Скачать fb2
Парламентьорът

Парламентьорът

Аннотация

    1989 г. Белият дом и Кремъл са пред подписване на нов договор за разоръжаване. Политическите динозаври (и от двете страни на Желязната завеса) разиграват гросмайсторски сценарий — отвличат и убиват сина на американския президент. Договорът е торпилиран. И тук се развихря Куин — ветеран от безброй вулканични места, парламентьорът с похитителите, по-късно обвинен от ЦРУ за техен съучастник и преследван по целия свят…


Фредерик ФорсайтПарламентьорът

Действащи лица

Американците
    Джон Кормак, Президент на САЩ
    Майкъл Одел, Вицепрезидент на САЩ
    Джеймс Доналдсън, Държавен секретар
    Мортън Станърд, министър на отбраната
    Бил Уолтърс, министър на правосъдието
    Хюбърт Рийд, министър на финансите
    Брад Джонсън, съветник по националната сигурност
    Дон Едмъндс, директор на ФБР
    Филип Кели, директор на Отдела по криминални разследвания на ФБР
    Кевин Браун, заместник-директор на Отдела по криминални разследвания на ФБР
    Лий Алегзандър, директор на ЦРУ
    Дейвид Вайнтрауб, заместник-директор (оперативен), ЦРУ
    Куин, Парламентьорът
    Дънкан МакКрей, полеви агент от ЦРУ
    Ървинг Мос, бивш служител на ЦРУ
    Сам Самървил, полеви агент от ЦРУ
    Патрик Сеймър, съветник, от Посолството на САЩ във Великобритания
    Лу Колинс, офицер за свръзка, ЦРУ
    Сайръс Милър, петролен магнат
    Мелвил Сканлън, корабен магнат
    Питър Коб, оръжеен индустриалец
    Бен Салкинд, оръжеен индустриалец
    Лайънъл Мойр, оръжеен индустриалец
    Крайтън Бърбанк, директор от Тайните служби
    Робърт Истърхаус, консултант по сигурността, експерт за Саудитска Арабия
    Стийв Пайл, Генерален мениджър, Инвестиционна банка на Саудитска Арабия
    Анди Ланг, банков служител, Инвестиционна банка на Саудитска Арабия
    Саймън, американски студент в Бейлиъл Колидж, Оксфорд
Британците
    Лейди Маргарет Тачър, Министър-председател
    Сър Хари Мариот, министър на вътрешните работи
    Сър Питър Имбърт, комисар от Столичната полиция
    Найджъл Крамър, заместник-комисар от Специалния отдел на столичната полиция
    Питър Уилямс, следовател от Специалния отдел на столичната полиция
    Джулиън Хеймън, президент на фирма за охрана
Руснаците
    Михаил Горбачов, Генерален секретар на КПСС
    Владимир Крючков, Председател на КГБ
    Майор Керкорян, резидент на КГБ в Белград
    Вадим Кирпиченко, първи заместник-началник в Първо главно управление на КГБ
    Иван Козлов, Маршал на СССР, началник на Генералния щаб на въоръжените сили на СССР
    Генерал-майор Земсков, главен плановик от Генералния щаб на СССР
    Андрей, полеви агент от КГБ
Европейците
    Де Кайпер, белгийски побойник
    Ван Айк, директор на увеселителен парк във Валибу, Белгия
    Дитер Луц, журналист от Хамбург
    Ханс Мориц, пивовар от Дортмунд
    Хорст Ленцлингер, търговец на оръжие
    Вернер Бернхардт, бивш наемник в Конго
    Папа де Гроот, холандски полицейски началник от провинцията
    Главен инспектор Дикстра, холандски провинциален детектив

Пролог

    Сънят изплува отново, точно преди да завали. Той не чу дъжда. Беше се унесъл дълбоко.
    Ето го отново сечището, сред гората в Сицилия, високо над Таормина. Той излезе от гората и бавно тръгна към средата на полянката, както се бяха уговорили. В дясната ръка държеше дипломатическо куфарче. В центъра на сечището спря, постави куфарчето на земята, отстъпи назад шест крачки и падна на колене. Както се бяха уговорили. В куфарчето имаше един милиард лири.
    Шест седмици бяха необходими, за да се доведат до успешен край преговорите за освобождаването на детето — кратък срок в сравнение с повечето предишни случаи. Понякога имаше преговори, които се влачеха с месеци. Шест седмици подред той седя до експерта от страна на карабинерите — още един сицилианец, но от добрите — и помагаше при съставянето на тактиката. Офицерът от карабинерите говореше през цялото време. Най-сетне освобождаването на дъщерята на миланския бижутер, отвлечена от семейната лятна къща близо до плажа Чефало, бе уредено. Близо един милион щатски долара, след първоначално искане за пет пъти по-голяма сума, но накрая Мафията бе приела тяхното предложение.
    От другата страна на сечището се появи един небръснат и грубоват на външен вид мъж, който носеше маска и бе провесил ловджийска пушка с рязана цев през рамо. С едната си ръка той държеше десетгодишното момиченце. То беше босо, изплашено и бледо, но изглеждаше невредимо. Физически, поне. Двамата тръгнаха към него; той виждаше очите на бандита, следящи го зорко през маската, после нещо пробягна в гората зад него.
    Мафиотът спря при куфарчето и изръмжа на момичето да не мърда. То се подчини, но погледна към своя спасител с огромни черни очи. Още малко, детенце. Идвам при теб, малката.
    Бандитът прерови с ръка пачките с банкноти, за да се увери, че не са го измамили. Високият мъж и момичето се спогледаха. Той й смигна. Тя му отвърна с лека усмивка, пробягала като полъх по лицето й. Бандитът затвори куфарчето и започна да отстъпва към срещуположния край на сечището с лице обърнато към тях. Той бе почти стигнал до дърветата, когато то се случи.
    Това не бе карабинерът от Рим, а някой луд от местната полиция. Чуха се пушечни изстрели, бандитът с куфарчето се препъна и падна. Приятелите му, разбира се, бяха заели позиция, скрити в тревата между боровете зад него. Те отвърнаха на стрелбата. За миг в сечището настана ожесточена престрелка. Той изкрещя на италиански „Долу“, но тя или не го чу, или изпадна в паника и понечи да се втурне към него. Както бе коленичил, той скочи на крака и се хвърли напред, за да преодолее двадесетте метра, които ги разделяха. Почти успя. Вече я виждаше близо до себе си, с върха на пръстите си след миг щеше да я докосне, силната му десница, с която щеше да я сграбчи и повали на земята, за да я скрие във високата трева, бе на сантиметри от него. Той виждаше уплахата в огромните й очи, малките бели зъби в устата й викаха за помощ… и след това ярко алената роза, която разцъфна отпред на тънката й памучна рокля. Тя падна на земята сякаш бе ударена с юмрук в гърба. Той си спомни как се бе хвърлил върху нея, за да я покрие с тялото си, докато престрелката утихне и мафиотите избягат през гората. Спомни си как седеше, прегърнал момичето, и люлееше малкото безжизнено телце в ръцете си с лице, обляно в сълзи, и как крещеше на обърканата местна полиция, която поднесе извиненията си твърде късно: „Не, не, Боже Господи, не пак…“

1.

    Ноември, 1989 година

    Тази година зимата дойде рано. Още към края на месеца първите предвестници, носени от мразовития вятър на североизточните степи, се завихриха над московските покриви, като че ли за да изпробват здравината им.
    На улица „Фрунзе“ 19 се намира сградата на Генералния щаб на Съветската армия — мрачна каменна постройка от 30-те години, срещу която, от другата страна на улицата, се издига нейното съвременно осеметажно допълнение. Началникът на Генералния щаб на Съветските въоръжени сили се беше изправил до прозореца на последния етаж на старото здание и настроението му напълно съответстваше на ледената вихрушка вън.
    Маршал Иван К.Козлов беше на шестдесет и седем години, прехвърлил с две години задължителната пенсионна възраст, но в Съветския съюз, както и навсякъде по света, на хората, които създаваха законите, и през ум не им минаваше, че същите тези закони биха могли да се отнасят и до тях. В началото на годината той, изненадващо за повечето военни от висшия ешелон, беше заел поста на ветерана маршал Ахромеев. Разликата между двамата мъже беше огромна. Докато Ахромеев беше дребен, хилав интелектуалец, Козлов беше едър, грубоват здравеняк с побелели коси, потомствен войник, син, внук и племенник на войници. Преди повишението си той беше едва трети заместник, но успя да прескочи двамата си колеги, които стояха преди него в служебната йерархия и те тихо и кротко излязоха в пенсия. Причините за повишението му не бяха тайна за никого. В периода от 1987 до 1989 година той майсторски и без да вдига много шум беше ръководил изтеглянето на съветските войски от Афганистан, една изключително сложна задача, която изпълни без обществен скандал, без по-сериозно поражение, както и (което беше най-важно) без да допусне компрометиращо раздухване на всичко това в средствата за информация, макар силите на местната съпротива да ги бяха следвали по петите чак до прохода Саланг. Тази операция му спечели доверието на Москва и лично Генералният секретар го удостои с вниманието си.
    Но докато беше изпълнявал тази задача, която заслужено му донесе маршалския жезъл, той се беше заклел пред себе си, че никога повече няма да поведе любимата си Съветска армия в отстъпление, защото, независимо от енергичната външна и вътрешна пропагандна кампания, Афганистан си беше едно истинско поражение. Причината за мрачното му настроение, докато се взираше във вихрушката от ледени късчета, които потракваха по стъклото, беше мисълта за надвисващото ново поражение.
    Непосредствената причина за тежките му предчувствия беше докладът върху неговото бюро. Беше възложил изготвянето на този доклад на едно от своите протежета, блестящ млад човек, генерал-майор, когото беше взел в Генералния щаб след мисията в Кабул. Камински беше академик, човек на умствения труд, но притежаваше и несъмнен организаторски талант. Заради тези негови качества маршалът го беше издигнал много бързо във военната йерархия. Като всеки опитен воин Козлов чудесно знаеше, че битките не се печелят със смелост или саможертва, нито дори от умни главнокомандващи. Победата идва, когато разполагаш с необходимата материална част на необходимото място и в необходимия момент, при това с колкото се може повече от нея.
    Той все още си спомняше с горчивина за осемнадесетгодишния боец, видял как блицвойната на превъзходно оборудваните германски войски прегазва отбраната на Родината, докато Червената армия, обезкървена от Сталиновите чистки през 1938 и въоръжена с остаряла бойна техника, се опитваше да спре тази мощна лавина. Собственият му баща беше загинал, опитвайки се да задържи една обречена позиция при Смоленск, противопоставяйки на настъпващите бронетанкови полкове на Гудериан единствено винтовките на своите бойци. Тогава се закле, че следващия път ще разполагат с най-съвременното въоръжение и то в достатъчно голямо количество. Беше посветил кариерата си на това свое убеждение и в момента оглавяваше петте военни юмрука на Съветския съюз — пехотата, военноморските сили, военновъздушните сили, стратегическите ракетни войски и противовъздушната отбрана. И над всички тях бе надвиснала заплахата от поражение заради този доклад от 300 страници, който лежеше на бюрото му.
    Беше го чел два пъти — през нощта в спартанското си жилище на Кутузовски проспект и отново тази сутрин в кабинета си, където пристигна още в седем часа и веднага изключи телефона. Извърна се от прозореца, пристъпи към огромното писалище, което стоеше в началото на Т-образната заседателна маса и разгърна последните няколко страници от доклада.
    РЕЗЮМЕ:
    Проблемът следователно не е в прогнозата, че след двадесет или тридесет години на планетата ни би се почувствал недостиг на нефт. Проблемът съвсем определено се състои в това, че след седем-осем години Съветският съюз ще изчерпи нефтените си находища. Ключът за разбиране на този проблем е в таблицата за Доказаните запаси, която е приложена в доклада, и по-точно в изброените цифрови показатели, означени като съотношение З/П. Съотношението Запаси/Продукция се получава като се вземе годишното производство на определена държава с нефтена промишленост и цифрата се раздели на известните запаси на същата тази държава, като резултатът обикновено се изразява в милиарди барели.
    Използваните цифрови показатели към края на 1985 година — боя се, че са взети от западни източници, тъй като, за съжаление, ние все още разчитаме на информация от Запада, за да разберем какво точно става в Сибир, независимо от тесните ми контакти с нашата нефтена промишленост — сочат, че през годината, за която говорим, ние сме произвели 4,4 милиарда барела суров нефт, което съответно представлява запаси за. 14 години, ако приемем, че добивът на нефт ще продължава с настоящите темпове. Но тази цифра е твърде оптимистична, като се има предвид; че от 1985 година насам се наложи да се повишат темповете на добив, което пък намали запасите. В настоящия момент ние разполагаме със запаси за период от седем до осем години.
    Причината за повишеното търсене на нефт откриваме в две основни области. Първата е увеличаването на производството, най-вече в областта на потребителските стоки, в духа на насоките на Политбюро след въвеждане на новите икономически реформи. Другата причина се корени в неефикасното усвояване на нефтените продукти от производствените ни мощности, не само при тези, съществуващи от години, но и при новоизградените. Като цяло нашата промишленост е твърде енергоемка, а и в много области използването на остарял машинен парк причинява неимоверни загуби. Например една руска кола тежи три пъти повече, отколкото една американска и причината за това не е, както се обяснява в пресата, суровата руска зима, а просто защото нашите металургични заводи не са в състояние да произведат по-тънка ламарина. Оттук следва, че за производството на една кола се изразходва много повече енергия, отколкото при западното производство; освен това колата изразходва и много повече гориво.
    АЛТЕРНАТИВИ:
    Атомните реактори осигуряваха 11% от електроенергията на Съветския съюз, а плановиците ни разчитаха до 2000-та година това количество да стигне и дори да надхвърли 20%. Така беше до събитията в Чернобил. За нещастие 40% от атомните ни реактори са конструирани по същия модел като тези в Чернобил. Оттогава голяма част от тях бяха спрени за „реконструкция“ — на практика е малко вероятно те отново да бъдат пуснати в действие, а други, чието изграждане беше планирано, са отпаднали от производствените ни разчети. В резултат делът на атомната енергия, разгледана в процентно съотношение, вместо да се изразява с двуцифрени числа, е спаднал на 7 и по-малко процента.
    Разполагаме с най-големите залежи на природен газ в света, но проблемът е, че те са предимно в най-отдалечените краища на Сибир, така че въпросът не стои в добива. Нуждаем се от една огромна инфраструктура от тръбопроводи — с каквито не разполагаме — за да доставим природния газ от сибирските находища до нашите градове, заводи и електроцентрали.
    Може би си спомняте, че когато в началото на седемдесетте години, след военните действия при Йом Кипур, цените на нефта скочиха неимоверно, предложихме да снабдяваме Западна Европа с природен газ посредством тръбопроводи. Това щеше да ни даде възможност да изградим необходимата снабдителна мрежа, защото западноевропейците бяха готови да финансират авансово този проект. Той обаче пропадна, тъй като американците нямаха полза от нас. В настоящия момент, след така нареченото „размразяване“, тази идея вероятно би била политически приемлива, но цените на нефта на западния пазар са ниски и никой не се нуждае от нашия природен газ. А когато изчерпването на нефта в глобален мащаб отново повиши цените до такава степен, че Западът да прояви предишния интерес към нашия природен газ, за Съветския съюз ще бъде вече твърде късно.
    Следователно нито една от приемливите за нас алтернативи не е приложима на практика. Природният газ и атомната енергия не ни спасяват. Преобладаващото мнозинство от нашите производства и тези на партньорите ни, които разчитат изключително на нас за снабдяване с енергия, са неразривно обвързани с необходимостта от горива и суровини на базата на суровия нефт.
    СЪЮЗНИЦИ:
    Кратка справка за нашите съюзници в Централна Европа, които западната пропаганда нарича „сателити“ на Съветския съюз: независимо, че общата им продукция, основно от малките залежи край Плоещ, Румъния, възлиза на 2 милиарда барела годишно, това е само капка в морето в сравнение с техните нужди. Останалото количество доставяме ние и това е една от връзките, с които ги държим в нашия лагер. Наистина ние одобрихме някои техни бартерни сделки с Близкия изток, за да се облекчим в известна степен от техните искания. Но ако те някога достигнат пълна зависимост от нас по отношение на петролните доставки, ставайки по този начин зависими от Запада, ще бъде само въпрос на време, при това на много кратък период от време, преди Източна Германия, Полша, Чехословакия, Унгария и дори Румъния да преминат в капиталистическия лагер.
    ЗАКЛЮЧЕНИЕ…
    Маршал Козлов вдигна поглед към часовника на стената. Единадесет часът. Още малко и церемонията на летището щеше да започне. Той беше предпочел да не присъства. Нямаше никакво намерение да ухажва американците. Протегна се, стана и се върна до прозореца, без да изпуска доклада на Камински от ръцете си. На папката имаше гриф „Строго секретно“ и на Козлов вече му беше ясно, че документът трябва да остане такъв. Засягаше твърде парливи въпроси, за да позволи да се подмята из Генералния щаб.
    До неотдавна всеки щабен офицер, който си позволеше такава откровеност като Камински, щеше да измерва кариерата си единствено в микрони, но Иван Козлов, макар и да беше заклет консерватор в почти всяка една област, никога не беше наказвал откровеността. Това май беше единственото нещо, което уважаваше у Генералния секретар. Макар да не одобряваше странните му идеи да се дават телевизори на селяните и перални на домакините, трябваше да признае, че пред Михаил Горбачов можеш спокойно да изразиш мнението си, без да получиш еднопосочен билет за Якутия.
    Докладът на Камински се беше стоварил като гръм върху него. И преди знаеше, че положението с икономиката не се е подобрило след въвеждането на перестройката, но тъй като беше войник, той беше прекарал целия си живот в рамките на военната йерархия, а военните винаги имаха приоритетен достъп до ресурсите, материалите и технологиите, като това от своя страна даваше възможност на тяхното затворено общество да бъде единствената област в живота на Съветите, където упражняването на контрол върху качеството да не е само голи приказки. Фактът, че сешоарите на цивилните граждани се развалят бързо, или че обувките им пропускат вода, не беше негов проблем. А сега бяха изправени пред криза, която дори военните не можеха да избегнат. Знаеше, че най-лошото от целия доклад предстои като заключение. Все още изправен до прозореца, той продължи да чете.
    ЗАКЛЮЧЕНИЕ:
    Перспективите, пред които сме изправени, са само четири и всички те са твърде мрачни:
    1. Можем да продължим да добиваме нефт с настоящите темпове, което абсолютно сигурно означава, че ще изчерпим запасите си най-много за осем години, след което ще излезем на световния пазар като купувачи, а това ще се случи във възможно най-лошия момент, точно когато световните цени на петрола ще започнат своето неумолимо и неизбежно покачване до непосилно равнище. Да купуваме при тези условия, за да задоволим дори част от нуждите си, ще означава да изразходваме изцяло резервите си от твърда валута, от сибирско злато и добива от диамантените мини, след което няма да ни остане нищо за закупуване на необходимите зърнени храни или за вноса на съвременни технологии, който е в основата на стремежа на Политбюро за модернизация на производството.
    Не бихме облекчили положението си и чрез бартерни сделки. Повече от 55% от световните нефтени запаси се намират на територията на пет държави от Близкия Изток, чиито вътрешни нужди са нищожни в сравнение със запасите им и много скоро въпросните пет държави отново ще завладеят напълно пазара. За съжаление, с изключение на оръжие и някои суровини, останалите продукти на Съветския съюз не представляват интерес за Близкия Изток, така че сме изправени пред невъзможността да си осигуряваме нефт посредством бартерни сделки. Ще се наложи да плащаме в твърда валута, а ние не разполагаме с такава.
    И не на последно място съществува стратегическата опасност да изпаднем в зависимост по отношение на нефта, което може да се окаже нещо много по-сериозно, особено като се има предвид характерът и историческото поведение на споменатите пет държави от Близкия Изток.
    2. Бихме могли да възстановим и модернизираме нашите съществуващи нефтодобивни съоръжения с цел да постигнем по-висока ефективност, а оттам и да успеем да понижим нивото на консумация, без това да се отрази на печалбите ни.
    Нефтодобивните ни съоръжения са остарели, в лошо техническо състояние и възстановителният ни потенциал от основни запаси непрекъснато се влошава поради прекомерно разхищение. (Например при днешните цени ние изразходваме в най-добрите си находища по три щатски долара, за да избегнем загуба на продукция от един щатски долар. Нашите рафинерии консумират приблизително три пъти повече енергия, за да произведат един тон краен продукт в сравнение с рафинериите на САЩ.) Трябва да реконструираме всичките си нефтодобивни съоръжения, рафинерии и тръбопроводи, за да си подсигурим собствен нефт за един срок от още десет години. Подобна реконструкция трябва да започне незабавно, а средствата, които ще са ни необходими, се измерват с астрономически цифри.
    3. Можем да насочим усилията си към модернизиране и усъвършенстване на технологиите за крайбрежните проучвателни дейности. Арктическо море е най-обещаващата зона за откриване на нови нефтени залежи, но проблемите по извличането му са още по-обезсърчаващи отколкото тези в Сибир. Там изобщо не съществува система от тръбопроводи, които да свързват източника с потребителя, а и програмата за изследователска дейност вече е изостанала с пет години от планирания график. И отново средствата, които ще ни бъдат необходими, са просто огромни.
    4. Бихме могли да се върнем към природния газ, от който, както вече подчертах, имаме най-големите запаси в света — на практика те са неизчерпаеми. Само че трябва да вложим огромни инвестиции за добива, за технологии, за квалифицирана работна ръка, за създаване на система от тръбопроводи и за конверсията на стотици хиляди заводи към използването на природен газ.
    И накрая трябва да си зададем въпроса откъде ще дойдат средствата, за които става дума в точки 2, 3 и 4? Като се вземе под внимание необходимостта да използваме чуждата си валута за внос на зърнени храни и решимостта на Политбюро да използва останалата част от този капитал за внос на съвременни технологии, става пределно ясно, че възможностите трябва да се търсят вътре в страната. Като вземем под внимание и по-нататъшната решимост на Политбюро да модернизира производството, отново стигаме до извода, че не е невъзможно управляващите да сметнат идеята за ограничаване на военния бюджет за напълно приемлива.
    Имам честта, другарю маршал,
Пьотр В. Камински (генерал-майор)
    Маршал Козлов затвори папката и отправи поглед към улицата. Ледената вихрушка беше спряла, но вятърът продължаваше да фучи. От прозореца си на осмия етаж той виждаше дребните фигури на пешеходците, нахлупили дълбоко ушанките си, които подтичваха по улица „Фрунзе“ с наведени глави.
    Бяха минали почти четиридесет и пет години, откакто двадесет и две годишният лейтенант от мотострелковите войски беше участвал в щурма срещу Берлин под командването на Чуйков и се беше изкатерил на покрива на хитлеристкото канцлерство, за да свали оттам последното знаме с пречупен кръст. Дори бяха поместили снимка в няколко книги по история. Оттогава той беше започнал да изкачва стъпало по стъпало стръмната стълба на военната йерархия — беше служил в Унгария по време на въстанието през 1956 година, беше на река Усурийска на границата с Китай, на гарнизонна служба в Източна Германия, след това отново в Далекоизточното командване в Хабаровск, в Южното върховно командване в Баку и накрая в Генералния щаб. Беше изпълнявал дълга си, беше зъзнал през дългите нощи като страж при подстъпите на империята, беше се развел с една съпруга, която не пожела да го последва и беше погребал друга в Далечния Изток. Дъщеря му се омъжи за минен инженер, вместо за войник, както се беше надявал; синът му отказа да поеме по неговия път в армията. Беше прекарал всичките тези четиридесет и пет години, наблюдавайки как Съветската армия укрепва пред очите му и се превръща в това, което той твърдо вярваше, че е най-съвършената бойна сила на планетата, посветена на защитата на Родината и унищожението на нейните врагове.
    Той, както и болшинството от консерваторите, вярваше, че ще дойде денят, в който всичките тези оръжия, създадени от работниците за него и за неговите хора, ще бъдат използвани, и да бъде проклет, ако допуснеше някакво стечение на обстоятелства или чужда воля да омаломощи любимата му армия. Той беше изключително предан на Партията — иначе не би бил на това място, — но ако някой, пък бил той и измежду тези, които в момента ръководеха Партията, смяташе, че може да съкращава военния бюджет с милиарди рубли, тогава той би могъл да преразгледа лоялността си към тези хора.
    Колкото повече разсъждаваше върху последните страници на документа, толкова повече се убеждаваше, че Камински, въпреки несъмнения си интелект, не беше успял да предвиди още една, пета възможност. Ако Съветският съюз успееше да наложи политически контрол върху някой достатъчно голям и вече разработен източник на нефт на чужда територия, ако получеше изключителните права за внос на нефт на достъпни цени, т.е. такива, каквито самият той щеше да определи… и то много преди собствените му запаси да са се изчерпали…
    Той остави доклада на заседателната маса и се изправи пред картата на света, която покриваше половината стена срещу прозорците. Минутите се изнизваха и вече наближаваше обяд, а той все още замислено се взираше в картата. През цялото време погледът му непрекъснато се връщаше към една точка. Най-сетне се откъсна от картата, прекоси стаята до бюрото си, включи телефона и се свърза с личния си адютант.
    — Извикайте генерал-майор Земсков при мен — кратко нареди, той.
    След това се отпусна на високия стол зад бюрото си, взе дистанционното управление и включи телевизора, който се намираше на поставка встрани от бюрото. Пред очите му изплува картина от Първа програма — обещаното предаване на живо от летище „Внуково“.
    Самолет № 1 на Военновъздушните сили на САЩ беше зареден с гориво и готов за излитане. Това беше новият Боинг 747, който в началото на годината бе заменил вече остарелия модел 707. Новият Боинг 747 можеше да прелети разстоянието от Москва до Вашингтон без междинно кацане — нещо, което не беше по силите на 707. Служещите в 89-та въздушнопреносима част, които се грижеха за охраната и техническото обслужване на президентското летателно звено, разположено във военновъздушната база „Андрюс“, бяха обградили самолета като предохранителна мярка, в случай, че някой прекалено ентусиазиран руснак реши да се приближи дотолкова, че да постави нещо по корпуса или просто да надникне вътре. Но по време на тридневното посещение на президента в Съветския съюз руснаците се бяха държали като истински джентълмени.
    На няколко метра от крилото на Боинга беше поставен подиум, в центъра на който се издигаше трибуна. Пред трибуната беше застанал Михаил Сергеевич Горбачов, Генералният секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз, който приключваше прощалното си слово. До него беше застанал гологлав мъж, чиято стоманеносива коса беше разрошена от студения вятър — Джон Дж. Кормак, Президентът на САЩ. От двете страни на тези мъже бяха наредени дванадесетте члена на съветското Политбюро.
    Пред подиума бяха строени два почетни караула — от служители на Министерството на вътрешните работи и от представители на Граничните войски на КГБ. Хората от четвъртата страна на карето — инженери, техници и служители на летището, — бяха допуснати на мястото на събитието, за да му придадат по-обикновен, граждански вид. Но ораторът беше съсредоточил вниманието си основно върху многобройните телевизионни камери, фоторепортери и журналисти, скупчени между двете редици на шпалира. Събитието беше с огромно значение.
    Малко след встъпването си в длъжност миналия януари Джон Кормак, неочакваният победител в изборите за президент през ноември предната годината, беше обявил желанието си да се срещне със съветския президент. Дори беше изразил готовност да отлети за Москва за тази среща. Михаил Горбачов не закъсня да даде съгласието си и през изтеклите три дни със задоволство откри, че този висок, строг на вид, но в същината си добродушен американски академик беше човек, с когото, както би се изразила мисис Тачър, „може да се върши работа“.
    Генералният секретар беше поел определен риск въпреки несъгласието на своите идеологически съветници, както и на тези по безопасността — той отстъпи пред личната молба на американския президент да му се разреши да направи обръщението си към Съветския съюз на живо по телевизията, без предварително текстът да бъде представен за одобрение. На практика в съветската телевизия не съществуват предавания „на живо“. Почти всичко, което се излъчва се редактира внимателно, после преминава за одобрение от съответна комисия преди да се появи на екрана за масова консумация.
    Преди да даде съгласието си на необичайната молба на Кормак, Михаил Горбачов се беше консултирал с експерти от телевизията. Те бяха не по-малко учудени от него, но отбелязаха, че първо — само една незначителна част от съветските граждани ще бъдат в състояние да разберат речта на американеца без превод (а на превода естествено щеше да се придаде по-приемлив вид, ако се наложеше) и второ — щяха да осъществят един „цикъл на изчакване“, което означаваше, че звукът и картината щяха да бъдат излъчвани със закъснение от осем до десет секунди, а и винаги можеха да прекъснат предаването, ако американецът отидеше прекалено далече. Накрая се уточниха, че ако Генералният секретар вземе решение за прекъсване на предаването, трябва само да потърка брадичката си с показалец, а техниците щяха да се погрижат за останалото. Естествено не можеха да прекъснат предаванията на трите телевизионни екипа, пристигнали от САЩ за събитието, нито на екипа на ВВС от Англия, но това нямаше никакво значение, тъй като и без това руснаците никога нямаше да видят техните материали.
    Михаил Горбачов приключи тържественото си слово, като изрази добрата воля на руснаците за сътрудничество между двата народа и надеждите си за мир между САЩ и Съветския съюз, след което се обърна към своя гост. Джон Кормак се изправи. Руснакът му посочи любезно катедрата и микрофона и се настани на едно от страничните места. Президентът на САЩ застана пред микрофона. Не се виждаха никакви бележки. Той вдигна глава, устреми поглед към обективите на съветските телевизионни камери и заговори.
    — Мъже, жени и деца на Съветския съюз, чуйте ме.
    Маршал Козлов подскочи в креслото си и втренчи смаян поглед в екрана. Веждите на Михаил Горбачов потрепнаха учудено преди да успее да възвърне самообладанието си. В една от кабините зад съветските камери млад мъж, който спокойно можеше да мине за харвардски възпитаник, закри микрофона си с ръка и шепнешком попита нещо по-старшия служител зад себе си, който само поклати глава. Защото Джон Кормак съвсем не говореше на английски — от устата му се лееше гладка руска реч.
    Въпреки че не говореше руски език, преди посещението си в Съветския съюз, уединен в собствената си спалня в Белия дом, той беше наизустил петстотинте руски думи на своята реч. Беше я репетирал, записана на магнетофонна лента, докато се научи да я произнася гладко и без акцент, макар да не разбираше нито дума от нея. Това беше забележително постижение дори за един бивш преподавател от Харвард и Йейл.
    — Преди петдесет години вашата страна, вашата любима родина, беше въвлечена във война. Вашите мъже се биеха и умираха като войници или живееха като вълци в собствените си гори. Вашите жени и деца живееха в землянки и се хранеха с отпадъци. Загинаха милиони. Земята ви беше опустошена. И макар че моята страна не е минала през това изпитание, аз ви уверявам, че разбирам колко много трябва да ненавиждате войната и да се страхувате от нея. Цели четиридесет и пет години ние, американци и руснаци, издигахме стени помежду си, като сами си вярвахме, че другата страна ще е следващият агресор. И успяхме да натрупаме планини от стомана — оръжия, танкове, военни кораби, самолети и бомби. А планините от лъжи се издигаха дори още по-високо, за да оправдаят планините от стомана. Има такива хора, които продължават да твърдят, че се нуждаем от тези оръжия за деня, в който ще започнем взаимно да се унищожаваме. Но я скажу, мы пойдем другим путьом.
    Сред присъстващите на летище „Внуково“ се разнесе почти доловимо ахване. Президентът Кормак беше заимствал една фраза на Ленин, позната на всеки ученик в Съветския съюз. След това изречение той продължи словесната игра с думата „път“.
    — Аз имам предвид пътя на постепенното разоръжаване и на мира. Ние живеем на една планета и тази планета е много красива. Можем или да живеем заедно на нея, или да умрем заедно.
    Някой тихо отвори и затвори вратата на кабинета на маршал Козлов. Вперил поглед в екрана, в ъгъла мълчаливо беше застанал около петдесетинагодишен офицер, още един от любимците на маршала, големият ас на отдела по планиране. Американският президент вече привършваше речта си.
    — Пътят няма да бъде лек. По него ще има много препятствия. Но в края на този път ни очакват мир и сигурност за всеки един от нас. Защото ако нашите две държави разполагат с достатъчно оръжия за отбрана, но недостатъчно за нападение срещу другата страна, й ако ние го знаем и сме сигурни в това, то тогава ще можем да завещаем на нашите деца и внуци един свят, който ще е наистина свободен и който няма да познава ужасния страх, в който живяхме през изминалите петдесет години. Ако вие тръгнете по този път, то и аз, заявявам го от името на американския народ, ще тръгна с вас. Михаил Сергеевич, подавам ви ръката си, за да ви уверя, че няма да изменя на думите си.
    Президентът Кормак се обърна към Генералния секретар Горбачов и подаде дясната си ръка. Като човек умеещ добре да се държи на публични места, руснакът нямаше друг избор, освен да протегне своята. След това, широко усмихнат, той преметна лявата си ръка през рамото на американеца и го прегърна.
    Руснаците са необикновени хора и макар да не са особено радушни към чужденците, те са способни на дълбока емоционалност. Летищните работници първи нарушиха тишината. Последва взрив от ръкопляскания и радостни възгласи и след няколко секунди във въздуха се разхвърчаха кожените ушанки, когато обикновените хора, по принцип привикнати на желязна дисциплина, преодоляха задръжките си. След малко и милиционерите се присъединиха към приветствията на гражданите. Стиснали автоматите с лява ръка в положение „свободно“, те размахаха своите сиви фуражки с червени околожки.
    Отрядите на КГБ отправиха въпросителен поглед към своя главнокомандващ, председателя на КГБ, генерал Владимир Крючков, който също беше на подиума. Без да е съвсем сигурен как да постъпи в тази ситуация той се изправи заедно с останалите членове на Политбюро и започна да ръкопляска. Служителите от Граничните войски приеха това като знак (по-късно това се отчете като грешка) и се присъединиха към милиционерите. Същото правеха и осемдесет милиона съветски мъже и жени по протежение на пет часови зони.


    — Черт возьми… — маршал Козлов се присегна за дистанционното и изключи телевизора.
    — Нашият любим Генерален секретар — измърмори генерал-майор Земсков.
    Маршалът мрачно поклати глава. Първо зловещите предвиждания в доклада на Камински, а сега и това. Той се изправи, заобиколи писалището и взе доклада от масата.
    — Вземете това и го прочетете — каза той. — Материалът е свръхсекретен и трябва да остане такъв. Съществуват само два екземпляра и единият остава при мен. Обърнете особено внимание какво пише Камински в заключението.
    Земсков кимна. От мрачното изражение на маршала той разбра, че става дума за нещо повече от обикновено прочитане на въпросния доклад. Само допреди две години Земсков беше обикновен полковник, докато маршал Козлов не го забеляза по време на учение в една от източногерманските военни бази.
    Учението включваше маневри между Групировката на съветските военни сили в Източна Германия и Източногерманската народна армия. Германците играеха ролята на атакуващи американски войници и в предишни учения правеха на пух и прах съветските си братя по оръжие. Този път обаче претърпяха пълен разгром от руснаците, а заслугата за планирането на бойните действия беше на Земсков. Когато маршал Козлов пое поста си на улица „Фрунзе“, той изиска преместването на талантливия стратег и го взе на служба в щаба си. Маршалът поведе по-младия мъж към картата на стената.
    — След като го прочетете, искам да изготвите Специален план за действие при извънредни обстоятелства. В действителност това ще бъде един изключително подробен план, който трябва да включва всички детайли, до последния човек, до последната пушка и куршум и чиято цел ще бъде военно нападение и окупация на чужда държава. Възможно е да са необходими дванадесет месеца за изготвянето му.
    Генерал-майор Земсков повдигна учудено вежди.
    — Бих казал по-малко, другарю маршал. Имам на разположение…
    — Имате на разположение единствено собствените си очи, ръце и мозък. Няма да правите справки или да се консултирате с когото и да било. Ще се наложи да хитрувате, за да получите информацията, която ви е необходима. Ще работите съвсем сам, без никаква външна помощ. Тази работа ще ви отнеме месеци и накрая планът трябва да бъде само в един екземпляр.
    — Ясно. А държавата…?
    Маршалът почука с пръст по картата.
    — Ето тук. Един ден тази земя трябва да бъде наша.


    Хюстън, столицата на американската петролна индустрия, а според някои — и на световния петролен бизнес, е необикновен град най-малкото защото вместо един има два градски центъра. На изток се издига Даунтаун — търговски, банков и индустриален център. Погледнат отдалеч, той представлява множество проблясващи небостъргачи, извисени към бледата синева на небето насред скучния пейзаж на югозападната тексаска равнина. Най-големият в света покрит шопинг-център „Галерия“ е дал името си на другото пазарно и развлекателно ядро на града, над който хвърлят сенки кулите на Поуст Оук, Уестин и Транско.
    Двете туптящи от живот сърца на града се взират едно в друго през шест-седем километра от едноетажни предградия и паркинги като двама бойци, готови всеки момент да встъпят в бой, за да докажат надмощието си.
    В архитектурен план най-забележителна е Тексас Комърс, седемдесет и пет етажна сграда, облицована със сивкави мраморни плочи и тъмносиво стъкло, чиито 32 метра я правят най-високата постройка на запад от Мисисипи. Следваща по височина е Алайд Банк Тауър, шестдесет и пет етажна игла от зелено огледално стъкло. Около тях се извисяват множество други небостъргачи, изпълнени в най-разнообразни архитектурни стилове — неоготически постройки с вид на сватбени торти, изострени нагоре моливи от стъкло й какви ли не други налудничави приумици.
    Малко по-ниска от Алайд Банк е сградата на Пан-Глоубъл, чиито последни десет етажа се обитаваха от нейните притежатели — Петролна корпорация Пан-Глоубъл, компания, която по големина се нареждаше на двадесет и осмо място в Америка и на девето в Хюстън. Разполагаща с капитал от 3,25 милиарда долара, в Хюстън Пан-Глоубъл се нареждаше след Шел, Тенеко, Коноко, Енрон, Коустъл, Тексас Истърн, Транско и Пензойл. В едно отношение обаче тази компания се различаваше напълно от всички останали в петролния бизнес — тя все още беше собственост на нейния основател-ветеран и съответно единствено той можеше да упражнява контрол върху дейността й. Той, естествено, имаше акционери и Управителен съвет, но беше запазил контролните си функции и никой не ограничаваше властта му в рамките на неговата собствена корпорация.
    Дванадесет часа след като маршал Козлов беше инструктирал своя специалист по планирането, на осем часови зони западно от Москва, Сайръс В.Милър стоеше до панорамната стена от стъкло в апартамента си на върха на собствената си сграда и се взираше замислено на запад. През леката мараня на късния ноемврийски следобед намиращият се на шест километра небостъргач на Транско отвръщаше на погледа му. Сайръс Милър остана още няколко минути до прозореца, след това прекоси стаята по дебелия мъхест килим, седна и отново се задълбочи в доклада, който лежеше на бюрото му.
    Още преди четиридесет години, когато започваше да се замогва, Сайръс Милър бе разбрал, че информацията означава власт. Да знаеш какво става и, което беше дори по-важно, да знаеш какво предстои да стане — това даваше такава власт, каквато нито политическият пост, нито дори парите бяха в състояние да осигурят на един човек. Тогава той основа в собствената си разрастваща се корпорация изследователски и статистически отдел, а персоналът на този отдел подбираше измежду най-интелигентните и изявени аналитици, които излизаха от американските университети. С навлизането на компютрите той снабди отдела с най-съвременни бази данни, които съхраняваха изчерпателна информация както за петролната, така и за други индустрии, за търговското търсене, за дейността на националната икономика, за пазарните тенденции, за научни постижения и информация относно личности — стотици хиляди хора от най-различни клонове на човешката дейност, хора, които някой ден биха могли да му бъдат от полза.
    Докладът, който лежеше пред него, беше изготвен от Диксън, млад мъж възпитаник на Тексаския щатски университет, който притежаваше изключителен интелект. Беше го взел на работа преди десет години и оттогава насам той доста бе напреднал в компанията. Загледан в доклада на бюрото, Милър мрачна размишляваше с ясното съзнание, че независимо от голямата си заплата аналитикът очевидно нямаше намерение да го успокоява с изводите си. Но това беше добре. За пети път той се върна на заключението на Диксън.
    Основният извод, сър, е, че свободният свят изчерпва запасите си от нефт. В настоящия момент този факт остава неразбран от широките маси на американския народ поради целенасочените усилия на няколко поредни правителства да подхранват илюзията, че сегашното положение с „евтиния нефт“ може да продължи безкрайно дълго.
    Доказателства за твърдението, че източниците на нефт се изчерпват, се намират в таблицата за световните запаси, включена по-горе в доклада. От всичките четиридесет и една държави-производителки на нефт само десет разполагат със запаси за повече от тридесет години. Дори и тази прогноза е твърде оптимистична, тъй като за тридесетгодишния срок изхождаме от схващането, че те ще продължават добива с настоящите темпове. Истината е, че независимо от всичко консумацията, а оттам и производството, непрекъснато се увеличават. И тъй като първи ще се изчерпят по-малките по обем източници, добивът от останалите неминуемо ще се повиши, за да се запълни създадената празнота. Като по-вероятен би трябвало да приемем срока от двадесет години, в рамките на който всички държави-производителки на нефт с изключение на гореспоменатите десет ще изчерпят напълно своите запаси.
    За този срок е невъзможно създаването и въвеждането в експлоатация на алтернативен енергиен източник. През следващите тридесет години свободният свят ще трябва или да разчита на нефта, или да се изправи пред заплахата от икономическа смърт.
    Положението на Америка катастрофално се влошава. По времето, когато държавите-членки на ОПЕК вдигнаха цените от 2 долара на 46 долара за барел, правителството на САЩ поощряваше всячески нашата нефтена индустрия за проучване, откриване, извличане и преработване на максимално количество нефт от местните запаси. След краха на политиката на ОПЕК и производителния бум на Саудитска Арабия през 1985 година, Вашингтон буквално започна да се къпе в евтин нефт от Близкия Изток, вследствие на което обрече родната нефтена индустрия на гибел. Резултатите от тази недалновидност ще бъдат ужасни.
    Америка реагира на евтиния нефт с повишено търсене, увеличен обем на вноса на суров нефт и нефтопродукти и съответно със съкращаване на родното производство, тотално намаляване на разходите за изследователски програми, закриване на рафинерии и увеличаване на безработицата до ниво, надвишаващо това от 1932 година. Дори ако Америка започне още в този момент с една ударна кампания, огромни капиталовложения и мащабно стимулиране от страна на правителството, ще ни трябват десет години за възстановяване на фонда от квалифицирана работна ръка, за възстановяване и изграждане на необходимия машинен парк, за да изпълним такава работна програма, която да сведе цялостната ни зависимост от Близкия Изток до едно приемливо ниво. Към този момент Вашингтон с нищо не е показал, че възнамерява да даде зелена улица за възстановяването на американската национална нефтена индустрия.
    За тази политика се изтъкват три причини, като и трите са напълно несъстоятелни:
    (а) Цената на новодобития американски нефт ще бъде 20 долара за барел, докато производствената цена за един барел саудитски или кувейтски нефт е от 10 до 15 цента като ние го купуваме за 16 долара. Смята се, че това положение ще продължи вечно, което не е истина.
    (б) Смята се, че арабите и по-специално Саудитска Арабия ще продължават да купуват от нас оръжие, технологии, стоки и услуги в астрономически количества за техните отбранителни и социални инфраструктури и следователно ще продължава цикълът на обмяна на техните петродолари с нашата страна. Това схващане също е погрешно. На практика техните инфраструктури са напълно изградени и те вече дори не могат да се сетят за какво да си харчат доларите. Неотдавнашните им сделки (през 1986 и 1988 година), когато закупиха изтребители „Торнадо“ от Великобритания, ни изтикаха на второ място като техни доставчици на оръжие.
    (в) Смята се, че кралствата и султаните на Близкия Изток са наши лоялни съюзници, които никога няма да се обърнат срещу нас и да повишат цените и второ, че сегашните им управници ще останат вечно на власт. Що се отнася до първото, то тяхното безочливо изнудване на Америка през периода от 1973 до 1985 година показва какви са истинските им интереси, а не трябва да се забравя, че в една толкова нестабилна зона като Близкия изток всеки един режим може да бъде свален от власт преди да е изтекла седмицата.
    Сайръс Милър се загледа смръщено в листите. Прочетеното не му харесваше, но знаеше, че е истина. Като човек, който се занимава с добив и преработка на нефт, той беше пострадал жестоко (така виждаше нещата той) през изминалите четири години, и никакви усилия на лобито на американските петролопроизводители във Вашингтон не успяха да повлияят на Конгреса да определи концесии от зоната, защитена от закона за опазване на околната среда в Аляска — най-многообещаващото място за нови нефтени находища. Ненавиждаше Вашингтон и всичко свързано с него.
    Погледна часовника си. Четири и половина. Натисна един бутон на писалището си и част от облицованата с тиково дърво отсрещна стена безшумно се плъзна встрани, за да открие големия екран на цветен телевизор. Избра канала с новините на CNN и успя да хване най-голямата сензация за дена.
    Самолет № 1 на американските ВВС сякаш беше увиснал над пистата за кацане на военновъздушната база „Андрюс“ край Вашингтон, преди колесниците му внимателно да докоснат асфалта и да се плъзнат по американска земя. Докато самолетът постепенно забавяше ход и напускаше пистата за приземяване, завивайки по отсечката за рулиране към сградата на летището, на екрана се появи лицето на някакъв журналист, който задъхано заговори за кой ли път вече за речта на президента в Москва преди дванадесет часа.
    Като че ли в подкрепа на този разказ екипът на CNN запълни десетте минути до окончателното спиране на Боинга с руските слова на президента, естествено със субтитри на английски, с радостните възгласи на летищните работници и милиционерите, със сцената, в която Михаил Горбачов прочувствено бе прегърнал американския президент. Мътносивите очи на Сайръс Милър не потрепнаха. Дори в личния си кабинет той не даваше външен израз на омразата си към патриция от Нова Англия, който съвсем неочаквано спечели изборите за президент преди дванадесет месеца и който си беше поставил за цел размразяване на отношенията с Русия в много по-голяма степен, отколкото Рейгън някога си бе позволявал. В момента, в който президентът Кормак се появи на изхода на самолета и гръмнаха звуците на приветствения марш Милър презрително изключи телевизора.
    „Комунистически копелдак“ — изръмжа той и отново се зае с доклада на Диксън.
    Всъщност този двадесетгодишен срок за изчерпване на запасите от нефт на четиридесет и едната страни-производителки, с изключение на споменатите десет не отговаря напълно на действителността. До десет години, а не е изключено и по-рано, ще започне покачването на цените. Неотдавна Харвардският университет излезе с доклад, в който предвижда до 1999 година покачване на цените до 30 долара за барел (има се предвид стойността на долара от 1989 година) спрямо сегашната цена от 16 долара за барел. На доклада не бе дадена гласност макар всъщност изводите му да бяха дори оптимистични. Перспективата от въздействието на тези цени върху американското общество е кошмарна. Какво ще стори обикновеният американец, когато му кажат, че ще трябва да плаща 2 долара за галон бензин? Как ще реагира фермерът, когато му кажат, че няма да е в състояние да храни свинете си или да жъне нивите си, че няма дори да може да отоплява дома си през тежките северни зими? Ще бъдем изправени пред социална революция.
    Дори ако Вашингтон погледне благосклонно на едно повсеместно съживяване на нефтодобива в САЩ, пак ще разполагаме със запаси само за 5 години при сегашните темпове на консумация. Положението в Европа е още по-тежко; ако не броим малка Норвегия (една от десетте страни със запаси за повече от 30 години, но основаващи се изцяло на много малък добив от крайбрежната ивица), запасите на Европа ще се изчерпят за 3 години. Страните от Тихоокеанския басейн разчитат изцяло на вносен нефт и притежават огромни излишъци от валута. Какъв ще бъде резултатът? Като оставим настрана Мексико, Венецуела и Либия, ще трябва да разчитаме на същия източник на доставки: шестте страни-производителки от Близкия Изток.
    Иран, Ирак, Абу Даби и Неутралната зона разполагат с нефт, но Саудитска Арабия и съседен Кувейт са с по-големи залежи от тези на останалите осем страни взети заедно и смятам, че точно Саудитска Арабия може да бъде ключът към ОПЕК. С годишна продукция от 170 милиарда барела, с 25% от световното производство, което ще се повиши до 50%, когато останалите страни-производителки започнат да излизат една по една от играта и със залежи за над сто години, Саудитска Арабия е страната, която ще контролира световните цени на нефта, което пък означава, че ще контролира и Америка.
    При прогнозираното увеличение на цените до 1995 година Америка ще трябва да плаща ежедневно по 450 милиона долара на Саудитска Арабия и граничещия с нея Кувейт. На практика доставчиците от Близкия Изток ще притежават индустрията на САЩ, чиито енергийни нужди ще задоволяват. Америка, независимо от нейния напредък, високо технологично ниво, висок жизнен стандарт и военна мощ ще зависи изцяло в икономическо, финансово, стратегическо, а оттук и в политическо отношение от една изостанала, слабо населена, полуномадска, корумпирана и непредсказуема държава, върху която не може да се упражнява какъвто и да било контрол.
    Сайръс Милър затвори доклада, облегна се назад и впери поглед в тавана. Ако някой проявеше достатъчно смелост и му заявеше в лицето, че политическите му убеждения са крайно десни, той би го отрекъл енергично. Макар и по традиция да гласуваше за Републиканците, интересите му в политиката бяха ограничени само дотолкова, доколкото тя засягаше петролната индустрия. Политическото му кредо, разбира се, в рамките на тези ограничени интереси, беше патриотизъм. Милър обичаше своя Тексас и страната, в която се беше родил с такава сила, че понякога чувстваше как тази любов го задушава. Това, което на седемдесет и седем годишна възраст не успяваше да разбере, беше, че любовта му е насочена към една Америка, рожба на собствения му мозък — една бяла, англо-саксонска, протестантска Америка, подвластна на традиционните стойности и крайния шовинизъм. Не че имаше нещо против евреите, католиците, латиноамериканците или пък негрите — поне така уверяваше Всемогъщия в ежедневните си молитви. Нима не беше взел на работа осем момичета с испанска кръв в ранчото си в Хил Кънтри, недалеч от Остин, да не говорим за няколкото негри, които се грижеха за градината? Разбира се, всяка жаба трябваше да си знае гьола.
    Той продължи да се взира в тавана, като се опитваше да си спомни едно име. Името на човек, с когото се беше запознал преди две години на съвещанието на производителите на петрол в Далас; човек, който бе споменал, че живее и работи в Саудитска Арабия. Бяха поговорили съвсем малко, но този човек му беше направил силно впечатление. И сега си го представи — висок почти метър и осемдесет, малко по-нисък от самия Милър, стегнат, изправен, мълчалив, наблюдателен, сериозен, човек с изключителни познания върху Близкия Изток. Подпираше се на бастун заради лекото накуцване и се занимаваше с компютри. Колкото повече мислеше Милър, толкова повече подробности изплуваха в паметта му. Бяха разговаряли за компютри, за достойнствата на Милъровите „Ханиуел“, въпреки че този човек предпочиташе системите на IBM. След няколко минути Милър се свърза с отдела за проучвания и продиктува всичко, което си беше припомнил.
    — Открийте кой е този човек — нареди той.


