Скачать fb2
Чувства

Чувства


Ф. Пол УилсънЧувства

    „Чувства“, първият от трите разказа под наслов Нощни видения, се получи някакси отведнъж. Той е обикновена история от рода на „а сега една вуду магия за десерт“, създадена по истински случай на скандал с лекарска грешка във Флорида.
    Избрах за място на действието въображаемия град, разположен на Голд Коуст на северния бряг на Лонг Айлънд, който създадох през 1985, докато пишех Докосването. Тогава доста се потрудих върху Обединено селище Монро, стигайки дотам, да рисувам райбрежната ивица и предградията. Вече го познавах почти толкова добре, колкото родния си град. Добро място за живеене за един юпи, преследвач на линейки, особено ако е кореняк от Айлънд.
    (виж Soft & Others). Някои читатели може би си спомнят, че бащата на Хауърд е главния герой във „Възраждането“ на последния „И отново златните хитове от младостта“ (също в Soft & Others).
    Написването на този рзказ ми достави почти същото удовлствие, което изпитах от „Cuts“.
* * *
    „Пет милиона долара, господин Уайнстийн? Пет милиона? Как стигнахте до подобна баснословна сума?“
    Хауърд Уайнстийн изучаваше жертвата през масата в зала си за бизнес конференции. До днес доктор Уолтър Джонсън не бе нищо повече от едно име по призовки и разпити. Според автобиографията бе на петдесет и една, но изглеждаше като надхвърлил шейсетте, докато сядаше до стегнатия адвокат, който застрахователната компания му бе назначила. Лицето му бе сбръчкано, измъчено и бледо, движенията бавни, гласът кротък, слаб, а раменете хлътнали в сивия костюм, който изглеждаше твърде голям за него. Вероятно го притискаше тежестта на нарушението. Добре. Това можеше да го притисне да пришпори застрахователната си компания за по-ранна договорка.
    — Пет милиона? — повтори доктор Джонсън.
    Хауърд се поколеба. Аз съм този, който трябва да задава въпросите, си помисли той. Това е моето представление. Но той вече бе изчерпил въпросите си, така че снемането на показания определено бе приключило. Искаше му се да каже, Това е любимото ми число, но следствието беше официално и пръстите на Лидия висяха над клавишите на стенографската машина в очакване на отговора му. Така че той изгледа доктор Уолтър Джонсън право във воднистите сини очи и отсече:
    — Това е компенсацията, която се полага на моят клиент за трайните увреждания, които му причинихте със своята невероятна немарливост. Той е обречен на доживотно увреждане…
    — Спасих му живота!
    — Това едва ли е толкова очевидно, доктор Джонсън. Съдът ще реши.
    — Когато ме дадохте под съд в рамките на застраховката ми — каза доктор Джонсън, взирайки се в скръстените си ръце на масата пред себе си — си казах „Върши си работата.“, но пет милиона долара? Застраховката ми за лекарска грешка не е толкова висока. Това ще ме разори. Ще ми отнеме всичко, което имам — къщата, инвестициите през всичките тези години, всичките пари, които съм заделил за децата и бъдещите внуци — и пак ще остана длъжник за милиони. Вие застрашавате не само мен, застрашавате семейството ми — Той погледна към Хауърд. — Вие имате ли семейство, господин Уайнстийн?
    — Това заплаха ли е, доктор Джонсън? — Хауърд знаеше, че доторът не го заплашва, но реагира инстинктивно, за да не позволи на обвиняемия да се опомни. Нямаше деца и се бе развел с жена си преди три години. А и без това, нямаше да се загрижи особено, ако докторът я бе заплашил.
    — А, не. Просто се чудех дали имате представа какво значи това за някой семеен. Животът ми вкъщи е ад. Имах постоянни болки в стомаха месеци наред, губя тегло, дъщерите ми се притесняват за мен, жена ми е жива развалина. Наясно ли сте какви страдания ни причинявате?
    — Повече ме интересуват страданията, които сте причинил на моя клиент, доктор Джонсън.
    Лекарят се взря в очите му. Хауърд се почувства, като че ли погледът на възрастния мъж го пронизва до основата на черепа.
    — Не мисля, че чувствате каквото и да е, по отношение на когото и да било, господин Уайнстийн. Наистина ви е нужен урок по съчувствие. Знаете ли изобщо какво е съчувствие?
    — Съчувствам на клиентите си, доктор Джонсън.
    — Искренно се съмнявам в това. Мисля, че сте загрижен единствено за банковата си сметка.
    — Добре, достатъчно — каза Хауърд, кимвайки по посока на Лидия и стенографския апарат, докато затваряше куфарчето и се надигаше от мястото си. Вече бе оставил нещата да стигнат твърде далеч.
    — Снемането на показания свърши. Благодаря ви за съдействието, доктор Джонсън. Ще се видим в съда.
    Той изведе навън обвиняемия и адвоката му, после се отправи към Лидия, която си прибираше нещата:
    — Дай да видя края на лентата.
    — Хауи…!
    Пренебрегвайки слабия й протест, той отвори отделението за лентата и издърпа навън дългата ивица стенографска хартия. Докато преглеждаше за мястото, където доктор Джонсън си отпусна езика, Лидия каза:
    — Нали не смяташ да го разориш? Няма да му отнемеш всичко, което има? — Тя бе слаба, тъмнокоса и с една крехка на вид красота.
    Хауърд се изсмя:
    — Ха! Не си струва труда. Пък и според S. O. P.: Първо поискай невероятна сума, а после нагласи нещата около границата на застраховката му. Да му взема всичките авоари — което вероятно мога да постигна, ако се стигне до съд — и да изтърпя един дълъг ликвидационен процес, това си е живо главоболие. Най-доброто, което мога да направя, е да докопам тлъстия чек от застрахователната компания, да си прихвана моите четирийсет процента и да се прехвърля на следващото гълъбче.
    — Това ли е той? Просто гълъбче?
    — Което чака да бъде оскубано.
    Усети, че нещо метафората му куца, но не се постара да разбере какво. Бе открил мястото, което търсеше по лентата. Отбеляза го с химикалка.
    — Спри транскрибирането до тук.
    — Защо?
    — Тук докторът направи заключителните си сълзливи излияния за това, че съм застрашавал семейството му и…
    — … за твоята загриженост за банковата ти сметка? — Тя му се усмихна.
    — Да, не искам тази част в показанията.
    Нейната усмивка палаво се изви.
    — Тази част някакси ми допадна.
    — Изхвърли я.
    — Не мога да го направя.
    — Разбира се, че можеш, Сис.2
    Усмивката й се бе изпарила.
    — Няма. Това е незаконно.
    Във внезапен пристъп на ярост, Хауърд изтръгна оскърбителния участък от лентата и го накъса на парченца. Никога не би посмял да постъпи така с друг лицензиран съдебен стенограф, но Лидия му бе сестра, а големите братя могат да си позволяват известни волности с по-малките си сестри. Което бе основната причина да я използва. От сватбата й преди четири години тя се казваше Чембърс, така че никой не би могъл да постъпи по-хитро от него.
    Той захвърли остатъците във въздуха и те се разхвърчаха към пода подобно на вихрушка конфети.
    Устните на Лидия потрепваха.
    — Мразя те! Същия си като татко!
    — Не го казвай!
    — Вярно е! Точно „Деди Шууг“, с диплома за правист!
    — Млъквай! — Хауърд бързо затвори вратата към външния офис. — Казах ти никога да не говориш за него тук!
    Молеше се никоя от секретарките да не е чула. Можеше да се замисли и да направи връзката. Можеше да открие, че Лени Уинтър, ди-джей от петдесетте, известен като „Деди Шууг“, бе всъщност Леонард Уайнстийн, бащата на Хауърд. И не след дълго цял Манхатън щеше да знае: Хауърд Уайнстийн е синът на онзи дебел, оплешивяващ симпатяга, дето играе туист и подрънква своите „И отново златните хитове от младостта“ албуми, като Гинсу Найфс („Ама почакайте! Има още!“) по телевизионните реклами късно нощем.
    Господи! После никога не ще успее да внуши доверие при снемане на показания, а какво остава да проведе съдебно дело сам.
    Бе положил всички усилия да избегне дори и най-малката прилика с баща си: Пусна си гъсти черни мустаци, погрижи се за косата си, решейки я по маниер, който баща му никога не бе използвал, докато все още разполагаше с цялата повърхност на главата си за целта, и поддържаше тялото си във форма. Никой не би се досетил, че е син на Деди Шууг.
    Трябваше да му се отдаде заслуженото, все пак, на стария перко. Той наистина печелеше от преиздаването на тези дуу-уоп, особено откакто започна да заобикаля неудобството да плаща авторски права на оригиналните изпълнители.
    — Много лошо, че си наследил морала на татко, вместо неговата индивидуалност. Единствената причина да съм тук, е защото сме семейство. Нямаш приятели. Жена ти те заряза, ти…
    — И твоят брак не продължи твърде дълго, госпожице „света вода ненапита“.
    — Вярно е, но аз съм тази, която го прекрати, не Хал. А теб те зарязаха.
    — Елиз не ме е зарязала! Аз я зарязах!
    И всичко се нареди чудесно, между другото. Не й остави дори нощно гърне. Господи, колко се радваше, че се отърва от нея! Три безкрайни години придиряне, „Никога не си си в къщи! Чувствам се като вдовица!“. Мрън — мрън — мрън. Той я подучи да направи глупостта да съди адвокат за развод.
    — Така че, какво имаш Хауи? Имаш своята голяма адвокатска практика и това е!
    — А то е достатъчно! — всеки път когато се караха, тя му тръсваше тези простотии на главата. Наистина му се щеше да й тегли ножа. — Аз съм едва на трийсет и две и вече съм легенда в този град! Шибана легенда!
    — И какво правите след обяда, господин Легенда? Отскачате до Сейнт Винсънт да оскубете още някой клиент?
    — Ей! Клиентите ми са пълни боклуци. Мислиш си, че не го знам ли? Знам го. Дяволите да го вземат, знам го! Но им е нанесена вреда и имат юридическо право да получат максимално обезщетение според закона! Мой дълг е…
    — Спести си го за пред съдебните заседатели и пресата, Хауи — каза Лидия. Звучеше изтощена и отвратена. Грабна стенографския апарат и се запъти към вратата. — Ти и татко… карате ме да се срамувам.
    А после вече я нямаше.
    Хауърд остави папките на бюрото и се отправи към личния си кабинет. Прекара ръка през гъстата си тъмно коса, взирайки се в кулите в центъра на Манхатън. Какаво й ставаше на Лидия? Не разбираше ли? Лекарските грешки бяха златна мина. Там гъмжеше от клиенти за милиони долари, които си нямаха дори най-малката предастава, колко струватИ ако не ги грабнеше той, някой друг щеше да го направи.
    Бе изминал дълъг път. Започна като общопрактикуващ, после надуши възможнстите, които криеше застрахователното право. Рекламата по телевизията му доведе пълчища нови клиенти, но всички те, взети заедно, не можеха да се сравнят с хонорара от първата му сделка за лекарска грешка. Тогава бе разбрал, че това е единственото, което си струва.
    Особено, когато му хванеш цаката.
    Всъщност бе доста лесно. Единственото, което му коства, бе да си осигури няколко добре възнаградени източника в градските болници, които да да го уведомяват кога определен тип болен се изписва. Един от помощниците на Хауърд… в началото ходеше сам, но сега бе над тези неща — си уреждаше да присъства, когато потенциалният клиент напуска болницата. Водеше го на обяд и ненатрапливо пускаше въдицата.
    Не може обаче да си твърде ненатраплив. Евентуалният клиент обикновено бе пациент на неврохирургията, за предпочитане изпаднал в нужда измекяр, който бе цъфнал в Спешна помощ с разбита глава при хулиганство или сбиване в кръчма или по време на мач, или някой, който е падал по стълбите или се е спънал в бронята на кола в състояние на пиянски ступор3.
    Причината нямаше значение, стига да се бе курдисал в Спешна помощ, в достатъчно окаяно състояние, за да довлекат хирурга на повикване да му върне черепа и съдържимото отново на място.
    — Откакто ви оперираха, не сте добре, не е ли така?
    Това бе вълшебният въпрос. Отговорът с малки изключения бе положителен. Разбира се пациентът не бе „добре“ и преди операцията, но това бе трудно за доказване. Почти невъзможно да се докаже. И дори ако потенциалният клиент кажеше, че се чувства доста добре, обикновено не му бе особено трудно да се сети за някакви сериозни оплаквания, когато го притиснеш, особено след като му се обясни, че един постоянен следоперационен дефицит би могъл да придобие за него близка до седемцифрено число стойност, ако нещета потръгнат.
    Да, те бяха наркомани и пияндета, и готови на всичко измекяри, и бе истинско мъчение да общуваш с един от тях повече от няколко минути, но те бяха билета на Хауърд за Доброто Съществуване. Те бяха перфектните клиенти по повод лекарски грешки. Той си умираше от кеф да ги тика под носа на съдебните заседатели. Тромавата им походка, празни погледи и разпокъсани мисловни модели късаха сърцата и на най-обективния. И тъй като бяха случайни хора, без постоянна работа, приятели или познати, защитата никога не успяваше убедително да докаже, че те са били също толкова тромави, отнесени и разпокъсани преди операцията.
    В повечето случаи, застрахователят на лекарски грешки хвърляше един поглед на клиента и се бъркаше за чековата си книжка: Бе време за уреждане на сметката.
    Да, животът бе сладък, когато знаеш къде растат най-добрите праскови.

