Скачать fb2
Храната на боговете

Храната на боговете


Хърбърт УелсХраната на боговете

Първа книга
Създаването на храната

Първа глава
Откриването на Храната на боговете

    В средата на деветнадесети век в нашия странен свят се появи една особена прослойка от хора в напреднала възраст, които въпреки техните възражения бяха наричани, при това съвсем точно — „учени“. Те дотолкова ненавиждаха тази дума, че тя не можеше да бъде срещната на страниците на списание „Nature“, което още от самото начало се оформи като тяхно специализирано издание, сякаш омразният термин лежеше в основата на всички ругатни в тази злощастна страна. Въпреки това широката общественост и печатът знаеха нещата по-добре и така прослойката си остана наименована по този начин. Във всички публикации тези хора бяха наричани най-малкото „нашите видни учени“, „най-изтъкнатите ни учени“ или пък „учени със световна известност“.
    Без съмнение и господин Бесингтън, и професор Редууд бяха напълно заслужили всяко едно от тези определения дълго преди да бяха направили откритието, за което ще стане дума в нашия разказ. Господин Бесингтън беше член на Кралското дружество и бивш председател на Дружеството на химиците, а професор Редууд беше професор по физиология в колежа Бонд стрийт на Лондонския университет и от време на време бе злостно очернян от противниците на вивисекцията. И двамата още от младини водеха затворения живот на академични учени.
    На външен вид и двамата, разбира се, бяха съвсем обикновени, каквито са всъщност всички истински учени. Дори у най-скромния актьор можеше да се забележи повече превзетост, отколкото у всички членове на Кралското дружество, взети заедно. Господин Бесингтън бе нисък и съвсем, ама съвсем плешив. Освен това той леко заекваше, носеше очила с позлатени рамки и високи платнени обувки, осеяни с безброй прорези, които облекчаваха неговите страдания, предизвиквани от мазолите на краката му. Външността на Редууд беше още по-непретенциозна. До възникването на идеята за Храната на боговете (както настоявам да бъде наричано това вещество) те водеха толкова затворен и отдаден на науката живот, че в него надали може да бъде открито нещо, което би заинтересувало читателя.
    Господин Бесингтън си създаде име (доколкото този израз може да се употреби по отношение на един джентълмен, носещ на краката си парцали вместо обувки) със своите възхитителни изследвания в областта на токсичните алкалоиди, а професор Редууд се прослави… вече не си спомням точно с какво. Просто си спомням, че беше много прочут, и толкова. Все пак си мисля, че ставаше въпрос за някакъв доста обемист негов труд върху рефлексите на човека с многобройни диаграми, сеизмографични чертежи и възхитителна нова терминология.
    Широката общественост знаеше малко, или по-точно не знаеше нищо за тези двама джентълмени. Понякога в Кралския институт или в Обществото на изкуствата можеше да бъде забелязан Бесингтън или поне лъскавата му плешива глава и част от якичката и сакото му. Там човек можеше да чуе и откъс от някакво четиво, или статия от вестник, прочетени на глас (според мнението на Бесингтън — високо и отчетливо) от самия него. Спомням си, че веднъж по време на заседание на Британската асоциация в Дувър посетих секция C или D, или нещо такова, настанена в една обществена сграда. И след като от чисто любопитство последвах две дами с много сериозен външен вид през вратите с надписи „Билярдна“ и „Залагания“, попаднах в някакво сумрачно помещение, осветявано единствено от светлинния сноп на един магически фенер, илюстриращ с графики изказването на Редууд.
    Гледах как диапозитивите се сменят един след друг и чувах някакъв глас (забравил съм вече за какво говореше), който се надявах да е на професор Редууд. Освен съскането на газта на магическия фенер долавях и друг, особен шум — именно той разпалваше любопитството ми и ме задържаше в това помещение, докато осветлението най-неочаквано бе запалено. Тогава разбрах, че този шум е породен от дъвченето на кифлички, сандвичи и други вкусни неща, които членовете на Британската академия поглъщаха лакомо под прикритието на полумрака.
    Спомням си, че Редууд продължи да говори дори след като осветлението беше запалено и усърдно сочеше към екрана, където би трябвало да се виждат графиките му. Осветлението бе загасено едва след известно време. Спомням си, че тогава Редууд — наглед съвсем обикновен, леко нервен мургав мъж — имаше вид на човек, който извършва всичко това единствено от чувство за дълг.
    Навремето слушах веднъж и Бесингтън на някакъв педагогически конгрес в Блумсбъри. Подобно на повечето химици и ботаници господин Бесингтън беше голям специалист в областта на педагогиката (макар да съм сигурен, че всеки ученик в Борд скуул би могъл да го направи смешен за не повече от половин час) и доколкото си спомням, говореше за някакво усъвършенствуване на евристичния метод на професор Армстронг, при което с помощта на апаратура, струваща някакви си триста — четиристотин лири, и под прякото ръководство на един изключително надарен преподавател всяко средноинтелигентно дете можело без особени усилия, в рамките на някакви си десетина — дванадесет години, да усвои химията не по-зле от дете, което учи по изключително спорните едношилингови учебници, внедрени в училищата по онова време.
    Както виждате, въпреки своята ученост тези двама джентълмени бяха най-обикновени хора и дори в практическите въпроси се ориентираха по-зле от обикновените хора. Същото впрочем важи и за всички останали представители на тази необикновена прослойка — учените. Тяхното величие предизвиква завистта на колегите им, но остава скрито за погледа на широката общественост.
    От друга страна, нито един представител на човешкия род не е по-нищожен от учените. Те живеят в един особен, изключително ограничен свят. Техните изследвания им налагат монашеско усамотение и отнемат цялото им внимание и време. Полюбувайте се сами на онзи странен, злощастен, белокос, надут и дребен автор на големи открития, смешно натруфен с широка лента на орден, когато приема свои колеги или когато чете терзанията на „Nature“ на тема „Пренебрежение към науката“ всеки път, щом името на Кралското дружество е пропуснато в печата във връзка с някоя годишнина, или пък когато слуша някой неуморим специалист по мъховете да критикува труда на друг неуморим труженик в същата област. Такива неща ни карат да осъзнаем изключителната нищожност на човека.
    Освен това островът на науката, изграждан от тези учени, е толкова чуден, невъобразим и толкова богат на недоизказани тайни за бъдещето на човешкия род! Понякога дори се съмнявам дали самите учени съзнават величието на това, което извършват. Няма място за съмнение, че господин Бесингтън имаше известни подозрения в това отношение още преди години, когато се посвети на алкалоидите и на техните сродни съединения — дори нещо повече от подозрения. Та какво друго би могло да подтикне един млад човек да отдаде живота си на науката, ако не положението на „мастит учен“ и блясъкът на славата? Сигурен съм, че те са видели тази слава, и то толкова ясно, че блясъкът й ги е ослепил. Великолепието й милостиво ги е заслепило до такава степен, че да могат да прекарат живота си необезпокоявано сред изгарящата светлина на познанието.
    Без съмнение Редууд се е отдал на науката по същата причина. Той се отличаваше от своите колеги по това, че в погледа му все още се виждаха отблясъците от видението на славата.
* * *
    Веществото, създадено от господин Бесингтън и професор Редууд, аз наричам Храната на боговете. Като си давам сметка за това, което се случи, както и за това, което предстои да се случи, мисля, че в това название няма нищо преувеличено, и затова ще продължа да го наричам така в целия си разказ. Господин Бесингтън не желаеше да го нарича по този начин от мига, в който премина първоначалното му опиянение, по време на което той напусна дома си на Слоун стрийт „обвит в пурпурна тога и с лавров венец на главата“. Това название му хрумна в първия миг под въздействието на научния възторг. То му се струваше подходящо само около час, след което Бесингтън го сметна за абсурдно. Когато идеята го връхлетя за първи път, той видя огромните възможности, които това откритие предоставяше, и след като за известно време остана като втрещен под въздействието на ослепителното видение, решително и скромно сведе очи, както подобава на един истински учен. Тогава наименованието Храна на боговете му се стори прекалено, дори неприлично крещящо, и той се изуми как е могъл да му хрумне именно този израз.
    — Наистина! Знаете ли — каза той, като потриваше ръце и хихикаше нервно, — това тук представлява не само теоретичен интерес.
    — Тя би могла — поверително прошепна господин Бесингтън, като приближи лицето си до това на професор Редууд, — ако е обработена по подходящ начин, да бъде продавана.
    — Точно така! — продължи той, като се разхождаше из стаята. — Като храна или поне като съставка на храната.
    — Ако, разбира се, е добра на вкус — добави отново господин Бесингтън. — А ние не можем да знаем това, преди да сме я приготвили.
    Той застана върху килимчето пред камината и започна старателно да изучава прорезите на обувките си.
    — Името ли? — каза той в отговор на въпроса на събеседника си. — Аз съм по-склонен да се придържам към добрата стара традиция. Тя би придала някакво класическо достойнство на откритието. Мислех си… Не зная дали няма да ви се стори абсурдно… Мислех си да го нарека… Все пак човек може да прояви известна слабост… Мислех си да го нарека Хераклофорбия. А? Храната на един бъдещ Херакъл. Знаете ли, би могло… Вие, разбира се, не мислите, че…
    Редууд поглъщаше с очи огъня в камината и не възразяваше.
    — Смятате ли, че идеята ми е добра?
    Редууд поклати глава в знак на съгласие.
    — Би могла да се нарича и Титанофорбия — Храната на титаните… Вероятно предпочитате първото название? Сигурен ли сте? Не мислите ли, че е малко пресилено… Не? Чудесно! Много се радвам.
    И така, те наричаха веществото Хераклофорбия през целия период на изследванията. Това бе названието, което използваха и в доклада си пред Кралското дружество, който така и не беше публикуван поради неочакваното развитие на събитията, което обърна с главата надолу всички техни предварителни намерения. Преди да се достигне до веществото, за което става дума в нашия разказ, бяха създадени три сходни нему, които бяха наречени съответно Хераклофорбия I, Хераклофорбия II и Хераклофорбия III. Именно Хераклофорбия IV е това вещество, което аз настоявам да бъде наричано с името, дадено му от Бесингтън — Храната на боговете.
* * *
    Идеята за откритието принадлежеше на Бесингтън, но тъй като беше вдъхновена от едно от научните постижения на професор Редууд, той отиде да се консултира с професора, преди да започне да я разработва, още повече че изследванията щяха да изискват познания както в областта на химията, така и в областта на физиологията.
    Професор Редууд беше от учените, които са пристрастени към графичното илюстриране на идеите с помощта на всевъзможни диаграми и схеми. Вие, предполагам, сте попадали на този вид научни четива. Това обикновено са научни трудове, чиито заглавия не можете да запомните, нито пък можете да разберете нещо от тях. В края им задължително има пет — шест надиплени листа с диаграми, които, след като бъдат разгърнати, разкриват пред погледа някакви чудати зигзагообразни чертежи, стрелки, разсичащи листа от край до край, или пък синусоиди, прокарани през някакви си ординати и започващи от някакви си абсциси, и куп подобни неща. След като достатъчно дълго си поблъскате главата над тях, бивате обхващани от съмнението, че не само вие нищо не разбирате, но и самият им автор надали може да се оправи в тази бъркотия. Но знаете ли, колкото и да е невероятно, голям брой от учените разбират значението на написаното от тях съвсем ясно. Просто самият начин на изразяване поражда тази преграда между тях и нас.
    Склонен съм да мисля, че Редууд разсъждаваше в графики и криви. След своя монументален труд върху мишите рефлекси (съветвам незапознатия читател да се позанимава с него малко по-дълго и всичко ще му стане ясно като бял ден) професорът се нахвърли върху синусоидите и сеизмограмите на растежа. Именно една от тези графики вдъхнови господин Бесингтън.
    Редууд бе подложил на измерване всичко, което расте: котета, кутрета, пилета, гъби, цветя и дори (докато отегчената му съпруга не му забрани) собственото си бебе, като по този начин доказа не само това, че растежът не е равномерен или, графично изразено, не изглежда така:

    а е съпровождан от прекъсвания и графично може да бъде изобразен по следния начин:

    Той стигна до заключението, че нищо на този свят не расте равномерно и с устойчиви темпове. Всяка живинка, насъбрала сили, расте известно време, след което спира, за да набере нови сили. А ако го обясним със заплетения научен език на стриктните учени, то Редууд предполагаше, че процесът на израстването вероятно изисква някакво специфично вещество в кръвта, което се натрупва много бавно и след изчерпването му по време на растежа доста дълго не може да бъде възстановено в същото количество. Точно това той нарече „период на застой при израстването“.
    Редууд оприличи това непознато вещество на маслото в двигателя. Подрастващият организъм е като двигател, който трябва да бъде смазван от време на време, за да върви добре. („А защо човек да не може да смаже «двигателя» чрез външна намеса?“ — каза си господин Бесингтън, докато четеше статията.) „И всичко това — твърдеше Редууд с очарователната непоследователност на истински учен — вероятно би могло да хвърли известна светлина върху тайните на някои жлези с вътрешна секреция.“ Като че ли те имаха нещо общо с темата!
    В следващото си изследване Редууд отиде още по-далеч. Той представи куп диаграми, придаващи на статията вид на научен труд в областта на балистиката, които всъщност (доколкото изобщо можеше да бъде схваната някаква същност) представляваха кръвните картини на кученца и котета и анализите на растителните сокове във „фазата на израстване“. Те „ясно“ показваха различията в пропорциите на някои вещества във „фазата на застой“.
    След дълго и обстойно проучване на графиките Бесингтън остана изумен — та тези различия най-вероятно се дължаха на същото това вещество, което той се бе опитал да изолира наскоро при своите изследвания върху алкалоидите, стимулиращи нервната система на човека. Той остави статията на Редууд върху патентованата масичка за четене, която бе прикрепена към креслото му по възможно най-неудобния начин, свали очилата си, дъхна върху стъклата им и след това най-старателно ги изчисти.
    — Дявол да го вземе! — възкликна господин Бесингтън.
    След това сложи отново очилата си и се извърна към патентованата масичка, но я удари с лакът, при което тя с кокетно изскърцване запрати статията ведно с всички диаграми на пода.
    — Дявол да го вземе! — изсумтя господин Бесингтън, като се преметна по корем върху креслото и когато установи, че статията лежи извън обсега му, запълзя по пода към нея. Точно в тази поза го връхлетя идеята за Храната на боговете…
    И така, ако и двамата с Редууд бяха прави, то прибавянето на новооткритото вещество към храната или почвата би отстранило „фазата на застоя“ и неравномерността на растежа, изразявана графично така:

    и графиката би придобила вида:

* * *
    През нощта след разговора с Редууд Бесингтън почти не спа. В мига, в който се унесе, той засънува, че е изкопал огромна яма в земята и хвърля в нея тон след тон от Храната на боговете, а земното кълбо се издува и всички държавни граници се разкъсват, а Кралското географско дружество работи на пълни обороти, подобно на някаква огромна гилдия шивачи, които отпускат подгъва на екватора…
    Това, разбира се, е един доста смешен сън, но той показваше в какво трескаво състояние се намираше господин Бесингтън, както и реалната стойност, която той придаваше на своето откритие — при това много по-добре, отколкото самият той можеше да го изрази наяве. Аз може би изобщо не трябваше да отварям дума за този сън, тъй като смятам, че няма нищо по-досадно от това хората да си разказват един другиму какво са сънували.
    По някакво неясно стечение на обстоятелствата през тази нощ професор Редууд също сънува странен сън, който графично може да бъде изразен по следния начин:

    Това беше диаграма във формата на огнена спирала, идеща от глъбините на някаква непрогледномрачна бездна. Редууд беше застанал върху някаква планета пред нещо като огромна черна платформа (разбирай екран) и изнасяше пред членовете на Британския кралски институт лекция върху новия вид растеж, който беше вече напълно овладян. Редууд им говореше за първичните сили, които преди това откритие, дори при развитието на империите, планетарните системи и галактиките, винаги са се проявявали по следния начин:

    А в някои случаи дори така:

    Той им разясняваше по един убедителен начин, че тези изключително бавни и дори ретроградни начини на израстване ще бъдат пометени веднъж завинаги от новото откритие.
    Смешно наистина! Но всичко това говори, че и единият, и другият сън трябва да бъдат смятани за пророчески.