    Над южното крайбрежие на Испания, наричано Коста дел Сол, падаше мрак. Въпреки че туристическият сезон беше отминал, сто и петдесетте километра крайбрежна ивица от Малага до Гибралтар представляваха непрекъснат низ от светлини. Погледнат иззад планините, брегът приличаше на огромна огнена змия, която се извиваше през Торемолинос, Михас, Фуенгирола, Марбела, Естепона, Пуерто Дукеса, за да стигне през Ла Линеа чак до Гибралтар. По магистралата от Малага до Кадиз, която лъкатушеше между хълмовете и плажовете, проблясваха фаровете на неспирен поток от коли и камиони.
    В планините зад крайбрежието, в западния край на Испания, между Естепона и Пуерто Дукеса, е разположен лозарският район на южна Андалусия, където се произвеждат не десертните вина Херес, а силно червено вино. В центъра на тази област се намира малкото градче Манилва, само на около осем километра от брега, но с великолепен изглед на юг към морето. Манилва е заобиколен от цял рояк селца и паланки, населени от хората, които обработват земята по склоновете й се грижат за лозята.
    В едно от тях, Алкантара дел Рио, изнурени мъже се връщаха след още един ден на усилен труд. Реколтата отдавна беше прибрана, но лозите трябваше да се подрежат и подготвят за настъпващата зима, а това означаваше още съсипваща работа за техните гърбове и рамене. И сега, преди да се приберат из разпръснатите си къщурки, много от тях първо се отбиваха до единствената в селото пивница за по чаша вино и някоя приказка.
    Алкантара дел Рио едва ли можеше да се похвали с нещо друго, освен с тих и спокоен живот. В селцето се издигаше малка варосана църква, за която се грижеше престарял свещеник, немощен като службите, които водеше. Той отслужваше меса за жените и децата, като съжаляваше за мъжката част от паството си, която определено предпочиташе пивницата пред неделната служба. Децата от селото ходеха на училище в Манилва. Освен петдесетината варосани къщурки в селото, тук се намираше единствено „Бар Антонио“. В този момент барът беше претъпкан с лозари. Някои от тях работеха за кооперативни стопанства, отдалечени на километри оттук, други имаха собствена земя, където с тежък труд изкарваха колкото за прехраната си в зависимост от реколтата и от цените, които им предлагаха изкупвачите от големите градове.
    Високият мъж влезе последен в бара, кимна за поздрав на останалите и зае обичайното си място в ъгъла. Беше жилав, в средата на четиридесетте и поне с няколко пръста по-висок от останалите посетители, с остри, грубовати черти на лицето и насмешливи очи. Някои от селяните го наричаха „сеньор“, ала Антонио, който се запъти към него с гарафа вино и чаша в ръка, се държеше по-свойски.
    — Ola, Tonio2 — спокойно отговори високият мъж — Si, va bien.3
    От телевизора над бара се разнесе силна музика и той се обърна. Започваха вечерните новини и мъжете се умълчаха, за да не пропуснат нещо. На екрана се появи говорителят, който накратко описа отпътуването на американския президент Кормак от Москва. Картината се смени и на екрана се появи летище „Внуково“. Президентът застана пред микрофона и започна да говори. Испанската телевизия не използваше субтитри, а преводът се дублираше от четец. Мъжете в бара слушаха внимателно. Когато Джон Кормак свърши речта си и подаде ръка на Горбачов, камерата (екипът беше на ВВС и отразяваше събитието за всички европейски телевизии) показа в едър план приветстващите работници от летището, милиционерите и накрая представителните отряди на КГБ. Испанският говорител отново а появи на екрана. Антонио се обърна към високия мъж.
    — Es un buen hombre, Senor Cormak4 — рече той широко усмихнат и потупа високия мъж по гърба, като че ли клиентът му имаше нещо общо с човека от Белия дом.
    — Si — кимна замислено високият мъж. — Es un bien hombre.5


    Сайръс В.Милър не беше наследил богатството си. Произхождаше от бедно фермерско семейство от Колорадо. Беше още момче, когато една минна компания откупи малкото стопанство на баща му и унищожи земята с машинариите си. Тогава реши, че щом не можеш да се пребориш с врага си, най-доброто, което можеш да направиш, е да станеш като него и той започна сам да си пробива път в живота. Първо в Колорадския минен институт в Денвър, откъдето през 1933 година излезе само с диплома в джоба и с дрехите на гърба си. По време на обучението си бе разбрал, че нефтът го вълнува много повече от камънаците и се отправи за Тексас. Тогава още беше времето на независимите петролотърсачи, когато концесиите не бяха спъвани от предварително одобрявани държавни планове за развитие или пък грижи за екологията.
    През 1936 година той си набеляза място, изоставено от Тексако, защото, според него, те просто не бяха копали там, където трябва. Успя да убеди един човек със собствена сонда да се присъедини към него. Повече усилия трябваше да положи, докато една банка се съгласи да му отпусне необходимия заем срещу част от правата. Права, при това доста повече, получи и агенцията за специализирано оборудване за останалата част от съоръженията и след три месеца бликна нефт — много нефт. Той изкупи сондажната платформа, нае още сонди и нови парцели. С избухването на войната през 1941 година сондите му заработиха с пълна сила и парите потекоха. Но той искаше още. И както през 1939 година беше предвидил предстоящата война, така и през 1944 година нещо привлече вниманието му.
    Един англичанин на име Франк Уитъл бе изобретил самолетен двигател без витло и с огромна мощност. Сайръс Милър се чудеше какво ли гориво използва този двигател.
    През 1945 година научи, че „Боинг-Локхийд“ са получили правата върху реактивния двигател на Уитъл, а горивото не е високооктанов бензин, а най-обикновен Керосин. Той вложи голяма част от капиталите си в закупуването на една позападнала рафинерия в Калифорния, след което се обърна към „Боинг-Локхийд“ и отново имаше късмет, защото по това време на тях вече им бе омръзнало да търпят високомерното отношение на големите петролни компании. Милър им предложи придобивката си и заедно разработиха новото авиационно турбинно гориво — AVTUR. Оказа се, че остарялата рафинерия на Милър е точно това, което им трябва за производството на AVTUR и едва бяха получили първите мостри от новата продукция, когато започна войната в Корея. Сблъсъкът между реактивните изтребители Сейбър и китайските Мигове възвести ерата на реактивните двигатели. „Пан-Глоубъл“ навлезе в орбита и Милър се завърна в Тексас.
    Междувременно се ожени. Мейбъл изглеждаше съвсем мъничка в сравнение със съпруга си, но той я обичаше безумно и всъщност тя беше човекът, който държеше кормилото в дома им през тридесетте години семеен живот. Деца нямаха — тя смяташе, че е твърде дребна, а здравето й много крехко, за да ражда деца и Милър не й се противопостави. За него бе щастие да изпълнява всяко нейно желание. Беше неутешим, когато Мейбъл почина през 1980 година. Тогава откри Бога. Не се отдаде на църквата, а на своя Бог. Започна да води свои лични разговори с Всемогъщия и с радост откри, че Бог му отговаря и разумно го съветва как да увеличи богатството си и как да служи на Тексас и на Съединените щати. Разбира се, от вниманието му убягваше фактът, че божествените наставления бяха винаги такива, каквито той желаеше да чуе, както и това, че Създателят напълно споделяше собствения му шовинизъм, предразсъдъци и фанатизъм. Продължаваше както винаги досега да избягва карикатурния образ на тексасеца, — остана непушач, пиеше съвсем умерено, водеше целомъдрен живот, проявяваше забележителен консерватизъм в облеклото и речта си, беше винаги учтив и безкрайно ненавиждаше вулгарния език.
    Интеркомът приглушено иззвъня.
    — Относно човека, за когото се интересувахте, мистър Милър. Когато сте го срещнали, той е работел за IBM в Саудитска Арабия. От IBM смятат, че това е той. Напуснал е и сега е консултант на свободна практика. Казва се Истърхаус, полковник Робърт Истърхаус.
    — Намерете го — каза Милър. — Изпратете някой да го открие. Няма значение колко ще струва. Искам да ми го доведете.

2.

    Ноември, 1990 година

    Маршал Козлов седеше зад писалището си и спокойно изучаваше четиримата мъже, седнали край дългата част на Т-образната заседателна маса. И четиримата четяха папки с гриф „Строго секретно“. Познаваше ги добре и им вярваше — трябваше да им вярва, защото кариерата му, а и не само тя, беше заложена на карта.
    Вляво от него седеше заместник-началникът на щаба (Юг), с когото работеха заедно в Москва, но който всъщност отговаряше за южната част на Съветския съюз с нейните многолюдни мюсюлмански републики и границите с Румъния, Турция, Иран и Афганистан. До него беше началникът на Южното върховно командване в Баку, пристигнал в Москва с мисълта, че става дума за някое от обичайните съвещания на щаба. Но в това събиране нямаше нищо обичайно. Допреди седем години, преди да дойде в Москва като Първи заместник, маршал Козлов беше главнокомандващ в Управлението в Баку и човекът, който в момента четеше плана „Суворов“, всъщност дължеше своето повишение на него.
    Другите двама на отсрещната страна на масата също бяха потънали в четене. Откъм страната на маршал Козлов беше човекът, чиято лоялност и участие щяха да бъдат от първостепенно значение ако изобщо се стигнеше до изпълнение на плана „Суворов“. Това беше заместник-началникът на ГРУ — съветското военно разузнаване. В непрестанен конфликт със значително превъзхождащия го съперник — КГБ, — ГРУ отговаряше за военното разузнаване в страната и навън, за контраразузнаването и за вътрешната сигурност на въоръжените сили. И което беше по-важно за плана „Суворов“ — в разпореждане на ГРУ бяха специалните части — Спецназ, — чието участие в началния етап на плана „Суворов“, ако той влезеше в изпълнение, щеше да бъде съдбоносно. Именно отрядите на Спецназ бяха тези, които през зимата на 1979 година се приземиха на летището в Кабул, щурмуваха президентския дворец убиха тогавашния президент на Афганистан и на негово място поставиха съветската марионетка Бабрак Кармал, който от своя страна незабавно изпрати апел (със задна дата) до Въоръжените сили на Съветския съюз да влязат в страната, за да потушат „размириците“.
    Маршал Козлов се беше спрял на заместника, тъй като за никого не беше тайна, че началникът на ГРУ беше човек на КГБ, натрапен на Генералния щаб; човек, който без съмнение не преставаше да тича при приятелчетата си от КГБ с всяка информация, до която се добереше и която можеше да се използва срещу Върховното командване. Управлението на ГРУ беше точно на север от Централното летище и заместник-началникът беше прекосил цяла Москва, за да пристигне на съвещанието.
    До него седеше още един човек, пристигнал от управлението си в северните предградия, чиито хора също щяха да бъдат от жизнено важно значение за изпълнението на плана „Суворов“. Това беше заместник-командирът на Въздушнодесантните войски — десантчиците, които трябваше да се спуснат в градовете, упоменати в плана и по този начин да подсигурят въздушния мост, който щеше да последва.
    Нямаше смисъл да се ангажира Противовъздушната отбрана, тъй като нямаше да има нападение срещу Съветския съюз; по същата причина бяха пропуснати и Стратегическите ракетни войски, тъй като нямаше да има нужда от тях. А що се отнася до мотострелкови, артилерийски и бронетанкови части, то Южното върховно командване разполагаше с достатъчно голям потенциал за целта.
    Заместник-началникът на ГРУ свърши с четенето и вдигна глава. Понечи да каже нещо, но маршал Козлов махна предупредително с ръка и двамата мълчаливо изчакаха останалите трима да свършат. Съвещанието беше започнало преди три часа, като в началото се бяха запознали със съкратения вариант на доклада на Камински. Мрачната сериозност, с която се отнесоха към изводите и прогнозите в доклада се подсилваше и от факта, че през изтеклата година една част от тези предвиждания се бяха сбъднали.
    Вече имаше случаи на съкращаване на доставки на петрол, дори някои военни маневри бяха пренасрочени за по-късна дата (всъщност отменени) поради недостиг на гориво. Обещанието, че някои атомни централи ще бъдат пуснати отново, не бе изпълнено; в Сибир се произвеждаше количество, малко по-голямо от обичайното, а програмата за разработване на арктическите находища се намираше в задънена улица поради липса на технологии, на квалифицирана работна ръка и на пари. Гласността, перестройката, пресконференциите и насърчителните слова на Политбюро бяха едно, ала Русия се нуждаеше от нещо много по-сериозно, за да влезе в релси.
    След като обсъдиха накратко доклада за нефтените запаси, маршал Козлов им раздаде по едно копие от плана „Суворов“, изготвен за девет месеца от генерал-майор Земсков. Беше пазил доклада при себе си цели три месеца преди да реши, че положението на юг от границите е стигнало до фазата, която би направила подчинените му офицери по-склонни да възприемат крайните мерки, разработени в плана „Суворов“. Всички бяха привършили с четенето и го гледаха в очакване. Никой не желаеше да проговори пръв.
    — Е? — обади се Козлов. — Чакам мнението ви.
    — Да — пръв събра смелост заместник-началникът на щаба. — Така действително ще си осигурим достатъчно голям източник на суров нефт, който да ни стигне поне през първата половина на следващия век.
    — Това е крайната цел — каза Козлов. — Въпросът е дали този план е осъществим? — Той погледна въпросително офицера от Южното върховно командване.
    — Нахлуването и завладяването не са проблем — отговори генералът с четирите звезди от Баку. — От тази гледна точка планът е блестящ. Първоначалната съпротива няма да ни затрудни. Но как впоследствие ще контролираме кучите синове? Знаете, че са луди… Ще се наложи да прибегнем към извънредно остри мерки.
    — Това може да се уреди — спокойно рече маршал Козлов.
    — Ще трябва да използваме само руснаци — отбеляза десантчикът. — Руснаци и украинци. На всички ни е ясно, че не можем да разчитаме на дивизиите от мюсюлманските републики.
    Сред присъстващите се разнесе одобрителен шум. Заместник-началникът на ГРУ вдигна очи.
    — Понякога се чудя дали изобщо можем вече да разчитаме на дивизиите от тези републики, което е още една причина да харесвам плана „Суворов“. Така ще сложим край на ислямския фундаментализъм, който се шири в южните ни републики. Ще изтрием от лицето на земята самия източник на заразата. Напоследък получавам доста информации, че в случай на война вероятността тези части да проявят неподчинение е твърде голяма.
    Генералът от Баку дори не сметна за необходимо да спори по този въпрос.
    — Проклети чалмалии — изръмжа той. — Стават все по-отвратителни. Вместо да се грижа за отбраната на южните ни граници, аз прахосвам половината от времето си да усмирявам религиозни размирици в Ташкент, Самарканд и Ашхабад. С удоволствие ще смажа проклетата им Партия на Аллаха.
    — Така — обобщи маршал Козлов. — Значи дотук плюсовете са три. Планът е осъществим поради почти незащитената граница й хаоса, който цари там; ще си осигурим нефт за половин век и ще разгоним проповедниците на фундаментализма веднъж завинаги. Сега за минусите…
    — А какво ще кажете за реакцията на Запада? — попита генералът от Въздушнодесантните войски. — Американците могат да започнат Трета световна война заради това.
    — Съмнявам се — възрази заместник-началникът на ГРУ, който дълги години беше проучвал Запада и знаеше за него повече от всички останали. — Американските политици зависят изключително много от общественото мнение, а средният американец напоследък желае да види Иран изравнен със земята. Такова е общественото мнение.
    И четиримата познаваха добре историята на Иран през последните години. След смъртта на аятолах Хомейни беше настъпил период ни ожесточени политически борби и накрая властта беше преминала в ръцете на кървавия поддръжник на исляма Халхали, който беше видян за последен път да се наслаждава на труповете на американските заложници от посолството след неуспешния опит да бъдат спасени.
    Халхали се беше опитал да запази своето едва крепящо се господство, като превърна Иран в царство на терора, използвайки страшните Гашт-е-Саралах (Кървавите патрули).
    Накрая, когато възникна опасност най-необузданите от тези Стражи на Революцията да се изплъзнат от контрола му, той ги изпрати извън страната, където за последните шест месеца осъществиха поредица от нечувани по своята жестокост терористични актове срещу американски граждани и обекти из Близкия Изток и Европа.
    По времето, когато петимата висши военни се бяха събрали да обсъдят плана за завладяване и окупиране на Иран, Халхали беше станал омразен на целия си народ, на когото Свещеният Терор беше дошъл до гуша. Западът също не хранеше по-добри чувства към него.
    — Смятам — обобщи представителят на военното разузнаване, — че ако решим да обесим Халхали, самите американци ще ни подарят въжето. Вашингтон сигурно няма да ни приветства, но конгресмените и сенаторите ще се вслушат в мнението на избирателите си и ще посъветват президента да бъде по-умерен. Освен това да не забравяме, че напоследък сме големи приятели с янките.
    Мъжете около масата се позасмяха. Усмихна се и маршал Козлов.
    — В такъв случай откъде да очакваме отпор? — попита той.
    — Сигурен съм — обади се генералът от ГРУ, — че няма да е от Вашингтон, ако поставим американците пред свършен факт. Според мен отпорът ще дойде от страна на Новая площадь, онзи от Ставропол направо ще подскочи.
    (На Новая площадь или Новия площад се намира сградата на Централния комитет, а споменаването на Ставропол далеч не беше комплимент за Генералния секретар Михаил Горбачов, който беше роден там.)
    Петимата военни мрачно кимнаха. Разузнавачът продължи с разсъжденията си:
    — Всички прекрасно знаем, че през последната година, откакто проклетият Кормак се превърна в най-голямата поп-звезда на Русия след изпълнението на Внуково, екипи от двете министерства на отбраната уточняват подробностите по договор за голямо съкращение на оръжията. След две седмици Горбачов отлита за Америка, за да се опита да свърши колкото се може по-бързо тази работа, така че да се освободят повече средства за развитието на нашата нефтена промишленост. Е, след като твърдо вярва, че по този начин ще реши проблема с нефта, защо да поставя под въпрос любимия си договор с Кормак, като ни даде зелена улица да нападнем Иран?
    — Ако успее да се споразумее за този договор с американците смятате ли, че Централният комитет ще го ратифицира? — попита генералът от Баку.
    — В момента Централният комитет е в ръцете му — изсумтя Козлов. — През последните две години успя да изчисти всички които не му бяха удобни.
    Съвещанието приключи с тази сдържано песимистична нотка. Копията от плана „Суворов“ бяха събрани и заключени в личния сейф на маршал Козлов, а генералите се завърнаха по назначенията си, готови мълчаливо да наблюдават и изчакват.


    Две седмици по-късно Сайръс Милър също се съвещаваше, макар и само с един човек, негов стар приятел и колега. Двамата с Мелвил Сканлън се познаваха още от дните на Корейската война, когато младият Сканлън, все още начинаещ предприемач, беше вложил незначителните си капитали в няколко малки танкера. (Впрочем в онези дни всички танкери бяха малки.)
    Милър беше сключил договор за доставка на самолетно гориво за Военновъздушните сили на САЩ. Горивото трябваше да се достави до японския бряг, откъдето военни танкери го транспортираха до окупираната Южна Корея. Възложи изпълнението на договора на Сканлън, който стори чудеса — ръждясалите му корита прекосяваха Панамския канал и след като ги заредяха с AVTUR в Калифорния, го транспортираха през Тихия океан. Корабите на Сканлън винаги пътуваха натоварени, защото той използваше едни и същи съдове да превозва суров и преработен нефт, а Милър от своя страна винаги разполагаше с достатъчно суровини за производството на AVTUR. Три екипажа загинаха в Тихия океан, но никой не задаваше въпроси и двамата натрупаха доста пари, преди Милър да бъде принуден в края на краищата да лицензира своето ноухау пред големите компании.
    След това Сканлън стана едър брокер и спедитор на петролни продукти, които купуваше и превозваше из целия свят, но най-вече от Персийския залив до Америка. През 1981 година Саудитска Арабия реши, че всички морски товари, които излизат от Залива, трябва да пътуват единствено под „арабски флаг“; политика, която можеше да се приложи единствено към нефта, всъщност към тази част от нефтените товари, която принадлежеше на страната-производител, а не фирмата, която се занимаваше с извличане и преработване. Тогава Сканлън се оттегли. И понеже се занимаваше основно с транспортиране на суров нефт от Саудитска Арабия до Америка, пострада жестоко от този закон, защото беше принуден да продаде или да даде под наем танкерите си на Саудитска Арабия или на Кувейт на много ниски цени. Успя да оцелее, но намрази арабите. Все още притежаваше няколко танкера, които сновяха между Залива и Америка, но транспортираха нефт на Арамко, които единствени избягнаха задължителния „арабски флаг“.
    Милър се беше изправил до любимия си панорамен прозорец и се взираше надолу към просналия се в краката му Хюстън. Това го караше да изпитва чувството, че е бог, който се е извисил над останалото човечество. В другия край на стаята Сканлън се облегна назад в стола си и потупа с длан доклада на Диксън, който току-що беше прочел. И той като Милър знаеше, че нефтът от Персийския залив вече беше стигнал до 20 долара за барел.
    — Съгласен съм с тебе, стари приятелю. Няма начин Щатите да започнат да протягат ръка за милостиня към ония кучи синове. И какво, по дяволите, смятат да правят във Вашингтон? Да не би да са слепи?
    — Не чакай помощ от Вашингтон, Мел — спокойно каза Милър. — Ако искаш да промениш нещо в този живот, трябва сам да го сториш. И двамата знаем това от опит, нали?
    Мел Сканлън извади носна кърпа и попи потта от челото си. Независимо от климатичната инсталация той продължаваше да се поти. За разлика от Милър, Сканлън имаше предпочитания към традиционния тексаски екип — носеше шапки Стетсън, ширитени вратовръзки, колани с големи токи и ботуши със скосени токове. За съжаление не можеше да се похвали с каубойско телосложение — беше нисък и пълен, но зад облеклото и маниерите на „доброто момче от Запада“ се криеше изключително остър ум.
    — И как смяташ да докараш тези запаси тук? — изпухтя той. — Нефтените находища на Хаза са в Саудитска Арабия и това е факт.
    — Не, нямам предвид географското им разположение. Говоря за политически контрол върху тях — отговори Милър. — А оттам и възможността да диктуваме цените на саудитския, което ще рече на световния нефт.
    — Какво? Политически контрол ли? Искаш да кажеш някоя друга арабска банда да вземе властта?
    — Не друга арабска банда, а ние — каза Милър. — Съединените американски щати. За да оцелее държавата ни, ние трябва да контролираме световните цени на петрола, като ги държим изгодни за нас. А това означава, че трябва да поставим под контрол правителството в Рияд. Кошмарът да сме изцяло зависими от една шепа опърпани козари продължи твърде дълго. Крайно време е да си сменим ролите, а Вашингтон няма да го стори. Това обаче би могло да помогне.
    Той взе една папка с документи от бюрото си, върху чиито твърди корици не пишеше нищо. Сканлън сбърчи лице.
    — О, стига с тези доклади, Сай — запротестира той.
    — Прочети този — подкани го Милър. — Прочети го да си освежиш ума.
    Сканлън въздъхна и разгърна папката. На първата страница имаше следното заглавие:
„Разгром и падане от власт на Династията на Сауд“
    — Свещени дивотии! — изпъшка Сканлън.
    — Не — невъзмутимо отговори Милър. — Свещен Терор. Чети.
    ИСЛЯМ: Ислямската религия (което означава „подчинение“ на волята на бога) е възникнала от учението на пророка Мохамед около 622 година от новата ера и днес обхваща между 800 милиона и милиард последователи. За разлика от християнската религия, при исляма свещениците не са ръкоположени. Религиозните водачи са миряни, които са спечелили уважение с морала и с интелектуалните си способности. Доктрината на Мохамед е изложена в Корана.
    СЕКТИ: Деветдесет процента от мюсюлманите принадлежат към сектата на Сунитите — това е ортодоксалното течение. От останалите с най-голямо значение е сектата на Шиитите (фанатизирани поддръжници на исляма), Основната разлика между последователите на двете религиозни течения е тази, че Сунитите следват записаното в Корана учение на пророк Мохамед, известно като Хадис (традиции), докато Шиитите следват и почитат божествената непогрешимост на онзи, който е техен религиозен водач (Имам) в момента. Основни крепости на Шиизма са Иран (100%) и Ирак (55%). Шест процента от саудитските араби са последователи на Шиити — едно ненавиждано и преследвано малцинство, чийто водач е в нелегалност, а основният му район на действие са нефтените полета в Хаза.
    ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ: Макар сред Сунитите да има фундаменталисти, това течение е намерило най-благодатна почва сред Шиитите. Тази секта в сектата изисква абсолютно и безпрекословно подчинение на Корана, според тълкуванието му от покойния аятолах Хомейни, който все още не е изместен от никого.
    ХИЗБУЛА: В Иран крайни фундаменталисти са „Партията на Бога“ или Хизбула — една истинска армия от религиозни фанатици. В други райони фундаменталистите действат под различни имена, но за целите на настоящото проучване Хизбула е най-подходящо.
    ЦЕЛИ И РЕЛИГИОЗНИ СХВАЩАНИЯ: Философията на фундаментализма се базира на схващането, че ислямската религия трябва да се разпространява и в крайна сметка да завладее целия свят, тоест всички да се подчиняват на божията воля, такава каквато е според тълкуванията на аятолах Хомейни. За постигане на тяхната цел съществуват няколко предпоставки, три от които представляват интерес: всички съществуващи мюсюлмански правителства са нелегитимни, тъй като не са основани на безпрекословното подчинение на Аллах, т.е. на аятолах Хомейни; съвместното съществуване между Хизбула и което и да е гражданско правителство е немислимо; свещен дълг на Хизбула е да наказва със смърт всички грешници по света, престъпили волята на Аллаха, но най-вече еретиците сред поддръжниците на исляма.
    МЕТОДИ: Кредото на Хизбула е, че няма да има никаква милост, състрадание, жалост, никакви ограничения за постигане на тяхната крайна цел. Фанатизмът им трябва да стига дори до саможертва в името на голямата цел. Това те наричат Свещен Терор.
    ПРЕДЛОЖЕНИЕ: Шиитските фанатици да бъдат подбудени, обединени, активизирани, организирани и подпомогнати за осъществяването на масово клане на шестстотинте водещи и най-влиятелни членове на Династията на Сауд. По този начин управляващата династия и самото правителство на Рияд ще бъдат унищожени, и на тяхно място ще бъде поставен някой от принцовете, който ще бъде лесно манипулиран от нас и ще приеме военната окупация на нефтените находища в Хаза от Америка. Тогава цените на нефта ще бъдат такива, каквито САЩ „препоръча“.
    — Кой, по дяволите е написал това? — попита Сканлън и остави доклада, който бе прочел до половината.
    — Един човек, когото ползвах като консултант през последната година — отговори Милър. — Искаш ли да се запознаеш с него?
    — Тук ли е?
    — Отвън. Пристигна преди десет минути.
    — Разбира се — каза Сканлън. — Дай да го видим този маниак.
    — След секунда — рече Милър.


    Открай време, много преди професор Джон Кормак да изостави академичната кариера и да се впусне в политиката като конгресмен от щата Кънектикът, семейство Кормак имаше лятна къща на остров Нантъкет. За първи път беше дошъл тук преди тридесет години като учител с младата си жена. Това беше много преди Нантъкет да стане модерен курорт като Мартас Винярд или Кейп Код, но още от първия момент беше очарован от чистия въздух и простотата на живота тук.
    Разположен на изток от Мартас Винярд, малко встрани от Масачузетския бряг, по това време Нантъкет беше просто обичайното рибарско селище, индиански гробища, освежителен бриз, златни плажове и няколко вили. И това беше всичко. Земя имаше достатъчно и младата двойка пестеше всеки долар, докато събраха достатъчно пари за един парцел от десет декара в Шокемо, покрай детския плаж и брега на лагуната, която наричаха просто „Пристанището“. На това място Джон Кормак построи къщата — непретенциозна постройка цялата от дърво, с дървен покрив и малко грубовати мебели — пак от дърво, с кожени постелки и разноцветни тъкани покривки.
    По-късно, когато вече разполагаше с повече средства, той разшири къщата и направи някои подобрения. Върху стария дом в Нантъкет се стовари малък ураган, когато преди двадесет месеца Кормак заяви в Белия дом, че желае да прекарва лятната си почивка там. От Вашингтон запристигаха експерти, които гледаха ужасено на липсата на удобства в къщата, на липсата на безопасност, на липсата на комуникации… След връщането си във Вашингтон те казаха: „Да, господин президент, всичко ще бъде чудесно, но първо ще трябва да се изградят жилищни помещения за стотината човека от секретните служби, да се осигури подходяща площадка за хеликоптерите, няколко бунгала за посетители, за стенографите, за помощния персонал; (естествено Майра Кормак не можеше да продължава сама да оправя леглата), освен това трябва да се монтира сателитна антена или дори две за хората, които ще осъществяват комуникациите…“ Президентът Кормак отхвърли всичко.
    А този ноември реши да рискува с човека от Москва и покани Михаил Горбачов да прекарат няколко дни в Нантъкет. Руснакът беше приел поканата с радост.
    Горилите от КГБ, които охраняваха руския президент, бяха не по-малко потресени от своите американски колеги, но двамата политици просто им заявиха, че ще трябва да приемат нещата такива, каквито са.
    Двамата мъже, навлечени до ушите заради режещия вятър, който духаше откъм Нантъкетския залив (руснакът беше подарил на Кормак самурена шапка), се разхождаха по безлюдните плажове на Нантъкет, докато хората от КГБ и техните колеги търпеливо крачеха след тях, а други бяха залегнали в изсъхналата трева и шепнеха в предавателите си; един военен хеликоптер се бореше с ветровете в небето над тях, а катер на бреговата охрана се люшкаше по вълните край брега.
    Никой не се опита да ги убие. Двамата спокойно крачеха из Нантъкет. Рибарите на Стрейт Уорф с гордост им показваха прясно уловените омари и стриди. Горбачов примигваше и се усмихваше удивен от улова. След това изпиха по една бира в крайбрежния бар и отново закрачиха обратно към Шокемо, поклащайки се един до друг като булдог и щъркел.
    По-късно, след вечерята от домашно приготвени омари, към тях и преводачите се присъединиха и експертите от министерствата на отбраната, за да уточнят последните принципни въпроси по договора и да подготвят изявлението си за следващия ден.
    Във вторник бяха допуснати представителите на пресата — в такива случаи винаги присъстваше малък екип, който правеше снимки и записваше изявления, ползвани от средствата за информация — все пак това беше Америка. Но във вторник нахлуха батальони от журналисти. По обяд двамата мъже се появиха на дървената веранда и американският президент прочете комюникето. В него двамата лидери заявяваха твърдото си намерение да изложат пред Конгреса и пред Централния комитет една широкомащабна и радикална програма за съкращаване на конвенционалните оръжия в двете преговарящи държави и в целия свят. За доизглаждане оставаха някои въпроси по надзора на самия процес, но те бяха от компетенциите на военните специалисти. Допълнително щеше да бъде съобщено какъв вид и какъв процент от оръжията ще бъдат запазени, ще станат предмет на конверсия, ще минат в резерв и ще бъдат унищожени. Президентът Кормак говори за спокоен и сигурен живот, за мир без страх и насилие, за добрата воля на двата народа. Генералният секретар Горбачов оживено кимаше при всяка дума. В момента никой не спомена за това, че при огромния бюджетен дефицит на Америка и икономическия хаос в Съюза и при задаващата се криза за нефт, нито една от двете световни суперсили не може да си позволи да продължава бясната надпревара във въоръжаването, макар че по-късно пресата и телевизията обстойно разнищиха този въпрос.


    На две хиляди мили оттам, в Хюстън, Сайръс Милър изключи телевизора и отправи поглед към Сканлън.
    — Този човек ще ни съсипе — с тиха ярост процеди той. — Този човек е опасен. Той е предател.
    Милър се овладя и се приближи до интеркома на бюрото.
    — Луиз, би ли поканила полковник Истърхаус?
    Някой някога беше казал: „Всички хора мечтаят, но най-опасни са тези, които мечтаят с отворени очи.“
    Полковник Робърт Истърхаус седеше в елегантната приемна на последния етаж на Пан-Глоубъл и се взираше през прозореца, който откриваше панорамен изглед към стелещия се в ниското Хюстън. Само че бледосините му очи виждаха небесния свод и златистите пясъци на Нейид, а мечтите му го отнасяха към нефтените полета на Хаза. Сънуваше как в неговите ръце е целият петролен добив и той държи здраво контрола над това богатство в името на Америка и за и благото на цялото човечество.
    Роден през 1945 година, той беше само на три години, когато баща му прие преподавателското място в американския колеж в Бейрут. По това време ливанската столица беше истински рай — елегантна, космополитна, богата и спокойна. Известно време ходи в арабско училище, а приятели в игрите му бяха французи и араби. Когато семейството му се върна в Айдахо, освен английски той говореше френски и арабски като родни езици. В Америка неговите съучениците му се сториха ограничени, лекомислени, поразително невежи, побъркани по рокендрола и някакъв млад певец на име Пресли. Подиграваха се на разказите му за полюляващите се от вятъра кедри, за крепостите на кръстоносците, за издигащия се дим от планинските огньове на Друзите. Тогава се пристрасти към книгите, но най-много обичаше „Седемте стълба на мъдростта“ от Т.Е.Лоурънс. На осемнадесет години пожертва колежанското си образование и срещите с момичета и се записа доброволец в 82-ра Въздушнопреносима част. Смъртта на Кенеди го завари в лагер за единично обучение на новобранци.
    Следващите десет години беше десантчик, като в сметката си вписа три десанта във Виетнам, откъдето се изтегли с последните части през 1973 година. Когато има много жертви, повишенията във войската идват бързо и той стана най-младият полковник в 82-ра дивизия. Тогава осакатя, но не при бойни действия, а при една нелепа злополука. Нещастието го сполетя по време на тренировъчен десант в пустинята. Заданието беше да се приземят на равен терен при скорост на вятъра 5 възела. Както обикновено, щабните плъхове пак бяха оплескали работата. Приземният вятър надвишаваше 30 възела и хората бяха размазани по скалите и деретата. Трима загинаха на място, двадесет и седем бяха ранени.
    На рентгеновата снимка костите на левия крак на Истърхаус изглеждаха като кибритени клечки, разпръснати върху черно кадифе. След известно време той имаше възможност да наблюдава от болничното си легло телевизионния репортаж, който показа унизителното изтегляне на последните американски части от посолството в Сайгон. Пак там му попадна една книга за компютрите и той разбра, че това е пътят към могъществото. Единствено компютрите, стига да знаеш как да ги използваш, можеха да внесат ред и разум в хаоса и лудостта, обхванали целия свят.
    След като напусна армията, постъпи в колеж, където специализира информатика. По-късно започна работа в „Ханиуел“, остана там осем години и след това се премести в IBM. През 1981 година, когато саудитският петродолар беше на върха, Арамко възложи на IBM да разработи безотказни компютърни системи за контрол на продукцията, дебита, износа и, най-вече, на дължимите на Саудитска Арабия такси при монополните им операции там. Изборът на Истърхаус, с неговия безупречен арабски език и таланта му за компютри, беше естествен. Следващите пет години от живота си той прекара защитавайки интересите на Арамко в Саудитска Арабия, като се специализира в разработването и прилагането на охранителни компютърни системи против кражби и злоупотреби. През 1986 година, след разпадането на ОПЕК, силите, естествено, бяха преразпределени и саудитците, които в този момент бяха в по-неизгодната позиция, се сетиха за накуцващия компютърен гений. Той, освен че беше изключителен специалист, познаваше отлично езика и обичаите им, и те му платиха цяло състояние, да работи за тях вместо за Арамко и IBM.
    Истърхаус познаваше страната и историята й като местен жител. Още като малко момче със затаен дъх беше препрочитал историята за Основателя, за прокудения номадски шейх Абдул Азис ал Сауд, който прекосил пустинята, връхлетял върху крепостта Мусмак при Рияд и така започнал славния си възход. Беше се възхищавал на проницателността на Абдул Азис, който за тридесет години беше покорил всичките тридесет и седем разпръснати из вътрешността на страната племена, беше обединил Нейид, Нейаз и Хадрамут; след това се беше оженил за дъщерите на победените си врагове и беше създал от племената нация или поне някакво подобие на нация. След време обаче очите му се отворили за истинското положение на нещата и възхищението отстъпило място на разочарование, презрение и ненавист.
    Работата му в IBM се състоеше в това да открива и предотвратява компютърни злоупотреби чрез системите, разработени от голобради компютърни генийчета в Щатите, като следеше и контролираше прехвърлянето на търговските операции с нефтени продукти на разбираем счетоводен език и накрая в банкови баланси, създавайки безотказни системи, които можеха да се свържат към компютърната мрежа на Саудитското министерство на финансите. Безграничната корумпираност и разврат на управляващите в арабския свят докараха пуританския му дух до твърдото убеждение, че е предопределен от съдбата да бъде един ден онази сила, която ще помете от лицето на тази благословена с безценния си дар земя лудостта и корупцията; че той ще бъде човекът, който ще възстанови реда и моралните устои в Близкия изток, така че този божи дар — нефтът — да служи на свободния свят, а след това и на всички народи на земята.
    Можеше да използва способностите си и да натрупа огромно състояние за сметка на държавните приходи от петрола така, както постъпваха самите арабски принцове, но моралът му не му позволяваше. Следователно за да осъществи мечтата си, той се нуждаеше от подкрепата на хора с голяма власт и от много пари. Тогава дойде предложението на Сайръс Милър да срутят корумпирания режим и да върнат властта в ръцете на Америка. От него се искаше само да убеди тези диви тексасци, че той е човекът, от когото се нуждаят.
    — Полковник Истърхаус? — Сладкият глас на Луиз прекъсна размишленията му. — Мистър Милър ви очаква, сър.
    Той се изправи, остана няколко секунди облегнат на бастуна си, докато болката в крака му утихне и я последва към кабинета на Милър. След като затвори вратата, той поздрави почтително Милър, който го представи на Сканлън.
    Милър пристъпи направо към въпроса.
    — Полковник, бих желал да убедите моя приятел и колега в осъществимостта на проекта ви, така както убедихте самия мен. Уважавам мнението му и ми се ще и той да ни подкрепи.
    Сканлън хареса комплимента. Истърхаус веднага проумя, че това е лъжа. Милър явно съвсем не питаеше уважение към мнението на Сканлън, но и двамата се нуждаеха от неговите кораби, за да пренесат тайно оръжието за преврата. Той се отнесе към Сканлън с подчертано уважение.
    — Прочетохте ли доклада ми, сър? — попита Истърхаус.
    — Ами… да. За ония от Хизбула. Малко ме затрудниха шантавите им имена. Как смятате да ги използвате, за да свалите монархията и, което е по-важно, как Америка ще може да докопа нефтените залежи на Хаза?
    — Мистър Сканлън, човек не може да контролира Хаза и да насочи нефта към Америка, ако преди това не се е справил с правителството в Рияд. Това правителство трябва да се превърне в марионетен режим, ръководен изцяло от американски съветници. Не можем открито да свалим Династията на Сауд, защото арабският свят ще нададе страхотен вой. Планът ми е да провокираме група шиитски фундаменталисти, посветила се на Свещения терор, да свърши тази работа. Мисълта, че хората на Хомейни могат да завладеят саудитския полуостров, ще предизвика вълни на ужас сред целия арабски свят. Като започнем от Оман на юг през Обединените емирства до Кувейт, от Сирия, Ирак, Йордания, Ливан, Египет и Израел, незабавно ще бъдат отправени тайни или явни молби Америка да се намеси и да ги защити от Свещения терор. Тъй като от две години се занимавам с изграждането на специализирана компютърна система за вътрешна сигурност на Саудитска Арабия, зная, че съществува такава група от фанатици, твърди привърженици на Свещения терор. Начело на тази група стои Имам, който ненавижда краля, братята му, Ал Фахд — тяхната придворна мафия, и цялото семейство от хиляди принцове и принцеси, от които се състои управляващата династия. Имамът ги е заклеймил публично като Развратници на Исляма и Осквернители на Свещените градове Мека и Медина. Той трябва да се крие, но аз мога да му осигуря безопасност, докато имаме нужда от него, като изтрия от централния компютър всички данни за местонахождението му. Освен това имам възможността да вляза в контакт с него чрез един бивш служител на Мутавайна, вездесъщата и омразна Религиозна полиция.
    — А какъв е смисълът да предаваме Саудитска Арабия в ръцете на тези хаховци? — попита Сканлън. — С дневен доход от 300 000 милиона щатски долара, по дяволите… та те ще съсипят всичко!
    — Абсолютно вярно. Но точно това арабският свят не може да приеме. Като изключим Иран, всички останали държави в района ще се обърнат с молба към Америка да се намеси. Вашингтон ще бъде подложен на сериозен натиск да изпрати Корпуса за бързо реагиране в базата в Оман, след това в столицата Рияд, в Дхаран и Бахрейн, за да охраняват нефтените кладенци, преди да са ги унищожили завинаги. А след това ще трябва да останем там, за да гарантираме, че подобни терористични актове няма да се повторят.
    — Ами това копеле, имамът? — попита Сканлън. — С него какво ще стане?
    — Ще умре — спокойно каза Истърхаус. — На негово място ще поставим единствения останал жив принц от Династията на Сауд (когото ще го задържа у дома си точно преди самата касапница). Познавам го много добре — учил е на Запад, проамерикански настроен, слабохарактерен, нерешителен и пияница. Но с изявлението си от нашето посолство в Рияд той ще придаде легитимност на исканията на останалите арабски страни. Като единствен оцелял член на Династията той ще се обърне към Америка с молба да се намеси, за да възвърне законната власт. И оттам нататък той става наш човек.
    Сканлън обмисли чутото и отново се върна към същността на въпроса:
    — Какво печелим ние от това? Имам предвид ние, а не САЩ.
    Милър се намеси. Той добре познаваше Сканлън и знаеше каква ще бъде неговата реакция.
    — Мел, ако този принц вземе властта в Рияд и във всеки един момент полковникът му диктува какво да прави, на първо време можем да очакваме да отнемем монопола на Арамко. Това значи, че пред нас стоят нови договори, превози, внос, преработка на суров нефт. А можеш ли да познаеш кой ще се вреди първи?
    Сканлън кимна разбиращо.
    — За кога смятате да насрочите това… събитие?
    — Вероятно знаете, че крепостта Мусмак е била щурмувана през януари 1902 година. Обявяването на новото Кралство е станало през 1932 година. След петнадесет месеца, през пролетта на 1992 година, Кралят и неговият двор ще честват 90-та годишнина от първото събитие и диамантения юбилей на кралството. Планират тържество за един милиард долара и гости от цял свят. В момента специално за празненствата се изгражда нов закрит стадион. Аз отговарям за компютризираните охранителни системи — по входове, врати, прозорци, климатични инсталации. Една седмица преди датата ще се състои генерална репетиция с присъствието на шестстотин членове на Династията на Сауд, събрани от всяко кътче на света. Тогава ще организирам удара на терористите. Компютърът ще заключи всички врати, когато те влязат; на петстотинте войници от Кралската гвардия ще бъдат раздадени негодни амуниции. Ще ги докараме заедно с автоматите за хората на Хизбула с вашите кораби.
    — И какво ще стане, когато всичко свърши? — попита Сканлън.
    — Мистър Сканлън, когато всичко свърши, Династията на Сауд просто няма да съществува. Нито пък терористите. Защото на стадиона ще избухне пожар, а телевизионните камери ще продължат да снимат трагедията, докато се стопят. Тогава новият аятолах, самоопределилият се приживе имам, наследник на духа и идеите на Хомейни, ще се появи по телевизията и ще провъзгласи плановете си за бъдещето на света, който тъкмо ще е станал свидетел на събитията на стадиона. Вярвам, че това ще сложи начало на натиска към Вашингтон.
    — Полковник — обади се Сайръс Милър, — каква сума смятате, че ще е необходима за финансиране на операцията?
    — Един милион долара, за да започнем незабавно подготовката. По-късно ще ни трябват още два милиона за закупуване на необходимото от чужбина и за подкупи. В самата Саудитска Арабия нито долар. Имам възможност да създам специален фонд от няколко милиарда риала, за да покрия разноските в страната и подкупите на място.
    Милър кимна. Този особняк искаше грошове за цялата тази огромна работа.
    Полковник Истърхаус тръгна да излиза, но на вратата се спря.
    — Съществува един проблем или поне би могъл да възникне. Това е единственият фактор, който не подлежи на контрол. По всичко изглежда, че президентът Кормак е подел твърд курс на мирна политика, а от това, което наблюдавах в Нантъкет, изглежда е и твърдо решен да сключи този договор с Кремъл. Договорът явно няма да струва и пукната пара след нашето нахлуване на арабския полуостров. А човек като него е в състояние да откаже да изпрати Корпуса за бързо реагиране там.
    Сканлън изруга, след като полковникът напусна кабинета и Милър неодобрително се смръщи.
    — Сай, знаеш ли, че той може да се окаже прав? Господи, защо Одел не беше в Белия дом!
    Вицепрезидентът Майкъл Одел, избран лично от Кормак, също беше тексасец, бизнесмен, милионер, човек, който се беше издигнал сам, а политическите му убеждения бяха далеч по-десни от тези на президента. Милър, необичайно развълнуван, се извъртя и сграбчи Сканлън за раменете.
    — Мел, толкова много пъти съм се молил на Бога за този човек. Исках да получа знак. Получих го — Той ми изпрати този полковник и думите му. Кормак трябва да си отиде.


    На север от Лас Вегас в Невада, столицата на хазарта, се намира огромната военновъздушна база „Нелис“ — едно място, в което за хазарт и дума не може да става. Базата обхваща 50 квадратни километра, които принадлежат на полигона Тонапа, предназначен за изпробване на свръхсекретните оръжия на американската армия. Който и да е частен самолет, прелитащ над този район по време на изпитания, рискува да бъде свален след еднократно предупреждение.
    В кристално чистата декемврийска утрин в базата пристигна цяла колона лимузини, от които слязоха група мъже, дошли да наблюдават първото изпитание и демонстрация на едно революционно ново оръжие. Част от тях бяха производителите на подвижната ракетна установка, която бе основна част от системата. Те бяха придружени от представители на другите две асоциирани корпорации, изработили ракетите и програмите за електрониката и авиационното радиооборудване, използвани в оръжието. Както всяка една съвременна техническа система, ДЕСПОТ — най-новото оръжие за унищожаване на танкове, не беше просто устройство, а съдържаше цяла мрежа от сложни системи, които в този случай бяха дело на три различни корпорации.
    Коб беше Главен изпълнителен директор и основен акционер на „Зодиак-ББМ Инк.“ — компания, специализирана в разработването на бойни бронирани машини, както подсказваха и инициалите й. Неговото бъдеще и бъдещето на компанията му зависеха от това дали ДЕСПОТ, оръжие, което бяха разработили изцяло на свои разноски през последните седем години, ще бъде одобрено и закупено от Пентагона. Коб не хранеше никакви съмнения за крайния резултат. По негово мнение ДЕСПОТ беше изпреварил с години системата „Пейв Тайгър“ на Боинг, както и по-новата им „Тасит Рейнбоу“. Освен това знаеше, че ДЕСПОТ изцяло решава отколешния проблем на НАТО — да се изолира напълно първата вълна съветски танкове в равнината на Централна Германия от втората.
    Колегите му бяха Мойр от „Пасадина Ейвионикс“ в Калифорния, които бяха разработили основните компоненти на Кестрел и Госхоук, и Салкинд от ЕСК Индъстриз Инк в Силиконовата долина близо до Пало Алто, Калифорния. Както самите те, така и компаниите, които представляваха, бяха заложили много на това Пентагона да одобри и приеме на въоръжение ДЕСПОТ. ЕСК Индъстриз имаха дял в разработката на прототипа на бомбардировача В2 Стелт за ВВС, но това беше един сигурен проект.
    Хората от Пентагона пристигнаха два часа след като всичко беше подготвено. Бяха общо дванадесет човека, сред които двама генерали, и представляваха техническата група, от чиято преценка зависеше крайното решение на Пентагона. След като всички заеха местата си пред стената от телевизионни монитори, изпитанията започнаха.
    Мойр беше подготвил една изненада още в самото начало. Той покани присъстващите да се обърнат и да насочат вниманието си към пустинята. Земната повърхност се простираше гола, без следа от човешко присъствие. Настъпи леко объркване. Мойр натисна бутон на таблото пред себе си. Само на няколко метра от хората земята започна да се надига. Пред очите им се появи огромна стоманена лапа, която се протегна напред и започна да тегли. От земята се появи ДЕСПОТ, погребан дълбоко и неуязвим за сканиращите изтребители и за насочените отвесно надолу радари. От гроба, който сам си беше изкопал, се измъкна внушителното сиво стоманено туловище, изпълзя на вериги и колела, без отвори, напълно автономно, самоуверено в мощта си, напълно защитено срещу директни удари, освен ако не ставаше дума за пряко попадение на голямокалибрен снаряд или многотонна бомба, неуязвимо за атомно, химическо и бактериологическо оръжие.
    Четиримата мъже, които са намираха във вътрешността на чудовището, включиха захранващите двигатели, изтеглиха защитните стоманени капаци, които покриваха амбразурите от армирано стъкло и извадиха радарната антена, която улавяше и предаваше всеки сигнал за предстоящо нападение. След това се появи и сензорната антена, посредством която се насочваха ракетите. Тази демонстрация несъмнено впечатли хората от Пентагона.
    — Да приемем — започна Коб, — че първата вълна от съветски танкове е прекосила река Елба и е навлязла в Западна Германия по няколкото съществуващи мостове и още няколко понтонни моста, изградени през нощта. Силите на НАТО са влезли в бой с тях и ги задържат — с това можем да се справим. Само че през това време много по-голямата по численост втора вълна съветски танкове вече напуска прикритията си в горите на Източна Германия и се насочва към Елба. Тя ще осъществи пробива и ще се насочи към границата с Франция. Междувременно системите ДЕСПОТ, разположени по протежение на линията север-юг, прекосяваща цяла Германия, са получили заповед: „Открий, идентифицирай, унищожи!“.
    Той натисна друг бутон и в горната част на бойната бронирана машина се отвори един люк. От вътрешността му се надигна платформа, върху която беше прикрепена тънка и заострена като молив ракета, един цилиндър с диаметър петдесет сантиметра и дължина два метра и половина. Миниатюрният двигател на ракетата се задейства и тя устреми синия си корпус към прозрачната синева на небето, където бързо се сля с него. Мъжете се обърнаха към мониторите, където телевизионна камера с висока разделителна способност продължи да следи полета на „Кестрел“. На височина 45 метра задейства нейният двуконтурен турбореактивен двигател. Ракетата потрепна, когато от двете й страни се показаха късички крила, а перките на опашката й дадоха посока. Ракетата заприлича на миниатюрен самолет, който продължи да се отдалечава. Мойр посочи големия екран на радара. Електронният лъч продължаваше да го обхожда, но на дисплея не се появи никаква точка.
    — „Кестрел“ е изработена изцяло от фибростъкло — гордо съобщи Мойр. — Двигателят е направен от топлоустойчиви керамични производни, които обаче не отразяват радарните вълни. Като приложим и малко от технологията на Стелт, ракетата става практически невидима и за човешкото око, и за апаратурата, както вече се убедихте. Отражателната й способност е колкото на едно птиче. Дори по-малка. Радарът може да различи птицата по размахването на крилата, а „Кестрел“ не размахва криле, да не говорим, че този радар е много по-съвършен от всички, с които руснаците разполагат.
    По време на война „Кестрел“ беше в състояние да проникне на разстояние от 300 до 800 километра зад вражеската линия. При тези изпитания ракетата достигна оперативна височина от 4 500 метра, отдалечи се на 160 километра и започна плавно да кръжи над полигона, готова да издържи 10 часа при 180 километра в час. Същевременно електронните й сензори започнаха да опипват земята. Увиснала в небето като птица, ракетата сканираше терена, обхващайки кръг с диаметър от сто километра.
    Първо инфрачервените сензори изследваха земната повърхност, след тях се плъзваха лъчите на радара, който действаше в милиметровия обхват.
    — Ракетата е програмирана да извърши нападение само при условие, че целта излъчва топлина, направена е от стомана и се движи — каза Мойр. — Целта трябва да излъчва достатъчно топлина, за да бъде танк, а не кола, камион или влак. Няма да удари по огън на открито, по горяща къща или по паркирано превозно средство, защото те не се движат. Поради същата причина няма да порази да речем изкуствен отражател, нито пък обект от тухли, дърво или гума, защото не отговаря на условието да е от стомана. А сега, господа, обърнете се към този екран и погледнете зоната на целта.
    Те се обърнаха към огромния телевизионен екран, който получаваше образ от телевизионна камера, отдалечена на сто и петдесет километра от тях. Едно огромно пространство беше „пременено“ с декори като снимачна площадка в Холивуд. Имаше изкуствени дървета, дървени колиби, паркирани фургони, камиони, леки коли. Пред очите им запълзяха гумени танкове, задвижени от невидими проводници. Не липсваха и специално разпалени за случая огньове. Измежду всички тези бутафорни предмети се размърда един единствен истински танк, задвижен чрез дистанционно управление. От височина 4 500 метра „Кестрел“ го забеляза и мигновено реагира.
    — Господа, наблюдавате нещо ново и революционно, нещо, с което ние съвсем основателно се гордеем. При по-старите системи ракетата се спускаше върху целта, унищожаваше я, но унищожаваше и себе си. Съвсем неоправдано от гледна точка на средствата. „Кестрел“ не постъпва по този начин — тя ще повика „Госхоук“. Наблюдавайте ДЕСПОТ.
    Публиката отново се извърна, за да улови проблясването на дългото около метър тяло на ракетния снаряд „Госхоук“, който вече беше приел сигнала от „Кестрел“ и се насочваше по команда към целта.
    Сега коментара пое Салкинд:
    — Госхоук се издига светкавично до 30 километра, преобръща се и се насочва обратно. При преминаването си край „Кестрел“ получава от бордовия компютър окончателна информация за местонахождението на целта. Отклонението от целта е не повече от 30 сантиметра. Сега започва да се насочва надолу.
    Единственият истински танк (един стар Ейбрамс Марк 1) пълзеше упорито сред вкопаните в пясъка къщи, бараки, камиони, коли, изкуствени отражатели и бутафорните си гумени събратя, като че тръгнал на бой. Внезапно нещо проблесна и като че чудовищно голям юмрук се стовари върху стария Ейбрамс. Като в забавен каданс той се сплеска към земята, страните му изхвърчаха навън, оръдието му щръкна укоризнено към небето в следващия миг се превърна в огнено кълбо. В настъпилата тишина от гърдите на присъстващите се откъсна въздишка.
    — Какво количество заряд носи този „Госхоук“? — попита един от генералите.
    — Никакво, генерале — отговори Салкинд. — Бих оприличил „Госхоук“ на интелигентен камък, който пада от небето със скорост близо 16 хиляди километра в час. Единствената технология, която е внедрена в „Госхоук“, е устройството за приемане на информация от „Кестрел“ и миниатюрният радар, посредством който следва инструкциите за откриване на целта през последните 4 500 метра. Затова е толкова евтин. Но ефектът от удара на десеткилограмово парче стомана, покрито с волфрам, върху един танк при тази скорост на падане е… като да речем този от стрелба от упор със сачма от въздушна пушка по гърба на хлебарка. Все едно че този танк се бе изпречил на пътя на два локомотива, движещи се със скорост сто и шестдесет километра в час. Той просто бе изравнен със земята.
    Изпитанията продължиха още два часа. Създателите на „Кестрел“ демонстрираха възможностите ракетата да бъде препрограмирана по време на полет — при подадена команда да атакува стоманени конструкции от двете страни на които има вода, а в краищата им суша, ракетата се насочваше към мостове. При изменение на инструкциите „Кестрел“ нападаше влакове, кораби или автоколони. Но само ако се движеха. Ако обектът преустановеше движението си, „Кестрел“ не можеше да определи дали целта е камион или някакъв железен навес. Но сензорите й без затруднение преодоляваха дъжд, облаци, сняг, градушка, суграшица, мъгла и мрак. Следобедът вече изтичаше, когато групите се разделиха и комисията от Пентагона се приготви да отпътува за Нелис, а оттам за Вашингтон.
    Един от генералите протегна ръка към създателите на оръжието.
    — Като човек, който цял живот се е занимавал с танкове — рече той, — трябва да ви кажа, че никога не съм виждал нещо по-ужасяващо. Аз ще гласувам за него. На улица „Фрунзе“ направо ще се разболеят. Достатъчно лошо е да те преследват хора, но да те преследва този проклет робот — това вече е кошмар.
    Последен взе думата един от цивилните присъстващи.
    — Блестящо, господа. Най-добрата в света система за унищожение на танкове с такъв голям обхват на действие. Но съм длъжен да ви предупредя, че ако новият Нантъкетски договор влезе в сила, ние никога няма да започнем производството на това оръжие.
    Докато пътуваха по обратния път към Лас Вегас Коб, Мойр и Салкинд си дадоха сметка, че пред тях, както и пред хиляди други от оръжейния бизнес, застрашително се изправя договорът от Нантъкет, носещ заплаха както за техните предприятия, така и за самите тях.


