Той ги погледна и без да им обръща внимание, отвори вестника си на следващата страница. Пола се обърна към Туийд.
    — Не говори с него — предупреди я той. — И не го поглеждай втори път…
    Туийд попълни формуляра, който му подаде администраторката. Пола също започна да пише и той се зачуди защо момичето държи листа толкова далеч от очите си. Администраторката й подаде ключ.
    — Коя стая казахте? — попита високо Пола. — Не виждам добре, очилата ми са някъде в багажа.
    — Стая 135 — повтори ясно администраторката.
    Веднага щом разопакова багажа си, Туийд се отправи към стаята на Пола. Също като неговата и тази беше голяма, с две легла — Моника не бе успяла да резервира единични. Стаята беше ъглова и повече приличаше на апартамент. Прозорците й гледаха към улица „Мон Блан“ от едната страна, а от другата — към реката.
    — Разкошна е — усмихна се Пола. — Погледнете светлините от другата страна на реката.
    Завесите на прозорците бяха дръпнати встрани и далеч зад тях ярките светлини на неонови реклами осветяваха сградите, а отраженията им във водата приличаха на някакви пъстри змии. Туийд кимна с глава, но мислите му бяха другаде.
    — Ото Кулман вече ми се обади — продължи Пола — Попита кога ще излезем за вечеря, каза, че ще ни чака във фоайето и бързо затвори.
    — Държи се странно, но вероятно има причини. Предполагам, че по-късно ще се присъедини към нас, затова ще изберем някой малък ресторант.
    — Вече го направих. Надявам се, нямате нищо против, че след неговото обаждане запазих маса за трима в „Лез Армюр“. Това е един хубав ресторант в стария град, близо до катедралата. Помолих ги да запазят маса в ъгъла.
    — Отличен избор. Искате ли да се преоблечете?
    — Искам храна. Умирам от глад. А и имам чувството, че Ото иска да ни види спешно. Той употреби тази дума, докато разговаряхме.
    — Облечи си палтото и да тръгваме.
    Кулман стоеше точно пред входа, облечен в черен шлифер и с черна широкопола шапка, спусната ниско над голямото му чело. Беше нисък, но имаше много широки рамене и още веднъж напомни на Пола за Едуард Робинсън от старите филми. Същото твърдо лице, същите строги устни, същото усещане за огромна физическа и умствена сила. Кулман пак не им обърна никакво внимание. Оглеждаше се вляво и вдясно, сякаш очакваше някой друг.
    Пола тръгна към мерцедеса — такси, който се приближи до входа. Когато шофьорът се втурна да й отвори задната врата, тя го попита високо и ясно:
    — Можете ли да ни закарате до ресторант „Лез Армюр“? Намира се в стария град близо до катедралата.
    — Знам мястото, мадам…
    Колата се отдели от бордюра и тя се облегна удобно. Туийд седеше до нея. Студът отвън я бе сковал дори за краткото време, което бе прекарала на тротоара, и сега се наслаждаваше на топлината в купето. Откъм езерото духаше леден източен вятър. „Сигурно идва от Сибир“ — помисли си тя.
    — Надявам се да е разбрал — прошепна Пола.
    — О, със сигурност е разбрал, ако това е била целта му. Минаха по широкия мост над Рона и продължиха към ресторанта през множество криволичещи улици. Започна да ръми. Паважът на улиците блестеше под светлината на лампите като намазан с олио. Старият град бе разположен на върха на един хълм, от който се виждаше голяма част от Женева от другата страна на реката. Колата се движеше бавно по завоите, а от двете страни на пътя се издигаха редиците на старите, плътно притиснати една в друга къщи. Хълмът беше стръмен, а на самия връх се намираше катедралата.
    Туийд погледна Пола. След кошмарното преживяване в Сафък поведението й беше забележително. Той не можеше да не се възхити на начина, по който бе успяла да овладее ситуацията в хотела и да информира Кулман за номера на стаята си. Благодарение на находчивостта й немецът разбра и мястото, където да ги намери вечерта. Знаеше какво се опитва да направи — да му докаже, че въпреки всичко е в състояние да върши добре работата си.
    Пола погледна навън, докато мерцедесът продължаваше безкрайното си изкачване по тесните павирани улици. През нощта Старият град изглеждаше доста зловещо. Пусти тротоари, мрачни входове, зле осветени стръмни стълбища.
    Мерцедесът намали и спря в уличка близо до някаква висока платформа, върху която бяха подредени старинни оръдия. Шофьорът се обърна към тях:
    — Ще продължите пеша покрай арсенала — той посочи платформата. — Съвсем близо е.
    — Да, знам — каза Туийд и плати.
    Шофьорът изскочи и отвори вратата на Пола. Тя излезе, последвана от Туийд, който вдигна яката на палтото си и остана неподвижен в дъжда, докато колата потегли. Сякаш се вслушваше в плътната тишина, която бе настъпила.
    — Нещо не е наред? — попита Пола, като се прислони под платформата.
    — Не. Исках да се уверя, че не са ни проследили. Нека влезем и да се надяваме, че Кулман ще се появи.
    „Лез Армюр“ ги посрещна с мека приветстваща светлина зад старите прозорци. Влязоха през въртящата се врата и минаха покрай бар с високи дървени столове. Изведнъж намерила се на топло, Пола се отпусна, свали палтото си и го подаде на келнера. В залата имаше много маси, повечето от които заети. Говорът на посетителите се смесваше с тихото звънтене на чаши.
    — Имаме запазена маса за трима. Името ми е Грей — каза Пола на келнера, който поемаше палтото на Туийд.
    Докато ги водеха към масата, тя успя да зърне през една сводеста врата друго помещение — „Салон на художниците“. Стените бяха украсени със слонски бивни. Пола бе помолила за по-закътана маса. Тази, която бяха запазили, се намираше в един от ъглите. На стената над нея висяха два кръстосани мускета. Туийд седна с гръб към бара, а Пола се настани до него, като оставиха стола в ъгъла за госта си.
    — Това място е същото, каквото го помня — каза тя, преди да погледне менюто. — И все така популярно.
    — Отлично място за разговори.
    Топлината и тихите гласове създаваха усещането за кротка и приятелска атмосфера, в която хората се чувстват много добре. Туийд бе забелязал, че повечето от посетителите са местни. Докато четеше менюто, Пола забеляза Ото Кулман, който тъкмо влизаше. Спря се при бара, за да огледа претъпканото помещение. Тя разбра, че инспекторът ще се взре в лицата на всички, преди да свали палтото и шапката си и да седне при тях. Когато се настани на стола в ъгъла, немецът заговори на английски:
    — Имах си компания — обясни той предпазливостта си. — Един мотор се движеше след таксито.
    — Как се отърва от него? — попита Туийд.
    — Накарах шофьора да спре при стълбите под катедралата. Затичах се нагоре по тях — преследвачът не можеше да ме последва с машината си. Изгуби ме.
    — Ще пийнеш ли нещо? — предложи Туийд.
    — Можем да започнем с „Кир Роял“ — веднага се обади Пола и Кулман кимна в съгласие, като извади неизбежната си пура.
    — Да почнем по същество. Надявам се пурата да не ви пречи — не съм пушил, откакто напуснах Висбаден. Стараех се никъде да не ме разпознаят, но явно съм допуснал грешка. Хората, с които си имаме работа, са професионалисти, при това жестоки и безскрупулни.
    Той замълча, докато Туийд правеше поръчката. Сервираха им почти веднага. Пола отпи половината от коктейла с шампанско и ликьор от касис и остави чашата си.
    — Имах нужда от това. Продължавай, Ото. И пуши спокойно пурата си.
    — Както казах по телефона, Туийд, Германия е пред криза. Имаме опасен враг, който не можем да открием. Екстремистки елементи в парижката преса внушават представата за агресивна Германия, която иска със сила да си възвърне загубите от Франция.
    — Това е абсурдно, Ото — протестира Туийд. — От всички държави в Европа Германия има най-миролюбивата политика.
    — Вярно е, но налице е една съвършено организирана кампания, чиято цел е да ни изкара опасни.
    — При сегашния ви канцлер? Глупаво е.
    — Знам, че е глупаво. Пропагандата обаче е неистова — дори Гьобелс би й завидял. Предричат появата на нов Бисмарк. Той щял да поиска да си възвърне от Франция Елзас и Лотарингия — анексирани от Германия през 1871-ва.
    — Сигурно има кой да се противопостави на тази очевидна лъжа.
    — Не е само това — Кулман допи коктейла си, изчака Пола да поръча по още един и продължи: — В Германия съществува ново нелегално движение, организирано от хора извън страната. Състои се от групи, формирани от терористи. Не можем да разберем откъде идват. Движението се нарича „Сигфрид“ и явно се числи към екстремистката десница. Знаем, че непрекъснато се внася контрабандно въоръжение и експлозиви, които се складират за по-късен етап. И отново не можем да открием източника.
    — Сигурно предполагате кой стои зад всичко това — тихо се обади Пола.
    — Нали ви казах, огънят се подклажда от крайни елементи в парижката преса. — Пола и Туийд поръчаха вечерята, а Кулман се съсредоточи върху пурата си. — Сами разбирате, че тази информация е поверителна. Както и фактът, че дойдох тук като личен представител на канцлера.
    Пола го погледна над ръба на чашата си. Лицето на Кулман изглеждаше мрачно с гъстата тъмна коса, черни вежди и широките плътни устни, здраво стиснали пурата.
    — Разбирам — каза тихо Туийд. — Имаш ли представа какво е мнението на президента на Франция?
    — Той не може да повярва в съществуването на такава конспирация. Раздразнен е, разбира се, от статиите в някои френски вестници, но мисля, че е най-добре да не коментира, защото това би довело до привличане на вниманието към техните агресивни изявления. А той има и други проблеми за разрешаване.
    — Какво имаш предвид?
    — Нарастващата популярност на онази нова партия — „За Франция“. Искат депортирането на всички чужденци — алжирци и така нататък. Това би влошило страшно външните отношения на страната и той не знае как да реагира.
    — Връщам се на предишния си въпрос — кой точно стои зад тази конспирация, зад всички лъжи по адрес на Германия?
    — Един от тях е, предполагам, Емил Дюбоа, който насъсква „За Франция“. Но се носят тревожни слухове, че някои от министрите в кабинета в Париж тайно подкрепят Дюбоа. Над Франция е паднала мъгла и е невероятно трудно да проникнеш в нея и да разбереш какво става. Само затова поех риска да изпратя свой агент, който да разследва на място.
    Сервираха им вечерята. Сега, когато Ото бе разкрил ролята си като пратеник на канцлера на Германия, Пола се чудеше дали Туийд ще му разкаже за Френсис Кари. Седеше неподвижна и наблюдаваше и двамата.
    — А какъв е рискът? — попита Туийд.
    — Да предположим, че го хванат и разкрият мисията му. Представяш ли си какво ще направи от случая френската преса? „Немски таен агент във Франция.“ Бих могъл сам да напиша заглавията…
    — Трябва да си… много сигурен в себе си, за да поемеш такъв риск.
    — Кажи „много отчаян“, това ще е по-подходяща дума. — Кулман махна с пурата си и се усмихна за пръв път. — Истинското му име е Щал. Влезе във Франция оттук — от Швейцария — под ново име и с фалшиви документи. Може и да не го разкрият. Майката на Щал е французойка, баща му е немец. Но той е роден в Елзас, а там е истинска мешавица от френски и немски имена. — Кулман се обърна към Пола — „Мешавица“ е правилно, нали?
    — Съвсем правилно, Ото — тя окуражително сложи ръка върху китката му. Знаеше, че Кулман много се гордее с английския си и особено с владеенето на разговорните изрази. — Откакто говориш, не си направил нито една грешка.
    — Защо ми разказваш всичко това? — бързо попита Туийд. — Защо на мен?
    — Защото знам, че си успял да създадеш отлична шпионска мрежа във Франция. Тук сте по-напред от нас. Надявам се ти да успееш, ако Щал се провали. Ако се съгласиш да ми помогнеш, разбира се.
    — Ще помогна. Пола, покажи на Ото снимката, на която сте с твоята приятелка.
    Пола примигна, отвори чантата си, дръпна ципа на вътрешния джоб и извади един плик. В него беше единствената снимка на Карин, която имаше — бяха я направили близо до Черната гора край Фрайбург по време на почивката й там. Тя подаде плика на Кулман.
    Немецът извади снимката и я задържа върху голямата си длан. Реагира само устата му — зъбите стиснаха още по-силно пурата. Погледна Туийд, после Пола.
    — Познаваш ли момичето, с което си се снимала?
    — А ти, Ото? — тихо попита Туийд.
    Кулман изгаси пурата и се зае с превъзходно сготвеното ястие — швейцарски специалитет от телешко с картофи. Отпи от поръчаното от Туийд шампанско. Пола присви устни и погледна шефа си. Кулман остави ножа и вилицата и избърса уста със салфетката си.
    — Да, познавам я — каза изведнъж той. — Това, което ме учудва, е откъде вие я познавате. Съвпадението е удивително.
    — Имам лоши новини за теб, Ото.
    — Слушам те — Кулман остави на масата чашата, от която се готвеше да отпие.
    — Момичето е мъртво…
    Кулман слушаше с безизразно лице, докато Туийд му разказваше какво се бе случило в Сафък. Той не пропусна и загадъчните „власти“, които Карин бе споменала пред Пола.
    — Тя работеше за мен — каза мрачно Кулман. — Сега си спомням, че ти, Пола, беше на онова тържество в базата на НАТО в Южна Германия, когато присъстваше и Карин. Всъщност аз бях там заради нея. Тя никога не идваше във Висбаден, за да не бъде разкрита. По предварителна уговорка успявахме да се видим насаме за няколко минути — отстрани обикновено изглеждаше като безобидно запознанство или нещо подобно. Тя ми докладваше, а аз й давах нови инструкции.
    — Ти нямаше намерение да ни разкажеш за нея — отбеляза Туийд. — Само за Щал.
    — Нарочно. Много държах на това момиче — беше смело. Искате ли да научите как я вербувах?
    — Ще ми бъде много интересно да разбера — намеси се Пола.
    — Тя беше превъзходен лингвист. Мъжът й, Виктор Роузуотър, работеше за английското военно разузнаване. Във връзка с работата му се наложи да посети Висбаден. Поканиха ме в дома си. Когато се отбих, Карин беше сама. Каза ми, че е работила за BND в Пулах, край Мюнхен. — Кулман погледна Пола. — BND беше немското контраразузнаване. — Карин настоя да й позволя да ми помага в работата ми — продължи Кулман, — а тя умееше да бъде убедителна. Аз пък имах нужда от човек, който да помага на Щал. Карин ми се стори идеалният вариант. Сега съжалявам, че я изпратих да разследва ситуацията във Франция.
    — Мъжът й знаеше ли с какво се занимава? — попита Туийд.
    — Виктор Роузуотър? Не, предупредих я да не му казва. Това не представляваше трудност, тъй като за щастие Роузуотър често отсъстваше от дома — опитваше се да хване следите на групи от ИРА, работещи на територията на Германия.
    — А някой друг освен теб и Щал знаеше ли за работата на Карин? — настояваше Туийд.
    — Никой. Сигурността изглеждаше безупречна.
    — Защо канцлерът не повери разследването на BND?
    Кулман махна с ръка:
    — Затънали са до гуша. Проучват всички подозрителни лица от Източна Европа, навлезли в територията на страната след обединението на Германия. Освен това изглежда, че канцлерът ми има пълно доверие. Господ знае защо.
    — Защото на теб може да се разчита. Като булдог си, никога не се предаваш — каза Пола и му се усмихна топло. — Сега се заеми с вечерята си.
    — Ще направим всичко, което можем, за да се справим с тази загадка — увери го Туийд. — Ще ми бъде от полза, ако ми кажеш как можем да се свържем с Щал. Това зависи само от теб, разбира се.
    Кулман извади бележник. Откъсна един лист, бързо написа нещо, като го сложи върху твърдия гръб на бележника, за да не се отпечатва текстът на долната страница, и го подаде сгънат на Туийд.
    — Благодаря ти за предложената помощ. Имаме нужда от нея. Написах ти адреса на Щал, името, под което работи, и телефонния му номер. Паролата, която трябва да използваш, е името Гемлин. А сега можем да си починем, макар и само за една нощ. Утре се връщам във Висбаден. О, щях да забравя — Щал докладва, че най-безмилостният наемен убиец на континента е привлечен да работи за „Сигфрид“. Някой, когото наричат Калмар.
    — Името е ново за мен.
    — За тях също. Щал съобщи, че контактът между Сигфрид и Калмар е бил осъществен тук, в Женева. А сега мисля да довърша това превъзходно ястие.
    По предложение на Кулман напуснаха ресторанта поотделно, така както бяха пристигнали. Туийд каза на келнера да поръча такси. Пола целуна Кулман по бузата и го помоли да се пази. Точно преди да тръгнат, Туийд се наведе над немеца и му прошепна:
    — Предупреди Щал да не използва радиопредавател, когато се свързва с вас. Локаторните станции могат да засекат сигнала.
    — Имаш ли причини да се опасяваш от това?
    — Да…
    Кулман излезе от ресторанта десет минути след като Туийд и Пола се бяха качили в таксито. Туийд бе платил сметката. Немецът не поръча такси. Тръгна пеша под лекия дъжд сред тишината и мрака на стария град. Реши да не използва стълбите, които бе изкачил на идване, и се отправи в противоположна посока. Докато вървеше по безлюдните улици, мислите му бяха насочени към смъртта на Карин Роузуотър. Но винаги преди да свие в някоя от пресечките, се оглеждаше за моториста, който го бе проследил по-рано.
    Премина моста над Рона, водещ към хотел „Де Берг“, без да види и следа от преследвача. Туийд беше казал много малко, но Кулман чувстваше, че сега предотвратяването на катастрофата зависи от англичанина.

6.

    Всеки, погледнал картата на Бордо, не би могъл да разбере в кои посоки на света е ориентиран градът. За Нюмън това също бе невъзможно. Докато караше по една от главните улици, водеща от гара „Сен Жан“ към неговия хотел „Пулмън“, безброй тесни улички се втурваха от двете му страни и се отправяха във всички посоки.
    Старите сгради на древния град бяха на пет или шест етажа, построени от сиви камъни. Мръсотията на времето се бе наслоила по стените им, никой не я бе почиствал от години. Капаците на прозорците, сякаш пияни, висяха под всякакви ъгли. И следа не се забелязваше от боя, нанесена през последните десет години. Някои от постройките представляваха необитаеми развалини, голи стени, които приличаха на пострадали от бомбардировка, но за Нюмън те бяха жертви на небрежността и безотговорността.
    Почувства се като в някакъв чудовищен затвор, когато още веднъж натисна спирачките. Колите бяха навсякъде, изпълващи улиците, паркирани по тротоарите, почти опрени една в друга. Сблъсквания бяха белязали повечето от тях. Огънати брони, ударени врати. Оловното небе допълваше атмосферата на разруха.
    Нюмън имаше стая в „Пулмън“ — един от добрите хотели. Но беше запазил стая и в една сграда с помещения под наем, която повече приличаше на бунище, но където можеше да се настани под фалшиво име. Всичко, което старата хазяйка искаше, беше пари в аванс. Купил бе един очукан куфар от някакъв мръсен магазин за употребявани вещи, в който бе сложил част от дрехите си. От „Пулмън“ ги беше изнесъл в обикновени непрозрачни пластмасови торби.
    Нае стаята от предпазливост — налагаше я убийството на Френсис Кари. Сега му предстоеше среща с Изабел Томас — приятелката на Кари. Беше й се обадил по телефона на адреса, даден му от Туийд, и се бяха разбрали да се видят в един бар, предложен от нея — бар „Рококо“ — в шест вечерта. Беше му обяснила как ще бъде облечена. Нюмън зави по улицата, посочена от нея, видя една кола, която тъкмо освобождаваше очертаната на тротоара клетка за паркиране, и бързо зае мястото й. Жена с кожена яка около врата се наведе през прозореца на реното си и изкрещя:
    — Това е моето място, копеле такова! Разкарай се!
    Нюмън й се усмихна широко:
    — Първият е с предимство, нали?
    Заключи вратата и изчака да види дали жената няма да продължи атаката си, като я насочи към колата. Тя направи някакъв неприличен жест и продължи пътя си. Обноски…
    Бар „Рококо“ беше от доста по-висока класа, отколкото бе очаквал. В големи тумбести саксии беше посадена зелена папрат, която му пречеше да огледа залата. Масите бяха застлани с чисти червени карирани покривки. По зелените престилки на сервитьорките нямаше и петънце. Нюмън тръгна сред растенията и изведнъж спря. Момичето отговаряше на описанието, но той отново бе изненадан — тя беше чудесно облечена и невероятно привлекателна. Нея ли търсеше?
    — Изабел Томас? — попита учтиво на френски.
    — Да — отвърна му тя, но тонът й беше предпазлив.
    — Аз съм Ален Драйфус — продължи Нюмън с уговореното между Пола и Изабел кодово име. — Може ли да седна?
    — Разбира се, мистър Робърт Нюмън. И можем да говорим на английски — продължи тя.
    Трета изненада. Тя се усмихна, като видя изражението му.
    — Всъщност познавам ви от снимките в чуждестранната преса. Вие сте Робърт Нюмън, нали? А каква е професията ви?
    Тя бе станала предпазлива, като се чудеше дали не е направила някаква грешка. Нюмън й се усмихна окуражително, макар и вътрешно да се чувстваше подразнен от това, че бе успяла толкова лесно да открие истинската му самоличност.
    — Да, аз съм Робърт Нюмън. Задграничен кореспондент. Безопасно ли е да разговаряме тук?
    — Именно затова ви предложих да се срещнем в този бар. Сега е рано и сме почти сами. А и както виждате, тежките завеси на прозорците ни скриват от улицата.
    Беше повече от привлекателна. Направо красива. Имаше гъста червена коса, тънка и дълга шия, стройна фигура и прекрасна кожа. Очите й бяха зеленикави. Почти нямаше грим — само малко червило върху строгите устни. Изглеждаше жена със силен характер и това го порази. Беше на не повече от тридесет години. Това, което бе казала за заведението, беше вярно — около тях не се виждаха никакви посетители.
    — Един аперитив? — предложи тя, когато се приближи келнерът.
    — Защо не минем направо на бутилка вино? Изберете го вие. А какво ще поръчаме за ядене по-късно, за мен е без значение.
    — Червено „Бордо“ от 1979-а — обърна се тя на френски към сервитьора. — Оставете ни менюто, ще поръчаме по-късно.
    — Май сме жаднички — подразни го Изабел.
    — Денят ми бе ужасно дълъг.
    — Имате ли нещо против веднага да ви разкажа какво се случи?
    — Да, но преди това искам да ви попитам нещо. Анри ли беше първият ви сериозен приятел?
    — Не — лицето й се промени, стана напрегнато. — Бях сгодена за войник. Служеше в Трети корпус, беше командир на танк. Всичко завърши трагично.
    — Искате ли да ми разкажете как?
    — Защо не, все някой трябва да каже истината за генерал Дьо Форж — омраза звучеше в гласа й. — Името му беше Жозеф Ру. Сега можеше да нося фамилията му. Не съм разказвала на никой за това. Като журналист можете да добавите нещо към опита си. Историята наистина е ужасна. Не бих искала да разваля вечерята ви.
    — Стомахът ми е здрав. Продължете по-нататък.
    — Жозеф беше смел и независим. Дьо Форж пък има нещо, което нарича кладенец за наказания…
    — Чувал съм за него.
    — Наистина ли? Явно сте си създали много добри контакти. Веднъж генералът говорел пред група войници, сред които бил и Жозеф. Дьо Форж обича да слуша собствения си глас. Тогава проклинал евреите, казал, че те трябва да бъдат елиминирани от живота на французите. След като свършил, попитал дали някой има въпроси. Разбира се, никой никога не пита каквото и да е, но Жозеф се обадил.
    — Какво е казал?
    — Че мислел, че е в армията. Че политиката не трябвало да има нищо общо с военните. И че лично той имал двама много добри приятели евреи. Казал, че антисемитизмът е прокоба, че е насочен не срещу евреите, а срещу французите. Дьо Форж побеснял. Издал заповедта веднага.
    Тя замълча и отпи малко вино, а ръката й трепереше. Стисна по-здраво чашата и внимателно я остави на масата.
    — Каква заповед? — тихо попита Нюмън. — Ако все още искате да ми разкажете…
    — Вече съм започнала — отвърна твърдо тя. — Веднага го отвели към кладенеца за наказания. Вързали го за палците на ръцете и го спуснали. — Тя се наведе напред и го погледна втренчено. — Можете ли да си представите да висите шест часа на палците си? А Жозеф беше едър мъж.
    — Ужасно е. И варварско.
    — Ето така Дьо Форж създава и поддържа това, на което казва желязна дисциплина. Някои от офицерите му го наричат Железния мъж.
    — Продължете за Жозеф. Какво се случи после?
    — След шест часа го извадили от кладенеца. Оставили го за известно време в болницата на Генералния щаб, а след това го пенсионираха. Пенсията му беше доста голяма.
    — А какво беше състоянието му? — внимателно попита Нюмън.
    — В болницата не ми разрешаваха да го посетя. Когато се прибра вкъщи, палците му бяха ужасно разтеглени. Моят лекар го прегледа и каза, че ще остане сакат за цял живот. Нищо не можеше да се направи за него. Жозеф винаги е бил много привлекателен мъж, а те го превърнаха в развалина. Това бяха и неговите думи — „Завинаги ще остана развалина.“
    — А родителите му как реагираха?
    — Жозеф беше сирак. Живеехме заедно в един апартамент. Точно преди да го изпишат от болницата, един от офицерите — някой си майор Леми — го предупредил, че ако разкаже на някого какво се е случило, пенсията му ще бъде спряна веднага.
    — Жозеф как преодоля преживяното?
    — В началото си мислеше, че можем да се оженим и да живеем от пенсията му.
    — И затова не спомена пред никой за зверството в казармата?
    — Имаше и друга причина…
    Тя замълча, докато келнерът сервираше вечерята — печени барбуни с ябълки. На Нюмън не му хареса начина, по който главата на рибата се хилеше насреща му. Отряза я и я скри под опашката.
    — Докъде бяхте стигнали? — подкани я той.
    — Жозеф приемаше много болезнено недъга си. Беше сигурен, че прилича на изрод. Ужасяваше го мисълта, че може да бъде интервюиран и сниман за вестниците — тя отпи още вино и бързо го преглътна. Нюмън усети, че ще му разкаже нещо още по-ужасно. Жената изяде част от вечерята си и остави ножа и вилицата.
    — Беше страшно потиснат. Много нещо не можеше да прави сам. Разбрах, че ще се случи нещо лошо в момента, в който престанахме да се любим. Каза ми, че вече не ставал за мен. Една вечер излезе сам — искал да се поразходи, да пийне нещо в някой бар, да се научи да води нормален живот. Зарадвах се.
    Отпи още вино и загледа Нюмън, докато той й доливаше чашата. Подготвяше и него, и себе си за това, което следваше. Нюмън я изчака търпеливо.
    — Жозеф ме излъга. Тайно от мен беше купил две железни тежести, стигнал до един мост над Гарона, вързал тежестите за глезените си, успял някак си да се прехвърли през перилата на моста и потънал в реката. По-късно през нощта водолази извадиха тялото му. Една жена го забелязала на моста и се обадила в полицията. Сега разбрахте, че генерал Дьо Форж е убиец.
    — Преди колко време се случи това? — попита Нюмън, колкото да избегне мълчанието.
    — Преди две години. Струва ми се обаче, че е било преди две седмици. Живеех само за да отмъстя до деня, в който срещнах Анри. А сега и той е мъртъв — убит от Държавните тайни служби. Какво всъщност става?
    Нюмън промени темата на разговора, помоли я да му разкаже за себе си. Тя се върнала вкъщи и заживяла с майка си в апартамента й в Бордо. В момента майка й била на гости на роднини в Аркашон — малък пристанищен и курортен град на атлантическото крайбрежие западно от Бордо.
    Работела като финансов директор на някаква агенция. Да, млада била за такъв пост, но решили, жените директори са за предпочитане във фирмите, чиито клиенти са от същия пол. Особено във фирмите, които рекламират дамски дрехи и бельо.
    — Сигурно получавате добра заплата? — заинтересува се Нюмън.
    — Получавам повече от момичетата на моята възраст. Може би затова имам малко приятели.
    — Има ли място, където бихме могли да поговорим и да сме сигурни, че не ни слушат?
    Нюмън се огледа. Ресторантът бързо се пълнеше. На близките до тях маси всеки стол бе вече зает. Зачуди се защо заведението се нарича бар и я попита.
    — На долния етаж има голям и много посещаван бар. А за някое по-тихо място… — тя се замисли, загледана в Нюмън, докато допиваше кафето си. — Нали ви казах, че майка ми е в Аркашон — в апартамента няма никой. Можем да отидем там…
    Когато й каза, че не иска да паркира на улицата, Изабел го накара да заобиколи сивия блок и да влезе по една тясна алея във вътрешния двор. Тук колата не се виждаше от улицата.
    Тя го изчака, заключи високите тежки врати, които затваряха входа на алеята, и го поведе през двора. Апартаментът се намираше на първия етаж. До него се стигаше по едно външно каменно стълбище, от което се виждаше улицата. Нюмън се спря, но тя го избута навътре. Дантелени пердета висяха пред високите прозорци.
    — Не палете лампите тук — предупреди я той.
    — Добре, но защо?
    — За да не се разбира от улицата, че в стаята има хора. Има ли в апартамента помещение, което да не гледа към нея?
    — Кухнята. Можем да си направим и кафе…
    Тя свали шлифера му. Отдолу Нюмън бе облечен в строг английски костюм, сив на цвят. Кухнята по нищо не приличаше на стаята, от която бяха излезли — мебелите там бяха масивни и стари, а уредите — най-новата домакинска техника. Печка, хладилник, машина за миене на чинии, мини бар — всичко това представляваше компактен блок, разположен в средата на просторното помещение. Седнаха един срещу друг на масата и Изабел му поднесе кафява чаша, пълна с димящо кафе. Нюмън започна направо:
    — Колко хора знаеха за връзката ви с Анри?
    — Никой. Казах ви, че имам малко приятели.
    — А майка ви?
    — И тя не знаеше — Изабел сви рамене. — За някои неща имаме съвсем различни мнения. Никога не й казах за Анри — нямаше да одобри избора ми, той беше барман — тя обгърна с длани чашата си, за да ги стопли. Ръцете й бяха съвършени. — И на мен ми беше чудно, че Анри е барман — изглеждаше умен. Когато го попитах, той каза, че пътувал из Франция, за да натрупа опит.
    — Значи казвате, че абсолютно никой не е знаел за вас и Анри?
    — Да. Когато излизахме, той винаги ме караше да избирам места, където никога не съм ходила. Не го питах защо.
    — Някой все пак е предал Анри на тайните служби. От това, което ми казахте, излиза, че вие сте единственият човек, който е можел да го направи.
    Лицето й пламна. Гледаше Нюмън, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Той продължи, без да сваля поглед от нея.
    — Колко ви плащат за услугите?
    Пръстите й се стегнаха около дръжката на чашата. За момент Нюмън си помисли, че ще хвърли съдържанието й в лицето му и се приготви да се наведе.
    — Свиня! — изсъска тя. — Мога да ви убия за това, което казахте. Защо? За Бога, защо ми говорите така!
    — Защото очевидно вие сте предала Анри. Подмамили сте го, спечелили сте доверието му и през цялото време сте работили за контраразузнаването…
    Тя скочи от стола, изля кафето си в мивката и тръгна към него. Държеше празната чаша, готова да я стовари върху главата му. Нюмън хвана ръцете й и ги притисна до тялото й. Изненада се от силата и настървеността на момичето. Тя се опита да го ритне с коляно в слабините, но Нюмън се извъртя и ударът го улучи в крака. Продължи да я стиска, докато тя не престана да се бори и се отпусна задъхана.
    — При това сте и отлична актриса. Признавам ви го — отново я предизвика Нюмън.
    Тя наведе главата си и понечи да го удари под брадичката. Извъртя тялото й на сто и осемдесет градуса, като продължаваше да притиска ръцете й. Опря глава плътно в нейната. Лек аромат на парфюм стигна до ноздрите му. Тя се отпусна, неспособна да се бори повече. Когато вече можеше да контролира гласа си, изрече с омраза:
    — Махайте се! Не искам повече да ви виждам. Мислех, че сте приятел…
    — Така е — каза той тихо с устни до ухото й, — но се налагаше да те проверя. Трябваше да те докарам до критичната точка, за да съм сигурен в теб. Сега ти вярвам, Изабел. Наистина съжалявам, че те разстроих, но, повтарям ти, трябваше да съм сигурен.
    Тя съвсем отпусна тялото си в ръцете му. В гласа й се четеше леко учудване.
    — Май ще е по-добре да ме пуснете. Ако някой влезе и ни намери така, ще си помисли, че сме влюбени.
    — Добре звучи. Поне за мен. Но съм тук по работа. Ще се държиш ли добре, ако те пусна?
    — Щом трябва.
    Тя се обърна и му се усмихна широко, но в очите й имаше сълзи. Чувствата й надделяха, превиха я и тя притисна глава в гърдите му. Нюмън галеше косата й, докато спазмите попреминаха, и я изчака да се успокои.
    Тя се освободи от прегръдката му, изтича до мивката, завъртя крана и дълго ми лицето си със студена вода. Докато се бършеше, отвори едно чекмедже, извади оттам четка за коса и се нахвърли върху гривата си, като застана пред стенното огледало.
    Когато пооправи вида си, Нюмън побутна към нея чашата си с кафе:
    — Не искам повече. Това е за теб.
    Тя започна жадно да пие, като го наблюдаваше над ръба на чашата, както бе правила, докато пиеше виното си в бар „Рококо“. Когато от кафето не остана нищо, го попита:
    — Кой според вас може да е предал Анри, в случай че е вършил нещо против френската държава?
    — Кажи ми защо той избра да работи в бар „Маями“ — на свой ред попита Нюмън, като скръсти ръце и се облегна на плота.
    — Никога не ми е казвал. Но често се срещахме там. Понякога сядах на някоя от масите, докато му свърши смяната. В този бар ходят много френски офицери от армията. Имах чувството, че се интересува от тях.
    — Задаваше им въпроси?
    — Да, понякога. Най-обикновени въпроси, изглеждаше, че просто се опитва да бъде любезен. Дали били в отпуск, ей такива неща. — Тя се намръщи. — Сега се сетих, малко преди агентите да го арестуват, той обслужи двама френски лейтенанти. Не ме виждаше, но бях наблизо. Нали знаете как в претъпкан бар изведнъж, без причина, настъпва кратка тишина.
    — Да, много добре.
    — Същото стана и тогава. Чух единият от офицерите да казва на другия, че бил в някакво специално подразделение, че скоро щял да бъде в Париж — но не на почивка. Тази забележка привлече вниманието на Анри.
    — Моето също. Но откъде знаеш, че Анри е бил заинтригуван?
    Тя седна върху барплота, а дългите й крака се залюляха.
    Изглеждаше замислена или замечтана.
    — Зная, защото тогава вече го познавах добре. Познавах и най-малкия му жест. Анри бършеше някаква чаша, докато офицерите разговаряха. Движенията му бяха много бързи. Когато лейтенантът каза онова нещо, той за миг престана да търка чашата, а после отново започна, още по-старателно.
    — Ясно.
    И друго беше ясно за Нюмън — вече се досещаше как са разкрили Кари. Попрекалил с ентусиазма — разговори с офицерите, уж най-обикновени въпроси… Някой обаче е съобщил за интереса му.
    — Да седнем на дивана в стаята — предложи Изабел. Очите й се бяха замъглили.
    Нюмън се смръщи, когато тя изгаси лампата, преди да отвори вратата, и я последва. Явно бе успял да я заинтригува. Нюмън усещаше, че под външното си спокойствие жената беше възбудена. И нищо чудно, като се има предвид на какво я беше подложил.
    Движеше се близо до нея, за да не се блъска в мебелите, докато очите му привикнаха към тъмнината. Изабел се приближи до високия прозорец, погледна надолу през завесите и замръзна. Нюмън видя как се скова силуетът й.
    — Какво има? — попита той и бързо се приближи до нея.
    — Мъжете при входа на онзи магазин. Това са агентите, които отведоха Анри.
    — Сигурна ли си?
    — Да. Познах високия по движенията, когато се обърна да каже нещо на по-ниския. Това са те, Робърт! Може ли да те наричам Робърт?
    Нюмън се бе загледал надолу към улицата. Знаеше, че температурата отвън е арктическа, отчиташе и вледеняващия вятър. Тогава защо двама мъже ще стоят на улицата срещу входа на жилищен блок? Приятели, срещнали се случайно? Тогава биха се отправили към най-близкото заведение. Нюмън погледна в двете посоки на тясната улица. Една-единствена кола — рено, беше паркирана на около четиридесет метра от мъжете. Без да сваля ръкавиците си, по-ниският пъхна ръце в джобовете на палтото, сви рамене и се загледа във входната врата.
    — Сигурна съм, че са те — настоя Изабел. — Бях близо до тях, когато се приближиха към Анри. И тогава бяха облечени по същия начин.
    — В „Маями“ някой знае ли адреса ти?
    — Главният барман. Веднъж бях забравила един копринен шал. Обадих му се, той каза, че са го намерили, и попита за адреса ми — към шала беше прикрепена много скъпа халка. Накара ме да повторя адреса, когато отидох да си го взема.
    — И сигурно знаеше, че си приятелката на Анри?
    — Не може да не го е разбрал.
    — Трябва да напуснеш това място. Още тази нощ. Можеш ли да идеш в Аркашон и да останеш при майка си? Ще те закарам до там. Искаш ли да си приготвиш багажа? Веднага…
    — Чакай, Робърт, толкова много въпроси…
    — Приятелите ми казват Боб. Е, можеш ли?
    — Да, но не при майка ми. Там имам сестра със собствен апартамент, където мога да остана. Люсил, сестра ми, е в чужбина и ключовете са у мен. В рекламната агенция сега е по-спокойно и мога да си взема двуседмичен отпуск. Ще им се обадя по телефона и ще им кажа, че заминавам за Сен Тропе. Мога да си събера нещата за десет минути, дори и за по-малко.
    — Има ли някакъв начин да стигнем до колата ми, без да минаваме през главния вход? Тези мъже не са агенти на тайните служби — те са много по-опасни. В тайните служби не убиват просто така.
    — Да, Боб. Сградата има заден вход, който води към алеята. Ключът е в мен.
    — Добре. Намери и два остри ножа. Предполагам, че нямаш френско палто, което мога да облека.
    — Има едно. В гардероба в спалнята е. Анри го остави. Той беше горе-долу с твоя ръст. Има и шапка, ако искаш. Дано ти станат…
    Влязоха в спалнята и тя затвори вратата, преди да запали лампата. Отиде до голям старомоден гардероб и извади тъмно палто и мека шапка — и двете доста овехтели. С тях Кари се бе представял за французин. Нюмън облече палтото и вдигна яката. Беше му тясно в раменете, но в тъмното нямаше да се забелязва. Нахлупи шапката и дръпна периферията ниско над челото си.
    — Не е достатъчно голяма — реши Изабел.
    — Достатъчно за през нощта. Сега дай ножовете.
    Тя беше момиче, което никога не губеше време в задаване на излишни въпроси. Отиде в кухнята, отвори едно чекмедже, дръпна се назад и остави Нюмън да избере. Дървената кутия, поставена в чекмеджето и разделена на отделения, съдържаше невероятна колекция. Нюмън избра два ножа с къси остриета и здрави дръжки и внимателно ги пусна с остриетата надолу в джобовете на палтото.
    — Покажи ми как се стига до задния вход. Докато ме няма, приготви си багажа. Между другото, намира ли ти се празна бутилка от вино?
    — Да, но е в коша за боклука. Мога да я измия добре.
    — Ще пия от нея. Напълни я с вода…
    Тя го заведе до задната врата, отключи я и Нюмън се озова на алеята, която водеше към главната улица.
    Вятърът свирепо го блъсна в лицето. Нюмън прихлупи шапката, наведе се и тръгна бавно по тротоара, като залиташе и размахваше с лявата си ръка бутилката. Вятърът съвсем побесня, листа от вестници полетяха във въздуха. Нюмън се облегна на една стена, вдигна шишето и отпи, а после се запрепъва по безлюдната улица към паркираното рено.
    Двамата мъже зад него надникнаха от прикритието си и се загледаха в странните му движения. Вятърът за малко не отнесе шапката му и той я нахлупи още по-ниско. Залитна и се завъртя като пиян. Мъжете се бяха отдръпнали на завет до жилищния вход.
    Спъна се, полетя към колата и се просна върху паважа близо до задното колело на реното. Остави бутилката, грабна единия нож и го заби в гумата. Дръжката остана да стърчи близо до паважа в посоката, в която щеше да тръгне колата. Бързо извади другия нож и повтори операцията, като го заби до първия. Вятърът бе започнал да търкаля бутилката по пътя, когато той я хвана за гърлото и се изправи. Мъжете в шлиферите не се виждаха.
    Нюмън тръгна обратно, като се олюляваше и наблюдаваше входа изпод периферията на шапката си. Все още не виждаше враговете си. Устоя на изкушението да се движи по-бързо, стигна до входа на алеята и потъна в нея.
    Изтича до задната врата на сградата, извади от джоба на панталона си ключа, който Изабел му бе дала, и след минута отново влезе в апартамента. Момичето стоеше до прозореца в дневната и се обърна, когато той отвори вратата.
    — Слава богу! Успя.
    И двамата те загледаха, когато тръгна по тротоара…
    — А ти трябваше да приготвиш багажа си.
    — Готова съм. Сега ли тръгваме?
    — Веднага…
    Тя уви главата си в копринен шал, който скри червената й коса. Синьо палто, закопчано до врата, довърши превъплъщението й. За да се запази от вятъра, бе сменила късата пола с друга, дълга до коленете.
    — Шлифера ми — подсети я Нюмън.
    — В моята ракла е, заедно с приборите за бръснене на Анри и пижамата, която бе оставил — скрих ги така, че и майка ми не би ги открила. До сутринта ще стигнем в Аркашон.
    Алеята бе пуста, когато се затичаха към паркирания в двора ситроен. „Сигурно имат описание на колата — помисли си мрачно Нюмън. — И регистрационния й номер също.“ Бяха разполагали с достатъчно време да запишат всичко, докато Дьо Форж му показваше кладенеца за наказания. Със сигурност са изпратили информацията на фалшивите агенти от тайните служби. По-добре беше да предположи най-лошото.
    Изкара колата от алеята. Изабел седеше до него и се сдържа да не погледне към входа, където се бяха скрили преследвачите, когато колата свърна в обратната посока. Хвърли поглед назад и видя как мъжете се затичаха към паркираното рено. Двамата седнаха отпред. По-високият хвана волана, запали двигателя, отпусна ръчната спирачка и натисна педала. Колата измина няколко метра, преди да издъхне гумата, нарязана от ножовете. Шофьорът изруга, когато автомобилът полетя към тротоара и джантите застъргаха в бордюра.
    Нюмън видя какво се случи в огледалото и ускори по безлюдната улица, а вятърът заблъска по предното стъкло. Изабел му показваше пътя и те скоро оставиха последните предградия зад себе си. Колата се понесе по шосе № 650 към океана, към Аркашон.
    — Майка ти има ли приятели в Бордо, които биха могли да дадат адреса й на интересуващите се от него? — попита Нюмън.
    — Не. Тя не обича съседите си в града и не им казва нищо за себе си. Никой не знае, че има роднини в Аркашон. Никой не може да каже нищо.
    „Изглежда, че в Аркашон ще е в безопасност“ — помисли си с надежда Нюмън. Зачуди се, дали полицията е задействала след анонимното му обаждане в префектурата на Бордо. Беше се обадил от пощата, преди да тръгне към бар „Рококо“, и бе съобщил за катастрофата на закрит фургон „Берлие“. Беше им казал и как да стигнат до мястото. Чии ли тела щяха да открият вътре?