Втора глава
Експерименталната ферма

    Господин Бесингтън предложи следното: след като веществото бъде изолирано, въздействието му да се изпробва най-напред върху попови лъжички. Общо взето, когато някой учен реши да изпитва някое подобно свое откритие, той винаги първо го прилага върху поповите лъжички — та нали Господ ги е сътворил именно за това… И така, бе решено опитите да проведе господин Бесингтън, а не Редууд, тъй като лабораторията на последния бе заета от някаква прекалено обемиста балистична апаратура, както и от няколко глави едър рогат добитък, които му бяха необходими за изследванията върху темата „Дневни вариации на честотата на убожданията с рога при младите телета“ — едно изследване, което позволяваше да се получат толкова ненормални и озадачаващи диаграми, че никой сериозен учен не би могъл да устои на изкушението. Всички тези обстоятелства правеха присъствието на огромните и удивително крехки стъклени аквариуми, нужни за опитите с поповите лъжички, крайно рисковано и в края на краищата нежелателно.
    Но след като Бесингтън сподели с братовчедка си Джейн тази част от своите планове, тя наложи вето върху внасянето на поповите лъжички или на други някакви експериментални животинки в техния общ апартамент. Навремето тя не се беше противопоставила една от стаите да се използва като лаборатория по неексплозивна химия, но тъй като това зависеше отчасти и от нея, тази идея не даде особен плод. От целия замисъл на господин Бесингтън му останаха правото да използва газовата инсталация на стаята, една нищожно малка мивчица, както и един шкаф, натъпкан догоре с химикали и прахове — единственото убежище на химията в този злощастен дом по време на ежеседмичната буря при почистването на цялата къща, от което Джейн не би се отказала за нищо на света. Но тъй като познаваше някои заклети пиячи, тя все пак гледаше на неговите стремежи да се отличи в научните среди като на по-приемлив вариант на горепосочената форма на типичната за мъжете поквареност. Тя обаче не можеше да се съгласи да приюти в дома си тези отвратителни животинки, които приживе се гърчат и извиват във всички посоки, а след смъртта си насищат всичко наоколо с миризмата на леш. Джейн изказа мнението, че тези гадини със сигурност са много вредни за здравето, а господин Бесингтън е човек доста уязвим в това отношение. Когато господин Бесингтън се опита да й разясни изключителната важност на откритието, Джейн отговори, че всичко това е много хубаво, но ако тя даде съгласието си той да извърши всички тези отблъскващи и болестотворни опити в общия им апартамент, то със сигурност ще бъде първият, който ще има възможността да се наслади на реалните последствия.
    Господин Бесингтън се мяташе из стаята като разярен звяр и се опитваше да я вразуми с помощта на своята твърдост и на едва прикрития гняв в словата си, но, уви — това не даде никакъв резултат. Той заяви, че нищо не може да спре напредъка на науката, а тя отговори, че напредъкът на науката е едно, а пълчищата попови лъжички у дома — съвсем друго. Тогава той й каза, че в Германия на човек с идея като неговата веднага ще бъде предоставена лаборатория с невиждани размери, на което Джейн отвърна, че за нея е цяло щастие да не живее в тази страна. След това той заяви, че това откритие ще го направи прочут веднъж и завинаги, на което тя отговори, че е по-вероятно наличието на купищата попови лъжички в скромното им жилище да го разболее веднъж и завинаги.
    Тогава господин Бесингтън гневно изкрещя, че е господар в своя дом, а Джейн отвърна, че по-скоро би станала училищна прислужница, нежели да прислужва на попови лъжички. Той я умоляваше да бъде разумна. Тя на свой ред го помоли да стори същото и да се откаже от целия замисъл с поповите лъжички, след което той заяви, че тя все пак би могла да се отнася с повече уважение към неговите научни интереси. Тя отвърна, че едва ли би могла, ако те са все така вонящи. В този момент господин Бесингтън загуби напълно контрол над себе си и изрече (въпреки класическите бележки на Хъксли по отношение на субекта) една доста груба дума. Е, не най-грубата, но все пак достатъчно груба.
    В резултат на това Джейн се засегна дълбоко и дълго трябваше да бъде умолявана за прошка, а при тези извинения изгледите за извършването на опитите върху попови лъжички в общото им жилище станаха равни на нула.
    И така, Бесингтън трябваше да открие някакъв друг начин за извършването на тези опити, които щяха да започнат веднага след като той успееше да изолира и да подготви за употреба Храната на боговете. В продължение на няколко дни той усилено разсъждаваше върху възможността да повери поповите си лъжички в ръцете на някой благонадежден човек и точно тогава пред очите му попадна изречение от научна статия, което насочи вниманието му към възможностите на една евентуална експериментална ферма.
    Пилетата! Бесингтън се спря на тях. Замисляше фермата като птицевъдна. Нашият учен беше внезапно споходен от видението на неудържимо растящите пилета. Това беше гледка, в която дългите редици нестандартно големи кафези биваха следвани от още по-дълги редици с още по-големи кафези. Пилетата се хранят толкова лесно и наблюдението им, както и свързаните с него манипулации и измервания, щеше да е толкова опростено, че в сравнение с тях поповите лъжички изглеждаха направо необосновано диви и неподдаващи се на контрол същества. Той изобщо не разбра как идеята за пилетата не му е хрумнала още в самото начало. Освен всички останали свои предимства, тя щеше да му спести и неприятностите с братовчедката Джейн. Когато сподели идеята си с Редууд, последният изказа своето пълно одобрение.
    Професор Редууд беше на мнение, че физиолозите допускат голяма грешка, като работят с прекалено дребни експериментални животни, и че това е като да извършваш химични опити, без да разполагаш с достатъчно количество от необходимите вещества. В такъв случай се получават непропорционално големи грешки при наблюденията и манипулациите. Според него беше изключително важно учените да успеят най-после да си извоюват правото да работят с по-едър експериментален материал. Затова той извършваше настоящата серия опити с млади телета в Бонд стрийт колидж въпреки някои неудобства, които добичетата създаваха на студентите и професорите по коридорите на учебното заведение. Но пък диаграмите, които получи при тези опити, бяха толкова интересни, че той се надяваше с публикуването им да оправдае напълно своя странен избор. Що се отнася до самия него, ако средствата, отделяни за науката в тази страна, не бяха обидно оскъдни, Редууд не би приел да експериментира с животно, по-дребно от кит. Но мечтите за вивариум с такива размери бяха просто утопия в съществуващите условия. Виж, в Германия…
    Тъй като телетата на Редууд изискваха всекидневни грижи, подборът и обзавеждането на експерименталната ферма легнаха изцяло върху плещите на Бесингтън. Разходите за всичко също щяха да бъдат заплащани от него до получаването на държавни субсидии за проекта. Господин Бесингтън заряза работата си в лабораторията и се зае с издирването на подходяща ферма. Той кръстоса надлъж и нашир южните предградия на Лондон, а позлатените рамки на очилата му, неговата плешивина и платнените му обувки разпалваха напразни надежди у собствениците на ферми, които никой не би се излъгал да купи. Освен това той пусна в няколко поредни броя на „Nature“ обява, че търси съпружеска двойка с чувство за отговорност. От кандидатите се изискваше освен това да са работливи, изпълнителни и да притежават достатъчно опит в птицевъдството, за да могат да поемат грижите за експериментална ферма от три акра.
    Бесингтън намери най-подходящото от всички възможни места близо до Ършот в Кент. Това беше малко и откъснато от света парче земя, разположено в една долчинка, оградена от стара борова гора, която нощем беше тъмна и непристъпна. Гърбицата на един съседен хълм закриваше залеза, а мрачният кладенец и разбитият сайвант допринасяха и без това малката жилищна постройка да изглежда съвсем нищожна. Тя беше изцяло обрасла, няколко от прозорците й бяха разбити, а навесът хвърляше върху нея непрогледна сянка дори по пладне. Самата ферма се намираше на около миля и половина от последната къща на близкото село. Нейната мрачна усамотеност беше оживявана единствено от някакво ужасяващо ехо, повтарящо всеки по-силен звук.
    Мястото веднага беше преценено от Бесингтън като изключително подходящо за провеждане на научни експерименти. Като се отнесе с пренебрежение към предразсъдъците по отношение на архитектурните изисквания, той скицира набързо със собствената си ръка загражденията и схемата им на подреждане. При огледа на помещенията откри, че кухнята след съвсем незначителни изменения може да се приспособи за нуждите на експеримента и в нея да се поместят няколко инкубатора с нужните за целта яйца. След това той закупи фермата, а на връщане към Лондон се спря в Дънтон Грийн и нае една много подходяща съпружеска двойка, която беше отговорила на обявата му. След това се прибра в лабораторията си и сякаш за да сложи венец на успешния ден, изолира известно количество Хераклофорбия III.
    Двамата съпрузи, които поради избора на господин Бесингтън щяха да бъдат пионерите в областта на прилагането на Храната на боговете, бяха не само в доста напреднала възраст, но и изключително мърляви. Последният факт беше убягнал от вниманието на Бесингтън, тъй като нищо друго не може да унищожи наблюдателността така, както продължителните занимания в областта на експерименталните науки. Съпрузите се казваха Скинър. Срещата им с господин Бесингтън се състоя в една малка стаичка с херметично затворени прозорци, с омазнено до пълна непрогледност огледало и няколко саксии с болнави, посърнали цветя.
    Госпожа Скинър беше дребна възрастна женица със сплъстени бели коси, обрамчващи едно прекалено слабо лице, което след загубата на зъбите и поради промените вследствие на напредналата възраст се състоеше предимно от един огромен нос. Беше облечена в рокля със светлосив цвят (ако дрехата й изобщо притежаваше някакъв цвят), закърпена на места с парчета червен фланелен плат. Тя го въведе и му заговори много почтително, като внимателно го оглеждаше, доколкото огромният й нос позволяваше това, докато господин Скинър, както се изрази тя, „довършва тоалета си“. Женицата имаше само един зъб, който използваше активно при изговарянето на думите, и през цялото време държеше ръцете си нервно вплетени една в друга. Тя разказваше, че от дълги години се занимавали с отглеждането на кокошки и познават тънкостите на този занаят. Всъщност самите те навремето притежавали експериментална птицевъдна ферма, но се разорили поради липсата на ученици.
    — Парите падат предимно от учениците — вещо се произнесе госпожа Скинър.
    Най-после се появи и самият господин Скинър. Той беше мъж с широко лице, който фъфлеше неразбираемо и беше дотолкова кривоглед, че на човек му се свиваше сърцето, като видеше как едното му око се рее към високите облаци. Той носеше изпокъсани платнени чехли, с което на мига си спечели симпатиите на Бесингтън, а освен това изобщо не беше трудно да се установи липсата на известен брой копчета по ризата и сакото му. И така, той придържаше с едната си ръка сакото и ризата си, а с показалеца на другата нервно чертаеше някакви неразбираеми фигури върху покривката на масата. Господин Скинър говореше с някакво тъжно и отсъстващо изражение:
    — Ние не търсим лична изгода, като искаме да се заемем с тази ферма. Не, господине! Не за това, а само заради експеримента.
    Той спомена, че могат незабавно да се пренесат във фермата. В Дънтон Грийн не се занимавал с нищо, ако се изключат дребните шивашки поръчки.
    — Тук не е чак толкова хубаво, колкото го мислех, но и доходите ми са по-мизерни, отколкото очаквах — каза той. — Така че ако ни смятате за подходящи…
    След седмица Скинърови вече се бяха настанили във фермата и развличаха дърводелеца от Хиклиброу, който имаше задачата да направи загражденията и курниците, със систематични анализи на личността на Бесингтън. Те протичаха приблизително така.
    — Не го познавам много добре — сподели господин Скинър, — ама като го гледам, ми изглежда да е или глупак, или луд.
    — Мисля си, че ще да е изкуфял напълно — отвърна дърводелецът от Хиклиброу.
    — Измисля си разни неща за птицевъдството — допълни господин Скинър. — Боже мой! Сигурно си въобразява, че никой освен него не разбира нищо от птицевъдство.
    — А бе изглежда, че е доста дребнав — заключи дърводелецът. — Особено с тия негови очила.
    Господин Скинър се приближи плътно до дърводелеца и му зашепна поверително, като при това едното му око беше зареяно към далечното село, а другото преливаше от хитрост и зле прикривано задоволство.
    — Трябва да ги меря всеки божи ден — всяка проклета птица, за да се видело как расте всяка поотделно. О, Боже! Всяка проклета птица всеки божи ден!
    Господин Скинър постави много изтънчено длан върху устата си и се захили заразително, като затресе тялото си така, че единствено замечтаното му око не взимаше участие в този неудържим пристъп. Когато се поуспокои, той се усъмни дали дърводелецът е схванал целия убийствен хумор в думите му и изсъска още веднъж: „Да ги меря!“
    — Тоя е по-калпав и от предишния ни кмет. Проклет да съм, ако не е! — каза в заключение дърводелецът от Хйклиброу.
* * *
    Експерименталната работа е най-досадното нещо на този свят (освен ако не се занимаваш с изнасянето на резултатите пред научната общественост) и периодът, който измина от възникването на идеята до първите кълнове на успеха се оказа непоносимо дълъг за господин Бесингтън. Той беше купил експерименталната ферма през октомври, а първите признаци за някакъв успех се появиха едва към края на май. През това време бяха изпробвани и отхвърлени Хераклофорбия I, II и III. Непрекъснато имаше проблеми с плъховете и със семейство Скинър. Единственият начин да бъдат принудени да свършат нещо беше недвусмислената заплаха с уволнение, при което господин Скинър обезсърчено започваше да трие небръснатата четина по лицето си (по някакъв странен начин той успяваше да е винаги небръснат, без брадата му да става по-дълга) и поглеждаше Бесингтън смутено с едното си око, докато другото следеше облаците, и казваше:
    — О, разбира се, сър! Ако вие сериозно…
    Но най-накрая успехът беше постигнат. Първият му вестител беше едно писмо, написано собственоръчно от господин Скинър:
    Новите пилета се излюпиха — пишеше господин Скинър. — Те растат изключително бързо — доста по-бързо от онези, които подхранвахме, преди да дадете последните си разпореждания, и които също бяха много хубави и здрави, преди котката да ги изяде. А тия, новите, растат направо като бурени. Никога не съм виждал такова нещо. Кълват толкова силно, че се усеща през обувките, ето защо не мога да ги измервам, както бяхте разпоредили. Те са направо огромни и ядат като невидели. Скоро ще ни трябва още зърно, тъй като не можете да си представите по колко изяждат. По-едри са от „бантам“. Ако растат с тази скорост, скоро ще стават за изложби — каквито са огромни. Дори „плимът рокс“ няма да им се опрат. Предишната нощ тук се вдигна малка паника и си помислих, че котката се е вмъкнала при тях. Мога да се закълна, че когато погледнах през прозореца, я видях да се промъква през мрежите. Когато излязох навън, пилетата се бяха разбудили напълно и кълвяха настървено празните хранилки, а от котката не бе останала дори следа. Тогава им хвърлих малко зърно и ги затворих добре. Много ще се радвам да узная дали да продължа подхранването по начина, по който разпоредихте. Храната, която бяхте приготвили, е почти на привършване, а сам не смея да смесвам заради злополуката с пудинга.
    С най-добри благопожелания и от двама ни!
Алфред Нютън Скинър
    Намекът в края на писмото се отнасяше за един злощастен млечен пудинг, приготвен по невнимание с примес от Хераклофорбия II, който имаше много тежки последствия за Скинърови.
    Но господин Бесингтън четеше между редовете и виждаше постигането на дълго лелеяната си мечта. На следващата сутрин той слезе на гарата в Ършот, а в пътната му чанта имаше такова количество от Храната на боговете, което щеше да е достатъчно за всички пилци в Кент.
    Господин Бесингтън се наслаждаваше на прекрасното слънчево майско утро и тъй като мазолите му вървяха към подобрение, той реши да се поразтъпче до фермата в Хиклиброу. Разстоянието беше около три мили, а пътят му минаваше през парка и селото, а след това продължаваше през поляните на резервата на Хиклиброу. Дърветата бяха обсипани с току-що покарали зелени листа. Живите плетове бяха изпълнени с мишовка, а гората със сини хиацинти и пурпурни орхидеи. Навсякъде прелитаха пойни птички — червеношийки, дроздове, косове и множество други представители на пернатия род. Край една полянка, покрита с орлова папрат, Бесингтън успя да зърне дори бягаща сърна.
    Всички тези прелести събудиха у него отдавна забравени усещания. Той беше изпълнен със съзнанието за величието и блясъка на собственото си откритие и му се струваше, че това е най-щастливият ден в живота му. Когато навлезе в сянката на боровата гора и стигна до покрайнините на фермата, откъдето се виждаха пилетата — покрити все още с жълт пух и настървено кълвящи насипаната им храна, — той разбра, че това наистина е най-щастливият ден в живота му. Пилетата бяха огромни и тромави, вече по-едри от възрастните кокошки, а тепърва им предстоеше да растат.
    — Не мога да си представя колко големи ще станат, когато пораснат — каза господин Скинър.
    — Поне колкото кон — отвърна госпоцин Бесингтън.
    — Нищо чудно — каза господин Скинър.
    — Само с едно крилце ще могат да се нахранят няколко души — продължи господин Бесингтън. — Ще го режат като телешки бут.
    — Аз си мисля, че няма да пораснат толкова — обори го господин Скинър.
    — Няма ли? — запита Бесингтън.
    — Не — отвърна спокойно Скинър. — Аз познавам тази порода. Израстват много бързо, но не стават много големи.
    Последва кратко мълчание.
    — Всичко е от гледането — сподели скромно господин Скинър.
    Господин Бесингтън рязко се извърна и го стрелна през очилата.
    — Грижехме се за тях много добре, затова пораснаха толкова едри — продължи господин Скинър, вдигнал набожно око към небето, а след това добави: — И аз, и госпожата.
    Господин Бесингтън се зае както обикновено с обстоен оглед на помещенията, но мисълта му бързо се отклони от това занимание. Всичко това, знаете ли, многократно надвишаваше очакванията му. Пътят на всяко откритие е толкова дълъг и мъчителен. Дълги години на опити и усъвършенствания делят понякога идеята от практическото й приложение. А Храната на боговете за по-малко от година — какви резултати! Всичко това беше толкова хубаво, толкова хубаво. Той през цялото време сновеше около загражденията и щастливо си мърмореше:
    — Я да видим сега! Тези тук са на десет дни. Доколкото виждам — напълно нормални пилета, само че… около пет — шест пъти по-едри.
    — Всичко това е от увеличаването на дажбите — каза господин Скинър на жена си. — Виж го колко е радостен, и то затова, защото сме си гледали работата както трябва. Ама колко е горд!
    След това се наведе към нея и поверително й прошепна:
    — А пък той си мисли, че всичко това е от неговата измишльотина — и постави длан на устата си, за да потисне смеха, който го давеше.
    През този ден Бесингтън беше наистина щастлив. Той не беше в настроение да се заяжда за недостатъците в поддържането на фермата, въпреки че ярката слънчева светлина изкарваше на показ повече от всякога немарливостта на Скинърови. При все това неговите забележки бяха неочаквано меки. Загражденията на някои от курниците бяха разбутани, но Бесингтън сякаш намери за съвсем задоволително обяснението на господин Скинър, че това „ще да е някоя лисица или куче, или нещо такова“. Инкубаторите бяха потънали в мръсотия.
    — Не насмогнахме, сър — обясни госпожа Скинър, като смутено криеше някакво подобие на свенлива усмивка под огромния си нос. — Просто не ни остана време да почистим, откак сме тук…
    На горния етаж господин Бесингтън видя няколко дупки от плъхове (при което господин Скинър веднага му съобщи, че ще трябва да преправи капана, тъй като „тези гадини явно са много едри“) и откри, че в помещението, където се съхраняваше Храната на боговете, примесена с брашно, цари ужасна бъркотия. Скинърови очевидно бяха хора, които можеха да намерят приложение за всякакви вехтории от рода на счупени черпаци, стари бастуни и качета за туршия, използвани кутии от горчица и т.н., с които беше запълнен всеки сантиметър от помещението. В един ъгъл бавно гниеха ябълки, струпани и съхранявани тук от есента, а на гредата на тавана бяха провесени няколко заешки кожи, върху които, както се предполагаше, господин Скинър щеше да приложи своите умения на кожар. („Малко са нещата, които не умея да върша“ не пропусна да отбележи господин Скинър.)
    Господин Бесингтън усети, че нещата тук не вървят добре, но не вдигна скандала, който Скинърови напълно заслужаваха. Дори когато откри оса в една стъкленица, пълна до половината с Хераклофорбия IV, той се задоволи само да забележи, че е по-добре препаратът да бъде съхраняван в херметично затворен съд, а не да се излага по този начин на външни влияния.
    След това Бесингтън се върна към това, което занимаваше ума му от известно време:
    — Скинър, аз мисля, че трябва да заколим едно от тези пилета за лабораторен анализ. Това трябва да стане днес следобед. Ще го взема, като тръгвам за Лондон.
    Бесингтън се престори, че разглежда внимателно някаква стъкленица, а след това свали очилата си и ги почисти.
    — Бих искал — каза той, — много бих искал да имам нещо за спомен, нещо, което да ми припомня за този изключителен ден.
    — Между другото — добави господин Бесингтън, — да не сте давали месо на експерименталните екземпляри?
    — О! Не, сър! — отвърна Скинър. — Уверявам ви, сър, ние много добре си разбираме от работата, за да направим такова нещо.
    — Тогава това сигурно са остатъци от вашата вечеря — струва ми се, че забелязах заешки кости, разхвърляни в далечния ъгъл на едно от загражденията…
    Когато отидоха и провериха, се оказа, че това са идеално оглозгани котешки кости.
* * *
    — Това не е пиле — каза братовчедката Джейн, като се горещеше повече от обикновено. — Мисля, че мога да позная пилето от пръв поглед. Първо, тази птица е много голяма, за да бъде пиленце, и второ… второ, вие и сам виждате, че това не е пиле. Това е млада дропла.
    — Ако питате мен — каза Редууд, отстъпил пред доводите на Бесингтън, който го бе поканил да участва в разговора, — ако питате мен, трябва да призная, че предвид обстоятелствата…
    — Е, разбира се — прекъсна го братовчедката, — ако постъпвате така, вместо да отговорите пряко на въпроса…
    — Разбира се, госпожице Бесингтън…
    — Продължавайте, продължавайте! — извика братовчедката Джейн. — Както виждам, всички мъже са еднакви.
    — Предвид всички обстоятелства, които вече посочих, тази млада птица… без съмнение е хипертрофирала, но все пак… особено като си спомним, че е излюпена от нормално кокоше яйце… във всеки случай трябва да предположа, госпожице Бесингтън… длъжен съм да предположа, че тя е все пак някакъв вид пиленце…
    — Значи наистина мислите, че това е пиленце? — попита братовчедката Джейн.
    — Да… така мисля — каза Редууд.
    — Каква глупост! — извика братовчедката Джейн, като видя упорития израз на Редууд, добави: — Пък и нямам време да говоря с вас! — и внезапно напусна стаята.
    — Много ми е приятно да видя, че е здраво въпреки големината си — каза Редууд, когато стъпките на Джейн заглъхнаха.
    След това без никаква покана от страна на Бесингтън се настани удобно пред камината и му довери, че е извършил нещо, което дори и за неукия е недопустимо или най-малкото непредпазливо.
    — Може би ще си помислите, че това е много дръзко от моя страна, Бесингтън — каза той, — но работата е там, че поех риска да сложа малко… наистина малко от вашия прах в биберона на моето бебе… преди седмица…
    — Как?… — извика Бесингтън.
    — Зная, зная — прекъсна го Редууд и като погледна пилето върху подноса, добави: — Е, сега вече всичко тръгна добре, слава Богу!
    След това бръкна в джоба си за цигари и помълча малко, но реши да разкаже всичко с подробности.
    — Първия път ми беше по-лесно… и аз, естествено, много се безпокоях… а освен това този Уинкълс… моят бивш ученик, вие го познавате… Госпожа Редууд му вярва като на бог… а на мен, разбира се, изобщо не вярва… дори в детската стая не ме пуска… но трябваше все нещо да се направи… и аз се промъкнах вътре, когато бавачката закусваше, и сипах мъничко…
    — Но то ще започне да расте! — каза Бесингтън.
    — Ами то расте. Нададе два килограма през последната седмица… По думите на Уинкълс това било от добро гледане.
    — И Скинър казваше същото за пиленцата.
    Редууд пак погледна пиленцето.
    — Трудно ще ми бъде да продължа храненето — каза той. — Не ме оставят сам в детската… откакто се опитах да отбелязвам растежа на Джорджина, помните ли? Как ли ще му дам втората доза?
    — А трябва ли?
    — Ето вече втори ден, откакто пищи… Не му стига обикновената храна.
    — Тогава кажете на Уинкълс.
    — Дявол да го вземе този Уинкълс! — извика Редууд.
    — Идете у тях и го помолете да даде на детето от праха.
    — Така и ще направя — отговори Редууд, като гледаше замислено огъня.
    Бесингтън се приближи до пиленцето и го погали.
    — Наистина ще стане огромно, просто чудовищно голямо — каза той.
    — Предполагам.
    — Колкото кон?
    — Може и по-голямо.
    — Да, Редууд — продължи Бесингтън, като се приближи до камината, — нашите пилета ще направят сензация.
    Редууд кимна с глава.
    — И детето също, заклевам се в Юпитер! — прибави Бесингтън с блеснали очи.
    — И аз така мисля — потвърди Редууд.
    След това той хвърли недопушената цигара в огъня, разположи се в креслото, пъхна ръце в джобовете на панталоните си и продължи:
    — Тъкмо си мислех за същото. Хераклофорбията е чудесно нещо. Колко бързо порасна това пиле…
    — Така бързо ще расте и вашето момче — добави Бесингтън, като гледаше пиленцето — и си мисля, че наистина ще стане доста едро.
    — Ще му давам малки дози — каза Редууд, — или най-малкото Уинкълс няма да ми позволи да слагам големи.
    — За опита и това е достатъчно.
    — То се знае.
    — Но рано или късно ще даваме на децата и големи дози — каза Бесингтън след кратко мълчание.
    — Все ще опитаме с някое дете.
    — Докато не бях видял тези пиленца — каза господин Бесингтън, — не мислех за последиците от нашето откритие… Едва сега започвам да ги предвиждам…
    Но мога отново да ви уверя, че господин Бесингтън дори не предполагаше каква страшна мина щеше да избухне благодарение на неговия малък опит.
* * *
    Дойде юли. Няколко седмици Бесингтън не можа да отиде в имението заради жесток, макар и въображаем катар на бронхите, така че вместо него отиде Редууд и се върна опиянен от възторг от устойчивия, непрестанен растеж на пилетата.
    Но тогава започнаха да налитат осите.
    Първата гигантска оса беше убита една седмица преди пилетата да избягат от фермата, някъде към края на юли. Материали с нейното описание се появиха в много вестници, но вероятно Бесингтън не ги бе прочел и затова не свърза тази сензационна новина със своите опити.
    А работата беше много проста. Стана ясно, че семейство Скинър се отнасят много небрежно към Хераклофорбия IV и може би осите са опитали от веществото преди пиленцата и са го отнесли в гнездата си на пясъчния хълм. Без съмнение храната им бе подействала по същия начин, както на птиците. А осите растат по-бързо от кокошките и от другите животни, които също се бяха възползвали от небрежността на семейство Скинър, ето защо те първи излязоха, така да се каже, на арената на историята.
    Годфри, лесничеят на полковник Рупърт Хик, пръв срещнал и за свое щастие успял да убие нечуваното чудовище.
    Както обикалял с пушка в ръце (пак за свое щастие) парка на полковника, той свърнал и към близката букова гора. Там, на една поляна, той за първи път видял гигантска оса. Не успял да я разгледа добре, защото летяла срещу слънцето, но шумът на крилата й напомнял боботенето на мотор. „И да си кажа правичката, уплаших се — разказваше Годфри, — защото видях нещо, което по размери приличаше на бухал, а не летеше като птица“ — нещо, което набитото ловджийско око веднага преценило като застрашително. Без да му мисли много-много, по инстинкт, Годфри стрелял по невижданото чудовище, но дали защото ръката му трепнала от изненада, или понеже се прицелил зле, чудовището паднало на тревата с характерното за осите бръмчене, а след това отново полетяло право към Годфри.
