Скачать fb2
Опасно лекарство

Опасно лекарство


Артър ХейлиОпасно лекарство

КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ

    През 1979 година с излизането на книгата ми „Свръхтовар“ заявих, че се оттеглям от писателското поприще. Бях уморен. Нямаше какво повече да желая. И тогава бях и все още съм благодарен на милионите читатели в целия свят, които ме обогатиха във всяко отношение и ми осигуриха възможност да се откажа от своята литературна дейност.
    Имах желание в остатъка от живота си да прекарам повече време с обичната си съпруга Шийла — да попътуваме заедно, да ходя на риболов, да чета повече, да слушам музика за отмора и най-различни други работи, които не би могъл да си позволи един зает с ръкописа си автор.
    Изобщо не предполагах, че съм бил на една крачка от смъртта. Моят приятел и лекар доктор Едуард Робинс от Сан Франциско откри грозящата ме опасност — шест запушвания на коронарните артерии и настоя за незабавна хирургическа намеса. Доктор Дентън Кули и неговият екип от Тексаския институт за сърдечно болни, на които съм много признателен, ми направиха операция и четворен байпас.
    И тогава, както и през целия ни дълъг и щастлив живот, Шийла бе моята опора. Неслучайно героинята на този роман се нарича Силия — двете имена имат сходно звучене.
    След това премеждие здравето ми укрепна и приливът на енергия бе така силен, че веднъж Шийла каза:
    — Защо не напишеш още една книга?
    Аз я послушах. Резултатът е „Опасно лекарство“.

    А. Х.
    5 април 1984 година
    Отчаяните болести церят се
    с отчаяни лекарства. Или никак.
ШЕКСПИР, Хамлет
    Не стига, че сме затрупани от безчет възхвалявани лекарства, ами сега ни сервират ново.
ТОМАС ЗИДЕНХАМ, лекар, 1624–1689

ПРОЛОГ
1985

    В първокласния салон на Боинг 747 и вече на половин час от Лондон се намираха доктор Андрю Джордан и съпругата му. Той хвана ръката й и я задържа.
    — Не се тревожи — настоя доктор Джордан — нищо не би могло да се случи.
    — Ще се случи нещо! — отвърна тя. — Денис Донахю ще се погрижи за това.
    Андрю сбърчи вежди при споменаване името на щатския сенатор-популист.
    — Защо трябваше да ми разваляш апетита тъкмо когато се канех да обядвам?
    — Говоря сериозно, Андрю. Не забравяй, че имаше смъртни случаи, свързани с лекарството.
    — Но ти изобщо не знаеше за тях!
    — Няма никакво значение. Ако се образува наказателно дело, ще подведат под отговорност и мен. Могат даже да ме вкарат в затвора.
    Той се опита да разсее обземащото ги униние.
    — Още не са те вкарали, но ако успеят, обещавам да идвам всеки ден на свиждане и да ти нося торти със скрити в тях ножовки.
    — Ох, Андрю!
    Тя го погледна с усмивка на обич и тъга.
    „Колко е хубаво, мислеше той, след двадесет и осем години семеен живот да се възхищаваш на съпругата си, излъчваща красота, интелигентност и сила.“ Не, това не бе сантиментално настроение, каза си Андрю, беше се удивлявал хиляди пъти на тези и на много други нейни качества.
    — Това се казва любов! — дочу се нежен глас над главите им.
    Андрю погледна нагоре. Засмяна, лъчезарна стюардеса ги гледаше с възторг как си държат ръцете.
    — Любовта може да споходи и по-възрастните — каза й той с престорено безразличие.
    — Наистина ли? — отвърна нежният глас закачливо. — Никога не ми се е случвало. Още шампанско?
    — Да, моля.
    Андрю усети, че стюардесата го гледа и без да изпада в плен на суетата, осъзна, че още изглежда добре, дори в очите на младо момиче, което би могло да му бъде дъщеря. Как го бе описал миналата седмица оня лондонски коментатор във вестника? „Белокосият хубав и изискан лекар, съпруг на… и пр.“. Тогава това му се понрави, макар че не бе го споделил с никого.
    Доляха шампанско в чашите и Андрю се облегна назад. Бяха му приятни специалните добавки, предлагани на пътниците в първа класа, въпреки че днес те оставаха някак на заден план. Естествено тия удоволствия се дължаха на парите на съпругата му. Като доста търсен интернист Андрю имаше съвсем приличен доход, но много се съмняваше, че ще се изхвърли чак толкова, че да пътува първа класа от Лондон до Ню Йорк. А не би могъл дори и да помисли за частния самолет, с който Силия сама или понякога с него обикаляше из Северна Америка.
    „Грешка — бяха обикаляли“ — поправи се той. Не се знаеше какви промени ги очакват в следващите дни.
    Парите никога не бяха имали значение в съпружеския им живот. На тази тема нямаха никакви търкания. Още в самото начало тя бе категорична: всичко, което притежават, ще е общо. И банковата им сметка бе обща. Макар че напоследък Андрю имаше далеч по-малък принос, никой от тях не си губеше времето да прави сравнителни изчисления.
    Андрю потъна в размисъл. Двамата продължаваха да се държат за ръка, докато Боингът стремително бучеше на запад високо над Атлантическия океан.
    — Андрю, ти си ми незаменима опора — каза тя. — Винаги си до мен. И винаги си силен.
    — Не говори смешни неща. Винаги съм считал теб за силната — възрази той.
    — Има разни видове сила. На мен ми е необходима твоята.
    Започна обичайното раздвижване на стюардесите преди сервирането на храната. Върху отворените сгъваеми масички се появяваха бели покривчици и сребърни прибори.
    След малко госпожа Джордан каза:
    — Аз ще се боря, каквото и да става!
    — Нима не си се борила винаги?
    Както обикновено тя обмисляше много внимателно.
    — През следващите дни ще ангажирам адвокат. Трябва да е солиден, но сдържан. Прекалената показност няма да е от полза.
    — Сега вече си отново ти! — стисна ръката й той.
    Тя се обърна усмихната към него:
    — Ще седиш ли до мен в съда?
    — Всеки ден. Докато всичко приключи, пациентите ми могат да се погрижат самички за себе си.
    — Ти никога няма да допуснеш подобно нещо, но ми се иска да си до мен.
    — Има и други лекари на тоя свят. Ще подготвя всичко, както му е ред.
    — Навярно с добър адвокат можем да направим чудеса — сподели тя.
    Андрю гребна с ножа си от порцията хайвер, която току-що му поднесоха. Колкото и сложни да бяха проблемите, това удоволствие не биваше да се отминава.
    — Защо не? — потвърди той, докато мажеше хайвер на препечената филийка хляб. — Ние двамата започнахме с чудо. После ти извърши и други чудеса. Никак не изключвам още едно! Този път само за теб.
    — Наистина би било чудо!
    — Ще бъде — мило я поправи той.
    — Андрю затвори очи. От шампанското и от височината му се приспа. В унес той си спомни за първото чудо.
    Бе много отдавна.

ПЪРВА ЧАСТ
1957–1963

1

    Доктор Джордан каза тихо:
    — Съпругата ви умира, Джон. Остават й само няколко часа.
    От жал към изправения пред него слабичък младеж с бледо, изтерзано лице, облечен в сини работни дрехи, той добави:
    — Да можех да ви кажа нещо друго. Но знам, че искате да научите истината.
    Те разговаряха в болницата „Сейнт Бийд“ в Мористаун, Ню Джързи. Шумът на отиващия си ден — шумът на един малък град — едва-едва се промъкваше отвън и плахо нарушаваше мълчанието между двамата.
    На слабата светлина в болничната стая Андрю забеляза, че адамовата ябълка на мъжа срещу него подскочи конвулсивно два пъти, преди той да се съвземе и да може да промълви.
    — Просто не мога да повярвам. Ние току-що започнахме семейния си живот. Току-що сложихме началото. Нали знаете, имаме бебе.
    — Да, знам.
    — Толкова е…
    — Жестоко?
    Младежът кимна. Добър, скромен човек, отруден на вид. Джон Роу, двадесет и пет годишен — само четири години по-млад от доктор Джордан — понасяше удара с мъка, но това не бе чудно. Андрю искаше да го утеши някак. Макар че доста често бе срещал смъртта и лесно долавяше признаците на нейното приближаване, още не знаеше как да се държи с приятелите и близките на умиращия. Дали лекарят трябва да говори направо или да търси заобиколен начин? Въпрос, по който не се четяха лекции нито в медицинската академия, нито някъде другаде.
    — Вирусите са коварни, макар че в повечето случаи не са толкова упорити както при Мери. Обикновено се повлияват от лечението — обясни Андрю.
    — Нищичко ли няма? Някакво лекарство, което би могло…
    Андрю поклати глава. Излишно бе да дава подробния отговор: „Още не е открито лекарство за остра кома при напреднала форма на инфекциозен хепатит.“ Безполезно беше и да казва, че е обсъждал случая със своя колега и партньор доктор Ноа Таунсенд, специалист с много по-голяма практика и главен лекар на болницата.
    Само преди един час той бе казал на Андрю:
    — Направил си всичко, което зависи от теб. Аз не бих могъл да сторя нищо повече.
    И тогава Андрю реши да потърси Джон Роу във фабриката в близкия град Бунтон, където той бе застъпил на работа вечерна смяна.
    По дяволите! Андрю стрелна с поглед високото метално легло и неподвижната фигура. В стаята нямаше друг, тъй като на вратата откъм коридора ярко се открояваше надпис „изолатор“. На статива до болната висеше банка, чието съдържание — декстроза, физиологичен разтвор и витамин В-комплекс се вливаше капка по капка през една игла във вената на предмишницата й. Навън се бе стъмнило. Валеше силен дъжд и от време на време се чуваше тътен на буря. Отвратителна нощ. Последна в живота на младата съпруга и майка, която само преди седмица бе здрава и жизнена. По дяволите! Жестоко, наистина.


    Само няколко дни преди отиващия си петъчен ден — в понеделник — при Андрю влезе Мери Роу, дребничка, хубавка, макар и явно неразположена. Оплака се, че й е зле, чувства се отпаднала и няма апетит, а температурата й е 38 градуса.
    Преди четири дни, каза му госпожа Роу, имала същите оплаквания и няколко пристъпа на повръщане, ала на другия ден й станало по-добре и помислила, че се е оправила. Но ето че я повторило. Сега тя се чувствала ужасно, по-зле отпреди.
    Андрю провери бялото на очите на Мери Роу — виждаше се жълтеникав оттенък. Поява на жълтеница личеше и в някои кожни участъци. Той палпира черния й дроб — бе увеличен и болеше при натиск. Зададе й няколко въпроса и разбра, че миналия месец са били заедно със съпруга си на екскурзия в Мексико. Да, за по-евтино отседнали в малък второкласен хотел. Да, там тя яла местна храна и пила от тамошната вода.
    — Веднага постъпвате в болницата — й каза Андрю, — ще направим изследване на кръвта за всеки случай, но съм сигурен, че имате инфекциозен хепатит.
    И понеже Мери се стресна, той обясни, че по всяка вероятност в Мексико се е заразила от храна или вода. Подобни случаи бяха често явление в страни, където не се обръща достатъчно внимание на хигиената.
    Лечението, каза Андрю, ще бъде поддържащо, с венозно вливане на течности. Деветдесет и пет на сто от болните се възстановяват напълно за три-четири месеца, макар че Мери ще е в състояние да се прибере в къщи след броени дни, добави той.
    Мери го бе запитала с тъжна усмивка:
    — А останалите пет процента?
    Андрю се бе засмял и бе отвърнал:
    — Забравете ги! Тази част от статистиката не касае вашия случай.
    Точно тук бе сгрешил.
    Вместо да се подобрява, състоянието на Мери Роу се влошаваше. Билирубинът в кръвта й показваше все по-високи стойности — признак за тежка форма на жълтеница, очевидна и от обезпокояващите петна по кожата. Кризата се изостри и в сряда изследванията сочеха опасно ниво на амоняка в кръвта. Заболелият черен дроб не можеше да се справя с образуващия се в червата амоняк.
    Вчера се влоши и психическото състояние на болната. Мислите й бяха объркани, тя бе изгубила чувство за ориентация, не знаеше къде се намира, не бе в състояние да познае нито Андрю, нито съпруга си. Тогава Андрю предупреди Джон Роу, че положението на съпругата му е много сериозно.
    В четвъртък през целия ден доктор Джордан бе угнетен от мисълта, че не може да й помогне и докато преглеждаше други пациенти, продължаваше да мисли по този въпрос, но без резултат. Очевидно една от пречките за възстановяване на организма бе натрупването на амоняк в кръвта. Как да го отстрани? Медицината не предлагаше никакъв изход.
    В края на краищата, и то съвсем несправедливо, той си изкара яда на една жена-търговски пътник, появила се в кабинета му късно след обяд от името на някаква проклета фирма за лекарства. Вече не си спомняше нито името, нито външния й вид, освен че носеше очила и бе млада, просто дете, вероятно без никакъв опит.
    Тя бе от „Фелдинг-Рот Фармасютикълс“. После Андрю се чудеше защо когато от информацията съобщиха за нея, се беше съгласил да я приеме. Може би, за да научи нещо ново, макар че докато тя говореше за най-новия антибиотик на нейната фирма, мислите на доктор Джордан блуждаеха другаде. Жената се възмути:
    — Вие дори не ме слушате, докторе!
    Това естествено го вбеси:
    — Може би, защото мисля за нещо по-важно и вие само ми губите времето!
    Прозвуча грубо — нещо, което обикновено не би допуснал. Но растящото му безпокойство за Мери Роу съвпадна с отдавнашната му неприязън към лекарствените фирми и към постоянния им натиск да продадат стоката си на всяка цена. Естествено имаше някои много добри лекарства, производство на големи фирми, но увлечението по дребно търгашество и умилкване около лекарите му се струваше обидно. С такава практика се сблъска за пръв път още в медицинския факултет. Там студентите — бъдещите лекари, които щяха да предписват препарати (един добре известен на търговците факт) — бяха обект на преследване, ласкателство и угодничество от страна на лекарствените фирми. Освен това търговците раздаваха стетоскопи и медицински чанти, приемани с възторг от някои студенти. За разлика от тези свои колеги, Андрю предпочиташе да не е зависим от никого и сам да си купува необходимото, макар че не разполагаше с много средства.
    — Може би ще ми кажете, докторе, какво е това чак толкова важно нещо? — полюбопитства жената от „Фелдинг-Рот“.
    Тогава той троснато й обясни критичното положение на Мери Роу поради голямото количество амоняк в кръвта и злъчно добави, че би желал компании като „Фелдинг-Рот“, вместо да рекламират някакъв антибиотик от рода „и ние ги правим“, който навярно не е нито по-добър, нито по-лош от дузина подобни препарати вече залели пазара, да разработят препарат, който да възпрепятства прекомерната концентрация на амоняк в кръвта…
    После млъкна вече от неудобство заради грубото си държание и сигурно щеше да й се извини. Тя обаче междувременно бе събрала материалите и мострите и вече си тръгваше, като каза на излизане от кабинета му само:
    — Довиждане, докторе.
    Тъй миналият ден не предложи нищичко ново, с което Андрю да помогне на пациентката си Мери Роу.
    Тази сутрин по телефона позвъни старшата сестра на етажа г-жа Лъдлоу:
    — Доктор Джордан, безпокоя се за вашата пациентка Мери Роу. Тя изпада в кома, не реагира на нищо.
    Андрю светкавично се озова в болницата. Специализант-ординаторът бдеше при Мери Роу, вече изпаднала в дълбока кома. Още когато фучеше с автомобила си към болницата, за доктор Джордан бе съвсем ясно, че и най-отчаяните усилия няма да помогнат за спасяване на болната. Единственото, което им оставаше, бе да продължат интравенозното вливане на лекарствения разтвор. И надеждата.
    Към края на деня се разбра, че надежда няма. Мери Роу си отиваше. Съпругът й едва сдържайки сълзите си, запита:
    — Докторе, дали тя ще дойде в съзнание? Ще разбере ли Мери, че съм тук?
    — Съжалявам, но няма такива изгледи — каза Андрю.
    — Нищо, аз ще си остана при нея.
    — Разбира се. Медицинските сестри ще бъдат наблизо. Ще кажа и на ординатора.
    — Благодаря, докторе.
    Излизайки, Андрю се замисли: благодарност за какво? Почувства нужда от чашка кафе и тръгна натам, където знаеше, че ще го намери.


    Лекарският салон бе пестеливо обзаведен с няколко стола, лавица за пощата, телевизор, малко писалище и гардеробчета за лекарите, но осигуряваше две важни предимства — възможност за уединение и винаги горещо кафе. Там Андрю не завари никого. Наля си кафе и се отпусна в едно старо, доста износено кресло. Нищо не го задържаше в болницата, но той инстинктивно отлагаше тръгването към ергенския си апартамент. Беше му го намерила Хилда, съпругата на Ноа Таунсенд — удобно жилище, но понякога се чувстваше много самотен в него.
    Кафето бе горещо. Докато изстине, Андрю реши да прегледа новия брой на вестник „Нюарк старледжър“. На първа страница централно място заемаше съобщение за някакъв „спутник“, нещо като сателит на Земята, изпратен в космоса от русите с тържествени фанфари, възвестяващи „утрото на нова космическа ера“. Докато се очаквало, според вестниците, президентът Айзенхауер да вземе мерки за ускоряване космическата програма на САЩ, американските учени се почувствали „шокирани и унизени“ от техническото превъзходство на русите. На Андрю му се прииска шокът да засегне и медицинската наука. Въпреки че през дванадесетте години след Втората световна война тя бе постигнала голям напредък, все още продължаваше да страда от сериозни празноти и въпроси без отговор.
    Андрю захвърли вестника и посегна към „Медикъл икъномикс“ — списание, което ту го разсмиваше, ту го смайваше. Твърдеше се, че то се ползувало с най-голяма популярност сред лекарите, измествайки дори престижния ежемесечник „Ню Ингланд джърнъл ъф медсин“.
    Целта на „Медикъл икъномикс“ бе да просвещава лекарите как да печелят много пари и как да ги инвестират и харчат. Той зачете статията „Осем начина за намаляване данъчното облагане при частната практика“. Навярно нямаше да е зле да научи нещо в тази област, понеже боравенето с парите, които всеки лекар в края на краищата изкарваше, бе още една тема извън програмата на лекциите в медицинския факултет. А сумите, постъпващи в банковата му сметка, откакто започна работа с доктор Таунсенд — вече година и половина — просто го смайваха. За Андрю това бе едно непознато и съвсем не лошо преживяване. Той нямаше намерение да става роб на парите, но все пак…
    — Извинете, докторе.
    Женски глас. Доктор Джордан се обърна.
    — Не ви намерих в частния кабинет, доктор Джордан, и затова реших да проверя дали сте в болницата.
    Дявол да го вземе! Вчерашната жена от фирмата за лекарства. Шлиферът й бе мокър. По кестенявата й коса се стичаха дъждовни капки, а очилата й се бяха запотили от водата. Виж ти, с цялата си наглост се вмъкнала тук!
    — Сигурно не знаете, че тук не е за външни лица-започна той. — Освен това аз не се срещам с търговци…
    — В болницата — прекъсна го тя. — Да, зная, но мисля, че въпросът, по който съм дошла е сериозен.
    С бързи отмерени движения тя остави своето куфарче на земята, свали очилата си, изтри ги и започна да съблича шлифера си.
    — Ужасно е навън! Докато мина през паркинга, станах вир-вода.
    — Какво е това толкова важно нещо?
    Жената, която отново му направи впечатление с възрастта си — млада, вероятно не повече от двадесет и четири годишна — метна шлифера си на един стол. Тя отвърна бавно и внимателно.
    — Амонякът, докторе. Вчера ми казахте, че ваша пациентка, болна от хепатит, умира от натрупване на амоняк в кръвта. Казахте, че бихте желали…
    — Знам какво съм казал!
    Жената го изгледа косо с ясните си сивозелени очи. Андрю почувствува, че има работа със силна личност. Не можеше да се каже, че е хубава, мислеше си той, макар че имаше приятно лице с високи скули. Ако си изсуши косата и я среши, вероятно ще изглежда по-добре. Фигурата й, без шлифера, не беше лоша.
    — Не се съмнявам, докторе, сигурна съм, че паметта ви е по-добра от обноските.
    Андрю се опита да каже нещо, но тя го прекъсна с нетърпелив жест:
    — Вчера не ми се удаде възможност да ви кажа, че моята компания „Фелдинг-Рот“ от четири години работи върху препарат за намаляване продукцията на амонячни съединения от чревните бактерии, който вероятно би помогнал в критична ситуация, в каквато е изпаднала и вашата пациентка. Нямах обаче представа докъде са стигнали колегите от дирекцията за научни изследвания.
    — Радвам се, че има опити в тази насока — отвърна Андрю, — но все още не мога да разбера…
    — Ще разберете, ако слушате.
    Тя отметна няколко мокри кичура коса, паднали на лицето й.
    — Те вече са разработили лекарството и са го приложили успешно върху животни. Нарича се лотромицин. Вече е готово за изпитания върху хора. Успях да взема малко и го донесох.
    Андрю стана от креслото:
    — Ако правилно ви разбирам, госпожице…
    Той не можа да си спомни нейното име и за пръв път се почувства неловко.
    — Изобщо не съм очаквала, да си спомните името ми — отново това неспокойствие. — Аз съм Силия де Грей.
    — Да не би да намеквате, госпожице де Грей, да предпиша на пациентката си непознато лекарство още в експериментален стадий, изпробвано само върху животни?
    — Приложението на всяко ново лекарство неизбежно започва от някой човек.
    — Ако не възразявате, аз не желая да предписвам пръв вашето лекарство — каза Андрю.
    Силия де Грей повдигна скептично едната си вежда. Гласът й стана по-рязък:
    — Дори когато пациентката ви умира и не може да й се помогне с нищо друго? Как е тя днес, докторе?
    — По-зле от вчера — той замълча в колебание. — Изпадна в кома.
    — Значи тя наистина умира!
    — Вижте, госпожице де Грей, сигурен съм в добрите ви намерения и съжалявам, че ви посрещнах с груб тон. За нещастие вече е много късно. Късно е да се започва с експериментални лекарства, а дори да бих приел, имате ли представа за всичките формалности, с които трябва да се съобразим?
    — Да — потвърди тя. Очите й светнаха и се втренчиха в Андрю. Стори му се, че започва да харесва тази пряма и смела жена с вид на момиче. Тя продължи:
    — Да, знам съвсем точно какви процедури и протоколи се изискват. Вчера, след като излязох от кабинета ви, се занимавах само с този въпрос, да, и с нашия директор на научните изследвания, притисках го да ми даде лотромицин — засега има съвсем малко количество. Но успях да взема от нашите лаборатории долу в Камдън едва преди три часа и бързах с колата дотук, без никакво спиране в това ужасно време.
    Андрю започна:
    — Благодарен съм…
    Тя обаче припряно кимна:
    — Освен това доктор Джордан набавени са и необходимите документи. Остава само да се вземе писмено разрешение от тази болница и от най-близкия роднина на пациентката.
    Той се вторачи в нея и само успя да измънка:
    — Да ме вземат мътните.
    — Губим време! — подкани го Силия де Грей. Тя бе отворила куфарчето си и вадеше документите.
    — Моля прочетете най-напред това. Описание на лотромицина, направено за вас от научноизследователската дирекция на „Фелдинг-Рот“. Ето и указание от нашия директор по медицинските въпроси как се прилага препаратът.
    Андрю взе двата материала, които очевидно бяха първите от цял куп други.
    Още първите редове приковаха вниманието му.


    Бяха минали почти два часа.
    — Няма какво да губим, Андрю, при твоята безнадеждно болна — гласът в телефонната слушалка бе на Ноа Таунсенд.
    Успял след упорито търсене да го открие на някаква вечеря с приятели, Андрю му описа характеристиките на експерименталния препарат лотромицин.
    Таунсенд продължи:
    — Казваш, че съпругът е съгласен?
    — Даде писмено съгласие. Обадих се и на началника на болницата у дома. Той дойде и попълни декларацията на машина. Подписана е вече от съпруга и от свидете пи.
    Андрю говори предварително с Джон Роу в коридора, до болничната стая на съпругата му. Младият човек се въодушеви дотолкова, че доктор Джордан трябваше да го предупреди да не възлага големи надежди и да не очаква особена промяна. Подписът на формуляра беше доста разкривен, тъй като ръката на Джон трепереше от вълнение. Но все пак беше подпис — законните изисквания бяха спазени.
    Андрю обясни на Ноа Таунсенд:
    — Началникът на болницата потвърди, че другите документи на „Фелдинг-Рот“ са в ред. Явно нещата се улесняват, понеже лекарството не се пренася извън границите на щата.
    — Трябва да впишеш на всяка цена тези подробности в картона на болната.
    — Вече съм го направил.
    — И сега ти е нужно само моето разрешение?
    — За болницата. Да.
    — Давам го — потвърди доктор Таунсенд. — Не защото имам някаква надежда. Андрю, сигурен съм, че пациентката ти няма да се оправи, но нека да опитаме невъзможното! Мога ли вече да се върна на масата при вкусния печен фазан?
    Андрю постави телефонната слушалка на мястото. Говореше от сестринската стая.
    — Готово ли е всичко? — запита той.
    Дежурната сестра, вече пенсионерка, работеща по извънсписъчния състав, бе приготвила табличка със спринцовка. Тя отвори хладилника, взе и постави на табличката стерилното флаконче, донесено от представителката на „Фелдинг-Рот“.
    — Да, готово — отговори тя.
    — Хайде да вървим.
    При леглото на Мери Роу седеше доктор Овъртън, ординаторът от сутринта. Зад него Джон Роу крачеше насам-натам.
    Андрю разясни действието на лекарството на колегата си, плещест открит тексасец, който с провлачен тон запита:
    — Вярвате ли в чудеса?
    — Не — отсече Андрю, и се обърна към съпруга на Мери Роу. — Искам пак да ви кажа Джон, надеждата е много малка, почти никаква, просто при тези обстоятелства…
    — Разбирам — прошепна Джон с развълнуван глас. Сестрата подготви Мери за инжекция — мускулна, в бедрото. Андрю поясни на доктор Овъртън:
    — Според указанията на фирмата-производител същата доза трябва да се прилага на четири часа. Оставил съм предписание, но искам…
    — Аз ще съм тук, шефе. И о’кей, на четири часа! — а после прошепна. — Хайде на бас, че нищо няма да излезе! Даже ви давам аванс…
    Андрю го изгледа и той млъкна. Тексасецът бе на специализация в болницата от една година и прояви голяма компетентност като лекар, но се оказа пословично коравосърдечен.
    След като постави инжекцията, сестрата провери пулса и кръвното налягане на болната.
    — Не реагира, докторе. Без промяна в жизнените функции — докладва тя.
    Андрю кимна за момента с известно облекчение. Не очакваше положителен резултат, но не изключваше напълно тази възможност, особено при експерименталните лекарства. Въпъреки това много се съмняваше, че Мери Роу ще издържи до сутринта.
    — Ако състоянието й се влоши още повече, телефонирайте ми у дома — нареди той.
    На излизане се обърна към съпруга с едно тихо: „Лека нощ, Джон“ и си тръгна.
    Едва след като се прибра в къщи, Андрю се сети, че бе забравил да се обади на служителката от „Фелдинг-Рот“, която остана да чака в лекарския салон. Този път си спомни името й — де Грей. Синди ли беше? А, не, Силия. Понечи да й телефонира, после реши, че сигурно сама е успяла да се осведоми за направеното. Отложи разговора с нея за следващия ден.

2

    В събота сутрин Андрю обикновено приемаше пациенти в кабинета си от 10 часа, а към обяд се отбиваше в болницата. Сега той обърна обичайния график и бе в „Сейнт Бийдс“ към 9 часа.
    Бурната, дъждовна нощ бе отстъпила на свежа и ясна утрин. Малко студена, но слънчева.
    Докато доктор Джордан изкачваше външната стълба на болницата, главната врата с трясък се отвори и оттам изскочи доктор Овъртън. Беше много развълнуван, косата му беше разрошена сякаш ставайки от сън, в бързината бе пропуснал да се среши. Той сграбчи Андрю за ръката и задъхано заговори:
    — Опитах се да ви телефонирам. Бяхте вече излязъл. Портиерът ми каза, че сте тръгнал насам. Исках пръв да ви хвана на влизане.
    Андрю издърпа ръката си.
    — Какво е станало? — учуди се той.
    Ординаторът с мъка преглътна:
    — Нищо. Елате с мен!
    Овъртън тръгна пред Андрю по коридора и влезе пръв в асансьора. Нито говореше, нито дори поглеждаше доктор Джордан в очите, докато не стигнаха на четвъртия етаж. Там стремително излезе и бързо закрачи, следван от Андрю.
    Двамата се озоваха пред болничната стая, в която миналата вечер Андрю бе оставил Мери Роу в безсъзнание, съпруга й, дежурната сестра и Овъртън.
    — Влезте! — подкани ординаторът. — Влезте вътре.
    Андрю отвори вратата и замръзна стъписан. Зад гърба си чу гласа на тексасеца:
    — Трябваше да приемете баса ми, доктор Джордан! Никога нямаше да повярвам, ако не го бях видял с очите си.
    Андрю отвърна тихо:
    — Аз самият не мога да повярвам.
    Мери Роу, в пълно съзнание, със синя дантелена нощница, му се усмихваше, седнала в леглото. Въпреки че едва й стигаха силиците да раздвижи устните си, нейното състояние в сравнение с дълбоката кома миналата нощ изглеждаше чудо. Предишният силно жълт цвят на кожата й сега бе доста избледнял. При появата на Андрю, съпругът й стана и засмян до уши протегна ръце:
    — Благодаря, докторе. О, колко съм ви признателен!
    Адамовата ябълка на Джон Роу пак заподскача нагоре-надолу, когато Андрю му подаваше ръка.
    Откъм леглото се дочу немощният, развълнуван глас на Мери Роу:
    — Бъдете благословен, докторе.
    Дойде ред и на ординатора. Той стисна ръката на Андрю:
    — Поздравления!
    И със съвсем променен глас добави: — Сър.
    Андрю изненадан забеляза, че очите на снажния тексасец бяха замрежени от сълзи.
    В стаята шумно влезе главната сестра, госпожа Лъдлоу. Винаги заета и сериозна, сега тя сияеше от радост.
    — Из цялата болница говорят за вас, доктор Джордан!
    — Вижте какво — отвърна Андрю, — това бе едно експериментално лекарство, лотромицин. Донесоха ми го, аз не бях…
    — За нас вие сте герой! Ако бях на ваше място, нямаше да се дърпам — прекъсна го сестрата.
    — Наредих да й направят кръвна картина — докладва ординаторът. — Амонякът е под токсичното ниво. Били-рубинът не се повишава. По-нататък продължаваме с обичайното лечение.
    И промърмори на себе си:
    — Невероятно!
    Андрю се обърна към пациентката:
    — Радвам се за вас, Мери!
    Изведнъж се досети:
    — Някой да е виждал онова момиче от „Фелдинг-Рот“? Госпожица де Грей?
    — Преди малко се въртеше насам — отговори сестра Лъдлоу — може би е в сестринската стая.
    — Извинете ме — каза Андрю и излезе.
    Силия де Грей чакаше в коридора. Беше с друг тоалет. На лицето й меко грееше усмивка.
    Щом погледите им се срещнаха, Андрю усети, че между двамата се породи някакво стеснение.
    — Изглеждате много по-добре със суха коса — каза той.
    — И вие не сте язвителен като вчера!
    Настъпи кратко мълчание. Андрю запита:
    — Разбрахте ли?
    — Да.
    — Там… — той посочи към болничната стая — там те благодариха на мен. Но вие сте човекът, на когото ние всички трябва да благодарим.
    Тя се усмихна:
    — Вие сте докторът.
    После изведнъж всички бариери рухнаха — двамата се смееха и плачеха заедно. За своя голяма изненада той сграбчи Силия и я целуна.
    Когато седнаха на чашка кафе и си разделиха една кифличка в бюфета на болницата, Силия де Грей свали очилата си и каза:
    — Телефонирах на нашия директор по медицинските въпроси и му казах за случилото се. Той говорил с някои от изследователите на „Фелдинг-Рот“. Всички са много щастливи.
    — И с право. Създали са чудесно лекарство — отвърна Андрю.
    — Поръчаха ми да ви питам дали ще подготвите материал за публикация с описание на случая и резултатите от приложението на лотромицина, която да се предложи на някое медицинско списание.
    — С удоволствие — каза той.
    — Това естествено ще бъде от полза за „Фелдинг-Рот“ — нейният глас прозвуча делово. — Имаме желание лотромицинът да заеме мястото си сред най-добрите препарати и да постигне голям успех на пазара. За вас също няма да е зле.
    Андрю потвърди с усмивка:
    — Сигурно.
    Докато отпиваше кафе от чашата, той се замисли. Беше му съвсем ясно, че само по една щастлива случайност, благодарение на удивителната и чаровна млада жена, седнала срещу него, той бе участвал в написването на една страница от историята на медицината. Малцина бяха лекарите, на които изобщо им се отдаваше такъв шанс.
    — Вижте, искам да ви кажа нещо — започна Андрю. — Вчера, Силия, вие бяхте напълно права за лошото ми държание. Отнесох се грубо към вас и моля да ме извините.
    — Не е необходимо — енергично отвърна тя. — Хареса ми как се държахте. Тревожехте се за вашата болна и не ви интересуваше нищо друго. Явно бяхте много загрижен. Но вие винаги сте такъв, нали?
    — Откъде знаете? — изненада се той.
    — Казаха ми — отново бързата, топла усмивка.
    Тя пак си сложи очилата. Изглежда й беше станало навик да ги сваля и да ги слага.
    — Знам много неща за вас, Андрю Джордан — продължи Силия. — Отчасти защото съм професионално задължена да опознавам лекарите и отчасти… е, по-късно ще стигна и до този въпрос.
    Колко различни лица има това необичайно момиче, помисли той.
    — А какво знаете? — полюбопитства Андрю.
    — Ами най-напред, вие сте бил отличник на вашия курс в медицинския факултет при университета „Джон Хопкинс“. Второ, стажувал сте като интернист и ординатор в болницата „Масачузетс Дженерал“ — там отиват най-добрите. После доктор Таунсенд ви е избрал между петдесет кандидати за свой партньор, понеже се е убедил, че вие сте способен. Да продължавам ли?
    — Има ли още? — засмя се той.
    — Да… още, че вие сте много мил човек, Андрю. Всички го казват. Естествено, открила съм и някои недостатъци.
    — Вие ме смайвате! Да не искате да кажете, че в крайна сметка не съм идеален?
    — Имате няколко тъмни петънца — продължи Силия. — Например за лекарствените фирми. Много сте предубеден към нас. Е, съгласна съм, че някои работи…
    — Спрете! Тук спрете! — вдигна ръка Андрю. — Признавам, че съм предубеден. Искам обаче да ви кажа, че тази сутрин съм готов да си променя мнението.
    — Добре, но недейте го променя напълно — гласът на Силия отново прозвуча делово. — В нашия бранш има много хубави неща и вие на практика се убедихте в едно от тях. Има обаче и някои не толкова хубави. Аз също не ги харесвам и се надявам да ги отстраня.
    — Вие да ги отстраните? — повдигна вежди той. — Вие лично?
    — Знам какво си помислихте — че съм жена.
    — Понеже го казахте — да.
    Силия продължи със сериозен тон:
    — Идва време, всъщност то вече е дошло, когато жените ще правят много неща, недостъпни за тях в миналото.
    — Точно сега съм готов да го повярвам, особено що се отнася до вас — отвърна Андрю. — Споменахте, че по-късно ще ми кажете още някои неща, които ме засягат.
    За пръв път Силия де Грей се поколеба.
    — Да, казах — тя прониза Андрю със силните си сивозелени очи. — Смятах да отложа този въпрос за друг път, когато се срещнем отново, но нищо не пречи да ви го кажа и сега. Реших да се омъжа за вас.
    Наистина беше невероятна! Какъв характер! Кипеше от енергия и жизненост, да не говорим за изненадващата й дързост. Андрю срещаше за пръв път в живота си такъв човек. Отначало понечи да се засмее, после изведнъж промени решението си.
    Един месец по-късно на скромно тържество, в присъствието на няколко близки приятели и роднини Андрю Джордан и Силия де Грей встъпиха в граждански брак.

3

    На втория ден от сватбеното им пътешествие Силия каза на Андрю:
    — Бракът ни ще бъде хубав. Ние с теб ще го направим хубав.
    — Според мен… — Както се обръщаше върху голямата хавлия, на която лежаха и двамата, Андрю успя да целуне съпругата си по врата — вече сме го направили.
    Те бяха дошли на един от бахамските острови-Елойтъра. По ширналото се ясно небе имаше само няколко тънки облачета, обсипани от топлите лъчи на късното утринно слънце. По брега, чийто бели пясъци се губеха сякаш в безкрайността, не се мяркаше жив човек. Бриз от морето размърда листата на палмите и накъдри на вълнички спокойната прозрачна вода.
    — Ако говориш за секса, ние двамата наистина сме в добра форма — погледна го Силия.
    Той се повдигна на лакът:
    — В добра форма ли? Ти си същински динамит! Къде си го учила… — Андрю спря — не, не ми отговаряй!
    — Аз бих могла да ти задам същия въпрос — шеговито отвърна тя. И спускайки ръка по бедрото му, леко плъзна език по очертанията на неговите устни.
    Той протегна ръце към нея и прошепна:
    — Хайде да отидем в бунгалото.
    — А защо не тук? Или ей там във високата трева?
    — И да подлудим туземците, а?
    Тя се разсмя, а Андрю я издърпа да стане и двамата затичаха по плажа.
    — Ама ти си бил срамежлив! Каква свенливост! Никога не съм допускала.
    Той я въведе в тръстиковото бунгало, което бяха наели предишния ден и в което щяха да прекарат още десетина дни.
    — Не искам да те деля с мравките и рачетата по пясъка. Ако това се нарича свенливост, нямам възражения — обясняваше той, докато си сваляше банските гащета.
    Силия го бе изпреварила. Хвърлила бикините си, тя лежеше гола на леглото и продължаваше да се смее. След час двамата отново се появиха на плажа.
    — Бях започнала да ти казвам, че нашето семейство…
    — Ще бъде едно прекрасно семейство — довърши Андрю. — Съгласен съм.
    — И за да бъдем наистина образцова двойка, трябва да изпълним житейския си дълг.
    Андрю се бе отпуснал блажено по гръб, с длани под главата.
    — Пак съм съгласен — потвърди той.
    — Тъй че трябва да си имаме деца.
    — Ако мога нещо да помогна, само ми…
    — Андрю! Моля те бъди сериозен.
    — Не мога. Прекалено съм щастлив.
    — Тогава аз ще стана сериозна и заради двама ни.
    — Колко деца? — запита той. — И кога?
    — Мислих и за това. Надявам се да имаме две — първото, колкото е възможно по-скоро, а второто-две години след него. Тъй ще съм приключила с ражданията, преди да навърша тридесет.
    — Много хубаво и доста експедитивно — одобри Андрю. — Искам да знам имаш ли планове за старините си-да кажем от тридесет и първата година нататък.
    — Ще правя кариера. Не съм ли ти казвала?
    — Не си спомням. Ако нямаш нищо против, любов моя, внезапният ни скок в лоното на брака не ни позволи да се отдадем на житейски размисли и дискусии.
    — Прав си — да, споделих плановете си за децата със Сам Хоторн. Получих пълното му одобрение.
    — Браво на Сам, който и да е той — Андрю сбърчи вежди. — Чакай, не беше ли на сватбата ни, този от „Фелдинг-Рот“?
    — Точно той. Сам Хоторн е моят началник, регионалният търговски директор. Беше с жена си Лилиан.
    — Сетих се. Всичко си спомням.
    Сякаш бе пред очите му — висок, дружелюбен мъж, вероятно към тридесет и пет годишен, започнал отрано да оплешивява. Скулест, с изсечени черти на лицето, което напомняше на Андрю за релефните образи, изваяни в скалите на Маунт Ръшмор. А съпругата на Сам Хоторн бе една очарователна брюнетка.
    Прехвърляйки наум събитията през последните три дни, Андрю помоли Силия:
    — Не ми забелязвай, аз тогава бях като замаян.
    И се досети, че една от причините за това бе появяването на Силия с бял тоалет и къс воал в залата на един местен хотел, където бяха решили да се оженят. Ритуалът щеше да изпълни един приветлив съдия, член на управителния съвет на болницата „Сейнт Бийдс“. Доктор Таунсенд водеше Силия под ръка.
    Ноа Таунсенд бе съвсем подходящ за случая — образец на улегнал лекар. С посребрената коса и лъхащото достолепие той приличаше на британския министър-председател Харолд Макмилан, който често се оказваше в центъра на политическите новини, при сегашната му роля на помирител между Великобритания и САЩ след възникналите между тях разногласия по повод на Суецкия канал.
    На сватбата бе дошла от Филаделфия майката на Силия — дребна на ръст жена, вдовица, склонна винаги да бъде в сянка. Бащата на Силия бе загинал във Втората световна война и затова в ритуала се налагаше да участва Таунсенд.
    Андрю затвори очи — не толкова заради ослепителните слънчеви лъчи, а по-скоро да си представи мига, в който Ноа въведе булката…
    На Андрю му се струваше, че от незабравимата сутрин в бюфета на болницата, когато Силия направо заяви решението си да се омъжи за него, все повече го омайваше магията на нейното очарование. Мислеше, че може да изрази всичко с една дума — любов — но всъщност бе нещо повече и по-различно, — бе изоставил съзнателно търсената самота и всеотдайно бе свързал живота си и своето аз с нейните, при което у него се породи неописуем възторг и радост. Нямаше друга като Силия. С нея не можеш да скучаеш дори за миг. Изненади, знания, мъдрост, идеи, планове извираха непрестанно от нейната силна, колоритна и свободолюбива натура. Почти от самото начало го осени някакво огромно щастие, сякаш благосклонната съдба го бе дарила с най-ценното, с наградата, която за други е мечта. Когато я представяше на колегите си, той усещаше, че Силия предизвиква възхищение и у другите.
    В живота си Андрю бе срещал и други жени, но отношенията му с нито една от тях нямаха траен характер, за да се стигне до брак. И му бе още по-чудно, че когато Силия, както се казва, „направи предложение за женитба“, у него не се породи ни най-малко съмнение, колебание или желание да се отдръпне.
    И все пак… едва в оня невероятен миг, когато видя Силия в бялата булчинска рокля — сияеща, млада, прелестна — изобщо всичко за което би могъл да мечтае един мъж, и всъщност много, много повече, Андрю усети как светкавицата на любовта възпламени душата му. Тогава действително разбра, че е влюбен и се убеди, че подобно нещо се случва веднъж в живота. Завладя го неописуемо щастие, което нямаше да го напусне, докато е жив и повярва до дъното на душата си, че въпреки цинизма на нашето време, за него и за Силия няма да има нито раздяла, нито развод.
    Точно думата развод, разсъждаваше по-късно Андрю, го бе възпирала навремето да говори за брак, когато много от неговите връстници се женеха още щом навършеха двадесет. А и приносът на родителите му в тази насока не бе малък. Майка му, която според израза на Андрю, представляваше „нежеланите разведени“ присъствуваше на сватбата. Тя бе пристигнала от Лос Анджелес като някоя застаряваща пеперуда, съобщавайки на всеки, който можеше да я слуша, че е решила да прекъсне „процеса на зарязване“ на четвъртия си съпруг, за да присъства на „първия брак“ на сина си. Бащата на Андрю бе вторият й съпруг и когато Андрю запита за него, отговорът бе:
    — О, мое мило момче, дори не си спомням как изглеждаше той. Не съм го виждала от двадесет години. Последното, което чух за него бе, че живеел като стар развратник с една седемнадесетгодишна проститутка в Париж.
    Години наред Андрю бе правил опити да разбере майка си и да осмисли поведението й. Винаги обаче стигаше до едно и също, макар и много тъжно, заключение: че е празноглава, повърхностна, себична красавица, която привлича мъже със същия манталитет.
    Той я покани на сватбата, въпреки че след това съжаляваше, от чувство за синовен дълг и поради убеждението, че всеки би трябвало да зачита своите родители. Изпрати покана и до последния известен адрес на баща си, но отговор нямаше и Андрю бе почти сигурен, че няма и да има. Приблизително на всеки три години той и баща му си разменяха поздравителни картички за Коледа. Нищо повече.
    Андрю бе единственото дете от краткотрайния брак на родителите си, но вместо тях повече му се искаше да представи на Силия един друг член на семейството — неомъжената си леля, починала преди две години, при която бе прекарал почти цялото си детство. Тя не бе заможна, но някак успяваше, и то без помощта на родителите му, да изнамира пари за издръжка на Андрю в колежа и после в медицинския факултет. Той разбра цената на нейната жертвоготовност едва след смъртта й, когато в кантората на адвоката бе представена затрогващата сума на спестяванията й — няколкостотин долара.
    При тези обстоятелства за Силия не бе трудно да се справи с майката на Андрю. Схванала положението без никакви предварителни обяснения, по време на сватбеното тържество тя бе много любезна, даже сърдечна, макар и без лицемерни възклицания, към позастарялата госпожа Джордан. После, когато Андрю споделяше съжалението си за странното поведение на майка си, Силия отвърна:
    — Ние сключихме брак между двама ни, а не между семействата си, скъпи.
    След миг добави:
    — Вече аз съм твоето семейство и ще ти дам повече обич, отколкото си получил през целия си живот досега.
    И тук на островния плаж, Андрю ясно разбираше, че това е истина.
    — Иска ми се — продължи Силия, — ако си съгласен да остана на работа, колкото може по-дълго по време на първата ми бременност и след това да взема една година отпуск по майчинство. Сетне ще се върна на работа до втората ми бременност и тъй нататък.
    — Съгласен съм, разбира се. Аз пък докато се радвам на обичта ти и се грижа да забременяваш, имам намерение да се отдавам малко на лекарска практика.
    — Отдай се много и продължавай да бъдеш изискан и грижлив към пациентите си.
    — Дано да е тъй — въздъхна доволно той и след няколко минути заспа.
    През следващите дни те си разказваха всичко, което не бяха имали възможност да споделят.


    Една сутрин по време на закуската, която редовно донасяше в бунгалото им Ремона, приветлива и мила тъмнокожа прислужница, Силия каза:
    — Много ми харесва това място. Островът, хората, тишината. Доволна съм, Андрю, че го избра. Никога няма да го забравя.
    — И аз съм доволен — отвърна той.
    При подготовката на сватбеното пътешествие Андрю предложи отначало Хавай, но долови някаква неохота у Силия, затова веднага премина на другата идея, която за него бе на второ място.
    След като пристигнаха на Бахамските острови, тя сподели:
    — Не ти казах тогава, но отиването в Хавай би ме натъжило.
    Когато му обясни причината, се запълни още едно бяло поле в картината на миналото.
    На 7 декември 1941 година, когато Силия била на десет години и живеела с майка си във Филаделфия, баща й, Уилис де Грей, главен старшина във военноморските сили на САЩ, бил на бойния кораб „Аризона“ в Пърл Харбър. Същия ден по време на японската атака „Аризона“ бил потопен и хиляда сто и двама моряка на борда загинали. Повечето от тях намерили смъртта си, потъвайки с кораба и завинаги останали в прегръдките на морските дълбини. Един от тях бил Уилис де Грей.
    — Да, спомням си го — отговори тя на въпроса на Андрю. — Естествено повечето време той бе далеч от къщи, в морето. Но щом си дойдеше, у нас ставаше винаги шумно и весело. Очаквахме го с нетърпение. Вълнуваше се дори малката ми сестра Джанет, макар че тя не си го спомня тъй добре.
    — Що за човек беше? — полюбопитства Андрю.
    Силия се позамисли, преди да отговори.
    — Едър, гръмогласен, успяваше да разсмее хората, обичаше децата. Беше много силен, не само физически, но и по дух. Майка ми не е — навярно си забелязал. Даже когато пътуваше по моретата, той с писма й обясняваше какво да прави.
    — Сега вероятно ти си нейната опора?
    — Май че е така. Всъщност това стана почти непосредствено след смъртта на баща ми — усмихна се Силия. — Бях преждевременно съзряла за годините си. Сигурно все още съм.
    — Мъничко — отвърна Андрю, — но аз реших, че съвсем спокойно мога да го приема.
    По-късно той мило й каза:
    — Ясно ми е защо не избра Хавай за сватбеното пътешествие. Но била ли си изобщо там, в Пърл Харбър?
    Силия поклати глава.
    — Майка ми не искаше да отиде там, а и аз не знам защо не се чувствувам готова.
    Тя позамълча и продължи:
    — Казаха ми, че можело да се стигне близо до мястото, където е потънал „Аризона“. Корпусът му се виждал, въпреки че не са успели да го извадят. Сигурно ще ти се стори чудно, Андрю, но ми се иска някой ден да видя лобното място на татко и да не съм сама. Имам желание да бъда с децата си.
    След малко Андрю наруши тишината:
    — Няма нищо чудно и ти обещавам, че ще го направим някой ден, когато имаме деца и те са достатъчно големи, за да разбират.
    Веднъж излязоха на разходка с динги — очукана малка лодка, в която се просмукваше вода. Докато Андрю се бореше с веслата, заговориха за работата на Силия.
    — Мислех, че търговските пътници на лекарствените фирми поначало са мъже — сподели Андрю.
    — Не се отдалечавай толкова много от брега, страх ме с, че тази черупка може да потъне всеки момент — помоли Силия. — Да, прав си, поначало са мъже, макар че има и малко жени. Някои от тях са били медицински сестри в армията. Във „Фелдинг-Рот“ обаче аз съм първата и все още единствена жена в професията.
    — Как успя да го постигнеш?
    — С хитрина.
    През хиляда деветстотин петдесет и втора година, заразказва тя, завършила държавния колеж „Пен“ с диплома бакалавър на фармацевтичните науки. Осигурявала си средства за следването от стипендията и от надниците си като продавачка в една дрогерия. В делник била нощна смяна, а в празник — дневна.
    — От работата си — с едната ръка да подаваш по рецепта, а с другата — ролки за коса или дезодорант — в дрогерията научих много неща, които ми бяха от полза по-нататък. А, да, понякога продавах и „под щанда1“.
    Тя обясни.
    Идвали мъже, предимно млади, и смутени обикаляли из магазина, опитвайки се да привлекат вниманието на продавача. Силия винаги се досещала и питала:
    — С какво мога да ви услужа?
    Отговорът обикновено бил:
    — Кога ще се освободи той?
    — Ако искате презервативи, имаме богат избор — любезно казвала тя, изваждала изпод щанда кутии от различни марки и ги нареждала отгоре. Мъжете, изчервени от притеснение, набързо купували и изчезвали.
    Понякога имало нахалници, които питали Силия дали би им помогнала да изпробват стоката, а тя отговаряла по един и същ начин:
    — Дадено, когато кажете. Мисля, че сифилисът ми вече е отзвучал.
    Сигурно някои веднага разбирали шегата, но, тъй или иначе, нито един от тях не пожелавал да рискува, и повече не се мяркали пред очите й.
    Андрю се засмя, спря да гребе и остави лодката на дрейф.
    След като се дипломирала, Силия подала молба за работа във „Фелдинг-Рот Фармасютикълс“ като младши фармацевт. Назначили я и работила в лабораториите на фирмата две години.
    — Там научих някои неща, главно, че ако не си изцяло отдаден на науката, работата в лабораторията ти се струва монотонна и скучна. Мен ме привличаше търговската работа. Привлича ме и сега.
    И добави:
    — Свързана е с вземане на важни решения.
    Преминаването от лабораторията в търговския сектор било трудна задача. Силия направила опит по установения ред, но молбата й била отхвърлена.
    — Казаха ми, че е въпрос на собствена политика на компанията, в търговските отдели да се назначават на работа жени единствено като секретарки.
    Тя не се примирила и започнала кампания за постигане на целта си.
    — Разбрах, че човекът, който би могъл да препоръча промяна в политиката на компанията, ако изобщо можеше да стане подобно нещо, е Сам Хоторн. Ти се запозна с него на сватбата ни.
    — Твоят началник, маестрото на регионалната търговия — потвърди Андрю. — Който даде официално съгласие да имаме две деца.
    — Точно така, за да мога да продължа да работя. Както и да е. Реших, че бих могла да въздействам на Хоторн единствено чрез жена му. Беше доста рискована операция. Едва не се провалих.
    Силия разбрала, че госпожа Лилиан Хоторн активно участва в женското движение и би могла да прояви благосклонност към амбицията на една жена, решила да прави кариера. Веднъж когато Сам Хоторн бил на работа, Силия отишла у тях да се запознае с жена му.
    — Изобщо не я бях виждала, нито имах предварително уговорено посещение. Просто натиснах звънеца и най-нахално се натрапих на жената.
    Посрещнала я много хладно. Госпожа Хоторн, наскоро прехвърлила тридесетте — седем години по-възрастна от Силия, — била умна жена със силен характер. Докато неканената гостенка обяснявала целта на посещението си, тя нервно отмятала назад дългата си смолисто-черна коса. Накрая Лилиан Хоторн отсякла:
    — Това е абсурдно! Нямам нищо общо с работата на съпруга си. А освен това той ще побеснее, щом научи, че сте идвали у дома.
    — Знам. Вероятно ще ми коства работата — казала Силия.
    — Трябваше добре да премислите постъпката си.
    — О, премислих я, госпожо Хоторн, но разчитах на вашите съвременни разбирания и на идеята за равноправие на жените. Смятам, че те не бива да бъдат наказвани заради пола си.
    За момент изглеждало, че Лилиан ще избухне. Доста троснато тя казала на Силия:
    — Не ви липсва дързост.
    — Именно — отвърнала Силия. — Точно затова ще имам голям успех в търговията.
    Госпожа Хоторн я изгледала и изведнъж прихнала да се смее.
    — Господи! Сигурна съм, че го заслужавате! — възкликнала тя.
    И миг по-късно добавила:
    — Тъкмо се канех да правя кафе. Госпожице де Грей, елате в кухнята, там ще поговорим.
    Тъй започнало едно дългогодишно приятелство.
    — Въпреки всичко Сам трябваше да бъде убеждаван-продължи Силия. — Той разговаря с мен и предполагам, че ме е харесал, а Лилиан продължи да го обработва. После той трябваше да получи съгласието на своите началници. В края на краищата постигнах целта си.
    Тя погледна надолу — проникналата в лодката вода вече стигаше до глезените им.
    — Андрю, нали ти казах! Това нещо наистина потъва!
    Двамата скочиха със смях във водата и заплуваха към брега, дърпайки разнебитената лодка.
    — Щом започнах работа като търговски пътник, разбрах, че трябва да работя не наравно с мъжете, а по-добре — сподели тя с Андрю на вечеря.
    Той се усмихна:
    — Спомням си, че съвсем наскоро ти беше по-добра не само от мъжете, но и от седящия срещу теб лекар.
    Силия се усмихна лъчезарно, махна си очилата и протегна ръка през масата, за да докосне неговата.
    — Тогава имах късмет и то не само с лотромицина.
    — Защо толкова често си сваляш очилата? — запита Андрю.
    — Късогледа съм, не мога без тях. Но знам, че изглеждам по-добре без очила. Затова.
    — Винаги изглеждаш добре — отговори той. — Но ако очилата те притесняват, трябва да помислиш за контактни лещи. Вече много хора започнаха да ги използват.
    — Ще се заема с тях, като се върнем — реши Силия. — Още препоръки на тази тема? Други промени във външния ми вид?
    — Обичам те такава, каквато си.
    До ресторанта те бяха вървели ръка за ръка повече от километър по едно виещо се, неравно, почти безлюдно шосе. Бе настъпила топла вечер. Чуваше се само жуженето на мушиците и шумът от разбиващи се в крайбрежния риф морски вълни. Бяха седнали в малко, грубовато обзаведено ресторантче — „Травълърс рест“ и вечеряха с местния специалитет — пържена гарупа, грах и ориз.
    Макар и да не бе попаднал в туристическия справочник „Мишелин“, „Травълърс рест“ предлагаше вкусна храна за гладните — жилавия и съсухрен собственик, бахамецът Клиофас Мос, сам ловеше и приготовляваше рибата в един очукан тиган, на огън от дърва. Той бе настанил Силия и Андрю на маса с изглед към морето, на която гореше свещ, затъкната в бирена бутилка. Точно пред тях, току пред очите им, между перестите облаци надзърташе голяма, почти пълна луна.
    — Сигурно в Ню Джързи е студено и вали дъжд-предположи Силия.
    — Скоро пак ще бъдем там. Сега ми разкажи още нещо за твоята дейност в търговията с лекарства — помоли Андрю.
    Първото й назначение като търговски пътник било в Небраска, обясни Силия, където дотогава „Фелдинг-Рот“ нямала свой представител.
    — От една страна, бе добре за мен. Ясно съзнавах в какво положение съм, понеже започвах от нула. Не бе създадена никаква организация, липсваше елементарна информация, нямаше кой да ме упъти при кого и къде да отида.
    — Дали твоят приятел Сам не го е направил нарочно-нещо като първо изпитание?
    — Може би. Не съм го питала.
    Вместо да си задава разни въпроси, Силия се захванала за работа. Наела си малък апартамент в Омаха и от тази своя изходна база обикаляла из целия щат, град по град. Навсякъде откъсвала от телефонните указатели жълтите страници на раздела „лекари“, после разнасяла данните на картони и започвала да се обажда. От общо хиляда и петстотин лекари в нейния район, тя избрала телефоните на двеста, които според нея издавали най-много рецепти.
    — Не се ли чувстваше самотна толкова далеч от родния дом? — запита Андрю.
    — Бях много заета и нямах никакво време да мисля за това.
    Още отначало й станало ясно, че влизането при лекар с много трудна задача.
    Висях с часове в чакалнята. Когато най-сетне влизах в кабинета, лекарят ми отделяше само пет минути — не повече. В края на краищата един доктор в Норт Плат ме изхвърли от кабинета си, но всъщност ми направи добро.
    — Как така?
    Силия опита от пържената гарупа.
    — Потънала е в мазнина! Не е за мен, но се изкушавам, понеже е много вкусна.
    Тя остави вилицата, облегна се назад и заразказва.
    — Той беше интернист като теб, Андрю. Около четиридесетгодишен. Мисля, че бе имал тежък ден. Прекъсна ме още в началото и не ми даде да си кажа „урока“. — „Млада госпожице, понеже се опитвате да водите професионален разговор с мен, разрешете да ви кажа и аз нещо: учил съм медицина четири години и после още пет съм бил стажант-ординатор. Зад гърба си имам десет години лекарска практика и макар че не съм научил всичко за медицината, знам далеч повече от вас. А вие, още млада и зелена, се опитвате да ми обяснявате нещо, което бих могъл да прочета за двайсет секунди по рекламните страници на всяко медицинско списание. Хайде, напуснете кабинета ми!“
    Андрю се намръщи:
    — Грубиян!
    — Всъщност той ми направи добро, въпреки че на излизане от кабинета му се чувствах като парцал. Защото беше прав.
    — „Фелдинг-Рот“ не се ли погрижи за твоята подготовка? — запита доктор Джордан.
    — Е, да, но недостатъчно и незадълбочено, предимно учебни игри по търговия. Малко ми помогна и това, че бях завършила фармация, но просто не бях подготвена да разговарям със заетите висококвалифицирани лекари.
    — Щом го споменаваш, нека ти кажа, че някои лекари точно заради това отказват да приемат търговски пътници на лекарствени фирми. Освен че си принуден да слушаш едни и същи неща като от изтъркана грамофонна плоча, често може да те подведат с невярна информация с опасни последици. Някои от тях са готови да свалят звезди от небето, даже да заблудят човек, само и само да те накарат да предписваш тяхната стока.
    — Андрю, скъпи, искам да ми помогнеш в това отношение. По-късно ще ти обясня как.
    — Разбира се, стига да мога. Е, и какво стана след случката в Норт Плат?
    — Разбрах две неща. Първо, да престана да мисля за търговия и в никакъв случай да не пробутвам лекарства само заради печалбата. Второ, макар лекарите да знаят повече от мен, да им представям неизвестни за тях специфични свойства на препарата, които биха могли да им бъдат от полза. Само тъй бих могла да им помогна. Убедих се, че лекарите знаят много за болестите, но недостатъчно за лекарствата.
    — Вярно — съгласи се Андрю. — В медицинските факултети лекарствените средства не се изучават подробно. А после в практиката е много трудно да се следи напредъка на медицинската наука, да не говорим за фармацевтиката. Затова понякога препаратите се предписват наслука.
    — И още нещо — добави Силия. — Убедих се, че винаги трябва да казвам на лекарите самата истина, нито да преувеличавам, нито да премълчавам. А питат ли ме за препарат на конкурентна фирма, който е по-добър от нашия, непременно да потвърдя, че е така.
    — Как успя да постигнеш тази голяма промяна?
    — Ами доста месеци спях само по четири часа на денонощие.
    Тя разказа как вечерите след нормалния работен ден, а също и почивните дни, посвещавала на четене на разни лекарствени наръчници. Изучавала ги до най-малки подробности, водела си записки, стремяла се да запомня най-важните неща. Когато не намирала убедителен отговор на някои въпроси, търсела допълнителна информация от библиотеките. Ходила и до централата на „Фелдинг-Рот“ в Ню Джързи. Там не оставяла на мира колегите си от изследователската дирекция, за да научи нещо повече от онова, което й предлагали наръчниците, да разбере какви нови препарати разработват и кога ще ги пуснат на пазара. Деловите й разговори с лекарите вече преминавали по-добре. Някои от тях се интересували от по-специална информация и Силия с готовност им я набавяла. Резултатите не закъснели. Поръчките от нейния район за препарати на „Фелдинг-Рот“ се увеличили.
    Андрю изпадна във възторг:
    — Силия, ти си изключителна! Неповторима!
    Тя се засмя:
    — Ласкаеш ме, но това ми харесва! За малко повече от година нашата фирма утрои продажбите си в Небраска.
    — Тогава те изтеглиха в централата, нали?
    — Да. Дадоха Небраска на един новоназначен колега, а на мен — по-отговорен район в Ню Джързи.
    — Представяш ли си, ако бяха те изпратили на друго място, да кажем в Илиноис или Калифорния? Нямаше никога да се срещнем! — пошегува се Андрю.
    — Не, пътищата ни пак щяха да се пресекат — възрази уверено тя. — Ние сме предопределени един за друг. Бракът е съдба.
    — Както и бесилото — довърши фразата Андрю.
    Двамата се разсмяха.
    — Представи си! Скучният лекар, забил нос в медицинските книги, можел да цитира Джон Хейуд! — изненада се Силия.
    — Същият Хейуд, който в шестнадесети век е пял и свирил на Хенри VIII — с не по-малко удоволствие допълни той.
    Те станаха от масата. Стопанинът, наведен над бумтящата печка извърна глава към гостите си:
    — Това добра риба, млади младоженци? — запита той. — Сичкото наред?
    — Всичко е съвсем наред — потвърди Силия. — И рибата, и меденият месец.
    Андрю усмихнат добави:
    — Тук на малкия остров не може да има никакви тайни.
    Той плати с десетшилингова бахамска банкнота цялата вечеря — скромна сума в сравнение с доларовата равностойност — и махна с ръка, че се отказва от рестото.
    Като излязоха, навън бе станало по-хладно и по-свежо от морския бриз. Щастливи, те се прегърнаха и тръгнаха обратно по тихия, криволичещ път.


