Скачать fb2
Дяволската алтернатива

Дяволската алтернатива

Аннотация

    Андропов (в книгата съвсем не се казва така), новият кремълски бос след епохата Брежнев, е изправен пред съдбоносен избор — или социални бунтове, в многонационалната империя, породени от продоволствена криза, или война със Запада.
    Световният политически елит е в паника, шпионските централи активират най-добрите си агенти, военните очакват заповеди…


Фредерик ФорсайтДяволската алтернатива

ПРОЛОГ

    Ако не беше острото зрение на един италиански моряк на име Марио, корабокрушенецът щеше да умре преди залез слънце. Когато италианецът го забеляза, мъжът беше в безсъзнание. Изложените на безмилостните слънчеви лъчи части от полуголото му тяло бяха покрити с изгаряния от втора степен, а накиснатата в морската вода плът на гърба му бе разядена от солта и мъртвешки бяла като разлагащ се труп на гъска.
    Марио Курчо беше готвач и стюард на „Гарибалди“, ръждясало старо корито, регистрирано в Бриндизи, което унило пърпореше на изток към Трабзон — пристанище в най-източния край на черноморския турски бряг. В Анадола корабът трябваше да бъде натоварен с бадеми. Готвачът не би могъл да отговори на въпроса, какво го накара този хубав ден в края на април 1982 година да изпразни кофата с обелки от картофи през палубния парапет, а не както обикновено — в шахтата за боклук. Навярно бе зажаднял за глътка чист черноморски въздух и му бе дотегнало еднообразието на тесния и пълен с гореща пара камбуз. Курчо се разходи покрай перилата откъм подветрената страна и изхвърли боклуците в равнодушното и безропотно море. После се обърна и пое обратно към задълженията си. Направи две крачки, спря, намръщи се и се върна озадачен при парапета.
    Корабът плаваше на изток-североизток, затова, когато Марио засенчи с длан очи и погледна зад кърмата, обедното слънце блестеше почти право в лицето му. Той беше сигурен, че е забелязал нещо между синьо-зелените хълмове на вълните по посока на турския бряг, който се намираше на двайсетина мили южно от кораба. За да вижда по-добре, италианецът се изкачи по стълбичките на горната палуба, застана до капитанския мостик и пак се вторачи в морската шир. После за половин секунда го видя съвсем ясно между движещите се водни грамади. Обърна се към отворената врата зад гърба си и викна:
    — Капитане!
    Капитан Виторио Инграо не повярва веднага на Марио, понеже момчето беше малко простовато, но в края на краищата като истински моряк, който знае, че е длъжен да провери дали някой не е в беда, той направи широк обратен завой с кораба, за да огледа по-отблизо мястото. Освен това, в потвърждение на думите на готвача, на радара се забелязваше някаква сянка. Маневрата отне на „Гарибалди“ половин час и когато стигнаха до мястото, посочено от Курчо, капитанът също видя лодката.
    Тя бе тясна, лека и не по-дълга от три метра. Подобни лодки държаха на пътническите кораби и ги използваха за увеселителни разходки. Почти в средата й, по-близо до носа, имаше една напречна пейка с гнездо за мачта. Но мачта или изобщо не бе слагана, или бе паднала в морето. „Гарибалди“ спря и докато се поклащаше на вълните, капитан Инграо опря лакти на перилата на мостика и започна да наблюдава как Марио и боцманът Паоло Лонги спуснаха спасителната моторница, за да придърпат лодката към борда на „Гарибалди“. Когато наближиха кораба, Инграо видя какво има в нея.
    Един мъж лежеше по гръб на дъното й в петнайсетина сантиметра морска вода. Беше изпит и измършавял, брадясал и в безсъзнание. Главата му бе клюмнала на една страна и той дишаше пресекливо. Двамата моряци го надигнаха. Когато докоснаха обгорелите му гърди и рамене, той простена.
    На „Гарибалди“ държаха винаги една празна каюта, в която настаняваха болните от екипажа. Занесоха корабокрушенеца в нея. По свое собствено желание Марио бе освободен от всичките си други задължения, освен от готварските, и започна да се грижи за мъжа. Отнасяше се към него покровителствено като момченце, което е намерило на улицата болно кутре и се гордее, че го е спасило от сигурна смърт. Лонги, боцманът, би на корабокрушенеца инжекция морфин от аптечката, за да облекчи болките му. После двамата моряци се заеха с изгарянията.
    Като всички калабрийци, знаеха как да лекуват подобни рани и приготвиха най-ефикасния лек за това страдание. Марио донесе от камбуза смес от прясно изстискан лимонов сок и винен оцет и купа, пълна с ледени кубчета. От каютата си взе памучната калъфка на своята възглавница. Накисна плата в сместа, после уви в него десетина кубчета лед и внимателно притисна компреса към най-страшните рани, където ултравиолетовите слънчеви лъчи бяха изгризали плътта почти до костите. Компресът извлече горещината от раните и над безчувственото тяло на мъжа се издигнаха кълбета пара. Болният потрепери.
    — По-добре да настинеш, отколкото да умреш от изгарянията! — каза му Марио на италиански.
    Човекът не го чу, а и да го беше чул, нямаше да разбере думите му.
    Лонги отиде при капитана, който оглеждаше изтеглената на палубата на кораба лодка.
    — Има ли някакви отличителни знаци? — попита боцманът.
    Капитан Инграо поклати отрицателно глава.
    — И в мъжа не намерихме нищо — продължи Лонги. — Нито документи, нито часовник. Беше обут само с чифт евтини долни гащи, без етикет или марка на производителя. Брадата му е на около десет дена.
    — Лодката също е празна — отвърна му Инграо. — Няма мачта, нито весла. Няма храна, вода… Дори име. Но и да е имало надпис на борда, вълните може да са го отмили или слънцето да го е отлюпило.
    — Вероятно е турист, отвят навътре в морето от някое заливче с плаж — предположи Лонги.
    Инграо повдигна рамене:
    — Може и да е корабокрушенец, оцелял след потъването на някой малък товарен кораб. След два дена ще пристигнем в Трабзон. Когато дойде в съзнание, турските власти ще го разпитат. Трябва да изпратим радиограма на нашия корабен агент в пристанището и да го уведомим за случилото се, за да осигури линейка на пристана.
    Два дни по-късно корабокрушенецът, който все още не бе съвсем дошъл на себе си и не можеше да говори, бе настанен в малката градска болница на Трабзон.
    Марио придружи своя повереник до болницата. В линейката се качиха и корабният агент, заедно с пристанищния лекар, който настоя да прегледа намерения сред вълните мъж, за да се увери, че той не страда от опасни заразни болести. Марио поседя един час до леглото на своя безчувствен приятел, после се сбогува с него и се върна на борда на „Гарибалди“, за да приготви обяд за екипажа. Същата вечер италианският параход напусна пристанището.


    На следващия ден до леглото на болния застана друг мъж, придружен от полицай и от лекар, наметнат с къса бяла престилка. И тримата бяха турци, но ниският набит посетител, облечен в цивилни дрехи, говореше що-годе разбираем английски.
    — Ще прескочи трапа — рече лекарят. — Но още е много зле. Топлинен удар, изгаряния втора степен. Освен това по всичко личи, че от няколко дена не е ял. На това се дължи и общата му отпадналост.
    — Какво му давате? — попита цивилният и посочи системите, забодени в двете ръце на болния.
    — Физиологичен разтвор, за да преодолее шока и концентрирана глюкоза за подхранване на организма — отговори му лекарят. — Моряците навярно са му спасили живота, като са отнели с компреси топлината от изгарянията. Ние го потопихме във вана с каломин, което ще ускори заздравяването на раните. Сега съдбата му е в ръцете на Аллах.
    Умит Ердал, съдружник във фирмата за воден транспорт „Ердал и Сърмит“, беше представител на „Лойд“ в пристанище Трабзон. Корабният агент на „Гарибалди“ с облекчение му бе предал случая с корабокрушенеца. Клепачите на болния потрепериха и очите му светнаха на фона на потъмнялото брадясало лице. Господин Ердал прочисти гърлото си и проговори на най-добрия английски, на който бе способен.
    — Вие… как… се… казва? — попита той бавно и отчетливо.
    Мъжът простена и замята глава от една страна на друга. Представителят на „Лойд“ се наведе, за да чува по-добре.
    — Зраджений — промълви болният, — зраджений…
    Ердал се изправи.
    — Не е турчин — заяви той. — Май се казва Зраджений. Що за име може да е това?
    Лекарят и полицаят вдигнаха рамене.
    — Ще уведомя за случая „Лойд“ в Лондон — каза Ердал. — Може да разполагат с информация за някой изчезнал в Черно море плавателен съд.


    За всички, свързани с търговския флот, „Лойд’с Лист“ е нещо като професионална библия. Издаван ежедневно, с изключение на неделите, той съдържа обзорни статии, дописки и новини само на една тема: търговско корабоплаване.
    Неговият събрат „Лойд’с Шипинг Индекс“ отразява движението на трийсетте хиляди регистрирани в света търговски кораби. В „Шипинг Индекс“ се публикуват всички данни за тези плавателни съдове: името на кораба и на собственика му; флагът, под който плава; тонажът, пристанището, от което е отплавал корабът, и местоназначението му.
    Редакцията на двете издания и печатницата им се помещават в комплекс от сгради в Шийпън Плейс в Колчестър, графство Есекс. Там се получи и телексът, в който Умит Ердал докладваше за движението на корабите, пристигащи и заминаващи от пристанище Трабзон. Към документа турчинът бе добавил и кратко съобщение за Отдела за разследвания на „Лойд“, известен и като „Разузнавателния отдел“.
    Хората от отдела провериха списъците си за изчезнали лица и потънали кораби в Черно море и след като установиха, че не са получавали наскоро информация за подобни случаи, предадоха съобщението на дежурния редактор на „Лойд’с Лист“. Той нахвърли кратка бележка за първа страница на сутрешния брой. В нея се упоменаваше и името, с което корабокрушенецът се бе представил.


    Повечето от онези, които прочетоха „Лойд’с Лист“ през този ден в края на април, не обърнаха внимание на бележката за неидентифицирания мъж в Трабзон.
    Но тя не убягна на острия поглед на един скоро прехвърлил трийсетте мъж. Читателят бе уважаван от ръководството служител в брокерска фирма за чартиране на кораби, чието седалище се намираше в малката уличка „Кръчет Фрайърс“, в центъра на лондонското Сити. Колегите му го познаваха под името Ендрю Дрейк.
    Щом осмисли съдържанието на дописката, Дрейк стана от бюрото си, отиде в заседателната зала на фирмата и се загледа в окачената на стената подробна карта на света, върху която бяха нанесени посоките на постоянните ветрове и водни течения. През пролетта и лятото ветровете в Черно море духат предимно от север, а морските течения обикалят този малък природен басейн по посока, обратна на часовниковата стрелка, от южния бряг на Украйна, покрай Румъния и България, до Турция.
    Дрейк направи някакви изчисления в бележника си. Малка лодка, тръгнала от блатистото устие на Днестър, южно от Одеса, би могла да се движи със скорост четири-пет възела при благоприятен вятър и попътно течение. За три дена би могла да мине покрай румънския и българския бряг и да стигне Босфора, после бавно течението би я отнесло към източния край на Черно море.
    В раздела на „Лойд’с Лист“ за времето и навигацията пишеше, че преди девет дена в този район е имало слаба буря. „При каквато — помисли си Дрейк — един неопитен в моряшкия занаят човек би могъл да преобърне лодката си и да загуби всичко в нея, включително и мачтата. Ако не се удави, може и да успее да изпълзи обратно на борда и да се остави на произвола на слънцето и вятъра.“
    Два часа по-късно Ендрю Дрейк помоли ръководството на фирмата за седмица от полагаемата му се отпуска. Беше му разрешено да я вземе от следващия понеделник, трети март.
    Докато развълнуван чакаше с нетърпение да дойде края на седмицата, той си купи от близкото бюро на туристическа агенция билет за отиване и връщане до Истанбул. Реши, че билет до Трабзон ще си вземе, когато пристигне в турската столица. Провери и установи, че като британски гражданин не се нуждае от входна виза за Турция, но един ден след работа отиде до медицинския център към британските авиолинии, където му издадоха необходимото за пътуването удостоверение, че е ваксиниран срещу едра шарка.
    Вълнението му се дължеше на мисълта, че след години чакане най-сетне може би е открил човека, когото търсеше. За разлика от тримата мъже, които, три дена преди да излезе съобщението във вестника, посетиха корабокрушенеца в болницата, той знаеше какво означава думата „зраджений“. Също така му бе известно, че това не е името на човека. Мъжът в леглото бе промълвил думата „предаден“ на родния си украински език. Следователно човекът бе избягал украински борец срещу властта.
    Въпреки английското си име Ендрю Дрейк бе също украинец, и то фанатичен националист.


    Щом пристигна в Трабзон, Дрейк първо се обади в кантората на господин Ердал. Преди да замине, той каза на един свой приятел от „Лойд“, че заминава на Почивка на турското северно крайбрежие, обясни му, че не знае дума турски и го помоли да му препоръча някого в този район. Така се сдоби с името и с телефонния номер на Ердал. За голямо облекчение на Дрейк, турският представител на застрахователната компания прочете препоръчителното писмо, с което му се представи англичанинът, и не се поинтересува защо той иска да посети корабокрушенеца в местната болница. На свой ред Ердал написа препоръчително писмо до директора на болницата и в ранния следобед Дрейк застана до леглото на болния.
    Ердал вече го бе информирал, че мъжът е дошъл в съзнание, но повечето време спи, а когато е буден, не говори. Дрейк влезе в болничната стая и завари корабокрушенеца да лежи неподвижно по гръб със затворени очи. Посетителят придърпа стол до леглото и седна. Известно време се взира в изпитото лице. След няколко минути клепачите на мъжа потрепнаха, вдигнаха се леко и пак се спуснаха. Дрейк не разбра дали човекът забеляза, че някой го гледа напрегнато. Но се убеди, че болният е почти буден.
    После бавно се наведе към ухото му и каза:
    — Шче не вмерла Украйна!
    Думите означават буквално „Украйна още не е мъртва“, или в по-свободен превод: „Украйна вечно ще живее“. С тях започва забраненият от руските господари украински химн. Всеки украинец с чувство на национално самосъзнание ги знае.
    Болният отвори очи и се вторачи в Дрейк. След няколко секунди го попита на родния си език:
    — Ти кой си?
    — Украинец като теб — отвърна му Дрейк.
    Сянка на съмнение замъгли очите на корабокрушенеца.
    — Предател! — каза той.
    Дрейк поклати глава отрицателно.
    — Не — отговори му спокойно той. — По паспорт съм британски поданик. Роден съм и съм израсъл в Англия, майка ми е англичанка, баща ми — украинец. Но сърцето ми е украинско, като твоето.
    Болният се загледа в тавана, явно не вярваше на думите на Дрейк.
    — Ако искаш, ще ти покажа британския си паспорт, но той нищо не доказва. Чекистите лесно биха могли да направят такъв. Но ти вече не си в Украйна и тук няма хора от КГБ — продължи Дрейк. — Морето не те е изхвърлило нито на брега на Крим, нито в Грузия, нито в Румъния или в България. Италиански кораб те е намерил и те е докарал тук в Трабзон. Намираш се в Турция. На Запад! Успял си да избягаш!
    Очите на мъжа се впиха в лицето на посетителя. В тях се четеше вълнение и желание да му повярват.
    — Можеш ли да се движиш? — попита го Дрейк.
    — Не знам — отвърна му мъжът.
    Дрейк кимна към прозореца, от който се носеше шумът на уличното движение.
    — Хората от КГБ са в състояние да преоблекат болничния персонал така, че да прилича на турски, но не биха променили вида на един цял град само заради човек, чието признание лесно биха изтръгнали и с мъчения. Можеш ли да стигнеш до прозореца?
    С помощта на Дрейк корабокрушенецът докуцука до прозореца и погледна към улицата.
    — Колите са английски остини и ровъри, френски пежа и германски фолксвагени — каза Дрейк. — Надписите са на турски. Ето там има реклама на Кока-кола.
    Мъжът захапа свитата си в юмрук ръка и загриза кокалчетата на пръстите си. Запримига бързо.
    — Значи съм успял!
    — Да. Като по чудо — отговори му Дрейк.
    — Казвам се Мирослав Камински — рече корабокрушенецът, когато пак легна в кревата. — От Тернопол съм. Бях водач на група от седмина украински борци за свобода.
    През следващия един час Дрейк изслуша цялата история. Камински и шестима негови съидейници от Тернополската област, известна на времето като люлка на украинския национализъм, в която и до днешни дни някои въгленчета още не са загаснали, решили да се борят срещу безмилостната програма за русифициране на родната им страна. В края на седемдесетте и в началото на осемдесетте години тази съветска политика бе станала особено настойчива. Крайната й цел бе тотално унищожаване на украинската национална поезия, изобразително изкуство, литература, език и самосъзнание. За шест месеца малкият отряд на Камински успял да убие един служител на КГБ и двама не особено високопоставени партийни функционери — руснаци, назначени от Москва в управата на Тернопол. После групата била предадена.
    Който и да бил предателят, той загинал заедно с останалите при престрелката със специалните части на КГБ, обкръжили селската къща, в която бойната група се била събрала, за да обсъди следващата си операция. Само Камински успял да избяга. Дни наред той се крил като преследвано животно в храсталаци, плевни, обори и гори. Нощем се придвижвал на юг към морския бряг с необмисленото в подробности намерение да се промъкне на борда на някой западен кораб.
    Но се оказало невъзможно да влезе в одеското пристанище и затова потърсил убежище в блатистата местност около устието на Днестър, югозападно от Одеса, близо до румънската граница. Една нощ той стигнал до малко рибарско селце и успял да открадне лодка с триъгълно платно и ниска мачта. Камински никога не бил стъпвал в платноходка и нямал представа как да я управлява. Известно време се борил с платното и руля, после я пуснал по вятъра и се оставил в ръцете на Господ, като се опитвал да насочва лодката на юг, ориентирайки се по звездите и слънцето.
    Късметът му помогнал да не влезе в полезрението на патрулиращите съветски граничарски катери и да не пресече пътя на някое рибарско корабче. Малката дървена черупка, незабелязана от радарите, се измъкнала от съветски териториални води и се зареяла някъде между Румъния и Крим, като бавно се носела на юг, далеч от корабните маршрути. После се развихрила буря. Камински не успял навреме да свие платното, лодката се преобърнала и той прекарал остатъка от нощта, вкопчен в стърчащия нагоре кил. На сутринта успял да изправи лодката и със сетни сили се прехвърлил в нея. Преди да го връхлети бурята, той си бил съблякъл дрехите, за да подложи изгорялото си тяло на хладния нощен вятър. И така облеклото му потънало, заедно със суровите картофи и лимонадената бутилка пълна с прясна вода. Рулят и платното също изчезнали в бурята. Слънцето припичало жестоко. Изгарянията болели нетърпимо. На третия ден след бурята Камински изпаднал в безсъзнание. Когато отворил очи, видял, че е настанен в легло, усещал, че цялото му тяло гори, и чул някакви гласове, които говорели на език, който взел за български. Шест дена не смеел да отвори очи, нито да обели дума.
    Ендрю Дрейк изслуша разказа на мъжа и сърцето му заликува. Беше намерил човека, когото търсеше от години.
    — Отивам да се срещна със швейцарския консул в Истанбул. Ще се опитам да ти издействам документ от Червения кръст, с който да можеш да напуснеш Турция — каза той, когато видя, че Камински се е уморил да говори. — Искам да ти изкарам виза за временно пребиваване в Англия, а веднъж да стигнем там, ще подадеш молба за политическо убежище.
    Преди да излезе от болничната стая, Дрейк се спря на вратата.
    — Не можеш да се върнеш в Украйна — каза той на Камински. — Но с твоя помощ аз ще мога. Цял живот мечтая за това.


    Ендрю Дрейк се забави в Истанбул повече, отколкото предвиждаше. Чак на шестнайсти март успя да вземе пътническите документи на Камински и да отлети обратно в Трабзон. Междувременно след дълга разправия по телефона с единия от собствениците на фирмата той получи разрешение да удължи отпуската си. Пътуването му до Турция си струваше всичките неприятности. Посредством Камински Дрейк щеше да осъществи мечтата на своя живот.
    Царската, превърнала се по-късно в съветска, империя отвън изглежда монолитна и непоклатима, но има две ахилесови пети. Едната е вечният проблем с изхранването на двеста и петдесетте милиона души, другата наричат с евфемизма „национален въпрос“. Сред четиринайсете републики, управлявани от Русия, няколко имат по-ярък индивидуален облик и по-високо национално самосъзнание на населението. Най-голямата от тях е Украйна. През 1982 г. населението на Руската федеративна република наброява сто и двадесет милиона. Втора по големина в Съветския съюз е Украйна със седемдесет милиона. Това е първата причина, поради която както царете, така и членовете на Политбюро винаги са обръщали особено внимание на този доминион и са провеждали спрямо него политика на безмилостно русифициране.
    Втората причина се корени в историята. Украйна винаги е била делена на две: на Източна и Западна. Оттук и трагичната й съдба. Западна Украйна се простира от Киев до полската граница. Източната е по-русифицирана, тъй като столетия наред е живяла под царско иго. По същото време Западна Украйна е била част от Австро-Унгарската империя. В духовно и културно отношение тя е ориентирана към Запада повече от останалите съветски републики, с изключение може би на трите прибалтийски, които обаче са твърде малки, за да се противопоставят на руското влияние. Украинците четат и пишат на латиница, а не на кирилица. Болшинството от тях не са православни, а католици-униати. Техният език, литературата, поезията, изкуството и всичките им традиции водят началото си от древността, много преди нахлуването на руските завоеватели от север.
    След разпадането на Австро-Унгария в 1918 г. западните украинци отчаяно се борят за самостоятелност, но за разлика от чехите, словаците и унгарците, създали свои държави върху руините на империята, през 1919 г. Западна Украйна бива присъединена към Полша под името „провинция Галиция“. През 1941 г. германците завземат тази територия. Народът е объркан. Обзема го смесица от надежди и страхове. Някои решават, че ако се бият срещу хитлеристите, Москва впоследствие ще е по-благосклонна и ще направи някои отстъпки на страната им. Други се заблуждават, че за да има свободна Украйна, Русия трябва да бъде победена. Водени от това убеждение, те се присъединяват към Украинската дивизия, обличат германски униформи и воюват срещу Червената армия. Има и такива, като бащата на Камински, които се качват в Карпатите, стават партизани и се бият последователно с първия завоевател, после с втория и накрая пак с първия. Но надеждите на всички рухват, когато Сталин печели войната и разширява империята си на запад по река Буг — новата руско-полска граница. Западна Украйна попада под властта на новите царе: членовете на Политбюро. Но украинците не престават да мечтаят за самостоятелност. Затова, като се изключи един кратък период на либерализиране в края на управлението на Хрушчов, Москва прилага все по-твърдо програмата за смазване на украинския национализъм.
    Степан Драч, студент от Ровно, се записал като доброволец в Украинската дивизия. Той бил един от щастливците, оцелели през войната. През 1945 г. англичаните го пленили в Австрия и го изпратили на принудителен труд в една ферма в Норфолк. Според тайното споразумение между британския Форин Офис, американския Държавен департамент и съветското външно министерство, той щял да бъде репатриран заедно с останалите два милиона „жертви на Ялта“ и да бъде екзекутиран от органите на НКВД. Но и този път извадил късмет. Катурнал едно момиче от британската гражданска отбрана зад една норфолкска купа сено и то забременяло. Оженили се и шест месеца по-късно по хуманитарни причини властите разрешили на Драч да остане в Англия. Когато бил освободен от принудителния труд във фермата, той използвал познанията си на радист и отворил работилница за ремонт на радиоапарати в Братфорд, центъра на трийсетхилядната колония от украински емигранти в Англия. Първото дете на младоженците починало при раждането. През 1950 г. им се родил втори син, когото кръстили Андрий.
    Андрий научи от баща си не само украинския език. Степан Драч му разказваше за красотите на Карпатите и на Русия. Малкият Андрий беше закърмен с омраза към руснаците. Но когато момчето бе на дванайсет години, баща му загина при автомобилна катастрофа. Майка му, отегчена от досадното еднообразие на живота сред емигранти, приятели на мъжа й, които всяка вечер се събираха край камината и си говореха за миналото на неразбираем за нея език, промени фамилията си от Драч на Дрейк, а малкото име на сина си — от Андрий на Ендрю. И така момчето се записа в гимназията, а по-късно и в университета под новото си име. Когато си извади първия паспорт, той също бе на името на Ендрю Дрейк.
    В университета Ендрю възвърна украинското си самосъзнание. Там се запозна с няколко украинци и отново започна да говори свободно на езика на баща си. Това се случи в края на шейсетте години. Краткотрайният ренесанс на украинското изкуство вече беше отшумял и повечето от неговите най-изявени представители бяха в лагерите на Гулаг. Така че когато Андрий се запозна с техните произведения, той знаеше за нерадостната им съдба. В началото на седемдесетте младежът четеше всичко украинско, до което успееше да се докопа: от класика Тарас Шевченко и неговите последователи, писали по времето на Ленин и ликвидирани по-късно от Сталин, до така нареченото „поколение на шейсетте“ — творци, успели да издигнат глас във възхвала на Украйна през няколкото години на разведряване, преди Брежнев отново да задуши патриотизма, към който те призовавали. Четеше Осдачий, Чорновил, Мороз и Дзюба. А когато се натъкна на стихотворенията и на тайния дневник на Павел Симоненко, идола на украинските студенти, умрял от рак на двайсет и осем години, Андрий окончателно се влюби в тази изстрадала страна, която дори не бе виждал.
    Колкото повече обичаше Украйна, толкова по-силно ненавиждаше онези, които смяташе за нейни окупатори и подтисници. Трескаво търсеше нелегално отпечатаните листовки, тайно изнесени от Украйна. Поглъщаше жадно „Украинския глашатай“, в който пишеше за съдбата на стотиците неизвестни украински дисиденти, за които Западът не знаеше нищо, понеже съветските власти не им бяха устроили шумни съдебни процеси като на Даниел, Синявский, Орлов и Шчаранский. Омразата на Ендрю Дрейк нарастваше, докато не стигна до извода, че КГБ олицетворява цялото зло на света.
    Ендрю разсъждаваше достатъчно трезво и реалистично, за да не приеме грубия национализъм на по-старото поколение емигранти и вечното им делене на източни и западни украинци. Отричаше и техния вроден антисемитизъм, защото харесваше произведенията на Глуцман, ционист и едновременно с това украински националист, и го възприемаше като свой съотечественик. След като анализира украинската емигрантска общност в Англия, Ендрю раздели мислено членовете й на четири групи: езиковите националисти, които се задоволяват с това да говорят и пишат на родния си украински; кръчмарските приказливци, които нищо не правят; онези, които украсяват клубовете си с несръчно нарисувани лозунги и дразнят англичаните от съседните къщи, но се страхуват да предизвикат съветската мечка и най-смелите, които демонстрират пред делегациите, пристигнали от Москва, докато Специалният отдел на полицията грижливо ги снима, установява самоличността им и ги взема на отчет.
    Дрейк не се присъедини към нито една от тези групи. Той се държеше с емигрантите студено, дори надменно. Гледаше да не се набива в очи и не участваше в никакви протестни акции. Започна работа като чиновник в Лондон. Мнозина кротки бюрократи имат тайни увлечения, за които колегите им не подозират. Тези скрити страсти поглъщат всичките им спестявания, свободното им време и отпуските. Дрейк беше от този тип чиновници. Той тихомълком събра малка група от свои съмишленици. Издири ги един по един, сприятели се с тях, накара ги да се закълнат, че ще пазят в тайна намеренията си и ги призова да бъдат търпеливи. Андрий Драч имаше тайна мечта и не беше безвреден, защото, както е писал Томас Елиът, „той сънуваше с отворени очи“. Вярваше, че мечтата му някой ден ще стане реалност. Копнееше да нанесе такъв удар по московските тирани, след който те да не могат да се окопитят. Искаше да проникне през стените на тяхната власт и да ги атакува вътре в крепостта им.
    Когато откри Камински, разбра, че е направил решаваща крачка към осъществяването на заветната си мечта. Самолетът се извиси в топлото синьо небе и се насочи към Трабзон. На борда му Драч изпитваше вълнение и увереност.


    Мирослав Камински погледна нерешително Дрейк.
    — Не знам, Андрий — каза му той. — Въпреки всичко, което направи за мен, не знам дали мога да ти се доверя напълно. Извинявай, но животът ме е научил да съм предпазлив.
    — Мирослав, още двайсет години да ме познаваш, пак няма да разбереш за мен повече от това, което вече знаеш. Разказах ти всичко за себе си. Ти не можеш да се върнеш в Украйна. Аз ще отида там вместо теб. Но когато пристигна, ще трябва да се свържа с наши съмишленици. Трябва да ми кажеш как да ги открия!
    Камински най-сетне склони:
    — Останаха двама, които не бяха разкрити, когато групата бе предадена. Запознахме се преди няколко месеца и не съм казвал за тях никому.
    — Нали са украинци и борци за свобода? — попита го въодушевено Дрейк.
    — Да, украинци са, но има още нещо, което мотивира действията им. Те принадлежат към народ, който също е много изстрадал. Бащите им, както и моя, са лежали по лагерите, но заради друго. Те са евреи.
    — Но нали мразят Москва и искат да нанесат удар по Кремъл?
    — Да. Мразят управниците на Съветския съюз не по-малко от нас двамата — отвърна му Камински. — Привърженици са на някаква „Еврейска лига за самозащита“. Доколкото разбрах, са чули за нея по радиото. Те са убедени, че е време да отвърнат на насилието с насилие. Не искат повече да търпят със сведени глави. В това отношение разбиранията ни напълно съвпадат.
    — Непременно трябва да се свържа с тях! — припряно настоя Дрейк.
    Камински му каза имената и адресите в Лвов на двамата млади еврейски борци против тоталитаризма. На следващата сутрин Дрейк взе самолета за Лондон и още същия ден се записа за организирана от „Интурист“ групова екскурзия до Киев, Тернопол и Лвов, която щеше да се състои през началото на юли. Освен това напусна работата си и изтегли всичките си спестявания в брой.
    Никой не подозираше, че Ендрю Дрейк, или по-скоро Андрий Драч, започва своята лична война с Кремъл.

1.

    През този хубав майски ден Вашингтон бе огрян от галещите топли лъчи на пролетното слънце. По улиците се появиха първите хора, излезли по къси ръкави. Цъфнали бяха и първите едри цветове на червените рози в градината под френските прозорци на Овалния кабинет на Белия дом. Но въпреки че прозорците бяха отворени и свежото ухание на трева и цветя нахлуваше през тях в тази Светая светих на най-могъщия владетел на света, вниманието на четиримата мъже, събрали се в кабинета, бе насочено към други растения в една далечна страна.
    Президентът Уилям Матюс седеше на мястото, на което винаги бяха сядали държавните глави на Америка: с гръб към южната стена на помещението и с лице към широкото старинно писалище и към мраморната камина в отсрещния край на кабинета. Столът му, за разлика от този на повечето от неговите предшественици, не бе изработен по поръчка, а представляваше стандартен въртящ се образец на обикновена чиновническа мебел, с каквато са обзаведени кабинетите на членовете на ръководствата на всяка по-голяма фирма. Президентът, който винаги настояваше авторите на рекламните материали за многобройните му победоносни предизборни кампании да го именуват „Бил“ Матюс, държеше да създаде у хората впечатлението на народен човек, като гледаше облеклото, навиците и вкусовете му да съответстват на този имидж. Затова столът му в Овалния кабинет, където Матюс обичаше да приема многобройни посетители от всякакъв вид, не беше луксозен. Президентът никога не забравяше да спомене пред гостите си, че не е сменил старинното писалище, понеже то било част от традициите на Белия дом. Това обяснение обикновено правеше добро впечатление на потенциалните избиратели.
    Но когато се съвещаваше с най-близките си съветници, Матюс ставаше друг човек. Беше немислимо някой от тях да се обърне към него с „Бил“, въпреки че на публични места той насърчаваше дори най-нисшите си подчинени към подобни „непринудени“ фамилиарности. В тесен служебен кръг благият тембър на президента изчезваше. Добродушната му усмивка, накарала избирателите да го възприемат като „момчето от нашия квартал“, се стопяваше. Съратниците му добре знаеха, че той не е никакъв симпатяга, а човекът на върха.
    Срещу бюрото на президента бяха седнали тримата мъже, поискали тази сутрин той да ги приеме. Най-приближеният му съветник, в смисъл на човешки взаимоотношения, а не на местоположение в помещението, беше председателят на Съвета за национална сигурност. В Източното крило на Белия дом и в канцелариите на другите правителствени сгради го наричаха различно: „доктора“ или „онзи проклет поляк“. Винаги сериозният Станислав Поклевски се ползваше с доверието на президента по всички въпроси на националната сигурност и външната политика. Мнозина го мразеха, но никой не го подценяваше.
    Двамата представляваха доста странна двойка: русият белокож протестант от Юга и мургавият мълчалив католик, емигрирал от Краков в Щатите, когато бил още малко момче. Но образованият в йезуитско училище и безчувствен като сметачна машина поляк попълваше със знанията си липсата у президента на разбиране и на усет към сложната психика на европейците и най-вече на славяните.
    Съществуваха още две причини, поради които съветникът се нравеше на шефа си. Поклевски беше предан като куче и нямаше никакви амбиции да прави самостоятелна кариера, вън от тази в сянката на Бил Матюс. Президентът беше достатъчно разумен да балансира силната омраза на доктора към комунистите с по-трезвата и умерена позиция на държавния секретар, който произхождаше от стар бостънски род и притежаваше подходящи за поста си изискани обноски и дипломатичност.
    Държавният секретар не присъстваше на тазсутрешното съвещание, свикано по молба на Поклевски. Другите двама мъже, седнали пред бюрото на президента, бяха Робърт Бенсън, директор на Централното разузнавателно управление, и Карл Тейлър.
    Сред неосведомената общественост преобладава убеждението, че Агенцията за национална сигурност (АНС) е службата, която отговаря изцяло за електронното разузнаване. Всъщност АНС провежда онези разузнавателни дейности извън територията на САЩ, свързани с електронните средства за подслушване и радиопрехващане. Нейните специалисти дешифрират, превеждат от стотици езици и анализират милиони думи дневно. Но нямат никакво отношение към шпионските спътници. Визуалното наблюдение на планетата, осъществено посредством камери, монтирани на самолети и най-вече на спътници, е прерогатив на Националната служба за разузнаване от въздуха, съвместен орган на ЦРУ и на Военновъздушните сили на САЩ. Карл Тейлър беше директор на НСРВ и освен това имаше чин генерал-лейтенант от Военновъздушното разузнаване.
    Президентът събра накуп пръснатите по писалището си снимки и ги върна на Тейлър, който стана и ги прибра в своето куфарче.
    — Добре, господа — бавно заговори Матюс, — показахте ми, че на малка част от територията на Съветския съюз, а може би дори само на тези няколко десетки декара, пшеницата не расте добре. Какво доказва това?
    Поклевски погледна Тейлър и му кимна. Генералът се покашля.
    — Господин президент, позволих си да уредя прожекция на материалите, които в момента идват от един наш спътник тип „Кондор“. Моля да ги видите.
    Матюс кимна и проследи с поглед Тейлър, който прекоси кабинета и стигна до библиотеката, в чийто долен край бе освободено място за няколко телевизора. Когато външни хора посещаваха Овалния кабинет, редицата монитори биваше закривана с плъзгащи се вратички от тиково дърво. Тейлър включи крайния ляв монитор и се върна до бюрото на президента. Вдигна слушалката на един от шестте телефона, избра някакъв вътрешен номер и каза кратко:
    — Пуснете го.
    Способностите на спътниците тип „Кондор“ бяха известни на Матюс. „Кондорите“ летяха на по-висока орбита от всички останали космически апарати и бяха оборудвани със съвършени камери, които можеха от разстояние триста километра, през мъгли, дъждове, снежни бури и облаци, денем и нощем да фокусират обективите си върху предмети с размера на човешки нокът. Тези спътници представляваха последната дума на техниката.
    През седемдесетте години фоторазузнаването вече бе доста напреднало, но отнемаше много време. Всяка ролка заснет филм трябваше да бъде изстреляна от спътника към земната повърхност в специална защитна капсула. В капсулите имаше радиомаяци, които излъчваха специфичен сигнал, който помагаше на наземните екипи да ги открият. После филмите биваха пренасяни със самолети и хеликоптери до централната лаборатория на НСРВ за промиване. Само когато спътниците имаха пряка видимост към територията на Съединените щати, беше възможно да се извършват директни телевизионни предавания. Когато спътниците се намираха над Съветския съюз, овалът на земната повърхност пречеше на приемането на сигнала и хората в командния център трябваше да чакат, докато предшествениците на „Кондорите“ не обиколят планетата и не им пуснат записите.
    През лятото на 1978 година учените измислиха „параболичната игра“, която реши този проблем. Те изобретиха с помощта на компютрите си следното: щом от Белия дом пожелаеха картина от някой конкретен спътник, той получаваше заповед отдолу и започваше да предава сигнала си по ниска парабола на своя най-близък съсед, той — на следващия, и така, докато сигналът не стигнеше до спътник с пряка видимост към територията на Америка. „Кондорите“ приличаха на баскетболисти, които в движение си подават топката. От приемателните антени картината можеше да бъде предадена в централната сграда на НСРВ, а оттам — директно в Овалния кабинет.
    Спътниците летяха на висока орбита и като се отчетеше въртенето на Земята, всъщност те се движеха със скорост шейсет хиляди земни километра в час. Това създаде големи трудности. Наложи се да се правят гигантски изчисления и пермутации, но компютрите се справиха с тях и през 1980 година президентът на Съединените щати само с натискането на едно копче можеше да види всеки квадратен сантиметър от земната повърхност. Това донякъде го смущаваше. Не и Поклевски. Той беше възпитан в духа на светата изповед и смяташе, че дори най-съкровените мисли и постъпки могат да станат достояние на упълномощените за това. Възприемаше „Кондорите“ като изповедални, а себе си като свещеник, какъвто навремето едва не бе станал.
    На екрана се появи образ, генералът разгърна върху бюрото на президента карта на Съветския съюз и посочи с пръст:
    — Господин президент, в момента виждате картина, предавана от „Кондор 5“. Това е територия между Саратов и Перм, отвъд целинните земи и Черноземието.
    Матюс вдигна поглед към екрана. Под спътника се простираше широк около трийсет километра пояс от ниви. Земята изглеждаше гола, като наесен, след жътва. Тейлър даде някакви инструкции по телефона. След няколко секунди обективът се фокусира върху отрязък от земната повърхност, не по-голям от седем квадратни километра. В лявата част на екрана се появиха и след малко пак изчезнаха няколко загубени в необятната степ дървени селски къщурки. В обектива на спътниковата камера попадна коларски път. Тейлър отново измърмори нещо в слушалката. Сега екранът обхващаше площ от около стотина квадратни метра. Качеството на изображението се подобри. Появи се някакъв мъж, който водеше кон за юздата.
    — Забавете картината! — нареди Тейлър.
    Нивите започнаха да минават по-бавно под камерата. Високо в небето спътникът „Кондор“ продължи да се движи със същата скорост и на същата височина. Картината видоизменяха специалистите в лабораториите на НСРВ. Застанал до ствола на едно самотно дърво, селянинът бавно разкопча дюкяна си. Президентът Матюс нямаше отношение към техниката и непрестанно се удивляваше на нейните достижения. „Наистина е смайващо — помисли си той, — че аз си седя тук на топло в кабинета във Вашингтон и гледам как един човек пикае в подножието на Урал!“
    Селянинът бавно излезе от кадър. На екран се появи безкрайно поле, засято с пшеница.
    — Стоп! — заповяда Тейлър по телефона.
    Изображението застина.
    — Увеличете! — рече Тейлър.
    Земната повърхност започна да се приближава, докато двайсетина стръка млада пшеница не заеха целия екран. Те изглеждаха клюмнали и крехки. Матюс бе виждал подобни растения в пустинните области на Средния запад, където бе израсъл.
    — Стан — подкани той към обяснение своя близък сътрудник Поклевски, който бе свикал това съвещание.
    Полякът внимателно подбра думите си:
    — Господин президент, тази година Съветският съюз по план трябва да получи реколта от двеста и четиридесет милиона тона от зърнени насаждения. Сто и двадесет милиона тона пшеница, шейсет милиона тона ечемик, четиринайсет — овес, четиринайсет — царевица и остатъка — ориз, просо, елда и бобови култури. Основната част от реколтата са пшеницата и ечемикът.
    Поклевски стана и отиде до бюрото, където бе разгърната картата на Съветския съюз. Тейлър изключи телевизора и се върна на мястото си.
    — Четиридесет процента от годишния добив на зърнени култури в Съветския съюз дават Украйна и Кубанската област в Южна Русия — продължи полякът и посочи въпросните райони на картата. — Там насажденията са предимно от зимна пшеница. Това означава, че площите се засяват през септември-октомври. Пшеницата покълва през ноември, когато падат първите снегове, които предпазват кълновете от декемврийските и януарските студове.
    Поклевски се обърна и тръгна към френските прозорци зад стола на президента. Той имаше навик да кръстосва напред-назад, докато говори.
    Скритият в задната част на западното крило Овален кабинет не се забелязваше от Пенсилвания Авеню, но тъй като горната част на тези високи прозорци можеше да се види от паметника на Вашингтон и някой снайперист би могъл да опита далечен изстрел, зеленикавите им стъкла бяха дебели десет сантиметра и непробиваеми за куршуми. Когато Поклевски се приближи към прозорците, аквамаринената светлина, която се процеждаше през тях придаде на и без друго бледото му лице съвсем мъртвешки вид.
    Той се обърна и пое обратно тъкмо когато Матюс се канеше да завърти стола си, за да го вижда по-добре.
    — През декември миналата година топла вълна, придвижваща се откъм Черно море и Босфора, обхвана цяла Украйна и Кубан. Това и преди се е случвало в тези региони, но този път горещото време се задържа по-дълго. Първият сняг се разтопи. След десет дни, сякаш за да навакса, времето стана мразовито. Температурите стигнаха до петнайсет, дори до двайсет градуса под нулата.
    — Което сигурно е навредило на пшеницата — предположи президентът.
    — Господин президент — намеси се Робърт Бенсън от ЦРУ, — най-добрите ни специалисти по селското стопанство твърдят, че руснаците ще се радват, ако успеят да спасят петдесет процента от украинската и кубанската реколта. Нанесените щети са огромни и непоправими.
    — Това ли ми показахте на екрана? — попита Матюс.
    — Не, сър — отвърна му Поклевски. — Стигнахме до предмета на настоящото съвещание. Останалите шейсет процента от съветската реколта, които представляват около сто и четиридесет милиона тона, идват от целинните земи, разорани за пръв път от Хрушчов в началото на шейсетте години, и от Черноземието в подножието на Урал. Отвъд тази планинска верига, в Сибир има съвсем малко зърнени насаждения. Показахме ви точно тези подуралски територии.
    — И какво става там? — попита Матюс.
    — Нещо странно и необяснимо, сър. В тези области има предимно пролетна пшеница, която се засява през март-април след разтопяването на снеговете. Вече би трябвало да е избуяла и да се зеленее. А тя расте рехава и има нездрав вид, като че кара някаква болест.
    — Това също ли се дължи на времето? — поинтересува се президентът.
    — Не. Зимата и пролетта в тази част на Съюза бяха малко по-влажни от обикновено, но съвсем нормални. Сега слънцето грее и времето е сухо. Чудесни условия за пшеницата.
    — Каква територия обхваща тази… болест?
    Бенсън отново се намеси:
    — Не знаем, господин президент. Заснели сме само около петдесет ленти по този проблем. Насочваме повечето си спътници към военни обекти. Следим предимно придвижванията на войсковите части, новите ракетни бази и военните заводи. Но имаме основания да предположим, че това „нещо“ по пшеницата се разпростира върху много от засетите площи.
    — И какво смятате да предприемете?
    — Бихме искали — каза в заключение Поклевски — да посветим повече сили и средства на този проблем и да разберем каква заплаха представлява той за руснаците. Бихме могли да се опитаме да изпратим делегации от бизнесмени в тези райони. Ще се наложи да снемем някои спътници от други неприоритетни задачи и да насочим камерите им натам. Смятаме, че за Америка е жизненоважно да разбере точно пред каква беда е изправена Москва.
    Матюс се замисли и погледна часовника си. След десет минути трябваше да посрещне някакви еколози, които да му връчат поредния почетен диплом. Преди обяд имаше среща с главния прокурор, с когото щяха да обсъждат новия кодекс на труда. Матюс стана.
    — Добре, господа. Съгласен съм с предложението ви. До трийсет дни очаквам от вас отговора на този важен въпрос.


    Десет дни по-късно генерал Карл Тейлър седеше в кабинета на Робърт Бенсън, директора на Централното разузнавателно управление, и гледаше собствения си доклад и прикрепения към него плик със снимки, които лежаха на ниската масичка пред коленете му.
    — Пълна загадка! Нищо не разбирам, Боб!
    Бенсън бе застанал до редицата големи, плъзгащи се прозорци, които покриваха от край до край една от стените в кабинета на шефа на американското разузнаване, и гледаха на север-северозапад към гъстата гора, зад която течеше река Потомак. Като всички свои предшественици, и той обичаше тази гледка. Особено през късната пролет и в началото на лятото, когато короните на дърветата бяха обагрени в нежно зелен цвят. Обърна се с лице към Тейлър и седна срещу него.
    — Моите специалисти по зърнените насаждения също са безпомощни, Карл. Не искам да се обръщам към Министерството на земеделието. Каквото и да е това, което става с пшеницата в Русия, трябва да го пазим в тайна. Ако потърсим помощ от външни хора, само след седмица ще прочетем за проблема в пресата. Все пак до какви изводи стигна твоята служба?
    — На снимките се вижда, че тази епидемия или… не знам как да я нарека… не е всеобхватна — каза Тейлър. — Дори няма регионален характер. Точно тук е загадката. Ако причините са метеорологически, би трябвало да има някакви аномалии във времето, а такива нямаше. Ако е болест по растенията, логично е да е ограничена в определени райони. Същото важи и за паразитите. Но тя се появява неравномерно. Пояси от здрава висока пшеница растат редом до засегнати насаждения. Наблюденията на „Кондорите“ не показват логична схема на разпространение на „болестта“. Вие открихте ли нещо?
    Бенсън поклати отрицателно глава.
    — Прав си. Във всичко това няма никаква логика. Изпратих няколко от моите хора да вземат проби от почвата, но още не са изпълнили задачата. Агрономите ми внимателно изследваха твоите снимки и успяха да измъдрят само някакви мъгляви предположения за болест по семената или заразеност на почвата. И те не могат да си обяснят неравномерната поява на „болестта“. А на мен ми виси на главата прогнозата за цялостната съветска реколта. Президентът очаква да му я представя в най-скоро време.
    — Не съм в състояние да снимам всяка проклета руска нива, засята с пшеница или ечемик! — рече Тейлър. — Това би ми отнело месеци, дори и да използвам всичките „Кондори“! Ти би ли ми позволил да го сторя?
    — В никакъв случай! — отговори му Бенсън. — Необходима ми е информация за движението на съветските войски покрай границата с Китай и за концентрацията на военни части в близост до Турция и Иран. Непрестанно трябва да наблюдаваме разгръщането на Червената армия на територията на ГДР и новите силози на ракетите СС-20 зад Урал.
    — Тогава ще мога да направя само предположение за размера на засегнатите територии в цялата страна на база на заснетия материал.
    — Но, моля те, бъди точен — каза Бенсън. — Не искам да се повтори 1977 година!
    При споменаването на този отдавнашен случай Тейлър се намръщи, въпреки че по онова време още не беше директор на НСРВ. През 1977 американските разузнавателни служби бяха заблудени от една гигантска манипулация на руснаците. Цяло лято експертите от ЦРУ и от Министерството на земеделието убеждаваха президента, че реколтата от зърнени насаждения в Съветския съюз ще възлезе на около двеста и петнайсет милиона тона. Съветските власти показваха на американските специалисти по селското стопанство, посетили страната им, ниви със здрава хубава пшеница. Оказа се, че това били изключения. Анализът на данните от фоторазузнаването бе погрешен. Когато дойде есента, Леонид Брежнев спокойно съобщи, че са събрани само сто деветдесет и четири милиона тона зърно.
    В резултат на това изкупните цени на пшеницата на вътрешния американски пазар скочиха, защото фермерите и търговците бяха сигурни, че руснаците ще трябва да купят липсващите двайсет милиона тона. Но вече бе твърде късно. През лятото Москва бе сключила посредством подставени френски фирми фючърсни сделки за закупуване на американско зърно по старите ниски цени. Руснаците дори бяха чартирали кораби, които да го извозят до Западна Европа. В Ленгли този случай бе известен като „големия номер“.
    Карл Тейлър стана.
    — Добре, Боб. Ще продължа да правя хубави снимчици като безгрижен турист.
    — Карл — гласът на шефа му го спря на вратата — не е достатъчно само да направиш снимки. Най-късно на първи юли искам „Кондорите“ да се върнат към следенето на военни обекти. До края на месеца ми представи възможно най-точна прогноза за реколтата. Не се впускай в недоказани предположения. Предпочитам да бъдеш по-предпазлив в оценките. Ако твоите момчета забележат нещо, което би могло да обясни явлението, върнете обратно спътниците над мястото и го снимайте още веднъж. По дяволите! Трябва да разберем какво става с тая руска пшеница!


    На следващата сутрин американските спътници „Кондор“ продължаваха да патрулират над Съветския съюз. Те можеха да наблюдават почти всичко на територията на тази необятна страна, но не бяха в състояние да видят единия от тримата първи секретари на английското посолство в Москва, който бе седнал зад бюрото си. Самият Харолд Лесинг съзнаваше, че видът му не е за показ. Дипломатът беше бял като платно и изглеждаше зле.
    Основната ограда на английското посолство в съветската столица е красива старинна къща от преди революцията. Тя е разположена на крайбрежната улица „Морис Торез“ и фасадата й гледа на север към южната част на Кремъл, който се намира отвъд реката. По царско време къщата принадлежала на захарен магнат — милионер. Британците я закупили скоро след революцията. Оттогава съветското правителство все се опитва да ги прогони от нея. Всяка сутрин Сталин трябвало да търпи гледката на английското знаме, трептящо на утринния ветрец, защото въпросната къща се намирала точно срещу личните му покои. Това го вбесявало.
    На Британското търговско представителство не е оказана честта да бъде разположено в красивата сграда до реката. То се помещава в грозен и зле построен следвоенен блок на около три километра по на запад, на „Кутузовски проспект“, срещу подобния на многоетажна торта хотел „Украйна“. Всъщност това е комплекс от сгради, приютили както многочислени канцеларии на най-различни посолства, така и квартири на дипломати от цял свят. Комплексът има само един вход, охраняван от неколцина бдителни милиционери. Неугледната компилация от сгради е известна сред московчани като „дипломатическия корпус“.
    Кабинетът на Харолд Лесинг се намираше на последния етаж на търговското представителство, като заемаше едно малко блокче. През това топло майско утро, в десет и половина часа Лесинг припадна. Докато се свличаше на пода, той неволно катурна телефона от бюрото и звукът накара секретарката му да дойде от съседната стая, за да види какво става. Без да вдига много шум, тя повика съветника по търговските въпроси, който нареди на две млади аташета да помогнат на Лесинг, който вече бе дошъл в съзнание, но се чувствуваше много зле. Младежите отведоха своя по-старши колега до апартамента му, който бе разположен в блок № 6, само на стотина метра от търговското.
    Съветникът се обади в посолството, съобщи на пълномощния министър за случилото се и помоли да изпратят при Лесинг лекаря на посолството.
    След като прегледа Лесинг в апартамента му, докторът понечи да информира съветника по търговските въпроси за състоянието му. За негова изненада съветникът го прекъсна и каза, че ще е по-добре да отидат в сградата на „Морис Торез“ и да обсъдят въпроса с пълномощния министър. Лекарят, който беше обикновен интернист, изпратен по тригодишен договор в Москва, където временно му бе присъден ранг първи секретар, чак по-късно разбра защо бе необходимо да ходят в посолството. Когато пристигнаха пълномощният министър ги отведе в специална стая, изолирана и оборудвана срещу подслушване. В търговското представителство нямаше подобни помещения.
    — Получил е кръвоизлив на язвата — доложи лекарят на двамата дипломати. — От няколко седмици, а може и месеци, имал болки, но си мислел, че се дължат на лошо храносмилане. Вместо да дойде да го прегледам, гълтал противокиселинни таблетки с цели шепи.
    — Налага ли се да бъде хоспитализиран? — попита умислено пълномощният министър.
    — Несъмнено! — отвърна му докторът. — Ще уредя да го приемат след един-два часа. Съветските ми колеги са напълно компетентни в лечението на подобни случаи.
    За известно време се възцари тишина. Двамата дипломати се спогледаха. Съветникът по търговските въпроси поклати отрицателно глава. И двамата мислеха за едно и също. Знаеха онова, което докторът не подозираше: истинската функция на Лесинг в посолството. Шефът на търговската секция отстъпи пред по-висшите интереси:
    — Не! — каза той кротко. — Ще го изпратим в Хелзинки със следобедния полет. Ще издържи ли пътуването?
    — Но…
    Лекарят понечи да възрази, но млъкна. Осъзна защо трябваше да пропътува три километра, заради този разговор: навярно Лесинг ръководи резидентурата на английското разузнаване в Москва.
    — Да, да, ще издържи. Сега е в шок и е загубил около половин килограм кръв. Инжектирах му сто милиграма петидин — безвредно успокоително. В три часа ще му направя още една инжекция. Лесинг не е в състояние да кара автомобил. Ще се наложи да го откарате до летището и да изпратите с него придружител. Щом пристигне, веднага трябва да бъде настанен в болница. Ще съм по-спокоен, ако лично го придружа. Бих могъл да се върна с утрешния самолет.
    Пълномощният министър стана.
    — Чудесно — каза той. — Останете там два дни. Починете си малко. Жена ми е попривършила запасите от някои необходими за домакинството стоки. Ще бъдете ли така любезен… Благодаря ви! Сега ще се разпоредя да уредят всичко по пътуването.