    Като изстрелял още един куршум от около двадесет метра, лесничеят хвърлил пушката и хукнал да бяга, като от време на време се обръщал назад. По думите му осата няколко пъти падала, отново литвала и пак падала. Когато престанала да се издига във въздуха, Годфри спрял, намерил си пушката, напълнил я отново и се решил да се приближи до агонизиращата оса, в която изпразнил и двете цеви.
    Разбира се, насекомото се оказало напълно разкъсано от изстрелите, но Годфри огледал останките. По неговите думи ширината на осата с разтворени криле била шестдесет и девет сантиметра, дължината на жилото — седем сантиметра, очите — колкото едра монета, а дължината на тялото — приблизително петдесет и пет сантиметра. Всички тези измервания впоследствие се оказаха съвсем точни.
    След едно денонощие друг човек, велосипедист, пътуващ от Севънс за Торнбридж, се натъкнал на подобна оса, която му пресякла пътя. Тя прелетяла високо с шум на парен двигател, а велосипедистът се строполил на земята и като се съвзел, видял, че осата се носи над храсталаците по посока към Уестайм.
    Тази среща толкова разстроила велосипедиста, че той дълго време не можел да дойде на себе си и трябвало често да слиза от велосипеда и да си почива край пътя. До вечерта не могъл да стигне в Ашфорд и спрял в Торнбридж…
    Кой знае защо, следващите два дни не се чу нищо за осите. От справката, която направих в метеорологичния бюлетин, стана ясно, че тогава е имало проливни дъждове, и с това можеше да се обясни отсъствието на осите.
    На четвъртия ден времето се затопли и осите заприиждаха на цели рояци. Трудно можеше да се определи техният брой, но във вестниците се споменаваше за повече от петдесет сблъсъци на хора с тях. Един бакалин дори загинал при подобен сблъсък. Щом видял една гигантска оса да прелита над захарта, той я цапнал с лопатата, която държал в ръка, съборил я на земята и я стъпкал, но тя успяла да го ужили през обувката и той умрял почти моментално, като изпреварил своя неприятел.
    От всички явявания на гигантските оси на публични места най-драматично, разбира се, бе нахлуването им в Британския музей, и то посред бял ден, когато там е пълно с народ. Отначало една оса нападнала гълъб, който кротко се разхождал из двора. Като го сграбчила, тя го замъкнала на корниза и там го изяла на спокойствие. След това запълзяла по корниза и като стигнала до един отворен прозорец, шумно се вмъкнала в залата. Появата й предизвикала паника сред присъстващите, но осата подхвръкнала към тавана и спокойно излетяла през същия прозорец, през който влязла.
    Останалите сблъсъци с осите минаха общо взето благополучно. Така например една оса разпръснала събралата се за пикник компания в Алдистрън Нол и изяла цялата храна, която била съблазнително подредена на тревата. Друга убила и разкъсала на парчета едно кученце от Уайтстейбъл пред очите на ужасената му стопанка…
    По лондонските улици се чуваха само гласовете на вестникарчетата, които разгласяваха новината за гигантските оси в Кент — всички вестници им посвещаваха подробни статии. Дори професор Редууд, който малко се интересуваше от новините във всекидневниците, веднъж на излизане от своята колегия, след едно бурно събрание на комитета по повод на огромните суми, които той пръскал за своите телета, полюбопитства и си купи вестник. Като прочете информацията за осите, той забрави за телетата и за всичко на света и нае файтон до дома на Бесингтън.
* * *
    Още от входа на къщата Редууд чу пронизителния глас на Скинър, който сега звучеше трагично и от време на време преминаваше в стонове.
    — Ние, сър, никак не можем да останем там! — крещеше Скинър. — Все чакахме работите да се оправят, но то става все по-лошо. Не само оси, но и едни уховрътки са се навъдили, ей такива — Скинър протегна едната си ръка, а с другата отмери още половината от гърдите си. — Госпожа Скинър припадна, като видя една от тях! Ами копривата, господине? Тя е с ей такива бодли — той показа палеца си, — а хмелът под прозореца нощес за малко не удуши госпожа Скинър със своите ластари! И всичко това от вашия прах, сър. Където и да сипеш малко от него, всичко расте, расте така, както никога не съм виждал. Не, по никакъв начин не можем да останем до края на месеца! Изобщо не е възможно! Ако не ни изядат осите, хмелът ще ни удуши! И след това не можем се изкопчи от тревата! Не, сър, вие не можете да си представите… — Като видя професор Редууд и му се поклони, Скинър продължи: — И откъде да знаем дали няма да се появяват и мишки, сър? Най-вече за това си мисля. Досега не сме виждали големи мишки, но откъде да знаеш? Уховрътки видяхме… бяха две… ей такива… Пък и оси, а отгоре на това и хмел… чувал съм за него, виждал съм го с очите си… И сега се разтрепервам, сър, като си помисля за госпожа Скинър! Хмелът така е избуял наоколо, че не можеш да минеш… също като змии… пък и тя не е застрахована…
    — А пилетата как са? — попита Бесингтън. — Живи ли са?
    — До вчера ги хранехме, но вече не смеем. Крещят така, че да те дострашее. Вече са доста и са големи като пуйки. Викам на жената — приший ми копчето да ида при господин Бесингтън в Лондон, а ти, викам, стой тук, но се затвори в стаята и не излизай, докато не се върна. Пък и прозорците, викам, здраво затвори…
    — Ако вие не бяхте толкова непростимо небрежни…
    — Не говорете така, сър! Поне не сега, когато сърцето ми се къса за госпожа Скинър! Изобщо не ми се мисли за това сега. Само като си спомня за мишките! Ами ако изядат моята баба, докато съм тук?
    — И не направихте нито едно измерване на растежа?! — вметна укоризнено професор Редууд.
    — Не ми остана време, сър! Само да знаехте как си изпатихме аз и госпожата! Цял месец! Хич не ми беше до това! Тези оси, този хмел — не си спомням дали ви казах…
    — Вече всичко ни разказахте — прекъсна го Редууд. — Кажете сега, Бесингтън, какво да правим? — обърна се той към другаря си.
    — А какво да правим ние? — попита Скинър.
    — Вие трябва да се върнете обратно при госпожа Скинър — отговори Бесингтън. — Не бива да я оставяте сама през нощта.
    — Не, не, в никакъв случай! Дори там да има цяла дузина такива гадини! Аз, сър…
    — Глупости! — извика Редууд. — Нощем осите не летят, а и уховрътките не са опасни!
    — А мишките?
    — Никакви мишки няма там — авторитетно заяви Редууд.
* * *
    Господин Скинър можеше да не се безпокои за жена си: тя не си пилееше времето напразно. Към единадесет сутринта, когато хмелът растеше буквално със същата бързина, с каквато се движи голямата стрелка на часовника, тя затвори плътно прозореца. Госпожа Скинър разбра, че скоро положението й ще стане безизходно. Надникна през прозореца, след това отвори вратата и се ослуша.
    Наоколо беше тихо. Тогава тя отиде в спалнята, прегледа всички кътчета, надникна под леглата и като не откри нищо подозрително, започна да събира вещите си със скорост, която говореше за голям опит в подобни занимания. Взе чист чаршаф и уви в него всичките си дрехи, кадифеното сако, което господин Скинър носеше в празнични дни, един буркан, пълен с хапчета, и две херметично затворени тенекии с Хераклофорбия IV, останали от запасите, с които я бе снабдил професор Редууд при последната си визита. Тя беше честна и добра жена, но едновременно с това и баба, и сърцето й не устоя на изкушението да храни своите внучета така, както хранеше чуждите пилета.
    Като уви целия си багаж в един денк, тя си сложи шапката и след като надникна през отворената врата, пое по опасносния път.
    Лицето й излъчваше решителност. Стига толкова! Не може да стои тук цяло денонощие съвсем сама! Ако Скинър иска, може да се върне тук, но тя не е толкова глупава!
    Госпожа Скинър излезе през предната врата не защото искаше да отиде в Хиклиброу (нейната цел беше Чийзинг, където живееха внучетата й с майка си), а защото беше невъзможно да се мине през задната врата, където хмелът беше достигнал гигантски размери, особено там, където преди време беше изсипана кутията с Хераклофорбия.
    Като стигна до ъгъла на къщата, госпожа Скинър отново се спря и се ослуша.
    Пясъчният хълм отсреща беше осеян с дупки, където бяха гнездата на осите. Бабата внимателно се вгледа в дупките. Осите вече бяха излезли и наоколо не се виждаше нито една, само от пукнатината се чуваше глух шум като от парна мелница. Не се мяркаха и уховрътки. Далеч в тревата нещо се движеше, но може би беше котка, дебнеща птица.
    Госпожа Скинър пристъпи няколко крачки, приближи до курника и отново спря. Пилетата вече бяха големи колкото агнета и всичките — пет на брой — бяха все кокошки, защото петлите предишния ден се бяха умъртвили един друг. Бабата се замисли за съдбата им.
    — Горките! — каза тя, като сложи денка на земята. — Вече цяло денонощие са без храна и вода. А и без това непрестанно са гладни!
    След това мърлявата бабичка направи нещо, което може да се изтъкне като пример за героично милосърдие. Тя отиде при кладенеца, извади три кофи вода и ги сипа в коритцето, от което пиеха кокошките, а докато те бяха заети с утоляване на жаждата си, отвори вратата на курника и побърза да се отдалечи по пътечката през полето към Чийзинг. Като се катереше по хълма, тя няколко пъти спираше да поседне и да си почине, като същевременно поглеждаше замислено към току-що напуснатата от нея къща, чийто покрив се виждаше сред дърветата. Три гигантски оси, които летяха на запад, я накараха да ускори ход. Едва когато прехвърли хълма, тя се успокои и пое полекичка към Чийзинг — тихо кътче, което не бе и сънувало за Хераклофорбия IV, а тя бавно, но сигурно се приближаваше към него, притисната между дрехите в денка.
* * *
    Пилетата се появиха в Хиклиброу, ако не греша, към три часа следобед. Отначало никой не забеляза появата им, защото улиците бяха пусти. Тревогата беше вдигната от писъка на малкия Скърнсдейл. Госпожица Дерган, която както винаги стоеше на прозореца в пощата, първа видя една кокошка да тича по улицата с дете в човката си, следвана от още четири нейни посестрими. Разбира се, вие знаете изключителната скорост, която могат да развият съвременните кокошки с атлетично телосложение. Знаете и колко са опасни те, когато са гладни!
    Ето защо госпожица Дерган не се учуди много на гледката. Въпреки тайнствеността, която забулваше опитите на Бесингтън, слуховете за гигантските пилета в имението на Скинър обикаляха околността. Във всеки случай е известно, че когато госпожица Дерган видя малкия Скърнсдейл в човката на кокошката, тя извика:
    — Господи Боже мой! Това трябваше да се очаква!
    Очевидно не й липсваше присъствие на духа. Тя грабна запечатаната чанта с писмата, адресирани до Ършот, и изскочи на улицата. Почти по същото време излезе и господин Скърнсдейл с бухалка в ръка, страшно блед, а минута след него на площада се струпа и цялото население на града.
    Видът на госпожица Дерган, която размахваше чантата, накара кокошката с малкия Скърнсдейл в човката да спре. След кратък размисъл похитителката хукна към отворената врата на двора на Фулхер. Положението ставаше критично, защото друга кокошка се възползва от объркването на своята другарка, бързо грабна детето от човката й и като кудкудякаше отчаяно, прелетя над вилата на госпожа Грийн в двора на доктора, а останалите две кокошки хукнаха след нея.
    — О, небеса! — извика старият птицевъд Скърнсдейл (някои твърдят, че той се изразил доста по-цветисто) и затича след кокошките, като размахваше бухалката за крикет.
    — Стой, никаквице! — извика той, сякаш кокошка с такива размери беше най-обикновеното нещо на този свят.
    Като видя, че надеждите му са напразни и е невъзможно да настигне кокошката, той с всичка сила запрати след нея бухалката, която профуча на милиметър от главата на малкия Скърнсдейл и се стовари върху стъкления покрив на прекрасната нова оранжерия, направена от жена му.
    Дзън! — посипаха се стъклата.
    Кокошката (както би направил и всеки друг на нейно място) се изплаши. Тя пусна момчето в храсталака (откъдето го измъкнаха без особени наранявания, но с разкъсани дрехи), качи се на покрива на господин Фулхер, като улучи точно мястото, където липсваха няколко керемиди, и се вмъкна в стаята на паралитика господин Бумс, който (това е доказано и е вън от всякакво съмнение) за първи път, откакто бе болен, скочи от леглото сам, без ничия помощ, изтича през двора в голямата къща, заключи вратата след себе си и пак изпадна в състояние на безпомощност…
    Другите кокошки, които бяха преследвани от съиграчите по крикет на бащата Скърнсдейл, прелетяха през неговия двор в двора на доктора — там, където се намираше виновницата за цялата тупурдия и където малко след това дотича със счупен крак и кокошката, уплашила господин Бумс. Петте кокошки, като се посбутваха от време на време и кудкудякаха замислено, покълваха из двора, а след това мудно една след друга се запътиха през полето към Ършот и завинаги напуснаха Хиклиброу.
    Край Ършот те попаднаха в ечемичена нива, където вероятно биха и останали, ако славата им не ги беше погубила.
    Като резултат от нахлуването на гигантските кокошки в обществения живот на хората, у последните се разви страстта да тичат, да прескачат препятствия и да хвърлят различни предмети по птиците, които нарушаваха спокойствието им. Почти веднага след като кокошките напуснаха Хиклиброу, всички мъже от града, годни да носят оръжие, съпровождани от няколко дами, въоръжени с предмети за замерване, ги подгониха към Ършот, където имаше местен празник. Ловът на гигантски кокошки се оказа най-неочакваното забавление сред празничните развлечения и ършотските жители се присъединиха към доброволците от Хиклиброу. След като хвърлиха по кокошките всичко, което им беше подръка, ловците ги подгониха към Финдън, където някой си имал пушка „Монте Кристо“. Сачмите на тази пушка не успяха да причинят някакви по-значителни увреждания на птиците, затова гонитбата продължи до Торнбридж, където кокошките се пръснаха. Едната дълго тича по брега успоредно на вечерния параход, като със силното си кудкудякане слиса пасажерите.
    Към пет часа следобед две от кокошките бяха уловени от собственика на един цирк в Торнбридж, който ги примами със залъци хляб в клетката на току-що починалата камила…
* * *
    Когато злочестият Скинър слезе същата вечер на ършотската гара, вече се бе смрачило. Влакът малко позакъсня, за което началникът на гарата получи мъмрене от нашия познайник. Той забеляза нещо необичайно в поведението на служителя и след кратко колебание се осмели да запита случило ли се е нещо особено.
    — Какво наричате нещо особено? — отговори началникът на гарата с груб и силен глас.
    — Е, там осите и прочее, знаете…
    — Нямаме време да мислим за осите! — рязко отговори служителят. — Имаме си достатъчно грижи с вашите пилета.
    — Чул ли сте нещо за госпожа Скинър? — реши се да попита съпругът, окончателно объркан от грубостта на събеседника си.
    — Нейните работи не ме интересуват! — извика началникът на гарата, който, както стана ясно, не искаше да продължи разговора.
    — Но аз трябва да знам какво става с жена ми… — обидено отбеляза господин Скинър, макар че нямаше кой да чуе думите му, защото началникът премина към следващата точка от дневния ред, както се казва на парламентарен език.
    Като прекосяваше Ършот, господин Скинър срещна един каменоделец, който не пропусна да го попита дали не търси пилетата си, а на въпроса на Скинър относно съпругата му отговори с такова пренебрежение и с такива изрази, че ние няма да ги цитираме тук.
    Вече беше съвсем тъмно — толкова тъмно, колкото може да бъде в Англия през юли, — когато господин Скинър, или по-точно главата му, се провря в кръчмата „Веселите файтонджии“ и извика:
    — Хей, хора! Да сте чули нещо за моите пилета?
    — Тука позна! — извика господин Фулхер. — Как да не сме чули, когато едното от тях ми проби покрива, а второто счупи всички стъкла на цветарника ми… Съсипахте ми оранжерията!…
    При тази вест тялото на господин Скинър последва главата му в кръчмата. Като се повъртя малко в средата на помещението, Скинър се приближи до тезгяха и каза меланхолично:
    — Трябва да пийна нещо ободряващо… джин с вода или…
    Докато се подкрепяше, всички присъстващи един през друг започнаха да разказват за подвизите на пилетата, а през това време Скинър възклицаваше: „Господи, помилуй!“
    — А не знаете ли нещо за госпожа Скинър? — попита той в паузата, която последва разказите на присъстващите.
    — Нищо не знаем — отговори господин Ъндърспун, — дори не се сетихме за нея, както и за вас…
    — Че днес не си ли бяхте вкъщи? — запита господин Фулхер, като надигна чашата.
    — Дали не са я изкълвали тези проклети птици? — подметна Ъндърспун.
    Това предположение, което направи впечатление на цялата почтена компания, я подтикна да придружи Скинър до имението, за да разбере какво става с жена му. Знаеше ли някой още колко интересни неща могат да се видят в този необикновен ден!
    На Скинър, разбира се, му беше приятно да бъде придружен от някого, но сам развали цялата работа. Както си стоеше до тезгяха и гледаше с едното око в бутилките, а с другото — в пространството, той предпазливо се осведоми:
    — Предполагам, че осите не са ви безпокоили днес.
    — Нещо не се виждат наоколо — отговори Фулхер.
    — Трябва да са заминали нанякъде — каза Скинър, а след това с престорено равнодушие, което не би измамило и дете, продължи: — Надявам се, че никой от вас не е чул за други гигантски животни, например кучета, котки или тем подобни. Мисля, че ако има гигантски оси и кокошки, то… — и се засмя, сякаш и сам се чудеше на глупавото си предположение.
    Но внушението не можеше да се заличи. Лицата на присъстващите, които търсеха шапките си за предстоящия поход, се издължиха.
    — Да, котка със съответната големина…
    — … би трябвало да е страшен звяр. Не по-малък от тигър — добави Ъндърспун.
    — Може би и по-голям…
    В този миг членовете на почтената компания си спомниха, че в такава тревожна нощ те нямат право да бъдат далеч от своите домашни огнища, и господин Скинър трябваше да си отиде вкъщи сам. Впрочем Фулхер, синът му и Ъндърспун го изпроводиха до върха на хълма, който се спускаше към тъмната гора, ограждаща имението. Почтените джентълмени се поспряха на върха и останаха да гледат след Скинър, докато той потъна в мрака. Оттогава никой повече не го видя и не разбра какво е станало с него.
    — И това свърши — каза младият Фулхер, когато Скинър се изгуби от погледа му.
    — А в къщата не свети ли? — попита Ъндърспун.
    — Оттук не се вижда.
    — Пък е и мъгливо — каза старият Фулхер.
    Помълчаха малко.
    — Ако стане нещо, той ще се върне — отбеляза младият Фулхер и това заключение им подейства успокоително, така че и тримата отидоха да спят.
    През онази нощ овчарят от фермата на Хекстър чул в гората писък и вой, а на сутринта намерил една от овците си разкъсана на пътя за Хиклиброу. Част от нея била изядена…
    Но най-странното беше, че не бяха открити дори останките на Скинър! Наистина след няколко седмици сред развалините на къщата беше намерено нещо подобно на човешка лопатка и тазобедрена кост, но костите бяха така изгризани, че точното им разпознаване бе невъзможно. По-късно до една ограда по пътя за Ейбрът беше намерено стъклено око, което гледаше божия свят толкова тъжно и замислено, колкото и окото на господин Скинър, което постоянно бе вперено в небето.
    При по-внимателно претърсване в развалините на къщата бяха открити и три металически части от облечени копчета и едно цяло метално копче (от онези, които се пришиват обикновено към тайните части на мъжкото облекло). Напълно компетентни хора доказаха, че тези копчета са собственост на господин Скинър, от което всички заключиха, че той е намерил смъртта си в имението. Що се отнася до мен, то аз с типичната за един джентълмен подозрителност бих предпочел да открия повече кости и по-малко копчета като доказателства.
    Разбира се, стъкленото око би могло да послужи като решаващо доказателство, ако изобщо някой бе уверен, че то принадлежи на Скинър, но както се разбра, дори самата госпожа Скинър не знаела дали мъжът й има изкуствено око. Пък и цветът му не беше същият: според показанията на госпожа Скинър мъжът й имал светлокафяви очи, а цветът на стъкленото око беше син.
    А колкото до така наречената лопатка, гарантирам, че никой зоолог или анатом не би направил разлика между показаната ми безформена огризка от някакъв плосък кокал и кост от кое да е домашно животно.
    Позволете само да попитам къде се дянаха ботушите на господин Скинър? Колкото и ненаситни да са гигантските мишки, аз не мога да допусна, че тези животни, които не можаха да изядат цяла овца, са съумели да изядат господин Скинър не само с кокалите, но и с косата, зъбите, обувките и пироните, забити в токовете.
    Разпитах старателно всички, които са познавали лично господин Скинър, и те единодушно потвърдиха, че той не може да бъде изяден от никого. По думите на един бивш моряк от Дорнтън Грийн, господин Скинър бил способен да преплава върху греда Атлантическия океан и да излезе сух от водата. Освен това морякът добави, че не иска да каже нищо лошо за него, но фактите са си факти и той по-скоро би се съгласил да влезе в затвора, отколкото да гарантира за господин Скинър… Това последно съобщение ми бе прошепнато на ухо.
    Откровено казано, аз не вярвам, че господин Скинър е стигнал до имението. Предполагам, че придържайки се към линията на най-малкото съпротивление, той е скитал наоколо, докато е… потънал в незнайното, където пребивава и до днес.
* * *
    Два дни след изчезването на господин Скинър докторът от Подбърн минавал през нощта край Хекстър. Почти цяло денонощие той се мъчил да помогне на един още с нищо неотличил се, но вече упорит да се появи на бял свят гражданин, затова бил страшно уморен и дремел в своя фиакър. Било към два след полунощ. Луната навлизала в последната си четвърт и едва се подавала на хоризонта. Било студено и в падината плувала гъста мъгла. Докторът бил сам, защото файтонджията се разболял два дни преди това. Нямало нищо за гледане, нито за слушане, конят бил надежден — знаел пътя към дома, нищо не пречело на доктора да подремне…
    Знаете колко лек е унесът под съпровода на еднообразния тропот на колелата и конските копита по пътя: бавно потъваш в небитието, главата ти клюмва или лениво се отпуска… чат-чат, чат-чат — потропват копитата… И най-слабият звук може да те изтръгне от унеса.
    Изведнъж докторът бил събуден от силен писък наблизо. Сепнат от дрямката, той се огледал, не забелязал нищо подозрително и като помислил, че пищи някой заек, попаднал в капан, подкарал коня и отново задрямал…
    Трака-трак, трака-трак, чат-чат, чат-чат.
    Какво е това? Докторът отново се събудил, огледал се, ослушал се… Няма нищо… Наистина ли няма нищо? А чия е тази голяма глава с кръгли уши, която надникна иззад стобора и пак се скри?
    „Глупости! — помислил си докторът. — Още спя.“
    Като се успокоил по този начин, той пак подкарал коня и се обърнал да погледне към стобора. Там нямало нищо, а и да имало, в тази гъста мъгла и на мъждукащата светлина на фенера на фиакъра не би могло да се види нищо. Конят би усетил, ако ги заплашва някаква опасност, а той се движел в тръс спокойно и равномерно.
    „Истински кошмар!“ — помислил си докторът. Вече не бил в състояние да заспи поради някакво смътно безпокойство.
    След няколко минути започнал ясно да долавя лекия шум от нечии скокове по пътя. Без да вярва на ушите си, той се обърнал, но точно на това място пътят правел завой и докторът отново не могъл да види нищо. Въпреки това скоковете продължавали да се чуват и докторът, силно уплашен, шибнал коня, като се озъртал непрекъснато. В един миг ясно видял главата на някакво голямо животно, което със страхотни скокове следвало фиакъра.
    По-късно докторът разказваше, че тогава си спомнил приказките за вампири. Като образован човек той, разбира се, не вярвал на подобни неща, но все пак защо конят не усещал опасността (дори трябвало да му дръпне юздите, за да не свие встрани)?
    На бледата светлина на луната вече се виждали очертанията на имението Хекстър. Макар там да не се виждала светлина, все пак помощта била близо и докторът подкарал коня в кариер. И точно тогава мишките се нахвърлили отгоре му.
    Той вече бил успял да стигне до оградата, когато от мъглата срещу коня изскочило голямо сиво животно с кръгли уши и заострена муцуна. Докторът останал поразен от розовите ципести предни лапи на това чудовище. Заради невероятните му размери той не можел да схване, че това е мишка, но именно поради това положението му изглеждало не само ужасно, но и свръхестествено.
    Докторът се изправил, започнал да вика и да удря с камшика, но мишката впила зъби в шията на коня. Той подскочил и хукнал по пътя. В това време друга мишка се нахвърлила върху доктора отстрани. Той Отчаяно извикал и с всичка сила я ударил с дръжката на камшика, а какво е станало по-нататък, той не можеше да си спомни, или по-точно, помнеше смътно, още повече че всичко свършило за няколко секунди. Докторът дошъл на себе си едва в стаята на каменоделеца и там почувствал, че го боли коляното и че е ранен. Раните се оказали доста големи: от лявото рамо били съдрани две успоредни ивици кожа, и то доста на дълбоко.
    Като изхождам от спомените на доктора, от разказа на каменоделеца и от следите от стълкновението, намерени при следствието, предполагам, че се е случило следното: едновременно с втората мишка, която нападнала доктора, трета мишка (вероятно са били три — каменоделецът ясно ги видял) също се хвърлила върху коня. Дали първо конят е паднал и е повлякъл фиакъра след себе си, или първо фиакърът се е преобърнал, като колелото затиснало ока, не се знае, но докторът се озовал на земята (където паднал или скочил — не помни), спуснал се към входа на имението и заудрял отчаяно с дръжката на камшика по вратата с викове: „Отворете, отворете!“
    Фиакърът, както вече споменах, се преобърнал (добре че това се случило в двора на имението, а не малко по-рано), фенерите се счупили, газта се разплискала наоколо и лумнал силен пламък. „Беше светло като ден“ — разказваше каменоделецът, който гледал през прозореца. Той се събудил още преди това от необикновения шум. В началото не можел да види нищо, но след това, когато газта пламнала, каменоделецът съзрял силуета на доктора, който тичал към вратата, а след това и коня — проснат на земята и разтърсван от силни конвулсии, а край него две чудовища: едното било с гръб към прозореца, а главата на другото се подавала иззад тялото на коня. Трето подобно чудовище, черно на цвят, с червени лапи, свирепи очи и два дълги остри предни зъба, които стърчали от устата му, стояло до стобора и гледало към огъня. Вероятно тази мишка е наранила доктора. Изплашена от преобръщането на колата и от неочакваната светлина, тя се спуснала да бяга, но спряла до оградата.
    Вие, разбира се, сте виждали мишки и познавате свирепото им изражение. Представете си сега това изражение, уголемено десетократно, както и цялото животно, при това нощем, сред мъгла, на фантастично осветление — и ще разберете какво впечатление е направило то на каменоделеца, току-що разбуден и изплашен!
    Не е чудно, че той не отворил веднага на доктора, а първо запалил лампата. Мнозина го упрекват за това, но без предварително да съм се уверил в собствената си смелост, аз не се решавам да се присъединя към тях… През това време докторът викал и удрял по вратата.
    По думите на каменоделеца той хлипал от ужас, когато вратата най-после се отворила.
    — Ключ, ключ! — повтарял той, без да може да каже: „Заключете вратата!“ Когато каменоделецът заключил, докторът се тръшнал в креслото в преддверието и дълго време не бил в състояние да се изкачи по стълбите.
    — Не зная какво беше това, не зная — повтарял той непрекъснато.
    Каменоделецът искал да донесе уиски, но докторът се страхувал да остане сам в преддверието и каменоделецът му правел компания, докато нещастникът дошъл на себе си.
    През това време огънят на двора изгаснал и мишките отново се заели с коня. Те го замъкнали до оградата и яли там до сутринта, защото никой не смеел да се доближи до тях.
* * *
    На другия ден към единадесет сутринта Редууд отиде при Бесингтън с купчина вчерашни вестници.
    В това време Бесингтън размишляваше над някакво позабравено белетристично произведение, изровено от него в Британската библиотека.
    — Има ли нещо ново? — попита той.
    — Ето, осите ухапали още двама души около Чертъм.
    — Кой е виновен? Трябваше да ни позволят да опушим цялото гнездо.
    — Разбира се, ние не сме виновни.
    — А какво става с продажбата на имението?
    — Посредникът все нещо протака. Уж казва, че имало и други купувачи, а когато му признах, че за нас това е въпрос на живот и смърт, той сведе скромно очи и ме посъветва да увеличим с два фунта възнаграждението му. Струва ми се, че предпочитам да се разправям с гигантски оси, отколкото с посредници по продажбата на имоти… Никакво чувство за обществен дълг!