    От Лидия все още хвърчаха искри, когато стигна подземния гараж. Подаде си талона и откри, че чака редом с доктор Джонсън. Той й кимна.
    — Не могат ли да открият колата Ви? — попита тя, тъй като не можа да измисли нищо друго.
    Той сви рамене:
    — Така изглежда. За капак на всичко останало, предполагам — Изглеждаше изморен, измъчен и победен. Внезапно се усмихна, очевидно с усилие:
    — Как се справих там горе?
    Лидия усети отчаяната му нужда от малко надежда, малко потупване по рамото.
    — Мисля, че се представихте много добре. Особено накрая — Не можеше да се насили да му каже, че последните му реплики са пръснати по пода на заседателната зала.
    — Мислите ли, че имам шанс, поне колкото на снежинка в ада, да запазя ризата на гърба си след всичко това?
    Лидия не можа да се стърпи. Трябваше да каже нещо, за да облекчи мислите на бедния човечец. Сложи ръка върху неговата.
    — Присъствала съм на доста от тези дела. Сигурна съм, че ще се договорят в рамките на застраховката ви.
    Той се обърна към нея.
    — Да се договорят? Нямам намерение да се договарям за нищо!
    Неговият жар я удиви.
    — Защо не?
    — Защото ако се съглася на договорка, това е равносилно на признание, че съм сгрешил! А аз не съм!
    — Но никога не може да сте сигурен какво ще решат съдебните заседатели, доктор Джонсън.
    — Така ми казаха, пак, и пак, и пак от застрахователната компания. „Договаряй… договаряй… договаряй!“. Страхуват се до смърт от съдебни заседатели. По-добре да платим на кръвопиеца адвокат и клиента му, отколкото да рискуваме с решението на съда. Да бе! На тях им е лесно! Те просто искат да теглят чертата. Но аз направих всичко, както си му е реда при този пациент! Отбремених субдуралния хеметом4 и заших прекъснатата артерия вътре в черепа. Ако не бях аз, този човек щеше да умре! А сега ме съди!
    — Съжалявам! — каза Лидия. Прозвуча й неубедително, но бе всичко, което успя да изрече. Някакси се почувства частично виновна за нещастието на доктор Джонсън. Все пак, Хауи й беше брат.
    — Може би трябваше да постъпя както повечето от моите приятели неврохирурзи правят: отказват да приемат спешни повиквания. По този начин не се оставяш на нелицензираните адвокатски акули, които дебнат наоколо за лесна плячка. Може би трябваше да се върна с брат ми в родния ни град и да стана общопрактикуващ лекар. Мъгливо малко градче по крайбрежието…
    Потърка очите си с ръка:
    — Изглежда доста безнадеждно, нали? Ако отида в съда, мога да загубя всичко, за което съм работил през цялата си кариера и да изложа на опасност начина на живот на цялото ми семейство. Ако приема договорката, признавам, че съм сгрешил, когато зная, че съм прав. — Мускулите по челюстта му се стегнаха. — Заради тоя проклет алчен копелдак, адвоката.
    Въпреки че Лидия знаеше, че докторът е прав, все пак я заболя от думите му. Хауърд може да е всякакъв, но все пак й беше брат.
    — Това не може да се остави така, — каза доктор Джонсън. — Тази злоупотреба надхвърля всякакви граници. Трябва да се променят законите, за да се обуздаят тези… тези „Ангели на Ада“5 в триредни костюми!
    — Не си правете труда да чакате реформи по отношение на правонарушенията от страна на длъжностни лица — каза Лидия. — Деветдесет и девет процента от законодателите са адвокати и всички са членове на адвокатски фирми, които правят процъфтяващ бизнес с искове за надежност. Нали не мислите, че сами ще си извадят лъжицата от устата? Тук става дума за сблъсък на интереси!
    Изражението на доктор Джонсън помръкна:
    — Значи няма надежда да се отървем от Хауърд Уайнстийновците по света, така ли? Няма начин да му дадем урок по съчувствие, за да разбере каква болка причинява на другите хора.
    И тогава изникна колата на доктор Джонсън, кестеняв ягуар XJ.
    — Не знам как да му предам този урок — каза той. — Брат ми може би, но не и аз. — Той въздъхна тежко. — Наистина не знам какво ще правя.
    — Продължавайте да се борите — каза му Лидия, гледайки го как заобикаля колата и дава бакшиш на разпоредителя.
    Той я погледна през покрива на ягуара. В очите му се четеше отвлечен, примирен поглед, който я накара да почувства страх за него.
    — Лесно ви е да го кажете — измърмори той, после влезе в колата и замина.
    Лидия стоеше в гаража и го гледаше как си тръгва, обзета от необяснимото чувство, че никога вече не ще види доктор Джонсън.

