Скачать fb2
Диамантеният залив

Диамантеният залив

Аннотация

    Когато една романтична лятна нощ Рейчъл Джоунс се разхожда по брега на Диамантения залив, за да се поразхлади, тя попада на зловеща находка… Надигащият се прилив довлича пред краката й тялото на полужив млад мъж, прострелян в ръката и крака. Явно някой силно е пожелал смъртта му… Рейчъл се доверява на шестото си чувство и не се обажда в полицията. Нещо й подсказва, че тя е единственият шанс на непознатия да оцелее. Решението й е определящо както за неговото бъдеще, така и за нейното… Дали Рейчъл не поставя собствения си живот в непредвидима опасност заради един мъж, когото дори не познава?…


Линда ХауърдДиамантеният залив

Първа глава

    Въпреки че слънцето залязваше, златните му лъчи изгаряха с топлината си голите му гърди и дългите му нозе. Танцуващите слънчеви отблясъци по гребена на вълните го омагьосваха. Не, не лъскавата повърхност го омагьосваше, а простият факт, че нямаше какво друго да прави в момента, освен да се взира във водата. Беше забравил звученето на тишината, усещането за спокойствие. В продължение на един дълъг и прекрасен месец той се отдаде на почивка. Ходеше за риба, когато пожелаеше. А почувстваше ли се неспокоен, бродеше с яхта из топлите, хипнотични води на залива. Водата силно го привличаше. Тук цветът й беше тъмносин като нощта, там — брилянтен тюркоаз, а ей там бледозелено. Разполагаше с пари за гориво и провизии. Само двама души знаеха къде се намира и как да стигнат до него. В края на едномесечната си ваканция щеше да се върне в сивия свят, който беше избрал, и щеше да се загуби в сенките. Но засега можеше да се излежава на слънце, а друго и не търсеше. Кел Сейбин бе уморен, уморен от безкрайната битка, от секретността и маневрените ходове, от опасността и измамите в професията му. Вярно, че беше жизненоважна работа, ала този месец той я отстъпваше на някого другиго. Този месец му принадлежеше. Сега разбираше какво примами Грант Съливан, стар приятел и най-добрият му агент, към тихата тайнственост на планините в Тенеси.
    Самият Сейбин беше топ агент, една легенда, обиколила Златния триъгълник, а по-късно Близкия Изток и Южна Америка, изобщо всички горещи точки по света. В момента беше шеф на отдел, сенчестата фигура сред група енергични агенти, които следваха инструкциите му и които той обучаваше. Почти нищо не се знаеше за него; Сейбин беше обгърнат в едва ли не абсолютна анонимност. Той предпочиташе да е така. Беше единак, загадъчен мъж, който приемаше реалностите в живота с цинизъм. Напълно наясно беше с недостатъците и опасностите на избраната от него кариера. Знаеше, че бе мръсна и опасна работа, но беше реалист и прие всичко това, когато се съгласи да я върши.
    Само че понякога му дотежаваше и трябваше да избяга да поживее като нормален човек. Малкото му корабче за пътешествия, направено по поръчка, беше убежището му. Ваканциите и всичко останало, свързано с него, беше строго пазена тайна, ала дните и нощите в морето му помагаха да запази човешкото в себе си. Само тогава можеше да се отпусне, да лежи гол на слънце и да възстанови връзката със собствената си човешка същност или да наблюдава звездите нощем и да възвърне вярата си в бъдещето.
    Над главата му прехвърча бяла чайка и жално изграка. Кел лениво я проследи в свободния й грациозен полет върху фона на безоблачното синьо небе. Лекият морски бриз галеше голото му тяло и тъмните му очи се усмихваха от удоволствие. В него имаше нишка на дива свирепост, която той съзнателно таеше, но тук, сам със слънцето, вятъра и водата, можеше да даде воля на тази своя същност. Дрехите му се струваха едва ли не светотатство. Мразеше, когато се налагаше да се облича, за да слезе на някое пристанище за гориво или когато някоя лодка се приближеше, за да си побъбрят — нещо, което хората правеха по навик в морето.
    Слънцето беше слязло още по-ниско, потапяйки златния си обръч във водата, когато Кел чу мотора на друга лодка. Извърна глава и видя малко по-голямо от неговото корабче, което спокойно се носеше по вълните. Тук всичко се придвижваше така, спокойно. Колкото по-топъл бе районът, толкова по-бавно течеше времето. Той не вдигаше поглед от лодката и се наслаждаваше на грациозния й силует, както и на равния, мощен звук на двигателя. Обичаше лодките и морето. Собствената му лодка му беше много ценна и Кел я държеше в тайна. Никой не знаеше, че бе негова. Беше регистрирана на името на моряк в Ню Орлиънс, който не подозираше за съществуването на Кел Сейбин. Дори името на лодката, „Уонда“, нямаше конкретно значение. Сейбин не познаваше никаква Уонда. Просто избра името. Ала „Уонда“ беше изцяло негова, със свои собствени тайни и изненади. Всеки, който го познаеше, би очаквал тъкмо това. Само един-единствен човек в света знаеше кой е мъжът зад маската, а Грант Съливан умееше да пази тайна.
    Другата лодка намали и се насочи към него. Сейбин раздразнено изруга и потърси наоколо избелелите джинси, които държеше на палубата за подобни случаи.
    До него достигна глас и той отново погледна към другата лодка. На носа до перилата стоеше жена и махаше небрежно с ръка. Сейбин разбра, че тя търсеше някого да си побъбри, а не бе изпаднала в беда. Следобедното слънце се отразяваше в червените й коси и те пламтяха като огън. За миг той се загледа в необикновения им пламтящ червеникав оттенък.
    Сейбин смръщи вежди, бързо нахлузи панталоните си и издърпа нагоре ципа. Лодката беше твърде далеч, за да види лицето й, ала червеникавата й коса му навя неясен спомен, който се опитваше да изплува в съзнанието му. Той се взря в лицето й, докато другата лодка бавно се приближаваше. Черните му очи искряха напрегнато. Нещо в тези коси…
    Изведнъж Сейбин интуитивно усети тревога и се просна на палубата. Твърде много пъти инстинктите му го бяха спасявали, за да ги подлага под съмнение и в този момент. Той разпери пръсти върху затоплената дървена настилка на палубата, осъзнал, че може би изпада в доста глупаво положение, но по-добре жив и глупав, отколкото мъртъв и умен. Двигателят на другата лодка замлъкна и Сейбин промени решението си. Бавно запълзя по корем към товарното помещение, усещайки миризмата на лак и твърдия под на палубата.
    Винаги носеше със себе си някакво средство за самозащита. Пушката, която измъкна от товарното помещение, беше мощна и с точен мерник, дори и само временно да решаваше положението. Ако интуицията му грешеше, той нямаше да я използва. Ако ли не, онези отсреща сигурно бяха подготвили много повече барут от него.
    Сейбин изруга и провери дали пушката бе на пълен автоматичен режим. После припълзя обратно до парапета. Хладнокръвно избра прикритие, като изнесе барабана на пушката напред и застана така, че да вижда другата лодка, която продължаваше да се приближава и беше на по-малко от шестстотин метра.
    — Достатъчно близо сте! — извика Кел, без да е сигурен, че гласът му ще надвика шума от мотора. Ала това нямаше значение, стига онези отсреща да разбираха, че той нещо им вика.
    Лодката намали ход и почти спря на петстотин метра. Сякаш изведнъж се появи гъмжило от хора, които нямаха вид на обикновените рибари от залива, нито на отпускари, които отмарят, тъй като всички до един, дори и червенокосата, бяха въоръжени. Сейбин ги обходи бързо с поглед, забелязвайки дори детайли като форма и размер. Той можеше да различи видовете оръжия, без да се замисля, толкова добре ги познаваше. Погледът му се върна на един от мъжете. Дори на това разстояние, и въпреки че онзи стоеше малко зад тях, в него имаше нещо познато, също както и в жената.
    Всяко съмнение се изпари. Обзе го ледено спокойствие, както винаги, когато му предстоеше схватка. Сейбин не се замисли за факта, че онези бяха много повече от него на брой. Вместо това светкавично прецени вариантите, тъй като трябваше да вземе решение за части от секундата.
    Глух гърмеж разцепи здрача, изстрел на пушка над откритата водна шир. Той усети лека вибрация и топлина от куршума, който изсвистя над главата му и се заби в кабината зад него, Сейбин ловко се прицели и стреля. После бързо наведе глава, всичко това само за секунда. И без неволния остър писък, който проряза въздуха, той беше наясно, че бе уцелил. Щеше много да се изненада и да се вбеси, ако се беше случило обратното.
    — Сейбин! — ехото на гласа отекна над водата. — Знаеш, че нямаш шансове! Спести си усложненията!
    Акцентът беше добър, но не звучеше да е американски. Предлагаха му нещо, което той вече очакваше. Единственият му шанс беше да им се изплъзне с бързата си лодка. Скоростта на „Уонда“ беше едно от необичайните й достойнства. Ала за да го направи, трябваше да се добере до управлението горе, тоест да се изложи на изстрелите им, докато изкачва мостика.
    Сейбин прецени ситуацията и реши, че шансовете му да стигне там, горе, бяха петдесет на петдесет, а може би и по-малко. Зависи доколко действията му щяха да ги изненадат. От друга страна, нямаше никакви шансове, ако останеше тук, долу, и се опитваше да ги държи на разстояние само с една пушка. Разполагаше с много амуниции, но те сигурно имаха още повече. Трябваше да поеме този риск и да не губи време в мисли за намаляващите си шансове. Пое си дълбоко въздух, задържа го, после бавно го издиша, подготвяйки стегнатото си тяло за действие. Трябваше да се добере колкото можеше по-нависоко още с първия отскок. Сграбчи здраво пушката, отново си пое въздух и скочи. С пръст натисна спусъка, докато скачаше. От автоматичната стрелба пушката вибрираше в ръката му и онези на лодката трябваше да се прикрият. Хвана най-горното стъпало с протегната ръка, а босите му стъпала едва докоснаха стълбата и го изтласкаха още по-високо. С крайчеца на окото си видя белите облаци дим, докато се мяташе над най-горното стъпало и тогава усети в тялото си два парещи мощни удара. Само вътрешният импулс и решителността му помогнаха да остане на горната палуба и да не падне долу. Тъмнина замъгли погледа му. Звукът на собственото му дишане силно отекваше в ушите му.
    Той изпусна пушката. По дяволите, изпуснах пушката, помисли си разярено. Пое си дълбоко въздух, като се опитваше да разсее тъмнината пред очите си, и с всички сили извърна глава. Пушката си стоеше там, в лявата му ръка, ала Сейбин не я усещаше. Лявата част на тялото му беше обляна в кръв, която чернееше в полуздрача. Гърдите му бързо и начесто се надигаха. Той протегна дясната си ръка към пушката. Щом я усети, се почувства малко по-добре, е, не много. Обилна пот го обливаше и се смесваше с кръвта. Трябваше да направи нещо, в противен случай те щяха да го хванат.
    Лявата му ръка и крак не се подчиняваха на командите на мозъка и Сейбин се повлече на една страна, като се подпираше само на дясната си ръка и крак. Подпря пушката на дясното си рамо и отново стреля към лодката, за да им даде да разберат, че беше жив и опасен, и за да не се опитват да атакуват.
    После огледа нараняванията по тялото си.
    Един куршум беше пронизал външния мускул на лявото му бедро, а друг — лявото му рамо. И двете рани бяха сериозни. След първоначалното усещане за изгаряне рамото и ръката му станаха безчувствени и непотребни. Не можеше да се облегне на крака си, но от опит знаеше, че скоро болката щеше да се появи, а с нея и известно раздвижване на ранените мускули. Ако можеше да изчака толкова дълго.
    Той отново погледна към другата лодка. Тя обикаляше неговата. Горната палуба беше открита в задната си част и така те можеха лесно да се целят в него.
    — Сейбин! Знаем, че си ранен! Не ни принуждавай да те убиваме!
    Много повече биха искали да го хванат жив, за да го „разпитват“, ала той знаеше, че няма да рискуват и по-скоро биха го убили, отколкото да го оставят да се изплъзне.
    Стиснал зъби, Сейбин допълзя до управлението и посегна да завърти ключа да запали. Мощният двигател заръмжа. Той не виждаше накъде се отправя, но това нямаше значение сега, дори и да връхлетеше върху другата лодка. Свлече се на палубата задъхан и се опита да събере сили. Трябваше да стигне дросела, оставаха му само няколко секунди. Болката се разпространяваше из цялата лява половина на тялото му, ала ръката и кракът му реагираха и Сейбин си помисли, всяко зло за добро. Опитваше се да не обръща внимание на болката и се надигна, опрян на дясната си ръка, като се мъчеше да раздвижи лявата, за да достигне дросела. Накрая с кървави пръсти го докопа и го включи „пълен напред“. Яхтата бавно се плъзна по водата, набирайки скорост, и той чу виковете от другата лодка.
