Скачать fb2
Планът Икар

Планът Икар


Робърт ЛъдлъмПланът Икар

    На Джеймс Робърт Лъдлъм.
    Добре дошъл, приятелю. Желая ти велик живот.

ПРЕДГОВОР

    Силуетът, очертан в рамката на вратата, се втурна в стаята без прозорци. Затвори вратата и бързо отиде в мрака по черния балатум до месинговата настолна лампа вляво. Запали я и слабата крушка хвърли сенки по тесния, облицован с ламперия кабинет. Помещението беше тясно, но добре обзаведено. Художествените предмети обаче не бяха нито старинни, нито отразяваха различните етапи в развитието на изкуствата. Всъщност представляваха последната дума на техниката.
    Дясната страна светеше с отблясъка на неръждаемата стомана, а тихото бръмчене подсказваше, че има филтрираща климатична инсталация. Собственикът и единствен посетител в стаята я прекоси, отиде при стола пред компютъра и седна. Включи го, екранът оживя и мъжът набра някакъв код. Моментално блеснаха яркозелени букви:
    ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ
    ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО
    ЗАПОЧВАЙТЕ
    Мъжът се надвеси над клавиатурата и трескаво започна да пише:
    „Започвам този дневник, защото смятам, че събитията, които предстоят, ще променят хода на историята на една нация. Един мъж се появи като месия сякаш от нищото, без да има представа за призванието и съдбата си. Той е орисан да извърши неща, неразбираеми и за него самия, и ако предположенията ми излязат верни, тук ще опиша неговото пътуване… Мога само да гадая как е започнало то. Знам, че е от хаоса…“

ПЪРВА КНИГА

1

    Маскат, Оман. Югоизточна Азия,
    вторник, 10 август, 18,30 часът

    Разбунените води на Оманския залив бяха предвестник на урагана, който бушуваше при Ормузкия проток в началото на Арабско море. Беше залез слънце и се носеха молитвите, които брадатите муезини нашепваха носово и монотонно от минаретата на джамиите в пристанищния град. Небето притъмняваше под ярките светкавици, които в настъпващия вечерен мрак проблясваха страховито като разбеснели се бегемоти. Мрежи от огнени мечове възпламеняваха от време на време източния хоризонт над планината Макран при Турбат в Пакистан, на двеста мили през морето. На север, зад границата на Афганистан, продължаваше една безсмислена и жестока война. На запад се водеше още по-безсмислена война — в нея се сражаваха деца, тласкани към смъртта от оня безумец в Иран, решил да наложи пагубната си воля. А на юг беше Ливан, където хората убиваха без задръжки; всяка фракция с религиозен фанатизъм наричаше другите терористи, а всъщност всички без изключение се занимаваха с дивашки терор.
    Близкият изток и най-вече Югозападна Азия гореше и вече бе невъзможно пожарът да бъде потушен — дори там, където преди успяваха да го обуздаят. Тази ранна вечер водите на Оманския залив гневно се пенеха, небето вещаеше опустошение, а улиците на Маскат — столицата на султанство Оман — бяха мрачни като надвисналата буря. Молитвата беше свършила и истеричните тълпи отново заприиждаха със запалени факли от страничните улици и пресечки към ярко осветената желязна врата на американското посолство. Сградата с розова фасада бе охранявана от размъкнати дългокоси момчетии, които непохватно стискаха автоматите. Спусъкът бе равнозначен на смъртта, но тези юноши с блеснали от ентусиазъм широко отворени очи не можеха да го осъзнаят, защото им бе казано, че смърт не съществува, въпреки че ставаха свидетели на обратното. За тях най-важна бе отплатата, мъченичеството и колкото по-болезнени бяха жертвите, толкова по-честити бяха мъчениците! За тях мъките на врага не значеха нищо. Или по-скоро означаваха заслепение, означаваха лудост!
    Беше двайсет и вторият ден на това безумие, вече двайсет и един ден цивилизованият свят беше принуден още веднъж да се примири с този ужасяващ необясним гняв. Маскат внезапно бе разтърсен от фанатизъм, плъзнал навсякъде, без никой да знае защо. Никой освен аналитиците на това страховито изкуство — подстрекателството, мъжете и жените, които дни и нощи търсеха, проучваха и накрая откриваха корените на организирания бунт. Защото ключовата дума беше „организиран“. Кой? Защо? Какво всъщност искат и как да бъдат спрени?
    ФАКТИТЕ: Двеста четирийсет и седем американци бяха обкръжени и взети заложници. Единайсет бяха убити, труповете им бяха изхвърлени през прозорците на посолството: току изтрещяваше счупено стъкло и от него падаше поредният мъртвец. Някой бе научил тези младоци как да поднасят всяко убийство като изненада. Зад желязната врата опиянените от кръвта вманиачени комарджии правеха облози. Кой ще е следващият прозорец? Какъв ще е следващият мъртвец — мъж или жена? Хайде, колко ще заложиш? Казвай, де!
    Над подвижния покрив на посолството имаше разкошен басейн, прикрит с изящна арабска розетка, зад която човек не можеше да се скрие от куршумите. Заложниците бяха коленичили в редици около него, а убийците сновяха на групички край тях с насочени към главите им автомати. Двеста трийсет и шестима уплашени уморени американци, които очакваха екзекуцията си.
    Безумие!
    РЕШЕНИЯТА: Въпреки добронамерените предложения на Израел, не го намесвайте! Това не е Ентебе1 и колкото и опитни да са израелците, кръвта, която проляха в Ливан, неизменно пораждаше омраза и САЩ щяха да бъдат обвинени, че са платили на терористи да се борят срещу терориста. Неприемливо! Може би група за бързо реагиране? Но кой ще изкатери четирите етажа или ще скочи на покрива от хеликоптер, за да спре убийците, когато даваха мило и драго да умрат като мъченици? Блокада по море с батальон на военноморските сили, който да нахлуе в Оман? На кого е притрябвала тази демонстрация на свръхмощ? Султанът и неговите министри бяха последните хора, които искаха това насилие в посолството. Мирно настроената полиция се опита да спре истерията, но бе твърде малобройна, за да се справи с прииждащите талази на фанатиците. След годините на спокойствие в града полицаите не бяха подготвени за подобни размирици, а прехвърлянето на армейски части от Йемен щеше да породи неразрешими проблеми. Въоръжените сили, охраняващи това свърталище на международни убийци, бяха не по-малко свирепи от своите противници. После, щом се върнеха в столицата, по границите щеше неизбежно да настъпи сеч, а освен това из улиците и канавките на Маскат щяха да рукнат реки от кръв и щяха да бъдат избити и невинни, и виновни.
    Шах и мат.
    ЕВЕНТУАЛЕН ИЗХОД: Да бъдат изпълнени поставените условия? Изключено — водачите го разбираха, но не и техните марионетки — хлапаците, вярващи в онова, което скандираха, което крещяха. Правителствата в Европа и Близкия изток не биваше да вдигат ръце пред осемте хиляди терористи от организации като Червените бригади или Организацията за освобождение на Палестина, Баадер-Майнхоф и ИРА, и пълчищата техни последователи. Може би и занапред трябваше да се примиряват с напористите като оси репортери, с камерите, които се вряха навсякъде, с планините от журналистически материали, които привличаха вниманието на света към тези ламтящи за слава фанатици? Защо пък не? Покрай шумотевицата имаше вероятност останалите заложници да не бъдат убити: екзекутирането им бе „отсрочено“, та „потисническите нации“ да вземат решение. Спряха ли репортажите, кандидат-мъчениците с пламнали очи щяха да се развихрят още повече. Мълчанието щеше да породи у тях желание за сензация. Новинарите само това и чакаха, а смъртта бе най-голямата сензация.
    Кой? Какво? Как?
    Кой?… Това беше основният въпрос, чийто отговор можеше да подскаже някакъв изход — изход, който трябваше да бъде намерен до пет дни. Екзекуциите бяха отсрочени със седмица, а два дни вече бяха минали, докато най-известните ръководители на тайните служби от шест държави се събраха в Лондон. Пристигнаха със свръхзвукови самолети, броени часове след като бе взето решението да обединят силите си, защото всеки знаеше, че следващото посолство можеше да бъде на неговата страна. Някъде по света работиха без почивка две денонощия.
    РЕЗУЛТАТИТЕ: Оман си оставаше загадка. Беше смятан за опора на сигурността в Югозападна Азия, за султанство с образовано и просветено ръководство, което, доколкото го позволяваше ислямът, се доближаваше до представителното правителство. Управниците от семейството на султана почитаха даденото им от Аллах, но не само като нещо, което им се полага по рождение, а и като отговорност през втората половина на XX век.
    ИЗВОДИТЕ: Бунтът е организиран отвън. Едва двайсетина от около двестате необуздани кресливи младежи бяха разпознати като оманци. Затова офицери от тайните служби с връзки във всички екстремистки фракции по оста Средиземно-Арабско море се запретнаха, свързаха се със своите хора, подкупваха ги и ги заплашваха.
    — Кои са, Азиз? От Оман са само неколцина и повечето са смятани за бавноразвиващи се. Хайде, Азиз! Ще си живееш като султан. Посочи някаква сума. Хайде де!
    — Шест секунди, Махмет! Шест секунди и си без дясна китка! После и без лява. Започвам да броя, джебчия такъв! Казвай!
    Шест, пет, четири… Кръв.
    Нищо. Абсолютно нищо. Пълна лудост.
    И изведнъж — пробив. Направиха го благодарение на един грохнал човек, който едвам изричаше думите и имаше памет, слаба като измършавялото му тяло всред халите, връхлетели откъм Ормузкия проток.
    — Не търсете там, където ви подсказва логиката. Търсете другаде.
    — Къде?
    — Където скръбта не се ражда от немотия или самота. Където Аллах е благословил хората на този свят, но не и в отвъдния.
    — Говорете по-ясно, многоуважаеми муезине.
    — Аллах не ми го повелява. Да пребъде неговата воля! Той може би не застава на ничия страна — така да бъде.
    — Но вие вероятно имате причина да ни съобщавате това.
    — Щом Аллах ми е подсказал тази причина — така да бъде!
    — Как ви я е подсказал.
    — Думи, прошепнати по ъглите на джамията. Шепот, който трябваше да бъде чут от старите ми уши. Недочувам и нямаше да доловя нищо, ако Аллах не беше пожелал.
    — Сигурно има още нещо.
    — Бяха споменати хората, които ще спечелят от това кръвопролитие.
    — Кои са те?
    — Не бяха назовани имена, нито високопоставени лица.
    — Може би някаква група или организация? Моля ви! Някаква секта, държава, народ? Шиитите, Саудитска Арабия… Ирак, Иран… руснаците?
    — Не, не чух нито за правоверни, нито за неверници, чух само „те“.
    — Те ли?
    — Това долових в джамията, това пожела Аллах да чуя. Да пребъде неговата воля! Единствено „те“.
    — Можете ли да разпознаете хората, които говореха?
    — Аз съм почти сляп, пък и светлината е мъждива. Неколцина души си шушукаха сред многобройните богомолци. Не мога да позная никого. Знам само, че трябва да ви предам чутото — такава е волята на Аллах.
    — Защо, муезине? Защо е такава волята на Аллах?
    — Касапницата трябва да бъде спряна. В Корана е казано, че ако необуздани младежи проливат кръв, страстите им трябва да бъдат подложени на проверка, понеже младостта…
    — Добре де! Ще изпратим един-двама души с вас в джамията. Обадете ни, ако чуете нещо.
    — След месец. Тъкмо заминавам на последното си поклонение в Мека. Вие сте последната ми спирка, преди да поема. Такава е волята…
    — По дяволите!
    — Вашите дяволи, не моите. Не нашите.

2

    Вашингтон, Окръг Колумбия,
    сряда, 11 август, 11,50 часът

    Пладнешкото слънце напичаше паважа на столицата, въздухът беше неподвижен в летния зной. Пешеходците едвам пъплеха, мъжете бяха разкопчали яките и бяха разхлабили вратовръзките си. Куфарчетата и чантите сякаш бяха пълни с олово, докато притежателите им апатично чакаха по кръстовищата да се смени светлината на светофара. Макар че тълпите мъже и жени, повечето държавни, следователно и народни служители, вероятно имаха спешни задачи, никой по улиците не бързаше. Над града бе надвиснала летаргия, вцепенила онези, които бяха дръзнали да излязат от стаите, кабинетите и автомобилите с климатична инсталация.
    На ъгъла на Двайсет и трета улица и авеню Вирджиния беше станала катастрофа. Не бе тежка — нямаше ранени, нито пък големи щети, и въпреки това се вдигна голяма олелия. Едно такси се беше блъснало в държавна лимузина, излизаща от подземния гараж на Държавния департамент. И двамата шофьори бяха в правото си, горещяха се, защото се бояха от шефовете си, стояха до колите и се обвинява взаимно, надвиквайки се в канската жега, докато чакаха полицията, повикана от минаващ държавен служител. Само за секунди улицата се задръсти, шофьорите засвириха с клаксоните и се разкрещяха през прозорците, които смъкнаха без желание.
    Пътуващият в таксито слезе нетърпеливо от задната врата. Беше висок строен мъж на около четирийсет и изглеждаше не на място сред летните костюми, пъстрите рокли и куфарчетата. Беше с измачкан панталон в защитен цвят, с ботуши и с мръсно памучно яке вместо риза. Приличаше на човек, който рядко стъпва в града, на професионален екскурзовод, слязъл от високите планини. Но лицето му контрастираше с дрехите. Мъжът беше гладко избръснат, чертите му бяха изсечени и изразителни, светлосините му очи бяха живи, пронизващи и зорки. Той сложи ръка на рамото на разгорещения таксиметров шофьор. Мъжът се обърна и клиентът му даде две банкноти от двайсет долара.
    — Трябва да си вървя — каза пътникът.
    — Ама чакайте, господине! Нали видяхте! Това копеле излезе, без да изсвири, без нищо!
    — Съжалявам, но не мога да ви помогна. Изобщо не видях и не усетих, че сме се блъснали!
    — Господин Непукист — нищо не бил видял и усетил! Защо да си навлича неприятности!
    — Имам си достатъчно неприятности — отговори спокойно пътникът, а после извади трета двайсетдоларова банкнота и я пъхна в джоба на сакото на шофьора. — Но не тук.
    Странно облеченият мъж си проправи път през насъбралата се тълпа и тръгна надолу към Трета улица, към внушителната стъклена врата на Държавния департамент. Беше единственият, който тичаше по тротоара.


    На вратата на помещението в сутерена на Държавния департамент, където трябваше да се състои срещата, имаше табела: „ОХАЙО–40“. В превод това означаваше „Оман — тревога първа степен“. Зад металната врата жужаха множество компютри — от време на време някой след светкавична справка с централната информационна банка, издаваше къс, пронизителен сигнал, обявявайки, че е получена нова или неизвестна дотогава информация. Съсредоточени мъже и жени се взираха в разпечатките и се опитваха да преценят прочетеното.
    Пълна лудост!
    Вътре в огромното помещение имаше друга по-малка метална врата, която не бе свързана с коридора. Зад нея бе кабинетът на висшия чиновник, натоварен с кризата в Маскат. Пред него имаше телефонна система, свързана с всички високопоставени държавници и източници на информация във Вашингтон. В кабинета работеше мъж на средна възраст — заместник-шеф на Консулския отдел — звеното за тайни операции в Държавния департамент, около което не се шумеше много. Казваше се франк Суон и през тази обедна почивка нямаше да види слънце. Почти седмица не беше мигвал, само подрямваше от дъжд на вятър както сега.
    Острото иззвъняване на телефона го стресна. Той протегна дясната си ръка. Натисна светещото копче и вдигна слушалката.
    — Да, какво има? — Суон разтърси глава и си пое въздух, доволен, че се обажда секретарката му, намираща се пет етажа по-нагоре. Слуша известно време, после заговори уморено: — Кой? Конгресмен ли? Конгресмен! Само конгресмен ми липсваше! Откъде, по дяволите, е научил името ми?… Нищо. Спасявай ме. Кажи му, че съм на съвещание, ако ще с Господ, може и с държавния секретар.
    — Вече съм го подготвила. Затова се обаждам в кабинета ти. Казах му, че мога да се свържа с теб единствено по този телефон.
    Суон примигна.
    — Доста път си била, моя страховита преторианска пазителко! Защо, Айви?
    — Заради това, което ми каза, Франк. Пък и трябваше да го напиша, защото не го разбрах.
    — Казвай и двете.
    — Той спомена, че идва във връзка с въпроса, с който се занимаваш.
    — Никой не знае с какво се занимавам. Но карай! Какво друго?
    — Записах го буква по буква. Помоли ме да ти предам следното: „Ма ефхам зайн“. Това говори ли ти нещо, Франк?
    Смаян, Суон отново поклати глава, за да се разсъни, макар да бе наясно защо е идвал посетителят на петия етаж. Непознатият конгресмен беше казал на арабски, че може да му помогне.
    — Прати го долу с човек от охраната — каза Суон.
    След седем минути вратата на кабинета в сутерена бе отворена от сержант от военноморските сили. Посетителят влезе, като кимна на придружителя си, който затвори вратата. Суон смутено се надигна от бюрото. „Конгресменът“ изобщо не приличаше на член на парламента. Беше с ботуши, панталон в защитен цвят и лятно ловджийско яке, цялото на мазни лекета. Дали не беше някаква нескопосана шега?
    — Конгресмен?… — каза заместник-шефът на отдела и замълча в очакване да чуе името.
    — Евън Кендрик, господин Суон — отговори посетителят, като се приближи до бюрото и стисна протегнатата ръка. — От девети избирателен район в Колорадо.
    — Да, разбира се, от девети район в Колорадо. Извинявайте, не знаех…
    — Няма защо да се извинявате. Аз трябва да се извиня за вида си. Няма как да знаете кой съм.
    — Нека и аз да добавя нещо — натърти Суон. — И вие няма откъде да знаете кой съм, господин конгресмен.
    — Да бе, но не беше особено трудно да разбера. Дори новоизбраните конгресмени имат достъп дотук, в моя случай ми помогна секретарката, която получих в наследство. Знаех къде да търся, просто трябваше да си понапъна мозъка — някой от Консулския отдел на Държавния департамент.
    — Около този отдел не се шуми, господине — отново го прекъсна Суон, като натъртваше думите.
    — Е, аз знаех за него. И все пак търсех не просто специалист по Близкия изток, а човек, който е наясно с положението в Югозападна Азия и който знае арабски и десетина диалекта. Ето кого издирвах и се натъкнах на вас, господин Суон.
    — Доста труд сте хвърлили.
    — Вие също — каза конгресменът и кимна към залата с редиците компютри. — Явно сте разбрали думите ми, иначе нямаше да съм тук.
    — Да — съгласи се заместник-завеждащият. — Казали сте, че можете да ми помогнете. Така ли е?
    — Не знам. Знам само, че съм длъжен да ви го предложа.
    — Да предложите ли? Защо?
    — Може ли да седна?
    — Заповядайте. Не съм неучтив, просто съм уморен.
    Кендрик седна, Суон също се намести на стола, като гледаше някак особено новоизлюпения политик.
    — Говорете, господин конгресмен. Всяка минута ми е ценна. Занимаваме се с този „проблем“, както сте се изразили пред секретарката ми, вече няколко безкрайни изтощителни седмици. Не знам какво имате да ми казвате и дали то е от значение, но ако е, се питам защо идвате чак сега?
    — Не бях чул за събитията в Оман. Какво се е случило и се случва там.
    — Не мога да повярвам! Да не би конгресменът от девети избирателен район в Колорадо да е станал отшелник?
    — Не съвсем.
    — Или преливате от амбиции, говорите малко арабски — продължи Суон бързо, тихо и с враждебно неприятен тон. — Научавате от коридорните клюки, че тук съществува такъв отдел, и решавате да се внедрите, за да спечелите някоя и друга политическа точка. Не сте първият.
    Кендрик седеше на стола неподвижно, с безизразно лице, но в очите му внезапно проблесна гняв.
    — Обиждате ме — каза той.
    — Не бъдете чак толкова обидчив! Особено при тези обстоятелства! Единайсет наши сънародници бяха убити, господине, сред които три жени. Още двеста трийсет и шестимата ги очаква същата участ. Питам ви наистина ли можете да помогнете, а вие ми разправяте, че не знаете, но трябвало да предложите! За мен това е като съскането на змия, затова внимавам къде стъпвам. Довтасвате тук и ми държите език, който вероятно сте научили, докато сте печелили луди пари в някоя петролна компания, и си въобразявате, че сте голяма работа. Може и да сте някакъв „консултант“ — звучи добре. Някакъв новоизпечен политик изведнъж става консултант в Държавния департамент по време на национална криза! Каквото и да стане, Все печелите. Някои хора в девети избирателен район в Колорадо ще ви свалят шапка, нали?
    — Вероятно. Стига да узнаят.
    — Какво?
    Заместник-шефът на отдела отново се вгледа в конгресмена донякъде ядосано, но и заинтригувано. Не го ли познаваше отнякъде?
    — Вие сте много напрегнат, няма да ви притеснявам. Но ако това, което си мислите, представлява някаква пречка, нека я преодолеем. Ако решите, че мога да ви помогна, ще приема да ви съдействам само при условие, че писмено ми гарантиране анонимността. Никой не бива да научава, че съм бил тук. Никога не съм говорил с вас или който и да е друг.
    Смутен, Суон се облегна на стола и допря длан до брадичката си.
    — Аз ви познавам — каза тихо той.
    — Никога не сме се срещали.
    — Кажете каквото имате да казвате, господин конгресмен. Започнете отнякъде.
    — Ще се върна осем часа назад — поде Кендрик. — Плавах почти месец по река Колорадо към Аризона — това бе отшелничеството ми, както се изразихте. Минах през водопада Лава и стигнах до един базов лагер. Там естествено имаше хора и за пръв път от около четири седмици чух радио.
    — Четири седмици ли? — повтори Суон. — И през цялото това време сте били сам? Често ли го правите?
    — Няколко пъти в годината — отговори Кендрик — Превърнало се е в нещо като обред за мен — добави той тихо. — Пътешествам сам, но това не е важно.
    — Ама че политик! — каза Суон, като взе разсеяно един молив. — Може да бягате от света, но нали все пак имате избиратели?
    — Не съм политик — отговори Евън Кендрик, позволявайки си лека усмивка. — Бях избран случайно, повярвайте. Както и да е — чух новините и начаса дойдох. Наех комета до Флагстаф, после се опитах да наема самолет до Вашингтон. Но беше късно, прекалено късно, за да изготвя план на полета, затова отидох във Финикс и оттам взех най-ранния самолет. Телефоните в самолетите са голяма работа. Като хванах един, и не го пуснах. Говорих с много обиграната си секретарка и неколцина други души. Извинявайте, че изглеждам така — в самолета ми дадоха самобръсначка, но не исках да губя време и да ходя до вкъщи, за да се преобличам. И дойдох право тук, господин Суон, точно вие сте човекът, който ми трябва. Вероятно няма да ви свърша никаква работа и ако е така, съм сигурен, че ще ми кажете. Но пак повтарям — длъжен бях да предложа помощта си.
    Докато посетителят говореше, заместник-шефът на отдела написа името „Кендрик“ на листче пред себе си няколко пъти и го подчерта. Кендрик. Кендрик. Кендрик.
    — Какво предлагате? — попита той, като се намръщи и вдигна очи към странния натрапник. — Какво, господин конгресмен?
    — Информация за района и за различните фракции, действащи там. Оман, Емирствата, Бахрейн, Катар — Маскат, Дубай, Абу Даби — от Кувейт до Риад. Живял съм по тези места. Работил съм там. Познавам на пръсти Азия.
    — Нима сте живели и работили в цяла Югозападна Азия?
    — Да, в Маскат съм бил над година и половина. Имах договор със семейството.
    — На султана ли?
    — На предишния султан — почина преди две-три години. Да, имах договор с него и министрите му. Пипаха здраво. Разбираха си от работата. Човек трябва да си тежи на мястото.
    — Значи сте работили за някоя компания — каза Суон по-скоро като нещо сигурно, а не като въпрос.
    — Да.
    — В коя?
    — В моята — отговори новоизбраният конгресмен.
    — Вашата ли?
    — Ами да.
    Заместник-шефът на отдела зяпна посетителя, после сведе поглед към името, което беше написал неколкократно върху листа пред себе си.
    — Боже Господи — каза той тихо, — групата „Кендрик“! Ето я връзката, а аз не се сетих. Не съм чувал името ви през последните четири-пет, че и шест години.
    — Познахте първия път. Четири, ако трябва да бъдем точни.
    — Бях сигурен, че ви познавам. Нали ви казах…
    — Да, но никога не сме се срещали.
    — Фирмата ви изгражда какво ли не — напоителни системи, мостове, хиподруми, жилищни сгради, клубове, летища.
    — Строяхме по договори.
    — Помня, беше преди десетина-дванайсет години. Вие бяхте децата чудо в Емирствата, наистина бяхте деца. Десетки млади американци на двайсет-трийсет години, много печени и ентусиазирани.
    — Не всички бяхме толкова млади…
    — Да де — прекъсна го Суон и се смръщи замислено. — Имахте си тайно оръжие — възрастен евреин архитект — същински вълшебник. Евреин, който на всичкото отгоре проектираше в ислямски стил и споделяше трапезата на богатите араби в околността.
    — Казва се Еманюел Уайнграс, или Мани Уайнграс, от Гардън Стрийт в Бронкс, Ню Йорк. Замина за Израел, за да избегне неприятностите с втората или третата си жена. Вече наближава осемдесетте и сега живее в Париж. Добре е, доколкото мога да съдя от телефонните разговори.
    — Точно така — каза заместник-шефът на отдела. — А вие продадохте фирмата май на „Бечъл“ за трийсет-четирийсет милиона.
    — Не на „Бечъл“, а на „Транс Интърнешънъл“, и не за трийсет-четирийсет, а за двайсет и пет милиона. Предлагаха добри пари, а аз се отървах. Всички бяхме доволни.
    Суон се взря в лицето на Кендрик и най-вече в светлосините му очи, в които се четеше тайнствена сдържаност.
    — Не всички — каза Суон тихо, дори благо, а враждебността му изчезна. — Сега се сетих. На един от строежите ви край Риад стана злополука — газопроводът хвръкна във въздуха и погреба над седемдесет души, сред които съдружниците ви, всичките ви служители, че и няколко деца.
    — Техните деца — добави тихо Евън. — Всички — и децата, и жените им. Празнувахме завършването на третия етап. Бяхме се събрали. Строителите, съдружниците с техните деца и жени. Строежът се срути, докато те бяха вътре, само ние с Мани бяхме отвън — слагахме си някакви глупави палячовски костюми.
    — Но тогава имаше разследване, при което бе доказано, че групата „Кендрик“ няма вина. Фирмата снабдителка беше инсталирала дефектна тръба е фалшив щемпел.
    — Общо взето, да.
    — Тогава ли се отказахте?
    — Не е важно — отсече конгресменът. — Губим време. Сега вече знаете кой съм или поне кой съм бил. Мога ли да ви помогна?
    — Имате ли нещо против да ви задам още един въпрос? Не мисля, че губим време и че не е важно. Трябва да знам повечко за миналото ви, за да преценя. Вече ви казах — доста хора от Капитолия се опитват да правят политическа кариера на наш гръб.
    — Какъв е въпросът?
    — Защо сте станали конгресмен, господин Кендрик? С вашите пари и професионална слава не сте опрели до това. А и не виждам каква изгода ще извлечете, особено в сравнение с частния сектор.
    — Нима всички, които представляват избирателите, търсят личната изгода?
    — Не, разбира се. — Суон замълча, после поклати глава. — Извинете, поувлякох се. Вие ми дадохте шаблонен отговор на шаблонния ми въпрос… Да, господин конгресмен, според мен повечето мъже и жени, които се кандидатират за такива длъжности, го правят заради славата, а ако спечелят, смятат, че са ударили десетката. Покрай всичко това си уреждат живота. Още веднъж извинявайте — говоря цинично. Но съм в този град от доста време и не виждам причини да променям мнението си. А вие ме обърквате. Знам кой сте, но никога не съм чувал за девети избирателен район в Колорадо. Известно ми е само, че това не е Денвър.
    — Ще го откриете на малко карти — каза Кендрик с безизразен глас. — Намира се в подножието на югоизточните склонове на Скалистите планини и е доста затънтено. Затова си построих там къща — накрай света е.
    — Но защо, защо се захванахте с политика? Да не би детето чудо от Емирствата да е използвало района като своеобразен политически трамплин?
    — Политиката е последното нещо, което ме вълнува.
    — По-скоро говорите като на митинг, вместо да отговорите на въпроса ми.
    Евън Кендрик замълча за миг и на свой ред погледна Суон. После сви рамене. Суон леко се смута.
    — Добре де — каза Евън твърдо. — Да приемем, че съм изневерил та себе си, нещо, което няма да се повтори. В района се разпореждаше един безочлив глупак, който си пълнеше гушата, а никой не го беше еня. Аз разполагах с време, пък и не си меря много-много думите. Имах и пари да го зарина. Не се гордея особено с това, което извърших и как го извърших, но оня си обра крушите. Мандатът ми изтича някъде след две години. Дотогава ще намеря някой по-подготвен, който да ме замести.
    — Две години ли? — попита Суон. — Значи през ноември ще стане година, откакто сте избран?
    — Да.
    — И сте станали конгресмен миналия януари?
    — Е?
    — Не ми е приятно да ви отварям очите, ала мандатът ви е две години. Значи ви остават или една, или три години, но не и две.
    — В девети район няма истинска опозиция, но за да съм сигурен, че на поста няма пак да се намърда някой от ония стари политици, се съгласих да се кандидатирам отново и после да се оттегля.
    — Това вече е друго.
    — Но съм обвързан. Искам да се отърва.
    — Изразихте се достатъчно ясно, ала това не обяснява страничния ефект.
    — Не ви разбрах.
    — Ами ако през следващите двайсетина месеца ви хареса тук? Какво ще стане тогава?
    — Това е невъзможно, господин Суон. Но да се върнем към Маскат. Там бъркотията е страхотна, стига да имам правото да правя подобни констатации.
    — Разбира се, че имате, аз решавам кой има и кой — не. Заместник-шефът на отдела поклати посивялата си глава. — Ужасна бъркотия, господин конгресмен, и сме убедени, че е организирана отвън.
    — Безспорно — съгласи се Кендрик.
    — Имате ли представа защо?
    — Причините са няколко — отговори посетителят. — Най-напред за да се дестабилизира напълно страната. Границите да бъдат затворени и в Оман да не влизат чужденци.
    — Нещо като преврат ли? — попита Суон. — В стила на Хомейни? Няма да стане — ситуацията е различна. Няма го недоволството, няма я тайната полиция САВАК.
    Суон направи пауза и добави замислено:
    — Няма шах с неговите пълчища грабители, нито пък аятолах с пълчищата фанатици. Не е същото.
    — Не съм и твърдял подобно нещо. Оман е само началото. Онзи — или онези, които действат, са си наумили не да превземат страната, а само да попречат на другите да вземат парите.
    — Какво? Какви пари?
    — Милиардите. За дългосрочните проекти, които все още се разработват за Персийския залив, Саудитска Арабия и цяла Югозападна Азия — единствените райони в тази част на света, които могат да бъдат относително стабилни, защото го искат дори враждебно настроените държави. Сега в Оман се разиграва нещо, което тук би било равнозначно на блокирането на транспорта и строителството или на затварянето на пристанищата в Ню Йорк, Ню Орлиънс, Лос Анджелис и Сан Франциско. Нищо не се узаконява със стачки и колективни договори — има само терор и заплахата от още по-голям терор, осигуряван от развихрили се фанатици. И всичко приключва. Специалистите по конструкторските бюра и строежите мислят само как най-бързо да се махнат оттам.
    — Ив мига, в който си отидат — добави бързо Суон, — хората, подкрепящи терористите, се появяват на сцената. И терорът секва. Господи, звучи като добре подготвена операция на мафията!
    — В арабски стил — добави Кендрик. — И както се изразихте, не е за първи път.
    — Сигурен ли сте?
    — Да. Нашата компания беше заплашвана няколко пъти, но пак според вашия израз, имахме тайно оръжие. Еманюел Уайнграс.
    — Уайнграс ли? Че какво, по дяволите, правеше той?
    — Беше ненадминат в лъжите. Твърдеше ту че е генерал от запаса и израелската армия, готов да извика ескадрила, която да помете всяка арабска група, опитваща се да ни мъти водата или да ни измести, ту голяма клечка в Мосад, който ще изпрати наказателна рота да избие до крак дори онези, които ни предупреждаваха. Както мнозина застаряващи гении, Мани често беше ексцентричен и почти винаги преиграваше. Просто се забавляваше. За жалост съпругите му рядко се забавляваха дълго с него. Но във всички случаи никой не искаше да се забърква с откачен израелец. Тактиката е доста позната.
    — Предлагате да го наемем ли? — попита заместник-шефът на отдела.
    — Не. Въпреки възрастта той си живее живота в Париж — ще го видите с най-красивите жени, които може да наеме, да пие най-скъпия коняк, който може да намери. Той не е в състояние да помогне… Но има нещо, което можете да направите вие.
    — Какво?
    — Ще ви кажа. — Кендрик се наведе. — През последните осем часа мисля само за това. Проблемът е, че фактите са оскъдни, да не кажем никакви. Затова пък прозира план, който се покрива с чутото от нас преди четири години, и все повече се убеждавам, че съм на прав път.
    — Какво сте чули? Какъв план?
    — Първо плъзнаха слухове, после дойдоха заплахите, и то сериозни. Не бяха шегички.
    — Карайте нататък. Слушам ви.
    — Когато се справяше със заплахите по свой си начин — обикновено със забраненото уиски, Уайнграс дочул нещо, твърде смислено, че да е пиянски брътвеж. Казали му, че тихомълком се сформира консорциум, нещо като индустриален картел. Лека-полека погълнал десетина фирми, увеличавал и броя на служителите, техниката и оборудването. И тогава целта беше ясна, а ако информацията е вярна, сега тя е още по-очевидна. Тези хора са си наумили да сложат ръка върху промишлеността в Югозападна Азия. Доколкото подразбрал Уайнграс, седалището на тази нелегална организация било в Бахрейн, в което няма нищо чудно. Мани бе изненадан и безкрайно развеселен обаче от това, че в управителния съвет имало човек, който се представял като Махди — мюсюлманския фанатик, изхвърлил преди сто години британците от Хартум.
    — Махди? Хартум?
    — Точно така. Символът е ясен. Само дето този новоизлюпен Махди не дава пет пари за исляма, а още по-малко за неговите необуздани фанатици. Използва ги да разгонят конкурентите. Решил е договорите и парите да бъдат в ръцете на арабите, по-точно в неговите ръце.
    — Един момент — прекъсна го Суон замислено, след като вдигна слушалката и натисна някакво копче на телефона. — Това съвпада с информацията, която пристигна снощи от Шести отдел на британското военно разузнаване в Маскат. — Той продължи бързо, без да сваля очи от Кендрик: — Не можахме да я проверим, просто не знаехме как, но при всички случаи представляваше страхотно четиво… Свържете ме с Джералд Брайс, моля… Ало, Джери, снощи, или по-точно към два часа след полунощ получихме в „Охайо“ секретен материал от британците. Намери го и ми го прочети бавно, защото ще го записвам дума по дума. — Заместник-шефът покри слушалката с ръка и заговори на посетителя, който изведнъж застана нащрек. — Ако в онова, което ми казахте, има истина, правим първия си пробив.
    — Нали затова съм тук — вмирисан на пушена риба.
    Заместник-щефът кимна безцелно и нетърпеливо, докато чакаше на телефона да се върне човекът, когото бе нарекъл Брайс.
    — Един душ няма да ви навреди, господин конгресмен… Да, Джери, започвай… „Не търсете там, където ви подсказва логиката, търсете другаде.“ Да, записах. Помня го. Беше преди изречението: „Където скръбта не се ражда от немотия или самота.“ Точно така. А сетне още нещо, май: „Където Аллах е благословил хората на този свят, но не и в отвъдния…“ Да, а сега карай по-нататък, имаше нещо за слуховете, само това си спомням. Да, точно там. Я повтори. „Бяха споменати хората, които ще спечелят от това кръвопролитие.“ Благодаря ти, стига толкова. Доколкото си спомням, всичко друго беше празни приказки. Никакви имена, никакви организации… Така си и знаех… Още не съм наясно. Ако открием нещо, ти ще си първият, който ще научи. Междувременно извади на разпечатка списъка на всички строителни фирми в Бахрейн. Ако има и списък на предприемачи, които наемат работници, приготви и него… За кога ли? За вчера, естествено! — Суон затвори телефона, погледна изреченията, които беше записал, а после и Кендрик. — Чухте всичко, господин конгресмен. Искате ли да ви го повторя?
    — Не е необходимо. Това не са калам-фарех, нали?
    — Не, господин Кендрик, не са празни приказки. Бих дал какво ли не, за да реша как да постъпя.
    — Използвайте мен, господин Суон — каза конгресменът. — Изпратете ме в Маскат възможно най-бързо.
    — Защо? — попита заместник-шефът, вторачен в посетителя си. — С какво сте по-добър от нашите опитни момчета там? Те не само говорят арабски, но и повечето са араби.
    — И работят в Консулския отдел — довърши Кендрик.
    — И какво от това?
    — Те са белязани. Бяха белязани преди четири години, белязани са и сега. Ако направят някоя погрешна стъпка, на съвестта ви ще тежат десетина убити.
    — Как си позволявате да говорите така! — изрече бавно Суон, като присви очи и погледна посетителя в лицето. — Белязани ли? Я ми обяснете какво имате предвид?
    — Преди няколко минути ви казах, че ония там бързо надушиха какво върши Консулският ви отдел. Подметнахте, че се предоверявам на слуховете в Конгреса, но не е така. Говоря ви сериозно.
    — Значи са надушили какво вършим.
    — Ще ви кажа още нещо, ако искате. Дори ви вземаха на подбив. Един бивш военен инженер и Мани Уайнграс стигнаха дотам, че свиха номер на вашите хора.
    — Номер ли?
    — Сигурен съм, че случаят е описан някъде по досиетата. При нас дойдоха хора на Хюсеин да ни поръчат проект за ново летище, тъкмо довършвахме аерогарата в Хафар, Саудитска Арабия. След ден двама от вашите хора довтасаха и започнаха да ни подпитват за техническите подробности, като наблегнаха, че като американци сме длъжни да ги осведомяваме, защото Хюсеин често се съветвал с руснаците, което естествено не ни интересуваше. Летището си е летище и всеки глупак може да прелети над строителната площадка и да види какви са пистите.
    — А какъв беше номерът?
    — Мани и инженерът им казаха, че двете основни писти са с дължина десетина километра и очевидно са предназначени за специални самолети. И двамата се ометоха от кабинета, сякаш ги беше хванала диария.
    — А после?
    — На другия ден хората на Хюсеин ни се обадиха и казаха, че се отказват от проекта. Били ни посетили хора от Консулския отдел, а на тях това не им допадало.
    Заместник-шефът се облегна, уморената му усмивка издаваше безсилие.
    — Понякога всичко е толкова глупаво, нали?
    — Сега обаче не мисля, че е глупаво — възрази Кендрик.
    — Не, разбира се. — Суон рязко се наведе напред. — Значи според вас в случая всичко опира до парите. До тия пикливи пари.
    — Ако не направим нещо, ще стане още по-лошо — каза Кендрик. — Много по-лошо.
    — Господи, как да го направим?
    — Това е изпитана формула за икономическо заробване. Парализират ли веднъж правителството в Оман, ще приложат същата тактика и другаде. В Емирствата, Бахрейн, Катар, дори в Саудитска Арабия. Който ръководи фанатиците, ще получи договорите и при всички тези масирани операции, съсредоточени в ръцете на една и съща организация — каквито и имена да използва тя, неминуемо ще станем свидетели на опасни политически трусове в района, които едва ли ще са в наша полза.
    — Господи, за всичко сте помислили!
    — Това правих през последните осем часа.
    — Ако ви изпратя там, какво ще предприемете?
    — Ще преценя, когато пристигна. Познавам неколцина важни клечки, влиятелни оманци, които знаят какво се разиграва там и които в никакъв случай не участват в това безумие. По различни причини, вероятно заради същото недоверие, което изпитвахме към вашите от Консулския отдел, те няма да си развържат езика пред непознати, но пред мен ще говорят. Имат ми доверие. Прекарвал съм дни наред, уикенди със семействата им. Дори съм виждал жените им без фереджета, познавам и децата им.
    — Жени без фереджета и деца — прекъсна го Суон. — Както се казва на арабски „шорбет“ — залог за приятелство, нещо като брудершафт.
    — Така си е — съгласи се конгресменът от Колорадо. — Те ще сътрудничат на мен, но едва ли на вас. Освен това познавам повечето доставчици и хамали по пристанищата, дори хора, които се крият от властите, защото си вадят хляба от стока, внасяна незаконно. Смятам да проследя откъде идват парите и инструкциите, постъпващи с тях и накрая да стигна до посолството. Някой изпраща отнякъде и парите, и нарежданията.
    — Доставчици ли? — попита невярващо Суон, като смръщи вежди. — Тоест снабдителите на храни и лекарства, нещо от тоя род?
    — Това е само…
    — Луд ли сте? — възкликна заместник-шефът на отдела. — Заложниците са наши сънародници. Развързали сме кесията, доставяме им каквото поискат, каквото е по силите ни!
    — Като например куршуми, оръжие и резервни части за него?
    — Не, разбира се.
    — От написаното във вестниците, които се получават във Флагстаф и Финикс, разбрах, че всяка нощ след Магреб се стреля по четири-пет часа — това са хиляди патрони. Посолството е направено на решето.
    — Това влиза в терора — избухна Суон. — А представяте ли си какво е вътре? Изправен до стената под лъчите на прожекторите, край теб непрекъснато свистят куршуми и ти си мислиш: „Божичко, ей сега ще ме убият!“ Ако изобщо успеем да измъкнем онези клетници оттам, те години наред ще ходят по психоаналитици, само и само да се отърсят от преживения кошмар.
    Кендрик не обърна внимание на този емоционален изблик.
    — Тези луди глави нямат там арсенал, господин Суон. Смятам, че водачите им няма да го допуснат. Някой ги снабдява. Така както се захранват миннеографите, които не умеят да задействат принтерите и компютрите за всекидневните бюлетини, излъчвани по телевизията. Опитайте се да разберете — най-много един на двадесетима от тези хаховци има капчица ум в главата си, а да не говорим за някаква ясна идеологическа позиция. Те са манипулирани отрепки, на които е дадена зелена улица. Вината може би е наша, не знам, но съм убеден, че някой друг дърпа конците. И вие сте наясно с това. И зад всичко това стои човек, който си е наумил да заграби Югозападна Азия.
    — Онзи Махди ли?
    — Да, който и да се крие зад това име.
    — Мислите ли, че можете да го откриете?
    — Ще ми е нужна помощ, за да се измъкна от летището, арабски дрехи — ще направя списък.
    Заместник-шефът на отдела отново се облегна и допря пръсти до брадичката си.
    — Защо, господин конгресмен? Защо искате да се заемете с тази задача? Защо Евън Кендрик — мултимилионерът предприемач, е готов да рискува собствения си живот? Там не ви е останало нищо. Защо тогава?
    — Най-простият и искрен отговор е: защото мога да помогна. Както подчертахте, спечелих доста пари. Може би сега е моментът да дам малко от себе си.
    — Ако всичко опираше само до парите и до „малко от вас“, щях да се съглася — каза Суон. — Но ако ви оставя да заминете, това означава да тръгнете по минирано поле, без да сте обучен как да оцелеете. Не сте ли се замисляли над тази страна на въпроса, господин конгресмен? Не е лошо да го направите.
    — Нямам намерение да превземам посолството — отговори Евън Кендрик.
    — Едва ли ще се наложи. Достатъчно е да зададете неподходящ въпрос на неподходящ човек и резултатът ще бъде същият.
    — Мога по обед да пътувам с такси по Двайсет и трета улица и на кръстовището с авеню Вирджиния да ме удари кола.
    — Значи вече ви се е случило.
    — Поне не карах аз. Само се возех. Аз си отварям очите на четири, господин Суон, а познавам улиците в Маскат, движението там не е така непредсказуемо, както във Вашингтон.
    — Служили ли сте в армията?
    — Не.
    — Били сте на подходяща възраст за Виетнам. Как ще го обясните?
    — Още не бях завършил училище. Затова не заминах.
    — Боравите ли с оръжие?
    — Имам някакъв опит.
    — Тоест знаете накъде да го насочите и кое е спусъкът.
    — Казах, че имам някакъв опит, а не че съм пълен профан. Докато бяхме в Емирствата, в началото бяхме въоръжени.
    — А налагало ли ви се е да стреляте? — настоя заместник-шефът на отдела.
    — Разбира се — отговори конгресменът тихо, без да отвръща на предизвикателството. — Така че научих кое е спусък и накъде да насочвам оръжието.
    — Много смешно, няма що! Имах предвид дали някога сте стреляли по човек?
    — Толкова ли е важно?
    — Да. Трябва да взема решение.
    — Добре тогава — да, стрелял съм.
    — Кога?
    — Сред съдружниците ми и групата американски специалисти имаше един геолог и неколцина души, напуснали инженерните войски — бяха нещо като технически ръководители на обекти. Често пътувахме до евентуалните строителни площадки, за да проучваме почвата и шиста и да ограждаме машинния парк. Придвижвахме се с камионетка и няколко пъти бяхме нападани от бандити — банди номади, търсещи заблудили се пътници. Те от години създават проблеми и властите предупреждават всички, поели към вътрешността на страната, да се пазят. Почти същото е, както в големите американски градове. Тогава използвах оръжие.
    — За да сплашите някого или за да го убиете, господин Кендрик?
    — По-скоро да сплашвам, господин Суон. Но имаше случаи, когато се налагаше и да убиваме, защото и те искаха да ни убият. Съобщавахме на властите за всички такива случаи.
    — Ясно — каза заместник-шефът на Консулския отдел. — А в каква форма сте?
    Посетителят поклати раздразнено глава.
    — Понякога след ядене изпушвам по някоя пура или цигара, докторе, и пия умерено. Но не вдигам тежести, нито пък участвам в маратони. И все пак в планинското гребане съм добър и се занимавам с алпинизъм. Освен това ми се струва, че това са глупости.
    — Мислете каквото си искате, господин Кендрик, но ние не разполагаме с много време. Простичките и директни въпроси ни помагат да преценим даден човек не по-зле от психиатрите в нашите клиники във Вирджиния.
    — Да ви имам психиатрите!
    — Разкажете ми — отсече Суон враждебно.
    — Не, вие ще ми кажете — прекъсна го посетителят, — стига сте се правили на интересен, Ще замина ли, или не? И ако не замина — защо?
    Суон вдигна очи.
    — Заминавате, господин конгресмен. И то не защото сте най-подходящият, а защото нямам друг избор. Готов съм на всичко — дори да използвам едно нагло копеле, каквото ми се струва, че сте под хладнокръвната си външност.
    — Вероятно сте прав — каза Кендрик. — Ще ми предоставите ли резюме на сведенията, с които разполагате по случая?
    — Ще ви ги пратя в самолета, преди да излетите от военновъздушната база „Андрюс“. Но не бива да ги изнасяте от самолета и да си водите записки. Ще бъдете под наблюдение.
    — Разбрано.
    — Сигурен ли сте, че сте готов да рискувате? Ще ви прикриваме, но вие сте обикновен гражданин, действащ на своя глава, въпреки политическото си положение. С две думи, ако ви заловят, не ви познаваме. Не можем да ви помогнем. Няма да рискуваме живота на двеста трийсет и шест заложници. Ясно ли ви е?
    — Да, и то защото се покрива с това, което ви казах още когато влязох. Искам писмена гаранция за анонимност: никога не съм идвал тук, никога не съм ви виждал и никога не съм говорил с вас. Напишете информация за държавния секретар. Напишете, че по телефона ви се е обадил мой политически съмишленик от Колорадо, който ви е споменал моето име и ви е препоръчал да се свържете с мен заради биографията ми. Отхвърлили сте предложението му, защото според вас това е поредният политик, наумил си да трупа политически точки чрез Държавния департамент. Няма да ви затрудни. — Кендрик извади от джоба на якето си тефтерче, пресегна се и взе молива на Суон. — Ето адреса на моя адвокат във Вашингтон. Изпратете му по куриер копие от доклада, преди да се кача на самолета в базата „Андрюс“. Ще замина само ако той потвърди, че информацията е получена.
    — Общата ни цел е толкова ясна и безкористна, че би трябвало да се радвам — каза Суон. — А защо нещо ме гложди? Защо все ми се струва, че не сте докрай искрен?
    — Защото сте мнителен по рождение, а и професията ви го изисква. Ако бяхте доверчив, нямаше да сте на този пост.
    — Секретността, за която толкова настоявате…
    — Очевидно вие също — прекъсна го Кендрик.
    — Аз ви казах защо. Там има двеста трийсет и шест души. Не можем да даваме и най-малък повод някой да натисне спусъка. А вие, ако не ви убият, печелите много. Защо тогава държите всичко да остане скрито-покрито?
    — Причините ми не се различават много от вашите — отвърна посетителят. — Спечелих си много приятели в района. Поддържам връзки с доста от тях — пишем си, те често ми гостуват, нашите отношения не са тайна за никого. Ако името ми излезе наяве, току-виж някой се изкуши от джаремат таар.
    — Наказание за приятелството — преведе Суон.
    — Ситуацията е подходяща за това — добави Кендрик.
    — Мисля, че доводите ви са убедителни — каза заместник-шефът не особено убедено. — Кога смятате да заминете?
    — Час по-скоро. Нямам какво да уреждам тук. Ще хвана такси, ще си ида до вкъщи и ще се преоблека…
    — Никакви таксита, господин конгресмен. Докато пристигнете в Маскат, вие сте представител на правителството и ще пътувате с военните. Ще се придвижвате с охрана. — Суон се пресегна към телефона. — Ще ви придружат до гаража, откъдето кола без номер ще ви закара до вас, а после до базата „Андрюс“. През следващите дванайсет часа сте на подчинение на правителството и ще правите каквото ви наредим.


    Евън Кендрик седеше на задната седалка на автомобила на Държавния департамент и гледаше през прозореца гъстата растителност покрай река Потомак. След малко шофьорът щеше да завие наляво и да навлезе в дългия коридор от дървета във Вирджиния, откъдето до къщата му имаше пет минути път. До усамотената прикътана къща, помисли си той, в която все пак живееха семейство стари приятели и от дъжд на вятър идваше по някоя хубава жена, също приятелка, която споделяше леглото му.
    Вече четири години в живота му нямаше нищо постоянно. Постоянството му беше чуждо. Единственото постоянно нещо беше несекващата жажда да си сменя работата, да намира най-добрите жилища за всички и да осигурява учители за децата на съдружниците си, деца, които понякога му се приискваше да са негови. Някои от тях, естествено. Но все не му оставаше време да се ожени и да има деца, негови съпруги бяха идеите, а проектите — негови деца. Може би тъкмо затова бе водач — нямаше семейни задължения. Повечето жени, с които се любеше, бяха като него. Също като него търсеха мимолетната наслада и дори утеха на краткотрайните връзки, но и за тях най-важно бе да не се обвързват. А в ония прекрасни години ги имаше вълнението, смехът, миговете на страх и на възторг, когато резултатите от някой проект надминаваха очакванията. Изграждаха цяла империя, която, макар и малка, щеше да се разрасне и след време, както твърдеше Уайнграс, децата на групата „Кендрик“ щяха да учат в най-престижните училища в Швейцария, само на няколко часа път със самолет.
    — Те ще образуват нещо като гилдия на хората, които дърпат конците — смееше се Мани. — С това добро образование и всичките им езици. Ние отглеждаме най-рядката колекция от държавници — жени и мъже, от времето на Дизраели и Голда Меир.
    — Чичо Мани, може ли да идем за риба? — все се обаждаше някой малък парламентьор, зад когото стояха съзаклятниците му със светнали очи.
    — Разбира се, Дейвид — какво хубаво име! Реката е само на няколко километра. Ще хванем китове, обещавам ви!
    — Мани, моля те — възразяваше някоя от майките, — ами домашните?
    — Домашните са за у дома, както личи от думата. А китовете са в реката.
    Ето кое беше постоянно за Евън Кендрик. И изведнъж всичко отиде по дяволите, превърна се в хиляди парченца натрошено огледало на слънчевата светлина, които, облени в кръв, отразяваха прекрасната действителност и големите им надежди. Всички огледала бяха потъмнели и не отразяваха нищо. Смърт.
    — Не го прави — извика Еманюел Уайнграс. — И мен ме боли не по-малко от теб. Но толкова ли не разбираш, че те искат и очакват от теб точно това. Не им доставяй, не му доставяй това удоволствие! Бори се с тях! С него! Аз ще се боря заедно с теб. Стегни се, малкият!
    — В името на кого, Мани? Срещу кого?
    — Знаеш много добре. Ние сме първите: след нас ще има други. Други нещастни случаи, други убити хора, които сме обичали, други изоставени проекти. Нима ще го допуснеш?
    — Не ме интересува!
    — Значи ще го оставиш да победи?
    — Кого?
    — Махди.
    — Стига с тия пиянски брътвежи!
    — Той стои зад всичко! Той ги уби, сигурен съм!
    — Нищо не ме свързва с тези места, мой човек. За какво да гоня михаля! Вече я няма насладата. Откажи се, Мани, ще те направя богат.
    — Притрябвали са ми парите ти! Пъзльо такъв!
    — Няма ли да ги вземеш?
    — Разбира се, че ще ги взема. Само дето вече не те обичам.
    И после четири години, изпълнени с тревоги, тъпчене на едно място и скука в очакване топлият вятър на любовта или студеният вятър на омразата да разпали тлеещите въглени в душата му. Многократно си беше повтарял, че ако отново нещо в него се пробуди — каквото и да е, той ще бъде готов. Сега вече наистина бе готов и никой не можеше да го спре. Омразата.
    Махди.
    „Ти отне живота на най-добрите ми приятели, въпреки че оная дефектна тръба не бе сложена от теб. Бях принуден да идентифицирам толкова много трупове — разкъсаните, осакатени, окървавени трупове на хора, които обичах. Тази омраза ми остана и тя е толкова дълбока и вледеняваща, че няма да се отърва от нея, докато съм жив. Длъжен съм да се върна, да събера парчетата, да стана отново същият, да довърша започнатото. Мани беше прав. Аз избягах. Простих си заради изживяната болка, забравих мечтите ни. Сега ще се върна и ще довърша нещата. Мисли му, Махди, който и да си, където и да си! И никой няма да разбере, че съм бил там.“
    — Сър! Пристигнахме.
    — Моля?
    — У вас сме — каза шофьорът от военноморските сили. — Май бяхте задрямали, но имаме график, който трябва да спазваме.
    — Не дремех, ефрейтор, но вие сте прав. — Кендрик стисна дръжката и отвори вратата. — Ще се забавя само двайсетина минути… Защо не влезете? Докато ме чакате, прислужницата ще ви даде нещо да хапнете.
    — Забранено ми е да слизам от колата, сър.
    — Защо?
    — Работите за „Охайо“. Може да ме застрелят.
    Стреснат, вече стъпил с единия крак на паважа, Евън обърна и погледна назад. До тротоара в дъното на безлюдната улица с дървета от двете страни, по която не се виждаше нито една къща, бе спряла кола. На предната седалка имаше двама души.
    „През следващите дванайсет часа сте на подчинение на правителството и ще правите каквото ви наредим.“


    Мъжът нахълта в голото помещение без прозорци, затвори вратата и в тъмното отиде при бюрото с малката месингова лампа. Запали я и се запъти към компютъра, който покриваше дясната стена. Седна пред него, докосна клавиатурата и написа кода върху светещия екран:
    ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ
    ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО
    ЗАПОЧВАЙТЕ
    Той продължи да пише своя дневник с пръсти, разтреперани от вълнение.
    Вече всичко е задвижено. Обектът тръгна, пътуването започна. Аз, разбира се, не мога да предрека опасностите, които го дебнат, нито пък дали ще успее или ще се провали. Знам само, и то от съвременното си „оборудване“, че има квалификация, каквато не притежава никой друг. Един ден ще сме в състояние да преценяваме по-точно капацитета на хората, но този ден засега е далеч. И все пак, ако той оживее — ще се вдигне шум до небето, такива са всичките ми прогнози. Малцината посветени държавници бяха известени начаса по свръхмодерните системи за свързване. Детска игра за моя компютър.

3

    Полетът от „Андрюс“ до базата на американските военновъздушни сили в Сицилия щеше да трае малко повече от седем часа. Бе предвидено да пристигнат в пет сутринта римско време, или в осем сутринта в Оман, докъдето се стигаше за четири-пет часа в зависимост от посоката на вятъра над Средиземноморието и от това кои безопасни въздушни маршрути бяха свободни. Излетяха бързо в мрака, спуснал се над Атлантическия океан, с реактивния военен самолет „Ф–106 Делта“ със салон с две седалки в задната част и масички, които служеха и за миниатюрни бюра, и за хранене. Подвижните лампи на таблото отгоре можеха да бъдат нагласяни под ъгъл, така че пътникът да насочва лъча към онова, което гледа, било то написан на ръка документ, снимки или карти. Кендрик четеше „Охайо–40“, човекът отляво му подаваше доклада страница по страница, след като конгресменът върнеше предишната. След два часа и двайсет минути Евън бе прегледал цялото досие.
    Тъкмо се канеше да го прочете отново, когато мъжът отляво — красив тъмноок член на групата „Охайо–40“, който се беше представил простичко като служител в Държавния департамент, вдигна ръка.
    — Няма ли да похапнем, сър? — попита той.
    — А, да! — Кендрик се протегна. — Честно казано, в досието няма почти нищо, което да ми е от полза.
    — Така си и знаех — каза гладко избръснатият младеж. Евън го погледна изучаващо.
    — Дано не ви засегна, но знам, че операцията е свръхсекретна и ми се струвате прекалено млад за нея. Имате ли двайсет години?
    — Скоро ще ги навърша — отговори сътрудникът. — Но минавам за добър специалист.
    — В какво?
    — Извинете, сър, но не мога да ви кажа — рече младокът. — А сега дали да не похапнем? Полетът е дълъг.
    — А нещо за пиене?
    — Имаме специално снабдяване за цивилните. — Младежът с тъмна коса и вежди се усмихна и махна на стюарда от военновъздушните сили, ефрейтор, седнал до телефонната връзка с гръб към пилотската кабина. Той стана и се приближи. — Чаша бяло вино и едно канадско уиски с лед, ако обичате.
    — Канадско ли…
    — Нали това пиете?
    — Не си пилеете времето. Добре сте ме проучили.
    — Такава ни е работата. — Младежът кимна на ефрейтора, който се отдалечи. — Храната май е готвена предварително и не е вкусна — продължи младежът от „Охайо“. — Нали орязаха бюджета на Пентагона, пък и лобито на производителите на месо не дреме, филе миньон с аспержи по холандски и варени картофи.
    — На това ли му викате орязан бюджет!
    — Да, не забравяйте и лобито — добави усмихнат съседът на Евън. — Има и десерт, казва се „Аляска“.
    — Какво?
    — Не можем да пренебрегваме и ония приятелчета, производителите на мляко. — Стюардът донесе питиетата и се върна при телефонния апарат, върху който святкаше бяла лампичка, а сътрудникът от Държавния департамент вдигна чашата. — За ваше здраве!
    — И за ваше. Имате ли име?
    — Изберете си някое.
    — Нещо кратко. Имате ли нещо против Джо?
    — Нека бъде Джо. Приятно ми е, сър.
    — Понеже очевидно знаете кой съм, имате предимство. Можете да се обръщате към мен на малко име.
    — Не и по време на полета.
    — Кой съм аз тогава?
    — Записан сте като криптолога Акселрод, който отива в американското посолство в Джида, Саудитска Арабия. Но името няма особено значение. То е по-скоро за дневника на полета. Ако някой иска да привлече вниманието ви, ще ви заговори само със „сър“. При тези пътувания имената не играят никаква роля.
    — Доктор Акселрод? — прекъсна ги ефрейторът и сътрудникът от Държавния департамент пребледня.
    — Доктор ли? — повтори Евън леко смутен и погледна „Джо“.
    — Очевидно имате научна степен — промълви младежът.
    — Не е лошо — прошепна Кендрик и вдигна очи към стюарда. — Да?
    — Пилотът иска да поговори с вас, сър. Елате с мен, ако обичате.
    — Разбира се — съгласи се Евън, след което вдигна масичката и подаде питието на Джо. — Поне в едно бяхте прав, момко — промърмори той на човека от Държавния департамент, — ефрейторът се обърна към мен със „сър“.
    — А на мен това не ми харесва — каза Джо тихо, но напрегнато. — Всичко, свързано с вас, трябва да минава през мен.
    — Да не направите някоя сцена?
    — Само това оставаше! Полетът е много важен. Пилотът иска да се запознае с важната птица, която кара.
    — Какво?
    — Нищо, доктор Акселрод. Но запомнете — без мен не можете да вземате никакви решения.
    — Не си поплюваш, малкият!
    — Тъй си е, конгрес… доктор Акселрод. Освен това не съм ви „малкият“.
    — Да предам ли чувствата ви на пилота?
    — Можете да му кажете, че ще му откъсна главата, пък и тестисите, ако пак ми извърти някой номер.
    — Качих се последен и не се запознах с него, но предполагам, че е бригаден генерал.
    — За мен той е лайнян генерал.
    — Божичко! — възкликна през смях Кендрик. — Вътрешна конкуренция на дванайсет хиляди метра над земята. Не го одобрявам.
    — Сър! — подкани стюардът от военновъздушните сили.
    — Идвам, ефрейтор.
    Тясната пилотска кабина на „Ф–106 Делта“ беше озарена от безбройните зелени и червени лампички и циферблати. Командирът и вторият пилот седяха отпред със затегнати колани, щурманът беше вдясно от тях със слушалка на лявото ухо и очи, вперени в разграфен компютърен екран. Евън се наведе, за да влезе в тясното помещение.
    — Тук съм, генерале — рече той, — искали сте да ме видите.
    — Не искам да ви виждам очите, докторе — отговори пилотът с очи, приковани в таблото отпред. — Само ще ви прочета съобщението от някой си С. Познавате ли човек на име С?
    — Май да — потвърди Кендрик — предполагаше, че съобщението е предадено по радиовръзката от Суон от Държавния департамент. — Какво гласи то?
    — Голям номер ни погодиха — извика бригадният генерал. — Никога не съм приземявал там! Не познавам летището, а са ми казвали, че ония негодници в тамошния пущинак ги бива повече да забъркват сос за спагети, отколкото да дават инструкции за кацане.
    — Но нали базата е американска! — възропта Евън.
    — Наша ли — друг път! — възрази командирът, а вторият пилот поклати глава. — Сменяме курса към Сардиния. Не към Сицилия, а към Сардиния. Ще взривя двигателите, докато спра на пистата, стига да я открия!
    — Какво гласи съобщението, генерале? — попита Кендрик спокойно. — Обикновено си има причина да се промени първоначалният план.
    — Вие ще ми обясните. Не, хич не ми обяснявайте! Яд ме е и ме свива под лъжичката. Проклетници!
    — Съобщението, ако обичате!
    — Ето го. — Сърдитият пилот зачете по перфорираната лента: — „Налага се промяна. Не можете да кацнете в Джида. Всички Ве Се са под наблюдение.“
    — Какво означава това? — прекъсна го припряно Евън. — Ве Се под наблюдение?
    — Каквото пише.
    — Преведете ми го на човешки език.
    — Извинете, забравих. Не знам кой сте, но със сигурност не сте човекът, записан в дневника на полета. Това означава, че всички военни самолети в Сицилия и Джида са под наблюдение, както и всяко летище, на което бихме могли да кацнем. Онези копелета, арабите, са надушили нещо и са пратили мръсните си психари да им докладват за всичко подозрително.
    — Не всички араби са копелета и мръсни психари, генерале.
    — Според моята книга са такива.
    — Тогава тя не става за публикуване.
    — Кое?
    — Книгата ви. Какво още се казва в съобщението?
    Капитанът направи неприличен жест с дясната си ръка, с която държеше перфолентата.
    — Прочети си го сам, поклоннико на арабите. Но без да напускаш кабината.
    Кендрик взе листа, наклони го към лампичката на щурмана и го прочете: „Налага се промяна. Не можете да кацнете в Джида. Всички Ве Се са под наблюдение. Приземете се на гражданско летище или на Южния остров. Маршрут през Кипър, Риад към целта. Имаме разрешение. Най-подходящо е да кацнете някъде около втория стълб Ел Магреб. Извинявайте. С.“ Евън се пресегна над рамото на бригадния генерал и пусна съобщението.
    — Този Южен остров вероятно е Сардиния.
    — Точно така.
    — Това означава, че ще прекарам още десетина часа в този или в други самолети, докато прекосявам Кипър, Саудитска Арабия и накрая стигна в Маскат.
    — Едно ще ти кажа, поклоннико на арабите — продължи капитанът. — Слава Богу, че ти, а не аз ще летя с онези измислени самолетчета. Един съвет от мен: гледай да се добереш до седалката при аварийния изход, а ако можеш, си купи и парашут. Не пести парите. Както и противогаз. Казвали са ми, че тези самолети вонят.
    — Ще се опитам да запомня щедрия ви съвет.
    — А сега ти ми кажи нещо — рече генералът. — Какво, по дяволите, означава този „втори стълб“?
    — Ходите ли на черква? — попита Евън.
    — Разбира се. Когато съм си у дома, водя цялото семейство — задължително! Поне веднъж месечно.
    — Арабите също ходят, но не веднъж месечно. По пет пъти на ден. Те са не по-малко вярващи от вас. Вторият стълб на Магреб ще рече ислямските молитви на залез слънце. Ужасно неудобно, нали? По цял ден превиват гръб, обикновено за трохи, а после идва залез слънце. И вместо да ходят по коктейли, се молят на своя бог. Може би само това ги крепи. Както спиричуълите са крепели навремето робите по плантациите.
    Капитанът се обърна бавно. Лицето му, откроило се в сянката на командното табло, стресна Кендрик. Бригадният генерал беше негър.
    — Защо се заяждате? — попита апатично капитанът.
    — Извинявайте. Не знаех. Пък и вие започнахте пръв, като ме нарекохте поклонник на арабите.