    Като поговориха още малко за адвокатите, посредниците и изобщо за хората от този бранш и позлословиха за тяхна сметка, както е прието в Англия, Редууд се приближи до прозореца и се загледа в улицата.
    През това време Бесингтън, сложил романа настрана, седеше замислен в креслото и гледаше към молитвено сключените си длани.
    — Как е, Редууд? — запита най-после той. — Навярно хубавичко са ни насолили във вестниците.
    — Не чак толкова, колкото можеше да се очаква.
    — Значи не ни смятат за виновни за тази работа?
    — Не е точно така, но от друга страна, не ни винят много и са напълно съгласни с мнението ми относно мерките, които трябва да се вземат. Знаете, че написах статия за вестник „Таймс“, в която обясних всичко…
    — Не знаех. Ние получаваме „Хроника“ — каза Бесингтън.
    — Как така? Аз ви изпратих броя. „Таймс“ помести и дълга уводна статия върху нашия проблем. Много хубава, прекрасно написана статия с латински цитати. Когато я четеш, ти се струва, че някой болен от грип равнодушно, но много авторитетно говори през респиратор или марля, покриваща устата и носа му. Изобщо, стига се до заключението, че е безполезно много-много да се разисква по проблема, а трябва да се вземат незабавни марки, защото иначе гигантските оси и уховрътки ще направят още по-големи поразии. А какви мерки трябва да се вземат — за това нито дума. Напълно държавническа статия! Съвсем в английски стил!
    — А в това време гигантските животни си се размножават?
    — Предполагам.
    — Нима Скинър беше прав за гигантските мишки?
    — О, не! Това вече ще бъде прекалено!
    Редууд се приближи до Бесингтън, сниши глас, посочи вратата и добави:
    — Ами тя какво мисли?
    — Братовчедката Джейн? Тя не знае нищо. Дори не й идва на ум, че имаме нещо общо с гигантските животни. Пък и тя не чете вестници.
    — За щастие — отбеляза Редууд.
    — Както и госпожа Редууд, предполагам?
    — О, не — отговори Редууд. — Вече изпада в отчаяние заради детето.
    — Расте ли?
    — Ужасно. За десет дни нададе почти килограм и половина. А е едва на шест месеца. Наистина има за какво да се отчайваш.
    — А здраво ли е?
    — Юначага! Кърмачката си отиде, защото много я измъчва. Не успяваме да му купуваме дрешки: сменяме ги почти всяка седмица! Вчера го извели на разходка и едното колело на количката се счупило. Калпава работа! Завели го вкъщи с количката на млекаря. Събрал са народ… Принудихме се да го слагаме да спи в леглото на Джорджина, а Джорджина спи в неговата люлка. Е, естествено е майка му да се безпокои. Отначало се гордееше с него и все хвалеше Уинкълс, но сега вече не! Започна да забелязва, че това не е нормално.
    — А аз си мислех, че му давате малки дози.
    — Опитвах.
    — И какво?
    — Реве. Той и по-рано викаше доста силно, а така и трябва да бъде: дробовете се развиват, но откакто започна да приема Хераклофорбията…
    — Хм! — измънка Бесингтън, като заразглежда пръстите си още по-усърдно, отколкото преди. — Ако се съди по кокошките и осите, той ще израсне до около тридесет фута… при съответните размери на всичко останало…
    — Какво да правим тогава?
    — Това се питам и аз — отговори Бесингтън.
    — По дяволите! Неговите костюми ще излязат доста скъпички… Освен това — прибави Редууд — как ще живее той: като самотния Гъливер сред лилипутите!
    — Защо самотен? — попита Бесингтън и като не получи отговор, повтори: — Защо самотен?
    — Мисля, че…
    — Аз нищо не мисля, само питам: защо самотен? — каза господин Бесингтън със задоволството на човек, който е задал труден въпрос.
    — Вие искате да кажете, че може би и други хора…
    — Искам да кажа точно това, което казах.
    Редууд започна да кръстосва стаята.
    — Разбира се — подзе той след кратко мълчание, — възможно е и други… Но все пак докъде ще стигнем?
    — Не забравяйте, Редууд — каза господин Бесингтън, като очевидно се наслаждаваше на смущението на приятеля си, — че и мозъкът му… да се надяваме, ще бъде с тридесет и пет фута над нашето равнище, а това… Какво има там?
    Редууд стоеше до прозореца видимо развълнуван и гледаше втренчено нещо навън.
    — Какво има там? — отново попита Бесингтън.
    — Трябва да си купим вестник — каза Редууд и хукна към вратата.
    — Какво има?
    — Там вестникарчето… с големи букви…
    — И какво от това?
    — Не разбрах много добре… трябва да купим вестник… нещо за гигантски мишки.
    — Мишки ли?
    — Да. Значи Скинър е бил прав.
    — И вие мислите…
    — Не мога нищо да мисля, докато не съм си купил вестник! Боже мой! Гигантски мишки! Дали не са го изяли?!
    Редууд потърси шапката си и като не я намери, хукна навън гологлав.
    Докато слизаше по стълбите, от улицата се чуваха виковете на вестникарчето:
    — Ужасно произшествие в Кент! Ужасно произшествие в Кент! Мишки изяли доктора… Ужасно произшествие! Доктор, изяден от гигантски мишки! Подробности по случая!
* * *
    Косар — известен инженер в града — откри двамата приятели пред входа на къщата: Редууд беше разгърнал вестника, а Бесингтън, изправен на пръсти, надничаше иззад рамото на своя колега.
    Косар беше здравеняк с груби крайници, сякаш случайно прикрепени на предназначените за тях места, и с лице, наподобяващо недовършен барелеф, бракуван още в началото на създаването му: очите бяха леко загатнати, носът бе останал четириъгълен, долната челюст изпъкваше силно, а косата стърчеше на всички страни. Изобщо, малцина биха го нарекли красавец. Освен това той непрекъснато пъшкаше и винаги нареждаше недоволно и огорчено с тъжния си гласец. Беше облечен със сив сюртук и носеше лека копринена шапка.
    Пристигнал от дома си с кабриолет, той пъхна грамадната си червена длан в джоба на панталоните, плати на файтонджията и тежко започна да слиза по стъпалата. Под мишница носеше грижливо сгънат вестник, който премести в ръката си, щом я освободи от портфейла.
    — А какво пише за Скинър? — попита Бесингтън, без да забележи Косар.
    — За него няма никакви сведения — отговори Редууд. — Сигурно е изяден.
    — Двама изядени. Това е ужасно!? А, ето го Косар!
    — Ваша работа ли е това? — извика Косар, като размаха вестника. — Защо не прекратите тези безобразия!… Или ще кажете, че фермата е ваша и можете да правите в нея каквото си искате? Пълна безсмислица! Знам, че на вас ви е все едно… Питате какво да правите? Как така — какво да правите! Ако искате, аз ще ви кажа!… Отивате право в оръжейния магазин… непременно… Защо ли? За да си купите пушки… Магазинът е наблизо. Купете осем пушки от най-големите… От тези, с които се стреля по слонове… Защо точно осем? Не може по-малко… И не забравяйте да купите патрони, повечко патрони… Току-виж сте купили само за една пушка. Веднага вземете файтон. Къде беше това? В Ършот ли? Значи на гарата в Чарингкрос. Има влак. Първият влак за там тръгва след два часа. Съгласни ли сте? Прекрасно… А имате ли разрешително?… Разрешително за лов, разбира се, а не за игрален дом!… Вземете осем наведнъж… непременно осем… Тук, в пощата. Защо ли? Защото тези мишки са необикновен дивеч… Трябва да имате разрешително… А големите пушки трябват, защото и мишките са големи. Още какво ви е необходимо? Да, имате телефон! Имате, нали? Сега ще телефонирам на петима свои другари в Кощба… Защо на петима? Защото пушките ще бъдат осем: ние сме трима и те петима… Къде отивате, Редууд? За шапката си? Глупости! Вземете моята! Трябват ни пушки, а не шапки!… Имате ли пари? Ще ви стигнат ли? Добре!… А къде ви е телефонът, Бесингтън?
    На такава стремителна атака двамата приятели, разбира се, не можеха да устоят: те се объркаха и покорно започнаха да изпълняват всички заповеди на енергичния инженер. Бесингтън го отведе при телефона. След като свърши разговора, Косар отново нападна Бесингтън.
    — Освен мишки там има и оси — каза той. — Трябва да се запасим със сяра и селитра. Вие нали сте химик… Откъде може да вземем сяра, около тон, но в малки чувалчета? Защо ли? Ех, Господи Боже мой! Разбира се, за да се опушат осите!… Или може би за тази работа е по-добре да се вземе селитра… Откъде да знам? Вие сте химик, а не аз!… Е, по-добре ли е селитра?
    — Мисля, че сяра е по-добре…
    — И няма нещо по-подходящо, нали?… Е, добре… Това вече си е ваша работа… Добре. Купете колкото е възможно повече сяра. Вземете и селитра: няма да съжалявате… Къде да ги изпратим? Разбира се, в Чарингкрос. Направо там. И сам проверете дали всичко е както трябва… Как се казваше?…
    Косар се замисли за момент.
    — Да — извика той почти веднага. — Парижки пластир! Някакъв пластир, с който да се залепят дупките, знаете…
    — Колко?
    — Какво колко?
    — Сяра.
    — Ами един тон, разбира се.
    Въпреки че ръцете му трепереха, Бесингтън с видима решителност намести очилата си и каза:
    — Добре.
    — Имате ли пари? — попита Косар. — По дяволите чековете! Може там да не ви познаят! Идете веднага и изтеглете четиридесет фунта. Непременно! Къде ви е банката?…
    Пауза и след кратък размисъл:
    — Ако оставим тази работа на полицията, тя ще обърне с краката нагоре целия Кент — продължи Косар. — Още какво? Струва ми се, че няма друго.
    Той се подаде през прозореца и се провикна.
    — Файтон, господине? — попита един кочияш.
    — Веднага!
    След това Косар и Бесингтън, и двамата без шапки, изтичаха по стълбите и се наканиха да седнат във файтона.
    — Предполагам — осмели се да отбележи Бесингтън, като гледаше прозореца на своята стая и държеше вратата отворена, — че трябва да предупредя братовчедката Джейн…
    — Нямате време да се връщате — каза Косар, като го подкрепяше с грамадната си ръка.
    — Умни хора сте — забеляза той, докато сядаше, — а не притежавате нито капка съобразителност. Нима има време да се разправяте с братовчедката Джейн. Аз я познавам! Страната е пълна с подобни братовчедки! По цяло денонощие трябва да им доказвате това, в което и самите те са убедени. Един Господ знае защо са такива!
    Като подхвърли тази мъглява тема за размисъл, Косар погледна часовника си и реши, че ще има достатъчно време да отскочи до гостилницата и да хапне набързо, докато Бесингтън отиде за пластир, сяра и пари.
    Влакът тръгваше в три часа и пет минути, но в три без четвърт Косар вече беше на гарата, където завари Бесингтън, потънал в разгорещен спор с двама полицаи, и файтонджията, който стоеше до входа. Редууд от своя страна водеше оживени дебати в багажното отделение върху някакви технически тънкости относно превоза на огромния сандък с патрони. Стана ясно, че никой няма право да даде разрешение за товаренето на този сандък, никой не знае как трябва да се извърши това и към кого да се обърнат за нареждания — както се получава винаги по железниците, когато работата е спешна.
    — Жалко, че човек не може да разстреля всички чиновници и да ги замени с нови! — отбеляза Косар с въздишка. Но понеже нямаше достатъчно време за подобни радикални мерки, той реши да прибегне към временно разрешение на проблема: намери „еди-къде си, на специално място“ началника на гарата или пък някакъв човек, който доброволно се обяви за такъв, хвана го за ръката, поведе го към перона и като даваше от негово име заповеди, така бързо оправи всичко, че гаровите чиновници не успяха да усетят как бяха нарушени техните най-свещени правила и традиции.
    — Кой е пък този? — попита предполагаемият началник на гарата, като разтъркваше ръката си, в която преди малко се впиваше лапата на Косар.
    — Сигурно е някой началник — отговори хамалинът. — И той, и цялата му компания пътуват в първа класа.
    — Който и да е, слава Богу, скоро ще се отървем от него — отбеляза началникът на гарата.
    Като се запъти обратно към „специалното местенце“, откъдето го беше измъкнал Косар и в което висшите чиновници от железниците се спасяват от досадните простосмъртни, той продължаваше да се усмихва. Енергичността на непознатия, която толкова лесно разруши хармонията на всички правилници и наредби, които ограничаваха не само гражданите, но и самите чиновници, явно му се понрави. „Виж ти, колко е просто — мислеше си той, — а пък нашите началници не се сещат за тези неща.“
* * *
    В пет часа същия ден неуморимият Косар, запасен с всичко необходимо за борба с всепомитащата фауна на Кент, вече беше на път към имението. Той купи две бъчви парафин и цяла каса сухари в Ършот. Няколко чувала сяра, осем нови пушки със запаси от патрони бум-бум, три ловджийски двуцевки със сачмени патрони (за осите), една секира, три саби, две торби, копие, две макари канап, няколко дузини бутилки с бира, сода и уиски, огромен сандък с отрова за мишки в пакетчета и суха храна за два — три дни, получена от Лондон. Всички тези неща, с изключение на пушките и патроните, бяха натоварени най-грижливо в каруца и изпратени напред към Хиклиброу, а пушките и патроните бяха положени под пейките на фургона, приготвен за самите ловци, т.е. за Редууд и петимата членове на клуба, повикани по телефона.
    Косар свърши всичко това бързо и с лекота, макар че в Ършот цареше паника и трудно можеше да се намери каруцар. Магазините на площада бяха затворени и целият град сякаш беше замрял. Хората си седяха по домовете и не отваряха на никого, така че се налагаше да се говори с тях през прозорците. Това никак не притесни Косар, напротив — той прецени този начин на общуване като много удобен.
    Най-накрая инженерът взе от „Червеният лъв“ катран и заедно с Бесингтън тръгна след багажа. На кръстопътя двамата го настигнаха и влязоха първи в Хиклиброу.
    Бесингтън седеше до Косар в колата с пушка между коленете и гледаше учудено наоколо. Всичко, което бяха направили досега, по думите на Косар беше напълно в реда на нещата и толкова обикновено, че… Но в Англия така рядко се правят обикновени неща! Погледът му се плъзна от краката на съседа нагоре към ръцете му, които здраво стискаха юздите. Вероятно Косар никога дотогава не бе карал каруца, но въпреки това смяташе това занимание за напълно обичайно и го вършеше повече от добре само защото не мъдруваше и не хитруваше, а следваше линията на най-слабото съпротивление.
    Околният пейзаж напомни на Бесингтън онова скорошно, но вече като че ли позабравено утро, когато вървеше пеш от Ършот към фермата с желанието да се порадва на пилетата си.
    — Да… съдбата наистина си играе с нас.
    — Дий, дий! Хайде, ленивци!… — подвикна Косар.
    Вечерта беше топла. Не полъхваше никакъв ветрец. Прахът тегнеше във въздуха. По пътя имаше малко хора, а няколко елена спокойно си пасяха край оградата на една градина. Точно пред Хиклиброу Косар и Бесингтън видяха две гигантски оси, които бяха кацнали върху татарското грозде, а трета пълзеше по стената на една млекарница и сякаш искаше да намери входа. Вътре смътно се различаваше нейният притежател, притаен до стената със стара ловджийска пушка в ръце.
    Когато багажът и ловците стигнаха до Хиклиброу, водачът на коларите съобщи на Редууд, че по-нататък той не може да отиде. Към това изявление се присъединиха и останалите колари. Те отказаха дори да дадат конете си.
    — Тези проклети мишки много обичат коне — повтаряше водачът.
    В течение на минута Косар само слушаше тези изявления, а след това се обърна към един от приятелите си — висок, хубав, много изискан инженер — и заповяда:
    — Дайте ми пушката от колата.
    После приближи с пушката до коларите и каза:
    — Не искаме да ни водите, но колкото до конете, ще ги вземем насила.
    Коларите се развикаха, но Косар ги прекъсна със следното категорично изявление:
    — Първият, който ми попречи, да му мисли: ще стрелям в краката му! Конете идват с нас.
    След като обяви инцидента за приключен, Косар започна да раздава заповеди.
    — Флек — каза той на един нисък и дебел мъж от свитата си, — вземете колата под ваше разпореждане, а вие, Бун, седнете отпред.
    Коларите започнаха да се оплакват на Редууд.
    — Вие повече не носите отговорност пред своите господари — отговори им ученият, — защото вземаме конете ви насила. Но и няма за какво да се безпокоите всъщност: ние не сме някакви крадци, а постъпваме по този начин, защото обстоятелствата го налагат. Стойте тук, докато се върнем, и аз ви обещавам да ви платя конете, ако се случи нещо с тях.
    — Е, добре — подкрепи го Косар, който сам никога нищо не обещаваше.
    Инженерите, на които Косар заповяда да подкарат каруците, седнаха на каприте, а останалата част от компанията тръгна пеш, понесла пушките на рамо. Странна беше тази военна експедиция в спокойната и мирна съвременна Англия — тя беше много по-подходяща за Далечния запад на Америка от доброто старо време на индианските нашествия.
    Като стигна до завоя, откъдето имението вече се виждаше, експедицията срещна малка група хора с пушки. В състава на тази група влизаха и двамата Фулхер, както и един жител на Мейдсън. Той предвождаше групата и наблюдаваше фермата с бинокъл.
    — Има ли нещо ново? — попита Косар.
    — Осите хвърчат насам-натам — отговори старият Фулхер, — но не се вижда дали мъкнат нещо.
    — Хмелът расте страшно бързо — каза човекът, който гледаше през бинокъла. — Тази сутрин още го нямаше сред боровете. Расте буквално пред очите ми.
    Той старателно избърса с кърпа стъклата на бинокъла.
    — Вие, изглежда, сте се запътили натам — каза Скърнсдейл.
    — Да. Искате ли да дойдете с нас? — попита Косар.
    Скърнсдейл видимо се колебаеше.
    — Ще нощуваме там — добави инженерът.
    Скърнсдейл реши, че няма да отиде.
    — Видяхте ли мишки?
    — Видях една в гората. Гонеше зайци, струва ми се.
    Косар, който беше изостанал от своята дружина, побърза да я догони.
    Като видя своята ферма, Бесингтън можа нагледно да се увери в достойнствата на изобретената от него храна. Къщичката сега му се видя още по-малка от преди, а растителността — невероятно буйна. Навесът на кладенеца едва се виждаше от избуялата трева, висока десет стъпки, а хмелът беше стигнал до покрива на къщата, увиваше се около комина и се устремяваше към небето. Цветовете му бяха големи колкото чинийки и се виждаха отдалеч, а стеблата напомняха корабни въжета. Копривата беше изпълнила целия двор, приличаше на коноп и на някои места почти достигаше височината на хмела. Колкото повече отрядът приближаваше към имението, толкова повече наподобяваше група джуджета от приказките, които обикалят край куклена къщичка, изгубени в исполинска гъста гора.
    Няколко оси кръжаха над гнездото си и отдалеч приличаха на ято големи птици. От време на време част от тях бързо отлитаха нанякъде — навярно за плячка. Те вдигаха страхотен шум, който се чуваше на половин километър. Изведнъж едно от тези черно-жълти чудовища долетя близо до групата и известно време я съпровождаше, като я наблюдаваше втренчено с изпъкналите си очи. Но Косар стреля и въпреки че не улучи, все пак принуди осата да се махне.
    В един ъгъл на двора, вдясно от къщата, няколко оси пълзяха по някакви кости — вероятно тленните останки на някой елен, когото мишките бяха домъкнали чак от имението на Хекстър. С приближаването към фермата конете ставаха все по-неспокойни, а тъй като никой от коларите по неволя не умееше да кара добре, всички слязоха от каприте и поведоха конете за юздите, като се мъчеха да ги успокоят.
    Мишки не се виждаха никъде и изобщо в къщичката беше спокойно и тихо, макар че във въздуха се носеше постоянен, ту усилващ се, ту затихващ шум от бръмченето на осите, който изморяваше ухото.
    Вкараха конете в двора. Един от помощниците на Косар видя, че вратата на къщичката е отворена — т.е. че е изгризана цялата, — и смело влезе вътре. Отначало никой не забеляза това, защото цялата компания беше заета с разтоварването на сярата и парафина, и изведнъж — бум-бум! — в къщата изтрещяха два изстрела и единият куршум изсвири край ухото на Редууд, заби се в чувала със сярата и вдигна стълб жълт прах. Редууд грабна пушката и изпразни двете й цеви в нещо сиво, което профуча край него. Той видя само широкия гръб, дългата гола опашка и розовите лапи, характерни за мишките, и забеляза как Бесингтън, който беше на пътя на мишката, политна и падна.
    В мига, когато се появи мишката, не само Редууд, но и всички останали грабнаха пушките си и настана такава разгорещена стрелба, че животът на всички висеше на косъм.
    В огъня на пламналата у него ловна страст Редууд дори не помисли за съдбата на своя приятел, а се втурна да гони мишката, но се препъна в една паднала керемида с полепнало по нея парче мазилка, откъртена от заблуден куршум. В същия миг той се озова на земята — лицето и ръцете му бяха облени в кръв — и за миг изпадна в безсъзнание.
    След няколко минути се чу възглас от къщичката:
    — Хей, кой е там?
    — Аз съм — отговори Редууд.
    — Убихте ли го този дявол?
    За чест на Редууд трябва да отбележим, че у него най-напред заговори загрижеността.
    — А господин Бесингтън здрав ли е? — попита той.
    — Е, няма що, следващия път ще имаме повече късмет — отговори човекът, който явно не беше чул въпроса на Редууд.
    Тревогата в сърцето на учения се засили. Той забрави драскотините по лицето и ръцете си и се втурна да търси своя приятел. Намери го да седи на земята и да си пълни пушката.
    — Хубаво я надупчихме! — каза Бесингтън, като гледаше Редууд над очилата. — Тя ме прескочи и ме повали, но аз все пак я нагостих с два куршума.
    В тази минута през вратата излезе причинителят на цялата тревога.
    — Улучих я право в сърцето и още веднъж в хълбока — каза той.
    — А останалите къде са? — попита Косар, който се показа иззад избуялия хмел.
    За голямо учудване на Редууд стана ясно, че никой не е убит или ранен и че конете, уплашени от стрелбата, са хукнали към градината и са спрели на около петдесет метра от къщата с оплетени ремъци в колелата. По средата на пътя им лежеше разбита бъчвата с парафина, а наоколо бяха разпръснати чувалите със сяра. Всички се запътиха към конете.
    — А къде се дяна мишката? — попита Косар. — Забих един куршум между ребрата й, а втория — в муцуната! Тъкмо се беше извила към мен… хубавичко я нагостих.
    Докато освободят конете, откъм гората дойдоха двама от приятелите на Косар.
    — Убих мишката — каза единият от тях.
    — Къде е?
    — Джим Бейтс я намери зад оградата. Улучих я тъкмо когато завиваше. Добре я улучих — право под лопатката!
    Като оправиха конете и колата, те отидоха да видят убитата мишка. Тя лежеше на лявата си страна. Стърчащите резци придаваха на муцуната й обидено изражение, в което имаше нещо жестоко и ужасно. Големите предни лапи напомняха сухи старчески ръце. Освен една кръгла раничка зад дясното ухо по нея нямаше никакви други рани.
    — Как така? — каза замислено Редууд. — Сигурно мишките са били две.
    — Сигурно… А тази, която всички улучихме, за нещастие е избягала — отбеляза някой.
    — Но аз съм уверен, че моят изстрел… Казвайте каквото си щете, но аз… Видях с очите си… — заговориха всички в хор и може би щяха още дълго да спорят, ако пронизителното бръмчене на осите, които прехвръкваха наблизо, не накара импровизираният парламент да прекрати дебатите и да започне работа по същество.
    Инцидентът с мишката направи всички по-предпазливи, но не и по-бездейни.
    Запасите бяха стоварени в къщичката, разнебитена от мишките след бягството на госпожа Скинър. Конете бяха откарани обратно в Хиклиброу. Довлякоха мишката под прозореца и там случайно се натъкнаха на купчина уховрътки. Тези насекоми (наистина с невероятни размери, но все пак не колкото описаните от господин Скинър) побързаха да се разбягат, но Косар прояви необикновена пъргавина и успя да стъпче с крак и да смачка с приклада на пушката си доста от тях.
    След това двама от групата се заловиха да изсекат със секира хмела край къщата и едва успяха да го сторят, защото на места стеблата му достигаха два фута в диаметър. Косар оправяше къщата, а един от неговите приятели — електротехник — отиде да потърси мишите дупки заедно с Бесингтън и Редууд.
    След като старателно обходиха гигантската коприва, чиито шипове бяха дълги по цял фут, те минаха край изгризаната и полусрутена ограда и се натъкнаха на дупка в земята, подобна на пещера, от която се носеше отвратителна миризма. От предпазливост се строиха в редица с пушки, готови за стрелба.
    — Надявам се, че ще излязат — отбеляза Ре-дууд.
    — Ако ли не… — обади се Бесингтън.
    Двамата се замислиха.
    — Ако се наложи да влизаме вътре — прибави Редууд, — ще трябва да вземем свещи или…
    — Още не е време за това — реши електротехникът.
    Приятелите бяха принудени да се съгласят с него и тримата поеха към боровата гора по пътеката, посипана с бял пясък. Щом излязоха в края на гората, те спряха до пясъчния хълм, осеян с гнезда на оси.
    Слънцето вече залязваше и осите долитаха да нощуват. Без да посмеят да излязат от прикритието на дърветата, ловците дълго гледаха тези страховити насекоми, които летяха на цели рояци, пъплеха по хълма и се скриваха в дупките.
    — След два часа ще утихнат съвсем — реши Редууд.
    — Ще трябва да търсим дупките в тъмното — отбеляза Бесингтън. — Имаме ли с какво да си светим?
    — Днес има пълнолуние — отговори електротехникът.
    Отидоха да се посъветват с Косар.
    Той реши, че сярата, селитрата и парижкият пластир „непременно“ трябва да се пренесат през гората, преди да се стъмни. В пълна тишина всички се заловиха за работа, така че когато бръмченето на пчелите престана, можеха да се чуят само тихи стъпки и пъшкането под тежестта на чувалите. В работата участваха всички с изключение на Бесингтън, който очевидно не ставаше за тази работа. Дадоха му пушка и го оставиха в спалнята на Скинърови да пази трупа на мишката. А останалите по двойки мъкнеха чувалчетата, като се сменяха, а освен това бяха оставили съгледвачи пред входа на мишата дупка. Това бдение, разбира се, щеше да бъде много скучно, ако не ги развличаше разпукването на цветовете на хмела, което се съпровождаше със звук, подобен на револверен изстрел. Тичинков прашец с размерите на просени зърна хвърчеше на всички страни.
    Господин Бесингтън седеше до прозореца в едно твърдо, напълнено с конски косми кресло, чиято облегалка беше покрита с протрита, мръсна бродерия, която дълго време придаваше аристократичен вид на приемната на семейство Скинър. Пушката, с която не беше свикнал, беше подпряна до прозореца, а великият учен гледаше втренчено трупа на убитата мишка. От прозореца долиташе приятна миризма на хмел. Цареше тишина. Слънцето вече беше залязло, но нощта все още не се бе спуснала напълно.
    В стаята миришеше на жилище: на бира, сирене, гнили ябълки и като лайтмотив — на стари обувки. Последната миризма напомняше на Бесингтън за Скинърови, макар че и без миризмата цялата къща натрапчиво говореше за тях. Наистина покъщнината беше доста повредена от мишките, но дрипавият костюм, окачен на закачалката зад вратата, бръсначът, който се търкаляше с купчина мръсни книжа по масата, парченцето сапун, изсъхнало и напукано от дълго стоене — всичко носеше отпечатъка на Скинъровата индивидуалност. За първи път Бесингтън бе завладян от отчетливата мисъл, че Скинър вероятно е бил разкъсан и изяден от същата тази мишка, която лежи убита край оградата.
    Като си помислиш докъде може да докара човека едно откритие по химия!
    Живееш си в цивилизована страна, за която си мислиш, че отдавна е покорила природата и я е направила безопасна за човека, но къде всъщност е тази безопасност? Къде е този комфорт, който с такъв труд са създавали десетки поколения англичани? Можеш ли да мислиш за комфорт, ако си сам в една полусрутена къща с пушка в ръце? Боже мой! Каква промяна в живота! Какво изпитание! И защо самият той трябваше да бъде подложен на подобно изпитание без дори да се обади на братовчедката Джейн!
    Какво ли си мисли тя за него сега?
    Бесингтън се опита да си представи какво си мисли братовчедката Джейн, но не успя. Стори му се, че те са разделени завинаги и няма повече да се срещнат в този живот. И той чувстваше, че влиза в един нов, безкраен и непознат за него свят.
    Кой знае какви чудовища се крият в мрака?…
    Бесингтън погледна през прозореца. Стеблата на виещия се край къщата гигантски хмел ясно се очертаваха на жълтеникаво-сивия фон в западната част на хоризонта. Трупът на мишката едва се различаваше. Цареше мъртва тишина и на Бесингтън неочаквано му хрумна, че неговите другари са го изоставили. Сянката под навеса на сайванта му приличаше на входа на мрачна пещера. Бум!… Бум!… Бум!…
    Гърмежите отекнаха и бяха последвани от викове.
    Последва продължително мълчание. Бум!
    Неясно ехо и отново тишина…
    — Най-после! Слава тебе, Господи!…
    В мрака се очертаха фигурите на Редууд и Косар. Първият викаше: „Бесингтън!“ Вторият го прекъсна: „Бесингтън! Убихме и втората мишка!“
    — Косар уби втората мишка! — потвърди Редууд.