    В навечерието на Коледа в Алкантара дел Рио нямаше никаква работа, но в замяна на това пък падна голямо пиене. Когато Антонио най-накрая затвори бара, вече минаваше полунощ. Някои от клиентите му живееха в селото, но други трябваше да пътуват или просто да вървят до пръснатите по отдалечените хълмове колиби. Хосе Франциско, наричан Пабло, щастливо крачеше по пътеката край къщата на високия чужденец. Не го смущаваше нищо освен един лек позив на пикочния мехур. Като реши, че не може да продължи пътя си, преди да се е облекчил, той се обърна към каменната ограда, зад която беше паркиран очуканият джип Сеат Тера, разкопча панталона си и се отдаде на второто най-голямо удоволствие за един мъж. Високият мъж спеше в къщата и отново сънуваше ужасния сън, който го беше довел в този край. Целият беше потънал в пот, докато преживяваше кошмара за хиляден път. Едно ужасено „Не-е-е-е…“ се откъсна от устните му, без да наруши съня.
    Навън Пабло подскочи почти половин метър във въздуха и падна на пътя, като измокри най-хубавите си празнични панталони. След това се изправи и побягна, като продължи да съсипва панталоните със собствената си урина, която се стичаше по краката му от органа, поел неочаквана глътка свеж вечерен въздух през разкопчания цип. Ако високият чужденец бе решил да побеснява, то, Господ му бе свидетел, че той, Хосе Франциско Ечевария, нямаше никакво намерение да му се изпречва на пътя. Вярно, чужденецът беше любезен, говореше добре испански, но все пак в него имаше нещо особено.


    Към средата на януари един студент първокурсник безгрижно се носеше на велосипеда си по Сейнт Джайлс Стрийт в старинния английски град Оксфорд, щастлив от първия си ден в Бейлиъл Колидж и твърдо решен още днес да се срещне с новия си университетски наставник. Беше с панталони от дебело кадифе и ватиран анорак заради студа, но върху него беше облякъл широката черна тога, характерна за възпитаниците на Оксфордския университет, която свободно се развяваше от вятъра. По-късно щеше да разбере, че голяма част от студентите обличат тази дреха само когато се хранят в университетската трапезария, но като новак той се чувстваше страшно горд с това облекло. Би предпочел да живее с колеги, но за него бяха наели една голяма къща със седем спални недалеч от Удсток Роуд. Той премина край Мемориала на мъчениците и навлезе в Магдален Стрийт.
    Зад него незабелязано спря една кола. В нея имаше трима мъже, двама отпред и един на задната седалка. Третият мъж се наведе напред.
    — Магдален Стрийт е затворена за автомобили. Ще трябва да продължите пеша.
    Мъжът на предната седалка изруга тихо и слезе от колата. Той пъргаво се запромъква през уличната навалица, като не отделяше очи от велосипедиста пред себе си. Следвайки указанията на човека на задната седалка, колата зави надясно по Бюмонт Стрийт, след това наляво по Глостър Стрийт и пак наляво по Джордж Стрийт. Накрая спря в долния край на Магдален Стрийт точно в момента, когато там се появи и младежът с колелото. Велосипедистът измина още няколко метра, по Брод Стрийт и спря срещу кръстовището, така че не се наложи колата да се мести. Третият мъж също се показа от Магдален Стрийт, зачервен от ледения вятър, видя колата и се присъедини към другите двама.
    — Проклет град — каза той. — Само еднопосочни улици и забранени зони.
    Мъжът от задната седалка се засмя.
    — Точно затова студентите използват велосипеди. Може би и ние трябва да опитаме.
    — Отваряй си очите — каза шофьорът на колата без капчица хумор.
    Мъжът зад него притихна и намести пистолета под мишницата си.
    Велосипедистът беше слязъл от колелото и се взираше в паветата, които бяха наредени във формата на кръст в средата на Брод Стрийт. Беше прочел в пътеводителя си, че на това място през 1555 година по заповед на кралицата-католичка Мери са били изгорени на клада епископ Латимър и епископ Ридли. През разгарящите се пламъци епископ Латимър се обърнал и викнал на своя брат-мъченик: „Не се страхувайте, мастър Ридли, и се дръжте като мъж. Днес ние ще запалим такава свещ в името на Бога, която никога няма да загасне.“
    Очевидно е имал предвид пламъка на протестантската вяра, но отговорът на Ридли не е стигнал до поколенията, тъй като по това време той вече горял в пламъците. Една година по-късно, на същото място ги последвал и архиепископ Кранмър. Пламъците от кладата обгорили дори вратата на Бейлиъл Колидж. По-късно тя била свалена и сложена на входа на вътрешния двор, а следите от обгарянето се виждат и до днес.
    — Здравей — обади се някакъв глас зад гърба му и той сведе поглед надолу. Той беше висок и кльощав, а тя нисичка, с блестящи черни очи и закръглена като яребица.
    — Аз съм Джени. Струва ми се, че имаме един и същ наставник.
    Двадесет и една годишният първокурсник, който беше дошъл в Оксфорд след двегодишно обучение в Йейл, се усмихна широко.
    — Здравей, казвам се Саймън.
    Двамата се запътиха към сводестия вход на колежа, като младежът буташе велосипеда си. Беше идвал тук и предишния ден, за да се срещне с наставника си, но тогава беше пристигнал с кола. На средата на пътя пред тях се изпречи дружелюбният, но непреклонен Тим Уорд-Барбър.
    — Май сте нов в колежа, сър? — попита той.
    — Ами да — каза Саймън. — Днес е първият ми ден.
    — Много добре, нека тогава да научим първото правило за тукашния живот. Никога, при никакви обстоятелства, независимо дали сме пияни, дрогирани или полузаспали не вкарваме велосипедите си във вътрешния двор на колежа. Сър, бъдете добър да го подпрете на стената до останалите.
    В един университет има ректори, директори, магистри, декани, ковчежници, професори, доценти, преподаватели и други, заемащи различни стъпала в йерархията на учебното заведение. Но главният портиер е определено сред най-влиятелните личности. Като бивш сержант от 16-ти ескадрон на Пети улански полк, Тим се беше оправял с доста новобранци.
    Когато се върнаха, той им кимна великодушно и каза:
    — Мисля, че вие сте при доктор Кийн, в ъгъла на двора и по стълбите към последния етаж.
    Когато влязоха в разхвърляния кабинет на преподавателя си по средновековна история и се представиха, Джени се обърна към него с „Професоре“, а Саймън го нарече „Сър“. Д-р Кийн им се усмихна иззад очилата си.
    — Слушайте — весело каза той, — има само две неща, които не разрешавам. Едното е да си губите времето, а и моето, а другото — да ме наричате „сър“. По-добре е „доктор Кийн“, а след това ще стигнем и до „Морис“. Между другото, Джени, аз дори не съм професор. Професорите си имат катедри и столове, а аз, както виждате, нямам. Най-малкото, нито един стол не е достатъчно здрав.
    Той им посочи полуизтърбушените мебели в кабинета си, и ги покани да се настанят удобно. Саймън потъна в един стол в стил „Кралица Ан“ без крака, който го държеше едва на десетина сантиметра над пода и тримата започнаха да обсъждат Ян Хус и въстанието на последователите му в средновековна Бохемия. Саймън се усмихна. Знаеше си, че Оксфорд ще му хареса.


    Чиста случайност беше, че две седмици по-късно Сайръс Милър седеше до Лайънъл Коб на една официална вечеря за набиране на средства в Остин, щата Тексас. Той ненавиждаше подобни вечери и по правило ги избягваше. Тази беше в чест на някакъв местен политик, а Милър знаеше КОЛКО е важно да направиш впечатление в света на политиците, защото винаги след това можеш да се обърнеш за услуга към тях. Беше решил да не обръща никакво внимание на човека до себе си, който не беше в нефтения бизнес, докато Коб не изрази дълбокото си несъгласие с Нантъкетския договор и неговия инициатор, Джон Кормак.
    — Този проклет договор трябва да бъде спрян — каза Коб. — Конгресът трябва да бъде убеден по някакъв начин, че не трябва да го ратифицира.
    Новината на деня беше, че договорът вече е навлязъл в последния етап на подготовка — предстоеше подписването му от посланиците във Вашингтон и Москва през април, за да бъде ратифициран от Централния комитет в Москва през октомври и внесен в Конгреса преди края на годината.
    — Смятате ли, че Конгресът ще го отхвърли? — предпазливо попита Милър.
    Доставчикът, който изпълняваше поръчки за Министерството на отбраната, се загледа мрачно в петата си по ред чаша.
    — Не — каза той. — Безспорно съкращаването на оръжията е нещо, което се радва на изключителна популярност сред обикновените хора, а освен това, независимо от съотношението на силите, Кормак притежава такова обаяние и популярност, че може да прокара договора сам, без чужда помощ. Лично аз не мога да го понасям, но такива са фактите.
    Милър се възхити на реалистичното мислене на този човек.
    — Запознат ли сте с условията в договора? — попита той.
    — В достатъчна степен — каза Коб. — Те предвиждат да се съкратят бюджетните средства за отбраната с десетки милиарди долари. И от двете страни на Желязната завеса. Носят се слухове за четиридесет процента — двустранно, разбира се.
    — Има ли и други хора, които мислят като вас? — попита Милър.
    Коб беше твърде пиян, за да усети накъде върви разговорът.
    — Почти всички от отбранителната промишленост — изръмжа той. — Очаква ни масово закриване на предприятия и огромни загуби — както лични, така и за компаниите.
    — Хм. Колко жалко, че Майкъл Одел не е президент — замислено изрече Милър.
    Представителят на „Зодиак Инк.“ се изсмя рязко.
    — Това е мечта. На всички е известно, че той е против съкращенията. Но той ще си остане вицепрезидент, а Кормак — президент.
    — Дали? — промълви тихо Милър.
    През последната седмица на месеца Коб, Мойр и Салкинд се събраха със Сканлън и Милър, по негова покана, на вечеря в един суперлуксозен апартамент в хотел Ремингтън в Хюстън. По време на кафето и брендито Милър внимателно насочи мислите им към идеята, че Джон Кормак твърде дълго заема Овалния кабинет.
    — Той трябва да си отиде — отсече Милър.
    Останалите потвърдиха съгласието си с кимване.
    — Не искам да имам нищо общо с убийство — побърза да заяви Салкинд. — Във всеки случай добре помним Кенеди. След смъртта му Конгресът побърза да приеме всички поправки за гражданските права, които той приживе не успя да прокара. Ако са го убили заради това, ефектът беше точно обратният. И като си помисля, че точно при Джонсън приеха тези закони.
    — Съгласен съм — каза Милър. — Безсмислено е да прибягваме към това. Но все пак трябва да има някакъв начин, по който да бъде принуден да си подаде оставката.
    — Назовете ми поне един — подразни го Мойр. — Как, по дяволите, можем да го принудим? Той е непоклатим. В миналото му няма никакви скандали. На предизборната конференция на Партията бе проверен най-внимателно, преди да му предложат да се кандидатира.
    — Трябва да има нещо — каза Милър. — Някаква ахилесова пета. Взели сме решение, имаме контакти, разполагаме с пари. Нужен ни е само човек, който да изготви план.
    — Какво ще кажеш за твоя човек, онзи полковник? — попита Сканлън.
    Милър поклати глава.
    — Той винаги ще смята президента на САЩ за свой главнокомандващ. Не, трябва ни друг човек… нещо друго…
    Това, за което си мислеше и което възнамеряваше да търси, беше съвсем различен човек — хитър, безмилостен, интелигентен ренегат, който се кланя само на парите.

3.

    1991 година Март

    На петдесет километра от Оклахома Сити се намира федералният затвор, известен като Ел Рино, а всъщност наречен „Федерален изправителен дом“. Иначе казано, това е един от затворите с най-тежък режим в Америка, а затворниците използват за него думите „жесток кафез“. Една мразовита мартенска утрин неговият солиден портал се отвори и оттам излезе някакъв мъж.
    Той беше среден на ръст, възпълен, с блед затворнически тен, без пукната пара в джоба и много озлобен. Огледа се и като не видя нищо, представляващо интерес (там поначало нямаше какво да се види), обърна се и закрачи към града. Високо над него невидими очи го проследиха равнодушно и го забравиха. С далеч по-голям интерес го следяха други очи от една паркирана кола. Голямата лимузина беше спряна на достатъчно разстояние от портала на затвора, така че номерът й да не се вижда. Мъжът, който го следеше през задното стъкло на колата, свали бинокъла и промърмори:
    — Идва насам.
    След десетина минути възпълният мъж мина покрай колата, хвърли й един поглед и продължи. Но той беше опитен професионалист и в съзнанието му незабавно светна червената лампичка за тревога. Беше се отдалечил на стотина метра от лимузината, когато двигателят й запърпори тихо, колата потегли и го настигна. От нея слезе един приятен на вид мъж, гладко избръснат и с атлетично телосложение.
    — Мистър Мос?
    — Кой се интересува?
    — Моят шеф, сър. Би желал да разговаря с вас.
    — Предполагам, че шефът ти няма име — отговори възпълният мъж.
    Другият се усмихна.
    — Все още няма, сър. Затова пък разполагаме с топла кола, частен самолет и не ви желаем злото. Да погледнем истината в очите, мистър Мос, имате ли къде да отидете?
    Мос се замисли. Хората в колата не му миришеха нито на Компанията (ЦРУ), нито на Бюрото (ФБР) — неговите заклети врагове. А и наистина нямаше къде да отиде. Той се качи на задната седалка на колата, младият мъж седна до него и лимузината плавно пое по пътя към летище „Уайли Поуст“ на северозапад вместо към Оклахома.
    През 1966 година Ървинг Мос беше младши агент (0312) от ЦРУ, който тъкмо беше пристигнал от Щатите във Виетнам и работеше по програмата „Феникс“ на ЦРУ. Това беше през годините, когато Специалните части, Зелените барети, бяха започнали да предават изпълнението на доста успешните до този момент програми за спечелване на сърцата и умовете на населението от делтата на Меконг в ръцете на южновиетнамските военни, които действаха доста по-неумело и много по-брутално в опитите си да „убедят“ селяните да не помагат на Виетконг. Хората от „Феникс“ трябваше да поддържат връзките с Южновиетнамската армия, докато Зелените барети все по-активно провеждаха акции за издирване и унищожаване, като често се завръщаха с пленени виетконгци или просто заподозрени, които предаваха за разпити на хората от „Феникс“. Тогава Мос откри две неща — своя таен вкус и истинския си талант.
    Като младеж той се чувстваше смутен и потиснат от явната си липса на сексуалност и с непримирима злоба си спомняше подигравките, на които бе подлаган. През петдесетте години забавленията на тийнейджърите бяха сравнително невинни и Мос беше изумен от откритието, което направи — получаваше мигновена възбуда при звука на човешки писък. Потайните джунгли на Виетнам, където никой не задаваше излишни въпроси, бяха истинска Аладинова пещера за удоволствията на човек с подобни вкусове. Като единствен американец във войсковата част от ариергарда на Южновиетнамската армия, той беше основната фигура при провеждането на разпитите. Няколко южновиетнамски ефрейтора споделяха вкусовете му.
    За Мос това бяха три прекрасни години, които свършиха внезапно. Един ден през 1969 година от джунглата неочаквано се появи висок и жилест сержант от Зелените барети с окървавена лява ръка, когото командирът му бе изпратил за оказване на медицинска помощ. Младият войник наблюдава мълчаливо действията на Мос няколко секунди, след което се обърна към него и стовари юмрука си върху носа му. Лекарите в Да Нанг направиха всичко по силите си, но фините кости на септума бяха толкова натрошени, че се наложи да замине за Япония. Дори и там хирурзите не можаха много да му помогнат и носът му остана за цял живот сплескан, а ноздрите бяха толкова деформирани, че все още въздухът излизаше със свиетене, особено когато беше възбуден.
    Той никога повече не срещна младичкия сержант, не последва никакъв официален рапорт и Мос успя да потули случая и да остане в ЦРУ. До 1983 година. По това време вече се беше издигнал в кариерата и замина за Хондурас, където ЦРУ провеждаше усилена подготовка на контрите. Той отговаряше за няколко лагера в джунглата по границата с Никарагуа, откъдето контрите, в мнозинството си бивши служители на сваления омразен диктатор Сомоса, провеждаха откъслечни набези в страната, която доскоро бяха управлявали. Веднъж една от бойните групи се завърна с тринадесетгодишно момче. То не беше агент на сандинистите, а обикновено селянче.
    Мос проведе разпита на едно сечище сред джунглата, на четвърт миля от лагера на контрите. Тази нощ никой не мигна. Обезумелите писъци на момчето прорязваха неподвижния тропически въздух. Едва след полунощ всичко утихна. Мос се довлече до лагера като опиянен, тръшна се на походното си легло и потъна в сън. Двама от командирите на никарагуанските части се измъкнаха тихо от лагера, потънаха в джунглата и когато след двадесетина минути се завърнаха, поискаха разговор с главнокомандващия. Полковник Ривас ги прие в палатката си, където пишеше доклади на светлината на съскаща петромаксова лампа. Двамата говориха в продължение на няколко минути.
    — Не можем повече да работим с този човек — каза в заключение първият. — Говорихме с момчетата. И те са на същото мнение, полковник.
    — Es un malsano6 — добави вторият. — Un animal.7
    Полковник Ривас въздъхна. На времето беше служил в Отрядите на смъртта на Сомоса, беше се случвало да измъква от леглата няколко профсъюзни деятели и недоволни от режима, беше присъствал на няколко екзекуции, дори беше взел участие в тях. Но деца… Той се пресегна към радиопредавателя. От всичко най-малко му трябваха бунтове или масови бягства. На разсъмване в лагера се приземи американски военен хеликоптер и от него се измъкна един набит мургав мъж, който се оказа новоназначеният заместник-началник на Латиноамериканския сектор на ЦРУ, тръгнал на опознавателна обиколка из района си. Ривас съпроводи американеца до храстите, откъдето се върнаха след няколко минути.
    Ървинг Мосе се събуди, защото някой риташе леглото му. Замъгленият му поглед различи някакъв мъж в зелено маскировъчно облекло.
    — Мос, изхвърлен си — заяви мъжът.
    — Ти пък кой си, по дяволите? — попита Мос и въпросът му незабавно получи отговор.
    — Значи си от онези — презрително изсумтя той.
    — Да, точно от тях. А ти си изхвърлен. И от Хондурас, и от ЦРУ.
    Той показа на Мос някакъв лист хартия.
    — Това не е от Ленгли — опита се да протестира Мос.
    — Така е — отговори човекът. — Само че е подписано от мен, а аз съм от Ленгли. Събирай си багажа и скачай в хеликоптера.
    Половин час по-късно Дейвид Вайнтрауб наблюдаваше как хеликоптерът се издига в небето. В Тегусигалпа Мос беше посрещнат от шефа на резидентурата, който с ледена учтивост лично го качи на самолета за Маями и оттам за Вашингтон. Той не можа дори да стигне до Ленгли. Посрещнаха го на летището във Вашингтон, дадоха му документите и му казаха да се маха. През следващите пет години беше доста търсен да работи за все по-трудно приемливи от световната общност диктатори от Близкия Изток и Централна Америка. След това се зае да организира специален канал за наркотици по поръчение на Нориега от Панама. Това беше грешка. Американското Бюро за борба с наркотиците го сложи начело в списъка си на най-търсените трафиканти.
    През 1988 година тъкмо минаваше през лондонското летище Хийтроу, когато към него се приближиха двама английски пазители на закона и с измамна учтивост го попитаха дали би им отделил малко време да поговорят. Разговорът се отнасяше до скрития в пътната му чанта пистолет. Обичайните процедури по екстрадирането му протекоха с рекордна скорост и три седмици по-късно той се намери на американска земя. На процеса получи три години. Като първа присъда той можеше да попадне в затвор с облекчен режим, но докато очакваше произнасянето й, двама мъже се срещнаха на дискретен обяд в луксозния Метрополитън Клъб във Вашингтон.
    Единият беше набит здравеняк на име Вайнтрауб, който по това време вече заемаше поста помощник на заместник директора по оперативната част в ЦРУ. Другият беше Оливър „Бък“ Ревъл, едър мъжага, бивш летец от флотата и настоящ Изпълнителен заместник-директор (отдел „Разследвания“) във ФБР. Като младеж бе играл футбол, но не толкова дълго, че мозъкът му да закърнее. Немалко хора в Хувър Билдинг смятаха, че той все още му служи забележително добре. Вайнтрауб изчака Ревъл да приключи с пържолата си и му показа една папка и няколко снимки. Ревъл затвори папката и рече: „Ясно.“ И така съвсем неочаквано Мос се озова в Ел Рино, където бяха намерили подслон някои от най-свирепите убийци, изнасилвачи и изнудвачи, които американското правосъдие беше сложило под ключ. Когато Мос излезе от затвора, той хранеше патологична омраза към ЦРУ, към Бюрото, към англичаните… И това беше само началото.
    На летище Уайли Поуст лимузината се плъзна през главния вход без каквито и да е формалности и се приближи към един „Лиърджет“. Като се изключи регистрационния номер, който Мос моментално запамети, самолетът нямаше никакви други отличителни знаци. След пет минути той беше вече във въздуха, като пое леко югозападен курс. Мос се ориентираше за приблизителната посока по изгряващото слънце. Беше сигурен, че летят към Тексас.
    Веднага след Остин започва това, което тексасците наричат Хълмиста земя. Точно там се намираше извънградската къща на собственика на Пан-Глоубъл, цели 8 хиляди хектара в подножието на хълмовете. Огромната къща гледаше на югоизток през обширната тексаска равнина към Галвестън и Мексиканския залив в далечината. Освен многобройните помещения за прислугата, бунгалата за гости, плувния басейн и стрелбището, имението разполагаше и със собствена самолетна писта, където около обяд се приземи Лиърджетът.
    Мос беше отведен до едно дървено бунгало, беше му осигурен половин час да се изкъпе, избръсне и преоблече и след това го въведоха в един прохладен и облицован с кожа кабинет в къщата. След две минути пред него се изправи висок възрастен мъж с побеляла коса.
    — Мистър Мос? — попита мъжът. — Мистър Ървинг Мос?
    — Да, сър — отговори Мос. Надушваше пари, много пари.
    — Казвам се Милър — продължи белокосият мъж — Сайръс Милър.


    Април

    Съвещанието се състоя в Залата на Кабинета, до който се стигаше надолу по коридора от Овалния кабинет, покрай канцеларията на личния секретар. Като повечето хора и президентът Кормак се беше учудил колко малък е Овалният кабинет, когато го видя за пръв път. Залата на Кабинета с голямата осмоъгълна маса, над която беше поставен портретът на Джордж Вашингтон от Стюърт, даваше повече простор да си разпръснеш документите и да се облегнеш на лакти.
    Тази сутрин Кормак беше поканил своя вътрешен кабинет от стари и изпитани приятели и съветници, за да обсъдят заключителния вариант на Нантъкетския договор. Детайлите вече бяха отработени, процедурите по проверката също бяха прегледани повторно, експертите бяха дали, макар и е неохота, своето съгласие, с изключение на двама висши генерали и трима служители на Пентагона, които бяха предпочели да подадат оставка, но Кормак искаше да чуе още веднъж мнението на екипа си от приближени.
    Той беше на шестдесет години, на върха на своите интелектуални и политически възможности и не се смущаваше от радостта и удоволствието, които изпитваше от популярността и от авторитета на поста, който изобщо не бе очаквал да заеме. По време на кризата в Републиканската партия през 1988 година партийният комитет трескаво беше търсил подходяща личност, чиято кандидатура да бъде издигната на изборите. Накрая се бяха спрели на конгресмена от Кънектикът, потомък на богато и аристократично семейство от Нова Англия, който бе предпочел да остави семейното богатство в разпореждане на различни попечителски фондове и да стане преподавател в Корнелския университет, преди почти четиридесетгодишен да се впусне в политиката на Кънектикът. Поддръжник на либералното крило на партията, Джон Кормак беше практически непознат за широката публика. За тези, които го познаваха, Кормак беше човек решителен, честен и благороден. Те увериха партийния комитет, че той е „чист“ като току-що паднал сняг. Хората не го познаваха като лице от телевизията, а телевизионната популярност на този етап беше неоценимо преимущество за всеки един кандидат, но въпреки това партията издигна неговата кандидатура. За медиите той беше безнадежден случай. Но след като изтекоха четири месеца от предизборната кампания, неизвестният на обществеността кандидат беше преобърнал нещата в своя полза. Без да зачита традициите на предизборната борба, той гледаше открито в камерите и отговаряше без увъртане на всеки въпрос — нещо, което дотогава се смяташе като сигурна рецепта за провал. Прямите му отговори засегнаха някои хора, най-вече от десницата, а те нямаха кой знае какъв избор за кого да гласуват. В замяна на това пък много повече хора бяха доволни. Протестант със старинно ирландско име, той беше поставил условието, че ще приеме да издигнат кандидатурата му ако сам си избере вицепрезидент. Беше се спрял на тексасеца Майкъл Одел, американец от ирландски произход и заклет католик.
    Между двамата нямаше нищо общо. Одел беше много по-десен от Кормак, а преди идването му в Белия дом беше губернатор на своя щат. Но Кормак просто го харесваше и имаше доверие в този мъж от Уакоу, чиито челюсти неизменно дъвчеха дъвка. И тандемът някак си се получи. Избирателите гласуваха, с малки изключения, за човека, когото пресата сравняваше (погрешно) с последния университетски академик-президент на САЩ Удроу Уилсън, както и за неговия партньор в изборите, който безцеремонно бе отсякъл пред Дан Радър: „Аз далеч не винаги съм съгласен с моя приятел Джон Кормак, но, по дяволите, това е Америка и аз съм готов да размажа всеки, който се опита да ми каже, че тук човек няма право да говори това, което мисли.“
    И работата тръгна. Комбинацията от праволинейния аристократ от Нова Англия с неговите силно въздействащи и убедителни слова и южняка с неговия измамно простодушен вид грабнаха решаващите гласове на всички черни, на латиноамериканците и на немалкото американци от ирландско потекло и спечелиха изборите. Откакто беше дошъл на власт, Кормак съзнателно беше включвал Одел във вземането на всички важни решения. И сега двамата бяха седнали един срещу друг да обсъждат договора, за който Кормак знаеше, че Одел ненавижда от дъното на душата си. До президента бяха седнали още четирима от близките му сътрудници: Джим Доналдсън, държавен секретар, Бил Уолтърс — министър на правосъдието, Хюбърт Рийд — министър на финансите и Мортън Станърд — министър на отбраната.
    От двете страни на Одел седяха Брад Джонсън, чернокож от щата Мисури с блестящ интелект, който преди да стане съветник по националната сигурност четеше лекции по отбраната в Корнелския университет и Лий Алегзандър — началник на ЦРУ. Беше поел този пост от съдията Бил Уебстър няколко месеца след като Джон Кормак встъпи в длъжност. Присъствието му на това съвещание беше наложително, тъй като ако руснаците възнамеряваха да нарушат условията на договора, американското правителство трябваше незабавно да получи информация чрез спътниците, от разузнавателните служби и техните агенти по места.
    Докато осемте мъже препрочитаха окончателния вариант, за всеки един от тях беше ясно, че това ще бъде едно от най-оспорваните споразумения, които Америка някога е подписвала. Вече съществуваше мощна опозиция в лицето на десните политически кръгове и индустриалците от военно-промишления комплекс. През 1988 година, по времето на Рейгън, Пентагонът беше дал съгласието си за съкращаване на военните разходи с 33 милиарда долара, като военният бюджет слезе до общо 299 милиарда долара. За всяка една от финансовите години от 1990 до 1994 военните разходи трябваше да се съкратят съответно с 37,1 милиарда, 41,3 милиарда, 45,3, милиарда и 50,7 милиарда долара. Но това щеше да ограничи нарастването на разходите само с 2% годишно. Нантъкетският договор предвиждаше огромно намаление на бюджета за военни разходи и ако първоначалното ограничаване на нарастването беше създало проблеми, то предстоящият договор щеше да предизвика истинска буря.
    Разликата беше в това, че, както Кормак неколкократно подчерта, предишните съкращения на военните разходи не бяха планирани в съответствие с действителните съкращения на руснаците. В Нантъкет Москва беше дала съгласието си за съкращаване на бойния си потенциал до нечувано към този момент равнище. Нещо повече, Кормак бе наясно, че двете световни суперсили почти нямаха избор. От момента, в който беше встъпил в длъжност, те двамата с Рийд непрекъснато се бореха с нарастващия вътрешен и търговски дефицит на Америка. Увеличението беше неудържимо и заплашваше да разруши благоденствието не само на САЩ, но и на целия западен свят. От докладите на своите експерти Кормак беше стигнал до извода, че Съветският съюз се намира в същото нерадостно положение, макар и поради по-различни причини и затова беше поставил ребром въпроса пред Михаил Горбачов: аз имам нужда от съкращения, вие — от пренасочване на средства. Руснакът се беше погрижил за останалите страни от Варшавския договор, Кормак успя да се наложи пред НАТО. Първа отстъпи Германия, след това Италия, след тях някои от по-малките държави-членки и накрая англичаните. В най-общ смисъл условията бяха следните: Сухопътни сили. Съветският съюз бе приел да намали войските си в Източна Германия, бойните части за евентуално нападение на запад по Централната германска равнина с половината от всичките двадесет и една бойни дивизии от всички категории. Тези части нямаше да бъдат разформировани, а щяха да бъдат изтеглени зад полско-съветската граница с условието повече да не бъдат прехвърляни на запад. Това условие се отнасяше за всички дивизии от първа категория. Освен това Съветският съюз се задължаваше да намали личния състав на цялата си армия с 4%.
    — Някакви коментари? — попита президентът.
    Станърд от Пентагона, който съвсем естествено хранеше най-дълбоки резерви по отношение на договора — пресата вече няколко пъти бе правила неуспешни опити да предскаже оставката му — вдигна поглед.
    — За руснаците това е най-съществената част от договора, тъй като те разполагат с най-голямата армия в света — направо цитира той председателя на Комитета на началник-щабовете, без да си го признае. — За обикновения човек това звучи направо фантастично, дори западногерманците мислят така. Но нещата не са толкова добри, колкото изглеждат. От една страна руснаците не са в състояние да поддържат 177 пехотни дивизии както досега, без да използват южните етнически групи, имам предвид тези от мюсюлманските републики, а на всички ни е известно, че те с радост биха ги разформировали. От друга страна това, което наистина тревожи нашите плановици, не е една разпасана съветска армия. Те се страхуват от една армия с численост наполовина на сегашната, но съставена от професионални войници. Една малка армия от професионалисти върши много повече работа, отколкото една голяма, но пълна с малоумници, каквото е сегашната.
    — Да, но ако бъдат изтеглени в Съветския съюз — опонира Джонсън, — те не биха могли да нападнат Западна Германия. Лий, смяташ ли че е възможно да не успеем да ги засечем, ако решат да преминат през Полша обратно в Източна Германия?
    — Изключено — категорично заяви шефът на ЦРУ. — Като оставим настрана спътниците, които биха могли да бъдат заблудени от маскирани камиони и влакови композиции, смятам, че ние с англичаните разполагаме с достатъчно агенти в Полша, за да не забележим такова раздвижване. По дяволите, източногерманците също не изгарят от желание да станат военна зона. Най-вероятно е те сами да ни кажат.
    — Добре, а ние от какво се отказваме? — попита Одел.
    Джонсън му отговори.
    — Известна част от войските, но не много. Руснаците изтеглят десет дивизии по 15 хиляди бойци всяка. Ние разполагаме с 326 хиляди души в Западна Европа. Ще слезем под 300 000 за първи път от 1945 година насам. Двадесет и пет хиляди от нашите срещу 150 хиляди от тяхна страна — това никак не е зле. Съотношението е шест към едно, а ние очаквахме четири към едно.
    — Да — възрази Станърд, — но ние се задължаваме да не формираме две от нашите нови тежки дивизии — една бронетанкова и една моторизирана пехотна дивизия.
    — Хюбърт, ще кажеш ли нещо за средствата, които сме икономисали? — внимателно попита президентът. Той предпочиташе да дава възможност на другите спокойно да изкажат мнението си, слушаше внимателно, правеше малко забележки, кратки, но винаги на място и накрая вземаше решение. Министърът на финансите подкрепяше Нантъкетския договор. Той щеше значително да облекчи изготвянето на балансите.
    — Три и половина милиарда струва бронетанковата дивизия, 3,4 милиарда — пехотната — каза той, — но това са само първоначалните разходи. След това ще спестяваме по 300 милиона долара годишно от текущите разходи по поддръжката им. А и сега, когато отказахме поръчката за производство на ДЕСПОТ, печелим още 17 милиарда долара от предвидените 300 бойни единици ДЕСПОТ.
    — Но ДЕСПОТ е най-доброто противотанково оръжие в целия свят — запротестира Станърд. — По дяволите, та ние се нуждаем от него!
    — За да унищожаваме танкове, които са изтеглени на изток от линията Брест-Литовск? — попита Джонсън. Ако те намалят танковете си наполовина в Източна Германия, ние сме в състояние да се справим с това, което имаме — самолетите А-10 и наземните противотанкови отделения. Освен това можем да си позволим да изградим още стационарни отбранителни съоръжения с част от парите, които ще спестим. Договорът не забранява това.
    — Европейците одобряват договора — забеляза кротко Доналдсън. — На тях не им се налага да съкращават жива сила, но пред очите им ще изчезнат десет-единадесет съветски дивизии. Струва ми се, че по суша печелим.
    — Да видим какво е положението по море — предложи Кормак.
    Съветският съюз се беше съгласил да унищожи в присъствието на военни наблюдатели половината от подводния си флот — всички атомни подводници от класовете Хотел, Ехо и Ноември, Както и всички конвенционални подводници от класовете Жулиета, Фокстрот, Уиски, Ромео и Зулу. Но, както незабавно подчерта Станърд атомните подводници на руснаците, за които ставаше дума, са вече много остарели и несигурни, тъй като изпускат неутрони и гама лъчи, а другите, предвидени за унищожаване, също бяха стари модели. След това руснаците щяха да съсредоточат средствата и най-добрите си хора в класовете Сиера, Майк и Акула, които бяха далеч подобри в техническо отношение и следователно много по-опасни.
    Все пак той призна факта, че 158 подводници представляват огромно количество метал и целите на американските части за борба с подводници доста ще намалеят, което пък ще улесни изпращането на военните конвои в Европа, ако някога избухне война.
    Всички знаеха, че подводниците, предвидени за унищожаване, са предназначени за нападение и потапяне на кораби. Тези, които носеха на борда си ядрени ракети, тъй наречените „топове“, не бяха споменати, отчасти защото ядрените оръжия бяха предмет на Договора за стратегическите ядрени оръжия от 1989 година, последвал Договора за ядрените оръжия от 1988 година, и отчасти защото съветските „топове“ не бяха „нещо сериозно“, както се изразяваха във Военноморското министерство. Открай време руснаците предпочитаха да разполагат ядрените си оръжия на земята и то по една чисто руска причина. Англия и Америка изпращат подводниците си да кръстосват моретата и океаните в продължение на месеци, без да съобщават самоличността и местоположението си. Просто вярват на хората си. Въпреки че на борда на руските подводници има политически офицер, омразния на екипажите замполит, Москва не смее да им даде такава свобода на действие. Ето защо руските подводници са длъжни на всеки двадесет и четири часа да вдигат антените си и да викат в ефира: „Майко Русия, ние сме тук“, при което американците с благодарност си отбелязват координатите им и ги проследяват.
    И накрая Москва се беше съгласила да унищожи първия от четирите си самолетоносача от клас Киев, като се задължаваше да не строи повече такива. Това всъщност не беше кой знае каква отстъпка, тъй като вече бе станало ясно, че тяхната поддръжка е твърде скъпа.
    Най-скъпото перо във всеки един бюджет за конвенционални оръжия са групите на самолетоносачите. Един самолетоносач струва 4 милиарда долара. Той носи на борда си осемдесет самолета при първоначална цена 30 милиона долара, а като се добавят и бойните системи, цената достига 40 милиона. И това се отнася за всеки самолетоносач. Следват ракетните разрушители, фрегатите и хеликоптери за унищожаване на подводници, плюс бойните подводници и кръжащите наоколо Орион P-3 за откриване на вражески подводници. По силата на Нантъкетския договор САЩ имаха право да запазят наскоро пуснатите на вода самолетоносачи „Ейбрахам Линкълн“ и „Джордж Вашингтон“, но се задължаваха да унищожат „Мидуей“ и „Корал Сий“ (които и без това бяха за изхвърляне, но то бе забавено, за да могат да бъдат включени в договора), плюс следващите по възраст „Форест“ и „Саратога“, плюс техните самолети. А за тези самолети, веднъж дезактивирани, бяха нужни от три до четири години, за да бъдат приведени наново в бойна готовност.
    — Руснаците разбират, че са елиминирали 18% от нашия потенциал за нанасяне на удар срещу тях — раздразнено промърмори Станърд, — срещу всичко на всичко 158 техни подводници, чиято поддръжка и без това им тежи като воденичен камък на шията.
    Но кабинетът, който виждаше възможността за икономии от поне 20 милиарда долара годишно — наполовина от съкращаването на личния състав и наполовина от съкращаването на самите оръжия, одобри тази част от договора. Против бяха само Одел и Станърд. Основният проблем възникна при разглеждането на военновъздушните оръжия. Кормак знаеше, че за Горбачов това е най-важният въпрос. Америка печелеше в преговорите за въоръженията по суша и вода, тъй като не възнамеряваше да напада Съветския съюз; американците просто искаха да са сигурни, че и руснаците няма да предприемат подобна стъпка. Но, за разлика от Станърд и Одел, Кормак и Доналдсън бяха наясно, че много съветски граждани, включително и хора от правителството, сериозно смятат, че един ден Западът ще се нахвърли върху родината им.
    Според условията на Нантъкетския договор Западът трябваше да преустанови работата по американския изтребител TFX или F-18 и европейския многоцелеви боен изтребител — съвместен проект на Италия, Западна Германия, Испания и Великобритания, а Москва от своя страна трябваше да преустанови по-нататъшната работа по МИГ-33. Освен това трябваше да започне унищожаването на Блекджак — версията на Туполев на американския бомбардировач В-1 и 50% от летящите цистерни, като това в огромна степен намаляваше заплахата за Запада от нападение с въздушни стратегически оръжия.
    — Как можем да бъдем сигурни, че те няма да започнат да строят онзи техен стратегически бомбардировач Бекфайър на друго място? — попита Одел.
    — Ще изпратим специални наблюдатели в заводите „Туполев“ — отбеляза Кормак. — Почти невъзможно е да изградят нов „Туполев“ другаде. Нали така, Лий?
    — Точно така, господин президент — отговори директорът на ЦРУ и след кратка пауза добави: — Освен това разполагаме със свои хора сред ръководните кадри на „Туполев“.
    — Сериозно? — възкликна Доналдсън, силно впечатлен. — Като дипломат не искам да зная нищо за това.
    Изказването му предизвика усмивки сред присъстващите. Доналдсън беше известен като изключително праволинеен и тесногръд.
    Президентът Кормак се придържаше стриктно към установените правила на поведение в обществото и не приемаше незабавното фамилиарничене. Самият той се обръщаше на малко име към колегите си от Кабинета, но никой от тях не го наричаше по друг начин, освен „господин президент“. Насаме единствено Одел, Рийд, Доналдсън и Уолтърс можеха да си позволят да се обръщат към него с „Джон“. Познаваха се от много години.
    Най-болният въпрос за Америка — частта на Нантъкетския договор, която се отнасяше до въздушните оръжия, — постановяваше, че тя трябва да се откаже от бомбардировача Стелт В-2. Той представляваше истинска революция в самолетостроенето, тъй като беше конструиран така, че да се промъква незабелязан от радарите и съответно да пуска ядрените бомби, които носи на борда си, където и когато пожелае. А това много тревожеше руснаците. За Михаил Горбачов това беше единствената отстъпка, която можеше да накара неговата страна да ратифицира договора от Нантъкет. Така щеше да отпадне необходимостта от изразходването най-малко на 300 милиарда рубли за модернизиране на системата за въздушна отбрана, прехвалените ПВО части, от които се очакваше да открият всяка предстояща атака срещу Родината. Точно тези пари Горбачов искаше да пренасочи за изграждане на нови заводи, разработване на нови технологии и за нефта. Проектът „Стелт“ струваше на Америка 40 милиарда долара, една не малка сума, която щяха да си спестят, но от друга страна това означаваше съкращаване на 50 хиляди работни места на хора, заети в оръжейната промишленост и необходимостта поне част от тези пари да се изразходват за развитие на нови производства, за да се намали социалното напрежение.
    — Защо просто не продължим по същия начин, за да ги разорим тези кучи синове? — подхвърли Одел.
    — Майкъл — спокойно каза Кормак, — в такъв случай единственият им изход остава войната.
    Дванадесет часа по-късно Кабинетът одобри Нантъкетския договор и с това се сложи началото на досадната и уморителна работа да накарат Конгреса, промишлеността, финансовите кръгове, медиите и нацията да повярват, че това решение е правилно. Това е демокрацията. Бюджетът на отбраната беше намален със сто милиарда долара.


    Май

    Към средата на май петимата мъже, които бяха вечеряли в хотел Ремингтън през месец януари, по предложение на Милър приеха името група „Аламо“, в памет на загиналите през 1836 година бойци на генерал Санта Ана в битката при Аламо, повел ги срещу мексиканците за независимостта на Тексас. Планът за свалянето на Династията на Сауд беше наречен План „Боуи“ на името на боеца Джим Боуи, загинал в ръкопашен бой при Аламо. Проектът за платената кампания чрез лобитата и медиите, целяща пълната дестабилизация на президента Кормак, носеше името план „Крокет“, в чест на Дейви Крокет, един от първите заселници и активен участник в борбата срещу индианците, загинал на същото място. Сега петимата се бяха събрали, за да обсъдят доклада на Ървинг Мос относно възможността Джон Кормак да бъде уязвен до такава степен, че да се поддаде на искания да отстъпи властта и да слезе от политическата сцена. Това беше план „Травис“, на името на главнокомандващия битката при Аламо.
    — Има някои неща, които ме притесняват — каза Мойр, потупвайки папката с доклада.
    — И мен — рече Салкинд. — Особено последните четири страници. Наистина ли се налага да стигнем дотам?
    — Господа, приятели — повиши глас Милър, — високо ценя вашата загриженост, дори вашето смущение. Моля ви само да не забравяте какъв е залогът. Не само над нас, а над цяла Америка е надвиснала смъртна опасност. Вие всички видяхте какво предлага онзи Юда от Белия дом, за да се хареса на московския Антихрист — оставя страната ни беззащитна. Този човек трябва да си отиде, преди да е превърнал любимата ни страна в развалина, преди да ни е унищожил. И особено вас, които сте изправени пред банкрут. Освен това аз имам уверенията на господин Мос, че що се отнася до последните страници, нещата няма да стигнат дотам. Кормак ще си отиде много преди ДА се наложи да ги приведем в изпълнение.
    Ървинг Мос, облечен в бял костюм, седеше мълчаливо в края на масата. Съществуваха още някои елементи от плана му, които не фигурираха в доклада и които той можеше да си позволи да сподели единствено с Милър. Дишаше през уста, за да избегне тихото свистене на носа си. Следващите думи на Милър бяха неочаквани за всички присъстващи.
    — Приятели, нека се вслушаме във волята на Този, който разбира всичко. Да се помолим заедно.
    Бен Салкинд хвърли бърз поглед към Лайънъл Коб, който само повдигна вежди. Сайръс Милър постави длани върху масата, затвори очи и вдигна лице към тавана. Не беше човек, който прекланя глава, дори когато се обръща към Всемогъщия. Та нали, в края на краищата, те бяха толкова близки и знаеха толкова свои тайни.
    — Господи — започна петролният магнат, — чуй нашата молитва, молитвата на истинските и верни синове на тази благословена страна, създадена и поверена ни от Теб. Води ръцете ни, подкрепи сърцата ни, дай ни дух и воля да изпълним делото си, което, сигурни сме, Ти си благословил. Помогни ни да спасим Твоята избрана земя и Твоите избрани души…
    Той продължи в този дух известно време, след което се умълча за няколко минути. Когато сведе лице и се вгледа в петимата мъже около себе си, очите му горяха с фанатичния плам на хората, които не се терзаят от никакви съмнения.
    — Господа, Той ми отговори. Той ще ни подкрепя в нашите усилия. Ние трябва да продължим напред без колебание, само напред, в името на нашата страна и на нашия Бог.
    Останалите нямаха друг избор, освен да кимнат в съгласие. Един час по-късно Ървинг Мос водеше поверителен разговор с Милър в личния му кабинет. Съществуваха две жизнено важни за плана неща, които той, Мос, не беше в състояние да осигури. Едното беше изделие от високотехнологично съветско производство, а другото — таен източник на информация сред най-високопоставените кръгове на Белия дом. Мос обясни причините. Милър кимна замислено.
    — Ще се погрижа и за това — каза той. — Разполагате с необходимите средства, както и е авансовата част от вашето възнаграждение. Пристъпете незабавно към изпълнението на плана.


    Юни

    Милър прие полковник Истърхаус в първата седмица на юни. Полковникът имаше достатъчно работа в Саудитска Арабия, но повикването беше недвусмислено, така че той се качи на самолета от Джеда до Ню Йорк през Лондон, а оттам за Далас. В Далас го очакваше кола, която го отведе до частното летище У.П.Хоби на югоизток от града, а оттам Лиърджетът го откара направо в ранчото, което той не беше виждал досега. Докладът му за свършеното до момента беше оптимистичен и съответно приет добре.
    Посредникът му от Религиозната полиция бе проявил нескрит ентусиазъм при загатване на идеята за смяна на правителството в Рияд и бе установил контакт с укриващия се Имам на шиитите-фундаменталисти, след като Истърхаус му бе съобщил къде е тайното му убежище. Самият факт, че човекът от Религиозната полиция не бе предал Имама показваше, че може да му се вярва и занапред.
    Имамът беше изслушал предложението — отправено, естествено, без да се споменават никакви имена, тъй като никога не би пропуснал един християнин като Истърхаус да бъде изпълнител на волята на Аллаха — и, по думите на довереника, го беше приел възторжено.
    — Въпросът е в това, мистър Милър, че досега фанатиците на Хизбула не са правили никакви опити да завземат Саудитска Арабия. Вместо това всичките им усилия са били насочени към Ирак, но безуспешно. Причината за това търпеливо заобикаляне на Саудитска Арабия са опасенията им, че един опит за унищожаване на Династията на Сауд ще предизвика бурна реакция от страна на САЩ, чиято позиция до този момент е била колеблива. Освен това те са твърдо убедени, че един ден Саудитска Арабия сама ще падне в ръцете им. Изглежда Имамът смята, че следващата пролет — Диамантеният юбилей е окончателно насрочен за следващия април, — е точно моментът, който сам Аллах е избрал за това. На празненството ще се съберат многобройни делегации от всичките тридесет и седем племена в страната, за да изразят почитта си към Кралската династия. Между тях ще бъдат представителите от племената от района на Хаза, работници от нефтените находища, които в по-голямата си част са шиити. Пръснати сред тях ще бъдат и двестата избрани главорези на Имама, които ще пристигнат невъоръжени, докато им раздадем автоматите и мунициите, внесени в страната контрабандно с един от танкерите на Сканлън.
    Накрая Истърхаус докладва, че един от висшите египетски офицери — групата от египетски военни съветници играеше съществена роля в армията на Саудитска Арабия — е дал съгласието си да превъоръжи кралската гвардия с дефектни оръжия и амуниции, при условие че след преврата неговата бедна страна със своето многомилионно население ще получи достъп до саудитския нефт.
    Милър кимна замислено.
    — Много добре, полковник — каза той, а след това смени темата. — Как, според вас, ще реагират руснаците, ако Америка поеме контрола над Саудитска Арабия в свои ръце?
    — Ще бъдат доста разтревожени, предполагам — отвърна полковникът.
    — Достатъчно, за да отхвърлят Нантъкетския договор, с чиито условия вече всички сме наясно? — попита Милър.
    — Така си мисля — отговори Истърхаус.
    — Коя групировка вътре в Съветския съюз би имала най-сериозно основание да желае отменянето на този договор?
    — Генералният щаб — отговори без колебание полковникът. — Тяхната позиция в Съветския съюз е като тази на нашия Комитет на началник-щабовете и хората от военната промишленост, взети заедно. Договорът ще ограничи властта им, ще подрони престижа им и ще намали техния бюджет и броя им с четиридесет процента. Не мога да си представя, че те ще го приветстват.
    — Странни съмишленици — замислено каза Милър. — Съществува ли възможност дискретно да влезем в контакт с тях?
    — Аз… познавам някои хора — предпазливо произнесе Истърхаус.
    — Бих желал да ги използвате — рече Милър. — Подхвърлете им само, че в Америка известни високопоставени кръгове също като тях се противопоставят на договора от Нантъкет и смятат, че е възможно той да бъде осуетен от американска страна и имат желание да се консултират с тях.


    Политиката на кралство Йордания трудно може да се нарече просъветска, но крал Хюсеин трябваше умело да лавира, за да запази трона си в Аман. Ето защо от време на време се налагаше да купува и съветско оръжие, въпреки че въоръжението на неговия Хашемитски арабски легион беше предимно западно. Въпреки това в Аман все още действаше група от тридесет съветски военни съветници, оглавявана от военното аташе на руското посолство. Истърхаус се беше запознал с него по време на едни изпитания на съветска техника в пустинята източно от Акаба, където представяше своите саудитски клиенти. На връщане Истърхаус се отби в Аман.
    Полковник Кутузов, военното аташе, за когото Истърхаус беше сигурен, че е от разузнаването, се оказа там и двамата вечеряха заедно. Американецът беше изумен от скоростта, с която реагираха руснаците. Две седмици по-късно те се свързаха с него в Рияд, за да му предадат, че определени хора биха желали да се срещнат с неговите „приятели“ в условия на изключителна дискретност. Той получи дебел пакет с инструкции за пътуването, който лично отнесе в Хюстън, без да го отваря.


    Юли

    От всички комунистически държави Югославия е страната с най-облекчен режим по отношение на туризма. Още повече, че входна виза може да се получи със съвсем малко формалности на летище Белград. В средата на юли, в един и същи ден, но с различни полети, в Белград пристигнаха петима мъже. Летяха с редовните линии от Париж, Рим, Виена, Лондон и Франкфурт. Тъй като всички имаха американски паспорти, на никого не беше нужна виза и за страните, от които пристигаха. Петимата подадоха молби и получиха едноседмични туристически визи — едната виза бе получена сутринта, две по обяд, а другите две следобяд. И петимата заявиха, че отиват на лов за глигани и елени в известния ловен резерват Караджорджево, преустроена за целта стара крепост на брега на Дунав, предпочитана от богати западняци, приютила веднъж дори вицепрезидента на Америка Джордж Буш. При издаването на визите им и петимата изразиха намерението си на път към ловната хижа да прекарат една нощ в суперлуксозния хотел „Петроварадин“ в Нови Сад, на 80 километра северозападно от Белград. И всеки от тях нае такси до хотела.
    Смяната на служителите от граничния контрол изтичаше на обяд, затова само един от американците попадна под погледа на служителя Павлич — таен информатор на КГБ. Два часа след като Павлич се беше освободил от дежурство, на бюрото на съветския резидент в посолството в Белград лежеше неговият доклад.
    Този ден Павел Керкорян не беше в най-добрата си форма. Предишната нощ се беше прибрал много късно — причината не беше само служебна. Но какво би могъл да стори, когато жена му беше дебела и не спираше да мърмори и да се оплаква, докато той не можеше да устои на тези русокоси босненски момичета. Освен това, вече съвсем служебно, беше имал обилен обяд с един от членовете на югославския централен комитет, който пиеше здраво и когото Керкорян се надяваше да завербува в скоро време. Понечи да остави доклада на Павлич на една страна — напоследък американците се стичаха на тълпи в Югославия и беше невъзможно да проучиш всички. Но нещо в името го смути. Не фамилията — тя беше съвсем обикновена, но къде беше срещал това „Сайръс“?
    Един час по-късно намери отговора на този въпрос направо в кабинета си. В един от последните броеве на списание „Форбс“ имаше статия за живота на Сайръс В.Милър. Понякога случайностите изиграват решаваща роля. Имаше нещо странно в цялата работа, а жилавият арменец от КГБ не обичаше странните неща. Защо трябваше един близо осемдесетгодишен човек, известен с патологичната си ненавист към комунистите, да дойде на лов за глигани точно в Югославия и то с редовен полет, при положение, че беше достатъчно богат, за да отиде на лов за каквото си ще в Северна Америка с частния си самолет? Той повика двама от подчинените си, младоци, току-що пристигнали от Москва, като се надяваше, че няма да оплескат работата. (Както беше споделил неотдавна със свой колега от ЦРУ на един коктейл, напоследък трудно можеше да разчиташ на добри помощници. Човекът от ЦРУ беше изразил пълното си съгласие по този въпрос.)
    Агентите на Керкорян говореха сърбохърватски, но въпреки това той ги посъветва да се осланят на шофьора, югославянин, който беше добре запознат с обстановката. Същата вечер му се обадиха от една телефонна будка в хотел „Петроварадин“ и майорът от КГБ побесня от яд, защото югославяните със сигурност подслушваха телефона. Каза им да потърсят друг телефон.
    Тъкмо щеше да си тръгва, когато му се обадиха отново, този път от някаква забутана кръчма на няколко мили от Нови Сад. Съобщиха му, че в хотела има не един, а петима американци. Възможно беше да са се срещнали там, но изглежда всички се познавали отпреди. Няколко банкноти смениха притежателите си на рецепцията и сега разполагаха с копия от първите три страници от паспортите на всеки от американците. Сутринта трябвало да ги вземе микробус и да ги закара до някаква ловна хижа, съобщиха агентите, и попитаха какво да правят. Керкорян им нареди да останат там. Да, през цялата нощ: „Искам да знам къде ще отидат и с кого ще се срещнат.“
    Няма да им навреди, мислеше си Керкорян по пътя за вкъщи. Лесно им беше на младите в днешно време. Сигурно нищо особено нямаше да се случи, но младежите щяха да натрупат известен опит. На другия ден около обяд те се върнаха уморени, небръснати, но ликуващи. Керкорян поразен изслуша разказа им. Микробусът пристигнал навреме и взел американците. Водачът им бил облечен в цивилни дрехи, но определено приличал на военен, при това — руснак. Вместо към ловната хижа, микробусът с петимата американци се отправил обратно към Белград, а после свил към военновъздушната база Батайница. Не показали никакви паспорти на портала. Водачът извадил от вътрешния си джоб пропуски и те спокойно преминали бариерата.
    Керкорян познаваше Батайница. Това беше голяма военновъздушна база, на двадесетина километра северозападно от Белград и определено извън туристическите маршрути на американците. Освен другите неща, тя даваше подслон на постоянния поток от съветски военни транспортни самолети, които снабдяваха и обслужваха многочислената група от съветски военни съветници в Югославия. Това означаваше, че в базата е настанен и съветски инженерен екип, а един от руснаците, който контролираше товарите, работеше за него. Десет часа по-късно Керкорян изпрати доклад „светкавица“ до Ясенево, където се намираше Първо Главно Управление на КГБ, отделът за външен шпионаж. Докладът бе предаден направо на заместник-началника на ПГУ, генерал Вадим Кирпиченко, който направи няколко запитвания в страната, и разширеният и допълнен доклад беше изпратен лично на председателя на КГБ, генерал Крючков.
    Керкорян докладваше, че петимата американци от микробуса са били ескортирани до транспортен самолет Ан 42, току-що пристигнал с товар от Одеса, който незабавно излетял в обратна посока. В следващия си доклад резидентът от Белград съобщаваше, че двадесет и четири часа по-късно американците са се върнали по същия начин, прекарали още една нощ в хотел „Петроварадин“ и напуснали заедно Югославия, без да ударят дори един-единствен глиган. Керкорян получи похвала за проявената бдителност.