    Залез слънце. Маскат, Оман. Допотопният реактивен самолет кацна толкова рязко, че някои пътници изпищяха — пустинният инстинкт им подсказа, че са на косъм от това, да бъдат овъглени. После, щом осъзнаха, че са пристигнали, че са в безопасност и ги чака работа, се разпяха: „Слава на Аллах за неговата благосклонност!“ Беше им предложена работа, от която оманците се гнусяха. Е, чудо голямо! Пак бе за предпочитане пред това, което оставяха зад гърба си.
    Бизнесмените с костюми, които, седнали в предната част на самолета, притискаха, кърпички към носовете си, се юрнаха към изхода — бяха нетърпеливи да вдъхнат въздуха на Оман. Кендрик чакаше последен на пътеката и се чудеше какво ли е имал предвид Суон от Държавния департамент, когато съобщи, че е уредил всичко.
    — Елате с мен — извика един арабин в дълга местна дреха — беше в тълпата пред гишето за имигранти. — Има и друг изход, доктор Акселрод.
    — В паспорта ми не пише Акселрод.
    — Точно затова ще дойдете с мен.
    — А граничният контрол?
    — Дръжте документите си в джоба. Никой няма да ви ги иска. На мен не ми е нужно да ги гледам.
    — Тогава как…
    — Стига, я шейх. Дайте ми багажа и вървете на десетина метра от мен. Хайде!
    Евън подаде сака на възбудения си посрещач и го последва. Запътиха се надясно, покрай едноетажното, боядисано в кафяво и бяло летище, а после завиха наляво към високата ограда, отвъд която въздухът бе замърсен от газовете на десетина таксита, автобуси и камиони. Тълпите пътници пред оградата на аерогарата сновяха напред-назад с развети дрехи и се опитваха да се промъкнат в задръстването. Крещяха предупредително и се опитваха да привлекат вниманието. Покрай оградата, на трийсет-четирсет метра други араби притискаха лица в металната мрежа и се взираха в този непознат свят с гладки асфалтови писти и източени самолети. Отпред Кендрик видя метална сграда, голяма колко десетина бункера. Това беше добре познатият склад на летището, където те с Мани Уайнграс бяха чакали с часове закъсняло оборудване — то все трябваше да пристигне със следващия полет, често вбесени от митничарите, които редовно не можеха да разчетат попълнените формуляри за освобождаването на машините, ако те изобщо пристигнеха.
    Порталът пред вратата на склада, която приличаше на хангар, бе отворен и поглъщаше един по един контейнерите с търбуси, натъпкани със сандъци, които биваха разтоварвани от самолетите. Пазачите със злобни кучета на каишки стояха покрай багажната лента, която вкарваше стоката вътре, при нетърпеливите доставчици и търговци, както и при неизменните вбесени технически ръководители на строежите. Пазачите си отваряха очите на четири и току размахваха автоматите. Те бяха там не само да поддържат привиден ред сред хаоса и за да подкрепят митничарите, ако избухне препирня, но главно за да предотвратят внасянето на оръжие и наркотици в султанството. Ръмжащите, настървени кучета душеха всеки сандък и добре опакован кашон в мига, в който той биваше качван на лентата.
    Посрещачът на Евън спря, американецът направи същото. Арабинът се обърна и кимна към малка странична врата, над която пишеше на арабски: „Вход за външни лица забранен. Стреля се без предупреждение!“ Това беше изходът за охраната и другите служители. На мястото, където обикновено се намира бравата, имаше голяма метална плана. Да, и това е ключалката, помисли си Кендрик, но електронна, която се задействаше някъде отвътре. Посрещачът кимна още два пъти и му даде знак да се насочи към вратата, където „се стреля без предупреждение“. Кендрик се смръщи, стомахът го присви. Маскат бе обсаден и като нищо някой можеше да открие стрелба. Арабинът прочете съмнението в очите му и кимна четвърти път — бавно и убедено. Обърна се и погледна вдясно от себе си, надолу към редицата контейнери. Почти незабележимо вдигна дясната си ръка.
    Изведнъж до един от контейнерите стана сбиване. Разнесоха се викове и псувни.
    — Черноборсаджия!
    — Лъжец!
    — Майка ти е пачавра, долна пачавра!
    — Баща ти е курвар! А ти си мръсно копеле!
    Вкопчилите се един в друг тела се строполиха на земята, край тях се вдигна облак прах и се насъбра тълпа, която се раздели на два лагера. Кучетата се разлаяха стръвно и се задърпаха на каишите, като повлякоха и водачите си към мелето с изключение на един. Посрещачът на Евън му даде знак. Те се втурнаха към служебния изход.
    — Дано имате късмет, сър — каза самотният пазач, докато кучето му заплашително душеше панталоните на Кендрик.
    Мъжът заудря лекичко с оръжието по металната плака в определена последователност. Чу се бръмчете и вратата се отвори. Кендрик и посрещачът му притичаха през нея и продължиха покрай металната стена на склада.
    На паркинга бе спряна очукана камионетка с почти спаднали гуми. Двигателят изръмжа, а от износения ауспух се чу пуфтене.
    — Бесураа — извика арабинът, подканяйки Евън да побърза. — Ще се придвижите с това.
    — Дано! — промърмори невярващо Кендрик.
    — Добре дошли в Маскат, шейх Не знам кой си.
    — А, не, вие знаете кой съм — сопна се Евън. — Нали ме разпознахте в навалицата! Колцина други могат да го сторят?
    — Малцина, сър. Но, кълна се в Аллах, не знам кой сте.
    — Значи съм длъжен да ви повярвам? — попита Кендрик и се взря изпитателно в мъжа.
    — Нямаше да споменавам името на Аллах, ако не беше така. Хайде, бесураа.
    — Благодаря — каза Евън, след което грабна сака и изтича при кабината на камионетката.
    Най-неочаквано шофьорът му направи знак през прозореца да се качи отзад под покривалото на каросерията на допотопното возило. Камионетката потегли, а чифт ръце издърпаха Евън в каросерията.
    Той се просна по очи на пода, после вдигна поглед към арабина над него. Мъжът се усмихна и посочи някакви дрехи — местна носия, окачена отпред на каросерията и покрита с чергило. До нея на пирон висяха чалма и бели шалвари, с каквито арабите се движеха по улиците. Това бе последното нещо, което Евън поиска от франк Суон от Държавния департамент. Това, както и още една дребна, но важна подробност.
    Арабинът му я подаде. Беше тубичка гел за потъмняване на кожата: ако западняк го наложеше на плътен слой по лицето и ръцете си, тутакси заприличваше на семит от Близкия изток, чиято кожа е постоянно изложена на прежурящото, екваториално слънце. Изкуственият пигмент изчезваше за десетина дни. Десет дни — цяла вечност за него и за чудовището, което се наричаше Махди.


    Жената стоеше от вътрешната страна на оградата, на сантиметри от мрежата. Беше с леко клоширани бели панталони и тъмнозелена копринена блуза, поизмачкана от кожената дръжка на чантата. Лицето й бе обрамчено от дълга черна коса, а изсечените й привлекателни черти не се виждаха от широките очила. На главата си имаше широкопола бяла шапка със зелена копринена панделка. На пръв поглед приличаше на обикновена пътничка от богатите съсловия на Рим или Париж, Лондон или Ню Йорк. Но вгледаше ли се човек, откриваше някаква разлика — кожата. Маслинените й оттенъци — нито черни, нито бели, издаваха, че жената е от Северна Африка. Това се потвърждаваше и от предмета, който тя държеше: мъничък фотоапарат, който беше извадила секунди преди да се притисне до оградата, фотоапаратът вече не беше необходим и жената го пъхна в дамската си чанта.
    — Калейла! — извика някакъв плешив дебеланко с облещени очи и изтича при нея. Носеше непохватно два куфара, потта бе избила по ризата му и попиваше в черния скъп раиран костюм — За Бога, къде изчезна?
    — Писна ми на тая ужасна опашка, скъпи — отговори жената на английски, в който едва се долавяше акцент на италиански или може би гръцки. — Реших да се поразходя.
    — Господи, Калейла, не бива, толкова ли не разбираш? Тук е същински ад! — Англичанинът застана пред нея със зачервено лице — целият плувнал в пот. — Почти ми беше дошъл редът за паспортната проверка, когато се огледах и видях, че те няма. А когато хукнах да те търся, трима луди с пушки — с пушки, моля ти се, ме спряха, заведоха ме в някаква стая и претърсиха багажа ни.
    — Нали не намериха нищо, Тони!
    — Ония лекета взеха уискито!
    — Рисковете на професията — нали си много богат! Нищо, скъпи, ще ти намеря друго.
    Британският бизнесмен огледа лицето и тялото на Калейла.
    — Било, каквото било. Хайде да се връщаме и да приключваме с формалностите. — Дебеланкото намигна първо с едното, после с другото око.
    — Намерих чудесен хотел. Ще ти хареса много, скъпа.
    — Хотел ли? И аз ще идвам с теб?
    — Да, разбира се.
    — А, не!
    — Какво! Нали каза…
    — Казала ли съм? — прекъсна го Калейла и сви вежди над слънчевите очила.
    — Намекна, и то доста недвусмислено, че ако те кача на самолета, ще прекараме доста приятно в Маскат.
    — Приятно, естествено. Ще си пием питието край залива, може да идем на конни надбягвания, да вечеряме в „Ел Каман“. Това да. Но да отсядаме в една и съща стая?
    — Е, това се подразбираше.
    — О, драги Тони, как да ти се извиня за недоразумението?
    Потърсих те по препоръка на една англичанка от университета в Кайро. А тя е сред най-добрите приятелки на жена ти. О, наистина не мога.
    — Да му се не види! — избухна преуспелият бизнесмен на име Тони.


    — Мирая! — провикна се Кендрик, за да го чуят през оглушителното тракане на раздрънканата камионетка, която подскачаше по черния път към Маскат.
    — Не сте искали огледало, я шейх — изкрещя арабинът от дъното на каросерията на английски със силен, но разбираем акцент.
    — Откърти някое от страничните огледала. Кажи на шофьора.
    — Той няма да ме чуе, я шейх. Както повечето превозни средства, камионетката е доста стара, за да не бие на очи. Няма как да кажа на шофьора.
    — По дяволите! — възкликна Евън с тубата гел в ръка.
    — Тогава ти ще гледаш вместо мен, я сахбий — каза той, наричайки мъжа „приятел“. — Приближи се и ме погледни. Кажи ми, когато е готово. Отметни чергилото.
    Арабинът повдигна мъничко чергилото и слънцето проникна в тъмната каросерия. Внимателно, като се държеше за каишите, той отиде на трийсетина сантиметра от Кендрик.
    — Това идахуа ли е, сър? — попита мъжът и кимна към тубичката.
    — Да — отвърна Евън на арабски, щом се убеди, че му трябва точно този гел.
    Започна да го нанася първо по ръцете си. И двамата наблюдаваха внимателно. Чакаха само три минути.
    — Арма! — извика арабинът и протегна ръка — цветът на кожата на Евън беше почти като неговия.
    — Става — съгласи се Кендрик и се опита да прецени какво количество от гела е нанесъл върху ръцете си, за да остане и за лицето. Започна да се маже, като наблюдаваше арабина в очите.
    — Махуул — извика най-новият му приятел и се усмихна победоносно. — Делуатии анзур!
    Кендрик беше успял. Сега кожата му бе като на почернял от слънцето арабин.
    — Помогни ми да се преоблека в арабските дрехи — помоли Евън и започна да се съблича в подскачащата камионетка.
    — Готово — каза арабинът, английският му най-неочаквано стана значително по-добър. — Но вече трябва да се разделим. Извинявайте, че се правех на лапнишаран, но човек не бива да има вяра на никого, дори на Държавния департамент. Поемате огромен риск, я шейх, много повече от мен, но това не ми влиза в работата. Ще ви оставим в центъра на Маскат и оттам нататък трябва да се оправяте сам.
    — И на това съм благодарен — рече Евън.
    — Благодаря, че дойдохте, я шейх. Но не се опитвайте да намерите помагачите си. Ще ви убием, преди дори враговете ни да са насрочили екзекуцията ви. Не вдигаме много шум около себе си, но продължаваме да действаме.
    — Кои сте вие?
    — Вярващите, я шейх. Не ви трябва да знаете повече.


    Евън благодари на администратора и му даде бакшиш, задето му е обещал да си държи езика зад зъбите. Отседна в хотела с фалшиво арабско име и получи ключа за апартамента. Не поиска да му помогнат с багажа. Качи се на друг етаж и изчака в дъното на коридора да се увери, че не го следи никой. Слезе по стълбите до своя етаж и отиде в апартамента.
    Бързаше. „Ценна ни е всяка минута, франк Суон от Държавния департамент“. Вечерната молитва беше привършила. Спусна се мрак, в далечината се чуваше тътенът на безумието в посолството. Евън хвърли малкия сак в ъгъла на хола, извади изпод робата портфейла си и измъкна сгънат лист хартия, на който беше написал имената и телефонните номера — номера отпреди пет години — на хората, с които смяташе да се свърже. Отиде при бюрото и телефона, седна и обгърна листа.
    След трийсет и пет минути на многословни, но и някак сковани разговори с трима приятели от едно време вече бе уредил срещата. Беше се спрял на седмина измежду най-влиятелните хора в Маскат, които познаваше. Двама бяха умрели, един беше в чужбина, четвъртият му каза без заобикалки, че обстановката не е благоприятна и че не е за препоръчване един оманец да се среща с американци. Тримата, съгласили се — кой със, кой без желание — да се срещнат с него, щяха да дойдат до час. Щяха да се качат направо в апартамента, без да минават през администрацията.
    Минаха трийсет и осем минути, през които Кендрик разопакова малкото багаж, който бе взел, и поръча да му донесат различни марки уиски. Трезвеността, изисквана от исляма, се ценеше повече, ако се нарушаваше и срещу името на всеки отседнал в хотела бе отбелязана предпочитаната от него марка уиски — урок, който Евън бе усвоил от сприхавия Еманюел Уайнграс. „Това смазва механизма, синко. Запомниш ли името на съпругата на някого, той е доволен. Но запомниш ли марката уиски, която предпочита, това вече е друго. Значи наистина го уважаваш.“
    Лекото почукване по вратата отекна като гръмотевица в тихата стая. Кендрик няколко пъти пое дълбоко въздух, прекоси помещението и отвори на първия посетител.
    — Ти ли си, Евън? Господи, да не си се помохамеданчил?
    — Заповядай, Мустафа! Радвам се да те видя.
    — Но теб ли виждат очите ми? — попита арабинът, който бе облечен в тъмнокафяв костюм. — Ами кожата ти? Мургав си като мен, ако не и повече.
    — Ще разбереш всичко. — Кендрик затвори вратата и покани с жест стария си приятел да седне. — Имам от любимото ти уиски. Ще пийнеш ли?
    — А, усеща се почеркът на Мани Уайнграс — каза Мустафа, след което отиде до дългото канапе с брокатена дамаска и седна. — Този стар разбойник!
    — Не говори така, Мусти — възпротиви се Евън през смях и се насочи към барчето. — Никога не те е мамил.
    — Да де, не сте ни мамили. Нито той, нито ти, нито другите ти съдружници… Как я караш без тях, приятелю? Често си говорим за случилото се, въпреки че минаха четири години.
    — Понякога не ми е лесно — призна Кендрик, докато наливаше от уискито. — Но човек свиква. — Той подаде на Мустафа чашата и седна на един от трите стола срещу канапето. — Наздраве — за хубавите ни моменти.
    — Не, стари приятелю, сега са най-тежките моменти, както е писал англичанинът Дикенс.
    — Нека изчакаме да дойдат и другите.
    — Те няма да дойдат.
    — Какво?
    — Поговорихме си. Както се казва по преговорите, аз съм техен представител. Освен това съм министър от правителството на султана и бе решено, че мога да изразя мнението на кабинета.
    — За какво? Много си се разбързал, нека караме поред.
    — Ти избърза, Евън, като дойде и ни потърси. Ако се бе обадил на един-двама, иди-дойди, но на седмина! Беше безразсъдно от твоя страна, стари приятелю, пък и опасно за всички ни.
    — Защо?
    — Нима си си въобразявал — продължи арабинът, без да обръща внимание на въпроса на Кендрик, — че ако трима големци — да не говорим за седмина — дойдат в хотела, кажи-речи, по едно и също време, за да се срещнат с някакъв чужденец, управата няма да разбере? Не ме разсмивай!
    Преди да отговори, Евън погледна изпитателно Мустафа.
    — Какво има, Мусти? Какво искаш да кажеш? Нали бизнесмените и правителството на Оман нямат нищо общо с посолството и онази бъркотия там.
    — Разбира се, че нямат — отсече арабинът. — Искам да ти кажа обаче, че тук нещата са се променили, и то в насока, която мнозина от нас не проумяват.
    — Това също е очевидно — прекъсна го Кендрик. — Вие не сте терористи.
    — Не, не сме, но интересува ли те какво говорят някои хора, и то на отговорни постове?
    — И още как!
    — Ще мине и замине, разправят те. Не се бъркайте, това само ще налее масло в огъня.
    — Да не се бъркате ли? — повтори невярващо Евън.
    — Политиците щели да се оправят.
    — Но политиците са безсилни!
    — И не само това, Евън. Някои дори оправдават гнева на тълпата. Не убийствата, естествено, но мнозина са на мнение, че тези събития се вписват в контекста на някои действия. Чувал съм и това.
    — На някои действия ли? Какви действия?
    — Най-новата история, мой човек. Смятат, че това е реакция срещу противоречивата политика на САЩ спрямо Близкия изток. Непрекъснато повтарят: „Израелците получават всичко, а ние — нищо. Хората са прогонвани от земите и домовете си и са принудени да живеят в пренаселени мръсни бежански лагери, докато на Западния бряг пет пари не дават за тях.“ Ето какво чувам.
    — Глупости! — избухна Кендрик. — Освен че медалът си има и друга, доста неприятна страна, всичко това няма нищо общо с двеста трийсет и шестимата заложници или единайсетте души, които вече са убити. Те не определят политиката, противоречива, или не, те са невинни човешки същества, жестоко измъчвани и доведени до пълно изтощение от ония проклети животни! Как е възможно хора на отговорни постове да говорят подобни неща? Заложниците не са от администрацията на президента, нито пък ястреби от Кнесета. Те са обикновени държавни служители, туристи, строители със своите семейства. Повтарям — това са глупости!
    Мустафа седеше сковано на канапето с очи, все така вперени в Евън.
    — Знам го, знаеш го и ти — промълви той. — И те го знаят, мой човек.
    — Тогава защо?
    — Ще ти кажа истината — продължи арабинът все така тихо. — След два трагични случая доста хора започнаха да възприемат нещата еднакво. Причината да се говорят тези неща е, че никой не иска да превръща близките си в мишена.
    — Мишена ли? Близките си?
    — Двама мъже, единия ще нарека Махмуд, а другия — Абдул, това, разбира се, не са истинските им имена, но е по-добре да не ги знаеш. Та дъщерята на Махмуд беше изнасилена и обезобразена. А синът на Абдул беше заклан в пресечката, където е офисът на баща му на пристанището. „Престъпници, насилници, убийци“ — твърдят властите. Но ние знаем истината. Точно Абдул и Махмуд се опитаха да организират опозиция. „Да грабнем оръжието! — призоваваха те. — Да нападнем посолството. Не бива да допускаме Маскат да се превърне във втори Техеран!“ Но те не пострадаха. Изпатиха си техните близки, най-скъпите им същества… Такова бе предупреждението, Евън, прости ми, но ако ти имаше жена и деца, би ли ги подложил на такъв риск? Едва ли. Няма по-голямо богатство на тоя свят от семейството. Истинският герой ще превъзмогне страха и ще рискува живота си в името на своите убеждения, но ще се позамисли, ако залогът е животът на неговите близки. Нали, приятелю?
    — Боже мой! — прошепна Евън. — Ти няма да ми помогнеш, ти не можеш!
    — Но има един човек, който ще се види с теб и ще те изслуша. Ала срещата трябва да се състои при пълна секретност, навътре в пустинята в планината Джабал Шам.
    — Кой е този човек?
    — Султанът.
    Кендрик не каза нищо. Погледна чашата си. След дълга пауза вдигна очи към Мустафа.
    — Аз не идвам като официално лице — каза той. — А султанът е високопоставена личност. Да сме наясно, не изразявам становището на американското правителство.
    — Значи няма да се срещнеш с него?
    — Напротив! На драго сърце. Но за да няма недоразумения, ще повторя, че нямам нищо общо с разузнаването, с Държавния департамент или с Белия дом, най-малко с Белия дом.
    — Това е очевидно — дрехите и цветът на кожата ти го потвърждават. Султанът също не иска да го свързват с теб, както и Вашингтон.
    — Я ми припомни — каза Евън, отпивайки. — Старият султан умря около година, след като си заминах, нали? Не съм следил положението тук — естествена реакция, струва ми се.
    — Разбирам те. Сегашният султан е негов син — по-скоро е твой, отколкото мой връстник, даже е по-млад. Завършил е училище в Англия, после е следвал в щатите. По-точно в Дартмът и Харвард.
    — Казва се Ахмат — прекъсна го Кендрик — беше си спомнил. — Срещал съм го един-два пъти. — Евън се намръщи. — Икономика и международни отношения — добави той.
    — Какво?
    — Искаше да завърши това. И да получи научна степен.
    — Той е образован и умен, но е млад. Твърде млад, за да се справи с проблемите.
    — Кога мога да се видя с него?
    — Довечера. Преди и други да са надушили, че си тук. — Мустафа погледна часовника си. — След половин час излез от хотела и иди четири преки на север. На ъгъла ще те чака военен джип. Качи се на него, ще те закарат в пустинята на Джабал Шам.


    Стройният арабин с мръсна дреха се шмугна в тъмния магазин срещу хотела. Застана мълчаливо до жената на име Калейла — сега тя бе облечена в строг черен костюм, каквито носят деловите жени и който не биеше на очи в приглушената светлина. Жената наместваше внимателно обектива на фотоапарата си. Изведнъж се разнесоха две остри и пронизителни изсвирвания.
    — Побързай — подкани я арабинът. — Онзи тръгна. Вече е във фоайето.
    — Ще се опитам — отговори жената и измърмори тихичко, както нагласяше обектива. — Не искам много от шефовете, само някаква си прилична техника… Най-после. Готова съм.
    — Идва!
    Калейла вдигна фотоапарата с инфрачервен обектив за нощни снимки от далечно разстояние. Бързо снима три пъти облечения в арабски дрехи Евън Кендрик.
    — Колко ли време ще го оставят жив? — каза тя. — Трябва ми телефон.
    ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ
    ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО
    ЗАПОЧВАЙТЕ
    Дневникът бе продължен
    Докладите от Маскат са смайващи. Обектът се преобрази в оманец с арабски дрехи и мургава кожа. Движи се на воля из града, явно се среща с приятели и познати отпреди години. Докладите обаче са непълни, защото лицето, следящо обекта, изпраща Всичко чрез ЦРУ, а аз все още не съм разчел кодовете на Управлението за държавите В Персийския залив. Какво ли се крие там? Инструктирал съм апаратурата да се понапъне. Държавният департамент е фасулска работа. Тъй де!

4

    Ширналата се знойна пустиня изглеждаше безкрайна в нощта. От време на време луната озаряваше планината Джабал Шам в далечината — извисила се като недостижима страховита грамада на тъмния хоризонт. В плоската като тепсия пясъчна равнина, където никога не духаше вятър, не се виждаха дюните, които свързваме с огромната Сахара. Кафявият военен джип едвам пъплеше по твърдия, виещ се път, подскачаше и поднасяше на пясъчните завои. Докато пътуваха към мястото, където щеше да чака султанът, Кендрик седеше до въоръжения униформен шофьор, както беше инструктиран. Отзад имаше втори човек — офицер, също въоръжен. Още от началото се бяха погрижили за сигурността — едно погрешно според тях движение на Евън, и те заставаха от двете му страни. Поздравиха любезно и после никой от двамата не отрони и дума.
    — Тук е пустиня — каза Кендрик на арабски, — защо завиваме толкова често?
    — Има много разклонения на пътя, сър — отговори офицерът от задната седалка. — Ако караме по права линия, веднага ще се види откъде сме минали.
    Пазят султана, помисли си Евън, без да казва нищо.
    След като двайсет и пет минути се движиха на запад, хванаха по едно „разклонение“. На няколко километра вдясно гореше огън. Щом наближиха, Кендрик видя взвод войници от охраната — бяха с гръб към огъня и наблюдаваха околността. В далечината изникнаха очертанията на два военни камиона. Джипът спря, офицерът скочи и отвори вратата на американеца.
    — Вървете пред мен, сър — подкани той на английски.
    — Разбира се — отговори Евън и се опита в светлината на огъня да види младия султан.
    Нямаше и следа от него, всички бяха с униформи. Евън се помъчи да си спомни лицето на младежа, с когото се беше запознал преди малко повече от четири години. Тогава той следваше и си бе дошъл в Оман за Коледната или Великденската ваканция, Кендрик вече не помнеше точно, спомни си само, че синът на султана е приятен, ученолюбив и много обича да спортува. Но това беше всичко — не изплува никакво лице, само името Ахмат, както бе потвърдил и Мустафа. Тримата войници пред него се дръпнаха и те минаха през обръча на охраната.
    — Ще разрешите ли, сър? — попита втори офицер, който изведнъж изникна пред Кендрик.
    — За какво става дума?
    — При тези обстоятелства претърсваме всички посетители.
    — Добре, щом е така.
    Офицерът бързо и сръчно претърси диплите на арабската дреха и вдигна десния ръкав над мястото, докъдето Евън беше нанесъл потъмняващия крем. Щом видя бялата кожа, пусна ръкава и погледна Кендрик.
    — Имате ли някакви документи, я шейх!
    — Нямам документи за самоличност.
    — Ясно. Нямате и оръжие, нали?
    — Разбира се.
    — Вие го твърдите, но ние сме длъжни да проверим, сър. — Офицерът измъкна от колана си тънко черно устройство колкото цигарена кутия. Натисна нещо като червен или оранжев бутон. — Почакайте тук, ако обичате.
    — Не бързам за никъде — отвърна Евън и хвърли поглед към войниците с насочено оръжие.
    — Да, я шейх — съгласи се военният и закрачи обратно към огъня.
    Кендрик погледна офицера, който знаеше английски и бе пътувал с него на задната седалка.
    — Те не се шегуват, нали? — каза американецът колкото да минава времето.
    — Такава е волята на всемогъщия Аллах, сър — отговори офицерът. — Султанът е нашата светлина, нашето слънце. Вие сте бял човек. Няма ли да охранявате своя небесен избраник?
    — Да, ако видя, че ще ми ходатайства да ме вземат в рая.
    — Той е добър човек, я шейх. Може би е млад, но е мъдър. Вече го разбрахме.
    — Значи все пак ще дойде?
    — Той е тук, сър.
    Пукането на дърветата в огъня бе заглушено от мощния тътен на лимузина с тъмни прозорци, която зави пред обръча на охраната и рязко спря. Още преди шофьорът да се е появил, задната врата се отвори и оттам слезе султанът. Беше в официалните си одежди, но още докато вратата бе отворена, махна робата, метна я в колата, остави само покривалото за глава. Бе среден на ръст, строен мускулест мъж с широки рамене. Мина през пръстена на охраната. Ако не се брои готрата, дрехите му бяха европейски. Бе с панталони от тъмен габардин, тениска с карикатура на човек с тривърха шапка на американски революционер, който се хвърля да играе американски футбол. Отдолу пишеше: „Ние сме за Нова Англия!“
    — Отдавна не сме се виждали, Евън Кендрик — поде младежът с лек британски акцент, усмихна се и протегна ръка. — Костюма ти си го бива, макар че едва ли е американски.
    — Е, и твоите дрехи не са арабски, освен ако арабите не са решили да ходят с тениски. — Те си стиснаха ръце. Кендрик почувства силата на султана. — Благодаря ти за срещата, Ахмат… Извинявай, редно е да ти казвам Ваше височество.
    — Ти ме познаваш като Ахмат, а аз като „сър“. Трябва ли да ти казвам „сър“?
    — Защо да усложняваме нещата?
    — Чудесно. Намираме общ език.
    — Променил си се — каза Евън.
    — Наложи се да порасна бързо — не че го исках. От ученик трябваше да се превърна в учител, без да имам достатъчна подготовка.
    — Имат ти уважението.
    — Почитат положението ми, не мен. Трябва да се науча да съм на висотата на това положение. Ела да поговорим, но не тук.
    Султанът хвана Кендрик за ръката и тръгна да пресича обръча на охраната, но бе спрян от офицера, претърсил Евън.
    — Ваше височество — извика военният. — Отговаряме с живот си за вашата сигурност. Моля ви, останете в кордона.
    — И да бъда мишена в светлината на огъня?
    — Ние сме ви заобиколили, охраната непрекъснато ще кръжи около кордона. Местността е равна като тепсия.
    — По-добре насочете оръжието си към мрака, приятелю — рече Ахмат. — Ще се отдалечим само на няколко метра разстояние.
    — Никак не ни е приятно, Ваше височество.
    — Я не се занасяйте! — Ахмат прекара Кендрик през кордона.
    — Моите хора обичат да драматизират нещата.
    — Явно не ги драматизират, щом са готови да те следват и да спрат с гърдите си куршума, насочен за теб.
    — Няма страшно, Евън, пък и ако съм честен, не познавам всички тези мъже. Това, което имаме да си кажем, може да е предназначено само за нашите уши.
    — Не си дадох сметка, че… — Кендрик погледна младия султан на Оман, докато вървяха в тъмното. — Дори личната ти охрана?
    — В това безумие е възможно всичко. Можеш да видиш очите на професионалния войник, но как да разчетеш ненавистта или изкушенията в тях! Вече се отдалечихме достатъчно.
    Двамата мъже спряха сред пясъка.
    — Безумието — поде монотонно Евън, озарен от мъждивата светлина на огъня и на луната, която се показваше от време на време.
    — Да поговорим за него.
    — Ти, разбира се, си тук заради това.
    — Да — потвърди Кендрик.
    — Какво, по дяволите, смяташ, че мога да направя? — прошепна дрезгаво Ахмат. — Каквото и да предприема, току-виж, теглят куршума на още един заложник и изхвърлят през прозореца надупченото му тяло. — Младият султан поклати глава. — Знам, че вие с баща ми работехте добре, а ние с теб обсъждахме по разни вечери някои проекти, но ти едва ли помниш.
    — А, помня, помня — прекъсна го Кендрик. — Ти си беше дошъл от Харвард, май беше втори курс, винаги седеше отляво на баща си, където е мястото на престолонаследника.
    — Благодаря ти, Евън. Можех да си намеря прекрасна работа в „Хътън“.
    — И тук работата ти е прекрасна.
    — Знам — отвърна Ахмат малко по-високо. — Точно затова трябва да я върша както трябва. Разбира се, мога да изтегля армията от границата с Йемен и да нападна посолството, но така със сигурност ще загинат още двеста трийсет и шестима американци. Представям си какви ще са заглавията по американските вестници: „Арабски султан убива“. Някои хора в Ерусалим ще тържествуват. А, без мен, приятелю! Да не съм някой откачил каубой, който рискува живота на невинни хора и в бъркотията репортерите му лепват етикета „антисемит“! За Бога! Във Вашингтон и Израел май са забравили, че всички сме семити и че не всички араби са палестинци и не всички палестинци са терористи.
    Няма да дам на тези нахални дърдорковци — евреите, още един повод да пратят американските самолети „Ф–14“, които да убиват още араби, невинни, колкото и заложниците американци! Ясно ли е, Евън?
    — Да — потвърди Кендрик. — А сега се успокой и ме изслушай.
    Развълнуваният млад султан въздъхна шумно и поклати глава.
    — То се знае, че ще те изслушам, но това не означава, че ще се съглася с теб!
    — Добре де! — Известно време Евън мълча и гледа вторачено — искаше да бъде разбран въпреки странната, мъглява информация, която се готвеше да даде. — Чувал ли си за Махди?
    — Хартум, осемдесетте години на миналия век.
    — Не, Бахрейн, осемдесетте години на нашия век.
    — Какво?
    Кендрик повтори историята, която беше разказал на Франк Суон в Държавния департамент. Историята на един незнаен откачил финансист, който се представяше като Махди и си бе наумил да прогони западняците от Близкия изток и Югозападна Азия и да заграби процъфтяващите предприятия. Че този човек, който под път и над път говореше за чистота на исляма и привличаше все повече фанатици, всъщност си е създал цяла мрежа, нелегален картел от десетки, а може би и стотици фирми и компании, обединени под шапката на тайната му организация. После Евън описа как възрастният евреин архитект Еманюел Уайнграс е надушил за съществуването на този крупен икономически заговор най-напред от заплахите, отправяни към групата „Кендрик“ — заплахи, на които той се е противопоставил с нелепите си предупреждения за отмъщение, и как, колкото повече научавал Мани, толкова повече се убеждавал, че този заговор е реален и трябва да бъде изобличен.
    — Сега, като се замисля, не се гордея с онова, което направих тогава — продължи Евън в бледата светлина на лагерния огън и пустинната луна. — Но след всичко, което се случи, не се обвинявам. Просто трябваше да се махна от тази част на света, затова се отказах от работата, отказах се от борбата, която Мани искаше да поведем. Казвах му, че има развинтена фантазия, че се хваща на приказките на безотговорни и често пъти пияни глупаци. Спомням си ясно какво ми отвърна той: „Колкото и да ми е развихрено въображението, колкото и откачени да са онези, пак не можем да измислим този Махди! Той е в дъното на трагедията!“ Беше прав тогава, прав е и сега. Посолството е окупирано, разни ненормалници убиват невинни хора и предупреждението е недвусмислено. „Не припарвай насам, западняко, дойдеш ли, ще се превърнеш в поредния труп, изхвърлен от прозореца.“ Не разбираш ли, Ахмат? Махди съществува и той не си поплюва, гони всички с терор.
    — Виждам, че си убеден в това — каза се скептично младият султан.
    — Същото важи и за други в Маскат. Те просто не разбират. Не откриват логика или някакво обяснение, но са толкова уплашени, че отказаха да се видят с мен. А сме приятели от много години, работили сме заедно и си имахме доверие.
    — Насилието всява тревога. Ти какво очакваш? А има и още нещо. Ти си американец, предрешен като арабин. Това само по себе си вече ги плаши.
    — Те не знаеха как съм облечен и как изглеждам. За тях бях само един глас по телефона.
    — Глас на американец. Още по-страшно.
    — На западняк?
    — Тук има много западняци. Но правителството на Съединените щати заповяда на всички американци да напуснат страната и да не я посещават служебно. Твоите приятели се питат как си пристигнал. И защо. Улиците гъмжат от откаченяци, терористите, и познатите ти съвсем естествено не искат да се забъркват в кризата в посолството.
    — Да. Защото бяха убити деца — децата на хора, решили да се набъркат.
    Ахмат спря като попарен и отново погледна Евън учудено и ядосано.
    — Да, има престъпност и полицията прави каквото е по силите й, но не съм чувал да са били убивани деца.
    — Вярно е. Едно момиче е било изнасилено и обезобразено, а един младеж — направо заклан.
    — А, не! Лъжеш! Едва ли мога да сторя нещо вътре в посолството, но не и извън него! Кои са те? Кажи ми имената!
    — И на мен не ми съобщиха истинските имена. Не бивало да ги знам.
    — Но Мустафа е трябвало да ти каже. Друг не е идвал при теб!
    — Да.
    — На мен обаче ще каже, можеш да бъдеш сигурен!
    — Но сега вече си наясно, нали — Кендрик почти се молеше.
    — За подбудите. Има подбуди, Ахмат. Създава се нелегална мрежа. Махди и хората му използват терористи, за да прогонят всички конкуренти — сегашни и бъдещи. Искат да заграбят цялата власт.
    Известно време младият султан мълча, после поклати глава.
    — Извинявай, Евън, но ми звучи неправдоподобно. Те не биха посмели.
    — Защо?
    — Защото компютрите ще засекат, че парите отиват в една и съща сметка — сметката на организацията. Как според теб заловиха Корнфелд и Вескоу? Трябва да има някаква връзка, сливане.
    — Не те разбирам.
    — Просто не си наясно с компютърния анализ — отвърна Ахмат. — Дори да има десет хиляди сметки за двайсет хиляди различни обекта, тези машини ще открият само за два часа връзката между, да речем, петстотин фирми — фиктивни или истински.
    — Благодаря, че ме открехна — каза Кендрик. — Но забравяш нещо.
    — Какво?
    — Ще откриеш връзката между сметките само ако те съществуват. Дотогава мрежата вече е готова и лисицата е излапала доста кокошчици. Извинявай за сложните метафори, но при тези обстоятелства малцина имат интерес да поставят капани или да насъскат хрътките. Че кой го интересува? Влаковете се движат по разписание и никой не ги взривява. Разбира се, и членовете на правителството са с други възгледи, следват други правила и ако по една случайност ти и твоите съветници не ги одобрявате, мястото ви може да изстине. Но кой ли го интересува! Слънцето си изгрява всяка сутрин и хората си имат работа.
    — Звучи почти привлекателно.
    — А винаги е така в началото. Мусолини наистина направи така, че влаковете да се движат по разписание, а Третият райх съживи промишлеността.
    — Разбирам накъде биеш, само дето е тъкмо обратното. Един промишлен монопол би могъл да запълни празнотата и да купи правителството единствено ако олицетворява растежа.
    — Две точки за султана — съгласи се Евън. — Получава още един бисер в харема си.
    — Кажи го на жена ми. Тя е презвитерианка от Ню Бедфорд, щата Масачузетс.
    — Как не са ти откъснали главата?
    — Баща ми почина, а тя има чудесно чувство за хумор.
    — Пак нещо не разбирам.
    — Ще ти обясня друг път. Да предположим, че си прав и че така те пробват почвата. Вашингтон държи да продължим преговорите с тях, докато вие довтасвате с готов план за проникване в Оман, който не изключва и военните действия. Защо да си кривим душата, САЩ и съюзниците им се надяват въпросът да се уреди по дипломатически път, защото всяка стратегия, основаваща се върху силата, може да бъде катастрофална. Готови са да разговарят с всеки чалнат ръководител в Близкия изток, още малко, и ще направят Ясер Арафат кмет на Ню Йорк, само и само да изгладят положението. Какво мислиш ти?
    — Ще направя онова, което според теб са способни да сторят твоите компютри за година-две, когато ще е прекалено късно. Ще проследя откъде идват нещата, влизащи в посолството. Не храната и лекарствата, а боеприпасите и оръжието… както и кой дава нарежданията. С други думи, ще открия човека, който се представя като Махди и който дърпа конците, и ще го унищожа.
    Султанът с тениската погледна Евън в мъждивата светлина.
    — Знаеш, доста коментатори на Запад изказаха предположението, че може би зад всичко това стоя аз. Че не одобрявам западното влияние в страната. „В противен случай — казват те — щеше да предприеме нещо!“
    — Да, знам, но както и Държавният департамент, смятам, че това са глупости. Никой разумен човек не би се хванал на подобни подмятания.
    — Държавният департамент — рече Ахмат замислено с поглед, все така вперен в Кендрик. — Знаеш ли, през 1979 година, когато Техеран се взриви, при мен дойдоха двама. Още бях студент. Не знам какво очакваха да видят, но със сигурност не и човек като мен. Вероятно някой бедуин с дълга дреха, който седи по турски и пуши хашиш. Може би ако бях облечен като арабин, щяха да ме възприемат насериозно.
    — Пак не те разбирам.
    — О, извинявай. Проумяха, че нито баща ми, нито семейството ми са в състояние да помогнат, че нямаме никакви връзки с фундаменталистите, и направо се отчаяха. Единият дори седна да ме моли, разправяше, че му изглеждам разумен арабин — имаше предвид, че говоря приличен английски, почти с оксфордско произношение — и ме подпитваше какво ще предприема, ако аз дърпам конците във Вашингтон. Всъщност искаха да ги посъветвам какво да правят… По дяволите, бях прав!
    — Какво им каза?
    — Помня и досега. Казах му: „Каквото е трябвало да предприемете в самото начало. Сигурно вече е късно, но защо да не опитате!“ Посъветвах ги да съберат неколцина добре обучени бунтовници и да ги пратят не в Техеран, а в Кум — щаба на Хомейни в северните провинции. Да пратят първо бивши служители на иранската тайна полиция, тези лекета все щяха да намерят някакъв изход, стига да им дадеш оръжие и повечко пари. „Заловете Хомейни в Кум — препоръчах им, — както и неграмотните молли около него и ги покажете по всички телевизионни канали в света.“ Той щеше да бъде последната разменна монета, а рошавите фанатици от обкръжението му щяха да станат за посмешище. Можеше да се постигне споразумение.
    Евън погледна изпитателно ядосания младеж.
    — Може би са щели да успеят — промълви той, — но какво щеше да се случи, ако Хомейни беше решил да се прави на мъченик?
    — Нямаше, повярвай ми. Щеше да приеме, щеше да направи компромис, предложен от другите, естествено, но условията щеше да диктува той. Хомейни не изгаря от нетърпение да се възкачи на небесата, които възхвалява, или пък да живее в мъченичество, на каквото обрича дванайсетгодишните хлапаци, които праща в минираните полета.
    — Откъде си толкова сигурен? — усмихна се Кендрик.
    — Запознах се с този малоумник в Париж. Не че оправдавам Пахлави, тайната му полиция или тези обирджии, неговите роднини. Но Хомейни е един изкуфял фанатик, на който му се иска да повярва в собственото си безсмъртие и който е готов на всичко, за да го постигне. Чувал съм го да казва на разни подлизурковци, че имал не двама или трима, а цели двайсет, трийсет, та дори и четирийсет синове. „Пръснал съм семето си и ще продължавам да го пръскам — твърди той. — Такава е волята на Аллах.“ Глупости! Той е лигав дърт мръсник, класически пример на старо коце. Можеш ли да си представиш? Наумил си е да насели този болен свят с аятолахчета! Казах им на твоите да го снимат с видеокамера — оня номер с огледалото, нали го знаеш, без той да знае, докато чете проповед на загубените си духовници. Целият свят ще има да се присмива на тоя мним светец.
    — Май сравняваш Хомейни с Махди, когото ти описах.
    — Не знам, може би, стига твоят Махди да съществува, в което се съмнявам. Но ако си прав и него го има, той е пълна противоположност — много практичен е и не вярва в нищо. И все пак, ако някой си е наумил да буди призрака на Махди в днешно време, криви са му сметките. Все още не съм сигурен, Евън, но си на път да ме убедиш; ще направя всичко, за да ти помогна, да помогна на всички нас. Ала ще го правя отстрани, за да не ме усетят. Ще ти дам един телефонен номер, на който да ми се обаждаш, той е засекретен, всъщност за него знаят само двама души. Ще можеш да ми звъниш, но само на мен. Разбираш ли, шейх Кендрик, нямам право да те познавам.
    — Няма що, радвам се на голяма популярност. И Вашингтон не иска да ме знае.
    — Естествено. Никой не иска кръвта на американските заложници да тежи на съвестта му.
    — Ще имам нужда от документи, а също от възможността да се придвижвам по въздух и море, ако се наложи.
    — Но да сме наясно, не бива да има нищо черно на бяло освен документите. Ще ти кажат едно име и адрес, там ще получиш документите.
    — Благодаря. По една случайност Държавният департамент ме предупреди за същото — нищо черно на бяло.
    — По същите причини.
    — Не се притеснявай. Това отговаря на плановете ми. Разбираш ли, Ахмат, и аз също не искам да те познавам.
    — Така ли?
    — Такова е споразумението ми с Държавния департамент — за хората там аз не съществувам. Нека не съществувам и за теб.
    Младият султан се замисли, смръщи вежди и се взря в очите на Евън.
    — Ще бъде както искаш, но нещо не разбирам. Може би не ти е мил животът, но ти си постигнал много. Защо го правиш тогава? Казаха ми, че сега си политик, конгресмен.
    — Защото се отказвам от политиката, Ахмат, и се връщам тук. За да събера отломките и да работя това, за което ме бива. Не искам обаче свръхбагаж, който да ме превърне в мишена. Мен и хората около мен.
    — Добре, благодарен съм ти. Баща ми твърдеше, че вие с твоите хора сте най-добрите професионалисти. Помня, веднъж ми заяви: „Тези туткави камили никога не надвишават проектната стойност.“ Каза го с добро, разбира се.
    — И, разбира се, на нас ни възлагаха и следващия проект — значи не сме били чак толкова туткави. Не искахме да претупваме нещата и да надуваме цените. Ахмат, остават само четири дни и пак ще започнат убийствата. Трябваше да се уверя, че при нужда мога да се обърна към теб, и сега го знам. Приемам твоите условия, ти приемаш моите. А сега, ако обичаш… нямам нито минутка за губене. Какъв е номерът, на който да те търся?
    — Не бива да го записваш.
    — Ясно.
    Султанът каза на Кендрик номера. Вместо с обичайния за Маскат код 745 той започваше с три петици, последвани от три нули и четвърта петица.
    — Ще го запомниш ли?
    — Не е труден — отвърна Кендрик. — А минава ли се през централата на двореца?
    — Не. Това е пряк телефон, а двата апарата са заключени в метални каси — едната е в кабинета ми, другата в спалнята. Апаратите не звънят. Мига лампичка. В кабинета ми тя е вградена в десния заден крак на бюрото, а в спалнята е в нощното шкафче. И към двата апарата има телефонен секретар, който се включва след десетото позвъняване.
    — След десетото ли?
    — За да се отърва от хората наоколо и да говоря насаме. Когато напускам двореца, си нося писукащо устройство, което ме предупреждава, че някой ме е търсил на номера. В удобен момент чрез дистанционно управление изслушвам съобщението — то, естествено, е шифровано.
    — Спомена, че само двама души знаят номера. Ще ми кажеш ли кои, или не ми е работа?
    — Не е съществено — отговори Ахмат, без да сваля тъмните си очи от американеца. — Знаят го началникът на охраната и жена ми.
    — Благодаря ти за доверието.
    Все така вторачен в Кендрик, младият султан продължи:
    — Тук, в тази част на света, ти се случи нещо ужасно, Евън. Загинаха толкова хора — твои приятели. Каква трагедия, обезсмислена още повече от алчността, която я е причинила. Нима сегашното безумие в Маскат е събудило у теб толкова болезнени спомени, че да се заблуждаваш, да градиш такива невероятни теории и да се бориш с призраци?
    — Не са призраци, Ахмат. Надявам се да ти го докажа.
    — Сигурно ще успееш, стига да оживееш.
    — Ще повторя и на теб това, което казах в Държавния департамент. Нямам намерение да нападам сам посолството.
    — Ако го направиш, може да те сметнат за луд и да ти пощадят живота. Лудите се разбират помежду си.
    — Сега пък ти говориш небивалици.
    — Безспорно — съгласи се султанът на Оман, без да откъсва очи от конгресмена от Колорадо. — Замислял ли си се какво ще стане, ако те открият и заловят не терористите — хванат ли те, няма да живееш толкова дълго, че да имаш бреме да размишляваш, а хората, с които искаш да се срещнеш? Ами ако те застанат пред теб и те попитат какво търсиш тук? Какво ще им кажеш?
    — Истината, доколкото мога. Действам на своя глава, като обикновен гражданин, не съм свързан с правителството — това може да бъде доказано. Спечелил съм много пари тук и съм се върнал. Ако мога да помогна по някакъв начин, ще е в мой интерес.
    — Значи в дъното е личният ти интерес? Смяташ пак да дойдеш и ако може да бъде сложен край на тези жестоки убийства, ще е много изгодно за теб. Ако те продължават, няма защо да се връщаш.
    — Нещо такова.
    — Внимавай, Евън! Малцина ще ти повярват, а ако приятелите ти наистина са толкова уплашени, можеш да бъдеш убит не от врага.
    — Вече ме предупредиха — каза Кендрик.
    — Кой?
    — Един мъж в камионетката, сахбий, който ми помогна.


    Кендрик лежеше с отворени очи и прехвърляше наум различните възможности, спомняше си някое почти забравено име, лице, друго лице, един кабинет, една улица… пристанището, кея. Все се връщаше към кея, към доковете — от Маскат на юг до Ел Кураят и Рас ел Хад. Защо? Тогава паметта му се избистри и разбра защо. Безброй пъти бяха уреждали с Мани Уайнграс оборудването да бъде прекарвано от Бахрейн и Емирствата на север в свободните трюмове на товарните кораби. Дългата около сто мили ивица на юг от Маскат и другото ключово пристанище — Матра, беше свободна зона, същото важеше и за ивицата отвъд Рас ел Хад. Но оттам, за да стигнеш до тесния проток при остров Масира, трябваше да минеш по изровени пътища, а пътешествениците, насочили се към вътрешността, рискуваха да бъдат нападнати от крадци на коне, тръгнали да обират най-често контрабандистите. И Все пак най-малко шест западни държави бяха насочили вниманието и усилията на разузнавателните си служби към Маскат и беше логично Кендрик да проучи по-отблизо южното крайбрежие на Оман. Не че американците, англичаните, французите, италианците, западногерманците и другите, които се бяха съюзили, за да проучат и разрешат кризата със заложниците в Маскат, бяха пренебрегнали този район от страната, но в Залива имаше твърде малко от бързите като светкавици американски патрулни катери. Другите, които се намираха там, не можеха да пренебрегнат задълженията си, Лък и не бяха заразени от гнева, обхващащ хората, които знаят, че са избивани техни сънародници. Западните държави вероятно не желаеха да наемат терористи от страх да не ги обвинят, че заради тях загиват още невинни хора. Южното крайбрежие на Оман не трябваше да бъде пренебрегвано. Телефонът иззвъня пронизително като сирена, която разцепи горещия сух въздух в хотелската стая. Кендрик вдигна слушалката.
    — Ало!
    — Изчезвай от хотела — каза някой тихо и напрегнато.
    — Ахмат? — Евън свали крака на земята.
    — Аз съм. Говорим през трансмутатор. Дори и да те подслушват, докато приказвам аз, ще се чуват само шумове.
    — Споменах името ти.
    — Хиляди хора се казват така.
    — Какво има?
    — Мустафа. Заради децата, които спомена му се обадих и го извиках незабавно в двореца. За съжаление в яда си му намекнах за опасенията си. Явно той се е обадил на още някого и му е казал нещо.
    — Защо ми съобщаваш всичко това?
    — Убит е в колата си, докато е идвал насам!
    — Господи!
    — Ако греша, единствената друга причина да бъде убит е срещата му с теб.
    — Божичко!
    — Напусни веднага хотела, но не оставяй нищо, което да те издаде. Вероятно си в опасност. Ще видиш двама полицаи, те ще те последват, ще те охраняват и някъде по пътя единият ще ти каже името на човека, който ще ти осигури документи.
    — Тръгвам — каза Кендрик, след което стана и си повтори да не забрави паспорта, портфейла, самолетните билети и другите предмети, по които някой да познае, че в Риад със самолет е пристигнал американец.
    — Евън, шейх! — Гласът на Ахмат беше нисък и твърд. — Вече съм убеден. Твоят Махди съществува. Хората му съществуват. Открий ги! Открий ги!

5

    — Внимавай! — предупреди го някой отзад.
    Той се обърна, но веднага бе изтикан до стената в тясната оживена улица от единия от двамата полицаи, които го следваха. С лице към каменния зид, загърнат в арабската дреха, Кендрик се извърна и съгледа двама брадати рошави младежи във военни униформи, които крачеха по приличната на пазар улица, размахваха страховити тежки черни автомати, подритваха сергиите и бършеха тежките си ботуши в черджетата на продавачите, клекнали на тротоара.
    — Вижте какво, сър — прошепна полицаят на английски — твърдо, сърдито, но и някак развълнувано. — Те не ни виждат!
    — Какво?
    Нахалните млади терористи се приближаваха.
    — Не мърдай от стената! — нареди арабинът и избута Кендрик обратно в сянката, след което го закри с тялото си.
    — Защо?
    Въоръжените хулигани отминаха, като забиваха заплашително дулата на автоматите в гърбовете на минувачите.
    — Не мърдайте, сър. Те са пияни — замаяни са или от забранения алкохол, или от кръвта, която са пролели. Но, слава на Аллах, са извън посолството!
    — Какво имаш предвид?
    — Ако сме с униформа, не ни разрешават да припарваме до посолството, но ако те излязат оттам, вече е друго. Ръцете ни са развързани.
    — Какво става?
    Малко по-нататък единият от терористите удари с приклада по главата някакъв оманец, дръзнал да му се противопостави. Спътникът му насочи предупредително автомата си към тълпата.
    — Или ще бъдат наказани от Аллах, на когото очевидно плюят — отговори полицаят шепнешком с очи, блеснали от гняв, — или ще идат при другите безочливи мръсни свине! Стойте тук, я шейх. Не мърдайте от пазара. Аз ще се върна. Трябва да ви кажа едно име.
    — Другите… кои други мръсни свине? — попита Евън, но никой не го чу.
    Полицаят от охраната на султана отскочи от стената и настигна другаря си, който се промъкваше през развълнуваното море от араби. Кендрик се затули с готрата и хукна след тях.
    Онова, което последва, се разигра смайващо бързо за несвикналото око, така както хирургическият скалпел прорязва кървящ орган. Другият полицай се извърна към колегата си. Те си кимнаха и се завтекоха към олюляващите се терористи. Отпред вдясно имаше пресечка, над малкия пазар сякаш отекна нечут сигнал — тълпите продавачи и купувачи се пръснаха във всички посоки. Пресечката се опразни за броени минути и се превърна в тъмен безлюден тунел.
    Полицаите забиха изневиделица ножовете си над десните лакти на двамата безочливи убийци. Сред тропота на приближаващата тълпа се раздадоха викове, последвани от неволна стрелба; от разкъсаната плът рукна кръв, а безочието се превърна в ядно безсилие. Онези двамата сигурно предпочитаха смъртта пред безчестието — очите им изразяваха недоумение.
    Двамата полицаи от охраната на султана ги вкараха в тъмната пресечка; невидими ръце хвърлиха подире им огромните смъртоносни оръжия. Кендрик разблъска хората пред себе си и хукна към безлюдния тунел. Петнайсетина метра по-нагоре полицаите проснаха младите смаяни убийци на паважа и доближиха ножовете до гърлата им.
    — Не! — извика мъжът, заслонил с тялото си Евън. — Връщайте се — продължи той на английски, та Кендрик да го разбере. — Скрийте лицето си и не казвайте нито дума!
    — Трябва да ви попитам нещо — изкрещя Евън и наистина се обърна, но не се подчини на втората заповед. — Те и бездруго едва ли знаят английски.
    — Все пак вероятно знаят, сър — прекъсна го вторият полицай. — Каквото имате да казвате, ще го кажете после! Заповедите ми трябва да бъдат изпълнявани безпрекословно! Разбрахте ли, сър?
    — Да.
    Евън кимна бързо и отиде под приличния на арка свод на базара.
    — Ще се върна — каза другият полицай от охраната, надвесен над пленника си. — Да изкараме тези свине през другия изход, и се връщам.
    Думите му бяха прекъснати от силен предизвикателен вик. Без да се замисля, Евън обърна глава. Веднага съжали и се запита дали някога ще забрави тази гледка. Терористът отляво сграбчи полицейския нож с дълго острие над себе си и го заби в гърлото си. На Кендрик му се пригади.
    — Глупак! — изкрещя вторият полицай по-скоро от мъка, отколкото от яд. — Хлапак! Свиня! Защо се наказваш по този начин? Защо наказваш и мен?
    Но бе безпредметно да се вайка: терористът беше мъртъв, брадатото му младо лице бе цялото в кръв. Евън си помисли, че е видял в умален вид цялото насилие и болка, които царяха в Близкия изток и Югозападна Азия.
    — Всичко се промени — каза първият офицер с високо вдигнат нож над невярващия пленник, който го зяпаше с отворена уста, и докосна по рамото колегата си.
    Той поклати глава, сякаш се опитваше да пропъди от очите и съзнанието си окървавения труп на младежа, проснат до него, после кимна бързо, че е разбрал. Първият офицер се приближи до Кендрик.
    — Ще се забавим. Това не бива да се повтаря и по другите улици, ето защо трябва да действаме бързо. Човекът, когото търсите и който ви чака, се казва Ел Баз. Ще го намерите на пазара зад старата южна крепост на пристанището. Има една сладкарничка, в която се продава баклава. Питайте вътре.
    — Южната крепост на пристанището ли?
    — Има две каменни крепости, построени преди много столетия от португалците. Мираните и Джалилите…
    — Помня ги, разбира се — прекъсна го Евън и пристъпи от крак на крак — вече се съвземаше и се опитваше да не гледа смъртоносната рана върху сгърченото на земята тяло в тъмната пресечка.
    — Две крепости, построени да бранят пристанището от пирати. Те вече са само развалини? Значи сладкарничка, в която се продава баклава.
    — Няма време, сър. Тръгвайте! Тичайте към другия изход. Не бива да ви виждат тук! Бързо!
    — Първо ми отговорете на въпроса — отсече Кендрик и ядоса полицая, задето продължава да се мотае. — Или ще остана тук и вие ще отговаряше пред султана.
    — Какъв въпрос! Вървете!
    — Казахте, че тези двамата могат да идат при „другите безочливи свине“ — това бяха думите ви. Кои са тези свине? Къде са?
    — Няма време!
    — Отговорете ми!
    Разтреперан от безсилието си, полицаят вдиша шумно през носа.
    — Добре, и друг път са се случвали инциденти като тази вечер. Хванахме неколцина пленници, които са подложени на разпит. Но трябва да си държим езика зад зъбите.
    — Колко?
    — Трийсет, четирийсет, вече може да са станали и петдесет. Те изчезват от посолството и други, всеки път други заемат техните места.
    — Къде са?
    Офицерът погледна и поклати глава.
    — Не, я шейх, сър, не мога да ви кажа. Тръгвайте!
    — Ясно. Благодаря.
    Конгресменът от Колорадо запретна полите на абата и хукна надолу по пресечката към изхода — извърна се да не гледа мъртвия терорист, чиято кръв пълнеше пролуките между камъните на калдъръма. Излезе на улицата, погледна небето и реши накъде да поеме. Към морето, към развалините на старинната крепост в южния край на пристанището. Смяташе да намери човека на име Ел Баз и да си набави необходимите документи, но мислите му бяха другаде, бяха погълнати от информацията, която бе чул току-що: трийсет, четирийсет, вече може би и петдесет. Между трийсет и петдесет терористи се намираха в някоя сграда във или извън града и бяха подложени на разпит от различни разузнавателни служби, които не бе изключено да ги измъчват. Но ако версията му беше вярна и тези деца убийци наистина бяха вманиачени религиозни фанатици, манипулирани от най-големия гешефтар в Бахрейн, тогава всички методи на разпит, прилагани от времето на фараоните до наши дни, щяха да се окажат безполезни. Освен ако името на човека, разпалил най-фанатичните страсти на маниаците, бъде съобщено на някой от пленниците и той бъде убеден да разкрие онова, заради което при обичайни условия би пожертвал живота си.
    Това значеше да се намери някой по-особен фанатик, което все пак бе възможно. Евън беше казал на франк Суон, че може би един на двайсет терористи сигурно е достатъчно умен, за да отговаря на условията — един на двайсет, което, ако той се окажеше прав, правеше към десетина-дванайсет души измежду убийците в посолството. Дали някой от тях бе сред трийсетината пленници в тайния изолатор? Вероятността беше малка, но ако Евън прекараше няколко часа, най-много една нощ в изолатора, сто на сто щеше да разбере. Заслужаваше си да пропилее това време, стига да го допуснеха. За да започне разследването си, му трябваха няколко думи, едно име, едно място някъде по крайбрежието, един код за връзка с Бахрейн. Поне нещо! До вечерта трябваше на всяка цена да проникне при пленниците. След три дни, в десет сутринта убийствата щяха да бъдат подновени.
    Но най-напред трябваше да получи от човека на име Ел Баз документите. Развалините на старата португалска крепост се издигаха зловещо на фона на тъмното небе — един назъбен силует, който говореше за силата и решителността на морските пътешественици от минали векове. Евън бързо прекоси квартал Харат Уалджат и се запъти към пазара Сабат Айнуб, което в свободен превод значеше „кошница грозде“ — той бе много добре подреден, около площада се виждаха поддържани магазини, а архитектурата беше особена и представляваше смесица от ранноарабски, персийски, индийски и съвременен западен стил. Всички тези влияния, помисли си Кендрик, ще избледнеят един ден, ще се възроди типично оманското и това още веднъж ще докаже колко нетрайна е властта на нашествениците, били те военни, политици или терористи, но сега това беше последното нещо, което го интересуваше.
    Махди!
    Излезе на големия площад. Шадраванът в средата пръскаше вода над тъмен кръгъл басейн, в центъра на който се възправяше статуя на пустинен шейх, крачещ с развята аба напред, към нищото — така както си го е представял някакъв италиански скулптор. Но вниманието на Евън бе привлечено от тълпата. Повечето бяха араби — търговци, предлагащи стоката си на богатите европейци, престрашили се да дойдат тук въпреки касапницата в посолството и биещи на очи със западняшките си дрехи и множеството лъскави златни гривни и верижки — своеобразно предизвикателство в този обзет от безумие град. Оманците обаче се движеха като роботи и се опитваха да се съсредоточат върху маловажното и да не чуват, че на осемстотин метра, в американското посолство непрекъснато се стреля. Мигаха нервно и присвиваха очи, смръщили вежди в неверие и безучастност. Това, което ставаше в техния спокоен Маскат, беше неразбираемо за тях, те изобщо не участваха в безумието, затова се мъчеха да не го забелязват.
    Евън я видя. Балауа Бохртоан. „Оранжева баклава“ — специалитетът на сладкарничката. Тясна, в турски стил, с няколко минарета, нарисувани над витрината, тя бе притисната между голям, окъпан в светлина бижутерски магазин и също толкова модерен бутик за кожени изделия — на табелата със златно и черно пишеше „Париж“. Кендрик пресече площада по диагонал, мина край фонтана и се приближи до вратата на сладкарничката.