    От години в пресата и в шпионските романи се пише, че централата на британското разузнаване или Сикрет Интелиджънс Сървис, известно в миналото като МИ 6, се помещава в една сграда в лондонския район Ламбет. Това винаги предизвиква усмивки у служителите на това ведомство, тъй като адресът в Ламбет е грижливо поддържано прикритие.
    По същия начин, за всички любопитни, които се интересуват къде се намира контраразузнаването, или МИ 5, е създадено прикритие на улица „Кързън“: известната сред обществеността Ликънфийлд Хаус, която е в съседство с клуба „Плейбой“. Всъщност неуморимите ловци на шпиони от години не са се мяркали по тези места.
    Истинският дом на най-тайната от тайните служби е модерна висока сграда, която е на един хвърлей място от една от големите лондонски гари за влакове, пътуващи в южно направление. Разузнаването обитава тази сграда от началото на седемдесетте години.
    В апартамента, разположен на най-горния й етаж, иззвъня един от вътрешните телефони. Генералният директор на британското разузнаване вдигна слушалката, загледан през прозорците със затъмнени стъкла към Биг Бен, който се извисяваше в далечината зад реката. Новината за болестта на Лесинг бе пристигнала от Москва в ранния следобед и бе незабавно дешифрирана от съответния отдел, който се намираше в подземните етажи на същата сграда. Сега началникът на кадри я долагаше на своя шеф.
    — Колко време ще отсъства от работа — попита генералният директор.
    — Поне няколко месеца — отговори му кадровикът. — Няколко седмици ще прекара във финландската болница, после ще му трябва поне още толкова време, за да се възстанови.
    — Жалко — рече директорът. — Налага се бързо да му намерим заместник.
    Порови се в невероятната си памет и се сети, че Лесинг ръководеше двама агенти: единия в Червената армия, другия в съветското външно министерство. Не бяха особено високопоставени, но вършеха работа.
    — Уведомете ме, когато Лесинг пристигне в Хелзинки и ме дръжте в течение за това как се развива здравословното му състояние — продължи директорът. — Съставете кратък списък на подходящите кандидати за неговото място. Искам го до довечера!
    Сър Найджъл Ървин бе третият поред професионален разузнавач, издигнал се до поста генерален директор на Сикрет Интелиджънс Сървис или „фирмата“, както я наричаха хората от бранша.
    Много по-голямото американско ЦРУ, основано от Алън Дълес, който бе направил много за изграждането на авторитета на това ведомство, в началото на седемдесетте години бе оглавено от външен човек — адмирал Стансфийлд Търнър. Това бе своеобразна контрамярка, която президентът бе принуден да вземе срещу злоупотребите с власт и анахроничните силови методи, използвани от ЦРУ. По ирония на съдбата в същото време британското правителство стори тъкмо обратното и назначи за шеф на „фирмата“ професионалист, а не висш дипломат от Форин Офис, както повеляваше традицията.
    Оказа се, че решението е било правилно. Фирмата твърде дълго се бе разкайвала заради измяната на Бърджис, Маклийн и Филби. Сър Найджъл Ървин се стремеше да работи така, че когато дойде време да предаде поста си на своя приемник, реномето на английското разузнаване да е безукорно и оттук насетне всички началници на Сикрет Интелиджънс Сървис да са хора „от вътре“. Затова той осъждаше строго своеволията на своите подчинени и здраво държеше юздите на фирмата.
    „Тук сме, за да служим, а не да изпълняваме циркови номера. Не работим за аплодисменти!“ — обичаше да казва сър Найджъл на новопостъпилите, които се обучаваха в Бийкънсфийлд.
    Навън вече бе тъмно, когато донесоха на сър Найджъл трите лични досиета, но той искаше лично да направи избора, затова бе готов да остане до късно в службата. Прекара цял час над папките, въпреки че единият от кандидатите очевидно бе по-подходящ от другите двама. Шефът на фирмата вдигна телефонната слушалка и нареди на началника на „кадри“, който чакаше да бъде повикан, да се качи. Две минути по-късно секретарката на сър Найджъл въведе кадровика в кабинета.
    Генералният директор сипа на своя подчинен едно уиски със сода. Същото пиеше и самият той. Сър Найджъл смяташе, че има пълното право да се наслаждава на някои от радостите на живота и за това бе обзавел кабинета си доста комфортно, с всички удобства. С това вероятно компенсираше фронтовата мръсотия, на която се бе наситил през 1944 и 1945 година, както и мизерията на долнопробните виенски хотелчета, в които бе живял в края на четирийсетте години, когато като млад разузнавач се бе опитвал да скланя към предателство руснаци в окупираната от съветските войски част на Австрия. Двама агенти, вербувани от него през онези години, след дълъг период на „замразяване“, сега отново действаха и сър Найджъл се гордееше с това.
    Сградата на британското разузнаване бе модерна, построена от стомана, бетон и стъкло. Но кабинетът на генералния директор бе обзаведен по старовремски елегантно. Тапетите бяха бежови, а мекият килим — светлокафяв. Бюрото, столът зад него, двете кресла и тапицираното с кожа канапе представляваха ценни антики.
    От картинното хранилище на Министерството на околната среда, от което висшите държавни служители можеха да вземат експонати за украсяване на кабинетите си, сър Найджъл бе избрал една творба на Дюфи, една на Вламенк и картина, чието авторство не бе съвсем сигурно, но се предполагаше, че е нарисувана от Брьогел. Шефът на разузнаването беше хвърлил око на малко, но изключително красиво платно на Фрагонар, но някакъв по-пъргав началник от Министерството на финансите го бе изпреварил.
    За разлика от Форин Офис, чиито стени бяха окичени с портрети на бивши министри като Канинг и Грей, във фирмата този жанр не бе на почит. Мъже като ръководителите на разузнаването, които цял живот се бяха стремили да запазят пълна анонимност, не обичаха да бъдат увековечавани. В сградата на фирмата не се срещаха и картини, изобразяващи Кралицата, докато в Ленгли бе пълно със снимки с автограф на поредния президент.
    „Ако афиширахме нашата преданост и вярност към Кралицата и Родината, нямаше да работим тук!“ Такъв отговор получаваха учудените от „непатриотичната“ декорация на сградата американски посетители.
    Сър Найджъл се откъсна от съзерцанието на светлините на Уест Енд и загърби прозореца.
    — Като че ли най-подходящ е Мънроу. Ти как мислиш? — попита той.
    — Съгласен съм — отвърна му кадровикът.
    — Какво представлява той? Прочетох личното му дело, но кажи ми какъв човек е?
    — Потаен.
    — Отлично.
    — Пада си малко самотник.
    — Това не е голяма беда.
    — В случая решаващ е неговият руски — каза кадровикът. — Другите двама знаят добре езика, докато Мънроу го владее като матерен. Обикновено говори със силен акцент. Използува своята езикова дарба само когато трябва да се представя за руснак или да се слее с тълпата местни хора. Ще му се наложи веднага да приеме на връзка Синигера и Скореца. В това отношение перфектният руски ще му е от голяма полза.
    „Синигера“ и „Скореца“ бяха псевдонимите на двамата агенти, вербувани и ръководени от Лесинг. На агентите, действащи в Съветския съюз, се даваха имена на птици по азбучен ред, съответстващо на последователността на вербовките. Двата псевдонима, започващи с буквата „с“, бяха присвоени на неотдавна привлечените руснаци.
    Сър Найджъл изсумтя:
    — Добре. Ще изпратим Мънроу. Той сега къде е?
    — Преподава на новоназначените в Бийкънсфийлд.
    — Да ми се яви утре следобед! Не е женен и предполагам, че ще може веднага да замине. Няма какво да се мотае с подготовки. Утре сутрин ще получа от Форин Офис съгласие за назначаването му на мястото на Лесинг за шеф на търговската секция на посолството.


    Бийкънсфийлд е разположен недалеч от центъра на Лондон. Навремето мнозина богаташи са строили вилите си в това красиво предградие. Напоследък в повечето от тези елегантни сгради се провеждат всевъзможни семинари, курсове по мениджмънт и религиозни сбирки. Една от тях бе приютила школата за подготовка на английското разузнаване, но с нищо не го показваше, за разлика от окичените с рекламни табели съседни постройки.
    Курсантите обичаха лекциите на Адам Мънроу „по специалността“ не само защото те се различаваха от скучните часове по шифриране и дешифриране. Адам усещаше, че е успял да ангажира вниманието на младежите.
    — А сега да поговорим за някои проблеми, които ще срещнете, и за това, как да ги преодолеем — рече Мънроу.
    Школниците притихнаха в очакване.
    — Трябва да получите от вашия агент контейнер със сведения — продължи разузнавачът, — но местното контраразузнаване ви следи. В случай на арест ще се позовете на дипломатическия си имунитет, но агентът ви е беззащитен. Той е местен човек, който рискува живота си заради вас. Ще ви чака на уговореното място не повече от десет минути. Ако остане по-дълго, рискува да привлече внимание. Какво ще направите?
    — Ще се отърва от „опашката“. Ще се изплъзна! — предложи някой.
    Мънроу поклати глава отрицателно.
    — Нали се предполага, че сте невинен дипломат. Ако вършите подобни фокуси, веднага ще „лъснете“ като разузнавач. Освен това може да не успеете да се измъкнете от външното наблюдение. Ако си имате работа с КГБ и ви проследява опитна бригада, по-добре се откажете и направо се върнете в посолството. Други варианти има ли?
    — Няма да отида на срещата — обади се друг курсант. — Сигурността на агента е над всичко!
    — Правилно — отговори му Мънроу, — но така човекът няма да може да ви предаде важната информация, а и оставате без уговорка за следващата среща.
    Мънроу напрани пауза.
    — Или има още някаква уговорка?
    — Трябва отпреди да сме насрочили втора среща в случай, че се провали редовната — сети се трети курсант.
    — Точно така — похвали го Мънроу. — Преди, когато някой друг от посолството е бил под рутинно външно наблюдение, вие сте имали достатъчно време да обучите агента си на цяла система от алтернативни срещи. И така, той чака десет минути и отива на следващото място. Как се нарича втората среща?
    — Резервна — каза умникът, който бе предложил да се измъкне от проследяването.
    — Първа резервна среща — поправи го Мънроу. — След няколко месеца ще имаме практически упражнения по лондонските улици, затова запомнете добре тези неща!
    Курсантите започнаха усърдно да записват термина в тетрадката си.
    — Запътили сте се към следващата среща — продължи Мънроу, — но „проследяването“ продължава да е по петите ви. Какво ще правите, когато стигнете на мястото на първата резервна среща?
    Възцари се пълна тишина. Мънроу им предостави трийсет секунди, после обясни:
    — Там не се срещате с агента. Той само ви наблюдава отстрани. В уречен час, когато знаете, че едностранният визуален контакт е установен и вашият човек ви гледа от терасата на някое кафене или от някое друго удобно място, му давате предварително уговорен знак. Почесвате се по ухото, изсеквате се, изпускате на земята вестника си или нещо подобно. Какво съобщавате по този начин на агента?
    — Че преминавам към третата среща — отново блесна умникът.
    — Правилно. Но вие още имате „опашка“! Къде ще се проведе третата среща? На какво място?
    Този път никой не си опита късмета.
    — В каквато и да е сграда — бар, ресторант, кафене, — чиято входна врата е непрозрачна и на приземния етаж няма прозорци откъм фасадата. Тоест, от улицата не трябва да се вижда във фоайето. Защо избираме подобни места като най-подходящи за предаването на контейнера с информацията?
    На вратата тихо се почука. В стаята надникна началникът на школата. Той кимна на Мънроу да излезе за малко.
    — Наредиха да се явиш при Господаря в три часа. Бейли ще поеме следобедните ти часове.
    Мънроу се върна озадачен в класната стая. „Господаря“ беше ироничния, но изпълнен и с уважение прякор на генералния директор на фирмата.
    — За да може да отидем до масата на агента и да вземем пакетчето, без да ни видят отвън — предположи някой групата.
    Мънроу поклати глава.
    — Не. След като си отидете, противникът може да разпита келнерите и рискувате агентът ви да бъде идентифициран по описание. Други предположения?
    — Да използуваме тайник вътре в ресторанта — пак се осмели умникът.
    За сетен път Мънроу поклати глава.
    — Няма да имате достатъчно време за това — рече той. — Хората от проследяването ще нахълтат в заведението няколко секунди след вас. Тоалетната, която, да речем, сте определили като място за провеждане на тайниковата операция, може в момента да е заета. Твърде рисковано е. В случая трябва да направим „моменталка“. Ще ви обясня какво е това. Пишете! Агентът вижда подадения от вас сигнал и разбира, че сте под наблюдение. Съгласно предварителната уговорка, той сверява часовника си по телефона с автоматичната служба за съобщаване на точно време. Вие правите същото от някоя телефонна будка по пътя към мястото на моменталната среща. В уречения час той ви чака в съответния ресторант, кафене или друга сграда, която сте избрали за операцията. Отваряте входната врата в точно определено до секундата време. Ако видите, че ще стигнете до уреченото място твърде рано, спрете се, завържете си връзката на обувката или се зазяпайте в някоя витрина. Когато поглеждате часовника си, не го правете очебийно, а скришом. Влизате във фоайето на ресторанта и входната врата се затваря зад гърба ви. В същия момент агентът вече е станал, платил е сметката си и върви към изхода, тоест към вас. Докато хората от проследяването влезнат в ресторанта ще разполагате поне с пет секунди. Минавате покрай агента, като се стремите в мига на предаването да сте в „мъртва зона“ или, казано по-просто, да сте възможно по-далеч от хорските погледи. При разминаването незабелязано получавате пакетчето и продължавате към някоя свободна маса. Противникът ще влезе след секунди. А през това време агентът вече е излязъл. По-късно келнерите ще потвърдят, че не сте говорили с никого и никой не се е спирал до масата ви. Допивате си питието, връщате се в посолството с контейнера в джоба си и се молите противникът да не е забелязал нищо. Толкоз за моменталната среща. А, ето го и звънеца. За днес стига.
    Няколко часа по-късно Адам Мънроу вече седеше в секретната библиотека, която се намираше в подземието на високата сграда, в която се помещаваше фирмата, и се бе зарил в дебели папки. Бяха му дали само пет дена, през които трябваше да наизусти необходимата информация, без която не можеше да наследи Лесинг като „легален резидент“ на фирмата в Москва.
    На трийсет и първи май той отлетя за съветската столица, за да встъпи в новата си длъжност.


    Първата седмица Мънроу се запознаваше с обстановката. За всички служители в посолството, с изключение на неколцината посветени, той беше обикновен дипломат, изпратен спешно на мястото на Харолд Лесинг. Само посланикът, пълномощният министър, шефът на радистите и шифровчиците и съветникът по търговските въпроси знаеха истинската му длъжност. Фактът, че на четиридесет и шест години бе само първи секретар, се обясняваше на любопитните с късното постъпване на Мънроу на работа във външно министерство. Адам се запозна с целия състав на посолството. После шефът му го поведе по приеми, за да го представи на колегите дипломати от западните страни. Мънроу посети и американския резидент, с когото си поговориха делово. Както се изрази човекът от ЦРУ, „водата“ била тиха.
    Въпреки, че някои от английските дипломати, изпратени на работа в Съветския съюз, владееха почти съвършено руски, Мънроу ломотеше със силен акцент както пред колегите си, така и пред руснаците, с които се срещаше по служба. На един коктейл той чу двама съветски чиновници от Министерството на външните работи да си разменят бързи фрази и разбра всичко, въпреки че те използваха специфични изрази от жаргона на съветските бюрократи. Чутото представляваше относителен интерес и Мънроу го изпрати като информация в Лондон.
    На десетия ден след пристигането си той седеше сам на една пейка във ВДНХ — изложбата на постиженията на народното стопанство, разположена в северните покрайнини на съветската столица. Чакаше агента от Червената армия, когото трябваше да приеме на връзка от Лесинг.
    Мънроу бе роден през 1936 година в семейството на единбургски лекар. Въпреки войната детството му бе щастливо и безоблачно като на всяко обикновено момче от средната класа. До тринайсетгодишна възраст той посещаваше местното училище, а след това прекара пет години в колежа Фетс, една от най-добрите гимназии в Шотландия. Там учителите за пръв път забелязаха необичайната му дарба за изучаване на чужди езици.
    През 1954 година военната служба още бе задължителна и Мънроу го взеха войник. След клетвата баща му се погрижи момчето да бъде разпределено в Първи планински полк, в който самият той бе служил навремето. Полкът бе изпратен в Кипър и още през лятото на същата година Адам участвува в битки с партизаните от ЕОКА в планините Трудос.
    Докато седеше в московския парк, той си спомни за голямата селска къща. Цяла нощ бяха пълзели в люцерната, за да я обградят незабелязано. По данни, получени от някакъв информатор, в нея имало партизани. Когато се развидели, решиха да атакуват. Мънроу мина отзад и застана на пост в подножието на стръмния хълм, на чийто връх бе къщата. Основната част от взвода му нападна имението откъм главния вход. Войниците се втурнаха към портата от изток, така че слънчевите лъчи да заслепяват партизаните.
    Оттатък хълма Мънроу чуваше пукота на „Стенганите“. После видя две човешки фигури да се измъкват от прозорците и задната страна на къщата и да се спускат надолу към него. Склонът беше много стръмен и те търчаха с бясна скорост право към клекналия зад едно маслинено дърво Мънроу, като едва успяваха да запазят равновесие. На Адам му се стори, че единият от двамата държи в дясната си ръка нещо като къса черна пръчка. По-късно Мънроу стигна до извода, че дори ако тогава беше викнал, двамата нямаше да се спрат, защото бяха събрали голяма инерция. Но такива мисли му дойдоха чак след време. Когато видя устремилите се към него човешки фигури, той реагира, както бе обучаван. Изправи се и даде два смъртоносни откоса.
    Куршумите спряха телата и ги тръшнаха в калта. Когато синият дим от барута се разнесе, той се приближи до тях да ги огледа. Помисли си, че сигурно ще му прилошее или че ще припадне, но не почувства нищо. Само любопитство. Взря се в лицата им. Убитите бяха момчета, по-млади от самия него, а той беше само на осемнайсет години.
    След малко дойде сержантът.
    — Браво, моето момче! — провикна се той.
    Мънроу отново сведе поглед към младежите, които никога нямаше да се оженят, да имат деца, да танцуват под звуците на бузуки, да се радват на слънцето и на виното…
    Ръката на единия от двамата продължаваше да стиска онова, което Мънроу беше взел за пистолет. Оказа се, че късата пръчка всъщност е парче от кренвирш. Другата му част беше в устата на убития. Нападението бе изненадало обитателите на къщата по време на закуска. Мънроу се обърна към сержанта и му изкрещя:
    — Не съм твоя собственост! Нямаш право да ми заповядваш! Аз сам съм си господар! Никой друг!
    Сержантът отдаде избухването на младежа и несвързаните му приказки на шока от първото му убийство и не доложи за случая.
    Навярно това бе грешка. Защото властите така и не забелязаха, че Адам Мънроу никога и никому не се подчинява изцяло.
    Шест месеца по-късно му бе предложено да се яви на съкратени курсове за офицерско звание и да подпише свръхсрочен договор за още три години служба.
    Той прие, тъй като бе уморен от Кипър. Изпратиха го обратно в Англия в кадетската школа в Итън Хол. След три месеца получи ромбчето на младши лейтенант.
    Когато бе попълвал формулярите за постъпване в Итън Хол, Мънроу бе споменал, че говори свободно немски и френски. Изпитаха го по двата езика и се оказа, че не е излъгал.
    След като получи офицерско звание, му предложиха да изкара курсовете по руски за държавни служители. По онова време тези курсове се помещаваха в една голяма сграда в Бодмин, наречена „Малката Русия“. Другият вариант беше да командва взвод в някакво забутано поделение в Шотландия и той се съгласи да учи руски. Шест месеца по-късно Мънроу владееше езика толкова добре, че спокойно можеше да мине за руснак.
    През 1957 година, въпреки увещанията на командирите на полка, Мънроу се уволни от армията защото искаше да стане кореспондент на някой вестник в чужбина. По време на престоя си в Кипър се беше запознал с неколцина такива журналисти и смяташе работата им за по-интересна от крещенето на плаца или висенето в някоя канцелария.
    Мънроу получи мястото на младши репортер в единбургския вестник „Скотсмън“. Две години по-късно се премести в Лондон и постъпи на работа в агенция „Ройтер“, чиято централа се намира на „Флийт Стрийт“ № 85.
    През лятото на 1960 година отново му помогна неговото знание на чужди езици. На двайсет и четири годишна възраст той бе изпратен в Западен Берлин като помощник на титуляр-кореспондента Алфред Клус. Това бе лятото, предшестващо издигането на Берлинската стена. Три месеца преди това Мънроу се запозна с Валентина.
    Сега осъзнаваше, че тя е единствената жена, която някога бе обичал.
    До него на пейката седна някакъв мъж и се изкашля. Мънроу се сепна и се отърси от спомените.
    Руснакът бавно извади цигара и я сложи в устата си, без да изпуска от очи английския дипломат. Движенията му бяха малко сковани от учудване, но той все пак изпълняваше предшестващите паролата действия. Мънроу вдигна запалката си и поднесе огънчето към цигарата.
    — Преди две седмици Роналд припадна в кабинета си — спокойно започна разговора англичанинът. — Кръвоизлив на язвата. Аз се казвам Майкъл. Той ме помоли да продължа работата с вас. А, да не забравя… Вярно ли е, че телевизионната кула в Останкино е най-високото здание в Москва?
    Облеченият в цивилни дрехи съветски офицер изпусна тютюневия дим и видимо си отдъхна. Паролата беше вярна. Дал му я бе Лесинг, когото познаваше под името Роналд.
    — Да — отвърна руснакът. — Висока е петстотин и четиридесет метра.
    Агентът остави на пейката между двамата сгънатия на четири вестник, който държеше в ръка. Мънроу бе сложил на коленете си своя шлифер и сега дрехата се изхлузи на земята. Разузнавачът я вдигна и я постави върху вестника. В продължение на няколко минути двамата не пророниха нито дума. Руснакът допуши цигарата си и се наведе, за да загаси фаса.
    — След четиринайсет дена — прошепна му в този момент Мънроу. — В мъжката тоалетна под сектор „Г“ на новия Държавен цирк. По време на номера на клоуна Попов. Представлението започва в седем и трийсет.
    Руснакът стана и се отдалечи по алеята. Мънроу остана още десетина минути, за да огледа обстановката. Всичко бе спокойно. Никой не тръгна след агента. После взе шлифера заедно с вестника и се върна с метрото на „Кутузовски проспект“.
    Укритият във вестника плик съдържаше списък на новоназначените на висши постове в Съветската армия.

2.

    Същия предиобед или, казано по-точно, на десети юни, минути преди единайсет часа тъкмо когато Адам Мънроу сменяше линиите на метрото на спирката „Площадь революции“, на четиридесет метра над главата му премина кортеж от десетина дълги черни лимузини „ЗИЛ“, които след минути влязоха в Кремъл през Боровицката порта. Политбюро се събираше на заседание, което щеше да промени хода на историята.
    Кремъл представлява триъгълна крепост. В северния й край се извисява Собакинската кула. Стените на Кремъл са дебели петнайсет метра и окичени с осемнайсет по-малки кули. Във вътрешността на триъгълника се влиза през четири порти.
    Южната част на двора е достъпна за туристи. Там послушните посетители разглеждат с възхищение красивите църкви, зали и царски дворци. През средата на триъгълното пространство минава чакълеста полоса, охранявана от войници. На туристите не е позволено да минават отвъд нея. Но кавалкадата от ръчно изработени лимузини прекоси тази линия и се понесе към трите сгради в северната част на Кремъл.
    Най-малката от тях е Кремълският театър. Полускрита зад него е сградата на Министерския съвет, който представлява правителство дотолкова, доколкото е съставен от министри. Истинското правителство на Съветския съюз е Политбюро, малката група от властници, стояща начело на Централния комитет на КПСС. Третата сграда е по-голяма от другите две. Тя се разпростира покрай западната фасада на Кремъл. Почти е долепена до вътрешната страна на онази част от стената, под която се шири Александровската градина. Сградата представлява дълъг правоъгълник, който на юг стига до Арсенала, старинната оръжейна палата, превърната в музей. Въпреки че Арсеналът е практически част от въпросната сграда, през него не може да се влезе в помещенията й. За да се стигне да нея, трябва да се мине отвън, през една порта от ковано желязо, разположена между Министерския съвет и Арсенала. Черните лимузини минаха през тази порта и спряха пред входа на обвитата в тайнственост сграда.
    Тя се състоеше от две успоредни тесни крила високи четири етажа и разделени от вътрешно правоъгълно дворче. На третия етаж в източното крило е залата, в която всеки четвъртък сутрин Политбюро се събира на съвещание, за да решава съдбините на двеста и петдесетте милиона съветски граждани и на още десетки милиони хора, които се залъгват, че живеят извън пределите на Руската империя.
    Независимо от официалната теория, че Русия е само една от петнайсетте съветски републики, Съветският съюз е империя. Руските царе, предишните и сегашните, са владели и продължават да владеят и да управляват с твърда ръка останалите четиринайсет републики. Трите лоста, с които Русия налага своята власт, са: Червената армия; КГБ, който наброява сто хиляди служители, триста хиляди войскови части и шестстотин хиляди доносници; и партийния апарат, управляван от ЦК, който командва и следи партийните кадри винаги и навсякъде, от Арктика до границата с Иран, от Полша до Японско море.
    Залата, в която се съвещават членовете на Политбюро, не е голяма — около петнайсет на седем метра, но в нея е съсредоточена невероятна власт. Обзаведена е в тежкия масивен стил, предпочитан от партийните величия. В средата й има голяма Т-образна маса, покрита със зелено сукно.
    Беше десети юни 1982 година. Този път присъстващите не бяха получили предварително дневния ред на съвещанието. Всички усещаха, че нещо страшно витае във въздуха и че някаква опасност ги е събрала около масата.
    На обичайното си място, в челото на масата, седеше шефът им Максим Рудин. Освен формалната длъжност на президент на СССР той беше и генерален секретар на КПСС, председател на ЦК и на Политбюро.
    Седемдесет и две годишният държавник беше едър мъж с набръчкано строго лице, в което се четеше коварство и лукавост. Ако не притежаваше тези две качества, той нямаше да заема стола, на който бяха седели последователно Сталин, Маленков и Брежнев. От двете му страни имаше по двама сътрудници от личния му секретариат, хора, предани му до смърт. Зад гърба му в единия от ъглите на залата зад малка масичка седяха две стенографки, които записваха всичко казано от участниците в съвещанието. В другия ъгъл двама мъже обслужваха магнетофон, който за всеки случай дублираше стенографските бележки.
    Останалите дванайсет члена на Политбюро се бяха подредили по шестима от двете страни на дългата маса. На отсрещния й край, с лице към Рудин, бе поставен един празен стол. Членовете на Политбюро се огледаха взаимно дали някой от тях не отсъства, защото този стол бе за обречените. На него сядаха само хора, които за последен път се появяват в тази зала. Те смирено изслушваха обвиненията на бившите си съратници и поемаха пътя на забвението, а понякога и биваха изправяни до Черната стена на Лубянка. По традиция обреченият бе държан в неведение за предстоящото му сваляне от власт и чак когато влезеше в залата, виждаше, че всички останали столове освен наказателния са заети. Тогава разбираше, че е изпаднал в немилост. Но тази сутрин столът беше празен, а всички членове на Политбюро присъстваха.
    Рудин се облегна назад и огледа дванайсетте мъже през присвитите си от дима на папиросата очи. Той предпочиташе старовремските папироси с кух картонен мундщук вместо филтър. Рудин беше обучил помощниците да му ги подават една след друга, а на лекарите си бе заповядал да си затварят устата.
    От лявата страна на масата най-близо до генералния секретар седеше Василий Петров, четиридесет и шест годишно протеже на Рудин, което заемаше важния пост „секретар на ЦК на КПСС по организационните въпроси“. Рудин знаеше, че може да разчита на подкрепата на Петров в това, което предстоеше. До Петров седеше възрастният външен министър Дмитрий Риков, който също щеше да вземе страната на Рудин, тъй като нямаше друг избор. До него беше Юрий Иваненко, слаб петдесет и три годишен мъж със свирепи черти на лицето. Той силно се различаваше от останалите присъстващи по елегантния си костюм, ушит в Лондон. Сякаш с това искаше нарочно да подразни своите колеги, които мразеха всяка проява на западно влияние. Рудин лично бе издигнал Иваненко на длъжността началник на КГБ и знаеше, че шефът на комитета ще го подкрепи, защото единствено някой от хората, настроени срещу Иваненко, би могъл да се противопостави на Рудин.
    От отсрещната страна на масата бе седнал Ефрем Вишнаев. Той също бе млад за член на Политбюро, но такива бяха повечето нови членове, избрани след смъртта на Брежнев. Петдесет и пет годишният Вишнаев бе идеологът на партията. Той бе аскетичен, страстно мразеше дисидентите, радтелстваше за запазване на чистотата на марксистките идеи и бе обладан от патологична ненавист към капиталистическия Запад. Рудин бе сигурен, че именно той щеше да му се противопостави най-ревностно. До Вишнаев седеше маршал Николай Керенски, шейсет и три годишният министър на отбраната на Съветския съюз. В предстоящия спор той щеше да се подчини единствено на интересите на Червената армия.
    Освен Рудин и Иваненко, който с нищо не издаваше чувствата си, за предмета на съвещанието знаеше само Комаров, секретарят на ЦК по селското стопанство. Той беше пребледнял от вълнение.
    Рудин кимна на един от преторианската гвардия на Кремъл, който стоеше на пост до вратата. Телохранителят пусна в заличката разтреперания човечец, който чакаше отвън.
    — Другари, искам да ви представя академик Иван Иванович Яковлев — изръмжа генералният секретар, когато прегърбеният от притеснение учен стигна до масата и зачака смирено, стиснал в потни длани своя доклад. — Другарят Яковлев е нашият най-изтъкнат специалист по агрономия и по зърнени култури. Той ще представи на вашето внимание един доклад. Имате думата, другарю академик.
    Рудин се бе запознал с доклада още преди няколко дена и сега впери поглед в тавана. Иваненко с отмерени движения си запали американска цигара. Комаров си избърса потта от челото и заразглежда съсредоточено китките си. Академикът се покашля, за да прочисти гърлото си.
    — Другари — започна той.
    Никой от присъстващите не възрази, че не му е никакъв другар. Яковлев въздъхна тежко, заби поглед в листата пред себе си и продължи:
    — Въз основа на данните, получени миналата година от нашите метеорологически спътници, специалистите прогнозираха, че зимата ще е необичайно влажна и пролетните дъждове ще започнат доста рано. В Министерството на земеделието взехме решение профилактично да обработим зърното за пролетния посев с препарат против фунгоидните болести, за чието развитие способства влажната почва. В миналото многократно ни се е налагало да вземаме такива мерки. За целта подбрахме препарат на органично-живачна основа, който има двойно действие и в комбинация с „Линдан“ — пестицид против насекоми и птици, предотвратява фунгоидните инфекции. В Академията на Науките и в колегиума на министерството стигнахме единодушно до заключението, че тъй като зимните посеви сериозно пострадаха от мразовитото време, ще трябва да получим от втората реколта сто и четиридесет милиона тона. И така решихме, че е необходимо напролет да посеем шест милиона и двеста и петдесет хиляди тона зърно.
    Очите на всички присъстващи бяха приковани върху академика. Членовете на Политбюро усещаха задаващата се заплаха. Само Комаров, секретарят по селското стопанство, бе забил поглед в масата. Неколцина от колегите му го погледнаха крадешком. Надушваха кръв.
    Академикът преглътна и продължи:
    — Един тон зърно се обработва с трийсет грама от органично-живачния химикал. За цялото количество зърно ни бяха необходими триста и петдесет тона от препарата. Разполагахме на склад само със седемдесет тона от него и веднага наредихме на завода в Куйбишев да произведе още двеста и петдесет тона.
    — Само един завод в страната ли може да я произвежда?
    — Да, другарю Петров. Въпросното съединение се използва в малки количества и мощностите на Куйбишевския завод напълно задоволяват нуждите на нашето селско стопанство в това отношение. Химическият комбинат в Куйбишев е един от най-големите производители на инсектициди и на изкуствени торове в СССР. Той е способен за по-малко от четиридесет часа да произведе двеста и осемдесет тона от препарата.
    — А качественият контрол? — попита един от членовете на Политбюро, който бе роден и израсъл на село и разбираше от тези работи.
    Академикът пак преглътна като риба на сухо. Искаше му се да не го мъчат повече, а час по-скоро да го изпратят на спокойствие в Сибир.
    — Получило се е невероятно съвпадение на фатални обстоятелства — призна той. — Докато комбинатът бил в ремонт, химикът, началник на отдела по анализ и качествен контрол, си взел отпуска и заминал в Сочи. Изпратили му телеграма да се връща веднага, но тъй като летището в Куйбишев било затворено поради мъгла, наложило му се да пътува с влак. Когато пристигнал, препаратът вече бил произведен.
    — Не са ли взели проби за анализ? — попита Петров.
    Академикът съвсем се сниши и стана бял като платно.
    — Химикът настоявал да провери качеството на цялото количество. Функционерът от Москва пък искал незабавно да изпрати препарата в станциите за химическа обработка на зърното. Скарали се, но в края на краищата стигнали до компромис. Химикът искал да вземе проби от всеки десети чувал, общо от двайсет и осем. Партийният работник му разрешил да анализира съдържанието само на един чувал. Точно тогава станала третата грешка. Чувалите с новата продукция били складирани заедно със седемдесетте тона изправен препарат. Склададжията взел една от старите торби и я отнесъл в лабораторията. Изследванията показали, че препаратът е годен за използване и цялото количество било разпратено по страната.
    Академикът завърши доклада си. Нямаше какво повече да каже. Излишно бе да започне да обяснява как една техническа неизправност, погрешното решение на двама притиснати от обстоятелствата изнервени мъже и безотговорността на един склададжия — всичките, събрани заедно, са довели до катастрофални последствия за Съветския съюз. Не беше негова работа да прави подобни изводи. Тишината в залата бе убийствена.
    Наруши я студеният ясен глас на Вишнаев:
    — Какво ще предизвика прекомерното количество „Линдан“? — попита той.
    — От предпазващи, функциите му се превръщат в унищожаващи. Той натравя семената. Пшеницата пониква рехава, хилава, кафеникава и не дава зърно.
    — Каква част от пролетните насаждения е засегната? — продължи разпита Вишнаев.
    — Около четири пети, другарю Вишнаев. Зърното, обработено със седемдесетте тона препарат от държавния резерв, дава здрава реколта. Всичко останало е погубено.
    — Значи отровеното зърно е било смесено със здравото и после засято, така ли?
    — Да, другарю Вишнаев.
    Две минути по-късно разрешиха на академика да си върви и да се оттегли от активна дейност, забравен от всички. Вишнаев се обърна към Комаров:
    — Струва ми се, че би трябвало да си в течение на тази история. Какво направи с младото функционерче, забъркало тази каша?
    — Държим го при нас — намеси се Иваненко. — Прибрахме и химика, напуснал своя трудов пост, както и склададжията, който е човек с изключително ниска интелигентност. Инженерите по поддръжката, които също арестувахме, твърдят, че са изискали и са получили писмена заповед да прекратят профилактичния ремонт.
    — А партийният работник проговори ли?
    В съзнанието на Иваненко за миг изникна образът на съкрушения човек в килията в подземието на Лубянка.
    — Не можеш да му затвориш устата — отговори той.
    — Саботьор ли е? Агент на империалистите ли е?
    — Не — отвърна му Иваненко и въздъхна. — Просто е идиот. Амбициозен апаратчик, който се е престарал. Повярвайте ми. Сигурен съм в това. В черепа на този човек за нас няма тайни. Имаме си начини…
    — Един последен въпрос. Само за да уточним размера на щетите. — Вишнаев отново се обърна към Комаров. — Вече ни е известно, че от зимните посеви ще получим половината от планираната реколта — тоест, вместо сто, петдесет милиона тона. Каква реколта ще приберем през октомври от пролетните посеви?
    Комаров погледна Рудин, който му кимна едва забележимо.
    — Планирахме да получим от пролетните посеви около сто и четиридесет милиона тона, а при сегашното положение не може да разчитаме на повече от петдесет милиона тона — тихо каза секретарят на ЦК, отговарящ за селското стопанство.
    Всички присъстващи се умълчаха стъписани.
    — Това означава, че общият недостиг ще възлезе на сто и петдесет милиона тона зърно — рече Петров. — С недостиг от петдесет, дори и от седемдесет милиона тона щяхме да се справим. И преди ни се е случвало да преодоляваме подобни трудности и да купуваме по-големи количества от чужбина. Но сега…
    Рудин закри съвещанието:
    — Изправени сме пред огромен проблем. Китайската и американската заплаха не са нищо в сравнение с него. Предлагам всички по отделно да помислим за това как да намерим изход от създалото се положение. От само себе си се разбира, че извън стените на тази зала не трябва да излезе нито дума за случилото се. След една седмица пак ще се срещнем тук.
    Когато тринайсетте члена на Политбюро и четиримата помощници станаха, Петров прошепна на непроницаемия Иваненко:
    — Това не е никакъв недостиг, а си е направо глад!
    Управниците на Съветския съюз се качиха в лимузините си. Още не можеха да асимилират факта, че този хилав академик току-що бе включил часовниковия механизъм на бомбата, която щеше да взриви една от двете световни суперсили.


    Седмица по-късно Адам Мънроу седеше в Болшой театър и не мислеше за реколти, а за любов. Мислите му не бяха насочени към седящата до него, изпаднала във възторг секретарка от посолството, която настоятелно го бе помолила да я заведе на балет.
    Мънроу не си падаше много по балета, въпреки че харесваше сценичната музика на някои по-известни композитори. Грациозните антреша и фуете или, както той ги наричаше, подскачането насам-натам не го впечатляваше особено. Когато започна второто действие на „Жизел“, той напълно потъна в спомени за Берлин.
    Любовта им беше прекрасна. Човек можеше да се влюби така само веднъж през живота си. Той едва бе навършил двайсет и пет, а тя беше осемнайсетгодишна тъмнокоса чаровница. Заради естеството на работата й трябваше да запазят връзката си в тайна. Срещаха се скришом в тъмни улички. Той минаваше с колата, тя бързо се качваше и незабелязани от никого отиваха в малкия му апартамент в западната част на Шарлотенбург. Любеха се, приказваха си, тя му приготвяше вечеря, после пак се любеха.
    Отначало тайнствеността придаваше някакво очарование на връзката им. Криеха се като женени хора, които мамят съпрузите си. Това правеше любовта им по-интересна и внасяше приятна тръпка в секса. Но дойде лятото на 1961 година. Горите около Берлин се раззелениха, цветята ухаеха, по плажовете на езерата бе пълно с народ. Постепенно криенето започна да им тежи. Адам й предложи да се оженят и тя почти прие. В крайна сметка можеше наистина да го сторят, но тогава се издигна Стената. Тя бе завършена на 14 август 1961 година, но още седмица преди това бе ясно какво ще се случи.
    Тогава Валентина направи своя избор и двамата се любиха за последен път. Каза му, че не би могла да причини толкова страдания на родителите си, че не би понесла, ако заради нея баща й загуби работата си, а майка й — апартамента, за който бе чакала толкова дълго. Не би могла да съсипе бъдещето на своя брат и най-вече — не би се примирила с мисълта, че никога вече няма да види родината си.
    И така Валентина си тръгна тъжна, самотна и много, много красива, а той я проследи с поглед как се промушва през последната недостроена част от Стената.
    Повече никога не я видя и никому не спомена за нея. С типично шотландската си потайност той съхрани само за себе си спомена за своята голяма любов. Никой не разбра, че Адам е обичал и още обича едно рускинче на име Валентина, което работеше в началото на шейсетте като стенографка към съветската делегация на конференцията на четирите държави-победителки в Берлин. Адам Мънроу отлично съзнаваше, че в неговата професия това се смята за сериозно нарушение.
    След раздялата с Валентина Берлин загуби за Мънроу своето очарование. След една година „Ройтер“ го премести в Париж, а две години по-късно Адам се бе върнал в централата на агенцията в Лондон и си клатеше краката, когато на вратата му почука един стар познат, който навремето бе работил в британската мисия, разположена в построения от Хитлер Олимпийски стадион. Човекът покани Мънроу на вечеря и там към тях се присъедини още един мъж. Когато стигнаха до кафето, познатият от Берлин се извини, че имал някаква работа и си тръгна. Непознатият се държеше приятелски, но не бе много словохотлив. Чак като изпиха по втора чаша коняк, той изплю камъчето:
    — Някои мои колеги от фирмата ме помолиха да поискам от теб една малка услуга — каза той с обезоръжаваща стеснителност.
    Тогава Мънроу за пръв път чу названието „фирмата“. По-късно щеше да усвои целия жаргон. В англоамериканското разузнавателно братство Сикрет Интелиджънс Сървис бе известна просто като „фирмата“. Разузнавачите наричаха служителите на контраразузнаването „колегите“. ЦРУ бе известно под названието „компанията“, а личният му състав бяха „братовчедите“. На площад „Дзержински“ № 2 в Москва бе централата на силите на „противника“. Тази сграда всички разузнавачи в Англия и САЩ наричаха „Центъра“. За тях държавите отвъд желязната завеса представляваха „блока“.
    Въпросната вечеря се състоя в един лондонски ресторант през декември 1964 година. Впоследствие „молбата“ бе конкретизирана на среща, проведена в някакъв апартамент в Челси. Казаха на Мънроу, че става дума за „малка разходка до блока“. През пролетта на 1965 година Мънроу изпълни молбата, като я съчета с командировката си до Лайпциг, където трябваше да напише материал за панаира. Разходката се оказа доста трудничка.
    Тръгна от Лайпциг навреме и зачака на мястото на срещата, близо до музея „Албертиниум“ в Дрезден. Офицерът от армията на ГДР, който носеше информация за разположението на съветските ракети из саксонските гори, закъсня половин час и Мънроу вече бе почти сигурен, че онези двама фолскполицаи го гледат с подозрение. Размяната на пакетите в храсталаците на близкия парк мина без проблеми. После Мънроу се качи в колата си и подкара към баварската граница. Струваше му се, че пакетът във вътрешния му джоб тежи колкото пет библии. Докато стигна до колата имаше чувството, че всички минувачи го гледат. В покрайнините на Дрезден един местен шофьор изхвърча от една пряка на главната и се вряза отстрани в калника на колата му. Мънроу още не бе успял да прехвърли пакета от джоба на блейзъра си в тайника зад задната седалка на колата.
    Двата часа, прекарани в кварталното полицейско управление, бяха истинско изпитание за нервите. Мънроу всеки момент очакваше да чуе заповедта: „Господине, ако обичате, изпразнете джобовете си!“ Това, което притискаше до гърдите си бе достатъчно, за да му осигури двайсет и пет години принудителен труд в лагера „Потма“. Най-сетне го пуснаха да си върви. Но акумулаторът на колата му бе спаднал и се наложи четирима полицаи да я бутат, докато запали.
    Предното й колело пищеше — лагерът бе почти разбит. Препоръчаха му да пренощува в Дрезден и да го даде на ремонт, но Мънроу отвърна, че визата му изтича в полунощ, което бе самата истина. Целия път до границата пропътува със скорост трийсет километра в час. Пищенето на колелото цепеше хладния нощен въздух. Стигна до граничния пропускателен пункт на реката Сале в дванайсет без десет. Когато мина на територията на Бавария, целият бе плувнал в пот.
    Година по-късно напусна агенция „Ройтер“ и се яви на изпити за държавен служител, макар да не бе първа младост. Вече караше двайсет и деветата си година.
    За всички министерски служби англичаните се явяват на общи изпити. Министерството на финансите има правото да вземе на работа проявилите се най-добре, което дава възможност на това ведомство да използва високообразовани кадри за съсипването на британската икономика. След него право на избор има външното министерство. Мънроу издържа изпитите с отличие и бе назначен във Форин Офис — обичайното прикритие на английските легални разузнавачи.
    През следващите шестнайсет години той се специализира в икономическо разузнаване на Съветския съюз, въпреки че никога не бе посещавал тази страна. Мънроу бе изпращан на задгранична работа в Турция, в Австрия и в Мексико. През 1967 година, когато навърши трийсет и една, той се ожени. Но постепенно любовта започна да чезне от този брак и шест години по-късно без много шум той бе разтрогнат. Оттогава Мънроу бе имал няколко по-дълготрайни връзки, които бяха известни на кадровиците от „фирмата“, но не се ожени повторно.
    Мънроу запази в тайна само една от любовните си връзки, но ако шефовете му разберяха за нея, незабавно щяха да го уволнят. Когато постъпваше в разузнаването, той написа подробна автобиография, след което бе надълго разпитван от един старши офицер.
    Тази процедура се повтаряше всяка година с всички служители в Сикрет Интелиджънс Сървис. Един от неизбежните въпроси при тези проверки е дали служителят или служителката имат любовни отношения с лица от страни отвъд „желязната завеса“. В интерес на истината трябва да се отбележи, че въпросът включва не само гражданите на тези страни, а чуждите поданици изобщо.
    Когато му зададоха този въпрос за първи път, нещо в Адам се разбунтува, както онзи път в Кипър. Той беше сигурен в предаността си на службата и знаеше, че не би се поддал на изнудване дори ако руснаците разберат за историята с Валентина, а те нямаше откъде да научат за нея. Ако все пак се стигнеше дотам, той щеше да си признае и да подаде оставка. Но не искаше кадровиците да ровят с мръсните си пръсти из личния му живот. „Не съм ничия собственост! Аз сам съм си господар!“ — каза си Мънроу и наруши правилата, като отговори на въпроса отрицателно. Веднъж излъгал, не можеше да се върне. През шестнайсетте години служба му се наложи три пъти да повтори лъжата. От това нищо не му се случи и той бе сигурен, че и за в бъдеще нищо няма да се случи. Любовната му връзка с Валентина отдавна бе погребана в спомените и никога нямаше да възкръсне.
    Ако не беше толкова умислен, Мънроу щеше да забележи, че от една ложа някой го наблюдава. Преди да запалят светлините за антракта ложата се опразни.