    Август

    Маранята беше обгърнала Коста дел Сол като пелена. Долу по плажовете милиони туристи се обръщаха от една страна на друга като пържоли на скара, мажеха се с плажни масла и храбро се препичаха в стремежа си да добият наситено-кафяв тен за двете си скъпоценни седмици, но твърде често просто се зачервяваха като варени раци. Слънцето бе нажежило бледата синева на небето до бяло и дори морският бриз беше стихнал до едва осезаем полъх.
    Огромният каменен зъб на Гибралтар стърчеше и проблясваше в трептящия от жега въздух; бетонните склонове на изкуствените водоуловители, изградени от Кралските инженери, за да пълнят подземните цистерни, изпъкваха като петно от проказа върху гладкото тяло на скалата. Въздухът над хълмовете зад плажа Казарес беше малко по-хладен; истинската прохлада настъпваше само при зазоряване и малко преди залез слънце, затова лозарите от Алкантара дел Рио ставаха сутрин в четири часа, за да спечелят шест часа за работа преди слънцето да ги прогони на сянка. След като обядваха, те се отдаваха на традиционната в Испания следобедна дрямка зад дебелите, хладни, варосани стени на къщите си докъм пет, а след това продължаваха да работят до смрачаване.
    Гроздовите зърна зрееха под лъчите на слънцето и се изпълваха със сок. До реколтата все още имаше време, но тази година тя щеше да бъде добра. В бара си Антонио поднесе обичайната гарафа с вино на чужденеца и разцъфна в усмивка.
    — Sera bien, la cosecha?8 — попита той.
    — Да — отговори усмихнато високият мъж — тази година реколтата ще бъде много добра. Ще можем да си плащаме сметките в бара.
    Антонио избухна в смях. Всички знаеха, че чужденецът е собственик на земята си и винаги плаща в брой.


    Две седмици по-късно Михаил Сергеевич Горбачов не беше в настроение да се шегува. Въпреки че беше известен като човек сърдечен, с добро чувство за хумор и умение да предразполага подчинените си, той беше в състояние лесно да избухне, както когато от Запад повдигаха въпроси за човешките права, така и когато се почувстваше предаден от свои хора. Той седеше зад бюрото си на седмия и последен етаж в сградата на Централния комитет на Новая площадь, втренчил гневен поглед в докладите, разпръснати пред него.
    Стаята е дълга 18 и широка 6 метра, а бюрото на Генералния секретар е разположено в далечния край срещу вратата. Той седи с гръб към стената; от лявата му страна са прозорците, обърнати към площада, над които се спускат дантелени завеси от светлобежов велур. В средата на стаята, по цялата й дължина, се намира обичайната в такива случаи заседателна маса.
    За разлика от предшествениците си той беше предпочел обзавеждане в по-светли тонове; масата, както и бюрото му, бяха изработени от бял бук и от двете й страни бяха наредени по осем високи, но удобни стола. Точно на тази маса беше разпръснал докладите, които неговият приятел и колега, външният министър Едуард Шеварнадзе, беше събрал и донесъл. Именно по негова молба той неохотно бе прекъснал лятната си почивка в Ялта, на Кримския полуостров. Гневно си мислеше, че би предпочел сега да се плиска в морето с внучката си Аксения вместо да седи в Москва и да се рови в тази бумащина.
    Бяха минали почти шест години от мразовития мартенски ден, в който Черненко беше починал, а самият той се беше издигнал с почти главоломна скорост до върховната власт и въпреки че дълго време се беше подготвял за този момент, изпитваше известно смущение. Вече шест години се опитваше да изведе страната, която обичаше, в последното десетилетие на двадесетия век като равностоен и дори по-силен противник на капиталистическия Запад.
    Като всички истински руснаци и той изпитваше странна смесица от полувъзхищение и пълно отрицание към Запада, към неговото благополучие, към неговото финансово могъщество и почти надменна самоувереност. За разлика от много руснаци, той от дълги години отказваше да се примири с мисълта, че нравите в неговата родина не могат да се променят, че корупцията, мързелът, бюрокрацията и апатичната летаргия са част от системата, винаги са били и винаги ще бъдат. Още като младеж той беше убеден, че притежава силата и енергията да промени всичко това, ако му се даде възможност. Вярата, че един ден ще получи този шанс, беше главният му стимул, основната му движеща сила през всичките години на учение и партийна работа в Ставропол.
    Вече шеста година държеше юздите на държавата в своите ръце и разбра, че дори и той беше подценил нежеланието и инерцията. Първите години бяха изпълнени с напрежение и несигурност, беше вървял като че ли по опънато над пропаст въже и на няколко пъти едва не падна.
    Първо започна с прочистването на Партията — отстрани всички заклети консерватори и излишния баласт… всъщност почти всички. Сега вече бе сигурен, че той управлява Политбюро и Централния комитет; знаеше, че негови хора контролират разпръснатите из всички републики на Съюза партийни комитети и те споделят неговото дълбоко убеждение, че Съветският съюз е в състояние да се пребори със Запада единствено ако е икономически силен. Именно поради това по-голямата част от неговите реформи засягаха икономически, а не морални проблеми.
    Като убеден комунист той вярваше, че неговата страна има морално превъзходство, нещо, което не подлежеше на съмнение. Но не беше чак такъв глупак, че да се самозаблуждава за икономическите възможности на двата лагера. И сега, в условията на нефтената криза — още едно нещо, за което не се самозалъгваше, той се нуждаеше от огромни средства, които да вложи в развитието на Сибир и Арктика. Парите трябваше да се вземат отнякъде, а това водеше към Нантъкетския договор и неизбежния сблъсък със собствените му военни.
    Като всеки съветски ръководител той знаеше, че трите основни стълба, на които се крепи властта, са Партията, армията и КГБ, а никой не можеше да владее едновременно два от тях. Да влезе в конфликт с генералите си беше достатъчно неприятно, но щеше да е непоносимо, ако и КГБ застанеше срещу него. Разпръснатите по масата доклади, които външният министър бе подготвил по данни от западната преса, не го интересуваха. Тревожеше го мисълта, че общественото мнение в Америка би могло да принуди Конгреса да отхвърли Нантъкетския договор и да настоява за производството и разполагането на пагубните за Русия бомбардировачи „Стелт“.
    Той лично не хранеше особени симпатии към евреите, готови да зарежат родината, на която дължаха всичко. Отношението на Михаил Горбачов към лумпените и дисидентите беше като на всички останали руснаци. Вбесяваше го обаче фактът, че това се върши съвсем целенасочено — за случайност и дума не можеше да става — и той добре знаеше кой стои зад всичко това. Все още се гневеше при мисълта за видеокасетата, увековечила разточителството на съпругата му в Лондон преди няколко години, която все още се въртеше из Москва. Знаеше кой стои и зад това. Същите хора. Предшественикът на човека, когото беше извикал и когото очакваше в момента.
    Някой почука на вратата вдясно от библиотеката в отсрещния край на стаята. Личният му секретар се подаде иззад вратата. Горбачов вдигна ръка да го изчака една секунда и се върна до бюрото си с трите телефона и ониксовата поставка за писалки.
    След това кимна. Секретарят отвори широко вратата.
    — Другарят Председател, другарю Генерален секретар — съобщи младият мъж и се оттегли.
    Председателят беше униформен — съвсем естествено — и Горбачов го остави да прекоси цялата стая, без да го поздрави. След това се изправи и посочи с жест книжата, разпилени върху масата.
    Председателят на КГБ, генерал Владимир Крючков, беше близък приятел, протеже и единомишленик на предшественика си, ултра-консерватора Виктор Чебриков. Генералният секретар се беше освободил от Чебриков по време на голямата чистка през есента на 1988 година, като по този начин беше елиминирал последния си мощен противник в Политбюро. Но нямаше друг избор, освен на негово място да назначи първия заместник-председател (Крючков). Едно уволнение беше достатъчно, две щяха да изглеждат като саморазправа. Всичко си има граници, дори в Москва.
    Крючков погледна книжата и повдигна вежди. „Кучи син“ — помисли си Горбачов.
    — Не беше нужно да ги биете пред камерите — каза Горбачов без какъвто и да било увод, както обикновено. — Шест западни телевизионни екипа, осем радиорепортери и двадесет журналисти, половината от тях американци. Дори на Олимпийските игри през 1980 нямахме толкова представители на медиите.
    Крючков отново повдигна вежди.
    — Това беше незаконна демонстрация на евреите, уважаеми Михаил Сергеевич. Лично аз по това време бях на почивка. Но съм напълно убеден, че офицерите от Второ главно управление са действали правилно. Демонстрантите не са се подчинили на заповедта да се разпръснат и моите хора са използвали обичайните в такива случаи методи.
    — Стана на улицата, това е работа на милицията.
    — Тези хора са метежници. Те са разпространявали антисъветска пропаганда. Погледнете плакатите. Това е от компетенцията на КГБ.
    — Ами чуждата преса?
    Шефът на КГБ сви рамене.
    — Тези конски мухи се навират навсякъде.
    „Да, ако предварително им се обадят и им подшушнат“ — помисли си Горбачов. Чудеше се дали това щеше да бъде достатъчен повод да се отърве от Крючков, но веднага прогони тази мисъл. За да уволни председателя на КГБ, той трябваше да убеди цялото Политбюро, а то никога нямаше да даде съгласието си заради няколко бити евреи. Но ядът му все още не беше минал и той нямаше намерение да премълчи мнението си. Това му отне пет минути. Крючков мълчаливо стискаше устни. Не му харесваше да бъде хокан от по-младия, но с по-голяма власт човек. Горбачов беше излязъл иззад бюрото си; двамата мъже бяха с еднаква височина — ниски и набити. Погледът на Горбачов, както обикновено, не потрепваше. В този момент Крючков допусна грешка.
    В джоба му беше докладът от агента на КГБ в Белград, допълнен с някои смразяващи подробности от Кирпиченко в Първо главно управление. Информацията несъмнено беше достатъчно важна, за да я изложи лично пред Генералния секретар. Да върви по дяволите, реши обиденият шеф на КГБ. Нека да чака. И така докладът от Белград беше потулен.


    Септември

    Ървинг Мос се беше настанил в Лондон, но преди да напусне Хюстън, беше уговорил личен код за свръзка със Сайръс Милър. Той знаеше, че мониторите на Агенцията за национална сигурност във форт Мийд непрекъснато подслушват ефира, улавяйки милиарди думи от чуждестранните телефонни разговори, а компютрите ги анализират, за да открият макар и една, която би могла да представлява интерес. Да не говорим за англичаните от правителствената служба по комуникациите, за руснаците и изобщо за всеки един в днешно време, който би могъл да си подсигури подслушвателен пост. Затова пък обемът на търговския трафик е толкова голям, че стига нещо да не се набива на очи като много подозрително, би могло да мине незабелязано. Кодът на Мос се базираше на каталог за цени на зеленчуци, които непрекъснато пътуваха от слънчевия Тексас към мрачния Лондон. Той записваше списъка на цените по телефона, зачеркваше думите, запазвайки единствено цифрите и според датата в календара ги дешифрираше с помощта на бележниче за еднократна употреба, каквито само той и Сайръс Милър притежаваха.
    Този месец той научи три неща: че съветското изделие, от което се нуждае, се намира в последния стадий на подготовка и ще пристигне до две седмици; че е осигурен платен информатор в Белия дом; и че най-сетне е дошло времето да приведе план „Травис“ в действие. Той изгори листите и се усмихна. Плащаха му за планиране, привеждане на плана в действие и успех. Вече можеше да предяви искане за втория транш.


    Октомври

    Есенният семестър в Оксфордския университет има осем седмици и тъй като учените се стремят да се придържат към законите на логиката, те са наречени Първа седмица, Втора седмица, Трета седмица и така нататък. Времето след края на семестъра е запълнено с множество дейности, най-вече спортни и театрални занимания, и водене на дискусии — това е Деветата седмица. Доста студенти пристигат преди началото на семестъра, било за да се подготвят за учебните занимания, било да се настанят или да започнат тренировките си в периода, наречен Нулева седмица.
    На втори октомври, първия ден от Нулевата седмица, във Винсънтс Клъб, бар и сборно място на студентите-спортисти, се бяха събрали неколцина от подранилите, сред които и високият, слаб младеж Саймън, който се подготвяше за третия си и последен семестър в Оксфорд по Програмата за едногодишно обучение в чужбина. Някъде отзад го поздрави жизнерадостен глас.
    — Здравей, Саймън. Май си подранил, а?
    Това беше Командирът на въздушна ескадра Джон Де’Ат, касиер на Джийзъс Колидж и старши ковчежник на Спортния клуб, към който се числеше и отборът по крос. Саймън се усмихна.
    — Да, сър.
    — Ще сваляме тлъстините от лятото, а? — засмя се пенсионираният офицер от военновъздушните сили, като потупа несъществуващото шкембе на младежа. — Добре, добре. Ти си най-голямата ни надежда да видим сметката на Кембридж през декември в Лондон.
    Всички знаеха, че най-сериозният спортен противник на Оксфорд е Кембриджският университет. Срещата между отборите на двата университета беше гвоздеят на всяко състезание.
    — Смятам да започна една серия от сутрешни кросове и да вляза отново във форма, сър — каза Саймън.
    И той наистина започна серия от изтощителни кросове рано сутрин, по осем километра в началото, като постепенно увеличаваше разстоянието, докато стигна до двадесет километра към края на седмицата. В сряда сутринта, девети, той напусна дома си на Удсток Роуд в южната част на Самъртаун в северен Оксфорд и се отправи на велосипеда си към центъра на града. Мина край Мемориала на Мъчениците и църквата Света Мария-Магдалена, зави наляво по Брод Стрийт, мина край портала на своя колеж Бейлиъл, продължи надолу по Холиуел и Лонгуол и влезе в Хай Стрийт. Последен завой наляво и се озова до оградата на Магдален Колидж.
    Тук той слезе от велосипеда, привърза го с верига към оградата за по-сигурно и започна да бяга. По Магдален Бридж през Черуел и надолу по Сейнт Клементс ет дъ Плейн. Вече се насочваше на изток. Беше шест и половина сутринта и слънцето скоро щеше да изгрее пред него, а той имаше още пет километра, докато излезе от последните предградия на Оксфорд.
    Той премина през Ню Хедингтън, за да пресече Ринг Роуд по стоманения мост, който водеше към Шотоувър Хил. Към него не се присъединиха други бегачи. Беше останал почти сам. Към края на Олд Роуд пое по склона на хълма и почувства болката на бегачите на дълги разстояния. Мускулестите му крака бързо го отведоха до върха на хълма и оттам на Шотоувър Плейн. Там свършваше насипаният с чакъл път и той излезе на пътеката, осеяна с дълбоки дупки и прорязана от коловози, пълни с дъждовна вода. Саймън свърна встрани от пътя, като се наслаждаваше на пружиниращата под краката му трева и, подтискайки болката, се радваше на усещането за волност, което тичането му създаваше.
    Зад него колата без отличителни знаци се измъкна между дърветата на хълма, излезе от асфалтирания път и заподскача между дупките. Мъжете в колата добре познаваха маршрута, от който им беше дошло до гуша. Петстотин метра по пътеката със сиви камъни от двете страни, до резервоара, след това обратно към асфалтирания път надолу през малкото селце Литълуърт до Уитли.
    Стотина метра преди резервоара пътеката се стесняваше, а над нея беше надвиснал един гигантски ясен. На това място беше паркиран микробус, изтеглен съвсем встрани от пътя. Беше стар зелен Форд Транзит с надпис отстрани „Барлоу — плодове“. В това нямаше нищо странно. В началото на октомври микробусите на Барлоу бяха навсякъде по пътищата, разнасяйки сладките оксфордширски ябълки по магазините за плодове и зеленчуци. Който и да беше погледнал задната част на микробуса — мъжете в колата не можеха да я видят, тъй като се приближаваха откъм предната му част, щеше да види наредени щайги за ябълки, но не би разбрал, че щайгите са всъщност нарисувани върху картон, закрепен умело зад двойните прозорци.
    Микробусът изглежда беше пукнал предна гума. До него клечеше някакъв мъж, с гаечен ключ в ръка и се опитваше да свали гумата, повдигната с крик. Човекът се приведе още повече. Саймън продължаваше да тича по края от другата страна на изровения път, край който беше спрял микробусът.
    Когато подмина предната част на микробуса, две неща се случиха с главозамайваща бързина. Задните врати се отвориха и оттам изскочиха двама мъже в еднакви черни маскировъчни костюми и маски с прорези за очите, хвърлиха се върху бягащия младеж и го повалиха на земята. Човекът с гаечния ключ се извърна и се изправи. Той също беше с маска под широкополата шапка, а това, което държеше в ръце, не беше гаечен ключ, а чешки автоматичен пистолет „Скорпион“. Мигновено откри огън по предното стъкло на колата, която беше на около петнадесетата метра от него.
    Мъжът зад волана умря на секундата, улучен в лицето. Колата кривна встрани и изгасна. Мъжът на задната седалка реагира бързо като котка. Отвори вратата, хвърли се навън, претърколи се два пъти и се изправи, готов за стрелба. Успя да изстреля два куршума с късоцевия си деветмилиметров „Смит & Уесън“. Първият отиде половин метър встрани, а на втория не достигнаха пет метра, защото докато натискаше спусъка, бе улучен в гърдите от неспирния откос на „Скорпиона“. Просто не бе имал никакъв шанс да оцелее.
    Вторият мъж от предната седалка до шофьора изскочи от колата секунда след този от задната седалка. Вратата му беше отворена и той се опитваше да стреля през прозореца по човека с автоматичния пистолет, когато три куршума пробиха тънкия метал, разкъсаха стомаха му и го отхвърлиха назад. След още пет секунди стрелецът вече седеше до шофьора на микробуса, другите двама бяха хвърлили студента отзад в Транзита и тръшнаха вратите, микробусът прекатури крика, потегли назад и обърна във входа на резервоара, извъртя се на три гуми и се отправи надолу по алеята към Уитли.
    Агентът от секретните служби умираше, но не беше загубил кураж. Агонизиращ, сантиметър по сантиметър той се довлече към отворената врата на колата, задраска с нокти за микрофона под таблото и прошепна последното си съобщение. Не мислеше нито за позивна, нито за кодове, нито пък за задължителната радиопроцедура. Нямаше време за това. Пет минути по-късно, когато пристигнаха подкрепленията, той беше мъртъв. Беше успял да каже само: „Помощ… искаме помощ. Отвлякоха Саймън Кормак.“

4.

    След обаждането на умиращия агент от американските Секретни служби по радиото с изключителна бързина и все по-нарастващо темпо започнаха да се случват ред неща. Отвличането на единствения син на президента бе станало в 7 часа и 5 минути сутринта. Обаждането по радиото бе регистрирано в 7 часа и 7 минути. Въпреки че използваше „служебна“ честота, той бе говорил направо. Беше цяло щастие, че по-това време нито един от радиолюбителите не прослушваше полицейските честоти. Обаждането бе чуто на три места.
    В наетата къща на Удсток Роуд се намираха останалите десет човека от екипа на Секретните служби, чиято задача бе да охраняват сина на президента по време на едногодишния му престой в Оксфорд. Осем все още спяха, но двама бяха будни, включително и нощният дежурен, който прослушваше служебната честота.
    Директорът на Секретните служби, Крайтън Бърбанк, от самото начало се бе възпротивил срещу идеята синът на президента да учи в чужбина по време на мандата. Президентът Кормак отхвърли възраженията му, тъй като не виждаше достатъчно основателна причина да лиши сина си от отдавна мечтаната възможност да прекара една година в Оксфорд. Бърбанк преглътна неудовлетворението си и помоли в такъв случай за Оксфорд да замине 50-членен екип от неговите служби.
    И Джон Кормак отново отстъпи пред молбата на сина си: „Я ме остави на мира, татко. Ще изглеждам като експонат от панаир за добитък с петдесет горили край мен!“. Окончателният брой на охраната бе сведен до дванадесет души. Посолството в Лондон бе наело голяма вила в северната част на Оксфорд, бе сътрудничило месеци наред с английските власти и бе назначило персонал от трима щателно проучени англичани — градинар, готвач и една жена, която да се занимава с почистването и прането. Целта беше да се създадат всички условия Саймън Кормак да се радва на един нормален студентски живот.
    По всяко време дежуряха най-малко осем души от екипа, като четирима почиваха през уикендите. Дежурните бяха разделени на четири двойки — три смени, които бдяха през цялото денонощие и двама души, които придружаваха Саймън Кормак винаги когато напускаше къщата на Удсток Роуд. Агентите от Специалните служби бяха заплашили, че ще се оттеглят, ако не им бъде позволено да носят оръжие, а според законите на Кралството никой чужденец нямаше право да носи огнестрелно оръжие, когато се намира на територията на Великобритания. Въпросът бе решен компромисно: извън къщата американците бяха придружавани от въоръжен английски сержант от Специалните части. От техническа гледна точка американците действаха под неговия надзор и можеха да носят оръжие. Това, разбира се беше чиста формалност, но тъй като хората от Специалните части познаваха много добре Оксфордшир, услугите им като водачи бяха доста полезни и отношенията им с охраната бяха станали съвсем приятелски. Точно английският сержант бе изскочил от задната седалка на попадналата в засада кола и се бе опитал да използва своя „Смит & Уесън“, преди да бъде прострелян на Шотоувър Плейн.
    Секунди след приемане на съобщението на умиращия агент в къщата на Удсток Роуд вилата се изпълни с викове и шум, докато останалата част от екипа скочи в другите две коли и полетя към Шотоувър Плейн. Маршрутът на кроса бе ясно обозначен и добре известен на всички. Нощният дежурен, с още един агент, остана в къщата и бързо се обади по телефона на двама души. Първият беше Крайтън Бърбанк във Вашингтон, който спеше дълбоко в този утринен час; вторият беше юридическият съветник на американското посолство в Лондон, който се бръснеше в дома си на Сейнт Джон’с Ууд.
    Юридическият съветник на едно американско посолство винаги е агент на ФБР, а в Лондон този пост е много отговорен. Юридическите служби на двете страни поддържат постоянна връзка. Патрик Сеймър, който беше поел поста от Даръл Милс преди две години, се разбираше добре с англичаните и работата му доставяше удоволствие. Като чу съобщението, той пребледня и веднага се обади по специалната кодирана линия на Доналд Едмъндс, директора на ФБР, който в този момент спеше дълбоко в жилището си в Чеви Чейс.
    Второто място, където бе прието обаждането по радиото, беше една патрулна кола на полицейския участък Темз Вали, който отговаряше за графствата Оксфордшир, Бъркшир и Бъкингамшир. Въпреки че американският екип, придружен от представителя на Специалните части, беше винаги близо до Саймън Кормак, по правило кола на полицейския участък Темз Вали непрекъснато се намираше на не повече от километър разстояние, готова да се отзове първа при евентуално повикване. Радиостанцията на патрулната кола, която в този момент обикаляше из Хедингтън, бе настроена на служебната честота и полицаите изминаха този километър за петдесет секунди. По-късно някои разправяха, че шофьорът и сержантът до него е трябвало да подминат мястото на засадата и да се опитат да настигнат микробуса на похитителите. Но това беше по-късно; в момента на Шотоувърския път лежаха три тела и те спряха, за да видят дали не биха могли да помогнат с нещо и/или да получат описание на нападателите. И за едното, и за другото беше вече твърде късно.
    Третото място бе самият полицейски участък Темз Вали, който се намираше в селцето Кидлингтън. Нощното дежурство на сержант Джанет Рен щеше да свърши в седем и половина и тя тъкмо се прозяваше, когато в слушалките й прозвуча дрезгав глас с американски акцент. Джанет така се слиса, че за частица от секундата си помисли дали това не е някаква шега. След това погледна в един списък и натисна няколко клавиша на компютъра вляво от нея. В същия момент на монитора се появиха поредица указания, които силно изплашеното момиче започна да изпълнява съвсем точно.
    След продължителното сътрудничество предишната година между полицейските части в Темз Вали, Скотланд Ярд, Министерството на вътрешните работи, американското посолство и Секретните служби, операцията за съвместна охрана на Саймън Кормак бе наречена Операция „Янки Дудъл“. Всички обичайни действия, както и мерки, които следваше да се предприемат в най-различни случаи — ако например синът на президента попаднеше в сбиване в някой бар, улична кавга, пътно произшествие, политическа демонстрация, бъдеше спешно приет в болница или пожелаеше да прекара известно време в друго графство — бяха заложени в компютъра. Сержант Рен беше активизирала кода за „отвличане“ и компютърът подаде съответните указания.
    Само след няколко минути до нея вече стоеше старшият полицейски служител, който оглавяваше нощното дежурство и който, пребледнял от притеснение, започна да набира номера по телефона. Първият беше на шефа на Отдела за криминални разследвания (ОКР), който каза, че сам ще уведоми колегата си, старшия полицейски офицер, оглавяващ Специалните части (СЧ) към полицейския участък Темз Вали. Полицейският служител в Кидлингтън се обади и на заместник-началника на полицията (Оперативен отдел), който се канеше да нападне две варени яйца, когато телефонът в дома му иззвъня. Той се заслуша съсредоточено, след което даде няколко разпореждания и запита:
    — Къде точно?
    — Шотоувър Плейн, сър — отговори главният инспектор в Кидлингтън. — Делта Браво вече е там. Върнали са един частен автомобил, идващ от Уитли, двама други бегачи и една жена с куче, която идвала откъм Оксфорд. Двамата американци са мъртви; мъртъв е и сержант Дън.
    — Боже Господи — въздъхна заместник-началникът на полицията. Това щеше да бъде решаващ случай в кариерата му и като шеф на Оперативния отдел, който винаги оглавява дейността на полицията, от него зависеше довеждането му до успешен край. Неуспехът беше недопустим. Той светкавично набра обороти.
    — Изпратете бързо най-малко петдесет униформени полицаи там. С ограждащи колчета, чукове и лента. Да отцепят мястото… веднага. Всички свободни хора — там! Пътищата да се блокират. Улицата е проходима и от двете страни, нали? Откъм страната на Оксфорд ли са се измъкнали?
    — Според Делта Браво — не — отговори човекът от полицейското управление. — Не знаем колко време е минало от нападението до обаждането на американеца. Но, ако не е било много, Делта Браво са се намирали на пътя при Хедингтън и твърдят, че никой не е минал край тях откъм Шотоувър. Ще разберем по следите от гумите. Там е разкаляно.
    — Съсредоточете пътните прегради от север на юг, откъм източната страна — каза заместник-началникът. — Аз ще се обадя на началника на полицията. Изпратихте ли служебната кола?
    — Вече трябва да е пред вас — отговори инспекторът от Кидлингтън.
    И наистина беше тук. Заместник-началникът на полицията погледна през прозореца и видя колата, която при нормални обстоятелства трябваше да дойде четиридесет минути по-късно, да спира пред входа.
    — Кой е тръгнал вече нататък? — попита той.
    — Хора от криминалния отдел, от Специалните части, от групите за оглед на местопрестъплението, сега тръгват и униформените полицаи.
    — Изтеглете всички детективи от текущите случаи — да започнат да обикалят и да разпитват. Аз тръгвам направо за Шотоувър.
    — Докъде да поставим пътни прегради? — попита ръководителят на нощното дежурство в полицейския участък.
    Заместник-началникът се замисли. По-лесно е да се разпореди поставянето на пътни прегради отколкото да се направи. Пътната мрежа на графствата около Лондон — исторически установени и гъсто населени — представлява лабиринт от междуселски пътеки и пътища и второразредни шосета, които свързват провинциалните градчета, селца и махали. Ако мрежата от прегради се разположи твърде далеч, ще трябва да се обхванат стотици пътища и пътчета, ако пък е твърде близо, разстоянието, което похитителите трябва да изминат, за да се измъкнат, ще се скъси значително.
    — До границата на Оксфордшир — отговори кратко заместник-началникът.
    Той затвори телефона, а след това отново вдигна слушалката и се обади на своя шеф — началника на полицията. В полицейските участъци на графствата ежедневната борба с престъпността се ръководи от завеждащия оперативния отдел. Началникът на полицията може да има иди пък да няма опит в пряката полицейска работа, но неговата задача засяга определянето на линията на поведение, поддържането на високия дух и създаването на съответния образ на полицията в очите на обществеността, както и постоянната връзка с Главното управление в Лондон. Докато набираше номера, заместник-началникът погледна часовника си: седем часът и трийсет и една минути сутринта.
    Началникът на полицейския участък Темз Вали живееше в едно внушително, преустроено жилище на енорийски свещеник в селцето Блетчингдън. Той прекоси трапезарията и влезе в кабинета, за да вдигне слушалката на телефона, бършейки полепналото по устните си сладко. Когато чу новината, забрави за закуската си. Деветият ден на октомври щеше да започне зле за доста хора.
    — Разбирам — каза той, след като изслуша известните до момента факти. — Да, продължавайте. Аз ще… се обадя в Лондон.
    Върху бюрото в стаята имаше няколко телефона. Единият осигуряваше специална и известна на много малко хора директна връзка с кабинета на шефа на отдел F4 във вътрешното министерство, към който се числи Столичната полиция, както и управленията в отделните графства. В този час държавният служител все още не бе пристигнал на работа, но обаждането бе прехвърлено в дома му във Фулъм, Лондон. Чиновникът си позволи една неприсъща нему ругатня, набра два номера по телефона и веднага се отправи към голямата бяла сграда на Куин Ан’с Гейт, встрани от Виктория Стрийт, където се помещаваше министерството.
    Първото обаждане беше до дежурния офицер в отдел F4, на когото нареди бюрото му да бъде разчистено от всички книжа и целият състав на отдела да бъде вдигнат на крак и незабавно да се яви в службата. Не даде никакви обяснения. Нямаше представа колко души са научили за касапницата на Шотоувър Плейн, но като всеки съвестен държавен служител, той не желаеше да увеличава техния брой, ако това можеше да се избегне.
    Второто обаждане беше неизбежно. То бе отправено до постоянния помощник-министър, висшия държавен служител, който отговаряше за цялото министерство. За щастие и двамата живееха в Лондон, а не в по-отдалечените предградия и се срещнаха в сградата на министерството в 7 часа и 51 минути. В 8 часа и 4 минути към тях се присъедини сър Хари Мариот, член на правителството на консервативната партия и министър на вътрешните работи, на когото докладваха за всичко станало. Първата му реакция беше да се свърже с Даунинг Стрийт № 10 и да поиска разговор лично с мисис Тачър.
    Телефона вдигна нейният личен секретар. В Уайтхол, седалището на английската правителствена администрация, има безброй „секретари“; някои всъщност са министри, други са висши държавни чиновници, трети пък са лични помощници. Много малко са тези, които се занимават със секретарска дейност. Чарлс Пауъл спадаше към предпоследната група. Той знаеше, че министър-председателката, чийто личен кабинет се намираше до неговия, е станала и работи вече от цял час, преглеждайки купища документи преди повечето от колегите й да са се измъкнали от пижамите си. Това й беше навик. Пауъл знаеше също така, че сър Хари е един от най-приближените й колеги и близки приятели. Той я уведоми и тя незабавно се обади.
    — Госпожо министър-председател, налага се да ви видя. Веднага. Трябва да ме приемете. Наложително е.
    Маргарет Тачър се смръщи. Часът и тонът бяха необичайни.
    — Щом трябва, Хари, заповядайте — каза тя.
    — След три минути — отговори гласът по телефона.
    Сър Хари Мариот остави слушалката. Долу го очакваше колата му, с която измина 400-те метра до Даунинг Стрийт. Беше 8 часът и 11 минути сутринта.


    Похитителите бяха четирима на брой. Стрелецът, който сега седеше до шофьора, постави „Скорпиона“ между краката си и свали вълнената маска. Под нея все още беше с перука и мустаци. Той сложи чифт очила с масивни рамки, в които нямаше поставени стъкла. Мъжът, който шофираше, беше шеф на бандата; той също носеше перука и фалшива брада. Дегизировката беше временна, тъй като трябваше да изминат няколко километра, без да привличат внимание върху себе си.
    Останалите двама на задната седалка усмириха яростно съпротивляващия се Саймън Кормак. Не беше трудно. По-едрият мъж така го стисна, че едва не го задуши, а другият, слаб и жилав, поднесе към лицето му тампон, напоен с етер. Микробусът подскочи на излизане от шосето и възстанови равномерното си движение, щом излезе на второстепенния път за Уитли, а звуците от задната седалка утихнаха, тъй като синът на президента се бе свлякъл в безсъзнание.
    Микробусът се насочи надолу към Литълуърт с неговите разпръснати къщи, а след това навлезе в Уитли. По пътя подминаха един електрокар, който разнасяше традиционната сутрешна бутилка прясно мляко по домовете, а стотина метра по-нататък шофьорът мярна вестникарче, което се загледа в тях. След Уитли излязоха на главната магистрала А-40 за Оксфорд, завиха към града, изминаха около 400 метра и отново завиха, този път надясно, по второстепенен път В-4027 през селата Форест Хил и Стентън Сейнт Джон.
    Микробусът мина с нормална скорост през двете села, прекоси кръстопътя край Ню Ин Фарм и продължи към Ислип. На около километър и половина от Ню Ин, малко след Фокс Кавърт, той зави наляво към портата на една ферма. Мъжът до шофьора изскочи навън, отключи катинара на портата — десет часа преди това бяха подменили катинара на фермера със свой собствен — и микробусът пое по алеята. След десетина метра достигна полусрутения хамбар, който се намираше зад малка горичка. Похитителите бяха разучили обстановката още преди две седмици. Беше 7 часът и 16 минути сутринта.
    Вече беше светло и четиримата от микробуса се заловиха бързо за работа. Стрелецът отвори вратите на хамбара и изкара голямото Волво, което бяха паркирали там около полунощ. Зеленият микробус влезе вътре, шофьорът скочи от седалката, като взе със себе си „Скорпиона“ и двете вълнени маски. Той огледа дали в кабината не е забравено нещо и тръшна вратата. Останалите двама се измъкнаха отзад, вдигнаха безчувствения Саймън Кормак и го положиха в широкия багажник на Волвото, където вече бяха пробили отвори, за да влиза въздух. Четиримата мъже съблякоха черните маскировъчни дрехи. Под тях носеха прилични делови костюми, ризи и вратовръзки. Перуките, мустаците и очилата не свалиха. Събраните на куп дрехи бяха хвърлени в багажника при Саймън, а „Скорпионът“ бе поставен на пода в задната част на колата и покрит с одеало.
    Шофьорът на микробуса, който беше и шеф на бандата, седна зад волана на Волвото и зачака. Слабият мъж от задната седалка постави експлозив в изоставения микробус, а гигантът затвори вратите на хамбара. Двамата се качиха на Волвото, което потегли към портата, извеждаща на шосето. Стрелецът я затвори след колата, прибра катинара и постави ръждясалата верига на фермера. Тя беше срязана, но бе така провесена, че не личеше. Волвото беше оставило следи в калта, но това не можеше да се избегне. Гумите бяха стандартни и скоро щяха да бъдат сменени. Стрелецът седна до шофьора и автомобилът се отправи на север. Беше 7 часът и 22 минути. Заместник-началникът на полицията (Оперативен отдел) точно казваше „Боже Господи“.
    Похитителите се насочиха на северозапад, минаха през Ислип, след това излязоха на правата като стрела магистрала А-421 и направиха 90-градусов завой надясно към Бистър. Пресякоха този спретнат пазарен град в североизточен Оксфордшир без да намаляват скоростта и продължиха по А-421 към Бъкингам. Малко след Бистър зад тях се появи голям полицейски Рейндж Ровър. Единият от мъжете на задната седалка изръмжа някакво предупреждение и посегна към „Скорпиона“. Шофьорът му извика да кротува и продължи, без да превишава позволената скорост. Стотина метра по-нататък имаше табела с надпис „Добре дошли в Бъкингамшир“. Границата на графството. Рейндж Ровърът намали при табелата, спря напряко на пътя и полицаите започнаха да разтоварват стоманени пътни прегради. Волвото продължи напред и скоро изчезна в далечината. Беше 8 часът и 5 минути. В Лондон сър Хари Мариот вдигаше слушалката на телефона, за да се обади на Даунинг Стрийт.


    Министър-председателката на Англия е една изключително човечна жена, много по-човечна от своите петима предшественици мъже. Въпреки че в сравнение с тях проявяваше доста по-голямо самообладание в кризисни ситуации, сълзите съвсем не й бяха чужди. По-късно сър Хари щеше да сподели със съпругата си, че когато й съобщил новината, тя се просълзила, покрила лицето си с ръце и прошепнала: „О, мили Боже! Горкият човек.“
    — Бяхме изправени — щеше да каже сър Хари на Деби — пред най-гадната криза с янките от нападението на Суец насам, а нейната първа мисъл беше за бащата. Забележи, не за сина, а за бащата.
    Сър Хари нямаше деца и през януари 1982 година все още не беше член на кабинета; за разлика от вече оттеглилия се правителствен секретар сър Робърт Армстронг, който не би се учудил изобщо, той не бе станал свидетел на голямата тревога на Маргарет Тачър, когато синът й Марк бе изчезнал в алжирската пустиня по време на ралито Париж — Дакар. Тогава, в уединението на нощта, тя бе плакала от онази чиста и много лична болка, която всеки родител изпитва, когато детето му е в опасност. Марк Тачър бе открит жив от един патрул шест дни по-късно.
    Когато повдигна глава, тя се беше овладяла и натисна един от бутоните на интеркома си.
    — Чарли, искам да ме свържеш лично с президента Кормак. Кажи на Белия дом, че въпросът е спешен и не търпи отлагане. Да, разбира се, че знам колко е часът във Вашингтон.
    — Можем да уведомим американския посланик чрез министъра на външните работи — позволи си да предложи сър Хари Мариот — той би могъл… вероятно…
    — Не, аз сама ще го сторя — настоя министър-председателката. — Ще ви помоля, Хари, да съберете комисията КОБРА. Докладвайте ми на всеки кръгъл час, ако обичате.
    Няма нищо горещо около така наречената „гореща“ линия между Даунинг Стрийт и Белия дом. Всъщност тя представлява обособена телефонна връзка чрез сателит, но с апарати за кодиране на разговорите в двата й края. Беше невъзможно кодът да се разчете, тъй че разговорите, които се водеха, си оставаха строго поверителни. Установяването на връзката по горещата линия отнемаше около пет минути. Маргарет Тачър премести документите от бюрото встрани и, загледана през бронираните стъкла на прозорците на личния си кабинет, зачака.


    Шотоувър Плейн буквално кипеше от усилена дейност. Двамата полицаи от патрулната кола Делта Браво знаеха добре какво да правят и не допуснаха никой да се приближи до мястото на престрелката. Самите те стъпваха наоколо много внимателно, докато оглеждаха трите тела за признаци на живот. Когато не откриха такива, те се оттеглиха встрани. Разследванията могат твърде лесно да бъдат провалени още в самото начало от това, че някой е изпотъпкал веществените доказателства, които биха били безценни за съдебно-медицинските експерти или пък нечий голям крак е стъпил върху гилза, която е потънала в калта с изтрити по нея отпечатъци.
    Униформените полицаи бяха обградили мястото, целия път от Литълуърт на изток, надолу по хълма, до стоманения мост, който пресичаше Ринг Роуд между Шотоувър Плейн и Оксфорд Сити. Служителите от групите за оглед на местопрестъплението, СГОМ, претърсваха внимателно околността. Те установиха, че английският сержант от Специалните части бе стрелял два пъти; детекторът за метал откри един куршум в калта пред тялото му — той се бе свлякъл на колене и, падайки, бе стрелял. Не можаха да намерят другия куршум. По-късно щяха да докладват, че е твърде възможно да е ранил някой от похитителите. (Изстрелът не беше улучил никого, но те не знаеха това.)
    Откриха и гилзите от „Скорпиона“, двадесет и осем на брой, всички пръснати в една локва. Фотографираха ги поотделно, там където бяха паднали, събраха ги с пинцети и ги поставиха в найлонови торбички за момчетата от лабораторията. Единият американец все още лежеше приведен върху волана на колата, другият беше загинал на място, до предната врата. Окървавените му ръце още притискаха трите рани по корема, а портативната радиостанция беше паднала до него. Направиха снимки от всички възможни ъгли, преди да преместят каквото и да било. Телата бяха откарани в болницата Радклиф, закъдето беше тръгнал патолог от министерството на вътрешните работи.
    Следите в калта бяха от особен интерес: мястото, където Саймън Кормак беше повален от двамата мъже, отпечатъците от обувките на похитителите — щеше да се окаже, че са съвсем обикновени маратонки и по тази причина практически неоткриваеми, а също и следите от гумите, по които бързо разбраха, че са от микробус. Имаше и един автомобилен крик, чисто нов, който би могъл да се закупи във всеки магазин от веригата Юнипарт. Както и при 9-милиметровите гилзи от „Скорпиона“, по него не бяха открити отпечатъци.
    По случая работеха тридесет детективи. Те обикаляха наоколо и разпитваха — работа доста уморителна, но затова пък от жизненоважно значение. В резултат бяха получени и първите описания. На двеста ярда източно от резервоара, по пътя за Литълуърт, имаше две къщи. Жената в едната от тях чула към седем часа някаква „пукотевица“, докато приготвяла чай, но не видяла нищо. Един мъж от Литълуърт беше видял малко след седем часа през селото да минава зелен микробус, който продължил към Уитли. Детективите щяха да попаднат на вестникарчето и шофьора на електрокара за разнасяне на мляко няколко минути преди девет часа. Момчето беше на училище, а млекарят тъкмо закусваше.
    Той се оказа най-важният свидетел. Зеленикав, очукан Форд Транзит, с емблемата на Барлоу отстрани. Директорът по маркетинг на Барлоу заяви, че по това време в тази част на графството не е имало техни коли. Това бе потвърдено и от издадените пътни листа. Най-сетне полицията беше попаднала на следа, до всички патрули бе подадено съобщение: „Търсете зелен Форд Транзит!“. Не дадоха никакви обяснения — просто микробусът трябва да бъде открит. Никой не го свързваше с горящия край пътя за Ислип хамбар… все още.
    Друга част от детективите бяха изпратени в Самъртаун. Те чукаха по вратите на къщите по Удсток Роуд и съседните улици. Беше ли видял някой паркирани автомобили, микробуси и прочие? Бил ли е забелязан някой да наблюдава онази къща ей там? Те следваха маршрута на кроса към центъра на Оксфорд и от другата страна на града. Около двадесет души заявиха, че са видели младия бегач и че той е бил следван от няколко мъже в автомобил — в края на краищата се оказваше, че това е бил автомобилът на Секретните служби.
    Към девет часа едно познато усещане бе започнало да обзема заместник-началника на полицията — случаят явно щеше да се проточи, късметът не беше на тяхна страна, нямаше изгледи престъпниците да бъдат бързо заловени. Които и да са били, те вече се бяха измъкнали. Началникът на полицията, в пълна униформа, пристигна на Шотоувър Плейн, за да наблюдава работата на екипите.
    — Изглежда Лондон иска да вземе нещата в свои ръце — каза той.
    Заместникът му изсумтя недоволно. Това си беше чисто подценяване, но пък от плещите му падаше огромна отговорност. Щеше да се наложи да отговаря на доста трудни въпроси относно станалото, а на всичко отгоре и един евентуален бъдещ провал…
    — Виждате ли, Уайтхол смята, че по всяка вероятност престъпниците не са вече на наша територия. Правителството сигурно ще изяви желание случаят да бъде поет от Столичната полиция. Някакви журналисти?
    Заместник-началникът поклати глава.
    — Все още не, сър. Но няма да успеем да го запазим в тайна от тях дълго време. Твърде голяма новина е.
    Той не знаеше, че жената, която разхождаше кучето си и беше върната от полицаите от Делта Браво в 7 часа и 16 минути, бе видяла две от телата и се бе прибрала у дома си силно уплашена, където разказа всичко на своя съпруг. Нито, че съпругът й работи в печатницата на Оксфорд Мейл. Въпреки че беше обикновен техник, той си помисли, че трябва да уведоми дежурния редактор на броя за това, когато отиде на работа.


    Обаждането от Даунинг Стрийт бе прието от старшия дежурен офицер в Комуникационния център на Белия дом, разположен в подземен етаж на западното крило, до залата за Кризисни ситуации. То бе регистрирано в 3 часа и 34 минути сутринта вашингтонско време. Като чу кой се обажда, той без колебание се съгласи да потърси шефа на нощната охрана, който беше на поста си в жилищната част на сградата.
    В този момент агентът от Секретните служби обикаляше централното фоайе съвсем близо до президентския апартамент на втория етаж. Когато телефонът върху бюрото му, разположено срещу позлатения асансьор на Първото семейство, тихо иззвъня, той вдигна слушалката.
    — Тя иска какво? — тихо каза той. — Имат ли представа тези англичани колко е часът тук?
    Агентът отново се заслуша. Не можеше да си спомни кога за последен път някой беше будил президента в такъв час. Сигурно се е случвало — помисли си той — да кажем, при обявяване на война. Може би за това ставаше дума и сега, Бърбанк сигурно щеше да му извади душата, ако допуснеше грешка. От друга страна… самата министър-председателка на Англия…
    — Затварям — каза той на дежурния в Комуникационния център. — Ще се обадя след малко.
    На Лондон бе съобщено, че вече будят президента и трябва да почакат, без да затварят телефона. Което и направиха.
    Човекът от охраната, който се казваше Лепински, влезе през двойните врати в Западната всекидневна. Вляво от него се намираше спалнята на семейство Кормак. Той спря, пое дълбоко дъх и леко почука. Отговор не последва. Натисна дръжката на вратата. Не беше заключено. Той мислено се прости с кариерата си и влезе. Видя голямото двойно легло, в което спеше двойката. Знаеше, че президентът трябва да е откъм страната на прозорците. Приближи на пръсти, разпозна кафявата му памучна пижама и го побутна по рамото.
    — Господин президент, сър. Събудете се, моля ви, сър.
    Джон Кормак отвори очи, позна мъжа, който се беше надвесил притеснено над него, погледна съпругата си и не запали лампата.
    — Колко е часът, мистър Лепински?
    — Минава три и половина, сър. Съжалявам, че трябваше да ви събудя… Хм, господин президент, английската министър-председателка е на телефона. Казва, че въпросът не търпи отлагане. Съжалявам, сър.
    Джон Кормак се замисли за момент, а след това внимателно свали крака от леглото и стъпи на пода, така че да не събуди Майра. Лепински му подаде намиращия се наблизо халат. За почти три години като президент Кормак бе опознал добре английската министър-председателка. Бяха се срещали два пъти в Англия — втория път по време на двучасовия му престой на връщане от Внуково — а тя също бе посетила два пъти Щатите. И двамата бяха хора решителни; разбираха се добре. Щом тя се обаждаше, сигурно беше нещо важно. Ще си доспи по-късно.
    — Върнете се в централното фоайе, мистър Лепински — шепнешком каза той. — Не се притеснявайте, постъпили сте добре. Аз ще се обадя от кабинета си.
    Кабинетът на президента — той има няколко, но само един в апартамента — се намира между спалнята и Жълтата Овална Стая, която е разположена под централната ротонда. Също като спалнята, прозорците му гледат към моравите и Пенсилвания Авеню. Той затвори свързващата врата, запали лампата, премигна няколко пъти, настани се зад бюрото и вдигна слушалката на телефона. Тя се обади след десет секунди.
    — Някой свърза ли се вече с вас?
    Нещо като че ли го прободе в стомаха.
    — Не… никой. Защо?
    — Мисля, че мистър Едмъндс и мистър Бърбанк вече са научили — каза тя. — Съжалявам, че се налага първа…
    След това му съобщи за станалото. Той стисна здраво слушалката и впи поглед в завесите, без да ги вижда. Устата му пресъхна, не можеше да преглъща. Чуваше думите… всичко, правим всичко възможно… най-добрите екипи на Скотланд Ярд… не могат да се измъкнат. Той каза „да“ и „благодаря“ и затвори. Изпитваше усещането, че някой го бе блъснал силно в гърдите. Помисли си за Майра, която още спеше. Трябваше да й каже. Тя щеше да го приеме много болезнено.
    — О, Саймън — промълви той. — Саймън, момчето ми.
    Знаеше, че не ще може да се справи сам. Имаше нужда от приятел, който да го замества, докато той се грижи за Майра. След няколко минути, когато се обади на оператора, гласът му бе спокоен.
    — Свържете ме с вицепрезидента Одел, моля.
    В жилището си във Военноморската обсерватория Майкъл Одел бе събуден по същия начин от агент на Секретните служби. Повикването беше недвусмислено и без обяснения. Моля, ела направо в президентския апартамент. На втория етаж. В кабинета. Веднага, Майкъл, веднага, моля те.
    Вицепрезидентът от Тексас чу изщракването на телефона в другия край на линията и също затвори, почеса се по главата и свали обвивката на една ментолова дъвка. Това му помагаше да се съсредоточи. Той се обади да му изпратят кола и тръгна към гардероба. Одел беше вдовец, спеше сам и нямаше кого да разбуди. След десет минути, облякъл панталони, обувки и пуловер върху ризата, той седеше на задната седалка на голямата лимузина и се взираше в ниско подстригания врат на флотския шофьор и в светлините на нощния Вашингтон, докато най-сетне пред тях се открои осветеният силует на Белия дом. Той подмина Южния портик и Южния вход — и двата парадни — и влезе в коридора на приземния етаж през малката врата в западния край. Каза на шофьора да го изчака; предполагаше, че няма да се бави. Но сгреши. Беше 4 часът и 7 минути.


