Скачать fb2
Пълнолуние в Бландингс

Пълнолуние в Бландингс

Аннотация

    Райските градини на замъка Бландингс отново са сцена на драматични събития, които заплашват да оставят хиляди разбити сърца и в частност тези на Вероника — може би не най-тъпото, но най-красивото момиче, записвано някога в „Дебрет“1 и младия американски милионер — Типтън Плимсол, както и на Прудънс и горилоподобния й любим Бил Листър. Но несравнимият чичо Галахад е на своя пост и с решителната помощ на Императрицата недоразуменията са изгладени.


П. Г. УдхаусПълнолуние в Бландингс

Глава първа

I

    Прекрасната луна, която еженощно обслужваше Замъка Бландингс и неговите околности, почти се беше изпълнила и от няколко часа вече наследственото имение на Кларънс, деветия граф Емсуърт, се къпеше безплатно в сребърните й лъчи. Те играеха по кулите и назъбените стени, надничаха почтително в Синята стая, където сестрата на графа, лейди Хърмион Уедж, мажеше лицето си с крем, прокрадваха се през отворения прозорец на съседната Червена стая, в която наистина имаше какво да се види — Вероника Уедж, невероятно красивата дъщеря на лейди Хърмион, лежеше в леглото, зяпаше в тавана и си мечтаеше за някое прилично бижу, което да носи на приближаващия Бал на графството. Разбира се, едно хубаво момиче не се нуждае от друго бижу, освен младостта, очарованието и здравия си тен, но ако някой се нагърбеше да убеждава в това Вероника, трябваше да положи къртовски труд.
    Няколко метра встрани лунният светлик попадна върху малко наедрялата фигура на зетя на лорд Емсуърт, полковник Егбърт Уедж, който слизаше от таксито пред входната врата, а след известно лутане бледите лъчи изтръгнаха от прегръдката на мрака и очертанията на самия лорд Емсуърт. Деветият граф беше при кочината, разположена близо до зеленчуковата градина и в момента се бе увесил като медуза на парапета на царската резиденция на Императрицата на Бландингс, неговата любима свиня, спечелила в две поредни години абсолютната шампионска титла на Шропшърското селскостопанско изложение в раздела „Гойни свине“. Всеки път, когато завеяният и леко смахнат аристократ общуваше с това високоблагородно животно, гърдите му преливаха от въодушевление, което този път не бе съвсем пълно, защото Императрицата се беше оттеглила за нощувка под закрития навес в задната част на кочината и лорд Емсуърт не можа да я зърне. Но затова пък чуваше равномерното дълбоко дишане, така характерно за този тип живинки, и той го попиваше с цялото си същество, като че ли беше Лунната соната. И тъкмо се беше прехласнал, когато ароматът на силна пура му подсказа, че вече не е сам. След като си намести пенснето, лорд Емсуърт с изненада различи до себе си изопнатата фигура на полковник Уедж. Причина за изненадата му бе, че предишния ден полковникът беше отишъл в Лондон да даде едно рамо на годишния банкет на Верните Шропшърски синове. Не мина много обаче и проницателният ум на лорд Емсуърт стигна до едно възможно обяснение за появата на зет му на територията на Замъка Бландингс — а именно, че е възможно последният да се е върнал. Наистина случаят беше точно такъв.
    — А-а, Егбърт — рече той вежливо и с явно нежелание се смъкна от парапета.
    След дългото пътуване полковник Уедж беше решил да размърда кокали, надявайки се да остана насаме с природата. Шокиращото откритие, че това, което бе взел за куп стари дрехи е живо, при това родствено по линия на жена му, го накара да изостри тон и стойка.
    — Я гледай, Кларънс, ти ли си бил? Какво, за бога, правиш тук по това време на нощта?
    Лорд Емсуърт нямаше тайни от най-близките и скъпите си и отвърна, че си слуша свинята. Незнайно защо това признание накара събеседника му да трепне — като че се бе обадила стара рана. Егбърт Уедж отдавна хранеше убеждението, че главата на семейството, в което се бе оженил, постепенно и убедително се приближава към пълното кукундясване, но този път имаше сериозни причини да направи лъвски скок в тази посока.
    — Слушаш си свинята? — повтори той зашеметен и спря за миг, за да преглътне информацията. — Най-добре е да влезеш и да си легнеш. Пак ще те тресне лумбагото.
    — Май че си прав — съгласи се лорд Емсуърт и тръгна редом със зет си.
    За известно време те се движиха по посока на къщата мълчаливо, всеки зает със собствените си мисли. После, както толкова често се случва в такива ситуации, и двамата проговориха в един глас. Полковникът казваше, че предишната вечер е срещнал Фреди, а лорд Емсуърт го питаше дали е ходил да види Мейбъл в Лондон.
    Този въпрос озадачи полковника.
    — Мейбъл?
    — Така де, Дора — уточни лорд Емсуърт. — Забравих й името за момент. Сестра ми Дора.
    — А, Дора? Разбира се, че не — отвърна малко раздразнено полковникът. — Когато отида до Лондон за един ден, за да прекарам приятно, не си губя времето да се виждам с Дора.
    Изявлението бе от онези, които лорд Емсуърт напълно подкрепяше. То го накара да погледне на зет си като на мъж с вкус, прозорливост и характер.
    — Разбира се, че не, драги, ами да, съвсем естествено — побърза да го подкрепи той. — Човек трябва да не е с всичкия си, за да го направи. Глупаво от моя страна, че те попитах. Онзи ден писах на Дора да ми намери художник, който да нарисува достоен портрет на свинята ми, а тя ми върна най-груб отговор, в който се казваше да не се правя на хахо. За бога, каква ужасна колекция от досаднички са дамската част на семейството ми. Само Дора би ми стигнала, но погледни и Констанс, а още повече Джулия. Обаче върха на всичко е Хърмион.
    — Жена ми — натърти полковник Уедж.
    — Да — лорд Емсуърт го потупа съчувствено по ръката. — Я чакай — замисли се той, — защо те попитах дали си се срещал с Дора? А да, Хърмион получила тази сутрин писмо от нея. Дора била много обезпокоена.
    — Защо? — попита полковникът.
    — О, много обезпокоена.
    — За какво? — настояваше на своето първият.
    — Нямам представа.
    — Хърмион не ти ли каза? — направи и трети опит да получи информация запасният воин на Британската империя.
    — О, каза ми — отвърна лорд Емсуърт с тон на човек, който е преминал на по-маловажен въпрос. — Обясни ми подробно всички обстоятелства. Но какви бяха те напълно ми е излязло от ума. Май ставаше дума за някакви зайци.
    — Зайци? — изхъхри полковникът.
    — Така рече Хърмион.
    — Защо, по дяволите, ще се тревожи Дора за зайци?
    — Знам ли — отвърна графът с чувството, че се набърква в голяма мистерия. После нещо му просветна. — Може да са й яли цветята.
    Полковник Уедж издаде кратко пръхтене и лорд Емсуърт си помисли с умиление за Императрицата.
    — Сестра ти Дора живее на четвъртия етаж на Гроувнър Скуеър, „Уилтшир Хаус“. Това е блок в центъра на Лондон. Което ще рече, че там няма цветя.
    — Тогава ми е трудно да проумея — съгласи се лордът, — какво общо могат да имат тук зайците. Я ми кажи — продължи той, обръщайки гръб на темата, която всъщност изобщо не бе привлякла интереса му, — правилно ли чух, че си получил писмо от Фреди?
    — Не. Казах, че съм срещнал Фреди.
    — Срещнал си го?
    — На Пикадили. Беше с един пияндур — продължи полковникът, но мисълта му явно бе отправена към зайците.
    — Пияндур?
    Полковник Уедж имаше сприхав нрав и подобен задушевен разговор със стария нощен скитник не му се отразяваше добре. Навикът на последния да се държи като ехото на Швейцарските Алпи би могъл да изкара от кожа и по-търпелив човек.
    — Да, един пияндур. Млад мъж, очевидно фиркан до козирката. Знаеш какво значи фиркан.
    — О, да, да. Фиркан, да, именно. Но не може да си видял Фреди, драги — завъртя глава лорд Емсуърт. — Не, не Фреди. Може би някой друг.
    Полковник Уедж стисна устни. По-слаб човек можеше даже и да скръцне със зъби и като нищо да схруска половината от тях.
    — Фреди беше, казвам ти. Да не мислиш, че не мога да позная Фреди? — изпъчи гърди полковникът. — Защо, по дяволите, да не може да бъде Фреди?
    — Той е в Америка — спокойно отвърна лорд Емсуърт.
    — Не е в Америка.
    — Там е — упорстваше графът. — Не си ли спомняш? Ожени се за дъщерята на един американски производител на кучешки бисквитки и отиде да живее в Америка.
    — Но от седмици вече е в Англия.
    — Боже мой! — възкликна лорд Емсуърт, явно разтревожен от новината.
    — Тъст му го пратил да вдигне на крака английския клон на предприятието.
    Лорд Емсуърт още веднъж призова всевишния. Идеята по-младият му син, Почитаемият2 Фреди Трийпуд, да вдига на крака английски клонове на предприятия, му се видя почти невероятна. Годините на общуване с момчето го бяха оставили с впечатлението, че е достатъчно интелигентно, за да зейне, та да лапне нещо, но със сигурност не и повече.
    — Жена му дошла с него, но заминала за Париж. Фреди идва тук утре.
    Лорд Емсуърт изпълни бърз, конвулсивен подскок, после застина в странна поза. Както толкова много други бащи от английската аристокрация, той беше алергичен към по-младите синове и не му се нравеше особено да прекарва времето си с този, когото съдбата е решила да прибави към многочислената му челяд. Когато идваше в Бландингс, Фреди имаше навика да се разтакава наоколо като отегчена овца с очи, оцъклени над двадесет и девет сантиметровото му цигаре, което само по себе си винаги е било достатъчно да попари неговия рай.
    — Идва тук? Фреди? — някакво странно вцепенение скова разсъдъка на лорд Емсуърт, като че бе погълнал отрова от бучиниш. — И няма да остане дълго, нали? — попита той с бащинско умиление.
    — Със седмици, както подразбрах. Ако не и с месеци. Всъщност, говореше така, като че ли възнамерява да остане завинаги. А, забравих да спомена, че ще доведе със себе си и оня пияндур. Лека нощ, Кларънс, лека нощ — изчурулика полковник Уедж жизнерадостно.
    След като веселото му настроение се възстанови напълно при мисълта, че е съсипал това на родственика си, той се запъти към Синята стая да докладва на своята благоверна, която беше приключила с крема за лице и сега прелистваше някакъв роман в леглото.

II

    Щом вратата се отвори, тя погледна над страниците и нададе волен вик:
    — Егбърт!
    — Здравей, скъпа.
    За разлика от останалите членове на фамилията й, които бяха снажни и величествени, лейди Хърмион Уедж бе ниска, тантуреста и приличаше на готвачка. В някое от по-ведрите си настроения тя бе по-близо до готвачка, доволна от последното си суфле, но бидейки гневна, лейди Хърмион бе досущ като готвачка, заплашваща с напускане. И в двата случая тази дама бе „като“ готвачка, но готвачка със силен характер. И все пак, тъй като любовта е сляпа, не можеше да не се отчете изисканата преданост, с която съпругът й се наведе и избягвайки крема за лице, я бацна по връхчето на нощната шапчица. Те бяха щастлива и сговорна двойка. Повечето от хората, които си бяха имали вземане-даване с тази страховита жена, треперещи като лист пред смръщените й вежди, споделяха мнението на лорд Емсуърт, но полковник Уедж нито за миг не бе съжалявал за думите си: „Ъ? О, да, разбира си, как не.“ в отговор на запитването на свещеника: „Вземаш ли ти, Егбърт, тази жена Хърмион…?“. Тогава, когато другите примираха под властния й поглед, последният й се възхищаваше.
    — Е, върнах се най-после, гълъбче. Влакът закъсня, а после останах да се разтъпча в градината. Попаднах на Кларънс.
    — Бил е навън в градината?
    — Да. Насила си викаше лумбагото и точно това му казах. Каква е тая работа с Дора? Сутринта, пресичайки Гроувнър Скуеър, срещнах младата Прудънс — беше извела на разходка ония нейни кучета. Но тя не ми спомена нищо. Според Кларънс, Дора писала, че я мъчат някакви зайци.
    Лейди Хърмион цъкна с език, както толкова често й се налагаше да цъка, щом брат й се явяваше тема на разговор.
    — Да можеше Кларънс поне от време на време да не си седи на ушите и да не зяпа с отворена уста, а да обърне малко внимание на това, което му се говори. Казах му, че Дора е обезпокоена, защото някакъв мъж нарекъл Прудънс „зайче на моите мечти“.
    — О, това ли било? Кой е този мъж?
    — Самата тя няма никаква представа. Точно затова е толкова разтревожена. Вчера икономът влязъл и потърсил Прудънс, защото някакъв господин искал да говори с нея по телефона. Прудънс я нямало, така че Дора взела слушалката и един странен мъжки глас произнесъл: „Привет, скъпоценно зайче на моите мечти.“
    — А тя?
    — Оплескала работата, както може и да се очаква от нея. Дора наистина няма пипе за нищо. Вместо да изчака и да чуе повече, тя казала, че се обажда майката на Прудънс. При което мъжът хлъцнал и затворил. Разбира се, тя разпитала Прудънс, след като се прибрала, кой е този, който я нарича „зайче на моите мечти“, но Прудънс отвърнала, че може да е всеки.
    — Това е логично. В днешно време хората се наричат как ли не.
    — Но не и „зайче на моите мечти“.
    — Смяташ, че е твърде интимно?
    — Знам само, че бих направила най-задълбочено проучване на всеки, когото чуя да нарича Вероника „зайче на мечтите му“. Нищо чудно, че Дора е неспокойна. Според нея Прудънс напоследък често се виждала с Галахад и кой знае с кого може да я е запознал. Представата на Галахад за подходящ приятел на едно чувствително момиче спокойно би могла да включва някой смахнат дерби-маниак или картоиграч.
    По лицето на полковник Уедж се появиха ония признаци на свян, които се наблюдават у всички женени мъже, когато стане дума за хора, които те самите високо ценят, но за които знаят, че са измет в очите на съпругите им. Ясно му беше, че обичта и възхищението, което хранеше към по-младия брат на лорд Емсуърт, Почитаемия Галахад Трийпуд, не се споделя от сестрите на последния, за които този изискан светски лъв с рицарско сърце бе само едно ненужно леке върху честта на гордата фамилия.
    — Някои от приятелите на Гали наистина са особняци — призна той. — Веднъж един от тях ми задигна портфейла. Видях го на банкета.
    — Кой, джебчията?
    — Не, Гали.
    — А, банкетът ще пропадне без него.
    — Хайде, гълъбче, не говори така, като че ли е било някаква оргия. А какъвто и живот да води Гали, за бога, добре му понася. Не познавам човек, който да изглежда в по-цветущо здраве. Ще дойде тук за рождения ден на Вий.
    — Знам — троснато рече Хърмион. — А също и Фреди. Каза ли ти Кларънс, че утре пристига с някакъв приятел?
    — А? Не, аз му казах. Срещнах Фреди на Пикадили.
    Тук полковникът изведнъж спря и доби вид на човек, чиито стомашни сокове се бяха вкиснали за миг.
    — Да не искаш да кажеш, че Кларънс е знаел през цялото време? — изврещя той. — Да пукна дано! Когато преди малко му споменах, че Фреди пристига в Замъка, новината го завари напълно неподготвен и направо го зашемети.
    — Тази негова разсеяност наистина е много досадна.
    — Разсеяност? — полковник Уедж беше приемник на няколко поколения прями воини, които наричаха нещата с истинските им имена. На него не му минаваха тия благоприлични евфемизми. — На това разсеяност ли му викаш. Това си е чисто маймунско слабоумие. Няма спор, гълъбче, трябва да погледнем истината в очите — Кларънс е смахнат. Беше си смахнат, когато се ожених за теб преди двадесет и четири години, а оттогава става все по-смахнат и по-смахнат. Къде си мислиш го заварих преди малко? При кочината. Видях, че нещо виси на парапета и реших, че свинарят е оставил дрехите си там. Не щеш ли, изведнъж те се надигнаха като кобра и рекоха: „А, Егбърт.“ Така се стреснах, че едва не си глътнах пурата. А тя беше запалена, гълъбче. А като го попитах какво по дяволите си мисли, че прави, той отвърна, че си слушал свинята.
    — Слушал си свинята?
    — Честна дума. И какво, ще попиташ, правеше свинята? Пееше? Или рецитираше „Страшният Дан Макгру“? Нищо подобно. Просто си дишаше. Казвам ти, изправя ми се косата, като си помисля за Кларънс, Галахад, Фреди и оня Плимсол, всичките на едно място по време на пълнолуние. По-скоро бих предпочел да съм корабокрушенец на пустинен остров заедно с банда главорези.
    — Плимсол?
    — Оня, който ще дойде с Фреди.
    — Той Плимсол ли се казва?
    — Е, разбира се, ако се съди по думите на Фреди. Въпросният беше прекалено гипсиран, за да проговори и дума. Докато приказвахме, стоеше мълчалив и блажено ухилен. С едната ръка се подпираше на навеса за таксита, а с другата ловеше несъществуващи мухи. Никога не съм виждал човек така солидно наквасен.
    Една бръчка се бе появила на челото на лейди Хърмион, която като че ли напрягаше в момента паметта си.
    — Как изглеждаше?
    — Висок, слаб тип. Горе-долу като Кларънс. Ако си представиш един млад, пиян Кларънс, с нос като човка и очила с рогова рамка, ще добиеш доста пълна представа за Плимсол. Защо, да не би да го познаваш?
    — Опитвам се да си спомня. Сигурна съм, че съм чувала името, Фреди каза ли ти нещо за него?
    — Нямаше време. Знаеш как е, когато срещнеш Фреди. Първата ти мисъл е да се разбързаш. Докато успее да спомене, че пристига в Бландингс с мухоловеца на име Типтън Плимсол, и аз вече скачах в таксито.
    — Типтън! Разбира се! Сега си спомних.
    — Познаваш той пияндурник, така ли?
    — Не сме се запознавали, но ми го показаха в един ресторант преди да тръгнем от Лондон. Млад американец с английско образование и, струва ми се, много богат.
    — Богат?
    — Страхотно богат.
    — Мили боже!
    Последва пауза. Двамата се спогледаха. После, като че ли се бяха наговорили, очите им се плъзнаха към стената, зад която Вероника Уедж лежеше с очи, вперени в тавана. Лейди Хърмион дишаше учестено, а съпругът й седеше мълчаливо и мърдаше палците на краката си в такт „Прасенцето отиде на пазар“. Лицето му беше като на човек, който бленува.
    Той се покашля.
    — Ще бъде добра компания за Вий.
    — Да.
    — По-добра от това, здраве му кажи.
    — Да.
    — Тука… ъ-ъ… е чудесно за млади хора… такова място… сред природата… да си приказват. Ободрява, знаеш.
    — Да. Симпатичен ли изглеждаше?
    — Очарователна личност, така ми се видя. Разбира се, като се има предвид че беше пиян като талпа.
    — Не отдавам голямо значение на това. Сигурно не държи на много алкохол.
    — Да. А когато човек прекарва вечерта с Фреди, ще не ще трябва да му влезе в крачката. Освен това, налага се още да имаме предвид, че на Вий е трудно да й се угоди.
    — Какво имаш предвид?
    — Ами, по дяволите, като си помислиш, че едно време беше сгодена за Фреди…
    — О, скъпи, бях забравила това. Трябва да й напомня да не го споменава. А ти по-добре предупреди Кларънс.
    — Ще отида да го видя още сега. Лека нощ, гълъбче.
    — Лека нощ, скъпи.
    Лицето на полковник Уедж, напускайки стаята, изглеждаше твърде прехласнато. Той не беше от хората, предразположени към фантазии, но сега се беше отдал на една. Стои той в средата на библиотеката в Замъка Бландингс, положил ръка на рамото на висок, строен младеж с очила с рогови рамки, който току-що е поискал разговор насаме, и му говори:
    — Дали можеш да ухажваш дъщеря ми, Плимсол? Разбира се, че можеш да я ухажваш, драги ми момко.