Трета глава
Гигантските мишки

    Когато експедицията подкрепи силите си, вече се бе смрачило напълно. Звездите на небето блестяха ярко, а бледата светлина над хълмовете известяваше за появата на луната. Стражата пред дупките на мишките бодърстваше, но часовите се бяха преместили на хълма, защото отвисоко се стреля по-добре. Те лежаха сред росната трева и за да не пострадат от влагата, усърдно смучеха уиски. Останалата част от компанията начело с водачите на експедицията заседаваше в къщичката — обмисляха нощното нападение над гнездата на осите и също щедро се подкрепяха със спиртни напитки. Луната се издигна над хоризонта към полунощ и щом лъчите й осветиха долината, Косар поведе бойците към леговището на неприятеля.
    Да се запушат дупките, се оказа лесна работа, макар и смъртноопасна в случай, че неприятелят се събудеше по-рано. След като част от отворите бяха запушени с камари селитра и сяра, запалиха ги почти едновременно и като по даден знак всички освен Косар се спуснаха да бягат по хълма към долината и гората, където се скриха в мрака сред дърветата. След две — три минути откъм гнездата се чу глухо бръмчене, което скоро престана.
    — Нима всичко свърши? — попита шепнешком Бесингтън.
    Никой не му отговори. Нощта беше все така тиха и светла. Хълмът с гнездата на осите беше облян в лунна светлина и парчетата пластир върху дупките блестяха, сякаш бяха метални.
    Силуетът на Косар се насочи към гората.
    — На пръв поглед… — започна Косар, но беше прекъснат от изстрел, който се чу откъм мишата дупка.
    — Какво е това? — попита Бесингтън.
    — Сигурно се е показала някоя мишка — отговори някой от присъстващите.
    — Ами ние не си носим пушките — забеляза Редууд.
    — Там са, до чувалите.
    Цялата група пое тихичко нагоре по хълма.
    — Бум! — отново се чу изстрел откъм градината.
    — Това трябва да са други мишки! — каза Бесингтън.
    — Сигурно! — добави Косар, като си гризеше ноктите.
    Кратко мълчание.
    Два последователни изстрела, след това силен, отчаян вик, още два изстрела и трясък на сухи клони. Сред нощната тишина тези звуци прозвучаха рязко и отчетливо, почти зловещо.
    Няколко мига не се чуваше нищо освен неясен шум откъм дупките, а след това отново отчаян вик… Цялата компания инстинктивно се втурна към пушките, които бяха оставени до чувалите с взрива.
    През това време проехтяха още два изстрела.
    Когато Бесингтън се опомни, той носеше пушка в ръце и се промъкваше заедно с другите през гъстата борова гора. За голямо учудване първата му мисъл беше желанието братовчедката Джейн да го види отнякъде в този миг, макар че прелестта на картината се разваляше донякъде от гримасата, която Бесингтън трябваше да прави, за да задържи очилата на носа си, както и от начина, по който държеше пушката за края на цевта, като бастун.
    След няколко минути Косар, който вървеше начело, се сблъска с един от часовите пред мишата дупка. Той тичаше презглава без пушка.
    — Стой! — извика Косар и го хвана за ръката. — Какво става?
    — Нахвърлиха се върху нас! — отговори часовият.
    — Мишките ли?
    — Разбира се, мишките. Шест на брой.
    — А Флек къде е?
    — Флек падна.
    — Какво, какво? Какво стана? — попита довтасалият Бесингтън.
    — Ами мишките изскочиха изведнъж и Флек падна.
    — Как така падна?
    — Ей така, падна. Аз стрелях и с двете цеви, Флек също стреля и след това падна.
    — Значи вие сте го повалил.
    — Ами! Мишките се нахвърлиха върху нас.
    — Да вървим! — извика Косар. — Елате и вие с нас. Ще ни покажете къде сте оставил Флек.
    Цялата група тръгна напред и по пътя побягналият часови продължаваше да разказва подробности за случилото се на останалите.
    — Къде са сега мишките?
    — Сигурно отново са се върнали в дупката си. Когато побягнах, те се втурнаха натам.
    — Как така? Значи вие сте ги преследвали?
    — Ние бяхме край дупката. Щом ги видяхме да излизат, се опитахме да им преградим пътя. Но те наизскачаха като зайци. Ние стреляхме по тях. Отначало те уж се разбягаха, а след това се нахвърлиха отгоре ни.
    — Колко бяха?
    — Шест или седем.
    Косар, който беше стигнал до края на гората, спря.
    — Да не са изяли Флек? — попита някой.
    — Една мишка беше стъпила върху него.
    — Как можахте да стреляте, когато Флек лежи под мишката?
    — Заредени ли са пушките? — отсечено попита Косар, без да се обръща.
    Всички измърмориха утвърдително.
    — А какво стана с Флек?… — каза някой.
    — Как може да се стреля, когато Флек… — отбеляза друг.
    — Трябва да го открием — допълни Редууд.
    — Да не губим време — каза Косар и след това извика: — Флек!
    Целият отряд тръгна в колона по един към дупката. Избягалият часови вървеше последен. На минаване през избуялия хмел те се натъкнаха на трупа на мишка. Всички се скупчиха около него с пушки, готови за стрелба, и се заоглеждаха. Някой взе пушката, захвърлена от побягналия часови.
    — Флек! — извика Косар. — Флек!
    — Той отстъпи зад копривата и падна там — обади се часовият.
    — Къде точно?
    — Ето там.
    — Къде?
    Часовият малко се поколеба, озърна се наоколо, а след това поведе цялата група вляво, но след като изминаха няколко крачки, отново се спря, огледа се и каза:
    — Струва ми се, че е тук.
    — Но го няма.
    — Няма го.
    — Дори и пушката му не се вижда.
    — Да не са го завлекли в дупката си?
    — Чак и пушката да са помъкнали…
    — Дявол да го вземе! — извика Косар. — Къде се е дянал?
    След това приближи малко към височината, където се намираше дупката, спря отново и въздъхна:
    — Ами ако наистина са го завлекли?…
    Всички стояха дълбоко замислени. Очилата на Бесингтън проблясваха, когато той извръщаше глава встрани. Лицата на присъстващите ту се осветяваха от луната, ту потъваха в мрак в зависимост от това, накъде поглеждаха. Всички искаха да заговорят, но никой не се решаваше да продължи започнатата фраза. Изведнъж Косар отново се впусна в трескава дейност. Започна да крачи напред-назад и да дава команди. Първо поръча да донесат фенерите от каруците. Всички освен него се спуснаха да изпълнят заповедта.
    — Искате да влезете в дупката, така ли? — попита на тръгване Редууд.
    — На всяка цена! — отговори Косар.
    Бесингтън взе един фенер и пръв заслиза по пътеката край кладенеца. Като погледна встрани, той видя снажната фигура на Косар почти пред самата дупка.
    „Как можахме да оставим Косар сам!“ — помисли си той, но веднага се утеши с мисълта, че инженерът винаги би съумял да се защити.
    В същата минута чу слаб писък наблизо и три мишки изскочиха от избуялия хмел и се спуснаха към Косар. В първия момент той не ги забеляза, но след това прояви невероятно самообладание. Не започна да стреля, защото нямаше да успее да се прицели, а просто удари първата от нападателките с приклада на пушката по главата и тя се катурна с краката нагоре и остана неподвижна.
    Фигурата на Косар изчезна за миг в храсталака, а след това отново се появи, като размахваше енергично пушката си. Другите две мишки хукнаха с големи скокове към дупката си, но храбрият водач на експедицията ги последва.
    Всичко това стана само за няколко секунди. Лунната светлина и леката мъгла придаваха нещо призрачно на участниците в тази сцена, чийто зрител бе само Бесингтън. Фигурата на Косар изглеждаше ту исполинска, ту пък съвсем се изгубваше от погледа. Мишките се придвижваха с гигантски плавни скокове. Бесингтън извика тихо и се спусна да помогне на Косар, но пристигна едва когато мишките вече бяха влезли в дупката си.
    — Е — каза Косар с такова спокойствие, сякаш нищо не се беше случило, — върнахте ли се вече? А къде е фенерът? Всички мишки вече са в дупката. Аз тук счупих главата на едната. Къде остана? А, ето я там.
    Бесингтън мълчеше. Той беше твърде развълнуван, за да може да води някакъв разговор.
    През това време дойдоха и останалите. Отначало се показа една светла точка, която разпръскваше жълтеникава светлина по тревата и дърветата; след нея идваше малка тъмна фигурка, която хвърляше огромна сянка след себе си; най-накрая се появиха няколко такива фигурки, които викаха нещо. Най-често се чуваше името на Флек.
    — Той се заключи в сайванта — обясни най-накрая един от присъстващите.
    Като чу тази новина, Косар мълком се приведе и се вмъкна в дупката. Вътре — там, докъдето беше осветено от фенерите — се виждаха само подметките на обувките му.
    Той запълзя на четири крака, като мъкнеше от двете си страни по една пушка, чиито ремъци бе захапал със зъби. След него запълзя с фенер в ръка най-преданият му приятел — мъничък чернокос човечец със сериозно лице. Всичко стана много бързо, почти несъзнателно, като в пристъп на лудост, но се оказа доста целесъобразно. Всъщност докато мишките пълзяха навътре в дупката си, те не можеха да причинят никаква вреда на Косар, а щом обърнеха муцуните си към него, той щеше да види светещите им очи и да стреля между тях, така че те не биха могли да се спасят. Помощникът на Косар взе дори едно въже, за да измъква от дупката труповете на мишките. Той хвана единия му край и поръча на един от стоящите пред дупката да държи другия край.
    След като обмисли и разбра всичко това, Бесингтън забеляза, че държи в ръце копринената шапка на Косар. Как беше попаднала тя у него?
    Пред всеки от изходите на дупката, около които се наредиха ловците, бяха сложени фенери. По един от тях стоеше на колене, с пушка, готова за стрелба, ако нещо се покаже.
    Настъпи продължително очакване, което се стори безкрайно на присъстващите. Най-накрая от дупката се дочу първият изстрел на Косар. Всички изтръпнаха. След това: бум! бум! бум! — гърмежите зачестиха срещу изскочилите през изходите мишки и две от тях паднаха убити. В това време човекът, който държеше края на въжето, усети, че някой го дърпа.
    — Сигурно Косар е убил някоя мишка в дупката — каза Бесингтън.
    На фантастичната светлина на фенера въжето се изхлузи от дупката подобно на змия и спря. Отново минаха няколко минути в мъчително очакване. Най-накрая в отвора се появи нещо, което според Бесингтън бе чудовище, но при по-внимателен оглед се оказа помощникът на Косар — дребничкият инженер, а след него се показаха първо подметките на Косар, а след това и неговият осветен от фенера гръб.
    Беше останала жива само една мишка, скрита в най-отдалечения край на дупката. Косар повторно се пъхна вътре и я уби. Най-после този мъжага, който за кратко време се прояви като истински териер, пълзешком обходи всички тунели на дупката, за да се убеди, че вече са празни.
    — Видяхме им сметката! — каза той на другарите си, като излезе от дупката. — Ако в главата си имах мозък вместо слама, щях да се вмъкна вътре гол. Наистина! Пипнете, Бесингтън, ако не се гнусите: целият съм подгизнал от пот и кал.
* * *
    През тази богата на фантастични приключения нощ на Бесингтън неведнъж му се струваше, че е създаден точно за такива приключения. Тази мисъл го осени особено силно, след като гаврътна няколко прилични чаши уиски.
    — Повече няма да се връщам на Слоун стрийт! — заяви поверително той на високия и красив инженер.
    — Нима?
    — Бъдете уверен! — отговори Бесингтън, като кимна мрачно с глава.
    Усилията, положени от него за довличане на седемте мъртви мишки до погребалната клада, направена сред копривата, го накараха да се изпоти седем пъти и отново да потърси уискито, за да предотврати неминуемата простуда.
    След като пренесоха мишките, всички се събраха в кухнята, за да си отдъхнат и да подкрепят силите си, но след половин час Косар отново ги подкани да довършат започнатото.
    — Всички следи трябва да се прикрият — каза той. — Без шум, без дандания! За една нощ всичко трябва да изчезне.
    Предложено беше да се събори къщичката и да се изгори всичко, което може да гори. Съгласно с това предложение всички малки постройки и пристройки бяха съборени, натрупани на клада сред копривата и покрити с хмел, върху който стовариха труповете на мишките, а отгоре изляха парафин и газ.
    Бесингтън работеше трескаво. Към два часа след полунощ, докато сечеше хмел със секирата, той почувства такъв прилив на радостна възбуда, че съседите му трябваше да се отдръпнат по-настрана от него. Изчезването на очилата му временно охлади въодушевлението на учения, но те скоро се намериха в задния джоб на собственото му палто, макар той да не можеше да си обясни как са попаднали там.
    Край него с мрачна загриженост сновяха енергични хора. Сред тях Косар приличаше на бог на разрушението.
    Бесингтън се упиваше от чувството за другарство на живот и смърт, напълно непознато на почтените хора, достояние единствено на войниците по време на война и на разбойниците при нападение, изобщо — на хората, обвързани чрез някое опасно начинание. Той не усещаше умора и към всички се отнасяше със сурова нежност.
    — Палете! — изкомандва Косар, който крачеше сред работещите. — Тази миша бърлога трябва да бъде изравнена със земята!
    На слабата светлина на утрото неговата едра фигура с наръч горящи съчки в ръце и лицето с издадената долна челюст направиха незабравимо впечатление на Бесингтън.
    — Пази се! — извика някой на учения и го дръпна за ръкава.
    Малкият червеникав пламък близна основата на кладата и започна бързо да пълзи по клоните, а след това цялата клада избухна в силен огън. Задушливият дим, трясъкът на горящите съчки и купищата искри, сипещи се наоколо, накараха членовете на експедицията да грабнат пушките си и да се оттеглят назад. Последен отстъпваше Косар.
    Едновременно с кладата беше подпалена и къщичката. Отдалеч всичко това представляваше приказна картина, особено когато от прозорците на къщичката изскочиха огнени езици.
    В тихата утрин стълбовете дим се извиха високо над гората и привлякоха вниманието на жителите на Хиклиброу. Всички изскочиха по пижами на хълма и бяха възнаградени за това не само със зрелището на пожара, но и с честта да приветстват уморените членове на експедицията, които, предвождани от Косар, тържествено излязоха от гората с пушки на рамо.
    Бесингтън беше изпаднал в някакво състояние на полусън, крачеше съвсем машинално и през ума му пробягваха откъслечни мисли. Погледна назад към огъня и внезапно в паметта му изплува една много позната фраза, но изобщо не можеше да си спомни за какво са отнася.
    — Уважаеми господа! Днес ние запалихме… Днес запалихме… Какво беше това, което запалихме?… Ах, да! Това го казваше Латимър… пък и други… и винаги така се казва: днес ние запалихме светлина, която никой не може да угаси… А, Косар! Ето го човека!… Да-а-а!… Това е истински човек!… Гордея се, че държах шапката му… Да, господинчо — гордея се! Няма значение, че се занимава само с приложни науки!
    И Бесингтън с дълбоко уважение, бих казал дори с възхищение, погледна крачещия напред Косар.
    Веднага след това го побиха тръпки, последвани от неудържими прозевки и желание по-скоро да си легне, да се завие по-топличко и да сръбне кафе като това, което толкова добре умееше да прави братовчедката Джейн (той си спомни за нея едва сега).
    А и как иначе? За последните три години той за първи път прекарваше безсънна нощ на чист въздух и в усилен физически труд.
* * *
    Докато осмината авантюристи се сражаваха с мишките около Хиклиброу, на девет мили оттам, в Чийзинг, една дългоноса баба на светлината на малка свещ полагаше неимоверни усилия да отвори тенекиената кутия с Хераклофорбия IV. Въоръжена с подходящи за целта клещи, тя пъшкаше, сумтеше и разраняваше ръцете си, очевидно решена да победи или да умре. Слабото гласче на новородения Кадълс, което идваше иззад тънката преградка, в случая изпълняваше ролята на сигнален рог, който напомняше за наложителността на саможертвата.
    — Я го виж, горкото, чак се дави! — каза госпожа Скинър и като прехапа долната си устна с едничкия си горен зъб, се напъна с последни сили.
    Този път старанията й се увенчаха с успех: капакът отскочи и богатият запас от Храната на боговете вече бе в услуга на новата издънка на семейство Скинър.