    — Вашите хора бяха прави — каза тъмнокосата жена в скъпия черен костюм и излезе от сянката на Харат Уалджат с малкия фотоапарат в ръка.
    Вдигна го, натисна едно лостче и направи няколко снимки на Евън Кендрик, докато той влизаше в сладкарничката.
    — Някой видя ли го на пазара? — попита тя ниския, облечен в местни дрехи арабин на средна възраст, застанал почтително зад нея, и прибра фотоапарата в чантата си.
    — Разправяха, че някакъв изтичал в пресечката след полицаите — уточни информаторът, вперило очи в сладкарницата. — Но после го отрекоха.
    — Как? Нали са го видели?
    — Да, само че в бъркотията никой не го е забелязал да излиза от улицата и да стиска портфейла си, вероятно задигнат му от онези свине. На това наблегна нашият човек в тълпата. Естествено, другите веднага се съгласиха: истериците винаги се хващат на новата информация. Тя ги възпламенява.
    — Вие сте професионалист — каза жената и тихо се изсмя.
    — Хората ви също.
    — Така трябва да бъде, я аниса Калейла — отговори арабинът, използвайки оманското обръщение за уважавана жена. — В противен случай могат да ни се случат неприятни неща.
    — Защо отиде в сладкарницата? — запита Калейла. — Имате ли някаква представа?
    — Никаква. Не мога да понасям баклава. Цялата е плувнала в мед. Но евреите я обичат.
    — Аз също.
    — Тогава и евреите, и вие забравяте какво ви сториха турците.
    — Човекът, когото наблюдаваме, едва ли влезе в сладкарничката заради баклавата или заради историческия обзор на битките, които турците са водили срещу племената на Израел и Египет.
    — Не приляга на една потомка на Клеопатра да говори така — усмихна се информаторът.
    — Тази потомка на Клеопатра няма представа какво имате предвид. Просто се опитвам да науча нещо.
    — Тогава започнете с военната лимузина, на която вашият обект се качи северно от хотела след вечерната молитва. Това е много показателно.
    — Очевидно има приятели в армията.
    — В Маскат е само гарнизонът на султана.
    — Тогава?
    — На два месеца офицерите се местят от града в казармите в Джида и Мармул, както и в десетината гарнизона по границата с Южен Йемен.
    — Накъде биете?
    — Две неща ще ви кажа, Калейла. Първо, струва ми се невероятно съвпадение, че след четири години отсъствие обектът има приятел сред малцината офицери, които точно тези две седмици са в Маскат, още повече че офицерският корпус мени непрекъснато състава си.
    — Невероятно съвпадение, съгласна съм, но все пак не е изключено. И второ?
    — Всъщност то отрича първото ми твърдение. Сега никой от гарнизона в Маскат не би взел с кола един чужденец, и то предрешен, без височайше разрешение.
    — От султана ли?
    — Че от кой друг?
    — Той не би посмял. Притиснат е до стената. Един погрешен ход, и ще го обвинят за последвалите убийства. Ако има още жертви, американците ще изравнят Маскат със земята. Султанът го знае.
    — Но може би знае и че го обвиняват и за това, което върши, както и за онова, което не прави. В тази обстановка е за предпочитане да е наясно какво вършат останалите, ако не за друго, то поне за да ги направлява или с още едно убийство да предотврати някои техни неразумни стъпки. Калейла впери поглед в информатора в мъждивата светлина на края на площада.
    — Щом военната кола е откарала обекта на срещата със султана, значи пак тя го е върнала.
    — Да, така е — съгласи се мъжът безизразно, сякаш подразбрал накъде бие тя.
    — Значи предложението му — каквото и да е то, не е било отхвърлено.
    — Така излиза, я аниса Калейла.
    — А ние трябва да узнаем какво е предложил обектът, нали така?
    — За всички нас би било изключително опасно, ако не узнаем — съгласи се арабинът и кимна. — Тук става дума за нещо повече от смъртта на двеста трийсет и шестима американци. Става дума за съдбата на един народ. На моя народ. Ще направя всичко по силите си той да остане мой. Разбирате ли, скъпа Калейла?
    — Разбирам, я сахиб ел Аумер.
    — По-добре едно мъртво нищожество, отколкото убийствен сблъсък.
    — Ясно Ми е.
    — Наистина ли? Вие от Средиземноморието имахте много повече късмет от нас в този безпросветен Персийски залив. Сега е дошло нашето време. Няма да позволим на никой да ни спре!
    — Съгласна съм, скъпи приятелю. Сега е вашето време.
    — Тогава направете каквото трябва, я сахбити Калейла.
    — Дадено.
    Жената в скъпия костюм бръкна в чантата и извади автомат с къса цев. Както го държеше с лявата ръка, бръкна отново в дамската си чанта и взе пълнител, с който зареди оръжието.
    — Хайде, адийм сахбий — каза тя и преметна чантата през рамо, като стискаше с ръка автомата. — Ние с теб се разбрахме, ти трябва да си на друго място, където ще те видят всички.
    — Салам алейкум, Калейла. Аллах да ти е на помощ.
    — Ще пратя онзи при Аллах, да си уредят сметките. Бързо! Излиза от сладкарницата. Ще го последвам и ще сторя необходимото. Имаш десетина-петнайсет минути да отидеш при другите и да се махнеш оттук.
    — Грижиш се и за нашата безопасност, а? Цена нямаш! Внимавай, мила Калейла.
    — Кажи на него да внимава. Пъха си носа, където не му е работа.
    — Ще ида в джамията Зауади и ще поговоря със моллите и муезините. Светите очи не се поставят под съмнение. Наблизо е, на някакви си пет минути път.
    — Алейкум салам — каза жената и тръгна наляво през площада с поглед, прикован в американеца с арабските дрехи, който беше подминал шадравана и вървеше бързо към тъмните тесни улици на изток, оттатък пазара Сабат Айнуб.
    „Какво прави този глупак? — помисли си тя, докато си сваляше шапката. Смачка я с лявата ръка и я пъхна в чантата до пистолета, който стискаше трескаво с дясната. — Тръгва към Ел Шари ел Мишкуийс — заключи жената на нещо средно между английски и арабски за най-неприятния според западняците квартал, който чужденците заобикаляха. — Бяха прави. Той е аматьор, а аз не мога да отида там с тези дрехи. Но няма как. Господи, заради него ще убият и двама ни.“


    Евън Кендрик бързаше надолу по неравния калдъръм на тясната уличка, покрай ниските порутени къщи и бараки — климнали постройки с брезент и животински кожи вместо стъкла по прозорците, а тези, които бяха оцелели, бяха с дъсчени капаци, най-често изпочупени. Отвсякъде висяха опасни оголени жици, общинските трафопостове бяха разбити и всички крадяха ток. Острата миризма на арабски манджи се смесваше с по-силни аромати, които човек веднага разпознаваше — на хашиш, на запалени листа кока, вкарани незаконно през скалистите заливчета на Персийския залив, и на ями с човешки изпражнения. Жителите на това малко гето се движеха бавно, внимателно и предпазливо в мъждивата светлина на своя приличен на пещера свят. Разрухата, опасността и окаяното им положение не им правеха впечатление, което се потвърждаваше от изблиците смях зад затворените капаци на прозорците. Облеклото тук — в Ел Шари ел Мишкуийс, беше изключително разнородно. Абите и готрите съжителстваха с изпокъсаните дънки, забранените миниполи и униформите на моряци и войници на поне десетина държави — мръсни униформи предимно на нисшите чинове, макар да се твърдеше, че доста офицери взимат дрехите на подчинените си, за да дойдат в квартала и да опитат от забранените му удоволствия.
    По входовете се трупаха хора, които дразнеха Евън, защото закриваха едва видимите номера на къщите по стените от пясъчник. Той се дразнеше още повече, че при мръсните пресечки номерата кой знае защо не бяха последователни. Ел Баз 77, Шари ел Балах — улицата на фурмите. Къде ли беше тя?
    Ето я. Тежка врата под арка с дебели железни пръчки върху затвореното прозорче на равнището на очите. Ала някакъв мъж в омачкани дрехи бе клекнал напреки пред прага и бе препречил вратата откъм дясната страна.
    — Есмалий? — попита Кендрик, след което се извини и пристъпи напред.
    — Защо? — отвърна с въпрос прегърбената фигура.
    — Имам среща — продължи Евън на арабски. — Чакат ме.
    — Кой те праща? — каза мъжът, без да помръдне.
    — Не е твоя работа.
    — Не съм сложен тук, за да чувам такива отговори. — Арабинът изправи гръб и се облегна на вратата, полите на абата му се разтвориха леко и разкриха дръжката на пистолет, затъкнат в пояса. — Пак питам — кой те праща?
    Евън се запита дали полицаят от охраната не е забравил да му даде някакво име, код или парола, с които да го пуснат. Имаше толкова малко време! Само това оставаше да го мотаят!
    — Бях в една сладкарница в Сабат Айнуб — поде той бързо. — Говорих…
    — Сладкарница ли? — прекъсна го мъжът, седнал по турски, и се смръщи под готрата. — В Сабат Айнуб има най-малко три сладкарници.
    — По дяволите, баклава! — излая Кендрик с нарастващо безсилие, без да откъсва очи от дръжката на пистолета. — Някаква оранжева…
    — Това стига — рече пазачът, после скочи и оправи абата. — Лесен отговор на лесен въпрос, сър. Изпраща те сладкар.
    — Добре. Може ли да вляза?
    — Първо трябва да установим кого ще посетите. При кого идвате, сър?
    — За Бога, при човека, който живее тук, който работи тук.
    — Този човек няма ли си име?
    — А ти упълномощен ли си да го знаеш? — Силният шепот на Евън отекна над шумната улица.
    — Уместен въпрос, сър — рече арабинът и кимна замислено. — Но след като знам за съществуването на сладкар в Сабат Айнуб…
    — Не издържам повече! — избухна Кендрик. — Добре! Казва се Ел Баз! Сега ще ме пуснеш ли? Бързам!
    — На драго сърце ще известя господаря, сър. Той ще ви пусне, ако пожелае. Разбирате необходимостта от…
    Мудният пазач успя да каже само това, преди да обърне глава към тротоара. От тъмната улича се чу глъчка. Някакъв мъж изкрещя, други се развикаха и пронизителните им гласове отекнаха в зидовете наоколо.
    — Елахуунай!
    — Удам!
    В този момент врявата беше заглушена от женски писък.
    — Сибони фихалее! — извика жената неистово, за да бъде оставена на мира. После изруга на чист английски: — Копелета такива!
    Евън и пазачът се Втурнаха към каменния праг тъкмо когато в човешката какофония отекнаха два изстрела. Страховитото ехо на рикоширалите куршуми заглъхна в приличното на пещера пространство. Арабинът пред къщата се обърна и се просна по очи на каменния под на входа. Кендрик приклекна — би трябвало да се досети, че ще стане така. Трима араби в аби заедно с млад мъж и жена, облечени в очевидно западняшки дрехи, се стрелнаха край тях — мъжът беше в разпран панталон със защитен цвят и държеше кървящата си ръка. Евън се изправи и внимателно надникна иззад каменния ъгъл. Това, което видя, го потресе.
    В сянката на тясната уличка стоеше жена с нож с късо острие в лявата ръка и с автоматичен пистолет. Кендрик излезе бавно на неравния калдъръм. Погледите им се срещнаха. Жената вдигна оръжието, Евън замръзна на мястото си и се помъчи да реши какво да прави и кога: знаеше, че ако се дръпне рязко, тя ще стреля. Но вместо това за негово голямо учудване жената заотстъпва назад в плътната сянка с оръжие, все още насочено към него. Изведнъж отекнаха възбудени гласове, прекъсвани от острия писък на свирка, жената се обърна и затича надолу по тъмната тясна улица. Само след секунди вече я нямаше. Тя го беше проследила! Да го убие? Защо? Коя ли беше?
    — Насам! — повика го тихо уплашеният арабин. Евън рязко обърна глава — мъжът му махаше трескаво и го викаше да се приближи към тежката страховита врата в сводестия вход. — Бързо, сър! Ще ви пусна! Побързайте! Не бива да ви виждат тук!
    Вратата се отвори, Евън изтича вътре и веднага беше издърпан вляво от силната ръка на някакъв дребничък човек, който извика на пазача на входа:
    — Махай се! Бързо!
    После захлопна вратата и намести двете метални резета. Евън присви очи в тъмнината. Бяха в нещо като антре — широко и запуснато, с няколко затворени врати от двете страни на коридора. Изметнатото дюшеме бе покрито с многобройни персийски килимчета, които според Кендрик щяха да вървят доста добре по търговете на Запад, по стените имаше други килимчета, по-големи, които струваха цяло състояние. Мъжът на име Ел Баз влагаше печалбите си в добре изработени тъкани съкровища. Хората, които разбират от тези неща, веднага биха отсъдили, че имат работа с важна клечка. Другите, включително повечето полицаи и представители на властите, без съмнение биха си помислили, че този потаен човек е покрил пода и стените си с евтини черджета, та туристите да не забележат, че на места къщата се нуждае от ремонт. Човекът на изкуството на име Ел Баз познаваше добре пазарната конюнктура.
    — Аз съм Ел Баз — представи се на английски дребният попрегърбен арабин и протегна едрата си длан с изпъкнали вени. — Вие сте човекът, за когото се представяте, радвам се да се запознаем, макар и да не знам името, което вашите уважаеми родители са ви дали. Заповядайте, елате, втората врата вдясно. Това е първата и най-важна процедура. Всъщност останалото е свършено.
    — Свършено ли? Какво е свършено? — прошепна Евън.
    — Основното — отговори Ел Баз. — Документите са готови — в тях са вписани данните, които получих.
    — Какви данни?
    — Кой сте, какъв сте, откъде идвате. Само това ми трябваше.
    — Кой ви ги даде?
    — Нямам представа — отвърна възрастният арабин, след което докосна Кендрик по ръката и го насочи надолу по коридора. — Някаква непозната ме инструктира по телефона, не знам откъде. Но каза паролата и аз разбрах, че трябва да й се подчиня.
    — Жена ли?
    — Полът няма значение, я шейх. Важни са думите. Заповядайте, влезте! — Ел Баз отвори вратата на малко фотографско студио — апаратурата бе остаряла. Евън го забеляза и това не убягна на Ел Баз. — Левият фотоапарат възпроизвежда зърното върху снимките за паспорти — обясни той. — Хайде! Седнете на стола пред екрана. Ще стане бързо и безболезнено.
    Ел Баз работеше чевръсто и тъй като снимките бяха моментални, не се затрудни да избере негатива. Старецът изгори другите, сложи си тънки хирургически ръкавици и направи знак към тежката завеса зад сивия плат, който служеше за екран. Отиде при нея и я дръпна. Показа се бяла грапава стена.
    Арабинът допря с десния си крак едно място на пода, пресегна се с ръката с ръкавицата към стената и я натисна. В стената бавно зейна отвор с неравни страни, лявата му част изчезна зад завесата, после, щом стана широк около седемдесет сантиметра, дребничкият фалшификатор на документи влезе в него и кимна на Кендрик да го последва.
    Вътре Евън видя апаратура, съвременна и качествена като оборудването във вашингтонския му кабинет. Имаше два големи компютъра, принтери и четири телефона с различен цвят — бяха сложени върху дълъг бял плот без прашинка върху него. Виждаха се и четири стола за клавиатуристки.
    — Ето — каза Ел Баз и посочи левия компютър, върху чийто екран светеха яркозелени букви. — Виждате ли с какви привилегии се ползвате, я шейх? Наредиха ми да ви предоставя пълна информация, но не бива да ви давам нищо черно на бяло, ако не се броят документите. Седнете. Запознайте се с биографията си.
    — Биографията си ли? — учуди се Кендрик.
    — Вие сте арабин от Риад, Саудитска Арабия, и се казвате Амал Баруди. Строителен инженер сте, а във вените ви тече и европейска кръв, май по линията на някакъв дядо. Пише го на екрана.
    — Европейска…
    — Това обяснява вашите недотам характерни черти, ако някой се усъмни.
    — Я чакайте! — Евън се наведе и погледна по-отблизо екрана на компютъра. — Този човек съществува ли?
    — Съществуваше. Снощи е починал в Източен Берлин. Това е зеленият телефон.
    — Починал? Снощи?
    — Източногерманското разузнаване, ръководено, естествено, от руснаците, ще пази смъртта му в тайна дни наред, а може би и седмици, докато бюрократите им се запознаят с всички подробности — в полза на КГБ, разбира се. Междувременно граничните служби са регистрирали и пристигането на господин Баруди — това е синият телефон — едномесечна виза.
    — Значи ако някой направи проверка — добави Кендрик, — този Баруди се намира тук съвсем законно, а не е мъртъв в Източен Берлин.
    — Точно така.
    — Какво ще стане, ако ме хванат?
    — Не се безпокойте, ще умрете моментално.
    — Но руснаците могат да ни създадат неприятности. Те знаят, че аз не съм Баруди.
    — Ами, знаят! Едва ли. — Старият арабин сби рамене. — Гледаме да си нямаме вземане-даване с КГБ, я шейх.
    Евън направи пауза и се смръщи.
    — Ясно. Как се добрахте до всичко това? За Бога, един арабин от Саудитска Арабия починал в Източен Берлин, прикритието му, досието му, дори и този европейски дядо? Направо не е за вярване.
    — Вярвайте, момко, който и да сте вие. Разбира се, хора като мен могат да имат много съучастници, но това също не ви влиза в работата. Само запомнете най-важното: имената на уважаемите си родители, училищата, висшите учебни заведения — две, струва ми се — едното в САЩ — съвсем типично за саудитските араби. Повече от това не ви трябва. Пък и да се докопате до нещо, пак няма да имате нужда от него — ще бъдете мъртъв.


    Кендрик излезе от това царство на престъпността и заобиколи болницата Уалджат в североизточната част на Маскат. Беше на около петстотин метра от американското посолство. По широката улица вече се виждаха по-малко сеирджии. Факлите и внезапните картечни откоси в посолството създаваха впечатлението, че тълпата е много по-голяма и много по-истерична. Насъбралите се хора само се забавляваха с ужаса в посолството и един по един се разотиваха, победени от съня. Отпред, на около триста метра зад Харат Уалджат, се намираше дворецът Алам — крайморската резиденция на младия султан. Евън погледна часовника си — за него бе добре дошло, че в този час се намира тук: разполагаше със съвсем малко време и Ахмат трябваше да действа бързо. Евън затърси уличен телефон и смътно си спомни, че навремето имаше няколко автомата при входа на болницата, пак благодарение на Мани Уайнграс. На два пъти старият негодник беше заявил, че брендито му е отровно, а веднъж една оманка така го беше ухапала по нахалната ръка, че се наложи да го шият. Белите пластмасови раковини на трите телефона отразяваха светлината на уличните лампи. Кендрик хвана вътрешния джоб на робата, където беше прибрал фалшивите документи, и хукна, после веднага забави ход. Инстинктът му подсказа да не привлича вниманието. Стигна първия телефон, вкара монета, по-голяма от необходимото, и набра странния номер, запечатан в съзнанието му: 555–0005.
    По челото му избиха капчици пот, докато все по-бавните позвънявания станаха осем. Още две и вместо човешки глас щеше да му отговори секретар. Само това не!
    — Да — изрече някой простичко.
    — На английски — каза Евън.
    — Толкова бързо? — изненада се Ахмат. — Какво има?
    — Да караме поред… Проследи ме една жена. Светлината беше оскъдна, но от това, което видях, е средна на ръст, с дълга коса и е облечена в скъпи западняшки дрехи. Говори свободно и арабски, и английски. Сещаш ли се коя е?
    — Значи те е проследила в квартала на Ел Баз. Не съм пращал никого. Защо?
    — Струва ми се, че искаше да ме убие.
    — Какво?
    — Пак някаква жена е дала на Ел Баз информация за мен по телефона.
    — Знам.
    — Може ли да има връзка?
    — Каква?
    — Някой да се е промъкнал, за да открадне фалшиви документи.
    — Надявам се да грешиш — отсече Ахмат. — А с Ел Баз говори жена ми. На никой друг не бих доверил, че си тук.
    — Благодаря ти! Но и някой друг знае, че съм тук.
    — Говорил си с четирима души, Евън, и единият от тях — нашият общ приятел Мустафа, беше убит. Съгласен съм, и някой друг знае, че си тук. Точно затова останалите трима са под денонощно наблюдение. Може би трябва да изчезнеш, да се скриеш поне за един ден. Мога да го уредя, така вероятно ще научим нещо. Освен това има един проблем, който искам да обсъдим. Касае се за Амал Баруди. Хайде, скрий се за един ден. Така ще е най-добре, нали?
    — Не — отговори Кендрик глухо. — Ще изчезна, но няма да се крия.
    — Не разбирам.
    — Искам да бъда арестуван като терорист. Искам да ме хвърлите при задържаните. И то още тази нощ!

6

    Мъжът с робата тичаше по средата на широката улица, известна като Уади Ал Кабир. Беше изскочил от мрака зад масивните порти на няколкостотин метра от морето западно от старинната португалска крепост Мираните. Робата му беше изцапана от мазута и мръсотиите по пристанището, а готрата му бе килната над мократа коса. За зяпачите, а такива имаше въпреки късния час — бягащият презглава мъж беше поредният негодник, някой чужденец, скочил от кораб, за да проникне нелегално в някога спокойното султанство, беглец, терорист. Чу се пронизителна сирена, откъм кръстовището на Уади Ал Уар и Ал Кабир се показа патрулна кола. Един информатор на полицията беше съобщил откъде е влязъл мъжът и патрулите бяха подготвени. Тези дни те постоянно бяха на бойна нога и преливаха от енергия и хъс. Прожекторът върху патрулната кола блесна и окъпа в светлина тъмната улица, за да изтръгне от мрака уплашения до смърт нарушител на закона. Той се обърна наляво с лице към няколкото магазина с метални решетки, от които допреди три седмици не бе имало и следа. После беглецът хукна надясно през Ал Кабир. Изведнъж спря — на пътя му се изпречиха неколцина любители на нощните разходки, които се приближиха плътно един до друг. В очите им се четеше лека уплаха, но те сякаш казваха в един глас, че вече им е дошло до гуша. Искаха градът им да си възвърне спокойствието. Един дребен човек с костюм, но с готра излезе напред — за всеки случай предпазливо, но и решително. Двама мъжаги с роби се присъединиха към него може би по-плахо, но също тъй решително. Последваха ги и други. Надолу по Ал Кабир, на юг се беше събрала тълпа — бавно се оформи кордон: разгневените мъже с роби и забулените жени направиха жива верига през улицата, решени да сложат край на всичко това.
    — Махнете се! Разпръснете се! Той може да носи гранати!
    Един полицай беше изскочил от патрулната кола и тичаше с насочен към беглеца автомат.
    — Разотивайте се! — изкрещя втори полицай, който се отпусна на бегом отляво на улицата. — Пазете се! Ще стреляме!
    Уплашени, хората, излезли на разходка, и колебливата тълпа, събрала се по-нататък, се разбягаха във всички посоки и се изпокриха във входовете. Сякаш по знак беглецът хвана мократа си роба, разтвори я и заплашително бръкна под полите. Отекна картечен откос, беглецът изкрещя и призова на помощ Аллах, хвана се за робата, изви врат и се строполи на земята. Изглеждаше мъртъв, но в слабата светлина никой не можеше да прецени какви са раните му. Той изкрещя отново — един вик, с който призова пълчищата на нечестивците и неверниците да бъдат наказани. Двамата полицаи се хвърлиха върху него, а патрулната кола спря със свистящи гуми, от задната врата изскочи трети полицай, който извика:
    — Вземете му оръжието! Претърсете го! — Двамата му подчинени начаса изпълниха и двете заповеди. — Явно е той! — добави старшият офицер, като се наведе да огледа по-отблизо беглеца. — Ето! — възкликна полицаят колкото му глас държи. — За бедрото му е вързан някакъв пакет. Дайте ми го!
    Зяпачите бързо заприиждаха от полуздрача, заинтригувани от светкавичните действия на полицаите в центъра на Ал Кабир, осветен едва-едва от уличните лампи.
    — Май сте прав, шефе! — извика полицаят отляво на пленника. — Вижте тук! Вероятно е останало от белега през врата му.
    — Баруди! — извика победоносно старшият офицер, след като прегледа документите, измъкнати от непромокаемия пакет. — Амал Баруди! Последно беше в Източен Берлин, сега благодарение на Аллах го заловихме!
    — Ей, вие! — извика полицаят, клекнал отдясно на беглеца, към застиналата тълпа. — Вървете си! Махайте се! Този негодник може да има охрана. Това е прословутият Баруди — източноевропейският терорист! По радиовръзката поискахме подкрепление от гарнизона на султана. Махайте се! Иначе могат да ви убият!
    Зяпачите се разбягаха кой накъдето види. Бяха се престрашили да се приближат, но се уплашиха пред перспективата от престрелка. Всичко наоколо вещаеше несигурност, вероятно и смърт; насъбралите се бяха сигурни единствено че е заловен прочут международен терорист на име Амал Баруди.
    — Мълвата бързо ще се разнесе из малкия ни град — каза сержантът от полицията на безупречен английски и помогна на „пленника“ да стане. — Ние ще помогнем, разбира се, ако се наложи.
    — Имам един-два въпроса, може би и три! — Евън развърза готрата, махна я от главата си и се вторачи в полицая. — Какво, по дяволите, беше това за ислямския водач на източноевропейския не знам какъв си?
    — Очевидно истината, сър.
    — Нещо не разбирам!
    — Качвайте се в колата! Не бива да губим нито минута. Да се махаме оттук.
    — Отговорете! — Другите двама полицаи застанаха отстрани на конгресмена от Колорадо, хванаха го за ръцете и го заведоха при задната врата на патрулната кола. — Изиграх сцената както ми беше казано — продължи Евън и се качи в зелената полицейска лимузина, — но някой е забравил да спомене, че името, което използвам, е на някакъв убиец, който хвърля бомби из Европа.
    — Мога да ви кажа само това, което съм упълномощен, всъщност не знам нищо повече — отговори сержантът в униформа и седна до Кендрик. — Ще ви обяснят всичко и амбулаторията в щаба на лагера.
    — Знам за амбулаторията. Но не знам нищо за този Баруди!
    — Той съществува, сър.
    — Това ми е ясно, ала другото…
    — Карайте! — нареди полицаят. — Другите двама ще останат тук.
    Зелената лимузина даде на заден ход, направи обратен завой и отпраши към Уади ал Уар.
    — Добре. Той съществува реално, това ми е ясно — изрече Кендрик бързо, на един дъх. — Но повтарям, никой не ми спомена, че е терорист!
    — В амбулаторията, сър!
    Сержантът от полицията запали силна арабска цигара, вдъхна дълбоко и с облекчение изпусна пушека през ноздрите си. Неговото участие в тази необичайна задача бе приключило.


    — Доста неща не са написани на компютъра на Ел Баз — поясни лекарят оманец, докато преглеждаше голото рамо на Евън. Бяха сами в кабинета за прегледи на амбулаторията. Кендрик седеше на твърдата кушетка и бе опрял крака на високото столче. — Като личен лекар на Ахмат, простете, на великия султан, а съм негов лекар, откакто навърши осем години, сега съм единствената ви връзка, в случай че не можете да се свържете с него. Ясно ли е?
    — Къде да ви търся?
    — В болницата или вкъщи, ще ви дам номера, когато приключим. Трябва да махнете панталоните и бельото и да се намажете с крема. Задържаните в лагера биват претърсвани от глава до пети почти всеки ден. Трябва да сте със същия цвят на кожата и да се отървете от този портфейл, натъпкан с пари.
    — Ще го пазите ли?
    — Разбира се.
    — Да се върнем на Баруди, ако обичате — поде Кендрик, както нанасяше крема по краката си, а оманецът мажеше ръцете, гърдите и гърба му. — Защо Ел Баз не ми каза?
    — По нареждане на Ахмат. Мислеше, че ще възразите, затова реши сам да ви обясни.
    — Говорих с него преди по-малко от час. Не спомена нищо, освен че смятал да поговорим за този Баруди.
    — Вие бързахте, а той трябваше да организира вашето „залавяне“. Затова остави обясненията на мен. Вдигнете още малко ръката си, ако обичате.
    — Какво е обяснението? — попита Евън вече не толкова сърдито.
    — Много просто. Ако ви бяха заловили терористите, щяхте да бъдете в изгодна позиция, поне за известно време, при късмет щяхме да ви помогнем.
    — Как така в изгодна позиция?
    — Щяха да ви сметнат за техен човек. Докато не се убедяха в противното.
    — Баруди е мъртъв.
    — Трупът му е в КГБ — добави лекарят веднага, за да изпревари Кендрик. — Там са ужасно мудни, страх ги е да не объркат нещо.
    — Ел Баз ми спомена.
    — Само той в цял Маскат знае.
    — Значи ако този Баруди бъде приет тук, в Оман, по-точно, ако аз бъда приет за Баруди, ще имам на какво да се осланям, стига руснаците да не раздрънкат каквото знаят.
    — Доста ще поумуват, преди да се раздрънкат. Трябва да се уверят, че няма капан, и ще изчакат развитието на нещата. Другата ви ръка, ако обичате. Вдигнете я нагоре!
    — Въпрос — каза твърдо Евън. — Ако Амал Баруди е минал границата, защо не е бил заловен? Напоследък граничарите ви са доста бдителни.
    — Колко хора на име Джон Смит има във вашата страна, я шейх!
    — Е?
    — Името Баруди се среща доста често в арабския свят, може би повече в Кайро, отколкото в Риад, но все пак е твърде разпространено. Амал е същото като вашия Джо или Бил, или, разбира се, Джон.
    — И все пак Ел Баз го е вкарал в компютрите на граничния контрол. Може да се появят съмнения.
    — Които бързо ще се разсеят — прекъсна го оманецът, — властите ще се ограничат с наблюдение и един сериозен, но рутинен разпит.
    — Защото нямам белег на врата ли? — попита бързо Евън. — Единият полицай на Ал Кабир спомена за някакъв белег на врата ми, на врата на Баруди, де.
    — Нямам такава информация, но сигурно е така. Вие нямате белег. Но има и по-сериозни причини.
    — Например?
    — Един терорист никога не разгласява, че пристига в чужда държава, особено в държава, обхваната от размирици. Той използва фалшиви документи. Ето какво ще търсят властите, а не някой си Джон У. Бут — аптекар от Филаделфия, който за зла участ е съименник на онзи прочут убиец.
    — Доста добре сте запознат с клюките в Америка.
    — Завършил съм медицина в университета „Джонс Хопкинс“. Благодарение на бащата на нашия султан, той откри едно бедуинско дете, което не искаше да се задоволява с катунарския живот в своето племе.
    — Как?
    — Това е дълга история. А сега си свалете ръката. Евън погледна лекаря.
    — Доколкото разбрах, сте много привързан към султана.
    Оманецът погледна на свой ред Кендрик в очите.
    — Готов съм да убия човек заради неговото семейство, я шейх — каза меко той. — Е, не жестоко. Може би с отрова, с погрешна диагноза или невнимателно боравене със скалпела — нещо, с което до известна степен да се отплатя за добрината, но съм готов да го направя.
    — Убеден съм в това. Следователно сте на моя страна.
    — Определено. Ще ви го докажа с един телефон, който не знаех доскоро — 555–0005.
    — Това стига. Как се казвате?
    — Фейзал. Доктор Амал Фейзал.
    — Ясно. Джон Смит.
    Кендрик стана от кушетката и гол се приближи до малката мивка. Изми ръцете си, като ги натърка със силен сапун, за да махне излишните петна от пръстите, и разгледа тялото си в огледалото. Бялата му кожа потъмняваше, след минута щеше да е достатъчно мургав, за да се появи в лагера със заловените терористи. Погледна отражението на лекаря в огледалото.
    — Как е там? — попита Евън.
    — Нямате работа при тях.
    — Не ви питах това. Искам да знам как е. Има ли някакви правила, когато пристигат нови пленници? Проверявате ли ги? Сигурно ги подслушвате, глупаво би било да не го правите.
    — Подслушваме ги и те вероятно го знаят — струпват се при вратата, където са основните микрофони, и вдигат врява до бога. Таванът е прекалено висок и записът става лош, а останалите микрофони са в сифоните на тоалетните. Преди няколко години Ахмат смени с тях старите дупки в пода. Но те не вършат никаква работа, сякаш задържаните знаят, че сме ги монтирали. Ала и малкото, което чуваме, не е приятно. Пленниците, както повечето екстремисти, непрекъснато се състезават кой е най-яростният и понеже задържаме нови и нови, не се познават помежду си. Ето защо ги разпитваме много строго, често прилагаме и жестокост. Те са фанатици, но не и глупаци в общоприетия смисъл на думата, я шейх. Винаги са нащрек, да не би да внедрим свой човек сред тях.
    — Тогава и аз ще бъда нащрек. — Кендрик мина през кабинета и отиде при кушетката и купчинката затворнически дрехи, които му бяха донесли. — Ще си отварям очите на четири — продължи той. — И ще се правя на най-големия фанатик. — Евън се обърна към оманеца. — Как се казват водачите на хората, превзели посолството? Не ми позволиха да си водя записки, когато се запознавах с документацията, но запомних две имена, защото се повтаряха няколко пъти. Едното беше Абу Насир, другото — Абас Захер. Знаете ли още?
    — Насир не се е мяркал повече от седмица, смятаме, че се е изтеглил, а Захер не е никакъв водач, а най-обикновен фукльо. Напоследък конците май дърпа една жена на име Зая Ятийм. Говори свободно английски и чете бюлетините по телевизията.
    — Как изглежда?
    — Кой знае? Тя е забулена.
    — Някой друг?
    — Един младеж, който обикновено е до нея, изглежда, й е приятел — има руско оръжие, не знам марката.
    — Как се казва?
    — Викат му Азра.
    — Синия? Син цвят?
    — Да. И понеже заговорихме за цветове, се сетих за още един мъж, също е млад, но вече прошарен — нещо доста необичайно за арабин. Казва се Абияд.
    — Белия — каза Евън.
    — Да. Разпознахме, че той е един от хората, отвлекли американския самолет в Бейрут. Но само по снимка, не знаем името му.
    — Насир, Ятийм, Синия и Белия. Би трябвало да ми е достатъчно.
    — За какво? — попита лекарят.
    — За онова, което ще предприема.
    — Обмисляйте действията си — каза меко лекарят, докато наблюдаваше как Евън връзва широките затворнически панталони с ластичен колан. — Ахмат се разкъсва: от една страна, можем да научим много чрез вас, но от друга, вие разбирате — наистина можете да станете жертва. Султанът държи да го знаете.
    — И аз не съм глупак. — Кендрик облече сивата затворническа куртка и обу твърдите кожени сандали, каквито се носеха в арабските затвори. — Ако почувствам заплаха, ще викам за помощ.
    — Само да извикате, и ще ви разкъсат като зверове. Няма да живеете и десет секунди. Никой няма да е в състояние да ви помогне.
    — Добре, някакъв код. — Евън закопча грубата куртка и огледа амбулаторията — съзря няколко закачени на канап рентгенови снимки. — Ако вашите подслушвачи чуят, че споменавам някакви филми, изнесени от посолството, елате да ме измъкнете. Ясно ли е?
    — Филми, изнесени от посолството…
    — Да. Ще изрека или ще извикам тези думи само ако съм сигурен, че са ме… А сега нека се разчуе. Кажете на надзирателите да сплашат задържаните. Амал Баруди — ръководител на ислямските терористи в Източна Европа, е заловен тук, в Оман. Стратегията на умния ви млад султан да ме охранява временно може много да ми помогне. Това е моят пропуск за техния прогнил свят.
    — Целта беше друга.
    — Но и сега ще свърши работа, нали? Ахмат сякаш се сети преди мен. Всъщност може и да го е предвидил. Наистина.
    — Ами, няма такова нещо! — възрази лекарят и вдигна двете си длани към Евън. — Чуйте ме. Всички ние можем да градим теории и да правим каквито искаме предположения, но не сме в състояние да дадем гаранции. Лагерът се охранява от войници, а ние не можем да надзърнем в душата на всеки. Ами ако сред тях има симпатизанти на терористите? Погледнете улиците. Побеснели животни, които очакват следващото убийство и дори се обзалагат! Не всеки гражданин в аба или войник в униформа обича САЩ, разказват се какви ли не истории, говори се твърде много за антиарабските настроения на американците.
    — Ахмат каза същото за неговия гарнизон тук, в Маскат. Само дето използва думата „очи“.
    — Очите крият тайните на душата, я шейх, султанът е прав. Ние тук живеем в постоянен страх да не ни предадат. Войниците са млади, лесно се влияят и обиждат. Представете си, само си представете, че КГБ реши да изпрати съобщение и още повече да дестабилизира положението: „Амал Баруди е мъртъв, човекът, който се представя за него, е измамник.“ Тогава няма да има време за кодове или за зов за помощ. И ще обсъдят много внимателно как да ви убият.
    — Ахмат бе длъжен да помисли за това.
    — Не е честно! Вие му приписвате неща, за които той и хабер си няма! Името на Баруди трябваше да се използва само за отвличане на вниманието при крайни обстоятелства, за нищо друго! Обикновените граждани ще заявят, че са присъствали на залавянето на терористи, гори и ще назоват името му, и това ще всее объркване — такава беше стратегията. Объркване, учудване, нерешителност. Ахмат обмисляше как да забави с няколко часа екзекуцията ви, как да ви измъкне, ако ви заловят. А не как да ви внедри сред тях.
    Евън се облегна на масата, върху която бе кръстосал ръце, и се вторачи в оманеца.
    — Тогава нещо не ми е ясно, наистина, докторе. Не търся под вола теле, но нещо не се връзва в обясненията ви.
    — Какво?
    — Щом ми лепвате името на терорист — и то на изчезнал, мъртъв терорист, за да ми осигурите изгодна позиция, както я нарекохте вие…
    — Та временно да сте в безопасност, както уместно се изразихте вие — прекъсна го Фейзал.
    — Тогава представете си, само си представете, че не се бях съгласил снощи да участвам в онази сценка на Ал Кабир?
    — Никой не го е очаквал от вас — спокойно отговори лекарят.
    — Вие просто избързахте. Трябваше да бъдете „заловен“ не в полунощ, а рано сутринта, точно преди молитвата, край джамията Кор. Новината за залавянето на Баруди щеше да се разнесе из пазарите, точно както плъзват слуховете, че на пристанището се е появила евтина контрабандна стока. Друг щеше да изиграе вашата роля. Такъв беше планът.
    — Тогава, както биха се изразили юристите, налице е случайно съвпадение на интересите, така че всички страни са доволни. Във Вашингтон непрекъснато чувам такива фрази. Много умно, няма що!
    — Аз съм лекар, я шейх, а не юрист.
    — Убеден съм — съгласи се Евън и се усмихна едва забележимо. — Но все пак се чудя на нашия млад приятел в двореца. Той искаше „да обсъдим“ Амал Баруди. Докъде ли щеше да ни доведе това обсъждане?
    — Той също не е юрист.
    — За да управлява страната, трябва да разбира от всичко — отсече Кендрик. — Длъжен е да мисли. Особено сега… Губим време. А сега ме ударете. Не по очите и устата, около бузите и брадата. После ми срежете рамото и го превържете, но не попивайте кръвта.
    — Моля!
    — За Бога, не мога сам!


    Тежката стоманена врата се отвори, край нея стояха двама войници, които веднага се подпряха на външната рамка, сякаш очакваха нападение. Трети надзирател блъсна ранения, все още кървящ затворник върху бетонния под на помещението, което служеше за обща килия. Светлината беше намалена — тя идваше от слабите крушки с метална мрежа, прикрепени към тавана. Неколцина задържани веднага се стекоха около новодошлия, някои хванаха раменете на окървавения, обезобразен мъж, който се опитваше да се изправи. Други се скупчиха край тежката метална врата и започнаха да си говорят на висок глас, всъщност почти крещяха — очевидно за да заглушат онова, което се приказваше вътре В лагера.
    — Калийбалак! — извика новодошлият, замахна с дясната ръка и халоса с юмрук по лицето някакъв млад затворник, чиято гримаса разкри изгнили зъби. — В името на Аллах, ще счупя главата на всеки тъпак, който се опита да ме докосне! — продължи Кендрик на арабски и се изправи — бе с няколко сантиметра по-висок от най-едрия мъж наоколо.
    — Ние сме много, а ти си един! — изсъска обиденият младок и стисна носа си, за да спре кръвта.
    — Може и да сте много, но сте тъпаци! Нямате капка ум! Махайте ми се от главата! Трябва да помисля!
    С тази последна рязка забележка Евън стовари лявата си ръка върху тези, които го крепяха, после бързо я сви и сръга с лакът в гърлото най-близкия затворник. С все още стиснат десен юмрук се завъртя и навря кокалчетата си в очите на нищо неподозиращия мъж.
    Не помнеше кога за последен път е удрял човек, кога е нападал друго човешко същество. Ако паметта не го лъжеше, беше в прогимназията. Едно момче на име Питър Не знам кой си бе скрило кутията за закуска на най-добрия му приятел — тенекиена кутия с героите на Уолт Дисни — и понеже приятелят му бе дребосък, а този Питър беше по-едър, Евън се нахвърли върху нахалника. За съжаление в яда си го беше наранил лошо. Директорът извика баща му и двамата възрастни му казаха, че е постъпил ужасно. Младеж с неговата физика не бивало да се бие. Не било честно… Но, сър! Татко!… Никакъв отклик. Намалиха му поведението. Но баща му каза: „Ако ти се случи пак, не се колебай, натупай го!“
    Ето че се случи пак! Някой го сграбчи за врата. Самоотбрана! Защо му хрумна това? Притисни нерва под лакътя! Така ще се отървеш от удавника, който се е вкопчил в теб. Червен кръст — курс по първа помощ. С пари, спечелени през лятото на езерото. В паниката си той плъзна длан по голата ръка на мъжа и го натисна с всичка сила под лакътя. Терористът изкрещя, това беше достатъчно. Кендрик сви рамене, преметна мъжа през рамо и го просна на циментовия под.
    — Има ли други желаещи? — дрезгаво прошепна новият затворник и се обърна, както бе клекнал — пак личеше, че е едър като канара. — Глупаци! Ако не бяхте вие, тъпаци такива, нямаше да ме заловят! Мразя ви! А сега ме оставете на мира! Казах ви, че трябва да помисля!
    — Кой си ти, че да ни обиждаш и да ни заповядваш? — изписка някакъв младок с големи очи и заешка устна, която му пречеше да говори.
    Всичко беше като сцена от Кафка — налудничави затворници, готови на жестокост и все пак осъзнаващи, че надзирателите могат да ги накажат още по-жестоко. Шепотът се превърна в дрезгави заповеди, преглътнатите обиди — в предизвикателни крясъци; говорещите не сваляха очи от вратата, за да се уверят, че врявата зад нея заглушава думите им и те не стигат до ушите на врага.
    — Не ви влиза в работата кой съм! Това ви стига, тъпанари такива…
    — Надзирателите ни казаха името ти! — заекна друг задържан — беше на около трийсет години, с неподдържана брада и мръсна дълга коса. Закри устата си с шепи, сякаш за да заглуши думите си: — Амал Баруди — извика той. — „Онзи от Източен Берлин, ние го заловихме!“… Голям праз! Какъв си ни ти на нас? Я се погледни! Изглеждаш ми доста странно! Кой е тоя Амал Баруди? Какво ни пука за него?
    Кендрик погледна вратата и възбудените затворници, които продължаваха да се надвикват. Пристъпи напред и пак прошепна дрезгаво:
    — Пратен съм от хора, които стоят много по-високо от вас и от онези в посолството. Много, много по-високо. А сега за последен път ви казвам, оставете ме да помисля! Трябва да измъкна информация…
    — Само се опитай, и ще ни изправиш всичките пред стрелковия взвод! — възкликна през зъби друг пленник — беше нисък и необичайно спретнат, ако не се броят петната от урина по панталоните му.
    — Това притеснява ли ви? — сопна се с омраза Евън, без да сваля очи от терориста. Сега беше моментът да наложи още повече позициите си. — Кажи ми, хубостнико, страх ли те е да умреш?
    — Само защото няма да мога да се боря за нашето дело! — защити се младокът и се заоглежда дали ще го подкрепят.
    Неколцина се съгласиха, други закимаха енергично и потвърдиха опасенията му. Кендрик си помисли колко заразителен е този фанатизъм.
    — Говори по-тихо, глупако! — ледено каза той. — Достатъчно си се намъчил.
    Обърна се и през колебливо отстъпващата тълпа отиде при каменния зид на огромната килия, където имаше отворен правоъгълен прозорец с метални решетки.
    — Не бързай толкова, човече! — рече някой грубо и едва чуто от края на тълпата.
    Напред излезе набит брадат мъж. Хората пред него му сториха път, както обикновено се постъпва с негласния шеф — сержант или отговорник, но не и с полковник или вицепрезидент. Дали той дърпаше тук конците, запита се Евън. Или някой друг, който наблюдава отблизо и дава заповеди?
    — Какво има? — прошепна Кендрик.
    — И на мен ме ни харесва видът ти! Лицето ти! Това ми стига.
    — Стига ти за какво? — изсъска Кендрик, сетне отпрати с жест мъжа и се облегна на стената.
    Вкопчи пръсти в металните решетки на прозорчето и се взря в осветения двор.
    — Обърни се! — заповяда грубо онзи.
    — Ще се обърна, когато искам — отвърна Кендрик и се запита дали са го чули.
    — Веднага! — добави мъжът шепнешком като Евън и след миг стовари яката си ръка върху дясното му рамо, като стисна раната.
    — Не ме докосвай! Това е заповед! — извика Евън — едва се крепеше на крака и се вкопчи още по-силно в металните пръчки, за да не издаде болката, която почувства.
    Съсредоточи се, за да улови всичко, което искаше да научи… Ето на! Пръстите, впити в рамото му, се разтвориха, ръката се дръпна, но след миг отново бе върху плещите му. Това разкри достатъчно — този човек, издаваше заповеди, но също и ги изпълняваше, ако му ги кажеха с властен глас. Не той дърпаше конците тук. Стоеше високо в йерархията, но над него имаше и други. Кои ли? Налагаше се Евън да провери още веднъж.
    Стоеше неподвижно, после внезапно се извъртя надясно и се изплъзна от ръката на набития мъж, който загуби равновесие.
    — Добре де! — изсъска с укор Кендрик. — Какво не ти харесва у мен? Ще предам мнението ти на другите. Сигурен съм, това ще ги заинтригува — иде им бъде интересно да знаят кой раздава мнения тук, в Маскат! — Евън пак замълча, после изведнъж продължи по-високо: — Мнението се съставя от много хора, а не от някакви сукалчета. Какво има, тъпако? Какво не ти харесва у мен?
    — Аз не изказвам мнения! — извика мускулестият терорист в своя защита също както младока, уплашен от стрелковия взвод. После все така бързо, както беше избухнал, умореният затворник възвърна присъствието на духа, сякаш уплашен, че думите му са били чути сред врявата. — Много дрънкаш — прошепна той дрезгаво и присви очи, — но това не значи нищо за нас. Откъде да знаем кой си и откъде идваш. Дори не приличаш на нас. Различен си.
    — Движа се в среди, до които нямате достъп. А аз имам.
    — Очите му са светли! — извика приглушено по-възрастният брадат затворник с дългата мръсна коса, който надникна над тълпата.
    — Той е шпионин! Дошъл е да ни шпионира! Другите се струпаха и започнаха да изучават непознатия, който изведнъж им се стори по-опасен.
    Кендрик бавно обърна глава към обвинителя.
    — И ти щеше да имаш същите очи, ако дядо ти беше европеец. В случай че решах да сменя цвета им заради вас, тъпаци такива, щях да си сложа капки. Е, да, вие не сте наясно с тези номера.
    — За всичко имаш отговор — каза набитият. — Лъжците са словоохотливи, защото думите не значат нищо за тях.
    — За тях е важен само животът — отговори Евън, местейки поглед от лице на лице. — А аз нямам намерение да го загубвам.
    — Значи и ти се боиш от смъртта? — заяде го спретнатият младеж с измърляните панталони.
    — Вече отговорих на този въпрос. Не се боя от смъртта — никой от нас не бива да се бои, страх ме е само, че няма да изпълня онова, за което съм пратен тук. Най ме е страх от това — заради свещената кауза!
    — Пак думи! — процеди през зъби мнимият водач, ядосан, че няколко затворници слушаха странния сладкодумен арабин-европеец. — И какво трябва да изпълниш в Маскат? Щом сме толкова глупави, защо не ни кажеш! Защо не ни отвориш очите?
    — Ще говоря само с онези, които ми е казано да намеря. С никой друг.
    — Мисля, че трябва да поговорим с теб — отсече набитият по-властно от преди и пристъпи заплашително към застиналия американец. — Ние не те познаваме, а ти май ни познаваш. Имаш предимство и това не ми харесва.
    — А на мен не ми харесва твоята глупост — каза Кендрик и вдигна ръце: с едната посочи дясното си ухо, с другата хората при вратата, които мърдаха и вдигаха врява. — Не разбираш ли? — възкликна той в лицето на мъжа. — Могат да те чуят! Признай, че си глупав!
    — О, да, глупави сме!
    Сержантът, определено беше сержант, обърна глава и погледна някаква невидима фигура в огромната килия. Евън се опита да проследи погледа му и нали бе висок, съгледа в дъното няколко тоалетни с отворени врати — в някои имаше хора, които наблюдаваха заинтригувано какво става. Други затворници, любопитни и превъзбудени, сновяха между крещящата групичка при масивната врата и тълпата около новия пленник.
    — И все пак, сър, велики сър — продължи подигравателно набитият терорист, — имаме си начини да превъзмогнем глупостта си. Трябва да признаете, че глупаците ги бива поне за това.
    — Признавам на хората само онова, което заслужават.
    — Време е да си разчистим сметките! Най-неочаквано мускулестият фанатик замахна с лявата ръка. Това беше знак — гласовете веднага се сляха в гръмка ислямска молитва, към богомолците се присъединяваха нови и нови затворници, докато целият лагер не се изпълни с кънтящото ехо на хвалебствията към Аллах, които петдесетината фанатици крещяха с цяло гърло. И ето! Те решиха да принесат Кендрик в жертва. Върху него се стовариха тела, юмруци го заудряха по корема и лицето. Той не можеше да извика — устата му бе запушена от прилични на лапи ръце, които го дърпаха като обезумели. Прониза го болка. После нападателите най-неочаквано го пуснаха.
    — Казвай! — изкрещя сержантът терорист в ухото на Кендрик, а думите му бяха заглушени от гръмогласните молитви, за да не ги уловят подслушвателните устройства. — Кой си ти? Откъде идваш?
    — Все едно кой съм! — извика Евън.
    Смръщи се и събра всичките си сили, убеден, че познава начина на мислене на арабите: преди да му нанесат смъртоносния удар, щяха да млъкнат за малко в знак на уважение към смъртта на врага. Това щеше да е достатъчно. Мюсюлманите почитат смъртта, била тя на приятел или на враг. Тъкмо тези мигове чакаше Евън! Трябваше да уведоми надзирателите! Божичко, щяха да го убият! Някой стовари пестник върху тестисите му. Кога, кога ще се укротят и ще му отпуснат онези няколко безценни мига?
    Изведнъж над него се надвеси някой — Евън го виждаше през мъгла — и започна да го изучава. Друг го цапардоса по левия бъбрек, американецът нямаше сили дори да извика. Не можеше да си го позволи.
    — Спрете! — извика мъжът, надвесен над него. — Разкъсайте ризата. Да видя врата му. Би трябвало да има белег, който не може да се измие.
    Евън почувства как разкъсват плата върху гърдите му и притаи дъх — знаеше, че предстои най-лошото. На врата му нямаше белег.
    — Наистина е Амал Баруди — каза мъжът над него.
    Кендрик, който още малко, и щеше да припадне, го чу и беше смаян.
    — Какво търсиш? — ядно попита учуденият сержант.
    — Това, което го няма — каза ехтящият глас. — Из цяла Европа се знае, че Амал Баруди има белег на врата. Беше разпространена снимка, на която лицето е затъмнено, но не и вратът му, където ясно се вижда белег от нож. Така той се е прикривал много хитро.
    — Какви ги дрънкаш! — извика, като клечеше, набитият мъж и думите му почти бяха заглушени в какофонията на пеенето. — Какво прикритие? Какъв белег?
    — Един несъществуващ белег. Всички търсят една измама. Това е Баруди — синеокият мъж, който може да понася мълчаливо болката, довереникът, който се движи из западноевропейските столици незабелязано, защото дядо му е европеец. До Оман сигурно са стигнали слуховете, че се е запътил насам, но въпреки това на сутринта ще бъде освободен, дори ще му се извинят. Нали виждате — няма белег на врата.
    Замаян от ужасната болка, Евън осъзна, че е време да действа. Усмихна се насила с пламнали устни и вторачи светлосините си очи в мъжа, надвесен над него.
    — Един разумен човек — изграчи той мъчително. — Вдигнете ме, махнете ги от мен, докато не съм ги пратил в ада!
    — Амал Баруди ли говори? — попита непознатият и протегна ръка. — Вдигнете го.
    — Не! — избоботи сержантът терорист и натисна раменете на Кендрик. — Говориш безсмислици! Значи е човекът, за когото се представя, заради белега, който не съществува. Какви са тези дрънканици?
    — Щях да разбера, ако лъжеше — възрази другият. — Кендрик виждаше все по-ясно изпитото му лице. Мъжът бе на двайсетина години, с високи скули, тъмни будни очи и остър, правилен нос. Беше строен, по-скоро слаб, но в начина, по който се навеждаше и държеше главата си, имаше гъвкавост и сила. Мускулите на врата му бяха изпъкнали.
    — Вдигнете го — повтори младият терорист с небрежен глас, който обаче звучеше заповеднически. — И кажете на другите да спрат молитвите, само че постепенно, и да продължат да си говорят. Всичко трябва да изглежда нормално, включително непрестанните спорове, които не се нуждаят от насърчение.
    Ядосан, другият се подчини, но блъсна за последен път Евън на пода, от което раната на рамото му зейна още повече и по цимента рукна кръв. Изправи се и се обърна към тълпата, за да изпълни заповедта.
    — Благодаря — каза задъхано Евън и разтреперан, коленичи — болеше го цялото тяло, което, както и лицето, бе разранено и разкървавено от ударите. — След миг щях да ида при Аллах.
    — И сега не е изключено да идеш, затова няма да си правя труда и да спирам кръвта. — Младият палестинец блъсна Кендрик до стената, където той седна и изопна крака. — Всъщност нямам представа дали наистина си Амал Баруди. Действах инстинктивно. От описанията, които съм чувал, би могъл и да си, говориш добър арабски, което също съвпада с онова, което е стигало до ушите ми. Освен това издържа страхотни мъки; и за миг да се бе подчинил, щяхме да знаем, че си готов да дадеш информацията, която искаме от теб. Вместо това се противопостави, а бе наясно, че всеки момент можеше да бъдеш удушен… Така не постъпват внедрените информатори, на които им е мил животът. Така постъпват онези от нас, обрекли се на каузата, която, както отбеляза, е свещена. Да, наистина е свещена.
    „Божичко! — помисли си Кендрик и прие студения израз на ревностен фанатик. — Колко грешиш! Ако само бях помислил! Ако само бях в състояние да мисля!… Нищо!“
    — Какво все пак ще те убеди? Отсега ти казвам, че няма да разкрия неща, които са поверителни. — Евън замълча и покри с ръка подутината на врата си. — Дори и да подновите мъчението и да ме удушите.
    — Очаквах го — рече напрегнатият строен терорист и приклекна го Евън. — Но можеш поне да ми кажеш защо си дошъл тук. Защо те пратиха в Маскат? С кого ти наредиха да се свържеш? Твоят живот зависи от отговорите ти, Амал Баруди, а аз съм единственият, който ще вземе това решение.
    „Ето, излязох прав! Въпреки всички съмнения се оказах прав! Бягство. Трябва да избягам с този млад убиец в името на свещената кауза!“

7

    Кендрик погледна съсредоточено палестинеца, сякаш очите наистина издаваха тайните на човека, макар че очите на самия Евън бяха прекалено отекли, за да изразяват каквото и да било освен физическа болка… „Останалите подслушвателни устройства са в сифоните на тоалетните. Доктор Амал Фейзал — връзката със султана.“
    — Изпратен съм да ви предам, че сред вашите в посолството има предатели.
    — Предатели ли? — Терористът не се помръдна. Изобщо не реагира, само се понамръщи. — Това е невъзможно — отсече той, след като се взря напрегнато в лицето на Амал Баруди.
    — Боя се, че е — възрази Кендрик. — Видях доказателства.
    — Какви?
    Евън изведнъж се свъси, хвана раненото си рамо и ръката му веднага се покри с кръв.
    — Ако вие не спрете кръвта, ще го направя аз!
    Той понечи да се изправи, като се подпираше на каменния зид.
    — Не мърдай! — заповяда младият убиец.
    — Защо? Откъде-накъде? Ами ако си един от предателите и изкарваш пари от това?
    — Пари ли? Какви пари?
    — Няма да научиш, докато не се уверя, че си в правото си да знаеш. — Евън отново се облегна на стената, опря ръце на пода и се опита да се изправи. — Говориш като мъж, но си хлапак.
    — Пораснах бързо — отвърна терористът и отново блъсна странния затворник. — Това се отнася за повечето от нас тук.
    — Прояви разум. Ако умра от загуба на кръв, и двамата не печелим нищо. — Кендрик дръпна от рамото си наквасената с кръв куртка. — Замърсена е — каза той, кимайки към раната. — Пълна е с мръсотия и прах благодарение на тия животни, твоите приятели.
    — Те не са животни. Не са и приятели. Те са ми братя.
    — Пиши стихове в свободното си време. Моето ми е скъпо. Тук има ли вода, чиста вода?
    — В тоалетните — отговори палестинецът. — Вдясно има мивка.
    — Помогни ми да се изправя.
    — Няма! Какви доказателства имаш? С кого ти казаха да се свържеш?
    — Глупак! — избухна Евън. — Добре де… Къде е Насир? Всеки търси Насир.
    — Мъртъв е — отговори младежът с безизразно лице.
    — Какво?
    — Някакъв матрос го нападнал, взел му оръжието и го застрелял. Матросът бил убит на място.
    — Нищо не ми казаха…
    — Че как иначе? — възкликна терористът. — Обикновеният американски матрос щеше да се превърне в герой! Да не искаш да признаем, че един от нашите е бил победен? Не издаваме слабостта си.
    — Насир? — попита Кендрик, доловил скръбна нотка в гласа на младия убиец. — Насир е бил слаб?
    — Той беше теоретик и не ставаше за този пост.
    — Теоретик ли? — Евън сви вежди. — Да не би нашият студент да е аналитик?
    — Този студент, може да определи моментът, когато действието трябва да замени пасивните спорове, а силата да измести думите. Насир говореше твърде много. Твърде много обясняваше.
    — А ти?
    — Не става въпрос за мен, а за теб. Какви доказателства за предателство имаш?
    — Ятийм — отговори Кендрик на първия въпрос, но не и на втория. — Зая Ятийм. Казаха ми, че е…
    — Ятийм — предателка? — извика терористът с гневен поглед.
    — А какво?
    — Била надеждна…
    — Много повече, Амал Баруди! — Младежът сграбчи парчето плат, останало от куртката на Евън. — Тя е предана на нашата кауза, работи неуморно в посолството, много повече от всички нас.
    — Освен това знае английски — рече Кендрик, доловил странна нотка в гласа на терориста.
    — Аз също — извика в отговор сърдитият самозван студент и пусна затворника.
    — И аз! — пророни Евън и погледна многобройните затворници, доста от които ги наблюдаваха. — Сега можем ли да говорим на английски? — попита той и още веднъж погледна кървящото си рамо. — Твърдиш, че искаш доказателства, каквито, разбира се, не мога да ти предоставя, но мога да ти съобщя какво съм видял със собствените си очи — в Берлин. Ти ще решиш дали ти казвам истината, след като си толкова вещ във вземането на решения. Но не искам тия животни да разберат какво говоря.
    — Държиш се безочливо при обстоятелства, които не го позволяват.
    — Такъв съм си.
    — Вече ми каза — кимна терористът. — На английски — склони той. — Спомена нещо за Ятийм.
    — Ти реши, че я обвинявам в предателство.
    — Кой смее?
    — Имах предвид точно обратното — настоя Кендрик, смръщи се и сграбчи рамото си по-силно. — На нея й имат доверие, дори я превъзнасят, тя си върши работата превъзходно. След Насир ми казаха да търся нея. — Евън изпъшка от болка, което му се удаде без усилия, и изхриптя: — Ако тя е убита, трябва да търся човек на име Азра, ако и него го няма — друг с прошарена коса — Ахбияд.
    — Аз съм Азра! — извика тъмноокият студент. — На мен ми викат Синия.
    „Уцелих десетката“, помисли си Кендрик и погледна твърдо терориста с въпросителен израз.
    — Но си в този лагер, а не в посолството…
    — Така реши щабът — прекъсна го Азра. — Оглавяван от Ятийм.
    — Не разбирам.
    — До нас стигнаха слухове, че има пленници, които са измъчвани, подкупвани, пречупвани по един или друг начин, докато не издадат нещо. Беше решено най-силният в щаба също да бъде заловен, за да осигури водачеството, съпротивата!
    — И избраха теб? Тя избра теб?
    — Зая си знае работата. Тя ми е сестра, аз съм неин брат. Тя е сигурна в моята преданост, както и аз — в нейната. Ние ще се борим рамо до рамо, докато умрем, защото заедно сме виждали смъртта в очите.
    Ето че Евън успя. Изви врат, главата му се удари в твърдата циментова стена, а очите му с болка се взряха в тавана с голите крушки под телената мрежа.
    — Значи срещам на най-невероятното място човека, когото търсех под дърво и камък. Аллах може и да не ни е изоставил в края на краищата.
    — Аллах да върви по дяволите! — възкликна Азра, с което удиви Кендрик. — На сутринта ти ще бъдеш освободен. Нямаш белег на врата. Ще бъдеш свободен.
    — Не бъди толкова сигурен — каза Евън, като отново се смръщи и стисна рамото си. — Ако си говорим без заобикалки, надушиха, че на онази снимка е един джихат, затворен в тъмница в Рим, та вече се съмняват в белега. Сега издирват в Риад и Манама картоните ми с данните от лекарските и зъболекарските прегледи. Ако намерят някой от тях, няма да ми се размине бесилото в Израел. Но както и да е, сега това не интересува нито теб, нито мен.
    — Поне си смел, не само безочлив.
    — Казах ти вече! — възкликна Кендрик. — Пиши стихове през свободното си време… Ако ти си Азра, брат на Ятийм, ти трябва информация. Трябва да знаеш какво съм видял в Берлин.
    — Доказателствата за предателство ли?
    — Ако не е предателство, то е пълна глупост, ако не е глупост, значи е непростима алчност, което също си е предателство. — Евън отново направи опит да се изправи, като се облегна на стената с ръце, опрени в пода. Този път терористът не му попречи. — Да те вземат мътните, помогни ми! — извика той. — Така не мога да мисля. Трябва да измия кръвта, да си изчистя очите.
    — Добре — каза бързо мъжът на име Азра — върху лицето му се четеше любопитство. — Подпри се на мен — добави той без особен ентусиазъм.
    — Исках само да ми помогнеш да стана — рече Кендрик и дръпна ръката си веднага щом се изправи на крака. — Ще вървя сам, благодаря. Нямам нужда от помощта на невежи хлапета.
    — Може да ти е нужна повече помощ, отколкото съм готов да ти предложа…
    — Да, забравих! — прекъсна го Евън и залитайки, пое бавно към четирите тоалетни и мивката. — Студентът е и съдия, и прокурор, и дясната ръка на Аллах, когото праща по дяволите!
    — Много набожен си бил! Но да ти е ясно — отсече Азра, както стоеше на педя от безочливия, сипещ обиди непознат, — моята война не е за или против Аллах, Авраам или Исус. Това е борба за оцеляване. Искам да живея като човешко същество напук на тези, които са си наумили да ме унищожат със своите куршуми и закони. Изразявам мнението на мнозина, когато казвам: вярвайте, колкото си искате, но не ми навирайте в носа своята вяра. И без това не ми е лесно да опазя живота си, та било то и за един ден само — за да продължа борбата.
    Кендрик погледна ядосания млад убиец; вече бяха при чешмата.
    — Чудя се дали изобщо да говоря с теб — каза той, като присви очи. — Дали все пак си този Азра, при когото са ме пратили.
    — Повярвай — отговори терористът. — В нашата борба са се сработвали различни хора с различни цели, всеки си гледа интереса, но заедно ще постигнем значително повече, отколкото поотделно.
    — Ние с теб се разбираме — каза Кендрик с безизразен глас. Стигнаха ръждясалата метална мивка. Евън пусна докрай единствения чучур със студена вода, после, като чу шума, намали струята и пъхна ръце и лице под нея. Наплиска се целия до кръста. Обля неколкократно главата, гърдите и кървящата рана на рамото си. Ми се дълго, макар да усещаше, че Азра губи търпение. Палестинецът пристъпваше от крак на крак. Евън изчакваше подходящия момент.
    „Останалите микрофони са в сифоните на тоалетната.“ Вече бе време.
    — Стига! — избухна ядосаният терорист, сграбчи здравото рамо на Кендрик и го дръпна от мивката. — Говори! Какво си видял в Берлин! Веднага! Какво е това доказателство за предателство или глупост, или алчност? Казвай!
    — Сигурно са замесени доста хора — поде Евън и се закашля все по-силно и по-раздиращо. Цялото му тяло се разтресе. — Изнасят ги хора, напускащи посолството… — Кендрик се присви с ръка на гърлото и залитна към първата тоалетна вляво от мръсната мивка.
    — Гади ми се! — извика той и се вкопчи в ръбовете на тоалетната чиния.
    — Какво изнасят?
    — Филмчета — извика Евън към дръжката на сифона.
    — Измъкват от посолството филмчета… За продан!
    — Филмчета ли? Снимки?
    — Две. Аз ги засякох, купих ги. Снимки на хората вътре и какво правят.
    В огромната циментова килия не се чу нищо повече. Прозвучаха оглушителни звънци — знак за тревога. Те отекнаха в стените и в помещението нахълтаха неколцина униформени надзиратели, които насочиха оръжието и заоглеждаха трескаво килията. Само след няколко секунди забелязаха човека, когото търсеха. Шестима войници се втурнаха към тоалетните.
    — Никога! — изкрещя затворникът на име Амал Баруди. — Убийте ме, ако щете, но няма да научите нищо, защото сте нищожества!
    Първите двама надзиратели се приближиха. Кендрик се хвърли към смаяните войници, които смятаха, че са дошли да спасяват шпионин, който е на път да бъде убит. Той замахна и ги халоса по изумените лица. За щастие третият войник удари с приклада на пушката Амал Баруди по главата.


    Беше тъмно, но Евън знаеше, че е на кушетката В амбулаторията на затвора. Усети студените компреси върху очите си и леда по тялото си. Протегна ръка и махна дебелите мокри марли. Видя по-ясно надвесените над него лица, учудени и сърдити. Нямаше време за тях!
    — Фейзал! — каза на арабски. — Къде е Фейзал, лекарят?
    — Тук съм, до левия ви крак — отговори оманецът на английски. — Промивам една много особена прободна рана. Някой май ви е ухапал.
    — Виждам зъбите му — отвърна Евън вече на английски.
    — Като на риба меч са, само че жълти.
    — В тази част на света хората не се хранят правилно.
    — Нека всички излязат — прекъсна го Кендрик. — Трябва да поговорим. И то веднага!
    — След всичко, което забъркахте в килията, се съмнявам дали ще ги пусна да излязат. Да не сте луд? Те дойдоха да ви спасят живота, а вие им се нахвърлихте, счупихте на единия носа, а на другия — челюстта.
    — Трябваше да бъда убедителен. Кажете им го, не, недейте! Още не. Изкарайте ги оттук! Кажете им каквото щете, но трябва да поговорим. После трябва да се обадим на Ахмат… Колко време съм тук?
    — Почти час.
    — Господи! Колко е часът сега?
    — Четири и петнайсет след полунощ!
    — Побързайте, за Бога, побързайте!
    Фейзал освободи войниците с успокояващи думи, като ги увери, че има неща, които не може да обясни. Преди да излезе, последният спря, извади от кобура автомата си и го подаде на лекаря.
    — Нужно ли е да насочвам автомата към вас, докато говорим? — попита оманецът, щом войникът напусна амбулаторията.
    — Преди изгрев слънце — каза Кендрик, след което махна леда и седна. С болка прехвърли краката си през кушетката. — Искам да стреляте по мен, но не съвсем точно.
    — Как така да стреляме? Сериозно ли говорите?
    — Бягство. Ахмат трябва да организира бягство.
    — Какво? Вие сте луд!
    — Никога не съм бил по-сериозен, докторе. Подберете трима от най-добрите си хора, на които имате пълно доверие, и уредете нещо като прехвърляне…
    — Прехвърляне ли?
    Евън поклати глава и примигна — очите му още бяха подпухнали, макар че отоците бяха поспаднали от компреса. Той се опита да намери думи, с които да обясни на смаяния лекар.
    — Някой решава да прехвърли неколцина затворници на друго място.
    — Но кой и защо?
    — Няма значение! Измислете повод и действате, без да обяснявате… Имате ли снимки на хората в лагера?
    — Разбира се. Това е обичайна практика при задържането им, макар че имената са без значение. Винаги са измислени.
    — Донесете ги — всичките. Ще ви кажа кого да изберете.
    — За какво?
    — За прехвърлянето. Тези, които ще преместите другаде.
    — Къде? Наистина не разбирам!
    — Вие не ме слушате. Някъде по пътя, в някоя затънтена улица или тъмен път извън града, ще нападнем охраната и ще избягаме.
    — Кои „ние“?
    — Аз ще бъда в групата сред бегълците. Връщам се там вътре.
    — Пълна лудост! — възкликна Фейзал.
    — Напротив! — възрази Евън. — Там вътре има един човек, който ще ми помогне да стигна до моята цел. Ще помогне на всички ни. Дайте ми снимките, после се обадете на Ахмат на номера с трите петици. Изложете му плана ми. Той ще разбере… И още как! Изобщо да не се прави на ударен, знаеше го от самото начало!
    — Може би и вие, я шейх.
    — Възможно е. Сигурно искам да стоваря вината върху друг. Всичко това ми е чуждо.
    — Тогава нещо ви гложди отвътре. Случва се.
    Кендрик се вгледа в меките кафяви очи на лекаря оманец.
    — Случва се — съгласи се той.
    Изведнъж в съзнанието му изникна тъмен силует — човек, който се измъква от пламъците на адски пожар. Обвиваха го талази пушек, около него се сипеха предмети и заглушаваха виковете на жертвите. Махди! Убиец на жени и деца, на непрежалими приятели, на съдружници — това бе неговото семейство, единственото семейство, на което държеше. Всички загинаха. Всички бяха мъртви. Привидението се стопи заедно с пушека на разрушението и останаха само студът и мракът. Махди!
    — Случва се — повтори тихо Кендрик и потърка чело. — Дайте ми снимките и се обадете на Ахмат. Искам да се върна в лагера до двайсет минути, а след още десет ще бъда измъкнат. За Бога, размърдайте се!