    — Той е мъртъв! Боже, Хауи, той е мъртъв!
    Хауърд изгледа бледото, изкривено лице на Лидия, докато тя се навеждаше над бюрото му. Той си помисли, „О, не! Татко! Печатът ше гръмне! Всички ще разберат!“
    — Кой? — успя да попита той.
    — Доктор Джонсън! Човекът, на когото сне показания миналата седмица в делото за лекарска грешка! Самоубил се е!
    През него преминаха вълни на облекчение:
    — Самоубил се е? Да не си е мислел, че ще се откачи от куката! Тъпанар! Тъкмо ще внесем имота му в съда!
    — Хауърд! Той бе в депресия заради това дело. Закарал си го до ръба!
    — Не съм сторил нищо такова! Какво е направил? Застрелял ли се е?
    Лицето на Лидия стана още по-бледо:
    — Не. Той…той си е отрязъл ръката. Изкървял е до смърт.
    Изведнъж умът на Хауърд започна да работи по присъщия за него начин.
    — Чакай малко. Ча-кай-мал-ко! Това е прекрасно! Прекрасно! Това показва огромна вина заради немарливостта му! Отрязъл е придатъка, който е увредил пациента му! Не, чакай! Чакай! Извършването на самоубийство, особено по такъв стране начин, насочва към един болен мозък. Това означава, че мога да въвлеча изпълнителния комитет на болницата в делото, задето са позволили на един очевидно увреден лекар да остане в персонала на тяхната болница. Може да включа и цялото хирургично отделение! Охо, това е голямо! Голямо! Благодаря ти Лидия! Ти направо ми оправи деня! Ами — годината! Тя стоеше там, с отворена уста и изглеждаше глупаво:
    — Не го вярвам!
    — Какво? Какво не вярваш? Какво? — Какво всъщност я прихващаше?
    — Всичко си има граници, Хауърд! Не ти ли се случва да стигнеш до някъде и да си кажеш: „До тук съм. Ще нараня прекалено много другата страна.“
    Той се усмихна:
    — Разбира се, Сис. И когато стигна до там, ще се постарая да го узнаеш.
    Тя не се усмихна на шегата. Лицето й бе сурово, а очите — ледени
    — Мисля, че доктор Джонсън ти зададе хубав въпрос миналата седмица. Имаш ли чувства, Хауи? Някога мислил ли си за някой друг, освен за себе си?
    — Разкарай се от ораторското място, сестричке.
    — С удоволствие — каза тя. — От ораторското място и от твоето гадно присъсътвие — Тя се врътна към вратата, после обратно. — О, между другото, мисля, че трябва да знаеш за ръката на доктор Джонсън. Нали се сещаш, онази отрязаната? Не могат да я намерят.
    Хауърд помаха с ръце във въздуха:
    — Уууууу! Страх ме е! Може би нощес ще допълзи при мен докато спя!
    Тя се завъртя и тръшна вратата. Хауърд веднага се свърза по интеркома с рецепцията:
    — Криси? Свържи се с Брайън Джеси, от офиса на съдебния следовател.
    Липсваща ръка? Това звучеше ужасно изчанчено. Искаше информация по случая направо от извора. И Брайън Джеси можеше да му я осигури.

    Брайън получи всички подробности около четири следобяд.
    — Това е всичко, с което разполагаме засега — каза той на Хауърд по телефона. — Този случай е особен, казвам ти.
    — Просто ми разкажи какво е станало, Брайън.
    — Добре. Мислят,че е станало така. Около десет миналата нощ, в офис на Пето авеню, този доктор Джонсън завързва стегнат турникет, точно над дясната си китка, с прилежни малки тампони, за да подсили налягането по главните артерии, и си клъцва ръката. Според сведенията не е пипал много нежно. Има доказателства, че е използвал местна упойка, Е, така и трябва, нали? Имам предвид, за да си срежеш собствената китка…
    — Брайън!
    — Добре де, добре. След като ръката е срязана, изглежда има интервал от около половин час, през който нямаме идея какво прави, може би някакъв ритуал или нещо такова, после сяда, навежда чукана над една кофа и освобождава турникета. Изкървява за няколко минути. Много чисто, много съвестно. Никаква каша, която някой да трябва да почисти.
    Наистина изпипана работа, си помисли Хауърд.
    — Защо каза, че бил замесен в някакъв ритуал?
    — Просто предположение. Из цялата стая имало свещи и от хистологията6 казват, че ръката е била отделена около трийсет миути преди той да умре.
    — Значи ръката е при вас?
    — Ъ, не, не е при нас.
    Хауърд усети как в стомаха му се оформя нещо малко и възловато.
     — Майтапиш се.
    — Опасявам се, че не се майтапя. Момчетата от следствието търсиха навсякъде из офиса и около сградата. Никаква ръка.
    Така че Лидия не бе дрънкала врели-некипели. Ръката наистина липсваше. Е, това само би подкрепило неговото твърдение, че доктор Джонсън е бил психически неуравновесен и не е трябвало да му се позволява да практикува. Да, определено щеше да въвлече изпълнителния комитет на болницата в делото.
    И все пак, продължаваше да се чуди за липсващата ръка. Седеше си, поглаждайки мустаци, и се чудеше къде би могла да бъде.

    Пакетът пристигна на следващия ден.
    Криси го донесе на бюрото му неотворен. Бе дошъл с Федерал Експрес7 и бе означено „Лично и доверително“. Хауърд я остави да изчака докато го отваряше, смятайки че ще трябва да се добави към нечие досие — повечето „Лично и доверително“ пратки, които получаваше не бяха нещо различно.
    Криси започна да пищи, когато ръката падна на бюрото. Не спря по целия път надолу по коридора до рецепцията. Хауърд се взираше в ръката. Тя лежеше с дланта нагоре върху попивателната на бюрото му, мъртвешки, безкръвно бяла, с изключение на разръфания, с цвят на говеждо чукан. Кожата бе влажна, просветваща с флуоресцентен блясък. Можеше да види гънките по дланта и по ставите, можеше да различи дори извивките на пръстовите отпечатъци. От нея се носеше слаба гнилостна миризма.
    Това трябва да е шега, Лидия се опитва да го стресне. Е, няма да стане. Това сигурно е фалшиво. Бе виждал тези удивително живи чинии със суши и купички със сукияки във витрините на японските ресторанти. Как го наричаха? Михон. Така беше. И това бе подобно: професионално изваяна и оцветена пластика. Ужасяваща част от анатомичен михон.
    Хауърд го докосна с показалеца си и почувства леки иглички нагоре по ръката и по цялата кожа. Продължи точно колкото да мигнеш и изчезна. Но дотогава той бе разбрал по структурата на кожата и поддаването на плътта под нея, че това не е михон. Това бе истинско!
    Той изхвърча от стола и остана на място, треперещ, като непрекъснато бършеше пръста си в сакото на костюма и крещеше на Криси да повика полиция.