Четвърта глава
Гигантските деца

    Засега ще пренебрегнем по-нататъшната съдба на полуразрушеното имение с неговата гигантска коприва, гигантски гъби и насекоми. Няма да се разпростираме и върху участта на двете гигантски пилета, които попаднаха в един цирк и бяха осъдени да прекарат остатъка от живота си обкръжени от слава, но при пълна липса на семейни радости, което впрочем винаги се случва с тези, които имат видно обществено положение. Читателят, който иска да се запознае до най-малките подробности с всичко това, може да се обърне към вестниците от онова време, а ние ще се заемем изключително с господин Бесингтън и с неговите изобретения.
    Когато се върна в Лондон, той вече бе прочут. За една нощ целият свят промени отношението си към него. Всички знаеха за случилото се — и братовчедката Джейн, и хората по улиците, и наемателите на къщата, а що се отнася до вестниците, те знаеха и това, което не се бе случило. Бесингтън се страхуваше от срещата с братовчедката си, но всичко завърши благополучно. Почтената мома разбра, че има обстоятелства, на които трябва да се подчини. Тъй като не можеше да отхвърля повече Храната на боговете, тя призна нейното съществуване, но към поведението на Бесингтън — неговото бягство от родната къща — тя не можеше да се отнесе по друг начин освен с негодувание. Но трябваше да прикрива това свое чувство предвид всеобщото внимание към нейния учен роднина и затова тя като истинска християнка реши да отговори на злото с добро. За тази цел започна да се грижи старателно за здравето на Бесингтън — да воюва с умората, която той отдавна беше забравил, и да го лекува от простудата, която не съществуваше.
    Тя му купи някакъв специален елек, който се закопчаваше отзад и след това се загръщаше обратно, а това не можеше да стане без помощта на няколко асистенти. Накара Бесингтън да го носи всеки ден, макар че с него той не можеше не само да се движи свободно, но дори да мисли. Въпреки това в минути на отдих от елека на братовчедката Джейн, Бесингтън продължаваше по-нататъшното си изследване.
    Неизвестно защо, в очите на широката общественост той се яви като единственото лице, отговорно за това откритие и за всичките му последици. За Редууд и Косар хората някак си забравиха. Докато Бесингтън се опомни, вече беше станал обект на разговори. Описваха го във вестниците, изнасяха лекции за него; неговата плешивина, червеното лице и очилата с позлатени рамки станаха обществено достояние. Предприемчиви млади хора с фотоапарати и достатъчно запаси от самоувереност се възползваха от всички удобни и неудобни случаи да го снимат във всевъзможни пози на дневна светлина и при ослепителния блясък на магнезия, а след това поместваха снимките му в илюстрованите списания. Други предприемчиви хора от всички полове и възрасти го обсаждаха по всяко време на денонощието с въпроси за Хераклофорбията, която вестник „Таймс“ нарече „храна на рекламата“, и след това публикуваха интервюта, като приписваха на Бесингтън мнението си по зададените въпроси. Особено нетърпим беше популярният хуморист Бродбим. Без нищо да разбира от откритието на знаменития учен, той с всички сили се стараеше да го осмее и печаташе памфлети, кръстосваше по клубовете и говореше на всеки, когото можеше да докопа за копчето:
    — Тези учени нямат капка разум. Те не разбират от шеги, нямат капчица чувство за хумор, уверявам ви. Науката, както знаете, убива здравия разум, както и чувството за хумор.
    Една предприемчива литературна агенция изпрати на Бесингтън копие на ругателна статийка, поместена в жълтата преса, с предложение да му достави стотина такива копия срещу една лира. Две очарователни млади дами, напълно непознати на Бесингтън, му направиха визита и въпреки явното негодувание на братовчедката Джейн останаха да пият чай, а след това изпратиха албумите си с молба за автограф.
    Изобщо Бесингтън трябваше да свикне да вижда името си във вестниците редом с най-глупавите идеи, които му бяха приписвани, и да чете за отношенията си с хора, за които никога на беше чувал, така че мечтите му за прелестите на славата се разсеяха окончателно и завинаги.
    Трябва да подчертаем, че общественото мнение не беше настроено враждебно към Бесингтън (с някои изключения). Обществеността просто се развличаше с Хераклофорбията, като предполагаше, че тя е окончателно погребана заедно с гигантските оси и мишки и в бъдеще няма да се споменава за нея, че е блеснала и се е пукнала като сапунен мехур. Особено смешни бяха за публиката карикатурите на видни хора от тази епоха (в това число и на самия Бесингтън), които уж били яли Хераклофорбия… За появата на гигантските деца и за по-нататъшните последици от великото откритие никой и не мислеше.
    Но извън широката общественост имаше хора, които виждаха далеч в бъдещето и се плашеха от тези последици. Младият Катергам например, сродник на Петерсън, един от многообещаващите публицисти, рискуваше да си спечели славата на чудак с една дълга статия в „Летописи на деветнадесетото столетие“, в която препоръчваше да се забрани напълно производството на Храната на боговете. Същото мнение споделяше и самият Бесингтън.
    — Изглежда, че те не разбират добре как ще свърши всичко това… — каза той веднъж на Косар.
    — То се знае, че не разбират.
    — А ние двамата какво да правим? Като си помисля за бъдещето… Мъничкият Редууд… пък и вашите трички… Току-виж станали триметрови… И дали да продължаваме с опитите?
    — Дали да продължаваме? — изненадано извика Косар с писклив глас. — Непременно трябва да продължаваме! Иначе какво ще правим? Може би ще смучем бонбончета след закуска и обяд?
    — Последиците са сериозни! — продължи Бесингтън след кратко мълчание.
    — Разбира се, че са сериозни! Несъмнено! Защо ще работим, ако последиците не са сериозни? Веднъж в живота държите в ръцете си възможността да се доберете до сериозни последствия, а вие искате да отстъпите. Това ще бъде недостойно, позволете да ви кажа! Наистина недостойно!
    Косар се задъхваше от негодувание.
    Но Бесингтън не можеше да продължава да работи с предишното увлечение в своята лаборатория. Сериозните последствия не съблазняваха хора с такива скромни вкусове като неговите. Откритието е велико, но… Не са ли достатъчни плодовете, които то вече донесе? Макар и съвсем опустошено, имението в Хиклиброу поскъпна — по сто фунта на квадратен метър, а колкото до славата — тя е в повече от необходимото… По дяволите!…
    Всъщност Бесингтън невинаги мислеше по този начин. Докато продължаваше работата си по навик, този дребничък човечец с очила и смачкани обувки от време на време започваше отново да мечтае за сериозни последици от своето откритие: за нов свят, за гигантско човечество, което да се превърне в нова сила във вселената; за резултатите от намесата на тази сила във вселенските дела и т.н. Но всички тези мечти завършваха обикновено с още по-голямо обезсърчаване, с още по-мъчителни страхове…
* * *
    По това време в света, който създаде славата на Бесингтън, се появи една бляскава фигура, която прикова всеобщото внимание върху себе си. Това беше доктор Уинкълс — онзи млад практикант, с помощта на когото Редууд започна да дава Хераклофорбия на своя син. Беше ясно, че Храната на боговете го интересува много, и нейното превръщане в храна на рекламата, както и появата на великанските оси само засилиха интереса му.
    По външен вид, маниери, постъпки и нравствен облик Уинкълс бе от онези хора, за които се казва, че са „млади, но многообещаващи“. Изгряващо светило в средите на практикуващите лекари, той беше едър, хубав мъж с живи, проницателни очи със стоманен цвят, с гладко избръснато слабо лице, с руса коса и бързи, енергични движения. Облечен беше винаги с фрак и черна връзка, с дебел златен ланец на жилетката и многобройни дрънкулки, окачени по него. Особената форма на шапката му го открояваше сред останалите хора.
    Още от самото начало той стана горещ привърженик на Бесингтън, Редууд и Храната на боговете, а от време на време се изказваше толкова авторитетно за новото откритие, че дори и самият Бесингтън трябваше да отстъпи пред него.
    — Това няма значение — заяви той в отговор на опасенията на Бесингтън за опасността да продължат опитите с хора. — Решително няма значение. Важно е откритието. Ако се отнасяме към него разумно, ако поставим под контрол действието на нашата храна, ще имаме мощно средство за въздействие върху живота. Опитите трябва да бъдат следени най-внимателно. Не бива да зарязваме работата, но не бива и да я изпускаме от ръцете си.
    И той наистина не я изпускаше. Сега ходеше у Бесингтън всеки ден. В точно определен час неговата карета завиваше пред входа на Слоун стрийт и Уинкълс почти мигновено се озоваваше в приемната с нови сведения и предложения.
    — Знаете ли — каза той веднъж, — вчера Катергам говори за нашата храна пред църковното настоятелство.
    — Струва ми се, че той е сродник на министър-председателя, нали? — попита Бесингтън.
    — Да, роднини са — отговори Уинкълс. — Способен младеж, много способен. Реакционер наистина, пламенен, упорит, но много талантлив. Изглежда, има намерение да натрупа капиталец в борбата срещу вашата храна. Вчера говори за нашето предложение да въведем храната в основните училища…
    — Как така в основните училища? Кой е предлагал подобно нещо?
    — Аз споменах за това в Политехниката… просто така. Опитах се да разясня благотворното действие на Хераклофорбията; доказах, че е съвсем безвредна и не се влияе от странични въздействия въпреки многобройните приказки по този повод. Такива неща като случаите с осите няма да се повторят… то се знае, ако препаратът е напълно чист… Е, и Катергам поде случайно изпуснатата от мене дума…
    — Вие какво казахте?
    — Празни приказки! Просто ми се изплъзна от устата! А той взе насериозно всичко и каза, че и без това много пари се харчели за основните училища. Спомнете си онзи нашумял случай с часовете по музика. Знаете го, нали? Никой, казва, не пречи на простолюдието да образова децата си, но да им даваш такава храна, значи да унищожиш всяко чувство за пропорция… По този въпрос той бе особено словоохотлив. Защо, казва, е нужно бедните хора да стават високи по два метра и половина?… И той наистина вярва, че те могат да пораснат толкова — добави Уинкълс с усмивка.
    — Та те наистина ще пораснат, ако се хранят редовно с Хераклофорбия — каза Бесингтън. — Но никой не възнамерява да прави подобно нещо…
    — Да, но аз възнамерявам…
    — И какво ще кажете, драги Уинкълс, за това…
    — Зная, че ще пораснат много — прекъсна го Уинкълс толкова авторитетно, сякаш по-добре от Бесингтън знаеше за какво става въпрос. — Безспорно доста повече!… Но чуйте го какво каза по-нататък. Ще бъдат ли те, казва, по-щастливи тогава? Чувате ли? Куриозно, нали? Ще им бъде ли по-добре? Ще се отнасят ли с по-голямо уважение към собствеността и към законната власт? И най-накрая, ще бъде ли справедливо това спрямо техните родители и семейства? Как ви се вижда? Тези хора прекалено много се грижат за справедливостта. Дори и сега, казва той, родителите не са в състояние да изхранват децата си, а какво ще стане тогава?… Какво!
    Виждате ли, той се улови за непредпазливо казаните от мен думи… И после започна да изчислява колко ще струват на данъкоплатците панталоните на порасналите хлапаци… Чудак е този Катергам! Толкова е дребнав… Данъкоплатците, казва, трябва да се имат предвид. И още, казва, родителската власт… Ето, всичко е тук, в две колони — добави Уинкълс, като подаде вестник на Бесингтън. — Всеки баща, казва, има право да възпитава своите деца в съответстващи на положението си размери…
    Като се поразходи из стаята, Уинкълс продължи:
    — След това Катергам премина на въпроса за приспособяването на училищните здания и на обзавеждането, за стойността на всяка училищна мебел. И всичко това в цифри… И какво, казва, ще се получи? Ще създадем пролетариат от гладни гиганти? Изобщо, казва, дори и това предложение за училищата да не се осъществи, то все пак Хераклофорбията е вредно вещество: ако веднъж сте го опитали, не можете да живеете без него…
    — Да, това е вярно — намеси се Бесингтън.
    — … а отгоре на това, казва, към него се отнасят небрежно и размножават гигантски животни. Накратко, той предлага да се основе Национално дружество за защита на нормалните размери на човешкия организъм! Куриозно, нали? Но обществеността се хваща на тези неща.
    — И какво мислят да правят? — попита Бесингтън.
    — Да основат това дружество и да вдигнат шум — отговори Уинкълс, като сви рамене. — Искат да извоюват забрана върху производството и свободната продажба на Хераклофорбията. Вече написах една статия по този повод. Доказах, че Катергам преувеличава, но това не убеди никого. Странно е, че всички се надигат против нас. Ето, и въздържателното дружество открива отдел за умереност на растежа.
    — Хм! — промърмори Бесингтън.
    — Впрочем трябваше да се очаква нещо подобно след всичко, което се случи… — добави Уинкълс и си взе шапката. — То беше доста необичайно.
    Той се поколеба, но най-накрая излезе.
    За Бесингтън беше съвсем ясно, че в ума на Уинкълс зрее някаква много важна за него идея, която той се бои да изкаже на глас, но веднъж тя се изплъзна от устата му.
    — Е, как вървят работите? — попита Уинкълс, като потриваше ръце.
    — Двамата готвим доклада си.
    — Пред Кралското дружество ли?
    — Пред Кралското дружество.
    — Хм! — измънка Уинкълс, като отиде до камината. — Хм. Но… дали трябва?
    — Кое?
    — Да се публикува вашето откритие.
    — А как иначе? Не сме в средновековието — каза Редууд.
    — Е да, така е.
    — И Косар казва, че в науката това е задължително.
    — В повечето случаи — да! Но този случай е изключителен.
    — Ние сме длъжни да изложим всичко подробно пред Кралското дружество — каза Редууд. И този път Уинкълс не започна да настоява, но се възползва от първия удобен случай да поднови разговора.
    — Вашето откритие е изключително във всяко отношение — каза той.
    — Това няма значение — отговори Редууд.
    — А знаете ли, че с него може лесно да се злоупотреби, дори да се използва за престъпни цели, както предполага Катергам, затова съставът на храната трябва да се пази в тайна.
    Редууд мълчеше.
    — Дори една просто небрежност — и видяхме какво стана. Не е ли по-добре производството на Хераклофорбията да се съсредоточи в едни ръце и да се назначи комитет от лица, заслужаващи доверие, които да наблюдават това производство.
    С едва прикривано неудоволствие Редууд заяви, че засега не вижда потребност от подобен комитет.
    Сред широката общественост Уинкълс стана главен авторитет по въпроса за Храната на рекламата, въпреки че нямаше и понятие от нея. Той пишеше писма и статии за нейната употреба, четеше доклади в медицинските дружества и клубове, изнасяше лекции на различни сбирки и навсякъде изтъкваше себе си като главен инициатор и пионер в това начинание. В своята брошура „Истината за Храната на рекламата“ (след шегата на вестник „Таймс“ всички вече я наричаха така) той сведе последиците от произшествията в Хиклиброу до нула и доказа, че значението на храната силно се преувеличава, че от нея децата растат, но е глупаво да се смята, че това е непрекъснат процес — до тридесет и седем фута никой няма да порасне, разбира се; това е съвсем преувеличено.
    В кръга на Бесингтън сега всички разбраха, че Уинкълс иска да разбере какъв е съставът на Хераклофорбията, както и активно да участва в нейното производство и продажбата й. И на Редууд, и на Бесингтън той повтаряше непрекъснато, че Храната на боговете е велико откритие, че разкрива широки перспективи, но че „трябва най-после да се уреди въпросът за нейното производство по съответния начин“. Един прекрасен ден той дори се осмели да попита направо, как се прави Хераклофорбията.
    — Ние обмислихме вашето мнение — каза Редууд.
    — И какво решихте? — попита Уинкълс, видимо зарадван.
    — Имате право: Хераклофорбията е вещество, с което може лесно да се злоупотреби.
    — Но… какво общо има това с моя въпрос? — попита Уинкълс.
    — Много общо — сухо отговори Редууд.
    Два дни Уинкълс обмисляше този отговор, а на третия дойде при Редууд и заяви, че не може да храни сина му с прахове, чийто състав не му е известен. Това било все едно да размахва нож в тъмнината.
    Сега беше ред на Редууд да се замисли.
    — А чухте ли — каза Уинкълс, като смени темата на разговора, — че дружеството за борба с Храната на рекламата вече наброява няколко хиляди членове? Сега те подготвят законопроект (с чието прокарване охотно се е заел младият Катергам), а през това време ще образуват комитети по места, за да влияят върху избирателите и кандидатите. С този законопроект те искат да забранят приготвянето и продажбата на Хераклофорбията без специално разрешение и предвиждат затвор за всеки, който посмее да дава Храната на рекламата (знаете, че я наричат така) на лица под двадесет и една години… Освен това дружество има и други намерения — най-различни. Казват, че дружеството за защита на нормалните размери смята да избере за свой председател Фредерик Хармсън — този, който написа брошура против нас, в която доказва, че Храната на рекламата е несъвместима с общоприетите възгледи на Огюст Конт за човечеството. Идеята за такава храна, казва той, е достойна за най-мрачните години на седемнадесети век и не е хрумвала на Конт, а това е неопровержимо доказателство за нейната вредност. Който добре е разбрал Конт…
    — Но вие не искате да кажете… — прекъсна го Редууд, който доста се изплаши независимо от презрението си към Уинкълс.
    — О, те, разбира се, няма да успеят — прекъсна го младият лекар, — но все пак с общественото мнение не можем да се шегуваме. На всички е ясно, че открихте едно все пак опасно вещество, а към опасностите, както знаете, не можем да бъдем безразлични. Разбира се, никой не вярва, че ще има тридесет и седем футови гиганти, които няма да се побират не само в къща, но дори и в църква, но все пак трябва да сме нащрек. Сами виждате, че във вашето откритие има нещо… нещо необикновено, изключително…
    — Всяко откритие е изключително — каза Редууд.
    — Е, както и да е, но хората се безпокоят. Катергам няма да пропусне случая да ви нападне. Според мен това не бива да се допуска.
    Уинкълс започна да крачи чз стаята, като че ли му се искаше да повдигне отново въпроса за тайната, но след това навярно размисли и изскочи навън.
    Учените мълком се спогледаха. Те се разбраха без думи.
    — Да става каквото ще — каза най-накрая Редууд със спокоен и решителен тон, — но аз ще храня моя Еди с нашата храна — собственоръчно!
* * *
    След няколко дни Редууд прочете във вестниците, че министър-председателят е сформирал кралска комисия, която да разгледа въпроса за Храната на рекламата, и веднага се втурна при Бесингтън с тази новина.
    — Уинкълс, изглежда, се мъчи да ни напакости — каза той. — Сговорил се е с Катергам и компания. Само плаши хората с брътвежите си. Така може да попречи на изследванията ни. Пък и немалко грижи ми донесе с моето момче…
    Бесингтън се усъмни в злонамереността на Уинкълс.
    — Забелязал ли сте с какво удоволствие нарича Хераклофорбията „храна на рекламата“? — възрази Редууд.
    — Това наименование не ми харесва — каза Бесингтън.
    — Но на Уинкълс сигурно му харесва.
    — Обаче не той го е измислил.
    — Не го е измислил, но сигурно смята, че е напълно подходящо.
    — Ако тази безсмислена, невежа, смехотворна агитация не се прекрати… — започна Бесингтън.
    — Аз знам само, че моето момче не може да живее без храната — прекъсна го Редууд, — и каквото и да стане…
    Лек шум накара приятелите да забележат че Уинкълс стои насред стаята и както винаги потрива ръце.
    — Трябваше да почукате — каза Бесингтън с негодувание, като втренчи поглед в златния ланец с висулките.
    Уинкълс започна да се извинява и след това се обърна към Редууд.
    — Много се радвам, че ви заварих тук — каза той. — Въпросът е в това, че…
    — А четохте ли за кралската комисия? — прекъсна го Редууд.
    — Разбира се, разбира се!
    — И какво мислите?
    — Прекрасна идея! — извика Уинкълс. — Ще сложи край на всички празни приказки. Ще популяризира нашата работа. Ще запуши устата на Катергам… На аз не съм дошъл за това, Редууд. Въпросът е…
    — На мен тази кралска комисия не ми харесва — прекъсна го Бесингтън.
    — Уверявам ви, че всичко ще завърши добре! — извика Уинкълс. — Мисля, че мога да ви съобщя, без да наруша дадената дума, че…
    — Хм! — измънка Редууд, като погледна Бесингтън.
    — … че всичко ще се нареди прекрасно. Първо, ще докажа, че храната е вещество напълно проучено и безвредно, и второ, наемам се да убедя комисията, че произшествията в Хиклиброу няма да се повторят. То се знае, че бих говорил с по-голяма убедителност, ако… Но да оставим това настрана. Сега съм дошъл за друго… Кхъ, кхъ… Трябва да се посъветвам с вас; Редууд… Работата е там, че… Хм!… Да… Сега съм в затруднено положение и искам да ми помогнете…
    Редууд със скрито злорадство се взря в стоманените очи на Уинкълс.
    — Но работата е… строго поверителна.
    — Бесингтън няма да ни попречи — каза Редууд.
    — Наскоро, знаете ли, ми повериха детето на една високопоставена особа… — Уинкълс се изкашля.
    — Е, и после?
