Скачать fb2
Врагът отвътре

Врагът отвътре

Аннотация

    Властниците, контролиращи енергията и наркотиците на Земята, трябва да се защитят, дори ако това води до унищожението на планетата. ЦРУ, ФБР, Данъчната служба и американската образователна система са безсилни да попрвчат на Хелър в усилията му да предложи евтино, незамърсяващо гориво. Тогава неговият партньор — предател вкарва в играта върховното оръжие — Дж. Уолтър Мадисън, най смъртоносният агент по печата в света.


Л. Рон ХабърдВрагът отвътре

    На ВАС,
    милионите почитатели на научната фантастика
    и всички читатели,
    които толкова топло ме приехте
    отново в света на литературата,
    а също и на критиците,
    които сърдечно приветстваха „Бойно поле Земя“.
    Огромно удоволствие е да работя за вас!

Предговор на Волтарианския цензор

    Короната отказва да поеме всякаква отговорност за ефекта, който този изцяло измислен разказ може да има върху хора, достатъчно лековерни, за да повярват в съществуването на планетата „Земя“, или да повярват, че абсурдните действия, произтичащи от това, имат нещо общо с всепризнатата истина.
    Претенциозният опит да се вплетат имената на няколко действително съществуващи лица, като например Джетеро Хелър, в една от игла до конец измислена история, с цел да й се придаде достоверност, е най-недопустимата форма на нарушаване на литературните канони. Само по себе си твърдението, че разказът е „изповед от затвора“ на един признат убиец, посветил целия си живот на лъжи, кражби, изнудване и всякакви други престъпни деяния, би трябвало да служи като достатъчно предупреждение.
    Следователно, всеки, заел се дори без особен ентусиазъм с тази заплетена прежда, поема риск изцяло за своя сметка.
    Така наречената планета „Земя“ НЕ съществува и НИКОЙ не може да намери НИКАКВО доказателство за противното.

    Лорд Инвей, имперски историк, председател на Съвета на цензорите, Имперски дворец, Волтарианска конфедерация
    По заповед на Негово Имперско Величие Уули Мъдри

Предговор на Волтарианския преводач

    Здравейте пак!
    Докато Имперският издателски кодекс изисква всяка преводна книга да бъде съгласувана… с упълномощения преводофон, аз съм длъжен да се подчинявам.
    Тази книга е преведена от волтариански на вашия земен език от искрено вашия 54 Чарли Девет, честно изпълняващ задълженията си като роботомозък в Преводофона.
    Това, че съм превел книга за един несъществуващ свят, говорещ несъществуващ език, не е голям подвиг. Превеждал съм и политически речи. Може да ви се стори самохвалство, но съм превеждал и юридически становища.
    Както виждате, от мен не се изисква да поправям неистини и заблуждения. Аз само превеждам. Само ако попадна на езикови проблеми, както беше в миналия том с тези свръхсветлинни (по-бързи от светлината) явления, съм длъжен да поставя въпроса.
    В този том пак има такъв случай — електрони.
    Учените на Земя обичат нещата да се въртят — както при плъховете, колелата, политиците. Затова смятат, че електроните са малки „неща“, които обикалят около други „неща“, наречени „атоми“. Не казвайте на никого, но те бъркат.
    Някъде в бъдещето те ще открият, че електроните не са нищо друго, освен движение. Това е всичко. Нищо повече. Само движение. Проблемът е в това, че малцина знаят какво е движението. Ако знаеха, щяха да смалят „Айнщайновата бариера“ и да намерят някои отговори, просто така, за разнообразие.
    Тъй че, когато прочетете в този том как някаква машина „прехвърля електрони“, просто си спомнете, че това е здраво стъпила на земята неандерталс-ка наука.
    Както и в предния том, изготвил съм поименен справочник в началото. Не позволявайте да говорят, че роботомозъците за нищо не стават.

    Искрено Ваш,
    Чарли Девет, роботомозък в преводофона.

Справочник към „ВРАГЪТ ОТВЪТРЕ“

    Абсорбо-покритие — покритие, което поглъща светлинните лъчи и буквално прави обекта невидим и неоткриваем.
    Антиманко — раса, прогонена много отдавна от планетата Манко заради ритуални убийства.
    Аталанта — провинция на планетата Манко, в която е живял принц Кавкалсия, основал, според Народна легенда 894М, колония на Блито-3 (Земя).
    Афийон — град в Турция, където Апаратът има тайна база (виж картата).
    Барбен, И. Г. — фармацевтична компания, управлявана от Делбърт Джон Рокцентър.
    Бейб Корлеоне — високата 6 фута и 6 инча глава на мафията Корлеоне, вдовица на Свети Джо.
    Бери — най-влиятелният адвокат на Дълбърт Джон Роксентър, член на фирмата „Суиндъл и Крауч“.
    Билдирджин, медицинска сестра — турско момиче, наето от Прахд Битълстифендър като негова помощница.
    Бис — офицер от флотското разузнаване и приятел на Джетеро Хелър.
    Битълстифендър, Прахд — целулог от Волтар, издирен от Солтан Грис, за да присади на Джетеро Хелър предаватели в слуховия и зрителния му апарат, за да може Грис да го следи.
    „Бликсо“ — товарен космически кораб на Апарата, който прави редовни курсове между Блито-3 и Волтар. Пътуването трае около шест седмици в едната посока.
    Блито — жълта звезда-джудже с една единствена обитаема планета в третата орбита (Блито-3). Намира се на около двайсет и две и половина светлинни години от Волтар.
    Блито-3 — планета, която местните жители наричат „Земя“. Фигурира в Графика на нахлуването като бъдеща спирка по пътя на Волтар към центъра на тази галактика.
    Болц — капитан на „Бликсо“.
    Боуч — главен счетоводител на Солтан Грис, отговарящ за Отдел 451 на Волтар.
    Булдог Графърти — полицейски инспектор в Ню Йорк, на заплата при мафията па Наркотичи.
    Булшот — председател на управителния съвет на Ф. Ф.Б.О.
    Бум-бум Римбомбо — бивш военоморски, експерт по взривовете, член на фамилия Корлеоне.
    Бъдеще-минало — страховитите времеви двигатели, с които Джетеро Хелър изминава двайсет и двете светлинни години от Волтар до Блито-3 за малко повече от три дни.
    Вантаджо — управител на „Грейшъс Палмз“, луксозния публичен дом срещу сградата на Обединените Нации, държан от фамилията Корлеоне.
    Великия съвет — управляващият орган на Волтар, който нарежда да се изпрати мисия на Блито-3 с цел да се предотврати самоунищожаването на планетата, за да не се наруши Графика на нахлуването.
    Влекач Едно — захранван от времевите двигатели „Бъдеще-минало“. Неизползван откакто се смята, че неговият близнак, Влекач Две, е избухнал в космоса.
    Волтар — седалище на Конфедерацията от 110 планети, управлявана от император Клинг Надменни чрез Великия Съвет по времето на мисията на Джетеро Хелър. Империята съществува повече от сто двайсет и пет хиляди години.
    Вълшебна поща — използван похват на Апарата, при който се изпраща писмо, но се предава на получателя само ако се прекъсне редовното изпращане на определен вид картички.
    Външно управление — част от правителството на Волтар, под чийто контрол е Апарата.
    Главотръс — известна волтарианска напитка.
    Гунсалмо Силва — бивш бодигард на Свети Джо, за когото се смята, че е отговорен за убийството му.
    График на нахлуването — план за превземането на галактиката. Плановете и бюджетите на всички управления в правителството на Волтар са съобразени с него. Завещан от древните обитатели на Волтар преди стотици хиляди години, той се счита за свещен и ненарушим и представлява основната догма на Конфедерацията.
    Графиня Крек — осъдена за убийство, затворничка в Спитеос и любима на Джетеро Хелър.
    Грейшъс Палмз — луксозен публичен дом, държан от мафията на Корлеоне, намиращ се срещу сградата на Обединените Нации.
    Грис, Солтан — офицер от Апарата, отговарящ за Блито-3 (Земя) и за Отдел 451, враг на Джетеро Хелър.
    Декодер — виж подслушвателно устройство.
    Дж. П. Флагрънт — вицепрезидент на Ф.Ф.Б.О.
    Дж. Уолтър Мадисън — експерт по връзки с обществеността и бивш член на Ф.Ф.Б.О. Известен е и под името Дж. Чуруликащото Куку.
    Гирант Слахб — известен волтариански целулог, в когото Солтан Грис се предрешава, за да накара доктор Прахд Битълстифендър да му помопге на Блито-3.
    Джером Терънс Уистър — името, което Джетеро Хелър използва на Земя.
    Джими Канавката Тавилотврат — мафиот, който дава на Солтан Грис списък с издирвани престъпници, които искат да се възползват от услугите на болницата иа Грис, за да променят външостта си.
    Дявол от Манко — митичен дух от Манко.
    Емпайър Юнивърсити — университет в Ню Йорк, където се обучава Джетеро Хелър.
    Жило — гъвкав камшик, дълъг около осемнайсет инча, с електрически заряд на върха.
    Занко — компания, за целулогическо оборудване и доставки на Волтар.
    Инксуич — името, под което Солтан Грис се представя за държавен служител.
    Изи Ъпщайн — студент от Емпайър Юнивърсити, нает от Джетеро Хелър да организира корпорация.
    Кавкалсия, принц — според Народна легенда 894М, той избягал от Манко но време на Великото въстание и основал колония на Блито-3.
    Кавказ — планински район между Турция и Русия, където намерили убежище оцелелите от колонията на принц Кавкалсия, след като тя била унищожена.
    Капитан Стаб — началник на екипажа от антиманко, управляващ Влекач Едно.
    Карагьоз — турски селянин, домакин в къщата на Солтан Грис в Афийон.
    „Кенефни мухи“ — подигравателно име за служителите от Вътрешната полиция на Волтар.
    Координиран Информационен Апарат — виж Апарат.
    Корлеоне — мафиотска фамилия, оглавявана от Бейб Корлеоне, бивша хористка от „Рокси“ и вдовица на покойния Свети Джо.
    Кроуб, доктор — доктор и целулог в Апарата, който преглежда Джетеро Хелър преди мисията. Кроуб му препоръчва да се храни с хамбургери и бира на Земя.
    „Къркачи“ — прякор, с който във Флота наричат служителите на Апарата.
    Лепъртидж — голямо животно, подобно на котка, с човешки ръст.
    Лорд Ендоу — волтариански лорд от Външното управление, член на Великия съвет, висшестоящ на Ломбар Хист във волтарианското правителство. Солтан Грис е внедрил Ту-ту като шпионин в неговия офис.
    Майк Мутационе — собственик на гаража „Джифи Спифи“, където са закарани двете коли на Джетеро Хелър — Кадилака и старото такси.
    Манко — планета, която прилича на Блито-3 и е родно място на Джетеро Хелър и графиня Крек. Оттам произлиза Народна легенда 894М.
    Мийли — хазяйка на Солтан Грис.
    Мис Симънс — преподавателка в Емпайър Юнивърсити, обещала на Джетеро Хелър да го изгони от колежа.
    Народна легенда 894М — легендата, която разказва как принц Кавкалсия избягал от Аталанта, Манко на планетата Земя, където основал колония „Атлантида“.
    Нарушаване на Кодекса — нарушаване на Параграф а-36-544М от Сборника космически закони, който забранява да разкриваш самоличността си пред чужда раса. При подобни случаи нарушителят се наказва със смърт, а представителите на чуждата раса се унищожават.
    Одур — виж Олеле.
    Олеле — прякор на Одур, чиновник на Отдел 451, управляван от Солтан Грис.
    Отдел 451 — отдел в Апарата, оглавяван от Солтан Грис, който отговаря само за една нищожна звезда, Блито и за едицствената й населена планета, която обикаля в третата й орбита (Блито-3), наричана от местните жители „Земя“.
    Отдел на ножовете — отдел от Апарата, наречен по името на любимото им оръжие.
    Приемник — виж Подслушвашелно устройство.
    Рат — агент от Апарата, изпратен от Ломбар Хист на Блито-3 заедно с Търб, за да помагат на Солтан Грис за провалянето на мисията на Джетеро Хелър.
    Реле 831 — виж Подслушвателноустройство.
    Роксентър, Делбърт Джон — жител на Блито-3, който контролира горивото, капиталите, правителствата и наркотиците.
    Роук, Тарс — личен астрограф на императора на Вол-тар, Клинг Надменни. Неговото откритие, че Земя се самоунищожава, подтиква Великия съвет да изпрати там Джетеро Хелър със специална мисия.
    Сборник космически закони, Параграф А-36-544М — параграф от волтарианския Космически кодекс, който забранява при кацане на планети, които са в Графика за нахлуване, да се алармира населението им. Нарушението му се наказва със смърт.
    Свети Джо Корлеоне — глава на мафията Корлеоне, преди да го убият. Бил е против разпространението на наркотици, затова е получил такъв прякор.
    Сенатор Туидъл — щатски сенатор, поддръжник на Делбърт Роксентър.
    Синьо сияние — ярка синя светлина, която волтарианските кораби излъчват преди кацане, за да зашеметят всички живи същества наоколо. Също така се нарича зашеметяваща светлина.
    Ске — шофьор на Солтан Грис.
    Снелц — командир на взвод от стражата на Спитеос към Апарата, който се сприятелява с Джетеро Хелър и графиня Крек, докато те са затворници там.
    Спитеос — тайна планинска крепост и затвор, подчинен на Апарата, на планетата Волтар, където са затворени графиня Крек и Джетеро Хелър.
    Спрейче — малка кръгла топка, която при натискане изпуска ароматизиран въздух. Използва се като освежител.
    Спърк — собственик на компанията „Очите и ушите на Волтар“, убит от Солтан Грис, който открадва от него микроустройства, които присажда на Джетеро Хелър с помощта на Прахд Битълстифендър.
    „Суиндъл и Крауч“ — адвокатска фирма, представляваща интересите на Делбърт Джон Роксентър.
    Султан Бей — името, което Солтан Грис използва в Афийон, Турция.
    Таил, вдовицата Пратия — нимфоманка от Волтар.
    Тап — алкохолна напитка на Волтар.
    Търб — агент от Апарата, пратен на Блито-3 заедно с Рат, за да помагат на Солтан Грис да проваали мисията на Джетеро Хелър.
    Ту-Ту — прякор на Туола, чиновник в отдела на Солтан Грис.
    Туола — виж Ту-Ту.
    Утанч — танцьорка, която Солтан Грис купува.
    Фахт Бей — турското име на командира на секретната база на Апарата в Афйон.
    Ф.Ф.Б.О. — „Фатън, Фахтън, Бърщайн и Оуз“, най-голямата рекламна фирма в света.
    Флистен — планета във Волтарианската Конфедерация с хуманоидно население с дълги нокти и жълта кожа.
    Флот — елитната космическа армия на Волтар, към която принадлежи Джетеро Хелър и която Апаратът ненавижда.
    Фаустино „Примката“ Наркотичи — глава на мафиотска фамилия, която нелегално разпространява наркотици от „И. Г. Барбен“ и се стреми да завладее територията на фамилията Корлеоне.
    Хелър, Хаити — сестра на Джетеро Хелър и много популярна актриса от развлекателните програми на Волтар.
    Хелър, Джетеро — боен инженер и имперски офицер от Флота, изпратен от Великия съвет на Блито-3.
    Хипношлем — устройство, което се поставя на главата, за да предизвика хипноза.
    Хист, Ломбар — началник на Координирания информационен Апарат, който изпраща Солтан Грис да провали мисията на Джетеро Хелър, за да не разбере Великия съвет за неговия план.
    Целулогия — наука на Волтар, която се занимава с регенериране на тъкани, включително и на цели части от тялото.

ЧАСТ ДВАДЕСЕТА

    До лорд Турн, върховен съдия на Имперските съдилища и затвори, Правителствен град, планета Волтар, Волтарианска Конфедерация

    Ваша Светлост, сър!
    Аз, Солтан Грис, Ранг XI, офицер на обща служба, бивш второкласен офицер от Координирания информационен апарат, Волтарианска Конфедерация (пожелавам дълъг живот на Негово Величество Клинг Надменни и неговите най-благородни лордове), с пълно смирение и благодарност тук започвам третия том на моите самопризнания относно МИСИЯ ЗЕМЯ.
    Съзнавам, че тук, в Имперския затвор, Ваше Ви-сокоуважавано Благородие има много по-важни дела от четенето на поредицата от моите престъпления срещу държавата. Все пак, ако Ваше Благородство сте запознат с предишното ми изложение, убеден съм, ще се съгласите, че аз изцяло съм действал при изпълнение на заповеди.
    Ни най-малко не искам да кажа, че съм невинен и следователно трябва да бъда освободен от килията, която Ваше Великолепно Благородие така щедро ми предостави! Не, това решение бе изключително мъдро, както ще проличи и от тук изложените подробности.
    Вярно, има известна несправедливост в това, че аз съм в затвор, а Джетеро Хелър продължава да е на свобода като издирван престъпник. Но аз напълно вярвам, че обединените полицейски сили на Волтар ще го открият и арестуват. Каквото и да му сторят, няма да може да се сравни с моето отмъщение.
    Може би моите признания ще ви дадат поне малка представа относно неговото поведение. Все пак, трябва да ви предупредя, че Флотски офицер Хелър е непредсказуем. Аз зная най-добре. Подслушвателните устройства, които бяха присадени в него, ми позволяваха тайно да наблюдавам всичко, което той виждаше и чуваше. Без той да знае, аз виждах всичко, което той правеше и мога да ви уверя — Хелър е опасен!
    За един имперски боен инженер задачата му бе много проста — трябваше само да иде на Земя (известна ни като Блито-3) и без много шум да внедри няколко напреднали технологии (в сравнение с тяхната примитивна техника), така че до следващия век, когато бе планирано нашето нашествие, планетата все още да е обитаема. Нямаше значение, че той не знаеше за фиктивността на мисията. Ломбар Хист, като завеждащ Апарата, бе подлъгал Великия съвет да изпрати мисия, вместо да предприемат скъпо струващ предварителен удар. Такъв удар щеше да унищожи основното средство, на което Хист разчиташе в плановете си да стане император — смъртоносните земни наркотици, които тайно транспортирахме от базата ни в Афийон, Турция.
    Моята задача също изглеждаше много лесна. Трябваше само да придружа Хелър на Земята и да се погрижа мисията му да се провали. Хист особено силно наблегна на това. Преди да отлетим от Волтар ми каза, че е назначил един от убийците си тайно да ме следи, за да види дали изпълнявам заповедите.
    И така, закарах Хелър в базата на Апарата в Афийон. Постарах се той да не види и чуе нищо, което да му подскаже, че оттам изпращаме на Волтар хероин и един наркотик, наречен „шпора“. Той така и не узна, че Хист възнамеряваше да използва наркотици, за да подчини на себе си волтарианското правителство и хората от върха, както правеха на Блито-3. От Афийон изпратих Хелър в Съединените Щати.
    Това трябваше да бъде една хубава, проста, незабелязана от никого мисия. Той трябваше да се приземи, да го арестуват и толкоз. Но не! Не и Хелър! Експлозии, престрелки, преследвания с коли, ченгета, агенти на ФБР.
    И кой накрая го прибира? Една мафиотска фамилия! Отгоре на всичко, те са против наркотиците и ги командва една амазонка над шест фута, Бейб Корлеоне. И какво прави Хелър? Удря по конкуренцията на Бейб! И къде се озовава да живее? В страхотен апартамент в „Грейшъс Палмз“, публичен дом на фамилията Корлеоне, фрашкан с красиви жени, точно срещу сградата на Обединените Нации! И какво си купува? Кадилак колкото цяла яхта и едно старо потрошено нюйоркско такси!
    И кой би предвидил, че Хелър ще направи и невъзможното, за да спаси живота на онзи мизерник, Изи Ъпщайн? Не стига, че Ъпщайн е анархист, но има и нахалството да не харесва данъчните служби! Не стига това, ами Хелър му тика в ръцете сто хиляди долара и го наема като някакъв корпоративен съветник.
    Да има нещо разумно в поведението на Хелър? Беше изпратен на Блито-3 да се занимава със замърсяването на околната среда на планетата, а не с дипломати, проститутки, мафиоти, агенти на ФБР и данъчни чиновници!
    Единственият човек, който прозря какъв е Хелър, бе мис Симънс. Скъпата, чудесна мис Симънс! Когато Хелър си подаваше документите в Емпайър Юнивърсити и каза, че иска да специализира ядрена физика, тя веднага си го нарочи със своя противоядрен поглед. Непоколебимата й решителност да го изгони от колежа ме изпълваше с безмерна радост. Тя така разчете заниманията на Хелър, че той трябваше да посещава по две и три упражнения в един час, тъй че просто нямаше как да присъства на всички.
    Типично за Хелър, той измисли как с измама да излезе от положението. Нае Бум-бум, бивш военноморски специалист по експлозивите, който работеше за Корлеоне, да се явява вместо него на часовете по военна подготовка. И после, действайки от един „команден пункт“ в района на университета, Бум-бум започна да „минира“ залите, където бяха упражненията на Хелър с касетофони, за да може Хелър просто да прослушва на висока скорост лекциите. Дяволска работа!
    Щях да се радвам да убият Хелър веднага и всичко да се свърши. Но типично за измамническата му същност, той саботира тази идея. Хелър изпращаше доклади на имперския астрограф Тарс Роук, при това използваше код. Докато не се доберях до пластината, за да мога да фалшифицирам докладите на Хелър, така че всичко да изглежда нормално, не можех да го ликвидирам. Това само показва колко трудно се ръководи Хелър!
    Трябваше да се добера до кодовата пластина. Заповядах на Рат и Търб, двама агенти на Апарата, които работеха към Нюйоркския офис, да ми докладват в Афийон. Имах намерение да им възложа да намерят пластината, за да мога да се отърва от Хелър и да се заема с по-важни неща, като например пристигането на Утанч, истинска турска танцьорка, която бях купил.
    Освен това строях в Афийон нова болница, за да внедря самият аз малко напреднали технологии. Волтарианският целулог, който бях уредил да дойде, Прахд Битълстифендър, можеше да променя лицата и отпечатъците от пръсти на престъпниците. Сто хиляди на глава беше далеч по-доходен бизнес от прочистването на земната атмосфера.
    Понеже Рат и Търб трябваше да пристигнат всеки момент, а на Хелър му оставаха броени дни, реших да проверя какво прави. Извадих екрана и го включих.