    Този ден Хауърд излезе късно от офиса. Безкрайните въпроси на детективите и хората от следствието го лишиха от всякакво разписание. После, за капак, последното за деня обаждане бе от Брайън, от офиса на следователя. Според него, експертите от следствието твърдяли, че ръката определено е принадлежала на бившия велик доктор Джонсън.
    Така че сега той бе потресен, разтърсен и просто уморен. А също и раздразнителен. Нахвърли се върху служителя при гаража от пуерторикански произход — Хосе или Гомес, или каквото по дяволите му е там името — да си размърда задника и да докара колата front pronto.
    Червеното му порше 914 се понесе с пронизителни звуци надолу по рампата и после колелата нададоха писък, когато спря пред него. Докато минаваше покрай служителя и му подаваше бакшиш от петдесет цента — половината от обичайното — почти почувства враждебността, която лъхаше към него.
    Не, чакай… бе повече от почти. Усещането бе, като че ли наистина изпита гнева и завистта на мъжа. То изпълзя подобно на червей през нервната му система и за момент Хауърд също бе ядосан и изпълнен със завист. Но към кого? Към самия себе си?
    И точно както внезапно се бе появило, така внезапно изчезна. Отново бе просто изморен, раздразнителен и загрижен за това, да се измъкне към Острова и в къщи, където да си налее едно силно питие и да се отпусне.
    Нямаше задръствания. Това бе предимството да се прибираш късно. Той пропътува „Лонг Айлънд Екзит“ до Глен Коув Роуд, после се насочи на юг. Спря при крайпътния Макдоналдс, точно от отсамната страна на знака, който обявява южния край на „Обединено селище Монро“. Поръча си „Биг Мак“ и пържени картофи. Докато подаваше парите на пъпчивото червенокосо момиче през прозорчето, през него прелетя вълна от еуфория. Почувства се леко замаян. Погледна девойката в синята униформа и забеляза замръзналата й ухилена физиономия и изцъклен поглед.
    „Друсана е!“, си помисли той. „И проклет да съм ако и аз не се чувствам надрусан!“
    Взе си опакованата поръчка и се изпари. Чувството избледня почти незабавно. Но не и смущението му. Първо служителя в гаража, а сега и това хлапе в Мики Д. Какво ставаше тук?
    Отби в своето място в паркинга на Саундвю Кондоминиъм и влезе в градската си къща. Бе триетажна, с добър изглед към пристанището на Монро. Бе поработил съвсем законно по продажбата на земята, така че му се отдаде да спечели при закупуването с реконструкция. Цената: сто шейсет и девет големи8.
    Сега вървяха за двойно повече.
    Да, ако познаваш когото трябва и имаш необходимите средства, за да се възползваш от случая, когато ти се предостави, цената ти в мрежата може да се движи само в една посока: Нагоре.
    Хауърд извади един „Будвайзер“ от хладилника и отвори стиропоровата кутия на „Биг Мак“-а. Докато се хранеше, се загледа над спокойните води на Лонг Айлънд Саунд в светлините по брега на Кънектикът откъм далечната страна. Колкото и да се опитваше, не можеше да спре да мисли за тази жестоко отрязана ръка в днешната поща. Кое водеше мислите му към доктор Джонсън. Какво каза той за съчувствието миналата седмица?
    „Не мисля, че изпитвате каквото и да било по отношение на когото и да било, господин Уайнстийн. Наистина имате нужда от урок по съчувствие.“
    Нещо такова. И седмица по-късно сяда в офиса си и си отрязва ръката, и после някакси я поставя в плик на Федеръл Експрес посред нощ и я праща на Хауърд. Лично и поверително. И после оставя живота да изтече от него.
    … урок по съчувствие…
    После ръката пристигна и Хауърд я бе докоснал, бе почувствал това гъделичкане и сега изглежда бе способен да усеща какво чувстват другите.
    … съчувствие…
    Да бе, точно така. И сега всеки момент ще чуе гласът на Род Сърлинг да изпълва стаята.
    Допи си бирата и отиде за втора.
    Да не бързаме да обръщаме всичко на смях, си каза, докато предъвкваше няколко картофа. Юридическото образование го бе научило как да си подрежда мислите и да представя убедителни доводи. До момента имаше основателни причини да бъде жертва на някакво проклятие. До вчера би се изсмял на такова нещо, но тази сутрин се бе сблъскал с истинска жива — не, зачеркни това, преправи го на мъртва — мъртва човешка ръка, лежаща на бюрото му. Ръка, която някога бе принадлежала на обвиняем в едно много апетитно дело за лекарска грешка. На човек, който бе казал, че Хауърд Уайнстийн се нуждае от урок как се чувстват останалите хора.
    И сега Хауърд Уайнстийн се бе сблъскал с два мига, в които бе изпитал чувства на други личности.
    Или си мислеше, че е така.
    В това се състоеше въпросът. Беше ли направил доктор Джонсън някакъв номер с ума на Хауърд? Не беше ли посял някакво предположенеие в неговото подсъзнание и после да го е подсилил, изпращайки му отрязаната ръка?
    Или това бе наистина? Проклятието на един мъртвец?
    Хауърд реши да предприеме научен подход. Единственият начин да се докаже една хипотеза, е да се изпробва експериментално. Той захвърли втората бира. Време бе да се разкърши из града.
    Докато събираше останките от „Макдоналдс“-а, отбеляза тъпа болка по дължината на цялата си дясна ръка. Разтърка я, но това не помогна. Зачуди се как ли би могъл да я преумори. Може би в резултат на отскока, след като докосна онази ръка сутринта. Не, не помнеше тогава каквато и да е болка. Сви рамене, навлече един суетчер и пристъпи навън в пролетната нощ.
    Въздухът бе хладен и с вкус на сол откъм Саунд. Твърде красива нощ, за да се свре отново в поршето, така че реши да извърви пеш няколкото кооперации надолу в западна посока към нощните барове по крайбрежната ивица. Бе изминал едва няколко стъпки, когато забеляза, че болката в ръката му е изчезнала.
    Кентърбърис бе първото мясо, което му се изпречи надолу по наскоро обновената ивица. Понякога идваше тук с някои от местните клиенти.Нелошо местенце за обяд, но след пет се превръщаше в тържище на плът. Дори СПИН-ът да бе обезкуражил любителите на случайните контакти, тук това не важеше. Пространството около кръглия бар в Кентърбъри бе задимено, шумно и претъпкано с юпита9.
    Хауърд се сви на бара и изведнъж почувства как краката му стават като гумени. Облегна се на махагоновия ръб и хвърли едно око на симпатягата, с който търкаше лакти отдясно. Току що бе ударил нещо на екс и го догонваше с няколко щедри гълтока гадна бира. Пред него на бара имаше още четири чашки за екс, до една празни.
    Хауърд се измъкна към сепаретата в дъното на помещението и веднага се почувства по-добре.
    Господи, това наистина се случи! Вярно е.
    Докато се движеше през тълпата, бе атакуван от сложна смесица от похот, отегчение, изтощение и пиянство. Бе истинско облекчение да се добере до относителното убежище на последното сепаре в дъното. Емоциите и чувствата на помещението се превърнаха във фонов шум, един сензорен Музак.
    Но те все още бяха тук. По пътя от града му се струваше, че е необходим физически контакт — със служителя в гаража, момичето в Мики Д — за да се осъществи сензорен внос. Сега чувството като че ли се носеше във въздуха.
    Хауърд затвори очи и потри с длани слепоочията си. Това не може да се случи, не може да е истинско! Тобе част от „Зоната на здрача“ и „Без граници“ и „Разкази от тъмната страна“. Такива неща не се случват на Хауърд Уайнстийн в малкия стар Монро, Лонг Айлънд.
    Но не можеше да отрече собственото си изживяване. Бе се почувствал пиян, преди да обърне внимание, че мъжът до него пие ексове.
    Или бе обърнал внимание?
    Може би несъзнателно бе забелязал човека с ексовете и бирата, на път към бара и умът му е свършил останалото.
    Всичко бе толкова объркващо. Откъде можеше да знае със сигурност?
    — Да Ви донеса ли нещо, господин Уайнстийн?
    Хауърд вдигна поглед. Над него стоеше доста висока блондинка с поднос под ръка и приготвен бележник за поръчки. Бе около трийсетте, с твърде много грим и прекалено руса коса, но като цяло не бе някоя, която ще изрита от леглото си. Бе облечена в стандартната за Кентърбъри униформа на коктейл-сервитьорка, а именно: къса пола, черни чорапи и изрязана елизабетинска барманска блузка, и се усмихваше.
    — Откъде знаете името ми?
    — А защо не? Вие сте един от най-влиятелните мъже в Монро, нали?
    Тя бе заинтригувана. Хауърд не можеше да чете мислите й, но долови развълнуваната й реакция спрямо неговото присъствие. Вероятно я привличаха парите и властта, а очевидно той представляваше според нея по малко и от двете.Долавяше се следа от сексуална възбуда, а зад нея и подмолна тревога.
    Тревога за какво? Че накрая ще я изрита? Опита се да види дали може да повлияе на последното.
    — Приятно е да те разпознаят — каза той, — особено такава привлекателна жена — …изви врат, за да види табелката с името на ревера й… Моли.
    Изведнъж тревогата изчезна, а сексуалната възбуда се покачи с два пункта.
    Бинго!
    Поръча „Чивас“10 и сода. Вече бе подготвен, когато тя се върна с питието.
    — Изглежда ще работите до късно тази вечер, а?
    Можеше да почувства как вълнението й расте.
    — Не е задължително. Все още не е настъпил сезона, така че все още не е голяма лудница. Когато масите се туткат като тази вечер, обикновено ако помоля, мога да си тръгна по-рано.
    — Ами защо не помолите. Нямам планове за вечерта. Можем да измислим нещо заедно.
    Сексуалната й възбуда наподоби зуум ефект11.
    — Добре звучи — каза тя с усмивка, придружена с намигване.
    Хауърд се облегна назад и си пийна от скоча, докато наблюдаваше нежното полюшване на нейните отдалечаващи се бедра.
    Толкова лесно! Като да имаш всички отговори на теста, преди да седнеш да го решаваш.
    Това ли било проклятието?