    Тринайсетте мъже, които на следващия ден се събраха около масата в кремълската зала, бяха напрегнати и притеснени. Предусещаха, че докладът на академика ще предизвика фракционна борба в Политбюро, каквато не е имало от времето на свалянето от власт на Хрушчов.
    Както обикновено Рудин ги изгледа мрачно през дима на папиросата си. На обичайното си място от лявата страна на масата, най-близо до генералния секретар, бе седнал организационният секретар на ЦК Петров. До него седеше Иваненко от КГБ. Външният министър Риков нервно подреждаше листата пред себе си. Идеологът Вишнаев и министърът на отбраната Керенски мълчаха умислени. Рудин огледа останалите седмина, като пресмяташе на чия страна ще застанат, ако се стигне до спор.
    От тях трима не бяха руснаци: Витаутас от Латвия, Чавадзе от Тбилиси и таджикът Мохамед. Присъствието тук на всеки един от тях бе своеобразен жест към неруските националности, но това не означаваше, че тримата не бяха заплатили висока цена за постовете си. Те бяха напълно русифицирани. Единият от тях бе бивш първи секретар на партията в своята република, другите двама бяха запазили тези функции и след избирането им за членове на Политбюро. И тримата бяха привеждали в действие репресивни програми, насочени срещу свои сънародници: дисиденти, националисти, поети, писатели и дори работници, които някъде се бяха изказали срещу потисничеството на Руската империя. И тримата не можеха да се върнат в републиките си без подкрепата на Москва. В една евентуална фракционна борба в Политбюро те щяха да подкрепят печелившата страна. Рудин се надяваше нещата да не стигнат чак до открито противопоставяне на групировки в най-висшия орган на властта, но още когато прочете за пръв път сам в кабинета си доклада на академика, той предугади тази вероятност.
    Останалите четирима бяха чистокръвни руснаци. Комаров, секретарят на ЦК по въпросите на селското стопанство, който изглеждаше доста притеснен; шефът на профсъюзите Степанов; Шушкин, който отговаряше за връзките с комунистическите партии и революционните движения; и Петрянов, завеждащият икономиката и промишлеността.
    — Другари — започна Рудин, — всички имахте възможността обстойно да се запознаете с доклада на академик Яковлев. Прочели сте и прогнозата на другаря Комаров за това, че през октомври ще трябва да се справим с недостиг на зърно, равняващ се на сто и четиридесет милиона тона. Най-важният въпрос, който стои пред нас, е: може ли Съветският съюз да изкара следващата година със сто милиона тона зърно?
    Разискванията продължиха цял час. Членовете на Политбюро размениха доста остри думи, но бяха единодушни в едно: недостигът на зърно ще доведе до лишения, каквито народът не бе изпитвал от времето на Втората световна война. Ако държавата изкупи дори минимални количества, необходими за изхранването на градското население, селото ще остане без грам зърно. Когато падне първият сняг и покрие пасищата, ще започне избиването на едрия рогат добитък, тъй като за него няма да има никакъв фураж. Ще са нужни десетки години, за да се възстанови животновъдството в Съветския съюз. А ако се остави на колхозите малко зърно, това би означавало глад в градовете.
    Рудин прекрати дискусията:
    — Добре. Ако решим да гладуваме, как ще го приеме народът?
    Петров разкъса възцарилата се тишина и обясни, че дори в момента има признаци за неспокойство сред големи маси от населението. Доста хора напускали партията. Хилядите пипала на партийния апарат регистрирали много случаи на проявено недоволство от властта. Ако се стигне до гладуване, голяма част от партийните кадри ще застанат на страната на пролетариата.
    Тримата от републиките закимаха в съгласие с казаното. В техните губернии винаги бе по-неспокойно, отколкото в Русия.
    — Можем да поизстискаме социалистическите страни — предложи Петрянов, като дори не си даде труда да нарече тези държави „братски“.
    — Първо ще се разбунтуват Полша и Румъния. Вероятно ще ги последва и Унгария — противопостави му се Шушкин, който отговаряше за контактите с братските партии.
    — Нашата армия ще се справи с това — изсумтя маршал Керенски.
    — С три държави наведнъж няма да е по силите й — каза Рудин.
    — Така или иначе от тези страни не можем да вземем повече от десет милиона тона. Това не е достатъчно — рече Комаров.
    — Другарю Степанов, вие какво мислите по въпроса? — попита го генералният секретар.
    Профсъюзният шеф внимателно подбра думите си:
    — Ако подложим народа на глад през цялата зима и пролет, не е изключено на много места да се стигне до размирици.
    Иваненко седеше спокойно, забил поглед във филтъра на американската цигара, която държеше между пръстите си. Ноздрите му надушваха не само тютюневия дим, а и нещо друго. Той много пъти бе усещал миризмата на страха. В арестите, в стаите за разпити, в коридорите на службата си. Всички присъстващи в заличката имаха голяма власт. Иваненко ги познаваше добре. Разполагаше с обемисти досиета за всеки един от тях. Самият той не изпитваше страх, защото това чувство е непознато на хората без души, но знаеше, че колегите му от Политбюро се страхуват най-много от едно нещо. Дори и войната не ги плаши толкова, колкото възможността някой ден изстрадалият и търпелив като вол съветски пролетариат да се разяри и да се надигне срещу властта.
    Очите на всички гледаха към Иваненко. „Размириците“ бяха по неговата част.
    — Мога да се справя с един Новочеркаск — започна той с равен глас. — Бих могъл да се справя и с десет инцидента от подобен мащаб, но няма да е по силите ми да усмиря петдесет големи града.
    Както очакваше, споменаването на случая в Новочеркаск стресна присъстващите. Точно преди двайсет години, на втори юни 1962 г., в големия промишлен център Новочеркаск избухнаха работнически бунтове. Времето не беше изтрило спомена за тези събития.
    Тогава всичко започна вследствие на глупаво съвпадение. Едно от министерствата повиши цените на маслото и на месото, докато в същия момент друго реши да се намалят с трийсет процента заплатите на работещите в гигантския локомотивен завод в града. Недоволните работници превзеха Новочеркаск и го държаха в свои ръце в продължение на цели три дни, нещо нечувано през цялата история на Съветския съюз. Тълпите обградиха разтрепераните партийни шефове, които се бяха укрили в сградата на Областния комитет на КПСС, освиркаха и свалиха от импровизираната трибуна един армейски генерал, обезоръжиха десетки войници и спираха танковете, като им замазваха визьорите с кал.
    Москва отговори с нощен удар. Всички връзки с Новочеркаск бяха прекъснати. Градът бе напълно изолиран, за да не изтече от него информация за случилото се. Веднага бяха изпратени на място две дивизии на КГБ, със задачата да сложат край на броженията. В уличните престрелки загинаха шейсет и осем граждани на Новочеркаск. Около триста бяха ранени. Никой от ранените не се върна в дома си. Мъртъвците също не бяха погребани на местното гробище. Семействата на ранените, жените и децата им, бяха депортирани в лагерите на Гулаг, за да не се съхрани в града споменът за събитията. Бяха заличени всички следи, но две десетилетия по-късно управниците в Кремъл добре си спомняха бунта.
    След думите на Иваненко всички се умълчаха стреснати. Най-сетне се обади Рудин:
    — И така, изводът е ясен. Ще се наложи да купим от чужбина огромно количество зърно. Другарю Комаров, колко е минимума, който трябва да внесем, за да избегнем трагедията?
    — Другарю генерален секретар, ако оставим в колхозите само най-необходимото и използваме трийсетте милиона тона държавен резерв, ще са ни необходими още петдесет и пет милиона тона. Това се равнява на целия обем от излишъците на САЩ и на Канада, взети заедно, и то при добра реколта — отговори му Комаров.
    — Няма да ни ги продадат! — възрази гневно Керенски.
    — Те не са глупаци, другарю маршал — спокойно го прекъсна Иваненко. — Спътниците им от типа „Кондор“ отдавна са ги предупредили, че с пролетната ни пшеница нещо не е наред. Сега не могат да разберат какво точно се е случило и какви са размерите на бедствието, но до есента американците ще получат доста ясна представа за обстановката. Тези хора са алчни, безкрайно алчни. Мога да повиша добива на злато в сибирските мини, като прехвърля там работна ръка от лагерите в Мордовия. Ще съберем достатъчно пари, за да купим зърното.
    — Съгласен съм с вас, но само донякъде, другарю Иваненко — каза Рудин. — Дори те да имат пшеница, а ние да разполагаме с достатъчно пари, съществува вероятност, колкото и малка да е тя, че този път американците ще поискат от нас някои отстъпки.
    При думата „отстъпки“ всички се вкамениха.
    — Какви отстъпки? — попита маршал Керенски.
    — Това ще разберем чак когато седнем на масата за преговори — отвърна му Рудин. — Но сме длъжни да помислим и за варианта, ако те поискат отстъпки във военната област…
    — Няма да позволя това! — извика Керенски и скочи на крака. Лицето му почервеня.
    — Нямаме друг избор — противопостави му се Рудин. — Всички се съгласихме, че не бива да допускаме глад сред населението. Това би забавило развитието на Съветския съюз и пълната победа на марксизма-ленинизма с цяло десетилетие, а може би и с повече. Зърното ни е жизнено необходимо. Ако империалистите поискат от нас отстъпки във военната сфера, може би ще се наложи да приемем и за две-три години да изостанем от тях във въоръжаването. Но след като си възвърнем бойната мощ, ще сме още по-силни.
    Разнесе се одобрителен шепот. Очертаваше се, че Рудин ще излезе от съвещанието като победител.
    Но в този момент Вишнаев нанесе удара си. Бавно се изправи и приказките утихнаха.
    — Проблемите, които стоят пред нас, са много сериозни и могат да имат непредвидими последствия — каза той с мекия си глас, който сякаш призоваваше към разум. — Мисля, че още е твърде рано за вземане на окончателни решения. Предлагам да се съберем тук отново след две седмици и дотогава добре да обмислим ситуацията.
    Номерът му мина. Стана точно това, от което Рудин се страхуваше. Вишнаев спечели време. Десет от членовете на Политбюро гласуваха за отлагане на съвещанието, трима бяха против.


    Юрий Иваненко слезе на приземния етаж и тъкмо се канеше да се качи в лимузината си, когато един висок и безупречно облечен майор от кремълската охрана го потупа леко по рамото.
    — Другарю председател, другарят генерален секретар иска да говори с вас в апартамента си — тихо каза той.
    После се обърна и тръгна по коридора, който водеше към отдалечения край на сградата. Иваненко го последва. Докато гледаше в гръб издокарания в съвършено скроена куртка, гълъбовосиви бричове и лъснати ботуши майор, той си помисли, че ако се наложи някой от Политбюро да бъде арестуван, това ще сторят подчинените лично на него специални гранични части на КГБ, отличаващи се със светлозелените си околожки и с кокардите във формата на щит и меч — знакът на комитета.
    Но ако самият Иваненко изпаднеше в немилост, нямаше да възложат на подчинените му да арестуват шефа си. Щяха да го отведат тези надменни кремълски гвардейци — облечените в елегантни униформи пазители на върховната власт. Преди трийсет години именно те бяха арестували Лаврентий Берия.
    Възможно бе задачата да бъде възложена тъкмо на този самоуверен майор, който вървеше пред Иваненко. И той щеше да я изпълни, без да му мигне окото.
    Стигнаха до асансьора, който водеше до личните покои на генералния секретар. Качиха се на третия етаж и влязоха в апартамента на Рудин.
    Сталин бе живял в уединение в, Кремъл. Маленков и Хрушчов бяха предпочели да обитават луксозни апартаменти в една на пръв поглед съвсем обикновена сграда в края на „Кутузовски проспект“, където бяха настанили и своето обкръжение. Когато преди две години почина жената на Рудин, той се върна към традицията и се нанесе в Кремъл.
    За човек с огромна власт като него апартаментът му бе сравнително скромен. Той се състоеше от облицована с мрамор баня, кухня, кабинет, хол, трапезария и спалня. Рудин живееше сам, ядеше малко и рядко, и беше безразличен към лукса. За него се грижеше една възрастна прислужница и вездесъщият Миша, едър и привидно тромав бивш военен, който се движеше съвсем безшумно, никога не говореше и беше винаги под ръка, когато потрябваше на господаря си. Миша покани с жест Иваненко да влезе. В кабинета председателят на КГБ завари Максим Рудин и Василий Петров, които го чакаха.
    Рудин му посочи един стол и започна да говори направо по същество, без излишни приказки.
    — Поканих ви тук, защото и тримата добре знаем, че назряват някои проблеми — прогърмя гласът му. — Стар човек съм и пуша прекалено много. Преди две седмици ходих да се прегледам при онези шарлатани в Куниево. Наскоро излязоха резултатите от изследванията. Настояват да постъпя там на лечение.
    Петров стрелна с поглед Иваненко. Шефът на комитета запази спокойното изражение на лицето си. Той знаеше за посещението на Рудин в специалната болница за партийния елит, разположена в горите в югоизточните покрайнини на Москва. Един от личните лекари на генералния секретар му бе докладвал за прегледа.
    — Въпросът за това кой ще наследи поста ми става все по-актуален — продължи Рудин. — Добре ни е известно, че Вишнаев иска да седне на мястото ми.
    Рудин се обърна към Иваненко:
    — Ако това стане, Юрий Александрович, с теб е свършено. Той никога не е одобрявал, че начело на КГБ стои професионалист. Ще те смени с някой негов човек. Най-вероятно с Кривой.
    Иваненко подпря брадичката си с юмрук и изгледа съсредоточено Рудин. Преди три години Рудин бе нарушил традицията за шеф на КГБ да се назначава партиен функционер. Предишните председатели на КГБ — Шелепин, Семичастни и Андропов, бяха все партийни кадри, дошли отвън в системата на комитета. От професионалистите единствено Иван Серов след кървава борба едва не бе завоювал поста. Рудин избра измежду заместниците на Андропов Иваненко и го назначи за председател.
    Традицията бе нарушена не само в това отношение. Иваненко бе прекалено млад за шеф на най-могъщата в света полицейска и шпионска служба. Освен това преди двайсет години той бе работил като разузнавач във Вашингтон, което будеше подозрения у ксенофобите в Политбюро. Той обичаше да се облича с дрехи от Запад и дори се шушукаше, че бил имал известни резерви към догмите на комунистическото учение. А за Вишнаев това бе непростим грях.
    — Ако той дойде на власт, и ти ще си имаш неприятности, Василий Алексеевич — каза Рудин на Петров.
    Само в тесен кръг той се обръщаше към своите протежета на име и бащино име.
    Петров кимна в съгласие с думите на шефа си. Двамата с Анатолий Кривой бяха работили заедно в организационния отдел на Централния комитет. Кривой бе по-възрастен и с по-голям стаж от Петров. Очаквал бе да заеме поста секретар по организационните въпроси, но когато мястото се освободи, Рудин предпочете вместо него да издигне Петров на длъжност която неизбежно осигуряваше и членство във всемогъщото Политбюро. Кривой бе огорчен и прие предложената му от Вишнаев работа като началник на кабинета и дясна ръка на идеолога на партията. Но продължаваше да има амбиции за мястото на Петров.
    И Иваненко, и Петров не бяха забравили, че не друг, а именно предшественикът на Вишнаев, идеологът Суслов, бе организирал свалянето на Хрушчов през 1963 година.
    — Юрий, знаеш, че с твоята биография не можеш да наследиш поста ми — рече Рудин.
    Иваненко кимна. В това отношение той не хранеше никакви илюзии.
    — Но — продължи Рудин — двамата с Василий сте способни да поведете тази страна напред, като запазите сегашния устойчив политически курс. Догодина вече няма да ме има. Василий, когато умра, искам ти да заемеш моето място!
    Двамата по-млади мъже се умълчаха стреснати. Нито един от предшествениците на Рудин не бе посочвал наследника си. Сталин бе получил инфаркт и членовете на неговото Политбюро го бяха довършили, преди той да ги е ликвидирал всичките. Берия се бе опитал да завземе властта, но бе арестуван и застрелян от уплашените си колеги. Маленков бе изпаднал в немилост. Същото бе сполетяло и Хрушчов. Брежнев до последния момент бе държал всички в неведение за своя избор.
    Рудин стана, с което показа, че разговорът е свършил.
    — Има още един важен въпрос — каза той. — Вишнаев крои нещо. Ще се опита да ме катурне покрай тази история с пшеницата. Ако успее, с нас, а може би и с Русия, е свършено. Той е екстремист. Познава до съвършенство теорията, но изобщо не го бива в практиката. Трябва да знам всичко, което върши. Какво точно е намислил и кого се опитва да привлече на своя страна. Разполагате с четиринайсет дни, за да разберете това.


    Централната сграда на КГБ, или „Центъра“, представлява огромна каменна постройка, която заема цялата североизточна страна на площад „Дзержински“. Всъщност тя е кух правоъгълник с вътрешен двор. Във фасадното и в двете странични крила се помещава КГБ, а задното е известно под наименованието „Лубянка“. Там са затворническите килии и стаите за разпит. Близостта на Лубянка до канцелариите на КГБ дава възможност на следователите съвестно да си вършат работата и да разпитват затворниците по всяко време.
    Кабинетът на председателя се намира на третия етаж, вляво от централното стълбище. Но открай време лимузините на шефовете на КГБ влизат през страничния вход, водещ към двора. Кабинетът представлява голямо помещение, облицовано с махагон и застлано със скъпи ориенталски килими. На една от стените виси задължителният портрет на Ленин, от друга — самият Феликс Едмундович Дзержински гледа строго. През четирите високи прозорци с непробиваеми стъкла се вижда още едно изображение на създателя на ЧК. Шестметровата му бронзова скулптура се извисява в центъра на площада. Невиждащите му очи гледат надолу по „Проспект Маркса“ към „Площадь революции“.
    Иваненко мразеше тежкия натруфен стил, в който бяха обзаведени кабинетите на съветската върхушка, но трудно можеше да промени своя. От интериора той харесваше единствено наследеното от Андропов огромно бюро, върху което бяха поставени седем телефона. Най-важният от тях бе така наречената „кремльовка“, по която се осъществяваше директна връзка с Кремъл и с Рудин. До нея беше „вертушката“, по която Иваненко можеше да разговаря с останалите членове на Политбюро и на Централния комитет. Високочестотният телефон го свързваше с най-важните управления на КГБ в Съюза и с братските източноевропейски страни. Имаше и две преки линии с Министерството на отбраната и с ГРУ — разузнавателната служба на това министерство. Последният от изброените телефони иззвъня. Иваненко вдигна слушалката. Той чакаше това обаждане от десет дни.
    Разговорът с Аркадий бе кратък.
    — По-добре да не говорим за това по телефона — отсече Иваненко. — Ела довечера у нас!
    Повечето съветски ръководители не се занимават със служебни проблеми в домовете си. Руснаците строго разграничават служебния от личния си живот. И колкото по-нагоре в йерархията се издигат, толкова по-отчетливо става това разделение. В това отношение, а и не само по това, членовете на Политбюро приличат на мафиотските донове, които никога не говорят пред съпругите и децата си за не особено благородните си дела.
    Иваненко бе различен от колегите си. Затова те изпитваха недоверие към него. Поради най-старата причина на света той не се бе оженил. Не живееше при останалите от Политбюро, които обитаваха луксозни квартири в западния край на „Кутузовски проспект“, а през почивните дни ходеха на вилите си край Жуковка и Усово. Членовете на съветския елит обичаха взаимно да се държат под око и затова винаги гледаха да са близо един до друг.
    Скоро след като оглави КГБ, Юрий Иваненко си намери красива къща в Арбат, старинен квартал в центъра на Москва, в който преди революцията са живеели богати търговци. Строителни бригади от КГБ реставрираха къщата само за шест месеца — невероятно постижение, каквото в Съветския съюз можеше да си позволи само един член на Политбюро.
    Когато къщата си възвърна едновремешния блясък и бе оборудвана с най-съвършени охранителни системи, Иваненко я обзаведе със западни мебели. Кухнята представляваше последен писък на калифорнийската мода в битовата техника. Всичко в нея бе докарано от магазина „Сиърс Роубък“. Мебелите и лампериите в хола и в спалнята бяха от шведска ела, а банята бе облицована с мрамор. Иваненко живееше на горния етаж на къщата, където имаше и кабинет с цяла стена аудиоапаратура „Филипс“. Сред личните му покои не липсваше и библиотека със забранени издания и с книги на английски, френски и немски — езици, които той владееше. Освен това на етажа имаше столова и сауна.
    Приземието обитаваха шофьорът, телохранителят и прислужникът — всичките служители на КГБ. Там се намираше и гаражът, от който се влизаше направо във фоайето.
    Иваненко се прибра у дома и зачака.


    Аркадий беше як червендалест мъж, облечен в цивилни дрехи. По движенията му личеше, че се чувства по-удобно в униформата си на генерал-майор от Генералния щаб. Той бе един от агентите на Иваненко в Червената армия. Аркадий седна на крайчеца на креслото и заговори припряно. Шефът на КГБ го изслуша спокойно, като от време на време му задаваше уточняващи въпроси и записваше нещо в тефтерчето си. Когато генералът свърши, Иваненко му благодари, стана от креслото си и натисна едно копче на стената. След няколко секунди се появи прислужникът, млад, рус и изключително красив служител на КГБ. Той изпрати госта до страничния вход.
    Иваненко обмисли получената информация. Почувства се изтощен. Значи това беше намислил Вишнаев! Утре щеше да го съобщи на Рудин.
    Сипа във ваната скъпа английска пяна и дълго се къпа. После се загърна с копринен халат и си наля чаша отлежал френски коняк. Върна се в спалнята, загаси осветлението, като остави включена само една малка нощна лампа и се изтегна на широката спалня. Вдигна вътрешния телефон и натисна едно копче.
    — Володя, качи се при мен — каза той нежно.

3.

    Самолетът на полските аеролинии направи широк завой над река Днепър и се насочи към летището „Бориспол“ в покрайнините на украинската столица Киев. Ендрю Дрейк гледаше с нетърпение ширналия се под илюминатора град. Беше напрегнат и развълнуван.
    Заедно с останалите стотина туристи, с които сутринта бе обикалял Варшава, той се нареди на опашката пред гишето за проверка на документите. Мушна паспорта си под стъклената преграда и зачака. Мъжът в будката бе облечен в граничарска униформа със зелена околожка на фуражката и кокарда във формата на щит й меч.
    Той погледна снимката в паспорта, после се вторачи в Дрейк.
    — Андрев… Драк?
    Дрейк се усмихна, кимна и кротко го поправи:
    — Ендрю Дрейк.
    Служителят разгледа издадената в Лондон виза, откъсна входящата част и защракна с клещи изходящият талон към страница от паспорта. После го върна на англичанина. Дрейк вече бе в Украйна.
    Докато пътуваше с автобуса на „Интурист“ към седемнайсететажния хотел „Либид“, той още веднъж огледа своите спътници. Половината от тях бяха от украински произход и за пръв път посещаваха страната на своите деди. Те бяха развълнувани и жизнерадостни като деца. Останалите бяха английски туристи, предприели екскурзията от чисто любопитство. Всички имаха британски паспорти. Поради името си Дрейк се числеше към втората група. Той с нищо не показваше, че владее перфектно украински и прилично руски.
    В автобуса им се представи Людмила, техният екскурзовод от „Интурист“. Тя беше рускиня и говореше с шофьора на автобуса на руски, въпреки че той бе украинец. Когато автобусът пое към хотела тя започна да обяснява на приличен английски какво предстои на групата.
    Дрейк хвърли едно око на предварителната програма, която му бяха дали в лондонското бюро на съветската туристическа агенция. Два дена в Киев. Посещение на църквата „Света София“ („Прекрасен образец на архитектурата на Киевската Рус“ — изчурулика Людмила по микрофона). Обиколка, включваща разглеждане на Златната порта, построена през X век, на Държавния университет, на Академията на науките и на Ботаническата градина. „Това девойче естествено няма да спомене нито дума за пожара, избухнал през 1964 година в библиотеката на Академията, в който са изгорели стотици безценни ръкописи, исторически паметници на украинската литература, изкуство и култура — помисли си с болка Дрейк. — Няма да спомене за това, че пожарникарите са пристигнали чак три часа след като е лумнала сградата, защото подпалвачите са били от КГБ, а пожарът — отговор на патриотичните произведения, излезли в началото на шейсетте години.“
    След това екскурзията предвиждаше двудневно пътуване с „Комета“ по Днепър до Канив, после един ден в Тернопол, където навярно много хора се интересуваха от съдбата на Мирослав Камински, и най-сетне — посещението на Лвов. Както бе предполагал Дрейк, по улиците на напълно русифицираната украинска столица Киев хората говореха само на руски. Чак в Канив и в Тернопол той чу украинска реч. Душата му трепна от радост, когато установи, че украинците масово използват родния си език. Щеше му се да ги заговори, а не само да повтаря като папагал „Ду ю спийк инглиш?“. Трябваше да почака, докато не посети двата адреса, които бе наизустил така, че и насън да го бутнат, можеше да ги издекламира.


    На седем хиляди километра от Канив президентът на Съединените щати се съвещаваше с най-близкия си съветник Поклевски, с шефа на ЦРУ Робърт Бенсън и с Майрън Флечър, специалист в Министерството на земеделието по съветските реколти от зърнени култури.
    — Боб, доколко са точни тези цифри? — попита Матюс и плъзна отново поглед по редовете на доклада, изготвен въз основа на данните получени от спътниците на генерал Тейлър и от агентите на Бенсън.
    В доклада, който шефът на ЦРУ бе представил на президента посредством Поклевски, зърнодайните райони на Съветския съюз бяха разделени на сто зони. Във всяка от тях бе детайлно заснет по един квадрат десет на десет километра. След анализ на снимките бе съставена обща прогноза за това колко зърно ще ожънат руснаците в цялата страна.
    — Господин президент, ние… винаги прогнозираме по-добра реколта. За всеки случай… — отговори му Бенсън.
    Президентът погледна експерта от Министерството на земеделието.
    — Доктор Флечър, какво е вашето мнение по въпроса?
    — Господин президент, първо трябва да извадим от общия тонаж десет процента, макар някои да смятат тази цифра за скромна. Имам предвид влажността на зърното, съдържанието на чужди частици като камъчета и пръст, загубите при транспорта и при неправилното складиране, които в Съветския съюз са значителни. След това трябва да пресметнем колко зърно трябва съветските власти да оставят в селата, преди държавата да започне изкупуването. Отразил съм тези данни на втора страница в моя доклад.
    Президентът Матюс отгърна на посочената страница, където бе изобразена следната таблица:
    1. ЗЪРНО ЗА ПОСЕВ — Количество, което руснаците трябва да заделят за идната година — 10 мил. тона.
    2. ИЗХРАНВАНЕ НА СЕЛОТО — Количество, необходимо за изхранване на жителите на села и на градчета с население до пет хиляди души — 20 мил. тона.
    3. ФУРАЖИ — Зърното за нуждите на животновъдството. Минималното количество, необходимо, за да оцелеят животните до пролетта — 52 мил. тона.
    4. Общо — 90 мил. тона.
    5. Плюс десет процента загуби — 100 мил. тона.
    — Господин президент, бих искал да подчертая, че това наистина са минималните необходими количества, без да се брои изхранването на градското население, което е съществено перо. Ако Москва намали дажбите на селяните, те въпреки забраните ще започнат да колят добитъка. Ако пък има недостиг на фураж, клането ще стане повсеместно. Цяла зима ще си похапват месо, а после три години ще гладуват.
    — Ясно, доктор Флечър. Разбрах ви. А с какви резерви разполагат руснаците?
    — Предполагаме, че държавният им резерв от зърно възлиза на трийсет милиона тона. Те никога не биха го използвали целия, но дори да сторят това заедно с двайсетте милиона тона остатък от миналата година ще разполагат общо с петдесет милиона тона за изхранване на градското население.
    Президентът отново се обърна към Бенсън.
    — Боб, колко зърно е необходимо за милионите граждани?
    — Господин президент, най-лошата година за руснаците беше 1977 г., през която ни скроиха „тарикатския номер“. Тогава реколтата им възлизаше на сто деветдесет и четири милиона тона. Наложи им се да купят от нас двайсет милиона тона. Стегнаха коланите докрай, но още по онова време се принудиха да отделят за градовете седемдесет милиона тона. Днес градското население нарасна неимоверно. Държавата ще трябва да изкупи поне осемдесет и пет милиона тона зърно.
    — Значи, дори ако използват изцяло държавния си резерв, пак ще са им нужни още трийсет-трийсет и пет милиона тона — рече Матюс.
    — Точно така, господин президент — намеси се Поклевски. — А може и повече! Ние и канадците сме единствените, които разполагаме с такива количества за продан. Прав ли съм, доктор Флечър?
    Представителят на Министерството на земеделието кимна утвърдително.
    — В Северна Америка тази година реколтата ще е много добра. Общо с Канада ще имаме около петдесет милиона тона излишъци.
    Няколко минути по-късно президентът благодари на доктор Флечър и той напусна съвещанието. Останалите в Овалния кабинет подновиха разговора. Поклевски настоя на своето:
    — Господин президент, този път трябва да действаме. Да поставим условия!
    — Знам позицията ти по този въпрос, Стан — отвърна му президентът. — Миналия път тя не ни доведе до никъде. Не желая да повтарям грешката, която допуснахме с приемането на поправката „Джексън“.
    И тримата присъстващи мъже не обичаха да си припомнят този закон, гласуван през 1974 година, според който американците прекратяваха отпускането на Съветския съюз на търговски кредити за закупуване на технологии и промишлени стоки, докато руснаците не преразгледат своята позиция по въпроса за емигрирането на евреи от СССР в Израел. Брежнев и неговото Политбюро не се поддадоха на натиска. Напротив, съветските власти устроиха няколко антисемитски съдебни процеса с пропагандна цел, след което получиха необходимите им кредити от Великобритания, Германия и Япония.
    „Когато изнудваш, трябва да си сигурен, че единствено ти притежаваш нещо, без което жертвата ти не може да съществува“ — бе отбелязал навремето по повод въпросната поправка сър Найджъл Ървин в разговор с Боб Бенсън.
    Шефът на ЦРУ бе преразказал тази поука на Поклевски и сега той я използва, като пропусна само думата „изнудване“.
    — Господин президент — рече полякът, — този път няма откъде да вземат пшеница освен от нас. Нашите излишъци се превръщат от стока в стратегическо оръжие, което се равнява по мощ на десет ескадрили бомбардировачи с ядрени бомби. Бихте ли продали дори един такъв самолет на руснаците? Сега е моментът да приложите закона „Шанън“.
    След „големия тарикатски номер“ през 1977 година правителството изготви и в края на 1980-а най-сетне успя да прокара през Конгреса закона „Шанън“, според който федералното правителство има право, когато сметне за необходимо, да изкупи всички излишъци от зърно на вътрешния пазар по средни цени, валидни в деня на прилагането на закона.
    Търговците на зърно се противопоставиха, но фермерите подкрепиха законопроекта. Приемането на закона донякъде уталожи флуктуацията в изкупните цени. Дотогава в години на добри реколти фермерите получаваха твърде малко за стоката си, а в лоши години — прекалено много. Законът „Шанън“ осигури добри и постоянни доходи на фермерите и даде възможност на правителството да диктува условия на страните — купувачки на зърно, както на богатите и агресивно настроените срещу САЩ, така и на бедните и смирените.
    — Добре, ще приложа закона „Шанън“ — каза президентът Матюс. — Ще упълномощя Федералния резерв да отдели средства за изкупуването на очакваните петдесет милиона тона излишъци.
    Поклевски тържествуваше.
    — Няма да съжалявате за решението си, господин президент! Сега руснаците ще трябва да преговарят лично с вас, а не чрез посредници! Държим ги за гушата, няма накъде да мърдат!


    Ефрем Вишнаев не бе на същото мнение. Още в началото на съвещанието на Политбюро той поиска думата и я получи.
    — Другари, всички сме единодушни, че не можем да допуснем съветският народ да гладува. На всички ни е ясно, че нужната ни пшеница е в ръцете на капиталистите. Тук бе изказано мнение, че трябва да се унижим и дори да се съгласим на някои отстъпки във военната област. Но това означава да спрем победоносното настъпление на марксизма-ленинизма! Другари, аз не мога да приема това и ви призовавам да ме подкрепите и да се противопоставите на изнудвачеството на гнилия Запад! Не предавайте идеите на Ленин, другари! Съществува и друг път за излизане от трудното положение. Ако тръгнем по него, съветският народ ще приеме безропотно ограничените дажби, ще се повиши патриотичният му дух и лесно ще наложим в обществото сурова дисциплина, без каквато не бихме могли да преодолеем глада. С държавния резерв и с онова, което ожънем през есента ще изкараме зимата дори ако се наложи да изколим всичкия добитък. А когато напролет привършим всички запаси, ще се обърнем към Западна Европа с нейните планини от масло, езера от мляко и безчетни стада. Държавните запаси на богатите западноевропейски страни са огромни.
    — Предлагаш да ги изкупим ли? — попита иронично външният министър Риков.
    — Не, другарю Риков — кротко му отвърна Вишнаев. — Да ги завземем. Давам думата на маршал Керенски. Той е подготвил материал, копия от който ще бъдат раздадени на всички присъстващи.
    Дванайсетте члена на Политбюро получиха по една дебела папка. Керенски извади своя екземпляр и започна да го чете на глас. Рудин остави папката си непокътната и пушеше цигара след цигара. Иваненко също не отвори своята. Двамата с Рудин от четири дни знаеха съдържанието на папките. По съвет на Вишнаев Керенски бе изискал от Генералния щаб плана „Борис“, назован на името на великия руски завоевател Борис Годунов, и го бе осъвременил.
    Маршалът чете в продължение на два часа. Планът бе впечатляващ. Той предвиждаше през май идната година в редовните пролетни маневри на Червената армия в ГДР да вземат участие повече войскови части. По дадена команда изведнъж трийсет хиляди танка, бронетранспортьори, подвижни артилерийски установки и амфибии да преминат Елба и да нахлуят в Западна Германия, а след като я прегазят, да се насочат през Франция към Ламанша.
    Преди удара петдесет хиляди десантчици ще се приземят в петдесет стратегически точки и ще обезвредят основните военни летища и местонахождения на ядрени ракети във Франция и в Германия. Други сто хиляди парашутисти с масирана подкрепа от море ще превземат скандинавските столици и основните пътни артерии.
    Съветските войски няма да нарушат границите на Италия, Испания и Португалия, чиито правителства поддържат добри отношения с еврокомунистите. Посланиците на СССР в тези страни ще предупредят властите да не се бъркат в конфликта, защото в противен случай държавите им ще бъдат смазани. Според плана до пет години трите страни и без друго ще се подчинят на Русия. Същото се отнася и за Турция, Югославия и Гърция. При нападението Швейцария ще бъде пощадена, а територията на Австрия ще бъде използвана само за преминаване на съветските войски. Двете ще останат като островчета в огромната империя, които рано или късно ще бъдат погълнати.
    Първата зона на атаката ще представляват трите страни от Бенелюкса, Франция и Западна Германия. Великобритания отначало ще бъде парализирана от стачки. По заповед от Москва крайната левица ще внася допълнително объркване в обществото, като призовава правителството към ненамеса в конфликта. По дипломатически път Лондон ще бъде уведомен, че ако използва стратегическите си бомбардировачи, Англия ще бъде заличена от лицето на земята.
    През цялото това време Съветският съюз ще призовава в ООН за прекратяване на огъня и ще твърди, че става дума за ограничен, ответен удар, последвал опит на Западна Германия да анексира със сила ГДР — версия, на която европейската левица лесно ще повярва и ще подкрепи действията на съветското ръководство.
    — Как ще реагират Съединените щати? — обади се Петров.
    Керенски погледна раздразнено. Вече четеше деветдесет минути и никой не бе дръзнал да го прекъсне.
    — Възможна е употребата на тактически ядрени оръжия в Централноевропейския театър на военните действия — продължи маршалът. — Но пораженията ще засегнат предимно двете Германии и Полша, Съветският съюз няма да пострада. Благодарение на проявената от вашингтонските управници слабост, в момента в Европа няма разположени ракети „Круз“, нито неутронно оръжие. Предполагаемите загуби от наша страна ще възлязат максимум на сто-двеста хиляди души. Нисък процент, като се има предвид, че в операцията ще вземат участие около два милиона войници.
    — Колко време ще трае операцията? — попита Иваненко.
    — Челните отряди ще стигнат до френските пристанища на Ламанша сто часа след преминаването на Елба. После ще прекратим огъня. Останалото можем да довършим с мирни средства.
    — Този кратък срок осъществим ли е? — попита Петрянов.
    Този път се намеси Рудин.
    — Да, да. Напълно е осъществим — потвърди той кротко.
    Вишнаев го изгледа с подозрение.
    — Аз така и не получих отговор на въпроса си — изтъкна Петров. — Какво ще направят американците? Нямам предвид тактическите им ядрени оръжия, а стратегическите — междуконтиненталните балистични ракети, бомбардировачите, подводниците…
    Всички очи се обърнаха към Вишнаев. Той отново стана.
    — В спокоен тон ще обясним на американския президент следните три пункта. Първо: Съветският съюз никога няма да използва пръв термоядрено оръжие срещу САЩ. Второ: ако тристата хиляди американски войници, разположени в Европа, ни дадат отпор, те ще бъдат пометени, наравно със своите европейски съюзници. Трето: ако Съединените щати използват балистичните си ракети срещу нас, стоте им най-големи града ще бъдат унищожени. Другари, президентът Матюс няма да даде Ню Йорк за упадъчния Париж, нито би пожертвувал Лос Анджелис за Франкфурт. Ответен ядрен удар от страна на американците няма да има!
    Възцари се напрегната тишина. Всички премисляха чутото. Огромните запаси от храни и стоки на Западна Европа. След няколко години — безкръвно завземане на Италия, Испания и Португалия, Австрия, Гърция и Югославия. Пълна изолация на Великобритания, която ще отстои само на четиридесет километра от брега на Съветския съюз. И всичко това, без да бъде даден нито един изстрел в арабските страни и в останалите страни от Третия свят.
    — Планът е добър — каза най-сетне Рудин, — но е основан върху една презумпция: че САЩ няма да използват ядрената си мощ срещу ни, ако им обещаем да не ги закачаме. Бих искал да чуя дали другарят Вишнаев разполага с някакви сигурни факти в подкрепа на това предположение, или просто са надява нещата да се развият според неговите представи?
    — Твърдението ми не е плод на надежда, а на реална преценка. Както всички капиталисти и буржоазни националисти, американците ще помислят първо за себе си. Те всъщност са хартиени тигри — слаби и нерешителни. При заплаха за собствения им живот ще се проявят като страхливци.
    — Наистина ли са такива, каквито ги описвате?… — рече Рудин. — Другари, да обобщим казаното дотук. Сценарият на другаря Вишнаев е напълно реалистичен, но е изграден върху една надежда, прощавайте — върху преценката, че американците няма да нанесат върху нас ядрен удар. Ако и преди е бил убеден в това, защо досега не е осъществил плана и не е освободил от империалистическия гнет пролетариата на Западна Европа? Напоследък в международната обстановка не е настъпила съществена промяна, която да потвърждава оценката на другаря Вишнаев. Нито той, нито другарят маршал са се срещали с американското ръководство. Те дори не са посещавали западни страни. Аз не съм съгласен с тяхното предложение. Да чуем мнението на другаря Риков.
    Възрастният министър на външните работи беше силно пребледнял.
    — Думите на другаря Вишнаев ми намирисват на хрушчовизъм! Така разсъждаваше Никита Сергеевич по време на карибската криза! Аз от трийсет години се занимавам с международни отношения. Нашите посланици докладват на мен, а не на другаря Вишнаев. Те до един са уверени, че в подобна ситуация американският президент ще нанесе термоядрен удар по Съветския съюз. На същото мнение са и абсолютно всички специалисти от министерството. Тук не става дума за жертване на определени градове. Ако ни оставят да завладеем Европа, те ще престанат да бъдат световна суперсила. Ще ни унищожат, преди да сме завзели територията на западноевропейските им съюзници.
    — Бих искал да ви обърна внимание върху факта, че ако американците решат да нанесат удара, ние не сме в състояние да ги спрем — отново взе думата Рудин. — Нашите спътникови лазерни установки все още не са напълно ефективни. Някой ден те без съмнение ще могат да прихващат всички атакуващи ни ракети, но засега това не е по силите им. Последните анализи на нашите специалисти… специалисти, другарю Вишнаев, а не мечтатели, сочат, че ако англичаните и американците изстрелят всичките си ракети към нас, ще загинат около сто милиона съветски граждани, предимно руснаци. Ударът ще изпепели шейсет процента от европейската територия на СССР. Другарю Иваненко, вие познавате добре Запада, какво е вашето мнение по въпроса?
    — За разлика от другарите Вишнаев и Керенски, аз получавам информация от стотици агенти, пръснати из целия свят. Съдейки по техните сведения, няма съмнение, че американците ще отвърнат на нашето нападение.
    Рудин реши, че спарингът вече е приключил и е дошло време за истинския двубой.
    — Казано накратко — рече той, — ако преговаряме с американците за пшеницата и приемем техните искания, ще се върнем в развитието си с пет години. Ако оставим народа да гладува, ще се върнем вероятно с десетина години. Ако започнем война в Европа, рискуваме да бъдем унищожени и да се върнем назад с двайсет до четиридесет години. Не съм теоретик като другаря Вишнаев, но си спомням една максима на Ленин: „Трябва да се стремим към победата на марксизма по всяко време и с всякакви средства, но вече завоюваните позиции не бива да подлагаме на необмислени рискове.“ Мисля, че този план е необмислено рискован. Затова предлагам…
    — Предлагам да гладуваме — тихо каза Вишнаев.
    „Така значи! — помисли си Рудин. — Решил е първо да спечели този рунд, а после да постави въпроса за вот на недоверие към мен!“ Фракционната борба вече бе започнала. Генералният секретар добре разбираше, че това е битка на живот и на смърт. Ако я загубеше, нямаше да му бъде предоставена възможността да се оттегли тихо, запазвайки си всички привилегии като Микоян. Много вероятно бе да получи куршум в тила. Но Рудин запази спокойствие. Той първо постави на гласуване собственото си предложение. Една по една ръцете започнаха да се вдигат.
    Риков, Иваненко и Петров подкрепиха генералния секретар. В другия край на масата се почувства колебание. Кого ли бе привлякъл на своя страна Вишнаев? Какво ли им бе обещал?
    Степанов и Шушкин вдигнаха ръце. Последен бавно гласува грузинецът Чавадзе. Рудин постави на гласуване предложението за война.
    Вишнаев и Керенски естествено бяха „за“. Към тях се присъедини и секретарят на ЦК по селското стопанство Комаров. „Мръсник! — помисли си Рудин. — Ти забърка цялата тази каша!“ Вишнаев навярно го бе убедил, че няма какво да губи, защото Рудин и без друго ще го свали от поста му. „Грешиш, приятелче, няма да ти се размине с уволнение. Ще ти отрежа главичката!“ — рече си генералният секретар, като запази лицето си безизразно. Петрянов вдигна ръка. „Обещали са му министър-председателското място“ — продължи да предполага наум Рудин.
    Латвиецът и таджикът също гласуваха за война. Мохамед добре знаеше, че след една ядрена война азиатците ще владеят руините, останали от света. Витаутас навярно бе подкупен.
    — По шест гласа за всяко от предложенията. Плюс моят глас за преговори с американците — тихо заключи Рудин.
    „За малко да загубя! Предимството ми е съвсем нищожно!“ — помисли си той.
    Когато заседанието приключи, вече се свечеряваше. Всички осъзнаваха, че фракционната битка ще продължи, докато едната от страните не спечели. Вече никой не можеше да остане неутрален.


    Едва на петия ден от екскурзията из Украйна групата пристигна в Лвов, където бе настанена в хотела на „Интурист“. До този момент Дрейк съвестно бе обикалял всички забележителности, които програмата предвиждаше да бъдат посетени, но този път се извини, че има главоболие и остана в хотелската си стая. Щом групата потегли с автобус към църквата „Св. Никола“, той се преоблече и се измъкна тихомълком от хотела.
    Камински му бе казал с какви дрехи няма да прави впечатление сред местните хора: сандали, обути върху чорапи, безлични сиви панталони и евтина риза с къс ръкав. С карта на Лвов в ръка, Дрейк се отправи към бедното работническо предградие Левандивка. Той очакваше двамата дисиденти да го посрещнат с пълно недоверие. В това нямаше нищо странно, като се имаше предвид какво бяха преживели. Дрейк си припомни разказа на Камински.
    На двайсет и девети септември 1966 година в селото Бабий Яр, където фашистите избили през 1941–42 година петдесет хиляди евреи, известният украински поет Иван Дзюба произнесъл реч, която била забележителна не само защото прозвучала от устата на чистокръвен украинец. Антисемитизмът винаги е съществувал в Украйна. Управниците на тази страна — царете, сталинистите, фашистите, после отново сталинистите и техните приемници — всячески са насърчавали у населението отрицателно отношение към евреите.
    Дългата реч на Дзюба започнала като възпоминание за жертвите на фашизма, загинали в Бабий Яр. Но постепенно в нея започнали да се появяват нотки на осъждане на всички видове потисничество над човешкия дух.
    „Трябва да съдим за всяко общество не по техническите му достижения, а по това как то се отнася към човешкото достойнство, как зачита общочовешките ценности“ — казал той.
    По това време чекистите, внедрени сред събралото се мнозинство, вече усетили, че ораторът не говори за хитлеристка Германия, а има предвид Съветския съюз. Скоро след като слязъл от трибуната, Дзюба бил арестуван.
    Отвели го в подземието на близките казарми на КГБ. Там с помощта на двама яки биячи го разпитал специално изпратеният от Москва млад и перспективен полковник от Второ главно управление. Името му било Юрий Иваненко.
    Сред тълпата слушатели в Бабий Яр били и две десетгодишни момчета, доведени на възпоменателния митинг от бащите си. Тогава те не се познавали. Чак след шест години съдбата ги срещнала на един строителен обект и момчетата станали близки приятели.
    Единият се казвал Лев Мишкин, а другият — Давид Лазарев.
    Органите забелязали присъствието на бащите им на митинга и когато след няколко години те поискали разрешение да се изселят в Израел, властите ги обвинили в антисъветска дейност и ги хвърлили за дълги години в лагери.
    На семействата им били отнети жилищата, а на синовете им — възможността да получат висше образование. Въпреки високата си интелигентност момчетата били обречени да си вадят хляба с кирка и лопата. Сега и двамата вече бяха двайсет и шест годишни. Тях търсеше Дрейк из прашните улички на Левандивка.
    На втория адрес той намери Давид Лазарев, който го посрещна с подозрение. Но в крайна сметка евреинът се съгласи да повика приятеля си, тъй като англичанинът и без друго знаеше името му.
    Същата вечер Дрейк се запозна и с Лев Мишкин. Двамата дисиденти проявяваха към чужденеца открито недоверие, граничещо с враждебност. Той им разказа цялата история с бягството на Камински. Говори им и за себе си. Единственото доказателство, което можеше да им покаже, беше една снимка. В болницата на Трабзон Дрейк бе помолил една сестра да го снима заедно с Камински. На фотографията по чудо оцелелият украинец държеше турски вестник, отпечатан същия ден. Преди да се качи на самолета за Украйна, Дрейк беше застлал с този брой дъното на куфара си и също го показа на Мишкин и Лазарев.
    — Вижте какво — каза им той най-накрая. — Ако КГБ е заловило Мирослав и той е издал имената ви, ако аз съм от КГБ, защо ще ви моля за помощ?
    Двамата евреи склониха да обмислят до сутринта предложението на англичанина. Дрейк не подозираше, че най-голямата мечта в живота им съвпадаше с неговите планове. И тримата искаха да нанесат силен удар право по кремълската върхушка. Но без помощ отвън това бе невъзможно и преди да се появи Дрейк, Мишкин и Лазарев почти се бяха отказали.
    Шансът да се сдобият със съюзник в чужбина ги накара късно през нощта да си стиснат ръцете и да приемат решение да се доверят на англо-украинеца. Втората среща се състоя следобеда на другия ден. Дрейк отново пропусна поредния тур из града. За по-сигурно тримата тръгнаха по широките кални улици в края на града и тихо разговаряха на украински. Мишкин и Лазарев споделиха с Дрейк желанието си да нанесат смъртоносен удар по някой от московските големци.
    — Въпросът е по кого? — рече Дрейк.
    Лазарев, който бе по-мълчалив и очевидно бе ръководещата личност в двойката, отговори:
    — Иваненко — каза той. — Най-омразният човек за всички украинци.
    — Какво да му направим? — попита Дрейк.
    — Да го убием.
    Дрейк спря и изгледа изпитателно младия мъж.
    — Няма да успеем да се доберем достатъчно близо до него — заключи той най-сетне.
    — Миналата година работих на един обект тук в Лвов — заразказва Лазарев. — Боядисвахме апартамента на някакъв партиец от голямото добро утро. На семейството гостуваше една дребничка старица. След като си замина, жената на голямата клечка ни каза коя е бабичката. Няколко дена след това видях в пощенската им кутия писмо, изпратено от старицата. На гърба му беше написан адресът й.
    — И коя е тя?
    — Майка му.
    Дрейк се замисли над тази информация.
    — Трудно е да повярваш, че хора като него също са ги раждали майки — каза той. — Трябва дълго да наблюдавате жилището й, докато той я посети.
    Лазарев поклати глава отрицателно.
    — Тя ще ни послужи за примамка — рече той и обясни замисъла си.
    Дрейк се впечатли от мащаба на плана.
    Преди да дойде в Украйна, той си бе представял в най-различни варианти удара, който искаше да нанесе по Кремъл, но никога не бе помислял да ликвидира шефа на КГБ. Убийството на такъв човек щеше да засегне върха на властта и да нашари с тънки като паяжини пукнатини всичките й структури.
    — Може и да успеем — каза той след малко.
    „Ако Иваненко бъде убит, Москва веднага ще потули случая. Но ако изтече информация, въздействието върху хората, особено в Украйна, ще бъде огромно“ — помисли си Дрейк.
    — Убийството може да подтикне населението към масови вълнения — добави той.
    Лазарев кимна. Явно двамата с приятеля му Мишкин добре бяха обмислили плана.
    — Да — съгласи се евреинът.
    — Какво ще ви е нужно, за да осъществите замисъла? — попита го Дрейк.
    Лазарев му каза.
    — Всичко това мога да осигуря на Запад — рече англо-украинецът, — но как да го внесем в Украйна?
    — През Одеса — намеси се в разговора Мишкин. — Аз съм работил там в доковете. Пристанищните власти и митничарите са напълно корумпирани. Черноборсаджийството процъфтява. Всички моряци от Запада внасят дънки и турски кожени якета за продан. Там можем да се срещнем с теб. Одеса е украински град и за да стигнем до него, няма да ни е необходимо специално разрешение от властите.
    Преди да се разделят, тримата обсъдиха всички детайли на плана.
    Дрейк ще осигури необходимото оборудване и ще пристигне в Одеса с кораб. Ще предизвести Мишкин и Лазарев за пристигането си в писмо с невинен текст, пуснато на територията на СССР. Решиха мястото на срещата в Одеса да е едно кафене, което Мишкин помнеше от юношеските си години, когато бе работил в този пристанищен град.
    — Има още две неща, за които трябва да се разберем — каза Дрейк. — Когато осъществим плана изключително важно е това да се разчуе из целия свят. Гласността е почти толкова важна, колкото и самото убийство. Вие лично трябва да съобщите на световната общественост за извършената акция. Единствено вие ще знаете подробностите, които ще убедят света, че говорите истината. Но това означава че ще трябва да избягате на Запад.
    — Разбира се — съгласи се Лазарев. — И двамата се опитахме да емигрираме в Израел, но властите не ни разрешиха, също както на бащите ни. Този път ще се махнем оттук. Със или без разрешение. Щом изпълним плана, трябва да се доберем до Израел. Само там ще бъдем в безопасност. Когато стигнем израелска земя, ще кажем на света, какво сме сторили и ще дискредитираме онези копелета от Кремъл и от КГБ в очите на собствения им народ.
    — Освен това, ако бягството ви се провали, ще трябва да ми изпратите пощенска картичка с кодиран текст, за да разглася аз за успеха на акцията.
    Разбраха се в случай, че Мишкин и Лазарев са възпрепятствани, някой от двамата да изпрати такава картичка от Лвов до една лондонска поща „до поискване“.
    Дрейк запамети всички подробности и се присъедини към туристическата си група.
    Два дена по-късно той вече бе в Лондон.
    Първото нещо, което стори след пристигането си, бе да си купи справочник за ръчно огнестрелно оръжие. После изпрати телеграма на един приятел в Канада, най-добрия от подбраните от Дрейк емигранти, който споделяше изцяло неговата омраза към врага. Когато свърши тези две задачи, Дрейк се зае с подготовката на акцията за набиране на средства. Всъщност той просто възнамеряваше да обере една банка.