    Беше последният ден от почивката им на острова.
    Времето се развали в тон с тъжното настроение на раздялата. Още от сутринта беше облачно и преваляваше дъжд. Силен вятър правеше зайчета в морето и вдигаше големи вълни, които се разбиваха с трясък.
    Андрю и Силия трябваше да отпътуват със самолет на Бахамските авиолинии от Рок Саунд, да направят връзка с полет на „Пан Американ“ в Насау и същата нощ да пристигнат в Ню Йорк. На другия ден щяха да бъдат в Мористаун. Докато намерят къща, щяха да живеят в апартамента на Андрю на „Саут стрийт“. Преди сватбата Силия живееше под наем в Бунтон, но вече се бе преместила при Андрю, оставяйки част от багажа си на гардероб.
    Тя подреждаше куфарите в младоженското бунгало, което щяха да напуснат след по-малко от час, и беше пръснала дрехите си върху двойното легло.
    — Толкова хубаво беше тук. А това е само началото-провикна се Силия към Андрю, който се бръснеше в банята.
    Той се обади през отворената врата:
    — Блестящо начало! Все пак решил съм да се връщам на работа.
    — Знаеш ли, Андрю, струва ми се, че ти и аз ще загинем без работа. Това е наша обща черта — и двамата сме амбициозни. Такива ще си останем!
    — Ъ-хъ — потвърди той, докато изтриваше лицето си с кърпата, застанал гол на вратата на банята. — Въпреки че няма нищо страшно, ако понякога спираме за малко. Стига да има сериозна причина.
    Тя искаше да запита: „Имаме ли време“, но Андрю вече я целуваше, а след миг промърмори в ухото й:
    — Моля те, прибери дрехите от леглото.
    Без да се отделя от него, тя протегна ръка назад и започна да хвърля дрехите на пода.
    — Така е по-добре — каза той, когато бяха вече легнали. — Леглата нали са за това?
    — Да не закъснеем за самолета?
    — Голяма работа!
    След малко с притворени от удоволствие очи тя потвърди:
    — Прав си. Голяма работа!
    После с нежен и щастлив глас прошепна:
    — Как да не е голяма… — и миг по-късно. — О, Андрю, колко много те обичам!

4

    В самолета на „Пан Американ“ по линия 206 Силия прелистваше новия брой на „Ню Йорк Таймс“.
    — Нищо не се е изменило, докато ни нямаше — каза тя.
    Кореспонденция от Москва цитираше Никита Хрушчов, който обявяваше на САЩ „състезание по изстрелване на ракети“. Една бъдеща световна война ще се води на американския континент, самоуверено твърдеше съветският лидер и пророкуваше „гибелта на капитализма и всестранния възход на комунизма“.
    Президентът Айзенхауер от своя страна уверяваше американците, че военният бюджет на САЩ ще осигури надежден отпор на съветските предизвикателства.
    Имаше дописка за все още безрезултатното следствие по убийството на един от босовете на мафията Алберт Анастасия, застрелян на един бръснарски стол в нюйоркския хотел „Парк-Шератон“.
    Андрю също прегледа вестника и го остави.
    Предстоеше четиричасов полет на борда на ДС–7В. Скоро след излитането сервираха вечерята. После Андрю напомни на съпругата си:
    — Беше ми казала, че искаш да направя нещо за търговските пътници на лекарствените фирми.
    — Да — отвърна Силия Джордан, облегна се удобно в креслото, хвана ръката на Андрю и я задържа в своята.
    Спомняш ли си разговора ни, след като бе предписал лотромицина и пациентката ти започна да се възстановява. Тогава ми каза, че си променяш мнението в полза на фармацевтичната индустрия, но аз те помолих да не бързаш, защото има някои грозни неща, които искам да променя. Помниш ли?
    — Как мога да забравя? И най-малката подробност от този ден се е запечатала в паметта ми — усмихна се Андрю.
    — Добре. Сега няколко думи за историята на въпроса.
    Андрю погледна крадешком съпругата си и отново се удиви колко енергия и ум има в това малко, привлекателно създание. Занапред никога не бива да се отпускам, разсъждаваше Андрю, за да бъда наистина подходящ партньор на Силия. И се съсредоточи в разказа й.
    През 1957 година, обясняваше тя, лекарствената индустрия прави първите си стъпки, още е в началото на своето развитие.
    — Започнахме, и то не много отдавна, по панаирите с продажбата на змийска мас, цярове против безплодие и хапчета за лечение на всякакви болести — от главоболие до рак. Продавачите с лека ръка хвалеха стоката си, обещаваха какво ли не, за да могат да я продадат на всяка цена. Без да се колебаят, даваха всевъзможни гаранции.
    — Често — продължи Силия — с подобни лекарства за всякакви болки и разни други творения на народната медицина търгуваха цели семейства. Някои от тях отвориха първите дрогерии. Наследниците им продължиха семейната традиция и създадоха фирми за производство на лекарства, които с течение на времето се разраснаха, опряха се на науката и си създадоха име. А вместо примитивните, груби похвати, се възприеха по-културни и по-почтени форми на търговия.
    — Понякога обаче, все още недостатъчно почтени-отбеляза тя. — Една от причините бе, че семействата си запазваха контрола в управлението, а в кръвта им все още бе продажбата на всяка цена от времето на търговията със змийска мас.
    — Вероятно не са останали много семейства, които да управляват големите лекарствени компании — обади се Андрю.
    — Не са много, макар че някои от тях, започнали още от самото начало, вече контролират голям пакет от акции. Но онова, което е останало, са остарелите, недотам етични, „твърди“ форми на продажба, даже при компании с платени ръководители. Това се наблюдава най-често в поведението на някои търговски пътници, които посещават лекари, за да им предложат нови препарати.
    Тя поспря и продължи:
    — Нали знаеш, че някои търговци могат да кажат какво ли не, даже си служат с лъжи, за да убедят лекарите в предимствата на своята стока. Това е добре известно на лекарствените фирми, въпреки че официално отричат подобна практика.
    Стюардесата прекъсна разговора им, съобщавайки, че след четиридесет минути ще кацнат в Ню Йорк и предложи напитки, преди да затвори бара. Силия поръча любимото си дайкири, а Андрю — уиски със сода.
    С чаши в ръка, те подновиха разговора си.
    — Да, наблюдавал съм такива случаи — потвърди Андрю. — Чувал съм и от лекари, че понякога състоянието на пациентите се влошава и дори умират, само защото търговските пътници са дали погрешна информация за препарата.
    Той отпи глътка уиски и продължи.
    — Лавина от реклами за нови препарати засипва лекарите, но често не се казва онова, което трябва да знаят за препарата — особено що се касае до страничните явления, включително и най-опасните. Цялата работа е в това, че когато си зает с преглед на пациенти и умът ти се занимава с редица други проблеми, е трудно да си представиш, че някой от лекарствената фирма или самата фирма има намерение да те мами.
    — Но се случва — каза Силия. — А после всичко се потулва и никой не обелва зъб за последиците. Тези неща са ми познати, понеже съм правила опити да ги разисквам във „Фелдинг-Рот“.
    — И какви са плановете ти?
    — Да създам документация. Документация, която никой да не може да оспори. И при удобен случай ще я използвам.
    Тя продължи с обясненията.
    — Повече няма да те посвещавам от името на „Фелдинг-Рот“ — продължи тя. — Това е фирмена политика. С теб и с доктор Таунсенд ще работи друг наш представител. Но когато разбереш, че търговски пътник — мъж или жена, от нашата или от друга фирма ти дава погрешна информация, че не те предупреждава за странични явления или премълчава нещо, което трябва да знаеш, искам от теб писмена информация. Уговорила съм се с някои лекари от Небраска и от Ню Джързи, които ми имат доверие, да правят същото, и папката ми полека-лека набъбва.
    Андрю тихо подсвирна.
    — Заела си се с огромна работа. А и рискована.
    — Все някой трябва да рискува, за да се прекрати една порочна практика. А мен не ме е страх.
    — Изобщо не мога да си представя, че нещо може да те уплаши.
    — Искам да ти кажа, Андрю, че ако големите компании за лекарства сами не вземат да си изринат сметта от двора и то скоро, правителството ще свърши това вместо тях. Засега в Конгреса се чува само неясен ропот. Ако лекарствената индустрия изчака да се стигне до разисквания в Конгреса, които ще доведат до строги законодателни ограничения, то компаниите ще предпочетат да действуват първи, по своя инициатива.
    Андрю мълчеше. Искаше да вникне в думите й, а го занимаваха други мисли. Най-сетне той се обади:
    — Преди не съм те питал, Силия, но може би сега е моментът да разбера още нещо за теб.
    Тя го погледна сериозно. Андрю подбираше думите си внимателно:
    — Казвала си ми, че ще правиш кариера и аз съм напълно съгласен с теб, знам, че иначе няма да си щастлива. Но през последните няколко седмици откак живеем заедно, имам чувството, че преследваш много по-голяма цел в сравнение с онова, което си постигнала досега — търговски пътник.
    — Да, точно така. Ще се стремя към върха — отвърна тихо Силия.
    — Към самия връх, ли? — учуди се Андрю. — Искаш да кажеш начело на една лекарствена фирма?
    — Ако мога. Дори да не стигна до върха, ще се опитам да се издигна достатъчно близо до него, за да имам реално влияние и власт.
    Той колебливо запита:
    — Значи това искаш? Власт?
    — Знам какво имаш предвид, Андрю, властта опиянява и покварява. Но аз нямам никакво намерение да си позволя нито едното, нито другото. Просто искам да осмисля пълноценно живота си — да създам семейство и деца, и да постигна една голяма цел в кариерата си.
    — Ако си спомняш деня, когато разговаряхме в бюфета на болницата — Андрю спря и се поправи, — оня паметен ден, ти каза, че е дошло време жените да се заемат с неща, които досега не са правили. Чудесно, напълно съм съгласен, и това вече е факт на много места, също и в медицината. Дали ще стане обаче в твоя бранш — фармацевтиката, — след като цялата система е консервативна и работят преди всичко мъже, както ти самата каза?
    — Ужасно си прав — усмихна се Силия.
    — И дали има реална възможност за постигане на подобна цел? Разпитвам, Силия, защото не искам някой ден да бъдеш нещастна и огорчена, защото не си успяла, макар да си хвърлила всичките си сили.
    — Няма да съм нещастна. Обещавам — тя стисна ръката на Андрю. — За пръв път някой проявява толкова голяма грижа към мен, скъпи, и ми е приятно. А на въпроса ти отговарям отрицателно — в лекарствената търговия още няма перспективи за мен или за която и да е друга амбициозна жена. Но аз съм си съставила план.
    — Трябваше да се досетя, че всичко е обмислено от игла до конец.
    — Първо, смятам да се изявя тъй в работата си, че ръководството на „Фелдинг-Рот“ просто да няма друг избор, освен да ме повиши.
    — Обзалагам се, че ще го постигнеш. Казваш първо, нима това не е достатъчно?
    Силия поклати глава:
    — Изучавах практиката в другите фирми, пътя, който са изминали, хората, които са ги ръководили и разбрах една важна истина — за да стигнеш до върха в повечето случаи трябва някой да те избута напред. Ама не ме разбирай криво — при всички случаи трябва да си свършил огромна и безупречна работа! Предварително обаче си избираш някой с малко по-висока длъжност, обикновено по-възрастен, тръгнал по-рано към върха, и се стремиш да му бъдеш от полза, да си лоялен към него и да го следваш. Въпросът е в това, че повишат ли един ръководител, той предпочита да повери предишната си работа на човек, който му е добре познат, има необходимите качества и се ползва с неговото доверие.
    — Ти избрала ли си кой да ти пробива пътя? — запита Андрю.
    — Да, реших преди известно време. Ще бъде Сам Хоторн.
    — Е, да, изглежда, тъй или иначе, Сам ще играе важна роля в живота ни — вдигна вежди Андрю.
    — Само по служебни въпроси. Недей да ревнуваш!
    — Няма. А Сам знае ли решението ти да бъде твоя ракета-носител?
    — Не, разбира се. Макар че Лилиан Хоторн знае. Говорили сме си на четири очи и тя одобрява решението.
    — Изглежда вече е в ход някакъв женски заговор? — пошегува се той.
    — Защо пък не? — в погледа й проблесна непреклонна решителност. — Някой ден всичко това ще бъде излишно, но точно сега целият делови свят прилича на затворен мъжки клуб. За да успее една жена да влезе в клуба и да върви напред, се налага да вкара в действие всички възможни средства.
    След кратък размисъл Андрю каза:
    — Досега не бях мислил по този въпрос. Предполагам, че същото важи и за повечето мъже. Но това, което чувам от теб, е съвсем основателно. И така, Силия, докато напредваш към върха — аз искрено вярвам, че ще успееш, — ще бъда зад гърба ти. Винаги.
    Силия се наведе към него и го целуна.
    — Никога не съм се съмнявала. Това бе една от причините да се омъжа за теб — прошепна тя.
    Усетиха как самолетът намали оборотите на двигателите си, светнаха надписите „затегнете коланите“. През илюминаторите откъм страната на летището сияеше Манхатън.
    Силия отново хвана ръката на Андрю.
    — И ще започне нашият живот — на двама ни, заедно! Нима ще изпуснем този шанс? — запита тя.

5

    Щом започнаха работа Андрю и Силия разбраха, че по различен начин всеки от тях е станал знаменитост.
    Както при редица големи събития в медицината, новината за успешното приложение на лотромицина от Андрю се разпространяваше сравнително бавно. Тя се появи в централния печат шест седмици след невероятното възстановяване на Мери Роу.
    Най-напред излезе съобщение в „Дейли рекърд“, малкият вестник на Мористаун, под заглавие:
Местен лекар прилага чудодейно лекарство
Пациентката се възстановява „като по чудо“.
    „Нюарк стар леджър“, който редовно поместваше информации от местните вестници, препечата съобщението и то по-нататък стигна до научните коментатори на „Ню Йорк таймс“ и „Тайм“. Андрю разбра, че докато е бил в отпуск, от двете издания са се обаждали с молба да им телефонира и той веднага се свърза с тях. Резултатът бе нови публикации за случая, „Тайм“, с характерната си романтична нотка вдигна още по-голям шум, добавяйки към репортажа си новината за сватбата на Андрю и Силия.
    Освен това „Ню Инглънд джърнъл ъф медсин“ съобщи на Андрю, че статията му за лотромицина ще излезе скоро с някои редакционни поправки. Андрю веднага ги прие, защото бяха незначителни.
    — Не крия, че се изяждам от завист — възкликна доктор Ноа Таунсенд, когато Андрю му каза за „Ню Инглънд джърнъл ъф медсин“. И добави: — Успокоявам се обаче, че откритието ти издига престижа на нашата професия.
    По-късно Хилда, съпругата на Таунсенд, привлекателна жена едва надхвърлила петдесетте, сподели с Андрю:
    — Ноа няма да ти каже, но той толкова се гордее с теб, че сега те има като свой син — нашата несбъдната мечта в живота.
    Макар че печатът и обществеността не й отделиха толкова голямо внимание, Силия почувствува, че нейното положение във „Фелдинг-Рот“ рязко се е променило.
    Преди гледаха на нея като на някакъв анахронизъм, дори я взимаха на подбив — единствената жена — търговски пътник на фирмата, която въпреки постигнатия първоначален добър резултат в Небраска трябваше да доказва качествата си. От това отношение нямаше нито следа. Успехът й с лотромицина и продължаващата реклама на случая, посрещнати със задоволство от „Фелдинг-Рот“, бяха осигурили безспорно признание на препарата и на Силия.
    Името й стана известно на висшето ръководство на фирмата, дори на президента на „Фелдинг-Рот“ — Илай Кампърдаун, който повика Силия на другия ден след завръщането й от отпуск.
    Господин Кампърдаун, висок и блед, около шестдесет и пет годишен ветеран на лекарствената индустрия, винаги безукорно облечен и с неизменната червена роза в бутониерата, прие Силия в луксозния си кабинет на единадесетия етаж — етажът на ръководството — в централната сграда на „Фелдинг-Рот“ в Бунтон. Той започна с радостните новини в личния живот.
    — Поздравявам ви за вашата сватба, госпожо Джордан. Желая ви много щастие. — И добави с усмивка: — Надявам се, че съпругът ви ще предписва само лекарства, произведени от „Фелдинг-Рот“.
    Силия благодари, и приемайки казаното за Андрю като шега, реши да я отмине, без да изтъква свободата и независимостта на съпруга си по отношение на лекарствата и медицината.
    — Името ви стана нещо като легенда, млада госпожо — продължи президентът. — Живо свидетелство, че понякога една способна жена по нищо не отстъпва на мъжете.
    — Надявам се, че някой ден думата „понякога“ ще ви се стори излишна — ласкаво каза тя. — Не се съмнявам, че ще видите още много жени в търговския сектор, а някои могат да се окажат дори по-добри от мъжете.
    Като че ли за миг Кампърдаун се понавъси от изненада. После отново със сърдечен тон отвърна:
    — Предполагам, че на този свят стават и по-странни неща. Ще видим. Ще видим.
    Разговорът им продължи. Кампърдаун задаваше на Силия въпроси, свързани с търговската й практика. Изглеждаше доволен от нейните ясни, компетентни отговори. По едно време извади джобния си часовник, погледна го и каза:
    — Свикал съм заседание тук, госпожо Джррдан. Ще се обсъжда едно ново лекарство, което искаме да пуснем на пазара веднага след лотромицина. Дали бихте искали да останете?
    Тя потвърди, че е съгласна и президентът покани пет-шест ръководни служители, които вече чакаха в стаята на секретарката. Запозна ги със Силия и всички преминаха в заседателната зала. Те насядаха около масата, оставяйки челното място за Кампърдаун.
    Тук бяха директорът на научните изследвания, доктор Винсънт Лорд — наскоро назначен млад учен, един от вицепрезидентите, вече на възраст, и още четирима души, между които бе и Сам Хоторн. Освен него — единственият познат на Силия — останалите я гледаха с откровено любопитство.
    Новото лекарство, обясни Кампърдаун главно заради Силия, не бе разработка на „Фелдинг-Рот“, а препарат, получен по лиценз на западногерманската компания „Шеми-Грюнентал“.
    — Това е седатив, най-безвредният от известните до днес, и осигурява нормален, ободряващ сън без неприятното замайване сутрин след ставане — каза президентът. — Препаратът няма съществени странични явления, напълно безвреден е и може да се предписва и на малки деца. Вече е пуснат в продажба и се радва на популярност в почти всички по-големи страни с изключение на САЩ. „Фелдинг-Рот“ има късмет да придобие правата за производство и разпространение на лекарството в Америка.
    — То се нарича талидомид — Допълни господин Кампърдаун.
    Независимо от документално доказаната безвредност на талидомида в Съединените щати се изискваше той да бъде изпитан върху хора, преди Управлението за храни и лекарства да разреши продажбата му.
    — При наличието на тия изрядни документи от чужбина подобно изискване е глупаво и бюрократично, но трябва да го спазим — промърмори Кампърдаун.
    Започнаха разисквания къде и как трябва да станат изпитанията на препарата. Доктор Лорд, директорът на научните изследвания подкрепи идеята около петдесет лекари на частна практика да предпишат лекарството на свои пациенти и после да представят резултатите, които „Фелдинг-Рот“ да внесе в УХЛ (Управлението за храни и лекарства).
    — Би трябвало да се спрем на лекари от различни специалности — по обща медицина, интернисти, психиатри и гинеколози — предложи той.
    — Колко време ще трае това безполезно размотаване? — заинтересува се вицепрезидентът по търговията.
    — Навярно три месеца.
    — Не може ли да го съкратите на два? Трябва час по-скоро да пуснем препарата на пазара.
    — Мисля, че може.
    На друг му се стори, че базата за изпитания била много широка. Не би ли било по-просто и по-експедитивно, особено за документирането, ако всичко се концентрира на едно място, например в някоя болница?
    Кампърдаун прекъсна с усмивка няколкоминутната дискусия:
    — Може би нашата гостенка също има някои съображения?
    — Да, имам — отвърна Силия.
    Всички обърнаха поглед към нея.
    Тя говореше внимателно, съзнавайки, че участието й в заседанието е нещо необичайно, дори привилегия, и би било глупаво да проиграе такъв шанс с дръзко и самоуверено поведение.
    — Може би буди известно безпокойство идеята талидомид да се предписва и от гинеколози — каза тя. — Това означава, че ще се приема от бременни, а обикновено не се препоръчват никакви експерименти с жени в това състояние.
    Доктор Лорд я прекъсна раздразнен:
    — В нашия случай това няма значение. Талидомидът се прилага широко в Европа и другаде, включени са и бременните жени.
    — И въпреки това госпожа Джордан има основание-спокойно възрази Сам Хоторн.
    Силия продължи:
    — Може да възникне следният въпрос: При кого сънят е нарушен в най-голяма степен и най-много се нуждае от сънотворно хапче? Като изхождам от опита си на търговски пътник — посещения на болници, институти и лекари — бих казала: при възрастните, особено при тези в гериатрична възраст.
    Всички внимателно се заслушаха в Силия. Някои дори одобрително кимнаха след последната й бележка. Доктор Лорд не реагира. Лицето му остана неподвижно.
    — Затова бих предложила нашите изпитания на талидомида да се извършат в един или два старчески дома. Ако представлява интерес, аз познавам два обекта — един в Линкълн, Небраска, и друг в околностите на Плейнфийлд, в нашия щат. И двата са добре организирани и поддържани, ще водят добра документация. Познавам главините лекари и на единия, и на другия и ще се свържа с тях с най-голямо удоволствие.
    Настъпи мълчание, издаващо неувереност у присъствуващите. Илай Кампърдаун наруши тишината. В гласа на президента на „Фелдинг-Рот“ се чувстваше изненада:
    — Не знам какво мислят другите, но според мен, онова което току-що предложи госпожа Джордан, е много разумно.
    След като бе дадена насоката, другите се изказаха в подкрепа на това мнение. Доктор Лорд си замълча. Силия веднага усети, че между нея и директора на научните изследвания се поражда антагонизъм, който ще се запази и в бъдеще.
    Реши се на другия ден Силия да телефонира на своите познати лекари в двата старчески дома и ако те са готови да сътрудничат, отделът за научни изследвания да влезе в ролята си.
    След закриване на заседанието Силия излезе първа, изпратена с приятелски ръкостискания и усмивки.
    След около седмица, вече изпълнила възложените задачи, тя разбра от Сам Хоторн, че скоро ще започнат изпитанията на талидомид в двата старчески дома.
    За момента с това сякаш бе сложен край на един малък инцидент.


    Въпреки че бяха претрупани с работа, Андрю и Силия намираха време да оглеждат обявени за продажба къщи. Силия откри и хареса една в „Конвънт Стейшън“ — предградие на Мористаун, където сградите се губеха в просторни поляни и много дървета. Тя се обади на Андрю и не пропусна да подчертае, че къщата е на около три километра от кабинета му и още по-близо до болница „Сейнт Бийдс“.
    — Това е важно, защото не искам да шофираш дълго, особено когато имаш нощни посещения и си уморен-настоя Силия.
    В дните, когато Силия трябваше да ходи в централата на „Фелдинг-Рот“ това щеше да й коства около 15 км с обществения транспорт, но тъй като повечето от деловите й посещения бяха в други райони на Ню Джързи, всъщност разстоянието нямаше особено значение за нея.
    Щом видя голямата занемарена дървена къща в колониален стил, Андрю остана като гръмнат.
    — Силия, този рухнал хамбар не е за нас — запротестира той. — Дори някак да го постегнем, работа, която ми изглежда непосилна, какво ще правим с петте спални?
    Тя търпеливо обясни:
    — Една за нас, по една за всяко от децата, а след като се родят, ще има нужда от жена в къщи — значи една за нея. Петата стая ще бъде за гости. От време на време при нас ще идва мама. А може би и твоята майка ще ни гостува.
    Силия предложи и „една работна стая на партера, която ще ползваме и двамата заедно, когато съм взела да довършвам някои неща в къщи“.
    Въпреки че бе далеч от подобно непрактично решение за къщата, Андрю се засмя:
    — Ти, разбира се, мислиш в бъдеще време!
    — Мисля, че нито един от двама ни не желае да прекъсва работа през няколко години и да се занимава с досадна смяна на къщата, понеже имаме нужда да се разширим, а не сме предвидили по-голяма площ — възрази Силия.
    Тя огледа потъналия в паяжини и мръсотия долен етаж, където се бяха озовали през един януарски неделен следобед. Бледата слънчева светлина едва проникваше през зацапаните прозорци.
    — Тая къща иска чистене, боядисване и подреждане, но може да стане хубава, наистина дом, който няма да ни се иска да напуснем, освен по принуда.
    — И аз я напускам в момента, понеже тя се нуждае само от един булдозер — отвърна Андрю.
    И с изненадваща невъздържаност добави:
    — Права си за много неща, но този път — не!
    Силия не изглеждаше разубедена. Тя прегърна Андрю и се изправи на пръсти да го целуне.
    — Продължавам да мисля, че съм права. Като се приберем, ще поговорим.
    Късно същата вечер Андрю неохотно се предаде и на следващия ден Силия сключи договор за покупка на къщата на изгодна цена и уреди ипотека. Първоначалната вноска в брой не създаде затруднения. Двамата бяха спестявали през последните години, а и сега общият им доход не бе малък.
    Те се настаниха в новия дом към края на април и почти веднага Андрю призна, че не е бил прав.
    — Вече ми харесва — още на първия ден каза той. — Дори мога да я заобичам.
    Ремонтът им бе излязъл по-малко, отколкото се очакваше, а резултатите бяха добри, даже чудесни.
    Настъпваха щастливи дни за двамата, особено при мисълта, че Силия е вече бременна в петия месец.

6

    Първото им дете се роди, както той обичаше да казва на колегите си от болницата, „точно според графика на Силия“.
    Бебето, здраво момиченце, три кила и четиристотин грама, се появи на бял свят през август 1958 година, девет месеца и една седмица след сватбата им. То бе спокойно, почти не плачеше. Кръстиха го Лайза.
    През периода на бременността Силия бе категорична по отношение на процедурите при раждането и това доведе още в самото начало до търкания с нейния гинеколог доктор Пол Кийтинг, колега на Андрю в болницата. Суетен мъж на средна възраст, склонен към бомбастични изрази, той веднъж му каза:
    — Жена ти наистина е невъзможна!
    — Разбирам какво искаш да кажеш, но това прави живота ни интересен — съчувствено му отвърна Андрю. — Странното е, че невъзможното за някои хора, за Силия става възможно.
    Няколко дни преди този разговор Силия бе заявила на доктор Кийтинг:
    — Изучавам методите за естествено раждане и вече правя съответните упражнения.
    А щом гинекологът се усмихна снизходително, тя добави:
    — Искам да участвам активно в раждането и да бъда в пълно съзнание. С една дума — никаква упойка! И не желая епизиотомия.
    Кийтинг се намръщи:
    — Уважаема госпожо Джордан, тези две решения ще вземе вашият гинеколог чак при самото раждане.
    — Не съм съгласна — тихо и спокойно отговори тя. — Ако отстъпя сега, много възможно е да се пренебрегне волята ми, когато ще ми бъде трудно да реагирам.
    — Ами при крайна необходимост?
    — Това е съвсем друга работа. Ако се стигне дотам, вие ще преценявате и ще правите, каквото трябва. Но после ще се наложи да убедите мен и Андрю, че действително ситуацията е била такава.
    Доктор Кийтинг изсумтя уклончиво и отвърна:
    — Относно епизиотомията. Може би не знаете, че разрезът на перинеума с хирургическа ножица точно преди самото раждане предпазва от разкъсване при излизане главата на бебето, разкъсване, което е болезнено и заздравява по-трудно в сравнение с добре направен хирургически разрез.
    — О, зная, но съм сигурна, че вие имате по-добра представа от мен за увеличаващия се брой лекари и акушерки, които не са съгласни с подобно мнение.
    Без да обръща внимание на видимо растящото неодобрение на гинеколога, Силия добави:
    — Има много случаи, когато естествените разкъсвания се възстановяват по-бързо в сравнение с епизиотомиите, причинили инфекции или болки месеци наред след раждането, а често и двете.
    Доктор Кийтинг я изгледа намръщен:
    — Вие май имате отговор за всичко.
    — В никакъв случай — възрази тя. — Но нали все пак става дума за моето тяло и моето бебе.
    — Щом говорим за вашето тяло, бих искал да припомня, че макар епизиотомията да не се прави с такава цел, зашиването след това осигурява стегнатост на вагината-каза гинекологът.
    — Да — потвърди Силия. — Зная, че това е необходимо, за да изпитва партньорът ми удоволствие от секса, след като вече съм раждала. Е, докторе, аз не искам да чувам от съпруга си оплаквания за отпусната вагина и като мине раждането започвам упражнения за стягане мускулите на таза.
    Скоро след този разговор, по взаимно съгласие Силия смени гинеколога си и стана пациентка на доктор Юнис Нашмън, който бе по-възрастен от доктор Кийтинг, но достатъчно млад по дух, за да споделя много от нейните разбирания.
    След раждането на Лайза, Юнис Нашмън каза на Андрю:
    — Съпругата ви е забележителна жена. В някои моменти имаше много силни болки и аз я попитах дали не иска да промени решението си за упойката.
    Андрю, който имаше намерение да присъства на раждането, но бе повикан за един спешен случай на негов пациент, не можа да скрие любопитството си:
    — Какво отговори тя?
    — Просто каза „не, но моля някой да ме прегърне“. И една медицинска сестра обгърна с ръце съпругата ви и я успокои. Друго нищо не пожела.
    — А когато се роди дъщеря ви — добави доктор Нашмън, — не отделихме бебето, както обикновено правим, а го оставихме да си лежи при Силия. Двете бяха толкова доволни — незабравима картина!
    Както си бе решила, Силия остана в къщи цяла година, за да посвети вниманието и обичта си на Лайза. Тя отдели време и за подреждане на дома им в „Конвънт Стейшън“. Изпълни всички задачи, които си бе набелязала във връзка с ремонта на старата сграда.
    — Обичам тази къща! — възкликна един ден Андрю, сияещ от удоволствие.
    Същевременно Силия не прекъсна връзките си с „Фелдинг-Рот“. Сам Хоторн вече бе станал заместник-директор по търговските въпроси в национален мащаб и обеща да осигури работа на Силия, щом тя реши да се върне отново в компанията.
    За „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс Инкорпорейтид“ това бе една добра година. Няколко месеца, след като се разчу за успеха на доктор Андрю Джордан в наситеното с драматизъм първо приложение на лотромицина Управлението за храни и лекарства одобри препарата за продажба. Лекарството се радваше на голяма популярност и на възторжени отзиви в целия свят и стана един от най-печелившите продукти в историята на „Фелдинг-Рот“. Личният принос на Силия утвърди в ръководството на фирмата мнението, че желанието на Сам Хоторн отново да я назначи на работа заслужава подкрепа.
    За света извън компанията обаче 1959 година не бе толкова забележителна. През януари Аляска бе провъзгласена за североамерикански щат, а през юли — Хавай. На север през април бе открит големият морски път „Свети Лаврентий“. През май израелският министър-председател Давид Бен-Гурион обеща пред света, че неговата страна ще се стреми към мир с арабските си съседи. По-късно същия месец две маймуни извършиха четиристотин и осемдесеткилометров космичеки полет на борда на една военна ракета на САЩ и се върнаха благополучно на Земята. Затвърдиха се надеждите, че някой ден за Космоса могат да излетят и човешки същества.
    Едно събитие, което направи впечатление на Силия, бе започналата през декември поредица от заседания на сенатската подкомисия, председателствана от сенатора Естис Кифовър. Демократ от Тенеси с амбиции да стане президент на САЩ, в миналото той бе успял да привлече вниманието на обществеността в подкомисията по проблемите на престъпността. Сега с още по-голяма стръв сенаторът се бе насочил към фармацевтичната индустрия.
    Повечето хора от този бранш възприеха Кифовър като досадна и не особено важна личност. Вашингтонското лоби на фармацевтичната индустрия бе силно и от работата на подкомисията не се очакваха някакви трайни резултати. Силия бе на друго мнение и го сподели само с Андрю.
    Към края на годината тя се върна на работа като търговски пътник в нейния район на Ню Джързи. От болницата „Сейнт Бийдс“ й помогнаха да намери една възрастна медицинска сестра — пенсионерка, която идваше всеки ден у тях и се грижеше за Лайза. С присъщата си последователност Силия реши да провери как възрастната жена се справя с работата и излезе на разходка извън града заедно с Андрю. Когато се прибраха, остана много доволна от новата си помощница.
    Майката на Силия, Милдред, понякога идваше на гости от Филаделфия и с радост помагаше и се занимаваше с внучката си, докато бавачката ходеше по работа в града.
    Милдред и Андрю имаха чудесни отношения и постепенно Силия почувства по-голяма привързаност към майка си, нещо което рядко й се случваше в миналото. Една от причините вероятно бе, че Джанет, по-малката сестра на Силия, живееше много далеч — в Обединените арабски емирства, където съпругът й бе изпратен като геолог в една петролна компания.
    Осигурили необходимата помощ и грижа за семейството и дома, Силия и Андрю можеха отново да се отдадат на работата си и то с удоволствие.


    Едно нещо малко помрачи ежедневието на Андрю, макар че той не бе сигурен дали си заслужава да се безпокои. Отнасяше се за Ноа Таунсенд.
    В няколко случая, които нямаха никаква връзка помежду си, старшият партньор на Андрю прояви признаци на емоционална нестабилност. След като поразмисли, Андрю реши, че би било по-точно, ако тя се нарече странно поведение. Озадачаваше го фактът, че всичко това бе чуждо на природата на зрелия, изпълнен с достойнство лекар, с когото работеше всеки ден.
    Андрю бе свидетел на три епизода с Таунсенд.
    Веднъж Ноа разговаряше в своя кабинет с Андрю и много се нервира, когато телефонът извъня. След като отговори рязко на позвъняването, той изтръгна телефонния кабел от стената, запрати апарата в отсрещния ъгъл и той се строши в един шкаф. После продъллжи да разговаря с партньора си, като че ли нищо не бе се случило.
    На другия ден на писалището му имаше нов телефонен апарат. За съдбата на стария изобщо не стана дума.
    Около шест седмици по-късно отиваха на работа с колата на Ноа. Изведнъж той, за ужас на Андрю, натисна до край педала на газта и колата полетя из улиците на Мористаун, поднасяйки на завоите и пресичайки на червено. Андрю му викна да кара по-бавно, но Таунсенд като че ли не чуваше. За техен невероятен късмет не им се случи нищо — автомобилът профуча в паркинга на болницата и спря с остро изсвирване на гумите. Ноа отвърна на протеста на Андрю само със свиване на рамене. А на другия ден си караше автомобила съвсем спокойно с нормална скорост.
    Третият случай, също без никаква връзка с предишните два, бе много оскърбителен и засягаше секретарката на общия им кабинет, госпожа Парсънс, дългогодишна сътрудничка на Ноа още преди да дойде Андрю. Наистина Вайълит Парсънс, вече към шейсет и пет годишна, имаше забавени реакции и понякога забравяше, но само незначителни неща. Тя се отнасяше добре към пациентите и бе спечелила обичта им. С Андрю работеше чудесно, а пословичната преданост към Ноа бе тема на чести шеги в техния малък колектив.
    Всичко неочаквано се промени по повод на един чек.
    Вайълит бе сгрешила при попълване на чека за доставка на материали за кабинета. Фактурата бе за четиридесет и пет долара, а секретарката несъзнателно бе обърнала цифрите, написала бе чека за петдесет и четири долара и го бе оставила на писалището на Ноа. Всъщност грешката не бе от значение, защото тази сума просто щеше да бъде приспадната по сметката за доставката през следващия месец.
    Ноа обаче връхлетя в чакалнята с чека в ръка и изкрещя на Вайълит Парсънс:
    — Ей, глупава кучко! Решила си да ми пилееш парите и да ме разориш, а?
    Андрю тъкмо влизаше и не повярва на ушите си. Вайълит явно бе не по-малко изненадана, но отговори с достойнство:
    — Доктор Таунсенд, досега никой не ми е говорил така и не желая това да се повтаря. Напускам кабинета ви и повече няма да се върна!
    Андрю понечи да се намеси, обаче Ноа грубо го прекъсна:
    — Ти стой настрана от тия работи!
    А Вайълит каза:
    — Благодаря, доктор Джордан, но аз вече не съм на работа тук.
    На другия ден Андрю се опита да заговори Ноа на тази тема, но той измърмори:
    — Тя не си гледаше работата. Вече се договорих с друга жена, която постъпва утре.
    Ако тези случаи не бяха изолирани един от друг или зачестяваха, Андрю би ги посрещнал с по-голямо безпокойство. Той обаче разсъждаваше, че когато човек остарява, напрежението в работата и ежедневните грижи съвсем нормално довеждат до подобни избухвания и сблъсъци. В края на краищата това не бе чак толкова чуждо на човешката природа. Понякога Андрю сам чувстваше подобно напрежение, стигащо до раздразнителност, която успяваше да превъзмогне. Очевидно Ноа не бе в състояние да се въздържи.
    Въпреки това тези няколко случая събудиха у Андрю тревога.


    В работното ежедневие на Силия нямаше бурни преживявания.
    Един февруарски ден на 1960 година, когато бе дошла от своя район в централата на „Фелдинг-Рот“ да извърши някаква търговска операция, Сам Хоторн я повика в кабинета си. Той бе в добро настроение и я посрещна сърдечно. Не изглеждаше преуморен от новите си отговорности за търговията на национално равнище. Добър признак, помисли си тя. И вдъхващ оптимизъм в перспективата на нейните по-далечни цели. Косата на Сам видимо оредяваше и вероятно той щеше да посрещне следващия си, 40-ти рожден ден, плешив. Но това изглежда щеше да му отива.
    — Исках да ви видя във връзка с предстоящата търговска конференция в национален мащаб — обясни той.
    Силия вече знаеше за тази конференция, която се организираше от „Фелдинг-Рот“ на всеки две години и бе насрочена за април същата година в нюйоркския хотел „Уолдорф Астория“. Тя щеше да има закрит характер, с участието на всички търговски пътници на компанията в границите на САЩ, плюс служители от филиали на „Фелдинг-Рот“ в чужбина. Освен това на тридневната сесия щяха да присъстват председателят на управителния съвет, президентът и други ръководни дейци на компанията.
    — Надявам се и аз да бъда на съвещанието — каза Силия. — Предполагам няма да ме предупредите, че е само за мъже!
    — Освен че ще присъствате, висшето ръководство иска да се изкажете.
    — Ще се изкажа — потвърди тя.
    Сам отвърна сдържано:
    — Сигурен бях, че ще приемете. А сега на въпроса. Говорих с Илай Кампърдаун. Той и другите биха желали да разкажете за опита си като търговски пътник от гледна точка на една жена. Предлага се например темата „Продажбата на лекарства през погледа на една жена“.
    — Не си я представям в павилиончетата край кината, но ще изложа вижданията си.
    — Би трябвало да поднесете всичко в лек стил, по възможност с лек хумор — продължи Сам. — Изказването да не натежи със сериозен тон. Никаква полемичност. И не повече от десет-петнадесет минути.
    Силия отвърна замислено:
    — …Разбирам.
    — Ако желаете, може да ми го дадете в чернова. Ще го прегледам и ще ви дам препоръките си.
    — Няма да забравя за това ваше предложение — отговори тя, вече представяйки си как ще построи изказването си, сигурна, че няма да му даде черновата.
    — Във вашия район продажбите вървят чудесно-похвали я Сам. — Поддържайте нивото!
    — И аз така съм решила, макар че пускането на нови препарати би помогнало много за тази цел — потвърди тя. — Впрочем какво стана с талидомида, за който преди година говори господин Кампърдаун?
    — Свалихме го от нашата листа. Върнахме го обратно на „Шеми-Грунентал“. Благодарихме, без да сме благодарни.
    — Защо?
    — По мнение на нашите изследователи лекарството не е добро — обясни Сам. — Направиха изпитания в старческите домове, за които говорихте вие. Не даде резултати като сънотворно.
    — И дотук ли спряхте?
    — Да, що се отнася до „Фелдинг-Рот“. Макар че както току-що научих, фирмата „Мерел“ се е заела с него. Кръстили са го кевадон и замислят големи удари тук и в Канада.
    И след няколко секунди добави:
    — Няма нищо изненадващо, като се свърже с големия му успех в Европа.
    — Долавям в гласа ви съжаление — каза Силия. — Мислите ли, че нашата компания е сбъркала?
    Сам сви рамене:
    — Може би. Но ние сме длъжни да продаваме само одобрени от нашата дирекция за научни изследвания лекарства, а това не е.
    Той се позамисли и продължи:
    — Трябва да ви кажа Силия, че тук някои хора ви критикуват, защото заради вас изпробвахме талидомида върху стари пациенти, а не на по-широка основа, както предлагаше отначало Винсънт Лорд.
    — И вие ли сте между тези хора?
    — Не. Тогава, ако си спомняте, аз се съгласих с вас.
    — Спомням си.
    След малко тя запита:
    — Критиката има ли съществено значение?
    — За вас? — Сам поклати глава. — Мисля че няма.


    През следващите вечери и почивни дни Силия подготвяше изказването си за конференцията. Беше се затрупала с книжа и бележки в тихата удобна работна стая, която двамата с Андрю много обичаха.
    Една неделя Андрю я закачи:
    — Май нещо кроиш, а?
    — Да, точно така — потвърди тя.
    — Ще ми кажеш ли какво?
    — Ще ти кажа, но по-късно — отвърна Силия. — Ако научиш сега, ще започнеш да ме разубеждаваш.
    Той се усмихна и прояви достатъчно съобразителност да спре дотук.