7.

    Генерал Шарл дьо Форж седеше на високия стол, а ръцете му лежаха на страничните облегалки, докато изстрелваше въпросите си към майор Леми, застанал срещу него от другата страна на огромното бюро. Беше рано вечерта и настолната лампа — единственото осветление в стаята — изостряше чертите на навъсеното лице на Леми.
    — Значи катастрофа. Много неприятно, наистина. Нюмън измъкна ли се?
    — Само временно, сър. Една малка армия от наши хора, облечени цивилно, наблюдава летището и главните железопътни гари. Всички имат описанието му.
    — А фургонът?
    — Всичко е наред. Телата са откарани на обичайното място.
    — А онзи шпионин? Анри Бейл ли беше името му? Разбрах, че имал любовница.
    — Апартаментът й е под наблюдение. Надявам се скоро да получа сведения за арестуването й. След разпита й — насилствен, ако се наложи, ще се отървем от нея.
    Дьо Форж стана и заобиколи бюрото с ръце на гърба. Закрачи бавно напред-назад из дългата стая.
    — Подробностите са това, на което трябва де се обръща най-голямо внимание. Никога не го забравяйте, Леми.
    — А това, което не мога да разбера, генерале, е защо се съгласихте да се срещнете с Нюмън, а след това променихте мнението си за него и решихте другото.
    — Защото умея да усещам хората. Надявах се, че една статия в „Шпигел“, представена през моя поглед, би прибавила още към и без това нарастващото напрежение и объркване в Германия. По-късно видях, че Нюмън е настроен враждебно. Решението ми, както винаги, беше логично. А сега ще говоря с войската си…
    Добре нахранени, командирите на танковете се бяха събрали в учебната зала. Дьо Форж често цитираше Наполеон. Една от любимите му максими беше: „Армията марширува със стомаха си.“ Дьо Форж бе гръмко поздравен, когато се появи в пълна униформа върху подиума в края на залата. После войниците запяха:
За Франция… За Франция… За Франция…

    Млъкнаха, когато Дьо Форж стегна рамото си и вдигна ръка с дланта нагоре. Войниците, които бяха скочили на крака при появата му, седнаха и се наведоха напред. В края на първия ред лейтенант Бертие, слаб и русокос, подстриган много късо, внимателно наблюдаваше командира си.
    — Войници на Франция — започна Дьо Форж, а гласът му сякаш хипнотизираше, — времето за действие наближава. Париж, а не Берлин ще стане столицата на Нова Европа. И за това ще допринесат вашето умение и вашата смелост. Вие не сте сами — помощта ви в прибирането на реколтата ще ни осигури подкрепата на фермерите. А освен това имаме и високопоставени приятели в Париж. Вие сте желязната бариера, в която чуждоземната измет ще разбие мръсните си черепи…
    Наложи се да спре, защото публиката избухна в буря от викове и ръкопляскания. После продължи да говори половин час — генералът бе роден оратор, красноречив и убедителен. Кулминацията в речта му, която почти подлуди залата, беше типична за него:
    — За мен не правите нищо, както добре знаете. Правите го за Франция!…
    Изчака три минути със сериозно и сдържано изражение да стихнат възторжените аплодисменти, стиснал ръце зад гърба си, после слезе от подиума и излезе през страничната врата, където го чакаше майор Леми.
    — Те биха умрели за вас, генерале — каза Леми.
    — Може и да им се наложи. А сега ме закарай до вилата на госпожица Джийн Буржойн. Имам нужда от активна почивка.
    Дьо Форж беше женен, но рядко навестяваше жена си Жозет. Тя живееше в Бордо в скъп апартамент и уреждаше салонни празненства за влиятелни личности и знаменитости от артистичния свят. Беше се оженил за нея, защото по онова време баща й бе министър на отбраната. Крачка напред в кариерата.
    Джийн Буржойн беше привлекателна англичанка, чиято жизненост привлече Дьо Форж на правителствения прием в Париж, където се срещнаха за пръв път. Винаги, когато бе държал реч, изпитваше нужда да я види. Докато караше към вилата, Леми погледна шефа си. Дьо Форж се бе втренчил в пътя и разкриваше пред очите на началника на разузнаването прословутия си профил.
    — Умно постъпихте, генерале, когато споменахте за приятелите в Париж. Това вдъхва доверие. Пък е и истина.
    — Не би било разумно да споменавам съюзници, по-силни от самите нас. Генерал Лапоант е най-влиятелният член на „Черният кръг“ след мен.
    — Лапоант е силен — съгласи се Леми.
    Френската военна мощ се градеше върху ударните сили, страховитите ракети с голям обсег на действие, които чакаха в дълбоки силози в едно от платата на изток. Ракетите носеха ядрени бойни глави.
    Един от офицерите, който бе изслушал с най-голямо внимание обръщението на Дьо Форж, не се прибра веднага в спалния корпус заедно с другарите си. Като се бореше с арктическия студ, лейтенант Бертие пресече плаца. Докато вървеше, той си повтаряше дума по дума речта, която току-що бе чул. Бертие имаше отлична памет, но искаше да бъде сигурен, че всяко изречение се е запечатало в ума му. Искаше, когато дойде времето за това, да предаде буквално съдържанието на речта.
    На следващата сутрин Туийд се движеше бързо на североизток. Пола седеше до него на борда на полет „Ес Ер 951“ от Женева до Базел, швейцарски град на северозападния край на страната, където се срещат френската и германската граница.
    Самолетът излетя точно в 7.10 и трябваше да кацне в 7.55. Пола погледна назад и видя, че местата са празни, също както тези отпред. И нищо чудно — трябваше да станат в пет сутринта, за да хванат самолета. Пола продължаваше да говори тихо.
    — Сега ще ми кажете ли защо вместо да летим директно към Париж за среща с Лазал от френските тайни служби отиваме първо в Базел, за да се видим с Виктор Роузуотър?
    — Защото беше съпруг на Карин.
    Пола скръцна със зъби. Предната нощ тя бе позвънила на Роузуотър в апартамента му във Фрайбург, за да го попита дали могат да се срещнат в Базел, дали би искал да научи от нея какво точно се бе случило с жена му. Роузуотър се бе съгласил веднага и срещата бе уредена в хотел „Драй Кьониг“. Сега, след лаконичния отговор на Туийд, Пола разбра, че той няма да й каже нищо повече от това, което бяха говорили снощи, когато я накара да се обади на Роузуотър.
    — След като се видим с Роузуотър, отлитаме директно за Париж — каза Туийд. — След като ти уреди тази среща, аз се обадих на Рене Лазал в Париж. Нямаше търпение да се срещнем час по-скоро. Явно събитията стават неуправляеми за тях. А това потвърждава най-големите страхове на Кулман. Нещата се развиват прекалено бързо.
    — Кои неща?
    Туийд й подаде последния брой на „Журнал дьо Женев“, който бе купил на аерогарата. Заглавието, набрано с огромен шрифт, сякаш скочи към очите й.

    „СЕРИОЗНИ РАЗМИРИЦИ В БОРДО. 1000 ПОСТРАДАЛИ.“

    Прочете статията под заглавието. Големи групи от обезумели мъже с шлемове и маски на главите нападали пешеходците, разбивали магазините около гарата „Сен Жан“, покривали стените с антисемитски надписи. В крайна сметка обаче никой не бил арестуван — полицията била напълно изненадана.
    Тя погледна надолу през илюминатора. Самолетът бе прелетял половината от Женевското езеро и сега правеше завой на северозапад. Преминаваха над планината Юра. Възвишенията долу приличаха на гръбнака на огромен кит, а върховете бяха покрити със сняг. Пола потръпна и върна вестника.
    — Какво стои зад всичко това?
    — Трябваше да попиташ кой, но това аз не зная.
    Не му повярва, но замълча. Скоро щяха да кацнат в Базел и тя се подготвяше за разговора с мъжа на Карин. Какво, за бога, можеше да каже той на Туийд?
    В една усамотена вила на изток от Генералния щаб на Трети корпус Дьо Форж скочи от леглото и бързо влезе в банята по долнище от пижама. Завъртя крана на студената вода и застана неподвижен под ледените струи, които обливаха стройното му тяло.
    Джийн Буржойн се измъкна от голямото легло по-бавно, покри с кърпа голото си тяло, отвори вратата и вдигна вестника, който прислужницата бе оставила на пода. Седна на ръба на разхвърляната спалня, четейки заглавието, и вдигна поглед, когато Дьо Форж отново се появи, изсуши се и бързо облече униформата си. Изправи се, като държеше с една ръка кърпата, с другата — вестника.
    Джийн Буржойн беше висока метър и седемдесет, тежеше почти колкото Дьо Форж, имаше руса коса, стройна фигура и дълги красиви крака. Лицето й бе издължено, с подчертана брадичка и хубав цвят, който не дължеше нищо на гримовете. Тя подаде вестника на Дьо Форж. Заглавието съобщаваше за бунтовете в Бордо.
    — Шарл, това няма нищо общо с теб, нали? — попита тя, като гледаше проницателно.
    Дьо Форж погледна вестника. Хвърли го на дебелия килим. Дясната му ръка се повдигна и той удари жената през лицето с опакото на дланта си. Тя политна назад и падна на леглото. Кърпата се свлече, като откри хубавото й тяло. Очите й се впиха в неговите, когато тя вдигна кърпата, уви я отново около себе си и се изправи.
    Гласът й бе спокоен. Дори успя да се усмихне с презрение.
    — Никога не го прави отново, Шарл. Може да си велик мъж, но се съмнявам, че Дьо Гол някога е удрял жена. Може би затова — продължи тя — жена ти Жозет не държи да бъдете заедно.
    Дьо Форж пристъпи напред, а очите му блестяха от ярост. Тя вдигна предупредително пръста си, а гласът й се превърна почти в шепот.
    — Казах никога. И държа на думите си. Между другото, онзи червей, майор Леми, сигурно вече замръзва отвън. Дългът ви зове, генерале!
    Той се поколеба, като не разбираше дали му се подиграва. После се завъртя на пети, отиде до вратата и спря, преди да я отвори и да излезе.
    — Джийн, ще ти се обадя отново, когато съм свободен.
    — Както желаеш…
    Но Дьо Форж си бе тръгнал. Отвън, пред вратите на двуетажната каменна вила, оградена от вечнозелени дървета, беше паркиран луксозен ситроен. Майор Леми крачеше напред-назад, като размахваше ръце около тялото си и търкаше облечените си с ръкавици длани в шинела. Беше по-студено дори от предишната нощ. Дьо Форж погледна небето — нисък таван от мрачни облаци. То сякаш заплашваше със скорошен сняг.
    Дьо Форж хвана волана — обичаше да кара бързо. Леми седна до него и генералът ускори по лъкатушния път, като изхвърляше с колелата потоци чакъл, докато стигна шосето. Натисна педала и заразпитва Леми за подробностите около новата ситуация. Още бе ядосан от въпроса на Джийн. Жените служеха само за едно и никога, по дяволите, не трябваше да задават сериозни, дори опасни въпроси.
    — Генерал Али е готов да започне подготовката веднага щом се върнете в щаба — информира го Леми.
    — Това е ясно. Виждам, че сме започнали в Бордо.
    — Само началото — Леми изкриви в усмивка устните си. — Следва още Тулон, Марсилия, Тулуза.
    — После Лион — продължи Дьо Форж. — Направете го да изглежда като въстание, като революция. А след това — големият удар — Париж…
    Джийн Буржойн седеше пред тоалетната си масичка във вила Форбан и нанасяше с памук билков мехлем върху удареното от Дьо Форж място. Не вярваше да остане синина, но искаше да се застрахова.
    — Една кратка почивка у дома в Англия май ще е най-доброто, което мога да направя — мислеше си на глас тя. — Нека Шарл се поизмъчи малко без мен. Мога да изкарам няколко дни в къщата на чичо в Олдбърг…

    Точно в 8.45 ч. Туийд влезе в „Драй Кьониг“ — хотел „Трима крале“ — в Базел. Пола вървеше след него. Той подаде двата куфара на чакащия портиер, даде му щедър бакшиш и го помоли да ги остави на сигурно място.
    — Виктор вече е тук — прошепна Пола.
    Пред рецепцията на главния вход се намираше добре мебелираното фоайе на хотела. От един дълбок кожен фотьойл се надигна висок и строен мъж, облечен в немско спортно яке и широки панталони. Приближи се към тях да поздрави Пола, прегърна я и я целуна по бузата.
    Туийд изучаваше англичанина, който бе заговорил на немски — един от няколкото езика, които и той, и Пола говореха добре. Предположи, че Виктор Роузуотър си създава някакво прикритие дори в Швейцария.
    Между тридесет-четиридесет годишен според Туийд, Роузуотър се държеше приятелски и непринудено, беше гладко обръснат и с обрулено от вятъра лице на човек, който прекарва много време на открито. Носът му беше като изсечен, имаше умни очи, скрити под тъмни вежди, и добре сресана гъста коса. Красив мъж със силен характер.
    — Това е Туийд — представи го Пола на немски. — Работи в службата за сигурност — продължи тя, спазвайки инструкциите на шефа си. — Освен това е и добър приятел.
    — Служба за сигурност? — веждите на Роузуотър леко се повдигнаха, чакащи по-нататъшно разяснение.
    — Служба за сигурност — повтори Туийд и стисна ръката му.
    Роузуотър имаше големи и силни длани. Той се усмихна топло и кимна, без да настоява повече. Обясним интерес за човек, работещ под прикритие за военното разузнаване, помисли си Туийд.
    — В хотела има приятна трапезария с изглед към Рейн. Можем да закусим заедно — предложи Роузуотър. — Пристигнах с кола по магистралата от Фрайбург. Разстоянието не е никакво, но не успях да хапна нищо. Честно казано, гладен съм като вълк.
    Туийд знаеше трапезарията, бе отсядал в този хотел и преди, но не спомена за това. Роузуотър ги заведе до една маса при големите прозорци, гледащи към покрита веранда, където през лятото по-заможните се срещаха на чашка или за вечеря.
    Зад верандата бързо течеше Рейн, а цветът на водата беше мръсен в сравнение с този на Рона в Женева. Колона шлепове, теглени от малък влекач, бавно пореше вълните, плавайки срещу течението. Роузуотър седеше с лице към гостите си. Когато поръчаха закуската, той се обърна към Пола:
    — Вече се примирявам със смъртта на Карин — той погледна шлеповете. — Поне си внушавам, че е така. Но мисля, че още не съм преодолял шока.
    — Наистина ли искаш сега да ти разкажа какво се случи? — попита Пола.
    — Мисля, че ще ми помогне. В момента работата ми ме поставя под голямо напрежение — за миг погледна към Туийд. — Не е много различно от вашите сфери на сигурността. Но не мога да разбера дали това ми помага или не — той погледна Пола. — Просто ми разкажи как стана. Това, което ме порази, беше фактът, че по телефона спомена думата убийство. Защо точно Карин?
    — Това искаме да знаем и ние — рязко се намеси Туийд и млъкна, като се зае с превъзходния хляб на масата.
    Пола също се умълча. Бавно отпиваше кафето си и внимателно мажеше със сладко филия хляб. Роузуотър бе отклонил погледа си към далечния край на ресторанта и Туийд бързо погледна в същата посока.
    Една привлекателна брюнетка в тридесетте беше седнала сама на маса до стената. Бе кръстосала красивите си крака, а полата й се бе вдигнала над коленете. Бавно потупваше с ръка крака, качен върху другия, и гледаше право към Роузуотър. Той за миг се взря в нея с безизразно лице и после се обърна към Туийд. Усмихна се широко, за да не разбере брюнетката какво казва.
    — Виждал съм някъде тази жена и преди. Мисля, че са ме проследили, а аз съм извънредно предпазлив.
    — Може би просто те харесва — подразни го Пола.
    Вече разбираше, че характерът на Роузуотър можеше да привлече много жени. Този мъж излъчваше доброжелателност и чувство за хумор. Гласът на Роузуотър остана сериозен:
    — Съмнявам се. Веднъж е случайност, два пъти — сигнал за опасност. Не зная дали Пола ви е казала, Туийд, но аз работя за военното разузнаване.
    — Спомена ми мимоходом. Няма за какво да се тревожите. Моята работа ме задължава да бъда много дискретен.
    Той отпи от кафето си, като остави топката на Пола — тя бе по-подготвена да задава въпроси. Роузуотър обаче продължи да говори на Туийд.
    — Казахте, че работата ви е свързана със службата за сигурност?
    — Точно така — съгласи се Туийд и отново остави забележката без коментар.
    — Подходящо ли ще е сега да ти разкажа какво се случи в Сафък? — намеси се Пола. — Или искаш да научиш подробностите по-късно?
    — Разкажи ми всичко. Ще се чувствам по-добре, ако знам…
    Той се обърна към нея и изслуша внимателно редактираната версия, която отново пропускаше връзката с Парк Кресънт, такава, каквато бе представена и на главния инспектор Букенън в Лондон. Роузуотър я гледаше в очите, без да обръща внимание на закуската си, докато тя стигна до края на разказа си:
    — … и после полицията дойде и пое случая. В крайна сметка се прибрах вкъщи, като се опитвах да отърся от ума си преживяното.
    — Видя ли убиеца? Предполагам, че е носил маска на лицето си.
    — От върха на дървото виждах всичко, но не съм сигурна кой беше. През цялото време се опитвах да се скрия от въоръжените мъже.
    — Разбирам — той отчупи парче от кифлата си, автоматично го намаза с масло и мармалад и замислен отхапа. — Мисля да посетя Олдбърг веднага щом мога — каза най-накрая. — Ужасно е, че не можах да присъствам на погребението й. Бях зает с извънредно важно проучване на заподозрян от нас човек — да го наречем саботьор. Бях в Германия.
    — Аз я изпратих на погребението — каза тихо Пола. — Оставих венец от твое име. Искаш ли да видиш гроба?
    — Не! — Роузуотър за пръв път показа някакво чувство. — Мисля, че не бих го понесъл. Искам да запомня Карин такава, каквато беше. Полицията напредва ли в откриването на мръсника, който я уби?
    — Никак, доколкото ни е известно — каза Туийд. — Чудя се как ще посетите Сафък, при положение че имате толкова работа в Германия. Ще вземете отпуск, предполагам?
    Докато бършеше със салфетката плътните си устни, Роузуотър погледна през залата към брюнетката и веднага отклони очите си. Тя продължаваше да го наблюдава, като предизвикателно полюшваше кръстосания си крак.
    — Професията ми е странна, Туийд. Може да се нарече пътуващ пълномощник. За да установя местонахождението на хората, чиито следи съм хванал, аз мога да се движа из цяла Европа, често инкогнито, както сега. Ще направя така, че незабавното заминаване за Олдбърг да се превърне в служебно задължение.
    — Когато това стане, Виктор — предложи Пола, — обади ми се на този телефон, преди да напуснеш Германия — тя го записа на лист от бележника, който извади от чантата си. — Ако ме няма, остави съобщение на телефонния секретар. Ако искаш, ще дойда с теб в Олдбърг. Но само ако искаш.
    — Благодаря ти — той сложи ръка на рамото й. — Ще ми бъде приятно да сме заедно. Ще ти се обадя, преди да пристигна. — Той погледна Туийд. — А сега накъде сте? Или този въпрос попада в графа „недискретни“?
    — Съвсем не. Отиваме в Лондон — излъга спокойно Туийд. — Казахте, че пътувате навсякъде в Европа. Какво мислите за проблемите, които се задават във Франция? И по-точно в Бордо?
    — Да, Европа е полето на действията ми — съгласи се Роузуотър. — Макар че „бойно поле“ е по-правилният израз. Основният театър се разиграва в Германия. А колкото до Бордо, не ми остана време да прочета вестниците. — Той погледна часовника си. — Скоро ще трябва да тръгвам.
    — Още една секунда… — Туийд се наведе над масата и продължи тихо. — В хода на работата си дочух слухове за първокласен наемен убиец, работещ на континента. Наричат го Калмар.
    Роузуотър събра в шепа трохите от масата. Изсипа ги в чинията си и погледна внимателно Туийд.
    — Значи сте чули за него. Казват му Призрака в сенките. Никой не знае националността му, откъде идва, къде живее — ако въобще има постоянна база. Прилича ми на движеща се цел. Имам странното чувство, че по време на работата си ще го срещна някой ден. На два пъти го изпусках за малко. Имам адреса, отивам на мястото и откривам, че птичката е вече отлетяла.
    — Интересно — Туийд стана и настоя да плати сметката.
    — Забрави си запалката — каза на тръгване Пола и я вдигна от масата.
    — Дамата ни е наблюдателна. Благодаря ти — отвърна Роузуотър и прибра запалката в джоба си.
    Единственият външен белег, че разказът го е разстроил, помисли си Пола. Беше сигурна, че той е човек, който никога не подценява подробностите.
    На излизане от ресторанта Туийд хвърли поглед към брюнетката, която продължаваше да пуши пред чашата с кафе. Тя неотклонно следеше с очи Роузуотър. Наистина красива жена, помисли си Туийд.
    Таксито, което бяха поръчали, за да ги откара до летището, чакаше. Сбогуваха се с Роузуотър, той прегърна Пола и й благодари за помощта. Когато шофьорът, отворил задната врата, заобиколи колата, за да седне на мястото си, тя погледна Виктор. Висок и хубав, той стоеше пред входа. Туийд проследи погледа й. Роузуотър им махна с ръка, Пола му отвърна и таксито потегли. Взря се в изражението на лицето на Туийд.
    — Мислим за едно и също нещо. От Виктор би излязъл чудесен сътрудник на Парк Кресънт.
    — Упорито продължаваш да вярваш, че можеш да четеш мислите ми — смъмри я Туийд. — Но той наистина е съобразителен. Забеляза ли начина, по който отклони въпроса ми за Бордо? Какво друго може да се очаква от висш офицер от Военното разузнаване. Трябваше да го предположа.
    — Чудя се с какво точно се занимава.
    — От малкото, което каза, явно прониква в групите на ИРА, които работят срещу британските бази в Германия. А сега, сега ни предстои да открием какво става наистина. След два часа ще бъдем в Париж. С Лазал — обадих му се от летището, след като кацнахме от Женева.
    — Боб Нюмън не ми излиза от главата. Как ли вървят нещата при него?

8.

    Пристанището на Аркашон, на тридесет мили западно от Бордо, има форма на триъгълник и е почти изцяло отделено от стихията на Атлантическия океан от един тесен полуостров, който образува бариера. Единственият вход е откъм юг, минава се между върха на полуострова и един малък остров.
    Изабел бе добре защитена от пронизващия вятър, облечена в дълъг до коленете тежък шлифер и с качулка на главата. До нея крачеше Нюмън в дрехите, купени току-що от няколко местни магазина. Носеше черна барета, тъмен френски балтон и спортни обувки. Подминаха „Казино дьо ла плаж“ и продължиха по крайбрежната улица, напълно изложена на вятъра. Беше пуста, а ураганът ги блъскаше с всичка сила. Изабел посочи към един кей.
    — „Жете д’Ейрак“. Оттук през лятото тръгват лодките за Кан Фере. Още по на изток е пристанището. Можеш да видиш яхтите в него.
    Нюмън погледна в далечината към гората от мачти, разлюляна под напорите на вятъра. Предишната вечер Изабел му бе показала пътя до един малък хотел край гарата, а след това той я беше закарал до апартамента на сестра й на крайбрежния булевард.
    — Днес ли трябва да тръгнеш? — попита го натъжена тя.
    — Непременно. Трябва да разбера някои неща. Разчитам, че ще останеш тук, докато се свържа с теб при сестра ти. В никакъв случай не припарвай до Бордо.
    — Щом казваш — тя вирна брадичка срещу вятъра, за да покаже недоволството си. — През лятото мястото е неузнаваемо. Яхти от цял свят докарват тук богатите си собственици. Има даже и един странен кораб — корпусът му е разделен на две.
    — Разделен на две? — Нюмън изведнъж се напрегна. — Можеш ли да го опишеш по-ясно?
    — Ами аз не разбирам много от кораби. Но със сигурност е голям и луксозен.
    — Името му?
    — Нямам представа.
    — Често ли идва тук? — настояваше Нюмън.
    — Не знам. Но за разлика от милионерските частни кораби, той не пристига само през лятото. Виждала съм го с курс към пристанището по различно време през годината. Дори през ноември, както сега.
    — И това е необичайно?
    — Много даже. Яхтите на богаташите идват през лятото. Тогава е най-шик. Момичетата по плажа свалят сутиените, понякога и целите бански. Казиното е претъпкано. Също и нощният клуб „Етоал“. Веднъж отидох да го видя по настояване на сестра ми. Но повече няма да стъпя.
    — Какво стана?
    — Някакъв английски лорд започна усилено да ме сваля. Не приемаше никакви възражения. Явно си мислеше, че всяка французойка направо умира да легне с негова светлост. Не мога да си спомня името му.
    Дръпнаха се малко от брега, когато вълните започнаха да връхлитат стената, като заливаха с потоци пяна парапета. Бяха толкова силни, че Нюмън можеше да се закълне, че каменните основи под краката му се тресат при всеки следващ удар.
    — Обикновено не е толкова бурно — каза Изабел. — По-добре да се връщаме.
    — Трябва да се качвам в колата. Време е да тръгвам. Стой в Аркашон, Изабел — реши да потисне молбата в гласа си, независимо от нейните чувства. — Не забравяй какво се случи в Бордо с Анри. А те знаят за съществуването ти.
    — Лорд Дейн Доулиш — изведнъж рече тя. — Това е мъжът, който ме сваляше в „Етоал“.
    Натиснал педала на газта докрай, Нюмън стигна в Бордо под небе, натежало като олово. Ниските облаци се носеха на изток като талази от сив дим. Преди да напусне хотела в Аркашон, той се бе обадил на летището, за да си запази място за полета до Париж. Запази място и за самолета от Париж до Хийтроу. Първо щеше да отиде в хотел „Пулман“ и да прибере куфара си. За другия — купен на старо и оставен в пансиона — не се тревожеше. А мизерната стаичка бе предплатил за две седмици.
    Точно когато наближаваше гара „Сен Жан“, попадна в задръстване. Колите, опрели броня в броня, не помръдваха. Погледна часовника си. Все още имаше време да хване самолета на вътрешните авиолинии за Париж. Шофьорът на съседната кола се наведе през прозореца и се обърна към Нюмън:
    — Не ходете в центъра. Там е ужас.
    — В какъв смисъл?
    Движението се възстанови, преди шофьорът да успее да му отговори. Нюмън сви рамене. Във Франция ужасът се превръщаше в начин на живот. Подмина „Площада на победата“ и установи, че пред него няма никакви коли. Улицата бе залята от зловещо изглеждаща тълпа. Извъртя волана, влезе в една странична улица и паркира реното си далеч от главната.
    Заключи колата, изтича по обратния път. Тълпата изглеждаше още по-голяма. Една табела на стената рекламираше бар в същата сграда на първия етаж. Нюмън изкачи бързо стълбите, поръча си перно — колкото да има чаша в ръката, промуши се между разгорещените мъже и жени и стигна до прозореца, който гледаше към главната улица.
    Отдолу пълчища маскирани хора, размахващи палки и бутилки, крещяха с пълно гърло.

За Франция… За Франция… За Франция? Да!… Евреи? Не!


    Песента не стихваше нито за миг.

За Франция? Да! Евреи? Не!


    Хванал чашата си, Нюмън продължаваше да наблюдава. Имаше неясното усещане, че някой умело дирижира това, което ставаше на улицата. Демонстрацията се превърна в дивашки бунт. Група мъже нахлуха в някакъв ресторант, смъкнаха дантелените завеси, започнаха да обръщат масите, преди клиентите да са успели да се измъкнат. Събаряха посетителите на земята. Мъже и жени — за тях нямаше значение. Терорът бе завладял улиците.
    След като изпочупиха всичко вътре, бунтовниците се изляха навън, търсещи нов обект. Един от тях с флакон боя под налягане в ръка започна да пише по витрината. Огромните букви на думата ЕВРЕИН! покриха стъклото. Под тях остана името на собственика Бронщайн.
    Нюмън бе успял да преброи около двеста маскирани мъже, беснеещи из улицата, когато малко по-нагоре спря фургонът на Силите за борба с безредиците. Полувоенната организация бе изпратила хора да обуздаят безумната тълпа. Безумна? Това, което последва, бе невероятно.
    Наглед подивялата тълпа се прегрупира в няколко отделни ядра. Един звънец изпълваше всичко със звуците си като задействана алармена система. Предупреждение? Сигнал? Вместо да се оттеглят, новосформираните групи се втурнаха към фургона, откъдето излизаха униформените мъже, облечени в черни якета и шлемове и въоръжени с палки. Седмина от демонстрантите извадиха пистолети с къси и широки дула и се прицелиха във фургона. Изстреляха малки снаряди, които улучиха паважа пред колата и покриха всичко с облаци сълзотворен газ. Униформените мъже се запрепъваха, започнаха да кашлят, някои притиснаха ръце към възпалените си очи. Втори отряд от демонстранти, въоръжен с подобни пистолети, насочи дулата към ничията земя между размирниците и Силите на реда. Нови снаряди избухнаха върху уличната настилка. Димни бомби. Черен пушек плъзна встрани и нагоре.
    Под прозореца на бара, в който стоеше Нюмън, двама мъже сграбчиха някакъв човек с телевизионна камера, а трети я взе от ръцете му, преди да е успял да я включи. Насочи обектива встрани и бавно обходи разбитите магазини, ресторанти и барове. Но не засне нито един от демонстрантите.
    Когато той свърши с камерата, един от главорезите извади палката си и удари безпомощния оператор в тила. Оставиха го на бордюра, но той се свлече в канавката. Хвърлиха камерата в скута му.
    Звънецът бе замлъкнал. Тълпата се раздвижи — организирана на групи, като войсково подразделение на учение. Половината изчезнаха в страничните улици. Останалите се качиха в големи покрити фургони, които пристигнаха откъм гара „Сен Жан“. Колите бързо напуснаха района.
    Улицата изведнъж опустя. Униформените мъже, възстановяващи се от газовата атака, преминаха димната завеса, за да открият, че противникът им е изчезнал. Нюмън внимателно отвори прозореца и чу звука от ботушите, газещи сред купища изпотрошени стъкла. Мястото приличаше на бойно поле.
    Барът беше притихнал, когато Нюмън разбута хората около себе си. Излезе от помещението и се затича надолу по стълбите, за да изпревари пристигането на Силите на реда. Продължи да тича по улицата, където бе паркирал, стигна до колата, отключи я, влезе и подкара към летището, далеч от главната улица.
    Бе имал намерение да се отбие в „Пулман“ и да прибере багажа си. Отказа се. Единствената му цел сега беше да се измъкне от Бордо жив.
    Съмняваше се, че този бе единственият бунт в града. Това, което видя, носеше всички белези на старателно организирана терористична кампания. Целите й — да изплаши до полуда населението. Да наруши равновесието му до състояние, в което то би приело всяка нова власт, стига да му обещае силно правителство, законност и ред. Всичко, което би му позволило да живее отново нормално и мирно. Стратегията беше сатанинска.
    Приближи внимателно летището, за да е сигурен, че никой не се оглежда за него. Страхуваше се и от преследвачи, предрешени като агенти на тайните служби. Вероятно вече имаха номера на ситроена, който трябваше да върне в бюрото за коли под наем. Намали, като остави доста автомобили да го задминат. Когато влезе в района на летището, пред него имаше дълга опашка от коли, от които излизаха пътници. Нюмън изключи двигателя, извадя ключовете и се огледа.
    Наблизо униформен мъж чакаше някого, застанал до празна лимузина. На лентата на шапката му бе изписано името на някакъв хотел. Нюмън взе сака си, излезе, приближи се към шофьора и заговори бързо, стиснал с пръстите си петстотинфранкова банкнота.
    — Извинете, бихте ли ми помогнали? Ще изпусна полета си до Лион, а трябва да върна този ситроен в бюрото за коли под наем. Можете ли да го направите вместо мен? — Нюмън намигна. — Бедата е там, че ме чака най-търпеливата жена на този свят. Няма и да помисли да изтрае до следващия полет…
    — Колко трябва да им се плати? — попита шофьорът, заковал поглед в банкнотата.
    — Нищо. Всичко е платено в аванс, както обикновено…
    — Бензин?
    — Използвал съм много по-малко от платения.
    Нюмън подаде парите.
    — Много е, но по-дребни нямам. Обаче това, дето ме чака в Лион, си заслужава разходите.
    — За мен ще бъде удоволствие, сър…
    Банкнотата изчезна в дрехите на шофьора. Той изтича към ситроена, а Нюмън бързо влезе в сградата, но веднага забави крачка. Двама мъже в шлифери и шапки стояха прави до едно от кафенетата. Стойката им беше някак прекалено изправена, приличаше на военна. Той дръпна надолу баретата и бавно тръгна към гишето. Завериха билета му. Нюмън остави сака си на лентата и се отправи към изхода за полета до Париж.
    Успокои се, едва когато машината на „Ер Интер“ се издигна във въздуха. Нямаше намерение да се мотае в Париж. Възможно най-скоро щеше да се качи в самолета за Лондон. Докато се отдалечаваха от земята — равно поле от зелени и сиви петна, той се молеше на Бога Изабел да е в безопасност в Аркашон.

9.

    Парижкият щаб на контраразузнаването — DST — се намира на една невзрачна уличка, която туристите обикновено дори и не забелязват, въпреки че „Рю де Сосайе“ — тясна и криволичеща пряка на „Рю дю Фобур Сент Оноре“ — е съвсем близо до Елисейския дворец — резиденцията на президента на Франция.
    Входът представлява каменна арка, водеща към павиран вътрешен двор, и само полицаят пред него подсказва, че в тази сграда се изработва защитата на френската република.
    Туийд и Пола седяха в тесния кабинет на началника на DST, който, застанал прав, наливаше кафето. Рене Лазал беше висок и едър мъж на възраст някъде между 40 и 50 години. Будните му подвижни очи наблюдаваха Туийд изпод гъстите вежди и зад очилата с рогови рамки. „Този човек е незаменим — веднъж го бе описал Туийд. — Особено в кризисни ситуации.“
    — Радвам се, че си взел Пола със себе си — започна Лазал и леко й се усмихна. — Една опитна жена може да забележи важни неща, които мъжът може и да пропусне.
    — Опиши ми положението — каза Туийд, решил да изслуша мнението на домакина, преди да даде своето.
    — Критично. Скоро ще е катастрофално. За Франция, а вероятно и за цяла Европа.
    — Обикновено не си толкова мелодраматичен.
    — Първо ми разкажи къде бяхте досега.
    — В Женева, после в Базел. От Базел дойдохме направо тук.
    — Значи Робърт Нюмън работи сам в Бордо.
    Туийд рядко можеше да бъде хванат неподготвен. Дори и сега изражението му не издаде нищо. Пола също бе изненадана, но се постара да не промени израза си и небрежно кръстоса крака.
    — Нюмън добре ли е? — тихо попита Туийд.
    — Сега вече е. Двама от моите хора са го забелязали, когато е хващал самолета от Бордо за Париж…
    Телефонът иззвъня и той се извини. Изслуша съобщението, благодари и затвори.
    — Нюмън се движи бързо. Изпратих хора да посрещнат самолета му на летище „Орли“. Взел е такси до летище „Шарл дьо Гол“ и в момента пътува към Лондон.
    — Преди малко, когато те попитах за Нюмън, ти каза „сега вече“. Защо?
    — Когато пристигнал на аерогарата в Бордо, бил облечен като французин. Оперативният работник, който го забелязал, го е срещал веднъж. Промяната на дрехите подсказва на моя подозрителен ум, че Нюмън се е опитвал да избегне някакво преследване. Възможно ли е?
    — Той отлетя за Бордо със задача от немското списание „Шпигел“. Трябваше да вземе интервю от генерал Шарл дьо Форж.
    Лазал повдигна вежди:
    — Нашият мистър Нюмън е смелчага. Франция е пред земетресение. А аз съм сигурен, че човекът, който го подготвя, е генерал Шарл дьо Форж. Той вижда себе си като новия Дьо Гол. Бих казал псевдо Дьо Гол.
    — Можеш ли да обясниш това по-подробно? — попита Туийд. — И дали сте открили защо моят агент, работещ под името Анри Бейл, е бил арестуван от DST?
    — Едно по едно, ако обичаш. Извинете ме… — отново вдигна телефона и бързо заговори на френски.
    Пола схвана основното. Лазал изпращаше нов отряд от двадесет агенти в Бордо. Заповяда да тръгнат незабавно.
    — Подсилвате хората си в Бордо — каза Пола. — Извинете ме, че се намесвам, но не можех да не ви чуя.
    Лазал се усмихна:
    — Разбира се. Толкова съм напрегнат, че забравих, че френският ти е по-добър от моя английски.
    — Английският ви е наред. Още веднъж моля за извинение.
    — Не се тревожи — Лазал разтвори ръце. — Сега на въпросите и, Туийд. Първо, когато са прибрали Бейл от бар „Маями“ и по-късно убили при гара „Сен Жан“, в района на Бордо не е имало нито един истински наш агент. В противен случай щях да знам — съобщава ми се за местонахождението на всеки, работещ в тайните служби. Мъжете, арестували Бейл, само са се представили за такива. — В обикновено спокойния му глас се промъкна острота. — А това съвсем не ми харесва. Ето защо наводнявам този град с мои хора. Една от причините.
    — А другата?
    — Нека се върна на този въпрос по-късно. Лично се свързах с префекта на Бордо. Досега полицията там не е стигнала доникъде. Но той ми разказа една любопитна история. Приели анонимно телефонно обаждане. Съобщили им, че на дъното на някакво дере, доста далеч от Бордо, се намирал фургон „Берлие“, какъвто използват Силите за борба с безредици. С трупове вътре. Човекът дал и общо описание на мястото.
    — Любопитно, наистина — съгласи се Туийд. — Намерили ли са го?
    — Не! Нито фургона, нито телата. Но открили моста, който им бил описан по телефона… — Той показа с ръце формата на моста. — Намерили го полуразрушен, а единият от каменните парапети бил в дерето. — Той замълча за миг. — Открили и следи от много тежка верижна машина — от тези, които използват в армията. Или по-точно — в инженерните подразделения на Трети корпус. Само такава машина би могла да повдигне и транспортира фургон „Берлие“.
    — Обадихте ли се на генерал Дьо Форж? — попита Туийд.
    — Защо? Нямахме никакви солидни доказателства. Никакви свидетели. Просто още един загадъчен инцидент, който добавям към досието на Дьо Форж — той погледна Пола. — Друг факт в това досие е английската любовница на Дьо Форж във вила „Форбан“, близо до щаба на Трети корпус. Някоя си Джийн Буржойн. И идва от някакво забутано място в Източна Англия, за което никога не съм чувал — той погледна досието. — Ето го — Олдбърг.
    Пола едва овладя напрежението си. Започна да изброява фактите, които й бяха известни:
    — Джийн Буржойн. Русокоса красавица. От семейство на благородници с много земи в Линкълншър. Не я приемат добре в аристократичните среди на Лондон, защото веднъж казала „Лондонското общество е една невероятна скука.“ Цитирам думите й. Слави се с много висок коефициент на интелигентност. Независима и малко дива. Обожава авантюрите.
    — Вилата „Форбан“ — продължи Лазал. — Собственост на Дьо Форж, използва я за тайни срещи с нелегалния „Черен кръг“.
    — Какъв е този кръг? — попита Туийд. — Имам чувството, че ваш агент е внедрен в лагера на Дьо Форж.
    — Нима съм казал такова нещо? — Лазал повдигна вежди. — Сега ще отидем да обядваме в един швейцарски ресторант на Площада на Мадлената. А после ще ви разкажа за „Черния кръг“…