    Ако тръгнете с кола по „Кутузовски проспект“ на югоизток и в края му завиете надясно по „Рубльовское шосе“, след двайсетина километра ще стигнете до малкото село Успенское — центъра на виладжийския район на Москва. Сред вековните борови гори в околностите на Успенское са разположени селцата Усово и Жуковка, където се намират вилите на съветския елит. На другия бряг на Москва река, точно срещу Успенское, има плаж, който през лятото посещават недотам привилегированите, но все пак заможни (щом притежават коли) жители на столицата.
    Западните дипломати също ходят на този плаж. Това е едно от малкото места, където те свободно могат да общуват с обикновените московчани. Дори КГБ охлабва обичайното си проследяване на дипломатите през горещите летни недели.
    На единадесети юли 1982 година, в неделя, Адам Мънроу дойде на плажа заедно с група служители на посолството. Сред тях имаше женени двойки, ергени като него и млади неомъжени секретарки. Към три часа цялата компания остави плажните си кърпи и кошниците със сандвичи в сянката на дърветата и се втурна да се къпе в реката. Когато се върна, Мънроу вдигна от тревата свитата си на руло хавлиена кърпа, за да се избърше. От нея изпадна някакво листче.
    Той го вдигна и видя, че това е малко картонче. От едната му страна бе напечатан на руски следният текст: „На три километра северно оттук в гората има полуразрушен параклис. Елате там след трийсет минути. Трябва да се срещнем. Моля. Важно е!“
    Докато палеше усмихнат цигарата на една развеселена секретарка, която бе дотърчала при него да му поиска огънче, Мънроу обмисляше внимателно вероятностите. Кой може да е авторът на посланието? Дисидент, който иска да му предаде някакъв самиздат? Само това не! Религиозна група, която иска да получи политическо убежище в посолството? През 1976 г. американците си имаха доста неприятности при подобен случай. Ами ако бележката е капан, поставен от КГБ, с цел да бъде разкрит Мънроу като разузнавач? Всичко е възможно. Един обикновен служител на търговската секция на посолството никога не би приел покана, отправена по този начин от някой, който явно е следил от гората групата англичани и е издебнал подходящия момент, за да сложи картончето в кърпата. Но все пак почеркът не бе на КГБ. Съветското контраразузнаване би подставило на Мънроу човек със секретна информация в ръка и би нагласило срещата в града, за да може добре да фотографира предаването на информацията.
    Мънроу набързо се облече. Още не бе решил какво да прави. Докато си слагаше обувките, стигна до извода, че ако това е капан, той просто се разхожда из гората и не е получавал никаква бележка. Секретарката, която явно хранеше някакви надежди спрямо него, бе доста разочарована, когато той тръгна към гората сам. След като измина стотина метра, Адам спря, извади запалката си, изгори картончето и разтри с ток пепелта из боровите иглички.
    По слънцето се ориентира къде е север. След десет минути се изкачи на един хълм и забеляза на около два километра подобния на луковица покрив на параклиса. После пак навлезе в гората и се запъти към него.
    Из Подмосковието са пръснати десетки такива параклисчета, които отдавна са занемарени и запустели. Параклисът, към който вървеше Мънроу, бе кацнал в центъра на малка поляна сред гората. Англичанинът се спря в края на полянката и огледа обстановката. Наоколо не се виждаше никой. Предпазливо тръгна към къщурката. Когато стигна на няколко метра от закованата врата, той видя човека, застанал в сянката на сводестия вход. Мънроу се спря и няколко минути двамата се гледаха.
    Всъщност нямаше какво да си кажат. Затова той само произнесе името й:
    — Валентина!
    Тя излезе от сянката и му отговори:
    — Адам!
    „Оттогава минаха двайсет и една година — смая се той. — Тя сигурно е към четиридесетте!“
    Валентина изглеждаше на не повече от трийсет. Чернокоса, висока, красива и тъжна.
    Приседнаха на един от катурнатите надгробни камъни и тихо заговориха за миналото. Тя му разказа, че няколко месеца след раздялата им се върнала в Москва, където продължила да работи като стенографка в партийния апарат. На двайсет и три годишна възраст се омъжила за млад и перспективен армейски офицер. След седемгодишен брак им се родило дете и тримата били много щастливи. Кариерата на съпруга й вървяла добре, защото той имал влиятелен чичо, заемащ висок пост в Съветската армия.
    Преди пет години мъжът й, издигнал се вече до чин полковник, загинал при катастрофа с хеликоптер, докато наблюдавал разположението на китайските войски покрай река Усури. За да се разсее от мъката си, Валентина отново започнала работа. Чичото на нейния съпруг й осигурил добра престижна служба съпътствана от всички привилегии на партийната върхушка: хубав апартамент, кола, специална доставка на хранителни продукти.
    Преди две години след грижливо проучване тя била назначена в малката група избрани стенографи към секретариата на ЦК и Политбюро.
    Мънроу пое дълбоко дъх. Това наистина беше много важна длъжност. На нея издигаха само най-доверени хора.
    — Кой е чичото на починалия ти съпруг? — попита я той.
    — Керенски — тихо му отвърна тя.
    — Маршал Керенски?!
    Валентина кимна. Мънроу бавно издиша. „Керенски — ултра ястребът!“ — помисли си той. Когато отново я погледна, очите й бяха влажни. Тя запримига, мъчейки се да сдържи сълзите си. Мънроу инстинктивно я прегърна и тя облегна глава на рамото му. Той усети мириса на косата й, това омайно ухание, което преди две десетилетия го бе докарало да потръпва от възбуда.
    — Какво има? — попита я нежно.
    — О, Адам, толкова съм нещастна!
    — Защо, за Бога? Имаш всичко, което може да ти даде това общество.
    Тя бавно поклати глава и се измъкна от прегръдката му. Избягваше да го гледа в очите. Погледът й се рееше някъде над дърветата.
    — Адам, цял живот съм вярвала в социализма. От малка съм възпитана така. Дори когато бяхме любовници с теб, аз вярвах в правотата на комунистическите идеи. Западният свят имаше всичко, а ние изтърпяхме доста лишения, но аз продължавах да вярвам. Вярвах, че при комунизма светът ще стане по-добър, без експлоатация, без алчност и без война. Тази вяра бе по-важна за мен от нашата любов, от съпруга ми и дори от момчето ми, което вече е на десет години. Предаността ми към идеите на комунизма се равняваше единствено на моята обич към Русия.
    Мънроу познаваше патриотизма на руснаците. Това силно чувство ги правеше способни да понасят сурови лишения. За родината си руснаците са готови да жертват всичко. Управниците от Кремъл се възползват от тази благородна черта на народа си и го манипулират, като го карат да им се подчинява безпрекословно в името на Русия.
    — И какво се случи? — кротко я попита Мънроу.
    — Те ме предадоха. Предадоха родината, народа и идеите ми!
    — Кои „те“?
    Валентина нервно закърши пръсти.
    — Партийните шефове, Политбюро! — изсъска с омраза Валентина.
    На два пъти през живота си Мънроу бе ставал свидетел на това как хора, разочаровани от обекта на своята силна вяра, превръщат страстната си любов във фанатична омраза.
    — Аз ги обожавах, Адам. Уважавах ги. От две години съм съвсем близо до тях. Живея в тяхната сянка, наблюдавам ги, за всеки празник получавам от тях подаръци, слушам ги как говорят за обикновените хора, които презират… Те са покварени, Адам. Корумпирани и жестоки… Всичко, до което се докоснат, се превръща в пепел.
    Мънроу прехвърли единия си крак през надгробния камък, обърна се с лице към нея и я прегърна. Валентина безмълвно се разплака.
    — Не мога повече да живея така, Адам! Не мога! — прошепна тя, заровила лице в рамото му.
    — Искаш ли да се опитам да те измъкна оттук, скъпа?
    Той знаеше, че това би му струвало кариерата, но този път нямаше намерение да изпусне своята любима. Заслужаваше си да направи тази жертва. Беше готов да стори всичко за Валентина.
    Тя се отдръпна от него. Лицето й беше обляно в сълзи.
    — Не мога да напусна Съветския съюз. Трябва да мисля за Саша.
    Мънроу я притисна отново към себе си. Мозъкът му трескаво работеше.
    — Как разбра, че съм в Москва? — предпазливо я запита той.
    Тя не се учуди на въпроса му. Той й се стори съвсем логичен.
    — Преди месец един колега от службата ме заведе на балет — започна да му обяснява Валентина, подсмърчайки. — Местата ни бяха в една ложа. През първото действие не бях сигурна, че това наистина си ти. Но когато дойде антракта и запалиха осветлението, се убедих, че виждам теб. Не можех да остана нито миг повече в театъра. Извиних се, че имам силно главоболие, и си тръгнах.
    Валентина избърса очите си. Беше се поуспокоила.
    — Адам, ти женен ли си? — попита го тя.
    — Много години след като се върнах от Берлин се ожених, но бракът ни не вървеше и се разведохме.
    Бившата му любовница се усмихна през сълзи.
    — Доволна съм, че нямаш друга. Това сигурно звучи нелепо, нали?
    Мънроу й върна усмивката.
    — Не. Приятно ми е да го чуя. Ще мога ли да те виждам отсега нататък?
    Усмивката й повяхна. Очите й станаха уплашени като на преследвано животно. Тя поклати глава отрицателно.
    Буйната й черна коса се развя.
    — Не много често, Адам. Имат ми доверие и са ме назначили на отговорна работа, но ако дойдеш в апартамента ми, това няма да остане незабелязано. Същото се отнася и за твоето жилище. Знаеш, че следят всички западни дипломати. В хотел не можем да отидем по същата причина.
    — Валентина, ти устрои тази среща, ти прояви инициатива. Искаше да ме видиш само за да си припомним миналото ли? Не си доволна от живота си тук, мразиш хората, за които работиш… но пък заради Саша не можеш да избягаш. Какво искаш, тогава?
    Тя се замисли. После заговори със съвсем спокоен глас:
    — Адам, искам да се опитам да ги спра. Сега осъзнавам, че от доста време тази идея е зреела в мен, но когато те видях в Болшой театър, си спомних колко свободни бяхме в Берлин. После дълго мислих и реших… Адам, в посолството ви работи ли някой от разузнаването?
    Мънроу се смая. Досега само на два пъти му се беше случвало да му се предлагат агенти. Един дипломат от съветското посолство в Мексико сити и един чех във Виена. Мотивите на дипломата бяха сходни с тези на Валентина: разочарование от системата, прераснало в омраза. Другият кандидат за агент беше обиден, че не са го повишили в службата му. С първия се работеше доста по-трудно.
    — Навярно — бавно й отговори той.
    Валентина зарови в своята чанта, която бе оставила до краката си върху килима от борови иглички. След като веднъж бе взела решение, явно искаше да доведе предателството си докрай. Извади от чантата дебел плик.
    — Дай му това, Адам. Обещай ми, че няма да му кажеш откъде го имаш. Ужасно се страхувам. Не мога да се доверя никому, освен на теб.
    — Обещавам — увери я той. — Но настоявам да те видя отново. Не искам пак да минеш през отвора в стената и да изчезнеш завинаги!
    — Няма да направя това, но не ме търси в моя апартамент! Живея в специална кооперация за началници. На входа пази милиционер. Не се опитвай да ме търсиш по телефона. Разговорите се подслушват. Не желая да се срещам с никой друг от вашето посолство, дори той да е тукашният шеф на вашето разузнаване. Ще се виждам само с теб.
    — Съгласен съм — отвърна й Мънроу. — Но кога ще се срещнем пак?
    Тя се замисли за момент.
    — Много трудно ще се измъкна. Грижите за Саша изцяло запълват свободното ми време. Но имам собствена кола и съм забелязала, че не ме следят. Утре заминавам за две седмици в командировка. Можем да се срещнем тук точно след четири седмици, пак в неделя.
    Валентина си погледна часовника.
    — Трябва да вървя, Адам. Дошла съм на гости на една дача, която се намира на няколко километра оттук. Сигурно домакините вече се чудят къде съм.
    Той я целуна по устните. Те бяха сладки както едно време. Тя стана и тръгна през поляната. Когато стигна до дърветата, гласът на Мънроу я спря:
    — Валентина, какво е това? — викна й той и вдигна плика.
    Тя се обърна.
    — Работата ми се състои в това, да правя машинописни преписи от магнетофонните записи на заседанията на Политбюро. По един екземпляр за всеки член на Политбюро. Подготвям и резюмета за кандидат-членовете. Това е копие от оригиналния запис на заседанието, състояло се на десети юни — каза Валентина и изчезна сред дърветата.
    Мънроу седна на надгробния камък и заби поглед в плика.
    — Господи! — възкликна той.

4.

    Адам Мънроу се бе заключил в една стая в основната сграда на посолството на Великобритания на крайбрежната улица „Морис Торез“ и слушаше последните изречения от записа. Помещението бе обезпечено срещу всички форми на електронно подслушване.
    — …извън стените на тази зала не трябва да излезе нито дума за случилото се. След една седмица пак ще се срещнем тук.
    Гласът на Максим Рудин заглъхна. Лентата съска още известно време, преди да свърши. Мънроу изключи магнетофона. Отпусна гръб върху облегалката на стола и тихо подсвирна.
    „Ако записът е достоверен, той е по-важен от всичко, което ни е съобщавал Пенковски преди двайсет години!“ — помисли си той.
    Случаят с Олег Пенковски се разказваше като легенда на новопостъпилите в английските и американските разузнавателни служби. За хората от КГБ това бе един от най-болезнените спомени. Пенковски бил генерал-майор от ГРУ, който имал достъп до най-секретна информация. Разочарован от кремълските управници, той се самопредложил за агент първо на американците, а после на англичаните.
    Американците го отблъснали, защото подозирали, че той е подставен от КГБ. Англичаните повярвали в искреността му и в продължение на две години и половина го „ползвали“, докато КГБ не го разкрило. Пенковски бил осъден и разстрелян. Той предоставил на английското разузнаване огромно количество безценна информация, но най-полезен бил по време на Карибската криза през октомври 1962 година. Тогава светът се възхити от това колко умело президентът Кенеди води преговорите с Хрушчов за неразполагането на съветски ракети в Куба. Но световната общественост не подозираше, че благодарение на Пенковски американският държавник предварително знаеше слабите места в позицията на съветския ръководител.
    Когато кризата свърши и руснаците изтеглиха ракетите си от Куба, Хрушчов бе унижен, Кенеди се превърна в герой, а Пенковски станал обект на подозрения. През ноември го арестували. Година след това той бил мъртъв. По същото време Хрушчов бе свален от власт от колегите си от Политбюро. Уж заради погрешната си селскостопанска политика, а всъщност защото доста ги бе изплашил с авантюризма си. През същата зима на 1963 година убиха Кенеди. Това се случи точно тринайсет месеца след като излезе от Карибската криза като победител. И демократът, и деспотът, и шпионинът слязоха от сцената по едно и също време. Но дори Пенковски не бе успял да проникне в тайните на Политбюро.
    Мънроу свали ролката от магнетофона и грижливо я опакова. Гласът на академик Яковлев естествено му бе непознат, а по-голямата част от записа обхващаше четенето на доклада. Но в развилата се след това дискусия участваха десет гласа, три от които Мънроу разпозна веднага. Басовото ръмжене на Рудин бе общоизвестно. Пискливият глас на Вишнаев звучеше на всеки партиен форум и английският разузнавач многократно го бе чувал по телевизията. А джавкането на маршал Керенски огласяше Червения площад на всеки военен парад. Адам бе присъствал на първомайския.
    Проблемът на Мънроу беше как да прикрие своя източник, когато отнесе лентата в Лондон, за да й направят гласов анализ. Знаеше, че ако признае за бележката и за тайната среща в гората, веднага ще възникне въпросът: „Защо е избрала теб, Мънроу? Познаваш ли я отнякъде?“
    Невъзможно бе да избегне този въпрос, както и да не отговори на него. Единственият изход бе да си измисли друг източник, надежден и непроверяем.
    Мънроу бе в Москва само от шест седмици, но познанията му по говорим руски дадоха резултат. Предната вечер той бе присъствал на прием в чешкото посолство. Докато си приказваше с един индийски дипломат, Адам чу двама руснаци да си говорят тихо зад гърба му. Единият от тях каза: „Обиден е. Щеше му се да стане секретар на ЦК.“
    Мънроу проследи погледа на руснака и видя, че той е насочен към един човек, застанал в другия край на залата. По-късно англичанинът провери в списъка на поканените гости и установи, че това е Анатолий Кривой, дясната ръка на идеолога Вишнаев. „Защо ли е обиден?“ — запита се Мънроу и се разрови из архива си. Кривой бе работил в организационния отдел на Централния комитет. Скоро след избирането на Петров за секретар на ЦК по организационните въпроси той бе назначен в кабинета на Вишнаев. За какво ли е обиден? Напуснал вследствие на личен конфликт с Петров? Огорчен, че не са избрали него за секретар? Всичко това бе напълно възможно и представляваше интерес за един резидент на чуждо разузнаване.
    „Вишнаев навярно му дава да прочете своите екземпляри от преписите на стенограмите на заседанията — каза си наум Мънроу. — Кривой може би има достъп дори до лентите с магнетофонните записи. Когато Валентина ми предаде лентата, той сигурно е бил в Москва. Поне шефът му беше тук. Видях го миналата седмица по телевизията при посрещането на източногерманския министър-председател.“
    Мънроу мушна плика с ролката във вътрешния си джоб и преди да отиде при пълномощния министър, промърмори тихо:
    — Извинявай, Анатолий, ти току-що стана предател!


    — Налага се в четвъртък да придружа чувала до Лондон — каза той на старшия дипломат. — Имам неотложна работа в Англия.
    Пълномощният министър не зададе никакви въпроси. Той знаеше каква е истинската работа на Мънроу и обеща да уреди заминаването му. „Чувалът“ с дипломатическата поща в повечето случаи всъщност представляваше няколко платнени торби, които пътуваха всеки четвъртък от Москва до Лондон. Винаги с полета на Британските авиолинии, а не с Аерофлот. Един от дипломатическите куриери на Нейно величество, които обикалят всички британски посолства по света, неизменно придружава до Москва запечатаните с държавния печат чували. Най-секретните материали се носят в специална касетка, прикрепена с белезници за лявата китка на куриера. При опит за насилствено отваряне или чрез натискане на копче съдържанието на касетката се самоунищожава вътре в нея. В чувалите се слага по-маловажната документация. По обратния път от Москва до Лондон някой от посолството винаги придружава куриера.
    Всички дипломати се радват, когато им се падне да изпълнят това задължение, защото то им позволява безплатно да се разходят до Лондон, където да се видят с близките си, да напазаруват, да изгледат някой нов филм или да се повеселят в свястно нощно заведение. Затова съществуваше последователен график кой кога ще придружава пощата. Вторият секретар, комуто се падаше да пътува до Лондон този четвъртък, бе разочарован, но не каза нищо.
    Два дена по-късно „Еърбъс-300В“ на Британските авиолинии излетя от летище „Шереметиево“ и пое курс към Лондон. Седналият до Мънроу куриер, дребен и пъргав майор в оставка, веднага се захвана със своето хоби: съставяне на кръстословици за някои от най-четените ежедневници.
    — Човек трябва някак си да запълва времето през тези безкрайни самолетни пътувания — каза той на Мънроу. — Всеки куриер си има „полетно хоби“.
    Мънроу промърмори нещо в отговор и погледна през илюминатора към отдалечаващата се Москва. Някъде долу, в една от окъпаните в слънчеви лъчи сгради, работеше неговата любима и предаваше хората, които я обкръжаваха. Тя бе съвсем сама сред враговете.


    Картата на Норвегия прилича на голяма вкаменена ръка на праисторически човек, протегната от Арктика към Дания и към Великобритания. Всъщност тя наподобява дясна ръка, обърната надолу с дланта към океана. Късият й палец сочи право към проливите Скагерак и Категат. В извивката между него и показалеца е разположена столицата Осло.
    На север предлактието стига до Тромсо и до Хамерфест — градове, намиращи се доста навътре в Задполярието. Тази дълга ръка е на места толкова тънка, че заема само шейсеткилометрова ивица между брега на Норвежко море и шведската граница. На релефна карта се вижда, че ръката сякаш е била ударена и сплескана с някакъв гигантски чук на боговете, вследствие на което се е натрошила на безброй дребни костици. Това е особено характерно за северозападния ръб на дланта.
    Там брегът е начупен на хиляди малки частици. В процепите е нахлуло морето, създавайки ждрелца, заливчета, клисури и виещи се дефилета, където планинските скали се спускат отвесно към блестящата водна повърхност. Това са фиордите. Преди хиляда и петстотин години от тях са потеглили първите лодки на един древен народ, дал на света най-добрите моряци. Синовете му стигнали до бреговете на Гренландия и на Америка, завладели Ирландия и се заселили в Англия и в Нормандия. По-късно корабите им акостирали на бреговете на Испания, Мароко и дори на Исландия.
    Наричали се викинги. И до ден-днешен техните потомци живеят и ловят риба из фиордите на Норвегия.
    Един от тях бе Тор Ларсен, капитан далечно плаване. През този слънчев юнски следобед той минаваше покрай кралския дворец в шведската столица, на път от централния офис на фирмата, за която работеше, към хотела. Хората се отдръпваха от пътя му, защото фигурата му внушаваше респект. Ларсен беше висок метър и деветдесет, а раменете му бяха широки, колкото тротоарите в старинната част на Стокхолм. Той имаше яркосини очи и брада. Тъй като в момента не му бе поверен кораб, капитанът не носеше униформата си, но това не го дразнеше както обикновено, защото след посещението си в централата на „Нордиа лайн“ той имаше основание да предполага, че скоро ще се качи на капитанския мостик.
    Ларсен тъкмо бе завършил курс за повишаване на квалификацията, на който го бе изпратила фирмата. Той бе опознал най-съвременната радарна техника и бе усвоил тънкостите на компютърната навигация, както и на управлението на супертанкери. Сушата вече му бе втръснала и той изгаряше от нетърпение пак да излезе в открито море. Оказа се, че личната секретарка на собственика, председателя и изпълнителния директор на „Нордиа лайн“ е повикала Ларсен в кантората, само за да му връчи покана за вечеря от шефа си. Капитанът бе поканен заедно с жена си, която в момента пътуваше със самолет от Норвегия за Стокхолм, тъй като корабоплавателната фирма предвидливо й бе изпратила билет предния ден. „Старецът е решил да се поизхвърли! — помисли си Ларсен. — Сигурно е замислил нещо.“
    Качи се в наетата кола, която бе оставил на паркинга пред хотела, намиращ се на крайбрежната „Нибровикен“, и подкара към отдалеченото на трийсет и седем километра летище. Лиза Ларсен слезе от самолета, понесла в ръка само една чанта с най-необходимото. Съпругът й я посрещна, давайки израз на радостта си деликатно като санбернар: сграбчи я в прегръдките си, вдигна я и я завъртя. Жена му бе дребничка като момиче. Имаше искрящи кафяви очи и мека кестенява коса. Съдейки по стройната й фигура, човек никога не би познал, че е на трийсет и осем години. Ларсен я обожаваше.
    Преди двайсет години, когато беше само един длъгнест двайсет и пет годишен втори помощник-капитан, той я срещна на улицата. Това се случи през един мразовит ден в Осло. Тя се подхлъзна на заледения тротоар. Ларсен я хвана, повдигна я с лекота и внимателно, сякаш държеше в ръцете си кукла, я изправи на крака. Лиза си бе нахлупила качулка, обточена по края с пухкава кожа, която почти изцяло закриваше дребничкото й червеноносо лице. Когато момичето му поблагодари, той успя да зърне само очите й, които надничаха изпод снега и кожата. Това бяха игривите очи на северна мишка. Оттогава мина много време, те се ожениха и заживяха щастливо, но Ларсен продължи да я нарича „моето северно мишленце“.
    Докато я караше към центъра на Стокхолм, той я разпита за дома им в Алесунд и за това как са двете им деца. Малко по на юг в небето мина самолет на Британските аеролинии, който се движеше по въздушното трасе Москва — Лондон. Тор Ларсен не го забеляза нито пък полетът го интересуваше.
    Семейство Ларсен бяха поканени на вечеря в прочутата винарна „Аурора“, заведение, разположено под земята в избата на един средновековен дворец в старинната част на Стокхолм. Слязоха по тесните стълби, в подножието на които ги чакаше съдържателят Леонард.
    — Господин Венерстрьом ви очаква — каза той и ги отведе в една от заличките за специални гости. Неизмазаните тухлени стени на помещението бяха иззидани преди петстотин години. На тежката дъбова маса бяха поставени свещници от ковано желязо. Когато двамата влязоха, Харалд Венерстрьом стана, прегърна Лиза и стисна ръката на мъжа й.
    Харалд Венерстрьом, или Хари, както го наричаха неговите приятели, беше нещо като легенда в скандинавското корабоплаване. Той беше седемдесет и пет годишен, побелял, с набръчкано лице и рунтави вежди. След Втората световна война Венерстрьом бе наследил от баща си шест малки товарни кораба. За трийсет и пет години бе успял да създаде най-големия независим частен танкерен флот в света, като се изключат няколкото гръцки и хонконгски. „Нордиа лайн“ бе негова рожба. През петдесетте години собственикът й премина от сухотоварни кораби на танкери, като инвестира много пари в строежа на тези морски цистерни, защото предвиди петролния бум през шейсетте години. През целия му дълъг живот неговата интуиция никога не го беше излъгала.
    Докато вечеряха, Венерстрьом ги разпита за децата и не говори по служебни въпроси. Неговата съпруга, с която бяха женени в продължение на четиридесет години, бе починала преди четири години. Деца нямаха. Но ако имаше син, Венерстрьом би желал той да прилича на едрия норвежец, седнал срещу него на масата — един истински моряк. Старецът много обичаше и Лиза.
    Накиснатата в саламура с копър сьомга беше превъзходна. Печената патица от солените блата край Стокхолм бе сочна и крехка. Когато привършиха с виното и Венерстрьом направи кисела физиономия над конячената си чаша, пълна с вода („Проклетите доктори не ми разрешават нито глътка концентрат!“), дойде време да поговорят делово.
    — Тор — започна старецът, — преди три години, през 1979 г., предвидих три неща. Първо, че до края на 1982 година солидарността между страните, членки на ОПЕК, ще се разпадне. Второ, че водената от американския президент политика за ограничаване на използването на петролни енергоизточници дотогава също ще претърпи неуспех. Трето, че Съветският съюз ще се превърне от износител във вносител на нефт. Всички ми казаха, че съм бил изкуфял, но излезнах прав.
    Тор Ларсен кимна. През 1973 година създаването на ОПЕК, Организацията на страните-износителки на петрол, бе довело до четворно увеличаване на цените на нефта. Западните страни едва не рухнаха икономически. Използването на танкери замря и в продължение на седем години стотици от тях гниеха в доковете, причинявайки огромни загуби на своите собственици. Кой би могъл да предрече, че от 1979 до 1982 година в света ще се случат такива събития като разединението между отделните страни-членки на ОПЕК, като ислямската революция в Иран, упадъка на Нигерия или стремежа на някои страни-производителки на петрол, да продават нефта си на каквито и да е цени, за да си набавят оръжия, необходими за осъществяване на агресивните им намерения. В средата на седемдесетте никой не предполагаше, че потреблението на петролни продукти в САЩ ще продължи да се увеличава с невероятни темпове. Причина за това нарастване бе твърдото убеждение на средния американец, че Господ е дал единствено на него правото да си живее комфортно и да опустошава земните богатства на цялата планета. Съветската нефтодобивна и нефтопреработвателна промишленост съвсем закрета с остарелите си технологии и производството в този отрасъл спадна неимоверно. СССР отново започна да внася петрол. Тези три фактора обусловиха танкерния бум, започващ сега, през лятото на 1982 година.
    — Както знаеш — продължи Венерстрьом, — миналия септември подписах договор с японците за построяването на супертанкер. Всички от бранша ме сметнаха за луд. Половината ми кораби стоят без работа в пристанище Стромстад, а аз поръчвам нов. Но, уверявам те, не съм се смахнал. Чувал ли си за фирмата „Ийст Шор Ойл“?
    Ларсен отново кимна.
    Преди десет години това беше малка нефтена компания от Луизиана. Тогава я купи предприемчивият бизнесмен Клинт Блейк. За едно десетилетие тя толкова се бе разраснала, че можеше да се мери с картелите от Голямата седморка — колосите в световния бизнес с нефт.
    — Догодина напролет Клинт Блейк ще нахлуе в Европа. Тук пазарът е труден и пренаселен, но той смята, че ще успее да се пребори. Възнамерява да построи няколко хиляди бензиностанции по европейските магистрали, в които ще продава своя собствена марка бензин и нафта. За това ще му е необходим голям танкерен тонаж. Аз мога да му го дам. Ще сключим седемгодишен договор за доставка на нефт от Близкия изток до Западна Европа. Блейк строи своя рафинерия в Ротердам, редом с рафинериите на „Есо“, на „Мобил“ и на „Шеврон“. Новият ми танкер ще е огромен, ултрамодерно оборудван и скъп, но при този договор ще се изплати за пет години. Ще извършва пет-шест курса годишно от Арабския залив до Ротердам. Това ще е най-големият и най-красивият ми танкер. Той ще е моят флагмански кораб, моят паметник. Ти ще си негов капитан.
    Тор Ларсен не каза нищо. Лиза се пресегна, сложи дланта си върху ръката му и леко я стисна. Допреди две години норвежецът Ларсен не би могъл да е капитан на кораб, плаващ под шведски флаг. Но предната година бе подписан Готенбургският договор, за което до голяма степен бе спомогнал самият Венерстрьом. Сега вече шведските собственици на кораби можеха да правят постъпки пред правителството за присвояване на почетно шведско гражданство на граждани от другите скандинавски страни, кандидатстващи за капитани на шведски кораби. Венерстрьом бе уредил въпроса с Ларсен по този начин.
    Сервираха кафето.
    — Възложих изграждането на танкера на корабостроителницата „Ишикаваджима-Харима“ — каза старецът. — Те притежават най-големия сух док в света.
    И двамата мъже добре знаеха, че времената, когато корабите се строяха на хелинги, отдавна отминаха. Съвременните гигантски съдове се изграждат в огромни сухи докове, които се запълват с вода през специални шлюзи и така корабът се спуска в морето „на място“.
    — На четвърти ноември японците започнаха градежа. Положиха кила на тридесети януари. Идния първи ноември ще я спуснем на вода, ще направим техническите проби и на втори февруари догодина танкерът ще е готов да отплава. Ти ще си на мостика, Тор.
    — Благодаря ти — рече Ларсен. — Как ще го наречеш?
    — Помниш ли сагите? Ще му дам име, което да умилостиви Ниорн, бога на морето — тихо му отвърна Венерстрьом.
    Той бе вдигнал чашата си и гледаше през стъклото пламъците на свещите.
    — Ниорн е повелител на огъня и на водата — най-големите врагове на всеки капитан на танкер.
    Светлината на пламъка се отрази от повърхността на водата в тумбестата чаша и проблесна в очите на стареца, също както през 1942 година, когато Венерстрьом седеше в спасителната лодка и безпомощно гледаше горящия танкер и хората от своя екипаж, които се пържеха в лумналото петролно петно. Това бе първият му курс като капитан.
    Тор Ларсен изгледа своя шеф и наставник. Съмняваше се, че старецът вярва в митичните божества. Като всяка жена Лиза бе по-проницателна от него и разбра, че Венерстрьом говори искрено. Старецът излезе от унеса си, вдигна глава и с жест на нетърпение си наля чаша вино.
    — Ще го кръстим на името на дъщерята на Ниорн, най-красивата богиня, Фрея.
    Той вдигна чашата си.
    — За „Фрея“!
    Тримата отпиха.
    Ларсен знаеше, че двата най-големи танкера в света са собственост на френския филиал на „Шел“. И „Беламия“, и „Батилус“ имаха товаровместимост по около петстотин хиляди тона.
    — Колко суров нефт ще може да превозва „Фрея“? — попита той.
    — А, да. Забравих да спомена за това — хитро се усмихна старият швед. — Около един милион тона.
    Тор Ларсен чу как жена му хлъцна от смайване.
    — Голям кораб — рече той най-сетне. — Доста голям.
    — Светът не е виждал по-голям от него! — възторжено му отвърна Венерстрьом.


    Два дена по-късно един джъмбо джет от Торонто кацна на летище Хийтроу в Лондон. Сред пътниците беше Азамат Крим, роден в Канада, син на емигрант, който, подобно на Ендрю Дрейк, бе приел английско име и сега се казваше Артър Криминс. Дрейк отдавна го беше набелязал като човек, който напълно споделя неговите собствени възгледи.
    Посрещна го на летището и оттам го закара направо в апартамента си на „Бейзуотър Роуд“.
    Азамат Крим беше кримски татарин. Нисък, мургав и къдрав. За разлика от бащата на Дрейк, през Втората световна война неговият се бе сражавал на страната на Червената армия. Верността му към Русия не му бе донесла нищо. След войната Сталин изсели целия му народ в азиатските съветски републики. Десетки хиляди кримски татари измряха по пътя в камионите за говеда, с които ги превозваха. Още толкова замръзнаха в ледовитите степи на Казахстан и Сибир.
    В германския военнопленнически лагер Чингис Крим научи за гибелта на цялото си семейство. През 1945 година го освободиха канадците и за негово щастие не го изпратиха в Съветския съюз, където сигурно щеше да изгние в някой сталински лагер. Чингис се сприятели с един канадски офицер, бивш състезател по родео от Калгари. Веднъж канадецът видя как татаринът язди в една австрийска ферма и се възхити на умението му. После му помогна да емигрира в Канада. Там по-късно Чингис Крим се ожени и му се роди син. Азамат вече бе на трийсет години и също както Дрейк ненавиждаше Кремъл заради всичко, което бе причинил на сънародниците му.
    Когато пристигнаха в апартамента, Дрейк му обясни плана си и татаринът се съгласи да участвува в осъществяването му. Двамата доизпипаха последните неуточнени подробности на акцията за обезпечаване на средства и се заеха с обира на една банка в Северна Англия.


    Щом пристигна в службата си, Адам Мънроу незабавно се яви пред ръководещия го от Центъра офицер Бари Фърндейл, шеф на Съветския отдел. Преди години Фърндейл си бе отслужил своето зад граница и бе участвал при разпитите на Олег Пенковски, състояли се по време на краткотрайните посещения на руснака в Лондон. Пенковски няколко пъти бе придружавал съветски търговски делегации до Англия.
    Фърндейл бе нисък, закръглен, червендалест веселяк. Той прикриваше острия си ум и широките си познания по съветската проблематика под маската на добродушност и наивност.
    Фърндейл изслуша целия запис. Двамата с Мънроу се бяха настанили в кабинета му, който се намираше на четвъртия етаж в сградата на Сикрет Интелиджънс Сървис. Когато лентата свърши, шефът на Съветския отдел скочи и закрачи нервно напред-назад, като търкаше припряно стъклата на очилата си. Не можеше да скрие вълнението си.
    — Господи! Адам, приятелю, това е безценен материал! Невероятно!
    — Дано излезе достоверен — предпазливо му отвърна Мънроу.
    Фърндейл се сепна, сякаш тази мисъл не му бе минала през главата.
    — Да, разбира се. Ако е достоверен. Кажи ми как го докопа?
    Мънроу му разказа. Само излъга, че Анатолий Кривой е източникът на лентата.
    — Кривой, да, да, знам го, разбира се! — рече Фърндейл. — Е, сега трябва да преведа записа на английски и да го покажа на Господаря. Такъв агент се случва веднъж на двайсет години. Не мога да те пусна да се върнеш утре в Москва. Имаш ли къде да отседнеш? В клуба? Чудесно. Хайде, иди си почини, хапни нещо свястно за вечеря и остани няколко дена в клуба.


    Фърндейл телефонира на жена си и я предупреди, че довечера няма да се прибира в скромната им къща в Пинър, а ще пренощува в града. Тя знаеше какво работи мъжа й и отдавна бе свикнала с честите му отсъствия.
    Той се затвори в кабинета си и цяла нощ превежда записа. Знаеше руски много добре, само дето произношението му не бе като на родения полиглот Мънроу. Нито докладът на Яковлев, нито последвалите го реакции не затрудниха Фърндейл в езиково отношение.
    В десет часа на следващата сутрин недоспал, но обръснат и закусил, свеж и розов както винаги, началникът на Съветския отдел се обади по вътрешния телефон на секретарката на сър Найджъл и поиска среща с генералния директор. След десет минути се качи при него.
    Сър Найджъл Ървин прочете ръкописа, остави го на бюрото си и се загледа в магнетофонната ролка, която Фърндейл бе донесъл.
    — Достоверна ли е информацията?
    Бари Фърндейл беше свалил маската на веселяк. Той познаваше сър Найджъл от години и това, че приятелят му бе станал „сър“ и се бе издигнал до най-висшия пост в службата, не бе променило отношенията им.
    — Не знам — замислено отговори той. — Трябва добре да я проверим. Възможно е. Адам ми каза, че се е запознал с този Кривой на прием в чешкото посолство преди две седмици. Ако Кривой е решил да ни се предложи, не би могъл да избере по-добро място. Пенковски подходи по същия начин. Запозна се с наш дипломат на неутрална територия и насрочи тайна среща след няколко дни. Естествено бяхме много предпазливи, докато не проверихме получената от него информация. Мисля, че и сега трябва да действаме аналогично.
    — Казвай, какво точно предлагаш? — попита го сър Найджъл.
    Фърндейл отново започна да си бърше очилата. Колегите му се шегуваха, че скоростта, с която търкаше лещите, съответства на скоростта, с която мисли. А в момента Фърндейл лъскаше бясно.
    — Първо: в случай че това е клопка, искам Мънроу да остане тук, докато не проверя лентата. Има вероятност информацията да е подхвърлена и противникът да цели конфронтация между нашите страни.
    — Полага ли му се отпуск? — попита сър Найджъл.
    — Има да взема две седмици от миналата година. Не успя да ги използва, защото от школата направо го изпратихме в Москва.
    — Нека си вземе отпуската, но да се обажда периодично. И да не напуска Англия, Бари! Не искам да ми се мотае из чужбина, преди ла сме изяснили достоверността на информацията.
    — Стигнахме до лентата — продължи Фърндейл. — Записът може да бъде разделен на две части: доклала на Яковлев и репликите на членовете на Политбюро. Мисля, че не разполагаме със запис на гласа на академика. Не може да подложим първата част от лентата на звуков анализ. Но ми се ще да проверя достоверността на терминологията, която Яковлев използва. В Министерството на земеделието има много добри специалисти по химическата обработка на зърното. Естествено няма да им казвам за какво точно става дума. Искам само да разбера дали такава авария с впръскващия клапан е възможна и какви са последствията от употребата на прекомерни дози „Линдан“.
    — Помниш ли онзи доклад, който братовчедите ни показаха преди месец? — попита го сър Найджъл. — Със снимките, направени от спътниците „Кондор“?
    — Разбира се.
    — Провери дали данните от него съответстват на нашата версия. Какво друго ще предприемеш?
    — Втората половина от записа ще подложим на звуков анализ — отговори му Фърндейл. — Ще я разделя на части, така че специалистите да не разберат за какво става дума. Освен това ще възложа на нашите специалисти по руски от езиковата лаборатория в Бийкънсфийлд да установят самоличността на отделните участници в разговора чрез изследване на фразеологията, синтаксиса, диалектите, употребата на специфични изрази и така нататък. Но решаващи са резултатите от звуковия анализ на гласовете.
    Сър Найджъл кимна. И двамата знаеха, че всеки човешки глас, превърнат в електронни трептения, е уникален също като отпечатъците от пръсти.
    — Добре, Бари — съгласи се шефът на разузнаването. — За случая знаем само аз, ти и Мънроу. На други хора — нито дума! Не искам да пробуждаме напразни надежди. Възможно е да се окаже, че лентата е някаква уловка. Отсега нататък да не съм чул името Анатолий Кривой! Измисли му някакъв псевдоним.
    Два часа по-късно Бари Фърндейл се обади по телефона на Мънроу, който тъкмо бе седнал да обядва в клуба си. Тъй като разговорът се водеше по открита телефонна линия, двамата използваха обичайната за такива случаи търговска терминология.
    — Изпълнителният директор е много доволен от доклада за продажбите — каза Фърндейл на Мънроу. — Иска да си вземеш двуседмична отпуска, за да можем междувременно да го обсъдим и да решим каква ще е търговската ни политика за в бъдеще. Имаш ли предвид някое конкретно място, където да прекараш отпуската си?
    Мънроу нямаше нищо предвид, но веднага реши къде ще замине. Фърндейл не му предлагаше да си почине, а му заповядваше.
    — Бих искал да отида в Шотландия. Отдавна мечтая да се поразходя по брега на Лохабер до Съдърленд.
    — Красотите на Шотландия! През лятото там е прелестно! — възторгна се Фърндейл. — Аз не си падам много по физическите натоварвания, но съм сигурен, че ти добре ще си прекараш. Обаждай ми се от време на време. Да речем, през ден. Нали имаш домашния ми телефон?


    Седмица след този телефонен разговор Мирослав Камински получи необходимите за пътуване документи от Червения кръст и пристигна в Англия. Той прекоси цяла Европа с влак. Билет му купи Дрейк, чиито средства вече бяха на привършване.
    Дрейк запозна Камински с Крим и веднага му възложи първата задача.
    — Учи английски! — каза му той. — Денонощно! Купил съм ти учебници и касетки. Междувременно ще се опитам да те снабдя с някакви нормални документи. Не можеш вечно да караш с тази хартия от Червения кръст. Дотогава не излизай от апартамента и учи!


    За десет дена Адам Мънроу направи преход от Инвернес през Рос и Кромърти и стигна до планинската област Съдърленд. Пристигна в градчето Лохинвер и за шести път позвъни в дома на Бари Фърндейл.
    — Добре, че се обади — рече Бари. — Връщай се в службата. Изпълнителният директор иска да поговори с теб!
    Мънроу му обеща да вземе първия влак за Инвернес, а оттам да се качи на самолет за Лондон.


    В покрайнините на Шефийлд, център на стоманодобивната промишленост в Северна Англия, господин Норман Пикеринг целуна жена си и дъщеря си за довиждане и пое към банковия клон, чийто управител бе.
    След двайсет минути пред къщата спря малък микробус на фирма за електроуреди и от него слязоха двама мъже в бели престилки. Единият носеше голям кашон, а другият — тефтер, в който явно записваше адресите на клиентите. Госпожа Пикеринг отвори вратата и двамата влязоха.
    Десет минути по-късно човекът с тефтера излезе и замина нанякъде с микробуса. Очевидно колегата му бе останал да инсталира новия електроуред.
    След трийсет минути микробусът паркира на две преки от банката и шофьорът, който вече бе свалил бялата престилка и бе останал по сив елегантен костюм, влезе в нея. Вместо тефтер сега той носеше голямо дипломатическо куфарче. Мъжът подаде някакъв плик на едно от момичетата зад гишетата. Тя видя, че пликът е адресиран лично до господин Пикеринг и го отнесе на директора си. Бизнесменът търпеливо зачака.
    Две минути по-късно директорът отвори вратата на кабинета си и огледа салона. Погледът му се спря върху бизнесмена.
    — Господин Падингтън? — каза той с въпросителна интонация. — Заповядайте, влезте.
    Ендрю Дрейк не обели нито дума, докато вратата не се затвори зад гърба му. После заговори със силен акцент като чужденец. Беше боядисал косата си в червеникав цвят. Очилата с тежки рамки донякъде променяха физиономията му.
    — Бих искал да депозирам един чек, срещу който да открия сметка и веднага да изтегля пари в брой.
    Пикеринг се учуди. Всяка от жените в салона за обслужване на клиенти би могла да свърши това.
    — Става дума за голяма сума — поясни Дрейк.
    После подаде чека на Пикеринг. Това беше свободен банков чек, какъвто можеше да се вземе непопълнен от всяко гише. Той бе издаден от лондонския клон на същата банка. В него бе вписана сумата от трийсет хиляди лири.
    — Разбирам — каза Пикеринг.
    С такива суми наистина се занимаваше директорът.
    — Колко ще теглите?
    — Двайсет хиляди в брой.
    — Добре. Само ще се обадя в лондонския ни клон, за да потвърдят чека — рече Пикеринг и посегна към телефона.
    — Мисля, че това няма да е необходимо — каза Дрейк и сложи на бюрото пред него сутрешния брой на „Таймс“. Пикеринг изгледа вестника с недоумение. Дрейк му подаде и една моментална снимка, направена с „Полароид“. На нея банковият директор разпозна жена си, с която се бе разделил преди час и половина. Тя седеше ококорена от страх на фотьойл пред камината в хола на собствената му къща и с една ръка притискаше към себе си детето. На коленете й бе сложен същият брой на вестник „Таймс“.
    — Снимката е направена преди един час — каза Дрейк.
    Пикеринг почувствува как стомахът му се свива. Фотографията не бе особено качествена, но на нея ясно личеше гърбът на някакъв мъж и рязаното дуло на ловджийска пушка, насочена срещу жената и детето.
    — Ако задействате алармената инсталация, полицията ще дойде тук, а не в дома ви — тихо му рече Дрейк. — Преди полицаите да влязат в този кабинет, вие ще бъдете мъртъв. Ако до шейсет минути не съобщя по телефона, че съм взел парите, приятелят ми ще дръпне спусъка. Не мислете, че се шегуваме! Готови сме да умрем за нашата кауза. Ние сме от „Фракция Червената армия“.
    Пикеринг преглътна на сухо. Копчето за повикване на полицията се намираше на двайсет сантиметра от коляното му. Той погледна още веднъж снимката и се отказа от мисълта да го натисне.
    — Повикайте началника на салона — заповяда му Дрейк. — Наредете му да открие сметка, да я захрани с чека и да ми даде в брой двайсет хиляди от сумата. Кажете му, че сте се обадили в Лондон и че всичко е наред. Ако изрази учудване, му обяснете, че фирмата ми провежда мащабна рекламна кампания, в която ще се раздават много парични награди. Стегнете се и се дръжте естествено!
    Началникът на салона наистина се учуди, но директорът изглеждаше съвсем спокоен, може би само малко подтиснат. Видът на бизнесмена в тъмния костюм също внушаваше доверие. На масичката пред двамата имаше по чаша от шерито на господин Пикеринг. Странно беше само това, че въпреки топлото време клиентът не си бе свалил ръкавиците. Тридесет минути по-късно началникът на салона донесе парите от хранилището, остави ги на бюрото на директора и излезе от кабинета.
    Дрейк спокойно ги прибра в куфарчето си.
    — Приятелят ми ще чака още тридесет минути — каза той на Пикеринг. — След двадесет и пет ще му се обадя. Той ще остави жената и детето ви непокътнати. Ако вдигнете аларма преди това, първо ще ги застреля, а чак след това ще мисли как да се оправя с полицията.
    След като Дрейк си тръгна, Пикеринг половин час седя вцепенен на стола си. Всъщност Дрейк се обади на Крим от уличен телефон веднага щом напусна банката. Татаринът вдигна слушалката, усмихна се на завързаната жена, която лежеше на пода, и излезе от къщата. Качи се на един мотоциклет, паркиран малко по-надолу на същата улица, и отпраши към Лондон. Дрейк взе от микробуса една каска, с която да прикрие косата си, и се качи на друг мотор, оставен наблизо. Заряза микробуса, който бяха откраднали предния ден, и подкара също към столицата. Двамата изоставиха мотоциклетите си на две различни места в северните предградия на Лондон и стигнаха до апартамента на Дрейк с градския транспорт. Ендрю изми червената боя от косата си и строши очилата на парченца.


    На следващата сутрин Мънроу хвана първия полет от Инвернес за Лондон. Стюардесите отсервираха пластмасовите таблички с остатъците от закуската и започнаха да раздават лондонски вестници. Мънроу беше седнал най-отзад и за това не успя да вземе „Таймс“, нито „Телеграф“. Наложи се да се задоволи със сутрешния брой на „Дейли Експрес“. Заглавието най-отгоре на първа страница гласеше: „Двама неидентифицирани обрали двайсет хиляди от банка в Шефийлд. Предполага се, че са германци от терористичната организация «Роте Арме Фракцион»“.
    — Гадове! — възкликна работникът от нефтодобивните платформи в Северно море, който седеше до Мънроу.
    Той посочи първата страница на вестника и добави:
    — Мръсни комунисти. Бих ги избесил всичките! С главите надолу!
    Мънроу се съгласи, че прилагането на този вид наказание има бъдеще.
    На летище „Хийтроу“ той взе такси и слезе на няколко преки от службата. Отиде направо в кабинета на Фърндейл.
    — Адам, приятелю, изглеждаш като нов човек! — каза шефът на Съветския отдел, покани го да седне и му предложи кафе.
    — Предполагам, че изгаряш от любопитство да разбереш какво показа анализът на лентата — продължи Фърндейл. — Автентична е! В това няма съмнение! В съветското министерство на земеделието има голяма чистка. Седем висши функционери са уволнени, а един от тях дори е в Лубянка. Вероятно онзи, дето се е престарал в химическия комбинат. Това потвърждава лабораторните резултати, според които гласовете на записа наистина са на членовете на Политбюро. Има и още нещо. Един от нашите агенти в Ленинград излязъл на разходка с колата си извън града. Там на север няма много пшеница, но той успял да изтръгне няколко стръка, докато пикаел в една нива. Онзи ден ги изпратиха с пощата, а снощи получих резултатите от изследванията. Корените на стръковете съдържат прекомерно количество „Линдан“. Както биха се изразили нашите американски братовчеди, разкрихме златна жила. Аз бих казал, че попаднахме на безценно съкровище. Между другото Господарят иска да те види. Утре вечер се връщаш в Москва.
    Срещата със сър Найджъл бе сърдечна, но кратка.
    — Браво! Добра работа си свършил! — рече Господарят. — Доколкото разбрах, следващата ти среща е след две седмици.
    Мънроу кимна.
    — Това се очертава като дългосрочна операция. Добре, че си отскоро в Москва. Никой няма да се учуди, ако поостанеш там някоя-друга година. Страхувам се агентът да не размисли. Затова искам да го притиснеш за повече информация. Трябва на изцедим от него колкото се може повече. Имаш ли нужда от нещо? Да ти изпратим помощник?
    — Не, благодаря — отговори му Мънроу. — Агентът настоява да се среща само с мен. На този етап лесно бихме могли да го подплашим, ако вкараме в играта още някого. За разлика от Пенковски, Кривой не излиза в чужбина. Вишнаев не пътува зад граница, а най-близкият му помощник е винаги с него. Ще трябва сам да осъществявам връзката с този агент.
    Сър Найджъл кимна:
    — Добре, така да бъде.
    Когато Мънроу излезе от кабинета, сър Найджъл Ървин отвори поставената върху бюрото папка. Това беше личното досие на Мънроу. Генералният директор на британското разузнаване имаше някои опасения по отношение на своя подчинен. Мънроу бе самотник и трудно работеше в колектив. Той беше човек, за който най-добрият отдих е да се разхожда сам из шотландските планини. Сред опитните разузнавачи няма прибързани и самонадеяни. Хората с такива качества рано отпадат от фирмата. Сър Найджъл беше опитен разузнавач и винаги бе предпазлив както в действията, така и в преценките си. Случаят с пшеницата дойде твърде неочаквано, изневиделица. И бързо се развиваше. Но, от друга страна лентата беше автентична. В това нямаше никакво съмнение. Толкова истинска колкото и оставената на бюрото му покана за аудиенция при ръководителя на правителството.
    Когато предния ден проверките потвърдиха достоверността на информацията, съдържаща се в лентата, сър Найджъл уведоми за случая външния министър. В резултат на това сега го привикваше министър-председателката.


    Черната лакирана врата на резиденцията на британската министър-председателка вероятно е една от най-прочутите врати в света. Тя се намира на десния тротоар на задънената уличка „Даунинг стрийт“, която се е сгушила между сградите на правителството и на Министерството на външните работи.
    На нея е изписан с бели цифри номерът на къщата: 10. Под него има месингово клепало. Охранява я невъоръжен полицай. Туристите много обичат да се снимат до него и да наблюдават как през въпросната врата влизат и излизат куриери и разни знаменитости.
    Всъщност този вход използват само известните на обществеността личности, а истински влиятелните хора минават през задния. Резиденцията на премиера, често наричана просто „номер десет“, е разположена под прав ъгъл спрямо сградата на правителството. Там, където ъглите им почти се срещат, има малък проход, който води към странична вратичка. През нея минаха генералният директор на Сикрет Интелиджънс Сървис и сър Джулиън Фланъри, секретарят на кабинета. Качиха се на втория етаж, минаха покрай заседателната зала на правителството и влязоха в кабинета на премиера.
    Министър-прсдседателката беше прочела преписа от съдържанието на лентата, предоставен й от външния министър.
    — Информирахте ли по този въпрос американците? — направо попита тя.
    — Още не, госпожо — отвърна й сър Найджъл. — Автентичността на записа потвърдихме едва преди три дена.
    — Бих искала вие лично да ги уведомите — рече министър-председателката. — Предстоящият глад в Съветския съюз може да има неизмерими политически последствия. Страната, която разполага с най-големи излишъци от пшеница в света — САЩ, трябва да е в течение на този случай.
    — Не бих желал да деля с братовчедите този агент — каза сър Найджъл. — Работата с него изисква голяма деликатност. Мисля, че ще е по-добре да го водим сами.
    — Те ще ви се бъркат ли? — попита го министър-председателката.
    — Може и да се опитат, госпожо. С Пенковски работихме заедно, въпреки че го бяхме вербували ние. Но за това си имаше причина. Сега случаят е друг. Няма да им го дадем.
    Министър-председателката добре разбираше какви политически дивиденти могат да се извлекат от проникването в тайните на Политбюро.
    — Ако много ви притискат, уведомете ме. Лично ще разговарям с президента Матюс по въпроса. Искам утре да отлетите за Вашингтон и да им дадете лентата или поне препис на съдържанието. И без друго довечера ще се обаждам на Матюс.
    Сър Найджъл и сър Джулиън станаха.
    — Напълно разбирам нежеланието ви да ми разкриете самоличността на агента си, сър Найджъл — каза министър-председателката, преди двамата да си тръгнат. — А на Робърт Бенсън ще кажете ли името му?
    — В никакъв случай, госпожо.
    Генералният директор на Сикрет Интелиджънс Сървис не би издал агента си нито на министър-председателката, нито на външния министър. Нещо повече — той не би им казал дори, че Мънроу е човекът, който поддържа контакт с руснака. Американците щяха да узнаят за Мънроу, но не и с кого се среща той. Само да посмеят да проследят Мънроу в Москва! Сър Найджъл нямаше да допусне това.
    — Предполагам, че руснакът има някакъв псевдоним. Мога ли да знам поне него? — попита министър-председателката.
    — Разбира се, госпожо. В нашата картотека агентът е заведен под псевдонима „Славей“.
    На всички агенти в Съветския съюз се даваха имена на пойни птички. Просто славеят по азбучен ред бе след синигера и скореца. Но министър-председателката не знаеше за тази система за кръщаване на агенти. За пръв път от началото на срещата тя се усмихна:
    — Много подходящ псевдоним сте му избрали.