    Ахмат — султанът на Оман, все още по спортен панталон и тениска, седеше на стола с висока облегалка, когато червената лампичка на личния му телефон замига върху десния крак на бюрото. Той долепи слушалка до ухото си и заслуша напрегнато.
    — Значи нещата вървят добре, Фейзал — тихо каза той.
    — Благословен да е Аллах, нещата вървят добре! Той твърди, че си очаквал такава развръзка — рече лекарят с въпросителен тон.
    — Малко преувеличава, приятелю. Надявах се е поточната дума.
    — Аз те оперирах от сливици, велики султане, и съм те лекувал през всичките тези години, включително когато преживя големия страх, оказал се безпочвен.
    Ахмат се засмя под мустак.
    — Една щура седмица в Лос Анджелис, Амал. Откъде можех да съм сигурен, че не съм пипнал някоя болест.
    — Имахме уговорка. Така и не казах на баща ти.
    — Значи смяташ, че крия нещо от теб.
    — Мина ми нещо такова през главата.
    — Добре, приятелю… Изведнъж младият султан вдигна глава, защото вратата на кабинета му се отвори. Влязоха две жени, първата беше бременна — руса западнячка от Ню Бедфорд, щата Масачузетс, облечена в хавлия. Съпругата му. След нея се появи жена с мургава кожа и тъмна коса, облечена по последна мода. В къщата я знаеха като Калейла. — Не се касае само за здрав разум, драги ми докторе — продължи Ахмат по телефона. — Аз си имам и някои източници. Общият ни приятел имаше нужда от помощ и кой можеше да му я осигури освен владетеля на Оман? Ние пуснахме слуха сред ония животни в посолството. За затворници, подложени на разпити в някакъв лагер. Някой трябваше да бъде изпратен там, за да поддържа реда, дисциплината, и Кендрик го е открил… Направи всичко, което пожелае американецът, но с петнайсет-двайсет минути по-късно, докато дойдат моите двама полицаи.
    — Тези от Ал Кабир ли? Братовчедите ти?
    — Двама от охраната стигат, приятелю. Настъпи кратко мълчание.
    — Слуховете са верни, нали, Ахмат? — рече плахо лекарят.
    — Не разбирам какво имаш предвид. Слуховете са безпочвени и не ме интересуват.
    — Всички твърдят, че си прекалено разумен за възрастта си…
    — Е, не съм гимназист — прекъсна го султанът.
    — Според него това се очаквало от теб, за „да ръководиш страната“. Но ми е трудно да го приема, след като съм те лекувал от заушка.
    — Не се затормозявай с тези неща, докторе. Само ме дръж в течение. — Ахмат се пресегна към чекмеджето, където беше телефонния апарат, и натисна няколко бутона. След няколко секунди каза: — Извинявай, братовчеде. Знам, че спиш, но пак се налага да те безпокоя. Отивай веднага в лагера. Амал Баруди иска да избяга. С още няколко пиленца. — Той затвори телефона.
    — Какво става? — попита съпругата на младия султан и бързо се приближи към него.
    — Моля те — каза Ахмат с очи, вперени в корема й. — Остават ти само шест седмици, Боби. Движи се бавно.
    — Той прекалява — каза Робърта Олдридж Ямени, като обърна глава към Калейла, на която говореше. — Това сладурче се класира на двехилядното място на Бостънския маратон, а сега седнал да ме учи как да си нося бебето. Нали прекалява?
    — Султанско семе е това, Боби — отговори Калейла с усмивка.
    — Султанско, друг път! Та нали всички бебета се напикават. Питай майка ми. Родила ни е четири за шест години… Какво, скъпи, какво става?
    — Нашият американски конгресмен е установил връзка в лагера. Ще инсценираме бягство.
    — Значи е станала работата! — извика Калейла и се приближи до бюрото.
    — Идеята беше твоя — каза Ахмат.
    — Моля те, забрави го! Нямам нищо общо с това, което става тук.
    — Не е така — отсече младият султан. — Каквото и да разправят, каквито и да са рисковете, се нуждаем от много помощ, от много съвети… Извинявай, Калейла. Даже не ти казах „здравей“. Съжалявам, че те повиках по това време, както постъпих и с братовчедите си, верните ми полицаи, но знаех, че ще искаш да си тук.
    — Че къде другаде да бъда?
    — Как успя да излезеш от хотела в четири след полунощ?
    — Благодарение на Боби. Но трябва да добавя, Ахмат, че това едва ли допринесе за доброто ни име.
    — Така ли? — Султанът погледна жена си.
    — Божичко! — заприглася Боби, след което долепи длани, наведе се и продължи с бостънски акцент. — Тази прекрасна дама е куртизанка от Кайро, добре звучи, нали? При тези обстоятелства… — Съпругата на султана обгърна подутия си корем с ръце и продължи: — Високият пост си каза думата. Постъпих като Хенри VIII. Той го е наричал „яздене на седло“. Станало е, когато Ана Болейн е била в напреднала бременност и не е могла да задоволи монарха.
    — За Бога, Робърта, това не е филмът „Кралят и аз“, нито пък аз съм Юл Бринър.
    — Сега си, мой човек! — Съпругата на Ахмат погледна Калейла през смях. — Разбира се, ако го докоснеш, ще ти издера очите.
    — Не се бой, мила — рече Калейла и се направи на сериозна. — Особено след онова, което ми каза.
    — Ей, вие двете… — прекъсна ги Ахмат. Краткия поглед, който им хвърли, изразяваше благодарността, която изпитваше към тях.
    — Нали трябва и да се посмеем от време на време — каза жена му. — Иначе съвсем ще откачим.
    — Ще откачим — съгласи се тихо Ахмат и се вторачи в жената от Кайро. — Как е твоят приятел, английският бизнесмен?
    — Пиян като свиня — отговори Калейла. — За последен път са го видели в американския бар на хотела. Едва се е държал на крака и още ме е наричал как ли не.
    — Е, поне не те разконспирира.
    — Да де. Явно цената ми се е качила.
    — А нашите свръхпатриоти — едрите търговци, които биха предпочели по-скоро да избягам безславно на запад, отколкото да стоя тук? Нали още вярват, че работиш за тях?
    — Да. Според моя „приятел“ от пазара Сабат Айнуб са убедени, че си се срещал с Кендрик. Наложи се да се съглася с него, че си кръгъл глупак и си търсиш белята. Извинявай.
    — Откъде си вадят тези заключения?
    — Знаят, че една военна джипка е взела американеца на няколко преки от хотела. Нямаше как да ги оборя, нали и аз го видях.
    — Значи търсят джипката. Из цял Маскат сноват военни джипове.
    — Пак извинявай, но сбърка, Ахмат. Щях да ти го кажа, ако можех да се свържа с теб. Разбираш, нямаше как да ги баламосвам, знаеха, че Кендрик е тук…
    — Мустафа — прекъсна я ядосано младият султан. — Мъчно ми е, че умря, но не и че млъкна бъбривата му уста.
    — Може да е бил той, може и да не е — каза Калейла. — А може да са се изтървали във Вашингтон. Прекалено много хора знаеха, че Кендрик пристига. Убедих се. Доколкото разбирам, това е операция на Държавния департамент. Други по ги бива за тези неща.
    — Не знаем кой е врагът и къде да го търсим! — Ахмат сви ръката си в юмрук и го вдигна към устата си. — Може да е всеки и да е навсякъде, под носа ни. По дяволите, какво да правим?
    — Постъпи, както ти е предложил — каза жената от Кайро. — Нека се законспирира. Вече е установил Връзка, изчакай да ти се обади.
    — Само това ли? Да чакам?
    — Не, има и още нещо — добави Калейла. — Кажи ми откъде ще избяга и ми дай някоя от най-бързите си коли. Донесла съм куртизанската си маскировка, в коридора е, в един куфар. Докато аз се преобличам, уточни подробностите с братовчедите си и с онзи лекар, когото наричаш свой стар приятел.
    — Ей, почакай! — възрази Ахмат. — Знам, че с Боби сте стари приятелки, но това не ти дава право да ми заповядваш да излагам на риск живота ти. Без тези, Хосе.
    — Не става дума за моя живот — отсече Калейла и вторачи кафявите си очи в Ахмат. — По-скоро за твоя. За варварския тероризъм и оцеляването на Югозападна Азия. Може и нищо да не излезе, но аз съм длъжна да опитам, а ти — да ми разрешиш да го сторя. Нали на това са ни учили и двамата.
    — Дай й и номера, на който да ти се обажда — спокойно каза Робърта Ямени, — да ни се обажда.
    — Иди се преоблечи — каза младият султан на Оман и поклати глава със затворени очи.
    — Благодаря ти, Ахмат. Ще побързам, но първо трябва да се свържа с моите хора. Нямам какво толкова да им казвам, така че няма да говоря дълго.


    Пияният плешив мъж с измачкания официален раиран костюм бе изведен от асансьора от двама свои сънародници. Бе толкова дебел и тежък, че и двамата залитаха.
    — Такова падение, да се отцепи така! — каза мъжът отляво и се опита да погледне хотелския ключ, висящ в дясната му ръка, която бе пъхнал под мишницата на пияния.
    — Я не се втелявай, Дики! — възрази му другият. — На всички ни се е случвало да се почерпим.
    — Но не и в такава идиотска страна, в която гори пожар, подклаждан от тия диваци! Можеше да се спречка с някого и да ни обесят на уличните лампи! Къде е тая негова стая?
    — По-нататък. Тежичък е, нали?
    — Целият е само сланина и уиски.
    — Не съм сигурен. Изглеждаше ми симпатяга, измамен от някоя устата курва. Това може да вбеси всекиго. Разбра ли къде работи?
    — В някаква текстилна фирма в Манчестър. „Туилингейм“ или „Бърлингейм“, нещо такова.
    — За пръв път я чувам — каза мъжът отдясно и сви вежди изненадано. — Дай ми ключа. Ето я вратата.
    — Само ще го хвърлим на леглото. Не сме му бавачки!
    — Дали барманът ще държи отворено заради нас? Докато ние изпълняваме християнския си дълг, оня тъпанар може да пусне кепенците.
    — Само да посмее! — възкликна мъжът на име Дики и тримата влетяха в тъмната стая, където на светлината от коридора се видя леглото. — Дадох му двайсет лири да не затваря, дори и само заради нас. Лъжеш се, ако мислиш, че ще мигна, преди да излети самолетът утре сутринта! Няма да позволя някой арабин с комплекс на месия да ми разреже гърлото! Хайде, вдигай!
    — Лека нощ, дебели принце! — каза другият. — И ни се махай от главата!


    Мъжагата с раирания костюм се понадигна от леглото и се обърна към вратата. Стъпките в коридора заглъхнаха. Той се претърколи доста тромаво и се изправи. На оскъдната светлина от уличните лампи под прозореца си съблече сакото и внимателно го окачи в отворения гардероб, като приглади гънките. После разхлаби униформената вратовръзка и я свали. Разкопча мръсната риза, воняща на уиски, съблече и нея и я хвърли в кошчето за боклук. Влезе в банята, пусна и двата крана и се насапуниса до кръста. Доволен, взе шише одеколон и щедро го изля върху кожата си. Избърса се и се върна в спалнята при куфара, сложен върху скарата за багаж в ъгъла. Отвори го, извади черна копринена риза и я облече. Закопча я, втъкна я около дебелия си стомах, отиде до прозореца и извади кутия кибрит от джоба на панталона си. Запали една клечка и описа с нея пред стъклото три полукръга. Изчака десетина секунди, после прекоси стаята, отиде при бюрото в средата на лявата стена и запали лампата. Приближи се до вратата, отключи секретната брава и се върна при леглото, където старателно извади двете възглавници изпод кувертюрата, изправи ги, за да се облегне, и отпусна едрото си тяло. Погледна часовника и зачака.
    Някой драсна три пъти по вратата — в полукръг, ако човек се заслушаше.
    — Влез! — каза мъжът с копринената риза.
    Колебливо се показа мургав арабин, явно със страхопочитание и към обстановката, и към човека. Робата му беше чиста, макар и не съвсем нова, по готрата му нямаше и петънце: бе дошъл по важна работа. Заговори с тих глас, издаващ уважение.
    — Направихте свещения знак на полумесеца, затова съм тук.
    — Много благодаря — каза англичанинът. — Влезте и затворете вратата, ако обичате.
    — Разбира се, ефенди.
    Мъжът се подчини и застана на почтително разстояние.
    — Донесохте ли каквото трябва?
    — Да, сър. И оборудването, и информацията.
    — Първо оборудването, ако обичате.
    — Готово.
    Арабинът бръкна под робата и извади пистолет с внушителни размери заради перфорирания цилиндър, закрепен на дулото — беше заглушител. С другата ръка пратеникът измъкна малка сива кутия, която съдържаше двайсет и седем патрона. Той чинопоклонно се приближи до леглото и подаде оръжието.
    — Пистолетът е зареден. Девет патрона. Общо трийсет и шест.
    — Благодаря — каза едрият англичанин и пое оръжието. Арабинът отстъпи почтително. — А сега информацията, ако обичате.
    — Да, сър. Но първо трябва да ви уведомя, че преди малко жената беше взета от хотела на съседната улица и бе откарана в двореца.
    — Какво? — Смаян, бизнесменът рязко се изправи, а тежките му крака се залюляха и се удариха в земята. — Сигурен ли сте?
    — Да. Откара я една лимузина на султана.
    — Кога?
    — Преди около десетина-дванайсет минути. Естествено, бях уведомен незабавно. Тя вече трябва да е там.
    — Ами ония старци, търговците? — Гласът на дебеланкото беше нисък и напрегнат, сякаш той едва се владееше. — Тя се свърза с тях, нали?
    — Да, сър — отговори арабинът боязливо — да си рече човек, че го е страх да не го набият, ако отговори отрицателно. — Тя пи кафе в Дакил с един вносител на име Хаджази, доста по-късно се срещна отново с него на пазара. Снимаше, следеше някого.
    — Кого?
    — Не знам. Пазарът беше претъпкан и жената избяга. Не успях да я проследя.
    — Дворецът… — прошепна дрезгаво бизнесменът и бавно стана. — Невероятно!
    — Вярно е, сър. Информацията ми е точна, иначе нямаше да я предам на важна личност като вас… Истината е, ефенди, че ще благославям Аллах с цялото си сърце във всяка своя молитва за това, че ми позволи да срещна последовател на Махди!
    Англичанинът измери с поглед пратеника от глава до пети.
    — Казали са ви, така ли? — меко каза той.
    — Бях избран сред братята си и ми бе предоставена тази привилегия.
    — Кой друг знае?
    — Кълна се в живота си — никой! Вашето посещение прилича на поклонение и никой не трябва да разбира за него. С мен ще бъде погребана тайната на присъствието ви в Маскат.
    — Чудесно — каза едрият мъж в сянката и вдигна пистолета.
    Двата изстрела отекнаха като покашляне, но силата им беше огромна. Арабинът беше отхвърлен към стената, а безупречно чистата му роба изведнъж се обагри с кръв.


    Американският бар на хотела беше тъмен, светеше само неоновата лампа под тезгяха. Барманът стоеше отпуснат в царството си и от време на време хвърляше уморен поглед към двамата мъже, седнали в сепарето до витрината, донякъде закрита от полуспуснатите щори. „Англичаните са глупаци“ — помисли си той. Не че не оправдаваше страха им. Напоследък, откакто се бяха разбеснели тези негодници, всички — и чужденците, и здравомислещите оманци, живееха в страх. Но тези двамата щяха да са в по-голяма сигурност зад заключените врати на хотелските си стаи, незабелязани, невидими… „Дали?“ — запита се барманът. Бе уведомил управата на хотела, че чужденците настояват да останат в бара, и тя, без да знае дали са въоръжени и дали не познават някого, който ги търси, сложи на единствения вход на американския бар въоръжена охрана от трима души… И все пак, заключи барманът с прозявка, предпазливи или не, тъпи или много умни, англичаните бяха изключително щедри, друго не го интересуваше. А, да, и оръжието, покрито с пешкир под тезгяха. По ирония на съдбата беше смъртоносен израелски автомат, който беше купил от един любезен евреин на кея. Тия евреи не си поплюват! Откакто започна това безумие, въоръжаваха половин Маскат.
    — Дики, погледни! — прошепна по-търпеливият от двамата англичани и с дясната си ръка направи пролука между лентите на спуснатите щори върху витрината.
    — Какво има, Джак? — Дики рязко отметна глава и примигна — беше задрямал.
    — Този там не е ли нашият пийнал сънародник?
    — Кой? Къде? Господи, той е.
    На безлюдната, едва осветена улица едрият мъж, изпъчен и възбуден, се разхождаше по тротоара и току се оглеждаше. Изведнъж запали една след друга няколко клечки кибрит. Сякаш вдигаше и сваляше пламъка и сърдито мачкаше всяка клечка, преди да запали следващата. След минута се появи тъмна лимузина, движеща се с голяма скорост. Рязко спря и фаровете й угаснаха. Удивени, Дики и приятелят му загледаха между щорите как дебелият човек заобиколи с неподозирана пъргавост колата. Щом се приближи до вратата, отвътре изскочи арабин с готра, но с тъмен европейски костюм. Едрият британец веднага заговори бързо и неколкократно пъхна показалеца си в лицето на мъжа отпред. Накрая завъртя глава и посочи някъде към горните етажи на хотела. Арабинът се обърна и побягна по улицата. После ясно открояващият се в светлината огромен бизнесмен извади от колана си голямо оръжие, отвори още повече вратата на колата и бързо и гневно се качи в нея.
    — Господи, видя ли? — извика Дики.
    — Да, преоблякъл се е.
    — Преоблякъл ли?
    — Разбира се. Светлината е слаба, но не и за свикналите очи. Нямаше я бялата риза, нито пък раирания костюм. Сега е с тъмна риза, а сакото и панталонът му са от черна груботъкана вълна, неподходяща според мен за климата тук.
    — Какви ги дрънкаш! — възкликна смаян Дики. — Имах предвид оръжието!
    — Да, мой човек, ти се занимаваш с черни метали, а аз — с текстил.
    — Ще ме побъркаш! И двамата виждаме един едър като канара нахалник, който само преди петнайсетина минути беше толкова пиян, та се наложи да го качваме на ръце, а сега търчи като коза из улицата, раздава заповеди и размахва оръжие, докато влита в профучаваща кола, която явно е повикал. А ти виждаш само дрехите му!
    — Всъщност има още нещо, мой човек. Разбира се, че видях оръжието, онзи страхлив арабин, и колата, очевидно карана от маниак, и най-странното е, че на фона на всичко това аз забелязах дрехите му. Сториха ми се особени, разбираш ли?
    — И хабер си нямам.
    — Може би „особени“ не е точната дума.
    — Опитай се да намериш точната, Джак.
    — Добре, ще се опитам… Този дебелак, не го знам дали беше пиян, но беше като изваден от кутийка. Раираният му костюм беше от най-добрия, лек като перце плат, ризата му беше марка „Анджело“, купена от Ист Бонд, вратовръзката му беше от най-качествените, които предлага веригата от магазини „Хародс“, а обувките — от африканска кожа, бяха правени по поръчка в Италия. Той е облечен като граф, помислих си, точно като за климата тук.
    — Е? — попита раздразнено Дики.
    — А сега на улицата беше със сако и панталон средна хубост, прекалено дебели за жегата тук, а и не му бяха по мярка. Никога няма да им обърнеш внимание в тълпата, пък и с тях той не може да иде на официална закуска или на сутрешно представление. И понеже стана дума, познавам всички текстилни фирми в Манчестър и там няма никакъв „Туилингейм“ или „Бърлингейм“.
    — Така ли?
    — Слушай какво ти казвам.
    — Ама че работа!
    — Мен ако питаш, не бива да се качваме на самолета тази сутрин.
    — Господи, защо?
    — Редно е да отидем до посолството и да събудим някого.
    — Какво?
    — Дики, ами ако този човек е тръгнал да убива някого?
    ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ
    ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО
    ЗАПОЧВАЙТЕ
    Продължение на дневника.
    Последните доклади са тревожни и понеже моята машина още не е открила кодовете за компютрите на ЦРУ, дори не знам дали някой укрива данни. Обектът е осъществил връзката. Човекът, който го следи, намеква за рискован избор, който е неизбежен, но и изключително опасен.
    Какво прави той и как? Какви са методите му и кои са връзките му? Трябва да знам подробностите. Ако оживее, ми трябва всеки детайл, защото тъкмо детайлите правят разказа достоверен, а с действията си обектът ще влезе в съзнанието на нацията.
    Но дали той ще оцелее, или ще се превърне в труп, влязъл в статистиката на неразкрития низ от събития? Моят компютър не може да отговори, той само ще потвърди огромната сила на този човек, а това ще е без значение, ако той загине. Тогава цялата ми работа ще отиде на вятъра.

8

    Четиримата терористи бяха с окови, двама седяха от дясната страна на препускащата полицейска камионетка, а другите двама бяха отляво, срещу тях. Кендрик бе до младия фанатик с дивия поглед и заешка устна, която му пречеше да говори. Азра седеше отсреща с намусения по-възрастен убиец, който беше предизвикал и нападнал Евън. До тракащата метална врата на камионетката стоеше полицай, стиснал с лявата ръка пръчката на тавана, за да не падне. В дясната държеше автомат „МАК–10“, прехвърлен през рамото му на кожен ремък. Само един разтърсващ откос можеше да превърне четиримата затворници в окървавени бездиханни трупове, залепени на стените на камионетката. Но пак по предварителна уговорка на колана на надзирателя висеше връзка ключове, ключовете за белезниците на пленниците. Те се надпреварваха с времето, с безценното време. Минутите преминаваха в часове, а часовете — в нов ден.


    — Вие сте луд!
    — Докторе, нямаме избор! Този човек е Азра — синия.
    — Изключено! Азра е с брада и дълга коса — всички сме го виждали по телевизията…
    — Обръснал си е брадата и се е подстригал.
    — Питам ви, вие Амал Баруди ли сте?
    — Вече да.
    — Вие сте Амал Баруди точно колкото той — Азра. Този човек беше докаран тук преди пет часа от един пазар в Уалджат. Той е пиян негодник, палячо, нищо повече. Неговият приятел сам си е прерязал гръкляна с полицейски нож!
    — Аз бях там, Фейзал. Той е Азра — брат на Зая Ятийм.
    — Защото го твърди ли?
    — Не. Защото аз говорих с него, изслушах го. Неговата свещена война не е за или против Аллах, Авраам или Исус. Той се бори, за да оцелее в този живот, на тази земя.
    — Безумие, около нас цари безумие!
    — Какво каза Ахмат?
    — Да правя каквото ми наредите, но трябва да изчакате полицията. Двама мъже, на които той има пълно доверие. Предполагам, по ваше нареждане.
    — Двамата, дето си приличат като две капки вода ли? Униформените, които ме взеха от пазара в Ал Кабир?
    — Те са професионалисти. Единият ще кара полицейската кола, а другият ще ви охранява.
    — Предвидливо. Наистина играя по свирката на Ахмат.
    — Не сте прав, Кендрик.
    — И той не е съвсем прав… Ето другите двама затворници, които искам да бъдат прехвърлени заедно с мен и Азра.
    — Кои са?
    — Единият е смахнат, би напсувал и палачите си, но другият е дясната ръка на Азра. Изпълнява всички заповеди на Синия. Махнеш ли тези двамата, няма кой да ръководи лагера.
    — Човек не може да ви разбере.
    — Останалите са лесни, докторе. Те не знаят нищо, но могат да бъдат пречупени. Предлагам ви да измъквате по трима-четирима, да ги слагате в по-малки килии и после да постреляте по задната стена на лагера. Може да намерите някои фанатици, които не умират от желание да бъдат убити.
    — Навлизате в непознати води, шейх Кендрик. В един свят, който не разбирате.
    — Ще го разбера, докторе. За това съм тук.


    Знакът беше даден. Надзирателят на камионетката се закрепи и за миг пусна лявата си ръка, разтръска я, за да не изтръпва, веднага посегна нагоре, за да се хване за пръчката. Щеше да го повтори след по-малко от минута и тогава Евън трябваше да действа. Тези движения бяха уточнени набързо в амбулаторията на лагера, нападението трябваше да е бързо и просто. Реакцията на надзирателя беше ключът към успеха. След двайсет и две секунди той отново пусна уморено лявата си ръка.
    Кендрик скочи от седалката и удари с тяло полицая, който си блъсна главата така силно във вратата, че за миг проблесна истерия в очите му, сетне се строполи.
    — Бързо! — заповяда Евън на Азра. — Помогни ми! Вземи ключовете.
    Палестинецът скочи напред, сержантът го последва. Всички заедно, нали ръцете им бяха оковани, избутаха автомата и издърпаха ключовете от колана на надзирателя.
    — Ще го убия! — изкрещя фанатикът със заешката устна и залитайки в друсащата камионетка, грабна оръжието и го насочи към главата на полицая.
    — Спри го! — заповяда Азра.
    — Глупак! — избоботи сержантът, като изскубна оръжието от ръцете на младока. — Шофьорът ще чуе изстрелите!
    — Той е наш враг!
    — Само той ще ни измъкне оттук, нещастнико! — каза Азра, а после отключи белезниците на Кендрик и му подаде ключа, за да стори същото.
    Конгресменът от Колорадо го освободи и се обърна към протегнатите китки на сержанта.
    — Казвам се Йосиф — обясни по-възрастният. — Името е еврейско, защото майка ми беше еврейка, но ние не сме от израелските евреи. Ти си смелчага, Амал Баруди.
    — Не обичам да ме разстрелват в пустинята — рече Кендрик, хвърли белезниците на земята и се обърна към младия терорист, който за малко да убие припадналия. — Дали да те освободя?
    — Защо? — изкрещя хлапакът. — Защото съм готов да убия заради свещената ни кауза, да умра за нея?
    — Не, момко, защото можеш да убиеш нас, а ние сме по-ценни от теб.
    — Амал! — извика Азра и хвана Евън за ръката — и за да се закрепи, и за да привлече вниманието му. — Вярно си е, че е ненормален, но при него нещата са по-различни. Заселниците на Западния бряг взривили къщата на родителите му и магазина на баща му. Бащата умрял при експлозията, а израелската комисия продала и двата имота за трохи на някакви нови заселници. — Синия снижи глас и заговори в ухото на Кендрик: — Луд си е, но няма към кого да се обърне освен към нас. Ние с Йосиф ще го озаптим. Освободи го.
    — Отговаряш с главата си, поете — отговори грубо Евън и отключи белезниците около китките на младия терорист.
    — Защо спомена за разстрел в пустинята? — попита Йосиф.
    — Защото пътят е песъчлив, не чувстваш ли? — каза Кендрик, който знаеше маршрута. — Ние просто ще изчезнем, изгорени или погребани в пустинята.
    — Защо избраха точно нас? — настоя по-възрастният терорист.
    — На мен ми е ясно — не знаят какво да правят с мен, защо да не ме убият? Ако съм опасен или влиятелен, и рискът, и влиянието ще изчезнат заедно с мен. — Евън замълча, после поклати глава. — Сега, като се замисля — добави той — това важи и за Йосиф и момчето — те говореха най-гръмогласно и сигурно са разпознали гласовете им. И двамата се чуваха ясно.
    — А аз? — попита Азра, като погледна Кендрик.
    — Можеш сам да си отговориш — рече Кендрик и отвърна на погледа на палестинеца, в очите му се четеше презрение. Опитах се да се отскубна от теб, когато се нахвърлиха върху мен в тоалетните, но ти беше прекалено муден.
    — Искаш да кажеш, че са ни видели заедно?
    — Получаваш тройка. Не само заедно, но и далеч от всички останали. Очевидно е, че си говорил с мен.
    — Камионетката се движи по-бавно — възкликна Йосиф, когато намалиха скоростта, за да завият.
    — Трябва да скочим — каза Евън. — Ако навлизаме в равнината, иде има войници. Бързо! Трябва да изчезнем на височините. Иначе никога няма да се изкатерим отново.
    — Вратата — изкрещя Азра. — Сигурно е залостена отвън.
    — Нямам представа — излъга Кендрик, следвайки набързо скалъпения в лагерната амбулатория сценарий. Нитовете бяха извадени и разхлабени на две места. — За първи път ме залавят тук. Но карай! Вратата е от заварен метал. Ако четиримата я блъснем заедно, може да поддаде. В средата — там винаги е най-слабото място. — Евън сграбчи момчето със заешката устна за рамото и го изтика наляво. — Добре, дивако. Блъскай с всичка сила. И четиримата! Хайде!
    — Чакай! — Азра се втурна напред. — Оръжието! — възкликна той, след което вдигна автомата и преметна каишката през рамото си — дулото беше насочено надолу. — Готово!
    — Давай! — извика Кендрик.
    Четиримата пленници налетяха на средната част на вратата, докато камионетката подскачаше по камъните на поредния завой. Металът поддаде и се изду по ръбовете. През широките процепи се видяха лъчите на луната.
    — Още веднъж — изкрещя Йосиф с пламнали очи.
    — Запомнете — заповяда мъжът, когото вече всички мислеха за Амал Баруди. — Ако успеем да я избием, приклекнете, когато усетите под себе си земята. Никой не бива да пострада.
    Отново се хвърлиха върху полуизбитата врата. Долните нитове изскочиха, металната плоскост излетя на лунната светлина, а четиримата изхвърчаха върху виещия се път, водещ към една равнина в пустинята. Вътре в камионетката надзирателят се претърколи напред, понеже се движеха надолу, от страх по челото му бяха избили капки пот. Той изпълзя и неколкократно почука на шофьорската кабина. В отговор се чу един-единствен удар. Задачата им за тази нощ беше наполовина изпълнена.
    Бегълците също се изтърколиха, но от земното притегляне се закрепиха и се опитаха да си възвърнат равновесието. Азра и Йосиф първи се изправиха на крака, завъртяха глава и инстинктивно огледаха одраскванията си. Кендрик ги последва. Рамото му гореше, краката го боляха непоносимо, ръцете му бяха издрани, но общо взето, той беше благодарен, чу ме предстои трудният преход през планините и реката. Болеше го, ала не се беше наранил. Най-пострадал бе палестинецът със заешката устна, той простена на каменистата земя, покрита тук-таме с пустинна трева, гневно се загърчи: не можеше да се изправи. Йосиф изтича при него и докато Евън и Азра оглеждаха равнината долу, навъсеният мъж рече:
    — Момчето си е счупило крака.
    — Тогава ме убийте веднага! — извика младежът. — Аз ще ида при Аллах, а вие ще продължите борбата.
    — Млъкни! — нареди Азра с автомат в ръка и се приближи до раненото момче заедно с Кендрик. — Писна ни да хленчиш, че ти се мре, а с този писклив глас наистина ще ни умориш. Йосиф, разкъсай му ризата. Завържи ръцете и краката му и го остави на пътя. Камионетката ще се върне веднага щом стигне в лагера долу и ония глупаци разберат какво е станало. Ще го намерят.
    — Значи ме оставяш на врага? — изпищя момъкът.
    — Замълчи! — тросна се Азра и преметна автомата през рамо. — Ще те закарат в болница, където ще се погрижат за теб. Децата не ги убиват освен при бомбардировки. Случва се доста често, но не тук, нито пък там.
    — Нищо няма да издам!
    — Ти не знаеш нищо — каза мъжът с прякора Синия. — Вържи го, Йосиф. Нагласи крака му. — Азра се наведе над момчето. — Има по-добри начини да се бориш от това да умреш за тоя, що духа. Нека врагът те излекува, за да продължиш борбата. Върни се при нас, мой твърдоглав борецо за свобода! Имаме нужда от теб. Йосиф, побързай!
    Докато по-възрастният терорист изпълняваше заповедите, Азра и Кендрик се върнаха на каменистия път. Долу в далечината започваха белите пясъци, които сякаш нямаха край в лунната светлина — един огромен алабастров под с тъмното небе за покрив. По-нататък върху белотата на пясъка блещукаше жълто петънце: пустинен огън, който също влизаше в плана за бягство. Беше твърде далече, за да се различат фигурите край него, но приличаха на омански войници и полицаи. Ала не бяха палачите, за които ги взеха спътниците на Амал Баруди.
    — Познаваш околността много по-добре от мен — каза Евън на английски. — На какво разстояние е онзи лагер?
    — На десетина-дванайсет километра, не повече. Пътят долу става прав. Скоро ще пристигнат.
    — Да вървим тогава.
    Кендрик се обърна и видя, че по-възрастният терорист занася младежа на пътя. Той тръгна към тях. Азра обаче не се помръдна.
    — Къде, Амал Баруди? — извика той. — Къде ще ходим?
    Евън отметна глава.
    — Къде ли? — повтори той с презрение. — На първо време ще се махнем оттук. Скоро ще съмне и ако изляза прав, а сто на сто съм прав, не след дълго тук ще кръжат хеликоптери, дошли да ни търсят. Можем да се скрием в града, но не и тук.
    — Какво ще правим тогава? Къде отиваме?
    Кендрик не виждаше добре в слабата лунна светлина, но почувства напрегнатия въпросителен поглед на Азра. Подлагаше го на проверка.
    — Трябва да съобщим в посолството. На сестра ти Ятийм или на онзи Ахбияд. Да спрат изнасянето на снимките и да убият предателите.
    — Как ще го направим? Как ще съобщим? Твоите хора ли ти казаха, Амал Баруди?
    Евън беше подготвен — въпросът бе неизбежен.
    — Честно казано, не знаеха къде е каналът и приеха, че ако имате поне малко мозък в главите, той ще се променя всеки ден. Трябваше да предам през портала бележка за щаба, за да ме пуснат по канала.
    — Много от тези бележки могат да са капан. Откъде да знаем, че твоята не е.
    Кендрик направи пауза. Когато заговори, гласът му беше нисък, спокоен и многозначителен.
    — Защото е подписана от Махди. Азра зяпна. Кимна бавно и вдигна ръка.
    — Така ли? — попита той.
    — Пликът беше запечатан с восък, който не биваше да се маха. Това беше обида, която трудно преглътнах, но дори аз се подчинявам на заповедите на тези, които плащат, нали ме разбираш?
    — Тези, които осигуряват средствата за нашата дейност…
    — Ако е имало някакъв закодиран — знак, някой от вас, ако не и всички в щаба, трябваше да го разпознаят.
    — Дай ми бележката — каза Азра.
    — Кретен! — изкрещя раздразнено конгресменът от девети колорадски избирателен район. — Когато видях, че полицията затяга обръча около мен, я скъсах на парченца, които пръснах из Ал Кабир! Ти не би ли сторил същото?
    Палестинецът не се помръдна.
    — Да, разбира се — отговори той. — При всички случаи няма да ни е необходима. Аз ще организирам проникването ни в посолството. Каналът, както го наричаш, работи безупречно, и отвътре, и отвън.
    — Толкова безупречно, че под носовете на добре обучените ви часовои са измъкнати филми. Съобщи на сестра си. Сменете охраната и веднага започнете да издирвате фотоапарата. Щом го намерите, убийте притежателя и неговите близки. Всички до един!
    — Заради такава дреболия! — възрази Азра. — Рискуваме да погубим невинни хора, ценни борци.
    — Я не си криви душата! — засмя се Амал Баруди. — Спрямо враговете нямаме такива задръжки. Ние убиваме не ценни борци, а невинни хора, за да накараме света да се вслуша — този сляп и глух за борбата ни свят.
    — В името на всемогъщия Аллах сега ти се проявяваш като сляп и глух — изсъска Азра. — Вярваш на западната преса. А не бива да се съмняваш! От единайсетте трупа четирима души бяха вече мъртви. Включително две жени — едната се самоуби, защото се тресеше от страх да не я изнасили някой арабин, другата — много по-силна, като матроса, нападнал Насир, се хвърли върху един млад негодник, чиято единствена реакция беше да стреля. Двамата мъже бяха стари и болни и умряха от сърдечен удар. Това не ни оневинява, но не сме ги застреляли ние. Зая го обясни, никой обаче не ни повярва. И няма да ни повярва!
    — Не че има някакво значение, но какво стана с останалите? Бяха седмина, струва ми се.
    — Бяха осъдени от нашия щаб, и то съвсем справедливо. Разузнавачи, създали мрежа в Персийския залив и Средиземноморието, членове на небезизвестния Консулски отдел, дори двама араби, продали душите си на ционистите и другите американски марионетки. Те заслужаваха да умрат, защото с радост биха наблюдавали как умираме ние, но обезчестени, превърнати в карикатури на злото. А ние не таим зло, само искаме да живеем на собствените си земи.
    — Стига, поете — прекъсна го Кендрик и погледна Йосиф и младия терорист, който се молеше на Аллах за милост. — Нямаме време за проповедите ти, трябва да се махаме оттук!
    — Отиваме в посолството — съгласи се Азра. — През канала.
    Кендрик се върна бавно при палестинеца.
    — Да, в посолството — каза той. — Но не през канала, само до портала. Оттам ще изпратиш на сестра си съобщение, в което ще й обясниш всичко. С тези заповеди моята работа тук приключва, както и твоята, поне за ден-два.
    — Какво? — попита учуден Синия.
    — Наредено ми е час по-скоро да заведа в Бахрейн един от вас и аз се спрях на теб. Вече веднъж ме хванаха, избягах, но повече не исках да рискувам. Не и сега!
    — В Бахрейн ли?
    — При Махди. Само за няколко часа, но е спешно. Той има нови заповеди, заповеди, които не би доверил на никого освен на човек от щаба. Ти си негов член, и двамата сме извън посолството.
    — Летището е под наблюдение — отсече Азра. — Охранява се от патрули и кучета. Никой не може да влезе или да излезе, без да бъде разпитан. Няма да успеем! Същото важи и за пристанището. Всеки кораб бива претърсван или взривяван, ако не се подчини.
    — Но това не пречи на хората ви да влизат и излизат по този канал. Видях резултатите в Берлин.
    — Ти обаче каза „спешно“, а минаването по канала отнема едно-две денонощия.
    — Защо толкова дълго?
    — Пътуваме на юг само нощем, и то с униформи на йеменски граничари. Ако ни спрат, казваме, че проверяваме крайбрежието. После се срещаме с екипажа на катери, идващи от Бахрейн, естествено.
    — Естествено.
    „Излязох прав“ — помисли си Евън. Южният бряг до Рас ел Хад и отвъд пролива Масира беше разграден двор: неприветлива пустош от скалисти заливчета и негостоприемни равнини — истински рай за крадците и контрабандистите и най-вече за терористите. Каква по-добра маскировка от униформата на граничарите — войниците, избрани заради своята вярност и жестокост, равна и дори превишаваща бруталността на международните убийци, приютени в Йемен?
    — Много добре — продължи Ахмат Баруди с професионален тон. — А как се сдобихте с тези униформи? Доколкото знам, са необичайни — по-светли, с по-различни пагони, с ботушите пригодени и за пустиня, и за вода.
    — Наредих да ги изработят — прекъсна го Азра с очи, вперени в долината под тях. — В Бахрейн, разбира се. Всяка се заключва и се води на отчет, когато не се използва… Прав си, трябва да тръгваме. Камионетката ще стигне в лагера след някакви си две минути. Ще говорим по пътя. Хайде!
    Йосиф беше положил превързания ранен млад терорист напреки на пътя, успокояваше го и с тих глас му нареждаше нещо. Азра и Кендрик се приближиха.
    — По-бързо ще стигнем, ако вървим по пътя — каза Евън. — Ще се движим по него, докато видим фаровете в равнината. Побързайте!
    След още няколко насърчителни думи за техния паднал събрат тримата бегълци хукнаха нагоре по криволичещия път към платото на няколкостотин метра. Наоколо се виждаха само посърнали шубраци и ниски чепати дървета, подхранвани от нощната влага, нахлуваща откъм морето, колкото да се спаружат на другия ден от безветрието и пърлещата жега. Докъдето поглед стига, пътят в оскъдната лунна светлина беше прав. Запъхтян, с повдигащи се гърди, Йосиф заговори:
    — На три-четири километра северно оттук има дървета, по-високи дървета, много по-кичести, в които да се укрием.
    — Сигурен ли си? — попита Кендрик, неприятно изненадан, защото мислеше, че единствен той знае къде се намират.
    — Може би не е същият път, макар че пътищата тук са малко — отговори свъсен по-възрастният терорист. — Но са еднакви. От пустинята към Залива пейзажът се променя. По-зелено е и има малки хълмове. И изведнъж стигаш в Маскат. Става неусетно.
    — Йосиф беше в разузнавателния отряд под командването на Ахбияд — обясни Азра. — Дойдоха пет дни преди да завземем посолството.
    — Ясно. Но и цяла гора няма да ни помогне, щом се развидели, а Оман не е Шварцвалд. Войската, полицията и хеликоптерите ще претърсят Всичко педя по педя. Можем да се скрием само В Маскат. — Със следващите думи Евън се обърна към мъжа с прякор Синия: — Разбира се, имаш верни хора в града.
    — Много са.
    — Колко горе-долу?
    — Десетина-двайсет, някои са доста високопоставени. Търся ги само когато е наложително.
    — Събери ги в Маскат и ме заведи при тях. Ще избера един.
    — Ще избереш един…
    — Трябва ми само един, който обаче да е подходящ. Той ще занесе съобщение от мое име, а след три часа ти идваш в Бахрейн.
    — При Махди ли?
    — Да.
    — Но нали каза, или по-точно намекна, че не го познаваш.
    — Така е.
    — Ала знаеш как да стигнеш до него?
    — Не — отговори Кендрик и внезапно усети тъпа болка в гърдите си. — Пак ме обиди, но този път те разбирам. Действам в Европа, не тук. Бях сигурен, че ти знаеш как да се доберем до Махди в Бахрейн.
    — Сигурно в бележката, която си унищожил на — Ал Кабир, е имало някакъв, код…
    — Винаги има план за действия при извънредни обстоятелства! — прекъсна го Евън грубо и се опита да потисне тревогата си.
    — Да, има — замислено се съгласи Азра. — Но никога, ако се касае за Махди. Както вероятно знаеш, неговото име се споменава само на ухо, и то пред малцина.
    — Не знам. Казах ти, не действам в тази част на света и очевидно бях избран за това.
    — Да — съгласи се Синия. — Ти си далече от твоя щаб и тук си куриер, когото не чакаме.
    — Не ти вярвам! — избухна Кендрик. — Всеки ден получавате инструкции.
    — Да. — Азра погледна Йосиф. — Но и аз като теб съм куриер.
    — Какво?
    — Аз съм член на щаба, млад и силен съм. Не съм жена. Но не съм ръководител — възрастта не ми го позволява. Насир, сестра ми Зая и Ахбияд — те бяха определени да оглавят щаба. До смъртта на Насир тримата отговаряха за операцията. Когато получехме запечатани съобщения, ги предавах, без обаче да ги отварям. Само Зая и Ахбияд знаят как се стига при Махди. Не директно, разбира се, а по верига от хора, които му предават съобщението.
    — Можеш ли да се свържеш със сестра си по радиото? На някоя сигурна честота или неподслушван телефон? Тя ще ти даде тази информация.
    — Невъзможно е. Врагът разполага с модерна подслушвателна апаратура. Не говорим по радиото и по телефона нищо, което не бихме казали и пред чужди хора. Все същото е.
    — Хората ти в Маскат! — продължи Евън бързо и натъртено и почувства, че по челото му избиват капки пот. — Може ли някой от тях да влезе вътре и да измъкне някакви данни?
    — Данни за Махди ли? — попита Азра. — Сестра ми ще убие човека, който ги поиска.
    — Но ние трябва да ги получим! До довечера трябва да те заведа в Бахрейн — при него, и няма да изложа на риск източниците ни на средства в Европа само защото не съм свършил тук нещо, което не ми е работа!
    — Имаме само един избор — каза Азра. — Споменах ти за него долу. Да идем в посолството. Да проникнем вътре.
    — Нямаме време за такива сложни неща! — настоя Кендрик отчаяно. — Познавам Бахрейн. Ще избера някое място и ще извикаме някой от твоите хора, за да предаде съобщението на сестра ти. Тя или Ахбияд ще намерят начин да се свържат с хората на Махди. Разбира се, имената ни не бива да се споменават, нека кажат, че е възникнало извънредно положение. Така си е — това е извънредно положение и те знаят как да действат. Аз ще посоча къде ще се срещнем. Някоя улица, джамия на пристанището или при летището. Все някой ще дойде. Трябва да дойде!
    Снажният мускулест млад терорист отново замълча и изгледа мъжа, който вършеше същото като него, само че в далечна Европа.
    — Питам те, Баруди — каза той след десетина секунди. — Ще боравиш ли така свободно и недисциплинирано със средствата в Берлин? Москва или българските банки в София, или тайните фондове в Загреб щяха ли да позволят такова несигурно капиталовложение?
    — При извънредно положение — да.
    — Ако допуснеш такова положение, ще ти прережат гърлото и ще ти намерят заместник.
    — Ти, Синия, си гледай твоите средства, а аз — моите.
    — Ще се погрижа, и то веднага. Отиваме в посолството!
    Ветровете на Оманския залив задухаха над рядката трева и чепатите ниски дървета, но не заглушиха сирената, писнала в далечината над пустинята. Това беше сигналът! Скрийте се! Кендрик го очакваше.
    — Бягай! — изкрещя Йосиф, след което сграбчи Азра за рамото и го избута на пътя. — Бягайте, братя, накъдето ви видят очите!
    — Посолството! — извика мъжът с прякора Синия. — Преди да е съмнало.
    За Евън Кендрик — конгресмен от девети колорадски избирателен район започваше кошмарът, който щеше да го преследва до края на живота му.

9

    Калейла затаи дъх. Погледът й внезапно бе привлечен от някакъв проблясък, от сянка в огледалото за обратно виждане. Ето — на хълма, извисяващ се в далечината над Маскат, — кола, която се движеше след нея. Без запалени фарове, само една черна, мърдаща се сянка. Автомобилът пое по пустинния път, който се виеше надолу към равнината, към пясъците на Джабал Шам, където щеше да се осъществи „бягството“. Само този път водеше към равната като тепсия пустиня и Калейла смяташе да отбие встрани, да скрие колата и да последва Кендрик и спътниците му — бегълци, пеша, след като те се измъкнат от камионетката. Сега вече не можеше да го направи.
    „О, Господи, не бива да ме хванат! Ще убият всички заложници в посолството! Какво направих? Махай се! Изчезвай!“
    Калейла изви кормилото — мощният автомобил се завъртя в обратна посока върху меката песъчлива почва и подскочи по коловозите на разбития път. Тя натисна газта до дупка и само след няколко мига, със запалени дълги светлини, мина покрай колата, която се носеше към нея. Човекът до смаяния шофьор се опита да се наведе, за да скрие лицето и тялото си, но не успя.
    Калейла не повярва на очите си! Но бе истина. За миг го съгледа: не можеше да има грешка. Тони! Пипкавият, вечно мърморещ, заекващ Антъни Макдоналд. Отрепката на фирмата, нямаше да го изхвърлят, защото компанията беше собственост на тъст му, но го изпратиха в Кайро, където можеше да прави по-малко бели. Представител без никакви права; биваше го само да дава вечери, на които и той, и тази патка, жена му неизменно се напиваха. На челата им сякаш беше татуирана заповед: „Да не се допускат във Великобритания освен за погребение на член на семейството. Задължително с билети за връщане в Кайро.“ Колко изобретателно! Дебелото, разглезено тъпо конте с шитите по поръчка костюми, които обаче не прикриваха тлъстините му. Чудесно прикритие, няма що! Калейла беше убедена, че е така. Имаше опит в това отношение и нямаше как да не признае, че е пипано вещо.
    Опита се да си припомни, да възстанови как се е хванал в капана, но спомените бяха мъгляви, защото навремето тя не се беше замисляла за това. Нямаше причини да се съмнява, че Тони Макдоналд — алкохолизираното нищожество, си умира от страх при мисълта да замине за Оман сам, без някой по-оправен, който да го придружава. На няколко пъти й се беше оплакал разтреперан, че фирмата имала сметки в Маскат и той трябвало да ги наглежда въпреки ужасите там. Калейла го бе успокоила, че проблемът е чисто американско-израелски, а не британски, така че няма да му се случи нищо. Сякаш очакваше да я пратят там и когато заповедта пристигна, Калейла си спомни за неговите страхове и му се обади, убедена, че той е най-подходящият придружител. Всичко изглеждаше идеално!
    „Господи, кой знае каква мрежа има този негодник!“ — помисли си тя. Преди около час уж бе мъртво пиян и се правеше на палячо в бара на хотела, а ето че в пет сутринта я преследваше с кола със загасени фарове. Бе повече от очевидно, че той я държи под денонощно наблюдение и е тръгнал по петите й, след като Калейла напуснала двореца, което означаваше, че информаторите му са съобщили за връзката й със султана на Оман.
    Но за кого ли работеше хитрият Макдоналд? Явно разполагаше с организирана мрежа от информатори и мощни автомобили по всяко време на денонощието в тази обсадена държава, където всеки чужденец се гледаше под лупа. На чия страна беше той? И ако беше на страната на противника, от колко ли години вездесъщият Тони Макдоналд играеше тази смъртоносна игра?
    Кой стоеше зад него? Дали странното му противоречиво пристигане в Оман имаше нещо общо с Евън Кендрик? Ахмат говореше предпазливо, общо за тайната мисия на американския конгресмен в Маскат, не се впусна в подробности, само каза, че всяка версия, колкото и неправдоподобна на изглежда, трябва да бъде проверявана. Султанът подметна, че бившият инженер от Югозападна Азия е убеден: в кървавото превземане на посолството пръст вероятно имат един човек и една тайна, ала мощна компания, чието съществуване в Саудитска Арабия са се досетили преди четири години. Досетили са се, но не са го доказали. Все пак беше повече от онова, което й бяха казали нейните хора. И въпреки всичко един интелигентен, преуспяващ американец няма да рискува и да се внедри сред терористите, ако не е сигурен. На Ахмат, султан на Оман и поклонник на отбора „Ню Ингланд Пейтриътс“, това му стигаше. Освен че го докара тук, Вашингтон нямаше да се обвърже с този човек, нямаше да му помогне.
    — Но ние можем да му помогнем! Аз мога! — беше възкликнал Ахмат.
    А сега Антъни Макдоналд се явяваше като изключително обезпокоителен фактор в уравнението на терористите.
    Професионалните инстинкти подсказваха на Калейла да изчезне, да натисне газта до дупка, но тя не можеше да го направи. Беше станало нещо, някой беше нарушил крехкото равновесие между вече извършеното и предстоящото. Калейла нямаше да повика малък реактивен самолет, който да я вземе от някое неизвестно скалисто плато в Кайро. Още не. Още не. Тя имаше да научава толкова много, а времето беше толкова малко. Нямаше връщане назад!


    — Не спирай! — изрева едрият Макдоналд и се Вкопчи в дръжката на седалката, за да не залитне. — Тя е дошла тук по това време заради нещо, не да си прави кефа.
    — Май ви видя, ефенди.
    — Не ми се вярва, но и да ме е видяла, мога да мина за измамен от някоя проститутка клиент. Карай нататък и запали фаровете. Някой сигурно ги чака, трябва да разберем кой.
    — Който и да е, ефенди, едва ли ще ни посрещне с разтворени обятия.
    — Няма страшно, аз съм поредният пиян неверник, когото фирмата е наела да пази от самия него. Нали знаеш, никога не изтрезнявам.
    — Както кажете, ефенди. Шофьорът включи фаровете.
    — Какво има там отпред? — попита Макдоналд.
    — Нищо, сър. Стар път, който се спуска към Джабал Шам.
    — Какво е Джабал Шам?
    — Началото на пустинята. Свършва при планините в далечината, на границата със Саудитска Арабия.
    — Има ли други пътища?
    — На няколко километра на изток, сър, но са много лоши, почти непроходими.
    — Твърдиш, че пред нас нямало нищо, какво значи това?
    — Каквото казах, сър. Всичко на всичко един път към Джабал Шам.
    — А пътя, по който се движим, накъде води? — настоя англичанинът.
    — Наникъде, сър. Завива наляво и се влива в пътя надолу към…
    — Към Джабал не знам какво си — прекъсна го Макдоналд. — Ясно. Значи пътят е един и се спуска към проклетата ви пустиня.
    — Да, сър…
    — Среща — намеси се човекът на Махди тихо, сякаш шепнеше на себе си. — Размислих — продължи той бързо. — Угаси фаровете. Нали виждаш на лунната светлина?
    — Ами да! — отговори шофьорът победоносно и угаси фаровете. — Познавам добре пътя. Познавам на пръсти всички пътища в Мускат и Матра. Дори и непроходимите на изток и юг. Но да си призная, ефенди, не разбирам какво става.
    — Много просто, момчето ми. След като тази пачавра не пое към мястото или човека, с когото е трябвало да се свърже, той сам ще цъфне тук. И то преди да се развидели, което ще стане скоро.
    — Небето бързо изсветлява, сър.
    — Точно така.
    Макдоналд остави пистолета на арматурното табло, бръкна в джоба на сакото си и извади малък бинокъл с изпъкнали, дебели лещи. Приближи го до очите си и огледа местността през предното стъкло.
    — Още е твърде тъмно, няма да видите нищо, ефенди — каза шофьорът.
    — Да, но и с този бинокъл — каза англичанинът, когато наближиха в лунната светлина поредния завой. — Дори да е тъмно като в рог, с него ще ти преброя чепатите дървета на километър оттук.
    Шофьорът присви очи, натисна спирачките и острият завой остана зад тях. Пътят, прав и равен, се губеше в тъмнината отпред:
    — След два километра сме при склона за Джабал Шам, сър. Ще се наложи да карам съвсем бавно, защото има много завои и камъни…
    — Божичко! — ахна Макдоналд, съгледал нещо през мощния бинокъл. — Отбий! Бързо!
    — Какво, сър?
    — Прави, каквото ти казвам! Изключи двигателя!
    — Сър!
    — Изключи го! Влез в тревата!
    Шофьорът изви кормилото надясно и колата се наклони върху твърдия коловоз. Той стискаше здраво волана и го въртеше непрекъснато, за да избегне разпръснатите, едва забележими дървета. След около двеста метра колата спря рязко — някакво разклонено дърво, полегнало на земята, се беше закачило за шасито.
    — Сър…
    — Тихо! — прошепна едрият англичанин, после отново пъхна бинокъла в джоба си и се пресегна към оръжието върху таблото. Със свободната си ръка сграбчи дръжката на вратата, сетне внезапно застина. — Лампата ще светне ли, ако отворя вратата? — попита той.
    — Да, сър — отговори шофьорът и посочи към тавана на колата.
    Макдоналд удари стъклото на лампата с дръжката на пистолета.
    — Слизам — прошепна той. — Стой тук, не мърдай и внимавай с клаксона. Ако чуя шум — свършено е с теб. Ясно ли е?
    — Да, сър. Но все пак мога ли да попитам защо?
    — На пътя пред нас има някакви мъже, трима-четирима, бяха като точици, но идват насам, и то тичешком.
    Англичанинът отвори тихо вратата и бързо, макар и тромаво слезе от колата. Приведен ниско, се отдалечи на шейсетина метра от пътя. Както беше с тъмния костюм и черната копринена риза, се притаи до ствола на едно дърво джудже, остави пистолета вдясно от извития дънер и извади от джоба си мощния бинокъл. Насочи го към пътя. Изведнъж се появиха приближаващите се фигури.
    Синия! Та това беше Азра! Без брада, но сто на сто бе братът на Зая Ятийм, единственият член на щаба, който имаше капка мозък в главата си. А мъжът вляво от него… Макдоналд не се сети за името, но беше разглеждал снимките внимателно, сякаш от тях зависеше благосъстоянието му (а то наистина зависеше от тези снимки), и начаса позна мъжа. Беше по-възрастен, с еврейско име, бе терорист от двайсетина години…
    Йосиф? Да, Йосиф. Обучен в либийската армия след бягството си от Голанските възвишения… Кой ли бе човекът отляво на Азра? Приличаше му на някого. Озадачен, Макдоналд фокусира лещите върху подскачащото забързано лице. Мъжът, който тичаше, беше горе-долу на възрастта на Йосиф, а малцината над трийсет в посолството имаха специални задачи, известни само в Бахрейн. Останалите бяха негодници и луди глави, фанатизирани фундаменталисти, лесни за манипулиране. Изведнъж Макдоналд забеляза нещо, което трябваше да види най-напред — тримата бяха в затворнически дрехи. Бяха избягали затворници! С тях ли бързаше да се срещне оная пачавра Калейла? Ако да, нещо не се връзваше. Тая мръсница работеше за врага в Кайро. Информацията беше неоспорима — бе потвърдена и от Бахрейн. Точно затова Макдоналд се бе лепнал за нея, бе й повтарял като курдисан, че фирмата му има сметки в Оман, че го е страх да отиде там при тези обстоятелства и че ще е много доволен, ако има оправен придружител. Тя се беше хванала на въдицата, бе приела предложението му, но при условие че напуснат Кайро в определен ден и час, с определен полет, какъвто имаше само веднъж дневно. Макдоналд се обади в Бахрейн и оттам му наредиха да се съгласи. И да я държи под око, което той и правеше. Никой не я посрещна, никой дори не я погледна. Но сред хаоса на граничната проверка Калейла му се бе изплъзнала. Да пукне дано! Беше се измъкнала от залата за багажа и когато той я откри, тази вироглава негодница беше сам-сама. Дали се беше свързала с някого, дали беше предала нещо на врага? И ако го бе сторила, имаше ли това нещо общо със затворниците, които сега тичаха презглава?
    Сто на сто имаше. Но беше толкова нелепо!
    Щом тримата мъже го подминаха, плувналият в пот Антъни Макдоналд се опря на земята и с пъшкане се изправи. Без никакво желание: знаеше, че от следващите няколко часа зависи дали ще спечели доста милиони. Изведнъж си даде сметка, че ключът към тази загадка, Калейла, и отговорите, които толкова отчаяно търсеше, могат да бъдат намерени само в посолството.


    „Локхийд С–130“ с израелски обозначения се носеше на около дванайсет хиляди метра над саудитската пустиня източно от Ел Убаялах. Маршрутът му след Хеврон лъкатушеше на юг през Негев, залива Акаба и Червено море, после на еднакво разстояние от Египет, Судан и Саудитска Арабия. При Хамдана самолетът пое на север-североизток, изплъзвайки се на радарите в Мека и Кал Биша, после при Ел Курма зави на изток към Руб ел Кали в Южна Арабия. Беше заредил във въздуха над Червено море, същото щеше да стори и при обратния полет без обаче петимата си пътници.
    Те седяха в багажното отделение: петима войници с груби цивилни дрехи, бяха доброволци от малко известната елитна Масадска бригада за бързо реагиране, специализирана да осъществява спасителни акции, саботажи и убийства. Най-възрастният беше на трийсет и две години, всички говореха свободно иврит, идиш, арабски и английски. Бяха расови мъже с бронзов загар след ученията в пустинята, дисциплинирани и способни да взимат решения на секундата. На теста за интелигентност се бяха представили блестящо, освен това имаха силни подбуди — те или техни близки бяха изживели големи мъчения. Не че не можеха да се смеят, просто предпочитаха да мразят.
    Седяха наведени на пейката вляво в самолета и разсеяно държаха въжетата на парашутите, току-що сложени на гърбовете им. Говореха тихо помежду си, по-точно говореха четирима. Петият мълчеше. Беше техният водач; седеше най-отпред и гледаше безизразно. Беше към трийсетте, с вежди и коса, изсветлели от неумолимото слънце. Очите му бяха големи, тъмнокафяви, бе с високи скули, остър семитски нос, тънки и волеви устни. Не беше нито най-старият, нито най-младият от петимата, но бе техен водач — това прозираше и в очите, и в лицето му.
    Бяха получили задачата В Оман от Висшия съвет на израелското Министерство на отбраната. Шансовете им за успех бяха нищожни, възможността да се провалят и умрат — значително по-голяма, но трябваше поне да опитат. Защото сред двеста трийсет и шестимата пленници в американското посолство в Маскат имаше и един таен агент на Мосад — ненадминатото израелско разузнаване. Ако го разкриеха, щяха да го закарат със самолет в някоя от десетките „клиники“ било в приятелска, било във вражеска страна, където, инжекции щяха да го накарат да проговори много по-бързо, отколкото с мъчения. Той щеше да издаде стотици тайни, които щяха да изложат на опасност Израел и да отслабят позициите на Мосад в Близкия изток. Задачата на петимата бе да го измъкнат или да го убият, ако не успеят.
    Водачът на групата от Масадската бригада се казваше Яков. Агентът от Мосад, пленен в Маскат, му беше баща.
    — Господа — каза спокойно и почтително по високоговорителя някой на иврит. — Самолетът започва да се снижава — продължи той. — Ще достигнем целта след шест минути и трийсет и четири секунди, но ако над планината има насрещен вятър, ще бъдем там след шест минути и четирийсет и осем секунди или може би след шест минути и петдесет и пет секунди, все тая. — Четиримата мъже се засмяха, а Яков примигна с очи, все така вперени в пространството отпред. Пилотът продължи: — На около три хиляди метра ще направим кръг над целта, така че ако имате да правите някакви поправки на шантавите чаршафи върху гърбовете си, оправяйте ги сега. Колкото до мен, обичам да се разхождам на височина три хиляди метра, но затова пък знам да пиша и да чета. — Яков се усмихна, другите се засмяха по-силно от преди. Мъжът отново ги прекъсна: — Вратата ще бъде отворена на височина три хиляди и двеста метра от нашия колега Джонатан Леви, който, както всички уважаващи себе си портиери в Тел Авив, ще очаква за извършената услуга щедър бакшиш от всекиго. Не държи да му благодарите. По мигащата червена лампичка ще разберете, че трябва да напуснете този луксозен небесен хотел, но момчетата долу на паркинга отказват да ви докарат лимузините. Те също могат да пишат и да четат и били с всичкия си за разлика от някои неназовани туристи, поели на тази екскурзия по небе. — Смехът вече ехтеше из целия самолет. Яков само се усмихна. Пилотът отново ги прекъсна, този път с мек, по-различен тон. — Да живеят любимият Израел и неговите смели синове и дъщери! И нека всемогъщият бог бъде с вас, скъпи приятели. Излизайте!
    Един по един парашутите се разтвориха в нощното небе над пустинята, един по един петимата командоси от Масадската бригада се приземиха в обсег от сто и двайсет метра от кехлибарената светлина, струяща по пясъците. Всеки носеше мъничка радиостанция, чрез която да се свърже при нужда с останалите. Щом се приземиха, петимата изкопаха дупки и заровиха парашутите, като скриха широката лопата между плата и брезента. После се събраха при светлината. Тя беше загасена и бе заместена от фенерче, което държеше мъжът, дошъл в Маскат — висш офицер от Мосад.
    — Чакайте да ви погледна — каза той и ги освети един по един. — Изглеждате добре. Приличате на бандюги от пристанището.
    — Така сте заповядали — каза Яков.
    — Заповедите невинаги се изпълняват — отговори агентът. — Ти трябва да си…
    — Нямаме имена — прекъсна го рязко Яков.
    — Заслужавам порицание — съгласи се мъжът от Мосад. — Честно да ви призная, знам само твоето и това е разбираемо.
    — Забравете го.
    — Как да ви наричам?
    — Ние сме цветове и толкоз. Отдясно наляво сме Оранжевия, Сивия, Черния и Червения.
    — Радвам се да се запозная с вас — каза агентът, осветявайки последователно всеки един отдясно наляво. — А ти? — попита той, когато лъчът стигна до Яков.
    — Аз съм Синия.
    — Естествено. Като знамето.
    — Не — каза синът на заложника в Маскат. — Синият пламък е най-силен, това е достатъчно.
    — Точно както синият лед е най-студен, момко. Но това не е важно. Колата е на няколкостотин метра северно оттук. Май ще се наложи да повървите след вълнуващото спускане от небето.
    — Ами, вълнуващо! — възрази Сивия и излезе напред. — Мразя тези ужасни скокове с парашути. Можеш, да се нараниш.
    „Колата“ беше опростен японски вариант на „Ланд Роувър“, бе доста очукана, за да не прави впечатление в арабска страна, където скоростта беше нещо абстрактно и често ставаха катастрофи. Поеха към Маскат, където щяха да стигнат след около час, но внезапно спряха. На няколко километра от града неколкократно проблесна кехлибарена светлина.
    — Извънредни обстоятелства — каза агентът от Мосад на Яков, който седеше до него на предната седалка. — Това не ми харесва. Трябваше да отидем безпрепятствено в Маскат. Султанът е сложил навсякъде патрули. Извади оръжието, младеж. Знае ли човек какво да очаква.
    — Какво да очаква ли? — попита сърдито Яков и тутакси извади оръжието от кобура. — Никой не знае за нас, дори жена ми мисли, че съм на маневри в Негев.
    — И въпреки това трябва да си отваряме очите на четири. Врагът не си поплюва. Дай заповед на останалите. Пригответе се за стрелба.
    Яков се подчини. Оръжията бяха извадени. Мъжете загледаха през прозорците. Но се оказа, че е било излишно да се готвят за нападение.
    — Това е Бен Ами! — извика мъжът от Мосад и спря джипа, чиито гуми изсвистяха по неравния паваж. — Отвори вратата!
    В джипа скочи дребен слаб мъж с дънки, свободна бяла памучна риза и готра на главата, който изтика Яков на седалката.
    — Тръгвай — заповяда той. — Бавно. Тук няма патрули и евентуално ще ни спрат след десетина минути. Имаш ли фенерче? — Шофьорът от Мосад бръкна и извади фенерчето. Натрапникът го светна и огледа хората в джипа. — Добре! — възкликна той. — Приличате на нехранимайковци от пристанището. Ако ни спрат, мънкайте и се перчете с похожденията си. Ясно ли е?
    — Няма проблем — казаха тримата. Четвъртият — Оранжевия, възрази:
    — В Талмуда пише, че не бива да лъжеш — изтананика той. — Намерете ми една мацка с големи гърди и може и да дойда с вас.
    — Млъкни! — извика не особено развеселеният Яков.
    — А ти защо си тук? — попита агентът от Мосад новодошлия.
    — Не е за разправяне — отговори той. — Един от хората ни във Вашингтон се свърза с нас час след като поехте от Хеврон. Съобщи ни за някакъв американец. Цял конгресмен. Той е тук и си пъха носа, дето не му е работата. Законспирирал се е, моля ви се!
    — Ако това е вярно — вметна човекът зад кормилото, — тогава всичките ми съмнения, че американските разузнавателни служби не ги бива за нищо, ще се оправдаят. Заловят ли го, цивилизованият свят ще ги презре. Не е трябвало да поемат такъв риск.
    — Но са го поели. Той е тук.
    — Къде?
    — Не знаем.
    — Какво общо има това с нас? — възрази Яков. — Някакъв американец. Някакъв глупак. Какво търси тук?
    — Със съжаление трябва да кажа, че е пристигнал със специална задача — отвърна Бен Ами. — И трябва да му помогнем с каквото можем.
    — Какво? — възкликна младият водач от масадската бригада. — Откъде-накъде?
    — Във Вашингтон си дават сметка за рисковете и възможните трагични последици и затова са го оставили сам да се оправя. Ако го хванат, няма да се обърне за помощ към правителството си, защото то ще отрече, че е в течение. Американецът действа като частно лице.
    — Тогава отново да попитам — настоя Яков. — Щом американците не искат да знаят за него, защо ще му помагаме ние?
    — Защото те никога нямаше да допуснат той да дойде, ако някоя важна клечка не беше убедена, че американецът е надушил нещо от изключително значение.
    — Но защо точно ние? Имаме си работа. Защо точно ние?
    — Може би защото ние можем, а те — не.
    — Но това е политически гаф! — натърти човекът зад волана. — Вашингтон пуска механизма, после се оттегля, за да си опази кожата, и натопява нас. Явно го е решил арабският отдел в Държавния департамент. Ние се проваляме, тоест той се проваля, докато ние сме с него, и за новите екзекуции в посолството ще бъдат обвинени евреите! Убийците на Христос пак се омърсиха с кръв.
    — Чакай малко — прекъсна го Бен Ами. — Вашингтон не ни натопява, защото никой във Вашингтон няма представа, че сме в течение. И ако си вършим работата както трябва, няма да научи никой, ще му помагаме тайно, ако се наложи.
    — Не искате да ми отговорите. Защо? — изкрещя Яков.
    — Аз ви отговорих, но вие не ме слушахте, младеж, в главата ви се въртят други мисли. Казах, ще предприемем нещо, защото вероятно ще сме в състояние. Вероятно, гаранции няма. В посолството, в този ад има двеста трийсет и шестима души, които страдат. А нашият народ познава страданието. Сред тях е баща ви — един от най-ценните хора в Израел. Ако този човек, този конгресмен може да предложи някакво решение, трябва да направим всичко по силите си, дори и само за да докажем, че е прав или че греши. Първо обаче трябва да го открием.
    — Кой е той? — попита презрително агентът от Мосад зад волана. — Има ли име, или американците са погребали и него?
    — Казва се Кендрик.
    Очуканата джипка се разтресе и заглуши думите на Бен Ами. Мъжът от Мосад реагира така буйно на името, че за малко джипът да изхвърчи от пътя.
    — Евън Кендрик ли? — ахна той, укротявайки волана, и зяпна учудено.
    — Да.
    — От групата „Кендрик“.
    — Какво? — попита Яков и погледна лицето на шофьора.
    — Така се казва компанията, която той ръководеше тук.
    — Довечера от Вашингтон ще ни пратят досието му — поясни Бен Ами. — До сутринта ще го имаме.
    — Не ви трябва! — извика агентът от Мосад. — Имаме цяла папка за него, дебела е като тухла. За него и за Еманюел Уайнграс.
    — Нещо не разбирам.
    — Ще ти обясня друг път, Бен Ами. Трябват ни няколко часа и цяла бъчва вино. Ах, тоя проклетник Уайнграс! Това за виното го казах заради него.
    — Можеш ли да говориш по-ясно?
    — Ще бъда лаконичен, приятелю, но не непременно и по-ясен. Ако Кендрик се е върнал, значи е надушил нещо и е дошъл да уреди сметките си отпреди четири години. При взрив загинаха седемдесет мъже, жени и деца. Те бяха неговото семейство. Трябва да го познаваш, за да го разбереш.
    — А ти познаваш ли го? — попита Бен Ами и се наведе.
    — Бегло, но достатъчно, за да го разбера. Човекът, който го познава най-добре, който му е като баща, който си пие с него питието, който му е изповедник, съветник, негов гений и най-добър приятел, се казва Еманюел Уайнграс.
    — А вие очевидно не го одобрявате — намеси се Яков, без да сваля очи от лицето на шофьора.
    — Малко е да се каже, че не го одобрявам — съгласи се офицерът от израелското разузнаване. — Но той си има и качества. Не може да му се отрече.
    — Качества, които биха могли да са от полза за Мосад? — попита Бен Ами.
    Агентът зад волана сякаш се смути и отговори, шептейки:
    — Използвали сме го в Париж — поясни той, преглъщайки. — Движи се в специални среди, има връзки с големи клечки. Неприятно ми е да го призная, но всъщност ни върши страхотна работа. Чрез него открихме терористите, взривили еврейския ресторант на улица Бак. Щяхме да се справим и сами, но някой глупак го включи в акцията. Защо да си кривя душата — добави заядливо шофьорът, като стисна волана, — Уайнграс ни се обади в Тел Авив и ни даде информация, която осуети още пет такива атентата.
    — Спасил е живота на много хора — намеси се Яков. — На много евреи. И въпреки това не го одобрявате.
    — Не го познаваш! Кой ти обръща внимание на седемдесетгодишен бонвиван — паркетен кавалер, дето се перчи по „Монтен“ с една, ако не и с две парижки манекенки, които току-що е облякъл в „Сент Оноре“ с парите получени от групата „Кендрик“.
    — С какво това намалява стойността му? — попита Бен Ами.
    — Той иска да му осребряваме сметки за вечери в „Ла тур д’Аржан“. По три-четири хиляди шекела! Как да му откажем? Винаги си върши работата, пък и веднъж стана неволен свидетел на едно доста кърваво събитие, когато ние взехме нещата в ръцете си. Факт, за който ни напомня от време на време, когато плащанията се забавят.
    — Според мен е прав — вметна Бен Ами и поклати глава. — Той е агент на Мосад в чужда страна и трябва да си пази кожата.
    — Притиснал ни е здравата до стената! — промълви шофьорът на себе си. — А най-лошото тепърва предстои.
    — Моля? — попита Яков.
    — Ако някой може да открие Евън Кендрик в Оман, това е Еманюел Уайнграс. Щом стигнем в седалището в Маскат, ще се обадя в Париж. Дявол да го вземе!