Глава първа

    Отначало помислих, че Хелър и онзи бивш военноморски Бум-бум просто се занимават с новия си начин да ходят на училище.
    „Командният пункт“ в Емпайър Юнивърсити като че ли беше читалнята в централната библиотека. Очевидно Хелър бе овладял каталожната система, както и компютрите — те бяха съвсем елементарни. Преглеждаше картичките в каталога. Действаше прекалено бързо, за да мога и аз да ги чета, така че не знаех какво търси и предполагах, че верен на обещанието си към Бейб Корлеоне, търси някоя книга но предметите.
    Бум-бум седеше до него и четеше нещо. От време на време имитираше пистолет с ръката си и повтаряше тихичко „бум“, за да не пречи на останалите. Понякога казваше „бум-бум!“.
    Нещо събуди любопитството на Хелър и аз се постарах да разбера какво. Бум-бум четеше някаква книга с комикси и аз се изненадах, че имаха цяла полица с такива книги. Но понеже не видях „Бъгс Бъни“, изгубих интерес.
    Хелър бе натрупал цял куп книги. Бяха с една и съща подвързия, красиво оформени. Заглавието беше „Пътешествията на Хаклуйт“, а с по-ситни, ед-новремешни букви, пишеше: „По-значими навигационни плавания, пътешествия и открития на английската нация. 1589“. Хелър се зае да ги погълне с много по-голяма скорост от обикновено, сякаш търсеше нещо определено. Ту прелистваше бързо, ту поспираше.
    Спрях кадъра, за да видя какво привлича вниманието му. Странни неща. Едва ли е възможно да имат връзка със заниманията му в колежа. „… и така понесохме загуба от петнайсет души, които се бяха приближили до брега и слязоха на сушата.“ И още: „… местните изневиделица ни нападнаха и изгубихме боцмана…“ Неща от този род.
    Бум-бум се наведе към Хелър и прошепна:
    — Преди малко ме попита какво чета. Добре де, а ти какво четеш?
    — Чета, че всеки, който се опитва да се приземи тук, бива нападан от местните — каза Хелър.
    — Така е — каза Бум-бум и се върна към комиксите.
    Но Хелър май се заинтересува от нещо друго. Пак спрях кадъра, за да видя какво е. „… и местните казаха, че златните им огърлици идвали от някаква мина на три левга навътре в гората…“ И още: „… в планините на този нос казваха, че имало огромни купища руди…“ И „… та ние поехме нагоре но реката и там намерихме моряка от друг кораб, който мислехме за изяден и се зарадвахме да го намерим, но той не искаше да си тръгне, преди да изкопае златната мина, която била нагоре по реката…“
    Бяха описани страшно много различни „пътешествия“ до Северна Америка и Хелър четеше, ли четеше разни неща за хора, които са умрели толкова отдавна, че и костите им са изгнили. Но той редовно върши смахнати неща. Не можеш да предвидиш какъв ще е следващия му ход. Непредсказуем е. Но трябваше да опитам. Собственият ми живот можеше да зависи от това дали ще успея да предугадя какво ще направи. Чудех се дали не смята да практикува канибализъм. Или може би крои планове да отвлече от болницата мис Симънс, преподавателката му по Удоволствие от природата и негова пречка номер едно, и да я пусне да плава в малка лодка. Най-накрая Хелър каза:
    — Ще стоиш ли на пост?
    Бум-бум кимна.
    — Ще ида на разузнаване. Връщам се след няколко часа.
    Хелър си върна книгите.
    Излезе и отиде при информационното табло. Търсеше нещо. Един студент залепи обява:
ПРОТЕСТНО СЪБРАНИЕ ЗА НЛО
    — Какво е „НЛО“? — попита Хелър.
    — Неидентифицирани летящи обекти — каза студентът. — Летящи чинии. Извънземни.
    — И протестирате срещу тях? — попита Хелър, застанал нащрек.
    — Не, не. Протестираме срещу това, че правителството държи това в тайна.
    — Ти виждал ли си ги? — попита Хелър.
    — До този момент са били забелязани трийсет хиляди НЛО — отвърна стдентът.
    — Трябва да внимават повече — каза Хелър.
    — Ти си „бибипски“1 прав, така е — каза студентът. — Ако правителството не престане да крие информацията, ще организираме протестна демонстрация. Не ни пука от специалните полицейски части. Най-добре ела на събранието. След три седмици е. Долу институциите!
    — Ще дойда — каза Хелър.
    Продължи да преглежда обявите и съобщенията. Най-накрая намери едно наскоро залепено:
    Удоволствие от природата
    Заниманията на групата до края на семестъра ще се водят от господин Удлис.
    Изменения в програмата няма.
    Значи това е търсил. Отиде в една телефонна кабина и толкова бързо прелисти указателя, че нищо не разбрах. След това тръгна към подлеза на метрото.
    Пак кръшка!
    Качи се на един влак и с рев се понесе към центъра на града. Много скоро с потракване се насочи към асансьора на голяма сграда. Хрумна ми, че е обул друг чифт шпайкове! Огледалото на асансьора показа, че е с тенис екип и с неизменната си червена бейзболна шапка. А бях забелязал, че шапката за него е нещо като част от работна униформа. Спря пред врата с надпис „Геологически проучвания“ и „Правителство на Съединените Щати“. Влезе.
    Зад бюрото седеше служител.
    — Търся златни мини — каза Хелър.
    — Всички търсим — каза служителят.
    — Проучвам златните мини по крайбрежието на Ню Инглънд — каза Хелър.
    — О, по дяволите, сигурно си почитател на стария капитан Дъган — каза служителят. — Капитане! — той посочи с ръка. — Иди ей там и го събуди. Ще ти мели на главата часове наред.
    Хелър влезе. Един възрастен човек подреждаше карти. Хелър му каза какво търси.
    — Аха — каза старецът. — На времето написах книга за колониалните рудни находища. Така и никой не я прочете. Издателят ми изпрати една сметка. Седни.
    Капитан Дъган, като държавен служител, имаше много свободно време и започна да разказва на Хелър историята на своя живот. Бил изследовател, но го пенсионирали по възраст и продължил да работи тук. Хелър чу куп истории за Седемте града на Чибола, за изгубените мини и битките с индианците, след това излязоха и Хелър го покани на обяд, по време на който му бе разказано най-подробно за Аляска, Клондайк и четирдесет и девета година. Освен че разказите бяха за злато, което винаги буди интерес, не виждах какво можеше да се научи от тях. Но Хелър седеше и слушаше със зяпнала уста.
    Цели три часа плюс обяд и доникъде не бяха стигнали!
    Най-накрая капитан Дъган се умори да разказва и премина по същество.
    — Ето какво търсиш, млади човече — каза той и започна да се бори с едно голямо чекмедже. — Това са копия на карти, които се намират в националните архиви във Вашингтон.
    Копията не бяха добри, а оригиналите навярно са били толкова стари и оцапани, че сигурно и те не се четяха.
    Капитан Дъган разгърна няколко.
    — Това са колониални проучвания. Виждаш ли тук? Тази горната е правена от самия Джордж Вашингтон. Мащабът не е много достоверен, защото първите компании за карти са се опитвали да убедят краля, че има по-малко, отколкото му се е искало, по все пак се разбира.
    Хелър ги разглеждаше с око-микроскоп. Откри една с надпис „Кънектикът“.
    — Ей — внезапно каза той, — тук има един поток, който се казва „Златна мина“! Влива се в Атлантическия. Ето тук — само на двайсет-трийсет мили североизточно от тук!
    — Така е — каза капитанът. — Трябва да е някакво местно име.
    — Мога ли да видя сегашните карти на този район?
    Капитан Дъган ги донесе.
    — Виж ти, виж ти — каза той. — Има го и на новата карта. Виж, има даже някакви обозначения за изкопаеми. О, да. Знам го това място. Изгубена мина. Така и не са я открили. Спомням си, че преди четирдесет години някой се опитваше да прокарва там граници. Вероятно там никога не е имало мина. Искали са да привлекат колонисти или нещо такова. Виж сега тука — доста на североизток от тук, почти по средата на щата, има истинска мина — край Портланд, Кънектикът. Кариерата Стриклънд. Много скални хрътки се навъртат там. Ходят и в Роксбъри, Бранчвил, Ист Хемптън и Олд Мистик долу на брега. Копаят скъпоценни камъни, слюди и други такива. В Кънектикът е пълно с подобни неща. Иди с кола до Уест-честър и се качи на пътя за Ню Инглънд — това е магистрала 95 и можеш да се пробваш. Кънектикът е страшно хубав по това време на годината. Ще ми се да не бях вързан за този „бибипски“ офис! Е, скоро се пенсионирам и ще ме пуснат от килията.
    Хелър купи няколко карти, съдържащи и най-малките подробности. Купи и двайсет екземпляра от книгата на капитан Дъган — с автографи! И старецът направо светна.
    Като си тръгна, спря на още едно място — магазин за цветя. Поръча всеки ден да изпращат на мис Симънс в болницата букет красиви цветя.
    Слезе в метрото и след малко пак седеше в централната библиотека. Буб-бум се върна от поредната обиколка за събиране и залагане на нови касетофони — измамния начин на Хелър да посещава занятия.
    — Нещо ново? — попита Хелър.
    — Нищо — каза Бум-бум. — Страхотно е да ходиш в колеж.
    И пак се върна към книжката с комиксите.
    Но на мен след този ден ми се зави свят. Хелър бе намислил нещо ново. Усещах го. Бях истински потиснат. Не знаех какво ще ми поднесе този път. Кроеше нещо. Бях сигурен, че не е на добро.
    Но истински се разстроих едва по-късно. Около полунощ се прибрах в спалнята си. На възглавницата ми лежеше картичка!
    Никой не би могъл да влезе в тази стая!
    Но картичката беше там!
    Беше адресирана до мен, с разкривен почерк:
    СОЛТАН ГРИС, КАЗАХА МИ ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ ДА ТИ НАПОМНЯМ, ЧЕ КРАЙ ТЕБ ИМА НЕПОЗНАТ СЪС ЗАПОВЕД ДА ТЕ ДОВЪРШИ, АКО ОПЛЕСКАШ НЕЩАТА. ХИСТ ПРЕДОСТАВИ ИЗБОРА НА ТОЗИ ЧОВЕК. НОЖ? ПИСТОЛЕТ? АВТОМОБИЛНА КАТАСТРОФА? А МОЖЕ БИ ОТРОВА В ХРАНАТА? НЯМАШ ДРУГ ИЗБОР, ОСВЕН ДА НЕ Я ОПЛЕСКВАШ. ТАКА ЧЕ, ГРИС, НЕ Я ОПЛЕСКВАЙ.
    И отдолу нарисувана кама. Единственият подпис.
    Кой беше това? Някой от турската прислуга? Някой в Афийон? Някой от базата? Съмнявах се във всички.
    Не мигнах.

Глава втора

    Беше вторник, четири следобед, Източно стандартно време.
    Хелър прекара деня си както обикновено — ходи на занятия по трудния начин. В момента седеше на стълбите на централната библиотека. Този път бе облечен в бежов всекидневен костюм. Четеше секретен наръчник от програмата за запасни офицери на тема как да се изнуди агент да изнуди съпругата на генерала да предаде плановете на битката. Отнякъде долетя звънец за край на часа. Хелър остави наръчника, погледна и видя насреща Изи Ъпщайн.
    Аз доста се учудих на появата му. След като Хелър му даде десет хиляди долара да основе някаква корпорация, аз бях почти убеден, че Изи просто ще му вземе парите и ще изчезне. Но той се появи. Веднага ми стана ясно, че хитрият му мозък е родил някакъв по-сложен кроеж да завлече Хелър с още пари.
    Ъпщайн изглеждаше доста неспокоен. Стоеше няколко стъпала под Хелър и нолюляваше очуканото си дипломатическо куфарче.
    — Здрасти, Изи — кза Хелър. — Сядай.
    — Не, не — отвърна Изи. — Трябва да стоя прав в присъствието на моя началник.

    — Ти си отговорен за мен, какви са тези приказки за началници? — каза Хелър.
    — Боя се, че ще ми се ядосаш. Заслужавам го.
    — Седни и ми кажи защо — каза Хелър.
    — Не успях да свърша всичко. Знаех, че работата ще е прекалено трудна за мен.
    — Сигурен съм, че поне нещо си свършил — каза Хелър.
    — Това онова — отвърна Изи. — Само че…
    И въздъхна с облекчение, загледан надолу по стълбите в отсрещната посока. Приближаваше Бум-бум.
    — Последният заряд е прибран — докладва Бум-бум. — Днес нямаме занятия от пет часа.
    — Какво е това? — попита Изи.
    Хелър му разказа за касетофоните, които Бум-бум зареждаше по класните стаи. Изи бе шокиран.
    — О! — възкликна той. — Това сигурно е много уморително. И опасно! Ще има тестове и лабораторни упражнения. Но това е истински проблем само в бизнес администрацията. С цената на малки разходи може да успея да облекча малко всекидневието ви.
    — Казвай — обади се Хелър.
    — Ще направя едно проучване на времевата заетост и ще ви докладвам — каза Изи. — Но ето че пак ви губя ценното време.
    Отвори куфарчето, извади някакви листове хартия и ги подаде на Бум-бум.
    — Трябва само да ги подпишеш и ставаш редовен служител на компания „Удивителни инвестиции в Ню Йорк“ с платени социални осигуровки. Доколкото разбрах, утре сутринта трябва да представиш някакво доказателство на чиновника, при който си регистриран в периода на гаранция.
    Бум-бум въздъхна и коленичи на стълбите. Изи му остави част от документите, другите прибра.
    — Наистина успях да свърша някои неща, господин Джет. Не съм седял със скръстени ръце. А сега, ако имаш свободно време и си готов да ме удостоиш с част от него, трябва да тръгваме. Как смяташ, дали имаме готовност да получим твоя капитал?
    Знаех си! Само искаше да измъкне останалите пари на Хелър. Този окаян и хрисим малък охлюв, облечен в дрехи от Армията на спасението, можеше да ми дойде като истинска благодат!
    Последваха го към спирката на метрото и се качиха в посока към центъра на града. Прехвърлиха се на Таймз Скуеър.
    — Къде отиваме? — нозаинтересува се Бум-бум.
    — Трябва да имаме адрес — каза Изи. — Наех единственото място, където можем да се настаним веднага.
    Слязоха на 34-та Улица. Качиха се но някакви стълби.
    — Дано да одобрите — проплака Изи.
    Влязоха в асансьор. Той се понесе като стрела нагоре.
    — Това е единственото свободно място в съда по банкрутите — каза Изи. — Фирмата не е могла да си плаща високите нюйоркски данъци за корпорации — бих казал, че по-скоро не са знаели как да не ги плащат. Занимавали са се с производство и продажба на луксозно офис обзавеждане и оборудване, но търсенето спаднало. Съдът продаваше за три години напред офисите с цялото обзавеждане и аз ги купих. Надявам се цената да не ви се стори прекалено голяма. Трябваше да платя две хиляди долара. И е само половин етаж.
    Хелър каза:
    — Половин етаж?
    — Да. На останалата площ има дизайнерска фирма, фирма дистрибутор на спортни стоки, училище за чужди езици и агенция за модели. Има и още около четирдесет други фирми. Те заемат останалата половина от етажа. Не продават помещенията си, но мисля, че ще са добри съседи. Вероятно ще можем да търгуваме с тях — дрехи, спортни стоки. Понеже сме мултинационална корпорация, сигурно ще ни трябват чужди езици, а моделите около нас няма да пи пречат. Но ако мислите, че няма достатъчно пространство, можем да се преместим.
    Намираха се в огромен коридор с арки в готически стил, като в дворец. Навсякъде пространство. Огромна площ.
    Хелър гледаше заоблените колони, взря поглед в цветния мрамор и погали една арка.
    — Малко е старичко — каза Изи. — Завършено е през 1931. Но се надявам да оцените, че атмосферата е по-специална.
    — Това нещо от камък е много хубаво! — каза Хелър. — Къде сме? Що за място е това?
    — А — каза Изи. — Сградата има собствен подземен вход, за да не може да се види какво представлява отвън. Съжалявам. Това е Емпайър Стейт Билдинг.
    — Боже мой! — възкликна Бум-бум и бързо си свали шапката.
    — Така, всичко от дясно на асансьора е наше — каза Изи. — Тъй че ако ме последвате…
    На пътя им застанаха няколко работника от фирма за надписи, които поставяха бронзови табели с името на корпорацията. Табелите бяха е цел да ориентират посетителите в огромните мраморни коридори. Бум-бум ми пречеше да прочета надписите.
    — Така, първият офис — каза Изи, — е офис на една от компаниите, които ще ни служат за прикритие.
    На табелата пишеше:
НЕВЕРОЯТНИ ВЪЗМОЖНОСТИ inc.
Президент: Г. X. Гинсбърг
Секретарка: Ребека Мосбърг
    Изи отвори една врата. Просторна чакалня с хромирано обзавеждане и рисунки по стените. Млад мъж усърдно лъскаше всичко. Вътрешна стая с надпис „Президент“.
    Но Изи не ги вкара вътре.
    — Нямах възможност да свърша — каза той. — Все още почистват и подреждат. Много съжалявам.
    Поведе ги към следващия офис. На табелата пишеше:
ФАНТАСТИЧНИ СДЕЛКИ inc.
Корпорация от Делъуеър
Президент: Исак Щайн
Секретарка: Раби Шултман
    Чакалнята беше в черен оникс. Две млади момичета с вързани на кок коси почистваха. Изи бързо затвори вратата.
    Той продължи да отваря една след друга вратите на офисите. „Надеждно това“, „Удивително онова“, всички с различни президенти, секретарки и управителни съвети. Всеки офис бе обзаведен изключително стилно и учудващо различно.
    — Кои са всички тези хора? — попита Хелър. — Президентите, секретарките и другите подобни?
    — Всяка една фирма няма нищо общо с другите! — бързо отвърна Изи. — Враговете ти не могат да проникнат в тях. Дори обзавеждането е различно, но това е, защото предната компания се е занимавала с офис обзавеждане и са искали да изложат различните си продукти.
    — Но кои са тези хора? — повтори Хелър.
    Изи въздъхна.
    — С някои се свързах много трудно, но зная къде се намира всеки един от тях в момента. Някои живеят в Кюрасо, други в Израел, даже има един, който живее в старчески дом в Ню Джърси. Имаме подписите на всички — побърза да добави Изи. Той продължи, напред.
    — Съжалявам, че трябва да го спомена, но един от офисите ни създава неприятности. Не е свързано с корпорацията. Става въпрос за обзавеждането.
    На табелата на вратата пишеше:
КОРПОРАЦИЯ „ЧУДЕСАТА НА КРАСИВИТЕ,
ОСЕЯНИ С МОМИЧЕТА ПЛАЖОВЕ НА ТАИТИ“
Инкорпорирана в Таити
Президент: Симон Леви
Секретарка: Жан льо Зип
    Като отвори вратата, се разкри обширно пространство, осеяно с бамбукови мебели. Стените бяха бели и голи.
    — Говорих за стените. Нямах време да уредя нещата. Съжалявам.
    Бързо затвори вратата. Продължиха нататък.
    — Все пак има един офис, който наистина е завършен — каза Изи.
    На вратата пишеше:
„МУЛТИНЕШЪНЪЛ“
    Вътре всичко беше от чиста стомана. По четирите стени се разгръщаше карта на света, по цялата й площ бяха отбелязани различните валути.
    — На вътрешната врата няма надпис „Президент“ — отбеляза Бум-бум и отиде да я отвори.
    Показа се офис, съвсем празен, само в ъгъла имаше един матрак и кашони с бюра.
    Изи побърза да затвори вратата под носа на Бум-бум.
    — Това е моят офис — каза той. — Но сега ще ви покажа нещо наистина хубаво.
    Поведе ги по един коридор, в края на който имаше масивна врата.
    — Успях да довърша това. Знаех колко е важно.
    На вратата нямаше табела с надпис, но имаше снимка на „Боинг“ последен модел.
    — Искаш да кажеш, че това е моят офис? — каза Хелър.
    Изи отвори вратата.
    Пред погледите им се разкри просторен апартамент, обзаведен в изключително модерен стил. Имаше странични врати. Пред прозорците бе поставено голямо бяло бюро. А от прозореца се откриваше панорамен изглед на целия Манхатън. Впечатляващо!
    Хелър се приближи до бюрото и седна на големия бял стол. Поигра си с чекмеджетата. Вдигна слушалките на белите телефони и чу сигаал. Отиде до някакви вградени шкафове и ги отвори. После забеляза, че белият килим е толкова дебел, че краката му потъват в него до глезените.
    — Зная, че ще искаш да добавиш и нещо лично в обзавеждането — каза Изи. — Така е някак голо.
    Хелър каза:
    — Страхотно е! И флотски адмирал не може да се надява на по-хубаво нещо! Какви са тези странични врати?
    Изи отиде до една от тях и я отвори.
    — Твоя лична баня и тоалетна. Малка стая за почивка. — Отвори друга врата. — Будоар за секретарката. — И последната. — Пръчки за голф и други подобни. Но да тръгваме. Няма да ви отегчавам с останалите корпорации. Трябва само да ви покажа стаята за комуникации.
    Поведе ги по един коридор и докато минаваше покрай многобройни врати, Хелър забеляза, че Хонконг, Сингапур, Лондон, Швейцария, Лихтенщайн, Бахамите, всички имаха представителства.
    Изи ги вкара в стая, където беше пълно с телекси, телефони и електронни калкулатори. Млад мъж седеше пред една телекс машина и печаташе нещо.
    — Всичко това е свързано и готово за работа — каза Изи. — Можем да получаваме справки за обменните курсове на валути по целия свят. Банковите сметки са открити, брокерите са готови да започнат работа. Ще купуваме валута от едно място, ще я продава ме на друго, където стойността й е по-висока и така парите ни ще се завъртят по света и ще ни носят още пари. Всеки час, в който това оборудване стои и не работи, ни струва цяло състояние.
    — Ами защо не работи? — попита Хелър.
    — Нямаме пари, с които да започнем — каза Изи. Погледна часовника си. — Точно след десет минути долу ще ни чака брониран камион „Бринкс“. Ще те откара вкъщи, охраната ще върне тук твоите сто хиляди долара и утре започваме.
    Погледна извинително Хелър.
    — Отначало няма да спечелим много пари. Но с печалбите от обмяната ще можем да плащаме всички месечни разходи и като приключим с тези няколко важни неща, ще можем да се заемем сериозно с правене на пари.
    Помислих си — какъв печен играч!
    Хелър, Бум-бум и Изи слязоха долу и въпреки пиковия час и задръстванията, бронираният камион „Бринкс“ ги чакаше. Качиха се и потеглиха с рев.
    След няколко минути Хелър извади стоте хиляди от сейфа си в „Грейшъс Палмз“. Изи ги прибра в сак, качи се в камиона и тръгнаха. Пак без никаква разписка.
    Във фоайето Бум-бум каза:
    — Ей, аз за кого работя? За Таити или за Делъуеър? Забравих. Божичко, никога през живота си не съм виждал такова обзавеждане на офиси. И то в Емпайър Стейт Билдинг! Порасна ни работата, малкия. Какво трябва да нося, смокинг или генералска униформа?
    Показа се Вантаджо.
    — Къде са труповете?
    — Божичко, Вантаджо — каза Бум-бум. — Трябва да видиш офисите на това хлапе!
    — Какви офиси?
    — Половин „бибипски“ етаж в Емпайър Стейт Билдинг! — каза Бум-бум.
    Вантаджо погледна Хелър.
    — Не трябва да даваш на Бум-бум да пие. Изпада в делириум тременс. Излязох да ти кажа, че Майк се обади и каза, че таксито ти ще е готово утре. Най-добре се занеси там и го вземи, Бум-бум.
    — Не мога — каза Бум-бум. — Не е събота вечер.
    — Ей, каква е тази събота вечер? — попита Хелър.
    — Тогава се събира Лигата за граждански напредък — каза Вантаджо. — Всички големи шефове в града. Така че, по това време никой за нищо не те закача. Бум-бум няма да рискува нищо, ако отсъства от града за няколко часа, нали е вън под гаранция.
    — Искаш да кажеш, че има някаква среща, на която се събират всички? — попита Хелър.
    — Да, шефовете на полицията, кмета и така нататък. За нас тези срещи са лоша работа. Фаустино Наркотичи е председател и тогава раздава всички подкупи. Най-лошо е през първата събота от месеца — тогава присъстват и губернаторът, и висши държавни служители.
    — В такъв случай щом не е събота вечер, аз сам ще ида и ще прибера колата — каза Хелър.
    — Не, по дяволите, не можеш! — каза Вантаджо. — Не знаеш ли, че в Ню Йорк не е разрешено да карат пенавършили осемнайсет години? Точно затова ти трябва шофьор. Ще изпратя някое от момчетата. Но каква е тази работа с Емпайър Стейт Билдинг?
    — Просто нещо странично, което се появи — каза Хелър.
    Вероятно Хелър просто така го каза. Неангажиращо. Но в мен се надигна леко безпокойство. Ами ако този Изи не му открадне парите?
    Колеж, две коли, геологическото проучване, а сега и тази странна история в Емпайър Стейт Билдинг… Умът ми просто не можеше да го смели! Само едно ми беше ясно като бял ден — от Хелър не можеше да се очаква нищо добро.
    А аз нямах никаква вест от нюйоркския офис за агенти Търб и Рат. Хелър трябва да бъде спрян! Не ми беше ясно какво прави, но въпреки това трябва да бъде спрян. Този човек бе жива заплаха! Личен кабинет с изглед към целия Манхатън!