5.

    В дъждовното утро на първия августовски ден един малко остарял, но по-комфортен от съвременните бойни самолети, четиримоторен VC-10 излетя от военновъздушната база „Лайнхам“ и пое курс към Ирландия и Атлантическия океан. На борда му имаше двама пътници. Един генерал-полковник от авиацията, когото предната вечер бяха уведомили, че сега е най-сгодният момент да замине в САЩ и да обсъди с колегите си от Пентагона предстоящото съвместно англо-американско учение с тактически бомбардировачи, и един цивилен, облечен с поизтъркан шлифер.
    Генералът се представи на странния си спътник и в отговор чу, че цивилният бил някой си господин Барет от външно министерство, който пътувал по работа до британското посолство във Вашингтон и шефовете му го качили на генералския самолет, за да спестят на данъкоплатците разноските по пътуването. Висшият офицер от авиацията така и не разбра, че всъщност той самият пътува за сметка на човека с шлифера.
    По друго въздушно трасе, успоредно на това, по което летеше VC-10, към Ню Йорк се носеше голям „Боинг“ на Британските аеролинии. Сред тридесетте пътници, насядали в търбуха му, беше и Азамат Крим, тоест канадският гражданин Артър Криминс. В портфейла си носеше много пари. Беше тръгнал на пазар.
    Десет часа по-късно самолетът VC-10 се приземи във военновъздушната база в Мериленд, на петнайсет километра югоизточно от Вашингтон. Когато двигателите му замлъкнаха, една кола на Пентагона спря до стълбичката и от нея слезе генерал-лейтенант от ВВС на САЩ. Двама от военната полиция в парадни униформи отдадоха чест на английския генерал. Тържественото посрещане отне пет минути и лимузината отпрати към Пентагона. Двете „снежинки“1 си отидоха и любопитните безделници от персонала на базата се върнаха с неохота към своите задължения. Церемонията бе приключила. Нямаше повече нищо интересно за зяпане.


    Никой не обърна внимание на безличната кола, която десет минути по-късно паркира до самолета. Само просветените биха познали по специфичната антена, че това е кола на ЦРУ. Никой не забеляза невзрачния човечец, който секунди след това слезе по стълбичката и се качи в автомобила.
    Предната вечер резидентът на ЦРУ в американското посолство в Лондон бе изпратил шифрована радиограма от Англия, в която съобщаваше за пристигането на госта. С колата бе пристигнал шефът на Западноевропейския отдел, който бе пряко подчинен на заместник-директора по оперативните въпроси. Избраха него да посрещне сър Найджъл, понеже двамата се познаваха добре от времето, когато американецът бе работил като резидент на ЦРУ в Лондон.
    — Радвам се да те видя отново, Найджъл — рече той.
    — Много мило от твоя страна, че ме посрещаш, Ланс — отвърна му сър Найджъл Ървин, макар да знаеше, че колегата му не е дошъл от любезност, а по заповед.
    Двамата се разприказваха за Лондон, за семействата си и за времето. В разговора нямаше въпроси от сорта на: „Какво те води насам?“ Колата мина по околовръстния път, после по моста „Удроу Уилсън“ над река Потомак и пое на запад към Вирджиния.
    В покрайнините на Александрия шофьорът сви и подкара по западното крайбрежие на реката. Минаха покрай Националното летище и край гробището „Арлингтън“. Сър Найджъл погледна надясно към очертанията на Вашингтон, където преди години бе работил като офицер за свръзка с ЦРУ, под прикритието на британски дипломат. Трудни времена бяха тогава. Тъкмо бе избухнал скандалът с Филби. Американците криеха от англичаните дори прогнозата за времето. При мисълта за това, какво носи в куфарчето си, сър Найджъл си позволи леко да се усмихне.
    След около трийсет минути се отбиха от магистралата, минаха над нея и се насочиха към гората. Шефът на английското разузнаване видя табелата „ЦРУ. Влизането забранено“, покрай която бе минавал много пъти, и отново се запита, защо ли са я поставили. Който е дошъл дотук, знае къде отива. А външните хора така или иначе ще бъдат спрени.
    На портала, изрязан в триметровата ограда, която опасваше Ленгли, Ланс показа пропуска си и продължиха напред през двора. Колата зави покрай чудовищно грозната зала за събрания, наричана „Иглу“, защото наистина прилича на ескимоска снежна къща.
    Ленгли се състои от пет сгради. Една в средата, в чиито четири ъгли се опират останалите — нещо като кръста на свети Андрей. Иглуто бе долепено до крилото, което се намира най-близо до централния вход. Когато го заобиколиха, сър Найджъл мярна огромната врата, пред която на земята бе направена мозайка, изобразяваща герба на Съединените щати. Той знаеше, че оттук влизат само сенатори, конгресмени и други нежелани посетители.
    Колата направи още един завой и влезе в един тунел, входът на който обикновено бе затворен със стоманена решетка. Тунелът ги отведе един етаж по-долу, където имаше подземен гараж за не повече от десет коли. Черният автомобил спря и шефът на Западноевропейския отдел предаде госта на своя началник Чарлс „Чип“ Алън, заместник-директора по оперативните въпроси. И той добре познаваше сър Найджъл.
    В една от стените на подземния паркинг имаше вграден малък асансьор. На вратата му имаше охрана и двама въоръжени мъже. Чип Алън се разписа в една книга, че вкарва външен човек, и отвори вратата на асансьора с личната си магнитна карта. Асансьорът почти безшумно стигна до седмия етаж, където се намираше кабинетът на директора. След като отключи асансьора с друга подобна карта, заместник-директорът по оперативните въпроси го поведе към едно фоайе с три врати. Почука на средната и на прага ги посрещна самият Боб Бенсън, комуто се бяха обадили от портала, че гостът идва.
    Бенсън покани сър Найджъл да седне пред камината от бежов мрамор. През зимата директорът на ЦРУ обичаше да слуша пращенето на горящите цепеници, но август не е от най-студените месеци във Вашингтон. Климатичната инсталация беше вклкючена докрай. Бенсън дръпна един параван от оризова хартия, с което отдели холната част на кабинета си от служебната, където бе разположено огромното му бюро. Поръча кафе и когато двамата останаха сами, най-сетне попита:
    — Какво те води при нас, Найджъл?
    Сър Найджъл отпи от чашката си и се облегна назад в креслото.
    — Сдобихме се с нов източник — спокойно каза той.
    После говори десетина минути. Чак тогава директорът на ЦРУ го прекъсна:
    — Искаш да кажеш, че е в Политбюро? В самото Политбюро?!
    — Има достъп до стенограмите от заседанията на Политбюро — отвърна му англичанинът.
    — Имаш ли нещо против да повикам Чип Алън и Бен Кан?
    — Напротив, Боб. И без друго ще им разкажеш всичко. Така поне няма да повтарям цялата история.
    Боб Бенсън стана, отиде до един телефон, поставен на ниска масичка, и се обади на секретарката си. После се загледа през прозореца към ширналата се под него зелена гора.
    — Господи! — прошепна той.
    Сър Найджъл Ървин нямаше нищо против двамата му стари познати да изслушат неговия разказ.
    Всички разузнавателни служби се състоят от две направления: оперативно, което всъщност се занимава с придобиването на информация, и информационно, което я натрупва, съпоставя, анализира и прави прогнози.
    И двете направления трябва да действат добре. Ако информацията не струва, колкото и да я анализираш, все глупости излизат. Ако аналитиците са калпави, информацията отива на вятъра. А ръководителите на държавите искат да знаят какво правят и какво възнамеряват да правят другите страни, били те вражески или приятелски. С днешните технически възможности не е трудно да се наблюдават действия, които се извършват в момента, но нито една спътникова камера не може да каже какви са намеренията на хората. В това отношение обработената от добри аналитици агентурна информация е незаменима.
    След директора на ЦРУ, който в повечето случаи е политическа фигура, в йерархията на американското разузнаване има двама души: заместник-директорът по оперативните въпроси и заместник-директорът по информационно-аналитичната част. Подчинените на първия инспирират авторите на шпионски романи. Работата на служителите в информационно-аналитичните отдели е бавна, методична, често дори скучна, но изключително важна.
    Двамата заместник-директори трябва да си имат пълно доверие и да работят съвместно по всички въпроси. Бенсън имаше късмет със своите заместници. Чип Алън беше типичен рус англосаксонец. Като млад бе играл с голям успех във футболния отбор на университета си. Заместник-директорът по информацията Бен Кан беше евреин, бивш шампион по шах. Двамата си пасваха идеално. След пет минути Алън и Кан се разположиха в креслата срещу Бенсън и Ървин. Нито директорът на ЦРУ се сети да им предложи кафе, нито пък те да си поръчат.
    Шефът на британското разузнаване говори повече от час. Никой не го прекъсна. После тримата американци прочетоха материала, като час по час стрелкаха с погледи увитата в найлон ролка. В очите им проблясваше нещо като алчност. Когато Ървин свърши, настъпи тишина. Наруши я Чип Алън:
    — Тоя „Славей“ удари Пенковски в земята!
    — Сигурно ще искате да проверите достоверността — рече сър Найджъл.
    Това ни най-малко нямаше да го засегне. Приятелството си е приятелство, но…
    — Ние от десет дена само с това се занимаваме — продължи той. — Резултатите от анализа на гласовете напълно потвърждават самоличността на участниците в записания разговор. И вие знаете за чистката в съветското министерство на земеделието, освен това разполагате със снимките от вашите „Кондори“. Има и още нещо…
    Той извади от чантата си второ найлоново пликче, в което бяха сложени няколко стръка млада пшеница.
    — Един от нашите хора е наскубал това от една нива в околностите на Ленинград.
    — Ще го дам за анализ в нашето министерство на земеделието — рече Бенсън. — Това ли е всичко, Найджъл?
    — Всъщност… бих искал някои дребни неща…
    — Казвай!
    — Руснаците струпват много войски в Афганистан. Страх ни е да не нападнат Пакистан през проходите. Знаеш, че в този регион имаме съществени интереси. Дали бихте могли да погледнете с вашите „Кондори“…
    — Готово! — без колебание му обеща Бенсън.
    — Освен това разбрахме, че онзи съветски разузнавач, когото докарахте миналата седмица от Женева, знае доста неща за тяхната агентура в английските профсъюзи.
    — Нали ви изпращаме копия от разпитите — намеси се Алън.
    — Бихме искали да участваме в разпитите.
    Алън погледна Кан. Евреинът вдигна рамене.
    — Добре — каза Бенсън. — Ние ще получим ли достъп до „Славея“?
    — Съжалявам. Не мога да ви обещая това — отговори му сър Найджъл. — Случаят е много деликатен. Трябва да пипаме предпазливо, за да не подплашим рибата. Ще ви изпращаме незабавно всичко, което получим от агента. Опитвам се да увелича обема на предаваната информация и честотата на срещите, но не трябва прекалено да се бърза.
    — Кога ще получите още информация от „Славея“? — попита го директорът на ЦРУ.
    — След седмица. За тогава е насрочена поредната среща. Надявам се да ни донесе нещо.
    Сър Найджъл Ървин пренощува в една тайна квартира на ЦРУ и на следващия ден „господин Барет“ отлетя за Лондон, заедно с генерала от авиацията.


    Три дена по-късно Азамат Крим отплава от пристан № 49 на нюйоркското пристанище на борда на старичкия кораб „Кралица Елизабет II“, който пътуваше за Саутхемптън. Татаринът прецени, че ако вземе самолет до Англия, митничарите на летището непременно ще проверят багажа му с рентген. Затова реши да пътува по море.
    Беше купил всичко необходимо. Багажът му се състоеше от алуминиево куфарче, каквито носят фотографите и операторите, и огромен сандък, пълен с дрехи. В куфарчето имаше фотоапарати и обективи, които бяха поставени в специални легла, издълбани в дебела подложка от мека пластмаса. Под пластмасата бяха скрити два пистолета.
    Сред багажа в сандъка Азамат беше скрил един продълговат алуминиев предмет, приличащ на тръба. Когато се отвинтеше капачката в единия му край, отвътре се изваждаше странно оптическо устройство. Татаринът разчиташе на това, че ако се стигне до щателна проверка на багажа, митничарите ще вземат тръбата за телеобектив. В подкрепа на тази версия той бе сложил в сандъка и няколко книги с фотографии на птици и други животни, заснети сред природата.
    Всъщност „тръбата“ беше прибор за нощно виждане, какъвто свободно може да се купи в САЩ, но не и в Англия.


    Беше неделя, осми август. Невероятната жега подгони онези московчани, които нямаха възможност да излязат извън столицата, към многобройните градски басейни. Новопостроеният за олимпийските игри спортен комплекс привличаше най-много народ. Служителите на британското посолство, заедно с дипломатите и техническия персонал на още десетина чуждестранни мисии, бяха на плажа на Москва-река, който се намираше срещу Успенския мост. Сред тях беше Адам Мънроу.
    Стараеше се да изглежда безгрижен, както всички останали, но твърде често си поглеждаше часовника. Най-сетне реши, че е време, и се облече.
    — О, Адам, тръгваш ли си вече? В града е още много топло! — каза му една от секретарките.
    Той й се усмихна уж печално.
    — Дългът ме зове. Трябва да подготвя програмата на делегацията от манчестерската търговска палата.
    Мина през една горичка и стигна до колата си. Остави в нея плажните си принадлежности, огледа се и я заключи. Наоколо имаше твърде много хора, обути със сандали и облечени със семпли летни панталони и ризи с къси ръкави. Сред толкова народ лесно можеха да се скрият преследвачите. Слава Богу, че хората от КГБ почти никога не сваляха саката си. След като се увери, че никой от навалицата не му прилича на човек от противниковия лагер, Адам тръгна през гората на север.
    Валентина го чакаше в сянката на дърветата. Стана му приятно, когато я видя, но стомахът му бе свит. Тя не бе обучена да се проверява и биха могли да я проследят. В случай на провал дипломатическият му имунитет щеше да го защити и руснаците само щяха да го експулсират. Но разкриването на Валентина би имало непредвидими последствия. Мънроу с основание се страхуваше за нея. Каквито и да бяха нейните мотиви, за постъпката й имаше само едно определение: държавна измяна.
    Той я прегърна и я целуна. Тя трепереше в обятията му.
    — Страх ли те е? — попита Мънроу.
    — Малко — отвърна Валентина. — Чу ли записа?
    — Да. Преди да го предам. Може би не трябваше, но го направих.
    — Тогава ти е известно, че ни очаква глад. Адам, когато бях малка, веднага след войната, видях какво е глад. Беше страшно, но издържахме, понеже знаехме, че за страданията ни са виновни фашистите. Вярвахме, че Сталин ще оправи нещата.
    — Може и сегашните ръководители да ги оправят — рече Мънроу, но гласът му не звучеше убедително.
    Валентина ядосано поклати глава.
    — Те дори не се опитват! — избухна тя. — Нали ги слушам какво си приказват. Дърлят се и всеки гледа само да спаси собствената си кожа.
    — А чичото на твоя съпруг, маршал Керенски? — предпазливо я попита Мънроу.
    — И той е същият като останалите. Когато се женехме с мъжа ми, чичо Николай дойде на сватбата. Стори ми се голям веселяк. В личния си живот сигурно наистина е такъв. Но сега го слушам как говори на заседанията. Думите му са безмилостни и цинични. Всички в Политбюро се борят помежду си за власт и пет пари не дават за народа. Навярно и аз би трябвало да разсъждавам като тях, но не мога…
    Мънроу зарея поглед към боровете, но вместо тях видя маслинени дръвчета и чу едно момче в униформа да вика: „Не съм твоя собственост!“
    „Странно — помисли си той. — Господарите понякога губят власт над слугите си именно защото злоупотребяват с властта си.“
    — Мога да те измъкна оттук, Валентина — каза й Мънроу. — Ще трябва да напусна външно министерство, но какво от това? Саша е още малък. Може спокойно да израсне в друга страна.
    — Не, Адам. Предложението ти ме изкушава, но не мога да го приема. Каквото и да се случи, аз съм част от Русия. Трябва да остана тук. Някой ден… Може би… Не знам…
    Двамата помълчаха известно време, като се държаха за ръцете. Най-сетне тя наруши тишината:
    — Вашите… хора от разузнаването изпратиха ли лентата в Лондон?
    — Мисля, че да. Предадох я на един колега от посолството, за когото предполагам, че работи в Сикрет Сървис. Той ме попита дали ще получа още.
    Валентина кимна към чантата си.
    — Донесох машинописен препис. Не мога да взимам повече ленти. Държат ги в сейф, от който нямам ключ. Преписът е от стенограмата на следващото заседание на Политбюро.
    — Как измъкваш тези материали от службата си, Валентина? — попита я той.
    — След всяко заседание магнетофонните ленти и стенографските записки се пренасят под охрана до сградата на Централния комитет. Там в специална секретна секция работим ние: аз и още пет жени. Имаме един началник. Когато препишем съдържанието на записите, той ги заключва в сейфа.
    — Тогава как успя да измъкнеш онази лента?
    Тя вдигна рамене.
    — Имаме нов шеф. Назначиха го миналия месец. Предишният ми началник не беше толкова взискателен и не държеше много на дисциплината. До моята стая има звукозаписно студио, където се прави по едно копие от всяка лента, преди да ги заключат в сейфа. Миналия месец останах за момент сама в студиото, откраднах копието и сложих на негово място празна ролка.
    — Празна ли?! — възкликна Мънроу. — Но нали ако се наложи на направят някаква справка, ще забележат липсата!
    — Малко вероятно е — отвърна му Валентина. — Важни са машинописните преписи. Те съставляват архива. Голям късмет извадих с тази лента. Изнесох я от сградата в пазарска торба, под продуктите, които купих в магазина на Централния комитет.
    — Не те ли претърсват на излизане?
    — Почти никога. На нас ни вярват, Адам. Ние сме елитът на нова Русия. Документите са по-лесни за изнасяне. На работа ходя със старовремски ластичен колан под полата. Трябваше да преснимам на копирната машина преписа от стенограмата на последното заседание, състояло се през юни. Направих и едно копие за себе си, а после върнах брояча с една цифра. Мушнах моя екземпляр в колана.
    Мънроу потрепери, като разбра на какъв риск се подлага Валентина.
    — За какво говорят на това заседание — попита той и посочи чантата й.
    — За последствията — отговори му тя. — За това, какво ще се случи, ако настъпи глад. Страх ги е, че руският народ ще се разбунтува. Но, Адам… в началото на юли се състоя още едно заседание. Не можах да го фотокопирам, понеже бях в отпуска. Щеше да е много подозрително, ако изведнъж се бях отказала да я ползвам. Но когато се върнах на работа, говорих с една колежка, която е преписвала записа от това заседание. Тя беше пребледняла от ужас и отказа да ми каже за какво са говорили членовете на Политбюро.
    — Можеш ли да направиш копие от този материал?
    — Ще се опитам. Трябва да изчакам другите да си тръгнат. Като върна назад брояча на копирната машина, никой няма да забележи, че съм я използвала. Но чак в началото на следващия месец ще работя втора смяна и ще мога да снимам преписа.
    — Следващия път не бива да се срещаме тук. Опасно е да използваме едно и също място продължително време.
    В продължение на цял час Мънроу й обясняваше някои професионални похвати, които ще са им необходими, за да насрочват бъдещите си срещи, без да се виждат. Говори й и за предпазните мерки, които Валентина трябва да вземе, за да не бъде разкрита. После извади изпод колана на панталона си малко тефтерче, със ситно изписани странички.
    — Написал съм ти всичко тук, скъпа. Запомни го и после изгори тефтерчето. Пепелта хвърли в тоалетната и пусни водата.
    Пет минути по-късно тя му даде пачка тънки листа, които извади от чантата си, и тръгна през гората към колата си, паркирана на километър оттам.
    Мънроу се скри в сянката на параклиса. Извади от джоба си ролка скоч, свали панталона си до коленете и залепи листата за бедрото си. Когато тръгна между дърветата, усещаше как те се трият в плата, но под грубите торбести съветски панталони това не личеше.
    В апартамента си на спокойствие той препрочете материала десетина пъти. В четвъртък листата отпътуваха за Лондон в касетката, захваната с белезници към китката на куриера. Копието на стенограмата бе запечатана в плик от плътна хартия и бе адресирана лично до представителя на разузнаването във външно министерство.


    Стъклените френски прозорци, които гледаха към розовата градина, бяха плътно затворени. Само бръмченето на климатичната инсталация нарушаваше тишината в Овалния кабинет. Приятните юнски дни бяха отминали. Вашингтон изгаряше в августовска жега.
    От другата страна на сградата потни туристи се любуваха на популярната гледка на Белия дом откъм „Пенсилвания авеню“: официалния вход с колоните, държавния флаг на покрива и чакълестата овална алея. Никой от зяпачите не обръщаше внимание на невзрачната малка сграда, известна като „Западното крило“, в която президентът Матюс се съвещаваше със своите приближени.
    Пред бюрото му бяха седнали Станислав Поклевски и Робърт Бенсън. Малко по встрани се бе настанил държавният секретар Дейвид Лорънс, бостънски адвокат, типичен представител на висшето съсловие от Източния бряг.
    Президентът Матюс захлопна папката пред себе си.
    Той отдавна бе запознат с английския превод на магнетофонния запис от заседанието на Политбюро. Сега тъкмо бе прочел оценката на своите експерти за материала.
    — Боб, твоята прогноза за недостига на пшеницата се оказа много точна. Ти предположи, че на руснаците ще са им необходими още поне трийсет милиона тона зърно, а сега по всичко личи, че наесен ще им трябват петдесет-петдесет и пет тона — рече той. — Сигурен ли си, че записът е направен на заседание на Политбюро?
    — Господин президент, подложихме го на най-щателна проверка. Гласовете са автентични, а в корените на насажденията наистина има голямо съдържание на „Линдан“. Няма съмнение, че в съветското министерство на земеделието се провежда чистка. Напълно сме сигурни в достоверността на информацията.
    — Това е уникален случай. Трябва добре да обмислим нашите действия. Нямаме право да сгрешим! — каза президентът.
    — Господин президент — обади се Поклевски. — Тук не става дума за недостиг. Руснаците са изправени пред опасността от масов глад.
    Без да знае, той бе повторил думите, които Петров бе казал на Иваненко след първото заседание на Политбюро по въпроса за зърното.
    Президентът Матюс кимна замислено.
    — Всички знаем това, Стан. Въпросът е какво да предприемем.
    — Нека си гладуват — отговори му полякът. — Това е най-голямата грешка на съветското ръководство, откакто през пролетта на 1941 година Сталин не повярва на предудрежденията на Запада, че Хитлер ще го нападне. Да се оправят, както знаят!
    — Дейвид, ти какво ще кажеш?
    Държавният секретар Дейвид Лорънс поклати глава в несъгласие. Противоречията между него и най-ревностния ястреб Поклевски бяха легендарни.
    — Не съм съгласен, господин президент — каза той. — Първо, смятам, че не сме обмислили добре промените, които биха могли да настъпят в Съветския съюз, ако ги сполети това бедствие. Не приемам решението да ги оставим сами да се задушат от проблемите си за най-добро. Такъв развой на събитията би довел до съществени промени в световен мащаб.
    — Какво е твоето мнение, Боб? — попита Матюс.
    Директорът на ЦРУ бе потънал в мисли.
    — Все още разполагаме с много време. Руснаците знаят, че преди един месец вие приложихте закона „Шанън“. Добре осъзнават, че ако искат да купят пшеница, трябва да се обърнат лично към вас, господин президент. Съгласен съм с държавния секретар, че сме длъжни да се занимаем по-сериозно с въпроса за последствията от един евентуален глад. Нищо не пречи отсега да започнем да отделяме повече сили и средства на този проблем. Рано или късно Кремъл трябва да открие картите. Ние печелим при всички случаи. Известно ни е колко са закъсали, но те не подозират, че сме така добре информирани. Разполагаме с пробите от пшеницата, със снимките, направени от „Кондорите“, и със сведенията на „Славея“. Руснаците нямат шанс. Държим ги в ръцете си. След като всичките козове са у нас, защо да бързаме и отсега да взимаме решение как да ги изиграем?
    Лорънс кимна и погледна Бенсън с респект. С изказването си шефът на разузнаването доста му се издигна в очите. Поклевски вдигна рамене. Президентът Матюс взе решение:
    — Стан, искам да създадеш една работна група към Съвета за национална сигурност. Групата трябва да е малобройна и съществуването й да се запази в пълна тайна. Нейни членове ще сте ти, Боб, Дейвид, председателят на Съвета на началник-щабовете, министрите на отбраната, на земеделието и на финансите. Възможно най-скоро ми дайте отговор на въпроса, какво би станало в световен мащаб, ако Съветският съюз бъде подложен на гладуване.
    Един от телефоните на бюрото му иззвъня. Беше пряката линия до Държавния департамент. Президентът изгледа въпросително Лорънс.
    — Ти ли ми се обаждаш, Дейвид? — пошегува се той.
    Държавният секретар стана, вдигна телефона и известно време слуша. После го затвори.
    — Господин президент, нещата се ускоряват. Преди два часа външният министър на Съветския съюз Риков е привикал нашия посланик в Москва Доналдсън. От името на съветското правителство е поискал да закупи от Съединените щати петдесет и пет милиона тона зърно от различни култури.
    Известно време в Овалния кабинет се чуваше само тиктакането на окачения над камината позлатен стенен часовник.
    — Какъв отговор му е дал посланикът? — попита Матюс.
    — Че ще информира Вашингтон за молбата на съветското правителство — отвърна Лорънс.
    — Господа — каза президентът, — групата трябва да действа бързо! В най-скоро време искам да получа отговор на въпроса за последствията от глада. Мога да протакам най-много месец. Но най-късно до петнадесети септември съм длъжен да отговоря на руснаците. До тогава искам да съм наясно с всички възможни варианти.
    — Господин президент, след няколко дни очакваме да получим нова информация от „Славея“. Тя би могла да ни даде представа за това каква е позицията на Кремъл по същия проблем.
    Президентът Матюс кимна.
    — Боб, веднага щом получите материала от англичаните, го искам преведен на бюрото си!


    Съвещанието в Овалния кабинет свърши по здрач. По същото време в Лондон отдавна бе нощ. На следващия ден полицейските сводки показаха, че през същата нощ на единадесети срещу дванадесети август в Англия са били извършени много обири с взлом. Но полицията в окръг Самърсет бе най-силно разтревожена от кражбата, извършена в магазин за спортни и ловни оръжия, намиращ се в китното градче Таунтън.
    Крадците очевидно бяха посетили магазина по някое време през деня, защото личеше, че жиците на алармената инсталация са били предварително и грижливо прерязани. След като по този начин бяха подготвили нощното си посещение, бандитите бяха отстранили с огромни клещи решетката на прозорчето, което гледаше към задния двор.
    Не бяха оставили магазина разхвърлян, нито пък бяха взели ловни пушки, каквито обикновено се използваха при банкови обири. Собственикът установи, че липсва само една от най-хубавите му карабини, финландска пушка марка „Сако Хорнет“, калибър 22, изключително точно оръжие. Освен нея бандитите бяха задигнали и съответните муниции. Патрони марка „Ремингтон“ с отверстия във върховете на куршумите. Силният заряд на тези патрони придава много висока скорост на куршума, който при попадение нанася големи поражения.


    Ендрю Дрейк, Мирослав Камински и Азамат Крим седяха в хола на лондонския апартамент на Дрейк и гледаха подредения на масата арсенал. Той се състоеше от два пистолета, всеки с по два заредени пълнителя, пушка с две кутии патрони и прибор за нощно виждане.
    Съществуват два основни вида такива прибори. Едните работят на принципа на инфрачервените лъчи, а другите са с усилваща образна оптика. За нощна стрелба по-подходящ е вторият вид. Като всеки жител на Западна Канада, Крим беше добър ловец. Освен това бе служил три години в десантните части на канадската армия. Затова изборът му бе добър.
    Инфрачервените прибори изпращат инфрачервени лъчи, които осветяват целта и очертанията й се появяват във визьора, обагрени в зеленикав цвят. Но за да изпратят тези невидими за човешкото око лъчи, този вид прибори се нуждаят от източник на енергия. Увеличителните прибори за нощно виждане, подобно на око на бухал, улавят малкото светлина, съществуваща в „тъмна“ среда. Те работят без захранване.
    Миниатюрните ръчни увеличителни прибори отначало бяха разработени за военни нужди, но към края на седемдесетте години от тях се заинтересува огромната цивилна промишленост, произвеждаща охранителни устройства и системи. Тези прибори се оказаха много подходящи за пазачи на фабрики, складове и други подобни обекти. Скоро се появиха на пазара. В началото на осемдесетте години в американските магазини човек можеше свободно да закупи по-голямата версия на същия прибор, която може да се прикачи към карабина. Азамат Крим купи точно от тези прибори.
    Пушката имаше готови жлебове за монтиране на оптически мерник. Азамат Крим стегна прибора за нощно виждане в менгеме и започна с пила да разширява шейната на поставката му, за да я нагоди към жлебовете на карабината.


    По същото време, докато Крим се потеше над стягата на два километра от него Бари Фърндейл отвори вратата на американското посолство, което се намира на площад „Гроувнър“. Той идваше да посети по предварителна уговорка резидента на ЦРУ, който естествено работеше под дипломатическо прикритие.
    Срещата беше кратка и сърдечна. Фърндейл извади от чантата си снопче листа и ги подаде на американеца.
    — Още са топли, направо от фурната! — каза Фърндейл на колегата си. — Множко са, но сам знаеш, че руснаците са приказлив народ.
    Това беше английски превод на листата, които Валентина бе предала на Мънроу при втората им среща. Американецът щеше лично да ги шифрира и да ги излъчи по радиостанцията до Ленгли. Никой от колегите му в посолството не биваше да ги види. Той благодари на Фърндейл и се приготви да работи цяла нощ.


    Американският резидент в Лондон не беше единственият човек, който не успя да си легне през същата нощ. Далеч от него в украинския град Тернопол един служител от КГБ излезе от офицерския клуб, който се намираше непосредствено до казармата на поделението на КГБ. Тръгна към дома си пеша, защото бе твърде ниско в йерархията, за да го вози служебна кола, а неговият личен автомобил бе паркиран пред къщата му. Нощта беше топла и приятна и след весело прекараната вечер в компанията на колеги офицерът от КГБ нямаше нищо против да се поразтъпче.
    Доброто настроение му попречи да види двете човешки фигури, които го наблюдаваха от един вход от другата страна на улицата. Щом кагебистът излезе от клуба, двамата дебнещи се спогледаха и си кимнаха.
    Минаваше полунощ и улиците на Тернопол бяха пусти. Пийналият офицер тръгна през парка „Шевченко“, където разлистените корони на дърветата почти закриваха тесните алеи. Човекът искаше да мине напряко, за да стигне по-бързо вкъщи, но прекият път се оказа най-дългият в живота му. Изведнъж зад гърба му изшумуляха стъпки. Той се обърна, но палката вече се бе стоварила върху тила му.
    Когато се свести, бе започнало да се развиделява. Нападателите го бяха отвлекли в някакви храсти и му бяха взели портфейла, ключовете, парите, продоволствената и служебната карта. Милицията и КГБ проведоха безплодно разследване на това необичайно нападение. Но не откриха крадците. Те още същата сутрин се бяха качили на първия влак за Лвов и се бяха прибрали в домовете си.


    Президентът Матюс лично председателстваше заседанието на работната група, на което трябваше да се обсъди материалът, получен от „Славея“ на втората среща.
    — Моите аналитици стигнаха до някои прогнози за това какво би могло да се случи, ако в Съветския съюз избухне глад — каза Бенсън на седемте мъже. — Но никой от тях не посмя да предрече такива катаклизми в съветското общество, каквито прогнозират самите членове на Политбюро.
    — Същото важи и за моите хора — рече Дейвид Лорънс. — Членовете на Политбюро смятат, че дори силите на КГБ няма да са в състояние, да се справят с масовите вълнения на населението. Ние не стигнахме чак до такива предсказания.
    — Какъв отговор да дам на Максим Рудин? Ще им продадем ли петдесет и пет милиона тона зърно? — попита президентът.
    — Господин президент, откажете му — намеси се Поклевски. — Това е уникална възможност за нас. Скоро няма да имаме друга такава! Държите в шепата си Максим Рудин заедно с цялото Политбюро. През последните две десетилетия всички американски президенти помагаха на руснаците винаги когато Съветският съюз имаше икономически затруднения. А те, вместо да са благодарни, стават все по-агресивни спрямо нас. След всеки наш жест засилват влиянието си в Африка, в Азия и в Латинска Америка. Създават сред народите от Третия свят впечатлението, че сами са се справили с проблемите си и че марксистката икономическа система дава резултати. Този път светът ще разбере, че икономическата им система нищо не струва. Притиснете ги, господин президент! Искайте отстъпки за всеки тон пшеница! Кажете им, че ако не се махнат от Азия, Африка и Южна Америка, с Рудин е свършено!
    — Това ще свали ли Рудин от власт? — попита президентът Матюс и почука с пръст по материала, придобит от „Славея“.
    Отговори му Дейвид Лорънс:
    — Ако всичко, от което се опасяват членовете на Политбюро, наистина се случи, Рудин ще изпадне в немилост, подобно на Хрушчов.
    — Тъкмо затова използвайте силата си! — настоя Поклевски. — Притиснете го, Рудин няма избор. Трябва да приеме вашите условия. Ако не склони, ще загуби поста си.
    — А този, който дойде на неговото място… — започна президентът.
    — … ще си е взел поука от съдбата на Рудин — продължи вместо него полякът. — Който и да наследи поста на Рудин, ще е принуден да приеме нашите условия.
    Президентът Матюс поиска мнението на всички участници в съвещанието. С изключение на Лорънс и на Бенсън, всички останали се съгласиха с Поклевски. Президентът Матюс взе решение: ястребите бяха победили в спора.


    Съветското Министерство на външните работи се помещаваше в една от седемте почти еднакви, високи сгради, построени в любимия на Сталин декоративно-помпозен стил. Те приличат на многоетажни торти, изградени от безумен сладкар, който има слабост към неоготиката.
    Министерството се намира на ъгъла на булевард „Смоленски“ и „Арбат“.
    Кадилакът „Флийтуд Броум“ на американския посланик в Москва безшумно сви към паркинга пред главния вход. Господин Мортън Доналдсън бе посрещнат на вратата и придружен до официалния кабинет на външния министър Дмитрий Риков, който се намираше на четвъртия етаж. Двамата мъже добре се познаваха. Посланик Доналдсън бе работил известно време в ООН, където Риков бе известна фигура. Американецът и руснакът често бяха вдигали приятелски наздравици. От време на време се връщаха към тази традиция и тук, в Москва. Но днес срещата бе официална. Доналдсън бе довел своя пълномощен министър, а Риков бе привикал на аудиенцията петима души от ръководството на министерството.
    Доналдсън прочете посланието, като бавно изговаряше всяка английска дума. Риков знаеше добре английски език, но един преводач шепнеше в ухото му.
    В писмото си президентът Матюс не издаваше нито с дума, че знае за бедствието, сполетяло реколтата в Съветския съюз, но и не изразяваше учудване от желанието на руснаците да закупят огромното количество от петдесет и пет милиона тона зърно. В сдържан тон той просто уведомяваше съветското правителство, че съжалява, но Съединените щати не са в състояние да продадат на Съветския съюз искания тонаж зърно.
    Без да направи пауза, Доналдсън премина към втората част от посланието. Между двете привидно нямаше никаква връзка. Във втората част президентът изразяваше съжаление, че преговорите за ограничаване на стратегическите оръжия, известни под съкращението САЛТ 3, не бяха доведени до успешен завършек. По-нататък Матюс пишеше, че се надява на предстоящите тази есен преговори САЛТ 4 да бъде постигнат по-съществен напредък, което да даде шанс на света да заживее в справедлив и траен мир. Това беше всичко.
    Американският посланик остави посланието на бюрото на Риков, прие формалните благодарности на побелелия и посърнал съветски външен министър и си тръгна.


    Ендрю Дрейк прекара почти целия ден, заровен в книги и справочници. Азамат Крим бе заминал за уелските планини, където щеше да простреля пушката с монтираната оптика за нощно виждане. Мирослав Камински продължаваше съвестно да учи английски. А Дрейк събираше информация за украинското пристанище Одеса.
    Първо провери в седмичното издание „Лойд’с Лоудинг Лист“, в което има информация за всички търговски кораби, отплаващи от европейски пристанища. От него той научи, че няма постоянна линия от Северна Европа до Одеса, но една частна независима корабоплавателна фирма, която обикаля Средиземноморието, често се отбива в черноморски пристанища. Името й бе „Салоника лайн“ и имаше регистрирани два кораба.
    После Дрейк разлисти „Лойд’с Шипинг Индекс“, прокара пръст по колонките и намери имената на двата кораба. Усмихна се. Корабите бяха собственост на фирма, регистрирана в Панама, което означаваше в повечето случаи, че въпросната фирма представлява само една месингова табелка, закачена на стената на някоя адвокатска кантора в Панама сити.
    Третият справочник, към който посегна Дрейк, беше „Указателят на гръцките собственици на кораби“. Според него агентите на двата кораба имаха обща фирма, чийто офис бе в атинското пристанище Пирея. Дрейк знаеше какво означава това. В деветдесет и девет процента от случаите, когато човек говори с агентите на кораби, плаващи под панамски флаг, той всъщност разговаря лично със собствениците. Те твърдят, че са „само агенти“ и че не носят отговорност за прегрешенията на своите шефове. Прегрешенията обикновено означават ниски надници на екипажа, застраховани за огромни суми, но технически неизправни кораби, и от време на време по някое изпуснато по невнимание нефтено петънце.
    Тъкмо поради всичко това Дрейк хареса „Салоника лайн“. На такива кораби екипажът се събира от кол и въже. Обикновено членовете му са от всякакви националности и повечето от тях нямат изправни моряшки книжки. За да те назначат в екипажа, е достатъчно да имаш редовен паспорт. Корабите на „Салоника лайн“ допаднаха на Дрейк и по още една причина: те често посещаваха Одеса.


    Максим Рудин остави на масичката пред себе си руския превод на посланието от президента Матюс и огледа двамата си гости. Навън бе тъмно, а той обичаше кремълският му апартамент да тъне в полумрак.
    — Изнудват ни! — ядосано каза Петров. — Мръсни изнудвачи!
    — Разбира се, че ни изнудват — рече Рудин. — А ти какво очакваше? Съчувствие ли?
    — Зад цялата тази работа стои оня проклет поляк Поклевски — намеси се Риков. — Но това не може да бъде окончателният отговор на Матюс. Нашата заявка за петдесет и пет милиона тона и снимките на „Кондорите“ са помогнали на американците да си съставят ясна картина за положението, в което се намираме.
    — В крайна сметка ще се съгласят ли да преговарят с нас? — попита Иваненко.
    — Без съмнение. Но ще отлагат, колкото могат, докато гладът започне да ни притиска. Тогава ще ни предложат зърното, като ни поставят унизителни условия.
    — Надявам се да не са съвсем унизителни — промърмори Иваненко. — В Политбюро разполагаме само с един глас повече от онези. Не бих искал съотношението на силите да се промени в наш ущърб.
    — Точно това най-много ме притеснява — измърмори Рудин. — Рано или късно трябва да изпратя Дмитрий Риков да преговаря, да се бори с американците, а не разполагам с никакво оръжие, което да му дам.


    На следващата сутрин Ендрю Дрейк взе самолета от Лондон до Атина, където възнамеряваше да намери кораб, който да го откара до Одеса. Беше последният ден на август.
    По същото време от Лондон за Дувър потегли един микробус-караван, с каквито английските студенти обичат да кръстосват Европа през ваканцията си. Крайната цел на пътуването бе Атина. Под подовото покритие на микробуса бяха скрити пистолетите, пушката и приборът за нощно виждане. Повечето контрабандисти на наркотици пътуват в обратна посока: от Балканския полуостров към Франция и Англия. Затова митническата проверка при пресичането на Ламанша от Дувър към Кале представлява по-скоро една формалност.
    Зад волана беше Азамат Крим с канадския си паспорт и международната си шофьорска книжка в джоба. До него седеше Мирослав Камински, който наскоро бе получил редовни британски документи.

6.

    Близо до Успенския мост, който прехвърля Москва-река, се намира ресторант „Руская изба“. Той е построен в стила на руските селски дървени къщи, изградени изцяло от дървени трупи, процепите между които се запълват с речна глина.
    Тези къщурки изглеждат на пръв поглед примитивни, каквито и са в санитарно отношение, но всъщност запазват топлината много по-добре от тухлените и от циментовите постройки. А през руските зими това има изключително голямо значение. Ресторант „Руская изба“ е много уютен. Разделен е на дванайсет сепарета, всяко от които може да побере една компания. За разлика от заведенията в центъра на Москва, в „Руская изба“ общата печалба се отразява на заплатите на персонала, поради което ястията са вкусни, а обслужването — добро.
    Тук Адам Мънроу бе насрочил следващата си среща с Валентина. Беше събота, четвърти септември. Валентина бе накарала някакъв свой познат да я заведе на вечеря в този ресторант. Мънроу пък бе поканил една секретарка от посолството, като преди това бе запазил маса на нейно, а не на свое име. По книгата, в която се записваха разервациите, нямаше да е възможно да се установи, че той и Валентина са посетили ресторанта тази вечер.
    Двамата вечеряха в отделни сепарета. Точно в девет часа се извиниха, всеки на партньора си, и тръгнаха уж към тоалетните. Срещнаха се на паркинга зад заведението. Тъй като колата на Мънроу биеше на очи с дипломатическите си номера, той се прокрадна до жигулито на Валентина. Тя вече го чакаше в колата и нервно пушеше цигара.
    Мънроу бе работил със самопредложили се агенти и знаеше, че няколко седмици след първия контакт секретността и напрежението започват да тежат.
    — Преди три дена най-сетне успях да снимам стенограмата от юлското заседание. Едва не ме хванаха!
    Мънроу се притесни. Убеждението на Валентина, че й имат пълно доверие като на човек от висшия партиен апарат, бе наивно. КГБ не вярва никому. Тя ходеше по ръба на пропаст. Всъщност двамата вървяха заедно. Само дето под него имаше мрежа: дипломатически паспорт.
    — Какво стана? — попита я той.
    — Един от охраната неочаквано влезе в стаята. Тъкмо бях изключила ксерокса и бях седнала зад пишещата си машина. Той се държа съвсем приятелски, но се облегна на копирната машина, а тя беше още топла. Мисля, че нищо не забеляза, но страшно се уплаших. Прочетох стенограмата чак когато се прибрах вкъщи. Адам, там пише ужасни неща!
    Тя отвори жабката извади от нея дебел плик и го подаде на Мънроу. Хората от проследяването обикновено реагират точно в този миг: в момента на предаването на секретната информация. Но този път не се чуха стъпки на бягащи хора, не блеснаха светкавици на фотоапарати, вратата на колата не се отвори и никой не измъкна навън Валентина и Адам.
    Мънроу си погледна часовника. Вече бяха минали десет минути, откакто излязоха от ресторанта. Отсъстваха прекалено дълго. Той мушна плика във вътрешния джоб на сакото си.
    — Ще се опитам да получа разрешение да те измъкна от Съветския съюз — каза й той. — Не може вечно да поемаш такива рискове. След това което извърши и научи, не е възможно да се върнеш спокойно към предишния си живот. Аз също не бих се примирил спокойно с мисълта, че всеки момент могат да те разкрият. Обичаме се и трябва да живеем заедно. През следващия месец ще си взема отпуска. Ще поставя въпроса на моите шефове в Лондон.
    Този път Валентина не възрази, което показваше, че душевното й равновесие вече започва да се срива. Нервите й поддаваха.
    — Добре — отвърна му тя.
    Секунди по-късно изчезна в тъмнината на паркинга. Мънроу я проследи с поглед, докато тя не хлътна в осветения вход на ресторанта. Англичанинът изчака две минути и също се върна при търпеливата си компаньонка.


    Наближаваше три часът сутринта, когато Мънроу дочете плана „Борис“, сценария на маршал Керенски за завладяването на Западна Европа. Наля си пълна чаша коняк и се вторачи в пръснатите върху масата листа. „Милият чичко Николай този път не се шегува“ — помисли си той. През следващите два часа Мънроу разглеждаше картата на Европа и в крайна сметка стигна до извода, че ако война се води с конвенционални средства, планът е осъществим. Но той бе съгласен с мнението на Рудин, който твърдеше, че американците ще отговорят на нападението с ядрена атака. Мънроу също така бе сигурен, че само всеобщото унищожение би убедило твърдолинейните в Политбюро, че американците ще нанесат ответен удар.
    Мънроу стана и отиде до прозореца. От изток се развиделяваше. Първите слънчеви лъчи осветиха върховете на кремълските кули. За московчани започваше един обикновен неделен ден. След два часа започваше неделята на лондончани, а пет часа по-късно — тази на нюйоркчани.
    Дали в живота на Мънроу щеше да има още много такива обикновени летни недели, зависеше от крехкото равновесие, поддържано между световните суперсили. Равновесие, крепено на страх и на недоверие, но все пак равновесие. Мънроу потрепери от утринния хлад, а донякъде и от мисълта, че листата на масата зад него доказваха, че равновесието е започнало да се руши. Най-големият кошмар на човечеството постепенно се превръщаше в действителност.


    Неделното утро завари Ендрю Дрейк във ведро настроение. Предната вечер той бе свършил добра работа.
    Всяка професионална общност има своите величия и плебеи. Всички те се събират на определени места, за да си поговорят, да обменят информация или просто да поклюкарстват.
    Търговското корабоплаване в източното Средиземноморие не е тема, върху която се защитават докторати, но за безработните моряци тя определено представлява интерес. А Ендрю Дрейк се правеше именно на безработен моряк. Информация за движението на корабите в тази част от света можеше най-лесно да се получи в един малък хотел, наречен „Каво д’Оро“, който се намираше над пристанището за яхти в Пирея.
    Дрейк вече бе огледал от улицата кантората на агентите, които вероятно бяха и собственици на „Салоника лайн“. Но изобщо нямаше намерение да я посещава. Вместо това си нае стая в „Каво д’Оро“ и отиде в бара на хотела, където капитани, помощник-капитани, боцмани, корабни агенти, пристанищни клюкари и безработни моряци разменяха новости. В събота вечерта Дрейк откри един боцман, който някога бе плавал на корабите на „Салоника лайн“. Срещу бутилка рацина англичанинът получи информацията, която го интересуваше.
    — От двата кораба по-често до Одеса плава „Санадрия“ — рече боцманът. — Старо корито. Мисля, че в момента е тук. Никос Танос му е капитан.
    „Санадрия“ наистина беше в пристанището и Дрейк я откри още преди обяд на следващия ден. Това бе ръждясал товарен кораб с водоизместимост пет хиляди тона. Изглеждаше доста трагично, но ако следващият му курс беше към Одеса, Дрейк с удоволствие би се повозил на него, дори корабът да се разпадне по пътя.
    До вечерта успя да разучи къде да намери капитана. Казаха му, че капитан Танос и неговите помощници са родом от остров Хиос. Това е нещо обичайно за гръцките кораби. Капитаните подбират командния състав измежду своите роднини или познати. Дрейк не говореше гръцки, но слава Богу английският е международен език за всички моряци. Дори в Пирея човек може да се разбере на него.
    След работа северноевропейците бързат да се приберат при семействата си. Хората от Юга отиват в кафенето да се видят с приятели и да поклюкарстват. В Пирея улицата на кафенетата е крайбрежната „Акти Миаули“. На нея има само кантори на корабни агенти и кафенета.
    Местните жители и честите посетители на пристанището си имат всеки свое предпочитано заведение. Капитан Танос ходеше в „Микис“. Дрейк го намери на една масичка на тротоара. Танос сръбваше турско кафе, а до него на масата имаше и традиционните две чаши — със студена вода и с узо.
    Той беше нисък, набит и мургав. Къдравата му коса бе гарвановочерна, а брадата — на няколко дни.
    — Вие ли сте капитан Танос? — попита Дрейк.
    Гръкът го изгледа с подозрение и кимна.
    — Никос Танос от „Санадрия“?
    Морският вълк кимна отново. Тримата му приятели също не пророниха нито дума. Дрейк се усмихна.
    — Казвам се Ендрю Дрейк. Може ли да ви почерпя едно питие?
    Капитан Танос посочи с пръст чашата си, както и тези на своите авери.
    Дрейк повика келнера и поръча пет питиета. Танос го покани с жест да седне на свободния стол. Дрейк знаеше, че за да постигне целта си, му трябва време. Може би много време. Но той не бързаше. Най-сетне бе стигнал до кораба, който му трябваше.


    Съвещанието, което се състоя пет дни по-късно в Овалния кабинет, не бе непринудено и спокойно като запознанството на Дрейк с Танос. Присъстваха и седемте члена на работната група към Съвета за национална сигурност. Заседанието се ръководеше от президента Матюс. Всеки от тях бе прекарал нощта над стенограмата от заседанието на Политбюро, на което маршал Керенски бе представил плана си за нападение на Западна Европа, а Вишнаев бе започнал своята битка за върховна власт. Осемте мъже бяха потресени от прочетеното. Всички гледаха към председателя на Съвета на началник-щабовете, генерал Мартин Крейг.
    — Генерале, въпросът е дали планът е осъществим — попита Матюс.
    — Ако се използуват само конвенционални средства и тактическо ядрено оръжие, мисля, че руснаците могат да прегазят Европа от Желязната завеса до Ламанша, както са намислили. Да, господин президент, планът е осъществим.
    — А западните държави могат ли до пролетта да повишат отбранителната си мощ дотолкова, че да провалят замисъла на руснаците?
    — Труден въпрос, господин президент. Ние естествено бихме могли да прехвърлим в Европа войски и техника, но това ще послужи за оправдание на руснаците и те отсега ще струпат войски в Източна Германия. Ако, разбира се, изобщо търсят оправдание. Що се отнася до западноевропейските ни съюзници, те нямат резерви. От десетина години намаляват въоръжението и състава на армиите си и снижават нивото на подготовка на личния състав. В това отношение изоставането на НАТО спрямо Варшавския договор не може да се навакса за девет месеца. Дори при една всеобща мобилизация на запасняци пак ще е необходимо много време за усвояване на новите оръжия. Девет месеца не са достатъчни.
    — Същата ситуация като през трийсет и девета — мрачно констатира държавният секретар.
    — А ядреният вариант? — тихо попита Бил Матюс.
    Генерал Крейг вдигна рамене.
    — Ако руснаците нападнат Европа с цялата си мощ, можем да ги спрем само с ответен ядрен удар. Вярно, че няма да ни заварят неподготвени. Отсега знаем замисъла им. Но в днешно време програмите за въоръжаване и за подготовка на личния състав отнемат твърде много време. Ако отсега започнем да се готвим, в най-добрия случай ще забавим настъплението им. Няма да стигнат до Ламанша за сто часа, но дали ще успеем да ги спрем с конвенционални средства, ще знаем чак след няколко месеца, а тогава ще е твърде късно. Което означава, че сме принудени да нанесем ядрен удар. Освен, разбира се, ако не оставим Европа и тристата хиляди наши военнослужещи на произвола на съдбата.
    — Дейвид, какво е твоето мнение? — попита президентът.
    Държавният секретар Дейвид Лорънс почука с пръст по папката пред себе си.
    — За пръв път през живота си съм съгласен с Дмитрий Риков. Под въпрос е не само съществуването на Западна Европа. Ако тя падне, скоро ще я последват страните от Западното Средиземноморие, Турция, Иран и арабските държави. Преди десет години внасяхме пет процента от нужния ни нефт. Сега внасяме шейсет и два процента, а потреблението продължава да се увеличава. Залежите на двата американски континента взети заедно, не могат да осигурят дори петдесет и пет процента от нуждите ни. Не можем да съществуваме без арабския нефт. Ако той секне, с нас е свършено, и то без руснаците да дадат нито един изстрел.
    — Някакви предложения, господа? — попита президентът.
    — „Славея“ е много ценна придобивка, но ако се наложи, можем да го жертваме — каза Стан Поклевски. — Защо да не се срещнем с Рудин и да не открием картите си. Ще му обясним, че знаем за плана „Борис“ и че ще направим всичко възможно да го осуетим. Когато Рудин съобщи за това на Политбюро, те ще осъзнаят, че нападението няма да е изненадващо и ще се откажат от агресивните си намерения. Е, ще се наложи да разкрием „Славея“, но пък ще предотвратим плана „Борис“.
    Боб Бенсън от ЦРУ енергично заклати глава в несъгласие.
    — Не мисля, че нещата са толкова прости, господин президент. Съдейки по стенограмите, въпросът не се състои в това да убедим Рудин или Риков. В Политбюро се развихря ожесточена фракционна борба. Залогът е поста на Рудин. А гладът е политическо оръжие в тази схватка. Вишнаев и Керенски предлагат военни действия, ограничени на територията на Европа, за да заграбят хранителните запаси на западноевропейските страни и да наложат военновременна дисциплина на съветските народи. Ако разкрием пред Рудин, че знаем за плановете им, това няма да ги спре. Най-много по този начин да допринесем за свалянето на Рудин. После Вишнаев и хората му ще вземат властта в свои ръце. Те изобщо не познават Запада и не могат да проумеят, че ние ще им нанесем ядрен удар, ако нападнат съюзниците ни. Дори и без елемента на изненада може да започнат войната.
    — Съгласен съм с Боб — намеси се Дейвид Лорънс. — По подобен начин се развиха нещата в Япония преди четиридесет години. Нефтеното ембарго причини падането от власт на умерената фракция на Коноя, на негово място дойде генерал Тоджо и нападна Пърл Харбър. Ако Максим Рудин загуби битката в Политбюро, поста му ще заеме Ефрем Вишнаев, което, съдейки по тези стенограми, би означавало война.
    — В такъв случай не трябва да допуснем снемането на Максим Рудин! — заяви президентът Матюс.
    — Господин президент, протестирам! — яростно възрази Поклевски. — Излиза, че Съединените щати спасяват кожата на Максим Рудин! Забравихте ли кой е той? Колко хора бяха ликвидирани, за да оцелее режимът му и да запази той поста си?
    — Извинявай, Стан, но преди месец аз отказах да продам зърно на руснаците. Исках да изчакам, докато разбера какво би предизвикал гладът. Не мога повече да провеждам тази враждебна политика. Вече знаем в общи линии до какво би могло да доведе подобно бедствие в Съветския съюз. Господа, довечера ще напиша лично писмо до президента Рудин, в което ще му предложа Дейвид Лорънс и Дмитрий Риков да се срещнат на неутрална територия, за да обсъдят предстоящите преговори за САЛТ 4 и „други въпроси от взаимен интерес“!