    Висшият орган във Великобритания, който ръководи овладяването на кризисни ситуации, е спешно свикана комисия, членовете на която се подбират в зависимост от характера на кризата. Неизменно остава само седалището на комисията. Почти винаги това е залата за брифинги — тихо подземно помещение с климатична инсталация — в сградата на Секретариата на правителството, в съседство с Даунинг Стрийт. Комисията е известна под името КОБРА — по инициалите на залата (Кабинет Офис Брифинг Рум), където заседаваха.
    Малко повече от час бе необходим на сър Хари Мариот й сътрудниците му да съберат „представителството“ — така той наричаше участниците — от домовете им, от влаковете, с които всеки ден пътуваха за работа или от пръснатите им из различни отдели кабинети, в сградата на Секретариата. Той зае председателското място в 9 часа и 56 минути сутринта.
    Очевидно отвличането беше престъпление, с което щеше да се заеме полицията, числяща се към министерството на вътрешните работи. Но този случай беше много по-сложен. Освен вътрешното министерство, щеше да се наложи участието и на министъра на външните работи, който трябваше да поддържа връзка с Държавния департамент във Вашингтон, а по този начин и с Белия дом. Освен това, ако Саймън Кормак бе прехвърлен в Европа, тяхната намеса щеше да се окаже важна и в политическо отношение. Под разпореждане на външното министерство се намираха Тайните Разузнавателни Служби — MI6 или „Фирмата“, като действията им щяха да бъдат насочени към установяване евентуалното участие на чуждестранни терористични групи. Техният представител бе дошъл от Сенчъри Хаус, която се намираше от другата страна на реката, и щеше да докладва на „Шефа“.
    Към вътрешното министерство освен полицията се числеше и Службата за сигурност — MI5, контраразузнаването, което проявяваше жив интерес към тероризма, тъй като засягаше вътрешните интереси на Англия. Техният представител беше дошъл от Кързън Стрийт, на Мейфеър, където вече бяха започнали масова и щателна проверка на досиетата на вероятните извършители. Беше установена връзка и с голям брой дълбоко законспирирани агенти, които трябваше да намерят отговор на особено парливия въпрос: Кой?
    Министерството на отбраната беше представено от висш държавен служител, под чието разпореждане се намираше полкът на Специалните въздушни части в Херефорд. Ако местонахождението на Саймън Кормак и неговите похитители бъдеше бързо установено и се стигнеше до „обсадно“ положение, то твърде вероятно бе услугите на СВЧ да се окажат необходими за спасяване на заложника. Това беше една от тайните задачи, за чието изпълнение хората от СВЧ бяха специално обучени. Не беше нужно да се споменава, че взводът, който се намираше в постоянна тридесетминутна бойна готовност — в този случай, според графика за дежурство, парашутистите от Седми взвод на Ескадрила В — беше поставен без излишен шум в състояние на повишена бойна готовност (10 минути), а смяната им от двучасова — в тридесетминутна готовност.
    Беше дошъл представител на министерството на транспорта, което отговаряше за всички пристанища и летища. Поддържайки постоянна връзка с Бреговата охрана и Митниците, неговото ведомство щеше да осъществява постоянно наблюдение над всички места, откъдето страната можеше да бъде напусната, тъй като основната задача сега бе Саймън Кормак да остане в Англия, при положение, че похитителите имаха наум нещо друго. Той вече бе разговарял с министерството на търговията и промишлеността, откъдето бяха подчертали, че е практически невъзможно да се провери всеки запечатан и опакован контейнер, предназначен за транспортиране извън страната. Независимо от това митничарите и служителите от Бреговата охрана щяха да бъдат особено бдителни спрямо всякакъв вид частни самолети, яхти или моторници, рибарски лодки, каравани или други превозни средства, които пренасяха голяма каса или човек на носилка или пък просто упоен или в безсъзнание човек.
    Най-важният член на комисията обаче седеше вдясно от сър Хари: Найджъл Крамър.
    За разлика от районните и градските полицейски управления в английските графства, полицията в Лондон, известна като Столична полиция, се оглавява не от полицейски началник, а от комисар. По численост тя е най-голяма в страната. Комисарят, в този случай сър Питър Имбърт, има четирима заместници, всеки от които оглавява по една служба. Втора по ред от тях е службата за Специални операции (СО).
    Тази служба има тринадесет отдела, от първи до четиринадесети, без пети, който, по неизвестни никому причини, не съществува. Към тях спадат групата за тайни операции, групата за тежки криминални престъпления, групата за бързо реагиране, групата, занимаваща се с измами, както и групата за престъпления по райони. Плюс Специалният отдел (контраразузнаване), Разузнавателният отдел (СО 12) и отделът за Борба с тероризма (СО 13).
    Човекът, избран от сър Питър Имбърт да представлява Столичната полиция в комисията КОБРА, беше помощник-комисарят от службата за Специални операции Найджъл Крамър. Оттук нататък той щеше да докладва на две нива: на своя пряк началник и на самия комисар, както и на комисията КОБРА. При него щяха да постъпват всички данни от официално назначения по случая следовател, който бе упълномощен да използва останалите групи и отдели на службата както намери за уместно.
    За да се изземе един случай от ръцете на дадено районно полицейско управление и да се възложи на Столичната полиция, е необходимо политическо решение. Министър-председателката беше взела такова решение, основавайки се на предположението, че съществува вероятност Саймън Кормак отдавна да се намира извън територията на Темз Вали и сър Хари Мариот току-що бе уведомил началника на полицията за това. Хората на Крамър вече бяха в покрайнините на Оксфорд.
    Да наблюдават работата на комисията бяха поканени двама американци — Патрик Сеймър, човекът на ФБР в посолството и Лу Колинс, офицерът за свръзка от ЦРУ. Тяхното включване бе много повече от проява на обикновена учтивост — целта на присъствието им бе да държат в течение своите ведомства за усилията, които Лондон полага за разкриване на това престъпление, както и да предоставят ценна информация, до която техните колеги биха могли да се доберат.
    Сър Хари откри заседанието с кратко изложение за известните до момента факти. Отвличането бе извършено само преди три часа. На този етап той сметна за необходимо да изкаже две предположения. Първо, че Саймън Кормак е откаран от Шотоувър Плейн и вече се намира в някакво скривалище; второ, че похитителите са вероятно терористи, които все още не са влезли във връзка с властите.
    Човекът от разузнаването заяви, че неговите хора се опитват да се свържат с агентите, внедрени в известните европейски терористични групи, за да научат кой стои зад отвличането. Но за това щяха да бъдат необходими няколко дни.
    — Животът на внедрените агенти е постоянно в опасност — добави той. — Не можем да се обадим просто така по телефона и да потърсим Джими. През следващата седмица ще бъдат проведени тайни срещи на различни места, за да видим дали ще можем да попаднем на някаква следа.
    Човекът от Службата за сигурност каза, че неговият отдел прави същото по отношение на местните терористични групи, които биха могли да имат нещо общо с похищението или пък да знаят нещо за него. Той изрази съмнение, че престъпниците биха могли да са местни „кадри“. Ако не се броят ИРА и Националната Армия за Освобождение на Ирландия (НАОИ) — и двете ирландски организации — на Британските острови има доста побъркани, но като се има предвид степента на професионализма, с който беше действано на Шотоувър Плейн, едва ли ставаше дума за обикновените, зле подготвени шумотевици. Въпреки това неговите внедрени агенти също щяха да бъдат активизирани.
    Найджъл Крамър докладва, че първите улики ще станат известни след съдебно-медицинската експертиза или от случаен свидетел, който все още не е разпитан.
    — Знаем, че са използвали микробус — каза той. — Боядисан в зелено стар Форд Транзит, с добре познатата в Оксфордшир емблема на компанията за плодове „Барлоу“ от двете страни. Бил е забелязан да се движи по посока на Уитли, отдалечавайки се от местопрестъплението, около 5 минути след нападението. Но микробусът не е на компанията — това е установено със сигурност. Свидетелят не е запомнил регистрационния номер. В момента е организирано широкомащабно издирване на всички, които са видели микробуса — накъде пътува или хората на предната седалка. Явно са били двама — само неясни силуети зад стъклото — но млекарят смята, че единият е бил с брада. Като веществени доказателства разполагаме с крик за кола, идеални отпечатъци от гумите на микробуса — хората от Темз Вали са установили къде точно е бил спрян — и множество гилзи, по всяка вероятност от автоматично оръжие. Ще ги изпратим на оръжейните експерти във Форт Халстед. Също и куршумите, когато бъдат извадени от труповете на двамата агенти от Секретните служби, както и на сержант Дън от Специалните части в Оксфорд. Разбира се, по-точни данни ще получим от Форт Халстед, но на пръв поглед изглеждат като амуниции, използвани в армиите на страните от Варшавския договор. Почти всички европейски терористи, с изключение на ИРА, разполагат с оръжие от Източния блок. Съдебно-медицинските експерти в Оксфорд са добри, но все пак аз ще наредя всички веществени доказателства да бъдат изпратени в нашите лаборатории във Фулъм. Полицията в Темз Вали ще продължи търсенето на свидетеля. И така, господа, следствието ще се разгърне в четири посоки. Микробусът, с който престъпниците са се измъкнали, свидетели на или в близост до мястото на нападението, уликите, които похитителите са оставили след себе си и — още нещо за полицията в Темз Вали — издирване на всеки, който е бил забелязан да наблюдава къщата на Удсток Роуд. Очевидно — той погледна към двамата американци — Саймън Кормак е бягал по един и същ маршрут всяка сутрин и по едно и също време през последната седмица.
    В този момент иззвъня телефонът. Търсеха Крамър. Той пое слушалката, зададе няколко въпроса, слуша в продължение на известно време и след това зае мястото си на масата.
    — Назначил съм капитан II ранг Уилямс, началник на СО 13, отдела за борба с тероризма, за официален шеф на разследването. Току-що ми се обади. Мислим, че сме открили микробуса.
    Собственикът на Уайтхил Фарм, близо до Фокс Кавърт по пътя за Ислип, бе извикал пожарникарите в 8 часа и 10 минути, след като видял дим и пламъци да се издигат над полусрутения му хамбар. Той се намирал в една крайпътна ливада на около петстотин метра от фермата му и стопанинът рядко го използвал. Пожарната команда от Оксфорд се отзовала, но твърде късно, за да спаси хамбара. Фермерът стоял безпомощно, докато пламъците поглъщали дървената постройка. Първо се сгромолясал покривът, а после и стените.
    Докато пожарникарите довършвали гасенето на огъня, забелязали останките на микробус под овъглените греди. Това станало в 8 часа и 41 минути. Фермерът се кълнял, че никога не е държал превозно средство в хамбара. Разтревожени, че в микробуса може да е имало хора — цигани, калайджии или даже къмпингуващи — те останали да отместят гредите. Когато били в състояние да приближат, огледали внимателно вътрешността на колата; но не открили останки от хора. Със сигурност обаче микробусът бил Транзит.
    След завръщането си в Оксфорд един съобразителен командир на отделение чул по радиото, че полицията в Темз Вали издирва Транзит, за който се предполага, че е бил използван във „въоръжено нападение“ рано същата сутрин. Той се обадил в Кидлингтън.
    — Боя се, че това, което е останало от него, няма да ни помогне много — заяви Крамър. — Гумите вероятно са изгорели, отпечатъците са унищожени. Все пак номерата по двигателя и шасито сигурно не са засегнати. Хората от транспортната секция вече са на път. Ако нещо е останало, колкото и дребно да е наглед, те ще го открият.
    Транспортната секция на Скотланд Ярд се числи към групата за тежки престъпления, част от службата за Специални операции.
    Комисията продължи да заседава, но някои от главните участници си тръгнаха, за да работят по поставените задачи, оставяйки свои подчинени, които да ги заместват и държат в течение, ако бъде открита следа. Председателството бе поето от един заместник-министър от вътрешното министерство.


    В един идеален свят, какъвто за съжаление не съществува, Найджъл Крамър би предпочел да държи пресата настрани, поне за известно време. Към 11 часа сутринта Клайв Емпсън от Оксфорд Мейл вече беше в Кидлингтън и проверяваше сведенията за престрелка и убийство на Шотоувър Плейн около зазоряване. Изненадаха го три неща. Първото бе, че скоро го отведоха при шефа на детективите, който го заразпитва откъде има тези сведения. Той отказа да даде обяснения. Второто бе чувството на неприкрита уплаха между младшите полицейски служители в участъка на Темз Вали. И трето — че не му оказаха никаква помощ. За двойно убийство — съпругата на печатарския работник бе видяла само двете тела — полицията обикновено би потърсила съдействието на пресата и би направила изявление, да не говорим, че щеше да насрочи пресконференция.
    На връщане към Оксфорд той премисли всичко. Ако се отнасяше до „естествена смърт“, телата щяха да бъдат откарани в градската морга. Но „убити при престрелка“ щеше да наложи използването на по-сложната апаратура в болницата Радклиф. За щастие в момента той имаше връзка с една медицинска сестра, която работеше там. Тя не беше в отделението по патоанатомия, но сигурно познаваше някого там.
    Към обяд вече му бяха казали, че в Радклиф има голямо раздвижване: В моргата докарали три трупа, двата по всяка вероятност на американци, а третият — на английски полицай. Съдебният патолог пристигнал чак от Лондон, имало и човек от американското посолство. Това го озадачи.
    Ако загиналите бяха от близката база в Апър Хейфорд, в болницата щяха да дойдат униформени представители от Военновъздушните сили на САЩ; ако на плочата за аутопсии лежаха труповете на американски туристи, щеше да дойде някой служител от посолството. Но защо в Кидлингтън не му казаха нищо? Той се сети за Саймън Кормак, за когото всички знаеха, че през последните девет месеца е студент тук и отиде в Бейлиъл Колидж. Там срещна една симпатична студентка от Уелс, на име Джени.
    Тя потвърди, че Саймън Кормак не се е явил на консултации този ден, но не му отдаде голямо значение. Сигурно се е скапал от ежедневните кросове. Кросове? Ами да, на него се възлагат най-големите надежди за победа над Кембридж през декември. Всяка сутрин провежда изтощителни тренировки. Обикновено на Шотоувър Плейн.
    Клайв Емпсън се почувства така, сякаш някой го е ритнал в корема. Свикнал с мисълта, че ще прекара целия си живот, отразявайки събитията за Оксфорд Мейл, пред очите му внезапно заблестяха мамещите светлини на Флийт Стрийт. Почти позна какво бе станало, но предположи, че убитият е Саймън Кормак. Такъв бе репортажът, който изпрати късно следобед на един голям лондонски вестник. В резултат на това правителството бе принудено да направи изявление.


    Хората от коридорите на властта във Вашингтон понякога в частни разговори признаваха на английските си приятели, че биха дали дясната си ръка за британската правителствена система.
    Британската система е пределно опростена. Кралицата неизменно е държавен глава. Правителството се оглавява от министър-председател, който винаги е лидерът на партията, спечелила общите избори. Това осигурява две предимства. Опозиционното малцинство в парламента никога не е в състояние да въвлече в конфликт върховния представител на изпълнителната власт в страната (което улеснява необходимите, макар и не винаги популярни законодателни мерки), а бъдещият министър-председател след победа в изборите е почти винаги вещ и опитен политик на национално равнище и, най-вероятно, бивш министър от кабинета на някоя от предишните администрации. Опитът, уменията, познанията как стават нещата, както и по какъв начин да се стигне до тяхното осъществяване, е винаги налице.
    Лондон разполага и с трето преимущество. Зад политиците стои армия от висши държавни чиновници, които вероятно са работили за предишната администрация, администрацията преди нея, а също и за предхождащата първите две. Всеки от тези „мандарини“ има зад гърба си десетина години стаж на най-високо ниво и помощта, която оказва на новите победители, е неоценима. Те знаят какво се е случило при предишното правителство и защо, водят протоколите и са наясно с всички клопки, които управлението крие в себе си.
    Във Вашингтон бившият президент отнася почти всичко със себе си — опитът, съветниците и протоколите или поне онези, които някой полковник-симпатизант не е унищожил. Встъпващият в длъжност президент започва всичко отначало, често само с опит като щатски губернатор, със свой собствен екип от съветници, които в повечето случаи са новаци като него и не знаят как да заобикалят клопките. Това обяснява защо доста хора във Вашингтон не могат да се окажат на нивото на репутацията си.
    Това обяснява защо когато силно смутен, вицепрезидентът Одел напусна президентския апартамент и закрачи по Западното крило в 5 часа и 5 минути сутринта на този октомврийски ден, той не беше съвсем сигурен какво трябва да направи или към кого да се обърне за съвет.
    „Не мога сам да се справя с това, Майкъл — беше му казал президентът. — Ще се опитам да продължа да изпълнявам задълженията си. Ще остана в Овалния кабинет. Но не мога да оглавя Комисията за овладяване на кризисни ситуации. Най-малкото, аз съм лично засегнат… Върни ми сина, Майкъл, върни ми го.“
    Одел беше много по-емоционален човек от Джон Кормак. Никога не беше виждал своя суховат приятел-академик толкова разстроен, нито пък си беше мислил, че това може да стане. Той бе прегърнал президента и се бе заклел, че ще изпълни молбата му. Кормак се бе върнал в спалнята, където лекарят на Белия дом даваше успокоителни на ридаещата Първа дама.
    Сега Одел седеше на централния стол край масата в Залата на Кабинета. Поръча кафе и започна да набира телефонни номера. Отвличането бе станало в Англия, извън страната; трябваше да повика държавния секретар. Обади се на Джим Доналдсън и го събуди. Не му обясни нищо, просто каза, че трябва незабавно да дойде в Залата на Кабинета. Доналдсън обаче възрази. Щял да дойде в девет часа.
    — Джим, размърдай си задника и пристигай, ама веднага. Извънредно положение. И не се обаждай на президента да го питаш дали е вярно. Той няма да ти отговори. Възложи на мен да поема нещата в свои ръце.
    Докато беше губернатор на Тексас, Майкъл Одел смяташе, че си няма понятие от международни отношения. Но той бе прекарал достатъчно време във Вашингтон като вицепрезидент, за да присъства на безброй брифинги по въпросите на международните отношения и да научи много неща. Онези, които го харесваха единствено заради съзнателно изграждания и поддържан образ на „народен човек“, не бяха справедливи в оценката си за него. За което много често съжаляваха. Майкъл Одел не би спечелил доверието и уважението на човек като Джон Кормак, ако беше глупак. Всъщност той беше много умен.
    Обади се на Бил Уолтърс, министъра на правосъдието, който упражняваше политически контрол над ФБР. Той бе буден и облечен след обаждането на Дон Едмъндс, директор на Бюрото. Уолтърс вече знаеше.
    — Тръгвам, Майкъл — каза той. — Искам да доведа и Дон Едмъндс. Ще ни бъде необходим опитът на Бюрото. Освен това всеки час Дон получава доклад от своя човек в Лондон. Трябва да сме постоянно в течение. Какво ще кажеш?
    — Дадено — отговори Одел с облекчение. — Доведи Едмъндс.
    Цялата група се събра около 6 часа. Тук бяха и Хюбърт Рийд от финансовото министерство (което отговаряше за Секретните служби), министърът на отбраната Мортън Станърд, Брад Джонсън, съветник по националната сигурност и Лий Алегзандър, директор на ЦРУ. Отвън чакаха Дон Едмъндс от ФБР, Крайтън Бърбанк от Секретните служби и заместник-директорът (оперативен) на ЦРУ.
    Лий Алегзандър беше наясно, че назначаването му за директор на Разузнавателното управление беше по политическа линия. Той не беше разузнавач от кариерата. Човекът, който ръководеше цялата оперативна дейност на ЦРУ, беше неговият заместник по оперативната част. Дейвид Вайнтрауб чакаше навън с останалите.
    Дон Едмъндс също бе довел един от най-високопоставените си служители. Директорът на ФБР има трима заместници, оглавяващи съответно Службата за защита на закона, Административната служба и Службата за разследване. Шефът на Службата за разследвания Бък Ревъл отсъстваше по болест. Самата служба има три отдела — разузнавателен, за международни връзки (към която се числеше Патрик Сеймър в Лондон) и за криминални разследвания. Едмъндс бе довел заместник-директора на отдела за криминални разследвания, Филип Кели.
    — По-добре всички да влязат — предложи Брад Джонсън. — Към настоящия момент те знаят повече от нас.
    Никой не се възпротиви. По-късно експертите щяха да формират Групата за Действие при Кризисни Ситуации, заседанията на която щяха да се провеждат в залата за кризисни ситуации на долния етаж, до Комуникационния център, за по-голямо удобство и самостоятелност. Още по-късно към тях щяха да се присъединят и хората от правителството, раздразнени от телеобективите на пресата, които бяха насочени към прозорците на Залата на Кабинета през Розовата градина.
    Първо изслушаха разгневения Крайтън Бърбанк, който направо обвини англичаните за станалото. Запозна ги с всичко, което бе научил от екипа си в Самъртаун, доклад, който обхващаше всичко до тръгването на бегача от Удсток Роуд същата сутрин и това, което хората му по-късно бяха видели и установили на Шотоувър Плейн.
    — Двама души от службата ми са мъртви — разгорещено отсече той. — Трябва да отида и да кажа това на две вдовици и три сирачета. Защото онези копелета не могат да организират една охранителна операция както трябва. Настоявам, господа, в протокола да бъде отразено, че моята служба неколкократно е възразявала срещу изпращането на Саймън Кормак за една година в чужбина, както и че ни трябваха петдесет човека за охраната му, а не дванайсет.
    — Добре, имали сте право — опита се да го успокои Одел.
    Дон Едмъндс току-що бе изслушал един продължителен доклад от Патрик Сеймър, служителя на ФБР в Лондон. Той бе съобщил за всичко, станало до приключването на първото заседание на КОБРА в сградата на Секретариата.
    — Всъщност как протича един такъв случай на отвличане? — попита Рийд тихо.
    От всички висши съветници на президента Кормак в стаята Хюбърт Рийд беше този, за когото всички смятаха, че не ще може да се справи с грубите политически борби, характерни за вашингтонската администрация.
    Той беше нисък, тих мъж, със стеснителен, даже безпомощен вид, подсилван от очила, който го правеха да изглежда като бухал. Бе наследил богатството си и започнал работа на Уолстрийт като специалист по пенсионните фондове към голяма брокерска къща. Благодарение на своя нюх за изгодни инвестиции, на петдесетгодишна възраст той вече бе един от водещите финансисти и в продължение на доста години бе управлявал семейните попечителски фондове на Кормакови. Така двамата се бяха запознали и сприятелили.
    Талантът му като финансист бе причината Джон Кормак да го покани във Вашингтон, където, начело на финансовото министерство, той бе съумял да задържи спираловидно нарастващия бюджетен дефицит на Америка в определени граници. Щом станеше дума за финанси, Хюбърт Рийд се чувстваше на своя почва, но когато го посвещаваха в някои от „тежките“ операции на Бюрото за борба с наркотиците или на Секретните служби, подведомства на финансовото министерство, той се чувстваше напълно безпомощен.
    Дон Едмъндс погледна към Кели. В стаята той беше специалистът по предотвратяване и разкриване на престъпления.
    — Обикновено ако похитителите и скривалището им не бъдат бързо открити, те установяват контакт и искат откуп. След това се опитваме да преговаряме за връщането на заложника. Разследването, разбира се, продължава, за да установим местонахождението на престъпниците. Ако не успеем, остават единствено преговорите.
    — Кой ще ги води в този случай? — попита Станърд.
    Настъпи тишина. Америка разполага с едни от най-съвършените алармени системи в света. Нейните учени са разработили инфрачервени сензори, които могат да открият телесна топлина от разстояние няколко километра над земната повърхност; сензори за шум, които могат да доловят дишането на мишка от разстояние един километър; сензори за движение и светлина, които откриват угарка от цигара от голяма височина. Нито една система в целия арсенал обаче не може да се сравни със сензорната система ПСЗ във Вашингтон. Тя действаше вече цели два часа и беше на път да достигне върховите си показатели.
    — Трябва да изпратим някого там — настоя Уолтърс. — Не можем да оставим всичко изцяло в ръцете на англичаните. От нас се очаква да направим нещо, да вземем мерки, да върнем това момче.
    — Да, по дяволите! — избухна Одел. — Можем да кажем, че те са виновни за отвличането на момчето, въпреки че Секретните служби са настояли английският полицай да седи на задната седалка… — Бърбанк гневно го погледна. — Имаме достатъчно влияние. Можем да настояваме да участваме в тяхното разследване.
    — Едва ли ще можем да изпратим екип на вашингтонската полиция и да изземем случая от ръцете на Скотланд Ярд при положение, че това е станало на тяхна територия — посочи министърът на правосъдието Уолтърс.
    — Добре, ами какво ще кажете за преговорите тогава? — запита Брад Джонсън.
    Професионалистите все още мълчаха. Джонсън крещящо нарушаваше правилата на ПСЗ. Което значи Покрий Си Задника. Одел заговори, като се мъчеше да прикрие всеобщото колебание.
    — Ако се стигне до преговори — попита той, — кой е най-добрият парламентьор в света за освобождаване на заложници?
    — В Куонтико — обади се Кели — се намира Групата по поведенческа психология на ФБР. Те водят преговорите в случай на отвличане тук, в Америка. Те са най-добрите, с които разполагаме…
    — Попитах кой е най-добрият в света — повтори вицепрезидентът.
    — Човекът, който е довел до успешен край най-голям брой преговори за връщане на заложници — спокойно отбеляза Вайнтрауб — е един мъж на име Куин. Познавам го — или поне го познавах някога.
    Десет чифта очи се обърнаха към него.
    — Разкажете ни какво знаете за него — нареди Одел.
    — Той е американец — каза Вайнтрауб. — След напускане на армията започва работа в една застрахователна компания в Хартфорд, работа с клиенти в цяла Европа. Оженва се, ражда му се дъщеря. Съпругата му, французойка, и детето загиват при пътна злополука край Орлеан. Той започва да пие, компанията в Хартфорд го уволнява, оставя пиенето и постъпва в една от фирмите на Лойд’с в Лондон, специализирана в персонални застраховки и, съответно, в преговори за заложници. Доколкото си спомням, работил е за тях десет години — от 1978 до 1988. След това се оттегля. За това време участва лично или, там, където има проблеми с езика, като съветник, в повече от дузина успешно приключили преговори за връщане на заложници из цяла Европа. Мисля, че говори три езика освен английски и познава Англия и Европа като дланта си.
    — Ще ни свърши ли работа? — попита Одел. — Може ли да участва в този случай от името на САЩ?
    Вайнтрауб сви рамене.
    — Вие попитахте кой е най-добрият в света, господин вицепрезидент — отговори той.
    Хората около масата закимаха с облекчение.
    — Къде е той сега? — запита Одел.
    — Мисля, че след оттеглянето си живее в южната част на Испания, сър. Сигурно е записано в досието му в Ленгли.
    — Намерете го, мистър Вайнтрауб — каза Одел. — Доведете го тук, този мистър Куин. Не се спирайте пред нищо.


    В седем часа същата вечер новината гръмна като бомба от телевизионния екран. Говорителят на испанската телевизия съобщи на втрещените зрители за събитията, станали сутринта край Оксфорд. Мъжете край тезгяха в бара на Антонио в Алкантара дел Рио гледаха смълчани. Антонио наля на високия чужденец чаша вино за сметка на заведението.
    — Mala cosa9 — каза той съчувствено.
    Високият мъж не сваляше очи от екрана.
    — No es mi asunto — отговори той за учудване на Антонио. — Не е моя работа.


    Дейвид Вайнтрауб излетя от военновъздушната база Андрюс край Вашингтон в десет часа сутринта вашингтонско време със самолет VC20A, военната версия на Гълфстрийм 3. С пълен резервоар, неговите двигатели Ролс Ройс Спей 511 можеха да го пренесат на разстояние от 7 000 километра с осигурен тридесетминутен резерв. Самолетът прелетя над Атлантическия океан на височина 15 000 метра със скорост 800 километра в час за седем часа и половина при благоприятен вятър.
    При шестчасовата разлика във времето, когато заместник-директорът се приземи в Рота, военноморската база на САЩ, разположена от другата страна на залива срещу Кадиз, Андалусия, часът беше единадесет и половина през нощта. Той веднага се прехвърли на очакващия го хеликоптер Сий Спрайт SH2F, който се вдигна във въздуха и пое на изток преди Вайнтрауб да успее да седне. Срещата трябваше да се състои на обширния равен плаж, наречен Казарес. Там го очакваше млад служител от мадридската резидентура, който бе пристигнал с кола. Младежът беше напорист и умен, току-що завършил школата на ЦРУ в Кемп Пиъри, Вирджиния и се стремеше да направи добро впечатление на заместник-директора. Вайнтрауб въздъхна.
    Те прекосиха внимателно Манилва. Полеви агент Снийд на два пъти пита за посоката. Пристигнаха в Алкантара дел Рио малко след полунощ. По-трудно беше да открият варосаната касита, която се намираше извън града, но един селянин услужливо им показа пътя.
    Лимузината спря в тъмнината и Снийд загаси двигателя. Слязоха и огледаха смълчаната къща, а Снийд натисна дръжката на вратата. Тя беше затворена с резе. Влязоха направо в широката прохладна дневна на приземния етаж. На лунната светлина Вайнтрауб успя да различи една типично мъжка стая — волски кожи, нахвърляни върху каменните плочи, кресла, стара маса за хранене от испански дъб, стенна етажерка пълна с книги.
    Снийд започна опипом да търси ключ за лампа по стената. Вайнтрауб забеляза трите газени лампи и разбра, че младият мъж си губи времето. В задния двор сигурно имаше дизелов генератор, който осигуряваше ток за къпане и готвене. Но след залез слънце Куин го изключваше. Снийд продължаваше да шумоли наоколо. Вайнтрауб пристъпи напред. Той почувства острието на ножа под дясното си ухо и замръзна. Мъжът беше слязъл безшумно от спалнята по каменната стълба.
    — Доста време мина от Сонг Тай, Куин — каза тихо Вайнтрауб.
    Острието на ножа престана да притиска шията му.
    — Какво става, сър? — попита Снийд бодро от другия край на дневната.
    По плочите се плъзна сянка, пламна кибритена клечка и газената лампа на масата освети стаята с топлия си блясък. Снийд подскочи половин метър във въздуха. Майор Керкорян в Белград би умрял от удоволствие.
    — Уморително пътуване — каза Вайнтрауб. — Какво ще кажеш да седна?
    Куин беше увил около кръста си парче памучен плат като саронг от Ориента. Гол до кръста, жилест, закален от физически труд. Снийд зяпна при вида на белезите му.
    — Аз съм вън от играта, Дейвид — каза Куин. Той седна на масата срещу заместник-директора. — Оттеглих се.
    Бутна една чаша и глинената кана с червено вино към Вайнтрауб, който си наля, отпи и кимна одобрително. Тръпчиво червено вино. Такова никога не се сервира на масите на богаташите. Вино за селяни и войници.
    — Моля те, Куин.
    Снийд беше силно впечатлен. Заместник-директорите не молят. Те нареждат.
    — Няма да дойда — каза Куин.
    Снийд се приближи към осветената част на стаята. Сакото му беше разкопчано. Той го разгърна леко, за да покаже дръжката на пистолета, който носеше в кобур на кръста си. Куин даже не го погледна; беше вперил поглед във Вайнтрауб.
    — Кой е този пикльо? — попита той тихо.
    — Снийд — каза Вайнтрауб с нетърпящ възражение глас, — идете да проверите гумите.
    Снийд излезе. Вайнтрауб въздъхна.
    — Куин, този случай в Таормина. Момиченцето. Знаем за него. Ти нямаш вина.
    — Не разбираш ли? Аз съм вън от играта. Край. Никога вече. Бил си път напразно. Намери някой друг.
    — Няма кой друг. Англичаните имат хора, добри при това. Но Вашингтон настоява за американец. А при нас няма друг, който може да се сравни с теб, когато става дума за Европа.
    — Вашингтон иска да си върже гащите — сопна се Куин. — Винаги го правят. Трябва им изкупителна жертва, ако нещо се обърка.
    — Да, може би — призна Вайнтрауб. — За последен път, Куин. Не за Вашингтон, не за правителството, не дори и за момчето. Заради родителите. Трябва им най-добрият. Казах им, че това си ти.
    Куин огледа стаята, взирайки се в малкото, но скъпи за него предмети наоколо, като че ли никога повече нямаше да ги види.
    — Няма обаче да го правя за черните очи на никого — каза той най-накрая.
    — Кажи си цената — направо попита заместник-директорът.
    — Трябва да ми оберете гроздето. Реколтата.
    След десетина минути излязоха навън. Куин беше облякъл тъмен панталон, риза и маратонки на бос крак. През рамото му беше метната войнишка торба. Снийд отвори вратата на колата. Куин се настани на предната седалка, а Вайнтрауб седна зад волана.
    — Вие оставате тук — обърна се той към Снийд — Да оберете гроздето.
    — Какво да направя? — зяпна Снийд.
    — Чухте ме. Слезте в селото сутринта, наемете няколко души и оберете лозята на този човек. Аз ще се разбера с шефа ви в Мадрид.
    Когато стигнаха до плажа Казарес, Вайнтрауб извика кръжащия наблизо Сий Спрайт по портативния радиопредавател. Качиха се на борда му и полетяха през кадифената тъмнина към Рота и Вашингтон.

5.

    Дейвид Вайнтрауб беше отсъствал от Вашингтон само двадесет часа. По време на осемчасовия си полет от Рота до военновъздушната база Андрюс той прекоси шест часови зони и се приземи в щаба на 89-та военна въздушнопреносима част в Мериланд в 4 часа сутринта. През това време двете правителства — във Вашингтон и в Лондон, бяха поставени буквално под обсада.
    Много малко са страховитите гледки, които могат да се сравнят с обединените сили на световните масмедии, загубили всякакви задръжки. Апетитът им е неутолим, а методите — брутални.
    Самолетите от Съединените Щати за Лондон и за което и да е друго летище във Великобритания бяха претъпкани от бордовите врати до тоалетните, тъй като всеки американски вестник или телевизионна компания, които смятаха, че са заслужили по някакъв начин името си на новинари, бяха командировали свои екипи в английската столица. С пристигането си те сякаш обезумяваха — всички бързаха да предават информация, а такава все още нямаше. Лондон и Белият дом се бяха споразумели да се придържат към първоначалното кратко съобщение. То обаче в никакъв случай не задоволяваше журналистите.
    Репортери и телевизионни екипи обсадиха къщата на Удсток Роуд, сякаш пред вратата й всеки момент можеше да се появи отвлеченият младеж. Но вратата остана здраво затворена, докато хората от секретните служби, по заповед на Крайтън Бърбанк, опаковаха и последната вещ и се приготвиха да си тръгват.
    Главният съдия-следовател на Оксфорд, като използва правомощията, които му даваше раздел 20 от Поправката на закона за съдия-следователи, освободи телата на мъртвите агенти от секретните служби веднага след като съдебният патолог от Вътрешното министерство приключи с тях. Те бяха предадени на посланик Чарлз Феъруедър, който щеше да ги изпрати на близките им. Всъщност те бяха съпроводени от старши служител на посолството до военновъздушната база на САЩ недалеч от Апър Хейфорд, където почетна стража им отдаде последни почести и ковчезите бяха натоварени на транспортен самолет за военновъздушната база Андрюс. Със същия самолет отпътуваха и останалите десет агенти, които едва не бяха смазани от тълпата жадни за изявления журналисти на излизане от къщата в Самъртаун.
    Завръщаха се в Щатите, където щеше да ги посрещне Крайтън Бърбанк и да започне безкрайното следствие, чиято цел беше да открие къде бяха допуснали грешка. Нямаха повече работа в Англия.
    Дори след като къщата в Оксфорд беше опразнена и затворена, една малка групичка от незагубили надежда репортери остана да чака отвън в случай, че нещо, каквото и да е, все пак се случеше там. Други се втурнаха из университетското градче да преследват всеки, който познава Саймън Кормак — преподаватели, състуденти, хора из колежите, бармани, спортисти. Други двама американски студенти бяха принудени да се скрият, въпреки че не учеха в същия колеж. Майката на единия, която бяха открили чак в Америка, беше достатъчно любезна да заяви, че незабавно ще върне сина си, тъй като в Маями е далеч по-безопасно. Това изказване се появи във вестниците и й спечели покана за участие в едно телевизионно шоу.
    Тялото на сержант Дън беше предадено на семейството му, а колегите му от полицейския участък Темз Вали се подготвиха да го погребат с пълни почести.
    Всички веществени доказателства бяха изпратени в Лондон. Гилзите пък заминаха за Кралския оръжеен институт за изследване и развитие във Форт Халстед, разположен недалеч от Севъноукс, графство Кент. Там гилзите от „Скорпиона“ бяха незабавно идентифицирани, което даде основание да се предположи, че похищението вероятно е работа на терористична групировка от Европа. Този факт не стана публично достояние.
    Останалите веществени доказателства бяха изпратени в лабораторията на Столичната полиция. Това бяха смачкани стръкове трева с петна от засъхнала кръв по тях, образци от калта, отливки на отпечатъците от гумите, захвърленият крик, отпечатъци от стъпки, куршумите, извадени от трите трупа и парчета от разбитото стъкло на колата. Преди да изтече първият ден на произшествието, ливадата на Шотоувър Плейн беше сякаш почистена с прахосмукачка.
    Самата кола беше вдигната на колесар и закарана в транспортната секция на Отдела за тежки криминални престъпления, но много по-голям интерес представляваше микробусът Форд Транзит, който беше открит в опожарения хамбар. Експерти пълзяха между овъглените останки, докато самите те почерняха като саждите. Ръждясалата верига от градинската врата беше свалена толкова внимателно, като че ли беше направена от стъкло, но единственото нещо, което можаха да научат бе, че е била срязана със стандартни клещи за рязане на болтове. Много по-важна улика бяха отпечатъците от леката кола, излязла от фермата след смяната на превозните средства.
    Полуразбития Транзит откараха в ремарке до Лондон, където внимателно го разглобиха на съставните му части. Регистрационните номера бяха фалшиви, но престъпниците бяха показали голяма старателност — номерата спокойно биха могли да принадлежат на микробус, произведен същата година.
    За експертите беше ясно, че микробусът е бил ремонтиран и приведен в отлично състояние от опитен механик. Някой се беше опитал да заличи номерата на двигателя и шасито с ъглошлайф-приставка за електрическа дрелка, снабден с волфрам-карбиден абразивен диск. Всичко това би могло да се закупи в който и да е магазин за инструменти. Операцията не беше достатъчно сполучлива. Тези номера се нанасят посредством цветно щамповане. Първоначалните цифри бяха разчетени от по-дълбоката част на отпечатъка чрез спектроскопичен анализ.
    Централният компютър за транспортни средства в Суонзи осигури данни за оригиналните регистрационни номера и последния известен собственик на микробуса. Компютърните данни сочеха Нотингам като негово местожителство. Адресът беше проверен, но се оказа, че човекът се е преместил. Не беше оставил друг адрес. Незабавно започнаха издирване на собственика… без излишен шум.
    На всеки кръгъл час Найджъл Крамър докладваше за хода на следствието пред членовете на комисията КОБРА, а те от своя страна уведомяваха отделите си. Ленгли упълномощи своя представител в Лондон, Лу Колинс, да съобщи, че те също са мобилизирали всички свои внедрени агенти в европейските терористични групировки. А те не бяха малко. Контраразузнаването и антитерористичните служби на страните, където имаше такива групировки, също помагаха с каквото могат. Издирването добиваше невероятни мащаби, но от похитителите все още нямаше следа.
    Те не бяха влезли в контакт с никого. Телефонните линии бяха претоварени от момента, в който отвличането стана известно. Телефоните в Кидлингтън, в Скотланд Ярд, в американското посолство на Гровнър Скуеър и във всички правителствени служби непрекъснато звъняха. Наложи се да бъдат назначени още телефонистки. Едно трябваше да се признае на англичаните — опитваха се всячески да помогнат. Разбира се, всяко обаждане се проверяваше. Всички останали разследвания минаха на заден план. Сред хилядите телефонни обаждания имаше и такива на откачени, ексцентрици, измамници, оптимисти, на надяващи се, на желаещи да помогнат и на обикновени смахнати.
    Първият филтър, който пресяваше тези съобщения, бяха телефонните оператори; после идваха хилядите полицейски служители, които внимателно слушаха и се съгласяваха, че подобният на пура предмет в небето сигурно е изключително важен и, разбира се, ще бъде доведен до знанието на министър-председателя. Последното сито бяха старшите полицейски служители, които лично разпитваха онези, чиито обаждания бяха наистина „правдоподобни“. Сред тях бяха и двама шофьори, забелязали рано сутринта зеления микробус на пътя между Уитли и Стентън Сейнт Джон. Но всички следи завършваха до опожарения хамбар.
    През годините на служба в полицията Найджъл Крамър беше разкрил доста престъпления; той бе започнал като квартален сержант от полицията, премина на детективска работа и вече тридесет години беше на това поприще. Крамър чудесно знаеше, че престъпниците винаги оставят следи — всеки път, когато докоснеш нещо, оставяш някаква, макар и трудно забележима следа. Един добър полицай би могъл да открие тази следа, особено с помощта на съвременната техника, ако търси достатъчно добре. Но за това беше нужно време, а с такова той не разполагаше. Натиск за спешно разкриване на престъпления му беше оказван и преди, но нищо не можеше да се сравни с настоящия случай.
    Знаеше и още нещо. Знаеше, че независимо от цялата техника на света, на детектива му е нужен късмет. Във всяко разследване има поне един „пробив“, който си е чист късмет — добър за полицая и лош за престъпника. В противен случай престъпникът все пак има шанс да се измъкне. Въпреки това човек може да помогне на късмета си и той нареди на разпръснатите из страната полицейски екипи да не пренебрегват абсолютно нищо, колкото и нищожно или глупаво да им се струва то. След двадесет и четири часа обаче и той като колегата си от Темз Вали започна да мисли, че случаят няма да протече „скоростно“. Престъпниците просто се бяха изпарили и за да ги открият, трябваше да положат неимоверно много усилия.
    А тук от значение беше и още един фактор — самият заложник. Това, че беше син на президента на САЩ, превръщаше случая в политически, а не в типично полицейски. Да спасиш момчето на градинаря значи да спасиш един човешки живот. Да преследваш някого, който е откраднал торба пари или е извършил убийство, значи просто да си вършиш работата. Когато става дума обаче за заложник трябва да се пипа много внимателно. Изплашиш ли похитителите, те, независимо от времето и парите, които са вложили в начинанието си, зарязват всичко и бягат, като оставят след себе си трупа на заложника. Точно това обясни той на угрижената комисия малко преди полунощ лондонско време. Испания беше един час назад и точно по това време Дейвид Вайнтрауб беше седнал на чаша вино с Куин. Английският полицай Крамър не знаеше това. Все още.


    В частен разговор хората от Скотланд Ярд признаваха, че поддържат далеч по-добри връзки с пресата, отколкото понякога изглежда. Често се дразнеха за дреболии, но когато ставаше дума за нещо наистина сериозно, редакторите и собствениците на вестниците обикновено отстъпваха пред настоятелните молби и обуздаваха журналистическите си нрави. Под „нещо сериозно“ разбираха застрашен човешки живот или националната сигурност. Именно поради това някои случаи на отвличане не получаваха гласност, въпреки че вестникарите знаеха много подробности.
    В този случай обаче мълвата плъзна по вина на един млад репортер от Оксфорд, който си вреше носа навсякъде, а сега британската преса се оказа безсилна да обуздае клюките. Комисарят, сър Питър Имбърт, лично се срещна с осем собственици на вестници, с двадесет главни редактори и с шефовете на двете телевизионни мрежи и дванадесет радиостанции. Той се опита да им обясни, че независимо от изявленията и публикациите в чуждестранната преса, твърде вероятно е похитителите, сврени в скривалище някъде в Англия, да слушат английските радиостанции, да гледат английската телевизия и да четат английските вестници. Помоли ги да не публикуват или излъчват безпочвени съобщения за това как полицията затяга обръча около тях и се готви да щурмува укритието им, защото престъпниците биха могли да се паникьосат, да убият заложника и да офейкат. Те се съгласиха с него.
    В Лондон течаха първите часове на новия ден. Далеч на юг, над потъналите в мрак Азорски острови един военен VC20A безшумно се носеше във въздуха в посока Вашингтон.


    Похитителите наистина се бяха сврели в скривалището си. След като мина през Бъкингам предната сутрин, Волвото пресече път М-1 на изток от Милтън Кийнс и зави на юг към Лондон, вливайки се в прииждащия стоманен поток, който в този час се стичаше към столицата, и се изгуби сред огромните камиони и колите, които всеки ден изминаваха пътя от домовете си в Бъкингамшир, Бедфордшир и Хартфордшир към големия град. Северно от Лондон Волвото навлезе в М-25, околовръстната магистрала, която заобикаля столицата в кръг с радиус 60 километра от центъра. Подобно спици на колело от М-25 се разклоняват пътищата, които водят към провинцията.
    Най-накрая Волвото пое по един от тези пътища и малко преди 10 часа сутринта влезе в гаража на една къща, разположена край обградена с дървета алея, на около километър и половина от центъра на тихо английско градче и на по-малко от шейсетина километра по права линия от Скотланд Ярд. Изборът на къщата беше идеален — не беше прекалено изолирана, та покупката й да предизвика въпроси, нито пък твърде близо, за да събуди любопитството на съседите. Три километра преди да стигнат до къщата водачът на групата нареди на останалите трима да се снишат, така че да не се виждат през прозорците на колата. Двамата на задната седалка хвърлиха едно одеяло върху себе си. Който и да наблюдаваше Волвото, щеше да види само един мъж с брада и строг делови костюм, който завива през градинската врата и влиза в гаража си.
    Вратата на гаража се отваряше и затваряше автоматично с дистанционно управление от колата. Едва когато вратата се затвори, водачът на групата разреши на останалите да се надигнат и да слязат от колата. От гаража се влизаше направо в къщата през една свързваща врата.
    Преди да отворят багажника на колата, четиримата мъже отново се преоблякоха в черните маскировъчни облекла и надянаха маските. Саймън Кормак беше замаян, с разфокусиран поглед и силно разтърка очи срещу фенерчето, което го заслепи в първия момент. Преди да свикне със светлината, хвърлиха върху главата му качулка от плътен вълнен плат. Дори не успя да зърне похитителите си.
    Едва се държеше на краката си, докато го превеждаха през къщата и надолу по стълбите към мазето. Там всичко беше подготвено: бяло и чисто, циментен под, лампа с предпазна решетка на тавана, легло с желязна рамка, захваната с болтове към пода, тоалетна кофа с пластмасов капак. На вратата беше поставена шпионка, чиято капачка беше от външната страна, както и двете железни резета.
    Мъжете не действаха грубо — те просто положиха младежа на леглото и великанът го натисна да не мърда, докато другият постави на единия му глезен железен белезник. Не толкова стегнато, че да предизвика гангрена, но достатъчно, за да бъдат сигурни, че не може да измъкне крака си. Другият белезник беше здраво стегнат и заключен, като през него минаваше желязна верига, дълга три метра и захваната с катинар. Другият край на веригата вече беше хванат с катинар към крака на леглото. След това напуснаха стаята. През цялото време не произнесоха нито дума.
    Мина половин час преди младежът да се осмели да свали качулката от главата си. Не беше сигурен дали не са още в стаята, въпреки че беше чул шума от затваряща се врата и стърженето на железните резета. Ръцете му бяха свободни, но той започна да сваля качулката много бавно. Не последваха никакви викове или удари. Най-накрая я смъкна от главата си. Примигна срещу светлината и когато очите му посвикнаха, започна да се оглежда наоколо. В главата му се въртяха смътни спомени. Припомни си, че тичаше по меката и пружинираща трева, някакъв зелен микробус, един мъж сменяше гума, после две облечени в черно човешки фигури се хвърлиха върху него, сухо тракане на автомат, силен удар и усещането, че върху него има нещо тежко, а устата му е пълна с трева.
    Спомни си отворените врати на микробуса, опитваше се да извика, но не можеше да помръдне, матрака върху пода на микробуса, едрият мъж го държи здраво, устата му се изпълва с някакъв сладникав аромат и след това нищо. До този момент. Докато се озова тук. Накрая истината проблесна в съзнанието му. С нея дойде и страхът. И самотата, чувството за пълна изолация. Опита се да бъде смел, но сълзите на страха изпълниха очите му и започнаха да се стичат надолу.
    — Татко — прошепна той, — съжалявам, татко. Помогни ми.


    Ако Уайтхол имаше проблеми с вълната от телефонни обаждания и въпроси от пресата, която го заливаше, то натискът върху Белия дом беше три пъти по-голям. Първото си официално изявление по случая Лондон направи в 7 часа вечерта лондонско време, като Белият дом беше предупреден за тази необходимост час преди това. Във Вашингтон обаче беше едва 2 часа следобед и реакцията на американските медии беше истерична.
    Крейг Липтън, секретарят по печата на Белия дом, прекара цял час в залата на кабинета с комисията, докато уточняваха официалното му изявление. Проблемът беше, че имаше много малко за казване. Можеше само да се потвърди фактът, че синът на президента е отвлечен, както и смъртта на двамата служители от секретните служби, които са го придружавали. Както и това, че младежът е отличен спортист, състезател по крос и в момента на отвличането е провеждал поредната си тренировка.
    Това, естествено, не вършеше работа. Разярените журналисти сякаш се сдобиваха с двойно по-голяма проницателност. Крайтън Бърбанк който прие, че няма да критикува президента, нито да обвинява самия Саймън за случилото се, същевременно даде ясно да се разбере, че не ще позволи Секретните служби да станат изкупителна жертва, особено при положение, че самият той е настоявал за по-засилена охрана. Компромисът, който постигнаха, не можеше да заблуди никого.
    Джим Доналдсън подчерта, че в качеството си на държавен секретар той е длъжен да поддържа отношенията с Лондон и гневните търкания между двете столици не биха допринесли с нищо за разрешаване на кризата, дори напротив, биха навредили и на двете страни. Той настоя Липтън изрично да подчертае факта, че един сержант от британските служби също е загинал. Всички се съгласиха с него, въпреки че журналистите, акредитирани към Белия дом, не обърнаха никакво внимание на това.
    Малко след 4 часа следобед Липтън се изправи пред нетърпеливите представители на пресата и направи своето изявление. Събитието се предаваше на живо от всички телевизии и радиостанции. В момента, в който свърши, настъпи пълен хаос. Той заяви, че няма да отговаря на други въпроси. Със същия успех някой християнин, хвърлен на лъвовете в римския Колизеум, можеше да се опита да ги убеди, че е прекалено мършав за ядене. Вдигна се истинска врява. Много въпроси потънаха сред крясъците, но някои все пак достигнаха до милионите американци и посяха семената на съмнението. Белият дом обвинява ли англичаните? Ами, всъщност не… Защо не? Не бяха ли те отговорни за безопасността там? Е, да, но… Значи в такъв случай Белият дом обвинява Секретните служби? Не точно… Защо синът на президента е бил охраняван само от двама човека? Откъде накъде са го оставили да тича почти сам в това безлюдно място? Наистина ли Крайтън Бърбанк е подал оставка? Свързали ли са се похитителите с някого? На този въпрос можеше с облекчение да изрече категорично „не“, но вече го смушкаха, че е превишил времето си. Точно това постави репортерите нащрек. Те безпогрешно надушват като миризливо френско сирене всеки говорител, който се опитва да се измъкне.
    Липтън най-накрая успя да се оттегли зад завесите, целият плувнал в пот и твърдо решен да се завърне в Гранд Рапидс. Блясъкът на работата в Белия дом бързо избледняваше. Вестникарите щяха да пишат каквото си искат, независимо от това, което наистина беше казал. С настъпването на нощта настроенията на пресата ставаха все по-забележимо враждебни към англичаните.
    Пресаташето в посолството на Великобритания на Масачузетс Авеню, който също беше наясно с ПСЗ, направи изявление. Като изразяваше изненадата и тревогата на своята страна от станалото, той успя да вмъкне два важни момента. Единият беше, че участието на полицията на Темз Вали в охраната на президентския син е било минимално по изричната молба на американското правителство. Вторият съществен момент беше, че единствено сержант Дън беше стрелял два пъти по похитителите, жертвайки живота си. Това изявление успя да направи необходимото впечатление. Успя да накара и Крайтън Бърбанк, който следеше излъчването му, да побеснее от яд. И двамата мъже знаеха, че молбата за минимална охрана, всъщност не молба, а настояване, идваше от Саймън Кормак чрез неговия баща, но не можеха да го обявят на всеослушание.
    Специалистите от Групата за действие при кризисни ситуации се срещаха през деня в залата, предназначена и оборудвана за тази цел в подземната част на Белия дом, където обсъждаха информацията, постъпваща от КОБРА в Лондон, а когато се налагаше, докладваха новостите по-нагоре. АНС беше започнала прослушването на всички телефонни комуникации за и от Англия в случай, че похитителите решаха да установят връзка чрез някой сателит. Психолозите на ФБР в Куонтико предоставиха психологически портрети на престъпници, отвличали хора в миналото и цял списък от вероятните действия, които похитителите на Кормак биха или не биха предприели спрямо него, наред със съответните препоръки за това, което английските и американските власти би следвало да правят или не. Хората от екипа в Куонтико очакваха всеки момент да бъдат изпратени целокупно в Лондон и бяха доста озадачени от забавянето, въпреки че досега не им се беше случвало да работят в Европа.
    Извънредната комисия, която се помещаваше в залата на кабинета, измерваше времето с изопнати до скъсване нерви, кафе и хапчета. Това беше първата голяма криза по време на техния мандат и политиците, хора на средна възраст, болезнено усвояваха първото и основно правило за овладяване на извънредно положение — то коства много безсънни нощи, затова спи когато и където имаш възможност. Станали в 4 сутринта, в полунощ те все още бяха на крак.
    По това време военният самолет VC20A се намираше над Атлантическия океан, на запад от Азорските острови; предстояха му още три часа и половина полет преди да достигне суша и четири часа преди да се приземи. В просторното отделение в задната част на самолета двамата ветерани — Вайнтрауб и Куин — наваксваха пропуснатия сън. Спеше и тричленният екипаж, който беше управлявал самолета до Испания. На „вахта“ беше застъпил сменният екипаж.
    Хората в залата на кабинета преглеждаха досието на човека на име Куин, изровено от архива на Ленгли и допълнено с данни от Пентагона. В него пишеше, че е роден в една ферма в Делауеър, че на десетгодишна възраст е загубил майка си и че в момента е на четиридесет и шест години. През 1963, осемнадесетгодишен, постъпил в пехотата, две години по-късно бил прехвърлен в Специалните части, а след още четири месеца бил изпратен във Виетнам. Останал там пет години.
    — Изглежда никога не използва малкото си име — недоволно заяви Рийд от финансовото министерство. — Пише, че дори приятелите му го наричат Куин. Просто Куин. Странно.
    — Явно е такъв — отбеляза Бил Уолтърс, който беше прочел по-голямата част от документите. — Освен това тук пише, че мрази насилието.
    — В това няма нищо странно — отговори Джим Доналдсън, бивш адвокат от Ню Хампшир и настоящ държавен секретар. — Аз също мразя насилието.
    За разлика от предшественика си Джордж Шулц, когото на няколко пъти бяха чували да дава воля на чувствата си посредством една проста трибуквена дума, Джим Доналдсън беше човек с неизменно официални обноски. По тази причина често ставаше предмет на не дотам деликатните шеги на Майкъл Одел.
    Слаб и кокалест, малко по-висок от Джон Кормак, фигурата му напомняше фламинго, тръгнало на погребение; никой не го беше виждал облечен другояче, освен в строг тъмносив костюм от три части, с провесен златен ланец за часовник и колосана бяла яка. Одел нарочно отваряше дума за естествените човешки нужди винаги когато искаше да подразни адвоката-пуритан от Нова Англия и при всяко такова споменаване тесният нос на Доналдсън се сбръчкваше от отвращение. Отношението му към насилието можеше да се сравни с отвращението му към грубите обноски.
    — Да — присъедини се Уолтърс, — но не сте чели осемнадесета страница.
    Доналдсън я прочете, същото стори и Майкъл Одел. Вицепрезидентът подсвирна от изненада.
    — Наистина ли е направил това? — попита той. — Трябвало е да го наградят с медал от Конгреса.
    — За да получиш медал от Конгреса, трябва да има свидетели — отбеляза Уолтърс. — Както виждате, след сблъсъка при Меконг са оцелели само двама души и Куин е носил другия цели шестдесет километра на гръб. Впоследствие човекът умрял от раните си в американската военнополева болница край Да Нанг.
    — Все пак — внимателно каза Хюбърт Рийд — той е получил една Сребърна звезда, две Бронзови и пет Пурпурни сърца.
    Като че ли едно раняване се превръщаше в удоволствие, ако ти връчеха няколко панделки.
    — Като прибавим и медалите за военната кампания, този приятел сигурно има четири реда отличия — замислено каза Одел. — Никъде не пише как се е запознал с Вайнтрауб.
    Наистина не пишеше. В момента Вайнтрауб беше на петдесет и четири години, осем години по-възрастен от Куин. В ЦРУ беше постъпил на двадесет и четири години, веднага след завършване на колежа през 1961 година, беше преминал през обучение във фермата, както наричаха Кемп Пиъри, разположен на Йорк Ривър, Вирджиния и през 1965 беше заминал за Виетнам като полеви агент, почти по същото време, по което младият Куин от Зелените барети беше пристигнал от форт Браг.
    През 1961 и 1962 година десет групи от състава на американските Специални части бяха разположени в провинция Дарлак със задачата да изградят стратегически укрепени селища съвместно със селяните, използвайки теорията за „пълна изолация“, разработена от англичаните в борбата им с комунистическите партизански отряди в Малая. Терористите биваха напълно изолирани, без подкрепа от местното население, без провизии и храна, без явки, информация и пари. Американците наричаха това политика за спечелване сърцата и умовете на местните хора. Поверена на Специалните части, тя даваше добри резултати.
    През 1964 година на власт дойде Линдън Джонсън. Армията поиска Специалните части да излязат от ЦРУ и да влязат в нейния състав. Искането беше удовлетворено. Това беше краят на политиката за спечелване сърцата и умовете на хората, въпреки че трябваше да минат още две години, преди тази теория напълно да отпадне. Вайнтрауб и Куин се срещнаха през тези две години. Агентът на ЦРУ трябваше да събира информация за Виетконг, нещо, което той постигаше с хитрост и умение. Ненавиждаше методите на Ървинг Мос (още не беше го срещнал, тъй като действаха в различни части на Виетнам), ако и да знаеше, че те се използват от време на време в програмата „Феникс“, в която участваше и той.
    Хората от Специалните части все по-често биваха отклонявани от непосредствените им задачи по селищата и биваха изпращани в дълбоката джунгла с мисии „да откриват и унищожават“. Двамата мъже се запознаха в един бар на чаша бира. Куин беше 21-годишен и беше прекарал една година във Виетнам; агентът на ЦРУ беше на двадесет и девет години и също имаше една година във Виетнам зад гърба си. Намериха, че имат нещо общо помежду си в споделяното и от двамата убеждение, че Върховното командване на армията няма да спечели тази война единствено и само с оръжие и силови методи. Вайнтрауб хареса храбрия млад войник. Вярно, може и да се беше образовал сам, но имаше първокласен ум и беше научил виетнамски превъзходно, нещо рядко сред военните. Продължиха да поддържат връзка. Вайнтрауб видя за последен път Куин по време на подготовката за нападението над Сонг Тай.
    — Пише, че е бил при Сонг Тай — провлачено рече Майкъл Одел. — Кучият му син.
    — Чудно ми е защо след всичко това не е станал офицер — каза Мортън Станърд. — В Пентагона има още няколко души с такива отличия от Виетнам, но те при първата възможност грабнаха офицерските чинове.
    Дейвид Вайнтрауб би могъл да им отговори, но до кацането му оставаха още шестдесет минути полет. След като си възвърнаха контрола върху Специалните части, редовите военни, които мразеха Зелените барети, тъй като не ги разбираха, през останалите шест години до 1970 започнаха съзнателно да омаловажават тяхната роля, изземвайки все повече и повече програмата за „сърцата и умовете“ и мисиите „открий и унищожи“, поверявайки ги в ръцете на Южновиетнамската армия. Резултатите бяха плачевни.
    Въпреки това Зелените барети продължаваха с отлично подготвените си акции без излишен шум вместо с масови бомбардировки и дъждове от дефолианти, методи, които в крайна сметка пълнеха армията на Виетконг с доброволци. По това време действаха групите Омега, Сигма, Делта и Блекджак. Куин беше в Делта под командването на Чарли „Атаката“ Бекуит, който по-късно, през 1977 година, щеше да основе Делта Форс във Форт Браг и да моли Куин да се върне от Париж и отново да постъпи в армията.
    Проблемът при Куин беше, че той възприемаше заповедите като молби. Понякога не беше съгласен с тях и предпочиташе да действа самостоятелно — нито едното, нито другото беше добра атестация за един офицер. След шест месеца стана ефрейтор, след десет — сержант. След това отново редник, после сержант, пак редник. Кариерата му вместо нагоре вървеше в зиг-заг.
    — Смятам, че намерих отговор на въпроса ти, Мортън — каза Одел, — ето тук. Този случай след Сонг Тай. — Той се засмя. — Момчето разбило едно генералско чене.
    Пета група от Специалните части се изтегли окончателно от Виетнам на 31 декември 1970 година, три години преди пълното изтегляне на военните, включително и на полковник Истърхаус, и пет години преди унизителната евакуация на последните американци от покрива на посолството. Сонг Тай беше през ноември 1970 година.
    Бяха получени сведения, че в затвора Сонг Тай, на четиридесет километра от Ханой, се намира група американски военнопленници. Бе решено Специалните части да го атакуват и да ги отведат оттам. Това беше една изключително сложна и дръзка операция. Всичките петдесет и осем доброволци пристигнаха от Форт Браг, Северна Каролина през военновъздушната база Еглин във Флорида, за обучение за бойни действия в джунглата. С изключение на един. Спешно се нуждаеха от човек, който свободно говори виетнамски. Вайнтрауб, който участваше в операцията от страна на разузнаването, каза, че познава такъв човек. Куин се присъедини към групата в Тайланд, откъдето всички тръгнаха заедно.
    Операцията командваше полковник Артър „Бика“ Саймънс, но челният отряд, който атакува затвора, беше под прякото командване на капитан Дик Медоус. Куин беше в този отряд. Секунди след като се приземиха, той разбра от един зашеметен виетнамски часовой, че американците са били преместени само преди две седмици. Бойците от Специалните части се оттеглиха без жертви, имаше само няколко леко ранени.
    Когато се върнаха обратно в базата, Куин се нахвърли върху Вайнтрауб заради лошото разузнаване. Агентът на ЦРУ възрази, че неговите хора са знаели за преместването и са докладвали своевременно на командващия генерал. Куин влезе в офицерския клуб, отиде до бара и му строши челюстта. Историята, естествено, беше потулена. Един добър адвокат можеше да провали цялата кариера на генерала заради това. Куин отново беше разжалван в редник и си замина вкъщи заедно с останалите. След една седмица се уволни от армията и започна работа в застрахователния бизнес.
    — Този човек е бунтовник — неприязнено рече Доналдсън, като затвори папката. — Единак, не зачита обществените норми, използва насилие. Струва ми се, че правим грешка.
    — Обаче е ненадминат по броя на успешните преговори при случаи на отвличане — подчерта министърът на правосъдието Бил Уолтърс. — Тук пише, че умее успешно да преговаря с похитителите. Четиринадесет успешни случая в Ирландия; Франция, Холандия, Германия и Италия. Взел е участие във всичките лично или като съветник.
    — От него се иска — каза Одел — да върне Саймън Кормак жив и здрав у дома. Изобщо не ми пука дали се нахвърля на генерали или чука овце.
    — Моля ви — реагира Доналдсън. — Впрочем защо е престанал да работи?
    — Оттеглил се е — каза Брад Джонсън. — Нещо във връзка с едно момиченце, което било убито в Сицилия преди три години. Взел си е обезщетението от компанията, обърнал полиците си в пари и си купил парче земя в южна Испания.
    Един адютант от Центъра за комуникации подаде глава през вратата. Беше 4 часът сутринта, двадесет и четири часа, откакто се бяха събрали.
    — Вайнтрауб и спътникът му току-що кацнаха в Андрюс — каза той.
    — Веднага ги доведете тук — нареди Одел. — Междувременно извикайте и шефа на криминалното следствие, директора на ФБР и мистър Кели.