Глава трета

    Понеже трябваше да спазвам странен режим заради големите времеви разлики между Ню Йорк и Турция, свикнах да спя по цяла сутрин. Отворих очи и страшно се разгневих, като видях онзи дърт „бибип“ Карагьоз, изправил се до леглото ми, кланя се и мънка нещо. Погледнах си часовника. Беше само единайсет! Впих в него гневен поглед.
    — Двама мъже на двора, Султан Бей — Безпомощно размаха ръце. — Те влязоха. Седнаха на пейка. Не щат да си тръгват.
    — Ще ги накарам аз да тръгнат! — извиках аз. Грабнах пушката и изскочих на двора.
    — Султан бей! — викна Карагьоз. — Не сте облечен!
    Тъй или иначе, изкочих навън. Никой не може да ми казва какво да правя!
    Наистина, на пейката седяха двама мъже. Бяха обърнати с гръб към мен. Изскочих пред тях и се прицелих. Бяха Рат и Търб!
    От изненада мустакът на Рат щръкна още повече. Пълното и подпухнало лице на Търб пребледня.
    — Какво, в името на седемнайсетте дяволи, правите тук? — прогърмях срещу им.
    Рат имаше нахалството да опре пръст до устните си, за да ме накара да млъкна.
    Търб се опитваше пак да седне на нейката.
    — Обяснете ми! — прогърмях още по-силно.
    Рат още по-упорито се опитваше да ме накара с пръст да замълча и аз осъзнах, че говоря на волтариански. Но нямаше значение. Когато прислугата ме зърнеше, всички се изпаряваха.
    — Ние… ние се подчинихме на заповедта ви — заекна Рат.
    Това вече беше друго нещо. Накарах го да заеква.
    — Вие к… к… казахте — разтрепери се Търб, — „Намерете ги и ги накарайте да докладват“.
    — Ние… ние изпращахме съобщения по радиото всеки ден и… и затова сметнахме, че това може да означава единствено да дойдем тук.
    Значи съобщението не е било ясно. Разчитай на подчинени и те със сигурност ще ти се качат на главата.
    — Вие, „бибипнати“ глупаци, следяхте подслушвателното усройство, пришито в дрехите му. В магазина са изхвърлили старите дрехи на боклука, след като си е купил нови.
    Насочих към тях цевта на пушката.
    — Той не е в Атлантическия! Намира се в публичния дом на Обединените Нации, „Грейшъс Палмз“, и си живее като бей!
    Рат зяпна.
    — Откъде знаете?
    Бях се ядосал и действах непредпазливо. Никога не трябва да узнаят, че съм присадил на Хелър подслушвателни устройства на Волтар и следя всичко, което той вижда и чува.
    — Имам други източници на информация. Мислите, че сте единствените шпиони на света ли? Имам шпиони навсякъде. Шпионирам дори вас!
    Изглеждаха достатъчно изплашени, затова ги поведох към къщата. Оставих ги да чакат там.
    Отидох да оставя пушката, сложих си халат и позвъних в кухнята за горещо кайве с много захар, шекер ли.
    Докато го пиех и си мислех, реших, че може би това не е чак толкова лошо. Така можех да им дам много точна информация. Освен това мога да ги накарам, без значение колко волтариански кодекси се нарушават, да вземат със себе си приемник и декодер.
    Върнах се и продължих да пия кафе, докато те стояха прави. Изпитах някакво задоволство, като си дадох сметка, че сигурно току-що са пристигнали след дълго пътуване със самолет и не са спали. Другото хубаво нещо беше, че в Турция бе горещ септемврийски ден и сигурно умираха за студена напитка. Трябва да знаеш как да поставиш такива хора на място.
    — Няма да ви екзекутират — казах аз, за да завържа разговор и да ги накарам да се отпуснат. — Освен, разбира се, ако не продължавате да оплесквате нещата.
    Те неспокойно се раздвижиха.
    — Агентът, който ви следи, е напълно откачен — казах аз. — Но мисля, че мога да го контролирам.
    Влязоха Карагьоз и един сервитьор и донесоха сребърна кана с шира, запотена от студ, и три чаши. Отпратих прислугата заедно с двете чаши, и отпих на малки глътки от студената напитка.
    До тук всичките ми действия бяха съвсем елементарни. Но това много улесняваше всичко останало.
    — Има една кодова пластина — казах аз. — Голяма е приблизително толкова.
    Показах им с ръце.
    — Представлява лист с изрязани участъци в него. Знаете ли какво е това?
    — Лист кодова пластина — каза Рат.
    — Поставя се върху хартията и в празните места се пише истинското послание — каза Търб. — След това се попълва останалата част от писмото.
    — Вашата мишена има такава. Трябва да я вземете! — казах аз. — Дори това да ви струва живота.
    Това също бе елементарна тактика.
    — Пластината е някъде в багажа му, а той се намира в бившия апартамент на Генералния секретар на горния етаж на „Грейшъс Палмз“. Ясен ли съм?
    И двамата кимнаха.
    — Трябва да се предрешите като дипломати и да се престорите, че искате да се възползвате от услугите на публичния дом. Ще идете в този апартамент. Вратата никога не се заключва. През деня той никога не е в апартамента. Трябва да претърсите всичко и да намерите кодовата хартия. — Ясно?
    Кимнаха.
    — Още нещо. Друг агент се опита да постави там подслушвателно устройство. Но се появи някакво смущение, нещо, свързано с въглерод. Трябва да откриете какво е и да го обезвредите.
    Кимнаха.
    — Още нещо — казах аз. — Ти, Рат, трябва да си обръснеш мустаците.
    Обзе го ужас.
    — Но те ми скриват белег от нож, който ясно личи, и по него могат да ме познаят!
    — Добре — казах аз. — Тогава просто ги подрежи.
    — Хубавите ми мустаци!
    Трябва да се следва твърда линия на поведение.
    — По-добре мустаците, отколкото гърлото, нали? — казах аз.
    Той ме разбра.
    — Така, тук няма таксита — казах аз.
    — Та ние пристигнахме с такси.
    — Няма таксита — казах аз. — Така че ще идете пеша до летището, ще пренощувате там и сутринта ще хванете самолет за обратно.
    Те мрачно кимнаха.
    Разклатих чашата си и ледчетата в нея потракаха.
    — Въпроси?
    — Онези двете устройства, които ни бяхте казал да държим в обхват от двеста мили от него, са скрити на телевизионната антена на Емпайър Стейт Билдинг — каза Търб. — Добре ли е?
    Хей, та това беше даже много добре. Значи уредите, които препращаха сигналите от подслушвателните устройства в Хелър, бяха точно над главата му.
    — За момента става — студено казах аз. — Това ли е всичко?
    Кимнаха.
    Пак разклатих леда в чашата.
    — В такъв случай изчезвайте. Зает съм.
    Излязоха навън под жаркото агънце.
    Аз ликувах. Сега ги държах здраво в ръце. Скоро ще имам кодовата хартия и ще мога да подправям докладите на Хелър до Волтар. И тогава БУМ! Край с Хелър.
    Сладък е животът!

Глава четвърта

    На следващата сутрин, изведнъж, внезапно и прекрасно, животът стана много по-сладък. Шофьорът на такси се втурна при мен.
    — Бързо! Бързо! Утанч ще бъде тук след два часа!
    Моята нова турска танцьорка!
    По това време тъкмо бях седнал да закусвам. Скочих и хукнах към двора. Подноса с кайве се обърна и прегазих с крака остатъка от крехките чаши.
    Шофьорът като че ли искаше да ми каже още нещо. Спрях се пред него.
    — Трябват още пет хиляди долара за камилата и шофьорите на камиона. Налага се да им ги дам преди да я докарат тук.
    Бугнах му петте хиляди в ръцете. Той ги взе.
    — Къде е стаята? — попита той.
    Аз потичах още малко. Вилата разполагаше с много стаи. Имаше една особено голяма, от която се излизаше в ограден кът от градината и която имаше собствена баня.
    — Това ще е нейната стая.
    Той огледа ключалките от вътрешните страни на вратите.
    — Ще трябва да се обадя на ключар веднага да дойде и да сложи по-здрави ключалки — каза той. — Тя е много срамежлива и се страхува от всичко.
    Обади се на ключар и се върна.
    — Веднага ще дойде. Ще струва още десет хиляди турски лири.
    Дадох му ги.
    — Видя ли я? — попитах аз. — Как е тя?
    — Сега нямам време за разговори — каза той, хукна към колата и потегли с голяма скорост.
    Повиках Мелахат Ханъм, домакинката.
    — Веднага приготви тази стая.
    — Аз приготвих една друга по-малка стая — каза тя.
    — Не, не, приготви тази.
    Прислугата се разтича, премести в стаята най-хубавите килими и нагласи всичко.
    Ключарят пристигна с един стар камион и веднага се зае да дупчи, да чука и трака. Поставяше украсени турски железни решетки от вътрешната страна на вратите. Още двама помощници пристигнаха с друг камион. Донесоха съвсем нови брави, последна мода, и започнаха да ги поставят.
    Прислугата обикаляше в кръг, под моите крясъци изнесоха всичко, което бяха донесли, върнаха каквото бяха изнесли, забравиха кърпите, не можаха да ги намерят, взеха моите кърпи и ги окачиха в банята.
    Градинарят забързано обикаляше градината да къса цветя и да ги пълни във вази.
    Най-после бяхме напълно готови.
    Зачакахме.
    Няколко пъти излизах на пътя и се оглеждах. Все още никаква Утанч. Минаха четири часа. Тъкмо бях решил да ида в тайната стая и да видя как вървят нещата с Хелър, когато се втурна едно от малките момчета и закрещя:
    — Камионът пристига! Камионът пристига!
    Беше голям камион. Не можеше да мине през портата. На него имаше осем работника. Беше натоварен догоре с метални сандъци!
    Осемте работника скочиха долу и един по един започнаха да пренасят вътре големите сандъци. Карагьоз ги напътстваше и им показваше в коя част на стаята да стоварят всеки един.
    Шофьорът на такси пристигна.
    Шефът на работниците се приближи и поиска петнайсет хиляди турски лири. Шофьорът на камиона ми обясни, че това бил местен камион и разходите му не влизали в петте хиляди щатски долара, които бях платил.
    Камионът тръгна.
    Шофьорът на такси отиде в стаята и заключи отвътре вратата към градината. След това заключи и ключалката на вратата към двора. Поиска всички резервни ключове. Събра ги в шепа и ги хвърли в стаята. После трясна вратата към двора, така че да може да се отключи само отвътре.
    — Чакай малко — казах аз. — Къде е Утанч?
    — Трябва да разбереш — каза той. — Тя е срамежливо, просто момиче от едно племе в пустинята Каракум. Не разбира нито от цивилизацията. Освен това все още е ужасена, след като цялата руска армия се опита да я изнасили. Пък и е много изтощена от дългото пътуване и от ужаса си от бягството от руските тюркмени. Трябва да й се позволи да се оправи и да почине един ден.
    — Но къде е тя? — попитах аз.
    — Вероятно в някой от сандъците — каза той.
    — Ти не знаеш? — казах аз, без да мога да повярвам.
    — Когато говорих с нея тази сутрин, каза ми да не любопитствам, защото това я карало да се черви.
    — Значи си я виждал! Как изглежда?
    — Не личи много от воала, но мисля, че изглежда точно като на снимката, която ти показах, когато ти я купи. Много е срамежлива. Не само беше с воал, но и едва едва се показваше от един сандък. А, да, ето разписката за продажбата.
    Всичко беше на турски и имаше много печати и марка от заверка при нотариус. Пишеше, че някаква Утанч е собственост на някакъв Султан Бей. Като поех разписката, ръцете ми трепереха. Притежавах истинска, жива турска танцьорка! Тялом и духом!
    — Може да се задуши в някой от онези сандъци — казах аз.
    — Моят съвет е просто да я оставиш да си почине — каза шофьорът. — Тя е пустинно цвете. Дивачка. Крехка, чуплива. Не е свикнала с мъжете и е напълно чужда на цивилизацията. Аз просто бих я оставил да си почине.
    И си тръгна.
    Десетина минути по-късно от стаята се чу силен металически звук. След това още веднъж. Сетих се какво може да бъде. Някой затвори металните решетки. Въздъхнах с облекчение. Излязла е от сандъка и е заключила вратите.
    Няма нужда да казвам, че през останалата част на деня не бях годен за нищо.
    Стоях пред вратата и слушах. По едно време ми се стори, че чувам душа.
    Часове наред се разхождах из двора.
    Беше късна вечер. Притесних се, че момичето не е хапвало нищо. Стори ми се, че в стаята някой се движи. Отидох да повикам Мелахат Ханъм и я накарах да приготви поднос с вкусни неща за ядене.
    Мелахат почука на вратата на стаята. Желязната решетка се отвори. Вратата бе открехната съвсем мъничко и после бързо се затвори.
    Икономката се обърна към мен, озадачена. След това очевидно чу шепот от другата страна на вратата. Мелахат си тръгна. Желязната решетка пак се затвори.
    После отново се чу металически звук!
    Вратата към градината! Беше повикала Мелахат на вратата към градината! Да, естествено. Когато Утанч е отворила вратата откъм двора, видяла е мъж — мен. И естествено, веднага я е затръшнала.
    От стаята се чу шептене, но беше трудно да се определи дали наистина някой шепти, макар че бях долепил ухо до вратата.
    Вратата към градината се отвори и затвори. Видях Мелахат в двора. Махаше ми. Две от малките момчета изтичаха към нея. Тя се наведе и им прошепна нещо.
    Момчетата хукнаха към другата част на къщата. Металически звук и вратата към градината се отвори, после пак се затвори и залости.
    Мелахат се приближи до мен.
    — Тя каза…
    — Видя ли я? — прекъснах я аз. — Как изглежда?
    — Беше зад една завеса — каза Мелахат. — Каза, че не й била определена прислуга и понеже видяла от прозореца двете момчета, искала те да й прислужват.
    — О, разбира се — казах аз. — Диво пустинно момиче. Ще се чувства самотна без прислуга.
    — Знаех, че ще се съгласиш, затова временно ги назначих за нейна прислуга.
    — О, назначи ги за постоянно. Тя ще остане дълго тук.
    Наистина щеше да остане. Принадлежеше ми, тялом и духом. Изглежда пак бе пуснала душа.
    — Май пак се къпе — казах аз.
    — Мисля, че къпе малките момчета. Бяха доста мръсни.
    Сигурно беше така. След около десет минути едно от момчетата излезе от вратата към градината и дойде в двора. Беше това, което най-често сритвах. Косата му бе мокра и кожата му изглеждаше две бои по-светла. Носеше бродиран панталон и бродирано елече. Откъде ги е взел? Турски националем костюм! О, естествено, диваците от пустинята!
    — Утанч — нахално заяви момчето, — каза, че е най-добре Султан Бей да се изкъпе и да облече тюрбан. Каза, че изглежда много неугледен, за да му пее!
    Започнах да го ритам, но помислих и спрях. Чак сега проумях значението на вестта. Аха! Тя смята веднага да се заеме с работата!
    Побързах. Взех си душ. Отидох в стаята с дрехите и изрових плат, който можех да увия около себе си като тюрбан, а също и кафтан.
    Най-накрая излязох. Мелахат, Карагьоз и двете малки момчета се бяха заели със салона. Сега се радвах, че разреших на Карагьоз да купи всичките тези килими. Прислугата бяха сковали миндер и бяха сложили отгоре възглавници. Посочиха ми, че трябва да седна там. По средата на пода имаше купчина възглавници, на известно разстояние от миндера и по-ниско.
    Карагьоз намали осветлението. Очевидно така у бяха заръчали. Поставиха две газени лампи, кои-о хвърляха мека жълто-оранжева светлина.
    Прислугата се изнесе.
    Седях на миндера с кръстосани крака и чаках танч.

Глава пета

    След около двайсет минути вратата на салона леко се открехна. Усетих, че зад процепа има око. Но знаех колко срамежлива, скромна и притеснителна е тя и се боях да не я изплаша с някое по-рязко движение, затова седях неподвижен.
    Вратата се отвори още малко. Като сянка, тя се промъкна през нея. Спря се. Жълто-оранжевата светлина я докосна.
    Беше облечена в шалвари и много стегнато елече, което скриваше гърдите й, но шията и корема бяха оголени. Не носеше пантофи и ноктите на краката й бяха ярко червени. Около гарваново черната й коса имаше венец цветя. Беше с воал!
    Но очите й, леко издължени, много големи, се бяха вторачили в мен със страх.
    Едната й ръка бе повдигната под воала и ми се стори, че връхчето на пръста й срамежливо бе пъхнато между зъбите.
    Махнах й да влезе.
    Тя за малко не побягна.
    Аз застинах. Измина минута. Постепенно тя изглежда събра кураж и влезе в стаята. В лявата си ръка носеше два музикални инструмента.
    Тя свенливо приближи възглавниците по средата на стаята. Сега я виждах по-добре. Кожата й бе млечно бяла. Не виждах лицето й заради воала, но очите й, които бе свела надолу и само от време на време стрелваше напред, бяха красиви.
    Остави единия инструмент — беше към осемнайсет инча в диаметър и приличаше на тамбура.
    Грациозно се отпусна върху една възглавница, с кръстосани крака. Сложи другия инструмент в скута си. Това беше нещо като лютня с дълъг калъф, с три струни и ключове.
    — Господарю — тя така шепнеше, че едва я чувах, — ще нея с твое позволение и по твоя заповед.
    Махнах господарски с ръка.
    — Пей!
    Тя се сви и аз осъзнах, че съм го казал прекалено високо.
    Бе свела поглед. Настрои лютнята. Започна да свири, без да пее. НЕВЕРОЯТНО ХУБАВО! Турската народна музика е много ориенталска и завършва с неопределен ритъм, и по принцип не ми харесва. Но ръцете й бяха толкова сръчни и свиреше с такова съвършенство, че стаята сякаш се пренесе в някакъв вълшебен свят. Какъв невероятен музикант!
    Последният акорд заглъхна. Страхувах се да ръкопляскам. Тя ме гледаше толкова срамежливо изпод вежди, че сигурно си мислеше, че е била прекаледно смела.
    След това прошепна:
    — Тук няма никакви камери, нали?
    Стреснах се. Но веднага си дадох сметка защо пита. Примитивните турци вярват, че ако запишеш гласа им, ще го изгубят. Това безспорно доказваше, че тя наистина е само една скитница от пустинята Каракум, диво същество.
    Казах:
    — Не, не. Разбира се, че няма.
    Но тя стана, движенията й чиста поезия, и обиколи стаята, надничайки зад различните предмети, за да се увери със собствени очи. Върна се и седна. Взе лютнята.
    — Не бях достатъчно смела, за да пея, но сега ще го сторя.
    Извири няколко акорда и запя:
„Тя се извиси като луната в прегръдките на небето,
отвори устни да вкуси росата,
и после отиде до слънцето!
Бързо побягна!
Обгорена от лъчите на твоя пламтеж!“

    Бях в транс! Гласът и бе плътен и нисък, чувствен, мамещ! Говореше с тюркменски акцент, който лесно се познава, макар че си е турски. Говорят го в цяла Русия, почти без изменения. Гласът й ме караше да настръхвам. Пулсът ми препускаше.
    За мое разочарование тя остави настрана лютнята. С наведена глава и поглед, вперен в земята, тя прошепна:
    — Господарю, с твое разрешение и по твоя заповед, ще танцувам.
    — Танцувай! — с готовност разреших и заповядах аз.
    Пак го бях казал много високо. Уплаши се. Но почти веднага след това взе тамбурата. Това не беше обичайно. Обикновено турските танцьорки използват кастанети на пръстите. Но това беше турски барабан.
    Тя се изправи толкова ефирно и леко, та дори не разбрах, че е станала.
    В първия момент си помислих, че просто стои права. И след това видях мускулите на голия корем!
    На светлината на пламъчето коремът й се движеше и се извиваше без ни едно трепване на останалата част от тялото. Истинска танцьорка на кючек!
    Елечето покриваше гърдите й. Шалварите покриваха бедрата й. Но голотата между тях беже жива!
    След това, в ритъм с движещите се мускули, тя започна леко да удря по тъпана. Заудря по-силно и краката й започнаха да се полюшват. По-силно и цялото й тяло започна да се полюшва. Коремните й мускули се свиваха и се извиваха и хълбоците й подскачаха!
    О, небеса!
    Това стигаше да докара един мъж до ЛУДОСТ!
    И през цялото време очите й бяха скромно сведени надолу.
    Но какво правеше сега? Между всеки две удряния по тъпана тя вдигаше ръка към лицето си.
    Повдигаше воала!
    Малко по малко, хълбоците й започнаха да подскачат все повече и повече, едновременно с това повдигаше последователно едното стъпало, после другото. Започна да си тананика песен без думи в ритъма на тъпана.
    Изведнъж, с вик, тя подскочи във въздуха!
    Воалът падна.
    Тя се наведе, хълбоците й подскачаха, подскачаха, коремът й се свиваше и отпускаше, дланите и ръцете й се виеха. Очите й не се откъсваха за миг от мен и пламтяха!
    Беше СТРАХОТНА!
    Никога преди не бях виждал такова лице!
    Дъхът ми спря. Сърцето ми се качи в гърлото. Досега в живота си не съм бил толкова възбуден.
    Започна да си вдига стъпалата по-високо. Тамбурата започна да бие по-диво. Заудря я последователно по дланта, и лакътя и после ИЗЧЕЗНА!
    Скачаше през светлината на пламъка, преобръщаше се във въздуха, въртеше се, навеждаше се и се спираше — очите й горяха така, сякаш щяха да пробият дупки в мен!
    Подскачаше високо във въздуха.
    Политаше нагоре — с големи подскоци. Тъпанът биеше все по-бързо и по-бързо. Самата тя се въртеше и подскачаше все по-бързо и по-бързо. Беше като вихър на фона на жълто-оранжевия огън.
    Никога досега не бях виждал такъв танц!
    Собственото ми тяло започна да се извива в ритъм с нейното.
    Изведнъж тя подскочи много високо, силно извика и се озова с кръстосани крака върху възглавницата си. Застана абсолютно неподвижно.
    Но очите й ме пронизваха като два тлеещи въглена!
    Не можех да овладея дишането си.
    Тя посегна със светкавично движение и грабна лютнята. Притисна я до себе си. Изсвири един акорд.
    Очите й пареха — впити в мен!
    Запя с пулсиращ, наситен със страст глас:
„Славеят трепереше
в мъжката му ръка.
Шийката, пулсираща от страх,
бе извита в миг на дива страст.
Мили,
не ме забравяй, когато няма да ме има,
ако ме убиеш от любов!“

    Беше прекалено много! Викнах й:
    — Не! Не! О, небеса, никога няма да те убия!
    Това преля чашата. Твърде високо!
    Тя се сви от страх. Втурна се към вратата с вик на уплаха и изчезна. Хукнах след нея. Късно. Вратата на стаята й бе залостена с метална решетка.
    Седнах в дворчето, превит от неудовлетворена страст, потънал в угризения.
    Останах там до изгрев слънце, без да свалям поглед от онази врата.
    Тя не излезе.