    — Точно така, момичето ми — задъха се Сейбин и окуражи лодката. — Да потегляме, да потегляме. — Отново протегна ръка и всяко мускулче в тялото му потрепери от усилието, но успя да премести дросела в крайна позиция. Лодката подскочи напред и откликна с дрезгав рев на прилива на мощност.
    Той се движеше с максимална скорост, ала трябваше да види в каква посока. Поемаше поредния риск, но тези рискове имаха все по-голям шанс за успех с всеки изминал метър, който го отдалечаваше от другата лодка. Сейбин се опита да се надигне на крака и простена от болка. Солена пот замъгли очите му. Облягаше се предимно на десния си крак, ала го тревожеше, че левият не реагира. Хвърли поглед през рамо към другата лодка. Той бързо се отдалечаваше, въпреки че те се опитваха да го догонят.
    На палубата на другата лодка някакъв човек наместваше масивна тръба на рамото си.
    Не беше нужно да се опитва да разбере какво е това. Сейбин беше виждал миномети достатъчно много пъти, за да може сега да го разпознае от пръв поглед. Само секунда преди възпламеняването и едва ли не две секунди преди ракетата да удари лодката му, той се търкулна надясно и падна в тюркоазната вода на залива.
    Спусна се надълбоко, възможно най-дълбоко, но разполагаше с много малко време, а и ударната вълна го завъртя във водата като детска играчка. Болка прониза разранените му мускули и Сейбин отново потъна в тъмнина. Беше само за секунда или две, ала достатъчно, за да изгуби напълно ориентация. Задушаваше се, а не знаеше накъде е повърхността. Водата вече не беше тюркоазна, а черна и го натискаше надолу.
    Дългогодишните тренировки го спасиха. Той никога не изпадаше в паника, а и сега не беше подходящ момент. Престана да се съпротивлява на водата и се опита да се отпусне. Постепенно тялото му започна да се издига към повърхността. Веднага щом се ориентира в посоката, започна да плува, доколкото можеше, въпреки че едва движеше лявата си ръка и крак. Когато най-после показа глава на повърхността и пое от топлия солен въздух, белите му дробове го изгаряха.
    „Уонда“ гореше и от нея се издигаше черен дим в перленото небе, съхранило последните мигове на светлината. Над земята и морето настана мрак, който за него беше единственото прикритие. Другата лодка обикаляше около „Уонда“ и осветяваше горящата развалина и океана наоколо. Сейбин усещаше как водата вибрира в ритъма на двигателите. Те щяха да го търсят, трябваше да го търсят, докато намереха тялото му или поне онова, което очакваха, че ще е останало от него. Не можеха да си позволят нищо друго, освен това. Целта му си оставаше същата: да увеличи разстоянието между себе си и тях, доколкото можеше.
    Той бавно се извъртя на гръб и заплува с една ръка. Не спря, докато не се отдалечи достатъчно много от сиянието на горящата лодка. Шансовете му не бяха добри. Брегът беше на най-малко три километра разстояние, а може би по-скоро пет. Сейбин нямаше сили поради загубата на кръв, а и почти не движеше лявата си ръка и крак. Не стига това, ами и морските хищници щяха да надушат кръвта от раните му, преди още да доближи земята. Той се изсмя глухо и цинично и се задави, когато една вълна го удари в лицето. Беше хванат между човешките акули и акулите на морето. Проклятие! Все едно беше чия плячка щеше да стане, но щеше да се наложи и двата вида да се потрудят здравата за това. Сейбин нямаше намерение лесно да им се даде. Пое дълбоко въздух, плъзна се по повърхността и с мъка събу панталоните си. Вследствие на въртеливите му движения потъна и се наложи отново да положи усилие, за да изплува на повърхността. Панталоните си държеше със зъби и обмисляше най-добрата тактика. Джинсовият плат беше тънък и износен, едва ли не протрит. Сигурно щеше да успее да го разкъса. Проблемът беше да се задържи на повърхността, докато го прави. Трябваше да използва лявата си ръка и крак, в противен случай никога нямаше да успее.
    Нямаше избор. Въпреки болката, трябваше да направи необходимото.
    Мислеше, че щом започне да се движи във водата, ще изгуби съзнание, ала това не се случи, въпреки че болката не намаля. Мрачно дъвчеше ръба на панталоните си като се опитваше да прокъса тъканта. Наложи си да не мисли за болката, докато зъбите му късаха шевовете. Бързо раздра дрехата до кръста, където усилията му бяха възпрепятствани от подплатената част и двойния шев. Продължи да къса, докато не се получиха четири ленти, хванати за колана. Тогава започна да дъвче самия колан. Първата лента я хвана в юмрук, за да разкъса втората.
    Обърна се на гръб и се понесе по повърхността, стенейки от болка, докато раненият му крак се отпускаше. Бързо завърза двете ленти на възел, за да може да стегне крака си. После се опита да закрепи импровизирания турникет около бедрото си, като се стараеше да закрие с плата входа и изхода на раната. Стегна го, доколкото можа, без да спира кръвообращението. Но се налагаше да натисне раните, за да спре кръвотечението.
    С рамото му щеше да е по-трудно. Успя да откъсне другите две ленти от колана и ги завърза заедно. Ала как щеше да постави тази импровизирана превръзка? Дори не знаеше дали раната има изход на плешката му, или куршумът бе заседнал в рамото. Бавно, със странно движение на дясната си ръка той напипа гърба си, но с подпухналите си от водата пръсти усети само гладка кожа, което означаваше, че куршумът бе все още в тялото. Раната се намираше високо на рамото му и беше почти невъзможно да я превърже с материала, с който разполагаше. Дори и завързани една за друга, двете ленти не бяха достатъчно дълги. Той отново започна да дъвче плата, за да откъсне още две ленти, които да завърже за първите две. Успя да прехвърли дългата лента на гърба и под мишницата си, и да я стегне в здрав възел на върха на рамото си. После сгъна остатъците от панталоните си като подложка, която промуши под възела върху раната. Превръзката не беше издържана, ала главата му вече се люшкаше и смъртоносна летаргия пълзеше по крайниците му. Сейбин мрачно прогони тези усещания и се втренчи в звездите е цел да се ориентира. Нямаше да се откаже, можеше да се носи по повърхността, като от време на време щеше да се опита да плува. Възможно беше да му отнеме време, но така със сигурност щеше да се добере до брега, освен ако някоя акула не го надушеше. Обърна се на гръб, за да си почине за няколко минути, преди да се заеме с бавното, агонизиращо плуване към брега.

    Нощта беше гореща дори за средата на юли в централна Флорида. Рейчъл Джоунс беше нагодила навиците си спрямо времето. Тя изпълняваше задълженията си или рано сутрин, или ги отлагаше за късния следобед. Беше станала още при изгрев слънце, за да изскубе плевелите от малката си зеленчукова градинка, да нахрани гъските и да измие колата си. Щом температурата взе да гони четиридесет градуса, тя се прибра в къщата, зареди пералнята, след което прекара няколко часа в подготовка на вечерния курс по журналистика, който се беше съгласила да води в Гейнсвил през есенния семестър. Рейчъл се чувстваше добре въпреки горещината, тъй като на тавана монотонно жужеше вентилатор, беше вдигнала тъмните си коси на кок и беше облечена само с потниче и чифт стари шорти. До лакътя й неизменно стоеше чаша чай с лед и, докато четеше, отпиваше от него от време на време.
    Гъските миролюбиво издаваха крясъци, докато се придвижваха от едно островче с трева към друго, предвождани от гъсока Ебънизър, свадливия стар водач. Избухна врява, когато между Ебънизър и кучето Джо възникна спор за това, кой има права над ливадката с хладна зелена тревичка под олеандровия храст. Рейчъл се приближи до мрежестата врата, изкрещя на непокорните животинки да млъкнат и това беше най-вълнуващото събитие за деня. Така протичаха повечето й дни през лятото. Нещата се раздвижваха през есента, когато настъпваше туристическият сезон и нейните два магазина за сувенири на Тревър Айлънд и Тарпън Спрингс започваха оживена търговия. Дните й щяха да са още по-заети, когато започнеше курса по журналистика, ала лятото беше време за почивка. Продължаваше работата върху третата си книга, без да изпитва изнервяща потребност да я завърши, тъй като крайният й срок беше чак на Коледа, а тя беше напред с графика. Енергията на Рейчъл беше измамна, защото тя успяваше да свърши толкова много неща, без изобщо да си дава вид, че бърза.
    Тук си беше у дома. Корените й дълбоко се врязваха в песъчливата почва. Къщата, в която живееше, беше на дядо й, а земята принадлежеше на фамилията от сто и петдесет години. След ремонта през петдесетте интериорът и екстериорът на къщата бяха променени и нямаха нищо общо с първоначалния й вид. Когато Рейчъл се премести да живее тук, обнови мебелировката, но въпреки това продължаваше да има усещането за неизменност. Познаваше къщата и земята наоколо като чертите на лицето си. Дори по-добре, защото нямаше навик да се взира в себе си. Познаваше високите борове отпред и хълмистите затревени площи отзад, всяка височинка, всяко дърво и всеки храст. През боровата горичка лъкатушеше пътека, която водеше надолу до брега, където се плискаха вълните на залива. Плажната ивица тук беше дива, отчасти защото брегът беше необичайно неравен, отчасти защото имотите на самия бряг от поколения бяха собственост на хора, които не бяха склонни под носа им да изникнат мотели и други такива. Открай време животновъдството беше главен поминък в района. Имотът на Рейчъл беше заобиколен от голямо ранчо, собственост на Джон Рафърти, който подобно на нея не желаеше да продава земя за строеж.
    Плажът беше нещо като рай за Рейчъл, място за разходки, размишления и успокоение сред неумолимото, вечно вълнение на океана. Наричаха го Диамантения залив заради разслоението на светлината по вълните, когато те се разбиваха в подводните скали в устието на залива. Докато се връщаше към брега, водата искреше и блестеше като хиляди диаманти. Дядо й я беше научил да плува в Диамантения залив. Понякога й се струваше, че животът й бе започнал в тюркоазната вода.
    Заливът беше най-важното нещо през златните дни на детството й, когато най-забавното нещо за малката Рейчъл бяха гостуванията й при дядо й. После, когато Рейчъл стана на дванадесет години, майка й почина и заливът стана неин постоянен дом. Нещо в океана облекчи мъката й и я научи да приема фактите от живота. Тя имаше дядо си и дори сега мисълта за него я караше да се усмихва. Той беше чудесен възрастен мъж. Никога не бе бил прекалено зает или прекалено смутен от понякога странните въпроси на едно подрастващо момиче. Дари я със свободата да изпробва крилете си, като същевременно се уповаваше на здравия разум. Почина през последната й година в колежа. Ала дори смъртта се беше съобразила с него. Беше уморен, болен и готов да умре. И умря с такава насмешка и готовност, че Рейчъл почувства дори успокоение в последния му час. Да, тя тъжеше, но мъката й беше провокирана от мисълта, че дядо й самият искаше да е така.
    Старата къща остана празна, докато Рейчъл се занимаваше с кариерата си на разследващ репортер в Маями. Запозна се и се омъжи за Би Би Джоунс. Животът й беше хубав. Би Би й беше повече от съпруг, той й беше приятел, и двамата си мислеха, че светът е в краката им. Внезапната му смърт прекъсна съня и остави Рейчъл вдовица на двадесет и пет години. Тя напусна работата си и се завърна тук, в залива, където за пореден път намери утеха в безкрайното море. Беше емоционално травматизирана, но времето и спокойният живот я излекуваха. Въпреки това Рейчъл не чувстваше потребност да се завърне към живота на скоростното платно, който беше водила преди. Тук беше домът й и тя се чувстваше щастлива от това, с което се занимаваше сега. Двата магазина за сувенири й осигуряваха приличен стандарт, а и допълваше бюджета си, като от време на време пишеше някоя статия, както и приключенските книги, които се продаваха учудващо добре.