    Куин все още беше облечен с дрехите, с които беше тръгнал от Испания. Заради студа беше облякъл един пуловер от сака си. Избелелите черни панталони, част от единствения му костюм, все още ставаха за църквата в Алкантара дел Рио, тъй като селяните от Андалусия продължаваха да се обличат в черно за литургия, но бяха страшно измачкани. Пуловерът помнеше и по-добри времена, а лицето му беше покрито с набола тридневна брада.
    Членовете на Комисията изглеждаха в по-добра форма. От домовете им бяха донесли изпрани и изгладени дрехи, а имаха и баня под ръка. Вайнтрауб не беше спирал никъде по пътя от Андрюс до Белия дом и Куин изглеждаше като бездомник.
    Първи влезе Вайнтрауб, отдръпна се встрани, за да направи място на Куин и затвори вратата. Вашингтонските политици мълчаливо впериха погледи в Куин. Високият мъж безмълвно прекоси стаята, дръпна стола в края на масата, седна без да изчака покана и каза:
    — Аз съм Куин.
    Вицепрезидентът Одел се покашля, за да прочисти гърлото си.
    — Мистър Куин, поканихме ви, защото възнамеряваме да ви възложим отговорната задача да преговаряте с похитителите и да върнете Саймън Кормак невредим в Америка.
    Куин кимна. Предполагаше, че не е бил толкова път, за да си говорят за футбол.
    — Имате ли последната информация за положението в Лондон? — попита той.
    За комисията беше истинско облекчение, че преминават към същността на въпроса без предисловия. Брад Джонсън побутна разпечатка от телекса към Куин, който мълчаливо се зачете.
    — Кафе, мистър Куин? — попита Хюбърт Рийд. При нормални обстоятелства финансовите министри не сервират кафе, но този път той стана и се приближи до кафе-машината. Много кафе беше изпито през това време.
    — Черно — отговори Куин, без да вдига поглед от листа. — Те още не са се обаждали, нали?
    Въпросът кои са „те“ беше излишен.
    — Не — отговори Одел. — Пълно мълчание. Разбира се, имаше стотици лъжливи обаждания. Много от тях в Англия. Само във Вашингтон сме записали хиляда и седемстотин. Истинска фиеста за откачените.
    Куин продължи да чете. Вайнтрауб го беше запознал с всички факти по време на полета. Сега наваксваше с информацията от последните часове, а тя беше съвсем оскъдна.
    — Мистър Куин, имате ли някаква представа кои биха могли да са извършителите? — попита Доналдсън.
    Куин вдигна поглед.
    — Господа, съществуват четири типа похитители. Само четири. За нас ще бъде най-добре, ако са аматьори. Те са слаби по планирането. Ако успеят с отвличането, след себе си непременно оставят следи. По принцип полицията ги открива. Не са достатъчно хладнокръвни, а това би могло да се окаже опасно. Обикновено се намесват спасителните отряди, успяват да ги надхитрят й освобождават заложника невредим. Но тези не са аматьори.
    Никой не оспори казаното. Всички го слушаха внимателно.
    — Най-лоши са маниаците, като бандата на Мансън — ни приемат, ни предават, пълна липса на логика. Непредвидими. Не искат нищо, убиват за удоволствие. Хубавото в нашия случай е, че тези хора не приличат на маниаци. Обмислили са всичко до най-малката подробност, подготовката им е перфектна.
    — А другите два типа? — попита Бил Уолтърс.
    — От другите най-лоши са фанатиците, политически или религиозни. Исканията им често са практически неизпълними. Те търсят преди всичко обществено признание и слава. Имат си своя кауза. Заради нея някои са готови да умрат, но всички са готови да убиват. Ние може да намираме каузата им за налудничава, но те не мислят така. Освен това съвсем не са глупави. Просто са изпълнени с омраза към обществото, а оттам и към жертвата си, което е част от същото това общество. За тях убийството е демонстрация, а не самозащита.
    — Кои спадат към четвъртия тип? — попита Мортън Станърд.
    — Професионалните престъпници — отговори Куин без колебание. — Те искат пари — това е по-лесно. В пленника си те са инвестирали немалко средства й не са склонни с лека ръка да жертват инвестираното.
    — А тези хора? — попита Одел.
    — Които и да са, планът им има един основен недостатък, само че не може да се каже дали е за зло или за добро. Партизаните от Централна и Южна Америка, Сицилианската мафия, калабрийската Н’Дранг-Лета, планинските разбойници от Сардиния и Хизбула в южен Бейрут — всички те, така да се каже, действат у дома си, а това им осигурява огромно предимство. Не им се налага да убиват, защото не бързат. Могат да издържат много дълго време, практически цяла вечност. Докато нашите хора са се скрили някъде в Англия, където средата им е непозната — следователно враждебна. Те вече са под напрежение. Ще искат бързо да си свършат работата и да изчезнат, а това е добре. Но не е изключено страхът от разкриване толкова да ги изнерви, че да зарежат всичко и да избягат. Лошото е, че след себе си ще оставят труп.
    — Наемате ли се да преговаряте с тях? — попита Рийд.
    — Стига да е възможно. Ако влязат във връзка, все някой ще трябва да го направи.
    — Ще се пръсна от яд, че трябва да даваме пари на такава измет — обади се Филип Кели от криминалния отдел на ФБР. Хора с най-различни професии отиваха на служба във ФБР: Кели беше дошъл от полицията в Ню Йорк.
    — Професионалистите по-милостиви ли са от фанатиците? — попита Брад Джонсън.
    — Няма милостиви похитители — отсече Куин. — Това е най-гнусното от всички престъпления. Надявайте се да са достатъчно алчни.
    Майкъл Одел погледна колегите си, някои от които бавно кимнаха с глави.
    — Мистър Куин, ще се опитате ли да преговаряте за живота на момчето?
    — При положение, че похитителите влязат във връзка — да. Но имам условия.
    — Разбира се. Кажете ги.
    — Няма да работя за правителството на САЩ. Ще се нуждая от сътрудничеството му, но ще работя за родителите. Единствено за тях.
    — Приемаме.
    — Ще работя в Лондон, а не тук. Разстоянието е твърде голямо. Искам пълна анонимност, никакъв шум около личността ми, нищо. Искам да ми се осигури самостоятелен апартамент и необходимите телефонни линии. Аз ще имам решаващата дума при преговорите — това трябва да се обясни на Лондон. Не ми трябват разправии със Скотланд Ярд.
    Одел погледна държавния секретар.
    — Мисля, че можем да убедим англичаните да приемат това условие — каза Доналдсън. — Те имат приоритет в криминалното разследване, което може да си върви паралелно с преговорите. Нещо друго?
    — Ще действам както аз намеря за добре, сам ще решавам как да постъпя с тези хора. Сигурно ще се наложи да се плати откуп. Парите трябва да се осигурят. Задачата ми е да върна момчето. Точка. След като го освободят, можете да ги гоните до края на света.
    — О, ще го направим — заплашително промълви Кели.
    — Парите не са проблем — каза Хюбърт Рийд. — Смятайте, че няма никакви ограничения за откупа.
    Куин замълча, макар да разбираше, че ако каже това на престъпниците, ще допусне възможно най-голямата грешка.
    — Не искам никой да се навърта около мен, да слухти наоколо и да проявява лична инициатива. Преди да тръгна, искам да се срещна с президента Кормак. Насаме.
    — Говорите за президента на Съединените щати — подчерта Лий Алегзандър от ЦРУ.
    — Който освен това е и бащата на отвлеченото момче — отвърна Куин. — Трябва да знам някои неща за Саймън Кормак, които само баща му може да ми разкаже.
    — Той е много разстроен — каза Одел. — Не можете ли да му спестите тази среща?
    — От опит зная, че бащите често искат да говорят за синовете си с някого, дори с непознат. Може би най-вече с непознати. Повярвайте ми.
    Докато произнасяше тези думи Куин знаеше, че едва ли някой от присъстващите му вярва. Одел въздъхна.
    — Ще видя какво мога да направя. Джим, ще се заемеш ли с Лондон? Кажи им, че Куин пристига. Кажи им, че това е нашето желание. Някой трябва да му донесе нови дрехи. Мистър Куин, искате ли да се освежите в банята на долния етаж? Аз ще се обадя на президента. Кой е най-бързият начин да се стигне до Лондон?
    — За три часа с Конкорда от летище Дълес — веднага отговори Вайнтрауб.
    — Запазете места — каза Одел и се изправи. След него се надигнаха и останалите.


    В 10 часа сутринта Найджъл Крамър имаше новина за КОБРА. Центърът за издаване на свидетелства за правоуправление и регистриране на автомобили в Суонзи беше попаднал на следа. Предишния месец човек със същото име като на изчезналия бивш собственик на Транзита беше закупил и регистрирал нов микробус, този път Шерпа. Новият адрес беше в Лестър. Капитан II ранг Уилямс, шеф на СО 13, комуто официално бе възложено да ръководи разследването, вече пътуваше натам с полицейски хеликоптер. След като човекът не беше вече собственик на Транзита, то той го беше продал на някого. Не беше обявен за откраднат.
    След съвещанието сър Хари Мариот дръпна Крамър настрани.
    — От Вашингтон настояват те да водят преговорите, ако изобщо има такива — каза той. — Изпращат ни техен човек.
    — Господин министър, настоявам Столичната полиция да ръководи всички операции — каза Крамър. — Възнамерявам да използвам двама души от отдела за криминално разузнаване като посредници при преговорите. Това не е американска територия.
    — Съжалявам — отговори сър Хари — но в този случай се налага да отхвърля предложението ви. Съгласувал съм го с Даунинг Стрийт. Там са на мнение, че след като американците искат, ние трябва да им дадем тази възможност.
    Крамър се почувства оскърбен, но поне беше изразил несъгласието си. Това, че го лишиха от възможност да направлява преговорите, само затвърди решението му да открие похитителите със силите на полицията и сам да приключи случая.
    — Мога ли да попитам кой е техният човек, господин министър?
    — Очевидно се нарича Куин.
    — Куин?
    — Да, чували ли сте за него?
    — Да, господин министър. Преди работеше за един от отделите на Лойд’с. Мислех, че се е оттеглил.
    — Е, от Вашингтон съобщават, че се е върнал. Добър ли е?
    — Изключително добър. Свършил е отлична работа в пет държави, включително и в Ирландия преди години. Там се запознахме — жертвата беше английски бизнесмен, отвлечен от ИРА.
    Дълбоко в себе си Крамър почувства облекчение. Беше се опасявал, че американците ще изпратят някой психолог по теория на поведението, който с учудване щеше да установи, че англичаните шофират в лявото платно на пътя.
    — Чудесно — каза сър Хари. — В такъв случай мисля, че можем най-учтиво да удовлетворим тяхното искане. С обещание за пълно сътрудничество, нали?
    Министърът на вътрешните работи, който също беше чувал за ПСЗ и със сигурност би разгърнал съкращението по малко по-пиперлив начин, не беше недоволен от искането на Вашингтон. В крайна сметка, ако станеше някой гаф…


    Един час след като напусна залата на кабинета, Куин беше въведен в личния кабинет на президента на втория етаж в Белия дом. Одел не го преведе през Розовата градина, където оголените клони на магнолиите потръпваха над празните алеи в есенния хлад, тъй като на километър наоколо проблясваха обективите на журналистите, а през подземния коридор, който излизаше точно до стълбището към партерния етаж.
    Президентът Кормак беше облечен в тъмен костюм, но изглеждаше пребледнял и уморен, безпокойството беше изрязало дълбоки бръчки около устата му, а тъмните кръгове под очите му говореха за безсънни нощи. Ръкуваха се и той кимна на вицепрезидента, който се оттегли.
    Покани с жест Куин да се настани на един стол, а той седна зад бюрото си.
    — Как се чувства мисис Кормак?
    Не каза „първата дама“. Просто мисис Кормак, съпругата му. Това обръщение го изненада.
    — В момента спи. Преживя ужасен шок. Предписаха й успокоителни.
    Направи кратка пауза.
    — Това ви се е случвало и преди, нали, мистър Куин?
    — Много пъти, сър.
    — Е, както виждате, зад целия блясък и условности, аз съм един обикновен човек, един много разтревожен човек.
    — Да, сър. Зная това. Моля ви, разкажете ми за Саймън.
    — За Саймън ли? Какво да ви разкажа за него?
    — Ами какъв е той. Как би реагирал на… това. Защо е дошъл в живота ви толкова късно?
    В Белия дом нямаше нито един човек, който би се осмелил да зададе този въпрос. Джон Кормак погледна към мъжа от другата страна на бюрото. Самият той беше висок над метър и осемдесет, но Куин също не му отстъпваше. Хубав сив костюм, вратовръзка на райета, бяла риза — дрехите не бяха негови, въпреки че президентът не знаеше това. Гладко избръснат, загорял от слънцето. Изпито лице, спокойни сиви очи — от него се излъчваше усещане за сила и търпение.
    — Толкова късно? Не зная. Ожених се на тридесет години, Майра беше на двадесет и една. Бях съвсем млад преподавател… Мислехме да имаме дете след две-три години, но не стана така. Чакахме. Докторите казваха, че няма причини… И след десет години брак се появи Саймън. Вече бях станал на четиридесет години, Майра на тридесет и една. Останахме само с едно дете… само Саймън.
    — Вие много го обичате, нали?
    Президентът Кормак погледна учудено Куин. Въпросът беше съвсем неочакван. Знаеше, че Одел е напълно отчужден от двете си вече големи деца, но никога досега не си беше давал сметка колко много обича единствения си син. Той се изправи, заобиколи бюрото и седна на един от столовете с високи облегалки, по-близо до Куин.
    — Мистър Куин, за мен, за нас, той е всичко на този свят. Върнете ни го.
    — Разкажете ми за детството му, за времето, когато е бил съвсем малък.
    Президентът пъргаво скочи на крака.
    — Ще ви покажа една снимка — гордо каза той. Отиде до шкафа и се върна с поставена в рамка снимка. На нея се виждаше едно здраво четири-петгодишно момченце по бански на плажа, стиснало кофичка и лопатка. Зад него се усмихваше приклекналият горд татко.
    — Направихме я през 1975 година, в Нантъкет. Тъкмо бях избран за сенатор в Ню Хейвън.
    — Разкажете ми за Нантъкет — помоли Куин.
    Президентът Кормак говори цял час. Изглежда това му помагаше. Когато Куин стана да си върви, той надраска един номер върху лист от бележник и му го подаде.
    — Това е личният ми телефонен номер. Знаят го много малко хора. На него можете да ме откриете по всяко време на денонощието…
    Той протегна ръка.
    — Желая ви успех, мистър Куин. Дано Бог е с вас.
    Опитваше се да се владее. Куин кимна и бързо излезе от стаята. И преди беше ставал свидетел на подобни трагедии.


    Докато Куин беше все още в банята, Филип Кели се отправи към Джей Едгар Хувър Билдинг, където го очакваше заместник-началникът на отдела за криминални разследвания. С Кевин Браун го свързваха много общи неща, именно затова беше настоял за назначаването му.
    Когато влезе в кабинета си, заместник-началникът го чакаше там с досието на Куин в ръка. Кели кимна към папката и седна.
    — И така, ето го нашият голям ас. Какво мислиш?
    — Добър войник — съгласи се Браун. — Иначе изглежда се смята за голям умник. Май единственото нещо, което ми харесва в него, е името му.
    — Да — каза Кели, — намесиха го в тази работа през главата на Бюрото. Дон Едмъндс не възрази. Може би си прави сметката ако нещо се обърка… Във всеки случай мръсниците, които свършиха тази работа, са нарушили поне три закона на Щатите. Бюрото все още има своите правомощия, въпреки че това е станало на английска територия. А на мен никак не ми се ще тоя хахо да прави каквото си иска без никакъв надзор и не ме интересува кой какво ще каже.
    — Правилно — съгласи се Браун.
    — Патрик Сеймър е човекът на ФБР в Лондон. Познаваш ли го?
    — Чувал съм за него — изсумтя Браун. — Нещо бил много гъст с англетата. Май твърде много.
    Кевин Браун идваше от полицията в Бостън, беше ирландец като Кели и любовта му към Англия и англичаните спокойно можеше да бъде събрана на гърба на пощенска марка и пак да остане свободно място. Не че симпатизираше на ИРА. Самият той беше арестувал двама търговци на оръжие заради сделки с ИРА, които само шибаната съдебна система отърва от затвора.
    Той беше полицай от старата школа и не признаваше никакви споразумения с престъпници. За него всички бяха от един дол дренки. Спомняше си как, като малко момче в бордеите на Бостън, с ококорени очи слушаше разказите на баба си за големия глад през 1849 и за хората, които умирали с позеленели от сдъвканата трева устни, а също и за разстрелите и бесилките през 1916. Представяше си Ирландия, която никога не беше виждал, като страна обвита в мъгли, с нежнозелени хълмове, огласяни от вълшебните звуци на цигулки и балади, между които са бродили и творили поети като Йейтс и О’Фаолън. Знаеше, че в Дъблин е пълно с уютни кръчми, в които жизнерадостни ирландци седят на чаша бира около топлите торфени огньове, зачетени в прекрасните творби на Джойс и О’Кейси.
    Разправяха му, че Дъблин е градът е най-много наркомани в юношеска възраст в цяла Европа, но той знаеше, че това е само пропаганда, дело на Лондон. Беше чувал с ушите си как ирландски премиери при посещенията си в Америка бяха настоявали на ИРА да не бъдат изпращани повече средства; е, всеки имаше право на собствено мнение. Това, че се бореше срещу престъпниците, не го задължаваше да харесва вековните потисници на земята на прадедите му.
    Седнал от другата страна на бюрото, Кели взе решение.
    — Сеймър е близък с Бък Ревъл, но той е болен и не е на работа. Определен съм за официален представител на Бюрото в извънредната комисия и никак не ми се ще да изпускам тоя Куин от погледа си. Затова ще събереш един добър екип и ще хванете следобедния самолет за Лондон. Ще пристигнете няколко часа след Конкорда, но това няма значение. Настанете се в посолството. Ще се обадя на Сеймър, че ти ще поемеш ръководството докато трае тревогата.
    Браун се изправи доволен.
    — Още нещо, Кевин. Искам един специален агент да бъде неотклонно до Куин. През цялото време, денем и нощем. Един път да кихне това копеле — ние трябва да знаем.
    — Имам точно такъв човек — мрачно каза Браун. — Добър оперативен работник, отличава се с упоритост и остър ум, също и с приятна външност. Агент Сам Самървил. Лично ще проведа инструктажа, още сега.


    В Ленгли Дейвид Вайнтрауб се чудеше кога ли ще може пак да се наспи. През време на отсъствието му се беше натрупала цяла камара работа. Голяма част от нея се отнасяше до досиетата на всички известни терористични групировки в Европа — най-нови данни, внедрени агенти, известни квартири на техни водачи и по-изявени членове, вероятно пребиваване в Англия през последните четиридесет дни… Самият списък с имената им изглеждаше безкраен. Затова шефът на европейската секция инструктира МакКрей.
    — Ще се срещнеш с Лу Колинс от посолството — каза той, — но информацията, която той ще ни осигурява, няма да е от първоизточника. Трябва да имаме някого, който да бъде неотклонно до този Куин. Трябва да открием похитителите и ще се радвам, ако изпреварим англичаните. И особено ФБР. ОК, англичаните са наши приятели, но този случай е за Управлението. Ако похитителите са чужденци, това вече ни дава една точка в аванс. Ние имаме по-добра информация за чужденците отколкото Бюрото, може би по-добра и от тази на англичаните. Ако Куин надуши нещо и се изтърве, ти трябва да ни го съобщиш.
    Оперативен агент МакКрей беше обзет от страхопочитание. Полеви агент с десетгодишен стаж в Управлението, откакто го бяха вербували в чужбина — баща му работеше в Централна Америка — беше изпращан на две задгранични мисии, но никога в Лондон. Отговорността беше огромна, но перспективите след това също не бяха за пренебрегване.
    — Можете да разчитате на м-м-мен, сър.


    Куин беше настоял до международното летището Дълес да го придружи човек, напълно непознат за журналистите. Беше Напуснал Белия дом в обикновен автомобил, шофиран от придружителя му — офицер от секретните служби в цивилно облекло. Куин се беше свил на задната седалка, почти до пода, докато минаваха край тълпата журналисти, събрани при Алегзандър Хамилтън Плейс в източния край на Белия дом, възможно най-далече от Западното крило. Представителите на пресата погледнаха към колата, не видяха нищо интересно и я забравиха.
    На летище Дълес Куин мина през всички контроли заедно със своя придружител, който категорично отказа да го остави сам преди да се е качил в Конкорда. Служителите от паспортна контрола учудено повдигнаха вежди при вида на личната му карта на сътрудник от Белия дом. Той помогна поне в едно. Куин влезе в безмитния магазин на летището и си накупи доста неща: тоалетни принадлежности, ризи, вратовръзки, бельо, чорапи, обувки, шлифер, пътна чанта и един портативен магнетофон с дузина батерии и ролки. Когато дойде време за плащане, той посочи с пръст към служителя от секретните служби.
    — Приятелят ми ще оправи сметката с картата си — заяви той.
    Лепката се отдели от него едва при вратата на Конкорда. Стюардесата англичанка заведе Куин до мястото му в предната част на самолета, без да му обръща повече внимание отколкото на останалите пътници. Куин се настани на крайната седалка до пътеката. След няколко секунди една пътничка зае мястото си, отново крайното от другата страна на пътеката между седалките. Куин я погледна. Блондинка, с къса лъскава коса, около тридесет и пет годишна, с приятно и волево лице. Костюмът беше малко по-строг, а токчетата мъничко по-ниски, отколкото предполагаше фигурата над тях.
    Конкордът зави към пистата, спря, потрепери и започна да набира скорост. Носът му, наподобяващ клюн на хищна птица, се повдигна, задните колела се откъснаха от пистата, земята се наклони на четиридесет и пет градуса и Вашингтон бързо изчезна в далечината.
    Имаше още нещо. Двете почти незабележими дупчици, оставени като че ли от безопасна игла на ревера й. Една от онези безопасни игли, които се използват за закопчаване на лични карти. Той се наведе към нея.
    — От кой отдел сте?
    Тя го погледна стреснато.
    — Моля?
    — Бюрото. От кой отдел на ФБР сте?
    Тя се изчерви. Прехапа устни и се замисли. Е, рано или късно това трябваше да стане.
    — Съжалявам, мистър Куин. Казвам се Самървил. Агент Сам Самървил. Казаха ми, че…
    — Всичко е наред, мис Сам Самървил. Зная какво са ви казали.
    Надписите „Пушенето забранено“ изгаснаха. Пушачите в задната част на самолета запалиха цигари. Приближи се една стюардеса, която предлагаше шампанско. Бизнесменът до прозореца, вляво от Куин, взе последната чаша. Стюардесата понечи да тръгне обратно. Куин я спря, извини се, взе сребърния поднос, махна салфетката и го повдигна. В отражението му огледа редиците зад гърба си. Това му отне точно седем секунди. След това благодари на обърканата стюардеса и й върна подноса.
    — След като изгасне предупреждението за коланите, най-добре поканете онзи младеж от Ленгли на двадесет и първи ред да се премести при нас — обърна се той към агент Самървил.
    След пет минути тя се върна с младия мъж от задната част на самолета. Той се беше изчервил и веднага започна да се извинява, като отмяташе русата си коса назад и току се усмихваше като провинило се момче.
    — Съжалявам, мистър Куин. Не исках да се натрапвам. Работата е там, че ми казаха…
    — Знам. Сядай.
    Той посочи с жест едно свободно място на предния ред.
    — Човек като теб, който се дразни от цигарения дим, бие на очи в отделението за пушачи.
    — Разбирам.
    Младежът се подчини и седна както му беше наредено.
    Куин погледна навън. Конкордът се носеше над крайбрежието на Ню Ингланд и всеки момент щеше да полети със свръхзвукова скорост. Още не бяха напуснали Америка, а обещанията бяха нарушени. Часът беше 10,15 източно стандартно време и 3,15 следобед лондонско. До Хийтроу оставаха три часа.

6.

    Саймън Кормак прекара първите двадесет и четири часа от пленничеството си в пълна изолация. Специалистите знаеха, че това е част от начина да пречупят волята на жертвата — да се даде възможност на пленника да осъзнае своята самота и безпомощност, възможност гладът и умората да си кажат думата. Пленник, изпълнен с енергия, готов да вдига скандали или да се оплаква, дори да прави опити за бягство, създава допълнителни проблеми на похитителите си. Далеч по-лесно е да си имаш работа с човек изгубил всякаква надежда и затова изпълнен с трогателна благодарност към дребни жестове.
    Към 10 часа сутринта на втория ден, горе-долу по същото време, когато Куин влезе в залата на кабинета във Вашингтон, Саймън Кормак беше изпаднал в неспокойна дрямка, когато чу лекото потракване от шпионката на вратата. Погледна към нея и му се стори, че съзира едно око, което го наблюдава. Леглото му беше точно срещу вратата, а триметровата верига го задържаше винаги в обсега на шпионката.
    След няколко секунди чу стърженето на железните резета. Вратата се открехна и през тесния процеп се подаде ръка с черна ръкавица. Тя стискаше бяло картонче, на което с печатни букви беше изписано някакво съобщение или инструкция за него: „Като чуеш три почуквания, слагаш качулката. Разбра ли? Потвърди.“
    Той изчака няколко секунди, без да знае какво да прави. Листът се разклати нетърпеливо.
    — Да — каза той. — Разбрах. Три почуквания на вратата и слагам качулката.
    Картончето изчезна и на негово място се появи друго. На него пишеше: „Две почуквания и сваляш качулката. Ако правиш номера, ще умреш.“
    — Разбирам — извика той към вратата.
    Картончето изчезна. Вратата се затвори. След няколко секунди се чуха три силни почуквания. Младежът покорно посегна към плътната черна качулка, която лежеше в края на леглото. Нахлузи я върху главата си, дори я подръпна към раменете си, сложи ръце на коленете си и зачака, разтреперан от страх. Дебелият плат не пропускаше звук, но той усети, че някой безшумно пристъпва в стаята.
    Всъщност влезлият посетител беше облечен от глава до пети в черно, с маска на лицето, през която се виждаха единствено очите му, въпреки че Саймън Кормак не можеше да го види. Това бяха указанията на водача. Човекът постави нещо до леглото му и се оттегли. Изпод качулката Саймън чу вратата да се затваря, стърженето на резетата и след това две почуквания. Той бавно смъкна качулката. На пода беше оставена пластмасова табла. Върху нея имаше пластмасова чиния, нож, вилица и чаша от същия материал. В чинията имаше салам, боб от консерва, бекон и парче хляб. В чашата имаше вода.
    Той беше прегладнял, тъй като не беше хапвал нищо от вечерта преди да излезе да бяга за последен път и без да се замисли извика едно „благодаря“ към затворената врата. Идеше му да се ритне отзад, докато го казваше. Не трябваше да благодари на тези кучи синове. В своята неопитност той не разбираше, че така нареченият „Стокхолмски синдром“ започва да действа: тези странни прояви на съпричастие от страна на жертвата към похитителите, съпричастие, което я кара да насочи гнева си към властите, които са позволили това да се случи и да продължава, вместо към престъпниците.
    Той изяде всичко до последната хапка, изпи бавно и с наслада водата и заспа. След един час процедурата се повтори и таблата изчезна. Саймън използва кофата за четвърти път, след това се изтегна по гръб на леглото и се замисли за дома и какво ли правят сега.


    Докато той лежеше, капитан Уилямс се върна от Лестър в Лондон и докладва на помощник комисаря Крамър в кабинета му в Скотланд Ярд. За щастие, Ню Скотланд Ярд, седалището на Столичната полиция, се намираше само на 500 метра от правителствения кабинет.
    Бившият собственик на Транзита беше задържан в полицейското управление в Лестър. Беше много уплашен и както се оказа — невинен. Той протестира и заяви, че Транзитът не е бил нито краден, нито продаден. Просто преди два месеца са го изхвърлили като негоден след катастрофа. Тъй като по това време се е местел в Лестър, забравил да уведоми Регистрационния център в Суонзи.
    Капитан Уилямс методично беше проверил цялата история. Собственикът, по професия строител, натоварил две мраморни камини в южен Лондон. Завивайки покрай ъгъла на строителната площадка, откъдето били взети камините, той се „счепкал“ с един булдозер. Схватката завършила в полза на булдозера. Транзитът, тогава все още син на цвят, не ставал за нищо. Въпреки че видимите щети не били кой знае какви, предимно около радиатора, шасито било огънато.
    Върнал се сам в Нотингам, застрахователната компания направила оглед на автомобила в двора на една местна автоработилница и решила, че поправката му е невъзможна. Отказали да му изплатят обезщетение, тъй като застрахователната му полица не покривала такива щети, освен това катастрофата станала по негова вина. Много огорчен, той приел двадесетте лири, които му предложили по телефона от автоработилницата и повече не стъпил в Лондон.
    — Някой го е поправил и отново го е пуснал в движение — каза Уилямс.
    — Добре — отговори Крамър. — Това означава, че са му „кихнали“ нещо. Експертите от лабораторията казаха, че по шасито е работил заварчик. Освен това върху оригиналната синя боя е положена зелена. Много грубо напръскана. Намери кой го е направил и на кого го е продал.
    — Заминавам за Балъм — каза Уилямс. — Там се намира авторемонтната работилница.
    Крамър се върна към работата си. Пред него имаше цял куп книжа, които се стичаха от различните групи, работещи по случая. Почти всички доклади от лабораторията по съдебна медицина бяха пристигнали и там, докъдето се простираха, бяха просто свършени. Проблемът беше, че не стигаха твърде далеч. Извадените от труповете куршуми съвпадаха с гилзите от „Скорпиона“, в което нямаше нищо чудно. В Оксфорд не откриха никакви други свидетели. Похитителите не бяха оставили никакви отпечатъци, нито пък други следи, освен следите от гумите. Следите от микробуса бяха безполезни — откриха го, макар и изгорял. Никой не беше видял жива душа около хамбара. Гумите на колата, която беше напуснала хамбара, бяха идентифицирани по марка и модел, но поне половин милион автомобили използваха такива.
    Полицията в графствата дискретно извършваше проверки по агенциите за недвижими имоти дали през последните шест месеца не е наета къща, достатъчно просторна и уединена, която похитителите биха могли да използват. Столичната полиция правеше същото в Лондон, в случай, че престъпниците са се скрили в самата столица. Това означаваше, че трябва да се проверят хиляди договори за наемане на къщи. Сделките с плащане в брой бяха на първо място в списъка, но пак оставаха стотици други. Вече бяха излезли наяве доста любовни гнезденца, между които и две на национални знаменитости.
    Информаторите от престъпния свят, „певците“, бяха притиснати за сведения — дали не са дочули за някоя известна банда, която се готви за голям удар, или пък дали някои от „утайките“ или „мутрите“ (жаргон за известни престъпници) не са изчезнали внезапно от свърталищата си. Подземният свят беше преобърнат с краката нагоре, но до този момент без никакъв резултат.
    На бюрото му имаше цял куп доклади на хора, които твърдяха, че са „видели“ Саймън Кормак. Някои бяха правдоподобни, други — възможни, а някои направо откачени. И всички те трябваше да се проверят внимателно. Имаше още една купчина със записи на телефонни разговори с хора, които пък твърдяха, че те държат сина на президента. Отново някои звучаха налудничаво, а други — приемливо. Към всеки един от обаждащите се от втората категория подхождаха сериозно и ги умоляваха да се обадят пак. Но Крамър имаше вътрешното усещане, че истинските похитители все още мълчат и оставят властите да се потят от притеснение. Професионалистите поне биха постъпили така.
    В подземието вече беше отделена специална стая, в която се разположиха опитни специалисти от криминалното разузнаване, хора с опит в преговорите с похитители, и търпеливо и спокойно разговаряха с шегаджиите в очакване на истинското обаждане. Някои от шегаджиите вече бяха заловени и щяха да си получат заслуженото.
    Найджъл Крамър се приближи до прозореца и погледна надолу. Виктория Стрийт гъмжеше от репортери. Всеки път, когато трябваше да се отправи към Уайтхол, се налагаше да минава през тълпата свит в колата си, с плътно затворени прозорци. Въпреки това те продължаваха да крещят около колата, само и само да научат нещо. Хората от службата на Столичната полиция за връзки с пресата бяха на предела на силите си.
    Той погледна часовника си и въздъхна. Ако похитителите се забавеха още няколко часа, онзи американец, Куин, щеше да поеме нещата в свои ръце. Не бяха зачели мнението му по този въпрос, а това не му харесваше. Беше прочел внимателно досието на Куин, предоставено му от Лу Колинс от ЦРУ, и беше прекарал два часа в задълбочен разговор с изпълнителния директор на застрахователния отдел на Лойд’с, където в продължение на десет години години бяха използвали необикновените, но резултатни методи на Куин. Наученото предизвика у него смесени чувства. Този човек работеше добре, но не използваше обичайните средства. Няма полиция в света, която да харесва особняците, колкото и да са талантливи те. Реши, че няма да отиде до Хийтроу да го посрещне. Ще се види с него по-късно и ще го представи на двамата главни инспектори, които ще стоят неотлъчно до него по време на преговорите, ако изобщо се стигнеше до преговори. Време беше да се връща в Уайтхол и да информира КОБРА, а новостите бяха повече от оскъдни. Не, този случай определено нямаше да приключи бързо.


    Конкордът попадна на попътен вятър на височина 20 хиляди метра и пристигна в Лондон в 6 часа вечерта, петнадесет минути по-рано. Куин взе пътната си чанта и се отправи през тунела към залата за пристигащи, следван от Самървил и МакКрей. На няколко метра от входа търпеливо ги очакваха двама мъже с незабележима външност, облечени в сиви костюми. Единият пристъпи напред.
    — Мистър Куин? — тихо попита той.
    Куин кимна. Човекът не показа картата си, както правеха американците; предположи, че маниерите и поведението ясно говорят, че е представител на официалните власти.
    — Очаквахме ви, сър. Бихте ли ме последвали? Колегата ми ще се погрижи за багажа ви.
    Без да изчака отговор, той се отправи надолу по тунела, при входа на залата се отклони от потока пътници и сви в една стаичка, на чиято врата имаше само номер. По-едрият мъж, чиято външност и поведение бяха типични за бивш сержант от армията, кимна дружелюбно на Куин и взе пътната му чанта. Влязоха в стаята, където водачът им разлисти набързо паспорта на Куин и тези на „неговите помощници“, извади от джоба си печат, подпечата трите паспорта и каза: „Добре дошли в Лондон, мистър Куин.“
    Излязоха през друга врата, слязоха по няколко стъпала и се озоваха пред очакващата ги кола. Но ако Куин си мислеше, че ще тръгнат направо за Лондон, той се лъжеше. Колата зави към VIP залата. Куин влезе и се огледа мрачно наоколо. Беше ги предупредил, че не иска да се вдига шум. Никакъв шум. Очакваха ги хора от американското посолство, от министерството на вътрешните работи, от Скотланд Ярд, от министерството на външните работи, от ЦРУ, от ФБР, а може би и от магазините „Улуърт“ и компанията „Кока-кола“. Посрещането продължи двадесет минути.
    Още по-отвратителен беше кортежът към Лондон. Настаниха го в американска лимузина, дълга половин квартал, с флагче отпред. Два мотоциклета разчистваха пътя от вечерното движение по лондонските улици. Зад тях Лу Колинс возеше в колата си и същевременно инструктираше колегата си от ЦРУ Дънкан МакКрей. Два автомобила по-назад Патрик Сеймър правеше същото със Сам Самървил. Англичаните в техните Ровъри, Ягуари и Гранади, бяха най-отзад.
    Понесоха се по магистрала М-4 към Лондон, свиха по северното околовръстно и се спуснаха по Финчли Роуд. Веднага след колелото при Лордс колоната зави и влезе в Риджънтс Парк, продължи известно време по Външния пръстен й влезе през един официален вход, покрай двама стражи, които отдадоха чест.
    По време на пътуването Куин мълчеше и се взираше в светлините на града, който добре познаваше, може би дори по-добре от други места, докато най-накрая и надутият съветник замълча. Когато колите се отправиха към осветения портал на величествената сграда, Куин проговори. Всъщност той направо се тросна. Наведе се към предната седалка — а тя не беше никак близо — и излая в ухото на шофьора:
    — Спри колата!
    Шофьорът, американец от морската пехота, беше толкова изненадан, че незабавно изпълни заповедта. Колегата му в задната кола не успя да реагира толкова бързо. Чу се дрънчене на стъкла от задни и предни фарове. По-назад шофьорът от Вътрешното министерство сви в рододендроните, за да избегне сблъскването. Кавалкадата се нагъна като хармоника и спря. Куин излезе от лимузината и се загледа в импозантната сграда. На най-горното стъпало на портала с колони стоеше някакъв човек.
    — Къде сме? — попита Куин.
    Той прекрасно знаеше. Дипломатът изскочи от задната врата на лимузината. Бяха го предупредили да внимава с Куин, но тогава не им беше повярвал. От задните коли се присъединиха още хора.
    — Това е Уинфийлд Хаус, мистър Куин. Посланик Феъруедър очаква да ви поздрави с добре дошъл. Всичко е готово, ще разполагате с апартамент… всичко е уредено.
    — Отменете уговорката — каза Куин. Отвори багажника, грабна чантата си и се отправи надолу по алеята.
    — Къде отивате, мистър Куин? — жално се провикна дипломатът.
    — Връщам се в Испания — извика Куин.
    Лу Колинс се изправи пред него. Докато Конкордът още летеше, той бе провел обстоен разговор с Вайнтрауб по кодираната линия.
    „Голям особняк е кучият му син — беше казал Вайнтрауб. — Дайте му каквото иска.“
    — Разполагаме с един апартамент — тихо каза той. — Частен, съвсем дискретен. Понякога го използваме за началните разпити на бегълци от източния блок. От време на време там отсядат колеги от Ленгли. Вайнтрауб също го използва.
    — Адреса — каза Куин.
    Колинс му го даде — една тиха уличка в Кенсингтън. Куин поблагодари с кимване и продължи да върви. По външния пръстен мина едно такси. Куин го спря, качи се, даде адреса и изчезна.
    Бъркотията на алеята продължи цели петнадесет минути. Накрая Лу Колинс качи МакКрей и Самървил в колата си и ги откара до Кенсингтън.


    Куин плати на таксито и огледа жилищния блок. Така или иначе щяха да го подслушват, в апартамента на ЦРУ сигурно имаше инсталирано оборудване и нямаше да губят излишно време с нескопосани извинения и преобзавеждане. Апартаментът се намираше на третия етаж. Позвъни и един набит мъж от низшия персонал на Компанията отвори вратата. Очевидно той поддържаше домакинството.
    — Кой сте вие? — попита той.
    — Аз съм този, който се нанася — каза Куин, докато минаваше край него, — а ти си този, който се изнася.
    Той обиколи апартамента, погледна всекидневната, голямата спалня и двете по-малки стаи. През това време мъжът трескаво въртеше телефона. Прехвърлиха разговора в колата на Лу Колинс и той се предаде. Навъсено започна да събира багажа си. Колинс и другите двама пристигнаха в апартамента три минути след Куин, който вече си беше избрал голямата спалня. Патрик Сеймър вървеше след Колинс. Куин изпитателно огледа и четиримата.
    — Тези двамата с мен ли трябва да живеят? — попита той, — кимвайки към специален агент Самървил и полеви агент МакКрей.
    — Вижте какво, Куин, бъдете разумен — каза Колинс. — Опитваме се да спасим сина на президента на САЩ. Всички искат да знаят какво става. Никой няма да се задоволи с по-малко. Няма да ви оставят да си живеете тук самичък като монах и нищо да не им казвате.
    Куин размисли.
    — Добре, вие двамата какво друго можете да правите, освен да слухтите?
    — Ще ви бъдем от полза, мистър Куин — умолително рече МакКрей. — Ще ходим за разни неща… ще помагаме.
    С рошавата си коса, вечната срамежлива усмивка и малко стеснително поведение, той изглеждаше много по-млад от своите тридесет и четири години, приличаше по-скоро на колежанин, отколкото на полеви агент от ЦРУ. Сам Самървил отговори на въпроса.
    — Аз готвя добре — каза тя. — След като не пожелахте да отседнете в резиденцията и се лишихте от персонала, ще имате нужда някой да ви готви. И след като сме на това място, явно този някой ще бъде „кука“.
    За първи път, откакто се бяха запознали, Куин се усмихна. Самървил си помисли, че усмивката преобразява иначе загадъчния ветеран.
    — Добре — обърна се той към Колинс и Сеймър. — Вие така или иначе ще подслушвате всички помещения и всички телефонни разговори. А вие двамата се настанявайте в другите стаи.
    След като те излязоха в коридора, той отново се обърна към Колинс и Сеймър.
    — Но това е всичко. Никакви други гости. Искам да говоря с английската полиция. Кой отговаря за случая?
    — Помощник-комисар Крамър. Найджъл Крамър. Номер две в отдела за специални операции. Познавате ли го?
    — Звучи познато — отговори Куин. В този момент иззвъня телефонът. Колинс го вдигна, заслуша се и закри с ръка слушалката.
    — Крамър — каза той. — От Уинфийлд Хаус. Отишъл там да се срещне с вас. Току-що разбрал какво е станало. Иска да дойде тук. Става ли?
    Куин кимна. Колинс покани Крамър в апартамента. След двадесет минути той пристигна в полицейска кола без отличителни знаци.
    — Мистър Куин? Найджъл Крамър. Срещали сме се веднъж за кратко.
    Той пристъпи предпазливо в апартамента. До този момент не беше и подозирал за тази секретна квартира на Компанията, но вече знаеше. Знаеше също така, че веднага след операцията ЦРУ щеше да я изостави и да намери друга.
    Куин си припомни Крамър още щом го видя.
    — Ирландия, преди доста години. Аферата Дон Тайди. Тогава бяхте шеф на отдела за борба с тероризма.
    — Да, СО 13. Имате добра памет, мистър Куин. Мисля, че трябва да поговорим.
    Куин го отведе във всекидневната, настани го да седне, зае един стол срещу нето и с жест му напомни, че стаята е пълна с „дървеници“. Лу Колинс можеше и да е добро момче, но нито един агент не е чак дотам добър. Англичанинът кимна мрачно. Разбираше, че в центъра на своята столица той фактически се намира на американска територия, но и без това за всичко, което кажеше, щеше сам да докладва пред КОБРА.
    — Мистър Куин, позволете ми, както се изразявате в Америка, да си изясним позициите. Столичната полиция е натоварена да ръководи разследването по този случай. Вашето правителство даде съгласието си. До този момент не сме попаднали на следа, но все още е рано, а и сме принудени да работим на твърде големи обороти.
    Куин кимна. И преди беше работил в натъпкани с подслушвателни устройства стаи, дори много пъти; и друг път бяха записвали телефонните му разговори. Винаги беше трудно да поддържаш нормален разговор при такива условия. От педантичния тон на Крамър разбра, че той говори за пред магнетофонната лента.
    — Поискахме да ръководим и преговорите с похитителите, но се наложи да отстъпим пред настояването на Вашингтон. Длъжен съм да приема това, но не съм длъжен да го одобрявам. Получих инструкции да ви осигуря пълното съдействие на Столичната полиция и цялата помощ, която нашите правителствени институции са в състояние да окажат. Ще ги получите. Имате думата ми.
    — Много съм ви признателен за това, мистър Крамър — каза Куин. Знаеше, че думите му звучат превзето, но някъде ролките продължаваха да се въртят.
    — И така, какво точно искате?
    — Преди всичко да ме запознаете със сегашната обстановка. Последния доклад, който четох във Вашингтон — той погледна часовника си — в 8 часа вечерта, лондонско време — беше преди малко повече от седем часа. Похитителите обадиха ли се вече?
    — Доколкото ни е известно, не — отговори Крамър. — Имаше много обаждания, разбира се. Някои бяха явни измами, някои не толкова явни, а около дузина обаждания звучаха съвсем правдоподобно. Във всеки от случаите настоявахме да получим някакво доказателство, че наистина те държат Саймън Кормак…
    — По какъв начин? — попита Куин.
    — Трябваше да отговорят на един въпрос. Нещо от живота му през последните девет месеца в Оксфорд, което иначе трудно биха научили. Никой не се обади повторно с правилен отговор.
    — Четиридесет и осем часа до установяване на първия контакт не е необичаен срок — каза Куин.
    — Съгласен съм — отговори Крамър. — Може да установят контакт по пощата, с писмо или магнетофонен запис, и в такъв случай пакетът може би в момента пътува към нас. Или по телефона. Ако е по някой от първите начини, ние веднага ще донесем записа или писмото тук, въпреки че ще искам първо специалистите от нашата лаборатория да се потрудят върху хартията, плика, опаковката и писмото за някакви отпечатъци, слюнка, или други следи. Няма да възразите, надявам се? Вие не разполагате с лабораторно оборудване.
    — Правилно — потвърди Куин.
    — Но ако първият контакт се осъществи по телефона, как смятате да действате, мистър Куин?
    Куин изреди изискванията си. Обръщение по телевизионното предаване „Новини в Десет“ към похитителите на Саймън Кормак да се свържат с американското посолство, непременно с посолството, на някой от посочените телефони. Екип от телефонни оператори в подземния етаж на посолството, които да пресяват фалшивите обаждания и да прехвърлят на неговия телефон в апартамента тези, които звучат правдоподобно.
    Крамър погледна към Колинс и Сеймър, които кимнаха. През оставащия до предаването час и половина щяха да инсталират оперативна телефонна централа като първи филтър. Куин продължи.
    — Вашите хора от техническия отдел могат да проследят всяко обаждане до посолството. Могат да арестуват някой и друг шегаджия, ако е толкова глупав, та не се сети да използва обществен телефон или пък се увлече в прекалено дълги разговори. Не смятам обаче, че истинските престъпници ще бъдат толкова глупави.
    — Съгласен съм — каза Крамър. — Засега действат доста съобразително.
    — Прехвърлянето трябва да се осъществи без прекъсване на разговора и то само на единия от телефоните в този апартамент. Те са три, нали?
    Колинс кимна. Единият беше директно свързан с неговия кабинет, който и без това се намираше в сградата на посолството.
    — Използвайте него — каза Куин. — След като установя контакт с истинските похитители, при положение че успея, искам да им дам нов телефонен номер, специална линия, която е предназначена единствено и само за мен.
    — След деветдесет минути ще имате тази линия — каза Крамър — и телефонен номер, който никога досега не е бил използван. Ние ще записваме, естествено, но вие няма да чувате нито звук. И накрая, бих искал двама главни инспектори-детективи да се настанят при вас, мистър Куин. Те са много опитни. Човек не може да будува по двадесет и четири часа в денонощието.
    — Не, съжалявам — каза Куин.
    — Могат да ви бъдат много полезни — настоя Крамър. — Ако похитителите са англичани, тогава ще следим за акцент, жаргонни думи, нотки на напрежение или отчаяние в гласовете им — все неща, които са понятни единствено за ухото на англичанин. Те няма да се обаждат, само ще слушат.
    — Могат да слушат в телефонната централа — каза Куин. — И без това всичко ще бъде записвано. Дайте записите на експерти-лингвисти, добавете собствените си коментари колко тъпо се справям и елате при мен с резултатите. Но ще работя сам.
    Крамър стисна устни. Трябваше обаче да се подчини на дадените му заповеди. Той стана на крака. Куин също се изправи.
    — Ще ви изпратя до колата — каза той.
    Всички знаеха какво означава това — стълбището не се подслушва. Куин кимна към Сеймър и Колинс да останат в стаята. Те неохотно се подчиниха. Като излязоха на стълбите, той прошепна на Крамър:
    — Зная, че това не ви харесва. И аз не съм кой знае колко очарован. Опитайте се да ми повярвате. Искам да спася това момче, ако е възможно. Вие ще чувате всяка думичка по телефона. Моите хора ще ме подслушват дори в тоалетната. Това тук прилича на магазин за радиоелектронна апаратура.
    — Добре, мистър Куин, ще ви помагам с всичко, с което мога. Обещавам ви.
    — И последно… — Бяха вече на улицата, където чакаше полицейската кола. — Не ги плашете. Ако се обадят по телефона или се задържат малко повече на линията, да няма фучащи полицейски коли с виещи сирени към телефонната кабина…
    — Знаем, мистър Куин. Но така или иначе ще трябва да изпратим цивилни полицаи да проверят телефона, от който се обаждат. Те ще бъдат изключително дискретни, направо невидими. Ако обаче успеем да зърнем номера на колата… или да получим описанието им… тогава ще ни трябват само няколко дни.
    — Не трябва да ви забележат — предупреди Куин. — Човекът в телефонната кабина ще бъде под страхотно напрежение. Никой от нас не би желал да прекъснат връзката. Това най-вероятно би означавало, че са зарязали всичко и са офейкали, оставяйки след себе си труп.
    Крамър кимна, стиснаха си ръцете и той се качи в колата.
    След половин час пристигнаха техниците и въпреки че нито един от тях не беше в задължителните за отдела им униформи, те показаха служебните си карти. Куин ги поздрави дружелюбно, знаейки че са от MI5, службата за сигурност, и те се заеха с работата си. Работеха добре и бързо. Всъщност по-голяма част от работата се извършваше в Кенсингтън.
    Един от техниците, който беше свалил капака на телефона във всекидневната, леко повдигна вежди. Куин се направи, че не забелязва. Опитвайки се да постави микрофон, той беше видял, че там вече има един. Но заповедите са си заповеди — той намести устройство си до американското и по този начин осъществи на практика още една, макар и миниатюрна, англо-американска връзка. До 9.30 вечерта Куин разполагаше със своя собствена свръхсекретна (за обществеността) телефонна линия, на която щеше да прехвърли разговора с истинския похитител, ако той изобщо се обадеше. Втората линия беше постоянно свързана с централата на посолството и щеше да се използва за „вероятните извършители“. Третата беше оставена свободна.
    В подземния етаж на посолството, на Гровнър Скуеър, кипеше по-оживена дейност. Десетте линии бяха инсталирани и за всяка беше осигурен оператор. Десет момичета, някои американки, други англичанки, седяха в очакване.
    Третата фаза на операцията се провеждаше в телефонната централа на Кенсингтън, където полицията оборудва помещение за следене на всички входящи телефонни обаждания, които щяха да бъдат прехвърляни по специалната линия на Куин. В Кенсингтън се намираше една от най-новите електронни телефонни централи и проследяването щеше да става много бързо и лесно — за не повече от осем до десет секунди. След като излезеха от тази централа, телефонните обаждания по линията на Куин щяха да се подслушват на още две места. Едното в комуникационния център на MI5 на Корк Стрийт, Мейфеър, а другото — в подземието на американското посолство. След като похитителите установяха контакт, тази телефонна централа щеше да се превърне в подслушвателен пост.
    Американският техник, изпратен от Лу Колинс, пристигна тридесет секунди след като английските му колеги бяха напуснали апартамента, за да свали всички новоинсталирани подслушвателни устройства и да настрои своите. По този начин, когато Куин не говореше по телефона, щяха да го чуват само неговите сънародници — американците. „Добра работа“ — отбеляза Сеймър пред колегата си от MI5 една седмица по-късно, когато се срещнаха на чашка в Брукс Клъб.