7

    — Знам, че повечето от вас са семейни и разбират много добре какво представляват жените — каза Силия, изправена пред лавина от мъжки лица в залата. — Често че се изразяваме ясно, объркваме се, а понякога дори забравяме важни неща.
    — Но не и умница като теб! — тихо се обади някой от предните редове.
    Силия се усмихна за миг и продължи:
    — Аз например, забравих колко време ми е определено да говоря сега. Смътно си спомням, че някой каза десет-петнайсет минути, но това не би било справедливо, нали? В края на краищата коя жена би могла да се опознае добре с петстотин мъже за толкова кратко време?
    Последва смях и от задния край на залата се дочу типичен глас на мъж от Средния запад:
    — Имаш, колкото искаш от моето време, рожбо!
    Избухна още по-силен смях. Разнесоха се подсвирквания и гласове:
    — И от нас също!
    — Разполагай, с колкото време ти е нужно, чедо!
    Навеждайки се към микрофона, Силия отвърна:
    — Благодаря ви. Очаквах някой да го каже.
    Тя отбягна наситения с напрежение поглед на Сам Хоторн, който бе седнал само на няколко реда от катедрата.
    Нали той й бе казал преди няколко часа:
    — При откриване на тези конференции всеки важничи. Затова първият ден е шумотевица и показност. Ние се стремим да повдигнем самочувствието на момчетата, да кажем на всички наши търговски работници, че са много способни, че „Фелдинг-Рот“ е чудесна фирма и да изразим голямата си радост, че те работят в нашата система. А през останалите два дни се залавяме с по-сериозни въпроси.
    — Значи, аз спадам към шумотевицата? — запита Силия, понеже от програмата бе прочела, че ще говори първия ден следобед.
    — Разбира се, защо не? Вие сте единствената жена на активна търговска работа, много от момчетата знаят за вас и всички ще искат да видят и чуят нещо по-различно.
    — Ще се постарая да не ги разочаровам!
    Тя и Сам вървяха по „Парк Авеню“, след като бяха закусили в „Уолдорф“ с няколко колеги от компанията. Конференцията щеше да се открие след един час и те бяха решили да се поразходят в свежата и слънчева утрин. В Манхатън лъхаше чист, прохладен ветрец. Безброй лалета и нарциси в централните алеи на „Парк Авеню“ възвестяваха настъпването на пролетта. Както обикновено, в двете посоки се движеха неспирни шумни колони от автомобили. Поток от бързащи за работа чиновници връхлиташе Сам и Силия, докато те бавно се разхождаха. Тя бе пристигнала с автомобила си рано сутринта от Ню Джързи и следващите два дни щеше да остане в „Уолдорф“. Беше избрала много внимателно тоалета си за откриването на конференцията — нов костюм тайор в тъмносиньо и бяла блуза с жабо. Силия знаеше, че й отива тази сполучлива комбинация на делова спретнатост и женственост. За нейна радост се беше отървала от очилата, които постоянно я дразнеха и сега носеше контактни лещи, които Андрю й препоръча по време на сватбеното пътешествие.
    Изведнъж Сам се досети:
    — Вие решихте да не ми показвате чернова от изказването си.
    — О, боже, изглежда съм забравила! — възкликна тя.
    Гласът на Сам прозвуча по-силно от шума на уличното движение:
    — За други може и да изглежда. За мен обаче не, защото знам, че не забравяте почти нищо!
    Силия се готвеше да отговори, но той я спря с жест:
    — Не е необходимо да ми обяснявате. Зная, че сте различна от останалите мои сътрудници — правите всичко по наш модел и досега почти винаги сте успявали. Позволявам си обаче да ви предупредя само с две думи: Силия, не прибързвайте! Не бъдете непредпазлива! Не разваляйте добрия си престиж в стремежа си да правите прекалено много или да напредвате извънредно бързо! Това е.
    Тя мълчеше и размишляваше, докато завиха, пресякоха „Парк Авеню“ и се отправиха обратно към „Уолдорф“. Чудеше се дали онова, което бе решила да говори следобед, бе прибързване.
    Сега вече изправена пред цялата армия търговци на „Фелдинг-Рот“, събрани в зала „Астор“ на хотел „Уолдорф“, тя разбра, че ще получи отговор на този въпрос.
    Участниците в заседанието бяха предимно търговци-търговски пътници, инспектори и регионални директори — от предната линия на деловата дейност на компанията, достигаща чак Аляска, Флорида, Хавай, Калифорния, Северна и Южна Дакота, Тексас, Ню Мексико, Мейн и по-близките райони в тези граници. За много от тях конференцията представляваше единствена възможност за личен контакт с ръководителите на „Фелдинг-Рот“. Това бе време за създаване на приятелство, за разпалване на ентусиазъм, за лансиране на нови идеи и препарати, дори — за някои — нова искра за идеализма и всеотдайността им. Имаше и неудържими желания за приключения с жени и пииване — неизменно съпътстващи всяко търговско съвещание от всеки бранш.
    — Когато ме поканиха да говоря на конференцията, ми предложиха да разкажа за опита си като търговски пътник. Мисля да направя точно това — обърна се тя към аудиторията. — Предупредиха ме също така да не се впускам в обсъждане на сериозни проблеми. Това ми се струва невъзможно. Всички сме убедени, че вършим сериозна работа. Ние сме посветили силите си на една солидна компания, която търгува с препарати от много голямо значение за човешкия живот. Затова трябва да бъдем сериозни и аз искам да говоря сериозно. Убедена съм и в още нещо — ние, които работим на огневата линия на търговията, би трябвало да сме откровени, честни и ако е необходимо критични един към друг.
    Силия много добре съзнаваше, че освен множеството оперативни търговски работници я слушат и шепа хора, заели предварително запазените места на първите два реда — висшето ръководство на „Фелдинг-Рот“: председателят на управителния съвет, президентът на компанията, първите вицепрезиденти, вицепрезидентът по търговията и още дузина други ръководни дейци. Между тях бе и Сам Хоторн с полуоплешивялата си, светнала като прожектор глава.
    Илай Кампърдаун, както подобаваше на президент на компанията и централна ръководна фигура, седеше в средата на първия ред. До него бе Флойд Ванхутен, председател на управителния съвет, който макар вече възрастен и болнав, преди десет години бе оглавявал и развивал компанията. Все още авторитетът му бе голям, въпреки че задълженията му вече се свеждаха главно до това да председателствува съвещанията на директорите.
    — Послужих си с думата „критични“ и макар че на някой може да не се хареса, решила съм да бъда именно такава — каза Силия в микрофона. — Обяснението е просто. Искам да допринеса за по-добрия резултат на срещата, а не да бъда повърхностна. И ще говоря само в рамките на предложената ми тема, както е отбелязано в програмата. — Продажбата на лекарства през погледа на една жена.
    Тя чувстваше, че е приковала вниманието на участниците. Всички мълчаха и слушаха.
    Точно от това се смущаваше най-много, преди да излезе на подиума — дали ще успее да овладее аудиторията. Сутринта, след разходката по „Парк Авеню“, докато минаваше през пълното, задимено фоайе, където се събираха оперативните търговски работници, Силия за пръв път почувства нервно напрежение. Тя призна в себе си, че конференцията на „Фелдинг-Рот“ бе, поне до момента, едно мъжко сборище, където дружелюбно се потупваха по раменете, разменяха си вулгарни шеги, носеше се глуповат гърлен смях и всичко това на фона на банални разговори. Вече не си спомняше за кой път бе чула „цял век не съм те виждал“, изречено като някакъв нов, току-що сътворен стих.
    — И аз като вас милея за компанията, в която работим, и за лекарствената индустрия. Те са постигнали много хубави неща в миналото, ще постигнат още по-хубави в бъдеще. Има обаче някои недостатъци, бих казала сериозни недостатъци, особено в оперативната търговска дейност. Бих искала да споделя какви са по мое мнение тези недостатъци и как бихме могли да ги превъзмогнем.
    Силия хвърли поглед на първите два „ръководни“ реда и по няколко лица прочете известна тревога: един или двама започваха да нервничат. Явно казаното не отговаряше на очакванията им. Тя вдигна очи към широкия кръг присъстващи.
    — Тази сутрин на влизане в залата, а също и следобед, всички сте видели рекламния щанд и плакатите за лотромицина. Той е великолепно лекарство, едно от големите постижения на медицината и що се отнася до мен аз се гордея, че го продавам.
    Чуха се аплодисменти и одобрителни възгласи. Силия спря. Във фоайето бяха уредени щандове на около една дузина по-важни препарати на „Фелдинг-Рот“, но тя избра лотромицина, понеже бе свързан с нейната дейност.
    — Ако вземете една диплянка от щанда, както навярно някои вече са направили, ще можете да прочетете за приложението на лотромицина от моя съпруг. Той е лекар, интернист. Много е доволен от този и от някои други препарати. Имал е и несполуки с лекарства и с търговски пътници, които са ги представяли в невярна светлина. И не само той. Съдейки по писмата, които съм получила лично, същите неприятности са имали и твърде много други лекари. Тази слабост на лекарствената търговия може и би трябвало да се отстрани.
    Съзнавайки, че навлиза в опасни води, Силия се обърна открито към аудиторията, като внимателно подбираше всяка своя дума.
    — Съпругът ми, на базата на опита си като лекар, мислено разделя търговските пътници на три групи. В първата са онези, които му дават вярна информация за препаратите, без да премълчават неблагоприятните странични явления, във втората — които не са добре запознати с възможностите на предлаганите от тях лекарства и не могат да му дадат точни сведения, и в третата — хора, които говорят всевъзможни неща, дори лъжат, за да та накарат да предписва рекламираните от тях препарати Би ми се искало да кажа, че първата група — на информираните и почтените търговски пътници — е най-голяма, а останалите две са малки. За съжаление това не е вярно, Втората и третата група са далеч по-големи от първата. А това води до ниско качество на оперативната търговия — що се отнася до пълна и точна информация на предлаганата от нас продукция. А това се отнася до всички лекарствени фирми, и до нашата включително.
    Тя виждаше, че се изписва недоволство не само по лицата на ръководителите от първите редове, но и на хората зад тях. Разнесоха се неодобрителни възклицания и някой извика:
    — Е, какво значи това?
    Силия предусещаше подобна реакция и я прие като част от предвидения риск. Тя продължи с уверен, ясен глас:
    — Сигурна съм, че си задавате два въпроса. Първият — откъде тя знае всичко това и може ли да го докаже? И вторият — защо ни занимава с този въпрос сега, когато всички сме доволни и щастливи и нямаме никакво жела-ние да слушаме неприятни неща?
    Отново се чу глас от публиката:
    — Точно това искаме да знаем!
    — Ще го научите — моментално отвърна тя. — Ваше право е да получите отговора ми.
    — Нека да е приятен!
    Силия бе заложила и на още нещо — независимо от реакцията, която биха предизвикали нейните думи, да може да завърши словото си. Въпреки навъсените физиономии от първите два реда, никой не стана да използва правото си да й отнеме думата.
    — Знам това, което ви говоря, защото и аз принадлежах към втората група — неинформираните. Тръгнах да предлагам препарати на лекарите без необходимата подготовка, всъщност не бях преминала никакво обучение. Нека да ви разкажа нещо по този повод.
    Тя описа случката, за която бе разказала на Андрю по време на сватбеното им пътешествие — как лекарят от Норт Плат я беше обвинил, че не притежава „необходимите знания“ и я бе изгонил от кабинета си. Силия успя да представи добре този епизод и в залата отново се възцари тишина, нарушавана тук-таме от одобрителен шепот. Някои кимаха утвърдително. Тя предполагаше, че много от участниците са преживели подобни огорчения.
    — Лекарят бе прав. Аз нямах необходимите знания, за да обсъждам лекарства с висококвалифицирани специалисти, макар че трябваше да съм добре подготвена, преди да тръгна да предлагам нашата стока.
    Силия посегна към масичката зад гърба си, за да вземе една папка.
    — Споменах за писма от лекари, получили невярна информация от търговски пътници. Почти четири години, през които работих във „Фелдинг-Рот“, правих документация от такива съобщения и я нося. Нека да ви посоча някои примери.
    Тя измъкна един лист от папката.
    — Както знаете, имаме препарат наречен перналтон. Чудесно лекарство при хипертония и един от продуктите на „Фелдинг-Рот“, които се пласират доста добре на пазара. Но той не бива в никакъв случай да се препоръчва на пациенти, страдащи от ревматизъм и диабет, понеже води до опасни последици. В литературата могат да се намерят изрични предупреждения в това отношение. И въпреки това… четирима лекари в Ню Джързи и двама в Небраска са били уверявани от търговски пътници на нашата фирма, че перналтонът е подходящ за всички пациенти, включително и за страдащите от споменатите заболявания. Ако желаете, мога да цитирам имената на тези лекари. Разбира се, това са хората, за които аз знам. Сигурно има и други, вероятно много други. Двама от лекарите, за които ви казах, са проверили погрешната информация и са узнали истината. Други двама са я приели на доверие и са предписали перналтон на хипертоници, страдащи от диабет. Няколко от пациентите са изпаднали в критично състояние, един от тях е бил близо до смъртта, но в крайна сметка се е възстановил.
    Силия взе друг лист от папката.
    — Една конкурентна фирма предлага антибиотик-хлоромицетин, също първокласен препарат, но само за сериозни инфекции, понеже има странични явления, водещи до нарушения в кръвната картина, понякога с фатален изход. Въпреки това разполагам с дати, имена и места, търговски пътници на тази фирма са уверявали лекарите, че препаратът е безвреден…
    Изчерпвайки въпроса за хлоромицетина, тя продължи:
    — Сега да се върнем отново на „Фелдинг-Рот“…
    И представи съкрушителни доказателства в подкрепа на своето мнение.
    — Мога да цитирам още, но спирам — папката остава на разположение на всеки, който желае да я прегледа. И ще отговоря на втория въпрос: защо ви занимавам с тези въпроси днес? — каза тя. — Защото другояче не мога да накарам никой да ми обърне внимание. От миналата година се опитвам да намеря човек от нашата централа, който да ми отдели малко време и да прегледа папката. Напразно. Останах с впечатление, че натрупаната от мен документация е просто неприятна и никой не иска да чуе за нея.
    Тя насочи поглед към първите два реда:
    — Може би ще кажете, че това, което правя сега, е неразумно, дори глупаво. Сигурно е така. Но бих искала да ви уверя, че то е резултат на дълбокото ми убеждение и грижата за нашата компания и нашата индустрия, за престижа и на двете!
    — Той е накърнен, но ние не се стремим да го защитим — продължи Силия. — Повечето от нас знаят, че сега в Конгреса сенатска подкомисия разследва въпроси на фармацевтичната индустрия. Изводите й са неблагоприятни, но малко хора от бранша им обръщат достатъчно внимание. Положението обаче наистина е сериозно. Печатът вече публикува критиките, скоро ще се надигне обществен протест с искане за реформи. Според мен, ако ние самите не направим необходимото за подобряване на нашата търговска практика и престижа на индустрията, правителството ще го стори за наша сметка и по начин, който няма да хареса на никой от нас, защото ще има неблагоприятни последици за всички ни.
    После добави:
    — Накрая, съобразно изтъкнатите основания, настоявам нашата компания да поеме инициативата и първо: да утвърди морален кодекс на търговския пътник; второ: да приеме програма за неговата квалификация и за опреснителни курсове. Набелязала съм идеите си за такава програма. Ако някой се интересува — усмихна се тя, — разработката ми също е в папката. Благодаря ви за вниманието и приятен следобед.
    Докато си събираше книжата и слизаше от подиума, тук-там в залата се разнесоха плахи ръкопляскания, които веднага замряха, не намерили подкрепата на множеството. Явно повечето хора си сверяваха часовниците по първите редове — оттам не се чуха никакви аплодисменти, а по лицата на шефовете се четеше неодобрение. Председателят на управителния съвет изглеждаше ядосан и говореше разгорещено с Илай Кампърдаун. Президентът на „Фелдинг-Рот“ кимаше с израз на съгласие.
    Новият вицепрезидент по търговията, родом от Ню Йорк, Ъруин Грегсън се приближи към Силия. Енергичен мъж с атлетична фигура той поначало беше дружелюбен и се нравеше на хората. Сега бе намръщен, със зачервено лице.
    — Уважаема госпожо — обърна се Грегсън към нея, — проявихте злонамереност, предубеденост и неосведоменост, а вашите тъй наречени доказателства са неверни. Ще съжалявате за това. Вашата постъпка ще се обсъди по-късно, а сега ви нареждам да напуснете конференцията и повече да не се връщате.
    — Сър, няма ли да хвърлите един поглед върху материалите, които…
    — Нищо няма да гледам! — гласът му се разнесе из цялата зала. — Напуснете!
    — Довиждане, господин Грегсън — каза Силия.
    Тя се обърна и тръгна към изхода. Крачеше уверено, с вдигната глава. После, мислеше Силия, ще има достатъчно време да съжалява, да изпитва дълбоко огорчение, но сега нямаше никакво намерение да напуска това мъжко сборище победена, като някаква слабохарактерна баба. Наистина, призна в себе си тя, претърпях поражение и предвиждах подобна развръзка, но се надявах, че няма да ми се случи. Посочените от нея слабости бяха тъй очебийни и безспорни, реформите тъй належащи, че просто не можеше да разбере защо другите не са в състояние да приемат посочените факти.
    Но те действително не ги приеха. И почти сигурно с работата й във „Фелдинг-Рот“ бе свършено. Ако не в момента, то съвсем скоро. Жалко. Навярно Сам Хоторн щеше да я упрекне, че си бе позволила да пренебрегне предупреждението му — прекали в стремежа си да постигне прекалено много. Андрю също я бе предупредил на връщане от сватбеното пътешествие, когато му разказваше за документацията си от лекарски писма. Тя си спомни думите му: „Заемаш се с много голяма задача. Рисковано е“. Колко е бил прав! Да, ставаше дума за принципи, за собствения й престиж и тя отдавна бе решила в никакъв случай да не отстъпва. Нали още от ученическата скамейка в съзнанието й се беше врязал стихът от „Хамлет“: „…И най-важно: бъди на себе си във всичко верен.“2 Въпреки че това се заплаща. Понякога доста скъпо.
    Докато прекосяваше залата, тя усещаше съчувствените погледи на малцина присъстващи, които още не бяха станали от местата си. Това й се стори странно след всичко, което бе казала, макар че сега нямаше никакво значение.
    — Един момент, ако обичате!
    Внезапно я стресна този, като че ли прогърмял от небитието глас по високоговорителя:
    — Госпожо Джордан, бихте ли изчакали?
    Силия се поколеба, но спря едва след като същият глас повтори:
    — Почакайте, госпожо Джордан!
    Тя се обърна и с изненада разбра, че говори Сам Хоторн. Застанал бе на подиума, наведен над микрофона. Другите участници също имаха изненадани физиономии.
    Ъруин Грегсън възкликна:
    — Сам… Какво дявол да го вземе…?
    Сам прокара длан по блесналото под прожекторите си чело. Винаги правеше това несъзнателно в моменти на напрегнат размисъл. Лицето му с изсечените си черти бе сериозно.
    — Ако не възразяваш, Ъруин, бих искал да кажа нещо на всички, преди да излезе госпожа Джордан.
    Силия се учуди. Сигурно Сам нямаше намерение от своя страна да изтъква, че одобрява изгонването й, споделяйки с публиката сутрешния им разговор и своето предупреждение. Подобни постъпки не бяха в характера му. Все пак, човешките амбиции могат да променят личността по странен начин. Възможно ли бе Сам да е решил да се възползва от случая, за да блесне пред очите на височайшето ръководство?
    Вицепрезидентът по търговията се обърна към Сам и раздразнено запита:
    — И какво е то?
    — Предполагам — каза Сам и се приближи до микрофона, за да се чуят думите в затихналата зала — ще се съгласиш, че съм се изправил тук, за да се зачете и моят глас.
    — Как да се зачете? — обади се от своя страна вече станалият Илай Кампърдаун.
    Сам Хоторн се обърна към президента на „Фелдинг-Рот“ и още повече доближи микрофона:
    — Да се зачете в подкрепа на госпожа Джордан, Илай. И да призная, макар никой друг да не се решава на подобно нещо, че всичко, което каза тя, е вярно. Точно както до болка ни е известно, макар и да говорим обратното.
    В залата цареше гробно мълчание. Процеждаше се само едва доловим шум — далечното ехо от трафика, дрънченето на съдове от кухнята, приглушени гласове от коридора. Всички сякаш бяха замръзнали, боейки се да не пропуснат и дума. В тишината отново прозвуча гласът на Сам.
    — Бих искал също така всички да чуят за желанието ми да имах ума и смелостта на госпожа Джордан, за да мога да ви кажа онова, което каза тя. И още нещо…
    Ъруин Грегсън го прекъсна:
    — Не ти ли се струва, че каза достатъчно?
    — Нека да продължи! — намеси се Илай Кампърдаун. — Май няма да излезеш прав.
    Вицепрезидентът се сви на мястото си.
    Сам Хоторн продължи:
    — По-конкретно аз съм съгласен с мнението, че ако фармацевтичната индустрия не успее със свои сили да влезе в релсите, ще бъдат приети закони, които ще ни задължават да направим това. И те ще ни наложат много по-големи ограничения, отколкото ако сами внесем ред в собствения си дом, според разумния съвет, който чухме преди малко.
    Той погледна към публиката и добави:
    — Накрая, за госпожа Джордан. Тя неколкократно доказа колко е полезна на нашата компания и преди минути го потвърди още веднъж. Ако я оставим да напусне залата по такъв обиден начин, ще изпаднем в положението на късогледи празноглавци.
    Силия не можеше да повярва на ушите си. За миг се почувства засрамена, че се бе усъмнила в намеренията на Хоторн. Бе съвършено ясно, че заради нея той поставяше на карта собствената си кариера, амбициите си, хубавите си перспективи във „Фелдинг-Рот“.
    Необичайната тишина все още сковаваше присъстващите. Те бяха завладяни от общо чувство за едно напрегнато, драматично развитие на нещата, в което никой не би могъл да предвиди какво ще се случи в следващия миг.
    Пръв се раздвижи Илай Кампърдаун. Върна се на мястото си до председателя на управителния съвет и заговори с него тихо, съсредоточено. Явно искаше да го убеди в нещо, а старият Ванхутен слушаше внимателно. Отначало въртеше упорито глава, после сякаш прояви благосклонност и накрая вдигна рамене. Кампърдаун даде знак на Ъруин Грегсън да се приближи към тях.
    Явно вземаше се решение на най-високо равнище и всички останали изчакваха, макар че сега се водеха оживени разговори из залата.
    Приказките затихнаха, когато вицепрезидентът по търговията се изкачи на трибуната. Той застана до микрофона, където преди секунди говореше вече седналият на мястото си Сам Хоторн. Грегсън огледа стотиците сериозни лица в залата и след като помълча, за да привлече вниманието, подкупващо се усмихна.
    — Каквото и да приказвате за нашите конференции, едно е гарантирано — никога не са скучни.
    Думите бяха казани на място и предизвикаха одобрителен смях, към който се присъедини дори строгият Ванхутен.
    — Председателят на управителния съвет и президентът на компанията ми наредиха, нареждане, с което лично аз съм напълно съгласен, да заявя, че преди няколко минути ние постъпихме прибързано, дори неразумно — каза Грегсън.
    Отново усмивката, пауза и шефът на търговията продължи:
    — Много отдавна, когато бях малък и ми се случваше да сгреша, нещо, което става с всяко момче, майка ми ме учеше: „Ъруин, когато си станал смешен и е необходимо извинение, вдигни глава, и го поднеси мъжки и красиво.“ Моята незабравима майка не е между живите, мир на праха й, но сякаш и сега чувам гласа й: „Ъруин, момчето ми, това се иска от теб в момента!“.
    Силия, загледана и заслушана, си мислеше: Грегсън има стил. Неслучайно се е издигнал в търговската йерархия.
    Междувременно разбра, че той сочи към нея:
    — Госпожо Джордан, моля елате при мен. И ти, Сам.
    Когато тримата застанаха на подиума — Силия бе объркана, сякаш сънуваше. — Грегсън каза:
    — Както заявих пред всички, госпожо Джордан, аз моля за извинение. Ние ще проучим внимателно предложенията ви. И мога ли, ако не възразявате, да ви помогна и да поема от ръцете ви тежката папка?
    Обръщайки се към останалите, Грегсън добави:
    — Току-що бяхте свидетели на един пример за величието на нашата компания и…
    Бурни аплодисменти и възгласи заглушиха думите му и след секунди ръководители и оперативни работници заобиколиха Силия, за да се ръкуват с нея и да й поднесат поздравленията си.


    — Защо рискувахте? — запита Сам Хоторн.
    — Ами вие? Нима рискувахте по-малко? — отговори Силия.
    Беше минала една седмица. Силия и Андрю, поканени на вечеря у Хоторн, се възхищаваха на кулинарното изкуство на Лилиан, а в разговорите нарочно не засягаха темата за търговската конференция на „Фелдинг-Рот“. Няколко дни преди това русите бяха съобщили за свалянето на един американски самолет Ю–2 и за пленяването на пилота му, Гари Пауърс. Москва обвиняваше, че полетът бил с шпионска цел. Съединените щати отначало отрекоха, но скоро след това президентът Айзенхауер с червено от срам лице призна, че обвинението е основателно. И двете семейства бяха на мнение, че повечето американци също се чувстват доста неловко.
    В Англия сватбата на принцеса Маргарет, сестрата на кралицата, с професионалния фотограф Антъни-Армстронг Джоунс, предизвика злостни коментари и учудване сред кралските поданици. Сватбата премина в „карнавално настроение“, както се изрази печатът. Много се питаха дали този брак не накърнява престижа на британския трон? Андрю категорично отрече подобно опасение.
    След вечеря те слушаха нов запис на Елвис Пресли — поп-баладата — „Слава и щастие“. Пресли продължаваше певческата си кариера след едногодишна служба в армията на САЩ и отсъствието му не бе засенчило неговата популярност. Жените харесваха „Слава и щастие“. Мъжете — не.
    След вечеря, на чаша коняк в просторната, артистично обзаведена дневна на семейство Хоторн, вече в домашен кръг, Сам пръв заговори на темата, която вълнуваше гости и домакини.
    Отговаряйки на въпрос на Силия, той каза:
    — Когато вървях към подиума, от който току-що бяхте слезли, бях сигурен, че не мога да остана безучастен в създалата се драматична обстановка.
    — Но вие направихте много повече от това! — възрази тя.
    — Всички сме на това мнение — присъедини се Андрю. Той се бе излегнал в един удобен фотьойл и с наслада отпиваше от коняка. Чувстваше се уморен след един доста напрегнат ден в лекарската си практика, която бързо се разрастваше, ако се съди по увеличаващия се брой на пациентите. — Вие рискувахте всичко, Сам — много повече от Силия.
    — Разбира се, толкова съм благодарна… — започна тя, но Сам я прекъсна.
    — Тези приказки са излишни. Ако искате да знаете истината, аз имах чувството, че съм подложен на изпитание — каза Сам и се обърна към Андрю. — Съпругата ви вече бе показала, че е по-смела и държи повече на истината, отколкото всеки друг в залата. Аз не исках да остана по-долу от нея.
    Усмихвайки се на Силия, той добави:
    — Особено ако ще се стремите да ме следвате нагоре по стълбата на „Фелдинг-Рот“.
    — Знаете значи?
    — Аз му казах — намеси се Лилиан. — Съжалявам, ако съм нарушила обещанието си да не споделям с него, но ние със Сам нямаме тайни един от друг.
    — Аз имам една — прекъсна я Сам. — Отнася се за Силия.
    Другите обърнаха озадачени погледи към него, а той продължи:
    — Вече няма да работи като търговски пътник.
    — В крайна сметка е уволнена, така ли? — кисело се усмихна Андрю.
    — Не, повишена е. Компанията ни ще има дирекция за търговска квалификация, точно както предложи Силия. Тя ще помогне за изграждането на нови служби и ще бъде заместник-директор.
    — Е, браво! — вдигна чаша Лилиан. — Най-накрая мъжете показаха здрав разум! Нека пием по този случай!
    — За да бъдем честни, нека кажа, че Силия трябваше да стане директор. Но някои хора в компанията не могат да го преглътнат. Все още. Решението ще бъде обявено утре.
    Андрю стана и отиде при Силия да я целуне.
    — Толкова се радвам за теб, обич моя. Ти го заслужаваш!
    — Е, още не съм се разтопила съвсем от радост — пошегува се Силия, обръщайки се към всички. — Благодаря Сам, ще се задоволя и със „заместник“! — И добави с усмивка. — Засега.
    Разговорът им бе прекъснат от две малки създания, облечени в пижамки, които се втурнаха със смях в дневната. Първа тичаше Лайза, вече на годинка и половина, жизнерадостна палавница, която Андрю и Силия бяха взели със себе си и мислеха, че вече е заспала. След нея бягаше Джулиет, четиригодишната дъщеря на Хоторн, която щеше да остане единственото им дете. Лилиан бе споделила със Силия, че лекарите не й препоръчват да има повече деца, затова тя и Сам бяха обкръжили с много обич Джулиет — без изобщо да е разглезена, тя беше живо и умно дете. Двете момиченца бяха доста възбудени от възможността да си играят заедно.
    Лайза се хвърли в прегръдките на баща си и заливайки се от смях, му каза:
    — Джули гони мен!
    Лилиан скочи:
    — Ей сега ще ви подгоня и двете! Бързо в леглата!
    Със смях и крясъци трите изчезнаха към стаята на Джулиет.
    Когато Лилиан се върна, Силия каза:
    — Децата ме подсетиха за нещо. След време ще се наложи да поискам отпуск от новата работа, Сам. Май че пак съм бременна.
    — Това наистина е нощ на откровенията! — възкликна Лилиан. — За щастие имаме още за пиене, така че да вдигнем чаши за тази новина.
    На Силия й се стори, че долови нотка на завист в гласа на другата жена.

8

    Краят на 1960 и началото на 1961 бе период, в който Силия се бе посветила на задачата да обучава оперативния търговски състав на „Фелдинг-Рот“.
    Новият й началник, директор по търговската квалификация, бе Теди Ъпшоу, бивш зонален директор от Канзас сити. Силия го позна веднага — бе един от хората, проявили съчувствие, когато за малко не я изхвърлиха от конференцията в хотел „Уолдорф“.
    Ъпшоу беше нисък слаб мъж, наближаващ петдесетте, говореше бързо и през целия си трудов живот бе продавал лекарства. Той излъчваше неизчерпаема енергия, постоянно бързаше ту тук, ту там, докато говореше, често кимаше, а малката му валчеста глава приличаше на подскачаща топка. Преди да го назначат за директор, той бе постигнал най-добър резултат в продажбата на препарати и сподели със Силия, че още съжалява за работата си като търговски пътник — „тогава плувах в свои води“.
    — В нашия бизнес не е необходимо да шмекеруваш, за да успееш, тъй като повечето лекари знаят ужасно малко за лекарствата — добави той. — Щом си откровен с тях и се научат да ти вярват, цялата търговия е вече в ръцете ти. Не бива да се забравя — отнасяй се към докторята като към богове. Те точно това очакват.
    Една вечер, след като вече си бяха легнали, Силия разправи на Андрю за „боговете“. Той се засмя:
    — Имаш знаменит началник. Не забравяй да се отнасяш по същия начин към твоя доктор.
    Тя запрати една възглавница по него и двамата се сборичкаха. Борбата полека-лека заприлича на нещо друго и накрая се превърна в любовна игра. После Андрю погали корема на Силия, който вече издаваше бременността й, и каза:
    — Бъди внимателна с това малко юначе и не забравяй — докато е там, не бива да гълташ никакви лекарства!
    Понеже бе направил същата бележка при бременността й с Лайза, Силия се засегна:
    — Малко прекаляваш с твоята предпазливост!
    — Сигурно прекалявам — каза Андрю и се прозя. — А сега остави бога да поспи.
    Веднъж Теди Ъпшоу осъди пред Силия хитруването в търговията като „ужасно глупаво и излишно“. И въпреки това призна, че не е рядко явление в лекарствения бизнес.
    — Не се заблуждавай, че ти или аз ще попречим на търговските пътници да послъгват, дори на нашите от „Фелдинг-Рот“. Няма да успеем. Повече смисъл има да им покажем, че другият, почтеният начин е по-добър.
    Той бе съгласен със Силия, че е необходима квалификация на търговския състав. Самият Ъпшоу не бе имал подобна възможност и дължеше високата си професионална култура — едни изключително солидни знания, както се убеди по-късно Силия — единствено на самообразованието.
    Двамата се сработиха и скоро успяха да си разпределят задълженията. Силия съставяше учебни програми, нещо за което Ъпшоу нямаше никакво желание, а той с много голямо удоволствие ги изпълняваше.
    Едно от нововъведенията на Силия бе разиграване на ситуационни игри между търговски пътник и лекар-първият представяше ново лекарство на „Фелдинг-Рот“, а вторият задаваше трудни, понякога предизвикателни въпроси. Обикновено Теди, Силия или друг от служителите в централата играеше ролята на лекаря. Понякога с помощта на Андрю и за по-реалистична форма на упражнението канеха практикуващ лекар. Тези занимания се ползваха с голяма популярност сред изпълнители и курсисти.
    Всички новопостъпващи търговски пътници във „Фелдинг-Рот“ преминаваха петседмичен квалификационен курс, а останалите трябваше да идват на десетдневни опреснителни семинари по групи. За общо учудване старите служители откликнаха с голямо желание. Силия четеше редовно лекции и жънеше успехи. Тя разбра, че участниците в търговската конференция в хотел „Уолдорф“ я наричаха Жана д’Арк, понеже както обясни един от тях, „Джордан не изгоря на кладата, но беше съвсем близо до нея“.
    Силия ясно съзнаваше, че е била пред провал на кариерата си и че е имала голям късмет. Понякога си мислеше дали нямаше да съжалява за постъпката си, ако Сам Хоторн не беше я защитил, и след като я изгонеха от конференцията, останеше без работа? Струваше й се, че не би съжалявала. А имаше чувството, че щеше да прояви същата смелост при всякаква бъдеща конфронтация. Въпреки всичко, засега тя бе доволна от изхода.
    В новата си работа Силия често се виждаше със Сам Хоторн. Въпреки че Теди Ъпшоу официално го осведомяваше, той лично се интересуваше от хода на квалификационната програма и знаеше за приноса на Силия.
    Нейните отношения с директора на научните изследвания, доктор Винсънт Лорд, не бяха блестящи. Дирекцията му често трябваше да помага с консултации информационното осигуряване на квалификационната програма, а той ясно даде да се разбере, че това му губи времето. От друга страна, отказа да възложи задачата на някой свой сътрудник. При един неприятен разговор със Силия, той каза:
    — Може да сте съумяла да подведете господин Кампърдаун и другите шефове да ви оставят да създадете своя малка империя, но мен няма да ме минете.
    Тя успя да запази спокойствие и отвърна:
    — Това не е моя „империя“, аз не съм директор, а заместник. Вие обаче приемате ли на лекарите да се дава невярна информация, както досега?
    Винсънт Лорд я стрелна с поглед и отсече:
    — Няма значение. Лично аз се съмнявам, че можете да разберете разликата.
    Когато Силия информира Ъпшоу за този разговор, той вдигна рамене и каза:
    — Лорд е първокласна осичка. Но осичка, която си владее науката. Искаш ли да говоря със Сам да му тегли един ритник по задника?
    — Не, аз ще се оправя с него по свой начин — замислено отвърна тя.
    Нейният начин означаваше натрупване на още оскърбления, същевременно активно задълбочаване на знанията, а също и зачитане компетентността на Лорд. Макар и само седем години по-възрастен от Силия — той бе тридесет и шест годишен — директорът на научните изследвания притежаваше много солидна квалификация-почетен бакалавър на университета Уисконсин, доктор на фармацевтичните науки от университета в Илинойс и член на няколко научни дружества. Винсънт Лорд бе публикувал доклади като асистент в университета в Илинойс, научни съобщения върху собствените си значими открития, едно от които, свързано с оралното приемане на контрацептиви, бе спомогнало за усъвършенстване на тези средства. Силия научи, че се очаква той да направи сериозен пробив с разработката на много ценно ново лекарство.
    Това, което Винсънт Лорд не бе успял никъде да научи, беше как да се отнася по човешки към хората. Навярно, мислеше Силия, това бе основната причина той да остане ерген, въпреки своеобразната си, аскетична и сурова физическа привлекателност.
    Веднъж, с намерение да помогне за подобряване на отношенията им, тя предложи да се обръщат един към друг по име — общоприета практика между колеги в една фирма. Той хладно възрази:
    — И за двама ни би било по-добре никога да не забравяме разликата в положението, което заемаме.
    Силия продължаваше да чувства, че възникналият при първата им среща антагонизъм винаги ще засенчва отношенията им. Независимо от това, по нейно настояване, дирекцията за научни изследвания вземаше активно участие в търговската квалификация.
    Можеше ли да се твърди, че планът за издигане нивото на обучение на търговските пътници е съвършен и се приема без възражения? Не, разбира се. Силия искаше да изгради система за събиране на сведения за работата на търговските пътници чрез поверителни въпросници, които щяха да изпращат по пощата до лекари в съответните райони. Предложението стигна до най-високо равнище и там му бе наложено вето.
    След това Силия поиска оплакванията на лекари от търговски пътници да се насочват към дирекцията за търговска квалификация и да се съхраняват в документацията. От собствен опит знаеше за наличието на такива оплаквания, но никой от компанията не смееше да потвърди, че ги е виждал. Вероятно после са били забутвани в архивите, а ако са вземани някакви мерки, очевидно са оставали в тайна. Това искане на Силия също бе отхвърлено.
    Както спокойно обясни Теди Ъпшоу:
    — Има някои неща, за които големците не искат да знаят. Ти промени нещичко, когато се изправи да говориш на нашето търговско увеселение и разкри някои работи, а Сам те спаси. После нямаше как да се потулват повече нещата и началствата бяха принудени да търсят най-безболезнен начин за измъкване от положението. Все пак не искай от тях прекалено много в такива кратки срокове!
    Съветът му звучеше също така неубедително както и указанията на Сам Хоторн, преди Силия да говори на конференцията в „Уолдорф“. Тя възрази на Ъпшоу:
    — Някой ден правителството ще се намеси и ще ни застави да се съобразим с тези неща.
    — Това го беше казвала и преди. Сигурно си права-съгласи се той. — А може би единствено по този начин работите ще се оправят?
    Разговорът им спря дотук.
    Въпросът за лекарствата и за фармацевтичната индустрия занимаваше и други хора по света.
    През по-голямата част от 1960 година в новините почти ежедневно се отделяше място на тази тема, предимно в неблагоприятна светлина. Продължаващите заседания на сенатската подкомисия под председателството на сенатора Кифоувър се оказаха златна мина за репортерите и нанесоха редица неочаквани удари върху компании като „Фелдинг-Рот“. За това допринесоха частично и умелите действия на сенатора и неговите сътрудници.
    Както при всички подобни подкомисии, ударението се поставяше върху политическата страна на въпроса, а изходът бе предрешен. По думите на вашингтонския репортер Дъглас Кейтър „Те… вървят от предварителния замисъл към предрешеното заключение“. Истъс Кифоувър и сътрудниците му непрекъснато търсеха сензационни заглавия и правеха едностранчиви изказвания. Сенаторът се оказа майстор по отправяне на фантастични обвинения точно преди репортерите да напуснат заседателната зала, за да подготвят своите кореспонденции–11,30 часа за следобедните вестници и 16,30 — за сутрешните. И така, когато обвиненията се отхвърляха с аргументи, в залата фактически нямаше журналисти.
    Независимо от тези непочтени ходове, излязоха наяве и някои грозни истини: прекалено високи цени за някои лекарствени средства, незаконно ценообразуване, манипулации с оферти за държавни договори за доставка на препарати, тенденциозно поднесени реклами, стигащи до частично или пълно прикриване на опасни странични явления, проникване на фармацевтични фирми в Управлението за храни и лекарства и подкуп на негов служител със сума от 287 000 долара, получена под формата на хонорар.
    Вестникарските заглавия, понякога тенденциозни, често се свеждаха до нападки.
СЕНАТОРИ УСТАНОВЯВАТ 1,118% ПОВИШАВАНЕ ЦЕНИТЕ НА ЛЕКАРСТВАТА
„Уошингтън ивнинг стар“
СЕНАТСКА ПОДКОМИСИЯ РАЗКРИВА ПОВИШЕНИ ЦЕНИ НА ЛЕКАРСТВА, ДОСТИГАЩИ 7,079%
„Ню Йорк таймс“
ТВЪРДЕНИЯ ЗА СМЪРТОНОСНИ ЛЕКАРСТВЕНИ СРЕДСТВА
„Маями хералд“
ОГРОМНА ПЕЧАЛБА ОТ УСПОКОЯВАЩИ ЛЕКАРСТВЕНИ СРЕДСТВА
Хлорпромазинът в САЩ шест пъти по-скъп, отколкото в Париж
„Ню Йорк таймс“
    Доказваше се, че препарати, открити и разработени в чужбина, са далеч по-евтини там, отколкото в Съединените щати. Изтъкваше се абсурдността на разликата в цената, тъй като американските фирми, продаващи лекарствата, нямаха никакви разходи за разработка и внедряване на откритието.
    Във френските дрогерии, например, петдесет таблетки хлорпромазин струваха петдесет и един цент, а в Съединените щати — три долара и три цента. Или пък резерпинът: в САЩ цената му беше три пъти по-висока, отколкото в Европа, където бе открит и внедрен.
    Друго странно несъответствие бе, че американският пеницилин се продаваше в Мексико с около 30% по-евтино отколкото в Съединените щати. Твърдеше се, че високите цени на този и други препарати в САЩ са резултат от някакво незаконно тайно споразумение между самите производители, които привидно се явяваха противници.
КОНТРОЛЪТ ВЪРХУ ХРАНИТЕ ЗА ДОМАШНИ ЖИВОТНИ Е ПО-ДОБЪР, ОТКОЛКОТО ВЪРХУ ЛЕКАРСТВАТА ЗА ХОРА
„Лос Анжелес таймс“
СЛОВО НА СЛУЖИТЕЛ ОТ УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ХРАНИ И ЛЕКАРСТВА, РЕДАКТИРАНО ОТ СЪСТАВИТЕЛ НА РЕКЛАМИ
    Речта съдържа девиза на една лекарствена фирма
„Ню Йорк таймс“
    Свидетелски показания разкриха, че началник на отдел в Управлението за храни и лекарства произнесъл на един международен симпозиум по антибиотиците слово, предварително одобрено от лекарствената компания „Файзър“. Специалист по рекламите вмъкнал в текста пасаж с благоприятен отзив за сигмамицина — лекарство на „Файзър“. По-късно компанията купила 260 000 броя от отпечатаното слово, приемайки го за одобрение от страна на Управлението за храни и лекарства.
    Продължиха да се появяват неприятни вестникарски заглавия из цялата страна — от единия до другия бряг, понякога всеки ден. Телевизията и радиото не останаха по-назад.
    Веднъж през декември Силия сподели с Андрю:
    — Отминаващата година никак не ми даде повод да се гордея, че работя в този бранш.
    По това време тя бе в отпуск — в края на октомври се беше родило второто им дете, отново точно по нейния график. Потвърди се категоричната прогноза на Андрю — беше момче. Кръстиха го Брус.
    От няколко месеца животът им се улесни с идването на младата англичанка Уини Огъст, която живееше при тях и се грижеше за децата, докато и двамата бяха на работа. Андрю я бе намерил чрез една посредническа агенция, публикуваща реклами в медицински списания. Тя бе деветнадесетгодишна, работила бе преди това като продавачка в лондонски магазин и както Уини сама обясни с характерен лондонски акцент:
    — Искаше ми се хем да си почина, хем да поработя и да видя що за хора сте вие, янките, а пък след туй евентуално да прекарам няколко години долу, при австралийците.
    Тя бе приветлива, пъргава и за голяма радост на Андрю носеше закуската със светкавична бързина.
    — Въпрос на практика. И мама така ми я носеше в къщи — обясни му Уини, когато той я похвали.
    Тя обичаше да се занимава с деца, а Лайза я обожаваше. Андрю и Силия хранеха надежди, че заминаването й за Австралия ще се отложи доста.
    Едно друго събитие към края на 1960 година прикова вниманието на Силия. Германският препарат талидомид, който щеше да стане известен в Съединените щати и Канада като кевадон, бе представен в Управлението за храни и лекарства за одобрение на продажбата му в САЩ. Според списания в областта на лекарствената промишленост и търговията, компанията „Мерел“, която вече бе купила правото за търговия с препарата в Северна Америка, кроеше големи проекти за талидомид-кевадона, с очакване, че ще се продава в огромни количества, както бе в Европа. Компанията упражняваше натиск за спешно одобрение на лекарството от Управлението за храни и лекарства. Междувременно, ентусиазирани търговски пътници на „Мерел“ дадоха опаковки от него на повече от хиляда лекари — формално като мостри за пробна употреба, а фактически — без ограничение.
    Новината за талидомида припомни на Силия разговора, който бе водила преди осем месеца със Сам Хоторн. Той й бе казал, че в централата на „Фелдинг-Рот“ негодували, защото Силия предложила талидомидът да се изпробва само на стари хора, и поради неприемливите резултати, не бил одобрен за продажба. За кратко време в главата й се въртеше въпросът дали негодуванието продължава, но после й се видя твърде незначителен, за да му отделя повече внимание.
    Мислите й бяха заети с нейните предстоящи задачи.
    След раждането на Брус тя се върна на работа по-рано, отколкото след раждането на Лайза — към средата на декември. Една от причините бе напрегнатото ежедневие в дирекцията за търговска квалификация. Компанията разширяваше дейността си и бе ангажирала още стотина търговски пътници, по настояване на Силия пет-шест от тях бяха жени. За да прекрати отпуска си, допринесе и заразителният ентусиазъм на нацията. През ноември Джон Ф. Кенеди бе избран за президент и на хората им се струваше — поне от хубавите приказки, — че настъпва нова ера на вдъхновение и творчество.
    — Искам да бъда част от всичко това — сподели Силия с Андрю. — Хората говорят за „ново начало“, за това, че „творят историята“, твърдят, че сега е времето да си млад И да поемаш отговорност. Да се върна на работа за мен значи да бъда рамо до рамо с останалите хора.
    — Ъ-хъ — бе отговорил почти равнодушно Андрю. Нещо необичайно за него. После осъзнавайки това, добави: — Аз съм „за“!
    Но мислите му блуждаеха другаде, умът му бе зает с един негов проблем.
    Ставаше дума за доктор Ноа Таунсенд, старши партньор на Андрю и уважаван главен лекар на болница „Сейнт Бийдс“. Андрю бе открил нещо за Ноа, нещо грозно и неприятно, което поставяше под въпрос правоспособността на стария специалист да упражнява професията си.
    Доктор Таунсенд бе наркоман.

9

    Ноа Таунсенд, вече петдесет и осем годишен, десетилетия наред отговаряше напълно на представата за улегнал опитен лекар. Беше много съвестен и посрещаше с еднакво внимание и богатия, и бедния. Беше винаги изискан, вежлив и с чувство за собствено достойнство. Ето защо той имаше много пациенти, които го обичаха и го уважаваха. Доктор Таунсенд заслужаваше това, тъй като изпълняваше безупречно своите задължения. Създал си бе име на голям диагностик. Веднъж съпругата му сподели с Андрю:
    — Бяхме с Ноа на прием. Той погледна към един съвсем непознат човек в другия край на салона и ми прошепна: „Онзи мъж е сериозно болен, макар че още не знае това“, а друг път ми довери: „Не знам името на онази жена, ей там, но след шест месеца ще умре.“ И винаги е излизал прав. Винаги.
    Пациентите му го приемаха по същия начин. Някои дори разказваха анекдоти за точните му диагнози и го наричаха „магьосник“. Дори един пациент му донесе от Африка маска на заклинател, която Ноа с гордост окачи в кабинета си.
    Андрю също ценеше способностите на възрастния лекар. Между тях се създадоха искрени и сърдечни чувства, за което Таунсенд имаше не по-малка заслуга с великодушното си отношение към своя доста по-млад колега.
    Уважението на Андрю към Ноа нарасна още повече, след като разбра, че той непрекъснато чете и се интересува, за да бъде в крак с най-новото в областта на медицината — нещо, което пренебрегваха много лекари на неговата възраст. През последните месеци обаче Андрю забеляза, че колегата му не се изразява ясно и „предъвква“ някои думи. През същата година стана неволен свидетел и на онези странни негови постъпки. Тези симптоми смущаваха Андрю, макар че бе склонен да ги отдаде на друга причина — стреса и умората от напрегнатата работа с голям брой пациенти.
    В един ноемврийски следобед — който за Андрю бе начало на измъчващото го душевно терзание — смътното, смущаващо подозрение се бе превърнало в категорично убеждение.
    Случи се така, че Андрю тръгна да уточнява графика на свободните им дни, в които се заместваха. След като разбра, че при Ноа няма пациент, почука леко на вратата на кабинета му и влезе — нещо обичайно и за двамата.
    Таунсенд, седнал с гръб към вратата, се обърна изненадан и в бързината не успя да скрие хапчетата и капсулите, които държеше в шепата си. Дори тогава Андрю не би си помислил нищо особено, но реакцията на Ноа му се стори много странна — червен от смущение той със замах вдигна шепа и я изсипа в устата си, после отпи вода от чашата.
    Явно бе схванал, че Андрю е разбрал всичко и затова се опита да представи нещата в безобидна светлина:
    — Е, пипна ме, като зареждам фурната!… Да, признавам, правя го от време на време. Напоследък съм претрупан с работа, нали знаеш… Но никога не изпускам положението… Аз съм опасен доктор, момчето ми, много ми знае главата, няма как да залитна… Ужасно много знае-Таунсенд се изсмя и смехът му прозвуча съвсем фалшиво. — Не се безпокой, Андрю, аз знам къде и кога да спра!
    За Андрю това обяснение не бе убедително. Още по-неубедителен му се стори заваленият говор — доказателство, че хапчетата, които Ноа погълна, не са били първата му доза за този ден.
    Андрю запита строго, за което мигновено съжали:
    — Какво вземаш?
    Отново изкуствен смях.
    После с войнствена нотка в гласа продължи:
    — Нали разбра, няма да изпусна положението. Казвай сега за какво си дошъл?
    Съвсем объркан, Андрю обясни, че иска да уточни свободните дни — нещо, което вече му се струваше без значение. Бързо нанесе необходимите му сведения и веднага излезе. Искаше да остане сам. Да размисли. Изумен бе от голямото количество лекарства, сигурно десет-петнадесет таблетки и капсули, които неговият колега погълна, без да му мигне окото. По признанието на самия Ноа това бяха стимуланти и депресанти — лекарства, които се взаимоизключват и никой компетентен лекар не би ги предписал в комбинация. Макар и да не бе специалист по опиатите, Андрю добре знаеше, че големите количества лекарства и липсата на чувство за отговорност са характерни признаци за всеки, който отдавна е тръгнал по пътя на наркоманията. А безогледното вземане на лекарства, отпускани по специална рецепта, както Ноа явно правеше, бе не по-малко опасно и опустошително от вземането на нелегално продаваните на улицата опиати.
    Как да постъпи в този случай? Андрю реши, че преди всичко трябва да узнае повече подробности.
    През следващите две седмици той посвети всяка минута от свободното си време, за да ходи в медицински библиотеки. Библиотеката на „Сейнт Бийдс“ бе доста скромна. Андрю знаеше една друга в Нюарк. И в двете имаше картотекирани сведения за лекари, които са станали наркомани. Най-напред му направи впечатление, че това е широко разпространено и често срещано явление. По изчисления на Американската медицинска асоциация пет процента от всички лекари бяха „отпаднали“ от професията поради злоупотреба с наркотици, алкохолизъм или други причини от подобен характер. Ако АМА потвърждаваше този тревожен факт, разсъждаваше Андрю, реалният процент вероятно е по-висок. И други автори споделяха това мнение. Повечето изчисления клоняха към десет, а някои дори към петнадесет процента.
    Всички изследователи правеха един общ извод — че лекарите са пострадали от самоувереност. Били са убедени, че благодарение на специалните си познания могат да приемат наркотици, без това да стане опасен навик. Почти винаги обаче са грешили. Думите на Ноа Таунсенд „никога не изпускам положението… много ми знае главата, няма как да залитна… знам къде и кога да спра“ сякаш бяха тревожно ехо на всичко, което Андрю четеше в библиотеките.
    Изтъкваше се, че лекарите стават „преуспяващи наркомани“, т.е. неразкрити за дълго време, понеже без затруднения могат да си набавят опиати. А това Андрю знаеше отлично. Той го бе споделял със Силия — лекарите можеха да си осигуряват всяко лекарство практически в неограничени количества, стига само да поискат това от търговския пътник на съответната фирма.
    Въпреки че му се струваше непочтено, Андрю бе вътрешно убеден и докато доктор Таунсенд правеше голяма визитация в болницата, той провери шкафчето за лекарства в кабинета му.
    В нарушение на правилата, то не бе заключено. Вътре бяха натъпкани невероятни количества лекарства в пакети на производителите и много наркотици. Той видя и някои от препаратите, за които бе споменал Таунсенд.
    Андрю също съхраняваше в кабинета си мостри от лекарствата, които редовно предписваше. Понякога даваше от тях на пациентите, за които знаеше, че са финансово затруднени. Но количествата бяха нищожни в сравнение със „склада“ на Таунсенд. Андрю никога не държеше в кабинета си наркотици поради съображения за сигурност. Той тихо подсвирна от изненада. Как допускаше Ноа такова нехайство? Как бе успял да се прикрива толкова дълго време? Как бе възможно редовно да взема лекарствата, които показа на Андрю и да се самоконтролира? Трудно можеше да се отговори на тези въпроси.
    Андрю остана поразен от нещо друго. При проучванията си разбра, че не съществува цялостна програма от мерки за оказване помощ на пострадалите от вземане на наркотици лекари и за защита на техните пациенти. Ако бе възможно, лекарската общност пренебрегваше проблема, ако не — забулваше го в тайни или в колегиална Солидарност. Нямаше случай лекар да е издал колегата си наркоман. Андрю не намери данни за лишаване от правоспособност на лекари-наркомани.
    И все пак всичко това не му даваше покой. Как трябваше да постъпи с пациентите на Ноа Таунсенд, които в известно отношение бяха и пациенти на Андрю. Нали според общоприетата практика двамата партньори понякога се заместваха? Дали пациентите им бяха изложени на рискове? Досега Таунсенд изглежда бе имал нормално поведение и не бе правил професионални грешки, но колко време щеше да продължи подобно състояние? Можеше ли да се разчита на такъв шанс? Дали някой ден Ноа поради наркоманията си нямаше да сгреши диагноза или да пропусне важен симптом, който би трябвало да съобрази? А какво оставаше за още по-голямата му отговорност като главен лекар на „Сейнт Бийдс“?
    Колкото повече Андрю мислеше, толкова повече въпроси възникваха в ума му, а отговорите се оказваха все по-трудни и по-неясни.
    Накрая той сподели със Силия.
    Беше привечер, няколко дни преди Коледа. Андрю и Силия украсяваха елхата в къщи заедно с развълнуваната Лайза — предстоеше й среща с „дядукода“, както го наричаше тя. И тримата бяха захласнати от удоволствие край елхата. Накрая Андрю занесе в леглото почти заспалата си от възбуда и умора дъщеря. После се отби за минутка в съседната стая, за да види Брус, още бебе, който спеше дълбоко в люлката си.
    Когато се върна в дневната, Силия го чакаше с чаша уиски и сода.
    — Направих го силно, струва ми се, че имаш нужда-каза тя, подавайки му чашата.
    Докато той я гледаше изпитателно, Силия добави:
    — Лайза те разведри тази вечер, сега изглеждаш по-свеж, отколкото през изминалите няколко седмици. И все пак нещо ти тежи на душата. Нали?
    Той запита изненадан:
    — Толкова ли ми личи?
    — Миличък, ние сме заедно от четири години!
    — Четирите най-хубави години в живота ми! — разчувства се Андрю.
    Той отпиваше от чашата и разглеждаше елхата. Силия мълчеше и чакаше.
    — Ако е било толкова явно, защо не ме запита каква е причината?
    — Бях сигурна, че ще ми кажеш, когато настъпи моментът — тя опита глътка от своето дайкири. — Искаш ли да ми кажеш сега?
    — Да — бавно отвърна Андрю. — Да, искам.


    — Боже мой! — прошепна Силия, когато той завърши разказа си. — О, господи!
    — Тъй че, ако не ми е било чак толкова весело, си има сериозна причина, нали! — допълни Андрю.
    Тя обви ръце около кръста му, притисна тялото му към себе си и допря лицето си до неговото.
    — Горкичкият ми Андрю. Колко много си се измъчил! Изобщо не ми е идвало наум. Толкова ми е жал за теб!
    — Или по-точно — мъчно ти е за Ноа.
    — Да, действително. Но аз съм твоя жена Андрю, и ти си всичко за мен! Не мога, не искам да те виждам така угнетен!
    Той рязко запита:
    — Кажи ми какво да правя?
    — Знам какво трябва да направиш — Силия се отдръпна и го погледна в очите. — Андрю, трябва да споделиш това с някого. Трябва да кажеш на някого, не само на мен!
    — Например на кого?
    — Естествено на човек от болницата. Но който има власт, за да вземе мерки и да помогне на Ноа.
    — Не мога, Силия! Ако кажа, ще започне да се говори и ще научат всички… Ноа ще бъде опозорен. Ще го освободят от длъжността главен лекар. Господ знае какво ще стане с правоспособността му! Изобщо това ще го смаже. Не мога, просто не мога да направя подобно нещо!
    — Тогава какво друго ти остава?
    — Ех, ако знаех! — мрачно отвърна той.
    — Искам да ти помогна, наистина искам и имам една идея! — възкликна Силия.
    — Предполагам, че е по-добра от първата.
    — Не съм убедена, че предишната ми идея не е добра. Но ако не искаш да говориш конкретно за Ноа Таунсенд, защо не говориш с някого съвсем общо? Повдигни въпроса! Разговаряй по принцип на тази тема! Разбери какво мислят другите хора в болницата за това!
    — Имаш ли предвид някого?
    — Защо не управителя на болницата?
    — Лен Суийтинг ли? Ами не знам.
    Потънал в размисъл, Андрю обиколи стаята и се спря до елхата.
    — Е, това поне е идея. Благодаря ти. Нека да поотлежи.