    — Съжалявам — каза телефонистката на хотел „Пон Роаял“ в Париж. — Господин Уайнграс замина за няколко дена. Оставил е обаче телефонния си номер в Монте Карло.


    — Съжалявам — каза телефонистката на хотел „Ермитаж“ в Монте Карло. — Господин Уайнграс не е в апартамента си. Трябваше да вечеря в хотел „Париж“ срещу казиното.
    — Имате ли телефона?
    — Разбира се — отговори възторжено жената. — Мосю Уайнграс е изключително чаровен. Преди малко напълни централата с цветя. Такъв прекрасен човек! Телефонът е…


    — Съжалявам — изтананика гърлено телефонистът на хотел „Париж“. — Ресторантът е затворен, но изключително щедрият Уайнграс ни информира, че поне два часа ще бъде на маса единайсета в казиното. Ако някой го потърси, каза да звънне на Арман в казиното. Телефонът е…


    — Много съжалявам — измърмори Арман — мрачният портиер на казино „Париж“ в Монте Карло. — На мосю Уайнграс и неговата прекрасна дама не им провървя на рулетката ни тази вечер, затова той реши да отиде в казиното на плажа — заведението е от по-ниска категория, но крупиетата си знаят работата, французите, естествено, не италианците. Потърсете Луиджи — един почти неук критянин. Той ще ви намери мосю Уайнграс. Поздравете го от мен и му кажете, че ще го чакам утре, когато късметът му ще проработи. Телефонът е…


    — Естествено! — избоботи победоносно на италиански Луиджи. — Моят най-добър приятел! Синьор Уайнграс. Моят еврейски брат, който говори езика на Комо и Лаго ди Гарда, сякаш му е майчин, а не пелтечи като тези диваци, неаполитанците и другите от ботуша. Пред очите ми е!
    — Бихте ли го извикали на телефона? Моля ви!
    — Той е много зает, синьор. Неговата дама печели като луда. Ако ги прекъсна, няма да им върви.
    — Кажете на това копеле веднага да дойде на телефона, или еврейските му топки ще врат в арабско козе мляко!
    — Какво?
    — Такова. Предайте му, че се обажда Мосад.
    — И таз добра — ахна Луиджи и остави слушалката. — Тия са се побъркали — добави той и предпазливо пристъпи към шумните маси.


    Еманюел Уайнграс — с идеално поддържани мустаци под орловия нос, издаващ аристократично потекло, и с къдрава бяла коса, стоеше кротко сред стрелкащите се превъзбудени комарджии. С яркожълто сако и червена пепитена папионка, той наблюдаваше по-скоро играчите, отколкото самата игра. От време на време усещаше погледа на някой зяпач от тълпата или на някой развълнуван комарджия. Беше му ясно защо го гледат, както му беше ясно почти всичко за самия него. Някои неща в себе си одобряваше, други не харесваше. Те гледаха лицето му — някак си по-съхранено, лице на възрастен мъж, което не беше загубило детинските си черти и младееше въпреки годините, за което допринасяше и стилното, макар и малко крещящо облекло. Онези, които го познаваха, забелязваха други неща. Те виждаха, че очите му са зелени и живи дори когато той си почива, че са очи на скитник и в духовния и в географския смисъл, вечно недоволен, вечно неспокоен, непрестанно блуждаещ над пейзажи, които искаше да опознае или да създаде. Още отдалеч личеше, че Уайнграс е донякъде ексцентричен. Той беше творец и бизнесмен, бе първичен, но и много обигран. Никога не изневеряваше на себе си и за своя чест беше възприел архитектурния си гений като част от безкрайно странната игра на живота, игра, която без съмнение скоро щеше да свърши за него. Дано съдбата да е благосклонна и да издъхне през нощта. Но имаше нещо, което трябваше да изживее, да изпита, докато още бе жив. Уайнграс си даваше сметка, че наближава осемдесетте и трябва да бъде реалист, колкото и да го дразни и плаши това. Погледна ослепителното момиче с пищни форми до себе си, толкова жизнено и толкова празноглаво. Щеше да я заведе в леглото си, може би да я погали по гърдите и после да заспи. Меа Кулпа. Всичко бе безсмислено.
    — Синьоре — прошепна италианецът със смокинга в ухото на Уайнграс. — Търсят ви по телефона. Някакъв, към който никога няма да изпитвам уважение.
    — Странна забележка, Луиджи.
    — Той обиди вас, моя скъп приятел и почитан гост. Ако желаете, ще го разкарам с езика на диваците, който той заслужава.
    — Не всички ме обичат като теб, Луиджи. Какво каза онзи?
    — Не бих го повторил и пред най-тъпото френско крупие!
    — Толкова си верен, приятелю. Каза ли си името?
    — Да — синьор Мосад. И пак ви казвам, не е с всичкия си!
    — Повечето са такива — рече Уайнграс и забърза към телефона.

10

    Все повече се развиделяваше и те бяха във все по-голяма опасност. Азра погледна нагоре към утринното небе и изпсува, като не пощади и Йосиф, който при кулата Кабрита зави погрешно и така загубиха ценни минути. Тримата бегълци бяха разкъсали затворническите панталони високо над глезените, към средата на прасеца, бяха скъсили и ръкавите. В тъмното можеха да минат за работници, доведени от Ливан или от бедняшките квартали на Абу Даби, за да похарчат риалите си за единственото достъпно за тях развлечение — проститутките и уискито в Ел Шари ел Мишкуийс — това царство на престъпниците.
    Бяха в арката на бетонния служебен вход на болницата Уалджат, на стотина метра от американското посолство. Тясната уличка вдясно пресичаше главната магистрала. От ъгъла започваха магазини, които не се виждаха зад металните щори. Заради безумието търговията бе замряла. В далечината, зад оградата на посолството бавно се разхождаха летаргични младежи с отпуснати ръце и приведени под тежестта на оръжието рамене. Те изпълняват заповедите в името на джихад — своята свещена война. С първите лъчи на слънцето летаргията им обаче щеше да изчезне, а щом се появяха първите талази зяпачи и най-вече репортери от радиото и телевизията, младоците щяха да покажат завидна енергия. След около час тяхното представление щеше да започне.
    Азра огледа големия площад пред посолството. Отсреща, на север се издигаха три бели двуетажни административни сгради, долепени една до друга. Прозорците с дръпнати завеси бяха тъмни, което всъщност не беше от значение. Дори и вътре да имаше хора, които наблюдаваха, те бяха твърде далече, за да чуят това, което той щеше да прошепне през решетката, а светлината бе твърде слаба, за да го разпознаят, ако се бе разчуло за бягството им. Ала и в този случай врагът не би предприел необмислено нападение — последиците щяха да са смъртоносни. Площадът бе безлюден, ако не се броят неколцината дрипави просяци, насядали пред варовиковия зид на посолството. Бяха сложили паничките за подаяния пред себе си, а до мнозина се виждаха собствените им изпражнения. Най-окаяните сред тях не можеха да бъдат агенти на султана или на чужди държави, но не бе изключено по-спретнатите да изпълняваха секретна мисия. Азра се взря във всеки просяк с надеждата да забележи някое внезапно, рязко движение, което да го издаде, че не е дошъл тук за подаяние. Само мъж, чиито мускули са свикнали с непрекъснатия стрес и седналото положение, можеше да издържи неподвижен толкова дълго. Никой не помръдна, никой не протегна крак, това не доказваше нищо, но на Азра му стигаше. Той щракна с пръсти, за да привлече вниманието на Йосиф, извади оръжието изпод ризата си и го подаде на по-възрастния терорист.
    — Отивам — каза на арабски. — Прикривай ме. Ако някой от онези просяци направи необичайно движение, веднага да си при него.
    — Върви. Ще стоя в сянката на болницата и ще се придвижвам от дясната страна от вход на вход. Имам страхотен мерник, така че ако някой направи необичайно движение — край с него!
    — Не бързай, Йосиф. Не допускай грешката да стреляш без нужда. Трябва да се свържа с някой от тези малоумници вътре. Ще залитам, сякаш ме мъчи махмурлук. — Младият палестинец се обърна към Кендрик, приклекнал В редките храсти до стената на болницата. — А ти, Баруди — прошепна той на английски, — щом Йосиф стигне до първите сгради, излез бавно и го последвай, но гледай да не те забележат! Спирай от Време на Време да се почешеш, плюй често и помни, че Външността ти не приляга на човек с добро положение.
    — Тези неща са ми ясни! — натъртено излъга Евън, впечатлен от това, което научаваше за терористите. — Да не мислиш, че не съм използвал тази тактика поне хиляда пъти повече от теб?
    — Не знам какво да мисля — отговори простичко Азра. — Знам само, че не ми хареса как мина покрай джамията Зауа. Стичаха се моллите и муезините… Може би мястото ти е в изисканите европейски столици.
    — Бъди сигурен, че знам какво върша — изрече ледено Кендрик, осъзнавайки, че трябва да демонстрира арабската версия на мощ, която изрази със студено спокойствие.
    Много скоро стана излишно да се преструва, защото младият терорист се усмихна. Усмивката му беше неподправена, Кендрик за пръв път виждаше Синия да се смее.
    — Сигурен съм — каза Азра и кимна. — Аз съм тук, а не съм труп в пустинята. Благодарение на теб, Амал Баруди. А сега не ме изпускай от очи. Следвай знаците ми.
    Синия се завъртя бързо, изправи се и залитайки, пресече моравата пред болницата, след което излезе на магистралата към площада. Само след секунди Йосиф хукна под прав ъгъл вдясно от началника си и пресече уличката на десетина метра от ъгъла, прикривайки се в най-тъмната сянка на сградата. Когато самотният силует на Азра, залитащ към посолството, се появи В полезрението му, Йосиф заби. Последното, което Евън видя, беше смъртоносният автомат, който намусеният сержант държеше ниско в ръка. Кендрик разбра, че е дошъл моментът да действа, дълбоко в себе си съжали, че не е отново В Колорадо, на югозапад от Телюрайд, в подножието на планината, временно намерил мир със света. После в съзнанието му отново нахлуха спомени. Гръм. Няколко оглушителни взрива. Пушек. Стени, рухващи върху ужасените деца, които след миг щяха да умрат. Деца! И жени, млади майки, крещящи от ужас, докато от петдесетина метра височина върху земята се стоварваха отломки. И безпомощни мъже — приятели, съпрузи, бащи, надали вой под развалините, където щяха да намерят смъртта… Махди!
    Евън се изправи, въздъхна дълбоко и тръгна към площада. Привел рамене, стигна северния тротоар пред барикадираните магазини, като често спираше да се почеше и изплюе.


    — Жената беше права — прошепна мургавият арабин в западняшко облекло, както надничаше през щорите на кафенето — само допреди двайсет и два дни много посещавано заради кафето с кардамон, тортите и плодовете. — Оня, по-възрастният, мина толкова близо, че можех да го докосна! Казвам ти, спрях да дишам!
    — Шшт! — предупреди го мъжът с арабски дрехи, който стоеше до него. — Ето го и американеца. Бие на очи, какъвто е висок.
    — Ще го издаде не само ръстът му. Малко му остава.
    — Кой е той? — попита мъжът с робата едва чуто.
    — Не ни интересува. Важното е, че рискува живота си заради нас. Ще изпълняваме каквото ни каже жената. Такива са заповедите. — Отвън приведеният силует подмина кафенето, като спря да се почеше по слабините и да се изплюе на тротоара. В другия край на площада втори силует, който почти не се забелязваше в предизгревния здрач, се приближи до вратата на посолството. — Именно жената — продължи арабинът със западняшките дрехи, все така надничайки през процепа, — нареди да ги търсим на пристанището, да проверяваме катерите и пътищата, водещи на север и юг, да видим дори тук, където бе най-малко вероятно да се появят. Свържи се с нея и й кажи, че неочакваното се е случило. После се обади на другите, на Калба и Бустафи Уадис и им предай да спрат издирването.
    — Готово — рече мъжът с робата и тръгна към задната част на безлюдното кафене, осеяно със столове, които зловещо стърчаха с краката нагоре върху масите, сякаш собствениците очакваха извънземни, които не могат на понасят подове. После арабинът спря и бързо се върна при колегата си. — Какво ще правим после?
    — Жената ще ти каже. Побързай! Оная свиня при оградата прави знак на някого вътре. Ето къде отивали — в посолството!


    Азра се вкопчи в железните пръчки и бързо погледна небето — на изток хоризонтът ставаше все по-светъл. Не след дълго мътният здрач, обгърнал площада, щеше да отстъпи пред жаркото слънце на Маскат. Както всяка сутрин, светлината щеше да блесне изневиделица и да облее всичко. „Бързо! Обърнете ми внимание, идиоти такива, тъпаци! Врагът е навсякъде — наблюдава, търси, чака подходящ момент, за да нанесе удар. А сега аз съм безценен! Един от нас трябва да иде в Бахрейн, при Махди! Ще дойде ли все пак някой? Не мога да говоря по-високо!“
    Ето че се зададе някой. Един младеж с лекьосан панталон се отдели колебливо от петчленния отряд. Петимата се взираха в мъждивата светлина, привлечени от странния мъж отляво на огромната двойна врата, вързана с верига. Щом се приближи, младежът ускори крачка и върху лицето му вместо въпрос се изписа учудване.
    — Азра? — извика той. — Ти ли си?
    — Тихо! — прошепна Синия и няколко пъти притисна длани към пречките.
    Момъкът беше един от стотиците доброволци, които беше обучавал как да боравят с автомат: и той като другите не се отличаваше с особена схватливост.
    — Казаха, че си заминал със секретна мисия, толкова свещена, че трябвало да сме благодарни на Аллах, че те е надарил с такава сила.
    — Заловиха ме…
    — Слава на Аллах!
    — За какво?
    — Задето си теглил ножа на неверниците! В противен случай вече щеше да си в благословените обятия на Аллах.
    — Избягах…
    — И не закла неверниците? — попита тъжно младежът.
    — Всички те са мъртви — отсече Синия. — Слушай сега…
    — Слава на Аллах!
    — Аллах мълчи, замълчи и ти и ме изслушай! Трябва да вляза вътре, и то бързо. Иди при Ятийм или Ахбияд. Тичай, сякаш от това зависи животът ти.
    — Моят живот няма никаква стойност!
    — А моят — има! Да дойде някой, който да даде инструкции. Бягай!
    Синия загледа с разтуптяно сърце небето и изгрева на изток, който всеки момент щеше да обагри това зелено кътче. Даваше си сметка, че щом съмне, с него е свършено, той ще бъде мъртъв и няма да продължи борбата срещу тези негодници, ограбили живота му, удавили детството му в кръв — с един откос превърнали него и Зая в сираци.
    Той помнеше всичко така ясно, така болезнено. Баща му — кротък, изключително интелигентен мъж, следвал медицина в Тел Авив, докато в трети курс властите не решили, че е по-подходящ за фармацевт и не го принудили да отстъпи мястото си в медицинския факултет на един евреин емигрант. Било нещо обичайно. В Израел правеха всичко възможно да прогонят арабите от престижните професии. Но с годините баща му стана единственият „доктор“ в тяхното селище на Западния бряг. „Гастролиращите“ лекари от Беер Шева бяха некадърници, принудени да си вадят хляба в малките градове и бежанските лагери. Един такъв лекар се оплакал и това промени всичко. Аптеката беше затворена.
    — Не стига, че живеем като кучета, пак са недоволни! — изкрещя баща му.
    Отговорът дойде от дъщерята на име Зая и сина, който се превърна в Азра Терориста. Израелският комитет, отговарящ за арабите на Западния бряг, отново предреши всичко. Баща им бе обявен за размирник. Семейството беше прогонено от селото.
    Поеха на север, към Ливан, беше им все едно къде ще се заселят, стига да ги оставеха на мира, и накрая спряха в бежанския лагер „Шатила“.
    Пред очите на брата и сестрата, скрили се зад ниската каменна ограда на една градина, майката и бащата бяха убити, както и много други — телата им бяха разкъсани от стакатото на покосяващите куршуми, от очите и устата им бликна кръв. А там горе, на възвишенията, внезапно отекна тътенът на израелската артилерия, който за децата бе олицетворение на вражеския триумф. Някой беше одобрил акцията.
    Така се роди Зая Ятийм — от нежно дете тя се превърна в хладнокръвен стратег, а брат й, известен като Азра — в най-новия цар на терористите.


    Спомените му бяха прекъснати от един мъж, който тичаше в двора на посолството.
    — Синия! — извика прегракнало и учудено Ахбияд, чиято прошарена коса вече се виждаше в предизгревната светлина, а гласът му беше остър и учуден. — В името на Аллах, какво се е случило? Сестра ти е бясна, но й е ясно, че не може да излезе в този час и особено щом ти си тук. Следят ни отвсякъде. Какво ти се е случило?
    — Ще ти кажа, но първо да влезем. Сега няма време. Побързай!
    — Кои сте вие?
    — Аз, Йосиф и един мъж на име Баруди, праща го Махди! Побързай! Почти се съмна. Откъде да минем?
    — Махди!
    — Хайде, Ахбияд.
    — При източната стена, на четирийсетина метра от южния ъгъл, има стар канал.
    — Знам го. Минавал съм оттам. Чист ли е?
    — Навеждайте се, докато се катерите, иначе е чист. Има отвор…
    — Под трите големи камъка във водата — каза Азра и кимна няколко пъти. — Прати някой там. Ще се състезаваме с настъпването на деня.
    Терористът с прякор Синия се отдалечи от вратата, ускори крачка и бързо заобиколи оградата откъм юг. Спря с гръб, допрян до зида, и огледа няколкото залостени магазина. Йосиф се подаде лекичко от един закован с дъски вход — не беше изпускал Азра от очи и държеше младия водач да го знае. По-възрастният мъж изсъска и след секунди от уличката между сградите се показа Амал Баруди. Изтича по тротоара, без да излиза от сянката, и отиде при Йосиф. Азра махна наляво към разбития път успоредно със зида на посолството — намираше се встрани от площада с магазините. Зад него имаше пущинак, покрит с рядка трева и боклуци. В далечината, по посока на обагрения в червено хоризонт, се виждаше скалистият бряг на Оманския залив. Един след друг бегълците с разкъсани затворнически дрехи и скандали от твърда кожа изтичаха надолу по пътя, покрай посолството, обляно от внезапно лумналата светлина на слънцето. Водеше ги Азра. Излязоха на малък нос, върху който се разбиваха вълните. Новият повелител на всички убийци по света се заспуска бързо и чевръсто по огромните скали, от време на време спираше, за да подкани мъжете зад себе си и да посочи обраслите с водорасли камъни, където човек можеше като нищо да се подхлъзне и да загине върху зъберите отдолу. След по-малко от минута стигнаха до странна издатина в подножието на малък склон, където морето стигаше до скалите. Тя бе отбелязана с три камъка, образуващи причудлив триъгълник — в основата му имаше прилична на пещера дупка, широка около метър, край която се плискаха вълните.
    — Ето я! — възкликна Азра с глас, в който се долавяха радост и облекчение. — Знаех си, че ще я намеря!
    — Какво е това? — извика Кендрик, за да го чуят през шума на разбиващите се вълни.
    — Стара канализационна тръба — избоботи Синия. — Прокарвана е преди столетия за обществена тоалетна, миели са я с морска вода, пренасяна от роби.
    — Те ли са прокопали канала през скалата?
    — Не, Амал. Само са издълбали пръстта и са наредили камъните. Природата се е погрижила за останалото. Проходът е стръмен, но нали все някой е трябвало да го оформи, затова има прагове, по които да стъпват робите — и ние, палестинците.
    — Как ще влезем?
    — Ще вървим през водата. След като пророкът Исус е могъл да ходи по нея, защо да не можем и ние! Хайде! Към посолството!


    Плувнал в пот, Антъни Макдоналд се качи по външната стълба на стария пристанищен склад. Стъпалата заскърцаха под тежестта му и този звук се сля с шума, идващ от кея, в който опираха корпусите и въжетата на лодките. Първите жълти слънчеви лъчи озариха водата в пристанището, осеяно с лодки и стари тралери, които, преди да се отправят в открито море, минаваха през строга проверка; от време на време патрулите даваха знак някое корабче да бъде огледано по-внимателно.
    Тони нареди на шофьора да се върне бавно, без фарове, в Маскат. Накрая излязоха на затънтена уличка в Ас Саада, която пресичаше града и водеше към пристанището. Чак когато видяха улични лампи, Макдоналд каза на мъжа зад кормилото да запали фаровете. Нямаше представа накъде тичат тримата бегълци и къде смятат да се укрият посред бял ден. Издирваше ги цялата полиция. Вероятно щяха да потърсят убежище у някой от агентите на Махди в града, когото никой не подозира. Засега Макдоналд нямаше да се занимава с тях. Имаше да проучва прекалено много неща, да разгадава прекалено много загадки, че да си позволи случайна среща с младия амбициозен Азра. Трябваше обаче да иде на едно място, при човек, където не се излагаше на никакъв риск да го забележат. При един платен убиец, който за пари изпълняваше всякакви нареждания, при една отрепка, която се срещаше с бъдещите си клиенти само в мръсните улички на Ел Шари ел Мишкуийс. Шепа хора знаеха къде живее той.
    Тони изкачи запъхтян последните стъпала към ниската дебела врата. На последното стъпало спря като попарен. Вратата се отвори изневиделица, убиецът изскочи полугол на малката площадка с нож в лявата ръка. Дългото, наточено като бръснач острие проблесна на слънчевата светлина. В дясната ръка мъжът държеше малък пистолет двайсет и втори калибър. Острието беше насочено към гърлото на Макдоналд, а дулото на пистолета бе опряно в слепоочието му. Онемял от страх, едрият като канара англичанин се вкопчи в двете перила, за да не падне от стълбата.
    — А, ти ли си? — каза слабият мъж с хлътнали страни дръпна пистолета, без обаче да маха ножа. — Не бива да идваш тук! За нищо на света.
    Макдоналд си пое въздух и все така вцепенен заговори дрезгаво, чувствайки острието на психопата върху гръкляна си.
    — Ако не се налагаше, никога нямаше да дойда. Да сме наясно.
    — Ясно е само, че ме измамиха! — отговори мъжът и завъртя ножа. — Убих сина на онзи търговец точно както сега мога да убия и теб. Обезобразих момичето и го зарязах на улицата, а после бях измамен.
    — Никой не е смятал да те лъже.
    — Ами, не е смятал!
    — Аз ще ти платя. Трябва да поговорим. Както вече споменах, се налага.
    — Говори тук. Няма да влизаш. Никой не влиза вътре!
    — Добре де! Но дали ще бъдеш така добър да ми позволиш да стъпя на площадката и да не вися на тая прогнила стълба?
    — Казвай!
    Тони стъпи на третото стъпало отгоре надолу, после извади носна кърпа и попи потта по челото си, без да откъсва очи от ножа.
    — Трябва на всяка цена да се свържа с шефовете вътре в посолството. Щом те не могат да излязат, налага се аз да вляза при тях.
    — Прекалено опасно е, особено за човека, който ще те вкара, защото той ще остане отвън. — Мършавият убиец махна ножа от гръкляна на Макдоналд колкото да го завърти и пак да го опре над ключиците му. — Говори с тях по телефона. И други го правят — непрекъснато.
    — Не мога да го кажа по телефона. Много важно е да го чуят само шефовете.
    — Мога да ти продам един телефонен номер, няма го в никой указател.
    — Все е написан някъде и щом ти го знаеш, сигурно го знаят и други. Не мога да рискувам. Трябва да вляза вътре на всяка цена. Трябва да проникна вътре!
    — Много си капризен — каза психопатът. Левият му клепач потрепна, зениците и на двете му очи бяха разширени. — Защо си толкова капризен?
    — Защото съм баснословно богат, а ти не си. На теб ти трябват пари за твоите прищевки… и навици.
    — Обиждаш ме! — изсъска наемният убиец пронизващо.
    Може да бе смахнат, но си даваше сметка, че на три етажа от него рибарите и докерите си вършеха сутрешната работа.
    — Аз съм реалист. Искам да проникна в посолството. Колко ще струва?
    Убиецът се изкашля и отвратителният му дъх стигна до лицето на Макдоналд. Отдръпна острието и погледна с блуждаещи очи своя предишен и сегашен благодетел.
    — Сума ти пари. Повече, отколкото си плащал досега.
    — Готов съм да ги увелича в рамките на разумното. Но нямам намерение да се разорявам. Винаги ще имаме работа за теб.
    — Тази сутрин в десет часа в посолството има пресконференция — прекъсна го мъжът, който все още беше под влиянието на наркотика. — Както обикновено, журналистите и телевизионните репортери ще бъдат проверявани в последния момент, ще ги викат по име от портала. Бъди там и ми дай някакъв телефон, на който до два часа ще ти съобщя едно име.
    Тони даде номера на хотелската си стая.
    — Колко, малкият? — попита той.
    Убиецът отпусна ножа и каза сумата в омански риали — равняваше се на три хиляди английски лири, или горе-долу на пет хиляди долара.
    — Ще имам разходи — обясни той. — Трябва да пусна сухо, иначе ще ми видят сметката.
    — Изключено! — извика Макдоналд.
    — Тогава зарежи цялата работа!
    — Ще ти ги платя — склони англичанинът.


    Калейла крачеше из хотелската стая и въпреки че за шести път в трийсет и две годишния си живот беше отказала цигарите, сега пушеше като комин, без да сваля очи от телефона. В никакъв случай не биваше да действа от името на султана. Рискът бе прекалено голям. Ама че проклетник беше този Антъни Макдоналд. Кръгла нула, пияница… а се оказа, че е агент на някого, че разполага с добре организирана мрежа в Маскат. Но и Калейла не беше без връзки благодарение на съквартирантката си от Радклиф, която сега беше съпруга на султан. Благодарение на това, че преди няколко години в Кембридж, щата Масачузетс, тя — Калейла, беше запознала свой приятел арабин с най-добрата си приятелка. Господи, колко малък е светът! Майка й, родом от Калифорния, се беше запознала с баща й — студент, дошъл от Порт Саид по обмен, когато и двамата били последен курс в Бъркли. Тя следвала египтология, той пишел докторат за западните цивилизации, и двамата мечтаели за академична кариера. Русото калифорнийско момиче и египтянинът с маслинена кожа се влюбили и се оженили.
    След време, когато се родила Калейла, родителите и на двамата, закоравели расисти, открили, че най-важна е не чистата кръв. Предразсъдъците рухнали и те се преизпълнили с любов. Четиримата старци, двете семейства, склонни взаимно да се презират, забравили различията между двете култури, цвета на кожата и вярата, намерили радост в едно дете. Банкерът и жена му от Сан Диего и заможният арабски търговец от Порт Саид и единствената му жена станали неразделни.
    „Какво правя?“ — запита се Калейла. Сега не беше време да се връща назад в миналото, важно беше настоящето! После тя осъзна защо са я налегнали спомени, всъщност причините бяха две. Напрежението беше станало непоносимо, трябваше няколко минути да помисли за себе си и за тези, които обича, дори и само за да проумее омразата, която цареше навсякъде. Втората причина беше по-важна. В главата й се въртяха лицата и думите, разменени на една вечеря преди много години, особено думите, направили силно впечатление на осемнайсетгодишното момиче в навечерието на заминаването му за Америка.
    — Монарсите от миналото нямат с какво да се похвалят — каза баща й онази вечер в Кайро, когато се беше събрало цялото семейство, включително двете баби и двамата й дядовци. — Но те са знаели нещо, което нашите ръководители отхвърлят, всъщност не могат и да го приемат, освен ако не станат монарси, което е малко вероятно днес, макар че някои полагат огромни усилия.
    — Какво, момко? — попита банкерът от Калифорния. — Още не съм се отказал от монархията — републиканската, естествено.
    — Още египетските фараони, после жреците в Древна Гърция, императорите на Рим и всички крале и кралици на Европа и Русия са уреждали браковете си така, че да включат във владенията си нови територии и държави. А когато някой те познава от вечери, танци, лов, от вицове, трудно ще има предразсъдъци към теб.
    Всички на масата се спогледаха, леко се подсмихнаха и кимнаха.
    — Но и в тези среди, синко — отбеляза търговецът от Порт Саид, — не всичко е било цветя и рози. Не съм историк, но е имало войни, семейни вражди, потъпкани амбиции.
    — Вярно е, уважаеми татко, но колко по-зле щяха да се развият нещата, ако не бяха тези предварително уговорени бракове? Много, много по-зле.
    — Не желая да бъда използвана за геополитическо оръжие — възкликна през смях майката на Калейла.
    — Всъщност, скъпа, всичко между нас е било уговорено от изобретателните ни родители. Имаш ли представа колко са намазали от нашия брак?
    — Единствената изгода за мен е прекрасната млада дама, която ми е внучка — отбеляза банкерът.
    — Тя заминава за Америка, приятелю — каза търговецът. — Печалбите ти вероятно ще намалеят.
    — Как си, мила? За теб сигурно е голямо изживяване.
    — Не ми е за пръв път, бабо. Често сме ви гостували и съм видяла доста градове.
    — Сега ще бъде по-различно, скъпа. — Калейла не помнеше кой каза тези думи, но те бяха началото на една от най-странните глави в живота й. — Ти ще живееш там — добави същият човек.
    — Изгарям от нетърпение. Всички са толкова мили, чувстваш се нужен и обичан.
    Отново всички се спогледаха. Банкерът наруши тишината.
    — Едва ли винаги ще се чувстваш така — пророни той. — Ще има моменти, когато няма да си нужна и обичана, и това сигурно ще те обърка и нарани.
    — Не мога да повярвам, дядо — каза възторженото момиче, което Калейла почти не помнеше.
    Калифорниецът погледна крадешком, с болка в очите зет си.
    — И на мен ми е трудно да повярвам, когато се връщам към спомените. Не забравяй, млада госпожице, ако възникнат проблеми или срещнеш затруднения, обади ми се по телефона и ще дойда с първия самолет.
    — О, дядо, не мога да си представя, че ще стигна дотам.
    Тя не го и стори, макар че неведнъж беше на път и я възпираха само гордостта и силата й. „Арабка, виж се каква си черна!“, беше първото й запознанство с омразата. Не със сляпата, ирационална омраза на тълпите, тичащи като обезумели из улиците с плакати и написани набързо лозунги, проклинащи невидимия враг през девет земи в десета, а с омразата на младежи като нея — членове на едно плуралистично студентско общество, учещи в едни и същи зали, посещаващи едни и същи кафенета. В общество, където личностните качества на всеки бяха най-важни — от влизането в института до дипломирането. Всеки внасяше своя принос, но със своята индивидуалност, а не като институционализиран робот, освен може би на игрището, но дори и там те оценяваха по това как си се представил — най-вече при загуба.
    И все пак Калейла отдавна бе изгубила своята индивидуалност. Изтръгната, вписана в абстрактната графа на тия лукави същества — арабите. Мръсни араби, непочтени араби, кръвожадни араби — араби, араби, араби, докато накрая Калейла вече не издържаше. Стоеше сам-самичка в стаята и отклоняваше поканите на студентите от общежитието да идат на заведение. Двата пъти й стигаха.
    Още първия път трябваше да се откаже. Отиде до дамската тоалетна и видя, че отпред са застанали две момчета, бяха евреи, но все пак следваха в САЩ.
    — Мислех, че вие, арабите, не пиете! — извика пияният младеж вляво.
    — Пием, ако ни се пие — отговори тя.
    — Чувал съм, че вие, арабите, пикаете на пода на палатките, в които живеете! — провикна се другият, залитайки.
    — Нещо са ви излъгали. Ние сме големи чистници. Може ли да вляза…
    — Не тук, арабке. Току-виж си изцапала тоалетната дъска, а ние сме с няколко мацки. Ясно ли е, арабке?
    Но чашата преля в края на втория семестър. Калейла имаше отличен успех по предмета, преподаван от известен професор евреин. Прочутият преподавател дори я посочи за най-добрата студентка. Наградата, цяло събитие за курса, който той водеше, бе негов труд с автограф. Много от колегите й, сред които и евреи, дойдоха да й честитят, но когато тя си тръгна, трима с чорапи на главите я спряха на залесената алея към общежитието.
    — Какво направи? Заплаши, че ще взривиш къщата му ли?
    — Или да пронижеш децата му с остър арабски нож?
    — Ами! Просто ще повика Арафат!
    — Сега ще ти дадем един урок, мръсна арабке!
    — Щом толкова държите на книгата, вземете я!
    — Не, арабке, задръж я за себе си! Изнасилиха я.
    — Това е за Мюнхен! Това — за децата от кибуца на Голанските възвишения! Това е за братовчед ми от плажовете на Ашдод, където вие, мръсните араби, го убихте!
    Нападателите не изпитаха никакво сексуално удоволствие, а само ярост и злоба към арабката.
    Калейла се прибра, залитайки, в общежитието. Тогава в живота й се появи едно много важно лице — Робърта Олдридж, незаменимата Боби Олдридж, борбената наследница на фамилия Олдридж от Нова Англия.
    — Негодници! — изкрещя тя към дърветата на Кембридж, щата Масачузетс.
    — Не казвай на никого! — примоли са младата египтянка. — Нищо не разбираш!
    — Не се безпокой, скъпа. В Бостън имаме поговорка, която е валидна навсякъде. Който гроб копае — сам пада в него. Тези мръсници ще си получат заслуженото, слушай какво ти казвам!
    — Не! Няма да ме оставят на мира. Те също не разбират. Аз не мразя евреите… Най-добрата ми приятелка от детинство е дъщеря на равин, един от най-близките колеги на баща ми. Аз не мразя евреите! Всички мислят, че понеже съм мръсна арабка, трябва да ги мразя, а не е така! Моето семейство е различно! Ние не умеем да мразим!
    — Не се пали толкова, малката! Не съм споменавала нищо за евреи, ти го каза. Аз казах мръсници, а тази дума има много значения.
    — Нямам какво повече да правя тук. Тръгвам си.
    — Ще си тръгнеш друг път! Ще те заведа при моя лекар, който ще си държи езика зад зъбите, а после ще се пренесеш при мен. Божичко, от две години не съм имала кауза, за която да се боря!
    „Да бъдат благословени Господ и Аллах, и всички други божества там, горе. Имам приятелка. И от болката и омразата през онези дни се роди идея, която се превърна в мълчалив обет. Едно осемнайсетгодишно момиче разбра с какво ще се занимава през остатъка от живота си.“


    Телефонът иззвъня. Миналото свърши, избледня, важно бе само настоящето. Калейла изтича при телефона до леглото и сграбчи слушалката.
    — Ало!
    — Той е тук.
    — Къде?
    — При посолството.
    — О, Господи! Какво става? Какво прави?
    — С още двама е…
    — Значи са трима, а не четирима.
    — Видяхме само трима. Единият е при входа, сред просяците. Говори с терористите вътре.
    — А американецът? Къде е?
    — С третия. Двамата се крият в сянката, показа се само първият. Той дърпа конците, а не американецът.
    — Е?
    — Според нас урежда да влязат вътре.
    — Само това не! — извика Калейла. — Не бива! Той не може, не бива да влиза! Спрете ги, спрете го!
    — Трябва да ни заповядат от двореца.
    — Не, ще слушате мен! Нали ви казаха! Едно е пленническият лагер, съвсем друго — посолството. Той в никакъв случай не бива да влиза вътре! Идете и ги спрете, убийте ги, ако се налага! Убийте го!


    — Побързай! — извика арабинът на колегата си в салона на залостеното кафене и приготви автомата за стрелба. — Заповедта е да ги спрем, да спрем американеца. Да го убием, ако се наложи.
    — Да го убием ли? — попита удивен съветникът от двореца.
    — Такава е заповедта — да го убием.
    — Късно е. Те изчезнаха.
    ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ
    ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО
    ЗАПОЧВАЙТЕ
    Мъжът в тъмната гола стая гневно забарабани по клавиатурата.
    Проникнах в програмата на ЦРУ и това, което открих, е същинска лудост! И то не от страна на ЦРУ. Тревожи ме самият обект. Влязъл е в посолството! Дните му са преброени. Ще го разкрият — или и тоалетната, или докато се храни със или без прибори, или по реакцията на някоя фраза. Отсъствал е твърде дълго. Вкарах в компютъра всички данни, но той не прогнозира и минимален успех. Може би и аз, и машината избързахме с оценката. Може би нашият месия е един обикновен глупак, но нали всички месии са смятани за глупаци и идиоти, докато не се докаже обратното. На това се надявам, за това се моля.

11

    Тримата избягали затворници пълзяха в тъмнината нагоре през допотопния, покрит с мъх канал към решетката върху чакъла в източния двор на посолството. С триста мъки, с изподрани и покрити с кръв ръце и крака, те се показаха в ослепителната слънчева светлина и бяха посрещнати от гледка, която Евън Кендрик би предпочел да си спести. Шейсетина от заложниците бяха свалени от покрива в двора — да закусят набързо и да се измият. Клозетът бе скован от дъски, наредени над сандъчета за цветя с кръгли отвори отгоре. Мъжете бяха отделени от жените с огромно прозрачно перде, смъкнато от прозорците на посолството. Унижението беше пълно, защото пазачите, мъже и жени, се смееха и на висок глас се подиграваха на своите пленници. Тоалетната хартия, която подаваха и отдръпваха няколко пъти, преди да я предоставят на нещастниците, представляваше разпечатка от компютрите на посолството.
    Точно срещу изплашените и унижени хора при тоалетните други заложници се бяха наредили на опашка пред три дълги тесни дъски, върху които бяха наредени метални чинии с хляб и малки резенчета съмнително сирене. Сред чиниите имаше мръсни чаши със сиво-бяла течност, вероятно разредено козе мляко, което биваше наливано пестеливо в дървените купички на затворниците от неколцина въоръжени терористи. Случваше се да не дадат на някой от заложниците чиния или мляко. Бе безсмислено той да ги моли. Щяха да го ударят с ръка или юмрук, с черпак в лицето, ако викаше прекалено силно.
    Изведнъж, докато очите на Кендрик все още свикваха със силната светлина, един млад заложник, момче на четиринайсет-петнайсет години, изкрещя предизвикателно с лице, обляно в сълзи:
    — Мръсни копелета! Майка ми е болна! Тя повръща от тези буламачи! Дайте й нещо свястно за ядене, негодници такива!
    Думите на момчето бяха прекъснати от удар с приклад в лицето, който разкъса лявата му буза. Но вместо да се усмири, то още повече се вбеси. Хвърли се през масата, вкопчи се в ризата на мъжа с пушката и я разкъса, наоколо се посипаха метални чинии и чаши. Само след секунди терористите го сграбчиха и го издърпаха от брадатия мъж, с когото се бореше на земята. Заудряха го с прикладите и го заритаха по тялото, гърчещо се върху чакъла. Няколко други заложници, вдъхновени от действията на момчето, се спуснаха, закрещяха с изнемощели дрезгави гласове и замлатиха значително по-силните си безочливи противници. Минибунтът беше жестоко потушен. Заложниците падаха един по един. Биеха ги, докато загубят съзнание. Подмятаха ги като заклани животни в кланица.
    — Зверове! — изхриптя един възрастен мъж, който държеше панталоните си и креташе решително и гордо откъм тоалетните. — Арабски говеда! Арабски диваци! Нямате ли поне капка човечност? Нима това, че пребивате до смърт слаби и беззащитни хора, ви прави герои на исляма? Ако е така, пребийте и мен и си издействате още медали, но, за Бога, престанете!
    — За кой Бог говориш? — извика един терорист над момчето в безсъзнание. — За Исус на християните, чиито последователи въоръжават враговете ни, та да избиват нашите деца с бомби и оръдия? Или за някой скитащ се месия, чиито поклонници крадат земите ни и убиват нашите бащи и майки? За кой Бог става дума?!
    — Спрете! — заповяда Азра, който се запъти бързо към тях.
    Кендрик го последва — едвам се сдържаше. Само преди няколко мига му идеше да смъкне автомата от раменете на Синия и да стреля в терористите. Азра се надвеси над окървавения младеж и продължи небрежно:
    — Ще им бъде за урок. Не прекалявайте, или няма да има кого да поучавате. Заведете тези долу в медпункта, при лекаря заложник… и намерете майката на момчето. Доведете я и й дайте да яде.
    — Защо, Азра? — възрази палестинецът. — Никой не положи такива грижи за моята майка. Тя беше…
    — За моята също — прекъсна го Синия. — Виж ни! Заведете момчето долу и го оставете при майка му. Някой да им обясни, че сме се поувлекли и да се направи на загрижен.
    Кендрик наблюдаваше с отвращение как неподвижните окървавени тела биват отнасяни.
    — Правилно постъпи — каза той на Азра на английски. Думите му бяха студени и безизразни, той говореше като робот. — Трудно е, но човек трябва да знае кога да спре.
    Новият цар на терористите хвърли проницателен поглед към Евън.
    — Говорех съвсем сериозно. Виж ни! Смъртта на ближния ни променя? Един ден сме деца, на следващия — възрастни, годините нямат значение и сме специалисти по смъртта, защото спомените не ни напускат.
    — Разбирам.
    — Не, не разбираш, Амал Баруди. Ти водиш идеологическа война. За теб смъртта е политически акт. Ти си много набожен, не се съмнявам, но всъщност твой бог е политиката. Войната, която водя аз, е различна. За мен е важна не идеологията, а оцеляването. Затова аз мога да изстискам смърт от смъртта и пак да оцелея.
    — За какво? — попита Кендрик, изведнъж заинтригуван.
    — Колкото и да ти е странно, за да живея в мир, от който бяха лишени родителите ми. Всички да живеем на земите си, които ни бяха отнети и предадени на враговете ни, подкупени от богатите страни, та да им е чиста съвестта, за да забравят какви престъпления са вършели спрямо един невинен народ. Сега жертви сме ние. Какво ни остава, освен да се бори.
    — Ако и това не е политика! Помисли пак. Ти си оставаш поет, Азра.
    — С нож и пушка, но и с разум, Баруди.
    В другия край на двора отново имаше раздвижване — този път по-невинно. От една врата изтичаха двама души: забулена жена и мъж с прошарена коса. Зая Ятийм и Ахбияд — по пряко Белия, помисли си Евън, както стоеше вцепенен. Поздравът между брат и сестра беше странен — те се ръкуваха хладно, спогледаха се и после се прегърнаха. Обичайното покровителствено отношение на по-голямата сестра спрямо малкия брат — винаги неразумен и скован, — не познаваше раси и идеологии. По-малкото момче неизбежно ще порасне, ще стане по-силно, ще се превърне в мускулестата ръка на домакинството, ала голямата сестра винаги ще го напътства. Ахбияд беше по-естествен — прегърна най-младия и силен член на щаба и го целуна по двете бузи.
    — Сигурно имаш да ни разказваш много неща — възкликна терористът с прякор Белия.
    — Така е — съгласи се Азра и се обърна към Евън Кендрик. — Благодарение на този човек. Това е Амал Баруди от Източен Берлин, пратен е при нас, в Мускат, от Махди.
    Зая огледа изучаващо, с настойчиви, дори яростни очи лицето на Евън.
    — Амал Баруди — повтори тя. — Естествено, чувала съм името ви. Пипалата на Махди стигат далеч. Вие сте на хиляди километри от мястото, където действате.
    — За жалост, да — съгласи се Кендрик на диалекта, на който в Риад говореха образованите. — Но другите са под наблюдение, всеки техен ход се знае. Искаха да пратят някой, когото не очакват, пък и Източен Берлин е удобен като отправен пункт. Хората ще се закълнат, че аз още съм там. Когато Махди ме потърси, приех. Всъщност тъкмо аз установих първия контакт с неговите хора по един важен за вас въпрос, за който ще ви осведоми брат ви. Нашите цели може и да са различни, но всички печелим, когато си сътрудничим, особено когато има кой да покрива разноските.
    — Значи това си ти — смръщи се Ахбияд, — Баруди от Източен Берлин, вездесъщият… не те ли заловиха?
    — Вярно, славя се, че пътувам много — отговори Евън, като си позволи лека, почти неуловима усмивка. — Но това, което ми се случи тук, едва ли ще оправдае моята слава.
    — Значи някой те е предал — попита Зая Ятийм.
    — Да. Но аз знам кой и ще го хвана. Трупът му ще се носи из водите на пристанището.
    — Баруди ни помогна да избягаме — прекъсна го Азра. — Докато аз мислех, той действаше. Заслужаваш славата си.
    — Да влезем вътре, скъпи ми братко. Ще говорим там.
    — Скъпа ми сестро — каза Синия. — Тук има предатели, това е дошъл да ни съобщи Амал, както и още нещо. Те правят снимки, изнасят ги оттук и ги продават! Ако оживеем, ще ни преследват до края на живота ни. Тези снимки са доказателство за всичко, което правим, ще ги види целият свят.
    Сестрата погледна изпитателно над булото брат си.
    — Снимки ли? Правени със свръхмодерни фотоапарати, и то незабелязано? Нима сред нашите съратници тук, повечето от които не могат и да четат, има толкова способен фотограф?
    — Той е видял снимките. В Източен Берлин.
    — Ще говорим вътре.
    Двамата англичани седяха пред голямото бюро в посолството на Великобритания. Измореният аташе, който още беше по хавлия, полагаше огромни усилия да не заспи.
    — Да, момчета — каза той, прозявайки се. — Те ще бъдат тук всеки момент, дано има нещо вярно в това, което твърдите. Агентите от МИ–6 и без това ги тресе треска, няма да бъдат особено очаровани, че двама сънародници ще ги лишат от няколко часа ценно време за сън.
    — Моят приятел Дики е бил в пехотната кралска гвардия! — възкликна отбранително Джак. — Щом той смята, че има какво да каже, мисля, че е редно да му обърнете внимание. Та нали сме за това!
    — За да печелите за фирмите си — предположи аташето.
    — Да, разбира се, но това е само малка част от дейността ни — каза Джак. — Преди всичко ние сме англичани, не го забравяйте. Няма да допуснем империята да потъне в забвение. Нали, Дики?
    — Вече е потънала — рече аташето през поредната прозявка. — Преди четирийсет години.
    — Разбирате ли — прекъсна го Дики, — моят приятел Джак се занимава с цветни метали, а аз — с текстил. Казвам ви, съдейки от начина, по който беше облечен първия и втория път, онзи тип нямаше добри намерения. Платът е показателен не само за характера на човека, но и обикновено издава и с какво се занимава. Така е още от времето, когато по тези места е било изтъкано първото ленено платно.
    — Хората в МИ–6 са уведомени — прекъсна го аташето с израза на човек, на когото му е омръзнало да слуша едно и също. — Ще дойдат всеки момент.
    Така и стана. Пет секунди след думите на аташето двама мъже с разкопчани ризи, небръснати и доста намусени, влязоха в кабинета. Вторият носеше голям кафяв плик. Първият попита:
    — Заради вас ли, господа, сме тук?
    — Това е Ричард Гардинг — каза аташето за мъжа вляво. — А това — Джак Престън. Трябвам ли ви още тук, или да си вървя?
    — А, не, мой човек — отговори вторият мъж, след което се приближи до бюрото и отвори плика. — Ние сме тук, защото ни извика. Длъжен си да останеш.
    — Много сте мили — каза дипломатът злобно. — Но не съм ви викал. Просто съобщих информация, която двама британски поданици настояха да предам. Така че ще ида да си доспя, още повече че съм далеч от вашите проблеми.
    — Всъщност — прекъсна го Джак Престън — настоя Дики, но аз също съм на мнение, че при извънредни ситуации човек не бива да пренебрегва инстинктите си, а Дики Хардинк — бивш пехотинец от кралската гвардия, неведнъж е доказвал, че инстинктите му са много точни.
    — Стига, Джак, не става дума за инстинкти, а за облеклото му. И през зимата ще се свариш дори в планината с такъв панталон, а ако на етикета на ризата ти пише „коприна“ или „полиестер“, направо ще се задушиш. Памук. Чистият памук е единственият плат, който подхожда на този климат. Ами кройката на костюма му…
    — Ако обичате, сър! — Вторият мъж погледна за миг към тавана, извади купчина снимки от плика и ги метна между Престън и Хардинг. — Вижте дали на тези снимки ще разпознаете някого.
    След единайсет секунди двамата бизнесмени бяха готови.
    — Ето го — извика Дики.
    — Да, той е — съгласи се Джак.
    — Вие и двамата сте смахнати — намеси се първият мъж от МИ–6. — Този човек се казва Макдоналд — пиянде и нехранимайко от Кайро. Тъст му е собственик на фирмата, в която работи — за автомобилни части. Пратили са го тук, защото е кръгъл глупак, всъщност представителството се ръководи от заместника му. Толкова за инстинктите. Все пак е посред нощ. Къде прекарахте нощта?
    — Дики, казах ти, че преувеличаваш.
    — Един момент — прекъсна го вторият агент, като взе увеличената паспортна снимка и я погледна внимателно. — Преди около година един от военните в посолството ни тук се свърза с нас и поиска среща, касаело се за оценка на оборудването, или по-накратко, за О.О.
    — За какво? — попита аташето.
    — Това ще рече шпионаж. Е, да, не каза много по телефона, но обясни, че ще бъдем много изненадани от обекта. „Един ояден англичанин, който работи в Кайро“ — каза нещо подобно. Дали не е същият?
    — Все пак — продължи Джак — настоях Дики да доведе нещата докрай.
    — Е, приятелче, не изгаряше от желание да го сторя. Сигурно ще успеем все пак да хванем самолета, за който толкова се притесняваше.
    — И какво стана на срещата? — поинтересува се аташето, като се наведе и се вторачи във втория агент от МИ–6.
    — Тя не се състоя. Нашият военен беше убит на пристанището, прерязаха му гърлото пред един склад. Обявиха, че било кражба, защото нямало нищо в джобовете му.
    — Май наистина трябва да хванем самолета, Дики.


    — Махди ли? — възкликна Зая Ятийм иззад бюрото в кабинета, където само допреди три седмици работеше американският посланик. — Трябва да заведете някой от нас в Бахрейн? Още довечера?
    — Както казах на брат ви — рече Кендрик, седнал на стола до Ахбияд с лице към жената, — инструкциите сигурно са били в писмото, което трябваше да ви предам.
    — Да, да. — Зая говореше бързо и нетърпеливо. — Обясни ми набързо през кратките мигове, когато бяхме сами. Но Вие грешите, Баруди. Няма как да се свържа с Махди. Никой не знае къде е той.
    — Сигурно имате връзка с някой, който пък има връзка с него.
    — Естествено, но вероятно ще отнеме ден, че и два. Не е лесно да се добереш до него. Трябва да говориш по телефона с петима души, които на свой ред се обаждат на други десетина в Бахрейн, чиито номера ги няма в указателите, и само един от тях може да се свърже с Махди.
    — Ами при извънредни обстоятелства?
    — За нас няма извънредни обстоятелства — намеси се Азра, който се бе облегнал на стената до един облян от слънцето френски прозорец. — Нали ти казах.
    — Но това, младеж, е смешно. Как ще си вършим добре работата, ако не приемем, че понякога възникват непредвидени обстоятелства.
    — Така е. — Зая Ятийм поклати глава. — Но брат ми е прав. От нас се очаква да продължим да действаме седмици наред дори при непредвидени обстоятелства. В противен случай какви водачи сме.
    — Добре де — каза конгресменът от девети колорадски избирателен район и почувства как по врата му се стичат вадички пот въпреки хладния утринен ветрец, който нахлуваше през прозорците. — Тогава ще обясните на Махди защо довечера няма да сте в Бахрейн. Аз си свърших работата, освен това спасих живота на брат ви.
    — Така е, Зая — съгласи се Азра и се оттласна от стената. — Сега щях да съм труп в пустинята.
    — Благодаря ви, Баруди. Но не мога да направя невъзможното.
    — Все пак опитайте. — Кендрик хвърли един поглед на Ахбияд, който седеше до него, и отново се обърна към сестрата. — Вашият Махди положи много усилия и похарчи доста пари, за да ме доведе тук. Това според мен означава, че наистина има извънредни обстоятелства.
    — Ще се разчуе, че са ви заловили, и той ще разбере какво се е случило — обади се Ахбияд.
    — Наистина ли мислите, че оманските сили за сигурност ще пуснат слуха, че са ме заловили колкото да признаят, че съм избягал?
    — Не, разбира се — отговори Зая Ятийм.
    — Махди ви държи с парите си — добави Кендрик. — Може и мен да удари, а това не ми харесва.
    — Провизиите ни са на привършване — намеси се Ахбияд. — Чакаме катерите на Емирствата, иначе всичко ще иде по дяволите. Ще ни обсадят.
    — Сигурно има някакъв изход — каза Зая и скочи внезапно от стола, без да сваля ръце от бюрото, с очи, които гледаха замислено над булото. — За тази сутрин сме обявили пресконференция, която ще бъде гледана от всички, вероятно и от самия Махди. По някое време мога да спомена, че изпращаме спешно съобщение на приятелите си. И чакаме спешен отговор.
    — И какво ще постигнеш? — възкликна Азра. — Знаем, че телефоните се подслушват. Никой от хората на Махди няма да рискува да се свърже с нас.
    — Не е необходимо — прекъсна го Евън и се наведе напред. — Разбирам какво има предвид сестра ти. Няма нужда да ни отговарят с думи, по телефона. Не искаме инструкции, даваме ги. Говорихме с теб за това преди няколко часа, Азра. Аз познавам Бахрейн. Ще избера някое място, където ще се установим. Някой от вашите хора тук в Маскат ще предаде къде сме и ще каже на Махди, че това е спешното съобщение, за което сестра ти е споменала на пресконференцията. — Кендрик се обърна към Ятийм. — Нещо такова имахте предвид, нали?
    — Не съвсем — призна си Зая, — но и това става. Мислех просто как да се свържем с Махди по-бързо. Но и това е вариант.
    — Ето го решението! — извика Ахбияд. — Баруди ни го подсказа!
    — Все още не сме намерили решение — възрази забулената жена и отново седна. — А прехвърлянето на брат ми и на господин Баруди в Бахрейн? Как ще стане?
    — Оставете това на мен — отговори Евън с разтуптяно сърце, удивен от собственото си спокойствие и безразличен тон. Приближаваше се все повече към Махди! — Казах на Азра, че имам един телефонен номер, който няма да ви дам, не мога да ви дам, но обадя ли се на него, няколко думи ще са достатъчни, за да осигуря самолет.
    — Толкова лесно! — възкликна Ахбияд.
    — Вашият благодетел тук в Оман има методи, за които не сте и сънували.
    — Всички разговори от и с посолството се подслушват — възпротиви се Азра.
    — Може би ще чуят мен, но не и другия човек. Това е сигурно.
    — Заглушители ли имат? — попита Ятийм.
    — Такова е оборудването ни в Европа. Към слушалката се прилепя най-обикновен конус. Никой не може да познае гласа.
    — Обадете се — каза Зая, след което стана и заобиколи бързо бюрото, а Кендрик седна на стола й.
    Набра номера, като държеше ръката си над шайбата.
    — Ало? — каза Ахмат още след първото позвъняване.
    — Самолет — рече Кендрик. — Двама пътници. Къде? Кога?
    — Боже мой! — избухна младият султан на Оман. — Нека да помисля… На летището, разбира се. Има един завой на около половин километър от багажното отделение. Ще ви вземат с военна кола. Кажи им, че е открадната, за да минете покрай охраната.
    — Кога?
    — Ще трябва малко време. Всичко е блокирано, има да уреждам и някои формалности. Ще ми кажеш ли за къде пътуваш? Иран?
    — Не, по-напред в азбуката.
    — Бахрейн!
    — Да.
    — Това вече е нещо. Ще видя какво мога да уредя.
    — В разгара на празненствата тук. Трябва да се измъкнем в суматохата.
    — Значи към дванайсет часа?
    — Както кажеш. Между другото, у лекаря остана нещо мое, може да ми потрябва, за да се лекувам.
    — А, да, парите. Ще ти ги предадем.
    — Чудесно.
    — Завоят преди багажното отделение. Чакайте там.
    — Добре. — Евън затвори телефона. — До дванайсет на обяд трябва да сме на летището.
    — На летището ли? — извика Азра. — Ще ни вземат ли?
    — На пътя преди летището. Някой ще открадне военна кола и ще ни вземе.
    — Ще уредя някой от хората ни в града да ви откара — каза Зая Ятийм. — На него ще съобщите къде ще бъдете в Бахрейн, мястото на среща. Имате поне пет часа.
    — Ще ни трябват дрехи, по един душ и малко почивка — обади се Азра. — Не помня кога за последен път съм спал.
    — Ще поогледам сградата — отбеляза Кендрик и се изправи. — Може да науча нещо.
    — Разбира се, Амал Баруди — рече Зая Ятийм и се приближи до Евън. — Вие сте спасили живота на скъпия ми брат. Не знам как да ви се отблагодаря.
    — Само ме откарайте на летището до дванайсет на обяд — отговори Кендрик хладно. — Честно казано, предпочитам час по-скоро да се прибера в Германия.
    — До дванайсет на обяд — съгласи се терористката.


    — Уайнграс ще пристигне до обяд! — съобщи офицерът от Мосад на Бен Ами и на петимата от Масадската бригада.
    Бяха в мазето на една къща в Джабал Саали, на минути път от английските гробища, където преди столетия са били погребани стотици моряци. Неугледното каменно мазе беше превърнато в щаб на израелското разузнаване.
    — Как ще дойде? — попита Бен Ами, който беше махнал готрата от главата си и беше останал по много по-прилягащите му дънки и свободна тъмна риза. — Паспортът му е издаден в Ерусалим и с него едва ли ще го посрещнат особено радушно.
    — Еманюел Уайнграс пипа безпогрешно. Сто на сто има повече паспорти, отколкото са дърветата в гората. Каза да не предприемаме нищо, докато не пристигне. „Абсолютно нищо“ — така се изрази.
    — Вече не говорите така неодобрително за него — каза Яков с кодовото име Синия — син на един от заложниците и командващ Масадския отряд.
    — Защото няма да ми се наложи да плащам сметките му! Сметки няма да има. Само споменах името Евън Кендрик и той начаса каза, че тръгва.
    — Това едва ли означава, че пак няма да поиска да покриеш разходите му — възрази Бен Ами и се подсмихна.
    — А, няма. Попитах без заобикалки колко ще ни струва помощта му и той отсече: „Вървете по дяволите! Този път аз поемам разходите!“
    — Губим си времето — извика Яков. — Би трябвало да нападнем посолството. Проучили сме плановете, има поне пет начина да влезем и да излезем заедно с баща ми!
    Всички вдигнаха глави и се вторачиха в младия водач по прякор Синия.
    — Ясно! — каза офицерът от Мосад.
    — Извинете. Нямах предвид това.
    — Имаш всички основания да го кажеш — рече Бен Ами.
    — Не биваше. Извинявайте още веднъж. Но защо трябва да чакаме този Уайнграс?
    — Защото той е способен, приятелю, и без него може би няма да се справим.
    — Да де! Уж сте от Мосад, а се отмятате. Сега искате да помогнете на американеца, а не на баща ми, както В началото!
    — Резултатът сигурно ще бъде същият, Яков…
    — Не съм никакъв Яков! — избоботи младият водач. — За вас аз съм само Синия, син на баща си, който пък от своя страна е гледал как майка му и баща му са се прегръщали, преди да бъдат отведени в газовите камери на Освиенцим. Искам да измъкна баща си жив и здрав и мога да го сторя! Колко още ще страда този човек? Имал е ужасяващо детство: пред очите му онези негодници от Вермахта са бесели негови връстници — деца, задето търсели нещо за ядене в боклука, и са ги изнасилвали. Криел се е полумъртъв от глад в горите на Полша, докато са дошли съюзниците. Господ му дарил трима синове, но двамата ми братя бяха убити, бяха заклани — заклани в Сидон от ония мръсни свине, арабските терористи! И искате от мен да мисля за някакъв си американски каубой, някакъв политик, наумил си да става герой, за да му дадат роля в някой филм и за да сложат снимката му върху пакетчетата „Зрънчо“?
    — Доколкото знам — каза спокойно Бен Ами, — това Въобще не отговаря на истината. Този американец рискува живота си, без да му помага никой, без изгледи да бъде възнаграден, ако оживее. Както ни съобщи нашият приятел тук, той го прави по почти същите причини като теб.
    — Да върви по дяволите! При него става дума за семейство, а не за цял народ! Казах, отиваме в посолството!
    — Аз пък казах, че няма да ходим — отсече офицерът и бавно сложи пистолета си на масата. — Сега си под командването на Мосад и ще изпълняваш заповедите.
    — Негодници! — изкрещя Яков. — Всички сте негодници!
    — Точно така — каза Бен Ами, — всички.