III

    В Червената стая Вероника все още си мислеше за Бала на графството, при това не много весело. Искаше й се да може да посети тържеството блестяща като кристален полилей, но едва ли можеше да стане някакво чудо. Защото, макар че след няколко дни ставаше на двадесет и три години, опитът я беше научил да не очаква диамантени огърлици за рождените си дни. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше брошката, обещана от чичо й Галахад, и някакво неясно засега бижу, за което беше намекнал Фреди.
    Мислите й бяха прекъснати от отварянето на вратата. Тънката ивица светлина под нея привлече вниманието на полковник Уедж, който се беше запътил да изпълни мисията си. Девойката вдигна глава от възглавницата и ококори две големи очи към него.
    — Здравей, татенце.
    — Здравей, скъпа. Как си?
    — Добре, татенце.
    Полковник Уедж седна на крайчеца на леглото, удивен, както ставаше винаги, когато погледнеше тази своя дъщеря, че родители като него и жена му, на вид хубави колкото магарешки тръни, можаха да създадат такова възхитително цвете. Вероника Уедж, ако не най-тъповатото, със сигурност бе най-красивото момиче, записано в „Дебрет“ сред родствениците по непряка линия. Мозъкът й, колкото на кокошка с развитие, забавено поради падане на главата в първите дни след излюпването, се съчетаваше с ослепителна хубост, която караше модните фотографи да се избиват за нея. Всеки път, когато видиш във вестника заглавието:
БОЙ В УЕСТ ЕНД
Фотографи се счепкват пред
очите на развеселена тълпа,
    можеш да си съвсем сигурен, че причина за спречкването е било професионално съперничество, свързано с Вероника Уедж.
    — Кога се върна, татенце?
    — Току-що. Влакът закъсня.
    — Добре ли прекара в Лондон?
    — Много добре. Доста добра вечеря. Чичо ти Галахад беше там.
    — Той ще дойде за рождения ми ден.
    — Каза ми. А утре пристига Фреди.
    — Да.
    В гласа на Вероника Уедж не се долавяше трепет. Ако разтурянето на годежа й с Фредерик Трийпуд и женитбата му с друга някога я е наранило, сега беше ясно, че болката се е уталожила.
    — Ще доведе със себе си един приятел. Някакъв младеж на име Типтън Плимсол.
    — О, дали става дума за същия?
    — Познаваш ли го?
    — Не, но веднъж бяхме с мама в „Гуаглино“ и някой ни го показа. Бил страхотно богат. Мама иска да се омъжа за него, така ли?
    В това негово дете имаше някаква чаровна простота и откровеност, която понякога направо взимаше дъха на полковник Уедж. Така стана и сега.
    — Мили боже! — рече той, когато се съвзе. — Каква невероятна идея. Не мисля, че подобно нещо изобщо й е минало през ума.
    Вероника остана замислена за няколко секунди. Тя правеше това много рядко, при това дори и тогава с доста усилия, но този случай беше специален.
    — Не бих имала нищо против — каза накрая. — Не ми изглеждаше зле.
    Думите й не бяха пламенни — Жулиета би се изразила много по-ласкаво за Ромео — но със сигурност прозвучаха като музика за полковник Уедж. С радост в сърцето той целуна дъщеря си за лека нощ. Когато стигна вратата, се сети, че имаше един въпрос, който се канеше да й зададе, като я види.
    — А между другото, Вий, някой наричал ли те е някога „зайче на моите мечти“?
    — Не, татенце.
    — Щеше ли да ти се стори многозначително, ако го направи? Искам да кажа, дори и в днешно време, когато всеки нарича всеки как ли не — „скъпи“, „ангелче“ и тям подобни?
    — О, да, татенце.
    — Ха! — възкликна полковник Уедж.
    После се върна в Синята стая. Светлината беше угасена и той се обърна напосоки в тъмнината.
    — Гълъбче.
    — О, Егбърт, почти бях заспала.
    — Съжалявам. Помислих си, че ще искаш да разбереш, че говорих с Вий за Плимсол и тя ми се стори заинтригувана. Била е с теб, когато сте го видели в ресторанта. Каза, че не изглеждал зле. Струва ми се обещаващо. А, и по оня въпрос. Казва, че „зайче на моите мечти“ е дяволски интимно. Направо страстно. Най-добре е да кажеш на Дора. Май младата Прудънс има нужда от наглеждане. Лека нощ, гълъбче. Отивам да видя Кларънс.

IV

    Лорд Емсуърт не спеше. Лежеше в леглото с книга за отглеждането на свинете в периоди на здраве и заболяване. В момента, когато зет му влезе, я беше оставил за секунда, за да размисли върху ужасната беда, която се канеше да го сполети. Дори само ролята на домакин в присъствието на по-младия му син Фреди беше достатъчна, за да го стресне. Прибави и някакъв си пияндур, и ще получиш ситуация, при която дори и на най-юначния граф ще му се разтреперят мартинките.
    — А, Егбърт — каза той глухо.
    — Ще ти отнема само минутка, Кларънс. Искам да ти кажа нещо. Нали си спомняш, че Фреди пристига утре с приятеля си Плимсол.
    — Да, и с оня пияндур.
    Полковникът цъкна с език не по-малко нетърпеливо от някои представители на дамската половина от родата на своя събеседник.
    — Плимсол е въпросният пияндур. Искам да ти напомня, когато се запознаеш с него, да не му казваш, че Вероника е била сгодена за Фреди. Най-добре си го запиши, защото ще забравиш.
    — Разбира се, драги, ако така желаеш. Имаш ли молив?
    — Заповядай.
    — Благодаря, благодаря — каза лорд Емсуърт и си записа на първия лист от книгата за свине, единственият достатъчно близък предмет, който можеше да послужи за бележник. — Лека нощ — допълни, пъхайки молива в джоба си.
    — Лека нощ — отвърна полковник Уедж, като си го измъкна обратно.
    Той затвори вратата и лорд Емсуърт се върна към тежките си мисли.

V

    Замъкът Бландингс беше готов за нощуване. В Стаята с часовниците полковник Уедж мечтаеше за богати зетьове. В Синята стая полузаспалата лейди Хърмион си напомняше да позвъни на сестра си Дора веднага щом стане на сутринта и да я предупреди да не изпуска от бдителните си майчини очи младата Прудънс. В Червената стая Вероника отново зяпаше в тавана, но сега на устните й грееше мека усмивка. Току-що й беше дошло наум, че Типтън Плимсол е тъкмо човекът, способен да й осигурява бижута — впрочем, направо би я затрупал с тях.
    Лорд Емсуърт беше взел отново книгата за свинете и се взираше през пенснето си в думите върху началния лист: „Когато Плимсол пристигне, да му кажа, че Вероника е била сгодена за Фреди.“ Те малко го озадачиха, защото не проумяваше защо, ако полковник Уедж желае да обмени тази информация с пияндура Плимсол, не го направи сам. Но графът отдавна се беше отказал да следи умствените процеси на заобикалящите го. Като обърна на страница четиридесет и седма, той започна да препрочита златните слова по въпроса за кашата от трици.
    Луната хвърляше светлик върху кулите и назъбените стени. Все още не бе съвсем пълна, но след няколко дни и това щеше да стане.