    — Надявам се, че двамата със Силия сте прекарали хубаво Коледа — каза Ленард Суийтинг.
    — Да — потвърди Андрю. — Наистина беше хубаво.
    Бяха в кабинета на управителя на болницата. Суийтинг седеше зад писалището си, а Андрю — на един стол срещу него.
    Управителят на болницата бе висок слаб мъж, бивш адвокат, който би бил отличен баскетболист, но имаше невъобразимо хоби — хвърляне на подкови, на което посвещаваше свободното си време, дори беше победил в няколко шампионата. Понякога казваше, че било по-лесно да спечелиш едно такова състезание, отколкото да накараш лекарите да се съгласят за нещо. Още преди да навърши трийсет години той бе предпочел болничната администрация пред адвокатската професия и сега, наближавайки петдесетте, не отстъпваше на много лекари по познания в областта на медицината. Андрю се разбираше много добре с него и го уважаваше искрено след онзи случай преди четири години, когато получи съгласието му за лотромицина.
    Когато управителят говореше, дебелите му рунтави вежди се движеха нагоре-надолу като вибриращи четки. Размърдаха се и сега, щом енергично заприказва:
    — Каза, че имаш някакъв проблем, Андрю, че се нуждаеш от съвет?
    — Всъщност един мой приятел, лекар във Флорида, има проблем — излъга Андрю. — Той работи в болница и е разкрил нещо, с което не знае как да постъпи. Попита ме как бихме реагирали ние на подобна ситуация.
    — Каква ситуация?
    — Става думи за опиати.
    Андрю скицира накратко въображаем случай, подобен на реалния, на който се бе натъкнал, като внимаваше да не стига до прекалено близки сравнения.
    Докато обясняваше, той забеляза, че приятелската мекота в очите на Суийтинг изчезна и погледът му стана суров. Управителят свъси дебелите си вежди. Накрая демонстративно стана от стола.
    — Андрю, тук и без това има достатъчно много проблеми, за да прибавям към тях и бедите на други болници. Съветвам те да кажеш на приятеля си да бъде много, много предпазлив. Той навлиза в опасна зона, особено щом отправя обвинение срещу друг лекар. Сега извинявай, но…
    Ленард знаеше! По интуиция Андрю мигновено схвана, че управителят знаеше точно за какво и за кого става дума. Гамбитът с приятеля от Флорида се провали още в първата секунда! Един господ знае как, но Суийтинг е бил осведомен, мислеше си Андрю, много преди аз да науча. В момента имаше само едно желание — да накара Андрю час по-скоро да излезе от кабинета му.
    И още нещо. Щом Суийтинг е разбрал, значи и други в болницата също са разбрали. Почти сигурно това бяха колеги, лекари, някои от тях доста по-високо в йерархията от Андрю. Но и те не бяха направили нищичко.
    Андрю си тръгна с чувството, че е изпаднал в наивно и глупаво положение. Лен Суийтинг го придружи до вратата, като отново с приятелски жест сложи ръка на раменете на по-младия си колега.
    — Съжалявам, че трябва тъй бързо да те изпратя, но очаквам високопоставени посетители — богати люде, дарители за болницата. Надявам се да ни дадат няколко милиона долара. Както знаеш, ние имаме остра нужда от пари. Между другото твоят шеф също ще присъства. Ноа е изключително полезен за нашия фонд. Всички го позна-ват и обичат. Имам моменти, в които се чудя как тази болница би съществувала без нашия доктор Таунсенд.
    Нямаше никакво съмнение. Указанието бе ясно и недвусмислено. Остави Ноа Таунсенд на мира! Заради връзките му и тъпканите му с пари приятели той бе прекалено ценен за „Сейнт Бийдс“ и не можеше да се допусне скандал по негов адрес. Нека да го потулим, момчета, може би проблемът ще престане да съществува, ако твърдим, че такъв изобщо няма!
    И естествено, ако Андрю се опиташе да разкаже какво му бе наредил току-що Суийтинг, управителят на болницата или щеше да отрече, че подобен разговор се е състоял, или да заяви, че бележките му не са били правилно разбрани.
    Още същия ден Андрю реши, че може да направи само онова, което правят всички други — нищо. Същевременно той се закле, че оттук нататък ще положи всички усилия да наблюдава своя по-старши колега и ще се стреми да не допусне да страда лекарската практика на Ноа, а също и неговите пациенти.
    Когато Андрю разказа на Силия за станалото и за своето решение, тя го изгледа учудено.
    — Това е твое лично решение и мисля, че разбирам защо си го взел. Но все пак трябва да ти кажа, че може би ще съжаляваш — отвърна тя.

10

    Доктор Винсънт Лорд, директор на научните изследвания във „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс Инкорпорейтид“, бе един объркан човек, а някой по-недобронамерен би го нарекъл смотан. Негов колега от научните среди, бе казал с кисела гримаса:
    — Винс се държи като че ли душата му се върти в центрофуга и не е сигурен как тя ще се измъкне оттам, и каква ще бъде.
    Подобна оценка бе сама по себе си противоречива. Сравнително млад — трийсет и шест годишен — доктор Лорд се бе изкачил на доста високо стъпало по стълбата на успеха, което за мнозина беше мечта. Фактът, че бе стъпало обаче, или поне приличаше на такова, го тормозеше непрекъснато — чудеше се как се е добрал дотам и дали по-нагоре имаше нещо съществено. За доктор Лорд също можеше да се каже, че ако в живота му нямаше разочарования, той щеше да си ги създаде сам. С други думи, някои от тях бяха рожба на фантазията му.
    Той например страдаше, че не се ползва с уважението, което според него заслужаваше сред академичната общност. Тя проявяваше известен снобизъм към научните работници в лекарствените фирми — общо взето ги възприемаше, макар и не винаги основателно, като учени от втора категория.
    А Винсънт Лорд преди три години по свое собствено желание предпочете да изостави асистентското си място в университета в Илинойс и да постъпи на работа в индустрията, по-точно във „Фелдинг-Рот“. Изборът му бе силно повлиян от обхваналото го тогава чувство на безсилие и гняв — и двете свързани с университета, — макар че гневът настойчиво го преследваше и до момента, вече като постоянно разяждаща съзнанието му горчивина.
    Заедно с нея понякога в ума му припламваха въпросите: Не постъпи ли прибързано и неразумно, когато напусна академичния свят? Нямаше ли да стане по-уважаван учен с международна известност, ако бе продължил в оня университет или поне се бе преместил в друг?
    Зад тези въпроси се криеше една история започнала още през 1954 година.
    Тогава Винсънт Лорд завърши университета в Илинойс и стана „доктор Лорд“ — със звание доктор по органична химия. Докторатът му бе действително добро постижение. Химическият факултет на университета, разположен в Шампейн Ърбана бе един от най-добрите в света и там Винсънт Лорд се прояви като отличен студент.
    Видът му отговаряше на представата за човек на науката. Лицето му беше слабо, с фини черти, издаваше чувствителност и в известен смисъл създаваше приятно впечатление. Не толкова приятно обаче беше това, че на физиономията му, обикновено навъсена и напрегната, много рядко се изписваше усмивка. Зрението му бе отслабнало, навярно от прекомерното четене, и носеше очила без рамка, през които проницателно гледаха две тъмнозелени очи. Този вечно издаващ подозрение поглед, бе най-характерната отлика на доктор Лорд. Той бе висок, слаб, смяташе яденето за чиста загуба на време — хранеше се само по необходимост. Нищо повече. Жените, които имаха слабост към чувствителните мъже, намираха Винсънт Лорд за привлекателен. Мъжете се разделяха на две групи — или им допадаше, или го ненавиждаха. Предмет на научните му изследвания бяха стероидите — мъжки и женски хормони — тестостерон, естроген, прогестерон, — които имаха връзка с плодовитостта, сексуалната активност и семейното планиране. Тези проблеми събудиха силен научен и търговски интерес през петдесетте години, когато започна употребата на противозачатъчни хапчета.
    След като получи званието доктор на науките и започна с успех работа върху синтеза на стероидите, бе логично доктор Лорд да започне двугодишна следдипломна специализация към университета в Илинойс.
    Университетското ръководство прояви разбиране, едно ведомство с готовност отпусна необходимите средства и двете години минаха при растящ научен успех, помрачаван само от някои дребни лични проблеми в живота на Лорд. Те се дължаха на почти маниакалния му навик постоянно да се самонаблюдава и да се връща мислено назад с въпроса: Правилно ли постъпих?
    Той разсъждаваше така: Не сбърках ли, че останах зад стените на университета в Илинойс? Не трябваше ли да го зарежа и да замина за Европа? Нямаше ли там да получа по-добро образование? Въпросите, в по-голямата си част излишни, непрестанно се увеличаваха. Обхвана го униние и недоволство, които постепенно станаха постоянни негови настроения и отблъснаха приятелите му.
    Противоречивата личност на Винсънт се отличаваше с още нещо: той съвсем основателно имаше високо мнение за себе си и за своята работа. Затова не се изненада, когато в края на специализацията университетът в Илинойс му предложи асистентско място. Лорд прие. Отново се оказа зад стените на университета. Отново, ден след ден разсъждаваше върху последните си решения и за кой ли път го измъчваха старите жестоки въпроси.
    Ако някой ангел надникнеше в душата му с право би се учудил: Защо?
    Асистент Лорд се утвърди като специалист по стероидите не само в университета, но и далеч зад неговите предели. За около четири години той публикува петнадесет научни статии, някои от които в авторитетните издания „Джърнъл ъф ди Америкън кемикъл съсайъти“ и „Джърнъл ъф байълоджикъл кемистри“ — голям успех за скромния му академичен ранг.
    И точно това започна малко по малко да разярява Винсънт Лорд.
    В потайния свят на науката бързата промоция е рядкост. Това почти винаги е болезнено бавен процес. Следващото стъпало във възхода на доктор Лорд щеше да бъде доцентурата — едно постоянно назначение, равнозначно на лавров венец или на финансова сигурност до края на живота — в зависимост от гледната точка. Доцентското звание вече само по себе си говореше: Успя. Постигна една цел. Сега си в елита на академичния свят. Имаш нещо, което никой не може да ти отнеме и си свободен да работиш, каквото си избереш, с малки ограничения отгоре. Изкачил си стръмното.
    Винсънт Лорд вече гореше от желание да стане доцент. И то незабавно. Не след две години — период, през който трябваше да изчака нормалния срок, докато академичната мелница даде мливо.
    И учудвайки се защо не му беше дошло по-рано наум, реши да потърси ускорена промоция. С моите научни данни, разсъждаваше Винсънт, това е нищо, просто една формалност. Изпълнен със самоувереност, той си подготви библиография, уговори по телефона да бъде приет от декана следващата седмица и пусна библиографията преди посещението си.
    Деканът Робърт Харис бе дребен човек, съсухрен и мъдър дотам, че дори се съмняваше в способността си да взема сократовските решения, които често се изискваха от него. Учен по призвание, той имаше под ръка една малка лаборатория и ежегодно участваше в няколко научни форума. Повече от времето му обаче отиваше за административното ръководене на химическия факултет.
    Една сутрин през март 1957 година Харис прелистваше в кабинета си библиографията на доктор Винсънт Лорд и се чудеше защо му е изпратена. При темпераментен и непредсказуем човек като Лорд, причините можеха да бъдат цяла дузина. Скоро щеше да стане ясно — очакваше се авторът на библиографията да се появи пред него след петнайсетина минути.
    Затваряйки дебелата папка, която внимателно бе изчел от кора до кора — деканът поначало се отнасяше съвестно към работата си, — той се изтегна в креслото и се отдаде на мисли, свързани с фактите и с личното му отношение към Винсънт Лорд.
    Младият човек бе даровит. Несъмнено. Ако деканът не знаеше това, би могъл да го научи от библиографските данни за публикациите на Лорд и за последвалите обзори и аколади. В своята област Винс Лорд можеше и вероятно щеше да достигне висините на познанието. При един добър шанс, потребен за учените, както и за всеки смъртен, съвсем възможно бе той да направи голямо откритие, с което да прослави себе си и университета в Илинойс. Всичко изглеждаше много добре, навсякъде светеше зелен сигнал. И все пак…
    Понякога Винсънт Лорд будеше безпокойство у декана.
    Причината не бе тежкият характер на доктор Лорд — този недостатък вървеше често заедно с дарованието и в такъв тандем бе приемлив. Всеки университет — деканът въздъхна при тази мисъл — бе един казан, пълен с пристрастия и завист, където нерядко се водеха спорове по незначителни въпроси, но с изненадваща дребнавост.
    Не, деканът се безпокоеше от нещо съвсем друго, по-съществено — въпрос възникнал у него отдавна и отново изплувал в съзнанието му наскоро: дали някъде дълбоко в душата на Винсънт Лорд не се криеше семето на интелектуалната непочтеност и произтичащата от нея научна измама?
    Преди около четири години, в началото на асистент-ската си кариера, доктор Лорд бе подготвил научен доклад върху серия от експерименти, които според него бяха дали изключително важни резултати. Докладът вече бе даден за публикуване, когато един колега на Лорд, по-старши органик-химик в университета, съобщи, че е извършил експериментите, описани от доктор Лорд, но получил други резултати.
    От последвалата анкета се разбра, че Винсънт Лорд бе допуснал грешки. Прие се, че те са станали несъзнателно поради неправилно тълкуване на някои наблюдения. Той преработи доклада и го публикува. Специалистите обаче щяха да проявят много по-голям интерес, ако бяха излезли верни първоначално посочените от Винс резултати.
    Сам по себе си инцидентът бе маловажен. Такива неща се бяха случвали и на най-добрите учени. Всеки изследовател може да направи грешка. Щом обаче я открие, съвсем нормално и етично е да признае, че е сбъркал и да публикува поправка, ако трудът вече е отпечатан.
    С Лорд случаят бе различен. Когато се разбрало, че нещо не е в ред, по реакцията му у неговите колеги се създало интуитивно подозрение, че е знаел грешките си още когато е писал доклада, но ги е затаил с надежда, че никой няма да забележи.
    За известно време из университета се носеха приказки за морална отговорност и етика. Междувременно Лорд постигна нови научни успехи, посрещнати не със съмнения, а с похвали. Неприятният случай отшумя и се забрави.
    Деканът също не се сещаше за него. Преди две седмици обаче на една научна конференция в Сан Франциско се наложи да си го спомни. Негов стар приятел, професор в Станфордския университет, с когото бяха седнали да се почерпят му каза:
    — Слушай, Боби, на твое място бих държал под око Винсънт Лорд. Някои наши хора установиха, че резултатите, описани в неговите два нови доклада, не могат да се получат. Синтезите му са наред, но не можем да постигнем онова, което той твърди.
    Харис го притисна за още подробности и приятелят му добави:
    — Не казвам, че Лорд е непочтен, всички знаем, че е добър специалист. Но сред нас се е създало впечатление, че този млад колега иска прекалено бързо да блесне. Ти и аз много добре знаем какво значи това — действия по късата процедура, тълкуване на данните, както му се иска. А оттук — нови прояви на цинизъм и опасни рискове в науката. Пак те моля: за доброто на университета в Илинойс и за твое добро, внимавай!
    Угрижен и тревожен, Харис благодари за съвета.
    Когато се върна в Шампейн Ърбана той извика завеждащия катедрата, към която бе доктор Лорд и му разказа целия разговор с приятеля си от Станфордския университет. После запита:
    — Какво ще кажеш за двата доклада на Лорд, публикувани напоследък?
    На другия ден ръководителят на катедрата дойде отново в кабинета на декана, вече с готов отговор. Да, доктор Лорд потвърдил, че имало известни спорове върху последните му публикации и възнамерявал да повтори експериментите. При необходимост щял да публикува поправка.
    Пред очевидните факти — съвсем правилно. И все пак в подтекста на разговора през цялото време се криеше въпросът: Щеше ли доктор Лорд да постъпи по същия начин, ако никой не му бе обърнал внимание?
    Две седмици след този разговор Харис отново умуваше по този въпрос, когато секретарката му съобщи:
    — Доктор Винсънт Лорд чака да го приемете.


    — Това е — завърши Винсънт Лорд, след като бе говорил десет минути. Седеше пред писалището на декана.
    — Видели сте данните ми в библиографията, декан Харис. Смятам, че никой друг от асистентите не би могъл да се похвали с по-убедителни и по-големи постижения. Всъщност нито един от тях дори не се доближава до моите Казах ви и за бъдещите си планове. Като имам предвид всичко това, мисля, че една ускорена промоция е оправдана и би трябвало да я получа.
    Деканът събра двете си ръце, изгледа доктор Лорд над тях и с шеговита нотка в гласа каза:
    — Изглежда не страдате от комплекс за малоценност.
    — А необходимо ли е?
    Отговорът бе бърз и рязък, без никакъв хумор. Тъмнозелените очи на Лорд непрекъснато фиксираха декана.
    — Много добре зная какво представляват научните ми успехи. Зная също и други хора тук, които правят далеч по-малко от мен.
    — Ако нямате нищо против — прекъсна го Харис с малко по-остър тон, — нека да оставим другите на спокойствие. Сега те не са проблем. Проблемът сте вие.
    Слабото лице на Лорд се изчерви.
    — Не разбирам защо изобщо трябва да има проблем? Всичко е съвсем ясно. Мисля, че току-що го обясних.
    — Да, обяснихте го наистина. Доста красноречиво.
    Деканът реши да не се поддава на емоции и да не прекрачва границите на търпението. В края на краищата Лорд бе прав за своя научен актив. Защо би трябвало да проявява привидна скромност и да си криви душата? Можеше да се оправдае дори неговата агресивност. Много учени — и самият Лорд, както сега се убеди деканът — просто не са имали време да се школуват в дипломатически любезности.
    Дали да уважи молбата на Лорд за ускорена промоция? Не. Деканът Харис бе вече сигурен, че няма да я уважи.
    — Съгласете се, доктор Лорд, че не мога да вземам еднолични решения за промоции. Като декан съм безусловно задължен да се съобразявам с мнението на факултетния съвет.
    — Това е… — измънка Лорд и спря.
    „Жалко, мислеше си Харис, ако беше казал «говняна работа» или нещо подобно, щях да имам основания да го изгоня от кабинета. Но все пак разговорът ни е официален, както и самият Лорд осъзна това в последния момент, и ще трябва да продължим в този тон“.
    — Подкрепена от вас промоция би се приела при всички случаи — коригира се Винсънт Лорд и леко смръщи вежди. Ужасно мразеше да се поставя по-долу от този декан, когото смяташе не за учен, а за човек, минал покрай науката, а сега станал усърден книжен плъх. За съжаление в ръцете си той държеше цялата университетска власт.
    Деканът не отговори. Винсънт Лорд беше прав, но Харис вземаше отношение само след като се увереше, че факултетният съвет ще прояви благосклонност. Съветът имаше по-голяма власт, макар че водещата фигура бе деканът. А за момента не се съмняваше, че дори с настоятелната му подкрепа кандидатурата на Лорд нямаше в никакъв случай да мине през съвета.
    Безспорно из факултета се носеше мълвата за въпросните два доклада на Винсънт Лорд. Мълвата, плюс изискванията на етиката, плюс старият инцидент, който през тия четири години бе забравен, но сега отново щеше да излезе наяве.
    Нямаше смисъл, разсъждаваше деканът, да премълчава едно вече взето решение.
    — Доктор Лорд, точно сега аз няма да подкрепя искането ви за ускорена промоция — тихо каза Харис.
    — Защо не?
    — Не смятам, че посочените от вас причини дават достатъчно основание за това.
    — Какво значи „достатъчно основание“?
    Тези думи прозвучаха като заповед. Все пак търпението си има някакви граници, реши деканът. Той хладно отговори:
    — Мисля, че за двама ни би било по-добре да прекратим този разговор. Довиждане.
    Лорд обаче на помръдна. Продължаваше да седи срещу декана, втренчил поглед в него.
    — Моля ви да промените решението си Иначе може и да съжалявате.
    — В какъв смисъл да съжалявам?
    — Мога да реша да ви напусна.
    Харис отговори съвсем откровено:
    — Наистина бих съжалявал, ако това се случи, доктор Лорд. Вашето напускане ще бъде загуба за нас. Вие имате заслуги към университета и вярвам, че този ваш принос ще расте. От друга страна — деканът си позволи лека усмивка, — мисля, дори и след като напуснете, това учебно заведение ще продължи да съществува.
    Лорд стана със зачервено от яд лице. Без да продума, излезе със сърдити, отсечени крачки и затръшна вратата след себе си.
    Деканът си припомни, че неспокойните талантливи хора често биват неразумни, а служебните му задължения изискват да бъде сдържан с тях. След това той продължи работата си.


    За разлика от него Лорд не преставаше да мисли за случилото се. Като че в мозъка му бе направен запис на този разговор и непрекъснато се повтаряше, засилвайки чувството му на огорчение и яд, докато най-сетне намрази не само Харис, но и целия университет.
    Макар и да не стана дума на разговора с декана, Винсънт Лорд подозираше, че за отхвърляне на промоцията му са повлияли и онези дребни промени, които трябваше да нанесе в двата си нови доклада. И още повече се ядоса, понеже това бяха дреболии в сравнение с цялостната му научна работа. Е, да, призна в себе си той, причините за тези грешки му бяха съвсем ясни. Тогава той нямаше търпение, гореше от ентусиазъм, бързаше. За невероятно кратко време, просто за мигове, неговата научна прецизност отстъпи на стремежа му да опише резултатите, както очакваше, а не както щяха да бъдат в действителност. Същевременно се закле никога вече да не си позволява такова нещо. Освен това случаят бе отминал, скоро щяха да излязат поправките, защо трябваше изобщо да се взима предвид? Дребнаво! Пошло!
    И през ум не му минаваше, че тревогата у критиците идва не от самите инциденти — сегашния и първия, преди четири години, — а от някои изводи за неговия характер. И понеже не се досещаше за това, отровата на огорчението действаше още по-силно.
    След три месеца, когато на една научна конференция в Сан Антонио представител на „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс“ му предложи „да дойде на борда“ — с други думи, — предложи му да постъпи на работа — отговорът му, макар и не направо положителен бе:
    — Е, може би.
    Самата покана не бе нещо необичайно. Големите фирми за лекарства постоянно се интересуваха от нови научни таланти и внимателно следяха и проучваха всички трудове в университетските издания. Ако попаднеха на нещо интересно, изпращаха поздравително писмо. По-нататък, за установяване на контакти се използваха научни форуми, където представители на лекарствените фирми се срещаха на неутрална територия с перспективните личности от академичния свят. Така, много преди срещата в Сан Антонио, Винсънт Лорд бе избран и бе поставен „на прицел“.
    Последваха по-конкретни разговори. „Фелдинг-Рот“ търсеше учен от голям калибър в съответната област, който да поеме ръководството на нов сектор за изследване на стероидите. От самото начало представителите на фирмата се отнасяха към доктор Лорд с почит и уважение, нещо, което приятно контрастираше на, според него, нелепото отношение в университета.
    Перспективата бе интересна и от гледна точка на научните изследвания. Предлаганата заплата също заслужаваше внимание — четиринадесет хиляди долара годишно, почти двойно в сравнение с онова, което получаваше в университета в Илинойс.
    В интерес на истината, за Винсънт Лорд би могло да се каже, че се интересува толкова малко от парите, колкото и от храната. Личните му потребности бяха скромни, живееше без никакви затруднения в рамките на университетската заплата. Но предлаганото от фирмата възнаграждение го ласкаеше — беше признание за качествата му.
    След двуседмичен размисъл, доктор Лорд прие. Той се раздели с университета набързо, сведе до минимум хората, на които каза довиждане. Започна работа във „Фелдинг-Рот“ през септември 1957 година.
    Още в самото начало се случи нещо непредвидено. През ноември директорът на научните изследвания във „Фелдинг-Рот“ припадна на един микроскоп и почина от масиран мозъчен кръвоизлив. Винсънт Лорд бе на разположение. Той притежаваше необходимите качества. Назначиха го на вакантната длъжност.
    Сега, три години по-късно, доктор Лорд имаше солидни позиции в компанията. Продължаваше да се ползва с уважението на колектива. Компетентността му никога не се подлагаше на съмнение. Ръководеше дирекцията си ефективно, с минимална външна намеса и независимо от трудния му характер, отношенията с неговите подчинени бяха добри. И не по-малко важно — научната му дейност се развиваше успешно.
    За други хора това би било достатъчно да се чувстват щастливи При Винсънт Лорд обаче действаше синдромът на постоянното взиране в собственото му минало, на съмненията и душевните терзания за отдавнашни решения, на гнева и горчивината — по-силни от всякога-за отказа да бъде промоциран от университета в Илинойс Настоящето също поставяше проблеми, или поне така си мислеше той. Отнасяше се с подозрение към другите хора от „Фелдинг-Рот“ извън неговата дирекция. Не се ли мъчеха да го злепоставят? Изпитваше недоверие и ненавист към няколко души, между които „онази напориста жена“ Силия Джордан, обкръжена с прекалено много внимание. Издигането й в йерархия не му харесваше. В нейно лице той виждаше съперник за престиж и власт.
    Винаги съществуваше възможност, на която той се надяваше, че тази кучка Джордан ще надцени възможностите си, ще бъде свалена и ще изчезне от хоризонта. Подобно нещо трудно можеше да се случи със самия него.
    Разбира се, тези неща щяха да бъдат без значение, даже и обидата нанесена му в близкото минало от университета в Илинойс, и никой не би могъл да се мери с Винсънт Лорд по отношение на власт и на уважение, ако успееше едно негово начинание, за което вече се очертаваха добри перспективи.
    Както повечето учени, Винс Лорд се вдъхновяваше от предизвикателствата на неизвестното. И също като другите той отдавна мечтаеше за „голям удар“ — да направи откритие, което би очертало невероятни простори за човешкото знание и би поставило името му в почетната книга на историята.
    Тази мечта сега изглеждаше постижима.
    След тригодишна упорита и усилена работа във „Фелдинг-Рот“, работа, която според него бе замислена блестящо, най-сетне предстоеше да се получи химическо съединение, което би могло да стане ново лекарствено средство с революционно значение. Изискваха се още много усилия. Необходими бяха най-малко поне две години за изследвания и опити върху животни, но предварителните резултати бяха сполучливи, поставени бяха жалоните. Със знанията, опита и научната си интуиция, Винсънт Лорд ги виждаше съвсем ясно.
    Естествено, след като бъде пуснато на пазара, новото лекарство щеше да осигури фантастични доходи на „Фелдинг-Рот“. Това не бе толкова важно. Най-важното бе, че лекарството щеше да осигури международен престиж на доктор Винсънт Лорд.
    Трябваше му единствено още малко време.
    Тогава щеше да им покаже кой е Винсънт Лорд! Ей богу, щеше на всички да им покаже!

11

    Талидомидът пропадна с трясък!
    Много по-късно Силия каза:
    — Тогава никой от нас не знаеше цялата истина, но сега след като всичко за талидомида се разбра, нищо в лекарствената промишленост няма да остане както преди.
    Отначало трагедията се разви на местна почва, бавно и незабележимо за широката публика. Нито един от участниците не я свързваше с препарата.
    През април 1961 година лекарите в Западна Германия бяха изненадани от внезапно развитие на фокомелия-рядко явление в медицината, при което бебетата се раждат трагично деформирани, без ръце или крака, а на мястото на липсващите крайници — нещо като плавници на тюлен. Предишната година били регистрирани два случая — дори това се смяташе безпрецедентно голям брой, понеже както се изрази един изследовател „по-често явление са двуглавите деца“. А през текущата година — изведнъж над двадесет бебета, засегнати от фокомелия.
    При вида на новороденото някои майки крещяли от отвращение и отчаяние. Други плачели при мисълта, както сподели един очевидец, че „моят син никога не ще може да се храни самичък, да се справя с елементарния си тоалет, да отваря вратата, да притисне жена в прегръдките си, дори да си напише името“.
    Няколко от жените се самоубиха, а за повечето се наложи намесата на психиатър. Един от злощастните бащи, много набожен човек, проклинал Бога: „Плюя аз на такъв Бог. Няма Бог. Иначе щеше ли да се случи?“
    Причината за развитието на фокомелията не можеше да се разбере. (Думата, както бе обяснено, имаше гръцки произход — фоке значи „тюлен“, а мелос — „крайник“). Според едно проучване тя би могла да се дължи на радиоактивен валеж след експлозия на атомна бомба. Други твърдяха, че било вирусна история.
    Много от пострадалите деца имаха и други дефекти. Ушите им бяха деформирани или изобщо липсваха. Сърца, черва или други органи бяха недоразвити или не функционираха както трябва. Някои бебета умряха — „щастливците“, както писа един коментатор.
    През ноември 1961 година двама лекари, работейки независимо един от друг и без да се познават — педиатър в Германия и гинеколог в Австралия, откриха, че фокомелията се дължи на талидомида. Скоро след това действително се установи, че наистина този препарат бе причина за раждането на деформирани деца.
    Австралийските власти реагираха бързо и още същия месец наредиха да се изземе от магазините цялото количество талидомид. Западна Германия и Англия направиха това след един месец — през декември. В Съединените щати на Управлението за храни и лекарства му трябваха още два месеца, докато отмени разрешението за продажба на талидомид-кевадон. Небояснимо защо, Канада остави лекарството на пазара до март — четири месеца след забраната в Австралия — време, през което можеше Да се взема от хората, включително и от бременни.
    Силия и Андрю следяха тази трагедия по съобщения в масовия печат и в научните издания и често разговаряха за нея.
    Веднъж на вечеря Силия каза:
    — Ах, Андрю, колко съм щастлива, че не ми позволи да вземам никакви лекарства по време на бременността.
    Преди минути тя се бе любувала на собствените им здрави, нормални деца.
    — А можех като нищо да се нагълтам с талидомид. Разбрах, че до него са прибягвали и жени на лекари.
    Андрю прошепна:
    — Аз самият имах няколко опаковки кевадон.
    — Наистина ли?
    — Търговски пътници ми бяха дали мостри.
    Силия ужасена запита:
    — Но не си ги използвал, нали?
    Той поклати глава:
    — Сега ми се иска да кажа, че съм имал известно съмнение към този препарат, но не е вярно. Просто бях го забравил.
    — Къде го държиш?
    — Днес се сетих за него и го изхвърлих. Бяха няколкостотин таблетки. Някъде четох, че на американските лекари били раздадени повече от два милиона и половина таблетки. Моите отидоха в канала на тоалетната.
    — Благодаря на Бога.
    — И аз.
    През следващите месеци съобщенията за талидомида продължиха да излизат по страниците на вестниците. Изчисляваше се, че в двадесет страни били родени към двадесет хиляди деформирани бебета, макар че никога не би могъл да се установи точният им брой.
    В Съединените щати случаите на фокомелия бяха малко, осемнадесет или деветнадесет, понеже нямаше разрешение за широка употреба на препарата. Иначе броят на безръките и безкраки бебета в САЩ вероятно би стигнал до десет хиляди.
    Един неделен ден през юли 1962 година Андрю сподели със Силия:
    — Предполагам, че всички сме задължени на онази жена, Келзи.
    Той се беше изтегнал в общата им работна стая и преглеждаше новия вестник.
    „Келзи“ бе доктор Франсиз Келзи, служителка в Управлението за храни и лекарства, която въпреки големия натиск от лекарствената фирма заела се да търгува с талидомид-кевадон, останала вярна на бюрократичната тактика и забавила разрешението. Сега обаче с твърдението, че имала научни основания да се съмнява през цялото време в безопасността на лекарството, бе станала национална героиня. Президентът Кенеди я награди с най-високото гражданско отличие — президентския златен медал за особени заслуги.
    — Излиза, че тя е постъпила правилно и съм съгласна, че заслужава благодарност — каза Силия. — Говори се обаче, че е получила медала незаслужено, единствено понеже е отлагала решението — най-удобното нещо за бюрократа, а сега се изкарвала безкрайно далновидна. Някои хора дори се боят, че благодарение на Кенеди в бъдеще разрешенията за ценни и необходими лекарствени средства ще се бавят от страна на други служители на Управлението за храни и лекарства, които също ще искат да получат медал.
    — Разбери, че всички политици са опортюнисти, изключение не правят нито Кенеди, нито Кифоувър — отвърна Андрю. — И двамата използуват шума около талидомида за свои собствени цели. При всички случаи е необходим нов закон, понеже освен пораженията от талидомида, ясно се разбра, че вашата промишленост, Силия, не може да се самоконтролира и някои нейни сектори загниват.
    Тази забележка бе предизвикана от разследванията в лекарствените фирми, отговорни за вноса на талидомид. Почти всеки ден излизаха наяве лицемерие, бруталност, алчност, потайност и некомпетентност. Силия призна с тъга:
    — Иска ми се да мога да ти възразя. Но никой честен човек не би могъл да го направи.
    За голяма изненада и независимо от предварителните политически лавирания, се прие и след подписа на Кенеди през октомври 1962 година влезе в сила нов закон. Макар и несъвършен — той съдържаше клаузи, които лишаваха някои болни от възможността да получат ценни, съдбовно необходими нови лекарства, — законът осигуряваше защита на масовия потребител, непозната по времето „Пр. Т.“, което за всички от лекарствената индустрия означаваше ерата „преди талидомида“.


    Пак през октомври Силия научи, че Илай Кампърдаун, президент и генерален директор на „Фелдинг-Рот“, след няколкоседмично боледуване е на смъртно легло. Диагнозата беше рак.
    Няколко дни след тази трагична новина, Сам Хоторн я извика в кабинета си.
    — Илай иска да те види. Преместили са го от болницата в дома му и съм уредил да те закарат утре с кола дотам.


    Къщата се намираше на осем километра от Мористаун край брега на езерото Маунт Кембл. Пътят свършваше до скритата в дървета и гъст храсталак голяма стара постройка с позеленяла от годините каменна фасада. Отвън изглеждаше, че в сградата е мрачно. Вътре бе наистина така.
    Прегърбен възрастен слуга посрещна Силия. Той я покани в една дневна, обзаведена с тежка стилна мебел и я помоли да почака. В къщата бе тихо, нямаше признаци на живот. Сигурно защото Илай Кампърдаун живее сам, помисли Силия. Тя знаеше, че много отдавна той бе останал вдовец.
    След няколко минути влезе медицинска сестра. В контраст с подтискащата атмосфера тя бе млада, хубавичка и енергична.
    — Бихте ли ме последвали, госпожо Джордан. Господин Кампърдаун ви очаква.
    Докато се качваха по широка извита стълба, постлана с дебела пътека, Силия запита:
    — Как е той?
    Сестрата отговори с професионално равнодушие:
    — Много отслабнал и със силни болки, въпреки че му даваме седативи. С изключение на днес. Той каза, че иска да е с бистър ум.
    Сестрата любопитно изгледа Силия:
    — С нетърпение очакваше да дойдете.
    Тя отвори една врата и въведе гостенката.
    В първия момент Силия не можа да познае слабата изнемощяла фигура, подпряна на възглавници в огромното старомодно легло. Илай Кампърдаун, доскоро олицетворение на сила и авторитет, сега бе съсухрен, блед и крехък — пародия на предишния си образ. Хлътналите му очи гледаха Силия, а цялото му лице се изкриви, докато се опитваше да се усмихне. Той заговори с нисък, гърлен глас.
    — Боя се, че напредналата форма на рак не е красива гледка, госпожо Джордан. Колебах се дали трябва да ме видите в това състояние, но има някои работи, които искам да ви кажа лично. Благодаря ви, че дойдохте.
    Сестрата бе донесла стол, преди да излезе. Силия седна край леглото.
    — Драго ми е да ви посетя, господин Кампърдаун. Единствено съжалявам, че сте болен.
    — Повечето от моите отговорни сътрудници ми казват Илай. Ще ми бъде приятно, ако и вие ме наричате тъй.
    Силия се усмихна:
    — А аз съм Силия.
    — О, да, знам. Знам също, че за мен сте изключително важна личност, Силия.
    Той немощно повдигна ръка и посочи една маса в другия край на стаята.
    — Там има един брой на „Лайф“ и няколко материала в него. Бихте ли ми го подали.
    Тя му донесе списанието и материалите. Илай Кампърдаун започна с мъка да го прелиства, докато откри онова, което търсеше.
    — Сигурно тези страници са ви познати.
    — Статията за талидомида със снимки на деформирани бебета? Да, чела съм я.
    Той посегна към другите материали.
    — Ето още съобщения и снимки. Повечето от тях не са публикувани. Следя отблизо тази трагедия. Ужасно, нали?
    — Да, ужасно.
    Те замълчаха. После Илай каза:
    — Силия, нали знаете, че умирам?
    Тя ласкаво отговори.
    — Да, зная.
    — Принудих проклетите доктори да ми кажат. В най-добрия случай ми остават една-две седмици, а може би само няколко дни. Затова ги накарах да ме преместят у дома. Тук да свърша.
    Силия понечи да каже нещо, но той я спря с жест:
    — Не, нека да довърша.
    После млъкна, за да си почине. Явно, че всичко казано дотук му струваше много усилия. След малко продължи:
    — Това е себично, Силия. Тези публикации и материали няма с нищичко да помогнат на бедните, невинни дечица — пръстите му докоснаха илюстрациите в списанието. — Но съм спокоен, че умирам с чиста съвест и го дължа на вас.
    Тя възрази:
    — Досещам се какво имате предвид, но когато предложих…
    Илай продължи, като че ли не я чуваше:
    — Щом ние във „Фелдинг-Рот“ получихме този препарат, решихме да се заемем сериозно с него. Искахме да направим голям удар. Смятахме да го изпитаме върху широк кръг пациенти, после да упражним натиск и да получим одобрение от Управлението за храни и лекарства. Може би щеше да даде съгласие. Сроковете ни щяха да бъдат други, друг можеше да извърши изпитанията. В тия неща не винаги има логика.
    Той пак спря, за да посъбере сила и да подреди мислите си.
    — Вие настояхте да изпробваме препарата на стари хора и затова нито един под шейсет години не го е приемал. Нямаше резултат. Отказахме се от лекарството. После разбрах, че ви упрекват… Но ако бе станало… както мислехме в началото… аз щях да нося отговорността… — пръстите му отново се допряха до снимките в списанието. — Ако бях умрял с този ужасен товар върху плещите си… Както е…
    Сълзи замрежиха очите на Силия. Тя взе ръката му и каза:
    — Илай, не се вълнувайте!
    Болният кимна и устните му се размърдаха. Силия се наведе, за да долови думите му.
    — Силия, сигурен съм, че имате дарба, инстинкт за правилна преценка… В нашия бизнес настъпват големи промени, промени, които няма да видя… Някои хора в нашата компания мислят, че ще стигнете далече. Това е хубаво… Ще ви дам един съвет, последния си съвет… Използвайте дарбата си Силия. Разчитайте на инстинкта си. Получите ли власт в ръцете си, твърдо отстоявайте онова, в което вярвате… Не позволявайте на малките хора да ви разубеждават…
    Той млъкна. Лицето му се сгърчи от болезнена спазма.
    Силия усети движение зад гърба си и се обърна. Сестрата бе влязла тихо в стаята. Носеше табличка със спринцовка. Бързо я сложи край леглото. Движенията й бяха точни и сръчни. Навела се над болния, тя го запита:
    — Пак ли имате болки, господин Кампърдаун?
    Той кимна вяло. Сестрата запретна ръкава на пижамата му и инжектира съдържанието на спринцовката в ръката му. Илай затвори очи. Напрежението на лицето му изчезна почти мигновено.
    — Той се унася, госпожо Джордан — обясни сестрата. — Според мен няма смисъл да оставате повече тук.
    Тя пак погледна любопитно Силия:
    — Успяхте ли да се разберете? Той много държеше да разговаря с вас!
    Силия затвори списанието и го сложи заедно с другите материали на мястото му.
    — Да — отговори тя. — Мисля, че успяхме.


    Силия не каза на никого за посещението си при Илай Кампърдаун, но по някакъв начин това се разбра в компанията. Започнаха да се отнасят към нея със смесени чувства — любопитство, уважение, а понякога и страхопочитание. Никой, също и Силия, не си въобразяваше, че някакво изключително прозрение я бе накарало преди пет години да предложи „Фелдинг-Рот“ да изпробва талидомида по начин, който не даде положителни резултати. И все пак фирмата наистина бе спасена от катастрофа и приносът на Силия основателно заслужи признателност.
    Само един човек от първия ешелон на компанията не оцени ролята на Силия. Макар че отначало директорът на научните изследвания бе настоял за изпитания на талидомида върху широк кръг пациенти, включително и бременни (нещо, срещу което Силия изрично възрази), той предпочете да премълчи тази своя позиция. Лорд обаче припомни на всички, че препаратът, след несполучливите резултати при възрастните пациенти, бе отхвърлен по негово решение. Твърдението му бе вярно, макар и непълно.
    Нямаше време за продължителни дискусии. Две седмици след като Силия бе отишла да го види, Илай Кампърдаун почина. На другия ден, 8 ноември 1962 година, вестниците публикуваха големи некролози. Макар че за госпожа Елинор Рузвелт, починала предишния ден, се отделяше много повече място, Силия каза на Андрю:
    — Сякаш две исторически съдби стигнаха до общ край. Едната голяма, а другата по-малка, но аз бях частица от нея.
    Смъртта на президента на „Фелдинг-Рот“ доведе до промени в компанията. Управителният съвет избра нов президент и други отговорни служители се изкачиха по стълбата на администрацията. Между тях бе и Сам Хоторн, който стана вицепрезидент и директор на търговията в национален мащаб. Теди Ъпшоу, за голяма своя радост, бе назначен за търговски директор на препаратите за продажба без рецепта, предмет на дейността на филиала на компанията, „Брей & Комънуелт“.
    — Огромен шанс за препаратите без рецепта. Ще слисаме народа със страхотни продажби! — развълнувано описваше Теди предстоящото си повишение пред Силия. — Предложих вие да поемете моята работа, макар че за ваше сведение, все още има хора, които не одобряват идеята за издигане на жени на директорски постове.
    Той добави:
    — Честно казано едно време и аз мислех по същия начин, но вие ме накарахте да променя мнението си.
    Осем седмици Силия изпълняваше всички функции на директор на търговската квалификация без заповед за титуляр. Ден след ден огорчението й от тази непочтеност растеше. Една сутрин в началото на януари Сам Хоторн нахълта сияещ в кабинета й:
    — Ей богу, успяхме! — възкликна той. — Трябваше да промуша търбусите на някои твърдоглави женомразци с меча си, кръв се ля, но вече има решение. Ти си директор на това учебно заведение и което е по-важно, Силия, ти вече официално си в листата на бързо издигащите се функционери в компанията!

ВТОРА ЧАСТ
1963–1975

1

    Включването в листата на бързо издигащите се ръководители във „Фелдинг-Рот“ по нищо не се различаваше от практиката в другите компании. Да ви избират като кандидат за старши ръководния състав, означаваше да ви бъдат предоставени по-добри възможности за изучаване на бизнеса и за доказване на личните качества. Разбира се, не всеки в листата успяваше да се издигне. Има и други кандидати. Конкуренцията е ожесточена. Освен това всяко име може да бъде задраскано по всяко време.
    Силия съзнаваше всичко това. Тя също така знаеше, че е жена, и следователно е преодоляла едно допълнително препятствие, което не съществува за мъжете. Необходимостта да се справя с двойно повече мъчнотии, й вдъхваше още по-голяма сила.
    Същевременно съжаляваше, че шестдесетте години на нашия век се очертаваха като безплоден, лишен от новаторски постижения период в търговията с лекарствени средства.
    — И в миналото се е случвало — каза Сам Хоторн, когато Силия сподели тази мисъл. — Спомни си, през последните двадесет години бяхме свидетели на препарати-чудеса: антибиотиците, нови лекарства за сърцето, противозачатъчните хапчета, успокоителните средства и други. Сега сме в затишие пред следващата голяма вълна от научни открития.
    — Колко ще трае затишието?
    Сам замислено прокара длан по оплешивялото си чело.
    — Кой знае? Може би две години, или пък десет. Междувременно нашият лотромицин върви много добре и разработваме усъвършенствани серии на вече утвърдили се препарати.
    Тя запита рязко:
    — Това не е ли по системата „и ние го правим“? Да копираме сполучливи лекарства на наши конкуренти? Игра на молекулярна „рулетка“ — променяме състава на медикамента само колкото да не ни дадат под съд, че сме откраднали патента на друга фирма?
    Сам сви рамене:
    — Може и така да се каже, ако предпочиташ да се изразяваш с езика на критиката.
    — Щом говорим за критиката, не е ли вярно, че тя ни обвинява в губене на изследователска енергия за препарати от рода „и ние го правим“, енергия, която трябва да насочим към по-резултатни, по-полезни проекти?
    — Време е да разбереш, Силия, че нас ни критикуват за всичко — в гласа на Сам се долавяше сърдита нотка. — Особено хората, които не знаят или не искат да разберат, че препаратите от рода „и ние го правим“ поддържат дейността на компании като нашата в години, когато науката не може да блесне с открития. Такива безплодни периоди са обичайно явление. Нали знаеш, че след успешното приложение на ваксината за едра шарка на учените бяха необходими сто години, за да разберат на какво се дължи положителното й действие?
    За Силия този разговор бе тягостен, но сетне разбра, че и други фармацевтични фирми страдат под сянката на застоя и не предлагат нищо ново и впечатляващо. В същото състояние се намираше цялата лекарствена индустрия, а то — макар че по онова време никой не знаеше със сигурност — щеше да продължи до седемдесетте години и да докаже, че Сам бе пророчески прав.
    През по-голямата част на 1963 година Силия се утвърждаваше като директор на търговската квалификация. До ноември.


    — Повиках те, за да ти съобщя, че имаш ново назначение — каза Сам на Силия. Те разговаряха в неговия облицован с дъбова ламперия кабинет. Бе един навъсен следобед в края на ноември. Тя изчака, но Сам не каза нищо повече. После въздъхна и усмихната заговори:
    — Много добре знаеш, че умирам от любопитство, но искаш да те попитам и аз го правя. О’кей, Сам, каква е новата ми работа?
    — Главен директор на филиала за препарати без рецепта. Ще отговаряш изцяло за „Брей & Комънуелт“. Теди Ъпшоу, който ти беше началник, сега ти става подчинен. Предполагам, че си доволна и щастлива, Силия — усмихна се той.
    — О, да! Наистина съм щастлива, Сам. Благодаря ти!
    Вицепрезидентът на „Фелдинг-Рот“ я погледна изпитателно:
    — Май нещо смущава радостта ти?
    — Не, нищо — решително поклати глава тя. — Просто… Е, аз наистина нямам представа за работата ни с лекарствени средства без рецепта.
    — Ти не си изключение — отговори той. — Аз също се чувствах съвсем бос, когато трябваше да отида на работа в този сектор за няколко години. Мога да го сравня с мисия в чужбина. Или — подвоуми се той — с преминаване в друга, непозната част на града.
    — По-малко престижната част ли?
    — Може би.
    И двамата знаеха, че „Фелдинг-Рот“, както другите големи фармацевтични компании, издига висока стена между препаратите срещу рецепта, или престижния бизнес, и лекарствените средства продавани без рецепта-дейност често разглеждана като бизнес втора категория. От двете страни на стената действаха две съвсем изолирани системи, всяка със свои администрация, научноизследователски екип и търговски персонал.
    В духа на тази политика „Фелдинг-Рот“ поддържаше филиала си „Брей & Комънуелт“, отначало малка самостоятелна фирма за лекарствени средства, закупена отдавна от сегашната й компания-майка. Напоследък филиалът бе ориентиран изключително към препарати без рецепта и в хорските очи нямаше нищо общо с „Фелдинг-Рот“. Точно това искаше централното ръководство.
    — В „Брей & Комънуелт“ ще обогатиш професионалния си опит — каза Сам. — Ще се научиш да работиш с лекарства против кашлица, мехлеми за хемороиди и шампоани. Препаратите без рецепта представляват твърде голям дял в стокооборота ни и осигуряват купища пари. Така че трябва да се запознаеш с този сектор на нашата търговия — как действа и защо.
    Той продължи:
    — И нещо друго. Може би ще трябва да прекратиш за известно време критичните преценки.
    Силия запита озадачена:
    — Би ли ми обяснил защо?
    — Сама ще разбереш.
    Тя реши да не настоява.
    — Трябва да ти кажа и още нещо — продължи Сам. — Филиалът „Брей & Комънуелт“ е в застой и има нужда от нови инициативи и нови идеи. Може би идеите на една силна, изобретателна, понякога сурова жена! — усмихна се той. — Да, какво има?
    Въпросът му бе отправен към секретарката, приветливо чернокожо момиче, застанало на вратата. Тя не успя да отговори веднага и Сам продължи:
    — Маги, казах ти, че не искам да бъда…
    — Момент! — прекъсна го Силия, която бе забелязала нещо, убегнало от очите на Сам: по бузите на Маги се стичаха сълзи. — Маги, какво се е случило?
    Момичето едва успя да отговори, думите й се губеха сред хлипове и хълцане:
    — Президентът… президентът Кенеди е застрелян… в Далас… всичко е свършено… по радиото.
    Обзет от ужас и недоверие, Сам Хоторн светкавично включи радиото в кабинета си.


    По-късно, както повечето хора от нейното поколение, Силия винаги, винаги си спомняше къде се бе намирала и какво бе правила в този страшен миг! Това бе едно разтърсващо, вцепеняващо въведение към настъпващите апокалиптични дни, време на разбити надежди и дълбоко униние. Независимо дали приближаването на обетованата земя е било мираж или реалност, хората бяха обхванати от чувството за някаква празнота, за безвъзвратна загуба на едно ново начало, изчезнало внезапно в небитието. Господствуваше усещане за нестабилност във всяко отношение, за безсмислието на другите по-дребни тревоги — а що се отнася до Силия — на личните й амбиции, на разговорите и проектите за новата й работа. Естествено вцепенението премина и животът продължи. За Силия — в „Брей & Комънуелт Инкорпорейтид“, филиал на „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс“, който се намираше в четириетажна сграда с фугирана тухлена зидария, на около два километра от централата. Тук след две седмици, в новия си, скромен, но удобен кабинет, тя прие Теди Ъпшоу, търговския директор на филиала, за да обсъдят проблемите, свързани с препаратите без рецепта.
    Миналата седмица Силия се бе заровила в материали, свързани с новата й работа — финансови извлечения, научни доклади, кадрови досиета. Тя четеше и се убеждаваше, че Сам Хоторн е прав. Филиалът бездействаше поради недобро ръководство и наистина се нуждаеше от нови инициативи и идеи.
    Тя започна разговора с Теди Ъпшоу настъпателно:
    — Теди, искам да те питам честно и открито: засегнат ли си от това, че аз се намирам тук, а ти трябва да ми докладваш? Има ли значение, че ролите ни са сменени?
    Слабичкият търговски директор се изненада:
    — Дали има значение? Господи, Силия, не знаеш колко съм щастлив! Този филиал имаше нужда точно от човек като теб. Когато разбрах, че те местят тук, щях да извикам „ура“. Питай жена ми! Вечерта, след като научих новината, пихме за твое здраве. — Теди подчертаваше казаното с енергично тръскане на главата. — А пък що се отнася до това дали съм засегнат, не, мила моя, аз съм само един търговец — страхотно добър, но това е единственото, което ще бъда до края на живота си. Ти обаче имаш ум, който ще ми даде нещо добро, нещо много по-добро от това, което имаме, с което да търгувам.
    Думите му развълнуваха Силия.
    — Благодаря, Теди, ти също ми допадаш. Мисля, че двамата можем да работим много добре.
    — Страхотно вярно!
    — Работил си и в двата сектора на нашия бизнес-лекарствени средства с и без рецепта. Кажи ми каква е според теб разликата?
    — Твърде съществена. В препаратите без рецепта има повечко сензационен шум. — Теди погледна към натрупаните в кабинета материали. — Предполагам, че си го разбрала от финансовите анализи.
    — Няма значение, искам да чуя твоето мнение.
    Той я погледна изпитателно:
    — Откровено? Без задръжки?
    Силия кимна.
    — Точно така.
    — Добре. Да погледнем на нещата от този ъгъл. И двамата знаем, че преди да бъде пуснато на пазара, за едно лекарство с рецепта са необходими изследвания, струващи милиони долари и изискващи време — пет, шест години. А препаратът без рецепта е готов за шест месеца, даже по-скоро — само да се определи химическият състав, а да се пресметне стойността му е дреболия. После големите пари отиват за опаковката, рекламата и продажбата.
    — Теди, ти умееш да схващаш същността на нещата-отбеляза Силия.
    Той сви рамене:
    — Никога не си правя илюзии. Препаратите ни не са дело на Луи Пастьор.
    — И все пак в цялата ни търговия продажбата на тези препарати напредва със шеметна скорост.
    — Същинска ракета! Защото това е желанието на негово величество американския потребител. Всеки, щом почувства малко неразположение, най-често съвсем банално оплакване, което минава от само себе си, иска да се лекува сам. Всеки обича да се прави на доктор. И точно тук започва нашата роля. Е, ако ракетата, тъй или иначе, лети, защо „Фелдинг-Рот“, ти, аз, да не я хванем за опашката, за да ни изтегли по-нагоре?
    Той спря, поразмисли и продължи:
    — Бедата точно сега е, че не сме й стиснали здраво опашката, не извличаме онова, което ни предлагат възможностите на пазара.
    — За възможностите на пазара съм съгласна и вярвам, че ще ги използваме, както трябва — каза Силия. — А самите препарати без рецепта имат малко повече стойност, отколкото ти мислиш.
    Теди вдигна ръце, сякаш отговорът не бе от значение:
    — Малко да, но не повече. Има няколко добри неща, например аспиринът. Останалите вършат работа, колкото да помогнат на човек да се почувства добре, дори само по пътя на самовнушението.
    Тя настояваше:
    — Нима действието на някои от препаратите против обикновена настинка, например, не надхвърля рамките на внушението?
    — Никак! — категорично поклати глава Теди Ъпшоу. — Питай някой добър лекар. Питай Андрю. Ако теб или мен ни налегне настинка, какво трябва да правим като хора от занаята, тъй да се каже? Аз ще ти обясня! Отиваш в къщи, опъваш крака нависоко и си почиваш, пиеш много течности, вземаш някое и друго хапче аспирин. Ето това е всичко необходимо, което трябва да направиш, докато науката намери цяр за настинката. Според скромните ми знания много вода има да изтече дотогава.
    Силия се засмя, макар че темата бе сериозна.
    — Никога ли не вземаш лекарства против настинка?
    — Никога. Въпреки че за наш късмет народът взема. Всяка година безброй наивници харчат половин милиард долара и купуват лекарства за настинка, които изобщо не помагат. Ние с теб, Силия, няма да откажем да им продаваме желаните от тях препарати, а най-хубавото нещо е, че това никак няма да им навреди — в гласа му трепна предпазлива нотка. — Нали разбираш, че тъй никога няма да говоря с външен човек. Откровен съм, защото ти ме питаш, насаме сме и си имаме доверие.
    — Ценя искреността ти Теди, но не се ли смущаваш понякога, че търгуваш с препарати, от които няма реална полза?
    — Отговорът е „не“ по две причини — Теди ги отмяташе на пръсти. — Първо, работата ми не е да правя оценки. Приемам света такъв, какъвто е, а не какъвто някои мечтатели мислят, че трябва да бъде. Второ, все някой трябва да продава такава продукция, а защо пък да не бъде Теди Ъпшоу? — Той я погледна изпитателно. — Май че това те тревожи?
    — Да, понякога — призна тя.
    — Шефовете казаха ли за колко време те изпращат в „Брей & Комънуелт“?
    — Нищо не споменаха. Предполагам, че може да бъде завинаги.
    — Ами, няма да те оставят тук дълго — уверено възрази той. — Вероятно ще работиш на тая длъжност една година и ще те преместят. И така, дръж се, душко! В края на краищата няма да е напразно!
    — Благодаря, Теди. Приемам съвета ти, въпреки че имам намерение не само да се държа, но и да свърша доста работа.


