Скачать fb2
Нищо друго, освен истината

Нищо друго, освен истината

Аннотация

    В „Нищо друго, освен истината“ адвокатът Дизмъс Харди е изправен пред най-драматичния случай в своята кариера — този път е замесено собственото му семейство. И за Харди — всеотдаен съпруг и баща — залогът никога не е бил по-голям.
    Докато си проправя път из лабиринтите на големия бизнес и политиката в Сан Франциско, в търсене на един мъж, който почти се надява никога да не намери, разяреният и объркан Харди се опитва да разбере защо безупречно вярната му съпруга Франи е толкова лоялна към друг. Каква е тази истина, която може да разделя жена от съпруга й, майка от децата й… и да кара Харди да се чувства толкова безсилен пред гнева на закона?
    Страхотен нов роман от Джон Лескроарт, който никога не е написал една лоша страница. Няма да можете да го оставите.
Лари Кинг, „Ю Ес Ей Тудей“

    Лескроарт написа нов шедьовър… Напрегнато четиво.
Сан Франциско Кроникъл

    Много увлекателен… голям и разтърсващ.
Чикаго Трибюн


Джон ЛескроартНищо друго, освен истината

    Най-доброто прикритие на лъжите е самата истина, най-добрата маскировка е да излезеш гол.
Уилям Конгрийв