    В копринен халат, развързан на тънкия й кръст, Джийн Буржойн седеше пред масичката в спалнята във вила „Форбан“. Мислеше си, че Дьо Форж явно е в период на трескава активност. Беше едва обед, а новото посещение на генерала, само дванадесет часа след предишното, бе сигурен знак, че за Дьо Форж се задава нещо голямо. Той като че ли изпитваше най-голяма нужда от нея в периоди на криза. На масата до прозореца лежеше коженото му куфарче.
    Дьо Форж излезе от банята, бършейки тялото си. Облече бързо униформата си и погледът му попадна върху куфарчето. За миг замръзна на място, после спокойно довърши тоалета си.
    Обикновено оставяше куфарчето на майор Леми, преди да влезе във вилата. Но когато днес пристигнаха, бе започнало да вали и той, забързан, бе забравил за него. Дьо Форж бавно се приближи до тоалетната масичка, очите му — хипнотично фиксирани в нейните, отразени в огледалото. След миг тя отклони погледа си и продължи да нанася крем върху лицето си. Ръцете му хванаха раменете й, смъкнаха от тях халата и хубавите й заоблени гърди се откриха, когато дрехата се свлече в скута й.
    — Стига толкова, Шарл — каза тя с леко дрезгавия си глас. — Време е да си вървиш. А аз ще отида за няколко дни в Англия. Тръгвам днес.
    Натискът върху красивите й рамене се усили. Джийн никога не показваше страх от Дьо Форж и предполагаше, че това я прави още по-привлекателна за него. Гласът му прозвуча застрашително тихо:
    — Сложих си куфарчето на онази маса. Сега не е в същото положение, в което го оставих. Имам набито око за подробности.
    — Обаче окото те лъже.
    Той я стисна още по-силно и усети костите й под бялата плът.
    — Гледала си документите, докато бях в банята.
    — Свали си ръцете от мен, глупак такъв — също толкова тихо му отвърна тя. — Мислиш си, че ме интересуват тъпите ти документи? Явно те гони параноята. Все шпиони са ти в ума. — И — продължи кротко тя, — ако ме удариш още веднъж, ще те халосам с четката. — Дясната й ръка сграбчи дръжката. — А сега взимай оня червей Леми и изчезвайте да си играете на войници.
    — Защо отиваш в Англия? — попита я той, след като я пусна и застана встрани от нея.
    — Защото искам, Шарл!
    Този път бе настояла да използва банята първа. Обу чорапогащите си, облече комбинезон и върху него — черна, дълга до коленете рокля. Пъхна малките си крака в чифт официални обувки и украси с наниз перли врата си. Всичко това й отне съвсем малко време.
    — Защо искаш да се върнеш в Англия? — настоя Дьо Форж. — Все отлиташ нанякъде, като водно конче си. Сигурно ще имам нужда от теб тук.
    — Искам да видя чичо си, дома си… Ще трябва просто да сдържаш желанията си. А ако съвсем се отчаеш, можеш да навестиш Жозет. От колко време не си виждал жена си! А когато все пак отиваш при нея, взимаш ли със себе си проклетото куфарче, скъпи?
    Устните на Дьо Форж се стегнаха. Тръгна към нея с решителна крачка. Тя отново заплашително вдигна пръст.
    — Не забравяй какво ти казах, когато ме удари последния път. Говорех сериозно. Между другото, защо винаги избираш жени, чиито имена имат в началото си буквата „ж“?
    Дьо Форж възвърна присъщото си самообладание и отказа да отговори на подигравката й. Тъкмо слагаше шапката си, когато на вратата тихо се почука.
    — Влез! — извика Джийн, за да покаже кой владее положението.
    Вратата бавно се отвори и лейтенант Андре Бертие прекрачи прага. Беше русокос и красив, държеше почтително кепето си под мишница и гледаше право в Дьо Форж.
    — Моля за извинение, генерале, но майор Леми ме изпрати, искали сте да бъдете подсетен за часа.
    — Може би лейтенантът ще приеме чаша шампанско? — предложи Джийн и се отправи към кофичката с лед край разхвърляното легло.
    — Няма да приеме — отговори й Дьо Форж с леден глас. — Дежурен е.
    — Някои от подчинените ти са наистина много хубави, Шарл — прошепна Джийн.
    Тя прекара ръка по косата, паднала през рамото й, и заразглежда Бертие. Внимателно огледа тялото му и силното му младо лице. Бертие, разбрал, че е обект на интереса й, се бе втренчил в стената.
    — Избирам ги единствено според компетентността им — отговори на забележката й Дьо Форж със същия вледеняващ глас.
    Взе куфарчето си и бързо тръгна към вратата. Подмятането й, че го носи със себе си и в апартамента на Жозет в Бордо, го бе изненадало — той наистина го носеше, когато я посещаваше.
    Джийн наблюдаваше тръгването му с мрачно наслаждение. Човек винаги става ревнив, когато любимият или любимата му заминава нанякъде, и така мисли повече за него. Когато чу да се затваря входната врата, тя изтича до холската и леко я открехна. Да, бяха си заминали. Отиде до телефона, вдигна слушалката и набра някакъв номер.
    Навън прехвърчаха снежинки, а студът бе непоносим. Застанал до бронираната лимузина, майор Леми се пресегна да отвори задната врата. Беше замръзнала. Рязко дръпна с голямата си силна ръка, вратата се отвори. Дьо Форж отръска снежинките от униформата си и седна в колата. Бертие се намести на мястото до шофьора, а Леми заобиколи и се настани до Дьо Форж. Лимузината ускори, а колелата разораха чакъла.
    Дьо Форж погледна Леми. Шефът на разузнаването винаги му напомняше на лисица с издълженото си лице, с изражението си, със заострената брадичка. Генералът вдигна стъклената преграда, която ги отделяше от предните седалки, за да не го чува Бертие.
    — Защо избра Бертие за охрана?
    — Защото е експерт по автоматичните пистолети. Носи един под мишницата си. От целия ни личен състав той стреля най-добре.
    — Калмар свърши добра работа с онзи шпионин, Анри Бейл — Дьо Форж изведнъж смени темата. Така често вадеше от равновесие офицерите си. — Чудя се кой е той, наистина. Сигурно имаш някаква идея.
    — Никаква — Леми се загледа през прозореца, където снежинките се бяха превърнали в бяла завеса. — Той грижливо пази самоличността си в тайна. Връзката се осъществява само по телефона, и то винаги чрез разговор от два обществени автомата. Плаща му се в швейцарски франкове. Пликът с банкнотите се поставя в кожена чанта, а тя се изхвърля от колата на предварително уречено място. Всеки път е различно, но обикновено е далеч из провинцията, там където цялата околност може да се наблюдава на километри.
    — Човек би си помислил, че е преминал специално военно обучение — каза Дьо Форж. — Но това няма значение. Важното е, че върши отлична работа.
    — Има един друг проблем, който вероятно бихте искали да обсъдим — рече бързо Леми, променяйки темата. — Фондовете ни за тайните проекти са на привършване. Имаме нужда от още ракети и от нервнопаралитичния газ, с който са заредени.
    — Не се тревожи. Получих шифровано съобщение от доставчика ни. Към нас пътуват още пари, още ракети, още газове.
    — Кога пристига корабът?
    — Скоро. Ще ти кажа, когато знам точната дата.
    — Приемаме в Аркашон както преди, нали?
    — Да, Леми. Има още един проблем, който изисква незабавно действие. Искам Джийн Буржойн да бъде проследена, когато напусне вилата. Да ми се докладва къде ходи, с кого се вижда. Пълен отчет. Бертие знае добре английски. Спри колата и му предай заповедите ми.
    — Защо сега, генерале? Бертие не може да я проследи униформен, тя веднага ще го познае.
    — Започнал си да оглупяваш, Леми…
    Дьо Форж погледна назад и видя ескорта от мотоциклетисти, които се бяха присъединили към тях. Други се движеха пред лимузината. Бяха заели местата си веднага щом колата на Дьо Форж бе напуснала вила „Форбан“. Джийн Буржойн веднъж се бе оплакала, че не може да изтърпи мотоциклетистите около къщата.
    — След малко тя ще тръгне към летището — продължи Дьо Форж. — Изпрати човек от ескорта да се прикрие около вилата, да наблюдава и внимателно да я проследи, когато потегли. Тогава да се обади по радиото си на Бертие. Какво прави самият Бертие? Взима един мотор и моментално тръгва към щаба, където облича цивилни дрехи. Слага си шапка, която прикрива русата му коса, и се издокарва с чифт слънчеви очила. Спирай колата. Хайде, Леми…
    Майорът се подчини и слезе от лимузината, след като каза на Бертие да направи същото. Започна бързо да говори на лейтенанта. Застанал с гръб към Дьо Форж, той извади портфейла си и измъкна три банкноти от по хиляда швейцарски франка. Това правеше повече от хиляда английски лири.
    — Готово — докладва Леми, когато отново потъна в седалката си. Лицето му бе пламнало от краткия контакт със стихиите отвън.
    Колата и ескортът продължиха пътя си. Дьо Форж си мислеше, че трябва да се разпореди и за наблюдението на жена си Жозет. Ако в Париж бяха разбрали какво се готви в Трети корпус, генералът трябваше да очаква техни агенти.

10.

    — Генерал Шарл дьо Форж е най-зловещата политическа фигура във Франция през това столетие — каза Лазал.
    Пола погледна Туийд, който само кимна на французина да продължи. Бяха се върнали от швейцарския ресторант и отново седяха в тесния кабинет на Лазал.
    Пола бе схванала тактиката на Туийд. Той все още събираше информация, преди да се върне в Лондон, преди да реши как да разгърне силите си. Този етап тя вече познаваше.
    — Той подпалва френското обществено мнение и го настройва срещу Германия — продължи Лазал. — Дюбоа, лидерът на партията „За Франция“, е негова кукла, безсловесна марионетка. Дьо Форж е този, който определя какъв курс да вземе Дюбоа. Това е скандално — Германия е най-миролюбивата нация в цяла Европа. А Дьо Форж изкуствено насажда и поддържа един неоснователен страх от новата обединена Германия.
    — Защо? — попита Туийд. — Каква е целта му?
    — Да стане следващият президент на Франция…
    — Как, по дяволите, си представя това? Та той е генерал!
    Лазал се усмихна накриво:
    — Съществува прецедент — генерал Дьо Гол…
    — Който взе властта в момент, критичен за цялата нация. Тогава и правителството се бе отчаяло.
    — Именно този сценарий сега отново и успешно създава Дьо Форж. Безредици, улични боеве. Явно не разбирате истинското значение на това, което е станало в Бордо.
    — А защо точно там?
    — Защо в Бордо? Ето, че стигнахме и до това. Разбирате ли, Бордо е градът, който е бил свидетел на три кризи в страната, а и на две унизителни поражения, нанесени ни от германците. През 1871-ва, когато войските на Бисмарк разгромиха нашите, Германия анексира Елзас и Лотарингия. През 1914-а френското правителство изпадна в паника и временно се премести в Бордо. И най-накрая, през 1940-а, както знаете, премиерът Пол Рейно също избяга заедно с кабинета си в Бордо. А после се предаде на Хитлер.
    — Все още не разбирам защо Дьо Форж започва кампанията си оттам.
    — Той поиска да бъде прехвърлен в командването на Трети корпус отчасти защото базата е близо до този град. Дьо Форж използва Бордо за символ на унижението на Франция. Кой град би бил по-подходящ за започването на една реваншистка кампания? Кампания, чиято цел е превръщането на Франция в най-могъщата държава на континента.
    — Ти каза „отчасти“. Каква е другата причина?
    — В Трети корпус той е близо до своя приятел и съюзник генерал Лапоант — командира на „ударните сили“, ядрената мощ на Франция.
    — И молбата му за прехвърляне беше приета?
    — Друг негов съюзник е министърът на отбраната Луи Жанин. Дьо Форж го държи в малкото си джобче.
    — Но президентът би могъл да направи нещо, не може да не знае какво става в страната.
    — Елисейският дворец? — отново се показа киселата му усмивка. — Президентът много внимава къде стъпва. Още не може да повярва, че един обикновен генерал е в състояние да го предизвика. От друга страна, „За Франция“ го тревожи с нарастващата си популярност. Дюбоа непрекъснато призовава за изхвърлянето на алжирците и арабите от страната.
    — Но това съвсем не може да се нарече национална криза — продължи Туийд, решен да накара Лазал да се аргументира докрай.
    — Скоро ще може. Разбрах, че по време на бунтовете в Бордо… — прекъсна го един адютант, който влезе в кабинета и остави пред Лазал дълъг лист хартия. Погледна гостите, извини се за нахълтването и бързо излезе. Обикновено спокойното лице на Лазал стана сериозно и мрачно. Той погледна към Туийд.
    — Казваш, че няма криза. Този кодиран факс е пристигнал току-що. Съобщава за големи размирици в Лион. Първите сведения са за около хиляда и петстотин пострадали и напълно опустошен център. Размирниците са носели маски и нито един не е арестуван. Силите на реда са били атакувани със сълзотворен газ и димни бомби. Приближава се към Париж с всеки изминал час.
    — Значи планът му работи.
    — Да, Туийд. Дестабилизира държавата, създава условия за революция. И познай кой ще е спасителят на Франция…
    — Разкажи ми за „Черния кръг“, спомена го преди.
    Лазал безпомощно разтвори ръце:
    — Усилено се твърди, че всичко това се планира от един малък клуб. Моето разузнаване предполага, без да има доказателства, че негови членове са Дьо Форж, генерал Масон — началник-щаб на армията, генерал Лапоант, Луи Жанин — министър на отбраната в Париж, и Емил Дюбоа.
    — Други членове?
    — Вероятно още един. Наричат го Птицата.
    — Птицата? — намеси се Пола. — Що за странен прякор?
    — Предполагаме, че просто идва и си отива, че не само снабдява Дьо Форж с пари за кампанията му, а и че тайно му доставя нови модели оръжие, с които армията му официално не разполага. Вероятно дори смъртоносни бойни газове.
    — Някаква идея кой може да е Птицата?
    — Не. Между другото, не споменавайте никъде за разговора ни, дори пред член на кабинета или мой подчинен. Дьо Форж навсякъде има шпиони.
    Туийд беше поразен. Никога преди не бе чувал началника на френското контраразузнаване да говори така. Пола реагира веднага:
    — Значи Дьо Форж е подкарал влака и сега на него се качват пътниците.
    — Добре го каза — съгласи се Лазал. — Да се надяваме, че не е станало прекалено късно.
    — От друга страна — продължи Пола, предполагам, че също имаш внедрени свои агенти. Откъде иначе би могъл да знаеш толкова добре какво става в лагера на Дьо Форж?
    — Наистина имам информатори — предпазливо отвърна Лазал. — Но не само тукашната ситуация ме тревожи. Положението в Германия също взема странен обрат. На Рейн работи нелегално една дясна екстремистка групировка — „Сигфрид“. А това помага на Дьо Форж да представи Германия като заплаха.
    — Няма ли човек от висшите кръгове на властта — освен президента — на който да можеш да се довериш? — попита Туийд.
    — Има един силен мъж — Пиер Навар, министър на вътрешните работи и мой пряк началник. Той ненавижда Дьо Форж. Но положението му има един недостатък. Президентът мисли, че всичко ще е наред, стига Навар да е в кабинета, за да се противопоставя на Луи Жанин, който пък го успокоява, че не съществува опасност от преврат.
    — Значи нещата са оставени да се развиват от само себе си.
    — Точно така. Сега, преди да засегна един деликатен въпрос, има ли нещо друго, за което искате да ме попитате?
    — Да — бързо отговори Пола. — Трябват ми сведения за личния живот на Дьо Форж. Това може да се окаже слабото му място.
    Лазал се изправи и отвори вратата на вграден в стената зад него дървен шкаф. Вътре имаше сейф. Набра комбинацията, отвори желязната врата, извади една дебела зелена папка и я постави на бюрото.
    — Доста си се потрудил — обади се Туийд, когато Лазал разгърна папката.
    — Дьо Форж ме е обсебил — призна французинът.
    Докато прелистваше досието, Пола огледа стаята. Мебелите бяха стари — евтино дървено бюро с издраскан плот, паянтови дървени шкафове. Прозорците плачеха за измиване, а завесите отдавна бяха забравили какво е пералня. На идване обаче тя бе забелязала през една отворена врата на приземния етаж стая, пълна с компютри, факсове и блестящи зелени екрани. DST представляваше странна смесица от вехтории и съвършени технологии.
    Лазал се обърна към Пола и заговори:
    — От десет години Дьо Форж е женен за Жозет — парижка светска дама. Тя притежава един апартамент в Бордо и друг тук, в Паси. Наследява състоянието на баща си, който по времето на сватбата им е бил министър на отбраната. Ето снимката й…
    Пола се вгледа в елегантната брюнетка в къса пола, седнала на диван и кръстосала разкошните си крака. Жена, която знае как да използва предимствата си.
    — Привлекателна, умна, знае какво иска — позволи си да я определи Пола.
    — Превъзходен анализ — каза Лазал, впечатлен. — Освен това иска да бъде съпруга на президента на Франция.
    — Той верен ли й е?
    — Боже мой! Не! Апетитът на Дьо Форж към благините на живота е направо неутолим. Начело на списъка за него са жените. Както ви казах преди обяда, има любовница — англичанка. Прекарва много време във вила „Форбан“, близо до щаба на Трети корпус. Позволете ми да ви представя Джийн Буржойн…
    Пола пое снимката на ослепителна красавица с дълга руса коса. Джийн Буржойн седеше на плетен стол на някаква поляна, а фонът зад нея беше гъста горичка от вечнозелени дървета. Носеше прилепнал по тялото син пуловер, който подчертаваше чувствената й фигура, а широката й уста се смееше, но някак мрачно.
    — Снимката е малко размазана — рече Пола.
    — Правена е тайно с телеобектив.
    — Предполагам, че Жозет не знае за съществуването й.
    — Наистина ли мислиш така? — Лазал се засмя, като за пръв път, откакто се бяха видели, се отпусна. — Имам основание да вярвам, че Жозет знае за всички малки прегрешения на мъжа си.
    — И се примирява с тях?
    — Не им обръща внимание. Нали ти казах, иска да остане съпруга на мъжа, който един ден ще е президент на Франция. Невероятно амбициозна жена. Тя също си има своите историйки. И то винаги с мъже, които биха могли да бъдат полезни на Дьо Форж.
    — Опасна дама — ако това е думата.
    Лазал извади нова снимка:
    — А ето и майор Жул Леми. Шеф на разузнаването на Дьо Форж. Някои казват, че той е неговият зъл гений. Леми е луд, абсолютен фанатик. Говори се, че пробягва петнадесет мили всеки ден независимо от времето.
    Туийд се наведе към Пола, за да погледне снимката. Мъж с лисиче лице, силни черти и блестящи очи. Пола се намръщи и върна снимката.
    — Не ми харесва. Не ми се иска да го срещна в някоя тъмна нощ.
    — И накрая — това е сержант Рей. Имам две фотографии. Вземете едната. Ако страховитият Робърт Нюмън мисли да се връща в Бордо, по-добре ще е да знае нещичко за Рей.
    — Каква роля играе? — попита Туийд, докато Пола разглеждаше новото лице.
    Рей носеше униформата и пагоните на лейтенант. Лицето му беше като на гном, а възрастта му не можеше да се определи, но очите му бяха лукави и зли.
    — Ординарец на Дьо Форж официално. Най-важно е обаче умението му да изработва и замаскирва всякакви бомби. В това отношение е изобретателен като дявол.
    — Дьо Форж явно се специализира по дяволи — каза шеговито Туийд, за да разведри атмосферата. Подаде снимката на Пола и тя я пъхна в чантата си. Лазал кротко барабанеше с пръсти, втренчен в Туийд.
    — Сега стигнахме до деликатния въпрос. Знам колко цениш и колко се грижиш за агентите си. Ето какво открихме за убийството на Анри Бейл. Бил е взет от един бар, наречен „Маями“, където е работел. Отвели са го двама мъже, представили се за офицери от тайните служби. Получихме по факса доклада за аутопсията. Много подробен доклад.
    — И какво ни казва? — тихо попита Туийд.
    — Че е бил удушен. Онова, което ми се струва най-интересно в доклада… — той спря и погледна Пола. — Надявам се, че не звучи цинично.
    — Ни най-малко — бързо рече Пола. — Имаме нужда от колкото се може повече информация.
    — Патологът — продължи Лазал — е записал в протокола си, че удушвачът е бил професионалист. Думата е странна, но той я обяснява по-нататък. Задушаването е било бързо и резултатно. Палците на убиеца са притиснали гръкляна на Бейл и останали там, докато не издъхнал. След настъпването на смъртта — и именно това е странното — удушвачът направо е срязал врата на жертвата си. Звучи като дело на садист, психопат.
    — По-скоро като опит да се прикрие професионалният опит — обади се Туийд.
    — Носи се непотвърден слух, че убиецът е човек, за когото вече сме чували. Калмар.
    — Откъде идват слуховете?
    — Смятаме, че Калмар сам разкрива съществуването си, за да увеличи репутацията си и следователно хонорарите за специфичните си услуги.
    — Произход?
    — Забулен е в тайна — Лазал отново махна с ръка. — Някои казват, че е от Централна Европа. Други — че е източноевропеец, някъде от Балканите. Също както Интерпол, не разполагаме нито с негово описание, нито с някакъв ключ към националността му. Твърди се също, че владее няколко езика, но кои точно, пак не знаем.
    — С други думи, Рене — усмихна се Туийд, — за Калмар ни е известно всичко.
    — Рано или късно ще допусне грешка.
    — След като остави още няколко трупа — добави Пола.
    Туийд погледна часовника си и се пресегна за палтото.
    — Трябва да хванем самолета. Много сме ти задължени за помощта и за информацията, Рене. Непременно ще поддържаме връзка. Ще работим денонощно. Възможно е разрешението на това, което става, да се намира в Англия…

11.

    Тази ноемврийска вечер всички пътища водеха към Олдбърг, странния стар град край морето в Сафък, Великобритания.
    След приземяването си в Лондон Пола и Туийд се бяха прибрали, за да се преоблекат, и отново се бяха срещнали в Парк Кресънт. От кабинета си Туийд проведе няколко бързи телефонни разговора, каза на Моника да не предава крепостта и напусна сградата, отново придружаван от Пола. И двамата носеха куфари. Качиха се в неговия форд ескорт и колата ги поведе извън града, през тъмните равнини на Есекс и по-нататък — към Сафък. Пристигнаха в хотел „Браднъл“ на крайбрежния булевард и откриха, че мястото е почти пусто — по това време на годината гостите се брояха на пръсти.
    Пола се чувстваше малко особено, върнала се на сцената на ужасното представление, което се бе разиграло пред очите й. Карин Роузуотър не го бе преживяла. Туийд се зае с уреждането на подробностите по настаняването, така че когато я покани в своята голяма стая на първия етаж, тя още не бе продумала. Туийд бе свикал „военен съвет“ — така се изразяваше самият той — и сега пиеха кафето си, докато чакаха да пристигнат другите. Само преди няколко часа Нюмън се бе върнал от Бордо и Париж. На път беше и Марлър, а със себе си бе взел в собствените им коли други двама сътрудници на секретните служби — Хари Бътлър и Пийт Нийлд, които често работеха заедно. Докато чакаха, Пола зададе въпроса си:
    — Защо казахте на Лазал, че разрешението може да се намира в Англия?
    — Поради един интересен и безспорен факт. Приятелката ти Карин беше удушено от човек, когото патологът в Сафък нарече професионалист. Помниш ли доклада от аутопсията?
    — Нима бих могла да го забравя?
    — Извинявай, прозвуча малко грубо. По-късно в Париж Рене Лазал ни запознава с изводите на френския лекар за смъртта на Френсис Кари, убит на гара „Сен Жан“ в Бордо. Той използва същата дума професионалист. Дори даде същото описание на начина на убийството.
    — Забелязах това, наистина, но помислих, че е съвпадение. Нали не мислите, че…
    — … че убиецът е един и същ? Точно това мисля.
    Туийд бръкна в джоба си и извади разписание на полетите на „Бритиш Еъруейс“. Отвори го на една страница с прегънат ъгъл.
    — Взех това, преди да напуснем Парк Кресънт. Беше вечер, когато убиха Карин Роузуотър. На следващата вечер, в Бордо, по абсолютно същия начин бе убит Френсис Кари. Това разписание показва полет на британските авиолинии в 10.55 ч., който пристига в Бордо в 12.25. Има и друг директен полет — на „Ер Франс“ — излита малко по-късно, но каца в Бордо рано следобед.
    — Май въображението ви си играе с вас…
    — Фактите, които ти посочвам, нямат нищо общо с въображението, също както еднаквите описания на техниката на убийствата, дадени от различни лекари.
    — Калмар?
    — Добрият професионален убиец умее да се придвижва бързо. Щом работи в Европа, той знае всички маршрути, всички полети. Това е част от занаята.
    — Калмар — повтори тя. — Странно име.
    — Избрано е умишлено, за да прикрие самоличността и националността му. В двата доклада на патолозите един факт напълно съвпадаше — и двамата твърдят, че убиецът има големи длани…
    Телефонният звън го прекъсна. Пола вдигна слушалката, каза на някого да се качи и затвори.
    — Нюмън, Марлър, Бътлър и Нийлд са пристигнали. Добре че поискахте повече столове…
    Просторната спалня имаше голям прозорец, който гледаше към Северно море. Дръпнатите завеси я скриваха от нощта, но Пола чуваше коварното бушуване зад стъклата и тътена на вълните, вдигнати от прилива, които блъскаха брега. Когато четиримата новодошли се настаниха, тя наля кафе. Марлър, както винаги, отказа да седне. Облегна се прав на стената и запали цигара.
    Туийд започна направо. Описа им накратко положението във Франция и Германия и им предаде информацията, получена от Лазал и Кулман.
    — Трябва да предприемем спешни действия — продължи той. — Още с пристигането ни в Парк Кресънт Лазал ми се обади. Беше получил нови сведения за безредиците в Лион. Погромите заприличвали на истински бунт. Предполагам, че Дьо Форж просто изчаква момента, за да натисне спусъка. Чака събитията, които биха му позволили да тръгне към Париж. Боб, ти успя ли да научиш нещо, докато беше в Бордо?
    — Научих много и всичко потвърждава това, което казахте…
    Той сбито описа преживелиците си по време на престоя си в Бордо. Интервюто с Дьо Форж, кладенеца за наказания, двубоя с фургона „Берлие“. Също и историята с Изабел.
    — Това е — завърши той.
    — Тази Изабел — попита Пола, заинтригувана от начина, по който я бе описал Нюмън — красива ли е?
    — Предполагам — отвърна той и спря дотук.
    „Харесва я — помисли си Пола. — Явно е хубаво момиче. И вероятно също го харесва.“
    — Интересува ме бунтът в Бордо, на който си бил свидетел — продължи делово Туийд. — Останах с впечатлението за някаква дисциплинирана сила, а не за тълпа размирници. Успели са да надделеят над CRS, а това е полувоенна организация. Изглежда, че под маските са се криели добре обучени войници.
    — Точно с такова впечатление останах и аз, докато ги гледах от прозореца на бара — потвърди Нюмън. — Стигнах до същите изводи.
    — Нещо друго?
    — Малка част от размирниците са вероятно членове на „За Франция“ — фермери, селяни, собственици на магазини. Но всички останали — вече съм сигурен в това, след като видях какво стана в Бордо — са хора на Дьо Форж.
    — Значи положението не е просто опасно. То става безнадеждно. А ние разполагаме с много малко време.
    Марлър проговори за пръв път. Гласът му прозвуча като рязко изръмжаване:
    — Тогава защо, ако смея да попитам, сме се събрали тук, в най-затънтените краища на Англия?
    — Защото тук започна всичко — похищението над Карин и Пола, убийството на Карин. Причините? Момичетата са се занимавали с подводни проучвания край Дънуич. Там става нещо.
    — Мога да ви дам изходна позиция — продължи Марлър. — Докато ви се шляехте из странство, аз пообиколих тази местност — стигнах до Дънуич и малко по на север, до Саутуолд. Ходех по кръчмите. Постоянните посетители знаят доста неща.
    — И какво откри?
    — Че човекът, който финансира новото подводно проучване на потъналия град Дънуич, е някой си лорд Дейн Доулиш.
    — Той е повече от милионер — каза Туийд след кратко размишление, докато смилаше информацията от Марлър. — А някой все пак финансира Дьо Форж — това го каза Лазал. — Той ще има нужда от допълнителни суми, за да плати на хората си за подпалването на бунтовете, за да може щедро да раздава подкупи в Париж. Трябва да открием връзка между Олдбърг и Бордо. Засега нямаме нищо освен сходствата между двете убийства. Това обаче съвсем не е достатъчно.
    — Следователно ще ни бъде от полза фактът — обади се Марлър, — че си издействах покана за купона, който дава Доулиш в имението си в Гренвил Грейндж. Ще има състезание по стрелба.
    — Как го направи?
    — Бях седнал да хапна в „Крос кийс“ — много хубаво ресторантче по-нататък покрай брега. Зад Муут Хол. — На съседната маса видях група здравеняци, облечени много добре. Говореха за състезание по стрелба по глинени чинийки в имението на Доулиш. Заприказвах се с тях, казах им, че съм брокер и съм на почивка. Подметнах им, че мога да сваля всичко, което лети из небето. Те се хванаха на въдицата — един дебел момък на име Бранд се обзаложи с мен. На петстотин парчета — така се изрази той.
    — Какво трябва да направиш, за да спечелиш? — попита Нюмън. — Ако искаш, да дойда с теб.
    — Трябва да улуча всичките чинийки. Мисля да загубя облога. Няма смисъл да знаят как стрелям. А ти можеш да дойдеш, ако настояваш. Бранд каза да доведа приятели, ако искам. Доулиш явно е много общителна личност. Обича големи празненства.
    — Кога?
    — Утре. Единадесет сутринта в Гренвил Грейндж. Името ми е Питър Ууд. Един мой приятел — брокер в Сити — се казва така. Обадих му се и го помолих да ме прикрива. Ако позвънят, секретарката ще им каже, че шефът й Ууд е заминал за Сафък.
    Туийд се наведе напред:
    — Защо си толкова предпазлив?
    — Има нещо съмнително около тях. Май никой освен Бранд не се чувстваше удобно в дрешките на богат земевладелец. Всичките са доста атлетични, около тридесетгодишни…
    Туийд извади от вътрешния си джоб издутия портфейл, който винаги носеше със себе си. Взе от него десет банкноти от по петдесет лири и ги подаде на Марлър.
    — Това е, за да си платиш облога. Мисля, че постъпваш умно, като искаш да скриеш умението си в стрелбата. Трудно ще пипнем Доулиш, но все пак имаме за какво да се хванем. Той участва в подводните проучвания на Дънуич. А именно там водолазите са се опитали да убият Пола и Карин.
    — Ще дойда с теб — реши Нюмън. — Ще се представя с истинското си име.
    — Щом държиш — съгласи се Марлър и сви рамене.
    — Ето това ми харесва в теб — ухили се Нюмън. — Ентусиазмът.
    — Аз също бих искала да дойда — обади се Пола. — Издателката на женското списание „Уомънс Ай“ ми е приятелка. Уж имат нужда от серия интервюта за поредицата си „Именити мъже“.
    — Това вече е престараване — възрази Нюмън.
    — А представи си — предупреди я Туийд, — че измежду хората, които е срещнал Марлър, има някой от убийците от Дънуич. Могат да те познаят.
    — Не съм съгласна — упорстваше Пола. Под водата беше тъмно, а ние бяхме с водолазните си маски. Невъзможно е да разпознаеш някого, след като си го видял с такава маска.
    — Нали сте се преоблекли на брега — напомни й Туийд. — Ти каза, че убийците бързо приближили с лодките си плажа.
    — Останаха достатъчно далеч. Беше и тъмно. Така че утре се появявам. Сама — информира тя Нюмън. — Не познавам никого от вас. Отивате там в единадесет. Аз ще се обадя на Доулиш и ще се уговоря с него за обяд.
    — Ако мислиш, че ще успееш…
    — Мъжете са суетни. А преуспелите мъже са много суетни, обожават да четат имената си в скъпите списания. Сигурна съм, че ще успея.
    — При това положение — с неудоволствие се съгласи Туийд — идеята вероятно не е лоша. Имаме толкова малко време, че колкото по-скоро зачеркнем Доулиш от списъка на заподозрените, толкова по-добре.
    — По-скоро да го подчертаем — обади се отново Марлър. — Преди пет минути цитирахте Лазал с думите, че някой тайно доставя на добрия генерал Дьо Форж оръжия. Доулиш притежава оръжейни фабрики. Една от тях вероятно се намира в горите между Снейп Молтингс и Ортфорд.
    — Откъде знаеш това? — попита рязко Туийд.
    — Нали ви казах, обикалях тук и там. На път към Ортфорд забелязах следи от машини, които водеха към гората. Целият район бе ограден с два метра и половина висока телена ограда, при това електрифицирана. Разни табелки по нея приятелски предупреждават „Не преминавай! Опасно за живота!“ и черепи с кръстосани кости за добавка. Това е.
    — Много е далеч от Франция и от Бордо.
    Туийд премигна и се загледа в стената. Опитваше се да се сети за нещо, което Пола бе казала по друг повод. Какво беше то? Надяваше се да си припомни.
    — Търсим френска връзка, нали? — попита Нюмън. — Може и да има такава на долния етаж на хотела. Когато се приближавах до асансьора, едно младо момче се препъна в стъпалата. Ясно го чух как измърмори „Merde“. После на перфектен английски ме попита за пътя към бара.
    — Опиши го.
    — Около тридесет. Гладко обръснат. Върви изправен, стойката му ми заприлича на военна. Носеше тъмни очила, Бог знае защо по това време на годината. — Той погледна с усмивка към Пола. — Някои жени биха го определили като красив.
    — Трябва да отида до бара — каза бързо Пола. — Сигурно вече е стигнал там. Но първо ще се обадя в редакцията на списанието.
    — Май сме дошли точно където трябва — рече Туийд.
    — Не можете да си представите колко сте прав — подразни го Марлър. — Главен инспектор Букенън и сержант Уордън са в града. Вчера говорих с Букенън.
    — Защо са още тук?
    — Началникът на полицията помолил Букенън да продължи разследването по смъртта на Карин Роузуотър. Цял Олдбърг знае за него.
    — Не можем да му позволим да ни пречи — Туийд се изправи. — Не ни е ясно точно каква заплаха за Германия представлява Дьо Форж, а това го прави още по-опасен. Не можем да направим нищо повече тази вечер. Резервирал съм стаи за всички ви. Утре започваме.
    — Ние какво ще правим? — попита мускулестият Бътлър. Както обикновено той и партньорът му Пийт Нийлд не бяха проговорили през цялото време. Но и двамата бяха запомнили всяка дума от казаното.
    — Тъкмо щях да стигна до вас. Въоръжени ли сте?
    — Значи не си личи. Това е успокоително — обади се Нийлд, по-общителният от двамата, и поглади мустака си.
    Бяха облечени в дънки и дълги непромокаеми якета. Бътлър кимна и извади изпод дрехата автоматичен валтер, калибър 7.65 мм. Нийлд също показа валтера си.
    — Хубаво — одобри Туийд. — Искам утре тайно да следвате Нюмън и Марлър до онова място — „Гренвил Грейндж“. Ще бъдете тяхна охрана и подкрепа в случай на неприятности.
    — Очаквате неприятности от човек като Доулиш? — попита скептично Марлър.
    — Докато ни нямаше, Моника му бе съставила досие. Прегледах го, преди да тръгнем с Пола насам. Изградил е империята си от нищо, а методите му понякога са били доста съмнителни. Бъдете крайно предпазливи. Пола, опитай се да разбереш кой е французинът, видян от Нюмън. За пръв път, откакто имаме работа в Сафък, замирисва на Франция.
    Облечена в син костюм, модел „Шанел“, бяла блуза и фльонга, Пола влезе в бара в момента, в който висока и стройна жена с дълга руса коса и чаша шампанско в ръка се обърна към входа и се сблъска с нея.
    Пола отскочи встрани и шампанското не улучи костюма й. Джийн Буржойн с ужас погледна скъпата дреха. Пола й се усмихна успокоително.
    — Всичко е наред. Отиде на пода.
    — Боже Господи! Ужасно съжалявам! Колко съм непохватна. Сигурна ли сте, че не го повредих? „Шанел“ е, нали? Изглеждате страхотно.
    — Вие също изглеждате чудесно. А костюмът, неприятно ми е да го кажа, не е оригинал. Сама го уших.
    Джийн Буржойн наистина беше божествена в светлозелената си тясна и плътно прилепнала по тялото рокля, която още повече подчертаваше формите му. Две тънички презрамки я крепяха над голите и красиви рамене. Зелените очи на англичанката изучаваха Пола, а широката й уста се усмихваше.
    — Казвам се Джийн Буржойн…
    — Аз съм Пола Грей — журналистка на хонорар към „Уомънс Ай“.
    Пола реши, че ще бъде най-добре да се придържа към една и съща версия. В малък град като Олдбърг никога не можеш да си сигурен кой кого познава. Тя веднага бе разбрала коя е красивата блондинка и се надяваше, че е сама.
    — Купувам си всеки негов брой — каза Джийн. — Ще ми бъде много приятно, ако ми позволите да ви почерпя с чаша шампанско. Ако сте като мен сама, разбира се.
    — Така се получи, наистина. Бях се подготвила за дълга и самотна вечер…
    Пола пое чашата на Джийн и я занесе на една тиха маса в ъгъла. Чувстваше се объркана. Какво можеше да прави Буржойн в тази част на света? Още една френска следа — любовницата на Дьо Форж е в Олдбърг. „Изглежда съвсем кротко момиче“ — помисли си Пола. Джийн се движеше с изящната си походка и всички мъже в бара бяха вперили погледите си в нея.
    Когато тя се приближи до масата с още шампанско, Пола забеляза французина с тъмните очила, когото Нюмън бе описал. Той си поръча питие и седна сам, с изправен гръб и малко сковано. Хвърли бърз поглед към Буржойн и после се обърна настрани. Джийн седна до Пола и вдигна чашата си.
    — Наздраве, Пола! Мога ли да те наричам Пола? Ти ми казвай Джийн!
    — Разбира се. Аз също исках да минем на ти.
    — Добре дошла! — Тя изпи половината от чашата си. — Всъщност и аз скоро пристигнах. От Франция. От Бордо, по-точно. Там имам приятел. Чичо ми, който ме отгледа, живее в една от къщите на края на Олдбърг — харесва му усамотеността на това място… — Тя продължи да разказва с ниския си дрезгав глас, като отмяташе с ръка назад буйната си коса. — Родителите ми загинаха при катастрофа, когато бях шестгодишна. Той пое грижите за мен. Сега е на осемдесет години. Баща ми — братът на чичо — щеше да е на осемдесет и две. Родила съм се късно. Във Франция като че ли се е отприщил адът. Разказах на чичо за това. Той още си пази всички медали — на времето е бил генерал-майор. Във Военното разузнаване.
    — Тя се усмихна закачливо. — Извинявай, много се разприказвах за себе си. Ще си помислиш, че те навивам да вземеш интервю от мен.
    — Честна дума, не ми и мина през ума. Макар че си много подходяща за това…
    — О, не, Пола — отново дяволитата усмивка. — Когато се върнах от Оксфорд, имах диплома за адвокат, но така и не стъпих повече в съда. Значи „много подходяща“? Не и за „Уомънс Ай“. Прекалено много обичам мъжете — животът ми вероятно ще ти се стори доста бурен и повърхностен.
    — Всъщност аз съм тук по работа — обясни Пола. — Утре ще разговарям с лорд Дейн Доулиш. Обадих му се преди малко. Звучеше възторжено.
    Джийн я погледна внимателно и изучаваше, допи чашата си и я остави на масата също толкова внимателно. Пола мълчеше. Усещаше, че без да иска е натиснала някакво копче.
    — Бях на гости в Гренвил Грейндж, когато се запознах с френския си приятел — произнесе бавно Буржойн. — Трябва да бъдеш предпазлива с Доулиш. Хубава си и ще те ухажва.
    — На теб ли ти се случи?
    — И още как! Все едно се бориш с вълк. Дано имаш късмет. Облечи си повечко дрехи.
    Пола се опита да не променя изражението си, когато видя един висок и красив мъж да влиза в бара. Това беше Виктор Роузуотър.
    Всички пътища водеха към Олдбърг…

12.