    Точно в 10 часа вечерта телевизионният говорител на Индипендънт Телевижън Нетуърк беше вперил поглед в камерата, докато отзвучаваха последните удари на Биг Бен. След това прочете обръщението към похитителите. Телефонните номера за връзка останаха изписани на екрана, докато даваха последна информация за изчезналия Саймън Кормак. В информационното комюнике не се казваше почти нищо ново, но все пак то трябваше да бъде прочетено.
    В една тиха къща на шестдесет километра от Лондон четирима смълчани мъже напрегнато следяха предаването. Водачът бързо превеждаше на френски за двама от тях. Всъщност единият беше белгиец, а другият — корсиканец. Четвъртият нямаше нужда от преводач. Разбираше чудесно, тъй като езикът, който говореха в родната му Южна Африка беше африкаанс — разновидност на английския.
    Двамата европейци не знаеха нито дума английски и водачът им беше забранил да излизат от къщата, докато не приключи цялата история. Единствено той излизаше и се връщаше, винаги през вътрешната врата на гаража, винаги с Волвото, което вече имаше нови гуми и номера, този път истинските. Никога не тръгваше без перуката, брадата, мустаците и тъмните очила. По време на отсъствията му останалите имаха строги инструкции да не се показват дори на прозорците и в никакъв случай да не отварят вратата.
    Телевизионният говорител подхвана темата за Близкия изток и единият от европейците попита нещо водача. Той поклати глава.
    — Demain — отговори той на френски. — Утре сутринта.


    През тази нощ в подземието на посолството бяха регистрирани над двеста обаждания. С всички разговаряха много внимателно и учтиво, но само седем от тях бяха прехвърлени към Куин. Той разговаряше с тях приятелски, наричаше човека от другата страна на линията „приятел“ или „старче“, обясняваше, че за съжаление „неговите хора“ трябва да спазят досадната формалност да се уверят, че обаждащият се наистина държи Саймън Кормак и много внимателно му поставяше условието да отговори на един прост въпрос и да му се обади отново. Нито един от тях не се обади повторно. В почивката между 3 часа през нощта и изгрев слънце той успя да подремне четири часа.
    Сам Самървил и Дънкан МакКрей останаха с него през цялата нощ. Сам отбеляза „свойското“ му държание по телефона.
    — Още не сме започнали истински — тихо каза той.
    Но напрежението беше започнало. Двамата млади агенти вече го усещаха.


    Малко след полунощ Кевин Браун, заедно със специално подбран екип от осем агенти на ФБР, които бяха хванали обедния самолет от Вашингтон, кацнаха на Хийтроу. Предупреден предварително, на летището ги очакваше разгневеният Патрик Сеймър. Набързо запозна старшия офицер с обстановката до 11 часа същата вечер, когато беше тръгнал към летището. Това включваше информацията за новото убежище на Куин и положението с телефоните.
    — Знаех си, че ще ни отвори работа — изръмжа Браун, като чу за бъркотията пред Уинфийлд Хаус. — Не трябва да го изпускаме от погледа си, иначе кой знае какви номера ще ни извърти. Давай да отиваме в посолството, ще спим на походни легла направо в подземието. Ако тоя хахо пръдне, искам да го чуя, високо и ясно.
    Сеймър изпъшка наум. Беше чувал за Кевин Браун и щеше да е по-доволен, ако не беше пристигнал. Сега май щеше да стане още по-зле, отколкото си беше мислил. Когато в 1.30 пристигнаха в посолството, тъкмо приемаха 106-тото фалшиво обаждане.


    И други хора не можаха да се наспят тази нощ. Двама от тях бяха капитан Уилямс от СО 13 и един човек на име Сидни Сайкс. Те прекараха нощните часове един срещу друг в стаята за разпити на полицейския участък в Уондсуърт, южен Лондон. Вторият присъстващ офицер беше началникът на транспортната секция към Отдела за тежки криминални престъпления. Именно неговите хора бяха открили Сайкс.
    За мошеник на дребно, какъвто беше Сайкс, двамата полицаи бяха прекалено сериозни противници и към края на първия час той вече трепереше от страх. После нещата се влошиха още повече.
    Транспортната секция, следвайки описанието, дадено от строителя от Лестър, откри авторемонтната фирма, която беше изтръгнала смачкания Транзит от фаталната прегръдка с булдозера. След като бе установено, че шасито е изкривено и от микробуса не става нищо, те бяха предложили на собственика да си го прибере. И тъй като щеше да му излезе по-скъпо да плати обратния транспорт до Лестър, отколкото струваше целият автомобил, той беше отказал. Тогава авторемонтната фирма го беше продала на Сайкс като старо желязо, защото той имаше склад за вторични суровини в Уондсуърт. Бригади от транспортната секция прекараха цял ден в склада на Сайкс и го преобърнаха целия.
    Откриха един варел три-четвърти пълен с източено машинно масло, от който извадиха двадесет и четири табелки с автомобилни номера. Точно дванадесет чифта, изработени при Сайкс и истински колкото банкнота от три лири. В тайник под дъсчения под на неугледния офис на Сайкс откриха цяла пачка с регистрационни документи, всичките принадлежащи на леки коли и микробуси, които съществуваха единствено на книга.
    Далаверата на Сайкс се състоеше в това да прибира катастрофирали автомобили, които застрахователите са бракували поради негодност, обещавайки на собствениците да уведоми Центъра в Суонзи, че автомобилът е предаден за отпадъци. На Суонзи Сайкс съобщаваше точно обратното — че е купил колата от бившия й собственик. Компютърът запаметяваше тези „данни“. Дори автомобилът наистина да не ставаше за друго, освен за старо желязо, Сайкс всъщност купуваше съвсем легално документите му, които се използваха за друг, подобен на бракувания, „чопнат“ от някой паркинг от чевръстите му съдружници. Снабдена с нови номера, съответстващи на регистрационния талон на бракувания автомобил, откраднатата кола вече можеше да бъде продадена. Последната подробност беше да се изтрият оригиналните номера на шасито и на двигателя, да се бият фалшиви, които след това наплескваха обилно с грес и мръсотия. Това беше достатъчно, за да заблуди един обикновен купувач. Полицията обаче трудно можеше да се излъже от подобна маскировка, но тъй като при тези сделки Сайкс получаваше парите в брой, винаги можеше да отрече, че е виждал въпросната кола, още по-малко пък, че е продал същата някому.
    Друга разновидност на бизнеса му беше да вземе микробус като Транзита с изкривеното шаси, да изреже негодната част, да постави на нейно място обикновена укрепваща греда и да го пусне в движение. Това беше незаконно и много опасно, но автомобилите можеха да изминат още няколко хиляди километра по пътищата, преди окончателно да се разпаднат.
    Изправен пред показанията на строителния работник от Лестър, тези на фирмата, от която беше купил микробуса за старо желязо срещу 20 лири и отпечатъците от оригиналните номера на шасито и двигателя, а още повече като разбра за какво е бил използван автомобилът, на Сайкс му стана ясно, че този път е загазил здраво и си призна всичко.
    След като напрегна паметта си, той си припомни кой беше купил Транзита. Преди около шест седмици някакъв човек се завъртял из двора на работилницата му. На въпроса какво търси той отговорил, че иска да купи евтин микробус. По една случайност Сайкс тъкмо бил свършил с поправката на шасито и вече пръскал автомобила със зелена боя. След по-малко от час купувачът си тръгнал с микробуса, като му броил 300 лири. Оттогава не бил виждал този човек. Петнадесетте банкноти от по 20 лири отдавна били похарчени.
    — Как изглеждаше? — попита капитан Уилямс.
    — Опитвам се да си спомня — плачливо отговори Сайкс.
    — Постарай се — подкани го Уилямс. — Ще си улесниш остатъка от живота, ако си припомниш.
    Среден ръст, нормално тегло. Между четиридесет и пет и петдесет. Грубо лице и обноски. „Неизискан“ глас, със сигурност не кореняк лондончанин. Рижа коса, може да е била и перука, но сполучлива. Във всеки случай носел шапка въпреки августовските горещини. Мустаци малко по-тъмни от косата — може да са били изкуствени, но добре направени. И тъмни очила. Не слънчеви, а оцветени в синьо стъкла и рогови рамки.
    Следващите два часа тримата мъже прекараха с художника на полицията. Капитан Уилямс отнесе рисунката в Скотланд Ярд малко преди времето за закуска и я показа на Найджъл Крамър. В девет часа същата сутрин членовете на КОБРА вече я разглеждаха. Проблемът беше, че този портрет можеше да бъде на когото и да е. И тук следата свършваше.
    — Знаем, че след Сайкс микробусът е бил ремонтиран от друг, по-добър монтьор — каза Крамър пред комисията — и някой е изрисувал рекламите на Барлоу от двете му страни. Значи колата е престояла в нечий гараж, където е имало и заваръчен апарат. Обявим ли го обаче за всеобщо издирване, похитителите няма начин да не разберат, а това може да означава, че ще зарежат всичко и Саймън Кормак ще умре.
    Решиха да разпратят описанието до всички полицейски участъци, но на този етап да го запазят в тайна от печата и обществеността.


    Андрю „Анди“ Ланг прекара нощта заровен в разпечатките на банковите операции и се чувстваше все по-объркан и по-объркан. Накрая смущението му прерасна в твърдата убеденост, че е прав и че не може да има никакво друго обяснение.
    Анди Ланг беше шеф на Отдела за кредити и маркетинг в клона на Инвестиционната банка на Саудитска Арабия в Джеда. Това беше една институция, основана от арабското правителство, за да оперира с астрономическите суми, които се въртят в този район на света.
    При все, че беше притежание на Саудитска Арабия и Управителният съвет на директорите беше съставен почти изцяло от местни хора, персоналът, който обслужваше банката, се състоеше основно от чужденци, работещи по договор, най-вече от американската Рокмън-Куинс Банк от Ню Йорк, откъдето беше изпратен и Ланг.
    Той беше млад, енергичен, съвестен и амбициозен, горящ от желание да направи успешна кариера в банковото дело и с удоволствие работеше в Саудитска Арабия. Заплащането беше по-добро, отколкото в Ню Йорк, имаше хубав апартамент, няколко приятелки от многобройната емигрантска общност в Джеда, сухият режим не го притесняваше и освен това добре се разбираше с колегите си.
    Въпреки че главното управление на ИБСА беше в Рияд, най-натоварен беше клонът в Джеда — делова и търговска столица на Саудитска Арабия. По това време на деня той обикновено напускаше бялото назъбено здание, което приличаше повече на форт на Чуждестранния легион, отколкото на банка и вече крачеше по улиците към Хайят Риджънси за едно питие. Тази вечер обаче трябваше да приключи още две сметки и вместо да ги остави за утре сутринта, той предпочете да поработи извънредно.
    Все още седеше зад бюрото си, когато се появи възрастният арабин, куриер на банката, който буташе отрупаната с книжа количка и започна да разпределя разпечатките от банковия компютър по бюрата на служителите. Тези листи съдържаха извлеченията от операциите, реализирани през деня от различните отдели на банката. Старецът внимателно постави няколко листа пред Ланг, кимна с глава и отмина към следващото бюро. Ланг го изпрати с едно приветливо „шукран“ — той се гордееше с любезността си към обслужващия персонал — и продължи да работи.
    След като приключи с работата си, той хвърли един поглед върху книжата, поставени върху бюрото му и се изненада. Това не бяха неговите документи. Това бяха извлечения на тегленията и внасянията по най-големите сметки, депозирани в банката. С тях се занимаваше завеждащият банковите операции, а не отделът за кредити и маркетинг. Той взе книжата и тръгна по коридора към празния офис на завеждащия мистър Амин, негов колега пакистанец.
    Докато вървеше, погледна още един път колонките от цифри и нещо в тях привлече вниманието му. Той се спря, след това се върна в стаята си и започна внимателно да преглежда лист по лист. Навсякъде се повтаряше една и съща схема. Включи компютъра и извика на екрана сметките на двама от клиентите. И тук се повтори същото.
    В ранните часове на утрото вече беше сигурен, че няма място за колебание. Бе попаднал на грандиозна измама. Съвпаденията бяха прекалено необичайни. Той отнесе листите на бюрото на мистър Амин и реши при първа възможност да вземе самолета за Рияд и да се срещне лично със своя колега американец, генералния директор Стийв Пайл.


    Докато Ланг крачеше по тъмните улици на Джеда към дома си, осем часови зони на запад, в Белия дом, извънредната комисия изслушваше доктор Никълъс Армитидж, специалист по поведенческа психология, с голям опит, който току-що беше дошъл от президентския апартамент през Западното крило.
    — Господа, на този етап съм длъжен да ви уведомя, че шокът е засегнал в много по-голяма степен Първата дама, отколкото президента. Нейното лечение продължава под наблюдението на личния й лекар. Президентът несъмнено е психически по-устойчив, но и при него започват да се проявяват напрежението и симптомите, характерни за дълбоко травмиран родител след насилствена раздяла с детето.
    — Какви са тези признаци, докторе? — попита Одел, без да се церемони.
    Психологът, който не обичаше да го прекъсват, а и това никога не му се случваше по време на лекциите, които изнасяше пред студенти, се изкашля, за да прочисти гърлото си.
    — Трябва да разберете, че в такива случаи майката намира облекчение в сълзите, бих казал дори в истеричното поведение. Докато страданието на бащата много често е по-дълбоко и освен нормалното безпокойство за отвлеченото дете, той обикновено изпитва завладяващо чувство на вина поради вътрешното убеждение, че по някакъв начин е отговорен за случилото се, че би могъл да стори нещо повече, би могъл да предотврати това нещастие или просто да прояви повече внимание.
    — В това няма никаква логика — възрази Мортън Станърд.
    — Сега не говорим за логика — каза докторът. — Говорим за симптомите на родителската травма, задълбочена от факта, че президентът беше… е изключително привързан към своя син и изпитва към него голяма обич. Прибавете към това и чувството за безпомощност, невъзможността да стори нещо, за да помогне. Още повече като се има предвид, че до този момент похитителите не са се обадили на никого и той дори не знае дали синът му е жив или мъртъв. Все още е рано, разбира се, но състоянието му ще продължи да се влошава.
    — Това може да продължи седмици — каза Джим Доналдсън. — Говорим за държавния глава. Какви промени в неговата личност можем да очакваме?
    — Напрежението ще отслабне, макар и малко, когато и ако похитителите влязат във връзка и той получи някакво доказателство, че Саймън все още е жив — каза д-р Армитидж. — Но това облекчение няма да трае дълго. С течение на времето състоянието му ще продължи да се влошава. Невероятният стрес, на който е подложен, ще се прояви в повишена раздразнителност. Ще последва безсъние — на това можем да повлияем с медикаменти. И накрая — пълна апатия по отношение на професионалните задължения…
    — В конкретния случай — към управлението на тази проклета държава — каза Одел.
    — Липса на концентрация, загуба на памет по управленчески въпроси. С една дума, господа, половината, а и повече от съзнанието на президента ще бъде непрестанно заето с мисли за сина му, а друга, немалка част — с тревога за съпругата му. В някои случаи, дори след успешното освобождаване на детето — жертва на отвличане, родителите се нуждаят от месеци, дори години за лечение на нанесената им травма.
    — С други думи — каза министърът на правосъдието Бил Уолтърс, — имаме половин президент, а вероятно и по-малко.
    — Е, хайде сега — намеси се финансовият министър Рийд, — тази държава и преди е имала президенти на операционната маса, даже в тежко състояние в болница. Ние трябва да продължим да работим, да действаме така, както той би желал и да безпокоим нашия приятел колкото се може по-малко.
    Неговият оптимизъм не срещна желаното въодушевление. Брад Джонсън се изправи.
    — Защо, по дяволите, тия копелета не се обаждат? — попита той. — Вече минаха почти четиридесет и осем часа.
    — Поне осигурихме парламентьор, който седи и чака тяхното обаждане — каза Рийд.
    — Освен това изпратихме доста наши хора в Лондон — допълни Уолтърс. — Браун и неговият екип от Бюрото са пристигнали в Лондон преди два часа.
    — Какво, по дяволите, прави английската полиция? — промърмори Станърд. — Защо не могат да открият тези мръсници?
    — Както вече казахме, минали са едва четиридесет и осем часа, няма и толкова — отбеляза държавният секретар Доналдсън. — Великобритания не е толкова голяма като Щатите, но сред петдесет и четири милионното население има много места, където човек може да се укрие. Припомнете си само колко време Симбиозната освободителна армия държа Пати Хърст, при това цялото ФБР беше по петите им. Месеци наред.
    — Да си го кажем направо, момчета — провлечено рече Одел, — не можем да направим нищо повече.
    Това беше проблемът — никой не беше в състояние да направи нещо повече.


    Младежът, за когото говореха, прекарваше втората нощ от пленничеството си. Въпреки че не знаеше, през цялата нощ пред вратата на подземната му килия имаше човек на пост. Избата на провинциалната къща беше с бетонни стени, но ако решеше да вика, похитителите му бяха готови веднага да го усмирят и да му запушат устата. Той не допусна подобна грешка. Твърдо решил да подтисне страха си и да се държи с достойнство, доколкото може, той направи няколко лицеви опори и коремни преси за поддържане на тонуса под скептичния поглед на нечие око през шпионката. Нямаше часовник — никога не бягаше с часовник на ръка — и беше започнал да губи представа за времето. Лампата светеше непрестанно, но след като прецени, че е около полунощ — всъщност грешеше с два часа — той се сви на леглото, дръпна тънката завивка върху главата си, за да не му свети в очите и заспа. По това време в посолството на родната му страна, на четиридесет мили оттам, на Гровнър Скуеър, се сипеха последните фалшиви обаждания.


    Кевин Браун и неговият осемчленен екип не мислеха за сън. Все още под влияние на полета през Атлантика техните биологични часовници бяха настроени пет часа назад, по Вашингтонско време.
    Браун настоя Сеймър и Колинс да му покажат телефонната централа и подслушвателния пост в подземния етаж на посолството, където в една от стаите американски техници — англичаните не бяха допуснати — бяха инсталирали високоговорители, които улавяха и предаваха всеки звук от апартамента в Кенсингтън.
    — Във всекидневната има два микрофона — неохотно обясни Колинс. Той не виждаше защо трябва да посвещава агента на ФБР в техниките, които прилагаше Компанията, но заповедите са си заповеди, а освен това апартаментът в Кенсингтън така или иначе беше „изгорял“, занапред неизползваем от оперативна гледна точка.
    — Ако в квартирата се намира старши служител от Ленгли, те естествено се дезактивират. Но ако мястото се използва за разпити на руснаци, тогава микрофоните се включват и всичко се записва на магнетофонна лента тук. Всички разговори се водят във всекидневната. Два подслушвателя има и в голямата спалня — там спи Куин, но не и в момента, както можете сами да чуете. Останалите две спални и кухнята също се подслушват.
    — От уважение към мис Самървил и към нашия човек МакКрей дезактивирахме микрофоните в техните спални. Но ако Куин реши да използва някоя от тях за поверителни разговори, отново ще ги активираме оттук.
    Той посочи съответните бутони на голямото контролно табло. Браун кимна.
    — Във всеки случай, ако той разговаря с някой от тях извън обхвата на микрофоните, ние сме сигурни, че те ще ни докладват, нали така?
    Колинс и Сеймър кимнаха.
    — Затова са изпратени там — добави Сеймър.
    — Освен това имаме три телефона — продължи Колинс. — Единият е пряката линия. Куин ще го използва едва след като се убеди, че разговаря с истинските похитители. За нищо друго. Англичаните ще приемат всички разговори по тази линия от централата в Кенсингтън и след това ще ги подават тук през този говорител. Второ, той разполага с телефонна линия, прехвърлена от нашата централа тук и в момента я използва да разговаря с един от онези, за които сме сигурни, че са мошеници, но все пак е възможно и да грешим. Тази връзка също минава през Кенсингтън. Има още една трета линия, съвсем обикновена, която също се подслушва, но той ще я използва само ако иска да се обади някъде.
    — Искате да кажете, че англичаните подслушват всичко? — кисело попита Браун.
    — Само телефоните — каза Сеймър. — Трябваше да приемем тяхното сътрудничество, нали централите са техни. Освен това те могат да ни окажат ценна помощ в анализите на гласовете, говорни дефекти, диалекти. А и проследяването на обажданията е тяхна задача. То ще става направо от централата в Кенсингтън. Всъщност в апартамента няма нито една линия до нашите магнетофони, която да не се подслушва.
    Колинс се покашля.
    — Всъщност има — каза той, — но тя е само за микрофоните в стаите. Разполагаме с още един апартамент в същия блок. Всеки звук, който уловят „дървениците“, се предава в по-малкия апартамент на приземния етаж. Прекарали сме скрити проводници за тази цел. В момента там има наш човек. На долния етаж речта преминава през автоматично кодиращо устройство, след това се подава по УКВ радиопредавател дотук, звукът се декодира автоматично и се записва.
    — Използвате радиостанция само за една миля? — попита Браун.
    — Сър, моето управление е в добри отношения с англичаните, но нито една секретна служба в света няма да използва обикновените комуникационни връзки на чужда страна за предаване на поверителната си информация.
    Това се понрави на Браун.
    — Значи англичаните чуват какво се говори по телефона, но не в стаята?
    В действителност той грешеше. Веднага след като MI5 разбра за апартамента в Кенсингтън, до който не бяха допуснати двамата главни инспектори от Столичната полиция, и след като установиха, че техните микрофони са отстранени, те прецениха, че някъде наблизо трябва да има още един апартамент на американците, откъдето да препредават сведенията на разпитваните руснаци до резиденцията на ЦРУ. Само след един час те вече бяха разгледали всички архиви на блока и бяха открили гарсониерата на приземния етаж. Към полунощ екип от водопроводчици откри наличието на проводници по тръбите на парното отопление, които свързваха двата апартамента. Малко по-късно англичаните включиха собствената си подслушвателна апаратура от съседния апартамент, чийто наемател беше любезно помолен да замине за известно време на почивка, като по този начин щеше да окаже голяма услуга на Нейно Величество. На разсъмване всеки подслушваше всекиго.
    Човекът на Колинс от ELINT (отдела за електронно подслушване и наблюдение), който седеше пред контролното табло, свали слушалките от ушите си.
    — Куин току-що приключи разговора — каза той. — Сега вероятно ще разговарят помежду си. Искате ли да чуете, сър?
    — Разбира се — отговори Браун.
    Техникът прехвърли разговора от слушалката към стенния микрофон. В стаята се разнесе гласът на Куин.
    — …ще бъде чудесно. Благодаря, Сам. С мляко и захар.
    — Мистър Куин, мислите ли, че той ще се обади отново? (МакКрей)
    — Не. Звучеше правдоподобно, но не ми приличаше на похитител. (Куин)
    Хората в подземието на посолството се приготвиха да си вървят. В няколко от съседните помещения бяха поставени походни легла. Браун държеше да е наблизо през цялото време. Той определи двама от осемте си човека за нощното дежурство. Беше 2,30 след полунощ.
    Същите разговори, по телефона и в стаята, бяха прослушани и записани в Комуникационния център на MI5 на Корк Стрийт. Полицаите в телефонната централа в Кенсингтън чуха само телефонния разговор. За осем секунди проследиха обаждането до една телефонна кабина близо до Падингтън и изпратиха един цивилен служител от полицейския участък Падингтън Грийн, който се намираше на не повече от 250 метра оттам. Той арестува някакъв старец с психическо заболяване.
    В 9 часа сутринта на третия ден едно от момичетата на Гровнър Скуеър прие ново обаждане. Гласът беше на англичанин, рязък и груб.
    — Искам да говоря с парламентьора.
    Момичето пребледня. Никой досега не беше използвал тази дума. Гласът й остана мил и любезен.
    — Свързвам ви, сър.
    Куин вдигна слушалката още при първото иззвъняване на телефона. Момичето трескаво прошепна:
    — Някой иска да говори с парламентьора. Само това.
    След половин секунда връзката беше осъществена. По говорителите зазвуча плътният, предразполагащ глас на Куин.
    — Здрасти, приятел, искал си да говориш с мен?
    — Ако искате да получите Саймън Кормак обратно, трябва да се бръкнете. По-дълбочко. Слушай сега…
    — Не, приятелю, ти ме слушай. Днес вече имах доста фалшиви обаждания. Знаеш колко много откачени има на тоя свят, нали? Така че, направи ми една услуга, само един малък въпрос…
    В Кенсингтън засякоха обаждането за осем секунди. Хитчин, Хартфордшир… обществен телефон… на железопътната гара. Крамър получи адреса след десет секунди, Полицейският участък в Хитчин реагира бавно. Техният служител се отправи към мястото едва след тридесет секунди, след една минута слезе от колата на две преки от гарата, излезе иззад ъгъла и бавно се упъти към телефонните будки 141 секунди след началото на разговора. Твърде късно. Човекът беше останал на линията точно тридесет секунди и вече се намираше през три улици от телефона, незабележим в сутрешната навалица.
    МакКрей отправи слисан поглед към Куин.
    — Но вие му затворихте телефона — каза той.
    — Трябваше — лаконично отговори Куин. — Когато свърших да говоря, времето ни вече беше изтекло.
    — Ако го бяхте задържали на телефона — обади се Сам Самървил — полицията може би щеше да го залови.
    — Ако той е нашият човек, искам да го накарам да ми вярва, а не да го стряскам, поне засега — каза Куин и замълча.
    Той изглеждаше напълно спокоен, докато нервите на двамата агенти бяха опънати като струни. Те не отделяха поглед от телефона в очакване да позвъни отново. Куин знаеше, че в близките няколко часа човекът няма да използва друг обществен телефон. Бойният опит много отдавна го беше научил на простото правило: ако не можеш да направиш нищо друго освен да чакаш — почивай.
    На Гровнър Скуеър Кевин Браун беше събуден от един от своите хора. Той се втурна към подслушвателния пост тъкмо навреме, за да чуе последните думи на Куин.
    — …е името на тази книга? Отговори ми на този въпрос и пак ще разговаряме. Ще чакам, приятелю. Доскоро засега.
    Колинс и Сеймър се присъединиха към него и тримата прослушаха записа отново. После включиха високоговорителите и чуха забележката на Сам Самървил.
    — Точно така — изръмжа Браун.
    Чуха отговора на Куин.
    — Дрисльо — рече Браун. — Още една-две минути и щяха да го хванат.
    — Ще хванат единия — отбеляза Сеймър, — но останалите ще държат момчето.
    — Затова трябваше да го хванем и да го принудим да издаде скривалището им — продължи Браун.
    Той удари огромния си юмрук в дланта на другата ръка.
    — Те вероятно имат някаква уговорка. Нещо от рода на това, което прилагаме ние, ако заловят някой от членовете на агентурната мрежа. Ако той не се върне след, да речем, деветдесет минути, като се има предвид и движението по пътищата, другите приемат, че той е заловен. Убиват момчето и се изпаряват.
    — Вижте, сър, тези хора нямат какво да губят — добави Сеймър и раздразнението на Браун нарасна. — Дори да се предадат и да върнат Саймън жив и здрав, те пак ще получат доживотна присъда. Та те вече са убили двама човека от секретните служби и един сержант от английската полиция.
    — Този Куин по-добре да си отваря очите — каза Браун, докато излизаше от стаята.


    На вратата на мазето, в което беше затворен Саймън Кормак, се почука три пъти отчетливо и силно. Беше 10,15. Той нахлузи качулката. Когато я свали, на стената до вратата беше поставено картонче:
    „Като дете през ваканциите в Нантъкет леля ти Емили ти е чела любимата си книга. Коя е този книга?“
    Той се загледа в бележката. Заля го вълна на облекчение. Някой беше влязъл в контакт. Някой беше говорил с баща му във Вашингтон. Някой се опитваше да го измъкне оттук. Опита се да се овладее, но сълзите пълнеха очите му. През шпионката го наблюдаваха. Подсмъркна; нямаше носна кърпичка. Припомни си леля Емили, по-голямата сестра на баща си, която винаги изглеждаше строга в дългите си памучни рокли; извеждаше го на разходка по плажа, слагаше го да седне на някоя туфа и му четеше приказки за ония малки животинчета, които говореха като хората и винаги се държаха като съвършени джентълмени. Той подсмъркна още веднъж и изкрещя отговора към шпионката. Тя се затвори, вратата леко се открехна, една ръка в черна ръкавица се протегна през процепа и прибра картончето.


    Мъжът с дрезгавия глас се обади отново в 1,30 следобед. От посолството незабавно го свързаха. Този път обаждането беше засечено за единадесет секунди — телефонна кабина в търговския квартал на Милтън Кейнс, Бъкингамшир. Цивилният служител на полицията в Милтън Кейнс закъсня с деветдесет секунди. Похитителят не беше губил време по телефона.
    — Книгата — дрезгаво рече той. — Казва се „Вятърът във върбите“.
    — Добре, приятелю, ти си човекът, когото чаках. Чуй сега този номер, затвори телефона и ми звънни от друго място. Това е линия, която е предназначена единствено за мен. 370–0040. Непременно ми се обади. Доскоро.
    Той отново пусна слушалката. Този път вдигна глава и се обърна към стената.
    — Колинс, можеш да съобщиш във Вашингтон, че нашият човек се е обадил. Саймън е жив. Те искат да преговарят. Можеш да демонтираш телефонната централа в посолството.
    Чуха го добре. Всички го чуха. Колинс използва кодираната пряка линия до Вайнтрауб в Ленгли, той се обади на Одел, а Одел съобщи новината на президента. Минути след това телефонистките на Гровнър Скуеър бяха освободени. Последен по телефона се обади някакъв плачлив глас.
    — Ние сме Пролетарската освободителна армия. Държим Саймън Кормак. Ако Америка не унищожи всичките си ядрени оръжия…
    Гласът на телефонистката беше сладък като мед.
    — Сладур — каза тя, — върви го духай.


    — Защо го направихте пак? — попита МакКрей. — Защо отново му затворихте телефона?
    — Има право — отбеляза Сам. — Тези хора понякога са твърде неуравновесени. Защо да рискуваме да ги притесним с нашето поведение до такава степен, че да направят нещо на Саймън Кормак?
    — Възможно е — отговори Куин. — Но се надявам да съм прав и смятам, че съм. Не ми звучи като политически терорист. Моля се да е обикновен професионален убиец.
    Те се втрещиха.
    — Че какво им е хубавото на професионалните убийци? — попита Сам.
    — Не е много — призна Куин, който изглеждаше необикновено спокоен. — Но професионалистите работят за пари. А този досега не е получил нито цент.

7.

    Похитителят се обади чак в шест часа вечерта. През това време Сам Самървил и Дънкан МакКрей почти непрекъснато гледаха телефона и се молеха човекът, който и да бе той, да не прекъсне връзката.
    Като че единствено Куин бе в състояние да се отпусне. Той се беше изтегнал на канапето в дневната по чорапи и четеше книга. „Анабазис“ от Ксенофонт, както докладва тихо Сам по телефона от съседната стая. Носеше си я от Испания.
    — Никога не съм я чувал тази книга — изръмжа Браун в подземието на посолството.
    — Ами става дума за военни тактики — опита се да му помогне Сеймър. — От един гръцки генерал.
    Браун изсумтя. Знаеше, че гърците членуват в НАТО, но само толкова.
    Английската полиция имаше много повече работа. Две телефонни кабини, едната в Хитчин, малко и китно провинциално градче в северната част на Хартфордшир, а другата в новата градска част на Милтън Кейс, бяха тихомълком посетени от служители на Скотланд Ярд и обработени за снемане на отпечатъци. Такива имаше в изобилие, но, въпреки че все още не знаеха това, нито един от тях не принадлежеше на похитителя, който беше използвал безцветни гумени хирургически ръкавици.
    Хората, които живееха или работеха в близост до кабините, бяха дискретно разпитани. Търсеха свидетел, който може да е видял някого да се обажда по времето, когато бяха засечени разговорите. Не откриха такъв, при все че часът беше определен с точност до секунда. Кабините бяха разположени в редици от по три или четири, от които постоянно се обаждаха най-различни хора. Освен това и на двете места движението е било доста оживено. Крамър въздъхна.
    — Обажда се в пиковите часове, сутрин и по обед.
    Лентите със запис на гласа бяха дадени на професор-филолог, специалист по речеви модели и местни диалекти, но тъй като през повечето време бе говорил Куин, ученият поклати глава.
    — Използва многопластова хартиена салфетка или парче тънък плат върху телефонната слушалка — заяви той. — Не е кой знае какво, но доста ефикасно. Разбира се, не може да надхитри осцилаторите, но аз, също като машините, се нуждая от повече материал, за да определя по-точно модела.
    Капитан Уилямс обеща да му осигури повече материал след като човекът отново се обади. През този ден шест къщи бяха поставени под наблюдение. Едната се намираше в Лондон, а останалите пет в различни графства. Всички бяха наети с договори за по 6 месеца. До вечерта наблюдението над две от тях беше снето. В едната живееше банков служител, французин, женен, с две деца, работещ съвсем законно в лондонския клон на Сосиете Женерал. В другата се беше настанил професор от Германия, който извършваше проучвания в Британския музей.
    До края на седмицата щяха да снемат наблюдението и от останалите четири, но пазарът на недвижимо имущество непрестанно предлагаше нови „възможности“, които трябваше да се проверяват.
    — Ако престъпниците наистина са купили къща — заяви Крамър пред комисията КОБРА — или пък някой собственик им е отстъпил своята за временно ползване, боя се, че ще бъде невъзможно да ги открием. Във втория случай няма да има никаква следа; в първия броят на закупените къщи в югоизточната част на страната за една година е толкова голям, че ще създаде работа на хората ни за месеци наред.
    За себе си Найджъл Крамър бе съгласен с довода на Куин (който бе чул при прослушването на записите), че човекът, който се обажда, прилича повече на професионален престъпник, отколкото на политически терорист. Независимо от това търсенето и на единия и на другия вид нарушители на закона продължаваше и щеше да продължи до приключването на случая. Дори ако похитителите бяха престъпници от подземния свят, те биха могли да се снабдят с чешкия автоматичен пистолет от някоя терористична група. Понякога престъпниците и терористите действаха заедно.
    Ако английската полиция беше претрупана с работа, то американският екип в подземието на посолството страдаше от принудителното бездействие. Кевин Браун крачеше из дългата стая като лъв, затворен в клетка. Четирима от хората му бяха по леглата си, а останалите четирима се бяха вторачили в лампичката, която трябваше да светне при позвъняване по специалния телефон в кенсингтънския апартамент, с чийто номер похитителят вече разполагаше. Лампичката светна в шест часа и две минути.
    За всеобщо учудване Куин остави телефона да иззвъни четири пъти. След това вдигна слушалката и заговори пръв.
    — Здравей. Радвам се, че се обаждаш.
    — Вече ти казах — ако искате да видите Саймън Кормак жив, ще трябва да се изръсите.
    Същият глас — дълбок, дрезгав, гърлен и приглушен от хартиените салфетки.
    — Добре де, я първо да си поговорим — каза дружелюбно Куин. — Чуй, казвам се Куин. Просто Куин. Ти как се казваш?
    — Майната ти.
    — Хайде де, не ме интересува истинското ти име. И двамата не сме вчерашни. Ей тъй, поне да мога да казвам „Здравей, Смит или Джоунс…“
    — Зак — изрече гласът.
    — З-А-К ли? Разбрах. Слушай, Зак, не трябва да се задържаш на телефона повече от двайсет секунди, разбра ли? Не съм вълшебник. Ченгетата слушат и проследяват обажданията. Звънни ми след няколко часа и пак ще поговорим. Какво ще кажеш?
    — Става — рече Зак и затвори телефона.
    Специалистите от кенсингтънската централа засякоха мястото на обаждането за седем секунди. Пак телефонна кабина в централната градска част на Грейт Дънмоу, графство Есекс, на девет мили западно от магистрала М-11 от Лондон за Кембридж. Цивилният полицай стигна до редицата от три кабини осемдесет секунди след края на разговора. Твърде късно. В този час, когато магазините затваряха, а кръчмите бяха отворили, улиците гъмжаха от хора, но никой не се озърташе неспокойно наоколо, нито пък носеше рижа перука, мустаци и очила с тъмни стъкла. Зак беше избрал третия за деня пиков час — на свечеряване, сумрачно, но все още не тъмно, защото когато се стъмни, телефонните кабини се осветяват отвътре.
    В подземието на посолството Кевин Браун побесня.
    — На чия страна, по дяволите, е Куин? Отнася се с това копеле като с някаква госпожица!
    Четиримата агенти кимнаха единодушно.
    В Кенсингтън Сам и Дънкан МакКрей зададоха почти същия въпрос. Куин просто се отпусна на канапето, повдигна безучастно рамене и продължи да чете книгата си. За разлика от неопитните агенти той знаеше, че трябва да постигне две неща: да се опита да мисли като човека в другия край на линията и да спечели доверието на този гад.
    Имаше вече достатъчно доказателства, за да смята, че Зак не е глупав. Поне досега беше допуснал твърде малко грешки, иначе щяха да го хванат. Куин не му беше съобщил нищо ново. Със съвета, който даде на Зак и който щеше да му помогне да остане в безопасност и на свобода, той само потвърждаваше инструкциите, които похитителят явно бе получил.
    Той просто се опитваше да изгради някаква връзка, колкото и неприятна да бе тази задача, да положи основите на такива взаимоотношения с убиеца, които, надяваше се, щяха да накарат закоравелия престъпник почти подсъзнателно да повярва, че Куин и той имат обща цел — размяна — и че всъщност властите са „гаднярите“.
    От годините, прекарани в Лондон, Куин знаеше, че за ушите на англичаните няма по-приятелски звук от американския акцент. Изглежда харесваха провлачения изговор на думите. Звучеше по-дружелюбно от собственото им отсечено произношение. В разговора си със Зак той бе наблегнал малко повече от обикновено на провлачения изговор. Много важно беше Зак да не остане с впечатление, че Куин не го взема на сериозно или че му се подиграва. Освен това трябваше много да внимава, за да не се прокрадне в думите му и най-малката следа от отвращението, което изпитваше към човека, съсипващ двама родители на пет хиляди километра оттук. Беше толкова убедителен, че успя да заблуди Кевин Браун.
    Но не и Крамър.
    — Искаше ми се да задържи кучия син малко по-дълго на телефона — каза капитан II ранг Уилямс. — Някой от нашите колеги в провинцията би могъл да види него или колата му.
    Крамър поклати глава.
    — Все още не — каза той. — Проблемът ни е, че сержантите-детективи в малките провинциални полицейски участъци не са обучени агенти, които могат да проследяват хора незабелязано. Куин ще се опита да удължи времетраенето на разговорите по-късно, като се надява Зак да не усети.
    Зак не се обади тази вечер, а на следващата сутрин.


    Анди Ланг си взе почивен ден и отлетя за Рияд с вътрешен полет на Саудитските авиолинии. Там поиска да се срещне с генералния директор Стийв Пайл. Пайл го прие.
    Административната сграда на ИБСА в столицата на Саудитска Арабия нямаше нищо общо с форта на Чуждестранния легион в Джеда. Банката беше хвърлила доста пари за построяването на високото здание от бледожълтеникав мрамор, пясъчник и полиран гранит. Ланг прекоси огромното централно преддверие. Единственият звук, който се чуваше, беше шумът от стъпките му по мраморния под и плискането на разхлаждащите фонтани.
    Дори в средата на октомври навън беше много горещо, но преддверието приличаше на пролетна градина. След половинчасово чакане той беше въведен в офиса на генералния директор — разположен на последния етаж апартамент, който беше толкова луксозно обзаведен, че дори президентът на „Рокмън-Куинс“, при едно от посещенията си преди половин година, трябваше да признае, че собственият му офис в Ню Йорк бледнее пред него.
    Стийв Пайл беше едър и приветлив мъж, опитен администратор, който се гордееше с бащинското си отношение към по-младите служители от многонационалния персонал. Червендалестото му лице красноречиво говореше, че въпреки „сухия“ режим за обикновените хора в Кралство Саудитска Арабия барчето му за напитки е добре заредено.
    Той посрещна Ланг сърдечно, но с известна изненада.
    — Мистър Ал Харун не ме предупреди, че ще идваш, Анди — каза той — Щях да изпратя на летището кола за теб.
    Мистър Ал Харун беше директорът на клона в Джеда, шеф на Ланг от саудитска страна.
    — Не го предупредих, сър. Просто си взех еднодневен отпуск. Мисля, че имаме проблем, на който искам да ви обърна внимание.
    — Анди, Анди, името ми е Стийв, нали така? Радвам се, че си дошъл. Казвай сега какъв е проблемът.
    Ланг не беше взел разпечатките със себе си; ако някой от колегите му в Джеда беше съучастник в измамата, липсата на разпечатките щеше да го постави нащрек. Беше си водил обаче подробни бележки. Той прекара следващия час, обяснявайки на Пайл какво беше открил.
    — Не може да е случайно съвпадение, Стийв — завърши той. — Няма друг начин за обяснение на тези цифри, освен като крупна банкова измама.
    От сърдечността на Стийв Пайл не бе останала и следа, докато Ланг обясняваше своето откритие. Те седяха в дълбоките кожени кресла, разположени около ниската масичка за кафе от кован пиринч. Пайл стана и отиде до стената от оцветено стъкло, зад която се откриваше разкошен изглед към огромната пустиня. Най-накрая се обърна и отново приближи към масичката с усмивка на лице и протегната ръка.
    — Анди, ти си един много наблюдателен млад човек. Много умен. И лоялен. Дълбоко ценя това, благодарен съм ти, че се обърна към мен по този… проблем. — Той съпроводи Ланг до вратата. — Слушай сега, искам да оставиш това на мен. Аз ще се заема лично с него. Повярвай ми, далеч ще стигнеш.
    Анди Ланг напусна сградата на банката и се отправи обратно към Джеда, сияещ от самодоволство. Беше постъпил правилно. Генералният директор щеше да сложи край на тази измама. През това време Стийв Пайл барабанеше с пръсти по бюрото си. След това вдигна слушалката на телефона и набра един номер.


    Зак се обади за четвърти път, и втори по специалната линия в девет без петнадесет сутринта. Обаждането беше засечено в Ройстън, западната част на Хартфордшир, където графството граничеше с Кембридж. Полицейският служител, който стигна там след две минути, беше закъснял с 90 секунди. И отново нямаше никакви отпечатъци.
    — Куин, дай да не протакаме. Искам пет милиона долара и то бързо. Употребявани банкноти, дребни.
    — Господи, Зак, това е страшно много. Имаш ли представа колко ще тежат?
    Мълчание. Зак беше объркан от неочакваната забележка за теглото на банкнотите.
    — Толкоз, Куин. Дай да не спорим. Ако се опитате да ни скроите някой номер, ще ви пратим един-два пръста да ви избием от главата тези глупости.
    В Кенсингтън МакКрей се задави и хукна към банята. По пътя се блъсна в масичката за кафе.
    — Кой е там? — тросна се Зак.
    — Едно ченге — отговори Куин. — Знаеш как е. Тези смотаняци не ме оставят на мира.
    — Не си правя майтап.
    — Хайде, Зак, не се занасяй. И двамата сме професионалисти, нали? Дай да караме мирно и кротко както досега, а? Правим само това, което се налага, нищо друго. Ей, времето изтича, затваряй.
    — Ти само приготви парите, Куин.
    — Трябва да говоря с бащата. Обади ми се в рамките на 24 часа. А, как е момчето?
    — Добре. Засега.
    Зак затвори телефона и излезе от кабината. Разговорът беше продължил 31 секунди. Куин остави слушалката. МакКрей се върна в стаята.
    Ако пак направиш това — каза Куин тихо, — ще ви изхвърля и двамата оттук и майната им на Компанията и Бюрото.
    МакКрей изглеждаше така, като че ли всеки момент щеше да се разплаче.
    В подземието на посолството Браун погледна към Сеймър.
    — Вашият човек я оцапа — каза той. — Какъв беше този трясък по време на разговора?
    Без да чака отговор, той вдигна слушалката и набра директния номер на апартамента. Отговори Сам Самървил. Тя обясни как Зак е заплашил, че ще отрежат няколко пръста на момчето и как МакКрей е блъснал масичката.
    — Кой се обади? — запита Куин.
    — Мистър Браун — отговори тя официално. — Мистър Кевин Браун.
    — Кой е той? — попита Куин.
    Сам погледна нервно към стените.
    — Заместник-началникът на отдела за криминални разследвания към ФБР — отново официално отговори тя, като знаеше, че Браун слуша.
    Куин махна с ръка раздразнено. Сам сви рамене.
    По обяд в апартамента се състоя съвещание. Преобладаващото мнение беше, че Зак ще се обади не по-рано от следващата сутрин, за да даде време на американците да обмислят искането му.
    Браун дойде с Колинс и Сеймър. Пристигна и Найджъл Крамър, който водеше със себе си капитан II ранг Уилямс. Куин познаваше всички, с изключение на Браун и Уилямс.
    — Можеш да кажеш на Зак, че Вашингтон е съгласен — заяви Браун. — Обадиха се преди двайсет минути. Аз самият и дума не искам да чуя за това, но те са съгласни. Пет милиона долара.
    — Само че аз не съм съгласен — каза Куин.
    Браун се втренчи в него, сякаш не повярва на ушите си.
    — О, значи ти не си съгласен, Куин? Той не бил съгласен. Правителството на САЩ е съгласно, но мистър Куин не бил съгласен. А можем ли да попитаме защо?
    — Защото е много рисковано да се съгласим с първоначалното искане на похитителя — каза Куин невъзмутимо. — Ако направим това, той ще започне да си мисли, че е трябвало да поиска повече. А човек, който си помисли това, ще си помисли и другото — че е бил измамен по някакъв начин. Ако е психопат, това ще го разгневи. А няма на кого друг да си го изкара, освен на заложника.
    — Мислиш ли, че Зак е психопат? — запита Сеймър.
    — Може да е, може и да не е — отвърна Куин. — Но някой от съучастниците му може и да е. Дори Зак да е този, който командва, а това не е сигурно, психопатите трудно могат да бъдат удържани.
    — Какво ще ни посъветвате в такъв случай? — попита Колинс.
    Браун изсумтя.
    — Все още сме в началото — каза Куин. — Най-големият шанс на Саймън Кормак да оцелее ще е, ако съумеем да убедим похитителите в две неща: че са успели да изстискат от семейството максимума, който може да плати, и че парите ще им бъдат дадени само ако предадат Саймън жив и здрав. Ще им трябва време, докато проумеят това. Отгоре на всичко полицията може да попадне на следа и да ги открие.
    — Съгласен съм с мистър Куин — заяви Крамър. — Това може да продължи няколко седмици. Може да звучи грубо, но е по-добре, отколкото да пришпорваме случая и да го оплескаме поради грешна преценка. Единственият резултат ще бъде смъртта на момчето.
    — Ще ви бъда благодарен за всеки ден в повече, който можете да ми осигурите — обади се капитан Уилямс.
    — И какво да кажа на Вашингтон? — попита Браун.
    — Кажете им — спокойно отвърна Куин, — че ми възложиха да преговарям за освобождаването на Саймън и че се опитвам да постигна точно това. Ако искат да прехвърлят случая на някой друг, тяхна работа. Просто трябва да съобщят това на президента.
    Колинс се покашля. Сеймър заби поглед в пода. Съвещанието приключи.


    Когато Зак отново се обади, Куин започна да се оправдава:
    — Виж сега, опитах се да се свържа лично с президента Кормак. Не стана. Човекът е на успокоителни през повечето време. Абе сигурно му е страшно тежко…
    — Зарежи глупостите и ми намери парите — сопна се Зак.
    — Опитах, кълна се в Бога. Слушай, пет милиона е малко множко. Той няма толкова пари накуп — вложил е всичко в попечителски фондове и ще му трябват няколко седмици, докато ги изтегли. Казаха ми, че мога да ти дам деветстотин хиляди долара и че могат да ги осигурят много бързо…
    — Я стига — изръмжа гласът по телефона. — Вие, янките, можете да ги вземете от някъде другаде. Аз не бързам.
    — Да бе, знам — заяви Куин, без да се шегува, — не са те усетили. Ченгетата доникъде не са стигнали, туй е сигурно… поне засега. Да можеше да свалиш малко… Момчето добре ли е?
    — Аха.
    Куин беше сигурен, че Зак обмисля предложението.
    — Искам да те питам, Зак. Тези мръсници зад гърба ми яко ме притискат. Питай хлапето как е било името на любимото му куче — дето го е имал от мъник до десетгодишна възраст. Просто да знаем, че е добре. Нищо няма да ти струва. А на мен ще ми свърши голяма работа.
    — Четири милиона — отсече Зак. — Последно!
    Слушалката щракна. Обаждането беше от Сейнт Ниотс, град в южната част на Кембридж, право на север от границата на графството с Бедфордшир. Никой не бил забелязан да излиза от кабините пред централната поща.
    — Какво правиш? — полюбопитства Сам.
    — Започвам да ги притискам — отговори Куин, без да обяснява повече.
    Той беше осъзнал още преди няколко дни, че държи в ръцете си коз, с който парламентьорите не винаги разполагаха. Бандитите в планините на Сардиния или Централна Америка можеха да издържат с месеци или години, ако пожелаеха. Нито организирано от армията търсене, нито полицейски патрули биха могли да ги открият в онези хълмове, осеяни с пещери и храсталаци. Единствената истинска опасност за тях представляваха хеликоптерите. Но само те.
    В гъсто населената югоизточна част на Англия Зак и хората му се намираха на територия, където законите се уважаваха и по тази причина тя бе враждебна за тях. Колкото по-дълго продължаваха да се крият, толкова повече нарастваше статистическата вероятност да бъдат разпознати и открити. За тях напрежението щеше да се изразява във все по-нарастващото желание да уредят откупа и да изчезнат. Номерът беше да ги накара да си мислят, че са спечелили, че са направили възможно най-добрата сделка, и че няма нужда да убиват заложника, когато се измъкват.
    Куин разчиташе на останалите от групата на Зак — полицията знаеше от мястото на засадата, че има най-малко четирима души, които бяха затворени в скривалището. Те ще започнат да нервничат, ще се появят признаци на клаустрофобия и накрая ще започнат да подтикват водача си да се съгласи на предлагания откуп й да приключват — същия довод, който би използвал Куин, ако беше на тяхно място. Притискан от две страни, Зак щеше да бъде принуден да вземе това, което му предлагаха и да се опита да избяга. Но то нямаше да стане преди напрежението върху похитителите да нарасне до непоносими размери.
    Съзнателно беше дал на Зак храна за размисъл; първо — че той, Куин, е доброто момче, което се опитва с всички сили да приключи сделката, а властите му пречат (припомни си лицето на Кевин Браун и се зачуди дали това не беше истина), и второ — че Зак е в пълна безопасност… засега. А имаше предвид точно обратното. Колкото повече сънищата на Зак бяха смущавани от кошмари за нахлуване на полиция в скривалището им, толкова по-добре.
    Професорът по лингвистика беше решил, че Зак е почти сигурно между четиридесет и пет и петдесет и една-две години и вероятно главатар на бандата. Липсваше колебание в думите му, което би могло да наведе на мисълта, че той пита някого, преди да уговаря условията. Беше роден в работническо семейство, не беше кой знае колко добре образован и почти сигурно се беше родил някъде около Бирмингам. Но типичният начин на говорене бе доста променен през годините, поради дългите периоди, прекарани далеч от родния край, най-вероятно в чужбина.
    Един психиатър се опита да състави негов портрет. Той определено беше под напрежение, което нарастваше с всеки следващ разговор. С течение на времето враждебността му към Куин намаляваше. Беше привикнал към насилие — в гласа му нямаше колебание или угризения, когато бе казал, че ще отсече пръстите на Саймън Кормак. От друга страна той разсъждаваше логично и беше съобразителен, нащрек, но не и уплашен. Опасен човек, но не луд. Нито пък „психар“ или „политически“.
    Тези заключения бяха предадени на Найджъл Крамър, който докладва всичко на комисията КОБРА. Веднага бяха изпратени копия във Вашингтон, направо за комисията в Белия дом. Други копия бяха занесени в кенсингтънския апартамент. Куин ги прочете. Същото стори и Сам.
    — Не мога да разбера, — каза тя, дочитайки последния лист — защо са избрали Саймън Кормак. Президентът произхожда от богато семейство, но в Англия сигурно има и други деца на богати родители.
    Куин, който бе намерил отговора на този въпрос, докато седеше в един бар в Испания и гледаше телевизия, я погледна, но не каза нищо. Тя почака за отговор, но не получи такъв. Това я подразни, но и разпали интереса й. Установи, че с всеки изминал ден интересът й към Куин все повече нараства.