    Тазгодишното лято по нищо не се различаваше от всички останали лета, които някога беше прекарала в Диамантения залив, освен с това, че беше доста по-горещо. Горещината и влагата бяха едва ли не задушаващи. Имаше дни, когато й се искаше единствено да лежи в хамака и да се разхлажда с ветрилото. Залезът носеше някакво облекчение, ала и това понякога беше относително. Нощем от залива подухваше лек бриз, който охлаждаше затоплената й кожа, но беше прекалено горещо да се спи. Беше си взела студен душ и сега седеше на люлката на верандата в тъмнината, като мързеливо се оттласкваше с крак, за да поддържа ритъма на люлката. Пружините изскърцваха в такт с песента на щурците и крякането на жабите. Джо лежеше на верандата пред мрежестата врата, дремеше и сънуваше своите кучешки сънища. Рейчъл притвори очи, като се наслаждаваше на бриза по лицето си и обмисляше плановете си за следващия ден: нищо по-различно от това, което беше правила днес и вчера. Ала тя нямаше нищо против повторението. Беше изживяла с наслада старото време на вълнения, изпълнено с особената съблазнителна власт на опасността, и сега също се наслаждаваше, но на спокойствието на сегашния си живот.
    Въпреки че беше облечена само с къси панталонки и бяла мъжка риза с навити ръкави, като първите три копчета бяха разкопчани, Рейчъл усещаше мъничките капчици пот между гърдите си. Горещината я правеше неспокойна и накрая тя се изправи.
    — Отивам да се разходя — каза на кучето, което наостри едното си ухо, ала не отвори очи.
    Рейчъл не очакваше той да тръгне с нея. Джо не беше от дружелюбните кучета, дори към нея. Беше независим, необщителен, отдръпваше се, някой протегнеше ли ръка към него, козината му се наежваше и зъбите му се оголваха. Тя си мислеше, че вероятно са бяха отнасяли зле с него, преди той да се появи в двора й няколко години по-рано. Но те двамата сключиха примирие. Рейчъл го хранеше, а Джо изпълняваше ролята на куче — пазач. Той не й разрешаваше да го милва, ала дойдеше ли непознат, тутакси се доближаваше до нея и гневно наблюдаваше натрапника, докато не преценеше, че не е опасен, или онзи си тръгнеше. Когато тя работеше в градината, Джо обикновено беше наблизо. Партньорството им се основаваше на взаимно уважение и двамата бяха доволни от това.
    Той наистина живееше спокойно, помисли си Рейчъл, докато прекосяваше двора към пътеката, която криволичеше между високите борови дървета и водеше до плажа. Не му се налагаше често да изпълнява ролята на пазач, защото почти никой не идваше в къщата й, освен пощальонът. Тя живееше в края на задънена, непавирана улица, която минаваше през имота на Рафърти. Нейната къща беше единствената тук. Джон Рафърти беше единственият й съсед, но не беше от хората, които се отбиват на приказка. Местната ветеринарка, Хъни Мейфийлд, дойде в ранчото на Рафърти след едно обаждане и те завързаха доста близко приятелство. Ала като се изключи това, Рейчъл живееше усамотено и това беше една от причините да се чувства спокойна, докато се разхожда наоколо нощно време само по бельо и риза.
    Пътеката се спускаше плавно през боровата горичка. Звездите бяха ярки и тежки в небето. Тя беше бродила по пътеката от детинство, затова не си правеше труда да използва фенерче. Дори сред дърветата виждаше достатъчно добре и се ориентираше чудесно. Разстоянието от къщата до плажа беше, четиристотин метра, лека разходка. Рейчъл обичаше да се разхожда по плажа нощно време. Обичаше да слуша мощния рев на океана по това време на денонощието, когато вълните бяха черни, с изключение на перлената пяна по гребена им. Беше настъпил отлив, а тя предпочиташе плажа по време на отлив. Именно тогава океанът се оттегляше, за да разкрие съкровищата, които беше донесъл и оставил върху пясъка, нещо като подарък в знак на любов. Беше събрала много морски съкровища по време на отлива, но така и не можеше да се насити на чудесата, които тюркоазният залив поднасяше в нозете й.
    Нощта беше красива, безлунна и безоблачна. Звездите бяха по-ярки от всякога. Светлината се разслояваше върху вълните подобно на безброй диаманти. Диамантеният залив. Бяха го нарекли съвсем подходящо. Плажът беше тесен и неравен. По края растяха водорасли. Устието на залива беше поръбено с остри скали, които ставаха особено опасни по време на отлив. Въпреки всичките си несъвършенства, заливът създаваше някакво вълшебство с комбинацията от светлина и вода. Рейчъл можеше часове наред да стои и да наблюдава искрящите вълни, сякаш омагьосана от властта и красотата на океана.
    Едрият пясък охлаждаше голите й стъпала и тя забиваше пръсти все по-надълбоко. Бризът подухваше внезапно, отвявайки косите от лицето й, и утихваше. Рейчъл вдишваше чистия солен въздух. Бяха само тя и океанът.
    Бризът променяше посоката си, флиртуваше с нея и хвърляше кичури коса в лицето й. Рейчъл посегна с ръка да отметне косите от очите си и застина по средата на движението. Сви вежди, докато се взираше във водата. Можеше да се закълне, че видя нещо. За миг, само за миг, забеляза мигновено движение, ала сега взорът й не долови нищо, освен ритмично надигащите се вълни. Можеше да е било просто някоя риба или носещо се по повърхността дърво. Тя искаше да намери наистина подходящо парче дърво за една аранжировка на цветя, затова се доближи до вълните и отметна коси назад, за да не й пречат да вижда.
    Ето го пак, показа се на повърхността! Рейчъл нетърпеливо пристъпи напред и намокри стъпала в пенестата вода. Тогава тъмният обект отново се раздвижи и прие странна форма. На отблясъците на сребърната звездна светлина той наподобяваше ръка, безпомощно насочена напред, сякаш уморен плувец се бореше с вълните. Ръката беше мускулеста при това, а тъмната маса зад нея сигурно беше главата.
    Осени я прозрение и ток премина по цялото й тяло.
    Преди да разбере какво прави, тя вече газеше във водата към бедстващия човек. Водата й пречеше да бърза, вълните я отблъскваха непрекъснато, в този миг настъпваше приливът. Мъжът изчезна от хоризонта и от гърдите й се изтръгна дрезгав вик. С всички сили Рейчъл пореше водата към него. Вълните достигнаха гърдите й и се плискаха в лицето й. Къде бе той? В черната вода нямаше и следа от него. Тя стигна до мястото, където го видя за последен път, но неистово търсещите й ръце останаха празни.
    Вълните ще го изхвърлят на плажа. Рейчъл се обърна и закрачи към брега. Видя го отново, миг преди главата му да изчезне под водата. Хвърли се да плува и след две секунди ръката й хвана гъстите му коси. Бясно измъкна главата му над водата, ала мъжът беше отпуснат, а очите му затворени.
    — Не умирай сега! — заповяда тя през зъби, хвана го през рамо и започна да го изтегля навън. Два пъти поради настъпващия прилив изгуби дъното изпод краката си и всеки път си мислеше, че ще се удави, преди да успее да се освободи от тежестта на тялото на мъжа.
    След малко водата стигна до коленете й и Рейчъл се отпусна безпомощно. Продължи да го тегли, докато по-голямата част от тялото му беше извън водата, и падна на ръце и колене върху пясъка, като кашляше и дишаше тежко. Всяко едно мускулче на тялото й трепереше. Тя допълзя до него.

Втора глава

    Той беше гол. Рейчъл отбеляза този факт в периферията на съзнанието си, преди да бъде изместен от по-спешни неща. Все още тя самата се задъхваше, но си наложи да успокои дишането си, докато с ръка върху гърдите му проверяваше сърдечния пулс. Мъжът лежеше неподвижен, твърде неподвижен. Рейчъл не откриваше и най-малък признак на живот в него, а и кожата му беше толкова студена…
    Разбира се, че беше студена! Тя рязко се изправи, тръсна глава, за да отпъди нападащата я умора. Един Бог знае колко дълго бе стоял във водата, ала първия път, когато го беше забелязала, той плуваше, колкото и безпомощен да е бил, а сега, вместо да действа, Рейчъл оставяше ценните секунди да се изплъзват.
    Тя напрегна сетни сили, за да го извърти по корем. Мъжът не беше дребен, а ярката звездна светлина разкриваше и солидна мускулатура. Рейчъл го възседна задъхана и започна да натиска гърдите му ритмично, за да стимулира белите му дробове. Ето още едно нещо, което дядо й я беше научил, при това доста добре. Ръцете й бяха заякнали от работата в градината и от плуването и тя не спря обдишването, докато усилията й не се увенчаха с успех — сподавена кашлица и фонтан от вода от устата му.
    — Най-после — въздъхна Рейчъл, без да спира масажа. Мъжът изпадна в пристъп на кашлица, тялото му се гърчеше под нея. Той изстена дрезгаво, потрепери и отново се отпусна.
    Тя бързо го обърна по гръб отново и се надвеси нетърпеливо над него. Сега дишането му се долавяше, макар и учестено и неравномерно. Ала мъжът определено дишаше. Очите му бяха затворени, а главата му се люшкаше настрани при всяко разтърсване. Той беше в безсъзнание.
    Рейчъл се изправи на крака, потрепери, щом бризът от океана я прониза през влажната й риза, и се загледа в тъмната глава, която лежеше на пясъка. Едва тогава забеляза непохватната превръзка на рамото му. Посегна да я отстрани, като си помисли, че бе останала от разкъсаната му риза по време на произшествието, вследствие на което непознатият се беше озовал в океана. Но тя напипа влажен джинсов плат, прекалено тежък за риза по това време, а освен това беше завързан на възел. Отново се опита да го дръпне и част от тъканта поддаде. Беше сгъната като подплънка и мушната под възела, а високо на рамото му имаше рана, кръгла, противна дупка, която не би трябвало да е там, и която на безцветната светлина изглеждаше черна.
    Рейчъл се вгледа в раната и напрегна мозъка си да разбере причината. Простреляли са го! Беше виждала толкова много огнестрелни рани, че можеше да я разпознае дори и на бледата звездна светлина, която придаваше на всичко сребърен отблясък и черни отсенки. Тя извърна глава и се взря упорито в морето, за да съзре издайническа светлинка, която би я предупредила за кораб, ала нищо не видя. Сетивата й бяха изострени, нервите й изтънели и Рейчъл тутакси стана бдителна. Хората не получаваха изстрели без причина и логично беше да предположи, че онзи, който го беше прострелял един път, щеше да пожелае да го простреля отново.
    Трябваше да му помогне, но не можеше да го метне на гръб и да го носи до къщата. Тя стоеше и оглеждаше тъмното море, за да се увери, че не бе пропуснала нещо, ала водната шир беше празна. Налагаше се да го остави тук, докато изтича до къщата и се върне.
    След като взе решение, Рейчъл не се поколеба. Наведе се, хвана мъжа под мишници и заби пети в пясъка, докато се опитваше да го премести на достатъчно разстояние от водата, за да не го достигне приливът, преди тя да се бе върнала. Дори подсъзнателно той усещаше болката, която Рейчъл му причиняваше, като го дърпаше за раненото рамо, и тихо и дрезгаво простена. Тя потрепери и тутакси погледът й пламна, но трябваше да го направи. Когато прецени, че мъжът бе достатъчно далеч от брега, го остави на пясъка възможно най-внимателно, като измърмори някакво извинение, макар и да знаеше, че той не можеше да я чуе:
    — Веднага се връщам — увери го Рейчъл и леко докосна влажното му лице. После се затича.
    Пътеката към плажа, която прекосяваше боровата горичка, беше доста къса, ала тази нощ й се стори безкрайно дълга. Тя тичаше, без да обръща внимание на стърчащите корени, които дращеха босите й стъпала, нито на клончетата, които закачаха ризата й. Един по-голям клон се закачи за ризата й и я спря в устрема й. С всички сили Рейчъл опъна тъканта, твърде обезумяла, за да си прави труда да се откачи. Ризата се съдра и тя отново се впусна в див бяг нагоре по склона.
    Уютните светлини на малката й къщичка бяха като фар в нощта, а къщата като оазис на сигурността и близостта, но нещо много лошо се беше случило и Рейчъл не можеше да се заключи в своето убежище. Животът на мъжа на плажа зависеше от нея.
    Джо я чу да идва и застана най-отпред на верандата. Козината му беше настръхнала, а той глухо ръмжеше. Тя виждаше силуета му на площадката, докато тичаше през двора, ала нямаше време да го успокоява. Можеше и да я ухапе. Но за това щеше да се тревожи по-късно. Обаче Джо дори не я погледна, докато Рейчъл прехвърча през стъпалата и тресна мрежестата врата зад гърба си. Той остана нащрек с лице към гората и плажа. Мускулите му потрепваха, докато стоеше между нея и онова, което я беше накарало да препуска в нощта.