Глава втора

I

    Стрелките на ония лондонски часовници, които са на едно и също мнение с Грийнуичката обсерватория, показваха девет и двайсет на следващата сутрин, когато тежката врата на жилищната сграда „Уилтшър Хаус“, находяща се на Гроувнър Скуеър, се отвори широко и оттам се изсипаха в пакет една стара болонка, една млада болонка, един ирландски сетер на средна възраст и едно момиче в синьо, което пресече пътя към оградената градина, отключи портите и придружителите й се шмугнаха вътре: първо младата болонка, после старата болонка и най-накрая ирландският сетер, който за секунда беше забавен от някаква миризма.
    Още никой не е разработил задълбочено въпроса какви точно трябва да бъдат качествата, които поставят едно момиче в категорията „зайци на нечии мечти“, но едва ли би се намерил безпристрастен съдник, който да отрече, че този термин напълно приляга на Прудънс, единствената дъщеря на Дора, която пък бе вдовицата на покойния сър Евърърд Гарланд, рицар на Ордена на Бат. Защото макар че не притежаваше оная потресающа хубост на Вероника Уедж, която предизвикваше ръкопашни схватки сред фотографите, Прудънс беше достатъчно привлекателна със стройната си, добре оразмерена снага и ясните си сини очи, че да подтикне мъжкото съсловие да пусне в употреба без много да му мисли гореспоменатото обръщение по телефона. Тя бе дребно създание, но макар и в малки количества, всичко у нея си беше на мястото. Може би най-важното нещо, касаещо тази очарователна млада една втора порция, което впечатляваше случайния наблюдател в настоящия момент, бе фактът, че Прудънс изглеждаше безкрайно щастлива. И наистина, тя имаше вид на момиче, което е на седмото небе. Очите й блестяха, краката й като че танцуваха по тротоара, а от устните й се лееше весела песен — не толкова високо, че да смути покоя на Гроувнър Скуеър, но достатъчно силно за един млад мъж с монокъл, който тъкмо изскочи зад нея и стряскайки се, я ръгна в кръста с чадъра си.
    — Я стига, млада госпожичке — укори я той. — Не можеш да правиш това където ти падне.
    Часовниците, както вече се каза, сочеха само девет и двадесет. И все пак този музикален критик беше по-младият син на лорд Емсуърт, Фреди. Въпреки ранния час Фредерик Трийпуд бе на крак в самоотвержена служба на фирмата, която го бе наела. Изпратен в Лондон да вдигне на крака английския клон на „Доналдсънс Инкорпорейтид“, производител на световно известните Доналдсънови бисквити „Кучешка наслада“, той се беше упътил да хване леля си Дора преди да е излязла и да поговори с нея за продажбите. Този случай, разбира се, бе незначителна част от морето работа за вършене. Лейди Дора Гарланд не беше заобиколена както някои други жени от глутници кучета и фабриката за бисквити на Лонг Айлънд нямаше да вдигне тържествени знамена, ако успееше да вземе поръчката й. Но като управителен директор на два броя болонки и един ирландски сетер, тя все пак можеше да претендира за ролята на евентуален клиент. Ако се отпускат, например, по двадесет бисквитки на ден на болонка и толкова или малко повече на ирландски сетер, за цялата менажерия покупките й годишно биха си стрували. Истинският делови мъж, колкото и да прелива мозъкът му от гигантски планове, не гледа с презрение и на по-дребните ходове, защото е наясно, че всяка троха, прибавена към голямото парче, го прави още малко по-голямо.
    Внезапната материализация на братовчеда Фреди изненада Прудънс точно толкова, колкото предишната нощ тази на лорд Емсуърт беше изумила полковник Уедж.
    — Фреди? Божичко, човече. Ти си станал вече? — извика тя удивена.
    Поетичният поздрав очевидно жегна младия бизнесмен и той доби вид на човек, глътнал гол охлюв.
    — Вече? Какво искаш да кажеш с това „вече“? Ами че в Лонг Айлънд Сити скачам от постелята точно в седем, а в девет и половина вече сме по средата на второто съвещание.
    — Ти да не ходиш по съвещания?
    — Разбира се че ходя по съвещания.
    — Ти направо ми скри шапката — заключи Прудънс сдържано. — Винаги съм те мислила за нещо като куриер.
    — Мен? Вицепрезидента? Я кажи, леля Дора вкъщи ли е?
    — Тъкмо я извикаха на телефона, когато излизах. Някой звънеше от Бландингс.
    — Добре. Искам да поговоря с нея. От няколко дни се опитвам. Става дума за тия ваши кучета. Интересува ме на какво преживяват?
    — На столовете през по-голямата част от времето.
    Фреди цъкна с език. Тези словесни закачки са приятни, но задръстват колелото на търговията.
    — Знаеш какво имам предвид. С какво ги изхранвате?
    — Забравих. Мама може да ти каже. Иди-вземи-еди-какво-си-на-Питърсън.
    Елегантната фигура на Фреди потрепера от главата до петите. Имаше вид на човек, захапан за палеца на крака от пригладнял алигатор.
    — Не говориш за „Храна за кутрета на Питърсън“?
    — Точно така му беше името.
    — Господи! — провикна се Фреди и изпусна монокъла си. — Да не би всички тука да сте си изгубили главите? Това е петият случай на „Храна за кутрета на Питърсън“, който срещам за последните две седмици. И на Англия й викат страна, любяща кучетата! Да не искаш тези твои зверчета да хванат рахит, ревматизъм, ишиас, анемия и стомашно разстройство? Е, точно това ще стане, ако продължаваш да ги тровиш с продукти, на които им липсват, както подразбрах, няколко от най-важните витамини. „Храна за кутрета на Питърсън“, не думай! Това, от което имат нужда животинките ти, за да станат добре развити, витални, стопроцентови кучета, е само „Кучешка наслада на Доналдсън“. „Кучешка наслада на Доналдсън“ е божи дар за лаещия свят, без значение дали живее в позлатения палат на богаташа или в схлупената колиба на бедняка. Кучетата, отглеждани с „Кучешка наслада на Доналдсън“, стават прекрасни, силни, здрави животни, които ходят с вдигната глава и здраво стъпили на крака могат да погледнат света в очите. Поведи своето куче по стъпките на Доналдсън! Нека Доналдсън направи твоята болонка суперболонка! Постави лапите на своя ирландски сетер на широкия друм на Доналдсън и го гледай как хуква като вятъра здрав, щастлив, с ясно око, хладен нос и размахана опашка! „Кучешка наслада на Доналдсън“, която може да се намери в пакет от пет шилинга, в пакет от два шилинга и половина и…
    — Фреди!
    — Моля?
    — Спри?
    — Да спра? — повтори недоумяващ Фреди, който тъкмо беше започнал.
    Прудънс Гарланд проявяваше симптоми на изтощение.
    — Да, спри. Замлъкни. Запуши си устата. Божичко, това беше като цунами. Започвам да ти вярвам за съвещанията. Трябва да си душата на тайфата.
    Фреди оправи връзката си.
    — Момчетата по правило изслушват моето мнение — призна той скромно.
    — Обзалагам се, че това става дори и когато си на километър и половина от тях.
    — Повиших ли глас?
    — Крещеше като грешна душа от ада.
    — Разбираш ли, човек се увлича, когато дочуе за подобна несправедливост.
    — Ще те увлече тебе някой полицай, ако не внимаваш. Да не би да искаш да ми кажеш, че наистина преуспяваш в бизнеса?
    — Е, като се има предвид, че Големият шеф ме натовари да дам тласък на английския клон, трябва да съм доста… Е, сама си прави заключението.
    — И не си имал опит преди това?
    — Никакъв. Просто ми идва като от небето.
    Прудънс си пое въздух шумно.
    — Господи! Нямам какво повече да кажа. Щом ти можа да станеш бизнесмен, всеки друг ще може.
    — Лично аз не бих се изразил по този начин.
    — Аз пък бих. Какъв късмет, че те срещнах. Ти ми даде точно оня неоспорим аргумент, който ми трябваше. Сега ще мога да подхвана Бил както трябва.
    — Бил?
    — Няма да може да ми каже копче. Виждаш ли, толкова е очевидно. Какво беше ти — един протъркан чехъл, захвърлен под прашното легло, най-обикновен тъпчо…
    — Моля?
    — Отиваш, жениш се и веднага ставаш страхотен магнат. Това е то номерът, да се ожениш.
    Фреди нямаше желание да оспорва тази теория.
    — Да — съгласи се той, — може да се каже и така. Никога не съм се опитвал да изопача факта, че дължа всичко на малката си же…
    — Нито един мъж не е постигнал нищо, преди да се е оженил.
    — … ничка, моят най-добър приятел и най-су…
    — Погледни Хенри VIII.
    — … ров критик.
    — И Соломон. Веднъж като се оженят, не можеш ги удържа — просто трябва да си стоиш отзад и да им дишаш праха. Същото ще стане и с Бил. Той все повтаря, че няма да го бъде в бизнеса и се опитва да ми се прави на бленуващия художник, но всичко това са щуротии. Почакай, докато се ожениш, му викам, и ще видиш как ще цъфнеш и ще вържеш. Сега ще мога да те посоча като Веществено доказателство А. „Какво ще кажеш за Фреди, Бил?“, ще го попитам, и той няма да знае накъде да се обърне.
    — Кой е този Уилиям?
    — Един познат. Запозна ни чичо Гали. Бил му е кръщелник.
    Прудънс се огледа осторожно наоколо, убеди се, че ничие хищно око не наднича в тяхното усамотение и извади от глъбините на дрехите си една снимка:
    — Ето го.
    Образът, запечатан на снимката, не принадлежеше на красив мъж в точния смисъл на думата. Всъщност, принадлежеше на човек, комуто трябваше голяма отстъпка, за да влезе и в най-незначителния конкурс за красота. Носът му бе широк, ушите клепнали, а брадичката издадена. С други думи, това би могло да е фотография на дружелюбна горила. Дружелюбна, защото даже и в тази аматьорска творба човек можеше да разпознае неподправената честност и блага сърдечност в очите. Тялото, което гореописаното лице увенчаваше, беше твърде солидно и очевидно изградено от най-чиста проба мускул. Накратко, цялото, което образуваха глава и тяло, представляваше онова, което някоя викторианска писателка би нарекла „великолепно грозен мъж“, и първата мисъл, минала през главата на Фреди бе как такава персона изобщо би могла да се съгласи да бъде фотографирана. После учудването му премина в интерес. Като бодна монокъла по-здраво към окото си, той разгледа снимката отблизо.
    — Не го ли знам това момче?
    — Ти ще кажеш.
    — Да, знам го.
    — Откъде?
    — От Оксфорд.
    — Бил не е учил в Оксфорд. Учил е в художествено училище.
    — Нямам предвид университета в Оксфорд, а една кръчма в покрайнините, наречена „Черницата“. Доста често ходех там и всеки път виждах този симпатяга. Говореше се, че му плащали, за да посещава заведението.
    — Чичо му е бил собственик.
    — Така ли? Това обяснява защо се беше залепил за това място. Е, дали защото беше непрекъснато там, или защото аз постоянно прескачах за обяд, вечеря или едно питие, но ние станахме големи дружки. Името му беше Листър.
    — И все още е.
    — Бил Листър. Наричахме го Блистър3. Сега се сещам, беше художник. Виждаше ми се доста странно един художник да има точно такова лице.
    — Какво искаш да кажеш? Какво лице?
    — Ами такова. Не съм ли прав?
    — Ти си погледни твоята муцуна, младежо — каза ледено Прудънс, — и тя не е цвете. На мене Бил ми се струва хубав. Странно, че сте приятели.
    — Изобщо не е странно. Всички, които познаваха Мазола, го обичаха.
    — Исках да кажа, странно, че се познавате.
    — Какво му е странното. Човек не можеше да надникне в „Черницата“, без се сблъска с него. Той като че ли пълнеше цялото свободно място. А веднъж като си се сблъскал с него, естествено ще се сприятелите. Значи чичо му е собственик на онова местенце, така ли?
    — Вече не. Почина онзи ден и го остави на Бил.
    — Там има ли кучета?
    — Откъде, за бога, да знам?
    В очите на Фреди се появи хитро пламъче.
    — Питай Мазола. И ако има, прати го при мен. Е — рече Фреди, като върна във вътрешния си джоб тефтера, в който си беше отбелязал нещо, — май на старото другарче му е провървяло. Като се вземат предвид клиентелата, оборудването, запасите на склад и така нататък, ще може да го продаде за прилична сума.
    — Точно там е въпросът. Не искам да го продава. Искам да зареже артистичните си фантасмагории и да стане съдържател на „Черницата“. Това е прекрасна възможност. Няма да стигне до никъде, ако продължи да цапоти с тия бои, а с такова място можем да натрупаме цяло състояние. Намира се точно толкова далече от Оксфорд, колко трябва, което ни осигурява постоянна клиентела. Можем да направим корт за скуош и басейн и като го рекламираме в лондонските вестници ще стане най-популярното място в Бъкингамшър. Разбира се, ще ни трябва капитал.
    Освен по въпросите, свързани с кучешките бисквити, така компетентно произвеждани от бащата на чаровната му съпруга, Фреди Трийпуд нямаше особено остър ум, но дори и по-бавен реотан от него би забелязал нещо странно около местоименията в думите на събеседницата му.
    — Ние?
    — Бил и аз ще се женим.
    — Е, да пукна дано. Ти да не си влюбена в тоя Мазол?
    — До ушите.
    — А той обича ли те?
    — Лудо.
    — Да му се не види! Какво смята леля Дора по въпроса?
    — Още не знае нищо.
    Фреди се намръщи. Той обичаше малката кукличка и щастието й не му беше безразлично.
    — Съмнявам се, че ще плесне с ръце от радост.
    — И аз.
    — Не бих искал да казвам нищо против леля Дора, затова няма да я нарека най-видният сноб в цяла Англия.
    — Мама е симпатяга.
    — Сигурно е симпатяга, макар че, признавам си, никога не съм я виждал от тази страна. Но не може да не се съгласиш, че е особено чувствителна към класовото различие. И имам чувството, че когато я информираш, че чичото на кандидата за жених е бил съдържател на кръчма… Но може пък тоя чичо да е бил само едно злощастно изключение, както се случва и в най-добрите фамилии. Сигурно бащата на Мазола е някой благородник.
    — Бил е спортен журналист. Чичо Гали се запознал с него в една кръчма.
    — Кръчмите май заемат основно място във вашия романс — отбеляза замислено Фреди. — Ами майка му?
    — Вариететна артистка, една от най-добрите приятелки на чичо Гали. Не е между живите от много години. Чичо Гали ми разказваше колко яка била. На младини можела да вземе ръжена и да го завърже на фльонга с една ръка.
    — Ето откъде Мазола е наследил мускулите си — плесна с ръце Фреди.
    — Предполагам.
    Фреди свали монокъла си и го изтърка. Лицето му се смръщи още повече.
    — Тогава, ако сметнем резултата, достойнствата, които има Мазола, са добро сърце и кръчма.
    — Точно така.
    — За теб, разбира се, това е достатъчно. Добрите сърца, ще кажеш, струват повече от титлите. Но какво ще каже леля Дора? Това, че е кръщелник на чичо Гали, няма да натежи много в негова полза. Не разчитай много, че благословията й ти е в кърпа вързана.
    — Същото си го помислих и аз — кимна Прудънс. — Затова тази сутрин ще се оженим без много шум в гражданското на Брамптън роуд. Не съм й казвала.
    — Какво!
    — Точно тъй.
    — Е, направо ми взе акъла!
    — Уредила съм всичко. Стигнах до извода, че трябва да поставим семейството пред… Как беше тоя френски израз?
    — Але-хоп?
    — Не. Fait accompli4. Ето това ни е нужно. Когато поставиш някого пред свършен факт, той не може да гъкне. Разбираш ли, както ти казах, за да разработим кръчмата на Бил, ще ни трябва солиден капитал. А той ще трябва да дойде от чичо Кларънс.
    — Смяташ, че той командва парада?
    — Е, той е все пак главата на фамилията. А една глава не може да обърне гръб на племенницата си. Напротив, трябва да й даде едно рамо. Така че, смятам да им сервирам свършения факт и после да отида при чичо Кларънс с думите: „Виж тази прекрасна възможност, трябва й само трохичка от купищата ти пари, за да се превърне в златна мина. Аз съм твоята племенница. Бил току-що стана твой племенник. Кръвта вода не става.“ Е, какво ще кажеш? Ако питаш мен, единственото умно нещо е да тичам на Брамптън роуд и да се омъжа без отлагане.
    Младежкият й ентусиазъм беше започнал да завладява Фреди. И неговата съпруга му пристана без съгласието на родата, а ето какво бижу се беше получило. Като си припомни как той и Аги кривнаха зад ъгъла и станаха мъж и жена, сърцето му се изпълни с нежно чувство, от което един мъж няма защо да се срамува.
    — Може би тук си права.
    — О, Фреди, златна ти уста. — Сините очи на Прудънс излъчваха обич и признателност за братската подкрепа. Тя си помисли, че винаги е била привързана към този принц на кучешките бисквитки. Единствено я човъркаше угризението, че веднъж, когато беше на десет години, с много ловко попадение на едно парче тухла улучи цилиндъра му и го събори. — Твоето съчувствие и морална подкрепа значат толкова много за нас. Ще правиш ли нещо тази сутрин?
    — Нищо специално. Искам да проведа този разговор с леля Дора и след това ще отскоча до „Аспинал“ на Бонд стрийт. През останалото време съм свободен.
    — Какво ще правиш в бижутерски магазин? Ще купуваш подарък за рождения ден на Вий?
    — Мислех да й взема някакъв малък медальон оттам. Но истинската причина е огърлицата на Аги. Случи се нещо доста неприятно. Тя ми остави тая проклетия и заръча да я занеса в „Аспинал“ за почистване, а аз досега все не намирах време. Изглежда й трябва за веселбите и гуляите, които са я завъртели в Града на радостта и непрекъснато ми праща телеграми. В последната от тази сутрин направо ще ме изяде с парцалите, а това ме кара да мисля, че всяко ново отлагане ще бъде фатално. Защо ме питаш какво ще правя тази сутрин? Трябвам ли ти за нещо?
    — Само ако можеш. Бил със сигурност ще забрави да доведе свидетел, толкова е нервен горкичкият. А не искам да викам шофьора на таксито.
    — Знам какво имаш предвид. Когато Аги и аз вършихме същото, трябваше да разчитаме на кочияша и той оплеска всичко. Шегите му бяха прекалено пиперливи за моя вкус, а освен това искаше да ни се изтърси на тържествената трапеза. Но чичо Гали няма ли да дойде! Останах с впечатлението, че малко или много той е вдъхновителят на това начинание.
    — Да не мислиш, че човек може да очаква нещо от чичо Гали преди дванадесет? Бедничкият, той сигурно не си ляга преди шест-седем сутринта. Не, трябва да дойдеш ти. Моля те, Фреди, сладурчето ми.
    — Ще дойда. Ние, Трийпудови, помагаме на приятелите си, когато са в нужда. Ще трябва да доведа и едно момче. Казва се Плимсол.
    — Защо?
    — Налага се. По-късно ще пътуваме за Бландингс и не смея да го изпусна от очи, иначе ще забегне в някоя кръчма. С тоя човек имам да опека един колосален проект.
    — Толкова ли е специален?
    — И още как. Той е Типтън.
    — Нищо не ми говори.
    — Никога ли не си чувала за Типтън? Това показва, че не си била в Америка. Веригата магазини „Типтън“ са във всеки малък град из Средния Запад. Те доставят на местните селяци всичко, включително кучешките бисквитки. Няма да сгреша, като кажа, че ако кучешките бисквити, които „Типтън“ продават годишно, се наредят една до друга, ще стигнат от скалистия бряг на Мейн до блатистата степ на Флорида. Може и по-далече.
    — И Плимсол всъщност е предрешен Типтън? Когато го срещна и му кажа „Здрасти, Плимсол“, той сигурно ще си отлепи мустака и ще ми отвърне: „Метнах ли те? Аз съм Типтън“.
    На Фреди отново му се наложи да цъкне с език.
    — Плимсол притежава контролния пакет акции в „Типтън“ — обясни той със суров глас. — А моята цел е да го склоня да даде на „Доналдсънс Инкорпорейтид“ изключителното право за доставка на кучешки бисквитки в цялата си огромна мрежа от магазини. Ако успея да го уредя, това ще е най-голямото нещо, което някога сме постигали.
    — На твоя тъст ще му стане доста драго.
    — Направо ще подрипва из Лонг Айлънд Сити като балеринка.
    — Сигурно ще те направи… Има ли нещо по-голямо от вицепрезидент?
    — Е, всъщност — призна си Фреди в пристъп на откровение, — в повечето от тия Американски фирми, доколкото знам, от вицепрезидентското място едва се започва. Струва ми се, наградата ми би трябвало да бъде нещо като помощник управител по продажбите.
    — Е, както и да е. Успех. Какви са изгледите досега?
    — Понякога светли. Друг път не чак толкова. Разбираш ли, Типи получи правото да управлява парите си едва преди няколко месеца и оттогава не е спрял да празнува.
    — Прилича ми на човек от отбора на чичо Гали. Сродни души, а?
    — Главната трудност е, че трябва да го хвана в подходящия момент и да му тикна в ръцете бумагите, готови за подпис. А той или е прекалено фиркан, за да държи химикалка, или има от ония махмурлуци, от които човек забравя всичко, освен чашата със сода. Затова успехът ми да го склоня за Бландингс е страхотен стратегически ход. Там няма да има ония улеснения, които му помагат в Лондон.
    — И няма да може да се измъкне, когато го сгащиш в ъгъла и викнеш колкото ти глас държи за широкия друм на Доналдсън.
    — Именно. Бях пропуснал да отбележа това в сметките си. Е, не мога да стоя и да си бъбря с теб цяла сутрин, кутренце. Къде казваш ще бъде събитието?
    — Гражданското на Брамптън роуд. От другата страна на „Парк хотел“. Точно в дванадесет.
    — Чудесно. Ще имам достатъчно време да дам храна за размисъл на леля Дора и да прескоча до бижутерията. После ще се обадя на Типи, за да му кажа къде и кога да се срещнем и идваме при вас.
    — Да не се изпуснеш пред мама?
    — Скъпо дете! Ти ме познаваш. По въпроса за твоя романс ще си държа устата запечатана. А когато Фреди си запечати устата, дума не можеш да изтръгнеш от него.
    След около двадесет минути той излезе от „Уилтшър Хаус“. Лицето му беше сериозно и объркано. Въпросът с храната за размисъл за леля Дора не се беше развил с такъв успех, какъвто виждаше в очакванията си. Верен на обещанието, което даде на Пру, си беше държал устата запечатана по въпроса за предстоящото събитие на Брамптън роуд, и му се струваше, че по-добре да я бе запечатал и по въпроса за кучешките бисквитки. Би било твърде силно да се каже, че леля Дора му е хлопнала вратата пред носа. Но я намери в странно настроение, разсеяна и замислена, и неведнъж в разговора му даде да разбере, че желае да остане сама. Най-доброто, което успя да постигне, бе обещанието й, че ако получи безплатна кутия, ще я опита. Ето защо, след като изпълни нареждането на жена си и даде поръчка за подаръка на Вероника, Фреди се върна в квартирата с чувството, че знае какво му е на бедния заклинател, който се е напъвал пред глуха змия.
    Като влезе в апартамента си, той установи телефонна връзка със свърталището на паралиите — хотел „Бариболт“, и пожела да говори с мистър Плимсол. След минута по жицата дойде един твърде дрезгав и дебел глас:
    — Ало?
    — Хей, Типи. Фреди се обажда.
    — О, здрасти, Фреди. Хвана ме тъкмо навреме. Още една секунда и щях да съм излязъл.
    — Къде?
    — Отивам при един доктор.
    Фреди изгука съчувствено:
    — Нещо не си добре ли?
    — Не, всъщност се чувствам невероятно добре. Направо учудващо добре. Но по гърдите ми са се появили някакви розови петна. Имал ли си някога розови петна по гърдите?
    — Не мисля, че съм имал.
    — Какво има да му мислиш. Или ги имаш, или не. Среден път няма. Моите имат странен розов цвят като небето в ранно лятно утро. Реших, че няма да е зле някой лекар да им хвърли едно око. Като дете никога не съм боледувал от шарка.
    — Защо?
    — А, това е нещо, което всички ние бихме искали да знаем. Не се съмнявам, че ако истината излезе наяве, ще разтърси света.
    — Добре тогава, можем ли да се срещнем в гражданското на Брамптън роуд? Един мой приятел се жени там.
    — Не му трябва, ако питаш мене. Както и да е, дано е щастлив. Забележи, не казвам, че ще е. Просто едно любезно пожелание. Дадено. Брамптън роуд, гражданското, дванадесет.
    — Близо е до „Парк хотел“. Ще те водя на обяд там.
    — Отлично.
    — Ще дойда с колата, така че си донеси багажа. После можем да тръгнем направо за Бландингс.
    — Бландингс?
    — Ще ми се да стигнем там за вечеря.
    — Бландингс — повтори Плимсол. — Да, разбира се, Бландингс. Знаех си, че имам нещо да ти казвам. Няма да дойда в Бландингс.
    Не беше лесно човек да накара Фреди да се разтрепери като трепетлика. Обикновено, за да се разклати каменното му спокойствие, бе нужно да се пуснат край ухото му една-две хвалби за „Храна за кутрета на Питърсън“. Но в този момент той съвсем определено потрепера, при това точно като трепетлика.
    — Какво!
    — Точно така, няма да дойда. Какъв е смисълът да се забия в провинцията, като се чувствам толкова невероятно добре? Идеята беше, ако си спомняш, да ида и да се освежа, като подишам малко чист въздух. Но тъй като вече се чувствам съвсем свеж, нямам нужда от чист въздух. Всъщност, изобщо не ми е притрябвал.
    — Но, Типи…
    — Край — прекъсна го твърдо мистър Плимсол. — Приключихме с тоя проект. Другата ти идея, обаче, да ме заведеш на обяд, ми се вижда чудесна. Идвам право там весел като лястовичка. Ще ме познаеш по розовите бузи. Наистина се чувствам превъзходно. Винаги съм го казвал — алкохолът е балсам. Грешката на повечето хора е, че не го вземат в достатъчни количества. В дванадесет еди-къде-си. Добре. Чудно. Страхотно. Върховно. Превъзходно. Бравос — додаде мистър Плимсол и затвори.
    Няколко секунди Фреди остана неподвижен. Този страховит удар за надеждите и мечтите му временно го беше зашеметил. Мина през ум да се обади отново на Типтън и да го вразуми. После реши, че това може да стане по-тихо и спокойно на обедната маса. Той запали цигара и на лицето му се изписа решителност. „Доналдсън Инкорпорейтид“ тренира добре вицепрезидентите си. Може да загубят битката, но никога не излизат от играта.
    Колкото до мистър Плимсол, той си взе шапката и чадъра, закрепи го весело за момент на брадичката си, после излезе и повика асансьора. Няколко минути по-късно беше настанен в едно такси от бившия крал на Занзибар, който патрулираше на алеята пред главния вход.
    — Харли стрийт — каза той на шофьора. — И не пести конските сили.
    Харли стрийт, както всеки знае, е мястото, където докторите се събират на тълпи и където на всяка врата може да се види нещо като екзема от месингови табелки. В една от къщите, някъде по средата на оживената артерия, се мъдреха следните имена на лекуващи братя, избра ли да споделят един покрив: Хартли Рамплинг, П. П. Борстал, Д. В. Чийзрайт, сър Абъркромби Фич-Фич и Е. Джимпсън Мъргатройд. Търсеният от Типтън бе именно Е. Джимпсън Мъргатройд.

