Скачать fb2
Целувката на Саломи Джейн

Целувката на Саломи Джейн


Франсис Брет ХартЦелувката на Саломи Джейн

    Само един изстрел бе даден. Беше отишъл настрана от целта — главатаря на Комитета за бдителност — и Пийт Червения, който го бе дал, бе останал на тяхната милост. Защото ръката му се беше схванала от усиленото препускане, а погледът не можа да се съсредоточи поради неочакваното им нападение и така се стигна до неизбежното. Той мрачно се предаде; другарят му, скитник и конекрадец, се отказа от проточилата се борба с чувство, близко на облекчение. Дори и разгорещените и отмъстителни победители бяха доволни. Бяха хванали жертвите си живи. По всяко време през продължителното преследване можеха да ги повалят с един куршум от пушка, но това щеше да бъде недостойно, против правилата, и щеше да завърши с обикновено сбиване, вместо да послужи за назидание. А колкото за това, съдбата им бе вече решена. Техният край — въже, преметнато на някое дърво, — макар и не санкциониран от закона, щеше поне да претендира за правосъдието. Така Комитетът за бдителност щеше да отдаде дан на реда, който самите му членове бяха пренебрегнали при преследването и залавянето на провинените. И все пак тази странна логика на граничните области ги задоволяваше и придаваше известно достойнство на кулминационната точка.
    — Ако имаш да кажеш нещо на твоите хора, кажи го сега, и то без да се бавиш — каза главатарят.
    Пийт Червения се огледа. Бяха го хванали пред собствената му хижа на разчистената поляна, където няколко сродници и приятели, повечето жени и деца, бяха наизскачали вън и зяпаха заобиколилите ги двадесетина души от Комитета. Всички бяха свикнали на сцени на насилие, кръвна вражда, преследване и страдания — единственото, което ги бе изненадало, беше внезапността на нападението и бързата развръзка. Те гледаха с изумено любопитство и донякъде разочаровани — не беше имало кажи-речи никаква схватка, никакво зрелище! Едно момче, племенник на Пийт Червения, беше се качило върху бъчвата за дъждовна вода, за да може по-добре да вижда какво става; високо, хубаво, отпуснато момиче от Кентъки — дошла на гости съседка — стоеше облегнато на вратата и дъвчеше дъвка. Само едно жълто ловджийско куче бе озадачено и развълнувано. То не можеше да разбере дали ловът току-що е свършил, или тепърва започва, тичаше възбудено напред-назад и се мяташе ту към преследваните, ту към преследвачите.
    Главатарят повтори подканата си. Пийт Червения дръзко се изсмя и погледна жена си.
    При този поглед съпругата му пристъпи напред. Изглежда, тя имаше много нещо да каже на главатаря — несвързано, яростно, озверено. Душата му щяла да се пържи в ада заради извършеното този ден. Той се смятал за мъж, един подлец, дето го е страх да се покаже около къща, пълна с жени и деца, освен с глутница други „копои“! Тя трупаше оскърбление връз оскърбление, хулеше ниския му произход, дедите му, съмнителното му раждане и най-после бясно се погаври с болната му жена, бясна нападка на жена срещу жена, докато пребледнялото му лице се скова и единствено западноамериканският фетищ на неприкосновеността на слабия пол не позволи на гърчещите му се пръсти да се вкопчат в спусъка на пушката. Дори и мъжът й го забеляза и с полузаповедническо „Хайде, стига за това, жено“ я потупа по гърба с освободената си лява ръка и така се сбогува с нея. Главатарят, все още блед от жигосващите й думи, рязко се обърна към втория пленник:
    — Ти също, ако имаш някого, с когото да се простиш, сега му е времето.
    Той вдигна очи. Никой не се помръдна, нито проговори. Не беше от тези места, случаен съучастник на Пийт Червения, намерен от него и непознат на никого. Млад още, но крадец от бездомното си детство, в което бащата и майката бяха само забравена мечта, той, обичаше коне и ги крадеше, приемайки напълно крайграничното смъртно наказание за обсебването на това животно, от което толкова често зависеше човешкият живот. Но разбираше от коне, това личеше и по тоя, който бе яхнал — само допреди няколко дни собственост на съдията Бумпоинтър. Това беше единственото му положително качество.
    Неочакваният въпрос го изтръгна за миг от състоянието:
    на нехайно безразличие, защото това състояние бе част от неговия занаят. Но може би в този миг той се засегна, че представлява от себе си нещо по-малко от своя другар и злоезичната му жена. Така или иначе, само поклати глава. И когато я поклати, погледът му случайно падна върху хубавото момиче до вратата, което го гледаше. Главатарят също може би се трогна от пълната, му самотност, защото и гой се поколеба. В същото време той видя, че момичето гледаше самотния пленник.
    Хрумна му една глумлива мисъл.
    — Саломи Джейн, няма да е лошо, ако додеш тук и кажеш „сбогом“ на един умиращ, и то без никой близък каза той.
    В това като че имаше скрита нотка на поетичност и ирония, която доловиха и насъбралите се наоколо. Добре се знаеше, че Саломи Джейн не се имаше за каква да е и с небрежно презрение на нимфа държеше местните обожатели на разстояние. Въпреки това тя бавно се отдели от вратата и за всеобщо изумление с морна грация и протегната напред ръка се запъти към пленника. През сивата маска на безразличие на обречения изби руменина, когато дясната ръка хвана неговата лява, току-що освободена от преследвачите. Тогава тя се позабави, в плахите и очи на сърна блесна смелост и тя ги устреми към него. Тя извади дъвката от устата си, избърса червените си устни с опакото на дланта, с внезапен пъргав скок сложи крака си на стремето му, вдигна се на седлото, обгърна шията му с ръцете си притисна устните си към неговите.
