Скачать fb2
Изкупление

Изкупление

Аннотация

    Лейтенант Лорийн Пейдж има всичко — преуспяващ съпруг и две прекрасни дъщери. Но една нощ тя допуска фатална грешка и е принудена да напусне полицията. Чувството за вина не й дава покой и тя търси забрава в алкохола. Съпругът й я изоставя, бившите й колеги я забравят.
    Озовала се на дъното, единственият изход за нея е да стане проститутка.
    Случайността я среща с масовия убиец, хвърлил в ужас целия град, но тя успява да му се изплъзне, превръщайки се в единственият свидетел, който може да помогне на полицията. Лорийн неволно е въвлечена в разследването. Залавянето на убиеца ще бъде нейното изкупление.


Линда ЛаплантИзкупление

Лос Анджелис, Калифорния

    Април 1988

    Уличката тънеше в непрогледен мрак. Входните лампи на сградите бяха изпочупени до една и само светлините от близкия булевард разкъсваха от време на време тъмнината. Момчето бягаше. В лъчите на автомобилните фарове от време на време се мяркаха ту лъскавите ластични бермуди, ту черното му яке с крещяща жълта лепенка на гърба.
    — Полиция! Стой!
    Младежът продължи да тича.
    — Полиция! Стой!
    В средата на улицата той ловко избегна изпречилата се на пътя му кофа за смет и в този момент неонова реклама освети стройната фигура, придавайки й зловещи, почти свръхестествени очертания.
    — Полиция! Стой!
    Момчето се обърна. В дясната му ръка блесна деветкалибров пистолет. Лейтенант Пейдж тутакси натисна спусъка. Бам-бам-бам-бам-бам-бам! Шестте патрона улучиха целта. Младежът политна, отметна глава и падна по очи. Дългата му черна коса се разпиля. Той потръпна в предсмъртна конвулсия и застина.
    Пейдж машинално презареди своя трийсет и осемкалибров револвер и тръгна към безжизненото тяло.
    — Прибирайте се в патрулната кола, лейтенант! — прогърмя дрезгавият глас на сержант Руни. Проби си път през тълпата и клекна до момчето.
    Лейтенантът се подчини и прибра оръжието. Колата беше с отворени врати. Двама полицаи вече бяха препречили уличката, за да спрат нарастващата тълпа от зяпачи.
    Облян в пот, Уилям Руни се наведе и внимателно уви в кърпа оръжието, преди да го вземе от окървавените пръсти на младежа. После хвърли последен поглед към мъртвеца и бавно тръгна обратно.
    — Това ли беше оръжието му, лейтенант? — Разтвори кърпата, докато наместваше едрото си тяло на задната седалка. Деветкалибровият пистолет се оказа плосък уокмен, марка „Сони“. Солистът на „Гъне енд Роузес“ все още виеше: „Нокин он хевънс доуоо-оррр!“ Пейдж се извърна. Сержантът се беше навел толкова близо до нея, че сигурно пак беше надушил алкохола. — Връщай се веднага в участъка! И се постарай да изтрезнееш, дяволите да те вземат!


    Празната съблекалня миришеше на потни крака. Пейдж отвори своя шкаф и трескаво затърси скритата под сака водка, чиято прохлада тъй бързо отпускаше нервите. После се облегна на мивката и надигна шишето. Гълташе жадно, подобно на бедуин в пустинята, докато не изпи и последната капка. Изведнъж мивката стана някак си хлъзгава, а подът се заклати. Тя се огледа. Колко приятно би бил ода се сгуши под канапето! То обещаваше подслон и сигурност.
    Петнайсет минути по-късно сержант Руни връхлетя в помещението.
    — Лейтенант! Тук ли си? — Тежко запристъпва по пода. — Капитанът те вика. Веднага!
    Тя лежеше свита под канапето с простряна напред дясна ръка и разпиляната руса коса закриваше лицето й. Едната й обувка се търкаляше на крачка от нея, а вдигнатата й пола разкриваше широка бримка на коляното. Руни побутна отворената длан с върха на обувката си.
    — Лейтенант!
    Наведе се и отметна косата й. Тя спеше. Полуотворените устни придаваха детско изражение на лицето й. Дишаше тежко. Не пропусна да забележи широките плоски скули, подчертани от избилата по тях руменина, правилния нос, дългите мигли. Дори и мъртвопияна, лейтенант Лорийн Пейдж все още си я биваше.
    Той се изправи и я побутна с крак. Лорийн изстена и се сви още повече. Сержантът се огледа безпомощно и в този момент съзря празната бутилка в мивката.
    — Намери ли я? — попита капитан Малъри.
    — Намерих я. Мъртвопияна под канапето в съблекалнята. Бутилката сигурно е била скрита в гардеробчето й. — Руни постави шишето на бюрото на своя началник и сви рамене. — Зная, че от известно време пие, и няколко пъти разговарях с нея. Мислех, че ще се вземе в ръце и ще се откаже. Винаги измисляше някакви извинения — семейни проблеми и прочие.
    Капитан Малъри се загледа през прозореца и тежко въздъхна.
    — Моля те, веднага я разкарай оттук! Вземи й значката, ключовете, пистолета, всичко! Кажи й да не ми се мярка пред очите!


    Не се наложи да прибира личните си вещи от гардероба, нито да подписва приемно-предавателен протокол. Някой се беше погрижил за всичко. Дрехите й бяха натъпкани в служебния сак, ключовете бяха прибрани, а пистолетът и значката — издадени срещу подпис. Стиснал здраво ръката й над лакътя, Руни я повлече по дългите коридори към изхода. Бе твърде пияна, за да осъзнае това, което ставаше. Комбинезонът й се подаваше през отворения цип на полата, тя залиташе ту напред, ту встрани и на два пъти щеше да се просне на цимента, ако Руни не я държеше здраво. Щом стигнаха до патрулната кола, той натисна главата й, за да се наведе и Лорийн се изхили. Побеснял, сержантът трясна вратата така, че автомобилът се залюля.
    — Много ли ти е смешно? Надявам се тази нощ добре да си поспиш, лейтенант. Дано заспиш по-дълбоко от онова хлапе, което пречука за нищо. Разкарайте я оттук!
    Колата напускаше двора, когато двама полицаи въведоха надаваща истерични писъци жена. Майката на убития младеж никога не научи цялата истина. Единственото, което успя да разбере, бе, че синът й е застрелян, докато се е опитвал да избяга от полицията при обиск на наркоманско свърталище.


    Две седмици по-късно лейтенант Пейдж бе официално уволнена от полицията. Заповедта предвиждаше лишаване от всички осигуровки и заличаване на трудовия стаж в полицията. Никакви дисциплинарни мерки не бяха предприети във връзка с инцидента. Целият случай бе старателно потулен така, че пресата остана в пълно неведение. Семейство Джад никога не узна името на офицера, застрелял техния четиринайсетгодишен Томи. При дознанието бе изтъкнато, че младежът е отказал да се подчини на трите задължителни предупреждения на полицая и че две години преди това е бил условно осъден за взломни кражби. Благоприятната характеристика на наблюдаващия го инспектор за примерното му поведение през последните шест месеца бе укрита. Никъде не се споменаваше, че момчето е било невъоръжено, че е било погрешно взето за друг заподозрян, както и фактът, че полицаят, който го е застрелял, е бил уволнен веднага след това. Случаят бе приключен.
    Изглеждаше така, сякаш офицер на име Пейдж никога не е съществувала. Никой от бившите й колега не я потърси повече. Внезапният край на дванайсетгодишната й успешна кариера, увенчана от няколко награди и характеристика, с каквато всеки полицай, все едно мъж или жена, би се гордял, не заинтересува никого от висшестоящите. Тя бе опетнила полицейската значка, пагона и престижа на полицая. Пияна по време на дежурство, бе причинила смъртта на четиринайсетгодишно дете. За Лорийн всички врати бяха затворени завинаги. Мълчанието, което забули името й, целеше да запази не толкова нейната чест, колкото тази на полицията.
    В онази вечер полицаите я стовариха пред входа на жилището й и изчезнаха. Лорийн успя да се добере до спалнята и се тръшна на леглото. Майк вече бе завел дъщерите им в детската градина и по това време бе в кантората си. Следобед бавачката им Рита върна децата у дома и се залови да разглежда програмата за седмицата. Очакваха я два почивни дни, през които Лорийн трябваше да бъде вкъщи. Рита тъкмо се канеше да приготви обяда на малките, когато шестгодишната Джулия радостно извика „мама, мама“. Четиригодишната Сали грабна една играчка и тръгна към спалнята, за да я покаже на майка си.
    — Какво, мама вече вкъщи ли е? — учуди се бавачката.
    — Да, спи — отвърна Джулия.
    Рита почука и надникна през вратата на спалнята.
    — Госпожо Пейдж? Мога ли да си тръгвам вече?
    — Да, да. Рита. Благодаря! — Тя с мъка вдигна глава. Джулия се покатери на леглото. Беше взела кутията с пъзела и някаква свиреща играчка, чийто звук още повече усилваше главоболието на Лорийн.
    — Мами, нали ще ходим на куклен театър?
    — Мами, имам „пиш“ — хленчеше Сали.
    — Мами, нали каза, че ще ходим на куклен театър? — повтаряше Джулия и стискаше пищящата играчка.
    Лорийн с мъка успя да седне в леглото.
    — Мами, пишка ми се. — Сали продължаваше да дърпа края на одеялото.
    Лорийн се хвана за таблата на леглото и успя да се изправи. После заведе малката си дъщеря в тоалетната.
    — Мами, гащите не искат да се събуят — мрънкаше детето. Лорийн стигна до хладилника с олюляване и едва след като отпи няколко глътки водка, успя да надвие напрежението и нервността си. Сетне остави децата пред телевизора и отново се върна в кухнята. Отпи още малко водка с три аспирина и взе душ. До връщането на Майк кухнята беше подредена и изчистена, спалнята — оправена, а Лорийн — гримирана и свежа. Облечена в дълъг памучен пеньоар, тъкмо проверяваше съдържанието на хладилника, за да реши какво да сготви, когато външната врата се отвори и Майк извика обичайното „здравей, скъпа, върнах се“. След малко застана усмихнат зад нея и я прегърна. Ръцете му обхванаха гърдите й.
    — Няма ли да оползотворим времето, преди да дойдат?
    — Кой ще идва? — Тя се освободи от прегръдката му.
    — Дони и Тина Патерсън. Казах им, че първо ще вечеряме у нас, а после ще отидем на кино. Рита обеща да остане при децата. Не си забравила, нали? Оставих бележка на нощното ти шкафче.
    — Да, да, добре. — Затвори очи. — Купи ли продукти?
    — Нали се разбрахме, че на връщане от работа ти ще напазаруваш — сви устни той.
    — Забравих, извинявай. Ей сега ще изляза да взема нещо.
    — Няма смисъл, не си прави труд. — Майк тръгна към спалнята и тя го последва.
    — Да си правя труд ли? Това е работа за две минути. Ей сега ще се облека и…
    — Поръчай нещо! До телефона съм оставил списък с магазините, които доставят продукти по домовете.
    — Има ли изобщо нещо, което би пропуснал да запишеш, Майк?
    — Да, и ти знаеш какво. — Той се обърна към нея и продължи да развързва вратовръзката си. — Все още не съм си записал кога съм спал с тебе за последен път. Трябва да има месец. Искаш ли да започна да си отбелязвам в кои дни можеш и в кои не можеш да отделиш време за това?
    Лорийн тръгна към вратата, за да прекъсне разправията, и в този момент децата с радостни възклицания се хвърлиха към баща си. Той ги грабна, завъртя ги и се метна заедно с тях върху огромното легло. Не след дълго вече ги беше изкъпал, сресал и сложил в леглата. Двете момиченца вече заспиваха, прегърнали любимите си играчки, когато Майк се върна в кухнята. Лорийн седеше на масата с голяма чаша кафе.
    — Няма ли да ги целунеш за „лека нощ“?
    — Разбира се. — Тя стана рязко и се удари в ръба на масата. Той я изчака да излезе и отвори хладилника. — Един поглед към бутилката с водка му беше достатъчен.
    — Поръча ли нещо за вечеря?
    Лорийн тъкмо прегръщаше Сали и той трябваше да повтори въпроса си.
    — Да, да — въздъхна отегчено тя, — поръчах пици, ще ги донесат всеки момент.
    — Пици ли? — глухо повтори той. Дони Патерсън бе шефът му в адвокатската фирма и Майк искаше да го нагости с нещо по-специално, но не възрази и започна да нарежда масата. Чуваше как Лорийн имитира героите на някаква приказка и децата звънко се смееха. Извади най-хубавите чаши и салфетки, дори набързо излъска приборите и се залови със салатата.
    — Няма ли да се облечеш за вечерята? — извика по посока на спалнята, докато старателно режеше доматите.
    Тя лежеше на леглото със затворени очи. Съпругът й отвори гардероба и за момент се поколеба коя риза да избере. Гордееше се със скъпите си и елегантни дрехи, символ на професионалните успехи, които бе постигнал наскоро. Надяваше се скоро да стане съдружник във фирмата и знаеше, че външният вид е една от предпоставките за успеха.
    — С какво се занимаваш сега? — Лорийн се протегна в леглото и се прозя.
    — Случая Колъридж. Изглежда, ще успее да се разведе с жена си без много усложнения и дори ще получи родителските права над децата.
    — Наистина ли? — безучастно отвърна тя, докато го наблюдаваше как разглежда една от ризите си.
    — Харесваш ли тази риза?
    — Да.
    — Ти какво смяташ да облечеш?
    — Може би костюма на „Шанел“ или на „Армани“? — Спусна крака на пода. Нямаше никакво желание да се среща с когото и да било, камо ли да ходи на кино или да вечеря със самонадеяни, амбициозни сноби като Патерсънови. — Не зная. Майк. Боли ме глава.
    — Искаш ли аспирин?
    — Не. По-добре да взема още един душ.
    — Патерсънови са много важни за мен. — Майк я прегърна. — Нали разбираш, скъпа?
    — Ще се държа като добро момиче, обещавам ти! — Тя го целуна и облегна глава на рамото му.
    Майк я погали по бузата. Страстта, която жена му разпалваше у него след толкова години брак, винаги го удивляваше. Харесваше косата, очите, стройното й тяло.
    — Всичко наред ли е, Лорийн? Да не си имала тежко дежурство? Притисна лице във врата му. Тежко дежурство ли? Неясният противен спомен за изминалата нощ я сряза като нож. Тя простена. На Майк му се стори, че тя просто го желае, и започна бавно да сваля халата от изящните й рамене.
    — Трябва да се преоблека. — Освободи се от прегръдката му и тръгна към банята.
    — Какво става, Лорийн?
    — Нищо, Майк. Може би съм преуморена.
    Той започна бавно да се облича. Погледът му попадна на снимката върху нощното й шкафче, на която беше снимана заедно със своя някогашен колега — тъмнокос, мрачен мъж, с когото няколко години работеха като патрулна двойка. Тя го наричаше Лубрински. След смъртта му се бе променила и беше станала някак си недостъпна. Няколко пъти се бе опитвал да заговори за него, но напразно. Дразнеше я дори споменаването на името му. Майк не каза нито дума, когато снимката на застреляния при акция полицай се появи на нощното й шкафче. Не успя да я убеди да вземе няколко седмици отпуск. Тъкмо обратното, бе поискала увеличаване броя на нощните дежурства.
    С ироничното си изражение мъртвият Лубрински сякаш му се надсмиваше, но той бе убеден, че между него и Лорийн не е имало нищо. Знаеше, че жена му се възхищаваше от своя колега. Беше се срещал с него един-два пъти, но мълчаливият, затворен мъж никога не предизвика у него ревност и подозрение.
    Лорийн излезе от банята, увита в огромна кърпа.
    — Искаш ли аспирин, скъпа?
    — Да, да, благодаря ти. — Сешоарът й тежеше като олово. Единственото, което искаше, бе да я оставят да се наспи.
    — Може би скоро ще ме направят съдружник. — Майк й подаде два аспирина с чаша вода, после бащински я целуна по главата. Мократа коса й придаваше момчешки вид и подчертаваше красивия овал на лицето й. — Ще имаме достатъчно пари и ти ще можеш да напуснеш работа.
    — Кога ще стане ясно? — Тя нанесе крема на лицето си.
    — Да речем, когато завърша делото на Колъридж. Той е много влиятелен. Каза, че ме препоръчал на приятелите си.
    — Те всичките ли смятат да се развеждат? — Потопи четката в пудриерата. — Мислех, че мечтаеш да специализираш криминалистика.
    — Е, да, мечтаех — засмя се той. — Може би още не съм се отказал. Добре е обаче да набера опит и в други области на правото, а освен това…
    — Разводите носят повече пари, нали?
    — И какво лошо има в това? — Усмивката му помръкна. — Тази къща харесва ли ти?
    — Напълно.
    — Скоро ще можем да си купим друга, в Санта Моника, построена на самия бряг.
    — Толкова ли бързо напредваш?
    — Е, ще трябва да поработя още няколко години, но Дони е убеден, че ще преуспея. Като погледна този дом, ми е трудно да повярвам откъде започнахме. Не мога да забравя и как го постигнах. Ако не беше ти… — Той я прегърна.
    Лорийн се усмихна и продължи да се гримира. Да, онези дни, когато Майк учеше денонощно, когато бе готов да върши каква да е обща работа, онези дни бяха безвъзвратно отминали.
    — Ще имаме повече време един за друг.
    — Ако стоя вкъщи с престилка и тиган в ръката? — Прибра четката в несесера.
    — Не вярвам, че изцяло ще се посветиш на домакинството. Все пак трябва да обсъдим и това, както и една по-дълга почивка. Кога ще си вземеш отпуска, за да уговоря с Дони моята?
    Тя бавно нанесе червилото. Сините й очи се взряха в собственото й отражение в огледалото.
    — Ще поговоря с Руни.
    На външната врата се позвъни и Майк отиде да отвори. Носеха пиците. Лорийн внезапно си каза, че трябва да направи следващата стъпка. След минута чу съпруга си да разговаря по телефона с Рита. Уговаряха часа, в който трябваше да дойде при децата. Методичният Майк! Животът му беше разпределен до най-малката подробност. Издигащият се в обществото Майк бе станал толкова различен от преди! Дали няма скоро да го загуби?
    Срещу нея Лубрински сякаш се усмихна и тя го погали с върха на пръста си. Бе издъхнал в прегръдките й. Никога вече нямаше да види усмивката му. Понякога й се струваше, че тя самата вече не е жива. Всичко й приличаше на сън — дори този апартамент, с всичките красиви мебели и модерно оборудване, с които Майк го бе натъпкал. Той бе поел цялата организация по преместването им тук, от опаковането до поставянето на пердетата. Лорийн си спомни с носталгия предишното им скромно жилище, съседите. Енергичността на съпруга й я изтощаваше и напоследък се чувстваше постоянно изморена. Откакто се бяха преместили тук, не бе обелила и дума с някого от съседите, дори не ги познаваше по лице.
    На вратата отново се позвъни. Майк посрещна гостите, но тя не можеше да се отърси от вцепенението си. Няколко глътки, само няколко, биха възвърнали тонуса й. Извади скритата в чекмеджето на тоалетката бутилка и я надигна.
    Дони и Тина бъбреха в кухнята, докато домакинът отваряше бутилката с вино. Тина Патерсън изглеждаше така, сякаш бе тръгнала не на кино, а на оперна премиера. Тя целуна Лорийн, а Дони стисна ръката й с подчертана сърдечност. Майк ги подкани да седнат в трапезарията и разля виното в чашите. Той вършеше всичко — разположи гостите около масата, донесе огромните плата с пиците, извини се за твърде баналната вечеря, като обясни, че Лорийн току-що се е върнала от дежурство.
    Тя мълчаливо отпиваше от чашата си. Ярките цветове на пиците я отвращаваха. Докато оживено коментираха развода на Колъридж, Дони постоянно потупваше Майк по рамото в израз на доверие и покровителство, което я дразнеше почти толкова, колкото грижливо лакираните нокти и подутите от колагенови инжекции устни на жена му.
    — Човек никога не би казал, че си ченге, Лорийн. Тя се усмихна насила.
    — Гордея се с жена си. — Майк хвана ръката й. — Вече два пъти я награждават за смелост. — Той стана и донесе две снимки. На едната Лорийн, в пълна парадна униформа, позираше за снимка с президента Рейгън, а другата бе групова фотография на най-награждаваните полицаи на страната. — Може би знаете, че тя залови убиеца на онова малко момиченце, което намериха захвърлено във вентилационната шахта.
    Разкри, че е убито от училищния портиер.
    Тина произведе подходящите за подобен случай възклицания, въртене на очи и одобрително поклащане на главата, вероятно в знак на възхищение, предположи Лорийн.
    — Ще приготвя кафе. — Тя пресуши чашата си и тръгна към кухнята. Без глътка водка не можеше да продължи играта на любезна домакиня. Тъкмо връщаше бутилката в хладилника, когато в кухнята влезе Тина, натоварена с чиниите от вечерята.
    — Да оставим мъжете за малко сами. Имаш ли нужда от помощ?
    Лорийн се засмя, ободрена от поредната порция водка.
    — Вземаш ли ги навътре? — попита гостенката, докато нареждаше съдовете в миялната машина.
    — Моля?
    — Когато разплиташ тези убийства, вълнуваш ли се от съдбата на жертвите? Например аз винаги познавам кога Дони има заплетено дело. Става мрачен и раздразнителен. В такива дни винаги ходи на фитнес, за да се разтовари от напрежението, но все пак… Онзи случай с убийството на детето… Трябва да е било ужасно.
    — Беше само на шест годинки. — Лорийн взе подноса за кафе. — Казваше се Лора Брадли. Бе изнасилена, измъчвана. Личицето й бе като на ангелче. Да, болезнено понасям подобни случаи. — Тя поставяше бавно и внимателно чашките върху чинийките, загледана някъде далече навън. — Дълго време след това дело изпитвах страх, че някой ще отвлече моите момиченца. И все още ме е страх. Човек си мисли, че времето лекува, но не винаги е така.
    Тина бе излязла и разговаряше с мъжете в другата стая.
    — Е, добре, господа. Край на всякакви разговори за бизнес. Днес ще се забавляваме. Нали щяхме да ходим на кино?


    Филмът бе предшестван от толкова много реклами, че Лорийн не издържа и излезе от салона под претекст, че отива до тоалетната. Възнамеряваше да отскочи до близкия бар, да пийне нещо и да се върне, преди филмът да е започнал.
    Когато жена му не се върна до средата на филма, Майк също се извини и тръгна към телефона. Не, отговори на въпроса му Рита, Лорийн не се беше обаждала вкъщи. Той се върна в салона и съобщи на Петерсънови, че жена му се чувства зле и се е прибрала у дома, за да не разваля настроението на компанията с неразположението си. Около полунощ, когато се прибра вкъщи, от Лорийн все още нямаше ни вест, ни кост. Той провери разписанието на дежурствата й, макар да беше сигурен, че след нощната смяна й се полагат два почивни дни. С надеждата, че е станала грешка, набра телефона на участъка.
    Свързаха го с Бил Руни.
    Следващите няколко часа прекара в нервни обиколки на апартамента, превключи няколко пъти поред всички телевизионни канали, няколко пъти надникна в детската спалня. Лорийн я нямаше. На разсъмване заспа на дивана облечен.
    Събуди го женско кикотене под прозореца. Лорийн стоеше пред входа и подаваше пари на таксиметровия шофьор. Майк забеляза, че в таксито имаше още двама души. Тя изпусна портмонето си и докато се навеждаше да го вземе, загуби равновесие. Успя да се изправи облегната на стената и с олюляване тръгна нагоре. Входната врата я очакваше широко отворена. Тя пое дълбоко дъх и с престорена усмивка надзърна в жилището си. Съпругът й чакаше до вратата. Той рязко я дръпна за лакътя и я поведе към кухнята.
    — Къде беше досега? — попита Майк и затръшна с крак вратата.
    — Ох, имах малко работа — запелтечи тя с надебелял език.
    — Какво?!
    — Разпитвах един задържан. — Опитваше се да си придаде сериозно изражение. — Изморена съм, остави ме!
    — Пий! — Сложи пред нея чаша с кафе и придърпа един стол за себе си. — Опитай се да изтрезнееш. Зная всичко, Лорийн.
    — И какво знаеш? — зарови лице в шепите си тя.
    — Говорих с Руни. Зная за стрелбата по момчето. Защо не ми каза? — Хвана ръката й през масата. Лорийн сви рамене и се опита да я издърпа, но той я стискаше здраво. — Защо не искаш да разговаряме, Лорийн?
    — Няма нищо особено за разказване — отблъсна го най-после тя.
    — Какво значи „нищо за разказване“? — Той стана от масата, защото се боеше, че в следващия миг ще я зашлеви. — Била си пияна по време на дежурство и наричаш това „нищо особено“?
    — Не се оплаквам.
    Сграбчи я за косата и рязко дръпна главата й назад.
    — Убила си дете! — Лорийн не направи даже опит да се освободи и той я блъсна напред с отвращение. — Застреляла си го.
    Тя кимна. Майк не можеше да разбере дали жена му изобщо е в състояние да мисли. Очите й блестяха, на устните й играеше странна усмивка.
    — Уволнена си, разбираш ли поне това? Изритали са те от полицията. Руни ми каза, че са ти отнели значката.
    Лорийн отново сви рамене.
    — Добре, Майк. Ще си купя изкуствен маникюр, ще си накъдря косата и ще заприличам досущ на Тина Патерсън. Нали това искаш от мен? Това ли искаш от мен, питам? — Лицето й се изкриви от гняв. По него нямаше ни следа от срам или угризение.
    — Иди да спиш, Лорийн! — тихо каза той.


    Тя стигна залитайки до спалнята и се тръшна на леглото. Майк не си направи труда даже да я съблече. Затвори вратата след нея и тръгна към кухнята.
    — Не помня, нищо не помня — хлипаше във възглавницата тя. — Той е мъртъв, мъртъв, мъртъв…


    Лорийн започна следващия ден с чаша уиски, сякаш нищо на този свят не я интересуваше.
    — Клин клин избива. — Вдигна чашата към седналия срещу нея Майк. — Срещу махмурлук.
    — Какво смяташ да правиш сега?
    — Имаш предвид дали ще започна работа?
    — Имам предвид дали ще те дадат под съд.
    — Не зная.
    — Според мен причината е Лубрински. Ти се промени откакто започна да работиш с него.
    — Лубрински е мъртъв, за Бога!
    Майк втренчено я наблюдаваше как долива чашата си, после рязко скочи и грабна бутилката от ръката й.
    — Достатъчно, Лорийн! Часът е само девет и половина. Откога пиеш сутрин?
    — Какво ти става, Майк? — Тя му подаде чашата си с изражение на погнуса, сякаш държеше нещо мръсно. Той грабна и нея. За миг изпита желание сам да си налее. — Исках само да пийна против махмурлук. Действа ми отпускащо. Напоследък бях много напрегната. — Той я слушаше онемял. — Нямам сериозни проблеми, просто напоследък не ми върви. А от миналата нощ не помня нищо.
    — Убила си дете, Лорийн! — Той преглътна мъчително. — Уволнена си, отнели са ти званието. Никога вече няма да работиш в полицията.
    — А-ха — отвърна тя, разглеждайки внимателно пръстите на краката си, сякаш разговаряха за времето.
    — Ще говоря отново с Руни. Трябва да разбера дали възнамеряват да предявят обвинения към тебе и какви.
    — Нима вече си говорил с него?
    — Нали ти казах снощи? Да, говорих, иначе откъде ще зная цялата история? И замисляш ли се как ще реагира Дони, ако излезе в пресата?
    — Дони ли? Какво общо има той с полицията?
    — Той има много обши неща с мен. Знаеш, че ми е възложено важно дело. Какво ще си помислят колегите и клиентите ми, като научат, че не само си застреляла едно дете, а и че си го направила в пияно състояние?
    — Това не им влиза в работата. — Тя се почеса безгрижно по бузата.
    — Не им влиза в работата ли? — Майк затвори очи. — Мислиш ли, че пресата ще пропусне подобен скандал?
    Лорийн запали цигара с треперещи пръсти.
    — Помниш ли онзи хубав ден? — Гледаше го право в очите. — Аз не мога да го забравя, денят на твоето дипломиране. Най-хубавият ден в живота ми. Какво стана след това, Майк? Ти се промени. Чувствам се изгубена, сякаш не те познавам. Не ми харесва начинът, по който се променяш. От доста време те наблюдавам и зная, че не мога да ти попреча да станеш това, което си решил. Вече не сме същите един към друг. Ти обичаш кариерата си повече от мен.
    Майк си наля два пръста уиски и го изпи на един дъх. Чувстваше, че губи почва под краката си. Всичко, към което се бе стремил през живота си, започваше да се руши.
    — Абсолютно нищо не се е променило между нас. Аз те обичам. Винаги съм те обичал. Вярно, напоследък имах много работа, но и ти беше твърде заета. Предложих ти да напуснеш, но ти отказа. Мислиш ли, че не забелязвам колко напрегната работата ти? Защо вече не споделяш нищо с мен?
    Лорийн коленичи и обви с ръце краката му.
    — Искам да бъдем такива, каквито бяхме, когато нямахме нищо.
    — Ти имаше работа и успешна кариера. Аз бях този, който нямаше нищо друго освен тебе.
    — Работех денонощно, за да имаме дом и ти да получиш шанс в живота.
    — Не си ли забелязала колко печеля сега? — Нежно я целуна по челото. — Вече не е нужно да работиш, а освен това пропускаш най-интересната възраст на децата. — Лорийн облегна глава на коленете му и той я прегърна. — Каквото и да стане, заедно ще преодолеем този момент.
    Този ден те се любиха за първи път от много време. Вечерта Лорийн се зае с вечерята, но докато поставяше свещите, чувството за паника внезапно се върна. Започна както обикновено, с виденията на познати, близки лица — ту Лубрински, ту Лора Брадли, а сега и момчето. Едно момче бяга по улицата. Якето му има жълта лепенка на гърба. Само една глътка, колкото да превъзмогне страха и да прогони виденията! Една-единствена глътка, за да възвърне спокойствието си. Продължи да готви вечерята, като от време на време отпиваше от чашата. После започна да я долива.
    Майк се върна едва след полунощ. Видя тържествено наредената маса и капките восък по покривката. В кухнята откри две бутилки от вино и една от уиски — и трите празни и изхвърлени в кошчето заедно с остатъците от вечерята.
    Лорийн бе заспала с дрехите. Той внимателно изтегли покривката на леглото и нежно я загърна. Искаше му се да я събуди, за да й каже, че Дони му е предложил съдружие във фирмата. После обходи целия апартамент, събра всички бутилки с алкохол, които успя да открие, и ги изхвърли в шахтата. Едва когато си легна до нея, забеляза, че Лорийн държи в прегръдките си снимката на Лубрински. Майк се опита внимателно да я изтегли, но тя простена в съня си и се обърна на другата страна. Дали помежду им е имало само колегиално приятелство, или нещо много повече, питаше се той, но сънят го погълна.


    На следващата сутрин Лорийн стана рано и приготви закуска. Майк я чуваше от спалнята как се смее и разговаря с децата. Когато влезе при тях, малките вече бяха готови за детската градина.
    — Аз ще ги закарам днес. Ти остани да закусиш — каза Лорийн.
    — Не, аз ще ги закарам — възрази той.
    — Кога ще се върнеш довечера?
    — Късно. Имам дело в съда. — Той излезе, без да я целуне за довиждане, и затръшна вратата след себе си.
    Лорийн вече оправяше леглата, когато Майк позвъни, за да каже, че й е запазил час при лекар.
    — Лекар ли? За какво ми е той?
    — Скъпа, послушай ме! Той е светило и ти можеш да разговаряш с него за каквото пожелаеш. Приятел е на Дони.
    — Нямам нужда от никакви психиатри — прекъсна го тя, — особено пък от приятелите на Дони! Нищо ми няма. Имам нужда единствено от малка почивка и ще бъда…
    — Имаш нужда от лекар, Лорийн. Слушай, не затваряй телефона! — Не искаше да бъде груб, но не можеше да се овладее.
    — Отговорът ми е „не“. — Гласът й бе леден, овладян и спокоен. — Не съм болна, разбра ли? Край. Ще се видим довечера.
    Тя не се реши да позвъни в участъка, но редовно проверяваше дали не е излязло някакво съобщение във вестниците. Страхуваше се да не види името си в някое от заглавията. Боеше се дори да излиза и в следващите няколко седмици не напусна дома си. Сутрин, след като изпратеше Майк на работа, поръчваше продукти по телефона и се залавяше с домакинството, докато Рита доведе децата от градината. Играеше с тях, четеше им приказки, разказваше им смешни случки, после се залавяше с вечерята. Той знаеше, че жена му продължава да пие, макар тя да отричаше. Никога вече не я видя с чаша в ръка, макар че по-рано тя прекарваше часове наред пред телевизора с бутилка водка пред себе си. Вечер изглеждаше винаги трезва и спокойна, а през нощта той тайно обхождаше апартамента да търси празни бутилки. Бе предупредил и Рита да му съобщи веднага, ако види жена му с бутилка, особено в присъствието на децата. Искаше да се излъже, че кризата е отминала, и усилията му до голяма степен намалиха напрежението в отношенията им.


    Няколко седмици по-късно Рита позвъни в кантората му.
    — Моля ви, господин Пейдж, елате у дома. Не зная какво става. Оставила е децата сами и е изчезнала. Всичко може да се е случило.
    По пътя за дома Майк караше като луд. Оказа се, че децата са били сами почти през целия ден. След като ги успокои, той помоли бавачката да остане при тях и излезе побеснял от гняв. Беше решен да намери жена си на всяка цена. След три часа напразни обиколки из града отново позвъни вкъщи. Рита плачеше. Лорийн се бе прибрала мъртвопияна.
    Тя го посрещна олюлявайки се с цигара в ръка и с извинението, че е имала важна среща. Не чуваше и не разбираше какво й говори. Майк се опита да я хване, но при всеки негов допир Лорийн надаваше пронизителни писъци. После неочаквано утихна и го помоли да я прегърне.
    На следващата сутрин му обеща, че повече никога няма да я види в това състояние. Бе зачервена от срам. Кълнеше се, че повече няма да сложи капка алкохол в устата си.
    Той се стараеше да я разбере и да й повярва. Помоли Рита да не оставя жена му сама с децата, преди да се е прибрал от работа. Но сякаш нищо вече не можеше да помогне. Няколко пъти я разобличи, като й показа празните бутилки, които намираше скрити из апартамента. Лорийн отричаше, дори обвини Рита, че нарочно ги е оставила, за да я компрометира.
    Майк усещаше, че е на границата на търпението. Опитваше се да я разбере. Представяше си как би се чувствал, ако е убил невинно дете и е загубил любимата си работа. Естествените чувства, които изпитваше в тези моменти на превъплъщение, бяха срам и вина, а Лорийн не показваше ни най-малки следи от едното или другото. Напротив, все по-упорито твърдеше, че причината за нейния провал е неговата успешна кариера.
    — Ти развали всичко. Защо трябваше да се местим тук? Толкова щастливи бяхме в старото жилище. — Непрекъснатите й натяквания за жилището го караха да подозира, че умишлено го предизвиква да я удари. — Всъщност ти беше домакинята, Майк, а аз — мъжа. Обикалях улиците, защото трябваше да работя за двама, макар че гърдите ме боляха, подути от кърма, а през това време ти седеше вкъщи.
    Каквото и да й кажеше, тя винаги изопачаваше думите му. Дори и да бе имал угризения за годините, през които жена му издържаше него и децата, грубите й оскърбления ги заличиха от паметта му. Отегчението и страхът, че ще го посрещне с поредния скандал, го отдалечаваха от нея и убиваха желанието му да се прибере вечер у дома. Но имаше и други моменти, в които, паднала на колене, Лорийн прегръщаше краката му, питаше го дали ще й прости и го молеше да я занесе на ръце до леглото. Дори и тогава обаче очите й оставаха сухи.
    Накрая Майк не издържа и се срещна с приятеля на Дони. И имаше нужда да разкаже на някого поне част от мъчителното си ежедневие. Докторът го предупреди, че ако Лорийн не се подложи на лечение, ще го повлече със себе си. Посъветва го да я напусне и така да я принуди да отиде на лекар, но чувството му за вина и споменът за всичко, което бе направила за него, го възпираха. Реши се на един последен опит, когато намери дъщерите си, изплашени до смърт от вида на пияната им майка.
    Най-после тя се съгласи и той я поведе, притихнала и трезва, към кабинета на лекаря. Консултацията продължи два часа, първо в присъствието на Майк, после само на доктора. Лорийн напусна кабинета триумфираща и възродена, дори го обвини, че напразно пръскал пари, защото, както и трябвало да се очаква, тя била напълно здрава.
    На следващия ден той позвъни на лекаря. Оказа се, че жена му отказала всякаква медицинска помощ и дори не позволила да й вземат кръвна проба, настоявайки, че е в състояние сама да се приспособи към новия живот на неработеща домакиня.
    Пиянството й обаче продължи, а с него растеше пропастта между двамата. Лорийн категорично отказваше да се подложи на лечение с твърдението, че макар и да пие, може да се контролира. Вече почти не излизаше от жилището. Тя все така криеше пълните бутилки от съпруга си и той все така ги намираше празни и скрити на най-невероятни места.
    Шест месеца след уволнението Майк подаде молба за развод. Отказа се от всякакви претенции и прехвърли целия апартамент заедно с мебелировката на нейно име. Лорийн възрази на желанието му да вземе децата при себе си, но, от друга страна, това сякаш не я интересуваше. Остави й пет хиляди долара и издръжка от три хиляди месечно. Когато донесе за подпис бракоразводните документи, тя изглеждаше странно възбудена, сякаш не вярваше, че той ще доведе нещата докрай. Подписа ги, изчервена и усмихната.
    — Лорийн, ти разбираш какво подписа, нали? — тихо попита Майк.
    — Да — отвърна тя със смутена усмивка. Той я сграбчи в обятията си.
    — Аз те напускам и вземам децата, ала обещай ми, че ще ми се обаждаш винаги когато имаш нужда от нещо! Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна. Ти имаш нужда от помощ, Лорийн! Защо не искаш да го признаеш?
    Тя му помогна да си събере багажа и дори коленичи, за да закопчае куфара. Беше боса. Светлосинята дънкова риза подчертаваше още по-силно блясъка на русата й коса. Съкрушен, Майк с мъка преодоля желанието си да я прегърне и да я люби. Обземаше го лудост.
    Патерсънови дойдоха да му помогнат за багажа. Децата мислеха, че отиват на екскурзия, и взеха да разпитват Тина за майка си. Нима след всички години, които бяха преживели заедно, мислеше Майк, бяха нужни само два часа, за да събере багажа си и да се прости с нея. Обземаше го лудост.
    — Тина ще вземе децата в колата си. Искаш ли да им кажеш довиждане?
    — Не, не искам да ги разстройвам. — Тя чуваше долу гласа на Джулия. Детето питаше дали ще ходят при баба и защо мама няма да пътува с тях. Тина я успокои, че мама ще идва често да ги вижда. После Дони извика, че всичко вече е в колата и могат да потеглят, а Майк му отвърна, че слиза след минута. Чу разтреперания глас на Рита, която се сбогуваше с Лорийн.
    Майк влезе в кухнята. Лорийн вдигна чашата си, за да му я покаже по-добре.
    — Мляко, само мляко, Майк.
    — Не искам да тръгна, Лорийн.
    — Не ми изглежда така.
    — Обичам те.
    Тя отметна назад кичур коса.
    — И аз те обичам, Майк.
    Нямаше нищо друго за казване. Той пристъпи и я прегърна. Лорийн склони глава на рамото му, както бе правила толкова пъти и той вдъхна аромата на лимони, свежия аромат на нейния шампоан. После нежно я целуна. Тя го гледаше с най-красивите ясни сини очи, които някога бе виждал, и кротко се усмихваше.
    — Обещай ми, че ще отидеш на лекар.
    — Всичко ще бъде наред, не се безпокой за мен.


    Седнал зад волана, Дони Патерсън с тревога наблюдаваше как Майк бавно слиза по стълбите.
    — Наред ли е всичко, съдружнико? Добре ли си? Майк влезе в колата и се изсекна.
    — Чувствам се като мръсник. Тя не осъзнава какво става.
    — Виж, момче — прегърна го през рамото Дони. — Преживял съм три развода и зная, че не е лесно. Слава Богу, свърши. Ще видиш как ще ти олекне. Тя има сериозни проблеми, които трябва да реши сама. Ти направи всичко, за да й помогнеш.
    — Може би един ден пак ще се съберем — отвърна Майк.
    — Господи Боже мой! — Дони стисна коляното му. — Ще прогледнеш ли най-сетне, Майк? Тя е алкохоличка. Ако не беше се разделил с нея, щеше да повлече и тебе. Щом отказва да се лекува, трябва да я забравиш и толкоз. Все едно, че е умряла. Повярвай ми, това е най-доброто, което можеш и трябва да направиш. Кажи си, че е мъртва, и ще ти олекне.
    Майк кимна мълчаливо. Сърцето му се късаше.
    — Обичах я — прошепна той със затворени очи.


    Лорийн седна на дивана и започна да сменя каналите на телевизора. Вече нямаше нужда да крие бутилката и тя лежеше на дивана до нея. Най-после можеше да прави каквото поиска. Знаеше, че не заслужава обич и уважение, и се срамуваше, че няма сили да си пререже вените. А може би не заслужаваше толкова лека смърт? Беше съдия на самата себе си. Трябваше да се накаже сама.
    Водката бързо свърши и тя тръгна да търси следващата бутилка. Вратите на спалнята и на полупразния гардероб зееха отворени. Водката се оказа скрита в кухнята. След като изпи и нея, тя тръгна към детската стая. После се отпусна в креватчето на Сали, притиснала до гърдите си почти празното шише. От възглавницата я лъхна ароматът на детето, сякаш я целуваше отдалеч. Лорийн се пресегна към другото легло и взе възглавницата на Джулия. „Рожбите ми, рожбите ми“ — шепнеше унесено, притиснала двете възглавнички до лицето си. Припомни си песничката за зайчето, която често пееше на децата си.
    Приятна топлина се разля по цялото й тяло като пухкавото бебешко одеяло, с което я завиваха, когато беше малка. Или като онова, с което бе завила телцето на малката Лора. В този момент чу гласа му.
    — Как я караш, Пейдж? — викна й Лубрински.
    — Добре съм, колега — отвърна му на висок глас.
    Нещо стегна гърдите й и тя сбърчи вежди. Кой крещеше така? Някой крещеше! Пронизително, ужасяващо, отново и отново. Скочи от леглото и хукна да бяга от стая в стая. Дивият вик я следваше. Тя падна, помъчи се безуспешно да стане на крака и започна да лази. Допълзя в спалнята и изведнъж видя в огледалото на тоалетката една друга жена, на колене като нея. Захапа пръстите си, за да спре дивия вой на жената. Да, тя беше тази жена, нейният вик изпълваше празното пространство. Но къде да избяга от себе си?
    Той я гледаше усмихнат от нощното шкафче.
    — Лубрински, помогни ми! — помоли го тя и притисна снимката до гърдите си.
    — Разбира се, мила! — отвърна все така усмихнат той. — Пийни си още една глътка и после ще обиколим баровете.
    — Дадено, Лубрински! С тебе и накрай света, кучи сине!
    Нервен смях се изтръгна от гърдите й. Вече не изпитваше страх. Паниката постепенно я напусна и тя бавно дойде на себе си.


    Това беше първата нощ, през която пиеше от самота. Не запомни нито бара, нито лицата на онези, с които излезе оттам. Не я интересуваха, а и те нямаха нищо против от време на време да ги нарича Лубрински. Много непознати, приличащи на него идваха и си отиваха. Зареди се безкрайна върволица от пиянски нощи, в които вече не се интересуваше дали Лубрински върви до нея. Искаше само водка, още и още, докато заглуши писъците на виещата в дома й жена.
    От деня, в който Майк я напусна, тя се спускаше все по-надолу и по-надолу по спиралата на забвението. Измина дълъг и ужасяващо лесен път. Хората от баровете се отнасяха приятелски с нея, но крадяха парите й, подиграваха й се, използваха я. Когато парите свършиха, Лорийн разпродаде мебелите, а след тях и апартамента. Дебелата пачка банкноти я успокои за известно време, защото не трябваше да мисли как да намери пари за следващата бутилка, но не можа да прогони жената в синьо, която все така отчаяно викаше от мъка по някого.
    Понасяше с безразличие подигравките на проститутки и сводници. По дяволите, колко такива като тях бе вкарала в ареста. Обиждаха я, унижаваха я, но Лорийн не обръщаше внимание на униженията, тъй като беше мъртвопияна. Само когато беше мъртвопияна, не чуваше онези ужасяващи писъци. Само тогава не забелязваше лигавите устни на мъжете, които я мъкнеха в квартирите си, и не чуваше детски гласове да припяват песента за бягащото зайче, онези тънички детски гласове, които преминаваха в писъци: „Бягай! Бягай! Бягай!“

Глава 1

    Калифорния, 11 април 1994

    Тази нощ Лорийн за малко не умря. Шофьорът сигурно така и не бе разбрал, че е блъснал човек, а тя самата не помнеше нищо от инцидента. Отнесоха я в болница с тежки черепно-мозъчни травми. Заредиха се седмици, в които един кошмар се сменяше с друг. След като се изясни, че няма нито пари, нито медицинска осигуровка, започнаха да я местят от една благотворителна организация в друга. Накрая й сложиха диагноза „шизофрения“ и я настаниха в психиатрична клиника. При първоначалните изследвания лекарите дори не разбраха, че е алкохоличка, защото другите й болести отвлякоха вниманието им. Лорийн страдаше от няколко тежки абсцеса, една-две лечими венерически болести, генитален херпес, кожни алергии и общо изтощение поради недохранване. Осемдесетте цигари на ден я бяха довели до хроничен бронхит. Тя разви пневмония и за известно време не се знаеше дали ще оживее. Едва след като преодоля болестта, лекарите обърнаха внимание на халюцинациите, постоянното повръщане и пристъпите на параноя, подсказващи тежка форма на алкохолен глад.
    Заредиха се прегледи при психиатри и специалисти по вътрешни болести. След два месеца интензивно лечение по най-различни програми я изпратиха в клиниката за душевноболни на град Уатс, недалеч от Лос Анджелес, където настаняваха само най-тежките и безнадеждни случаи — малолетни наркоманки с умствени увреждания, сенилни бабички, дами на средна възраст с неизлечима мания за самоубийство. Сякаш всички отритнати от обществото женски създания на този свят бяха събрани тук и оставени на произвола на съдбата.
    Към епикризата на Лорийн се прибави и хроничен алкохолизъм. Лекарите я предупредиха, че черният й дроб почти не функционира и ако не престане да пие, след по-малко от година ще бъде мъртва. Накрая я преместиха в рехабилитационния център „Уайт Гардън“.


    Роузи Хърст работеше на половин ден в кухнята на центъра. Едра и тромава, със ситно накъдрена коса, тя самата бе доскорошна пациентка на центъра. От шест месеца не беше близвала алкохол и се смяташе за излекувана. Изпитваше симпатия към обитателите на центъра и те й отговаряха със същото. Някои от по-леките случаи работеха при нея като миячки и сред тях един ден видя Лорийн Пейдж.
    Лорийн не искаше да живее. Често се питаше защо все още не е мъртва и след известен размисъл си отговаряше, че всъщност може би вече е. Клиниката й се струваше ад, и не защото обстановката беше лоша, напротив — лекарствата дори успокоиха нервите й, а защото отникъде не можеше да се намери нещо за пиене. Мисълта за бутилка водка бе единственото, което занимаваше нейното замъглено съзнание. Устата й беше постоянно пресъхнала и подута, а езикът — надебелял, Прекарваше часове над чешмата в коридора, с ръка подпряна на крана така, че струята да попада право в широко отворената й уста, и все не можеше да утоли чувството на мъчителна жажда.
    — От колко време си алкохоличка? — Роузи я бе наблюдавала от дъното на коридора в продължение на няколко минути.
    Лорийн сви рамене. Досега не бе признавала това дори пред себе си. Обичаше да пие и толкоз! Имаше ли значение откога?
    — Какво си работила преди това? — продължи жената.
    Не можа да отговори и на този въпрос. Не помнеше какво бе правила през последните няколко години. Седмиците и месеците се сливаха в безкрайната мътилка на годините. В паметта й бяха останали само нощите в кръчми и долнопробни барове сред сутеньори и уличници, които много отдавна бе арестувала за проституция. Сводниците се забавляваха при мисълта, че могат да продават евтино една бивша началничка на патрулен отряд. Известно беше, че Лорийн е готова да тръгне с когото и да е, стига да й купи нещо за пиене. Хотели, кръчми, купони… Не се интересуваше с колко мъже ще преспи през нощта и кои са те, стига да има пари за пиене. Няколко пъти я арестуваха за скитничество, после я освобождаваха. Многобройните й висящи дела така и не стигнаха до съда, защото след всеки арест тя сменяше града, а често и щата.
    По времето на инцидента бе достигнала дъното на безпътицата. Нито един сводник не искаше да я приеме в своя контингент. След толкова скитане даже и не разбра, че се е върнала в Лос Анджелес. Нямаше нищо друго освен дрехите на гърба си;бе продала и брачната си халка. Уличните проститутки не я допускаха в района си, защото ужасният й вид отблъскваше клиентите им. Не можеше да заработи и няколко цента за парче хляб.
    Никой в Лос Анджелес не помнеше лейтенант Пейдж, нито можеше да я познае. Търговията с плът бе интензивен бизнес, променяше се бързо и постоянно. Младите полицаи, които често я виждаха да залита и пада по улиците, нямаха представа коя е. Сержант Руни бе повишен в капитан. И той не си спомняше за нея, не знаеше дори дали е още жива.
    Никой не мислеше за нея, дори съпругът и децата й. В годините след раздялата Майк беше правил безуспешни опити да й помогне. Тя се обаждаше само на рождените дни на децата и за Коледа. Говореше несвързано и изпадаше в неловки паузи, обикновено след като му поискаше пари. Връзката им прекъсна, когато Майк се ожени повторно и семейството се премести в нова къща. Децата постъпиха в друго училище. Постепенно образът й избледня в съзнанието им, защото вече имаха нова майка, по-добра от предишната. Лорийн не се опита да възстанови връзката с тях. Беше доволна, че е изгорял и последният мост към миналото.
    В целия свят единствено Роузи със своя открит и благ характер изпитваше съчувствие към слабичката, бледа жена, с почернели от никотин пръсти и руса, неравно остригана коса. С времето започна да разбира, че под невзрачната външност на приятелката й се крие нещо повече от обикновена алкохоличка, и започна тайно да я изучава. От всички миячки единствено Лорийн веднага запомняше кой болен каква диета трябва да спазва и винаги разнасяше правилно чиниите с храна. В безформената синя нощница, увиснала на слабите й рамене като на закачалка тя гледаше хората някак странно изкосо, със сведена настрани глава и леко присвити като от късогледство очи. Беше загубила един от предните си зъби, а лявата й скула бе пресечена от грозен белег.
    — Сигурно някога си имала професия? — отново започна стария разговор Роузи. — На колко си години?
    — Трябва да съм вече около трийсет и шест. Имаш ли цигари?
    Роузи поклати отрицателно глава. Беше отказала цигарите заедно с пиенето.
    — Аз бях компютърен оператор. А ти какво си работила? — попита отново тя.
    Лорийн ровеше в кошчето за боклук с надеждата да намери захвърлен фас.
    — Сигурно няма да повярваш, ако ти кажа… — Тя се отказа да рови в боклуците и взе да си мие ръцете. — Ще видя дали мога да открадна от някого една цигара.
    После затътри огромните си, намерени кой знае къде обувки към лудата Мона, която винаги пазеше пакет цигари в резерва. Пребърка джобовете й, докато се преструваше, че уж я гъделичка на шега, но Мона усети коварството и се развика. Все пак Лорийн се върна с цигара в устата.
    — Имаш ли семейство? — продължи разследването Роузи.
    — Не.
    Улисана над чиниите, Роузи подхвърли, че тя самата не е виждала нито сина си, нито баща му от години. Едва когато взе да сваля престилката си, забеляза, че Лорийн е изчезнала и никой не слуша разказа й. Време беше да получи надницата си. Заплащането й беше мизерно, но тя смяташе, че за работа на половин ден трудно ще намери по-добра заплата, а и по-голяма част от персонала бяха мексиканци, които сигурно получаваха по-малко и от нея.
    — Ще се видим след два дни — кимна тя на администраторката и се упъти към изхода.
    — Вън е много горещо. — Момичето посочи с глава огромната й провиснала жилетка. — Защо си се навлякла така?
    Роузи сви рамене. Сутрин, на излизане от къщи, беше доста хладно. Тя закопча жилетката си и се поинтересува колко време ще държат Лорийн в центъра.
    Администраторката погледна в книгата.
    — О-хо, тези дни ще я изписват. Може да не я завариш следващия път, макар че лекарят още не е подписал болничния лист. Как се държи тя в кухнята? Краде ли като останалите?
    Роузи изтръпна. Днес беше скътала в чантата си няколко пържоли, половин пиле, захар, картофи и моркови. Ако я хванеха да излиза с продуктите, щяха веднага да я уволнят. Набързо се сбогува и без да отговори, тръгна към автобуса.
    Когато дойде на работа след два дни обаче, Лорийн все още не беше изписана. Изглеждаше по-бледа от всякога и непрекъснато кашляше. Имаше треска и лекарите бяха решили да я оставят под наблюдение още известно време.
    След обяда, докато миеха чиниите, Роузи внимателно я попита как се чувства. Лорийн нямаше желание за разговори, нито за работа, и постоянно прибягваше до чешмата в коридора. Нуждата от алкохол ставаше все по-остра. През последните дни постоянно крадеше бисквити, шоколад и цигари от скритите запаси на болните, но те не можеха да утолят жаждата й за алкохол.
    Не знаеше къде да отиде след като напусне центъра. Нямаше нито квартира, нито пари. В крайна сметка реши да помоли Роузи да я подслони някъде за известно време. Тайно се надяваше, че в дома на това огромно добродушно същество ще се намери нещо ценно за крадене. Имаше нужда от пари за водка, искаше да се махне от тази лудница, а Роузи имаше нужда от близък приятел.
    — Аз мога да ти помогна, стига ти да искаш да си помогнеш сама. Ако ми кажеш „Роузи, искам да си помогна“, ще направя всичко, за да успееш. Ще те заведа на нашите събрания. Имаме консултанти, умни хора, с които можеш да споделяш… Те могат да ти намерят работа. Интелигентна жена си, сигурно можеш да вършиш нещо…
    Лорийн я гледаше с леко присвити очи и допушваше някакъв намерен фас.
    — Сигурно. Може и да се върна на старата си работа.
    — Какво си работила?
    — Бях ченге.
    Роузи се изхили и взе да разточва една топка тесто.
    — Роузи! Арестувана си за малтретиране на тестото! Имаш право да мълчиш. Всичко, което кажеш, може да се използва срещу теб. — Опря пръст в гърба на приятелката си и двете избухнаха в смях.
    Съобразителна по природа, Роузи се досещаше, че Лорийн крои нещо, и умишлено спомена жалкото си материално положение. Надяваше се, че така ще предотврати напразните й надежди за изход от мизерията.
    Три седмици по-късно Лорийн беше изписана. Изчисти кухнята още преди Роузи да дойде на работа и едва към обяд й спомена, че напуска. За нейно учудване тя вече знаеше.
    — Дълго мислих за това, което ми разказа, Роузи. Реших да дойда на едно от вашите събрания. Искам да се върна към живота — едва чуто промълви. — Ще ти кажа една тайна. Аз наистина бях ченге, лейтенант.
    — Сериозно ли говориш?
    — Съвсем. Ще ме пуснеш ли да спя у вас на пода, докато си намеря квартира?
    Лорийн се надяваше, че миналото й на полицай ще спечели доверието на приятелката й и позна.
    — Разбира се. Домът ми не е кой знае какво. Много багаж ли имаш? — Роузи се усмихна широко, за да прикрие колебанието си.
    Лорийн съчини някаква история за своя приятелка, у която била оставила багажа си и с която засега не искала да се среща, защото и тя била алкохоличка. Роузи одобри подхода й. Излекуваните алкохолици не трябва да се срещат със старите си приятели поне за известно време, за да не се върнат към старите си навици, каза тя като по-опитна в тези работи.
    — Добре, можеш да дойдеш у дома.
    Лорийн напусна клиниката с пакет чисто бельо под мишница и смешни слънчеви очила, които някой от пациентите й беше подарил. Изглеждаше още по-висока и слаба в не по мярка широката пола и тясната блуза. Докато я наблюдаваше от автобусната спирка, Роузи съжали, че бе предложила гостоприемството си на жена с толкова съмнителен вид.
    Тръгнаха към Пасадена, родното място на Лорийн. Дългият път към града на нейното детство й навяваше нерадостни мисли. Обзе я страх да не загуби Роузи, дори изпита желание да хване ръката й. След като смениха четири автобуса, двете жени най-после стигнаха до града.
    Вървяха по широка улица с разнебитени бунгала и един четириетажен блок.
    — В този магазин пазарувам, а живея над онзи гараж — посочи Роузи. — Много е удобно.
    Лорийн кимна. Вече беше забелязала през витрината щанда за алкохолни напитки. Обля я пот. Докато приятелката й плащаше хляба и кафето, тя наблюдаваше с крайчеца на окото наредените по рафтовете бутилки и от време на време облизваше пресъхналите си устни. Искаше й се да крещи.
    — Ето че пристигнахме. Стълбите са доста тесни. Внимавай да не се спънеш на петото стъпало, счупено е!
    Те се заизкачваха по дървеното стълбище. Роузи отключи решетката, а след нея и външната врата и докато я отвори, една котка се шмугна между краката на Лорийн.
    — Това е Уолтър. Влизай!
    Малкият апартамент ги посрещна с миризма на застоял горещ въздух, въпреки че щорите бяха спуснати. Роузи включи климатичната инсталация. Жилището се състоеше от всекидневна, малка спалня и баня. Един мръсен ъгъл на всекидневната бе превърнат в кухня. Роузи посочи леглото, на което Лорийн щеше да спи, и донесе чаршафи и възглавница.
    — Искаш ли кафе или нещо безалкохолно? Мисля, че в хладилника има една кутия кока-кола.
    Лорийн изгълта колата на един дъх. Бутилките от алкохолния щанд не излизаха от ума й.
    — Дръж! — викна Роузи и подхвърли в скута й пакет цигари. — Измий се, среши се и да тръгваме. Събранието започва след един час.
    Лорийн затвори очи и облегна глава на канапето.
    — Знаеш ли, доста съм уморена от пътя.
    — Ти трябва да дойдеш! — запротестира Роузи. — Ще уредя да те пускат на всички събрания, всеки ден до края на месеца.
    Лорийн се усмихна пресилено и тръгна към банята. Тясното помещение беше отрупано с кутии от кремове, туби и изхабени четки за зъби. На връвта висяха чифт стари чорапи, раздърпани гащи и сивкав сутиен, чиито размери я поразиха.
    Пусна водата и започна да пие на големи глътки. После плисна две шепи на лицето си и вдигна очи към олющеното огледало. Отсреща я гледаше някакво жалко, непознато същество. Започна внимателно да се изучава, за първи път трезва от години насам. Подпухнали очи със зачервени клепачи, жълти мръсни зъби с дупка на горната челюст, набрана кожа около белега на лявата буза. Прокара пръсти по напуканите си устни, по рядката, висяща на безразборни кичури коса. Кой бе остригал косата й, сякаш е късал с клещи? Дали не го беше направила тя самата? Не помнеше. От съзнанието й се губеха не само седмици и месеци, а цели години.
    — Какво правиш там? — извика Роузи.
    — Мия се — въздъхна Лорийн. — Ей сега идвам…
    Докато бършеше ръцете си, за първи път забеляза калта под изпочупените си нокти и кафявите никотинови петна на пръстите. Всичко у нея беше противно. Изглеждаше отвратително. Не, не просто изглеждаше, тя действително беше отвратителна. Но коя бе тази противна жена, запита се разгневена? Лорийн я виждаше за пръв път.
    — Готова ли си най-после? — Приятелката й я чакаше усмихната на дивана.
    Лорийн нахлузи очилата, сякаш искаше да се скрие зад тях.
    — Благодаря ти, че ме прие!
    — Бях си дала клетва, че ще помогна на някого, както на мене ми помогнаха преди време. Предполагам, че този някой ще бъдеш ти.