    Тя сграбчи телефона, като се опитваше да нормализира дишането си, за да може да говори разбираемо. С треперещи пръсти разлисти телефонния указател, за да потърси линейка или спасителен отряд, а може би шерифството. Просто някой! Пусна указателя и силно изруга, после се наведе да го вдигне. В спасителния отряд имат помощен медицински персонал, а мъжът имаше нужда от лекари, не толкова да го включат в полицейската сводка. Рейчъл намери номера, който търсеше, и тъкмо го преписваше, когато ръката й замръзна на място и тя впери поглед в телефона. Полицейска сводка. Не знаеше защо и не можеше да си го обясни логично в този миг, ала тутакси разбра, че трябва да запази тайна, поне засега. През годините, докато работеше като разследващ репортер, беше развила инстинкт, който сега я предупреждаваше, и Рейчъл му се подчини, както беше правила в миналото. Тресна слушалката върху телефона. Цялата трепереше от усилие да събере мислите си.
    Не полиция, не сега. Мъжът на плажа беше безпомощен. Не беше заплаха нито за нея, нито за някой друг. Той нямаше никакъв шанс, ако ставаше въпрос за нещо повече от обикновена стрелба или спор, излезли извън контрол. Може да беше наркопласьор. Терорист. Всичко можеше да е. Но, за Бога, може изобщо да не бе такъв и Рейчъл да беше единственият му шанс.
    Тя измъкна един юрган от рафта на гардероба в спалнята си и излезе от къщата. Джо я следваше по петите. През цялото време в съзнанието й като на филмова лента преминаваха сцени от миналото й. Сцени от случки, в които нещо не беше наред, в които се приемаше лъскавата повърхност и те чинно бяха подредени в архива, докато действителността беше скрита от поглед. Отвъд нормалния живот на хората всеки ден имаше други светове и пластове, изпълнени с опасности, измами и предателства, за които дори не подозираха. Рейчъл познаваше тези пластове. Те отнеха живота на Би Би. Мъжът на плажа можеше да бъде както жертва, така и злодей. Ако беше злодей, тя щеше да има време да го предаде на властите много преди той да се възстанови от раните си. От друга страна, ако беше жертва, разполагаше единствено с времето, което Рейчъл можеше да му даде.
    Той лежеше точно както го беше оставила. Приливът се плискаше на сантиметри от нозете му. Задъхана, тя падна на колене върху пясъка и сложи ръка върху гърдите му. Потрепери облекчено, когато усети ритмични движения — знак, че все още беше жив. Джо стоеше до нея с приведена глава и присвити уши, а от гърлото му боботеше продължително ръмжене. Очите му следяха мъжа.
    — Всичко е наред, Джо — рече Рейчъл и машинално потупа кучето. Този път то не се отдръпна от ласката й. Тя разстели юргана върху пясъка, клекна отново и обхвана с ръце омаломощеното тяло на мъжа. Претърколи го върху юргана. Този път той не издаде звук. Рейчъл беше доволна, че мъжът не усещаше болката, която му причиняваше.
    За няколко минути го нагласи, после се наложи да си отдъхне. Неспокойно се взря в морето отново, но то беше неподвижно и празно. Там нямаше никой, въпреки че не беше необичайно да се видят светлините на минаващи лодки. Джо се допря до крака й, като не спираше да ръмжи глухо, и тя събра сили. Коленичи, стисна здраво двата края на юргана до главата на мъжа и заби пети в пясъка. Изстена от напрежение. С всичките си сили дръпна, ала успя да го премести само на няколко сантиметра. Господи, колко беше тежък!
    Може би като го извлечеше от пясъка, щеше да е по-лесно по боровите иглички. Ако станеше по-трудно, изобщо нямаше да успее да го мръдне. Знаеше, че ще е трудно, но не допускаше, че може да е едва ли не пряко физическите й възможности. Беше силна и здрава и животът му зависеше от нея. Разбира се, че щеше да го довлече до къщата си, дори ако се налагаше да напредва сантиметър по сантиметър!
    Рейчъл беше на ръба на силите си. Успя да го измъкне от плажа и въпреки че боровите иглички бяха хлъзгави и юрганът се плъзгаше по-лесно по тях, пътеката вървеше нагоре по склона. Наклонът й не беше стръмен и тя обикновено я преодоляваше лесно, ала сега й се струваше, че е вертикална заради усилието, което полагаше, за да тегли този стокилограмов мъж. Струваше й се, че никога няма да успее да го домъкне. Напрягаше се до краен предел напред, залиташе, падна на колене няколко пъти. Дробовете й свистяха и цялото й тяло я болеше неистово, когато успя да го завлече до половината на склона. Спря за миг да се облегне на един бор и се опита да овладее гаденето от пресилването. Ако не беше се облегнала на дървото, нямаше да може да стои изправена, тъй като ръцете и нозете й се тресяха неудържимо.
    Наблизо се обади бухал, а едно щурче безгрижно си свирукаше. Това, което се случваше в нощта, не означаваше нищо за тях. Джо беше до нея и всеки път, когато Рейчъл спираше да почине, той се сгушваше до краката й, което за него беше съвсем несвойствено. Но Джо не търсеше от нея покровителство, по-скоро се опитваше да я защити, като заставаше между нея и мъжа. Тя си пое дълбоко въздух и се стегна за следващото усилие. Потупа кучето и рече:
    — Доброто ми момче, добро момче.
    Наведе се да хване юргана и тогава Джо направи нещо необичайно. Захапа със зъби края на юргана и изръмжа. Рейчъл го погледна с широко отворени очи, недоумявайки дали не го направи, за да й попречи да го влачи нагоре. Тя предпазливо се изправи на треперещите си нозе, дръпна се назад и опъна с всички сили. Без да спира да ръмжи, Джо също дръпна юргана и с общи усилия го преместиха на няколко сантиметра.
    Рейчъл спря учудена, вперила поглед в кучето.
    — Добро момче — отново го похвали тя. — Добро момче!
    Случайност ли беше, или Джо щеше да го направи отново? Той беше голямо и силно куче. Според Хъни Мейфийлд тежеше почти четиридесет килограма. Ако можеше да го накара да дърпа с нея, щяха да пренесат мъжа по склона за нула време.
    — Добре — прошепна тя и хвана по-здраво юргана. — Да видим дали отново ще го направиш. — Рейчъл дръпна и Джо дръпна, а от гърлото му се изтръгна глухо ръмжене, сякаш не одобряваше постъпката й, ала щеше да й помогне, щом тя си го беше наумила.
    С помощта на кучето беше доста по-лесно и скоро излязоха от боровата горичка. Остана им да преминат по прашния път и да прекосят малкото дворче пред къщата. Рейчъл се изправи и се загледа в къщата, като се чудеше как изобщо ще го качи по двете стъпала на входната площадка. Е, беше го довлякла дотук, така че щеше да го внесе в къщата някак си. Тя се наведе и се зае да дърпа.
    Откакто изстена на плажа, мъжът не беше издал нито звук, нито дори когато го влачеха през оголените корени и острите камъни по прашната пътека. Рейчъл пусна юргана, наведе се над него и коленичи върху хладната и влажна трева. Той все още дишаше. Повече от това не можеше да иска. Тя отново се взря в двете стъпала и по челото й се изписа бръчка. Имаше нужда от ремък, за да го издърпа по стъпалата. Обзе я нарастващо безпокойство. Колкото по-бързо го скриеше в къщата, толкова по-добре. Тук, в Диамантения залив, Рейчъл беше усамотена, така че нямаше опасност от случайни посетители, но всеки, който търсеше този мъж, не би бил случаен посетител. Тя трябваше да го скрие и да чака да дойде в съзнание, за да разбере, повече за случилото се.
    Единственият начин да го качи по стъпалата беше да го хване под мишниците и да го издърпа, както го беше извадила от морето. Джо не можеше да й помогне сега. Трябваше да повдигне главата му, раменете и гърдите, най-тежката част на тялото.
    Обзе я паника, че като си седи така на тревата, няма да успее нищо да свърши, ала беше ужасно изморена. Усещаше нозете и ръцете си като направени от олово. Те бяха отпуснати. Рейчъл залитна, докато се изправяше. Внимателно загърна мъжа с юргана, застана зад него и промуши ръце под мишниците му. Като водеше битка за всеки сантиметър, тя го повдигна до полуседнало положение и бързо го подпря на краката си. Той започна да се свлича и Рейчъл с вик го хвана през гърдите. Стисна го здраво и сключи пръстите си едни в други. Главата му клюмна напред като на новородено. Джо подтичваше неспокоен край нея и ръмжеше, тъй като не можеше да намери къде да захапе юргана.
    — Всичко е наред — задъха се тя. — Така ще се справя. — Зачуди се дали говори на кучето или на мъжа. Беше абсурдно, но и двамата бяха важни за нея. Стъпалата бяха зад гърба й. Хванала здраво мъжа през гърдите, Рейчъл стъпи назад и се свлече на първото стъпало. При сядането се чу глух звук, а от горното стъпало една треска одра гърба й, ала тя беше успяла да повдигне мъжа мъничко. Остра болка проряза гърба й и нозете й, щом отново опъна мускули. — О, Боже — прошепна. — Не бива да припадам сега. След малко ще си почина, но не сега.
    Стиснала зъби, Рейчъл стъпи на краката си, като използваше по-силните мускули на бедрата си, а не толкова уязвимите мускули на гърба. Отново се изправи и дръпна мъжа нагоре. Сега седеше на най-горното стъпало, а от очите й се стичаха сълзи на болка и напрежение. Тялото на мъжа беше върху стъпалата, ала краката му бяха извън тях. Ако можеше да издърпа горната част на тялото му върху верандата, останалото щеше да е по-лесно. Налагаше се да извърши агонизиращата процедура още веднъж.
    Не знаеше как го направи и откъде намери сили. Мобилизира се, изправи се и дръпна. Изведнъж стъпалата й се подхлъзнаха и тя падна тежко върху дървената веранда, а мъжът лежеше върху нозете й. Стъписана, постоя така за миг, вперила поглед в жълтата светлина на верандата, в която се рояха мънички мушици. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Тя чуваше сподавените звуци, когато жадно вдишаше кислорода в белите си дробове, за да задоволи потребността на пренатоварените си мускули. Тежестта му натискаше нозете й. Но Рейчъл лежеше на верандата в целия си ръст и ако той лежеше върху нозете й, то значи тя се беше справила. Беше го издърпала по стъпалата!
    Като стенеше и плачеше, Рейчъл се изправи до седнало положение, въпреки че гредите под нея й се сториха като удобно легло. След малко се освободи от оковите на тялото му, ала й беше пряко сили да се изправи на крака. Допълзя до мрежестата врата и я отвори, после се върна до мъжа. Още няколко сантиметра. През входната врата, после надясно, и в спалнята й. Около метър — метър и половина. Само това трябваше да направи.
    Първоначалният метод на хващане на юргана за двата края и после дърпане беше добра идея, и Джо охотно се приготви да го направи пак, но на Рейчъл й бяха останали съвсем малко безценни силици и кучето трябваше да свърши по-голямата част от работата. Бавно и мъчително те домъкнаха мъжа през площадката. Двамата с Джо не можеха да влязат през вратата едновременно, затова тя влезе първа и коленичи да хване юргана. С ръмжене кучето напрегна цялото си тяло и дръпна. Мъжът и юрганът минаха през вратата.
    Изглеждаше разумно да продължат така да го движат. Рейчъл го насочи към спалнята и след секунда той лежеше на пода до леглото й. Джо пусна юргана, след като тя го направи, и се отдръпна от нея. Козината му настръхна като ответна реакция срещу непознатия домашен интериор.
    Рейчъл не се опита да го приласкае. Тя вече беше поискала достатъчно от него, беше прекрачила определени граници и всяка друга прекалена претенция би била в повече.
    — Оттук — посочи Рейчъл, като се опита да стане на крака и да го изведе до входната врата. Той се стрелна покрай нея, устремен към свободата си отново, и изчезна в тъмнината отвъд верандата. Тя бавно затвори мрежестата врата и замахна към някакво комарче, което беше влязло в къщата.
    Бавно заключи входната и задната врата и дръпна завесите на прозорците. В спалнята й имаше старомодни щори, които също спусна. След като обезопаси къщата си, доколкото можеше, Рейчъл се взря в голия мъж, прострян на пода. Той имаше нужда от специализирана медицинска помощ, ала тя не смееше да повика лекар. Те бяха длъжни да докладват на полицията за всички пострадали от огнестрелни рани.