    Те останаха, така за един смълчан миг — мъжът пред прага на смъртта, младата жена В разцвета на младостт и хубостта, — притиснати един до друг. Тогава хората на около избухнаха в смях — пред дръзката безочливост на момичето те забравиха за близкия край на двамата мъже Тя се хлъзна без да бърза на земята; всичките очи бяха устремени към нея — само към нея! Главатарят видя това и се възползува от този миг. Той извика: „Няма повече време… Напред!“, пришпори коня си до своите пленници и тутакси цялата кавалкада се понесе през поляната към пеещата гора.
    Целта им беше Дърварското кръстовище, седалището на Комитета, където съветът още заседаваше и където двамата злосторници трябваше да изкупят престъплението, което съветът вече ги беше намерил виновни. Те препускаха с вихрен, стремглав устрем — устрем, към който, колкото и да е чудно, като че ли се бяха присъединили и пленниците. Може би този устрем не им позволи да забележат странната промяна, настъпила във втория пленник след, епизода с целувката. Руменината му не беше избледняла, тя сякаш беше прегорила маската на безразличие, погледът му беше жив, буден и остър, устата полуотворена, като че целувката на момичето още не бе напуснала устните. А от това препускане всички бяха станали небрежни. Конят на този, който го водеше, се подхлъзна в дупка на суек, претърколи се, хвърли ездача си и дори смъкна вързания и безпомощен втори пленник от любимата кобила на съдията Бумпоинтър. В миг те бяха отново на крака, но в този върховен момент вторият пленник, усети, че въжетата, с които му бяха вързали ръцете, се бяха изхлузили на китките. Той притисна лакти до тялото си и помоли другите да му помогнат да възседне, благодарение на което те не го разбраха. Като яздеше близо до преследвачите си, където върволицата беше най-гъста, той продължи да укрива станалото, но бавно освободи ръцетеси от въжетата.
    Пътят им вървеше презгорски пущинак, обрасъл до над коленете с папрати, чиито високи стъбла бръснаха хълбоците на конете при бесния им галоп и заглушаваха пляскането на освободилите се въжета на пленника. Мирната гледка, която подсещаше повече за приношения на нимфи и пастори отколкото за човешки жертви, беше в странно противоречие с вихреното препускане на суровите въоръжени мъже. Залязващото слънце пронизваше здрачната светлина и трептенето на листите с жълти копия, птиците подхващаха песни на сини и гълъбови крила, а от двете страни по пътя на тази търсеща отмъщение вихрушка се чуваше бълболене на скрити и мирни води. След няколко мига те щяха да стигнат откритото било, откъдето се спускаше надолу утъпканият път към Дърварското кръстовище, до което оставаше една миля. Обичаят на завръщащи се кавалкади бе да се спускат по този склон с главоломна бързина, с викове и крясъци, възвестяващи идването им. Този ден те се въздържаха от крясъците, като неотговарящи на тяхното достойнство, но когато излязоха от гората, мълком се понесоха като лавина надолу по наклона. Бяха доста напреднали, когато вторият пленник измъкна дясната си ръка от въжетата и сполучи да хване поводите, увиснали на врата на коня. Едно неочаквано дръпване, типично за местните коняри и понятно за добре обучения кон, го накара да приклекне със здраво забити в склона предни крака. Цялата кавалкада отмина напред, човекът, който водеше коня на пленника с ласо, помисли, че това е пак някое премеждие, и пусна въжето, за да не бъде смъкнат заднишком от седлото. Пленникът се завъртя и в следващия миг се носеше в бесен галоп нагоре по склона.
    Това беше въпрос на един миг, обучен кон и опитна ръка. Кавалкадата измина почти петдесет ярда, преди да може да спре; освободилият се пленник беше напреднал с половината от това разстояние по нагорнището. Пътят бе толкова тесен, че можеше да се дадат само два изстрела, но куршумите се забиха в земята на два ярда пред беглеца. Не бяха посмели да се мерят ниско — конят бе по-ценното животно. Беглецът също го съзнаваше в безизходното си положение и с радост би приел някой куршум да улучи неговия крак, само и само да остане здрав конят. Пет души бяха изпратени да го хванат наново или да го убият. Второто изглеждаше неизбежно. Но той беше пресметнал възможностите си — преди те да успеят да напълнят отново пушките, бе стигнал пак гората и като криволичеше между извисилите се дънери на дърветата, не им позволяваше да се прицелят. Те знаеха, че неговият кон превъзхожда техните, и след два часа се завърнаха, защото той бе изчезнал, без да остави някаква диря. Краят бе кратко описан в „Сиерски новини“:
    „Пийт Червения, всеизвестен конекрадец, избягвал толкова дълго правосъдието, бе хванат и обесен от Комитета за бдителност на Дърварското кръстовище миналата седмица; за съжаление съучастникът му успя да избяга със скъпия кон, принадлежащ на съдията Бумпоинтър. Съдията бе отказал да продаде коня за хиляда долара едва преди една седмица. Понеже крадецът, който все още не е заловен, трудно би могъл да пласира едно тъй скъпо животно, без да се издаде самият той, няма никакви изгледи да бъдат открити било единият, било другият.“
    Саломи Джейн гледа кавалкадата, докато тя се изгуби от погледа й. Тогава разбра, че на кратката й популярност бе настъпил край. Жената на Пийт Червения, изпаднала в необуздана истерика, беше включила и нея в безразборните си клетви срещу цялата вселена, може би поради това, че девойката бе проявила чувство, на каквото самата тя не бе способна. У другите жени бе събудила омраза с това, че за момент се бе издигнала над тях, само децата все още й се възхищаваха за това, че бе „въртяла любов“ с човек, „когото щяха да обесят“ — проява на дързост, надминаваща и най-смелите им помисли. Саломи Джейн прие тази промяна с очарователно безразличие. Тя си сложи жълтото нанкиново боне — отвратителна шапка за слънце, която би загрозила всяка друга жена, но която само подчертаваше ликантността на свежата й мургава кожа, — върза панделките, като остави смолистите плитки свободно да се подават изпод набраната периферия отзад, скочи на мустанга си, като остави да се покажат за миг пъргавите глезени с хубави бели чорапи, свирна на кучето, махна с ръка на току-що осиротелия, но възхитен от нея племенник — „Довиждане, малкия!“ — и отлетя с късата си кафява холандска рокля.