    10,48 часът оманско време: Пресконференцията беше свършила. Репортерите и телевизионните екипи прибираха бележниците и камерите и се готвеха да бъдат изведени по коридорите в посолството при външната врата, охранявана от стотина млади мъже и забулени жени, които сновяха напред-назад. Вътре в заседателната зала обаче някакъв дебел мъж успя да склони охраната да го пусне с насочено за стрелба оръжие и се приближи до масата, където седеше Зая Ятийм. Той обясни през шепот:
    — Идвам от Махди, който финансира цялата операция.
    — И вие ли? Извънредните обстоятелства в Бахрейн явно са доста сериозни.
    — Моля?
    — Претърсихте ли го? — попита Зая охраната. Мъжете кимнаха. — Пуснете го.
    — Благодаря ви, госпожо. За какви извънредни обстоятелства в Бахрейн говорите?
    — И ние не знаем точно. Един от нашите ще отиде довечера и ще ни донесе новините.
    Макдоналд впери поглед в очите на жената над булото, прободе го тъпа болка. Какво ставаше? Защо Бахрейн не го държеше в течение? Какви решения се взимаха без него? Защо? Какво е направила онази проклета пачавра?
    — Госпожо — продължи бавно англичанинът, като мереше всяка дума, — тези извънредни обстоятелства в Бахрейн са нещо ново, но и въпросът, по който идвам, е не по-малко сериозен. Нашият благодетел иска веднага да му се разясни какво прави тук, в Маскат, Калейла.
    — Калейла ли? Сред нас няма жена на име Калейла. Но нали имената са без значение?
    — Тя не е тук, в посолството, а извън него и поддържа връзка с вашите хора, всъщност с брат ви.
    — С брат ми ли?
    — Да. Трима избягали затворници бързаха да се срещнат с нея по пътя към Джабал Шам, да се срещнат с врага!
    — Какво говорите?
    — Аз не говоря, госпожо. Аз питам. Искам някакво обяснение. Махди настоява.
    — Нямам представа за какво говорите! Вярно, че са избягали трима затворници, сред тях е брат ми, а също Йосиф и другият пратеник на нашия благодетел — някой си Баруди от Източен Берлин.
    — От Източен… Госпожо, нещо не разбирам.
    — Ако наистина ви праща Махди, съм учудена, че не знаете за него. — Ятийм замълча, а големите й проницателни очи се плъзнаха по лицето на Макдоналд. — От друга страна, може да ви праща всеки.
    — Засега аз съм единственият пълномощник на Махди в Маскат! Обадете се в Бахрейн и ще се убедите, госпожо.
    — Много добре знаете, че нямаме право да се обаждаме. — Зая щракна с пръсти към охраната. Мъжете се втурнаха към масата. — Хванете този човек и го заведете в залата на щаба. После събудете брат ми и Йосиф и намерете Баруди. Ще има ново съвещание. Бързо!


    Дрехите, които Евън Кендрик избра, бяха все от униформите на терористите — негладени панталони в защитен цвят, мръсна куртка американски модел и тъмна риза, разкопчана до средата на гърдите. Той се отличаваше от повечето фанатици, превзели посолството, само по цвета на очите и възрастта си. Покрай потъмнената с крема кожа не му личаха дори годините, а очите му бяха засенчени от козирката на платнената шапка. За да бъде картинката пълна, бе втъкнал в куртката остър нож, а десният му джоб беше издут от пистолет. На „довереника“ наистина му имаха доверие: беше спасил живота на Азра — повелителя на терористите, затова Евън се движеше на воля из завзетото посолство, обикаляше групичките наплашени, капнали от умора хора и пред очите му се откриваха ужасяващи гледки.
    Надежда. Това беше единственото, което можеше да им даде, макар и да съзнаваше, че тя едва ли ще се оправдае. Но той бе длъжен да им я вдъхне, да им даде нещо, за което да се вкопчат, за което поне да мислят през непрогледните, най-ужасяващи часове на нощта.
    — Аз съм американец! — шепнеше той на изумените заложници, щом се натъкнеше на групичка от трима-четирима, без да изпуска от очи сновящите хлапаци, които мислеха, че с внезапните си сърдити викове той обижда пленниците. — Никой не ви е забравил! Правим всичко по силите си! Не обръщайте внимание, че ви подвиквам. Налага се.
    — Слава Богу! — беше неизменният отговор, последван от сълзи и описания на ужаси, които винаги включваха публичната екзекуция на седемте осъдени заложници.
    — Ще ни избият до крак! Не ги интересува нищо! На тия мръсни животни не им пука от смъртта, била тя нашата или тяхната.
    — Опитайте се да запазите спокойствие! Опитайте се да не издавате страха си, това е много, много важно. Не им се противопоставяйте, но и не се унижавайте. Вашият страх им действа като наркотик. Не го забравяйте!
    По едно време Кендрик рязко се изправи и започна грубо да крещи на петима американци. С периферното си зрение беше забелязал един от личната охрана на Зая Ятийм. Мъжът вървеше бързо към него.
    — Ей, ти! Баруди!
    — Да!
    — Зая те вика! Ела веднага в стаята на щаба!
    Евън последва мъжа. Прекосиха покрива, после слязоха по стълбите три площадки и тръгнаха по дълъг коридор. Евън си махна шапката, която вече беше прогизнала от пот, и влезе в голям кабинет. След четири секунди целият свят се преобърна от последните думи, които американецът бе очаквал да чуе.
    — Боже Господи! Та това е Евън Кендрик!

12

    — Меен ир рахгил да? — каза Евън със сковано тяло и съзнание и се опита да се движи нехайно, докато питаше Зая кой е този дебеланко, дето му говори на английски.
    — Твърди, че го пращал Махди — отговори Азра, който стоеше между Йосиф и Ахбияд.
    — Какво иска?
    — Нали чу. Твърди, че си някой си Кендрик.
    — Кой е този Кендрик? — попита Евън на английски, като се обърна към Антъни Макдоналд и положи огромни усилия да запази спокойствие и да свикне с присъствието на човека, когото не беше виждал почти от пет години. Макдоналд! Слабоумния пияница от британската колония в Кайро! — Аз съм Амал Баруди. А вие кой сте?
    — Много добре знаеш кой съм! — извика англичанинът, като размаха показалец и изгледа един по един четиримата араби от щаба, най-вече Зая Ятийм. — Той не е Амал не знам кой си и няма нищо общо с Махди! Той е американец и се казва Евън Кендрик!
    — Завършил съм два американски университета — поясни Евън с усмивка, — но никой не ме е наричал Кендрик. Други неща — да, но не и Кендрик.
    — Лъжеш!
    — Напротив. Би трябвало аз да ви обвиня в лъжа, щом твърдите, че ви праща Махди. Показаха ми снимките на всички европейци, които той, така да се каже, е наел, а вие не бяхте сред тях. Щях да ви запомня, защото имате биещо на очи лице и тяло.
    — Лъжец! Измамник! Ти работиш с оная пачавра Калейла, с врага! Рано тази сутрин, точно преди зазоряване тя отиваше да се срещне с теб!
    — И таз добра, да се срещнела с мен! — Кендрик погледна Азра и Йосиф. — Никога не съм чувал за никаква Калейла, била тя враг или пачавра, а преди зазоряване бягахме с приятелите ми като луди, за да отървем кожите. Нямахме време за флиртове, наистина.
    — Слушайте какво ви казвам, той лъже. Бях там и я видях! Видях и трима ви.
    — Вие сте ни видели? — попита Евън и въпросително изви вежди. — По кой начин?
    — Отбих колата от пътя.
    — Значи сте ни видели, но не ни помогнахте? — прекъсна го сърдито Кендрик. — А твърдите, че ви пращал Махди!
    — Така си е, англичанино — обади се Зая. — Защо не им помогнахте?
    — Исках да науча някои неща, затова! И ги научих — Калейла, той!
    — Имате невероятно въображение, господин… как се казвахте? Всъщност можем да минем и без името. Отиваме в Бахрейн, ще се срещнем с Махди. Ще ви вземем с нас. Великият мъж без съмнение ще ви се израдва, след като сте му толкова важен.
    — Съгласен съм — отсече Азра.
    — Бахрейн ли? — избоботи Макдоналд. — И как, по дяволите, ще стигнете дотам?
    — Нима не знаете? — изсмя се Кендрик.


    Еманюел Уайнграс слезе от лимузината пред гробището Джабал Саали, слабите му гърди бяха разкъсани от поредния мъчителен пристъп на кашлица. Той се обърна към шофьора, който държеше вратата, и заговори почтително, с подчертан британски акцент:
    — Ще се помоля за английските си деди. Малцина днес го правят. Елате след час.
    — След час ли? — попита мъжът на лош английски и показа един пръст. — Исаа? — повтори той на арабски.
    — Да, ислямски ми приятелю. Това е поклонение, което правя всяка година. Разбирате ли?
    — Да, да. Ел салах. Алахо Акбар! — отговори шофьорът и бързо кимна в знак, че разбира молитвите и Господ е велик.
    Държеше доста пари, повече, отколкото бе очаквал, и знаеше, че ще получи още, когато се върне след час.
    — Сега ме оставете — каза Уайнграс. — Искам да остана сам.
    — Да, да!
    Мъжът затвори вратата, върна се на бегом до мястото си и отпраши с колата. Мани си позволи да се изкашля отново, огледа се, за да се ориентира, после тръгна през гробището към каменната къща на няколкостотин метра. След десет минути влезе в мазето, където бе щабът на израелските агенти.
    — Уайнграс! — извика офицерът от Мосад. — Радвам се да те видя!
    — Не, не се радваш. Никога не се радваш, когато ме виждаш, или когато говорим по телефона. Не си разбираш от работата, ти си един обикновен счетоводител, при това не особено добър.
    — Мани, нека не започваме отново…
    — Напротив, започваме веднага — прекъсна го Уайнграс, като погледна Бен Ами и петимата от Масадската бригада. — А вие, нещастници, имате ли уиски? Знам, че на този мухльо не му се намира — добави той за агента от Мосад.
    — Нямаме дори и вино — отговори Бен Ами. — Не го включиха в провизиите.
    — Очевидно по негова заповед. Добре, счетоводителю, кажи ми всичко, което знаеш! Къде е моят син — Евън Кендрик?
    — Тук, но това е всичко, което знаем.
    — Както обикновено. Винаги изоставате с три дни от събитията.
    — Мани…
    — Успокой се. Ще получиш инфаркт, а не ми се ще Израел да загуби най-некадърния си счетоводител. Кой може да ми каже нещо повече?
    — Аз! — извика Яков с кодовото име Синия. — Сега, не, преди часове трябваше да сме в посолството. Имаме задача, която изобщо не е свързана с вашия американец!
    — Значи освен счетоводител си имате и луда глава — вметна Уайнграс. — Някой друг?
    — Кендрик е тук без пълномощия — намеси се Бен Ами. — Помогнаха му да дойде дотук, но сега са го зарязали. Ако бъде заловен, ще отрекат, че имат нещо общо с него.
    — Откъде имате тази информация?
    — От един наш човек във Вашингтон. Не знам точно кой, нито от кой отдел или агенция е.
    — Ще ни трябва телефонен указател. Този телефон сигурен ли е? — попита Уайнграс и седна на масата.
    — Няма гаранции — каза офицерът от Мосад. — Прокараха го набързо.
    — Срещу минимално заплащане, нали?
    — Мани!
    — Млъкни!
    Уайнграс извади от джоба си тефтерче, прелисти го и спря погледа си на едно име и номер. Вдигна слушалката и набра номера. След няколко секунди заговори:
    — Благодаря ви, приятелю, за любезността. Казвам се Уайнграс. Това име не ви говори нищо, но великият султан Ахмат ме познава. Естествено, не искам да безпокоя Негово височество, но ако му предадете, че съм се обаждал, той вероятно ще пожелае да ми се отплати за една голяма услуга. Може ли да ви оставя номера си? — Мани продиктува цифрите, като гледаше под око шайбата. — Благодаря, приятелю, искам да добавя и че въпросът не търпи отлагане и султанът сигурно ще ви похвали за усърдието. Благодаря ви още веднъж.
    Прочутият преди време архитект затвори телефона, облегна се на стола и си пое дълбоко дъх, за да възпре кашлицата.
    — Сега ще чакаме — каза той, като гледаше офицера от Мосад. — Да се надяваме, че султанът има повече мозък и пари от вас… Господи, той се е върнал! След четири години ме послуша и се върна!
    — Защо?
    — Заради Махди — пророни Уайнграс сърдито и погледна в пода.
    — Заради кого?
    — Ще разбереш, щура главо!
    — Той не ти е истински син, нали, Мани?
    — Той е единственият човек, когото съм искал за син. — Телефонът иззвъня, Уайнграс сграбчи слушалката и я доближи до ухото си. — Ало?
    — Еманюел?
    — Едно време, когато се срещнахме в Лос Анджелис, не беше толкова сдържан.
    — Слава на Аллах, никога няма да го забравя. Върнах се и веднага се прегледах.
    — Кажи ми, млади негоднико, защити ли онази курсова по икономика в трети курс?
    — С триста мъки, Мани. Трябваше да те послушам. Посъветва ме да я направя сложна, защото те обичали сложните неща.
    — Можеш ли да говориш? — попита Уайнграс — гласът му изведнъж стана сериозен.
    — Аз да, но ти вероятно не можеш. При мен всичко е статично. Разбираш ли?
    — Да. Къде е нашият общ познат?
    — На път за Бахрейн с още двама души от посолството. Щяха да пътуват само двама, но в последния момент се наложиха промени. Не знам защо.
    — Защото сигурно има още някоя нишка, водеща към някого. Само те ли са?
    Ахмат направи пауза.
    — Не, Мани — тихо отвърна той. — Има още един човек, на когото не бива да пречиш. Жена е и се казва Калейла. Казвам ти го, защото ти имам доверие и защото трябва да знаеш, че и тя е в самолета. Но не бива да научава никой друг. За нея, както и за нашия приятел. Разкрият ли я, зле ни се пише.
    — Добре го каза, младеж. Как да се оправям с нея?
    — Надявам се да не ти се наложи. Тя се е скрила в пилотската кабина, която ще остане заключена, докато пристигнат в Бахрейн.
    — Само това ли ще ми кажеш?
    — За нея — да.
    — Трябва да действам. С какво ще ми помогнеш?
    — Ще те пратя там с друг самолет. При първа възможност нашият приятел ще ми се обади и ще ме осведоми за положението. Щом пристигнеш, обади ми се и ти. Ето на този телефон.
    Ахмат издиктува на Уайнграс личния си телефонен номер.
    — Сигурно е някаква нова централа — вметна Мани.
    — Няма централа — поясни младият султан. — Ще бъдеш ли на този телефон?
    — Да.
    — Ще ти се обадя да уточним подробностите. Ако скоро има пътнически полет, ще се опитам да те кача на него.
    — Съжалявам, но това е невъзможно.
    — Защо?
    — Всичко трябва да остане скрито-покрито. С мен има седем пуяка.
    — Седем ли…
    — Да. И ако смяташ, че може да има усложнения, например катастрофа, помисли за тези високоинтелигентни птици със синьо и бяло оперение.
    Ахмат, султанът на Оман, ахна.
    — Мосад — прошепна той.
    — Точно така.
    — Божичко!
    Малкият шестместен реактивен самолет „Рокуел“ летеше на северозапад на височина около тринайсет хиляди метра над Обединените арабски емирства, сетне пое над Персийския залив към емирство Бахрейн, намиращо се на близо хиляда километра. Макдоналд — обезпокоително тих и самоуверен, седеше сам на първия ред от две седалки. Азра и Кендрик седяха заедно на последния ред. Вратата към пилотската кабина беше затворена и по думите на мъжа, който ги посрещна с „откраднатата“ военна кола и ги вкара в самолета през багажното отделение в дъното на летище Маскат, щяла да остане затворена, докато пътниците не напуснат самолета. Никой не биваше да ги вижда. В Мухарак, където бе международното летище на Бахрейн, щеше да ги чака човек, който да ги преведе през граничния контрол.
    Евън и Азра бяха уточнили програмата неколкократно и понеже не беше ходил никога в Бахрейн, терористът си водеше бележки — записваше най-вече имената на различни местности. Налагаше се Кендрик и Азра да се разделят, поне за час. Заради Антъни Макдоналд — той бе последният човек, когото ще сметнеш за агент на Махди. Англичанинът вероятно щеше да заведе Евън по-бързо при Махди, ето защо Кендрик смяташе да изостави повелителя на терористите.
    — Не забравяй, че избягахме заедно от Джабал Шам. Сигурен съм, че Интерпол, да не говорим за съюзените разузнавателни служби на Европа и Америка, вече са предупредени за нас и имат снимките ни. Не бива да рискуваме да ни видят заедно през деня. След залез слънце рискът е по-малък, но и тогава трябва да си отваряме очите на четири.
    — Как ще се предпазим?
    — Първо ще купим други дрехи — тези по прилягат на бедняци — вършеха работа в Маскат, но не и тук. Вземи такси за Манама, града от другата страна на провлака, на големия остров, и отседни в хотел „Арадус“ на Уади ел Ад. Във фоайето има магазин за мъжка конфекция. Купи си западняшки костюм и се подстрижи. Пиши!
    — Пиша. — Азра започна да пише по-бързо.
    — Регистрирай се под името… Сега се сещам, че Ятийм е често срещано име в Бахрейн, но да не рискуваме.
    — С името на майка ми — Ишаад?
    — В компютрите са вкарани всички данни. Използвай името Фарук — всички го правят. Ще ти се обадя след час-два.
    — Какво ще правиш?
    — Как какво! — ахна Кендрик. — Ще стоя с този лъжец, англичанина, който твърди, че работел за Махди. Ако е истина и е изгубил връзка, срещата довечера ще бъде уредена лесно. Но, честно казано, не му вярвам. И ако се окажа прав и той е лъжец, трябва да разбера за кого работи.
    Азра погледна човека, известен му под името Амал Баруди, и промълви:
    — Живееш в свят, по-сложен от моя. Ние познаваме враговете си, прицелваме се в тях и стреляме, защото иначе ще ни убият те. Мен ако питаш, ти не си сигурен и в разгара на престрелката първо ще се замислиш кой всъщност ти е враг.
    — Ако някога си прониквал сред противника, ще си имаш едно наум за предателите. Винаги трябва да се вземат предпазни мерки.
    — Да се промъкнеш сред врага не е особено трудно, след като всички се обличаме и говорим еднакво. Това е въпрос на поведение, просто се държим като врага. А колкото до предателите, в Маскат се провалихме, ти ни даде урок.
    — Аз ли?
    — Снимките, Баруди.
    — А, да. Забравих. Мислите ми са другаде.
    „Вярно е, но не бива да го повтарям“, помисли си Кендрик. Младият терорист го гледаше заинтригувано, Евън трябваше да разсее всички съмнения. И то бързо!
    — Понеже стана дума за снимките, сестра ти трябва да докаже, че се е отървала от предателите. Предлагам да направите нови снимки. На трупове пред разбития фотоапарат и записани на магнетофон изявления — изповеди, които да бъдат разпространени.
    — Зая си знае работата. Тя е най-силната, най-преданата сред нас. Няма да миряса, докато не провери всяка стая и не претърси всички наши съратници. Един по един.
    — Думи, поете! — напомни му Евън с дрезгав глас. — Май не разбираш. Това, което се случи в Маскат, което допуснахте от нехайство, може да попречи на всичките ни акции. Ако се разчуе и виновникът не бъде наказан, какви ли не агенти ще се опитат да се внедрят сред нас и да направят колкото си искат магнетофонни записи и снимки!
    — Да де — кимна Азра, за да прекъсне критиката. — Сестра ми ще се погрижи за всичко. Май не беше съвсем убедена, докато не разбра какво си направил за нас в Джабал Шам и не чу разговора ти по телефона. Тя ще стори необходимото. Повярвай ми.
    — Това да се чува! А сега почивай, сърдити поете. Предстоят ни тежък следобед и вечер.
    Кендрик се облегна, сякаш за да подремне, но продължи да гледа с притворени очи тила на голямата оплешивяваща глава на Макдоналд, който седеше на първия ред. Имаше куп неща, които трябваше да обмисли — досега все не му стигаше време да ги анализира, дори да се опита да го направи. Но над всичко стоеше Махди! Махди, обсадил и обрекъл на глад Хартум и Джордж Гордън в средата на деветнайсети век, а един друг Махди — от плът и кръв, който сееше терор сто години по-късно в Бахрейн. Веригата, водеща към това чудовище, бе сложна — бе законспирирана, професионално замаскирана, но безусловно съществуваше. Евън се беше натъкнал на едно разклонение, на едно пипало, ала то беше част от тялото. Убиецът до него щеше да го заведе до главния двигател, точно както всеки кабел в една сграда неизменно води до централния източник на енергия. „Трябва да говориш по телефона с петима души, които на свой ред се обаждат на други десетима в Бахрейн, чиито номера ги няма в указателите и само един от тях може да се свърже с Махди“, му бе казала Зая Ятийм, а тя знаеше какво говори. Петдесет обаждания, петдесет телефонни номера — и само един от тези петдесет непознати мъже и жени знаеше къде е Махди, кой е той!
    Беше създал извънредни обстоятелства точно както го бе учил Мани Уайнграс — има ли си работа с клиенти, които не се погаждат, на всяка цена да измисля нещо. „Казваш на първия тъпанар, че до сряда трябва да ти даде отговор, или ще се преместим в Риад. Казваш на втория палячо, че ще чакаме най-много до четвъртък, защото имаме страхотно предложение от Абу Даби.“
    Сега не беше същото, разбира се, но похватът не бе много по-различен. Ръководителите на терористите в посолството в Маскат бяха убедени, че има извънредни обстоятелства, след като техният благодетел — Махди, е наредил Амал Баруди от Източен Берлин да заведе някой от тях в Бахрейн. Съответно хората на Махди научиха от телевизията, че има „спешно съобщение“ и че те трябва незабавно да дадат отговор. Извънредни обстоятелства!
    „Мани, добре ли постъпих? Трябва да го открия, да се преборя с него, да го убия заради това, което ни причини!“
    Еманюел Уайнграс — помисли си Евън, с натежали за сън очи. И все пак не се сдържа — засмя се едва чуто. Спомни си първото им пътуване до Бахрейн.
    — Не забравяй, че ще си имаме работа с хора, които управляват архипелаг, а не суша, граничеща с друга суша, която и двете страни наричат държава. Това е емирство, състоящо се от над трийсет острова в Персийския залив. Не че ще тръгнеш да измерваш площта, пък и те няма да ти го поискат, в това е силата им.
    — Накъде биеш, Мани?
    — Постарай се да ме разбереш, неграмотен чирако! Разчитай на тяхното чувство, че са силни. Държавата е независима — състои се от вулканични островчета, които предпазват пристанищата от бурите в Персийския залив, и е прикътана между полуостров Катар и крайбрежието Хаса на Саудитска Арабия. Последното е много важно заради подкрепата, която им предлага Саудитска Арабия.
    — Какво общо има всичко това с някакво си игрище за голф? Играеш ли голф, Мани? Никога не ми е било по джоба.
    — Никога не ми е допадало да гоня малката бяла топка из стоте затревени акра, когато артритът ме тормози, а сърцето ми направо ще се пръсне. Но знам какво е за тях това игрище.
    — Какво?
    — Спомени от миналото. Непрекъснато им напомня за настоящето. За тяхната сила.
    — Ще слезеш ли на земята?
    — Прочети историята на Асирия, Персия, гърците и римляните. Хвърли един поглед на рисунките на първите португалски картографи и дневниците на Васко да Гама. Всички тези хора в един момент са искали да притежават архипелага. Португалците са го управлявали стотина години. Защо?
    — Убеден съм, че ще ми кажеш.
    — Заради географското му положение в Персийския залив, заради стратегическото му значение. Векове наред е бил търговско и финансово средище.
    Много по-младият Евън Кендрик се изправи, вече прозрял накъде бие ексцентричният архитект.
    — Ето какво става тук сега — прекъсна го той. — От цял свят насам валят пари.
    — Като независима държава, която в съвременния свят не е изложена на риска да бъде превзета — поясни Уайнграс, — Бахрейн служи и на съюзниците, и на враговете си. Затова клубът на онова игрище за голф ще отразява историята му. Ще го покрием със стенописи. Бизнесменът поглежда към стенописите над бара, Вижда картините и си мисли: „Божичко, каква държава! Всички са се домогвали да я превземат! Какви пари са вложени тук!“ И решава също да заложи нещичко. Публична тайна е, че повечето сделки се сключват на игрището за голф, млади неграмотнико. Защо иначе искат да им го построим?
    След като построи малко странния клуб на второкласното игрище за голф, фирмата „Кендрик“ сключи договор за изграждането на три банки и на две правителствени сгради. А след като бе вдигнал скандал в някакво кафене на Ал Зубара, Мани Уайнграс беше освободен от ареста лично от един от най-високопоставените министри.
    Монотонният шум на реактивния самолет отекваше в съзнанието на Евън, който бе затворил очи.


    — Не съм съгласен да провеждаме допълнителна операция и държа това да бъде отбелязано — отсече Яков, по прякор Синия, от Масадската бригада, докато седмината мъже се качваха в реактивния самолет в източния край на летището на Мускат.
    Еманюел Уайнграс веднага отиде при пилота, седна на седалката до него и затегна колана, като кашляше тихо, но дълбоко. Офицерът от Мосад не се качи с тях — имаше работа в Оман. Пистолетът му остана у Бен Ами, който го държеше, докато петимата се настаняваха в самолета.
    — Ще бъде отбелязано, приятелю — отвърна Бен Ами. Самолетът вече набираше скорост на пистата. — Разбери — има неща, които е по-добре да не знаем. Ние сме изпълнителите, войниците, други вземат решенията. Те си вършат работата, ние си вършим нашата — да изпълняваме заповедите им.
    — Тогава и аз трябва да възразя — намеси се и членът на отряда с кодовото название Сивия. — Не мога да приема фраза като „Да изпълняваме заповедите им“.
    — Напомням ви, Бен Ами — добави мъжът по прякор Оранжевия. — Последните три седмици бяхме подготвяни да изпълним конкретна задача, с която въпреки дълбоките съмнения смятаме, че ще се справим. Знаем си отлично работата и изведнъж ни в клин, ни в ръкав ни изтърсват, че трябва да заминем за Бахрейн и да търсим човек, на когото не сме виждали очите, съгласно с план, за който нямаме никаква представа.
    — Ако изобщо има план — обади се и Черния. — Да не излезе, че в Мосад просто са задължени на онзи стар мухльо, дето търси американския си син, който всъщност не му е никакъв син.
    Уайнграс се обърна. Самолетът набираше височина и шумът от двигателите бе донякъде заглушен.
    — Чуйте, лукови глави! — извика той. — Ако този американец е отишъл в Бахрейн с някакъв откачен арабски терорист, значи има основателна причина. На вас, бабаити такива, сигурно не ви е хрумвало, че трагедията в Маскат едва ли е планирана от онези орангутани с патлаците. Мозъкът, с ваше разрешение, е в Бахрейн. Ето кого е тръгнал да търси американецът.
    — От вашето обяснение, стига то да е вярно — каза мъжът по прякор Белия, — подразбирам, че няма план, господин Уайнграс. Или играем на сляпо?
    — Едва ли ни чакат цветя и рози, умнико, но не сме се докарали дотам, да играем на сляпо. Щом кацнем в Бахрейн и се установим, ще се обаждам в Маскат през четвърт час, докато получим нужната информация. Тогава ще имаме план.
    — По кой начин? — изсъска подозрително Синия.
    — Сами ще си го измислим, щура главо.


    Едрият англичанин загледа вцепенен как терористът Азра се отдалечава с бахрейнския служител.
    Мълчаливият мъж с униформа беше посрещнал реактивния самолет зад последния хангар на летището в Мухарак.
    — Я чакай! — извика Макдоналд и хвърли див поглед към Евън Кендрик, който стоеше зад него. — Спри! Не можеш да ме оставиш с този човек! Казах ти, че лъже. Не е от нашите!
    — Вярно е — съгласи се палестинецът, като спря и погледна през рамо. — Той е от Източен Берлин и ми спаси живота. Ако казваш истината, убеден съм, че ще спаси и твоя.
    — Не можеш…
    — Налага се — прекъсна го Азра, след което се обърна към служителя и кимна.
    Без да коментира думите или израза му, бахрейнецът рече на Кендрик:
    — Ето, моят колега излиза от хангара. Той ще ви преведе през друг изход. Добре дошли в нашата страна.
    — Азра! — изкрещя Макдоналд, но гласът му беше заглушен от рева на реактивните двигатели.
    — По-кротко, Тони! — каза Евън, когато вторият служител се приближи до тях. — Тук сме нелегално и заради теб може да ни теглят куршума.
    — Ти си! Сигурен бях, че си ти! Кендрик!
    — Да, аз съм, но ако някой от нашите тук, в Бахрейн, разбере, че си споменал името ми, твоята прекрасна впиянчена Сесилия, нали се казваше така, ще остане вдовица, преди да си е поръчала поредното питие.
    — За Бога, направо не мога да повярвам! Нали продаде фирмата и се прибра в Щатите! Казаха ми, че си се хванал с политика.
    — С помощта на Махди току-виж съм станал и президент!
    — Божичко!
    — Усмихни се, Тони. На този и без това не му харесва това, което върши, нека поне му засвидетелстваме малко благодарност. Усмихни се, свиня такава!


    С тъмни панталони, пилотска куртка и офицерска шапка с козирка, Калейла стоеше до опашката на реактивния самолет и наблюдаваше какво става на петдесетина метра от нея. Младият убиец палестинец с прякор Синия беше изведен от летището. Конгресменът от САЩ и онзи мухльо Макдоналд тръгнаха с друг униформен мъж, който ги преведе през лабиринта между товарните хангари. Кендрик, този отявлен конформист, движен от ужасните си подбуди, беше по-оправен, отколкото тя бе предполагала. Не само беше излязъл невредим от ужасното посолство, нещо, което Калейла само до преди девет часа бе смятала за невъзможно и се бе изпопритеснила, а сега успя и да раздели агента от терориста. Какво беше намислил? Какво правеше?
    — Побързай! — извика тя на пилота, който говореше с един механик до дясното крило. — Да вървим!
    Пилотът кимна, направи отчаян жест с ръце и двамата се запътиха към служебния изход. Ахмат, младият султан на Оман, беше задвижил целия огромен човешки потенциал, с който разполагаше в Маскат. Тримата пътници от реактивния самолет щяха да бъдат отведени на страничен път далеч от такситата, чакащи пред главния вход, при импровизирана стоянка, където такситата с фалшиви знаци бяха карани от агенти на тайната полиция в Бахрейн. Никой измежду тях не получи никаква информация, на всички бе наредено единствено да съобщят накъде са поели пътниците.
    Калейла и пилотът се сбогуваха набързо и се разделиха. Той се запъти към диспечерската кула да получи инструкции за обратния полет до Маскат, а тя — към импровизираната пиаца, откъдето трябваше да проследи американеца. Нямаше да е лесно да види къде отиват Кендрик и Макдоналд, без те да я забележат. Тони щеше да я познае на мига, а бдителният американец сигурно щеше да си спомни тъмната мръсна улица в Ел Шари ел Мишкуийс и жената с оръжие в ръка. Този човек живееше в постоянен риск и едва ли бе повярвал, че Калейла е насочила дулото не към него, а към четирима мъже на осеяната с боклуци улица, опитали се да я окрадат или може би и нещо по-лошо. Живееш ли непрекъснато в стрес, губиш контрол над реакциите си. Американецът бе въоръжен и ако споменът за Калейла изникнеше внезапно в съзнанието му, не се знаеше какво ще направи той. Калейла не се страхуваше за живота си. Осем години се бе подготвяла, четири от тях бе прекарала в изпълнения с насилие Близък изток и се бе научила винаги да е нащрек — да убива, преди да бъде убита. Натъжаваше я само, че този свестен мъж няма да умре за своята кауза: не бе изключено да го убие Калейла. С всяка изминала минута това ставаше все по-вероятно.
    Тя отиде на стоянката преди пътниците от оманския самолет. Пред залата за пристигащи нямаше къде игла да падне: сновяха лимузини с тъмни стъкла, таксита, най-обикновени коли, какви ли не пикапи. Бе шумно и задимено, какофонията под ниския бетонен таван бе оглушителна. Калейла се спотаи в сенчестата ниша между две товарни рампи и зачака.
    Пръв се появи терористът на име Азра, придружен от униформения служител, който махна на едно такси — то бързо спря пред младежа на тротоара. Терористът се качи и даде на таксиметровия шофьор адреса, който прочете от някакво листче.
    След няколко минути странният американец и невероятният Макдоналд излязоха на платното. „Нещо не е наред“ — помисли си веднага Калейла, подчинявайки се на някакъв инстинкт. Тони се държеше точно Както навремето в Кайро. Във всяко движение на огромното му туловище прозираше нервност, той бе притеснен, гледаше изцъклено и гримасничеше като пияница, който много иска да го уважават, в поведението му нямаше и следа от изключителното самообладание, каквото би трябвало да притежава таен агент с огромна мрежа информатори по време на световна криза. Имаше нещо гнило!
    И ето! Макдоналд най-неочаквано блъсна американеца и го изтласка на улицата, към таксито, което се приближаваше с голяма скорост. Кендрик се удари в предния капак на колата и политна нагоре, към колите, профучаващи под козирката на летището. Изсвистяха спирачки, проехтяха клаксони и конгресменът от девети избирателен район в Колорадо беше запокитен до предното стъкло на малка японска кола. „Божичко, той е мъртъв!“ — помисли си Калейла и изтича на пътя. Ала Кендрик се размърда — раздвижи ръце и се опита да се изправи, но пак се строполи.
    Калейла бързо си проправи път до колата, като разбута полицаите и агентите от бахрейнската тайна полиция, стекли се на местопроизшествието, и халоса по далака някакъв мъж Хвърли се върху разтърсваното от спазми тяло на Кендрик и извади оръжието от куртката. Обясни на най-близкия униформен мъж с дуло, насочено към главата му:
    — Казвам се Калейла. Това ти е достатъчно. Този тук ми принадлежи и ще дойде с мен. Разпореди се да ни направят път и ни измъкни, ако ти е мил животът!


    Мъжът се втурна в голата стая така възбудено, че затръшна вратата и почти се препъна в тъмното, докато стигне при компютъра. Включи го с разтреперани ръце.
    ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ
    ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО
    ЗАПОЧВАЙТЕ

    Нещо се е случило! Пробив или провал, преследвани или преследвачи? Последният доклад е от Бахрейн, но в него няма подробности. Споменава се само, че обектът е много разтревожен и е настоял да замине за там. Дума да няма, или е избягал от посолството, или се е хванал на въдица, или изобщо не е стъпвал в него. Но защо точно в Бахрейн? Голяма бъркотия, сякаш човекът, пратен да следи обекта, нарочно премълчава по свои си съображения нещо. Това обаче е малко вероятно, все пак през последните години се случиха доста неща, а и Конгресът и разните други прокурори могат да го извикат да даде показания.
    Какво ли е станало? Какво става? Компютърът иска още и още данни, а аз не мога да му ги осигуря! Вкарам ли някакво име без конкретна информация, той ще ми даде исторически факти, които отдавна са в паметта му и само се осъвременяват. Понякога си мисля, че се надценявам, че зад фактите и вероятностите ми се привиждат призраци.
    И все пак съм сигурен, че е той! Компютърът го твърди, а аз му вярвам.

13

    Евън се опита да махне бинта, с който бе превързано лявото му рамо, и усети по гърдите си щипене и острата миризма на спирт. Отвори очи и с учудване видя, че седи в някакво легло, облегнат на възглавници. Беше в стаята на жена. Отляво до стената имаше тоалетка с ниско столче, обковано със злато. Пред тройното огледало, обрамчено с малки крушки, имаше какви ли не сиви флакончета с лосиони и парфюми. Френските прозорци до тоалетката, надиплените прозрачни завеси в прасковен цвят и пищните мебели в стил рококо подсказваха, че тук се е трудил скъпоплатен дизайнер. При прозореца в дъното имаше тапициран със сатен фотьойл, а до него — масичка с розов мраморен плот за телефон и списания. Срещу леглото, на около седем-осем метра имаше вграден гардероб с огледални врати. Вдясно при нощното шкафче имаше писалище от слонова кост и табуретка, и тя обточена със златни кантове. До него покрай цялата стена имаше полирано бюро, най-дългото, което Евън бе виждал през живота си: с политура в прасковен цвят, или peche2, както би настоял Мани Уайнграс. Подът беше покрит с мек дебел бял килим, сякаш създаден да гали босите нозе на хората, дръзнали да стъпят върху него. Липсваше само огледало над леглото.
    Релефната врата беше затворена и все пак Евън долови зад нея гласове: мъжки и женски. Обърна китката си, за да види колко е часът. Часовника му го нямаше. „Къде ли съм? Как съм попаднал тук? О, Божичко! Шосето при летището…“ Блъсна го кола, всъщност две профучаващи коли. Около него се насъбра тълпа, някой го поведе нанякъде, Евън куцукаше. Азра! Азра го чакаше в хотел „Арадус“… Ами Макдоналд! Беше изчезнал! Господи, всичко се провали! На ръба на паниката, без да забелязва следобедното слънце, което грееше през прозорците, Евън махна завивката и стана от леглото. Запристъпва бавно, несигурно, при всяко движение се мръщеше от болка и стискаше зъби, но все пак можеше да върви и това беше най-важното. Беше гол. Изведнъж вратата се отвори.
    — Радвам се, че сте станали — рече мургавата жена.
    Кендрик се втурна към леглото и чаршафа с прасковен цвят тъкмо когато тя затваряше вратата.
    — Това потвърждава диагнозата на лекаря. Току-що си тръгна. Каза, че имате натъртвания, но от рентгеновите снимки не личи да сте си счупили нещо.
    — Рентгенови снимки ли? Къде сме и коя сте вие, госпожо?
    — Значи не ме помните?
    — Ако това тук — сърдито възкликна Евън и махна с ръка — е любовното ви гнезденце в Бахрейн, уверявам ви, че никога не съм го виждал. Такова чудо не се забравя лесно.
    — Не е мое — поясни Калейла, сетне поклати глава, усмихна се едва доловимо и се приближи до леглото. — Принадлежи на един братовчед на емира — човек на възраст, и на младата му жена, на най-младата му, и двамата са в Лондон. Не е добре със здравето, затова сутеренът е претъпкан с медицинска апаратура. Имаш ли власт и пари, си живееш живота — особено тук, в Бахрейн. Уреди го вашият приятел — султанът на Оман.
    — Но за да го уреди, някой му е съобщил за случилото се.
    — Аз, разбира се.
    — Все пак ви познавам отнякъде — прекъсна я Кендрик и се смръщи. — Но не се сещам откъде.
    — Не бях облечена така, пък и се видяхме при горе-долу същите неприятни обстоятелства. В Маскат, на една тъмна мръсна пресечка.
    — А, в онзи проклет квартал! — извика Евън с широко отворени очи, без да се извръща. — В потъналия в мръсотия Ел Баз. Вие сте жената с оръжието, опитахте се да ме убиете!
    — Не, не е вярно. Защитавах се от четирима хулигани — трима мъже и едно момиче.
    Кендрик притвори очи.
    — Спомних си. Някакво хлапе с подкъсени панталони в защитен цвят, което държеше ръката си.
    — Не беше хлапе — възрази Калейла. — Бе наркоман, и двамата с приятелката му бяха упоени и щяха да ме убият, за да платят на доставчиците си. Аз само ви следях, това е. Работата ми е да доставям информация.
    — На кого?
    — На хората, за които работя.
    — Откъде знаете за мен?
    — А, на този въпрос няма да ви отговоря.
    — За кого работите?
    — В широкия смисъл — за организация, която се опитва да намери решение на многобройните ужасни проблеми в Близкия изток.
    — Израелска ли?
    — Не — спокойно отговори Калейла. — Корените ми са арабски.
    — Това не ми говори нищо, но ме плаши.
    — Защо? На Вас, американците, не Ви ли хрумва понякога, че и ние, арабите, търсим някакъв изход?
    — Идвам от посолството в Маскат. Това, което видях там, беше грозна гледка — в арабски стил.
    — За нас също. Но ако ми позволите, ще цитирам един американски конгресмен, който заяви В Долната камара: „Никой не се ражда терорист, хората стават терористи.“
    Смаян, Кендрик погледна жената.
    — Това е единственото ми изявление, което влезе в протокола. Единственото.
    — Направихте го след едно злобно изказване на някакъв конгресмен от Калифорния, който на практика призова да бъдат изтребени всички палестинци, живеещи в, както той се изрази, Ерец Израел.
    — За него няма разлика между Ерец и Биариц! Фукльо, който си е глътнал езика, че губи поддръжката на евреите в Лос Анджелис. Оплака ми се лично предния ден. Въобразяваше си, че съм му съмишленик — дори ми намигна.
    — Още ли вярвате в онова, което казахте?
    — Да — отговори колебливо Кендрик, сякаш се съмняваше в отговора си. — Минал ли си през окаяните бежански лагери, няма как да смяташ, че от тях ще излезе нещо нормално. Но онова, което видях в Маскат, ми дойде много. Да оставим крясъците и дивашките възгласи. Там имаше нещо ледено, нещо премислено жестоко. Онези животни се забавляваха.
    — Повечето измежду тях никога не са имали дом. Първите им спомени са от бунищата на лагерите, където са търсели нещо за ядене или дрехи за по-малките си братя и сестри. На пръсти се броят онези, които умеят нещо, които са стъпвали в училище. Не им е било по джоба. Бяха чужденци на собствената си земя.
    — Кажете го на децата от Освиенцим и Дахау! — промълви Евън хладно и ядосано. — Тези хора са живи. Те са част от човечеството.
    — Предавам се, господин Кендрик. Нямам отговор. Срамувам се.
    — Не ми трябва вашият срам. Искам да се махна оттук.
    — Само това оставаше — я се погледнете. Няма как да продължите започнатото. Капнал сте от умора, пък и доста пострадахте.
    Увит до кръста с чаршафа, Кендрик се подпря на ръба на леглото. Заговори бавно:
    — Имах доста ценни неща, сред които пистолет, нож и часовник. Върнете ми ги, ако обичате.
    — Нека обсъдим положението.
    — Няма какво да обсъждаме — отсече конгресменът. — Наистина.
    — Ами ако ви кажа, че сме открили Тони Макдоналд?
    — Тони ли?
    — Понякога работя в Кайро. Ще ми се да ви кажа, че сме по следите му отдавна, от месеци, дори от години, но няма да е вярно. За първи път се усъмних в него рано тази сутрин, преди зазоряване. Той ме проследи с кола с угасени фарове.
    — По пътя над Джабал Шам ли? — прекъсна я Евън. — Да.
    — Значи като агентка нямате грешка. Като агентка на врага.
    — Казвам се Калейла и наистина съм враг, но на Тони, само дето другите ви подозрения не се оправдават.
    — Вие сте ме следили.
    — Да.
    — Значи сте знаели за „бягството“?
    — Да.
    — От Ахмат ли?
    — Той ми има доверие. Познаваме се от много време.
    — Тогава има доверие и на хората, за които работите.
    — На този въпрос не мога да отговоря. Казах, че има доверие на мен.
    — За втори път увъртате.
    — Изисква го ситуацията.
    — Къде е Тони?
    — Спотайва се в хотел „Тилос“, отседнал е под името Стрикланд.
    — Как го открихте?
    — Чрез таксиметровата компания. По пътя се е отбил в спортен магазин, където вероятно нелегално се продава оръжие. Въоръжен е… Да речем, че шофьорът прие да ни помогне.
    — Да речем?
    — Това е достатъчно. Ако Макдоналд предприеме нещо, веднага ще бъдете осведомен. Вече се обади на единайсет души.
    — На кого?
    — Номерата ги няма в телефонния указател. След около час, когато Тони приключи с разговорите, един човек ще иде в телефонната централа и ще вземе имената. Ще ви ги съобщим веднага щом той открие служебен или уличен автомат.
    — Благодаря. Тези телефонни номера ми трябват.
    Калейла придърпа табуретката в стил рококо и седна срещу Кендрик.
    — Кажете ми с какво сте се захванали, господин конгресмен? Ще ми се да ви помогна.
    — Защо ще ви казвам? Отказвате да ми върнете оръжието, ножа и часовника, или някоя от дрехите, които сигурно вече сте продали. Не искате да ми съобщите дори за кого работите.
    — Колкото до оръжието, ножа, часовника, чековата книжка, портфейла с около петдесет хиляди американски долара и златната запалка, а, да, и смачкания пакет американски цигари, забранени за износ — много глупаво от ваша страна! — ще ви ги върна, стига да ме убедите, че това, което вършите, няма да причини гибелта на двеста трийсет и шестимата американци в Маскат. Ние, арабите, не можем да го допуснем. И без това ни мразят до смърт за неща, които не зависят от нас. А що се отнася до моите работодатели, какво ви интересуват те, след като не интересуват вашия и моя приятел Ахмат? Вие му имате доверие, той има доверие на мен. Значи и вие можете да ми се доверите. Щом „а“ е равно на „б“, а „б“ е равно на „с“, значи „а“ е равно и на „с“. Дрехите ви бяха дезинфекцирани, изпрани и изгладени. В първото крило на гардероба са — отляво.
    Евън едвам се крепеше на ръба на леглото — вгледа се с леко отворени устни в напрегнатата млада жена.
    — Не искате приказки назаем, госпожо. Трябва да помисля върху онази задачка с буквите.
    — Не знам какъв е графикът ви, но едва ли разполагате с много време.
    — Между единайсет и половина и дванайсет довечера — каза Кендрик — нямаше да разкрие нищо повече за времето. — В самолета с мен пътуваше един младеж — терорист от посолството в Маскат.
    — Отседнал е в хотел „Арадус“ на Уади Ел Ад под името Т. Фарук.
    — Как?…
    — От друг шофьор, който се съгласи да ми помогне — отговори Калейла с по-широка усмивка. — Да речем — добави тя.
    — Тези, за които работите, явно имат голямо влияние на доста места.
    — Колкото и странно да ви се струва, хората, за които работя, нямат нищо общо с тази история. Те нямаше да стигнат чак дотам.
    — Но вие стигнахте.
    — Налагаше се. По лични причини. Но и те не подлежат на обсъждане.
    — Вие сте голяма работа.
    — Защо не се обадите на приятеля си в „Арадус“! Купи си дрехи в хотела, а и се подстрига. Сигурно сте го инструктирали. Но му се обадете, избавете го от притеснението.
    — Много мило от ваша страна, че искате да ми помогнете — досущ като шофьорите.
    — Защото не съм Ви Враг. Обадете се на Ахмат, ако искате, и той ще ви го каже. Аз също имам номера с трите петици.
    От лицето на арабката сякаш се вдигна було, тя, помисли си Евън, бе хубава и интересна, в големите й кафяви очи се четяха, загриженост и любопитство. И все пак той се наруга наум, че не е професионалист и не може да отсее истината от фалша. Между единайсет и половина и дванайсет довечера! Тъкмо тогава, през тези трийсет минути, щеше да открие нишката, водеща към Махди. Можеше ли да има доверие на тази толкова способна, ала потайна жена? Щеше ли да се справи сам? Тя знаеше номера с трите петици… откъде ли? Изведнъж стаята започна да се върти, а слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца, се превърнаха в оранжев вулкан. Къде бяха прозорците?
    — Не, Кендрик! — извика Калейла. — Само това не! Не припадай! Обади се на номера, аз ще ти помогна! Приятелят ти трябва да знае, че всичко върби по план. Той е терорист в Бахрейн! Няма къде да иде. Обади се!
    Евън усети силни шамари по лицето си — остри, шибащи удари, от които кръвта нахлу в главата му. Изведнъж почувства, че Калейла обгръща главата му с дясната си ръка, а с лявата се пресяга към чашата на нощното шкафче.
    — Пий! — заповяда тя и поднесе чашата към устните му.
    Той се подчини. Течността сякаш избухна в гърлото му.
    — Господи! — избоботи Евън.
    — Коктейл от водка и бренди — усмихна се Калейла, както го държеше. — Даде ми го един англичанин от МИ–6, казва се Мелвин. Почерпи някого с три такива коктейла и после можеш да му пробуташ каквото си искаш, ми рече той. Мога ли да ти пробутам нещо, конгресмене? Да те изнудя да позвъниш?
    — Нищо не можеш да ми пробуташ. Нямам пари. У теб са.
    — Хайде, обади се! — примоли Калейла, пусна пленника си и се оттегли на табуретката със златни ръбове пред тоалетката. — Страшно важно е.
    Кендрик поклати глава и направи опит да фокусира погледа си върху телефона.
    — Не знам номера.
    — Ето го. — Калейла бръкна в джоба на куртката и извади лист хартия. — Номерът е 59591.
    — Благодаря ви, секретарке!
    Евън посегна към телефона. Наведе се, вдигна го и го сложи върху коленете си — всичко това му костваше страхотни болки. Още малко, и умората щеше да го повали: той едва се движеше, едва въртеше шайбата.
    — Азра! — каза, когато чу гласа на терориста. — Разгледа ли картата на Манама? Чудесно. Ще те взема от хотела в десет. — Направи пауза и хвърли поглед към Калейла. — Ако случайно се забавя, ще се срещнем на улицата северно от джамията Джума, на пресечката с улица Халифа. Ще те намеря. Разбра ли? Добре.
    Разтреперан, Кендрик затвори.
    — Трябва да се обадиш на още един телефон, конгресмен.
    — Дай ми минутка-две.
    Кендрик се облегна на възглавниците. Господи, колко беше уморен!
    — А, не, веднага. Кажи на Ахмат къде си, какво си направил, какво става. Той чака. Заслужава да чуе всичко това от теб, не от мен.
    — Добре де! — С огромно усилие Евън се наведе и вдигна слушалката от телефонния апарат, който още беше на леглото. — Забравих, че има директна връзка. Какъв беше кодът на Маскат?
    — 968 — отговори Калейла. — Набери първо 001.
    — Май си разменихме ролите — вметна Кендрик, като набираше номера — едвам различаваше цифрите.
    — Кога за последен път си спал? — попита Калейла.
    — Преди два-три дни.
    — А кога за последен път си ял?
    — Вече не помня… А ти? И ти си била доста заета, госпожо Всезнайке.
    — И аз не помня… А, да. Когато си тръгнах от Ел Шари ел Мишкуийс, се отбих в онази ужасна сладкарница на площада и хапнах баклава. Но по-скоро за да видя кой е вътре.
    Евън вдигна ръка. Тайният телефон на султана звънеше.
    — Ало?
    — Ахмат, обажда се Кендрик.
    — Слава Богу!
    — Ядосан съм.
    — Какво? Какво има?
    — Защо не ми каза за нея?
    — За нея ли? За коя?
    Евън подаде слушалката на смутената Калейла.
    — Аз съм, Ахмат — каза тя засрамено. След осем секунди, през които сърдитият и смутен глас на султана кънтеше из цялата стая, Калейла продължи: — Нямах друг избор, или трябваше да го сторя, или журналистите щяха да надушат, че някакъв конгресмен от Щатите с пистолет и петдесет хиляди долара е влязъл в Бахрейн, без да мине през граничния контрол. Много бързо щяха да надушат, че е пристигнал със самолет, поръчан от султана на Оман. И да се усъмнят относно мисията му в Маскат. От твое име помолих брата на емира, когото познавам от години, да ни настани… Благодаря ти, Ахмат. Ето го.
    Кендрик пое слушалката.
    — Тя не си поплюва, мой човек, но май наистина е по-добре да съм тук, отколкото някъде другаде. Само без повече изненади… Защо мълчиш?… Не оклюмвай, всичко върви по плана, но не ми се меси, освен ако не те помоля! Нашето момче от посолството е в хотел „Арадус“, а колкото до Макдоналд, сигурно си в течение… — Калейла кимна и Евън бързо продължи: — Така си и знаех. Той е под наблюдение в „Тилос“. Щом спре да върти телефона, ще получим номерата, на които е звънил. И двамата са въоръжени. — Капнал от умора, Кендрик описа в подробности на султана каква е връзката с агентите на Махди. — Трябва ни само един, Ахмат, който да ни отведе при него. Няма да мирясам, докато не получа информацията.
    Кендрик затвори телефона и се отпусна върху възглавниците.
    — Трябва да хапнеш — каза Калейла.
    — Прати да донесат нещо от някой китайски ресторант — рече Евън. — Моите петдесет хиляди са у теб, не у мен.
    — Ще кажа да ти приготвят нещо в кухнята.
    — За мен ли?
    Кендрик погледна с притворени клепачи мургавата жена на смешната табуретка със златните ръбове в стил рококо. Бялото на тъмнокафявите й очи беше кръвясало, тя имаше сенки от преумора, а красивото й лице бе прекалено набръчкано за възрастта.
    — А ти?
    — Не мисли за мен. Гледай себе си.
    — Още малко, и ще паднеш от лилипутското си тронче.
    — Не бери грижа, ще се оправя — отвърна Калейла, изправи гръб и примигна предизвикателно.
    — Не ми даваш часовника, ще ми кажеш ли поне колко е часът?
    — Четири и десет.
    — Всичко е наред — рече Евън и както бе загърнат с чаршафа, стъпи на пода. — Убеден съм, че все някой в това страхотно жилище ще ме събуди. Прочетох някъде, че почивката била оръжие. С отспиване или недоспиване са печелени и губени повече битки, отколкото със стрелба… Ако свенливо се извърнеш, ще грабна една хавлия от вероятно най-голямата баня в Бахрейн и ще си намеря друго легло.
    — Ако излезем от стаята, трябва да напуснем и къщата.
    — Защо?
    — Такава е уговорката. Емирът не си пада по младата съпруга на братовчед си, затова движението ти е ограничено само в нейните покои. Отвън има охрана, която следи за реда.
    — Не думай!
    — Не съм измислила правилата, само ти намерих квартира.
    Кендрик умираше за сън. Претърколи се в другия край на леглото, като за всеки случай стискаше чаршафа.
    — Добре, мис Кайро. В случай че не искаш да тупнеш от тази глупава табуретка или да паднеш по лице на пода, ела да легнеш. Но преди да заспиш, запомни две неща: не хъркай и на всяка цена ме събуди в осем и половина.
    След двайсет мъчителни минути, през които едвам държеше очите си отворени и падна два пъти от табуретката, Калейла се мушна в леглото.


    Случи се невероятното — невероятно, защото никой от двамата не го очакваше, не го искаше, дори не бе помислял за него. Мъжът и жената — уплашени, изтощени до краен предел, усетиха присъствието си и в просъница се приближиха един до друг; първо се докоснаха, после бавно и плахо протегнаха ръце един към друг, накрая се прегърнаха. Подпухналите им притворени устни търсеха отчаяно милувките, които да ги отърват от страховете. Любиха се лудо, не като непознати, които подражават на животните, а като мъж и жена, изградили духовен мост и усетили нуждата от малко топлинка, от утеха в този подивял свят.
    — Сигурно трябва да ти се извиня — поде Евън, както бе отпуснал глава на възглавницата и си поемаше дълбоко дъх, сякаш се задушаваше.
    — Моля те, недей — пророни Калейла. — Аз не съжалявам. Понякога… понякога на всички трябва да ни се припомни, че сме хора. Така ли го каза?
    — Да, но в друг контекст.
    — А, едва ли е в друг! Като се замислиш… Спи, Евън Кендрик. Няма да споменавам повече името ти.
    — Какво означава това?
    — Спи!


    След три часа, почти на минутата Калейла стана, вдигна дрехите си от белия килим и след като хвърли поглед към неподвижния американец, се облече бавно. Написа бележка на лист с герба на емира и я остави на нощното шкафче до телефона. После отиде при тоалетката, издърпа едно чекмедже и извади вещите на Кендрик — включително оръжието, ножа, часовника и портфейла му. Остави всичко на пода до леглото без преполовения пакет американски цигари, който смачка и пъхна в джоба си. Прекоси стаята и тихо се измъкна.
    — Слушай! — прошепна тя на арабски на униформения мъж от охраната. — Събудете го точно в осем и половина. Ще проверя дали сте изпълнили нареждането. Ясно ли е?
    — Да, да! — отговори войникът и кимна.
    — Може да го потърсят по телефона, ще поискат да ги свържете с „госта“. Запишете каквото ви предадат на лист хартия, сложете го в плик и го пъхнете под вратата. Ще го уредя с властите. Това са имената и телефонните номера на хората, които работят с неговата фирма. Ясно ли е?
    — Да, да!
    — Чудесно.
    Калейла пъхна в джоба на мъжа бахрейнски динари на стойност петдесет американски долара. Той беше неин до края на живота си или поне през следващите пет часа. Тя се спусна по витата стълба с орнаменти към огромното антре и резбованата външна врата, която друг войник отвори с раболепен поклон. Излезе в навалицата по улицата, където хора с роби и тъмни официални костюми бързаха в двете посоки, и потърси уличен телефон. Видя един на ъгъла и се затича натам.
    — Чакат да им се обадя, уверявам ви — рече Калейла, след като продиктува кода за извънредна ситуация.
    — Ало? — Гласът, прозвучал от седем хиляди километра, беше рязък.
    — Казвам се Калейла. Сигурно вие сте човекът, с когото трябва да се свържа.
    — Точно така. От централата ми обясниха, че се обажда Бахрейн. Потвърждавате ли?
    — Да. Той е тук. Бях с него няколко часа.
    — Какво става?
    — Има срещу между единайсет и половина и полунощ до джамията Джума и Ал Халифа. Трябва да бъда там, сър. Той не е подготвен. Няма да се справи!
    — Изключено, госпожо!
    — Той е като дете пред тези хора. А аз мога да му помогна!
    — Можете и да ни издадете, което не бива да става в никакъв случай, знаете го много добре! А сега изчезвайте оттам!
    — Знаех, че ще реагирате така, сър. Може ли да обясня минусите на тази операция?
    — Не ме интересуват тези дивотии. Изчезвайте.
    Калейла се смръщи, когато франк Суон затръшна телефона във Вашингтон, окръг Колумбия.
    — Знам и „Арадус“, и „Тилос“ — каза Еманюел Уайнграс по телефона от стаята на охраната на летището в Мухарак. — Т. Фарук и Стрикланд, Божичко, не мога да повярвам! Онова пиянде от Кайро… Добре де, извинявай, не е пиянде, трезвеник е, същински кукуряк. Карай нататък.
    Уайнграс записа информацията, която му даде от Маскат един младеж — архитектът го уважаваше все повече. Познаваше мъже, два пъти по-възрастни от Ахмат, с три пъти по-голям опит, които щяха да рухнат под тежестта на всичко, преживяно от султана на Оман, да не говорим за побеснелите западни репортери, които дори не се досещаха колко сърцат е той. Имаше смелостта да рискува, а това можеше да му коства султанството, че и живота.
    — Добре. Записах… Хей, малкият, страхотен си. Нямаш грешка. Е, да, сигурно си го усвоил от мен.
    — От теб усвоих едно, Мани, една много важна истина. Да посрещам нещата такива каквито са и да не си търся извинения. Независимо дали боли или е приятно, така ми каза. Твърдеше, че човек може да преживее провала, но не и извиненията, отнели му правото да се провали. Доста време ми беше нужно да го проумея.
    — Много мило от твоя страна, млади младеж. От вестниците разбрах, че чакаш дете. Кажи му го и на него. Наречи го поправка „Уайнграс“ към Десетте Божи заповеди.
    — Ей, Мани…
    — Какво?
    — Моля те, не се появявай в Бахрейн с крещящо жълтите си или кървавочервени папионки. Бият на очи. Мисля, че ме разбираш.
    — Да не си ми шивач?… Ще се чуем пак, малкият. Пожелай ни на слука.
    — Пожелавам ви го, приятелю. Жалко, че няма да съм с вас!
    — Жалко, я. Нямаше да съм тук, ако не го знаех, ако нашият приятел не го знаеше.
    Уайнграс затвори телефона и се обърна към шестимата мъже отзад. Бяха насядали по столове и маси, някои държаха пистолети, други проверяваха батериите на миниатюрните радиопредаватели. Всички обаче гледаха и слушаха внимателно стареца.
    — Ще се разделим на две групи — каза той. — Бен Ами и Сивия ще дойдат с мен в „Тилос“. Синия, ти заведи останалите в хотел „Арадус“…
    Мани замълча, задави се от силната кашлица — лицето му почервеня, а слабото му тяло се разтресе. Бен Ами и членовете на Масадската бригада се спогледаха. Никой не помръдна от мястото си — инстинктивно усещаха, че Уайнграс ще им се скара, ако се опитат да му помогнат. Но за всички беше ясно едно: пред тях стоеше един умиращ човек.
    — Вода? — попита Бен Ами.
    — Не — отговори рязко Мани, щом пристъпът го поотпусна. — Проклета настинка, проклет френски климат!… Добре, докъде бяхме стигнали?
    — Значи аз ще заведа останалите в хотел „Арадус“ — отвърна Яков с кодовото название Синия.
    — И се облечете свястно, да не вземат да Ви изхвърлят от фоайето. Тук на летището има магазини, достатъчно е да си купите чисти сака.
    — Но това са нашите работни дрехи — възпротиви се Черния.
    — Опаковайте ги — каза Уайнграс.
    — Какво ще правим в „Арадус“?
    Синия слезе от масата, на която беше седнал. Мани погледна записките си, после младия водач.
    — В стая 201 е отседнал мъж на име Азра.
    — Това на арабски значи син — прекъсна го Червения и хвърли поглед към Яков.
    — Той е в щаба на терористите в Маскат — прекъсна го Оранжевия. — Говори се, че оглавявал групата, нападнала кибуца Тевери при Галилея, когато бяха убити трийсет и двама души, включително девет деца.
    — Сложил бомби в три селища на Западния бряг — добави Сивия — и взривил една аптека, след като на стената изписал „Азра“. След взрива стената била сглобена като мозайка и се появило името Азра. Виждал съм го по телевизията.
    — Свиня — тихо каза Яков и оправи ремъците на кобура под сакото си. — Какво ще правим, когато отидем в „Арадус“? Ще го почерпим чай и тортичка или ще му връчим медал за човеколюбив?
    — Ще внимавате да не ви види! — дрезгаво отговори Уайнграс. — Но не го изпускайте от очи. Двама от вас да наемат съседните стаи и да наблюдават вратата. Няма да ходите и до тоалетната, няма да пиете вода — ще държите под око вратата. Другите двама да стоят на улицата. Единият на предния вход, другият — на служебния. Поддържайте радиовръзка. Измислете си някакви прости кодове, едносрични — на арабски. Мръдне ли той — вие след него. Но в никакъв случай не се издавайте. Запомнете, той е професионалист като вас. Знае как да си пази кожата.
    — Може би тихомълком ще го изпроводим на купон? — саркастично попита Синия. — И това ако е план!
    — План ще ни даде Кендрик — каза Мани, този път без да се обиди. — Ако го има — добави тихо и загрижено.
    — Какво! — Бен Ами се изправи от стола, но не от гняв, а от учудване.
    — Ако всичко е наред, в десет часа той ще се срещне с арабина. Чрез терориста от Маскат се надява да се свърже с някой от агентите на Махди, който от своя страна да го отведе при самия Махди или при някой негов човек.
    — На какво се надява? — усъмни се Бен Ами от Мосад.
    — Всъщност планът не е лош. Хората на Махди смятат, че са възникнали извънредни обстоятелства, но още не знаят точно какви.
    — Какъв аматьор! — избоботи Червения от Масадската бригада. — Те имат дубльори, които от своя страна работят с подставени лица. Какво, по дяволите, търсим тук?
    — Тук сте, за да надхитрите дубльорите и подставените лица! — извика в отговор Уайнграс. — Ако аз трябва да ви уча, по-добре се върнете в Тел Авив и почнете подготовката отначало! Ще следите, ще дебнете, ще убивате лошите. Ще разчиствате пътя на този аматьор, който залага живота си. В дъното на всичко е Махди, ако не сте го разбрали досега, няма как да ви помогна! Само една дума да изрече, за предпочитане с пистолет, опрян в главата му, и всичко в Оман спира.
    — Така си е — призна Бен Ами.
    — Няма никаква логика! — извика Яков. — Дори и този Кендрик да се добере до вашия Махди, какво ще направи, какво ще му каже? — Синия заговори присмехулно с американски акцент: — Виж какво, мой човек. Имам страхотно предложение. Прибери си главорезите и ще ти подаря новите си кожени ботуши. Да си умреш от смях! Ще му теглят куршума още щом отвори дума за извънредните обстоятелства.
    — Така си е — повтори Бен Ами.
    — Брей че адвокати! — изкрещя Мани. — Да не мислите, че синът ми е глупак? Тъпак не може да изгради строителна империя. Добере ли се до нещо конкретно — име, място, фирма, — ще звънне в Маскат и нашият общ приятел — султанът, ще се обади на американците, англичаните, французите, на всички, на които има доверие, и те ще сторят нужното и Оман. Техните хора тук, в Бахрейн, ще довършат нещата.
    — Точно така — потрети Бен Ами и кимна.
    — Да де — съгласи се и Черния.
    — А вие какво ще правите през това време? — попита поуспокоеният, но все още предизвикателно настроен Яков.
    — Ще пипна една тлъста лисица, изяла твърде много кокошки — каза Уайнграс.