    Лорийн се сви на последния ред. Посрещнаха я толкова сърдечно, че й се дощя да избяга. Роузи я представи на останалите просто като Лорийн. Никой не беше длъжен да съобщава на останалите фамилното си име, освен ако сам не пожелае. Докато събранието вървеше, внимателно изучаваше присъстващите. Всички изглеждаха добре с изключение на няколко души, които слушаха с наведени глави или с поглед, зареян някъде далече. Тя постепенно се заслуша.
    Една от жените разказваше как не е знаела нищо за себе си в продължение на петнайсет години, които й изглеждали като една дълга, мрачна нощ. И ето днес бе станала ведра елегантна дама благодарение на това, че от четири години не е вкусвала алкохол. Бе срещнала човек, който й дал обич и сигурност. Жената се надяваше скоро да събере смелост и да му признае, че е била алкохоличка. Веднъж, спомни си тя, се спънала и паднала по лице на улицата. Той бил толкова смутен. „Не ми даде сърце да му призная, че през живота си съм лежала по лице повече, отколкото съм се държала на краката си. — Развълнувана, тя започна да ръкомаха като баптистки свещеник. — Ето, вече стъпих на краката си и стоя изправена пред вас. Искам още малко да укрепна и ще му кажа, че съм била алкохоличка. Ще го доведа тук. Той ще разбере, че това е болест, и ще повярва, че съм напълно оздравяла. Искам да оздравея, макар да знам, че ще си остана завинаги алкохолик. — Сълзи задавяха думите й, но тя продължи: — Да, аз съм алкохолик. Благодаря ви, че ме изслушахте! Благодаря ви, че сте тук! Бог да ви благослови…“
    Лорийн слушаше отегчена и смутена от откровеността, с която жената разкри чувствата си. Изпита облекчение, когато събранието свърши. Хората се хванаха за ръце и започнаха в един глас да се молят за здраве и спасение. Не се присъедини към тях. Забеляза колко дълбоко преживява молитвата приятелката й. Тя повтаряше със затворени очи думите на молитвата, стиснала здраво ръцете на своите съседи.
    През цялата вечер Роузи възбудено коментираше събранията. „Тези срещи спасиха живота ми. Някои от членовете ги посещават от десет, че и петнайсет години. Не е достатъчно само да осъзнаеш кой си, защото алкохоликът си остава винаги алкохолик. Една чаша и край! Отново се свличаш в пропастта.
    Трябва да осъзнаеш, че си болна и тази болест те убива. Ако аз не бях спряла да пия, сега щях да съм мъртва, както и повечето от хората, които видя тази вечер.“
    Тя седна на масата и наля в чашите вода с лед. Беше вир-вода от горещината на печката. Лорийн изпи няколко чаши и едва докосна яденето. Роузи обаче изсипа остатъка в своята чиния и започна лакомо да го поглъща.
    — Сега трябва да помислим как да ти намерим някаква работа — започна тя с пълна уста. — Доколкото разбирам, нямаш пукнат грош. Ако искаш, след вечеря можем да вземем автобуса и да отидем на една друга среща. Може там някой да предложи нещо подходящо за работа.
    Лорийн нямаше сили за още едно подобно събрание.
    — Спи ми се, Роузи. Изморена съм.
    Приятелката й кимна. Може би не трябваше да бъде прекалено настоятелна от самото начало. Тя оживено заразказва за работата си като компютърен оператор в банка, извади семейния албум и взе да показва къщата на родителите си, бившия си съпруг и детето, които не бе виждала от пет години. Говореше без да спира, макар че очите й се затваряха от умора.
    — Изгубих много, Лорийн. Изгубих всичко. Но се надявам, че скоро пак ще видя сина си. Мъжът ми се съгласи да изляза с момчето за един ден. Искам синът ми да види как изглеждам сега. Най-важното е, че всеки преживян ден ми носи радост, защото е ден без алкохол.
    Лорийн се усмихна и тайно си пожела да остане поне за малко сама. После се прозя с надеждата, че намекът й ще бъде веднага разбран. Мина обаче още един час. Роузи не преставаше да й чете цитати от книгата за алкохолизма, сякаш четеше Библията. Най-после стана от масата.
    — Постоянно си повтаряй: „Аз нося отговорност“, Лорийн — размаха дебелия си пръст тя и тръгна към банята.
    Лорийн се хвърли с облекчение на дивана. Дълго слуша бръмченето на климатика, мляскането на котарака, който довършваше млякото си, и мислеше как да си купи нещо за пиене, без Роузи да разбере. Най-после се унесе в сън. Сън без алкохол и без лекарства.
    Събуди се в пет сутринта и свари кафе. Беше гладна и хапна хляб и сирене, Бе изпила четири кафета и изпушила пет цигари, когато домакинята се появи на рамката на вратата.
    — Добро утро, кафето е сварено.
    Роузи изръмжа нещо, взе чашата си и тръгна обратно към спалнята.
    Лорийн остана до прозореца с поредната цигара. Още един ден. Можеше ли да го изживее, без да пие? Щеше ли да успее? И най-важно, искаше ли да успее? Не знаеше. Искаше само да се наслаждава на аромата на кафето и на красивия, изгряващ ден.
    Роузи се събуди в мрачно настроение. Лорийн влезе в банята, но дори и там чуваше непрекъснатото й мърморене. Остана под душа повече от час, като внимателно изучаваше тялото си. Бедрата й бяха покрити с белези, а кожата — с малки кафяви петна като следи от цигари. Най-потресаващи бяха краката й — старчески, криви пръсти, груби, напукани пети и дълги мръсни нокти. Защо поне в солницата не ги бяха изрязали? Тя се изтри до зачервяване, после дълго масажира тялото си с лосионите на Роузи и накрая внимателно изми зъбите си. Устните я боляха и затова ги намаза с крем.
    Роузи кипеше от гняв. Гостенката бе влязла в банята в седем и половина, а вече минаваше девет. Когато най-после излезе увита в хавлиите й, тя мина край нея и затръшна вратата на банята.
    — Благодаря ти, че източи топлата вода! Сега трябва да чакам поне един час, за да се стопли отново. Всяка сутрин вземам душ. Ела тук, ако обичаш.
    Лорийн въздъхна отегчено и последва командата. Приятелката й я чакаше с ръце на кръста.
    — Виж какво, това не е хотел, нито болница. Няма да е зле да си оправяш леглото веднага щом станеш. Ще бъде много мило от твоя страна, ако се научиш да си измиваш чиниите, след като си яла в тях. Това е моят дом! Може и да не е много уютен, но той е всичко, което имам, и аз държа да бъде спретнат и чист.
    Грабна завивките от дивана и ги хвърли в краката на Лорийн, после грабна пепелника и го пъхна под носа й.
    — Не понасям цигарения дим. Моля те, поне отваряй прозореца, когато пушиш, и си измивай пепелника, защото вони!
    Затръшна вратата на спалнята зад себе си, но след няколко секунди се появи отново и заповяда на безмълвната Лорийн веднага да измие банята.
    — Тя приличаше на мръсна дупка и преди да се изкъпя в нея. Щом си такава чистофайница, измий си я сама! — възрази й тя.
    — Хич не ми развивай теории, ами хващай прахосмукачката! — изкрещя Роузи.
    — Току-що се изкъпах, не искам отново да се цапам. Роузи извади една стара прахосмукачка от шкафа и взе да чисти с нея.
    — Личи си колко отдавна не си го правила. — Лорийн наблюдаваше огромното тяло в изпънатата по него найлонова нощница. Роузи продължи да влачи из стаята огромните си чехли плавници с изображение на Мики Маус на единия и Плутон на другия. — Навсякъде е пълно с котешки косми. Днес ще ходиш ли в болницата?
    — За да можеш спокойно да претършуваш жилището ли? Не, скъпа. Ако не си забравила, аз работя само в понеделник и четвъртък.
    Продължи да мърмори и да търка пода, докато гостенката й се опитваше да си спомни кой ден беше днес. Блъскането на чекмеджетата и скърцането на пантите на гардероба още повече усили главоболието й. Накрая Роузи се появи с куп дрехи и ги хвърли на дивана.
    — Виж дали нещо от тези вехтории няма да ти стане. Не зная защо ги пазя още. Мислех, че може да поотслабна и да ги износя някой ден.
    Лорийн започна да рови в странната купчина парцали. Бяха с различни размери — от четиридесета до петдесета големина. Нищо не й беше по мярка. Няколко от тях бяха що-годе чисти. Нямаше нито бельо, нито обувки. Най-после избра една щампована рокля три размера по-голяма от нейния и я стегна с колан. После обърна наопаки мръсните си бикини и ги обу. Нямаше нито сутиен, нито чорапи. Сети се, че от болницата й бяха дали пакет бельо, но не можа да си спомни къде го беше оставила. Събра косата си с ластик, натъпка купчината дрехи в кофата за боклук и я изнесе пред входа.
    Денят бе толкова красив, че изпита желание да се разходи. Дълго стоя пред витрината с бутилките в дъното на улицата. Нямаше нито цент. Трябваше да открадне бутилка, за да си пийне. След кратък размисъл неохотно тръгна обратно. На входа спря и се замисли. Чуваше как Роузи говори по телефона и седна на стълбите, за да слуша.
    — Надявах се да се видим тази събота. Имам няколко дни почивка и мога да дойда с автобуса…
    Разговорът продължи още няколко минути. После чу тежките стъпки на приятелката си по скърцащия под и влезе. Тя я чакаше облечена с бяла блуза и пола на големи цветя.
    — Водата беше почти ледена. Снощи си изпила последната ми кола. Аз не съм благотворително дружество! Сега дай да видим на кое събрание да отидем… — Дълго говори по телефона с някого, когото наричаше свой спонсор. — Джейк смята, че не съм подходяща за твой спонсор, но все пак ще опитам. Без друго вече те взех при себе си. От днес нататък, ако ти се допие, или искаш да споделиш нещо, трябва да се обръщаш към мен. Тази сутрин пиеше ли ти се?
    — Ти как мислиш?
    — Нямам излишни пари да те разхождам из Ел Ей. Ти никакви средства ли нямаш?
    — Не, но ще намеря…
    Роузи сложи купа с овесени ядки и плодове на масата и шумно започна да яде. Това я успокои и тя отново се превърна в старата сърдечна приятелка. Направи комплимент на Лорийн за свежия й вид, после извади портфейла си и започна да разглежда съдържанието му. Лорийн се опита да отгатне сумата. Трябваше да изчезне с него при първата възможност.
    — Имаш ли някакви социални осигуровки? Подавала ли си молба в общината?
    Лорийн сви рамене. Не искаше да признае, че не може да кандидатства, защото щяха да я арестуват и да извадят от архива всичките й висящи дела. За социална помощ и дума не можеше да става. Роузи набързо изгълта кафето си и започна да пресмята нещо, като постоянно дъвчеше края на молива.
    — Добре. Имаме достатъчно, за да преживеем няколко дни. Трябва да започнем работа. Ще те заведа до общината. Може да ти издействаме някаква месечна помощ. Зная, че сумата е мизерна, но все пак е нещо…
    — Защо „ние“? Аз мога сама да се оправя.
    — Не можеш, миличка. Нямам намерение да те оставя тук сама, поне докато не се уверя, че заслужаваш доверие. Ето какво… Тук съм записала някои места, където можем да постъпим като миячки или сервитьорки. Направих и списък на събранията на Дружеството на бившите алкохолици.
    — Спомена веднъж, че си работила нещо, свързано с компютри. Не можеш ли да си намериш по-прилична работа?
    — О, сигурно мога! — изгледа я с ирония Роузи. — Мога например да постъпя в някоя банка като главен касиер. Хм, пали уж си била ченге? Не знаеш ли, че на такива като мен им вземат и шофьорските книжки? Бях уволнена. Никой не ме уважаваше, да не говорим, че никой не би ми дал препоръчително писмо или нещо подобно. Впрочем защо ти не си намериш работа, щом преди си работила в полицията?
    Лорийн дъвчеше ноктите си. Беше изпушила цигарите и сега мечтаеше не само за водка, а и за една цигара. Изведнъж я обзе умора и тя се прозя.
    — Мога ли да използвам тоалетната?
    — Що за въпрос, Боже Господи!
    Когато тя не се показа в продължение на петнайсет минути, Роузи реши да види какво става. Намери я свита на леглото. „Някога е била хубавица“ — помисли тя, докато изучаваше нежните черти на спящата жена. Устата й беше затворена и дупката в зъбите не се виждаше, а белегът бе скрит от възглавницата. За пръв път Роузи се замисли за миналото на тази непозната жена, все още убедена, че историята за ченгето си е чиста измислица.
    Тихо излезе от спалнята и започна да рови из оскъдния й багаж. В пакета с бельото нямаше нито снимки, нито писма, нито дори червило. Найлоновото портмоне, което й бяха дали от клиниката, също беше празно. Едно нещо бе сигурно — Лорийн лъжеше, че не е имала семейство. Хубава жена като нея сигурно е имала някого и даже не кой да е.


    Остави я да спи почти цял ден. После прегледа една книга, говори няколко пъти по телефона и си приготви обяд. Храната беше едно от малкото удоволствия в живота й. Около четири часа телефонът иззвъня. Роузи веднага го грабна, за да не събуди Лорийн.
    — Здравей, мамо — прозвуча детски глас. Сърцето й се сви. Най-после синът й я бе потърсил.
    — Джоуи, как си детето ми? Нали ще се видим тази неделя?
    — Не мога, мамо, имаме мач. Играя баскетбол във втора дивизия и не мога да не участвам… Хайде, довиждане, трябва да тръгвам.
    — Почакай, Джоуи, не затваряй! — в паника извика майката. Искаше да му каже, че е готова да прекоси целия град, само и само да гледа мача, но думите й секнаха. — Защо не вземеш автобуса и не дойдеш за малко при мен? — попита със стегнато гърло.
    — Заминавам за Флорида. С татко ще се местим там. Купихме си и къща.
    — Флорида?! — Настъпи безкрайна тишина, в която долови как синът й разговаря с някого шепнешком. — Джоуи, онази жена ще дойде ли с тебе? Чуваш ли ме? Кажи ма баща си, че искам да говоря с. Ало! Ало! — разтреперана извика тя. Онази евтина кучка бе там и слушаше разговора. После чу как детето вика баща си. Някой постави слушалката върху твърда повърхност. След малко се чу нечия тежка въздишка. Той сякаш се приготвяше не за разговор, а за бой. Роузи настръхна при мисълта за нравоучителния тон, с който бившият й съпруг винаги разговаряше с нея. — Какво означава всичко това? Защо не си ми казал, че смяташ да отведеш детето ми във Флорида?
    — Роузи, успокой се! Когато се настаним окончателно, ще ти пишем. Намерих си много по-добре платена работа. — Произнасяше бавно и отчетливо всяка дума, сякаш се боеше, че тя няма да разбере.
    — Аз съм спокойна. Искам да видя Джоуи. Не ме интересува заплатата ти. И без това не съм получила нито цент от нея. Искам да видя сина си!
    Отново прозвуча въздишка и гласът отново занарежда дума по дума, че тъй като е лишена не само от родителски права, но и от режим на свиждане с детето, тя няма право на мнение относно местожителството му. Тези въпроси се решават от бащата, подчерта гласът, той е отговорен за бъдещето на малкия и ако това не й харесва, може да си наеме адвокат.
    — Адвокат ли? И откъде да намеря пари за адвокат?
    — Трябва да си купуваш по-малко пиене, Роузи. Впрочем сигурно пак си къркана. Преди винаги пияна се обаждаше на Джоуи. От шест месеца не си разговаряла с него. Знаеш ли, той вече не се интересува от тебе. Причината не е нито у мен, пито у Барбара, а у…
    — Копеле!
    — Роузи, съжалявам, но трябва да затворя. — Той дишаше тежко, като човек, достигнал границата на търпението си. — Пали вече казах, че ще ти пишем, ще поддържаме връзка с тебе… Хайде да не се караме! Затварям.
    Тя внимателно затвори слушалката и я погали, сякаш беше главата на сипа й. Не знаеше даже колко е пораснал. Ще дойде лен, реши тя, когато ще може да го прегърне и той ще й прости. Нещо я стисна за гърлото. Тя дълго рида, но колкото повече плачеше, толкова по-остра ставаше болката за всичките безвъзвратно отминали години.


    Лорийн се събуди от трясъка на разбита врата. Гърмеше музика, после се чу шум от строшени стъкла. Тя скочи от леглото и отвори вратата на спалнята. Дъхът й спря. Роузи танцуваше из стаята с бутилка бърбън в ръка. От време на време се удряше в мебелите и после се хилеше на падналите на пода предмети.
    — Искаш ли една глътка? Хайде, идвай! — Тя посегна към една чаша, но я изтърва и, псувайки, взе да рита парчетата с крак. Зачервеното й лице плуваше в пот. После успя да вземе друга чаша и отля от питието. — Хайде, Освиенцим, ела да се подкрепиш.
    Лорийн посегна към чашата, но в този момент вратата се отвори и в жилището връхлетя нисък, набит мъж. Той изби чашата от ръката на Роузи, грабна бутилката и я изля в мивката. Тя изпищя от ужас и се хвърли към него, но залитна и падна върху шкафа. После се опита да се изправи, но не успя и се тръшна на пода скимтейки. Мъжът продължаваше да излива съдържанието на бутилката и едва когато и последната капка отиде в канала, погледна към хлипащата на пода жена.
    — Помогнете ми да я отнеса в банята и, за Бога, изключете тази шибана музика — обърна се той към Лорийн.
    Двамата помъкнаха под мишниците огромната Роузи. Той пусна душа, пъхна главата й под струята и я държа така, докато тя започна да повръща. Докато се давеше мъчително, мъжът подпираше челото й с ръка, без да забелязва, че водата го облива от главата до петите. После каза на Лорийн да приготви хавлии и възглавница.
    — Ще поспи и ще изтрезнее. Ти ли донесе бутилката? — попита той, докато се подсушаваше с кърпите. Тя поклати отрицателно глава. — Каква може да е тогава причината?
    Той включи кафеварката и донесе чаши, като внимателно прескачаше стъклата по пода.
    — Нямам представа. — Скръсти ръце и преглътна. Миризмата на бърбън все още изпълваше въздуха и я влудяваше. — Имаш ли цигари?
    Мъжът хвърли на масата смачкан пакет и взе да разтрива рамото си.
    — Тази жена тежи поне тон. Стар съм вече за такива работи. Веднъж ми навехна рамото, че и вратните прешлени. Просна ме на земята с един удар. Не си донесла бутилката, така ли? Значи тя сама е решила да кърка.
    — Не зная, бях заспала. — Лорийн запали цигара и прибра пакета в джоба си.
    — Аха, разбирам. Ти първа си паднала под масата. Агресивният му тон я дразнеше. Целият му вид беше отблъскващ — късия врат, мазната, оредяваща коса, тлъстите ръце.
    — Ти гадже ли си й?
    — Какво?! Майтап ли си правиш с мен? Нейните гаджета трябва да бъдат значително по-едри от мене. Аз съм неин спонсор, макар че не зная още колко ще издържа. Позвъниха ми от гастронома. Бях се договорил с тях да ми съобщават, ако я видят да купува пиене. Ти й предложи да си пийнете и тя реши да отскочи до магазина, нали? Щом веднъж почне, Роузи не може да се задоволи с една бутилка. Веднага отива и купува втора. Няма спасение. — Той отпи от кафето и доля чашката й. — Аз съм Джейк Валсек.
    — Лорийн.
    — И тъй, изкарахте нощта заедно. Какво стана после? — Той погледна часовника си и се ухили. Когато се усмихваше, лицето му се преобразяваше и маймунското му изражение изчезваше. — Изкарала си „на сухо“ почти цял ден? Хайде да тръгваме! Ще те водя на събрание. Тя няма да се събуди скоро.
    Нямаше никакво желание да ходи на второ събиране и каза, че ще остане при Роузи. Джейк отново се ухили и тя отново забеляза колко е противен.
    — И тъй, Лорийн, какво си работила преди да се пропиеш?
    — Бях секретарка.
    — Значи можеш да пишеш на машина. С какво се занимаваш сега? Роузи ми спомена, че ще си търсиш работа.
    — Да не си решил да ме наемеш при себе си?
    — Ха, да не съм идиот!
    — Какво работеше преди да се пропиеш, Джейк? — Седна на облегалката на фотьойла и го изгледа присмехулно. Той я погледна изкосо, досущ като шимпанзе.
    — Бях лекар. И все още съм, но не мога да практикувам. В момента участвам в изграждането на клиника за наркомани, пияници и други подобни елементи, които като Роузи имат нужда от помощ.
    Лорийн не можа да издържи болката в малките му животински очи и отмести поглед. Хрумна й, че може би и той вижда нещо подобно у нея, защото постепенно смекчаваше топа си. Джейк отвори портфейла си и извади визитна картичка. Подаде й я.
    — Можеш да ме откриеш на този телефон. Един мой познат търси секретарка. Работата не е тежка. Можеш да започнеш и мри мен. Имаме нужда от допълнителна работна ръка. Бедата е там, че нямаме пари да плащаме на хората.
    Тя пусна картичката в джоба си и напипа цигарите. Пушеше й се, но не смееше да ги извади от страх, че Джейк ще си ги вземе. Мъжът стана и хвърли поглед към разбитата входна врата.
    — Кажи на Роузи, че съм на разположение.
    Лорийн дълго гледа как тромавата му фигура се отдалечава по пътя.
    Не след дълго от банята се разнесоха стонове. Роузи се мъчеше да стане.
    — Май пак се натрясках, а?
    — Точно така — засмя се Лорийн. Току-що бе намерила дамската чанта на приятелката си и проверяваше съдържанието на портмонето й. — Твоят човек, Джейк, беше тук и преди малко си тръгна.
    — Така ли? Е, хайде, ще ми помогнеш ли да стана или ще продължаваш да злорадстваш?
    Тя се опита да я вдигне и падна върху нея. След кратко боричкане по хлъзгавия под Роузи успя да седне, хвана главата си с две ръце и започна да охка. Лорийн я наблюдаваше без сянка от отвращение. Бе виждала подобни сцени хиляди пъти, а и тя самата неведнъж бе изпадала в това положение. Донесе чаша вода, която Роузи изпи на един дъх и поиска друга. След четвъртата чаша се облегна на стената и затвори очи.
    — Значи Джейк е бил тук? — избухна в сълзи тя. Задавените й хълцания се смесваха с думи на обожание към маймунообразния човечец, комуто дължала толкова много.
    — Излизам да си търся работа, Роузи, чуваш ли?
    — Добре. Прави каквото намериш за добре.
    — Мога ли да взема няколко долара? — провикна се от трапезарията Лорийн.
    — Разбира се, скъпа, стига да намериш. Не помня колко изхарчих в магазина. — Най-после успя да стане и тръгна със залитане към телефона. — Ще му се обадя след малко. Трябва да говоря с него. Ти май по-добре ще се оправиш без мен. Знаех, че не ме бива за спонсор. Джейк излезе прав. Трябва да се гордееш със себе си, Лорийн. Ти не пи от бърбъна, нали?
    — Нито капка. — Лорийн изпразни съдържанието на портмонето и излезе.


    Нямаше намерение да се връща. Чувстваше се уверена в себе си, което отдавна не й се бе случвало. Беше издържала на изкушението. Може би щеше да допие бутилката, ако Джейк не бе връхлетял, но фактът си беше налице — не пи нито капка.
    Усещаше топлината на паважа през евтините си обувки и не можеше да се насити на своето ново постижение — способността да управлява краката си, волята си, да върви без да залита. Свали ластика от косата си, тръсна глава и вдъхна аромата на лимоновия шампоан. Някога използваше същия, много, много отдавна. На ъгъла спря и запали цигара. Вдишваше дима с пълни гърди и наблюдаваше как колелцата му бавно изчезват. Не искаше да мисли за миналото. Не искаше да знае коя е била в миналото и каква е днес.
    На няколко крачки от нея спря тъмносин седан. С крайчеца на окото Лорийн набързо огледа шофьора. Облечен бе с ленено сако и синя риза с отворена яка, имаше рядка, лошо подстригана руса коса и големи влажни устни. Той надникна от прозореца усмихнат и прокара палец по устните си. Попита дали иска да я откара някъде. Тя пристъпи и наведе глава така, че белегът й да не се вижда. Не искаше да го изплаши още в началото. Беше опитна в този бизнес и знаеше, че ако е ченге, ще я провокира да си каже името и цената.
    — Да не сте объркали пътя? — попита го и сложи ръка на дръжката на вратата. — Имате ли нужда от мен?
    Той я изгледа втренчено няколко мига, после се озърна и кимна:
    — Влизай!
    Лорийн седна в колата и той подкара като луд. Говореше бързо и задъхано, че иска орално и на публично място. От време на време облизваше дебелите си устни с език. Тя обгърна с ръка облегалката, но щом докосна тила му, той конвулсивно се дръпна. Не понасял да го докосват. Колата летеше с бясна скорост, изпреварвайки всеки автомобил, който й се изпречи на пътя и най-после спря в паркинга на някакъв супермаркет. На първия етаж гъмжеше от автомобили и хора, които щъкаха към щандовете и обратно с пълни пазарски чанти.
    Той отмина първия етаж, след него втория. Гумите свиреха на всеки завой. Едва на четвъртия етаж намери свободно място за паркиране и още докато изключваше мотора, разкопча ципа на панталона си. Лорийн постави ръка на слабините му, но той я блъсна.
    — Казах ти, че не искам да ме пипаш!
    — Добре, успокой се. Искаш ли да ти говоря мръсотии? Какво искаш да направя?
    Той стоеше скован, а пръстите му стискаха и отпускаха волана.
    — Искаш да ти духам, така ли? Направо тук, в колата? Мисълта, че някой може да те види в това положение те възбужда, нали? Ах, ти лошо момче! Имаш късмет, защото това е тясната ми специалност. Много съм добра! Кажи, нали това искаш от мен?
    Очите му шареха по паркинга, а устните му се гърчеха безмълвно. Лорийн продължи да шепне и да премлясва от време на време. Той затвори очи.
    — Както вече казах, ще ти бъде хубаво. Тук е истинско публично място. Виж колко хора има наоколо. Първо обаче трябва да уредим сметката. Какво ще кажеш?
    Той погледна през прозореца. Няколко души приближаваха и гласовете им отекваха в бетонната сграда. Близостта им го възбуди още повече и той нетърпеливо пъхна ръка в гащите си.
    — Духай, кучко!
    Тя се изтегли към вратата и хвана дръжката.
    — Двайсет долара.
    Семейство с две деца паркира до тях. От удоволствие устата му се разтегли в мокра усмивка, а розовият му пенис щръкна навън. Той отпусна глава на облегалката и започна да онанира, докато лявата му ръка смъкваше седалката назад.
    — Двайсет долара — повтори Лорийн.
    Ерекцията му спадна. Очевидно беше полуимпотентен ексхибиционист, изруга наум тя. Той припряно взе да рови из портфейла си, намери двайсетдоларова банкнота и я подхвърли към нея.
    — Виж какво можеш да направиш за тези пари, кучко! После внезапно я хвана за косата и натисна главата й в скута си, върху малкия розов червей. Лорийн усещаше миризмата на панталоните и кожата му.
    Дали заради уханието на лимон на косите си или защото беше напълно трезва, тя изведнъж разбра, че не е способна да направи това, за което току-що получи пари. Бе го правила хиляди пъти с всякакви, нормални и извратени типове, по никога трезва. Призракът на лейтенант Пейдж изплува от дълбините на душата й, готов да се бие за всяка трошица от загубеното си достойнство.
    — Съжалявам, не мога. Вземи си парите.
    Той натисна още по-силно тила й. Тя се опита да се освободи, но не успя. Наведена напред, бе хваната като в капан, а воланът допълнително й пречеше да се изправи. Чу го да отваря жабката, но не видя какво вади оттам. Направи опит да се отпусне, за да заеме по-удобна поза, но той продължаваше да натиска главата й със свободната си ръка.
    Първият удар я зашемети. Удари я с такава сила, че натискът на ръката му отслабна и в този кратък миг Лорийн, напрегнала всичките си сили, се изправи рязко, удряйки с глава гърдите му. Той залитна в смъкнатата назад седалка и едва тогава тя видя, че в дясната си ръка стиска извит, подобен на тесла чук, готов да замахне втори път. Щеше да я убие! Лорийн се извърна с лице към него и с всички сили захапа врата му. Усети как зъбите й разкъсват плътта. Той се разпищя, пусна чука и се опита да се откъсне от нея, но тя стискаше с всички сили.
    Хората от спрелия до тях автомобил тъкмо слагаха продуктите в багажника, когато чуха виковете. Мъжът надникна през замъгленото стъкло на седана, а жената дръпна децата в колата и подвикна на съпруга си да се прибере в автомобила. Той обаче не обърна внимание на предупрежденията й.
    — Хей, какво става там? — извика непознатият и отвори вратата на седана. Лорийн излетя от колата и падна по лице на цимента. От главата и устата й течеше кръв. Жената и децата се развикаха за помощ.
    Колата рязко дръпна назад и я повлече за роклята, закачена за лоста на седалката. Мъжът я грабна, за да я издърпа изпод колелата и политна назад заедно с нея. Вратата се затръшна и седанът излетя под дивия вой на гумите.
    Жената се наведе над нея и се опита да я повдигне. Докато ставаше, Лорийн видя в краката си портфейла на ексхибициониста. Очевидно бе паднал по време на схватката.
    — Той се опита да ме ограби, открадна чантата ми — захлипа тя и грабна портфейла. Жената извика на мъжа си да се обади в полицията, но Лорийн я спря.
    — Няма нужда от полиция, ще се оправя сама. Важното е, че не е взел портмонето ми.
    — Но вие сте цялата в кръв!
    — Нищо ми няма. — Напипа раната на тила си и усети как кръвта й се стича по гърба. — Благодаря ви много! Ще се оправя.
    Мъжът се приближи със зачервено от гняв лице.
    — Обадих се в полицията. Добре ли сте?
    Съпругата му го хвана за ръката и хвърли подозрителен поглед към Лорийн.
    — Да се прибираме. Тя не иска помощ. Иди при децата, чуваш ли!
    Объркан, той гледаше ту жена си, ту ранената.
    — Благодаря ви, ще се оправя — повтори Лорийн с измъчена усмивка.
    Семейството тръгна към автомобила и до нея достигна гневният шепот на съпругата:
    — Не виждаш ли, че е уличница? Сигурно е искала да го обере. Виж й само лицето на какво прилича. Да се махаме оттук!
    Колата потегли. Разстроен и шокиран, мъжът хвърли последен поглед назад, преди да изчезне зад завоя.
    Лорийн влезе в женската тоалетна и се помъчи да почисти раната с мокри салфетки. Кръвта не спираше. Устата й също беше разкървавена. Нима я беше ударил и в лицето? Краката и едва я държаха и тя седна разтреперана на тоалетната, за да не припадне на пода. С последни сили отвори портфейла. Имаше шофьорска книжка, разписки от химическо чистене и триста и петдесет долара. Натъпка доларите в бикините си, изхвърли портфейла в кофата и отново започна да се мие.
    Петнайсет минути по-късно спря едно такси и даде адреса на Роузи.


    Нямаше сили да слезе от таксито. Шофьорът побесня, когато видя, че тапицерията е изцапана с кръв, и се развика. Джейк, който бе дошъл да провери състоянието на Роузи, видя сцената от прозореца и реши, че Лорийн се връща пияна. Двамата слязоха и й помогнаха да се изкачи по стълбите. Щом видяха окървавената й глава, решиха да я отведат в болницата, но тя отказа. Не искаше никакви полицейски доклади и болнични отчети. А най-хубавото беше, помисли между другото тя, че и този ден не бе сложила капка алкохол в устата си.
    Раната обаче продължаваше да кърви. Най-после се съгласи да я зашият в клиниката на Джейк. Докато я почистваха, разказа как се е подхлъзнала и паднала върху остър камък. Джейк я слушаше с недоверие. Раната очевидно бе причинена от удар в тила. Само два сантиметра по-нагоре и тя щеше да бъде мъртва.
    Роузи настани бинтованата си гостенка в своето легло, даде й успокоителните и антибиотиците, които Джейк бе предписал, и се върна в трапезарията.
    — Има ли нещо в нейния разказ, което ти прилича на лъжа? — попита Джейк.
    — Може би това, че някога е била полицейски служител.
    — Това са фантазии, разбира се — засмя се той. — Според мен тя е проститутка и затова отказа да отиде в полицията. Днес някой се е опитал да я убие. Както и да е… разтревожен съм повече за тебе. Ти се развиваше толкова добре, преди тя да дойде при теб.
    — Тя няма нищо общо с днешното ми напиване, Джейк. То стана заради мъжа ми.
    — Може би. Трябва да знаеш обаче, че все още си слаба и уязвима, скъпа, лесно можеш отново да се върнеш към алкохола. От колко време тя не е пила, според теб? Не много, нали?
    Роузи знаеше, че е прав, но не искаше да го търси само като свой спонсор, макар че имаше пълно право да го прави.
    — Самотна съм, Джейк. Имам нужда от приятел.
    — Кой съм аз, че да те уча какво да правиш? Утре ще дойда да оправя вратата. Пантите трябва да се сменят.
    Роузи въздъхна и хвърли поглед към спалнята.
    — Мисля, че всичко ще бъде наред. Поне тази нощ. Когато се грижа за нея, забравям собствените си проблеми.
    — Както искаш, но бъди внимателна. — Джейк нахлузи сакото си. — Тази жена ми изглежда доста съмнителна.
    Той не спомена, че докато я преглеждаше, изпод полата й се посипаха банкноти и на въпроса му отговори с „не е твоя работа“. Това били нейните спестявания. Беше сигурен, че тя има доста дебело досие в полицията. Виждаше се по лицето й. Трябва да е яка като мъж, щом може да се движи след такъв убийствен удар в тила, помисли той.
    Въпреки горещината Роузи реши да сготви пилешка супа. Чувстваше се неспокойна и изяде почти цялата тенджера. Лорийн беше будна от доста време, но лежеше със затворени очи. Имаше главоболие.
    — Супа — обяви Роузи и седна на леглото й, държейки купичка и голяма лъжица.
    Лорийн се усмихна. Горещата вечер убиваше апетита й, но щом опита първата лъжица, разбра колко е гладна. Лакомо изяде супата и накрая обра остатъците с парче хляб.
    — Щях да ти сипя още, но нали съм прасе, всичко изядох — призна си приятелката й.
    — Преядох. Беше много вкусно… Защо не спиш с мен, онзи диван е малък за тебе.
    — Благодаря за комплимента — засмя се Роузи. — Мислех да сложа възглавниците на пода. Щях да те изхвърля, но Джейк предупреди, че не трябва да се движиш. Никакво въртене на главата наляво-надясно! Мисля, че ще изтърпя една нощ на дивана.
    Докато слушаше тежките й стъпки из апартамента, Лорийн държеше ръката си върху скритите в гащите банкноти. Действаха й успокояващо. С триста долара можеше веднага да се махне оттук. Подът се затресе и Роузи влезе, този път с чаша течен шоколад. Остави напитката на масичката и взе да оправя одеялото. Сърцето на Лорийн се сви. Грижовността на приятелката й й напомни детството.
    — Роузи… тук ли си?
    — Да, нося се като цепелин из стаята. Не забравяй да си вземеш хапчетата.
    Лорийн се изправи на лакът с изкривено от болка лице.
    — Искаш ли аспирин? — Тя донесе две хапчета и поднесе чашата към устата на Лорийн. — Ако ти потрябвам, извикай ме.
    — Роузи, аз… — тя се изчерви — наистина искам да променя живота си. Щом трябва, ще идвам редовно на тези събрания.
    — Надявам се. — „Лека нощ, да спиш в кош“ и утре се връщаш на дивана.
    Лорийн се засмя и се пъхна под одеялото. Изведнъж й хрумна, че не се е смяла от години. Това я отпусна. Вече четвърти месец не беше вкусвала алкохол. Можеше ли, искаше ли да се откаже окончателно от пиенето? Парите сякаш натежаха върху корема й. Мушна банкнотите под възглавницата и миг преди да се унесе, си спомни, че снимката в шофьорската книжка нямаше нищо общо с ексхибициониста. Колата по всяка вероятност е била открадната, а портмонето беше на действителния й собственик. Да държиш чук в жабката? Хм, удобно измислено. Положението, в което натискаше главата й, полусвалената седалка подсказваха, че го е правил и друг път. Джейк бе казал, че е извадила невероятен късмет. Ако ударът бе попаднал два сантиметра по-нагоре, щял направо да разтвори черепа й. Ако не беше го ухапала за врата, сега щеше да бъде мъртва. Дълбоката рана го бе белязала. Дали да не се обади в полицията като анонимно лице и да опише случая? Тя се прозя и реши първо да се наспи добре.


    Роузи нареди на пода възглавниците от дивана, намали звука на телевизора и се разположи удобно. Искаше й се да погледа някоя забавна програма. Новините не я интересуваха. Тази вечер например показаха няколко пъти снимката на някой си Норман Хейстингс, чийто труп бе намерен в багажника на тъмносиния му седан. Експертизата установила, че е умрял от удари с чук, а портфейлът му бил откраднат. Говорителят помоли всички, които могат да съобщят някакви подробности по случая, да се обадят в полицията. На екрана блесна телефонен номер. Тя изключи телевизора и въздъхна. Утре я чакаше труден ден. Трябваше да признае пред събранието, че е „прегрешила“. Започна да изброява наум дванайсетте правила на дружеството. Никога не можеше да запомни повече от седем. И тази нощ стигна едва до третото: „Единственото изискване за членство в дружеството е желанието да се откажеш от алкохола.“

Глава 2

    Новината за откритото в багажника тяло на Норман Хейстингс бе повторена в сутрешния телевизионен бюлетин, придружена този път с данните на тъмносиния седан. Повториха и апела на полицията към всички граждани, които могат да съобщят информация за случая. Разследването бе възложено на капитан Уилям (Бил) Руни от отдела за убийства на полицията в Пасадена.
    Веднага след новините в отдела позвъни някой си Дон Самърс. Той мислеше, макар да не беше съвсем сигурен, че предишния следобед е видял същия седан в паркинга на един супермаркет. Руни не го разпита, защото не беше уверен в стойността на показанията му. Свидетелят не беше сигурен дали е видял точно тази кола, не беше записал регистрационния й номер, нито беше видял шофьора, а само някаква руса жена, която пътувала с него. Данните от аутопсията показваха, че по времето, когато семейство Самърс са видели автомобила, Норман Хейстингс вече е бил мъртъв. Знаеше се, че същия ден жертвата е изтеглила неколкостотин долара от банковата си сметка. Капитанът предположи, че вероятната цел на убийството е грабеж, тъй като в момента липсваха основания за друга хипотеза. Хейстингс се ползваше с добро име сред колегите си, нямаше врагове и съперници, а бракът му беше щастлив. Едва когато получи пълния протокол от аутопсията и съдебномедицинската експертиза, капитанът промени подхода си по случая. Въпреки че вътрешността на колата бе измита и полицаите не откриха никакви отпечатъци, даже тези на жертвата, съдебните медици бяха открили две петна от кръв — едното на мястото на шофьора, а другото в жабката. Но имаше още едно обстоятелство, което накара Руни веднага да извика Самърс на разпит — под седалката на шофьора бе намерена разкъсана женска обувка. Оказа се, че тя не е на госпожа Хейстингс.
    Руни изслуша свидетелствата на семейство Самърс за това, кога и къде видели колата, как чули мъжа да крещи и господин Самърс надникнал да види какво става. Този път свидетелят беше сигурен, че на паркинга е видял колата от фотографията, която му показаха. Госпожа Самърс все пак направи уговорката, че ако не е същата, го поне е от същия модел и цвят.
    — Добре, кажете ми нещо повече за жената, която твърдите, че сте видели в колата — подкани ги Руни.
    Самърс я описа подробно. Висока и слаба, облечена в рокля на цветя, изцапана с кръв. Била ранена. От устата й течала кръв, а на него му се сторило, че и на — главата й има рана.
    Здраво стискала портфейла. Казала, че шофьорът се опитал да я ограби. Госпожа Самърс добави, че според нея това било чиста лъжа, защото когато предложили да извикат полиция и Бърза помощ, жената категорично отказала. Руни ги помоли да опишат жената още веднъж. Самърс се колебаеше, но съпругата му бе категорична. Жената била много слаба, с лошо подстригана рядка руса коса, болнав вид и всъщност приличала на проститутка.
    — Какво ви кара да мислите така? — попита полицаят.
    — Не мога да кажа — прехапа долната си устна госпожа Самърс, — може би това, че беше доста загрубяла. Във вида й имаше нещо грубо. И, разбира се, това, че беше цялата в кръв.
    — Това все още не означава, че е проститутка.
    — Може би наистина не е. — Господин Самърс хвърли поглед към жена си. — Знам само, че тази жена беше ужасена, в шок. Беше много сериозно ранена. Цялата беше в кръв.
    Показа им обувката. И двамата потвърдиха, че жената е била само с една обувка.
    — Трябва непременно да открием тази Пепеляшка — пошегува се Руни, но семейство Самърс не оцениха шегата му, може би защото модерната сграда на полицията и многото компютри им вдъхваха страхопочитание.
    Сградата наистина бе толкова просторна, че Руни дори я намираше неудобна. Не беше свикнал с толкова дълги коридори, просторни кабинети, секции и чиновници. Тъгуваше за старата сграда, където човек можеше да вкара арестанта в олющеното, мръсно помещение, да поговори с колеги, да изпуши цигара. Тук пушенето бе забранено в цялото здание и единствено той продължаваше да работи, обвит в цигарен дим. Честно казано, тази луксозна обстановка като че ли не беше за него, но до пенсионирането му оставаха броени месеци. Кой знае, може би случаят „Норман Хейстингс“ бе последното дело в кариерата му, помисли той, и дай Боже, да приключи бързо. Перспективата да напусне с прилична пенсия го притесни. Не знаеше нищо за света извън полицията. Целият му живот от осемнайсетгодишна възраст досега бе преминал зад стените на полицията.
    Малко след разпита на Самърс в отдела се получи второ обаждане. Свидетелката отказа да съобщи името си, но даде най-подробно описание на човека, който според нея карал колата на убития — висок около метър и седемдесет, макар че не можеше да каже със сигурност, тегло около осемдесет килограма, сини очи, розови очила със златни рамки, правилен нос, дебели устни, облечен с ленено сако и риза. Имал и дълбока, прясна рана от ухапване около адамовата ябълка, която би трябвало да се вижда над яката на ризата. Раната трябвало, според нея, да се възпали, тъй като кожата била разкъсана и кървяла. Освен това мъжът държал чук в жабката на колата.
    Капитанът погледна записките на дежурния офицер.
    — И тя изпя всичко това по шибания телефон?!
    — Да, господин капитан. Веднага след това затвори телефона.
    — Проследи ли от кой телефон говори? Работа за две секунди при цялата тази модерна апаратура.
    Разговорът не беше проследен, защото дежурният помислил, че някой си прави шеги с полицията, а когато се изяснило, че информацията е автентична, свидетелката вече била затворила. Руни се втурна към кабинета си и хвърли на своя помощник, лейтенант Джош Бийн, записа на разговора.
    — Прочети го! Тази жена иска да хванем шофьора на всяка цена, тя даже е описала оръжието на убийството! Има обаче и нещо странно. Тя е категорична за всички подробности, с изключение на една — височината му. За всичко останало — облекло, коса, очила, уста, даже и теглото, е напълно сигурна. Защо не си е казала името? Нашите мухльовци не проследили телефона!
    Бийн хвърли поглед на записа.
    — Не е посочила и номера на колата — забеляза той.
    — Според мен госпожа Самърс е права, че жената е била проститутка и затова не може да каже колко висок е бил шофьорът — поде Руни, докато се настаняваше в скъпия кожен стол зад бюрото си. — Вероятно той изобщо не е излизал от колата, а просто я е взел от улицата.
    — Освен ако и семейство Самърс, и свидетелката не описват друг човек. В града има и други сини седани.
    — Може би — Руни се облакъти на бюрото, — но чукът, чукът е доказателството. Ако си чел съдебномедицинската експертиза, сигурно си обърнал внимание на оръжието, с което е убит Хейстингс: „Тъп предмет, подобен на чук, широк пет сантиметра в диаметър, с дупка за вадене на гвоздеи, дълга три сантиметра.“ — Той прехвърли бумагите и извади снимките с трупа на убития. По тила, скулите и брадата ясно личаха следите от ударите. — Ако трябва да се вярва на анонимната свидетелка, ние търсим убиец с голяма рана от ухапване на врата. Е, при това положение не би трябвало да ни отнеме много време. Първо трябва да проследим всички познати на Хейстингс. Който не е хапан, отпада от списъка.
    Лейтенант Бийн сбърчи вежди. Не разбираше дали шефът му се шегува, или говори сериозно.
    — Какво чакаш, действай! — извика Руни.
    — За Бога, не викай. Помислих, че се шегуваш.
    — Майка му стара! Това обаждане е важно! Хайде, тръгвай! Между другото, обувката под седалката вероятно е на проститутката. Семейство Самърс казаха, че била с една обувка, но не бяха много сигурни.
    — Ще я взема със себе си. Ще накарам всички жени в царството да я пробват. Кой знае, може и да открия собственичката.
    Бийн се шегуваше, но на Руни, изглежда, никак не му беше до смях. Той отвори папката и продължи да работи по случая. Нещо в описанието го смущаваше. Бе пристигнало съвсем навреме. Дали не беше кьорфишек? Свидетелката обаче споменаваше за чук в жабката. При огледа на колата бяха открили следи от кръв точно там. Пълно съвпадение. Той предположи, че тази свидетелка е може би жената, която семейство Самърс са видели в колата. Госпожа Самърс бе права. Жената по всяка вероятност бе проститутка.


    Лорийн умираше от главоболие. При всяко ставане от леглото й се завиваше свят, при всяко движение й се повръщаше. Благодарение на антибиотиците болката в очите започна да отшумява. Тя се възползва от отсъствието на Роузи, която отиде да купи лед от гастронома, и се обади в полицията. Говори кратко, за да не проследят номера на телефона.
    Торбичката с лед, която държеше на главата си, поуспокои болките, но за събрание не искаше и да мисли. Бе доволна, че може да остане сама. Цялото тяло я болеше, но острите болки в очите бяха просто непоносими. Дори не й се пиеше. Искаше само едно — да не я боли.


    Остана на легло около седмица. Беше толкова изтощена, че не можеше да отиде до тоалетната без помощта на Роузи. Всеки шум отекваше болезнено в главата й, дори радиото и телевизорът я дразнеха. Хранеше се добре, за радост на Роузи, която най-после се чувстваше нужна някому.
    Изминаха две седмици. Джейк така и не се свърза със своя приятел, който можеше да даде работа на Лорийн. Той също се привърза към нея заради чувството й за хумор и стоицизма, с който понасяше страданията си. Предупреди Роузи, че ако състоянието на ранената не се подобри, ще трябва да я приемат в болницата.
    На третата седмица главоболието започна да отшумява и тя успя дори да се изкъпе. Джейк извади конците от раната, но коафьорското му изпълнение даде печални резултати. На тила косата бе остригана почти нула номер, а отпред висеше на дълги кичури. Всички се смяха, когато Лорийн ги върза с панделки, за да не й падат в очите.
    Доларите бяха скрити под дюшека. Понякога изпитваше угризения от това, че Роузи плаща всичко, но не знаеше как да й предложи пари, след като вече я беше убедила, че няма пукнат грош, а не можеше да измисли правдоподобно обяснение. Слава Богу, Джейк не спомена нито веднъж за тях.
    Най-после измисли как да заговори за разходите. Когато една вечер Роузи се върна от работа, Лорийн й даде петдесет долара.
    — Можеш да се гордееш с мен. Днес ходих у приятелката, за която ти споменах, и продадох всичките си вещи на една заложна къща. Тези пари са твои.
    Роузи изобщо не се запита как тя е напуснала дома й, но реши да уреди въпроса със спането. Увери я, че не иска да я гони, но има нужда да си отспи в собственото си легло. Същия ден Лорийн се върна на дивана.
    Вече месеци не бе пила никакъв алкохол. От покушението бяха минали шест седмици. Лежеше с часове на неудобния диван и мислеше за бъдещето. Хубавото беше, че не изпитва желание да пие. Дали щеше да бъде така издръжлива и след като оздравее напълно?
    Макар че триста долара й се струваха цяло състояние, с тях нямаше да преживее дълго. Искаше да се премести, но нямаше представа къде би могла да живее. Какво би могла да работи? След два дни стана ясно, че не би могла да се крие в малкия апартамент още дълго време. Роузи няколко пъти намекна, че петдесетте долара са се стопили в гастронома.
    Не мислеше за бъдещето. Интересуваше я единствено настоящето. Редовно гледаше телевизия и следеше хода на следствието. Често показваха рисуван портрет на жената от синия седан. Лорийн се забавляваше. Нямаше никаква прилика с нея. Не се чувстваше виновна, че не се обади повторно в полицията. Полицаите разпитваха всички таксиметрови шофьори дали жена, отговаряща на рисунката, не е наемала такси в деня на убийството. Провериха и във всички болници. В нито една нямаше регистрирана пациентка, отговаряща на описанието. Телефонните показания на Лорийн ставаха все по-важни за хода на следствието.
    Джейк наблюдаваше с безпокойство апатията й. Един ден подметна, че негов познат може да се погрижи за зъбите й. Те имаха спешна нужда от стоматолог, а липсващият зъб никак не допринасяше за добрия й външен вид. За цялото лечение щяха да са нужни не повече от трийсет долара, каза той.
    — И той ли е уволнен по познатите нам причини? — осведоми се тя.
    Джейк се засмя. Действително неговият познат беше член на дружеството и след лечение от алкохолизъм се опитваше да възстанови лекарската си практика.
    Лорийн прекара мъчителни дни на зъболекарския стол, но търпението й бе възнаградено. Два предни зъба бяха облечени, а всички развалени — пломбирани. Венците й бяха излекувани, а зъбите — почистени. Устата й беше подута, но упражнението си заслужаваше усилията. Тя отново прибягна до приказката: за продадените вещи и плати трийсет долара, а на Роузи даде двайсет, като не пропусна да спомене, че вече не й е останало нищо за продан. Роузи повярва. Лорийн беше добра актриса. Скоро след това се отби във фризьорския салон и се подстрига. Боядисаха кичурите й на светло и тъмноруси ивици. Пагубният ефект от коафьорските упражнения на Джейк не позволяваше подходяща прическа. Тилът й бе остриган толкова късо, че белегът от раната се виждаше. Фризьорката обаче подстрига предните и страничните кичури още по-късо, оформи и бретон, подчертаващ красивите й скули. Лорийн заприлича на младо момиче. В никакъв случай не можеше да мине за красива с посплеснатия от счупване нос и дълбокия белег на лицето, но видът й вдъхваше доверие.
    Роузи започна да сипе комплименти още щом я видя. Джейк също не остана назад.
    — Малката, ти трябва да си била страхотно маце — подсвирна той.
    Роузи дори изпита завист. Каквото и да направеше със своята ситно накъдрена коса, никога нямаше да заприлича на Лорийн. Освен това Лорийн очевидно имаше пари за скъпи фризури, а не даваше и цент за домакинството. Доходите на Роузи едва стигаха да издържа себе си, а какво остава за още един човек. Дразнеше я и това, че приятелката й не идваше на събранията. Предпочиташе да чете вкъщи. Трябваше да й покаже, че апартаментът й все още не се е превърнал в благотворително заведение и е време да си вдига чукалата.
    Лорийн се боеше да напусне сигурността на този дом. Дори присъствието на Джейк й действаше успокоително. Все още пазеше в тайна скритото си „съкровище“. Парите й даваха сигурност, дори можеше да си устрои един хубав запой. Мисълта за пиенето все още не бе я напуснала, напротив, оставаше в съзнанието й като път за бягство. От доста време обаче се събуждаше без да мисли за чаша водка, макар че все още се страхуваше да остане сама, без контрол.
    Роузи и Джейк й вярваха. Беше изключително чиста, къпеше се всеки ден, а понякога и по-често. Дълго изучаваше лицето си в огледалото, разглеждаше зъбите и белега и се опитваше да разбере коя е всъщност и къде е била през последните шест години. Хранеше се добре и изпиваше поне една бутилка вода на ден. Кожата й възвърна своята свежест и ноктите й започнаха да растат. Тя с часове ги пилеше и лакираше, изцяло заета със себе си. Никога не се занимаваше с домакинска работа. Не изпра нито веднъж. Ядеше каквото Роузи е сготвила и се преструваше, че не разбира намеците на приятелката си, че злоупотребява с нейното гостоприемство.
    Накрая Роузи помоли Джейк да обясни на Лорийн, че трябва да напусне.
    — Мислех, че я харесваш — учуди се той.
    — Вярно е, но тя просто ми тежи. Не говоря само за парите. Тя използва цялата топла вода, използва вещите ми. От известно време даже не казва едно „благодаря“. По цял ден стои пред огледалото и се гласи. Понякога даже има претенции за котката ми. Трябва да се махне, защото ми лази по нервите.
    Един ден той се появи, докато Роузи беше на работа. Лорийн четеше до прозореца. Тя го поздрави и отново се зачете.
    — Трябва да поговорим — започна мъжът. Лорийн дори не го погледна. Той седна на дивана и кръстоса късите си крака. Разбирам, че се страхуваш да напуснеш това жилище. Тук се чувстваш на сигурно място, връщаш се към нормалния живот. Но това е домът на Роузи, а тя няма пари да издържа себе си, камо ли още един човек.
    — Добре, ще се махна. — Тя рязко затвори книгата.
    — Не е нужно да се махаш, но трябва да си намериш работа, да даваш пари за поддържането на домакинството, да помагаш в домашната работа. Когато стъпиш на крака, ще можеш да помислиш и за самостоятелна квартира.
    — Не зная… — Погледна лакираните си нокти и се обърна към Джейк. Светлите й очи бяха широко отворени, безизразни, непроницаеми. — Отдавна не съм работила сред нормални хора. Джейк. Може би вече не съм способна да нося отговорност. Живея ден за ден. Въпреки това разбирам проблема и ще напусна.
    — Къде смяташ да отидеш?
    — Не зная — сви рамене. — Какво те засяга?
    — Засяга ме, и то много, особено след стоматологичните инвестиции, които вложих в тебе. Не искам да напуснеш, само за да се върнеш в тинята. Защото, ако излезеш оттук без предварително избрана цел, скоро пак ще обикаляш бардаците.
    — Бардаците… — Тя прокара пръсти по белега на тила си. — Там, където се запознахме? Шегувам се, Джейк, не се засягай. Уморена съм. Ако нямаш нищо против, бих искала да си ходиш…
    — Ще сваря кафе. — Той стана и тръгна към кухнята. Виждаше, че иска да я остави сама, но още не беше казал всичко. — Ще си тръгна, но нека първо да поговорим. Както казах, трябва да си избереш цел. — Лорийн хвана книгата, но той я грабна от ръката й. — Номера можеш да пробутваш на Роузи. Тя е отчаяна, слаба и има нужда от близък човек, за да не мисли за собствените си проблеми. Сега обаче ще трябва да смениш курса, разбра ли?
    — Ти си смени курса, Джейк! Щом си толкова загрижен за нея, защо не вземеш да я изчукаш поне веднъж? Не виждаш ли, че това й е проблемът. Не е лягала с мъж от пет години.
    Прииска му се да я зашлеви, но се сдържа.
    — Тебе май неотдавна те чукаха, помниш ли? — попита, без да отмества поглед от бледосините й очи.
    — Достатъчно, за да ми стигне за цял живот.
    — В това поне съм сигурен. Има достатъчно пияници, които ходят по курви срещу едно питие.
    Лорийн го напсува.
    — Нуждаеш се от Роузи, от нейния дом, защото тя е всичко, което имаш. — Джейк сграбчи кокалестата й китка. — Но ти я използваш. Аз искам само да помогна. Ти вече започваш да мислиш за себе си, а това е добър признак.
    — Така ли?
    — Да. Изглеждаш десет пъти по-добре от времето, когато дойде. Но трябва да помислиш и за бъдещето си.
    Тя не показваше и най-малкия признак, че разбира нещо, но все пак изпи кафето си и го слушаше с поглед, закован в стената. Той остави лист с няколко телефона, където можеха да й предложат работа, и си тръгна, потиснат и разочарован. Лорийн даже не му благодари за пакета цигари, който й остави.
    Когато приятелката й се върна, апартаментът беше изчистен, леглото й беше оправено, банята светеше и дори котката беше нахранена. Роузи измънка една благодарност под носа си и сложи на масата пазарската чанта. Беше купила пържени картофи, печено пиле и няколко коли. После се зае с вечерята, докато Лорийн продължаваше да гледа телевизия и отговаряше със свиване на рамене на всеки неин въпрос. Вечеряха в мълчание. Лорийн оглозгваше всеки кокал, накрая почисти чинията с парче хляб. Роузи се премести пред телевизора, докато тя вдигне масата и измие чиниите.
    — Джейк беше тук — подхвърли, след като оправи кухнята.
    — Зная.
    — Утре ще започна да си търся работа. Ще плащам част от наема.
    — Чудесно — кимна Роузи. — Идваш ли на събранието тази вечер?
    — Добре — с колебание отвърна тя.
    Както и преди, Лорийн седна на последния ред и извади списъка с обявите, без да обръща внимание на това, което говореха. По едно време усети, че се облива в пот, и излезе в коридора. Изпи около литър преди усещането за пясък в устата й да изчезне. Чешмата се намираше до голямо табло за обяви и тя записа един магазин за дрехи втора употреба.
    Роузи надникна през вратата обезпокоена от отсъствието й, но щом я видя да си записва обяви, въздъхна с облекчение.
    — Ще трябва да си купя някакви дрехи, за да ходя на работа. Тук някакъв магазин обявява разпродажба на дрехи втора ръка.
    Искаш ли да дойдеш с мене?
    Едва в магазина, докато Лорийн опаковаше костюми, блузи, обувки, Роузи се запита колко ли струва всичко това? Тя й каза, че е платила петнайсет долара, тъй като магазинът щял да се мести и съдържателката искала по-скоро да се отърве от стоката. Всъщност беше платила над сто и петдесет и сега разполагаше с по-малко от сто долара. Не си даваше сметка, че използвайки парите за нещо различно от алкохол, бе направила още една стъпка напред.
    Приятелката й седна с кутия кока-кола, докато Лорийн пробваше дрехите.
    — М-м добре… не е лошо. Това ми харесва — мърмореше тя и от време на време прокарваше пръсти през косата си. Изпитваше завист към крачещата напред-назад като манекен Лорийн. Дрехите бяха качествени, особено една блуза от кремава коприна и онзи чифт кафяви велурени обувки, които изобщо не бяха носени.
    — За какво са ти всички тези парцали? Като гледам списъка на Джейк, едва ли ще можеш да ги носиш като миячка или келнерка.
    — Може пък да си намеря истинска работа — отвърна й, докато се въртеше пред огледалото.
    — Каква например?
    — Администратор. За нея трябва да изглеждам добре. Посрещам посетители, въвеждам ги и прочие. Кой знае, може да извадя и такъв късмет.
    — Може и да не го извадиш — подсмръкна другата жена. Лорийн не можеше да спи. Че диванът беше твърд и неравен, бе само най-малката причина. Мисълта за следващия ден не й даваше миг спокойствие. Четири пъти ходи до тоалетната, като внимаваше да не събуди Роузи, която хъркаше като кит. Беше жадна и изпи колата и минералната вода. Обливаше я студена пот. Към полунощ се започна. Реши, че една бира ще й помогне да заспи, навлече старата рокля на Роузи и открехна външната врата. Нуждата от глътка алкохол погълна цялото й същество. Не можеше да мисли за нищо друго.
    Тъкмо излизаше навън, когато видя патрулната кола и двамата полицаи, които оглеждаха прозорците на сградите. Тя остана няколко минути неподвижна и се върна. Проследи ги от прозореца и когато изчезнаха от погледа й, без да се съблича, легна на дивана. Очакваше, че един ден ще я намерят. Значи бяха открили шофьора, който я доведе дотук. Погълната от собствената си метаморфоза и благодарение на привидната незаинтересованост от страна на полицията, бе престанала да мисли за това. Сега си спомни…
    Вместо да обмисли настоящето обаче, Лорийн се върна към далечното време, когато сама бе полицай, при това единствената жена в участъка. Не можеше да отиде даже в тоалетната, без всички останали да разберат. Наложи се заради нея да направят женска тоалетна. Партньорът й от патрулната двойка побесняваше, когато постоянно го караше да отбива до обществените тоалетни. Стигна дотам, че не пиеше вода през целия ден, за да не ходи в тоалетната. Измислиха й прякор Златната Камила, защото дори и в най-голямата жега не приемаше никакви напитки. По-късно не само започна да пие, но можеше да засрами своите колеги. Всичко започна като излишно перчене, за да покаже, че е не по-лоша от всеки друг мъж в участъка, независимо дали е дежурен или не.
    Полузаспала, Лорийн извика в паметта си времена, за които не се беше сещала от години. Виждаше се винаги в униформа, а най-много я порази постоянното унижение, което е трябвало да понася. Жена в един мъжки свят, който нито за миг не я допусна в своя кръг. Тя се беше борила за всеки сантиметър от изкачването си в йерархията. Трябваше постоянно да доказва, че е по-способна от мъжете. Не беше по-образована и ако баща й не беше полицай, едва ли някога би помислила за такава работа. Желанието й да стане полицай не беше нищо друго освен акт на протест. Лорийн мразеше баща си заради студенината му. Негов любимец беше братчето й Кит. Каквото и да поискаше малкият, той правеше всичко възможно да задоволи капризите му. Кит беше гордостта на семейството.
    Майка й, плашлива, емоционална женица, пиеше тайно, за да си вдъхне повече самоувереност, докато стигна до тежък алкохолизъм. Почти никога не излизаше без да е изпила поредната дажба от бутилката. Най-неловко беше положението, когато колегите на мъжа й я връщаха вкъщи с патрулната кола. Каквото и да направеше в пияно състояние, бащата на Лорийн никога не я обвиняваше за нищо. Когато крадеше пари или обиждаше, внимателно я отвеждаха в стаята й, заключваха я вътре, а неудобният момент биваше замазван с обяснения, на които никой не вярваше. Лорийн често си запушваше ушите с възглавницата, за да не слуша сърцераздирателните хлипания на изтрезнялата и разкайваща се жена. В дома настъпваха мир и ред само до следващото напиване. Когато израсна, рядко мислеше за майка си. Сега виждаше бледото й лице, провисналата руса коса, белите й пръсти, нервно въртящи брачната халка, и зачервените очи. Лорийн бе копие на майка си, може би затова баща й не проявяваше особено внимание към нея. Не знаеше кога и защо майка й бе започнала да пие. Баща й я караше да намира скритите из дома им бутилки и да ги излива в мивката. В началото винаги му казваше колко бутилки е намерила и къде. Следваха побоища и скандали, за които се чувстваше виновна. По-късно започна да защитава майка си. Изливаше бутилките, без да информира баща си. Елън Пейдж умря тихо, както спеше, само на четиридесет и две години. На тринайсет години Лорийн стана домакинята вкъщи. Готвеше, чистеше, чакаше баща си и брат си. Често наблюдаваше през прозореца как отиват на мач. Винаги заедно, като приятели, а не като баща и син. После дойде катастрофата. Две деца бяха блъснали брат й с открадната кола. Не се беше сещала за брат си от доста време. Сега го виждаше пред себе си, чуваше гласа му: „Здрасти, върнах се. Има ли нещо за ядене?“ Той никога не спомена за „проблема“ на майка им. Когато майка й повръщаше, караха Лорийн да изчисти и да я измие, както се мият малки деца, а той се заключваше в стаята си и надуваше касетофона.
    В онази вечер Кит не се върна вкъщи за вечеря. Баща й реши да телефонира. И сега усещаше мириса на пържолата и пържените картофки, които сервираше на масата, когато видя ужасеното му лице. Слушалката падна от ръката му и той облегна глава на стената. После удари с юмрук стената и изскочи в коридора.
    — Катастрофа с Кит — докато обличаше сакото си, успя да извика той и се втурна навън.
    Така двамата останаха сами. До края на живота си баща й не можа да се примири със загубата на сина си. Скръбта го направи още по-студен и безразличен към нея. Дори и да бе изпитвал гордост от това, че я приеха в полицейската академия, никога не го показа. Почина три седмици преди нейното дипломиране.
    Лорийн продаде къщата и се премести в апартамент. Докато събираше вещите си, попадна на снимки на майка си и откри, че на младини Елън Пейдж е била крехка плаха хубавица. Намери и няколко албума, в които всеки успех на брат й бе документиран за потомците, а само една-две нейни снимки бяха прибрани в един плик.
    Изгори повечето от семейните спомени и продаде мебелите. Запази само една снимка на брат си и сватбената фотография на родителите си. Чувстваше, че би могла да ги обикне като семейство, но не можа, защото всъщност не бяха семейство. И ето, сега нямаше нищо, дори снимка на Майк и децата. Извика ги в паметта си и те дойдоха — малката Джулия, сладкото личице на Сали и… Майк. Мисълта, че ги е загубила безвъзвратно, я натъжи. За да се освободи от тягостното чувство, започна да брои мръсните петна по тавана.
    Събудиха я тежките стъпки на Роузи в кухнята. Беше се схванала от неудобната поза, в която беше заспала.
    — Закъснявам — както винаги кисела по това време, Роузи нагъваше овесени ядки с мляко. — Ще нахраниш ли котката?
    — Мислиш ли, че алкохолизмът е наследствен? — Лорийн се протегна и седна на масата.
    — Ако идваш редовно на нашите събрания, ще разбереш и това. — Остави празната купа в мивката. — Казват, че уж бил. Защо не прочетеш брошурите, които ти оставих?
    Докато приятелката й се миеше в банята, мълчешком благодари на Бога, че не беше изпила онази бира. Бе извоювала от пагубната си слабост още един трезвен ден.