    До бащината й къща имаше четири мили. За разлика от хижата, която бе напуснала, това бе прекрасно жилище, с дълъг навес, отзад със стреха, която стигаше почти до земята и й придаваше вид на нисък триъгълник. Имаше голям хамбар и обори, защото Мадисън Клей беше „голям“ скотовъдец и собственик на половин квадратна миля земя. В къщата имаше всекидневна и салонен хармониум, докарването на който с товарни коне е било цяло чудо. Смяташе се, че Саломи Джейн си придава прекалена важност поради тези неща, но сдържаността на момичето и недостъпността му за ухажването на местните ергени се дължеше по-скоро на студения и отпуснат темперамент и прекалено вглъбената му покровителствена обич към бащата, останал от няколко години вдовец. Защото животът на господин Мадисън Клей бе застрашен от една-две семейни вражди (говореше се, че не били без основание) и възможно бе печалната картина как баща й ходи на гости с двуцевка пушка да я беше засегнала по-дълбоко и настроила против мъжете наоколо. Мисълта, че добитъкът, конете и половината квадратна миля земя ще станат един ден нейни, не нарушаваше спокойствието й. Колкото за господин Клей, той приемаше, че тя е добра домакиня, макар и малко да му се „пречка“, но понеже си е „от неговата кръв“, не е без известни достойнства.
    — К’ви са тия работи, дет’ ги чувам, че си правила при Пийт Червения? Нещо си се задявала с един конекрадец, а? — попита господин Клей на закуска подир два дена.
    — Трябва да си чул истината — отговори Саломи Джейн невъзмутимо, без да се обърне.
    — Как смяташ, кво ще каже Рюб за тая работа? Кво ще му кажеш на него? — подхвърли саркастично господин Клей.
    „Рюб“ или Рюбен Уотърс беше обожател, който, както се говореше, се ползуваше с особената благосклонност на господин Клей. Саломи Джейн вдигна очи.
    — Ще му го кажа, когато го поведат него да го бесят; тогава ще го целуна, но не и преди това — живо отвърна младата дама.
    Тази блестяща духовитост допадна на чувството за хумор на господин Клей и той се усмихна, ала въпреки това в следващия миг се навъси.
    — Но тоя твой конекрадец след това избягал, ама това е съвсем друга работа — мрачно добави той.
    Саломи Джейн остави ножа и вилицата си. Това положително беше нещо ново и променяше положението. Никога не беше помислила за това преди и колкото й да е странно, за първи път се заинтересува от този мъж.
    — Избягал ли? — повтори тя. — Пуснали ли са го?
    — Ами! — кратко отвърна баща й. — Изхлузил въжетата и като слизали по надолнището, се заковал на място, също като някой вакеро, хванал с ласото бик, и малко останало да смъкне от седлото тоя, дето водел неговия кон, и тогава се втурнал нагоре. Колко за това, с тоя кон на съдията Бумпоинтър, стига да е искал, могъл е да смъкне на колене и цялата потеря! И така им се пада. Вместо да го обесят там пред вратата или да му теглят куршума, щом са го видели; ама трябвало да го закарат пред целия комитет „за назидание“. Да им се не види и „назиданието“. Стига и туй назидание, кога някой изневиделица се натъкне на човек, обесен на дърво и надупчен с куршуми. Това е назидание и гой знае значението му. Кво друго искаш? А пък тоя Комитет за бдителност все се хваща и се държи за някоя дреболия в закона, дето уж презира. Да ти се повдигне! Ами че кога Джейк Майърс застреля втория мъж на старата ти леля Вини и аз причаках Джейк след това в Ореховата котловина, вързах ли го аз на коня му, за да го заведа при хижата на леля ти Вини „за назидание“, преди да го пречукам? Не! — рече той с погнуса. — Не! Аз само се въртях там из гората, уж само така, докато той излезе, и направо отидох с коня си при него и му рекох…
    Но Саломи Джейн беше чувала тази история от баща си и преди. Дори и най-скъпите роднини могат да дотегнат с приказките си.
    — Зная, татко — прекъсна го тя, — но тоя тук човек… тоя конекрадец… можал ли е гой да се отърве съвсем без нищо да му направят?
    — Отървал се е и стига да не е толко глупав да продаде коня, може да си отърве кожата. Та, виждаш ли, няма що да ги разправяш такива за „умиращ“ непознат на Рюб. Той няма да го преглътне.
    — Няма значение, татко — весело отвърна девойката, — аз пак ще го кажа и ще кажа нещо повече — ще му кажа, че ако гой също сполучи да избяга, аз ще се омъжа за него, разбра ли! Ама няма да го видиш ти Рюб да се излага на такава опасност, да се остави да го хванат, нито пък да избяга след това!
    Мадисън Клей мрачно се усмихна, бутна назад стола си, стана, целуна небрежно дъщеря си по косата, взе двуцевната си пушка от ъгъла и излезе с мирната самарянска задача — да отиде при една крава, отелила се в далечното пасбище. Колкото и да беше благосклонен към ухажването на Рюбен от гледна точка на материалното му състояние, той си даваше сметка, че на момчето — уви! — липсваха някои качества, присъщи на семейство Клей. Това положително би било един вид неравна женитба.