Глава шеста

    На следващия ден бях като замаян. Мислех само за Утанч. Но мислите ми не бяха много ясни и подредени. Хрумнаха ми хиляди идеи как да привлека вниманието й и да се реванширам за уплахата, но отхвърлих всичко.
    В оградата на личната й градина имаше малка дупка и аз прекарах цял следобед свит там, жадуващ да я зърна.
    В късния следобед, когато захладня, тя се показа от вратата откъм градината. Беше облечена в бродирано наметало. Лицето й не бе забулено — не предполагаше, че я наблюдават. Беше толкова красива, че дъхът ми спря. Походката й, толкова лека, толкова спокойна, бе самата поезия.
    Прибра се в стаята си.
    През нощта напразно чаках в салона. Момчето не дойде да ме предупреди. Тя не се появи.
    Бях неотлъчно там през цялата нощ, вслушвах се и в най-малките шумове.
    Изтощен, заспах и сънувах ужасни кошмари, че тя е само сън.
    Събудих се на следващия ден около обед. Не закусих почти нищо. Разходих се из двора. Влязох и опитах да се позанимавам с нещо, но беше невъзможно.
    Към три пак излязох навън.
    Гласове!
    Идваха от нейната градина!
    Бързо се промуших в малката дупка и надникнах.
    Тя седеше в градината!
    Не беше забулена. Изглеждаше страхотно. Беше облечена с друго наметало, но то се бе разтворило по невнимание. Отдолу се показваха сутиен и стегнати бикини. Краката и стомахът й бяха голи.
    Очите ми до такава степен бяха залепнали като магнити за нея, че не забелязах двете момчета. Бяха седнали на тревата в краката й. Носеха къси броди-рани елечета и панталони. Блестяха от чистота. И двамата държаха на коленете си по една малка сребърна чаша.
    Тя каза нещо, което не разбрах, но двамата се засмяха. Усмихната, тя безгрижно се облегна назад и се показа още от корема и вътрешната страна на едното бедро. Пресегна се. Наблизо имаше сребърен чайник и още една сребърна чаша върху сребърен поднос.
    Тя грациозно взе чашата в едната тънка ръчица и чайника — в другата. Наля от чайника в чашата. След това се наведе и наля в двете чаши на коленете на момчетата.
    Малко чаено парти! Колко очарователно!
    Тя вдигна чаша, момчетата вдигнаха своите.
    Тя каза нещо, което на турски значеше „За ваше здраве“.
    Всички отпиха.
    Чаят сшурно беше ужасно горещ и силен. Двете момчета изпиха чашите си, отвориха усти и се закашляха. Но като видяха как тя отпива на малки глътки от своя, се засмяха.
    А сега — каза Утанк с плътния си мелодичен нас, — да минем към следващата приказка.
    Двете момчета се размърдаха от удоволствие и с приближиха още по-плътно до нея, гледайки я с обожание. Колко е сладка — разказва им приказки. Утанч разпери ръце и се облегна на пейката.
    — Тази приказка се казва „Златокъдра и тримата комисари“.
    Тя се настани по-удобно.
    — Имало едно време едно малко красиво момиче на име Златокъдра. Това означава, че имала коси с цвят на злато. И така, тя обикаляла насам-натам из горите и все си навличала разни бели. Пъхала си носа навсякъде. Един ден отишла до една колиба, разбила ключалката и нахълтала в чужда собственост без разрешение.
    Златокъдра имала ужасен апетит, защото родителите й били капиталисти, и както обикновено решила, че умира от глад. На масата имало три чинии с каша. И тъй, тя решила, че това е колибата на някой работник и спокойно може да я експлоатира.
    Седнала на най-големия стол и се заела с чинията пред него. Само че кашата била много гореща. Затова се преместила на следващия по големина стол и понечила да излана кашата. Но тя пък била съвсем изстинала. Седнала на най-малкия стол и, уха, тази каша била страхотна. Капиталистическите й наклонности надделяли и ИЗЛАПАЛА ЦЯЛАТА КАША. Не оставила нищичко.
    Но тази къща не била работническа, а принадлежала на трима комисари, които в този момент били на партийно събрание, за да решат как да помогнат на работниците. Тъй че, тази свиня Златокъдра си погодила страхотен номер, защото тези комисари не били никакви работници, а истински яки, здрави приятели на народа. Наистина, нямала късмет малката Златокъдра, но да си е направила по-добре сметката. Като се върнали, най-големият комисар си оставил камшика на масата, погледнал си кашата и казал:
    — Кой, по дяволите, ми е пипал кашата?
    Средният на ръст комисар си оставил бокса на масата и казал:
    — Ей, кой „бибипец“ е ял от моята каша?
    Най-дребният комисар тъкмо си закачил пушката и видял, че неговата пък чиния е ПРАЗНА!
    Двете момчета се напрягаха да не пропуснат дума. Утанч се приведе към тях. Продължи:
    — И така, те забелязали стъпки по снега, изкарали кучетата и проследили Златокъдра! Минали през планини, заледени реки и гори. Ох! Какво преследване! И най-накрая намерили Златокъдра на едно дърво.
    Утанч пак се облегна. Сръбна си от сребърната чаша. Явно нямаше намерение да продължава. Двете момчете бяха проточили шии:
    — И какво? И какво?
    Утанч се усмихна замечтано. После каза:
    — Ами хванали я и я „бибипали“ и всички много се забавлявали.
    Двете момчета се разсмяха. Смяха се, смяха се, и Утанч заедно с тях. На момчетата им стана толкова смешно, че се затъркаляха по тревата, хванати за стомасите.
    Най-сетне се успокоиха. Утанч им се усмихна. Взе сребърния чайник.
    — Пийнете още чай.
    Беше такава чаровна сцена! Естествено, Утанч е била подложена на руската пропагандна машина. И естествено, не изпитва свян да говори така пред малки момченца. Но беше толкова мило от нейна страна да посвещава от времето си на образованието на тези две малки турски зверчета. Това показваше, че има мило, отзивчиво сърце.
    Точно в момента, в който се пресягаше към чайника, зърнах голата й мишница. Не подозирах, че нещо е в състояние така да ме развълнува. Изведнъж се оказа, че не мога да дишам.
    И точно в същия миг това лайно Карагьоз заобиколи стената на градината, спря и се покашля. Аз се изправих и се престорих, че търся нещо изпуснато. Отдалечих се.
    Мелодичният й, плътен глас ехтеше в ушите ми. През целия следобед не можах да помисля за нищо друго.
    Представете си как се развълнувах, когато към осем вечерта едно от момчетата дотича при мен.
    — Утанч каза да се изкъпеш, да си сложиш тюрбана и да я чакаш в салона.
    И ако щете ми вярвайте, за отрицателно време се навлякох в тюрбана и кафтана. Седнах на възглавниците и зачаках.

Глава седма

    Жълто-оранжевите отблясъци на пламъците заиграха по стаята.
    Тя тихо се промъкна през вратата.
    Като сянка се понесе към възглавниците.
    Седна с кръстосани крака по средата на стаята. Постави на земята голям, сребърен, блестящ като огледало поднос, лютнята и тамбурата. Беше облечена в сиви шалвари и късо елече със сребриста бродерия, което прикриваше гърдите й, но коремът и ръцете оставаха голи. Косата й бе прихваната със сребърна лента. Беше покрита с було.
    Седеше с наведена глава. Не ме поглеждаше.
    Просто си седеше. От време на време въздишаше.
    Не смеех да заговоря от страх да не избяга. Но след като измина доста време, я попитах:
    — Защо си толкова тъжна?
    С нисък, плътен глас, тя каза:
    — О, господарю, тъжна съм, защото не мога да понасям мисълта, че съм лишена от елементарни житейски неща. Въздишам заради липсата на копринени кърпички, френски шампоан за вана, балсами и „Шанел номер 5“. Трябва съвсем дребна сума, за да се купят — някакви си няколкостотин хиляди турски лири.
    Изглеждаше толкова тъжна, угрижена. Тя беше само една дива, примитивна номадка от пустинята Каракум. Нямаше смисъл да й напомням, че сега беше робиня. Естествено, че й трябваха нари, за да си купи неща от първа необходимост. Как ли са й липсвали, като е водила камилите в онази пясъчна пустош.
    — Имаш ги — казах аз с господарски маниер.
    Тя веднага се съживи и изопна снага. Очите й ме стрелнаха с поглед и веднага се приведоха срамежливо.
    Тя вдиша от земята малкия си тъпан и започна да удря бавно, плахо. След това затананика тъжна, отнесена мелодия.
    Знаех, че си дава кураж.
    Ударите но тъпана станаха по-силни. Изведнъж, на средата тя остави тъпана, смени го с тамбурата и започна да удря по нея.
    Мелодията, която тананикаше, се усили, забърза и стана по-жива.
    Както си седеше, тялото й започна да се поклаща. Изправи се на колене. Движенията на тялото се засилиха.
    Гривните й силно подрънкваха при ударите по тамбурата. Ритъмът зачести. Както беше седнала, но без никаква опора, започна бързо да протяга напред крака, един след друг!
    Така от седнало положение, показвайки за секунда лакираните в сребристо нокти на краката, удряйки по блестящата тамбура, тя се понесе из стаята, пеейки някаква дива мелодия! Създаваше впечатление, че всъщност се носи по пода!
    Обиколи стаята от единия до другия край, после обратно. В края на всяка обиколка скачаше високо, падаше на пети, изпъваше тялото и викаше: „Хей!“. И всеки път гривните й силно подрънкваха. Дивашко!
    Сега се движеше в големи кръгове. Това беше руски танц! Понесе се по-бързо. Тамбурата се обаждаше още по-силно.
    Моето тяло започна да подскача в ритъма на ударите. Следвах я само с очи, но тялото ми също започна да се извива наляво и надясно.
    Кръговете се смаляваха. Затваряха се все по-близо и по-близо към средата на стаята.
    И след малко тя отново застана по средата. Мелоцията на гласа й стана по-силна, по-наситена. Тя Беше на колене. Въртеше тамбурата над главата си, беше я обърнала с лицевата страна към мен, наляво, надясно, наляво, надясно, удряйки всеки път с ръка.
    Усетих, че тялото ми отвръща на ритъма. Очите ми следяха инструмента.
    Жълто-оранжевите пламъци проблясваха и проблясваха. Усетих, че дишам в ритъма на мелодията.
    Хълбоците й започнаха да се полюшват. Тя рязко дръпна воала от лицето си. Очите й ме изгаряха като въглени.
    Тялото ми се свиваше, не ми се подчиняваше, напред-назад, напред-назад.
    Изведнъж тя се отпусна на петите си. Остави тамбурата. Взе лютнята.
    Започна да свири акордите на същата мелодия, която преди си тананикаше. Очите й ме изгаряха.
    Започна да пее.
„Неизпратени целувки са заседнали на гърлото ми,
неизпратени усмивки
свили са гнездо зад устните ми.
Несподелена страст надига се в дъха ми
и връща се
в устата няма!
Ръцете ми
болят
от нераздадени милувки,
треперят,
като си помисля
да излея върху теб
целия поток
от СПОДАВЕНА ЛЮБОВ.“

    Беше непоносимо! Викнах:
    — О, скъпа моя!
    Прострях ръце към нея.
    Викът, жестът, я изплашиха. Тя се сви от страх. И преди да успея да я спра, захвърли инструментите и избяга от стаята!
    Не бях стигнал до вратата, когато желязна решетка бе залостена.
    Опитах се да й говоря. Умолявах. Но гласът ми сигурно изобщо не е стигал зад вратата. Тя си остана заключена.
    Стоях доста време, после отидох и взех петстотин хиляди лири и започнах да ги пъхам, една по една, под вратата. Последната остана да стои там, крайчецът й се показваше. Прекарах остатъка от нощта пред вратата, вперил поглед в нея.
    Следващия ден събрах достатъчно смелост, за да се промъкна край стената на вътрешната градина, но, уви, пролуката, която бях открил, бе запушена.
    В един момент ми се стори, че чувам гласове в градината. Не бях сигурен. През целия ден бях нещастен, изпълнен с болка.
    Не таях много надежда. Но към осем едно от момчетата дойде при мен. Каза:
    — Утанч ме изпрати да ти кажа да се изкъпеш, да си сложиш тюрбана и да идеш в салона.
    О, никога не се бях къпал толкова бързо. Почти за отрицателно време бях в салона. Зачаках.
    След много, много дълго вратата се открехна.
    Тя се промъкна леко и тихо. Носеше стегнато елече, което оставяше ръцете и корема й голи. Беше със златна бродерия. Бе обута в златисти шалвари. Черната й коса бе опасана със златна лента, върху която бяха увити цветя. Над лицето й бе спуснат златист воал. Като седна, забелязах, че ноктите на ръцете и краката й са лакирани със златист лак. Носеше лютнята и лъскава сабя.
    Но пак седна с наведена глава и забит в земята поглед. От време на време изпускаше по една въздишка.
    — Защо въздишаш? — попитах аз накрая, много тихо, за да не я изплаша.
    — О, господарю — каза тя със сведен поглед, — не мога да понасям мисълта, че няма как да се обадя в Истанбул, Париж и Ню Йорк, за да направя директна поръчка, за малките и жизнено важни неща, с които трябва да разполага една бедна жена, за да съхрани хубостта си в очите на своя господар. Имам нужда от телефон в стаята с директна линия, невписан в указателя.
    Е, разбира се, че едно диво и плахо същество от примитивните и нецивилизовани пясъци на Каракум не би искало номерът да е включен в указателя.
    — Имаш го — казах аз с господарски маниер.
    Тя започна да си тананика бавно и унесено. Взе сабята и леко заудря по острието в такт с мелодията, отначало отдясно, после отляво. Тялото й започна да се движи по ритъма на сабята.
    Изглеждаше така, сякаш сабята я води, тегли я малко по малко да се изправи на крака, местейки се непрекъснато от ляво на дясно. Очите й неотлъчно следваха сабята.
    Стъпалата й започнаха да се местят, стъпка наляво, стъпка надясно.
    Жълто-оранжевите проблясъци играеха по сабята и падаха на вълни по тялото й.
    Започна да размахва сабята в танца. Свистенето й се сливаше с мелодията, която тананикаше.
    След това сабята започна да се върти. Ужасих се, че ще се посече!
    А след това, хванала с една ръка дръжката, а с другата върха на сабята, тя започна да я прескача, напред, назад, в ритъм! При това с невероятна грация!
    Внезапно пусна с ръка края й и започна да се върти. Обтегна ръката със сабята. Превърна се в един вихър от злато.
    Подскочи във въздуха и стъпи на земята.
    Сабята полетя нагоре!
    Бях сигурен, че ще я прониже!
    Острието проряза воала й!
    Двете половини паднаха. Откри се лицето й. Изглеждаше така, сякаш хипнотизира сабята. Главата й тръгна да се извива назад. Хълбоците й се раздвижиха. Коремните й мускули започнаха да се свиват.
    Сабята изглеждаше така, сякаш подскача нагоре и надолу.
    Мелодията, която си тананикаше, започна да прилича на стенание.
    Хълбоците й се извиваха все повече и повече. Моето собствено тяло се движеше в ритъм с нейното. Не можех да го владея. Не се и опитвах!
    Изведнъж тя преметна сабята.
    Заби я в пода!
    Тя затрептя!
    Седна зад нея.
    Очите й се преместиха от сабята върху мен и аз бях почти изпепелен от страстта в тях.
    Тя диво сграбчи лютнята. Но след това покъртително въздъхна.
    Изсвири акорд, пълен с неописуем копнеж. Запя:
„Нека пия от теб.
Нека пия с очи
дръзката мъжка хубост на твоите нозе!
Нека пия с дъха си
твоя груб мъжки мирис!
Нека пия суетните си
вкуса на твоята мъжка плът.
Нека пия и пия и пия
преди от жажда да умра
от копнеж по теб!
Нека пия,
нека пия,
о, Аллах, нека пия,
преди да умра от любов
и ЖАЖДА!“

    Не можех да понеса това ридание.
    — Утанч! — извиках аз.
    Магията се разпръсна! Тя захвърли лютнята. Побягна от стаята.
    Макар че бях много бърз, вратата бе заключена и залостена с решетките преди да успея да я стигна.
    Часове седях отпред. Не можех да спра треперенето си. Отидох в кабинета си и написах поръчка за телефон с пряка линия, невнисан в указателя. Пъхнах поръчката под вратата й, но крайчецът остана да стърчи.
    На следващия ден осъзнах, че се разболявам физически. Цялото тяло ме болеше. Всичко ми беше някак размазано. Просто се носех наоколо, спирах се тук-таме и се взирах, без да виждам това, което гледам.
    Помислих си, че всичко това не е на добро. Няма да бъда във форма, ако все пак се случи нещо, което да доведе Утанч в леглото ми. Макар че почти не близвах алкохол, реших, че малко скоч няма да ми подейства зле. Държах една бутилка за капитана на „Бликсо“ и смятах да му я дам, като пристигне. Отидох да я измъкна от шкафа.
    Нямаше я!
    Повиках сервитьора.
    Каза, че не знае нищо.
    Пак започнах да обикалям. Даже не можех да се накарам да спра на едно място.
    Сервитьорът пристигна с вечерята.
    Остави я, но не си тръгна, а започна нервно да кърши ръце. Погледнах го. Имаше синина на едното око!
    — Султан Бей — каза той и запристъпя от крак на крак, — дойдох да си призная, че аз взех бутилката с уиски.
    Това беше идеална възможност да го накажа, но аз изобщо не му обърнах внимание. Просто му махнах да си върви. Не погледнах вечерята.
    Може би щях да умра и така щеше да се сложи край на всичко това. Бях решил окончателно, че това е най-добрият изход, когато се появи едно от момчетата.
    — Утанч каза да се изкъпеш, да облечеш тюрбана и да идеш в салона.
    Макар че нямах много сили, справих се за нула креме!
    Доста почаках.
    Вратата се открехна. По-широко. Тя се появи. Носеше кофа, две факли и лютнята.
    Тихо седна на мястото си в средата на стаята.
    Беше облечена в червени бродирани шалвари и елек. Черната й коса бе опасана с червена лента с вплетени цветя. Пръстите на краката и ръцете й бяха огнено червени. Червен беше и воалът й.
    Но тя седеше отпусната, с наведени очи. Въздъхна дълбоко. Изглеждаше меланхолична.
    Най-сетне събрах кураж и прошепнах:
    — Защо въздишаш?
    — О, мой господарго, тъжна съм, защото не мога да понасям мисълта, че но цял ден съм затворена само в една стая и една градина. Ако се движа пеша, ще ме гледат, може и да ме нападнат по улиците. Мисля, че никога няма да бъда щастлива, ако нямам БМВ 320, инджекшън, с пет скорости, състезателен модел, седан.
    За пръв път усетих в мен да се надига ужас. Такава кола ще струва милион и половина турски лири!
    Тя въздъхна покъртително. Но като си помисля, тя наистина се чувства затворена. Диво, примитивно дете на пустинята, тя е свикнала с безбрежните простори, стелещите се дюни и необятното небе на руска Тюркмения. Кракът й леко помръдна. Бях ужасен, че ще избяга.
    — Имаш го — казах аз.
    Тя тихо започна да тананика. Взе двете факли и се приближи до газената лампа. Запали ги. Върна се в средата на стаята.
    Застана там, с по една факла във всяка ръка. Светлините от тях и от лампата хвърляха бягащи сенки около нея. Отблясъците на пламъците създаваха впечатлението, че тялото й се вие.
    Тананикайки си, тя започна да жонглира с факлите, подхвърляше ги и ги улавяше и двете, в такт с мелодията.
    Впускаше се наляво, после надясно, напред и назад. Целият се обръщах, за да я следя. Спускаше се нанякъде, спираше, подхвърляше високо факлата, завърташе се и я улавяше.
    Заситни. Накрая запристъпя на едно място. Продължаваше да жонглира с факлите. Но сега, при всяко освобождаване на ръката, тя подръпваше червения си воал. Малко по малко откриваше лицето си.
    После воалът изчезна!
    Тя продължаваше да жонглира с факлите. Но сега имаше промяна. Подхвърляше и двете факли, като ги разменяше от ръка в ръка. Аз въртях ръка ту наляво, ту надясно. Краката й започнаха да потропват в ритъм с мелодията.
    Сега тялото й сякаш се извиваше още повече. Или това беше само от проблясъците на пламъците?
    Не, беше тялото й!
    Коремът й бе като жив!
    Започваше да полюшва хълбоци. Пристъпваше от един крак на друг. Факлите едновременно летяха от ляво на дясно и обратно. Тялото ми само се движеше след тях.
    Брадичката й се приведе. Очите й ме гледаха.
    После както седеше на едно място, с полюшващи се хълбоци и подскачащ корем, главата й започна ш се вдига. Нагоре и нагоре! Очите й заискряха!
    Устата беше отворена, отпусната. Никога досега не бях забелязвал, че устата й е голяма, устните й са пълни и сочни. И влажни.
    Мелодията, която тананикаше, започна да преминава в стонове.
    Наляво, надясно, собственото ми тяло се тресеше напред назад в такт с тези люлеещи се хълбоци и искрящи факли.
    Тогава изведнъж тя замръзна неподвижно. Трепереше. Факлите бяха в ръцете й. Издаваше леки викове. Изпитваше оргазъм!
    Факлите, по един в ръка, започнаха да се приближават.
    Изведнъж светлините им се сляха!
    Тя извика в екстаз!
    След това рязко се отпусна на земята с кръстосани крака. В същото време пусна факлите в кофата, където те изсъскаха и се вдигна дим.
    Страстта бе утихнала.
    Тя посегна към лютнята.
    Изсвири тъжен, протяжен акорд.
    Очите й се вдигнаха и се спряха върху мен. Бяха пълни със сълзи!
    Отнесената ориенталска музика започна тъжно да се лее изпод пръстите й. С плачевен глас тя подхвана:
„Ти нямаш нужда от мен, хубавецо.
Не искаш ръцете ми.
Не искаш да усещаш
докосването на бедрата ми.
Нямаш чужда
гърдите ми да се притискат в теб.
Нямаш нужда от милувките на ръцете ми.
Не искаш
да ме изпълваш
със своя сок.
Но о, див хубавецо,
само да ИСКАШЕ!“

    Плачевните думи заглъхнаха в стаята, а аз нямах сили да направя нищо.
    Отпуснах се на възглавниците. Прошепнах:
    — О, Утанч, смили се над мен. Толкова те искам. Ще умра, Утанч, ако не те имам.
    Чу се лек звук.
    Една ръка леко галеше бузата ми. Най-нежният шепот се понесе като аромат на парфюм:
    — Легни спокойно, скъпи.
    Ключът на лампата щракна.
    Настана пълен мрак.
    Още едно движение край мен. Нежна ръка върху гърдите ми. Устни върху бузата ми — пълни и меки и влажни. Нежна целувка. Протегнах ръка да хвана елека й и да го сваля.
    — Не, не — прошепна тя. — Скромността не ми позволява да се покажа гола пред мъж на тъмно.
    Тя върна ръката ми. Целуна ме но шията.
    — Всичко е за теб. Не мисли за мен. Мисли само за себе си. Тази вечер е твоя.
    Започна да сваля тюрбана ми в тъмното. После ме целуна по очите.
    Свали ми кафтана и ме целуна по гърдите.
    Свали ботушите и целуна краката ми.
    После нежно разви пояса ми и бавно започна да ми събува слиповете, като ме целуваше все по-надопу и по-надолу по голата плът.
    Леко започна да гали с връхчетата на пръстите раменете и ръцете ми. Нежно захапа ухото ми. Езикът й се плъзна навътре.
    Полазиха ме тръпки на удоволствие. Пак се опитах да я хвана е ръце и да й сваля дрехите.
    — Не, не — прошепна тя. — Няма нужда аз да се събличам. Много съм срамежлива. Това е твоята нощ и удоволствието е твое.
    Целуна ме но устата!
    Почувствах, че ще припадна от удоволствие!
    Езикът й разтвори устните ми и потърси най-вътрешните кътчета на устата.
    Тя засмука тръпнещия ми език, устните й се плъзгаха по него и зъбите й нежно го хапеха.
    Зави ми се свят от удоволствие. Ръцете й ме галеха, докосваха места, които не подозирах, че могат да крият такава наслада. Започнах да дишам тежко.
    Тя галеше гърдите ми.
    — Скъпи, скъпи — шепнеше. После каза: — Устата е всичко.
    Целуна ме по шията, целуна ме но гърдите. Целуна ме но бедрата.
    Изведнъж целият този мрак около мен се превърна във водовъртеж, който ме засмука навътре, сякаш ме теглеше право надолу, обезсилен от чувствената наслада. Носех се, изпълнен от щастие, сред звездите.
    Сякаш бяла светкавица нроряза цялата вселена.
    Лежах напълно замаян. Никога преди не се бях чувствал така. В непрогледния мрак на стаята кръжаха светлинни.
    Сърцето ми биеше толкова силно, че гърдите ми щяха да се пръснат.
    Тихо лежахме в кадифения мрак. Усещах как се отпуска след възбудата.
    Мина известно време.
    Ръцете й върху бузите ми. Милваха ги.
    — Беше много хубаво — пошепна тя.
    Бавно, с една ръка, понечих да докосна гърдите й. Тя нежно я отблъсна.
    — Това е само за теб — каза тя. — Устата е всичко. — Целуна ме. — Всичко — повтори тя. Целуна ме по-страстно. — Устата е ВСИЧКО — простена тя. — О, скъпи, не прави нищо. Това е само за теб. Просто се отпусни и се наслаждавай.
    Езикът й докосваше устните ми, след това тя ги взе в уста и продължи да ги притиска. А после устата, езикът и ръцете отново намериха хиляди тайни места по тялото ми.
    Отново се възбудих. Ръцете й внезапно се вплетоха в косата ми. Тя страстно обхвана главата ми.
    Чувствах очите й като черни въглени, които ме гледаха в тъмното.
    — О, скъпи, — каза тя, давеща се в страст. — Устата е ВСИЧКО.
    Целуна ме. Отдръпна се.
    — До утрото има още много време.
    И устата й пак започна своето пътешествие по тялото ми, което завърши във върховен екстаз. Струваше ми се, че никога преди не бях нравил секс, не и като този! Това надхвърляше всичко, за което си бях мечтал или представял. Нищо, абсолютно нищо на небето и на земята не бе ме карало да се чувствам така!