    На ъгъла на улицата Роузи се размина с патрулната кола. Двамата офицери провериха адреса и надникнаха по разнебитеното стълбище. Шофьорът на таксито не беше сигурен дали това е адресът, на който беше оставил жената, но знаеше улицата и датата. Описанието, което даде за клиентката, съвпадаше с това на другите двама свидетели. Спомняше си, че я е взел близо до паркинга на супермаркета и че един от предните зъби на клиентката му бил изваден.


    Лорийн се изучаваше пред огледалото. Костюмът й беше един номер по-голям, но пъхна сакото в полата, за да изглежда като блуза. Резултатът беше повече от задоволителен. Сложи си перлените обеци на Роузи, гримира се с нейните сенки и руж и тъй като всички червила на приятелката й бяха крещящо оранжеви, сложи на устните си малко балсам. Когато на вратата се позвъни, за миг се поколеба — трябваше първо да поиска разрешение от Роузи да използва обеците й. Ако се е върнала, отново щеше да се нацупи. Последва втори звън. Вече знаеше, че не е Роузи. Тя би си отворила сама, затова реши, че може би е Джейк.
    В шока си отстъпи крачка назад, докато единият от полицаите мина покрай нея и влезе в жилището. Искал само да й зададе няколко въпроса. Другият остана пред вратата. Лорийн запали цигара и приседна на края на дивана, доволна, че поне беше успяла да оправи леглата.
    — Тук ли живеете?
    — Да.
    — Как се казвате?
    — Лора Брадли. Всъщност тук съм на гости, този апартамент не е мой.
    — Чий е?
    Лорийн каза името на Роузи. Описа я като жена наближаваща четиридесетте, с тъмна коса.
    — Дебела ли е?
    — Не, защо? — полуусмихната отвърна. — Да не се е случило нещо лошо с нея?
    — Тук ли бяхте вечерта на седемнайсети миналия месец? Лорийн кимна.
    — Идвал ли е някой друг по това време? Някой, дошъл дотук с такси?
    — Не. Сега си спомням…
    Полицаят стана и отвори вратата на банята.
    — Само двете ли живеете тук? Никой друг? Един нисък мъж с тъмна коса?
    — Жилището е прекалено малко — засмя се тя. — Защо питате?
    Снимката беше много по-голяма от онази в портфейла, но Лорийн веднага позна собственика на колата. Собственика на портфейла.
    — Познавате ли този мъж?
    — Не, за съжаление. Какво е направил?
    — Бил е убит, госпожо. Не четете ли вестници?
    Тя се постара да изглежда умерено шокирана и стана. — Може да е живял тук, преди аз да дойда. Ще попитам приятелката си.
    — Благодаря. — Полицаят прибра снимката в джоба си. — В интерес на истината ние се интересуваме само от жената. Шофьорът на таксито си спомня, че я оставил в този квартал.
    — Той се усмихна. — Но вие не отговаряте на описанието й. Очевидно сме попаднали в друго жилище. Благодаря ви за съдействието.
    — И жената ли е била убита? — попита невинно, докато го изпращаше.
    — Не. Предполагаме, че е познавала мъжа, който е шофирал колата на убития. Имаме двама свидетели.
    — И те са видели, че тази жена идва насам?
    — Не. Видели са я на паркинга на местния супермаркет. Освен това разбрахме, че е дошла дотук с такси. Разпитваме всички, които живеят на тази улица. Сигурно е била забелязана, защото е била цялата в кръв.
    — Ще попитам Роузи, като се върне, дали не е видяла нещо — отвори външната врата. — Бихте ли ми оставили телефон, на който да позвъня?
    Полицаят я посъветва да позвъни в местното полицейско управление или на шерифа, които щели да предадат информацията в отдела за убийства. Лорийн затвори вратата и се облегна. Сърцето й биеше до пръсване. Укоряваше се за проявената глупост. В края на краищата не беше замесена в никакво убийство. Единственото, което беше направила, бе да съобщи в полицията описанието на мъжа в колата. Нямаше от какво да се страхува, с изключение на това, че беше прибрала портфейла. Слава Богу, беше го изхвърлила веднага след това, а парите бяха почти изхарчени. Банкнотите не бяха нови и едва ли можеха да бъдат проследени. Защо трябваше да се тревожи, след като полицаите дори не можаха да я познаят. Тя облиза коронките на предните си зъби. Бе изминала дълъг път за кратко време. Беше се променила не само физически, а и психически. Поздрави се за умението, с което бе заблудила полицая, дори се учуди, че толкова късно са открили шофьора на таксито. Ако случаят бе възложен на нея, таксито щеше да бъде първата следа, с която би започнала разследването.
    Доволна от себе си, тя излезе и с бързи крачки тръгна към спирката. Нищо у нея не напомняше жената, която полицията издирваше. Косата й беше подстригана по момчешки. Изглеждаше елегантна, въпреки че обувките малко й стискаха и нямаше дамска чанта. Чувстваше се по-уверена от когато и да било през последните години. Хвърли поглед към витрината на супермаркета и загледана в собственото си отражение, за първи път не забеляза бутилките, наредени във формата на пирамида. Отиваше си още един ден от нейното прераждане.

Глава 3

    Капитан Руни прегледа докладите на дежурните. Както и очакваше, не съдържаха нищо интересно за следствието. Шофьорът на таксито очевидно не бе запомнил адреса на окървавената жена с едната обувка. Бе изчезнала. Дали не беше вече мъртва? Той отново извика семейство Самърс и им даде описанието на убиеца, получено от анонимната свидетелка. И двамата бяха единодушни, че убиецът е изглеждал приблизително по същия начин, но не бяха сигурни. Показа им и снимка на Норман Хейстингс. Бяха сигурни, че не той е шофирал седана в онази вечер.
    Руни обмисли и втори вариант. Ами ако жената е съучастник в убийството? Двамата са убили Хейстингс и след това са се сдърпали на паркинга. След това тя се обажда в полицията, за да опише своя съучастник, съпруг или любовник… В случай, че е съучастник обаче, тя би посочила точно колко е висок, би могла да съобщи и името му, въпреки че с това би насочила полицията и към себе си. Той заключи, че жената не е свързана с убийството. Не е знаела нито името на убиеца, нито колко е висок, защото, както вече беше предположил, е проститутка, която той е взел от улицата.
    Тайнствената руса жена бе главният свидетел по делото. Все някой би трябвало да я познава. Мъж и жена са й помогнали да слезе от таксито. Мъжът дори платил на шофьора. Руни инструктира подчинените си да продължават издирването на жената и извика при себе си полицаите, посетили жилището на Лорийн.
    Двамата бяха убедени, че никой от разпитаните не е лъгал. Смятаха, че шофьорът на таксито е допуснал грешка.
    — Открихме само една руса жена, капитане, но тя нямаше изваден зъб, освен това беше късо подстригана и доста елегантна на вид. Каза, че е отседнала при приятелката си. Изобщо не приличаше на проститутка.
    Той им нареди да проведат още един разпит.
    — Ако се наложи, вземете и шофьора на таксито! — извика в отговор на отегчените погледи, които двамата си размениха. — Хайде, тръгвайте!
    В този момент влезе Джош Бийн и му подаде един факс.
    — По-добре прочетете това, капитане. — Той кимна на двамата полицаи да изчакат навън. — Трябва да проверим тази информация. Прилича ми надтшето изчезнало момиче.
    Руни грабна сакото си и каза на чакащите го пред вратата полицаи, че са свободни. Ако информацията се потвърдеше, можеше да се окаже, че са открили главния свидетел.


    Стените на порутения блок с нелепото име „Хотел «Рай»“ бяха издраскани със спрейове, а прозорците — изпотрошени. Дворът бе пълен със стари и смачкани автомобили. Стаите бяха украсени с нарисувани по стените палми, под които се препичаха полуголи красавици.
    Руни се присъедини към групата около покрития труп. На местопроизшествието бяха дошли пет патрулни коли и гардове, охраняващи следователите в това мръсно и съмнително предградие. На няколко метра от тях група хлапета наблюдаваха новодошлите. Повечето от тях не ходеха на училище, а някои дори криеха пистолети под модните якета. Кварталът беше запазена територия на крадци и спекуланти.
    — Кой я откри? — Пристъпи към трупа Руни.
    — Ей онзи хлапак с червената шапка. Помогнал да я извадят от багажника и да я довлекат дотук. Колата стои в този двор от седмици.
    Руни огледа детето. То бе на около седем години и се хилеше, сочейки с пръст трупа.
    — Каза, че я довлякъл дотук, защото мислел, че е жива. С други думи, ако по трупа е имало бижута, вече ги няма.
    Руни прикри лицето си с кърпа. Вонята показваше, че трупът е поне на два дни. Твърдението на хлапето, че убитата му се сторила жива, беше, разбира се, лъжа. Бе облечена в рокля на цветя и ниски черни обувки. Руни забеляза, че бяха същия номер като обувката, която бяха открили в колата на Хейстингс. Единият крак бе разположен под странен ъгъл спрямо другия. Роклята бе разкопчана на гърба. Рядката руса коса бе сплъстена от черни съсиреци кръв. В основата на черепа зееше дълбока рана, през която се виждаше бялата кост на черепа. Кръв покриваше и гърдите и.
    Обзе го чувство на безсилие. Дали това не бе свидетелката, която търсеха. Налагаше се да изчака доклада и протокола от аутопсията.
    — Случайно да й липсва някой преден зъб?
    Единият от полицаите се наведе над кървавата каша, покриваща лицето й.
    — Носът й е толкова смачкан, че нищо не мога да видя. Руни се върна в участъка заедно с Бийн. Отвориха бутилка уиски и си наляха порядъчно количество. Колкото и трупа да си видял, миризмата им винаги остава в ноздрите ти — помисли той. Сладникавата, лепкава миризма на разлагаща се плът.
    — Мисля, че това е нашата Пепеляшка — глухо поде Руни. — Майната му! Трябваше да я хванем жива и да я разпитаме.
    Секретарката надникна в кабинета. Получило се съобщение от градската морга. Трупът щял да бъде готов за оглед най-рано на другия ден следобед. Дали капитан Руни иска да говори с полицаите, огледали местопрестъплението? Той измърмори нещо за документи, които трябва да довърши, и като кимна на Бийн да поеме работата, седна зад бюрото си. Сержантът вдигна иронично вежди. Шефът му винаги се оправдаваше със спешна документация, когато искаше да си тръгне по-рано. Този път обаче се заблуждаваше. Руни прекара следващия час в разговори с други полицейски участъци. Искаше да разбере дали на територията на града са регистрирани подобни убийства с удари от чук по тила и лицето. По-голяма част от времето обаче мина в бърборене с колегите. Знаеше, че никой от тях няма веднага да запретне ръкави. Трябваше да ровят в стари досиета, да прегледат всички файлове в компютрите. Губене на време, ругаеше наум той. Все пак научи няколко интересни клюки, уреди една партия билярд и се уговори с Колин Спаркс да изпият по едно питие в близките дни. По-рано играеха заедно покер, но не се бяха виждали от години.
    Седнал на бара в „Джоус Динър“, той пресушаваше третата си чаша за вечерта. Масивните му хълбоци преливаха извън малкия кръгъл стол. Най-после Колин Спаркс се появи на входа. Руни веднага поръча още две питиета и фъстъци.
    — Закъснях, защото твоят случай се оказа много по-интересен, отколкото предполагах. В моя участък е имало подобен случай преди около четири години, тоест преди да ме преместят тук. Убитата е проститутка. Ето, чети. — Подаде му той папката.
    — Умен и съобразителен както винаги! — потупа го Руни. — Как си, лейтенант? Как върви службата?
    — Не се оплаквам. Още съм нов — усмихна се младежът.
    Капитанът отвори делото и внимателно заразглежда снимките. Изрусената коса бе отметната назад, разкривайки няколко сантиметра от естествения кестеняв цвят. Мария Валез, трийсет и две годишна, полумексиканка. Следващата снимка показваше тялото на жертвата в багажника на изоставен буик. Лицето й беше размазано от удари с тежък предмет. На тила зееше дълбока рана. Предполагаемо оръжие — двустранен чук. Следствието бе приключено поради липса на свидетели, а делото бе останало висящо. Той затвори папката и лапна няколко фъстъка.
    — Мога ли да я взема за известно време? Искам да проверя дали има съвпадение между кръвните проби.
    — Разбира се.
    — Благодаря — усмихна се и махна на келнера. — Сега ще те почерпя с най-доброто къри в Пасадена.
    Двамата тръгнаха към „Звездата на Азия“. Вятърът развяваше шлифера на Руни. Стиснал папката под мишница, той ускори крачка, за да стигне по-бързо до прохладния ресторант.


    Лорийн излезе от фитнес клуба „Стройна като топола“ като мокра котка, смазана от поредния отказ. Петите я боляха, косата й беше влажна от пот, а кремавата блуза беше зацапана. Бе проверила за работа на десет места и винаги се оказваше, че или мястото вече е заето, или тя няма нужната квалификация. В този фитнес клуб загуби търпение.
    — Каква шибана квалификация трябва да притежавам, за да уреждам срещи по телефона? — извика тя на мускулестата и накъдрена като Шер дама.
    — Исках да бъда учтива с вас — махна с изкуствения си маникюр „Шер“. — Истината е, че изглеждате като смъртта, гримирана с руж и сенки за очи. Освен това сте твърде стара. Ясно ли се изразих?
    Лорийн затръшна вратата след себе си и тъкмо се канеше да се прибира, когато на двайсетина метра забеляза табелата на „Селър Сейлс“, последната фирма от обявите, предлагащи работа. Тя избърса чело с опакото на ръкава си и мезе. Ако беше закъсняла само с една минута, щеше да се размине с капитан Руни, тръгнал към близкия ресторант със Спаркс. Офисът на „Селърс Сейл“ изглеждаше изоставен и мръсен. На тезгяха, който вероятно изпълняваше ролята на рецепция, нямаше никой. На стената висяха два плаката на гей клубове, апелиращи за признаване правата на свободната любов, и реклама на овесени ядки. Мръсна ваза с увехнали цветя допълваше интериора. Тя тъкмо се канеше да излезе, когато от вътрешната стаичка изскочи нисък набит мъж с опъната до пръсване тениска и бели джинси.
    — Слава Богу! Влизайте, влизайте, бързо! Аз съм Арт Матюз. Вече се бях отчаял.
    След известно колебание Лорийн затвори вратата и го последва. Шишкото я въведе в килер, пълен с бои, дървени маси, рамкирани платна, стълби и навити на рола килими.
    — Телефонът и списъците трябва да са някъде тук. — Тъмните му очи изглеждаха още по-големи зад големия диоптър. — Господи, къде ли съм дянал списъците? Ужасно закъснявам! Казаха ми, че ще дойдете няколко часа по-рано.
    — Трябва да има някакво недоразумение. — Тя се огледа неловко.
    — „Селър“ беше закрит преди месеци — заобяснява Арт с ръце на кръста. — Аз откупих договора за наем и утре откривам картинна галерия. Живопис и фотография. Да не повярваш! Господи, само аз си знам какво ми мина през главата. КЪДЕ Е ШИБАНИЯТ ТЕЛЕФОН?
    Лорийн посочи с очи под масата. Плешивият дебеланко с мъка се наведе, издърпа го и цветисто изпсува, виждайки, че не е включен.
    — С каква цел сте тук? — Той седна на пода с кръстосани крака и извади от джоба си някаква карта. Погледна Лорийн, после картата, отново Лорийн и взе да набира някакъв телефонен номер.
    — Администраторка — закашля се тя.
    — Тук е Арт Матюз — започна той. — Обещахте ми, че… Проклети телефонни секретари! Някой трябва да се свърже с поканените още днес. Над сто души! — Той скочи на крака. — Имам нужда от помощ. Трябва да сваля мазилката от стените и да окача платната.
    — Ще ви помогна — тя съблече сакото си. — Колко плащате тук? Арт плесна с ръце.
    — Десет долара на час. Обичам ви! Как ви е името, миличка? О, Лорийн! Ето телефона, там има стол. Ей сега ще намеря списъка. Трябва да зная колко от тях потвърждават поканата, за да поръчам виното.
    — Поканите изпратени ли са?
    — Да, скъпа, но в тях е посочен старият адрес на галерията. Не направя ли откриването навреме, губя доброто си име. Ще ми се разгони фамилията! — Той включи факса. — Започвайте, миличка. Бъдете обаятелна и в същото време спазвайте дистанция. Най-важното е да измъкнете отговор ще дойдат ли или не.
    Лорийн извади пакет цигари и хвърли поглед на списъка. Някои имена бяха отбелязани със звездички, други — с цветен флумастер.
    — Какво означават звездичките? Важни персони?
    — Не, просто готини ебачи. — Арт изквича от удоволствие и в същото време на вратата се позвъни. Все още ухилен от собственото си остроумие, той се обърна и излетя от стаята.
    Радостни писъци и възклицания изпълниха помещението. След малко Арт се върна, натоварен със сложна конструкция от аранжирани цветя, следван от двама натруфени травестити. Единият носеше кошница с продукти и каса минерална вода. Другият вървеше след него, натоварен с още два огромни букета.
    — Запознай се с най-добрите ми приятели, Нала и Диди. Ще помагат в аранжирането на платната. А това е… — обърна се Арт към нея — как ти беше името, миличка? Тя ще телефонира на поканените. Ще бъде нашата Мис Петък.
    Докато Диди и Нала разопаковаха, Лорийн извади един бял лист и започна да набира първия номер. Диди постави пред нея чаша минерална вода и пусна касетофона. Тя изтръпна в очакване на някакъв оглушителен рок. За нейна изненада в малката стаичка се разнесоха първите тактове от Деветата симфония на Малер.
    — Обичате ли опера? — дрезгавият му глас звучеше тихо и задушевно.
    — О, да — отвърна Лорийн. Никога през живота си не беше слушала оперна музика.
    Докато разговаряше по телефона, тя с учудване наблюдаваше как Арт и неговите две приятелки работят със спрейовете. За няколко часа бяха боядисани стените с бързо съхнеща бяла боя, подът беше изметен, боклукът — изхвърлен. Въоръжени с мечета, тримата вече боядисваха входа на галерията.
    — Добър ден, обаждам се от името на Арт Матюз във връзка с откриването на неговата нова галерия — любезно и едновременно делово подхващаше тя. После съобщаваше адреса, часа и уточняваше, че виното и сандвичите ще бъдат сервирани след седем. Повечето от поканените отговаряха, че ще се постараят да дойдат, и само двайсетина уверено потвърдиха поканата.
    Тя пресушаваше втора бутилка минерална вода, когато Диди пусна увертюра на Пучини и усмихната до ушите, взе да нарежда на масата бананов сладкиш, плодова салата и сандвичи с пастет. Лорийн скришом наблюдаваше големите й, изцапани с боя ръце. След малко тримата се събраха на кратка почивка и заобсъждаха най-подходящите места за поставяне на картините. От време на време Арт надничаше през рамото й да провери докъде е стигнала. Наближаваше десет часът, когато набра последния номер от списъка. Беше някой се Крейг Лайл, който поиска да го свържат с господин Матюз. Арт подаде четката си на Нала.
    — Арт на телефона… — започна той. Лорийн стана и се протегна. Гърбът я болеше, устата й беше суха като пясък. Нала и Диди вече разопаковаха платната.
    — Добра новина — извика Арт, като затвори телефона. — Крейг Лайл ще присъства, милички! Вече можеш да си тръгваш, но искам утре да дойдеш пак — обърна се той към Лорийн и погледът му се закова на белега й. — Какво си направила със себе си, за Бога? Автомобилна катастрофа или нещо друго?
    — Катастрофа — тя отстъпи назад и неволно взе да опипва белега си.
    — Мила, това може да се оправи. Познавам най-добрия хирург в града. — Той я прегърна през кръста с едната ръка, докато с другата ровеше из джоба си. Най-после извади тънък портфейл и отброи трийсет долара.
    — Довиждане до утре — извика тя на двете помощнички. Арт я изпрати до вратата.
    — Ще трябва да се заема с това — измърмори той на прага, отново вперил поглед в белега й.
    На няколко крачки от автобусната спирка Лорийн се обърна. Той още стоеше на прага и голото му теме блестеше на уличното осветление.
    — Искаш ли да те закарам? — извика някой.
    Тя се огледа и видя колата на Джейк от другата страна на улицата.


    Нала и Диди се спогледаха.
    — Кажи му — започна Нала.
    — За какво става дума? — попита Арт, докато разглеждаше окачените вече платна.
    — Мисля, че съм я виждала, но не мога да си спомня къде.
    Как е попаднала при тебе?
    — Просто влезе и попита за работа. Мислех, че я изпращат от онази агенция. Оказа се, че търси работа при „Селърс Сейлс“.
    — Та те от месеци не работят! — Нала изучаваше внимателно маникюра си.
    — Не я ли харесвате?
    — Изглежда ми някак странна — сви рамене Диди.
    — Не е ли време вече да си тръгвате? — Арт искаше сам да разположи платната.
    — Добре стана. — Диди огледа помещението, докато Нала събираше вещите в сака. — Утре ще донеса още няколко джунджурии за украса.
    — Ще ви чакам! — той ги целуна, просълзен от благодарност.
    — Тази нощ ще работите ли?
    — Разбира се — отвърнаха двете в хор.
    Остана още няколко минути на прага, загледан в отдалечаващите се фигури. Хванати под ръка, с високите си обувки и тесни поли, те наистина приличаха на две разхождащи се дами и само широките им рамене издаваха техния пол.
    — Трябваше да му кажеш всичко — започна Нала.
    — Защо ти не му каза? — възрази Диди. — Трябва да се разберем с нея. Той ще побеснее, ако разбере.
    След като заключи вратата, Арт извади от джоба си малко бял прах и смръкна дълбоко. Щеше да му стигне за тази нощ. Беше отказал кокаина преди години, но тази вечер имаше нужда от нещо освежаващо. Избърса сълзите, напиращи от паренето в ноздрите, и се облегна на стената. След като нареди картините по стените, седна в средата на своята малка бяла галерия и взе да ги оглежда една по една, докато изчакваше ефекта на кокаина. Бяха ужасни и той го знаеше.


    Нала взе душ, надяна лачената си минипола и седна пред тоалетката. Гърдите й съблазнително напираха от деколтето на черното боди.
    — Готова ли си, скъпа? — Диди размаха ключовете на колата.
    — Хайде, излизай! Трябва да заемеш място, докато се преобличам.
    — Е, започва още една нощ. Ще те чакам долу. — Като по-голямата красавица от двете Нала винаги първа заставаше на ъгъла. Тя загреба крем от кутийката и започна да го нанася на лицето си с потупващи движения. Как мразеше ръцете си! Дори и с изкуствени маникюри изглеждаха големи и мъжки. — Знаеш ли, постоянно се сещам за оная, Лорийн. Според тебе тя проститутка ли е?
    — Защо не я попиташ? Нали утре пак ще я видим? Изглеждаш страхотно! Хайде, излизай, иначе няма да се приготвя още един час.
    Половин час по-късно Нала вече обхождаше своя участък от тротоара, поклащайки бедра и надничайки в преминаващите коли. Шофьорите познаваха и двете. Тази част от квартала бе запазен периметър на травеститите. И двете имаха постоянни клиенти, а и редовно си плащаха.
    Къртис не се считаше за сводник, а по-скоро за охранител. Винаги обаче знаеше точния брой на клиентите и събираше своя дял от приходите. В интерес на истината Нала и Диди никога не се пазаряха. Нямаше смисъл. Освен това той винаги ги предупреждаваше за приближаването на патрулната кола.
    Тони де Савой, с прякор Къртис, защото се подстригваше като Тони Къртис, се приближи лъчезарно усмихнат. Целуна любимката си Холи и се обърна към Нала.
    — Как си?
    — Тази вечер е доста спокойно — сви рамене тя. — Тони, познаваш ли една Лорийн… как беше. Пейдж? Висока блондинка, с белези по лицето?
    — Не е от моите. Защо?
    — Срещнах я тази вечер. Не мога да си спомня откъде я познавам.
    Холи внимателно постави парче дъвка в малката си уста и хвърли станиола.
    — Пусни го в кошчето, повлекано — напомни й Тони. Холи се нацупи, но все пак се наведе, вдигна топчето и демонстративно го метна към кошчето за боклук. — Хайде, разклати стегнатото си дупе! — подкани я той и отново се обърна към Нала: — Лорийн, казваш. Не е ли една такава хубавичка, с готино телце?
    Ухилена до ушите, Холи се закълчи напред — назад по тротоара, изпъчила напред гърдите си. Нала забеляза как една от колите намали скоростта и се приближи.
    — Чао — извика тя на Къртис, който в този момент приглаждаше косата си с гребенче. — Току-що изпусна един клиент. Никой не може да подмине нашата сладка Холи.
    Нала пресече улицата към спрелия автомобил.
    — Ще бъда в Бар Кю — извика той след нея.
    Тя проследи с поглед как той продължи да обхожда участъка, като спираше и разменяше по няколко думи с всяка от своите труженички, после забърза след Холи.
    — Не се бутай, Нала. Този е мой. Трябва му истинска жена. Чао, бейби — изсмя се Холи и влезе в колата.


    Лорийн седна в спалнята и въодушевено за разказва на Роузи за срещата си с Арт Матюз, после й подаде десет долара за наема.
    — Ще отидеш ли на откриването? — троснато попита тя. Лорийн посочи замърсената си блуза.
    — Той поиска телефона ми, в случай че се появи още работа. Сигурно ще отида.
    — Веднага сваляй обеците ми и следващия път питай дали може, преди да ги вземеш! — Роузи блъсна ядосано възглавницата. — За твое сведение това са истински перли. Единственият подарък от мъжа ми.
    Лорийн демонстративно ги свали една след друга и бавно ги постави в кутията. Роузи я наблюдаваше със завист. С всеки изминат ден ставаше все по-уверена и по-елегантна.
    — И аз може да дойда с тебе.
    — Не прекалявай. Какво ти става днес? — Стана и тръгна към банята.
    — Нищо ми няма. Не ти ли мина през ума, че двамата с Джейк ще се тревожим?
    — Ти ли го изпрати да ме търси? — Тя отвори ципа на полата си и взе да се съблича.
    — Какво друго ми оставаше? Не знаехме къде си. Да беше оставила поне една бележка! — Извърна поглед, за да не гледа хилавото, нашарено с белези тяло. — Какво се е случило с тебе, за Бога? Откъде са всичките тези белези?
    — Получих ги, докато бях твърде пияна, за да усещам нещо. — Лорийн се уви с кърпата. — Някои са от цигари. Може би аз самата съм се горила, знам ли…
    Роузи въздъхна тежко. Искаше й се да сподели, че са я уволнили от болницата. Нищо особено, просто съкращение на щата, но тежеше.
    Когато Лорийн излезе от банята, Роузи вече спеше. Тя угаси лампата и тръгна към всекидневната.
    Докато гледаше разсеяно телевизия, все още увита с кърпата, запали цигара и всмукна дълбоко дима. Още един ден без алкохол. Ден, в който бе направила нещо положително. Ала какво значение имаше всичко това? Нима всички дни ще бъдат като този? Затвори очи и се облегна на стената. Докога щеше да обикаля из града и да търси работа? Помисли си каква ли работа са свършили тази нощ Арт и неговите две помощнички. За няколко часа бяха преобразили онази задушна кочина. Не че беше нещо особено, но все пак заприлича на галерия и, кой знае, Арт може би щеше да изкара и някой долар от нея. Кои бяха Нала и Диди? Може би работеха в друга галерия или в някой нощен клуб? Харесваха й, те и Арт. Може би нещата можеха да се променят. Дали да не послуша Роузи и Джейк и да се радва на всеки ден, преживян без алкохол, и да не прави планове за бъдещето?
    Сънят я завладя още преди спомените да изплуват в паметта й. Не знаеше, че колкото по-дълго време остава трезва, толкова по-често виденията от миналото ще излизат на повърхността и ще я преследват, подобно на мъртвия й брат. Миналата нощ бе успяла да прогони Кит, но дали щеше да се справи с другите? Колкото повече миналото приближаваше настоящето, толкова по-ясно щеше да вижда прогонените с алкохол призраци.


    На закуска Нала се срещна с Къртис и му плати таксата за предната нощ. Приятелката й все още не се появяваше, макар че часът наближаваше шест, и тя предположи, че е попаднала на клиент от някой хотел. Къртис също беше кисел и постоянно разпитваше останалите, дали не са виждали Холи.
    Диди я чакаше вкъщи с кърпа лед на челото.
    — Добре ли си? — наведе се загрижена Нала.
    — Виж ме — изхлипа Диди и махна компреса. Окото й беше посиняло от огромен кръвоизлив. — Черно е, а като слизах от колата, си изкълчих и глезена. Целият е отекъл.
    Нала веднага приготви леден компрес и го наложи върху крака й. Физиономията можеше да се оправи някак си, но без здрави крака Диди би останала и без клиенти.
    — О, сега се сетих откъде познавам Лорийн Пейдж — отново изохка Диди. — Събранието на бившите алкохолици, миналата седмица, помниш ли?
    — Добре, де. — Нала съсредоточено триеше лицето си с тоалетно мляко. Странно, не помнеше да е виждала Лорийн на онова събрание, а по принцип винаги запомняше лицата на хората.
    — Как ще отида на откриването с това лице? — продължаваше да хленчи Диди. — Арт няма да ме пусне.
    — Къде се подреди така? — Нала погледна остатъците от грим върху памука и с удоволствие погали меката си кожа. — Разтревожих се, но реших, че може да си извадила късмет с някой мераклия. Холи също не се е мяркала от миналата вечер и Къртис е бесен.
    — Едва пристъпвам, както виждаш. Боже мой, на какво приличам в лицето! Голям късмет, няма що!
    — Ще се оправиш. Отокът ти ще спадне, а синината може да се замаскира с пудра. Спомням си как веднъж един задник ме халоса право в носа. Мислех, че ще умра. Очите ми бяха подути и посинели, главата ме цепеше. Затова пък обонянието ми се оправи.
    Диди махна компреса и се ококори въпреки отока. После отново нададе той, но Нала остана безучастна и с изражение на погнуса окачи в гардероба изцапаната нощна премяна на контузената. Изведнъж погледът й попадна върху връзка ключове на масата. Обзе я паника. Защо Диди е върнала обратно ключовете?
    — Къде е колата? — попита тя и Диди бавно свали леда от очите си. — Какво си направила с колата?
    — Трябваше да я оставя отвън, не можех да вървя.
    Нала изруга. Искаше й се да я зашлеви, но се овладя, грабна ключовете и затръшна вратата след себе си. Диди рухна върху възглавниците и се преви на две. Понякога Нала наистина я вбесяваше. Нямаше ли чувства? Обзе я самосъжаление, но се сети за скрития под възглавницата пръстен с топаз, измъкна го и го надяна на пръста си. Това я ободри. Слава Богу, че успя да запази поне него.


    Първите лъчи на изгряващото слънце багреха в тъмнооранжево лъскавия бежов линкълн. Приближаващата патрулна кола рязко спря, вероятно за да провери защо лимузината е оставена в забранена за паркиране зона. Едното от ченгетата слезе, записа регистрационния номер и тръгна обратно към полицейската кола, но подаващото се от багажника парче розов плат привлече погледа му.
    Полицаите се обадиха в участъка и въпреки че лимузината не беше записана за издирване, решиха да направят оглед. Вратите бяха отключени и докато единият надничаше в купето, другият отвори багажника.
    Тя лежеше свита на една страна, със смазано на пихтия лице и разбит в основата череп. Едва ли някой би я разпознал, ако не беше тънката гривна на глезена й. На нея с позлатени букви бе изписана дума, която ги накара да предположат, че се е казвала Холи.

Глава 4

    Лорийн се събуди и реши да изчисти жилището преди Роузи да е станала. Сгъна чаршафите и сложи в сака дрехите, които трябваше да отнесе в пералнята. Докато приготвяше кафето, започна да изброява наум какво да купи от супермаркета.
    По някое време Роузи се надигна от леглото, огледа се и пусна в ход обичайното си сутрешно настроение. Ранната домакинска активност на приятелката й можеше само да го засили.
    — Имаш ли нещо за пране? — попита Лорийн, докато чистеше с прахосмукачката.
    — Исусе! Откъде да зная по това време на деня? Може ли да спреш това бръмчило поне докато закусвам?
    Последва тръшване на врата. Без да чака по-конкретен отговор, Лорийн взе сака с бельото и излезе.
    Тръгна направо към супермаркета, същия, на чийто паркинг убиецът я нападна, но тя не се замисли много над този факт. Всичко, което бе извън нейното настояще, вече не я засягаше, а и паркингът беше от другата страна на сградата.
    За първи път от години насам влизаше в магазин. Обходи няколко пъти дългите редици с продукти, но не избра нищо. Гласът на радиоточката, рекламиращ „покупката на деня“, се сливаше с тракането на касовите апарати, подвикванията на продавачките, пищенето на баркодовите апарати. Стори й се, че тя единствена в магазина чува този хаотичен шум. Останалите клиенти сновяха между гондолите, сякаш се състезаваха кой пръв ще стигне от точка А до точка Б.
    Замаяна от този отдавна забравен свят, най-после избра пакет домати и ги постави на теглилката. Найлоновата торбичка бе залепнала. Помъчи се да я разтвори, но зад нея се събра опашка и тя безпомощно я подаде на магазинерката.
    — Извинете, бихте ли ми показали как се отваря това? Продавачката дори не вдигна поглед от етикетите, които лепеше с нещо подобно на пистолет. Докато я наблюдаваше, Лорийн най-после разбра откъде идват тракащите звуци наоколо. Тя изчака стрелбата да спре и повтори въпроса си:
    — Как се разтваря това нещо?
    Без да каже и дума, жената пусна пистолета в джоба си, наплюнчи пръсти и разтри единия край на полиетилена. После го тръсна два пъти и й го подаде обратно.
    — Много хигиенично! Благодаря! — Лорийн понечи да тръгне, когато забеляза, че докато се е занимавала с торбичката, някой бе отмъкнал пакета с домати.
    Тя купи салата, кисело мляко, плодове, хляб, овесени ядки и фъстъци. Тъкмо оглеждаше пакет череши, когато треската отново я сграбчи. Лорийн се изпъна, за да прогони призрака, и тръгна към хладилния сектор. Цялата трепереше, ръцете й лепнеха от студена пот. Отвори широко вратата на фризера за сладолед, за да се разхлади, и облакът от снежна мъгла я пренесе в деня, когато за първи път отвори хладилник с мъртвец. Заданието се състоеше в сваляне на отпечатъци от труп. Без да издава отвращението и страха си, тя стисна картончето с мастилото и повдигна вкочанената ръка.
    — Свали отпечатъците, Пейдж! После ги остави в досието! Жената беше цветнокожа, на около петдесет години. Лорийн не посмя да погледне лицето и се съсредоточи върху свалянето на отпечатъците. Успя с усилие да разтвори единия пръст, но щом го пусна, той отново се сви. Не забелязваше, че целият екип наблюдава с насмешка борбата й с вкочанените пръсти. Най-после успя да обърне нагоре дланта на мъртвата и да я опъне, но когато се помъчи да нанесе мастилото върху пръстите, се оказа, че ролката е залепнала в ръката й. Чу се мъжки кикот. Само един от по-възрастните полицаи прояви съчувствие и пристъпи към нея. Той рязко удари мъртвата ръка в лакътя и сгърченият юмрук се отпусна. След заданието останалите го притиснаха до стената за оказване помощ на новобранец. Тогава Лорийн се засмя пресилено, за да покаже, че приема всичко на шега, но след този случай няколко пъти й се присъни, че същата мъртва ръка посяга да я хване.
    — Моля, затворете фризера! — Управителката на първия етаж прекъсна кошмара. Лорийн се подпря на вратата и виденията започнаха да отстъпват. Ръцете й все още трепереха.
    Когато се върна, Роузи преглеждаше обявите за домашни помощници. До средата на деня беше звънила на няколко от тях, но работа не се намери. Тя седна отегчена пред телевизора с пакета фъстъци в скута и не обърна внимание на съобщението, че някоя си Анджела Холоу, седемнайсетгодишна, с прякор Холи, е била брутално умъртвена от неизвестен убиец.


    Лорийн изсуши косата си и се намаза с овлажняващ крем. Тъкмо разтриваше върховете на пръстите си, когато лейтенант Пейдж отново застана пред нея. Гумените ръкавици, с които правеше оглед на труповете, винаги й създаваха усещане за сухота и затова винаги държеше туба с крем в чекмеджето си. Останалите обичаха да я подиграват за козметиката, но тя не можеше без нея — не толкова заради сухотата, колкото заради сладникавата миризма, която лъхаше от всички трупове, дори и от съвсем пресните. Лорийн не употребяваше парфюми и може би затова овлажняващите кремове й действаха успокояващо със своето ухание на прохладна свежест.
    Казват, че полицаят помни до края на живота си първото убийство в своята практика. Изпратиха я по сигнал за семеен скандал. Колата й първа се озова на адреса. Отвън малката къща изглеждаше толкова спретната и мирна, че двамата с колегата й позвъниха в участъка да проверят дали са записали правилно адреса. Съседите бяха позвънили в полицията, след като от къщата се разнесли писъци и изстрели.
    Външната врата бе отключена. Гърлото на жената, ръцете и гърдите й бяха нарязани с нож. Памучният й пеньоар бе целият просмукан от яркочервена кръв. Намериха съпруга й в една от спалните. Ръката му още стискаше пистолета, с който си беше пръснат черепа. Стените и леглото, на което се беше свлякъл, бяха опръскани с кръв. Във втората спалня откриха третия труп. Дванайсетгодишното момиченце бе ударено с нож в сърцето. Лежеше завито с одеяло, прегърнало с една ръка някаква кукла. В началото двамата помислиха, че е заспало. При обиска на дома откриха видеокасети с порнографски филми на мъжа и детето. Лорийн никога не можа да забрави нито тези отвратителни „семейни спомени“, нито лицето на завинаги заспалото със своята кукла момиченце. Този случай я научи никога да не съди за хората по привидните белези на личността, като външността или общественото им положение. Семейството нямаше криминални прояви. Почтената семейна двойка от заможното предградие се ползваше с добро име. И двамата съпрузи имаха престижни професии. В същото време бяха устройвали зловещи, перверзни игри със собственото си дете. Случаят бе поучителен урок за едно двайсетгодишно момиче, току-що постъпило на работа в полицията. Седнала пред тоалетката на Роузи, тя усети вледеняващ студ, сякаш чуваше предсмъртните викове на детето.
    Руни обикаляше около носилката и от време на време докосваше върха на носа си, без да откъсва поглед от трупа. Чукът на убиеца бе смачкал носа, скулите и дясната челюст. Ударът в тила бе разтворил черепа. По тялото нямаше други следи от насилие, ноктите й бяха цели и непокътнати, ала лекарят констатира стари следи от побои. На седемнайсет години Анджела Холоу, руса, висока около метър и седемдесет, имаше вече три ареста за проституция.
    Той благодари на санитаря и се върна в кабинета. Бийн вече го чакаше. Току-що бе разпитал сводника на Холи и още четири момичета, които я бяха видели вечерта преди убийството. Нито един от свидетелите не бе видял лицето на мъжа, в чиято кола Холи се беше качила, тъй като карал от другата страна на улицата. Една от жените си спомни, че колата била бежов металик. Единственото, което повтаряха, бе, че Холи пресякла улицата и се качила в някакъв автомобил. Оттогава никой не бе я виждал.
    Руни прегледа докладите и подхвърли на Бийн папката на Колин Спаркс.
    — Хвърли един поглед и на това, Джош. Искам пълен анализ на кръвната група на петната, намерени в бежовия линкълн и в колата на Хейстингс. Резултатите да се сравнят с кръвната група на жертвите.
    Бийн излезе от стаята, но почти веднага се върна с дълъг вътрешноведомствен факс.
    — По-добре виж това. Току-що го получихме.
    Докато излизаше, Бийн чу как шефът му изпсува. Факсът бе отговор на неговите телефонни разговори. В различно време през последните седем години, в различни квартали на града бяха регистрирани убийства на още три момичета, ударени с чук в тила, а лицата им — обезобразени. И трите бяха проститутки на различна възраст, и трите бяха намерени в багажниците на откраднати автомобили. За нито едно от убийствата не бяха намерени свидетели и делата бяха оставени висящи. Броят на жертвите става седем, мислеше Руни, докато ги изброяваше наум: освен тези три, още Анджела Холоу, Мария Валез, неизвестната жена от хотел „Рай“ и, разбира се, Норман Хейстингс. Ако всички бяха убити от един и същ човек, както подозираше, веднага трябваше да пристъпи към събиране на всички общи, съвпадащи подробности и да повдигне обвинение срещу сериен убиец.
    По-късно същия следобед той получи първото потвърждение на тази хипотеза. Кръвната група от петната в колата на Хейстингс съвпадаше с пробите от кръв, взети под ноктите на Мария Валез. Вероятно се бе съпротивлявала, подобно на жената от колата на Хейстингс. Резултатите от аутопсията потвърждаваха, че е одрала с нокти своя убиец. Никоя от следващите жертви не бе оказала съпротива. Бяха умъртвени мигновено от удара в тила.
    Руни извика за трети път семейство Самърс. Тайно се надяваше, че трупът от хотел „Рай“ и жената от тъмносиния седан ще се окажат различни. В такъв случай можеше да се предположи, че на паркинга е имало неуспешен опит за убийство с чук, вероятно на същия убиец, и че Пепеляшка е жива. Това би облекчило следствието с показанията на основен свидетел и, кой знае, може би съучастник на убийствата.


    Семейство Самърс и този път проявиха готовност да съдействат на полицията. Никога не бяха попадали в морга, нямаха и представа от следствие, камо ли от разследване на убийство. Руни предложи двамата да огледат трупа едновременно и ги придружи до залата за наблюдения.
    — Тя е зад завесата. Ако искате да я огледате по-добре, можем да я обърнем наляво, надясно или по гръб. Не бързайте.
    Той натисна копчето и завесата на прозореца се вдигна.
    Мъртвата жена бе измита и сресана, а лицето й — майсторски реставрирано от хирурга. Лекият слой грим още повече подчертаваше мъртвешката му бледност. Очите й бяха затворени.
    Госпожа Самърс тихо извика и пристъпи напред, докато съпругът й остана неподвижно взрян в картината зад стъклото. Руни не го изпускаше от очи. Той беше видял жената от непосредствена близост, бе разговарял с нея.
    — Да — отсече госпожа Самърс.
    — Не зная… — каза съпругът й.
    — Тя е. Същата руса коса.
    — Може би.
    — Сигурна съм, че е тя — обърна се към Руни госпожа Самърс. Той кимна и погледна мъжа.
    — Какво мислите? Искате ли да я обърнем наляво или надясно?
    — Не е нужно. Мисля, че жена ми е права. Това е жената, която видях.
    Капитанът зададе въпроса по друг начин. Попита го това ли е жената, на която се е опитал да помогне на паркинга.
    — Да — отвърна господин Самърс.
    Бийн го очакваше с последната информация за жертвата. Казваше се Хелън Мърфи, трийсет и девет годишна, проститутка и майка на три деца, всички настанени в детски дом. Тялото й бе намерено три седмици след съобщението за нейното изчезване.
    Грешната идентификация на семейство Самърс остави Лорийн извън всяко подозрение, макар тя самата да нямаше и представа за това. Руни и неговият екип се заловиха да търсят връзка между Хелън Мърфи и Норман Хейстингс.
    Капитанът обаче бе недоволен. Той отново прочете доклада и поиска да му представят резултатите от стоматологичната експертиза. Шофьорът, откарал жената до дома й, твърдеше, че единият от предните й зъби бил изваден. Оказа се, че Хелън Мърфи имала изкуствени зъби. Извикаха шофьора на таксито. Той не беше сигурен като семейство Самърс. „Прилича на нея — каза той, — и тя беше руса, висока и слаба.“ В крайна сметка реши, че тялото е на жената, която бе отвел до дома й. Руни трябваше да приеме, че жената от колата на Хейстингс и Хелън Мърфи са едно и също лице. Посещенията в дома на Роузи станаха безпредметни и тази линия на разследване бе затворена.
    В пет часа свика екипа си на съвещание. Бе поканил и полицаи от други отдели.
    — И така, това е Хелън Мърфи — започна той. — Проститутка, руса, на възраст трийсет и девет години. Тялото е намерено в багажника на катастрофирал автомобил близо до необитаемия хотел „Рай“ и е преседяло там не повече от два-три дни.
    Полицаите внимателно разглеждаха фотографиите. Следваха Анджела Холоу, после Мария Валез и още три жени с неустановена самоличност. Накрая Руни показа фотографиите на Норман Хейстингс и направи пауза. Аудиторията тихо обсъждаше видяното, някои си водеха записки.
    — Очевидно убийството на Норман Хейстингс трябва да се разглежда отделно от останалите, защото е мъж. Може би е видял как убиецът се опитва да открадне колата му и се е сбил с него? — продължи Руни. — Все едно, убит е по същия начин — с чук. Знаем, че оръжието не е едно и също в различните случаи. Убиецът е използвал различни чукове. Общото е, че всички жертви са били обезобразени и убити с удар в основата на черепа. Когато жертвата е с лице надолу и чукът се забие в черепа, при вдигането му той отваря разбития череп. Отново направи пауза, после продължи:
    — Жените са проститутки, с досиета при нас и очевидно всичките са блондинки. Свидетели липсват. Досега не е намерен възможен мотив, не е открита и връзка между жертвите, освен общата им професия и факта, че всички са руси, високи и с изключение на Анджела Холоу, известна като Холи — грозновати.
    Той продължи анализа още около час с показанията на семейство Самърс, изчезналия портфейл на Хейстингс и описанието на мъжа, шофирал колата на Хейстингс.
    — Според телефонните показания на Хелън Мърфи човекът, който издирваме, има дълбок белег от ухапване на шията, близо до адамовата ябълка — уточни той. — Първите убийства с чук, за които имаме данни, са извършени съответно през 1986, 1987 и 1988. Следва убийството на Мария Валез през 1991, а последните три — Анджела Холоу, Хелън Мърфи и Хейстингс, следват през интервали от месеци и седмици. Между 1988 и 1991 имаме пауза от три години, освен ако не излязат данни за други убийства през този период. Да се надяваме, че това няма да се случи, и нека отдадем всичките си усилия в разследването на тази зловеща серия — обобщи в заключение.
    Млад полицай попита откъде трябва да започнат и Руни, сам несигурен в отговора, отбеляза, че след като всички жертви са проститутки, полицията трябва да започне от бардаците и улиците на долнопробните квартали. Като начало капитанът препоръча разследването да се пази в тайна и пресата да се държи далеч от него колкото е възможно по-дълго.


    Върна се в кабинета си изморен и гладен.
    — Какво ще кажеш за нещо печено, полято с къри? — обърна се той към Бийн. Сержантът не беше гладен, но се съгласи да придружи шефа си. Искаше да сподели, че изолирането на пресата не е най-добрият подход.
    — В момента един сериен убиец броди на свобода — започна той. — През трите години, в които не се е проявявал, може би е лежал в затвора.
    — Каквито и да са шибаните причини, сега той е на свобода.
    — Тъкмо там е работата, Бил! За броени седмици той уби още трима души. Какво от това, че са проститутки? Мисля, че трябва да предупредим уличните момичета по някакъв начин.
    Както и очакваше, шефът му пренебрегна това съображение.
    — Ако пресата научи, ще разтръби историята в преувеличен вид. Сега имаме възможност да спечелим време.
    — Някъде някой познава човек с белег на врата, разговаря с него и прочие, без да знае, че той е търсен от полицията.
    Руни запали двигателя.
    — Пресата не бива да научи, защото иначе Дракула и чичо му ще ни скрият шайбата. Добре, ще предупредим проститутките. И какво от това? По-добре от мене знаеш, че те не се спират пред нищо. Ще продължават да проституират, независимо какво им говорим.
    — Какъв е този човек според тебе? — Не се отказваше Бийн.
    — Някой, който мрази високи, руси и хилави курви. Що за въпрос? Нали чете описанието му? Ти какво мислиш за него?
    — Не зная.
    — Точно така. И аз не зная. Никой не знае. Ще ни снабдят с психологически профил, направен от някое светило в тази област. От него можем да разберем защо убива и какво получава от това. Когато обаче кажеш: „Добре, разбрах. Сега ми кажете къде да го открия?“, няма да получиш отговор. В най-добрия случай ще ни насочат към всеизвестен куку, защото така не поемат отговорност за информацията, която ни продават. Нашият човек е хладнокръвно копеле, което върши убийства от години. На всичкото отгоре нито една от хипотезите не се потвърждава напълно заради Хейстингс, който е мъж, при това почтен човек. Настъпи мълчание.
    — Той очевидно има нещо към проститутките — въздъхна Бийн.
    — Кой знае, може майка му или жена му да са били проститутки — подсмръкна Руни. — Веднага ще предположат, че по този начин ненормалният копелдак убива нея. Пълни лайна! Аз мразех майка си, но това не ме кара да убивам всеки дебелобузест, червенокос тиранин, когото срещна, нали? — Той спря пред „Звездата на Азия“. Съжаляваше, че започна този разговор. — Това означава, че всеки път, когато се сети за своята тесла, той я вади и я забива в главата на някоя проститутка. А сега млъкни, защото съм гладен и не искам повече да говорим за гадостта.
    Докато заключваше автомобила, Руни зърна галерията на Арт.
    — Господи, кога изникна това нещо? До вчера беше стара агенция за недвижими имоти.
    Тръгна към входа, откъдето се виждаше оживената тълпа на гостите. Красив мъж с елегантен светлосив костюм плати на таксито, от което току-що бе слязъл, и също се насочи към входа в компанията на две загорели дами. Докато Руни влизаше в ресторанта, Арт посрещаше приятеля си Крейг Лайъл с възторжени възклицания.
    Малко по-късно Лорийн, Роузи и Джейк паркираха зад колата на Руни. Джейк бе облечен в евтин костюм, с найлонова риза и вратовръзка на ярки цветя. Последва го Роузи, която беше с кожени сандали и подобна на шатра рокля, създаваща впечатление, че е още по-дебела. Няколко разноцветни гердана се люлееха на гърдите й и потракваха при всяка нейна стъпка. Лорийн бе отново в своята светлобежова пола и черна копринена блуза с надиплен на раменете шал. Тази вечер бе сложила високи обувки и изглеждаше още по-висока и слаба. Гримът й едва се забелязваше, а беше без бижута, защото Роузи бе отказала да даде обеците си. Арт се втурна към нея, отрупа я с комплименти и сърдечно посрещна „нейните двама приятели“.
    Докато ги представяше един на друг, до тях застана келнер с поднос винени чаши. Лорийн понечи да вземе една, но Джейк високо попита за минерална вода и тя засрамено отдръпна ръката си. Тримата стояха на прага на претъпканата с посетители зала и неловко се оглеждаха.
    — Искате ли да видите картините? — подкани ги Лорийн.
    — Къде има картини? — приятелката й взе да оглежда стените.
    В този момент зад гърба им изникна Нала.
    — Сетих се къде сме се виждали — стисна тя лакътя на Лорийн. — На събранието!
    Лорийн погледна чашата с вода и забеляза, че Нала пие същото. За да прекъсне неудобната пауза, попита за Диди и получи в отговор обстоен разказ за изкълчения й глезен.
    — Колко жалко, че след всичката работа, която свърши тук не е могла да дойде. Картините продават ли се?
    — Надявам се. Арт е разорен, впрочем като всички нас.
    — Ела да се запознаеш с моите приятели — предложи Лорийн. Джейк се държа любезно, но Роузи я загледа с толкова неприкрит възторг, че се почувства неудобно. Нала обаче нямаше нищо против това. Вниманието на непознатата дебеланка я ласкаеше. Заразказва за галерията, колко работа свършили двете с Диди и колко чудесна била Лорийн.
    — С кого работиш? — ни в клин, ни в ръкав се намеси Роузи.
    — С всеки, който ме наеме, мила — засмя се Нала, навела глава на една страна.
    Роузи не разбра какво означава това, но реши да не изяснява. Краката я боляха, чувстваше как капки пот се стичат по гърба й.
    — Слушай, май сгрешихме, като дойдохме тука, а? — обърна се тя към Джейк. — Хайде да си тръгваме.
    Тримата се насочиха към изхода, но пъргав както винаги, Арт ги настигна и дръпна Лорийн за ръката. Искал да я запознае със свои приятели. След около десет минути тя излезе на входа на галерията и махна с ръка на Роузи и Джейк:
    — Тръгвайте, аз ще остана още малко. Трябва да помогна на Арт.
    Джейк отвори вратата на колата и тъкмо влизаше, когато от съседното заведение излезе мъж с огромно шкембе, който разгорещено обясняваше нещо на своя млад колега. Докато ровеше в джобовете си за ключа на колата, дебелият случайно зърна Лорийн и спря по средата на изречението.
    — Лорийн? — чу го да казва с изумление Джейк. Тя се обърна и несъзнателно отстъпи.
    — Това е Лорийн, нали? — пристъпи към нея Руни. Джейк видя как тя настръхна и стисна юмруци.
    — Лорийн! — отново повтори дебелият, сякаш виждаше привидение. Едва когато тя кимна с глава за поздрав, той я позна. — Това е Лорийн Пейдж — каза сякаш на себе си капитанът.
    Проследи я с поглед, после кимна за поздрав към Джейк и Роузи.
    — Какво означаваше всичко това? — Роузи се настани на мястото до шофьора, без да откъсва очи от Руни.
    — Той е ченге — сви рамене Джейк. — И младият мъж с него — също. Този ресторант е известен като клуб на местната полиция. Името на дебелия е Бил Руни. Гадно копеле.
    — Боже, никога не съм те чувала да говориш така.
    — Има още маса неща, които не знаеш за мен. И за съквартирантката си също. Онзи тлъст никаквец ме е арестувал, а вероятно и нея. Лорийн очевидно не иска да се знае, че капитанът я познава. — Той измина няколко метра с колата и спря. — Дали да не се върна? Искам да проверя дали всичко е наред. Изглеждаше доста объркана.
    Докато направи обратен завой, от галерията излязоха Лорийн и Нала и започнаха да махат на минаващите таксита.
    — Знаеш ли нещо повече за нея? — обърна се той към Роузи и потегли. — Споменавала ли ти е, че някъде държи пари? Спомняш ли си онази нощ, когато се върна пребита и каза, че паднала върху остър камък? Тогава носеше със себе си доста пари.
    — Каза, че продала личните си вещи, които държала у своя позната. — Роузи разсеяно гледаше през прозореца. — Джейк, ще й кажа да напусне дома ми. У нея има нещо, което… Хм, не зная, но…
    — Безпощадно?
    — Да! И егоистично. Искам да кажа, че… радвам се, че бързо се възстановява, но и днес зная за нея толкова, колкото в първия ден, когато я срещнах в клиниката. Понякога ми се струва, че не желае никой да знае коя е тя.
    — Ченгето обаче знаеше. И то много добре.