Първа част

1

    Към края на една отвратителна сутрин Дизмъс Харди взе да се стряска, че ще прекара и целия смъртно отегчителен следобед в градския съд на втория етаж на Съдебната палата в Сан Франциско.
    Чакаше, и то без прекъсване, от девет сутринта да призоват клиента му в съдебната зала. Едва ли би си избрал точно така да отпразнува четирийсет и осмия си рожден ден.
    Ето, секретарят отново повика друг човек, а не неговия клиент: този път един младеж, който имаше вид сякаш от двайсет и една годишна възраст, а вероятно и една-две години преди това, не е спирал да пиянства. Може би все още беше пиян — определено изглеждаше махмурлия.
    Съдия бе Питър Ли, бивш заместник областен прокурор, с когото Харди бе в прилични отношения. Прокурор бе Ранди Хуанг; той седеше на масата си оттатък парапета, докато защитникът шикалкавеше. Общественият защитник бе истински ветеран с десетгодишен стаж на име Дона Уонг.
    Отдавнашният секретар на съдия Ли, също азиатец на име Мани Сий, прочете обвинението, повдигнато срещу младежа, който стоеше на централния подиум и се олюляваше, и ту отваряше, ту притваряше очи. Съдията се обърна към него.
    — Господин Рейнолдс, задържан сте вече две денонощия, за да се опитате да изтрезнеете, и адвокатът ви твърди, че сте успели. Така ли е?
    — Да, ваша светлост — побърза да заяви Дона Уонг.
    Съдия Ли кимна търпеливо, но заговори със строг глас:
    — Бих искал да чуя отговора от самия господин Рейнолдс, госпожо адвокат. Е, господине?
    Рейнолдс вдигна очи, олюля се за миг, изпусна дълбока въздишка и разтърси глава.
    — Господин Рейнолдс — съдия Ли повиши глас, — погледнете ме в очите, ако обичате. Знаете ли къде се намирате?
    Дона Уонг смушка клиента си с лакът. Рейнолдс сведе очи към нея, после отправи поглед към съдията и секретаря му и по-нататък — към седналия на прокурорското място Хуанг. На лицето му се изписа изумление, като осъзна, че накъдето и да се обърне, е заобиколен от азиатски физиономии.
    — Не зная. — Замълча. — В Китай ли?
    Ала хуморът от съдебната зала, ако може така да се нарече, тревожно се смесваше с трагедията и с понякога жестоката безпристрастност на закона. Двайсет и пет крайно отегчителни минути след извеждането на пияния господин Рейнолдс бе обявено за разглеждане ново дело, бе въведен нов ответник, но не този на Харди. Той започваше вече да си мисли, че собственият му клиент няма да бъде разпитан и още един цял ден ще се окаже пропилян. Това изобщо не беше рядкост. Всички роптаеха, но като че ли никой не бе в състояние да оправи нещата.
    Следващият обвиняем се казваше Джошуа Бондър и от параграфа на Углавния кодекс, който секретарят прочете, Харди разбра, че обвинителният акт се отнася за амфетамини. Ала преди процедурата да започне, съдия Ли поиска да се увери, че тримата свидетели по веществените доказателства се намират в сградата и са готови да дадат показания.
    Харди отчасти дремеше, отчасти се вслушваше в пререканията между съдия Ли и прокурорите, когато задната врата до съдийската банка внезапно се отвори. При звъна на дрънчащите вериги — призраци от Средновековието, — той вдигна поглед, докато двама въоръжени съдебни пристави въвеждаха в залата три деца.
    Възрастта на двете момчета и момичето по всяка вероятност бе някъде от десет до четиринайсет години. И трите бяха слаби като клечки, зле облечени, видимо ужасени. Но обстоятелството, че те до едно са с белезници и с вериги на краката, прониза залата като електрически ток.
    Джошуа Бондър, чиито белезници бяха свалени за разглеждането на делото, изкрещя:
    — Кучи синове! — и едва не прекатури масата на защитата в опита си да се добере до хлапетата. — Какво сте направили с децата ми?
    Харди бе виждал множество убийци да влизат в съда свободно, без всякакви предпазни съоръжения. Смяташе, че вече е видял всичко, но тази гледка го разтърси до дън душа.
    И не само него. И двамата съдебни пристави се бяха втурнали да възпрат господин Бондър и сега го държаха до масата на защитата. Но и самият съдия Ли бе скочил от мястото си, забравяйки за обичайното си овладяно изражение, при вида на подобно безчинство.
    — Какво сте направили, по дяволите? — ревна той на охраната. — Незабавно свалете белезниците на децата! — Обхвана с бърз поглед помещението и очите му се заковаха на прокурорската маса. — Господин Вела — това бе заместник областният прокурор, привлякъл Джошуа Бондър под съдебна отговорност, — какво означава това?