    Останала сама, Саломи Джейн дълго гледа каната за кафе, а после повика двете индианки, които й помагаха в домакинските задължения, за да приберат масата, докато самата тя се качи горе в своята стая да си оправи леглото. Тука, пред снимката на доста сериозен млад мъж с правилни черти — Рюбен Уотърс, — втъкната в рамката на прозореца, тя се замисли за вероятността да си постеле с упоритостта си това пословично легло, на което ще трябва сетне да легне. Саломи Джейн се усмихна на последната си шега за него и си я хареса като истински хуморист, сетне зърна собственото си хубаво лице в малкото огледалце и се усмихна пак. Но не беше ли забавно, че този конекрадец в края на краищата е успял да избяга? Божичко! Като си помисли как Рюбен ще чуе, че той е жив и се разхожда с нейната целувка на устните си! Тя отново се изсмя, малко по-замислено. И той беше й отвърнал на целувката като мъж, беше я притиснал здраво, така, че тя почти не можеше дъх да поеме, и това, когато след малко трябваше да го обесят! Саломи Джейн е била целувана и друг път насила, случайно или с изхитряне. В една местна безобидна игра с наказания, известна като „Хванаха ме“, мнозина бяха ламтели да „хванат“ Саломи Джейн за една сладка целувка, която тя винаги даваше, защото искаше да бъде честен играч. Никога не бяха я целували както този път… и никога нямаше да я целунат пак; и въпреки това този мъж беше жив! И колко странно — тя видя в огледалцето, че се изчервява!
    Надали би могла да го познае, ако го види пак. Млад мъж с блеснали очи, с поруменели, изгорели от слънцето бузи, с някак сковано изражение на лицето и голобрад; не, поне тя не бе усетила да има брада. Въпреки това той съвсем не приличаше на Рюбен, ни най-малко. Тя взе снимката на Рюбен от прозореца и я сложи върху кутията си за ръкоделие. И само като си помисли, че не знае дори името на този млад мъж! Това беше чудновато! Да я целуне мъж, когото може би никога нямаше да познае! Разбира се, той знаеше нейното име. Тя се питаше дали го помни, ами самата нея? Но, разбира се, той е бил толкова щастлив, да си отърве живота, че надали е помислил за нещо друго. Все пак тя не отдели повече от пет-шест минути на тези размисли и като разумно момиче взе да мисли за друго. Но когато отвори килера и видя кафявата холандска рокля, с която бе преди два дена, рече си, че не й много прилича, и съжали, че не бе сложила най-хубавата си рокля, когато беше отишла на гости у Пийт Червения. Тогава положително щеше да направи по-голямо впечатление.
    Когато баща й се върна вечерта, тя го попита чул ли е нещо ново. Не, още не били хванали втория конекрадец, който бил на свобода. Съдията Бумпоинтър говорел да се прибегне до презряното правосъдие. Оставало само да видят дали конекрадецът ще се окаже толкова глупав, че да се опита да се отърве от коня. Останките на Пийт Червения били предадени на вдовицата му. Може би, в духа на добросъседските отношения, би било редно Саломи Джейн да отиде на погребението. Но Саломи Джейн не одобри предложението, нито обясни на баща си, че понеже другият конекрадец е все още жив, съвсем не й се иска да се изложи на ругатните на вдовицата за втори път. Въпреки това тя противопостави своето положение на положението на вдовицата с ново и чудновато задоволство. Избягалият е могъл да бъде Пийт Червения. Но му е липсвало безстрашието на непознатия. Тя вече бе установила геройството му.
    — Ти не ме слушаш, Саломи. Саломи Джейн се стресна.
    — Аз тука те питам дали си виждала това псе Фил Лараби да дебне наоколо днес.
    Саломи Джейн не беше го виждала. Но това събуди интереса й и я накара да се упрекне, защото знаеше, че Фил Лараби бе един от враговете на баща й.
    — Той не би посмял да мине оттук, освен ако знае, че те няма в къщи — веднага отговори тя.
    — Точно това ми е чудно — каза баща й и се почеса по прошарената си глава. — Той не ми излиза от ума целия ден, а един от ония китайци ми каза, че го видял на Дърварското кръстовище. Той беше нещо като приятел на жената на Пийт. Затова си рекох, че може да го разбереш дали е бил там — Саломи Джейн се упрекна още повече във връзка с интереса на баща й от нейните „добросъседски чувства“. — Но това не е всичко — продължи господин Клей. — На далечното пасбище имаше дири, дето не бяха мои. Проследих ги, те обикаляха около къщата два или три пъти, сякаш някой е дебнел, а после пак ги загубих в гората. То му прилича на туй псе Лараби да ме дебне от засада и да го е страх да излезе честно и почтено срещу мен на открито.
    — Трябва да се постайш един-два дни, татко, и да ме оставиш аз да поразузная — каза момичето със съчувствено възмущение в очите. — Ако е тоя мръсник, аз скоро ще го издебна и ще ти кажа къде се крие.
    — Ти ще си стоиш тука, Саломи — решително заяви баща й. — Това не е женска работа… макар и да не отричам, че имаш повече ум за такова нещо, отколкото някои мъже, дето ги зная.
    Въпреки това вечерта, когато баща й си легна, Саломи Джейн седна до отворения прозорец на всекидневната с вид на равнодушно съзерцание, но цялата превърнала се в зрение и слух. Беше хубава лунна нощ. Два бора близо до вратата, предна стража на гъстите редици на далечната гора, хвърляха към къщата дълги сенки като пътеки и дъхаха приятния си мирис в прозорците. Защото около жилището на Саломи Джейн нямаше лекомислени прищевки като виещи се растения и цветя. Поляната бе разчистена наскоро, животът бе твърде практичен за такива суетни неща. Но луната придаваше смътна загадъчност на всичко, смекчаваше скованите очертания на оборите, изписваше сенки по лишените от капаци прозорци, милостиво заглаждаше неугледните купища изоставен чакъл и неприветливите следи от изгорени дървета пред вратата. Тя подействува дори на Саломи Джейн и я накара да отрони нещо между въздишка и прозявка с диханието на боровете. После изведнъж тя се стегна.