    — Трябва да призная, че дължа много на вашите прахчета и… и на слуховете за успешното лечение на вашия син… Не мога да скрия, че срещнах силна съпротива сред околните, но с образовани хора винаги е по-лесно да се споразумее човек… За лекуването на Нейно Височество… т.е. на тази моя малка пациентка, инициативата пое самата майка, иначе аз никога не бих дръзнал…
    — Но доколкото си спомням, вие се съмнявахте дали можете да използвате нашите прахове — каза Редууд, като се наслаждаваше на смущението на Уинкълс.
    — О, това беше краткотрайно съмнение!
    — Значи няма да се откажете…
    — Да продължа лечението на вашия син? Разбира се, че не!
    — Според мен това би било преднамерено убийство.
    — Нима съм способен на подобна постъпка!…
    — Тогава ще получите запас от праховете.
    — Аз си мислех, че вие няма да…
    — Напразно сте си мислил. Сам ще ви ги приготвя.
    — Много, много ви благодаря! — каза Уинкълс, като се вгледа учудено в Редууд. — Аз пък си мислех… Е, извинете, благодаря ви от сърце.
* * *
    След неговото излизане Бесингтън погледна с усмивка Редууд и каза:
    — Нейно Височество! Я виж ти!
    — Да-а-а! Нейно Височество!
    — Сигурно е княгиня Везер Драйбург.
    — Възможно е.
    — Е, Редууд — каза Бесингтън, след като помълча малко, — колкото и да е странно, все пак си личи, че Уинкълс нищо не разбира.
    — Как така нищо не разбира?
    — Не разбира нито смисъла, нито значението на нашето откритие. Ако го разбираше, едва ли би се осмелил да дава от нашата храна на членовете на това семейство… на тази пациентка… — продължи Бесингтън, като сниши глас и погледна към вратата. — Всички членове на това семейство винаги са били от ниски, по-ниски…
    — По-ниски от нормалния ръст ли?
    — Да! И изобщо по нищо не са се отличавали от другите. А той рискува да създаде сред тях човек с великански размери. Според мен това е един вид оскърбление на величеството.
    — Кълна се в Юпитер! — извика Редууд с необикновена разпаленост. — Този човек нищо не разбира. Той не е способен да разбере. И когато беше студент, нищо не разбираше. Съвсем нищо. Това е негова отличителна черта. Той блестящо издържа изпитите си, паметта му е силна, но в действителност може да вниква в същността на нещата толкова, колкото този въртящ се шкаф за книги. Той и сега нищо не разбира. Той е Уинкълс и завинаги ще си остане Уинкълс, неспособен да усвои нищо, което не се отнася до него. Той е абсолютно лишен от въображение и затова е неспособен да вниква в нещата. Благодарение на тази неспособност си взимаше изпитите, облича се така контешки и има толкова голяма клиентела. Това е вярно. Въпреки постоянните му срещи и разговори с нас, макар да вижда и да чува, той няма никаква представа накъде вървим и какви резултати ще донесе нашето откритие. Пък и не му е необходимо всичко това. Той е роден рекламист. Затова Хераклофорбията за него е храна на рекламата. Ето сега някой го е въвел в кралското семейство и той дори за миг не се замисля, преди да създаде с рекламна цел една тридесет и седем футова принцеса. Но какво говоря аз — „не се замисля“! Той просто не знае, не разбира, не предвижда последиците.
    — Голям скандал ще стане — каза Бесингтън.
    — Да, след години, когато видят колко бързо расте.
    — Ако не успеят да потулят скандала.
    — А как ще успеят?
    — Е, все ще направят нещо. Ще я затворят някъде. И друг път са ставали такива работи.
    Редууд прихна да се смее.
    — Ще я затворят в най-високата кула на Везер Драйбург — каза той, — ще избият таваните според ръста й… Да, но не трябва да забравяме, че и аз съм в същото положение, и Косар с неговите три момчета… Да, да!…
    — Голям скандал може да стане! — каза Бесингтън напълно сериозно. — Вие също трябва да се замислите, Редууд. Не е ли по-добре да внушите на Уинкълс да не храни сина ви с Хераклофорбия и да се задоволи с теоретичната разработка на проблема?
    — Искам да прекарате само половин час в моята детска стая, Бесингтън, когато храната се е забавила — каза Редууд и в гласа му прозвуча отчаяние. — Тогава пак ще си поговорим. А освен това какво значи да се внуши на Уинкълс? Опитайте се да го направите! Няма как, скочили сме във водата и ще трябва да плуваме.
    — Значи ще трябва да плуваме — каза Бесингтън, като замислено гледаше върховете на обувките си. — Да, сигурно ще трябва! И вашият син, и Косаровите момчета — той и трите ги храни с Хераклофорбия. При Косар винаги е така — или всичко, или нищо! А ето че сега храната стигна и до Нейно Височество. И това е само началото… Кой знае как ще свърши всичко… Могат да станат големи страхотии… Да ви кажа право, понякога си мисля, че Катергам е прав. Поне донякъде. Нашето откритие наистина ще наруши пропорциите в природата… ще промени размерите само на една нейна част…
    — Каквото и да промени — каза Редууд, — моят син не може без храната.
    В това време по стълбите се чуха бързи стъпки и почти веднага след това в стаята се появи главата на Косар.
    — Охо! Какво има? — попита той, като влезе.
    Приятелите му разказаха за принцесата.
    — Усложнени обстоятелства! Труден въпрос, както се казва в дипломатическите ноти! — извика той. — Но всичко е вятър! Ще порасне и тя, ще пораснат и децата ни, и всички, които ядат от храната. Какво толкова? Какво лошо има в това? Къде е проблемът?
    Учените се опитаха да му обяснят къде е и му съобщиха за намерението си да прекратят опитите.
    — Да прекратите! — извика той. — Вие нормални ли сте? Нима можете да ги прекратите сега? Ами че вие само за това съществувате на този свят, както и Уинкълс. Точно за това. Преди не предполагах защо съществува Уинкълс, но сега виждам… Сега вече знам… Да се наруши пропорцията? Разбира се! Да се променят размерите? Колкото повече, толкова по-добре! А най-важното — да се объркат всички човешки сметки… Непременно да се объркат… Ясно е като бял ден! Искате да спрете, но вече е късно. Вашата участ е такава — да закъснявате. И добре че е такава… Трябва да сте благодарни на Бога, че именно вас е използвал!
    — Но ще трябва да се борим! — каза Бесингтън. — Какви усилия ще ни струва това! Не зная дали правилно преценявате…
    — Знам, че вие, Бесингтън, е трябвало да се родите някакъв лишей или водорасло. От тези, които растат по подводните камъни. Така си е! Бог ви е дал такива способности, а вие само гледате как да си седите мирничко и да си хапвате сладичко. Нима светът е създаден за бабите, които все искат да го оплакват? Е, вече е късно да отстъпвате. Волю-неволю трябва да вървите напред!
    — Струва ми се, че трябва по-малко…
    — Никакво по-малко! Нищо по-малко! — извика с цяло гърло Косар. — В никакъв случай! Правете всичко възможно и колкото може по-бързо! Не се влачете, а летете! Ето как!
    Като имитираше жестовете на Редууд, Косар направи широк мах с ръка нагоре и продължи:
    — Ето така направете, Редууд. Разбрахте ли? Ето така!
* * *
    Ако майчината гордост може да премине в разочарование, то този преход бе извършен от жената на господин Редууд в деня, когато нейният шестмесечен син счупи своята красива количка и го пренесоха вкъщи с количката на млекаря.
    По това време младият Редууд тежеше петдесет и девет и половина фунта, вдигаше около петдесет фунта, а бе висок четири фута. На горния етаж в детската го пренесоха двама души — готвачът и слугинята. След всичко това, разбира се, майчината гордост се превърна едва ли не в отчаяние.
    Веднъж на връщане от лабораторията Редууд намери жена си обляна в сълзи.
    — Какво направи с него? — извика тя, като се хвърли към мъжа си. — Кажи, какво му направи?
    Редууд внимателно отведе съпругата си до канапето.
    — Успокой се, мила — каза той, — няма нищо ужасно, ти си преуморена. Количката беше много лоша, сега ще му направим по-здрава. Вече му поръчах желязно кресло с колелца.
    Госцожа Редууд се тръшна на канапето.
    — За дете кресло с колелца? — извика тя.
    — А защо не?
    — Да не е сакато?
    — Как така сакато — млад гигант, душичке! Няма защо да се срамуваш.
    — Но ти му даваше нещо, Денди, признай, че му даваше!
    — Каквото и да съм му давал, не съм му причинил никакво зло, както виждаш — отговори Редууд.
    — Как да не си му причинил, Денди?! Та той е цяло чудовище! — извика госпожа Редууд, като притисна кърпичката до очите си.
    — Глупости! Как ще е чудовище, като е толкова здраво, силно и хубаво дете, с което всяка майка би се гордяла. Какво чудовищно намираш в него?
    — А ръстът му?
    — Е, ръстът му! Нима е по-добре да бъде пигмей като всички деца наоколо? Недей, той е прекрасно дете…
    — Прекалено прекрасно — прекъсна го госпожа Редууд през сълзи.
    — Но той повече няма да расте — каза Редууд, като си кривеше душата. — Сега вече ще спре…
    Но растежът му не спираше. В следващите шест месеца детето израсна още с единадесет пръста и тежеше петдесет фунта. Сега то имаше размерите на херувимите в „Св. Петър“ във Ватикана, а силата, с която скубеше коси, щом докопаше някого, стана известна в целия квартал. Вкъщи го возеха на кресло на колелца, а за разходка му бе поръчан автомобил с осем конски сили, управляван от мускулеста девойка, току-що завършила народното училище. За щастие Редууд имаше познати навсякъде.
    По думите на хората, които виждаха младия Редууд при всекидневните му разходки в Хайд парк, той наистина бе прекрасно дете във всяко отношение, ако не се обръща внимание на великанския му ръст. Винаги весел, без да има нужда някой да го забавлява, той се возеше по улиците с големи дрънкалки в ръце и много любезно се обръщаше към кондукторите в трамваите и на полицаите, като им викаше „чичо“ и „дядо“.
    — Ето го, идва нашето великанче — казваше обикновено кондукторът.
    — Здравеняче — обаждаше се някой пътник.
    — С рог са го кърмили — казват, че по цял гюм изпивало.
    — Затова са го отхранили! — съгласяваше се пътникът.
    Когато госпожа Редууд се убеди, че растежът на детето не спира, тя изпадна в отчаяние. Заяви, че повече няма да стъпи в детската стая; че иска да умре; иска и детето да умре; иска всички да измрат; че би искала никога да не се е омъжвала за Редууд; би искала никога да не се е омъжвала. След това тресна вратата и се заключи в стаята си, където прекара три дни само на една пилешка супа, без да излиза. Когато Редууд се опитваше да я успокои, тя го замерваше с възглавници, плачеше и си скубеше косите.
    — Но той е съвършено здрав — говореше Редууд. — Нима не е хубаво, че е толкова едър. Значи би искала да е по-дребен от другите деца?
    — Искам да прилича на тях. Да няма нищо в повече и нищо по-малко от тях. Искам да бъде като Джорджина, да го отглеждам като всички майки, а сега — прибави злочестата жена с глас, прекъсван от хлипания — той носи четвърти номер обувки за възрастни и се вози в ав-то-мо-бил! Не мога да го обичам! — добави тя през сълзи. — Никога няма да го обикна! Той е прекалено голям за мене. Не мога да му бъда такава майка, каквато бих желала да бъда!
    Най-после тя се съгласи да отиде в детската стая, където Едуард Монсън Редууд (с прякор Пантагрюел) се клатеше в креслото си и бърбореше по детски „агу“, „бу-бу“, „чичо“, „мама“… Сърцето на госпожа Редууд се разтопи при тази дума, тя взе своя син на коленете си и отново се разплака, като занарежда:
    — Какво ти направиха, радост моя? Ти все растеш и растеш, но аз ще положа всички усилия да те възпитам както трябва, каквото и да говори баща ти.
    И Редууд, който стана причина за примирието между майката и сина, излезе от стаята с олекнало сърце.
    (Унизително е да бъдеш мъж… на такава жена, а те в повечето случаи са такива.)
* * *
    До края на годината в западната част на Лондон се появиха още няколко подобни автомобила. Казват, че били единадесет, но при по-внимателно проучване се оказа, че по това време наброявали само шест в столицата. Трябва да се допусне, че Храната на боговете действа различно на различните организми. Отначало тя не бе приспособена за подкожни инжекции, а при вътрешно приемане не всеки организъм можеше да я понесе. Опитаха например да хранят с нея малкия син на Уинкълс, но детето проявяваше такава неспособност за растеж, каквато и баща му (по мнението на Редууд) — за умствено развитие. На някои деца Хераклофорбията причини дори увреждания и те страдаха от някакво необяснимо разстройство в храносмилането, както бе доказано от „Дружеството за борба срещу разпространението на Храната на рекламата“. Но децата на Косар я ядяха с удивителна охота.
    Изобщо, растежът е велико явление, прилагането на новооткрити средства изисква голяма предпазливост, а все още не бяха измислени никакви общи правила за употребата на Хераклофорбията. Но на основата на опита вече можеше да се каже, че Храната на боговете стимулира еднакво развитието на всички тъкани на организма, но в определени граници — от шест до седем пъти над обикновените човешки размери. Що се отнася до злоупотребите с Хераклофорбията, вкарването в организма на прекалени количества от веществото причинява болестни изменения на тъканите — развиване на склероза, рак, разни новообразувания и т.н.
    Приемането на Хераклофорбия не може да бъде прекратено, защото засиленият растеж налага да се набавят вещества в повишени количества, каквито обикновената храна не съдържа. Внезапното прекратяване предизвиква в началото понижено настроение, после — неутолим апетит (като при малките мишки в имението), а след това — остра анемия, крайно изтощение на организма и смърт. Същото се получава и с растенията. Това обаче продължава само докато трае периодът на растежа. Щом животното или растението достигне зрелост (при растенията този етап настъпва с появата на първия цвят), то престава да се нуждае от Хераклофорбия. Тогава растежът спира окончателно, като формира нов гигантски вид, и то дотолкова завършен, че дава и съответното великанско потомство.
    Мъничкият Редууд — пионерът на новата раса, първото дете, израсло с Хераклофорбия — вече пълзеше из детската стая, като чупеше мебелите, скачаше като кон и с дебел глас викаше „како“, „мамо“, а понякога и своя изплашен и злочест „татко“ — виновника за цялата беда.
    Впрочем детето беше добронамерено. „Трябва да бъдеш добър, Пади, трябва да бъдеш добър“ — обикновено си повтаряше то, когато нещо се счупеше в ръцете му. „Пади“ беше съкращение от Пантагрюел — прякор, даден му от неговия баща. Без да обръща внимание на наредбите на местната комисия по строителството, Косар последва съвета на Редууд и построи на празния парцел до къщата му голяма сграда, в която имаше детски стаи за трите му момчета и за Пади. Една от стаите бе определена за игра и изобщо за прекарване на времето през деня — това беше зала с размери шест хиляди квадратни фута. Редууд направо се влюби в тази стая и напълно забрави своите диаграми.
    — Подредбата на детската стая е нещо много важно — каза той, — много важно. Стените, различните предмети, всичко трябва да спомага за развитието на детето, да стимулира неговото мислене…
    — Естествено! — извика Косар, като сграбчи шапката си.
    Те работеха заедно и в пълно съгласие, но педагогическата част беше възложена изцяло на Редууд.
    Стените и всички мебели в прекрасно осветената детска стая бяха боядисани в светли тонове, най-вече в бяло и тук-там в червеникаво. Контурите бяха очертани със същия цвят, но в по-тъмни тонове. На този фон върху една от стените бяха наредени квадрати с всички чисти цветове на спектъра.
    — На нас ни трябват само чисти цветове — казваше Редууд.
    С тези квадрати децата можеха да играят колкото си искат.
    — Рисунките по-късно — каза Редууд. — Първо нека да свикнат с чистите цветове и със светлосенките. Не трябва насила да се привлича вниманието им към някакъв цвят или рисунка.
    Детето трябва да бъде заобиколено от интересни неща — казваше той. — Интересът развива ума и подхранва въображението, а отсъствието на интерес е нещо като липса на храна за ума, като умствен глад. Когато децата привикнат към чистите цветове, ще им дадем картинки, които ще сменяме, за да могат децата непрекъснато да имат все нови и нови предмети за наблюдение и изучаване.
    Засега по стените бяха окачени само празни рамки. Единственият прозорец на детската стая (тя се осветяваше предимно отгоре през стъкления покрив) гледаше към оживената улица, а на покрива беше поставена камера обскура, която отразяваше Бесингтъновите градини.
    В единия ъгъл на стаята имаше здрави, отвесно поставени метални сметала със заоблени ъгли, които трябваше да спомогнат за ранното развитие на математическите способности на децата. Обикновени играчки — овчици, кравички, зайчета, войници — имаше малко, но на тяхно място Косар докара множество предмети, посредством които можеха да се развиват различни умения — кубчета, тухлички, топки, конуси, цилиндри, пълни с различни пластинки или празни, а така също сандъчета, кутийки и прочие (всички те бяха достатъчно големи, за да не могат децата да ги глътнат), направени от дърво, стъкло и гума и боядисани в ярки цветове.
    — Само ви моля да не им давате всичко наведнъж — каза Редууд и ги заключи в шкафа.
    На една от стените на детската стая, на височина шест — седем фута, висеше голяма черна дъска, по която децата можеха да пишат с бели и цветни тебешири, а край нея имаше тесте хартия, от което можеха да късат листове и да рисуват по тях с въглен или молив, каквито край дъската имаше в неограничени количества. Освен това Редууд поръча предварително да се закупят акварелни и маслени бои, както и пластелин и восък.
    — Първоначално те ще моделират или ще лепят с учителя — каза той, — а след това ще се научат да правят и сами… какви ли не животни, фигурки… Ах! Замалко да забравя: трябва да се набавят и дърводелски инструменти! И разбира се — книги. Трябва да се изберат подходящи и да бъдат в достатъчно голям формат и с едър шрифт. Но какви трябва да бъдат тези книги?… Разбира се, те трябва да подхранват и въображението, защото развитието на въображението е венецът на образованието, както развиването на здравия разум и на добрите навици са неговата основа! Не само диваците са надарени с въображение. Работата е в неговото съдържание, то може да бъде първобитно, но може да бъде и цивилизовано. Когато му дойде времето, детето трябва да помечтае за феи, добри духове и… други подобни. Но основната храна за ума му трябва да бъде реалността. То трябва да чете история и пътеписи с приключения. Трябва да разглежда илюстрации за живота на цветята, растенията, птиците, разбира се, в красиви албуми с картинки. Не бива да се забравя и за географията, астрономията, явленията в космоса и морските дълбини… И най-накрая трябва да се помисли за развиването на изящния вкус на детето, да му се предоставят красиви китайски и японски картини, пейзажи с изящни композиции… чертежи и скици на сгради… Струва ми се, че трябва да се направи и малък театър… А след това и музика!
    Като обмисли детайлно въпроса, Редууд реши да даде на сина си най-напред хармоника с една октава, но с хубав, чист звук, а след това да продължи с музикалното му образование.
    — Нека първо поиграе и посвири на мъничка хармоника, нека да научи нотите и след това…
    Редууд погледна стената под прозореца и измери височината му.
    — Пианото трябва да се постави тук — каза той, — все ще се побере някак.
    Ако някой можеше да види замислената фигурка на Редууд, който се разхождаше из огромната детска стая, осеяна с грамадни играчки, можеше да го помисли за механична кукла — толкова мъничък изглеждаше той сред това обкръжение. Огромен килим с размери четиристотин квадратни фута бе постлан пред решетката на електрическия радиатор, който отопляваше стаята. По него трябваше да пълзи младият Редууд. Един от работниците на Косар, покачен на висока стълба, ковеше по стените рамките на бъдещите картини. В ъгъла имаше хербарий с големината на врата и от него на места стърчаха листа и стебла на гигантските растения, които щяха да прославят ършотската флора.
    Редууд дори се объркваше, като оглеждаше стаята.
    „Нима не сънувам? — казваше си той. — И всичко това наистина съществува? И нашата работа напредва?“
    Последната фраза той произнесе на глас и в отговор под покрива се чу друг глас, подобен на звуци на тръба.
    — Разбира се, че напредва.
    След това оттам се разнесоха гръмки удари на чук по дърво, които отекваха из стаята — бум, бум, бум.
    — Трябва сам да се учи — мърмореше Редууд, — няма друг начин.
    Ударите на чука ставаха все по-силни и по-сигурни. Понякога Редууд имаше чувството, че се е задвижил изобретеният от него гигантски локомотив, който го отнася в страната на приключенията, но едно настойчиво почукване го върна към реалността.
    — Влезте! — извика той, като забеляза, че грамадната врата, достойна за катедрала, започва полекичка да се отваря.
    Малко след това в рамката на вратата се показа фигурата на Бесингтън с плешивата си глава, с очилата и с приветливата си усмивка.
    — Наминах да се полюбувам — прошепна той, като че ли се извиняваше.
    — Влезте, влезте — каза Редууд.
    Бесингтън затвори вратата след себе си и бавно запристъпва напред с ръце, кръстосани на гърба, като се оглеждаше наоколо като птица в клетка.
    — Какво грамадно нещо! — каза той все така шепнешком. — Всеки път, когато дойда тук, се учудвам.
    — Да, но и те няма да бъдат малки — съгласи си Редууд, като се огледа.
    — Наистина, дори много големи. Знаете ли, не мога да си представя какви ще станат.