    Вела също скочи на крака и запелтечи:
    — Ваша светлост, вие самият постановихте задържането на тези деца като свидетели. Бояхме се да не избягат. Отказваха да дадат показания против баща си — той е единственият им настойник. Затова ги държахме в изправителния дом за малолетни.
    — От колко време?
    Вела видимо жадуваше земята да се разтвори под краката му и да го погълне.
    — Две седмици, ваша светлост. Сигурно си спомняте, че…
    Ли не го доизслуша и отново се разкрещя:
    — Спомням си делото, но не съм нареждал да ги оковават, за Бога!
    Бюрократът Вела и за това си имаше отговор:
    — Такава е законовата процедура, ваша светлост. Когато прехвърляме задържани от затвора за малолетни и смятаме, че има опасност да избягат, слагаме им белезници.
    Съдия Ли едва не заекна от ярост:
    — Но погледнете тези тук, господин Вела! Те са само деца, дори не са юноши…
    Адвокатката на бащата, Джина Роук, реши да долее масло в огъня:
    — Ваша светлост, трябва ли да разбирам, че тези деца са прекарали две седмици в затвора за малолетни?
    Вела измърмори, че нямало защо госпожа Роук да вдига толкова шум. Процедурата била стандартна. Обаче Роук действително се бе разтревожила, гласът й чак секваше от възмущение:
    — Заключили сте тези невинни дечица в компанията на истински малолетни престъпници, така ли? Това ли искате да ми кажете, господин Вела?
    — Те не са невинни…
    — Така ли? И какво престъпление са извършили? Че отказват да дадат показания в ущърб на баща си? И затова сте ги оковали?
    Вела отново се опита да обясни:
    — Съдията се разпореди…
    Но Ли отрече да има нещо общо с това. Избухна, сочейки с ръка към прокурора, и закрещя с все сила:
    — Наредих най-леките ограничителни условия, които да осигурят присъствието на децата в съдебната зала. Най-леките, господин Вела. Знаете ли какво означава това?
    Най-малкото дете се разплака и момиченцето се приближи до него да го прегърне. Тъй като охраната понечи да ги раздели, Джина Роук извика:
    — Да не сте посмели да ги докоснете! — В гласа й прозвуча молба: — Ваша светлост?
    Ли изпълни желанието й:
    — Оставете ги на мира.
    За момент се възцари относителна тишина. В която Джина Роук вмъкна прочувствен упрек:
    — Ваша светлост, такива са неизбежните последици от привличане на деца при углавни дела. Трябва да се намери по-подходящ начин. Това е същинска пародия.
    Най-после дойде и редът на Харди.
    Клиентът му, трийсет и две годишен, неотдавнашен преселник от Далас на име Джейсън Трент, който си изкарваше хляба с настилане на мокети, бе задържан по три обвинителни пункта за нанасяне на тежки телесни повреди и причиняване на сериозни телесни травми вследствие сбиване на паркинга на стадион „Трите команди“ след мач на „49-те“.
    Според разказа на Трент, а Харди му вярваше, трима местни младежи, възмутени от облеклото му на даласки каубой и от позорната загуба на „49-те“, решили да си изкарат яда, нападайки самотния каубой. Това, заедно с останалите решения на играчите по време на мача, се оказало злополучно хрумване за отбора на домакините.
    Джейсън Трент имаше черен пояс както за карате, така и за айкидо, а като юноша бил носител на „Златната ръкавица“ по бокс в родния си Форт Уърт. След като го залели с бира и го притиснали от две страни едновременно, а той не спирал да предупреждава нападателите си за многобройните си отбранителни умения, накрая изгубил самообладание. Краткотрайната схватка завършила, като натръшкал и трите момчета. А после — и това бе същинското му провинение — продължил вбесено да ги налага, мимоходом строшавайки две ръце, една ключица и един нос.
    — Трябвало е да спреш, когато са паднали — беше му казал Харди.
    А Джейсън само бе свил рамене:
    — Те почнаха първи.
    Дори и в този вид историята щяла да приключи още на място, ако една от трите „жертви“ не се бе оказала сина на Ричард Рейнтрий — надзорник на Сан Франциско и политически съюзник на областния прокурор Шарън Прат. Рейнтрий твърдял, че Джейсън Трент се е престарал, отвръщайки на най-безобидна добродушна шега, и самият той бил прекалил с бирата. Шарън Прат се съгласила… и заповядала да арестуват и подведат Джейсън под съдебна отговорност.
    Харди се обърна към съдия Ли:
    — Ваша светлост, това е първото предполагаемо закононарушение на моя клиент. Той няма криминално досие, дори не е глобяван за неправилно паркиране. Има постоянна работа. Женен е и има три малки деца. Дори не би следвало да се намира в тази зала. Предполагаемите му жертви са започнали сбиването и той е бил принуден да се защитава.
    Ли допусна суровото му изражение да поомекне, докато хвърляше поглед към бинтованите и гипсирани жертви на скамейката на ищците.
    — И е свършил добра работа, нали?
    Харди се улови за това:
    — Работата е там, ваша светлост, че господин Трент е бил подтикнат към тези крайни мерки от трима хулигани, които са се нахвърлили отгоре му. Може и да са се канели да го убият.
    Думите му извадиха от дрямката прокурора Франк Фишър, който възрази на определението „хулигани“.
    — Освен това, ваша светлост, жертвите са лежали на земята в момента на нападението. По това време те не са представлявали заплаха за господин Трент.
    — Те са причината за случилото се, ваша светлост.
    Все едно да хвърляш приказките си на вятъра, но Харди усещаше, че е длъжен да продължи. Намираха се в Сан Франциско от деветдесетте. Крайната отговорност за което и да било действие рядко извървяваше целия обратен път до първоначалния му причинител — пътьом се натрупваха прекалено много жертви, които можеха да предявят иск за причинен стрес или за потъпкани по един или друг начин човешки права.
    По закон Джейсън Трент бе преминал границата на обикновената самозащита. Самият Трент признаваше, че е загубил самообладание. Не се преструваше, че не го е извършил. Умишлено бе наранил тези плужеци, защото те го бяха ударили и заплашили първи. Тогава чия бе вината? — искаше да знае той.
    И тъй, законно или не, Харди усещаше, че заради клиента си трябва да изложи виждането си.
    — Господин Трент не е направил нищо лошо, ваша светлост. Законът оценява самозащитата като законна защита. Тези младежи са го изплашили и са имали числено превъзходство. Чувствал е, че няма друг изход, освен да ги обезвреди, за да се измъкне.
    — Дори и след като ги е повалил ли? — попита Ли.
    Харди кимна.
    — Искал е да се увери, че няма да се изправят, преди да успее да се оттегли от всякаква по-нататъшна заплаха. Изобщо не се е възползвал от някакви смъртоносни похвати, което за него не е представлявало трудност, ваша светлост. Използвал е допустими средства, за да преустанови едно злонамерено и с нищо непредизвикано нападение.
    Харди усети вибрация на колана си, после беззвучният сигнал на пейджъра престана. Сведе поглед към него — имаше бележка от кантората му. Е, тук вече приключваше. Най-накрая. Съдията бе изслушал кратката му реч, сега щеше да определи гаранцията, да назначи дата за процеса, а след това…
    Но на Ли, видимо все още кипящ от гняв заради безцеремонното поведение на Областната прокуратура, му хрумна друга мисъл. След като изслуша доводите на Харди, той изчака в залата да се възцари кратка тишина. И се обърна към прокурора.
    — Господин Фишър — започна Ли, — приема ли държавата, че господин Рейнтрий и останалите са нападнали ищеца господин Трент, без да са били предизвикани от друго, освен от вкусовете му в облеклото?
    Фишър бе неподдаващ се на определение чиновник, надхвърлил трийсетте. Ако се съдеше по реакцията му, навярно за пръв път съдия го заварваше неподготвен и дори се обръщаше към него в хода на делото. Той бавно се изправи, хвърли поглед в бележника си и повторно вдигна очи към съдията.
    — Ваша светлост, имало е размяна на реплики и обиди. Имаме свидетел, който да…
    Ли го прекъсна:
    — Кой е ударил пръв?
    Фишър взе да рови по писалището си.
    — Като се има предвид, че каквото и да е провокирало сбиването, завършило с…
    Лицето на Ли остана безметежно, но гласът му прозвуча рязко:
    — Извинете, господин Фишър, зададох ви простичък въпрос. Искате ли да го повторя?
    — Не, ваша светлост. Не е необходимо.
    — Тогава ще бъдете ли така любезен да ми отговорите? — И Ли въпреки всичко го повтори: — Господин Рейнтрий и останалите ли са започнали първи?
    Фишър погледна Харди. Най-после трябваше да отстъпи.
    — Да, ваша светлост.
    На Харди му се привидя, че очите на съдията блеснаха за миг и внезапно разбра със сигурност какво ще направи той. От него не се очакваше да постъпи така, но на Ли очевидно му бе дошло до гуша и не го беше грижа. Размисли още две-три секунди, после удари с чукчето си и слиса залата с думите:
    — Делото е приключено.