    Независимо от служебните си задължения, Силия като съпруга и майка бе решила в никакъв случай да не пренебрегва семейството си и преди всичко да поддържа близостта си с петгодишната Лайза и навършилия три години Брус. Всеки ден преди вечеря тя прекарваше по два часа с децата — график, който ревностно спазваше, колкото и важни да бяха служебните материали, донесени за проучване в къщи.
    Вечерта след разговора си с Теди, Силия реши да чете на Лайза и на Брус, ако кротува и не пречи, започнатата преди няколко дни „Алиса в страната на чудесата“.
    Брус бе необичайно послушен, изглеждаше изморен и като че ли имаше хрема и главоболие. Лайза, както винаги, бе цялата в слух, сякаш виждаше как високата Алиса се е спряла пред малка вратичка, понеже не може да влезе през нея в чудесната градина и очакваше тя да намери… „книга с правила как да се свиват хората като далекогледи. Тоя път намери на нея малко шише. («Уверена съм, че го нямаше по-рано» — каза Алиса.) Около гърлото на шишето висеше надпис; напечатани бяха хубаво, с големи букви, думите: изпий ме4.
    Силия остави книгата, взе една салфетка, избърса нослето на Брус и продължи:
    «Лесно беше да се каже „Изпий ме“!». Но тъкмо това умната малка Алиса не би могла да направи тъй бърже.
    — Не, най-първо ще погледна — си каза тя и потърси дали е писано отровно или не.
    …И това, което никога не забравяше: ако пиеш много от шише, на което пише «отрова», току-речи е за вярване, рано или късно, да ти стане лошо.
    Само че на това шише не беше написано «отрова» и Алиса се осмели да опита; много й се хареса (имаше вкус на някаква смес от черешова торта, млечник, ананас, печена пуйка, бадемов сладкиш и топъл печен хляб с масло) и тя бързо го изпи.
    «Какво странно чувство! — си каза Алиса. — Сякаш се свиваш като далекоглед.»
    И то наистина беше вярно. Сега тя беше само двадесет и пет сантиметра висока…“
    Лайза я прекъсна:
    — Мамо, тя не биваше да го пие, нали?
    — В истинския живот не бива, но това е приказка-обясни Силия.
    Лайза категорично настоя.
    — Няма значение, тя не биваше да го пие!
    Силия вече бе забелязала, че дъщеря й се оформя като силен, отстояващ мненията си характер.
    — Ти си съвсем права, на татко момичето — дочу се зад тях бодрия глас на Андрю. Той бе влязъл тихо и незабелязано. — Никога не пий нищичко, за което не си сигурна, освен ако твоят доктор не ти го предпише!
    Всички се разсмяха. Децата се хвърлиха в прегръдките му, а той целуна Силия.
    — Точно сега предписвам по едно мартини „в-края-на-деня“ — каза Андрю и се обърна към съпругата си. — Ще ми правиш ли компания?
    — Разбира се.
    — Тате, Брус има настинка. Можеш ли да я изгониш? — запита Лайза.
    — Не.
    — Защо?
    — Защото не съм настинал доктор — той я вдигна и прегърна. — Пипни ми челото! Аз съм затоплен доктор.
    Лайза хихикаше.
    — О, татенце!
    — Много странно. Сякаш се повтаря един мой разговор днес — изненада се Силия.
    Андрю остави Лайза, за да налее мартини.
    — Какъв разговор?
    — Ще ти кажа на вечеря.
    Силия остави Алиса на лавицата до следващата вечер и се зае да приготвя децата за спане. От кухнята се носеше апетитен мирис на агнешко с къри, а в трапезарията Уини Огъст подреждаше масата за вечеря за двама. Как постигнах толкова хубав, приятен, щастлив живот? — се питаше Силия.


    — Теди е абсолютно прав, че настинка не се лекува с нищо друго освен с течности, почивка и аспирин-потвърди Андрю, след като Силия му предаде разговора с Теди Ъпшоу в нейния кабинет.
    Двамата се бяха навечеряли и пиеха кафе в дневната. Той продължи:
    — Казвам на пациентите си, че и с лекарства, и без лекарства настинката им ще мине за една седмица.
    Силия се засмя, а Андрю бутна по-навътре едно дърво, за да засили огъня в камината.
    — Теди обаче греши, че тъй наречените лекарства против настинка са невинни. Много от тях са вредни, а някои дори опасни.
    — Ами! „Опасни“ не е ли твърде пресилено — възрази тя.
    Той настоятелно отвърна:
    — Не е! Когато се опитваш да лекуваш настинка, може да влошиш други по-сериозни страдания.
    После отиде до библиотеката и извади няколко книги, в които бе отбелязал някои страници с листчета.
    — Тези дни чета точно това — каза той и започна да прелиства книгите.
    — Повечето лекарства против настинка са миш-маш от разни съставки. Една от тях е фенилефрин — точно това, което се рекламира като деконгестивно успокоително средство за отбъбване лигавицата на носа. Обикновено фенилефринът не действа, докато се приема в малки количества, но затова пък повишава кръвното налягане — нещо, което е вредно за всеки и особено опасно за хипертонициите.
    Той погледна една страница, на която си бе водил бележки:
    — Обикновен чист аспирин по мнението на всички изследователи в медицината е най-доброто нещо за настинка. Но има много рекламирани и широко използвани заместители на аспирина, които съдържат фенацитин. Това химическо съединение може да увреди бъбреците и при честа продължителна употреба причинява непоправими поражения. Има хапчета с антихистаминови съставки, а това е недопустимо, защото увеличават мукуса в белите дробове. Има капки и спрей за нос, които носят повече вреда, отколкото полза — Андрю спря. — Да продължавам ли?
    — Не — отговори Силия. — Ясно е.
    — Накрая излиза, че при една много солидна реклама можеш да накараш хората да повярват на всичко и да купуват всичко.
    — Но лекарствените средства против настинка помагат, хората твърдят, че е така! — възрази тя.
    — Те само си мислят, че им помагат. Това си е чиста заблуда. Възможно е настинката да отзвучава. Възможно е да се постига психологически ефект.
    Докато Андрю слагаше книгите на мястото им, Силия си спомни, че когато работеше като търговски пътник един стар лекар, ветеран в общата медицина, й бе казал:
    — Когато при мен идват пациенти с оплакване от настинка, им давам плацебо — безвредни сладки хапчета. След няколко дни се връщат възхитени „тези хапчета правят чудеса, настинката ми премина“. — Старият лекар бе погледнал усмихнат под мустак към Силия, добавяйки: — Тя щеше да мине при всички случаи.
    В тези думи и в поясненията на Андрю имаше много истина и това промени настроението на Силия. Чувстваше се подтисната. Новите служебни задължения й отваряха очите за неща, които й се искаше никога да не бе узнавала. Какво щеше да стане, мислеше си тя, с нейната ценностна система? Тя осъзна онова, което й беше казал навремето Сам „…може би ще трябва да прекратиш за известно време критичните си преценки“. Дали наистина щеше да се наложи подобно нещо? Ще може ли? Ще трябва ли? Потънала в размисъл, тя машинално отвори чантата, извади служебните материали и ги сложи до себе си.
    Тогава в чантата си видя още нещо, което бе взела от кабинета си — мостра на хелтотерм — препарат без рецепта, детски мехлем за разтриване при настинка, пуснат от „Брей & Комънуелт“ преди около двадесет години и все още търсен от много хора. Имаше остра миризма, описана в рекламната опаковка като „облекчаваща“. Силия го бе донесла за Брус и запита Андрю:
    — Да го разтрия ли с мехлема?
    Той взе опаковката, прочете описанието и се засмя:
    — Защо не, скъпа? Това архаично мазило няма ни най-малко да навреди на Брус. Полза няма да има, но ти ще се почувстваш по-добре. Ще бъдеш в ролята на майка, която прави нещо за доброто на сина си.
    Андрю отвори опаковката и разгледа ту бич ката. Със същото весело настроение, той каза:
    — Може би такова е и предназначението на хелтотерма — помага, но не на децата, а на майките им!
    Силия понечи да се засмее, но изведнъж погледна учудена Андрю. В ума й се стрелнаха две неща. Първото, да, за известно време наистина щеше да прекрати с критичните преценки, несъмнено. А второто — той току-що бе подхвърлил една хубава — не, много повече от хубава — великолепна, блестяща идея.

2

    — Не! — възрази Силия на представителите на рекламната агенция, седнали от другата страна на масата. — Не, нито едно не ми харесва.
    Сякаш ги заля с ледена вода. Ако в заседателната зала имаше термометър, помисли тя, сигурно щеше изведнъж да падне под нулата. Силия почувствува, че „квартетът“ от рекламната агенция трескаво търси някакъв импровизиран изход от положението.
    Беше вторник, средата на януари. Силия и още четирима души от „Брей & Комънуелт“ бяха пристигнали с автомобилите си от Ню Джързи в Ню Йорк за тази среща с представители на „Куодрил Браун Едвъртайзинг“. Сам Хоторн, който бе пристигнал предната вечер в града, също беше дошъл.
    Времето навън бе неприятно и ветровито. Рекламната агенция „Куодрил-Браун“ се намираше в небостъргача „Бърлингтън Хаус“ на „Авеню ъв ди Америкас“, където оживеният трафик и подтичващите минувачи водеха битка с хлъзгавата смесица от сняг и леден дъжд.
    В заседателната зала на четиридесет и четвъртия етаж се обсъждаше рекламната програма на „Брей & Комънуелт“ — нормална практика при смяна на ръководството. Тя бе представена в продължение на цял час с прекалена показност. Силия имаше чувството, че приема военен парад от трибуната.
    Войните обаче не излязоха чак дотам смели, реши директорката на „Брей & Комънуелт“, щом се смутиха от бележките ми.
    Те бяха насядали около една дълга махагонова маса. Творческата личност на агенцията, Ал Фиока, мъж на средна възраст, изглеждаше огорчен. Той поглади артистичната си брада а-ла Ван Дайк, размърда се, преметна крак връз крак, вероятно вместо изказване и отстъпи ред на младичкия главен инспектор Кенет Ор — елегантният, облечен в син костюм на тънки раенца ръководител на екипа, който умееше да говори. Третият човек от агенцията, старшият специалист Декстър Уилсън бе представил подробно почти всички проекти. Няколко години по-възрастен от Ор, с преждевременно посивяла коса, той говореше убедително като църковен проповедник и сега изглеждаше неспокоен, може би защото недоволството на клиента би му коствало работата. Силия знаеше, че работещите в рекламните компании взимат добри пари, но много лесно могат да загубят работата си.
    Блейдън, четвъртият член на „квартета“, Силия не можа да чуе малкото му име, бе заместник старши специалист. (Дали можеше да се намери някой в този бизнес, чудеше се тя, чиято длъжност да не звучи гръмко?) Блейдън, с вид на юноша, помагаше при местенето на таблата и демонстрацията на проектите пред водената от Силия група на „Фелдинг-Рот“.
    Влизаха и излизаха и други хора от рекламната агенция — някъде около десетина — при представяне на отделни елементи на програмата. В момента разглеждаха рекламата за хелтотерм — нов проект, създаден преди Силия да се озове в света на препаратите без рецепта.
    С нея, от „Брей & Комънуелт“, бяха Грант Карвил, завеждащ маркетинга, Теди Ъпшоу, директор по продажбите и Бил Инграм, млад ръководител на производството. Флегматичният Карвил, дългогодишен служител на компанията, бе компетентен, но му липсваше въображение. Силия възнамеряваше да го премести на някоя странична длъжност. Инграм, с момчешки вид и буйна рижа коса, завършил Харвардското търговско училище само преди година, бе предприемчив и енергичен, но за него не знаеха нищо повече.
    Най-старшият между представителите на „Фелдинг-Рот“ бе Сам Хоторн. В израз на уважението си към него, президентът на рекламната агенция бе надникнал през вратата, за да поздрави гостите.
    Миналия ден, в телефонен разговор със Силия, Сам Хоторн бе уточнил участието си в срещата:
    — Аз само ще стоя настрана и ще наблюдавам. Понеже поемаш голяма отговорност в нов за теб сектор, свързан с много разходи, нашите шефове ще се чувстват по-спокойни, ако някой от централата присъства на тези преговори и им докладва. Но няма да се намесвам, ти ще си водиш играта.
    Сега тя го погледна, за да разбере съгласен ли е с направения преди миг от нея коментар. Лицето му обаче, както и през цялата сутрин, бе неподвижно и безизразно.
    — Добре, господин Ор, хайде, не се чудете повече какво да кажете и как да излезете на глава с мен — енергично каза Силия. — Нека да поговорим откровено за рекламата, какво не ми харесва и защо аз мисля, че тази агенция, чиято работа познавам добре, би могла да направи далеч повече.
    Тя почувства, че екипът на рекламната агенция е заинтригуван и може би поуспокоен. Към нея бяха обърнати погледите на всички, включително и на хората от „Фелдинг-Рот“.
    — Слушаме ви с удоволствие, госпожо Джордан — приветливо отвърна Кенет Ор. — Никой от агенцията не е безумно влюбен в онова, което видяхте. А що се отнася до новите идеи, с удоволствие ще се постараем да ги потърсим или да осъществим вашите.
    — Радвам се да чуя за влюбването — усмихна се тя. — Защото ми се струва, че всичко, което видяхме, би изглеждало много хубаво преди десет години, но тук и сега вече не подхожда. Питам се също така, откровено казано, дали това не се дължи отчасти и на указания и ограничения от страна на нашата фирма?
    Силия усети, че Ор и Декстър Уилсън я гледат съсредоточено и почтително. Блейдън обаче, необиграното още момче за всичко, се изпусна:
    — Ами да, точно тъй си беше! Щом някой се завъртеше тук с „готови идеи“ или искаше да модернизира ваши стари препарати…
    Главният инспектор рязко го прекъсна:
    — Стига! — погледна го сърдито и продължи. — Ние не упрекваме клиента за недостатъците на нашата собствена рекламна дейност. Ние сме професионалисти и поемаме отговорност за всичко, което излиза от името на агенцията. Освен това никога не бива да говориш с този тон за „стари препарати“! Моля за извинение, госпожо Джордан.
    — Това е абсолютна глупост!
    Възмущението избухна откъм екипа на Силия, преди тя да е отговорила на Ор. Бе гласът на Бил Инграм. Пламналото му от вълнение лице по цвят се сливаше с косата му.
    — Нали всички знаем, че тези препарати наистина са стари, тогава какво лошо има в това да го кажем направо! Никой от нас не иска да ги изхвърлим, но те безспорно могат да се модернизират! Нека да говорим откровено, както предложи госпожа Джордан!
    Последва неловко мълчание, нарушено от Кенет Ор.
    — Да, да — повдигнал едната си вежда, той изглеждаше раздвоен между изненадата и усмивката. — Струва ми се, че гласът на младостта говори сам за себе си!
    И обръщайки се към Силия, запита:
    — Имате ли нещо против?
    — Не! Дори този глас може да ни помогне да се разберем.
    Тя имаше предвид прочетеното в папките на „Брей & Комънуелт“, че в миналото рекламата е била скована от прекалена предпазливост, политика на запазване на статуквото, практика, на която Силия възнамеряваше да сложи край.
    — Като начало бих искала да обсъдим хелтотерма-обърна се тя към останалите. — Мисля, че новата програма на агенцията, както и нашата стара реклама, говорят за погрешен подход.
    Спомняйки си за Андрю с благодарност, тя продължи:
    — Цялата ни реклама, по мои впечатления, години наред се е свеждала до показване на усмихващи се деца, които се чувстват по-добре и по-щастливи, след като са им намазали вратлетата с хелтотерм.
    Главният специалист Декстър Уилсън мазно запита:
    — Не трябва ли да е точно така?
    Кенет Ор обаче, взирайки се напрегнато в лицето на Силия, махна с ръка на колегите си да пазят тишина.
    — Да, става — потвърди тя. — Но не децата, а майките им — щастливи или не — отиват в магазините да купуват хелтотерм, защото искат да бъдат добри майки, да помогнат на децата си да се почувстват по-добре. Въпреки това в нашите реклами майките ги няма или са далеч на заден план. Аз бих искала да видя най-отпред една щастлива майка, една успокоена майка, една майка, която е помогнала на болното си дете и вече се чувства по-добре. Би трябвало да възприемем същия подход за рекламите в печата и по телевизията.
    Насядалите около масата започнаха да кимат одобрително. Силия се поколеба дали да не добави мисълта на Андрю „Може би хелтотерм помага не на децата, а на техните майки“, но се отказа. Тя също така решително отклони от мислите си израза на Андрю „това архаично мазило“, от което според него нямаше нито вреда, нито полза.
    Кенет Ор бавно каза:
    — Това е интересно. Много интересно.
    — Повече от интересно — вметна Бил Инграм. — Страхотно хубаво! Не си ли съгласен, Хауард?
    Въпросът бе отправен към Блейдън и ето че Силия узна малкото му име.
    Младият служител от рекламната агенция кимна енергично.
    — Съгласен съм, разбира се. Далеч на заден план би трябвало да имаме образ на дете — налага се да го покажем някъде. Но мамчето трябва да е най-напред и да не е съвсем зализано. Косата му да е поразрошена, може би и роклята му да не е съвсем наред. Да личи, че жената е шетала, изтормозена и притеснена, около болната си рожба.
    — Да, нека да бъде, каквато си е в действителност-потвърди Инграм.
    — Но щастлива — продължи Блейдън. — Тя се е успокоила, вече не се тревожи, защото знае, че детето й се оправя благодарение на хелтотерма. Това се иска. Госпожа Джордан наблегна точно на този момент.
    — Бихме могли по-нататък да разработим детайлите-отбеляза Ор. Той се усмихна на Силия. — Госпожо Джордан, изглежда има консенсус, че предлагате нещо хубаво.
    — И освен това, госпожо Джордан, ние от своя страна би трябвало мъничко да променим състава на препарата — добави Бил Инграм. — Тогава ще можем да го наречем ню хелтотерм.
    Главният специалист Декстър Уилсън кимна:
    — Това винаги е полезно.
    — Ню хелтотерм — изрече Теди Ъпшоу, сякаш искаше да пробва как звучи името. — М-да! Ще бъде добре за нашите момчета от търговията! Дай им нова тема, нещичко свежо, за което да говорят!
    Грант Карвил, завеждащ маркетинга на „Брей & Комънуелт“, се наведе над масата. Силия усети, че той иска да се обади, от боязън да не се стигне до решение без негово участие.
    — Няма да е трудно да се видоизмени съставът на препарата — каза той. — Фармацевтите могат да преработят един от елементите му. Нещо незначително, например по-различен аромат.
    — Страхотно! — възкликна Блейдън. — Спретнахме го!
    Подсъзнателно Силия недоумяваше дали всичко това не е сън и как би го приела преди няколко седмици! Е, разсъждаваше тя, за добро или зло, се бе вслушала в съвета на Сам Хоторн да престане с критичните оценки. Докога? Ако Теди Ъпшоу бе прав в предсказанието си за нейното преместване — сигурно около една година. Тя забеляза, че Сам се усмихва и се учуди защо.
    Мислите й я върнаха към текущите задачи. Наблюдавайки двамата млади мъже, Силия инстинктивно реши, че те са хората, с които ще работи на двете места — в „Брей & Комънуелт“ и в „Куодрил-Браун Едвъртайзинг“.


    Изумителните резултати на търговската програма за продажба на „ню хелтотерм“-проекта „щастливото мамче“, както го наричаха служителите в компанията — надмина и най-оптимистичните очаквания на Силия. При един разговор в кабинета й Теди Ъпшоу не можа да сдържи радостта си:
    — Силия, душице, като динамит е!
    И добави:
    — Винаги съм бил убеден, че си страхотна, ама ти се оказа абсолютен гений!
    Продажбата на хелтотерм се увеличи шестократно само за един месец от започване кампанията на „Куодрил-Браун Едвъртайзинг“, организирана по телевизията, радиото и печата. Освен това, на четвъртата седмица след нова вълна от поръчки на едро, стана ясно, че това е само началото. А след още един месец предишните високи резултати се удвоиха, а това обещаваше още по-големи сполуки занапред.
    Ръководството на „Фелдинг-Рот“ не остана безразлично към успехите на Силия и на ню хелтотерма. До края на 1964 година то одобряваше без възражения разходите за активизиране на работата с други препарати на „Брей & Комънуелт“. Както обясни Сам Хоторн:
    — Ние продължаваме да се интересуваме какво става при теб, Силия — в края на краищата и ние можем да понаучим нещичко — но щом работата ти върви, ще имаш пълна свобода да действаш както намериш за добре.
    И тя прецени, че е добре да създават нови варианти на стари препарати.
    Един от тях бе известен просто като шампоан В & С. По предложение на Силия оставиха старото име, но с малки буквички и прибавиха нов голям надпис „ПРЕГРЪДКА“, а под него почти със същия размер на буквите — НЕЖНА КАТО МЪЖА НА ВАШИТЕ МЕЧТИ. Всеки погледнал текста или купил шампоана, моментално запомняше рекламата, а освен това, за голяма радост на всички, които търгуваха с препарата, тя стана крилата фраза в цялата страна. Телевизионните комици я използваха най-рационално за хумористичните програми. Нейни пародии се появиха във вестниците, „Уолстрийт джърнъл“ например озаглави така една от уводните си статии, критикуваща данъчната политика на Белия дом.
НЕ ОЧАКВАЙТЕ НЕЖНА ПРЕГРЪДКА ОТ ПРЕЗИДЕНТА НА ВАШИТЕ МЕЧТИ
    Тъй постепенно се създаде небивала популярност на шампоана ПРЕГРЪДКА, който се продаваше като топъл хляб.
    Рекламната програма за ПРЕГРЪДКА бе разработена пак от агенция „Куодрил-Браун“, но под ръководството на Хауард Блейдън вече повишен в пълноправен главен специалист. Младият Блейдън бе участвал в рекламната кампания за ню хелтотерм, измествайки най-накрая усърдния, притеснителен Декстър Уилсън, който просто изчезна от полезрението й и Силия не можа да разбере дали е напуснал агенцията или са го приютили на някоя второстепенна длъжност.
    По същия начин — от другата страна на уравнението-в „Брей & Комънуелт“ Силия назначи Бил Инграм за директор по маркетинга на мястото на ветерана Грант Карвил. За Карвил се намери едно тихо кътче, където според израза на един нетактичен негов колега, „щял да брои кламерчета, докато му дойде време за пенсия“.
    Под благотворното влияние на Силия, Инграм предложи хубави идеи за маркетинга. Изненада я с новината, че малка фармацевтична фирма в Мичиган била обявена за продажба.
    — От цялото им производство, госпожо Джордан, представлява интерес единствено систъм 5, течно лекарство против простуда, отбъбващо средство. Нали знаете, че в нашата производствена линия подобно нещо нямаме. Ако бихме могли да купим мичиганската компания и се заемем само със систъм 5, като се отървем от останалите им продукти, ще направим голям удар.
    Спомняйки си мнението на Андрю за всички лекарства против настинка, тя запита:
    — Върши ли някаква работа това систъм 5?
    — Нашите фармацевти провериха. Според тях е о’кей. Е, няма да учуди света. Ние с не по-малък успех бихме могли да направим нещо подобно, ако решим да тръгнем от нула. — Инграм прокара пръсти през вечно разрошената си рижа коса. — Систъм 5 обаче е разработен препарат, пуснат на пазара, продава се в прилични количества и няма да е необходимо да почваме отначало.
    — Да, това е много важно.
    Силия знаеше, че търговското мислене е склонно да предпочете приспособяване на вече добило популярност лекарство, отколкото въвеждане на нов продукт. Освен че новото производство бе много скъпо начинание, то често криеше риск да се провали, увличайки в пропастта създателите си.
    — Я ми направи подробен писмен доклад. Бил — нареди тя. — Ще го проуча. Ако идеята ми хареса, ще говоря със Сам.
    След няколко дни Силия реши, че замисълът е добър и направи предложение за купуване на фирмата в Мичиган, и следователно и на препарата против простуда, систъм 5. Не след дълго „Фелдинг-Рот“ стана пълноправен собственик на малката компания. Сделката извърши една юридическа фирма, без продавачите да разберат от чие име действа тя. Според търговската практика не биваше да се разкрива, че интересът идва от страна на голяма компания — иначе цената щеше да се вдигне до небесата.
    В кратък срок другите продукти на придобитата компания бяха продадени, а фабриката в Мичиган — затворена. Производството на систъм 5, заедно с няколко работници, премина към „Брей & Комънуелт“ в Ню Джързи.
    На Бил Инграм бе възложено да подобри систъм 5 и да разшири възможностите за продажбата му.
    Той започна с поръчка на внушителна модерна опаковка в оранжево и златисто — привлекателно пластмасово флаконче вместо предишното шишенце от зелено стъкло. Преименува препарата на систъм 500.
    — Допълнителните нули ще внушават, че наред с новия дизайн предлагаме и по-силно лекарство — докладва той на Силия. — Всъщност нашите фармацевти правят една-две промени във формулата, тъй че новият продукт ще стане по-ефикасен.
    Тя прегледа представените от Инграм проекти и каза:
    — Предлагам да добавим още един ред под наименованието.
    Взе един лист и написа:
    Систъм 500
    СИСТЕМАТИЧЕН враг на простудата
    и го подаде на Бил.
    Той я погледна с възхищение.
    — Блестящо! Това ще вдъхне на хората вяра, че могат „организирано“ да се борят срещу настинката си. Много ще им допадне!
    Силия си каза наум: „Прости ми, Андрю!“. Тя пак се сети „всичко това е само за една година“ и осъзна колко бързо е минало времето — вече година и половина от постъпването й в „Брей & Комънуелт“. Толкова ме погълна ежедневието, мислеше си тя, че понякога изобщо забравям за намерението си да се върна в сектора за лекарства по рецепта. А и тук работата е много увлекателна.
    Бил Инграм продължаваше поривисто, както винаги:
    — След още шест месеца, когато усвоим новите опаковки, можем да се заемем с таблетките.
    — Какви таблетки?
    Той се засегна:
    — Май не сте прочели доклада ми?
    Силия посочи куп преписки на бюрото си:
    — Навярно е тук. Нищо, кажете ми.
    — О’кей. Таблетките са още един начин за продажба на систъм 500. Съставът ще е същият, ефектът — същият. Но ще рекламираме поотделно и ще удвоим възможностите за психологическо въздействие. А за детския вариант естествено, ще разредим съставките. Ще го наречем систъм 50, за да покажем с малкото число…
    — Да, разбирам, по-малко число, по-малки хора-засмя се тя.
    Инграм невъзмутимо продължи:
    — През идната зима, когато настинката тръшне цели семейства, предлагам въвеждане на голям флакон-систъм 500, семеен размер. Ако сполучим с него, ще минем към още по-голяма опаковка. Търговците я наричат: „О, боже мой“.
    Силия не спираше да се смее:
    — Бил, прекаляваш. Но това ми харесва. А какво ще кажеш за систъм 500 желе?
    — За продажба във варели, ли? Специално ще се занимая с тази идея! — разсмя се и Бил.


    Докато Силия жънеше успехи в продажбата на препарати без рецепта, събитията в света както винаги преминаваха съпътствани от трагедии, комедии, конфликти, благородство, тъга, смях и човешка суета. Те се нижеха на сцената на живота едно след друго или едновременно в безпорядък, понякога като самостоятелни, друг път като взаимно свързани явления.
    Англичаните и французите самоуверено заявиха, както бяха правили в течение на сто и петдесет години, че скоро ще започне работа по прокопаване на тунел под Ламанша. Джек Раби, който застреля Осуалд, убиеца на Кенеди, бе осъден на смърт. Президентът Джонсън успя в област, където Кенеди се бе провалил. — Конгресът прие важен закон за правата на гражданите. Четирима елегантни, очарователни ливърпулци с необикновеното име „Бийтълс“ покориха света с музиката си и с новия култ наречен „бийтълмания“.
    В Канада, в резултат на общонационално недоволство, отдушник на гняв и глупост, бе прието новото национално знаме. Уинстън Чърчил, който изглеждаше, че ще живее вечно, почина на деветдесет години. А в Съединените щати така наречената резолюция за Тонкинския залив, отнасяща се до далечния Виетнам, бе прокарана в Конгреса, без да й се обърне особено внимание и при липса на елементарна предвидливост, че ще доведе до отчуждаването на цяло поколение и до разединението на Америка.
    Една августовска вечер през 1965 година Андрю каза на Силия:
    — Тази вечер искам да гледам новините по телевизията. Имало размирици и пожари в един район на Лос Анджелес — Уотс.
    Бяха се прибрали рано с намерение да посветят вечерта на децата, нещо, което двамата обичаха много, макар че напоследък това се случваше рядко. Налагаше се понякога Силия да отсъства дни наред, заета в служебни пътувания. И когато семейството се събираше, децата за компенсация вечеряха заедно с родителите си.
    Силия имаше желание майка й да бъде по-често с Лайза и Брус, но за съжаление Милдред не бе добре със здравето и вече идваше по-рядко при тях. Тя страдаше от хроническа астма, която напоследък се бе усложнила. Андрю й предложи да остане да живее с тях, за да я наблюдава, но Милдред предпочете независимостта си и скромното жилище във Филаделфия, с което бе свикнала още от детските години на Силия.
    Майката на Андрю бе в Европа и се обаждаше рядко. Тя изобщо не откликна на поканите да им гостува. Не беше виждала внучетата си и явно нямаше желание да им се порадва.
    — Всяко писмо от нас й напомня, че е остаряла — сподели Андрю. — Нещо, което не й е приятно и затова предлагам да я оставим на мира.
    Силия усети колко мъка имаше в гласа му. Неговият баща, отчуждил се отдавна от семейството, бе починал, за което научиха съвсем случайно, няколко месеца след смъртта му.
    Младите членове на семейство Джордан растяха, без да създават проблеми. Лайза бе вече на седем години и беше във втори клас. Тя продължаваше да проявява силния си характер, учеше много старателно уроците си и се гордееше с новоусвоените думи, макар че понякога ги пообъркваше. Във връзка с един урок по американска история тя се похвали на майка си:
    — Мамче, учихме за американската констипация.
    А по друг повод запита:
    — Нали за разлика от големите, децата са напълнолетни?
    Брус, вече почти на пет години, противоположно на Лайза, проявяваше нежност и чувствителност, частично уравновесявана от безобидно чувство за хумор. Веднъж Силия сподели с Андрю:
    — Бруси много лесно се обижда. Ще трябва повече да го пазим, отколкото Лайза.
    — После трябва да направи като мен и да се ожени за добра и властна жена — ласкаво отвърна Андрю, а Силия отиде при него и го прегърна.
    — Бруси много прилича на теб — каза тя.
    Естествено понякога двамата се скарваха и през осемте години семеен живот имаха едва-две сериозни разправии, без да се надхвърлят границите на нормалните съпружески отношения, а дребните недоразумения отзвучаваха бързо. Силия и Андрю бяха убедени в сполучливия си брак и по всякакъв начин се стремяха да го укрепят и съхранят.
    Тази вечер те заедно с децата гледаха по телевизията размириците в Уотс.
    — Господи! — въздъхна Андрю пред редящите се една след друга ужасни гледки: пожари, грабежи, разрушения, бруталност, наранявания, убийства, жестоки схватки между оскърбени чернокожи и полиция, нахлула в мизерното, загниващо гето на Чаркол Али. Това бе истински кошмар на бедността и мизерията, загърбен от света, освен в случаите, когато Уотс с готовност предлагаше трагични сцени за телевизионните програми. Този път сблъсъците щяха да продължат пет ужасни дни и нощи.
    — Господи! — повтори Андрю. — Можеш ли да повярваш, че това става в нашата страна?
    Всички се бяха захласнали в предаването и едва накрая Силия забеляза, че Брус потрепва и тихо хълца с обляно в сълзи лице. Тя отиде при него, прегърна го и настоятелно помоли Андрю:
    — Изключи телевизора!
    Брус обаче извика:
    — Не, татенце! Недей!
    И те изгледаха ужасяващия репортаж до последния кадър.
    — Раняваха хора, мамо! — негодуваше после Брус.
    Тя продължи да го утешава и обясни:
    — Да, Бруси, раняваха. Тъжно е, лошо е, но се случва понякога. — Силия се поколеба и добави: — И сигурно ще разбереш някой ден, че подобни неща се случват често.
    След като децата си бяха легнали, Андрю каза:
    — Беше много подтискащо, но ти правилно отговори на Брус. И ние като доста други хора живеем изолирани като в пашкул. Рано или късно детето трябва да разбере, че извън нашия дом има и друг свят.
    — Да — съгласи се Силия. — Искаше ми се да поприказвам с теб за пашкулите. Струва ми се, че и аз живея в един от тях.
    По лицето на Андрю се плъзна бърза усмивка и изчезна.
    — Да не би да е пашкула на препарати без рецепта? — запита той.
    — Нещо такова. Знам, че някои от моите работи не ти харесват, Андрю, като хелтотерм и систъм 500. Много ли си недоволен?
    — Може би мъничко — той помисли и продължи, — Силия, гордея се с теб и с това, което правиш. Затова ще се радвам, когато се върнеш в сектора за лекарствени средства по рецепта, което и двамата знаем, че е много по-важно. Междувременно разбрах, че трябва просто да приема някои неща. Едното е, че хората ще продължат да купуват змийска мас, независимо дали ти или друг ще им я предлага. Кой ще бъде — не е чак толкова важно. И още нещо — ако болните вместо да купуват сиропи без рецепта, тръгнат по лекари, ще ни затрупат — няма да успеем в никакъв случай да си вършим работата.
    — Не търсиш ли оправдание само заради мен? — поколеба се Силия.
    — А защо да не търся? Ти си моя съпруга и аз те обичам.
    — И едното, и другото е вярно — тя се наведе и го целуна. — Е, вече няма да има нужда. Реших, че съм отделила достатъчно време на препаратите без рецепта. Утре ще направя постъпки да ме преместят.
    — Щом си решила, сигурно ще успееш — машинално отвърна Андрю. Той още бе под влияние на стреса от телевизионния репортаж за безчинствата в Уотс. А имаше и съдбовен личен проблем без никаква връзка със Силия или децата — проблем, който му причиняваше болка и нямаше да може да го отмине.


    На другия ден Сам Хоторн каза на Силия:
    — Дилемата е, че ти постигна голям успех, или по-скоро много по-голям, отколкото се очакваше. Ти си кокошката, която снася златни яйца, затуй те оставихме да действаш самостоятелно в „Брей & Комънуелт“.
    Двамата разговаряха в кабинета на Сам по искане на Силия.
    Тя току-що бе помолила да я преместят на друга работа, която да не е свързана с препарати без рецепта.
    — Искам да ти покажа нещо, което навярно ще ти бъде интересно — предложи Сам. Наведе се, размести няколко папки в чекмеджето-класьор, измъкна една от тях и я отвори. Силия, от другата страна на бюрото, успя да зърне, че в папката има финансови извлечения.
    — Още не е пуснато за обсъждане, но скоро ще се разглежда от дирекционния съвет. — Сам сложи пръста си на някаква цифра. — Когато ти пое работата в „Брей & Комънуелт“, приходите там бяха десет процента от целия обем продажби на „Фелдинг-Рот“. Тази година са се увеличили на петнадесет процента, с пропорционално по-висока печалба — Сам затвори папката и се усмихна. — Ти естествено бе подпомогната от спада на продажбите на препарати с рецепти. Няма значение, Силия, това е огромно постижение и аз те поздравявам!
    — Благодаря.
    Тя бе доволна. Очакваше езикът на цифрите да говори в нейна полза, но не чак толкова. След кратък размисъл каза на Сам:
    — Предполагам, че работата с препаратите без рецепта ще продължи в същия дух, а и Бил Инграм си овладя задачите. И понеже, както ти каза, при лекарствата с рецепта има спад, може би ще мога да помогна в този сектор.
    — Ще можеш — потвърди Сам. — Обещавам ти. И сигурно ще ти предложим нещо специално, интересно за теб. Имай търпение още няколко месеца.

3

    Андрю погледна мрачно управителя на болницата. Стояха напрегнати един срещу друг в кабинета на Ленард Суийтинг.
    Беше петък, към обяд.
    — Доктор Джордан, преди да продължите, искам да ви предупредя, че трябва да сте абсолютно сигурен в онова, което говорите и да имате предвид евентуалните последици — каза управителят на „Сейнт Бийдс“ с официален и суров глас. Строгост сковаваше лицето му.
    — Дявол да го вземе! — възкликна Андрю, готов да избухне, с опънати от безсънната нощ нерви. — Мислите ли, че не съм се съобразил с това?
    — Не, но искам да бъда сигурен — както обикновено, когато Суийтинг говореше, гъстите му рошави вежди се движеха бързо нагоре-надолу.
    — Добре, пак повтарям, Ленард, и този път съвсем официално. — Андрю внимателно подбираше думите си, изреченията се откъсваха направо от сърцето му. — Партньорът ми, доктор Таунсенд, сега преглежда пациенти в отделението. Дълбоко съм убеден, че той е под влияние на опияти и се е пристрастил. Боя се, че е неспособен да упражнява професията си и може да постави под заплаха живота на своите пациенти. Убеден съм също така, че неоправданата смърт на един от пациентите в болницата се дължи на грешка, допусната от доктор Таунсенд по същата причина.
    — Господи! — При последното изречение управителят пребледня и вече молеше: — Андрю, не можеш ли да спестиш поне това?
    — Не мога и не трябва! Също така настоявам вие да вземете незабавни мерки! — Андрю добави грубо: — Нещо, което трябваше да направите преди четири години. Тогава и двамата знаехме, но вие и други от болницата предпочетохте да си мълчите и да си затваряте очите.
    Ленард Суийтинг измърмори:
    — Трябва да направя нещо. Законът ме задължава. След като вече ме уведомихте, нямам друг избор. Що се отнася до миналото — не знам нищо.
    — Лъжете, и това го знаем и двамата — възрази Андрю. — Но ще го отмина, защото и аз бях тогава непочтен и страхлив като вас. Тревожи ме настоящето.
    Управителят въздъхна и полугласно каза, като че ли говореше на себе си:
    — Убеден съм, че това все някога трябваше да се разкрие.
    После отиде при писалището си и вдигна телефона. Обади се секретарката и Суийтинг нареди:
    — Свържи ме с председателя на управителния съвет, той е в града. Каквото и да прави, кажи да го прекъснат. Търся го спешно. После ти и всички, които са наоколо, хващайте телефоните и свикайте ръководството на болницата на заседание при мен. Ще започне веднага, в заседателната зала — той погледна часовника, — повечето завеждащи отделения и служби трябваше да са сега в болницата.
    Ленард сложи слушалката върху телефонния апарат и погледна уморено. Гласът му прозвуча дружелюбно:
    — Днес е тежък ден, Андрю. За всички ни и за болницата. Но те разбирам, че правиш това, за да останеш верен на себе си.
    Андрю кимна машинално.
    — А сега какво?
    — След няколко минути ще се събере ръководството. Ще те извикаме. Дотогава чакай тук.
    Някъде отдалеч прозвуча фабрична сирена за обедна почивка.
    Време. Чакай. Чакане.
    Андрю размишляваше угнетен — бе чакал прекалено много. Дълго чакане. Чакане, докато един пациент-млад човек, който имаше още много живот пред себе си — почина.


    Преди четири години и осем месеца, след като разбра, че Ноа Таунсенд е наркоман, Андрю бе наблюдавал своя по-старши партньор съвсем отблизо с единственото намерение да предотврати инцидент или фатална лекарска грешка. Макар тази форма на контрол да имаше граници, Андрю бе доволен, че не се стигна до сериозен проблем поради професионална небрежност на Ноа. Даже при по-сложни случаи в кабинета на доктор Джордан, той схващаше загрижеността на по-младия си колега и с желание ги обсъждаше, влагайки цялото си диагностично умение, което явно не му изневеряваше, въпреки завладелия го порок.
    Доктор Таунсенд обаче проявяваше очевидно нехайство при вземане на опиати, не си правеше труд да крие от Андрю. А по време на работа в кабинета си и в болницата все по-ясно проявяваше характерните симптоми-изцъклен поглед, завален говор, треперещи ръце. Навсякъде из кабинета си оставаше дузини мостри на силни препарати — хапчета в разни опаковки — без дори да прави опит да ги прикрива. Понякога пред Андрю впиваше очи в тях, като че ли бяха съблазнителни бонбони.
    Будеше недоумение как бе възможно той, вече като наркоман, да изпълнява ежедневните си лекарски задължения. И доктор Джордан сам намери обяснението — навикът става втора природа. Ноа бе практикувал професията си толкова дълго, че вече вършеше всичко с голяма лекота, включително и поставянето на диагнози — една поначало трудна задача. В известен смисъл, разсъждаваше Андрю, Ноа приличаше на повреден двигател, който продължаваше да работи по силата на собствената си инерция. Въпросът бе докога щеше да действа тя?
    Като че ли в болницата никой друг не знаеше за тази беда. Наистина, една година след безрезултатния разговор на Андрю с Ленард Суийтинг, доктор Таунсенд си подаде оставката като главен лекар и член на медицинския съвет на „Сейнт Бийдс“. По-младият му партньор обаче не можа да проумее, дали това става по собствено желание или бе резултат на чуждо внушение. От тогава Ноа се затвори в себе си и прекарваше повечето време в къщи. Той ограничи приема на пациенти в кабинета си, прехвърляйки новодошлите на Андрю Джордан и на Оскар Арънс, млад лекар, отскоро техен партньор.
    Андрю продължаваше да се безпокои от време на време за Ноа и за пациентите му, но имаше чувството, че проблемът не е чак толкова голям и затова не предприемаше нищо, в смътно очакване да се случи нещо лошо и с тайната надежда, че това никога няма да стане.
    До тази седмица.
    Развръзката настъпи с изненадваща бързина.


    Отначало Андрю получи само частични изолирани сведения. Скоро обаче подозренията и търсенията му помогнаха да свърже отделните събития и да ги види в тяхната последователност.
    Всичко бе започнало във вторник следобед.
    Двадесет и деветгодишният Кърт Уиразък дошъл в кабинета на доктор Таунсенд с оплакване от болки в гърлото, повдигане, постоянна кашлица и треска. След прегледа се установило, че гърлото му било възпалено, имал температура 38.9. Както сочеха клиничните данни, доктор Ноа Таунсенд бе доловил със стетоскопа отслабени дихателни звуци, хрипове и плеврално триене. Поставил му бе диагноза пневмония с указания да постъпи незабавно в болницата „Сейнт Бийдс“, за да го прегледа отново същия ден.
    Уиразък не бил нов пациент. От три години се явявал няколко пъти в кабинета на Ноа. Още при първото посещение му била направена инжекция пеницилин заради възпаление на гърлото. През следващите дни се оправил, но получил обрив със сърбеж — признак, че е свръхчувствителен към този антибиотик. По-нататъшно приложение на препарата било противопоказно и криело опасност от неблагоприятни, дори фатални последици. Доктор Таунсенд бе вписал и подчертал това с червен химикал в амбулаторната карта на пациента.
    Дотогава Уиразък не знаел, че е алергичен към пеницилина.
    Той бе дошъл втори път с леко неразположение. Прие го Андрю, понеже заместваше по-старшия си партньор, който забеляза предупреждението в амбулаторната карта за пеницилина. Този път то се оказа излишно, защото Андрю не му предписа никакво лекарство.
    Тогава, преди една година и половина, доктор Джордан бе видял Уиразък жив за последен път.
    След като доктор Таунсенд изпратил пациента в болницата, там го настанили в стая с още трима болни. Прегледал го стажант-лекар и снел анамнезата. По обичайната процедура го запитал „алергичен ли сте към нещо?“ и Уиразък му отговорил: „Да, към пеницилина.“ Въпросът и отговорът били вписани в картона на болния.
    Доктор Таунсенд изпълнил обещанието си да види новопостъпилия същия ден следобед, но преди това наредил по телефона да му дадат еритромицин. Стажантът изпълнил указанието. Тъй като обикновено пневмонията се лекува с пеницилин, за него било ясно, че доктор Таунсенд е чел предупреждението за алергия или си го е спомнил, а може би и двете.
    Освен това, когато същия следобед посетил пациента, той трябвало отново да прочете вписаното от стажанта, което още веднъж да му напомни за алергията към пеницилина.
    Миналото на пациента имаше известно значение за онова, което се случи или не успя да се случи през следващите дни.
    Кърт Уиразък бе кротък, свит човек, неженен и нямаше приятели. Служител в една транспортна фирма, той живееше сам, самотник в пълния смисъл на думата. Докато беше в болницата, никой не дойде на свиждане. Родителите му бяха полски преселници в Съединените щати. Майка му бе починала. Баща му живееше в едно градче в Канзас заедно с неговата по-голяма сестра, също неомъжена. Те бяха единствените близки хора на Кърт, но не знаеха, че е заболял и се намира в болницата „Сейнт Бийдс“.
    Два дни след като постъпи, състоянието му остана непроменено.
    На втория ден вечерта, около осем часа, доктор Таунсенд дойде да види Кърт. Случайността отново, макар и косвено, свърза Андрю с трагичната съдба на болния.
    Напоследък Ноа бе започнал да посещава болните в необичайни часове. По-късно Андрю и другите му колеги си обясняваха, че навярно не е искал да се среща с тях или пък изобщо не е бил в състояние да се ориентира под влияние на опиатите. Същата вечер бяха извикали доктор Джордан в болницата за някакъв спешен случай. Когато си тръгваше, той срещна на вратата Таунсенд. Поприказваха няколко минути.
    По поведението и говора му Андрю веднага разбра, че е взел опиати и то съвсем скоро. Отдавна свикнал с представата, че по-възрастният му колега е наркоман, Андрю реши да не се поддава на лоши мисли и да не предприема нищо. Лековерие, за което щеше горчиво да съжалява.
    Андрю тръгна към къщи с колата си, а Таунсенд се изкачи с асансьора в отделението и прегледа няколко пациенти. Последният бе младият Уиразък.
    Никой не би могъл да отгатне какво е занимавало ума на Таунсенд точно в тези минути. Знаело се само, че състоянието на Уиразък, макар и некритично, било влошено — висока температура и затруднено дишане. Изглежда Ноа, с размътения си ум, е решил, че предписаното от него лечение не е ефикасно и трябва да се промени. Направил ново предписание и го занесъл лично в сестрин-ската стая.
    Нареждането му било за мускулно инжектиране на шестотин хиляди единици пеницилин на всеки шест часа, като първата доза се постави незабавно.
    Старшата сестра отсъствала поради болест и нощно дежурство давала младша, назначена скоро нейна колежка. Тя била доста заета. В предписанието на доктор Таунсенд не й направило впечатление нищо особено и своевременно го изпълнила. Нито видяла, нито прочела предишните бележки в картона на пациента и естествено, не знаела предупреждението за алергията му към пеницилина.
    Когато дежурната сестра влязла, Уиразък имал висока температура и го унасяло. Той не запитал каква инжекция ще му слага, а и сестрата не проявила инициатива да му каже. Направила инжекцията.
    Какво е станало после, се изяснява от една страна по догадки, а от друга — по разказа на болен в същата стая.
    Като се има предвид ефектът на пеницилина при подобни случаи, вероятно след секунди младият човек е изпитал силна възбуда, придружена с внезапен сърбеж по цялото тяло, а кожата му пламнала от червенина. В хода на скоротечния процес, той изпаднал в анафилактичен шок с бързо подуване и деформиране на лицето, очите, устните, езика и ларингса, придружено от задушаване, свирене в белите дробове и хъркане. Подуването на ларингса — най-критичната от всички промени — е блокирала достъпа на въздух в белите дробове, попречило е на дишането и е последвало — жест на милосърдие след болките и ужаса — загубване на съзнание и смърт. Всичко продължило пет минути или може би малко повече.
    Едно спешно лечение би се изразило в масирано инжектиране на адреналин и незабавна трахеотомия — хирургически отвор в гърлото към дихателната тръба за осигуряване въздух на белите дробове. Нямало обаче кой да поиска и организира спешна намеса, а когато се притекли на помощ, вече било късно.
    Друг болен в стаята, разтревожен от отчаяните движения на съседа си по легло и от хъркането, натиснал звънеца за дежурната сестра. Когато тя влязла, Кърт Уиразък бил починал — самотен, без някой да му помогне.
    Сестрата веднага започнала да вика ординатора, а после и доктор Таунсенд, с надежда, че може би е още в болницата. Той бил действително там и пристигнал пръв.
    Веднага се заел със случая и отново трябва да се разчита само на догадки за мотивацията на неговото поведение.
    Най-вероятно представата за станалото успяла да проникне в размътения му ум. С голямо усилие на волята съумял да си избистри съзнанието и започнал работа — оформял онова, което щяло да му осигури сполучливо прикритие на грешката, ако, разбира се, не се бил намесил Андрю. Сигурно е проумял, че дежурната сестра не е знаела за алергията към пеницилина. Било е възможно, благодарение на някакъв луд късмет да не се свържат двете улики — първоначалното вписване на бележката за алергията в картона на пациента и инжектирането на пеницилина. Ако Ноа успеел да изкара, че смъртта се дължи на някаква естествена причина, истината никога нямаше да излезе наяве. Надали е убягнала от вниманието на Таунсенд, че Кърт Уиразък нямал близки приятели — хората, които обикновено задават неудобни въпроси.
    — Горкото момче! — възкликнал Таунсенд. — Сърцето му е изневерило. Боях се, че може да се случи. Той имаше болно сърце.
    — Да, докторе — съгласила се младата медицинска сестра с облекчение, че към нея не биха могли да отправят никакви упреци. А и Ноа Таунсенд все още се ползувал с името на голям авторитет, чието заключение тя приела безрезервно. Не се усъмнил и ординаторът, който също дошъл, но след като видял, че има кой да се занимае със случая, се върнал да върши другата си работа.
    Доктор Таунсенд въздъхнал и се обърнал към сестрата:
    — При всеки фатален изход има да се вършат някои неща, млада госпожо. Нека сега ние двамата да изпълним това задължение.
    Едно от тези неща било попълване на смъртен акт, в който Ноа Таунсенд записал, че смъртта се дължи на „остра сърдечна недостатъчност вследствие на пневмония“.
    Андрю научи случайно за смъртта на Кърт Уиразък в четвъртък сутринта.
    Минавайки през чакалнята, която ползваха заедно с Таунсенд и Арънс, той чу Пеги, секретарката, назначена на мястото на Вайълит Парсънс, да споменава по телефона „пациентът на доктор Таунсенд, който почина снощи“. След малко Андрю се видя с Ноа и съчувствено му каза:
    — Разбрах, че си загубил пациент.
    Възрастният лекар кимна:
    — Много жалко. Беше млад човек, веднъж ти си го преглеждал вместо мен. Уиразък. Имаше тежка форма на пневмония и болно сърце. То отказа. От това се боях.
    Вероятно Андрю нямаше да се замисли върху този случай — макар че смъртта на един пациент заслужава дълбоко съжаление, тя не е рядко явление. В държането на Таунсенд обаче имаше нещо смущаващо, което предизвикваше смътно чувство на тревога. То накара Андрю след около час, когато Ноа си беше отишъл, да извади досието на Уиразък и да го прочете. Да, да, вече си спомняше пациента и в картона му направиха впечатление две неща. Едното бе предупреждението за алергията към пеницилина, което му се стори от голямо значение. Другото — че изобщо не се споменава за сърдечно страдание. А това според доктор Джордан беше важно.
    Все още не поради голяма загриженост, а просто от любопитство Андрю реши в късните часове на същия ден да направи дискретно проучване за смъртта на Уиразък.
    Най-напред прочете последното вписване в картона-причината за смъртта, установена от доктор Таунсенд. После се върна към началото. Изведнъж в очите му като светкавица се вряза предписанието с почерка на Таунсенд за инжектиране на шестотин хиляди единици пеницилин. Със същата разтърсваща сила му подейства бележката на медицинската сестра, че пеницилинът е апликиран и хронологически личеше, че това е станало малко преди смъртта.
    Андрю изчете, но вече почти машинално, другите документи в папката, включително и бележката на стажанта за алергията към пеницилина и предшестващото я предписание за еритромицина. Когато връщаше досието на деловодителя, ръката му трепереше, а сърцето му биеше лудешки.
    Като камшици шибаха ума му въпросите: „Какво да правя? Къде да отида?“.
    Реши да слезе в моргата, за да огледа трупа на починалия. Смъртта бе затворила очите му и бе успокоила лицето му. С изключение на бледосинкавия, цианов оттенък на кожата, което би могло да се отдаде на други причини, нямаше издайнически признаци за анафилактичен шок, който, Андрю вече бе убеден, неоправдано бе причинил смъртта на младия човек.
    Той запита придружаващия го служител:
    — Наредено ли е да се прави аутопсия?
    — Не, сър. Очаква се сестра му да дойде от Канзас. След това ще се извърши кремация.
    Порой мисли нахлуха в главата на Андрю. Спомни си за отдавнашния разговор с управителя на болницата и не можа да реши какво да предприеме. Несъмнено трябваше да се направи нещо, но какво? Дали да предупреди, че е необходима аутопсия? Едно бе сигурно — тя щеше да покаже, че не е имало сърдечна недостатъчност. Но даже без аутопсия бележките в болничния картон бяха съкрушителни доказателства.
    Сега, в ранните часове на вечерта хората от ръководството на болницата си бяха отишли. Нямаше друга възможност, освен да се чака до следващата сутрин.
    През цялата нощ, докато Силия спеше, без дори да предполага за проблемите на своя съпруг, той не мигна и в съзнанието му се гонеха един след друг въпроси за утрешния ден. Дали да разкрие пред колегите си в болницата онова, което бе разбрал или за обективния ход на нещата щеше да бъде по-добре да се обърне към властите? Дали да не се срещне най-напред с Ноа Таунсенд и да чуе неговите обяснения? Андрю бързо се убеди в безполезността на подобен опит, тъй като личността на по-възрастния му колега бе деформирана и то много повече, отколкото показваха видимите белези, плод на дългогодишното пристрастие към наркотиците.
    Онзи Ноа, когото Андрю знаеше и уважаваше, дори понякога обичаше, бе прям и почтен, верен до смърт на лекарската етика, човек, който никога не би допуснал в себе си или у другиго ужасната професионална небрежност и дори не би помислил за подлата измама, която бе извършил. Онзи Ноа би застанал открито и би признал всичко, поемайки цялата отговорност, независимо от последиците. О, не, сега една среща между двамата нямаше да даде никакъв резултат!
    Чувство на тягостна мъка и празнота подтискаше сърцето на Андрю.
    Най-сетне, останал без сили, той реши да запази всичко, което знаеше, в тесния кръг на ръководството на болницата. Нека то да реши дали се налагат мерки извън този кръг. На сутринта се отби в кабинета си и подробно описа всичко, което бе разбрал. А към обяд отиде в болницата и се срещна с управителя.