Глава трета

I

    Главният недостатък на това да си избереш наслуки доктор от телефонния указател, само защото ти се нрави второто му име — Типтън някога имаше годеница на име Дорис Джимпсън — е следното: нямаш никаква представа какво ще ти се сервира, докато не влезеш в приемната, а там вече е твърде късно да биеш отбой. Докторът може да е сродна душа, но може и да се окаже някоя черногледа и антипатична особа. Направо скачаш с главата в торбата.
    В момента, в който Типтън зърна Е. Джимпсън Мъргатройд, разбра, че ако медицината може да се сравни с овощна градина, то той е попаднал на най-големия киселяк в нея, а именно лимона. Беше се надявал на някой сърдечен чичка, който ще го ръгне в ребрата със слушалката, ще му направи комплимент за удивителното здраве, ще му каже виц за двамата ирландци Пат и Майк, ще му даде някакво мазило за петната и ще го отпрати с поток от добри пожелания. А Е. Джимпсън се оказа навъсен тип с бакенбарди, вонящ на йодоформ, който очевидно е надянал черните очила за света още докато е бил в невръстна възраст. След като явно не бе обърнал никакво внимание на невероятно добрата форма на Типтън, той го подкани с глух печален глас да седне и да му покаже петната. И след като ги видя, поклати глава и каза, че никак не му харесват. Типтън отвърна, че и на него не му харесват, което е чудесно, защото, както изтъкна, ако и той е настроен антипетнисто, и Е. Дж. Мъргатройд е настроен антипетнисто, ще могат заедно да направят нещо по въпроса. В такива ситуации, рече Типтън, най-важен е духът на сътрудничество и взаимна подкрепа. Има такава песен, додаде той, за старите другари от батальона, там всичко е казано много точно.
    Като въздъхна твърде тежко, Е. Дж. Мъргатройд завърза някакво гумено пособие за ръката на Типтън и започна да го стяга, като поглеждаше от време на време към бюрото си, където имаше някаква таблица. Като развърза гумата, каза, че не харесва кръвното налягане на Типтън. Тук Типтън се изуми, че изобщо има кръвно налягане, защото за пръв път чуваше подобно нещо. При което Е. Дж. Мъргатройд потвърди, че има, при това доста високо, а Типтън заключи, че това е добре, нали така, а Е. Дж. Мъргатройд каза не, не чак толкова и започна да го потропва навсякъде. После, след като му постави твърде лични и нетактични въпроси, засягащи начина му на живот, докторът произнесе присъдата.
    Петната, разглеждани просто като петна, не били толкова обезпокоителни. Ако нямало нищо друго освен тях, Типтън можел да им се изсмее в очите. Но взети заедно с останалите неща, които докторът забелязал в процеса на прегледа, тези петна ясно сочели, че пациентът страда от напреднала степен на алкохолно отравяне и съществува сериозна опасност да бъде отписан тотално. Напразно Типтън протестираше, че никога преди не се е чувствал толкова прекрасно. Е. Дж. Мъргатройд просто му отвърна, че нещата се развиват точно в този ред. Подобно затишие пред буря, така се изрази, обикновено е предвестник на крайния срив. После, когато Типтън попита какво Значи „краен срив“, Е. Дж. Мъргатройд — кръщелното му име беше Едуърд — си го каза направо. Ако Типтън не преминел тозчас към тотално въздържание от алкохолни стимуланти и не се оттеглел на някое тихо място, където да живее в пълно спокойствие, поемайки единствено най-чист въздух и наваксвайки загубените часове сън, ще се появят халюцинации.
    Халюцинации?
    Какви халюцинации?
    А, поклати глава Е. Дж. Мъргатройд, това не било възможно да се предвиди. Може да бъде туй, или онуй. Гущери… паяци… лица… И за да даде на Типтън някаква представа, му посочи за пример един пациент с аристократическо потекло, който постигнал същия размах по отношение на столичния нощен живот, след което започнал да си въобразява — съвсем погрешно — че го следи някакъв дребосък с черна брада.
    Прегледът приключи, а джобът на Типтън олекна с три лири и три шилинга.
    Когато излезе през вратата с табелките, на сияещото му до преди малко лице беше легнал тъмен облак, а гласните му струни произвеждаха глухо ръмжене. Това, което си ръмжеше, бе следното: „Три кинта, хвърлени на вятъра. Ей така.“, и от интонацията му ставаше съвсем ясно, че се чувства измамен. Защото, освен когато пилееше наляво и надясно в моменти на опиянение, Типтън беше склонен да внимава с новополученото си богатство. С яростна гримаса той повика такси и насочи шофьора обратно към „Бариболт“. Като посегна към джоба си за една успокоителна цигара, откри, че си е забравил табакерата в хотела. Настроението му можеше да се определи като скептично и предизвикателно. Не беше расъл в саксия и смяташе, че общо взето е чул достатъчно щуротии и бози в живота си, но никога в кариерата му, посветена до голяма степен на слушане на щуротии и бози, ушите му не се бяха омърсявали с такава първокласна щуротия, каквато Е. Дж. Мъргатройд току-що му поднесе.
    Ако същият този Е. Дж. Мъргатройд му беше излязъл с подобни приказки в една от ония сиви утрини, когато провисваше отпуснат като дрипа на стола с лед на челото и бутилка сода под ръка, тогава можеше да отдаде някакво внимание на смахнатите му теории. През последните два месеца е имало моменти, в които ако някой беше казал на Типтън Плимсол, че единствената му надежда е да отиде в манастир, той щеше да оцени съвета като разумен и да го последва решително. Но да му се сервира подобна тъпотия в такава слънчева сутрин, когато се чувстваше здрав като бик, това беше съвсем друго нещо. И когато таксито наближи „Бариболт“, Типтън реши, че негов морален дълг е да даде на тоя тип един добър урок, който ще го научи друг път да не дрънка врели-некипели без да мисли за последствията.
    Не му отне много време да се спре на конкретната процедура и да начертае решителната тактика, която ще натрие носа на Е. Дж. Мъргатройд и ще го накара да се скрие от срам в най-малката миша дупка на „Харли стрийт“. И тази тактика се състоеше в това да се упъти право към бара на „Бариболт“, да гаврътне на екс четири-пет чаши, да се върне при доктора здрав и свеж като майска пъпка и да му рече: „Е, Мъргатройд, драги ми друже, може да ти е интересно да научиш, че откак се видяхме за последен път, се наливам като мях и при все това се чувствам по-добре от всякога, ако изобщо е възможно. А брътвежите ти за привиждане на някакви си лица са пълни измишльотини. Какво ще кажеш сега, Мъргатройд? Каква песен ще ми запееш, Е. Джимпсън?“
    Речено, сторено — така действаше Типтън Плимсол. С песен на уста той се намести на бара и каза на бармана да си размърда китките и да започне да налива, защото е пристигнал клиент с пълен джоб. В същото време един младеж, който се суетеше около двукрилата врата и зяпаше към улицата, изведнъж свърна към бара и тръгна решително. Беше (едър тип с вид на дружелюбна горила и явно преживяваше някакво нервно напрежение. Казваше се Листър, Уилиям Галахад, и беше дошъл в „Бариболт“ да запази маса за сватбено тържество.

II

    Когато едри, сериозни младежи със здравомислещи глави на раменете се влюбят отчаяно в дребни, безразсъдни, импулсивни момичета, чието мото е „Всичко е движение“, резултатът нерядко е че те се чувстват оплетени като патета в кълчища. Създавайки впечатлението за нервно напрежение, Бил Листър в никакъв случай не заблуждаваше публиката. Откак Прудънс Гарланд нахлу като буря в живота му, той непрестанно имаше усещането, че е обрулено листо, подхвърляно от есенната вихрушка. Бил беше простосърдечно дисциплинирано момче. Природата го беше предопределила да бъде от ония мъже, при които любовта, когато й дойде времето, идва на пръсти и постепенно и преминава в строго определени рамки и плавни етапи от първата среща до скромната сватба с шаферите, въвеждащи приятели и роднини в църквата. Ако някога е имало мъж, роден да бъде в центъра на сватбената фотография, облечен в официален костюм, то това беше Уилиям Галахад Листър.
    А ето го сега, след цял месец трескави потайни срещи и страстна секретна кореспонденция, бе на прага на таен брак в гражданско отделение. Не че имаше нещо против, разбира се. Той одобряваше. Ако Прудънс бе пожелала сватба ала Холивуд, с оркестър, камери и светлинни ефекти, той би събрал целия си кураж и би го понесъл. Защото нито за секунда не изпускаше основното, което наистина значеше нещо, а именно, че тя ще стане негова съпруга. Но имаше моменти, когато му се искаше събитията да се бяха развили по-различно и едно от импровизираните подобрения, които можеше да предложи, беше истински тържествен сватбен обяд.
    Хотел „Бариболт“, който приютява главно американски милионери и гостуващи махараджи, има славата на място, където карат попадналия по погрешка клиент да се чувства като бълха. Хората от обслужващия персонал се избират главно по това дали могат да присвиват уста и да повдигат вежди точно ония пет милиметра повече, които да обърнат нещата.
    Бил, както видяхме на снимката, беше здрав, мъжествен левент, и ако трябваше някой да се занимае с побеснял бик, едва ли можеха да се намерят по-сигурни ръце от неговите. Но има моменти, когато мускулите и габаритите не носят червени точки и насред пищния интериор на „Бариболт“ по-добра работа вършат изисканата елегантност и съвършената кройка. Дрехите на Бил, обаче, макар и идеални за бохемски сбирки в някое студио в Челси, съвсем не пасваха на този храм на бог Мамон. Като се прибави и вродената му свенливост, можем да си обясним неловкото положение, в което изпадна след разговора си с един зализан тип в ресторанта. Съвсем ясно бе, че онзи не хареса вратовръзката му и не можа да проумее как е възможно някой с панталони като чували да резервира маса за обяд на такова място. Бедният младеж се беше измъкнал, олюлявайки се, с чувството, че прилича на слон в стъкларски магазин или в най-добрия случай — на скитащ бродяга. Но когато стигна до двукрилата врата, извеждаща към улицата, мерна на алеята онова същото конте в униформа, което приличаше на бившия крал на Занзибар и което на влизане не беше скрило присмеха в погледа си. Внезапно Бил осъзна, че няма да има сили да мине отново покрай тоя мъж, ако първо не гаврътне едно питие за смелост. Ето защо беше сменил така рязко посоката и се бе насочил към бара.
    В този момент Типтън Плимсол тъкмо беше изпразнил първата чаша и наблюдаваше как барманът му приготвя втора.
    Предвидливият ум, отговорен за построяването на бара в „Бариболт“, беше конструирал горната половина на вратата му от стъкло, за да могат младите гуляйджии, които идваха да утолят жаждата си, да хвърлят предварително по едно око вътре и да се уверят, че нито един от кредиторите им не е там. Като залепи нос в стъклото, Бил със съжаление забеляза, че на бара се е разположил висок слаб младеж, което го накара да се отдръпне и да помисли. Изобщо не беше сигурен, че в това нестабилно състояние на духа може да търпи компанията на високи слаби младежи.
    След няколко секунди силното му желанието да обърне две-три чашки го накара да хвърли още едно око. Но и този път почувства, че не може да събере сили да влезе. Високият слаб младеж му се стори точно от онези, които биха огледали коленете на панталона му и биха извърнали глава с кратък язвителен смях. Бил затвърди това впечатление третия път, когато надникна, а още по-силно четвъртия.
    Типтън Плимсол го усети на втория път. Над бара в „Бариболт“ има голямо огледало, отразяващо вратата, около което са подредени красиво бутилки и реклами. Докато отпиваше от третото си питие, Типтън внезапно осъзна, че в това огледало непрекъснато се появява и изчезва някакво ужасяващо лице. В началото явлението не предизвика никаква тревога. Развеселен, той обърна внимание на бармана:
    — Тоя приятел май не може да се реши.
    — Сър? — вдигна вежди бармана.
    Типтън му обясни, че някакъв тип наднича през стъклото, но барманът отвърна, че не е забелязал нищо. Типтън рече „А, така ли?“ и за пръв път се замисли. Внезапно му дойде наум, че в очите на привидението, когато срещнеха неговите, се четеше някакво послание или предупреждение — във всеки случай определено го заглеждаха втренчено. И като си спомни думите на Е. Дж. Мъргатройд, той усети тревожни тръпки, все още слаби, но набиращи сила.
    — Ето го — каза той, когато Бил се появи на сцената за четвърти път.
    — Къде? — попита барманът, като вдигна очи от чашата.
    — Пак изчезна — въздъхна Типтън.
    — О, така ли, сър? — измърмори барманът. — Хубав ден — добави той, за да поддържа разговора.
    Типтън остана замислен. Тревожните тръпки вече си бяха живо треперене. Тогава се сети, че има много лесен начин да се успокои. Стана и отвори вратата.
    В интервала между четвъртото надникване на Бил и смелото разследване на Типтън, се беше намесил нов фактор — гордостта на Листърови се беше пробудила. Внезапно Бил се почувства отвратен от позорната роля, която играеше. Той се видя такъв, какъвто беше — жалък страхливец, който позволява на един униформен да го сплаши. В гърдите му се пробуди протест. Биваше ли той, финалистът на миналогодишния турнир по бокс за аматьори тежка категория, да се плаши от един обикновен портиер, та дори и последният да е два метра и четиридесет сантиметра висок и богато облечен? Поставен така, въпросът го накара да се изчерви от срам. И за краткото време — около четиридесет секунди, в които Типтън бе размишлявал, Бил се бе обърнал с изправени рамене и бе минал величествено през двукрилата врата. Храбростта му се оказа възнаградена. Бившият крал в този момент измъкваше някакъв херцог, или маркиз, или бог знае какво от един автомобил, така че не го забеляза. С чувството, че е минал през горяща пещ, Бил се насочи към Брамптън роуд и гражданското.
    Ето защо, когато Типтън отвори широко вратата и се огледа напрегнато наляво, надясно и напред, не видя нищо. И като че ли ледена ръка сграбчи сърцето му.
    Върна се на бара и барманът тикна под носа му плода на поредното си усилие. Но Типтън не го поднесе към устните си. В гърдите му се надигаше непознато досега уважение към Е. Джимпсън Мъргатройд. Вече не гледаше така небрежно на тоя зловещ медицински пророк като на празноглав бърборко. Е, момко, Е. Джимпсън Мъргатройд може да не ти се нрави. Бакенбардите и мрачния му поглед върху живота може и да са ти противни. Но едно нещо си длъжен да му признаеш. Разбира си от занаята.

III

    Бил вървеше към Брамптън роуд. Моментният триумф, завладял го след успешния бунт срещу бившия монарх на Занзибар, постепенно се уталожи и отново го сграбчи непреодолимото желание за няколко бързи питиета. Откакто се беше събудил тази сутрин и бе осъзнал, че това е сватбеният му ден, той се бе превърнал в треперещо желе и копнееше за тези питиета така, както еленът копнее за хладния поток след дълга гонитба. И като стигна до „Парк хотел“, който е на един хвърлей от гражданското, реши, че това е последният му шанс да задоволи копнежа си. От „Парк хотел“ на запад започваше пустинята.
    Бил влезе и се отпусна доволно на един от столовете пред бара. Не бяха минали и пет минути, когато Типтън Плимсол, съзирайки „Парк хотел“ от прозореца на таксито си, почука на шофьора.
    — Хей! — каза му той. — Спри машината. Слизам.
    За едно такси не са нужни повече от десет минути да стигне от „Бариболт“ до „Парк хотел“, а това беше изключително кратък срок. Но за десет минути силният мъж може лесно да се съвземе и да дойде на себе си. Като застана пред „Парк хотел“, Типтън вече се червеше при мисълта, че е оставил недокоснат коктейла си само защото някакво си лице се показвало и изчезвало на стъклото. В главата му се нароиха цяла дузина обяснения за появата на това срамежливо лице, и всяко от тях поне сто пъти по-правдоподобно от първото, което бе вледенило сърцето му. Може внезапно да си е спомнило за някакъв ангажимент или че е забравило да си пусне писмото, или че трябва да се обади по телефона, или… всъщност, всичко беше възможно. Сега първоначалното му предположението, че зад него не стоеше реален обект извън въображението му и че действаше в съучастие с Е. Дж. Мъргатройд, му се стори толкова абсурдно, че го накара да се разсмее звънко и весело, та чак до сълзи. И все още се кискаше, когато стигна до бара и отвори вратата със замах.
    Над бара в „Парк хотел“, както и над този в „Бариболт“, има голямо огледало. И когато Типтън насочи небрежен поглед към него да види дали вратовръзката му не се е изкривила, се залюля на пети и застина в ужас. Беше видял едно лице. И нямаше как да не си признае — това беше лицето на млад мъж с вид на дружелюбна горила.

IV

    Да се каже, че сърцето на жив човек спира да бие, е физиологически неточно. Сърцето не може да спре да бие. То продължава да си върши работата, независимо от чувствата на собственика му. Сърцето на Типтън, макар че той едва ли би повярвал, ако някой му го кажеше, продължаваше да бие. Но чувството, че е решило да стачкува, беше невероятно силно.
    Очите му изскочиха като на охлюв и отново, както и в „Бариболт“, в ума му се прокрадна мисълта, че Е. Дж. Мъргатройд, макар да не става за компания в нощен гуляй, си го бива като оракул. Тайнствен, такъв го виждаше сега Типтън с тази негова дарба да предсказва бъдещето. За около тридесет секунди отношението му към Е. Джимпсън беше като това на дивак, благоговеещ пред лечителя на племето. Ето защо може да ви се види странно, че само след няколко минути той отново се беше върнал към предишното си мнение, че мъдрецът от „Харли стрийт“ е един никаквец, балон под налягане и празноглав бърборко.
    Това, което се случи, бе, че в края на въпросните тридесет секунди Типтън затвори очи, брои до сто и пак ги отвори. И когато го направи, от лицето нямаше и следа. Стопило се беше яко дим.
    По вените му се разля дълбоко облекчение, придружено с гореспоменатите сурови мисли по отношение на Е. Дж. Мъргатройд. Отново се намери напълно задоволително обяснение за цялото неприятно преживяване. Разбра какво може да се е случило. Явно епизодът в „Бариболт“ го бе засегнал повече отколкото предполагаше, предизвиквайки форма на авто-хипноза и превръщайки го в жертва на всеки светлинен трик. Настроението му, което беше паднало, хвръкна в небесата. Вече не се чувстваше като парцал и сърцето му отново олекна. Свеж и бодър, облян в слънчева светлина, той пристъпи към бара и започна преговори с човека зад него.
    Докато отпиваше от втората чаша, спомена на бармана, че след малко трябва да е в гражданското на Брамптън роуд и ще бъде благодарен на съвет от страна на някой любезен лондончанин как да стигне до там. С помощта на една черешка и две бъркалки за коктейл барманът му показа как да намери пътя. Типтън му благодари с оная лъчезарна усмивка, с която печелеше симпатиите на всички тази сутрин, и излезе, като крепеше на дланта си и черешката, и бъркалките за коктейл.
    По същото време Бил, който дори и след освежителните глътки не можа да се пребори с нервите си, беше излязъл на улицата и крачеше трескаво надолу-нагоре по Брамптън роуд; В един момент погледна часовника си и реши, че е време да тръгва за гражданското и да се паркира в чакалнята. Не биваше Прудънс да пристигне първа и да открие, че го няма. И той тутакси се обърна на изток.
    Резултатът бе, че се изпречи в цял ръст в полезрението на Типтън, който вървеше на запад и тъкмо се канеше да завие по Бомант стрийт. Сърцето на последния изпълни двойно салто мортале и отново като че спря. Прилагайки старата изпитана тактика, Типтън затвори очи. Историята се повтори. Когато ги отвори, лицето се беше стопило.
    Преди няколко минути подобен епизод би го окуражил и би успокоил опънатите му нерви, но сега не му донесе никакво облекчение. Стана му ясно, че това лице, което се появи така внезапно в неговия живот, е като вода между пръстите — виждаш го и не можеш да го хванеш, но винаги знаеш, че е някъде наоколо и само се спотайва зад ъгъла. За пореден път то се беше изпарило без следа, но какво им е хубавото на лицата, които се изпаряват без следа, ако само след пет минути ще цъфнат отново. Изясни му се един съществен факт — дори и да не знаеше как точно ще продължи играта на жмичка с това ужасяващо лице, едно беше сигурно: от днес нататък то ще бъде негов постоянен спътник. Накратко, беше го пипнало онова, което предрече докторът.
    Завладя го самосъжалителната мисъл, че е станал жертва на голяма дискриминация. Онзи аристократ, за който му спомена Е. Дж. Мъргатройд, изглежда се беше докарал до същото състояние, както и той, но поне се бе отървал с дребно човече с черна брада, явление, което се струваше на Типтън по-леко поносимо. Имаше чувството, че с времето едно дребно човече с черна брада може и да се превърне в домашен любимец, но това лице, което започна да го преследва, бе съвсем друга работа. Сега вече се почувства много нещастен и отчаян и като претегли всички факти, най-доброто, което му се стори, че може да направи, бе да отиде да погледа патиците на Сърпънтайн5. Гледката на тия симпатични птици винаги му действаше като успокоително в напрегнати моменти, уталожваше възбудата му и му вдъхваше нов живот и кураж. И наистина, има нещо много спокойно в една патица. Каквито и земетръси и катаклизми да спохождат широката публика, тя остава сдържано настрана и продължава да си бъде патица.
    Като приведе в действие решението си, Типтън навлезе в парка и след кратко общуване с ятото, покрило водната шир, се върна да продължи издирването на улицата с гражданското. Без затруднение намери и нея, и гражданското, след което влезе в чакалнята. Тя представляваше малко задушно помещение, в което имаше само един млад мъж, як като канара, седнал като препариран с оцъклени напред очи — маниер обичаен за младите мъже в сватбения им ден. Беше обърнат с гръб към Типтън и на последния му се прииска да го потупа по рамото и да го посъветва да бяга, докато още може.
    Като пристъпи напред, за да го стори, младият мъж извърна глава.
    Следващото нещо, което Типтън осъзна, като дойде на себе си, беше, че е вън на улицата и че му говори глас, който звучи познато. Мъглата се разпръсна и тогава видя Фреди, който го гледаше укорително.
    — Какво искаш да кажеш с това, че се чувстваш невероятно добре? — запита Фреди. — Никога не съм те виждал по-смачкан. Не беше такъв дори оная сутрин след запиването в „Сърдитото сирене“, когато метна рохкото яйце във вентилатора. Ти си луд, ако не дойдеш в Бландингс, Типи.
    Типтън Плимсол протегна трепереща ръка и го потупа по рамото.
    — Всичко е наред, Фреди, приятелю. Идвам в Бландингс.
    — Наистина ли?
    — Точно така. Колкото се може по-бързо. И ще се радвам, ако се погрижиш докато съм там да не ми се сервират алкохолни течности от никакъв характер. Говоря сериозно, старче. Видях светлината — той спря за секунда и потрепера силно при спомена какво още беше видял. — А сега ме извини. Трябва да отида и да погледам патиците на Сърпънтайн.
    — Защо ти е притрябвало да гледаш патиците на Сърпънтайн?
    — Има моменти в живота на човека, приятелю — каза мрачно Типтън, — когато той трябва да отиде при патиците на Сърпънтайн. Колкото до нашия обяд, отмени го. Ще обядвам кротко в „Бариболт“ със сухар и чаша мляко. Ела да ме вземеш с колата, като се приготвиш — допълни Типтън и отмина с наведена глава.
    Фреди проследи печалната фигура с недоумяващо око зад монокъла, докато изчезна зад ъгъла. После се обърна и влезе в гражданското, където Бил все още седеше като препариран и зяпаше в нищото.