    Руни спря пред апартамента на Бийн.
    — Няколко пъти я арестуваха за проституция. Последния път трябваше да я сложат в усмирителна риза. Дотам я беше докарала.
    — Тази вечер изглеждаше доста прилично. — Бийн сложи ръка на бравата.
    — Да, по дяволите! — кимна капитанът. — Едно време беше доста хубаво момиче. Много-много не разбирам от тези работи, но си спомням, че хващаше окото. С никого не флиртуваше, даже мисля, че имаше две деца. Мъжът й беше адвокат. Така или иначе, взе да пие като смок. Семейството й, кариерата — всичко отиде по дяволите.
    Бийн отвори вратата. Историята на лейтенант Пейдж не го интересуваше, но Руни разгорещено продължи:
    — Застреля едно хлапе, при това невъоръжено. Изпразни цял пълнител в стомаха му! И знаеш ли кое беше най-гадното? — поклати глава той. — Беше толкова натряскана, че през цялото време се хилеше като идиот. Без майтап, беше се напикала. Мислех, че вече не е между живите.
    — Лека нощ — сбогува се Бийн.
    Капитанът остана замислен в колата. Виждаше я заспала под канапето, с пола, вдигната до хълбоците, и със същата усмивка, с която му бе кимнала онази вечер.


    Лорийн огледа ексцентричната мебелировка в жилището на Нала. Всекидневната бе отрупана с драперии, изкуствени леопардови кожи и огромни картини на голи женски двойки с мъжки полови органи, застинали в гротескни пози. Тъкмо се чудеше дали двете обитателки са изцяло трансформирани в жени, или все още носеха мъжките си гениталии, когато от спалнята излезе Нала.
    — С една наша приятелка се случило нещо ужасно — разстроена започна тя.
    След нея, накуцвайки в копринено цикламено кимоно, се появи Диди. Очите й бяха подпухнали и червени.
    — Беше само на седемнайсет години — захленчи тя. — Намерили я скрита в багажник. Главата й била разбита с чук. Обезобразена. Боже, каква ненормална свиня е могла да направи това?
    — Миналата вечер бяхме заедно — заподсмърча Нала. — Горката Холи, беше толкова готина…
    Лорийн не знаеше за кого говорят и на два пъти понечи да попита дали не трябва да си тръгне, щом са разстроени от нещастието. Хлипанията и хълцанията обаче продължиха, сякаш двете не я забелязваха. Диди очевидно беше по-неутешимата от двете.
    — Драго ни е, че дойде — най-после каза Нала. — Така по-лесно ще престанем да мислим за Холи. Тя беше почти дете. Диди, трябва да се занимаваме с нещо. Хайде да нахраним тази сладурана. Слагай престилката и започвай!
    Диди послушно закуцука към кухнята. Нала въздъхна след нея.
    — Ще се оправи — каза след нея Нала. — Новината й подейства като удар, но аз зная как да я ободря.
    Вечерята беше чудесна. Първоначалният шок от смъртта на Холи постепенно изчезна и разговорът се завъртя около общия приятел Арт. Стана дума за това колко гениален фотограф бил някога, за любовниците и банкрута му, за невъзможността отново да започне бизнес.
    — Този апартамент беше негов. — Нала направи широк жест с ръка. — Едно време беше червив с пари и ни го даде. След като се разори, нито веднъж не спомена, че иска да напуснем, макар че беше без пукната пара.
    Лорийн кимна. Жилището беше ужасно, но може би само за нейния вкус, реши тя и продължи да наблюдава с интерес своите домакини. Те ръкомахаха, разказваха смешни истории, показваха плакати и албуми от времето, когато работели като танцьори. Постепенно ги налегна умората и се умълчаха. Тихата музика бе изключена и Лорийн реши, че е дошъл моментът да си тръгне. На вратата тя благодари и се сбогува.
    — Откога не пиеш? — попита я на прага Нала.
    — Около четири месеца и половина.
    Нала се засмя. Тя самата била на „суха диета“ от осем години, а Диди — от четири.
    — Мисля, че е добре да ти кажем и още нещо. И двете работим като проститутки. Ти си умна жена и сигурно вече си разбрала. Предпочитаме да го чуеш от нас, отколкото от клюки. Заповядай отново на гости! — Прегърна я през рамо и тежкият й парфюм удари Лорийн в лицето.
    — Виж какво, аз мога да ти осигуря работа. Имам връзки с доста прилични мъже. Трябва само да поискаш.
    Лорийн обясни, че засега има работа и отвори външната врата. Не искаше да изглежда студена и недостъпна, но двете засегнаха онази тъмна, почти нереална част от живота й, за която все още не искаше да си спомня. Двете очевидно знаеха, че някога е проституирала, и това я дразнеше.
    — Идвай винаги, когато пожелаеш и не забравяй, че можем веднага да ти намерим няколко клиента, ако закъсаш за пари.
    — Ще си помисля.
    С облекчение се раздели с тях и с облака от сладникав тежък парфюм. Все пак без да подозират, Диди и Нала й помотаха да преодолее едно препятствие, от което винаги се бе страхувала. Неочакваната срещата с Бил Руни и унижението от нея още свиваха стомаха й. Последните банкноти, припечелени в галерията, отидоха за такси, но Лорийн ги даде без да се замисли. Тази нощ бе разбрала за себе си нещо много важно — завинаги бе скъсала с пиенето и проституцията.
    Тя уморено се заизкачва по дървеното стълбище в очакване на предстоящата разпра. Роузи я очакваше пред телевизора подобно на Буда, въоръжен с дистанционно управление. Лорийн влезе и тръгна към банята. Телевизорът мигновено замлъкна.
    — Трябва да говорим!
    — Зная, но първо ще взема един душ. Телевизорът отново заработи.
    Влезе във всекидневната, увита в хавлиена кърпа, и махна с ръка към дивана:
    — Чакай да си взема нещо за пиене. — Хладилникът се оказа съвсем празен. — Благодаря! Къде отидоха колите, които купих тази сутрин?
    — Сега и ти знаеш какво е да намираш хладилника празен — смръкна Роузи.
    — А-ха, значи нарочно си изпила всичко. Ти, дебело прасе! Бях купила достатъчно за цяла седмица.
    — Така ли? А кой според тебе пълни шибания хладилник, откакто се нанесе тук?
    — Боже мой! Нали ти дадох пари!
    — А аз ти дадох покрив и легло, когато беше болна. Хранех те, перях те, а ти нито веднъж не каза едно „благодаря“.
    — И сега искаш да ме изгониш. В това ли е проблемът? — въздъхна Лорийн.
    — Защо не престанеш да си вириш носа и не стъпиш на земята? Аз съм откровена с тебе. Кога и ти ще ми отговориш със същото?
    — Откровена за какво?
    — Коя си ти, по дяволите? — изкрещя Роузи. Лорийн вдигна ръце в израз на безсилие.
    — Знаеш коя съм. Казах ти шибаното си име. Аз съм Лорийн Пейдж.
    — Името не е достатъчно. Знаех го още в болницата. Зная още, че живея с човек, който не дава пет пари за мене.
    Лорийн запали цигара, затвори очи и приседна на края на креслото.
    — Роузи, не мога да ти кажа много по този въпрос, защото сама не зная коя съм. Опитвам се да разбера. Щом го проумея, веднага ще те уведомя. — Стана и закрачи нервно из стаята. — Гледам се в огледалото и се питам дали винаги съм изглеждала така. Виждам ужасни белези по тялото си и не зная кой и кога ги е направил. — Тя рязко отметна назад кичур коса и посочи белега на лицето си. — Всеки може да ги види. Не зная обаче нищо за белезите в съзнанието ми. Губят ми се цели години. Понякога се питам дали наистина искам да науча къде съм била тогава.
    — Какво стана тази вечер? — кимна приятелката й. — Изглеждаше направо шокирана. Онзи дебелият те познава отнякъде. Три пъти повтори името ти. Кой беше той? Защо не ми кажеш? Е, добре, ще ти помогна. Той е ченге. Джейк го познава. Не ми пука дали си лежала в затвора и защо, но искам ти да ми кажеш.
    — Казах ти, но ти не повярва — нервно се изсмя Лорийн. — Още в болницата ти казах какво съм работила. — Тя отново седна в креслото и отпусна назад глава. — Бях ченге, Роузи, лейтенант. Дебелият мъж, когото видяхме тази вечер, бе моят шеф. Казва се Бил Руни. Изглеждаше смаян, нали? Сигурно си е мислел, че вече трябва да съм умряла. Кой знае, може би се е надявал, че съм.
    — Защо си напуснала?
    — Изритаха ме, защото пиех. — Тихо и безизразно, сякаш това не я засягаше, тя започна своя разказ. Говореше за децата и мъжа си, за развода и родителските му права над Сали и Джулия, за втория му брак, за това, че не е виждала дъщерите си вече шест години. — След развода продължих надолу по наклонената плоскост, докато те срещнах в клиниката. Продадох всичко — апартамента, мебелите, а колата ми беше конфискувана, защото шофирах пияна. Не си спомням добре какво съм правила, но зная, че когато вече не остана нищо за продаване и парите свършиха…
    Тя започна да се дави в ужасна, разкъсваща кашлица. Тялото й се тресеше, от очите й потекоха сълзи.
    — Продължавай по-нататък! Какво стана, след като не е останало нищо за продан? — Роузи я гледаше как посяга за нова цигара, щом кашлицата утихна.
    Лорийн я погледна с типичния си кос поглед, леко наклонила глава встрани.
    — Взех да продавам себе си, Роузи. Работех за сводници, които преди това бях арестувала. Тръгвах с всеки, който ми купи къркане. Напивах се с курвите, които някога прибирах в ареста за проституция. Заспивах в бардаци, дупки, под баровете. Не си спомням ясно нито един ден от това време. Понякога алкохолният глад ме довеждаше до лудост. Буйствах, крещях. Мисля, че по времето, когато камионът ме блъсна и ме взеха в болницата, вече бях стигнала самото дъно. Това е. Сега знаеш коя съм.
    Роузи стана и започна да приготвя леглото й. Гадна история, но тя беше слушала и още по-ужасни. Всички, които посещаваха събранията, както и тя самата, можеха да разкажат същия или подобен разказ за загуби, страдания и черно отчаяние. Това, което отличаваше Лорийн от останалите, бе способността й да разказва за себе си безпристрастно, без капчица вълнение.
    — Мисля си… — започна тя, докато се завиваше с чистите чаршафи.
    — Какво? — попита Роузи.
    — Мисля, че… не е толкова важно дали се възстановявам и как. Не ми пука особено. За кого го правя? Би било добре, ако — това ми доставяше радост, ако знаех защо го правя, в името на каква цел. Но цел няма.
    Роузи стоеше насред стаята, внушителна като слон.
    — Правиш го за себе си. Това е твоят живот. Или за двете момиченца. — Лорийн остана мълчалива и тя продължи: — Майка ми умря, когато бях на десет години. А исках да я питам за толкова много неща, например от кого съм наследила тези тлъстини. Баща ми беше кожа и кости. Исках да зная дали ме е обичала. Тя се самоуби със свръхдоза…
    — Знаеш ли, Роузи, понякога те ненавиждам, особено сутрин. — Лорийн се изправи на лакът. — Но ако забравя да ти кажа, знай, че съм ти благодарна. Никой на този свят не дава пет пари за мен. Нямам никого освен тебе. Благодаря ти!
    — Лека нощ, Лорийн! — Изчервена, приятелката й побърза да излезе.
    Лорийн чуваше тежките й стъпки в спалнята, после всичко утихна. Тя лежа дълго с очи, вперени в тавана. Дъщерите й… Вече пет години имаха нова майка и сигурно бяха пораснали. Вероятно нямаше да искат да я видят. Не знаеше дори къде живеят. Колкото и да се мъчеше, не можеше да си представи лицата им. Вместо тях виждаше лицето на детето, чието убийство трябваше да разследва. Лора Брадли, шестгодишна, която бе видяна за последен път пред оградата на училището, докато чакала майка си да дойде да я вземе. Лорийн претърси цялата сграда и откри телцето й в една от вентилационните шахти. Приличаше на парцалена кукла, мъничка и безпомощна. Голото телце бе още топло и заблудена от това, бе опитала дишане уста в уста. Нежният гръден кош се повдигна, но се оказа, че това бе нейният собствен дъх. Животът безвъзвратно бе напуснал Лора Брадли.
    Тя стана и започна да кръстосва стаята. Защо? Защо и днес си спомняше все това дете? Лора бе брутално изнасилена, вътрешните й органи бяха разкъсани с тъп инструмент. Незадоволен дори и след половия акт, насилникът бе продължил да измъчва беззащитното дете. Раните й бяха толкова ужасяващи, че полицаят, който работеше заедно с Лорийн, изтича до тоалетната да повърне. Дори грамадният Бил Руни се затресе в мъчителен плач, когато я видя. Обзета от единствената мисъл да хване убиеца, Лорийн работеше денонощно. Не отделяше и минута за собствените си деца. В един скандал по този повод изкрещя на Майк, че децата няма да бъдат сами дори за миг, и веднага нае бавачка, която да ги води и прибира от училище. „Опитвам се да намеря убиеца на Лора Брадли, разбра ли? — чу се да крещи на Майк в пристъп на гняв. — Може да ти изглежда дреболия, защото не си държал като мен мъртвото й тяло в ръцете си. Няма да заспя, докато не видя това копеле зад решетките, докато не се уверя, че моите деца и всяко друго дете може свободно да играе на улицата, без заплаха от смърт и насилие.“
    Майк напразно я умоляваше да вземе отпуск. Тя посети родителите на Лора и им се закле, че убиецът ще бъде намерен и наказан. По това време методът на ДНК за идентификация на престъпници още не беше въведен в работата на полицията.
    От първия ден, в който у нея се събуди подозрение към училищния портиер, до последния, тя постоянно усилваше натиска върху него. Интуицията й подсказваше, че той е убиецът. Дори шефът й реши да се намеси в полза на портиера и един ден я посъветва да разхлаби „примката“. Лорийн отказа. Няколко пъти прави оглед на местопрестъплението и обискира дома на заподозряния. Накрая го извика за пореден път при себе си. Показа му дрехите на Лора и фотографиите на трупа й. Разпитът продължи шест часа. Изтощен и объркан, той призна всичко. Лорийн беше горда. Повишиха я. Лора Брадли можеше да почива в мир.
    Изтръпна при мисълта, че тъкмо под това име се беше представила на полицая, който дойде да я разпитва в дома на Роузи. Изрече го без дори да се замисли. Едва сега си даваше сметка, че бе ощетявала семейството си заради работата си. И нещо повече, беше се пристрастила към напрежението и вълнението от опасностите като към наркотик, докато един ден вече не можеше да се отпусне и да отдъхне, дори и да искаше.
    Отново си легна. Може би трябваше да последва съвета на Роузи и да им се обади. Искаше й се да даде обяснение на Сали и Джулия, да им поиска прошка. Да, нейният собствен живот заслужаваше тези усилия, дори и само за да се помири с децата и Майк. Поуспокоена, угаси лампата и заспа.
    За първи път разтвори една от страниците на своето минало без да трепери. Спомни си всичко и остана спокойна. Застави се да анализира подробностите и успя, без да изпада в отчаяние. Може би тази вечер бе направила следващата стъпка към своето възкресение.
    Бе разказала на Роузи живота си, без да изпита съжаление или даже угризение. Напротив, през цялото време се владееше, сякаш се развеждаше с онази Лорийн от разказа.
    Роузи знаеше колко тежка е действителността за лекуващия се алкохолик. За разлика от Лорийн тя не можа да заспи и постоянно се връщаше към разказа й. Много пъти сама си беше задавала въпроса, дали си струва да премине през адските мъки на лечението от алкохолизъм, само за да осъзнае каква е била и какво е загубила. В трезво състояние й се струваше, че няма смисъл да живее. От Джейк чу за първи път, че нейният собствен живот и синът й заслужават да се бори и да го изживее по друг начин. Още не можеше да се пребори с копнежа да види детето си и с мъчителната мисъл, че Джоуи живее под: един покрив с друга жена, на която казва „майко“. Не можеше спокойно да разговаря с баща му, страхуваше се да види новия дом, построен за новото си семейство.
    Тя стана. Искаше да предупреди Лорийн, че трябва добре да се подготви преди срещата със семейството си. Не биваше да я кара да бърза, може би все пак стената, която Лорийн изграждаше около себе си, щеше да я предпази и те с Джейк не биваше да проникват през нея. Но приятелката й спеше, с ръка под брадичката си и с неизменната лека усмивка. Само дълбокият белег разваляше изражението на детска невинност на лицето й.
    Докато я наблюдаваше, Роузи се закле никога вече да не я гони и да не й отнема чувството за сигурност. Тя се върна в спалнята вече поуспокоена и сънят я погълна.

Глава 5

    На следващия ден Лорийн постъпи на работа в цветарница. Временно заместваше една от продавачките. Четири вечери седмично работеше в галерията на Арт, която бе отворена до десет часа вечерта. Посрещаше посетители и клиенти, тъй като самият Арт рядко се задържаше там. Успя дори да продаде няколко платна, но като цяло бизнесът не процъфтяваше. Той обикаляше из града да търси нови картини и винаги, когато я видеше, я поздравяваше любезно.
    Това бе една от най-успешните й седмици напоследък. Имаше добра работа, даже спести малко пари. Нала и Диди се отбиваха от време на време да побъбрят и винаги носеха домашно приготвен бананов кейк. Диди все още леко накуцваше, но не даваше и дума да се каже за посещение при лекар. Двете с възхита обсъждаха умението на Лорийн да се облича елегантно и често й показваха какво са си купили от магазините за дрехи втора употреба. Поради внушителните им размери облеклото и особено обувките често им създаваха затруднения. От ден на ден Лорийн ставаше все по-хубава, може би защото напоследък бе напълняла с няколко килограма. Внезапните изпотявания бяха изчезнали и силите й се възвръщаха.
    Роузи бе намерила надомна работа като секретарка, заради която се наложи да наеме компютър и принтер. Двете си поделиха домакинската работа, разходите за покупки и наема за жилището.
    Когато цветарката се върна от отпуск, Лорийн попита Арт, дали не иска да я наеме за повече време. Той веднага й предложи да работи по два пълни дни от седмицата, освен четирите вечери. Работа имаше — картините се продаваха, а и той, бе успял да открие нов художник. Въпреки тези мимолетни успехи, приходите от галерията бяха толкова незначителни в сравнение с разходите за поддържането й, че Лорийн често се питаше как още не е фалирала. На път за вкъщи всеки ден минаваше покрай фитнес клуба „Стройна като топола“, който вече се наричаше „Стройна и във форма“, и един ден реши да се запише в групата по степ — аеробика. На първия урок издържа едва десет минути и рухна изтощена на килима. Краката й бяха омекнали като желе. Но Лорийн не се отказа и започна да тренира в галерията с два големи телефонни указателя.
    Всеки ден по няколко часа въртеше телефоните за справка в различни щати с надеждата да открие Майк и децата. Попадна на много Майкъловци с фамилия Пейдж, но нейният съпруг сякаш бе потънал вдън земя. Една вечер Роузи я посъветва да се обърне към Асоциацията на американските адвокати. Още на другия ден оттам й дадоха телефона и адреса му.
    Майк живееше в Санта Моника. Секретарката потвърди, че дъщерите на господин Пейдж се казват Джулия и Сали, но преди да запита кой го търси, Лорийн затвори телефона. После сложи на пода двата телефонни указателя и тренира до пълно изтощение.


    Беше петък вечер, две седмици след деня, в който бе научила адреса на Майк. Все още не смееше да му се обади. Често набираше номера, но затваряше веднага щом чуеше гласа на секретарката. Пред себе си изтъкваше извинението, че няма пари за билет до Санта Моника и че все още е твърде зле облечена за среща с него и децата.
    Тя се прибра вкъщи с част от банановия кейк на Диди и Нала. Беше изморена и поруменяла от пътя. Сутринта бе тренирала няколко часа с Хектор, собственика на „Стройна и във форма“. Уговориха се да започнат програмата за укрепване на атрофирали мускули, предназначена за слаботелесни клиентки.
    Роузи надникна зад купчина кафяви пликове. Лорийн вадеше от чантата си едно след друго шишета с разни витамини. Хектор й ги беше подарил, защото повечето от тях бяха рекламни мостри. Посъветва я да взема редовно витамин Е, С, D и В12, а за пораженията от алкохолизма й бе препоръчал и цинк. Всички в клуба знаеха, че е била алкохоличка. Нала им беше казала, но Лорийн не се разгневи. Така й беше по-леко, освен това никой от тях не пиеше и нямаше опасност да я изкушават.
    — О, ние пак сме били на фризьор! Дали пък Хектор не е впрегнал мускулите си и в това поприще? — подхили се Роузи.
    — Нищо подобно, бях в кварталния салон. Приятелката й облиза поредния плик. Не й се искаше да признае колко хубава изглежда Лорийн тази вечер. От постоянния маршрут до галерията и обратно бе леко загоряла. Дори стойката й бе станала по-изправена и елегантна.
    Лорийн преброи банкнотите в портмонето си, отдели няколко настрана, без Роузи да забележи, и тръгна към спалнята. Докато пъхаше парите в една от обувките си, където криеше всичките си спестявания, усети тежка миризма на пот. Дрехите на Роузи миришеха. Дали някога щеше да има свой собствен гардероб?
    — Ще дойдеш ли с мен на събранието? Първо ще отида до пощата да изпратя писмата и оттам ще тръгна направо към Дружеството? — провикна се Роузи.
    — Трябва да се върна в галерията. Ще излагаме нови картини.
    — А-ха. И докато ти окачаш картини, Хектор ще ти помага с напътствия, нали?
    — Хектор е гей, Роузи — въздъхна с раздразнение тя.
    — Кой го знае, някои от тях „работят“ и в двете посоки.
    — Хайде, не започвай пак! Иди да си изпратиш писмата, а аз ще приготвя нещо за вечеря.
    Роузи излезе намусена. Лорийн изчисти кухнята, седна до телефона и след кратко колебание вдигна слушалката. Знаеше, че Майк едва ли е в офиса си, тъй като работният ден отдавна бе приключил, но реши отново да се обади, дори и само за да чуе телефонния секретар. Изненада се, когато чу на запис гласа на самия Майк. Той съобщаваше друг телефонен номер, на който можеха да го търсят при неотложни случаи. Затвори телефона, но после отново вдигна слушалката и започна да набира.
    — Ало? — чу се детско гласче.
    Лорийн затвори, запали цигара и жадно я изпуши. Повторно набра номера. Този път в слушалката прозвуча неговият глас. Гърлото й беше пресъхнало и тя преглътна няколко пъти, докато успее да проговори.
    — Майк, аз съм, Лорийн. Настъпи пауза.
    — Здравей! Доста време мина. Как си?
    — Искам да те видя, тебе… и децата.
    Последва още една пауза. Той се изкашля и пое дълбоко дъх.
    — Разбирам. Нямам нищо против. Кога искаш да дойдеш? Ръцете й трепереха. Тя понечи да каже нещо, но гласът й бе секнал и Майк помисли, че връзката се е прекъснала.
    — Може би този уикенд? — попита той.
    — Искаш да кажеш утре? — прошепна най-после тя.
    — Или неделя. Какво ще кажеш за дванайсет и половина? Ще обядваме, после ще се разходим по плажа.
    — Дванайсет и половина в неделя — повтори като ехо Лорийн и затвори слушалката.
    На масата лежеше листчето с адреса му. Тя го прочете няколко пъти, после повтори наум всяка дума от разговора. Най-после бе направила решителната стъпка. Дали щеше да се справи в неделя? Досега бе успяла да се справи и със себе си, и с хората около себе си. Изглеждаше добре и най — важното — беше напълно трезва.
    Бил Руни седеше срещу шефа си и се клатеше на стола.
    — Нищо. Нямаме кьорав свидетел. Майкъл Берило се наведе към него.
    — Нали имаше някаква свидетелка. Бил?
    — Да, Хелън Мърфи — кимна той. — Предполагаме, че я е проследил и втория път вече я пречукал успешно.
    — Преди да умре, тя се беше обадила по телефона и…
    — Точно така. Това беше ръководната ни нишка. Доста подробно описание, но освен него не разполагаме с нищо друго.
    — Ами раната от ухапване?
    — Сигурно вече е заздравяла.
    Майкъл Берило беше едър мъжага с вечно намръщено лице. Той се облегна на стола и мощният му гръден кош изпъна ризата до пръсване.
    — Нищо ли не успяхте да измъкнете от познатите на тази Хелън Мърфи?
    — Тц. Тази стара кранта се оказа толкова противна, че се чудихме какви ли смелчаци са се решавали да я чукат. Повечето от хората, които я познават, не знаеха почти нищо за нея. Освен това не се е задържала много-много на едно място. Не можем да открием и мъжа й. Той е шофьор на камион и постоянно пътува. Установихме, че има три деца, всичките настанени в дом за сираци.
    — Ирландка ли е?
    — Какво?
    — Питам дали не е ирландка — прозя се шефът. — Мърфи е ирландска фамилия.
    — Не. Фамилията е на мъжа й, а той самият е родом от Детройт. Разговаряхме с нейна бивша съквартирантка, но и тя не беше виждала съпруга й от шест-седем месеца. Във всеки случай изпратихме циркулярно писмо до всички участъци из страната и щом го засечем някъде, веднага ще го разпитаме.
    Двамата потънаха в размисъл.
    — Шест… — рече най-после Берило.
    — Точно така. Даже седем, ако вземем предвид и Хейстингс. Разпитахме всичките му роднини и познати. Жена му е хубавица, има и две деца. Не открихме никакъв конфликт между него и останалите. Обикновен, почтен човек. Обичал от време на време да играе покер с неколцина приятели, ходел редовно на баскетболни мачове, в работата си бил считан за добър специалист.
    — И никаква връзка с нито една от останалите жертви? — Берило стовари тежките си лакти на бюрото. — Не разбрахте ли дали от време на време не е ходел по курви?
    — Дори и да го е правил, жена му и останалите не знаят нищо — поклати глава Руни.
    Шефът нервно забарабани с пръсти по дебелото досие.
    — Добре. Ще го разсекретим. Ще проверим дали останалите щати нямат нещо подобно из архивите. Работата е там, че за да продължа разследването, ще ми трябват още аргументи. Доста хора ни гледат и чакат да стъпим накриво. Налага се да обявим случая в пресата.
    — Лайна и половина! Знаеш какъв цирк ще стане. Може и да ни уволнят. Само им подшушни, че пак се е появил някакъв сериен убиец, и гледай сеир.
    — Досега случат беше изцяло твой, Бил, но ти нищо не успя да откриеш. Навън се разхожда извратен маниак, а ние се правим, че нищо не се е случило. Ще включим в екипа ти и психолог криминолог.
    Руни подсмръкна отегчено.
    — Имаш нужда от помощ, Бил — удари по бюрото Берило. — Ако ти и твоят екип не стигнете до някакъв резултат в най-скоро време, ще ти отнема случая. Впрочем ти си наясно с това, нали? Доведи този шибан съпруг на Мърфи. Засега той се явява като единствения възможен заподозрян, а тъкмо от такъв тип имаш остра нужда.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Глух ли си? Трябва ми нещо повече от пиклив криминолог с неговите психологически портрети. Натискат ме отгоре. Последното хлапе може и да е било проститутка, но за обществото тя е непълнолетно миловидно момиче, а Норман Хейстингс е типичен пример за среден американски гражданин. Да не мислиш, че семейството му още дълго ще мълчи? Въпросът не опира само до няколко стари курви. Онази от участъка на Спаркс може и да чака, но Хейстингс не може. Синеокото седемнайсетгодишно ангелче, наречено Холи, също не може. Ясен ли съм?
    Руни усети как издърпват чергата под краката му. Щом искаха психолог, добре. Щеше да включи един. Ако кажеха, че трябва да включи Клинт Истууд, щеше да го включи. Беше готов на всичко при мисълта, че могат да го уволнят няколко месеца преди пенсионирането му.
    — Ясен сте, шефе.
    — Добре, Бил. Всички гениални идеи, които ти дойдат наум отсега нататък, ще минават първо през мен. Ти пусна снежната топка по нанадолнището и сега вече не можем да я настигнем. Съжалявам!
    Руни скочи и излезе.
    За свое нещастие Бийн се оказа на работното си място.
    — Размърдай си задника! — кресна му капитанът. — До довечера трябва да намериш психолог и да ми го доведеш. Не говори! След един час искам всички в заседателната зала. Мъжът на Хелън Мърфи трябва незабавно да бъде открит и доведен тук.
    — Има още една — тихо се покашля Бийн.
    — Какво?! — Руни стана тъмноморав.
    — Казах, че има още една. Съобщението е на Брайън Джоунс, от Санта Моника. Оставих го на бюрото ти.
    Капитанът грабна факса. „1992 година. Убита проститутка, намерена в багажника на кадилак, лицето и черепът — разбити. Вероятно оръжие — чук“. Той се тръшна в стола и грабна снимките. Мона Скинар беше грозна, с тънка като червей уста и изрусена проскубана коса. Очите й гледаха злобно и нагло, сякаш псуваха. За петнайсет години бе осъждана девет пъти за сводничество. Четири години бе лежала в затвора за хулиганство и присвояване на чужда собственост.
    Руни скочи от стола. Не можеше да си прости, че беше отворил консервата и единственото, което му оставаше сега, бе да гледа как от нея излизат червей след червей и пъплят по него. Той потърси някаква връзка на Мона Скинър с останалите жертви и откри, че е била в затвора заедно с Хелън Мърфи, а преди това двете са живели в един и същи мотел. Заповяда незабавно издирване на съпруга на Мърфи, който наистина щеше да се окаже главният заподозрян в делото.


    Роузи изяде пълна тенджера със спагети и се тръшна на дивана. Коремът й щеше да се пръсне от преяждане. Тя грабна както обикновено дистанционното управление и започна да превключва канал след канал.
    — Още не са открили убиеца на онзи мъж. И знаеш ли кое ме учудва най-много?
    — Кажи — отвърна Лорийн, докато переше в банята.
    — Ами това, че приканват всички, които са видели нещо, да го съобщят на полицията. Убийството е станало преди няколко седмици. Откъде ще си спомням дали съм видяла тъмносин автомобил преди няколко седмици? Аз не помня какви коли видях тази сутрин, камо ли преди месец.
    — Може да ти изглежда чудно, но хората си спомнят. Веднъж имах подобен случай. Свидетелят не можеше да си спомни нищо и го подложихме на хипноза. Така научихме не само номера на автомобила, който издирвахме, но още маса важни подробности.
    — Не бих се съгласила на хипноза — вметна Роузи и превключи канала. — Кой знае какво още ще измъкнат от мене, нали съм им в ръцете?
    Лорийн остави прането и седна до нея. В паметта й изплува лицето на нападателя с чука. Не се учудваше, че още не е открит. Затвори очи, за да възстанови цялата сцена в колата. Виждаше го съвсем ясно, сякаш беше станало вчера. Спомни си ръцете му с дълги треперещи пръсти. Имаше ли пръстен? Тя се напрегна да си спомни. Не, пръстен нямаше, но виждаше ръкава на сакото му и бутонелите на ризата. Тръсна глава. Какво значение имаше това? Не беше нейна работа. Трябваше да забрави за тази случка и да се съсредоточи върху настоящето.
    На следващия ден, докато пътуваше към галерията, забеляза огромните заглавия на вестниците и си купи един. „ПОЛИЦИЯТА ПО СЛЕДИТЕ НА СЕРИЕН УБИЕЦ“ — гласеше първата страница. Тя прочете статията и сгъна вестника. Беше смешно, че следствието е възложено тъкмо на Бил Руни. От собствен опит знаеше, че обявяването на подобни случаи в пресата трябваше да прикрие безсилието на полицията, което впрочем личеше от призива към гражданите, които могат да дадат информация по случая.
    Звънецът избръмча и Арт връхлетя възбуден и зачервен, със спортен сак на рамо.
    — Мисля, че току-що направих удар, миличка! Миналата вечер ме запознаха с един от големите дилъри в Ню Йорк. Видя новите експонати и се шашна. Тази вечер ще дойде да разгледа цялата експозиция. Иска да откупи всичко!
    Лорийн го слушаше с щастлива усмивка. Новината означаваше, че и тя ще получи премия. Арт беше обещал да й повиши заплатата, щом бизнесът потръгне. Той затанцува из залата, грабна мимоходом пощата и тръгна към фитнес клуба.
    Тя огледа още веднъж новите платна. Приличаха й на безразборни цапаници. Какво ли толкова намираше самият Арт в новото си откритие?
    Малко по-късно в галерията се появи Нала.
    — Изглеждаш чудесно. — Прегърна я през рамо тя. — Щом косата ти порасне още малко, помоли Диди да те фризира. Тя е истински стилист. Може и да боядисва. Виж как е боядисала моята. Правеше и прическите на Холи. О, забравих! — прикри устата си тя.
    — Чете ли днешната статия? — попита Лорийн и й подаде вестника. — Има и снимка.
    — Но Холи беше много по-красива! Да ти кажа честно, от няколко дни ченгетата обикалят нашия район всяка нощ. Бизнесът ни е пред провал, но какво да се прави? Подозират, че маниакът преследва само проститутки. Останали сме само на редовните си клиенти.
    — Внимавайте! — предупреди я загрижено Лорийн. — Записвайте си номерата на колите, а най-добре изобщо не се качвайте в автомобили.
    — И ченгетата ни казаха същото!
    — Значи трябва да ги слушате — усмихна се тя.
    Нала извади от чантата си малък пакет и й го подаде.
    — Предай това на Арт. Малко картички и наемът на апартамента. Довиждане!
    Лорийн го пусна в чекмеджето и тъкмо го затваряше, когато забеляза дебела пачка банкноти, захванати с ластик. Боязливо се огледа и разлисти пачката. Бяха поне три хиляди долара.
    Час по-късно Арт се върна от тренировка зачервен и с лъщящо голо теме. Той хвърли сака на стола и понамести едно от платната.
    — Искам да ти кажа нещо, Арт.
    — О, много си сериозна. Целият съм слух.
    — В чекмеджето са оставени няколко хиляди долара. Знаеш, че не се заключва, а и външната врата е доста паянтова. Всеки може да влезе, да ги вземе и да изчезне.
    Той приближи с танцова стъпка към бюрото.
    — Мислех да ги внеса в банката тази сутрин, но забравих. Сега трябва да тръгвам. Заключи и остави ключа на Хектор. — Взе пачката и я хвърли в сака, после сбърчи вежди и извади тънкия си портфейл. — Ах, останал съм без пари. Може ли да ти дам заплатата за тази седмица следващия понеделник?
    — Трябват ми днес. Ще пътувам през уикенда — изчерви се тя и неволно погледна към сака.
    — Тези пари са на един приятел, не са мои — обясни той.
    — Какво да се прави, ще трябва да изчакам до понеделник — сви рамене Лорийн.
    — Прекрасно. Мога ли да взема този вестник, ако вече си го прочела? — Той се вторачи в снимката на Холи и въздъхна: — Не я познавам, но зная, че беше приятелка на Диди и Нала.
    Арт грабна сака и с валсова стъпка излезе от галерията. Минута по-късно тя се сети за пакета на Нала и хукна след него, но успя да зърне само голото му теме на задната седалка на таксито.
    Лорийн се върна обезкуражена. Парите й трябваха да купи подарък за децата. Тя погледна пакета и след кратко колебание го отвори. Искаше да вземе полагащата й се сума и да остави бележка, че ще я възстанови в понеделник. Освен банкноти той съдържаше и дебел запечатан плик. Отброи шейсет долара, учудена от огромния наем, който двамата травестити плащаха, после внимателно разлепи плика, любопитна да провери дали картичките не са репродукции на картини, предназначени за галерията.
    Извади картичките и поразена седна на стола. Повдигаше й се. Познаваше и порока и порнографията, но това, което видя, надминаваше и най-пошлите й спомени. Докато ги разглеждаше отново и отново, й стана тъжно за Нала и Диди. Че използват апартамента като порнографско студио, можеше да се предположи от пръв поглед, стига човек да го очаква. Но защо са се подложили на подобни унизителни, отвратителни актове? Само за пари ли, питаше се тя. Първите няколко снимки представяха само тях двете в сексуални пози, при които на преден план изпъкваха гърдите и половите им органи. Следваха пози на съвкупление с животни и маскирани фигури. На няколко от снимките тя съзря ангелското лице на Холи. Едва сега разбираше защо Нала и Диди бяха толкова разстроени от смъртта й! Детското й изражение контрастираше с извивките на очевидно опитното й тяло. Погледът й беше разконцентриран като при наркоманите. Ако снимките представяха само Диди и Нала, дори и с Холи, Лорийн нямаше да бъде толкова отвратена. В края на краищата бяха проститутки. Ала след тях последва серия от фотографии на хомосексуални актове между малолетни момчета.
    Тя запали цигара и пое дълбоко дима. Не беше светица. Знаеше, че в миналото и сама бе участвала в подобни сеанси, за да изкара някой долар. Нервно закрачи из залата, като от време на време ту вдигаше някоя от снимките, ту отново я пъхаше в купчинката. Не знаеше какво да прави. Първата й мисъл беше да изпрати целия пакет в полицията. Дали убийството на Холи не беше свързано по някакъв начин с този бизнес? Едва ли, опроверга се тя, вероятно ставаше дума са съвпадение. Едно обаче беше ясно — Холи бе вършила всичко това с пълно съзнание и трудно можеше да мине за невинна жертва на насилието. Лорийн разгледа още веднъж нейните снимки. Дали все пак не е бита дрогирана? В такъв случай дали е била принуждавана с дрога да участва в сеансите, или го е правила доброволно тъкмо защото е била под въздействие на дрогата?
    — Не ми влиза в работата — произнесе тя на глас, ядосана, че отвори пакета. Сега всичко се променяше. Ако го изпрати в полицията, Диди и Нала щяха да бъдат арестувани. Можеха да обискират и галерията. Щяха да извикат Арт и нея самата на разпит при Бит Руни. Край на сигурността, която с толкова труд се мъчеше да си създаде. Мисълта да бъде разпитвана от Руни сви стомаха й. Щяха да я разпознаят като жената, избягала от синия седан с портфейла на Норман Хейстингс. В паметта й изплува снимката му от шофьорската книжка.
    Лорийн седна на бюрото и подпря челото си с длани. Каква отвратителна каша! Трябваше да се овладее, да подреди мислите си. Портфейлът на Хейстингс… Знаеше, че той няма никакво значение за разследването. По-важно беше как е попаднал у убиеца. Очевидно го е взел от убития Хейстингс. Ако се вярваше на вестникарската информация, трупът е бит открит в багажника на собствената му кола, същата, която ексхибиционистът шофираше и в която се опита да я убие. Излизаше, че докато тя е била в колата, тялото на Хейстингс вече е бито натъпкано в багажника.
    Полицаите, които дойдоха в апартамента на Роузи, издирваха нея самата. Защо не се върнаха, питаше се Лорийн. Дали все още я търсеха? Тя съжали, че не беше запазила вестника. Струваше й се все пак, че в статията не се споменаваше за издирването на жена, видяна в синия седан. В същото време бяха публикували дословно описанието на убиеца, което им беше дата по телефона. Значи полицията го приемаше като напълно достоверно! Нищо повече не можеше да се направи.
    — Това напълно ме устройва! — гневно промълви тя и запали нова цигара, после рязко отвори чекмеджето и започна да рови сред хартиите, без да знае сама какво търси. Вратът й се схвана, гърбът я болеше. Разгърна дневника на продажбите и разгледа цените, на които Арт бе изкупувал картините. Всички бяха ненормално ниски. Оказа се, че повечето от картините, които мислеше, че е продала, са бити върнати обратно от купувачите. Тя подреди отново чекмеджето и отново спря поглед на фотографиите.
    — Не е хубаво да ровиш в чужди вещи! — прозвуча гласът на Арт. Лорийн ахна. Кога беше влязъл? Очевидно звънецът не беше наред. Той грабна снимките и взе да ги подрежда, за да ги събере в плика.
    — От доста време съм тук и те наблюдавам. — Почука с пакета по бюрото той. — Какво търсиш всъщност?
    — Не зная — изчерви се тя.
    — Е, не ти ли подействаха възбуждащо?
    — Ни най-малко! — отсече тя.
    — На някои им действа, скъпа…
    — Сигурно…
    — Върнах се, защото ми стана криво, че не ти платих. — Той сложи фотографиите в сака и затвори ципа. — Добре, че се върнах! Бях забравил, че днес Нала трябваше да ги остави тук.
    — Това всичко е само фасада, прикритие, нали? — Тя мина пред бюрото и с широк жест посочи картините по стените.
    — Не всичко, миличка — огледа платната той. — Понякога успявам да продам туй-онуй. Толкова пъти ме ограбваха до шушка, че гледам на тях като на хоби. Може би един ден, ако имам достатъчно пари, ще успея да открия някой истински талант. Тези картини са кич, купувам ги за стотинки.
    — А порното върви добре на пазара, така ли?
    — Откъде мислиш вземам пари да поддържам галерия, а? — Зад диоптрите очите му изглеждаха огромни като фарове. — Имам редовни клиенти, ти познаваш повечето от тях. Доколкото си спомням, даже ги покани на приема.
    Той взе пачката и отброи петдесет долара.
    — Това е премията ти. Лорийн дори не ги погледна.
    — Там има и снимки на Холи, убитото момиче…
    — Е, и? Те едва ли ще смутят паметта й — сви рамене Арт.
    — Ще бъдат крайно интересни за полицията.
    — Не виждам с какво. Тя явно се е забавлявала, никой не я е принуждавал да го прави. Всъщност аз дори не съм я виждал.
    — Кой прави снимките?
    — Не е твоя работа! Предлагам да приключим този разговор и да го забравим. Какво ще кажеш?
    — От тебе зависи дали ще го считам за своя работа или не. — Лорийн се стараеше гласът й да звучи тихо и твърдо.
    — Моля?!
    — Добре чу. На тези снимки видях малолетни деца. Така че… ще се наложи да ми платиш достатъчно, за да си затворя устата.
    Арт се колебаеше. Извади пачката от сака, претегли я на длан, докато реши какво да прави.
    — Знаеш ли кой е най-големият ми проблем в този живот? Вярвам на хората. Сприятелявам се лесно, отнасям се с уважение към тях и те естествено ме прецакват. Вземай ги, мършава неблагодарна кучко! — подхвърли той парите към нея.
    Тя сложи пачката в джоба си и извади пакета цигари, но Арт го грабна от ръцете й.
    — И слушай какво ще ти кажа, миличка! Сега ще ми подпишеш разписка за тази сума, ясно ли ти е? Искам да се застраховам, в случай че пак нахълташ тук и…
    — Никога няма да ме видиш, Арт. Обещавам ти. Надраска една бележка на бюрото, подписа се и тръгна към вратата. На изхода се обърна и го погледна полуусмихната.
    — Гледай да поправиш този звънец, Арт. Може да ти изиграе лоша шега.
    Вратата тихо се затвори след нея. Той ритна вратата на бюрото и изруга. Не го биваше да се оправя с хората и никога нямаше да се научи!
    Лорийн реши да напазарува. От допира на пачката в джоба й се чувстваше лека като перце. Купи първо две кукли за дъщерите си, няколко кутии боя, четки и малък шкаф за дрехи. После избра памучна нощница за Роузи, няколко чифта бельо и чорапи за себе си и спря едно такси.
    Роузи я гледа няколко минути с увиснала челюст.
    — Исусе Христе! Да не си спечелила от лотарията?
    — Продадохме доста платна, а това е от моята премия — засмя се тя.
    — А кой според тебе ще се занимава с боядисване?
    — Ние двете.
    Роузи подсмръкна недоволно, но подаръкът отвлече вниманието й.
    — О-хо! Но това е чист памук! Съвсем нова нощница! Тя посегна към двете кутии и отвори първата.
    — Това пък какво е? Вярно, че понякога се вдетинявам, но все пак…
    — Куклите са за дъщерите ми. — Взе кутията от ръцете й и затвори капака.
    — Значи си говорила вече с тях?
    Лорийн излезе без да отговори. Пред външната врата беше оставила цяла камара други покупки. Тя извика Роузи да й помогне и докато се мъчеха с шкафа, на стълбището се появи Джейк. Двете жени веднага го впрегнаха в работа. Задачата му беше да изчисти едната стая и да я подготви за боядисване. Със зле прикрито нежелание за подобен вид дейност той се извини и обеща да намине вечерта. Лорийн не чу кога излезе. Цялото й внимание бе заето от мисълта да прибере на безопасно място куклите, за да не се замърсят при почистването.
    Двете похапнаха и се заловиха за работа. Лорийн се надяваше да обновят жилището бързо, както Арт и неговите две приятелки бяха преобразили галерията, но работата се оказа далеч по-трудна. Когато Джейк се върна, бяха успели да боядисат само една стена.
    Той и Лорийн се захванаха с трапезарията. Едва към полунощ успяха да върнат мебелите по местата им. Джейк обеща да дойде на следващия ден и да започне ремонта на кухнята.
    Тя се изкъпа и изчисти пръските боя от косата си. Чувстваше се приятно уморена. Въпреки болките в ставите тя си легна, изпълнена с ведро спокойствие. Не мислеше за трудното бъдеще, за необходимостта отново да търси работа. Не искаше да прави планове дори за следващия ден. Картата на Санта Моника и разписанието на автобусите бяха вече прибрани в сака й при двете кукли — едната руса, а другата тъмнокоса. Вълнуваше я единствено мисълта, че след броени часове ще види децата си.

Глава 6

    Роузи внезапно се събуди и седна в леглото, но след секунда отново се отпусна на възглавницата. Лорийн беше в банята. Будилникът показваше осем и половина. Окончателно разсънена, тя все пак стана и надникна в прясно боядисаната трапезария. Сакът чакаше до вратата, на масата димеше кана току-що сварено кафе. Роузи претопли няколко кифлички и слезе да провери дали не са пристигнали неделните вестници.
    Лорийн излезе от банята гримирана, облечена с нова блуза и стария спортен костюм. Вече не се нуждаеше от грима и бижутата на Роузи, защото имаше свои. На ушите й блестяха фалшиви перли.
    — Не само изглеждаш, но и миришеш страхотно! — ахна приятелката й. — На работа ли отиваш?
    — Да днес ще посрещаме някакъв голям търговец на картини от Ню Йорк. Трябва да отключа галерията. Извинявай, ако съм те събудила.
    — Нищо. Ще хапнеш ли кифлички?
    — Благодаря, вече закусих. Трябва да тръгвам.
    Когато след час Джейк позвъни, Роузи все още прелистваше вестниците.
    — Добро утро. Вън е страшна жега още от сутринта. Къде е Лорийн?
    — Тръгна за галерията. Искаш ли кифлички и кафе?
    — Няма да откажа.
    Тя сложи пред него каната и чинията със закуските, като не пропусна да си вземе още една, после му подаде няколко страници от вестника. Настъпи мълчание, в което двамата дъвчеха съсредоточено, четейки новините.
    — Намерили са още един труп — обади се най-после той. — Проститутка от Санта Моника. Същото убийство като онова преди два месеца.
    — Тя излъга! — извика Роузи и пусна вестника. — В никаква галерия не е трябвало да ходи. Тръгнала е за Санта Моника при дъщерите си. Боже, колко е потайна! Знам, че е намерила адреса им, защото го видях записан на едно листче до телефона. Сигурна съм, защото е взела и куклите. Кажи ми, защо трябваше да ме лъже?
    — Такава си е, какво да се прави… — той сгъна вестника. — Искаш ли да я изненадаме? Хайде да пребоядисаме кухнята, докато се върне оттам.
    — Надявах се, че вече си се отказал от тая работа — намуси се тя. — Мразя да боядисвам. Гърбът ми се схваща, получавам мускулна треска. Даже и Уолтър е като замаян. Котките не понасят миризмата на боя, нали знаеш? В края на краищата днес е неделя, ден за почивка.
    Без да отговори. Джейк стана и започна да почиства кухнята. Бе толкова малка, че едва ли щеше да му отнеме повече от два часа. Надяваше се до вечерта да пребоядиса и спалнята и тогава наистина щеше да изненада приятно Лорийн.