    Острият й слух бе доловил далечно „чатчат“ по посока на гората; будният инстинкт и животът на открито й помогнаха да определи, че това бе звънтене на конски подкови по каменистата почва; познаването на местността й подсказа, че то идва оттам, където пътеката минава по оголен кремъчен пласт на по-малко от четвърт миля от къщата, в границите на сечището. Не беше някое залутало се говедо, защото копитата бяха подковани с желязо — беше някой конен нощен нарушител и не предвещаваше нищо добро за човек като Клей.
    Тя стана, наметна шала на главата си, повече за да не бъде позната, отколкото за да я пази, и излезе навън. Внезапен подтик я накара да грабне бащината си двуцевка от ъгъла, където беше оставена — не защото се страхуваше от някаква грозяща я опасност, а като предупреждение за другия. Запъти се направо към гората, като гледаше да остава доколкото може в сянката на боровете. В началото на гората спря — който и да беше там, трябваше да мине край нея, преди да стигне къщата.
    Цялата природа сякаш се стай в очакване. Всичко бе неподвижно замряло — дори и лунните лъчи като че ли не потрепваха; скоро се чу шумолене в папратите като от някой промъкващ се звяр и в лунната светлина се появи човек. Беше конекрадецът — мъжът, когото беше целунала!
    За един объркан миг странна мисъл завладя обикновено трезвия й ум и наруши хладнокръвието й. Новините, които са й казали, не са били верни — той е бил обесен и това е неговият дух! Беше толкова бял и приличаше на призрак в лунната светлина, облечен със същите дрехи, с които го беше видяла миналия път. Той, изглежда, беше я видял да идва и бързаше да я пресрещне. Но при това бързане леко се спъна, тя си помисли изведнъж, че призраците не се спъват, и я обзе чувство на облекчение. И никакъв убиец на баща й не дебнеше наоколо, а само този нещастен беглец. За миг руменина заля бузите й, самообладанието и смелостта й се върнаха и когато му заговори, в гласа й имаше нотки на безочливост:
    — Взех те за привидение.
    — Можех и да бъда — отговори той, забил поглед в нея, — но мисля, че и тогава пак щях да дойда тука.
    — Малко по-опасно е да дойдеш жив — отговори тя със закачливост, която замря на устните й, понеже необяснима нервност, полустрах и полуочакване започваха да изместват краткотрайното облекчение. — Значи ти си бил тоя, дето е дебнел наоколо и е оставял дири в далечното пасбище?
    — Да, когато се отскубнах, дойдох направо тука.
    Тя усещаше погледът му да я изгаря, но не смееше да вдигне своя.
    — Защо… — започна тя, подвоуми се и завърши нерешително: — Как можа да дойдеш тука?
    — Ти ми помогна!
    — Аз ли?
    — Да. Тая твоя целувка вля живот в мен… даде ми сили да избягам. Аз се заклех в себе си, че ще се върна да ти благодаря, жив или мъртъв.
    Тя би могла да очаква от него всяка дума, която казваше — толкова ясно й се струваше цялото положение сега. И знаеше, че всяка дума, която той казваше, е истина. И въпреки това безстрастният й здрав разум въставаше против тях.
    — Какъв смисъл е имало да бягаш, щом се връщаш тука, за да те хванат пак? — дръзко запита тя.
    Той пристъпи малко по-близо до нея, но й се видя още по-стеснителен, когато тя възвърна самообладанието си. Гласът му също се пресичаше, сякаш от изтощение, и когато говореше, току поспираше да си поеме дъх.
    — Ще ти кажа. Ти направи за мене повече, отколкото мислиш. Ти ме направи друг човек. Никога никой мъж, жена или дете не е направил за мен, каквото направи ти. Никога не съм имал приятел… само другари като Пийт Червения, който ме прие да делиме „на равни начала“. Искам да се откажа от туй… каквото правя. Искам да започна, като направя нещо справедливо за теб… — Той замълча, тежко пое дъх и после довърши на пресекулки: — Конят ми е ей там, вързан. Искам да ти го дам на теб. Съдията Бумпоинтър ще ти даде хиляда долара за него. Не те лъжа, бога ми! Аз сам видях обявата, закована на едно дърво. Вземи го, пък аз ще се измъкна пеш. Вземи го. Това е единственото нещо, което мога да направя за теб, и зная, че с това и наполовина не мога да се отплатя за туй, което направи за мен. Вземи го, баща ти може да получи наградата заради теб, ако ти не можеш.
    Такава беше етиката в този чудноват край, че нито мъжът, който направи предложението, нито момичето, на което го направи, не бяха поразени от нещо, което да им се види нелогично или нетактично, или което да е в разрез с правосъдието или с искреността на желанието на конекрадеца да се отрече от престъпния си занаят. Въпреки това Саломи Джейн не се съгласи под друг и несъстоятелен предлог.
    — Не ти го искам коня, макар че татко сигур би го искал. Но на теб ти прималява от глад. Аз ще ти донеса нещо. — Тя се обърна към къщата.
    — Обещай първо, че ще вземеш коня — каза той, като я хвана за ръката.
    При този допир тя усети, че се изчервява и се задърпа, може би в очакване на втора целувка. Ала той пусна ръката й. Тя се обърна отново с нехаен жест, рече „Почакай, ей сега ще се върна“ и се изплъзна — същинска сянка на свенлива, побягнала нимфа в лунната светлина — и така стигна къщата.
    Тука тя грабна не само храна и уиски, но добави към тях и дълго палто и шапка на баща си. Те щяха да му послужат да се преоблече и да скрие тази безстрашна фигура, която, както тя мислеше, всички трябваше да познават, както я познаваше тя. Но той остави храната и уискито настрана.
    — Слушай — рече той, — аз закарах коня във вашия корал. Ще го намериш там сутринта и никой няма да помисли друго, освен, че той се е загубил и се е присъединил към другите коне.
    Тогава тя избухна:
    — Ами ти… ги… какво ще стане с теб? Ще те хванат!
    — Аз ще съумея да се измъкна — отговори той със снишен глас, — ако … ако …
    — Ако какво? — запита тя, изтръпнала.