Глава осма

    Като се събудих, бе късен следобед.
    Взех си душ — нещо ново за мен. Облякох чисти дрехи. Нещо ново за мен. Усмихнах се на Мелахат. Нещо ново за мен. Тя помагаше на сервитьора да ми поднесат закуската.
    Целият свят миришеше хубаво, грееше. Нещо много ново за мен.
    — Къде е моята любима Утанч? — попитах.
    Мелахат каза:
    — Като докараха колата, отиде с Карагьоз да си извади шофьорска книжка.
    Естествено, нямаше да е никакъв проблем. Бях й дал свидетелство за раждане и документи на умряло бебе, без издаден смъртен акт, което сега щеше да е на нейните години. Но Карагьоз трябваше доста да я учи, преди да вземе шофьорския изпит.
    Излязох в прохладния двор и се отпуснах на един стол. Едно от момчетата изхвръкна от стаята на Утанч, гол-голеничък, профуча и изчезна. Върна се, обут в панталон, и се опита да се промъкне незабелязано край мен. Но разстоянието беше много малко. Аз протегнах ръка, разроших косата му и му се усмихнах. Той зяпна насреща ми.
    Бръкнах в джоба и извадих една монета. Дадох му я. Той я погледна подозрително.
    Бръкнах в джоба и му дадох банкнота от десет лири. Той я взе и я погледна с удивление.
    Бръкнах в джоба и му дадох банкнота от сто лири, почти цял щатски долар.
    — Кажи на Утанч, като я видиш — казах му аз, — че слънцето и луната бледнеят в сравнение с нея.
    Той не разбра смисъла. Тръгна, повтаряйки си наум изречението, за да не го забрави. Но изведнъж се върна.
    — Султан бей — каза той, — можем ли да ядем от гроздето?
    Усмихнах се с благоволение.
    — Разбира се.
    Малко по-късно се чу ревът на приближаваща кола. Станах и погледнах към портата.
    Един автомобил мина с голяма скорост през вратите, заби спирачки и закова със свистене на гумите точно на мястото за паркиране.
    Беше бяло спортно БМВ. Тип седан с нисък профил и голям багажник. От вътрешната страна на предното стъкло и прозорците беше залепено непрозрачно фолио. Не можеше да се види кой е вътре.
    Утанч слезе от шофьорското място. Носеше бяло наметало с островърха качулка, върху лицето й беше спуснат воал. Виждаха се само гарвановочерните й очи, но и те бяха засенчени от качулката.
    Със сдържана грация тя влезе в двора, и тъкмо когато се канех да я спра, бързо мина покрай мен със сведени очи и влезе в стаята си.
    Обхвана ме тревога — с какво я бях обидил?
    Карагьоз слезе от колата. Държеше някакви пакети. Едно от малките момчета ги грабна и хукна към стаята на Утанч. Вратата се трясна след него.
    Приближих се до Карагьоз със свито сърце.
    — Наред ли е колата?
    — Да, много е добре. Бяха я приготвили за някакъв богат държавен служител, но срещу скромна сума ни я изпратиха веднага тази сутрин, още щом им предадох бележката ти. Върви страхотно. Само че е „бибипски“ бърза.
    — На нея хареса ли й?
    — Да, да! Просто се влюби в нея.
    — А кога ще вземе шофьорска книжка и всичко останало?
    — О, взехме книжката. Само й показах няколкото неща, които продавачът ми показа, а после я научих как да върти кормилото и т.н. За около десет минути беше готова.
    Изпитващият каза, че била най-добрият шофьор, когото срещал от известно време насам. Странно.
    — Е, да, един специалист по водене на камили би трябвало да няма никакви проблеми, когато се учи да кара спортна кола със скоростен лост — казах аз.
    — Вярно е — кимна Карагьоз.
    — Тогава защо е разстроена? — учудих се аз.
    Той помисли и каза:
    — В магазина за касетки тя искаше да купи нещо на Чайковски, композитор — някаква си „Увертюра от 1812“. Каза, че искала тази с истинските оръдейни гърмежи. Нямаха никаква — трябвало да поръчат от Истанбул. Но тя не изглеждаше разстроена. Отвърна, че ще купи „Битълс“, а останалото след като го поръчат.
    Замисли се за момент и продължи:
    — А, да, каза, че високите честоти на дека, който се опитаха да й продадат, липсвали и ако искали да я спечелят като редовен клиент, трябвало да й предложат по-прилична хай-фай техника. Но тя изобщо не се ядоса. Даже беше в добро настроение. Много е стеснителна и на никого не може да се скара. По акцента й личи, че е израснала сред дивите номади в Русия. Тя е най-възпитаният и мил човек, когото съм срещал. С изключение, разбира се, на моментите, когато седне зад волана на тази кола!
    И така, нямах ни най-малка представа с какво я бях разстроил. Денят ми помръкна.
    От градината й се чуваха нейният гърлен смях и пискливите гласчета на момчетата. Значи не на тях бе ядосана. Колата я очаровала. Не се е разгневила на онези търговци. Взела е шофьорска книжка. Не се сърди на Карагьоз. Можех да стигна само до едно заключение — беше бясна на мен.
    Часове наред се взирах, без да виждам нищо, в купчина изхвърлена трева.
    Знаех, че не мога да живея без Утанч.

Глава девета

    В живота има моменти, когато зърваш Рая за миг и веднага след това потъваш в Ада. Точно така се случи с мен.
    Тази вечер не дойде пратеник на Утанч. Не мигнах цяла нощ, без да се занимавам с нещо друго.
    Сутринта, с червени от безсъние очи и разчорлена коса, страшно притеснен, реших, че само ако мога да поговоря с нея и да я питам какво й е, всичко ще се оправи. Поне ще знам.
    Съзнавайки, че няма никакъв смисъл да почукам на вратата и да ми я затръшнат под носа, измислих хитър план. Ще легна във вътрешния двор и ще чакам, и когато някой влезе или излезе, ще се промъкна вътре и тихо ще й задам въпроса, който ме измъчваше.
    Дори сега, като си спомня за това, ми изглежда много разумно. И все пак се оказа страшно необмислено.
    Заех позиция зад един масивен люлеещ се стол с висока облегалка точно пред нейната врата. Високата вълнообразна линия на стола ме скриваше доста успешно, а аз, както бях коленичил, можех да надничам и да държа под око вратата.
    Отвътре слабо се чуваше течаща вода и плисъци. След малко вътрешната решетка на вратата неочаквано се вдигна. Вратата се отвори. Едно от малките момчета, съвсем голо, излезе навън. Спря. Провикна се:
    — Мелахат!
    Отвътре долетя мелодичният глас на Утанч:
    — Попитай я и за четка за гърба!
    Момчето се втурна през градината, през двора и се провикна:
    — Мелахат! Трябват ни още кърпи!
    Моят шанс! Беше оставил открехната вратата към стаята й.
    Подадох се иззад люлеещия се стол.
    Промъкнах се на пръсти в стаята, като много внимавах да не издам някакъв шум и да я изплаша.
    От банята хвърчаха пръски вода. Вратата беше отворена.
    Безшумно продължих да се промъквам. Само да можех да й кажа няколко думи и да видя отново усмивката на лицето й, и всичко щеше да се оправи.
    Ето я!
    Беше легнала във ваната. Сапунената пяна я покриваше и стигаше точно под брадичката й. Само главата и връхчетата на пръстите й се показваха отгоре. Косата й бе вързана високо на тила, за да не се мокри. Беше с профил към мен. Гледаше ръцете си, в които държеше сапун.
    Минах край ниска масичка, на която бе оставена малка книга. Сигурно съм я закачил с панталона. Тя падна и се чу лек шум.
    Утанч сигурно чу, но не погледна в моята посока. Каза:
    — Взе ли четка за гръб?
    От гласа й ме полазиха тръпки на удоволствие. Колко беше сладка, макар че над водата се показваха само главата и ръцете й.
    Гласът и видът й във ваната направо ме парализираха. Любовта ми към нея бликна. Опитах се да възвърна контрола над гласните си струни.
    — Утанч…
    Главата й светкавично се обърна към мен. Отвори уста шокирана. Стана ярко червена.
    Направих крачка напред да я успокоя. Борех се да си възвърна гласа.
    Тя се сви, опита да се скрие в пяната. Изведнъж извика:
    — Не ме убивай!
    Аз се заковах на място! Изпаднах в ужас, колко я бях уплашил! Излязох заднишком от банята. Друг глас:
    — Не я убивай!
    Беше другото момче. И той беше съвсем гол. Стоеше до една тоалетна масичка, засипана с отворени кутии. Неочаквано той се реши да действа.
    С все сила хвърли една пудриера!
    — Да не си посмял да я убиеш! — изкрещя той.
    Грабна още една от шкафчето и я запрати с цялата мощ, на която беше способен. Тя изсвистя във въздуха.
    Улучи ме в панталона и последва бяла експлозия.
    — Не убивай Утанч! — изкрещя той, колкото глас имаше.
    Ровеше из кутиите да намери друга пудриера.
    Излязох от стаята.
    Минах през градината напълно объркан.
    Първото момче препускаше през двора. Беше захвърлило хавлиите. Носеше нещо — четка за гръб с дълга дръжка.
    От спалнята зад гърба ми продължаваха да се чуват писъци.
    Първото момче се втурна към мен в двора й ми препречи пътя.
    — Да не си посмял да убиеш Утанч! — крещеше той с все сила. Посегна да ме удари с четката за баня.
    Не беше едър на бой. Четката едва достигаа ръката ми. Но той я стовари с все сила.
    Събра ми се достатъчно! В крайна сметка, всичко стана по негова вина. Остави вратата отворена.
    Свих в юмрук дясната си ръка и с целия си яд я стоварих в лицето му. Той политна назад на около петнайсет стъпки. Стовари се на земята с тъп звук.
    Прислугата започна да се стича от сградите. Сигурно бяха чули виковете от самото начало.
    Видяха как момчето се сгромоляса. Видяха ме пред вратата на градинката. Спряха на място.
    Бяха образували кръг на около двадесет стъпки от момчето.
    То лежеше на една страна със затворени очи и се превиваше, а от носа му бликаше кръв.
    Никой не го приближи. Бяха достатъчно разумни.
    Само майката на момчето тръгна към него. Но Карагьоз я хвана за ръката и тя спря.
    Турците кършеха ръце. Не знаеха какво да правят. Но познаваха мен.
    Един по един коленичиха и бавно, с хленчене, започнаха да удрят глави в тревата на ливадата.
    Аз стоях неподвижно и гледах лошо.
    Зад мен се чу звук.
    Нещо се плъзна покрай мен.
    Беше Утанч.
    Не ме погледна. Не спря да ме успокои.
    Отиде на тревата. Беше наметнала бяло наметало с качулка и бе покрила лицето си с воал. Краката й бяха боси и долу по камъните останаха мокри следи. Запъти се право към момчето. Каза:
    — О, бедно дете. Искаше да ме защитиш.
    Премери пулса му. Погледна крайниците му. След това го вдигна и го понесе към мен. Подмина ме. Очите й за миг дори не ме погледнаха. Отнесе момчето в стаята си. Затвори вратата.
    Прислугата незабелязано се разпръсна.
    Не знаех какво да правя. Всичко ми се въртеше. Не можех да проумея какво става.
    Запътих се към едно кътче от градината, където беше много тъмно, и седнах под храстите. Бях безчувствен, сякаш падах от скала и летях надолу.
    След малко от града пристигна възрастен лекар с брада. Карагьоз го заведе до стаята на Утанч.
    Докторът остана много време.
    Най-накрая излезе.
    Моментално се озовах пред него. Попитах:
    — Как е Утанч?
    Той ме погледна.
    — Така ли се казва момчето? Странно име за момче.
    — Не, не — казах аз. — Не момчето. Жената! Как е тя?
    — А, много е разстроена. Виждате ли, тя каза, че момчето е имало много хубаво лице. Носът му е счупен и костта на бузата му е хлътнала навътре. Тя ми обеща голяма сума, за да го оперирам.
    Сега разбрах за какво е всичко. Тя се ръководи от някакво странно женско естетическо чувство.
    — Е, ще можеш ли, ще можеш ли?
    Той се поколеба.
    — Носът някак ще се оправи. Но костта на бузата…
    — Закарай го със самолет в Истанбул!
    Той поклати глава.
    — Няма смисъл. Не могат да направят повече от това, което аз направих, с колкото и скъпо оборудване да разполагат.
    Тръгна си.
    Аз се върнах и седнах зад храстите в тъмния ъгъл. Опитвах се да мисля, да достигна до някакво заключение.
    Чувствах се така, сякаш някой е умрял — онази постоянна и силна скръб, която по никакъв начин не можеш да преодолееш.
    Ужасните последици на събитията ме пронизваха все по-силно и по-силно.
    Утанч никога повече няма да ми проговори. Никога повече няма да танцува за мен. Никога няма да ме погледне. Усещах, че е откъсната от мен завинаги. Не можех да живея така.
    Напразно се опитвах да изровя нещо от знанията си по психология, което би могло да поправи нещата. Нищо. Скръбта ставаше все по-силна.
    През остатъка от деня не помръднах от там. Останах през цялата нощ.
    На следващата сутрин командирът на базата Фахт Бей влезе в двора. Канеше се да дойде в градинката, но Карагьоз му показа къде съм и той се запъти към храстите.
    — Султан бей — каза той, — моля те, не убивай новото момиче. Имаме си достатъчно неприятности, за да си навличаме още трупове. Аз вяло казах:
    — Не съм се опитвал да я убия.
    — Ами прислугата мисли, че си. И Карагьоз ми каза, че момичето се страхувало до смърт за живота си.
    — За живота си? — казах аз.
    Беше толкова далеч от това, което чувствах, че бе трудно да достигне веднага до съзнанието ми. Фахт Бей кимна:
    — Карагьоз каза, че се страхува, че тук ще я нападнат. И наистина, според мен изобщо не сме добре защитени. Даже нямаме охранителни системи, които да ни предупредят в случай на атака.
    Гледа ме за известно време и след това каза:
    — Моля те, ще ми обещаеш ли, че няма да убиваш това момиче и да оставиш тялото й някъде наоколо. Ако искаш да се отървеш от нея, просто я отпрати, какво ти пречи?
    Това беше последната му реплика. Тръгна си. Но със същия успех можеше да използва срещу мен и осемстотин киловатов бластер.
    Мисълта, че Утанч може да си замине, смрази кръвта ми.
    Точно тази мисъл се опитвах да отпъждам през цялото време!
    Че тя ще си отиде!
    О, едно беше да не ми говори, да ме отбягва. Но съвсем друго беше изобщо да я няма. Не бих могъл да понеса дори самата мисъл! Съвсем си губех ума.
    Някак си в мен се промъкна идеята да действам.
    Тя се чувства незащитена.
    Може би, ако се чувства сигурна, няма да реши да си тръгне. Тласкан от тази мисъл, аз се втурнах към офиса. Извадих химикал и хартия. Започнах да чертая охранителна система.
    Колкото повече работех върху нея, толкова повече се увличах. Щеше да стане много добре.
    Започнах от портата. Една от цифрите отпред ще може да се натиска. Така целият персонал ще бъде свикван да отбранява входа.
    Поставих звънеца за тревога в нейната стая, за да може да го натисне и повика прислугата, когато се страхува.
    И после се замислих какво намекваше Фахт Бей като каза, че базата не била добре защитена.
    Проектирах алармена система за базата, така че пелият персонал да се събира в хангара. По средата ще има скрито оръжие и ще могат да стрелят към всички входове.
    Поставих звънеца в тайния ми офис. Трябваше само да настъпя една плочка и можех да събера цялата база в хангара, в готовност за стрелба.
    Довърших системата. Отбелязах на проекта, че е спешен. Написах заповед за тренировки на прислугата и още една за тренировки на целия персонал на базата.
    Тя ще разбере, че сега вече тук всичко е добре охранявано.
    Не можех да се сетя какво друго бих могъл да направя. Пак ме обзе тягостното чувство за загуба.
    Знаех, че съм разделен от Утанч и мислех, че е завинаги. Бях съкрушен.