    Руни пуфтеше от горещина. Бе едва десет, а температурата прехвърляше двайсет и шест градуса. Мразеше да работи в неделя. Налагаше се да прекара целия ден в участъка, вместо да си почива под сянката на някое дърво на двора и да чете пресата. Докато вървеше по дългия коридор с вестниците под мишница, забеляза пред себе си Бийн и някакъв оплешивяващ мъж.
    — Добро утро, капитане.
    Руни се намръщи.
    — Това е той, нали? — обърна се той към Бийн.
    — Точно така. Работи на свободна практика. Изглежда добро момче, скромно и почтено.
    Руни ги въведе в кабинета. Ендрю Фелоуз се оказа по-млад, отколкото бе очаквал. Преждевременното оплешивяване и големите уши, които се движеха нагоре-надолу, докато говореше, бяха единствените недостатъци на иначе красивото му, мъжествено лице. Колкото повече се въодушевяваше, толкова по-интензивно подскачаха ушите му, а професор Фелоуз си беше по принцип въодушевена личност. Ръкомахаше като диригент, а стройното му тяло, в безупречно чиста тениска и сини джинси, изглежда не можеше да стои неподвижно повече от две секунди. Руни го въведе в наскоро създадената секция за разследване на убийствата с чук. Стените бяха покрити с фотографии от всички разкрити до момента случаи, на бюрата бяха инсталирани компютри.
    — И тъй, имате ли вече някаква хипотеза? — попита го Руни.
    — Три дни изучавах материала по следствието. — Докато Фелоуз отвори куфарчето си, ушите му направиха един пълен оборот. — Опитах се да вникна в най-важните аспекти, да отделя семето от плявата. По-голямата част от материалите, които ми предоставихте, се оказа напълно безполезна. Ето защо насочих вниманието си основно върху онова подробно описание, получено по телефона от анонимната гражданка… — Той закрачи из стаята. Руни въздъхна отегчено, погледна Бийн, после втренчи поглед в тавана. Фелоуз плесна с ръце, — … която точно е описала убиеца с изключение на действителния му ръст. Това ме кара да мисля, че не го е познавала. Той очевидно е седял зад волана, когато тя се е качила в колата му, и следователно той също не я е познавал. Предлагам да му дадем някакво условно име, вместо непрекъснато да повтаряме „убиеца, убиеца“. Защо да не го кръстим Учителя поради липса на нещо по-добро? — Фелоуз се изсмя. — Извинете, но този негов словесен портрет много ми напомня един от моите университетски преподаватели.
    Руни направи гримаса, която трябваше да прилича на усмивка. Фелоуз пристъпи към наредените на стената портрети на жертвите.
    — И тъй, има основания да считаме, че всички тези жени плюс Норман Хейстингс са убити от Учителя, а Хелън Мърфи — той посочи погрешно друга фотография и Бийн го поправи, — ах, извинете, коя беше Хелън Мърфи, онази там ли? Та значи трупът на Хелън Мърфи е бил открит в багажника на изоставена кола. Предполагаме, че Учителят се е опитал да я убие, но не е успял. После я е проследил, защото е знаел къде живее или в кой район работи и тъй нататък, отново я е нападнал със същото оръжие и я е умъртвил. Прав ли съм?
    — Да, да — въздъхна отново Руни, — но честно казано вие ни губите времето. От вас искаме да разберем, по-точно аз искам да разбера единствено що за човек е това копеле. Нищо повече!
    — Това личи от подробното описание, с което разполагате. Но както и да е. Не ме прекъсвайте, моля. В цялата работа има някаква грешка. Когато се запознах с информацията за Хелън Мърфи, открих нещо, което ме обърка и смути.
    Капитанът нервно се изкашля.
    — Това, което можем да извлечем от описанието му, професоре, е, че копелето никак не е бедно, има добра заплата и…
    — Да, да. Чакайте, ще стигнем и дотам. Това, което прави впечатление в случая с Хелън Мърфи, защото е напълно нелогично, е следното: една жена е била пребита почти до смърт, както личи от показанията на семейство Самърс. Предполагаме, че същата жена се е обадила в полицията, тоест предприела е смела стъпка към изобличаването му, описала е дори с какъв чук е била нападната. Питам се как е могла след всичко това отново да влезе в колата му? Предполага се, че той я е качил в колата си за втори път, нали? Впоследствие трупът й е намерен в катастрофирал автомобил, изоставен в някакъв двор месеци преди убийството, за разлика от останалите случаи, при които колите са били откраднати ден-два преди съответните убийства. Излиза, че нашият Учител е убил Хелън в една кола и после е пренесъл трупа й в друга. Ето защо убийството на Хелън Мърфи не съвпада със схемата на останалите убийства.
    Руни се смръщи. Сам бе мислил върху това и имаше обяснение, но Фелоуз продължи, обръщайки се към Бийн:
    — Дежурният, приел обаждането на непознатата, казва, че е говорила ясно и бързо. Отказала е да съобщи каквото и да било за себе си. Той не е успял да я попита дори как се казва, защото е говорела бързо, без прекъсване и накрая е затворила. Целият разговор обаче е бил записан. Така ли е?
    Бийн кимна. Чувстваше се гузен от това, че Фелоуз говореше на него, а не на капитана.
    — Разполагате със свидетелски показания за Хелън Мърфи, нали?
    — Да, но повечето от тях не са записани от мен, а от…
    — Коя е била Хелън Мърфи? — Прекъсна го Фелоуз и размаха ръце. — С рождено име Хелена Дупчек, алкохоличка, наркоманка, скандалджийка и… вече не си спомням всичките й подвизи. Имала изкуствени зъби, а според патолога и дефект на горната устна. Впрочем той личи и на ей тази снимка. — Той замълча, докато Руни бавно се надигаше от стола си, после отново започна да ръкомаха. — Един момент. Нашата анонимна свидетелка не каза ли, че господин Учителя тежи около осемдесет килограма? Това не ви ли се струва странно? Не е казала „дебел“, „строен“, „добре сложен“, а че тежи осемдесет килограма. Според вас така ли би се изразила Хелън Мърфи? Освен това изобщо не отчитате факта, че с тези изкуствени зъби и дефект на устната Хелън Мърфи сигурно е имала и говорни дефекти, и чужд акцент. Тя все пак не е родена в Съединените щати, нали? — Той прокара ръка по лъскавото си теме и подръпна ухото си. — Разбирате ли накъде бия? Смятам, че жената, дала описанието на своя нападател, е много добре запозната с полицейските процедури. Тя знае как се прави обобщена характеристика на дадено лице. Тази жена не е Хелън Мърфи.
    Руни се отпусна обратно в креслото, объркан от информацията, с която Фелоуз го заливаше.
    — Вярно е, че жените са до една проститутки, но към момента на смъртта им нито една от тях не е била обладавана. — Професорът бе застанал с лице към стената и гледаше наредените на нея портрети. — Нито един полов акт. Защо тогава ги е качвал в колата си? Какво ги е карал да правят? Съмнявам се, че е искал сношение. Вероятно е имал нужда от симулативен секс, колкото да се изпразни. Според мен той има сексуален проблем, по всяка вероятност е импотентен. Те се качват в неговата, най-често открадната, кола и той ги отвежда някъде. Ако те са се навеждали над слабините му, тогава за него е било много лесно да ги удари с чука точно в основата на черепа. Да се върнем отново към семейство Самърс. Те видели, че устата на жената кърви. Нали така? Руни кимна и допълни.
    — Тя също призна, че го е ухапала по врата.
    — Да, но каза също, че раната на врата му е дълбока, че кожата е разкъсана, неговата кожа. Следователно кръвта по устата й, която Самърс са видели, е била неговата кръв. Тя е била с лице към свидетелите Самърс и те твърдят, че не е имала рани по лицето. Да, на лицето не е имала поражения, но отзад, на главата е имала кървяща рана. Независимо от това жената е могла да се изправи, да върви, да спре такси и да се прибере. Питам, възможно ли същата тази жена, само няколко дни след това да тръгне със същия човек, да застане в същата поза и да се остави да бъде ударена смъртоносно по главата със същото оръжие? Съмнявам се, освен ако не го познава и не е била негов съучастник в другите убийства.
    Капитанът се чувстваше неловко. Това жестикулиращо кречетало с големи уши само с бегло прелистване на огромната им документация бе успяло да достигне до изводи, които те сякаш чуваха за първи път. Стори му се, че след още едно дръпване на ухото си Фелоуз ще назове името на убиеца. Ала той замълча, загледан в маратонките си.
    — Той е болен, изтерзан човек и според мен убива отдавна и редовно. Не мисля, че е попадал в затвора. Напротив, живее свободно, сигурен е в себе си и не изпитва страх от възмездие, защото се чувства безнаказан. Колкото до съобщенията в пресата, въпросът е дали това ще го накара да спре. Може би. Надявам се. Но може да го направи и по-изобретателен. Вижте, ще му се прииска да докаже колко е умен и хитър. Няма никога да го хванете, освен ако той не допусне грешка. Вестникарската сензация може да го накара да спре само за известно време. Но той никога няма окончателно да се откаже от убийствата, защото според мен само по този начин може да получи сексуално удоволствие.
    Фелоуз се изправи и отново закрачи край стената с портретите на жертвите.
    — Той има постоянна и добре платена работа. Може би е свързана с продажби и чести пътувания. Той е постоянно в движение. Би могъл да бъде например търговец на коли, защото очевидно добре познава автомобилите, знае как успешно да ги открадне. Предполагам, че има собствен гараж, където може спокойно да скрие откраднатата кола. Не мисля, че има жена или деца. Изпитва омраза към възрастните жени, чудовищна омраза.
    Руни попита какво обяснение може да се даде в такъв случай на убийството на Анджела Холоу.
    — Да, тя е съвсем млада, последната му жертва. Проститутка, излязла на работа в нощта на убийството. — Фелоуз погледна снимката на Холи. — Проверете дали по същото време до нея не се е намирала друга жена. Може би Холи е пресякла улицата и е седнала в колата му, когато той всъщност е искал да качи другата. Това е напълно възможно. Защото в противен случай нейното убийство не пасва на хипотезата ми. Тя не е от неговата категория жени. Ето това ме тревожи… — Той потупа снимката на Норман Хейстингс. — И при него има нещо странно. Оставил е колата си, не си спомням точно къде, после се връща и хваща Учителя точно в момента, когато я краде. Хейстингс започва да вика, опитва се да го спре… Но тогава защо смъртоносната рана е отзад на главата му, като при жените? Възможно е друго. Хейстингс отваря вратата на колата си и в този момент Учителят му излиза в гръб и го удря в тила.
    — Той е ходил до банката и… — Руни дръпна колана на панталона си.
    — Това няма нищо общо със случая — прекъсна го психологът. — Учителят не иска пари, не е докоснал дори бижутата на жертвите си. Не, той не се стреми към нещо толкова обикновено като парите, не е крадец. Той е сексуален убиец и иска сексуално удовлетворение, нищо повече. — Фелоуз въздъхна и седна на стола, все още загледан в снимката на Хейстингс. Руни не смееше да го прекъсне. — Възможно е да са били познати. Възможно е да греша. Нищо в докладите не дава основание за друга хипотеза, освен тази, че Хейстингс е бил просто един нещастник, който е имал злата участ да попадне на неподходящо място в неподходящ момент. Това, което трябва да разберем, е къде точно е мястото. Близо до банката? На някакъв паркинг? Досега не се е появил свидетел, видял Хейстингс в деня на убийството му. Тогава къде е бил убит? Не знаем.
    Фелоуз отново замълча и хапейки долната си устна, отново се върна при стената. Той внимателно разгледа снимките на автомобилите, в които бяха намерени телата на жертвите: „Линкълн континентал“, „Крайслер ле барон“, „Сааб“, „Мерцедес“ и кадилакът, в който бе оставена Хелън Мърфи. После премина към картите на кварталите, където автомобилите са били оставяни. Бевърли Сентър он Мерлоуз, паркингът на супермаркета Ван Нуйс, Западен Холивуд, булевард „Санта Моника“, Сенчъри Сити и накрая търговския център на Санта Моника. Погледът му бродеше по фотографиите и картите, търсейки някаква закономерност между местопрестъпленията и начина на умъртвяване на жертвите. Нужни му бяха точните дати на убийството на Хелън Мърфи, нападението над непознатата в паркинга на супермаркета, която бяха взели по грешка за Хелън Мърфи, и накрая — убийството на Холи. Предполагаше, че неуспешният опит за убийство на паркинга е станал между двете последни убийства.
    — Колко дни делят последните две убийства? — Той посочи портретите на Хелън и Холи.
    Бийн пристъпи към информационното табло на стената.
    — Нападението на паркинга е станало в деня на убийството на Хейстингс. Според аутопсията Хелън Мърфи е била убита приблизително три дни преди да я открием.
    — Приблизително три дни, така ли? Не може ли да се прецени по-точно? Доколкото разбрах, трупът е бил доста разложен.
    Бийн кимна и премина към информацията за Холи. Фелоуз извади малък черен бележник и взе да го разлиства.
    — На коя дата е убита Холи, лейтенант? — отново попита той.
    — На петнайсети този месец. — Бийн погледна Руни.
    — Разполагате ли с точните дати на останалите убийства? — Професорът прехапа долната си устна. — Проверете дали не са ставали приблизително по едно и също време. Зная, че някои от жертвите са убити преди пет-шест години, и ще бъде трудно да се определи точният ден, но датите са важни. Нужен ми е календар на убийствата. Можете ли да ми го направите?
    Бийн отново кимна.
    — Съжалявам, но за днес мога да кажа само толкова — обърна се Фелоуз към Руни с унила усмивка. — Трябва ми време. Сигурен съм, че вие сами вече сте достигнали до същите заключения. В края на краищата моят метод не е нищо друго освен просто придържане към здравия разум.
    Той взе куфарчето си.
    — Нима си тръгвате? — попита с безпокойство капитанът. — След малко ще дойдат и останалите колеги от екипа. Ще обсъдим целия следствен материал.
    — Убеден съм, че можете сам да им преразкажете всичко, което говорихме. Чакат ме за голф и трябва да тръгвам. Ако обаче ме държите в течение на по-нататъшния ход на следствието, ще мога да доразвия хипотезата си.
    — Какво мислиш за него? — попита Бийн, след като Фелоуз излезе.
    — Вземам думите си назад.
    — Странен характер, нали? — усмихна се лейтенантът.
    — Големи уши — въздъхна Руни. — Върна ни в самото начало. Явно версията ни за съпруга на Хелън Мърфи е погрешна. Така или иначе, този тип се оказва неоткриваем. Знаеш ли, преди години имахме случай с изчезнало дете. Не можахме да открием нито една улика и бяхме на път да се откажем. Спомняш ли си жената, която видяхме пред ресторанта? Тя работеше по случая и накрая откри телцето на момиченцето в една от вентилационните шахти на училището. Лорийн, говорих ти за нея.
    — Пияната по време на дежурство и прочие? — вдигна вежди помощникът му.
    — По времето, когато детето изчезна, тя все още не пиеше. Беше добро ченге, старателна, всеотдайна. Както и да е, не искаше да се откаже за нищо на света, сигурна, че момиченцето е убито от портиера на училището. Нямахме никакви улики срещу него, напротив, човекът имаше желязно алиби. Шефовете я предупредиха да го остави на мира, забраниха й даже да посещава училището. Лорийн обаче продължи разследването в извънработно време. Работеше изцяло по интуиция.
    Бийн се прозя и погледна часовника си. Не разбираше какво иска да каже шефът му с тази история. В коридора вече се чуваха стъпките на идващите за съвещанието полицаи.
    — Не зная как, но накрая успя да го пречупи — продължи Руни, все така загледан през прозореца. — Извика го на разпит в участъка, може би за десети път, разпитва го шест часа. Капитанът беше бесен. Мислеше, че накрая злощастният портиер ще ни осъди за нарушаване на човешките права. По едно време тя излезе от кабинета с вид на олимпийски шампион. Вдигна нагоре палец и обяви, че портиерът е направил пълни самопризнания. Признал, че е убил детето.
    Бийн вече не слушаше.
    — Останалите вече дойдоха и ни чакат. Няма ли да започваме?
    — Може би трябва отново да се срещнем с жената на Хейстингс. — Руни вдигна колана на панталона си. — Изглежда, трябва да пипаме по-здраво. Бяхме много снизходителни, а кой знае, Хейстингс може и да не е чак толкова почтен и праведен. Веднага ще подновим издирването на изчезналата свидетелка. Никакъв отказ от делото. Продължаваме, нали?
    — Дори и да я открием — въздъхна помощникът му, — може да се окаже, че няма какво повече да ни каже освен това, което вече съобщи по телефона.
    — Грешиш! Ще ни каже къде се е качила в колата му. Знае много повече от това, което е казала по телефона. А сега да започваме, че и неделята мина. Трябва да намерим тази кучка на всяка цена, а дотогава — никакви отпуски и почивки.


    Таксито спря пред триетажна къща с изглед към океана. Не беше нещо особено, но Лорийн веднага изчисли, че струва поне три милиона долара. Майк Пейдж очевидно печелеше добре.
    — Ще обикаляме ли още или ще слезете? — попита шофьорът.
    — Ще се поразходя още малко.
    — Добре, госпожо, както желаете.
    Колата направи още една обиколка на Санта Моника и се върна пред къщата на брега.
    — Дотук, госпожо. Имам клиент с предварително заявен час и трябва да тръгвам, ако не възразявате…
    Лорийн разбираше, че шофьорът лъже, може би защото бе неделя и бързаше да си отиде вкъщи. Още щом плати и слезе, колата избръмча и изчезна. Тя остана сама на алеята, водеща към дома. Нямаше сили да пристъпи напред, но вече не можеше и да се върне. Стоеше неподвижна като стълб.
    — Лорийн? — прозвуча познат до болка глас.
    Тя се обърна и заслони с длан очите си. Сърцето й биеше до пръсване, кръв нахлу в главата й. Той приближи по алеята, а до него пристъпваше голямо рунтаво куче. Бялата спортна риза още повече подчертаваше загара му. Забеляза мрежата от ситни бръчици около очите му, но освен тази едва забележима следа на времето, той си беше същият, какъвто го бе видяла за последен път.
    — Здравей. Очаквах те по-късно — усмихна се широко и посегна към чантата й.
    — Взех такси. Нося нещо дребно за децата. Ще си тръгна днес, няма да оставам…
    Той я хвана под ръка и я поведе към къщата, но след няколко крачки спря.
    — Те отидоха да поплуват, но няма да се бавят дълго. Тъкмо ще поговорим, докато ги чакаме.
    Тя тръгна към вратата, но Майк влезе отстрани, през големите френски прозорци на верандата.
    — Хубава е. — Гласът й прозвуча глухо.
    — Да, макар че ме разорява, но какво да се прави, децата я харесват. — Той направи кратка пауза. — О, може би не знаеш, че имам двама сина. Слязоха на плажа с Кати и момичетата.
    Лорийн кимна и реши, че Кати е мащехата им. Влязоха в огромна стая, чиито прозорци гледаха към океана. Навсякъде бяха разхвърляни играчки, вестници и дори чинии с остатъци от закуската.
    — Извинявай за бъркотията. В неделя не се занимаваме с домакинска работа.
    Тя седна на широкия диван и започна разсеяно да разглежда картините, килимите, песъчинките, пръснати навсякъде по пода.
    — Мога ли да пуша?
    — Разбира се. — Майк прибираше разхвърляната маса. — Ей сега ще намеря пепелник.
    Пръстите й трепереха, докато палеше цигарата и тя погледна дали Майк забелязва това, но той излизаше от стаята с куп чинии. Вратата се затвори. Останала сама, Лорийн пристъпи към стъклената стена, вдишвайки дълбоко дима, за да потисне вълнението си.
    Навел глава, Майк стисна ръба на мивката и се опита да овладее шока от срещата. Защо бе толкова остаряла и хилава? Кожа и кости, и този грозен белег на бузата, който създаваше впечатление, че е кривогледа… Той тръсна глава. Съжаляваше, че няма достатъчно време да подготви поне момичетата. В този момент чу гласа на Сиси. Понечи да й каже, че не трябва да слиза долу, но преди да успее, тя изтича по стълбите и влезе в хола. Той остана заслушан до вратата.
    Загърната в свободно памучно кимоно, по което дългата й до кръста коса падаше като пепеляворус водопад, Сиси влезе в хола и за миг замръзна на място. Красивите й ръце дръпнаха кимоното, под което беше съвсем гола.
    — Извинете, не знаех, че в стаята има някой…
    Бе силно загоряла от слънцето. Не бе по-висока от Лорийн, но имаше пълни гърди и стегнати, леко мускулести бедра.
    — Аз съм… сигурно са ви казали, че днес ще дойда. Аз съм Лорийн.
    — О, да. Извинете. Къде е Майк?
    — Отиде да направи кафе — с мъка преглътна Лорийн, докато се питаше коя ли е тази красавица.
    — Скъпи, защо не ми каза, че Лорийн е дошла? — извика тя и тръгна към кухнята. — Ще ви оставя да си поговорите и ще отида да взема един душ.
    Той излезе от кухнята и я прегърна през кръста.
    — Е, най-после се срещнахте. Това е жена ми Сиси. Лорийн се усмихна насила, докато съпругата на Майк изтича нагоре по стълбите.
    — Много е красива — промълви тя.
    — И момичетата я обожават — кимна Майк. — Ей сега ще направя кафето.
    Тя запали следващата си цигара от догарящата, но димът я задави и предизвика разкъсваща кашлица. От очите й потекоха сълзи. На няколко пъти се опита да поеме въздух и да я потисне, но не успя.
    — Трябва да ги оставиш. — Майк влезе с чаша вода и погледна към пакета цигари.
    Лорийн повдигна рамене и пое чашата, докато все още се бореше с кашлицата, после излезе на терасата и внимателно постави празната чаша на масата. Слава Богу, че поне ръцете й вече не трепереха. След няколко минути той се появи с подноса. Тя се усмихна и за първи път, откакто бе дошла, му напомни за някогашната Лорийн, която притежаваше най-сините очи на света.
    — Е, много време мина, нали? Често съм си мислил как си, надявах се да се обадиш.
    Тя не отговори, загледана някъде напред. Майк ясно виждаше дълбокия белег на лицето й, усещаше, че леко трепери. Много пъти си беше представял как ще реагира, ако я срещне. Бе очаквал, че ще изпита яд или даже влечение към нея, понякога бе имал опасения, че може да стане достатъчно състоятелна, за да заведе дело за родителските права и да си върне децата, но никога не бе мислил, че ще предизвика у него само дълбока тъга. Износеният старомоден, костюм, евтините обувки, състареното лице — всичко у нея бе някак си изхабено и занемарено. А най-голямата тъга будеше самата тя. Преди бе толкова жизнена, самоуверена, често арогантна. Сега до него седеше само жалка сянка на някогашната чаровна жена. Той усети потискаща жал и огромно облекчение, че тя вече не е част от живота му.
    — Аз… вече не пия, Майк — гласът й бе станал по-нисък и дрезгав, вероятно от цигарите.
    — Добре, това е добре… — отвърна нерешително.
    — Но сега като нищо ще се справя с една чаша.

Глава 7

    Заслонила очи с ръка, тя се взираше към плажа, където играеха дъщерите й. Майк излезе на верандата с два албума и седна до нея. За един кратък миг раменете им се докоснаха.
    — Ето ги моите момчета. Това е Чип. Истинското му име е Чарлз. А това е Майк младши.
    Лорийн погледна разсеяно двете момченца, руси и красиви като майка си и започна да разлиства страниците назад, към началото. Синовете на Майк не я интересуваха. Тя задържа поглед на първата фотография. Помнеше деня, в който беше направена. Четиримата седяха около пианото, а усмихнатата Сали току — що бе извадила предния си млечен зъб.
    Откъм плажа се чуха детски гласове и Майк вдигна поглед.
    — Ето ги…
    Тя стана и се надвеси над перилата. Сиси водеше за ръце двете момченца, зад нея вървеше стройна тъмнокоса девойка, а най-отпред бягаха Сали и Джулия и махаха с ръце.
    — Боже мой! — промълви Лорийн.
    С цепнати на коленете джинси и избелели тениски, загорели като Сиси, те изглеждаха толкова пораснали, толкова различни, че едва ли би ги познала, ако ги срещнеше на улицата.
    — Да-а, бързо растат — усмихна се Майк.
    Сали беше вече на десет години, а Джулия — на дванайсет, за кой ли път изчисли Лорийн. Шест години бяха голям период от време.
    Още щом стъпиха на верандата, въодушевлението на двете момиченца изчезна и те се обърнаха назад да видят дали Сиси е с тях в този момент. Майк ги подкани да приближат. Джулия изглеждаше висока за възрастта си, също както Лорийн на нейните години.
    — Здравей.
    Лорийн се усмихна. Искаше й се да прегърне дъщеря си, но не посмя. Сали боязливо се криеше зад гърба на сестра си.
    — Защо тримата не покажете на Лорийн албумите, а аз през това време ще приготвя обяда? — предложи Сиси и прегърна през рамо Джулия.
    — Добре — тихо се съгласи детето.
    Сали боязливо приближи и седна до Лорийн, но Майк тръгна след жена си към кухнята. На прага той се обърна да ги погледне, преди да затвори плътно вратата след себе си. Настъпи неловка тишина. Лорийн вече знаеше, че куклите са грешка, особено за Джулия, която бе пораснала и станала малка госпожица.
    — Извинете, че не ви се обаждах — със заекване промълви тя.
    — Няма нищо. Това съм аз, с първата награда по плуване в училище.
    Лорийн се наведе да види снимката и напрежението започна постепенно да спада.


    Обядът бе сервиран в къщата, за да избегнат все по-непоносимата жега. Джулия й показа банята, за да си измие ръцете, и Лорийн се възползва от тези няколко минути, за да разгледа етажа. Надникна в няколко от стаите, докато накрая намери стаята на дъщерите си. Цялата бе отрупана с плакати, сувенири, стари плюшени мечета. Полуотвореният гардероб бе претъпкан с дрехи, а леглата — неоправени, но беше стая, която всяко момиченце би искало да има. Последната врата, която открехна, водеше към кабинета на Майк. Голямото модерно бюро бе отрупано с папки и документи. Тъкмо затваряше вратата, когато съзря своя стара снимка с децата. Учудена, че той още я пази, пристъпи напред и се наведе над бюрото, за да я види по-добре, но без да иска събори на пода част от документите и изтръпнала, започна да ги събира. Едно от писмата задържа погледа й. Беше от фирма за реставриране на стари модели вносни автомобили и представляваше жалба срещу клиент, отказал да плати поръчаната от него кожена тапицерия на мерцедес, произведен през 1966 година. Не съдържанието на писмото обаче привлече вниманието й, а буквите С&А в символа на фирмата. Беше съвсем сигурна, че го е виждала някъде, може би не на бланка… „На бутонели!“ — сети се Лорийн, но в този момент чу гласа на Майк и побърза да излезе.


    По време на обяда разговорът непринудено се завъртя около автомобилите.
    — Каква кола караш? — попита тя.
    — За тази челяд ми трябва най-малкото джип — изсумтя Майк и ощипа едно от момченцата. — Сиси обаче кара MG, спортна английска кола.
    — Нямам представа какво е MG — отвърна Лорийн.
    Сиси стрелна с поглед съпруга си и се усмихна.
    — Беше по-скоро мой каприз. Постоянно е в сервиза, не защото катастрофирам често, а заради резервните части.
    — Има ли добър сервиз наблизо? — невинно попита гостенката.
    — Да, има — кимна Майк. — Специализиран в поддържане на старинни автомобили. Голям бизнес! Работят с марки като „Ролс-ройс“, „Бентли“, „Мерцедес бенц“…
    — Самата компания голяма ли е? Колко служители имат? — прекъсна го Лорийн.
    — Доста — озадачено я погледна Майк, — поне шейсет-седемдесет. Защо?
    — Една приятелка си купи кола от Санта Моника — усмихна се тя. — Мисля, че фирмата се казваше С&А.
    — Това е символът на компанията, за която говорим — кимна той. — Те са мои клиенти. А ти успя ли да получиш обратно шофьорската си книжка?
    — Не още, но и без това не мога да си позволя кола — изчерви се тя.
    — Не и кола от С&А — засмя се Майк.
    — Вашата приятелка наблизо ли живее? — обади се Сиси.
    — О, не. Знам само, че купи колата си от същата фирма.
    В този момент Джулия стана и прошепна нещо на ухото на Сиси.
    — Не, не може. Седни на масата — сви вежди тя. Детето се нацупи и демонстративно седна на стола си. Сиси вдигна съвършените си рамене. — Иска да играе тенис.
    — Винаги играя тенис в неделя следобед — възрази Джулия.
    — Не и тази неделя — предупреди я с пръст Майк. — А сега помогни на майка си да прибере масата и…
    — Нека да излезе — Лорийн стана. — Иди да играеш тенис, Джулия. Аз и без това трябва да тръгвам.
    — Както искаш, но след толкова път… — За да прикрие смущението си, Майк започна да събира чиниите.
    — Ще дойда пак, ако нямате нищо против.
    — Къде е Руфус? — попита Сали и всички започнаха да викат кучето, сякаш това беше най-удобният претекст да излязат от стаята.
    Лорийн отвори сака си и извади едната кутия.
    — Сали? — Тя излезе на верандата. — Донесох ти това. Може би е малко детинско за голямо момиче като тебе, но реших, че ще ти хареса.
    Момичето отвори кутията.
    — Говори ли? Моята приятелка Анджела има кукла, която говори, спи, плаче, пие вода и се напишква.
    Лорийн гледаше с удивление тъжното лице на детето.
    — Тази пие вода, а после, като й натиснеш стомахчето, изплюва водата в лицето ти.
    Устните на Сали трепнаха.
    — Това е шега — опита се да обясни Лорийн, но детето хукна към стаята, мина покрай Майк и се скри в кухнята. — Всичко е наред, Майк. Нали знаеш, че открай време трудно общувам с тях. Трябва да тръгвам.
    — Съжалявам! — Той се облегна на парапета. — Може би им трябва повече време, за да свикнат с теб. Ако смяташ да се виждаш с тях редовно…
    — Ти съгласен ли си?
    — М-да, може би… Не зная, този път всички бяхме някак си неподготвени. Според мен те се уплашиха, че си дошла да ги вземеш. — Той я гледаше право в очите. — Ти… не си дошла за това, нали?
    — Не бих направила нищо, което да ги разстрои. Освен това не ги познавам добре. Станали са толкова странни. Ти също си се променил. Сиси те е превърнала в „семеен“ мъж. Вариш кафе, слагаш масата…
    Сиси се появи на верандата с поднос кафе, остави го на масата и отново влезе в стаята.
    — Моля те, поръчай ми такси.
    Лорийн въздъхна с облекчение, когато таксито спря пред къщата. Бе решила да задържи втората кукла. Не искаше Джулия да помисли, че майка й не знае колко е пораснала. Забеляза, че Сали дори не извади своята от кутията. Детето отказа да я целуне за довиждане и срамежливо се вкопчи в ръката на Сиси. Майк я целуна по бузата.
    — Елате отново. — Сиси студено я изгледа и стисна ръката й. Докато наблюдаваше от прозореца на таксито как й махат, застанали един до друг, Лорийн разбра, че никога няма да дойде отново тук.
    Помоли шофьора да мине край С&А. Магазинът беше затворен. Двете огромни зали бяха пълни с ретро автомобили, щандовете бяха отрупани със сувенири, коли — играчки, но колкото и да се взираше през витрините, Лорийн не забеляза копчета и бутонели. Наближаваше три следобед и жегата ставаше непоносима. Тя помоли шофьора да спре пред най-близкия супермаркет с намерение да се разхлади с чаша кока-кола.


    В десет часа Роузи разтревожена позвъни на Джейк и му съобщи, че Лорийн още не се е прибрала. Той я успокои с предположението, че е останала да спи в Санта Моника.
    — Защо не се обадиш, нали знаеш номера на телефона? — предложи с леко раздразнение. Беше капнал от умора и искаше да се наспи. Двамата бяха работили през целия ден, докато пребоядисат спалнята и кухнята.
    В единадесет Роузи позвъни на Майк Пейдж. Отговориха, че Лорийн е тръгнала в три следобед. Тя отново се обади на Джейк.
    — Какво очакваш да направя? Не съм й бавачка. Не нося отговорност за това, което Лорийн прави или не прави. Сега ме остави на мира — бе категоричният му отговор.
    В полунощ жената си легна, но миризмата на прясна боя не й позволи да заспи. Направи си чай с лед, погледа телевизия, после постоя на прозореца и около два и половина заспа.
    В понеделник сутринта отново набра номера на Джейк, но той бе на работа. Когато Лорийн не се появи до четири следобед, тя отиде до галерията. Беше заключена. Погледна през витрината и забеляза, че всички картини са свалени. Помещението изглеждаше изоставено.
    На свечеряване, за да разсее тревогата си, тя се залови да оправя спалнята. Извади вещите на Лорийн от своя гардероб и започна да ги нарежда в купения два дни преди това шкаф. Докато преместваше обувките й, забеляза, че едната изглежда някак си пълна и откри скътаните в нея пари. Преброи ги, учудена откъде приятелката й е припечелила такава сериозна сума, после отново ги върна в обувката, засрамена, че рови в нещата й. И друг път го беше правила, разбира се, но съвсем добронамерено.
    Джейк дойде към седем. От Лорийн все още нямаше ни вест, ни кост. Той отказа да излезе с колата на своя приятел да я търси и за разтуха заведе Роузи на събрание, сигурен, че Лорийн ще се появи всеки момент.
    Върнаха се в десет. Около полунощ, когато привършваха вечерята си, отвън се разнесе дрезгав вик и двамата скочиха. Джейк даде знак на Роузи да остане на стола и надникна през прозореца.
    — Върна се — въздъхна той, — но едва стои на краката си. Ще й помогна да се качи.
    Лорийн залиташе по средата на улицата и размахваше някаква кукла. Блузата й беше разкъсана, полата й изхлузена и мръсна.
    — Майната ти! — изкрещя на Джейк тя. — Пусни ме, лайно такова! И сама мога да вървя.
    Той отскочи встрани с вдигнати ръце и Лорийн безуспешно се опита да го ритне. Докато го псуваше, забеляза, че минаващата край тях жена забави крачка, за да види какво се е случило.
    — Какво си ме зяпнала, курветино? Върви си по пътя, че като те настигна…
    Джейк с мъка я придума да се успокои, накрая успя да я хване и довлече до входа, но изкачването на стълбищата му отне четвърт час. Тя се заливаше в пиянски кикот, постоянно падаше и се свличаше надолу, после решаваше да се върне, защото изпуснала куклата. Накрая двамата се добраха до вратата.
    — Здрасти, Роузи. Тоя още ли не те е чукал?
    Докато мъжът я влачеше към дивана, Лорийн раздра напълно блузата си и я захвърли, после взе да опипва панталона му. Той блъсна ръката й и след кратко боричкане я пусна на дивана, но тя се прекатури и падна на пода.
    — Пусни душа, Роузи! — извика той.
    От Лорийн се разнасяше воня на повръщано, на урина и алкохол. Отказваше да пусне куклата дори и след като я понесоха към банята. Роузи я доразсъблече, докато Джейк я държеше под ледената струя, без да обръща внимание на голотата й. Само когато забеляза пресните синини и старите белези, хвърли многозначителен поглед към готовата да се разплаче Роузи. Лорийн постепенно утихна, остави се да я изсушат с кърпи, но отказваше да пусне куклата. Сложиха я в леглото заедно с нея.
    — Остави я, като поспи, ще дойде на себе си — каза Джейк. Изхвърлиха дрехите й в кофата за смет. Той си тръгна угнетен, макар че случилото се не беше съвсем неочаквано, а и имаше горчив опит с Роузи. Лорийн поне беше по-лека, а това имаше значение, особено при изкачването на стълбищата. Роузи не заспа цялата нощ, уплашена, че приятелката й може да повърне както спи и да се задуши.
    На сутринта тя стана и се опита да върви, но непоносимото главоболие я накара отново да легне.
    — Кафе — бе единственото, което успя да изрече. Лицето й беше пребледняло, моравосини кръгове обрамчваха очите й. Роузи приготви торбички с лед и нежно ги постави на челото й.
    Лорийн спа почти целия ден. Вечерта се събуди отново и взе душ.
    — Какъв ден е днес?
    — Сряда — отвърна плахо Роузи.
    — Събуди ме в петък — изхриптя със слаба усмивка тя, преди отново да легне.
    Последните два дни Роузи, останала без пари, трябваше да пазарува със скритите спестявания на Лорийн. Всеки път, когато вадеше обувката, тя си повтаряше, че ще обясни всичко на приятелката си веднага щом изтрезнее, и как един ден ще й върне взетото на заем.
    В петък Лорийн стана. Притихнала, тя седеше с часове на дивана, взряна в някаква въображаема точка. Няколко пъти се опита да проговори, но гласът й секваше по средата на изречението.
    — Мило, моля те, успокой се. Не е нужно да обясняваш нищо. Нали и аз съм била в същото състояние — каза й веднъж Роузи и я погали по челото. — Като се оправиш напълно, ще говорим.
    — Благодаря — промълви едва чуто тя.
    Приятелката й се усмихна, после отиде в спалнята, измъкна няколко банкноти от обувката и излезе. Бе решила да приготви пържоли на скара. Лорийн имаше нужда от силна храна. Вече беше платила със спестяванията й телефонната сметка и електричеството. „Не е кражба, а необходимост — успокояваше се тя. — Какво да се прави, като самата аз нямам пукната пара. Като се оправи съвсем, ще й обясня и ще й ги върна.“
    В събота Джейк дойде да я види.
    — Е, значи се върнахме в света на живите?
    — И ти ли беше тук? — Тя се изчерви и го погледна със своя кос, почти кривоглед поглед.
    — Кой, мислиш, те качи по стълбите? Къде се подреди така?
    — Един Господ знае. Задникът ме боли, сякаш съм седяла на въглени.
    Той извърна лице. Никога нямаше да я разбере. Беше способна да бълва мръсотии като уличница и в следващия момент да проговори като истинска дама.
    — На твое място бих отишъл да се прегледам в поликлиниката. Не зная къде си ходила и какво си правила, но от тебе се разнасяше миризма на обор.
    Тя наведе глава. „Добре е, че поне не е загубила чувство за срам“ — помисли той.
    — Роузи не се отдели от леглото ти. Като се пооправиш, не забравяй да й кажеш едно „благодаря“.
    — Не е нужно да ме учиш какво да правя. — Гласът й беше толкова прегракнал, че думите й бяха почти неразбираеми.
    — Моля?
    — Казах, че ще отида на лекар. Сега чу ли?
    — Добре. Предлагам да дойдеш и на няколко събрания, освен ако не смяташ отново да тръгнеш на работа. Мислиш ли, че ще можеш да продължиш в галерията? Преди няколко дни минах оттам. Затворена е, а вътре няма нищо. Изглежда, са се изнесли.
    Лорийн тръгна към спалнята.
    — Щом се оправя, ще си потърся друга работа. Роузи влезе, натоварена с покупки.
    — Доста разточително пазаруваш напоследък — отбеляза Джейк и пое от ръцете й част от товара.
    — Да речем, че напоследък ми е провървяло. Защо не останеш на вечеря? Ще хапнем пържоли с картофи и салата.
    — Добре — засмя се той и шепнешком добави: — Тя трябва да отиде на лекар.
    — Но това е само махмурлук, Джейк.
    — Кой знае дали не е пипнала СПИН, венерически болести и Бог знае какво още. Накарай я да се прегледа.
    Роузи погледна боязливо към спалнята, за да провери дали Лорийн е чула думите му.
    Лорийн чу всичко и се отпусна на леглото. Бе съвсем трезва. Не помнеше почти нищо, освен че се отби да купи кока-кола, а излезе от магазина с две бутилки водка. Смътно помнеше как шофьорът я изхвърли от таксито, как след това бе спряла на автостоп някакъв камион, а после всичко й се губеше.
    Може би така беше по-добре. Защо да се връща към живота, след като вече знаеше, че няма за кого да живее? Затвори очи и се закле, че щом Джейк и Роузи излязат, ще си вземе парите, вещите и ще се махне оттук. Ще влезе в първия бар и ще се напие така, че никога да не изтрезнее. Изпитваше само едно желание — да прати по дяволите всичко, а най-вече себе си. Решението сякаш я облекчи. Загърна се с пеньоара си и усмихната, влезе в кухнята.
    — Колко хубаво мирише! Празненство ли ще имаме?


    Руни огледа подредената с вкус стая, картините по стените и библиотеката. По рафтовете се виждаха снимки на Норман Хейстингс — ту с дъщерите си, ту с кучето, или сам в колата. Норман Хейстингс, порядъчният съпруг и баща. От двора долитаха радостните подвиквания на момиченцата, които си играеха с кучето, и тези обикновени човешки звуци се смесваха с аромата на печен сладкиш от кухнята, за да допълнят атмосферата на спокоен семеен уют в дома. Нямаше го само стопанинът.
    Госпожа Хейстингс внесе поднос с кафе и домашни бисквити. Бе хубава жена, с гъста коса и миловидно, кукленско лице. Тя сервира кафето и се разположи на креслото срещу Руни.
    Седеше сякаш на тръни, с ръце на коленете и той забеляза поддържаните й, ниско изрязани нокти.
    — Съжалявам, че идвам при вас без новини — започна той. — Госпожо Хейстингс, моля да ме извините, ако този разговор засегне стари рани, но се налага да ви задам още няколко въпроса.
    Тя прехапа устни, готова всеки момент да заплаче. Руни мразеше тази част от своите задължения, но бе твърдо решил да проведе разговора, а и тя очевидно разбираше, че е дошъл да иска нещо конкретно.
    — Разкажете ми как преминаваше една обикновена седмица във вашето семейство.
    Госпожа Хейстингс взе бисквита и внимателно отхапа крайчето й преди да започне своя разказ. Норман ставал сутрин по едно и също време, дори и в почивните дни. Водел децата на училище, после отивал на работа. След работа се връщал вкъщи и вечерял със семейството си. Два пъти седмично ходел на боулинг, или играел покер с приятели. Уикендите му били запазени за семейството.
    — Имаше ли друго хоби?
    — Обичаше да работи в градината, да дърводелства. Той направи гардероба в стаята на децата и кухненските шкафове.
    — И нищо друго?
    Тя поклати глава, но за миг се поколеба.
    — Преди три години се записахме в един клуб за кънтри и уестърн. Ходихме няколко пъти, но той не прояви интерес. На мен ми беше много интересно, но Норман казваше, че хората от клуба не са неговият тип.
    — Продължихте ли да го посещавате?
    — Не, защото за тези танци трябва партньор… Май няма да мога да ви помогна много…
    — Имал ли е приятел, който вие не одобрявате? Тя поклати отрицателно глава.
    — Бихте ли ми показали къщата?
    Вдовицата се изненада, но стана и го — подкани с ръка да я придружи. Докато го развеждаше из стаите, госпожа Хейстингс не пропускаше да посочи какво е измайсторил съпругът й — телефоните деривати, шкафовете, бюфета. Руни я следваше със зле прикрито отегчение. Накрая го въведе в работилницата. И тук, както в цялото жилище, рафтовете бяха отрупани със семейни снимки. Норман със съпругата и децата си, Норман с партньорите си на покер, Норман с компанията си за боулинг. Той се вгледа в лицата им с надеждата да открие сред тях някой с дебели, влажни устни, очила и белег от ухапване на врата, но остана разочарован. От фотографията го гледаха четирима дебеланковци с ръце в джобовете и едва забележими усмивки на хора, които знаят как да се забавляват; Капитанът се накани да тръгва и в този момент забеляза на стената светло правоъгълно петно.
    — Тук е имало друга снимка, нали?
    — Не си спомням. Норман я е махнал.
    — Бихте ли я потърсили? — Руни разбираше, че вдовицата лъже и реши да атакува по фланга.
    Тя се поколеба за миг, после отвори чекмеджето, но в този момент откъм двора долетя детски плач.
    — Ей сега ще се върна. Дъщеря ми сигурно пак е паднала от люлката.
    — Мога ли да видя какво има в бюрото?
    — Предпочитам да не го правите.
    — Добре, ще ви изчакам. — Капитанът вдигна ръце в знак на извинение и седна на стола.
    Останал сам, той набързо прерови чекмеджетата, но освен данъчни разписки, медицински такси и застрахователни полици не видя нищо друго. На бюрото бе поставена още една семейна снимка — госпожа Хейстингс с децата. Руни я взе и я обърна. На рамката имаше кукичка. Без да се колебае, той я наложи върху петното на стената, после веднага я върна на бюрото и надникна през прозореца. Жената още разглеждаше коляното на детето. Руни отвори рамката и извади снимката, но под нея нямаше нищо. Капитанът изруга. Рамката напълно съвпадаше с очертанията на петното, но от това едва ли можеха да се направят някакви заключения.
    Все още държеше в ръка фотографията, когато госпожа Хейстингс се върна.
    — Нищо особено, одраскала си е коляното. — Тя втренчено изгледа Руни, после фотографията.
    — Хубави снимки!
    — Да, правени са от професионален фотограф.
    — Веднага си личи. Тази рамка е била окачена на стената, вероятно със снимка на някой друг, заради когото вие сте я махнали оттам и сте сменили снимката. Прав ли съм?
    Жената скръсти ръце. Вече не изглеждаше миловидна. В погледа й просветваха стоманени отблясъци.
    — Точно така. Сега си спомних. Ако обичате, напуснете. Моля.
    Той не мръдна.
    — Госпожо Хейстингс, съпругът ви бе брутално убит. Все още не мога да намеря мотив за подобно деяние. Защо е бил убит?
    — Грабеж. Още не сте намерили портфейла му, нали? Убит е заради парите. Така поне писаха във вестниците.
    — Не можете да се сетите за друг възможен мотив, така ли?
    — Не. Все едно, той вече е в земята. Всичко свърши. Искам веднага да си тръгнете.
    Тя отвори вратата и Руни излезе, но щом стигна до входната врата, отново спря.
    — Ах, да, фотографът. Знаете ли името и адреса му?
    — Не. Норман го викаше да ни снима, не аз.
    — От нашия град ли е? — Руни се почеса по главата.
    — Не си спомням — изчерви се тя.
    — Но вие сте го канили доста често. Сигурно можете да си спомните.
    — Не мога.
    — Защо лъжете? — тихо попита той, наведен към нея.
    — Тръгвайте си. Оставете ме сама.
    Руни затвори вратата. Тя го блъсна, но веднага след това отстъпи назад в коридора.
    — Не искам да говоря за това! — Разтреперана и с пламнало лице, тя отстъпи още няколко крачки.
    — За какво, госпожо Хейстингс? — Той тръгна към нея. — Хайде да седнем и да поговорим още няколко минути?
    — Не!
    Руни огледа прясно пребоядисаните стени.
    — Не ме карайте да взема един взвод полицаи и да обискирам всички фотографи из града, госпожо, не ми губете времето. — Гласът му беше тих, спокоен, безизразен. — Седем жени са убити по същия начин като вашия съпруг — с чук. Ако имате и най-малкото съмнение, което би ни помогнало да намерим убиеца, съветвам ви веднага да ми го кажете!
    — Казах му, че ако още веднъж го хвана да… ще се разведа, ще кажа на родителите му, на шефа и колегите му… — Все още разтреперана, тя се обърна и го погледна в очите. Лицето й беше пепеляво.
    — Какво правеше той?
    — Обличаше се в женски дрехи.
    Руни не показа и следа от учудване или отвращение. Една вечер госпожа Хейстингс отишла в клуба по кънтри и уестърн сама, защото Норман не го харесвал.
    — Всички ми изглеждаха някак си глупаво с тези каубойски ботуши и дънкови костюми с ресни. Помислих си, че Норман е прав, и след няколко минути си тръгнах. — Тя се разхълца, но продължи: — Той не чу, че се прибирам. Знаех, че е в спалнята, защото от улицата видях, че свети. Исках да го стресна на шега и тихо открехнах вратата. Не зная кой от двама ни беше по-стреснат. Той стоеше пред огледалото, гримиран с червило и сенки, с руса перука и някаква отвратителна рокля с къдри около деколтето. Аз… не повярвах на очите си. — Тя избухна в ридания. Руни я изчака търпеливо да се овладее. — Както и да е… По-късно, защото аз избягах в банята и се заключих, той падна на колене пред вратата и… плачеше и ме молеше… Отворих, защото се страхувах, че децата ще се събудят и ще го видят. Беше съблякъл дрехите, но по лицето си още имаше следи от…
    Норман Хейстингс се заклел на колене и с ръка върху Библията, че освен жена му никой друг не го е виждал така, че никога преди не го е правил и че няма да го прави. Разбира се, не удържал клетвата си. Жена му намирала рокли, перуки, изкуствени маникюри, скрити в гаража, в работилницата му. След погребението изгорила всичко.
    — Онзи фотограф — поде Руни и извади бележника си — да не е имал същите наклонности?
    — Беше хомосексуалист. След като сварих Норман, му забраних да го кани вкъщи.
    — Как се казваше?
    — Моля ви, нали това няма да се появи в пресата? Родителите на Норман са възрастни хора, той имаше и много приятели. Ами дъщерите ми? — кършеше ръце жената.
    Капитанът я успокои, че нищо от това, което чуе от нея, няма да се появи във вестниците. Лъжеше. Името на фотографа бе Крейг Лайл. Тя си спомни домашния му адрес и дори адреса на студиото му.
    Руни излезе по чистата алея и преди да отвори колата си, погледна още веднъж малката, спретната къща. Голямоухият гений се оказа прав. Сега вече имаха на какво да стъпят, за да продължат следствието. Той си спомни случая „Лора Брадли“. Лорийн Пейдж бе разстроена от спокойната, нормална атмосфера в дома на брутално умъртвеното дете. Изведнъж къщата на семейство Хейстингс престана да му изглежда спретната и уютна. Обзе го жал за мъжа, принуден да живее в този малък чистичък затвор. Кой знае защо, за първи път изпита съчувствие към Лорийн. Тя беше чудесен полицай преди много години. Жалко!


    — Лорийн, Лорийн, ние тръгваме. Чуваш ли?
    — Добре. Ще се видим довечера.
    С нетърпение чакаше да заминат, за да си вземе багажа и да се махне завинаги оттук. Отвори шкафчето си веднага след като чу затварянето на вратата и извади обувката, но щом я погледна, падна на колене като покосена. Няколко мига съзерцава в недоумение жалката сума, после започна трескаво да рови из вещите, но други пари в шкафа нямаше.
    — Роузи! — неистово изкрещя тя и хукна по стълбите. Роузи и Джейк тъкмо излизаха от блока, когато по стълбите към тях се втурна Лорийн. Тя сграбчи приятелката си за шията и с истерични викове започна да я души.
    — Къде са? Къде са? Къде са?
    Джейк се опита да ги раздели, но Лорийн го блъсна с такава сила, че той загуби равновесие и падна върху кофите за смет. Роузи се опитваше да се освободи от желязната хватка с пронизителни писъци, но се подхлъзна и падна.
    — Парите ми! Къде са парите ми? Ти си ги откраднала, шибана кучко! — Бе паднала върху нещастната си жертва и блъскаше главата й в паважа. — Двулично лайно! Мръсница! Къде са ми парите?
    Минувачите се спираха да погледат как Джейк се опитва да я вдигне и как Лорийн го дере с нокти и плюе, докато с другата ръка стиска косата на стенещата под нея дебелана. Задъхана и прегракнала, най-после се търкулна встрани и започна да бие паважа с юмруци.
    Разтреперана от ужас, Роузи внимателно се изправи и започна да бърше кръвта от носа си. Джейк направи последен опит да укроти Лорийн и успя да я изправи на крака. Беше виждал пиянски истерии, с много от тях бе успявал да се справи, но силата на тази жена, при това в трезво състояние, го изумяваше. Току-що едва не бе счупила долната му челюст. Докато я влачеше към входа, той се обърна към насъбралите се зяпачи.
    — Шоуто свърши. Довиждане.
    Тя, изглежда, бе достигнала границата на изтощението, защото вече не се мяташе, а само скимтеше и той я повлече нагоре по стълбите. На безопасно разстояние зад тях с разпрана рокля и все още кървящ нос пристъпваше Роузи.
    Джейк сложи Лорийн на дивана.
    — Какво означава всичко това?
    — Кажи му ти! — изкрещя към разплаканата Роузи, после скочи от дивана и я удари с юмрук. Хълцанията на Роузи преминаха в сърцераздирателен вой. За да ги разтърве, Джейк блъсна Лорийн на дивана.
    — Добре, щом тя не иска да си признае, аз ще ти кажа. Откраднала е всичките ми спестявания, заради които си разпрах задника от работа. Останали са ми двайсетина долара от хиляда и нещо!
    — Откъде имаш хиляда долара? — намръщи се той. — Да не си обрала банка?
    — Не е твоя работа! Разпит ли ще ми провеждаш? Това си бяха мои пари. Толкоз!
    Той стана и прокара пръсти през косата си.
    — Колко са останали?
    — Няма да стигнат и за лимонада, камо ли за къркане. Исках да се напия до смърт и най-после да сложа край!
    — А-ха, искала да умре! Майната ти! Всеки, който може да изкара хиляда долара за една седмица, обикновено бяга от някого. Освен ако все пак не си обрала банка, но се съмнявам.
    — Ще ти кажа — с изнудване. Изнудих едно копеле…
    — Кое е то? — усмихна се Джейк. — Я кажи, та и ние с Роузи да го поизнудим малко.
    — Арт, от галерията. Той е в порнографския бизнес. Никакви картини, никакво изкуство — порно с деца!
    Руни влезе сияещ и се наведе над Бийн.
    — Ха, познай! Норман Хейстингс бил обратен!
    Той му подаде снимките от студиото на Крейг Лайл.
    — Господи! Невероятно! — Лейтенантът ги гледаше в недоумение. С дълга руса перука, дебел слой червило и сенки на клепачите, Хейстингс сладко се усмихваше срещу обектива.
    — Възможно е Учителят да го е взел за проститутка и да го е качил — предположи капитанът, но Бийн охлади ентусиазма му. Трупът на Хейстингс бе в мъжки дрехи, напомни му той. — Може да са се познавали. Може двамата заедно да са се преобличали от време на време — настояваше Руни.
    Макар да съзнаваха, че тази диря може да ги отведе до погрешни резултати, те се радваха, че вече имат поне диря. Всички приятели и колеги на убития трябваше отново да бъдат разпитани.
    — Как изглежда самият фотограф?
    — Ексцентричен, суетен. И той вероятно е обратен. Трябва да се срещнеш с него, защото като видях фотографиите, от радост може и да съм пропуснал нещо.
    — Фелоуз излезе прав — забеляза Бийн, докато излизаха. После спря, озарен от нова идея. — Бил, Хелън Мърфи може би наистина не е жената, която Учителят е нападнал на паркинга. Може би наистина трябва да разпитаме още веднъж Лора Брадли.
    — Какво?! Повтори пак. Да разпитаме кого?
    — Лора Брадли.
    Бийн преразказа доклада на двамата полицаи за срещата им с жената на посочения от таксиметровия шофьор адрес.
    — И тя се е казвала Лора Брадли? — Руни стоеше като закован. В паметта му изплува Лорийн Пейдж, надвесена над тялото на малкото момиченце. — Проверете я!
    Лорийн привърши разказа си за Арт, Нала и Диди, за срещата си със семейството на Майк. Бе напълно изтощена и изчерпана. Имаше нужда от дълбок, безпаметен сън.
    — Сигурно ще си спомниш и онази вечер, когато се прибра с разбита глава. — Джейк нежно докосна главата й. — И тогава имаше доста пари.
    — Вие, изглежда, сте решили да ме печете на бавен огън.
    — Ни най-малко. Зная само, че когато разказва за себе си, на човек му олеква. Все още ли искаш да си прережеш вените?
    — Вече не чак толкова — усмихна се тя.
    — Браво. Та как си разби главата?
    — Нали знаете гастронома в края на улицата — прозя се Лорийн. — Точно там, като пресичах при светофарите… нали ги знаете?
    — Знаем ги — отвърна Роузи.
    — Като пресичах, се подхлъзнах и паднах.
    Двамата избухнаха в смях. Лорийн гледаше ту единия, ту другия и накрая също се разсмя. В този момент дървените стълби заскърцаха под нечии тежки стъпки и Роузи надникна през прозореца.
    — Полицията.
    Джейк погледна Лорийн. Бе побеляла като платно.

Глава 8

    Лорийн запази самообладание. Взе пакета с цигари и тръгна към спалнята.
    — Джейк, ако питат за Лора Брадли, кажи им, че е живяла тук известно време, но вече си е тръгнала.
    — За теб ли идват? — попита Роузи.
    — Да, но ви се кълна, че нищо лошо не съм извършила. Просто имам много актове за неспазване на пътните знаци…
    — А защо Лора Брадли? — Той я стисна за лакътя и я бутна към спалнята.
    — Защото вече идваха преди време. Онази моя приятелка сигурно им е казала къде съм отседнала. Моля те, махни ги от главата ми. Обещавам, че няма да се самоубия.
    Роузи каза името си и мълча през цялото време. Джейк свърши останалото. Посрещна ги спокоен, усмихнат и приветлив. Изказа съжаления, че не може да им помогне, но Лора си тръгнала оттук. Младият полицай, загорял и красив като кинозвезда, козирува и се сбогува с усмивка. Роузи проследи през прозореца как колата се отдалечи и изчезна зад отсрещния блок.
    Щом завиха зад ъгъла, полицаите паркираха и се свързаха с участъка. Шофьорът на таксито бе казал, че когато ранената жена слизала от колата, на помощ й дошли дребен мъж и дебела тъмнокоса жена.
    Лорийн усещаше, че непременно ще се върнат, и съжаляваше, че бе започнала тази глупава игра.
    — Добре — въздъхна тя, когато стълбищата отново заскърцаха. — Не забравяйте, че в онази нощ съм си разбила главата при падане. Кажете им, че и вие сте били там. Връщали сме се от събрание на дружеството. Дръжте на това и не позволявайте да ви притиснат.
    — Защо трябва да лъжем? — Приятелката й уплашено гледаше към вратата. Стъпките се чуваха съвсем ясно.
    — Защото иначе ще ме арестуват за неявяване в съда. Нали ви казах, че имам много шофьорски актове. Освен това изнудих Арт Матюз, а ти, Роузи, изхарчи парите му. Искаш ли още причини?
    На вратата се похлопа и Лорийн отвори. Бе приготвила чантата, цигарите и сакото си.
    — Добре, момчета. Пред вас е Лора Брадли.


    Роузи и Джейк бяха отведени с втора кола, докато Лорийн пътуваше с двамата полицаи в патрулната. Въведоха я направо при Джош Бийн. Веднага призна, че се казва Лорийн Пейдж. Той прие обяснението й, че е излъгала, за да не се намесва в историята, тъй като е бивш полицай. Докато разговаряха, тя видя с крайчеца на окото си, че от факса излиза пълното й досие. Радваше се, че поне капитан Руни не е в стаята. Самото й присъствие в сградата на полицията караше коленете й да треперят.
    Бийн обясни, че са я довели във връзка с разследването на едно убийство, и я попита къде е била през нощта на седемнайсети миналия месец. Лорийн отговори, че е била на събрание на Дружеството на бившите алкохолици, и посочи адреса. Лейтенантът се държеше приветливо, почти приятелски и се извини за неудобствата, които евентуално са й причинили.
    — Търсим една изключително важна свидетелка — поясни той.
    Лорийн усещаше, че докато разговарят, той внимателно я изучава; очевидно не я смяташе за жената, която търсят. Най-малкото защото не й липсваше нито един зъб.
    — Какви ли не ходят по улиците! — Съвършено хладнокръвна, тя реши, че си струва да се пошегува с младия лейтенант. — Миналата вечер например някаква пияна жена събуди целия квартал с крясъците си.
    Приятелите й стриктно се придържаха към историята за събранието в дружеството. Роузи разказа как срещнала Лорийн в клиниката и как я прибрала в дома си. Попитаха ги дали в нощта на седемнайсети миналия месец са помагали на ранена жена да слезе от някакво такси и да се прибере. Двамата заявиха, че тогава не са били вкъщи, но през цялото време си разменяха нервни погледи.
    — Да сте виждали някога тъмносин седан, паркиран на вашата улица? Разгледайте внимателно снимката.
    — Не си спомням. Тази снимка я показваха по телевизията, нали? — отвърна Роузи.
    — Познавате ли господин Норман Хейстингс?
    Тя поклати отрицателно глава.
    — Този, когото намериха убит, нали? — вметна Джейк.
    — Не го познавам, но прочетох всичко във вестниците. Какво общо има тази история с нас? — попита Роузи.
    Освободиха ги, но ги предупредиха да уведомяват полицията при всяка промяна на адреса си, защото при необходимост може пак да ги извикат на разпит. Джейк попита дали и Лорийн е освободена. Отговориха му, че нейният разпит още не е приключил.
    — Ще я почакаме — поясни той.
    Те се свиха един до друг в просторната чакалня. Чувстваха се дребни, подозрителни, не смееха да говорят. Нещата изглеждаха много по-сериозни от няколко акта за нарушения. Не подозираха колко дълго ще се наложи да чакат на канапето.
    Четири часа след като влезе в полицията. Лорийн бе отведена на очна ставка. Тя запази спокойствие и помоли само за кафе и цигари. Когато чу, че приятелите й още чакат, помоли да им кажат, че няма смисъл да я чакат, освен ако и те не подлежат на очна ставка. Оказа се, че било почти невъзможно да се намерят дванайсет дебели, къдрави жени и още дванайсет ниски набити мъже за един следобед, за да се организира очна ставка за всеки от тях. Джейк и Роузи напуснаха полицията. Не знаеха нито защо Лорийн е задържана, нито кога ще я освободят. Но Джейк си беше имал доста работа с полицията и разбираше, че задържането им няма нищо общо с правилата за движение по улиците.