    Имаше само един човек, който можеше да й помогне и на когото разчиташе, че може да пази тайна. Отиде в кухнята и се обади на Хъни Мейфийлд, като стискаше палци Хъни да си е у дома. На третото позвъняване телефонната слушалка отсреща бе вдигната и един определено сънлив глас измърмори:
    — Мейфийлд.
    — Хъни, Рейчъл съм. Можеш ли да дойдеш?
    — Сега ли? — прозя се Хъни. — Да не се е случило нещо с кучето?
    — Не, животното си е добре. Но… Ще донесеш ли чантата си? И да я сложиш в пазарска чанта или нещо друго, за да не я види никой.
    Всякаква сънливост изчезна от гласа на Хъни.
    — Шегуваш ли се?
    — Не. Побързай.
    — Идвам възможно най-бързо.
    И двата телефона затвориха едновременно. Рейчъл се върна в спалнята и клекна до мъжа, който беше все още в безсъзнание. Влаченето по пътеката можеше да събуди и мъртвите, освен ако той не беше изгубил толкова много кръв, че се намираше в силен шок и беше на ръба между живота и смъртта. Внезапно я обзе силно безпокойство. Тя докосна с треперещи ръце лицето му, сякаш така щеше да му вдъхне живот. Сега мъжът беше по-топъл, отколкото преди, и гърдите му се надигаха бавно и тежко. От раната на рамото му се стичаше кръв, имаше и пясък дори и по косата му, от която капеше солена вода. Рейчъл се опита да избърше пясъка от косата му и усети нещо лепкаво по пръстите си. Намръщи се и погледна към воднистото червено петно на ръката си. Тогава разбра. Той имаше рана и на главата. А тя го беше влачила по склона и после го дърпа по стъпалата към верандата. Чудно как не го беше убила.
    Сърцето й лудо биеше. Рейчъл изтича до кухнята и напълни най-голямата пластмасова купа с топла вода, после се върна в спалнята и седна на пода до него. Внимателно отми кръвта, доколкото можеше. Отдясно на главата му напипа цицина, точно до слепоочието. Отметна косата и откри разкъсване по кожата. Не беше огнестрелна рана. Навярно беше ударил главата си или беше ударен с нещо. Но защо беше в безсъзнание сега? Когато го видя за пръв път, мъжът плуваше, като ту се показваше на повърхността, ту изчезваше. Не беше изгубил съзнание до момента, когато попадна в пастта на Диамантения залив.
    Тя допря кърпата до раната и се опита да изчисти пясъка. Дали не беше ударил главата си в някоя от огромните скали в залива? При отлив те бяха току под повърхността на водата и човек трудно можеше да ги избегне, освен ако не знаеше точното им местоположение. Рейчъл реши, че точно това се беше случило и прехапа устни, като се сети как го беше влачила по целия път, докато той е имал сътресение на мозъка. Ами ако си въобразяваше прекалено много и от страх и колебание бе причинила смъртта на този мъж? Сътресението на мозъка бе сериозно нещо, както и огнестрелната рана. О, Боже, дали постъпваше правилно? Случайно ли беше прострелян и случайно ли беше паднал зад борда през нощта, а после загубил съзнание от болка и объркване? Дали някой не беше по петите му сега?
    Тя го гледаше невиждащо, а ръката й докосваше рамото му сякаш в знак на извинение. Леко прокара пръсти по топлата потъмняла от слънцето кожа. Каква глупачка беше! Трябваше да извика спасителния отряд веднага и се надяваше, че не му бе причинила допълнителни рани. Понечи да се изправи на крака, да овладее развинтеното си въображение и да постъпи разумно, когато осъзна, че се бе вторачила в нозете му и че левият му крак беше увит в парцал от джинсов плат. Джинсов плат. Около рамото му също имаше джинсов плат. Снагата й потрепери и Рейчъл допълзя до крака му, обзета от страх от това, което щеше да открие. Не можеше да развърже превръзката, беше много стегната, а водата беше спомогнала за това.
    Извади от шивашката си кутия ножици и преряза тъканта. Ножиците се изплъзнаха от внезапно изтръпналите й пръсти, когато втренчи поглед в бедрото му, в грозната рана на външния мускул. Беше ранен също и в крака. Тя прегледа крака му като лекар. Куршумът беше влязъл и излязъл от плътта. Е, поне не беше все още вътре. Ала нямаше този късмет с рамото си.
    Никого не прострелваха два пъти случайно. Някой умишлено се беше опитал да го убие.
    — Няма да позволя да се случи! — яростно каза Рейчъл и сама се сепна от гласа си. Не познаваше лежащия на пода мъж, който не мърдаше и не реагираше, но се надвеси над него като орлица, която закриля орлетата си. Докато не разбереше какво става, нямаше да позволи на никого да го нарани.
    С нежни движения се зае да го мие, доколкото можеше. Голотата му не я смущаваше. При създалите се обстоятелства чувстваше, че би било глупаво да се стеснява от голото му тяло. Той беше ранен и безпомощен. Ако го беше срещнала на плажа да се препича гол, щеше да е съвсем различно, ала сега мъжът имаше нужда от нея и тя нямаше да допусне свенливостта да й попречи да му помогне.
    Рейчъл дочу звука от приближаваща кола и бързо стана на крака. Това трябваше да е Хъни и въпреки че обичайно Джо не беше толкова враждебен към жените, както към мъжете, след необикновените събития тази нощ, възможно беше да е наострен и да си го изкара на ветеринарката. Рейчъл отключи входната врата, отвори я и излезе на верандата. Не виждаше Джо, но изпод олеандровия храст прозвуча нисък лай. Тя тихичко му заговори, когато колата на Хъни зави по автомобилната алея.
    Хъни излезе и извади от задната седалка две пазарски чанти, които хвана през гърдите си и закрачи през двора.
    — Благодаря, че ме изчака — ясно рече тя. — Леля Одри иска да погледнеш този десен за магазина си.
    — Влизай — покани я Рейчъл и отвори мрежестата врата. Джо отново изръмжа, докато Хъни изкачваше стъпалата, ала остана под олеандъра.
    Хъни остави двете пазарски чанти на пода и се загледа в Рейчъл, която заключи входната врата отново.
    — Какво става? — попита тя и поглади с луничавите си ръце бедрата си. — Защо трябваше да маскирам чантата си като десени за юрган?
    — Влизай — каза Рейчъл и я поведе към спалнята. Непознатият все още не мърдаше, с изключение на равномерното движение на гърдите му, докато дишаше. — Прострелян е — обясни тя и коленичи до него.
    Кръвта се дръпна от лицето на Хъни и луничките й се откроиха по носа и бузите й.
    — Господи, какво става тук? Кой е той? Обади ли се на шерифа? Кой го простреля?
    — Не знам е отговорът ми на три от въпросите ти — напрегнато отвърна Рейчъл, без да поглежда Хъни. Тя бе вперила поглед в лицето на мъжа с надеждата той да отвори очи и да отговори на въпросите на Хъни. — И нямам намерение да се обаждам на шерифа.
    — Какво искаш да кажеш с това „нямам намерение да се обаждам“? — Хъни едва ли не извика, внезапно изгубила обичайното си спокойствие поради гледката на гол мъж на пода в спалнята на Рейчъл. — Ти ли го простреля?
    — Разбира се, че не съм аз. Водата го изхвърли на брега.
    — Още една причина да се обадиш на шерифа.
    — Не мога! — Рейчъл вдигна глава с яростен, но някак странно спокоен поглед. — Не мога да рискувам живота му по този начин.
    — Да не си изгубила здравия си разум? Той има нужда от лекар, а шерифът трябва да разследва защо е бил прострелян. Може да е избягал престъпник или наркопласьор. Всичко може да е!
    — Знам — Рейчъл си пое дълбоко въздух. — Ала в състоянието, в което се намира, едва ли поемам толкова голям риск. Мъжът е напълно безпомощен. И ако нещата са на живот и смърт… Той няма никакъв шанс в болницата, където могат да се доберат до него.
    Хъни сложи ръка на главата й.
    — Не разбирам за какво говориш — уморено рече тя. — Какво искаш да кажеш с това „на живот и смърт“? И защо мислиш, че някой ще се опита да се добере до него? За да довърши започнатото ли?
    — Да.
    — Тогава това е работа на шерифа.
    — Чуй ме — каза настоятелно Рейчъл. — Когато бях репортер, видях някои… Някои странни неща. Една нощ присъствах, когато намериха някакво тяло. Мъжът беше прострелян в тила. Шерифът направи доклада си, отнесоха тялото за идентифициране, но когато докладът, състоящ се от един параграф, се появи във вестника два дни по-късно, в него пишеше, че човекът бил умрял от естествена смърт. В известен смисъл, предполагам, че е естествено да умреш от куршум в мозъка, ала това ме заинтригува и се поразрових малко повече и потърсих архива. Но той беше изчезнал. В следствената служба нямаше досие на прострелян в главата мъж. Най-после прозрях, че трябва да спра да ровя и че някои хора в правителството се бяха погрижили за случая и искаха да го заличат.
    — В това няма никакъв смисъл — измърмори Хъни.
    — Мъжът беше агент!
    — Какъв агент? От Агенцията за борба с наркотиците ли? От ФБР? Какъв?
    — На прав път си, ама помисли още.
    — Шпионин? Да не искаш да кажеш, че е бил шпионин?
    — Той беше агент. Не знам на чия страна, ала цялата работа беше потулена и заличена. След това започвах да забелязвам други неща, които не бяха точно това, което изглеждаха. Видяла съм достатъчно много, за да приема, че този мъж ще е в безопасност, ако го предам на властите!
    — Да не мислиш, че е агент? — Хъни впери поглед в него и ококори кафявите си очи.
    Рейчъл направи усилие, за да отговори спокойно:
    — Мисля, че има вероятност и освен това мисля, че ще рискуваме живота му, ако го предадем на шерифа. Тогава случаят ще получи гласност и онзи, който го търси, ще може да го намери.
    — Може да е наркопласьор. Може би рискуваш живота си, като го защитаваш.
    — Възможно е — призна Рейчъл. — Но той е ранен, а аз не съм. Мъжът няма никакъв шанс, освен това, с което аз мога да му помогна. Ако Агенцията за борба с наркотиците е разбила наркоканал, ще се появи нещо във вестниците. Ако е избягал криминален престъпник, ще го съобщят по новините. Той не е в състояние да нарани никого, така че аз съм безопасност.
    — Ами ако някоя наркосделка се е провалила и разни лоши хора са по петите му? Тогава не си в безопасност — нито от него, нито от останалите.
    — Трябва да поема този риск — тихо промълви Рейчъл и сведе поглед, когато срещна загрижените сиви очи на Хъни. — Известни са ми всички възможности и всички рискове. Може би виждам фантоми, които не съществуват, ала помисли само колко ужасно ще е за него, ако изляза права.
    Хъни си пое дълбоко въздух и заговори отново:
    — Не е нормално водата да изхвърли ранен шпионин на брега. Такива неща не се случват на обикновените хора, а ти водиш нормален живот, дори да си малко ексцентрична.
    Рейчъл не можеше да повярва, че чува тези думи точно от Хъни, която имаше най-здравата логика в щата. Среднощните събития объркваха всички.
    — Не е нормално водата да изхвърли на брега ранен човек, независимо от професията му! Но това се случи! Той е тук и има нужда от помощ. Направих, каквото можах, ала мъжът има нужда от медицинска помощ. В рамото му все още има куршум. Хъни, моля те!
    Хъни пребледня още повече.
    — И ти искаш аз да се погрижа за него? Та той има нужда от лекар. Аз съм ветеринар!
    — Не мога да извикам лекар! Лекарите са длъжни да докладват на полицията за всички пациенти с огнестрелни рани. И ти можеш да се справиш. Не са засегнати жизненоважни органи. Става въпрос за рамото и крака му. Мисля, че има също и сътресение на мозъка. Моля те.
    Хъни погледна голия мъж и прехапа устни.
    — Как го качи дотук?
    — С Джо го довлякохме върху юргана.
    — Ако има сериозно сътресение, може да се наложи операция.
    — Знам. Ще се справя и с това, ако е необходимо. Ще измисля нещо.
    В продължение на няколко минути те замълчаха и впериха погледи в мъжа, който лежеше неподвижен и безпомощен в нозете им.
    — Добре — най-после рече Хъни с тих глас. — Ще направя, каквото мога. Да го качим на леглото.
    Това беше толкова трудно, колкото и качването му от плажа до къщата. Хъни беше по-едра и по-силна. Хвана го под мишници, а Рейчъл го хвана за бедрата. Рейчъл беше забелязала, че той беше доста едър мъж, изтъкан от мускули, което означаваше, че тежи повече за ръста си, отколкото всеки друг не толкова мускулест мъж. Освен това беше отпуснат и се налагаше да внимават за нараняванията му.