    След втората си среща с капитан Танос Ендрю Дрейк се върна в „Каво д’Оро“. Телефонистката му предаде, че се е обаждал един негов приятел. Азамат Крим и Камински се бяха настанили в предварително определения хотел.
    След час Дрейк бе при тях. Никой митничар не си бе направил труда да провери обстойно микробуса, който безпрепятствено бе преминал цяла Европа.
    През нощта тримата пренесоха оръжията в хотелската стая на Дрейк. Той заключи вратата и заведе двамата си приятели на вечеря. На следващата сутрин Крим отлетя обратно за Лондон, където щеше да се настани в жилището на Дрейк и да чака той да му телефонира. Камински получи малко пари, с които трябваше да преживее известно време в някой долнопробен хотел в Пирея. Нямаше да е много комфортно, но затова пък анонимността му бе гарантирана.


    По време на деловата вечеря американският държавен секретар и ирландският посланик във Вашингтон бяха потънали в сериозен разговор.
    — За да постигна нещо на срещата с Риков, ми е необходимо двамата с него да се уединим, необезпокоявани от никого — каза Дейвид Лорънс. — Нужна е пълна дискретност. Рейкявик не е подходящ, защото в Исландия има наша военновъздушна база. А срещата трябва да се проведе на неутрална територия. Хелзинки пък е твърде близо до СССР във всяко отношение. В Женева е пълно с любопитни очи. Същото важи и за Стокхолм и Виена. Ирландия се намира на еднакво разстояние от САЩ и от Съветския съюз. Вашите сънародници уважават спокойствието на другите и не обичат да се натрапват.
    Същата нощ Вашингтон и Дъблин размениха шифровани радиограми. Двадесет и четири часа по-късно ирландското правителство даде съгласие да бъде домакин на срещата. Няколко часа след това личното писмо от президента Матюс до генералния секретар на КПСС Рудин отпътува за американското посолство в Москва.


    При третия си опит Ендрю Дрейк успя да остане насаме с капитан Танос. Гръкът отдавна се досещаше, че младият англичанин иска нещо от него, но не проявяваше интерес. Дрейк го почерпи с обичайното кафе и узо.
    — Капитане — каза той, — имам един проблем и мисля, че вие можете да ми помогнете.
    Танос вдигна едната си вежда и се загледа в кафето си.
    — В края на този месец „Санадрия“ ще отплава от пристанище Пирея и ще вземе курс към Истанбул и Черно море. Предполагам, че ще спрете и в Одеса.
    Танос кимна.
    — Трябва да отплаваме на тридесети — отвърна му той. — Ще караме малко товар и за Одеса.
    — Искам да ида в Одеса — рече Дрейк. — Трябва да стигна до Одеса!
    — Ти си англичанин — каза Танос. — Можеш да се запишеш във всяка екскурзия дотам. Има самолети, туристически кораби…
    Дрейк поклати глава.
    — Не е толкова лесно — отговори му Дрейк. — Капитан Танос, руснаците няма да ми дадат виза.
    — Защо толкова искаш да отидеш в Одеса — в гласа на капитана се долавяше подозрение.
    — Имам приятелка там — каза англичанинът. — Годеница. Искам да я измъкна от Съветския съюз.
    Капитан Танос категорично поклати глава. От Омирови времена неговите предци се занимаваха с контрабанда. Той добре знаеше, че тази дейност процъфтява в пристанището на Одеса. Хората от екипажа му също си докарваха малко странични доходи, като снабдяваха украинския черен пазар с дамски чорапогащи, парфюми и кожени якета. Но контрабандата с хора бе нещо съвсем различно и той не искаше да се замесва с подобни истории.
    — Не ме разбрахте правилно — продължи Дрейк. — Нямам намерение тайно да я качвам на борда на „Санадрия“. Позволете ми да ви обясня…
    Той извади от джоба си снимка, на която някакво момиче го бе прегърнало на фона на Потемкиновското стълбище в Одеса. Танос погледна снимката с интерес, впечатлен от красотата на девойчето.
    — Завършил съм руска филология в Братфорд — каза Дрейк. — Миналата година прекарах шест месеца в Одеса по линия на студентския обмен между университетите на двата града. Срещнах Лариса. Влюбих се в нея. Искаме да се оженим.
    Като всеки истински грък Никос Танос се имаше за романтик. Думите на Дрейк му прозвучаха напълно убедително.
    — Защо не го сторихте? — попита капитанът.
    — Съветските власти не ни позволиха — сподели Дрейк. — Исках да заведа Лариса в Англия, да се оженим и да живеем в моя дом. Но не й разрешиха да замине. Писах многократно до съветското посолство в Лондон, но резултатът бе същият. През юли направих това, което вие ми препоръчахте: записах се в групова екскурзия до Украйна. Обиколихме Киев, Тернопол и Лвов.
    Той разлисти паспорта си и показа на гърка печатите от Киевското летище.
    — Тя дойде в Киев да се видим. Любихме се. Сега ми пише, че е бременна. Трябва да се оженя за нея!
    От столетия в обществото, в което бе израсъл капитан Танос, честните хора постъпваха така. Той отново погледна фотографията. Не подозираше, че момичето е лондончанка, а фонът — увеличение на плакат, взет от бюрото на „Интурист“. Снимката бе направена в едно фотостудио близо до гара „Чаринг крос“.
    — И как ще я измъкнеш?
    — След месец от порт Одеса на борда на съветския пътнически кораб „Литва“ ще отплава група комсомолци на екскурзионно-образователно летуване из Средиземноморието.
    Танос кимна. Много пъти бе виждал „Литва“.
    — Тъй като последния път вдигнах голям шум около Лариса, сега властите няма да ми дадат входна виза, а на Лариса няма да разрешат да замине с групата. Но един местен началник от паспортния отдел на МВР обича да живее добре. Ще я пусне на кораба, а аз ще я чакам във Венеция. За услугата този началник иска десет хиляди долара. Нося ги с мен, но трябва по някакъв начин да ги предам на Лариса.
    Капитан Танос не се учуди. По черноморския бряг на Украйна, Крим и Грузия корупцията винаги бе процъфтявала. И преди, и по време на комунистическия режим. Съвсем обичайно явление бе някой чиновник да „оправи“ паспорта някому срещу твърда валута.
    Час по-късно двамата се разбраха. Срещу пет хиляди долара капитанът се съгласи да вземе на борда Дрейк, който да помага на матросите по време на курса.
    — Отплаваме на тридесети — рече морският вълк. — В Одеса ще пристигнем на девети или на десети. В шест вечерта на тридесети ела на пристана. Изчакай, докато не си тръгне помощник-корабният агент, и се качи на борда малко преди да дойдат митничарите.
    Четири часа по-късно Дрейк се обади по телефона в Лондон на Азамат Крим и му каза на коя дата Мишкин и Лазарев да бъдат в Одеса.


    На двадесети същия месец президентът Матюс получи отговора на Максим Рудин. И той пристигна под формата на лично писмо. Рудин беше съгласен срещата между Риков и Лорънс да се състои на двадесет и четвърти в Ирландия.
    Президентът Матюс остави писмото на бюрото си.
    — Не иска да губи време — отбеляза той.
    — Той няма време за губене — отвърна му държавният секретар. — Всичко е готово. Изпратил съм двама от моите хора в Дъблин да проверят как върви подготовката. Нашият посланик в Дъблин утре ще се срещне със съветския си колега, за да обсъдят подробностите.
    — Действай, Дейвид, ти си знаеш работата — рече американският президент.


    Задачата на Азамат Крим бе да пусне писмо или пощенска картичка на Мишкин от територията на Съветския съюз. Писмото трябваше да е написано на руски, с руски печати и руски марки. Но Крим нямаше време да чака съветска виза, което понякога отнемаше месец. С помощта на Дрейк той намери изход.
    Преди 1980 година главното московско летище „Шереметиево“ бе малко и неугледно. Но заради олимпийските игри съветското правителство бе поръчало на негово място да бъде построен голям модерен летищен комплекс. Дрейк бе проучил детайлно този обект.
    Летището разполагаше с всякакви удобства. От него излитаха всички самолети, пътуващи по международни линии. Както и самолетите, обслужващи по-далечните вътрешни линии. Навред в салоните му имаше надписи, възхваляващи постиженията на съветските технологии. Но никъде не пишеше, че летището е построено от немска фирма, защото никоя съветска не би го завършила в срок и качествено. Германците получиха добри пари за работата си, но договорът с тях съдържаше клаузи за строги наказателни неустойки, в случай че не изпълнят поръчката в срок — преди започването на игрите. Затова германците решиха да използват възможно най-малко руски материали. В крайна сметка използваха само два: пясък и вода. Всичко останало донесоха от Германия, за да си нямат проблеми с доставките.
    В голямата чакалня за излитащи и транзитни пътници имаше пощенски кутии, поставени за хората, сетили се в последния момент да изпратят картичка от Москва. КГБ проверява всички писма, пратки, телекси и телефонни разговори, излизащи извън територията на Съветския съюз. Това е огромна работа, но така или иначе тя се извършва. Новите чакални на „Шереметиево“ са общи за далечните полети в пределите на СССР и за международните линии.
    Крим си купи съветска пощенска картичка от бюрото на „Аерофлот“ в Лондон. Съвременни съветски пощенски марки свободно се продаваха в „Стенли Гибънс“, най-големия филателистки магазин в английската столица. На картичката, изобразяваща самолет „Ту 144“, пишеше на руски:

    „Заминавам с няколко колеги от института на експедиция в Хабаровск. Много е вълнуващо! Едва не забравих да ти пиша. Отсега ти желая всичко най-хубаво за предстоящия ти рожден ден на десети! Братовчед ти Иван.“

    Самолетите до далечния сибирски град Хабаровск излитаха от летище „Шереметиево“.
    Картичката бе адресирана до Давид Мишкин в Лвов.
    Азамат Крим взе самолет на „Аерофлот“ от Лондон до Москва. Там се прекачи на друг полет до летище „Нарита“ в Токио. Наложи се да почака два часа в транзитния салон на „Шереметиево“. Пусна картичката и отпътува за Япония. Там се качи на „Джапан Еър“ и отлетя за Лондон.
    Картичката попадна в ръцете на шереметиевското отделение на КГБ за проверка на кореспонденцията. Служителката реши, че тя е изпратена от руснак на братовчед му, който живее в Украйна, и я пропусна. След три дена картичката пристигна в Лвов.


    Докато измореният от смяната на часовите пояси и от дългите полети кримски татарин летеше към Лондон, малък самолет на норвежката авиокомпания „Браатенс“, която обслужва предимно вътрешни линии, направи плавен завой над рибарското градче Алесунд и започна да се спуска към местното летище, разположено на голям равен остров в средата на заливчето. Тор Ларсен погледна надолу през илюминатора и се развълнува. Винаги, когато се връщаше у дома при хората, сред които бе израсъл, той изпитваше вълнение.
    Капитан Ларсен се бе появил на този свят през 1935 година в къщата на един рибар, която се намираше в старинния квартал Бухолмен. Тази част от града отдавна бе разрушена, за да даде път на новата магистрала. Преди войната Бухолмен бе рибарски квартал от дървени къщурки, боядисани в сиво, синьо и охра. Повечето къщи имаха тесен дълъг заден двор, който стигаше до брега. Както повечето рибари, и баща му имаше неголяма лодка, която вечер завързваше за собственото си дървено и вечно скърцащо пристанче. Ларсен добре помнеше миризмите на своето детство. Миризми на катран, смола, боя, сол и риба.
    Като малък той обичаше да седи на татковия си пристан, да гледа големите кораби, които плаваха към Сторнеская, и да мечтае, че и той някой ден ще посети далечни градове отвъд морето. Когато стана на седем години, вече можеше сам да стига е малка лодка до отдалечения на неколкостотин метра отсрещен бряг на фиорда, там, където високият хълм Сула хвърляше сянка върху гладката водна повърхност.
    — От това момче ще излезе моряк — гордо казваше баща му, докато го наблюдаваше от брега. — Не рибар като мен, а истински моряк!
    Когато едрите, облечени със сиви шинели и обути в тежки ботуши, мъже, наречени германци, дойдоха в Алесунд, малкият Тор тъкмо бе навършил пет години. Но чак на седемгодишна възраст разбра какво означава войната. Беше лято и баща му го бе взел със себе си на риболов. Моторницата на татко му, заедно с цялата рибарска флотилия на градчето, навлезе навътре в открито море. Охраняваше ги германски торпеден катер. През нощта Тор се събуди от приглушени мъжки гласове. На запад разпозна силуета на английски боен кораб.
    До тяхната моторница се поклащаше лодка с гребла. Пред смаяния поглед на детето баща му размести касите с херинга и изпод тях излезе млад мъж с изморен вид. Качи се на лодката и тя изчезна в тъмнината. Поредният радист от съпротивата заминаваше в Англия на обучение. Малкият Тор се закле пред баща си, че никому няма да каже за това, на което бе станал свидетел. Седмица по-късно в Алесунд се чуха изстрели. Майка му шепнешком му каза да се моли за спасението на душата на убития директор на училището.
    Когато стана на четиринайсет години, Тор започна да расте толкова бързо, че майка му не смогваше да му отпуска дрехите. По това време той стана запален радиолюбител и две години по-късно сам си направи приемател и предавател. Баща му гледаше устройството с удивление. По Коледа на 1951 година шестнайсетгодишният Тор улови сигнал „SOS“, излъчван от кораба „Флаинг Ентърпрайз“, който се бореше с бурята, силно наклонен от изместения си товар.
    В продължение на шестнайсет дни целият свят и младежът от малкото норвежко градче следяха със затаен дъх одисеята на „Флаинг Ентърпрайз“ и слушаха по ефира как американският капитан от датски произход Кнут Карлсен отказва да напусне потъващия си кораб и се опитва да го придвижи на изток, към брега на Южна Англия. В таванското помещение Тор седеше часове наред със слушалки на ушите, гледаше през прозорчето към необятния океан и стискаше палци на смелия капитан. На десети януари 1952 година „Флаинг Ентърпрайз“ потъна само на петдесет и седем мили от пристанище Фалмут.
    Тор Ларсен чу как корабът потъна и разбра от разговорите в ефира, че капитанът е спасен. После свали слушалките и слезе долу при родителите си.
    — Реших какъв искам да стана — заяви им той. — Капитан далечно плаване.
    След месец той постъпи в търговския флот.
    Самолетът се приземи и спря пред малкото китно летище, до което имаше красиво езерце с диви гъски. Пред сградата чакаха съпругата на Ларсен Лиза, шестнайсетгодишната му дъщеря Кристина и четиринайсетгодишният му син Курт. Докато пътуваха с колата към пристана на ферибота, децата не спряха да дърдорят. Продължиха да чуруликат от задната седалка и през целия път до голямата къща на семейство Ларсен в престижния квартал Богнесет.
    Тор бе щастлив, че отново е в къщи. Възнамеряваше да вземе Курт на риболов из фиорда Боргунд. Там, където неговият баща го бе водил навремето. Щяха да обиколят с малката яхта красивите, покрити със зеленина острови в залива и да се порадват на последните дни на лятото. Господин Венерстрьом му бе дал три седмици отпуск, след което Тор трябваше да замине за Япония и през февруари да застане на мостика на най-големия кораб в света. Доста път бе изминал потомъкът на викингите Тор Ларсен от схлупената дървена къщурка в Бухолмен до капитанството на супертанкера. Но Алесунд завинаги щеше да си остане негов дом.


    През нощта на двадесет и трети септември един самолет „Груман Гълфстрийм“ с опознавателни знаци на голяма частна корпорация излетя от военновъздушната база „Андрюс“ и взе курс през Атлантика към летище „Шанън“ в Ирландия. Самолетът бе снабден с допълнителни резервоари, за да не се налага да зарежда гориво по пътя. Пред ирландските авиодиспечери полетът бе обявен като частен чартър. Когато „Гълфстрийм“ кацна на летище „Шанън“, той бе насочен да изрулира встрани от международния терминал. Моторите заглъхнаха и самолетът бе обкръжен от пет черни лимузини със спуснати перденца.
    На пистата американският посланик в Ирландия посрещна държавния секретар Дейвид Лорънс и шестимата му придружители. Групата се качи на лимузините, които тихо се измъкнаха през един страничен портал и се отправиха на североизток към областта Мийт.
    Същата нощ един „Ту 134“ на „Аерофлот“ дозареди гориво в източноберлинското летище „Шьонефелд“, прелетя над Западна Германия, над страните от Бенелюкса и над Англия. Когато самолетът напусна въздушното пространство на Уелс, британските авиодиспечери предадоха полета със съветската търговска делегация на ирландските си колеги. В Ирландия полетът бе поет от военните диспечери и след два часа самолетът с „делегацията“ кацна в базата на ирландските ВВС „Балдонел“ край Дъблин.
    Съветската машина паркира между два хангара, далеч от главната сграда на военното летище. Посрещнаха я съветският посланик, един ирландски заместник-министър на външните работи и шест лимузини. Външният министър Риков и екипът му се качиха в автомобилите, които незабавно напуснаха базата.
    Високо над брега на река Бойн, недалеч от градчето Слейн, сред изключително красивата природа на областта Мийт се издига замъкът Слейк на графовете Конингам. Ирландското правителство бе помолило младия граф да прекара заедно с очарователната си съпруга една седмица на държавни разноски в един луксозен хотел и да предостави замъка си на властите. Той се бе съгласил. Ресторантът, разположен в едно от крилата на замъка, бе затворен уж поради ремонт. Персоналът бе пуснат в едноседмичен отпуск. Замъкът бе обкръжен от ирландски полицаи, облечени в цивилни дрехи. Двете кавалкади от лимузини влязоха в двора на замъка през страничния му вход. Местните жители бяха достатъчно дискретни да не забележат всичко това.
    Двамата държавници седнаха да закусят пред мраморната камина в старинната трапезария.
    — Радвам се да те видя отново, Дмитрий — каза Дейвид Лорънс.
    Риков му се усмихна топло. После огледа сребърните сервизи, подарени от Джордж IV, и портретите на графовете Конингам.
    — Добре си живеете вие, капиталистите — каза той.
    Лорънс избухна в смях.
    — Де да живеех в такъв замък!
    В единадесет часа двамата мъже, придружени всеки от своите помощници, седнаха да преговарят в красивата, овална, готическа библиотека, проектирана от известния архитект и декоратор Джонстън. Бяха приключили с любезностите.
    — Господин външен министър — започна Лорънс, — всеки от нас си има свои проблеми. Надпреварата във въоръжаването между нашите две страни ни тревожи повече от всичко друго. Вие пък си имате грижи с реколтата. Надявам се да намерим начин взаимно да си помогнем.
    — Аз също, господин държавен секретар — предпазливо му отвърна Риков. — Какво по-точно имате предвид?


    От Атина до Истанбул има само един директен полет седмично. Всеки вторник по това трасе лети „Сабена“. Самолетът излита от летище „Еленикон“ в четиринадесет часа и каца в Истанбул в шестнадесет и четиридесет и пет. На двадесет и осми септември, вторник, Мирослав Камински се качи на него, за да купи в Турция кожени якета за черния пазар в Одеса.


    Същия следобед в Овалния кабинет държавният секретар Лорънс завърши доклада си пред работната група към Съвета за национална сигурност.
    — Господин президент, господа, мисля, че постигнахме целта си. Стига Максим Рудин да се удържи на поста си и да осигури съгласието на повечето членове на Политбюро. С Риков се разбрахме всяка от двете страни да изпрати по два екипа, които да възобновят преговорите за ограничаване на стратегическите оръжия. Предлагаме това да стане пак в Ирландия. Ирландското правителство се съгласи да осигури подходяща зала и място, където да се настанят делегациите. Чакат само потвърждение от нас и от руснаците. Едната двойка екипи ще преговаря за ограничения на оръжията. И което е най-важно: Дмитрий Риков даде съгласие разговорите да се разпрострат върху термоядрените, стратегическите, космическите и тактическите оръжия, както и върху конвенционалните средства. Съгласи се преговорите да включват и прилагането на инспекции на място!
    Сред останалите седем мъже се разнесе шепот на изненада и одобрение.
    На нито една от досегашните американо-съветски срещи по проблемите на разоръжаването не бе обсъждан такъв широк кръг проблеми. Ако във всички тези области се постигнеше разбирателство, преговорите биха могли да завършат с подписване на мирен договор!
    — За тези преговори ще узнае светът. Журналистите ще получават редовно бюлетини за развитието им — продължи Лорънс. — Успоредно с тях, тайно, другите два екипа ще преговарят за това, да продадем на СССР петдесет и пет милиона тона зърно, технологични линии за производство на потребителски стоки, компютри и технологии за нефтодобивната промишленост. Цената на зърното тепърва ще се договаря, но поех ангажимент, ако всичко върви добре, тя да е по-ниска от средната на световните пазари. Между преговарящите за оръжията и за зърното непрекъснато ще се поддържа връзка. Щом руснаците направят отстъпка в разоръжаването, ние ще правим отстъпка и в количествата стоки.
    — За кога с запланувано началото на преговорите? — попита Поклевски.
    — Доста ще се изненадате! — рече Лорънс. — Знаете, че руснаците обикновено действат бавно. А сега явно времето ги притиска. Искат да започнем преговорите след две седмици.
    — Господи! Няма да успеем да се подготвим дотогава! — възкликна министърът на отбраната.
    — Трябва да успеем! — отсече президентът. — Никога няма да имаме друг такъв шанс. Освен това екипите ни от предния кръг на преговорите САЛТ са сформирани и подготвени. Бързо трябва да изберем подходящи специалисти от министерствата на земеделието и на търговията за втората маса на преговорите, на която ще се обсъжда продажбата на зърно и технологии. Господа, незабавно се заемете с тази задача!


    На следващия ден Максим Рудин не представи нещата по същия начин пред Политбюро.
    — Хванаха се на въдицата — каза той, когато всички насядаха около голямата маса. — Щом те отстъпят по въпроса за зърното и за технологиите в едната зала за преговори, ние ще направим минимална отстъпка в другата заседателна зала. Ще получим нужната ни пшеница, другари! Ще нахраним народа, без това да ни струва почти нищо. В края на краищата американците никога досега не са успявали да ни надхитрят на масата за преговори!
    Разнесе се одобрителен шепот.
    — Какви отстъпки ще направим? — изсъска Вишнаев. — И с колко те ще отдалечат повсеместната победа на марксизма-ленинизма?
    — Отговорът на първия въпрос ще научим чак когато започнем преговорите — отвърна му Рудин. — А що се отнася до втория, сигурен съм, че гладът при всички случаи ще забави развитието на нашето общество. Искам да изясня две неща, преди да решим дали да преговаряме или не. Първо: Политбюро ще е непрестанно в течение на преговорите. Ако видим, че американците искат прекалено много за зърното си, ще преминем към плана на другаря Вишнаев за война през пролетта. Второ: след като веднъж получим зърното, не е необходимо повече да спазваме поетите от нас ангажименти.
    Неколцина от присъстващите се усмихнаха доволно. Такава политика прилягаше повече на членовете на Политбюро. С подобни хитрости те бяха успели да превърнат договора от Хелзинки във фарс.
    — Добре — каза Вишнаев. — Но мисля, че трябва поне да очертаем точно пълномощията на нашата делегация.
    — Нямам възражения по този въпрос — рече Рудин.
    Заседанието продължи още час и половина. Членовете на Политбюро обсъдиха въпроса детайлно. Накрая отново със седем срещу шест гласа Рудин прокара решението за преговори.


    Беше последният ден на септември. Ендрю Дрейк стоеше в сянката на един пристанищен кран и гледаше „Санадрия“. На борда й имаше машини, предназначени за Одеса, които приличаха на огромни прахосмукачки. Те служеха за изсмукване на зърно от трюмовете на корабите и изсипването му направо в чакащите на кея камиони или контейнери. „Съветският съюз явно обновява своя парк от машини за пристанищно разтоварване“ — помисли си Дрейк, без да подозира причината за това. Освен това „Санадрия“ караше мотокари за Истанбул и селскостопански машини за Варна. Товарът й представляваше част от една голяма доставка, пристигнала от Америка в Пирея.
    Дрейк видя как помощник-корабният агент се ръкува за довиждане с капитан Танос и слиза от кораба. Танос огледа пристана и забеляза фигурата на англичанина, който, преметнал чанта през рамо и с куфар в ръка, бързаше към него.
    Когато се качи на борда, Дрейк връчи на капитана паспорта и удостоверението си за ваксинации. После в капитанската каюта подписа, че е запознат с правилника на кораба и с това стана член на екипажа. Малко преди гръцкият митничар да се качи на борда, Танос добави името на Дрейк в списъка на моряците. След това капитанът и държавният служител, както винаги, седнаха да пийнат по едно.
    — Имам един нов член на екипажа — каза Танос уж между другото.
    Митничарят хвърли едно око на купчината паспорти и моряшки книжки. Повечето бяха гръцки, но имаше и шест от други държави. Британският паспорт на Дрейк се открояваше сред тях. Митничарят го прелисти. Измежду страниците изпадна петдесетдоларова банкнота.
    — Безработен — добави Танос. — Иска да стигне до Турция, а оттам — в Близкия изток. Предполагам, че нашите гранични власти ще са доволни да се отърват от него.
    Пет минути по-късно капитанът прибра паспортите на екипажа в една дървена кутия, митничарят подписа и подпечата корабните документи и си отиде. Свечеряваше се, когато „Санадрия“ се оттласна от кея и пое на юг, за да завие по-късно на североизток към Дарданелите.
    Под палубата екипажът се събра около мазната маса в общото помещение. Един негов член се надяваше никой да не погледне под дюшека му, където бе скрита пушката „Сако“. В Москва човекът, който трябваше да бъде убит, тъкмо сядаше да вечеря на маса, отрупана с разкошни ястия.

7.

    Докато важни държавни служители в Москва и във Вашингтон трескаво подготвяха срещата в Ирландия, старото корито „Санадрия“ бавно пърпореше на североизток към Дарданелите и Истанбул.
    На втория ден след отплаването Дрейк гледаше как се изнизват покрай него голите хълмове на Галиполи и как проливът, разделящ европейската от азиатската част на Турция, се разширява и се превръща в Мраморно море. Капитан Танос познаваше тези води по-добре от дворчето на къщичката си в Хиос и уверено водеше кораба напред. Два съветски кръстосвача минаха покрай „Санадрия“ на път за Средиземно море, където щяха да следят маневрите на Шести американски флот. Малко след залез слънце в далечината заблещукаха светлините на Истанбул и на моста Галата, който минава над Босфора. „Санадрия“ пусна котва, за да пренощува, и на сутринта влезе в пристанището на Истанбул.
    Докато разтоварваха мотокарите, Ендрю Дрейк взе паспорта си от капитана и слезе на брега. Срещна се с Мирослав Камински на уреченото място и взе от него голям пакет с кожени якета. Когато се върна на борда, капитан Танос повдигна едната си вежда.
    — Добре ще издокараш приятелката си с толкова якета — отбеляза той.
    Дрейк поклати глава и се усмихна.
    — Другите моряци ми казаха, че мога да продам тези якета много изгодно в Одеса — обясни англичанинът.
    Капитанът не се учуди. Знаеше, че поне половината от екипажа му ще се върне на борда с подобни пакети. Одеските прекупвачи плащаха петорна цена за кожените якета и за дънките.
    Тридесет часа по-късно „Санадрия“ мина през Босфора, остави Златния рог зад кърмата си и се насочи към Варна, където трябваше да разтовари трактори.


    На запад от Дъблин се простира областта Килдеър, в която е разположено малкото задрямало градче Селбридж. В неговите покрайнини се издига най-голямата и красива ирландска постройка в паладиански стил: имението Касълтаун Хауз. Ирландското правителство бе предложило на американския и на съветския посланик преговорите за разоръжаването да се водят именно тук. Двамата дипломати дадоха съгласието си.
    Фасадата на Касълтаун Хауз е широка четиридесет и два метра. Освен основната сграда има две странични крила. Едно за кухненския персонал и друго за конюшните, в което щяха да се разположат съветските телохранители.
    В основната сграда щяха да се провеждат преговорите и да живеят дипломатите. Само двамата ръководители на делегациите, заедно с най-близките си сътрудници, щяха всяка вечер да се прибират съответно в американското и в съветското посолство, за да уведомяват по шифровата връзка ръководителите на двете суперсили за развоя на преговорите.
    Този път нищо не бе скрито от очите на журналистите, с изключение на успоредните преговори за зърното. Дейвид Лорънс и Дмитрий Риков пристигнаха в Дъблин, където бяха посрещнати тържествено от ирландския президент и ирландския министър-председател. След като се ръкуваха дълго пред телевизионните камери и фотоапаратите, двамата външни министри заминаха за Касълтаун.
    На осми октомври по обяд Лорънс, Риков и двайсетината им сътрудници влязоха в украсената със старинни сервизи и статуетки от уеджуудски порцелан четиридесетметрова „Дълга зала“. В центъра й бе разположена голяма грегорианска маса с лъскава повърхност. От двете й страни насядаха американската и съветската делегация. Двамата министри бяха придружени от военни специалисти, от експерти в областта на ядрените технологии, ракетите, конвенционалните и ядрените оръжия.
    Присъствието на двамата държавници беше чисто формално. След като откриеха конференцията и съгласуваха дневния ред, те щяха да отлетят в страните си и да оставят същинските преговори в ръцете на ръководителите на делегациите: професор Иван Иванович Соколов от руска страна и бившия помощник-министър на отбраната Едуин Дж. Кембъл от американска.
    В останалите помещения на същия етаж се бяха настанили стенографите, машинописките и техническият персонал.
    Един етаж по-долу, в приземието, в официалната трапезария на Касълтаун при спуснати завеси, които предпазваха присъстващите от ярките лъчи на есенното слънце, без много шум започнаха другите преговори. Делегациите тук се състояха предимно от специалисти по зърнените култури, нефтената промишленост и компютърните технологии.
    На горния етаж Дмитрий Риков и Дейвид Лорънс прочетоха кратки приветствени слова, в които изразиха надежда, че настоящите преговори ще допринесат за решаването на проблемите на поставения под ядрена заплаха свят. След което се състоя тържествен обяд.
    Преди да отлети за Москва, Риков привика професор Соколов, за да му даде последни указания.
    — Другарю Соколов, знаеш в какво положение се намираме — каза министърът на своя подчинен. — Честно казано, то съвсем не е розово. Американците ще се опитат да извлекат максимална полза от своето преимущество. Ти трябва да се бориш, за да направим минимални отстъпки. Пшеницата ни е необходима. Но преди да склониш на каквато и да е отстъпка в областта на разоръжаването и на военното ни присъствие в Източна Европа, ще докладваш в Москва. Членовете на Политбюро настояват всяка стъпка в тази деликатна област да се съгласува с тях.
    Риков не спомена, че от състоянието на „тази деликатна област“ зависи успехът на едно евентуално военно настъпление към Западна Европа. Това, че положението на Максим Рудин се крепи на косъм, също не бе известно на професор Соколов.
    В друг кабинет, разположен в отсрещния край на сградата и проверен за наличието на микрофони, също както този на Риков, Лорънс инструктираше Едуин Кембъл.
    — Всичко е в твои ръце, Ед. Тук нещата не са поставени като в Женева. Руснаците нямат време и не ще протакат, както друг път. Най-късно до шест месеца трябва да подпишат договор с нас, иначе ще останат без пшеница. Соколов ще се бори с нокти и зъби да направи колкото може по-малко отстъпки. Знаем, че е длъжен да съгласува всеки свой ход с Москва, но Москва ще трябва да решава бързо. Накрая бих искал да ти кажа още нещо. Не бива да притискаме прекалено много Максим Рудин, защото рискуваме да бъде свален. Но, от друга страна, ако не получи пшеницата също ще падне от власт. Трябва да намерим точния баланс: да извоюваме максимални отстъпки в областта на разоръжаването, без да предизвикаме бунт в Политбюро.
    Кембъл си свали очилата и разтри гърбицата на носа си. В продължение на четири години той бе ръководил американската делегация на безплодните женевски преговори и не бе новак в дипломатическата борба с руснаците.
    — Всичко това звучи добре, Дейвид, но нали ги знаеш руснаците колко са потайни. Ще е доста трудно да разбера кои наши искания биха били неприемливи за тях. Много би ми помогнало, ако знаех точния предел, до който мога да ги притискам.
    Дейвид Лорънс отвори дипломатическото си куфарче, извади от него някакви листа и ги подаде на Кембъл.
    — Какво е това? — попита го Кембъл.
    — Преди единадесет дена в Москва членовете на Политбюро са упълномощили Максим Рудин и Дмитрий Риков да започнат настоящите преговори. Но до решението се е стигнало след много оспорвано гласуване. Седем гласа „за“ и шест „против“. Почти половината от състава на Политбюро иска да провали преговорите и да свали Рудин. На същото заседание Политбюро е очертало точните параметри на пълномощията на Соколов, както и на правото на Рудин да взема самостоятелни решения по преговорите. Ако ние ги принудим да надвишат своите пълномощия, Рудин ще бъде свален, което би ни поставило в много трудно положение.
    — А тези листа какви са? — повтори въпроса си Кембъл.
    — Снощи ги получих от Лондон — отвърна му Лорънс. — Това е точен препис от стенограмата на това заседание на Политбюро.
    Кембъл го зяпна смаян.
    — Господи! — възкликна той. — Щом разполагаме с такава информация, можем да диктуваме каквито условия поискаме!
    — Не е точно така — възрази държавният секретар. — Трябва да постигнем максималното, без да застрашим мнозинството на умерената фракция в Политбюро.


    Посещението на британската министър-председателка и външният й министър във Вашингтон бе определено от пресата като „неофициално“. Привидната цел на визитата бе обръщението на първата жена-премиер на Великобритания към голяма конференция на Съюза на англоговорящите държави. Всъщност по-важна бе срещата й с президента на Съединените американски щати.
    В Овалния кабинет Бил Матюс, с помощта на своя съветник по националната сигурност Станислав Поклевски и на държавния си секретар Дейвид Лорънс, запозна детайлно британските гости с обнадеждаващото начало на преговорите в Касълтаун. Президентът им каза, че дневният ред е бил приет без обичайните протакания и разногласия. Били очертани три групи въпроси за обсъждане, като при това руснаците не се заяждали, както винаги досега, за всяка запетайка.
    Матюс изрази надежда, че най-сетне ще бъде постигнато значително ограничаване на ядрените оръжия и намаляване на числеността на войските, струпани от двете страни на Желязната завеса по цялото протежение на Европа от Балтийско до Егейско море.
    В края на срещата той стигна и до най-същественото:
    — Госпожо министър-председател, за нас е изключително важно да продължим да получаваме информация за намеренията на съветското ръководство. Без нея преговорите може да се провалят.
    — Имате предвид „Славея“ ли? — попита министър-председателката на Великобритания.
    — Да, госпожо — отвърна й Матюс. — Той е незаменим и много бихме искали да продължи да действа.
    — Разбирам ви, господин президент — спокойно му отговори премиерката, — но доколкото знам, операцията е доста рискована. Твърде много уважавам сър Найджъл Ървин, за да си позволя да се бъркам в работата му, а още повече — да му налагам каквото и да е. Но ще направя по въпроса, каквото мога.
    Чак когато свърши церемонията по изпращането пред официалния вход на Белия дом и журналистите се разотидоха Станислав Поклевски даде воля на негодуванието си.
    — Операцията била рискована! Какво означава съдбата на един руски агент в сравнение с касълтаунските преговори?! — рече той.
    — Прав си — отвърна му президентът, — но според Боб Бенсън, ако „Славея“ бъде разкрит, хората от Политбюро ще разберат какво ни е съобщил и ще прекратят участието си в преговорите. На „Славея“ или трябва да му бъде затворена устата или да бъде изтеглен от СССР. Но не и преди да сме подписали договор с руснаците! А дотогава може да минат шест месеца!


    Същата вечер, докато слънцето още ярко светеше във Вашингтон, в Одеса вече се стъмваше. „Санадрия“ пусна котва. Дрънченето на котвената верига стихна и корабът потъна в тишина, нарушена само от едва доловимото бръмчене на генераторите в машинното отделение и от свистенето на изпусната пара. Ендрю Дрейк се облегна на перилата и се загледа в пробуждащите се светлини на града.
    На запад от кораба, в северния край на пристанището, се намираше танкерният пристан, заграден с телена ограда. На юг се виждаше големият вълнолом. На петнайсет километра зад него се намира блатистото устие на Днестър. Оттам преди пет месеца Мирослав Камински бе откраднал лодката и бе предприел отчаяното си бягство към свободата. Благодарение на него сега Андрий Драч се бе завърнал в страната на своите предци. Но този път той бе дошъл въоръжен.
    Бреговите власти уведомиха капитан Танос, че на сутринта ще му бъде определено място за акостиране в пристанището. На борда се качиха митничар и санитарен контрольор, които, без да извършват никакви проверки, се затвориха за час в каютата на капитана, който бе запазил за случая бутилка специално уиски. Когато видя, че руснаците си отиват, Дрейк се почуди дали Танос не го е издал. Нямаше нищо по-лесно от това. Щом Дрейк стъпеше на брега, щяха да го арестуват, а гръкът щеше да си отплава с петте хиляди долара.
    „Всичко зависи от това дали Танос е повярвал на историята с годеницата — помисли си Дрейк. — Ако е повярвал, няма причина да ме предава на тукашните власти, защото не се каня да извърша някакво голямо нарушение.“
    Почти всички моряци от екипажа се занимаваха с контрабанда. Дали ще внесеш нелегално няколко якета или долари, уж предназначени за годеницата ти — един и същ параграф нарушаваш. А ако капитанът бе разбрал за пушката и пистолетите, по-лесно би било да ги изхвърли в морето и когато корабът се върне в Пирея, да изрита Дрейк на брега.
    Въпреки тези разсъждения Дрейк не спа цяла нощ от притеснение. Не можа и да хапне нищо.
    Малко преди разсъмване на борда се качи лоцманът. „Санадрия“ вдигна котва и бавно потегли между вълноломите към определения й пристан. Дрейк беше чувал, че обикновено в Одеса дълго се чака, докато се освободи място и те пуснат в пристанището. „Навярно машините за разтоварване на зърно доста им трябват“ — помисли си той. Не подозираше колко е прав. Щом пристанищните кранове се заеха с товара на „Санадрия“, капитанът пусна всички, свободни от вахта, да слязат на брега.
    По време на пътуването Дрейк се бе сприятелил с корабния дърводелец, грък на средна възраст, който бе посещавал Ливърпул и много искаше да се упражнява в употребата на двайсетината английски думи, които знаеше. Щом срещнеше Дрейк някъде по палубата, той ентусиазирано започваше да ги повтаря всичките. В отговор англичанинът неизменно кимаше насърчително. Ендрю успя да обясни на дърводелеца, че има приятелка в Одеса и че й носи подаръци. Константин одобри постъпката му. Заедно с още десетина моряци двамата слязоха по трапа и тръгнаха към портала на пристанището. Дрейк бе облякъл едно от най-хубавите си кожени якета, въпреки че времето бе топло. Константин носеше сак, пълен с бутилки шотландско уиски.
    Целият район на одеското пристанище е опасан с висока телена ограда, осветена от прожектори. Денем главният портал е отворен. Прегражда го само една лека бариера на червени и бели ивици, която спира камионите и колите. До нея пазят двама въоръжени милиционери и митничар.
    До входа за превозни средства има дълга тясна барака. Едната й врата е към пристанището, а от другата се излиза в града. Групата от „Санадрия“ влезе в бараката. Водеше ги Константин. Вътре имаше дълго гише, зад което стояха един митничар, един от граничния контрол и милиционер. И тримата изглеждаха безкрайно отегчени. Константин отиде при митничаря и тръсна сака си на тезгяха. Служителят го отвори и извади бутилка уиски. Константин с жест му показа, че тя е подарък за него. Митничарят се усмихна почти приятелски и я прибра под плота.
    После Константин сложи косматата си лапа на рамото на Дрейк.
    — Друг! — каза той и се ухили лъчезарно.
    Митничарят кимна, с което показа, че е разбрал: новият е приятел на дърводелеца и заслужава подобаващо отношение. Дрейк също се усмихна глупаво. После направи крачка назад и огледа митничаря така както продавачите в магазините за облекло оглеждат клиентите. Когато свърши с първата част от представлението, англичанинът си съблече якето и го подаде на държавния служител, като се опита да му обясни със знаци, че двамата са горе-долу един ръст. Митничарят не си игра да го мери. Якето струваше колкото месечната му заплата. Той само се усмихна, прибра и него отдолу и махна на цялата група да минава. Служителят от ГКПП и милиционерът не се учудиха на сценката. И за тях имаше бутилка уиски. Моряците оставиха на плота своите моряшки книжки или паспорти и вместо тях получиха по един временен пропуск за влизане в града. След няколко минути екипажът на „Санадрия“ се изниза от другия край на бараката.
    Срещата на Дрейк беше в едно кафене близо до пристанището, недалеч от паметника на Пушкин. Това беше стар квартал с малки павирани улички, които пълзяха нагоре от брега към центъра на Одеса.
    Дрейк се отдели от групата моряци, уж за да се срещне с приятелката си. След трийсетина минути лутане той откри заведението. Малко след обяд дойде Лев Мишкин. Той се държеше предпазливо. Седна на една свободна маса и с нищо не показа, че познава Дрейк. Изпи си кафето, стана и излезе на улицата. Дрейк го последва. Чак когато стигнаха широкия булевард „Приморски“, двамата тръгнаха един до друг. Говориха по пътя.
    Дрейк предложи същата вечер да мушне двата пистолета в колана си, прибора за нощно виждане да сложи в сак заедно с две бутилки уиски и така да мине през бараката. За да не се виждат пистолетите, той възнамеряваше да си облече друго яке и да го закопчае уж заради вечерния хлад. Мишкин и неговият приятел Давид Лазарев трябваше да чакат Дрейк до паметника на Пушкин, за да приемат оръжията.
    Малко след осем часа вечерта Дрейк мина без проблеми граничната и митническата проверка. Махна приятелски на митничаря, той му кимна, каза нещо на колегата си, който взе паспорта на Дрейк, даде му пропуск и това беше всичко.
    Дрейк се спря в краката на Пушкин и се загледа във вдигнатата към звездите глава на поета, когато измежду чинарите се появиха две фигури.
    — Имаше ли някакви проблеми? — попита го Лазарев.
    — Не — отговори Дрейк.
    — Хайде да действаме — рече Мишкин.
    Двамата евреи носеха малки куфарчета, с каквито ходят повечето мъже в Съветския съюз. Те далеч не са „дипломатически“, тъй като в тях не се носят документи. Тези куфарчета всъщност са мъжки вариант на така наречената „авоська“, което в свободен превод означава: пазарска чанта, която една жена винаги трябва да носи в джоба си, защото може ненадейно да види дефицитна стока, преди още опашката за нея да е станала прекалено голяма. Мишкин взе оптическия прибор и го сложи в своето куфарче, което бе по-голямо. Лазарев прибра пистолетите, резервните им пълнители и кутията с патрони за пушката.
    — Корабът ми отплава утре вечер — каза Дрейк. — Ще трябва да изнеса пушката сутринта.
    — По дяволите! — рече Мишкин. — На дневна светлина е много опасно! Давид, ти познаваш по-добре района на пристанището. Къде да стане предаването?
    Лазарев се замисли.
    — Има една малка уличка между двете работилници за ремонт на кранове — каза той и описа местонахождението на работилниците.
    — Уличката е къса и единият й край е задънен от калкана на трета сграда. Отвореният й край гледа към морето. Ти ще влезеш оттам точно в единадесет часа. Аз ще тръгна срещу теб. Ако има други минувачи, ще ме подминеш, ще свиеш зад ъгъла на работилницата, ще я обиколиш и пак ще опитаме. Когато се убедим, че никой не ни гледа, ще взема от теб пушката.
    — В какво ще я носиш? — попита Мишкин.
    — Ще я увия в едно кожено яке и ще го мушна в сака. Разглобена на части, тя е не по-дълга от седемдесет сантиметра.
    — Да изчезваме! — рече Лазарев. — Идва някой!
    Когато Дрейк се върна в пристанището, на смяна бе непознат митничар, който провери багажа и джобовете му, но не откри нищо нередно. На следващата сутрин Дрейк помоли капитана да го пусне извънредно на брега, за да се видел още веднъж с годеницата си. Танос го освободи от задълженията му на борда и му разреши да отиде в града. В бараката митничарят, който явно бе в лошо настроение, неочаквано накара Дрейк да си обърне джобовете. Англичанинът остави сака си на пода и се подчини. Митничарят насочи обвиняващо пръст към Дрейк и конфискува четирите десетдоларови банкноти, които изпаднаха от джоба на панталона му. Сакът не предизвика интерес у властите. Очевидно кожените якета бяха допустима контрабанда, а доларите — не.
    Уличката беше пуста. Само Мишкин и Лазарев идваха от другия й край. Мишкин гледаше бдително дали някой няма да се появи зад гърба на Дрейк. Когато тримата се разминаваха, той каза: „Хайде!“ и Дрейк прехвърли сака на рамото на Лазарев.
    — Успех! — пожела им англо-украинецът. — Ще се видим в Израел.


    Сър Найджъл Ървин членуваше в три клуба в лондонския Уест Енд, но за вечерята с Бари Фърндейл и Адам Мънроу той избра „Брукс“. По стара традиция оставиха служебните въпроси за накрая. Когато привършиха с яденето, тримата излязоха от салона за хранене и се разположиха в пушалнята. Сър Найджъл предварително бе запазил любимия си кът с четирите огромни кожени кресла, разположени до прозореца, който гледаше към улица „Сейнт Джеймс“. Мънроу си поръча коняк и вода, а Фърндейл и сър Найджъл — бутилка отлежал портвайн. Докато тримата си палеха пурите, се възцари тишина. От стените ги гледаха „Дилетантите“ — група лондонски бонвивани от осемнадесети век.
    — И така, Адам, какво те тревожи? — най-сетне проговори сър Найджъл.
    Мънроу стрелна с поглед съседната маса, където седяха и разговаряха двама високопоставени държавни чиновници. Ако проявяха любопитство, те биха могли да чуят разговора на разузнавачите. Сър Найджъл забеляза погледа.
    — Освен ако не се разкрещим, никой няма да ни чуе — спокойно констатира той. — Джентълмените никога не подслушват чужди разговори.
    Мънроу обмисли това твърдение.
    — Но ние го правим — заключи той.
    — Това е друго — каза Фърндейл. — На нас работата ни е такава.
    — Добре — примири се Мънроу. — Искам да измъкна „Славея“.
    Сър Найджъл се загледа във върха на пурата си.
    — Така ли? Има ли някаква конкретна причина за това? — попита той.
    — От една страна, напрежението — отговори му Мънроу. — Той е заменил откраднатата магнетофонна лента с празна. Вероятността някой да установи липсата го изнервя. Освен това непрекъснато нараства опасността той да бъде разкрит. Всеки път, когато „Славея“ взема и изнася стенограма от поредното заседание, рискът се увеличава. Знаем, че Максим Рудин се бори да остане на власт. Ако „Славея“ прояви невнимание или дори ако извади лош късмет, ще го хванат и ще използват разкриването му във вътрешните си борби.
    — Адам, той е поел този риск, когато ни се е предложил — каза Фърндейл. — Всеки агент може да бъде разкрит. Пенковски също го хванаха.
    — Точно това имам предвид — продължи Мънроу. — Когато бе разкрит, Пенковски вече бе изчерпал информационните си възможности. Кубинската криза бе свършила. Руснаците нямаше как да поправят нанесените им от Пенковски щети.
    — Тъкмо затова ми се струва напълно логично да оставим „Славея“ да действа — рече сър Найджъл. — Той може да ни свърши още доста работа.
    — Напротив — възрази Мънроу. — Ако извадим „Славея“ от играта, хората от Кремъл никога не ще узнаят какво точно ни е предал агентът. А ако го заловят, ще го принудят да си каже всичко и това ще свали Рудин от власт. Мисля, че точно сега Западът не би приветствал падането на Рудин.
    — Така е — съгласи се сър Найджъл. — Разбирам твоята загриженост. И двете възможности са рисковани. Ако си приберем „Славея“, КГБ ще проведе подробно разследване и вероятно ще открие липсващата магнетофонна лента. В резултат на това е твърде възможно руснаците да предположат, че е изтекла дори повече информация, отколкото в действителност. Ако пък го заловят, става още по-лошо. Той ще си признае какво ни е дал и ще свалят Рудин. Е, вярно, че и Вишнаев може би ще изпадне в немилост, но във всеки случай касълтаунските преговори ще бъдат прекратени. Съществува и трети вариант: да оставим „Славея“ да действа само до края на преговорите. След това войнолюбивата фракция в Политбюро вече няма да е опасна. Мисля, че това решение е най-разумно.
    — Искам да го приберем — упорстваше Мънроу. — Или поне да го замразим. Нека му наредим да спре да придобива информация за известно време.
    — Аз пък смятам, че трябва да продължи да действа най-малкото до края на касълтаунските преговори — намеси се Фърндейл.
    Сър Найджъл обмисли двете предложения.
    — Днес следобед бях при министър-председателката — най-сетне каза той. — Тя настоятелно ме помоли от свое име и от името на американския президент да обезпеча и занапред получаването на информация от „Славея“. Не мога да не изпълня молбата й. Ако руснаците вече бяха надушили нещо и на „Славея“ му гореше под опашката… тогава естествено веднага бих го измъкнал. Но в момента не го грози никаква непосредствена опасност. Американците смятат информацията му за жизненоважна. Искат „Славея“ поне до Нова година да продължи предварително да ги осветлява за позицията на руснаците на преговорите. Знаете ли какво ще направим? Бари, ти подготви план за извеждане на „Славея“, който да може да бъде приложен светкавично. Адам, ако стане напечено, веднага ще го измъкнем. Но засега по-важни са преговорите и намеренията на групата на Вишнаев. До края на преговорите най-много още три-четири пъти ще се наложи „Славея“ да ни предаде информация. Руснаците не могат да протакат вечно. Най-късно до февруари-март всичко ще се реши. След това, Адам, ще приберем „Славея“ на Запад. Сигурен съм, че американците щедро ще го възнаградят за усилията му.