V

    Не е нужно да се задълбочаваме в детайли върху първите минути от срещата на Фредерик Трийпуд и Уилиям Листър. Достатъчно е само да кажем, че те се познаха и разбраха. Малко са нещата в този живот по-трогателни от среща между стари побратими след дълга разлъка, но тя съдържа прекалено много въпроси от типа „Какво прави оня дърт еди-кой-си?“ и „Какво стана с пустия му изрод?“, за да си струва да я описваме пред широката публика. Можем да кажем единствено, че Бил проявяваше доста по-вял интерес към съдбата на старите дружки от своя събеседник.
    И така, преминаваме към момента, в който младоженецът погледна часовника си и изказа предположение, че вече е време да се появи и другата страна.
    А Фреди, забелязвайки че стрелките на часовника над камината сочат дванадесет и половина, бе принуден да признае, че отсъствието на братовчедка му изглежда твърде странно. Естествено е в такива случаи невестата, като шампион по бокс, защитаващ титлата си, да пусне младоженеца пръв на ринга, но все пак Прудънс трябваше вече да е дошла.
    Бил, чиито нерви през последния половин час и без друго стърчаха като бодли на таралеж, гърчеха се като змии и се затягаха на възли по краищата, погледна доста песимистично на нещата. Като изпъшка два-три пъти, той изрече тревогата си с думи:
    — О, Господи, дали не е променила решението си?
    — Скъпи ми Мазол!
    — Може и да го е сторила.
    — Абсолютно невъзможно. Видях я тази сутрин, едва чакаше момента.
    — Кога беше това?
    — Около девет и половина.
    — Преди три часа. Много време, за да размисли и да се откаже. Всъщност, минаваше ми през главата. Така и не разбрах какво намира в мене.
    — Тц, тц, Мазол, какви са тия приказки Ти си златно момче. Повярвай ми, към теб изпитвам най-голямо уважение.
    — Може, но я ми погледни мутрата.
    — Гледам ти я, Мазол, и я намирам честна, открита и достойна. Може би не красива, но какво е красотата в края на краищата? Само обвивка. Позволявам ти да ме цитираш. Като цяло, струва ми се, че дребосък като Пру направо си е намерил късмета с тебе.
    — Не я наричай дребосък!
    — Добре де, ти не й се прехласвай толкова. Тя да не е Савската царица.
    — Точно така, тя е.
    — Моля?
    — Е, поне не й отстъпва с нищо.
    На Фреди му хрумна, че май не е хванал правилния тон в опитите си да успокои разтревожения жених. Възцари се тишина, през която той заръфа замислено дръжката на чадъра си, а Бил, който беше скочил от стола си като че ли под него бяха запалили огън, закрачи нервно из стаята.
    Минаха няколко минути преди Фреди да проговори. В гласа му имаше известна плахост.
    — Мислех си, Мазол… Дали пък някой не й е разправял нещо за тебе?
    — Какво искаш да кажеш?
    — Хората понякога разправят на момичетата разни неща. Някакъв тъпак беше казал на Аги, че съм бил сгоден за Вероника и тя и досега не е спряла да ми опява на главата. Аги е най-сладкото същество на земята — направо ангел — но все още споменава в разговор оная история на годежа ми. Сега си мисля, че поемам голям риск дори и с най-простия подарък за рождения ден на Вий… Та може някой да е разправял на Пру за личния ти живот.
    — За какво?
    — Е, знаеш какво имам предвид. Артистът си е артист. Чувал съм туй-онуй. Оргии в старото студио и тям подобните му.
    — Що за глупости. Животът ми винаги е бил…
    — Чист?
    — Направо можеш да си сервираш пържолата в него.
    Фреди сръфа отново дръжката на чадъра си.
    — В такъв случай теорията ми не струва и пет пари. Както и да е, беше само предположение. Колко мислиш че стана часът?
    — Един без петнадесет.
    — Тогава, боя се, че трябва да се приготвиш да посрещнеш най-лошото, Мазол. Започва да ми се струва, че тя няма да дойде.
    — О, мили боже!
    — Нека да помислим — каза Фреди, изпробвайки отново вкусовите качества на чадъра си. — Може да се направи само едно нещо — продължи той няколко секунди по-късно. — Ще отскоча до Гроувнър скуеър и ще проуча нещата. Междувременно ти иди и ме чакай в „Бариболт“.
    Бил пребледня.
    — В „Бариболт“?
    — Трябва да видя там един човек. Следобяд ще го водя в Бландингс и искам да съм сигурен, че ще може да тръгне. Като го срещнах днес, ми се видя странен. Хич не ми хареса това, че щял да обядва сухар и мляко. Като че ли ме будалкаше и се опитваше да приспи бдителността ми. Чакай ме във фоайето, докато дойда. Ще бързам колкото мога повече.
    — Не във фоайето — Бил потрепера при спомена. Точно в това фоайе на връщане от ресторанта се беше сблъскал с един дребен пиколо с вид на наследник на някоя управляваща династия, който му пусна такъв бърз, присмехулен поглед, какъвто персоналът на „Бариболт“, дори сред невръстното му попълнение, винаги пускаше на неканените дебелаци, които си позволят да престъпят хотелската територия. — Ще те чакам на улицата.
    Това, разбира се, означаваше, че трябва да изтърпи изучаващия поглед на бившия крал на Занзибар, но нямаше как да го избегне.
    Нервното напрежение се отразява различно върху хората. Бил например, който винаги ходеше пеш, сега взе такси до „Бариболт“, докато Типтън Плимсол, който винаги взимаше таксита, реши да походи. Ето защо първият вече беше стигнал до местоназначението, когато дойде и вторият.
    Бил, който размишляваше усърдно, не забеляза Типтън. Но Типтън видя Бил. Той му хвърли бърз поглед и се шмугна през двойната врата. Бившият крал на Занзибар вдигна ръка към шапката си, докато минаваше, забелязвайки, че гостът трепери като малеби и лицето му е отровно зелено.

VI

    Когато двама души са заклещени в ограничено пространство, обикновено се случва така, че социалните бариери падат и накрая непознатите започват да стават приятели. Работата на бившия крал на Занзибар като посрещан на гостите пред хотела беше отговорна и бляскава, но когато бизнесът не вървеше, животът му започваше да става скучен и в такива моменти предразсъдъците му срещу другаруването с пролетариата отслабваха.
    Ето защо не му трябваше много време да си затвори очите за провисналите панталони на Бил и вече му говореше за хубавия ден, а Бил, чиято нужда от човешко съчувствие се бе изострила до крайност, отговаряше, че денят може и да е хубав, що се отнася до метеорологичните условия, но по отношение на някои други съществени аспекти, далеч не беше идеален.
    Той попита бившия крал дали е женен, а бившият крал му отвърна, че е женен. Бил тогава му каза, че сега и той трябвало да е вече женен, но булката не дошла, а бившият крал отвърна, че такъв късмет се случва веднъж на сто години. И Бил тъкмо питаше бившия крал какво според него е забавило годеницата му, а бившият крал се канеше да се обзаложи на пет кинта, че я е сгазил камион, когато дофуча едно такси и стовари Фреди. Лицето му беше сериозно. Той хвана Бил за лакътя и го дръпна настрани. Бившият крал, изумен, че последният може да е близък с толкова добре облечен господин, засука замислено мустаците си, измърмори едно: „Да му се не види!“ и продължи да си стои.
    — Е? — попита Бил, като стисна ръката на Фреди.
    — Ох! — изпъшка Фреди, гърчейки се като змия, подложена на мъчение. Мъже с мускулите на приятеля му обикновено стискат като с крокодилска челюст, когато са развълнувани, а разговорът с бившия крал определено беше развълнувал Бил.
    — Видя ли я?
    — Не — каза Фреди, като търкаше нежно ръкава си. — И ще ти кажа защо, Не си беше вкъщи.
    — Не беше вкъщи?
    — Не беше.
    — Тогава къде е била?
    — Хвърчала е с такси към гара Падингтън.
    — Но защо, за бога, ще й трябва да ходи на Падингтън?
    — На нея не й е трябвало. Била е изпратена с окови на ръце и под надзора на един строг иконом, който бил инструктиран от леля ми Дора да я натовари на влака в дванадесет и четиридесет и две за Бландингс. Факт е, Мазол, бедни ми друже, че ти сам си си оплел конците. Един умен мъж не би й се обаждал по телефона, за да я нарича „зайче на моите мечти“, или ако реши да го направи, би взел елементарни мерки да се увери, че говори на нея, а не на майка й.
    — О, боже мой!
    — Естествено у леля Дора се появили подозрения. Когато разпитала Прудънс, тя се държала потайно и уклончиво и в резултат леля Дора потърсила съвета на още по-голям цербер от нея самата — леля ми Хърмион, която сега е в Бландингс. Леля Хърмион се обадила рано тази сутрин и я посъветвала да изчака, докато Прудънс изведе кучетата на сутрешната им разходка. Тия кучета — вметна Фреди — имат рахит, или ще го хванат, ако продължат да се тъпчат с „Храна за кутрета на Питърсън“. Да го знаеш от мен, Мазол, „Храна за кутрета на Питърсън“ не съдържа нито един от жизнено важните… Ох!
    Той спря и освободи ръката си от стоманените пръсти, които отново се бяха забили в нея.
    — Продължавай, дявол да те вземе! — изхриптя Бил с треперещ глас.
    Молбата му прозвуча толкова застрашително, че Фреди, който едва се беше докоснал до темата за отвратителния боклук на Питърсън, реши да отложи речта си за по-подходящ момент. Събеседникът му приличаше на сприхава и неспокойна горила, която пазачът дразни с банан под носа. Фреди не би се изненадал много, ако го видеше да се бие по гърдите с юмруци.
    — Разбира се, разбира се — каза той миролюбиво. — Разбирам те. Искаш фактите. Тогава, с две думи, леля Хърмион посъветвала леля Дора да изчака, докато Прудънс излезе с гадинките и после да разрови нещата й за възможна кореспонденция. Тя го сторила и скоро попаднала на златна мина — купчинка от около петдесет писма от теб, кое от кое по-страстни, завързани с панделка. По-късно Пру била въртяна на шиш, докато признае за вас двамата, а последвалият разпит изтръгнал признанията, че ти не си от притежателите на синя кръв и дебел джоб. Десет минути по-късно започнали да стягат багажа й — леля Дора надзиравала, Пру плачела горко.
    Бил се хвана за косата. Тя беше твърде къса като за художник, но един решителен мъж може да се хване за всичко, което поне мъничко стърчи.
    — Плачела? Да можех да удуша тази твоя леля Дора!
    — Леля Дора е костелив орех — съгласи се Фреди. — Но трябва да видиш леля ми Констанс, леля ми Джулия и леля ми Хърмион, за която ти споменах преди малко. Сега Пру пътува към нея. Налага се да поясня, че младото поколение на нашето семейство винаги заминава на заточение в Бландингс, когато се влюби в погрешен партньор. Това е нещо като Дяволския остров6. Имам чувството, че беше вчера, когато се опитвах да успокоя братовчедката Гертруд, затворена в карцера заради желанието си да се ожени за енорийски свещеник. Аз самият щях да бъда изпратен в Бландингс, когато излизахме с Аги, ако случайно вече не бях там. Да — въздъхна Фреди, — натикали са малката Прудънс в тъмницата и ти сигурно се питаш какво ще правим сега.
    — Да — точно този беше въпросът, който занимаваше Бил в момента. Той погледна приятеля си с надежда, като че очакваше някаква веща стратегия, но Фреди поклати глава.
    — Не ме гледай по този начин, Мазол. Нищо конструктивно не мога да предложа. Караш ме да се чувствам така, както моят тъст ме кара да се чувствам на съвещание. Разбира се, ти не го познаваш. Прилича на римски император и обича да тропа по бюрото и да реве: „Давайте, давайте, чакам предложения.“ А пък аз рядко имам такива. Сега обаче успях да направя нещо. Спомних си Пру да ми казва, че си кръщелник на чичо Гали, затова спрях таксито и му се обадих да дойде тук. Ако някой може да измисли правилна линия на действие, то това е той — човек изключително изобретателен и мъдър. Ще се появи скоро. Всъщност — каза Фреди, когато до тях изскърцаха спирачки — ако не се лъжа, Уотсън, ето го и нашият клиент.

VII

    — Здрасти, Бил — каза и самият той. — Хайде да влезем и да ми разкажеш всичко. От Фреди разбрах, че нещо си оплел конците.
    И му раздруса приятелски ръката. Бившият крал на Занзибар зяпна от изненада. Явно съвсем беше объркал критериите. Макар че склони да говори с Бил, не беше изоставил предишното си впечатление, че младежът е отрепка, ако не и най-лошото — художник, а ето че хайманата му с хаймана получава топло ръкостискане и широка усмивка не от друг, а лично от прочутия Гали Трийпуд. Това разтърси бившия крал и го накара да загуби вяра в собствените си преценки. Защото Гали беше цар на модата, истинско светило, всепризната знаменитост, с която се гордееха театралните сцени, хиподрумите и най-шумните ресторанти. В някои столични среди той направо беше станал легенда. Дори ако от таксито беше излязъл Джо Луис7 и се бе ръкувал с Бил, бившият крал нямаше да бъде толкова впечатлен.
    Почитаемият Галахад Трийпуд беше единственият наистина изтъкнат член на фамилията, оглавявана от лорд Емсуърт. Самият лорд Емсуърт беше печелил веднъж първа награда за най-голяма отгледана тиква, а свинята му, както знаем, стана два пъти носителка на сребърен медал в раздела „Гойни прасета“ на Шропшърското селскостопанско изложение. Това не означаваше, че лорд Емсуърт е пожънал някаква слава в обществения живот. За разлика от него името на Гали се беше прочуло. Имаше хора в Лондон — букмейкъри, царе на кеглите, продавачи на секретна информация от яслите на хиподрума и разни подобни — които биха се замислили кой е Айнщайн, но всички знаеха кой е Гали. Най-очебийното нещо у Галахад Трийпуд, което на никого не убягваше от очи, беше поразително добрият за неговите петдесет и седем години вид. Като се има предвид живота, който водеше, той нямаше никакво право да цъфти от здраве, но това беше факт. Даже и Е. Дж. Мъргатройд би бил принуден да признае, че тоя човек е здрав като камък. Повечето от връстниците му с неудоволствие бяха принудени да напуснат играта и да се оттеглят в Харъгейт и Бъкстън, за да се посветят на подаграта си, но не и той. Гали продължи безметежно напред, достигайки все по-големи висоти по мост от празни бутилки от уиски и сода. Беше открил изначалната велика тайна на вечната младост — да не изпуска гарафата от ръце и никога да не си ляга преди четири сутринта. Погледът му беше все така ясен, духът му жизнен, сърцето му щедро и отзивчиво, така че всички го обичаха, освен дамската половина от фамилията.
    И така — Галахад Трийпуд поведе питомците си през двукрилата врата, докато бившето величие докосваше шапка около четиридесет пъти в минута като играчка на пружина, и ги разположи около една маса във фоайето. След първоначалната слънчева усмивка, с която ги приветства, върху лицето на Гали се беше появил угрижен и задълбочен израз. По телефона Фреди му беше казал достатъчно, за да му стане ясно, че в брачните планове на младежа, когото обичаше като син, е изникнала сериозна пречка. Досега Галахад винаги бе предан на Бил. Никога нямаше да забрави как когато беше десетгодишен хлапак, го дръпна настрана, даде му два шилинга и половина и доверително го накара да заложи в последния момент на Скокливия Бърти на хиподрума в Плъмптън. И още си спомняше с удоволствие как Скокливия Бърти финишира три дължини пред другите при изключително благоприятното залагане сто към осем.
    — Казвай сега, какво става? — попита той.
    Фреди беше разказал събитията на Бил от ясно по-ясно, както се уверихме, без да пропуска нито една подробност. Повторени пред Почитаемия Галахад, фактите прозвучаха също толкова кристално ясно. Докато траеше разказът, той кимаше от време на време с глава, а когато се стигна до развръзката, заключи, че се е забъркала голяма каша. Бил и Фреди се съгласиха с него в един глас.
    — Натоварили я на влака за Бландингс, а? — Почитаемият Галахад свали пенснето си и го затърка умислено. — Познатата стара история. Много отдавна, години преди вие двамата да сте се родили, и мен така ме натовариха за Бландингс, за да не се оженя за едно момиче, вариететна актриса на име Доли Хендерсън.
    Той замълча за момент, погледът му се замъгли, мислите му явно витаеха в миналото. Беше се докоснал неволно до трагедията на своя живот. После тръсна леко глава и се върна към настоящето.
    — Е, струва ми се съвсем ясно какво трябва да направиш, Бил. Не можеш да оставиш бедното дете да си изплаче очите сред глутница диви лели. Ще трябва и ти да заминеш за Бландингс.
    Колкото и голямо да бе уважението на Фреди към мъдрия му роднина, той поклати недоверчиво глава.
    — Но, по дяволите, чичо Гали, те ще го натирят в момента, в който кракът му стъпи на прага.
    — Кой казва, че ще стъпва на прага? Ясно е, че не сте ме разбрали. Нямах предвид замъка Бландингс, а селцето — Маркет Бландингс. Вземи си билет, Бил, и се настани в страноприемницата „Гербът на Емсуърт“. Хубава бира имат там. Дали още държат оня чирак от миналата година? Момче и половина. Казва се Хърбърт — мой човек. Няма две мнения по въпроса. Ако е там, поздрави го.
    Фреди все още не разбираше.
    — Не мога да проумея. Какво ще прави Мазола в „Гербът на Емсуърт“?
    — Просто ще го използва за главна квартира. Нали трябва да спи някъде? През деня, разбира се, ще бъде в Замъка и ще рисува свинята.
    — Ще рисува свинята?
    — А, да, трябваше да обясня. Онзи ден леля ти Дора ме информира, че баща ти й писал писмо да му намери художник за портрет на свинята.
    — Я гледай! — възкликна Бил, след като започна да му просветва.
    — Точно така. Дора, както би направила всяка друга от сестрите й, се изсмяла на молбата, подиграла й се и не предприела никакви мерки, освен да напише няколко убийствени реда на Кларънс, колкото да му каже да не се прави на малоумник. Следователно художникът все още не е осигурен. Ти ще попълниш тази липса. Как ти се вижда това?
    — Страхотно — отвърна Бил.
    — Казах ти, че си го бива — обади се Фреди.
    — Предполагам, че Кларънс ще приеме кандидатурата ми.
    Фреди побърза да изтрие всички съмнения по въпроса.
    — Не се тревожи, чичо Гали. Ти драсни на татенцето, че изпращаш художник, а аз ще свърша останалото. Заминавам за старата барака днес следобяд и моментално ще се заема с хвалби за Мазола. Човек, който е убедил едни от най-костеливите клиенти в Америка да купуват „Кучешка наслада на Доналдсън“, едва ли ще се провали с татенцето. Той направо ми е пластилин в ръцете. Ти нали можеш да рисуваш свине, Мазол? Тогава се мятай на следващия влак, окопай се в „Гербът на Емсуърт“ и чакай вест от мен. Донеси си бои, четки, платно, триножник, палитра и каквото там трябва.
    Той спря, защото осъзна, че Бил не го слуша. Последният благодареше прочувствено на Гали, а Гали го уверяваше, че „няма защо, скъпи момко, няма защо“, добавяйки, че само се радва да помогне.
    — Както виждам нещата — рече той, — много скоро ще намериш възможност да се измъкнеш с Прудънс и да подхванеш венчавката оттам, откъдето си я оставил. Нали имаш разрешително? Добре, пъхни си го във вътрешния джоб и когато дойде моментът, грабни младата дама, скрийте се някъде и се оженете. Виждаш ли някакъв пропуск?
    — Не — отвърна Бил.
    — Само един — обади се Фреди. — Имам лоша новина за тебе, Мазол. Бих искал да съм там, за да те наглеждам, но не става. Налага се да направя две-три делови визити на някои от важните клечки в района и ще трябва да започна веднага.
    Утре ще ме чакат на едно място в Чешър.
    — Няма значение — отвърна Бил. — Ще се справя и сам.
    Тази лекомислена самоувереност подразни Фреди.
    — Казваш, че ще се справиш — изгледа го той строго, — но май не е много сигурно. По пътя ти ще има стотици капани.
    Почитаемият Галахад кимна с глава.
    — Разбирам. Имената например.
    — Именно. Едно от първите признания, изтръгнати от Пру по време на разпита, е било, че името на възлюбения й е Уилиям Листър. По-добре се наречи Месмор Бриймуърти.
    — Това е невъзможно — възрази ужасен Бил. — Няма такова име.
    — Ти ще кажеш. Това е името на един колега, вицепрезидент на „Доналдсънс Инкорпорейтид“. Затова се сетих за него.
    — „Месмор Бриймуърти“ ще свърши чудесна работа — даде решаващия си глас Почитаемият Галахад. — А сега стигаме до важния въпрос за маскировката.
    — Въпроса за маскировката?
    — По моему най-същественият. Можеш да си решиш много проблеми само с една маскировка. Моят стар приятел, Фрути Бифън, от години живее без да се погрижи за това. Затова горкият си има толкова ядове с букмейкърите.
    Фреди се съгласи.
    — Непременно трябва да се маскираш, Мазол.
    — Но защо. Там никой не ме е виждал.
    — Леля Дора може да е намерила твоя снимка и да я е пратила на леля Хърмион.
    — Пру има само една и я носи винаги със себе си.
    — Ами ако леля Хърмион претърси бедното девойче основно?
    — Трябва да предвидиш всички обстоятелства, драги момко — настоя Почитаемият Галахад. — Предлагам фалшива брада. Мога да ти услужа с една. Онзи ден я заех на Фрути Бифън, но ще си я взема обратно.
    — Няма да нося фалшива брада.
    — Помисли добре. На цвят е малко като зелена тиква и стои страхотно. С нея Фрути приличаше на асирийски цар.
    — Не!
    — Това ли е последната ти дума?
    — Да. Няма да нося фалшива брада. Много съм ти благодарен, че ми помагаш…
    — Пак заповядай, синко. За бога, та ти си ми кръщелник. Веднъж видях как майка ти вдигна гира тежка сто килограма. Направи го една вечер, след като се нахрани, само за да ми угоди. Такива неща задължават, знаеш. Е, ако имаш чак такива предубеждения спрямо брадата, нищо не може да се направи. Но мисля, че поемаш голям риск. Не ми се сърди, ако сестра ми Хърмион ти изскочи от някой храст и започне да те налага със слънчобрана си. И все пак, щом си решил, така да бъде. Отхвърляме брадата. Всичко останало е ясно, нали?
    — Абсолютно.
    — Добре. Е, аз тръгвам. Ще обядвам с един тип в „Прасето и свирката“ на Рупърт стрийт.
    — А пък аз — присъедини се Фреди, — ще поемам към оня човек, за който ви споменах. Дано господ се смили, та да не го заваря захапал бутилката и фиркан до козирката.
    Нямаше защо да се тревожи. В стаята си на третия етаж Типтън Плимсол приключваше с третия подкрепителен сухар и го прокарваше през тесния си хранопровод с мляко, точно както бе обявил. От време на време, докато сръбваше от чашата, хвърляше по един бърз поглед през рамо. После, видимо успокоен, подновяваше пресушаването на въпросната течност.