4

    Ако си затворя очите, мислеше си Андрю, ще се почувствам като на заседание на родителски комитет в някое първоначално училище или на оперативка в промишлено предприятие.
    Откъслечни думи стигаха до ушите му.
    — Мога ли да предложа резолюция по въпроса?
    — Господин председател, предлагам…
    — Има ли друг „за“?
    — …аз подкрепям.
    — …бе предложено и подкрепено… Които са за приемане на резолюцията…
    Хор от „да“.
    — Против?
    Мълчание.
    — …резолюцията е приета. С единодушно решение трудовите правоотношения на доктор Ноа Таунсенд с болницата се прекратяват…
    Точно тъй ли трябваше да стане? Такъв прозаичен, хладен, жалък съпровод на една толкова голяма трагедия? Дали тези нелепи фрази бяха най-добрия начин да се обяви внезапният печален край на дългогодишната кариера на един всеотдаен доскоро човек?
    Андрю не се засрами от сълзите, които се стичаха по лицето му. Той не се опита да ги скрие, защото усещаше, че хората насядали около масата го гледаха внимателно.
    Председателят на управителния съвет на болницата съчувствено каза:
    — Доктор Джордан, вярвайте ми, всички споделяме вашето дълбоко огорчение. Ноа беше и остава наш приятел и колега. Ние високо ценим всичко, което направихте и разбираме колко трудно ви е било. Това, което извършихме ние, бе не по-малко трудно.
    Андрю кимна. Не беше в състояние да говори.
    Председателстваше доктор Езра Гулд, невролог, от три години главен лекар на мястото на Ноа Таунсенд. Дребен на ръст, с приятен дружелюбен глас, той се ползваше с голямо уважение в болницата. Останалите бяха завеждащи отделения — хирургия, акушерство и гинекология, патология, педиатрия, радиология и други. Андрю се познаваше добре с повечето от тях. Почтени хора, тактични и вежливи към другите, но според Андрю, прекалено много бяха закъснели да изпълнят своя дълг в случая.
    — Господин председател — започна Ленард Суийтинг, — искам да осведомя съвета, че предвиждах подобно решение и подготвих съобщение, което да пуснем незабавно до всички служители в болницата — в сестринските стаи, приемната, аптеката и тъй нататък. Позволих си да обясня освобождаването на доктор Таунсенд „поради здравословни причини“. Мисля, че е по-дискретно. Приема ли се?
    Гулд изпитателно погледна присъстващите.
    Разнесе се шепот на съгласие.
    — Приема се — потвърди той.
    — Настоятелно моля изнесените подробности по възможност да не излизат от тази зала — допълни управителят.
    Ленард Суийтинг бе открил заседанието и съобщавайки за целта му, бе предизвикал смразяващ шок сред набързо свикания ръководен лекарски състав. Преди това той спешно се бе посъветвал по телефона с председателя на управителния съвет на болницата, Фъргюс Макнеър, ветеран сред местните адвокати, чиято кантора бе в Мористаун. Разговорът се водеше в присъствието на Андрю и макар че чуваше само Ленард, той успя да долови последните категорични думи на председателя, отекнали в телефонната слушалка:
    — Пази престижа на болницата!
    — На всяка цена! — увери го управителят.
    После Суийтинг влезе в заседателната зала отделена само с една стена от кабинета му и затвори вратата след себе си. След броени минути тя пак се отвори и поканиха Андрю вътре.
    Лицата на всички насядали около масата бяха посърнали.
    — Доктор Джордан, научихме за отправеното от вас обвинение. Моля, разкажете ни, каквото знаете — каза доктор Гулд.
    Андрю повтори всичко, което бе съобщил на управителя, поглеждайки понякога към бележките си. След като свърши, имаше въпроси и изказвания. Ленард Суийтинг показа досието на покойния Кърт Уиразък, болничния му картон с уличаващите бележки и предаде тези документи за разглеждане от присъстващите.
    Макар членовете на съвета да не очакваха подобни разкрития, на Андрю му стана съвсем ясно, че всъщност не бяха изненадани от случая Таунсенд.
    След това приеха и резолюция за освобождаването на доктор Ноа Таунсенд от заеманата дълги години длъжност в болницата.
    Завеждащ педиатричното отделение, сух човек от източните щати, с бавен говор, отбеляза:
    — Не обсъдихме какво ще се прави с тялото на починалия.
    — С оглед изнесеното преди малко, аутопсията е неизбежна — обясни управителят. — Преди заседанието говорих по телефона с бащата на покойника, в Канзас, и получих от него необходимото съгласие. Сестрата на Уиразък е на път за болницата. Тъй че аутопсията ще се направи днес.
    Суийтинг погледна завеждащ патологията, който кимна в знак на съгласие.
    — Добре, но какво ще съобщим на близките му? — упорстваше шефът на педиатричното отделение.
    — Откровено да ви кажа, въпросът е деликатен с потенциално различни отговори — отговори управителят. — Предлагам да го оставите на доктор Гулд, на мен и господин Макнеър, който скоро ще дойде и ще ни посъветва какво да правим от юридическа гледна точка.
    И добави:
    — Може би по-късно ще информираме съвета.
    — Съгласни ли сте? — запита доктор Гулд.
    Последваха одобрителни кимания с едно като че ли общо чувство на облекчение.
    Може би — мислеше Андрю, — ето ключовата дума — може би… ще информираме съвета. А може би няма.
    Ръководството на болницата в лицето на Ленард Суийтинг и неговия началник Фъргюс Макнеър несъмнено би предпочело всичко да се потули, а невинната жертва Кърт Уиразък да се кремира и забрави. В известно отношение, разсъждаваше Андрю, не би трябвало да бъдат упреквани Суийтинг и Макнеър. Те носеха отговорност. И ако се стигнеше до съд за професионална недобросъвестност, присъдата и обезщетението щяха да бъдат чудовищни. Андрю нямаше представа, а и не се интересуваше дали застраховката ще прикрие случая. Бе сигурен само в едно — че лично той няма да участва в подобни машинации.
    Понеже членовете на съвета приказваха помежду си, председателстващият удари с чукчето за внимание.
    — Сега стигаме до най-трудната задача — каза доктор Гулд и изгледа насядалите около масата. — Аз трябва да отида при Ноа Таунсенд и да му съобщя нашето решение. Доколкото знам, той е още в болницата. Би ли желал да дойде някой с мен?
    — Аз ще дойда — обади се Андрю. Това бе най-малкото, което трябваше да направи. Чувстваше се задължен към Ноа поне дотолкова.
    — Благодаря ви, Андрю — кимна със задоволство Гулд.
    Когато по-късно размишляваше на спокойствие, независимо от последвалата покъртителна и жестока сцена, Андрю инстинктивно разбра, че Ноа Таунсенд ги бе очаквал и почувства облекчение, когато ги видя да идват към него.
    Доктор Езра Гулд и Андрю излязоха от асансьора. Вдясно от тях беше оживеният коридор към болничните помещения и сестринската стая. Далече в дъното, зареял поглед, стоеше Таунсенд. Щом двамата лекари го наближиха, той обърна глава, забеляза ги и като че ли се сви в себе си. Обърна се с гръб, но след миг рязко промени решението си. Завъртя се обратно и с разкривено в някаква пародия на усмивка лице протегна ръце напред, събрани една до друга.
    — Носите ли белезниците? — запита той.
    Гулд се посмути, но в следващия миг отговори:
    — Ноа, трябва да поприказвам с теб. Хайде да отидем някъде настрана.
    — Защо да отиваме? — това бе по-скоро вик, Таунсенд като че ли нарочно заговори високо. Една медицинска сестра и няколко пациенти любопитно се обърнаха към тях. — Нима цялата болница няма да разбере още преди да се мръкне?
    — Добре, щом настояваш, ще говорим тук — каза тихо Гулд. — Мой дълг е да ти съобщя, Ноа, че управителният съвет на болницата се събра на заседание и за най-голямо съжаление реши да те освободи от длъжност.
    — Имаш ли представа колко време съм посветил на тази болница и какво съм направил за нея? — прокънтя пак гласът на Таунсенд.
    — Знам, че десетки години си работил тук и си дал много за болницата. — Гулд се почувства нелокво, че в разговора се заслушаха още хора. — Моля те, Ноа, не можем ли…
    — И това няма никакво значение?
    — В случая, за съжаление, няма.
    — Ето, питай Андрю колко много съм направил! Хайде, питай го, де!
    — Ноа, аз им казах за Уиразък — намеси се Андрю. — Извинявай, но се налагаше.
    — Ах, да, Уиразък — Таунсенд кимна рязко няколко пъти. Той сниши глас: — Горкото момче. Не го заслужаваше. И на мен ми е жал за Уиразък. Искрено съжалявам.
    После най-неочаквано избухна в плач, който смути всички. Неудържими хълцания разтърсиха гърдите му, изговаряше несвързани фрази:
    — …първи път… правил някога грешка… абсолютна небрежност… друг път няма… обещавам ви…
    Андрю поиска да хване Ноа под ръка, но Езра Гулд го изпревари и настоя:
    — Ноа, хайде да се махаме оттук! Не ти е добре. Ще те заведа у вас.
    Продължавайки да хълца, той се остави да го отведат при асансьора, изпратен от десетки любопитни погледи.
    Езра Гулд избута Таунсенд леко напред и се обърна тихо към Андрю:
    — Ти остани тук. Виж кои пациенти е преглеждал днес и провери какви предписания е дал. Побързай. Да не би да се повтори… Нали разбираш?
    — Да — кимна Андрю и неохотно се спря, без а откъсва очи от двамата.
    Пред асансьора Ноа внезапно започна да се дърпа и да надава истерични викове. Нещо в него неочаквано рухна, той изглеждаше като развалина, като безпомощно същество, лишено от всякакво чувство за достойнство и приличие. Щом асансьорът се отвори, Гулд на момента вкара грубо Ноа вътре. Дори след затварянето на вратите се чуваха заглъхващи към долните етажи викове. Андрю остана самичък в настъпилата тишина.


    Езра Гулд му телефонира още същия ден след вечеря.
    — Искам да те видя — каза главният лекар. — Сега. Къде ще е най-удобно? Ако искаш, ще дойда у вас.
    — Не, хайде да се срещнем в болницата — предложи Андрю. Той още не бе намерил подходящ момент да сподели със Силия трагедията на Ноа. Тя, както винаги, се досещаше, че нещо не е в ред, но не проявяваше нетърпение да научи причината.
    Когато Андрю пристигна в болницата, Езра Гулд бе вече в малкия си кабинет.
    — Влез и затвори вратата! — покани го той.
    Гулд извади от бюрото си бутилка уиски и две чаши.
    — Рядко нарушавам правилата по този начин. Но тази вечер имам много сериозна причина. Ще ми правиш ли компания?
    — Да — прие с благодарност Андрю.
    Главният лекар наля уиски, прибави лед и вода. Двамата отпиваха от чашите си и мълчаха.
    — До преди малко бях с Ноа. Трябва да ти кажа някои неща. Първо — понеже се отнася до твоята частна практика и до неговите пациенти — той няма повече да работи като лекар.
    — Как се чувства?
    — Питай ме „къде е“, за да разбереш — Гулд изпи своето уиски до дъно, — Таунсенд постъпи в една частна психиатрична болница в Нюарк. По мнение на специалистите няма изгледи да излезе оттам.
    С много напрегнат глас Езра Гулд описа развоя на събитията следобед и вечерта. По едно време вметна:
    — Дано вече никога не ми се случва подобно нещо!
    След като се разделили с Андрю, Гулд и Таунсенд слезли на първия етаж и главният лекар успял да вкара все още викащия Ноа в една празна болнична стая, заключил вратата и телефонирал спешно да изпратят психиатър. Двамата с него успели да укротят нещастния си колега — дали му седатив. В такова състояние очевидно не бил за в къщи и затова психиатърът спешно телефонирал на няколко места и уредил да закарат Таунсенд с линейка в психиатричния институт в Нюарк. Гулд и психиатърът отишли с него.
    По пътя действието на седатива отслабнало. Когато влизали в болницата, Ноа започнал да буйства и се наложило да му сложат усмирителна риза.
    — Ах, господи, беше същински ужас! — възкликна Гулд, извади кърпичка и избърса лицето си.
    Тогава станало ясно, че в една или друга степен Ноа Таунсенд е загубил разсъдъка си.
    По думите на Езра Гулд „сякаш Ноа е съществувал дълги години като празна черупка — естествено поради пристрастието си към опиатите. Господ знае как е успял, но тъй или иначе се е оправял. Днес обаче черупката се пръсна… и вътре нямаше никакви признаци на живот, не бе останало нищо ценно, което да се спасява“.
    След това главният лекар отишъл да каже на съпругата на Ноа.
    Андрю се сепна — поради залисията си през последните дни бе забравил за Хилда и моментално запита:
    — Тя как го прие?
    Гулд поразмисли, преди да отговори.
    — Трудно ми е да ти кажа. Беше мълчалива и не избухна в плач. Останах с впечатление, че е имала някакво предчувствие, но не е знаела точно какво ще се случи. По-добре е сам да отидеш да я видиш утре.
    — Да, ще отида — потвърди Андрю.
    Гулд се поколеба. После го погледна право в очите и каза:
    — С теб имаме да обсъдим още нещо — покойния Уиразък.
    — Още от сега нека ти кажа, че няма да участвам в никакви машинации! — отсече категорично Андрю.
    — Добре — съгласи се Гулд и продължи вече доста по-рязко. — Я ми кажи тогава какво предлагаш да направим? Може би да дадем изявление в печата? А после готов ли си да станеш прокурорски свидетел в наказателен процес за професионална небрежност? Съгласен ли си да улесниш някой закъсал за клиенти ловък адвокат под формата на тлъст хонорар да измъкне от г-жа Таунсенд всичките пари, които Ноа е спестил за стари години? Желаеш ли да стовариш върху тази болница задължението да плаща далеч по-големи обезщетения, отколкото е в състояние да поеме застрахователят — нещо, което ще ни разори, ще ни принуди да намалим или прекратим изобщо нашата дейност!
    — Нищо подобно няма да стане — възрази Андрю.
    — Но би могло да стане. Чел си много за разни изпечени адвокати и можеш да си представиш какво биха направили от нас в съда!
    — Това не е мой проблем. За мен е важна истината! — настоя Андрю.
    — Тя е важна за всички ни — отговори главният лекар. — Тя не е твой монопол. Но понякога истината може да остане в сянка по благородни мотиви и при специални обстоятелства.
    Гласът му прозвуча настойчиво:
    — Слушай сега внимателно, Андрю. Чуй какво ще ти кажа.
    Той спря, за да подреди мислите си и продължи:
    — Следобяд пристигна от Канзас сестрата на покойния, госпожица Уиразък. Прие я Лен Суийтинг. Тя е добра женица, ми каза той, доста по-възрастна от брат си и разбира се й е мъчно за него. Но двамата от доста време не поддържат близки отношения и тя не изживява загубата толкова трагично. В Канзас е и бащата, но той страда от болестта на Паркинсон в напреднала форма и няма да живее дълго.
    — Не разбирам всичко това за какво… — прекъсна го Андрю.
    — Ще разбереш. Слушай!
    Гулд пак поспря.
    — Сестрата на Уиразък не е дошла да ни създава проблеми — продължи той. — Не е разпитвала много. Дори е споделила, че брат й никога не е бил в цветущо здраве. Иска да се извърши кремация и да отнесе праха му в Канзас. Но имала сериозни финансови затруднения. Лен го разбрал в хода на разговора.
    — Ама тогава ние сме длъжни да й помогнем. Това е най-малкото…
    — Точно така! По този въпрос сме единодушни. Още повече уреждането на прилична финансова помощ е съвсем възможно.
    — Как?
    — Лен Суийтинг и Фъргюс Макнеър са се погрижили. Работили са цял следобед. Но да оставим подробностите — на нас двамата те не са ни необходими. Факт е, че нашите застрахователи, с които е говорено на четири очи, са заинтересувани от бързото приключване на случая. Оказва се, че Кърт Уиразък е превеждал пари в Канзас за лечението на баща си. Това може да продължи, дори да се увеличи сумата. Ще поемем и разходите по погребението на Уиразък. Освен това може да се отпусне пенсия за сестрата — не е кой знае колко голяма, но задоволителна — до края на живота й.
    — Как ще й обясниш това, без да го свържеш с отговорност от наша страна? Ако у нея възникне подозрение?
    — Според мен това е рисковано, макар че Лен и Макнеър са на друго мнение. Но в края на краищата те са адвокати. Смятат, че могат дискретно да уредят нещата с нея. Зависи много и от това какъв човек е госпожица Уиразък. А най-важното нещо — в случая не става и дума за фантастична сума на обезщетение, възлизаща на милиони долари.
    — Дали е фантастична или не зависи от гледната точка — възрази Андрю.
    Главният лекар махна нетърпеливо с ръка.
    — Все пак не забравяй следното: в случая няма съпруга, няма деца, на които трябва да се осигурява образование. Става дума за един умиращ старец и за една жена на средна възраст, на която се гарантира приличен доход. — Гулд спря и запита рязко. — За какво мислиш?
    Андрю се усмихна:
    — Цинична мисъл. Ако Ноа трябваше да убие пациент, не би могъл да избере по-подходящ човек.
    Гулд сви рамене:
    — В живота има безброй случайности. Една от тях се бе изпречила на пътя ни. Е?
    — Какво, е?
    — Ще правиш ли публични изявления? Ще викаш ли представители на печата?
    Андрю отвърна засегнат:
    — Разбира се, че няма. И никога не съм имал намерение. Ти много добре го знаеш.
    — Тогава какво има? Съвестта ти е чиста, всичко, което си разбрал, го изнесе пред ръководството на болницата. Оттук нататък не си обвързан с нищо, не си страна при уреждането на случая. Никой не те кара да лъжеш, и ако по някакви причини това се разкрие и поискат показанията ти, естествено ще кажеш истината.
    — Ако за мен е така, какво ще кажеш за себе си? Ще откриеш ли на госпожица Уиразък истинската причина за смъртта на брат й?
    — Не! — отсече Гулд и добави: — Затова някои от нас поемат по-голям товар върху съвестта си. И може би го заслужаваме.
    Двамата замълчаха. Андрю си мислеше — в думите на Езра Гулд прозираше едва доловимо признание, че преди четири години, когато доктор Джордан се бе опитал да реагира срещу наркоманията на Ноа Таунсенд, но му бяха попречили, искането му е било справедливо, а останалите бяха сбъркали. Той бе повече от сигурен, че Ленард Суийтинг е споделил за разговора им по онова време.
    Естествено, друго нещо освен това признание не можеше и да има — такива работи не се документират. Поне си извлякоха поука, разсъждаваше Андрю — самият той, Суийтинг, Гулд и другите. За съжаление с голямо закъснение и без полза нито за Таунсенд, нито за Уиразък.
    А сега, питаше се Андрю, какво трябва да прави по-нататък? Верният отговор бе: нищо повече.
    Онова, което му бе казал Гулд, имаше смисъл. Вярно бе също така, че никой не принуди Андрю да лъже, макар че го помолиха да мълчи и така стана съучастник в затаяване на истината. От друга страна, кой и какво щеше да спечели от това? Във всички случаи Кърт Уиразък нямаше да се върне, а Ноа Таунсенд след трагичното му, но неизбежно отстраняване вече не можеше да навреди никому.
    — Добре, аз повече няма да се занимавам с тези въпроси — каза Андрю на главния лекар.
    — Благодаря ти — отвърна той и погледна часовника си. — Дълъг и тежък ден. Отивам си у дома.


    На следващия ден следобед Андрю отиде да види Хилда Таунсенд.
    Ноа Таунсенд бе шестдесет и тригодишен, а Хилда — с четири години по-млада. За възрастта си тя бе привлекателна жена. Поддържаше фигурата си. Лицето й бе опънато, а косата й — изцяло сива, но подстригана стилно, късо. Тя посрещна Андрю облечена в бели ленени панталони и синя копринена блуза. Бе си сложила тънка златна верижка на шията.
    Той очакваше да види страдание по лицето й, дори следи от плач. Нямаше нищо подобно.
    Семейство Таунсенд живееше в малка, но приятна двуетажна къща на „Хил стрийт“ в Мористаун, недалеч от частните лекарски кабинети на Елм и Франклин; дотам при хубаво време Ноа често отиваше пеша. Те нямаха прислуга и Хилда сама въведе Андрю и го покани в дневната. Стаята бе обзаведена в бежово и кафяво и гледаше към градината.
    Седнаха. Хилда безучастно запита:
    — Ще пийнеш ли нещо, Андрю? Алкохол? Или може би чай?
    Той поклати глава.
    — Не, благодаря — и добави, — Хилда, не знам какво друго да кажа освен това, че страхотно съжалявам!
    Тя кимна, сякаш очакваше тези думи и отвърна с въпрос:
    — Смущаваше ли се да дойдеш да ме видиш?
    — Малко — призна той.
    — И аз си го помислих. Излишно е. И не се учудвай, че не плача, не кърша пръсти и не изпадам в обичайните женски емоции.
    Андрю не знаеше просто как да реагира и отвърна:
    — Добре.
    Хилда Таунсенд сякаш не чу и продължи:
    — Всичко това ме е измъчвало, често и дълго време, дотегнало ми е вече. Години наред съм плакала, изплаках си сълзите. Гледах как Ноа руши здравето си и сърцето ми се късаше от болка. Напразно го убеждавах и го молех да ме послуша — в мен остана усещането, че вместо сърце в гърдите ми е заседнал някакъв тежък камък. Разбираш ли нещо от това, което казвам?
    — Струва ми се, да — потвърди той и си помисли: колко малко знае всеки от нас за страданията на другите! Толкова време Хилда Таунсенд бе живяла затворена в света на една благородна тайна, за която Андрю дори не бе подозирал! Спомни си и думите на Езра Гулд от предишната вечер — „Беше мълчалива… Останах с впечатление, че е имала някакво предчувствие, но не е знаела точно какво ще се случи.“
    — Ти си знаел за Ноа и за опиатите, нали? — запита Хилда.
    — Да.
    В гласа й прозвуча нотка на обвинение:
    — Ти си лекар. Защо не направи нищо?
    — Опитах се. В болницата. Преди четири години.
    — И никой не искаше и да чуе?
    — Нещо такова.
    — Не можеше ли да проявиш по-голяма настойчивост?
    — Да — отговори той. — Сега, като се обръщам назад, смятам, че можех.
    Тя въздъхна:
    — Сигурно нямаше да успееш — Хилда изведнъж смени темата. — Тази сутрин отидох да видя Ноа, по-скоро да се опитам да го видя. Той буйстваше. Не ме позна. Никого не познава.
    — Хилда мога ли с нещо да ти помогна? — ласкаво запита той.
    Тя се престори, че не го е чула.
    — Силия чувства ли се виновна за случилото се?
    Андрю се слиса от нейния въпрос.
    — Още не съм й казал. Ще говоря тази вечер с нея. А пък дали се чувства виновна…
    — Тя трябва да се чувства виновна! — Хилда продължи със същия жесток тон. — Силия е част от алчния, безмилостния, сребролюбивия, угнетяващия бизнес с лекарства, който дава мило и драго, за да продава продуктите си, да накара лекарите да ги предписват, а хората да ги използват даже когато не са им необходими. Дава мило и драго!
    Андрю спокойно отвърна:
    — Никоя фармацевтична компания не е принудила Ноа да взема лекарствата, които гълташе.
    — Може би не директно — повиши глас Хилда, — обаче Ноа ги гълташе, както правят и други лекари, понеже компаниите ги обсипват с препарати! Примамват ги! С безброй нелепи, хитроумни реклами, страница след страница в медицинските списания, които са настолно четиво за лекарите, а също и с лавина от писма, с безплатни пътувания, черпни и приеми — само и само да им се внуши да мислят за лекарства, непрекъснато за лекарства, още и още лекарства! Всички фирми засипват лекарите с безплатни мостри, уверяват ги, че могат да получат, което лекарство поискат, в каквото количество им е необходимо, достатъчно е само да кажат! Никакви ограничения, никога въпроси! Ти знаеш това, Андрю! — Тя спря за секунда: — Андрю, искам да те питам нещо.
    — С удоволствие ще ти отговоря, стига да мога.
    — Много търговски пътници са идвали в кабинета на Ноа. Винаги ги е приемал. Не мислиш ли, че някои от тях, а може би всички са знаели, че той гълта лекарствата, разбирали са, че е наркоман.
    Андрю се замисли. Представи си кабинета на Ноа с безразборното изобилие на лекарства, всичките в шишенца и опаковки на фирмите-производителки.
    — Да — потвърди той. — По всяка вероятност са знаели.
    — И въпреки това не спряха, нали? Негодници! Те просто продължаваха да носят. Даваха на Ноа всичко, каквото пожелае. Помагаха му да руши организма си. Такъв е гадният, долнопробният бизнес, в който работи и твоята жена, Андрю! Аз го ненавиждам!
    — Има нещо вярно в думите ти, Хилда — съгласи се той. — Може би много неща са верни. И въпреки че това не е цялостната картина, аз разбирам твоите чувства.
    — Така ли? — гласът й бе изпълнен с презрение и горчивина. — Тогава го обясни някой ден на Силия. Може би ще реши да премине на работа другаде.
    И в същия момент дълго задържаната мъка внезапно се изля — тя скри лице в ръцете си и зарида.

5

    През втората половина на 60-те години движението за равноправие на жената стана дежурна фраза в устата на много хора и постоянна тема в ежедневните новини. Бети Фридан публикува през 1963 година „Женската мистика“, с което обяви война на схващането, че „жените са втора категория граждани“. Книгата стана vade mecum5 на женското движение. Към гласа на Фридан, който се чуваше често, се присъединиха Джърмен Гриър и Кейт Милет и му придадоха литературен и артистичен стил. Глория Стайнъм сполучливо съчета идеята за защита на жената с журналистиката и феминистичната политика.
    Не бяха малко и тези, които се присмиваха на движението. Аби Хофман, знаменитост на контракултурата от същото време заяви: „с движението за права на жените бих направил съюз единствено в леглото“. Един историк, напомняйки, че новите неща в света са малко, писа за Мери Уолстънкрафт, която през 1972 година имала смелостта да излезе с публикацията „Защита на правата на жените“. Авторката твърдяла, че „тирани и сладострастници… се стремят да държат жените в невежество, понеже единствено желание на едните е да имат робини, а на другите — забавления“.
    През шейсетте години на нашия век мнозина се отнасяха с необходимата сериозност към женското движение и разумните мъже проявиха високите си нравствени качества.
    Силия се отнасяше с одобрение и симпатия към движението за равноправие на жените. Тя купи екземпляри от „Женската мистика“ и ги подари на няколко началници от „Фелдинг-Рот“. Единия бе Винсънт Лорд, който й върна книгата с небрежно написана бележка: „Аз нямам нужда от този боклук.“ Сам Хоторн, под влияние на съпругата си Лилиан, гореща привърженичка на женското движение, прояви по-голяма отзивчивост. Той каза на Силия:
    — Ти самата си доказателство, че в нашата компания няма дискриминация по отношение на жените.
    Тя поклати глава в израз на несъгласие:
    — Аз трябваше с нокти и зъби да стигна до мястото, на което съм сега, Сам, разбира се, с твоя помощ, но също така и в борба с предразсъдъците на мъжете, и ти много добре знаеш това.
    — Оттук нататък няма да се налага да действаш по този начин.
    — Да, защото се утвърдих като добър работник и има полза от мен. Тъй че аз съм особен случай, изключение. Ти също знаеш, че ми се оказва съвсем малка подкрепа, когато настоявам за привличане на повече жени в състава на търговските пътници.
    Той се засмя:
    — Добре, признавам, но нещата се променят. Освен всичко това ти си оставаш най-добрият пример, че мъжете трябва да третират жените като равни.
    Силия не участваше активно в женското движение, като се изключи защитата на собственото й женско достойнство. Тя реши — може би себично, както призна в себе си, — че първо, то не й е необходимо, и второ, нямаше време.
    Тя продължаваше да се занимава с препаратите без рецепта и с ръководството на „Брей & Комънуелт“. Въпреки обещанието на Сам нямаше никакви изгледи за промяна в служебното й положение, а настояването му „имай търпение още няколко месеца“ остана безрезултатно.
    Силия страдаше заедно с Андрю заради нещастието на Ноа Таунсенд и изпращането му в психиатрична клиника. За съжаление предсказанието на доктор Гулд, че Ноа никога няма да излезе оттам, като че ли се потвърждаваше с течение на времето.
    Андрю й разказа за тирадата на Хилда Таунсенд във връзка с фармацевтичните компании и прекомерното раздаване на безплатни мостри и се учуди, че Силия не възразява.
    — Хилда е права. Раздават се фантастични количества безплатни лекарства, нещо, което знаем всички. Това се дължи обаче на конкуренцията. Сега нито една компания няма да ограничи тези количества, за да не загуби завоюваните позиции.
    — Сигурен съм, че лекарствените фирми могат да се споразумеят за намаляване на тези количества — отвърна Андрю.
    — Не, дори да искат, подобно споразумение ще бъде незаконно и във вреда на трети лица.
    — Добре, ами за случаи като Ноа Таунсенд? Търговските пътници са знаели или поне са се досещали, че той взима големи количества лекарства. Трябваше ли да продължат да подхранват навика му — както се оказа всъщност?
    — Ноа бе наркоман, но все още работеше като лекар — изтъкна Силия. — Ти знаеш много добре, Андрю, че лекарите могат да си набавят всяко лекарство, което пожелаят, по един или друг начин. Ако Ноа не ги получаваше от търговските пътници, просто щеше да си вземе с рецепта, което може би е правил, независимо от мострите.
    Тя добави с известно раздразнение:
    — Освен това щом лекарската общност не се интересува от колеги, които са станали наркомани, защо трябва да се очаква нещо повече от фармацевтичната индустрия?
    — Основателен въпрос, на който не мога да отговоря — призна Андрю.
    През август 1967 година Силия бе назначена на нова длъжност.
    Преди това обаче в края на 1966 г. стана едно важно събитие — Сам Хоторн бе издигнат за първи вицепрезидент, факт, който показваше, че ако не се случи нещо непредвидено, той скоро ще поеме ръководството на „Фелдинг-Рот“. Изборът, направен от Силия преди десет години за неин ментор в компанията, щеше да се окаже правилен.
    Най-сетне Сам я повика и с усмивка й каза:
    — О’кей, робството ти в препаратите без рецепта свърши!
    Той вече беше в разкошен кабинет, със зала за съвещания, и вместо една, имаше две секретарки. Наскоро бе споделил със Силия:
    — Просто не знам как да им запълня времето. Струва ми се, че си диктуват писма една на друга.
    Сега Сам най-официално й съобщи:
    — Предлагам ти поста директор на лекарствената търговия с Латинска Америка. Ако приемеш, ще действаш оттук, макар че ще ти се налага да пътуваш доста. И като я изгледа изпитателно, добави: — Как ще се отрази на Андрю тази промяна? Какво ще правиш с децата?
    Тя без колебание отговори:
    — Ще се оправим.
    Сам кимна одобрително:
    — Очаквах, че отговорът ти ще бъде точно такъв.
    Новината я зарадва и развълнува. Силия добре знаеше, че значението на международния бизнес в областта на фармацевтиката нараства. Откриваше й се чудесна възможност, по-добра, отколкото бе се надявала.
    Сам, сякаш прочел мислите й, каза:
    — Бъдещето е на международния бизнес. А ние сме още на повърхността, специално в Латинска Америка — и махна с ръка. — А сега се прибирай в къщи. Кажи новината на Андрю. Утре ще седнем да обсъдим подробностите.


    Тъй започна петгодишният период, който се оказа решаващ за кариерата на Силия. Без да се създават допълнителни трудности, животът на семейство Джордан стана неизмеримо по-богат. Както след време Силия писа на сестра си Джанет: „Всички имахме полза и то по начин, който най-малко очаквахме. Андрю и аз се радваме на по-голяма, реална близост, когато той пътува с мен, отколкото в къщи потънали и двамата в работа по съвсем различни проблеми. А децата спечелиха, понеже при пътуванията с нас разширяват познанията си и за мисленето им се откри широк международен хоризонт.“
    Андрю посрещна с радост новото назначение на Силия и я увери, че винаги ще й помага. Беше доволен, че тя вече се разделя с препаратите без рецепта и запази в себе си мисълта за евентуалните неудобства, които биха причинили краткотрайните раздели, наложени от новата й работа. Той, както и Силия, бе твърдо убеден: „Ще бъдем семейство за пример.“
    След като поразмисли, Андрю реши, че ще използва всяка възможност да се откъсва от напрежението в своята работа и когато е възможно, ще пътува със Силия. Оставаше точно една година до четиридесетия му рожден ден и той добре си спомняше урока на Ноа Таунсенд, чието нещастие започна от преумората и прекомерното напрежение. Андрю знаеше и други лекари станали роби на професията, изолирали се от света, тръгнали против себе си и семейството си.
    Той бе започнал практиката си като интернист преди единадесет години — една година, преди да се срещне със Силия и да се ожени за нея. Сега бе старши партньор. По-младият му колега, Оскар Арънс, набит, енергичен и припрян канадец с живо чувство за хумор, се бе оказал много ценно откритие и Андрю му имаше голямо доверие, радвайки се на пораждащата се между тях дружба. Третият интернист, двадесет и осем годишният Бентън Фокс бе постъпил с великолепни препоръки само преди един месец и вече се справяше успешно с работата си.
    Когато Андрю каза на Силия за намерението си да пътува понякога с нея, радостта й нямаше граници. На практика той я придружаваше из Южна Америка няколко пъти годишно. Понякога, в зависимост от училищната програма, с тях идваха едното или двете деца.
    Много помогнаха за това и някои щастливи обстоятелства, настъпили в дома на семейство Джордан. Уини Огъст, тяхната млада прислужничка и готвачка англичанка, изоставила отдавна плановете си да ходи в Австралия и вече след седем години станала фактически член на семейството, се омъжи през пролетта на 1967 година. Мъжът й имаше странно име — Марч6. Както казваше Уини:
    — Ако трябваше да е друг някой месец, щях да се моля да не е декември.
    Щом разбра, че Ханк Марч, приветлив, енергичен младеж, търси постоянно място вместо досегашната си сезонна работа, Андрю му предложи да постъпи като техен шофьор-градинар и всъщност — момче за всичко. Уини и Ханк приеха предложението с благодарност, понеже така се решаваше и квартирния им въпрос. Андрю от своя страна бе признателен на Силия, че скоро след сватбата им тя предвидливо настоя да си купят голяма къща.
    Не мина много време и Ханк се оказа тъй необходим за къщата, както съпругата му — вече Уини Марч.
    Андрю и Силия можеха да пътуват с или без децата, спокойни, че домът им е в сигурни ръце.


    В живота на семейството се промъкна сянката на тъгата. Милдред, майката на Силия, почина след тежък астматичен пристъп. Тя склопи очи на шестдесет и една година.
    Силия преживя загубата много тежко. Въпреки вниманието и грижите от страна на Андрю и децата, тя се почувства много самотна и дълго не можа да превъзмогне това състояние, което според него бе съвсем естествено.
    — Наблюдавал съм го при мои пациенти — обясни той. — Смъртта на втория родител е нещо като срязване на пъпната връв с нашето минало. Колкото и възрастни да сме, докато единият от родителите ни е жив, винаги ни сгрява мисълта, че имаме на кого да се опрем. Загубим ли и двамата, разбираме, че сме останали съвсем сами.
    Джанет, по-малката сестра на Силия, пристигна за погребението във Филаделфия със самолет от Близкия изток, където бе оставила презаетия си с работа съпруг-специалист по петрола, и двете си деца. След това Джанет и Силия прекараха заедно няколко дни в Мористаун и всяка от тях обеща, че в бъдеще ще си ходят по-често на гости.

6

    Андрю бе очарован от красотата и атмосферата на далечните кътчета. Докато Силия бе заета с нейния латиноамерикански бизнес и регионалните ръководители на „Фелдинг-Рот“, доктор Джордан обикаляше странните лабиринти на непознати градове или уханните селца край тях. Очите му се радваха на Парк Колон в Буенос Айрес и на безбройните стада в аржентинските пампаси. Разхождаше се в Богота — столицата на Колумбия, обградена от величествената планина, където по стръмните улици шуртяха ледени ручеи от Андите и архаични магарешки каручки воюваха с автомобилите за своя дял от пътното платно. В Коста Рика разгледа Мезета Сентрал — сърцето на тази страна, и гъстите широколистни гори, в които растяха махагон и кедър. Андрю потегляше по тесните многолюдни улички в стария град на Монтевидео към долините на Уругвай, ухаещи на върбинка и ароматни растения. Ходеше из наситения с динамика Сан Паоло в Бразилия, разположен На самия ръб на Голямото скално плато, от което започваха тучни равнини с плодородна, аленочервена почва, известната тера роха.
    Когато пътуваха с децата, Андрю ги вземаше на своите излети. Иначе отиваше сам, а Силия му правеше компания, след като си свършеше служебните задължения.
    Голямо удоволствие му доставяше да се пазари в местните дюкянчета и да купува разни неща оттам. Изпадаше в захлас от дрогериите, обикновено малки помещения, натъпкани до тавана със стоки. Приказваше си с аптекарите, а понякога успяваше да поговори и с някой лекар. Беше понаучил испански и португалски и ги усъвършенстваше с практиката. Силия също учеше испански и португалски и понякога си помагаха с Андрю.
    Не всяко пътуване преминаваше приятно. Силия бе много заета. Костваше й огромно напрежение желанието да решава местните проблеми, без да познава обстановката. И естествено настъпваха часове на умора, на обичайни спречквания, които веднъж стигнаха до най-силния и най-жесток сблъсък между Андрю и Силия — двубой на воли и мнения, който щеше да се помни дълго.
    Той, както повечето кавги между съпрузи, започна от дреболия.
    Бяха пристигнали с Лайза и Брус в столицата на Еквадор — Кито, загнездена високо в шепата на Андите, място на коварни контрасти, предимно между религията и живата действителност. От една страна — изобилие на черкви и манастири, натруфени със златни олтари, галерии с разкошна дърворезба, разпятия от сребро и слонова кост и дарохранителници с безвкусно инкрустирани скъпоценни камъни. От друга страна — мръсни, босоноги бедняци и най-изостаналото селячество на континента, където надницата — за щастливците успели да намерят работа — се равняваше на десетина цента дневно.
    На мизерията контрастираше и хотел „Кито“, чудесна сграда, в която бе запазен апартамент за семейство Джордан. Тук късно следобед се прибра Силия, прекарала, общо взето, един съсипващ ден с местния представител, gerente local, на „Фелдинг-Рот“ — сеньор Антонио Хосе Морено.
    Дебел и самодоволен човек, той бе дал да се разбере, че всяко посещение на ръководител от централата представлява не само недопустимо нахлуване в личния му мир, но и обидно съмнение в неговите способности. На всичкото отгоре, всеки път, когато Силия предлагаше промяна в процедурите, той й даваше стандартния латиноамерикански отговор (вече й беше добре известен) „En este pais, asi se hace, Senora.“ На опасението й, че това „в тази страна така се прави“, означаващо благословия на неефективността и понякога — на неетичността, Морено само сви рамене и пак нехайно й повтори отговора си.
    Един от проблемите на Силия бе неадекватната информация на еквадорските лекари за препаратите на „Фелдинг-Рот“ и най-вече за възможните странични явления. Той посрещна безпокойството й с думите:
    — Така го правят другите компании, така го правим и ние. Да говорим за нещо, което може и да не стане, ще бъде в наш ущърб.
    Разбира се, тя имаше правомощия да го задължи с изрично нареждане, но знаеше, че Морено, като местен човек и търговски посредник с добро име, щеше да го изтълкува — като прибавим и езиковите затруднения-както той си иска.
    Още разстроена от служебните проблеми, Силия влезе в дневната на хотелския апартамент и запита Андрю:
    — Къде са децата?
    — Вече спят — обясни той. — Решиха да си легнат рано. Бяха останали без сили — прекарахме един уморителен ден.
    Фактът, че въпреки силното си желание, не може да види Лайза и Брус, а и хладината в гласа на Андрю, я по дразниха. Тя се тросна:
    — Не си единственият, който е имал отвратителен ден!
    — Не казах, че е бил отвратителен, а само уморителен — отговори той. — Макар че за мен имаше и неприятни изненади.
    И двамата не съзнаваха, че височината на Кито — над две хиляди и седимстотин метра над морското равнище-влияе неблагоприятно на самочувствието им. При Силия това се изразяваше във физическа отпадналост, която още повече засилваше и без това лошото й настроение, а при Андрю — в резки реакции и постоянна раздразнителност, за разлика от нормалното му спокойно поведение.
    Тя каза:
    — Неприятни изненади! Не знам за какво говориш.
    — Говоря ето за това! — той посочи с пръст към една странична масичка, върху която бяха наредени флакони и кутийки с лекарства.
    Силия отвърна с отегчение:
    — Занимавала съм се предостатъчно с подобни неща днес, така че моля те, махни ги оттук.
    — Искаш да кажеш, че не те интересуват? — тонът му бе саркастичен.
    — По дяволите, не ме интересуват!
    — Откровено казано, очаквах подобна реакция. Защото се засягат лекарствени фирми и са ти неприятни — Андрю взе малко пластмасово шишенце. — Днес, освен че разходих децата, купих някои неща и поразпитах малко.
    Той отвори шишенцето, изсипа няколко таблетки в шепата си и й ги показа:
    — Знаеш ли какво е това?
    — Откъде да знам? — Тя се отпусна върху едно кресло, изу с крака обувките си и ги остави там, където паднаха. — А пък и не ме интересува!
    — Трябва да те интересува! Това е талидомид, купих го днес от местната дрогерия. Без рецепта.
    Отговорът жегна Силия и острите реплики между тях биха спрели дотук, но Андрю продължи:
    — Фактът, че можах да го купя пет години след като би трябвало да е иззет, да купя и други опасни лекарства, които се продават тук без необходимите предупреждения, понеже няма държавни органи да контролират поставянето на съответните надписи, е типично за отношението „хич не ме интересува“ на американските лекарствени компании, включително и на твоята любима „Фелдинг-Рот“.
    Убедена в несправедливостта на обвинението — Силия цял ден се бе тормозила да промени точно това, за което я упрекваше Андрю — тя изпадна в неудържим гняв. И естествено вече не можеше да разчита на логиката си. Вместо да му разкаже, както бе решила да направи по-късно вечерта, за неприятностите си с местния представител на „Фелдинг-Рот“, му отвърна с тона на Морено:
    — Какво по дяволите знаеш ти за местните проблеми и норми? Какво право имаш ти да идваш тук и да казваш на еквадорците как да управляват страната си?
    Лицето на Андрю побеля:
    — Имам право, защото съм лекар! И съм сигурен, че бременни жени, които вземат тези таблетки, ще родят бебета с плавници вместо с ръце. Знаеш ли какво отговори днешният аптекар? Каза да, чувал съм за талидомида, но нямах представа, че е същото лекарство, понеже тия таблетки се наричат ондазил. И ти, Силия, не знаеш ли, или не искаш да знаеш, че талидомидът се продаваше от фармацевтичните фирми под петдесет и три различни наименования?
    Без да чака отговор, той разпалено продължи:
    — Защо се слагат толкова много различни имена на едно и също лекарство? Естествено не за да се помогне на пациентите или на техните лекари. Единственото логично обяснение е да се създава объркване, улесняващо фармацевтичните фирми в случай на неприятности. Щом говорим за неприятности, виж това!
    Андрю показа друго шишенце. Тя прочете надписа: хлоромицетин.
    — Ако го купиш в Съединените щати, на него ще е написано предупреждение, че има възможни странични явления, по-специално фатално нарушаване на кръвната картина. Тук обаче, не! Нито дума!
    Той взе още едно лекарство от масичката.
    — Това също го купих днес. Виж лотромицина на „Фелдинг-Рот“, който ти и аз много добре знаем! Знаем също, че не трябва да се взема от пациенти с нарушени функции на бъбреците, от бременни и от кърмачки. Къде е писменото предупреждение? Няма нищо подобно! Кой се интересува, че тук няколко души могат да умрат или да пострадат, понеже не са били предупредени? В края на краищата, това е само Еквадор и при това е много далеч от Ню Джързи. Защо ще се безпокои „Фелдинг-Рот“? Или Силия Джордан?
    Тя изкрещя в лицето му:
    — Как смееш да ми говориш така?
    Андрю загуби контрол върху нервите си.
    — Смея, понеже виждам как се промени — гневно отвърна той. — Промени се, малко по малко, през тези единадесет години. Най напред благородни чувства, идеали и загриженост, после не чак толкова голяма загриженост, после лек отдих, докато помагаше да се пласира безполезният боклук без рецепта, а сега се ориентираш към фалшиви доводи и заравяш глава в пясъка като камилска птица, за да оправдаеш нещо, което ти добре знаеш, че е лошо, но не искаш да признаеш, дори само пред себе си!
    Той повиши глас:
    — Какво стана с онази идеалистка, която първа ми донесе лотромицин и искаше да издигне етиката на фармацевтичния бизнес, същата, която се изправи открито и твърдо на търговската конференция в Ню Йорк, за да разкритикува непочтените постъпки на търговските пътници? Искаш ли да знаеш какво се случи с нея? Според мен тя се продаде!
    Андрю спря за момент и после сурово запита:
    — Добра ли бе цената на амбициите и повишенията?
    — Ах, мръсник такъв! — инстинктивно, без изобщо да мисли, тя посегна към пода, грабна едната си обувка и я запрати по Андрю. Улучи съвсем точно. Острият ток на обувката се заби в лявата му буза и от раната шурна кръв. Силия обаче не видя. Заслепена от яд, тя го обсипа със злъч.
    — Как смееш ти да се правиш на светец и да проповядваш морал и идеализъм? А какво стана с твоя? Къде останаха твоите велики идеали, когато не си помръдна пръста за Ноа Таунсенд и го остави да работи с пациенти почти пет години през цялото време под силното въздействие на опиати — опасност за самия него и за другите? Не упреквай ръководството на болницата! Неговото бездействие не те оправдава! Знаеш това!
    Силия се разгорещи още повече:
    — Какво ще кажеш за оня пациент, младия Уиразък? Действително Ноа ли го уби, или ти? Ти, понеже можеше да направиш нещо за Ноа, но остана безучастен и стоя със скръстени ръце, докато не стана съвсем късно. Прекарвал ли си безсънни нощи, измъчван от терзания и чувство за вина? Ами, нищо подобно, макар че го заслужаваш! Нито си се запитвал дали Ноа не е убил и други пациенти през тези пет години! Други, за които ти не знаеш, и които са си отишли поради твоята небрежност! Чуваш ли какво ти говоря, самолюбие лицемер? Отговаряй!
    Силия внезапно спря. Не само защото бе изчерпала думите си, а и защото никога не бе виждала толкова болка изписана по лицето му. Тя сложи ръка на устата си.
    Каза тихо, на себе си:
    — Господи, какво направих!
    В очите на Андрю прочете освен болката и ненадеен шок от нещо, което ставаше зад гърба й. Обърна се. Наблизо стояха ужасени две мънички фигурки в пижамки. В безконтролната си ярост майката и бащата бяха забравили, че ги дели само една стена от Лайза и Брус.
    — Мамо, тати! — захълца Лайза.
    Брус неудържимо заплака.
    С отворени обятия, разплакана, Силия се втурна към децата.
    Лайза я изпревари. Заобикаляйки майка си, тя изтича при Андрю.
    — Тати, имаш рана! — и забелязала окървавения ток на обувката, изкрещя: — Мамо, как можа да го направиш!
    Той пипна бузата си, раната още кървеше. Всичко почервеня от кръв — ръцете му, ризата, пода.
    Брус отиде при Лайза и се залепи за баща си. Силия, застанала настрана, гледаше безпомощно, виновно.
    Тогава Андрю решително сложи край на създалата се ситуация.
    — Не! — каза той на децата. — Не правете така! Не бива да вземате страна! Майка ви и аз сглупихме. И двамата сбъркахме. Сега ни е срам, ще говорим за това всички заедно, но по-късно. Ние ще си бъдем едно семейство. И винаги неразделни!
    Четиримата изведнъж се прегърнаха, силно, прочувствено, сякаш никога нямаше да се пуснат.
    След малко десетгодишната Лайза се дръпна, донесе от банята влажни кърпи, умело изтри лицето на баща си и почисти петната.


    Късно през нощта, когато децата отново спяха, обич сля в едно Андрю и Силия. Те се любиха с необуздана, дива страст, която отдавна не бе ги навестявала. Малко преди кулминацията на лудешкия им акт, Силия извика:
    — По-дълбоко! По-дълбоко! Да ме заболи!
    Андрю изостави всякакви нежности и я притисна с всичка сила, впивайки се в нея грубо, жестоко, дълбоко. Отново и отново.
    Като че ли предишната им гневна възбуда се бе изляла в друга страст, която ги бе споила мигновено един в друг.
    После, останали без сила, те приказваха до късно и продължиха разговора си и на другия ден.
    — Отдавна имахме нужда от такъв разговор, но и двамата го отлагахме — каза Андрю.
    Всеки от тях бе съгласен, че в по-голямата си част обвиненията към другия съдържаха горчиви истини.
    — Да, аз отстъпих от някои мои предишни принципи-призна Силия. — Не от всички, не и от повечето, само от някои. Понякога и съм оставяла съвестта си на закачалката. Не ми прави чест. Иска ми се да кажа, че отново ще заживея като преди, но нека бъда откровена — поне в това отношение — не съм сигурна, дали ще мога да го направя.
    — Струва ми се, че всичко това се натрупва с годините — каза Андрю. — Мислим, че сме станали по-мъдри, по-опитни и то е вярно. Но в житейския си път се сблъскваме с пречки и обстоятелства, които излизат по-силни от идеализма и ние отстъпваме за сметка на идеалите си.
    — Ще се опитам да оправя нещата — сподели Силия. — Твърдо съм решила. За да не отиде на вятъра хубавото, което сме постигнали.
    — Мисля, че това се отнася и за двама ни — добави той.
    Преди това бе казал на Силия:
    — Ти докосна оголен нерв, когато ме попита дали нощем лежа с отворени очи и се тормозя за смъртта на Уиразък и на някои други. Можех ли да го спася, ако не бях се забавил с разкриването на Ноа? Да, можех и не е честно да си кривя душата и да живея в самозаблуда! Единственото, което мога да добавя е: няма лекар с дългогодишна практика, който дълбоко в себе си да не съзнава, че някой път не е взел най-правилното решение и затова не е успял да спаси болния. Естествено, не би трябвало да се случва често и най-доброто, което може да се направи, е с поуката от неуспеха да се помогне на друг човек.
    — Вероятно ще остане белег, докторе. За спомен на съпругата ви.
    Отначало Андрю му бе обяснил, че се е наранил при падане, когато се катерил по един склон, но излезе, че Кито е малък град и клюката обикаля със светкавична бързина.
    — Ужасно се измъчвам от постъпката си — съжали Силия.
    Бяха минали няколко часа от посещението при лекаря и те обядваха заедно с децата.
    — Излишно е — увери я Андрю. — В един момент аз имах желание да направя същото. Но на теб обувката ти беше под ръка. А пък и нямам точно око като теб.
    — Не се шегувай с това — поклати глава тя.
    Брус, мълчал през цялото време, запита:
    — Сега ще се развеждате ли?
    Тревогата стегнала сериозното му личице явно показваше, че въпросът го е тормозил доста дълго време.
    Андрю се канеше да му отговори с шега, но Силия му даде знак да спре.
    — Бруси — гальовно каза тя. — Обещавам и се заклевам пред теб, че докато татко ти и аз сме живи, това няма да стане!
    — Същото казвам и аз — добави Андрю, а на лицето на сина им грейна усмивка. И седящата до него Лайза засия от радост.
    — Радвам се — простичко каза Брус и това бе подходящ край на един вече отминал кошмар.


    През разкошния период, когато Силия работеше във външнотърговския сектор, семейството имаше и други, по-приятни пътувания. А за нейната кариера това бе време на успехи, издигнали престижа й пред ръководството на „Фелдинг-Рот“. Независимо от съпротивата в самата компания, тя дори постигна известен успех в искането етикетите на продаваните от „Фелдинг-Рот“ препарати в Латинска Америка да се доближат до законните стандарти в Съединените щати. Напредъкът обаче „не бе голям“, както сподели Силия с Андрю.
    — Ще дойде ден, когато някой ще постави този въпрос на всеослушание — предсказа Силия. — Тогава или нови закони, или общественото мнение ще ни заставят да изпълним онова, което е трябвало да направим от самото начало. Но това време още не е дошло.
    В Перу обаче попадна на идея, чието време бе дошло. В оперативния търговски състав на „Фелдинг-Рот“ работеха много жени. Както разбра Силия, причината бе не движението за равноправие, а търговията. В Перу не е прието жена да чака. И затова те влизаха веднага в кабинетите на лекарите, преди конкурентите си от мъжки пол, които оставаха да чакат с часове.
    В резултат на това откритие, тя изпрати дълъг рапорт до Сам Хоторн, с настояване да се назначат повече жени за търговски пътници в Съединените щати по същата причина. „Спомням си, че когато аз самата бях търговски пътник, се налагаше да чакам ред, за да вляза при лекаря, а в други случаи ме приемаха от кавалерство веднага. Защо да не използваме това в наш интерес?“ — пишеше Силия.
    При последвалото обсъждане на предложението, Сам остави въпроса:
    — Не предлагаш ли даване предимство на жените на погрешно основание? Това не е плод на движението за равноправие, а на стремеж да се използва женствеността на нежния пол.
    — Защо не? — отвърна тя. — Силният пол е използвал мъжествеността си векове наред и то в ущърб на жените. Сега е наш ред. Все едно мъж или жена — длъжни сме да оползотворим всички възможности.
    В края на краищата бе взето отношение към нейния рапорт и във „Фелдинг-Рот“ се извършиха промени, станали през следващите години пример за ентусиазирано подражание от други лекарствени фирми.
    И през цялото това време продължаваше ходът на събитията извън света на фармацевтиката. Трагедията във Виетнам се задълбочаваше. Млади американци-елитът на нацията — загиваха под ножа на дребнички хора в черни дрехи и никой не знаеше всъщност защо. Един култ към рок-музиката наречен „Удсток нейшън“ бързо пламна и изгоря. В Чехословакия Съветският съюз грубо потъпка свободата. Бяха жестоко убити Мартин Лутер Кинг-младши и Робърт Кенеди. Никсън стана президент. Голда Мейер бе избрана за министър-председателка на Израел. Жаки Кенеди се омъжи за Аристотел Онасис. Почина Айзенхауер. Кисинджър излетя за Китай, Армстронг — за Луната, Едуард Кенеди — за Чапакуидик8.
    А през февруари 1972 година, Сам Хоторн, на петдесет и една година, стана президент и генерален директор на „Фелдинг-Рот“. Той дойде на власт неочаквано, в труден, критичен момент от историята на компанията.