    Каква нощ!
    Хауърд се разхождаше покрай крайбрежнат ивица в утринната мъгла. Все още чувстваше коленете си отмалели. През всичките тези години бе имал много жени, изобилие от завоевания за една нощ, дори целонощни с няколко проститутки. Но никога, никога нещо подобно на това, което изпита снощи.
    Веднага щом пристигнаха в жилището на Моли и започнаха със загряването, той се озова прикачен към нейните чувства. Можеше да усети вълнението й, удоволствието й — това бе нещо повече от досещане, всъщност самият той го преживяваше. Бе сигурен кога е прекалено или недостатъчно бърз. Откри, че може да си играе с нея, да я тормози, да я издига до върха, но да не й позволява да го достигне. Накрая я изведе на Еверест и скочи с нея оттам. Върхът на нейната възбуда се сля с неговия и резултатът бе разтърсващ. Тя остана бездиханна, а той напълно загуби дар слово.
    И това бе едва първия път.
    Моли най-накрая заспа, шепнейки, че той е най-великият любовник в света, като наистина си го мислеше. Хауърд се унесе заедно с нея, мислейки си как няма да е зле това послание да достигне до всички привлекателни неомъжени жени в града. Ама никак нямаше да е зле.
    Събуди се рано и Моли бе пожелала да остане, но той отклони молбите й. От нея се долавяше нова емоция: Тя бе започнала да изпитва разни цуни-гуни чувства спрямо него — или поне си мислеше, че изпитва. И защо не? Добре изглеждащ, пари, власт и за капак велик любовник.
    Направо да се влюбиш!
    Тези чувства задействаха сирени и червени сигнални светлини в Хауърд. Ъ — ъ. Никакви такива. Само добри времена и кеф, и си стой ерген. Любовта означаваше проблеми. Жените започват да мислят за сватба.
    Излизайки, той се отърси от нейната болка и разочарование, оставяйки след себе си неясни обещания от рода на „много скоро ще сме отново заедно“. Но точно сега не можеше да се прибере у дома. Бе твърде развълнуван, твърде еуфоричен. Това бе великолепно! Фантастично! Откриваха се невероятни възможности. Продължи да се разхожда, като ги прехвъряше в ума си.
    Един алармиращ сигнал прекъсна мислите му. Огледа се и разбра, че се намира пред Обединената болница на Монро. По пътя се носеше линейка. Когато го наближи, той усети нарастващ задух в гърдите. Глътката въздух заседна в гърлото му, а болката се превърна в огромна оловна тежест, която премаза гръдната му кост. После, когато линейката отмина и отби към входа на Спешна помощ, болката се отдръпна.
    Който и да беше в онази линейка, явно бе получил сътрдечен пристъп. Хауърд бе сигурен в това. Той гледа докато санитарите отнасяха някого в Спешната на носилка.. Сърдечен пристъп. Без съмнение. Ето още едно доказателство в полза на това, така наречено проклятие, което доктор Джонсън му бе отправил. А е толкова лесно да се потвърди. Просто ще отиде в приемната и ще попита: „Линейката с чичо ми пристигна ли вече? Човекът с болката в гърдите?“
    Той се устреми през ливадата към четириетажната тухлена сграда. Когато аближи обаче, започна да чувства прилошаване и слабост. Главата му натежа, стомахът му гореше, свиваше го, усети спазми и просто го болеше. Всяка става, всяка кост в тялото му го болеше. Започна да диша тежко, зрението му се замъгли. Ставаше все по зле с всяка направена по посока на болницата крачка, но се насили да стигне входа за Спешна помощ и да отвори вратата.
    …болка… страх… надежда… болка… скръб… гняв… болка… отчаяние… болка… радост… болка… болка… болка…
    Като нападение на монголска орда срещу тялото му, като огромен порой от отприщен бент, като да бъдеш пометен в Хирошима, псхическата и телесна агония обля Хауърд, запращайки го да залита и да се препъва обратно през автомобилната алея към тревата, където се свлече на колене и запълзя колкото може по-бързо надалеч от болницата. Всеки, който го видеше, би си направил заключението, че е пиян, но на него не му пукаше. Трябваше да се махне надалеч от тази сграда.
    Почти се почувства отново себе си в момента, в който достигна тротоара. Седна на бордюра, слаб и отмалял, като се кълнеше, че никога вече няма да припари до някоя болница.
    Изглежда, че все пак неговата малка способност си имаше и недостатъци. Естествено нищо, с което да не може да се справи, нищо, което да не може да преодолее. Предимствата бяха прекалено мащабни!
    Трябваше да сподели това с някого. Да го изприказва. Но на кого? Внезапно той се усмихна.
    Лидия живееше в парково жилище в покрайнините, недалеч оттук.
    Ама разбира се!