    Лорийн познаваше твърде добре полицейските процедури и се постара да покаже недвусмислено, че желае да съдейства на следствието. Тя търпеливо чакаше и си представяше суматохата, която в момента кипи зад кулисите. Капитан Руни още не се появяваше и тя мислено му благодари за това.
    Залата за очни ставки не се различаваше много от някогашната, но бе по-просторна и добре оборудвана. Стъкло за еднопосочно виждане отделяше заподозрените от свидетелите и полицаите. Лорийн с възхищение оглеждаше всеки детайл в новата сграда на полицията в Пасадена и се питаше как ли се е приспособил към тази модерна обстановка Бил Руни.
    Избра си номер седем, без да има нещо предвид. Искаше просто да не бъде в края или в средата. Останалите единайсет жени влязоха и се наредиха на тясната платформа. Някои бяха затворнички. Други имаха вид на домакини или миячки, готови винаги да припечелят някой допълнителен долар. Имаше и две проститутки.
    Когато семейство Самърс пристигна, Бийн им обясни как протича ставката и ги посъветва да не бързат. Ако разпознаят търсената в някоя от присъстващите на платформата, трябваше да излязат и да съобщят номера й. Ако считаха, че трябва да видят как някоя от заподозрените говори, трябваше да кажат на полицая какво искат да чуят, а той щеше да предаде това на съответното лице зад стъклото.
    Пръв мина покрай редицата господин Самърс. Той се спираше пред всяка от жените, оглеждаше я внимателно и преминаваше към следващата. След него влезе жена му. Смутена, че първия път са заблудили полицията, припознавайки Хелън Мърфи, тя нервничеше през цялото време.
    — Може ли да се усмихнат? — прошепна тя на полицая. — Искам да им видя зъбите.
    В наблюдателната стая влезе капитан Руни и веднага забеляза Лорийн. По-висока от останалите, тя стоеше неподвижно, с безизразно лице, вдигнала високо брадичка. Той приближи до стъклото и внимателно се взря в белега на лицето й. Все още носеше следите на някогашната си хубост. Очите й гледаха право в неговите, макар че нямаше как да види кой стои зад стъклото.
    Третият свидетел бе шофьорът на таксито. Небръснат, подпухнал, той постоянно мърмореше, че са го вдигнали от сън, защото работел само нощна смяна, и няма ли поне да му платят за това безобразие. Освен това нали вече веднъж бил казал, че онази, умрялата, е същата жена. Кой знае защо очакваше, че ще види дванайсет трупа, и силно се изненада, че са живи и прави.
    — Е, казвай — Руни се обърна нетърпеливо към Бийн.
    — И двамата Самърс посочиха номер четири, а тя е от затвора. Шофьорът посочи кльощавата, номер две. Тя е проститутка, но на седемнайсети е била задържана, защото се опитала да обере автомобил.
    — Прекрасно — въздъхна капитанът.
    Помолиха Лорийн да почака в приемната. Бе стояла на платформата с изправени рамене, с поглед напред. Това беше още един трик, който знаеше от опита си на полицай. Постоянното шаване, преглъщане, пристъпване от крак на крак караше подложения на огледа да изглежда подозрителен. „Не трепвай, не се усмихвай, само гледай право напред. Те не могат да издържат на директната конфронтация“ — гласеше едно от правилата.
    Руни седна и започна да се върти на стола, докато Бийн преглеждаше досието на Лорийн.
    — Ако искаш, ще я задържим. Скитничество, проституция, двайсет и пет транспортни нарушения, пет пъти неявяване пред съда.
    — Знам — изсумтя Руни.
    — Казва, че била на събрание на Дружеството на алкохолиците. И приятелите й го потвърдиха. Ако искаш, ще проверим и това.
    Той сви рамене. Лорийн не отговаряше на описанието, в момента, изглежда, бе стъпила на здрава почва, не пиеше.
    — Мога да разбера защо е искала да избегне полицията при първото ни посещение. Ще поговоря с нея. Ти можеш да си вървиш. Почини си, защото скоро отпуски няма да има.
    Руни кимна и широко отвори вратата. Тя седна на стола срещу неговия и зачака. Той бавно мина от другата страна на бюрото, потъна в огромния стол и се облакъти на бюрото.
    — Лора Брадли.
    — Да-а — усмихна се тя. — Не зная защо го казах. Изглежда, това дете никога няма да ми излезе от главата. Съжалявам, ако съм ви загубила времето…
    Руни разлистваше досието й.
    — Сигурно тази, която търсите, е дала моя адрес. Стар трик — продължаваше Лорийн. — Проверихте ли в съседните апартаменти? Доста странни типове влизат и излизат от тях, а на ъгъла има магазин за алкохол и…
    — Познавам квартала. От колко време не пиеш?
    — Една година — излъга тя.
    Той въздъхна тежко. Дори Бийн не знаеше къде е бил от началото на разпита й. Майкъл Берило го бе извикал. Още с първото изречение шефът го бе туширал на килима.
    — Много ме натискат за това разследване. Шефът ми намекна тази вечер, че ще ме уволни, ако скоро не получа резултат. Остават ми няколко месеца до пенсия…
    — Какъв е случаят?
    — Седем проститутки са убити с удари от чук по тила. Едната е на седемнайсет години, останалите са стари кранти. — Той подсмръкна. — Може би някои от тях са ти приятелки. Искаш ли да ги погледнеш?
    — Не, благодаря.
    — С какво се занимаваш сега?
    — Работя в една картинна галерия, ходя от време на време при децата си. Доста скучно, но това ме крепи. Мога ли да си тръгвам вече?
    — Не. Имам нужда да поговоря с някого. Какво мислиш за новата сграда? От пет години сме тук. Май още не беше построена, когато ти напусна, нали?
    Тя запали цигара. Руни зарови лице в шепите си.
    — Остават броени дни до пенсионирането ми, а аз няма да мога да се добера до нея. Лутам се от една задънена улица в друга. Нищо не се връзва с фактите. — Той вдигна глава и рязко стана.
    — Хайде, ела. Може би ще познаеш някоя от тях. Лорийн продължаваше да го гледа, без да мигне.
    — Хей, бъди по-любезна. Ако поискам, мога да те арестувам. Знаеш ли колко акта са ти съставени? Двайсет и пет, миличка, така че се размърдай!
    Тя го последва. Полицаите по бюрата се обърнаха като по команда. Руни я представи като бивш полицай и из стаята се понесе шушукане. Две от полицайките я бяха видели в залата за очни ставки. Тя запали нова цигара. Някой напомни, че в сградата не се пуши. Лорийн не му обърна внимание.
    Капитанът й показа фотографиите на стената и местата, където са били намерени. Тя внимателно разгледа случая Хейстингс. До портрета му бе залепена друга снимка, на която той бе преоблечен като жена.
    — Какво ще кажеш за това? Иначе почтен гражданин, само дето през свободното си време предпочита да е педераст.
    Той я гледаше, сякаш очакваше да изръкопляска. Руни я задържа повече от два часа. Говореше без прекъсване, за да излее насъбралото се напрежение. Тя го слушаше.
    — Ти сещаш ли се понякога за хлапето? — изведнъж без всякаква връзка попита той. — Онова, дето го застреля.
    Лорийн извърна лице. Не беше мислила за него и това я накара да се чувства виновна.
    — Ти беше доста добра — продължи капитанът. — Ако не беше започнала да къркаш, щеше да стигнеш далеч. Много от нашите хора пропадат, е, не чак толкова ниско, колкото тебе… Ти май я удари съвсем през просото, нали, по пиаците…
    — Точно така. — Тя стана. — Слушай, искам да си ходя.
    — Не може. Веднага седни на стола! Лорийн се подчини и в следващия миг онемя.
    — Искам да ми помогнеш. Предлагам ти сделка. — Разлисти досието й и го размаха. Тя продължаваше да го гледа втрещена.
    — Виж какво можеш да ми предложиш като информация. Нали познаваш курвите из града. Поразпитай тук-там…
    — Ти майтап ли си правиш?
    — Ни най-малко. — Гласът му прозвуча глухо и враждебно.
    — Сделката е следната: ти ще разузнаеш каквото можеш, а аз ще изчистя досието ти. Само ако наистина успееш да ми помогнеш. Все някой трябва да е познавал тези проститутки. Някой някъде знае куп неща, например къде е Мърфи. Опитваме се да открием мъжа на едната. Досега обаче все удряме на камък. Добереш ли се до факт, връзка, следа — това досие изчезва от полицията.
    — Аз имам работа, Бил — засмя се Лорийн.
    — Не ти предлагам работа, а сделка. — Той се наведе над нея толкова близо, че тя усети тежкия му дъх. — Или ще ми помогнеш, или ще те арестувам като заподозряна.
    — Ще ми трябва автомобил и…
    — Я си гледай работата! На тебе ти е отнета шофьорската книжка за системни нарушения. Погледни. Осем пъти си хващана да караш без книжка, без застраховка и в пияно състояние. Това не мога да изчистя. Другото мога да махна — проституция, неявяване в съда и прочие.
    — А разходите ми?
    — Ти ми скриваш шайбата — изсмя се Руни.
    — Бил, нали трябва да ям, да плащам наем? Ще трябва да напусна работата си…
    — Прави това, което вече си правила, миличка. Продавай си задника…
    — Защо ти не си навреш тези бумаги в задника? Той е достатъчно грамаден, за да побере целия ви архив.
    Руни продължи да се смее, накрая удари с длан по бюрото.
    — Добре. Петдесетачка.
    — На ден?
    — На седмица.
    — Майната ти! Зная колко плащате на информаторите. Зная и колко ще получиш в края на месеца. Ще си го разделите с останалите от отдела, а на хартия ще отчетете още двайсет фиктивни имена. Зная, Били! Петдесет долара на ден. Мога да ходя по улиците, по баровете, по пиаците. Ще намеря кой да ми предостави информация. Както вече ти самият каза, едно време бях добро ченге.
    Той стана и отиде до прозореца.
    — Откога не пиеш?
    — Казах ти, от година. Обади се на мъжа ми, той ще ти каже. Попитай, ако искаш, съквартирантката ми. И тя ще ти каже. Не пия вече. Бил.
    Той продължаваше да гледа през прозореца и да пипа по навик върха на носа си. Нищо чудно, че е винаги червен, помисли Лорийн.
    — Ще се обаждаш ли всеки ден?
    — Ще ти се обаждам на кръгъл час, ако поискаш.
    — Искам.
    Неохотно извади портфейла си. „Господи — помисли тя, — той е готов да плати тук и сега!“ — Ще ми трябва досието на делото, всички доклади. — Руни кимна мълчаливо, докато отброяваше сто долара.
    — Ето, Лорийн. И знай, че ако се опиташ да ме разиграваш, ще те докарам тук и вече няма да излезеш. Трябва ми информация.
    — Ще ми трябва и целият снимков материал. Погледна я и за миг се подвоуми.
    — Бил, трябва да познавам целия случай!
    — Да, да, разбирам.


    Руни наблюдаваше от прозореца как Лорийн излезе от сградата и спря такси. После си каза, че е идиот. Бе забравил да я накара да подпише дори разписка за сумата. Бе й дал копия от всички материали по делото. За миг го обхвана паника. Ами ако отиде и разкаже всичко това на някой вестник? Щяха да го изхвърлят на часа! После изведнъж се успокои. Какво значение имаше това? Нали без друго вече го бяха предупредили. Той погледна часовника си и нареди да го свържат с Андрю Фелоуз.
    — О, капитане! Съжалявам, че не можах да се свържа с вас, след като ми изпратихте новите материали за Хейстингс. Причината е, че чета лекции в няколко града и постоянно пътувам.
    — Ще ви бъда много благодарен, ако ми съобщите заключенията си час по-скоро.
    Руни слушаше с усмивка провлачения му говор и чакаше да чуе това, което според него трябваше да последва. И дочака.
    — Предполагам, че сигурно има някакъв начин да ме финансирате. Тази консултация ми отнема доста време.
    Капитанът отвърна, че ще постави въпроса на вниманието на шефа си, и затвори телефона. Шефът без съмнение щеше веднага да уреди плащането, нали той даде идеята за консултанта психолог.
    Спомни деня, в който намери Лорийн под канапето съблекалнята, спомни си усмивката на лицето й, когато в колата й пъхна под носа уокмена на хлапето. Сега щеше да е живо, ако не беше тази кучка, помисли той. Искаше да се ядоса, но някак си не можа. Трябва да е много жилава, щом при такъв живот бе оцеляла и даже бе успяла да се изправи на крака. За миг си представи как тя влиза в някой бар с куфара документи в едната ръка и парите в другата. Тръсна глава, за да пропъди кошмара. Ако това все пак се случеше, бедната Лорийн щеше скъпо да си плати.


    Лорийн чете документите до сутринта. Беше толкова съсредоточена, че дори не обръщаше внимание на гърмящия телевизор. Когато Роузи заспа, тя продължи да се рови из материалите. Четеше всяко показание, разглеждаше внимателно всяка снимка, от време на време си водеше записки. Около четири сутринта стана и се протегна. Бе седяла няколко часа с подвити колене както някога, когато вземаше работа вкъщи. Разтри бедрата си и се облегна на стената. Те действително бяха с празни ръце. Нямаха дори един свидетел, освен самата нея. Ако Руни само знаеше! Тя бе гледала убиеца от непосредствена близост. Знаеше всяко движение от акта на убийството, самата едва не умря от удара. И още нещо. Спомняше си съвсем ясно бутонелите на ризата му. Чудеше се дали Нормън Хейстингс някога е купувал реставрирани коли. От това, което прочете, едва ли… Но тогава защо си беше спечелил име на идеален съпруг?
    Около пет сутринта бе вече толкова уморена, че не можеше да заспи. Диванът беше прекалено мек, а гърбът я болеше. В полусънно състояние тя се облегна на възглавницата и в този момент пред нея застана момчето. Виждаше ясно черното яке с крещяща жълта лепенка на гърба му, чуваше стъпките му.
    — Стой!
    Тя скочи и рязко дръпна завесите. Не искаше да мисли за това дете, за гърчещото се под куршумите тяло. Трябваше да мисли за убиеца. Дали живееше в този град? Отхвърли това предположение. Беше твърде добре облечен, подобно на хората, които пътуват в командировка. Не, мъжът на Хелън Мърфи никак не се връзваше с цялата история. Затвори очи, за да си представи по-добре лицето му. Очилата със златни рамки, сините очи, острия нос, дебелите, влажни устни. Спомни си дума по дума целия разговор в колата, как натисна главата й и отвори жабката на колата. Остави го свободно да се движи из съзнанието й, без да изпита никакъв страх, и както някога Лора Брадли тихо си повтаряше: „Ще те хвана!“

Глава 9

    Потънала в ужасяващите подробности на докладите, свидетелските показания и снимките, Роузи не чу кога Лорийн влезе в спалнята.
    — Това е секретно, Роузи, не трябва да го четеш.
    — Какъв кошмар са тези снимки от моргата — сви извинително рамене тя. — Фотографирали са ги съвсем отблизо. Не знаех, че човек изглежда така, като умре. А как ли са ги почистили след това? — Вдигна двете снимки на Хелън Мърфи. — Това е тя, когато са я открили, а това — пак същата жена, но в моргата. Изглежда като заспала.
    — Зашили са я, после са я гримирали, за да бъде разпозната. Единственият заподозрян засега е мъжът й. Грешат, разбира се. Той няма нищо общо с убийството.
    — Съмнявам се, че някой ще заплаче за тези жени. — Роузи затвори папката. — Доста са смачкани. Някои от тях изглеждат по-щастливи в смъртта, ако разбираш какво искам да кажа. Е, с изключение на малкото русо момиче. Тя е била готика.
    — Да-а. — Лорийн се облегна на вратата на банята. — Тя не се вписва в пейзажа, нали? Останалите са стари, изхабени, очукани…
    — Знаеш ли какво си мисля? — Роузи облиза устните си, преди да продължи. — Мисля, че той е хванал и тебе, после се е опитал да те пречука, ама ти някак си отървала кожата. Спомням си, че беше на седемнайсети миналия месец. Беше ударена точно като тях, по тила. Въпреки че е невероятно.
    — Защо?
    — Защото в същия ден е бил убит и Норман Не знам кой си, дето го намерили в собствената му кола. Не е възможно онзи да убива Норман и в същото време да те налага с чук по главата, нали?
    — Аз паднах на паважа, Роузи.
    — Да, да, аз пък съм Шарън Стоун.
    Лорийн пусна душа и дръпна найлоновата завеса. Последната забележка я накара да се замисли. Не че Роузи бе казала нещо умно или вярно. Лорийн бе ударена в главата по начин, описан още осем пъти в делото, и не се искаше кой знае каква интуиция, за да се направи едно просто сравнение. Удиви я абсурдността на мисълта, че някой може да убие Хейстингс и един час по-късно да повтори същото убийство, но с друга жертва. Върху това си струваше да се помисли. Трябваше да провери точните дни и часове на убийствата.
    Чувстваше приятна умора. Бе работила над следствения материал до сутринта. Стана й приятно, макар че не искаше да си признае, да побъбри с Роузи за делото. Макар и за кратко се почувства като лейтенант Пейдж. „Скицирах основното в картинката“ — обичаше да казва тя за този първи етап на всяко разследване.
    С лице срещу водната струя тя си спомни как през първите години обсъждаше всеки отделен случай с Майк. После той загуби интерес към проблемите й. Не искал да слуша повече за проститутки, сутеньори и убийци. Предпочитал да си чете учебниците по право. Лорийн престана да споделя проблемите си, а имаше огромна нужда да разкаже на някого поредния случай, най-малкото за да се разтовари.
    Тя спря горещата вода и пусна студената. Не искаше той отново да се връща в живота й. „Не сега, Лубрински, моля те!“ Нали той единствен разбираше, че ужаса, страха, шева, отвращението, всички чувства, които ежедневието на полицая може да предизвика у едно нормално човешко същество, тя натрупва в себе си — без пауза, без отдушник, без приятел, който да я разбира. Пръв й предложи да пийнат след една нощ, когато в някакъв бордей намериха труповете на момче и момиче, застинали в прегръдка. Юношите бяха прекалили с дозата. Воняха отвратително, но бяха хубави като ангели. Тя се напи тогава и рухна, а Лубрински я сграбчи в прегръдките си и дори плака заедно с нея. Галеше я, успокояваше я, повтаряше, че е по-добре да излее отровата, отколкото да я държи заключена в душата си: Лубрински!
    Роузи нагъваше поредната кифличка. По бузата й и по хартията личаха следи от мармалад.
    — Виж какво си направила! — Лорийн грабна папката от ръцете й.
    Дебеланата изми демонстративно ръцете си и отново я отвори.
    — Този Ендрю Фелоуз е външен, нали? Прочете ли какво е казал за мацето, как й беше името… Холи? Излиза, че убиецът обича стари кранти, нали така?
    — Да, Холи е изключение.
    — Е, може пък в онази нощ да му е провървяло. Забърсал е нещо свежо.
    Лорийн се облече и започна да се гримира.
    — Можеш ли да вземеш за малко колата от приятеля на Джейк? — попита тя, влизайки отново в стаята.
    — За какво ти е притрябвала кола?
    — Трябва да отскоча до Санта Моника във връзка с разследването. Искаш ли да ми помогнеш?
    — А ще ми платят ли?
    — Да, Роузи.
    Решиха да наемат кола от магазините за наем на леко катастрофирали автомобили. Оказа се, че освен таксата от петдесет долара на ден и разходите за гориво трябва да платят и сто долара депозит за един очукан мустанг. Човекът не прояви никакъв интерес към шофьорската книжка, която Роузи пъхна под носа му. Тя начерта диаграма на всички охлузени места, за да не се наложи да плащат и за тях, и сред облаци от пушек двете напуснаха двора на магазина.
    Покривът беше смъкнат и не можеше да се вдигне. Облегнала глава на скъсаната седалка, Лорийн си представяше как ще минат разговорите с мъжете от сервиза за антикварни коли. Единственото, което трябваше да разбере, бе, продават ли бутонели за ризи, колко са продали досега и колко работници имат от тях. Трябваше да види и дали някой от работниците не отговаря на описанието на убиеца. Опитваше се да си почине след безсънната нощ, доколкото шофьорските умения на Роузи позволяваха това. Тя се оказа страстен свирач на клаксон, със завидно самочувствие и постоянно насочен към изпреварващите я коли среден пръст. Все пак шофираше компетентно и Лорийн за втори път се изненада от новия начин, по който мислеше за своята приятелка.


    Тежка въздишка се изтръгна от пищната гръд на Роузи, когато след поредния завой Лорийн отново поклати отрицателно глава. Вече час не можеха да намерят пътя към сервиза. Знаеше, че са близо, но не й се искаше да разпитва минувачите. Накрая реши, че за да го намери, трябва да тръгне както първия път от дома на Майк.
    С пронизително свистене на гумите Роузи направи остър завой и потегли обратно към брега. Лорийн не възнамеряваше да спират до къщата на брега, но още щом я показа, Роузи удари спирачките.
    — Ето я, отсреща.
    — Боже, каква прелест! Сигурно струва сума ти пари.
    — Продължавай, Роузи!
    — Как да продължа, когато ти не знаеш къде отиваме?
    — Нищо, карай напред! Не искам Майк да ме види.
    Тя се облегна и затвори очи, за да си спомни откъде бе минала първия път към сервиза на С&А, но виждаше само лицата на Майк и децата.
    Приятелката й отново удари спирачките.
    — Ама ти даже и не гледаш пътя! Искам да ти напомня, че бензинът е на привършване.
    Лорийн слезе от колата и се облегна на перилата, отделящи крайбрежния булевард от плажа. Роузи я наблюдава няколко минути, после слезе и застана зад нея.
    — Добре ли си?
    — Не съвсем.
    Двете останаха мълчаливи една до друга. Отдалеч напомняха плакат на филмова комедия — едната висока и слаба, а другата кръгла като топка, подобно на Лаурел и Харди в женски вариант.
    — Знам, че завинаги съм загубила децата си, Роузи. Не е честно след толкова години да настоявам за свиждания. Те са щастливи, имат уютен дом, наричат я „мамо“. Забравили са ме. И за какво ли да ме помнят?
    — Не говори така. Човек трябва да помни и доброто, и злото. Нещата ще се оправят. Следващата среща няма да бъде толкова тежка.
    — Наистина ли?
    — Сигурна съм.
    — Ти си невероятен оптимист. — Прегърна я и се взря в пълното, загрижено лице. — Щастлива съм, че те срещнах, Роузи.
    — И аз.
    Лорийн се обърна към пътя и се опита да си представи накъде бе тръгнал шофьорът на таксито. Като че ли на първото кръстовище бе завил надясно.
    — Добре, тръгваме. Мисля, че вече зная откъде трябва да минем.
    — Сигурна ли си, че искаш да се занимаваш с това?
    — Защо според тебе дойдохме дотук? Хайде, качвай се в колата и да потегляме. Тъкмо обмислях какво да правим по-нататък. Ще ти нарисувам бутонела и ти ще го покажеш на продавача. Ще кажеш, че съпругът ти е имал същите, но е загубил единия и трябва да му купиш нов. Слушаш ли ме? Завий, завий веднага наляво!
    След около осем километра те паркираха пред входа на сградата до изложбения салон. Роузи повтори четири пъти въпросите, които трябваше да зададе, взе скицата на копчето и тръгна към огромните стъклени стени на салона. Лорийн се смъкна ниско на седалката, без да откъсва очи от нея.
    Тя застана пред огромния махагонов щанд и зачака. След малко се появи някакъв мъж, размени няколко думи с нея и я поведе към левия край на залата. Лорийн ги загуби от поглед. Без да откъсва очи от входа, тя се смъкна още по-ниско на седалката и запали цигара. Дали не искаше твърде много от Роузи? Тъкмо се канеше да влезе в залата, когато едрата фигура на приятелката й се появи на входа.
    — Извинявай, но това момче се оказа много приказливо. С какво да започна — с добрата или с лошата новина?
    — Давай добрата.
    — Добре, те наистина са продавали копчета и бутон ели по време на някаква рекламна кампания, започнала през 1990. Нали разбираш, вземат от някого сто осемдесет и пет хиляди долара за кола стар модел, след което великодушно му подаряват безплатни бутонели. За целта произвели общо около двеста и петдесет чифта. Това е лошата новина.
    — По дяволите! — Лорийн удари с юмрук по таблото.
    В сервиза работеха петдесет и осем служители, всеки от които получил по един чифт бутонели заедно с коледната си премия. Първата партида била от евтино сребро. Бутонелите се оказали много търсени и компанията поръчала втора партида, този път от деветкаратово злато. Тя обаче била раздадена само на мениджърите.
    — Имаше указателно табло на отделите, с имената на мениджърите. Осем на брой. Тя извади от чантата си някакъв бележник с Мики Маус на корицата и започна да записва. Лорийн я наблюдаваше удивена. Роузи тихо се засмя и подчерта последното име. Бе запомнила всички заедно с титлите им.
    — Винаги побеждавам във викторини. Сега остава да си спомниш дали копчетата, които си видяла, са били сребърни или златни.
    — Не видя ли някой русоляв, с очила и голяма влажна уста?
    — Тц. Продавачът вътре е нисък и въздебел. Изглежда така, сякаш в панталоните си има торба с картофи.
    Лорийн се усмихна и взе списъка с имената. Петдесет и осем работници, всичките с едни и същи сребърни бутонели на ризите и осем началници — със златни. Към тях трябваше да прибави и неколкостотин собственици на старинни автомобили.
    — Онзи спомена, че сребърните били некачествени и се чупели след няколко закопчавания. Даде ми и едни за спомен.
    Лорийн грабна кутийката от ръцете й, отвори я и щом ги погледна, разбра, че бутонелите на похитителя бяха златни, а не сребърни като тези.
    — Роузи, ти си чудо!
    Оставаха осем заподозрени, които можеше да провери един по един. Трябваше да внимава, за да не предизвика подозрения. От друга страна, трябваше да бъде напълно сигурна, за да не заблуди Руни с невярна информация. Щеше да я арестува и да я прати на съд, без да му мигне окото. Вече беше приготвил досието с убитото момче. Лорийн знаеше, че не може да си позволи повече грешки. Твърде много бе грешила досега.

Глава 10

    На следващата сутрин стана рано и след като не можа да измисли какво да предприеме по-нататък, тръгна към „Стройна и във форма“.
    — Постоянно съм уморена — оплака се тя на Хектор.
    — Естествено — сви рамене той. — Години наред си унищожавала организма си и няма да се възстановиш изведнъж. Нищо не става за една нощ. Нужни са време и постоянство.
    Той обеща да й разработи подробна въглехидратна диета и напитка с високо съдържание на белтъци. Уговориха се да започнат програма от упражнения три пъти седмично. Натоварена с поредния пакет витамини, се върна вкъщи.
    — Бих започнала някакво лечение заедно с тебе, но имам непоносимост към хапчета — подхвърли Роузи.
    — Изглеждаш пълна с енергия, за какво ти е лечение — засмя се Лорийн. — Случайно да имаш фотоапарат?
    — От седем месеца е в заложната къща.
    — Може ли да го взема оттам?
    — Не знам къде ми е разписката, пък и няма да е съвсем евтино. Доста скъп модел е.
    След като порови из хартиите на бюрото, тя успя да намери разписката. Оказа се, че трябва да платят сто и петдесет долара. Дали не беше по-добре да купят някой евтин фотоапарат?
    — Има ли телеобектив?
    — Откъде да зная? Продаваше се в комплект с най-различни джаджи. Не съм го използвала досега.
    — Добре, иди да го вземеш. Ще те чакам. И вземи тези пари. Те са последните, които имам.
    Роузи тръгна неохотно, мърморейки, че я използват като пиколо.
    — Да не би да имаш нещо по-интересно за правене? — попита Лорийн.
    — Не, но за какво ти е притрябвал фотоапарат?
    — Ще правя снимки.


    Тя прерови телефонния указател, извади всички имена от списъка на Роузи и започна да звъни с въпроса, дали съответното лице не работи в автомобилен сервиз. След около час броят им бе намалял наполовина. Тя все още седеше до телефона, когато след два часа приятелката й се върна с фотоапарата.
    Оказа се професионална камера с няколко обектива и лазерна бленда за нощни снимки. Лорийн просия. Щеше да снима цяла нощ! Роузи я наблюдаваше с възторг как умело завива и отвива обективите, проверява визьора и другите аксесоари.
    — Откъде разбираш толкова от фотография? — попита плахо тя.
    — Това бе част от професията ми. При наблюдение на обекти работехме само с високотехнологични прибори. Изкарах и два-три курса.
    В този момент телефонът иззвъня.
    — Защо не си по улиците? — изръмжа Руни. — Какво правиш вкъщи?
    — Дай ми малко време, за Бога! Нали ти обещах, че щом се добера до нещо, веднага ще ти се обадя. Искам да се срещна с Фелоуз.
    — За какво ти е притрябвал Фелоуз?
    — Искам да поговоря с него. — Чуваше учестеното му дишане в слушалката. — Както кажеш, но…
    — Стой по-далеч от него! Дръж ме в течение. Имам нужда от сведения.
    Той затвори. Защо й трябваше да се среща с Фелоуз? Спомни си силната й полицейска интуиция. Може би е открила нещо, което той е пропуснал, или просто го будалкаше? В този момент Бийн му напомни, че втората смяна вече го чака за сутрешния брифинг.
    — Тръгвай, идвам след тебе — отвърна Руни.
    След малко двамата с Майкъл Берило влязоха в заседателната зала. Указанията се състояха в оглед и разпити из бардаците на наркоманите и травеститите.
    — Първостепенната задача на всеки от вас е да се добере до някакви контакти на Норман Хейстингс из тези среди. Хейстингс е главната ни връзка с убиеца, защото в схемата на убийствата той е най-нередовният.
    Разнесе се смях и Руни подсмръкна, за да прикрие усмивката си. После ги уведоми, че вече разполага с надежден информатор, който скоро ще предостави още сведения.
    — Кой е твоят информатор? — попита го Берило, след като останалите излязоха.
    — Проститутка. Арестувана е няколко пъти. Дължи ми една услуга. Има указания да разпита уличните момичета и сводниците. Някои от тях за нищо на света не биха проговорили пред нас, така че тя може да свърши добра работа.
    — И толкоз, така ли?
    Опита се да се измъкне с успешния пробив при разпита на госпожа Хейстингс.
    — Не е достатъчно, Бил. Разбери, че ме натискат отгоре. Викаха ме в общината. Кметът лично ме разпитва докъде сме я докарали с това дело. Трябва ми арест, и то в най-скоро време.
    Телефонът иззвъня и Берило вдигна слушалката. Той записа нещо на един лист и го подаде на Руни. „Днес са заловили Брендън Мърфи и под конвой го карат насам от другия край на щата.“ Думата „щат“ бе подчертана. Лицето на Берило потъмня.
    — Бикърстаф — каза той и затвори. — Поздравления, Бил! Хванали са главния ти заподозрян. Лошата новина е, че по-нататък възлагат случая на ФБР. Ще трябва да сдадеш разследването и целия материал на едно от техните момчета, Ед Бикърстаф. Познаваш ли го? Не ми харесва тази работа, но нямам друг избор. Няколко пъти ме питаха дали изобщо си способен да ръководиш следствените действия. Борих се за тебе, особено като имам предвид, че до пенсия ти остават няколко месеца. Ако не направиш нещо, може да те пенсионират и по-рано, отколкото си очаквал.
    Още щом влезе в кабинета си, Руни извади бутилка уиски, напълни чашата и я изпи на един дъх, после повтори дозата. Едва след третата чаша се отпусна и започна да обмисля спокойно положението. Какво бе пропуснал? Къде бе сгрешил? ФБР щяха да разнищят целия случай до най-малката подробност. Със сигурност щяха да го изхвърлят от играта, особено като се изясни, че Брендън Мърфи няма нищо общо с убийствата. Той се почеса по брадата. Това бе най-заплетеният случай в цялата му кариера и сякаш напук не бе стигнал до нищо. Трябваше да разчита, че Лорийн Пейдж ще успее да се добере до нещо съществено. Той вдигна телефона и отново набра номера й. От другата страна не отговориха.
    Двете седяха в колата пред входа на първия заподозрян от списъка, някой си Сидни Фийлд. По някое време той паркира пред дома си и докато заключваше колата, Роузи излезе и направо го запита дали той е господин Сам Фийлд. Човекът поклати отрицателно глава.
    — Провеждам пазарни проучвания, господин Фийлд. Работите ли с компютър?
    — Не — намръщено отвърна той.
    — Но все пак вие сте Сам Фийлд, нали?
    — Не. Името ми е Сидни Фийлд. Механик съм. Имате някаква грешка.
    Роузи тръгна, като кимна едва забележимо на Лорийн. Тя извади фотоапарата и направи две снимки.
    До края на вечерта успяха да проверят още шест адреса. Бяха изморени до смърт, а в списъка ги чакаха още две имена. Нито един от заподозрените не приличаше на този, когото търсеха.
    На следващата сутрин Лорийн позвъни на Руни.
    — Имам нужда от пари. Бил.
    — Първо ми дай информация.
    — В момента проучвам нещо. До довечера ще имам окончателни данни.
    — Ела, ще ти дам сто долара. Не забравяй, че ти плащам от джоба си. След четиридесет и осем часа напускам. ФБР поема случая.
    — Не искам да се срещаме в полицията.
    Той изпсува, но все пак склони да се видят до индианския ресторант.
    — Какво става? — Роузи бе чула целия разговор.
    — Нищо. Опитвам се да намеря малко пари. Работя за един мой стар колега и приятел.
    — Затова ли правим снимки? Колегата да не е онзи, когото видяхме пред галерията, капитан Руни? Само той се занимава с убийствата, нали?
    Лорийн бе подценила приятелката си. Без да отговори на въпросите й, тя я подкани да тръгват. Скоро щеше да се стъмни.


    Паркираха пред спретната редица от бунгала по Ашдън Роуд в околностите на Бевърли Хилс. Районът бе известен като квартал на хомосексуалистите. Гримирани и фризирани мъже вече се разхождаха нагоре-надолу по булеварда, събираха се на групи по ъглите. Някаква руса жена стъпи на един кашон, хвърли на земята отрупаната си с изкуствени цветя шапка и започна да танцува.
    От другата страна на улицата спря кола и Роузи приготви бележника си. Сърцето на Лорийн започна да бие лудо. Бе видяла шофьора. Не беше този, когото търсеха. Значи оставаше само един, ако нейната теория бе вярна. След няколко минути Роузи се върна усмихната до ушите.
    — Тази работа взе да ми харесва. По-приятна е от лепенето на пликове. Сега накъде?
    Последният адрес бе на другия край на града, в Бевърли Глен. С пронизително свистене Роузи направи рязък завой и потегли направо срещу движението.
    — Копелета! Аз имам предимство!
    Лорийн се хвана здраво за вратата, докато колата направи няколко маневри и пое по Булеварда на залеза.
    — Сигурна ли си, че това е пътят? Искам да ти напомня, че нататък живеят само филмови звезди.
    — Точно така. Посоката е вярна.
    Минаха покрай Бел Еър Гейтс и завиха наляво към Бевърли Глен. Пътят извиваше нагоре покрай хотел „Бел Еър“ и Роузи с блеснал поглед започна да описва зигзагообразни линии по пътя, за да види по-добре разкошните имения от двете страни.
    Спряха пред триетажна къща с висока ограда и предупредителни табели за зли кучета и високоволтови проводници по оградата. Входът представляваше масивна желязна решетка. Тук живееше Стивън Янклоу, последният от списъка. Роузи пресече улицата, звънна и се наведе към домофона. През решетките се виждаха два автомобила — един буик и един стар мерцедес.
    — Здравейте. Аз съм маркетингов анкетьор. Проучвам пазара на компютърни продукти. Искам да задам няколко въпроса на господин Майкъл Янклоу. Може ли да поговоря с него?
    От другата страна затвориха. Тя отново позвъни и повтори репликите, но още преди да свърши, телефонът отново бе затворен. Иззад къщата се появи градинарят и тръгна към нея.
    — Хей, здрасти! — замаха Роузи. — Може ли една минутка? Той не говореше добре английски и трябваше да повтори няколко пъти за какво е дошла.
    — Име му не Майкъл.
    — С компютри ли работи?
    — Не. Работи сервиз, голям сервиз. Ти май нещо сбърка. Махай се!
    Роузи се върна в колата.
    — Това май бе последният, а? — Тя разказа на Лорийн какво бе чула от градинаря и записа в бележника си регистрационните номера на колите.
    Чакаха повече от час. Видяха как градинарят си тръгна с един голям трактор. Вратите автоматично се затвориха след него и една грамадна немска овчарка започна да се разхожда от вътрешната страна на оградата.
    Лорийн реши да изпрати Роузи вкъщи, за да избегне срещата между нея и Руни. Каза й, че има важна работа с друг сътрудник, и че ще продължат наблюдението на следващата сутрин. Роузи я остави пред „Стройна и във форма“ и замина.
    След петнайсет минути пристигна Руни.
    — Разпитах доста проститутки — започна колебливо тя. — Дотук нищо, но скоро ще открия сводника на Холи. Той може да помогне. Имаш ли сведения за някакъв сервиз за стари коли в Санта Моника? — Тя му разказа, че едно от момичетата си спомняло за някакъв свой клиент, който отговарял на описанието и който носел бутонели с емблемата на сервиза. — Сега се опитвам да стесня диапазона от възможните заподозрени. Все пак това са петдесет служители. Не мога да свърша по-бързо. Правя снимки на всеки от тях, после ги показвам на момичетата с надеждата да разпознаят някого като свой клиент. Доста се изхарчих. Трябваше да наема кола, да купя фотоапарат, плащам и на една приятелка, която ми помага.
    Руни извади портфейла си.
    — Искам да говоря с психолога. Моля те, уреди ми среща.
    — Защо искаш да се видиш с него?
    — Искам просто да поговоря с него. — Лорийн прокара пръсти през косата си. — Знаеш, че бях добра при сглобяването на отделните парченца в пъзела. От анализа му оставам с впечатление, че това момче си знае работата.
    Той сгъна сто и петдесет долара и й ги подаде през масата.
    — Вземи. Искам снимките. Междувременно ще проуча мъжете, които работят в този сервиз. Може някой от тях вече да има досие при нас.
    — Направи го тихо, Бил. Ако човекът, когото търсиш, работи там и разбере, че го проучваш, ще го изпуснеш. — Тя сложи ръка на бравата. — Ще ти се обадя.
    — Ще говоря с Фелоуз. — Руни се колебаеше. — Можеш да се срещнеш с него, ако той се съгласи. Аз вече съм натикан в ъгъла. Трябва веднага да ме информираш за всичко, Лорийн, всичко, което може да свърши работа, без значение дали изглежда важно или не. Нали знаеш какви надменни копелета са онези от ФБР?
    Той дълго гледа след нея. Дългокрака, стегната, с тънка талия. Едно време всички момчета от отряда се бяха опитвали да я свалят, но тя не допусна никаква сцена с нито един от тях. Обръщаше всичко на шега и накрая им отрязваше квитанциите. Озлобени, те бяха направили живота й ад.
    — Имаш ли някакви оплаквания? — бе я попитал един ден Руни.
    — Никакви — тихо, но твърдо бе отвърнала Лорийн.
    Никога не се оплака, не „натопи“ никого от колегите си, дори и след като разбра, че спяха безплатно с проститутките. Бе толкова жилава, че никой не очакваше един ден да рухне и да се пропие. Той се запита колко ли дълго бе крила, че пие редовно. Някога се възхищаваше от упоритостта й. Беше изключително смела. В паметта му изплува една от най-напрегнатите им нощи. Извикаха го по сигнал в един от баровете в центъра на града. Някакъв отчаян мексиканец бе взел за заложница една от сервитьорките в собствения си бар и заплашваше да я заколи. Вече бе ранил с нож двама от посетителите. Всички бяха в истерия, а на улицата се събираше тълпа от зяпачи. Руни бе помолил за подкрепление, което пристигна под формата на патрулната двойка Лорийн Пейдж — Брайън Дъли. По това време Пейдж беше още новобранец. Дъли, дебеланко с щръкнало бирено шкембе, се заклати към Руни и заобяснява, че двамата се нуждаят от разяснения по случая. В този момент от бара се разнесе писък. Трябваше им примамка, която да отвлече вниманието на мексиканеца, за да го обезоръжат откъм гърба. „Няма начин“ — бе заявил Дъли. Руни тъкмо се канеше да му заповяда въпреки всичко да влезе вътре, когато Лорийн пристъпи напред.
    — Аз ще свърша работата. Не можем да оставим момичето нито секунда повече.
    Партньорът на Руни и самият Дъли заобиколиха сградата, за да влязат през задния вход. В този момент Лорийн отвори вратата на бара и пристъпи вътре. Полуделият барман стискаше за врата вцепенената жена с опрян в шията й нож. Бе успял да я пореже и по роклята й се стичаше кръв. От ужас тя се беше напикала. Устата й беше широко отворена, очите й щяха да изскочат от орбитите.
    Лорийн пристъпи с вдигнати ръце.
    — Сама съм, Роберто. Пусни я и дай да поговорим. Барманът блъсна момичето на пода и стъпи върху главата му.
    — Твърде късно — изхили се истерично той и вдигна ножа. — Вече е късно за разговори!
    Лорийн го гледаше право в очите и пристъпваше бавно към него. Мексиканецът нервно прехвърли ножа в лявата ръка и извади пистолет от колана си. Тя спря, без да сваля поглед от него и сякаш без да забелязва насочения към главата й пистолет.
    — Никога не е късно за разговори. Кажи ми какво е станало.
    — Изхвърлиха ме от квартирата и взеха децата ми. Те нямат право да постъпват така! Аз работя денонощно, плащам си данъците, те нямат право… Срещнах се с началниците и те ми казаха, че всичко ще се уреди и „никой не може да те изхвърли, Роберто“, но ето, изхвърлиха ме като…
    Руни стреля пръв, след него Дъли. Мозък и кръв изпръскаха лицето на Лорийн. Тялото на мексиканеца се свлече върху хълцащата от ужас сервитьорка.
    Изправиха я. Тя се хвана конвулсивно за Лорийн и не разреши да я отделят от нея дори и след като лекарят пристигна. Лорийн седна с нея в линейката и изчака действието на успокоителните таблетки.
    — Можеше да се мине и без убийство — пристъпи тя към Руни и Дъли, след като линейката потегли.
    — Той щеше да я заколи — вдигна ножа към лицето й Руни.
    — Ти, какво, оплакваш ли се?
    — Не — отвърна едва чуто тя. — Не се оплаквам.
    През целия път до дома си той мислеше за Лорийн и Лубрински. Бе сигурен, че между двамата е имало нещо. Бяха толкова близки. Заедно пиеха след дежурство. При мисълта за хубавия, тъмнокос офицер Руни почувства безкрайна тъга. Бе един от най-добрите полицаи, които бе срещал в кариерата си, от типа „самотник“, но без съмнение, истински мъж. Когато им съобщи, че двамата с Лорийн ще работят заедно като патрулна двойка, очакваше буря, а те станаха най-добрата двойка в участъка. Защо сега нямаше двама полицаи като тях да се хванат с разследването на убийствата на проститутките? Уви, такива като тях се срещат веднъж на сто години, помисли със съжаление капитанът. Лубрински и Лорийн — вода и масло, и все пак…


    След срещата с Руни Лорийн се отправи към квартала на хомосексуалистите. Седна в едно от кафенетата и започна да се оглежда за Нала и Диди, но те не се появяваха. Тя попита за Къртис и разбра, че обикновено посещавал едно от заведенията по-нататък по улицата.
    Барът тънеше в полумрак. Касетофонът гърмеше толкова силно, че беше невъзможно да се разговаря. Тук-там се мяркаха клиенти. Тя седна на бара и си поръча кока-кола.
    — Как си? — ухили се негърът, докато й подаваше чашата.
    — Отдавна не си се мяркала насам.
    — Търся Къртис.
    — Ей го къде играе с приятели — кимна барманът по посока на малката зала.
    Около билярдната масата стояха четирима мъже с шикозни костюми и ярки копринени вратовръзки. Щампованата коприна в стил „Мики Спилейн“ бе последният моден хит сред сводниците. Лорийн нямаше намерение да прекъсва играта, но Къртис вдигна поглед и я видя.
    — Мен ли чакаш, сладурано?
    — Ако имаш секунда време… — Тя се обърна и тръгна отново към барплота.
    — Коя е тази? — Къртис погледна въпросително останалите, докато натриваше с тебешир края на щеката, но те свиха рамене и продължиха играта.
    Лорийн си поръча втора кока-кола. На бара бяха седнали още няколко души. Силно изрусена дебелана, попрехвърлила четиридесетте, се опитваше да свали неопитен младок, който очевидно за първи път попадаше на подобно място. Кожената й пола, вдигната до хълбоците, пращеше по шевовете, а от деколтето й напираха огромните разголени гърди. Лорийн с насмешка наблюдаваше изпълнението на „програмата“. Всяко движение бе предназначено да подчертава и предлага обилните й прелести — бавно разтварящите се бедра, честото облизване на ярко начервените устни, дълбоките въздишки, разлюляващи огромната й гръд. Момчето се наведе към нея, сякаш бъдещето му зависеше от нейната дума, а погледът му стоеше като закован в разголеното деколте. Лорийн се усмихна в очакване на момента, когато проститутката ще назове цената, и не се излъга. Дебеланата докосна дискретно гърдите си с ръка и промълви нещо, след което се облегна на стола и зачака реакцията на своята жертва. Момчето плати сметката и я погледна в очакване. Тя гаврътна съдържанието на чашата си и хванати под ръка, те напуснаха кафенето. „Вероятно държи стая в някой от околните мотели“ — помисли Лорийн. Момчето очевидно бе ученик или студент, решен да сложи край на своята девственост. Е, сигурно не е предполагал, че ще бъде толкова просто, усмихна се след тях Лорийн.
    В този момент до нея се облакъти Къртис и си поръча бира.
    — Ти познаваш две мои приятелки, Нала и Диди — започна тя. — Не мога да ги открия на „стъргалото“.
    — Още е рано за тях. Кажи какво искаш.
    — Познавам Арт.
    — Искаш видео филмчета, така ли?
    — Може би.
    Къртис внезапно се премести съвсем близо до нея.
    — Значи така, познаваш Диди и Нала. — Той я събличаше с очи, докато накрая закова поглед в подножието на корема й. — Но всъщност не си като тях. Искаш ли да изкараш някой друг долар, ако случайно си закъсала?
    — Не. Искам само да се видя с тях, но не в апартамента им. Може да прекъсна някой сеанс.
    — Не мога да ти помогна, маце — засмя се той. — Техните сеанси не са по моята специалност.
    Лорийн също се усмихна. Къртис постепенно се отпускаше, а подозренията му към нея намаляваха от дума на дума. В този момент на входа се появи Елза, черна проститутка, с която тя се познаваше отдавна.
    — Хей, как си? — изпищя Елза и започна да я прегръща и целува. — Откога не сме се виждали! Ти май успя да се измъкнеш. Бейби, изглеждаш фантастично.
    Лорийн едва издържа ласките й. Къртис ги наблюдаваше с интерес, докато чернокожата разказваше колко добре си живеели някога двете. Тя прокара пръст по белега на лицето й.
    — Ах, ах, никога няма да забравя онази нощ!
    — Аз пък не мога да си я спомня — отвърна Лорийн. Барманът кимна на Къртис и му подаде слушалката. Докато той разговаряше по телефона, Елза се намести на стола му.
    — И тъй, как живееш, миличка? Мислех, че си умряла.
    — Не, жива съм. Искаш ли нещо за пиене?
    — Разбира се, щом искаш да почерпиш. Кола и бърбън.
    Те седнаха на една отдалечена от входа маса, но вниманието на Елза бе приковано към вратата, за да не изпусне евентуален клиент.
    — Познаваш ли Холи?
    — Да, мила, беше едно от момичетата на Къртис. Той много тежко го понесе.
    Лорийн се опита да разбере къде е бил районът на Холи, но Елза не можеше да си спомни добре. Всъщност малката нямала свой район, обясни тя. Останалите момичета я мразели, защото им отнемала клиентите, и тя ходела от едно място на друго. Къртис бил дребна риба, имал пет-шест момичета и не можел да се мери с останалите от бизнеса. Никой не искал неговия контингент. Е, имал и едно-две пиленца като Холи, неговото момиче, но вместо да ги пласира, той изглежда предпочитал сам да ги чука, поясни Елза и млъкна.
    — Ти не я ли видя в онази нощ, когато я убиха?
    — Не, аз бях в мотел „Лонг Даун“ по това време. Имам стая там. Опита се да измъкне повече информация за Холи, без да събуди подозренията на Елза, но единственото, което разбра, бе, че в онази нощ бизнесът не вървял, нямало много клиенти и всеки един бил хващан още щом се появи в района.
    — Нали знаеш, имаме и добри нощи, но понякога просто не върви и толкоз.
    — Да-а — промълви разбиращо Лорийн.
    В този момент негърката забеляза клиент и скочи след него.
    — Какво става, още ли искаш видеокасети? — Къртис бе приключил телефонния си разговор и стоеше зад нея. — Може и да ти намеря. Обади се след час-два. Сега имам работа.
    Барманът отново му даде знак, че го викат по телефона. Къртис въртеше бизнес с порно касети и наркотици из баровете. Той наистина беше дребна риба. Срещата с Лорийн го притесни. Ни за миг не бе повярвал, че търси касети.
    — Елза! — извика той и негърката тутакси дотърча до бара. — Кое беше русото маце?
    Тя погледна клиента, който я чакаше на масата.
    — Проститутка. Ловеше клиентите по баровете около плувния басейн. Някога е била… така де, истинска дама, обаче пратила всичко по дяволите. Викахме й Мързеливата Лорийн. Никога не се пускаше да си намери клиент. Чакаше да остане без пукната пара и тогава тръгваше с всеки, който й обещае къркане. Обикновено беше толкова пияна, че едва ли е разбирала дали я чукат или не. Невероятни мутри се въртяха около нея, но на нея не й пукаше, щом има пиене. — Елза се наведе към него и продължи шепнешком: — Мен ако питаш, стой далеч от нея.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Ами… казваха, че едно време била ченге.


    Лорийн се отби в още два бара и докато вървеше към третия, забеляза Нала да слиза от едно такси. Щом чу името си, тя се огледа озадачена и едва след няколко мига позна Лорийн.
    — Имаш ли време да пийнем нещо?
    — Не, закъснявам.
    — Как е Диди?
    — Още има проблеми с глезена, но не иска да чуе за лекар — сви рамене Нала. Двете тръгнаха надолу по тротоара. Лорийн успя да я склони да изпият по едно еспресо, но Нала бе нащрек през цялото време и погледът й не престана да шари по тротоара.
    — Искам да ми кажеш какво знаеш за нощта, в която убиха Холи. Една моя приятелка попаднала на някакъв гад, който доста я изплашил. Бил противен, с големи влажни бърни и очила без рамки. Приличал на новодошъл от Средните щати. Струва й се, че го е виждала същата нощ, когато Холи беше убита, и допуска, че той е убиецът. Както и да е, тя свършила работата и успяла да се измъкне от колата му.
    — Не съм виждала подобен тип през онази нощ. — Нала разбърка кафето си. — Но Диди може да го е мярнала. Видяла, че автомобилът приближава към нея, и тъкмо се канела да го хване, когато малката Холи я изпреварила и седнала преди нея в колата.
    — Почакай! Искаш да кажеш, че Диди е видяла как Холи се качва в колата му?
    — Да, бил бежов автомобил.
    — Казвала ли си това на някой друг?
    — От къде на къде?
    — Може да е бил убиецът на Холи.
    — Да, но може и да не е той. Беше доста рано, аз току-що бях застанала на ъгъла…
    Не искаше да изглежда прекалено настоятелна и смени темата, но Нала не прояви никакъв интерес към разговора.
    — Как мислиш, дали онзи тип всъщност не е бройкал Диди?
    — Боже, откъде да знам какво е искал? Защо ми задаващ тези въпроси?
    — Просто любопитство. — Лорийн запали цигара. — Диди ще работи ли тази нощ?
    Нала обясни, че приятелката й напоследък работела със свой редовен клиент в някакъв мотел, но понякога по малките часове идвала и тук.
    — Трябва да тръгвам — продължи тя. — Сега, когато останахме без Арт, трябва постоянно да работим. Нямаме пари. Бях решила да не ти проговоря, ако те срещна, заради Арт. Ти постъпи зле с него. Той е почтен човек и не го заслужаваше.
    — Стига. Нала! Той е уреждал на клиентите си чукане с малолетни. Видях снимките. На някои от тях видях и Холи.
    — Защо толкова се интересуваш от Холи? Какво ти пука за нея?
    — Убиха я. Мъчно ми е за нея.
    — Хм, и на мене ми е мъчно. Тука идваха всякакви ченгета. Щяха да ни провалят бизнеса! Някакво копеле им пошушнало, че при нас ще открият нещо. А снимки не сме правили от седмици, заради тебе! През цялото време, откакто те видях в галерията, се чудя къде съм те виждала преди. Диди твърди, че сме те виждали на събрание на алкохолиците. Както и да е. Искам да знаеш, че те смятаме за доста съмнителна и не искаме да имаме нищо общо с тебе. Стой далеч от нас!
    Тя излезе и Лорийн стана да плати, но когато тръгна към изхода, видя Къртис и Нала да разговарят пред кафето. Тя му посочи кафето, а той блъсна ръката й и надникна през прозореца. Изглежда, спореха за нещо. Лорийн бавно пристъпи към дъното на салона по посока на тоалетните. След секунда сводникът влезе и попита една от келнерките, дали не е виждала Лорийн.
    Тя седеше притихнала на тоалетната чиния, когато чу стъпките на Къртис. Той влезе, спря за миг и отвори съседното помещение. Лорийн очакваше всеки момент да отвори и нейната врата, но в този момент сервитьорката влезе и му каза веднага да напусне дамската тоалетна. Петнайсет минути по-късно Лорийн излезе и надникна в салона. Кътрис стоеше точно пред вратата на кафето, а друг изход нямаше. След секунда размисъл смело тръгна към него.
    Щом я видя, той се сепна и стисна ръката й над лакътя.
    — Ходиш наоколо и разпитваш за Холи. Искам да зная защо. Какво искаш да разбереш за моето момиче?
    По изражението му разбра, че няма намерение да я нарани. Той не беше уплашен, а само много разстроен.
    — Какво те засяга?
    — Тя беше мое момиче.
    — Нямам причини, просто ми беше симпатична. — Лорийн се дръпна и освободи ръката си.
    — Познаваше ли я? — Той понечи да тръгне.
    — Къртис, почакай! Да, познавах я бегло.
    — Не зная какво искаш, но те предупреждавам да стоиш далече оттук.
    — Може би работя за полицията. — Видя как той сви юмруци и разбра, че ако бяха сами, щеше да я удари. — Но не така, както си мислиш, Къртис. Е, хайде, нали знаеш, че и аз бях курва. Имам задача да открия каквото мога за нейния убиец. Те все още нямат никаква информация за него. Нима ти самият не искаш да го хванат? Беше толкова младичка и красива, наистина красива. Беше твоето момиче. Къртис.
    — Тя е мъртва. Край. Разкарай се!
    Той се обърна и Лорийн тръгна след него. Къртис зави по една пуста уличка и спря. Наоколо нямаше жива душа и безопасността й вече беше под въпрос.
    — Имаш много здрави нерви, маце. Разкарай се от мене!
    Тя стоеше на три крачки от него, за да избегне евентуален замах с юмрук, и все пак достатъчно близо. Сините й очи не се отделяха от неговите.
    — Плащат ми под тезгяха, за да науча нещо. Петдесет долара на ден. Единствената ми задача е да разбера дали някой не е видял лицето на човека, в чиято кола се е качила. Нищо друго не ме засяга. Помогни ми! Защо не искаш да ми помогнеш? Човече, нали Холи беше твое момиче?
    Той се облегна на стената и за нейно учудване избухна в сълзи.
    — Някой я взел от ъгъла на Диди и Нала. Тогава си я видял за последен път, нали? — Тя пристъпи още по-близо. Къртис кимна. — Защо в онази нощ е излязла да работи по пистата на транссексуалните? Спомни си дали за миг не си зърнал лицето на шофьора.
    — Нямаше къде да застане. — Той се изсекна и започна да бърше мокрото си лице с опакото на ръката. — Малко по-нагоре я бяха набили преди няколко дни. След боя, като обсъждахме какво да правим, тя поиска да слезе към другия ъгъл. Обещах Да й го уредя с момичетата. Така… не ми остана време да й кажа, че… ми е много скъпа.
    — Сега можеш да направиш нещо за нея, Къртис. Ако дочуеш нещо или познаваш някой, който може да даде сведения, ще ми се обадиш, нали?
    — Не работя за ченгета.
    — Аз не съм ченге.
    Тя го накара да запише телефонния й номер на дланта си. Къртис се подчини и бавно се отдалечи.
    Лорийн въздъхна, загледана след съкрушената фигура.
    „Стой! Полиция!“ — чу глас зад себе си. Пред нея вместо Къртис бягаше момчето. Жълтата лепенка се открояваше на фона на черното яке.
    „Стой! Полиция!“
    Той не спря, защото не беше чул предупреждението, а и нямаше защо да спира. Нали не носеше оръжие, а само един уокмен? Обля я пот. Гърлото й пресъхна, сякаш бе погълнала пясък. Тя се обърна и хукна в противоположната посока. Блъскаше се в минувачите, в спрените край тротоара коли. Единствената й мисъл бе да намери чаша водка. „Не! Недей! Ще ти мине, само не спирай! Не спирай, бягай, бягай!“
    „Ти застреля детето — нашепваше нечий глас. — То нямаше нищо общо с наркоманите. Е, какво трябва да направиш със себе си, пияна кучко? Каквото и да направиш, то умря. Ти изпразни цял пълнител в гърба му!“
    Едва когато почувства, че паниката я напуска, тя седна на бордюра, задъхана до задушаване от продължителното бягане. Знаеше какво е направила, но отказваше да го проумее. Никога нямаше да го проумее.
    — Как си? — над нея се беше навела Диди и я гледаше удивено. — Току-що профуча край мене, сякаш бягаше от привидение.
    — Бягам от бутилката.
    Диди се засмя разбиращо.
    — Дано вече да си по-добре. Е, аз тръгвам.
    — Почакай, искам да те попитам нещо. За Холи. Моля те, почакай!
    — Слушай, нищо не зная, нищо не съм видяла, нито чула! Даже не зная защо разговарям с теб. Заради тебе сега сме разорени, нямаме пукнат грош. Идваха ченгета и ни разпитваха. Оттогава не можем да хванем кьорав клиент.
    — Диди, аз не съм ченге, разбери! Бях някога, но толкова отдавна, че едва си спомням за това време. Години наред проституирах и пиех като смок. Впрочем ти знаеш. — Лорийн я хвана за ръката и усети тежкия златен пръстен. — Моля те, кажи ми кой взе Холи. Ти не може да не си видяла. Нала ми каза, че си го видяла.
    — Нищо не помня. Не си спомням дори какво съм правила през онази нощ. За мен всички нощи са еднакви.
    — Стига, Диди! През същата нощ си яла бой. Върнала си се насинена.
    — Може би. Значи Нала ти е казала?
    — Да, и Къртис. Те двамата искат да ми помогнат. Моля те, кажи ми само какво стана тогава.
    Диди разказа почти същата история, която вече бе чула от Нала — как колата се появила иззад завоя и спряла до нейния ъгъл, но Холи в последния момент я изпреварила и се мушнала вътре.
    — Значи той е искал да качи тебе или Нала, но не и Холи?
    — Както виждаш, имали сме късмет.
    — Затвори очи и се опитай да си представиш сцената. Рус ли беше или тъмнокос? Нямаше ли плешиво теме? Мисли за него.
    Диди се напрегна, но нищо не можа да си спомни.
    — Имаше ли очила? Устата му не беше ли голяма и сякаш мокра?
    — Да, да, точно така.
    — А не беше ли късо подстриган, русоляв?
    — Точно така.
    — Спирал ли е преди това в твоята територия?
    — Никога преди това не бях го виждала, а аз помня всеки, който има що-годе нормален вид.
    — Нали не повтаряш „да, да“ само защото аз ти подсказвам как е изглеждал? Наистина ли изглеждаше така?
    — Защо ще те лъжа? Наистина изглеждаше така, както ти го описваш. Доста отдавна беше, не мога да си спомня подробности. Виж какво, аз, както и всички от този квартал, познавахме Холи и искаме да забравим за тази лайняна история.
    — Ако си спомниш още нещо, ще ми се обадиш ли? Диди кимна и закуцука към своя ъгъл.


    Когато се прибра, намери бележка от Роузи, че Руни се е обаждал и че тя отива на събрание. Лорийн не го откри в полицията и позвъни на домашния му телефон. Бе по-груб от всякога.
    — Можеш да се видиш с Фелоуз. Той те очаква. А аз чакам най-после да ми доставиш материал.
    Лорийн хапна, изгълта шепа витамини и излезе.
    В същото време Роузи паркира пред дома на Янклоу и зачака. Нощта беше по-подходящо време за наблюдение заради естественото прикритие на мрака, повтори си за десети път тя и извади фотоапарата. После прочете няколко пъти инструкциите и направи няколко пробни снимки. След малко пред желязната ограда спря автомобил. Беше мерцедесът. С големи усилия жената сниши тялото си на седалката и надникна през стъклото.
    — Хайде, копеле, излизай! Искам да ти направя хубава снимка — прошепна за кураж тя.
    За съжаление шофьорът отвори вратата дистанционно и без даже да погледне в нейната посока, паркира в двора. Единственото, което виждаше, бе част от профила и отражението на светлината от очилата му. Тя щракна с апарата, излезе от колата и като пристъпваше предпазливо покрай оградата, без да го изпуска от очи, се опита да нагласи фотоапарата за нощни снимки. Обективът обаче не беше добре завит и докато го оправи, мъжът потъна в къщата.
    Роузи се върна в колата. Е, поне бе опитала, утеши се тя и завъртя ключа, но колата не запали. Опита пак, но моторът се закашля и отново млъкна. След още няколко напразни опита и порой от ругатни тя излезе и тръгна пеш.
    Пътят беше лошо осветен и Роузи се стараеше да върви точно по средата. Две коли я задминаха и нито една не спря, макар че тя енергично размахваше палец за стоп. До главния път оставаха още няколко километра. Краката я боляха, по гърба й се стичаха струйки пот. Фотоапаратът й тежеше и тя съжали, че не го бе оставила в багажника.
    Когато най-сетне стигна до главния път, вече беше забравила и за Янклоу, и за целия случай. Ставаше все по-хладно, беше и гладна. Тъкмо се канеше да пресече, когато чу зад гърба си шума на мотор. Роузи се обърна и видя мерцедеса точно пред себе си. Престори се, че насочва фотоапарата към огромния плакат „Карти на Холивуд“ и направи снимката точно когато светофарът светна зелено. Шофьорът обаче беше жена с дълга руса коса, тъмни очила и копринен шал, заметнат около шията. Преди автомобилът да изчезне, Роузи успя да направи още няколко снимки и тръгна към автобусната спирка.
    Тя слезе на Булеварда на залеза и позвъни, но Лорийн още не се беше върнала. Озадачена, реши да занесе веднага филма в някое денонощно студио и докато чака за снимките, да похапне нещо. Трябваше да се обади и в гаража, откъдето бяха взели колата, и да съобщи на собственика, че може да си я прибере от Бевърли Глен.
    Тя подаде филма на фотографа и седна пред студиото с купа малинов сладолед. Тъкмо бе преполовила купата, когато отново видя мерцедеса на Янклоу да се връща. Русата дама шофираше приведена над волана с кожени ръкавици и все още с тъмните очила. Роузи облиза показалеца си и в този момент се сети. Беше виждала това лице някъде. Но къде ли? Помнеше физиономии и винаги без затруднение нареждаше онези пъзели с лицата на холивудските звезди, защото ги разпознаваше само от един фрагмент — устните на Джули Ендрюз, очите на Голди Хоун, носът на Джейн Фонда… Тя се концентрира над характерното очертание на профила… Галерията! Разбира се, беше видяла тази жена в галерията, на онзи прием. Въодушевена, тя стана без да довърши сладоледа и влезе в студиото. Снимките бяха готови.
    Докато чакаше автобуса за Пасадена, разгледа фотографиите. Бяха лоши, но слава Богу, имаше няколко съвсем чисти. Вече минаваше десет часът, когато отвори вратата на апартамента и с разочарование откри, че Лорийн още не се е прибрала. Обезпокоена, тя нахрани котарака, нареди снимките на масата и започна внимателно да ги проучва. Профилът на русата жена беше някак си особен. Роузи вдигна снимката към светлината, повъртя я под различни ъгли и изведнъж разбра. Това не беше жена, а мъж! После сложи една до друга снимката на русокосата и снимката, на която мъжът с очилата влизаше с колата през желязната врата. Профилът му, макар и непълен, бе ясно очертан. Сравнението бе красноречиво. Русата жена и мъжът, когото те с Лорийн мислеха за Стивън Янклоу, бяха едно и също лице.