    Вечерята в кремълския апартамент на Максим Рудин бе наистина в много тесен кръг. Болезнено предпазливите съветски управници не вярват на приказки за джентълмени, които не подслушват чужди разговори. В жилището бяха само Рудин, двамата му гости и безмълвният Миша. Генералният секретар се настани в любимия си фотьойл в кабинета и покани с жест Иваненко и Петров да седнат срещу него.
    — Какво мислиш за днешното заседание? — попита Рудин и вдигна поглед към Петров.
    Организационният секретар на КПСС вдигна рамене.
    — Засега държим фронта — каза той. — Докладът на Риков за хода на преговорите беше много умело написан. Но ни предстои да направим още доста сериозни отстъпки, за да получим пшеницата. А Вишнаев не се е отказал от военния вариант.
    Рудин изръмжа:
    — Вишнаев иска да седне на моето място. Това е единствената му цел. Керенски иска война. Мерак му е да използва военната ни мощ, преди съвсем да е остарял.
    — Едното не пречи на другото — обади се Иваненко. — Ако Вишнаев успее да ви катурне, той ще е задължен на маршала и няма да е в състояние да се противопостави на желанието му да реши всички проблеми на Съветския съюз от един път. Той ще позволи на Керенски да атакува напролет. Двамата ще унищожат всичко, постигнато с труда на две поколения съветски граждани.
    — Какво ти докладваха вчера? — попита Рудин.
    Той знаеше, че предния ден Иваненко бе привикал от чужбина двама от своите най-близки сътрудници, единият от които отговаряше за всички операции на КГБ в Африка, а другият — в Близкия изток.
    — Оценката им е доста оптимистична — отвърна му Иваненко. — Капиталистите провеждат толкова немощна политика в Африка, че скоро няма да възстановят позициите си на този континент. Слава Богу, че във Вашингтон и в Лондон управляват либерали, поне в областта на външните работи. Така са се загрижили за Южноафриканската република, че изобщо не забелязват какво става в Нигерия и в Кения. И двете държави скоро ще ни паднат в ръцете. Виж, французите в Сенегал здраво си защитават интересите. А що се отнася до Близкия изток, мисля, че до три години Саудитска Арабия ще падне. Обградили сме я почти отвсякъде.
    — Кога ще владеем Близкия изток?
    — До няколко години. Най-късно до 1990 г. морските пътища и петролните находища ще са в нашата сфера на влияние. Пацифистките кампании, които организираме във Вашингтон и в Лондон, непрестанно се разрастват и дават резултат.
    Рудин издиша тютюнев дим и загаси папиросата си в пепелника, който му подаде Миша.
    — Няма да доживея да видя този триумф — каза той, — но вие двамата ще имате това щастие. До десет години Западът ще загине от недостиг на суровини, без да сме дали нито един изстрел. Длъжни сме да спрем Вишнаев, докато е време.


    На четири километра югозападно от Кремъл, между два завоя на Москва-река, недалеч от стадион „Ленин“, се намира старинният манастир „Новодевичий“. Главната му порта гледа право към входа на централната „Безьозка“ — валутния магазин за хора с привилегии и за чужденци, който се намира на отсрещната страна на улицата.
    В манастирските земи са разположени три езера и гробище. Гробището е достъпно за всички. Пазачът на входа му почти никога не спира хора, които носят цветя.
    Адам Мънроу паркира колата си пред „Берьозка“, редом с другите автомобили, но чиито номера личеше, че принадлежат на привилегированите.
    „Къде най-добре можеш да скриеш едно дърво? — казваше навремето инструкторът от разузнавателната школа, който преподаваше на курса на Мънроу. — В гората!
    Къде да скрием песъчинка? На плажа. Винаги търсете естественото!“
    Мънроу пресече улицата прекоси гробището с букет карамфили в ръка и намери Валентина на брега на едно от езерата. Беше краят на октомври и от степите духаше студен източен вятър. Небето бе покрито с тъмни облаци. Повърхността на водата се къдреше от поривите на вятъра.
    — Поставих въпроса на началниците в Лондон — кротко й каза той. — Те смятат, че в момента е твърде рисковано да те измъкнем. Мислят, че ако сега те приберем, хората от КГБ ще открият празната лента и ще разберат каква информация си ни предала. Опасяват се, че ако това се случи, Политбюро ще изтегли делегацията си от преговорите в Ирландия и ще премине към изпълнение на плана на Вишнаев.
    Валентина леко потрепери. Може би от хладния вятър, а може бе от страх при мисълта за това, какво биха могли да сторят нейните шефове. Адам я прегърна и я притисна към себе си.
    — Сигурно са прави — тихо му отговори тя. — Сега Политбюро поне преговаря за храна и за мир, а не да готви война.
    — Струва ми се, че групата на Рудин искрено желае да се разбере със Запада — каза Мънроу.
    Валентина изсумтя с презрение.
    — И те са като другите! — възрази тя. — Ако не бяха загазили, никога нямаше да седнат на масата за преговори.
    — Но така или иначе са загазили — отвърна й Мънроу. — Въпросът с пшеницата трябва да се реши неотложно. Мисля, че светът все пак ще получи своя мирен договор.
    — Ако това стане, значи си с струвало да върша всичко това — рече Валентина. — Не искам Саша да израсне в мизерия като мен, нито пък да живее с оръжие в ръка. А точно такова бъдеще се опитват да му отредят онези от Кремъл.
    — Повярвай ми, скъпа, той ще отрасне на свобода, на Запад! — увери я Адам. — Тримата ще сме щастливи. Шефовете ми се съгласиха напролет да те изтеглят.
    Тя го погледна с надежда.
    — Напролет ли? О, Адам, кога ще дойде пролетта?!
    — Преговорите не може да се протакат. Най-късно до април Кремъл трябва да получи зърното. Дотогава ще са изчерпани всички резерви. Когато се стигне до споразумение, дори още преди фактическото подписване на договора, двамата със Саша ще бъдете прехвърлени на Запад. А дотогава искам да рискуваш възможно най-малко. Ще ни даваш само информация със съществено значение за преговорите в Касълтаун.
    — Ето, донесла съм ти нещо такова — каза Валентина и посочи чантата си, която бе преметнала през рамо. — От преди десет дена е. Има много технически термини, така че не разбрах точно за какво става дума, но е свързано с допустимото намаление на броя на подвижните установки с ракети СС-20.
    Мънроу кимна.
    Това са тактически ракети с ядрени бойни глави. Много са точни и са лесни за придвижване. Прикачени са върху верижни машини и са скрити под маскировъчни платнища в горите на Източна Европа.
    Двадесет и четири часа по-късно материалът замина за Лондон.


    Три дена преди края на месеца една възрастна жена вървеше по киевската улица „Свердлов“ към блока, в който се намираше апартаментът й. Имаше на разположение кола и шофьор, но тъй като бе израснала на село, тя пращеше от здраве и макар да минаваше седемдесетте, предпочиташе на по-къси разстояния да върви пеша. Старицата бе освободила шофьора до сутринта и към осем вечерта бе отишла на гости на своя приятелка, която живееше съвсем наблизо. Сега беше десет и тя бавно се връщаше към блока си.
    Колата се появи така ненадейно, че бабичката не я забеляза. Изведнъж блеснаха фарове и изскърцаха гуми. Старицата се вцепени. Видя как я връхлита нещо, което в последния момент се отклони и я удари странично, а не фронтално. Калникът я блъсна в бедрото и тя падна в канавката.
    Колата не спря, а продължи по посока на булевард „Крешчатник“. Старицата чу, че някакви минувачи се затичаха към нея, за да й помогнат.


    Същата вечер Едуин Кембъл, ръководителят на американската делегация в Касълтаун, се прибра в резиденцията на посланика уморен и ядосан. Америка бе настанила своя представител в Дъблин в една много красива, модерно обзаведена вила. В нея имаше няколко апартамента за гости, а в най-хубавия от тях се бе разположил Едуин Кембъл. Той влезе във вилата, като мислеше единствено за гореща вана и за почивка.
    Остави си палтото на закачалката, каза „Добър вечер“ на посланика и взе от куриера един дебел плик, който му отне жадувания сън. Но Едуин Кембъл не съжаляваше за пробудуваната нощ.
    На следващия ден той зае мястото си на масата в „Дългата зала“ на Касълтаун и погледна равнодушно към професор Иван Соколов, който седеше срещу него.
    Четиридесет и осем часа по-късно съветската делегация се съгласи да съкрати наполовина подвижните тактически ядрени ракети, разположени в Европа. Шест часа след това един етаж по-долу бе подписано споразумение за продажба на американски технологии за нефтодобивната промишленост по изключително ниски цени, на обща стойност двеста милиона долара.


    Когато линейката я докара в „Октябрьская болница“, намираща се на улица „Карл Либкнехт“ № 39, старицата беше в безсъзнание. Отвори очи чак сутринта. Успя да обясни коя е и паникьосаните лекари бързо я преместиха в самостоятелна стая, която незабавно бе украсена с много цветя. Следобед най-добрият хирург ортопед в Киев оперира бедрото на старицата.
    В Москва Иваненко вдигна телефона. Обаждаше му се неговият личен секретар.
    — Ясно — каза шефът на КГБ. — Съобщи на местните власти, че тръгвам веднага. Какво? Кога ще излезе от упойката? Утре вечер? Добре, уреди заминаването ми!


    Беше последната вечер на октомври. Духаше мразовит вятър. На улица „Роза Люксембург“, която минава зад болница „Октябрьская“, не се виждаха пешеходци. Две дълги черни лимузини бяха паркирани до задния вход на болницата. Иваненко бе решил да мине оттам, вместо да използва главния портал.
    Малко по-надолу, на отсрещната страна на улицата, се строеше нова болнична сграда. Последните й, още недовършени етажи се подаваха над короните на дърветата, засадени в редица по тротоара. Двамата мъже, скрити зад замръзналите чували с цимент, потриваха ръце, за да не вкочанясат пръстите им, и не откъсваха погледи от лимузините, които бяха осветени само от слабата светлина на една крушка, мъждукаща над задния вход.
    Мъжът, комуто бе писано да живее още седем секунди, слезе по стълбището, облечен в дълго палто с пухкава кожена яка. На ръцете си бе сложил дебели ръкавици, въпреки че трябваше да направи само няколко крачки до стоплената кола. В продължение на два часа той бе успокоявал майка си и й бе обещал, че хората му ще намерят престъпниците, както вече са намерили изоставената от тях кола.
    Един от неговите подчинени изприпка напред и загаси лампата на входа. Чак когато всичко потъна в тъмнина, Иваненко пристъпи към вратата, която един от шестимата му телохранители вече бе отворил. Отвън пазеха други четирима. Шефът на КГБ излезе на тротоара. Трудно бе да го различиш сред няколкото сенки на хората от охраната му.
    Той тръгна с бърза крачка към зила. Спря за секунда, докато му отворят задната врата, и умря. Куршумът мина през челото му, разтроши основата на тила му и се заби в рамото на един от телохранителите.
    Плясъкът на куршума, излизащ от черепа, изстрелът и викът на полковник Евгений Кукушкин, шефа на охраната, се разнесоха в рамките на една секунда. Полковникът улови падащото тяло под мишниците и го натика в зила.
    Още преди да е затворил вратата, той викна на уплашения шофьор:
    — Карай! Карай!
    Кукушкин сложи в скута си кървящата глава на своя шеф и трескаво заобмисля положението. Зилът полетя напред. В коя болница да откара Иваненко? Когато лимузината стигна до края на улицата, той светна лампичката на тавана й. През дългите години служба полковникът беше виждал много мъртъвци. Един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че шефът му не е за болница. Професионално обученият ум на Кукушкин реагира инстинктивно: „Никой не трябва да разбере!“ Немислимото се бе случило и сега най-важното бе инцидентът да бъде запазен в тайна. Трябваше да се уведомят само тези, които е нужно. Именно заради умението си да взема бързи и правилни решения Кукушкин се бе издигнал в службата. Той хвърли едно око на втората кола — чайката, с останалите телохранители, която караше след зила, и нареди на шофьора да спре в някоя тъмна уличка.
    Кукушкин съблече окървавеното си палто, заповяда на телохранителите да пазят двете коли и тръгна пеша към близкото управление на милицията. Там се легитимира и поиска да го оставят сам в кабинета на началника. След петнайсетина минути успя да се свърже по специалния телефон с Кремъл.
    — Трябва спешно да говоря с другаря генерален секретар! — каза той на телефонистката.
    Жената знаеше, че този телефонен номер е известен само на неколцина и веднага го свърза с един от охраната на Рудин. Телохранителят закри с длан слушалката и се обади по вътрешен телефон на Рудин, който се съгласи да разговаря с Кукушкин.
    — Да — изръмжа той. — Рудин е на телефона.
    Полковник Кукушкин много пъти бе виждал генералния секретар отблизо, но никога не бе говорил лично с него. Въпреки това веднага позна гласа му. Преглътна, пое си дълбоко дъх и му разказа всичко.
    Рудин го изслуша, зададе му два въпроса, излая няколко заповеди и затвори телефона. После се обърна към Василий Петров, който седеше до него и го гледаше с притеснение.
    — Юрий Иваненко е мъртъв! — каза Рудин.
    По гласа му личеше, че още не може да повярва на случилото се.
    — Не е инфаркт. Застреляли са го. Някой току-що е убил председателя на КГБ! — продължи генералният секретар.
    Зад прозореца часовникът на Спаската кула отби полунощ. Заспалият свят вървеше към война.

8.

    Формално КГБ е подчинен на Министерския съвет, но всъщност той се управлява директно от Политбюро.
    Ежедневната работа на КГБ, назначаването на всеки нов служител, издигането на кадри вътре в системата на сигурността — всичко това се надзирава от Политбюро посредством организационния отдел на Централния комитет на КПСС. Всяка стъпка в кариерата на всеки офицер от КГБ се следи. Личният живот на служителите също се наблюдава. В Съветския съюз и пазачите са пазени. Така тази най-голяма машина за контрол върху обществото не може да се изплъзне от властта на партийните шефове.
    Веднага след убийството на Юрий Иваненко Василий Петров се зае с провеждането на операцията по прикриването на случая. Такива бяха заповедите на Максим Рудин.
    По телефона Рудин бе наредил на полковник Кукушкин да се върне незабавно с двете коли в Москва, без да спира нито за храна, нито за вода. Ако свърши горивото, колата с тялото на Иваненко да не спира на бензиностанция, а далеч от хорските погледи. Чайката да я зареди от туби.
    Когато колите стигнат покрайнините на Москва, да минат по околовръстното шосе и да отидат направо в клиниката в Кунцево, обслужваща Политбюро. Там, в двора на болницата под боровете телохранителите, без много шум да погребат шефа си. После те да бъдат отведени в една от вилите на ЦК в близката гора, където взвод от кремълски гвардейци ще ги държи под домашен арест.
    След това полковник Кукушкин трябваше да се яви в кабинета на Петров в сградата на Централния комитет.
    Кукушкин влезе в кабинета със страх, но излезе от него още по-уплашен. Бе му възложено да ръководи операцията по прикриването на убийството.
    Полковникът отцепи едно цяло крило от Кунцевската клиника и изпрати хора от КГБ да го охраняват. Повика двама лекари от болницата на КГБ и им нареди да се грижат за пациента, който всъщност представляваше само едно празно легло. Докараха им необходимата апаратура и медикаменти. Никой друг освен изплашените двама доктори нямаше право да влиза в крилото. За двадесет и четири часа Юрий Иваненко се превърна в сърдечно болен.
    На този ранен етап от операцията в тайната бе посветен още един човек. Иваненко имаше шестима заместници, чиито кабинети бяха редом с неговия, на третия етаж в сградата на площад „Дзержински“. Първият сред тях бе генерал Константин Абрасов. Петров го повика в кабинета си и му разказа за случилото се. За трийсетте години служба в органите генералът никога не се бе потрисал така. Естествено той се съгласи да се включи в маскарада.
    В киевската болница майката на Иваненко бе обградена от служители на КГБ и продължи да получава ежедневно бележки от сина си.
    Тримата зидари, които работеха на строежа на новата болнична сграда и имаха неблагоразумието да намерят ловната карабина и прибора за нощно виждане, бяха откарани заедно със семействата си в един лагер в Мордовия. Двама следователи от московската криминална милиция бяха изпратени в Киев, за да разследват инцидента. Придружаваше ги полковник Кукушкин, който им обясни, че някой е стрелял по движещата се кола на местен партиен функционер. Даде им куршума, изваден от рамото на телохранителя на Иваненко, и им каза, че шофьорът на местния функционер го е измъкнал от тапицерията на задната седалка. На двамата детективи бе заповядано да открият извършителите и да запазят разследването в пълна тайна. Работата на строежа бе спряна и сградата бе запечатана. На следователите бе предоставена всякаква лабораторна техника. Те можеха да поискат всичко, само не истината.


    Докладът на доктор Майрън Флечър от Министерството на земеделието оправда и най-смелите надежди на членовете на специалната работна група към Съвета за национална сигурност, които два дена по-късно се бяха събрали в Овалния кабинет. Благоприятните климатични условия бяха осигурили рекордно висока реколта в Северна Америка. Дори след задоволяване на вътрешните пазари и износа за някои слаборазвити страни на САЩ и на Канада щяха да им останат шейсет милиона зърно в излишък.
    — Господин президент, имаме нужното ни зърно! — каза Станислав Поклевски. — Можете да изкупите излишъците по цени от юли. Имайки предвид развоя на касълтаунските преговори, мисля, че Конгресът няма да ви се противопостави.
    — Дано излезеш прав — отвърна му президентът Матюс. — Ако постигнем осезаемо съкращаване на стратегическите оръжия, ще си струва да понесем известни загуби при продажбата на зърно. А какво е положението със съветската реколта?
    — Работим по въпроса — отговори Боб Бенсън. — „Кондорите“ ни кръжат над Съветския съюз. Аналитиците ни пресмятат какъв ще е урожаят район по район. След седмица ще имаме точен отговор. Смятам, че като съпоставим данните от спътниците с тези от наземните ни източници, ще съумеем да направим прогноза с точност до пет процента.
    — Действай, Боб! — каза му президентът. — Искам час по-скоро да узная всичко. Включително и това, как ще реагират членовете на Политбюро, когато разберат точния обем на собствената си реколта. Необходимо ми е да съм наясно с техните силни и слаби места.


    Украинците дълго ще помнят тази зима, през която КГБ и милицията организираха огромни хайки срещу всички, заподозрени в национализъм.
    Двамата следователи, доведени от полковник Кукушкин, търпеливо разпитваха всички свидетели на инцидента, случил се с майката на Иваненко на улица „Свердлов“. Освен това те разглобиха на части колата, бутнала старицата, най-щателно изследваха карабината, прибора за нощно виждане и околностите на новата болнична постройка. През това време генерал Абрасов се зае с националистите.
    В Киев, Тернопол, Лвов, Канев, Ровно, Житомир и Виница бяха задържани стотици хора. Местното КГБ, подпомогнато от московски сили, провеждаше безчет разпити. Масираните действия на органите за сигурност бяха обяснени с нарастващия брой хулигански прояви и нападения на граждани в Украйна, какъвто беше случаят с нападението на служител на КГБ, извършено през август в Тернопол. На някои от началниците на местното КГБ бе съобщено и за случая със стрелбата по автомобила на киевския партиен функционер, но нищо повече.
    В Лвов Давид Лазарев и Лев Мишкин се разхождаха по заснежените улици на мръсния работнически квартал Левандивка. Това бе една от редките им срещи. И двамата бяха синове на лагерници и осъзнаваха, че скоро КГБ ще стигне и до тях. В личните им паспорти бе написана думичката „евреин“, както и в документите за самоличност на всичките три милиона техни сънародници, живеещи в СССР. В Съветския съюз от векове е прието, че евреите са виновни за всичко.
    — Вчера изпратих картичка на Андрий Драч. Сега той знае, че сме осъществили първата част от плана. Как стоят нещата с теб? — попита Мишкин.
    — Нормално — отвърна му Лазарев. — Може и да ни се размине.
    — Не вярвам — каза Мишкин. — Трябва час по-скоро да се измъкнем оттук. Пристанищата са блокирани. Остава да бягаме със самолет. Ще разуча обстановката на летището. Ще се видим на същото място след седмица.


    Далеч на север от Лвов един „Боинг“ на скандинавските аеролинии пътуваше от Стокхолм към Токио. Сред пасажерите в първа класа бе и капитан Тор Ларсен, който отиваше да приеме командването на новия танкер.


    Максим Рудин съобщи новината на Политбюро с дрезгав равен глас. Но дори най-великият оперен певец в света не би могъл така да прикове вниманието на публиката. Откакто преди десет години един армейски офицер бе изпразнил пистолета си по колата на Леонид Брежнев при влизането й в Боровицката гора, сред съветските управници витаеше страхът от това, че някой убиец може да проникне през охраната и да стигне до тях.
    Този път в заличката нямаше технически персонал. Нямаше стенографки, нито магнетофон. Когато свърши с изложението си, Рудин даде думата на Петров, който разказа за мерките, взети за прикриване на случая. Организационният секретар на ЦК доложи и за предприетото тайно разследване, което имаше за цел да залови и ликвидира извършителите и техните съучастници.
    — Значи още не сте ги намерили? — отсече Степанов.
    — От покушението изминаха само пет дена — спокойно му отговори Петров. — Рано или късно ще ги намерим. Които и да са, няма къде да избягат. Когато ги заловим, ще си кажат всичко и ще разберем кой им е помагал. За това ще се погрижи генерал Абрасов. След което ще отстраним всички свидетели на инцидента. Следи няма да останат.
    — А дотогава…? — попита Комаров.
    — Дотогава ще поддържаме версията че другарят Иваненко е получил сериозен инфаркт и се лекува — каза Рудин. — Съветският съюз не може и, няма да се унизи пред света, като признае какво се е случило на улица „Роза Люксембург“! Сред съветските хора няма Осуалдовци и никога няма да има!
    Разнесе се одобрителен шепот. По този въпрос всички присъстващи бяха единодушни.
    — Съгласен съм с вас, другарю генерален секретар — обади се Петров, — но освен неблагоприятния ефект, който би имало едно изтичане на информация в чужбина, трябва да мислим и за опасността от разпространяването на слухове сред нашето население. Подобни слухове биха могли да имат непредвидими последствия!
    Всички членове на Политбюро добре знаеха, че редът в страната до голяма степен зависи от битуващия сред народа мит за непобедимостта на КГБ.
    — Ако изтече информация за убийството или ако, не дай си Боже, извършителите избягат в чужбина, резултатът ще е по-страшен дори от заплашващия ни глад! — констатира Чавадзе.
    — Не могат да избягат! — отсече Петров. — Не трябва да избягат! Няма да избягат!
    — Но кои са те? — изръмжа Керенски.
    — Още не знаем, другарю маршал — отвърна му Петров.
    — Но ще разберем.
    — Пушката е западно производство — намеси се Шушкин. — Дали Западът не стои зад всичко това?
    — Мисля, че това е невъзможно — отговори му външният министър Риков. — Нито едно западно правителство, да не говорим за развиващите се страни, не би предприело такава безумна постъпка. И ние нямахме нищо общо с убийството на Кенеди. По-вероятно е в случая да са замесени емигранти, антисъветски настроени фанатици, но не и правителства.
    — Разследваме и емигрантските общности и организации — каза Петров. — Действаме тихо. В повечето от тях имаме наши хора. Но засега проверките в тази насока не дават резултат. Пушката, оптическият прибор и патроните са западно производство и могат да се закупят във всеки ловен магазин на Запад. Без съмнение са внесени нелегално на наша територия. Което означава, че или са ги внесли самите извършители, или някой им е доставил оръжието. После ще предадем случая на Пети отдел. По този въпрос съм напълно съгласен с генерала.
    Ефрем Вишнаев слушаше дискусията с жив интерес, но не взе участие в нея. Вместо него Керенски изрази недоволството на консерваторите в Политбюро от безрезултатността на разследването. Никой от хората на Вишнаев не повдигна въпрос да се подложи на повторно гласуване участието в касълтаунските преговори. На всички бе известно, че при еднакъв брой гласове решаващ е този на генералния секретар.
    Рудин бе една крачка по-близо до пропастта, но още не бе паднал.
    На заседанието бе решено на висшите кадри от КГБ и от партийния апарат да бъде съобщено, че Юрий Иваненко е получил инфаркт и лежи в болница. Когато убийците му бъдат заловени, той кротко ще почине в леглото си.
    Рудин понечи да извика стенографките, за да продължи заседанието с останалата част от дневния ред, когато ненадейно Степанов вдигна ръка.
    — Другари — каза той. — Мисля, че за нашата страна ще е голямо поражение, ако убийците на Юрий Иваненко успеят да избягат на Запад и разгласят за атентата. Ако това се случи, аз ще оттегля подкрепата си за политиката на преговори и ще се присъединя към предложението на другаря Вишнаев за радикално решаване на въпросите.
    Настъпи гробна тишина.
    — Аз също — каза Шушкин.
    „Осем срещу четири — помисли си Рудин. — Осем срещу четири гласа, ако тези двама мръсници минат в другия лагер!“
    — Разбрахме вашата позиция, другари — рече Рудин, като с нищо не издаде безпокойството си. — Информация няма да изтече. Западната преса няма да научи за инцидента.
    Десет минути по-късно заседанието продължи в присъствието на стенографките и помощниците. След като бе изразено съжаление за това, че другарят Иваненко отсъства по болест, членовете на Политбюро се заеха да обсъдят току-що получените данни за предстоящата реколта.


    Зилът на Ефрем Вишнаев излетя от Боровицката порта и се понесе по Манежния площад. Регулировчикът на площада вече бе предупреден по радиостанцията си, че от югозападния изход на Кремъл излиза кавалкада от коли на членове на Политбюро и бе спрял движението. Дългите черни лимузини профучаха по улица „Фрунзе“ покрай Министерството на отбраната и се насочиха към домовете на управниците в края на „Кутузовски проспект“.
    Маршал Керенски бе приел поканата на Вишнаев и сега двамата седяха на задната седалка в колата на партийния идеолог. Звукоизолираищото стъкло между тях и шофьора бе спуснато. Завеските на прозорците — също.
    — Ще падне! — рече Керенски.
    — Още не — отговори му Вишнаев. — Без Иваненко е по-слаб и е по-близо до провала, но още се държи. Не подценявай Рудин. Той е способен да се бори като мечка, обградена от ловни кучета. Но в края на краищата ще го свалим.
    — Не ни остана много време — каза маршалът.
    — Дори по-малко, отколкото си мислиш! Миналата седмица във Вилнюс е имало гладни бунтове. Витаутас, който през юли гласува за нас, става все по-нервен. За малко да мине в другия лагер, въпреки че му обещах прекрасна вила в Сочи, съвсем близо до моята. Добре че Шушкин и Степанов ще се присъединят към нас.
    — Да, но само в случай, че убийците избягат и Западът узнае за атентата — възрази Керенски.
    — Точно това трябва да стане!
    Керенски се сепна. Месестото му лице почервеня под бялата коса.
    — Как? Да разкрием истината пред целия свят?! Не можем да направим това! — избухна той.
    — Вярно… ние не можем. Твърде малко хора знаем истината, а само слухове няма да свършат работа. Ще намерят някой актьор, който прилича на Иваненко, и ще го покажат на народа. Други трябва да разкрият тайната вместо нас. Телохранителите, свидетели на убийството, са в ръцете на кремълската гвардия. Остават самите убийци.
    — Но ние не знаем даже къде са — каза маршалът. — И по-вероятно е КГБ да ги залови преди нас.
    — Трябва поне да се опитаме да ги открием. Николай, излишно е да се заблуждаваме. Вече не става дума за това кой ще управлява Съветския съюз, а за моя и за твоя живот. В тази битка Рудин и Петров също са заложили главите си. Първо пшеницата, сега Иваненко… Още един скандал и Рудин ще падне. Независимо от това кой ще предизвика скандала. Ние трябва да се заемем с това. Скандал трябва да има!


    Облечен в работни дрехи и с каска на главата Тор Ларсен стоеше на подемната площадка на един кран, високо над сухия док на корабостроителницата „Ишикаваджима-Харима“, и гледаше надолу към „Фрея“.
    Той бе пристигнал в Япония преди три дена и оттогава многократно бе идвал да види строежа. Но всеки път, когато видеше корабния корпус, капитан Ларсен отново се смайваше от размерите му. Когато Ларсен постъпи във флота, нямаше танкери с вместимост повече от трийсет хиляди тона. Чак след 1956 година се появиха по-големи. Нарекоха ги супертанкери. Когато бе премината границата от петдесет хиляди тона, се роди ново название: ГНВ — големи нефтовози. В края на шейсетте години бяха построени първите танкери с вместимост двеста хиляди тона. Те бяха наречени СГНВ — суперголеми нефтовози.
    Веднъж Ларсен се бе разминал в открито море с един от двата френски гиганта с товаровместимост петстотин хиляди тона. Целият екипаж се бе изсипал на палубата, за да види това чудо. Сега Ларсен виждаше под себе си два пъти по-голям танкер. Както бе казал Венерстрьом: „Светът не е виждал такъв кораб.“
    „Фрея“ бе дълга петстотин и петнадесет метра и широка деветдесет метра. Петте етажа на надстройката й се издигаха високо над палубата. Килът слизаше на трийсет и шест метра към дъното на сухия док. Всеки от шейсетте й товарни сектора бе по-голям от киносалон. В машинното отделение вече бяха монтирани четирите огромни парни турбини с обща мощност от деветдесет хиляди конски сили, готови да задвижат двата бронзови винта с диаметър дванайсет метра.
    По цялата „Фрея“ подобно на мравки бяха плъзнали безброй работници, които извършваха последни приготовления, преди докът да се напълни с вода. Цели дванайсет месеца те бяха ковали, пилили, заварявали, занитвали и завинтвали, докато не построиха корпуса й, изграден от огромни модули изключително здрава стомана. Работниците махнаха всички въжета, кабели и вериги, които свързваха „Фрея“ със стените на сухия док, и слязоха от борда. Корабът блесна в цялата си красота. Боядисаният му с двадесет пласта антикорозионна боя корпус зачака водата.
    Под него останаха само дървените блокове, на които бе поставен. Хората, които бяха построили този най-голям в света сух док, намиращ се в Чита близо до Нагоя; не бяха предполагали, че един ден в него ще бъде създаден милионтонен танкер. Това беше първият и последен подобен кораб в света. Всички, дори и някои пенсионери — ветерани на корабостроителницата бяха дошли да видят церемонията.
    Религиозната й част отне половин час. Един шинтоистки свещеник призова боговете да благословят онези, които бяха построили кораба, и пътниците, които щяха да плават с него. Помоли се и за безопасен труд и щастливо плаване. На церемонията присъстваше Тор Ларсен, който си бе изул обувките според обичая. До него се бяха наредили първият му помощник, главният механик и главният корабен проектант на фирмата, поръчала „Фрея“, заедно с японския си колега — главния проектант на корабостроителницата. Последните двама бяха същинските създатели на „Фрея“.
    Малко преди пладне шлюзовете бяха отворени и Тихият океан нахлу с рев в дока.
    След това имаше тържествен обяд в кабинета на шефа на корабостроителницата. Веднага след като привършиха с яденето, Тор Ларсен, първият му помощник-капитан Стиг Лундквист и главният механик Бьорн Ериксон — и двамата шведи — се върнаха при дока.
    — Това не е кораб, а нещо друго. Какво точно — не мога да определя — каза Лундквист, докато гледаха как водата се качва все по-нагоре.
    Преди залез слънце „Фрея“ простена като събуждащ се гигант, помръдна сантиметър, пак простена и накрая се освободи от подпорите. Четирите хиляди японски работници, наобиколили дока, нададоха възторжени викове. Стотици бели каски хвръкнаха във въздуха. Под тях гигантът ги чакаше търпеливо да се нарадват. Той сякаш знаеше, че ще настъпи и неговият час, когато ще излезе в открито море.
    На следващата сутрин „Фрея“ бе изкарана от дока и привързана за пристана, от който някой ден щеше да отплава, и отново хиляди малки човешки фигури се покатериха по нея, за да приключат в продължение на още три месеца с довършителни работи.


    Сър Найджъл Ървин дочете последните редове на материала, получен от „Славея“, затвори папката и се облегна назад.
    — Е, Бари, какво ще кажеш? — попита той.
    Бари Фърндейл бе прекарал по-голямата част от живота си в изучаване на структурите на властта в Съветския съюз. Той пъхна върху стъклата на очилата си и за сетен път ги изтърка.
    — Несъмнено това е голям удар за Рудин — рече той. — Иваненко е един от най-ревностните му поддръжници. Докато шефът на КГБ лежи в болница, Рудин по-трудно ще се оправя с противниците си.
    — Ще може ли Иваненко да гласува задочно? — попита го сър Найджъл.
    — Вероятно да, но това не е толкова важно. Дори ако се стигне до равенство на гласовете, решаващ ще е гласът на генералния секретар. Опасността идва от другаде. Възможно е някои от колебаещите се да минат на страната на противниковата фракция. Докато Иваненко беше здрав, той всяваше ужас у повечето си колеги от Политбюро. С кислородна маска на лицето навярно не е толкова страшен.
    Сър Найджъл върна папката на Фърндейл.
    — Бари, искам лично да занесеш това във Вашингтон. Едно посещение на добра воля няма да е излишно. Опитай се да се видиш насаме с Бен Кан и да го попиташ какво мисли за развитието на вътрешната борба в Политбюро. Имам чувството, че ситуацията става напечена.


    Два дена по-късно Бари Фърндейл седеше пред камината в къщата на Бен Кан във Вашингтон.
    — Бен, според мен Политбюро е разделено на две и заплахата от свалянето на Рудин става все по-осезаема — каза той.
    Заместник-директорът на ЦРУ по информационните въпроси протегна дългите си крака към огъня и се загледа в коняка в чашата си.
    — Може и да си прав — отговори той предпазливо.
    — Мнението на нашата служба е, че ако Рудин не успее да убеди Политбюро в необходимостта от отстъпки на преговорите, той незабавно ще бъде свален. Централният комитет ще избира негов наследник, а Вишнаев има много привърженици сред неговите членове.
    — Така е — отвърна му Кан, — но и Василий Петров има много приятели. Може и да са повече от тези на Вишнаев.
    — Петров би спечелил битката без проблеми, ако Рудин го бе посочил за свой наследник, преди да се оттегли по собствено желание. И ако можеше да разчита на подкрепата на Иваненко и на неговото КГБ. Това би неутрализирало маршал Керенски и армията.
    Кан се усмихна на госта си.
    — Местиш много фигури наведнъж, Бари. Какво всъщност искаш?
    — Просто да си сверим часовниците.
    — Добре. Нашите анализи съвпадат с вашите. Дейвид Лорънс от Държавния департамент е съгласен с нас. Стан Поклевски пък иска да притиснем руснаците в Касълтаун. Президентът, както винаги, е по средата.
    — Касълтаунските преговори са много важни за него, нали? — попита англичанинът.
    — Да. Догодина му изтича мандата. Бил Матюс иска да слезе от политическата сцена сред буря от аплодисменти. Мечтае да остави след себе си договор за ограничаване на стратегическите оръжия.
    — Ние просто разсъждавахме…
    — А чудех се кога ще кажеш „ние“ и ще включиш твоя цар в гамбита.
    Фърндейл се усмихна. Бе свикнал да наричат шефа му „Господаря“, а не да го оприличават на шахматна фигура.
    — …и стигнахме до извода — продължи той, — че ако точно в този момент Рудин изгуби контрол над Политбюро, преговорите ще бъдат прекратени. Но ако те се развиват благоприятно за руснаците, той би могъл да убеди колебаещите се в правилността на политиката си и по този начин да си осигури тяхната подкрепа.
    — Искаш да направим отстъпки?! — попита го Кан. — Миналата седмица получихме последните данни за предстоящата реколта в Съветския съюз. Както се изрази Поклевски, „затънали са до гуша“.
    — Така е — съгласи се Фърндейл, — но ако натиснем главата им под водата, другарят Вишнаев ще приведе в действие военния си план. Всички знаем до какво би довело това.
    — Разбирам опасенията ти — рече Кан. — Всъщност оценките ми, изградени върху информацията на „Славея“, почти напълно се покриват с твоите. В момента изготвям доклад лично за президента именно по тези въпроси. Трябва да го завърша до другата седмица. Тогава той ще привиква Бенсън, Лорънс и Поклевски да се съвещават.


    — Тези цифри обхващат ожънатото преди месец зърно в целия Съветски съюз, така ли? — попита президентът Матюс.
    После вдигна очи към четиримата мъже, седнали пред него. В другия край на кабинета горящите цепеници пращяха в мраморната камина, с което добавяха визуално усещане за топлина към поддържаната от парното отопление висока температура. Зад блиндираните стъкла на южните прозорци се виждаше моравата, покрита с първия ноемврийски утринен скреж. Уилям Матюс беше родом от Юга и не обичаше студа.
    Робърт Бенсън и доктор Майрън Флечър кимнаха едновременно. Дейвид Лорънс и Станислав Поклевски продължиха да четат своите екземпляри от доклада.
    — Всички наши източници ги потвърждават, господин президент. Внимателно проверихме достоверността на данните. Може да сме сбъркали най-много с пет процента — отговори Бенсън.
    — Според „Славея“ нашите цифри съвпадат с тези, докладвани в Политбюро — добави държавният секретар.
    — Общо сто милиона тона зърно — каза замислено президентът. — Това ще им стигне до края на март, и то ако здраво затегнат коланите.
    — През януари ще започнат да колят добитъка — рече Поклевски. — Ако искат да не умрат от глад, ще трябва през следващия месец да направят отстъпки в Касълтаун.
    Президентът остави на бюрото си доклада за размера на съветската реколта и взе изготвения от Бен Кан анализ, който му бе дал Бенсън. Останалите четирима мъже също бяха запознати с материала. Директорът на ЦРУ и Лорънс бяха съгласни с изводите, направени в края на анализа, доктор Флечър нямаше думата по подобни въпроси, а ястребът Поклевски категорично отхвърляше предложенията на Кан.
    — Известно ни е, че те осъзнават безизходното си положение — каза Матюс. — Въпросът е доколко трябва да ги притискаме.
    — Както сам казахте преди време, господин президент, ако не ги притиснем достатъчно силно, няма да извоюваме най-доброто за Америка и за целия свободен свят. Ако пък прекалим с натиска, ще принудим Рудин да прекрати преговорите, за да се спасява от ястребите в Политбюро. Трябва да балансираме между двете крайности. Мисля, че в този решаващ момент ние трябва да направим жест.
    — Пшеница ли да им дадем?
    — Фураж. За да не им измре добитъкът — предложи Бенсън.
    — Доктор Флечър, вие какво мислите по въпроса? — попита го президентът.
    Специалистът от Министерството на земеделието вдигна рамене.
    — Разполагаме с достатъчно фураж, господин президент. А техните търговски кораби само чакат от Москва, за да тръгнат към нашите пристанища. „Совфрахт“ предлага превоз на много ниски цени и всичките им кораби биха могли в момента да превозват товари, но руснаците нарочно са ги оставили на разположение в топлите черноморски пристанища и в тихоокеанските портове.
    — Докога трябва да вземем решение по този въпрос? — попита Матюс.
    — Най-късно до Нова година — отговори му Бенсън. — Ако разберат, че се очаква да получат фураж, няма да започнат да колят животните.
    — Призовавам ви да не отстъпвате! — каза Поклевски. — До март ще изпаднат в пълно отчаяние!
    — А отчаянието към какво ще ги тласне? Към разоръжаване, което да осигури мир на планетата поне за идните десет години, или към война? — попита риторично президентът. — Господа, до Коледа ще ви съобщя за решението си. За разлика от вас, аз трябва да се съобразявам с председателите на пет сенатски комисии: по отбраната, по външните работи, по търговията и по селското стопанство. И при това нямам право да им кажа за „Славея“, нали, Боб?
    Шефът на ЦРУ поклати глава.
    — Не, господин президент. Сенаторите имат прекалено много сътрудници. От Сената лесно би могла да изтече информация за „Славея“. А на този етап това би имало фатални последствия.
    — Добре, разбрахме се. На Коледа ще ви кажа какво съм решил.


    На петнадесети декември професор Иван Соколов стана и започна да чете предварително написаната декларация. Той започна с думите, че Съветският съюз като страна, последователна в стремежа си за постигане на мирно съжителство между държавите и стабилен мир в света…
    Едуин Дж. Кембъл седеше срещу него от другата страна на масата и гледаше съветския си партньор със съчувствие. През двата месеца изтощителни преговори между двамата се бяха създали почти приятелски отношения, доколкото го позволяваха постовете и задълженията им. В почивките и прекъсванията всеки от двамата бе посещавал партньора си в работните помещения на „противниковата“ делегация. Когато Кембъл отидеше на гости при професора, на разговора винаги присъстваше по някой от руските експерти, очевидно служител на КГБ. Соколов се отпускаше пред Кембъл само „на американска територия“, където той идваше без придружители. Руснакът дори показа на партньора си снимки на своите внучета. Професорът бе добре възнаграден за верността си към режима, който бе изпратил десетки хиляди хора в лагери. Той притежаваше голям апартамент, вила, имаше служебна лимузина с шофьор и пазаруваше от специални магазини. С една дума, Соколов принадлежеше към всяващата страх у собствения си народ съветска върхушка. Но дори и хора като него имат внуци.
    Кембъл слушаше речта на професора с все по-голямо учудване.
    „Горкият старец — помисли си той. — Какво ли му коства това?“
    Когато Соколов свърши, Едуин Кембъл стана, с формални фрази поблагодари от името на Съединените щати за направените предложения и помоли за прекъсване на заседанието, за да докладва на правителството си за тях.
    След час той вече бе в американското посолство в Дъблин и предаваше по радиовръзката декларацията, направена от руснаците.
    Няколко часа по-късно Дейвид Лорънс вдигна един от телефоните на бюрото си в своя кабинет в Държавния департамент и се обади на президента.
    — Господин президент, преди шест часа в Ирландия Съветският съюз се е съгласил значително да намали броя на междуконтиненталните ракети, на конвенционалните въоръжения, както и на числения състав на войските, разположени покрай река Елба.
    — Благодаря ти за добрата новина, Дейвид — каза Матюс. — Ти излезе прав. Мисля, че е време да им върнем жеста.


    Разположената югозападно от Москва брезова гора, в която се намират дачите на съветската върхушка, се разпростира на площ не по-голяма от сто и петдесет квадратни километра. Съветските управници обичат да са винаги близо един до друг и да се държат взаимно под око. Ако човек тръгне по пътчетата в този район, на всеки километър ще среща високи железни порти, които водят към именията на големците. Наоколо не се вижда никаква охрана. Но само ако опита да прескочи оградата или портата, внезапно измежду дърветата ще изникнат пазачите от КГБ.
    В центъра на този район се намира селото Жуковка. Край него са разположени двете вилни зони: „Министерската Жуковка“ и „Академическата Жуковка“. Във втората зона са вилите на привилегированите артисти, писатели, композитори и научни светила.
    Отвъд реката е селището Усово, което се смята за още по-специално от Жуковка. Там, сред стотици декари — добре охранявана гора, се намират вилите на генералния секретар и на членовете на Политбюро.
    До Коледа оставаше един ден. Но Максим Рудин не мислеше за това, понеже от петдесет години не признаваше този християнски празник. Той седеше в любимото си кожено креело, протегнал крака към огромната камина от грубо издялани гранитни блокове, в която пращяха еднометрови цепеници. Същата камина бе топлила Никита Хрушчов и Леонид Брежнев.
    Отблясъците от пламъците играеха по дъбовата ламперия на кабинета и озаряваха лицето на Василий Петров, който седеше до шефа си. До лакътя на Рудин бе поставена малка масичка, върху която имаше пепелник и чаша арменски коняк. Петров я погледна с неодобрение. Той знаеше, че неговият покровител не бива да пие алкохол. Както винаги между пръстите на генералния секретар димеше цигара.
    — Как върви разследването? — попита Рудин.
    — Бавно — отвърна му Петров. — Няма съмнение, че някой от чужбина е помогнал на извършителите. Установихме, че приборът за нощно виждане е бил купен от един магазин в Ню Йорк. Пушката е от партида, изнесена от Финландия за Англия. Не знаем точно за кого е била предназначена доставката, но във всеки случай е за частна фирма, търгуваща с оръжие. Държавата не е замесена. Сравнихме следите, оставени на местопрестъплението, с отпечатъците от ботушите на всички работници на строежа. Два чифта следи са на външни хора. Почти сигурни сме, че извършителите са били двама. Слава Богу, по плочата е бил разсипан доста цимент и времето е било влажно, така че получихме ясни отпечатъци от обувките им.
    — Дисиденти? — попита Рудин.
    — Вероятно. При това луди.
    — Василий, такива ги приказвай на партийните събрания. Смахнатите стрелят наслуки и обикновено се стремят към саможертва. А тази акция е била планирана с месеци. Някой отдавна е замислил удара. Трябва да му затворим устата, преди да е проговорил. Независимо от това дали се намира в Съветския съюз или в чужбина. Върху кои групи потенциални извършители си насочил следствието?
    — Върху украинците — каза Петров. — Отдавна сме проникнали във всички техни организации в Германия, Англия и Америка. Никой от тях не е чувал за подобен план. Убеден съм, че убийците са местни украинци. Използвали са майката на Иваненко за стръв. Кой би могъл да знае, че тя е майка на Юрий? Във всеки случай не някой от онези кресльовци, които размахват лозунги пред консулството ни в Ню Йорк. Това не е работа нито на кръчмарските националисти от Франкфурт, нито на лондонските драскачи на антисъветски памфлети. Съсредоточили сме вниманието си върху Киев. В момента разпитваме неколкостотин бивши лагеристи и политически затворници.
    — Намери ги, Василий! Намери ги и им запуши устата! — рече Максим Рудин и смени темата, без да променя тона си: — Какво ново в Ирландия?
    — Американците подновиха преговорите, но още не са отговорили на нашите предложения — отговори му Петров.
    Рудин изсумтя.
    — Този Матюс е голям глупак! Докъде мисли, че можем да отстъпваме?!
    — И той трябва да се оправя с един куп сенатори, които мразят Съветския съюз, и най-вече с онази католикофашистка свиня Поклевски. Освен това няма как да знае колко сложно е положението ни в Политбюро.
    Рудин изръмжа.
    — Ако до Нова година не направи някакво позитивно предложение, нас с теб ще ни изритат от Политбюро още през първата седмица на януари…
    Той отпи от коняка и изпъшка от удоволствие.
    — Не трябва да пиете! — каза Петров. — Лекарите ви забраниха още преди пет години.
    — Майната им! — отсече Рудин. — Всъщност точно за това те повиках. Бъди спокоен, знам със сигурност, че няма да умра от цироза.
    — Радвам се да го чуя!
    — Освен това на тридесети април ще си подам оставката и ще се пенсионирам. Учуден ли си?
    Петров седеше вцепенен и безмълвен. Той два пъти бе виждал как падат вождовете. Хрушчов, който потъна в немилост, и Брежнев, който до края държеше властта в ръцете си. Петров и в двата случая бе близо до върха на пирамидата и бе чул гръмотевиците при смяната на тираните, но сега той самият бе престолонаследникът.
    — Да — отвърна той.
    — През април ще свикам пленум на ЦК и ще съобщя за решението си да се оттегля на тридесети април. На първомайската манифестация искам ти да си в средата на трибуната на мавзолея! През юни ще се състои поредният партиен конгрес. Искам ти да определиш новата политическа линия. Казах ти го още преди време.
    Преди няколко седмици в присъствието на Иваненко Рудин бе споделил с Петров, че го е определил за свой заместник, но организационният секретар на ЦК не очакваше смяната да стане толкова скоро.
    — Членовете на Централния комитет няма да подкрепят кандидатурата ти, ако не им осигуря пшеница. Ако преговорите в Касълтаун се провалят, Вишнаев ще спечели!
    — Защо бързате да се оттеглите? — попита го Петров.
    Рудин изпразни чашата си. От тъмнината изплува безмълвният Миша и наля коняк на господаря си.
    — Вчера ми показаха последните изследвания, които си правих в Кунцево. Лекарите са вече напълно сигурни. Арменският коняк и цигарите не ми пречат на здравето. Болен съм от левкемия. Дават ми шест, най-много дванайсет месеца. Няма да доживея до следващата Коледа. Но ако избухне атомна война, ти също няма да доживееш дотогава. През идните три месеца трябва да получа американската пшеница и да залича случая с Иваненко. Времето напредва неумолимо. Свалили сме картите си на масата и нямаме повече козове.


    На двадесет и осми декември Съединените щати официално предложиха на Съветския съюз да закупи от тях десет милиона тона фураж, извън условията на бъдещия договор, подготвян в Касълтаун.