Глава четвърта

I

    Пътят от Падингтън до Маркет Бландингс с бърз влак беше около три часа и четиридесет минути. Прудънс Гарланд, натоварена според разпорежданията на майка си на влака в дванадесет и четиридесет и две, стигна до местоназначението малко преди пет, навреме за чаша чай и един хубав рев. Бъдеща невеста, отлъчена от годеника си в деня на сватбата, едва ли можеше да бъде много весела компания и Прудънс не беше изключение на правилото. Типтън Плимсол, така яростно настроен срещу лицето на Бил Листър, би се учудил защо трябва да се прави такъв въпрос от това, че не си се свързал с подобна муцуна, но девойката не гледаше така на нещата. Тя изобщо не криеше факта, че ситуацията е крайно неприемлива и печалният й лик би хвърлил черна сянка дори и върху някоя парижка бална зала. Затова няма защо да се учудваме, че когато час по-късно Типтън пристигна в древния дом на Емсуъртови, първото му впечатление беше твърде меланхолично. Макар че Прудънс не присъстваше в този момент, защото бе извела разбитото си сърце на разходка из околностите, скръбната и мрачна атмосфера все още витаеше из къщата като миризма от къкреща зелка.
    Печал на особено големи талази струеше и от домакина, лорд Емсуърт. Той имаше меко сърце и винаги изпитваше болка, когато някоя от многобройните му племенници пристигнеше в Бландингс, осъдена на заточение затова, че се е влюбила неразумно. Отгоре на това първите думи на Прудънс, докато чоплеше кифличките и се плацикаше с чая, се състояха в изявлението, че тъй като животът й бил съсипан, самата тя щяла да се отдаде на добри дела.
    Лорд Емсуърт знаеше какво означава това. Той си даваше сметка, че кабинетът му отново ще претърпи основно почистване. Вярно, нещастната девойка бе казала само, че възнамерява да се заеме с часовете по вероучение на децата от Бландингс Парва, но той разбираше, че нещата ще стигнат по-далеч. От водещ часове по вероучение на децата до професор по майчински надзор и разчистване на кабинети има само една крачка.
    Лорд Емсуърт не можеше да забрави племенницата Гертруд, която, докато излежаваше присъдата си заради енорийския свещеник, се беше превърнала в яростен чистач. Сега той нямаше никакви основания да разчита, че след като се успокои и влезе в крачка Прудънс няма да достигне същите висоти, та дори и да ги надмине. За момента можеше да утолява жаждата си за добри дела с часовете по вероучение, но нещо му подсказваше, че това ще бъде просто за разгрявка — една малка тренировка за по-велики цели. Ако към тези основателни страхове се прибавеше и факта, че видът на по-младия му син Фредерик оказваше обичайния ефект върху чувствителния граф, то може да се разбере защо по време на посрещането на Типтън Плимсол лорд Емсуърт седеше прегънат на четири в един ъгъл, трепереше неудържимо и не взимаше участие в разговора.
    Отчаянието на полковник Уедж и съпругата му лейди Хърмион бе демонстрирано приблизително по същия начин. То се дължеше отчасти на зловредната зараза, разпространена в Бландингс от Прудънс. Но в допълнение бе задълбочено от друга трагедия. В този паметен ден, точно когато бе така важно да е във върхова форма, за да направи впечатление на младия милионер, тяхната дъщеря Вероника биде ухапана от един мерзък комар по носа. В резултат на това върху последния се бе появил пурпурен оток, който помрачаваше бляскавата й хубост някъде между шестдесет и седемдесет процента. „Мазилото на Съг“, така горещо препоръчано от местния аптекар, свърши каквото можа, но на бедните родители, както и на лорд Емсуърт, не им беше до смях.
    Не трябваше да мине много време и Типтън вече се чудеше дали елиминирането на ужасното лице от живота му не бе откупено на твърде висока цена, подлагайки се на дълъг престой в тази средновековна морга. Най-накрая прозвуча гонгът за преобличане, който го накара да се почувства като обсадения гарнизон в Лъкнау8, дочул в далечината квика на шотландските гайди. Звукът сложи край на безнадеждната летаргия и извади на бял свят облекчението, че следващият половин час ще може да остане сам. Това се случи в седем и тридесет. В седем и петдесет и пет той отново повлече неохотно крака надолу към гостната. И тогава, в седем и петдесет и седем, изведнъж всичко се промени. Покрусата беше изчезнала, на небосклона грееше надеждата, в стаята звучеше нежна музика, а във въздуха трептеше дъх на теменужки и рози.
    — Дъщеря ми Вероника — чу се един глас и Типтън Плимсол се закова на място, олюлявайки се леко напред-назад с очи, изхвръкнали иззад роговите рамки.
    За гореспоменатия Съг не се знае почти нищо. Може да е бил добряк, а може и да не е бил. Може да е обичал животните и всички съседи да са го уважавали, но и това не е сигурно. Пълна липса на факти по този въпрос. Но за Съг, краля на лечебните мазила, можем да говорим без угризения. Става ли дума да се забърка някой лечебен мехлем, равен на него няма.
    Вероника Уедж стоеше и зяпаше Типтън Плимсол с огромните си очи като крава, загледана през оградата в кръмното цвекло, и никой не би предположил, че само преди няколко кратки часа носът изпод тези очи е бил с цвят и форма на червена камба. Съг се беше заел с обекта и с помощта на магическото си изкуство го беше превърнал отново в предишния съвършен израстък. С две думи, човек да му свали шапка на тоя Съг.
    — Племенницата ми Прудънс — продължи гласът, който достигаше до него през някаква розова мъгла под акомпанимента на арфи, лютни и тромбони.
    Типтън нямаше време за племенницата Прудънс. Като хвърли един бегъл поглед, колкото да разбере, че представената му особа е синеока дребосъчка, той отново се зае с изучаването на Вероника. И колкото повече я изучаваше, толкова повече му се струваше, че сякаш е била извадена от собствените му мечти. Любовта бе навестила Типтън Плимсол и то за първи път, в което той изобщо не се съмняваше. Сега разбираше, че това, което по погрешка бе взел за божественото чувство в случая с Дорис Джимпсън и още двайсетина други, е било само бледо копие на истинската страст, като някое от ония безполезни мазила, за които Съг с право предупреждаваше обществеността.
    И той все още се блещеше с растящо изумление, когато бе обявено, че вечерята е сервирана.

II

    В английските имения из провинцията вечерята обикновено е нещо скучно и отегчително. Ако управляващите класи на островното кралство имат някакъв кусур, то това е склонността им, когато са на маса, да преживят храната си мълчаливо оцъклени, без никакъв опит да подсигурят благодатна почва за един празник на ума и полет на душата. Но тази вечер в по-малката от двете трапезарии на замъка Бландингс витаеше съвсем друга атмосфера. Няма да отидем твърде далеч, ако я определим като атмосфера на безгрижна веселба. Реакцията на богатия гостенин към хубостите на детето им не беше убягнала от погледа на полковник Егбърт и лейди Хърмион. Нито пък на въпросното дете. Чувствата на всичките трима представители на фамилия Уедж с две думи можеха да се сравнят с чувствата на семейство, което е уцелило шестицата.
    Колкото до другите, Прудънс, след като малко преди гонга за преобличане научи от Фреди за плановете на любимия си, беше във вихъра на радостта, Фреди, който обичаше да се среща с бившите си годеници, с удоволствие поднови приятелството с Вероника и използва случая да й поговори надълго и нашироко за кучешките бисквитки. Лорд Емсуърт, информиран от Прудънс, че е размислила и е решила да се откаже от добрите дела, беше толкова щастлив, колкото заслужава един прекрасен човек като него. И ако вземаше минимално участие във веселите подмятания, прелитащи като разноцветни фойерверки над масата, то се дължеше единствено на факта, че успя да избегне сестринската бдителност и да си донесе книгата за прасетата, която сега четеше скришом изпод покривката. И от цялото това честито множество, най-честит беше Типтън Плимсол. Нито самоналоженото въздържание, нито дори мястото му като на почетен гост до страховитата домакиня можаха да помрачат настроението му. От време на време очите му се стрелкаха към Вероника и всеки път видът й предизвикваше у него нов пристъп на духовитост.
    Точно той подхвърляше най-веселите закачки. Той разказваше най-пикантните вицове. В паузата между супата и рибата той забавляваше компанията с развлекателни трикове, балансирайки вилицата и чашата за вино. Накратко, до едно време той беше Духът на веселието от плът и кръв. Но, както казахме, до едно време. И по-точно до момента на сервирането на основното ястие. Точно тогава безмълвните свидетели от гоблените по стените отбелязаха, че младият повелител на веселяците е изпаднал в дълбоко мълчание и че отказва блюдото с жест, който може да се нарече само байроновски. Ясно беше, че нещо се е случило с Типтън Плимсол.
    Истината е, че по време на един от бързите си погледи към Вероника, той я бе забелязал как дяволито шляпва Фреди по китката, наричайки го „глупчо глупав“. Тази гледка направо му бръкна във вътрешностите и ги оплете на спирала. От известно време Типтън забелязваше, че двамата се разбират твърде, та чак прекалено, добре, но мъчейки се да не става тесногръд, си беше казал, че не може да няма известно приятелство между братовчеди. Епизодът с шляпването, обаче, бе съвсем друга работа. Струваше му се, че това отива далеч извън рамките на добрите роднински чувства. Той беше мъж на силните страсти и зеленоокото чудовище на ревността9 пропълзя по крака му и го захапа до кокал.
    — Не, благодаря — отвърна ледено на прислужника, който се опитваше да го заинтригува с пилешки дробчета и сладкиши.
    Ех, да можеше да знае, че в това, което накара Вероника да шляпне Фреди по китката, нямаше нищо, което да извика руменина по бузите на скромността. Цялата работа стана, когато Фреди й каза с поверителен тон, че кучешките бисквитки на Доналдсън са толкова хранителни, че на практика са достойни за човешка консумация. При което, както може да се очаква от момиче с нейния интелект, Вероника го бе шляпнала закачливо по китката и го бе нарекла „глупчо глупав“. Но тъй като Типтън не разполагаше с тези факти, оставаше му да се терзае и мрачно да мълчи. Това така разтревожи лейди Хърмион, че тя реши да потърси причината. Като проследи косите погледи, лесно разбра положението на нещата и взе решение да поговори откровено с Фреди след края на вечерята. Напомни си още да обмени няколко думи с дъщеря си. Последното от тези две намерения успя да осъществи щом дамската част от компанията стана от масата и остави мъжете да пият портвайн. При това го осъществи толкова успешно, че първото нещо, което Типтън забеляза, когато влезе в гостната, бе приближаващата се към него Вероника Уедж с пухкава наметка на грациозните си рамене.
    — Маминка ми каза да ви питам не бихте ли искали да видите градината на лунна светлина — каза тя, откровена както винаги.
    Само секунда по-рано Типтън си мислеше, че за него няма вече живот, защото като капак на това, че избраното момиче пошляпва китките на други мъже се беше прибавила и агонията да гледа как домакинът му, синът на домакина и зетят на домакина опустошават портвайна с кофи, докато той е принуден да остане настрана от гуляйджиите. Но след думите на Вероника музиката отново зазвуча в ушите му и въздухът пак се изпълни с дъх на теменужки и рози. Колкото до розовата мъгла, той едва виждаше през нея.
    Затова изхриптя в екстаз:
    — Дали бих искал!
    — Е, бихте ли искали?
    — Бих казал да.
    — Навън е дяволски хладно — каза Фреди критично. — Няма да ме хванете за никакви градини. Стойте си на топличко вътре, ако питате мене. Какво ще кажеш да хвърлим една табла, Вий?
    Възпитанието си е възпитание. Лейди Хърмион Уедж може и да приличаше на готвачка, но в кръвта й течеше кръвта на сто графа. Тя надви внезапното желание да фрасне племенника си по кухата глава с най-близкия тъп инструмент.
    — Съвсем не е хладно — обади се тя. — Навън е прекрасна лятна вечер. Даже няма да ви трябва шапка, мистър Плимсол.
    — Каква ти шапка — съгласи се Типтън с ентусиазъм. — Да вървим!
    Той мина с прелестната си придружителка през френския прозорец, а лейди Хърмион се обърна към Фреди.
    — Фреди — рече тя.
    Тонът й беше строг и отчетлив, тон на леля, която запретва ръкави, плюе си на ръцете и се подготвя да даде един хубав урок на племенника си.
    Някъде по това време в страноприемницата „Гербът на Емсуърт“, отпочинал след солидната вечеря в столовата, Бил Листър се излежаваше на един шезлонг в задната градина, съзерцаваше луната и мислеше за Прудънс. Беше му дошла идеята, че в такава нощ би било разумен ход да извърви трите километра до замъка и да погледа нейния прозорец.