Глава 11

    Таксито спря пред Калифорнийския университет. Лорийн влезе и огледа пустото фоайе. Портиерът лъскаше пода и не й обърна внимание.
    — Извинете, имам среща с господин Фелоуз. Той изключи машината и помещението утихна.
    — Той не е тука. Срещата ви уговорена ли е?
    Тя кимна, но портиерът все пак погледна в книгата за посещения.
    — Не е в лабораторията. Мисля, че играе скуош на кортовете. Никой повече не й обърна внимание, докато вървеше към спортния комплекс. Край нея минаваха весели групи студенти, с бели екипи за тенис, нарамили ракети и сакове. От време на време избухваше заразителен младежки смях. Почти детските им загорели лица, блестящите зъби, лъскавите коси и слънчевите усмивки я караха да се чувства стара и мръсна.
    Професор Фелоуз играеше на шести корт с някой си Брад Торнбърн, както сочеше табелата за резервации на оградата. Звукът на черната топка напомняше гръмотевичен грохот. Лорийн приседна на края на реда и започна да наблюдава играта. Нито един от двамата не я забеляза.
    Тя се опита да отгатне кой от тях е Ендрю Фелоуз. Може би онзи, зачервеният като рак, който при всеки скок надаваше радостни възклицания. Надяваше се той да е човекът, с когото трябваше да разговаря, защото партньорът му бе смущаващо красив, може би най-привлекателният мъж, когото бе виждала от години. Той не викаше като червендалестия, а надаваше кратки, сподавени стонове, които мъжете обикновено издават, когато усещат приближаването на оргазма. „Да, да, да“, повтаряше той при всеки сполучлив удар и се усмихваше виновно, когато пропуснеше. Бе доста по-висок от Фелоуз, може би около метър и осемдесет и пет, прецени Лорийн. Най-красива обаче бе усмивката му и по-точно полуотворените му устни. Имаше великолепна фигура, дълги, мускулести крака, покрити едва-едва с тъмни косъмчета и тя веднага си представи гъстото окосмяване около гениталиите, както у всички тъмнокоси мъже. Късата му гъста коса бе полепнала по челото. И гърдите му сигурно бяха окосмени, тя почти ги виждаше през бялата тениска. Този мъж бе много различен от Фелоуз. Той постоянно подръпваше шортите си, докато размахваше ракетата напред-назад, като ту се навеждаше напред, щом другият заемаше поза за удар, ту изтриваше чело с лентата на китката си. Ръцете му бяха силни и големи. Тъмните вежди бяха изящно очертани, а очите… Той се обърна и погледна към нея. Бяха синьо-зелени.


    По-ниският я съзря и махна с ръка.
    — Вие ли сте Лорийн Пейдж? Ей сега идвам.
    Играта продължи още десет минути. Накрая Фелоуз извика нещо радостно, прегърна другия и по това тя предположи, че е спечелил гейма. Партньорът му избърса лицето и ръцете си с бяла кърпа, метна я на раменете си и напусна корта, без да погледне към нея. Фелоуз обаче се обърна широко усмихнат и извика, че ще я чака на рецепцията след пет минути.
    Остана на пейката още няколко минути. Бе шокирана от силата, с която Брад Торнбърн я привличаше. Не помнеше откога не бе пожелавала мъж. Неговата мъжественост я прободе като нож в слабините. Коремът я болеше от възбуда, бе обляна във влага, а коленете й омекваха при спомена за всяко негово движение. Лорийн остана на пейката без да помръдне, от страх, че ако стане и тръгне, може да се изправи срещу него. Събра цялата си воля, за да извика призрака на лейтенант Пейдж — онази Пейдж, която не даваше пет пари за който и да е мъж независимо от чувствата, които й вдъхва.
    Фелоуз се появи на рецепцията още по-зачервен отпреди, метнал през рамо сака си за скуош. Ризата му падаше свободно върху дънките, а на раменете си бе наметнал пуловер.
    — Съжалявам, че ви накарах да чакате, но капитан Руни не уточни кога ще дойдете.
    — Няма значение. — Тя хвърли бърз поглед зад него, без да знае дали иска или не иска да види Брад Торнбърн. Той не се появи. Фелоуз я хвана кавалерски за лакътя и я поведе към паркинга. Предложи да проведат обсъждането в неговия апартамент, тъй като по това време лабораторията му била вече затворена. Портиерът му подаде ключовете на колата. Докато пресичаха паркинга, край тях бавно мина спортна английска кола, модел MG. „Като на Сиси“ — спомни си Лорийн. Фелоуз махна с ръка за довиждане и разбрала по жеста му, че това е колата на Торнбърн, тя умишлено не погледна към нея. За да прикрие вълнението си, започна да благодари на професора за готовността да се срещнат. После седна в малката му японска кола, силно притиснала бедра, ядосана, че все още не може да потуши сексуалната възбуда. Кой ли беше този мъж, питаше се тя, който я накара отново да се почувства жена.
    — Направихте интересна игра — отбеляза с възможно най-безпристрастния си тон Лорийн.
    — Да, първата игра за тази година, в която успях да го победя. Той е мой стар приятел. Заедно следвахме в Харвард.
    — И той ли преподава тук?
    — Боже мой! Не преподава, богат е като Крез. Писател е, но същевременно притежава и автомобилен сервиз за стари модели в Санта Моника. Внася колите от чужбина, реставрира ги и след това ги продава с огромна печалба. Впрочем за Брад това не е бизнес, а по-скоро хоби. Сам притежава цял гараж с подобни луксозни модели. Започнал случайно, за да реставрира собствения си парк, постепенно започнал да търгува с тях и днес бизнесът му процъфтява. Всичко, до което този мъж се докосне, процъфтява. Притежава магическата способност на Мидас да превръща в злато всичко, до което се докосне, макар че от пръв поглед не му личи. Чаровен мъж. Съжалявам, че не остана време да ви запозная с него. Впрочем и вие сигурно не сте дошли дотук само за да се запознаете с мой приятел от студентските години, нали госпожице Пейдж?
    Фелоуз продължи да бърбори за тенденциите в търговията с недвижими имоти и как Неговите загубили стойността си. Говореше маловажни неща, без да спре, докато се опитваше да отгатне какво бе стреснало Лорийн. Виждаше, че е напрегната и разсеяна. Дали не се притесняваше, че непознат мъж я води у дома си? Едва ли, каза си професорът, нямаше вид на жена, неумееща да се грижи за себе си, особено след всичко, което Руни му бе разказал за нея. Сякаш прочела мислите му, тя го запита какво му е разказал капитанът за нея.
    — Че сте били лейтенант, и при това много добър.
    Тя се засмя и на него му се стори, че в приятния гърлен звук има нещо повече от смях.
    — И само това ли?
    — Да, намекна, че сте забъркали голяма каша, но не се впусна в подробности.
    — И какво каза все пак?
    — Спомена нещо за проблеми с алкохола. — Той зави по Мармън Авеню и сви по една алея, в дъното на която се намираше неговият дом.
    Къщата бе спретната и чиста като самия Фелоуз. По-голяма част от градината бе заета от басейн. Лорийн изчисти наум, че имотът струва не по-малко от милион и четвърт.
    Той отвори вратата на градината и тръгна след нея. В този момент на прага на къщата застана приятна възпълна жена и им махна с ръка.
    — Дили, това е Лорийн Пейдж. Работи по случая, за който ти разказах.
    Вътрешността на къщата отразяваше щедрата личност на Дилисандра, която глезено наричаха Дили — просторен интериор, с удобни мебели, без следа от показност и снобизъм. Ниските светли дивани, разположени в дневната, приканваха госта да се разположи удобно. Сред тях бяха пръснати масивни марокански масички за кафе, а аплиците и абажурите създаваха красиви светлинни петна върху ярките живописни платна. Една от картините, разположена над каменната камина, привличаше погледа. Бе портрет на гол, облегнат на колона мъж, с впечатляващо голям пенис. Където и да седнеше, вниманието на госта неизбежно биваше привлечено от платното.
    Докато приготвяше бутилката с вино, Дили изреждаше получените през деня телефонни обаждания. Фелоуз се извини и тръгна към кабинета си, за да прослуша съобщенията на телефонния секретар.
    Вечерята бе проста — салата и пържоли, но сервирана красиво. Лорийн се отпусна и с наслада следеше приятния разговор. По някое време Дили заговори за Брад Торнбърн.
    — Това е мъж, с когото бих тръгнала накрай света — обърна се тя към Лорийн. — Картината над камината е негов портрет. Не си прилича много, защото отказа да ми позира и не успях да довърша главата, но всичко останало съм уловила както трябва. Е, Анди казва, че твърде оптимистично съм представила гениталната му област, но в интерес на истината нищо не съм преувеличила. Нарисувах това, което виждах, и в интерес на истината понякога четката трепереше в ръцете ми — засмя се тя.
    Усмихнат, Фелоуз гледаше с обожание жена си. В погледа му нямаше и следа от ревност или раздразнение.
    — Запознавах го с цяла армия момичета. Всичките полудяваха по него, но той се оказа наистина много придирчиво момче.
    — Той внезапно стана и закачливо разроши косата на жена си.
    — Все пак госпожица Пейдж не е дошла, за да обсъжда Брад Торнбърн. Ще донесеш ли кафето в кабинета?
    — Разбира се. Как го пиете, Лорийн?
    — Черно и с мед, ако ви се намира.
    — Знаех си, че тъкмо така обичате кафето. Черно кафе с мед най-добре подхожда на прямотата ви.
    — Не му обръщайте внимание — шеговито намусена подметна Дили. Този израз е негов стар номер. Някога с подобни забележки хвърляше във възторг всички наши гости, а сега просто тренира, за да не загуби формата си.
    Стените на кабинета бяха покрити с лавици книги и фотографии, повечето от които бяха снимки на Брад Торнбърн. Широкото бюро бе отрупано с книги и печатни материали. Лорийн мина край коженото кресло и се загледа в една от снимките, представяща домакина и Торнбърн на риболов. Фелоуз стоеше зад нея.
    — Къде живее той?
    — Горе, в Каньона. Там има семейна къща. Впрочем неговите семейни къщи са пръснати по всички краища на света, но тази си е избрал като един вид база, където прекарва по-голяма част от времето. Получил е доста странно възпитание. Баща му оставил майка му, когато Брад още прохождал, после се женил не зная колко пъти още.
    — Значи е единствено дете?
    — Мисля, че има по-голям брат, но Брад получил наследството.
    Дили остави кафето и им пожела лека нощ. Лорийн усещаше безкрайна симпатия към семейство Фелоуз. Той беше човек, на когото можеше да се довери, на когото искаше да се довери. Бе почтен, открит, честен, без задни мисли.
    Професорът накратко очерта своята роля в разследването. Тя го слушаше внимателно, макар че знаеше повечето от нещата, само заради чувството на спокойствие и сигурност, което гласът му й вдъхваше.
    — Разбрах, че в случая с Норман Хейстингс нещата са се придвижили малко по-напред. Той има хомосексуални наклонности. Бях казал на Руни, че очаквам около Хейстингс да се появят нови факти. Интересно, нали? — завърши той, с което елегантно пренесе топката в нейната половина.
    — Да, действително.
    — Искали сте да ме видите. Защо?
    — За да разбера дали не знаете нещо повече.
    — Смятате, че зная повече?
    — Не зная.
    — Мисля, че знаете.
    Погледите им се срещнаха и Лорийн първа сведе очи.
    — Какво го кара да убива?
    — Лорийн, никой не може да каже защо един мъж убива, освен когато е войник в сражение или под действието на непоносимо емоционално напрежение. — Той се облегна в креслото. — Аз не вярвам, че човек е способен да убива просто така. Винаги има причина, която го подтиква към това.
    — Каква причина има нашият убиец?
    — Не зная. Липсва ми спойката, обединяващият елемент. Не всички са стари, грозни проститутки. Една от жертвите е мъж, който обича да се облича като жена, а другата е седемнайсетгодишно миловидно момиче.
    — То е попаднало в колата му по погрешка.
    — Какво искате да кажете?
    Лорийн му разказа чутото от Нала и Диди. Фелоуз се намръщи.
    — Казвате, че нашият убиец всъщност е искал да вземе една от вашите приятелки. Тя руса ли е?
    — Изрусена. Казва, че шофьорът спрял пред нея, но Холи се настанила в колата му. Струва ми се, че Хейстингс е познавал убиеца. Той е или хомосексуален, или травестит.
    — Защо мислите така?
    — Защото очевидно мрази жени на неговата възраст. Струва ми се, че мрази жената, в която самият се превръща, или иска да се превърне, когато се облича в женски дрехи.
    — Каква е връзката с убийството на Хейстингс? — Той затвори очи и облегна глава на креслото.
    — Познавали са се. Може би Хейстингс го е подозирал, или го е заплашил, че ще съобщи в полицията.
    Фелоуз подръпна едното си ухо.
    — Има едно лице, което може да даде ключа към загадката — жената, която той се е опитал да убие на паркинга. Боя се, че полицията не осъзнава напълно важността на тази свидетелка. Тя го е видяла, разговаряла е с него, усетила е миризмата му. Той се е нахвърлил върху нея с чука и според показанията на семейството тя е излязла от колата обляна в кръв. Описанието на жената, дадено и от семейството, и от шофьора на таксито, е едно и също — груба, жилава, с липсващ преден зъб, кльощава, с рядка руса коса.
    Сърцето на Лорийн биеше до пръсване.
    — Не мисля, че е била уличница — продължи професорът. — Поне не като останалите. Тази е била по-различна — образована, достатъчно добре информирана, за да… — Той я погледна право в очите. — Четохте ли записа на телефонното обаждане? Ясно, кратко и изчерпателно описание на убиец. Казах на Руни, че е действала почти като професионалист. Сякаш някога е работила в полицията.
    Лорийн се изкашля. Фелоуз се оказа невероятно добър психолог.
    — Съгласна съм, но не мисля, че ще я открият.
    — Ако не я открият, значи не я търсят — сви рамене той. — Тя е тук, в града.
    — Защо мислите така?
    — Защото не е поискала да каже името си. Иска да остане анонимна.
    — Това още не означава, че не е могла да вземе първия автобус и да замине за друг град. Само фактът, че не е казала името си, не означава нищо.
    — Тя иска полицията да го залови! Ако пътуваше от място на място, нямаше изобщо да се обади в полицията. Мисля, че и досега живее в този град.
    — Мислите ли, че той ще извърши ново убийство?
    — Разбира се, веднага щом изпадне в това настроение. Предполагам, че в момента изпитва задоволство от безсилието на полицията. Дори и пресата утихна. — Той направи пауза и след малко продължи: — Убийствата са неговият сексуален живот, неговият акт. Причината е свързана със собствената му сексуалност. Той не може да получи удоволствие от мастурбация, а вероятно е напълно импотентен. Неговата мъжественост е деформирана, извратена. Той е едновременно и мъж, и жена, но убива в качеството си на мъж. Ние обаче знаем това благодарение на анонимната свидетелка. Така че не търсим мъж, който се преоблича като жена и след това излиза и убива. Не, ние търсим мъж, който има потребност да убива системно. Съгласен съм с вас, че с тези убийства той иска да убие жената в себе си. — Фелоуз седна върху облегалката на креслото и започна да поклаща крака си. — Руни ми каза, че сте убили дете. Били сте пияна по време на дежурство.
    Думите му я прободоха като нож. Притесняваше я и начинът, по който той я наблюдаваше, докато й задаваше въпроса.
    — Спомняте ли си какво изпитахте в момента на това убийство?
    — Трябваше да застрелям много хора по силата на своя дълг. Не съм забравила нито един от тях.
    — Не отговорихте на въпроса ми. Попитах помните ли какво изпитахте, когато убихте онова дете.
    — Да — промълви тя, — помня.
    Той я наблюдаваше напрегнато. Знаеше, че лъже, но бе изумен от самообладанието, с което издържа погледа му, без да мигне.
    — Били сте отровена от алкохола.
    — Да.
    — И все пак помните.
    Тя сведе поглед и Фелоуз разбра, че самообладанието й е почти изчерпано. Лорийн стана и подръпна полата си.
    — Не е нещо, което може да се забрави, професоре.
    — Защо?
    — Много ясно защо. Момчето бе невинно, а аз — пияна.
    — И въпреки че сте били пияна, вие помните. Както сама казвате, такова нещо не се забравя. Какво конкретно не забравяте?
    Лорийн въздъхна и запали цигара.
    — Не виждам какъв е смисълът на този разговор. — Вдъхна дълбоко дима, издиша бавно и понечи да дръпне втори път, когато изведнъж бързо започна да описва черното яке, лепенката на Супермена, как детето полетяло и паднало на асфалта с прострени напред ръце и как дългата му коса се разпиляла, как тялото се свило и потръпнало в предсмъртна конвулсия, преди да застине. В гласа й нямаше и следа от вълнение. Веднъж започнала, Лорийн не можеше да спре и продължи с това как Руни й заповядал да се прибере в колата, как минал пред нея, навел се над трупа и как после разгърнал мръсната си носна кърпа, за да й покаже уокмена, в който касетата още се въртяла, как в крайна сметка хлапето било невъоръжено, а тя изстреляла в него шест патрона. После внезапно млъкна. Фелоуз бе очаквал, че ще рухне в креслото, обляна в сълзи.
    — Какво стана после? — тихо запита той. Тази жена му ставаше все по-интересна.
    Лорийн смачка недопушената цигара, ядосана, че той отклонява разговора към нейния личен живот.
    — Бях разярена, отвратена от себе си, отчаяна, загубена и единственото, което исках, бе да забравя.
    — Как успяхте да го забравихте?
    — С алкохол.
    — Алкохолът даде ли ви желаната забрава?
    — Да. Зная, че би трябвало да отговоря отрицателно. Очаквате да кажа, че въпреки пиянството картината е била винаги пред очите ми и винаги ще бъде. Съжалявам, но трябва да ви разочаровам. Аз изобщо не мисля за това.
    — Но вие сте пиели и преди това. — Професорът вдигна едно преспапие от бюрото си и взе да си играе с него. — Какво ви направи зависима от алкохола?
    — Имала съм предразположение. Майка ми беше алкохоличка. Казват, че се предава по наследство.
    — Защо започнахте да пиете, Лорийн?
    — Отпускаше ме. Чувствах се по-сигурна и самоуверена. Не мислех и не чувствах. Ако нямате нищо против, предпочитам да поговорим за проблема, заради който дойдох.
    — Какво не е трябвало да чувствате? — Той я погледна в очите със загриженост и съчувствие. — Извинете, нямам желание да си пъхам носа в живота ви.
    — Защо не? Заповядайте! — засмя се тя.
    Фелоуз нежно докосна бузата й.
    — Вие сте умна и силна жена, може би най-силната, която съм срещат. Не искам да се ровя в личния ви живот, а да ви накарам да мислите и чувствате като него. Да го разберете. Както вие сте изпитвали остра необходимост от още една чаша, така и той изпитва нужда да убие още веднъж. Той е изтерзан, измъчен и деформиран от нещо, което някога е преживял, и единственият начин да продължи да живее в обществото като привидно нормален човек е този. Когато всепоглъщащата болка го сграбчи, той започва да се бори с нея, подтиска я, докато в един момент вече не може да я потуши и я освобождава от себе си, като нанася върху главата на жертвата си смъртоносните удари с чук. Едва след това освобождаване се чувства облекчен, успокоява се и възвръща своята нормалност. — Фелоуз крачеше край своите рафтове с книги, всичките до една посветени на серийните убийства. Плъзна пръст по средната редица. — Изследвал съм под лупа синдрома на гнева във всички тези случаи. Той изригва под формата на остра нужда да причиняваш болка, да рушиш, да нараняваш. Понякога гневът е сексуален. Страдащият изпитва блажена наслада, когато дебне, наднича, наблюдава какво прави една любовна двойка. Много от тези хора събират изрезките от вестници, известяващи за извършените от тях престъпления, и злорадстват. Съзнанието, че са достатъчно интелигентни, за да се изплъзнат от преследването и да оставят полицията с празни ръце, стимулира насладата от престъпленията им. Когато поредният пристъп отмине, те отново се интегрират в обществото и стават нормални бащи, съпрузи, колеги. Тайната им е като обичана любовница, над която те бдят, която хранят, защитават, управляват, докато болката не удари отново. Това е ужасяващ, непрекъсваем порочен кръг, който може да бъде разрушен единствено със залавянето на убиеца.
    Лорийн постави цигарите и запалката в чантата си.
    — Трябва да тръгвам. Бихте ли ми поръчали такси.
    Фелоуз вдигна слушалката и докато набираше номера с привидна съсредоточеност, сякаш между другото я попита защо, ако наистина иска да помогне на следствието, все още не признава, че тя е именно жената, която убиецът е нападнал на паркинга.
    — Защото, професор Фелоуз, аз не съм тази жена.
    Той поръча таксито и се обърна към нея с ръце в джобовете.
    — Зная, че сте били проститутка. Зная, че адресът, който току-що ми казахте, за да ви поръчам кола, се намира много близо до мястото, където таксито е оставило ранената. После сте позвънили в полицията. Вие сте бивш полицай и вие сте дали онова професионално описание на убиеца. Единственото, което не разбирам, е защо лъжете.
    — Не лъжа.
    — Той каза, че сте един от най-добрите професионалисти, с които някога е работил.
    Лорийн измънка, че Руни има голяма уста, но за личния й живот, след като напуснала полицията не знае нищо. Това като че ли за миг ядоса Фелоуз. Той се пресегна, отвори една от папките на бюрото си и извади от нея полицейското й досие.
    — Мисля, че тук има доста сведения.
    — Руни е обикновено копеле! — Тя прехапа устни и отново седна в дълбокото кожено кресло. — Той знае ли?
    — Не. Не бях сигурен, докато не ви срещнах. Намирате се в много рискована позиция, драга моя.
    — Как разбрахте?
    — Реших да хвърля празно, за да хвана пълно — засмя се той. — С налучкване.
    Тя отметна глава назад и се разсмя със своя гърлен, кадифен смях.
    — Всичко в описанието съвпада — висока, руса, няма го само извадения зъб — засмя се и Фелоуз.
    — Направих си коронка.
    Той седна на облегалката на креслото й.
    — Не виждам защо Руни трябва да знае, освен ако не криете нещо важно.
    Лорийн хвана ръката му и го погледна.
    — Не крия нищо, професоре. Чудя се къде ще си намеря работа за петдесет долара на ден, след като отстранят Руни от този случай. Не зная кой друг, освен него, би доверил на мен подобна професионална задача.
    — Защото са глупаци. Искате да кажете, че ФБР ще поеме случая, така ли?
    — Да, след два дни. Имате ли някакво становище за датите, на които са извършени убийствата?
    — Съмнявам се, че има някаква зависимост. Той убива, когато усети импулс за това, независимо от датата. — Професорът свъси вежди и въздъхна. — Съжалявам, че не можах да ви бъда полезен с повече информация. Ще прегледам отново целия материал и ако открия нещо допълнително, веднага ще ви се обадя. Надявам се, че и вие ще се обадите, ако попаднете на нещо съществено. За мен този случай е много интересен. Иначе не бих посветил на него толкова време, при това без петдесет долара на ден.
    На вратата се позвъни. Фелоуз я изпрати до таксито.
    — Платено е, така че не се безпокойте за цената. Ако имате нужда от мен, моля да ми телефонирате.
    Тя се усмихна за довиждане. Фелоуз остана на прага докато таксито изчезна зад завоя. После се върна в кабинета и взе пълния пепелник. „Петнайсет цигари“, преброи той фасовете, преди да ги изхвърли, после оправи възглавниците на креслото и се качи в спалнята.
    Дили вече спеше, прегърнала с две ръце възглавницата си, и се размърда едва-едва, когато съпругът й се пъхна под завивките. Той загаси нощната лампа и скръсти ръце под главата си. Мисълта за Лорийн Пейдж не го напускаше. Привличаха го нейната арогантност и прямота. И тази дълбоко спотаявана и дълго напластявана мъка, която, ако психологията е вярна наука, мислеше професорът, много скоро трябваше да избухне.

Глава 12

    Лорийн помоли шофьора да я откара до Бевърли Глен. Бе готова да плати допълнителния маршрут, колкото и да й струваше. Докато стигнат до дома на Янклоу, вече съжаляваше, че бе тръгнала нататък без определена цел. Трябваше първо да попита Фелоуз, дали го познава и дали между Янклоу и Торнбърн има някаква връзка.
    Тя застана на няколко крачки от желязната врата. Задрямалата на метър от оградата овчарка веднага я усети и започна да ръмжи. Нищо не подсказваше, че преди това на пост пред къщата е била и Роузи.
    Домът тънеше в мрак. Щорите на първия етаж бяха спуснати, липсваха и двете коли, обикновено паркирани на пътеката. Навсякъде цареше зловещо спокойствие. Лорийн пристъпи съвсем близо до оградата и без да иска задейства сигналната инсталация. Внезапно ярка светлина заля цялата къща, пътеката и градината. Уплашена, тя забърза към таксито и в този момент чу зад себе си мъжки глас:
    — Бруно пак е включил сигналната уредба. Бруно!
    На прага се появи Брад Торнбърн, облечен с шорти и джапанки. Кучето се втурна към него. Той го почеса по врата и огледа дали все пак някой не е проникнал в градината.
    — Ти май пак си стреснал някой любопитен, Бруно — шеговито вметна. — Браво, добро момче!
    Лорийн рязко се обърна, но в този момент шофьорът натисна клаксона.
    — Ако ще се бавите тук, аз няма да мога да ви изчакам. Имам друг адрес.
    Тя вече влизаше в колата, когато Брад Торнбърн застана на входната врата и огледа пътя.
    — Хей, не ви ли видях днес в колежа? — извика той.
    — Извинете, на мен ли говорите? — невинно отвърна тя.
    — Да, на вас. Струва ми се, че днес ви видях на корта, докато играех с Ендрю Фелоуз.
    — Какво съвпадение! — усмихна се тя.
    — Проблем ли имате?
    — А. не съвсем. — Пристъпи към оградата. — Трябва да се отбия у една приятелка, която живее в този район, на номер триста и осемдесет, доколкото си спомням.
    — Ако искате да й се обадите, може да ползвате моя телефон.
    — Ей сега се връщам — подвикна тя на шофьора, който кимна намусено и се извърна. — Шофьорът е уморен до смърт от това обикаляне из Бевърли Глен. Не мога да намеря адреса, а не ми се искаше да звъня по звънците, особено при всичките охранителни уредби в квартала.
    Торнбърн притвори вратата, хвана кучето и отново я отвори.
    — Бруно все още не може да разпознава „добрите“ от „лошите“ — засмя се той. — Още е малко кутре. Заповядайте…
    Дъхът й секна при вида на просторното преддверие. Скъпите барокови мебели се допълваха от масивни полилеи и огледала с позлатени рамки. Благодарение на внушителните размери на помещението тежката мебелировка не действаше потискащо. То бе толкова огромно, че спокойно можеше да послужи за паркинг на дузина автомобили.
    — Телефонът е на масичката зад арката. Аз съм Брад Торнбърн.
    — Лорийн Пейдж.
    Тя се отправи към красивия свод. Стаята тънеше в полумрак. Ниските бели кресла подчертаваха красотата на разноцветен букет върху малка стъклена масичка. Опита се да пресметне цената на цветята. Бяха от онези, екзотичните, които могат да се видят само на страниците на луксозните списания. На стените висяха големи картини в тежки рамки. Белият телефон бе най-малкият предмет в помещението. Набра номера на Роузи.
    — Здравей, аз съм.
    Приятелката й я заля с порой от думи, чийто смисъл бе, че е разтревожена и тъкмо смятала да се обади на Джейк, за да тръгнат да я търсят из града.
    — Извинявай, загубих се. Идвам ей сега.
    Роузи се опита да спомене за снимките, но в този момент Лорийн чу шляпането на джапанките по мраморния под и прекъсна разговора.
    — Сега не мога да обсъждам това. Таксито ме чака навън. Довиждане.
    — Искате ли нещо за пиене? — Брад бе наметнал върху шортите си широк бял халат.
    — О, не, трябва да тръгвам. Благодаря. — Тя почувства, че се изчервява, и сведе поглед.
    — У Ендрю ли бяхте тази вечер?
    — Да, вечеряхме заедно у тях.
    — Предлагах на Дили пари — усмихна се той, — за да свали онази картина. Зная, че сте я видели, защото не смеете да ме погледнете.
    Лорийн изобщо не мислеше за картината, макар че той правилно бе забелязал. Наистина не смееше да го погледне, за да не издаде вълнението си. Двамата тръгнаха към изхода, но още не бяха достигнали прага, когато видяха как таксито потегли и изчезна.
    — Е, няма ли да промените решението си, след като останахте без транспорт?
    — Не, благодаря. Бихте ли поръчали друго такси?
    — Не можете ли да карате кола?
    — Мога, но доскоро пиех доста здраво. Оказа се, че тези две умения не се понасят. Сега нито пия, нито шофирам.
    — Елате да поседнем. — Той я прихвана под лакътя. — Ще ви приготвя кафе, чай или нещо газирано.
    Брад я въведе в кухнята и Лорийн отново се почувства като героиня от холивудски филм. Отвсякъде бе обградена с разнообразни достижения на домакинската техника, някои от които й бяха напълно непознати. Той наля чаша вода с лед и докато отиваше към окачения на стената телефон, попита с какво се занимава. Тя без колебание отвърна, че работи почасово в една картинна галерия.
    — Коя? Може би съм я чувал?
    — Едва ли. Не е от най-известните.
    Лорийн се опитваше да се съсредоточи, за да получи колкото е възможно по-изчерпателна информация. Нужно бе да се отпусне, а не да се държи като скована от притеснение гимназистка. Намираше се в дома на Янклоу в края на краищата, а това предоставяше на разследването твърде големи възможности, за да ги пропилее с лека ръка. Брад Торнбърн бе наистина очарователен мъж, но в момента трябваше да забрави за него. Както бе казала Дили, той имаше много жени, все млади и красиви и едва ли би проявил интерес към нея. Но защо, освен ако вече не беше напълно откачила, защо все пак й се струваше, че… той й подава сигнал, че я харесва? Тя скришом го погледна, но в този момент той се обърна и улови погледа й. Не се усмихна, но щом очите им се срещнаха, отново се обърна към телефона и набра номера.
    — Таксито ще бъде тук след около петнайсет минути.
    — Благодаря. — Реши най-после да започне онова, заради което бе дошла тук. — Имате прекрасен дом. Сам ли живеете?
    — Не, с брат ми. Искате ли да ви покажа къщата?
    Той я развеждаше от една стая в друга с кавалерски жестове. Явно неговият собствен дом му беше напълно безинтересен и, забелязвайки това, Лорийн хвърляше кратък поглед на помещенията и преминаваше по-нататък, без да обели дума. Едва на втория етаж неговата мълчаливост започна да я притеснява. Той отвори вратата на една стая, като леко докосна лакътя й. От тавана до пода се спускаше бяла, богато надиплена завеса от коприна, в която Барбара Стануик с удоволствие би се увила. Липсваха свежият вкус и елегантност, характерни за останалите стаи.
    — Тази стая е по-различна от другите — забеляза тя и пристъпи напред.
    — Това е стаята на майка ми. Харесваше я в този вид. Тоалетката бе отрупана с фотографии в сребърни рамки. В средата бе поставена снимка на изумително красива, платиненоруса жена с изящни класически черти.
    — Това е майка ми.
    — Красива е!
    — Да, по-скоро беше. Сега се е превърнала в нещо подобно на гипсова маска. Променена е до неузнаваемост. Не можа да се примири със следите на времето. Вместо да посрещне годините изискано и с чувство за хумор, тя предпочете да замрази всяка от чертите си с операции. А това е баща ми. Според мен единствената причина да запази тази снимка е, че тя самата изглежда много добре на нея. Баща ми почина преди много години.
    Лорийн вдигна една от по-малките снимки.
    — Това е брат ми — обясни Брад. — Той всъщност ми е полубрат. Аз съм бил на четири години, когато той е бил на дванайсет. Имаме различни бащи.
    В този момент отвън се чу шумът на мотор и някой паркира пред къщата. Брад остави снимката и погледна през прозореца.
    — Да не е моето такси?
    — О, не. Щяха да се обадят по телефона. Прислугата идва на работа. Той припряно тръгна към вратата и направи знак да го последва, макар че с присъщото си кавалерство я изчака да излезе, преди да затвори вратата. Лорийн тръгна към стълбите.
    — Не, елате в моя кабинет. — Хвана я под лакътя и я поведе край парапета. Минаха през още един голям свод и спряха пред вратата на кабинета му. — Влезте и ме изчакайте. Ще дойда след малко.
    Той мина по обратния път и се наведе над парапета.
    — Не включвай алармата — каза на някого. — Чакам такси.
    — Ще излизаш ли? — попита някой.
    Лорийн спря и се заслуша. Гласът бе мъжки, но по мраморния под се разнесе потракването на дамски токчета.
    — Имам гости, които тръгват всеки момент, така че стой долу — обясни Брад.
    Токчетата продължиха някъде наляво, чу се затварянето на врата и всичко утихна. Той я покани с жест да влезе в това, което наричаше свой кабинет и което представляваше съвкупност от прозорци и огромна библиотека.
    — Какви книги пишете? — Тя разглеждаше свръхмодерния компютър и отрупаното с ръкописи бюро.
    — Искате да кажете, какви се опитвам да пиша! Все още не съм довършил ни една. — Брад затвори плътно вратата след себе си и се намръщи. Стъпките приближаваха по стълбата, но след няколко секунди продължиха нагоре към следващия етаж и влязоха в стаята над кабинета. Той въздъхна с облекчение, пристъпи към нея и вдигна една от фотографиите, представяща красива кола отпреди двайсетина години.
    — Имам колекция от стари автомобили.
    — Тук ли ги съхранявате?
    — Не, имам сервиз с гараж. Купих го за собствените си коли и наех механик, за да ги поддържа. Оказа се обаче, че всеки ден идваше някой с кола подобна на моите и питаше дали бих имал нещо против, ако моят механик поправи и неговата, откъде могат да се снабдят с някоя резервна част, дали зная как би могла да се възстанови тапицерията и прочие. Накрая отворих сервиз за реставриране на стари автомобили.
    Той погледна тавана. Стъпките на горния етаж прекосиха стаята, чу се отварянето на врата.
    — Извинете ме. — Брад излезе и затвори вратата. Лорийн веднага мина зад бюрото му и започна да прехвърля ръкописите, после надникна и в чекмеджетата с надеждата да открие нещо съществено. Нямаше нищо интересно, освен пликове и бланки със знака на фирмата. Тя обходи библиотечните рафтове. Романи, теология, медицина, речници, биографични справочници, автобиографии, но нищо, което да подсказва за тайната на този дом. Докато разглеждаше библиотеката, стигна до малка врата и я отвори. Оказа се професионално оборудван гимнастически салон. Отгоре се чуваха тихо спорещи гласове, но колкото и да се напрягаше, не можа да разбере нито една дума. После вратата се затръшна и по стълбите се разнесоха бързите стъпки на Брад. Лорийн с един скок се озова на дивана.
    — Може би трябва да повикате второ такси? — подхвърли тя. Той пристъпи към библиотеката, махна една от книгите и цялата стена се отвори навътре към огромна спалня. Той се поклони театрално.
    — Имам даже тайна стълба, която извежда долу в градината. Ако таксито не дойде, докато слезем долу, аз сам ще ви откарам до дома.
    Лорийн влезе в спалнята. Високо над огромното легло бяха окачени огледала, но въпреки тях в обстановката липсваше очакваният еротичен привкус. Стаята бе идеално подредена. Светлобежовите орехови повърхности на мебелите блестяха с мек опален отблясък. Стените бяха покрити със снимки на руси жени.
    — Моят харем, както казва Дили — кимна към тях Брад и застана плътно зад нея. — Според нея всички те са напълно взаимозаменяеми. Вие какво мислите?
    Усещаше горещата му близост като нещо материално, но се овладя и започна да разглежда фотографиите с привиден интерес.
    — Мисля, че са прекрасни.
    Той леко докосна рамото й, като с перо, после бавно спусна длан надолу, хвана ръката й и я постави върху члена си, за да почувства ерекцията му.
    — Искам да те чукам — едва чуто промълви той. Тя не дръпна ръката си. Цялото й тяло гореше.
    — Картината на Дили нищо не преувеличава — засмя се, като отчаяно се мъчеше да запази самообладание, после бавно започна да го гали, все още без да се обръща. Брад простена, прегърна я и започна да разкопчава блузата й. После надигна сутиена и продължи да милва втвърдените й зърна. Бе усетил, че е превъзбудена. Лорийн затвори очи. Краката й бавно се разтваряха, неподвластни на разума й.
    — Недей! — прошепна. — Не прави това с мен. Не искам. Трябва да тръгвам.
    Брад продължи да я гали и задъхана от страст, тя с ужас разбра, че ако прокара ръка между краката й, няма да може да устои. Трябваше веднага да се отдели от него. Грубо отблъсна ръцете му, но той рязко я обърна към себе си и я целуна. Беше сладка, нежна целувка. Притисна се към него и обгърна шията му с ръце. Тялото й изтръпна от потискания с години копнеж.
    — Откъде имаш това? — Прокара пръст по белега й. — Знаеш ли, че ме подлудява? Възбуждаш ме всеки път, когато наклониш встрани глава и погледнеш косо. Имаш прекрасни очи. Искам да те любя, Лорийн.
    Тя си спомни ужасните белези по хилавото си тяло, а дрезгавият му глас продължаваше да й шепне неща, които дори не бе мечтала да чуе. Задушаваха я сълзи.
    — Трябва да тръгвам.
    — Не още.
    — Пусни ме!
    Той отстъпи и тя трескаво започна да закопчава блузата си. Трябваше да говори, да говори без да спира, за да задуши изгарящото я желание.
    — Не зная за каква ме мислиш, но имаш железни нерви. Иди да спиш с някоя от твоите първокласни момиченца. Аз не съм за теб. Не смей да ме пипнеш с пръст, защото ще трябва да платиш, скъпи мой! Попаднал си на неподходяща партия. — Лорийн прокара пръсти през косата си и се погледна в огледалото. Той отстъпи още няколко крачки, смутен и напълно объркан. — Те може и да се шашват от тази конструкция с огледалата, но не и аз. Не се опитвай да реализираш фантазиите си с някого, когото изобщо не познаваш и никога няма да разбереш. И тъй, ти извика ли ми такси или това беше само част от театъра?
    — Колко вземаш? — Лицето му бе потъмняло от гняв.
    — Аз сама избирам клиентите си. Как да изляза оттук? Брад стисна китката й, но тя рязко я дръпна и замахна, готова да го зашлеви.
    — Стой далеч от мен, богато момченце!
    — Попитах колко.
    Стомахът й се гърчеше. Искаше й се да я грабне и с целувка да спре мръсния поток от думи, които устата й бълваше.
    — Кажи си цената — настояваше той.
    Лорийн се огледа с надеждата да види врата. Явно с шокиращо поведение не бе успяла. Брад бе унизен, разярен и още по-красив от преди. Трябваше да бяга!
    — Нямаш толкова пари — успя да каже тя.
    — Така ли? И колко пари са това? Петстотин, може би седемстотин и петдесет? Не ми приличаш на хилядадоларова курва, но щом казваш хиляда, ще ги имаш.
    Той пресече стаята, отвори гардероба и извади пачка банкноти. В този момент телефонът иззвъня. Брад хвърли парите към нея, вдигна слушалката и няколко секунди слуша без да каже нищо.
    — Таксито ти. Защо не ми оставиш телефонния си номер? Може би ще го направим някой друг път? — Отвори скритата в стената врата и Лорийн видя стълбата, водеща към градината. Нервно се изсмя и хукна надолу. Брад не я последва.
    — Аз наистина искам, Лорийн.
    — Аз не съм курва, Брад. — Тя се обърна и го погледна. — Не искам нито теб, нито парите ти. Лека нощ.
    Той изчака, докато долната врата се затвори, и пристъпи към прозореца. Видя как тя изтича по алеята, после спря и каза нещо закачливо на кучето. Той натисна дистанционното управление и врата се отвори. Лорийн се поколеба за секунда, но не се обърна, може би защото не знаеше, че я наблюдава, и излезе.
    Брад се хвърли на леглото и се загледа в отражението си, объркан и все още обиден от нейния отказ. Не беше свикнал да му отказват, нито бе срещал жена, способна да го възбуди с един жест. Телефонът иззвъня. Вдигна слушалката с израз на крайно раздразнение.
    — Какво искаш?
    — Включи ли охранителната система? — Да.
    Стивън Янклоу затвори телефона и влезе в своята баня. Само заключен и залостен се чувстваше в безопасност. Коприненият халат бавно се свлече от тялото му. Загледан в себе си с възторжено обожание, той бавно пристъпи в напарфюмираната вода и се отпусна с въздишка на пълно задоволство сред ароматните балончета.


    Лорийн пътуваше като истинска дама, с елегантен мерцедес и шофьор с униформа, който не обели и дума през целия път до Пасадена. Роузи обаче я чакаше настръхнала от нетърпение.
    — Защо ми затвори телефона? Не можах да ти кажа най-важното!
    — Роузи, уморена съм. Не можеш ли да ми го кажеш утре?
    — Не. Проявих филма и направих снимки. Аз… се върнах и наблюдавах къщата на Янклоу.
    — Какво?! — Лорийн хвърли чантата си на дивана и седна. — Виж какво, Роузи, това не е игра. Никога, чуваш ли какво ти говоря? Никога не прави каквото и да било, без да си го обсъдила с мен. Това е моя работа, не твоя.
    — Исках само да ти помота — прехапа устни приятелката й. — Колата се развали. Трябваше да вървя пеша няколко километра. Обадих се да я приберат.
    — Боже Господи! Оставила си колата пред къщата му? Не мога да повярвам!
    — Добре, че стана така, защото видях мерцедеса и направих снимка на шофьора.
    — На Янклоу?
    — Да, може би Янклоу. Ти ще кажеш.
    Лорийн се наведе над снимките. Погледът й спря на кадъра с русокосата дама.
    — Според теб това жена ли е или мъж? — Роузи демонстративно сложи до нея снимката на влизащата по алеята кола с добре уловения профил на Янклоу. — Сравни устата на двамата шофьори.
    Да, устата бе широка, с дебели устни, устата на човека, който искаше да я убие с чук. В този момент обаче бе по-загрижена за Роузи, която със своята непредпазливост и неопитност можеше да попадне в опасна ситуация.
    — Ще видим дали не могат да ги увеличат. Сега, ако нямаш нищо против, аз си лягам.


    Лорийн се пъхна в леглото и притегли завивките до брадичката си. Тази нощ искаше да бъде любена, целувана, прегръщана, но страхът, че след толкова загуби, след толкова години самота и унижения не са й останали никакви чувства, я парализира. Тя стисна чаршафа и го заусуква около пръстите си. Смъртта на Лубрински бе най-тежкият момент в живота й. Той единствен й бе дал любовта, която копнееше да получи от съпруга си. Бе единственият, който я обичаше такава, каквато е, без да иска нищо в замяна.
    Започна се с едно-единствено сухо и сподавено ридание, което сгърчи стомаха й и бавно запълзя нагоре. Уплашена, че Роузи може да чуе, тя захапа чаршафа и го стисна с всичка сила, когато второто ридание разтърси цялото й тяло. Лорийн си спомни, че някога можеше да се владее. „Майка му стара, овладей се, Пейдж! Хората очакват да бъдеш твърда като скала. Ако започнеш да подсмърчаш, ще ни направиш за смях! Вън една майка чака да й кажеш дали детето й е все още живо. Ако се разлигавиш точно сега, тя също няма да може да го понесе. Щом искаш да ревеш, иди и реви вкъщи. Но по време на смяна — никога! Чуваш ли ме, Пейдж? На тебе говоря!“…
    „… Госпожо Брадли, съжалявам, но… ние намерихме Лора и трябва да ви кажа, че… Лора е мъртва, госпожо Брадли.“
    Роузи стана, без да разбира какво я бе разбудило, и след малко до слуха й долетяха ужасните проточени звуци. Тя хвърли одеялото настрана и влезе в дневната. Лорийн лежеше сгърчена, с чаршаф между зъбите, а кокалчетата на пръстите й бяха побелели от стискане. Риданията й наподобяваха сподавения вой на умиращо животно — нисък, виещ плач, който би се превърнал във вик, ако не го потискаше. Роузи седна на леглото, прегърна я и започна да я люлее, сякаш държеше малко дете.
    — Поплачи си, Лорийн, не се мъчи, не го потискай. Това съм аз, голямата дебела Роузи. Хайде, отпусни се…
    Думите й отприщиха бента на самообладанието и Лорийн избухна в разтърсващи, неудържими ридания. Вкопчена в Роузи като удавник, тя оплакваше пропилените прекрасни години, самотата си, викаше всичко, което бе загубила и никога нямаше да върне — децата и мъжа си, майка си, баща си, брат си, момчето, което бе застреляла, Лубрински, когото пак смъртта й бе отнела, и ги молеше за прошка. Ридаеше и за всичко, което сама си бе причинила и към което насила се бе заставила да върви.
    Два часа Роузи я притискаше до себе си като загубено, нещастно дете и тихо я успокояваше. Накрая, останала без сили и без глас. Лорийн се отпусна в прегръдките на приятелката си. Тялото й все още се разтърсваше от конвулсии, но риданията й преминаха в слабо, немощно хълцане. Роузи внимателно избърса сълзите й, сложи я на леглото в спалнята и постави на подпухналото й лице студена влажна кърпа.
    — Вече мина, Лорийн, всичко мина.
    Тя легна до нея и Лорийн отпусна глава на гърдите й. Роузи я прегърна като майка, приспиваща детето си, и започна нежно да гали косата й.
    — Сега ще ти стане по-леко, мило! Успокой се и се опитай да поспиш!


    Телефонът до леглото иззвъня пронизително и Руни подскочи. Сърцето му заби като камбана. В слушалката прозвуча гласът на Бийн. Току-що бяха получили доклада на една от патрулните двойки. В багажника на откраднат автомобил бе открит трупът на бяла руса жена, на възраст между трийсет и четиридесет години. От първоначалния оглед на трупа полицаите бяха направили извода, че убиецът е действал с чук. Лицето на жертвата бе обезобразено, а смъртта бе настъпила най-вероятно от удара в тила.
    Руни се отпусна обратно на възглавницата. Жена му се надигна с побеляло от нощния крем лице и премигна в полусън.
    — Боже мили! Той размаза още една! Той отново излиза на сцената! — повтаряше капитанът, притиснал телефона до гърдите си.

Глава 13

    Руни и лейтенантът чакаха във фоайето на градската морга. Не можеха да предприемат нищо, преди да получат доклада на патолога. Откраднатата кола, „Линкълн континентал“, бе изтеглена в двора и в момента хората от съдебна медицина й правеха оглед. Собственикът бе съобщил за нейното изчезване от паркинга пред бунгалото му на Аштън Авеню в Лос Анджелес още предния ден. Капитанът бе мрачен. Очакваше огромните заглавия на първите страници на вестниците да възбудят още повече общественото мнение по случая, особено след като той отказа всякаква информация на репортерите.
    Колата бе изоставена на третия етаж в един гараж, където обикновено оставяха автомобили на дългосрочно съхранение. Единствената причина, която бе привлякла вниманието на охраната, бе, че друг автомобил бе закачил задния й фар и задействал алармата. След като търпял натрапчивия вой повече от час, пазачът се качил да види дали не може да го спре. Не видял квитанция за платен паркинг на предното стъкло и заобиколил да огледа и задното. В този момент забелязал, че от резервоара нещо капе. В началото предположил, че течността е бензин. Когато се вгледат по-добре обаче, се оказало, че това е кръв, и той незабавно извикат полицията.
    — Пазачът даде ли описание на шофьора? — попита мрачно Руни.
    — По това време друг е бил дежурен. Знаем домашния телефон на дневния пазач, но досега не сме разговаряли с него — поклати глава Бийн.
    — Веднага се обади и го извикай да даде показания. — Капитанът погледна часовника си.
    След още два часа вратата най-после се отвори и помощникът му даде знак с ръка да влезе. Ярката неонова светлина придаваше нереален вид на залата, в средата на която бе разположена масата с трупа.
    — Здрасти, Бил! — Патологът Ник Арнолд му кимна и продължи да си мие ръцете. — Зная, че не те свърта на едно място от нетърпение. Казаха ми, че от няколко часа кръстосваш коридора.
    Аутопсиите бяха едно от нещата, с които така и не можа да свикне през дългогодишната си кариера. Все още настръхваше при вида на разрязаните трупове, свистенето на излизащите от корема газове и този невиждащ, втренчен в тавана поглед на жертвата, докато патолозите пребъркваха отвореното тяло.
    Арнолд познаваше Руни от младини и знаеше, че няма да се приближи до масата. Без друго вече беше посивял от ужас и отвращение.
    — Ела да изпиеш едно кафе — покани го патологът, — докато чакаме да направят снимките и тестовете. Вдигнаха ме от леглото тази сутрин.
    — И мене. — Капитанът се отпусна в едно от креслата. — Какво ще кажеш?
    — Смъртта е настъпила късно снощи. Докато не получа резултатите от тестовете, не мога да посоча конкретен час Последното ядене е било бананов сладкиш.
    — Какво важно разкритие! Ще ми е от голяма полза! — Отпи от чашката.
    — Жертвата е на видима възраст около четиридесет години, но доста стройна и стегната.
    — Руса ли е?
    — Да, но защо казваш „руса“, а не „рус“?
    — Какво?
    — Той е бил почти „тя“, с тези тежки гърди, но не съвсем, защото в долната част е бил не по-малко надарен — усмихна се Арнолд. — Транссексуален, Бил. Претърпял е ударно третиране с хормони, адамовата му ябълка също е отстранена. — Посочи една от рисунките на стената. — Ето тук, в основата на черепа, е попаднал първият удар с чука. Веднага е изгубила съзнание. Лицето й е размазано. Смачкани са носът, скулите и челото, едното й око е потънало навътре. Не е приятна гледка, но дори и след такова обезобразяване личи, че той или тя е била доста привлекателна. Косата й е изрусена и добре подстригана. Под ноктите й няма следи от кръв или кожа, следователно е била умъртвена още с първия удар, без да окаже съпротива.
    Руни влезе в лабораторията, за съдебномедицинска експертиза и разгледа дрехите на жертвата. Бяха умерено скъпи, от представителни модни марки. Само обувките обаче можеха да му послужат. Бяха с високи токове и впечатляващо големи, направени по поръчка в едно ателие, известно с хомосексуалните и транссексуалните си клиенти. Записа името на ателието, сигурен, че с тази улика лесно ще идентифицира жертвата.
    В участъка го чакаше Бийн. Вече бе разпитат дневния пазач, който не помнеше лицето на човека, оставил колата в паркинга преди повече от едно денонощие. Собственикът й бил заминал извън града преди седмица и когато се върнал, установил, че автомобилът е откраднат. Никой от работниците в гаража не можеше да каже поне приблизително кога линкълнът е бил оставен при тях.
    Руни инструктира полицаите да направят оглед на гаража. Имаше вероятност убиецът да е пренесъл трупа в друга кола. Съдебната медицина не откри следи от кръв, нито дори отпечатъци от пръсти в купето. Воланът бе добре избърсан. Откриха обаче дълги руси косми, които веднага бяха изпратени за изследване. В девет и половина Майкъл Берило го извика.
    Руни мрачно слушаше. Бе решено той да води следствието, докато хората на ФБР се запознаят с всички данни и могат да го поемат изцяло, след което, както Берило се изрази, „ще можеш вече спокойно да си подстригваш моравата зад къщи, Бил“. Злорадството в гласа му притисна още повече приведените рамене на капитана.
    — Не мисли, че те отстраняваме поради непрофесионално поведение или некадърност, Бил. Просто…
    — Просто ви трябва изкупителна жертва. Разбирам. Не исках да се простя със службата по този начин. Дадох най-хубавите години от живота си на полицията. Както и да е. Все някой трябва да бъде виновен, че това ненормално копеле още не е заловено. Защо пък да не съм аз?
    — Съжалявам, че така приемаш нещата.
    — Радвам се поне, че ще мога да поговоря с арестанта, който водят със себе си.
    — Да, може би… — закашля се Берило, — може би ще ти позволят да го видиш.


    Подчинените му знаеха, че има вероятност да бъде сменен, но не очакваха това да стане толкова бързо. Независимо от тежкия му характер момчетата бяха привързани към него. И Бийн беше смутен. Щом местеха Руни, значи всички, които досега участваха в следствието, щяха да минат през атестация. В изказването си той повтори думите на капитана, че докато ФБР поеме случая изцяло, те всички трябва да работят с удвоени сили. Никой още не бе видял арестувания Брендън Мърфи.
    — Ще извадим голям късмет — потупа го по рамото Бийн, — ако ония от ФБР се появят със заподозрян, на когото да стоварят всички убийства. Те обират славата, а ние си тръгваме с подвити опашки.
    — Трябва да разберем кой е той или тя. — Руни кимна към снимките на последната жертва и тръгна към лабораторията. Бе решил още веднъж да посети госпожа Хейстингс. Връзката между странните навици на съпруга й и тези на последната жертва не бе случайно съвпадение.
    — Капитане, да се обадя ли на Ендрю Фелоуз? — извика след него лейтенантът. — Трябва да видим дали той има какво да каже.
    — Разбира се. Ще ми бъде интересно да поговоря още веднъж с Големите уши.
    Докато Бийн търсеше телефона на Фелоуз, екипът се раздели на няколко групи, чиято задача бе да се срещнат с известните на полицията травестити от различни квартали и да ги разпитат. Руни изпрати двама агенти да проверят всички служители на сервиза С&А в Санта Моника, като изрично ги предупреди да не привличат вниманието.
    Той слезе в подземието, където бяха килиите на арестантите. След като премина през няколко безкрайни и ярко осветени коридора, капитанът остави оръжието си пред последния вход и взе ключа. Дежурният включи компютъризираното табло и светодиодите замигаха по него.
    — Къде е заподозреният?
    Сержантът показа четиринадесетата клетка.
    — Мога ли да видя какво става там?
    — ФБР го разпитва вече няколко часа. — Дежурният му хвърли многозначителен поглед и включи един бутон на пулта.
    Руни пристъпи към един от екраните на стената. Брендън Мърфи седеше на нара с отпуснати върху коленете длани. Бе облечен в дънково яке и мръсна тениска. Бяха го накарали да си събуе обувките. Огромният му бирен корем, по-внушителен и от този на Руни, висеше унило върху изтърканите джинси. Капитанът не виждаше другия човек в килията, но чуваше тих глас, който помоли Мърфи да разкаже всичко от самото начало. Мърфи гледаше право в камерата.
    — Боже Господи, нищо не разбирам! — Той разтри квадратната си челюст. — Гладен съм, искам поне една цигара. Колко пъти да ви кажа, че не съм виждал жена си от десет месеца. Другата съм я виждал един-два пъти преди не знам колко години. Имате грешка. Сигурно търсите друг човек, а сте попаднали на мене.
    Руни запали цигара. Брендън Мърфи бе точна противоположност на убиеца. Не само че бе дебел и нисък, но едва ли някога през живота си бе слагал костюм с жилетка. Той обясни къде е бил през нощта на убийството и стана.
    — Даже не бях в Лос Анджелес — сви юмрук арестуваният. — Вече ви казах, бях в Детройт. Заради вас ще си загубя работата.
    Капитанът тръгна. Бе видял достатъчно. Ни за миг не бе допускал, че Мърфи може да има нещо общо с убийствата. Колкото повече време губеха с него хората на ФБР, толкова по-добре, помисли той и се отправи към дома на госпожа Хейстингс.


    Роузи се събуди, когато Лорийн, облечена като за работа, приближи леглото й с чаша чай в ръка.
    — Ще се върна за закуска — усмихна се тя.
    Хектор я накара да се претегли и я изпрати в танцувалната зала. Лорийн изигра пълната програма от упражнения и веднага след това взе леденостуден душ. Чувстваше се бодра и изпълнена с енергия. Върна се до вкъщи пеша, като пробяга цялото разстояние, без да се напряга до запотяване.
    Роузи бе сложила на масата овесени ядки, витамините, протеиновата напитка, плодове и кисело мляко. Лорийн яде лакомо. Чувстваше се както някога, преди да се пристрасти към бутилката.
    — Миналата вечер срещнах Брад Торнбърн — подметна тя. — Познава се с психолога. Играеха скуош и… — Вгледа се някъде далеч, за да си представи отново хубавото лице и атлетичната му фигура. — Живее в къщата на Бевърли Глен. Тя е негова. А също и сервизът за стари автомобили в Санта Моника.
    Роузи дръпна един стол и седна, докато тя разглеждаше снимката на мерцедеса с профила на Стивън Янклоу. На фокус бяха само брадата и дясната му ноздра. Сложи до нея снимката с русата жена.
    — Мисля, че си права. Това е едно и също лице. — Отвори папката на делото и отгърна раздела за убийството на Норман Хейстингс. — Искам да се срещна с жена му, а през това време ти трябва да наемеш друга кола и след два часа да ме вземеш от дома й. Занеси филма в някое ателие и поискай да увеличат снимката с русата шофьорка или шофьор.
    — Няма ли начин да измъкнеш повече пари от онзи твой приятел?
    — Ще се опитам, но се съмнявам, че ще успея. — Лорийн отброи шейсет долара и ги остави на масата заедно с адреса на госпожа Хейстингс. Парите отново бяха на привършване.
    — Ще му кажеш ли за тези снимки?
    — Още не. Трябват ни допълнителни данни.
    Роузи взе оставения пред вратата вестник и й го подхвърли.
    — Ще се видим по-късно — извика тя и излезе.
    Лорийн разгърна вестника. „Убиецът с чука напада отново“ — крещеше огромно заглавие от първата страница. Името на жертвата не се споменаваше. Казваше се само, че е бяла жена на около четиридесет години и че е намерена в багажника на откраднат автомобил. Заедно с данните на колата и адреса на гаража бе поместен и обичайният апел на полицията за съдействие от страна на гражданите, които могат да дадат някакви сведения по случая.
    Лорийн позвъни на Руни, но той беше излязъл. Тя погледна часовника си. Беше твърде късно да промени плановете си.