    В навечерието на Нова година един „Ту-134“ излетя от Лвовското летище към Минск. Когато самолетът се намираше над Припетските блата, през които минава границата между Украйна и Белорусия, един нервен млад мъж стана от мястото си и отиде при стюардесата, която стоеше на няколко седалки от стоманената врата на пилотската кабина и разговаряше с някакъв пътник.
    Стюардесата се изправи и понечи да упъти младия мъж към другия край на самолета, където се намираха тоалетните, но той мина зад гърба й, сграбчи я през гърлото, извади пистолет и го заби в ребрата й. Тя изпищя. Пътниците последваха примера й. Настъпи невероятна олелия. Терористът повлече девойката заднешком към кабината на пилотите. До металната врата имаше устройство, подобно на домофон, по което стюардесата можеше да разговаря с екипажа. На пилотите бе забранено да отварят вратата в подобни ситуации.
    От средата на салона се надигна друг мъж с пистолет в ръка. Той насочи оръжието си към терориста и стюардесата и каза:
    — Аз съм от КГБ, предай се! Хвърли пистолета!
    — Кажи им да отворят вратата! — кресна в отговор терористът.
    — Хвърли оръжието! — повтори служителят от КГБ, охраняващ полета.
    — Ако не отворят, ще убия момичето!
    Стюардесата се оказа доста смела. Тя ритна с токче нападателя си, измъкна се от хватката му и побягна към кагебиста. Терористът се хвърли след нея и вече бе минал покрай няколко реда седалки, когато един от пътниците стана и стовари юмрук върху тила му. Терористът се просна по очи. Смелчагата светкавично му отне пистолета и го насочи към него. Падналият мъж се надигна, видя дулото пред лицето си, седна на пода и тихо зарида.
    Служителят на КГБ, все още с насочен напред пистолет, мина покрай стюардесата и се приближи към другите двама мъже.
    — Ти кой си? — попита той проявилия героизъм пътник.
    Вместо отговор човекът извади от джоба си карта и я разтвори пред очите му.
    Картата беше на служител на КГБ.
    — Не си от Лвов. Не те познавам — каза охраняващият полета.
    — От Тернопол съм — отговори му неговият колега. — Отивам да прекарам отпуската си при роднини в Минск и затова не си нося оръжието, но и юмрукът ми свърши работа.
    Кагебистът от Лвов кимна:
    — Благодаря ти, другарю. Дръж го на мушка!
    После отиде до уредбата за връзка с пилотската кабина, бързо разказа какво се е случило и нареди на пилотите да уведомят летищните власти в Минск.
    — Вече може ли да отворим вратата и да хвърлим едно око? — чу се от уредбата.
    — Да — отговори служителят на КГБ. — Няма никаква опасност. Обезвредихме го.
    Ключалката изщрака и в открилия се процеп се показа главата на борд-инженера, който изглеждаше уплашен, но в очите му се четеше любопитство.
    Изведнъж кагебистът от Тернопол направи нещо много странно. Стовари пистолета си върху тила на своя колега и бързо пъхна крак в открехнатата врата, за да не може инженерът да я затръшне. После я блъсна с рамо и нахълта в кабината. Терористът стана от пода, взе пистолета на изпадналия в несвяст служител на КГБ и също влезе при пилотите. Вратата щракна зад гърба му и автоматично се заключи.
    Две минути по-късно под дулата на пистолетите на Мишкин и Лазарев пилотите обърнаха самолета на запад към Варшава и Берлин. За по-далечен полет нямаше да стигне горивото. Капитан Руденко бе побелял от яд и ожесточено стискаше руля. До него вторият пилот Ватутин отговаряше на въпросите на разтревожения диспечер от минското летище.
    Когато самолетът вече преминаваше в полското въздушно пространство, в Минск най-сетне разбраха, че той е в ръцете на терористи. Четири други самолета, които летяха наблизо и бяха включили радиостанциите си на същата честота, също узнаха за отвличането. В Москва научиха за случилото се едва когато похитеният „Ту-134“ прелиташе над Варшава. На стотина километра западно от Варшава от двете му страни се появиха шест изтребителя „Миг-23“, долетели от съветската военновъздушна база. Командирът на бойната формация припряно говореше в маската си.
    В своя кабинет в Министерството на отбраната на улица „Фрунзе“ маршал Керенски вдигна звънящия телефон, който го свързваше пряко с щаба на ВВС.
    — Къде? — изджавка той.
    — В момента минава над Познан — отговориха му от щаба. — На триста километра и на петдесет минути полет от Берлин.
    Маршалът се замисли. Това би могло да се превърне в скандал, за какъвто мечтаеше Вишнаев. По принцип беше съвсем ясно какво следва да се предприеме. Самолетът с всички пътници на борда трябва да бъде свален. После ще бъде съобщено, че един от терористите е стрелял вътре във фюзелажа и куршумът е попаднал в резервоарите с гориво. През последните десет години руснаците вече два пътя бяха прилагали тази схема.
    Маршалът издаде заповед.
    Пет минути по-късно тя бе предадена на командира на шестте „Мига“.
    — Щом казвате, другарю полковник… — отговори той на командващия от базата.
    Двадесет минути по-късно пътническият самолет мина линията Одер-Ниса и започна постепенно да се спуска към Берлин. Изтребителите направиха елегантен завой и поеха обратно.
    — Трябва да съобщя на Берлин, че кацаме — каза капитан Руденко на Мишкин. — Ако случайно на пистата има друг самолет, може да се блъснем в него.
    Мишкин се вторачи напред в килима от стоманеносиви зимни облаци. За пръв път се возеше на самолет, но думите на капитана му се сториха убедителни.
    — Добре — рече той. — Обади се на летище „Темпелхоф“ и кажи, че кацаме. Но нито дума повече!
    Капитан Руденко изигра последния си коз. Наведе се напред, нагласи честотната скала и каза:
    — Летище „Темпелхоф“, Западен Берлин, чувате ли ме? Летище „Темпелхоф“, Западен Берлин, чувате ли ме? Тук е полет 351 на „Аерофлот“…
    Пилотът говореше на английски, международния език на гражданската авиация. Мишкин и Лазарев не разбираха почти нищо. Предаванията на Радио „Свобода“ те бяха слушали на родния си украински. Мишкин заби дулото на пистолета си във врата на Руденко.
    — Да не си посмял да ни изиграеш някой номер!
    В кулата на източноберлинското летище „Шьонефелд“ двамата диспечери се спогледаха. Някой се обаждаше на тяхната честота, но търсеше „Темпелхоф“. Самолети на „Аерофлот“ не кацаха в Западен Берлин, да не говорим за това, че „Темпелхоф“ отдавна не бе гражданско летище, а американска военновъздушна база. Още преди десет години „Тегел“ бе станало международното гражданско летище на Западен Берлин.
    По-съобразителният от източногерманците грабна микрофона.
    — Тук е „Темпелхоф“. „Аерофлот“ 351, имате разрешение за кацане.
    Капитан Руденко преглътна на сухо и спусна задкрилките и колесника. Самолетът се насочи към летището на столицата на комунистическа Източна Германия. Мина през слой от облаци на височина триста метра и пред погледите на летците и на терористите се откри осветената писта. На сто и петдесет метра височина Мишкин се осмели да погледне през страничния илюминатор. Той бе чел някъде, че летище „Темпелхоф“ се намира едва ли не в средата на шумния, осветен от рекламни надписи Западен Берлин. А това летище беше заобиколено от ливади.
    — Това е номер! — викна той на Лазарев. — Тук е Източен Берлин!
    После натисна дулото в тила на Руденко.
    — Вдигни самолета! Недей да кацаш!
    Украинският пилот стисна зъби и продължи да снишава машината. Мишкин се пресегна през рамото му и се опита да дръпне руля към себе си. Двата трясъка прозвучаха почти едновременно. По-късно Мишкин твърдеше, че пистолетът му гръмнал от удара на колесника в пистата. Вторият пилот Ватутин пък бе убеден, че Мишкин е стрелял преди приземяването.
    Куршумът направи огромна дупка във врата на капитан Руденко и той моментално умря. Кабината се изпълни със синкав дим. Ватутин дърпаше руля към себе си с всичка сила и крещеше на борд-инженера да даде тяга. Реактивните двигатели изреваха по-силно дори от пътниците, колесникът се удари още два пъти в бетонната настилка и тежкият „Ту-134“ бавно вирна нос и започна да се издига. Ватутин се молеше да не се забие в предградията на Източен Берлин, но накрая самолетът набра височина, прелетя над берлинската стена и се сниши над „Темпелхоф“, като едва не забърса с едното си крило близките къщи.
    Пребледнелият млад втори пилот тръшна самолета на пистата. Пистолетът на Лазарев през цялото време бе опрян в гърба му. Мишкин придържаше кървящото тяло на Руденко, за да не падне трупът върху таблото с приборите. След като измина три четвърти от пистата, самолетът най-сетне спря.
    Старши сержант Лерой Коукър беше патриот. Той седеше сгушен в своя джип и бдеше за реда на военното летище. Беше спуснал опасаната с пухкава кожа качулка на униформената си канадка и с умиление си спомняше за горещината в Алабама. Но в момента не можеше да се скрие на топло, защото беше на пост, а Лерой Коукър се отнасяше отговорно към задълженията си.
    Когато самолетът с ревящи двигатели и спуснати задкрилки се появи над къщите, сержантът успя само да каже:
    — Какво, по дяволите…
    Той никога не бе ходил в Русия, нито в която и да е друга страна от източния блок, но бе чел доста за комунистите. Не разбираше точно какво е Студената война, но знаеше, че ако мъже като него не бдят на своя пост, комунистите неизбежно ще нападнат цивилизацията. Лерой Коукър не беше тъп и знаеше какво означава Червената звезда, както и Сърпът и Чукът.
    Когато самолетът спря, сержантът се прицели и с два изстрела на автоматичната си пушка проби гумите на предното му колело.
    Три часа по-късно Мишкин и Лазарев се предадоха. Отначало двамата искаха да пуснат пасажерите, да задържат като заложници екипажа, да вземат на борда трима представители на западногерманските власти и да отлетят в Израел. Но германците не разполагаха с резервно предно колело за „Ту-134“, а руснаците естествено не биха помогнали на терористите. Когато началниците на американската военновъздушна база разбраха, че Мишкин и Лазарев са убили капитана, те отказаха да им предоставят някой от своите самолети. Спрелият насред пистата „Туполев“ бе обграден от снайперисти. Двамата евреи разбраха, че е невъзможно да стигнат със заложници до друг самолет. Снайперистите щяха да ги застрелят. След едночасов разговор с началника на американската база те слязоха с вдигнати ръце по стълбичката.
    Същата вечер Мишкин и Лазарев бяха предадени на западногерманските власти, които ги хвърлиха в затвора, където двамата трябваше да дочакат съдебния процес.

9.

    На втори януари съветският посланик във Вашингтон влезе в кабинета на Дейвид Лорънс. Руският дипломат бе сдържан, но ядосан.
    Американският държавен секретар го бе приел по негова молба, или по-точно казано — по негово настояване.
    С равен, монотонен глас посланикът прочете протестната нота и я остави на бюрото на министъра. Лорънс, който предполагаше какво ще съдържа нотата, вече бе приготвил отговора си. Позицията му бе подготвена от неговите правни съветници, трима от които стояха зад креслото му.
    Държавният секретар каза на руснака, че Западен Берлин наистина не е суверенна територия, а град, окупиран от четирите държави-победителки. Но западните страни отдавна са се разбрали, че всички криминални престъпления, излизащи извън сферата на военната юриспруденция, са в обсега на западноберлинското законодателство. По-нататък той обясни, че отвличането на самолета е наистина много тежко престъпление, но то не е насочено срещу американски граждани, нито пък е извършено на територията на американската военновъздушна база. Двамата престъпници също не са американски граждани. Следователно случаят е от компетентността на местните граждански власти. В заключение Лорънс каза, че отхвърля протеста на съветското правителство, понеже при горепосочените обстоятелства американските военни власти са постъпили правилно, тъй като те по принцип нямат право да задържат чужди граждани на територията на Западен Берлин.
    Посланикът го изслуша с каменно лице. После уведоми държавния секретар, че не приема обяснението му. След което се върна в посолството и докладва на Москва за аудиенцията.


    В един малък лондонски апартамент на улица „Бейзуотър“ трима мъже седяха и гледаха втренчено разпръснатите по пода вестници.
    — Провал! — отсече Ендрю Дрейк. — По това време вече трябваше да са в Израел. Най-много след месец щяха да ги пуснат и щяхме да организираме пресконференцията. Защо, по дяволите, е трябвало да убиват капитана?!
    — Ако е отказал да кацне в Западен Берлин и се е насочил към „Шьонефелд“, Мишкин и Лазарев вероятно са помислили, че с тях е свършено — отбеляза Азамат Крим.
    — Защо не са го праснали по главата, вместо да стрелят?
    — Паникьосали са се — каза Камински. — Сега какво ще правим?
    — Могат ли да те издирят по пистолетите? — попита Дрейк.
    Дребният татарин поклати глава отрицателно.
    — Най-много да разберат от кой магазин са купени. На продавача не съм показвал никакъв документ за самоличност.
    Дрейк закрачи напред-назад из стаята. Мислеше трескаво.
    — Не вярвам да ги екстрадират обратно в Съветския съюз — каза той най-накрая. — Западногерманското правителство не би изпратило двама евреи на сигурна смърт. От друга страна, ще ги осъдят за убийство и вероятно ще им дадат доживотна присъда. Мирослав, мислиш ли, че ще проговорят за Иваненко?
    Украинският дисидент поклати глава.
    — Ако им е останал мозък в главите, ще си затварят устата. Защото, ако германците случайно им повярват за атентата, може и да ги върнат в Съюза. Макар че руснаците ще отричат смъртта му и дори ще намерят някой негов двойник за показ. Сигурен съм, че Мишкин и Лазарев ще си траят.
    — Това не ни върши работа — отбеляза Крим. — Нали целта на цялата акция беше да унизим пред световната общественост съветската репресивна машина. Сами не можем да дадем пресконференция, не знаем достатъчно подробности за атентата, за да сме убедителни.
    — Трябва да ги измъкнем! — решително заяви Дрейк. — Налага се да организираме втора акция, за да ги отведем в Тел Авив, където свободата им ще бъде гарантирана. Иначе всичките ни досегашни усилия ще отидат на вятъра.
    — Какво предлагаш да направим? — повтори въпроса си Камински.
    — Ще обмислим нещата, ще направим план и ще го осъществим — отвърна му Дрейк. — Не може да ги оставим да гният в берлинския затвор, след като носят в главите си такава тайна. Не разполагаме с много време. В Москва скоро ще съберат две и две и ще разберат, че Мишкин и Лазарев са очистили Иваненко. После ще започнат да подготвят отмъщението. Трябва да ги изпреварим!


    Сдържаното негодуване, изразено от съветския посланик във Вашингтон пред държавния секретар, бледнееше пред гнева на колегата му, който два дена по-късно посети западногерманския външен министър. Той заяви, че отказът на правителството на ФРГ да предаде престъпниците на съветските или на източногерманските власти е грубо нарушение на приятелските отношения между СССР и ФРГ и може да бъде възприето от Москва като враждебен акт.
    Западногерманският външен министър бе притеснен и се чувствуваше неудобно. Щеше му се самолетът с терористите да бе кацнал в ГДР. Шефът на немската дипломация се въздържа и не отвърна на руския представител, че както гласи позицията на самото съветско външно министерство, Западен Берлин няма нищо общо със Западна Германия и следователно е редно съветските власти да се обърнат по въпроса към западноберлинския парламент.
    Посланикът за трети път повтори твърдението си:
    — Престъпниците са съветски граждани, потърпевшите — също, а престъплението е извършено в съветското въздушно пространство, следователно терористите трябва да бъдат съдени от съветски или в краен случай от източногермански съд, понеже убийството на пилота е било извършено над територията на Източен Берлин.
    Министърът любезно му отговори:
    — Много прецеденти в международното право показват, че е възможно извършителите на престъпление да бъдат съдени на територията на онази държава, в която са били заловени, ако правителството на тази страна пожелае да се възползва от това свое право. Това в никакъв случай не означава че западногерманските власти се съмняват в справедливостта и обективността на съветското правораздаване…
    „Не се съмняваме, друг път!“ — помисли си министърът. Правителството, пресата, както и цялата общественост във ФРГ добре знаеха, че ако Мишкин и Лазарев бъдат върнати в СССР, КГБ ще ги разпита, както то си знае, после ще им устрои един бърз процес и ще ги разстрелят. Това, че двамата терористи бяха евреи, само правеше нещата по-сложни.
    В първите дни на януари пресата обикновено няма за какво да пише. Затова западногерманските журналисти отделиха огромно внимание на отвличането. Консервативната и твърде влиятелна пресгрупа на Аксел Шпрингер настояваше, че двамата терористи могат да бъдат съдени справедливо само в Западна Германия. На същото становище бе и баварската партия ХСС, от която зависеше здравината на правителствената коалиция. В пресата се появиха много материали с точна информация и покъртителни подробности за хайките на КГБ в Украйна, предшествали отвличането на самолета. Някои журналисти изразиха мнение, че при тези обстоятелства действията на Мишкин и Лазарев са били напълно оправдани. Освен това съвсем наскоро един висш държавен служител бе разкрит като агент на ЩАЗИ и правителството не би повдигнало рейтинга си сред населението, ако точно в този момент направеше реверанс на Москва. А след няколко месеца предстояха изборите за местни органи на властта…
    Министърът бе получил категорични указания от канцлера. Той каза на съветския посланик, че Мишкин и Лазарев ще бъдат съдени в Западен Берлин и без съмнение ще получат заслужено строги присъди.


    Заседанието на Политбюро бе бурно. И този път магнетофонът беше изключен, а стенографките — изпъдени.
    — Безобразие! — възкликна Вишнаев. — Този скандал уронва престижа на Съветския съюз! Не биваше да го допускаме!
    После той каза, че причина за всичко това е слабото ръководство на другаря Рудин.
    — Ако изтребителите на другаря маршал бяха свалили самолета над Полша, проблемът нямаше да съществува — възрази Петров.
    — Получил се е срив във връзката между кулата и командира на „Миг“-овете. Такова нещо се случва веднъж на хиляда пъти — оправда се Керенски.
    — Наистина удивително лош късмет — констатира с хладен тон Рудин.
    От външно министерство го бяха информирали, че процесът срещу Мишкин и Лазарев ще е публичен и на него вероятно подробно ще се обсъжда това, как двамата са нападнали в парка служител на КГБ, за да му отнемат картата, и как после са измамили втори кагебист в самолета.
    — Възможно ли е тези двамата да са убили Иваненко? — попита Петрянов, който се числеше към групата на Вишнаев.
    Атмосферата стана още по-напрегната.
    — Не — твърдо заяви Петров. — Лазарев и Мишкин са от Лвов, а не от Киев. Те са просто двама евреи, на които им е отказана изходна виза за Израел. Естествено в разследването търсим и евентуална връзка между тях и смъртта на Иваненко, но засега не сме открили такава.
    — Надявам се, че ако откриете, веднага ще ни уведомите — обади се Вишнаев.
    — Разбира се, другарю Вишнаев — изръмжа Рудин.
    Повикаха стенографките и заседанието продължи с обсъждане на напредъка в касълтаунските преговори и на закупуването на десет милиона тона фураж от САЩ. Риков със задоволство съобщи на присъстващите за постигнатия успех и ги увери, че постепенно, с минимални отстъпки Съветският съюз ще получи необходимото му зърно. Маршал Керенски изрази несъгласие по въпроса, но Комаров бе принуден да признае, че десетте милиона тона фураж ще предотвратят поголовното избиване на добитъка. Фракцията на Максим Рудин отново запази нищожния си превес.


    След заседанието генералният секретар дръпна Петров настрана.
    — Има ли някаква връзка между убийството на Иваненко и двамата евреи? — попита го той.
    — Възможно е — отвърна му Петров. — Нападението в парка е явно тяхна работа. Доста отрано са подготвяли бягството си. В квартирите им не открихме обувки, които да пасват на следите, оставени на строежа, но… Имаме още нещо. От колата, която е блъснала майката на Юрий, снехме доста ясен дланов отпечатък. Сега нашите хора в Берлин се опитват да вземат отпечатъци от дланите на двамата терористи.
    — За всеки случай подготви план за ликвидирането на двамата в берлинския затвор. Ако установиш, че те са убили Иваненко, не съобщавай на Политбюро, а само на мен! Първо ще отстраним евреите и чак след това ще кажем на другарите.
    Петров преглътна на сухо. Да лъжеш Политбюро не е шега работа. Едно подхлъзване и край! Той си спомни какво му бе казал Рудин преди две седмици пред камината на усовската вила: „Гласовете са шест на шест, Иваненко е мъртъв, Степанов и Шушкин се готвят да минат в противниковия лагер.“
    Двамата с Рудин наистина нямаха повече козове.
    — Добре — отговори той.


    Минаваше средата на януари. Западногерманският канцлер Дитрих Буш прие своя министър на правосъдието в новата сграда на канцлерството, намираща се в съседство на старинния палат Шаумберг. Шефът на правителството на ФРГ бе застанал до прозореца и гледаше снега навън. В модерната правителствена сграда, извисяваща се над площада на федералното канцлерство, температурата бе толкова висока, че държавните чиновници ходеха по ризи, а навън януарският студ бе сковал столицата.
    — Как върви случаят с Мишкин и Лазарев? — попита Буш.
    — Поведението им, честно казано, ме учудва — призна си министърът на правосъдието Лудвиг Фишер. — Всячески съдействат на следствието. Явно искат бърз процес.
    — Чудесно — отвърна му канцлерът. — И ние това искаме. В какъв смисъл съдействат на следствието?
    — Бе им предложен един от най-известните адвокати от крайната десница. Предполагам, че са му платили частни германски организации или може би американската „Лига за защита на евреите“. Той искаше да превърне процеса в спектакъл и публично да заклейми терора, на който КГБ подлага евреите.
    — Доживяхме и адвокат от крайната десница да защитава евреи!
    — За да оплюят Русия, десните са готови на всичко. Но интересното е, че обвиняемите не са пожелали този адвокат да ги защитава. Те се признават за виновни и искат съдът да вземе предвид смекчаващи вината обстоятелства. Ако докажат, че пистолетът е гръмнал случайно, от удара на колесника в пистата, съществува вероятност да бъдат осъдени за непредумишлено убийство.
    — Да. Можем да уредим това — каза канцлерът. — И колко години ще им дадат?
    — Заедно с обвинението в отвличане, общо петнайсет до двайсет с право да обжалват след три. Двамата са още млади, на по двайсет и пет години. Ще излязат от затвора на около трийсет.
    — Значи след пет години — изсумтя Буш. — Но мен ме вълнуват идните пет месеца. Хората лесно забравят. След пет години никой няма да се сети за Мишкин и Лазарев.
    — Признават се за виновни и твърдят, че пистолетът е гръмнал случайно. Бихме могли да го сметнем за непредумишлено убийство.
    — Добре — съгласи се канцлерът. — Руснаците ще се сърдят, но какво да правим?! Двамата ще получат доживотни присъди, което на практика днес означава двайсет години.
    — Има още нещо. Терористите искат след процеса да бъдат прехвърлени в западногермански затвор.
    — Защо?
    — Страх ги е от КГБ. Мислят, че в Западна Германия ще са на по-сигурно място, отколкото в Западен Берлин.
    — Глупости! — отсече Буш. — Ще си излежат присъдите там, където са съдени — в Западен Берлин. Руснаците не биха посмели да си разчистват сметките в западноберлински затвор. След година може и да ги прехвърлим тук, но не по-рано. Действай, Лудвиг! Приключвай с този процес, за да се отърва от натиска на пресата и от руския посланик. Не забравяй, че ни чакат избори!


    В Чита утринното слънце огряваше лъскавия корпус на „Фрея“. Вече два месеца и половина върху нея се извършваха довършителните работи. За тези седемдесет и пет дена тя бе вътрешно променена. Стотици дребни човешки фигури пълзяха по нея денонощно, полагаха стотици километри кабели, свързваха многобройни тръби и вършеха още куп други неща. Огромната и подобна на лабиринт електроинсталация на кораба бе монтирана и изпробвана. Сложната хидравлика също бе в изправност. Бяха поставени и компютрите, които пълнеха и изпразваха товарните и баластните секции, поддържаха автоматично курса на танкера и следяха дъното на океана.
    Кухненските помещения бяха оборудвани с необходимите електроуреди и камери за дълбоко замразяване на хранителните продукти.
    Всичко на „Фрея“, от електрическите крушки до бравите на вратите, бе готово за използване: тоалетните, климатичната инсталация, киносалона, сауната, трите барчета, двете столови и елегантно обзаведените каюти.
    Пететажната й надстройка се превърна в луксозен хотел. Капитанският мостик и радиорубката — в модерни компютризирани центрове за управление.
    Последните работници събраха инструментите си и слязоха от борда. „Фрея“ беше готова да отплава. Тя бе най-големият, най-мощен и най-луксозен кораб в света, оборудван с най-съвършените технически средства.
    Останалите членове на нейния екипаж бяха пристигнали в Япония две седмици по-рано, за да опознаят кораба. Екипажът се състоеше от капитана Тор Ларсен, първи помощник-капитан, втори помощник-капитан, трети помощник-капитан, главен механик, първи помощник-механик, втори помощник-механик и първи помощник-механик по електрооборудването. Към командния състав се числяха също така радистът и главният стюард. Редовият състав се състоеше от готвач, четирима стюарди, трима пожарникари-машинни техници, майстор по поддръжката на двигателя и единадесет матроса.
    Две седмици преди отплаването няколко влекача изтеглиха на буксир „Фрея“ в средата на залива Исе. Огромните й винтове загребаха вода и тя потегли. Започнаха морските изпитания. В продължение на четиринадесет дена офицерите и матросите, заедно с дузина японски инженери и техници, щяха да изпробват всички системи на кораба, който струваше сто и седемдесет милиона долара.
    Гигантският танкер бавно плаваше към открито море, а екипажите на корабите, които чакаха ла влязат в пристанище Нагоя, го гледаха със възхищение и дори със страхопочитание.


    На двадесет километра от Москва се намира бившето дворянско имение Архангелское. То е превърнато в туристически обект. Към него има музей и ресторант, прочут с пържолите си от мечешко месо. Беше последната седмица на януари и Адам Мънроу бе запазил маса в ресторанта за себе си и за поредната секретарка.
    Той водеше на подобни вечери винаги различни секретарки, за да не би някоя от тях да започне да си задава прекалено много въпроси. Младата и изпълнена с брачни надежди девойка, която бе поканил тази вечер, си траеше, макар че сигурно се чудеше защо трябва да бият толкова път при температура минус петнайсет.
    Слава Богу, че в ресторанта бе топло и уютно.
    Когато Адам отскочи до колата да си вземе цигарите, секретарката възприе това като нещо нормално. На паркинга един от автомобилите примига с фарове и треперещият от студ Мънроу тръгна с бърза крачка към него.
    Той се качи в жигулито на Валентина, прегърна я и я целуна.
    — Като си помисля, че си довел друга жена в ресторанта, побеснявам — прошепна му тя и се сгуши в неговите обятия.
    — Взел съм я само за прикритие — обясни й Адам. — Имам новини за теб.
    — За нашия бъдещ живот ли?
    — Да. Моите шефове се съгласиха да те изведем оттук. Чувала ли си за румънското пристанище Констанца?
    — Да, но никога не съм го посещавала. Винаги прекарвам почивката си в Сочи.
    — А можеш ли да заминеш заедно със Саша на екскурзия в Констанца?
    — Предполагам, че мога — отговори му тя. — Румъния е социалистическа страна. Не вярвам някой да ме спре.
    — Кога започва училищната ваканция на Саша?
    — Мисля, че в края на март. Това важно ли е?
    — Значи ще го направим в средата на април — каза й Мънроу. — Моите хора ще ви вземат от плажа със скутер и ще ви откарат на един търговски кораб, който ще чака в открито море. Сигурна ли си, че можеш да си уредиш почивка в Констанца или в Мамая през април?
    — Ще се опитам — отговори му тя. — О, Адам, струва ми се, че април ще дойде толкова скоро!
    — Така е. Дотогава има само осемдесетина дни. Потърпи още малко, скъпа, и ще започнем нов живот.
    Пет минути по-късно тя му даде стенограма от заседанието на Политбюро, състояло се в началото на януари. После запали колата си и изчезна в нощта. Адам натика листата в специален пояс, който носеше под ризата си, и се върна в топлия салон на ресторант „Архангелское“.
    Докато си приказваше несъществени неща със секретарката, той си помисли, че този път няма да изпусне Валентина, както през 1961 година. Този път тя щеше да стане негова завинаги.


    Едуин Кембъл отпусна гръб на облегалката на стола си и погледна професор Соколов, който седеше от отсрещната страна на огромната маса в „Дългата зала“ на Касълтаун. Току-що бяха завършили обсъждането на последната алинея от договора. Един куриер бе понесъл от долния етаж новината, че успоредните преговори също са приключили с резултат, съответен на отстъпките в сферата на разоръжаването.
    — Иване, мисля, че свършихме добра работа. На този етап повече не можем да постигнем.
    Руснакът вдигна поглед от бележките си. В продължение на повече от сто дни той се бе борил със зъби и нокти, за да осигури на страната си зърно и да я спаси от глад, без да разруши отбранителната й мощ в Източна Европа. Той съзнаваше, че е направил отстъпки, немислими преди четири години, но в същото време бе сигурен, че при създалите се обстоятелства е постигнал максимума.
    — Прав си, Едуин — отговори му професорът. — Остава само да подготвим за нашите правителства окончателен проект на текста на договора.
    — И на търговския протокол — рече Кембъл. — Предполагам, че в Москва го очакват с нетърпение.
    Соколов се усмихна кисело:
    — Така е.
    До края на следващата седмица екипи от преводачи и стенографи под диктовката на специалистите подготвиха договора и търговския протокол в окончателния им вид. Само на няколко пъти се наложи да бъдат повикани двамата ръководители на делегациите, за да уточнят някой пункт. Когато двата обемисти документа бяха изготвени, всеки в по два екземпляра, Кембъл и Соколов отпътуваха съответно за Вашингтон и за Москва, за да ги представят на своите шефове.


    Ендрю Дрейк хвърли настрана списанието и се изтегна в креслото.
    — Чудя се дали не бихме могли… — каза той.
    — Какво? — попита го Крим, който тъкмо влизаше в стаята, понесъл три чаши кафе.
    Дрейк вдигна списанието от пода и го метна към татарина.
    — Прочети статията на първа страница — каза той.
    Крим започна да чете, а Камински само мълчеше и гледаше двамата си приятели.
    — Ти си луд! — каза Крим.
    — Не съм — отвърна му Дрейк. — Ако не рискуваме, ще си седим тук още поне десет години. След две седмици започва процесът срещу Мишкин и Лазарев. Ясно е, че ще ги осъдят. Трябва отсега да започнем да планираме как да ги измъкнем. Азамат, ти нали си служил в канадските десантни войски?
    — Да, цели пет години — отвърна му Крим.
    — Учил ли си как се употребяват взривни вещества?
    — Да. Изкарах курс по саботаж и унищожаване на пътни и съобщителни съоръжения. После бях три месеца на стаж при сапьорите.
    — Аз пък преди години се увличах по електрониката и радиотехниката — рече Дрейк. — Татко имаше работилница за ремонт на радиоапарати. Ще се справим. Но ни трябват още хора.
    — Още колко? — попита го Крим.
    — Един ще трябва да остане, за да се увери, че наистина ще пуснат Мишкин и Лазарев на свобода. Мирослав ще свърши тази работа. Самата акция ще проведем ние двамата с теб, плюс още петима.
    — Никой досега не е предприемал подобно начинание — каза татаринът със скептичен тон.
    — Тъкмо затова никой няма да очаква нашия удар.
    — Ще ни хванат! — рече Крим.
    — Може и да успеем. Ако се наложи, аз ще се оставя да ме заловят, за да прикрия вашето изтегляне. Акцията ни ще се превърне в сензацията на десетилетието. Когато Мишкин и Лазарев пристигнат в Израел, половината западен свят ще ни аплодира. Всеки вестник и всяко списание ще пишат за борбата за независима Украйна.
    — Откъде ще намерим петимата?
    — От години правя списък на хора, на които им е омръзнало само да говорят. Ако разберат какво сме свършили досега, много от тях ще се въодушевят. До края на месеца ще намеря петима подходящи за акцията.
    — Добре — съгласи се Крим. — Тогава да действаме! Аз какво да правя?
    — Заминавай за Белгия. Наеми голям апартамент, който да ни служи за база. Аз ще доведа хората.


    От обратната страна на земното кълбо слънцето изгря над Чита и корабостроителницата. „Фрея“ бе привързана за пристана. Турбините й боботеха.
    Предната вечер в кабинета на шефа на корабостроителницата се бяха събрали двамата му заместници, главните счетоводители на японската и на шведската фирма, Хари Венерстрьом и Тор Ларсен. Специалистите бяха единодушни, че всички системи на гигантския танкер работят безотказно. Венерстрьом подписа приемателния протокол, с което потвърди, че японците са построили точно такъв кораб, за какъвто бе платил.
    Всъщност той бе платил пет процента от цялата сума при подписването на договора, пет при полагането на кила, пет при спускането на „Фрея“ на вода и пет процента при получаването й. Останалите осемдесет процента плюс лихвите щяха да бъдат изплащани през следващите осем години. Но това не означаваше, че Венерстрьом не е пълноправен собственик на „Фрея“.
    С тържествена церемония бе свален флагът на корабостроителницата и на негово място се развя сребърен викингски шлем на син фон — знамето на „Нордия Лайн“.
    Хари Венерстрьом отведе Ларсен от мостика в радиорубката и затвори вратата след себе си. Помещението бе напълно звукоизолирано.
    — Сега тя е твоя, Тор — каза той. — Между другото има малка промяна в плановете, свързана с пристигането ти в Европа. Това е първият курс на „Фрея“. Не искам да я разтоварваш в открито море, а да я вкараш в Европристанището на Ротердам.
    Ларсен се облещи смаян. Големите танкери никога не влизат в пристанища. Те пускат котви на дълбокото, където ги разтоварват по-малки танкери, или спират до така наречените „изкуствени островчета“, откъдето нефтът стига по дълги тръбопроводи до сушата. Лафът за моряците, които имат по едно момиче във всяко пристанище, не се отнася за екипажите на супертанкерите. Те често по цяла година не слизат на брега. Затова каюткомпаниите на танкерите са обзаведени така комфортно.
    — Натоварена, „Фрея“ няма да мине през Ламанша — каза Ларсен.
    — Ще избегнеш Ламанша — отвърна му Венерстрьом. — Ще плаваш на запад от Ирландия, покрай Хибридите, после ще минеш между островите Оркни и Шетландските острови. Ще спреш пред устието на Маас, а оттам ще те поемат лоцманите и с тяхна помощ ще я вкараш в Европристанището.
    — Вътрешният канал до пристанището е твърде плитък — възрази Ларсен.
    — Не се притеснявай — отговори му шведът. — Доизкопали са го и сега е дълбок трийсет и пет метра. Никой друг капитан, освен теб, не е способен да вкара милионтонен танкер в Европристанището! Знам, че е трудно, но, моля те, направи го заради мен. Искам всички да видят моята „Фрея“ и да се преклонят пред нея. Ще поканя в пристанището холандското правителство и журналисти от цял свят. Ако не направим това тържество, никой никога няма да може да я оцени както подобава.
    — Добре — отговори му Тор Ларсен. — Но само този път! Сигурно в деня на акостирането ще остарея с десет години.
    Венерстрьом се ухили като хлапак.
    — Като я видят ще онемеят! — каза той. — Ще се видим на първи април в Ротердам!
    Десет минути по-късно той си отиде.
    По обяд огромната „Фрея“ се оттласна от пристана под ръкоплясканията и възторжените викове на японските работници и заплава към открито море. Беше втори февруари, четиринадесет часа. Гигантският танкер обърна нос на юг към Филипините, Борнео и Суматра и пое по първия си курс.


    На десети февруари Политбюро се събра, за да обсъди проектите на договора за разоръжаване и на търговската спогодба, подготвени в Касълтаун. Рудин и неговите поддръжници съзнаваха, че ако успеят да защитят договора на това заседание, подписването и ратифицирането му ще бъдат гарантирани. Членовете на консервативната фракция начело с Ефрем Вишнаев също разбираха това. Заседанието продължи дълго и бе много бурно.
    Доста хора смятат, че държавниците, дори и когато са насаме със своите съветници и помощници, използват културен и вежлив език. Последните няколко американски президенти и членовете на съветското Политбюро не отговарят на тази представа.
    По време на заседанието се чуваха всевъзможни мръсни думи. Само изтънченият Вишнаев говореше възпитано, въпреки че тонът му бе злъчен.
    От другата фракция най-сдържан бе Дмитрий Риков.
    — Ако подпишем договора, ще си осигурим петдесет и пет милиона тона зърно по цени от юли. Без него ни очаква глад. Освен това ще закупим най-модерни технологии на обща стойност три милиарда долара. С тях ще решим проблеми, с които не можем да се справим от две десетилетия и за пет години ще победим капитализма. Какво губим? Ще се наложи да направим минимални отстъпки и да намалим броя на ракетите и военното си присъствие в Източна Европа. Това няма да ни попречи през същите тези пет години, за които споменах, да продължим настъплението си към страните от Третия свят и да завладеем природните им богатства. През май мислехме, че сме изправени пред катастрофа, а сега благодарение на умелата политика, водена от другаря Рудин, излизаме от сложната ситуация като победители! Ако не подпишем договора, ще изпаднем в същото положение, в каквото бяхме през май. Дори в по-лошо, защото след шейсет дена ще свършат резервите ни от пшеница.
    Подписването на договора и съответно оставането на Рудин на власт бе гласувано отново с шест гласа „за“ и шест „против“. Гласът на председателя пак се оказа решаващ.


    — Само едно може да го свали — каза тихо Вишнаев на Керенски.
    Двамата пътуваха към домовете си в лимузината на идеолога.
    — Трябва да се случи нещо съществено, което да привлече на наша страна двамата колебаещи се. Иначе Централният комитет ще утвърди подписването на договора и край! — продължи Вишнаев. — Ех, да можехме да докажем, че онези двама проклети евреи са убили Иваненко…
    Керенски беше унил. Липсваше му обичайната арогантност и високо самочувствие. Той тайно бе започнал да се пита дали не се е присъединил към губещата страна. Преди три месеца маршалът беше уверен, че американците ще поискат прекалено много и това ще доведе до падането на Рудин. Но вече беше късно. Керенски беше заложил на картата на Вишнаев. И сега трябваше да преглътне факта, че след два месеца няма да има маневри в ГДР.
    — Има още нещо… — каза Вишнаев. — Ако го бяхме научили преди половин година, досега да бяхме спечелили битката за властта. Един мой човек от Кунцевската клиника ми каза, че Рудин умира.
    — Умира…?! — повтори министърът на отбраната. — И кога ще умре?
    — За съжаление не достатъчно скоро — отвърна му партийният идеолог. — Ще има време да сключи договора с американците. Ако западната преса не гръмне за случая с Иваненко, ние сме загубени…


    По същото време „Фрея“ минаваше през пролива Сунда. През левия й борд се виждаше остров Ява, а отдясно вулканът Кракатоа се извисяваше към небето. На потъналия в сумрак мостик циферблатите на приборите осветяваха в зелено лицата на Тор Ларсен, на дежурния помощник-капитан и на неговия помощник. Трите независими навигационни системи предаваха получените от тях данни в централния компютър, разположен в малко помещение зад мостика. Електронният мозък на машината ги съпоставяше и определяше курса с изключителна точност. Прецизността на компаса се съчетаваше с разположението на звездите и движението на изкуствените спътници на земята. Освен това компютърът непрестанно отчиташе вятъра, теченията, температурата на въздуха и водата и когато обработеше цялата информация, даваше сигнал на руля, който помръдваше с чувствителността на опашка на риба.
    Високо над мостика двете радарни чинии се въртяха, улавяха очертанията на брегове, планини, кораби, шамандури и също предаваха данните в компютъра, който бе готов при най-малката опасност да задействува системите за безопасност и да вдигне тревога. Потопените под водата ехолоти виждаха на три мили пред кораба и чертаеха триизмерна карта на морското дъно. Това се налагаше, понеже на „Фрея“ й бяха необходими трийсет минути, за да убие инерцията си и да спре, за което време тя изминаваше две мили и половина.
    Преди разсъмване танкерът излезе от пролива Сунда и компютърът го насочи на северозапад покрай Цейлон към Арабско море.


    Два дена по-късно, на дванадесети февруари, осем мъже се събраха в апартамента, който Азамат Крим беше наел в едно предградие на Брюксел. Петимата нови членове на групата бяха отдавна набелязани от Дрейк, който още отпреди се бе убедил, че те напълно споделят неговата мечта за нанасяне на удар по московските управници. Двама от тях бяха украинци, родени в Западна Германия, където има голяма украинска колония. Освен тях Дрейк беше довел един американец от украински произход и двама англичани, също от украинско потекло.
    Когато разбраха, че Мишкин и Лазарев са ликвидирали шефа на КГБ, петимата изпаднаха във възторг и заговориха оживено един през друг. Всички се съгласиха с Дрейк, че двамата евреи трябва да бъдат освободени, за да бъде довършена операцията. Обсъждаха цяла нощ плана и на сутринта се разделиха на четири двойки.
    Дрейк и Камински трябваше да се върнат в Англия, където да купят нужната електроника. Единият от германците, заедно с единия англичанин, щяха да отпътуват за Германия и да купят там взривни вещества. Другият германец имаше необходимите връзки в Париж и щеше да се опита да осигури във френската столица оръжие. За негов помощник бе определен вторият англичанин. Азамат Крим и американецът тръгнаха да търсят подходяща моторница. Нюйоркчанинът бе работил известно време във фирма за даване под наем на лодки и яхти и твърдеше, че знае точно какво им е необходимо.


    Осем дена по-късно в съдебната зала, свързана със западноберлинския затвор Моабит, започна процесът срещу Мишкин и Лазарев. Заобиколени от огради от бодлива тел, дебели стени и въоръжени пазачи, двамата евреи мълчаливо и смирено слушаха. Четенето на обвиненията отне десет минути. Когато Мишкин и Лазарев се признаха за виновни по всички точки на обвинителния акт, в препълнената с журналисти зала се разнесе възбуден шепот. След това прокурорът стана и започна да разказва на съдиите за събитията, случили се в навечерието на Нова година. Щом свърши речта му, съдиите се оттеглиха, за да решат каква да е присъдата.


    „Фрея“ мина бавно и спокойно през пролива Ормуз и навлезе в Арабския залив. Студеният утринен ветрец духаше от североизток и носеше облаци пустинен пясък, от което хоризонтът се замъгли. Но гледката бе добре позната на целия екипаж, чиито членове бяха идвали многократно в залива, за да натоварят нефт. Всичките до един имаха голям опит и отдавна служеха на танкери.
    На около четиристотин метра от единия борд на „Фрея“ се нижеха голи острови, а от мостика се виждаше по-отдалеченият полуостров Мусадам, чиито скалисти възвишения приличаха на лунен пейзаж.
    „Фрея“ бе лека и газеше малко. Затова дежурният на мостика не се притесняваше дали тя ще мине през плиткия пролив. На връщане щеше да е друго. Тогава погледите на командния състав щяха да са приковани върху ехолота, защото дъното щеше да е само на няколко метра под кила.
    Сега търбухът на „Фрея“ бе празен, с изключение на баластните сектори. Тя имаше общо шейсет товарни сектора, или „танка“, разположени в двайсет реда по три. Единият от тях служеше само за събиране на нефта от течовете на петдесетте танка със същински товар. Други девет танка се пълнеха с морска вода за баласт, и то само когато „Фрея“ плаваше празна. Петдесетте същински товарни сектора побираха всеки по двадесет хиляди тона нефт. Това разпределение снижаваше до минимум възможността свръхтанкерът по невнимание на екипажа да замърси околната среда, по-точно океанската повърхност. Уверена в своето съвършенство, „Фрея“ плаваше към Абу Даби, където я чакаше първият й товар.


    На парижката улица „Миолен“ има едно скромно барче, в което се събират дребните риби от света на наемните войници и на търговците на оръжие. Германо-украинецът и англичанинът, определен за негов помощник, седяха на една от масичките във въпросното заведение. Тук ги бе довел един французин, приятел на германеца.
    Французинът вече почти два часа преговаряше шепнешком с някакъв свой сънародник. Най-сетне двамата явно се разбраха.
    — Моят познат казва, че ще уреди доставката — обърна се към германо-украинеца неговият френски приятел. — По петстотин долара за бройка с по един пълнител.
    — Добре, да добави към това и един пистолет безплатно и ще се разберем! — отвърна германецът.
    Три часа по-късно в един гараж на частна къща близо по Ньой двамата от групата на Дрейк платиха и прибраха в багажника на колата си шест увити в одеала автомата и един деветмилиметров пистолет „МАБ“. След дванайсет часа, малко преди полунощ на двадесет и четвърти февруари, двамата пристигнаха в Брюксел и скриха оръжията в един от гардеробите на наетия апартамент.


    По изгрев слънце на двадесет и пети февруари „Фрея“ излезе от Арабския залив през пролива Ормуз. На мостика дежурните въздъхнаха с облекчение, когато видяха на екрана на ехолота как дъното на океана се спуска рязко надолу. На електронния указател на дълбочината цифрите бързо замигаха. От четиридесет метра дълбочината стана двеста. „Фрея“ потегли с обичайната си „товарна“ скорост от петнадесет възела.
    Тя караше един милион тона нефт за жадните европейски рафинерии и за милионите автомобили. Сега тя газеше трийсет метра. Компютърът отчиташе това обстоятелство и бе готов веднага да задейства алармената инсталация и системите за безопасност, ако дъното се приближеше прекалено много към кила.
    Деветте баластни танка сега бяха празни. Първата редичка танкове, намираща се непосредствено зад носа на кораба, се състоеше от два странични, пълни с нефт, и от разположения между тях сектор за събиране на течовете. Зад тази редица бяха първите три празни баластни танка. Втората такава тройка се намираше в средата на кораба, а третата — точно под надстройката, на чийто пети етаж капитан Тор Ларсен тъкмо предаваше командването на „Фрея“ на един от помощниците си и се канеше да слезе в луксозната си каюта, където да закуси и да подремне.


    Сутринта на двадесет и шести февруари в моабитската съдебна зала, след неколкодневно отлагане на делото председателят на съдебния състав започна да чете мотивите за издаване на присъдата. Това обикновено отнемаше няколко часа.
    Мишкин и Лазарев седяха на заградената с решетки подсъдима скамейка и слушаха. По лицата им бе изписано равнодушие. От време на време те отпиваха от поставените пред тях чаши с вода. Многобройни журналисти, дошли от цял свят, за да отразяват процеса, не откъсваха погледи от двамата терористи. Само един кореспондент на лявоориентирано немско списание проявяваше по-голям интерес към чашите, отколкото към подсъдимите.
    Съдът се оттегли за обедна почивка и когато съдебното заседание бе възобновено, мястото на въпросния кореспондент бе празно. Той се обаждаше някому от уличния телефон пред входа на съдебната зала. Малко след три часа председателят на съда стигна до обявяването на присъдата. Двамата обвиняеми станаха, за да чуят, че са осъдени на петнадесет години затвор.
    После бяха откарани в затвора Тегел, разположен в северната част на града. Там Мишкин и Лазарев щяха да излежават присъдите си. В съдебната зала влязоха чистачките и започнаха да събират препълнените кошчета за боклук, гарафите и чашите за вода. Една от възрастните жени се зае да почисти подсъдимата скамейка. Скришом от погледите на колежките си ти уви в парцали двете чаши и ги мушна в пазарската си чанта, под увитите в хартиени салфетки сандвичи, които си носеше от вкъщи. Никой не забеляза това.


    През последния ден на месеца Василий Петров поиска среща с Рудин.
    — Мишкин и Лазарев! — започна той без встъпление, когато влезе в кремълския кабинет на генералния секретар.
    — Какво е станало с тях? Нали им дадоха по петнайсет години, вместо да ги разстрелят?
    — Един от нашите хора в Западен Берлин е успял да се сдобие с чашите, от които двамата са пили вода по време на процеса. На едната от тях има дланов отпечачък, който е напълно идентичен с отпечатъка, снет от колата, бутнала майката на Иваненко.
    — Значи са били те?! — мрачно отбеляза Рудин. — Унищожи ги, Василий! Ликвидирай ги час по-скоро! Възложи тази работа на „чистачите“!
    Огромната структура на КГБ се състои от четири главни управления, седем управления и шест самостоятелни отдела. Първо главно управление се занимава с външно разузнаване и негласни дейности в чужбина.
    Сред неговите отдели има един, известен просто като Отдел „В“, или Отдел за остри мероприятия. Това е службата, за съществуването на която ръководството на КГБ най-малко би искало да се разчуе. Отдел „В“ се занимава със саботажи, изнудвания, отвличания и убийства. По понятни причини служителите на този отдел на кагебистки жаргон се наричат „чистачи“. Именно на тях Рудин искаше да бъде възложено ликвидирането на Мишкин и на Лазарев.
    — Мисля да възложа случая на полковник Кукушкин, шефа на личната охрана на Иваненко — рече Петров. — Ще му дам шанс да се реабилитира и да отмъсти за унижението, причинено на него и на цялото КГБ. Той е служил известно време като „чистач“, преди да се издигне до сегашната си длъжност. Освен това и без друго знае тайната просто защото е присъствал на убийството на началника си. Говори добре немски. За изпълнението на задачата ще докладва само на генерал Абрасов и на мен.
    Рудин кимна намусено.
    — Добре. Нека той се заеме с тази работа. Да си подбере каквито иска помощници. Абрасов да му осигури всичко необходимо. Акцията привидно ще представлява отмъщение за смъртта на капитан Руденко. Кукушкин трябва да ги очисти от първия опит, защото ако останат живи, Мишкин и Лазарев може да си отворят устите и някой да им повярва. Във всеки случай Вишнаев ще им повярва, а знаеш до какво би довело това!
    — Знам — тихо му отговори Петров. — Кукушкин няма да се провали. Ще изпълни лично задачата.

10.

    — На повече от това не можехме да разчитаме, господин президент — каза държавният секретар Дейвид Лорънс. — Лично аз смятам, че Едуин Кембъл много добре ни е представил в Касълтаун.
    Пред бюрото на президента в Овалния кабинет бяха насядали държавният секретар, министрите на отбраната и финансите, Станислав Поклевски и Робърт Бенсън от ЦРУ. Зад френските прозорци силен вятър брулеше розовите храсти. Снегът беше се стопил, но денят 1 март беше навъсен и неприветлив.
    Президентът Уилям Матюс сложи длан върху дебелата папка пред него, това беше проектоспоразумението, постигнато с толкова усилия на касълтаунските преговори.
    — Значителна част от текста е твърде специфична за мен — призна си той, — но резюмето на Министерството на отбраната ме впечатли. Ето как виждам аз нещата: ако отхвърлим това сега, след като съветското Политбюро го е приело, изобщо няма да има продължение на преговорите. Въпросът за доставките на зърнени храни при всички случаи ще стане за Русия чисто академичен най-много след три месеца. След това те ще започнат да гладуват и Рудин ще падне. Ефрем Вишнаев ще получи войната, която толкова желае. Така ли е?
    — Струва ми се, че изводът е неизбежен — каза Дейвид Лорънс.
    — А какво ще кажете за обратната страна на медала, за отстъпките, които сме направили? — попита го президентът.
    — Тайният търговски протокол, оформен като отделен документ — каза министърът на финансите, — ни задължава да им предоставим петдесет и пет милиона тона зърнени храни по производствена себестойност и за близо три милиарда долара технологии за нефтодобивната и компютърната промишленост и промишлеността за стоки за населението, в които са вложени доста субсидии. Общата стойност за Съединените щати възлиза на близо три милиарда долара. От друга страна, рязкото съкращаване на въоръженията ще ни позволи да си върнем тази сума и дори повече чрез намаляването на разходите по отбраната.
    — Ако Съветите спазят поетите задължения — припряно каза министърът на отбраната.
    — Но ако го сторят и трябва да вярваме, че ще го сторят — възрази му Лорънс, — тогава според пресмятанията на нашите експерти, те не ще бъдат в състояние да предприемат успешна конвенционална или тактическа ядрена война в Европа поне в продължение на пет години.
    Президентът Матюс знаеше, че няма да се кандидатира за президентските избори през ноември. Но ако можеше да приключи президенстването си, осигурявайки на своята страна мир в продължение на половин десетилетие и прекратявайки лудешката надпревара във въоръжаването от седемдесетте години, това щеше да му осигури място сред великите президенти на Щатите. Сега, през пролетта на 1983 година, той желаеше това повече от всичко друго.
    — Господа — каза той, — ще приемем този договор такъв, какъвто е. Дейвид, информирай Москва, че приемаме определените от тях срокове и предложи делегациите ни да се съберат в Касълтаун, за да подготвят официалния договор за подписване. Докато те вършат това, ще разрешим товаренето на корабите със зърно, за да могат да отплават в деня на подписването. Това е всичко.


    На 3 март Азамат Крим и неговият украино-американски помощник сключиха сделката, която ги направи притежатели на една солидна и мощна моторница. Тя беше от плавателните съдове, предпочитани от запалените въдичари и по британското, и по европейското крайбрежие на Северно море, със стоманен корпус, дванайсет метра дълга, в много добро състояние, макар и купена на старо. Имаше белгийска регистрация, бяха я открили в Остенд.
    От носа й започваше каюта, чийто покрив заемаше предната една трета от дължината й. Стълбичката водеше към четириместно спално помещение с малка тоалетна и газова готварска печка. Задната й част беше открита за стихиите, а под палубата си имаше мощен двигател, способен да я прекара през дивото Северно море до риболовните зони и обратно.
    Крим и приятелят му потеглиха с нея от Остенд за Бланкенберг по-нагоре по белгийското крайбрежие и когато я завързаха на кея сред многото моторници и яхти, тя с нищо не привличаше вниманието. Пролетта винаги събираше тук тълпи от смели въдичари с техните лодки и въдици. Американецът предпочете да живее на борда и да си поиграе с двигателя. Крим се завърна в Брюксел, за да види, че Ендрю Дрейк е превърнал кухненската маса в тезгях и здраво се е заловил за работа.


    За трети път, откакто бе предприела първото си плаване, „Фрея“ прекоси екватора и на 7 март навлезе в Мозамбиканския пролив, насочвайки се на юг-югозапад към нос Добра надежда. Корабът следваше 600-футовата изобата, с което си осигуряваше сто и осемдесет метра чист океан под кила. Този курс го отвеждаше към основните морски линии. Не бе виждал суша, откакто напусна Оманския залив, но следобед на 7-ми мина край Коморските острови в северната част