ЧАСТ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Глава първа

    Същият следобед се вмъкнах в тайния си офис и включих екрана, не толкова от интерес, а по-скоро, за да се разсея от грижите. В крайна сметка, Рат и Търб се бяха заели с работата и скоро щяхме да имаме кодовата пластина и да ликвидираме Хелър.
    Честно казано, бях прекалено отнесен, за да обръщам внимание на това. Но не след дълго бях силно заинтересуван от ставащото.
    Бум-бум слизаше с Хелър в асансьора на „Грейшъс Палмз“. От огледалото на асансьора се виждаше, че Хелър е облечен в бял пуловер с остра яка, а отдолу имаше морско-зелена копринена риза. Червената бейзболна шапка бе на тила на русата му глава. Вяло се зачудих как Хелър винаги успява да изглежда едновременно спретнат и небрежен. Може би, ако аз изглеждах така, Утанч щеше да ми обръща повече внимание.
    Бум-бум беше в строго официален черен костюм, черна риза и бяла вратовръзка — типичното гангстерско облекло. Само че бе сложил стара кожена шапка, каквито носеха таксиметровите шофьори, която до такава степен не подхождаше на облеклото му, че създаваше впечатление на странна маскировка.
    — Казвам ти, че наистина е важно! — каза Бум-бум. Изглеждаше много възбуден. — Дойдох направо тук. Името ти го имаше на информационното табло! С определен час и всичко останало! Разговор с психиатъра.
    — Знам — каза Хелър. — Но толкова ли е лошо?
    — О, боже мой, да! — каза Бум-бум. — Сигурно те мислят за нередовен. Доколкото разбирам, изобщо не ти е ясно колко сериозно е това, Джет.
    Значи сега стана Джет. Сигурно го е прихванал от Изи.
    — Е, ясно ми е — каза Хелър — само че…
    — Те ти действат на мозъка! — каза Бум-бум. — Негодници! Могат да те тикнат зад решетките за цял живот без никаква диагноза. Не можеш да разчиташ ма щатските закони, нито да се позовеш на Петата! Нямат никакво чувство за законност, но правото и властта са зад тях.
    Бяха слезли на нивото на паркинга и тръгнаха през него.
    — Но ако… — опита се да се намеси Хелър.
    — Не схващаш — каза Бум-бум. — Те просто подписват заповеди и те затварят при лудите. Тъпчат те с лекарства и ти пържат мозъка! Даже ти отварят черепа с шило за лед! Не мирясват, докато не те превърнат в пълен зеленчук! И няма нужда да си направил нещо! Правителството изцяло разчита на тях да ги отървават от типове, които не им са по вкуса.
    — Аха — каза Хелър — Звучи доста зле.
    — То си е зле! И тези негодници са най-смахнати от всичките!
    Спряха пред една кола.
    Това беше старото такси от „Риъли Ред“! Наистина беше преобразено! Яркооранжево. Цялото подновено. Стъклата на прозорците нямаха дупки. Когато Хелър отвори задната врата, за да се качи, лампичката в купето светна и видях, че има лъскава нова кожена тапицерия. Колата приличаше на чисто нова антика!
    Бум-бум затвори вратата на Хелър и скочи зад кормилото. Запали колата. Моторът изръмжа и утихна в равномерно бръмчене, когато той даде на заден.
    Излязоха от подземния паркинг и се насочиха на изток. Хелър гледаше проблясващите под утринното слънце води на Ист Ривър, край която се движеха. Но с периферното му зрение виждах, че Бум-бум кара така, сякаш не се движи по земята — минаваше на косъм от коли, влизаше в дупки, сякаш изобщо не съществуваха.
    Освен това не бе съсредоточен върху шофирането. Викна на Хелър през отворената преграда между предната и задната седалки:
    — Може да са ни разкрили. Може да са разбрали, че съм бил морски пехотинец, а те знаят, че всички морски са луди.
    Принуди една лимузина да свие рязко и изглежда се опитваше да лиши един камион от кабина.
    — Ей — викна той към Хелър. — Имам страхотна идея. Може би трябва просто да вдигнем онова място във въздуха!
    С поредица спирачки и няколко поднасяния зави по 168-а улица. Спря на една стоянка за таксита. Скочи и отвори вратата на Хелър. Когато Хелър стъпи на тротоара, Бум-бум лепна една табела върху дръжката на вратата. Пишеше: „Спряна от движение до отстраняване на бомбата.“
    Бум-бум посочи:
    — Пишеше офис № 64 доктор Катзбрейн. Ще го направя заради теб, малкия, само че да знаеш — нямаш много излишен мозък. Помни — не им позволявай да ги слагат усмирителна ризница. Не ти разрешават и едно телефонно обаждане. Така че, ако започне да става лошо, просто си плюй на петите. Ще държа колата запалена, за да се измъкнем бързо.
    Бум-бум пъхна ръка в таксито и свали табелата за такси. Веднага се включи полицейски радиопредавател. Броячът беше фалшив. Незаконно!
    Хелър влезе и след малко вече засипваше с всякакви подробности жената на рецепцията, облечена като сестра. Показа й студентската си книжка. После попълни дълъг формуляр за предишни психически заболявания, като просто написа: „Преобладаващото мнение се оспорва.“
    — Можете да влезете. Нямате час при д-р Шиц, така че няма нужда предварително да ви упоявам.
    Сестрата го бутна към една врата.
    Доктор Катзбрейн си белеше ябълка на бюрото. Косата му седеше щръкнала от двете страни на главата. Очилата му бяха толкова дебели, че очите му приличаха на черни топчета, плуващи в купа.
    — Това ли е Лизи Бордън? — попита докторът.
    Поряза се и изпсува.
    — Джером Терънс Уистър, студентът по инженерство, когото искахте да видите — каза сестрата. После добави: — Поне така мисля.
    Остави картона на бюрото.
    — Жалко, че не ми водиш Лизи Бордън — каза докторът. — По този случай бих могъл да направя много. Бих могъл да се отърва от хиляди родители.
    Пак се поряза. После наведе глава и надникна към Хелър.
    — Как каза, че ти е името?
    — Джером Терънс Уистър — каза сестрата. — Нали се сещаш. Онзи. Сега ви оставям насаме. Не бъди палав. Искам да кажа, като ме няма. — И тя затвори иратата след себе си.
    — Ами, Бордън — каза докторът, — това е доста зле. Така да накълцаш родителите си с брадвата. Много зле. Ще ме прощава Фройд.
    Стана ми много интересно.
    — Ух, „бибип“ — каза той. Пак се беше порязал.
    Хвърли ябълката в кошчето и захапа ножа.
    Хелър побутна напред картона, който сестрата беше оставила, за да го види докторът.
    — Аха! — каза докторът. — Две имена! Това е много красноречив симптом. Две имена. Говори за шизофрения от стария вид.
    — Две имена ли? — каза Хелър, застанал нащрек.
    — Да, така пише в картона. Джером и Терънс. Две имена. Близнаци ли бяхте? Не. — Размаха ножа към Хелър. — Няма защо да го увъртаме, Джером или Терънс, или както и да се казваш, през следващите няколко минути.
    Видя, че държи ножа. Погледна тъжно към Хелър.
    — Защо ми изяде ябълката?
    Докторът порови в едно от чекмеджетата на бюрото.
    — Къде е досието? Много тежък случай.
    В крайна сметка извади ножица и лист хартия. Започна да изрязва от хартията човече. След това каза с отвращение:
    — Защо си дошъл, Бордън?
    — Вие ме повикахте — каза Хелър.
    — А! — каза докторът. — Това обяснява нещата. Търсех досието. Да!
    Пак се зарови в чекмеджето, отмести няколко кълба прежда и с нежелание остави един пумпал.
    — Досие — каза Хелър. — За това на бюрото ли става въпрос?
    — Точно за него — каза д-р Катзбрейн. Взе го и го отвори. Изкашля се. Започна да чете. Каза:
    — Тя непрекъснато говори, че ще направи всичко по силите си, за да те провали.
    — Кой?
    — Мис Симънс, преподавателката ти по „Удоволствие от природата“, ето кой. Сега е в успокоителното отделение. Такава реакция, Бордън, естествено е нормална женска реакция към мъж. Научно се нарича „Синдром на паяка «Черна вдовица»“. Виждаш ли, Бордън, всичко е въпрос на еволюция. Мъжете са се развили от влечугите. Това е неоспорим научен факт. Но жените, Бордън, са се развили от паяците „Черна вдовица“. Това също е неоспорим факт. Доказва го собствената ми дисертация по този въпрос. Но виждам, че говоря неща, които не можеш да разбереш. Както и да е, онези паяци, които виждаш на тавана, не са мои. Остави ги последният ми пациент. Разбираш ли какво ти говоря? Погледна в картона. — Джером?
    — Напълно — каза Хелър.
    — Добре. Фактът, че жените реагират така на мъжете, може да ни безпокои само защото е рационален. Виждаш ли, — погледна в картона, — Терънс, всичко, което един психично болен казва или мисли, е измама. Когато някой е в отделение за психично болни, той естествено, е психично болен. Така че, всичко, което тя казва, е измама. Разбираш ли ме — погледна в картона, — Емпайър Юнивърсити?
    — Съвсем добре — каза Хелър.
    — Очевидно, ако тя твърди, че си добър човек, ти не си. Но тя не твърди, че си добър човек. Казва, че си атомна бомба. Значи, естествено, ти не си. Може би си водородна? Хайде, кажи ми честно — погледна в картона, — Грейшъс Палмз, можеш да ми се довериш. Понякога съм обвързан от Хипократовата клетва. Но не и когато нещата опрат до полицията, естествено. Но да продължим. Тук пише, че мис Симънс непрекъснато крещи, че си убил осем човека с голи крака. Един ден я изпуснахме. Тя отиде в една телефонна кабина и се обади на полицията.
    Ръцете на Хелър стиснаха страничните облегалки на стола.
    — Естествено, те идваха тук — каза д-р Катзбрейн. — Да, сега си спомням всичко, макар че беше преди няколко дни. Ние тясно си сътрудничим с полицията. Изглежда те открили осем трупа в някакъв парк. Е, какво ще кажеш за това?
    Хелър стисна по-здраво облегалките.
    — Но все пак — погледна в картона, — Ню Йорк, не трябва да забравяш какво ти казах за вида „Черна вдовица“. Това е еволюционно доказан научен факт, отнасящ се до жените. Това безспорно е случай на прехвърляне на вината. Размяна на ролите, нали разбираш. Тя е примамила горките невинни мъже в парка и ги е накарала да се избият заради нея, за да може да се наслаждава едновременно на изнасилване и на гледката как безумното мъжко естествено съперничество избухва във взаимно избиване, което допълнително стимулира и удовлетворява сексуалния й апетит.
    Полицаите имаха друга теория, че две съперничещи си гангстерски банди са използвали трупове, за да маркират границите на оспорваната територия. Ние преподаваме на полицаите, нали знаеш. Много диви животни наистина маркират териториите си. Но в този случай са приложили неправилна теория.
    Аз им го изтъкнах и им го доказах, като им показах собствената си дисертация върху еволюцията на жените от вида паяци „Черна вдовица“. Тогава на тях им стана ясно, че в природата на жените е залегнало да постъпват така. И те заключиха, че това е случай на съблазняване, изнасилване и убийство с цел сексуално стимулиране и приключиха случая. Мис Симънс, понеже вече беше настанена в отделението за психично болни, я счетоха за ненормална и така бе сложен край на всичко.
    — И какво, още държите под ключ мис Симънс? — попита Хелър.
    — О, не! Абсолютно против професионалната етика е да пазиш обществото от криминално лудите. Но може би само този път ще направим изключение заради хората от кметството — в крайна сметка, нали трябва да им служим, те ни плащат — и ще я държим затворена за известно време. Тя е създала доста неприятности на тактическата полиция. Нещо свързано с протести срещу бомбите. Ако хората искат да бъдат бомби, нека бъдат бомби. В никакъв случай не трябва да се посяга на личната свобода. Разбираш ли ме — пак погледна в картона. Но не видя име. Каза: — „Съвет“?, „Съвет“? Тук пише, че си извикан на разговор за съвет.
    Облегна се и се замисли. Изви устни и се потупа но устата. После погледна в досието на Симънс и се потри по челото.
    — Ами — най-сетне каза той, — единствения съвет, който мога да ти дам, е като намериш някоя жена да лежи със счупен крак, остави я да си лежи.
    Пак помисли.
    — Да. Просто я остави да си лежи!
    — Ще се връща ли мис Симънс в университета? — попита Хелър.
    — Защо питаш? — каза д-р Катзбрейн.
    — Ако е ненормална, как ще преподава?
    — О, глупости — каза докторът. — И да е ненормална, няма никакво значение. Всички умни хора трябва най-малкото да са невротици. Така че, ако е ненормална, значи е гений, защо да не преподава!
    Погледна в досието.
    — Тук пише, че трябва да излезе навреме, за да поеме часовете си от следващия семестър. Откъде ти хрумна ненормалната идея, че ненормалните хора не могат да преподават в училище? Трябва да си ненормален изобщо да се хванеш на такава работа!
    Хелър сигурно помисли, че разговорът е приключил, защото докторът пак взе листа и ножицата, и стана да тръгва.
    Д-р Къцмозък веднага се разсея и се поряза. Протегна ръка и енергично махна на Хелър да седне.
    — Току-що си спомних защо те повикахме! Да, за бога. Просветна ми изведнъж. — Трескаво запрелиства досието. — И беше много важно. Отнасяше се до нас. До персонала на болницата. А той е най-важен!
    Измъкна голям червен лист. По целия горен край бе изписано „СПЕШНО“.
    — Аха! Знаех си, че ще стигнем до това! Персоналът на болницата се оплаква от боклука, който правиш!
    — Аз?
    — Да, ти — триумфално каза д-р Катзбрейн. — Персоналът има отговорни задачи. Трябва на всеки час да бият успокоителни инжекции на себе си и на пациентите. Трябва да вкарват в шок цели отделения, сутрин, обед и вечер. Нямат време да се занимават с чистене на пода!
    Докторът се наведе и заклати обвинително пръст срещу Хелър.
    — Тя къса на парченца цветята, които й изпращаш! Тъпче ги по бетона! Захвърля га в тоалетните и запушва канализацията! ЗАТОВА НЕЗАБАВНО ПРЕСТАНИ ДА Й ИЗПРАЩАШ ЦВЕТЯ! ЧУВАШ ЛИ?
    Хелър се отдръпна от заплашителния пръст и кимна.
    Д-р Катзбрейн хвърли досието в кошчето, взе ножицата и си поряза пръста.
    — Край на часа при психиатър на студента! СЕСТРА ШИБЪН! Веднага изпрати Бордън.
    Хелър излезе, вземайки картона със себе си. Накара сестрата да се подпише, че се е явил.
    Излезе навън, където Бум-бум го чакаше нащрек, със запален мотор.
    Бум-бум бавно изстиска вътрешната част на кожената си шапка.
    — Не бягаш, затова предполагам, че си се отървал?
    Отвори лъскавата врата на старото такси. Свали от седалката една чанта, очевидно динамит.
    — Предполагам, че днес няма да вдигаме във въздуха това място.
    Хелър се качи. Бум-бум затвори вратата, махна табелката, хвърли чантата на пода пред предната седалка и се качи. Закачи лампата за такси и полицейският радиопредавател замлъкна.
    Хелър каза:
    — Тези хора са луди!
    — Ха, ама че новина! Това всеки го знае. Къде отиваме сега?
    — Ако тук няма какво повече да се прави, най-добре да ида в офиса.
    — Слушам, капитане! — каза Бум-бум и препусна с таксито в натовареното движение.
    Завиваше ми се свят, като гледах екрана — улици, табели, камиони — всичко се сменяше с шеметна бързина.
    Опитах да се съсредоточа върху приключилия разговор. Сигурно има още много неща, които могат да се научат. Но мен достатъчно ме свиваше сърцето, за да мисля за това.

Глава втора

    Хелър не обръщаше никакво внимание на карането на Бум-бум. Бръкна в един сак и извади учебник. Беше с меки корици и отгоре бе написано с молив:
    „Питаше какво е маркетинг. Препоръчвам ти този опростен учебник.“
    Какво му влизаше в работата на един боен инженер да учи предмет като маркетинг? Още една нишка в шантавата плетеница!
    Очевидно вече почти привършваше с учебника, защото към края беше отбелязано между две страници. Той отвори там и набързо погълна остатъка от учебника, докато през това време Бум-бум се опитваше да се промуши между майки с колички и масивни камиони е ремаркетата им.
    На последната страница имаше само един параграф. В него пишеше: „За да затвърди знанията си по предмета, студентът трябва да подготви проект по маркетинг, с който да направи даден продукт желан и търсен от потребителите“.
    Хелър се загледа през прозореца. Търсеше с поглед рекламни плакати. Изчете доста.
    След това очите му започнаха да блуждаят в различни посоки. Бях забелязал, че прави така, когато се замисли дълбоко. Измърмори на себе си:
    — Фасул? Фалшиво уиски? Чайки? Обувки? Не, не! А, проучване! Не съм направил потребителски проучване.
    Наведе се напред и викна през затворената преграда:
    — Бум-бум! Ако беше потребител, какво би искал да купуваш най-много?
    Бум-бум мина със свистене на гумите край един знак за ремонт на платното и викна назад:
    — Ще ти кажа нещо, ако обещаеш, че няма да казваш на никого.
    Качи се на тротоара и заобиколи един товарен камион.
    — Всички мислят, че ми викат Бум-бум заради бомбите. Но не е така.
    Профуча край една пожарна.
    — Питай Черубино. Викат ми Бум-бум от четиринадесетгодишна възраст. Причината е в момичетата. Ако Бейб знае, че толкова често съм в „Грейшъс Палмз“, ще припадне!
    — Значи отговорът на въпроса какво би консумирал най-много е момичета.
    — И още, и още момичета! — викна Бум-бум и за малко не блъсна едно на пешеходната пътека, за да докаже думите си.
    Хелър се облегна.
    — Момичета. Хм.
    Записа си на вътрешната страна на корицата на учебника: „Проучването извършено. Продукт: момичета.“
    След това умопомрачаващо каране, против всички закони на пътното движение и природата, Бум-бум спря пред главния вход на Емпайър Стейт Билдинг, за да слезе Хелър. Като потегляше, викна през прозореца, че ще остави колата на мястото й в паркинга.
    Хелър погледна нагоре. Зави ми се свят. Сградата, макар че не се виждаше цялата, а едва една четвърт от височината й, се губеше в облаците.
    Той се понесе сред забързаната тълпа. Мина край множеството експресни и други видове асансьори и влезе в един, който явно спираше направо на неговия етаж. Никой не му обърна внимание.
    Излезе. Фоайето им бе променено. Бяха се поя вили месингови табелки и палми през определено разстояние. Не бях запомнил колко огромен е етажът им.
    Откри Изи в стаята за комуникации.
    — Здрасти, Изи! — опита се той да надвие телексните машини. — Как върви?
    Изи измъчено му се усмихна. Вероятно това бе най-ведрата му усмивка. Все още беше облечен в костюма от Армията на спасението. Роговите очила подчертаваха орловия му нос.
    — Надявам се да не започнеш работа, преди нещата да се пооправят — каза Изи. Размаха един лист.
    — Току що загубихме от рублевия обмен с Италия. Ужасно напрежение е. Изглежда стоте ни хиля ди не могат да надскочат и половин милион. Условията са толкова нестабилни.
    — Е, плащаме си наема — каза Хелър.
    — О, не сме тук само за да си плащаме наема. Ако корпорациите наследят правителствата, за прилични ще се считат суми от порядъка на трилиони.
    — И още как — весело каза Хелър. — Сега, какво беше спешното?
    — (), боже — каза Изи. — Боя се, че и за това не съм готов.
    Хелър му махна. Излязоха и минаха край много врати с различни табелки. Изпитах меланхолично удоволствие като гледах как момичета — очевидно техни служителки, ако се съди по вида им — студентки на почасова работа — бързо минаваха край Хелър, всяка по задачите си, без дори да му кажат здравей. Спряха пред една врата — на табелката пишеше:
„Легация на Източни обединени щати Майсабонго
Република Майсабонго
Да живее диктаторът Ахмед Аллах!“
    Изи затършува из куфарчето си за ключове. Сигурно имаше поне десет фунта ключове. Отвори вратата и включи осветлението.
    Декорът беше в бамбуков стил. Двойки зловещи мечове украсяваха иначе белите гипсови стени. Срещу бюрото имаше герб — кръстосани пушки.
    — У теб са вицеконсулските назначения, нали? — попита Хелър.
    — Да, господин Джет. На бюрото са. Това е на Бум-бум. Това е моето. А, да. Ето и твоето.
    Хелър взе своето и го погледна. Пишеше, че е консул на Майсабонго, но не можах да прочета останалото. Прибра го в джоба си.
    — Компанията също е сформирана — каза Хелър.
    — О, да. „Чуден нефт за Майсабонго“ ООД, регистрирана с бизнес цели в Майсабонго и т.н. Но ти няма да си директор, господин Джет. Директори трябва да са Аби Коен и съпругата му. Виждаш ли, понеже съм отговорен за теб, категорично ще следя да нямаш никаква връзка с коя да е от тези корпорации. Нищо, което да могат да открият и в най-стриктните проверки от министерството на правосъдието. Този адвокат Бери е много хитър и зъл, а Роксентър контролира наред с всичко останало и министерството на правосъдието. Опасен човек.
    — Не виждам какъв е проблемът, за който ми спомена.
    — Ами става въпрос за рисунките по стените. Заместник-делегатът настоява да нарисуваме портрет на Харлота.
    — Мисля, че мога да се договоря с нея да позира.
    — Не става въпрос за позиране, господин Джет. В това отношение имаме проблеми със стенописите за Таити. А и не само с тях. Не, г-н Джет, проблемът е в художниците!
    — Мислех, че имаш художници на разположение.
    — Само че ти едва ли ще ги одобриш. Говорих с няколко. На бюрото ти има техни рисунки, но… но…
    Хелър му каза да заключи легацията и тръгнаха по дълъг, дълъг коридор край много врати но пътя към офиса му.
    Изи крачеше до Хелър.
    — Наистина не смятам, че съм готов да ти покажа нещата им.
    — Намерил си художници, не е ли така? — каза Джет.
    — Да. Но стиловете им са нетрадиционни. Те са антиакадемични, което е в наша полза, защото така лесно ще печелим приятели. Но са пълни нонконформисти. Едва изкараха художествено училище в „Емпайър“ — преподавателите им ги мразеха. Опитаха да се установят в Сохо, нюйоркската артистична колония, но и там ги заклеймиха и изгониха. Отказваха да проституират с изкуството си и да работят за разни рекламни агенции, затова сега умират от глад и няма къде да идат.
    — Да проституират с изкуството си — каза Хелър. — Хм. Какво толкова му има на този художествен стил, че го третират така?
    — Нарича се „неореализъм“. Като нарисуват една платноходка, изглежда като платноходка. Доста е революционен. И е много смел, всички съвременни тенденции го отричат. Хората им приличат на хора.
    Бяха стигаали в офиса на Хелър. Беше като половин акър бяло памуково поле. Хелър отиде до отдушника и го отвори. Манхатън изглеждаше прелестно на септемврийското слънце.
    — Наистина мирише на бои — каза Хелър. Обърна се и видя около дванадесет платна, всички подредени около входната врата.
    Хелър ги разгледа. Приближи се.
    — Но те са страхотни!
    В действителност не можеше и сравнение да стана с волтарианската живопис. Но бяха по-добри от повечето картини на тази планета.
    Изи каза:
    — Техниката им е доста добра. Само че, след като са изучавали изкуството на Рембранд, Вермеер и Микеланджело, са кривнали от стандарта. Изцяло са ре откъснали от света на изкуството. Един дори отказал да мине с велосипед по туби с боя и да нарече резултата картина, макар че са му предложили доста солидна предплата. И другите го защитили. Случаят е много сантиментален. И в крайна сметка ги преследват и презират.
    Хелър взе едно голямо платно. Беше момиче с обилна плът, с червен шал на раменете и оражева глинена кана на главата. Ако бях в добро настроение, щях да кажа, че картината е доста възбуждаща. Той взе друга. Беше нарисувано красиво момиче, изтегнало се на диван, голо и бе вдигнало във въздуха котка. По някакъв начин, дори на моя двуизмерен екран, картината изглеждаше триизмерна. Взе друга. Беше момиче в профил, захапало роза от розов храст, който изглеждаше като жив — само лицето, зъбите и розата.
    — Къде са тези художници? — понита Хелър.
    — Те са осем. Долу са, в преддверието. Но г-н Джет, трябва да ти обърна внимание на нещо. Това изкуство не е на мода! Тази котка прилича на котка! Момичетата приличат на момичета! Аз не…
    — Съгласен съм, че трябва да обмислим въпроса — каза Хелър.
    — О, слава Богу.
    Хелър седна на бюрото си.
    — Уредил ли си всички неща с обучението?
    — О, да — засегна се Изи. — Тестовете ти вървят. Прави се цялата ти лабораторна работа. И вече няма нужда да водим записки или да правим записи. Същите тези лекции от миналата година са в горния ти шкаф в папки. Даже ходиш на часове по физически упражнения. Бум-бум се справя добре със заниманията в ШЗО. А ето тук има една аларма в случай, че неочаквано те повикат. — Подаде му я. — Надявам се, че сега ти е по-лесно.
    — Страхотен начин да ходиш в колеж — каза Хелър. — Тази сутрин ходих на разговор с психиатър, но следващия семестър мис Симънс ще ми стъпи на врата.
    — Толкова съжалявам, че тук не мога да ти помогна. Аз съм силно против всякакво насилие. Толкова е неджентълменско. Не можем ли да я спечелим по някакъв начин?
    — Никакъв шанс — каза Хелър.
    — Значи в крайна сметка може и да не завършиш.
    Влезе Бум-бум.
    Хелър каза:
    — Вече реших. Бум-бум, ще побере ли таксито единадесет души?
    — И още как! — каза Бум-бум.
    — Незаконно е — каза Изи.
    — А всички тези платна? — попита Джет.
    — Ами опитай — каза Бум-бум.
    — Обади се на твоите художници — каза Хелър на Изи. — Доведи ги долу, свали и платната.
    — Къде отиваме? — озадачено попита Изи.
    — Маркетинг — каза Хелър. — Ще правим маркетинг.
    — Виж какво — каза Изи, — мога да купя всичко, което ти трябва. Мога да ти го взема по цени на едро.
    — Не ме разбра. Не става въпрос за пазаруване.
    — А, учебника, който ти дадох — каза Изи. — Какво ще предлагаш?
    — Проучването заключи, че най-много се търсят момичета.
    — Но това е незаконно! — каза Изи.
    — Домашната работа трябва честно да се изпълнява — каза Хелър. — А това показва проучването. Така че — няма ли да бъде незаконно да не си направиш домашното?
    — Много правилно — забеляза Изи. — Нямаш друг избор. Ако проучването показва момичета, значи фябва да са момичета.
    Понесоха се към Пета улица.