7

    С езика на вековете, Сам Хоторн можеше да бъде наречен ренесансов мъж. Имаше многостранни интереси — интелектуални и спортни, някои свързани със занимания у дома, други — на открито.
    По природа той бе човек на естетическите наслади и въпреки големите си ангажименти в бизнеса, успяваше да подхранва трайното си влечение към художествената литература, изобразителното изкуство и музиката. Докато пътуваше в чужбина, независимо от напрегнатата си работна програма, Сам намираше време да ходи по книжарници, галерии и концерти. От художниците харесваше импресионистите, с предпочитания към Моне и Писаро. Голямата му любов в скулптурата бе Роден. Веднъж Лилиан каза на техен приятел, че в градината на музея на Роден в Париж, наблюдавала съпруга си как петнадесет минути съзерцавал „Гражданите на Кале“ и очите му често се просълзявали.
    В музиката пристрастието на Сам бе Моцарт. Изкусен, макар и не блестящ пианист, той искаше, когато е на път, в хотелския му апартамент да има пиано и обичаше да свири Моцарт, най-вече соната №11 в ла мажор — строгото и чисто анданте, забързаният менует и накрая веселото турско рондо — извисяващи душата му след уморителния ден.
    В луксозния апартамент на хотела пианото се осигуряваше за лична сметка на Сам. Той имаше такава възможност. Беше богат и притежаваше значително количество акции на „Фелдинг-Рот“, като наследство от майка си, починала, когато той бил млад. Тя произхождала от фамилията Рот.
    Сам бе последният представител на родовете — основатели. Нямаше друг нито от Фелдинг, нито от Рот, който да участва в ръководството на компанията. Семейната му принадлежност почти никак не влияеше на неговата кариера, особено когато бе близо до върха. Всичко, което бе постигнал, се дължеше на способностите и почтеността му — една всеобщо призната истина.
    Сам и Лилиан Хоторн бяха създали здраво семейство. Двамата обожаваха дъщеря си Джулиет, вече петнадесетгодишна и очевидно обожанието не я беше разглезило.
    В атлетиката Сам бе тренирал бягане на дълги разстояния като студент в колежа и продължаваше да бяга рано сутрин по няколко пъти в седмицата. Беше запален и сравнително добър играч на тенис, макар че ентусиазмът правеше по-силно впечатление от стила му. Неговият коронен номер на корта бе съкрушително забиване на топката близо до мрежата, което го бе направило известен партньор при игра на двойки.
    Над всички свои увлечения извън семейството-спортни и интелектуални — Сам Хоторн поставяше англофилството.
    Още от дете страшно обичал пътуванията до Англия. Той се възхищаваше на всичко английско — традициите, езика, образованието, хумора, стила, монархията, Лондон, английските села, класическите автомобили. В духа на тези предпочитания, той имаше великолепен сребристосив „Ролс-Бентли“ и всеки ден ходеше с него на работа.
    Сам имаше високо мнение и за още нещо — британската, не само английската, наука. На това се дължеше едно негово оригинално и смело предложение още в първите месеци, след като стана президент на „Фелдинг-Рот“.
    В поверителна докладна до дирекционния съвет той разкриваше някои неумолими и неприятни истини.
    „В областта на изследванията и производството — raison d’etre9 за нас — компанията ни е в безпомощно, отчайващо състояние, което далеч надхвърля рамките на общия застой в този промишлен отрасъл. Последният ни голям удар бе с лотромицина, почти преди петнадесет години. От тогава, докато нашите конкуренти внедриха ценни, сполучливи нови лекарства, ние се занимаваме с препарати от второстепенно значение. Нямаме нищо впечатляващо и в проектите си.
    Всичко това се отразява зле на името на нашата компания. Не по-малко отчайващо е и финансовото ни положение. Затова миналата година се принудихме да намалим дивидента — мярка, която доведе до рязко спадане на акциите ни, намиращи се все още извън предпочитанията на потенциалните вложители.
    Решихме да стегнем коланите, но това не е достатъчно. Ако до две-три години не успеем да подготвим солидна програма за бъдещето ни развитие, ще се изправим пред една от най-тежките си финансови кризи.“
    Това, което Сам не казваше е, че неговият предшественик и генерален директор, освободен от длъжност след една конфронтация със съвета, бе водил политика на „дрейфуване“, която до голяма степен бе докарала „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс“ до сегашното жалко състояние.
    Вместо да се занимава с този въпрос той, дал вече основните постановки, премина към предложението си.
    „Настоятелно и спешно предлагам“ — писа той — „да основем изследователски институт на «Фелдинг-Рот» във Великобритания. Той ще се ръководи от първокласен британски учен. Ще работи независимо от нашите научноизследователски програми в Съединените щати.“
    След като подробно мотивираше предложението си, Сам добавяше:
    „Аз съм дълбоко убеден, че предлаганата нова база на научните изследвания ще укрепи нашия най-важен сектор за развойна дейност и ще ускори откриването на нови препарати с първостепенно значение, от които компанията има крещяща потребност.“
    Защо Великобритания?
    Предусещайки този въпрос, новият президент на „Фелдинг-Рот“ бе дал отговор:
    „По традиция, векове наред, Великобритания е била всепризнат лидер във фундаменталните научни изследвания. Да вземем само през нашия век някои от големите открития, британски по произход, които драматично промениха нашия начин на живот — пеницилина, телевизията, съвременния радар, реактивния самолетен двигател.“
    Той изтъкваше по-нататък:
    — „Естествено, американските компании разработиха тези открития и получиха търговските облаги — това се дължеше на уникалната способност на американците към разработване и маркетинг, качество, което често липсва на англичаните. Но оригиналните открития в тези и в други случаи бяха британски.“
    „Ако ме питате за причините — продължаваше той, — бих изтъкнал фундаменталните свойствени различия между британската и американската система на висше образование. Всяка от тях си има достойнства. Но във Великобритания тези особености възпитават академична и научна любознателност, която няма равна на себе си. Именно нея можем и трябва да използваме и да поставим в служба на нашите интереси.“
    Сам се спираше подробно на разходите и стигаше до заключението:
    „Може да се възрази, че ориентацията към голям скъп проект в този критичен за компанията период е неразумна и недалновидна. Наистина един нов изследователски институт ще бъде тежък финансов товар. Но мисля, че би било по-неразумно и по-недалновидно да продължи дрейфуването и да не се предприемат убедителни, позитивни и смели действия за бъдещето, които са необходими още сега!“


    Опозицията, с която се посрещна проекта на Сам Хоторн, бе изумително бърза и силна.
    Както се изрази някой, проектът „едва бе размножен на ксерокса“ и се раздаваше на директорите и на някои ръководни служители в компанията, когато телефонът на Сам започна да звъни и едно след друго се заредиха настоятелни възражения.
    — Няма спор, че англичаните си имат научна слава, но сега американските постижения далеч ги превъзхождат и твоята теза изглежда смешна — противопостави се един от директорите.
    Други се спряха, както един от членовете на съвета разпалено се изрази, на „абсурдната и назадничава идея да се разположи изследователски център в една безжизнена, изтощена, бивша страна“.
    — Човек би си помислил, че предлагам да се отмени Декларацията за независимост и да се върнем към колониалното минало — сподели след няколко дни Сам с Лилиан, докато вечеряха.
    Той бързо започна да осъзнава, че заемането на най-високата длъжност в компанията нито му дава картбланш да действа, както е решил, нито го спасява от движещите се пясъци на корпоративната политика.
    Самодеен специалист по стратегията на компанията, директорът на научните изследвания, Винсънт Лорд, също се обяви веднага против представения проект. Макар че одобряваше насочването на повече средства към научните изследвания, доктор Лорд нарече „наивна“ идеята това да стане във Великобритания, а мнението на Сам Хоторн за британската наука — „детински илюзии, почиващи на пропаганден мит“.
    Необикновено силните, даже обидни думи, бяха написани в паметна записка, адресирана до Сам с копие до един приятел и съюзник на Винсънт Лорд в дирекционния съвет. Щом прочете записката, Сам пламна от гняв и тръгна да търси Винсънт Лорд в кабинета му, на етажа на научноизследователската дирекция.
    Докато вървеше по безупречно чистите стъклени коридори, където въздухът се пречистваше от климатична инсталация, Сам се сети за десетките милиони долари, за практически неограничените разходи на „Фелдинг-Рот“ за научна апаратура — модерна, компютъризирана, лъскава, даже понякога с мистично внушение — монтирана в приятни просторни лаборатории, обслужвана от армия учени и техници в снежнобяло работно облекло. Същинска мечта за академичния учен, всичко това бе нормално за всяка по-голяма фармацевтична фирма. За научните изследвания се даваха пари с шепи и много рядко се проявяваше скъперничество. Само понякога се поставяше на обсъждане целта на разходите, какъвто бе случаят с проекта на Сам.
    Винсънт Лорд седеше в своя светъл кабинет. Стените бяха облицовани с ламперия, навсякъде се виждаха книги. Вратата бе отворена и Сам Хоторн влезе, кимвайки делово на секретарката му в преддверието, която понечи да го спре, но се отказа, щом видя кой идва. В бяла престилка, доктор Лорд бе наведен над бюрото, както обикновено намръщен, и четеше някакъв доклад. Той вдигна изненадан тъмнозелените си очи, които проницателно изгледаха Сам през очилата без рамки, а отшелническата му физиономия явно издаваше раздразнението му от това нахлуване.
    Сам държеше бележката на Лорд. Сложи я на бюрото му и каза:
    — Дойдох да говорим за това.
    Директорът на научните изследвания даде вид, че се кани да стане, но Сам му махна с ръка да си седи на мястото:
    — Без официалности, Винс, без официалности. И нека да си говорим открито, очи в очи!
    Лорд погледна листа хартия, който остави Сам, наведе глава и се взря в текста, за да се увери, че става въпрос за неговата бележка и запита:
    — Какво точно не ти харесва?
    — Съдържанието и тонът.
    — Че то друго освен това има ли?
    Сам пресегна и завъртя листа към себе си.
    — Много добре е написана на машина.
    — Сега ти си главатарят, Сам, и вероятно искаш да си заобиколен с хора, които винаги казват „да“ — усмихна се саркастично Лорд.
    Сам Хоторн въздъхна. Познаваше Лорд от петнадесет години. Бе свикнал с трудния му характер и не обръщаше внимание на някои негови заяждания. Отвърна му любезно:
    — Знаеш, че не е вярно. Онова, което искам, е обоснована дискусия и по-убедителни доводи за твоето несъгласие от тези, които си посочил тук.
    — Що се отнася до обосновката, аз категорично възразявам срещу едно твое твърдение — прекъсна го Лорд, отвори едно чекмедже и извади някаква папка.
    — Кое?
    — За нашите собствени научни изследвания — Винсънт Лорд разгърна папката и прочете пасаж от предложението на Сам за британския институт: „Докато нашите конкуренти внедриха ценни, сполучливи нови лекарства, ние се занимаваме с препарати от второстепенно значение. Нямаме нищо впечатляващо и в проектите си“.
    — Е, докажи, че греша!
    — Ние имаме редица обещаващи разработки — настоя Лорд. — Няколко от младите учени, които доведох тук, работят върху…
    — Винс — прекъсна го Сам, — знам ги тия неща. Четох докладите ти, нали помниш? Също така приветствам твоите нови, талантливи кадри.
    Истина е, мислеше Сам. Едно от положителните качества на Винс е способността му да привлича млади хора от научния елит. Лорд все още се ползваше с висок престиж, въпреки че не успя да направи голямото откритие, което отдавна се очакваше от него. А и не можеше да се каже, че работата му като директор на научните изследвания е незадоволителна — застоят сполетяваше фармацевтичните фирми, дори когато научната им дейност се ръководеше от най-кадърните хора.
    — Докладите за напредъка на работата са винаги по-сдържани от реалните постижения. Трябва да бъда предпазлив и да не допусна ти и търговската тайфа да се въодушевите от нещо, което е още в експериментален стадий — обясни Лорд.
    — Знам и съм съгласен — отвърна Сам. Беше му добре известно, че във всички фармацевтични фирми постоянно си съперничат търговският и производственият сектор, от една страна, и научноизследователският, от друга. Както търговските работници казваха, „научноизследователският състав иска да бъде сто и десет процента сигурен за всяка досадна подробност, преди да каже «о’кей, действайте!»“ Производственият сектор пък се стреми да осигури максимална готовност, за да не го притиснат внезапни искания за големи количества от новия препарат. На другия край на уравнението изследователите обвиняват търговците, че искат „безразсъдно да се втурнат на пазара с нов препарат, с който са проведени едва 20% от изпитанията, за да станат водеща сила в продажбата и да надвият конкуренцията“.
    — Сега ще ти кажа нещо, което не е отразено в моите доклади — заяви Лорд. — Получаваме изненадващо добри резултати при два продукта. Единият е диуретик, а другият действа противовъзпалително при ревматоидни артрити.
    — Чудесна новина.
    — Също така сме направили постъпки пред Управлението за храни и лекарства за одобряване на дерогила.
    — Новото средство против артериална хипертония, нали? — Сам знаеше, че дерогилът няма да направи революция, но ще осигури добра печалба. Той запита: — Има ли някакво движение на нашето писмо?
    — На практика никакво — кисело отвърна Лорд. — Ония надути тъпаци от Вашингтон… — той замълча. — Пак ще ходя там следващата седмица.
    — Продължавам да мисля, че оценката ми не е погрешна — каза Сам. — Но понеже се засягаш, ще я смекча на заседанието на съвета.
    Винсънт кимна, като че ли Хоторн бе длъжен да му направи тази отстъпка и продължи:
    — Имам също така и собствени изследвания върху отстраняването на свободните радикали. Знам, че не очакваш да излезе нещо след толкова време…
    — Никога не съм казвал подобно нещо! — възрази Сам. — Нито веднъж! Понякога ти си склонен да се съмняваш, Винс, но тук има хора, които все пак ти вярват. Много добре ми е известно, че значителните открития не стават нито лесно, нито бързо.
    Сам имаше съвсем обща представа за отстраняването на свободните радикали. Знаеше, че целта е да се предотвратят поначало токсичните ефекти от лекарствата-проблем, който Винсънт Лорд изследваше от десет години. При успешен резултат щяха да се създадат големи търговски възможности. Други подробности не знаеше.
    — Всичко, което чух от теб, не променя мнението ми, че идеята за създаване на Британски изследователски център е добра — каза Сам, докато ставаше.
    — Продължавам да възразявам, защото не е необходим — отговорът на директора на научните изследвания бе категоричен, макар че след като поразмисли, добави: — Даже ако се приеме твоят проект, трябва да упражняваме контрол оттук.
    Сам Хоторн се усмихна:
    — По-късно ще разсъждаваме, ако стане и когато стане.
    В себе си той бе дълбоко убеден да не допуска Винсънт Лорд да има какъвто и да е контрол върху британския изследователски институт.


    Останал сам, Лорд отиде и затвори вратата. После се отпусна недоволен в креслото си. Струваше му се, че независимо от възраженията му предложението за изследователски институт на „Фелдинг-Рот“ във Великобритания ще се приеме и го чувстваше като лична заплаха и признак за отслабване на голямото му влияние като учен в компанията. И ако върви така, питаше се той, още колко остава, за да бъде напълно засенчен?
    Нямаше да е същото, разсъждаваше мрачно Винс, ако бе постигнал по-добър и по-бърз напредък в собствената си изследователска работа. Но сега се чудеше какво да направи, за да блесне в научната си дейност.
    Вече на четиридесет и осем години, той не бе младото и ярко дарование, току-що получил званието доктор на науките. Лорд съзнаваше, че някои от неговите методи и знания даже вече са остарели. Е, да, все още четеше много и бе добре информиран. Въпреки това подобни знания никога не можеха да се сравнят с истинското навлизане в научната дисциплина, в неговия случай органичната химия, когато се усвояват знания, развиващи се по-нататък в умения. Тогава изграденият вече специалист постоянно и завинаги може да се ръководи от инстинкта и опита си. Той например не се чувстваше съвсем сигурен в новото направление — генното инженерство, за разлика от младото поколение учени, към което принадлежаха и неколцина специалисти, назначени от него във „Фелдинг-Рот“.
    И все пак, разсъждаваше и си вдъхваше увереност Лорд, въпреки промените и новите знания всеки момент бе възможен пробив в резултат на неговите изследвания. В органичната химия съществуваше един, само един отговор на неговия въпрос, поставян при безброй опити в продължение на десет дълги години къртовски труд.
    Отстраняване на свободните радикали.
    Заедно с търсения от Винсънт Лорд отговор се очакваха огромни терапевтични придобивки, плюс неограничени търговски възможности, които Сам и другите от компанията не можеха да проумеят поради невежеството си в областта на науката.
    Какво щеше да се постигне с отстраняването на свободните радикали?
    Отговорът бе — по същество нещо съвсем просто, но забележително.
    Както всички учени в неговата област, Винсънт Лорд знаеше, че много лекарства, действащи в човешкия организъм, генерират „свободни радикали“ като част от техния метаболизъм. Това са вредни за здравата тъкан елементи, причиняващи неблагоприятни странични явления, дори понякога смърт.
    Отстраняването или „насищането“ на свободните радикали означаваше, че препарати, които преди не се прилагаха на пациенти поради опасните им странични явления, в новия им подобрен вариант, вече с друго качество, може да се вземат без никакви ограничения. Откритието щеше да позволи лекарствата под специален режим дотогава, използвани само с голям риск за живота, да се гълтат като аспирин.
    Лекарите нямаше да се притесняват за евентуалната токсичност на лекарствата, които предписват на пациентите си. Заболелите от рак нямаше да страдат от почти убийствените лекарства, които понякога удължаваха живота им, но след това ги обричаха на мъчения и те умираха не от рака, а от някое друго страдание. Ползотворното действие на тези и други препарати щеше да се запази, а рисковите фактори — да се изключат чрез насищане на свободните радикали.
    Винсънт Лорд се надяваше да открие лекарство, което да се приема с другите лекарства, за да ги направи напълно безвредни.
    Това бе напълно възможно. Отговор съществуваше. Имаше го. Скрит, неуловим, но реален. Очакващ прозрение.
    След десетгодишни търсения Винсънт Лорд чувстваше, че е стигнал съвсем близо до този отговор. Усещаше го, сякаш се докосваше до него, почти вкусваше нектара на успеха си.
    Но още колко време до този миг? О, още колко време трябваше да чака?
    Той рязко се дръпна от облегалката на креслото и с усилие на волята прогони мрачното си настроение. Изтегли чекмеджето на бюрото и взе оттам един ключ. Реши да слезе — за кой ли път — в личната си лаборатория, където правеше своите изследвания.

8

    Приятел и съюзник на Винсънт Лорд в дирекционния съвет на „Фелдинг-Рот“ бе Клинтън Етъридж, способен и известен нюйоркски адвокат, който имаше претенции да минава за учен, понеже бе следвал две години медицина, преди да се насочи към правото. Един негов познат цинично описа тази преориентация по следния начин:
    — Клинт постави диагноза къде са големите пари и си написа рецепта как да стигне директно до тях.
    Етъридж бе на петдесет и три години. Фактът, че го делеше четвърт век от краткия период на недовършените му занимания в областта на медицината, не го възпираше самонадеяно да дава мнения по научни проблеми и да ги поднася изкусно като пледоарии, заслужаващи да бъдат увековечени със златни букви.
    Винсънт Лорд използваше тази слабост на Етъридж и го ласкаеше, давайки вид, че го приема като равностоен колега в научните изследвания. Тъй личните схващания на директора на научните изследвания често биваха представяни пред дирекционния съвет на „Фелдинг-Рот“ с авантаж за Винс — подсилени с умела адвокатска настойчивост.
    И нямаше нищо изненадващо, че когато дирекционният съвет се събра да обсъди проекта на Сам Хоторн за Британски научноизследователски институт, Клинтън Етъридж застана начело на опозицията.
    Заседанието бе свикано в централата на „Фелдинг-Рот“ в Бунтон. В заседателната зала около традиционната маса от орехово дърво бяха насядали четиринадесет от общо шестнадесетте директори — всичките мъже.
    Етъридж, висок, леко прегърбен, придобил малко линкълновски вид, започна с приятелски тон:
    — Да не би да се надяваш, Сам, че ако се осъществи това пробританско начинание, там хората ще те обсипят с любезности и ще бъдеш поканен на чай в Бъкингамския дворец?
    Сам, както всички останали, се засмя и после върна удара:
    — Всъщност целта ми, Клинт, е да прекарам един дълъг уикенд в замъка Уиндзор.
    — Е, мисля, че това е постижима цел, но по мое мнение — единствена — каза адвокатът и продължи със сериозен тон: — Струва ми се, че проектът подценява огромните научни възможности и постижения на нашата родна страна, а тя е и твоя.
    Сам бе обмислил предварително възможния ход на заседанието и нямаше никакво намерение да отстъпи инициативата в спора.
    — Не съм подценил американските постижения в науката — възрази той. — Как бих могъл да допусна такова нещо? Те са пред очите ни! Аз просто искам да ги допълня.
    Някой възкликна:
    — Тогава хайде да използваме капитала си да ги допълваме тук!
    — Самите англичани са създали мита, че науката на тяхното островче е някак си от по-висока класа — продължи Етъридж. — Ако беше вярно, защо тогава във Великобритания се наблюдава тъй нареченото „изтичане на мозъци“ и толкова много от най-добрите им учени се натискат да дойдат насам и да се включат в изследователска работа?
    — Правят го предимно защото има по-добри условия и повече пари за кадри и съоръжения — обясни Сам. — Твоят въпрос, Клинт, подкрепя моето схващане. Нашата страна приема с широко отворени обятия британски учени, заради високото им качество.
    — Според теб, Сам, коя област от нашите научни изследвания е най-важна сега? — запита Етъридж.
    — Несъмнено генното инженерство.
    — Точно така — кимна адвокатът, доволен от отговора. — И не е ли вярно, говоря, както знаете, с известен научен опит, че в областта на генетиката Съединените щати поведоха света и продължават да го водят?
    Сам едва сдържа усмивката си — псевдоученият бе допуснал да го подведат.
    — Всъщност, Клинт, това не е вярно — отвърна той. — Още през 1651 година в Англия Уилям Харви е изучавал развитието на пиленцето в яйцето и е поставил началото на генетичните изследвания. Пак там са започнали през 1908 година изследванията в областта на биохимичната генетика. Направени са редица открития с активното участие на американския генетик доктор Хърман Мюлер от 1920 година насам. Но до върха се стигна също в Англия. През 1953 година в Кеймбридж Уотсън и Крик откриха структурата на молекулата на ДНК, за което им бе присъдена Нобелова награда — сега Сам се усмихна. — Доктор Уотсън е американец по произход, което потвърждава, че фундаменталните науки имат интернационален характер.
    Някои от директорите се поусмихнаха, а Етъридж даде вид, че съжалява за думите си.
    — Както ние адвокатите казваме, има въпроси, които предпочиташ да не си ги поставял изобщо — призна той и без притеснение продължи. — Нищо от казаното не променя мнението ми, че американската наука няма равна на себе си. А и качеството на нашата изследователска дейност ще пострада, ако си раздвоим силите и създадем център в друга страна.
    Разнесе се шепот на одобрение. Директор Оуен Нортън почука с пръсти върху масата. Всички замлъкнаха и се обърнаха към него.
    Нортън, авторитетна, властна личност, около седемдесетгодишен, бе председател и собственик на основния пакет акции на една империя в областта на съобщенията, включваща и телевизионна компания. Господстваше мнението, че участието му в дирекционния съвет е цяло щастие за „Фелдинг-Рот“. Приковал вече вниманието, той започна енергично, с висок, рязък тон:
    — Мога ли да ви припомня, че ние обсъждаме, или би трябвало да обсъждаме, сериозните и важните проблеми, пред които е изправена нашата компания. Ние избрахме Сам Хоторн за президент с убеждението, че той ще ръководи, ще дава идеи и насоки. Той внася предложение, съчетаващо тези три неща, а какво се получава в края на краищата? Клинт и други тук ни увещават да го отхвърлим. Е, що се отнася до мен, аз не съм съгласен!
    Оуен Нортън погледна към Етъридж, с когото неведнъж се бяха противопоставяли на дирекционни съвети и отбеляза саркастично:
    — Освен това, Клинт, смятам, че можеш да използваш твоето показно красноречие и младежкия си научен опит пред съдебните заседатели, които нямат познанията на членовете на този съвет.
    Настъпи кратко мълчание, през което Сам Хоторн се мъчеше да си представи колко би се изненадал един външен човек, ако разбере, че заседанията на ръководния орган на компанията много рядко минават, както би трябвало да се очаква, на високо интелектуално равнище. Понякога можеше да се стигне до обмислени и мъдри решения, но често се губеше невероятно много време за дребнави спорове и кавги.


    — А и какво значение има, дявол да го вземе, въпросът коя наука е по-голяма — британската или нашата? Работата не се свежда до това — продължи Нортън.
    — А до какво? — прекъсна го един от директорите.
    Нортън удари с юмрук по масата.
    — Да се влагат капитали в различни предприятия! Във всеки бизнес, а също и в моя, понякога е голямо предимство да имаш втори мозъчен тръст, отделен и независим от първия. И може би най-добрият начин за подобно отделяне е да сложим един океан между двата.
    — Това е също и начин да загубим контрол върху разходите — обади се друг.
    Разискванията продължиха почти един час, представени бяха още възражения и алтернативни идеи. Проектът на Сам обаче получи подкрепа от страна на няколко директори, сериозно подсилена от Оуен Нортън и опозицията най-накрая заглъхна. Първоначалният проект бе одобрен с тринадесет гласа и един против-остана да упорства само Клинтън Етъридж.
    — Благодаря, господа, искрено вярвам, че това решение ще даде добри резултати — каза Сам.
    По-късно, още същия ден, той повика Силия.
    — Ти продължаваш напред — започна той без излишни въведения. — Международният сектор вече остава зад гърба ти. Твоята нова длъжност е специален помощник на президента и ти ще бъдеш дясната ми ръка при създаването на британския изследователски институт.
    — Съгласна — потвърди Силия. Тази новина я зарадва много, макар че тя отговори със същия суров тон. Явно, мислеше си, много проблеми тежат на главата на Сам. Вече бе съвсем оплешивял, само около ушите и на тила му бе останала малко коса. Силия предвкусваше семейното тържество тази вечер, след като съобщи новината на Андрю.
    Тя запита:
    — Кога ще започна?
    И пресметна наум колко време ще е необходимо, за да предаде сегашната си длъжност. Един месец щеше да е достатъчен.
    — Предпочитам още този следобед, но ще трябва да ти подготвим кабинет. Така че нека започнем утре в девет часа сутринта.


    — Това твое назначение няма да бъде за дълго — й обясни на другия ден Сам. — Главната ти задача ще бъде да помогнеш за основаването на британския изследователски институт, да го осигурим с кадри и да започне работа. Бих желал това да стане в срок до една година, макар че колкото по-рано, толкова по-добре. После в най-кратък срок ще ти предложа нещо друго.
    Приоритетните задачи, продължи указанията си Сам, ще бъдат да се намери английски учен, който да оглави института, да се избере подходящо място и да се закупи или наеме сграда. За предпочитане бе да се намери готова постройка, която да се приспособи бързо за новото й предназначение.
    Всичко трябваше да се уреди възможно най-скоро. Затова Силия бе тъй ненадейно преместена от международния сектор. Сам лично пое грижата да се занимае с издирване на авторитетен и способен научен директор, макар че Силия щеше да помага, когато се наложеше. С останалите въпроси щеше да се занимава тя и да дава предложения, които Сам и другите ръководители да обсъдят.
    Сам и Силия щяха да заминат за Англия следващата седмица. Преди това предстоеше да се посъветват с Винсънт Лорд, който въпреки отрицателното си отношение към проекта, имаше добра представа за науката и учените във Великобритания и можеше да препоръча някои кандидати.
    Консултацията с доктор Лорд се състоя след няколко дни в кабинета на Сам. Присъстваше и Силия.
    За нейна изненада Винс Лорд се отзова с готовност, дори приятелски, разбира се, доколкото бе способен на това. За разлика от Силия, Сам познаваше историята на въпроса и разбра на какво се дължи тази промяна. След като „Фелдинг-Рот“ щеше да развива изследователска дейност във Великобритания, Лорд искаше да я контролира. Сам обаче продължаваше да бъде категорично против.
    — Аз подготвих списък на потенциални кандидати-обясни Винс. — Трябва да се свързвате с тях дискретно, понеже са университетски преподаватели или работят с наши конкуренти.
    Сам и Силия прегледаха списъка, в който имаше осем имена.
    — Ще бъдем дискретни — обеща Сам. — Но ще действаме бързо.
    — Докато сте там, предлагам да видите и още нещо-каза Лорд и извади от една папка писма, защипани с кламер. — Кореспондирам си с млад учен от Кеймбриджкия университет. Заел се е с интересна работа върху умственото стареене и болестта на Алцхаймер, но е останал без пари и иска субсидия.
    — Болестта на Алцхаймер ли? — запита Силия. — Нали когато мозъкът престане да функционира?
    Лорд кимна.
    — Част от него. Губи се паметта. Започва бавно и постепенно се влошава.
    Въпреки първоначалната си неприязън към Силия, той трябваше да приеме присъствието й като постоянна, неизбежна и най-важното — влиятелна фигура. Затова не виждаше смисъл да продължава конфронтацията с нея. Между двамата имаше напредък — говореха си на малки имена. Отначало трудно, но вече бяха свикнали.
    Сам взе писмата от Лорд, погледна ги и прочете на глас:
    — Доктор Мартин Пийт-Смит.
    Подаде ги на Силия и запита Винс:
    — Препоръчваш ли да му отпуснем стипендия?
    Директорът на научните изследвания сви рамене:
    — Това е дълга история. Болестта на Алцхаймер тормози учените още от 1906 година, когато диагнозата е била поставена за пръв път. Пийт-Смит сега изследва процеса на стареене на мозъка и се надява в хода на работата да открие причината за болестта.
    — Какви са шансовете?
    — Малки.
    — Можем да му отделим малко пари — сподели Сам. — Ако ни остане време, ще говоря с него. Но първо ще се занимаем с нашите задачи.
    Докато четеше внимателно писмата, Силия запита:
    — Какво мислите за Пийт-Смит като един от кандидатите за директор на института?
    Лорд погледна учудено и отговори:
    — Не.
    — Защо не?
    — Много е млад.
    Силия пак се наведе към писмата.
    — Той е на трийсет и две години — каза тя и се усмихна. — Вие не бяхте ли горе-долу на толкова, когато постъпихте на работа тук?
    Отговорът му бе троснат, с нотка на обичайната раздразнителност:
    — Обстоятелствата бяха различни.
    — Нека да поговорим за другите — намеси се Сам, вземайки списъка на кандидатите. — Винс, кажи по няколко думи за тях.

9

    Юни, 1972 година. Лондон сияеше великолепен и пъстър. Силия не можеше да му се нарадва.
    В парковете и градините ухаеха безброй цветя — рози, люляк, азалия, перуники. Туристи и лондончани се наслаждаваха на топлите слънчеви лъчи. Изнасянето на знамената с тържествен развод на караула по случай рождения ден на кралицата бе ослепително, бляскаво празненство с участието на голям сборен духов оркестър. В „Хайд Парк“ елегантно облечени ездачи галопираха изящно по алеята „Ротън Роу“. Наблизо край тясното езеро Сърпънтайн играеха деца и хвърляха храна на патиците, които деляха водния си дом с шумно къпещи се хора. Прочутото дерби в Епсом бе преминало на фона на традицията и стила, сред много вълнения, а победителите бяха — младият кон Роберто и жокеят Лестър Пиго, който за шести път спечели първенството на това ежегодно събитие в конния спорт.
    — Тук по това време човек няма никакво настроение за работа — сподели Силия със Сам. — Струва ми се, че аз трябва да плащам на компанията, дето ме е изпратила в Лондон.
    Отседнала в хотел „Баркли“ на Найтсбридж, тя посети през последните седмици над десетина възможни места за научноизследователския институт на „Фелдинг-Рот“. Бе пристигнала сама, Понеже Андрю не успя да се откъсне от ежедневните си ангажименти. Сам и Лилиан Хоторн бяха настанени в хотел „Клариджис“.
    През третата седмица на юни Силия пристигна в техния апартамент, за да разкаже къде е била и да направи едно предложение.
    — Както знаеш, обикалях из цяла Англия и мисля, че най-подходящото място за института е в Харлоу, Есекс — се обърна тя към Сам.
    — Никога не съм чувала за Харлоу — обади се Лилиан.
    — Понеже Харлоу е било малко село — обясни Силия. Сега е едно от трийсетината селища, обявени от правителството за т.нар. нови градове, чиято цел е да премести промишлените предприятия и населението извън големите урбанистични центрове.
    Тя продължи да разказва на Сам:
    — Мястото отговаря на всички наши изисквания. Близо е до Лондон, има бърза железопътна връзка със столицата, хубави пътища и летище сравнително недалеч от града. Няма проблеми по отношение на жилища и училища и е заобиколено с просторна извънградска зона-великолепно място за настаняване на работещите в института.
    — А сграда? — запита Сам.
    — И за нея имам сведения — Силия погледна бележника си. — Една компания, „Комтръст“, която произвежда малки съобщителни съоръжения — вътрешни телефонни уредби, алармени инсталации и подобни неща — построила фабрика в Харлоу, но поради финансови затруднения не може да я експлоатира. Сградата има площ почти колкото ни трябва и изобщо не е била използвана. „Комтръст“ иска да я продаде веднага срещу заплащане в брой.
    — Възможно ли е да се преустрои в лаборатория?
    — Много лесно — тя разгъна няколко чертежа. — Ето плановете. Разговарях и с предприемач.
    — Докато разговаряте на тая скучна тема, аз отивам на покупки в Хародс — реши Лилиан.
    След два дни Сам и Силия тръгнаха за Харлоу. Докато той се промъкваше с наетия ягуар през сутрешния поток от автомобили, Силия четеше новия брой на „Интернешънъл хералд трибюн“.
    Отложените преговори за мир във Виетнам скоро щяха да продължат в Париж, предсказваше един репортер на първа страница на вестника. В Мериленд благополучно бе изваден куршум от гръбнака на Джордж Уолас, губернатор на Алабама, станал преди месец жертва на опит за убийство. Президентът Никсън уверяваше американците в правилността на новата си оценка за положението във Виетнам — „Ханой губи своята отчаяна игра“.
    Едно съобщение от Вашингтон, което явно предизвикваше необикновен интерес, описваше нападение и обир на седалището на Демократическата партия в някакво място, наречено Уотъргейт. Не представляваше нищо интересно. Силия не му обърна внимание и остави вестника.
    Тя запита Сам:
    — Как преминават срещите и разговорите ти?
    — Незадоволително — направи гримаса той, — твоята работа върви по-добре.
    — Местата и сградите са по-лесни от хората — припомни тя.
    Сам търсеше по списъка на Винсънт Лорд кандидат за директор на научния институт.
    — Болшинството са нещо като Винс, вече влезли в някакви свои релси, с високо мнение за себе си, макар че са прехвърлили най-плодотворните години за изследователска работа. Иска ми се да намеря човек с интересни идеи, разбира се, висококвалифициран и по възможност млад.
    — Как ще разбереш, че си намерил точно такъв човек?
    — Ще разбера — увери я той и се усмихна. — Може би е също като любовта. Не знаеш защо се влюбваш. А щом се влюбиш, просто знаеш, че обичаш.
    Трийсет и шесткилометровият път до Харлоу бе изключително оживен. След като се отделиха от магистралата А414, навлязоха в местност с широки тревисти булеварди, минаващи край хубави къщи и просторни ливади. Индустриалните райони бяха дискретно изолирани от жилищните квартали и местата за отдих. Бяха запазени някои стари структури. Когато стигнаха до една църква от единадесети век, Сам спря ягуара и предложи:
    — Хайде да се поразходим.
    — Тук има много старини — обясни Силия, докато разглеждаха околността, съчетаваща традиция и съвременност. — Има находки от каменната ера, датиращи преди двеста хиляди години. Тук са живели саксонци. Харлоу на саксонски означава „хълмът на армията“. А през първи век на нашата ера римляните основали свое селище и построили храм.
    — Ще се опитаме и ние да прибавим нещо към историята на Харлоу — усмихна се Сам. — Хайде сега да видим фабриката, за която ми разказа.
    Тя посочи на запад:
    — Ето там, зад онези дървета. Това е индустриален район, наричат го Куличките.
    — Добре. Нека да го видим.
    Вече минаваше десет часа.
    Сам спря автомобила и огледа смълчаната безлюдна сграда. Една част, проектирана за изложбена зала и канцеларии, бе от стъкло и бетон, на два етажа. Останалото бе просторен цех от метални конструкции. Даже отвън той можеше да разбере, че информацията на Силия е вярна — помещението лесно щеше да се преустрои в изследователски лаборатории.
    Наблизо пред тях бе спрял друг автомобил. Една от вратите му се отвори, един топчест мъж излезе от него и дойде при ягуара. Силия го представи — господин Ламар от компанията за търговия с недвижими имоти, когото бе помолила да ги чака тук.
    След ръкостисканията Ламар извади връзка ключове и ги раздрънка.
    — Не се купува плевник, преди да се види сламата-шеговито подметна той.
    Тримата влязоха през главния вход.
    След половин час Сам дръпна Силия настрана и прошепна:
    — Ще ни свърши много добра работа. Можеш да кажеш на този човек, че проявяваме интерес. После нареди на нашите адвокати да започнат работа. Помоли ги да уредят всичко по най-бързия начин.
    Той се прибра в ягуара, докато Силия се уточняваше с Ламар. Когато и двамата бяха в автомобила, Сам й каза:
    — Забравих да те предупредя, че продължаваме за Кеймбридж. Понеже Харлоу е по средата на пътя, уговорих среща с доктор Пийт-Смит. Оня, който се е заел да изследва умственото стареене и болестта на Алцхаймер. Дето е поискал субсидия.
    — Радвам се, че си намерил време за него — отвърна тя. — Не беше съвсем сигурен, че ще успееш да го видиш.


    След едночасово пътуване пак през живописна местност, окъпана от щедро слънце, те се озоваха на улица „Тръмпингтън“ в Кеймбридж някъде по обяд.
    — Красив старинен град — каза Сам. — Отляво е Питърхаус, най-старият колеж. Идвала ли си в Кеймбридж?
    Възхитена от старите исторически сгради, издигнати една до друга, Силия отговори тихо:
    — Не.
    Сам бе резервирал маса за обяд в хотел „Гардън Хаус“. Мартин Пийт-Смит щеше да ги намери направо там.
    Живописният хотел се намираше в романтична местност близо до просторния парк „Бекс“, от който се откриваше великолепна гледка към задната страна на редица колежи и към река Кам. По нея спокойно се носеха по не винаги сигурния си път плоскодънни лодки.
    Във фоайето на хотела пръв ги позна Пийт-Смит и отиде при тях. Той бе набит млад човек, с буйна руса коса, нуждаеща се от гребен; бърза момчешка усмивка раздвижваше грубоватото му широко лице. Всичко друго, но не и красавец, помисли си Силия, но почувства пред себе си силна, целеустремена личност.
    — Госпожа Джордан и господин Хоторн, предполагам? — решителният, културен и искрен глас подхождаше на интелигентния вид на Пийт-Смит.
    — Точно така — обади се Силия. — Само че в обратен ред, ако трябва да се съблюдава йерархията.
    Отново мигновена усмивка.
    — Ще се постарая да го запомня.
    Докато си разменяха ръкостискания, Силия забеляза, че Пийт-Смит е облечен във вехтичко сако от туид, с по една кръпка на лактите и с оръфани маншети, а сивите му панталони бяха изцапани и измачкани. Прочел веднага мислите и, той без стеснение каза:
    — Идвам направо от лабораторията, госпожо Джордан. Имам си и костюм. Ако се срещнем след работа, ще го облека.
    Силия се изчерви.
    — Чувствам се неловко, извинете ме за неучтивостта.
    — Няма защо, аз само искам да бъда наясно — усмихна се подкупващо той.
    — Добър принцип — намеси се Сам. — Хайде да обядваме.
    От масата им се виждаше една розова градина и зад нея — реката. Поръчаха си напитки — Силия, както обикновено, дайкири, Сам — едно мартини, Пийт-Смит — чаша бяло вино.
    — Доктор Лорд ми разказа за вашето изследване-започна Сам. — Разбирам, че сте поискал субсидия от „Фелдинг-Рот“, която да ви даде възможност да продължите.
    — Точно така — потвърди Пийт-Смит. — Проектът ми е свързан с изследване на умственото стареене и болестта на Алцхаймер, но не е осигурен с пари. Университетът не разполага със средства, или поне не е склонен да финансира мен и затова трябваше да потърся друга възможност.
    — Обичайно явление — увери го Сам. — Нашата компания предоставя субсидии за академични изследвания, които според нас си заслужават. Хайде да поговорим по този въпрос.
    — Добре — за пръв път доктор Пийт-Смит прояви едва забележимо вълнение. Вероятно, помисли Силия, защото субсидията бе за него жизненоважна.
    Той запита:
    — Нека започнем с болестта на Алцхаймер — доколко сте запознати с нея?
    — Съвсем малко — отговори Сам. — Да кажем почти никак.
    Младият учен кимна.
    — Тя не е от модерните болести, по-точно още не е станала. Също така не се знае причината за заболяването, има само предположения.
    — Предимно възрастни хора страдат от нея, нали? — запита Силия.
    — Да, хората на петдесет години и особено над шейсет и пет. Болестта на Алцхаймер може да засегне и по-млади. Регистрирани са заболявания на двадесет и седем годишни пациенти.
    Той отпи от виното си и продължи:
    — Болестта започва постепенно. Най-напред изневерява паметта. Забравят се обикновени неща, например как се стягат връзките на обувките или за какво е електрическият ключ или къде трябва да седне за обяд. После състоянието се влошава, болните забравят все повече и повече. Често не могат да познаят никой от близките си, дори съпруга или съпругата си. Забравят как се яде и трябва да ги хранят. Не винаги могат да си поискат вода, когато ожаднеят. Често пъти са невъздържани, а при по-тежките случаи — буйстват и рушат. Накрая умират от тази болест, но след десет-петнайсет години — най-трудният период, особено за близките, които живеят заедно с болния.
    Пийт-Смит замълча и добави:
    — Само след аутопсия може да се разбере какво става в мозъка на пациента. Болестта засяга нервни клетки в кортекса, центровете на сетивата и паметта. Предизвиква усуквания и разрушаване на нервни влакна и клетки. Води до насищане на мозъка с малки частици, наречени плаки.
    — Чел съм някои неща от вашето изследване, но бих искал да ми кажете какво направление сте избрали? — запита Сам.
    — Генетично. И понеже болестта на Алцхаймер не може да се изследва на опитни животни — доколкото знам нито едно животно не страда от подобно заболяване, изследванията ми се свеждат до химията на процеса на умственото стареене. Сигурно знаете, че се занимавам с нуклеиновите киселини.
    — Позабравила съм химията, но доколкото си спомням, те са „градивните елементи“ на ДНК, от която са съставени нашите гени — каза Силия.
    — Правилно. Не сте я позабравили — усмихна се Пийт-Смит. — Доста вероятно е медицината да постигне напредък, след като разберем по-добре химията на ДНК, която да ни покаже как действат гените и защо понякога се отклоняват в погрешна посока. Това именно проучвам сега с опити върху млади и стари плъхове и търся да открия разликите в зависимост от възрастта, в тяхната информационна РНК, която е матрица, съставена от ДНК.
    Сам го прекъсна:
    — Но болестта на Алцхаймер и нормалният процес на стареене са две различни неща, нали?
    — Така изглежда, но може би някои процеси се застъпват.
    Пийт-Смит замълча и Силия почувства, че той организира мислите си като учител, в по-прости, неакадемични изразни средства.
    — Една жертва на болестта на Алцхаймер може по рождение да има отклонения в своята ДНК, която съдържа кодираната генетична информация. Друг обаче, роден с по-нормална ДНК, може да я промени при увреждане на нейната околна среда — човешкото тяло. Например от тютюнопушене или нездравословно хранене. За известно време вграденият в човешкия организъм механизъм за коригиране на ДНК се заема със защитна функция, но в процеса на остаряване тази генетична корекционна система може да се забави или изобщо да спре да функционира. Част от отговорите, които търся с моите изследвания, са свързани с изясняване причините на това забавяне…
    След като го изслушаха, Силия каза:
    — Вие по природа сте роден за учител. Харесва ви да преподавате, нали?
    Пийт-Смит се изненада:
    — В университета се предполага човек да се занимава и с преподаване. Но да, харесва ми.
    Още една характерна черта в интересната личност на този човек, реши Силия. И запита:
    — Започвам да разбирам въпросите. Колко далеч сте от отговорите?
    — Сигурно трябва да се изчислява в светлинни години. От друга страна, може и да сме близко — на лицето му светкавично се появи неговата свойствена усмивка. — Това е риск за онези, които отпускат субсидия.
    Разговорът прекъсна, за да си изберат от предложеното им меню. После Пийт-Смит каза:
    — Надявам се, че ще посетите моята лаборатория. Там мога да ви обясня по-добре какво се опитвам да направя.
    — На това разчитаме — отвърна Сам. — Тръгваме веднага след обяда.
    Докато се хранеха, Силия запита:
    — Каква длъжност заемате в университета, доктор Пийт-Смит?
    — Назначен съм за преподавател, почти равностойно на асистент в Америка. Това означава, че ми се осигурява лабораторна площ в сградата на факултета по биохимия, лаборант на разположение и свобода да се занимавам с научни изследвания по мой избор — той поспря и добави: — Свобода в смисъл, ако мога да намеря финансова подкрепа.
    — Субсидията, за която става дума, беше, струва ми се, поискана в размер на шейсет хиляди долара? — заинтересува се Сам.
    — Да. Тя ще се разпредели за три години и представлява най-малкото, с което мога да се оправя — да купя съоръжения и животни, да назнача трима лаборанти и да правя набелязаните опити. В тази сума не се предвижда нищо за мен лично. — Лицето на Пийт-Смит посърна. — Но това няма значение, сумата е огромна, нали?
    Сам кимна замислен.
    — Да, огромна.
    Но това не беше вярно. Сам и Силия отлично знаеха, че шейсет хиляди долара е дребна сума в сравнение с годишните разходи за научни изследвания на „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс“ или други големи фармацевтични фирми. Както винаги въпросът беше: Има ли убедителна търговска перспектива в проекта на доктор Пийт-Смит, за да оправдае такова капиталовложение?
    — Струва ми се, че сте посветили много от силите си на болестта на Алцхаймер. Имахте ли някакви специални съображения, когато решихте да започнете работа в тази област? — полюбопитства Силия.
    Младият учен се поколеба, но срещайки нейния поглед, отговори:
    — Майка ми е на шейсет и една година, госпожо Джордан. Аз съм единственото й дете и ни свързва дълбока обич. Тя страда от болестта на Алцхаймер от четири години и състоянието й се влошава. Баща ми се грижи за нея през цялото време, а аз почти всеки ден отивам да я видя. За съжаление, тя вече не ме познава.


    Факултетът по биохимия към Кеймбриджкия университет се намираше в триетажна сграда от червени тухли с фугирана зидария, в неоренесансов стил. Разположена на „Тенис корт роуд“, тиха уличка, без тенис корт, тя правеше впечатление с опростените си форми. Мартин Пийт-Смит, дошъл на обяда с велосипед — изглежда това бе стандартният транспорт на хората в Кеймбридж — енергично въртеше педалите пред следващия го ягуар.
    При главния вход на сградата, където тримата отново се събраха, Пийт-Смит предупреди:
    — Не бива да се изненадвате, че нашите условия тук не са най-добрите. Винаги сме много хора с малко площ-отново бързата усмивка — и обикновено с малко пари. Понякога външните посетители остават поразени, като видят къде и как работим.
    Въпреки предупреждението, след минути Силия бе потресена от гледката.
    Когато Пийт-Смит се отдалечи за малко от тях, тя прошепна на Сам:
    — Това място е ужасно, прилича на тъмница! Как е възможно тук да се работи нормално?
    От входната врата бяха слезли по една стълба в сутерена. Коридорът бе мрачен, а стаичките от двете му страни — мръсни, разхвърляни и задръстени с остарели съоръжения. Пийт-Смит ги бе въвел в една лаборатория — не по-голяма от кухничка и обясни, че това е едно от двете му помещения, които ползва заедно с друг преподавател, разработващ съвсем различен проект.
    Колегата, с когото деляха лабораторията, влезе и излезе няколко пъти с помощника си — обстановка, при която трудно можеше да се води разговор насаме.
    Лабораторията бе обзаведена със стари дълги дървени маси, сложени една до друга, за да се използва най-рационално пространството. Над тях имаше старовремски инсталации за газ и електричество. Отгоре висяха свободно и вероятно не много безопасно, кабели, свързани с трансформатори и много контакти. По стените бяха монтирани грубо изработени рафтове, натъпкани до горе с книги и бракувана апаратура. Силия забеляза няколко старомодни колби, подобни на онези, с които бе работила преди деветнадесет години като студентка по химия. На една от масите имаше импровизирано барче, а пред него — дървено кресло с извита облегалка. Виждаха се и няколко неизмити чаши.
    На другата маса бяха наредени телени кафези и във всеки от тях се намираха два по два около двадесетина плъха в различно състояние на активност.
    Личеше, че подът от доста време не е почистван. Също и прозорците — тесни и високи, откриваха гледка към гумите на паркираните в двора автомобили. Потискаща обстановка.
    — Външният вид няма значение — успокои я Сам. — Не забравяй, че голяма част от историята на науката е изкована тук. Из тези помещения са работили и обикаляли лауреати на Нобелова награда.
    — Точно тъй — бодро се намеси Мартин Пийт-Смит, който се върна навреме, за да чуе последната мисъл. — Един от тях бе Фред Зангер, открил в лабораторията над нас аминокиселинната структура на инсулиновите молекули.
    Той забеляза, че Силия гледа към старите апаратури.
    — В академичните лаборатории никога нищо не се хвърля, госпожо Джордан, понеже не се знае кога пак ще потрябва. Необходимостта ни кара да импровизираме и да си правим сами „оборудване“.
    — Същото се отнася и за американския академичен свят — обясни Сам.
    — Е, да, но всичко тук сигурно е твърде различно от лабораториите, в които сте работили и двамата — възрази Пийт-Смит.
    Спомняйки си за просторните, безупречно чисти и богато съоръжени лаборатории на „Фелдинг-Рот“ в Ню Джързи, Силия потвърди:
    — Откровено казано, да.
    Пийт-Смит бе донесъл две табуретки. Предложи дървеното кресло на Силия, едната табуретка на Сам и седна на другата.
    — Справедливостта изисква да ви кажа, че това, което се опитвам да правя тук, е свързано не само с проблеми на науката, но и с изключително трудна методика. Трябва да се намерят средства за пренасяне информация от ядрото на една мозъчна клетка към оня механизъм на същата клетка, който произвежда протеини и пептиди…
    Докато обясняваше, той се разгорещи и премина към научния жаргон:
    — …вземаме обща смес от информационна РНК на млади и стари плъхове и я поставяме в свободна от клетки система… създава се възможност матриците РНК да произвеждат протеини… една дълга верига на информационна РНК да бъде код на много протеини… после протеините се отделят чрез електрофореза… една възможна техника би могла да използва ензим обратна транскриптаза… тогава ако молекулите на РНК и ДНК не се комбинират, това означава, че старият плъх е загубил генетична способност и по този начин ще започнем да изучаваме кои пептиди се променят… и в края на краищата ще търсим един-единствен пептид…
    Той говори повече от един час, прекъсван от компетентните конкретни въпроси на Сам, което направи силно впечатление на Силия. Въпреки че нейният шеф нямаше научна подготовка, през годините на работа във „Фелдинг-Рот“ бе усвоил много от тънкостите на науката, свързана с ежедневната му практика и резултатът бе налице.
    Постепенно ентусиазмът на Пийт-Смит се предаде на Сам и Силия. И докато младият учен говореше — ясно, стегнато — и явно разкриваше един дисциплиниран и организиран ум, уважението им към него растеше.
    Накрая той посочи плъховете:
    — Тези тук са съвсем малко. Имаме още няколко стотин във вивариума.
    Пийт-Смит побутна някакъв кафез и един едър заспал плъх се размърда.
    — Този възрастен господин е на две години и половина — равносилно на седемдесет години при човека. Днес е последният му ден. Утре ще го пожертваме и ще сравним химията на неговия мозък с тази на плъхче, родено преди няколко дни. Но за да се получат търсените отговори, са необходими много плъхове, много химични анализи и още повече време.
    Сам кимна с разбиране:
    — От собствен опит знаем да ценим ролята на фактора време. А сега да обобщим, докторе, как ще формулирате вашата дългосрочна цел?
    Преди да отговори, Пийт-Смит помисли. После внимателно започна:
    — Да открия чрез непрекъснато генетично изследване мозъчен пептид, който засилва паметта у младите хора, но в процеса на стареене на същите хора не се произвежда повече в човешкия организъм. Щом открием и изолираме такъв пептид, ще се научим да го произвеждаме с методите на генетиката. После може да се дава на хора от всички възрасти, за да се сведе до минимум загубата на памет, забравянето, дори да се предотврати умственото стареене.
    Спокойното обобщение бе направено толкова внушително, с такава дълбока убеденост и същевременно без никаква нотка на самохвалство, че нито един от двамата гости нямаше желание да наруши последвалото мълчание. Въпреки неприветливата обстановка, Силия имаше чувството за съпреживян незабравим миг, в който се твори историята на науката.
    Сам заговори пръв.
    — Доктор Пийт-Смит, вие вече имате субсидията. Одобрява се в този момент и в искания от вас размер.
    Пийт-Смит се озадачи:
    — Искате да кажете… толкова лесно ли е… просто ей тъй?
    Беше ред на Сам да се усмихне.
    — Като президент на „Фелдин-Рот Фармъсютикълс“ аз имам известни правомощия. И понякога изпитвам удоволствие да се възползвам от тях.
    И след миг добави:
    — Единственото условие е обичайното, поставяно при тези споразумения. Бихме желали да научаваме за постигнатото от вас периодически и да получим първия сигнал за всеки препарат, който сте в състояние да произведете.
    Пийт-Смит кимна.
    — Естествено. Това се подразбира.
    Той все още имаше вид на замаян.
    Сам протегна ръка и младият учен я стисна.
    — Поздравления и голям успех!