    Руни чакаше пред дома на госпожа Хейстингс от четвърт час. Съседката го успокои, че сигурно е завела децата си на училище и скоро ще се върне. Той отпи малко бърбън, внимателно затвори шишенцето, извади от джоба си поредната ментова дъвка и разтвори сутрешния вестник.
    Госпожа Хейстингс най-после се върна. След като паркира, тя извади чанта с покупки от багажника и тръгна към дома си. Руни реши, че ще изчака десетина минути, преди да звънне. Докато гледаше в огледалото за обратно виждане, забеляза Лорийн. Тя вървеше по тротоара и оглеждаше номерата на къщите. Когато стигна до колата му, той подаде глава от прозореца.
    — Добро утро.
    — Здравей — изненада се тя. — Отивам при госпожа Хейстингс. Искам да говоря с нея.
    — Ще дойда с теб. Лорийн се колебаеше.
    — Може би ще измъкна повече от нея, ако съм без теб.
    — Чете ли днешните вестници? Засега още не оповестяваме, че жертвата не е жена, а мъж. Затова съм тук. Госпожа Хейстингс сигурно има какво още да разкаже.
    Тя не реагира. Това бе най-подходящият момент да спомене Янклоу, но не го направи.
    — Казват, че вече са заловили заподозрян.
    — Брендън Мърфи. Доведоха го от Детройт. Още не съм получил достъп до него, но…
    — Но какво?
    — Не е той. Няма нищо общо с убийствата. Хайде да поговорим с госпожа Хейстингс.
    — Нека опитам първо сама. Бил, нали щеше да проверяваш онзи сервиз в Санта Моника?
    — Изпратих там две момчета.
    — Ти, впрочем… добре ли си? — Бе усетила дъх на алкохол.
    — Т-ц — поклати глава той. — Тази сутрин ми биха дузпата. Е. докато ФБР навлезе в случая, ще ме държат на ринга, но след това… Днес следобед ме викат за уточняване на подробностите.
    — Нали няма да ми се разсърдиш, ако ти кажа нещо. Бил? — Лорийн се изопна. — Миришеш на алкохол и ментова дъвка. На твое място бих изпила едно силно кафе. Госпожа Хейстингс, поне по описанието, ми прилича на жена, която веднага ще се възползва и ще те изтропа в полицията. Нали не искаш сам да дадеш примката в ръцете на ФБР?
    — Добре, ще се върна след петнайсет минути. — Лицето му се изкриви от неудобство в почти детска гримаса. — Ще хапна нещо. Изчакай ме.
    Няколко блока по-нататък Руни откри едно кафе и докато чакаше омлета си, мислеше каква ирония бе тъкмо Лорийн Пейдж да му прави забележка за пиенето. Всъщност той редовно пиеше от години, но отскоро бе прекрачил и собствената си граница. Пиеше по време на работа. Дали и Лорийн не бе започнала по същия начин, запита се капитанът. По онова време тя имаше и семейни проблеми, но и кой ли мъж ги няма? Страхуваше се да остане вкъщи с жена си. От постоянните й натяквания да си купят каравана и да направят обиколка из страната му се повдигаше. По-голям кошмар не можеше и да си представи! Не помнеше откога не я бе водил на ресторант. Докато предъвкваше закуската си, ставаше все по-унил. Бе подчинил целия си живот на полицията, на момчетата от участъка. Сега всичко щеше да свърши и то по унизителен, жалък начин. Той се опита да отхвърли мрачните мисли и да се съсредоточи върху случая. Защо ли Лорийн искаше да направят проверка на сервиза от Санта Моника? Дали не криеше нещо от него? Подхвърли му идеята уж между другото, без да настоява. Някога, като полицай, тя винаги пазеше най-силните си карти за накрая. Често трябваше да й обяснява, че не е агент на свободна практика, а част от екип и трябва да си сътрудничи с останалите. Тя не му оставаше длъжна и напомняше, че ще се почувства част от групата едва когато останалите започнат да се отнасят с нея като с равен. Неприятно му беше, защото го казваше жена с чин, по-висок от неговия. Впрочем и другите преглъщаха трудно факта, че една жена е получила лейтенантските си нашивки по-рано от тях.
    — Да нямаш проблеми с момчетата? — Руни и сега се виждаше облакътен на бюрото си, а пред него — изопнатата като струна Лорийн.
    — Засега нямам оплаквания. Но ако ме изпратят само още веднъж с Мертън за зелен хайвер, ще се оплача. Знаете, че е неадекватен. Препуска из града като изтърван, готов да стреля на месо. Ако не съм до него, ще гърми по всяко хлапе, което му се изпречи на пътя в радиус от десет метра. Той не е наред, има нужда от лечение. Това е известно дори и на чистачката.
    Руни бе обещал, че ще помисли върху проблема, но така и нищо не направи. В края на краищата белята стана. При едно преследване я раниха. Лорийн едва не умря, но той и тогава не й даде по-добър партньор за патрулната двойка. Посъветва я само да изкара опреснителен курс, за да си припомни как да се пази.
    — Аз съм тежко ранена, Бил. Сега нямаше да разговаряме, ако не знаех как да се пазя. Впрочем и Мертън нямаше да бъде между живите. От опреснителен курс се нуждае той, не аз.
    Тя все пак направи двуседмични тренировки, а Мертън загина при престрелка. Кой знае, може и да е била права, помисли Руни. Все едно, никой не си направи труда да започне официално разследване. Наградиха го посмъртно за храброст, а на Лорийн й дадоха друг партньор. Когато му каза, че ще партнира на жена, Руни очакваше бурен скандал, но се излъга. Джон Лубрински не каза нищо. Дали точно той не я бе подтикнал към пиенето? Лубрински пиеше здраво. Двамата често ходеха по баровете след работа. Постепенно се разнесе мълвата, че тя не му отстъпва в пиенето. Работиха заедно три години. Една нощ той бе тежко ранен при престрелка. Единият куршум бе попаднал в крака, другият в рамото, а третият, смъртоносният — в стомаха. Лорийн бе направила турникет на крака му с чорапогащника си. След една седмица тя се върна на работа в участъка и не обели дума за своя другар до момента, когато започна вътрешното разследване. И Лубрински като Мертън получи посмъртна награда. Пейдж бе повишена, което предизвика негодувание сред останалите. Всички твърдяха, че ако с него е бил мъж, а не жена, щял да остане жив.
    Тя никога не възропта, не помоли за по-леки задачи.
    Продължи да работи със същото темпо още една година и може би тогава бе започнала да пие сама. После помоли да я преместят от „Моралния“ отдел в отдела за борба с наркотиците. Шест месеца по-късно застреля хлапето. Никой не се запита през онази нощ как се е чувствала и какво я е накарало да се напие.
    Руни остави недоядената си закуска на масата. За първи път усети вина, че и той, както останалите, я бе изоставил. Може би трябваше да й се извини в удобен момент, макар че вече бе твърде късно. Едва сега, когато можеше да изпие цяла бутилка без окото му да мигне, въпреки че бе на работа, разбираше какво е изпитвала самата Лорийн през всичките онези години — гняв. Всъщност двамата си приличаха. И той никога не се оплакваше от работата, напротив, постоянно натякваше на момчетата, че работата трябва да се върши, колкото тежка и противна да е, а оплакванията да оставят за неудачниците. Не се интересуваше дали сред тези, на които говори, има и жени. Никой нямаше право на привилегии. Ето така бяха работили двамата с Лорийн. Сега и двамата бяха еднакво ненужни на полицията.


    — Казвам се Лорийн Пейдж — представи се тя на притеснената госпожа Хейстингс. — Искам да поговоря с вас за няколко минути по повод някои неясноти в убийството на съпруга ви. Няма да ви отнема много време.
    Лорийн седна на дивана и се постара да изглежда спокойна и безразлична.
    — Вече казах всичко на онзи детектив. Руни. Не разбирам какво още има да се обсъжда. Няма ли да свършат тези разпити?
    — Тъкмо затова предлагам да свършим възможно най-бързо. — Тя се усмихна и отвори папката.
    Първият й въпрос учуди вдовицата. Дали Норман е имал старинен модел кола, купена от Санта Моника? Та той никога не би могъл да си позволи подобен разкош! Лорийн попита дали все пак е имал кола, преди да се оженят.
    — Разбира се, но нямам представа каква е била. Струва ми се, че я имам на снимка, но къде ли е?
    — Мога ли да я видя? — Вдигна поглед от папката и щом госпожа Хейстингс излезе, извади една от снимките, които бяха направили с Роузи и набързо я скицира на един празен лист. След малко вдовицата се върна със семейния албум и запрелиства страниците.
    — Мисля, че е тази. Не зная нито кога е произведена, нито откъде е купена.
    Норман Хейстингс позираше усмихнат до един британски морган, доста стар, изискан модел. В единия ъгъл съвсем ясно личеше годината, когато снимката е била направена — 1979.
    — Доколкото зная, съпругът ви е бил малко по-възрастен от вас. — Лорийн понечи да разлисти албума, но домакинята го дръпна от ръцете й.
    — Да, петнайсет години. Живяхме щастливо. Сигурно знаете, че… Норман имаше малък проблем. Аз казах на онзи човек; Руни.
    — Не мисля, че има смисъл да се връщаме към него. Възхищавам се от смелостта ви да споделите тази тайна с един непознат полицай. Сигурно ви е било трудно да говорите за нещо толкова интимно. — Тя й подаде скицата. — Мъжът ви имал ли е бутонели, подобни на тези? Сигурно са били златни или сребърни, с монограма на С&А в средата.
    — Неговите са сребърни, но единият се счупи и той не ги носеше.
    — Пазите ли ги?
    Госпожа Хейстингс отново излезе от стаята и Лорийн се облегна на дивана. За съжаление домакинята бе постоянно нащрек, подозрителна и нервна. Тя я искаше спокойна и отпусната.
    — За какво са ви тези копчета? — попита след малко вдовицата.
    — Могат да се окажат звеното, което ще ни отведе до убиеца.
    — Внимателно затвори картонената кутийка. — Смятаме, че е носил същите бутонели. Мога ли да ги задържа?
    Госпожа Хейстингс кимна в знак на съгласие и притеснено приглади роклята си.
    — Дали ще го открият някога?
    — Съмнявам се. — Лорийн сложи кутийката в чантата си. — Смятам, че интимни подробности, които нямат връзка с дадено престъпление, не бива да излизат в пресата, особено ако семейството на жертвата е помолило за това.
    — О, благодаря ви! — вдовицата спонтанно стисна китката й.
    — Разтревожена съм. Децата, ако разберат… Пък и родителите на Норман ще го понесат тежко. Приятелите му съща.
    — Той бе инженер, нали?
    — Да, проектираше машини за сладолед и домакински уреди.
    — Можеше ли да ремонтира автомобили?
    — О, Норман можеше да поправи всичко, от тостера до двигателя на колата. Съседите постоянно го търсеха да им поправи нещо. Той беше толкова добър! Никога не им отказваше.
    — Помагал ли е на този мъж? — Лорийн й подаде снимката на Янклоу.
    — Не мога да кажа със сигурност. Лицето почти не се вижда, но все пак не мисля, че съм го виждала.
    Показа й и другата снимка, на която Янклоу шофираше белия мерцедес с грим и руса перука.
    — Тази жена е идвала у нас. Искаше да говори с Норман за колата си. Не я познавам.
    — А колата виждали ли сте?
    — Не мога да си спомня. Толкова много хора го търсеха! Нали ви казах, той никога не отказваше услуга.
    — Това е спортен мерцедес — кабриолет. Може би сте я виждали, но със спуснат покрив?
    — Не зная… като че ли ми е позната. Какъв цвят е покривът? Лорийн предположи, че щом колата е бяла, най-вероятно е и покривът да е в същия цвят.
    — О, не. Мисля, че веднъж видях на двора подобна кола, но беше с черен покрив.
    — Спомняте ли си човека, който бе дошъл с нея? — безгрижно подхвърли и взе да прибира снимките.
    — Не. Бяха пред гаража с Норман. Той държеше там дефицитни резервни части. Заради тях го търсеха толкова много хора. Вземаше пари колкото да си покрие разходите за части. За него двигателите бяха хоби, което аз ненавиждах. Връщаше се вкъщи целият вмирисан на бензин и изцапан с масло.
    — Благодаря ви много! — Лорийн стана. — Много ми помогнахте. Мога ли отново да ви посетя, ако успея да направя по-добра снимка на мъжа с белия мерцедес?
    — Разбира се. И на мен ми беше приятно да си поговоря с вас.


    Руни тъкмо паркираше, когато видя Лорийн да маха за довиждане на госпожа Хейстингс.
    — Много е нервна — отбеляза тя, като седна в колата. — Страхува се, че „малкият проблем на Норман“ може да излезе във вестниците. Това я занимава повече, отколкото самото убийство.
    — Имаш ли нещо за мене?
    — Подозирам едно лице, но не искам да говоря, преди да съм събрала достатъчно доказателства. Може би след няколко дни ще мога да ти докладвам.
    — Нямам толкова време! Информацията ми трябва сега.
    — Дай ми време поне до тази вечер — прехапа устни тя. — Трябват ми и повече подробности за последната жертва.
    — Казах ти каквото зная. Докато не получа лабораторните резултати, не мога да кажа нищо повече. А, да. Преди убийството е ял бананов сладкиш. — Лорийн вече отваряше вратата, когато Руни неочаквано продължи: — Между теб и Лубрински имаше ли нещо?
    — Защо искаш да знаеш?
    — Опитвам се да отгатна.
    — Малко си закъснял.
    — Така е. Напоследък си спомням изминалите години и се сетих за него. Мъжко момче беше.
    Тя кимна мълчаливо. Руни извади изпод седалката бутилката и я надигна.
    — Сетил си се за него, защото пиеш. Той винаги държеше бутилка под седалката. Впрочем защо се наливаш така?
    — Не мога иначе. Ти пиеше ли с него?
    — Нима не знаеш?
    — И по време на дежурство ли?
    — Най-вече. Често обаче отлагахме почерпката за след работа.
    — Той ли ти помогна да се пристрастиш към алкохола?
    — Нямах нужда от помощта на Лубрински — засмя се тя. — Сама го постигнах!
    — Защо?
    — Сигурно защото съм била напрегната, несигурна, уплашена и прочие. — Изведнъж стана сериозна. — И най-важното, защото нямаше кого другиго да обвинявам, освен себе си.
    — Може би е имало и някакъв семеен проблем?
    — За Бога, Бил, защо не ме оставиш на мира? Той отпи още няколко глътки и затвори шишето.
    — Просто искам да зная. Може би съм гузен. Трябваше да проведа този разговор с теб преди много години.
    Тя излезе и се облегна на вратата.
    — Много си закъснял, приятелю. Вече нищо не може да се направи. Станалото станало. Вече е зад мен.
    — Извинявай — глухо каза той, без да я погледне. Лорийн затвори вратата и след кратко колебание се наведе през стъклото.
    — Колкото до Лубрински, Бил, той бе моят най-добър единствен приятел. Имах сляпо доверие в него. Но той беше и голям глупак, поемаше неоправдани рискове, направи маса поразии, които не успях да предотвратя, защото никога не се вслушваше в думите ми. Лубрински изобщо не признаваше друго мнение освен собственото си. И накрая искам да отговоря на въпроса ти. Не, между нас не е имало нищо. Бяхме само патрулна двойка и нищо повече.
    Тя рязко се обърна. Замислен, Руни завъртя ключа и потегли. Роузи вече я чакаше от другата страна на улицата.
    — Как мина? — жизнерадостно попита тя.
    Лорийн й каза да кара към Санта Моника, облегна се и затвори очи.
    Пред нея застана Лубрински. Колко пъти се бяха напивали заедно! Алкохолът ги правеше откровени до край. Колкото и пияни да бяха обаче, винаги успяваха да запазят поне малко разстояние. Една вечер то се стопи. Лорийн се беше наливала през целия ден. Той настояваше, че тя трябва да изтрезнее, преди да се прибере в такъв вид при Майк и да го уплаши. Бе решил, че е най-добре да отидат в апартамента му и да изпият една кана кафе. Често я поднасяше за успехите на съпруга й, за гордостта му от красиво подредения им дом. Тя не му позволяваше да отива твърде далеч. Напомняше му да види първо себе си, нали и неговата жена не беше ангелче. Двамата се караха като деца през цялата вечер и накрая се заклеха, че вече никога няма да обсъждат своите половинки. Когато полушеговито си стиснаха ръцете, той я притегли към себе си.
    — Значи ли това, че вече мога да те смятам за свободна жена?
    Лорийн се опита да го зашлеви, но той се наведе и тя с всичка сила удари прозореца на колата. Лубрински взе ръката й и я целуна.
    През онази нощ не беше на себе си. Той бе пил колкото нея, но не му личеше. Едва когато го видя как се опитва да направи кафе, тя разбра колко е пиян.
    — Ти си се гипсирал, Лубрински. Нашата работа е като в поговорката за слепия дето водел друг сляп. Дай на мене.
    Той се отпусна върху неоправеното легло. Дрехите му бяха разхвърляни из цялата гарсониера. Лорийн бе предложила да дойде някоя неделя и да оправи малкия апартамент, но той твърдеше, че така му харесва повече. Винаги знаел кое къде се намира и не му се налагало да търси.
    След като изпиха по няколко чашки кафе, тя се приготви да си тръгва и точно тогава се оказа, че са загубили ключовете на патрулната кола. Лубрински започна да хвърля дрехите от едно място на друго, да наднича под столовете и да псува. После изведнъж вдигна нагоре ръце и се засмя. Неговият красив, нисък смях!
    — Те са в джоба ми — извади ключовете и ги хвърли във въздуха. — Исках да те задържа още малко, но вече така изтрезнях, че няма да имам смелост.
    — Смелост за какво? — засмя се тя.
    — Да те прегърна. Знаете ли колко пъти съм копнял да ви прегърна, госпожо Пейдж?
    Лорийн стана от леглото, приближи се и го прегърна. Лубрински я притискаше нежно до себе си, без да помръдне. Не я милваше, не я целуваше, правеше точно това, което бе казал — прегръщаше я. Тя усещаше как целият трепери, чуваше ритъма на сърцето му. Двамата останаха така безмълвни няколко безкрайни минути, после тя внимателно се отдели от него.
    — Трябва да се връщам при децата.
    — Ти го обичаш, нали?
    Лорийн се смути. Всъщност сама не знаеше отговора на този въпрос. Постоянните скандали вкъщи й бяха омръзнали. Майк мразеше Лубрински, ревнуваше я от него, натякваше й, че заради него е започнала да пие. Бедният Майк, така добре умееше да обвинява целия свят за всичко, но себе си — никога.
    — Да, обичам Майк. А сега трябва да си вървя. Двамата с тебе си имаме достатъчно проблеми, за да създаваме още един.
    — При мен е по-различно, Лорийн — поклати глава той. — Ти нищо не подозираш, нали? Боже мой, Лорийн, обичам те! Понякога не зная какво да правя. Има дни, в които се страхувам за тебе, зная, че това е глупаво, опасно, но не мога да се спра. То е по-силно от мен. Не мога да не те обичам и да не те желая. Всеки ден те виждам, постоянно съм до теб и това ме влудява. Реших да помоля да бъда преместен. Не защото ти си добър или лош партньор, а защото… желая те и… Е, сега поне вече знаеш.
    Два дни по-късно го убиха. Докато тя сваляше чорапите си, за да направи превръзка на обилно кървящите му рани, той се усмихна и се опита да се пошегува:
    — Най-после ги свалих. Знаех, че един ден ще успея. Ако знаех, че си готова да се събуеш, ако съм ранен, още преди няколко месеца щях да застана под куршумите.
    Лорийн го бе прегърнала, докато линейката се носеше с див вой по улиците на града, и тихо му повтаряше да се държи, да не се отпуска. Последното нещо, което Лубрински можа да произнесе, бе, че я обича и последното, което чу, бе, че е глупав и ужасен негодник, защото и тя го обича и ако не се стегне и не издържи до болницата, ще го удуши с тези чорапи. Лорийн видя как последната светлина напусна очите му, изпълнени с удивление. В този кратък миг загуби собствената си душа, сякаш той я отнесе със себе си.
    През онази нощ се върна вкъщи с мисълта да намери утеха в близостта на Майк, но него го нямаше. Тя се напи до безсъзнание и рухна върху леглото. Когато се върна и я видя, съпругът й закрещя отново, че Лубрински отново я е напил и че смята най-после да съобщи за тези безобразия на началника им.
    — Този път Лубрински няма нищо общо — едва чуто бе промълвила тя.
    — Не ти вярвам! — викаше съпругът й. — Утре отивам в участъка. Трябва да се срещна с този човек!
    — По-добре опитай в моргата, Майк, но се съмнявам, че ще ти отговори. Лубрински е мъртъв.
    Мъжът й я гледа втрещен няколко секунди, после се опита да я прегърне, но тя вече не можеше да го понася. Не можеше да понася никого около себе си. Искаше само едно — да се напие до забрава. Горкият Майк! Стараеше се да я разбере, дълго я увещава да си вземе отпуск, особено след като разбра, че колегите й също й предлагат. Лорийн отказа. Не можеше да остане и минута без работа. След време сериозно започна да си внушава, че умирайки, Лубрински бе взел някаква част от нея, защото всичко, което правеше, й се струваше глупаво, всичко, което Майк говореше, й звучеше безсмислено. Децата й досаждаха, колегите й я дразнеха, но някак си успяваше да живее и работи до деня, в който застреля невинното дете.
    — Пристигнахме — обади се Роузи.
    Лорийн отвори очи. Трябваше да изпие нещо силно. Жаждата за глътка алкохол бе толкова голяма, че дори не се замисли защо бе дошла тук.
    — Пие ми се — промълви тя.
    Приятелката й паркира до тротоара и хукна към отсрещния гастроном. След малко се върна с кашон кола.
    — Нали искаш да пиеш? — подаде й една кутия.
    Тя изгълта питието на един дъх. Роузи също си отвори една и извади от чантата си парче бананов сладкиш. Една мисъл проблесна в главата на Лорийн. Какво бе казал Руни? Последната жертва бил травестит, в чийто стомах намерили останки от бананов сладкиш. Обля я студена пот. Кой обикновено приготвяше сладкиша, Нала или Диди? Диди беше изрусена и на приблизително същата възраст. Не, не беше възможно! В този свят имаше толкова случайности!
    — Трябва да намеря телефон, Роузи!
    — Аха, телефон й притрябвал! За тъпа ли ме мислиш? Чудиш се как да влезеш в гастронома и да грабнеш първата бутилка водка, която ти попадне пред очите! Да пукна, ако не стане точно така!
    — Глупости, Роузи! Щом не вярваш, ела с мен.
    Докато набираше телефона на Нала и Диди, Роузи продължаваше да я държи под ръка.
    — На телефона е Лорийн.
    — Здравей, маце, как си? — Гласът на Нала бе дрезгав, като след ставане от сън.
    — Аз съм супер, Нала. Диди там ли е? Трябва да говоря с нея.
    — Не, миличка, още не се е върнала. Тази нощ май се е скапала от бачкане, дъртата му крава! Сигурно скоро ще се върне, защото след малко фризьорката ще дойде да я подстригва. Ще й кажа да ти се обади.
    — Знаеш ли къде е в момента?
    В слушалката се чу как звънецът иззвъня.
    — Ето я, връща се. Изчакай една минута, тя ей сега ще ти се обади.
    — Благодаря, Нала, по-късно ще се обадя. Сега бързам.
    — Какво беше това? — Роузи я гледаше недоумяващо.
    — Нищо особено — сви рамене Лорийн. — Боях се, че с Диди е станало нещо лошо, но тя току-що се прибра вкъщи.
    Те потеглиха към сервиза. Този път Лорийн трябваше да влезе в магазина, за да се срещне с човека, когото госпожа Хейстингс бе разпознала на снимката. Знаеше, че има вероятност да се сблъска лице в лице със Стивън Янклоу, и един Господ знаеше какво обяснение би могла да даде за присъствието си тук.


    Нала наметна палтото си. Двамата полицаи не обясниха защо искат да ги придружи, но се разбра, че посещението им е свързано по някакъв начин с Диди, защото поискаха да им покаже снимки на съквартирантката си. Ако я бяха арестували за проституция, едва ли щяха да искат снимки. Значи нещо друго бе станало, нещо по-лошо. Попитаха я познава ли господин Дейвид Бъроуз. Никой не наричаше Диди с предишното й име Дейвид, с изключение на ченгетата.
    Половин час по-късно тя разпозна трупа на Диди. Беше в шок и само повтаряше името й полугласно. Лицето с нищо не напомняше любимата й приятелка. Единствено червеният маникюр и тежкият пръстен с топаз свидетелстваха, че това въпреки всичко е Диди. Патрулната кола я откара обратно у дома. Двамата полицаи й помогнаха да изкачи стълбите и да си отключи. Едва когато влязоха, попитаха кога е видяла за последен път приятелката си.


    ФБР щателно провери всички дати и контакти, които Брендън Мърфи успя да си спомни. След като се свързаха с фирмите — превозвачи и провериха достоверността на показанията му, те го пуснаха от ареста. Оказа се, че в нощта на убийството на Хелън Брендън Мърфи е бил на стотици километри от Лос Анджелес. Не е бил и близо до която и да било от останалите жертви към датата на тяхната смърт. Лишени от толкова необходимия заподозрян, агентите се заловиха да изучат щателно историята на случая. Но тъй като официалната задача, поради която бяха изпратени тук, бе да открият и арестуват Брендън Мърфи, те така и не получиха назначение да започнат разследване на самите убийства.

Глава 14

    Колата спря на паркинга пред сградата на С&А.
    — Тръгвам. Чакай ме тук и ако не изляза…
    — Ще се застрелям — засмя се Роузи.
    Лорийн излезе, подръпна сакото си и тръгна изправена към входа. Залата бе пуста. Огромният махагонов щанд бе покрит с ветрилообразно разположени дипляни и брошури. Разнасяше се тиха музика в стила на двайсетте години. В стъклени шкафове бяха наредени малки пластики, подобни на оскари, спортни купи и знаменца. Стените бяха покрити с красиви снимки на старинни модели автомобили.
    На витрините бяха наредени пет блестящи автомобила — един ролс-ройс силвър клауд, бентли от петдесетте години, един бристъл и един спортен мерцедес с две врати. Красивият интериор привличаше погледа.
    Лорийн се загледа в изкривеното си изображение в един от лъскавите тасове. Изглеждаше квадратна.
    — Здравейте, с какво мога да бъда полезен? — попита току-що появилият се и не по-малко лъскав продавач. Всичко в него блестеше — косата, зъбите, очите. Върху джоба на тъмносиньото му сако и на вратовръзката бе избродирана емблемата на С&А. Той леко дръпна нагоре колосания маншет на ризата си и се усмихна в очакване. Как са забравили да му лепнат една емблема и на челото, запита се Лорийн.
    — Разполагате ли с офис? Искам да поговоря с вас. Зъбите му отново блеснаха.
    — За какво става дума?
    — Ще ви кажа, разбира се, но бих искала да поговорим в офиса ви. Аз съм госпожа Пейдж, а вие сте…
    — Алън Хънтър. — Той пристъпи зад щанда. — Аз съм главният консултант по продажбите. С какво мога да ви бъда полезен, госпожо Пейдж? — Хвърли й хладен, преценяващ поглед. Въпреки че очите му не се отделяха от нейните, тя усещаше как разглежда всяка подробност от вида й от пръстите на краката до копчетата на костюма. — Какво ще продавате?
    Изпитваше желание да го зашлеви. Някога обожаваше момента, когато изправена пред подобен блестящ, излъскан мошеник, изваждаше полицейската си карта и тихо го питаше дали не иска да прочете името й.
    — Не продавам, нито купувам. Искам да поговорим за някои поверителни неща. Как ви беше името?
    Нещо в гласа й го постави нащрек и след кратко колебание той повтори името си.
    — И тъй, господин Хънтър, да не губим повече време. Нямам намерение да обсъждам сериозни въпроси в този плувен басейн!
    Консултантът леко докосна възела на вратовръзката си и махна с ръка към една стъклена врата.
    Докато пресичаше залата, Лорийн съзря огромна снимка на Брад Торнбърн и за миг забави крачка. Облечен в бял пилотски костюм, той стоеше облегнат на вратата на автомобила, с шлем в едната ръка и бутилка шампанско в другата. Около нея бяха окачени по-малки негови снимки от автомобилни състезания.
    Хънтър отвори вратата и кимна.
    — От полицията ли сте?
    Лорийн постави чантата си на бюрото и извади пакет цигари.
    — Имате ли нещо против да запаля? — Огледа стаята. — Изглежда, не сте отрупани с работа.
    — О, не е така, уверявам ви. В дъното са разположени нашите работилници и хангари. Там наистина кипи работа. За какво искате да разговаряте с мен? Да не е за някакво пътно произшествие?
    — Не. — Тя се разположи на удобния стол до бюрото.
    — Да не е във връзка с. — Хънтър извади от чекмеджето си визитна картичка. — Лейтенант Джош Бийн? Той идва тук преди вас да провери дали нямаме откраднати коли.
    — Аз не съм от неговия отдел. Разследвам един застрахователен иск. — Извади снимките на Роузи. — Познавате ли някой от тези мъже?
    Хънтър внимателно ги разгледа и отдели седем. Лорийн наблюдаваше внимателно изражението му, когато стигна до снимките на Янклоу.
    — Това вероятно е господин Янклоу. Той е един от съдружниците. Снимката е доста неясна. Познах го по-скоро по автомобила, отколкото по лицето. Колата е наша. По-точно на Брад Торнбърн. Да не би посещението ви да има нещо общо с господин Торнбърн?
    Тя кимна и се огледа за пепелник. Хънтър веднага й подаде един с емблемата на С&А. Тя тръсна пепелта и му подаде снимката на жената в мерцедеса.
    — Познавате ли тази дама?
    — Не — той прехапа долната си устна, — но прилича на госпожа Торнбърн, майката на Брад. Не съм сигурен, защото никога не съм я виждал. Колата обаче е същата. Както вече казах, тя е собственост на господин Торнбърн. Да не е катастрофирала?
    — Не. — Лорийн прибра снимките. — Имате ли седмично разписание на дежурствата на вашите хора?
    Хънтър кимна. Кракът му нервно тактуваше на пода. Тя му подаде снимката на Норман Хейстингс.
    — Казваше се Норман Хейстингс — въздъхна отегчено той. — Убиха го. За неговата застраховка ли става дума? Съжалявам, не го познавам лично. Зная, че е купил кола от нас много преди аз да постъпя на работа тук. Казват, че бил голям досадник. — Облегна се и разпери патетично ръце. — Ако купите от нас кола, ние ви осигуряваме първокласен сервиз. Проверяваме основно всеки двигател, а когато е нужно, го реконструираме. Много клиенти искат автомобилът да бъде конструиран по специален, заявен от тях проект. Всяка модификация преминава през основен ремонт и множество тестове, за да се гарантира пълната й безопасност и надеждност. С нови коли обаче не работим. Някои от автомобилите, които предлагаме, са отпреди двайсет-трийсет години. Възникват и безпрецедентни проблеми, но ние ги решаваме по най-добрия възможен начин и даваме шестмесечна гаранция. — Той се засмя със самоирония на добре научения си урок. — Един клиент, който има бентли, неотдавна ни извика, за да пита къде е газта!
    — Норман Хейстингс? — тихо попита Лорийн.
    — Неговата беше морган. Звънеше почти всеки ден и искаше отново и отново да я изпитваме и регулираме. Накрая разбрахме каква е работата. Господинът имал навика сам да сваля двигателя и да си играе с него. Разбира се, редовно правел поразии, след което хващал телефона и поръчвал посещение на някой от нашите механици. Така поне ми представи нещата господин Янклоу.
    — Той тук ли е сега?
    — Да.
    — Мога ли да видя дали е бил тук по времето, когато Хейстингс беше убит?
    — Защо ви е нужна подобна информация? — Консултантът отново прехапа долната си устна. — Всъщност това е без значение, защото Янклоу няма работно време. Той идва и си тръгва когато пожелае.
    Лорийн попита дали е бил в сервиза в деня на убийството на Холи, но Хънтър сви рамене.
    — Нямам представа. Нали ви казах, че той идва когато си поиска.
    — Имате ли отделен паркинг за служителите на фирмата?
    — Зад сградата е. Прилича на самолетен хангар. Винаги е пълен с коли на наши служители, на клиенти или току-що доставени от чужбина.
    Тя му подаде списък на автомобилите, в които бяха намерени труповете. Резултатът беше нулев. Хънтър не помнеше нито една от тях. Усети, че списъкът на датите и автомобилите все повече го озадачава.
    — Нима не си спомняте поне синия седан на Хейстингс?
    — О, него го зная. Той често го оставяше тук.
    — Кога я остави за последен път? — Сърцето й щеше да се пръсне от радост.
    Хънтър вдигна слушалката.
    — Шийна, би ли проверила кога Хейстингс е оставил при нас колата си за последен път? — Той затвори телефона. — И полицията ме попита за това. Огледаха и хангарите.
    — Доколкото зная, Хейстингс е продал колата си преди доста години, нали? — Лорийн запали втора цигара. — Чрез С&А ли е направил продажбата? Дали все пак не си е купил друга кола от вас?
    — Не мога да ви кажа. Никога не съм работил с този клиент.
    — А господин Торнбърн познаваше ли Хейстингс?
    — Сигурно. — Телефонът иззвъня, Хънтър записа нещо и благодари. — Изглежда, той е имал договор за ползване на паркинга. Секретарката ми не може да каже със сигурност за колко време е подписал договора, нито кога колата е била тук за последен път.
    — Хм, значи е ползвал паркинга ви, но не е бил ваш клиент, тоест колата му не е била купена от вас?
    — Така излиза.
    — Да не е сключил договора с господин Янклоу?
    — Нямам представа. Моят пряк началник е господин Торнбърн.
    — Какво мислите за него?
    — За Брад ли? О, той е чудесен шеф. Твърд, уверен, винаги знаеш какво цели в работата и същевременно умее да се повесели и посмее.
    — Имах предвид Янклоу.
    — О, не го познавам добре. Рядко работя с него.
    — Опитайте.
    — Не работя с него… Изглежда ми доста непостоянен. Има дни, в които се държи приятно, но понякога е способен да те смачка. От време на време остроумничи, но хуморът му е доста мрачен.
    — Женен ли е? — Не.
    — Да не е хомосексуалист?
    — Не зная — шокиран отвърна Хънтър.
    — Мислите ли, че при него подобни особености не са изключени?
    — В смисъл, дали е нормален? Лорийн стана.
    — Значи смятате, че е добро, нормално момче. Моля да ме извините, но моята фирма настоява да приключа с всички тези въпросници.
    — Нали ви казах, не е чак толкова симпатичен.
    — Искате да кажете, не чак толкова нормален — усмихна се тя. Този зализан консултант започна да й харесва. Беше съвсем наивен и вярваше, че разговаря със застрахователен агент.
    — Да не е заподозрян в нещо? Полицаите разпитаха доста подробно останалите служители, но към мен не проявиха интерес, защото по време на убийството на Хейстингс бях в отпуск.
    Хънтър изглеждаше разочарован. Лорийн отново извади фотографиите и му подаде снимката с русата жена.
    — Според вас дамата не прилича ли на Янклоу?
    — Не зная, госпожо Пейдж — смутено прошепна той. — Не бих искал да огорчавам Брад. Той ми е приятел.
    — Семейство Хейстингс не могат нито да продадат колата, нито да получат застраховката й, докато това разследване не приключи.
    — Заподозрян ли е господин Янклоу?
    Лорийн прокара пръсти през косата си. Знаеше, че не може да попита за най-важното, без да си навлече неприятности.
    — Носеха се слухове… — тихо продължи Хънтър. — Не зная дали имам право да говоря за това. В края на краищата това са само приказки… Янклоу има странни маниери и понякога е доста неуравновесен. Тук никой не знае нищо за личния му живот, но се говори, че преди няколко години е имало разследване. Агентите от Нравствения отдел го арестували за известно време. В крайна сметка нищо не излязло.
    На вратата се появи млада красавица.
    — Извинете, господин Хънтър, един клиент ви чака.
    — Запознайте се със секретарката ми.
    Лорийн попита дали Шийла може да й покаже хангарите, но Хънтър отклони молбата й. Трябвало да попита началника си.
    — Е, добре. Ще почакам тук заедно с Шийла.
    — Разбрах, че се интересувате от Хейстингс — започна момичето. — Той често идваше тук. Паркираше зад сградата и се любуваше на последните доставки. Тази сутрин проверих датите, от полицията ни помолиха за това. Доколкото си спомням, точно в тези дни неговата кола е била при нас. Дадох едно копие на полицая. — Тя подаде на Лорийн един лист. — Бях в шок, когато прочетох как е бил убит. Господин Хейстингс беше толкова тих, скромен човек, също като баща ми.
    Лорийн погледна датите и топло се усмихна.
    — Можете ли да направите същата справка и за други коли? 1 — От полицията вече ми дадоха още един списък на автомобили. — Шийна прехапа устни. — Обясних им, че това не е гараж. Просто разрешаваме на служителите си й на някои приятели да използват паркинга. Понякога няма нито едно свободно място.
    — Може ли да погледна хангара?
    В обширния двор имаше още няколко пристройки и множество коли, разположени върху рампите. Лорийн веднага прецени, че компанията имаше много повече служители, отколкото Роузи бе пресметнала. Без съмнение бизнесът процъфтяваше.
    В хангара бе горещо като в пещ. Някои от автомобилите бяха покрити с потънали в прах чергила и очевидно стояха тук от месеци. В края на халето бе разположен гаражът на служителите.
    — Господин Торнбърн предпочита автомобилите на нашите хора да не се виждат. Не били добра реклама за фирмата. Ето тук обикновено стоеше колата на Хейстингс. Оставяше я по за няколко часа заедно с ключовете, в случай че се наложи да я преместим.
    В дъното на хангара бяха оставени три състезателни автомобила, покрити със сребристи чергила.
    — Това са любимките на господин Торнбърн — продължи девойката. — Преди време той често се състезаваше, но напоследък все по-рядко го прави. Една от неговите съпруги му правеше големи скандали за това.
    Шийна отвори една врата и двете влязоха в обширен прохладен коридор. От двете страни се редяха офиси със спуснати щори. Единият беше на Брад Торнбърн, както показваше табелката на вратата. Малко по-нататък бе този на Шийла. Тя извади някакъв дневник и започна да проверява на кои дати автомобилите, за които Лорийн се интересуваше, са били в гаража.
    — Същите коли ми посочиха и от полицията. Само една е била при нас, колата на Хейстингс. — Телефонът иззвъня. Момичето отговори утвърдително и затвори. — Трябва да изляза. Господин Хънтър иска да му занеса фактурите. Той получава премия върху продажбите в края на всяка седмица.
    — Мога ли да ви изчакам тук?
    — Разбира се. Ще кажа на господин Хънтър, че съм ви оставила сама.
    Щом Шийла излезе, Лорийн разтвори дневника и започна да проверява ред по ред. Знаеше, че вече е близо до целта. Стивън Янклоу без съмнение бе замесен в убийствата.
    Роузи излезе от колата. Роклята лепнеше по тялото й. Бе паркирала на чуждо място и хората я гледаха накриво. Тя обиколи автомобила, като си вееше с ръка и бършеше изпотеното си лице. Чакаше вече цял час. Тъкмо обмисляше дали да не влезе, когато един от механиците тръгна към нея.
    — Знаете ли, че това е частен път? Какво обичате?
    — Нищо. Чакам приятелката си. Тя е вътре.
    — Защо не я почакате ей там? След малко ще пристигне нова доставка и това място ще ни потрябва. Затова тръгвайте, ако обичате!
    Тя излезе от двора, направи кръг около сградата и тъкмо се канеше да паркира до оградата, когато край нея мина белият мерцедес на Янклоу.
    — Хайде, Лорийн, какво се мотаеш още там? — измърмори Роузи. Точно срещу нея, на входа на сградата, някакъв елегантен мъж в тъмносиньо сако изпращаше трима японци. След малко и той влезе в хангара. От приятелката й все още нямаше и следа.


    Шийла се върна малко възбудена.
    — Не можах да говоря с шефа, защото още разговаря с клиентите. Вероятно искат демонстративна обиколка.
    В коридора някакъв глас каза: „Добро утро, господин Янклоу.“
    — Той е тук — лицето на девойката се изопна. — Вижте, трябва да предупредя господин Хънтър, че сте при мен.
    — Няма смисъл, аз сама ще го намеря. Благодаря за кафето.
    — Надявам се, че съм ви била полезна. Какъв ужас, нали? Горкият господин Хейстингс!
    — Видяхте ли го, когато дойде за последен път?
    — Не. Винаги, когато идваше при господин Янклоу, той оставяше ключовете на колата си при мен. В онзи ден сигурно е паркирал на улицата. Офисът му е наблизо. Страхуваше се да не го глобят. Смешна работа! Да се тревожиш за такава дреболия, без да знаеш, че след малко ще те убият.
    — Значи Янклоу е бил тук по това време?
    — Да. Искате ли да се срещнете с него?
    — Може би по-късно. Сега трябва да видя господин Хънтър. Благодаря за всичко.
    Лорийн премина край офиса на Янклоу със свито сърце, но той не беше там. През щорите се виждаше как секретарката му подрежда документи. Тя притича през хангара и още на изхода забеляза белия мерцедес, спрян до четките на автомивката. Някакъв мъж разговаряше с двамата работници, посочвайки гумите на автомобила. Единият служител кимна и каза на едно от негърчетата да донесе прахосмукачката. Притисната до стената, Лорийн следеше сцената със затаен дъх. Искаше й се Янклоу да се обърне, за да види лицето му, но се страхуваше, че той ще я забележи и разпознае. Бе облечен със светлосиньо ленено сако и бял панталон. Безупречно елегантен, с ниско подстригана русо-кестенява коса. Стивън Янклоу бе без съмнение човекът, който се бе опитал да я убие с чук. Защо не можеше да види поне за миг лицето му, за да бъде напълно сигурна?
    На входа застана Хънтър.
    — Един клиент иска демонстративна разходка с ролс-ройса, господин Янклоу, а той вече е обещан на друг. Какво да правим?
    Янклоу бавно пристъпи към него и Лорийн се притисна още по-силно до стената. Двамата се отправиха към входа, но в този момент Хънтър я забеляза и й махна с ръка.
    — Ей сега ще се върна, госпожо Пейдж. Извинете, че ви накарах да чакате.
    Щом влязоха в сградата, тя премина почти тичешком покрай мерцедеса и излезе по пътеката на булеварда.


    Двамата се отправиха към очакващите ги японци. Хънтър внимателно спомена, че сутринта е бил разпитван от полицията за случая „Норман Хейстингс“.
    — И една застрахователна агентка се появи, пак във връзка с Хейстингс, по-точно с колата му. Изглежда, има някакви трудности със застраховката. Питаше дали е използвал нашия паркинг. Мислех, че си е заминала, но току-що я видях на двора.
    Янклоу го блъсна и хукна назад. Изумен, Хънтър успя само да извика:
    — Ами ролс-ройса, господин Янклоу?
    Той връхлетя със стиснати юмруци в офиса на Шийна.
    — Къде е жената от застрахователната компания?
    — Тя току-що си тръгна, господин Янклоу.
    — Какво искаше?
    — Същото, за което и полицаите разпитваха — преглътна жената. — За колите, които са използвали паркинга.
    — Как се казва? — Той вдигна дневника от бюрото.
    — Господин Хънтър сигурно знае. Тя го разпитваше тази сутрин.
    — Какво? Разпитвала го, така ли?
    — Не, просто разговаряха. Не зная за какво. Правя само това, което ми нареждат, господин Янклоу.
    Той влезе в своя офис и яростно захвърли дневника на бюрото си, после набра номера на приемната. Крясъците му се понесоха из целия коридор. Истерията му се засилваше с всяка дума, докато обясняваше на Хънтър, че ако не се яви веднага при него, независимо дали има клиенти и какви, от утре може да се регистрира в бюрото по труда.
    Лорийн хукна към Роузи и скочи в колата.
    — Мерси. От един час се пека на бавен огън и те чакам. От паркинга ме изгониха. Трябвал им. Умирам за глътка студена вода.
    Трябваше веднага да напуснат района на сервиза.
    — Хванах го, Роузи! — Тя удари с юмрук по таблото. — Не зная дали Янклоу е размазал главите на всичките, но съм сигурна, че той е убил Норман Хейстингс. Вече имам стопроцентов заподозрян за Бил!


    Въпреки климатичната инсталация Руни се потеше като в сауна. Всеки момент трябваше да го извикат на съвещание с хората на ФБР. Остатъкът от деня щеше да премине в обсъждане на серията убийства и причините за неговия неуспех. Бутилката бе изпита отдавна, а носът и очите му бяха все още червени и подпухнали. Бийн постави на бюрото кана кафе и пакет ментова дъвка. Капитанът не проявяваше никакъв интерес към новата жертва. Погледна докладите и ги остави встрани.
    — В крайна сметка какво е това? Мъж или жена? — бе единственото, което измърмори.
    — Транссексуална проститутка — поясни Бийн. — В доклада е обяснено. Убита е миналата нощ около десет и половина.
    Единствената отлика от останалите бе в начина на нанасяне на ударите. Жертвата бе удряна само в лицето. На тила рана нямаше. Съдебните медици още не бяха дали заключение дали оръжието на убийството е чук или някакъв друг предмет.
    — Някакви свидетели? — вяло проговори Руни след дълга пауза.
    — Тц. Излязла на улицата в обичайното време, но след малко казала, че ще се прибере, защото десният крак я болял.
    — И само толкова?
    — Толкова — кимна лейтенантът. — Е, нека да оставим юнаците от Бюрото да разнищят случая. Нали са големи умници? Впрочем защо още ги няма?
    — Всеки момент ще се появят. В момента обядват. А, да не забравя за онзи гараж в Санта Моника. Ето доклада ми. Колата на Хейстингс била в гаража им известно време, но той я взел един ден преди да го убият. Познавал се със собствениците и я оставял там без да плаща. Гаражът е собственост на семейство Торнбърн. Да продължавам ли наблюдението?
    — Щом шибаната му кола не е била там в самия ден на убийството, не виждам голяма полза от тази информация.
    Телефонът иззвъня и Руни направи знак на лейтенанта да напусне. Преди да излезе, Бийн видя как шефът му се обърна към стената. Докладът за посещението му в сервиза остана непипнат на бюрото. Напразно се бе надявал, че капитанът ще го прочете, преди ФБР да започне да го пече на бавен огън. Уви, шефът му бе пил твърде много, за да забележи важните подробности.
    Лорийн звънеше от уличен телефон.
    — Имаш ли нещо за мене?
    — Да, Бил, но не искам да говоря за това по телефона.
    — Сега не мога да изляза. Онзи копелдак размаза още една. Някоя си Диди, транссексуална проститутка. И тя бе намерена в багажника на откраднат автомобил с подобни рани по лицето, както всички останали.
    — Кога е станало? — глухо запита тя.
    — Миналата нощ, около десет. Чувала ли си това име? Уговориха се да се срещнат след час и половина в любимия му индиански ресторант.
    Руни тъкмо се канеше да прегледа докладите, когато телефонът отново иззвъня. Шефът му съобщи, че ФБР вече го чака.


    Лорийн влезе и се отпусна на седалката.
    — Сега накъде, съдружнико? — погледна я Роузи.
    — Диди, единият от двамата травестити, с които те запознах в галерията, е убит. Трябва да се срещна с Нала, преди да говоря с Руни.
    — Всичко ли ще му разкажеш? — извика Роузи, за да надвие шума на двигателя. — Ако му посочиш възможен извършител, може би ще успееш да измъкнеш малко повече мангизи от него, а?


    Руни затегна възела на зацапаната си вратовръзка.
    — Само това липсваше, Бил! — Берило нервно барабанеше по бюрото. — Кого, за Бога, си изпратил там?
    — Лейтенант Бийн и още един полицай.
    — Оплакването е за посещение на жена. Коя е тя?
    — Бивш полицай. В момента е мой информатор. Среща се с всякаква паплач по улиците и нощните барове. Събира сведения.
    — Гаражът в Санта Моника е доста далеч от квартала на проститутките. Някой се е явил там, представяйки се за наш служител! В нито един от докладите няма сведения за тази информаторка. Какво, по дяволите, е търсила там? Семейството на собствениците има дебели връзки и е твърдо решено да вдигне шум. Искам да отидеш и лично да се извиниш. Достатъчно неприятности си имаме вече с коментарите в пресата. Нямам намерения да си изгубя хляба заради тази глупост.
    Руни отново оправи вратовръзката си. Нямаше представа кога и защо Лорийн се е озовала в Санта Моника, нито защо шефът му се горещи толкова за тази дреболия.
    — Добре, сър — усмихна се насила той. — Толкова важни клечки ли са?
    — Това са семейство Торнбърн! Големи пари! Стари пари! Ясно ли ти е? Хайде, действай!
    — Ами ФБР? Нали щях да се срещам с тях?
    — Първо направи каквото ти казвам.
    Руни прекрасно знаеше кои са Торнбърн. В последните години за тях не се пишеше и говореше, но даренията им за полицията бяха огромни. Лорийн Пейдж трябваше да измисли доста добро основание за цялата неприятност, иначе нямаше да си намери място в целия щат!


    Нала бе разстроена. Без грим и изкуствени мигли изглеждаше измъчена и състарена. Очите й бяха подпухнали от плач. Щом видя Лорийн, тя отново избухна в сълзи. Препарираните животни и огромните надиплени завеси придаваха зловеща атмосфера на жилището. Докато Роузи гледаше втрещена огромните снимки на транссексуални сцени по стените, Лорийн поднесе на Нала чаша вода и хвана ръката й.
    — Как се случи?
    — Тя имаше няколко редовни клиента — подсмръкна Нала. — Често оставаше при тях до сутринта. Щом не се върна в обичайното време, помислих, че е с някого от тях. Когато говорехме с тебе по телефона и някой позвъни, не беше Диди. Полицаите бяха дошли да ми кажат.
    — Имаш ли имената на тези редовни клиенти?
    — Не, разбира се. Тя никога не уреждаше срещите си с тях предварително. От време на време някой се явяваше, вземаше я от улицата и толкоз. Диди ползваше стая в мотел „Розали“, но напоследък там стана много скъпо и затова понякога ги водеше тук. Не зная никакви имена. О, Боже, как ще живея без нея?
    — Можеш ли да опишеш някой от клиентите й? Никого ли не видя минатата нощ?
    — Не! Постояхме минута-две на улицата, после тя тръгна. Лорийн извади плика със снимките.
    — Разгледай ги добре и ми кажи виждала ли си някого от тях.
    Нала отместваше фотографиите една по една, като постоянно духаше носа си в кърпичка и клатеше отрицателно глава. Лорийн бе задържала снимката с русата жена в мерцедеса.
    — А сега погледни тази блондинка в белия мерцедес. Нала отново поклати глава.
    — Сигурна ли си? Разгледай я добре. Помисли дали не си виждала стар спортен мерцедес в близко време. Виж и жената. Според теб това жена ли е?
    — Не зная, не зная! — Нала извърна глава. — Оставете ме сама, моля ви!
    — Тази кола мина по Сънсет Авеню вчера вечерта. — Роузи се наведе към нея и погледна многозначително Лорийн, която й отвърна с леко намигане. — Не си ли спомняш дали Диди не е разговаряла с шофьора? Дали някога не е влизала в същата или подобна кола?
    Нала отново взе снимката, огледа я внимателно и я върна.
    — Да не би тази жена да има нещо общо с убийството на Диди? Вие мислите, че е замесена, така ли?
    — Може би, но ти, ти виждала ли си я?
    — Нали вече казах. Не съм. Лорийн стана.
    — Извинявай, Нала. Трябва да тръгваме. Искрено съжалявам.
    — Тя беше най-прекрасният човек, когото познавах. Сега съм сама, нямам си никого. Какво да правя. Господи? — Отново зарови лице в шепите си и захлипа. — Не мога да остана тук. Нямам толкова пари.
    — Защо не се свържеш с Арт?
    — Той напусна града. Не сме го виждали откакто затвори галерията.
    Нала изчака, докато двете си тръгнат и се втурна в стаята на Диди. След малко се върна оттам с черен бележник и след като прелисти няколко страници, взе телефона.
    „Това е телефонът на Арт — чу тя записа на телефонния секретар. — Оставете съобщение и телефонния си номер, за да ви се обадя, когато се върна.“
    — Арт, на телефона е Нала. Веднага ми се обади! Спешно е. Постави слушалката и влезе в банята. Имаше нужда от ароматна вана, за да успокои нервите си. Преди да пусне водата обаче, се сети за нещо и отново отиде в спалнята. Извади голям плик от най-долното чекмедже на тоалетката и след като порови из фотографиите, намери онази, която търсеше. Бе черно-бяла снимка на руса, изключително красива жена в дълга бяла рокля, с леко подчертани рамене, по модата на петдесетте години. Приличаше на Барбара Стануик. Той толкова искаше да изглежда като нея! Бе я донесъл на Диди за модел, докато нагласи перуката и гънките на роклята му. Арт го бе снимал и той бе платил щедро. Русата жена бе същата, която Лорийн й показа. Нала не се изплаши. Стана и започна внимателно да разглежда всяка от снимките в плика.


    Руни вече я чакаше в индианския ресторант пред чаша бира.
    — Надявам се, че си измислила извинение за посещението си в С&А. Защото, ако не си, този град ще ти се стори малък!
    Какво си търсила там?
    Лорийн взе менюто и го попита дали вече не е поръчал нещо. Умирала от глад. Той удари с чаша по масата.
    — Провери ли служителите на С&А, както ти казах? — продължи с вбесяващо безразличен тон тя. — Преди няколко години е имало дело за нарушение на морала срещу Стивън Янклоу. Имаш ли досие на случая? Той е съсобственик на част от фирмата. Брад Торнбърн му е брат.
    — Защо се интересуваш от него? Тя постави длани на масата.
    — Мисля, че той е убиецът, когото търсиш.
    — Какви доказателства имаш? — Капитанът подръпна носа си.
    — Доказателства може и да нямам, но зная, че Хейстингс е оставил колата си в техния гараж в деня на убийството.
    — Знаеш ли кое е семейството на Янклоу?
    — Сигурно са много важни — сви рамене тя, — щом началството така те юрка заради тях. Би ли проверил дали срещу него е било повдигано обвинение за нравствени нарушения? Ако е имало, ти имаш право да го извикаш на разпит за отношенията му с Хейстингс. Той е, Бил!
    — Защо си толкова сигурна?
    — Той беше човекът, който ме нападна в паркинга на супермаркета.
    За няколко мига капитанът не можа да възприеме чутото.
    — Повтори какво каза! — Той вдигна поглед към нея.
    — Казах, че той ме нападна с чук в колата. За да избягам, го ухапах доста яко по врата.
    Руни бавно извади цигара и я захапа, без да я пали.
    — Глупава кучка!
    — Съжалявам. Страхувах се да се разкрия пред полицията. Хванах го…
    — Мили Боже!
    — Удряше ме с чук. Сигурна съм, че е Стивън Янклоу.
    — Видя ли лицето му? Впрочем по-важно е дали той те е видял.
    — Не, стоях далеч от него. Не исках да му подсказвам какво да прави.
    Келнерът донесе вечерята й.
    — Сигурна ли си, че той е човекът, който те нападна? Можеш ли да го разпознаеш при очна ставка?
    — Е, и какво от това, че ще го разпозная? — Лорийн пусна вилицата. — Разпознавам го, той отрича и си излиза от полицията. В крайна сметка това са показания на бивша проститутка и алкохоличка срещу един блестящ, почтен и заможен гражданин на Съединените щати. От него се иска просто категорично да отрече, че по това време е бил на онази улица, където проститутката, тоест аз, е хванала клиент, за да изкара няколко долара. Колата не беше неговата, а ма Хейстингс. Тялото на Хейстингс е било вече в багажника. На кого ще повярват според тебе?
    Руни пресуши бирата и махна на келнера да донесе още една.
    Лорийн разбърка ястието и го отмести настрана.
    — Мисля, че е травестит.
    — Какво?!
    — Мисля, че Янклоу е травестит.
    — Тя мислела! Полицията не се интересува какво мислиш за този или онзи. Тя иска само и единствено факти. Боже мой, Лорийн, даваш ли си сметка колко фантастично звучи всичко, което разказваш? Я помисли дали все пак Янклоу няма две глави?
    — Всички убити си приличат и са на еднаква възраст.
    — А Холи?
    — Тя е убита по грешка. Доказва го убийството на последната, Диди.
    Лорийн разказа накратко как двете с Холи тръгнали към една и съща кола, но Холи била по-бърза и се качила. Шофьорът е искал да вземе Нала или Диди. Като е видял, че не може да се отърве по друг начин от Холи, решил да я убие.
    Руни отказа да приеме тази версия. Струваше му се твърде глупава. Защо е трябвало да я убива по такъв жесток начин, след като е могъл просто да я изхвърли от колата?
    — Чакай! — извика тя и удари по масата. — Ами ако всичките са били взети по грешка? Ако през цялото време е търсил Диди? Защо иначе всичките му жертви си приличат — те са проститутки на еднаква възраст, изрусени и с груби, грозновати лица?
    — Опитваш се да кажеш, че този мъж е пречукал седем жени, защото търси, но не може да намери една конкретна проститутка? Хайде сега да ти припомня и за Норман Хейстингс. Дали не е помислил, че инженерът е жената, която търси? Това е тъпотия, Лорийн. Загубила си усета на ченге, миличка! Търсим човек, който от пет години убива жени, защото не може да намери онази, която му трябва? Глупости!
    — Добре. Да опитаме друг вариант. — Завъртя нервно вилицата си. — Да разгледаме жертвите една по една, включително Хейстингс. Той обича да се прави на жена. Той продължава да използва гаража на С&А, въпреки че от години не им е клиент, може би защото се познава с Янклоу. Дали не е убит, защото случайно е станал свидетел на нещо скандално?
    — Губя си времето! — Руни извади портфейла си и махна на келнера.
    — Чуй ме, Бил! В С&А е пълно с всякакви чукове и клещи. Може би оръжията са били взети оттам. Защо не провериш и не направиш съпоставка със следите от ударите?
    — Повече не се мяркай на километри около сервиза, ясно ли ти е? Аз ще огледам мястото лично.
    — Моля те, провери в Нравствения отдел за досие. Направи ми тази услуга.
    — Да й направя услуга! За кого се мислиш? Ако искаш, заведи дело за опит за убийство…
    — Знаеш, че няма да го направя. Ако обаче намериш по-безспорни доказателства, мога да се явя, за да дам допълнителни данни в подкрепа на обвинението. Нека да ни направят очна ставка! Покажи му, че съм останала жива и мога да го разпозная в съда, и после гледай какво ще направи. Използвай ме, за да го заловиш.
    — Ще помисля над това. — Капитанът стана и тръгна към мъжката тоалетна.
    — Бил, той ме удари с чук! — Тя тръгна след него.
    — Зная, че мога да те използвам като свидетел. Плащах ти обаче за съвсем друго — да разпиташ проститутките и да ми снесеш информация, която полицай не би могъл да измъкне от тях. Отсега нататък няма да се занимаваш с това. Ако ми потрябваш, ще ти се обадя.
    — Имам нужда от няколко долара. Без пукната пара съм.
    — Това не е мой проблем. — Той влезе в тоалетната и затръшна вратата.
    Когато излезе, тя го чакаше пред входа. Усмихна му се и усмивката й му подейства успокояващо. Не искаше да си признае, но Лорийн наистина бе успяла да помръдне нещата. Най-малкото, защото му бе осигурила