Глава трета

    — А сега, джентълмени — каза Хелър на оцапаните с боя хора, които бяха девет в кабина, предназначена за петима, а Изи и Бум-бум бяха отпред, — не искам да гледате на това като проституиране с изкуството ви…
    Едно близко брадато лице се отдръпна, колкото се може повече. Наежи се:
    — Няма да отстъпим и крачка от неореализма!
    — За Бога, недейте! Скоро ще разберете какво искам от вас.
    С рев влязоха в паркинга на „Грершъс Палмз“ Натъпкаха се в асансьора.
    Хелър влезе в офиса на Вантаджо. Той седеше м бюрото си. Очевидно беше малко махмурлия. Намръщи се, като видя тълпата зад Хелър.
    — Искаме да нарисуваме Минет — каза Хелър.
    Това беше прекалено директна реплика за Вантаджо в този час.
    — Добро утро, малкия. Искаш ли да ми предстаавиш приятелите си?
    Хелър ги представи. След това каза:
    — Имаме една гола стена и на нея й трябва голо момиче. Работим само с автентичен материал. Трябва ни за корпорация „Чудесата на красиви и плажове на Таити“. Минет е единствената красива таитянка, която познавам.
    — Добре, вземи я, момче. Сесията на ООН започва едва през следващата седмица, така че не сме много натоварени. Сигурен съм, че Минет ще направи всичко необходимо, така че заведете я в Емпайър Стейт.
    — Не — каза Хелър. — Изи — и той погледна към Изи, — има страхотна идея. Елате.
    Хелър излезе във фоайето. Отвори една странична врата към малко сервизно помещение и изкара малка платформа, която явно използваха за нещо. Затича се с нея през фоайето. Един от прислуга и моментално скочи да му помогне. Оставиха я близо до входната врата.
    Хелър отиде до художниците и заведе един до платформата. После изкара статив и го постави пра художника, който, като видя статив, веднага окачи на него празно бяло платно в рамка.
    Хелър и прислужникът преместиха две петнисти палми на платформата.
    Хелър отиде до телефона и набра един номер.
    — Кой това? — гласът на Минет. — Аз необлечена. Много рано!
    — Сигурна ли си, че нямаш никакви дрехи по себе си? — попита Хелър.
    — О, здравей, хубавецо. Веднага идва!
    — Не — каза Хелър. — Сложи си полата от трева и няколко цветя в косите и слез във фоайето.
    — Фоайе? Ти шегува. Вантаджо…
    Хелър подаде слушалката на Вантаджо. Той каза:
    — Малкият сменя декора, Минет. Всичко може да се случи. Слез долу.
    Двама дипломати си тръгваха с леко разчорлен вид. Видяха художника, изправен пред празното платно. Спряха. През входната врата влезе един ранобуден клиент, едър негър. Той видя празното платно и спря.
    Отпред спря лимузина и изплю трима мароканци. Те влязоха, видяха празното платно и спряха.
    Минет слезе. Носеше пола от трева и имаше вети в косите. Хелър я качи на платформата. Художникът й каза как да застане. Започна да рисува.
    — Аллах забранява да се изобразяват живи тела — каза един от мароканците. Но пристъпи напред, за да нижда по-добре.
    Отпред спря такси и слязоха двама дипломати, запътиха се към рецепцията, но спряха и се загледаха и рисуването.
    Хелър махна на Вантаджо, Изи и другите художници. Вкара ги обратно в офиса на Вантаджо.
    — Ще ни струваш цяло състояние, ако спираш на вратата всеки, който влезе — каза Вантаджо.
    — А — и Хелър размаха ръце също като италианец, — помисли ли как ще се разчуе. Това е реклама!
    — Я по-добре ми кажи какво си намислил — каза Вантаджо и седна на бюрото си.
    — Ами — каза Хелър, — Изи го измисли. Така, това си остава само между Изи и теб, но аз все пак щеочертая за какво става дума. Казах му, че според менидеята е страхотна. Ето какво. ООН тъкмо влиза в редовна сесия. Слагаме във фоайето художник, стативи, платно. — Обърна се към художниците. — Колко време ви тряб ва, за да нарисувате истински хубав, голям портрет?
    Бяха на различни мнения. Но общо взето, ставаше въпрос за срок от дванадесет часа до една седмица.
    — Всяка нощ — каза Хелър на Бум-бум, — в продължение на седмица, във фоайето ще има добър художник, който ще рисува голо тяло. И всяка седмица картината и момичето ще се сменят. Ще изберем момичетата, които олицетворяват красотата на всяка страна. И всяка седмица отразяваме различна страна.
    Вантаджо се изправи в стола. После стана и започна да крачи, леко развълнуван.
    — Това е политически благоприятно! Ще ги спечелим! — каза Вантаджо. — Всеки ще се натиска и ще дава какво ли не, за да бъде страната му отразена по-рано в програмата! Ще искат да участват в избора на темата.
    Хелър направи италиански жест.
    — Точно така, Вантаджо. Добре че си ти, веднага схващаш нюансите! Това е маркетингова програма, целяща експанзия и задълбочаване. Вашите продукти ще станат известни навсякъде. Така ще има реклама на „Грейшъс Палмз“ в кабинетите на всички високопоставени лица от много страни. И ще плащат скъпо, за да изложат самата реклама. Това, от което „Грейшъс Палмз“ се нуждае, е повече популярност. Във всяка страна ще възникнат потребителски желания и клиентелата ви ще се увеличава.
    Вантаджо надникна във фоайето. Хелър застана отзад. Минет постоянно сменяше позите на платформата, въпреки молбите на художника, и в момента заголваше бедро, като същевременно притискаше с ръце част от гърдите си и съблазнително се усмихваше на публиката. Първите, които бяха спрели да гледат, трескаво се записваха на рецепцията. Друг отиде до телефона и на всеослушание започна да убеждава шефа си да зареже всичко и да идва. Тълпата около статива бе набъбнала.
    — Виждаш ли — каза Хелър. — Така всичко става много изискано. Влиза в света на изкуството. Положението на „Грейшъс Палмз“ се изкачва от хоризонталната графика по вертикала. Ще застане най-отгоре!
    Вантаджо се върна в офиса. Зпочна възбудено да крачи напред-назад. После спря и направи широк италиански жест. Със светнал, отправен към бъдещето взор, каза:
    — Сега прогледнах! Досега сме стояли със скръстени ръце. Виновни сме, че сме се примирявали със сезонния спад. Можем да разгърнем този върхов момент в по-двустранен подход, дори многостранен. Досега сме водили политика на ненамеса. Подценявали сме определени елитни малцинства! — Вантаджо се удари с юмрук по ръката.
    — Трябва да се разгърнем в международен план! Това ще доведе до по-голям приток на потребители. Ще заприиждат като прелетни птици!
    Изи каза:
    — Във фоайето можете да направите цяла галерия с картини за продан на много скъпи цени. И на гишето може да оставите формуляри за поръчка на картини с момичета ио избор, които да окачват в офисите си. А също и специални формуляри за подаръци, така че държавни глави и високопоставени служители да могат да идват и да си избират момиче, което да им бъде нарисувано. И можем да организираме специални пътувания на художници до чужди страни, придружени от парламентарни представители, които да организират конкурси за мис страна с награден фонд обучение и работа в „Грейшъс палмз“. Само преди минута образувах корпорация „Истински мамещи изящни изкуства интернешънъл“. Може би ще я регистрираме в Гърция и всички тези художници ще бъдат на договор в нея. Цените ни са високи и ще вземаме двайсет и пет процента комисионна!
    — Excelento! — извика Вантаджо, който от вълнение мина на италиански. — Съгласен!
    — Казах ти, че Изи е фрашкан с идеи — каза Хелър.
    — Мъртвия сезон! — каза Вантаджо. — Нещата куцат девет месеца в годината. Това ще заздрави международната търговия!
    — Искаме само десет процента от разликата в брутния доход в сравнение с миналата година — каза Изи.
    — Чудесно! — каза Вантаджо.
    Хелър се обърна към останалите седем художника, които седяха и гледаха с очи като палачинки.
    — Вярвам, господа, че няма да сметнете това за проституиране с изкуството ви.
    — О, не! — каза водещият художник. — Не може да се откаже на такова твърдо предложение!
    Останалите изразиха съгласието си.
    — Името на програмата ще бъде „Курва на седмицата“.
    Всички се развеселиха. Водещият художник каза:
    — Господине, както и да се казвате, вие не сте от този свят!
    — Не казвай на никого — каза Хелър.
    Изи се разбърза и взе подписите на всичките осем художника на бели листове, които каза, че ще попълни после. Надраска един примерен договор и Вантаджо го подписа. След това всички се разотидоха. Хелър излезе с Изи и каза:
    — Това беше моят маркетингов проект. Минавам ли, Изи?
    — Страхотно — каза Изи. — Просто страхотно, господин Джет!
    Като се качиха в таксито отзад, Хелър каза:
    — Е, това беше предимно за забавление. Но все пак се получи нещо.
    — Забавление ли? — каза Изи. — Когато политическият елит започне да търси неореализма, той направо ще помете света! Този проект струва милиони! Освен това всяка истинска революция трябва да има своя стил в изкуството. Неореализъм. Неща, които приличат на самите неща! Много революционно само по себе си! Неореализмът, изкуството на народа!
    Бум-бум изкара колата от паркинга и се насочи обратно към офиса. След малко Хелър каза:
    — Изи, няколко пъти проверих и смятам, че можем да считаме Фаза 1 от Главния план за приключила.
    Веднага ми се зави свят. Даже моите притъпени сетива подушиха опасност. Какъв план?
    Веднага се приготвих да прегледам старите записи. Но след момент с ужас зяпнах в уреда. В обърканото ми състояние съм забравил да заредя със записващ материал! Нямах никакви записи! КАКЪВ ПЛАН!?!?!
    Геологическо проучване, легация, диплома и бог знае какво още. Познавах Хелър! Всичко това по някое време щеше да се сглоби и резултатът за мен щеше да е здраво насинено око. Даже смърт!
    Започна да ме обзема някакво дивашко чувство с Хелър и успехът му с жените. Първо на първо, не беше ли негова вината, че се бях забъркал в цялата тази каша? И ако не се бях разсейвал заради него, нямаше да имам сегашните неприятности с Утанч!
    В мен започна да се надига пареща, горчива омраза към Хелър.

Глава четвърта

    На следващия ден се мотах след безсънна нощ и горчива сутрин и случайно погледнах в екрана.
    Сепнах се, защото Хелър беше сам в таксито. Нямаше и следа от Бум-бум. Обърна се да погледне един знак и видях, че и на задната седалка няма никой.
    Караше в Ню Йорк! Беше незаконно! По документи нямаше и осемнадесет години!
    Погледнах си часовника. Още нямаше шест сутринта в часовия пояс на Хелър.
    Веднага седнах пред екрана да гледам. Беше се запътил към някаква нова щуротия.
    Гледах да видя някакви знаци. Беше по алея „Франклин Д. Рузвелт“. По хоризонталната линия на изгрева се виждаше, че пътува на север.
    Взех карта на „Октопус Ойл“ за този район. Къде беше тръгнал? Защо?
    Старото такси вървеше с леко жужене. Хелър из глеждаше много спокоен и отпуснат. Караше по бързо от Бум-бум, но изглежда нямаше никакви проблеми. От знаците се виждаше, че кара към Бронкс. Опитах да се сетя какво може да го интересува в Бронкс, че отива там. Не измислих нищо.
    В момента плащаше пътна такса. Остави моста зад себе си. Сега пък подмина указателните знаци в Бронкс. Видя щатска магистрала 278. Какво ще прави там? Прехвърли се на Хотчинс, Ривър Паркуей. Уайт Плейнз? Не, подмина отбивката. Бостън? А, Ню Брюнсуик, Канада! Сигурно ще бяга от страната. Веднага станах да изпратя съобщение за Рат и Тарб. Хелър ще излезе извън обсега на активатор-приемника, да не говорим за Реле 831!
    Спрях. Боже мой, заради всички притеснения, които Хелър ми създаваше, бях забравил да дам на Рат и Търб приемник и декодер! Нямах връзка с тях!
    Седях и гледах безпомощно екрана.
    Проклех го. Всичко беше по негова вина. Докато спах, с никого не бе обсъдил този проклет „Главен чини“!
    Слънцето вече се бе вдигнало.
    Изглежда той се наслаждаваше на зелените дървета и тревата, които бягаха отстрани, защото определено не обръщаше много внимание на шофирането си. Може би на някои гледката щеше да им се стори красива, ако съдбата не ги удряше с чук като мен.
    Плати пътна такса и се качи на магистрала, премина Ню Инглънд. Погледът му се задържа малко на един знак. Стамфорд. Значи е в Кънектикът. Тогава за първи път ми светна нещо. Като гледах китно зелените дървета, той каза:
    — Старият капитан Дъган беше прав! Красива СТрана.
    Капитан Дъган! Геологическото проучване! Но какво бяха обсъждали? Златото в Аляска? Може би отива в Аляска! Но това не беше пътят за Аляска. А и до Аляска не се ходи с яркочервено старо нюйоркско такси „Риъли Ред“. Там се ходи с кучешки впряг. Познавах планетата! А може би кроеше в главата си някакъв хитър и измамен план. Знаех си, че нищо добро няма да последва от този курс по разузнаване към военните!
    Подмина всички отбивки за Стамфорд. Но тъкмо когато вниманието ми започна да отслабва, той сви вляво и тръгна по лош щатски път. На една табела пишеше, че в тази посока е Нортън Пойнт.
    Не след дълго спря таксито и излезе. Намираше се на един плаж. Пред него се простираше огромна водна шир, гладка като злато на утринното слънце. Той тръгна по пясъка. Изглежда океанският въздух му доставяше удоволствие. Вдъхна няколко глътки въздух така, сякаш му беше вкусно.
    Каза:
    — Все още не са те съсипали докрай, плането!
    Но направи няколко крачки и видя мазут. Поправи се:
    — Но се стараят с всички сили.
    Продължи да върви. Няколко гларуса избягаха, но не се вдигнаха във въздуха. Отгоре се виеха чайки. Един сърф със златист връх пореше водата.
    — Срамота — каза Хелър. — Ти си толкова красива планета. — После, с внезапна решителност, каза: — Най-добре да се заемам за работа, докато все още си обитаема!
    Тръгна на север. Оглеждаше мястото, където една река се вливаше в морето.
    — Аха, ето това е! — каза той.
    Изтича до таксито, скочи вътре и след секунда потегли с рев. Заобиколи Магистралата Ню Инглънд, мина хълмистата местност, зелена и дива в по-голямата си част.
    Спря. Разтвори карта с геологически проучвания. Изглежда на нея бе отбелязана всяка една къща. Спусна се по надолнището и свърна от главния път в един коларски. Изглежда търсеше някакви белези. Откри много стар каменен знак с отбелязани мили. И то точно на царския път. Беше толкова избелял, че едва се четеше. После ми стана ясно. Намираше се на стар изоставен път.
    Рододендрони, лавър и плевели се удряха в калниците. Най-сетне стигна до някакви постройки. Не приличаха на ферма. Какво ли можеха да бъдат? Но много скоро една съвсем ръждясала табела обясни всичко. На времето е било бензиностанция, а сега в идния двор имаше само няколко кокошарника. От комина излизаше тънка струйка дим. Хелър почука на изкривената врата. Отвори му една много стара бабичка. От това, че очите й не гледаха в определена посока, разбрах, че е сляпа.
    — Аз съм младежът, който вчера се обади от Ню Йорк — каза Хелър с ласкав глас.
    — О, добре дошъл. Влизай, влизай и сядай. Ще пийнеш ли кафе?
    Хелър каза да и тя се засуети да го приготви.
    — Наистина се радвам, че си успял да дойдеш до тук с кола — каза тя. — По този път не е минавала кола откак съпругът ми почина. Както и да е. Как ти се струва тук?
    — Все още ви има в картата, госпожо — каза Хелър със силен нюингландски акцент.
    — Е, мога да кажа, че все пак е някакво успокоение да не те изличат изцяло от страната!
    Запъти се пипнешком към стола и седна, не съвсем с лице към Хелър.
    — Тук беше много оживено, преди да направят нови пътища. Тези проклети предприемачи всичко променят. Сега пък смятат да местят онези хълмове. Още кафе?
    Запремигах. Как е разбрала, че чашата му е празна?
    — Не, благодаря — каза Хелър. — Казахте ми, госпожо, че старата работилница се заключва стабилно и покривът й е все още здрав. Може ли да погледна?
    Тя взе връзка ключове и след малко пипнешком тръгна край една стена, заобиколи сградата и отключи работилницата. Вътре имаше място за няколко коли, отдолу имаше канал, прозорците бяха запечатани.
    — Изглежда чудесно — каза Хелър. — Бих искал да го наема за няколко месеца.
    — Ами малко пари няма да са ми излишни при тази инфлация. Колко би дал?
    — Сто долара на месец.
    — Сто долара на месец? Божичко! За половината можеш да имаш всичко това, заедно с пилетата!
    — Ами тук ще има две коли — каза Хелър.
    — Така ли?
    — Ще пристигат, ще заминават. Идват ли хора по тези места, госпожо?
    — Моята племенница, на два дни, да види дали съм добре. Но понеже прогонвам всички нахалници с пушка, никой не смее да припари дотук, освен племенницата ми.
    — Тогава да си стиснем ръцете — каза Хелър. Имате ли нещо против сега да вкарам колата? Трябва да направя няколко приспособления.
    — Не, не, заповядай. Има много инструменти, на е пълно с прах.
    Той й даде сто долара, а тя му връчи ключове да вкара колата. И после направи нещо, което показа какъв е хитрец и предател — неща, за които винаги съм го мразил.
    Затвори вратите отвътре. Свали една чанта, извади от нея ролки хартия и облепи всички прозорци отвътре. Запали старата крушка.
    После, да го „бибип“, извади малка лампа от чантата си и я насочи към таксито, след което целият участък стана ЧЕРЕН! Надписът на вратата изчезна! Като прокара лампата по цялата повърхност на таксито, участък по участък, всичко започна да се преобразява от ярко оранжево в непрогледно мастилено!
    Разбрах какво използва. Волгарианска „подготовка“. Беше дал на онзи от гаража да я добави към боята. От светлината цветът й се сменяше!
    Използват я в по-скъпите рекламни табели на Волтар. Като се прокара отгоре един лъч, превръща се в синьо, втори лъч с различна честота и става черен, защото се променя отразяващата честота в добавката към боята.
    Не му отне много време. Като свърши, се наведе към предната страна на колата и скъса някакво покритие върху регистрационния номер. И него превърна в черен.
    После отвори чантата и извади шишенце, сипа си малко течност върху пръстите и я втри в лицето и в косата. Изсипа малко и върху горната част на ръцете.
    Седна пред огледалото, промени регулатора на лампата и освети главата си. Косата му стана черна. После пак промени регулатора, освети лицето и ръцете си и кожата му стана доста мургава, почти черна. След това си залепи изкуствен черен мустак. Какъв е хитрец и негодяй!
    Само че не беше толкова добър. Очите му все още бяха сини!
    Носеше черен костюм. Не се преоблече. Извади черна шапка и си я сложи.
    Отстъпи няколко крачки назад и огледа таксито. Влезе и свали брояча, за да не се вижда.
    Отвори гаража и излезе.
    Спря пред вратата на къщата и викна:
    — Постоянно ще съм в движение. Понякога може да закъснявам или да излизам много рано.
    — Няма проблеми — каза сляпата старица. — Само натисни два пъти клаксона, да знам, че си ти. Всички останали ги прогонвам с пушката.
    Един много мургав Хелър потегли с черна кола.
    Само че не беше чак такъв умняга. Колата пак си приличаше на старо нюйоркско такси, независимо дали беше оранжева или черна.
    Изглежда знаеше точно къде отива. Влезе в някакъв град, огледа номерата на една улица и спря пред стара къща с голяма табела:
НЕДВИЖИМИ ИМОТИ САЙРЪС ЕЙГ
    Хелър почука и една жена го насочи отзад в двора към някакъв офис.
    — Сайръс Ейг? — попита Хелър. — Мене — мой роден език не английски — има среща.
    Сайръс Ейг беше много, много стар човек. Той вдигна глава от бюрото си и изгледа непознатия.
    — Радвам се, че успяхте да дойдете. Но не знам дали това, което имам, ще ви устрои. Нали знаете, богатите изкупуват всички стари обори и други такива, за да си правят къщи.
    Хелър носеше сгънати на ролка карти.
    — Мене всъщност търси мини, стари.

    — А, да — каза старият агент. — Наистина споменахте нещо такова по телефона. Аз се порових из старите папки. Купуването на мини тук, на изток, не е точно моята работа. Аз продавам стари обори за богатите, да си правят от тях къщи. Седни.
    Хелър седна на един разклатен люлеещ се стол.
    — Това тук — каза Хелър и посочи геолого-проучвателната карта, — тук показва сгради до Голдмайн Крийк.
    — О, това ли — каза Сайръс. — От години никой не е ходил там. Всичко е диво. Даже няма и път. Чудя се, че геолозите изобщо са стигнали дотам. Това е равнина със скали. Там не можеш да посадиш нищо. Има само два-три малки хълма. Оттам минава потокът. Преди половин век е имало крайпътна къща, където нелегално са продавали алкохол.
    Старият агент взе картите.
    — Да, и тук е отбелязано. Бил съм там веднъж като дете. В онези дни имаше железопътна линия. Погледни тук. Потокът се спуска надолу, тук свива и после се влива в морето.
    Извади една пътна карта.
    — Но ето оттук се разбира, че горе, близо до мястото, откъдето извира потокът, са направили язовир и водата е спряла да тече. И после са сложили още две стени, преди да стигне Лонг Айлънд Саунд, за да не могат да превозват алкохола.
    — Мене не вижда как…
    — Че по него вече и със сал не можеш да минеш.
    Виждам, че производителите на алкохол са си докарвали стоката от Атлантическия, нагоре по потока до тази крайпътна сграда. После са го разреждали с вода, пак са го наливали в бутилки и са го продавали от тук та чак до Ню Йорк.
    Върна му картите.
    — По едно време никой не смееше да се приближи до крайпътната къща. Трупове! Духове. Даже бях забравил за съществуването й.
    — Аз може купи — каза Хелър.
    Сайръс Ейг уморено взе една стара рибарска шапка. Хелър го последва навън. С очукания стар „Форд“ на Сайръс отидоха в съда и провериха в архива.
    — Тук пише, че е собственост на Джон Смит от Ню Йорк. Името на адвоката е написано отгоре. Сто и двайсет акра чукари.
    Хелър си записа всички данни и адреси.
    — Ако това купи, тебе даде комисионна.
    — Нямам нищо против, но не можеш да ме накараш да се замъкна в онази пустош. Напоследък даже не излизам за риба. Сигурен ли си, че не ти трябва някой стар обор? Имам два, дето не са много далеч оттук.
    Хелър се върна с него до къщата, качи се на таксито и потегли. Слава богу, все още беше в обсега на активатор-приемника. Не беше на повече от трийсет мили от Ню Йорк. Каквото и да беше намислил, поне щях да знам и да мога да взема нещата в свои ръце, ако се окаже опасно.