    На няколко мили от Олдбърг и морския бряг се намираше имението Гренвил Грейндж, разположено на края на един полуостров, вдаден в река Олд, близо до църквата „Айкин“. Тази вечер всички лампи в кабинета на лорд Дейн Доулиш бяха запалени, а той седеше зад писалището си и разговаряше с Джоузеф Бранд.
    Доулиш беше между петдесет и пет и шестдесетгодишен, средно висок и със силна фигура. Имаше дебел врат и квадратна глава. Беше гладко избръснат, а пред ушите му се спускаха сиви бакенбарди, гъсти и къдрави. Носът и могъщата челюст с наченки на двойна брадичка му придаваха вид на грубиян. Очите му гледаха предизвикателно. Излъчваше физическа енергия, а поведението му беше агресивно.
    „Не съм се издигнал дотук чрез любезничене с хората, които са стояли на пътя ми“ — това бе една от максимите му.
    — Провери ли кой е този Питър Ууд, поканен за стрелбата утре? — попита той.
    — Обадих се в офиса в Лондон. Секретарката каза, че шефът й не е там. Бил заминал за Сафък.
    — Значи може и да не лъже.
    Бранд стисна плътните си устни. Беше нисък мъж с широки рамене, тежеше почти сто килограма и смяташе всеки за потенциален враг. Докато седеше с лице към шефа си, едната му ръка безшумно барабанеше по коляното под бюрото. Беше около петдесетгодишен, с крушовидна глава, която завършваше с охранена брада под тънка и широка уста.
    — Още колко информация ще ни трябва? — попита той.
    — Колкото можем да съберем. Не е тукашен, запознал се е с теб в кръчмата. Искам да знам кой лази под покрива ми. Как мога да съм сигурен, че иска само да постреля? Петстотин лири за облог си е пилеене на пари. А трябва да си плати и таксата за участие.
    — Брокерите печелят много — възрази Бранд. — Господи! Трябваше да се досетя! Та те печелят от уреждане на сделки…
    — И от глупаци като теб, които правят това, което аз избягвам.
    Обиден, Бранд забрави служебното си положение. Не можа да се сдържи, въпреки че знаеше, че ще сгреши.
    — Поне не пръскам пари за жени където ми падне…
    Доулиш бавно почука с косматите си пръсти по бюрото.
    Усмихна се. Съвсем не приятелски. Очите му се впиха в Бранд.
    — Забравяш едно нещо. Срещу парите си аз получавам много. Забравяш и с кого разговаряш, струва ми се. Лесно мога да те заменя, Бранд. Такива като тебе струват десет за едно пени.
    — Уморен съм, сър. От пет сутринта съм на крак…
    — И какво свърши през това време? — попита грубо Доулиш.
    — Моят човек в „Браднъл“ докладва за много новопристигнали. А сега е ноември. Един от тях е Робърт Нюмън, задграничният кореспондент…
    — За когото ми се обади този Питър Ууд. Звънял ми, за да ми благодари предварително за участието си в стрелбата. Всъщност искаше да попита дали може да вземе и Нюмън. Както вече ти споменах…
    — Това също го проверих — побърза да каже Бранд.
    — Не смей да ме прекъсваш, по дяволите. Изведнъж много хора проявяват интерес към мен. А сега времето е напечено в случай, че си забравил.
    — Може да е съвпадение…
    — Досега не съм вярвал в съвпаденията и затова съм оцелял. На всичко отгоре идва и някоя си Пола Грей, за да вземе интервю от мен. По телефона звучеше секси. Може пък тя да ми е компенсацията за останалите — Доулиш грубо се ухили. — Как върви изпращането на оръжията?
    — Половината доставка е готова. Скоро ще приключим и с баланса.
    — Внимателно ли следиш прогнозата за времето в района на Бискайския залив? Пътуването до Аркашон понякога е истински кошмар.
    — Записвам всеки час метеорологичните сводки — увери Бранд шефа си, успокоен, че вече изглежда настроен по-приятелски.
    — А ремонтът на „Котката“ ще бъде ли приключен?
    — Говорих днес с капитана. „Котката“ ще бъде на линия.
    — Дано.
    Доулиш се изправи и се приближи до големия прозорец зад писалището. Застана с гръб към стаята и се загледа към кея на брега на Олд, от който го делеше спускащата се към реката, поляна. Луната осветяваше пълзящите от изток, от Северно море, буреносни облаци.
    Светлината от стаята очертаваше силуета му на прозореца. Стоеше толкова неподвижно на здравите си крака, че приличаше на статуя. Бранд не познаваше друг човек, който да бе в състояние да не помръдва с часове. Доулиш не се страхуваше от нападение в имението си. Пазеха го ловджийски кучета, а и прозорците бяха направени с бронирани стъкла. Бранд се осмели да наруши размисъла му, като искаше да покаже усърдието си:
    — Още един новопристигнал е забелязан в бара на „Браднъл“ — Джийн Буржойн.
    Реакцията на Доулиш беше различна от тази, която Бранд бе очаквал. Обърна се с пламнали очи и гласът му прогърмя:
    — Какво, по дяволите, прави пък тя тук! И всичко това става сега, когато при нас е най-напечено. Предстои ни най-голямата доставка. Плюс камара пари за приятелите ни във Франция.
    — Буржойн има чичо в Олдбърг — обясни Бранд с надеждата да го успокои. — От време на време го навестява…
    — Мътните те взели, Бранд! Загубил си и малкото акъл, който имаше. Чичото на Джийн Буржойн беше генерал-майор във Военното разузнаване. По дяволите! Ето ти още едно съвпадение, при това след целия този народ, който се изсипа в Олдбърг…
    Доулиш бързо отиде до огромната библиотека, закрила едната от стените в кабинета. Натисна някакво копче и част от нея се плъзна встрани, а отзад се показа малък шкаф за напитки. Наля си голяма доза скоч и я изпи на една глътка, без да предложи на Бранд.
    — Чичото е на осемдесет… — обади се помощникът му.
    — И чудесна връзка с Министерството на отбраната. Имам чувството, че външните лица станаха прекалено много. Това чувство винаги е предсказвало неприятности. — Той подаде чашата си на Бранд. — Налей ми още едно. Голямо. Разпореди се двама от хората ми да бъдат готови да излетят с хеликоптера. И да са въоръжени. Може да се наложи да проследят някого,… или пък да го ликвидират.
    — Ще бъде опасно — предупреди го Бранд и му подаде пълната чаша. — Още едно убийство след това, което се случи с Карин Роузуотър…
    — За да успееш в този свят, трябва да поемаш рискове.
    — Днес открих още нещо. В „Браднъл“ са отседнали и други гости…
    — Стига си ме размотавал, Бранд! Кой?
    — Главен инспектор Букенън от Централния следствен отдел и другарчето му — сержант Уордън.
    — Добре, ако се наложи… при едно състезание по стрелба винаги може да има нещастен случай. Вината за него ще бъде на някой от гостите на увеселението, разбира се — завърши Доулиш и допи уискито си.

13.

    В бара на хотел „Браднъл“ Джийн Буржойн стана и даде на Пола адреса и телефона си.
    — Разговорът ми се отрази невероятно добре, Пола — каза топло тя. — Моля те, обещай ми скоро пак да си побъбрим. Ще ми се да обсъдим заедно някои неща. Стига да не съм пълна скука, естествено — бързо добави Джийн.
    — О, не, напротив! Не зная колко ще остана, но ще ти се обадя. Ще се видим пак.
    — Наистина не те гоня за интервю — увери я Джийн. — Не си мисли подобно нещо, моля те.
    — Знам. Ще се видим пак — повтори Пола.
    В момента, в който Джийн Буржойн си тръгна, Виктор Роузуотър се приближи към масата. Пола отново си помисли, че той е наистина красив мъж. Носеше карирано спортно яке и широки панталони с ръб. Но лицето му беше изпито, а усмивката — престорена, когато тя го покани да седне. Постави чашата си с портокалов сок на масата.
    — Казах, че ще дойда — започна той, — но ти си последният човек, когото се надявах да видя.
    — Защо не ми звънна? Отпуск ли си взе?
    — Щях да ти се обадя оттук. Много бързах да хвана самолета, както ти казах, работата ми е свързана с много пътувания, пристигнах, защото тук е умряла Карин.
    — Мислиш ли, че идеята ти е добра? — тихо попита тя.
    — Нищо на света не може да ме спре да открия убиеца й. Ключът се намира тук. Защо? Как? Кой?
    Гласът и изражението му бяха мрачни и решителни. Усмихна се отново и отпи от портокаловия сок, докато вятърът отвън силно блъскаше в прозорците, сякаш се опитваше да разбие стъклата. Роузуотър остави чашата си.
    — Нощта сигурно е била като тази, когато са сложили край на живота й.
    — Такава беше — каза Пола, чудейки се какво е намислил.
    — Имаш ли нещо против да се разходим в тъмното при такъв силен вятър?
    Той гледаше някъде встрани от нея, беше вперил поглед в празното, без да чува или вижда останалите посетители. Пола го наблюдаваше и си мислеше, че отмъщението е най-мощният стимул за действие.
    — Какво искаш да направиш? — попита го най-накрая.
    — Откажи ми, ако не ти харесва идеята. Но аз искам да отида и да видя къде се е случило, как се е случило. Може полицията да е пропуснала или недогледала нещо. Никой не познаваше Карин тъй добре, както аз. Възможно е да ни е оставила някакъв знак, някаква улика.
    Тъкмо се готвеше да му отговори, че умни и обучени мъже от Скотланд Ярд вече са претърсили цялото място, когато влезе Нюмън. Спря, щом видя, че Пола не е сама. Тя му кимна да се приближи.
    — Боб, това е Виктор Роузуотър — погледна предупредително Нюмън. — Съпругът на Карин. Тримата с Туийд се срещнахме в Базел, както знаеш. Виктор, това е Робърт Нюмън.
    — Кореспондентът…
    Роузуотър се изправи и се здрависа. Изглежда пристигането на Нюмън му се бе отразило добре. Възвърна обичайното си поведение. Нюмън седна при тях, погледна чашата на Роузуотър и го попита дали пие портокалов сок.
    — Да.
    — Въздържател ли сте?
    — О, съвсем не!
    — Може би нещо малко по-силничко би ни дошло добре в такава студена нощ. Какво ще кажете за едно уиски?
    — Не, благодаря — Роузуотър изглеждаше объркан. — Като знам как се чувствам в момента, алкохолът едва ли ще ми понесе.
    — Виктор искаше да му покажа мястото на трагедията — каза Пола. — Надява се да открие нещо, което полицията е пропуснала.
    — Сега? — попита Нюмън с нотка на изненада в гласа.
    — Да — продължи Пола, — през онази нощ времето бе същото. А и ми се струва, че бурята поутихна. Не чувам вятъра.
    Роузуотър погледна часовника си:
    — Помниш ли в колко часа се случи всичко?
    — След около час ще улучим точния момент. — Пола погледна Нюмън. — Ще се облека добре и ще бъда готова за разходката.
    — Идвам с вас — реши Нюмън.
    — Така ще ми бъде много по-спокойно — рече Роузуотър. — Дано не ви затруднявам…
    — Глупости — Нюмън се изправи. — Хайде. Отивам да си взема нещата. След няколко минути ще ви чакам във фоайето.
    Олдбърг бе мъртъв. Улиците пустееха, когато Пола, Нюмън и Роузуотър излязоха през задния вход на „Браднъл“. Стигнаха до обществения паркинг и градът остана зад тях. Вятърът бе утихнал така внезапно, както се бе появил. Пола усети да я полазват тръпки при звука от стъпките й върху чакъла на паркинга.
    Нощта бе лунна и тя можеше да си припомни точно къде бе оставила колата при пристигането си с Карин. Същата кола, която по-късно Бътлър откара в Лондон, докато тя пътуваше към дома си в мерцедеса на Нюмън. Излязоха от паркинга и продължиха по черния път, водещ към яхтклуба „Слодън“. Когато преминаваха край старата, подобна на хамбар, постройка с надпис „Лодки“, облак затули луната и настъпи пълен мрак.
    Роузуотър крачеше редом с Пола.
    — Сега накъде? — попита той.
    — Ще продължим по този противен път още малко и после ще свърнем по една пътека, пресичаща блатата.
    Тя запали фенерчето си в момента, в който Роузуотър включи доста по-мощния си прожектор. Зад тях бавно се движеше Нюмън, като осветяваше сам пътя си и се оглеждаше наоколо. Пола тръгна встрани от чакъла, поведе ги надолу по стръмния банкет и продължи по пътеката през блатата. Роузуотър я настигна и забави крачка, щом усети, че дългите му крака й пречат да върви толкова бързо.
    — Далече ли е? — попита той.
    — След десетина минути ще стигнем…
    Беше, много студено, въпреки безветрието. Пола се бе сгушила в палтото си, подплатено с кожа, а качулката топлеше главата й. На краката си имаше гумени ботуши. В същите ботуши двамата мъже до нея се бореха с мочурливата почва.
    Стигнаха до мястото, където пътеката се раздвояваше — едното разклонение се връщаше обратно на пътя, а другото водеше към бента. Пола се подхлъзна върху тинята и почти падна. Роузуотър я пое през кръста, изправи я и й помогна да се изкачи върху бетонната стена. Зад тях Нюмън се спря — острият му слух бе доловил далечния шум от двигателя на някаква кола, който обаче се приближаваше. Звукът изминаваше дълъг път през злокобната тишина, увиснала над блатата. Нюмън можеше да чуе дори бученето на морето.
    Роузуотър тръгна по тясната пътека върху бента. Блатата останаха в ниското отдясно, а пристанището — отляво, зад лабиринта от обрасли с трева поточета. Пола го следваше по петите, а Нюмън завършваше колоната, съжалявайки, че не е взел оръжие със себе си. Все още чуваше шума от превозното средство, приближаващо се през блатата.
    Пола трепереше, но не от студ. С всяка измината крачка към мястото, където бяха открили тялото, й ставаше все по-зле. Тъмнината не помагаше. Тя не можеше да види дори малката горичка, която я беше скрила, докато убиваха Карин.
    — Спри, Виктор — извика тя. Насочи лъча на фенерчето си надолу покрай стената на бента и освети неподвижната вода на един малък поток. Изведнъж замръзна на мястото си. В светлината от прожектора бе забелязала малката лодка, гниеща, с ребра, щръкнали като превитите кости на захвърлен в калта скелет. Беше си същата, както я видя тогава с трупа на Карин, оставен в нея. Изскърца със зъби и се насили да проговори.
    — Тук я намериха…
    Роузуотър насочи прожектора си към лодката и се затича към кея, пързаляйки се по стръмния насип. Наведе се и разгледа вътрешността. После остави фенера в тревата, хвана лодката, повдигна единия край със силата на обезумял и я преобърна върху меките туфи. Пола закри с длан устата си, за да не изкрещи. Нюмън нежно я хвана за ръката.
    — Нека си го изкара — прошепна той.
    Роузуотър отново бе взел прожектора и сега трескаво претърсваше тревата и буците кал, като ровеше земята с пръстите на свободната си ръка. Ръката изведнъж замръзна. Пола изтръпна. Много бавно Роузуотър обиколи с лъча един малък участък от тревата. Преди секунди действията му бяха напомняли на поведението на безумец. Сега движеше ръката си бавно, уверено и систематично. Пръстите му отново за миг замряха, а после хванаха нещо. Той разтвори длан и освети предмета върху нея. После стисна фенера под мишница и започна да търка с ръкавицата си нещото, за да го почисти.
    Изкачи обратно насипа, а голата му ръка бе здраво стисната в юмрук. Застана пред Пола, разтвори юмрука и освети дланта си. Пола разгледа златния пръстен със знак. Взе го и го показа на Нюмън, а после и на Роузуотър.
    — На Карин ли е?
    — Не. Погледни диаметъра на халката. Карин имаше малки ръце с тънки пръсти. Познат ли ти е този символ?
    — Лотарингският кръст. Френски е. През Второто световна война е бил символът на Дьо Гол за Свободна Франция.
    — По големината съдя — каза Роузуотър, — че е паднал от ръката на убиеца. Открием ли собственика, открили сме и удушвача…
    — Прибери го в джоба си! Веднага! — нареди Нюмън.
    Колата бързо се приближаваше и шумът от двигателя изведнъж се бе усилил. Преди да успеят да се спуснат от другата страна на насипа, мощен и заслепяващ лъч светлина ги прикова на бента.
    — Останете на местата си! — заповяда един познат глас. — Няма накъде да бягате. Повтарям, останете върху бента…
    Нюмън вдигна ръка, за да предпази очите си от ярката светлина. Насочи прожектора си към пътеката под насипа. Колата представляваше джип, качен върху огромни гуми — единственото превозно средство, което би могло да прекоси коварните блата.
    — Изключи проклетите фарове, Букенън — изкрещя в отговор Нюмън. — Тук сме, няма къде да ходим. Чуваш ли, Букенън?
    — Главен инспектор Букенън, ако обичате — извика Уордън зад волана на джипа.
    — Не ставай смешен, Уордън — прошепна му Букенън. Нюмън за пръв път чуваше флегматичния сержант да си отваря устата. Обърна се към Пола и Роузуотър и с цяло гърло направи коментара си:
    — Ставали и чудеса! Той можел да говори!
    — Окей, Нюмън, достатъчно — извика Букенън. — Идвам горе при вас.
    — Тогава кажи на шофьора си да угаси идиотските фарове. Фарът беше само един — огромен прожектор, монтиран на покрива на джипа. Уордън го изключи веднага. Букенън бързо изкачи насипа, извади фенерчето си и освети преобърнатата лодка.
    — Можете да бъдете обвинени в повреждане на веществени доказателства.
    — Откажи се — сряза го Нюмън. — Полицейските заграждения и знаците около мястото са вдигнати. Така че всеки може да си е играл с лодката.
    — Все още държа да си поговоря с всички вас. Полицейския участък ли предпочитате или „Браднъл“, където съм отседнал?
    — Не можеш да ни закараш в участъка — каза Нюмън все така агресивно. — И ти го знаеш. Но за „Браднъл“ нямаме нищо против. Стига да ни закараш дотам с джипа…

14.

    — Та значи — продължи Букенън, разпитвайки Роузуотър, — дойдохте тук, за да видите къде е била удушена жена ви?
    Бяха се събрали в спалнята на инспектора. Прозорците гледаха към улицата. Стаята на Туийд се намираше от другата страна на хотела, на долния етаж, но беше далеч по-просторна. Спалнята едва успя да побере толкова много хора — Нюмън, Пола, Уордън, плюс главния инспектор и Роузуотър. Нюмън гледаше навъсено, недоволен от грубия подход на Букенън.
    — Точно така — отговори Роузуотър. — Съвсем естествена реакция, не мислите ли?
    — Имате чин капитан от Военното разузнаване?
    — Да, от Рейнската британска армия.
    — Значи сте в отпуск? По домашни причини?
    — Не! — Висок колкото Букенън, Роузуотър гледаше разпитващия право в очите. — Пътувам, когато пожелая, където пожелая.
    — Необичайно за британски офицер. Кое ви позволява такава свобода на придвижване?
    — Работата ми. Вече ви казах. Военно разузнаване.
    — Ще ми обясните ли малко по-подробно?
    — Не. Съображения за сигурност. Нямате право да ми задавате такъв въпрос.
    Букенън въздъхна.
    — Позволете да ви припомня, капитан Роузуотър, че съм зает с разследване на убийство.
    — Не е необходимо да ми припомняте — сухо му отвърна Роузуотър. — А мога ли аз да ви напомня, че се касае за убийството на жена ми?
    — Открихте ли нещо интересно, докато се занимавахте с онази лодка? — настоя Букенън.
    — Нищо — веднага излъга Роузуотър.
    — Не прекалявате ли с разпита? — намеси се Нюмън.
    Той седеше на леглото до Пола. Роузуотър и Уордън бяха заели единствените два стола. Букенън крачеше из стаята и подрънкваше с монетите в джоба си. Спря пред Пола и я погледна.
    — А вие какво правехте в блатата, мис Грей?
    — Заведох капитан Роузуотър до мястото.
    — Нима? — Букенън изрази гласно скептицизма си. — А как се запознахте с този офицер, работещ в Германия?
    — Съвсем случайно. Познавах Карин. Веднъж се срещнах и с мъжа й — бях там на почивка. В Германия, искам да кажа.
    — Нюмън, и ти сигурно случайно си попаднал тук.
    — Не. Нарочно. Продължавам от време на време да интервюирам известни личности. Колкото да поддържам форма.
    — Дори след като книгата ти „Крюгер — компютърът, който се провали“ стана международен бестселър и те осигури финансово за цял живот?
    — Май лесно забравяш. Току-що ти казах — поддържам форма. Не обичам да се мотая без работа.
    — Доколкото те познавам, това ти се случва рядко.
    — Щом казваш…
    Букенън изгледа с неприязън Пола, Нюмън и Роузуотър. Погледна часовника си и пъхна ръце в джобовете на панталоните си.
    — Можете да си вървите. И докато не съм забравил — благодаря за неоценимото ви съдействие…
    — Саркастично копеле — не се сдържа Пола, докато вървяха към стълбите за техния етаж.
    — Ами! Просто си върши работата — Нюмън погледна Роузуотър. — При това добре. Но ти се справи отлично. Просто отговаряше на въпросите му, без да добавяш нищо.
    Роузуотър, който вървеше последен, се усмихна.
    — Не беше толкова трудно. Често съм бил на неговото място при разпити на заподозрени. Искате ли да дойдете с мен в бара? Мисля, че сега мога да се справя с един скоч. Замръзнах, докато бяхме навън в блатата. Надявам се не си настинала, Пола?
    — Не, бях добре облечена.
    Пола спря, когато стигнаха на долния етаж.
    — Боб, искам да се видя с един човек. Защо не си поговорите с Виктор без мен.
    — Точно това и ще направим. Ще се видим за вечеря.
    — Но ще ни липсва компанията ти — увери я Роузуотър. Пола се позабави, докато оправяше сгънатото палто, с което бе излязла навън. Минавайки покрай нея, Роузуотър й подаде нещо. Когато се отдалечиха, тя разтвори ръката си.
    Държеше златния пръстен, който Виктор бе изровил от тинята. Отправи се бързо към стаята на Туийд, за да му докладва.
    Малко преди това лейтенант Андре Бертие от Трети корпус търпеливо чакаше, докато Джийн Буржойн разговаряше с хубавото чернокосо момиче. Две красавици — блондинка и брюнетка. Не би имал нищо против едно интимно запознанство с някоя от тях. Най-добре и с двете. Помечта мъничко, за да убие времето, но нито за миг не отслаби вниманието си. Помнейки ролята си на англичанин, той си поръча още един джин с тоник, защото това се пиеше най-много на острова. Отпи и отново се замисли за заповедите, които бе получил във Франция…
    Леми му беше дал точни инструкции, застанал срещу него пред колата на Дьо Форж на връщане от вила „Форбан“. Майорът никога не пилееше думите си.
    — Следиш Буржойн навсякъде. Искам подробен доклад за всичките й посещения. С имена и адреси. Ето ти пари за пътуването. Тя отлита за Англия. Ти се качваш на един от моторите, отиваш в щаба и се преобличаш в английските си цивилни дрехи. След половин час да си отново при вила „Форбан“…
    Бертие бе използвал същия фалшив паспорт, както и при предишните си пътувания до Англия. Качи се с Буржойн на самолета за Париж, после до Лондон. Използва колата, която го чакаше — „Форд Сиера“, поръчана по телефона по време на престоя за смяна на полетите на летище „Шарл дьо Гол“.
    По неясна за него причина колата, която чакаше Буржойн, я отведе директно в хотел „Браднъл“ в Олдбърг. Той се регистрира под името Джеймс Сандърс. Носеше тъмни очила и мека шапка, за да скрие русата си коса. Ако някой го подкачеше за слънчевите очила през ноември, той щеше да отвърне: „Имам слаби очи. Светлината ме дразни…“.
    Леми добре бе обучил протежето си. Веднага след настаняването си в стаята Бертие заключи вратата. Възможно най-бързо извади шише с боя за коса, отиде в банята и внимателно нанесе течността. Използва закачения на вратата сешоар, погледна се в огледалото и забърза надолу.
    Страхът му, че Буржойн може да е изчезнала, се удвои, когато слезе във фоайето. Влезе бързо в бара и я видя. Тъкмо взимаше шампанско от тезгяха. След това го занесе до масата, където седеше момичето с гарвановата коса. Бертие си поръча първия джин с тоник и седна в ъгъла. Двете жени се разприказваха като стари приятелки.
    Бертие знаеше, че Буржойн няма да го познае. Въпреки факта, че бе стоял в стаята й във вила „Форбан“, докато чакаше Дьо Форж.
    Боядисаната коса променяше вида му. Тъмните очила завършваха маскарада. Освен това Буржойн го бе виждала само в униформа. А смяната на военни дрехи с цивилни можеше да направи човек неузнаваем.
    Тъкмо допиваше поредния коктейл, когато Буржойн облече палтото си и излезе от бара. Бертие я последва по стълбите към задния вход, извеждащ на улицата зад хотела. Колата й — „Ягуар“ — бе паркирана наблизо. Той изтича до своя форд, оставен до самия вход. Буржойн потегли и Бертие я последва на безопасно разстояние.
    В студената нощ нямаше никакво движение. Тя зави наляво по една тясна странична уличка, после надясно по булеварда, също толкова пуст, и почти веднага свърна пак наляво, поемайки по алеята, изкачваща някакъв хълм. Високи стени се издигаха от двете страни и пътят тънеше в мрак. От време на време зад някой портал проблясваха светлините на големи къщи. Кварталът на богатите в Олдбърг.
    Хапещият студ на ноемврийската нощ го блъсна в лицето. Тръгна пеша към мястото, където ягуарът се бе скрил от погледа, вдигна яката на английското си спортно яке и пъхна ръце в джобовете. От двете страни на входа в стената, през който бе минала колата, се издигаха каменни колони, украсени на върха с излети от олово старинни кораби. Внушителната резиденция се наричаше „Адмиралтейството“.
    Бертие надникна зад едната от колоните и видя малка къща в архитектурния стил на осемнадесети век. Зад дръпнатите встрани завеси на прозореца вдясно от главния вход на сградата светеше лампа. Бертие забеляза възрастен мъж с оредяла коса, който наливаше нещо от бутилка. Стойката му беше съвсем изправена. Появи се и Буржойн — приближи се до прозореца и дръпна пердетата. Точно преди да се скрие от погледа, Бертие зърна блясъка на светлината по буйната й руса коса.
    Тръгна обратно към колата. Нагази в някаква кал, седна зад волана и се опита да изчисти обувките си. Леми явно бе очаквал тя да посети някой свой любовник. Бертие се замисли дали старчето спадаше в тази категория.
    Седеше с ръце в скута и разсеяно разтриваше средния пръст на лявата. Когато след половин час стана ясно, че тази вечер тя няма да ходи никъде другаде, Бертие подкара колата към „Браднъл“, спускайки се от най-високото място в Олдбърг.

    Преди да извади пръстена, Пола накратко разказа за пътуването им до блатата. После измъкна носната си кърпичка, разстла я внимателно и го показа на Туийд.
    Бяха сами в стаята му. Туийд отпи от кафето, поръчано по-рано, докато държеше в ръка пръстена. Остави чашата и го сложи на средния си пръст. Беше му прекалено широк.
    — Ето че съвпада с това, което казаха патолозите — обади се Пола. — Удушвачът е с много големи ръце. Само такъв човек би могъл да носи този пръстен.
    — Лотарингският кръст. Интересно — каза Туийд, като почисти със салфетката остатъците от кал. — Може да се окаже важно. От друга страна обаче…
    — Това е връзка с Франция — настоя Пола. — Защо сте толкова скептичен? Казах ви къде беше открит и как.
    — На този етап не искам да правя изводи. Разполагаме с доста информация, с много фрагменти от мозайката, но някои все още липсват.
    — Добре, какво знаем дотук?
    — Най-сбито, с убеждението на Лазал, че в най-скоро време метеж ще разлюлее Франция. Организиран от „Черния кръг“, ръководен вероятно от генерал Дьо Форж. Видяното от Нюмън в Бордо подкрепя тази теория.
    — Все още изглеждате скептично настроен.
    — Прекалено рано е да се осланяме на тази информация. Може да сгрешим. Кулман ни предупреждава за нелегалното движение „Сигфрид“ в Германия. Между това и събитията във Франция би могла да съществува връзка. Да не забравяме и Калмар — вероятния убиец на Карин и Питър Кари. Имам силно предчувствие, че именно той е ключът. Узнаем ли местонахождението и самоличността му, ще разберем всичко. — Мозъкът му бързо премина на друга тема. — Ще взема този пръстен. Сама разбираш, че скоро трябва да го предам на Букенън. Не можем да укриваме улики по случай на убийство.
    — Мога и сега да го дам на Букенън…
    — Не. Искам в лабораторията на Парк Кресънт да изработят точно негово копие. След това ще бъде даден на Букенън. Той знае ли, че съм тук?
    — Сигурна съм, че не знае.
    — Ще задържим така. Тази нощ няма да излизам от стаята си. Ще тръгна рано сутринта. До Лондон ще стигна с моята кола. Но май е по-добре първо да поговоря с Виктор Роузуотър и да го предупредя, че ще предам пръстена на Централния следствен отдел. Трябва да му оставя време да подготви версията си.
    — Отивам да го доведа, преди да тръгнат да вечерят с Боб.
    — Добре. Чакам те — Туийд отново се вгледа в пръстена и изображението върху него. — Имам странното чувство, че съм виждал това някъде. Нямам представа къде. Дано се сетя. И още нещо, Пола. Бъди крайно предпазлива, когато утре разговаряш с лорд Дейн Доулиш.
    — Нюмън и Марлър ще са там — на стрелбата.
    — Въпреки това внимавай много. Моника продължава да работи върху досието на Доулиш.
    — Защо?
    — Защото се занимава с оръжеен бизнес. Защото живее в района, където бе убита Карин. Вероятно няма нищо общо с това, което търсим. Но сме длъжни да проверим. Има още едно нещо, което искам да свършиш — той гледаше стената. — И отново с най-голяма предпазливост.
    — Разбрах. Какво е то?
    — Тук е отседнал един французин — ако Нюмън правилно е чул възклицанието му при асансьора. Ако можеш, запознай се с него. Разбери какво прави тук. А сега доведи капитан Виктор Роузуотър. Кажи му, че съм шеф по сигурността в застрахователна компания.
    — Най-добре ще е да кажа на главен инспектор Букенън, че аз съм открил пръстена — каза твърдо Роузуотър.
    Току-що бе изслушал предложението на Туийд и се бе съгласил с него. Туийд от своя страна изучаваше Роузуотър, спомняйки си думите на Пола, че от него би излязло чудесно попълнение за тайните разузнавателни служби. Той наистина схващаше веднага основното във всяка нова ситуация. Следващите му думи потвърждаваха мислите на Туийд:
    — Ще кажа, че нито Пола, нито Нюмън знаят, че съм го намерил. Прибрал съм го в джоба си, за да мога да го разгледам по-късно. В края на краищата убита е жена ми. Очевидно имам интерес да открия човека, удушил бедната Карин.
    — Букенън ще те притисне — предупреди го Туийд. — Укриване на улики и така нататък.
    — Ще се оправя. Не забравяйте, че имам опит във воденето на разпит. Сега ли ще ми дадете пръстена?
    — Заключен е на сигурно място. И мисля, че ще е най-добре да изчакаме няколко дни, преди да се изправиш срещу Букенън. Може да реша да присъствам и аз.
    Роузуотър се настани по-удобно в стола си. Наблюдава Туийд цяла минута, преди да зададе въпроса си:
    — Пола ми каза, че работите за застрахователна компания. Сигурността някак не се връзва с това, ако не възразявате.
    — Съвсем не — Туийд се усмихна загадъчно. — Специализирани сме в застраховането на богати клиенти срещу похищение — излъга той. — Тази информация е поверителна. Понякога се налага да преговаряме с похитителите, които са отвлекли наш клиент — доста рискована операция.
    — Мога да си представя.
    — Работим в цяла Западна Европа. Зоните на най-усилена дейност са Германия и Франция. Затова пътувам много. Някои немски индустриалци са доста притеснени от появата на загадъчната организация „Сигфрид“.
    — Имате предвид опасността тя да реши да се финансира по този начин?
    — Именно. Още веднъж ви напомням — тези сведения са строго поверителни. Не го забравяйте, защото вие също пътувате често.
    — Професията ми ме е научила да си държа устата затворена. Да се върнем на пръстена — ще ме предупредите ли, преди да информирате полицията?
    Туийд извади визитната си картичка на главен детектив по разследване на исковете, застрахователно дружество „Дженеръл и Камбрия“. На нея имаше само един телефон. Роузуотър прибра картичката в портфейла си.
    — Доколкото разбрах, ще останете тук през следващите няколко дни — каза Туийд. — Така че ще мога да ви открия.
    Роузуотър за пръв път се усмихна:
    — Ще бъда на разположение. Смятам малко да се пошляя из околностите на този странен град. А сега е време да сляза за вечерята с Боб Нюмън.
    След като напусна Туийд, Пола се отби за малко в стаята си, за да огледа външността си. В бара веднага откри младия мъж с тъмните очила, когото Нюмън бе описал. Седеше сам на една маса в ъгъла с чаша пред себе си. Пола изведнъж си спомни, че той бе седял там през цялото време на разговора им с Джийн Буржойн.
    Тя се спря в средата на помещението, огледа се, сякаш се чудеше къде да се настани, и избра една свободна маса близо до французина. Седна с лице към него и кръстоса красивите си крака. Тъмните очила веднага я фиксираха. Собственикът им не се поколеба и миг. Стана и бавно се приближи до нея с чаша в ръка.
    — Моля за извинение. Ако преча, ще си тръгна веднага. Сам съм в бара, затова си помислих, че можем да си правим компания. Ако, разбира се, не чакате някого.
    Тя се усмихна:
    — Никого не чакам. Заповядайте, бездруго сме отседнали в един и същ хотел.
    — Първо ще ви донеса нещо за пиене — той остави чашата си. — Какво ще желаете?
    — Вече пих шампанско. Предпочитам да остана на същото… Тя бе слушала внимателно, но не успя да открие и следа от някакъв акцент в гласа му. Той се върна с шампанското, седна до нея и вдигна чашата си.
    — Наздраве! За прекрасната вечер!
    — Наздраве! Страхувам се обаче, че няма да мога да ви отделя цялата вечер. Прекалено дълго разговарях с Джийн Буржойн. Преди малко бяхме в същия бар.
    — Така ли? Коя е Джийн Буржойн?
    — Известна светска дама. Скъпите списания често показват снимката й. Понякога я споменават и в клюкарските хроники. Току-що се е върнала от Франция. Вие бил ли сте във Франция?
    — Извинете ме, доброто възпитание май ме е напуснало. Да ви се представя — казвам се Джеймс Сандърс…
    — Пола Грей. В такъв случай вероятно не познавате Франция.
    Бертие намести очилата по-високо на орловия си нос. Обърна се с лице към нея. Дразнеше я това, че не вижда ясно очите му.
    — Между другото, тъкмо се прибирам от Париж…
    Леми го бе учил да се придържа колкото се може по-близо до истината.
    — Загубих си времето — продължи Бертие. — Това време на годината е мъртъв сезон за бизнеса.
    — С какво се занимавате? О, извинете, въпросът ми е прекалено личен.
    — Продавам корабно оборудване. На едро и на дребно — за частните купувачи. Все яхтаджии. Затова съм и тук. В Олдбърг е фрашкано с яхтаджии.
    Тя кимна. Струваше й се, че тази употреба на разговорни изрази е малко пресилена, но не можеше да бъде сигурна.
    — А тук бизнесът ви върви ли? По това време на годината? Той глътна половината от питието си.
    — Надявам се да подготвя почвата за пролетта. Бизнесът ми е сезонен. През зимата можеш да срещнеш много хора, които биха се заинтересували, когато от нея остане само лошият спомен.
    Той все още я наблюдаваше, а стъклата на очилата му приличаха на бездушни очи.
    — Vous en voules un autre? — изведнъж попита Пола.
    Произнесе го много бързо, като истинска французойка. Интересуваше се дали той би желал още едно питие. Бертие се наведе, сякаш понечи да стане, но после само се намести по-удобно на стола. Тя можеше да се закълне, че за миг лицето му се беше вледенило.
    — Съжалявам — продължи Пола, — реших, че говорите френски, щом работите и във Франция.
    Той се усмихна и разтвори силните си ръце.
    — Знам, че трябва да го говоря, но не е така. Типично за англичаните, не мислите ли? Проклетите чужденци са тези, които трябва да знаят езика ни. И го знаят, между другото — поне хората, с които работя във Франция. Освен това аз най-често им показвам готови каталози на резервните части и оборудването. Така че е лесно. Всъщност какво ме попитахте?
    — Дали искате да пийнете още нещо.
    — Аз съм домакинът — отвърна той. — Какво ще кажете за още една чаша шампанско?
    — Вече пих достатъчно. Предложих ви аз да ви почерпя.
    — Не, благодаря ви — той отново намести очилата си. — Сигурна ли сте, че не можете да вечеряте с мен?
    — Би ми било приятно. Но вече се уговорих за вечеря с двама приятели — тя погледна часовника си. — И ако не възразявате, мистър Сандърс…
    — Джеймс…
    — Вече ме чакат в ресторанта. За мен беше удоволствие да си поприказваме. Желая ви успех в деловите контакти.
    Пола стана и той се изправи заедно с нея, за да отмести стола й. Покашля се, явно несигурен дали да каже още нещо. После й направи предложението, което тя очакваше:
    — Може би ще приемете една разходка из околността утре? Можем да обядваме на открито.
    Тя се усмихна:
    — Много мило от ваша страна. Но утре ми е невъзможно. Имам уговорка. Може би някой друг път. Ако и двамата останем тук…
    Тя излезе, а той се упъти обратно към тезгяха. Някаква двойка слезе от асансьора, тя зае мястото им и натисна копчето за първия етаж. Почука на вратата на Туийд по предварително уговорения начин и изчака да й отвори.
    Туийд бършеше със салфетка устата си. Имаше посетител. Марлър, облечен в чисто спортно яке, изгладени панталони с ръб и ръчно изработени обувки, блестящи като огледало. Поздрави я с ирония:
    — Подозирам, че нашата проницателна дама е свършила нещо полезно — изръмжа той, докато Туийд заключваше вратата.
    — Пак сандвичи? — попита Пола с поглед върху подноса до каничката с кафе.
    — Знаеш, че когато се стигне до разгръщане на силите, съм все гладен — Туийд седна до масата. — Тъкмо давах инструкции на Марлър. — Той посочи няколко листа с надраскани имена, част от тях подредени в групи и оградени с кръг. Пунктирани линии свързваха някои от групите. Туийд погледна Пола.
    — Какво стана с псевдо-англичанина на Нюмън? Ако е такъв.
    — Казва се Джеймс Сандърс. Поне така твърди — тя смръщи вежди. — Най-лошото е, че и аз не съм сигурна. Говори превъзходен английски, но не знам дали един истински англичанин би употребявал жаргона така, както той го прави. Подметнах му нещо на френски — питах го дали ще пие още едно. Стори ми се, че тръгна да става от стола, но помръдна толкова слабо, че не мога да бъда сигурна дали ме е разбрал. Нямаме доказателства, че е французин, това е. Сега трябва да сляза за вечеря с Нюмън и Роузуотър и да ви оставя да работите.
    — Утре… — изражението на Туийд беше мрачно — бъди извънредно внимателна в Гренвил Грейндж. Имам предчувствие, че там се крои нещо опасно.

15.