    — Господи — задъха се Хъни. — Как си успяла да го измъкнеш по склона и да го внесеш в къщата, дори и с помощта на Джо?
    — Трябваше да го направя — отвърна Рейчъл, тъй като това беше единственото й обяснение.
    Най-после го качиха на леглото и Рейчъл се свлече на пода, напълно изтощена от усилията тази нощ. Хъни се надвеси над мъжа. Докато го преглеждаше, луничавото й лице беше напрегнато.

Трета глава

    Беше три часът сутринта. Хъни си беше тръгнала половин час по-рано. Рейчъл едва дочака да си вземе така желания душ и да измие солта от косите си. Горещината на деня се беше уталожила и въздухът беше свеж, но скоро слънцето щеше да изгрее, за да стане отново горещо. Сега трябваше да поспи, докато можеше, ала косите й бяха влажни. Тя въздъхна, подчини се на суетата и включи сешоара.
    Мъжът все още спеше или беше в безсъзнание. Определено имаше сътресение, но Хъни мислеше, че не е сериозно и той не е в кома. По-скоро, според нея, продължителното му безсъзнание се дължеше на изтощението, загубата на кръв, шока и удара в главата. Тя извади куршума от рамото му, заши шева, превърза раните, би му инжекция против тетанус и му даде антибиотик. После с Рейчъл го измиха, смениха спалното бельо и го нагласиха възможно най-удобно. След като взе решение да помогне, Хъни отново прие обичайния си облик на способен и уравновесен човек, за което Рейчъл щеше да й бъде благодарна завинаги. Рейчъл усещаше, че беше на ръба на изтощението, ала въпреки това намери сили да помогне на Хъни по време на изнервящата операция за отстраняване на куршума от рамото на непознатия, за да поправят злото, сторено на тялото му.
    Косата й изсъхна и тя облече чистата риза, която беше взела със себе си в банята. Лицето в огледалото сякаш не беше нейното. Втренчи се в него с любопитство, забелязвайки бледата кожа и тъмните сенки под уморените си очи. Беше като пияна от изтощение и го знаеше. Време беше да си ляга. Единственият проблем обаче беше къде?
    Мъжът лежеше в леглото й, единственото легло в къщата. Рейчъл нямаше диван, а само две еднакви кресла. Разбира се, имаше възможност да си постели на пода, но беше толкова изморена, че дори мисълта за усилието беше едва ли не болезнена. На излизане от банята впери поглед в чистото си легло със снежнобели чаршафи и в мъжа, който спокойно лежеше там.
    Трябваше да поспи, ала трябваше да е близо до него, за да го чуе, ако се събуди. Беше тридесетгодишна вдовица, а не трепереща наивница. Най-разумното нещо беше да се шмугне в леглото до него, за да може да почине. Тя го загледа само миг, взе решение и изключи осветлението, после мина от другата страна на леглото и внимателно се мушна под завивката, като се стараеше да не го бута. Когато уморените й мускули се отпуснаха, Рейчъл простена. Обърна се на една страна и сложи ръка върху неговата, за да се събуди, ако той се размърда. После заспа.
    Когато се събуди, беше горещо и цялата беше в пот. За миг я обзе тревога, щом отвори очи и видя тъмното скулесто лице на възглавницата до нея. Тогава си спомни и се изправи на лакът, за да го разгледа. Въпреки горещината, мъжът не се потеше, а дишането му сякаш беше малко по-бързо. Тревогата отново се надигна у нея. Тя седна и сложи ръка върху челото му, усещайки топлината. Той неспокойно размърда глава. Имаше треска, което не беше неочаквано.
    Рейчъл бързо стана от леглото и забеляза, че преваляше пладне. Нищо чудно, че в къщата беше горещо. Отвори прозорците и включи вентилатора на тавана, за да изтласка горещия въздух навън, преди да включи климатика, който щеше да охлади помещението. Не го използваше много, но пациентът й имаше нужда от охлаждане.
    Тя трябваше да се погрижи за него, преди да направи каквото и да било друго нещо. Разтвори два аспирина в чаена лъжица вода, нежно повдигна главата му, като се опитваше да не го размества.
    — Отвори уста — тихичко рече Рейчъл, сякаш непознатият беше бебе. — Изпий това заради мен. После ще те оставя да си почиваш. — Главата му тежеше на рамото й, а черните му мигли все така опираха страните му. Косата му беше гъста и копринена под пръстите й, също и топла, което й напомни за треската. Тя сложи лъжичката до устата му, забелязвайки ясно очертания контур на устните му, и леко я отвори. — Хайде — прошепна Рейчъл, — отвори уста.
    Колко ли нива на съзнание съществуваха? Дали той чуваше гласа й? Дали проумяваше думите й? Или само чуваше ниския и нежен тон на гласа й? Усещаше ли докосването й? Или топлия и сънен аромат на тялото й? Мъжът усети нещо и се опита да се обърне към нея. Главата му се сгуши в рамото й и устните му леко се разтвориха. Сърцето й лудо биеше, докато го придумваше да изпие течността, и се надяваше той да не се задави. Тя успя да го накара да изпие три лъжички, преди да изпадне отново в дълбоко безсъзнание.
    Рейчъл напои една кърпа в студена вода и я сложи върху челото му. После отметна чаршафа до бедрата му и започна да го разтрива лекичко със студената кърпа. Бавно, едва ли не механично, прокара влажната кърпа по гърдите и раменете му, по силните му ръце, после по плоския и твърд корем, където космите по гърдите му изтъняваха в копринена нишка. Пое си дълбоко въздух и усети леко потреперване в тялото си. Непознатият беше красив. Не беше виждала по-красив мъж.
    Предишната вечер не си позволи тези мисли, защото тогава беше важно да му помогне и да се погрижи за раните му, ала дори и тогава беше осъзнала колко привлекателен бе той. Имаше правилни, добре оформени черти, с тънък и правилен нос над устните, които току-що беше докоснала. Устата му беше силна, горната устна беше като изваяна, знак за решителност и може би безразсъдство, а долната устна излъчваше чувственост. Имаше правоъгълна брадичка, силни челюсти и набола тъмна брада. Косата му беше гъста, черна и копринена, с цвета на нощта, но без ни най-малък синкав оттенък. Кожата му имаше равен, наситен, маслинено бронзов тен.
    Беше изтъкан от мускули, ала не такива, които се правят в залата за бодибилдинг. Те бяха резултат от упорит труд и физически упражнения, мускулите на мъж, трениран да бъде силен и бърз. Тя вдигна едната му ръка и я обгърна в своите длани. Имаше дълги и стройни пръсти, от които струеше сила, въпреки че тялото му беше безжизнено. Ноктите му бяха къси и добре поддържани. Рейчъл усети мазолите по дланта и върховете на пръстите му, но имаше и нещо друго: обратната страна на дланта му беше твърда. Тя затаи дъх и отново по гърба й се прокраднаха тръпки. Сложи ръката му до бузата си, посегна и докосна белега върху плоския му корем, една крива сребриста линия, която едва ли не тлееше на фона на тена му. Прорязваше стомаха му и се извиваше надясно, където се губеше от поглед. Не беше белег от операция. Рейчъл се вледени, като си представи ужасяващата жестокост на схватка с нож. Сигурно се бе изплъзнал от острието, което го бе прорязало отстрани и по гърба.
    Мъж с подобен белег и издайнически мазоли по ръцете не беше обикновен човек с обикновена професия. Никой нормален човек не би могъл да доплува до брега, ранен като него — това изискваше невероятна сила и решителност. Какво ли разстояние беше преплувал? Тя си спомни, че не беше видяла никакви светлини в морето. Погледна суровото му лице и потрепери от мисълта за душевната сила, скрита под затворените му клепачи. Въпреки цялата си сила, сега той бе безпомощен. Оцеляването му зависеше от нея. Рейчъл беше взела решение да го скрие, така че от нея зависеше да се погрижи за него и да го защити, доколкото можеше. Инстинктът й подсказваше, че бе постъпила правилно, но неспокойствието й нямаше да я остави, докато не получеше ясни доказателства в подкрепа на интуицията си.
    Аспиринът и влажната кърпа успокоиха треската му и непознатият изглежда заспа дълбоко, въпреки че Рейчъл недоумяваше как да разпознае съня от безсъзнанието. Хъни беше обещала да намине същия ден и да го прегледа, за да се увери, че сътресението не бе толкова сериозно, колкото си помисли в началото. Рейчъл не можеше да направи нищо повече, освен да се заеме с нормалните си задължения.
    Изми зъбите си и среса косите си. После се преоблече в шорти в цвят „каки“ и памучна бяла риза без ръкави. Започна да се преоблича в спалнята, както правеше обикновено, ала внезапно хвърли бърз поглед към спящия мъж в леглото си. Почувства се глупаво, отиде в банята и затвори вратата. Би Би беше мъртъв от пет години и тя не беше свикнала да има край себе си мъж, особено непознат.
    Затвори прозорците и включи климатика, след което излезе навън. Гъсокът Ебънизър и крякащата му дружина се втурнаха към нея. Ебънизър изрази недоволството си, че се беше наложило да чака толкова дълго за просото, което Рейчъл им даваше рано сутрин. Явно той бе най-големият мърморко от всички гъски на земята, но в него имаше някаква мощ. Беше толкова голям и бял, а и тя харесваше ексцентричността му. Джо се появи иззад ъгъла на къщата, застана да я гледа как храни гъските и, както обикновено, остана на разстояние от тях. Рейчъл сложи храната му в неговата купа и му смени водата, след което се отдръпна. Той никога не се приближаваше, докато тя все още беше до храната.
    Рейчъл набра узрелите домати от градинката си и провери бобените насаждения. След около ден-два зелените бобчета трябваше да се оберат. Стомахът й вече къркореше от глад и тя осъзна, че бяха минали часове от нормалното време за закуска. Целият й режим беше объркан, ала и нямаше кой знае каква нужда да го възобнови. Как щеше да се съсредоточи и да пише, след като мислите й бяха насочени към мъжа в спалнята?
    Влезе в къщата да го провери, но той не беше мръднал. Рейчъл намокри кърпата и я сложи отново върху челото му. После се погрижи за протестиращия си стомах. Беше толкова горещо, че готвеното изглеждаше тежка храна, затова си направи сандвич от студено месо и резенчета домати, които малко преди това беше откъснала. С чаша чай с лед в едната ръка и сандвич в другата тя включи радиото и седна да чуе новините. Нямаше нищо необикновено — стандартните политически интриги от местен и национален характер, битов пожар, процес от местна значимост, прогнозата за времето, която обещаваше задържане на температурите. Новините не съдържаха и най-малко обяснение за присъствието и състоянието на мъжа в спалнята й.
    Рейчъл включи телевизора и в продължение на час слуша, но отново нямаше нищо. Нищо за каквито и да било претърсвания или разбиване на наркоканали. Щом чу, че пред къщата й спря кола, тя изключи телевизора и стана, за да погледне през прозореца. Хъни тъкмо слизаше от колата и носеше още една пазарска чанта.
    — Как се справя той? — попита тя, след като влязоха вътре.
    — Не е помръднал. Когато се събудих, имаше треска, та успях да му дам два аспирина с малко вода. После го охладих с кърпата.
    Хъни влезе в спалнята и внимателно прегледа рефлекса на зениците му, после превръзката на рамото и бедрото му и ги смени.
    — Купих нов термометър — тихо каза тя, като го разтърси и го сложи в устата му. — Нямах термометър за хора.
    Рейчъл обикаляше наоколо разтревожена.
    — Как е?
    — Рефлексът на зениците му е нормализиран, а раните изглеждат чисти, обаче няма скоро да излезе от мъглата. Ще е така в продължение на няколко дни. Всъщност, колкото по-дълго остане в покой, толкова по-добре за него. Главата му почива по този начин, а и рамото и кракът му не са под напрежение.
    — Ами треската?
    Хъни измери пулса му, извади термометъра от устата му и го погледна.
    — Тридесет и осем градуса. Не е критична, но както казах, той ще е доста зле за известно време. Давай му аспирин на всеки четири часа и колкото се може повече вода. Охлаждай го с кърпата със студена вода. Ще дойда утре, ала не мога да идвам много често, за да не изглежда подозрително.
    Рейчъл се усмихна леко.
    — Сигурна ли си, че въображението ти е нормално?
    Хъни вдигна рамене.
    — Слушах радио и четох вестника. Нямаше нищо за този мъж. Може би ме будалкаш, ала според мен са възможни само два сценария. Единият е, че той е агент, а другият — че е наркопласьор, който се крие от собствените си хора.