    — Ако ти пак ми дадеш смелост… както тогава! — задъха се той.
    Тя се опита да се изсмее, да се отдръпне. Не можа да направи нито едното, нито другото. Изведнъж той я притисна в прегръдките си и я зацелува, а тя отвръщаше на целувките му пак и пак. После те останаха прегърнати, както са били прегърнати преди два дена, но вече не бяха същите. Защото хладната, отпусната Саломи Джейн се беше превърнала в друга жена — в страстно, необуздано същество. Може би някаква частица от бащината й кръв беше се развилняла в нея в този върховен миг. Мъжът стоеше изправен, изпълнен с решимост.
    — Как ти е името? — пошепна тя бързо. Това беше най-бързият начин една жена да определи чувствата си.
    — Дарт.
    — Малкото ти име?
    — Джак.
    — Пусни ме сега, Джак. Скрий се в гората до съмване. Аз ще дойда пак.
    Той я пусна. Но тя пак се забави за малко.
    — Сложи си тия дрехи — каза тя с внезапно блеснали от щастие очи и зъби — и се скрий, докато дойда! — И след това забърза към дома си.
    Но насред пътя усети краката й да забавят крачките и сърцето като че ли да я дърпа обратно. Тя спря, обърна се и погледна към мястото, където беше стоял той. Ако го беше видяла, може би щеше да се върне. Но той бе изчезнал. Тя отрони първата си въздишка и пак бързо затича. Трябва да беше към десет часът! Нямаше чак много време до сутринта! Беше вече на няколко стъпки от своята врата, когато спящата гора и безмълвният въздух като че ли се събудиха изведнъж от едно рязко „дан!“.
    Тя спря парализирана. Последва още едно „дан!“, което отекна към далечния корал. Тя мигом се съвзе и хукна безумно пак към гората.
    Докато тичаше, мислеше само за едно нещо. Той е бил издебнат от някой от старите си преследвачи и нападнат. Но дадени бяха два изстрела, а той нямаше оръжие. Изведнъж тя си спомни, че беше оставила бащината си пушка опряна на дървото, където бяха говорили. Слава богу! Може пак да го е спасила. Тя изтича до дървото — пушката я нямаше. Залута се насам-натам, обзета от ужаса при всяка крачка да попадне на безжизненото му тяло. Дойде й нова мисъл — изтича до корала. Конят не беше там! Трябва да бе успял да го грабне и да избяга, след като бяха дадени изстрелите. Тя въздъхна дълбоко от облекчение, но се пресече, доловила нова опасност. Баща й, събуден от изстрелите, тичешком се приближаваше към нея.
    — Какво става, Саломи Джейн? — попита възбудено той.
    — Нищо — отговори с усилие момичето. — Нищо, поне аз не мога да намеря нищо. — Понеже беше безстрашна, обикновено тя не лъжеше и сега лъжата заседна в гърлото й, обаче вече не беше безстрашна, защото мислеше да него. — Не бях си легнала, затова изтичах вън, щом чух изстрелите — каза тя в отговор на учудения му поглед.
    — И си ми скрила някъде пушката, та не мога да я намеря — продължи той с укор. — Ако е бил тоя подлец Лараби и е дал тия изстрели, за да ме подмами да изляза, могъл е да ми тегли куршума, без да се покаже, десетина пъти през последните пет минути.
    Тя вече не беше помисляла за врага на баща си! Може наистина да е нападнал Джак. Но тя веднага съобрази как да се възползува от забележката.
    — Бягай вътре, татко, бягай вътре и си намери пушката, няма какво да се показваш тука без нея — Тя го хвана изотзад за рамената, като го прикриваше така откъм гората, и въпреки протестите и съпротивата му, го забута към къщата.
    Но пушката не можа да се намери. Това беше странно — трябва да са я затурили в някой ъгъл! Сигурен ли е, че не я е оставил в хамбара? Но сега нямало значение. Нямало вече опасност — номерът на Лараби не сполучил, — сега той трябвало да си легне, а сутринта щели да я потърсят заедно. Същевременно вътрешно тя беше решила да стане преди него и да потърси сама в гората и може бис радостен страх, когато си спомни своето обещание! — да намери Джак жив и здрав да я чака!
    Саломи Джейн спа малко тази нощ, малко спа и баща й. Но призори той се унесе в дрямката на уморен човек и се събуди чак когато слънцето се беше вдигнало доста над хоризонта. Много по-различно беше положението с дъщеря му, — тя лежа с лице към прозореца, с глава, приповдигната, за да може да долови всеки звук: от скърцането на изкорубените от слънцето шинди над нея до далечния стон на засилващия се вятър в боровете. От време на време изпадаше в задъхан, полувъзторжен транс и преживяваше наново всеки миг от откраднатата среща: усещаше прегърналата я ръка на беглеца, целувките му на устите си, чуваше гласът му да й шепне на ухото — раждането на новия й живот! Това бе последвано пак от период на мъчителен страх, че той може в този миг да лежи в гората в последните минути на живота си с нейното име на устните, а тя да почива тук бездейна, и тя се надигаше на леглото да му се притече на помощ. И така продължи докато в небето припламна възжълт отблясък, последван от още по-бледа розова светлина по върховете на бялата Сиера Невада — тогава тя стана и започна трескаво да се облича. И все пак толкова оптимистична бе надеждата й да го срещне, че се забави още за миг, за да избере кафявата холандска пола и жълто боне, с което бе облечена, когато го видя за първи път. А беше го видяла само два пъти! Само дваж! Щеше да е жестоко, много жестоко да не го види пак!
    Тя слезе тихичко по стълбите, като се ослушваше в проточеното дишане на баща си в спалнята, а после, на светлината на полустопила се свещ, му надраска бележка, с която го молеше да не излиза от къщи, докато тя не се върне от разузнаването си, остави му я ма масата и изтича в настъпващия ден.