    Готически ужас.
    Пола бе спряла взетата от Нийлд кола пред затворените врати от ковано желязо, които бранеха Гренвил Грейндж. В края на една дълга извита алея тя зърна уродливата сграда. Викторианската архитектура в своя най-отвратителен вид — огромна сива триетажна постройка с две долепени крила. Покривът бе осеян с малки кулички. Фантастичните скулптури на водостоците се открояваха на ясното зимно небе.
    След излизането си от Олдбърг тя бе завила наляво по шосе А1094 покрай игрището за голф. Наситеното зелено на хълмовете бе покрито от тежък скреж. При Снейп зави пак наляво, подмина прочутите пивоварни и пое по тесен селски път към Айкин. Често сверяваше маршрута с пътната карта на седалката до нея. Следващият ляв завой я изведе в полето, откъдето се виждаше широката извивка на река Олд, приличаща на ивица синкав лед.
    Натисна няколко пъти клаксона и се появи едър мъж в провинциални дрехи, хванал ремъка на свирепо овчарско куче, което озъбено скачаше към нея. Добре дошла в Гренвил Грейндж.
    — Какво искате? — попита големият мъж. — Това е частна собственост.
    — Очевидно. Казвам се Пола Грей. Имам среща с лорд Дейн Доулиш. На обяд.
    — Покажете някакви документи.
    — Елате до колата и ги погледнете, по дяволите. И дръжте проклетото си кученце по-далеч от мен. Или се обадете на негова светлост и му кажете, че не искате да ме пуснете в имението…
    Без да откъсва очи от нея, пазачът отключи вратите, отвори едната, прибра ремъка на кучето и се приближи към колата. Пола забеляза, че дрехите му изглеждат съвсем нови. Доста необичайно за един пазач.
    Показа журналистическата си карта и някои от документите, изработени в лабораторията на Парк Кресънт.
    — Влизайте! — гласът му беше злобен.
    — Значи сте знаел, че ще дойда.
    Усмихна се в пламналото му лице, преди той да тръгне да отваря и другата врата. Натисна рязко педала, като засипа с чакъл кучето и едва не отнесе пазача. Алеята извиваше в широк полукръг пред къщата и оставяше много свободно място за паркиране под перилата на обширната тераса и стълбите, водещи към входа.
    Изключи двигателя и веднага чу изстрелите на пушките. Стрелбата беше започнала, някъде зад грозната грамада на сградата. В края на двете редици спрени коли забеляза мерцедеса на Нюмън. Паркираните автомобили бяха поне двадесет — няколко модела БМВ, едно ферари и една ламборгини. Големи пари посещаваха Доулиш при състезанията по стрелба в имението му. Пола погледна часовника си — 11.50 ч. Десет минути по-рано. Обичаше да изважда от равновесие непознатите, с които имаше среща. Понякога така откриваше неща, които те биха искали да скрият.
    Заключи колата, подмина стъпалата и тръгна към лявото крило на къщата. Отзад една широка поляна, оградена от борове, се спускаше към голям, вдаден в реката, пристан. Преброи около тридесет мъже с пушки — на различна възраст, до един облечени добре, дори контешки. Температурата бе все още малко над нулата. Пола носеше дълго до коленете велурено палто и копринен шал. Стрелците, застанали на края на поляната, не обръщаха внимание на дъжда от глинени късове, който се сипеше върху им, и продължаваха съсредоточено да свалят от небето черните дискове, въоръжени с дванадесеткалибрени пушки. Видя Марлър да се прицелва внимателно, когато нови пет чинийки полетяха нагоре. Не улучи три и в кратката тишина след изстрелите Пола дочу дрезгавия му глас.
    — Не мога да ги сваля, проклетите…
    „Не можеш ли! — помисли си тя. — Ако поискаш, ще свалиш всичко, което хвърчи!“
    Шумът от ниско летящ хеликоптер я накара да погледне нагоре. Почти докосващ върховете на дърветата, той увисна за миг неподвижно, а после мина над покрива на къщата и се скри от погледа. Пола предположи, че е вертолет на бреговата охрана и се опита да види маркировката на машината. Не забеляза никакви отличителни знаци. От водостока на покрива й се хилеше главата на сатир.
    — Онзи сладур горе май си пада по теб — обади се мутиращ глас зад гърба й.
    Тя се обърна и видя едно младо голобрадо момче, което я разглеждаше с нескрит интерес. Държеше пушката си ефектно подпряна на рамото.
    — Сигурно си от харема на негова светлост. Той е ей там — момчето кимна с глава. — Предполагам, че вече те чака, много е навит.
    Пола го гледаше право в очите.
    — Имам едно предложение — каза спокойно тя. — Иди се гръмни.
    — Така да бъде.
    Младият фукльо се отдалечи и Пола погледна натам, накъдето бе кимнал преди малко. Нюмън говореше на средно висок и набит мъж, облечен в костюм за езда. Доулиш слушаше с мрачно лице. Изведнъж хората на поляната утихнаха, сякаш усетили, че ще се случи нещо сериозно. Марлър застана зад Нюмън и запали цигара. Пола ясно чуваше разговора.
    — Та какъв ви беше въпросът? — прогърмя гласът на Доулиш.
    — Чух, че имате оръжейна фабрика наблизо. Предполагам, че тя е един от основните ви източници на доходи. Краят на Студената война сигурно ви кара да търсите нови клиенти. Или не съм прав? Може би се радвате, че най-после е възможен мир, дори това да сложи край на печалбите ви от войната?
    — Бяхте поканен като гост на стрелбата — изсъска Доулиш, пъхнал ръка в джоба на бричовете си. — А сега се опитвате да вземете интервю. За „Шпигел“, казвате…
    — Има ли конкретна причина да избягвате публичност? — продължи приятелски Нюмън. — Вие сте един от най-могъщите индустриалци на Запад. Казват, че можете да продавате оръжие на хора и места, за които друг не би и помислил. Вероятно имате контакти във върховете…
    — Изходът е натам — прекъсна го Доулиш и посочи с пръст паркинга. — Ако след две минути сте още на моя територия, ще наредя да ви изпратят.
    — Не тормозете хората си — каза усмихнато Нюмън. — Наемните ви убийци сигурно имат да свършат други мръсни работи.
    — Убийци?
    Доулиш пристъпи към Нюмън. Лицето му беше червено. Високо кръвно налягане? Пола не можеше да прецени.
    — Ами да, така нареченият обслужващ персонал на стрелбата — продължи Нюмън. — Облекли сте ги така, че да приличат на местни хора. Обаче дрешките им са съвсем нови. Професионални телохранители, нали? Изритани от уважаващите себе си компании.
    — Две минути…
    Доулиш се обърна, огледа се и кимна на един едър мъж, който веднага дотича. Лордът явно не обичаше да губи времето си. Тръгна веднага към Пола и другият трябваше да върви редом с него, докато слушаше заповедите му. Тя успя да чуе само първата част от нарежданията.
    — Свържете се с хеликоптера. Нюмън да бъде проследен. Кара един стар син мерцедес. Работата е важна. Ако се наложи, да му дадат един урок. Предупредиха ме за Нюмън, че…
    Той понижи гласа си и въпреки че се приближаваше към Пола, тя не успя да чуе последните изречения. Видя как Марлър и Нюмън предадоха оръжията си на един от телохранителите и тръгнаха към паркинга, без да поглеждат в нейната посока. Пола започваше да се тревожи — на идване не бе видяла и следа от Бътлър и Нийлд, които според инструкциите на Туийд трябваше да осигурят защитата на тримата, влезли в имението. Но всъщност където и да чакаха, тя нямаше да ги забележи — бяха професионалисти.
    — Действай, Бранд! Тръгват…
    Едрият мъж се затича, а Доулиш се приближи към Пола с широка усмивка и свали шапката си.
    — Пола Грей? Подранила сте…
    — Не обичам да закъснявам.
    Две кафяви очи я пронизаха като куршуми. Една силна длан я сграбчи за ръката и я поведе по задните стълби. Той отвори някакъв френски прозорец, бутна я вътре, заключи след себе си и дръпна тежките тюлени пердета.
    — Нека взема палтото ви, скъпа…
    Докато й помагаше да го свали, пръстите му се задържаха за малко върху красивите й рамене. Отвори един гардероб, постави палтото на закачалка и й посочи голямото меко канапе с подредени възглавници в средата на стаята. Пола се огледа за единичен фотьойл, но Доулиш се бе подготвил добре за срещата — всички бяха затрупани с камари подвързани с кожа книги. Не й остана нищо друго, освен да седне на края на канапето. Той й предложи да избира между уиски и вино, но тя поиска кафе. Доулиш натисна някакво копче в стената. В края на обширната стая се отвори врата и се показа облечен в черно прислужник.
    — Кафе за гостенката ми, Уолтърс. За мен голямо уиски. И следващия път чукай, преди да влезеш. Действай…
    „Това явно е любимата му фраза“ — помисли си Пола, докато оглеждаше стаята и вадеше бележника от чантата си. С изключение на прозорците, гледащи към поляната, останалите три стени бяха покрити с дъбова ламперия, на равни интервали прекъсвана от вградени библиотечни шкафове. Точно срещу нея в една дълбока сводеста ниша пращеше огън. В стаята беше нетърпимо горещо. Доулиш свали ботушите си, изхвърли ги към огнището и пъхна големите си крака в чифт ръчно изработени спортни обувки с дебели подметки.
    — Мога ли да си сваля сакото?
    Докато го правеше, очите му шареха по освободеното й от палтото тяло. Седна до нея на канапето, сложи ръка върху коляното на кръстосания й крак и го стисна.
    — С какво ще започнем? — попита той с широка усмивка. Доулиш създаваше усещането за голяма физическа енергия, а движенията му, въпреки килограмите, бяха пъргави и леки. „Като машина за секс е“ — помисли си Пола, преди да отговори.
    — Ще започнем с освобождаването на моята персона от ръката ви.
    — Но такава чаровна персона…
    Ноктите на дясната й ръка се спуснаха над неговата. Бяха твърди и остри. Той не помръдна и Пола лекичко ги заби в кожата му.
    — Мога да ви издера до кръв. И окото ми няма да мигне. Белезите ще личат седмици след това. Освен това ще си тръгна веднага — с други думи, вървете по дяволите.
    — Смело момиче. Това ми харесва.
    Но все пак махна ръката си от коляното й. Облегна се на възглавниците, поглади единия от бакенбардите си и я погледна изучаващо, сякаш я виждаше за пръв път.
    — На вашите услуги съм — каза най-накрая.
    — Доколкото разбирам, вие се интересувате от консервация. А също и от подводни проучвания. Чух, че сте финансирал новата експедиция при потъналия град Дънуич.
    — В тази работа „Кати“ е неоценима.
    — Кати?
    Пола го погледна объркано. В същия момент на вратата се почука. Доволен от ефекта, който бе създал, Доулиш излая:
    — Хайде влизай!
    Изчакаха, докато Уолтърс остави сребърния поднос, наля кафе на Пола, подаде на Доулиш голяма кристална чаша със скоч без лед и излезе от стаята.
    — Изливай в трюма! — рече Доулиш и погълна половината от уискито си.
    — Не искам вода под палубата — отвърна Пола и отпи от кафето.
    — Вода под палубата!…
    Доулиш повтори думите й и гръмко се засмя. Преди тя да разбере какво става, той обгърна с ръка кръста й, изправи я на крака и я поведе през стаята към стената вдясно от голямото огнище. Натисна друг бутон.
    Чу се тихото мъркане на скрит механизъм. Част от ламперията се плъзна нагоре и зад нея се откри нещо, което напомни на Пола за диорамите във военните музеи. Пред очите й се намираше голям панел от шлифовано стъкло, оформен като корабен илюминатор. Зад него един странен модел на плавателен съд се поклащаше върху сините вълни на морето.
    Пола още държеше бележника и писалката си. За момент лицето й замръзна. Доулиш погрешно го разбра като израз на удивление и я погледна развеселен. Пола виждаше същия странен кораб, който бе плавал във водите край Дънуич онази нощ, припомни си как тогава с Карин излязоха на повърхността и се качиха в лодката си, как бягаха от водолазите убийци, стиснали ножове между зъбите си… За да не се издаде, започна да пише неразбираеми стенографски знаци в бележника си.
    — Това е „Кати“ — произнесе гордо Доулиш. — Съкратено от катамаран. Едно от големите технически постижения в корабостроенето. Вместо да го подмятат вълните, с двата си корпуса той преминава през тях, разсича ги. Максимална скорост — четиридесет и два възела. Всъщност името му е „Стоманеният лешояд“. Нарекох го така, защото, погледнат откъм кърмата или носа, прилича на лешояд, плъзгащ се над вълните.
    Пола наблюдаваше вътрешно разтреперана. Доулиш натисна друго копче и моделът се придвижи в лявата част на аквариума. Вълните в „морето“ станаха още по-големи. Корабът заплува надясно, като с лекота ги преодоляваше.
    — Изглежда много широк — тихо се обади тя.
    — Може да качи повече от сто души — продължи Доулиш. — Плюс много техника — дори тежки превозни средства. Чудесен е и като ферибот. Един такъв катамаран, но по-голям от този, обслужва линията Портсмут — Шербург. Но „лешоядът“, построен в Норвегия, е технически по-усъвършенстван.
    Почти хипнотизирана, Пола гледаше двете пенести следи, оставяни от двигателите. Насили се да проговори:
    — Къде държите такъв огромен съд?
    — В Харуич, когато не е на курс.
    — Казахте, че го използвате при проучванията на Дънуич?
    — Често. Служи за база на водолазите, които съставят картата на потъналия град. Може би ще ви хареса едно пътуване на борда на най-новата ми играчка?
    — О, да. Ще го използвам и за статията си — механично отвърна Пола. — Можете да се свържете с мен чрез главния редактор на „Уомънс Ай“. Често навестявам редакцията.
    — Значи темата на материала ви ще бъдат моите подводни проучвания? Последните изследвания на дъното там бяха проведени през 1979-а от няколко морски клуба. Сега възобнових работата в много по-голям мащаб. Мога да си позволя скъпо оборудване…
    Докато продължаваше разпалено да обяснява, Доулиш натисна копчетата, моделът се прибра в началното си положение, а ламперията се плъзна надолу и сложи край на демонстрацията. Пола се върна на канапето, седна и каза нещо, което за миг разруши приятелската атмосфера на разговора:
    — Освен подводните ви занимания, за които харчите много пари, вие ръководите и своите оръжейни заводи, а те печелят състояния за компанията ви. Това не ви ли притеснява? Да бъдете търговец на смърт?
    Той прекоси стаята, стовари се до нея и сграбчи като в стоманени белезници китката й. Изражението му беше свирепо.
    — Защо, по дяволите, ми задавате този въпрос?
    Пола се запита къде ли бяха Нюмън и Марлър. Така й се искаше да са наблизо…

16.

    Седнал зад волана, Нюмън бързо се отдалечаваше от полуострова на Айкин. До него седеше Марлър. Движеха се по ограден с храсти път, а полетата отстрани все още бяха покрити с бялото наметало на скрежа. Полупрозрачна мъгла прегръщаше дърветата и оставяше от слънцето само един неясен кръг.
    — Да наминем ли към оръжейното предприятие на Доулиш? — попита Марлър. — В гората край пътя за Ортфорд…
    — Откъде знаеш, че е оръжейно?
    — А ти какво мислиш, че е? Забутано в пустошта, оградено от електрифицирана телена мрежа, зад която се разхождат патрули с кучета… Дали пък не отглежда градински ружи?
    — Добре де, отиваме, щом настояваш — съгласи се Нюмън. — Показвай пътя.
    — Вляво при върха на хълма, после пак наляво, като стигнем шосето за Снейп Молтингс. След това по пътя за Ортфорд.
    — Следят ни.
    — Знам. Видях ги в страничното огледало. „Форд Сиера“ е, дори не забелязах кога Бътлър и Нийлд са тръгнали след нас.
    — Значи ги бива. Как ти се стори празненството? Много си зле с пушката, когато решиш да се правиш на аматьор.
    — Така исках. Ти обаче успя да подпалиш Доулиш. Налагаше ли се да отидеш толкова далеч?
    — Такова ми беше намерението. Когато вбесиш някой, той обикновено изплюва повече, отколкото би желал.
    — Изплю само нас, доколкото забелязах. „Разкарайте се или ще ви изпратят“.
    — Постигнах целта си. Раздразних го. Подготвих почвата за Пола. Ти, разбира се, видя, че пристигна. А след като Доулиш ни прати по дяволите, той тръгна към нея и, изглежда, вече предвкусваше удоволствието си. Не знаеше, че ще налети на дива котка, ако се опита да я докосне.
    — Но може да си развалил нейните планове — възрази Марлър.
    — Настроението му още ще е лошо.
    — А тя ще го забележи и ще го използва умело. Бас държа, че ще се върне с интересна информация.
    — Стига да се върне…
    Пет минути по-късно Нюмън взе един остър ляв завой и продължи през още по-безлюдна местност към Ортфорд. След малко спря колата и изключи двигателя. Тишината бе непоносима. От двете страни на шосето гори от борове и ели покриваха хълмистата пустош. Току-що бяха подминали един черен път, водещ встрани от главния, навътре сред дърветата. Марлър запали цигара.
    — Входът е по-нататък. След още два завоя ще те приветстват черепи и кръстосани кости.
    — Откъде знаеш, че това има нещо общо с Доулиш?
    — Защото съм добър детектив — усмихна се нахално Марлър.
    — В долната част на една от предупредителните табели имаше малък надпис: „Доулиш Консервация Лимитид“. За охранителните мерки вече ти разказах.
    — Това шум от двигател ли беше?
    — Да, заприлича ми на хеликоптер. Едва ли е на Пътната полиция. Вероятно брегова охрана.
    — Или нещо друго — Нюмън запали двигателя. — Хайде да се размърдаме и да видим какво става тук.
    — Сега? Не съм казвал, че тук става нещо посред бял ден.
    Нюмън изведнъж се сети, че нямат никакво оръжие. Струваше му се, че над местността витае атмосферата на нещо злокобно и опасно. Сигурно заради усещането за пълна самота в това изолирано от света място. След Айкин не бяха срещнали жива душа.
    Колата бавно запълзя по извития път. Нюмън се взираше в храсталаците от двете страни. Имаше чувството, че влиза в капан. Подминаха първия завой и пред очите им се откри следващата права отсечка, все така пуста. Стотина метра по-нататък пътят отново извиваше.
    — Ако искаш да походим — подкачи го Марлър. Той сякаш не се и сещаше за риска, който поемаха.
    — Аз карам, нали? — сряза го Нюмън. — Освен това вече сме близо.
    — След този завой ще видим вляво малкия изолиран свят на Доулиш…
    Мерцедесът продължаваше да пълзи. Нюмън смръщи вежди и натисна бутона, който прибираше назад покрива на колата. Марлър изтръска пепелта от цигарата си.
    — Да не искаш да замръзнем? В тези проклети гори е студ…
    — Млъкни! Чуваш ли това?
    Звукът сега беше съвсем отчетлив. Хеликоптерът се приближаваше към тях. Подминаха и втория завой. Пътят продължаваше, прав като изпънат конец. Гората се отдръпваше встрани и оставяше тясно оголена ивица между първите дървета и храстите край шосето. От лявата им страна се появи висока телена ограда с окачени метални табели.
    Оградата бе дълга около двеста метра, а в средата се намираше голям портал с две врати, също от телена мрежа. Зад тях един черен път се губеше сред дърветата. Забелязваха се и постройки — бетонни, едноетажни, без прозорци. На Нюмън му се стори подозрителен фактът, че от описаните по-рано от Марлър патрули и кучета сега нямаше и следа.
    Паркира срещу затворените врати и остави двигателя да работи. Марлър изскочи навън, отиде до портала и бавно закрачи покрай оградата в посоката, от която бяха дошли, докато стигна до един бетонен стълб. Върна се при колата. Нюмън чуваше звука от хеликоптера все по-близо. Явно кръжеше някъде наоколо.
    — Какво, по дяволите, правиш? — попита той, когато Марлър потъна отново в седалката.
    — Търсех мястото, където с една отвертка с дървена дръжка може да се изгори електрическата инсталация на оградата.
    — Защо, ако мога да запитам?
    — Вече го направи, приятелю. Отговарям ти — в случай че реша да се върна някоя нощ и да разгледам по-отблизо това предприятие.
    — Не бих те посъветвал. Поне не го прави сам…
    Нюмън се взираше в пътя зад вратите. Беше насечен от коловози там, където бяха минавали широките гуми на тежки машини. Все още нямаше и следа от човешко същество и това продължаваше да го тревожи. Сякаш някой бе наредил на всички постове да се оттеглят от оградата. Не можеше да се отърве и от усещането, че невидими очи неотклонно ги следят.
    — Малко зловещо, нали? — изръмжа Марлър.
    — Е, не бих избрал това място за пикник.
    — Мина ли ти наум, че Доулиш може да е изтеглил охраната, за да подсили хората си в Гренвил Грейндж? Доста народ го посети тази сутрин.
    — Не мисля, че това е обяснението — каза бавно Нюмън, докато се оглеждаше внимателно. — Доулиш е милионер. Може да наеме достатъчно телохранители…
    Млъкна, когато оглушителен рев взриви тишината. Замлъкналият за малко шум от хеликоптера сега сякаш се стовари отгоре. Нюмън натисна копчето за покрива, свали ръчната спирачка и рязко потегли. В същия миг въоръжени мъже изскочиха от окопите, където се бяха крили. Плътната стрелба на автоматите им обсипа с куршуми пътя зад мерцедеса. Нюмън забеляза, че не се целят в колата. Принуждаваха ги да продължат напред.
    — Пред нас… — извика Марлър.
    Нещо прекоси пътя и се стрелна в храстите. Подплашена от грохота лисица търсеше убежище. Зад нея изведнъж се появи хеликоптерът, бръснещ върховете на дърветата. Пилотът смени курса и полетя към тях на сантиметри от настилката на шосето. В момента, в който профуча над колата, от вертолета хвърлиха нещо, което се приземи на пътя. Взриви се с ослепителна бяла светлина. Нюмън затвори очите си и завъртя волана, за да избегне блясъка.
    — Магнезий — каза кратко той. — Ако ни улучи или минем отгоре, резервоарът гръмва веднага.
    — Ще се върне — Марлър се извъртя назад в седалката си.
    — И този път може да уцели…
    Нюмън натисна по-силно педала. Молеше се на Бога да стигнат по-скоро края на правия участък, който ги превръщаше в чудесна мишена — пилотът лесно можеше да изчисли изпреварването на снаряда.
    — Няма го — каза Марлър.
    — Всеки момент ще налети.
    Едва бе изрекъл последната дума, когато вертолетът отново се появи. Летеше ниско над смъртоносната отсечка от пътя, носеше се право към колата. В този момент Нюмън забеляза форда, който бързо ги застигаше.
    Зад волана седеше Нийлд. До него Бътлър бе махнал предпазния колан и свалил стъклото на вратата. Наведе се навън, облегна се и хвана с две ръце валтера. Настилката на пътя бе гладка и оръжието не потрепваше.
    Хеликоптерът се приближаваше към колата на Нюмън. Този път нямаше магнезиева бомба. Дим, черен гъст дим започна да се сипе зад машината. Тежка, плътна завеса бързо се спусна над пътя. Вертолетът беше на около триста метра от мерцедеса. Димът зад него застилаше асфалта. Нюмън стисна устни и намали. После натисна още по-силно спирачката.
    — По дяволите, какво правиш? — извика Марлър.
    Във форда отзад Бътлър вече се целеше в пилотската кабина. Вероятността да улучи бе нищожна, но друг шанс нямаха.
    Натисна спусъка и изпразни целия пълнител, а кокалчетата на пръстите му побеляха от напрежението.
    Нов пушек се разнесе от хеликоптера. Машината се отклони от курса си, започна несигурно да се поклаща във въздуха.
    Изведнъж, обхваната от пламъци, рязко се понесе встрани от пътя и се скри зад дърветата. Ударната вълна от далечен взрив разтърси и двете коли. Над гората се издигна стълб от гъст пушек, а после настана тишина. Нюмън спря колата малко пред стелещия се над шосето дим. Зад него Нийлд също намали и застана до мерцедеса. От храстите изскочи друга лисица и се втурна през плътната пелена, притиснала асфалта. Рязко спря, изправи се на задните си лапи, падна настрани и остана да лежи неподвижно.
    — Ето затова намалих… — каза Нюмън.
    Излезе от колата, следван от Марлър и Бътлър, който бе заредил с нов пълнител. Нюмън изчака дима малко да се разсее и се приближи до животното. То се бе проснало на едната си страна, а дългата му рошава опашка не помръдваше. Очите му бяха почти изхвръкнали от орбитите си, челюстите зееха широко разтворени. Нюмън докосна с крак лисицата. Все едно подритваше камък — тялото беше твърдо и неподвижно.
    — Ще я сложим в багажника. Искам експерти да видят това.
    — Защо? — попита Марлър.
    — Защото димът от хеликоптера не беше обикновен. Съдържа елемент, който, както виждаш, е смъртоносен…
    Върна се при колата, обясни накратко ситуацията на Бътлър и взе от багажника парче зебло. Сложи на ръцете си чифт стари кожени ръкавици и отиде до мястото, където лежеше лисицата.
    Бътлър също беше с ръкавици и му помагаше. Разстлаха зеблото на пътя, сложиха тялото върху него, увиха трупа и го занесоха до колата. Когато го оставиха в багажника, Нюмън свали ръкавиците си и ги хвърли отгоре.
    — Съветвам те да направиш същото — каза той на Бътлър. Когато и двата чифта бяха прибрани на сигурно място, Нюмън затвори багажника. После сложи ръка на рамото на Бътлър.
    — Благодаря, че ни спаси, Хенри. Ако не беше ти, сега щяхме да приличаме на тази лисица.
    — Върша си работата — отвърна типично за себе си Бътлър. — Сега накъде?
    — Обратно в „Браднъл“. Туийд си тръгна рано тази сутрин, затова е най-добре да уредим сметките си с хотела и да се върнем в Лондон. — Обърна се към Марлър. — Видя ли, че даде резултат?
    — Кое?
    — Това, че раздразних лорд Дейн Доулиш. Този хеликоптер беше голяма грешка — сега съвсем се издаде. На Туийд сигурно е му стане интересно.

17.

    Докато пътуваше към Парк Кресън в своя форд ескорт, Туийд не спираше да се тревожи. Прекалено много хора бяха отишли в Гренвил Грейндж тази сутрин. Пола трябваше да избере друго време за интервюто си с Доулиш.
    Тревогата му бе нараснала, когато влезе в Лондон. Взе решение, преди да паркира пред щаба си. Втурна се по стълбите, връхлетя в кабинета и веднага започна да дава нарежданията и на Моника:
    — Слушай внимателно, спешно е! — Той погледна часовника — 12.30. Пола имаше среща в дванадесет. — Потърси телефонния номер на лорд Дейн Доулиш в имението Гренвил Грейндж край Олдбърг. Запиши го точно и ми го дай.
    Чак сега свали палтото си, седна зад бюрото и отвори някаква папка. Не можеше да прочете и ред от документите в нея. Моника още не бе открила номера — нямаше го в указателите. Прекъсна разговора с централата и се обади на един приятел на Туийд в Специалния отдел. Пет минути по-късно затвори телефона, записа номера на лист от бележника си, откъсна го и го занесе на Туийд.
    — Съжалявам, че ми отне толкова време…
    — Важното е, че все пак го откри. Сам ще набера. Вероятно ще трябва да премина през стена от всевъзможни секретари…
* * *
    Когато Доулиш я сграбчи за ръката, Пола реагира спокойно. Обърна се към него с леден глас:
    — Ако не ме пуснете, ще си тръгна веднага. А статията ми няма да ви хареса. Особено със заглавие като „Лорд Доулиш малтретира жени“. Мисля, че съвсем няма да се отрази добре на реномето ви.
    Доулиш пусна китката й. Лицето му беше налято с кръв, но повтори въпроса си малко по-тихо:
    — Кой, по дяволите, ви накара да ме питате за оръжейния бизнес? Преди десет минути друг човек ми сервира същото.
    — С този друг човек нямам нищо общо. Работя сама, за ваше сведение. А причината да ви задам въпроса е очевидна — вие наистина ръководите оръжейни фабрики. Винаги си правя домашните, преди да интервюирам някого. Може би предпочитате да избягвате темата, Доулиш?
    — Нищо не избягвам. Но аз контролирам и цели вериги от супермаркети в Северна Америка и именно те са основният ми източник на доходи — Доулиш се наведе към нея. — Аз храня хората. Оръжията са нещо странично. Но предполагам както всички журналисти и вие търсите само сензации — завърши подигравателно той.
    — Търся обективност. Занимавате се наистина с много неща. Точно това искам да отразя в материала си. Търговски вериги, финансиране на подводни проучвания. Вероятно ще се концентрирам върху последното. Необичайно е, затова.
    — Имам ли думата ви? — излая Доулиш.
    — Ама вие глух ли сте? Вече ви казах какво мисля да направя.
    — Харесват ми смелите момичета — гласът му отново стана приятелски. — Половината ми от времето отива да карам разни тъпанари да изпълняват правилно нарежданията ми. Но това е единственият начин. Не трябваше да изпускам нервите си. Вие сте достатъчно интелигентна. Но малко преди да се срещнем, отвън имахме един неприятен инцидент. Съжалявам. Моля да ме извинете — той се усмихна. — Искате ли да изпием по чаша вино за помирение? По-късно ще ви разведа из къщата. Горе имам няколко интересни картини.
    „Горе? Там явно са спалните. Започваме отначало.“ — помисли си Пола и поклати глава.
    — Ако не възразявате, ще остана на кафе.
    — Горе също могат да ви сервират кафе — настоя Доулиш. — Имам един Рубенс, който сигурно ще намери място в статията ви.
    — Не харесвам Рубенс.
    — Откъде получихте информация за малкия ми оръжеен бизнес? — изведнъж изстреля той.
    Пола замълча. Усещаше, че ситуацията може да вземе неприятен обрат. Доулиш беше от мъжете, които не се оставят да бъдат надвити от жена. Изражението и поведението му отново бяха станали агресивни. Телефонът иззвъня. Доулиш сви с досада устните си и вдигна слушалката.
    — Кой ме търси, по дяволите? Кой? Ясно. Няма начин, свържете ме. Доулиш на телефона…
    — Говори главен инспектор Букенън. Знам, че при вас е Пола Грей — започна от другата страна на линията Туийд. — Искам незабавно да се върне в хотел „Браднъл“, за да бъде разпитана. Повтарям, незабавно!
    — Моментът не е много удобен, точно сега…
    — Направете го удобен. Разследвам убийство и това е много по-важно от удобството на някого. Извикайте я на телефона. Веднага!
    Доулиш се намръщи. Сложи ръка върху слушалката, но реши още веднъж да опита да отложи тръгването на Пола:
    — Ако можете да изчакате около час…
    — Мога да изпратя патрулна кола да я вземе! Започвам да се замислям върху нежеланието ви да съдействате.
    — Един момент.
    Доулиш подаде слушалката на Пола.
    — Главен тежък инспектор Букенън настоява да говори с вас. Сам ще ви предаде съобщението си — произнесе го високо и ясно, за да се чуе и от другата страна на линията.
    — Мис Грей? — започна бързо Туийд. — Говори главен инспектор Букенън. Ако обичате, тръгнете веднага към хотел „Браднъл“. Трябва да ми дадете някои допълнителни сведения… — Туийд заговори тихо със собствения си глас. — Веднага се махни оттам. Не ми харесаха тонът и настроението на Доулиш.
    Пола успя да не издаде изненадата си. Преди малко можеше да се закълне, че говори с Букенън.
    — Добре, главен инспектор. Не виждам с какво мога да ви помогна, но тръгвам незабавно, щом настоявате. До половин час ще съм пристигнала. Дочуване.
    Тя постави обратно слушалката и пусна в чантата си бележника и писалката. Изправи се, изтича до гардероба, взе палтото си, преди да я е настигнал Доулиш, и се обърна.
    — Сигурна съм, че събрах достатъчно материал за статията си. Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете.
    Доулиш пъхна ръка в джоба на бричовете си. Изглеждаше мрачен и недоволен. Застанал неподвижен като дървена фигура, той попита:
    — За какво беше това обаждане? Да не сте загазили?
    — Неотдавна открих тялото на момиче, удушено в блатата край Олдбърг.
    — Четох затова. Карин… — той щракна с пръсти. — Карин. Някоя — си.
    — Роузуотър.
    Очите му отново приличаха на два куршума. Пола продължи:
    — Германка, женена за англичанин. Никой не може да проумее защо са я убили.
    — Вероятно психопат. По-добре тръгвайте, да не закъснеете за господин Главно ченге. Интересно как е разбрал, че сте тук.
    — Знае, че съм отседнала в „Брандъл“. Трябвало е само да се заинтересува — питах хора от персонала как да стигна до Гренвил Грейндж, така че в хотела биха го упътили веднага — излъга с лекота Пола.
    — Не забравяйте поканата ми за разходка с „Кати“ — подсети я Доулиш, докато я изпращаше през просторното фоайе към главния вход. — Ето ви визитката ми с прекия телефонен номер. Само, за Бога, не го публикувайте.
    — Няма, обещавам — отвърна Пола и взе картичката с позлатени ъгли и щампован надпис.
    — Просто ми се обадете, когато сте свободна — любезно настоя Доулиш с ръка на рамото й. — Ще се уговорим за най-удобното за вас време.
    Вече й отваряше, когато Пола рязко обърна глава. Вдясно от нея, в дъното на големия вестибюл, една врата беше леко открехната. Тя успя да зърне лицето на мъж, който я наблюдаваше, и след това вратата се затвори.
    — Карайте внимателно — шеговито я посъветва Доулиш и тя заслиза по стълбите към колата си.
    Седна зад волана и въздъхна с облекчение. С властния си характер Доулиш бе успял да я изтощи. Запали двигателя и подкара към автоматично отварящите се врати. Промърмори на себе си:
    — Слава Богу, че се обади Туийд…
    Лорд Дейн Доулиш отиде до вратата в дясната част на вестибюла, отвори я и закова поглед в чакащия зад нея мъж.
    — Дано не те е видяла, идиот такъв. Тръгвай с мен и ми докладвай, лейтенант Бертие.
    В Парк Кресънт Моника с изумление гледаше Туийд. Току-що бе свършил разговора си с Гренвил Грейндж.
    — През всичките тези години не съм и подозирал, че сте толкова добър имитатор — каза тя. — Имах чувството, че говори самият Букенън.
    — О, аз имам скрити таланти — усмихна се кратко Туийд. — Сега трябва да действаме бързо. Свържи ме с Рене Лазал…
    — Телефонът не се подслушва, Рене… — започна Туийд, когато чу гласа на французина.
    — Моят също. Ситуацията тук е много сериозна…
    — Работя по въпроса — увери го Туийд. — Заедно с по-голямата част от екипа, денонощно. Спешно ми трябват някои неща…
    — Слушам те.
    — Когато се видяхме тримата с Пола в Париж, ти ми показа няколко снимки от досието на един човек. Можеш ли да ми изпратиш веднага копия от тях? Интересуват ме следните лица: Жозет… разбираш за какво говоря, нали?
    — Напълно. После?
    — Майор Леми, Дьо Форж и Джийн Буржойн.
    — Имаш ги. Сам ще ги извадя от негативите и ще ти ги пратя по куриер. Кодовата дума е „Версай“. Ще ти изпратя и още една снимка. На лейтенант Андре Бертие от хората на Леми. Вероятно е неговият офицер за свръзка, а може би и нещо друго. Това ли е всичко?
    — Засега. Дръж ме в течение…
    — Коя е Жозет? — попита Моника.
    — Съпругата на генерал Дьо Форж. Когато Нюмън се върне във Франция, трябва да познава основните действащи лица.
    — Няма ли да е опасно след всичко, което се случи при предишното му пътуване?
    — Ще бъде много опасно, но доколкото познавам Боб, той ще настоява да се върне. Доста се тревожи за онова момиче, което се укрива в Аркашон — Изабел. А сега, докато говорех с Лазал, изскочи още нещо…
    Той повтори думите на французина за лейтенант Бертие и й каза, че очаква снимката му.
    — Звучи ми малко неясно. Какво имаше предвид Лазал?
    — Нямам представа — каза Туийд бързо, прекалено бързо. — Що се отнася до връщането на Нюмън във Франция… — той отключи едно чекмедже и извади снимката на сержант Рей, която му бе дал Лазал. — Ела да погледнеш този индивид.
    — Не ми харесва. Никак не ми харесва — каза Моника, след като разгледа внимателно лицето на снимката.
    — Сержант Рей. Мисля, че чинът не отговаря на ранга му, вероятно е прикритие — експертът на Дьо Форж по взривни устройства. Нюмън трябва да има тази фотография, а когато му дойде времето, ще му изпратя и подкрепление. Всеки, който доближава Трети корпус или въобще Бордо, трябва да има снимка на това влечуго.
    — Веднага ще направя копията…
    — Не. Първо ме свържи с главен инспектор Кулман. Да се надяваме, че е в щаба си във Висбаден.
    — Вие наистина не спирате — каза Моника и отиде до бюрото си да набере номера.
    — Мисля, че не ни остава много време…
    — Говори Кулман — представи се познатият гърлен глас. — Много се надявам, че никой не те подслушва.
    — Никой, Ото. По тона ти разбирам, че нещо се е случило…
    — Хванах една следа към групировката „Сигфрид“. С помощта на терористи от чужбина ще превърнат страната в ад, явно такива са плановете им.
    — Конкретни улики?
    — Да. Получих информация от един англичанин. Направихме обиск на съобщения адрес във Фрайбург. Открихме малък склад на оръжие и експлозиви. По-точно шест автомата „Калашников“, два килограма и половина експлозив „Семтекс“, часовникови механизми и всичко необходимо за направата на половин дузина бомби.
    — Колко бяха терористите на „Сигфрид“?
    — Николко. Птичето бе отлетяло. В апартамента не открихме нито един отпечатък от пръсти. Изчистили бяха толкова старателно, че си мисля дали не е имало жена с тях. Ти докъде стигна?
    — Работим. Скоро може да имам новини за теб. Търпение, Ото. Онзи твой приятел — Щал — още ли е на същия адрес?
    — Да.
    — Между другото, обаждането на англичанина… Има ли нещо общо с „Името на Розата“?
    — Да, би могло да се каже. Нека спрем дотук. Скоро може да те посетя в Лондон. Дори специалните служебни телефони понякога не са сигурни.
    Туийд затвори. Беше разтревожен. Зловещата атмосфера в Париж сякаш бе обхванала и Висбаден. Духът на несигурност и недоверие, дори към собствените сътрудници, бе обзел мъже, пряко отговорни за работата на разузнавателните служби. Първо Лазал, сега и Кулман.
    — Кой е Щал? — запита Моника.
    — Дай ми един от секретните фишове. Благодаря. Щал е агент на Кулман, който работи под прикритие в Бордо… — Туийд говореше и попълваше фиша. — Записвам адреса, телефонния номер и френското име, с което официално се представя. Искам да оставиш в сейфа отделна папка за Нюмън. — Той й подаде готовия фиш. — Това отива в нея. Прибави и снимката на онова зловещо джудже сержант Рей, когато направиш копията в лабораторията.
    — Ще бъде изпълнено. Какво означаваше подмятането за „Името на розата“?
    — Кулман получил информация за една от тайните квартири на „Сигфрид“. Източникът е капитан Виктор Роузуотър. Казах ти, че се срещнахме с него в Базел. Пола смята, че е много подходящ за нашата работа.
    — Като че ли е права.
    Веднага след влизането си в дневната на Гренвил Грейндж Доулиш прие дълго телефонно обаждане от Ню Йорк. Застанал прав, лейтенант Бертие гледаше към пристана в края на поляната зад къщата. Към един от буйовете в широкия завой на реката беше привързана скъпа яхта. От нея се отдели моторна лодка с трима души на борда. Стигна до пристана, мъжете скочиха на брега, затичаха се нагоре по поляната и се скриха от погледа, когато заобиколиха къщата. Приличаха на добре трениран екип — около тридесетгодишни атлетични мъже, с пъргави и енергични движения.
    — Добре, Бертие. Почвай. Какви новини носиш? Лейтенантът се завъртя на пети, намести тъмните си очила по-дълбоко в горния джоб на сакото и застана мирно. Гласът на Доулиш бе прозвучал рязко и грубо.
    — Заповядано ми е да попитам кога ще пристигне следващата пратка.
    — Пратка с какво?
    Доулиш внимателно се вгледа в лицето на Бертие. Той не реагира, очите му останаха неподвижни и немигащи.
    — Не зная, сър. Предавам ви буквално съобщението.
    — Но можеш да се досетиш за какво става въпрос — настоя Доулиш.
    — Не мога, сър. Заповядано ми е да ви задам определени въпроси и след това да предам отговорите на началниците си.
    — В какво подразделение служиш, лейтенант? Чинът ти само лейтенант ли е? Или прикрива по-висок ранг?
    — Лейтенант, сър. В инженерно подразделение. Мостове и така нататък.
    — Ясно.
    Доулиш не го показваше, но беше впечатлен. Мерките за секретност педантично се спазваха.
    — Пратката ще бъде доставена след около три седмици. Това отговаря ли на въпроса ти?
    — Напълно. Благодаря, сър.
    — Отпусни се, приятелю. Тук не си на служба. Налей си нещо за пиене. Натисни копчето в онази библиотека, до томчето със стара английска поезия.
    — Не пия, когато изпълнявам служебни задължения, сър.
    — Тогава налей на мен, по дяволите. Голям скоч. Педантизмът на французина започваше да го дразни. Никога не бе успявал да пробие ледената маска на Бертие. Само му дай заповед и той ще свърши всичко. Доулиш не можеше да проникне зад бронята, която Бертие поставяше около себе си, и това го изнервяше. Страхуваше се от малко хора, но присъствието на французина винаги го правеше неспокоен. Пое безмълвно чашата и изпи половината от уискито.
    — Вторият въпрос, който трябва да предам — продължи Бертие, — е къде ще акостира пратката.
    — В Аркашон… — Доулиш щеше да добави „както обикновено“, но се спря навреме. Възможно беше Бертие наистина да знае толкова малко, колкото показваше.
    — И съобщението за точната дата на пристигане ще бъде изпратено двадесет и четири часа по-рано по вече установения начин?
    — Точно така.
    Доулиш замълча. Вгледа се отново в Бертие. Висок над метър и осемдесет, с масивно лице, стройна фигура, големи ръце, отпуснати близо до бедрата. Застанал почти мирно. Като на парад. Сини леденостудени очи. Прототипът на добре обучена машина.
    — Кога тръгваш? — попита Доулиш.
    — Наредено ми е да остана известно време, за да набавя определена информация. Отседнал съм наблизо.
    На Доулиш му се искаше да попита къде наблизо, но се съмняваше, че ще му отговори. Вместо да рискува с човек, в чиито реакции не е сигурен, той просто кимна. Допи чашата си и стана.
    — Уолтърс ще те изпрати…
    Закрачи неспокойно из стаята, когато Бертие излезе. Хората винаги оставяха след себе си някаква атмосфера. Доулиш имаше чувството, че от Грейнвил Грейндж току-що си бе тръгнала смъртта.

18.