    Кендрик отвори рязко очи. Тишината в спалнята бе нарушена от някакъв шум, от драскане, което не идваше от улицата под френските прозорци. Беше нещо по-близко, по-лично, почти интимно. Но не бе Калейла. Нея я нямаше. Евън примигна пред вида на вдлъбнатата възглавница до него и въпреки че съзнанието му лека-полека възстанови всичко, го обзе внезапна тъга. През малкото часове, които бяха заедно, той беше започнал да чувства нещо към нея, между тях се беше появила някаква топлина — ако я нямаше, едва ли щяха да се любят толкова диво.
    Колко ли беше часът? Евън обърна китката си — часовника му го нямаше. Да му се не види, още беше у оная кучка! Евън се претърколи в леглото и пусна крака на пода, без да обръща внимание на чаршафа, с който се бе увил. Напипа с нозе нещо твърдо, погледна надолу към белия килим, който приличаше на козината на бяла мечка, и отново примигна. Всичко, което бе държал в джобовете си, беше там. Всичко без пакета цигари, който сега му трябваше най-много. Погледът му бе привлечен от лист с позлатени кантове върху нощното шкафче. Евън го взе.
    „Бяхме мили един с друг в момент, когато и двамата имахме нужда от нежност. Не съжалявам за нищо освен за едно. Никога вече няма да се видим. Сбогом.“
    Никакво име, никакъв адрес, само едно „Чао, приятелю“. Толкова по въпроса за двата разминали се кораба в Персийския залив, по-точно за двете напрегнати, съсипани души в късния бахрейнски следобед. Но вече не беше следобед, осъзна Евън внезапно. Едва успя да разчете бележката от Калейла — през прозореца проникваха последните златисти слънчеви лъчи. Той посегна към часовника си: беше осем без пет. Бе спал почти четири часа. Бе гладен като вълк, а годините, прекарани в пустинята, планините и реките, го бяха научили да не предприема нищо сериозно на гладен стомах. „Охраната“ — му беше споменала Калейла — „отвън“. Евън издърпа чаршафа от леглото, омота се с него и прекоси стаята. Спря. На пода имаше някакъв плик. Ето какво бе чул — как някой го промушва, как се опитва да го пъхна по дебелия килим. Евън го взе, разкъса го и зачете. Беше списък от шестнайсет имена, адреси и телефонни номера. Макдоналд! Телефоните, на които беше звънил в Бахрейн. Още една стъпка към Махди!
    Евън отвори вратата. Поздрави набързо войника на арабски.
    — Вече сте буден, сър. Наредено ми беше да не ви безпокоим до осем и половина.
    — Ще съм ви благодарен, ако ме обезпокоите с малко храна. Жената спомена, че мога да получа от кухнята нещо за ядене.
    — Разбира се. Каквото пожелаете, сър.
    — Каквото намерите. Месо, ориз, хляб… и мляко, пие ми се мляко. Побързайте, ако обичате.
    — Веднага, сър!
    Войникът се обърна и забърза по коридора към стълбището. Евън затвори вратата и постоя малко, докато очите му свикнат с мрака в стаята. Запали лампата върху безкрайното бюро, после отиде по дебелия килим при вратата за една от най-пищните бани в Бахрейн.
    След десет минути излезе от нея, изкъпан и обръснат, беше си сложил къса хавлия. Отиде при гардероба, където Калейла бе казала, че са дрехите му — „дезинфекцирани, изпрани и изгладени“. Отвори огледалната врата и едва разпозна странните дрехи, които бе подбрал в посолството в Маскат. Сега те приличаха на военна униформа. Без да ги маха от закачалките, ги сложи на фотьойла, върна се при леглото, седна и погледна вещите си на пода. За миг се изкуши да провери дали от портфейла му не липсват по-едри банкноти, после се отказа. Поне сега не го интересуваше дали Калейла е крадла.
    Телефонът иззвъня, по-скоро изписука. За миг Евън се вторачи учудено в апарата: кой ли го търсеше? Списъкът на Макдоналд беше у него. Това беше единственото обаждане, за което го беше предупредила Калейла. Дали не беше тя? Дали не бе променила решението си? Евън неочаквано се развълнува, вдигна слушалката и я долепи до ухото си. След осем секунди вече съжаляваше.
    — Американецо — каза някакъв мъж монотонно и с омраза. — Излезеш ли от къщата преди сутринта, ще си мъртъв! Утре се прибирай по живо, по здраво, няма какво да търсиш тук.

14

    Еманюел Уайнграс приближи до устните си радиостанцията на Сивия и заговори:
    — Продължавайте и не забравяйте да държите радиостанцията включена. Искам да чувам всичко.
    — Извинявайте, Уайнграс — рече Бен Ами, както се бе спотаил пред хотел „Тилос“, — но ще съм по-спокоен, ако Сивия също ни чува. Ние с вас не сме подготвени за подобни ситуации, както младежите.
    — Нямат капчица мозък в главите си.
    — Това не е игра, Еманюел. Сега сме като на фронта и може да стане твърде опасно.
    — Имам ти доверие, момчето ми, стига да ми гарантираш, че радиопредавателите вършат работа и зад стоманени стени.
    — Те предават и приемат по-чисто и от най-модерните подслушвателни уредби, стига да работят директно! Достатъчно е да натиснеш копчетата.
    — Ти ще ги натискаш — рече Уайнграс. — Продължавайте, ние ще ви последваме, щом изслушаме този Макдоналд-Стрикланд.
    — Първо ни пратете Сивия.
    Бен Ами се измъкна от сянката на навеса пред хотел „Тилос“ и се смеси с навалицата при вратата. Влизаха и излизаха хора, повечето мъже с костюми и тук-таме по някоя жена, също със западни дрехи. От такситата слизаха пътници, после се качваха други, след като даваха бакшиш на портиера, чието единствено задължение бе да отваря и затваря вратата и от време на време да подсвирне оглушително на пиколото да пренесе багажа. Бен Ами се сля с тълпата и влезе в хотела. След малко сред шума във фоайето започна да набира номера. Както си мърмореше под мустак, Мани вдигна радиопредавателя между себе си и много по-високия и мускулест, мъж с кодовото име Сивия. Първите думи от стая 202 не се чуха добре, после агентът от Мосад каза:
    — Шейх Стрикланд?
    — Кой се обажда?
    Предпазливият шепот на англичанина вече се чуваше добре. Бен Ами бе настроил предавателя.
    — Аз съм долу… Ана хена, литий гахрах.
    — Проклет черен глупак! — извика Макдоналд. — Не говоря този просташки език! Защо се обаждаш от фоайето?
    — Проверявах ви, господин Стрикланд — прекъсна го бързо Бен Ами. — Когато човек е в стрес, често се издава. Можехте да ме попитате къде заминавам в командировка например или да кажете някоя друга парола, която да ви издаде. Тогава щях да знам, че не сте вие…
    — Да, да, разбирам! Слава Богу, че си тук! Къде се замота? Чакам те от половин час. Трябваше да ми кажеш нещо. Хайде!
    — Не по телефона — отсече агентът от Мосад. — Никога по телефона, трябва да ви е ясно.
    — Ако мислиш, че току-така ще те пусна в стаята си…
    — И да ме пуснете, пак няма да прекрача прага й — пак го прекъсна Бен Ами. — Знаем, че сте въоръжен.
    — Така ли?
    — Съобщават ни за всяко оръжие, продадено нелегално.
    — Да де.
    — Отворете вратата, без да сваляте веригата. Ако паролата не съвпада, убийте ме.
    — Да… добре. Сигурен съм, че няма да се наложи. Но искам да ме разбереш, който и да си — една погрешна сричка и си труп!
    — Ще поупражнявам английския си, шейх Стрикланд. Изведнъж върху радиопредавателя в ръката на Уайнграс започна да мига синя светлинка.
    — Какво е това, по дяволите? — попита Мани.
    — Предава пряко — отговори Сивия. — Дайте ми го. — Командосът от Масадската бригада взе апарата и натисна едно копче. — Готово.
    — Сам е! — каза Бен Ами. — Трябва да действаме бързо и да го хванем веднага!
    — Нищо няма да предприемам, глупако! — възрази Уайнграс и грабна радиопредавателя. — Дори и онези кретени от консулския отдел на Държавния департамент знаят кога да се подчиняват, но не и свещеният Мосад! Чувате само себе си и евентуално Авраам, стига и той да знае кода.
    — Мани, спести ми го! — проточи обидено Бен Ами по радиопредавателя.
    — Стига си се правил на глух, чу ли! Онзи тъпанар очаква всеки момент връзка с Махди. Някой, който няма да се обади от фоайето, а ще се качи направо в стаята му. Той знае паролата, след която Макдоналд ще отвори вратата. Тогава ще се появим ние и ще заловим и двамата! Ти какво искаше? Тоя неандерталец до мен да избие вратата ли?
    — Ами… да.
    — И на мен ми спестете това! — промълви Сивия.
    — Не се учудвам, че се провалихте във Вашингтон. Мислехте, че „Парола“ е измислена от Мосад, а не от американската телевизия.
    — Мани!
    — Размърдай си задника и се качи на втория етаж! Ще бъдем там след две минути! Хайде, стига сте се мотали!
    — Господин Уайнграс — намеси се мъжът с кодовото име Сивия със стисната челюст и дръпна радиопредавателя. — Вие сте най-неприятният и досаден човек, когото съм срещал.
    — О, и обиждаш! Ако бяхме в Бронкс, щеше да изядеш боя! Десетина-дванайсет от моите приятелчета ирландци и италианци щяха да те понатупат хубавичко. Хайде!
    Мани тръгна да пресича улицата, последван от Сивия, който продължаваше да тръска глава, сякаш за да прогони мислите си.
    Коридорът в хотела беше дълъг, а килимът — изтъркан. Беше време за вечеря и повечето гости не бяха по стаите си. Уайнграс бе застанал в единия край. Опита се да изпуши една цигара „Голоаз“, но се закашля и я угаси като направи дупка в килима. Бен Ами беше при асансьора и дъното — преструваше се, че е ядосан, задето той не идва. Сивия беше най-близо до стая 202 — беше се облегнал небрежно на стената до една врата на около седем метра по диагонал от стаята на Стрикланд. Беше професионалист. Имаше вид на млад мъж, с нетърпение очакващ жена, с която има тайна среща. Дори от време на време говореше през вратата.
    И ето, започна се. Уайнграс беше силно впечатлен. Униформеният портиер на хотела изведнъж слезе от един асансьор, хванал в ръка фуражката със златен ширит. Приближи се до стая 202. Спря, почука, изчака вратата с веригата да се открехне и заговори. Веригата беше махната. Най-неочаквано Сивия се отблъсна от стената и профуча устремно като олимпийски шампион към двамата мъже на вратата. Пътьом измъкна отнякъде пистолет и връхлетя странично върху двамината врагове, след което ги повали едновременно на пода. Стреля два пъти с оръжието със заглушител, като изби с куршумите автомата в ръката на Макдоналд и откъсна два от пръстите му.
    Уайнграс и Бен Ами се събраха при вратата, нахълтаха вътре и я затръшнаха след себе си.
    — Господи, какво ми направихте! — извика англичанинът на пода и хвана кървящата си дясна ръка. — Божичко! Няма ми ги…
    — Донеси от банята една кърпа — спокойно заповяда Сивия на Бен Ами. Агентът от Мосад се подчини на по-младия мъж.
    — Аз съм само пратеник! — извика портиерът, който уплашен се гърчеше до леглото. — Трябваше само да предам едно съобщение.
    — Пратеник си друг път! — каза Еманюел Уайнграс и се надвеси над мъжа. — Ти им вършиш идеална работа, копеле такова! Виждаш кой влиза, кой излиза. Ти си техните очи. О, ще си побъбрим с тебе!
    — Няма ми я ръката! — извика шишкавият Макдоналд, по китката му се стичаха струйки кръв.
    — Мирувай! — каза Бен Ами, като приклекна и омота кърпата около простреляната длан на англичанина.
    — Недей! — заповяда Сивия, след което грабна пешкира и го запокити.
    — Нали ми каза да го донеса — рече смутен Бен Ами.
    — Размислих — каза Сивия хладно и пусна надолу ръката на Макдоналд. Кръвта шурна от отрязаните му пръсти. — Кръвта — продължи спокойно командосът от Масадската бригада, обръщайки се към англичанина. — Особено кръвта от дясната ръка — от аортата, идваща право от сърцето, трябва да изтече върху пода. Ясен ли съм? Разбираш ли, свиня такава? Говори, или ще умреш от загуба на кръв. Къде е този Махди? Кой е той?
    — Не знам! — изкрещя разплакан Антъни Макдоналд и се задави. — Както всички останали, само се обаждам на някакви телефони и после някой търси мен. Това е всичко, което знам!
    Командосът рязко отметна глава. Беше трениран да чува шумове и да усеща вибрации, които другите не долавяха.
    — Залегнете! — дрезгаво прошепна той на Бен Ами и Уайнграс. — До стените — или зад столове. Скрийте се някъде.
    Вратата на хотелската стая се отвори с трясък. Трима араби с бели роби и забулени лица се втурнаха вътре с бълващи огън автомати. Стреляха по Макдоналд и портиера, които, повалени от откосите, се проснаха на пода, загърчиха се, закрещяха с окървавени уста и накрая притихнаха. Изведнъж убийците усетиха, че в стаята има още хора, обърнаха се и затърсиха с дулата нови мишени. Но не можеха да се мерят със Сивия от Масадската бригада. Командосът беше изтичал отляво на отворената врата, бе опрял гръб в стената и бе извадил изпод якето автомата си. С дълъг откос покоси и тримата нападатели, които с пръснати черепи издъхнаха мигновено.
    — Бягайте! — извика той, спусна се към Уайнграс и го вдигна на крака. — Към стълбището при асансьора!
    — Ако ни спрат — добави Бен Ами, както тичаше към вратата, — бягаме, защото сме се уплашили.
    Вече навън спряха да си починат на една пресечка, водеща за булевард Шейх Хамади. Сивия изведнъж напсува по-скоро себе си, отколкото своите спътници.
    — Да му се не види! Налагаше се да ги убия!
    — Нямаше избор — каза агентът от Мосад. — Само един да беше натиснал спусъка, вече нямаше да ни има, щеше да загине най-малко един от нас.
    — Но ако бе оцелял поне един, щяхме да научим много — възрази мъжът от Масадската бригада.
    — Пак научихме нещо, Мислителю — намеси се Уайнграс.
    — Стига с тия шегички и прякори!
    — Казвам го с любов, младеж…
    — Какво научихме, Мани?
    — Макдоналд се е разбъбрил. Явно от страх е казал по телефона неща, които са били тайна, затова го убиха.
    — А как ще обясните убийството на портиера? — попита Сивия.
    — Той не се брои. Използвали са го колкото да отвори вратата за наказателния отряд на Махди. Всъщност патардията се вдигна от твоето оръжие, а не от тяхното… Сега, след като знаем, че Макдоналд се е раздърдорил и бе убит, стигаме до два изключително важни факта — точно както при строежа на сграда с балкон отчиташ на всяка цена два съществени фактора — земното притегляне и проектното тегло.
    — Какви ги приказваш, Мани?
    — Моето момче, Кендрик де, е свършил по-добра работа, отколкото предполага. Махди си е изкарал ангелите. Не знае какво всъщност става, а след като видя сметката на оня дърдорко, вече няма кой да му каже. Сгреши. Все пак си е нещо. Не е шега работа Махди да сбърка.
    — Ако и архитектурните би проекти са неясни, както думите ви, господин Уайнграс — вметна Сивия, — дано в Израел никога не се появи сграда, построена от вас.
    — Какви ги дрънка това хлапе! Да не си завършил гимназия в Бронкс? Както и да е. Я да проверим какво става при джамията Джума… Кажи ми, Мислителю, някога допускал ли си грешка?
    — Мисля, че сбърках, като дойдох в Бахрейн.
    Еманюел Уайнграс не успя да чуе отговора, защото се преви от поредния пристъп на кашлица и се подпря на стената на тъмната улица.


    Удивен, Кендрик се вторачи в телефонната слушалка, после гневно я тръшна. Обзеха го яд, безсилие и страх. „Излезеш ли от къщата преди сутринта, ще си мъртъв!… Прибирай се по живо, по здраво, няма какво да търсиш тук.“ Ако му трябваше някакво последно доказателство, че е близо до Махди, вече го имаше. Но какво от това? На практика беше затворник. Само да си подадеше носа от богаташката къща, и щяха да го застрелят на място. Нямаше да го спасят дори неговите „дезинфекцирани, изпрани и изгладени“ дрехи — от сто километра си личеше, че са на терорист. А нареждането да си върви не звучеше сериозно. Едва ли щяха да убият един американски конгресмен, нищо че присъствието му в Бахрейн веднага навеждаше на мисълта, че е свързан с ужасите в Маскат, където е работил преди време. Махди нямаше интерес Оман да бъде бомбардиран и изравнен със земята, нещо, за което настояваха все повече американци, но и не можеше да допусне конгресменът да се върне във Вашингтон. Въпреки липсата на доказателства, той знаеше прекалено много, а това на свой ред можеше да се използва от хората, врели и кипели в шпионажа. Бе очевидно какво ще реши Махди. Защо любопитният американец да не стане поредната жертва на ужасното време, заедно с други, естествено. Атентат на летището, самолет, взривен във въздуха, бомба в кафене, възможностите бяха много и сред жертвите щеше да има и човек, който си пъха носа, където не му е работа.
    Накрая кръгът се беше затворил. Оставаха Кендрик и Махди. Кендрик или Махди. Засега американецът губеше, както щеше да изгуби, ако бе в бетонната сграда, рухнала върху невинните хора.
    Някой почука силно на вратата.
    — Влез — каза Евън на арабски и инстинктивно вдигна оръжието от белия килим.
    Показа се войникът, вещо закрепил голям поднос върху лявата си длан. Американецът мушна пистолета под възглавницата и се изправи, докато арабинът оставяше храната върху бялото бюро.
    — Готово, сър — възкликна победоносно войникът. — Лично подбрах ястията. Жена ми твърди, че трябвало да стана готвач, а не боец.
    Кендрик не чу останалата част от възхвалата, която човекът от охраната си направи. Загледа се във внушителната му външност — бе висок близо метър и деветдесет, с широки рамене и завидно тънък кръст. Ако не се брои кръстът, беше с телосложението на Евън. Американецът погледна блестящите от чистота дрехи върху стола, после пъстрата живописна червено-синя униформа на бъбривия готвач боец. Без да му мисли много-много, посегна към пистолета под възглавницата, докато войникът редеше вещо изпускащите пара ястия по бюрото. Само едно му се въртеше в главата: дрехите на терориста веднага ще се превърнат в мишена за разлика от униформата на бахрейнски войник от охраната на емира, особено ако той излезе от тази къща. Всъщност Евън нямаше друг избор. Ако не предприемеше нещо, на сутринта щеше да е мъртъв — все щяха да го убият някъде. Наистина трябваше да стори нещо. Заобиколи огромното легло, застана зад войника и с всичка сила го цапардоса по главата с дръжката на пистолета.
    Мъжът се свлече на земята в безсъзнание. Пак без да се замисля, Евън седна на бюрото и яде бързо, както никога през живота си. След дванайсет минути войникът вече бе на леглото — вързан и със запушена уста, а Кендрик се оглеждаше в огледалото. Червено-синята униформа можеше да бъде пооправена от някой опитен шивач, но в тъмните улички едва ли някой щеше да забележи, че е омачкана и не съвсем по мярка.
    Евън пребърка гардероба и накрая намери найлонов плик, в който напъха дрехите от Маскат. Погледна телефона. Знаеше, че не може, че не бива да го ползва. Ако не го убиеха на улицата навън, щеше да се обади на Азра от другаде.


    По риза, с кобура през рамо Азра нервно крачеше напред-назад из стаята в хотел „Арадус“ — терзаеха го мисли за предателство. Къде ли беше Амал Баруди — мъжът със сините очи, който се представяше за Баруди? Не беше ли всъщност някой друг, някой си Кендрик, както го нарече онзи глупав ояден англичанин? Дали това не бе капан? Капан, в който да се хване членът на щаба в Маскат, терористът, известен като Синия?… Терорист ли? Термин, типичен за ония убийци, ционистите! Колко лесно забравиха масовата сеч в „Джебтах“ и Деир Ясин, както и убийците от Сабра и Шатила. Грабят земите на арабите, продават това, което не им принадлежи, и убиват дете само защото носело палестинското знаме. Било, моля ви се, нещастен случай. Пък после арабите били терористи!… Ако в хотел „Арадус“ му бяха заложили капан, Азра не биваше да остава повече в тази клетка — стаята, но от друга страна, ако не беше уловка, той трябваше да стои там, за да се свържат с него. Махди беше всичко за тях, повикаше ли го, Азра щеше да се отзове начаса, защото той им бе дал надежда, бе им дал възможността да оправдаят каузата си. Кога най-сетне щеше да ги разбере светът? Кога хората като Махди щяха да станат излишни?
    Телефонът иззвъня и Азра се спусна към него.
    — Ало!
    — Закъснях, но вече съм на път. Откриха ме, за малко не ме убиха на летището, ала успях да им се изплъзна. Може и теб да са проследили.
    — Какво?
    — Изтекла е информация. Излез, но не през фоайето. Има аварийна стълба. Май беше в южния край на коридора. Или може би в северния. Слез по нея и през кухнята на ресторанта иди при служебния вход. Ще излезеш на Уади ел Ад. Пресечи улицата, аз ще те чакам.
    — Наистина ли си ти, Амал Баруди? Мога ли да ти имам доверие?
    — Нямаме друг избор, нали?
    — Това не е отговор.
    — Не съм ти враг — излъга Евън Кендрик. — Никога няма да станем приятели, но не съм ти и враг. Не мога да си го позволя. А ти губиш времето и на двама ни, поете. Ще бъда там след пет минути. Побързай.
    — Тръгвам.
    — Внимавай!
    Азра затвори телефона и отиде при оръжията, които беше почистил няколко пъти и бе наредил по бюрото. Взе малкия автоматичен пистолет „Хеклър и Кох“, коленичи, вдигна левия си крачол и втъкна оръжието в кръстосаните над прасеца му каиши. Изправи се, взе по-големия и по-мощен маузер и го пъхна в кобура през рамото си. Прибра и острия ловджийски нож, който лежеше до пистолета. Отиде при стола, където беше метнал сакото от костюма, който току-що бе купил, облече го, прекоси стаята и бързо излезе в коридора.
    Нищо нямаше да му се стори съмнително, ако той не искаше час по-скоро да намери стълбата и да спести време. Сега то се измерваше само в минути и секунди. Тръгна надясно към южната част на коридора и някак между другото забеляза, че се затвори някаква врата, която бе едва-едва открехната. Не й обърна внимание — сигурно бе някой небрежен гост или западнячка, понесла твърде много покупки. Не видя знак за стълба и бързо се обърна, за да провери противоположния край на коридора. Бързо и тихо се затвори втора врата, и тя открехната едва няколко сантиметра. Това вече не можеше да бъде случайно. Бяха го открили! Стаята му беше под наблюдение. Но от кого? От кои? Азра продължи да върви, този път към северния край на коридора, ала щом подмина втората врата, се долепи към стената, извади от сакото ловджийския нож с дълго острие и зачака. Само след секунди вратата се отвори. Той се обърна към нея и пред него изникна мъж, със сигурност враг — мускулест, загорял от слънцето негов връстник. Личеше си, че е обучаван в пустинята. Израелски командос! Вместо оръжие стреснатият евреин държеше радиопредавател. Не беше въоръжен!
    Азра замахна с ножа право към гърлото на израелеца. Със светкавично движение острието бе отбито. Тогава терористът го насочи надолу и го заби в китката на евреина. Радиопредавателят тупна на килима, а Азра затвори с крак вратата, чиято автоматична заключалка щракна.
    Като придържаше китката си, израелецът вдигна рязко десния си крак и с премерено движение изрита палестинеца по коляното. Азра се олюля; онзи го изрита пак с металния ток по врата, сетне в ребрата. Терористът обаче изтласка израелеца и той загуби равновесие. Азра се хвърли напред, както държеше ножа, и го заби дълбоко в стомаха на командоса. Бликна кръв, която обля лицето на Азра, а израелецът от Масадската бригада с кодовото име Оранжевия се строполи на пода.
    Палестинецът едвам се изправи — остри болки прорязаха ребрата и коляното му, а сухожилията на врата му бяха изтръпнали. Внезапно, без какъвто и да е шум вратата се отвори — ключалката беше простреляна. Вторият командос, по-млад, с голи, яки напрегнати ръце и яростен поглед, осъзна в миг какво се е разиграло и посегна към кобура върху лявото си бедро. Азра се хвърли към израелеца и го притисна до вратата, която се затвори с трясък. Оръжието на Синия се хлъзна по пода — сега дясната му ръка бе свободна и той сграбчи с нея китката на палестинеца, замахнал с окървавеното острие. Израелецът изрита с коляно терориста В гръдния кош, изви ръката му и го повали на пода. Но палестинецът пак не пускаше ножа! Пребити, двамата мъже се разделиха и се вторачиха един в друг. В очите им се четяха презрение и омраза.
    — Нали искаш да убиваш евреите, хайде, убий и мен, де, свиня такава! — извика Яков.
    — Защо не? — отговори Азра и замахна с ножа към израелеца. — Ти пък убиваш араби! Може и да не си натиснал спусъка, но ти си убил майка ми и баща ми!
    — А ти — двамата ми братя в Сидон!
    — Възможно е! Бях там!
    — Ти си Азра!
    Като две побеснели животни младежите се нахвърлиха един на друг — нали живееха само за да убиват онези, които мразеха. От раздраната плът бликна кръв, късаха се сухожилия, чупеха се кости и всичко това бе придружено от гърлените викове на отмъщение и омраза. Краят на схватката дойде внезапно, както и началото й: победи първичната груба сила.
    Командосът от Масадската бригада заби няколко пъти ножа в гръкляна на терориста.
    Изнемощял и изцапан с кръв, Яков се изправи. Погледна убития си другар с кодовото название Оранжевия и притвори очи.
    — Шалом — прошепна той. — Намери покоя, който всички ние търсим, приятелю!
    Няма време за скръб, помисли си той и отвори очи. Трябваше да махне телата на двамата убити и да се подготви за по-нататъшните действия, да се свърже с другите. Убиецът Азра беше мъртъв! Вече можеха да се върнат в Маскат! На всяка цена трябваше да се върнат. При баща му! Накуцвайки, Синия отиде при леглото, махна покривката и извади картечницата на приятеля си. Взе я, преметна ремъците на кобура през рамо и се отправи към вратата, за да провери коридора. Баща му!
    Отсреща, в сянката на Уади ал Ад Кендрик си даде сметка, че не може да чака повече, нито пък да рискува и да се обади по телефона. Не можеше обаче и да се спотайва зад храстите срещу хотел „Арадус“ и да бездейства. Времето летеше, а човекът на Махди очакваше да намери тази марионетка, Азра, новоизлюпения крал на терористите, на уреченото място. Евън вече знаеше какво се е случило. Бяха го открили или покрай случката на летището, или защото в Маскат бе изтекла информация — от някогашните му приятели, с които беше говорил, от хората, които за разлика от Мустафа бяха отказали да се срещнат с него и вероятно го бяха предали, за да не рискуват, и пак за да си спасят кожите, бяха убили Мусти. „Не можем да се забъркваме. Това е безумие. Близките ни са мъртви! Децата ни — изнасилени, обезобразени… мъртви!“
    Стратегията на Махди беше прозрачна. Искаше да изолира американеца и да изчака терористът да иде сам на уреченото място. Да прибере младия убиец и така да осуети клопката, защото без американеца нямаше клопка. Можеше да прежали палестинеца. Смяташе да го убие, но първо искаше да разбере какво е станало в Маскат.
    Къде ли беше Азра? Откакто говориха, бяха минали трийсет и седем минути. Арабинът с прякора Синия закъсняваше с трийсет и две минути! Евън погледна часовника си за единайсети път и изпсува тихо и ядосано, с което даде воля на безсилието и гнева си. Трябваше да се поразмърда, да направи нещо! Да разбере къде е Азра, защото без него не можеше да заложи капан на Махди. Човекът на Махди нямаше да се разкрие пред непознат. Евън беше толкова близко! И всъщност толкова далече!
    Захвърли найлоновия плик с чистите дрехи от Маскат в най-гъстия шубрак покрай Уади ел Ад. Пресече булеварда и тръгна към служебния вход — строен, изпъчен гвардеец, който гордо изпълняваше височайша мисия. Докато вървеше бързо по павираната уличка към служебния вход, няколко от работещите в хотела му се поклониха раболепно явно с надеждата да не ги спре и претърси, да не открие малките съкровища, които бяха откраднали: тоалетна хартия, сапун и камари храна, останала от вечерята на изморените или пияни западняци, на които изобщо не им се ядеше. Това бе нещо обичайно, Евън беше отсядал в хотел „Арадус“, ето защо пак се бе спрял на него. Отново благодарение на Еманюел Уайнграс. Заедно с непредвидимия Мани им се наложи да бягат от хотел „Арадус“ през кухнята, защото доведеният брат на емира надушил, че Уайнграс е обещал на сестра му да й уреди американско гражданство, ако преспи с него, привилегия, която едва ли бе по възможностите му.
    Кендрик мина през кухнята, излезе при южното стълбище и предпазливо се качи на втория етаж. Извади оръжието изпод червената куртка и отвори вратата. Коридорът беше пуст — нали бе вечер, богаташите, дошли в Бахрейн, бяха излезли по кафенетата и нелегалните казина. Евън се промъкна край лявата стена до стая 202. Заслуша се — никакъв звук. Почука леко.
    — Влезте — каза някой тихо на арабски.
    Виж ти, помисли си Евън и посегна към дръжката на вратата. Защо онзи вътре говореше в множествено число? Американецът натисна дръжката, прилепи гръб о стената и ритна вратата с десния си крак.
    В стаята бе тихо като в празна пещера, а злокобният глас беше записан на магнетофон. Стиснал неприятното, нежелано, ала необходимо оръжие, Кендрик се промъкна покрай рамката на вратата и влезе… О, Господи! При гледката, открила се пред очите му, се вцепени от ужас. Азра се бе сгърчил до стената, от гърлото му стърчеше нож. Изцъклените му очи бяха широко отворени, кръвта още се стичаше на струйки по гърдите му.
    — Тази свиня, вашият приятел, е мъртъв — каза някой тихо зад гърба му.
    Евън се извърна рязко и видя младеж, и той целият в кръв като Азра. Раненият убиец се бе подпрял на стената — едва се крепеше на краката си. Държеше картечница.
    — Кой сте вие? — прошепна Кендрик. — Какво сте направили, по дяволите? — добави той по-силно.
    Накуцвайки, мъжът отиде бързо при вратата и я затвори, все така насочил оръжието към Евън.
    — Убих човек, който би убил сънародниците ми, без да се замисля, който би убил и мен.
    — Божичко, вие сте израелец!
    — А вие — американец.
    — Защо го направихте? Какво търсите тук?
    — Не съм дошъл по свое желание.
    — Отговорете!
    — Заповядано ми е да не давам отговори!
    — Значи сте били принудени да го убиете? — извика Кендрик, обърна се и се смръщи при вида на мъртвия сгърчен палестинец.
    — Ако употребя неговия израз: „Защо не?“ Те избиват децата ни по дворовете на училищата, взривяват самолети и автобуси, пълни с наши граждани, убиват невинните ни спортисти в Мюнхен, прострелват старци в главата само защото са евреи. Промъкват се по плажовете и избиват нашите деца, нашите братя и сестри. Защо? Защото сме евреи и най-сетне имаме парченце пуста неплодородна земя, която сме облагородили. Ние! Не някой друг.
    — Едва ли е имал възможност…
    — Спестете ми го, американецо! Знам какво ще кажете и то ме изпълва с погнуса. Нищо не се е променило. Всички са настроени срещу евреите, но без да го показват. Толкова се намъчихме и пак ни обвинявате. Изслушайте ме, аматьор такъв, не ни трябват нито вашето мнение, нито вашите обвинения или съжаление. Искаме само това, което ни принадлежи! Оцеляхме дори след лагерите, пещите и газовите камери и искаме да получим онова, което ни принадлежи.
    — Стига! — изкрещя Евън и сърдито замахна към плувналия в кръв труп на терориста. — Говорите като него! Досущ като него! Кога ще спре всичко това?
    — А вас какво ви засяга? Върнете се, американецо, в своя безопасен свят и тежкарския си клуб. Оставете ни на мира. Нямате работа тук.
    Дали заради думите, които бе чул по телефона преди по-малко от час, дали заради внезапно изникналата картина на купчините цимент, сгромолясващи се върху седемдесет и осемте крещящи, безпомощни хора, които толкова обичаше, или заради факта, че омразният Махди му се изплъзва, Евън предприе нещо, непонятно и за самия него: разрида се и се хвърли върху стреснатия ранен израелец.
    — Безочливо копеле! — изкрещя той, като издърпа картечницата, запокити я през стаята и притисна слабия командос до стената. — Откъде-накъде ще ми казваш какво да правя? Гледаме ви как се избивате помежду си и пращате всичко по дяволите в името на някакви тъпашки каузи! Пилеем живота и харчим парите си, напъваме се да измислим как да ви вразумим, ама не! Никой от вас не иска и да чуе! Може би трябва да ви оставим да се изколите взаимно, да се избиете като последните глупаци, та накрая да остане някой с капчица мозък в главата!
    Изведнъж Кендрик млъкна, изтича и взе оръжието. Върна се при израелеца с дуло, заплашително насочено към него.
    — Кой си ти и какво правиш тук?
    — Кодовото ми име е Синия. Само толкова мога да ви кажа…
    — Какво кодово име?
    — Синия.
    — Божичко! — прошепна Евън и хвърли поглед към мъртвия Азра. Обърна се към смаяния израелец и без да казва нищо повече, му връчи картечницата. — Хайде — тихо рече той, — застреляй всички. Все ми е тая!
    С тези думи Кендрик излезе от стаята.
    Смаян, Яков изпроводи с поглед американеца, вторачи се в затворената врата, после в трупа, превит до стената. С лявата ръка насочи оръжието, а с дясната извади от колана си мощния миниатюрен радиопредавател. Натисна едно копче.
    — Итклем — каза мъжът с кодовото име Черния, който стоеше на пост пред хотела.
    — Свърза ли се с другите?
    — Свърза се Червения. Тук са. Виждам ги на ел Ад. По-възрастният ни колега е с Ч. С. е с най-стария, но на него му има нещо. С. го държи. А при теб как стоят нещата?
    — Сега не ставам за нищо. Може би по-късно.
    — А Оранжевия?
    — Мъртъв е.
    — Какво?
    — Нямам време. Мъртъв е и онзи негодник. Обектът тръгна. Облечен е в червено-синя униформа. Много му дойде. Обаждайте ми се в стаята. Ще остана тук.


    Евън пресече като в унес Уади ел Ад и отиде право при храстите, където беше хвърлил найлоновия плик. Всъщност му беше все тая дали ще го намери — само дето вече щеше да се чувства по-удобно, да се придвижва по-бързо и да не бие на очи с дрехите от Маскат. Щом беше стигнал дотук, нямаше връщане назад! Един-единствен човек — повтаряше си той. Как му се искаше да го открие! Махди! Бе длъжен да го намери!
    Пликът бе, където го беше оставил, а в шубрака той щеше да се преоблече, без да го види никой. Наведе се в най-гъстата сянка и бавно си смени дрехите. Излезе на тротоара и тръгна на запад към Шейм Иса и джамията Джума.


    — Итклем — каза Яков в радиопредавателя.
    Лежеше на кревата в разтребената стая, раните му бяха пристегнати с хавлиени кърпи, а по чаршафа бяха наслагани пешкири, напоени с топла и хладка вода.
    — Тук е С. — каза Сивия. — Как си?
    — Загубих доста кръв. Но ще се оправя.
    — Съгласен ли си да поема командването?
    — Така е по правилник.
    — Исках да го чуя от теб.
    — Чу го.
    — Трябва да чуя и още нещо. След като онази гадина е мъртва, дали да не прекратим операцията и да не се върнем в Маскат? Ще настоявам, ако си съгласен.
    С поглед, прикован в тавана, Яков се двоумеше и не можеше да реши, обидите на американеца все още кънтяха в ушите му.
    — Не — каза той задъхано. — Той стигна твърде далеч, рискува твърде много. Останете с него.
    — Ще ми се да оставя У., може би при теб…
    — Никога няма да го позволи. Нали там е неговият „син“?
    — Прав си. Пък и е невъзможно.
    — Я ми кажи…
    — Чакай — прекъсна го Сивия. — Обектът се преоблече и току-що мина покрай нас. У. го видя. Върви като мъртвец.
    — Вероятно е той.
    — Излизай!


    Кендрик размисли и реши да стигне по друг път до Джума. Инстинктът му подсказваше, че трябва да се крие в навалицата, докато отиде в джамията. След като свиеше на север по широкия Баб ал Бахрейн, щеше да се насочи право към огромния площад Баб Ал на Ал Халифа. Връхлитаха го мисли, но те бяха разпокъсани, несвързани и неясни. Съзнаваше, че се движи в лабиринт, ала също и че в целия този хаос има един или няколко души, които следят, чакат да се появи мъртвият Азра. Това беше единственото му преимущество, но то беше значително. Евън бе наясно кого и какво търсят те, а те не го познаваха. Щеше да обикаля уречените места за среща, докато не съзре някой, подходящия тип човек, който знаеше, че може да загуби живота си, ако не успее да заведе новия крал на терористите при Махди. Този човек щеше да се издаде, сигурно щеше да спира хората, да се вглежда в лицата им и безпокойството му щеше да нараства с всяка минута. Евън щеше да го открие и да го откъсне от тълпата… да го отведе и да го накара да проговори… Дали пък не се заблуждаваше, заслепен от своята натрапчива идея? Вече нямаше значение, нищо нямаше значение освен стъпките му по твърдия паваж, докато той си проправяше път през нощната тълпа в Бахрейн.
    Тълпата. Евън предусети нещо. Около него се трупаха хора. Някой го докосна по рамото! Той се завъртя и се пресегна, за да се освободи от ръката. И внезапно усети как някъде в долния край на гръбначния стълб го пробожда остра игла. И после настана мрак. Бе тъмно като в рог.


    Яков се събуди от телефона, който иззвъня рязко, и грабна слушалката:
    — Ало?
    — Хванаха американеца! — каза Сивия. — Но което е по-важно — те съществуват!
    — Къде? Как?
    — Няма значение, и бездруго не познавам улиците. По-важното, че знаем къде го заведоха!
    — Какво знаете? Откъде? И не ми казвай, че и това е без значение!
    — Уайнграс свърши работа. По дяволите, всичко дължим на него. Вече не издържаше пеша и даде на един пиян арабин десет хиляди долара за разбрицаното му такси! Този ал хармее няма да изтрезнее половин година! Наблъскахме се в колата, проследихме обекта и всичко стана пред очите ни. По дяволите, Уайнграс свърши страхотна работа.
    — Стига си се прехласвал — нареди Яков с непокорна усмивка, която бързо изчезна. — Къде държат обекта… по дяволите… Кендрик?
    — В сграда, наречена Сахалхуди, на улица Туджар…
    — Чия е?
    — Дай ни бреме, Синия. Дай бреме на Уайнграс. Той събира всичките си вересии в Бахрейн и ми е крайно неприятно като си помисля какво ще каже комисията по морала в Ерусалим, ако разбере, че ние действаме с него.
    — Отговори!
    — Очевидно в сградата се помещават шест фирми. Трябва да ги изключим една по една…
    — Някой да дойде да ме вземе — заповяда Яков.


    — Значи открихте Махди, господин конгресмен — рече тъмнокожият арабин в чиста бяла дреха и бяло копринено покривало на главата, върху което имаше грозд сапфири.
    Бяха в голяма стая с куполовиден таван, покрит с мозаечни плочки; прозорците бяха високи и тесни, мебелировката оскъдна, изцяло от тъмно полирано дърво. Огромното абаносово писалище приличаше по-скоро на олтар или на трон. Помещението имаше вид на джамия или на покоите на високопоставен свещеник от странен, но могъщ орден някъде накрай света.
    — Сега доволен ли сте? — продължи Махди иззад писалището. — Или може би сте разочарован след откритието, че и аз съм човек като вас… не, не като вас или като другите, но все пак съм човек.
    — Ти си убиец, негоднико! — Евън се надигна от масивния стол с права облегалка, ала двамата бодигардове го хвърлиха обратно. — Уби седемдесет и осем невинни души — мъже, жени и деца, които пищяха сред развалините на срутилата се сграда.
    — Това беше началото на война, Кендрик. А във всяка война загиват и невинни хора. Признавам, спечелих тази толкова важна битка… ти изчезна за четири години и през това време постигнах изключителен успех, успех, който може би нямаше да имам, ако беше тук! Ти или онзи отвратителен устат евреин, Уайнграс.
    — Мани ли?… Той непрекъснато говореше за теб, предупреждаваше ни!
    — На такива им запушвам устата, без много-много да му мисля! Например с куршум в главата… Щом чух за тебе, знаех си, че ще се върнеш заради онази първа битка преди четири години. Дето е думата, допреди девет часа се забавляваше да ме преследваш, Амал Баруди.
    — Оо?
    — Мнозина сред руснаците нямат нищо против някой и друг долар. Баруди, европеецът, бе убит преди няколко дни в Източен Берлин… Изплува името на Кендрик. Един мъртъв арабин със сини очи и подчертано западни черти изведнъж довтаса в Маскат — направо звучеше като от сферата на фантастиката. Невероятно, но излезе истина. Сигурно ти е помогнал някой, не си толкова обигран в тези неща.
    Евън беше вперил поглед в хубавото лице с високи скули и искрящи очи, нагло вперени в него.
    — Очите ти — каза Кендрик, като клатеше глава, за да се свести след лекарството, инжектирано му на улицата. — Тази плоска маска, на която викаме лице. Виждал съм те и по-рано.
    — Разбира се, че си ме виждал, Евън. Помисли малко. — Махди бавно свали готрата си — под нея се показа главата му с гъста къдрава черна коса, която тук-таме бе започнала да побелява. Високото гладко чело изпъкваше още повече от тъмните извити вежди — бе лице на човек, който лесно се пали и фанатизира. — Не ме ли помниш от една иракска палатка? Или може би от ракетна установка в Средния запад?
    — Божичко! — прошепна Кендрик, когато образите дойдоха на фокус. — Цъфна при нас в Басра преди седем-осем години и заяви, че ще ни направиш богати, ако не приемем една поръчка. Каза, че има планове за разгромяването на Иран, за разгромяването на шейха и че не искаш в страната да има съвременни летища.
    — Така и стана. Едно истинско ислямско общество.
    — Глупости! Сто на сто вече си оценил нефтените им находища. Ти си толкова мохамеданин, колкото прадядо ми от Шотландия. От Чикаго си, но преди двайсет години беше изхвърлен от там, защото дори гадните ти поддръжници — на които пиеше кръвчицата — не можеха да понасят крясъците ти, фашистко лайно такова! Задигна милионите им и дойде тук да сееш заразата си и да трупаш още милиони. Божичко, Уайнграс знаеше кой си и ти каза да се разкараш! Нарече те подлизурко — нищожен подлизурко — и ако не беше офейкал от палатката в Басра, той щеше да изгуби търпение и да ти плисне в лицето белина само и само за да разправя, че е обезобразил един бял нацист!
    — Уайнграс е — или беше — евреин — рече Махди спокойно. — Злословеше по мой адрес, защото очакваше да се прочуе, а вместо на него късметът се усмихна на мен. Евреите мразят всеки преуспял човек, ако не е от техните. Затова не мирясват…
    — Кого, по дяволите, баламосваш? Той те наричаше долен Черньо и това нямаше нищо общо с белите, с негрите или с когото и да било! Ти сееш омраза. Името и цветът на кожата ти са без значение… След онази толкова важна битка в Риад… още колко хора уби, колко изтреби?
    — Само колкото изискваше свещената ни война, за да се поддържат чистотата на расата, културата и вярата в тази част на света. — Устните на Махди от Чикаго се разтегнаха бавно в студена усмивка.
    — Проклет гаден лицемер! — извика Кендрик.
    Вече не се владееше, отново скочи от стола и замахна рязко през бюрото към дрехите на убиеца манипулатор. Някой го хвана, преди да е докоснал Махди, и го запрати на пода, друг го зарита в стомаха и по гърба. Евън се закашля и се опита да стане; както беше на колене, пазачът от лявата му страна го сграбчи за косата и отметна главата му назад, а мъжът в дясно от него опря нож отстрани на шията му.
    — Движенията ти са жалки, както и приказките ти — каза Махди и се изправи зад писалището. — Доста сме напреднали с изграждането на нашата империя и парализираният Запад не може да ни попречи с нищо. Противопоставяме хората едни на други със сила, върху която те нямат власт; разделяме ги и ги завладяваме, без ние самите да изстреляме и куршум. И ти, Евън Кендрик, имаш изключително големи заслуги за делото ни. Имаме твои снимки, направени на аерогарата, когато пристигна от Оман; както и на оръжието, на фалшивите ти документи и на портфейла с парите ти — онова, което се вижда на последната, май са стотици хиляди долари. Имаме документи, доказващи, че ти — американският конгресмен, си проникнал под името Амал Баруди в посолството в Маскат, където си убил един разговорлив симпатяга на име Насир и след това един млад борец за свобода, наречен Азра — и всичкото това по време на свещеното примирие, за което всички се бяхме споразумели. На кого си агент, на безмилостното правителство на САЩ ли? То оставаше да не си. В така наречените демокрации ще се надигне вълна на отвращение — смотаната войнствена свръхсила не зачита живота на поданиците си.
    — Ти…
    Евън се надигна, сграбчи китката, която държеше ножа, и отскубна глава от ръката, стиснала го за косата. Удариха го по тила и отново го свалиха с юмручни удари на пода.
    — Убийствата са отложени — продължи Махди. — Ще бъдат подновени утре сутринта — нямаме друг избор след коварните ти действия, които ще станат известни на обществеността. Ще последва хаос, ще бъде пролята кръв, и то заради тия лекета, американците, докато не се намери решение, каквото искаме ние, аз. Но това изобщо не те засяга, господин конгресмен. Ти ще си изчезнал от лицето на земята, и то благодарение на ужасно засраменото ти правителство, което не прощава провалите, докато в същото време прави трескави опровержения. Няма да има труп, никой няма да знае къде си. Утре на разсъмване ще бъдеш закаран със самолет в открито море, към голото ти тяло ще бъде вързано одрано прасе и ще бъдеш хвърлен в бъкащите от акули плитчини на Катар.

15

    — Тук няма нищо! — извика Уайнграс, като четеше внимателно документите на масата в трапезарията на един бахрейнски чиновник, когото познаваше отпреди години, когато фирмата на Кендрик построи клуб извън града. — След всичко, което направих за тебе, Хасан, след всичките дребни и не толкова дребни суми, които насочих към теб, така ли ми се отблагодаряваш?
    — Ще има още, Еманюел — отвърна нервно арабинът — беше притеснен, защото думите на Уайнграс бяха чути от Бен Ами и четиримата командоси, които седяха на шест метра, в дневната, обзаведена в западняшки стил.
    — Беше повикан лекар, който да зашие раната на Яков и да го превърже. Той отказваше да легне и продължаваше да седи в едно кресло. Мъжът на име Хасан го погледна и побърза да смени темата:
    — Момчето не е добре, Мани.
    — Ами посборичкал се е. Някой се опитал да му свие ролковите кънки. Хайде, говори! Става въпрос за фирми и за предмета им на дейност. Трябват ми имена, хора!
    — Имай търпение. Не е лесно да накараш министъра на промишленото регулиране да излезе в два часа след полунощ и да отиде в кабинета си, за да извърши нещо незаконно.
    — Промишленост и регулиране в Бахрейн са думи, които взаимно се изключват.
    — Това са секретни документи!
    — Бахрейнски измишльотина.
    — Не е вярно, Мани!
    — О, я млъкни и ми донеси едно уиски.
    — Ти си непоправим, стари приятелю.
    — Разкажи ми за това — каза Сивия от дневната.
    Беше се върнал от телефона, който използваше през четвърт час, без да е искал разрешение.
    — Мога ли да ви почерпя с нещо, господа? — попита Хасан, докато минаваше през арката на всекидневната.
    — Кафето с кардамон е повече от достатъчно — отговори по-възрастният Бен Ами. — Освен това е и чудесно.
    — Има и алкохол, ако искате… както току-що разбрахте от господин Уайнграс. Ние със семейството ми сме набожни, но не налагаме вярванията си на другите.
    — Бихте ли го написали черно на бяло, сър? — рече Черния през смях. — Ще го занеса на жена си и ще й кажа, че сте молла. Трябва да отида чак в другия край на града, за да ям бекон с яйца…
    — Благодаря, но няма да пием, господин Хасан — добави Сивия и шляпна Черния по коляното. — Ако ни провърви, довечера ще ни се отвори работа.
    — При по-голям късмет няма да ми отрежат ръцете — каза арабинът тихо, както отиваше към кухнята.
    Той спря, защото чу външния звънец. Беше пристигнал високопоставеният куриер.
    След четирийсет и осем минути Уайнграс разглеждаше разпилените по масата в трапезарията компютърни разпечатки, по-точно две от тях, като се взираше ту в едната, ту в другата.
    — Разкажи ми за дружество „Зарийба“.
    — Името е на судански — отвърна облеченият в роба чиновник, който не беше пожелал да го представят на никого. — В груб превод означава охраняван лагер, заобиколен от скали или гъста растителност.
    — Судан ли?…
    — Държава в Африка…
    — Зная. Хартум.
    — Това е столицата.
    — О, Божичко, мислех, че е Бъфало! — прекъсна го грубо Уайнграс. — Откъде-накъде имат толкова много филиали?
    — Компанията е холдингова. Ако някоя фирма иска от правителството многократни разрешителни за внос и износ, те много по-лесно се издават, ако я подкрепя някоя по-могъща компания.
    — Дрън-дрън.
    — Моля?
    — На бронкския жаргон това означава „О, милостиви Боже“. Кой я ръководи?
    — Има управителен съвет…
    — Всички компании имат управителен съвет. Попитах кой я ръководи.
    — Никой не знае със сигурност. Главният директор е симпатяга — пил съм кафе с него, — но не изглежда особено нападателен и оправен, нали разбирате?
    — Значи има някой друг.
    — Няма откъде да знам…
    — Къде е списъкът на членовете на управителния съвет?
    — Пред вас. Под листа от дясната ви страна.
    Уайнграс вдигна листа и взе списъка. За пръв път от два часа седна и зачете отново и отново имената.
    — „Зарийба“… Хартум — тихичко си повтаряше той и от време на време стискаше очи — лицето му се сбръчкваше — Уайнграс сякаш отчаяно се опитваше да си припомни нещо, което е забравил.
    Накрая взе молив и огради едно име, сетне бутна листа през масата към чиновника, който стоеше, изопнат като струна.
    — Чернокож е — рече високопоставеният куриер.
    — Кой тук е чернокож и кой — бял?
    — Обикновено личи по чертите. Разбира се, ако африканската и арабската кръв са се смесвали В продължение на векове, спорният въпрос става още по-неясен.
    — Това спорен въпрос ли е?
    — За някои — да, за мнозина — не.
    — Откъде е той?
    — Ако е емигрант, пише от коя страна идва.
    — Тук пише „секретно“.
    — Това обикновено значи, че въпросният човек е избягал от авторитарен режим, обикновено фашистки или комунистически. Пазим такива хора, ако те допринасят за развитието на обществото ни. Явно този е от тях.
    — Сахиб ал фаракхалиф — каза Уайнграс, като натъртваше на всяка част от името. — Каква националност е това?
    — Нямам представа. Човекът е отчасти африканец, отчасти арабин. Логично е.
    — Бъркаш, приятелю! — възкликна Мани, стряскайки всички и в двете стаи. — Името е чисто американско! Ако това е същият човек, за когото си мисля, един черен негодник от Чикаго, който беше изхвърлен от своите! Търпението им се изчерпало, когато той превел техните пари — към двайсетина милиона — в услужливи банки извън Щатите. Преди осемнайсет-двайсет години беше безочлив фанатик на име Ал Фарак… понеже е честолюбив, много се гордее с този период от миналото си. Знаехме, че този фукльо е в управителния съвет на някоя тлъста корпорация, но нямахме представа в коя. Освен това го търсехме другаде. Хартум, а? По дяволите! Южните квартали на Чикаго! Ето ти го твоя Махди.
    — Сигурен ли си? — попита Хасан, както стоеше в сводестия коридор. — Това е сериозно обвинение!
    — Сигурен съм — промълви Уайнграс. — Трябваше да застрелям копелето в онази палатка в Басра.
    — Какво искате да кажете? — Бахрейнският чиновник явно бе потресен.
    — Няма значение…
    — Никой не е напускал сградата Сахалхуди! — рече Сивия, влизайки в сводестия коридор.
    — Сигурен ли си?
    — Платих на някакъв шофьор на такси, който изгаряше от желание да прибере една тлъста сума. После още една, при положение че прави каквото му наредя. Обаждам му се през няколко минути от уличен телефон. Двете коли са още там.
    — Можеш ли да му вярваш? — обади се Яков от стола.
    — Имам името и номера на колата му.
    — Това не значи нищо! — възрази Мани.
    — Казах му, че ако ме излъже, ще го намеря и ще му тегля куршума.
    — Взимам си думите назад, Мислителю.
    — Виж ти…
    — Затваряй си устата. Къде в сградата Сахалхуди са кабинетите на компанията „Зарийба“?
    — На последните два етажа, ако не бъркам. Долните етажи са наети от филиалите й. Сградата е собственост на „Зарийба“.
    — Удобно — каза Уайнграс. — Можете ли да ни намерите архитектурния план, на който са отбелязани системата за противопожарна охрана и тази за сигурност? Доста добре се справям с такива неща.
    — В този час? — извика чиновникът. — Минава три след полунощ! Изключено.
    — Ще получите един милион долара, американски — прекъсна го меко Мани. — Ще ги пратя от Париж. Имате моята дума.
    — Моля?
    — Разпределяйте ги както пожелаете. Там е синът ми. Донесете ги.


    Стаичката беше тъмна, единствено светлината на белите лунни лъчи проблясваше през прозореца високо на стената — твърде високо, за да бъде достигнат, защото нямаше никакви мебели освен ниското походно легло с нагънато платнище. Един надзирател му бе оставил бутилка долнопробно местно уиски: намекна му, че е по-добре да посрещне онова, което му предстои, в пиянско вцепенение. Той се изкушаваше — беше уплашен, от страх се бе изпотил толкова, че ризата му беше вир вода, а косата му беше съвсем мокра. Онова, което го възпря да отвори бутилката и да я пресуши, бяха остатъците гняв… както и решението да направи последен опит. Щеше да се бори с цялото ожесточение, на което беше способен, с надеждата все пак да го покоси куршум и всичко да приключи бързо.
    Божичко, и той е един, да си въобрази, че ще се справи. Какъв зъл дух го беше обладал, та да повярва, че е по силите му да извърши нещо, което много по-обиграни хора смятаха за самоубийство? Разбира се, въпросът бе риторичен. Наистина бе обладан от зъл дух. Изгаряше го омраза. Ако не беше опитал, тя щеше да го изпепели. Пък и не се бе провалил напълно; бе пожертвал живота си, ала само защото беше постигнал известна доза успех. Беше доказал, че Махди съществува. Беше проправил просека през гъстата джунгла от заблуди и манипулации. Други щяха да продължат делото му — това го успокояваше.
    Отново погледна бутилката и бялата течност, която би го освободила от тревогите. Инстинктивно клатеше глава. Махди беше казал, че действията му са жалки, както и думите му. Ала нито действията, нито думите щяха да са жалки в самолета, носещ се над плитчините на Катар.


    Още от началото всеки от Масадската бригада беше наясно с положението и бе проверил лепенката около лявата си китка, за да е сигурен, че цианидовата капсула е в малката издатина. Никой не носеше документи, нищо, по което да установят самоличността му; „работните“ им дрехи — от обувките до евтините кухи копчета на панталоните, бяха закупени от агенти на Мосад в Бенгази, Либия, средището за набиране на терористи. Сега, когато съществуваха какви ли не психотропни вещества, никой от Масадската бригада нямаше да позволи да го заловят жив на място, където действията му дори и смътно можеха да бъдат свързани със събитията в Оман. Израел не можеше да си позволи да му търсят отговорност за изтребването на двеста трийсет и шестимата американски заложници и израелската намеса трябваше да бъде прикрита дори с цената на светотатственото самоубийство на изпратените в Югозападна Азия хора. Те разбираха за какво става дума; всеки бе протегнал китка на летището в Хеброн, за да може лекарят да закрепи добре лепенката. Всеки проследи с поглед как той бързо вдига лявата ръка до устата му, където твърдите зъби срещаха меката закръглена издутина. Бе достатъчно да я счупят и щяха да умрат.


    Улица „Туджар“ беше безлюдна и тиха, лампите бяха забулени от талазите мъгла, стелещи се откъм Персийския залив. Сградата, известна под името „Сахалхуди“, беше тъмна, ако не се броят няколкото светещи кабинета на последния етаж и неясният проблясващ неонов надпис зад стъклените врати на входа, където на бюрото с вестник в ръка седеше отегчен мъж. При завоя бяха паркирани малък син автомобил и черна лимузина. Двама униформени бодигардове нехаеха пред вратата, което значеше, че вероятно има охрана и отзад в сградата. Наистина имаше: един-единствен човек. Сивия, Черния и Червения се върнаха в раздрънканото такси на седемдесет метра на запад, на ъгъла на Ал Мотана. На задната седалка беше раненият Яков, отпред седяха Бен Ами и Еманюел Уайнграс, който на светлината на таблото още изучаваше архитектурния план на сградата. Сивия докладва през отворения прозорец; Яков им даде инструкции.
    — Черния и Червения, оправете се с охраната и влезте вътре. Сивия, ти ще вървиш отзад с Бен Ами и ще прережеш жиците…
    — Задръж, разузнавач такъв! — рече Уайнграс, като се завъртя на предната седалка. — Реликвата на Мосад, която седи до мене, не разбира нищо от алармени инсталации, освен може би как да ги задейства.
    — Не е точно така, Мани — възрази Бен Ами.
    — Нима си въобразяваш, че ще откриеш предварително закодираните кабели, нарочно разместени и водещи до мними букси за балъци като тебе? Ще предизвикаш цял панаир! Отивам с тях.
    — Господин Уайнграс — обади се настоятелно Синия от задната седалка. — Представете си, че се закашляте… че получите един от пристъпите, на които за жалост сме били свидетели.
    — Няма — отговори простичко архитектът. — Нали ви казах, че там вътре е синът ми.
    — Вярвам му — рече Сивия от прозореца. — Пък и нали ще си плати, ако сбърка.
    — Ето на, че излязох прав, Мислителю.
    — Ама, моля ви…
    — О, затваряй си устата. Да тръгваме.
    Ако на улица Туджар имаше безпристрастен наблюдател, то следващите минути щяха да му заприличат на сложно движение на голям часовник, в който всяко зъбчато колелце задвижва следващото, а то на свой ред предизвиква обратно движение в неистовата инерция на механизма, без обаче нито едно зъбче да наруши последователността или да направи погрешен ход.
    Червения и Черния отвлякоха двамата пазачи отпред, без те дори да разберат, че на сто метра има враг. Червения си смъкна сакото, едвам навлече куртката на единия от пазачите, закопча я, сложи фуражката с козирка, нахлупи я и бързо изтича обратно при стъклената врата, където лекичко почука, придържайки лявата си ръка зад гърба, като с комични движения се молеше да го пуснат вътре да се облекчи. Всеки е бил на зор — мъжът вътре се засмя, остави вестника и натисна копчето на бюрото. Сигналното устройство се задейства; Червения и Черния се втурнаха вътре и преди да е осъзнал грешката си, портиерът от нощната смяна лежеше в безсъзнание на мраморния под. Появи се и Сивия, който вкара единия пазач, влачейки го през лявото крило, което успя да хване, преди да се е затворило, а след него вървеше Еманюел Уайнграс, който носеше захвърленото сако на Червения. Черния изтича навън да намери втория пазач, а Уайнграс задържа вратата. Когато всички бяха вътре, Червения и Синия завързаха тримата от охраната зад широкото бюро на портиера и им запушиха устата, докато Черния вадеше от джоба си дълга спринцовка: махна пластмасовата обвивка, провери дали спринцовката е пълна и би от лекарството на изпадналите в безсъзнание араби. След това тримата командоси изтеглиха неподвижните служители на Сахалхуди в дъното на огромното фоайе.
    — Махнете се от светлината! — прошепна Червения на Уайнграс. — Идете в коридора при асансьорите!
    — Какво?…
    — Чувам нещо навън!
    — Така ли?
    — Може би двама-трима души. Бързо!
    Тишина. А зад дебелите стъклени врати двама явно пияни американци се клатушкаха по паважа, като по-скоро нежно изричаха, отколкото пееха думите на позната мелодия. „Към масите долу при Мори, към мястото, което обичаме толкова много…“
    — Наистина ли ги чу, синковецо? — запита Уайнграс, впечатлен.
    — Иди отзад — рече Сивия на Черния. — Знаеш ли пътя?
    — Проучих плана… разбира се, че го знам. Ще чакам сигнала и ще обезвредя и последния. Имам още от чудотворния еликсир.
    Черния изчезна в южния коридор, а Сивия притича през преддверието; Уайнграс се бе запътил към стоманена врата, която водеше към сутерена на сградата.
    — По дяволите! — извика Мани. — Заключена е!
    — Можеше да се очаква — каза Сивия, докато издърпваше от джоба си черна кутия и я отваряше. — Не е проблем. — Командосът извади от кутийката нещо като маджун, залепи го плътно около ключалката и вкара трисантиметров навит фитил. — Дръпнете се, ако обичате. Няма да се взриви, но температурата е висока.
    Уайнграс наблюдаваше удивен как точно преди да гръмне, веществото става яркочервено, сетне синьо. Стоманата се разтопи пред очите му и ключалката падна.
    — Наистина си голяма работа, Мисли…
    — Стига с тоя прякор!
    — Да вървим — съгласи се Мани. Откриха алармена инсталация: беше монтирана в огромно метално табло в северния край на сутерена. — Подобрен модел — изрече архитектът, като вадеше от левия си джоб резач за кабели. — На всеки шест захранващи проводника има по две лъжливи букси… всеки проводник покрива от пет до десет хиляди квадратни метра площ… което, като се вземе предвид големината на съоръжението, означава, че кабелите вероятно са не повече от осемнайсет.
    — Осемнайсет кабела — повтори Сивия неуверено. — Това прави шест лъжливи букси…
    — Точно така, Мисли… извинявай.
    — Благодаря.
    — Ако срежем някой от тях, ще гръмне цяла рокгрупа.
    — Откъде знаете? Казахте, че предварително кодираните кабели са разместени… за балъци като Бен Ами. Откъде сте сигурен?
    — Благодарение на техниците, приятелю. Мърлячите, които вършат тази работа, мразят до смърт схемите, затова улесняват себе си и другите, които трябва да обслужват системите. На всеки обърнат кабел слагат знак — обикновено с плоски клещи високо в горния край. След като оправят системата, се обаждат и казват, че са изгубили цял час да открият лъжливите кабели, защото схемите не били ясни… никога не са.
    — Ами ако грешите, господин Уайнграс? Ако тук е работил съвестен техник?
    — Изключено. Такива няма — отговори Мани, като вадеше от десния си джоб фенерче и длето. — Хайде, изкърти таблото; имаме осемдесет-деветдесет секунди да срежем дванайсетте кабела. Можеш ли да си представиш? Оня кух негодник, Хасан, каза, че батериите били слаби. Давай!
    — Защо да не използвам гела, с който отворих вратата? — рече Сивия.
    — Да, и с топлината да задействаш всичките аларми, включително противопожарната система? Край! Връщам те обратно — да те обучават.
    — Много ме притеснявате, господин…
    — Млък. Свърши си работата и ще ти дам почетна значка. — Архитектът подаде на Сивия длетото, което беше взел от Хасан, защото знаеше от плана за безопасност на сградата, че ще им трябва. — Побързай, тези работи са тънки.
    Командосът пъхна длетото под ключалката на таблото и със силата на трима обикновени мъже го натисна. Таблото шумно щракна и се отвори.
    — Подай ми фенерчето! — изрече израелецът. — Открий кабелите!
    Еманюел Уайнграс неспокойно оглеждаше кабелите отдясно наляво, местеше снопа светлина по всеки оцветен кабел. Осми, девети, десети… единайсети.
    — Къде е дванайсетият? — изкрещя Мани. — Разпознах всички лъжливи букси! Трябва да има още един кабел! Без него ще се получи взрив!
    — Ето. Тук има знак! — извика Сивия и докосна седмия кабел. — Веднага след третата лъжлива букса. Пропуснали сте го!
    — Обезвредих го! — Уайнграс внезапно се закашля, преви се надве на пода и се замъчи да се успокои.
    — Не се безпокойте, господин Уайнграс — рече меко Сивия, докосвайки стареца по слабото рамо. — Кашляйте си. Никой не ви чува тук.
    — Обещах, че няма…
    — Има обещания, които и да искаме, не можем да спазим, сър.
    — Престани с тази проклета учтивост! — Спазъмът премина и Мани несръчно и мъчително се изправи на крака. Командосът нарочно не му помогна. — Добре, войниче — рече Уайнграс, като дишаше дълбоко. — Теренът е безопасен — от наша гледна точка. Хайде да намерим моето момче.
    Сивия отново се върна на своето:
    — Въпреки че характерът ви не е съвсем благороден, сър, аз ви уважавам — рече израелецът. — И заради всички нас не мога да ви разреша да ни придружите.
    — Какво!
    — Не знаем какво има на горните етажи…
    — Аз пък зная, негоднико! Момчето ми е там горе!… Дай ми пистолет, Мислителю, или ще пратя телеграма на министъра на отбраната на Израел, за да му съобщя, че притежаваш свинеферма!
    Уайнграс изведнъж ритна командоса в пищялите.
    — Непоправим сте! — промърмори Сивия, без да помръдне крак. — Невъзможен!
    — Хайде! Дай ми оня малък пистолет. Знам, че е у теб.
    — Моля ви, не го използвайте, освен ако не ви кажа — рече командосът, като повдигна левия си крачол и се наведе да вземе малкия револвер, прибързан над коляното му.
    — Не съм ли ти казвал, че съм бил в армията?
    — В армията ли?
    — Разбира се. С Менахем непрекъснато се боричкахме…
    — Менахем никога не е бил в армията…
    — Значи е бил някой друг образ с гола глава. Да тръгваме!
    Стиснал картечницата, Бен Ами говореше по радиостанцията от сянката при входа на сградата.
    — Ама защо е с теб? — запита агентът на Мосад.
    — Защото е невъзможен! — отвърна Сивия нервно.
    — Това не е отговор! — настоя Бен Ами.
    — Нямам друг. Прекъсвам. Стигнахме шестия етаж. Ще се свържа с теб, когато е възможно.
    — Разбрах.
    Двама от командосите застанаха отстрани на двойната врата вдясно на площадката; третият отиде в дъното на коридора, пред единствената друга врата, под която се процеждаше светлина. Еманюел Уайнграс с триста мъки остана на мраморното стълбище; гърдите му хриптяха от безпокойство, ала той правеше всичко възможно да не се закашля.
    — Хайде! — прошепна Сивия.
    Двамата избиха вратата с рамене и веднага се хвърлиха на земята, докато двама араби в роби в двата края на стаята се обърнаха и откриха стрелба. Пистолетите им не можеха да се мерят с картечниците — арабите бяха покосени. Тичешком се появиха трети и четвърти човек — единият, в бяла роба, изскочи иззад огромното махагоново писалище, другият — някъде отляво.
    — Спрете! — извика Сивия. — Или и двамата сте мъртви!
    Мургавият мъж с широките одежди от тънък плат спря и прикова пламтящ поглед в израелеца.
    — Знаете ли какво направихте? — запита той с нисък заплашителен глас. — Охраната на сградата е най-добрата в Бахрейн. Органите на властта ще са тук след минути. Хвърлете оръжието, или ще бъдете убити.
    — Здравей, отрепко! — извика Еманюел Уайнграс, който влезе в стаята с усилие, както ходят възрастните, когато краката не ги държат, особено при силна възбуда. — Системата ти не струва, пък и си правил икономии.
    — Ти!
    — Че кой друг? Трябваше да те размажа преди години в Басра. Но знаех, че моето момче ще се върне и ще те намери, измет такава. Беше само въпрос на време. Къде е той?
    — Ще му подаря живота, ако спасиш моя.
    — Не си в състояние да се пазариш…
    — А може и да съм — прекъсна го Махди. — Той е на път за тайно летище, откъдето един самолет ще го закара над морето. Крайна цел — плитчините на Катар.
    — Акулите — рече Уайнграс студено, със сдържана ярост.
    — Точно така. Едно от удобствата на природата. Е, ще се пазарим ли? Аз единствен мога да ги спра.
    Старият архитект, чието слабо тяло трепереше, докато той си поемаше дълбоко дъх, гледаше втренчено високия мургав мъж, облечен в роба. Отвърна притеснено:
    — Ще се пазарим. За Бога, препоръчвам ти да си удържиш на думата, инак ще те преследвам до дупка с цяла армия наемници.
    — Винаги си драматизирал нещата, евреино. — Махди погледна часовника си. — Има време. При такива полети няма радиовръзка със земята, самолетът не е проверяван. По график трябва да излетят по изгрев слънце. Ще се обадя веднага щом изляза оттук; самолетът няма да излети, а вие с малката ти армия, които и да са те, ще поемете натам без номера, отрепка такава… Разбрахме се.
    — Не! — Сивия измъкна ножа и се нахвърли върху Махди, като го сграбчи за робата и го метна върху писалището. — Никакви пазарлъци, никакви сделки, никакви преговори! Сега става дума само за твоя живот! — Сивия забоде върха на острието в месото под лявото око на мъжа от Чикаго. Махди изпищя, кръвта се застича надолу по бузата към отворената му уста. — Обаждай се веднага, или ще изгубиш първо това око, после и другото! Сетне за теб ще е без значение къде ще забия ножа: няма да го виждаш. — Командосът се пресегна, сграбчи телефона от писалището и го стовари до кървящата глава на Махди. — Ето ти пазарлъка, измет такава! Кажи ми телефона, ще го набера вместо тебе… за да съм сигурен, че е летище, а не някоя частна казарма. Казвай го!
    — Не… не мога!
    — Острието влиза!
    — Не, спри! Няма летище, няма самолет!
    — Лъжец!
    — Не сега. По-късно!
    — Ще изгубиш едното си око, лъжец такъв!
    — Той е тук! За Бога, спри! Той е тук!
    — Къде? — избоботи Мани и се втурна към бюрото.
    — В западното крило… има стълбище отдясно в коридора, малък склад под покрива…
    Еманюел Уайнграс не изслуша думите докрай. Изхвърча от стаята, крещейки с цяло гърло:
    — Евън! Евън!