Глава пета

    Пое на север по магистрала 7. Караше спокойно. Гледаше от прозореца хълмовете, равнините и потопите на Кънектикът. Очевидно му харесваше. Доста селски пейзаж, живописен като в картина. Лично на мен изобщо нямаше да ми хареса. Прекалено подредено и спокойно.
    Далеч отпред се виждаше спряла полицейска копа, дебнеща превишители на скоростта. Полицаите сигурно си мислеха, че са добре скрити. Хелър мина край колата пълзешком. Но това всъщност не беше полицейска кола. Беше шерифска кола, с голяма везда отстрани. На предната седалка седяха двама мъже, облечени в оранжеви униформи. Носеха каубойски шапки. Без съмнение, заместник-шерифи. Биха се разположили спокойно. Съдейки но боклука Наоколо, вероятно това им беше любимото местенце за засади.
    Хелър продължи. Много внимателно гледаше лявото платно. На едно място страничната ивица изглеждаше различна. Лично аз сигурно нямаше да забележа.
    Той сви вляво, тръгна по крайпътната ивица и слезе от пътя. Право в гъстака! Просто ей така!
    Сигурно караше повече на чувството си за ориентация, отколкото по път, или но каквото там си мислеше, че кара. Колата вървеше адски бавно. Треви и плевели стържеха отдолу.
    Отпред имаше голям храст. Нямаше как да се заобиколи. Хелър излезе, взе едно мачете от колата и отсече храста. Качи се и пак потегли.
    Струваше ми се, че върви но някакъв стар път, подобен на пътя до едновремешната бензиностанция, но много но-заличен. Даже от време на време се налагаше да заобикаля дървета, стари над трийсетина години.
    Мина по едно малко възвишение. Отсреща се виждаше горичка от кленови и иглолистни дървета. Бяха огромни, на повече от петдесет години.
    Точно зад тях минаваше потокът, който сега беше само една струйка, въпреки дълбокото корито. В него се бяха срутили остатъците от дървен мост.
    Хелър сиря таксито и излезе. Наистина беше пустош. Виждаха се няколко хълмчета. Местността беше предимно равнинна, но много камениста.
    Тръгна през полето. Недалеч от дърветата имаше едно равно парче земя. Изглежда то го заинтересува.
    Слезе до потока. Един чук с червени ръждиви петна привлече вниманието му. Водата го беше прояла.
    Малък, неестествен хълм му привлече погледа. Взе лопата и започна да копае. Беше много фина бя ла мръсотия. Хвърли лопатата в колата и извади найлонов плик.
    Чак тогава забеляза зелените дървета. Тръгна право към тях.
    Обрасла и засенчена от растенията, които сигурно са избуяли много след построяването й, скрита от катерещи се лози и храсти, се бе скътала старата крайпътна къща!
    Беше голяма. Имаше веранда и допълнителни крила. Очевидно са я строили от същите камъни, който изобилстваха в района.
    Хелър се качи по каменните стъпала пред вход ната врата. Беше огромна врата. Заключена. Чудех се как при тази вандалщина след повече от половин век къщата не е пострадала. Такава е Америка.
    Хелър взе лост и машинно масло и почти за нула време разби ключалката. Стреснах се. Хората от Апарата изобщо не бяха толкова бързи при разбиването на врати. След това се сетих, че в крайна сметка той е инженер. Отлично знаеше как се работи с лостове и подобни неща.
    Зае се да смазва пантите с масло. Вратата, макар че малко се бе смъкнала, не се отвори много трудно. Огледа ръба и тогава ми стана ясно защо нищо не се с случило на къщата. В самата врата имаше лист бронирана стомана!
    Почука по прозореца. Армирано стъкло!
    Това място беше истинска КРЕПОСТ!
    Върна се в колата и взе една чанта. Влезе през главния вход. Носеше си лампа. Запали я и я сложи на масата.
    Избелелите изпокъсани остатъци от вероятно последното парти в тази къща уморено висяха от дебелите дървени греди на тавана. Оръфаните по краищата японски восъчни хартиени фенери хвърляха странни сенки по тавана.
    Хелър закрачи по навярно някога излъскания дансинг. Преди да се качи на него, си свали шпайковете.
    Зае се с още една ключалка и отвори врата към вътрешна стая. Барът! Дълъг махагонов бюфет, разкошна мебел. Огледа едно счупено огледало — дупка от куршум.
    Имаше и други стаи — гостни и малко претрупани спални. В кухнята имаше огромна дървена пещ. Един плъх си бе направил дупка, през която сигурно много пъти бе влизал и излизал.
    Задната врата също беше със стоманен лист. И Всички външни прозорци бяха с армирано стъкло!
    Хелър откри един кабинет. Бюрото продължаваше да си седи там. Документите бяха пожълтели Прегледа ги. Четирдесет каси тук, осемдесет там, платен транспорт за петстотин.
    На стената имаше снимки в рамки. Някои бяха с автографи с изсветляло мастило. „На Тутс“, „На Джими Уокър“ върху портрет на красив млад мъж Джими Уокър? Прочутият нюйоркски кмет?
    Забеляза една по-различна снимка. Подредени в линия младежи, сякаш глътнали бастун. Четирима Държаха картечници! Хелър започна да чете имената под всеки от тях. Джо Корлеоне Беше втория отдясно. Приличаше на двайсетгодишен хлапак.
    Хелър извади от чантата си волтариански фотоапарат, фокусира само на Джо Корлеоне и го снима заедно с подписа. После снима и четиримата.
    Наистина духове! Свети Джо трябва да е карал осемдесет и осмата, когато умря. Но сега беше дух, сред всички останали от тази къща и ера.
    Хелър сигурно реши, че се е забавлявал доста тъчно. Започна да действа много бързо. Извади от чантата си метална пръчка и със страхотна бързини започна да почуква по стени и подове. Вече достатъчно го познавах, за да знам, че проверява как ехти, Сигурно търси тайни стаи.
    Намери една. Като откри и входа към нея, оказа се, че е само килер. Продължи.
    Излезе навън и започна да чука но земята. Отказа се.
    Извади малък измервателен уред и започна да обикаля къщата. Уредът отчете нещо. Той спря. Кръстоса зоната. Още показания.
    Хелър сигурно веднага е разбрал за какво става дума. Отиде право в бара и направи измервания с уреда. Беше към края на плота.
    С помощта на малко масло бързо оправи една панта. Целият край на плота се плъзна и отдолу се показаха стъпала.
    Слезе.
    Намираше се в пещера.
    Тръгна по един тунел и после освети с лампата шахта. Някога е имало стълба, но сега нямаше.
    Той провери стените.
    — Гранит — измърмори.
    В крайна сметка откри някакъв надпис. Пишеше:
    Исая Слокъм Притежател на мината, 1689
    Хелър провери още няколко галерии. Намери малко бял кварц. Прибра го в джоба си.
    В някои от галериите имаше изгнили останки от дървени сандъци. Контрабандистите на алкохол са използвали мината като таен склад. Значи това се е случило с „изчезналата мина“ Голдмайн Крийк.

Глава шеста

    Хелър пак си заключи къщата, но постави нова ключалка на външната врата. Масивна. Значи не бе научил кой знае колко от часовете по шпионаж. Чисто новата ключалка веднага привлича вниманието с лъскавия метал.
    Скочи в колата и без да бърза, излезе отново на главния път. С умерена скорост се върна в града. Пак мина край полицейския капан. Хората на шерифа бяха полузаспали.
    Хелър влезе в ресторант. Не беше лош. В чакалнята имаше телефонна кабина. Влезе в нея. Набра един номер. Отговори му Изи.
    — Целта постигната — каза Хелър. — Шестица е!
    Боже господи, започнал е да говори на жаргон.
    Прочете много бързо данните, които бе записал в съда, даде името на агента по недвижими имоти и добави:
    — Няма да вземе участие в сделката, но му изпрати комисионна.
    — Добре — каза Изи. — Някакъв фирмен статут, както планирахме?
    — Ще има — каза Хелър. — „Уголемена Източно Азиатска Взаимно Просперираща Сфера“ ООД, Майсабонго. Номерът ми е… — и той го продиктува.
    След това излезе от кабината и седна на една маса. Дойде сервитьорка.
    — Боя се, че е малко рано за обяд. Пълнените скариди още не са готови.
    — Добре — каза Хелър. — Пет хамбургера и пет Севън-ап.
    Очаквах, че черното лице ще му докара неприятности. Но това беше Ню Инглънд. Момичето донесе един хамбургер и едно Севън-ап. Хелър го изяде и изпи безалкохолното.
    Момичето донесе следващата порция — един хамбургер, едно Севън-ап. Правеха един по един. Хубаво място.
    Хелър си взе вестник и го прочете.
    Всички сандвичи и газирани бяха погълнати и Хелър си подслади накрая с шоколадова торта.
    Телефонът в кабината иззвъня. Хелър стана и вдигна слушаалката.
    Гласът на Изи:
    — Джон Смит от много години е във федерален затвор. Получил е доживотна присъда за това, че не с дал подкуп на Дж. Едгар Хувър. Любовницата му е останала да живее там поради сантиментални причини, но миналата година е починала. Смит е имал намерение да дава мястото под наем заради данъците, защото е нямало как да ги плаща. Току-що му се обадих по телефона и той много се зарадва. А също и пазачът, защото смята да продаде на Смит нова килия. Твое е.
    — Благодаря ти — каза Хелър.
    — Господин Джет — каза Изи, — моля те, не се забърквай в никакви неприятности. Кънектикът е много диво място. Може още да има и индианци.
    — Благодаря за предупреждението — каза Хелър.
    Плати си сметката с щедър бакшиш, излезе и скочи в таксито. Пак тръгна на север, по същата магистрала.
    И после, въпреки всички предупреждения на Изи, Хелър пришпори таксито с осемдесет мили в час.
    Направо полетя по пътя!
    И точно преди да мине през полицаите, започна да кара на зиг-заг!
    А пред самата полицейска кола свърна от пътя, вдигна облак прах, върна се на пътя, полетя към другата страна и пак се върна.
    След това намали на четирдесет!
    Смахнат глупак!
    Колата на шерифа изскочи от капана като риба на сухо. Пуснаха сирената.
    Тя започна да вие по пътя след него.
    Хелър караше така, колкото само да спазва някаква дистанция. Но за мен беше ясно, че с това такси и без друго не може да надмине по скорост полицейската кола. Беше пригодено за резки маневри, не за високи скорости.
    Преследвачите почти го бяха настигнали. Хелър рязко даде наляво и излезе в страничната ивица.
    Тръгна по същата пътека.
    Старата кола подскачаше, поднасяше и залиташе. Стрелваше се край дърветата. Помиташе треви и плевели. Караше към старата къща. Нима Хелър имаше намерение да се укрепи там и да стреля? Какво беше намислил?
    От време на време поглеждаше в огледалото и виждаше полицейската кола. Тя се справяше много трудно. Хелър намали.
    Показа се малката горичка, която криеше сградата.
    Отзад с рев и вой се приближаваше полицейската кола. Десет ярда до най-близките дървета, открита местност и Хелър спря! Излезе! Подхвърли нещо навито на предната седалка. Нагласи си мустака.
    Излезе от колата и застана с лице към нея, с разкрачени крака.
    Вдигна ръце и се облегна на покрива на колата за опора. Зае класическата поза за обиск.
    С последен подскок полицейската кола закова зад таксито. Воят на сирената заглъхна с последни издихание.
    От двете седалки изскочи по един заместник-шериф, с извадени оръжия. Спряха.
    Предпазливо се огледаха наоколо. Единият се приближи до Хелър и започна да го обискира. Веднага напипа нещо твърдо. Разтвори сакото на Хелър. Измъкна нещо. Заместник-шерифът стъпи встрани и попадна в полезрението на Хелър.
    Държеше онзи златен дамаскин „Лама 45“!
    — Ралф! — викна заместникът. — Боже мой, погледни тази бижутерия!
    — Какво, по дяволите, е това? — каза другият и се приближи.
    — Това е „бибип“ пистолет с диамантено покритие, ето какво е!
    — Дай да видя, Джордж. Прилича на едновремешните гангстерски играчки.
    — Не, това не е никакъв „Колт 45“, Ралф.
    — Напротив, точно такъв е. Просто са го гравирали или нещо такова.
    — Не-е, виж тук. На тази хубава картинка пише, че е от Майсабонго.
    Джордж се обърна към Хелър:
    — Ей, негър. Какво, по дяволите, е това оръжие?
    — Мен не говори красив английски — каза Хелър с писклив глас. — Английски не мой роден език.
    Ралф каза:
    — Той е някакъв чужденец.
    Джордж каза:
    — Ей, негър. Имаш ли разрешително за това нещо?
    — Виж на седалка — каза Хелър.
    Джордж се наведе в таксито. Очевидно намери свитъка, който Хелър беше оставил. Но продължи да стои наведен и да го оглежда. Мърмореше нещо.
    Джордж отстъпи:
    — Какво става, Ралф. Нищичко не разбирам.
    Приближи се до партньора си.
    — Може най-добре вие обади се на красиво радио — каза Хелър. — Провери регистрационен номер.
    Джордж каза:
    — О, да.
    Мина отзад на колата, записа си нещо и после, вземайки документите със себе си, се върна до полицейската кола и се наведе. Ралф беше нащрек, хванал в една ръка „Лама“-та и в другата своя „Колт 357 Магнум“, насочен към Хелър.
    Не можах да чуя разговора по радиото, защото бяха оставили колата запалена, а Джордж бе седнал вътре. Изведнъж се подаде навън, все още държеше микрофона.
    — Ралф, колата прилича ли ти на чуждестранна лимузина?
    Ралф бутна назад каубойската си шапка с дулото на „Лама“-та и се премести да огледа по-добре старото такси.
    — Да, Джордж. Изглежда достатъчно стара, за да не е американска.
    Джордж пак потъна в полицейската кола. Отново се подаде, с микрофона в ръка. Беше изпъклил очи.
    — Без „бибип“?
    Наведе се вътре и окачи микрофона на мястото му. Върна се при тях с документите.
    — Виж, Ралф, според тези документи това е Ранг-танго Блоуа, република Майсабонго, консул за щата Кънектикът. Номерата са дипломатически. Диспечерът провери във Вашингтон. Този негър има дипломатически имбумитет.
    — Това пък какво е? — попита Ралф.
    — Диспечерът каза, че от Вашингтон казали, че не можеш да го пипнеш с пръст. Може да прави каквото си иска. Не можем да го арестуваме, без значение какво извърши.
    — Боже! Дипломатически имбумитет? Сигурно значи, че може да вдигне всичко във въздуха, а ние трябва да седим с вързани ръце.
    — Боя се, че да — каза Джордж.
    — О, „бибип“! — каза Ралф. — Не можем даже да конфискуваме това оръжие, така ли?
    — Боя се, че не — каза Джордж. — Върни му го. Може даже да ни застреля и думичка не можем да му кажем!
    Хелър си взе оръжието от Ралф, на когото изобщо не му се даваше.
    — Цяло това място — каза той — сега вече собственост република Майсабонго. Вие не в Съединени Щати сега. Вие седи в Майсабонго.
    — Божичко — каза Ралф. — Тези „бибипнати“ чужденци ни купуват „бибипската“ страна!
    — Боя се, че да — каза Джордж.
    — Виж какво, негър — каза Ралф. — Видяхме те, че си мина край нас мирно и сникойно два пъти. За какво, по дяволите, реши изведнъж да караш така?
    — Проверка — каза Хелър. — Иска види дали вие добри ченге, хубави ченге. Вие много добре справили, моля.
    Бръкна в портфейла си и извади две стодоларови банкноти. Даде по една на двамата.
    — Всеки месец, вие всеки получава една.
    — Шефът мина ли теста? — попита Джордж. — Той ми е чичо.
    Хелър извади още две стодоларови банкноти.
    — Той добър човек. Двойно минал тест. Получава толкоз всеки месец.
    Прибраха банкнотите в портфейлите си.
    — Боже мой — каза Ралф. — Даже не можем да го арестуваме за подкуп на полицай! Този имбумитет има и добри страни!
    — Ей — каза Джордж, — също като в старите времена, за които дядо ми разправяше. Когатото контрабандистите са притежавали това място, плащали са си редовно и не са могли с пръст да ги бутнат.
    — Не, не, не — каза Хелър с пискливия си глас. — Не подкуп! Моля вдигай лява ръка. Майсабонго прави всичко с лява ръка. Сега казва след мен: „Аз сега работи хонорар почасово…“
    И двамата заместници повториха.
    — „… заместник шериф във флота Майсабонго… и така обещава… ако види нещо странно случва се… и ако види непознат минава аз гръмна глава.“
    Повториха го ясно дума по дума.
    Хелър бръкна в джоба си и извади три златни звезди, на които нямаше нищо. Връчи по една на двамата заместници. После даде на Джордж третата.
    — Ти каже чичо шеф той закълне също. Ето този значка.
    — Ей! — каза Ралф. — В крайна сметка, това е законно! Личи си, че не е стопроцентов негър. Има сини очи!
    — Още нещо — каза Хелър. — Аз наеме бели инженер. Той има бледа коса. Той също има дипломатически имбумитет, затова ако го види тук, няма проблем.
    И им връчи своя паспортна снимка.
    Те я погледнаха с голяма сериозност. Джордж му я върна задно с документите. Любезно вдигна шапка.
    — Можеш да разчиташ на нас да светим маслото на всеки, който пожелаеш — обеща той. Ралф вдигна шапка. Качиха се в полицейската кола и потеглиха.
    Изведнъж осъзнах с шок какво бе направил този ужасен „бибип“ Хелър. Беше подкупил местната власт! Сега вече никой друг не можеше да припари до това място!
    На мястото, което щеше да използва за гараж, старицата щеше да стреля с пушка. Край къщата заместник-шерифите също щяха да стрелят на месо.
    Колко съвършено ужасно от страна на Хелър!
    Няма да можем да припарим до ни едно от местата и да го саботираме.
    Щом вземем пластината, ще трябва веднага да го очистим в Ню Йорк!
    Да го „бибип“. Знаех си, че ще загазим, ако започне да изучава шпионаж. И ето какво стана!

ЧАСТ ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Глава първа

    Съдбата рядко е любезна. А когато започне да ти сервира неприятни неща, рядко знае кога да спре.
    През остатъка от деня Хелър работи около къщата — главно проветряваше навън разни неща, провери дали печката работи — предполагам, защото зимата наближаваше. Изглежда му харесваше да е сред природата. Възхищаваше се от имела, чийто листа вече бяха започнали да почервеняват от нощ ния хлад. Качи се на един хълм и огледа местността. Изглежда го заинтересуваха някакви камънаци в района около къщата, защото слезе, разгъна взривни въжета и изравни със земята две малки възвишения, Той обожава да взривява разни неща!
    Най-накрая постави и табела:
    „Минаващите през частната собственост ще бъдат депортирани, а преди това застреляни. Не се поема отговорност за щети, нанесени от избухване на минни полета“
    Откри място, където таксито можеше да прекоси реката и след малко пое още по-навътре в необитаемия район. Изведнъж се показа изоставената бензиностанция, само че отзад. Беше на същия стар път!
    Старицата излезе и му отвори вратата на гаража.
    Хелър влезе, насочи светлината върху себе си, след това върху таксито и за нула време всичко възвърна предишния си цвят.
    Той излезе в двора и поправи вратата. Нацепи дърва на старицата, като мина един дезинтеграторен пистолет по цепениците, изпи чаша кафе, изслуша една реч какъв чудесен младеж бил и по здрач пое обратно към Ню Йорк.
    Каквото и да правеше, напредваше с твърде големи крачки и твърде бързо!
    При мен беше след полунощ. Тъкмо бях пропълзял до празното ми легло, порядъчно изтощен, когато на вратата се почука. Беше Фахт бей. Подаде ми един плик и си отиде.
    Отворих го със сетни сили. Прочетох първите пет реда и рязко се изправих. Това беше очакваният доклад от Рат и Търб:
РЕГУЛЯРНА СВОДКА
    Имаме добри новини за теб. Ние сме в болницата. Направихме точно каквото ни каза. Веднага след пристигането ни в Ню Йорк си осигурихме от фалшификатора необходимите документи на делегати в ООН от Зимбабве. Сдобихме се с подходящи костюми. С тази дегизировка пристъпихме към изпълнение на задачата.
    Отидохме в обозначената мишена, както ни бе заповядано.
    Резервирахме си часове за две подходящи момичета и платихме необходимата сума, за която прилагаме квитанции.
    Процедирайки по план, не отидохме в обозначените стаи, а се качихме директно на последния етаж.
    Както предварително бяхме уведомени, вратата на стаята на обекта не беше заключена. В апартамента тичаше никой.
    Влязохме и веднага се заехме с обискиране на стаите. Не пропуснахме ни един шкаф и долап. Обектът определено имаше много дрехи. Тъкмо приключвахме с обиска и възстановявахме каквото можем на предишното му място, когато вратата се отвори.
    Висока жълта проститутка, около пет фута и десет инча, със сребрист лак на пръстите на краката и ръцете, с червен пеньоар, чиито краища се развяваха спокойно, а отдолу нямаше нищо, влезе.
    Гореспоменатата жълта проститутка бе придружена от тъмнокожа проститутка, висока около пет фута и два инча, с червени нокти на пръстите на краката и ръцете, очевидно от таитянски произход, която имаше малка хавлия за ръце и черна коса.
    Гореспоменатата жълтокожа възкликна: „Какво, по дяволите, да ви «бибип», правите в стаята на Хубавеца?“ Гласът не е записан и към сводката не се прилага запис.
    Агент Търб, бидейки по-близо до вратата, се опита със стандартни средства да хване таитянката. Със стандартен пресечен удар с ръба на дланта, гореспоменатата таитянка счупи ръката на гореспоменатия агент Търб.
    Агент Рат, неспособен да се придвижи зад бара, намиращ се вдясно от вратата на гореспоменатия апартамент, съдържащ Севън-ап, безалкохолна швейцарска бира и сладолед, вдигна стандартна палка № 18, тежка три фунта и четвърт и я стовари долу по стандартен маниер, възнамеряващ да свали жълтокожата, която се приближаваше с широко отворен пеньоар.
    Левият крак на гореспоменатата жълтокожа се вдигна и осъществи контакт с палката, която вследствие на това полетя към спалнята, съдържаща кръгло легло, достатъчно, според професионална оценка, да побере шестима.
    Възнамерявайки със светкавична реакция да измъкне „Колт Кобра“-та, която според изискванията на правилника винаги трябва да е окачена към десния глезен на агента, гореспоменатият агент Рат се наведе и насочи ръка към пистолета.
    Маневрата, макар и стандартна, бе възпрепятствана от левия крак на гореспоменатата жълтокожа, вдигнат в бърз удар, който крак влезе в контакт с челюстта на агент Рат и тя се счупи.
    Агент Търб, решил да стовари останалата му ръка върху таитянката след стандартен ключ видя как тя се отклонява към телевизионния апарат „Силвания“, 25 инча по диагонал.
    Агент Рат бе улучен по тила с бутилка Севън-ап вследствие на неправоспособна маневра, извършена от жълтокожата.
    Проснати на пода, гледайки нагоре, агент Търб и Рат видяха млад мъж, около пет фута и четири инча, облечен в син костюм от три части, с черна коса, отговарящ на името Джузепе, застанал на вратата с пистолет „Берета“, модел 1934-та, италиански, автоматичен, калибър 380, със свален предпазител.
    Гореспоменатият младеж каза на гореспоменатите таитянка и жълтокожа да слязат от гърдите съответно на гореспоменатите агенти Търб и Рат, при което гореспоменатата жълтокожа отправи следната молба: „Нека ударя още веднъж този скапан «бибип», Джузепе.“ Молбата не бе уважена от гореспоменатия Джузепе, който бе на телефона. Гореспоменатата жълтокожа съответно удари агент Рат в слънчевия сплит, което предизвиква парализа.
    След три и половина минути се появи друг млад мъж, висок пет фута и три инча, черна коса, черни очи, сив костюм. Носеше осемнайсетинчова каучукова палка. Името му е неизвестно, тъй като никой не се обърна към него по име. Таитянката помоли всякаква по-нататъшна работа да се извърши извън апартамента на Хубавеца.
    В съответствие с това агенти Рат и Търб бяха ескортирани до една стая на подземния етаж, приблизително десет на дванайсет стъпки, мебелирана с маса и два стола.
    Появи се мъж, отговарящ на името Вантаджо. Той е към пет фута и два инча, с черна коса и черни очи и беше облечен в костюм от тъмна материя, скъпо изглеждащ.
    Младият Джузепе каза: „Вантаджо, …“ но останалото беше на италиански. Не се прилага запис.
    Гореспоменатият Вантаджо съответно взе портфейлите и документите на гореспоменатите агенти и каза на английски: „Дръж тази палка, докато проверя и се върна.“
    Гореспоменатият Вантаджо излезе.
    Гореспоменатият Вантаджо се върна.
    Гореспоменатият Вантаджо каза: „Вие, да ви «б