    Все още бясна от поведението на Доулиш, Пола с радост забеляза мъжа, който слизаше по външните стълби на „Браднъл“, докато тя паркираше колата. Виктор Роузуотър, облечен в дебело яке, се приближи да я поздрави и тя потъна в силната му мечешка прегръдка.
    — Изглеждаш напрегната. Нещо лошо ли се е случило?
    — По-скоро неприятно…
    Пола бе изненадана и очарована от умението му правилно да преценява всяка ситуация. Не се и опита да разбере подробностите около преживяването й, а каза точно това, което трябваше:
    — Бях тръгнал на разходка из Олдбърг. Но това може да почака. Подозирам, че тайничко си мечтаеш за едно питие. Ще те изчакам в бара. Ти иди да свалиш това палто…
    На Пола й трябваха две минути в стаята, за да пооправи грима си. Закачи любимата си брошка на ревера на костюма, среса косата си и сложи малко парфюм.
    — Шампанско? — попита я Роузуотър, когато тя се настани до него на бара.
    — Прекрасно. Наистина имам нужда да пийна.
    — Хайде да седнем в някой по-тих ъгъл — каза Роузуотър и хвана чашите.
    Отново оцени съобразителността му. Интуитивно бе усетил, че може би тя ще иска да поговори с него на спокойствие, без да я слушат други хора. Седнаха един срещу друг и тя огледа дрехите му. Хубаво спортно яке на ситни карета, кадифени джинси, кремава риза и светлосиня връзка. Изглеждаше много добре. Роузуотър вдигна чашата си.
    — Наздраве! Ще ми разкажеш ли за преживелиците си, или да избегнем тази тема?
    — По-добре да не го държа в ума си! — Чувстваше се малко неловко от тази близост със съпруга на Карин. Но не само външният вид на Роузуотър беше приятен — той знаеше как да се държи с жените. Търпелив и внимателен, Виктор я чакаше да започне.
    — От време на време работя като журналист — просто хоби. Сега се връщам от имението на лорд Дейн Доулиш. Интервюирах го за „Уомънс Ай“. Оказа се истинско премеждие. Не си свали ръцете от мен…
    — Случи ли се нещо сериозно? — тихо попита той.
    — Не. Справих се. Но трябваше да му издера лицето.
    — По-добре, че не си го направила. Доулиш се отнася грубичко с жените, които му се опъват.
    — Откъде знаеш? — попита с интерес Пола.
    — Част от работата ми е да знам всичко за участниците в голямата световна игра.
    — Игра ли е, Виктор?
    — Думата наистина е погрешна. Резултат от типичната британска сдържаност. Това е всичко друго освен игра, това е борба за пари и власт, която се води до смърт. Мислиш ли, че се става лорд Дейн Доулиш със стриктно спазване на законите?
    — Разследването ми показа, че той играе важна роля в търговията с оръжие.
    — Ти каза ли му го? — сякаш между другото попита Роузуотър.
    — Да, и това го вбеси.
    — Вероятно защото този бизнес вече запада. Краят на Студената война и така нататък. Освен това има достатъчно други златни яйца в кошницата си.
    — Като подводните проучвания при Дънуич?
    Роузуотър отпи от шампанското си и не реагира веднага на изненадващата смяна на темата. Остави чашата, стиснал с пръсти столчето. После поклати глава, усмихна се, а погледът му бавно тръгна нагоре от кръста й и се спря на очите й.
    — От това той само губи, сигурен съм. Но изгражда образа му на човек, който не жали пари за опазване на околната среда и консервация на паметници на културата и други редки забележителности. Кой знае, може пък и да е такъв. Да е решил да се оттегли от бизнеса и машинациите, на които е посветил досегашната си кариера.
    — Вероятно си прав — тя погледна часовника си. — Имам време за един бърз обяд и след това тръгвам към Лондон. Ти ще останеш ли? Все още ли се опитваш да откриеш кой уби бедната Карин?
    — След няколко дни и аз ще дойда в Лондон. Предай на Туийд, че може да ме намери в хотел „Браунс“, ако има нужда от мен. Дотогава оставам в „Браднъл“. А сега можем да обядваме заедно, преди да си тръгнеш и да ме оставиш сам.
    — На главната улица има едно добро ресторантче — казва се „Крос Кийс“.
    — Да хапнем тук, искаш ли? Гладен съм, а не ми се върви в този студ…
    На връщане от гората, където ги бе атакувал хеликоптерът, Нюмън и Марлър се отбиха да обядват в „Крос Кийс“. Бътлър и Нийлд влязоха след тях, но седнаха на отделна маса, сякаш не ги познаваха. Обичайната им процедура при осигуряването на охрана.
    — Имаме си компания — прошепна Нюмън, след като взеха поръчката им. — Голямата маса вдясно. Петима са. Онзи, грозният, който явно е шефът, се казва Бранд. Така го нарече Доулиш, когато си тръгвахме.
    — О, с мистър Бранд вече се познаваме — отвърна Марлър, без да понижава тона си. — Той се обзаложи с мен, че не мога да стрелям по летящи глинени чинийки.
    Едрият мъж, застанал с гръб към тях, бавно се обърна. Несресаната му коса докосваше яката. Столът изскърца по пода. Погледна Марлър и се ухили подигравателно:
    — И гушна петстотин парчета, нали, некадърнико?
    — Е, не можах да улуча всичките — съгласи се Марлър, необезпокоен от агресивния му тон.
    — Всичките? — Бранд покани с ръка останалите от компанията да вземат участие в спора. — Този нещастник няма да улучи от два метра врата на хамбар.
    Нюмън обмисляше ситуацията. Преди време Марлър бе налетял на тези негодници в „Крос Кийс“. Те несъмнено бяха разбрали за краха на операцията с хеликоптера и са дошли тук с надеждата отново да го срещнат. Сега искаха да им го върнат. Бяха решили, че е време да се намесят.
    — От два метра бих могъл да улуча теб, Бранд, а в момента разстоянието между нас е такова.
    — Наистина ли, отрепко?
    Бранд блъсна назад стола си и бавно се изправи. Останалите четирима също се раздвижиха и започнаха да се надигат от масата. Бътлър стана и вдигна гумената палка, която носеше в един скрит джоб на шлифера си. Отиде до масата и леко потупа с палката рамото на един от главорезите.
    — Някой иска ли да му пръсна черепа? Трябва само да се опита да стане. По-добре останете по местата си, господа. Нека двамата се разберат помежду си. Трябва да се играе честно, не сте ли съгласни?
    Имаше нещо застрашително в начина, по който Бътлър стоеше и леко удряше палката в лявата си длан. Висок и добре сложен, той се усмихваше и оглеждаше мъжете около масата. Никой не помръдваше. Бранд се приближи до Нюмън. Той продължаваше да седи, облегнал лакти на масата, сплел пръсти под брадата си. Бранд протегна дясната си ръка, хвана чинията с недоядения обяд и я пусна на пода. Отново се ухили с подигравка:
    — Сега ще се наложи да ядеш от земята. Предполагам, че си свикнал. Както повечето кучета…
    Десният му юмрук се сви и полетя към челюстта на Нюмън. Той ритна назад стола си и скочи. Това му отне един миг. Бранд не успя да го удари. Нюмън стегна лявата си ръка и я стовари в основата на носа му. Бранд политна назад, а очите му се наляха със сълзи от болката. Десният юмрук на Нюмън смаза челюстта му. Този път Бранд направо отхвръкна. Удари се в тезгяха и се свлече в неподвижна купчина. Мъжът, седнал до празния стол на Бранд, понечи да стане. Нюмън стисна рамото му и го натисна надолу.
    — Ако си търсите белята, заповядайте. Но имайте предвид, че съм бивша барета. Ще се постарая да не убивам никого, но понякога стават грешки…
    „Не ги излъга“ — помисли си Марлър. Преди време Нюмън бе изкарал подготвителния курс на специалните войскови отряди, докато пишеше статия за тях. Негодникът се отпусна под натиска на ръката му, промърмори нещо, но остана на стола. В края на масата се надигна друг от убийците. Нийлд рязко издърпа стола му и го блъсна назад. Удари го с изпъната ръка през лицето и ускори падането му. Мъжът се срути на земята, а главата му силно се блъсна в пода. Нийлд се наведе над неподвижното тяло и опипа пулса на врата му.
    — Още диша. Сигурно ще се събуди с главоболие…
    Келнерката дотича ужасена. Нюмън извади банкнота от портфейла си и й я подаде.
    — Както видяхте, започнаха първи. Това е за щетите. Съжалявам за храната по пода. Надявам се, че приличният бакшиш ще ви помогне да се почувствате по-добре.
    — Благодаря ви — каза келнерката, докато гледаше цифрата върху банкнотата. — Те са редовни посетители. Никога не бих повярвала…
    — Не ги пускайте повече — посъветва я Нюмън. — В обноските им нещо липсва.
    Придружен от Марлър, той излезе през задната врата, прекоси малката градинка и се упъти към колата. Отвъд крайбрежния булевард беснееше североизточният вятър. Високи пенести вълни се надигаха от сивите разбунени води на морето. Бътлър и Нийлд бяха изчезнали през главния вход.
    Нюмън вдигна яката на шлифера си и се загледа по булеварда. Странен град беше Олдбърг. Стари, долепени къщи ограждаха отдясно крайбрежната улица, а покривите им се издигаха един над друг. На самия плаж от пясъка се подаваха няколко рудана — с тях изтегляха на сушата малкото останали рибарски лодки, които все още излизаха в морето на Олдбърг.
    — На сбиване ли се надяваше, когато избра „Крос Кийс“? — попита Марлър.
    — Не точно — отвърна Нюмън, когато седнаха в колата. — Но ми беше интересно да видя дали ще се появят Бранд и хората му — от теб знаех, че именно там си срещнал за пръв път маймуната.
    — Появиха се.
    — И това е главното. Доулиш току-що направи втория си гаф. Днес изпрати хеликоптера си да ни унищожи в гората. Не успя и прати горилите да ни смажат от бой, та да не посмеем да се върнем повече.
    — Май разбирам защо е толкова важно.
    — Видели са ни пред скритата в гората оръжейна фабрика. Нещо тайно и съдбоносно за Доулиш се върши там. Той почти излезе от прикритието си.
    — Значи ще разгледам местенцето още веднъж, но по-отблизо.
    — Ние ще го разгледаме по-късно — каза Нюмън и потегли. Зави по главната улица и скоро излезе от града. — Сега се връщаме в Лондон.
    — Предпочитам да го свърша сам — настоя Марлър.
    — Нека Туийд реши това. Най-важното в момента е да говорим с него, да му докладваме в подробности за случилото се. Може да съвпадне с част от информацията, събрана в тази пълна с мозък глава. И не забравяй лисицата в багажника. Трупът няма да издържи вечно, а аз искам експерти да анализират онова, което я е убило…

    През същия ден Изабел Томас беше в Бордо и мислеше за Нюмън, седнала зад волана на колата си. Намали скоростта, когато наближи апартамента на майка си, и внимателно огледа паркираните коли. Искаше да се убеди, че никой не чака в тях.
    Беше пренебрегнала изричното предупреждение на Нюмън да не доближава до Бордо и си представяше реакцията на англичанина. Сигурно щеше да побеснее, ако разбереше колко несъществена е причината й да поеме този риск. В апартамента бе забравила брошката си, безценната брошка, подарена й от нейния мъртъв годеник, от Жозеф.
    Бедният Жозеф. Беше се самоубил, скачайки с тежести на краката в дълбоките води на река Жиронда, само защото бе убеден, че е сакат, инвалид с уродливи, деформирани от висенето в кладенеца на Дьо Форж пръсти.
    „Бих убила Дьо Форж — мислеше си тя. — Бавно… мъчително.“ Знаеше, че Жозеф бе спестявал половин година от заплатата си, за да й купи тази брошка. Тя й беше единственият спомен от мъжа, с който бе възнамерявала да прекара остатъка от живота си. Огледа се за последен път, зави в алеята към малкия вътрешен двор и паркира колата там. Точно както беше постъпил Нюмън. Щеше да я направи на нищо, ако научеше, че се е върнала в града.
    Отключи задната врата, безшумно се вмъкна във входа, затвори и отново заключи. Сградата беше ужасяващо тиха, докато се изкачваше по стълбите. Спря пред апартамента. Преди да пъхне ключа, долепи ухо до вратата и се ослуша. Дали не я чакаха вътре?
    Извади малко фенерче от чантата си, прикри с длан светлината и го насочи към ключалката. Не личеше някой да си е играл с нея. „Плаша се от призраци“ — помисли си тя. Отвори добре смазаната врата, затвори я внимателно след себе си и сложи веригата. Сега беше в безопасност.
    Облегна се на вратата, за да си отдъхне от напрежението. Отметна буйните си червени коси назад над дългото до коленете зелено палто, което я бранеше от хапещия студ. Имаше чувството, че е влязла в морга. „Аналогията не е от приятните — помисли си. — Я се стегни!“
    Без да пали лампите, влезе в мрачната стая, чиито прозорци гледаха към улицата един етаж по-ниско. Беше още следобед, а навън вече се стъмваше. Небето приличаше на оловно покривало, притиснало западащия град. Проклет ноември.
    Изабел изучаваше с поглед улицата. Погледна към входа, където се бяха крили преследвачите последния път. Не видя никого. Температурата отвън бе близо до нулата. Някаква жена забързано се връщаше от покупки, приведена напред, сгушена в дрехите си, хванала по един найлонов плик в ръцете си. Други хора не се виждаха. Да, бе успяла да мине незабелязана.
    Прекоси хола, влезе в спалнята си и запали лампата, след като дръпна завесите. Трябваше й само минута, за да намери брошката под бельото, подредено в едно от чекмеджетата.
    Загърна я в чифт бикини и в същия момент забеляза, че вратата към хола е леко открехната. В другата стая завесите не бяха дръпнати. Опасявайки се, че светлината може да бъде забелязана отвън, тя прибра брошката в джоба си, бързо излезе от спалнята и угаси лампата.
    Облегна се на вратата и изчака очите й да привикнат към мрака. Наистина трябваше да вземе някакво оръжие със себе си. Помисли малко и се отправи към банята. Грабна от стъкления рафт флакон с лак за коса, свали капачката и го пъхна в джоба си, поуспокоена, че няма повече работа в апартамента. Предупреждението на Нюмън още звучеше в ушите й.
    Тъкмо приближаваше входната врата, когато на нея се почука. Изабел замръзна на мястото си. Майка й не беше близка със съседите, не разговаряше с никого от блока. Почука се втори път по-силно, по-настоятелно. Тя стегна мускулите си и пое дълбоко въздух.
    — Кой е?
    — Водопроводчикът. Един от радиаторите ви е протекъл, в апартамента под вас капе.
    — Не е оттук — отвърна тя, за да спечели малко време.
    — От вас е. Нали това ми е работата, да откривам къде тече. В този апартамент е. Стените отдолу са прогизнали.
    Това се бе случвало веднъж. Когато беше малка. Спомняше си как бе наблюдавала работата на водопроводчика. Сега обаче не можеше да провери сама. Това би означавало да запали лампите и да издаде присъствието си на всеки, който следи апартамента отвън.
    Тихо пъхна ключа и го завъртя. Поколеба се, преди да освободи веригата, но реши, че няма смисъл да забавя нещата. Дръпна се няколко крачки назад, хванала фенерчето в лявата си ръка, и извика:
    — Отключено е…
    Вратата бавно се отвори. Тя включи фенерчето. На прага стояха двама мъже, облечени в шлифери. Същите, които бяха отвели Анри от бар „Маями“. Фалшивите агенти, както й бе казал Нюмън, замесени в убийството на гара „Сен Жан“. Омразата надви страха й. По-високият от двамата закри очите си от светлината на фенерчето и се усмихна.
    — Знаехме, че ще се върнете. Работим за секретните служби. Налага се да дойдете с нас…
    Изабел протегна напред дясната си ръка, стиснала спрея. Флаконът описа широка дъга пред лицата на мъжете, а струята обля очите им. Високият свирепо изруга и хвана лицето си. Изабел се наведе напред. Засили се и с всичка сила го блъсна с глава в гърдите. Продължи да натиска като побеснял бик, докато той отстъпваше назад. Гърбът му опря в перилата на стълбището. Неудържимата инерция на нейното тяло го прехвърли над парапета и той с крясък полетя надолу в шахтата към бетонната основа два етажа по-ниско. Крещеше, докато падаше.
    Изабел рязко се извърна. Другият все още притискаше с ръце очите си. Тя сграбчи косата му и рязко притегли напред главата му. Той инстинктивно се дръпна назад, но Изабел това и чакаше. Сега смени тактиката си — бутна с всичка сила главата му и черепът се стовари върху твърдия ръб на касата. Звукът от сблъсъка на кости и дърво беше силен. Пусна спрея и фенерчето в джоба си, хвана обездвиженото тяло за петите, довлече го до стълбищната шахта, прехвърли краката му над парапета, после го вдигна за раменете. Тялото безшумно полетя надолу. Чу се далечно тупване, когато се приземи до другия.
    Изабел заключи и излезе от сградата през задния вход. Седна зад волана и започна да вдишва дълбоко на равни интервали. Трябваше да шофира нормално. Край гара „Сен Жан“ намери място за паркиране. Наблизо имаше телефонен автомат. В кабината освети с фенерчето страниците на указателя и откри номера на префектурата в Бордо. Когато телефонистът се обади, тя заговори твърдо и убедително.
    — Трябва да докладвам за много сериозно престъпление — опит за убийство. Свържете ме незабавно с префекта. Ще разговарям само с него. Ако не го направите веднага, ще затворя. Отнася се за тайните служби…
    В кабинета на първия етаж на сивата стара сграда с две крила, оградили вътрешния двор, съвсем близо до търговския комплекс „Мериадек“, префектът се намръщи при споменаването на тайните служби и каза на телефониста, че ще приеме обаждането. Затвори с крак вратата на стаята.
    В телефонната кабина Изабел покри с кърпичката си микрофона на слушалката, за да приглуши гласа си.
    — Говори префектът. Кой е на телефона?
    — Запишете бързо този адрес… Свършихте ли? Добре. Ако изпратите веднага патрулна кола, ще откриете на стълбището двама фалшиви агенти на DST. Но веднага! Там се биеха. И двамата са в безсъзнание. Мъжете са замесени в убийството на Анри Бейл…
    — Кой е на телефона? — отново попита префектът.
    Но слушалката беше замлъкнала. Нисък и набит мъж в сив делови костюм, префектът бе избран на този пост заради умението си да взима бързи решения. Фалшиви тайни агенти? Всъщност това, което наистина го стресна, беше споменаването на Анри Бейл — човека, убит наскоро при гара „Сен Жан“.
    Той заключи вратата на кабинета. Вдигна отново телефона и поиска от телефониста външна линия. Предупреди го, че ако подслушва разговора, ще бъде незабавно уволнен. После набра номера на Рене Лазал — шефа на DST в Париж. Свърза се веднага.
    — Говори префектът на Бордо. Чували сме се и преди, както се досещате. Току-що приех анонимно обаждане относно двама фалшиви агенти на тайните служби и адреса в Бордо, където могат да бъдат открити. Човекът — мисля, че беше жена, преправила гласа си — каза, че те са замесени в убийството на Анри Бейл…
    Разговорът беше кратък. Прекъсна връзката, вдигна отново слушалката и се разпореди две патрулни коли да тръгнат към посочения адрес.
    — Това да стане веднага. Ако се наложи, влезте в сградата със сила. И хората да бъдат въоръжени с автоматично оръжие…

    Изабел бързо караше по нощното шосе Н650. Нюмън бе минал по същия път, когато пътуваха към Аркашон. Малко преди да стигне селцето Фактюр близо до морето, тя отби и спря до банкета. Местността беше равна. Далеч в полето видя стар полуизгорял хамбар, от чийто покрив бяха останали само гредите, напомнящи на човешки ребра.
    Реакцията настъпваше. Започна да трепери неудържимо, сякаш от силна простуда. Чувстваше се премръзнала. Нерви. Постепенно възвърна контрола върху тялото си, като поемаше на дълбоки глътки ледения въздух, влизащ през отворения прозорец.
    Аркашон беше близо. А отсега нататък тя щеше да стои само там. Сутринта щеше да се обади на Боб Нюмън и да му каже за случилото се… Вероятно беше важно.

19.

    На следващия ден в Парк Кресънт Туийд прекара много време в изслушване на устните доклади за последните събития в Олдбърг, а после и в задаване на въпроси към събраните в кабинета му хора.
    В стаята се бяха струпали Пола, Нюмън, Марлър, Бътлърл Нийлд. Моника седеше зад бюрото си и безмълвно водеше записки. Току-що бяха свършили с докладите си. Нюмън отново заговори:
    — Сетих се нещо, за което забравих да ви кажа. Става въпрос за Изабел…
    — Красивата червенокоса Изабел — подразни го Пола.
    — Просто я описах — отряза я с досада Нюмън.
    — Но как само я описа… — тихичко измърка тя.
    — Сега искам да съобщя нещо важно, без да ме прекъсват. Става дума за твоя разказ, Пола, за катамарана на лорд Доулиш „Стоманеният лешояд“. Преди време, когато ни разказваше за вашите премеждия и убийството на Карин, ти спомена, че при излизането си на повърхността сте забелязали странен кораб с разделен на две корпус…
    — Точно така — Пола се наведе, отново сериозна.
    — А докато се разхождах по крайбрежната улица на Аркашон с Изабел, тя ми описа някакъв особен плавателен съд, който посещавал тези води — кораб с „корпус, разделен на две“. Звучи ми точно като „Стоманеният лешояд“.
    — Това е интересно — намеси се и Туийд. — Може би е връзката между Сафък и Франция.
    — Освен за кораба — продължи Нюмън — тя ми разказа и за някой си лорд Дейн Доулиш, който упорито я ухажвал на едно парти.
    — Това е скъпият Доулиш — обади се Пола. — И сега май имаме още една връзка между Олдбърг и Франция.
    — При това вероятно много съществена — съгласи се Туийд. — Между Олдбърг и Аркашон, който е близо до Бордо. Доулиш търгува с оръжие. Лазал пък ми каза, че някаква неизвестна организация снабдява Дьо Форж с пари и оръжие. Струва ми се, че е замислено дяволски умно.
    — Кое? — попита Пола.
    — Доставянето на оръжията при Аркашон, вместо директно на пристанището в Бордо, където надзорът на пристигащите товари е по-стриктен. — Бог да поживи Изабел. И теб, Пола.
    — Но каква беше цената… Животът на Карин.
    — Виктор Роузуотър ще бъде ли на разположение, когато ни дотрябва? — попита Туийд, променяйки темата.
    — Да. Той дори може да хване следите на убиеца на Карин. Не се отказва лесно.
    — Разкажи ми още веднъж, Боб, как точно открихте пръстена — Туийд се облегна назад във въртящия се стол и погледна Нюмън. — Започни от началото. Не пропускай и най-незначителната подробност…
    По средата на разказа за случилото се в блатата през онази тъмна нощ Туийд отключи едно от чекмеджетата. Извади оттам свита на топка носна кърпа и я остави на бюрото. Когато Нюмън свърши, разказвайки им за пътуването с джипа на Букенън и Уордън към хотела, той го поздрави за безупречния отчет. Разгърна кърпата, извади от нея два пръстена с еднакви изображения и ги подаде през бюрото на Пола.
    — Пристигна куриерът на Лазал със снимките, за които го бяхте помолили. Остави ги и веднага тръгна към летище „Хийтроу“, за да хване самолета за Париж.
    — Е?
    Нюмън седеше във фотьойла до бюрото на Туийд, а Пола се бе настанила на страничната облегалка. Както обикновено Марлър стоеше прав, подпрял се на стената. Моника донесе един плик и го остави пред Туийд със самодоволна усмивка.
    — Това ще ви заинтригува.
    — Надявам се.
    Туийд извади лъскавите фотографии. Подреди ги върху бюрото. От всяка имаше по три екземпляра. С ясния си почерк Лазал беше написал на гърбовете им имена. Жозет дьо Форж. Самият Дьо Форж. Майор Леми. Лейтенант Бертие. Джийн Буржойн.
    Туийд даде по една от всичките три снимки на Пола и Нюмън. Започна внимателно да разглежда тези, които останаха пред него. После погледна към Моника. Тя седеше зад бюрото си и го наблюдаваше с очакване. Туийд продължи да изучава фотографиите, но след малко ги остави и се пресегна за лупата. Вдигна поглед към останалите:
    — Знаех си, че съм виждал и преди този пръстен. Той вдигна снимката, която бе разглеждал последна. В Париж бе забелязал пръстена без лупа. Туийд държеше снимката на началника на разузнаването на Дьо Форж майор Леми.
    — Е — каза Нюмън след кратко мълчание, — значи открихме Калмар, убиеца. Много добре.
    — Не е сигурно — предупреди го Туийд.
    — Но вече имаме доказателство — протестира Нюмън. — Неговият пръстен бе намерен под лодката, където е убита Карин.
    — А как си представяш човек като майор Леми да долети тук, да отседне някъде и да има възможността да убие Карин? Не забравяй работата му, опасността да бъде разпознат в Англия. Освен това някой от вас знае ли дали той говори английски?
    — Може и да говори. Може да е успял да пристигне и да си отиде незабелязано.
    — „Може“ не е достатъчно — отсече Туийд. — Всичко това остава просто една възможност — засега нищо повече.
    — Видя ми се доста противен, когато се срещнахме — каза Нюмън и отново потъна в мълчание.
    — Забравяш някои предишни събития — загадъчно произнесе Туийд. Вдигна лист хартия, изпълнен с почерка на Моника. — Но ето едно истинско доказателство, което ще е много интересно.
    — Кой от двата намери под лодката Роузуотър? Пола ги разгледа внимателно. Сложи ги поотделно на средния си пръст. И двата бяха прекалено широки, за да се задържат. Объркана ги погледна втори път, поклати глава и вдигна поглед към Туийд:
    — Не разбирам. Те са идентични.
    — Не съвсем. От вътрешната страна на единия има малка драскотина. Той е оригиналният. В лабораторията работиха тридесет и шест часа без прекъсване, за да създадат близнака. Длъжен съм да предам оригинала на главен инспектор Букенън, но исках да имам копие. Ако открием пръста, на който е стоял този пръстен, може би ще сме открили нашия убиец.
    — Защо „може би“? — рязко попита Нюмън.
    — Защото още нямаме неопровержими доказателства. Също както не можем да приемем за сигурна връзката на Доулиш с Дьо Форж. Имаме нужда от непоклатими улики, при това ни трябват спешно. Ето защо мисля, Марлър, че се налага да заминеш за Франция с онази специална мисия, която вече ти описах. — Той вдигна ръка и огледа публиката. — Не, само аз и Марлър знаем за това.
    — А сега най-важното — за пръв път се намеси в разговора Марлър. — Трябва да проуча фабриката в гората край пътя за Ортфорд…
    — А аз отивам с него — каза твърдо Нюмън.
    — Нищо подобно — отвърна му Марлър.
    — Я стига — намеси се Туийд. — И двамата едва оцеляхте при предишната си разходка из онази местност. Без спорове. Ще разгледате фабриката заедно. Въоръжени. После, Боб, ще насочим вниманието си към Франция, ще организираме една голяма експедиция, за да разберем какво в действителност е намислил Дьо Форж и към какво се стреми „Сигфрид“ в Германия. Ще бъде опасно.
    — А моята лисица? — попита Нюмън.
    — Изпратихме я на най-добрия ветеринарен лекар в страната — Робълс. Преди няколко часа. Дадох им и ключовете от колата ти, защото Робълс искаше да изследва и багажника. Нека сега се разделим на малки групи и отидем да обядваме. Възможно е да имаме нови сведения за развоя на нещата, когато се върнем…
    В момента, в който Туийд отново влезе в кабинета си с Пола, Нюмън и Марлър, той разбра, че Моника е развълнувана. Секретарката го изчака да съблече палтото си и да седне зад бюрото. Навън суровият хапещ вятър носеше ситните капки на ледения ноемврийски дъжд.
    — Вече знаем как е умряла лисицата. Готови ли сте?
    — И още как.
    — Робълс се е обадил на Моника с предварителните резултати, докато ни нямаше. Предполага, че лисицата е убита от някакъв вид нервнопаралитичен газ, примесен с дима от хеликоптера.
    — Нервнопаралитичен газ? — Марлър сепнато излезе от обичайното си безпристрастие. — Значи малко да бяхме вдишали от този дим и…
    — Щяхте да сте мъртви като лисицата — довърши Туийд. — Отровен газ. Това наистина е зловещо.
    — А моите разследвания — намеси се Моника — разкриха факта, че химическите заводи „Доулиш“ имат свръх секретна лаборатория в индустриалния комплекс на пътя за Ортфорд.
    — Робълс — продължи Туийд — ще пренесе трупа с хладилен камион в „Портън Даун“ — военното химическо предприятие. Там работи негов приятел. След анализа ще може да ни каже точно типа газ, който са използвали.
    — Най-добре да се върнем веднага в Сафък — Марлър и аз. Време е да огледаме по-отблизо природозащитните дейности на Доулиш — предложи Нюмън.
    — Съгласен съм. Колкото по-скоро — толкова по-добре, защото Марлър трябва да иде във Франция. Но бъдете изключително предпазливи.
    — Вече знаем, че насреща ни не стоят малки котенца — отвърна Нюмън и излезе заедно с Марлър от стаята.
    Телефонът иззвъня. Туийд остави Моника да го вдигне. Тя каза на някого да изчака една секунда и кимна към апарата на Туийд:
    — Лазал звъни от Париж. Иска спешно да говори с вас.
    — Нови неприятности ли, Рене? Не, линията не се подслушва…
    — Обади ми се префектът на Бордо — човек, на когото мога да разчитам — подчерта Лазал. — Приел анонимно обаждане — предполага, че е била жена. Съобщила му адреса на някакъв жилищен блок в Бордо. Казала му, че там ще намерят двама фалшиви агенти на секретните служби, свързани с убийството на Анри Бейл — вашия сътрудник, открит на гара „Сен Жан“. Той лично отишъл на адреса. Между другото жената казала, че ще намерят мъжете в безсъзнание. И ги намерили. Само че мъртви. И двамата.
    — Как са умрели?
    — Явно е трудно да се прецени. И двамата са паднали в стълбищната шахта от втория етаж. Хората му открили следи от кръв по касата на вратата на апартамента, в който живеят Изабел Томас и майка й. Жените са изчезнали. Но описанията на двамата съвпадат с това, което очевидците в бар „Маями“ казаха за мъжете, отвели Бейл след малко упражнения с китките му. Отлитам за Бордо — ще говоря с генерал Дьо Форж. С това ще го пораздрусам, ще разлюлея кафеза му. Прекалено дълго прави необезпокояван каквото си знае…
    — Внимавай — предупреди го Туийд. — Няма да ходиш сам, нали?
    — Съвсем сам — той замълча. — Или пък с охрана. Не съм решил.
    — Още нещо, преди да тръгнеш. Знаеш ли дали майор Леми говори английски?
    — Знае езика ви като роден англичанин.
    В тесния кабинет Лазал затвори телефона и погледна часовника. Имаше среща с Навар — министъра на вътрешните работи. Навлече палтото и шапката си — навън се сипеше суграшица, — напусна сградата и тръгна по „Рю дю Фобург Сент Оноре“, като сви вдясно, отдалечавайки се от Елисейския дворец.
    Обикновено спокоен и тих, но упорит, Лазал крачеше бързо, с мрачно изражение на лицето. Пред входа на министерството на площад „Бово“ очакваше да бъде пропуснат веднага от охраната, която добре го познаваше. Един от войниците препречи пътя му.
    — Документите, господине.
    — Сякаш не ме познавате…
    — Такива са заповедите, господине. Документите, ако обичате. Лазал извади специалния пропуск и го подаде на постовия. След като го прегледа, войникът му го върна и освободи пътя с отдаване на чест.
    „Значи Навар е засилил мерките за сигурност — помисли си Лазал, докато прекосяваше обширния двор пред сградата на министерството. — Това е добре.“
    Кабинетът на министъра се намираше на първия етаж с изглед към двора. Когато Лазал влезе, човекът вътре се изправи зад бюрото. Пиер Навар беше ниска, набита и тъмнокоса личност с гъсти вежди и нетърпелив поглед. Бе роден в Лотарингия, също като генерал Дьо Форж. Здрависа се с началника на секретните служби, покани го да седне и придърпа един стол близо до този на Лазал, хванал някакъв документ в ръката си. Подаде го на Лазал и той бързо го прочете. В края на писмото Навар бе поставил подписа си — уверен и бърз.
    — Ще свърши добра работа, господин министър.
    — Време е да притиснем този мръсник — каза с омраза Навар.
    — Кога летите за Бордо?
    — След час…
    — Докладвайте ми за резултатите. Ще остана да работя до малко по-късно…
    „Малко по-късно.“ Фразата звучеше в главата на Лазал, докато бързо крачеше назад към кабинета си. Навар беше известен с часовете неуморна работа — понякога по осемнадесет на ден. Лазал влезе в стаята, обади се на някакъв номер в Бордо, даде нарежданията си и се затича към колата, която го чакаше в двора, за да го закара до летището.
    При пристигането му на аерогарата в Бордо под смръщеното небе на късния следобед го посрещна офицер на тайните служби, който го заведе до брониран ситроен. Лазал скочи вътре, последван от офицера. Шофьорът вече бе запалил двигателя и колата бързо напусна района на летището. Лазал се обърна към офицера, седнал до него на задната седалка:
    — Къде са останалите?
    — Групата е събрана и скрита в полето край щаба на Трети корпус. Генерал Дьо Форж ви очаква да отидете сам, нали?
    — Да. Но той не е единственият тактик във Франция…
    В откритата местност далеч от Бордо шофьорът намали и спря до портала в стената, оградила нивата встрани от пътя. Човек в син шлифер отвори вратите, вдигна в знак ръката си, а после махна на ситроена да продължи напред. Колата отново се понесе по правия път, а Лазал погледна в огледалото. Следваше ги конвой от осем коли, пълни с въоръжени хора на DST. Зад тях се движеха моторите на CRS, а ездачите им бяха облечени в черни кожени якета и въоръжени с автомати, преметнати на гърбовете им. Дългият конвой спря пред входа на Трети корпус.
    Навъсен униформен лейтенант се приближи до ситроена. Лазал натисна бутона, който сваляше стъклото на вратата. Не искаше да губи времето си и заговори пръв:
    — Отваряй проклетата врата! — той показа служебната си карта. — Лазал от DST, Париж. Генерал Дьо Форж ме очаква. Рано сутринта се обадих на майор Леми.
    — Трябваше да дойдете сам…
    — Не спори с мен! Отваряй вратата!
    — Ще се наложи да доведа майор Леми…
    — Има на разположение две минути, за да дойде тук. Две минути, казах. Действай, човече. Май тук сте забравили какво значи дисциплина…
    След една минута някаква кола спря от вътрешната страна на портала. Показа се майор Леми, който излезе през малката вратичка отстрани. Погледна към безкрайния конвой на пътя.
    — Каква е онази бяла кола?
    — Линейка. Генерал Дьо Форж ме очаква, тъй че отворете вратите или ще мина през тях.
    Леми вдигна поглед към четиримата мотористи, които бяха спрели до ситроена. Носеха черни шлемове и го наблюдаваха зад тъмните им стъкла, зловещо скрили лицата им.
    — Щом настоявате… Но това е военен корпус…
    — Не съм си и помислял, че е почивна станция — прекъсна го Лазал. — Вратите…
    — Може да влезе само вашата кола.
    — Значи останалите ще разбият портала и ще ме последват. Разпоредете се…
    Лазал отново натисна бутона и стъклото се вдигна под носа на Леми. Той се обърна, кимна с глава и вратите се отвориха. Майорът се затича към колата си, скочи вътре и поведе кавалкадата към щаба на генерал Дьо Форж. Плътно една зад друга, машините на Лазал преминаха портала. Движеха се по дълга бетонна алея с едноетажни военни постройки от двете страни. Лазал забеляза, че на пресечките, в началото на всяка странична алея, бе поставен по един огромен танк с ниско свалено дуло. От куполите на танковете ги наблюдаваха командирите им. Дьо Форж демонстрираше силата си.
    Колата на Леми най-накрая спря пред една сграда, която с нищо не се различаваше от останалите. Лазал изскочи навън, стиснал куфарчето си. Не го бе пускал от излитането от Париж. Леми го придружи и го въведе в просторна стая, чийто паркет блестеше като огледало. В далечния й край чакаше генерал Дьо Форж, седнал зад огромно бюро.
    Леми стегнато тръгна напред, а Лазал го последва бавно, като с любопитство оглеждаше кабинета. На дясната стена висеше голямо знаме с извезан Лотарингски кръст — символът на Дьо Гол, когато създаде „Свободна Франция“ през Втората световна война.
    — Добре дошли в щаба на Трети корпус — каза с твърд глас Дьо Форж, без да става от мястото си.
    Лазал седна с лице към генерала на стол с твърда облегалка, поставен от другата страна на писалището. От Дьо Форж го делеше плотът, широк някъде около декар. Никакви документи по него. Телефони с различни цветове. И една попивателна, облечена в кожа.
    — Тоя трябва ли да остане? — Лазал кимна към Леми, сякаш говореше за талисмана на войската.
    Майорът, застанал изправен с ръце на гърба, се стегна още повече. Погледна към господаря си.
    — Според обичая тук — информира го Дьо Форж, — майор Леми присъства дори на срещи от второстепенно значение.
    Лазал кимна, без да обръща внимание на обидата. Отвори куфарчето си, извади сгънат лист хартия и го постави в скута си. Погледна Дьо Форж в очите, а изражението му не издаваше никакви емоции. Но гласът му изплющя като камшик.
    — Тук съм по изключително важен въпрос. И нека ви припомня, че според конституцията военните са изцяло подчинени — служители — на цивилната власт. Тази власт представлявам аз. Искам да сме съвсем наясно по това, преди да продължа.
    — Продължавайте тогава — каза Дьо Форж с каменно лице.
    — Имаме няколко — по-точно многобройни — случаи на неупълномощени лица, които се представят за офицери на секретните служби. Мисля, че не е необходимо да ви обяснявам колко сериозно престъпление е това.
    — Нямам представа за какво говорите, по дяволите.
    — След една минутка всичко ще ви се изясни. Отвън имам двама такива мъже — фалшиви служители на DST. — Лазал се изправи. — Бихте ли ме придружили?
    — Защо?
    — Защото ви заповядвам, генерале!
    — Нямате право да ми заповядвате нищо! — изрева с властния си глас Дьо Форж.
    Лазал не му отговори. Наведе се напред и му подаде сгънатия лист. Дьо Форж погледна към Леми, после към Лазал, който хладно го фиксираше с очи. Генералът бавно разгъна листа. Погледът му се спря на щампата в горния край на писмото и той разбра, че е написано лично от министъра на вътрешните работи. Прочете съдържанието: „Ще окажете пълно съдействие на моя емисар Рене Лазал от Дирекцията за надзор на териториите. Ще изпълните всяко негово изискване. Той разполага с неограничени пълномощия.“
    — Сега вероятно ще дойдете с мен отвън — тихо каза Лазал. Тръгна към вратата по-бързо, отколкото на влизане. Спря се насред стаята и се обърна. Дьо Форж го следваше, а ботушите му блестяха по-силно от паркета. Леми стоеше до бюрото.
    — Майор Леми — извика Дьо Форж, — вие също ще дойдете.
    Лазал продължи до вратата, отвори я и погледна навън.
    Заповедите му бяха изпълнени. Придружаващите коли и неговият ситроен бяха спрели в края на сградата. Линейката беше паркирана със задните врати към входа. До тях стояха двама мъже в бели престилки. Лазал се дръпна встрани и зачака.
    Дьо Форж излезе от кабинета си, закова се на място и огледа дългата редица автомобили и мотори. Тънките му устни се стиснаха.
    — Това е нахлуване…
    — Можете да го наречете и така — съгласи се Лазал. — Офицери от DST, истински, всички въоръжени. И хора на CRS — също въоръжени, както виждате.
    — Това е възмутително…
    — Бих казал предохранително — кротко отвърна Лазал.
    — Какво целите с цялата тази наглост? — Видя, че някои от войниците са се спрели и наблюдават спектакъла. Обърна се към Леми: — Майоре, изпратете тези хора на тренировъчния участък. Да преминат трасето с препятствия в пълен боен ред.
    — Това може да почака — каза твърдо Лазал. — На майор Леми вероятно също ще му бъде интересно да види това.
    Той кимна на мъжете в белите престилки и слезе по стълбите, последван от Дьо Форж и Леми. Мъжете отвориха задните врати на линейката. Леден полъх повя отвътре. Дьо Форж и Леми погледнаха в задното отделение на колата. На дъното бяха поставени два големи метални сандъка. Белите престилки отвориха единия и се дръпнаха встрани. Лазал направи знак с ръка:
    — Казах ви, че водя двама души, които са се представяли за агенти на тайните служби в Бордо.
    Отвориха и другия сандък. Под капаците лежаха два трупа, полупокрити с чаршафи. Дървени трупчета подпираха главите им. От подвижната морга на вълни продължаваше да излиза леден въздух.
    — Тези мъже са мъртви — избухна Дьо Форж.
    — Колко сте наблюдателен. Те са войници — вероятно от Трети корпус, щом са намерени в Бордо.
    — Колко сте сигурен — с презрение отвърна Дьо Форж.
    — О, документите им наистина липсваха, освен подправените карти от DST. Носеха цивилно облекло, но бяха забравили една подробност. Бельото им е от това, което се раздава само на военните. Проверено е със сигурност.
    Дьо Форж погледна Леми. Шефът на разузнаването се приближи до труповете. После се обърна кръгом и докладва на генерала.
    — Познавам и двамата, сър. Дезертьори са — изчезнаха от частите си преди седмици.
    Леми умееше да мисли бързо. Лазал го поздрави наум. Но нямаше намерение да го остави да се измъкне лесно.
    — Обявени ли са официално за дезертьори?
    — Майор Леми — намеси се Дьо Форж, схванал ситуацията, — донесете двете досиета, за да ги покажем на господина от Париж.
    Той влезе в сградата, а Леми бързо се отдалечи към ъгъла и се скри от погледите им. Лазал кимна с глава, преди да последва Дьо Форж. Мъжете в престилки покриха с капаците зловещия товар — черепите на телата бяха обезобразени.
    — Тези мъже бяха замесени в брутално убийство — каза Лазал, докато чакаха Леми. Той крачеше пред бюрото, а Дьо Форж бе седнал на стола си. Движенията на Лазал го дразнеха, но той остана неподвижен като статуя.
    — Дезертьорите са боклук — рече най-накрая.
    — Ако двамата са били дезертьори — Лазал внимателно произнесе тази фраза, — някой по-умен им е давал заповеди…
    Млъкна, когато Леми влезе, подмина го и отиде до бюрото с папка в ръка. Остави я пред генерала.
    — Редниците Жиле и Ферон. Дезертирали преди пет седмици. Оттогава никой не ги е виждал.
    — Заповядайте — Дьо Форж посочи двата листа, които бе прочел. Дори и не понечи да ги подаде на Лазал. Началникът на DST бързо се пресегна, грабна документите и се взря в тях.
    — Това е наша собственост — предупреди го Дьо Форж.
    Лазал държеше листовете срещу светлината. Разгледа под различни ъгли всеки от тях. После ги пъхна в куфарчето и го затвори.
    — Трябва ли да ви напомням, че разследвам убийство? Тези документи представляват важни веществени доказателства. Ще бъдат анализирани със спектроскоп, за да се провери дали не са, както подозирам, изфабрикувани през последните пет минути.
    — Намекът ви ме отвращава — изстреля Леми.
    — Всичко е част от работата ми. Цивилната власт има предимство пред военната — той се изправи. — Благодаря за съдействието. Пак ще ви навестя…
    Дьо Форж изчака, докато шумът от отдалечаващия се конвой заглъхне. Тогава нареди на Леми.
    — Организирай наистина свирепи бунтове в Лион. Трябва да побързаме.

20.