    Три часа след това господин Мадисън Клей се събуди от силно чукане. Първо той го възприе в съзнанието си като редовното сутрешно повикване на дъщеря му, изсумтя в знак, че го е чул, и се зави по-плътно с одеялата. Сетне се стресна и промърмори една ругатня при спомена за събитията от миналата вечер и намерението си да стане рано, й скочи от леглото. По това време вече му стана ясно, че чукането идва от външната врата и като чу да го вика познат глас, побърза да си намъкне обувките и работните панталони и закопчавайки единствената презрамка, затрополя по стълбите към долната стая. Вратата беше отворена и на прага го чакаше неговият сродник и стар съратник в много кръвни вражди — Брекънридж Клей.
    — И твойто ако не е направо дързост, Мад! — възкликна той с възторг и негодувание.
    — Какво е станало? — попита обърканият Мадисън.
    — Ти трябваше да си станал и да си си плюл на петите — мрачно заяви Брекънридж. — Чудесно е „да не знаеш нищо“, но приятелите на Фил Лараби преди малко са го намерили продупчен с куршум, пречукан и сега насъскват двамата му доведени братя срещу теб. А ти се държиш като последен глупак и оставяш ей тия работи в храсталаците — продължи той ядно и свали палтото, шапката и двуцевката на Мадисън Клей от коня си, който стоеше оседлан при вратата. — Имаш късмет, че ги намерих в гората на идване тук. Имаш време само колкото да се прехвърлиш през границата в щата при твоите хора там, преди да са те сгащили! Хайде, по-бързо, старче! Какво се туткаш и зяпаш там?
    [# Става дума за щата Невада. Калифорния, макар и анексирана от Мексико, още не е щат. Тя става щат през 1850 г. Б. пр.]
    Мадисен Клей стоеше втрещен и объркан — ужасен. Събитията от миналата вечер за първи път проблеснаха пред него ясно — безнадеждно! Изстрелът, сварването на Саломи Джейн самичка в гората, нейното смущение и желанието да се отърве от него, изчезването на пушката му, а сега това ново откритие, че е взела неговата шапка и палто, за да не може да я познаят! Тя е убила Фил Лараби, преоблечена с тези дрехи, след като е предизвикала неговия не причинил вреда изстрел! Тя, родната му дъщеря Саломи Джейн, се бе опозорила с мъжко престъпление, беше опозорила и него, като си бе присвоила неговото право и беше подло подвела един враг чрез измама!
    — Дай ми тая пушка — промълви той дрезгаво. Брекъндридж с учудване и бавно събуждащо се подозрение му протегна пушката. Мадисън я разгледа — едната цев беше изпразнена. Вярно беше! Пушката падна от ръцете му.
    — Виж какво, драги — заговори Брекънридж с помрачняло лице, — тука не е имало нищо нагласено. Не е имало платени хора, някой упълномощен да извърши тая работа. Ти си го направил честно и почтено — самият ти?
    — Да, кълна се! — избухна Мадисън Клей с прегракнал глас. — Кой е казал, че не съм?
    Успокоил се, но все още с убеждението, че Мадисън Клей е бил подтикнат да го извърши от някоя излишна глътка уиски, повлияла на паметта му, Брекънридж отсече:
    — Тогава събуди се и да те няма, ако искаш да държа на теб.
    — Иди в корала и ми избери кон — бавно изрече Мадисън, все пак не без известно достойнство в държанието си. — Трябва да кажа нещо на Саломи Джейн преди да тръгна. — Той държеше в треперещата си ръка надрасканата от нея бележка, която беше току-що намерил.
    Поразен от поведението на сродника си и като познаваше взаимоотношенията между бащата и дъщерята, Брекънридж кимна и забърза към корала. Останал самичък, Мадисън Клей прокара пръсти през косата си, оправи листчето, на което Саломи Джейн беше надраскала бележката си, обърна го и написа на гърба:
    „Могла си да ми кажеш, че ги си го направила, и да не караш стария си татко да се научава как си опозорила себе си, пък и него с безчестна, подла, женска хитрина! Казах, че съм го направил аз и поех върху себе си вината и цялото веруломство, в което ще ме обвиняват хората. Ако успея да се отърва жив (а мен ми е все едно какво ще стане), няма що да идваш подир мене. Къщата и стоката са твои но ти вече не си дъщеря на опозорения си баща
Мадисън Клей.“
    Тъкмо беше свършил да пише, когато с трополене на копита, повел един кон, Брекънридж се появи отново пред вратата, сияещ от радост.
    — Имаш дяволски късмет, Мад! Открих, че откраднатият кон на съдията Бумпоинтър е избягал и се е събрал с твоите коне в корала. Взимай го и си спасен — никой не може да го надбяга от тая страна на щатската граница.
    — Аз не съм конекрадец — мрачно отговори Мадисън.
    — Никой не казва, че си, но ти ще си по-лош… ще си глупак… ако не го вземеш. Аз съм свидетел, че си го намерил между своите коне, аз ще кажа на съдията Бумпоинтър, че той е у тебе и като се спасиш, можеш да му го изпратиш обратно. Съдията ще бъде много щастлив да си го получи и така ще си оправите сметките. Та, ако си написал на Саломи Джейн, ела.
    Мадисън Клей не се двоуми повече. Саломи Джейн можеше да се върне всеки миг — това щеше да бъде част от нейните „женски похвати“, — а той нямаше настроение да се срещне с нея пред трето лице. Затова сложи бележката на масата, хвърли бегъл поглед на къщата, която, както мрачно беше убеден, напускаше завинаги, след това отиде при вратата, метна се на откраднатия кон и препусна заедно със сродника си.