III

    Стъпвайки на алеята Типтън подхвана с това, че градината изглеждала прекрасно на лунна светлина, а Вероника отвърна: „Да, наистина!“. Той продължи със забележката, че всички градини изглеждат по-красиви, когато има луна — така де — отколкото… ами… хм… когато няма луна, а Вероника каза: „Да, именно!“. Дотук репликите не биха посрамили нито един артистичен прием, като например тези на мадам Рекамие10. Но в този момент внезапно вдъхновението на Типтън пресъхна и последва продължителна тишина.
    Истината е, че Типтън Плимсол бе от ония младежи, които, когато са на градус, могат да разтърсят от смях цяла маса себеподобни индивиди, поканени на почерпка. Но оставени насаме с млада девойка, те губят ума и дума. Въпросната ситуация се задейства особено силно точно сега, когато се оказа сам-самин с девойката на обляната в лунна светлина тераса. Пламенната му любов, зашеметяващата й хубост и фактът, че на вечеря не бе лизнал нищо освен боза, всичко това накуп го правеше непохватен.
    След малко Вероника отново подхвана нишката на разговора, като се оплака, че същия ден я ухапал комар по носа. Като потрепера при тази новина, Типтън рече, че никога не е обичал комарите. Вероника се съгласи, че и тя не обича комарите, но те все пак били по-поносими от прилепите. Да, потвърди Типтън, о-о, разбира се, да, много по-поносими от прилепите. За котките Вероника се изказа ласкаво, а Типтън се съгласи, че котките са супер. По въпроса за плъховете мненията им отново не се различаваха, като и двамата бяха убедени в липсата на каквото и да било очарование у противните гадинки.
    И така, ледът беше разпукан и разговорът протече сравнително гладко до момента, в който Вероника изрази мнение, че май ще е по-добре вече да се прибират. Типтън възкликна: „О, не още!“, Вероника настоя: „Мисля, че ще е по-добре.“, а Типтън се съгласи: „Е, добре, щом трябва“. Сърцето му лудо подскачаше и препускаше, когато я придружи до гостната. Ако някога у него е имало съмнение, че те двамата са родени един за друг, то вече не съществуваше. Струваше му се абсолютно невероятно двама души да мислят толкова еднакво за всичко — за комарите, за прилепите, за котките, за плъховете, абсолютно за всичко. Колкото до епизода на масата, беше готов да го опрости. Вярно, тя като че ли наистина шляпна закачливо Фреди по китката, но това може да се обясни, например с предположението, че ръката й се е изметнала. Въодушевлението му продължи през цялата дълга тиха домашна вечер. Чак до часа за лягане Типтън се чувстваше така, както друг път се бе чувствал едва по средата на втората бутилка. И наистина, когато в десет и тридесет бе внесен подносът с уиски и другите подробности, той си взе бозата без да му мигне окото. Даже се изненада, че Фреди и полковник Уедж могат да имат нужда от нещо по-силно.
    В единадесет лейди Хърмион поведе процесията към спалните, а в единадесет и десет Типтън си беше в стаята на втория етаж и рееше поглед към луната, все още под упойката на онова странно трескаво вълнение, което завладява младите мъже за пръв път срещнали сродна душа от противоположния пол. Струваше му се абсурдно да си ляга, когато изпитва подобни чувства. Той продължаваше да се взира в луната, която като че ли го мамеше навън. А пет минути по-късно вече отваряше френския прозорец на гостната и прекрачваше към терасата. В този момент един глас рече: „Да му се не види!“ и Типтън видя до рамото си лорд Емсуърт.

IV

    В моменти на вълнение пенснето на лорд Емсуърт винаги подскачаше, отделяше се от твърдата си основа и увисваше, игриво, поклащайки се на края на връвта си. Същото се случи и сега при вида на тази прокрадваща се през френския прозорец фигура, защото графът реши, че не може да е друг, освен някой крадец. После се сети, че крадците не излизат, а влизат и посегна с успокоена ръка към висящото пенсне, придърпа го и го върна върху носа си. Тогава успя да види, че другият не бе някой среднощен мародер, а само госта им Попкинс, или Пъркинс, или Уилбрахъм — точното име му се губеше.
    — А, мистър ъ-ъ-ъ — каза той сърдечно.
    По принцип господарят на замъка Бландингс не обичаше много компанията на младежта. Всъщност, единствените случаи, когато ставаше по-пъргав и скоклив, бяха точно моментите, когато се мъчеше да я избегне. Но днес чувстваше топло великодушие към цялата човешка раса. Промяната в намеренията на Прудънс, разбира се, имаше значителен принос за това необичайно поведение, но главната причина бе, че по време на разговора, докато пиеха портвайна, синът му Фредерик беше споменал, че този път няма, както обикновено, да се залепи за замъка Бландингс като пощенска марка, а само ще го използва като база за операции в района. Шропшър и околните графства са особено богати на земевладелци с дворове, пълни с кучета, и Фреди имаше намерение да осъществява кратки визити, като понякога остава да пренощува, а друг път направо да се вкопчва в нещастната жертва за дни наред.
    Един баща не може да не се чувства въодушевен при такава новина, затова тонът на лорд Емсуърт бе любезен и подкупващ.
    — На малка разходка, а, мистър ъ-ъ-ъ?
    Типтън потвърди, като добави отбранително, че нощта е чудесна.
    — Прекрасна — съгласи се лорд Емсуърт и тъй като беше човек, който обича да е абсолютно ясен, допълни: — Прекрасна, прекрасна, прекрасна, прекрасна. Има луна — и със замах на ръката насочи вниманието на младия си приятел към това допълнително обстоятелство.
    Типтън отвърна, че я е забелязал.
    — Светла — каза лорд Емсуърт.
    — Много светла — кимна Типтън.
    — Много светла, наистина. О, изключително светла. И после, като смени темата, попита:
    — Вие интересувате ли се от свине, мистър ъ-ъ-ъ, този…?
    — Плимсол.
    — Не сол, свине — повиши тон лорд Емсуърт, изговаряйки думата отчетливо.
    Плимсол обясни, че му е припомнил името си.
    — О, така ли? — лорд Емсуърт се замисли. В ума му се въртеше някакъв спомен. Някой го беше помолил да каже нещо — не помнеше точно какво — на човек с това име. — Е, канех се да кажа, че отивам към кочината да послушам моята свиня.
    — О, така ли?
    — Тя се казва Плимсол.
    — Ами? — това съвпадение изненада Типтън.
    — Исках да кажа Императрицата на Бландингс. Тя спечели сребърен медал за гойни прасета в Шропшърското селскостопанско изложение два пъти…
    — О-хо!
    — … в две последователни години.
    — У-ха!
    — Нещо, което никоя друга свиня не е постигала.
    — Е, това се вика успех!
    — Да, нечуван подвиг. Тя е много дебела.
    — Не се съмнявам.
    — Страхотно дебела.
    — Обзалагам се че е така — каза Типтън, който страдаше безмълвно. Един влюбен, излязъл на лунна светлина да по-мечтае за обожавания обект, не обича да бъде разсейвай с някакви си прасета, колкото и да са охранени. — Е, да не ви задържам. Нали искате да видите свинята си.
    — Мислех, че вие искате — каза лорд Емсуърт. — Ще вървим по тази пътека.
    И той хвана Типтън за ръката, но този арест наистина беше излишен. Типтън се беше примирил и тръгна покорно. Той нямаше никакъв опит в отказването на досадни лордове, а беше твърде късно да започне да се учи сега. Като си пожелаваше спътникът му да се спъне в тъмното и да си строши врата, Типтън вървеше до лорд Емсуърт без съпротива.
    Както обикновено в този час на нощта Императрицата се беше оттеглила за сън. Ето защо за момента лорд Емсуърт можеше да даде на госта си само словесен портрет на нейните хубости. Но той утеши Типтън, че ще дойдат и по-удобни моменти.
    — Ще ви доведа да я видите утре сутринта. Или, по-скоро утре следобяд, защото сутринта ще уреждам нещата с художника, който ми изпраща Галахад. Моят син Фреди — обясни той — ми предаде, че Галахад ми е изпратил един художник да нарисува портрета на Императрицата. Това е моя стара идея. Писах на сестра ми Дора да ми намери художник, но тя ми отговори много грубо да не се правя на малоумник, а и сестра ми Хърмион не одобри проекта. Изглежда не им се нрави една свиня да се появи в семейната портретна галерия. Тази, до която седяхте на масата тази вечер, беше Хърмион. А момичето до Фреди е дъщеря й Вероника.
    За пръв път Типтън си помисли, че нещо от останките на нощната му разходка може да бъде спасено.
    — Мисля, че е очарователна — приготви се той за дълъг приятен разговор на любимата тема.
    — Хърмион? — възкликна изненадан лорд Емсуърт. — Хърмион?
    — Мис Уедж.
    — Не я познавам. Но ви говорех за племенницата ми Вероника. Добро момиче, има много качества.
    — А-а! — въздъхна Типтън благоговейно.
    — Има златно сърце и обича свинете. Веднъж я видях как се отклони от пътеката, само за да вземе един картоф, който Императрицата беше избутала през оградата и да й го хвърли в кочината. Много ме зарадва. Не всяко момиче може да бъде толкова грижовно.
    Типтън беше толкова разчувстван от това доказателство за деликатната душа на своята богиня, че за момент остана безмълвен. После промълви:
    — О, боже!
    — Синът ми Фреди, който присъстваше…
    Гласът на лорд Емсуърт секна. Това трето споменаване на по-младия му син изглежда раздвижи паметта му. Той бавно започна да си припомня.
    А, да. Сети се. В спалнята… Егбърт, който нахлу при него… оная бележка в книгата за прасетата.
    — Фреди, да — продължи той. — Разбира се, да, Фреди. Знаех си, че искам да ви кажа нещо за него. Преди време той и Вероника бяха сгодени.
    — Какво!
    — Да. Годежът се разтури… Защо, не мога да си спомня… Може би защото Фреди се ожени за друго момиче, но те все още са предани един на друг. Винаги са били, още като деца. Спомням си, че жена ми наричаше Вероника малката любимка на Фреди. По това време жена ми беше жива — обясни лорд Емсуърт, за да не би гостът да си помисли, че това е бил глас от гроба.
    Макар по този начин да бе предотвратена всяка възможност за недоразумение, челото на Типтън остана свъсено и нерадостно. Задавен от вълнение, той не можеше да си поеме въздух. Веднъж, по време на една необуздана приятелска среща в кръчмата, някой го бе ударил по носа с дървена паница. Ето така се чувстваше и сега — стои на един крак сред люлеещата се и разпадаща се вселена.
    Много влюбени в неговото положение биха се успокоили при мисълта, че Фреди, след като вече е женен мъж, не би могъл да участва в състезанието за ръката и сърцето на Вероника Уедж. Но за беда възпитанието на Типтън беше такова, че подобна мисъл не би могла да му прозвучи успокоително. Той израсна като син на родители, които почти веднага след женитбата си започнаха да се надпреварват със завидно постоянство да се женят за други хора. В резултат детството му мина като на ония слисани отроци, които непрекъснато минават от ръка на ръка като кожена топка за упражнение. А и в по-зрели години беше виждал сред приятели и познати твърде много от ония любовни триъгълници с бившата съпруга, за да вярва безрезервно в трайността на брачната връзка. Онази същата Дорис Джимпсън, в която някога се мислеше за влюбен, беше станала Дорис Буул, Дорис Бъсбридж и Дорис Апълджон в такава скоростна последователност, че на човек не му оставаше време да мигне.
    Ето защо фактът, че малкият любимец на Вероника вече е женен мъж, изобщо не го изключваше в очите на Типтън от списъка на претендентите. Той предполагаше, че Фреди се е отегчил от мисис Фреди и я е изпратил в Париж, за да осигури развода, нещо, което този град правеше с щедра ръка, и сега, надигайки гребен в очакване, се готви да започне флирт с бившата изгора. Естествено, онази приглушена забележка на масата за вечеря, която беше накарала момичето да го шляпне по китката и да го нарече „глупчо глупав“, е била нещо като опипване на почвата. Така обобщи Типтън ситуацията и макар че луната си беше съвсем истинска, а не като ония декори на сцената, които изчезват, когато стане гаф с осветлението, на него му се стори, че точно това се е случило.
    — Май трябва да се прибирам — каза той глухо. — Стана късно.
    Докато вървеше към гостната, една натрапчива мисъл се въртеше в бучащата му глава и тя бе следната: да вървят, по дяволите всички мутри, които се блещят в него, но на него — Типтън Плимсол, му бяха нужни две-три глътка за кураж. Беше убеден, че даже и Е. Дж. Мъргатройд, ако научи фактите, би го потупал по рамото и би му рекъл да дава смело напред. Ако сега беше тук до него, би казал, че никога няма да има нужда от едно питие повече, отколкото в този сърцераздирателен момент. И в края на краищата, трезвомислещият доктор би го успокоил — от два часа днес следобяд, та чак до сега той водеше тих, улегнал живот, а това намалява риска до минимум.
    Гарафата все още беше на масата в гостната, а в нея скъпоценното й съдържание си стоеше непокътнато. На Типтън не му трябваше повече от секунда да я грабне и да гаврътне една дълга живителна глътка. После, като разумен мъж, той насочи мислите си към бъдещето. Благодарение на онези смахнати инструкции, които беше дал на Фреди, а именно — да му се сервира само безалкохолно питие, докато е в Замъка, тази глътка можеше да бъде последната му утеха, докато се върне в цивилизацията, освен ако не вземе мерки. При тази перспектива косата му настръхна. Нужни бяха светкавични действия и той ги предприе. Забърза към стаята си и там намери плоската бутилка, без която не тръгваше на път и която този път носеше отчасти по навик, отчасти от сантиментални подбуди. Занесе я долу в гостната и я напълни. После, като се увери, че е направил всичко, което човек може да направи, за да осигури бъдния ден, се върна в спалнята.
    По време на тези бързи мерки луната се беше показала отново. Облегнат на перваза, Типтън я гледаше как къпе в нежна светлина поляни и храсталаци. И понеже беше дошъл на себе си, отново имаше възможност да даде одобрението си от действията й. Фактът, че дели една планета с Фреди все още го натъжаваше, но страхът от съперничество бе изчезнал. Оная глътка от гарафата му беше дала сили да се справи с дузина Фредовци и сега му мина през ум, че още една подобна от бутилката ще придвижи нещата по-напред. Ето защо гаврътна веднъж и се готвеше да гаврътне втори път, когато изведнъж ръката му застина във въздуха и той се наведе силно напред, вгледан в нощта. Някакво движение долу на поляната привлече погледа му.
    Изглежда беше човешка фигура.
    И наистина беше човешка фигура — тази на Бил Листър, който беше привел в изпълнение плана си да иде до Замъка и да погледа прозореца на Прудънс. Фактът, че не знаеше кой от толкова много прозорци е нейният, не го възпря ни най-малко. Имаше намерение да ги гледа всичките, за да бъде сигурен. И между другото, той беше направил страхотно попадение. Момичето спеше в стаята до Типтън, онази с балкона. Бил я беше съзерцавал преди малко и сега се беше придвижил да съзерцава съседната. И когато лунните лъчи осветиха ясно лицето му, Типтън се изстреля обратно в стаята, добра се с усилия до леглото и се тръшна безнадеждно на него.
    Трябваше да минат няколко минути, за да събере сили, да отиде отново до прозореца и да погледне отново. И когато го направи, лицето вече го нямаше. Беше се появило, беше се ухилило злобно и се беше изпарило. Явно такава му беше практиката. Типтън се върна до леглото, седна отново и застина с брадичка, подпряна на ръката. Същинско копие на „Мислителят“ на Роден.
    След малко лорд Емсуърт, клатушкайки се нагоре по стълбите към спалнята си, съзря дълго слабо очертание на площадката. Първата му мисъл беше за призрак, макар че би очаквал по-скоро жена в бяло или рицар в доспехи с глава под мишницата, отколкото този щръклест като върлина младеж с очила с рогови рамки. После, както се беше случвало и друг път, като запремига на парцали, успя да идентифицира онзи симпатяга, който беше показал интерес към свинете, гостенина мистър Ъ-ъ, или мистър А-а, или вероятно мистър Хм.
    — Я кажете — каза привидението с тих прочувствен глас, — ще ми направите ли една услуга?
    — Искате пак да послушате свинята ми? Малко е късно, но ако наистина…
    — Вижте — прекъсна го Типтън, — бихте ли взели тази бутилка? Оставете я някъде.
    — Бутилка? Бутилка? Бутилка? Как? Да я оставя някъде? Разбира се, драги, разбира се, разбира се, разбира се — закима лорд Емсуърт, защото подобна задача му беше напълно по силите.
    — Благодаря. Лека нощ.
    — Ъ? А, лека нощ? Да, точно. О, именно, да, точно.