    Рейчъл погледна към черната му коса и поклати глава.
    — Мисля, че не е наркопласьор.
    — Защо? Да не би те да имат специални татуировки или нещо подобно?
    Тя не каза на Хъни за ръцете му.
    — Може би просто се опитвам да си дам кураж, че съм постъпила правилно.
    — Според мен, доколкото си струва, го правиш. Снощи не, но днес мислих за това, и сутринта имах кратък разговор със заместник-шерифа. Той не спомена нищо необичайно. Ако твоят човек се е забъркал с наркотици, ще имаш време да разбереш, преди още той да е в състояние да стане опасен. Така че, предполагам, имаш право.
    Съществуваше още една възможност, която Рейчъл беше обмислила, ала нямаше намерение да споделя с Хъни. Ами ако той беше агент за някого… Наркопласьор или агент, и двете предположения изглеждаха неоснователни, като се имаше пред вид онова, което беше научила за тези две професии, докато беше репортер. Рейчъл беше много добър репортер, професионалист, който се рови във фактите дори в лицето на опасността. Знаеше много по-добре от Хъни колко бе опасно да крие този мъж, но нещо в нея не й позволяваше просто да си измие ръцете, като го предаде на шерифа, и остави нещата да се развият по свой начин. Тя почувства отговорност към него в момента, в който го видя да плува мъчително в залива, и ако се окажеше, че бе някой друг, това нямаше да промени ситуацията. Докато съществуваше и най-малка вероятност, че непознатият заслужаваше грижата и покровителството й, трябваше да му ги предложи. Риск, който се налагаше да поеме.
    — Колко още време ще мине, докато се събуди? — измънка Рейчъл.
    Хъни се поколеба.
    — Не знам. Аз съм ветеринар, нали не си забравила? Треската, загубата на кръв, удара в главата… Просто не знам. Трябва да му се сложи система и да му се прелива разтвор. Пулсът му е слаб и учестен, сигурно има нужда от кръвопреливане. Той е в шок, ала започва да излиза от това състояние. Може да се събуди всеки момент, може утре. И когато това се случи, възможно е да е дезориентиран, което не трябва да те учудва. Не му позволявай да се вълнува и в никакъв случай да не става.
    Рейчъл погледна мощното му мускулесто тяло и се зачуди дали изобщо има начин да го спре, ако мъжът си науми да го направи.
    Хъни извади от чантата си марля и медицинска лепенка.
    — Смени превръзките утре сутрин. Ще дойда едва утре вечер, освен ако не сметнеш, че състоянието му се влошава. Тогава е по-добре да извикаш лекар.
    Рейчъл се усмихна едва-едва.
    — Благодаря. Знам, че не ти е лесно да го правиш.
    — Е, поне се случва нещо интересно това лято. Сега трябва да тръгвам, иначе Рафърти ще вдигне олелия, че го карам да ме чака.
    — Поздрави Джон от мен — рече Рейчъл, когато излязоха на верандата.
    — Зависи в какво настроение е — усмихна се Хъни. Очите й светнаха от приятната мисъл за предстоящата битка. Двамата с Джон Рафърти водеха война, откакто Хъни дойде да работи в околността. Рафърти ясно изрази мнението си, че жените не могат да се справят с тази професия, а Хъни се зае да му докаже, че греши. Отношенията им отдавна бяха еволюирали във взаимно уважение и постоянни свади, които доставяха удоволствие и на двамата. Тъй като Хъни имаше дълга връзка с един командирован в чужбина инженер и планове да се омъжи за него през зимата, когато той се върне в Щатите, тя беше защитена от прословутите задявки на Рафърти, тъй като той определено не си позволяваше да престъпва определени граници.
    Джо стоеше до ъгъла на къщата. Беше нащрек и зорко следеше Хъни как се качва в колата и потегля. При други обстоятелства Рейчъл щеше да го успокои с думи, но днес беше прекалено напрегната и бдителна.
    — Пази — рече тя тихо, без да е сигурна, че той разбира командата. — Добро момче. Пази къщата.
    Рейчъл успя да поработи няколко часа, ала не можа да се съсредоточи, тъй като непрестанно се напрягаше да долови шум от спалнята. През няколко минути отиваше да го провери и всеки път мъжът си лежеше все така. Няколко пъти се опита да го накара да пийне нещо, но главата му клюмваше върху рамото й, щом го изправеше, и той изобщо не реагираше. Късно следобед температурата му отново започна да се покачва. Тя се отказа да пише. По някакъв начин трябваше да го вдигне и да му даде още аспирин.
    Този път треската му изглеждаше по-сериозна. Кожата му изгаряше, а лицето му бе почервеняло. Когато му вдигаше главата, Рейчъл му говореше тихо като на бебе. Със свободната си ръка погали гърдите и ръцете му, за да го събуди, и усилията й се увенчаха с успех, когато непознатият внезапно изстена и обърна лице към шията й.
    Звукът и движението на неподвижния и мълчалив досега мъж я стресна. Сърцето й подскочи и за миг застина, докато просто го държеше и усещаше по шията си наболата му брада. Усещането беше странно еротично и тялото й тутакси възвърна спомена. Горещина обагри страните й. Какво правеше тя, реагираше по такъв начин на несъзнателното докосване на един болен човек? Отдавна не беше получавала такъв подарък, ала и не смяташе, че бе жадна за любов, толкова жадуваща за докосване от мъж, че и най-нехайното движение да я възбуди.
    Рейчъл посегна към чаената лъжичка с разтворения аспирин и я доближи до устните му. Той неспокойно извърна глава и тя премести лъжичката след устните му.
    — Недей — тихо го замоли Рейчъл. — Няма да се отървеш. Отвори уста и го изпий. Ще се почувстваш по-добре.
    Черните му вежди се смръщиха, той се размърда и отблъсна лъжицата. Тя настоя и този път горчивият аспирин влезе в устата му. Мъжът преглътна и Рейчъл използва момента да му даде да пийне няколко лъжички чай с лед, преди отново да потъне в безсъзнание. После пак се зае да го охлажда с кърпата, докато аспиринът започна да действа и температурата спадна, позволявайки му да поспи.
    Реакцията му й даде надежда, че той скоро ще се събуди, но надеждата умря през дългата нощ. Температурата ту се качваше, ту спадаше. Тя му даваше аспирин и овладяваше положението. Едва успя да поспи на пресекулки, тъй като през по-голямата част от времето беше надвесена над него и търпеливо изтриваше тялото му с влажната кърпа, наред с всички останали грижи, които се полагат за болен човек на легло.
    На зазоряване той отново изстена и се опита да се обърне на една страна. Рейчъл се досети, че мускулите го болят, понеже от дълго време лежеше само в едно положение, и му помогна да се извърти на дясната си страна, след което се възползва и избърса гърба му със студена вода. Мъжът се успокои почти веднага и дишането му стана дълбоко и равномерно. Очите й горяха, а мускулите й я боляха, ала тя продължи да трие гърба му, докато не се убеди, че най-после му бе комфортно, и легна да спи. Беше толкова изморена… Взря се в мускулестия му гръб, колебаейки се дали да заспи и как би могла да остане будна и секунда повече. Клепачите й натежаха и Рейчъл тутакси заспа, като инстинктивно се доближи до топлия му гръб.
    Беше все още рано, когато се събуди. Според часовника беше спала малко повече от два часа. Той лежеше по гръб и беше изритал завивката на куп върху левия си крак. Разтревожена, че движенията му не я бяха събудили, тя стана и заобиколи, за да оправи чаршафа и да го завие, като се стараеше да не мести левия му крак. Погледът й обходи голото му тяло, но Рейчъл бързо го отмести и отново се изчерви. Какво, по дяволите, й ставаше? Знаеше как изглеждат мъжете голи, освен това го виждаше не за пръв път. Вече почти два дни се грижеше за него, беше го изкъпала, беше помогнала да зашият раните му. Въпреки това не можеше да се противопостави на топлото усещане, което се надигаше всеки път, щом го погледнеше. Просто похот, рече си тя твърдо. Обикновена, старомодна похот. Аз съм нормална жена, а той е красив мъж. Нормално е да ми харесва тялото му, така че трябва да престана да се държа като свенлива ученичка!
    Рейчъл дръпна чаршафа до гърдите му и отново го накара да изпие още малко аспирин. Защо не се събуждаше все още? Дали сътресението не беше по-сериозно, отколкото си мислеше Хъни? Ала състоянието му не се влошаваше и всъщност той реагираше малко по-адекватно, отколкото преди. По-лесно й беше да го накара да изпие аспирина и течностите, но тя искаше той да отвори очи и да говори с нея. Дотогава не можеше да бъде сигурна, че не му бе навредила, като бе взела решение да го скрие.
    Да го скрие от кого, подигравателно попита подсъзнанието й. Никой не го издирваше. В тази ясна и безоблачна утрин безпокойството й изглеждаше глупаво.
    Докато мъжът си почиваше, Рейчъл нахрани животните и поработи в градината, набра зелен боб и доматите, които бяха почервенели. Имаше няколко узрели жълти тикви и реши да сготви тиквена яхния в тенджерата под налягане за вечеря. Оплеви градината и около храстите и когато свърши, горещината вече беше непоносима. Днес го нямаше дори обичайният бриз от залива и въздухът беше горещ и тежък. Тя се замечта да поплува, ала не смееше да остави пациента си без надзор дълго време.
    Когато отново го провери, пак беше изритал завивката, раздвижи се малко и неспокойно обърна глава. Не беше време да му дава аспирин, но той гореше. Рейчъл взе купа със студена вода и седна на леглото до него. Бавно започна да го трие, докато го охлади, и мъжът се успокои. Стана от леглото, погледна го и се замисли дали има смисъл да го завива. Просто му беше твърде горещо, та нали имаше висока температура, въпреки че тя беше оставила климатика да работи и според нея в къщата беше хладно. Внимателно и с леки движения разви чаршафа от крака му, после се спря и ръцете й се върнаха до стъпалата му. Имаше красиви стъпала, стройни и с тен, мускулести и добре поддържани, също като ръцете му. По външната страна на стъпалата му откри същите мазоли, които имаше и по ръцете.
    Той беше обучен войн.
    Очите й се напълниха със сълзи, докато го завиваше до кръста. Нямаше причина да плаче. Мъжът си беше избрал какъв живот да живее и не би одобрил съчувствието й. Хората, които живееха на ръба на опасността, го правеха, защото го искаха. Тя самата беше живяла така и знаеше, че беше свободна да избере опасностите по своя път. Би Би беше приел опасностите на професията си. За него те бяха наградата, за която му плащаха, и която си струваше риска.
    Ала онова, което и двамата не бяха преценили, беше, че именно нейната работа щеше да му струва живота.
    Когато същата вечер пристигна Хъни, Рейчъл се беше съвзела и още с влизането през вратата Хъни я посрещна уханието на тиквена яхния.
    — М-м-м, мирише чудесно — тя помириса въздуха. — Как е пациентът ти?
    Рейчъл поклати глава.
    — Няма кой знае каква промяна. Малко се раздвижи, неспокоен е, когато температурата се повиши, но все още не се е събудил.
    Тъкмо беше го завила, преди Хъни да влезе в спалнята да го прегледа.
    — Добре се справя — тихо рече Хъни, след като видя раните и очите му. — Нека спи. Точно това му е необходимо.
    — Толкова време мина — измърмори Рейчъл.
    — Доста е преживял. Тялото има свои начини да се бори и да получи това, от което има нужда.
    Не беше нужно много, за да накара Хъни да остане за вечеря. Тиквената яхния, пресният грах и салатата от домати сами я убедиха.
    — Това бе доста по-добро от хамбургера, който бях планирала — рече Хъни и размаха вилицата си, за да подсили думите си. — Мисля, че нашето момче е извън опасност. Така че утре няма да идвам, обаче ако отново сготвиш нещо, винаги мога да променя решението си.
    Приятно беше да се посмее след напрежението на изминалите два дни. Очите на Рейчъл блестяха.
    — За първи път, откакто започнаха горещините, готвя. Храня се с плодове, корнфлейкс и салати, изобщо с неща, за които не трябва да включвам печката. Но след като пуснах климатика заради него, идеята да сготвя ми се стори добра.
    След като изчистиха кухнята, Хъни погледна часовника си.
    — Не е много късно. Мисля, че ще се отбия при Рафърти, за да прегледам една от кобилите му, която ще ражда. Може да си спестя едно идване. Благодаря, че ме нахрани.
    — Винаги си добре дошла. Не знам какво бих правила без теб.