    Но тази бележка остана недокосната на масата цяла седмица пред широко отворената врата. През горещите, безмълвни, празни дни в къщата нахълтаха листа, борови шишарки, птици и катерички, а нощем — плахи, спотайващисе същества, но нито денем, нито нощем стъпи там пак някой от семейство Клей. В окръга се разчу, че Клей избягал през границата в щата, за дъщеря му се вярваше, че се е присъединила към него на следния ден, а за къщата се предполагаше да е заключена. Тя беше настрана от главния път и малцина минаваха оттам. Гладуващият в корала добитък най-после събори оградата и се пръсна в гората. А една нощ по-силен от друг път порив на вятъра премина през къщата и духна бележката от масата на земята, където, попаднала в пукнатина на пода, тя бавно изгни.
    Но при все че жилото на бащиния укор й бе така спестено, Саломи Джейн нямаше нужда от писмото, за да разбере какво се е случило. Защото, когато навлезе в гората в здрачната светлина на утрото тогава, тя видя фигурата на Дарт да се откъсва от сянката на един бор към нея. Непрестореният възглас на радост, изтръгнал се от нея, замря на устните й, когато можа да види лицето му на светло.
    — Ти си ранен! — промълви тя и поривисто го хвана за ръката.
    — Не — отговори той. — Но нямаше да имам нищо против, ако…
    — Мислиш, че ме е било страх да се върна снощи, когато чух стрелбата, но аз се върнах — трескаво продължи тя. — Аз дотичах тук, когато чух двата изстрела, но теб те нямаше. Отидох в корала, но конят ти не беше там и си помислих, че си избягал.
    — Наистина бях избягал — каза посърнало Дарт. — Аз убих човека, понеже мислех, че гони мен, и бях забравил, че съм преоблечен. Той пък ме е взел за баща ти.
    — Да — радостно каза момичето, — той дебнеше татко, ти… ти го уби! — Тя пак възторжено го хвана за ръката.
    Но той не се откликна. Може би имаше някои въпроси на честта, по които този конекрадец някак смътно съчувствуваше на баща й.
    — Слушай — заговори Дарт мрачно, — хората мислят, че го е убил баща ти. Когато аз го направих — защото той стреля по мен пръв, — изтичах пак в корала, защото мислех, че може да ме подгонят. Направих пълен кръг около къщата и като се уверих, че той е бил съвсем сам и никой не ме гони, върнах се тука и съблякох палтото и шапката. После чух, когато приятелите му го намериха в гората и сега Знам, че са заподозрели баща ти. А след това друг човек мина през гората, докато аз се криех, и намери и прибра дрехите. — Той замълча, навъсено загледан в нея.
    Ала всичко това беше непонятно за момичето.
    — Татко щеше да му тегли куршума, ако не беше го направил ти — каза тя нетърпеливо, — не е ли все същото?
    — Въпреки това — възрази три навъсено, — аз трябва да заема неговото място.
    Тя не разбираше това, но се обърна към своя господар.
    — Значи ти ще се върнеш с мен и ще му разкажеш всичко? — покорно попита тя.
    — Да — отвърна Дарт.
    Тя го хвана за ръка и двамата излязоха от гората заедно. Саломи Джейн предвиждаше хиляди затруднения, но най-главното бе това, че той не обичаше така, както обичаше тя. Ти нямаше да изложи щастието си на такива рискове.
    Но напразни бяха етиката и героизмът. Когато излизаха от гората, те чуха тропота на галопиращи копита и едва успяха да се скрият, преди Мадисън Клей върху откраднатия кон на съдията Бумпоинтър да прелети край тях със своя сродник.
    Саломи Джейн се обърна към любимия си…
    И тука, като добродетелен съчинител на романи, бих могъл да спра и да оставя виновното буйно момиче, избягало с безчестния си възлюбен, осъдено до края на живота на позор и мъки, криворазбрано от престъпен, придирчив баща. Но аз съм изправен пред известни факти, върху които почива тази любовна история. Около месец след това на един от изправените като стражи борове бе закачена обява, съобщаваща, че имотът ще бъде продаден на публичен търг от госпожа Дарт, дъщеря на Мадисън Клей, на този, който даде най-висока цена, и беше съответно продаден. Още по-късно — подир десет години — летописецът, написал тези страници, посети едно „говедовъдно стопанство“ в Страната на синята трева, прочуто с отгледаните там ездитни коне. Казаха му, че собственикът бил „най-добрият познавач на коне в страната“.
    — Нищо чудно — добавя осведомителят му, — защото разправят, че на младини, отвъд, в Калифорния, той бил конекрадец и се спасил само като избягал с дъщерята на богат стопанин. Но той е честен и почтен човек сега и мнението му за конете е неподкупно, а колкото за жена му, тя е истинска красавица! Като я видите на „Изворите“, издокарана по последна мода, никога няма да повярвате, че е живяла някога другаде, а не в Ню Йорк, или че не е жена На някой нюйоркски милионер.

info

Информация за текста

    © 1983 Сидер Флорин, превод от английски

    Francis Bret Harte

    Източник: http://dubina.dir.bg
    Сканиране и обработка: Сергей Дубина, 24–25 май 2003 г.

    Публикация:
    Франсис Брет Харт
    Калифорнийски разкази

    Подбор и превод от английски Сидер Флорин, 1983
    Александър Алексов, художник, 1983
    Издателство „Отечество“, София
    с/о Jusautor, Sofia

    HARTE OF THE WEST. 17 Stories by Bret Harte.
    Dell Publishing Co., Inc.. N. Y., 1966.
    BRET HARTE. The Ancestors of Peter Atherly
    i and other Stories. B. Tauchnitz. Leipzig, 1897.
    BRET HARTE. Stories in Light and Shadow.
    Houghton Mifflin Company, Boston and New York, 1898.
    SHORT STORIES OF YESTERDAY.
    George G. Harrap & Co. Ltd. London, 1930.
    NINETEENTH CENTURY AMERICAN SHORT STORIES.
    Progress Publishers, Moscow, 1978.

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3845]
    Последна редакция: 2007-11-12 08:00:00
Top.Mail.Ru