    Когато Лидия отвори вратата, Хауърд изглеждаше, като че ли е минал на дрога. Тя тъкмо бе по средата на един малък сладък сън, че е женена с две деца и без парични проблеми, когато блъскането по вратата я събуди. Лицето на брат й бе запълнило шпионката, така че тя бе отворила и той бе влязъл.
    Това се оказа грешка. Хауи бе абсолютно маниакален. Докато тя правеше кафе, той маршируваше из нейната малка кухня, махаше с ръце и устата му мелеше безспир. Като го гледаше, тя си помисли, че може би е на спийд: като го слушаше обаче й хрумна, че сигурно е взел есид12.
    Но Хауи не вземаше наркотици.
    Което означаваше, че е полудял.
    — Разбираш ли какво имам предвид, Сис? Разбираш ли! Възможностите са безбройни! Можеш ли да си представиш какво ще ми даде това по време на снемане на показания? Ако въпросите ми попадат в целта, ше знам! Ще усетя страха на обвиняемия, неговата тревога, и ще продължа да атакувам тези слаби места, ще натискам тези тайни бутони, докато не стигне дотам, до където аз искам. И дори ако не стане така, ще знам къде да разровя кирливите ризи. Същото важи и за кръстосания разпит в съдебната зала. Ще знам, кога съм настъпил някой по мазола. И като говорим за съдебни зали, се сетих за нещо, което е още по-добро — още по-добро! — Той спря и насочи пръст към нея. — Съдебни заседатели! Избора на съдебни заседатели!
    Лидия изсипа врялата вода в готовото кафе — без кофеин, за по-сигурно. Не искаше да добавя и грам към енергията му. — Браво, Хауи — Меко каза тя. — Добре си го измислил.
    — Представи си само как ще мога да съставям съдебното жури! Имам предвид, че ще знам как всеки от тях се чувства по повод делото, защото ще ги питам от упор. Ще кажа: „Госпожо Еди-кояси, какво мислите за лекарската професия по принцип?“. Ако доловя някаква топлота от нейна страна, тя е аут, без значение какво казва. Но ако усетя гняв или просто стара омраза, тя е в отбора. Мога да съставя жури от докторомразци за всичките си дела за лекарски грешки! — той се изкикоти. — Сумите ще са астрономически!
    — Щом ще те направи щастлив, Хауи — каза Лидия. — А сега защо не седнеш да си изпиеш кафето и да се успокоиш — Тя бе разбрала, че ръката на доктор Джонсън е изскочила на бюрото му вчера. Трябва да бе от шока. — Ако искаш, си полегни на леглото.
    Той се вторачи в нея.
    — Мислиш, че съм изперкал, нали?
    — Не, Хауи. Просто мисля, че си под тежестта на…
    — Точно сега чувствам това, което чувстваш ти. Което е: голяма доза недоверие, малко загриженост, малко умора и малко съчувствие. Прекалено малко съчувствие.
    — Не ти трябва вълшебно кълбо или ву-ду проклятие, за да го разбереш.
    — И освен това те боли ниско в кръста. Нали?
    Лидия потръпна. Кръстът наистина я болеше. Цикълът й започваше утре, а на предния ден винаги я болеше кръстът.
    — Половината свят го боли кръстът, Хауи.
    — Трябва да ми повярваш, Лидия. Трябва да има някакъв начин… — Очите му светнаха. — Чакай малко. Хрумна ми нещо — Започна да отваря кухненските чекмеджета, докато не намери приборите. Извади оттам нож за белене на картофи и й го подаде.
    — Това пък за какво е? — поинтересува се тя.
    — Искам да се убодеш на няколко места по тялото с върха…
    — Хауи, ти полудя ли?
    — Не толкова силно, че да пробиеш кожата: само колкото да те заболи леко — Той взе химикалката от тефтера за съобщения до телефона и посочи вратата на кухнята. — Ще отида зад вратата, ще отбележа местата и ще ги преброя по себе си с тази химикалка.
    — Това е откачено!
    — Трябва да се убедиш, Лидия. Само на теб мога да се доверя.
    Проклет да е! Винаги така ставаше. Винаги знаеше какво да каже, за да я навие.
    — Добре.
    Той застана от другата страна на люлеещата се врата. Лидия се обърна с гръб и убоде с ножа средата на лявата си длан. Заболя, но със сигурност не бе нетърпимо.
    — Веднъж — каза Хауи иззад вратата.
    Лидия завъртя ръката си и ръгна горната й страна.
    — Станаха две — каза Хауи.
    Познава на късмет, неуверено си каза Лидия. За разнообразие, тя лекичко допря върха до бузата си.
    — Много смешно — каза Хауи, — ама нямам намерение да си драскам по лицето.
    Думите така я стреснаха, че ножът й се изплъзна. Тя посегна да го хване и острието се вряза в показалеца й.
    — Ей! — каза Хауърд и влетя през вратата. — Не се бяхме уговаряли да се порязваш!
    — Бе слу… — И тя разбра. — Боже, ти знаеше! — Тя си засмука пръста. Той знаеше!
    — Разбира се, че знаех. Ако искаш да знаеш, за момент, ей тук, всъщност видях раната на пръста ми. Виж тук. Дори го нарсувах заради теб. Виждаш ли?
    Лидия наистина видя: на възглавничката на десния показалец на Хауи бе изписан с мастило половин инчов полумесец, точно съвпадащ с нейната собствена кървава резка.
    Внезапно на Лидия й прималя. Тя се строполи на един стол.
    — Боже мой, Хауи, наистина е вярно, нали?
    — Със сигурност — Сияеше той над нея. — И аз ще го издоя до дупка — Той се обърна и се насочи към вратата.
    — Къде отиваш?
    — В къщи. Трябва да поспя и хубаво да обмисля всичко. Не планирай нищо за довечера. Аз черпя. Омари и шампанско в „Мемисън’с“.
    — Колко сме щедри само!
    — Направи резервация за двама.
    И изчезна. Лидия си седеше и се опитваше да приеме, че нещо, което просто не се случва в истинския живот, става част от нейния.

    По пътя към къщи Хауърд гледаше да е надалеч от болницата. Докато крачеше, осъзна, че съдебната зала е дребна работа, просто трамплин към политиката. Щатски сенатор Хауърд Уайнстийн. Хареса му как звучи. Щеше да знае на кого да се доверява и на кого да тегли шута. И след като си изгради стабилен гръб, може би ще се насочи към Белия дом.
    Ееей, а защо не, по дяволите?
    Изкуши се да се отбие при баща си на „Шор Драйв“ и да го види как я кара. Не се бе чувал със стария вече няколко седмици. Може да е интересно да разбере какво всъщност изпитва татенцето към него. А от друга страна, може и да не е.
    Той се прибра право вкъщи.
    Дясната му ръка започна да го притеснява още на входната врата. Болката бе по-силна отколкото я помнеше от предишната вечер. Просто за да провери едно хрумване отново излезе навън. Болката изчезна в мига, в който стигна паркинга. После се появи отново, когато се върна в жилището.
    Което означаваше, че някой наоколо има тежък бурсит13 или нещо подобно. Та защо този перко не направи нещо по въпроса?
    Хауърд бе твърде изморен, за да се тревожи сега за това. Удари няколко гълтока скоч, за да успокои нервите си и пропълзя под завивките. Затваряйки очи и опитвайки се да игнорира пулсирането на ръката си, осъзна, че се чувства малко натъжен. Защо? И дали изобщо това идваше от него? Може би някой наоколо бе нещастен или подтиснат за нещо си. Все по-чувствителен ли ставаше или що? Можеше да настане бъркотия.
    Той го отблъсна изцяло и се уви в сънища за ослепителни геройства в съдебната зала и политическа слава.

    Болката го разсъни в четири следобяд. Болезненото туптене в дясната му ръка бе по-лошо от когато и да е. Той се почуди дали има нещо общо с това, че докосна ръката. Може би все пак доктор Джонсън си отмъщаваше.
    Това не бе приятна мисъл.
    Но защо тогава болката да спира щом излезе от жилището? Това не можеше да го разбере.
    Телефонира на Лидия.
    — Какво ще кажеш да вечеряме по-рано, Сис?
    — Колко рано?
    — Колкото може по-рано.
    — Направих резервации за седем и трийсет.
    — Ще ги променим
    — Случило ли се е нещо, Хауи? — в гласа й се долавяше искрица истинска загриженост.
    Разказа й за болката в ръката.
    — Трябва да се махна оттук. Само тогава спира.
    — Добре. Ще се срешнем там в пет и трийсет.
    По това време се хранеха селяндурите, но болката нямаше да позволи на Хауърд да снобарее. Взе си един бърз душ и изхвърча навън с мокра коса. В далечния край на паркинга го споходи благословено облекчение.