    Когато отвори вратата на апартамента си на „Берисфърд Роуд“ в Саут Кен, Нюмън чу, че телефонът звъни. Затича се, сигурен, че ще спре в момента, в който стигне апарата в просторния хол. Вдигна слушалката и съобщи номера, но не и името си. Беше Туийд.
    — Боб, помислих си, че трябва да знаеш това. Лазал ми се обади от Бордо. Открили са двамата фалшиви тайни агенти, отвели Френсис Кари от бар „Маями“, в апартамента на майката на Изабел Томас…
    — Какво значи „открили“?
    — Задръж нетърпението си. Не съм свършил. Неизвестна личност — вероятно жена — се обадила на префекта на Бордо, за да съобщи местонахождението на мъжете. Казала, че са в безсъзнание. В шахтата на стълбището. Полицията ги открила. Мъртви.
    — Господи! Как са умрели?
    — Това е любопитно. Никой не е сигурен. Паднали са от площадката на втория етаж, черепите им са разбити. Мислиш ли, че може да го е направила Изабел?
    — Не умишлено. Струва ми се невероятно да се е справила и с двамата, въпреки че е изключително силна. Всеки ден плува в някакъв клуб. Значи Лазал се е обадил от Бордо?
    — Да. Отишъл със самолет. Решил да действа дръзко. Уредил среща с Дьо Форж, закарал телата с една линейка и му ги показал. Вече знаел, че са войници, защото бельото им било армейско. Винаги нещо се недоглежда. Дьо Форж е побеснял.
    — Това добре ли е?
    — Може да провокира грешен ход от негова страна. Точно от това имаме нужда — да се издаде. Бедата е там, че не знаем какъв ще бъде този ход. Сега трябва да вървя. Скоро ли тръгвате към Сафък?
    — Чакам Марлър. Трябва да дойде след около половин час.
    — Не се увличайте…
    Нюмън едва бе затворил, когато телефонът отново звънна. Марлър? Да го предупреди, че ще закъснее? Вдигна слушалката и отново каза само номера.
    — Боб, ти си, нали? Познах те по гласа.
    Изабел. Забързана. Каза й да говори по-бавно.
    — Сега страшно ще се разсърдиш. Постъпих глупаво, като не се вслушах в предупреждението ти…
    — По-бавно, Изабел — повтори разтревожен той. — В опасност ли си? И откъде се обаждаш?
    — Всичко е наред. В безопасност съм, обаждам се от апартамента на сестра ми в Аркашон. Нея я няма, сама съм…
    — Тогава говори по-бавно, за Бога. Хайде сега, кротко и спокойно…
    — Ходих в апартамента на майка в Бордо, Боб…
    Той изслуша цялата история сериозно, без да я прекъсва. Тя я разказа, без да бърза, сбито, но подробно му съобщи всичко, което се бе случило. Свърши с обаждането си до префекта на Бордо, преди да подкара като луда колата към Аркашон.
    — Може да са те проследили.
    — Невъзможно. Непрекъснато гледах в огледалото. Нямаше почти никакво движение по това време. Освен това спирах, преди да стигна в Аркашон. Не се появи никаква кола.
    — Тогава всичко е наред — Нюмън се колебаеше дали да я изплаши до смърт, за да е сигурен, че ще остане в Аркашон.
    Реши да го направи: — Но за една малка подробност грешиш.
    — Коя?
    — Каза, че двамата били в безсъзнание. Е, били са или поне сега са.
    — Сигурен ли си? Откъде знаеш това, Боб?
    Гласът и остана спокоен, а той бе очаквал истерия. Звучеше почти доволна.
    — Уверявам те, че са мъртви. Знам това, Изабел. Със сигурност. Имам откъде да го науча.
    — Значи са умрели същите мъже, които убиха бедния Анри.
    — Да, те също са убити — подчерта Нюмън.
    — Не съм губила време да ходя да ги гледам. Боб, ядосах ли те? С това, че не те послушах?
    Звучеше така, сякаш това я притесняваше повече от новината, която й бе съобщил Нюмън.
    — Ще ходиш ли пак в Бордо?
    — Не! Обещавам ти, знам, че и преди ти обещах, но сега ще удържа на думата си. Боб, вярваш ми, нали? Кажи, че ми вярваш. Моля те…
    Отново увеличи оборотите. Думите й се прескачаха като река, препускаща по бързеите.
    — Вярвам ти — увери я Нюмън. — Много хора ще те търсят. Сигурна ли си, че в града никой не знае за къщата на майка ти в Аркашон?
    — Да, убедена съм, абсолютно сигурна съм. Казах ти, тя не харесва никого в Бордо, на никого не е говорила за Аркашон. Няма и да им мине през ума да ме търсят тук. Кога ще те видя пак?
    — Ще ти се обадя веднага, щом мога. През това време прочети някоя от книгите, които видях в апартамента. Излизай само по тъмно. И крий с нещо косата си. Шапка, шал, каквото и да е…
    — Обещавам ти, Боб. Ще я вържа отзад и ще нося шал. Ще ходя с панталон, имам един. Обикновено не нося панталони, защото мисля, че не е женствено. Никой няма да ме познае. Ще те видя ли скоро?
    — Веднага щом стане възможно. Някой звъни на вратата. Трябва да свършваме. Горе главата…
    Нюмън надникна през тежките завеси на еркерния прозорец, от който се виждаше входът. Вече беше почти тъмно. Ноемврийски тъмно. Марлър стоеше пред входа, хванал в ръка дълга чанта. Това означаваше, че е взел разглобена своята карабина „Армалайт“. Вероятно очакваше неприятности във фабриката на Доулиш. По-надолу по улицата бе паркирал новото си волво — комби.
    „Ще пътуваме с неговата кола“ — помисли си Нюмън и тръгна към антрето, за да натисне бутона, отключващ входната врата. Собственият му мерцедес 280 Е все още се намираше при ветеринарния лекар.
    — Вземи си нещо топло — каза Марлър, когато влезе. — Навън ще ти се спукат костите от студ.
    Марлър носеше кожух с вдигната яка. Нюмън си помисли, че студеното време — прогнозата беше за температури под нулата — може да се окаже от полза. Постовите не обичаха да обикалят много през мразовитите нощи. Надяваше се да е прав в предположенията си.
    Още при влизането на Пола в кабинета на Туийд в Парк Кресънт той разбра, че е развълнувана. Тя остави на бюрото картонения плик, който носеше, и съблече велуреното си палто — една от малкото й екстравагантни дрехи. Извади от плика една от снимките на Лазал и я постави пред себе си. Закри я с длан и попита:
    — Може ли да си порисувам с флумастера върху снимката? Една от тези, които ни изпрати Лазал?
    — Давай. В лабораторията извадиха достатъчно копия.
    Туийд не прояви никакво любопитство. Съставяше списък от имена в бележника си. Моника, напротив, тайно наблюдаваше Пола, докато работеше с флумастера. Тя скоро го остави, вдигна снимката и я отдалечи от очите си.
    — Той е. Мислех си го, докато ги разглеждах вкъщи.
    — Кой? — попита Туийд.
    — Лейтенант Бертие, от хората на майор Леми, е тук, в страната. Ще бъда по-точна — вероятно още се намира в хотел „Браднъл“ в Олдбърг.
    Занесе снимката на Туийд и я остави пред него. С флумастера бе нарисувала тъмни очила, бе почернила и косата. Туийд погледна снимката, после нея.
    — Умно. Права си. Когато тръгвах от „Браднъл“ на нощна разходка из блатата, видях този човек да излиза от бара.
    — Нюмън пък го е чул да ругае на френски, когато се препънал. Вие ме накарахте да се запозная с него, което и направих, както знаете. Изведнъж му заговорих на френски, попитах го дали иска още нещо за пиене. Помните ли? Той тръгна да става от стола, за да донесе напитки, но се спря навреме и се престори, че се намества по-удобно. Тогава си помислих, че ме е разбрал. Сега знам, че съм била права.
    — Ето че имаме още една връзка между Франция и Сафък. Бертие. Край Олдбърг става нещо много сериозно. Съвпаденията са прекалено много.
    — Каза ми, че името му било Джеймс Сандърс — замислено каза Пола, — че търгувал с резервни части и оборудване за кораби, че току-що се е върнал от Париж.
    — Още една възможна връзка — веднага реагира Туийд. — Един офицер от подчинените на Леми, представящ се за търговец на корабно оборудване, би имал явна причина да се свърже с Доулиш — заради катамарана „Стоманеният лешояд“. Нови фрагменти от мозайката излизат наяве и се подреждат в една сатанинска комбинация.
    — Мисля да се върна в Олдбърг. Под предлог, че искам да посетя Джийн Буржойн.
    — Тя е любовница на Дьо Форж. Става заплетено. Все още не знаем на кого можем да се доверим, ако въобще можем на някого.
    — Все още си мисля, че трябва да се върна, особено като знам, че Бертие е там. Може да се изпусне за нещо важно, ако го подработя, както трябва.
    — Не ми харесва идеята ти. Пред мен има списък с имена на хора. Всеки от тях може да бъде професионалният убиец Калмар.
    — Ще ни покажете ли списъка? — обади се Моника.
    — Не. Още не. Искам да бъда съвсем сигурен, а ми трябва още информация…
    — Която мога да събера, ако се върна в Олдбърг — настояваше Пола. — Боб и Марлър също отиват там. Нюмън трябва да ви се обади. Можете да му кажете, че съм в „Браднъл“.
    — Добре, ще заминеш, но само при условие, че изчакаш в хотела да ти се обади Нюмън. Това е заповед.
    — Тръгвам — Пола скочи, преди Туийд да е променил решението си. — Ще взема сака си от къщи и потеглям веднага за Сафък.
    — Мислите ли, че това беше умно? — попита Моника, когато останаха сами. — Отива там, където бе извършено убийство. Убиецът може все още да се намира в района.
    — Това, което ме притеснява — каза Туийд, замислен за друго, — е, да допуснем, че именно Доулиш тайно снабдява с оръжие Трети корпус, как го транспортира до Франция.
    — На борда на своя катамаран — бързо отвърна Моника. — Доулиш сам е казал на Пола за размерите на съда и че може да превозва над сто души и много техника. А Изабел — приятелката на Нюмън, говори за кораб, който съвпада с описанието на „Стоманеният лешояд“ и често посещава Аркашон.
    — Не ме разбираш. Доулиш е казал и друго — че корабът домува в Харуич. Случайно знам, че там са засилили мерките за контрол. На борда на кораб с курс към Ротердам открили голяма пратка наркотици. Трафикантите използват тази тактика — внасят наркотиците в страната и след това ги препращат към други държави. При тези мерки за сигурност Доулиш дали ще посмее да рискува претърсване на катамарана? Съмнявам се.
    — Какво е разрешението тогава?
    — Нямам представа. Може изобщо да не е замесен. Но това изисква една допълнителна проверка. Ще се обадя на Хийткоут — началник на пристанището в Харуич. Дължи ми услуга.
    Туийд отвори едно чекмедже, провери номера в бележника и сам го набра, като съобщи името си и помоли да го свържат с началника на пристанището.
    — Ти ли си, Хийткоут? Здравей, как си? Да, искам да ми направиш една услуга. Корабът е катамаран, казва се „Стоманеният лешояд“…
    — Собственост на милионера лорд Дейн Доулиш. Прекрасен дизайн, това е корабът на бъдещето. Домува при нас. Даже в момента е тук. Какво те интересува за него?
    — Някога претърсвали ли сте го? Покрай онази история с наркотиците?
    Хийткоут се засмя:
    — Да не мислиш, че законът не важи за милионерите? Защото важи. Отговорът ми е положителен. Претърсван е два пъти през последните шест месеца. Съвсем чист е. Мислиш, че сме пропуснали нещо? — попита Хийткоут. — Или искаш да го държим под око?
    — Не си губете времето. А и не наркотици ме интересуваха. Не питай какво. Секретно е.
    — Искаш от мен да говоря, а ти веднага млъкваш — изръмжа Хийткоут с престорена сериозност.
    — Ще те почерпя един скоч, когато се видим. Благодаря ти…
    Туийд затвори и се обърна към Моника:
    — Нищо. През последните шест месеца Хийткоут го е претърсвал два пъти. Пак нищо. Доулиш е прекалено умен, за да рискува да бъде заловен. Май попаднахме в задънена улица. Но някой ми каза нещо, което може да се окаже вратичката, а аз да пукна, ако мога да си спомня какво.
    — Изобщо не чухте какво ви казах преди малко — рече обидено Моника. — Казах, че Пола отива там, където е извършено убийство, и че убиецът може още да не е напуснал района.
    — Съмнявам се…
    Съвсем скоро Туийд щеше да съжалява за тези думи.
    „Черният кръг“ имаше спешно заседание във вила „Форбан“ край щаба на Трети корпус. Свикал го бе генерал Дьо Форж, докато Джийн Буржойн беше още в Англия. Той седеше на председателското място на масата в хола. Завесите бяха спуснати. Навън цареше мрак.
    Около масата се бяха настанили Луи Жанин — министър на отбраната, генерал Масон — началник-щаб на армията, генерал Лапоант — командир на ядрените „Ударни сили“, Емил Дюбоа — лидер на новата политическа партия „За Франция“, и човекът, познат като Птицата.
    Жанин беше нисък и пълен човек с пригладена назад коса и очила без рамки. Оставяше впечатлението за интелектуалец. По длъжност по-висш от Дьо Форж, той се отнасяше със страхопочитание към властния и енергичен характер на генерала. Лапоант бе направен от по-твърд материал — дребен мъж със слабо лице, той вярваше, че единствено Дьо Форж може да предпази Франция от властта на всесилната Германия сега, след обединението на немците. Дебелият Емил Дюбоа бе роден оратор. Ръкомахаше силно винаги, когато искаше да убеди някого, и се надяваше един ден да стане премиер под президентството на Дьо Форж. Посредствен като военен, генерал Масон страшно се гордееше с високия пост, който заемаше.
    — Стигнахме до един исторически кръстопът — започна Дьо Форж. — В страната цари неспокойствие. От този етап връщане назад няма. В Лион ще настъпят нови и ужасни бунтове. А после целта ще бъде Париж.
    — Не избързваме ли? — обади се Жанин.
    Дьо Форж се отнасяше към интелектуалците с презрение. Погледна Жанин и бавно каза:
    — Трябва да се движим бързо, защото вече сме набрали инерция. Предпазливостта е реакция на малодушните и страхливците.
    — Президентът все повече се вслушва в Навар — предупреди Жанин, подразнен от намека.
    — Навар може да си отиде.
    — Не говорите за Калмар, надявам се?
    — Генералът не е казвал подобно нещо — обади се строго Лапоант.
    — Членовете на моята партия вече пътуват към Лион — увери Дюбоа. — Ще бъдем там, за да изиграем нашата роля.
    — Посети ме един от лакеите на Навар — съобщи Дьо Форж.
    — Лазал от DST. Ще се опита да заведе дело срещу мен. Няма да успее, разбира се. Но когато вземем властта, той ще бъде първият изхвърлен на улицата. Имаме нужда от силни патриотични мъже на всички ключови постове. Искам съгласието ви да подпалим пещта в Лион така, че пламъците й да се видят в Париж. Освен това трябва да изпратим таен контингент в столицата — той стовари стиснатия си юмрук на масата. — Вече набрахме скорост. От този момент ускорението не трябва да секва. Който е съгласен, нека сложи юмрука си върху тази маса…
    Пет юмрука легнаха на масата с различни степени на решителност. Дьо Форж забеляза, че Жанин е най-неуверен. При това министърът на отбраната продължаваше с възраженията си, които тревожеха генерала:
    — Както и преди, все още не одобрявам факта, че един от „кръга“ остава непознат за нас.
    Птицата седеше на края на продълговатата маса срещу Дьо Форж. Лицето му бе скрито под маска с процеп за очите. Единствено той никога не говореше по време на тайните съвещания. Сега се обърна и безмълвно изгледа Жанин. Дьо Форж избухна:
    — Казвал съм ти го преди, Жанин, непрекъснато ти го повтарям. Птицата ни снабдява с допълнителното въоръжение, от което имаме нужда. И по-важното — снабдява ни с пари от собствените си фондове. А това финансиране не може да бъде проследено назад до източника. Без парите „За Франция“ — нашата основна цивилна сила, никога нямаше да може да бъде създадена. Самоличността му въобще не те засяга. Освен това забелязах, че юмрукът му удари масата далеч по-силно от твоя.
    — Чувствам, че е опасно да предприемаме важна стъпка напред, без да знаем каква ще бъде реакцията на президента — упорстваше Жанин.
    — Така и ще направим. Няма да предприемем нищо важно, преди да сме видели как ще реагира президентът на новите размирици в Лион — Дьо Форж започваше да става язвителен. — Ти обичаш споровете, Жанин. А решенията те плашат. Просто ме дръж в течение на събитията в Елисейския дворец…
    Съвещанието продължи още петнадесетина минути, почти изцяло подчинено на приповдигнатия дух на Дьо Форж, който ентусиазираше останалите и създаваше убеждението, че победата ги чака на следващия ъгъл.
    Както винаги, членовете на „Черният кръг“ напуснаха вила „Форбан“ един след друг, с пет минути интервал между излизането на всеки от тях. Птицата си тръгна пръв. Поклони се леко на Дьо Форж, сам взе палтото си от гардероба в хола и излезе в студената нощ. Отвън го чакаше лимузина, която щеше да го откара до специалния самолет на летището в Бордо. Едва след като Бранд, облечен в униформата на шофьор, изведе колата от двора на вила „Форбан“, пътникът му — Птицата — свали маската си.
    Във вила „Форбан“ Дьо Форж изчака останалите мъже да си тръгнат. После отвори вратата към съседната стая и я затвори зад себе си. В кабинета майор Леми седеше зад бюрото и работеше върху някакви документи. От касетофона се носеше музика на Стравински. Майорът изключи машината и вдигна поглед.
    — Няма ли някакви бележници, които да използвам? Проверих навсякъде в бюрото, освен в най-долното чекмедже. Не можах да го отворя. Заключалката му е специална.
    — Там Джийн държи бижутата си. Само тя има ключ. Господ да ме пази от кретените, които току-що си отидоха. Поне от някои.
    — А конкретно?
    — Жанин. Предложих Навар да бъде отстранен и той веднага намеси Калмар. Сякаш не знае, че Лапоант смята Калмар за обикновен главорез, който ни носи само неприятности.
    — Лапоант наистина не може да оцени истинския талант на Калмар.
    — Вярно е. Ще се наложи скоро да напусне „Черният кръг“.
    — А Жанин е слаба работа — съгласи се Леми. — Но няма от какво да се притесняваме. Той умее да ласкае президента и го подработва добре.
    — Президентът е основното препятствие за плана ни. Не мога да предскажа какво ще предприеме. А ние по-добре да тръгваме. Към Трети корпус…
    — Ще отсъствам през следващите тридесет и шест часа — информира Леми шефа си, докато пътуваха на задната седалка на лимузината.
    — Толкова дълго ли ще организираш нещата в Лион? — попита Дьо Форж, вечно подозрителен.
    — Вие наредихте градът да бъде превърнат в ад. Ще проверя дали нашият контингент е на мястото си. Не можем да разчитаме на аматьорите на Дюбоа. Освен това нашият човек в щаба на Лазал докладва, че някоя си Пола Грей наскоро се е срещала и говорила с началника на DST. Човекът смята, че тя е британски агент. Ще ми предаде нейна снимка, която е успял да направи тайно.
    Когато Дьо Форж му отговори, Леми гледаше навън през прозореца.
    — Още една поръчка за Калмар? Ти решавай. А ние ще се справим, независимо колко ще отсъстваш.

21.

    В Парк Кресънт Туийд подреждаше листовете с информация, преди да определи екипите, заминаващи за Франция. Повечето от данните бяха в главата му, но — винаги педантичен — той разчиташе на написаното, в случай че пропусне някоя подробност. Погледна Моника. Беше късно през нощта.
    — Интересува ме Бранд — Пола и Нюмън са го видели в Гренвил Грейндж. По-късно е участвал в сбиването в онази олдбъргска кръчма. Намери всичко, което можеш, за него. Предполагам, че е дясната ръка на Доулиш. Действай бързо.
    — Трябва ви за вчера, разбира се — отвърна Пола.
    — Или завчера…
    Марлър паркира волвото си на завоя преди входа на фабриката на Доулиш. Обърна колата така, че фаровете сочеха пътя, по който бяха дошли — осигури бързото им измъкване в случай на опасност.
    — Луната най-после се скри зад облаците — каза Нюмън, когато последва Марлър вън от колата. — Да се надяваме, че няма да се появи отново в най-неподходящия момент…
    И двамата бяха въоръжени. В кобура на кръста Нюмън носеше „Смит енд Уесън“, калибър 38. Марлър разчиташе на своята „Армалайт“. Бяха увили около левите си ръце малки одеяла, на краката си носеха обувки с каучукови подметки. Тръгнаха бързо по пътя. На завоя спряха, ослушаха се и внимателно огледаха оградата на предприятието. Не чуха никакъв звук, нямаше и следа от пазачите и кучетата им.
    — Не очакват да опитаме втори път — прошепна Нюмън.
    — Да се надяваме… — сухо отвърна Марлър.
    Приближиха се до жиците и отново спряха. Пак се ослушаха, вперили очи в тъмното. Тишината на нощната гора ги потискаше и изнервяше. Нюмън взе решението.
    — Хайде да свършваме. Ти си пръв.
    Марлър извади отвертка с дървена дръжка, отиде до портала, обърна се и извървя същото разстояние, както при предишното им идване. Пресегна се и притисна металния край на отвертката към кабелите, които се подаваха от една пластмасова бяла изолационна тръба. Освети го кратък блясък.
    — Електрическата мрежа е извън строя. Да се надяваме, че не съм задействал алармената — каза той и застана зад Нюмън.
    — Скоро ще разберем. Да не им оставяме време да реагират…
    Под одеялата всеки носеше малка метална сгъваема стълба. Нюмън извади своята, разгъна я и я подпря на оградата. Крайната стъпенка, която опираше в жиците, беше изолирана с каучук. Марлър се изкачи нагоре, пресегна се и метна одеялото на Нюмън върху горната част на мрежата. Прехвърли се и скочи от другата страна. Вече вътре, той бързо разпъна своята стълба и я изправи до оградата. Така нямаше да се бавят на връщане. Изкачи се обратно и метна одеялото си върху това на Нюмън.
    Партньорът му бе по-тежък от стройния Марлър. След секунди Нюмън се изправи до него. И двамата се намираха на територията на противника.
    — Внимавай къде стъпваш — предупреди Нюмън. — Аз ще водя. Имам обаче някакво странно чувство. Отсъствието на патрулите не е нормално…
    Част от съзнанието му се върна назад през годините. Спомни си ученията в базата на SAS, когато трябваше да напише статия за легендарните елитни бойци. Тогава успя да завърши курса, макар и не лесно. Сега отново чуваше гласа на мъжа, който водеше обучението им — така и не разбра името му, всички се обръщаха към него със „Сардж“, сержанта. Той им обясняваше: „Когато влизате в охранявана зона, никога не забравяйте, че земята, по която стъпвате, може да се окаже най-опасна…“
    Закрил с длан светлината от джобното фенерче, Нюмън внимателно оглеждаше почвата преди всяка крачка. Зад него Марлър, известен с това, че винаги разчита само на себе си, послушно поставяше крака си на мястото, от което Нюмън току-що бе вдигнал своя. Влажна, мека почва, от която на места се показваха неголеми камъни. Напредваха бавно и мъчително. Марлър искаше да изкрещи: „За Бога, движи се по-бързо!“, но държеше устата си затворена, въздържан от бавните и методични стъпки на Нюмън.
    Марлър често вдигаше глава и обхождаше с поглед дивата пустош наоколо — дива, ако не се смятаха бетонните сгради, които приличаха на бункери. Всичко тънеше в мрак. Никакво движение, никакъв звук. Острата тишина беше тайнствена, тревожна. Намираха се на десетина метра от първата, подобна на морга, сграда. Прозорците й гледаха в мрака като черните лещи на огромен бинокъл. Дали ги наблюдаваха? Дали първият знак, че са попаднали в капан, щеше да бъде дъжд от куршуми?
    Нюмън вдигна ръка. Очите на Марлър, свикнали с тъмнината, забелязаха движението и той спря. Нюмън клекна, освети земята пред себе си и я заопипва със свободната си ръка. Не носеше ръкавици — невъзможно е да стреляш с тях. Пръстите му се бяха вкочанили от студа, но продължаваше да ги движи по повърхността на почвата. Марлър клекна зад него.
    — Проблеми?
    — Сериозни.
    — Какво има?
    Нюмън внимателно опипа земята вдясно от себе си, разрови обраслите с мъх буци кал. Направи знак на Марлър да се приближи. Застанаха един до друг. Марлър го погледна и видя, че лицето му е мрачно.
    — Виж това — прошепна Нюмън.
    Бавно движеше фенерчето си. Осветяваше малки туфи трева, от които стърчаха къси метални пръчки. Марлър преброи седем. Показваха се не повече от сантиметър. Металът беше нов. Блестеше на светлината от фенерчето.
    — Противопехотни мини — каза кратко Нюмън. — Стъпваш отгоре и ако избухне, оставаш без крак. Или без двата. Копелетата си разбират от работата.
    — Е?
    — Връщаме се по абсолютно същия път. Нека пак водя аз.
    — Можем ли да изчакаме половин минута? Сръчковците от лабораторията ми дадоха някакъв нов фотоапарат, преди да тръгна от Лондон. Инфрачервен обектив с автоматично фокусиране. И с миниатюрни размери. Искам да снимам тези прозорци…
    — Какво чакаш? Каза половин минута. Вече броя…
    Марлър извади от джоба си малка пластмасова правоъгълна кутийка. Насочи обектива поотделно към всеки прозорец. Бяха му казали, че апаратът работи при всякакво осветление, дори в пълен мрак. Само фиксираш обекта и натискаш копчето. Марлър направи точно това. Засне всеки от прозорците по шест пъти.
    — Свършвай по-бързо — предупреди го Нюмън, — изщракванията са силни. Може да са инсталирали звукови сензори. Тази шайка е способна на всякакви дяволски…
    — Готово, шефе.
    Марлър козирува шеговито и прибра апарата. Обратният път им се стори още по-труден. Нюмън пак светеше пред краката си, но сега, вече видял зловещите мини, проверяваше много по-внимателно почвата. Марлър потисна въздишка на облекчение, когато стигнаха до оградата. Нюмън се прехвърли пръв. Марлър го последва, на върха опря корем в одеялата, пресегна се надолу и издърпа стълбата след себе си. Скочи на земята до Нюмън, вдигна ръка и свали одеялата. Тръгнаха в тишината на нощта към колата, хванали стълбите.
    — Не свършихме много работа — рече Нюмън. — Не можем да ги надхитрим.
    — Не бързай. Факирите в лабораторията още не са проявили филма.
    Прибраха всичко в багажника на волвото. Нюмън, който обичаше да кара, помоли Марлър да седне зад волана.
    — Заповядай. Чувствай се като у дома си…
    — Слушай!
    Някъде зад тях се чу прекъсваш шум от двигател, който се бореше с неравната земя под колелата. Звукът идеше от оградения участък — едва ли превозното средство щеше да вдига такъв адски шум, ако се движеше по асфалта зад тях. Явно напредваше бавно.
    — Значи са ни забелязали все пак — каза Марлър.
    — Съмнявам се. Преди да се качим, проверихме внимателно колата. Не открихме следи някой да си е играл с двигателя, отдолу нямаше прикрепени бомби. Освен това щяха да ни погнат, докато бяхме вътре. Ще потегля, за да открием място, където да се скрием. Машината ще тръгне насам.
    — Защо не в обратна посока?
    — Към Ортфорд? Там пътят свършва. Не вярвам…
    Нюмън включи на дълги светлини и подмина следващите два завоя. Фаровете опипваха неподвижните дървета. Отби вдясно по един черен път, водещ навътре в гората, обърна колата и спря. От шосето ги скриваха няколко дървета, но те можеха да следят всяко движение по асфалта. Нюмън угаси фаровете и зачака.
    Тежък камион подмина началото на черния път и продължи към Снейп Молтингс. Движеше се на дълги светлини. Без да включва фаровете, Нюмън потегли на голяма дистанция след него, като не губеше от поглед червените габарити. Уверено взе следващия завой. Марлър изръмжа.
    — Ще свършим в канавката, ако не включиш поне габаритите.
    — Няма. Забравяш, че неотдавна карах мерцедеса по този път. Помня го добре.
    Марлър се поуспокои. Знаеше, че за Нюмън е достатъчно веднъж да мине по непознат маршрут, за да може по-късно да се върне по същия път, без да сбърка. Намести се по-удобно в седалката, поставил карабината в скута си.
    При Тънстол камионът зави надясно по пустото шосе и продължи към пивоварните. Подмина старите складове, където през лятото се организираха концертите на Бенджамин Бритън, и продължи през притихналата местност към селото.
    — Марлър, струва ми се, че шофьорът на този камион е сам. Ще го изпреваря и ще го спра. Ти излизаш, измисляш подходящ предлог и претърсваш камиона.
    — Както кажеш.
    Нюмън включи всички фарове, натисна педала и бързо задмина камиона. После намали, завъртя волана и спря волвото напряко на пътя като бариера. Остави светлините включени. Каза на Марлър да не затваря вратата, за да свети и лампата в купето. Той кимна, излезе и застана на тревата в края на платното.
    Камионът бързо се приближаваше. Фаровете му осветиха препятствието. Шофьорът намали и спря близо до волвото.
    Понечи да излезе, но Марлър го изпревари и рязко отвори вратата. Той политна навън и Марлър го хвана, за да не падне. Груба тактика, но често вършеше работа.
    — По дяволите? К’во си мислите, че правите?
    Беше дребен мъж с обрулено лице, на възраст между четиридесет и шестдесет години, с кръвясали очи. Носеше съвсем ново подплатено яке. Доулиш явно много държеше хората му да бъдат добре облечени. Марлър надуши миризмата на алкохол в дъха му. Коняк? Бързо размаха пред лицето на дребосъка картата си от „Дженеръл и Къмбрия“.
    — Следствен отдел на Ипсуич. Искам да огледам ремаркето на този камион. Можеш и да откажеш, но тогава ще докладвам, че караш пиян. Колегата ми вече записа номера.
    Марлър забеляза страх в налетите с кръв очи. Доулиш трябваше да поработи върху хората си. Дисциплината му куцаше. Шофьорът го поведе към задната част на камиона. Марлър пътьом прочете надписа отстрани: „Консервация Доулиш“. Забеляза и съвсем новите катинари на двете задни врати, докато шофьорът вадеше връзка ключове. Той се позабави при отключването, после отвори едната врата и се дръпна назад.
    — Няма да намерите наркотици, ако това търсите.
    — Ти чакай тук. И не се опитвай да ме заключиш — колегата ще те надупчи…
    Включи фенерчето и освети съдържанието на каросерията. Редици плътно наредени една над друга платнени торби. Всяка от тях закопчана с обикновена метална катарама. Марлър отвори една и светна вътре. Беше пълна с маски с процепи за очите. Не бе очаквал това. Прегледа съдържанието и на други торби. Все същото. Странно. Много странно.
    — За какво са маските? — попита той, когато скочи обратно на пътя.
    — Голям коледен бал…
    Марлър го сграбчи за яката на ризата, която се подаваше под якето.
    — Не ме пързаляй! Можеш да се намериш в някоя от килиите на ипсуичката полиция.
    — Братче, кълна се в Бога, истина е! Коледа наближава. Не знаеш ли? Доставяме рано. Поръчката е голяма. За маскен бал, предполагам. Не знаеш с кого танцуваш, докато не настъпи моментът. Полунощ. Всички си свалят маските…
    Прекалено много говореше. Прекалено подробно обясняваше. Марлър го спря с ръка и изчака да заключи.
    — И къде ги караш?
    — … Лоустофт.
    Имаше кратко колебание, преди да дойде отговорът. След толкова много приказки — сега една-единствена дума. Когато тръгнаха обратно към кабината, Марлър леко плесна шофьора по задника. Както и очакваше, ръката му се удари в нещо твърдо, скрито в задния джоб. Плоско шишенце коняк.
    — Карай внимателно — предупреди го Марлър. — И изключи проклетите фарове. Заслепяваш колегата…
    Нюмън бързо изправи колата, когато Марлър седна до него. Потегли веднага, преди шофьорът да е запалил отново светлините си. Марлър запали цигара.
    — Това с фаровете беше умно — каза Нюмън. — Така няма да успее да види номера ни.
    — Каквато беше и целта ми, приятелю. Искаш ли да познаеш какво кара по това време?
    — Не обичам да налучквам.
    — Бездруго щеше да загубиш. Камари торби, пълни с маски. Само това. От средата на каросерията чак до кабината. Наредени до тавана. Стори ми се, че са стотици, ако не хиляди. Каза ми някаква глупост — били за коледен купон. Излъга и за посоката — пътувал към Лоустофт. Дали да проверим къде наистина отива?
    — Този път съм съгласен. Следващият разклон е при Снейп Молтингс. Залагам десет срещу пет, че ще завие надясно към Олдбърг.
    — Не се хващам — Марлър изглеждаше замислен. — Да, маските в този камион трябва да наброяват хиляди. Бал с маски, значи…
    Далеч пред камиона, Нюмън зави и навлезе в широката ивица трева, отделена от пътя от ниски храсталаци. Бяха стигнали разклона. Угаси фаровете и двигателя и зачака. Марлър изхвърли цигарата си и свали прозореца, за да чува по-добре.
    Сред тишината на мрака, която сякаш ги притискаше към земята, се носеше далечно бръмчене на камион. Марлър погледна светещите стрелки на часовника. Един и половина. Необичайно за доставчик време.
    Притихнаха, когато камионът наближи разклона. Шофьорът включи на къси и уверено зави. Но зави наляво, отдалечавайки се от Олдбърг. Нюмън също запали късите светлини, включи двигателя и последва камиона.
    — Трябваше да приема облога — обади се Марлър. Нюмън продължи да кара само на габарити, когато подминаха селото. Червените стопове на камиона бяха достатъчни, за да го насочват, а краткият престой при разклона бе подобрил нощното му виждане. Камионът зави надясно по шосе А12, ускори и продължи на север. На пътя нямаше никакво друго движение.
    — Изглежда, пияндурникът не ме е излъгал, когато каза Лоустофт — рече Марлър. — Но тогава можех да се закълна, че не казва истината.
    — А за тези неща обикновено не грешиш, както всички знаем.
    — Благодаря за безрезервния вот на доверие…
    Марлър имаше усещането, че еднообразният път по магистралата го хипнотизира. Нюмън продължаваше да кара. Сега се появиха и други автомобили — от време на време ги връхлитаха блесналите очи на фаровете им. Нюмън реши да включи за по-сигурно и своите. Пусна късите светлини, но шофьорите от другата страна не си правеха този труд. Няколко пъти Нюмън реагира:
    — Изключи дългите, говедо…
    Камионът бързо гълташе километрите. Нюмън здраво натискаше педала, за да не изостане, но се движеше на достатъчно голямо разстояние, защото шофьорът можеше да се усети, че го следят. Марлър отново погледна часовника си.
    — Бог знае по кое време ще се приберем в „Браднъл“ и дали ще ни пуснат толкова късно.
    — Придумах момичето на регистрацията да ми даде ключ от външната врата, преди да тръгнем за фабриката.
    — Убеден съм, че точно ти си успял да я омагьосаш…
    — Явно смята, че заслужаваме доверие.
    — Няма що! Доверие към хора, които влизат с взлом в частна собственост.
    Готвеше се да запали нова цигара, когато видя, че камионът намалява скоростта. До Лоустофт имаше още доста път. Нюмън също намали. Недоумяваха. Проблесна десният мигач на камиона, предупреждаващ, че ще излезе от магистралата. Нюмън намали още малко и погледна в огледалото. Нищо на километри зад тях. Камионът зави по тесен път, водещ на изток към морето.
    Нюмън спря пред разклона. С каменно лице се наведе напред и погледна надписа на стрелката в началото на пътя, по който бе тръгнал камионът. Имаше една-единствена дума — Дънуич.

22.

    На следващия ден в „Браднъл“ Пола бе неспокойна и нетърпелива. Знаеше, че трябва да спази дадената на Туийд дума, че няма да излиза, докато не се свърже с Нюмън. Лесно е да се каже. Жената на рецепцията й бе съобщила, че са отседнали в хотела дискретно и бе дала и номерата на стаите им. В крайна сметка беше ги виждала заедно при предишното им посещение — Нюмън и Марлър.
    Пола се качи на асансьора, за да стигне до стаите. На дръжките и на двете висеше една и съща табелка: „Моля, не безпокойте.“ Разочарована, тя се върна в стаята си, облече велуреното палто и един кашмирен шал. Навън беше суров, студен ден, но в хотела се чувстваше като в капан. Първият човек, когото срещна на излизане от асансьора във фоайето, беше лейтенант Бертие, представящ се за Джеймс Сандърс, тъмнокос и с черни очила. Носеше дебели панталони, поло и яке. Беше обут в маратонки.
    — Здравейте, мистър Сандърс — каза бързо тя. — Успяхте ли да осигурите полезни контакти за вашето корабно оборудване?
    — Времето не помага — повечето от хората са несговорчиви. На разходка ли отивате? Аз също излизам за глътка свеж въздух. Искате ли да тръгнем заедно по крайбрежната улица?
    — Ще ми бъде приятно.
    Той отвори вратата, която извеждаше на крайбрежната улица, и Пола излезе навън. Бертие можеше да се изпусне за нещо важно, а и така поне щеше да има занимание, докато Нюмън благоволи да цъфне.
    — По-късно мога да ви закарам до някое приятно място за обяд.
    — Много мило, благодаря ви, но трябва да съм близо до хотела. Очаквам телефонно обаждане — излъга тя.
    Бертие вървеше откъм морето и я предпазваше от бурния вятър. Вълни, големи колкото планини се стоварваха в основата на бетонния бряг и обливаха с пяна улицата. Пола забеляза, че приземните прозорци на някои от старите къщи, издигащи се отстрани, бяха затворени с дървени капаци. А някои бяха направо зазидани. Когато Северно море наистина побесняваше, вероятно заливаше с водите си улицата и напираше към къщите. Пола вървеше, приведена под силата на вятъра. Бертие я хвана под ръка.
    — Не искам да ви отвее.
    — Защо не се свържете с лорд Дейн Доулиш?
    Усети как при задаването на въпроса хватката му за миг се засили и после бързо се отпусна.
    — Защо трябва да се свързвам?
    — Предположих, че проучванията ви са стигнали до него. Той може да бъде добър клиент. Притежава огромен катамаран, наречен „Стоманеният лешояд“.
    — Ще помисля по въпроса.
    — Направете повече. Той живее съвсем наблизо. При Айкин.
    — Къде се намира това?
    „Непрекъснато греши“ — помисли си тя. Той би трябвало да е безупречно подготвен за ролята си на търговец. А един търговец не би пропуснал Доулиш.
    — Нагоре по течението на Олд, по пътя за Снейп Молтингс. Сигурно знаете странните извивки на тази река.
    — Знам, нали все с карти работя. Нека се отбием в „Крос Кийс“ за чаша кафе. Това е най-добрият ресторант в града.
    — Чудесна идея.
    Но отговорът й беше механичен. Преди бе харесвала Олдбърг — удобно място, където човек може да се скрие от целия свят и да си почине. Сега за нея градът представляваше една нощ, изпълнена с ужас, нощ на маскирани въоръжени мъже, в които няма нищо човешко, нощ, в която те преследваха нея и Карин, както глутница вълци преследва плячката си. Помнеше какво направиха — какво един от тях бе направил — с Карин.
    „Стига!“ — заповяда си тя.
    — Ето го ресторанта.
    Бертие погледна часовника си, преди да я поведе през градината до улицата към задния вход на „Крос Кийс“. Пола с облекчение се скри от улицата. Имаше късмет — нито една капка солена вода, която би съсипала скъпото й палто, не беше попаднала върху велура.
    — Тази маса устройва ли ви? Близо е до бара. Само кафе ли желаете?
    Предложи й стол, задържа го, докато седне, и се отправи към бара за поръчката. В ресторанта не беше толкова студено, но Пола остана с палтото. Току-що бе забелязала кой седеше на голямата съседна маса.
    Петима мъже със застрашителен вид, облечени в къси двуредни моряшки якета. Полуобърнат към нея седеше Бранд — пълен и широкоплещест. Пола погледна настрани и видя, че момичето зад тезгяха фиксира с поглед Бранд. Той се обърна и също я изгледа. Момичето си пое дълбоко въздух и заговори бързо:
    — Мисля, че веднъж вече ви казах да не се връщате тук.
    — Всичко е наред, той е с мен…
    Лорд Доулиш се показа иззад ъгъла, който скриваше съседното помещение. Носеше дълго подплатено яке с вдигната яка, беше без шапка. Присъедини се към петимата и седна на стола, който явно бе запазен за него. Пола започваше да се тревожи — атмосферата ставаше зловеща.
    Никой не разговаряше на масата на Доулиш. Облечените като моряци мъже я наблюдаваха. Тя дръзко вирна брадичката си и погледна към ниския таван от дъбови греди, който сякаш я притискаше. Тъмен дъб. Масите, без покривки, бяха направени от същото дърво. При едно от предишните си пътувания бе видяла този ресторант като приветливо и уютно местенце. Сега посетителите променяха цялата атмосфера.
    Бертие се върна на масата, а сервитьорката поднесе кафето.
    Пола го погледна. Седеше с лице към нея, наблюдаваше я в упор, без да говори, а очите му бяха скрити зад тъмните стъкла. От това съвсем не й ставаше по-леко. Отпи от превъзходното кафе. Бертие продължаваше да я наблюдава. По дяволите.
    Тогава си спомни, че той бе погледнал часовника си, преди да влязат. Дали срещата им бе предварително нагласена? Преди да се качи за палтото в стаята си в „Браднъл“, тя бе казала на администраторката, че ще излезе на разходка. Бертие можеше да е бил наблизо и да е чул.
    — Времето не е подходящо за разходка с „Кати“ — подвикна й Доулиш. — Нали не сте забравили предложението ми, скъпа?
    Един от мъжете се изхили. Тя внимателно постави чашката в чинийката. Лицето й не помръдна. Погледна Доулиш:
    — Може да имам време, може и не.
    Доулиш глътна половината от двойното уиски. Продължи с подигравателен тон, без да оставя чашата:
    — Ще бъде уникално преживяване. Един ден — и една нощ на борда на „Кати“…
    Един от мъжете грубо се изсмя, но млъкна, когато Доулиш го погледна. Пола бе убедена, че тормозът й е предварително подготвен. За да я изгонят от Олдбърг? Бертие, неподвижен като статуя, продължаваше да се взира в нея иззад проклетите си очила. Един мъж бавно влезе през задния вход.
    Беше висок, толкова висок, че главата му почти опираше в гредите. Нямаше шапка, носеше шлифер с подплата, по който личаха мокри петна. Сигурно бе дошъл от „Браднъл“ по крайбрежната улица. На големите си ръце нямаше ръкавици.
    Виктор Роузуотър спря, погледна Пола, Бертие, после съседната маса, а лицето му не показваше никакво чувство. Но цялото помещение притихна, когато той спря в средата изправен и неподвижен.
    — Пола, изглеждаш доста отегчена от това място. Искаш ли да се поразтъпчем?
    — Никой не те е молил да се бъркаш… — започна Бранд. Роузуотър извърна погледа си към него. Не каза нищо, а Бранд млъкна насред изречението. Изглежда, вече на никой не му се спореше.
    — Да, Виктор — каза бързо Пола и се изправи. — Поомръзна ми тук. С удоволствие ще се поразходя. — Тя погледна Бертие: — Благодаря за кафето…
    Роузуотър я преведе през ресторанта до главния вход, откъдето морето не се виждаше. Започнаха да вървят по тесни, оградени от старинни къщи, улици, успоредни на крайбрежната.
    — Така това прекрасно палто ще бъде пощадено от солената вода. Само виж на какво прилича шлиферът ми и ще разбереш колко са силни вълните.
    — Благодаря ти.
    Помисли си, че Бертие никога не би могъл да се държи така, та дори и да е неискрено. Погледна с любопитство Роузуотър:
    — Как разбра, че исках да се махна веднага оттам?
    Той се усмихна:
    — Обикновено усещам атмосферата. Не личеше да ти е приятно. Предположих, че е заради посетителите. Сториха ми се доста опасна шайка. А момъкът с теб като че ли не помагаше много.
    — Казва, че е търговец на корабно оборудване и че името му е Джеймс Сандърс.
    Чувстваше, че може би е важно да предупреди Роузуотър да внимава с Бертие. Той реагира веднага:
    — „Казва“? Изглежда, не вярваш, че това са името и професията му.
    Роузуотър бе намалил ход. Пола имаше дълги крака, но неговите бяха още по-дълги и тя трябваше да подтичва, за да не изостава. Освен че беше съобразителен, той обръщаше внимание и на най-дребните неща.
    — Не вярвам — отвърна Пола. — Мисля, че лъже, но може и да греша.
    Въпреки близостта им Пола нямаше намерение да разкрива информация, която Туийд би сметнал за строго секретна. Умълчаха се за около една минута, изглежда, и на двамата не им се говореше. Роузуотър я хвана за лакътя и я поведе встрани по една тясна уличка, докато излязоха на главната.
    — Къде отиваме? — попита тя.
    — Можем да хапнем много прилично на едно местенце, наречено „Капитанската маса“. По това време на годината е тихо, обслужването е добро, а храната — чудесна.
    — Звучи прекрасно…
    Бе съгласна на всичко, само да избяга от атмосферата, която като мрачен облак обгръщаше „Крос Кийс“. В съзнанието си я свързваше с кошмарната нощ, в която бе умряла Карин. Защо? Не беше сигурна.
    „Капитанската маса“ бе малък ресторант с продълговато помещение, където няколко маси бяха красиво подредени за обяд. Пола си помисли, че прилича повече на стая в нечий дом, отколкото на ресторант. Възпитан мъж ги посрещна, заведе ги до маса, от която се виждаше главната улица, подаде им менюто и ги остави.
    — Този човек с дългото яке — започна Роузуотър — не беше ли лорд Доулиш? Виждал съм снимките му в списанията.
    — Да. Лорд Дейн Доулиш. Милионер. Търговски вериги и оръжеен бизнес.
    — Той ти говореше, когато влязох. Спомена за някаква Кати. Ти познаваш ли го?
    — Да… — Пола му каза за разговора с него, за необикновената диорама, каза му, че „Кати“ е катамаранът, и му обясни какво представлява. За присъствието на Марлър и Нюмън не спомена нищо, нито пък за поведението на Доулиш.
    — А мъжете с него? — попита Роузуотър, когато затвори менюто. — Приличаха ми на шайка грубияни. Кои бяха?
    — Двама от тях съм виждала в Гренвил Грейндж. От хората на Доулиш са.
    — Сигурно са моряци от екипажа на „Стоманеният лешояд“. Между другото, ще си поръчам печено агнешко. Завчера го опитах, беше много добро.
    — За мен същото — тя замълча, усмихна се. — Как така се появи в „Крос Кийс“ в най-подходящия момент?
    — Проследих те, когато излезе с онзи човек от хотела — призна си той. — И съвсем не ми харесва. Видях го снощи в бара. Защо непрекъснато носи тъмните си очила?
    — Казва, че имал слаби очи, светлината го дразнела. Мисля, че беше много мило от твоя страна да се намесиш и да ме защитиш. И сигурно все още мислиш само за Карин — каза нежно тя. — Затова си още тук, нали? За да хванеш следите на онзи, който го е направил.
    — Нещо такова — отвърна той с присъщата си сдържаност.
    Пола имаше чувството, че самоконтролът му е железен, а търпението — почти свръхчовешко. „Прилича на хрътка, надушила дирята“ — помисли си Пола.
    — Работиш като репортер за женските списания — продължи Роузуотър. — Но това е странично занимание, нали? Основното е в компанията на Туийд?
    — Да, Туийд е шефът ми. Аз съм негов личен помощник — извършвам голяма част от поверителните разследвания по застраховките — жизнерадостно заобяснява Пола. — Това е главната ми работа. Но информацията е секретна, така че не мога да приказвам за това.
    След добрата вечеря, полята с бутилка „Шабли“ — Роузуотър бе разбрал, че тя не обича червено вино, — той я придружи обратно до хотела. Не валеше, но ниски облаци на валма се носеха като сив дим към сушата. Вятърът се беше усилил и фучеше по главната улица като във фуния. Пола имаше чувството, че ще я отнесе нагоре. Усетил безпокойството й, Роузуотър я прихвана здраво през кръста.
    — Не ми се ще да те издуха в морето — пошегува се той. — А прогнозата е, че ще има и по-лошо. През нощта вятърът ще се усили до осемдесет мили в час…
    Ръката му бе все още на кръста й, когато влязоха в хотела, изкачиха стълбите и се натъкнаха право на Нюмън и Марлър. Роузуотър я пусна, каза, че му е било приятно, и изчезна в асансьора.
    — Е, не си била самотна — отбеляза Нюмън с мрачно лице.
    — Нещо против? — избухна Пола, разбрала погрешно причината за изражението му.
    — Не. Имаме нещо за теб. Дънуич…