    Хъни я погледна за миг. Луничавото й лице беше сериозно.
    — Би се справила, нали? Ти си от хората, които правят, каквото трябва, без да се суетят. Онзи мъж там ти е длъжник.
    Рейчъл не беше сигурна дали той щеше да приеме нещата по същия начин. Излезе от банята, след като си взе душ, и спря поглед в него. Искаше й се непознатият да отвори очи и да й проговори, да й подскаже кой бе човекът, скрит под затворените клепачи. С всеки изминал час тайнствеността около него нарастваше. Кой беше той? Кой го беше прострелял и защо? Защо в новините нищо не споменаваха за него? Изоставена лодка, намерена да се носи из залива или изхвърлена от морето на брега, си е новина. Тогава във вестниците щеше да има съобщение за изчезнал човек. За наркопласьор, избягал затворник или каквото и да било, ала нямаше нищо, което да подскаже защо го беше изхвърлил приливът.
    Тя се мушна в леглото до него с надеждата да поспи поне няколко часа. Мъжът бе спокоен, температурата му не се качваше толкова високо като в началото. Рейчъл обви пръсти върху ръката му и заспа.
    Клатенето на леглото я събуди и я стресна в дълбокия й сън. Тя седна в леглото, а сърцето й щеше да изскочи. Той неспокойно мърдаше и се опитваше да изрита завивката с десния си крак. Най-после успя. Кожата му беше гореща и дишаше тежко. Един поглед към часовника и Рейчъл разбра, че бе минало доста време от часа, в който трябваше да му дава аспирин. Включи лампата до леглото и отиде в банята да вземе аспирин и прясна вода. Този път мъжът го погълна, без да се противи, и Рейчъл му даде почти цяла чаша вода. Постави главата му на възглавницата, но не бързаше да отмести пръстите си от косата му.
    Отново се замечта! Рязко се отдръпна от опасната посока, в която я водеха тези сънища наяве. Трябваше да го охлади, а вместо това стоеше и си фантазираше разни неща за него. Отвратена от себе си, навлажни кърпата и се надвеси над него, като бавно изтриваше тялото му с хладната кърпа.
    Ръката му докосна гърдите й. Тя замръзна и ококори очи. Нощницата й беше широка и без ръкави, с дълбоко деколте, което се отвори, когато се надвеси над него. Дясната му ръка бавно се придвижи в пазвата й и с опакото на силните си и стройни пръсти той разтърка зърната й, докато те не се втвърдиха. Рейчъл притвори очи от внезапното и неочаквано удоволствие. Ръката му слезе бавно по-надолу, толкова бавно, че дъхът й спря, и се зае да гали кадифените й гърди.
    — Хубави — изрече мъжът тази единствена дума с дълбок глас.
    Думата отекна като ехо в съзнанието й и тя извърна глава с отворени очи. Той беше буден! За миг Рейчъл впери поглед в полуотворените му очи, които бяха толкова черни, че дори светлината потъваше в тях. После миглите му бавно се снижиха и мъжът отново заспа. Ръката му падна от гърдите й.
    Тя беше така шокирана, че не можеше да мръдне. Кожата й все още гореше от допира му. Моментът, когато се взря в очите му, до такава степен се запечата във времето и в паметта й, че усещаше как погледът му я изгаря. Черни очи, по-черни и от нощта, без ни най-малък кафяв оттенък. Бяха замъглени от треската и болката, ала той беше видял нещо, което хареса и към което посегна. Рейчъл погледна надолу и видя, че през отвореното деколте на широката й и удобна памучна нощница гърдите й бяха напълно изложени на погледа му и допира му. Без да иска, беше предизвикала и двете му сетива.
    Ръцете й машинално потрепериха, докато продължаваше да го трие с влажната кърпа. Сетивата й се замаяха, умът й се опитваше да свикне с факта, че мъжът се беше събудил и бе проговорил, дори и да беше произнесъл една-единствена дума. По някакъв начин през дългите два дни, докато лежеше неподвижен, въпреки че й се искаше да се събуди, тя беше престанала да очаква това. Беше се погрижила за него като за дете и сега беше стъписана, така, както когато детето изведнъж проговори. Но непознатият не беше дете, а мъж. Истински мъж, ако се съдеше по откровението на единствената дума, която беше произнесъл. „Хубави“ беше казал той и страните й пламнаха.
    Тогава смисълът на тази единствена дума я осени и Рейчъл рязко се изправи. Той беше американец! Ако беше от друга националност, първата дума, която щеше да произнесе в изгарящата го треска, щеше да е на неговия роден език. Но тази единствена дума беше на английски, а неясният акцент беше определено американски. Заваленият говор можеше да се дължи и на естествения акцент, бил той южен или западен.
    Американец. Тя се замисли за дедите му, на които дължеше мургавия си тен, италианци или араби, унгарци или индианци, може би тъмнокоси ирландци? Испанци? Татари? Високите, издялани скули и тънкият нос можеха да се дължат на всяко едно от тези потекла, ала определено непознатият принадлежеше към огромната американска общност.
    Сърцето й все още беше неспокойно от вълнението. Дори след като изпразни купата с водата, изключи лампата и се мушна до него, Рейчъл все още трепереше и не можеше да заспи. Мъжът беше отворил очи и й беше проговорил. Беше направил съзнателни движения. Възстановяваше се! При тази мисъл от плещите й падна огромно бреме.
    Тя се обърна на една страна и го погледна, макар че едва виждаше очертанието на профила му в тъмнината на стаята. Но всяка частица от тялото й усещаше близостта му. Той беше топъл и жив, една странна смесица от болка и екстаз се надигаше в нея, защото по някакъв начин мъжът беше станал важен за нея, толкова важен, че смисълът на съществуването й бе безвъзвратно променен. Дори и след като той си тръгнеше, както и подсказваше здравият разум, тя никога нямаше да бъде същата. Диамантения залив й го беше подарил, един странен подарък от тюркоазните му води. Рейчъл се протегна и нежно погали мускулестата му ръка. После отдръпна пръсти, тъй като допирът до кожата му накара сърцето й отново да подскочи. Непознатият беше дошъл от морето, ала именно тя имаше основната заслуга за това.

Четвърта глава

    — Той е мъртъв, казвам ви.
    Строен мъж с кафява коса, която сивееше тук-там, и тясно, напрегнато лице, издаващо хладнокръвно спокойствие и самоконтрол, погледна говорещия с презрение и насмешка.
    — Смяташ ли, че можем да си позволим да предположим такова нещо, Елис? Нищо не сме открили, повтарям, нищо, което да ни доказва смъртта му.
    Тод Елис присви очи.
    — Няма как да е оцелял. Лодката се взриви като бензинов резервоар.
    Елегантна червенокоса жена мълчаливо ги слушаше. Тя се наведе, за да изгаси цигарата си.
    — Един от мъжете съобщи, че видял нещо или някого да пада зад борда.
    Елис почервеня от яд. Тези двамата бяха отстъпили пред него, когато решиха да атакуват, а сега се отнасяха към него като към някакъв аматьор. Не му харесваше. Той беше много повече от аматьор и те имаха дяволски голяма нужда от него, докато преследваха Сейбин. Планът не се получи така, както го бяха замислили, ала Сейбин не беше избягал и това беше най-важното нещо. Ако си мислеха, че е лесна работа да го хване човек, жестоко се лъжеха.
    — Дори и да е паднал във водата — търпеливо рече Елис. — Сейбин е ранен. Видяхме, че го улучихме. Бяхме на километри навътре в морето. Няма как да е стигнал до брега. Или се е удавил, или някоя акула го е разкъсала. Защо да рискуваме да привлечем внимание към себе си, като започнем да го издирваме?
    Бледосините очи на другия мъж гледаха през Елис и се взираха в миналото.
    — Да, но не говорим за някой обикновен човек, а за Сейбин. Колко пъти ни се е изплъзвал? Прекалено много, за да повярвам, че толкова лесно сме го убили. На лодката не открихме части от труп и ако, както казвате, той или се е удавил, или акулите са го изяли, пак щеше да има някакво доказателство. Претърсихме водите в продължение на два дни и не открихме нищо. Най-логичното нещо, което трябва да направим, е да продължим търсенето на брега.
    — Ако го направим, ще се изложим на показ.
    Жената се усмихна.
    — Не и ако го направим както трябва. Просто трябва да сме предпазливи. Най-голяма опасност за нас има, в случай че някоя лодка го е прибрала и го е закарала в болницата. Ако е успял да поговори с някого и да позвъни тук-там, няма да можем да се доберем до него. Обаче първо трябва да го открием. Съгласна съм с Чарлз. Твърде голям е залогът за нас, за да предположим, че просто е мъртъв.
    Лицето на Елис беше мрачно.
    — Имаш ли представа каква територия трябва да обходим? — попита той.
    Чарлз дръпна по-близо картата на Флорида и отбеляза мястото с X.
    — Като се имат пред вид разстоянията и прилива, които вече проверих, мисля, че трябва да съсредоточим усилията си в този район. — Той начерта дълъг овал върху картата и лекичко го потупа с писалката. — Ноел, провери всички болници в района, също и полицейския регистър за арестите, и открий дали не е постъпил пациент с огнестрелна рана за лечение. Докато ти се занимаваш с това, ние ще претърсим всеки сантиметър по бреговата линия. — Той се облегна на стола и впери в Елис леден поглед. — Можеш ли да се свържеш с хората си и да разбереш, без да предизвикаш съмнение, дали той се е обаждал на някого?
    Елис вдигна рамене.
    — Имам връзка, на която мога да разчитам.
    — Тогава се заеми. Може би чакахме твърде дълго.
    Другият щеше да се обади, помисли си Елис, ала това щеше да е само загуба на време. Сейбин беше мъртъв. Тези хора продължаваха да действат така, сякаш той беше супермен, който изчезва във въздуха и после отново се появява като по чудо. Е, добре, носеше му се славата, докато беше в полеви условия. Но това беше преди години. Оттогава сигурно бе загубил уменията си, докато бе седял зад скучното бюро. Не, Сейбин беше мъртъв. Елис беше сигурен в това.

    Рейчъл седеше на люлката на верандата с разтворен в скута й вестник, върху който имаше купчина зелени бобчета. До нея стоеше дълбока купа и тя систематично отваряше върха на шушулките, отстраняваше конците, след което отронваше зърната и ги слагаше в съда. Не обичаше да се занимава с това, ала обичаше да ги яде, така че беше необходимо зло. Лекичко се люлееше и слушаше портативното радио, поставено на перваза на прозореца. Слушаше някаква станция на средни вълни, но звукът беше намален, тъй като не желаеше да безпокои пациента си, който кротко спеше.
    Цяла сутрин очакваше той да се събуди най-после, ала вместо това се редуваха периоди на дълбок сън, след като аспиринът и охлаждането с кърпата намаляваха температурата му, и неспокойствие, когато отново се покачваше. Не беше нито отварял очи, нито проговарял отново, с изключение на това, че веднъж изстена и хвана рамото си с дясната си ръка. Рейчъл откопчи ръката му и я подържа, като го успокояваше с тих глас.
    Джо се размърда изпод олеандровия храст. В гърлото му се надигаше ръмжене. Рейчъл го погледна, после огледа двора и пътя, но нищо не видя. Джо не беше от кучетата, които обръщаха внимание на катериците или зайците.
    — Какво има? — попита тя с напрегнат от уплаха глас. Джо откликна на тона й и дойде точно пред стъпалата. Сега глухият тътен се превърна в силно ръмжене. Той беше насочил поглед към боровата горичка и склона, който водеше надолу към Диамантения залив.
    Двама мъже излязоха от горичката.
    Рейчъл продължи заниманието си съвсем небрежно, ала всяко мускулче в тялото й се напрегна. Вторачи се в тях, като реши, че това бе най-нормалното нещо, което трябваше да направи. Бяха облечени с леки памучни панталони, ризи и широки памучни якета. Тя погледна якетата. Бяха всичко друго, но не и практични, освен ако под тях не се криеха калъфи за пистолет през рамото.
    Мъжете прекосиха пътя и приближиха къщата. Ръмженето на Джо премина в лай. Той приклекна, а козината около врата му настръхна. Мъжете се спряха и Рейчъл забеляза движението, което единият от тях направи под якето си, преди да спре.
    — Извинете — извика тя, спокойно остави настрана зеления боб и се изправи. — По принцип Джо не обича непознатите, особено мъжете. Не допуска дори съседа в двора. Предполагам, че някога е бил наранен от мъже. Загубихте ли се, или лодката ви бе отнесена? — Докато говореше, Рейчъл слизаше по стъпалата и успокоително поглади гърба на Джо, като за