    — Ще взема този — каза Хауърд, сочейки един с голяма опашка, тежащ към два паунда14 в аквариума на „Мемисън’с“.
    — Чудесен избор,сър — каза сервитьорът, после се обърна към Лидия. — А за Вас, госпожице?
    — Бих желала рибно ястие, ако обичате.
    Хауърд се изненада. Откъм нея лъхна капризна неохота.
    — Не искаш омар? Мислех си, че обожаваш омари!
    Тя се взираше празно в аквариума.
    — Така е. Но да стоя тук и да посочвам този, дето ще го ям… някакси не е същото. Кара ме да се чувствам като палач.
    Хауърд не можа да сдържи смеха си.
    — Кълна се в Господа, ти си от Марс, Сис. От Марс!
    Когато се върнаха на масата, Хаурд отново наля високите, елегантни чаши за шампанско от бутилката в кофичката с лед. Гледаше как една муха гневно жужи по прозореца, който се намираше до тяхната маса. Навън на кея лодките лекичко се поклащаха на своите котви. Той се наслаждаваше на спокойствието.
    — Ужасно мълчалив си, Хауи — отбеляза след малко Лидия.
    — Така ли?
    — В сравнение със сутринта си направо сфинкс.
    Хауърд не знаеше какво да й каже, как да й го каже. Може би най-добре бе да й каже всичко. Може би тя щеше да му помогне да подреди мислите си.
    — Мисля, че размислих за това особено „вживяване“, което съм развил — каза накрая той. — Може би наитина е проклятие. Изглежда ставам все по-чувствителен. Искам да кажа, че като идвах насам получавах изблици от чувства от всеки, покрай когото минах. Имаше едно хлапе, което плачеше на ъгъла. Бе изгубило майка си и аз се почувствах — аз — направо ужасен. Не можех да помръдна, толкова бях уплашен. Слава тебе Господи, че майка му го намери точно тогава, иначе не знам какво щях да правя. И когато го напляска по дупето, задето се е отдалечило, аз го почувствах. Болеше! Това с хлапето бе най-лошото, но насъбрах и всякакви други противоречиви емоции. Почти изпитах облекчение, като се добрах до тук. Добре, че е толкова рано и е почти празно.
    — Защо поиска да ни преместят масата? За да се отървеш от онзи дебелия ли?
    Хауърд кимна.
    — Да. Сигурно се е натъпкал в бюфета. Мислех, че стомахът ми ще експлоадира. Не можех да се наслаждавам на вечерята, докато се чувствах така. И ако получи жлъчна криза, не ми се ще да съм близо до него.
    Жуженето на мухата не спираше. Бе започнало да го дразни.
    — Хауърд — каза Лидия, като го гледаше съсредоточено. Тя го наричаше така само, когато бе бясна или наистина сериозна за нещо. — Възможно ли е това наистина да се случва?
    — Да не мислиш, че не съм си задавал същия въпрос хиляди пъти от снощи насам? Но да, истина е и наистина се случва с мен.
    Той даде знак на минаващия келнер.
    — Бихте ли се погрижили за тази муха?
    — Разбира се.
    Келнерът се върна на минутата с мухобойка. Той замахна, докато Хауърд наливаше шампанско.
    През цялото тяло на Хауърд профуча болка, каквато не бе чувствал през целия си живот, ушите му забучаха и пред очите му падна абсолютно бяла пелена. Изчезна за миг, изведнъж, както и беше започнала.
    — Боже мили, Хауърд, какво ти става?
    Лидия го зяпаше, с широко отворени очи и пепеляво лице. Той се озърна. Такава бе реакцията и на останалите хора в ресторанта. Почувства тяхното неодобрение, раздразнението им. Сервитьорът започна да попива шампанското, което бе разлял, когато изпусна ботилката.
    — Ка-какво стана?
    — Изкрещя и се сгърчи като че ли си получил пристъп! Хауърд, какво става с теб?
    — Когато той размаза мухата — каза той, кимвайки към отдалечаващия се сервитьор, — Аз…мисля че го почувствах.
    Недоверито й го жилна.
    — О, Хауърд…
    — Вярно е, сестричке. За една кратичка секунда така ме заболя, че си помислих, че ще умра.
    — Но това е муха, Хауърд. Една муха? — Тя го наблюдаваше. — Какво има?
    Изведнъж му стана много горещо. Адски горещо. Кожата му като че ли гореше. Сведе поглед към ръцете си и видя как кожата почервенява, надига се под формата на мехури, които се пукат. Чувстваше се, като че ли го варят жив.
    … варят го…
    Омарът му! Кухнята бе само няколко крачки по нататък. Сега би трябвало да го готвят — пускат го жив в тенджера с вряла вода!
    Крещейки от болка, той скочи от масата и побягна към вратата.
    Навън… хладно. Облегна се на външната стена на „Мемисън’с“, борейки се за въздух и целия в пот, правейки се, че зяпа звездите заради минувачите и все пак усещащ любопитството им.
    — Хауърд, превъртя ли? — Беше Лидия. Бе го последвала навън.
    — Не видя ли? Изгарях там вътре! — Той погледна към ръцете си. Кожата бе перфектна, без нито едно петънце.
    — Всичко, което видях, е че брат ми се държи като побъркан!
    Почувства загрижеността й, страха й за него, а също и неудобството й, че я излага.
    — Когато започнаха да варят моя омар, те започнаха да варят мен! Можех да се почувствам как ме варят жив!
    — Хауърд, това трябва да спре!
    — Дяволски си права — Той се отблъсна от стената и се запъти надолу по улицата, обратно към жилището си. — Трябва да обмисля нещата. Доскоро.

    Лидия пиеше първото си кафе, когато Хаурд се обади следващата сутрин.
    — Може ли да намина, Сис? — Гласът му бе дрезгав, напрегнат. — Трябва да се махна оттук.
    — Разбира се, Хауи. Пак ли ръката?
    — Да! Усещам я, като че е премазана!
    Премазана. Това задейства някакъв звънец в дълбините на съзнанието й.
    — Ела веднага. Ще оставя отключено. Ако ме няма, се разполагай удобно. Скоро ще се върна. Трябва да свърша едни поръчки.
    Тя затвори, навлече дънки и блуза и се завтече към Градската библиотека на Монро. Премазана ръка… спомняше си нещо такова, нещо свързано с жилищата в Саундвю.
    Отне й повечко време, но накрая го намери на една ролка микрофилм от Монро Експрес отпреди две години миналото лято…

    Хауърд изглеждаше адски зле. Той изглеждаше далечен. Не й обръщаше внимание.
    — Чуй ме, Хауърд! Станало е преди две години! Изливали са плочите на основите в твоята жилищна секция. Докато камионът с цемента давал заден, един от работниците се подхлъзнал в някаква кал и задните гуми минали през ръката му. Смазали я толкова лошо, че дори Кълъмбия Презветерианска не би могла да я спаси.
    Той я изгледа тъпо.
    — И?
    — И, не разбираш ли? Ти не само, че си включен в чувствата и усещанията на хората и дори омарите и буболечките около теб. Ти събираш остатъци от стара болка и наранявания.
    — Затова ли тук е толкова шумно?
    — Шумно ли?
    — Да. Емоционален шум. Това място е пълно, имам предвид претъпкано с емоции, някои са бледи, някои — силни, някои са приповдигнати, други разстроени, някои са наистина злобни. Толкова е объркващо.
    Лидия си спомни, че тези паркови жилища са построени скоро след войната — Втората световна. Ако Хауърд наистина можеше да усеща емоции отпреди четирийсет години…
    — Иска ми се да си отидат и да ме оставят да поспя. Бих дал всичко само за минутка покой.
    Лидия отиде до медицинското шкафче в банята и намери шишето с валиум, което лекарят й предписа, докато траеше развода й с Хари. Тя изтърси в дланта си две от жълтите таблетки и ги даде на Хауърд с чаша вода.
    — Изпий това и заминавай да легнеш на леглото. Ще ти помогнат да заспиш.
    Той се подчини и се затътри към съседната стая, придвижвайки се като зомби. На Лидия щеше да й се скъса сърцето. Обади се на една приятелка и я помоли да поеме стенографската работа, с която бе ангажирана следобеда, после се подготви да се погрижи за своя по-голям брат.
    Той спа на пресекулки през целия ден. По здрач тя взе душ, за да облекчи стегнатите възли на мускулите си. Донякъде помогна. Увита с хавлиения си халат, тя се върна в кухнята и го откри да седи там; изглеждаше по-зле от всякога.
    — Не издържам повече! — гласът му като че ли всеки момент щеше да се пръсне на милиони островърхи парченца. — Направо ме подлудява. Не ме оставя дори в сънищата ми! Всичките тези чувства! Ще откача!
    Дивият блясък в очите му я изплаши.
    — Просто се успокой, Хауи. Ще ти направя нещо за ядене и после можем да…
    — Трябва да се махна от тук! Това не може да продължава така!
    Той се устреми към вратата. Лидия се опита да го спре.
    — Хауърд…
    Той я изблъска встрани.
    — Трябва да изляза навън!
    Докато си навлече достатъчно дрехи, за да го последва, него го нямаше никакъв.
    Нощта гъмжеше от страх и радост, и похот, и болка, и удоволствие, и любов, които емоционално и телесно обливаха Хауърд с топлина и светлина.Той имаше нужда от успокоение, от тишина, от покой.
    И ето, право напред, той го мярна… необезпокоявано и тъмно място… почти изпразнено от емоции, от каквито и да е чувства.
    Той се втурна натам.