Пета глава
Изчезването на Бесингтън

    Точно когато кралската комисия, създадена да проучи въпроса с Храната на рекламата, подготвяше своя доклад, в наличния запас от Хераклофорбия отново бяха констатирани липси. Това беше много неприятно (поне за Косар), защото комисията, благодарение на гаранцията на своя председател доктор Стийв Уинкълс (член на Кралското дружество, доктор по медицина, член на Кралския лекарски съюз, доктор на естествените науки, доктор по право), вече беше потвърдила, че случайни загуби от храната са невъзможни и с оглед на обществената безопасност нейната продажба може да се повери на специален комитет под председателството на доктор Уинкълс. Комитетът имаше пълен монопол над продажбите. И именно сега по ирония на съдбата бе констатирана липсата, с която се обясняваше появата на гигантски животни, и то като напук — на около петдесет метра от малката вила край Кестън, която през летните месеци бе наемана от доктор Уинкълс.
    Стана ясно, че отказът на Редууд да съобщи на Уинкълс точния състав на Хераклофорбията е породил у този джентълмен силна страст към аналитичната химия. Понеже беше много лош експериментатор, той не се реши да се занимава с тези изследвания в прекрасно оборудваните лондонски лаборатории, а се опита да ги извършва в уединение, почти тайно, в беседката в градината на вилата си. Естествено той не прояви голяма упоритост и експериментираше доста рядко, с прекъсвания, а след около месец напълно заряза изследванията.
    Разбира се, импровизираната лаборатория на Уинкълс беше много лошо обзаведена, снабдяваше се с вода от прост кран, а отпадъците се изхвърляха по една тръба в тинесто езерце, обградено с иглолистни дръвчета, което се намираше в края на градината. Както често се случва, тръбата на отводнителния канал имаше пукнатина и през нея остатъци от Храната на боговете попаднаха в природния свят под благотворното влияние на пролетното слънце.
    Това тинесто езерце беше пълно с живот, както и локвата, която се образува под пукнатината на тръбата. Поповите лъжички се ококорваха веднага след излюпването си от жабешкия хайвер. За бавно пълзящите по дъното охлюви не можеше да се каже, че се кокорят, но техните движения демонстрираха големия им запас от жизнена енергия, акумулиран през зимата. Под нежната зеленикава кожица личинките на водния бръмбар прогризваха обвивките на яйцата. Не зная дали читателят има представа за личинките на бръмбара, наричан неизвестно защо dytiscus. Това са членестоноги, много пъргави, мускулести, бързо движещи се създанийца, които плуват с главата надолу и с опашката нагоре. Дълги са около два дюйма и имат силни челюсти, с които се впиват в жертвите си и смучат кръвта им.
    Първи от Храната на боговете се възползваха поповите лъжички, които направо се пристрастиха към нея, а после и охлювите. Но тъкмо когато някоя попова лъжичка израснеше и намислеше да замени вегетарианския режим с месояден и — хоп! — водният бръмбар я сграбчваше със страшните си челюсти и изсмукваше кръвта й, съдържаща Хераклофорбия IV, която по този начик преминаваше в новия си потребител. Само остриците, водораслите и семената на някои растения, останали на дъното, имаха късмета да отнемат от тези чудовища част от веществото, коего те поглъщаха с такава лакомия — вещество, чиито запаси бяха попълвани при основното почистване на лабораторията след приключването на изследванията.
    Първият човек, който откри новия живот в езерцето, бе господин Лъки Карингтън, учител по естествени науки в лондонско училище и специалист по сладководните видове. Неговото откритие обаче едва ли беше за завиждане. Той дойде в един празничен ден в Кестън, за да си набави подходящи екземпляри за изследване. С тояга в ръка и десетина стъкленици в джоба той се спусна по песъчливия хълм към езерото, без да подозира, че се намира под наблюдението на градинаря на господин Уинкълс, който стоеше пред кухнята силно заинтригуван от намеренията на новодошлия.
    Градинарят видя как господин Карингтън се държи за един елхов клон, пъхва другата си ръка в езерото и с доволен вид измъква водорасли. По това време във водата нямаше попови лъжички, защото всички бяха изядени. Господин Карингтън бе учуден от необикновените размери на растителността в езерото. Той запретна ръкави до лакът и бръкна още веднъж за някакъв рядък екземпляр, но изведнъж сред водната растителност изскочи нещо черно, дълго почти фут, членестоного, подобно на скорпион, и веднага заби челюсти в голата ръка на учителя.
    Поради внезапната поява на чудовището и поради острата болка от ухапването господин Карингтън припадна за миг. Той извика отчаяно и се пльосна по лице в локвата.
    Градинарят видя как той изчезна сред гъстата растителност и чу вика му. След секунда нещастникът скочи отново и започна да крещи, като се опитваше да махне нещо от обляното си в кръв лице. След това хукна да бяга, но като измина десет — дванадесет крачки, падна отново и се затъркаля по тревата, като надаваше викове за помощ!
    Градинарят никога не беше чувал такива отчаяни викове. След кратко колебание той се спусна към езерцето, като за щастие понесе градинарската ножица, която държеше в ръка. По-късно си призна, че искал да побегне назад, защото си помислил, че си има работа с някой луд, но ножицата му дала кураж.
    „Ако нещо стане, ще му избода очите“ — помислил си той.
    В това време господин Карингтън видя градинаря и изведнъж се посъживи, скочи на крака и побърза да посрещне спасителя си.
    — Помогнете! — извика той. — Не мога да ги отскубна!…
    Като се вгледа, градинарят видя, че по бузата на господин Карингтън, по голата му ръка и по бедрото са се прилепили три черни, мускулести, страховити чудовища. Челюстите им приличаха на челюстите на булдог и усилията на господин Карингтън да ги махне от лицето си само влошаваха нещата — кръвта течеше на струи от раните.
    — Почакайте, господине, ето сега ще ги срежа — извика градинарят и с усърдие, свойствено за възрастта му (а той беше почти момче), започна да реже с ножиците главите на бръмбарите.
    — Едно, две, три! — извика той с победен вик.
    Но макар и отрязани, главите на чудовищата продължаваха да се впиват в тялото и да смучат кръв, така че тя изтичаше през тях. Впрочем градинарят скоро ги довърши със замах, но закачи малко и самия господин Карингтън.
    — Изобщо не можах да ги откъсна! — повтори нещастникът, като продължаваше да се тресе от страх и се опитваше да спре кръвта с ръце. Той беше страшно пребледнял, едва се крепеше на краката си и най-накрая се свлече в нозете на градинаря. Добре че той не гребна вода от езерото, защото и сам щеше да си изпати — там имаше доста личинки.
    Понеже не разчиташе на медицинските си познания, градинарят хукна да търси помощ, срещна коларя, разказа му каква е работата и след това двамата заведоха съвзелия се Карингтън в кухнята.
* * *
    Това бяха събитията, които известиха на света за ново небрежно отношение, проявено към Храната на боговете. За една седмица Кестънската община стана развъдник на гигантски животни. Сега вече нямаше нито оси, нито мишки, нито уховрътки, нито хмел, но се появиха най-малко три гигантски водни паяка, описаните по-горе личинки на водния бръмбар, няколко водни кончета, които зачудиха цял Кент с грамадните си шарени криле и сапфирени тела, както и някаква странна растителност, с която беше обрасъл целият бряг на езерото. Всички храсталаци край него също бяха страшно избуяли, а тревата достигаше невиждани размери. Скоро се изясни, че освен кестънското средище на гигантска флора и фауна съществуват още няколко. Така например в Илинг — сега това е вън от съмнение — се появиха мухи и червени паяци; в Сентбъри великански червеи плъзнаха по бреговете и завличаха овце; в Блумсбъри се наблюдаваха гигантски хлебарки (в една стара къща, населена с всякакви инсекти). Накратко, светът отново трябваше да преживее вълненията на катастрофата в Хиклиброу с тази разлика, че огнищата бяха няколко и всяко от тях се отличаваше с местната си флора и фауна.
    За нас сега е ясно, че всяко от тези огнища съответстваше на местожителството на някой от пациентите на доктор Уинкълс, но тогава това още не беше известно. Самият Уинкълс правеше всичко възможно да остане настрана от произшествията, които вълнуваха общественото мнение и пораждаха ту паника, ту гневно негодувание. Това негодувание по някаква странна логика се стовари не върху Уинкълс, а върху Храната на боговете и дори не точно върху нея, а върху нейния изобретател — нещастния Бесингтън, на когото още отначало всички гледаха като на единственото лице, отговорно за последиците от новото откритие.
    В резултат на това бе предприет опитът за линчуване на Бесингтън — опит, който вдигна много шум, ко не постигна нищо.
    Историята около този опит е покрита с мрака на неизвестността. Наистина тълпата се появи откъм противорекламния митинг, организиран в Хайд парк от застъпниците на твърдата линия в партията на Катергам, но на този митинг никой не беше споменал и дума за линчуване или изобщо за някакво насилие. Как се породи тази мисъл и по какъв начин завладя тълпата, нека това да реши господин Гюстав Льобон — специалист по психология на тълпата.
    Фактите говорят, че един неделен ден към три часа следобед огромна, ужасна и необуздана лондонска тълпа пое по Слоун стрийт с намерението да убие Бесингтън за назидание на всички учени изобретатели и тази тълпа за малко не постигна целта си. И наистина в продължение на около час само една непредпазлива дума можеше да погуби злочестия джентълмен.
    Първият знак за грозящата го опасност бяха виковете на тълпата по улицата. Без нищо да подозира, Бесингтън се доближи до прозореца и няколко минути гледаше как десетина полицаи напразно се мъчат да препречат пътя на тълпата към неговата къща. Изведнъж като мълния през ума му премина мисълта, че той е замесен по някакъв начин в това улично произшествие и че разярената тълпа е дошла за него. Вероятно за свое щастие той беше сам в квартирата — братовчедката Джейн бе на гости при някаква сродница на майка си в Илинг. Известно време той ходи напред-назад из стаята, отваряше и затваряше шкафа, удряше по вратата и т.н., докато при него влезе управителят на дома.
    — Не бива да се бавите нито миг, сър — каза той. — Те са научили номера на вашия апартамент и ще дойдат всеки момент.
    И той изведе Бесингтън в коридора, заключи вратата след него и го тласна в съседния апартамент, който отвори със своя резервен ключ.
    — Това е единственият ви шанс да се спасите — добави той, — защото тълпата вече се качва по стълбите.
    След това отвори прозореца към задното дворче и посочи на Бесингтън железните скоби по стената, които служеха за аварийна стълба в случай на пожар. Показа му как трябва да се качи по стълбата и пусна нещастния учен да се катери по нея.
    Бесингтън полагаше неимоверни усилия да се изкачи горе. Страхуваше се да погледне надолу, а покривът над него беше абсолютно недостижим — на пръв поглед до него имаше не по-малко от километър.
    — Спрете, спрете! — изведнъж извика управителят и дори го хвана за крака. Това беше истински кошмар! Вкопчил се с всичките си крайници в скобите, Бесингтън тихичко изпищя от ужас и в същия миг като насън чу, че някъде изтрещява стъкло, а другаде се отваря прозорец.
    Малко успокоен, той се огледа внимателно и видя управителя на прозореца, в краката си.
    — Слезте шест стъпала надолу — прошепна неговият спасител и Бесингтън заслиза, като тихичко мърмореше с треперливо гласче:
    — Само не ме дърпайте, за Бога.
    Като се спусна до нивото, на което стоеше управителят, той разбра, че от стълбата до прозореца може да се прехвърли само котка, а за него това е равносилно на самоубийство. Но преди да успее да съобрази какво става, той се намери в прегръдката на управителя, който го вкара в стаята на един от горните етажи.
    — Стойте тук — каза той. — Нямам ключ от този апартамент. Бравата е американска. Ще трябва да постоите заключен, а аз ще отида да потърся слугата на етажа. Не се приближавайте до прозорците… Това е най-яростната тълпа, която никога съм виждал! Вероятно като видят, че не сте си вкъщи, ще се задоволят да ви изпочупят мебелите.
    — Но портиерът съобщи, че съм си вкъщи — каза Бесингтън.
    — Ах, по дяволите! Е, все едно.
    С тези думи управителят се промъкна през прозореца на стълбата. Бесингтън пак бе изоставен на личната си инициатива и тя мигновено го завлече под леглото.
    Тук той скоро бе открит от Косар.
    С един ритник Косар разби вратата и като огледа стаята, откри свря приятел почти напълно вцепенен.
    — Излизайте по-бързо, Бесингтън — каза той, — не се страхувайте, аз съм! Аз ще ви спася! Трябва час по-скоро да се махнем оттук. Те ще запалят къщата. Всички слуги се разбягаха, добре че открих един, който знаеше къде сте. Погледнете тук!
    Като подаде глава изпод леглото, Бесингтън видя в ръцете на Косар някакви парцали и една черна дамска шапка.
    — Те ще претърсят цялата къща, а може и да я запалят — продължи Косар. — Полицията ще бъде тук не по-рано от час, а през това време те ще са извършили един куп безчинства. Тълпата е ужасна. Наистина! Камък върху камък няма да оставят. Облечете това и аз ще ви изведа оттук.
    — Но как така… — започна Бесингтън, като се измъкваше изпод леглото на четири крака.
    — Ето така — облечете се и да тръгваме! Веднага! — каза Косар, като измъкна учения и с трескава бързина започна да навлича отгоре му дрехи на проста бабичка — червена фланелена блуза, тъмна пола и смачкана шапка. Панталоните бяха запретнати нагоре, сюртукът, жилетката, яката и очилата бяха свалени, меките обувки за нещастие на мазолите бяха заменени с дамски, а на раменете беше наметнат шал — с това преобличането завърши.
    — Прекрасно! — извика Косар. — Сякаш сте се родил баба! Да вървим!
    В това грозно облекло, под ръка с Косар, като застъпваше полата си и се мъчеше да говори с тънък глас, знаменитият изобретател на Храната на боговете прекоси коридора, слезе по стълбите край своя апартамент, мина край ревящата тълпа и напусна завинаги както къщата, в която беше живял дълги години, така и нашия разказ.
    Така този малък човечец престана да играе роля в по-нататъшното развитие на този важен въпрос, на който даде началния тласък. След като напусна своята лаборатория, той излезе и от света на нещата, които са видими и описуеми. Но предвид неговите огромни заслуги за науката и за нашия разказ ние се смятаме за длъжни да дадем скромен отчет за последните му дни.
    След кратко пребиваване в пълна неизвестност, като се убеди, че народното недоволство окончателно е стихнало, Бесингтън се обади в Торнбридж Уелс и заживя там под крилото на своята братовчедка Джейн, отдаден на здравето си и в пълна незаинтересованост от по-нататъшната съдба на Храната на боговете.
    Той се настани в една хидротерапевтична болница, която разполагаше с всякакви вани — въглеродни, кисели, креозотни, галванични, хвойнови, парни, серни, кални, минерални — с една дума, всякакви вани, а освен това предлагаше масажи, гимнастика и прочие. След като приключи с предишната си дейност, той се увлече в усъвършенстването на тези лечебни методи, но понеже почина, не успя да постигне истински усъвършенствания. От време на време се возеше в закрит файтон, увит в шуба, а понякога, ако мазолите му позволяваха, ходеше пеш до минералния извор, където пиеше вода под надзора на братовчедката Джейн.
    Неговата прегърбена фигура, червеното лице, топлите обувки и очилата му станаха известни на целия Торнбридж Уелс. Всички се грижеха за него, а болницата се гордееше със своя знаменит пациент. Сега вече никой не можеше да го лиши от неговата слава и макар че той не следеше във вестниците съдбата на своето откритие, на минаване край градината на болницата или по улиците не без тайно удоволствие долавяше шепота на околните: „Ето го! Ето го!“
    Да! Тази мъничка фигурка стовари върху света Храната на боговете! Трудно е да се каже кое е по-чудно — величието или нищожността на известните учени. Представете си Бесингтън в кожено палто, който пие вода на малки глътки от минералния извор. Цялата му поза изразява протест: очите гледат с неудържима омраза братовчедката Джейн, той се мръщи, мърмори, но все пак поглъща противната течност…
    Нека такъв се запечата в паметта ни този учен, който се превърна само в незначителна точица от картината, разраснала се край него — от историята на откритата от него Храна на боговете. Сега ще продължим с това, как растяха пръснатите на различни места великански деца, как се изхитряваха да живеят в един свят, който още бе твърде малък за тях, как особените закони и споразумения, съставени от специални комисии, все повече им връзваха ръцете, докато най-накрая…

Втора книга
Храната на боговете на село

Първа глава
Пристигането на храната

    Откритието, което бе направено в лабораторията на един учен, се разпространи навсякъде, така че нашият разказ също трябва да поеме по нови пътища. Да се следват посоките на разпространението на Храната на боговете е все едно да се описват разклоненията на растящо дърво. За около четвърт век тази храна стана известна в цял свят. След Англия тя много скоро стана популярна на континента, а през Европа проникна в Америка, Австралия, Япония, като навсякъде предизвикваше същия ефект. Тя проникваше постепенно в живота, като прескачаше от едно място на друго, без да се страхува от съпротивата. Независимо от предразсъдъците, законите, нормите, независимо от упорития консерватизъм, който е в основата на всеки обществен строй, Храната на боговете с тихи, но сигурни стъпки завоюваше все нови и нови територии.
    Главният резултат от съзнателното й приложение — растежът на гигантските деца — минаваше незабелязано, но случайните загуби, липсата на определени количества от храната винаги предизвикваха много приказки и правеха силно впечатление. Колкото повече деца израстваха, толкова повече липси биваха констатирани. Храната бягаше като живо същество, което съзнателно не се поддава на надзор. Смесена с брашно, тя като малко облаче политаше при най-лекия ветрец и навред посаждаше нещо ново. От време на време се появяваха гигантски растения, насекоми или животни, които съжителстваха с човека.
    Например село Пангбърн в Беркшир трябваше да се бори с гигантски мравки. Трима души бяха ухапани от тях и умряха. Настана паника, започна война и макар че неприятелят бързо беше победен, той остави след себе си неизличими промени в природата. Освен мравките на едно място се появи чудовищно висока трева, на друго — великански лопуш, на трето — цял рояк гигантски комари, на четвърто — хлебарки, които трябваше да бъдат убивани с огнестрелно оръжие.
    Изобщо в много краища на земното кълбо се водеше отчаяна борб