    На седмия ден след отвличането и четвъртия, след като Зак се обади за пръв път, ЦРУ и английското разузнаване дадоха отбой на внедрените агенти в мрежата на европейските терористични организации. Не бяха постъпили данни за закупуване на автоматичен пистолет „Скорпион“ от тези източници. Версията, че акцията е дело на политически терористи, отпадна. Между разследваните групи бяха ИРА и НАОИ (Национална Армия за Освобождение на Ирландия), в които ЦРУ и англичаните имаха дълбоко законспирирани агенти, чиято самоличност така и не разкриха едни на други; германската фракция Червена Армия — наследници на Баадер-Майнхоф; италианските Червени Бригади; французите от Аксион Директ; испано-баската ЕТА и белгийската ССС. Имаше по-малобройни и още по-крайни групи, но бе преценено, че са твърде малки, за да подготвят и осъществят операция „Кормак“.
    Зак позвъни на следващия ден. Обаждането, осъществено от редица с телефонни кабини край една бензиностанция по магистрала М-11, на юг от Кембридж, беше засечено за осем секунди, но бяха необходими седем минути, докато на мястото пристигне цивилен полицай. Сред профучаващите автомобили и гъмжилото от хора всяка надежда, че човекът е все още там, беше напразна.
    — Кучето — кратко каза той. — Името му било мистър Спот.
    — А, благодаря, Зак — отвърна Куин. — Гледай момчето да е добре, ще свършим по-скоро, отколкото смяташ. Имам и новина: стана тъй, че хората дето се грижат за финансите на мистър Кормак, могат да съберат милион и двеста хиляди долара, в брой и много бързо. Взимай ги, Зак…
    — Я си ги заври отзад — изръмжа гласът по телефона. Но вече бързаше, преговорите се проточваха. Свали откупа на три милиона долара и затвори.
    — Защо не се съгласиш, Куин? — запита Сам. Седеше на крайчеца на стола. Куин беше тръгнал към банята. Той винаги се миеше, обличаше, къпеше, използваше тоалетната и се хранеше само след обаждане на Зак. Знаеше, че скоро няма да се свърже отново.
    — Въпросът не опира само до парите — отговори Куин на излизане от стаята. — Зак все още не е готов. Ще започне пак да вдига цената, като си мисли, че е бил измамен. Искам още малко да се поизпоти. По-силно да почувства напрежението.
    — Ами напрежението върху Саймън Кормак? — извика Сам към коридора.
    Куин спря и се върна до вратата.
    — Да — каза той сериозно, — а също върху майка му и баща му. Не съм забравил. Но при тези случаи престъпниците трябва да повярват, наистина да повярват, че всичко е приключило. Иначе се ядосват и тогава заложникът можем да го отпишем. Виждал съм го преди. По-добре бавно и спокойно, отколкото да се втурнем напред с извадени шашки като кавалеристи. Ако случаят не приключи до 48 часа с бърз арест, се стига до война на нерви, търпението на парламентьора срещу това на похитителя. Ако не получи нищо, той побеснява; ако получи твърде много и твърде бързо, започва да мисли, че се е минал, пък и приятелчетата му казват същото. И побеснява. А това е много лошо за заложника.
    Думите му бяха изслушани на лента няколко минути по-късно от Найджъл Крамър, който кимна в потвърждение. В два случая, в които беше участвал, се бе получило същото. В единия заложникът беше върнат жив и здрав; в другия беше убит от разбеснял се психопат.
    В подземието на американското посолство думите бяха чути „на живо“.
    — Дрън-дрън — каза Браун. — Сделката му е в кърпа вързана, за Бога! Да вземе да връща момчето вече. А сетне аз сам ще се справя с тези мръсници.
    — Ако се измъкнат, оставете ги на Столичната полиция — посъветва го Сеймър. — Те ще ги открият.
    — Да, и английският съд ще им даде доживотни присъди в затвор с общ режим. Знаеш ли какво значи доживотна присъда тук? Четиринайсет години, че им приспадат и от времето за добро държание. Да ги нямаме тия, мистър — никой, ама никой не може да стори това на сина на моя президент и да се измъкне сух. Един ден този случай ще бъде възложен на Бюрото, както трябваше да стане. И аз ще се заема с него, както ние от Бостън си знаем.


    Тази нощ Найджъл Крамър лично се отби в апартамента. Новините, които донесе, бяха, че няма нищо ново. Бяха разпитали официално четиристотин души; показанията на други петстотин, че са видели някой или нещо, бяха внимателно проверени, проведено беше дискретно наблюдение над още 160 къщи и апартаменти. Не бяха попаднали на следа.
    Бирмингамският отдел за криминални разследвания разрови досиетата си за последните петдесет години. Полицаите търсеха престъпници с присъди за побой и насилие, които отдавна са напуснали града. Откриха осем, които отговаряха на тези условия — всички бяха проверени и подозренията към тях отпаднаха. Или бяха починали, или имаха алиби за въпросния период от време.
    Измежду многото средства, с които Скотланд Ярд разполага и които са малко известни на обществеността, е банката с гласови данни. С помощта на модерната техника човешките гласове могат да се разложат на последователност от пикове и спадове, съответстващи на начина, по който говорещият вдишва и издишва, на използваната височина на тоновете, на формирането на думите и произнасянето им. Кривата, която осцилографът регистрира, е равнозначна на пръстов отпечатък. Тя може да се съпоставя и, ако в архивите съществува подобна, говорещият да бъде идентифициран.
    Банката разполага със записи на гласовете на много от най-търсените престъпници, често без самите те да подозират това. Хора, които отправят нецензурни заплахи по телефона, анонимни информатори и други, които са били арестувани и записани по време на разпитите. Данни за Зак обаче липсваха.
    Веществените доказателства също не дадоха нови факти — изстреляните гилзи, оловните куршуми, пръстовите отпечатъци и отливките от следи на гуми, които се намираха в полицейските лаборатории, ревниво пазеха тайните си.
    — В радиус 80 километра от Лондон, включително и в столицата, има осем милиона обитаеми сгради — каза Крамър. — Плюс пресъхнали дренажи, складове, подземия, крипти, тунели, катакомби и изоставени здания. Преди време издирвахме убиец, наречен Черната пантера, който всъщност живееше в изоставени минни галерии под един от националните паркове. В крайна сметка го заловихме. Съжалявам, мистър Куин, просто ще продължаваме да търсим.


    На осмия ден напрежението в кенсингтънския апартамент започна да си казва думата. То повлия най-вече на младите агенти; ако Куин го чувстваше, с нищо не го показа. Между обажданията и съвещанията лежеше на леглото, втренчил поглед в тавана, опитвайки се да отгатне мислите на Зак и по този начин да определи поведението си по време на следващия разговор. Кога да приключи сделката? Как да уреди размяната?
    МакКрей беше все така добронамерен, но взе да се изморява. Той бе започнал да проявява почти кучешка привързаност към Куин, винаги готов да изпълни някоя задача, да приготви кафе или да изпълни своята част от задълженията по домакинството.
    На деветия ден Сам поиска разрешение да излезе на покупки. Кевин Браун се обади от Гровнър Скуеър и с голяма неохота й позволи. Тя напусна апартамента за първи път от почти две седмици, взе такси до Найтсбридж и прекара четири прекрасни часа, обикаляйки магазините Харви Никълс и Хародс. От последния си направи подарък — красива чантичка от крокодилска кожа.
    Когато се върна и двамата мъже се възхитиха от покупката й. Освен това тя донесе подарък за всеки от тях: писалка от дубле за МакКрей и пуловер от кашмирска вълна за Куин. Младият агент от ЦРУ прояви затрогваща благодарност; Куин облече пуловера и на лицето му се появи една от неговите редки, но чаровни усмивки. Това беше единственият момент, когато тримата забравиха грижите си.


    Същия ден във Вашингтон комисията за действие при кризисни ситуации мрачно изслуша д-р Армитидж.
    — Започвам все повече да се притеснявам за здравето на президента — заяви той на вицепрезидента, съветника по националната сигурност, министъра на правосъдието, останалите трима министри и двамата директори на ФБР и ЦРУ. — В правителството е имало и винаги ще има периоди на напрежение. Но този път се отнася за лична трагедия напрежението е много по-голямо. Психиката на човека, още по-малко пък тялото му, нямат нужната издръжливост да понасят интензивна тревога дълго време.
    — Какво е физическото му състояние? — запита Бил Уолтърс.
    — Крайно изтощен. Нужни са му лекарства, за да спи нощем, ако изобщо може да заспи. Видимо се е състарил.
    — А психическото му състояние? — попита Мортън Станърд.
    — Виждали сте го как се справя с обичайните държавни дела, нали? — припомни им Армитидж.
    Всички кимнаха сдържано.
    — Невинаги успява да се владее, губи способността си да се съсредоточава, паметта често отказва да му служи.
    Мортън Станърд кимна с разбиране, но в притворените му очи нямаше съчувствие. Десетина години по-млад от Доналдсън и Рийд, министърът на отбраната беше бивш специалист по международно банково дело от Ню Йорк, космополит, който беше придобил вкус към изтънчената кухня, отлежалите вина и изкуството на френските импресионисти. Докато работеше за Световната Банка, той си извоюва репутация на ловък и способен член на комисията по преговорите, човек, който трудно се поддава на убеждаване, както имаха възможност да се уверят представителите на страните от Третия свят, дошли да молят за раздути кредити, които надали щяха да изплатят. Много често те си тръгваха с празни ръце.
    През изминалите две години в Пентагона се наложи мнението, че той много държи на ефективността, твърдо убеден, че американският данъкоплатец трябва да получава в замяна на всеки заплатен долар съответната сигурност. Беше си създал и врагове измежду висшите военни и лобистите на отбранителната промишленост. След това дойде срещата в Нантъкет, която накара доста хора да променят възгледите си. Станърд застана на страната на изпълнителите на поръчки за министерството на отбраната и началник-щабовете, които се противопоставяха на огромните съкращения.
    Докато противопоставянето на Майкъл Одел срещу Нантъкетския договор беше инстинктивно, то за Станърд това беше и начин да спечели власт и влияние във вашингтонската йерархия. Борбата му срещу договора не беше изцяло на философска основа. Когато не успя да защити позицията си в кабинета, нито едно мускулче не трепна на лицето му; нито пък сега, когато слушаше доклада за влошеното здравословно състояние на президента.
    — Горкият човек, Господи, горкият човек — промърмори Хюбърт Рийд, министър на финансите.
    — Другият проблем е — каза в заключение психиатърът, — че той не е от хората, които дават израз на чувствата си. Поне външно. Вътрешно… всички, разбира се, сме емоционални. Това поне важи за нормалните хора. Но той трупа всичко в себе си, нито повишава тон, нито пък крещи. При Първата дама нещата са различни; при нея отсъства напрежението от служебните задължения, тя взема повече лекарства. Но дори и при това положение състоянието й не е по-добро от това на съпруга й, а може би е и по-лошо. Саймън е единственото й дете. Мисълта за нея допълнително натоварва президента.
    Запътвайки се към жилищните помещения на държавния глава, д-р Армитидж остави след себе си осем много разтревожени мъже.


    Най-вече любопитството накара Анди Ланг да остане два дни по-късно след работа в офиса си, в клона на ИБСА в Джеда и да провери с помощта на компютъра как се развиват нещата. Данните, които получи, го изпълниха с недоумение.
    Измамата все още продължаваше. Откри допълнителни банкови операции, откакто бе говорил с генералния директор, който можеше да сложи край на всичко само с едно телефонно обаждане. Въпросната сметка бе нараснала неимоверно много, като всички суми бяха отклонени от саудитски обществени фондове. Ланг знаеше, че злоупотребите с обществено положение не са нещо ново за Саудитска Арабия, но тези суми бяха огромни и напълно достатъчни за финансирането на крупна търговска операция, всъщност на каквато и да е операция.
    С ужас осъзна, че Стийв Пайл, човек, когото уважаваше, сигурно е замесен. Това нямаше да е първия път, когато висш банков служител „бърка в касата“. Все пак беше потресен. Само като си помислеше, че бе споделил откритието си с един от съучастниците! Ланг прекара остатъка от нощта в апартамента си, приведен над портативната пишеща машина. За щастие той бе нает не в Ню Йорк, а в Лондон, където работеше за друга американска банка, когато „Рокмън-Куинс“ се свързаха с него.
    Освен това Лондон беше главното седалище, откъдето се ръководеха операциите в Европа и Близкия Изток, най-голямото представителство на банката в чужбина. Там работеше и главният счетоводител, който се занимаваше с чуждестранните операции. Ланг знаеше какво се очаква от него; именно на споменатия служител той изпрати своя доклад, прилагайки четири листа с компютърни разпечатки като доказателство за твърдението си. Ако беше малко по-досетлив, щеше да изпрати пакета с обикновена поща. Но обикновената поща бе по-бавна и не винаги надеждна. Той пусна плика в „торбата“ на банката, която щеше да бъде отнесена от куриер от Джеда направо в Лондон. При нормални обстоятелства. Но от посещението на Ланг в Рияд предишната седмица генералният директор бе разпоредил всички материали от Джеда, намиращи се в торбата, да минават през Рияд. На следващия ден Стийв Пайл прегледа изходящата кореспонденция, отдели доклада на Ланг, изпрати остатъка по предназначение и внимателно прочете написаното от младия банков служител. Когато свърши, вдигна слушалката на телефона и набра един местен номер.
    — Полковник Истърхаус, тук възникна проблем. Мисля, че трябва да се срещнем.


    Средствата за масова информация бяха казали всичко, което можеше да се каже, а след това го бяха повтаряли до втръсване, но думите продължаваха да се сипят. Най-различни експерти, от професори-психиатри до медиуми, предлагаха анализи и съвети на властите. Спиритисти викаха духове — пред телевизионните камери — и получаваха най-различни съобщения, до едно противоречиви. Отделни личности или богати фондации предлагаха да заплатят откупа, независимо от сумата. Проповедниците от телевизионния екран се вихреха и изпадаха в изстъпление; в църквите и по стъпалата на катедралите се организираха бдения.
    Един евангелист, подвизаващ се в Тексас, в банковата сметка на който неочаквано бе постъпило щедро дарение от нефтена корпорация, заяви, че е бил осенен от прозрение Свише. Изстъплението срещу Саймън Кормак, и по този начин срещу баща му — президента, а следователно и срещу самите Съединени Щати, било дело на комунистите. В това нямаше никакво съмнение. Съобщението бе подхванато от националните осведомителни мрежи и се раздухва в продължение на няколко дни. Планът „Крокет“ беше приведен в изпълнение, първите семена бяха посети.


    Лишена от строгия делови костюм, който не бе обличала от първата нощ в апартамента, специален агент Сам Самървил се оказа изключително привлекателна жена. На два пъти в кариерата й се бе налагало да използва красотата си за решаването на трудни случаи. В единия бе излязла няколко пъти с високопоставен служител от Пентагона, като накрая се престори, че припада от изпития алкохол в апартамента му. Мислейки, че Сам е в безсъзнание, човекът бе провел изключително компрометиращ разговор по телефона, от който стана ясно, че „урежда“ договори за Министерството на отбраната в полза на предпочитани от него производители, като участва в разпределението на бъдещите печалби.
    При другия случай тя бе приела покана за вечеря от един бос на мафията и успя да постави микрофон за подслушване в тапицерията на лимузината му. Чутото от ФБР се оказа достатъчно, за да бъдат предявени няколко обвинения за нарушаване на федералните закони.
    Кевин Браун знаеше всичко това, когато я избра като представител на Бюрото, за да следи отблизо действията на парламентьора, когото Белият дом настояваше да изпрати в Лондон. Надяваше се Куин да бъде впечатлен като доста мъже преди него и в момент на слабост да довери на Сам своите мисли или намерения, които микрофоните не можеха да уловят. Това, което не можа да предвиди обаче, бе, че ще се случи точно обратното. На единадесетата вечер в кенсингтънския апартамент двамата се срещнаха в тесния коридор, който водеше от банята към всекидневната. Съвсем изненадващо Сам Самървил се повдигна на пръсти, обви ръце около врата на Куин и го целуна по устата. От цяла седмица искаше да стори това. Той не я отблъсна и Сам се учуди на копнежа, с който отвърна на целувката й.
    Останаха прегърнати няколко минути, докато нищо неподозиращият МакКрей се трудеше над тигана в кухнята, от другата страна на всекидневната. Коравата, загоряла ръка на Куин погали лъскавата й руса коса. Тя почувства как напрежението и умората на вълни напускат тялото й.
    — Колко още, Куин? — промълви тя.
    — Малко — прошепна той. — Още няколко дни, ако всичко върви добре. Може би седмица.
    Когато се върнаха в стаята и МакКрей ги повика да вечерят, той не забеляза нищо.


    Полковник Истърхаус се отправи с накуцване към прозореца по дебелия килим в офиса на Стийв Пайл и се загледа навън. Рапортът на Ланг лежеше върху масичката за кафе зад него.
    Пайл го следеше с разтревожен поглед.
    — Страхувам се, че този младеж може сериозно да навреди на интересите на страната ни — тихо каза Истърхаус. — Неволно, разбира се. Сигурен съм, че е съзнателен млад човек. Въпреки това…
    Дълбоко в себе си бе много по-обезпокоен, отколкото изглеждаше. Планът му да организира избиването и унищожаването на Династията на Сауд до крак беше навлязъл вече в междинната си фаза и лесно можеше да бъде провален.
    Имамът на шиитите-фундаменталисти продължаваше да се укрива и се намираше в безопасност от Тайната полиция, тъй като всички данни за него, заедно с известните на полицаите имена на негови свръзки, сподвижници, поддръжници и вероятни явки, бяха изтрити и заличени от централния полицейски компютър. Връзката с него поддържаше фанатикът от Религиозната полиция. Продължаваше набирането на ентусиазирани доброволци измежду шиитите. Казваха им само да се готвят за геройски и славни дела в името на техния Имам, а значи и в името на Аллах.
    Строителството на новия стадион вървеше по график. Огромните му врати, прозорците, страничните изходи и вентилационната система се управляваха от централен компютър с програма, разработена от Истърхаус. Съставянето на планове за провеждане на военни маневри в пустинята с участието на значителна част от Саудитската армия, целящи столицата да остане практически беззащитна в деня на генералната репетиция, напредваше. Освен това беше платил на един египетски генерал-майор и двама палестински оръжейници да подменят редовните муниции на Кралската гвардия с дефектни за въпросната нощ.
    Автоматичните пистолети Американ Пиколо, с пълнители и амуниции, трябваше да пристигнат с кораб в началото на новата година, а съхраняването и подготовката им преди да бъдат раздадени на шиитите, бяха вече уредени. Както беше обещал на Сайръс Милър, долари му бяха необходими само за закупуване на оборудване от чужбина. Разходите в Саудитска Арабия можеха да се покрият с риали.
    Стийв Пайл обаче не знаеше нищо за това. Генералният директор на ИБСА беше слушал за Истърхаус и огромното му влияние върху кралското семейство. Почувства се поласкан, когато преди два месеца получи от него покана за вечеря. Като видя подправените документи на служител от ЦРУ, които Истърхаус му показа, той много се впечатли. Кой би предположил, че човекът не е никакъв независим консултант, а работи за американското правителство? И единствено той, Стийв Пайл, беше посветен в тайната му.
    — Носят се слухове, че се готви заговор за сваляне на кралската династия — замислено бе заявил Истърхаус. — Научихме за тях и уведомихме крал Фахд. Негово величество се съгласи силите за сигурност, съвместно с ЦРУ, да проведат операция за разкриване на заговорниците.
    Ръката на Пайл застина във въздуха, а устата му зейна от изумление. И все пак това беше напълно възможно.
    — Както знаете, в тази страна с пари може да се купи всичко, включително информация. Точно от това имаме нужда, а не можем да отклоним средства от официалния бюджет на силите за сигурност, тъй като е възможно и между самите полицаи да има заговорници. Познавате ли принц Абдула?
    Пайл кимна. Братовчед на краля и министър на строителството.
    — По решение на краля той ще поддържа връзка с мен — каза полковникът. — Принцът се съгласи средствата, които са необходими, за да проникнем сред заговорниците, да бъдат взети от бюджета на неговото министерство. Разбира се, няма нужда да ви казвам, че висшите правителствени кръгове във Вашингтон са изключително заинтересовани за безопасността на това приятелско правителство.
    И така банката, в лицето на един-единствен и твърде лековерен служител, се съгласи да участва в създаването на този фонд. Това, което Истърхаус в действителност направи, бе, че „бръкна“ в счетоводната компютърна програма на Министерството на строителството, която самият той беше разработил и инсталирал, и добави четири нови инструкции.
    Едната бе неговият собствен компютърен терминал да бъде информиран при всеки случай, когато министерството издава платежно нареждане за разплащане по фактури, представени от многобройните изпълнители. Месечната сума от такива фактури беше огромна; в района на Джеда министерството субсидираше строителството на пътища, училища, болници, пристанища, стадиони, мостове, надлези, жилищни комплекси и блокове.
    Втората задължаваше компютъра да добавя 10% към всяко разплащане, но тези 10% трябваше да бъдат превеждани по номера на неговата лична сметка в клона на ИБСА в Джеда. Третата и четвъртата инструкция бяха защитни: ако някога министерството поискаше ИБСА да го уведоми за общата стойност по сметката му, компютърът щеше да посочи наличната сума плюс 10%. И най-накрая, ако компютърът бъдеше директно запитан, той щеше да отрече всичко и да изтрие паметта си. Към настоящия момент сумата по сметката на Истърхаус възлизаше на 4 милиарда риала.
    Ланг беше забелязал странния факт, че всеки път, когато банката, по нареждане на министерството, извършваше плащане на някой изпълнител, подобен превод в размер на точно 10% от сумата „Потъваше“ от фондовете на министерството в сметка с определен номер.
    Всъщност това, което Истърхаус бе направил, представляваше разновидност на измамата с „четвъртия касов апарат“ и можеше да бъде разкрито едва през пролетта на следващата година, при ежегодната финансова ревизия на министерството. За основа на споменатата измама служеше историята за един американец, собственик на бар, който, макар барът му да бил винаги пълен, се усъмнил, че приходите му са с 25% по-малко, отколкото би трябвало да бъдат. Наел най-добрия частен детектив и го настанил в стая над бара. Детективът пробил дупка в пода и прекарал седмицата по корем, наблюдавайки какво става долу. Накрая докладвал на собственика:
    „Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но сред хората от вашия персонал няма измамници. Всеки долар и всеки цент, които минават през тезгяха, влизат в един от вашите четири касови апарата.“
    „Как така четири? — учудил се собственикът на бара. — Та аз съм поставил само три!“
    — Не желая злото на този младеж — каза Истърхаус — но ако продължава по същия начин, ако не иска да мълчи, може би ще бъде най-добре да го преместите в Лондон.
    — Няма да е лесно. Той при всички случаи ще протестира — заяви Пайл.
    — Ланг е сигурен — обясни Истърхаус, — че рапортът му е получен в Лондон. При положение, че оттам го изискат — поне така ще му кажете вие — той ще тръгне като агънце. Това, което трябва да докладвате в Лондон е, че искате да го отзоват. Основанията за това са, че не е подходящ за банката тук, че се държи зле с персонала и демобилизира колегите си. Доказателството за всичко това се намира в ръцете ви. Ако започне да ви обвинява по същия начин в Лондон, той просто сам ще докаже, че сте били прав.
    Пайл беше възхитен. Полковникът бе предвидил всичко.


    Куин беше достатъчно опитен, за да предположи, че в стаята му най-вероятно има не един, а два микрофона. Трябваше му един час, за да открие първия и още толкова — втория. В месинговата поставка на голямата настолна лампа имаше пробит труднозабележим отвор. Той беше излишен, тъй като шнурът влизаше отстрани. Отворът беше точно под него. Куин лапна една дъвка — вицепрезидентът Одел му беше дал цяло пакетче за полета през Атлантика — и като я подъвка няколко минути, напъха топчицата плътно в отверстието.
    След малко в подземието на посолството се появи дежурният от отдела за електронно наблюдение и подслушване и поиска да говори с представител на ФБР. Колинс и Браун веднага отидоха в подслушвателния пост.
    — Единият от микрофоните в стаята току-що спря да предава — съобщи техникът. — Онзи, който монтирахме в поставката на настолната лампа. Приборите показват дефект.
    — Механична повреда? — запита Колинс.
    Въпреки твърденията на производителите, беше нещо обичайно техниката да се поврежда от време на време.
    — Не е изключено — отговори човекът. — Няма как да разберем. Самият микрофон е здрав, но показанието за нивото на звука е нулево.
    — Дали не го е открил? — попита Браун. — Да е напъхал нещо вътре. Коварно копеле е той.
    — Възможно е — каза техникът. — Искате ли да пратим някого там?
    — Не — рече Колинс. — А и той никога не говори в стаята си. Само лежи на леглото и мисли. Освен това имаме и друг — в контакта на стената.
    Тази нощ, дванадесета по ред от първото обаждане на Зак, Сам отиде в стаята на Куин, отдалечена от стаята на МакКрей в другия край на апартамента. Когато отвори вратата, бравата изщрака.
    — Какво беше това? — попита агентът на ФБР, който дежуреше през нощта заедно с един от техниците.
    Техникът сви рамене.
    — Стаята на Куин. Бравата на вратата, някой прозорец. Може да е тръгнал към тоалетната. Или пък да проветрява. Нали виждаш, не се чуват гласове.
    Куин лежеше на леглото, смълчан в полумрака. Уличните лампи на Кенсингтън слабо осветяваха стаята. Беше съвсем неподвижен, втренчил поглед в тавана, гол, като се изключи саронга, увит около кръста му. Когато чу изщракването на вратата, той обърна глава. Сам стоеше безмълвно на прага. Тя също знаеше за микрофоните. Нейната стая не се подслушваше, но беше до тази на МакКрей.
    Куин спусна крака на пода, завърза саронга и вдигна пръст до устните си, за да я предупреди да мълчи. После стана безшумно от леглото, взе магнетофона си от малката масичка, включи го и го постави до електрическия контакт над перваза, на метър и половина от горния край на леглото.
    Все така безшумно, той вдигна голямото кресло от ъгъла, обърна го обратно и го постави над магнетофона и срещу стената. След това взе възглавниците и ги натъпка в празнините между облегалките му. Образува се нещо като кутия, като другите й две страни бяха подът и стената. Магнетофонът остана вътре.
    — Сега вече можем да говорим — тихо каза той.
    — Не искам да говоря — прошепна Сам и протегна ръце към него.
    Куин я грабна и я отнесе на леглото. Тя се изправи и за секунда се освободи от копринената си нощница. Куин легна до нея. След десет минути вече бяха любовници.
    В подземието на посолството техникът и двама от агентите на ФБР слушаха без особен интерес звука, идващ от контакта на две мили от тях.
    — Откърти — каза техникът.
    Това, което чуваха, бе спокойното и равномерно дишане на дълбоко заспал човек, записано предишната нощ, когато Куин бе оставил магнетофона включен на възглавницата до главата си. По някое време в подслушвателния пост се отбиха Браун и Сеймър. Не очакваха нищо особено; Зак бе позвънил в обичайното за вечерта пиково време — около 6 часа. Този път от гарата в Бедфорд. Никой не бе успял да го разпознае.
    — Не ми е ясно — каза Патрик Сеймър — как този човек може да спи при напрежението, на което е подложен. Цели две седмици аз едва успявам да подремна и вече се чудя дали някога ще мога отново да се наспя като хората. Сигурно нервите му са като въжета.
    Техникът се прозя и кимна. Нощните дежурства бяха доста необичайни за работата, която вършеше за Компанията в Англия и Европа. Никога не му се бе налагало да работи нощ след нощ, както в този случай.
    — Аха, де да можех и аз да направя като него.
    Браун се обърна и се прибра в стаята, която му бяха отстъпили. Вече 14 дни беше в този проклет град и все повече се убеждаваше, че английската полиция доникъде не е стигнала, а Куин само се лигави с онзи долен тип, който дори не заслужава да се нарича човек. Е, Куин и неговите английски приятелчета можеха да си седят на задниците колкото си искат, но неговото търпение се бе изчерпало. Реши сутринта да събере екипа си и да види дали с малко старомодна детективска работа няма да попаднат на следа. Не беше нещо ново огромен полицейски апарат да пропусне някоя дребна подробност.

8.

    Сам прекара в прегръдките на Куин почти три часа. Те се любиха, говореха си шепнешком и пак се любиха. Всъщност говореше повече Сам — за себе си и за кариерата си в Бюрото. Тя не пропусна да предупреди Куин за заядливия Кевин Браун, който я бе избрал за тази мисия и който се намираше в Лондон с екип от осем души, „за да държи всичко под око“.
    Сам спеше дълбоко и непробудно, за първи път от две седмици насам, когато Куин я разбуди с леко докосване.
    — Лентата е с дължина три часа — прошепна той. — Ще свърши след петнайсетина минути.
    Тя го целуна пак, облече нощницата си и на пръсти се прибра в стаята си. Куин премести внимателно креслото от стената, изсумтя няколко пъти заради микрофона, изключи магнетофона, изтегна се на леглото и този път наистина заспа. Звуците, записани на Гровнър Скуеър, бяха на човек, който се е обърнал в съня си и е продължил да спи. Техникът и двамата агенти от ФБР погледнаха конзолата и подновиха играта на карти.
    Зак се обади в девет и половина. Звучеше по-грубо и враждебно от предния ден, като човек, подложен на все по-нарастващо напрежение, чиито нерви са започнали да се изопват. Човек, който е решил сам да окаже натиск.
    — Добре, копеле, чувай сега. Никакви дъра-бъра повече. Писна ми. Приемам шибаните ти два милиона и нито цент по-малко. Поискаш ли още нещо, ще ти изпратя един-два пръста — ще ги отсека с чук и секач от дясната ръка на малкия пикльо. Да видим дали ще си все тъй мил на Вашингтон след това…
    — Зак, задръж — искрено го замоли Куин. — Твои са: Печелиш. Снощи им казах да ги събират тия два милиона или ще си вдигна чукалата. Господи, да не мислиш, че единствено ти си изморен. Аз не смея да дремна да не би да се обадиш…
    Зак явно се успокои при мисълта, че има човек, чиито нерви са по-опънати от неговите.
    — Още нещо — изръмжа той. — Не ща пари. Вашите копелдаци ще натъпчат куфара с подслушвателни устройства. Диаманти. Слушай сега…
    Той говори в продължение на още десет секунди и затвори. Куин не си водеше никакви бележки. Нямаше нужда. Всичко се записваше на магнетофонна лента. Засякоха обаждането — този път от една телефонна кабина в редица от три, в Сафрън Уолдън, пазарно градче в западен Есекс, съвсем близо до магистрала М-11 от Лондон за Кембридж. Изпратеният цивилен полицай стигна до кабините за три минути, но всички бяха празни. Зак се бе стопил в тълпата.


    По същото време Анди Ланг обядваше в стола на клона на ИБСА в Джеда. Заедно с него на масата седеше неговият приятел и колега мистър Амин — пакистанец, който завеждаше банковите операции.
    — Доста съм озадачен, приятелю — каза младият пакистанец. — Имаш ли представа какво става?
    — Не знам — отговори Ланг. — Може би ти ще ми кажеш.
    — Нали знаеш пощенската торба, която ежедневно пътува оттук до Лондон? Трябваше спешно да изпратя писмо с документи. Нуждаех се от бърз отговор. Кога ли ще пристигне — питах се аз. Защо все още не е дошъл? Обадих се лично в куриерския отдел и ги попитах защо отговорът все още не е пристигнал. А те ми казаха нещо странно.
    Ланг постави ножа и вилицата си върху чинията.
    — И какво е то, стари приятелю?
    — Отговориха ми, че всичко пристига със закъснение. Всички пакети оттук за Лондон били отклонявани в риядския клон за един ден, преди да продължат нататък.
    Ланг загуби апетит. Нещо го глождеше в стомаха, но то не беше глад.
    — Казаха ли откога е така?
    — От една седмица, доколкото си спомням.
    Ланг излезе от стола и се запъти към офиса си. На бюрото му лежеше съобщение от директора на клона мистър Ал Харун. Мистър Пайл желаел незабавно да се срещне с него в Рияд.
    Едва успя да хване следобедния полет. По пътя щеше да се изяде от яд. Ако беше знаел, че ще стане така, щеше да изпрати доклада си с обикновена поща… Беше го адресирал лично до главния счетоводител, а писмо с такъв адресат, още повече надписано с характерния му почерк, щеше да се набие в очите на Стийв Пайл от цял километър. Ланг беше въведен в офиса на Пайл веднага след като банката приключи работа с клиенти.


    Найджъл Крамър намина да види Куин по обед лондонско време.
    — Уговорили сте размяна за два милиона долара — каза той.
    Куин кимна.
    — Моите поздравления — продължи Крамър. — Тринайсет дни е доста кратък срок за такъв случай. Между другото, нашият психоаналитик прослуша днешния разговор. Той е на мнение, че Зак не се шегува, че е под голямо напрежение и че вече му се иска да се сложи край на всичко.
    — Ще трябва да почака още няколко дни — каза Куин. — Всички ще трябва да почакаме. Нали чухте, че иска диаманти вместо пари в брой. Ще е нужно време, докато ги съберат. Някакви данни за скривалището им?
    Крамър поклати глава.
    — Боя се, че не разполагаме с никакви. Проверихме всички къщи, дадени под наем. Или са в някоя необитаема сграда, или са купили проклетата къща. Или пък някой им е отстъпил за временно ползване.
    — Нямате ли възможност да проверите закупените къщи? — запита Куин.
    — Боя се, че нямаме. Броят на закупените и продадени къщи в югоизточна Англия е огромен. Има хиляди, закупени от чужденци, чуждестранни корпорации или компании, които са упълномощили адвокати, банки и прочие да действат от тяхно име при сключването на такива сделки. Като този апартамент например.
    Той се опитваше да подразни Лу Колинс от ЦРУ, който слушаше.
    — Между другото, говорих с един от моите хора в района на Хатън Гардън. Той се свързал с негов познат, занимаващ се с търговия на диаманти. Какъвто и да е Зак, той разбира от диаманти. Или някой от съучастниците му. Това, което иска, може лесно да се закупи и още по-лесно да се продаде. И не е тежко. Около килограм, може би малко повече. Мислили ли сте как ще стане размяната?
    — Разбира се — каза Куин. — Бих искал да я осъществя сам. И никакви скрити микрофони за подслушване — те сигурно ще се сетят да проверят. Мисля, че няма да доведат Саймън на мястото на срещата, тъй че все още ще съществува опасност той да загине, ако открият че са им скроили някой номер.
    — Не се безпокойте, мистър Куин. Разбира се, ние искаме да ги пипнем, но зная какво имате предвид. От наша страна няма да има никакви номера или прояви на излишно геройство.
    — Благодаря ви — отвърна Куин.
    Той се ръкува със служителя от Скотланд Ярд, който си тръгваше, за да докладва пред комисията КОБРА в един часа как напредва разследването.


    Кевин Браун прекара сутринта усамотен в офиса си в подземието на посолството. Когато магазините отвориха, той изпрати двама души от екипа си на покупки по съставен от него списък, който включваше: голямомащабна карта на областта северно от Лондон с радиус 80 километра във всички посоки, лист прозрачно найлоново фолио със същите размери, обозначителни карфици и разноцветни моливи. Той събра хората си и разстла найлоновото фолио върху картата.
    — Добре, дайте да видим сега тези кабини, откъдето се обажда онзи плъх. Чък, прочети ги една по една.
    Чък Моксън погледна списъка.
    — Първо обаждане от Хитчин, графство Хартфордшир.
    — Така, ей го тука Хитчин. — Той заби една карфица в картата.
    Зак се бе обадил осем пъти за тринадесет дни — деветото обаждане предстоеше. Браун заби по една карфица на всяко място, където беше засечено обаждане. Малко преди десет часа един от двамата агенти на ФБР в подслушвателния пост показа глава през вратата.
    — Току-що се обади пак. Заплаши, че ще отсече пръстите на Саймън със секач.
    — Майка му стара — изруга Браун. — Оня глупак Куин ще провали всичко. Знаех си аз. Откъде се обади?
    — От някакво място Сафрън Уолдън — отговори младият човек.
    Когато и деветте карфици бяха поставени по местата им, Браун очерта периметъра на зоната, която обграждаха. Получи се силно начупена фигура, в която влизаха части от пет графства. След това взе една линия и съедини по диагонал най-отдалечените места във всяка една посока. Приблизително в центъра на фигурата се образува плетеница от пресечени линии. Най-отдалечената на югоизток точка беше Грейт Дънмоу, Есекс; на север — Сейнт Ниотс, Кеймбриджшир; и на запад — Милтън Кейнс в Бъкингамшир.
    — Най-гъсто пресечени линиите са ей тук — посочи Браун с пръст — малко по на изток от Бигълсуейд, графство Бедфордшир. От тази зона не се е обаждал изобщо. Защо?
    — Да не би да е твърде близо до скривалището им? — обади се един от хората му.
    — Може и така да е, моето момче, може и така да е. Слушайте сега, искам да отидете в тези два града, Бигълсуейд и Санди — те са най-близо до географския център на мрежата. Идете там и посетете всички посредници при продажба на недвижими имоти. Дръжте се като бъдещи клиенти, които искат да наемат усамотена къща, за да пишат книга или нещо такова. Отваряйте си хубаво ушите какво казват — може някоя къща скоро да се освободи, или пък, ако сте се обадили преди три месеца, щели да ви намерят точно каквото ви трябва, ама някой друг вече я е наел. Разбрахте ли?
    Всички кимнаха.
    — Да се обадим ли на мистър Сеймър, че тръгваме? — попита Моксън. — Искам да кажа, може Скотланд Ярд да са ходили вече там.
    — Не берете грижа за мистър Сеймър — успокои ги Браун. — С него няма да имате проблеми. А пък английските ченгета може и да са ходили там, ама да са пропуснали нещо. И да са, и да не са, добре ще е и ние да проверим.


    Стийв Пайл поздрави Ланг, като се опитваше да бъде сърдечен.
    — Аз… ъ-ъ-ъ… те извиках тук, Анди, защото получих известие от Лондон, че искат да се срещнат с теб. Изглежда става дума за повишение.
    — Сигурно — каза Ланг. — А може би молбата на Лондон е свързана с един доклад, който им изпратих, а те изобщо не са го получили, тъй като е бил задържан в същия този офис?
    Пайл престана да се преструва.
    — Така значи. Умен си, може би по-умен, отколкото смятах. Но се месиш в неща, които не те засягат. Опитах се да те предупредя, но не — ти предпочете да се правиш на частен детектив. Е, ще ти го кажа направо — аз те връщам обратно в Лондон. Не ти е мястото тук, Ланг. Не съм доволен от работата ти. Заминаваш си. Край. Имаш на разположение седем дни да приведеш нещата си в ред. Билетът ти вече е резервиран. Седем дни от днес.
    Ако беше по-възрастен и по-опитен, Анди Ланг вероятно щеше да изиграе козовете си по-умело. Но той беше вбесен, че човек с положението на Пайл в банката краде от парите на клиентите за собственото си облагодетелстване. Освен това, като всички млади и нетърпеливи хора, Анди беше убеден, че справедливостта ще възтържествува. Той тръгна към вратата.
    — Седем дни? Та да имате достатъчно време да си уредите игрите е Лондон? Няма да я бъде тая. Щом искате, ще си замина, но ще тръгна още утре.
    Успя да хване последния нощен полет за Джеда. Когато пристигна, се отправи направо към банката. Държеше паспорта си в най-горното чекмедже на бюрото, заедно с други по-ценни документи; апартаментите на европейците в Джеда често биваха обирани и в това отношение банката беше по-сигурно място. Предполагаше поне, че е така. Паспортът му липсваше.


    Тази нощ четиримата похитители са скараха.
    — По-тихо, по дяволите! — изсъска Зак няколко пъти. — Baissez les voix, merde.
    Той знаеше, че търпението на съучастниците му се изчерпва. Винаги беше рисковано, когато се налагаше да използва хора като тези тримата. След възбудата на отвличането край Оксфорд те бяха принудени да стоят ден и нощ в къщата, наливаха се с бира от кутии, която той беше купил от един супермаркет, пазеха се през цялото време никой да не ги види и слушаха безбройните позвънявания на вратата, преди посетителите да си тръгнат. Напрежението върху тях беше голямо, а не бяха хора с достатъчно умствен „багаж“, за да прекарват времето, четейки книги. Корсиканецът по цял ден слушаше поп-предавания на френски език, прекъсвани от време на време от новини. Южноафриканецът непрекъснато си подсвиркваше фалшиво една и съща песен — „Sarie Marais“. Белгиецът гледаше телевизия, без да разбира нито дума. Най-много му харесваха анимационните филми.
    Кавгата беше по повод решението на Зак да приключи сделката с парламентьора Куин при откуп от два милиона долара.
    Корсиканецът се възпротиви и тъй като и двамата говореха френски, белгиецът беше склонен да го подкрепи. На южноафриканеца му беше дошло до гуша, искаше да се прибере у дома и беше съгласен със Зак. Главният довод на корсиканеца бе, че могат да продължат да се спотайват колкото си искат. Зак знаеше, че това не е вярно, но добре разбираше, че ще си навлече големи неприятности, ако им каже, че започват да проявяват признаци на пренапрежение и едва ли ще могат да издържат повече от шест дни побъркваща скука и бездействие.
    Той ги усмири и ги успокои като им каза, че са свършили отлична работа и след няколко дни всички ще бъдат много богати. Мисълта за парите уталожи страстите и те престанаха да недоволстват. За разлика от останалите трима, неговият проблем бе не скуката, а нервното напрежение. Всеки път, когато шофираше голямото Волво по оживените магистрали, той бе наясно, че дори една случайна полицейска проверка, едно одраскване на чужда кола или моментно невнимание от негова страна и край отворения прозорец на Волвото ще се надвеси полицай, който ще бъде твърде озадачен от факта, че Зак е с перука и фалшиви мустаци. Маскировката му вършеше работа по пълните с хора улици, но нямаше да му помогне на толкова близко разстояние.
    Всеки път, когато влизаше в някоя телефонна кабина, си представяше, че нещо може да се обърка, че могат да засекат обаждането по-бързо от обикновено, че някой цивилен полицай се намира на две крачки от мястото и когато го уведомят по радиостанцията му, веднага ще тръгне към кабината. Зак имаше пистолет и знаеше, че ще трябва да го използва, за да се измъкне. Ако направеше това, трябваше да зареже Волвото, което винаги паркираше няколкостотин метра по-далеч, и да се измъкне пеш. Някой случаен минувач можеше дори да се опита да го спре. Беше стигнал дотам, че всеки път когато видеше полицай, обикалящ оживените улици в близост до кабината, която бе решил да използва, стомахът му се свиваше.
    — Иди дай на оня пикльо да вечеря — каза той на южноафриканеца.
    Бяха изминали петнадесет дни, откакто Саймън Кормак се намираше в подземната килия и тринадесет, откакто бе отговорил на въпроса за леля Емили и бе разбрал, че баща му се опитва да го измъкне. Едва сега бе започнал да разбира какво значи пълна самота и се чудеше как някои хора са успявали да преживеят месеци и дори години по този начин. В затворите на Запад осъдените и затворени в единични килии разполагаха поне с материали за писане, книги, понякога с телевизор, с нещо, което да отвлича вниманието им. Тук нямаше нищо. Но той беше упорит и бе решил да не се предава.
    Редовно се занимаваше с физически упражнения, стремейки се всячески да преодолее затворническата летаргия, правеше лицеви опори и бягаше на място по няколко пъти на ден. Все още беше с маратонките, чорапите и шортите за бягане и предполагаше, че мирише отвратително. Използваше тоалетната кофа внимателно, като се стараеше да не цапа пода и беше благодарен, че я сменят през ден.
    Храната беше еднообразна, най-вече пържена или студена, но му стигаше. Не разполагаше със самобръсначка, разбира се, и лицето му бе обрасло с рядка брада. Косата му бе пораснала; той се опитваше да я разресва с пръсти. Беше помолил и след време му бяха донесли пластмасова кофа със студена вода и гъба. Никога не си бе давал сметка колко благодарен може да бъде човек за възможността да се измие. Беше се съблякъл и промушил шортите си на известно разстояние по веригата, за да останат сухи, а след това се бе обтрил енергично с гъбата от глава до пети, за да се почисти. Но не се опита да избяга. Невъзможно беше да счупи веригата, а вратата беше масивна и се затваряше с резе отвън. Стремеше се умът му да бъде постоянно зает с нещо между упражненията. Рецитираше всяко стихотворение, за което можеше да се сети, представяше си, че диктува автобиографията си на невидим стенограф, като се опитваше да си спомни всичко, което му се беше случило през двадесет и една годишния му живот. И си мислеше за дома, за Ню Хейвън, за Нантъкет, за Йейл и за Белия дом. Какво ли правеха майка му и баща му? Надяваше се да не се притесняват за него, но беше сигурен, че се тревожат. Ако можеше някак да им каже, че е добре, в отлична форма като се има предвид… По вратата на килията отекнаха три силни удара. Той протегна ръка към качулката и я надяна. Беше време за вечеря, а може би за закуска?


    Същата вечер, но след като Саймън Кормак беше заспал, а Сам лежеше в прегръдките на Куин, докато магнетофонът равномерно „дишаше“ в контакта на стената, пет часови зони на запад — в Белия дом — се събра правителствената комисия. Освен обичайните членове на кабинета и шефове на министерства присъстваха още Филип Кели от ФБР и Дейвид Вайнтрауб от ЦРУ.
    Те прослушаха лентите със записи на телефонните обаждания на Зак до Куин — дрезгавия глас на английския престъпник и провлачения миролюбив говор на американеца, който се опитваше да го успокои — както правеха почти всеки ден от две седмици насам.
    Когато Зак свърши, Хюбърт Рийд беше пребледнял от възмущение.
    — Господи — каза той, — с чук и секач! Този човек е истинско животно.
    — Да, вече разбрахме това — отвърна Одел. — Сега поне откупът е уговорен. Два милиона долара. В диаманти. Някакви възражения?
    — Никакви — каза Джим Доналдсън. — Държавата ще ги плати, щом става дума за сина на президента. Само съм учуден, че за това бяха нужни две седмици.
    — Всъщност доста бързо за такъв случай, поне така ми обясниха — заяви министърът на правосъдието Бил Уолтърс.
    Дон Едмъндс от ФБР потвърди с кимване на глава.
    — Искате ли да изслушаме останалото, имам предвид лентите от апартамента? — попита вицепрезидентът Одел.
    Никой не изяви желание.
    — Какво мислите по това, което мистър Крамър от Скотланд Ярд каза на Куин? Някакви коментари от вашите хора?
    Дон Едмъндс погледна с крайчеца на окото си Филип Кели, но отговори от името на Бюрото.
    — Нашите хора в Куонтико са съгласни с английските си колеги — каза той. — Търпението на Зак е почти изчерпано, иска да приключи сделката и да направи размяната. Напрежението в гласа му започва все по-ясно да личи, вероятно за това са и тези заплахи. Освен това те са съгласни с тамошните аналитици и за още нещо. А именно, че Куин изглежда е успял да създаде у това животно Зак усещането за някакво съпричастие. Изглежда усилията му, за които бяха необходими тези две седмици — той погледна към Джим Доналдсън докато говореше — да създаде впечатлението, че той единствен се опитва да помогне на Зак, а всички ние — тук и отвъд океана — сме „мръсниците“, които създават пречки, са се оказали успешни. Зак изпитва известно доверие към Куин, но само към него. Това може да се окаже решаващо за безопасната размяна. Поне така смятат гласовите аналитици и психиатрите.
    — Господи — забеляза с отвращение Джим Доналдсън. — И това ако е работа — да се опитваш да придумаш отрепка като този Зак.
    Дейвид Вайнтрауб, който до този момент безмълвно се взираше в тавана, погледна към държавния секретар. За да запазят тези политици постовете си, би могъл да им каже, но не го стори, той и колегите му бяха принудени да се разправят с типове, които по нищо не отстъпваха на Зак.
    — Е, добре — заяви Одел. — Започваме работа по сделката. Това поне зависи от нас в Америка, така че хайде да не протакаме. Лично аз смятам, че този мистър Куин свърши добра работа. Ако той успее да върне момчето живо и здраво, ще му бъдем безкрайно задължени. А сега за диамантите. Откъде ще ги вземем?
    — От Ню Йорк — каза Вайнтрауб. — Там е центърът за търговия с диаманти.
    — Мортън, ти си от Ню Йорк. Имаш ли хора, които биха могли да свършат бързо и дискретно работата? — попита Одел бившия банкер Мортън Станърд.
    — Разбира се — отговори той. — Когато работех за „Рокмън-Куинс“, имахме доста клиенти с утвърдени позиции в този бранш. Много дискретни — работата им го изисква. Искате ли да се погрижа за това? А парите откъде ще вземем?
    — Президентът настоя той лично да заплати откупа, и дума не дава да се издума за друго — каза Одел. — Но не виждам защо трябва сега да го притесняваме с това. Хюбърт, какво ще кажеш финансовото министерство да ни отпусне поименен заем, докато той бъде в състояние да ликвидира попечителските фондове?
    — Няма проблеми — отговори Хюбърт Рийд. — Ще осигурим парите, Мортън.
    Членовете на комисията станаха. Одел трябваше да се срещне с президента в личния му апартамент.
    — Колкото може по-скоро, Мортън — каза той. — Става дума до два-три дни. Най-много.
    Всъщност щяха да бъдат необходими седем.


    Анди Ланг успя да се срещне с мистър Ал Харун едва на сутринта. Но през нощта свърши доста работа.
    Притиснат натясно, мистър Ал Харун засипа Анди с извинения, тъй както само един добре възпитан арабин умее, когато пред него се изправи разгневен чужденец. Той страшно съжаляваше за случилото се, без съмнение една пренеприятна ситуация, чието решение беше в ръцете на всемилостивия Аллах; за него беше огромно удоволствие да върне паспорта на мистър Ланг, който беше взел на съхранение през нощта единствено поради изричната молба на мистър Пайл. Той отиде до сейфа, извади с тънките си мургави пръсти зеления американски паспорт и го върна на притежателя му.
    Ланг бе умилостивен, благодари му с официалното и по-любезно „Ашкурак“ и излезе. Чак когато се върна в офиса си, се сети да разлисти страниците на паспорта.
    В Саудитска Арабия на чужденците е необходима не само входна, но и изходна виза. Неговата, която преди беше валидна без ограничение във времето, сега бе отменена. Печатът на Имиграционната служба в Джеда беше съвсем истински. Без съмнение, помисли си той, мистър Ал Харун имаше приятел в това учреждение. Това беше, в края на краищата, начинът, по който се уреждаха нещата тук.
    Съзнавайки, че няма връщане назад, Анди Ланг реши да зареже всичко и да се измъкне. Той си спомни нещо, което завеждащият банковите операции, мистър Амин, бе споменал веднъж пред него.
    — Амин, приятелю, не беше ли казал преди време, че имаш роднина в Имиграционната служба? — попита го той.
    Амин не видя нищо подозрително във въпроса.
    — Да, наистина. Братовчед.
    — Къде точно работи?
    — О, не тук, приятелю мой. Той е в Дхаран.
    Дхаран не беше близо до Джеда, на брега на Червено море, а в най-източната част на страната, край Арабския залив. Късно сутринта Анди Ланг се обади по телефона на мистър Зулфикар Амин в канцеларията му в Дхаран.
    — Обажда се Стийв Пайл, генерален директор на Инвестиционната Банка на Саудитска Арабия — заяви той. — Един от моите служители в момента се намира по служба в Дхаран. Налага му се спешно да лети за Бахрейн довечера. За съжаление научавам, че срокът на визата му е изтекъл. Знаете колко време отнемат тези неща по обичайния ред… Питам се, като имам предвид, че дълбокоуважаваният ви братовчед работи при нас… Ще видите, че мистър Ланг е изключително щедър…
    По време на обедната почивка Анди Ланг се върна в апартамента си, опакова багажа си и хвана полета на Саудитските авиолинии в 3 часа след обед за Дхаран. Мистър Зулфикар Амин го очакваше. Издаването на изходна виза му отне два часа и го лиши от хиляда риала.
    Мистър Ал Харун забеляза отсъствието на специалиста по кредити и маркетинг приблизително по времето, когато самолетът на Ланг излиташе за Дхаран. Той направи справка на летището в Джеда, но само за международните полети. Никаква следа от Ланг. Крайно озадачен, той се обади в Рияд. Пайл попита дали е възможно да се предотврати качването на Ланг на какъвто и да е самолет, даже по вътрешните линии.
    — Боя се, скъпи колега, че не мога да уредя това — каза мистър Ал Харун, който мразеше да разочарова хората. — Но мога да попитам моя приятел дали не е излетял по някоя от вътрешните линии.
    Откриха, че Ланг е излетял за Дхаран в момента, когато пресичаше границата със съседното емирство Бахрейн. Оттук той без затруднение се качи на самолет на Английските авиолинии, който извършваше редовен полет от Мавриций за Лондон. Без да знае, че той бе получил нова изходна виза, Пайл изчака до следващата сутрин и разпореди на служителите в тамошния клон на банката да разпитат из града и да открият какво прави Ланг в Дхаран. След три дни му докладваха, че търсенето е било безрезултатно.


    Три дни след като министърът на отбраната бе натоварен от Вашингтон да осигури диамантите, поискани от Зак, той докладва, че изпълнението на тази задача ще отнеме повече време, отколкото бе предполагал. Парите бяха осигурени; проблемът не беше в тях.
    — Вижте — каза той на колегите си, — не разбирам нищо от диаманти. Но моите познати от този бранш — свързал съм се с трима, всички са много дискретни и проявяват пълно разбиране — ми казаха, че броят на скъпоценните камъни, които ще са необходими е много голям. Похитителят иска необработени диаманти с големина от една пета карат до половин карат, при това среднокачествени. Цената на такива камъни се движи между двеста и петдесет и триста долара за карат. За по-сигурно те използват като основна цена 250 долара. Очевидно става дума за около осем хиляди карата.
    — И какъв е проблемът? — запита Одел.
    — Времето — отговори Мортън Станърд. — Ако всеки камък е по една пета карат, ще бъдат необходими четиридесет хиляди диаманта. Ако са по половин карат — шестнайсет хиляди. Твърде много, за да бъдат осигурени бързо. В момента трима души изкупуват всичко налично, като се стараят да не привличат излишно внимание.
    — Какъв е крайният срок? Кога диамантите ще могат да бъдат изпратени?
    — Още един, може би два дни — отвърна военният министър.
    — Най-много, Мортън — изръмжа Одел. — Сделката е уредена. Не можем да караме момчето и баща му да чакат повече.
    — В момента, в който бъдат събрани, претеглени и проверени дали са истински, ще ги имате — каза Станърд.


    На следващата сутрин един от хората на Кевин Браун му се обади по телефона в посолството.
    — Май ударихме шестица от тотото, шефе — каза той кратко.
    — Нито дума повече по телефона, момчето ми. Вдигай си задника и пристигай скоро тук. Ще ми кажеш каквото имаш очи в очи.
    Агентът се върна в Лондон по обед. Това, което разказа, беше повече от интересно.