    Обадиха й се на следващата сутрин.
    — Вие ли сте Лидия Чембърс, сестра на Хауърд Уайнстийн? — запита официално някой.
    Олеле, Боже!
     — Да.
    — Бихте ли дошли до кея Кросби, ако обичате, мадам?
    — О,не! Той нали не е…
    — Той е наред — каза бързо гласът. — Физически де.
    Лейтенант Доналдсън я откара до шамандурата с моторницата на Морската полиция. Хауърд седеше в една гребна лодка, привързана към полюляващата се червена маркировка на канала в средата на пристанището на Монро.
    — Изглежда я е открадал снощи — каза лейтенанта, който бе къдрокос и русоляв и изглежда преполвяваше трийсетте. — Но явно е прекрачил чертата. Отказва да се отвърже от шамандурата и започва да крещи и да размахва едно от греблата към всеки, който се приближи. Питаше за вас.
    Той загаси двигателя и остави моторницата да се носи по посока на Хауърд и гребната лодка.
    — Кажи им да ме оставят на мира, Сис! — извика Хауърд, когато наближиха на десетина фута.
    Имаше подивял вид — небръснат, дрехите му измачкани и на петна, косата му стърчаща в невероятни посоки. И гледаше опасно, с ъгълчетата на очите си.
    „Той изглежда побъркан“, си помисли тя.
    — Върни се на брега, Хауърд — каза тя, опитвайки се да излъчва симпатия и спокойна увереност. — Ела си в къщи.
    — Не мога, Сис! Обясни им. Накарай ги да разберат. Това е единственото място, където е тихо, където мога да намеря покой. Уф, знам че рибите там долу изяждат и биват изяждани, но е от време на време и е далеч оттук, и аз мога да се справя. Просто повече не мога да стоя в града!
    Лейтенант Доналдсън прошепна с ъгълчето на устата си:
    — Приказва тия щуротии откакто го открихме тук сутринта.
    Лидия се зачуди какво би могла да каже на лейтенанта: че нейният брат не е побъркан, че е прокълнат? Започне ли да ги приказва такива и веднага ще й вземат мярка за усмирителна риза и на нея.
    — Не можеш да стоиш там, Хауърд.
    — Трябва. На шамандурата има гнездо на чайка и тази сутрин, когато пиленцата огладняха, това ме накара и мен да огладнея. Но после майка им дойде и ги нахрани и сега коремчетата им са пълни и те са доволни… — той започна да хлипа… — и аз също, и просто искам да си стоя тук, при тях, където е тихо и спокойно.
    Тя чу лейтенантът да изръмжава:
    — Добре. Това решава нещата!
    Той се изправи и сигнализира към брега. От флота с боботене се откъсна друга, по-голяма моторница. На борда имаше хора с бели престилки и носеха нещо, което приличаше на мрежа.

    — Сега за известно време той ще спи, госпожице Чембърс — каза доктор Голд.15
    — Наложи се да му инжектираме доста яка доза торазин16, за да го укротим.
    Бе ужасно да гледа как хвърлят мрежата върху собствения й брат и го издърпват на по-голямата лодка, подобно на гигантска риба, но просто нямаше друг начин. Хауърд щеше да остане там, в океана, до последния си час, ако го бяха оставили.
    Прекара по-голяма част от сутринта в подписване на разни документи и отговаряйки на безкрайни въпроси относно медицинското и емоционално минало на Хауърд, миналото на семейството им, настоящи стресове и натоварвания. Каза на доктор Голд всичко, включително и това, как Хауърд е получил ръката по пощата преди два дни. Божичко, бяха минали само два дена? Всичко… с изключение на това, че чувства болката и емоциите на другите хора… и животни, че и насекоми. Не можа да се насили да се подложи на риск и да се опита да го обясни на доктор Голд. Можеше да си помисли, че и тя страда от психозата на брат си.
    — Кога ще може да се прибере? — попита тя.
    — Не по рано от поне двайсет и осем дни. Толкова трае задържането му. Не се тревожете прекалено много. Изглежда това е остра психоза, получила тласък след оня стряскащ инцидент с отрязаната ръка. Веднага ще го подложим на психотерапия, ще измислим подходящо медикаментозно лечение, и ще направим каквото е по силите ни отново да изправим на крака психиката му, възможно най-скоро. Мисля, че всичко с него ще бъде наред.
    Лидия н беше съвсем убедена в това, но всичко, което й оставаше, бе да се надява. Поне Невропсихиатричния институт в Монро бе чисто нов. Отвори врати едва миналата зима. Бе чувала за него, но тъй като не бе посещавала никога тази част на града, досега не го бе виждала. Изглеждаше доста добре. И след като повечето пациенти тук верочтно бяха упоени в някаква степен, емоциите им не би трябвало да са прекалено силни. Може би тук Хауърд щеше да получи своя шанс.
    Доктор Голд я съпроводи до вратата.
    — В извесен смисъл, това че брат ви се възстановява тук, е ирония на съдбата.
    — И защо?
    — Ами, той е един от партньорите с ограничена отговорност, които създадоха тази малка болница. Всички те притежават сертифициран кредит „данък историческа реконструкция“ за инвестиране, едно от малкото предимства, които остават след данъчна проверка.
    — Реконструкция? — Един предупредителен звънец задрънча някъде в главата й. — Искате да кажете, че сградата не е нова?
    — О, Боже мили, не. Поизлъскахме я, за да изглежда чисто нова, но на практика тя е на сто и петдесет години.
    — Сто и петдесет…
    — Да. Била е изоставена през цялото това време. Разбрах, че е била използвана за боеве с кучета, преди да премине в наши ръце. Дори са я ползвали като тренировъчна площадка за млади бойни питбули. Обучавали са ги с котенца. Гадост, пълна гадост… — Той се взираше в нея. — Добре ли сте?
    — Борби с кучета? — О, боже, какво ли щеше да прични това на Хауърд? Та нали остатъците от нещо подобно щяха да го притиснат до стената!
    — Съжалявам ако съм Ви разстроил!
    — Добре съм — промърмори тя, придавайки си твърдост, за да зададе следващия въпрос. — С каква цел е била построена първоначално?
    — Първоначално ли? Мислех си, че всички го знаят, но предполагам, че сте твърде млада, за да си спомняте подобно нещо. До към края на шейсетте е било Касапницата в Монро. Една от най-производителните в…
    Прекъсна го звукът, който се разнесе по коридира — протяжен, гърлен, агонизиращ крясък, който проеча сред прясно боядисаните стени и прониза Лидиното сърце.
    Хауърд беше буден.

info

Информация за текста

    © Ф. Пол Уилсън
    © 2003 Константин Траев, превод от английски

    F. Paul Wilson

    Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1762]
    Последна редакция: 2006-08-10 20:36:48

notes

1

    Залива на сивите камъни

2

    умалително от sister — сестра (англ.)

3

    една от степените на помрачаване на съзнанието

4

    вид мозъчен кръвоизлив

5

    Hell’s Angels — известна рокерска банда в Щатите

6

    хистология — част от анатомията, която се занимава с устройството на тъканите. В случая се има предвид отдела по съдебна медицина

7

    Федерал Експрес — куриерска служба в САЩ

8

    големи — авторът най-вероято има предвид стодоларовите банкноти

9

    юпи — млад преуспяващ професионалист

10

    Чивас Ригал — марка уиски

11

    зуум ефект — способност на някои фотоапарати автоматично да приближават обекта

12

    спийд, есид — жаргон за различни видове наркотици (есид е всъщност жаргона за LSD, която предизвиква халюцинаторни изживявания)

13

    бурсит — възпаление на околоставна тъкан

14

    1 паунд = 453,59 грама

15

    голд — злато (англ.)

16

    торазин — силно действащо успокоително средство
Top.Mail.Ru