    След половин час, вече време за чай, по покана на Мартин — тримата бяха минали на малки имена — те се изкачиха във фоайето на факултета, където на колички се сервираше чай с бисквити. Триото, с чаши и чинийки в ръце, се запъти към факултетната чайна, която по обясненията на Мартин бе социалното средище на учени и преподаватели от факултета и на техни гости.
    В чайната, гола и неугледна като другите помещения, имаше дълги маси и дървени столове, много хора и голям шум. Учените бяха от всякакъв вид, пол, калибър и възраст, а от разговорите им се чуваха откъслечни фрази, които нямаха нищо общо с науката. Няколко души разискваха недостига на места за паркиране. Един възрастен член на факултетния съвет ожесточено протестираше, че фаворизирането на някакъв по-младши колега го лишавало от полагащото му се място за неговия автомобил, в двора на факултета. До тях брадат ентусиаст в бяло съобщаваше за „сензационна“ разпродажба, обявена от един търговец на вина в Кеймбридж; препоръчваше се значително количество „мьорсо“. Трета група извършваше „дисекция“ на новия филм в града — „Кръстникът“ — с участието на Марлон Брандо и Ал Пачино.
    След сложни манипулации и леки размествания на няколко седнали, Мартин Пийт-Смит успя да настани гостите си в едно ъгълче.
    — Винаги ли е така? — полюбопитства Силия.
    Мартин се усмихна:
    — Почти. И като че ли всички идват тук. Това е единствената възможност да се видят.
    — Струва ми се, че вашата система в тази сграда не осигурява условията за уединение — каза Сам.
    Мартин сви рамене:
    — Това понякога създава неудобства. Но човек свиква.
    — Трябва ли да се свиква с това?
    И понеже не получи отговор, Сам продължи тихо, за да не го чуват седящите до тях:
    — Мислех си, Мартин, дали не бихте предпочели да вършите същата работа, но при много по-добри условия, с повече улеснения и помощ?
    По лицето на Мартин се изписа пестелива усмивка:
    — По-добри условия, но къде?
    — Имам предвид, както вече се досещате, да напуснете университета в Кеймбридж и да дойдете да работите с нас във „Фелдинг-Рот“. Ще ви се осигурят много удобства, а пък и във Великобритания ние проектираме…
    — Извинете, мога ли да запитам? — прекъсна го Мартин с известно безпокойство в гласа.
    — Разбира се.
    — Субсидията от вашата компания зависи ли от това?
    — Категорично не! Вие вече имате субсидията без никакви други условия, освен онова, за което се споразумяхме. По този въпрос разчитайте на думата ми.
    — Благодаря. Малко се разтревожих — сърдечната момчешка усмивка се върна на лицето му. — Не желая да бъда неучтив, но мисля, че ще спестя време и на двама ни, ако ви кажа едно нещо.
    Силия се обади първа:
    — Кажете!
    — Аз съм академичен учен и възнамерявам да остана такъв — продължи Мартин. — Не искам да се впускам в подробности, но една от причините е свободата. Имам предвид свободата да се занимавам с изследвания по свой избор, без натиска на търговските съображения.
    — При нас ще имате свобода… — отговори Сам, но спря, виждайки, че Мартин поклаща глава.
    — Ще трябва да се вземат под внимание и търговските фактори, нали? Бъдете откровен!
    Сам призна:
    — Е, да, от време на време, някои неща. В края на краищата ние сме хора на бизнеса!
    — Точно така. Но тук не съществуват търговски съображения. Чиста наука, търсене на истини. Аз искам да вървя по този път. Желаете ли още чай?
    — Не, благодаря — отговори Силия. Сам също поклати глава. Тримата станаха и излязоха.
    Навън, пред спрелия ягуар на „Тенис корт роуд“, Мартин каза на Сам:
    — Благодаря за всичко, включително и за предложената работа. И на вас също, Силия. Но аз ще остана в Кеймбридж, който с изключение на тази сграда е красив град.
    — Беше ми приятно — отвърна Сам. — А за работата при нас — напълно ви разбирам, макар че съжалявам.
    Той влезе в автомобила. Силия, седнала до Сам, каза през отворения прозорец на Мартин:
    — Кеймбридж наистина е красив град. За пръв път идвам тук. Искаше ми се, ако остане време, да го поразгледам.
    — Един момент! — извика Мартин! — Колко време ще останете в Англия?
    Тя се замисли.
    — Ами, сигурно още две седмици.
    — Защо някой ден не дойдете пак? Дотук се стига лесно. Много ще ми е приятно да ви разведа из Кеймбридж.
    — Много бих желала — отвърна Силия.
    Докато Сам включваше стартера на двигателя, те се уточниха посещението да стане след десет дни — по-следващата неделя.


    В ягуара по обратния път към Лондон Силия и Сам мълчаха, заети със собствените си мисли. След като излязоха от Кеймбридж и тръгнаха на юг по А10, Силия тихо каза:
    — Ти го искаш, нали? Искаш го да ръководи нашия институт?
    — Разбира се — потвърди рязко Сам с разочарование в гласа. — Той е забележително момче, според мен изключително способен, най-добрият от всички, с които разговарях тук. Жалко, Силия, че не можем да го приобщим към нас! Той си е университетски учен и такъв ще си остане. Ти го чу какво каза и явно нищо не може да промени решението му.
    — Не съм сигурна — замислено каза тя. — Просто не съм съвсем сигурна.

10

    През следващите дни Сам и Силия посветиха времето си на организационни и технически въпроси, свързани с бъдещия научен институт на „Фелдинг-Рот“ в Харлоу. Работата им, макар и необходима, никак не ги задоволяваше. Освен това и двамата бяха угнетени от смътното чувство на безизходица, породено, от една страна, от убеждението им, че Мартин Пийт-Смит е най-добрият избор за директор на института, от друга — от категоричното му решение в никакъв случай да не заменя академичната си кариера с работа в промишлеността.
    Няколко дни след посещението им в Кеймбридж Сам сподели:
    — Срещнах се с още кандидати, но никой не е от калибъра на Пийт-Смит. За съжаление не мога да намеря друг като него.
    Когато Силия му припомни, че ще се види с Мартин следващата неделя, Сам кимна мрачно:
    — Естествено, направи каквото можеш, но аз съм песимист. Този човек решително се е отдал на науката и се вслушва само в собствения си ум. Каквото и да говориш с него, за пари не му споменавай — имам предвид заплатата, която бихме му дали. И без да му казваме, той знае, че е много по-голяма в сравнение с онова, което получава сега. Иначе може да прозвучи като намерение да бъде купен и ще ни вземе за още двама тъпи американци, убедени, че всичко на този свят може да се постигне с пари.
    — Но Сам, ако Мартин беше приел да работи във „Фелдинг-Рот“, все пак в даден момент трябваше да се разисква и въпросът за заплатата — възрази Силия.
    — В даден момент, да. Но не в началото, понеже парите никога няма да бъдат основен въпрос. Вярвай ми, Силия, знам колко чувствителни са тези академични плъхове и ако, както се надяваш, има някакъв шанс Мартин да промени решението си, нека да не го проиграваме с груб ход!
    — Интересно ми е какво говорят цифрите? — запита Силия.
    Сам се замисли.
    — По моя информация, Мартин получава горе-долу две хиляди и четиристотин английски лири годишно, т.е. около шест хиляди долара. Като начало при нас ще му плащаме четири, до пет пъти повече — да кажем двадесет и пет, тридесет хиляди долара, освен премиалните.
    Силия тихо подсвирна:
    — Не знаех, че разликата е толкова голяма.
    — Хората на науката обаче знаят. И въпреки това не се отказват от академичното поприще, защото са убедени, че имат по-голяма интелектуална свобода, а специално научните изследователи — по-голяма „чистота на изследователската работа“ при университетски условия. Ти чу, когато Мартин говореше за „търговските съображения“ и се опълчи против тях.
    — Да, чух — потвърди тя. — Но ти му възрази — каза, че не играят голяма роля.
    — Понеже съм от другата страна — на търговците, и интересите налагат да мисля така. Между нас казано, признавам, че Мартин може би е прав.
    Силия колебливо добави:
    — За много неща съм съгласна с теб, но не и за това.
    Разговорът не я удовлетвори и тя мислено се връщаше към него отново и отново. И реши да застане на „друго мнение“ — според съчинения от нея израз.
    В събота, един ден преди да тръгне за Кеймбридж, Силия разговаря по телефона с Андрю и децата. През едномесечния си престой в Англия тя им се обаждаше по два пъти в седмицата. От сравнително дългата раздяла те се бяха затъжили един за друг и с нетърпение очакваха наближаващата среща. Силия възнамеряваше да се прибере в къщи след по-малко от една седмица. Говориха за обичайните новини в семейството и после тя каза на Андрю за доктор Пийт-Смит, за нейното разочарование от отказа му и за мнението на Сам.
    Накрая добави, че на другия ден ще се види с Мартин.
    — Смяташ ли, че би променил решението си? — заинтересува се Андрю.
    — Инстинктът ми подсказва, че е възможно, но нямам представа как да стане. Не искам в никакъв случай утре, когато говоря с него, да направя погрешна стъпка.
    От другия край на телефонната линия настъпи мълчание. Силия просто усещаше как съпругът й се съсредоточава и обмисля всички съображения. Най-сетне той се обади:
    — Отчасти Сам е прав, но може би не напълно. Като съдя по опита си, не е обидно да покажеш някому, че има висока цена. Всъщност, изглежда, това се нрави на повечето от нас, даже и да нямаме намерение да приемем парите, които ни предлагат.
    — Продължавай! — помоли го тя. Силия ценеше мъдростта му и неговото умение при всяко положение да схване същината на въпроса.
    — От теб разбирам, че Пийт-Смит е прям човек — каза Андрю.
    — Точно така.
    — Тогава предлагам да постъпиш с него по същия начин. Усложняваш ли нещата, опитваш ли се да го надхитриш, можеш сама да си попречиш. Освен това, Силия, усукването не е в твоя стил. Бъди вярна на себе си. Ако е нормално да се говори за пари или за нещо друго, действай без заобикалки!
    — Андрю, скъпи, какво щях да правя без теб! — възкликна тя.
    — Нищо от изключителна важност, надявам се — отвърна той и добави: — След като ми каза за утре, признавам, мъничко ревнувам, че ще бъдеш с Пийт-Смит.
    Силия се засмя:
    — Това е само бизнес! И така ще си остане.
    Беше неделя. Сама в първокласно купе за непушачи на един от ранните сутрешни влакове за Кеймбридж, Силия отпусна глава върху възглавничката на креслото. В приятното състояние на отмора тя реши да използва пътуването — един час и четвърт — за да обмисли нещата.
    Сутринта бе взела такси от хотела до гарата на „Ливърпул стрийт“ — мрачно викторианско наследство — строена с чугун и тухли, страхотно оживена от понеделник до петък, но съвсем тиха в края на седмицата. Тишината означаваше малко хора в електродизеловия влак, вече потеглил с тътнеж от гарата, и Силия се зарадва на самотата.
    Тя мислено възстанови събитията и разговорите през последните две седмици и още веднъж се поколеба кого да послуша — Андрю или Сам. Макар че погледнато отстрани, срещата с Мартин нямаше делови характер, можеше да бъде от важно значение за „Фелдинг-Рот“ и за Силия. В паметта й изплува предупреждението на Сам: „Нека да не го проиграваме с груб ход!“
    Ритмичното тракане на колелата я приспа и пътуването мина неусетно. Влакът намали скорост и влезе в гара Кеймбридж. На перона чакаше Мартин Пийт-Смит с широка приветлива усмивка, като израз на искрената му радост.


    На четиридесет и една година Силия знаеше, че изглежда добре. И го чувстваше. Имаше слаба и стегната фигура, меката й кестенява коса бе подстригана късо, издълженото й лице излъчваше бодрост и бе получило лек бронзов тен — резултат на непрекъснатото й движение на открито през последните седмици и на необичайно щедрото английско лято, което продължаваше.
    Напоследък в косата й се появиха сиви кичури. Този знак на изминалото време не я смущаваше често, въпреки че понякога я боядисваше, за да го заличи. Бе поосвежила цвета предишната вечер.
    Силия избра тоалета си като за летен ден — памучна муселинена рокля в зелено и бяло, отдолу с дантелена фуста. Носеше бели летни обувки с висок ток и бяла сламена шапка с широка периферия. Беше купила целия комплект от лондонския „Уест Енд“ преди седмица, понеже на тръгване от Ню Джързи и през ум не й минаваше, че ще има нужда от съвсем леки летни дрехи.
    Докато слизаше от влака, тя усети, че Мартин й се възхищава. За миг той сякаш онемя, а после, хващайки протегнатата й ръка, каза:
    — Здравейте! Изглеждате чудесно. Много се радвам, че дойдохте.
    — Вие също изглеждате много добре!
    На устните му заигра момчешката усмивка. Той носеше тъмносиньо сако, бели фланелени панталони и риза с отворена яка.
    — Обещал бях да си облека костюма, но изнамерих тази комбинация, която отдавна не съм обличал. Реших, че е по-подходяща за случая.
    Силия го хвана под ръка, докато излизаха от гарата.
    — Къде отиваме? — запита тя.
    — Колата ми е отпред. Предлагам да направим малка обиколка, след това да влезем в някои колежи и после да отидем на пикник.
    — Звучи прелестно!
    — Бихте ли желали нещо друго?
    Тя се поколеба и каза:
    — Да, имам едно желание.
    — Какво?
    — Да се запозная с майка ви. Мартин я погледна изненадан.
    — Мога да ви заведа у нас веднага след като разгледаме града. Но само ако действително искате.
    — Да, искам, наистина — потвърди тя.
    Колата на Мартин беше морис мини майнър на неопределена възраст. След като успяха да се напъхат в нея, той подкара из криволичещите улици на стария Кеймбридж и паркира на „Куинс роуд“ край парка „Бекс“.
    — Оттук нататък ще вървим пеша — обясни Мартин.
    Те се измъкнаха от автомобила и тръгнаха по една алея към Кингс Бридж — мост над река Кам. Силия спря на моста. Засенчвайки с ръка очите си от яркото слънце, тя с благоговение промълви:
    — Рядко съм виждала такава красота!
    До нея Мартин обясни с тих глас:
    — Църквата на „Кингс Колидж“ — най-възхитителната гледка!
    Пред погледите им се зеленееха притихнали поляни и сенчести дървета, над които се извисяваше величествената църква — видение от кулички, яки подпорни стени, високи островърхи куполи, издигащи се над величествените сводове и прозорците с цветен стъклопис. Избелелите каменни сгради на колежите от двете страни на църквата засилваха усещането за старинността и благородството на колежа.
    — Нека да си изпълня задачата на екскурзовод — предложи Мартин. — Най-напред въведението: Градът ни е основан отдавна. През 1441 година крал Хенри VI започнал строителството на това, което виждате, а Питърхаус, южно оттук, е строен даже по-отдавна. Още през 1284 година е дал началото на „кеймбриджкия поход за знания“.
    Без да съобрази, Силия възкликна:
    — Как би могъл онзи, който наистина е свързал живота си с този град, да го напусне!
    — Мнозина са му останали верни. Редица големи учени са работили в Кеймбридж до края на живота си — отговори Мартин. — Някои от нас — млади и все още между живите — имаме същото намерение.
    Още два часа те ту вървяха пеша, ту обикаляха с автомобила. Лека-полека традициите и преданията за Кеймбридж заплениха Силия. Тя го обикна. В паметта й се врязаха Джизъс Грийн, Мидсъмър Комън, Паркърс Пийс, Коу Фен, Ламас Ленд, Тринити, Куинс, Нюнхъм. Списъкът сякаш беше безкраен, като знанията на Мартин.
    — Докато едни учени решиха да не изоставят Кеймбридж, други със същата преданост разнесоха славата му по света — каза Мартин. — Например Джон Харвард от „Имануил Колидж“. Неговото име носи друг научен център — по устните му се изписа свойствената усмивка. — Май не мога да си спомня къде точно!
    Накрая, когато отново се пъхнаха в неговата мини кола, Мартин отбеляза:
    — Мисля, че обикаляхме достатъчно. Нека да остане нещо и за друг път.
    Усмивката изведнъж изчезна от лицето му.
    — Още ли имате желание да видите родителите ми? Трябва да ви предупредя — майка ми няма да разбере кои сме. Може би това ще ви развали настроението.
    — Да — съгласи се Силия. — Въпреки това искам да отидем.


    Малката, съвсем обикновена къща се намираше в квартал „Кайт“. Мартин паркира колата отпред на улицата и отключи външната врата. Влезе в слабоосветено антре и извика:
    — Тате, аз съм. Водя гости.
    Дочу се шум от тътрещи се крака, на вратата се появи възрастен мъж в избелял пуловер и торбести панталони от рипсено кадифе. Силия остана поразена от приликата между баща и син. Старият Пийт-Смит, набит като Мартин, имаше същото грубовато лице с широки челюсти, макар и твърде сбръчкано, и даже бързата, свенлива усмивка, когато се запознаваше, бе копие на усмивката на неговия син.
    Приликата изчезна, щом старият човек започна да мънка с неблагозвучен, недодялан провинциален говор. Изреченията му бяха нескопосани и издаваха ниска култура.
    — Драгу мий да въ срещнъ — каза той на Силия и се обърна към Мартин. — Ни могъ да знам, чи шъ идваш, сине. Таман я премених майка ти. Днеска хич я няма.
    — Ние идваме за малко, тате — обясни Мартин и прошепна на Силия. — Болестта на Алцхаймер е голямо тегло за баща ми. Доста често става така — за семейството е по-трудно, отколкото за болния.
    Влязоха в скромна, неугледна стаичка и старият Пийт-Смит запита Силия:
    — Да искъш чашъ?
    — Чаша чай — преведе Мартин.
    — Благодаря, с голямо удоволствие — отвърна тя. — Ожаднях след разходката.
    Докато баща му отиваше към мъничката кухня, Мартин коленичи край овехтялото кресло, облечено с шарен басмен калъф, където седеше възрастна жена с посивяла коса. През цялото време тя не бе помръднала. Синът й ласкаво я прегърна и целуна.
    Навремето, мислеше си Силия, майка му е била хубава. Лицето й още бе красиво, макар повяхнало. Косата й бе грижливо прибрана. Носеше бежова рокля и семпъл гердан. Сякаш откликна с едва забележима усмивка на целувката на своя син, но очевидно не го позна.
    — Мамо, аз съм твоят Мартин — с нежен глас каза той. — А госпожата е Силия Джордан. Дошла е от Америка. Развеждах я из Кеймбридж. Хареса й нашият малък град.
    — Добър ден, госпожо Пийт-Смит, благодаря, че ми позволихте да посетя вашия дом — поздрави Силия.
    Възрастната жена раздвижи очи и сякаш отново се прокрадна искрица напразна надежда, че може би е разбрала. Мартин обаче бе категоричен:
    — Боя се, че в главата й не е останало нищичко. Няма никаква памет. Но понеже ми е майка, си позволявам да отстъпя от научните позиции и правя усилия да ме разбере.
    — Да, наистина — съгласи се Силия и след моментно колебание запита: — Мислите ли, че ако напреднете с изследванията си и скоро стигнете до съществено откритие, би имало шанс…
    — Да й помогна ли? — прекъсна я той. — Изключено. Каквото и откритие да се направи, нищо не е в състояние да съживи една мъртва мозъчна клетка. Не храня абсолютно никакви илюзии.
    Изправен, Мартин тъжно гледаше майка си.
    — На нея не, но на други ще може да помогне някой ден, скоро — обясни той. — На болни, които не са в толкова напреднал стадий.
    — Сигурен ли сте в това?
    — Сигурен съм, че ще намерим отговори на някои въпроси или аз, или някой друг изследовател.
    — Но бихте предпочели да сте вие, нали?
    Мартин вдигна рамене:
    — Всеки учен иска пръв да направи откритието. Това е човешка черта. Обаче — той спря и погледна майка си — по-важно е някой да открие причината на болестта.
    — И съвсем възможно е пръв да бъде друг, а не вие-упорстваше Силия.
    — Да, в науката това винаги е възможно — съгласи се Мартин.
    Пийт-Смит старши донесе от кухнята табла с чайник, чаени чаши, чинийки и каничка мляко и я остави на масата. Синът му го обгърна с едната си ръка и каза:
    — Татко се грижи изцяло за майка ми. Облича я, реши косата й, храни я, и някои други по-неприятни неща. Имаше години, Силия, когато баща ми и аз не бяхме чак толкова близки приятели. Но сега сме.
    — Право казва. Удавна многу са ръсправяхми с негу-потвърди баща му и запита Силия. — Да ти туря ли мляку?
    — Да, моля.
    — Беши времи, кога хич не я признавъх уная стипендия, дето напъваха той и майка му. Искъх да ми пумага в рабутата. Ама тя стори най-харно. И излези, чи той са утстрами. Плащъ за тая къща и за сичко, дету ни гони нуждатъ — той погледна Мартин и продължи. — И там в оня кулеж, чувам, чи ни ръботил зле.
    — Не, не работи никак зле — потвърди Силия.


    Бяха минали почти два часа.
    — Ако говоря, няма ли да ви преча? — запита тя, облегнала се удобно на тапицираната седалка.
    — Няма, разбира се. Говорете — увери я Мартин.
    Застанал прав, той мушна дългия прът далеч напред, намери плитко речно дъно и неугледната плоскодънна лодка, в която бяха двамата, се плъзна леко срещу течението. „Отдава му се всякаква работа, мислеше си Силия, дори да кара плоскодънна лодка“. Трудна задача, ако се съди по несръчните движения на задминаваните от тях „лодкари“.
    Той бе наел лодката, за да се разходят до Гранчестър, на около пет километра южно от Кеймбридж. Имаха намерение да се отбият на някоя полянка, за да обядват сред природата.
    — Въпросът ми е личен и може би не трябва да го задавам, но си мислех за разликата между вас и баща ви. Например начина, по който говорите двамата — нямам предвид само граматиката…
    — Разбирам ви. Преди да забрави как се говори, майка ми също говореше като него. В Пигмалион Бърнард Шоу нарича това „вроден порок на английската реч“.
    — Спомням си го от „Моята прекрасна лейди.“ Но вие сте успели да го превъзмогнете. Как?
    — Това е още едно нещо, което дължа на майка си. Най-напред трябва да разберете една наша, английска черта. Начинът, по който се говори, винаги е бил класова бариера, отразявал е социалните различия. Така е и днес, въпреки че има хора, които не са съгласни.
    — И в академичните среди ли? Между учените?
    — Даже там. Или — особено там.
    Обмисляйки какво да каже, Мартин избутваше лодката с дългия прът.
    — Майка ми схващаше тази бариера. И още когато бях дете, купи радио и ме караше да седя с часове пред него и да слушам говорителите на Би Би Си. Казваше ми: „Тъй трябва да говориш, почвай да се учиш от тези хора. За нас с баща ти е много късно, но за теб не е“.
    Заслушана в неговия приятен и изискан говор, но запазил искрения тон, Силия потвърди:
    — И е успяла…
    — Мисля, че да. Тя направи и много други неща за мен. Разбра какво ме увлича в училище, издири какви стипендии има и ме накара на всяка цена да кандидатствам. Тогава станаха кавгите, за които спомена баща ми.
    — Струвало му се е, че майка ви си е поставяла недостижими цели?
    — Той искаше да стана каменоделец-зидар като него. Възхищаваше се от четиристишието на Дикенс — Мартин се усмихна и започна да рецитира:

    О, нека в радост да се трудим!
    Благословен си, властелине наш!
    От хляба сити сме и в студ, и в пек.
    И всеки знае свойта чаша.

    — Сигурно не му се сърдите за това?
    Мартин поклати глава:
    — Той просто не можеше да разбере. Всъщност и аз не разбирах. Само майка ми знаеше какво може да се постигне с амбиция. И с моите усилия. Навярно сега си обяснявате защо съм толкова привързан към нея.
    — Естествено — каза тя. — Аз самата вече изпитвам дълбоко уважение към майка ви.
    Те замълчаха, осенени от приятното чувство, което споделяха, докато лодката се движеше срещу течението между потънали в зеленина брегове и шпалир от кичести дървета.
    След известно време тя каза:
    — Баща ви спомена, че сте поели почти всичките им разходи.
    — Правя, каквото ми е възможно — потвърди Мартин. — Сключил съм договор с една агенция да изпраща медицинска сестра две сутрини седмично. Малко да си отдъхне татко. Бих желал да идва по-често, но… — той вдигна рамене, не довърши изречението и майсторски прекара лодката край тревистия бряг под сянката на една върба. — Как ви харесва тук за пикник?
    — Каква идилия! Също като в „Камелот“ — отвърна Силия.
    Мартин бе сложил в една кошница малко раци, свински пай „Мелтън Мобри“, зелена салата, ягоди и крем „Девоншир“. Беше взел и бутилка вино — известното „Шабли“ и пълен термос кафе.
    Двамата обядваха с удоволствие.
    Накрая, докато пиеха кафето, Силия каза:
    — Тази е последната ми неделя, преди да се върна у нас. Наистина ми беше много приятно.
    — Успешно ли завърши мисията ви тук?
    Тя се канеше да даде баналния положителен отговор, но изведнъж се досети за съвета на Андрю и отговори:
    — Не.
    — Защо? — изненада се Мартин.
    — Намерихме със Сам Хоторн идеалният директор за научния институт на „Фелдинг-Рот“, но той не прие предложението ни. Сега всеки друг от кандидатите ни се вижда втора категория.
    Помълчаха и Мартин се обади:
    — Предполагам, че става дума за мен.
    — Да, добре знаете, че става дума за вас.
    — Надявам се да ми простите тази простъпка, Силия-въздъхна той.
    — Няма нищо за прощаване. Вие сам вземате решения за собствения си живот — увери го тя. — Само че като си мисля сега, има две неща…
    Силия спря.
    — Продължете, моля. Какви две неща?
    — Ами, преди малко се доверихте, че искате пръв да намерите решение на проблемите, свързани с болестта на Алцхаймер и умственото стареене, но други могат да ви изпреварят.
    Той се излегна в лодката с лице към Силия. Беше си подложил сакото като възглавница.
    — И други правят същите изследвания. Знам един в Германия, друг — във Франция и трети — в Нова Зеландия. Те са съвестни хора, с тях имаме общи цели, дирим истината в едно и също направление. Невъзможно е да се предсказва кой ще бъде пръв, ако изобщо някой от нас успее.
    — Надпревара, в която участвате и вие. Надпревара с времето — неусетно гласът на Силия стана по-рязък.
    — Да, в науката е така.
    — Другите, за които споменахте, имат ли по-добри условия и повече сътрудници от вас?
    Той преценяваше.
    — Вероятно да, що се отнася до колегата в Германия. За другите двама не знам.
    — С каква лабораторна площ разполагате вие сега?
    — Общо… — Мартин пресмяташе наум — около деветдесет квадратни метра.
    — Няма ли да стигнете по-близо и по-бързо до целта си, ако имате пет пъти повече площ плюс съответната апаратура, всичко, каквото ви е необходимо и всичко за вашия проект, плюс екип от примерно двадесет сътрудници на ваше разположение, вместо двама-трима? Това няма ли да помогне за ускоряване на работата — не само да намерите решението, но и да бъдете пръв?
    Изведнъж Силия усети, че настроението им се промени. Нямаше повече място за развлечение. Безгрижието се изпари. Неусетно настъпи миг за изпитание на интелекта и волята. Ето затова съм дошла в Англия и в Кеймбридж, каза си Силия.
    Мартин учуден се втренчи в нея.
    — Сериозно ли говорите? — Четиристотин и петдесет квадратни метра и двадесет сътрудници?
    — Разбира се, за бога! — отвърна тя с известно раздразнение и продължи: — Мислите ли, че ние от фармацевтичния бизнес си правим лоши шеги?
    — Не — побърза да отговори той все още втренчен в нея. — Нямах предвид това. Казахте, че имало две неща. Кое е другото?
    Силия се поколеба. Дали да продължи? Тя разбра, че бе слисала Мартин. Дали нямаше да загуби постигнатия успех? И отново си спомни за Андрю.
    — Ще го кажа открито и без заобикалки, по обичайния тъп американски начин — започна тя. — Казвам това, защото съм убедена, че учени като вас не се купуват и не се съблазняват с пари. Ако обаче постъпите във „Фелдинг-Рот“ като директор на нашия институт и продължите работа по вашия проект, сигурно ще получавате дванадесет хиляди английски лири годишно, освен премиалните, които са доста големи. Предполагам, че това е пет пъти повече от сегашното ви възнаграждение. След като се запознах с родителите ви и знам какво правите за тях, а ми се струва, че искате да направите още нещо, тези пари могат да ви бъдат от полза. Ще имате възможност да осигурите медицинска сестра повече от два пъти седмично, да преместите майка си в по-приятна обстановка…
    — Достатъчно! — Мартин седна и се вгледа ядосано в нея. Беше много афектирай: — По дяволите, Силия! Знам какво могат да направят парите. Не ми говорете, че хора като мен не се интересуват от тях. Това е нелепост! Аз се интересувам и още как, а от това, което чувам сега, човек може да се побърка! Вие се опитвате да ме подведете, да ме съблазните, да се възползвате от случая…
    Тя рязко го прекъсна:
    — Не ставайте смешен! От какъв случай да се възползвам?
    — Че се запознахте с родителите ми, от една страна. Че видяхте как живеят и че аз се безпокоя за тях. И като знаете всичко това, от друга страна ми предлагате златна ябълка — вие Ева, а аз Адам — той се огледа наоколо. — И то в рая.
    — Ябълката не е отровна — спокойно отвърна Силия. — И в тази лодка няма змия. Вижте, аз съжалявам много, ако…
    Мартин рязко я прекъсна:
    — Вие изобщо не съжалявате! Вие сте търговка, която се справя отлично с работата си! Повече от отлично! Мога да се закълна в това! Търговка, която иска на всяка цена, без никакви задръжки, да постигне целта си! Но сте твърде безскрупулна, нали?
    Силия се изненада:
    — Нима?
    — Да — натърти той.
    — Чудесно! — Силия реши да отстъпи по възможно най-добър начин. — Да допуснем, че е така. Да приемем, че всичко, което казахте е вярно. Не е ли това точно, което вие искате? Отговорите, свързани с болестта на Алцхаймер? Мозъчният пептид, който търсите? Научната слава! Това подвеждане ли е?
    — Не. Може да е всичко друго, но не и подвеждане-потвърди Мартин и по устните му заигра усмивка, макар този път с известна горчивина. — Предполагам, че ви плащат добре, Силия. Като една тъпа американка, както се изразихте, вие вършите огромна работа!
    Той се изправи и хвана пръта.
    — Време е да се прибираме.
    На връщане мълчаха. Мартин изтикваше яростно лодката. Ярост, каквато не бе проявил, когато пътуваха срещу течението. Силия се боеше да не би да е прекалила. Като наближиха града и стигнаха до мостика, той остави лодката на дрейф. Изправен на високата част на кърмата, Мартин сведе очи към Силия. Лицето му беше много сериозно.
    — Не знам отговора. Знам само, че ме объркахте-каза той. — Но все още не знам.
    Привечер Мартин закара Силия на гарата. Разделиха се твърде официално, с някакво вътрешно напрежение. Силия бе попаднала в непоносимо бавен пътнически влак, който спираше почти на всяка гара и пристигна в Лондон чак след единайсет и половина вечерта. Този път на гара Кингс Крос. Взе такси до Бъркли и бе в хотела малко преди полунощ.
    По време на пътуването тя мислено възпроизведе събитията през деня и специално своето участие. Невероятно силно я бе заболяло от тежкото обвинение на Мартин „Вие сте твърде безскрупулна, нали?“ Наистина ли е такава? Анализирайки характера си, тя се съгласи, че може би е така. После се поправи: не „може би“, а „безспорно“.
    Но, продължи да разсъждава тя, не бе ли необходима известна безскрупулност? Особено на една жена, за да изкове бъдещето си, както бе направила Силия, и да завоюва сегашното си положение? Да. Разбира се!
    Освен това тази безскрупулност не бе или по-скоро не се налагаше да бъде сравнявана с непочтеност. Всъщност в бизнеса бе необходимо да имаш твърда ръка, да вземаш неприятни, безмилостни решения, да се бориш за постигане на главната цел и да действаш без много да се вълнуваш за другите хора. И конкретно: ако занапред заемеше длъжност с по-големи отговорности, щеше да се наложи да бъде още по-сурова, по-безскрупулна от преди.
    Щом на бизнеса е присъща безскрупулност, тогава защо я вълнуваше казаното от Мартин? Сигурно защото го харесваше и уважаваше и се надяваше, че чувствата им са взаимни. Дали очакванията й се оправдаваха? Силия поразмисли и реши — явно не, след като бяха разкрили картите си след обяда.
    И все пак имаше ли някакво значение какво мисли Мартин за нея? Отговорът бе „не“. И една от причините — че макар вече на тридесет и две години, у Мартин още имаше нещо детско. Веднъж тя бе чула нечие мнение за учените: „Те посвещават толкова много от живота си на науката, че почти не разполагат с време за други неща. И в известно отношение остават завинаги деца“. Нямаше никакво съмнение, че същото в голяма степен се отнася за Мартин. Силия си даваше сметка, че нейните връзки със света са много по-силни от неговите.
    Тогава какво бе важно? Нито чувствата на Мартин, нито нейните. Важното бе постигнатият резултат.
    Наистина ли? Отново да!
    А резултатът — Силия въздъхна — тя не бе оптимистка. Всъщност, почти сто на сто, както каза Сам, „осуети всичко с грубата си игра“. Колкото повече мислеше, толкова повече се ядосваше на себе си, а споменът за разговора й с Мартин усилваше терзанията й. Лошото й настроение продължаваше и при влизането в хотела.
    Във фоайето я поздрави един униформен портиер.
    — Добър вечер, госпожо Джордан. Хубаво ли прекарахте деня?
    — Да, благодаря — а наум добави „само част от него“.
    Заедно с ключа той й подаде няколко бележки. Силия ги взе и реши да ги чете после. Тръгвайки към асансьора, тя чу след себе си:
    — Момент, госпожо Джордан, ето и още едно съобщение, което ми бе предадено преди няколко минути. Телефонира някакъв господин. Аз лично го записах. Няма много смисъл, но той каза, че ще го разберете.
    Тя взе листчето равнодушна и изморена.
    Погледа й прикова следното съобщение:
    ВСИЧКО СИ ИМА ВРЕМЕ10, ВРЕМЕ ИМА И ЗА ТЪПИТЕ АМЕРИКАНЦИ, КОИТО НОСЯТ ПОДАРЪЦИ. БЛАГОДАРЯ. АЗ ПРИЕМАМ.
МАРТИН
    Съвсем непристойно и за явното неудоволствие на портиера, в тихото фоайе отекна пронизителен вик от устата на Силия:
    — Ураааа!

11

    Няколко дни преди разходката на Силия до Кеймбридж Сам и Лилиан Хоторн си тръгнаха за Съединените щати, но се отбиха до Париж и в събота взеха директния самолет за Ню Йорк. Затова Силия успя да се свърже с кабинета на Сам едва в понеделник към три и половина часа следобед английско време.
    Щом му каза за Мартин Пийт-Смит, той възкликна:
    — Възхитен съм и същевременно смаян! Силия, ти си фантастична! Как, дявол да го вземе, постигна това?
    Тя очакваше въпроса и предпазливо каза:
    — Не съм сигурна дали няма да се сърдиш.
    И описа разговора с Мартин за парите, подчертавайки, че това е повлияло много повече от всичко друго за промяната в решението му.
    На другия край на телефонната линия Сам звучно изстена:
    — Ах, майка му стара! Моля те, извини ме!
    После добави:
    — А аз те предупреждавах да не споменаваш за пари! Как можах да допусна такава грешка!
    — Ти не би могъл да знаеш — успокои го Силия. — Аз направих специално проучване и открих, че Мартин има сериозни проблеми. Между другото той ми каза, че съм била безскрупулна спрямо него.
    — Няма значение! Важното е, че ти постигна онова, което искахме! Редното беше аз да го свърша, но излязох не толкова прозорлив и упорит като теб.
    Тя си помисли — ти нямаше и такъв като Андрю, за да те посъветва. И го помоли:
    — Сам, за бога, престани да се упрекваш! Няма за какво.
    — Добре, няма. Но се заричам, че…
    — Какво?
    — Ако някога по нашия общ път, между теб и мен възникне различие в преценката на някой основен въпрос, ти давам право да ми напомниш за този случай и да ми повториш, че ти излезе права, а аз сбърках.
    — Сигурна съм, че никога няма да стигнем дотам.
    Сам мина на друга тема:
    — Ти се прибираш тази седмица, нали?
    — В други ден. Обичам Лондон, но повече обичам Андрю и децата.
    — Много хубаво! Щом се върнеш, си вземи малко отпуск да се видиш с тях. Но след няколко седмици искам отново да отидеш в Англия. Ще има още работа по изграждането на института. Трябва да назначим административен директор. Научните качества на Мартин са много ценни и не бива да пилеем силите му за организационна и канцеларска работа.
    — Съгласна съм, звучи чудесно.
    — Още нещо, чудесно е, че докато бях за няколко дни в Париж миналата седмица откупих от името на „Фелдинг-Рот“ правата за разпространение в Америка на едно ново френско лекарство. Още е в експериментален етап и вероятно няма да се пусне на пазара поне две години. Но изглежда много перспективно.
    — Поздравления! Избрали ли са му име?
    — Да — отговори Сам. — Нарича се монтаин. По-късно ще ти разкажа подробностите.


    До началото на 1973 година Силия преживя вълнуващи мигове, които я вдъхновиха с нови сили и стремежи. Тя ходи още пет пъти в Англия, като престояваше там по няколко седмици. В две от командировките й я придружи Андрю, макар че не остана с нея през цялото време, а веднъж тя взе със себе си Лайза и Брус. Докато Андрю бе в Англия, се запозна с Мартин. Двамата много си допаднаха и след време Андрю каза на Силия:
    — Сега на Мартин му трябва само една съпруга като теб. Вярвам, че ще успее да си я намери.
    Когато децата бяха с нея в Англия, тя ги развеждаше в свободното си време да разглеждат забележителностите на Лондон, както се изразяваше „до припадък“.
    Брус, вече на дванайсет години, се оформи като голям почитател на историята. Една неделна сутрин, когато тримата вървяха край Лондонската кула, той даде следното обяснение за влечението си към историята:
    — В нея има всичко, мамо, за всеки, стига да може да си го намери — добри постъпки, а също и всички грешки. Много можеш да научиш от онова, което вече е станало.
    — Да, можеш, но за съжаление повечето от нас не го правят.
    Интересът на Брус към историята се засили още повече по време на една обиколка из Кеймбридж, организирана от Мартин Пийт-Смит, този път специално за децата. При деловите си посещения в Англия Силия редовно се срещаше с него, макар че общо взето времето, което прекарваха заедно, бе малко. Всеки бе зает със своите задачи.
    След като бе взел решение да постъпи на работа във „Фелдинг-Рот“, Мартин пое задълженията си присърце, като добре знаеше какви апаратури и какви сътрудници са му необходими. Той назначи един химик, специалист по нуклеинови киселини, млад пакистанец, доктор Рао Састри, който щеше да бъде заместник-ръководител на научния състав на института. Имаше и технически специалисти, един от които по клетъчните култури, друг — с голям опит по отделяне на протеините и нуклеиновите киселини чрез електрофореза. На една жена бе възложено да се грижи за стотиците опитни плъхове и зайци.
    По време на посещенията си в Харлоу Мартин обсъждаше разположението на лабораториите, работните места на персонала, монтажа на апаратурите в сградата, където вече се извършваше реконструкцията. Престоят му там обаче бе кратък и до завършване на строителните работи Мартин продължи изследванията си в своята лаборатория в Кеймбридж. Освен тези наложителни „екскурзии“ до Харлоу, той държеше много да не му се отнема време за административна дейност, която би могла да се върши от друг — стратегия, вече одобрена от Сам и съблюдавана от Силия.
    Тя назначи административен директор — Найджъл Бентли. Макар да приличаше на врабче, този нисичък, петдесет и петгодишен човек вдъхваше доверие. Неотдавна той се бе пенсионирал като майор в Кралските военновъздушни сили, на длъжност завеждащ административната част на голяма болница. Опитът му в армията бе много полезен за новата работа, а и той разбираше добре какво се иска от него.
    В присъствието на Силия Бентли каза на Мартин:
    — Колкото по-малко ви безпокоя, сър, всъщност колкото по-малко ме виждате, толкова по-добре ще си върша работата.
    Тя хареса тази мисъл, а също и обръщението „сър“, което бе елегантно потвърждение от страна на Бентли, че разбира как трябва да се отнася към много по-младия учен.
    Между пътуванията до Англия, когато си беше у дома, в живота на Силия настъпи паметно събитие — поне така изглеждаше в нейните очи. През септември 1972 година четиринайсетгодишната Лайза, много развълнувана, се раздели със семейството и постъпи в колеж. Беше записана в училището на Ема Уилард, което се намираше в северната част на щата Ню Йорк. Дотам я придружиха майка й, баща й и Брус. Предишния ден на вечеря Силия каза с тъга на Андрю:
    — Къде отлетяха всичките тези години!
    Лайза с практичния си ум отговори:
    — Отминаха, докато ти се издигаше в работата си, мамче. Имам чувството, че тъкмо ще завършвам колежа, когато ще дойде денят да седнеш в креслото на господин Хоторн.
    Всички се разсмяха на думите й. Доброто настроение не ги напусна и на другия ден — заедно с други родители, семейства и новопостъпващи момичета се наслаждаваха на красотата, ведрата атмосфера и традициите на училището „Ема Уилард“.
    След две седмици Силия отново замина за Англия. Сам Хоторн, погълнат от задачи като президент на компанията, оставяше тя да се оправя с всички въпроси на британския научен институт.
    Най-сетне през февруари 1973 година бе официално открит Изследователският институт на „Фелдинг-Рот“ във Великобритания. Същевременно научните изследвания на доктор Мартин Пийт-Смит върху болестта на Алцхаймер и процеса на умственото стареене бяха пренесени от Кеймбридж в Харлоу.
    В духа на стратегията на компанията се реши, че за момента няма да се предприемат други научни изследвания в британския институт. Мотивировката, както Сам сподели пред дирекционния съвет в Ню Джързи, бе, че „сегашният ни проект е актуален, изключително интересен и с големи търговски възможности. Затова би трябвало да съсредоточим усилията си върху него“.
    На откриването в Харлоу нямаше излишна показност.
    — Времето на фанфарите ще дойде, когато ще можем да покажем нещо положително. Този ден още не е дошъл — обясни Сам, пристигнал специално за случая.
    Кога щеше да има нещо положително?
    — Дайте ми срок от две години — каза Мартин на Сам и Силия, когато бяха седнали да отдъхнат и да поговорят.
    — Дотогава трябва да бъда в състояние да ви докладвам за някакъв напредък.
    След откриването на института посещенията на Силия в Англия станаха по-редки и по-кратки. Известно време тя беше там като представител на Сам, за да улеснява решаването на първоначалните проблеми. В повечето случаи Найджъл Бентли се справяше сам и оправда доверието, оказано му като административен директор. От Мартин месеци наред нямаше особени новини, освен съобщенията на Бентли, че изследователската работа върви.
    В централата на „Фелдинг-Рот“ в Ню Джързи Силия продължаваше работа като специален помощник на президента във връзка с други проекти, възложени й от Сам.
    В живота на нацията през този период се пукна гноясалият цирей на Уотъргейт. Силия и Андрю заедно с милиони хора в света гледаха всяка вечер сензационните разкрития и бяха поразени от изумителните сцени на разбулващата се драма. Силия си спомни как преди година, на път за Харлоу със Сам, бе пренебрегнала първото съобщение за взлома в Уотъргейт като нещо незначително.
    Към края на април, със засилване на напрежението, президентът Никсън направи опит да се спаси и хвърли на вълците двама свои арогантни помощници — Холдеман и Ерлихман. По-късно, през октомври, към трагедията на Никсън и на страната се прибави освобождаването от длъжност на вицепрезидента Агню за друг случай на корупция, който не бе свързан с Уотъргейт. Накрая след десет месеца и с неохота, за пръв път американски президент подаде оставка. Както сподели Андрю:
    — Каквото и да каже историята, Никсън поне ще влезе в книгата на Гинес.
    Приемникът на Никсън своевременно гарантира имунитет на своя предшественик от наказателно преследване и когато бе запитан дали това е политика на принципа „услуга за услуга“, заяви:
    — За нищо не сме се договаряли.
    Силия, която гледаше това интервю по телевизията, запита Андрю:
    — Вярваш ли го?
    — Не.
    Тя от своя страна подчерта:
    — И аз също.
    Почти по същото време настъпи още едно събитие с по-малко значение за света, но особено важно за семейство Джордан. И Брус напусна бащиното огнище, за да продължи образованието си в подготвителното училище „Хил“, в Потстаун, Пенсилвания.
    През този период до началото на 1975 година „Фелдинг-Рот“ не можеше да се похвали с блестящи успехи, но напредваше с равномерен ход. В лабораторията на компанията бяха разработени два препарата — противовъзпалително средство за ревматоиден артрит и бетаблокера „стейдпейс“ — за успокояване на сърцебиенето и понижаване на кръвното налягане. Лекарството против артрит има умерен успех, но стейдпейсът се оказа чудесен препарат за спасяване живота на болните и намери широк пазар.
    Според песимистичната оценка на директора на научните изследвания Винсънт Лорд, в Управлението за храни и лекарства като че ли се наблюдаваше „заразително нежелание за вземане на каквито и да било решения“. Мнението му бе потвърдено и от други фармацевтични фирми. Приказваше се, че отговорен служител от управлението бил сложил на видно място върху бюрото си табелка с прочутата сентенция на френския държавен маршал Петен през Първата световна война — „Те няма да минат“. Тя точно отразяваше отношението на служителите в Управлението към всяко заявление за ново лекарство.
    Приблизително по същото време се разпространи фразата „лекарствен застой“, която означаваше, че в Съединените щати липсват важни лекарства, продавани в другите страни.
    Въпреки това обичайният отговор на всяко искане за ускоряване разрешенията за нови лекарства бе: „Не забравяйте талидомида!“
    Сам Хоторн рязко осъди това отношение в една своя реч пред конференция на индустриалци.
    — Строги стандарти за безопасност са необходими, за да се защити общественият интерес, а до немного отдавна редица от тях дори не съществуваха — отбеляза той. — Но вече са прекрачени всякакви разумни граници и бюрократичната нерешителност прави лоша услуга на нацията. А критиците на нашата индустрия, които показват с пръст назад към талидомида, аз препращам напред със следното: броят на деформираните от талидомида бебета е многократно надминат от заболели с усложнения или починали, понеже административната процедура неоправдано протака разрешителното за необходимото им ефикасно лекарство.
    Това бяха сурови думи и начало на ожесточен спор, който щеше да продължи с години.


    По същата причина се бавеше очакваният с голямо нетърпение проект на „Фелдинг-Рот“.
    Сделката, сключена от Сам, за правата върху новото френско лекарство все още не бе стигнала до етапа на тестовете за безвредност и ефикасност, изисквани от законите на Съединените щати. Предстоеше дълъг път до подаване заявление за разрешително в Управлението за храни и лекарства.
    Монтаинът действаше против сутрешното гадене у бременните — много перспективен препарат, особено за жени, които работят, защото ги избавяше от неприятното усещане и от риска да си загубят работата. Откривателите му — авторитетната фирма „Лаборатоар Жиронд-Шими“ — бяха убедени, че лекарството е безопасно и от най-високо качество. Това потвърждаваха многобройните изпитания върху животни, а също и върху доброволци, пожелали да участват в експеримента. Централата на тази фирма в Париж бе съобщила на „Фелдинг-Рот“, че изпитанията са дали отлични резултати, без никакви странични явления. И все пак ръководителят на „Жиронд-Шими“ отбеляза в едно лично писмо до Сам:
    „Поради неблагополучията в миналото и с оглед деликатния характер на препарата се налага да бъдем изключително внимателни. Затова предвиждаме няколко допълнителни серии изпитания върху различни животни, а също и върху още пациенти-доброволци. Ще ни трябва малко повече време“.
    В духа на времето, съгласи се Сам, би била разумна една по-голяма предпазливост. И „Фелдинг-Рот“ продължи да чака зелена светлина от французите, преди да започне работа по монтаина.

ТРЕТА ЧАСТ
1975–19771

1

    Освен някои въображаеми проблеми, които си създаваше сам, доктор Винсънт Лорд имаше и действителни трудности.
    Един от техните източници бе Управлението за храни и лекарства.
    Централата на управлението, разположена край Вашингтон, представляваше лабиринт от препятствия, през които трябваше да минат всяко ново лекарство и неговите създатели, преди получаване на разрешение за продажба. Тъй като новите препарати почти винаги се откриваха, създаваха и продаваха от големите фармацевтични фирми, между тях и УХЛ много често се водеше двубой. В зависимост от конкретния случай той граничеше от обичайна научно-теоретична схватка до открита война.
    Що се отнася до Лорд, ставаше дума за война.
    Една от задачите му бе да се грижи и да отговаря за отношенията на „Фелдинг-Рот“ с УХЛ. Това му бе противно. Той също така ненавиждаше, а в някои случаи презираше хората, които работеха там. Проблемите се удвояваха, понеже бе принуден да потиска или да таи в себе си тези чувства, ако трябва да уреди дори съвсем дребен въпрос с управлението. Това му се струваше много трудно, а понякога — невъзможно.
    Естествено, Лорд беше предубеден. Същото се отнасяше за колегите му от другите лекарствени фирми.
    Понякога предубежденията им бяха оправдани. Понякога — не. Това се обясняваше с факта, че според закона и обичая УХЛ съчетаваше няколко неща едновременно.
    То бе закрилник на народното здраве — трябваше да брани интересите на обикновените хора от прекалената алчност, некомпетентност, равнодушие или небрежност-грехове, често допускани от фармацевтичните компании в стремежа им за по-голяма печалба. Другата му функция изискваше да бъде ангел на милосърдието — да осигурява с фантастична бързина чрез същите компании нови, великолепни лекарства, които да увеличат дните или да намалят болките на страдащите.
    УХЛ бе също така дежурният виновник в очите на лекарствените фирми, клиентите, журналистите, авторите, адвокатите и другите заинтересовани лица, които го обвиняваха, че било много строго или много отстъпчиво, в зависимост от гледната точка на критиците. Самоуверени и самоизтъкващи се конгресмени и сенатори, които търсеха лесни начини имената им да се появят в печата или по телевизията, използваха УХЛ и за политическа трибуна.
    Обвързано с всички тези задължения, УХЛ бе средище на невъобразим бюрократичен хаос, с прекалено голям и в същото време в най-натоварените сектори-недостатъчен персонал, с претрупани от работа и ниско платени медицински работници и научни специалисти.
    За голямо учудване, въпреки всички тези задачи, пречки и критици, УХЛ вършеше работата си, общ взето, изключително добре.
    Безспорно имаше и засечки. Една от тях бе тъй нареченият „лекарствен застой“.
    Колко големи бяха вредите от него зависеше, както всичко, свързано с УХЛ, от личната гледна точка. Още повече самото управление признаваше, че има такова явление.
    То засегна и Винсънт Лорд при постъпките му за разрешаване продажбата на стейдпейс в Съединените щати — препарат за сърдечно болни и хипертоници, който вече се използваше в Англия, Франция, Западна Германия и още няколко други страни.
    УХЛ изискваше преди препаратът да бъде нареден по рафтовете на дрогериите и аптеките и да се предписва от лекарите, щателно да се провери доколко е безвреден и ефикасен. Принципът бе правилен. Никой не възрази, включително Винсънт Лорд и колегите му от „Фелдинг-Рот“.
    Това, срещу което протестираха обаче беше, че въпросното държавно ведомство, след успешно извършените изпитания и представените резултати, две години протака нещата, поради дребнави заяждания и несъществени съображения.
    През 1972 година „Фелдинг-Рот“ подаде молба за ново лекарство в централата на УХЛ с един камион приложения, общо 125 000 страници печатен текст, подвързани в 307 тома. За съхранението им бе необходима цяла стая. Документацията се изискваше от закона и съдържаше сведения за направените в Съединените щати изпитания върху животни и хора в продължение на две години.
    Въпреки че информацията бе изключително подробна, никой не си правеше илюзия, че в УХЛ ще се намери човек да я изчете. И други фирми твърде често затрупваха управлението с материали за своите лекарства в подобен обем.
    От научния състав на УХЛ бе определен рецензент, който да проучи документите и да даде мнение по молбата за стейдпейс. Казваше се Гидиън Мейс, лекар, на работа в управлението от една година.
    На доктор Мейс щяха да помагат и други специалисти от ведомството, естествено когато не бяха заети с други молби за нови лекарства.
    Предвиждаше се, докато проучва материалите, управлението да кани учени от „Фелдинг-Рот“ за обяснения, дори за представяне на допълнителни материали. Такава бе нормалната процедура.
    По-малко нормални се оказаха привичките и обноските на доктор Мейс. В работата си той бе муден като охлюв. Намираха го бавен дори за темповете на УХЛ. Проявяваше дребнавост, постоянно се оплакваше, имаше мъчен характер.
    Съвсем логично Винсънт Лорд добави името на Гидиън Мейс към списъка на хората от УХЛ, които ненавиждаше.
    Директорът на научните изследвания на „Фелдинг-Рот“ лично контролираше подготовката на материалите за стейдпейс и бе убеден, че по изчерпателност и задълбоченост те не отстъпват на внасяните дотогава молби за нови препарати от „Фелдинг-Рот“. И след като мълчанието на УХЛ продължи месеци наред, той започна да се безпокои. Най-сетне Мейс се обади, но въпросите му бяха дребнави и както каза един от помощниците на Винсънт, „хваща се за всяка запетайка, която няма нищо общо с науката“. Не по-малко възмущение предизвикаха неколкократните му властнически искания за допълнителни сведения, които обаче се оказаха във вече представената документация. Той не си бе направил труда да я поразрови или поне да попита дали не са там. След като му обясниха това, трябваше да минат още няколко седмици, докато се получи едно твърде нелюбезно потвърждение от него.
    На Винсънт Лорд му дотегнаха тези разтакавания и реши да се заеме с най-неприятната за него задача, която дотогава бе грижа на сътрудниците — сам да отиде в УХЛ.
    Централата на управлението се намираше на много неудобно място — на „Фишърс лейн“ в Мериленд, на около двадесет и четири километра северно от Вашингтон-един час тягостно пътуване от Белия дом или Капитолийския хълм. Сградата бе проектирана под формата на буква „Е“ и построена по евтините методи на шейсетте години — с фугирана зидария без никакво архитектурно въображение.
    Седем хиляди души работеха в малки, претъпкани кабинети, доста от които без прозорци. Останалите стаи бяха толкова пълни с хора и мебели, че там човек изобщо трудно се движеше. Малкото свободно място бе заето от папки. Навсякъде имаше преписки — купчини, купища, грамади, тонове от преписки. Невъобразима планина от хартия. В деловодството бе истински кошмар — всеки ден го засипваше книжна лавина от две страни, макар че изходящата поща рядко достигаше по обем входящата. А по коридори куриери тикаха колички, натоварени с нови камари от книжа.
    Доктор Гидиън Мейс работеше на десетия етаж в стая, която не се отличаваше много от голям шкаф. Висок човек с източена шия, той наближаваше шейсетте. Хората неучтиво го сравняваха с жираф. Лицето му бе зачервено, а носът му оплетен в мрежа от венички. Носеше очила без рамки и се взираше през тях с присвити очи — признак, че е дошло време да се консултира с очен лекар. Беше рязък в обноските си. Имаше саркастичен език и умело вливаше злъч в думите си. Обикновено носеше избеляла връзка и извехтял и измачкан костюм.
    Когато в кабинета му влезе Винсънт Лорд, доктор Мейс махна преписките от един стол и му го предложи.
    — Май че ви създаваме затруднения със стейдпейса-започна Лорд, като правеше всички усилия думите му да прозвучат приятелски. — Дойдох да разбера защо.
    — Вашата молба е подготвена небрежно и набързо-отговори Мейс. — Освен това поне половината от необходимите данни липсват.
    — В какъв смисъл набързо? — запита Лорд. — И какво още ви е необходимо? — запита Лорд.
    Мейс отмина първия въпрос и отговори на втория:
    — Още не съм решил. Но вашите хора ще науча