    Халюцинирам, мислеше си Кендрик: скъп човек от миналото го викаше, за да му вдъхне кураж. Това бе единствената привилегия на обречения. Погледна от походното легло прозореца; луната се отдалечаваше, светлината й избледняваше. Нямаше да я види. Скоро нямаше да има нищо освен тъмнина.
    — Евън! Евън!
    Сякаш го викаше Мани. Беше налице винаги, когато младият му приятел имаше нужда от него. И ето сега най-после беше тук, за да го успокои. О, Боже, Мани, дано някак научиш, че съм се върнал! Че най-накрая съм те послушал. Намерих го, Мани! И други ще го направят. Зная! Моля те, гордей се поне малко с мен.
    — По дяволите, Кендрик! Къде си, за Бога?
    Този глас не беше халюцинация! Нито пък тупуркането на стъпките по тясната стълба! И още стъпки! Божичко, нима вече беше мъртъв?
    — Мани!… Мани! — извика той.
    — Тук е! Ето я стаята! Избий я, мускулести умнико!
    Вратата на стаичката падна с оглушителен тътен, сякаш бе ударил гръм.
    — По дяволите, момче! — извика Еманюел Уайнграс, щом видя, че Кендрик се изправя, залитайки, от походното легло в килията. — Така ли трябва да се държи един уважаван конгресмен? Мислех, че съм те възпитал по-добре!
    Със сълзи на очи баща и син се прегърнаха.


    Всички се събраха в модерно обзаведената всекидневна на Хасан в покрайнините на града. Бен Ами беше окупирал телефона, след като Уайнграс му го беше преотстъпил след дълъг и оживен разговор с младия султан Ахмат в Маскат. На шест метра около голямата маса седяха седем души, представляващи правителствата на Бахрейн, Оман, Франция, Великобритания, Западна Германия, Израел и Организацията за освобождение на Палестина. Както се бяха разбрали, нямаше представител на Вашингтон, но имаше кой да защитава тайните интереси на САЩ, свързани с конгресмена. При тях — между израелеца и човека от ООП, седеше и Еманюел Уайнграс.
    Евън беше до ранения Яков, двамата се бяха разположили в кресла един до друг, нали бяха най-пострадали.
    — Чух думите ви в „Арадус“ промълви Синия меко. — Мислех си за тях.
    — Това е всичко, което исках от вас.
    — Трудно е, Кендрик. Изживели сме толкова много, не аз, разбира се, но бащите и майките ни, дядовците и бабите…
    — И поколенията преди тях — добави Евън. — Никой с капчица ум или чувствителност не го отрича. Ала в известен смисъл са го направили самите те. Палестинците не са в дъното на погромите и изтреблението, но някой трябваше да поеме вината на свободния свят и те безпричинно станаха новите жертви.
    — Знам. — Яков кимна бавно. — Чувал съм фанатиците по Западния бряг и в Газа.
    — Защо?
    — Служат си с думите, използвани срещу нас в продължение, както каза ти, на поколения… И все пак те също убиват! Убиха двамата ми братя и много други!
    — Но това все някога трябва да спре!
    — Нека помисля.
    — Това е началото.
    Мъжете около масата рязко се изправиха. Кимнаха си и един по един отидоха през дневната при входната врата, а оттам излязоха при служебните коли, без да дават да се разбере, че в къщата има още хора. Домакинът, Хасан, мина през сводестия коридор и се обърна към последните си гости. В началото думите му не се чуваха от кашлицата на Еманюел Уайнграс, който се превиваше от пристъпа в дневната. Евън понечи да се изправи, Яков го сграбчи за ръката и поклати глава. Американецът разбра и отново седна.
    — Посолството на САЩ в Маскат ще бъде освободено след три часа, терористите ще се измъкнат с кораб, осигурен от Сахиб ал Фаракхалиф.
    — С него какво ще стане? — попита Кендрик ядосано.
    — Отговорът ще прозвучи само между тези четири стени. От двореца ми наредиха да ви съобщя, че не трябва да се разчува. Разбирате ли? Ще се подчините ли на заповедта?
    Всички кимнаха.
    — Сахиб ал Фаракхалиф, познат ви като Махди, ще бъде екзекутиран без съд и присъда, защото престъпленията му срещу човечеството са толкова безобразни, че той не заслужава да застане пред съд. Както се изразяват американците, ще го направим „по нашия си начин“.
    — Мога ли да кажа нещо? — запита Бен Ами.
    — Разбира се — отвърна Хасан.
    — Всичко е уредено: ние с колегите ми се връщаме в Израел. Тъй като никой от нас няма паспорт или документи, емирът е осигурил специални мерки и самолет. До един час трябва да сме в голямата зала на летището. Извинявайте за ненадейното заминаване. Хайде, господа!
    — Вие извинявайте — рече Хасан и кимна, — че няма как да ви се отблагодарим.
    — Намира ли ви се уиски? — запита Червения.
    — Каквото пожелаете.
    — Каквото ви отпусне сърцето. Обратното пътуване е дълго и ужасно, а аз мразя самолетите. Страхувам се.


    Евън Кендрик и Еманюел Уайнграс седяха един до друг в креслата в дневната на Хасан. Чакаха нарежданията на изтормозения, замаян американски посланик, на когото му беше разрешено да се свързва само по телефона. Двамата стари приятели — често пъти отнесеният ученик и резкият учител — сякаш изобщо не се бяха разделяли. И въпреки това сега ученикът беше водачът и двигателят, а учителят се подчиняваше.
    — Ахмат сигурно е на седмото небе от облекчение — каза Евън, отпивайки от брендито.
    — А, едва ли.
    — Защо?
    — Изглежда, има неколцина души, които искат да се отърват от него, да го пратят пак в Щатите, защото го мислят за твърде млад и неопитен да се справя с нещата. Той ги нарече „безочливи търгаши, които дърпат конците“. Кани ги в палата, за да ги омилостиви.
    — Това добре. Какво друго?
    — Има още една групировка, която се домогваше да вземе нещата в свои ръце, да взриви посолството, ако се наложи. Готова е на всичко, само и само да завладее отново страната. Откачени са на тема оръжие; това са същите, които Консулският отдел нае да те вземат от летището.
    — С тях какво ще прави?
    — Няма голям избор, освен ако не искаш да крещят името ти от минаретата. Извика ли ги, ще седнат да се перчат с връзките си с Държавния департамент и ще дадат още един повод на всички откачени в Близкия изток.
    — Ахмат си знае най-добре.
    — Накрая има още нещо, но той трябва да го свърши сам. Трябва да се поразмърда и да избие всички онези мръсни копелета.
    — Не, Мани, не това е начинът. Така клането ще продължава до безкрай…
    — Грешиш! — извика Уайнграс. — И още как! Нека им е за поука, докато всички научат цената, която трябва да платят!
    Старият архитект ненадейно бе обхванат от продължителна, отекваща кашлица, която идваше от най-дълбоките, най-кървящи кухини на гърдите му. Лицето му почервеня, а вените на врата и челото му посиняха и се издуха.
    Евън сграбчи стария си приятел за рамото, за да спре треперенето му.
    — Ще говорим по-късно — каза той, когато кашлицата утихна. — Върни се с мен, Мани.
    — Заради това ли? — Уайнграс клатеше глава отбранително. — Просто съм настинал. Времето във Франция беше лошо.
    — Друго имам предвид — излъга Кендрик, като се надяваше да е убедителен. — Трябваш ми.
    — За какво?
    — Сигурно ще се захвана с няколко проекта и ми е нужен съветът ти. — Това беше друга лъжа, по-несериозна, и Евън добави бързо: — Пък и къщата ми се нуждае от основен ремонт.
    — Мислех, че току-що си я построил.
    — Бях зает с други неща и не й обърнах внимание. Проектът е ужасен, нямам гледката, на която разчитах, не виждам планината и езерата.
    — Никога не те е бивало с изгледа.
    — Трябваш ми. Моля те, ела.
    — Имам работа в Париж. Налага се да преведа едни пари, обещах.
    — Ще ги преведеш от моята сметка.
    — Става дума за един милион.
    — Ако искаш, преведи и десет. Аз съм тук, а не в стомаха на някоя акула… Няма да те моля, Мани, но наистина имам нужда от теб.
    — Е, може би за седмица-две — рече сприхавият старец. — И в Париж имат нужда от мене, нали разбираш.
    — Ще има доста опечалени, знам го със сигурност — отговори Евън меко, с облекчение.
    — Какво?
    За късмет звънна телефонът и не се наложи Кендрик да повтаря. Вече имаха инструкции.


    — Аз съм човек, когото никога не сте виждали, с когото никога не сте говорили — рече Евън в слушалката на телефонния автомат във военновъздушната база „Андрюс“ във Вирджиния. — Отправям се към реките и планините, където съм бил през последните пет дни. Ясно ли е?
    — Да — потвърди франк Суон, заместник-шеф на Консулския отдел в Държавния департамент. — Няма да се опитвам да ви благодаря.
    — Недейте.
    — Не мога. Дори не знам как се казвате.
    ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ
    ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО
    ЗАПОЧВАЙТЕ
    Мъжът се бе навел над клавиатурата. Очите му блестяха, мозъкът му работеше безпогрешно, въпреки че той бе капнал от умора. Продължаваше да вдишва дълбоко, сякаш така мислеше по-добре. Не беше мигвал от близо две денонощия — чакаше промени в Бахрейн. По едно време спря токът, комуникациите бяха прекъснати… настъпи тишина. Малцината посветени в Държавния департамент и Централното разузнавателно управление сега може би също дишаха дълбоко, разсъждаваше той, но чак сега. Преди всичките бяха затаили дъх. В Бахрейн положението бе навлязло в задънена улица, изходът беше неясен. Ала нещата се промениха.
    Всичко беше приключило. Обектът се бе качил на самолета. Беше победил. Мъжът продължи да пише.
    Нашият човек свърши работа. Апаратурата ми е във възторг; въпреки че не даде категоричен отговор. Зее пак посочи, че би могъл да успее. Уж е неодушевена, а също налучка какво предусещам.
    Обектът пристигна тази сутрин, въобразява си, че всичко е приключило, че животът му ще се върне в ненормалната си нормалност, но греши. Всичко е наред, докладът е готов. Средствата трябва да бъдат намерени, ще бъдат намерени. Ще удари светкавица: той ще е мълнията, която ще промени съдбата на една нация. За него това е само началото.

ВТОРА КНИГА

    ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ
    ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО
    ЗАПОЧВАЙТЕ

    Начинът е намерен! Както пише в древните веди. „При хората дойде огнен бог.“ Той ми се представи, както аз на него. Оманската операция приключи. Край! Успях да проникна в компютрите и му дадох Всички данни. Той е забележителен човек, за какъвто всъщност смятам и себе си. Посветил се е на свещената си кауза, както аз — на своята.
    Досието е попълнено и отива в архив, аз също приключвам с описанието и анализа на случая. Заемам се с друг.

16

    Една година по-късно
    Неделя, 20 август, 8,30 часът вечерта

    Една по една, като безшумни леки колесници, петте лимузини свалиха собствениците си пред мраморното стълбище към входа с колоните на имението край Чесапийк Бей. Хората идваха на различен интервал от време, за да не оставят усещането, че бързат, в шофьорите по магистралата и в минувачите в богаташкото селище на източното крайбрежие на Мериланд. Всички пристигащи бяха баснословно богати и се събираха, колкото да прекарат в кратък разговор вечерта, нещо обичайно за градчето, където живееха все хора от лъв нагоре. Случваше се някой преуспяващ местен банкер да надзърне през прозореца, да види лъскавите лимузини, които се плъзгаха край него, и да мечтае и той да има късмета да присъства на разговорите, водени на чаша бренди или по време на игра билярд, но мечтите му се простираха дотук.
    Баснословно богатите бяха щедри към околните и хората от градчето имаха сметка от тях и също намазваха от присъствието им. Армиите прислужници и градинари, които с тлъстите си надници изхранваха цели родове, гледаха именията да лъщят от чистота, когато господарите им се прибираха от Лондон или Париж. А хората с по-престижни професии получаваха като награда и по някоя акцийка, докато се черпеха със стопаните на именията в кръчмата в центъра на селището. Банкерите, търговците и останалите достопочтени жители обичаха своите богаташи и не даваха и прашинка да падне върху главите на прочутите им съграждани. Правеха го дори заобикаляйки някой и друг закон — едно твърде невинно прегрешение, като се има предвид как тия лекета, журналистите от жълтата преса, изопачаваха до неузнаваемост всичко, само и само да пробутат на купувачите изданията си. Обикновеният човек можеше да се напие като свиня или да вдигне страхотен скандал на жена си или съседа, дори да катастрофира с колата, но никой не довтасваше да прави нелепи снимки и да ги публикува в клюкарските вестничета. Защо богатите биваха одумвани от хора, които не можеха да им стъпят и на малкия пръст? Богатите бяха друга порода. Осигуряваха работни места, правеха щедри дарения на благотворителни организации и облекчаваха донякъде живота на тези, с които се сблъскваха. Тогава защо все бяха в устата на хората?
    Така разсъждаваха жителите на градчето. Местната полиция сегиз-тогиз си затваряше очите за някои дребни нарушения. Така всички си живееха мирно и сговорно. И потулваха някои тайни на привилегирования си оазис, в който бе и имението на брега на Чесапийк Бей.
    Но потайността е нещо относително. Тайните на един човек са шега за друг. Доста често папките с гриф „Строго секретно“ се появяват черно на бяло в печата. А сексуалните апетити на някой известен министър са поверителни единствено за жена му. „Да умра, ако те издам“ е детски израз, използван от всички възрастни, които не съумяват да удържат на думата си, но когато се касае за необикновена смърт, кръгът на посветените задължително е съвсем тесен. Такава поверителност витаеше и онази вечер, когато петте лимузини минаха през Синуид Холоу и се упътиха към Чесапийк Бей.
    В крилото на огромната къща най-близо до залива имаше кабинет с висок таван и подчертано мъжко обзавеждане. Преобладаваха кожата и полираното дърво, а френските прозорци с изглед към добре поддържаната, озарена от прожектори градина и високите полици с книги създаваха впечатлението, че тук живее голям ерудит. Край прозорците имаше кресла, тапицирани с мека кафява кожа, и лампиони. В дъното на кабинета имаше огромно бюро от черешово дърво с въртящ се стол с висока облегалка, тапициран с черна кожа. Съвсем в стила на помещението в средата бе сложена голяма кръгла маса, около нея се провеждаха срещи, най-подходящо място за които беше провинцията.
    С това се ограничаваха обичайните за подобни кабинети подробности, на чийто фон изпъкваха необичайните предмети. Върху масата, пред всеки стол имаше месингова лампа, осветяваща жълта папка, която сякаш бе част от интериора и помагаше на насядалите да се съсредоточат върху записките си, без да се разсейват от лицата и очите, осветени от лампата на тавана. Друга светлина в стаята нямаше. Лицата се показваха и се скриваха в сянката, изразът върху тях се виждаше, но само в общи линии. В единия край на библиотеката, на лавиците бе окачена дълга черна тръба, която с едно натискане на копчето се превръщаше в лъскав екран, стигащ до средата на рафтовете. Екранът бе опънат и сега, а срещу него бе монтиран прожекционен апарат, чрез който присъстващите можеха да гледат програмите на телевизията — пряко или на запис, видеокасети, слайдове, а също и да слушат звукозаписи.
    А чрез управляваната дистанционно антена на покрива сложната апаратура хващаше сателитни програми и радиоемисии на къси вълни от цял свят. Сега върху апарата мигаше червена лампичка, което означаваше, че е зареден с диапозитиви.
    Подобна апаратура бе твърде необичайна за личен кабинет, бил той и на богаташ, тя прилягаше повече на помещения с друго предназначение — на заседателни зали, където далеч от Белия дом се взимат стратегически решения, на кабинетите в Пентагона или в Агенцията за национална сигурност. С едно натискане на копчето минало и настояще изникваха върху екрана, за да бъдат анализирани и въз основа на анализа да бъдат взимани различни решения.
    Ала в далечния ъгъл на тази необикновена стая, на няколко метра от лавиците с книги имаше любопитна антика — старовремска печка с кюнец, който стигаше до тавана, и с метален сандък за въглища отстрани. Още по-странното беше, че печката гореше, въпреки че вечерта бе топла и влажна и централната климатична инсталация работеше.
    Тази печка обаче беше необходима за срещата, която щеше да се проведе в покрайнините на Синуид Холоу. Всяка написана дума трябваше да бъде изгорена, нищо, което щяха да си кажат присъстващите, не биваше да се разчува извън помещението. Такива бяха правилата на международната политика. Заради изречените тук думи щяха да паднат правителства, от взетите решения можеха да избухнат или да бъдат предотвратени войни. Хората в библиотеката бяха наследници на най-мощната негласна организация в свободния свят.
    Бяха петима.
    И нищо човешко не им беше чуждо.
    — През ноември след две години президентът ще бъде преизбран с голямо мнозинство — каза беловласият мъж с аристократични черти, седнал на най-челното място. — Излишно е да го обсъждаме. Той владее положението в страната и ако не допусне някакви катастрофални грешки, които неговите по-мъдри съветници ще предотвратят, никой не може да промени нещата, включително и ние. Затова трябва да се приготвим за неизбежното и да се погрижим за нашия човек.
    — Как само го каза — „нашият човек“ — кимна слаб оплешивяващ седемдесетгодишен мъж с хлътнали бузи и големи благи очи. — Нямаме много време. И все пак нещата може да се променят. Президентът е толкова чаровен, толкова привлекателен и както ми се струва, много държи да бъде харесван и обичан.
    — Много е кух — прекъсна го тихо и дружелюбно широкоплещест негър на средна възраст. Костюмът му с безупречна кройка говореше за вкус и заможност. — Нямам нищо против него, свестен човек е, сигурно е и добряк. Това виждат хората и може би са прави. Не, не става дума за него, а за онези негодници, които го подкрепят тихомълком, толкова незабележимо, че вероятно той и не подозира за съществуванието им, освен когато финансират предизборната му кампания.
    — Наистина не подозира за тях — потвърди четвъртият човек на масата — закръглен рижав мъж на средна възраст с лице на херувим и нетърпеливия поглед на учен под бретона. Вълненото сако с кожички на лактите издаваше, че е учен. — Залагам десет от патентите си, че до края на първия му мандат ще стане издънка.
    — Ще загубиш патентите — възрази петият на масата — възрастна жена с посребрена коса, с изискана черна копринена рокля и съвсем малко бижута. Гласът й бе плътен и напевен. — Не защото го подценяваш, което е очевидно, а защото президентът и хората зад него ще се обединят, докато той стане политически непобедим. Няма да се взимат никакви важни решения, докато опозицията не загуби съвсем позициите си. С други думи, те пазят патроните си за втория мандат.
    — Значи си съгласна с Джейкъб, че нямаме време за губене — каза беловласият Самюъл Уинтърс и кимна към Джейкъб Мандел, който седеше смръщен вдясно от него.
    — Разбира се, Сам — отговори Маргарет Лоуел и небрежно приглади косата си, после рязко се наведе — беше се облакътила и бе сключила пръсти — доста мъжко движение, направено от една много женствена жена, но никой не го забеляза. Всички се бяха съсредоточили върху мисълта й. — Реално погледнато, едва ли можем да действаме достатъчно бързо — отсече тя тихо. — Сигурно ще се наложи да възприемем по-краен подход.
    — А, не — обади се Ерик Съндстром — червенокосият учен вляво от Лоуел. — Всичко трябва да е съвсем нормално, както приляга на администрация, превръщаща задълженията си в свой плюс. Такъв трябва да е подходът ни. Всяко отклонение от принципа на естественото развитие — а природата е непредсказуема, ще събуди подозрения. Тази зле информирана групичка, за която спомена, ще се сплоти около каузата, която ще им пробутат негодниците. Ще се превърнем в полицейска държава.
    Гидиън Лоуган кимна с едрата си черна глава и се усмихна.
    — Те ще бият тревога, ще съберат най-умните си хора и на бърза ръка ще предрешат всичко. — Той замълча и погледна жената срещу себе си. — Няма преки пътища, Маргарет. Ерик е прав.
    — Нямах предвид да организираме трагедии — настоя Лоуел. — Не ви говоря за нови изстрели в Далас или пощръклели хлапетии с лозунги. Имах предвид само времето. Разполагаме ли с достатъчно време?
    — Ако го използваме както трябва — да — каза Джейкъб Мандел. — Най-важен е кандидатът.
    — Да поговорим тогава за него — обади се беловласият Самюъл Уинтърс. — Както знаете, нашият колега господин Варак, приключи с проучването и е убеден, че е открил подходящия човек. Няма да ви отегчавам с многобройните отхвърлени кандидати, но ако не стигнем до единодушие, ще се върнем на тях и ще ги обсъдим — един по един. Варак се е запознал с нашите условия, знае какви качества търсим и какви искаме да избегнем. Мен ако питате, е намерил един блестящ, макар и доста неочакван човек. Няма да ви говоря за нашия приятел, той се справя великолепно, но ще бъде пропуск, ако не спомена, че при многобройните ни срещи показа същата преданост, каквато неговият чичо Антон Варак, е проявявал към нашите предшественици преди петнайсет години. — Уинтърс замълча и огледа с пронизващия сив поглед всички около масата. — Може би само един европеец, лишен от правата си, може да ни разбере, да разбере какво вършим. Ние сме наследниците на Инвър Брас, възкресен от предходниците ни. И трябваше да бъдем избрани от тези хора, посъветвани от адвокатките си, които отсъдиха, че живеем, както са предвидили. Когато запечатаните пликове ни бяха връчени, ние разбрахме за какво става дума. Вече не ламтяхме за нищо — нито за пари, нито за постове, бяхме постигнали достатъчно. Благодарение на способностите си, на късмета или на наследство, понякога гори с цената на чуждото нещастие бяхме постигнали свобода, на каквато се радват малцина в този несретен свят. Но заедно със свободата върви и отговорността и ние я приемаме, както са постъпили предшествениците ни преди години. Отговорността да допринесем за добруването на страната си, а оттам — дал Бог — и на целия свят. — Уинтърс се облегна с обърнати нагоре длани, поклати глава и продължи плахо: — Господ ни е свидетел, че не сме някакви избраници на съдбата, не сме надарени свише с някаква особена мисия, ала пак вършим това, понеже ни е по силите. И защото вярваме в нашата обща безпристрастна оценка.
    — Не се оправдавай, Сам — прекъсна го спокойно Маргарет Лоуел. — Може и да сме привилегировани, но сме и различни. Не представляваме един цвят от спектъра.
    — Не знам как да го тълкувам, Маргарет — каза Гидиън Лоуган с извити уж от учудване вежди, а другите членове на Инвър Брас се засмяха.
    — Скъпи Гидиън — отговори Лоуел, — и аз съм една, да не забележа! На Палм Бийч ли си ходил по това време? Имаш хубав тен.
    — Все някой трябваше да се погрижи за градината ти, мадам.
    — Ако си го направил ти, тогава значи вече нямам дом.
    — Ами да. Някакви пуерториканци са наели имението и са си устроили нещо като комуна. — Над масата отекна тих смях. — Извинявай, Самюъл, не е редно да се шегуваме.
    — Напротив — обади се Джейкъб Мандел. — Това е признак на добро здраве и благополучие. Ако не се надсмиваме над слабостите си, нямаме работа тук!… Тази поука ни я дадоха нашите предходници по време на погромите в Европа. Според тях само така човек може да оцелее.
    — Били са прави, разбира се — съгласи се Съндстром, който още хихикаше. — Това макар и временно откъсва хората от проблемите им. Но нека се върнем на кандидата. Направо нямам думи. Сам твърди, че изборът е чудесен, но и напълно неочакван. Предвид фактора време очаквах да се спрем на някой амбициозен тип, който само чака мига политическият Пегас да го издигне на крилете си.
    — Май се налага да прочета някоя негова книга — отново го прекъсна тихо Мандел. — Имам чувството, че е равин, но не го разбирам.
    — Хич и не се опитвай — каза Уинтърс и благо се усмихна на Съндстром.
    — Кандидатът — повтори Съндстром. — Да разбирам ли, че Варак е готов да ни го представи?
    — Той както винаги не е пропуснал нищо — отговори Уинтърс и кимна наляво към светещата червена лампичка върху апаратурата, вградена в стената зад него. — Междувременно се е докопал до доста необичайна информация за събития, станали точно преди една година.
    — Оман ли? — попита Съндстром, присвил очи над светлината на месинговата лампа. — Миналата седмица в десетина града имаше панихиди.
    — Нека обясни господин Варак — предложи беловласият историк и натисна едно копче върху масата.
    Стаята се изпълни с тих звън. След няколко секунди вратата на кабинета се отвори и в рамката й застана набит рус мъж на около трийсет и пет години. Беше с тъмночервена вратовръзка и светъл летен костюм, който сякаш щеше да се пръсне от широките му плещи.
    — Готови сме, господин Варак. Заповядайте, влезте!
    — Благодаря, сър.
    Милош Варак затвори вратата към коридора, осветен в приглушена светлина, и се запъти към дъното на библиотеката. Застана пред сребристия екран и учтиво кимна на членовете на Инвър Брас. Отблясъкът от месинговите лампи, отразен в полираната маса, озари лицето му и подчерта изпъкналите скули и голямото чело под пригладената гъста, права руса коса. Очите му бяха леко дръпнати и издаваха славянски произход. Бяха спокойни, умни и някак студени.
    — Разрешете да споделя, че се радвам да ви видя отново — рече той на чудесен английски с лек пражки акцент.
    — Добре дошъл, Милош — прекъсна го Джейкъб Мандел, като произнесе правилно, по чешки, името му.
    — Добър вечер, Варак — каза Съндстром и се облегна.
    — Изглеждаш добре, Милош — кимна Гидиън Лоуган.
    — Има вид на футболист — усмихна се Маргарет Лоуел. — Дано не те видят от „Редскинс“. Имат нужда от защитници.
    — Американският футбол е твърде сложен за мен, госпожо.
    — За тях — също.
    — Запознах всички с успеха ти — каза Уинтърс и меко добави: — Както го оценяваш ти. Преди да ни разкриеш за кого става дума, припомни, ако обичаш основните изисквания!
    — На драго сърце, сър. — Варак огледа масата, за да се съсредоточи. — Първо, вашият човек трябва да е физически привлекателен, но не и красив като жена. За да можем бързо да му създадем имидж през малкото време, с което разполагаме. Затова той трябва да е човек, когото мъжете уважават за добродетелите му, а жените намират за хубав. Не бива да е идеолог, защото част от електората няма да го приеме. Трябва да бъде с добър произход и да е заможен, за да не може да бъде корумпиран. Естествено, не бива да има някакви компрометиращи го тайни. И накрая — най-важното. Кандидатът трябва да притежава достойнства, така че да го изкараме без притеснения на политическата сцена. Той трябва да е общителен, да излъчва сърдечност и чувство за хумор, да има доказани смели постъпки в миналото, без обаче да засенчва президента.
    — Хората му няма да го приемат — съгласи се Ерик Съндстром.
    — Във всеки случай няма да имат избор, сър — отговори убедено Варак. — Акцията ще се състои от четири етапа. След три месеца нашият анонимен кандидат изведнъж ще се появи на обществената сцена, след шест месеца ще бъде горе-долу добре познат, а към края на годината той ще има рейтинг като този на председателите на Сената и на Камарата на представителите. Това са първият, вторият и третият етап. На четвъртият — няколко месеца преди свикването на партийните конференции — снимката му ще се появи на кориците на „Таим“ и „Нюзуик“, а във вестниците и по телевизията непрекъснато ще споменават неговото име. Не е кой знае каква философия да го постигнем, стига да платим на когото трябва. — Варак направи пауза, после продължи: — И при положение че разполагаме с подходящ кандидат. Аз смятам, че съм го открил.
    Членовете на Инвър Брас учудено се взряха в чеха, после предпазливо се спогледаха.
    — В такъв случай — поде Маргарет Лоуел — съм готова да се омъжа за него.
    — Аз също — каза Гидиън Лоуган. — Стига с тези предразсъдъци!
    — Извинявайте — прекъсна го Варак. — Нямах намерение да идеализирам кандидата. Той е човек от кръв и плът. Изградил си е качествата, които описах, благодарение на богатството, спечелено с къртовски труд и рискове. Кандидатът е самоуверен и спокоен, защото не иска нищо от другите и знае цената си.
    — Кой е той? — попита Мандел.
    — Мога ли да ви го покажа? — каза Варак с уважение, после извади от джоба си дистанционното управление и се дръпна от екрана. — Не е изключено някои от вас да го познаят и тогава трябва да оттегля твърдението си, че кандидатът е анонимен.
    Апаратът светна и върху екрана се появи лицето на Евън Кендрик. Диапозитивът беше цветен и на него личаха тенът му, както и наболата брада и кичурите светлокестенява коса, които падаха над ушите и врата му. Беше присвил очи срещу слънцето, гледаше към водата, а в израза му се четеше любопитство, но и тревога.
    — Прилича на хипар — каза Маргарет Лоуел.
    — Обстоятелствата обясняват вашата реплика — отвърна Варак. — Диапозитивът е правен миналата седмица — четвъртата седмица от пътешествието, което той всяка година прави по бързеите на Скалистите планини. Ходи сам, без приятели или водач.
    Чехът продължи да сменя през няколко секунди диапозитивите. На тях Кендрик караше кану между зъбери, сред фонтан от пръски и пяна. На фона на горите изглеждаше съвсем мъничък с лодката си сред непредсказуемите стихии на природата.
    — Един момент — извика Самюъл Уинтърс и погледна през очилата с рогови рамки. — Нека видим този диапозитив! — продължи той и внимателно го разгледа. — Не си ми споменавал, че след лакътя на реката се е насочил към базовия лагер при водопада Лава.
    — Да, сър.
    — Значи е минал през най-опасните бързеи.
    — Да, сър.
    — Без водач?
    — Да.
    — Той не е добре! Преди няколко десетилетия минах по тези бързеи с двама водачи и щях да умра от страх. Защо ли го прави?
    — Прави го от години. Още откакто се е върнал в Съединените щати.
    — Върнал се е, ли каза?
    — Допреди пет години е бил строителен инженер и предприемач. Работил е предимно в Източното Средиземноморие и в Персийския залив. Доста далеч от планини и реки. Според мен си почива, като променя обстановката. Работи една седмица, после се отправя на северозапад.
    — И то сам — рече Ерик Съндстром.
    — По онова време, не. Често е ходел с някое гадже.
    — Явно не е педи — отбеляза единствената жена в Инвър Брас.
    — Никога не съм намеквал подобно нещо.
    — Не спомена дали има и съпруга и семейство, а това е важно. Доколкото разбрах, е карал отпуската си сам.
    — Ерген е, госпожо.
    — Това може да създаде проблеми — вметна Съндстром.
    — Няма страшно, сър. Разполагаме с две години, за да оправим нещата, а една женитба по време на предизборната кампания ще бъде само добре дошла.
    — Да де, нали ще се кандидатира заедно с най-популярния президент, когото историята помни — каза Гидиън Лоуган през смях.
    — Прав сте, сър.
    — Господи, ти си помислил за всичко, Милош.
    — Я чакайте! — Мандел нагласи очилата си с метални рамки. — Спомена, че преди пет години е работил в Средиземноморието.
    — Бил е предприемач. После продал фирмата и се махнал от Близкия изток.
    — Защо?
    — При злополука загиват всичките му служители заедно със семействата си. Това направо го е съсипало.
    — Имал ли е вина? — продължи борсовият агент.
    — Никаква. Виновна е друга фирма, доставила негодно оборудване.
    — Спечелил ли е нещо от злополуката? — попита Мандел с твърд поглед.
    — Напротив, сър. Проверих подробно. Продал е фирмата на половин цена. Учудили са се дори адвокатите на компанията, която я е купила. Имали са карт бланш да платят тройно повече.
    Членовете на Инвър Брас пак извърнаха очи към екрана с диапозитива, върху който се виждаха мъжът и лодката му.
    — Кой го е снимал? — попита Лоуган.
    — Аз, сър — уточни Варак. — Вървях след него. Изобщо не усети.
    Чехът показа още диапозитиви, докато накрая не се появи слайд, на който кандидатът изглеждаше съвсем различно. Вече не беше с окъсани дрехи в лодката или с фланелка край огъня, където след уморителния ден си приготвя сам храна. Беше гладко избръснат, подстриган и сресан, бе в официален черен костюм с куфарче в ръка на позната улица.
    — Вашингтон! — възкликна Ерик Съндстром.
    — При стълбището на Ротондата — уточни Лоуган, когато видяха следващия диапозитив.
    — А сега е на Капитолия — обади се Мандел.
    — Познавам го — рече Съндстром и притисна с дясна ръка слепоочията си. — Лицето ми е познато, а имаше и някаква история, свързана с него, но не се сещам каква.
    — Не е тази, която ще ви разкажа, сър.
    — Хайде, Милош! — подкани Маргарет Лоуел. — Стига си ни държал в напрежение. Кой, по дяволите, е той?
    — Казва се Кендрик — Евън Кендрик. Конгресменът от девети избирателен район в Колорадо.
    — Конгресмен ли! — възкликна Джейкъб Мандел, докато диапозитивът с Кендрик на стълбището на Капитолия още бе на екрана. — Никога не съм чувал за него, а си мислех, че познавам почти всички в Конгреса. По име, естествено, не лично.
    — Избран е сравнително наскоро, сър, а и предизборната му компания не беше широко отразена. Кандидатира се от партията на президента, защото в този район почти не съществува опозиция. Минеш ли през първия тур, пиши се избран. Споменавам го, защото конгресменът явно не е съвсем съгласен с политиката на Белия дом. На първия тур отбягваше да говори по национални въпроси.
    — Нима намекваш, че той е независим като, да речем, Лоуел Уикър? — каза Гидиън Лоуган.
    — Да, но не вдига такъв шум около себе си.
    — Не вдига шум, отскоро е в Конгреса. Избирателният му район е доста забутан — намеси се Съндстром. — От тази гледна точка анонимността му е в кърпа вързана. Може би прекалено. Затегне ли се политическото положение, недопустимо е да залагаме на неизвестен конгресмен от затънтен район. Денвър е в първи, Болдър — във втори, а Спрингс — в пети избирателен район. А девети къде е?
    — На югозапад от Телюрайд, при границата с Юта — уточни Джейкъб Мандел, после вдигна рамене, сякаш да се извини, че знае. — Преди няколко години ни се наложи да проверяваме акции в някаква мина, доста съмнителни. Но човекът на екрана не беше конгресменът, който ни посрещна и отчаяно се опита да ни убеди да не ровим повече.
    — И какво направихте, сър? — попита Варак.
    — Ами какво, тръгнахме си — отговори Мандел. — Честно казано, сделката беше доста гнила.
    — Това, което вие в Америка наричате злоупотреба?
    — Нямахме доказателства, Милош. И се отказахме.
    — Но конгресменът положи всички усилия, за да си осигури вашата подкрепа?
    — Да, така беше.
    — Точно затова сега конгресмен е Евън Кендрик, сър.
    — Виж ти!
    — Ерик — намеси се Гидиън Лоуган и наведе глава, за да погледне създателя на космически технологии. — Спомена, че го познаваш, най-малкото по физиономия.
    — Да, сигурен съм. Варак ни обясни кой е и се сетих, че май съм го срещал по някой от онези безкрайни приеми във Вашингтон или Джорджтаун, помня и че името му се свързваше с някаква история. Да! Само не знам точно с каква.
    — Но Милош каза, че каквото и да сме чували, той ще ни разкаже друга история — рече Маргарет Лоуел. — Нали? — добави тя и погледна Варак.
    — Да, госпожо. Професор Съндстром явно намеква за предизборната кампания на Кендрик. Той хвърлил за нея луди пари и засенчил съперника, като организирал скъпи събрания, които по-скоро са приличали на цирк, отколкото на срещи с избирателите. Говори се, че когато съперникът се оплакал, че кампанията се води нелоялно, Кендрик изпратил при него адвокатите си, но да обсъждат не кампанията, а кашите, които е забъркал съперникът му. Оня станал по-тих и от водата и Кендрик спечелил без особени усилия.
    — Значи дотолкова се вживява, че е готов да плаща за възмущението си — отбеляза Уинтърс. — Но ти разполагащ с много по-интересна информация, господин Варак, и понеже съм запознат с нея, ще повторя — тя е направо невероятна. Продължавай, ако обичаш!
    — Да, сър.
    Чехът натисна дистанционното управление и на екрана безшумно се появи следващият диапозитив.
    Кендрик и стъпалата на Ротондата отстъпиха място на гледката на истерични тълпи, които тичаха по тясна улица, покрай сгради в арабски стил и магазини с табели на арабски.
    — Оман — каза Ерик Съндстром и погледна Уинтърс. — Преди една година.
    Историкът кимна. Диапозитивите се сменяха бързо, на тях се виждаха сцени на хаос и кръвопролитие, трупове, направени на решето от куршумите, и стени, изкъртени от снаряди, разбитите врати на посолството и коленичилите в редици ужасени заложници зад розетката на покрива. Имаше диапозитиви в едър план на младежи, които размахваха оръжие и крещяха победоносно с фанатични трескави очи. Изведнъж диапозитивите секнаха и членовете на Инвър Брас насочиха вниманието си към слайд, който на пръв поглед нямаше нищо общо с предишните. На него се виждаше висок мургав мъж с дълга бяла роба и готра, излизаше от някакъв хотел. После екранът беше разделен на две — появи се втора снимка на същия човек — този път бързаше на арабски пазар, пред шадраван. Снимките останаха на екрана. Милош Варак наруши неловкото мълчание.
    — Това е Евън Кендрик — простичко каза той. Всички бяха смаяни и ако не се брои Самюъл Уинтърс, се наведоха, така че да не им блестят месинговите лампи и да видят по-добре човека на екрана. Варак продължи:
    — Тези снимки са правени от офицер от ЦРУ, чиято задача е била да държи Кендрик под око. Справила се е отлично.
    — Жена ли е била? — Маргарет Лоуел изви одобрително вежди.
    — Специалистка по Близкия изток. Баща й е египтянин, майката — американка от Калифорния. Знае арабски и при извънредно положение ЦРУ я използва.
    — А какво е правил той в Близкия изток? — прошепна учудено Мандел.
    — Я чакайте! — каза Лоуган и впери черните си очи във Варак. — Прекъсни ме, ако бъркам, момко, но миналата година във „Вашингтон Поуст“ май излезе една статия, в която се намекваше, че в Маскат по онова време е бил забелязан някакъв американец. Някои предположиха, че вероятно става дума за тексасеца Рос Перо, но историята бе потулена.
    — Прав сте, сър. Този американец е бил Евън Кендрик и под натиска на Белия дом историята наистина беше потулена.
    — Защо? Той можеше да натрупа голям политически капитал, ако наистина е допринесъл за разрешаването на кризата.
    — Всъщност я реши той.
    — Нищо не разбирам — тихо отбеляза Лоуган и погледна Самюъл Уинтърс.
    — Никой не разбира — каза историкът. — Няма обяснение, само една папка от архива, до която Милош е успял да се добере. Освен този документ никъде няма и намек, че Кендрик е свързан със събитията в Маскат.
    — Съществува дори доклад до държавния секретар, в който се отрича такава връзка — прекъсна го Варак. — В него конгресменът е оплют като кариерист, възползвал се от обстановката с надеждата да се издигне покрай кризата със заложниците, защото е работил в Емирствата и по-специално в Оман. В доклада се препоръчва името му да се не споменава, защото иначе заложниците ще бъдат изложени на риск.
    — Дрън-дрън! — възкликна Съндстром. — Мен ако питате, именно Държавният департамент го е пратил там. Как Кендрик щеше да стигне в Оман без негова помощ! Бяха преустановени всички редовни полети. Явно са го прехвърлили тайно в Маскат.
    — Както е очевидно, че Кендрик не е кариерист и авантюрист — добави Маргарет Лоуел. — Сега го виждаме на екрана, а Милош твърди, че благодарение на него кризата е била решена благополучно, а той не е споменал и дума за това. Иначе щяхме да знаем.
    — Има ли някакво обяснение? — попита Гидиън Лоуган, като се обърна към Варак.
    — Няма логично обяснение, сър, затова отидох право при първоизточника на информацията.
    — Белият дом ли? — попита Мандел.
    — Не, човекът, който е знаел за задачата му и е дърпал конците във Вашингтон. Казва се франк Суон.
    — Как го откри?
    — Открих го не аз, сър, а Кендрик.
    — А как намери Кендрик? — притисна го Маргарет Лоуел.
    — Подобно на господин Лоуган се сетих за американеца в Маскат, за който журналистите разтръбиха и после си замълчаха. По причини, които наистина не съм в състояние да изложа, реших да проуча въпроса, смятах, че е замесен високопоставен политик, който би могъл да ни свърши работа, ако историята се окаже вярна. — Варак замълча и се усмихна, нещо, което правеше рядко. — Често най-крайните мерки за сигурност всъщност не допринасят изобщо за сигурността. Става дума за дневниците, в които биват вписвани влизащите в Държавния департамент. След убийствата отпреди няколко години всички посетители без изключение биват вписвани на влизане и излизане и минават през детектор за метални предмети. Сред имената на хилядите, влезли в Департамента по време на кризата, открих и един току-що избран конгресмен от Колорадо, посетил господин Суон. И двете имена не ми говореха нищо, но компютрите ни бяха по-добре осведомени. Господин Суон е най-големият специалист по Югозападна Азия в Държавния департамент, а конгресменът е натрупал състоянието си в Емирствата, Бахрейн и Саудитска Арабия. В суматохата около кризата някой бе забравил да заличи името на Кендрик от дневника.
    — И ти се срещна със Суон — рече Мандел и махна очилата с метални рамки.
    — Да, сър.
    — И какво каза той?
    — Че съм на погрешен път. Били отхвърлили предложението на Кендрик да помогне, защото нямало с какво. Спомена, че Кендрик бил сред мнозината, работили в Емирствата и предложили своята помощ.
    — Но ти не му повярва — намеси се Маргарет Лоуел.
    — Имах основателни причини. Онзи следобед конгресменът Кендрик не се е разписал, че е напуснал Държавния департамент. Било е сряда, 11 август, и името му не фигурира в нито един списък на заминаващи. Очевидно е прехвърлен със специален самолет, което обикновено означава дълбока конспирация.
    — Консулският отдел — каза Съндстром, — който е нещо като филиал на ЦРУ в Държавния департамент.
    — Неприятен, но необходим компромис — добави Уинтърс. — В тъмното може и да те настъпят. Излишно е да ви казвам, че Варак е съпоставил данните и в Държавния департамент, и в ЦРУ.
    — Ето че разкрихме героя от Оман — рече меко Гидиън Лоуган и се вгледа във фигурата на екрана. — Господи, добре са го измислили!
    — Конгресменът няма грешка — добави Мандел. — Доказан враг на корупцията.
    — Смел човек — вметна госпожа Лоуел, — рискувал живота си заради двеста американци, които не познава, без да търси никаква отплата.
    — А е можел да получи каквото пожелае — довърши Съндстром. — Поне в политиката.
    — Разкажи ни всичко, което знаеш за Евън Кендрик, господин Варак — каза Уинтърс и всички посегнаха към жълтите тефтери.
    — Преди да започна — поде чехът донякъде колебливо, — трябва да спомена, че миналата седмица отскочих до Колорадо и се натъкнах на нещо, което засега не мога да ви обясня. Ще ви кажа само, че в къщата на Кендрик край Меса Верде живее един възрастен мъж, който се казва Еманюел Уайнграс, архитект с двойно гражданство — израелско и американско, и че преди няколко месеца той е прекарал тежка операция. Оттогава се възстановява у конгресмена.
    — Какво означава това? — попита Ерик Съндстром.
    — Не знам дали има някакво значение, но не мога да не отбележа три неща. Първо, доколкото разбрах, този Уайнграс се е появил най-неочаквано малко след завръщането на Кендрик от Оман. Второ, двамата очевидно са много близки. И трето, което донякъде ме тревожи — те двамата крият кой е старецът и че е в Меса Верде, но общо взето, го знаят всички. Уайнграс се е издал сам. Много е общителен и работниците, особено от испански произход, го обичат.
    — Това едва ли е минус — усмихна се Лоуган.
    — Вероятно е участвал в оманската операция — предположи Маргарет Лоуел. — Това също не е минус.
    — Да де — съгласи се Джейкъб Мандел.
    Съндстром отново заговори:
    — Сигурно има голямо влияние над Кендрик — каза той и си записа нещо в тефтера. — Нали, Милош?
    — Струва ми се, да. Но все пак държа да сте наясно, когато не знам нещо.
    — Мен ако питате, за нас Уайнграс е само добре дошъл — заяви Самюъл Уинтърс. — Както и да го погледнем. Продължавай, Варак.
    — Да, сър. Знам, че нищо не бива да излиза от тази стая, и затова съм приготвил досието на конгресмена в диапозитиви. — Чехът натисна дистанционното управление и двойните снимки на Кендрик в арабски дрехи на улицата в Маскат бяха заменени от диапозитив на текст, написан на машина. Буквите бяха едри, а междуредието — тройно. — Всеки диапозитив — продължи Варак — представлява около една четвърт от обикновена страница, всички негативи, естествено, бяха унищожени в лабораторията долу. Проучих кандидата до десето коляно, но може и да съм изпуснал някои неща, които ви интересуват. Така че не се колебайте, питайте. Ще ви гледам и когато всеки от вас кимне, че е приключил да чете и да записва, ще сменям диапозитива. През следващия час вие ще се запознаете с Евън Кендрик — от деня, в който се е родил, до миналата седмица.
    Ерик Съндстром кимаше пръв. Маргарет Лоуел и Джейкъб Мандел си оспорваха честта да бъдат последни, но пишеха не по-малко от Гидиън Лоуган. Ръководителят на групата Самюъл Уинтърс не записа почти нищо — той беше убеден.
    След три часа и четири минути Милош Варак изключи апаратурата. След още два часа и седем минути въпросите бяха изчерпани и Варак излезе от библиотеката.
    — Ще цитирам нашия приятел — обади се Уинтърс. — Ако кимнете, значи сте съгласни. Поклатете глава, ако имате възражения. Започваме от Джейкъб.
    Бавно и замислено членовете на Инвър Брас кимваха един по един в знак на съгласие.
    — Единодушни сме — продължи Уинтърс. — Конгресменът Евън Кендрик ще бъде следващият вицепрезидент на Съединените щати. А единайсет месеца по-късно ще стане и президент. Кодовото му название ще бъде Икар — нещо като предупреждение и пламенна надежда, че за разлика от толкова свои предшественици той няма да политне към слънцето и да се сгромоляса в морето. И Бог да ни е на помощ!

17

    Конгресменът Кендрик от девети избирателен окръг в щата Колорадо седеше на бюрото в кабинета си и гледаше съсредоточеното лице на секретарката си — тя не спираше да говори за особено важни писма, за дневния ред на заседанията в Камарата на представителите, за изявления и приеми, на които трябвало непременно да отиде, каквото и да мислел главният му съветник. Дърдореше като картечница, с лек ирландски акцент.
    — Ето я програмата за седмицата.
    — Бива си я, Ани. Не можеш ли да изпратиш едно циркулярно писмо, че съм прихванал нещо венерическо и не искам да заразявам никого.
    — Я не се занасяйте, Евън — извика Ан Мълкахи О’Райли, жена на средна възраст, която от доста време бе във Вашингтон и знаеше всички порядки. — Непрекъснато ви одумват и аз няма да го търпя! Знаете ли какво шушукат тук, на Капитолия? Че не ви пука за нищо и пилеете луди пари колкото да се запознаете с някоя от вашата черга.
    — Ти вярваш ли, Ани?
    — Ами, вярвам! Живеете като отшелник. Ще се радвам да ви хванат да се къпете гол с първата красавица на Вашингтон! Тогава поне ще знам, че правите нещо.
    — Може би не ми се прави нищо.
    — И таз добра, не му се правело! Според социологическите проучвания по редица показатели повечето от тия палячовци тук не могат да стъпят и на малкия ви пръст, но кой ли го е еня!
    — Крият резултатите, защото не им отърва, Ани — на мен също. Никъде не ме искат. Неколцината ми колеги от двете партии, които ме забелязват, са ми лепнали толкова много епитети, че те взаимно се изключват. След като не могат да разберат що за птица съм, ме пращат в десета глуха, а това не е кой знае каква философия, понеже аз нямам нищо против.
    — Бог ми е свидетел, невинаги съм съгласна с вас, но вие сте сред малцината мислещи хора, които съм срещала… Но карай. Какво ще отговорите?
    — Ще видим после. Мани обаждал ли се е?
    — Два пъти, но не ви свързах, защото исках да поговоря с вас.
    Кендрик се наведе и я изгледа студено, почти ядосано със сините си очи.
    — Никога повече не го прави, Ани. За мен няма нищо по-важно на света от този човек.
    — Разбрах, сър — сведе поглед секретарката.
    — Съжалявам — побърза да се извини Евън, — поувлякох се. Ти си гледаш работата, а аз не те улеснявам особено. Извинявай.
    — А, нищо. Знам какво сте преживели с господин Уайнграс и какво означава той за вас — толкова пъти съм идвала по служба в болницата. Нямах право да се намесвам. Но от друга страна, наистина се опитвам да си гледам работата, а вие не сте от най-лесните шефове на Капитолия.
    — Бих предпочел да бъда другаде…
    — Да, затова зачерквам приемите — и бездруго от тях ще имате повече вреда, отколкото полза. — Ан О’Райли се изправи и сложи една папка на бюрото на конгресмена. — И все пак е добре да хвърлите едно око на предложението на вашия колега, сенатора от Колорадо. Доколкото разбрах, иска на мястото на един хълм да бъде построен воден резервоар. Изкуствено езеро, покрай което по-късно израстват жилищни сгради.
    — Няма що, доста прозрачни са му намеренията на това копеле! — възкликна Евън и отвори рязко папката.
    — Ще би свържа с господин Уайнграс.
    — Още ли му викаш господин Уайнграс? — попита Кендрик, като преглеждаше папките. — С теб не може да се излезе на глава. Най-малко десет пъти ти е казвал да му викаш Мани.
    — Е, от време на време му казвам и така, но не ми е лесно да говоря с него.
    — Защо? Защото много крещи ли?
    — А, не. То оставаше да му се сърдя за това, нали моят благоверен е полицай, дай му да подвиква.
    — Подвиква ли?… — учуди се Кендрик.
    — Така се казва на бостънски, но не това е причината.
    — А коя е тогава?
    — Една негова приумица, Мани си я повтаря като курдисан. Заговоря ли му на малко име, ми казва: „Сладурче, прилича ми на вариететен номер. Дали да не го наречем «Мани и неговата ирландка Ани?»“ Викам му: „Нещо не ми допада, Мани“, а той: „Зарежи онова животно, ченгето, дето ми се пише приятел, и тръгни с мен. Той ще разбере огромната ми страст“, на което отговарям, че въпросното ченге не знае що е страст.
    — Я не казвай на съпруга си — засмя се Кендрик.
    — А, вече му казах. А той отвърна, че лично щял да ни купи самолетните билети. Те с Уайнграс вече успяха няколко пъти да се напият…
    — Да се напият ли? Дори не знаех, че се познават.
    — Грешката е моя — цял живот ще съжалявам за нея. Беше преди осем месеца, когато заминахте за Денвър…
    — А, да. За конференцията на щата, Мани още не го бяха изписали. Помолих те да му отидеш на свиждане и да му занесеш „Интернешънъл Хералд Трибюн“, дето излиза в Париж.
    — Заведох на вечерното свиждане и Пади. Не че съм страхлива, но дори аз не смея да ходя вечер сама по улиците, пък и ченгето нали затова е ченге — да ме пази.
    — И какво стана?
    — От пръв поглед се харесаха. Една вечер ми се наложи да работя до късно и Пади настоя да иде сам в болницата.
    Евън бавно поклати глава.
    — Извинявай, Ани. Не знаех. Нямах намерение да ви намесвам със съпруга ти в личния си живот. А и Мани не ми е казал.
    — Сигурно е било в бутилките с вистерин.
    — Кое?
    — На цвят лекарството прилича на уиски. Ей сега ще ви свържа.


    Еманюел Уайнграс се бе облегнал на скалите на едно възвишение в огромното имение на Кендрик в полите на планината. Архитектът се грееше на слънце, разкопчал до кръста карираната си риза с къси ръкави, и дишаше чистия въздух над южните Скалисти планини. Погледна белега от операцията върху гърдите си и се запита на кого да вярва — на Господ ли, или на Евън Кендрик. Няколко месеца след операцията и след множество прегледи лекарите му казаха, че са изрязали малките гадни клетки, които го разяждаха отвътре. Вече бил чист, заявиха те. И то на човек, който този ден, край скалите се чувстваше на не повече от осемдесет години, затоплен от лъчите на слънцето, които обливаха слабото му тяло. Слабо, но не чак толкова, защото Мани вече се движеше по-леко, говореше без усилие — и практически не кашляше. Но любимите му цигари „Голоаз“ и пурите „Монте Карло“ му липсваха. Какво толкова щяха да му навредят? Най-много да съкратят и без това обречения му живот с няколко седмици или месеца.
    Мани погледна сестрата, седнала с неизменната количка за голф в сянката на близкото дърво. Бе една от жените, които бдяха денонощно над него и го придружаваха навсякъде. Облегнат нехайно на скалите, Уайнграс се запита как ли ще реагира тя, ако й предложеше да спи с него. Евентуалните отговори на такива въпроси го интересуваха много повече от действителните, които обикновено не се оказваха чак толкова забавни.
    — Чуден ден, нали? — извика той.
    — Направо разкошен — отзова се сестрата.
    — Какво ще кажете да се съблечем и да му се насладим истински?
    Тя дори не трепна. Отговори спокойно, обмислено, дори благо:
    — Господин Уайнграс, аз съм тук да се грижа за вас, а не да ви причинявам сърдечни пристъпи.
    — Не е зле. Никак не е зле.
    Радиотелефонът върху количката за голф иззвъня. Сестрата отиде и го вдигна. След кратък разговор, завършил с лек смях, се обърна към Мани:
    — Обажда се конгресменът, господин Уайнграс.
    — Човек не се смее така с един конгресмен — отвърна архитектът и се изправи. — Обзалагам се, че оная тъкачка Ани пак е разправяла лъжи за мен.
    — Само ме попита още ли не съм ви удушила.
    Сестрата му подаде телефона.
    — Ани, тази жена тук прелива от страст.
    — Винаги на вашите услуги — отговори Евън Кендрик.
    — Ей, малкият, с тази твоя секретарка човек изобщо не може да поговори.
    — Сигурно ти е сърбала попарата, Мани. Търсил си ме. Всичко ли е наред?
    — Само при нужда ли трябва да те търся?
    — По принцип рядко се обаждаш. Тази привилегия е почти изцяло моя. Какво има?
    — Имаш ли още пари?
    — Не мога да изхарча дори лихвите. Разбира се, че имам. Защо?
    — Нали знаеш, че разширихме западната веранда, за да има по-хубав изглед?
    — Да.
    — Тук съм нахвърлил някои скици. Няма да е зле отгоре да има и тераса. Ще я крепят две метални греди, може и три, ако добавим и сауна със стъклени стени.
    — Със стъклени стени ли?… Звучи страхотно. Почвай.
    — Добре. Водопроводчиците ще са тук утре сутринта. Щом свърша обаче, се връщам в Париж.
    — Както искаш, Мани. Но нали спомена, че смяташ да направиш и беседка, където се сливат потоците.
    — Ти обаче каза, че не ти се ходело чак дотам.
    — Размислих. Би било чудесно да има къде да се измъкна.
    — Ти изобщо не стъпваш тук.
    — Цена нямаш. Другата седмица си идвам за няколко дни.
    — Не знам как ще те дочакам — отвърна Уайнграс, като повиши глас и погледна сестрата. — Идвай си по-бързо да ме отървеш от тия сексманиачки, дето ми дишат тежко-тежко.


    Минаваше десет вечерта, когато Милош Варак тръгна по пустия коридор на Камарата на представителите. Предварително беше уредил да бъде приет от конгресмена от Алабама Арвин Партридж. Спря пред масивната резбована врата с месингова табелка в средата и почука. След секунда му отвори слаб, около двайсетгодишен младеж с трескав поглед зад големите очила с рогови рамки, а не грубоватият, но с остър като бръснач ум председател на „Групата на Партридж“ — анкетната комисия, заела се да разследва финансовите злоупотреби в армията. Тя обаче не се занимаваше с такива дреболии като тоалетни чинии за хиляда и двеста долара и гаечни ключове за седемстотин — тези суми бяха прекалено явни и едва ли можеха да се вземат насериозно, по-скоро служеха за отвличане на вниманието. Това, което интересуваше „Птичките“ — другото име на комисията — бяха петстотинте процента преразход и слабата конкуренция в търговете за държавните поръчки в областта на отбраната. Както можеше да се очаква, още в самото начало се бяха натъкнали на огромна корупция.
    — Имам среща с конгресмена Партридж — каза русият мъж с едва доловим чешки акцент, който не убягна на слабия младеж.
    — Бяхте ли?… — започна неловко момъкът, явно помощник на конгресмена. — Тоест, когато минахте през охраната…
    — Ако ме питате дали съм бил проверен за оръжие, бях, разбира се, и вероятно го знаете. От охраната се свързаха с вас. Мога ли да видя конгресмена? Той ме чака.
    — Разбира се, сър. В кабинета е. Насам, ако обичате. — Притесненият младеж заведе Милош до друга голяма врата и почука. — Господин конгресмен…
    — Нека влезе! — нареди отвътре мъж със силен глас и южняшки акцент. — А ти стой вън и вдигай телефона. Няма ме, дори да ме търси председателят на Камарата или президентът!
    — Влезте — рече помощникът и отвори вратата.
    Варак се изкушаваше да подметне на смутения младеж, че е свръзката на конгресмена с КГБ, но се отказа. Помощникът едва ли бе тук случайно — по това време в Камарата на представителите не се обаждаха много хора. Милош влезе в големия, задръстен с мебели кабинет, навсякъде — по бюрото, стените и масите, имаше снимки, които по един или друг начин загатваха за влиянието, патриотизма и могъществото на неговия обитател. Самият Партридж, който стоеше до прозорец с дръпнати пердета, не изглеждаше толкова внушителен, както на снимките. Беше нисък и възпълен, с подпухнало сърдито лице и оредяла боядисана коса.
    — Не знам защо напираш да се срещнем — започна конгресменът и тръгна към него като разярен петел, — но ако е за това, дето си мисля, така ще ти натрия носа, че ще има да ме помниш.
    — Нищо не искам, сър. По-скоро предлагам. И то нещо много ценно.
    — Дрън-дрън! Решил си да потулиш някаква тъмна история, но без мен!
    — Клиентите ми няма какво да крият, още по-малко пък аз. Виж, за вас не съм съвсем сигурен, господин конгресмен.
    — Бабини деветини! Нали те чух по телефона — дрънкаше ми, как си подочул някакви слухове за наркотици, затова се налагало да те изслушам — но аз също не стоях със скръстени ръце, поразпитах тук-там и открих каквото ми трябваше. Ние сме чисти, чисти като алабамски поток! А сега казвай кой те праща, кой мошеник от коя скапана компания е решил, че може да ме шантажира с тия дивотии!
    — Едва ли искате тези „дивотии“ да станат обществено достояние, сър. Информацията, с която разполагам, е унищожителна.
    — Информация ли? Празни приказки! Инсинуации! Слухове, клюки! Като онова чернокожо хлапе, дето се опита да омаскари с долните си лъжи целия Конгрес!
    — Не са слухове, нито клевети — каза Милош Варак, като бръкна във вътрешния джоб на сакото си. — Разполагаме със снимки.
    Чехът от Инвър Брас метна на бюрото бял плик.
    — Какво?
    Партридж тутакси отиде при плика, седна и го отвори, след което започна да вади снимките една по една и да ги разглежда на светлината на настолната лампа със зелен абажур. Очите му се разшириха, конгресменът пребледня, после стана червен като домат от гняв. Това, което видя, направо го смая. Разсъблечени или съвсем голи младежи смъркаха по двама, трима или четирима бял прах, пръснат по масите. Имаше моментни неясни снимки на спринцовки, хапчета и бутилки от бира и уиски. Накрая — фотографии на няколко двойки, които правеха любов.
    — Техниката вече е постигнала чудеса — каза Ват рак. — Има толкова малки фотоапарати, че се вместват в копче от сако или риза…
    — Господи! — възкликна отчаяно Партридж. — Това е къщата ми в Арлингтън! А това е…
    — Домът на конгресмена Букбайндър в Силвър Спрингс, както и къщите на други трима членове на комисията ви. Често сте в командировки и отсъствате от Вашингтон, нали?
    — Кой е правил снимките? — попита едва чуто Партридж.
    — Не мога да ви кажа, но ви гарантирам, че фотографът е далеч оттук, без негативите и без да има възможност да се върне в страната. Следваше политология на обменни начала.
    — Постигнахме толкова много и сега всичко отива на вятъра… О, боже!
    — Защо, господин конгресмен? — искрено се учуди Варак. — Тези младежи не са от комисията. Дори не са ваши адвокати или счетоводители, нито пък съветници. Това са деца, допуснали ужасна грешка. Отървете се от тях, кажете им, че ако не потърсят помощ и не влязат в правия път, животът и кариерата им ще пропаднат, но не прекратявайте дейността на комисията.
    — И кой ще ни повярва сега! — изпъшка Партридж, загледан право пред с