    Майор Леми слезе от самолета на „Бритиш Еъруейс“, с който беше долетял от летище „Шарл дьо Гол“ в Париж до „Хийтроу“ в Лондон.
    Беше проверил дали отрядите в Лион са по местата си. А оттам с френските вътрешни авиолинии бе отлетял до Париж. През паузата до полета до Лондон се беше обадил на някаква неизвестна английска агенция за коли под наем, за да поръча един ровър на името на Уилям Прендъргаст. На паспортните служби бе представил подправен паспорт на същото име. Със силен попътен вятър самолетът бе взел разстоянието само за четиридесет и пет минути.
    Леми излезе от паспортния контрол с куфарчето, което носеше от самолета, и се отправи към изхода на летището. Беше облечен в английски делови костюм, шлифер и обувки — също английски. Същински англичанин, който се връща от чужбина.
    В тълпата пътници Леми не забеляза високия светлокос мъж, който стоеше и наблюдаваше пристигащите полети. Бил Коркърън, приятел на Туийд и висш офицер от службата за сигурност на летището, погледна една от малките снимки, които му бе донесъл куриер на Парк Кресънт. Прочете името на гърба й. Майор Жул Леми.
    Коркърън последва на известно разстояние Леми. Видя го да преминава край лентата, където пътниците търпеливо чакаха да се появят куфарите им. Продължи зад гърба му и през гишето с надпис „Нищо за деклариране“.
    На излизане от митницата Леми ускори крачка. Група шофьори стояха зад бариерата, вдигнали табели с имена. Уилям Прендъргаст. Леми се запъти към момичето с тази табела. Коркърън можеше да го спре веднага с обвинението, че пътува с фалшив паспорт — освен ако не бе минал паспортния контрол с истинското си име. Но искането на Моника, секретарката на Туийд, беше по-особено.
    Коркърън тръгна след Леми и момичето към паркинга за краткотраен престой. Изкачиха стълбите, минаха моста, влязоха в паркинга. Докато вървеше зад двамата, той извади ключовете за собствената си кола и започна да подрънква с тях. След като подаде на момичето няколко банкноти и оправи формалностите, Леми се качи в един ровър. Коркърън запомни регистрационния номер, опита се да проследи момичето, което не беше с униформа, но то изчезна.
    След като ровърът потегли, той хукна към кабинета си, заключи вратата и набра номера на Моника, като се надяваше да намери Туийд.
    — Няма го, Джим — отвърна бързо Моника. — Хукна нанякъде. Нещо ново?
    — Типично за Туийд — да хукне нанякъде. Новото е, че един от вашите обекти току-що пристигна с полета на „Бритиш Еъруейс“ от Париж. Пътува под името Уилям Прендъргаст с взет под наем ровър, номер… Майор Леми.
    Моника му благодари, затвори и работи цял час, без да мръдне. Обади се на доверено лице в службата за автомобилна регистрация, даде му номера и каза паролата, която удостоверяваше, че е от Тайната разузнавателна служба. След десет минути й се обадиха. Съобщиха й името и адреса на лондонската агенция за коли под наем. Тя не допусна грешката да се обади направо там. Вместо това звънна на един приятел в Специалния отдел, като му предаде цялата информация и му каза, че резултатът й трябва спешно. След четиридесет и пет минути той й позвъни.
    — Някой си Уилям Прендъргаст се обадил днес рано следобед и наел ровъра. Разбира се, трябвало е да посочи маршрута, по който ще пътува…
    — Хайде, Мартин, не ме изнервяй — помоли се Моника.
    — Посоката е град Олдбърг, в Сафък…

    — Виж какво, Бранд, тази работа трябва да свършиш безупречно. Без никакви подхлъзвания — каза Доулиш.
    — Подхлъзвал ли съм се досега? — изръмжа Бранд, като се намести на стола в хола на Гренвил Грейндж. — Нали съм дясната ви ръка?
    — Досега не си. Но никога не е късно да почнеш. Постарай се да не става.
    — Работата ще бъде изпипана професионално — рязко му отвърна Бранд.
    — Постарай се да стане така. Тази нощ.

    Когато наближи Олдбърг, майор Леми намали. Не помнеше колко пъти бе проверявал дали не го следят. В ранния следобед трафикът не беше толкова натоварен, колкото в Лондон, и това улесняваше.
    Бе спазвал всички ограничения на скоростта — не можеше да си позволи риска да бъде спрян от полицейски патрул. Погледна още веднъж в огледалото. Нищо. Малко по-късно паркира в двора на един хотел в покрайнините на Олдбърг.
    Понесъл куфарчето си, той влезе в сградата и се регистрира под името Уилям Прендъргаст, като остави фиктивен адрес. Бе направил резервацията по телефона от Париж, без да споменава откъде се обажда.
    Подсмръкна няколко пъти под шала, който скриваше носа и устата му. Ниско над челото си беше нахлупил старомоден каскет.
    — Стаята ви е приготвена, мистър Прендъргаст — уведоми го администраторката. — Ще останете една нощ, нали?
    — Да. Ще платя за стаята и за закуската още сега, защото утре може да ми се наложи да тръгна рано. — Леми говореше на английски. Плати в брой и тя му подаде квитанцията. Подсмръкна пак и се наведе за куфарчето си.
    — Май сте доста настинал — каза съчувствено жената.
    В стаята Леми хвърли шала — нямаше нужда да продължава да се преструва. Погледна часовника си. Бе организирал внимателно всичко. Имаше достатъчно време да разузнае обстановката и района. Взе от горния си джоб един плик и извади от него снимката, която му беше връчена на летище „Шарл дьо Гол“. Осигурил я бе информаторът му в щаба на Лазал. Снимката на Пола Грей.

23.

    Калмар седеше в колата си на обществения паркинг близо до хотел „Браднъл“. Наоколо нямаше други автомобили. По това време трябваше още да е светло, но ниските буреносни облаци, пълзящи по небето, правеха деня да изглежда като нощ.
    Чуваше грохота на огромните вълни, които се разбиваха в бетонния вал, укрепващ брега под хотела и продължаващ на юг. По вала в момента никой не работеше, но големите кранове покрай морето показваха, че изкуственото укрепване на сушата продължава. Сплете пръстите си, докато гледаше как пяната се издига над вала като мъгла, а разбеснелият се вятър я понася към блатата.
    Разкърши пръстите си. Свидетелите не трябва да живеят. А все още съществуваше един свидетел на убийството на Карин Роузуотър. Представи си този свидетел — как ходи, говори и помни. Говори…
    Пръстите му се напрегнаха. Представи си как хваща жената за шията, как внимателно притиска с палци гръкляна. Очите й излизат от орбитите си, защото той е последният човек, когото тя вижда на този свят.
    Бе взел решение. Щеше да го направи при първата удобна възможност. Още тази вечер. Никой нямаше да добави нови швейцарски франкове към тлъстата сума, която бе получил за случая с Карин. Но свидетелите просто не трябва да живеят…
    Пола седеше с Нюмън и Марлър в стаята си. Нюмън й бе разказал накратко за пътуването до оръжейната фабрика. Каза й как бяха проследили камиона, след като Марлър бе видял съдържанието му. Пола зададе първия въпрос:
    — Кой би имал нужда от тези хиляди маски?
    — Знаеш какво видях в Бордо, нали? — грубо й отвърна Нюмън. Седнала на леглото, тя го погледна, обидена от тона му. Нюмън изглеждаше нервен. — Спомни си бунта, за който ти разказах. Беше направо дивашки. А тълпата бе доста добре организирана. При това не видях нито един човек без маска на лицето. Последните безредици в Лион бяха още по-големи. Не си ли гледала снимките по вестниците? Всички участници в тази вакханалия са били с маски. Мога да се обзаложа, че под тях се крият войници от корпуса на Дьо Форж.
    — Още не мога да направя връзката с Дънуич. Да предположим, че са хора на Дьо Форж — той би могъл да получи маските и във Франция…
    — И да е сигурен, че доставчикът или някой от неговите работници няма да съобщи това на DST? Или на полицията?
    — Аха, значи…
    — Значи — прекъсна я той, — колкото по-големи стават тълпите по улиците, толкова повече маски са необходими. И за тях ще е по-безопасно да ги внесат тайно от чужбина. Затова камионът се отправи към Дънуич. Ти си видяла „Стоманеният лешояд“ в морето край града в деня, когато сте се гмуркали с Карин.
    — Тоест „лешоядът“ вероятно транспортира маските за Дьо Форж през Аркашон.
    Той се усмихна:
    — Сега го разбра.
    — Защо не проследихте камиона до Дънуич, за да видите къде ще спре?
    — Защото — обясни Нюмън, — както знаеш, до Дънуич води тесен черен път. Не исках да рискуваме да ни забележат. Върнахме се направо тук.
    — Ясно — Пола сложи ръце на бедрата си и се изправи. — Боб, изглежда си ми ядосан за нещо. За какво?
    — За това, че се върна тук. На мястото, където убиха Карин. Не ми харесва. За някого може да представляваш неудобен свидетел. А убиецът може все още да се навърта наоколо.
    — Съмнявам се. Сигурно си е тръгнал отдавна.
    Нюмън сви рамене:
    — Прави каквото знаеш.
    — Това и правя — също като теб.
    Марлър, усетил, че скоро ще се скарат, се намеси за пръв път. През цялото време бе стоял и слушал, облегнат на стената.
    — С ваше позволение бих искал да ви кажа нещо. Смятам да тръгна за Парк Кресънт. Нямам търпение онези магьосници в лабораторията да проявят филма, който заснех при фабриката на Доулиш. Нямаш нищо против да отида с волвото си, нали, Нюмън?
    — А утре как смяташ да се прибера? С плуване? В случай че не знаеш, от доста години влаковете не идват дотук.
    — Тъкмо ще ме закараш до Лондон, Боб — бързо се обади Пола. — Аз пристигнах с форда на Туийд.
    Пола започваше да се разкайва за избухливостта си. Нюмън се бе държал рязко само защото се тревожеше за нея. Марлър направи жест с ръка, сякаш казваше „Ето че имаш кола, приятелю“, и напусна стаята.
    — Ще изляза да се поразходя — рече Нюмън, когато останаха сами. — Права си, малко съм поизнервен. Сигурно заради бурята, която се очаква довечера. Искаш ли да дойдеш с мен?
    — Би било приятно, но съм наистина скапана. Имаш ли нещо против да ти откажа и вместо това да си взема един душ?
    — Чудя се, дали да не остана и да ти изтъркам гърба, но все пак ще предпочета разходката. Хайде, скачай във ваната…
    Останала сама, Пола влезе в банята и отви двата крана. Извинението й беше измислено. По-рано се беше обадила на Джийн Буржойн и двете се бяха разбрали да се видят същата вечер в дома на чичо й — „Адмиралтейството“, и да пийнат по чашка. Джийн се оказа съобразителна — докато Пола бе понасяла неприятностите си в „Крос Кийс“, тя бе оставила на рецепцията в хотела плик с карта на местността с отбелязано точното местонахождение на къщата, издигаща се на върха на един хълм в края на града.
    На Пола й бе доставил удоволствие разговорът с Джийн в бара на „Браднъл“. Сега я чувстваше като приятелка, а и Джийн явно изпитваше същото. Но не това беше истинският мотив на Пола да я потърси пак. Тя не бе забравила, че Буржойн е любовница на генерал Дьо Форж. Надяваше се да насочи разговора към тази деликатна тема и да събере информация за Туийд.
    Последва съвета на Нюмън, потопи се във ваната и усети как тялото й постепенно се освобождава от напрежението. Замисли се какво да облече за случая. Най-накрая се спря на пъстра вълнена рокля с красива яка и широк колан. Обичаше широките колани, защото подчертаваха тънкия й кръст.
    „Точно така — каза си тя, когато се изправи и започна да бърше тялото си. — И с велуреното палто отгоре няма да ми бъде студено.“
    Температурата отвън бързо падаше, точно както бяха прогнозирали. Добре че къщата се намираше наблизо. Джийн бе предложила да мине и да я вземе, но тя отказа. Беше независима и искаше да разчита на собствения си транспорт.
    Облече се и слезе с асансьора да се обади на рецепцията.
    — Ще изляза около шест и ще се върна към осем часа — каза тя. — Бихте ли уведомили персонала на ресторанта? Ще си дойда гладна като вълк. Това време…
    — Ще стане още по-лошо — обади се някакъв мъж зад гърба й. Тя позна дрезгавия глас на Бертие. — Скоростта на вятъра ще стигне осемдесет мили в час.
    — Звучи прекрасно — отвърна Пола. — Извинете ме, очаквам телефонно обаждане.
    Влезе в асансьора, натисна копчето и въздъхна с облекчение, когато кабината тръгна нагоре. Присъствието на Бертие й стигаше за днес. „По дяволите — помисли си тя, — трябва да почна да мисля за него като за Джеймс Сандърс. Иначе може да сгафя.“
    Заключи вратата на стаята си, събу обувките с високи токове и това я подсети, че трябва да обуе по-удобни за пътуването до „Адмиралтейството“. Никакво обаждане не очакваше, затова седна във фотьойла и взе „Война и мир“ на Толстой с твърдото намерение да довърши дебелия том. Имаше на разположение половин час, преди да стане време за тръгване.
    В бара във фоайето Бранд погледна часовника си. Пиеше скоча разреден с вода — тази вечер главата му трябваше да е бистра. От мястото си бе видял Пола да влиза в асансьора. Предположи заради роклята й, че ще излиза по-късно тази вечер. Това не беше задължително, разбира се — можеше просто да се е облякла така за вечерята в ресторанта на хотела. Но въпреки грубиянския си характер Бранд имаше изумителен нюх за нюансите в поведението и външността на хората. Сега бе готов да заложи месечната си заплата, че тя ще напусне хотела след по-малко от час.
    Вместо работните дрехи, които бе носил сутринта в „Крос Кийс“, сега той беше облечен в хубав сив костюм от дебел плат, скроен така, че да позволява на силните му ръце свободно да се движат. На стола до себе си бе оставил шофьорските си ръкавици. Последното нещо, от което се нуждаеше тази вечер, беше компания.

    Седнал зад волана на мерцедеса на Нюмън, Туийд бързо караше по пътищата на Сафък. Фаровете пронизваха нощта и осветяваха храстите, оградили шосето. Вятърът напираше отстрани и заплашваше да отнесе от пътя тежката тон и половина кола.
    Туийд здраво държеше волана, без да обръща внимание на лошото време, караше автоматично, а тревогите бяха завладели съзнанието му. Отиваше в Олдбърг. Моника се бе обадила в „Браднъл“ да му запази стая и той бе решил да стигне там възможно най-бързо.
    Непрекъснато мислеше за Пола. Предчувствието му, че тя е в опасност, беше много силно. Не можеше да си обясни защо предишните му съмнения се бяха превърнали в страх, но знаеше със сигурност, че това предчувствие за беда се бе оказвало основателно винаги досега.
    По обяд се опита да се свърже с нея, но администраторката каза, че Пола е излязла. Реши да не оставя съобщение — не искаше да я тревожи предварително. После един от служителите на Робълс върна мерцедеса. Ветеринарният лекар му се обади, за да съобщи резултатите от Портън Даун, и новините съвсем не го успокоиха. „Най-лошото, което можехме да очакваме“ — каза по телефона Робълс. Именно заради връщането на колата Туийд взе светкавичното си решение да замине за Олдбърг. Преди да напусне Лондон, Нюмън му се бе обадил от апартамента си, за да му съобщи, че ще остане в „Браднъл“ две денонощия. Но имаше и друга причина за това пътуване на Туийд. Искаше да види с очите си мястото, където бяха убили Карин Роузуотър. Едно е да чуеш подробните доклади на хората си и съвсем друго — да видиш всичко сам.
    Туийд погледна часовника на таблото и прецени, че ще пристигне навреме, за да проучи блатата в почти същия час, в който е било извършено убийството. Но само след като се убеди, че с Пола всичко е наред…
    Облечена във велуреното си палто и увила копринен шал около главата си, за да се предпази от вятъра, Пола слезе от асансьора, подаде ключа на администраторката и й каза, че отива да види своя приятелка в Олдбърг.
    Пред главния вход беше тъмно като в рог. Тя бързо отиде до колата, паркирана до самата сграда. Седна вътре, пъхна ключа и го завъртя. Нищо. Вдигна поглед, когато един силует изникна зад страничното стъкло. Лейтенант Берт… „Не, Джеймс Сандърс!“
    — Не ви ли слуша? — попита той. — Дайте да опитам аз.
    Тя се поколеба, но излезе от форда — все пак бяха пред хотела. Мъжът седна зад волана и се опита да запали. На шестия път поклати безпомощно глава:
    — Предполагам, че е паднал акумулаторът. Далече ли отивате?
    — Не, наблизо. В Олдбърг.
    Съжали, че му отговори веднага. Той излезе и затвори вратата.
    — Паркирал съм до вас моя сааб. Ще ви закарам, докъдето пожелаете. Нямам нищо планирано за вечерта.
    Тя отново се поколеба. Бе почукала на вратата на Нюмън, преди да тръгне, но той явно не се беше прибрал от разходката си. Нюмън можеше да извърви мили, ако е в настроение. А Марлър се бе върнал в Лондон. Пола винаги държеше да е точна на срещите си, освен това и разстоянието не беше голямо.
    — Имам карта, на която е отбелязано къде трябва да отида. Къщата се казва „Адмиралтейството“.
    Бертие седна зад волана, остави отворена вратата и се престори, че разглежда картата. Знаеше много добре къде отива. Нали съвсем скоро бе стоял пред „Адмиралтейството“, когато следеше Джийн Буржойн.
    Пола размисли още веднъж, преди да седне до него, но реши, че може да се справи с французина, ако се наложи. Бертие й върна картата.
    — Видях пътя. Както казахте, съвсем наблизо е…
    Пола сложи предпазния колан и потеглиха. Намести чантата си и й се прииска да беше взела автоматичния броунинг, калибър 32.
    „Успокой се, за бога!“ — каза си тя.
    Бертие измина известно разстояние по главната улица, после зави наляво и продължи нагоре по хълма. Къщите покрай улицата тънеха в мрак. Докато се изкачваха, Пола учудено се взираше в тъмнината наоколо. В края на дълги странични алеи се издигаха скъпи къщи, но мястото съвсем не беше това, на което би искала да живее.
    Пред входа за „Адмиралтейството“ на върха на хълма, където улицата започваше да се спуска от другата страна, Бертие отби и спря на тревата до пътя. Изключи двигателя и се обърна към Пола.
    — Възхищавам ви се от мига, в който ви срещнах — започна той. — Вие сте изключително красива жена.
    — Благодаря…
    Тя бързо откопча предпазния колан. Лявата му ръка обаче я хвана за шията, а дясната се шмугна под палтото й, напипа роклята и влезе под нея. Бертие също беше махнал колана и сега се наведе към нея, за да я целуне, като я притегляше към себе си. Пола вдигна ръката си, свалила ръкавицата, и доближи ноктите си до лицето му:
    — Оставете ме на спокойствие, или ще ви бележа за цял живот.
    — Куражлийка, значи. Това ми харесва.
    Хватката около шията й се стегна. Тя леко заби ноктите си в лицето му, после рязко сви ръката си и го удари с лакът в адамовата ябълка. Бертие се закашля, пусна врата й, а другата му ръка под роклята й се отдръпна. Пола отвори вратата, грабна ръкавицата си и изскочи на тревата. Обърна се с презрение към него и каза бързо:
    — Много ви благодаря, че ме докарахте, мистър Сандърс. Няма нужда да ме взимате на връщане…
    Тресна вратата на колата и забързано влезе във входа към двора на „Адмиралтейството“. Докато крачеше по алеята, забеляза, че завесите на прозорците на приветливо осветения хол са дръпнати настрани. Джийн Буржойн видя, че идва, и я посрещна на вратата.
    — Добре дошла в бърлогата на генерала…
    Пола влезе. Бе решила да не споменава нищо за случката с Бертие. После щеше да се прибере пеша. Не беше толкова далече.

24.

    Когато пристигна пред „Браднъл“, Туийд откри две свободни места за паркиране до стената на сградата. Достатъчно пространство, за да се побере мерцедесът на Нюмън. Взе от предната седалка куфарчето си и бастуна, специално изготвен за него в лабораторията, излезе от колата в ледената нощ, заключи и влезе в хотела.
    — Да, мистър Туийд, имате запазена стая. Същата, в която бяхте и миналия път — каза администраторката. — Оставиха и някакъв телефонен номер, на който да се обадите веднага щом пристигнете.
    — Благодаря. Ще звънна от стаята си…
    Метна на леглото палтото си, когато влезе в спалнята, гледаща към крайбрежната улица. Северно море бушуваше по-силно от предишния път. Прозорците бяха затворени, но той чуваше трясъка от тоновете вода, които се разбиваха в брега.
    Остави куфарчето на пода, подпря бастуна на стената и разгъна листа, който му бяха дали на рецепцията. Телефонният номер на Моника. Нещо се бе случило. Вдигна телефона и набра номера:
    — Здравей, Моника. Обаждам се от хотелската стая — побърза да я предупреди той.
    — Ясно — кратка пауза. — Онази апаратура с марка „Бранд“ първоначално била използвана от водолазите на една петролна сонда в Северно море. Вероятно решили, че е несъвършена — по неясни причини спрели употребата й. После с нея работили телохранителите на две агенции за охрана. Но и те скоро се отказали. Отново не се знае защо. След това пък я използвали квалифицираните счетоводители на една компания. В момента върши основната работа в някаква фирма с адрес Доулиш Уорън, Девон. Това е всичко.
    — Благодаря за добре свършената работа.
    — Всъщност има и още нещо. Доста важно и неотложно…
    — Нещо свързано с бизнеса ми тук? — Туийд говореше бързо. Изведнъж повиши глас: — Телефонист! Връзката е лоша. Можете ли да направите нещо? — Изчака да чуе изщракване, което да му подскаже, че някой ги е слушал. Нямаше такова. Острият му слух се опита да долови нечие дишане. Нищо. Никой не ги подслушваше. — Говори спокойно, Моника.
    — Лазал се обади. Разтревожен е.
    — От какво?
    — Информаторът му в Трети корпус съобщил, че сержант Рей е изчезнал. Лазал смята, че развитието на събитията става застрашително.
    — Лазал е прав.
    — Още нещо. Коркърън се обади от „Хийтроу“. Преди няколко часа е кацнал Леми — малко след като тръгнахте. Няма съмнение, че е той. Пътува под името Уилям Прендъргаст. А сега няма да ми повярвате.
    — Опитай…
    — Напуснал летището сам с кола под наем — един ровър. Отправил се е към Олдбърг. Лично проверих това. Друго няма.
    — Достатъчно ми е — каза мрачно Туийд. — Отново ти благодаря. Ако има нови сведения, обади ми се веднага. Сега си почини малко…
    Туийд остави слушалката и закрачи из стаята. Бранд, дясната ръка на Доулиш, първоначално е бил водолаз на някаква петролна сонда. Явно се замесил в нещо съмнително и го уволнили. Саботаж? После работил като телохранител в две агенции… Уволнили го и от двете. Дали вече е бил шпионин на Доулиш? Моника съобразително бе споменала малкия курорт Доулиш Уорън. Беше му съобщила, че веднага след уволнението от агенциите той е започнал работа при Доулиш. А това за квалифицираните счетоводители…
    Туийд продължаваше да се разхожда, замислен за информацията от Лазал. Сержант Рей, специалистът по експлозиви на Дьо Форж, бе изчезнал от щаба на Трети корпус. Къде можеше да се намира той? За изпълнението на каква заповед би могъл да бъде ангажиран? Е, разбира се, можеше и да си е взел отпуск. Но Туийд се съмняваше в това. Дьо Форж не би разрешил отпуск сега, когато настъпва кулминацията на кампанията му. А Леми? Още по-заинтригуващо и по-зловещо изглеждаше неговото заминаване. Майорът тайно се бе отправил към Олдбърг. Ето още една възможна връзка с Франция. На Туийд тя съвсем не му харесваше.
    Реши, че трябва веднага да открие Пола. Навлече палтото си, взе бастуна, излезе от стаята, подмина асансьора, втурна се надолу по стълбите и спря пред рецепцията.
    — Търся приятелката си Пола Грей.
    — О, тя тръгна преди мъничко. Отиде на гости някъде в Олдбърг.
    — Сама ли беше?
    — Да…
    — Знаете къде точно отиде? Трябва спешно да се свържа с нея — затова са ме търсили по телефона.
    — Съжалявам. Нямам представа…
    — Нюмън и Марлър в хотела ли са?
    — Не — момичето бе изумено от тази бомбардировка, от настоятелния тон на Туийд. — Мистър Марлър си замина за Лондон. А приятелят му излезе на разходка.
    — Благодаря.
    Туийд реши да направи това, за което бе дошъл, за да разсее поне част от безпокойството си. Излезе през задната врата, подмина мерцедеса на Нюмън, прекоси целия паркинг и се озова на черния път. Носеше бастуна в дясната си ръка, а с лявата държеше фенерче. Беше толкова тъмно, че без лъча светлина не би могъл да се ориентира. Помнеше с подробности всички разговори. Знаеше точно пътя, по който бяха минали Пола, Нюмън и Роузуотър, за да открият пръстена под лодката. Пръстенът на майор Леми? Очевидно.
    Подмина една дъсчена постройка, с надпис „Лодки“. Значи скоро щеше да стигне пътеката, която води към блатата. Мощният лъч на фенерчето освети тясна отъпкана ивица земя, която слизаше от пътя и продължаваше в блатата. Това беше. Спусна се пъргаво надолу и стъпи върху мека, податлива почва. Вятърът вееше косата му във всички посоки, но Туийд не му обръщаше внимание — бе прекалено концентриран върху пътя.
    Крачеше бързо, държеше бастуна по средата, както войник носи пушката си. След известно време спря, изключи прожектора и изчака очите му да привикнат с мрака. Пред себе си видя очертанията на насипа, който ограждаше пристанището. Отново включи фенерчето, тръгна и скоро стигна до мястото, където пътеката се разклоняваше. Спря, за да размисли. Тук можеше да сгреши. Изкачи се върху насипа и проследи с поглед пътеката, която продължаваше на изток по ръба му. Пристанището беше отляво, блатата оставаха вдясно. Точно така.
    Тръгна бързо по опасната пътека. Спирайки за малко, освети лодките в пристанището. Бяха покрити със сини найлонови покривала и приличаха на огромни сини яйца. Мачтите се клатеха бясно, но постепенно се укротиха. Вятърът замря. Туийд чу странен звук и хвана бастуна за дръжката.
    Бастунът бе оръжие. Имаше тежка долна част и един удар с нея бе достатъчен да разбие главата на човек. А под дръжката се намираше малък бутон. С натискането му от върха излизаше петсантиметрово стоманено острие. Не беше много, но достатъчно, за да нарани сериозно нападателя. Туийд нямаше навика да ходи въоръжен, но Олдбърг се превръщаше в доста опасно място. А блатата — вероятно в още по-опасно. За да прибере острието, трябваше да натисне втори път копчето. Сега успя да определи странния шум. Стоманени въжета, които се удряха леко в металните мачти на лодките. Продължи спокойно пътя си.
    Бе насочил лъча надолу от лявата страна на насипа. Трябваше да е близо до мястото, където тримата бяха открили останките от лодката. Лъчът подмина локва застояла вода, после се върна назад. Лодката с ребра, щръкнали като от труп на животно, лежеше преобърната до брега на малък поток. Ето тук бяха открили пръстена. Туийд с лекота се спусна по насипа. Стъпи на парче твърда, обрасла с трева, почва, оградена от тинята на блатото. Бавно освети всеки сантиметър земя пред себе си. Клекна за минута и внимателно огледа цялото пространство. Притисна ръката си в тревата и усети как влажната почва поддава под нея. Въздъхна, изправи се и се изкачи обратно на насипа. Всичко видяно отговаряше на очакванията му, до последната подробност.
    Приведен под напора на вятъра, който изведнъж бе задухал с нова сила, Туийд бързо тръгна по пътеката на насипа, слезе и се върна в „Браднъл“ по абсолютно същия маршрут. Вече в хотела, положи усилие да попита спокойно администраторката:
    — Мис Грей прибра ли се?
    — Още не.
    Туийд се върна в стаята си, изпълнен с лоши предчувствия.
    Джийн Буржойн беше ведра и приятна домакиня. Облечена бе в зелена, плътно прилепнала по тялото рокля, а на тънкия си кръст носеше широк колан. Роклята стигаше до над коленете и откриваше красивите й крака, обути в тъмнозелени чорапи. Дългата й гъста и златиста коса блестеше на светлината от полилеите в хола.
    „Бива си я“ — мислеше си Пола. Тя седеше в удобен фотьойл близо до запалената камина. Джийн се бе настанила на стол до фотьойла, кръстосала крака. И двете държаха чаши с шампанско. Един мъж влезе в стаята и Джийн го представи:
    — Пола, това е моят чичо, генерал-майор Буржойн. Генералът беше нисък човек, плътно изпълващ кадифеното си сако. Имаше яйцевидна глава с плешиво теме и редки бели косици, сресани грижливо от двете му страни. Кожата му беше румена и той изглеждаше с двадесетина години по-млад.
    — Приятно ми е да се запознаем, мис Грей — каза официално и се наведе, за да стисне ръката й. — Джийн много ми е говорила за вас. Но сега с очите си виждам, че наистина сте впечатляваща жена…
    Той отиде до барчето и тъкмо си наливаше портвайн от една гарафа, когато Пола проговори. За миг ръката му замръзна — беше толкова кратък миг, че само острият поглед на Пола го забеляза.
    — Разбрах, че сте работили за Военното разузнаване, генерале.
    — О, толкова вода изтече оттогава… — той бързо погледна Джийн, после премести погледа си върху Пола и вдигна чашата. — За ваше здраве! — Отпи от портвайна и остана прав до барчето.
    — Сигурно ви липсва работата — продължи Пола, решена да не се отказва от темата. — Особено сега, когато има толкова поле за дейност. Франция е чудесен пример. Англия трябва да бъде наясно какво точно става там, и по-специално в Трети корпус.
    Генералът не помръдна. Примигна веднъж с очи. Като бухал. „Доста прилича на бухал“ — помисли си Пола.
    — Напоследък малко следя събитията — сега Буржойн изглеждаше разсеян и незаинтересован, съвсем различен от преди малко. — Надявам се да не прозвучи грубо, но ще трябва да се кача в кабинета си. Налага се да поработя върху някои документи. Всъщност слязох само да ви поздравя. Надявам се, че отново ще минете да ни видите. А сега си поговорете спокойно с Джийн. Тя стои до среднощ будна…
    Излезе от стаята, като влачеше краката си. А бе влязъл по съвсем различен начин — с бодра и твърда крачка. „Преструваш се, хитрецо“ — помисли си Пола.
    — Бързо се уморява — обясни Джийн. — Но те хареса, сигурна съм.
    — Ти знаеш доста неща за Трети корпус, нали?
    Джийн бързо допи шампанското си, предложи още на Пола, но тя отказа и доля на себе си. Отметна назад през рамо русата си коса и заговори, като гледаше Пола над ръба на чашата.
    — Май си доста добре информирана.
    — Журналистка съм, няма защо да се учудваш. Това ми е работата. Но ти обещах — няма да искам интервю от теб.
    — Познавам генерал Дьо Форж — каза бавно Джийн, след като отпи още от шампанското. Лакътят й опря в кофичката с лед, поставена до нея. Премести я настрани и се засмя: — Колко е студена — приятен, весел смях. — Генералът ми е приятел. Намирам го за много динамичен и стимулиращ. Той е един от най-важните мъже в Западна Европа. Има здрави възгледи, което се отразява добре на всичко около него.
    — За депортирането на чужденците от Франция ли говориш? И особено на негрите и алжирците?
    — Много хора подкрепят идеите му. А броят на тези хора непрекъснато расте — Джийн отново напълни чашата си и продължи с равен глас: — Някои го смятат за втори генерал Дьо Гол.
    — А ти?
    — Дьо Гол беше велик държавник. Дьо Форж е просто военен. Как би могъл да стане държавник?
    — Може би първата стъпка ще е създаването на хаос. Джийн разглеждаше Пола през полуспуснатите си дълги мигли. Взе една сребърна табакера, отвори капака й, извади цигара и я запали със златната запалка, която също взе от табакерата. Досега Пола не я бе виждала да пуши. Джийн направи кръгче с дима, загледа го как се издига към тавана и каза:
    — Изглежда си професионалистка до мозъка на костите си.
    Каза го лениво, без обида или раздразнение. Просто отчиташе факта. Докосна скулата си с показалеца на лявата ръка. Имаше съвършени черти. Пола си мислеше, че е наистина красива. Че е жена, която би накарала много мъже да полудеят от желание.
    — Просто се интересувам какво става по света — отвърна Пола.
    — Права си, разбира се. Много неща стават във Франция — Джийн сякаш говореше в някакъв транс. — И никой не може да предскаже докъде ще доведат.
    — А ти докъде мислиш, че ще доведат?
    — До портите на ада…
    Отново се засмя, но този път с нотка горчивина. Смени темата й заговори за Олдбърг:
    — Не ти ли се струва, че Олдбърг е много особен град? Тук живеят главно пенсионери дипломати, военни като чичо ми. Като деца са ги водели тук за ваканциите. И когато се връщали в Англия след работата в чужбина, това било единственото място, което познавали. Няма много работа за младите. Освен в магазините. Повечето работят в Ипсуич, а това е доста далеч. Останалата част от населението са виладжии. Купуват къщите до морето и идват през летните месеци…
    Поговориха още известно време. После Джийн се извини и излезе за няколко минути. Останала сама, Пола вдигна капака на табакерата и извади златната запалка. На нея бе гравиран съшият символ, както и на открития от Роузуотър пръстен. Лотарингски кръст…
    — Време е да се връщам в „Браднъл“ — реши Пола няколко минути след като Джийн се върна. — Много ти благодаря за приятната вечер.
    — Бих искала да продължим до сутринта. Ако някога си във Франция близо до Бордо, обади ми се на този номер. Ще дойда да те взема с кола. — Тя подаде на Пола листчето с номера и я изпрати до вратата. Отвори я и погледна навън.
    — Отвратителна нощ. С кола ли си? Или да те закарам с моята?
    — С кола съм — излъга Пола.
    Искаше да повърви, да премисли впечатленията си от генерала и от разговора с Джийн. Сгуши се в палтото, увила глава с шала, и тръгна по алеята. Когато стигна двете колони в края й, Пола се обърна и помаха на Джийн, застанала на вратата на къщата. После се обърна, зави надясно и заслиза обратно по хълма.
    Вървеше по влажната трева до пътната настилка, когато чу нещо. Понечи да се обърне, но дебела хартиена торба обви главата и притисна лицето й. Две големи ръце сграбчиха гърлото й и я извъртяха на сто и осемдесет градуса. Силни палци притиснаха гръкляна й. Не можеше да диша.
    Паниката не успя да я завладее, защото първото нещо, което си помисли, бе, че я напада негодникът, удушил Карин. Устоя на инстинктивния импулс да забие ноктите си в смъртоносните ръце. Вместо това ги вдигна към торбата и ги насочи към мястото, зад което се намираше устата й. Ноктите яростно започнаха да разкъсват дебелите пластове хартия. За миг си помисли, че няма да успее. Ръцете мачкаха гърлото й. Изведнъж ноктите й пробиха голям отвор в торбата. Пола стисна юмрук и го заби ниско в тялото на нападателя, като се надяваше да улучи бъбреците му. Чу го да простенва болезнено и за няколко секунди хватката върху шията й леко се отпусна. Тя отвори уста, допря я до цепката на торбата и нададе писък, който разцепи мрака.
    — Аааааааааа…