Глава пета

I

    „Гербът на Емсуърт“, тази отколешна страноприемница, в която Бил Листър се беше установил заедно с боите, четките, платната, палитрата, триножника и какво ли не, се намира на живописната главна улица на градчето Маркет Бландингс. Някъде на смрачаване на третия ден от неговото пристигане един двуместен автомобил заби спирачки пред входа, застрашавайки живота на една местна котка, а от нея слезе Фреди Трийпуд. След като беше отделил няколко нощи на Бракънбърови от Чешър, той се канеше да посети не по-малко достойните Фаншоу-Кадуикови от Устършър.
    Замъкът Когуич се намираше близо до градчето Когуич-ин-дъ-Марш, графство Чешър и беше седалище на сър Рупърт Бракънбъри, р.л.д. След престоя си там Фреди преливаше от кипящ възторг. Беше отишъл с намерението да склони сър Рупърт към сътрудничество и постигна целта си. Ловките му разговори по въпросите за продажбата бяха покръстили този р.л.д. в ревностен поклонник на „Кучешка наслада на Доналдсън“. И като се има предвид, че съкращението р.л.д. означава „ръководител на ловна дружинка“, читателят може да разбере за какво става дума — ловци от околните графства ще идват да ловуват с Когуич и ще се дивят на бляскавото здраве на неговите хрътки. „Ей богу, сър Рупърт — ще му викат те, — тия твои кучета изглеждат дяволски добре!“ На което сър Рупърт ще отговаря: „Нищо чудно, като се има предвид че набиват непрекъснато «Кучешка наслада на Доналдсън», един продукт за здрави кости, особено богат на витамин А, В и С“. „«Кучешка наслада на Доналдсън», а?“ — ще цъкат ловците и ще си отбелязват, че трябва да се запасят от нея за своите четириноги. После пък други ловци ще се срещнат с тези ловци и ще рекат: „Ей богу…“. Е, ясно е как се разпространяват подобни вести. Като огън в суха гора.
    Докато минаваше през портала на „Гербът на Емсуърт“, Фреди весело си свирукаше. Нямаше дори и най-слабо предчувствие, че делата на Бил Листър могат да бъдат нещо друго, освен тип-топ. До този момент между Мазола и татенцето трябва да е пламнала дълбока дружба. Направо чуваше как бащицата казва: „Наричай ме чичо Кларънс, ако искаш“. Ето защо информацията, която получи на рецепцията, направо му дойде като гръм от ясно небе. Трябваше да се хване за един минаващ прислужник, за да не падне.
    — Заминава?
    — Да, сър.
    — Заминава? — повтори невярващо Фреди. — Но, по дяволите, той тъкмо дойде. Трябваше да остане седмици. Сигурен ли сте?
    — О, да, сър. Господинът плати сметката си и поръча такси, за да хване влака в шест часа за Лондон.
    — Той в стаята си ли е?
    — Не, сър. Господинът излезе на разходка.
    Фреди пусна прислужника, който му благодари, и отмина. Нацупен и смръщен, той се върна в автомобила си. Беше дълбоко разтревожен. Освен ако всички улики не го заблуждаваха, нещо твърде сериозно се бе случило и се налагаше, така му се стори, да се намеси спешно в нещата.
    Почти веднага той прозря спасителния път — разследване. Младите бизнесмени в „Доналдсънс Инкорпорейтид“ са обучени да мислят като светкавица и рядко се случва да изпаднат в объркване повече от минута и четвърт. Ако някой може да хвърли светлина върху мистерията, то това ще е братовчедка му Прудънс. Тя със сигурност ще е достоверен източник. Мъж, който се е потил четири часа във влака до някакво си забутано градче в провинцията, само за да бъде близо до любимото момиче, не може току-така да си тръгне, без да се обясни с него. След няколко секунди Фреди вече натискаше газта към Замъка. Никой по-добре от него не би могъл да разбере какъв шок ще е това за Фаншоу-Кадуикови от Устършър, които няма да му се радват толкова скоро, колкото очакваха, но нищо не можеше да се направи. В живота на всеки човек падат и градушки, но Фаншоу-Кадуикови трябва да съберат сили и да посрещнат удара по мъжки. Като покровител и поддръжник на Бил негов дълг беше да достигне до сърцевината на нещата, докато получи подробностите направо от извора.
    Двуместният автомобил можеше да развие сто и двадесет и шофьорът му достигна портите на Замъка за рекордно време. Но като мина през тях и излезе на алеята, забави ход. Беше забелязал пред себе си позната фигура.
    Постави пръст на клаксона и бибипна няколко пъти.
    — Хей, Типи! — викна той. Бързаше, но не можеше да отмине стар приятел, без дори да му махне с ръка, след като не го е виждал няколко дни.
    Типтън Плимсол спря, погледна през рамо и като видя кой му говори, смръщи чело. От известно време крачеше по алеята, потънал в мрачни мисли. И сред тези мрачни мисли имаше няколко особено неблагоприятни за въпросния бибипкащ бивш приятел. Бивш, защото ако някога гледаше на Фреди Трийпуд като на сродна душа и партньор, с когото можеше да прескача от един гуляй на друг, сега той бе в очите му само съперник в любовта, при това злокобен, лукав мошеник, който без колебание може да бъде класифициран като подла змия. А ако сред змийските видове не съществуват подобни развратници, които ухажват всички момичета наред, след като са захвърлили жена си като празна тубичка от паста за зъби, то Типтън наистина не знаеше каква точно е тази категория.
    — Мм-хр — изхриптя той хладно. Възпитаният човек трябва да отговаря на змиите, когато го заговорят, но не е длъжен да бъде приветлив.
    Унинието му не остана незабелязано. И едва ли би могло, освен на някое погребение. Но Фреди, давайки си погрешно обяснение, бе по-скоро доволен, отколкото огорчен. От човек, отказал се изведнъж от алкохола, който някога му е бил основна храна, може да се очаква известна депресия. Тази хамлетовска безнадеждност свидетелстваше единствено, че бившият му съгуляйджия продължава да е въздържател и това му правеше чест. Единственият начин да уважи мрачните чувства на приятеля си бе да сниши съчувствено глас, като че се намира пред постелята на болник.
    — Виждал ли си някъде Пру? — попита той с хрипкав шепот.
    Типтън се намръщи.
    — Да не си прегракнал? — попита го той злъчно.
    — А? Не, Типи, добре съм си.
    — Тогава защо, по дяволите, говориш като комар с примка на шията? Какво рече?
    — Попитах дали си виждал някъде Пру.
    — Пру? — бръчките по челото му станаха по-дълбоки. — А имаш предвид дребосъчката.
    — Не знам дали бих я нарекъл дребосъчка, Типи.
    — На мен ми изглежда такава — не отстъпи Типтън. — Рижав фъстък.
    — Е, не е някоя кранта — съгласи се Фреди миролюбиво. — Никога не е била. Някои момичета са като върлини, други не. Такъв е животът. И все пак, като оставим засега тази страна на въпроса, знаеш ли къде мога да я намеря?
    — Не можеш. Отиде с леля си да посети някои си Бримбълови.
    Фреди цъкна с език. Знаеше какво означават тия следобедни посещения в провинцията. Докато пиеш чай, докато те разведат из градината и кажеш колко е била хубава преди месец, докато се върнеш в къщата и разгледаш семейния албум, то вече станало време за вечеря. Следователно бе безсмислено да чака Прудънс. Освен това мъчителното очакване, на което можеш да подложиш Фаншоу-Кадуикови от Устършър, си има някаква граница. Не можеш да ги караш, горкичките, да чакат като изоставени девици.
    Фреди изпълни няколко сложни маневри с колата. Когато успя да я насочи към портала, се сети, че Прудънс може да се е доверила на братовчедка си Вий.
    — А къде е Вий? — попита той.
    Типтън Плимсол потрепера от глава до пети. Беше очаквал това. Всички тия приказки за дребосъчката Прудънс бяха само прах в очите, но той не се лъжеше толкова лесно. Студенината в тона му се сгъсти.
    — Тя също излезе. Защо?
    — Исках да я питам нещо.
    — Какво?
    — Нищо особено.
    — Мога да й предам съобщение.
    — О, не, няма нужда.
    Последва мълчание и за беда точно тогава Фреди си спомни страстната тирада, която леля му Хърмион му бе изнесла в гостната вечерта, когато пристигнаха. За малко щеше да изпусне една възможност да вметне няколко навременни думи.
    В случая, за който става дума, едва не разкъсвайки Фреди на парчета, лейди Хърмион Уедж му беше дала ясно да разбере, че идеята за връзка между дъщеря й и Типтън Плимсол й е близка до сърцето. А Фреди, като размисли върху нещата, решително я подкрепи. Един брак между притежателя на контролния пакет акции на веригата магазини „Типтън“ и жена, която може да натисне, що се отнася до продажбите на Доналдсъновите кучешки бисквитки — това пасваше идеално на неговите планове. А той знаеше, че малката Вий, която спокойно би могла да е автор на песничката за добрите приятели, ще бъде отдадена на каузата докрай. Като се чудеше как е бил толкова небрежен досега, че да не впрегне всички усилия за тласкане на нещата в правилна посока, той реши да поправи нехайството си. Започна с това, че Вероника, според него, е супер, голям сладур и бижу, и не бил ли Типтън съгласен с него.
    С поглед като на Отело и глас като на вълк в капан Типтън отвърна:
    — А-ха.
    — Дяволски привлекателна, нали?
    — А-ха.
    — Ами профила й. Прекрасен, не мислиш ли?
    — А-ха.
    — И очите й. Направо колосални. А и такава симпатяга. Имам предвид характера, душата й и тям подобните му.
    Човек, който продължително време се е обучавал в лирични отклонения по въпросите за кучешките бисквитки, не намира никакви затруднения при нужда да достигне същите висоти и на тема хубави момичета. В продължение на няколко минути Фреди говори с въодушевление и красота на стила, която би предизвикала завист у всеки дворцов поет. Във всяка негова дума бе вложено дълбоко чувство и много скоро Типтън започна да се чупи в кръста като ориенталска танцьорка. Естествено той предполагаше, че тази змия в човешки лик има подобно отношение към обожаваното от него момиче, но не подозираше, че нещата са отишли толкова далеч.
    — Е — каза Фреди, като свърши. — Трябва да тръгвам. Ще се върна след няколко дни.
    — О? — повдигна вежди Типтън.
    — Да — увери го Фреди. — Но не повече от два-три.
    И след тези ободрителни думи той натисна газта и подкара на първа. Стори му се, че скоростната кутия издава странен шум, но това беше само Типтън Плимсол, който скърцаше със зъби.

II

    По-добри новини очакваха Фреди, когато се върна в „Гербът на Емсуърт“. Бил Листър си беше дошъл от разходка и сега опаковаше багажа в стаята си. Като взимаше по три стъпала наведнъж, Фреди нахлу без да се церемони много. Единственото нещо, което видя на влизане, беше задната част на приятел, наведен над куфара си. Фреди не беше особено проницателен наблюдател, но не се затрудни да схване, че пред него стои човек с тежка мъка на сърце. Лицето, което се надигна й го погледна, отговаряше напълно на въпросната задна част. И лице и задна част говореха за една измъчена душа.
    — Мазол!
    — Здравей, Фреди. Върна ли се?
    — Само минавам. Ей така, минавам. Каква е тая история със заминаването, Мазол?
    — Заминавам.
    — Знам, че заминаваш. Казаха ми на рецепцията. Въпросът е — чуй ме ясно — защо заминаваш?
    Бил положи една долна фланелка в куфара като човек, който слага венец на гроба на стар приятел и се изправи изтощен. Имаше вид на горила, която е захапала развален кокосов орех.
    — Показаха ми вратата — отвърна той.
    Макар и дълбоко разтревожен, Фреди не беше особено изненадан. Възможността да се случи нещо подобно, когато той не е там, за да държи всичко под надзор, му беше минала наум и преди.
    — Опасявах се от това, Мазол — каза той мрачно. — Трябваше да остана до теб, за да те съветвам и напътствам. Какво стана? Татенцето не хареса ли портрета?
    — Не.
    — Но ти не си го завършил още, нали?
    Малка искрица просветна в угасналия поглед на Бил. Той ската пижамата си с енергично движение.
    — Разбира се, че не съм. Точно това се опитах да му обясня. Направил съм само една скица. Няколко пъти го повторих на стария негодник… Извинявай.
    — Няма нищо. Знам за кого говориш.
    — Опитах се да му кажа, че портретът на една свиня трябва да се оценява като цяло. Но колкото повече му го повтарях, толкова повече той си знаеше своето.
    — У тебе ли е скицата?
    — Там, на леглото е.
    — Дай да хвърля един… божичко, Мазол!
    Фреди, който беше избързал към леглото и се беше навел над платното, отскочи назад като човек, който е видял нещо ужасяващо. После намести монокъла си, подготвяйки се да опита отново.
    — И на тебе ли не ти харесва?
    — Да ми харесва? Скъпи ми друже!
    — Не забравяй, че не е завършена.
    Фреди поклати глава.
    — Няма смисъл, Мазол. Слава богу, че не е завършена. Такива неща трябва да се пресичат смело и до корен. Какво, за бога, те накара да изобразиш прасето като пияндур?
    — Пияндур?
    — Прасето, което виждам тук, е прасе, което е във вихъра на най-големия гуляй в живота си. Тия стъклени очи. Тая тънка усмивка. Виждал съм стария Типи да изглежда точно така. Ще ти кажа какво ми напомня. Напомня ми за карикатурите на прасета по коледните издания.
    Бил беше потресен. Артистичният му дух не можа да понесе толкова много съкрушителна критика. Той също се приближи до леглото и огледа произведението си. Трябваше да признае, че в думите на приятеля му има зрънце истина. Не беше го забелязал по-рано, но миловидното лице на Императрицата, ухилено от платното, определено говореше за алкохолно опиянение. Като цяло видът й беше вид на свиня в новогодишна нощ.
    — Странно — измърмори той замислено.
    — По-лошо от странно — поправи го Фреди. — Не се учудвам, че татенцето е бил разтърсен из основи.
    — Мисля, че сгреших, като се опитах да вкарам малко живот в лицето й — каза Бил, отстъпи крачка назад и затвори едното си око. — Нямаш представа, Фреди, колко отчайващо е за един художник да се изправи срещу модел като този. Тя през цялото време лежеше на една страна със затворени очи, а от ъгълчетата на устата й падаха олигавени парчета картофи. И на Веласкес нямаше да му е много драго. Стори ми се, че трябва някак да я посъживя, затова я ръгнах с един прът и бързо запечатах резултата, преди да заспи отново. Но сега виждам, че си прав. Това изражение е кофти.
    — Също и формата. Направил си я продълговата.
    — О, дреболия. Можех да я променя. Напоследък експериментирам в стила на кубистите и това беше просто една идея. Само пробвах.
    Фреди погледна часовника си и беше шокиран от положението на стрелките. Злощастните Фаншоу-Кадуикови вече се терзаеха и несъмнено агонията щеше да става все по-мъчителна и по-мъчителна. Но той не можеше да остави нещата в този вид. Въздъхна и изтика настрана в съзнанието си мисълта за бедното семейство.
    — Разкажи ми точно какво се случи, Мазол. До определен момент, разбира се, мога да си представя картината. Ти стоиш пред палитрата си, въртиш четките, а татенцето се приближава клатешком и намества пенснето си. Застава зад гърба ти. Наднича през рамото ти. И се дърпа назад с хрипкав рев. После какво? Отряза ти безусловно квитанциите, така ли?
    — Да.
    — Не остана ли вратичка за евентуално помирение?
    — Не.
    — И не е имало смисъл да предложиш да изтриеш нарисуваното и да опиташ отново, така ли?
    — Така. Нали разбираш, опасявам се, че малко изпуснах гнева си. Не помня какво точно казах, но ефектът беше, че ако съм знаел, че иска напудрена, захаросана картинка, нямаше никога да приема предложението. И още нещо във връзка със задушаването на свободата на художника. А, да, казах му още да иде да се удави в гьола.
    — Ти не си наред! Хм. Ха! Тц-тц. Това изобщо не ми звучи добре, Мазол.
    — И на мене.
    — Пру може да се ядоса.
    Бил потрепера.
    — Тя вече го направи.
    — Значи сте се видели?
    Бил потрепера отново.
    — Да — потвърди той глухо. — Видяхме се. Беше с баща ти и остана малко, след като той си тръгна.
    — И как реагира?
    — Беше бясна и разтури годежа.
    — Не може да бъде, Мазол. Сигурно не си я разбрал.
    — Не мисля. Каза, че никога повече не иска да ме види и ще посвети живота си на добри дела.
    — И ти какво отвърна?
    — Нямах време да отвръщам. Тя се разсмя истерично и се изстреля като заек на пружина.
    — Боже, боже! Разсмя се истерично, а? Виж го ти шантавият му фъстък. Понякога си мисля, че това дете не е с всичкия си.
    Изтерзаното лице на Бил прие застрашителен вид.
    — Да не искаш да получиш цицина на главата?
    — Не — отвърна Фреди, след като обмисли въпроса. — Не, не мисля, че искам. Защо?
    — Тогава не викай на Пру фъстък.
    — Да не й викам фъстък?
    — Да.
    — Това май значи, че любовта още е жива.
    — Разбира се, че е жива.
    — Аз пък предположих, че ти е олекнало, задето си се отървал от момиче, което ти бие дузпата, само защото не си направил фурор с портрета на една свиня — начинание, изпълнено, според собствените ти думи, с много спънки.
    Бил потрепера сприхаво.
    — Изобщо не беше така.
    — Тогава съм разбрал погрешно разказа ти.
    — Бедата е, че тя поиска от мен да изоставя рисуването, а аз не се съгласих.
    — А, ясно. Става дума за оная работа с кръчмата.
    — Да не би да знаеш?
    — Каза ми сутринта, когато я срещнах на Гроувнър скуеър. Наследил си „Черницата“ и тя иска да се захванеш с нея изцяло.
    — Точно така. Спорим за това от седмици.
    — Трябва да призная, че съм съгласен с нея. Не е лошо да опиташ. Това е златна мина, Мазол. От тебе може да се пръкне страхотен съдържател. Колкото до това да се откажеш от изкуството — защо пък не? Ясно е, че не ти върви много.
    — Сега, след като помислих повече, започнах да го проумявам. Като че ли ми се отвориха очите. Виждал ли си някога момичето, което обичаш, да бяга от тебе в истеричен смях?
    — Не, не съм. Аги понякога си е придавала важности, но доста по-кротко. Да, твърде неприятно.
    — Това те прави друг човек, Фреди. Кара те да проумееш, че си бил животно, и мерзавец и свиня.
    — Ясно. Имаш угризения.
    — Сега съм готов да направя всичко, което иска. Ако тя смята, че трябва да се откажа от рисуването, никога вече няма да пипна четката.
    — Е, това е чудесно.
    — Ще й пиша писмо и ще й го кажа.
    — Ами ако леля Хърмион хване писмото?
    — За това не бях помислил. Дали би могла?
    — Задължително. Когато младите членове на фамилията от женски пол се изпращат на заточение в Бландингс, кореспонденцията им се следи изкъсо.
    — Можеш ли да й предадеш тайно една бележка?
    — Не, не мога. Казах ти, че само минавам. Слушай какво ще направим. Сега ще прескоча до каторгата и ако Пру се е върнала, ще изложа пред нея всички факти. Ти чакай тук. Няма да се бавя. Поне така се надявам — каза Фреди и в съзнанието му отново се появи оная болезнена картина на семейство Фаншоу-Кадуик от Устършър с носове, залепени за прозореца и очи, вперени жадно в празната алея.

III

    Не мина много и Фреди отново се появи в стаята на Бил. Изчисленията на последния възлизаха на час и половина, но бяха погрешни и се дължаха на опънати нерви. Той бурно възнегодува, че приятелят му не е трябвало да спира край пътя и да плете венци от маргаритки, но Фреди махна с ръка успокоително.
    — Бях възможно най-експедитивен, Мазол — увери го той. — Ако съм позакъснял, то е защото досега работех за твоите интереси. Имах една-две малки задачи, които трябваше да изпълня преди да се върна.
    — Наред ли е всичко?
    — Ако ме питаш дали съм видял Пру и дали съм ви помирил, отговорът е не. Не се беше върнала от посещението у Бримбълови. Те живеят в онова забутано място Шрусбъри. Странна е тая провинциална практика да се таралянкаш с километри, за да идеш на посещение. Контиш се с часове с най-неудобните си дрехи, кръстосваш полето под палещото слънце, накрая се добираш до Шрусбъри и какво намираш! Бримбълови. Както и да е — продължи Фреди, като забеляза у публиката признаци на нетърпение, — иска ти се да знаеш какви мерки съм взел, след като Пру не е била на разположение. Но преди да съм изложил всички подробности, нека първо да уточним нещата. Наистина ли искаш това помирение? Искам да кажа, готов ли си заради него да лазиш, да пълзиш на колене и да се съгласяваш с всичко?
    — Да.
    — Като си наясно — просто го споменавам, — че това ще бъде твърде незавидно начало на евентуалния ти брачен живот и ще сведе шансовете ти за доминиращ партньор практически на нулата.
    — Да.
    — На твое място не бих дал толкова бърз отговор, Мазол. Познавам младата Пру по-добре от теб. Като всички други фъс…, хм, дребни момичета, и тя е малко деспотична. Пуснеш ли я под масата, ще ти седне на врата. С мен винаги е била любезна и почтителна, защото съм пипал със здрава ръка. Дребните момичета са като женските пекинези. Виждал ли си някога мъж под робството на женски пекинез? Не може да си каже името. Той…
    — Продължавай — прекъсна го Бил. — Давай, карай напред!
    — Добре. Хм, ако си решил точно това, можем да минем към следващата точка от дневния ред. Първото нещо, което направих, като стигнах до дранголника и разбрах, че Пру не си е в килията, беше да проведа един междуградски разговор с чичо Гали.
    — Гали?
    — Именно. Знаех си, че ако някой може тутакси да излезе с идея, това ще е той. И не сгреших. Две минути след като се запозна с фактите, подкрепяйки се само с едно уиски със сода, докато аз чаках на телефона, той измисли спасението. Идея за милиони.
    — Господ да го поживи!
    — Всички така казваме. Разправял ли ти е някога как ожени братовчед ми Рони Фиш за една хористка под носа на сдружената опозиция на цяла фаланга настръхнали и несъкрушими лели?
    — Не. Направи ли го наистина?
    — И още как. Явно възможностите на тоя забележителен мъж нямат предел. Имаш късмет, че е на твоя страна.
    — Знам. И каква му беше идеята?
    — За милиони — повтори Фреди с физиономията на човек, налапал вкусна хапка. — Идвало ли ти е наум, Мазол, че притежател на работна ръка върху толкова голям терен, какъвто е баща ми, никога не знае колко работника точно му се водят на отчет. Вземи градинарите, например. Ясно му е, че наоколо щъкат един куп подобни честни люде, но едва ли може да различи поне един от останалите. Ако се разхожда някоя сутрин и види някой от тях да се подпира на лопатата си, никога няма да си каже: „А ето го добрия стар Джордж, плувнал в