2

    Харди нямаше време да се наслади на победата си. Намисли да звънне набързо в кантората си, да разбере за какво го търсят, а после да даде тържествен обяд на Джейсън Трент в чест на рождения си ден и на освободения си клиент. Да се порадва на едно извънредно мартини по пладне. Може би на две.
    Но съобщението сложи край на всякакви подобни мисли. Беше обаждане, от което се ужасяват всички родители. Администраторката Филис му каза, че Тереза Уилсън от „Меривейл“ настоява той да се свърже с нея колкото е възможно по-скоро. Неговите деца — Ребека и Винсънт — ходеха на училище в „Меривейл“, а Тереза Уилсън бе директор на училището. Беше четвъртък, един и половина след обяд в средата на октомври.
    — Децата добре ли са? — изстреля той. Преди двайсет и пет години Харди бе загубил сина си Майкъл и раната още не бе заздравяла… никога нямаше да се затвори. Сега си губеше ума от всичко, заплашващо децата му, а сърцето му се качваше в гърлото.
    — Те са добре. — Той затвори очи и въздъхна с облекчение. — Но никой не дойде да ги вземе.
    — Франи не се ли е обадила? — Не, разбира се, че не. Ето защо госпожа Уилсън го търси по телефона. Харди хвърли поглед на часовника си. — С колко е закъсняла?
    Осъзна, че въпросът му прозвуча нелепо. Не бе негова работа да отговаря за децата — с това се занимаваше Франи, — така че не бе сигурен кога свършват часовете им. Някъде в дълбините на съзнанието му се мярна споменът, че в един ден от седмицата ги разпускат по-рано. Сигурно в четвъртък.
    — Около час.
    Цял час, без дори да се обади? Франи обичаше да казва, че ако незакъсняващите хора са самотни, тя е един от най-самотните хора на земята.
    — Говорихте ли с Ерин? Искам да кажа — с госпожа Кокран? Тя е в списъка на близките. — Това бе бабата на Ребека, която често отменяше Франи за децата.
    — Първо на нея се обадих, господин Харди — на Ерин. Но ми отговаряше само телефонният секретар. Реших да изчакам още малко, преди да ви звъня в работата — да не би да има задръстване. — Тя се подвоуми. — Синът ви е доста разстроен. Иска да говори с вас.
    Харди усети, че неговият третокласник Винсънт се опитва да се държи храбро, но гласчето му звучеше пресекливо, свадливо.
    — Спокойно, братле, ей сега ще дойда да ви взема. Кажи и на Ребека, че всичко е наред. Няма нищо.
    — Ама къде е мама?
    — Не зная, Вин, но не се тревожи. Сигурно е станало някакво объркване. Или пък е закъсняла по някаква причина. — И той, като сина си, се самозалъгваше. Може би Франи бе помолила някой от родителите да ги вземе, а той е забравил. — Навярно ще пристигне преди мен.
    Но всъщност сам не си вярваше. Франи щеше да каже на децата, че вместо Ерин ще ги вземе някой друг. Имаха строго спазвано правило да се прибират у дома само с мама, татко или баба, освен ако предварително не са предупредени за някой друг.
    — Бъди голямо момче — заръча Харди. — Всичко ще бъде наред, обещавам ти.
    Незабавно позвъни в регистратурата и разпита Филис дали е сигурна, че Франи все пак не е оставила съобщение преди обяд. Но на Филис такива не й минаваха. С леден глас му отвърна, че ако съпругата му се е обаждала, тя щяла да му предаде. Както е правила винаги.
    Харди отново погледна часовника си. Не бяха минали и пет минути от разговора му с госпожа Уилсън.
    Несъмнено все имаше някакво простичко обяснение. Дори в тези времена на повсеместни комуникации, все пак съществуваха места без телефони или без достъп до тях. Франи можеше да е заседнала на някое подобно място и да се опитва да се свърже с него.
    Обади се у дома и попадна на телефонния секретар. Къде ли бе отишла? Щом не е взела децата, нещо не е наред.
    Ами ако е катастрофирала? Развинтеното му въображение проигра всякакви възможности на случилото се или случващото се с жена му. Нито една от тях не му допадна.
    След няколко минути вече бе в колата си и преодоляваше натовареното движение в центъра на града. Помъчи се да си спомни поне нещо за намеренията на Франи за деня. За нищо на света не бе в състояние да се сети за каквото и да било и дали изобщо му е споменавала нещо.
    Истината бе, че напоследък тя най-вероятно не бе споменавала нищо за заниманията си през деня, а и да го бе направила, той навярно не бе обърнал внимание. Все повече всеки от тях двамата водеше свой отделен живот. Съзнаваха го и признаваха, че се превръща в проблем, но плащаха дан на съществуването ден за ден и като че ли никой от двама им не бе способен да се измъкне от този омагьосан кръг. За ежедневието на жена си Харди знаеше толкова, колкото и за училищния живот на децата си, т.е. почти нищичко.
    Каза си, че чисто и просто така се бяха развили обстоятелствата, макар това да бе слаба утеха. Животът в семейството им се бе променил, бе станал по-традиционен. Той бе потънал до ушите в безхитростните начини за изкарване на хляба. Франи се нагърбваше с всичко, никога не отказваше, винаги бе на линия да подпомогне другите майки — нейния приятелски кръг. А всичко това — като че ли и самото съществуване на Франи — се въртеше около децата. Харди смяташе, че така и трябва да бъде — това бе желаната от нея дейност. Той печелеше парите и й помагаше във възпитанието. Такава им бе уговорката.
    Най-сетне оттатък Ван Нес задръстването започна да се придвижва към авенютата. С малко повечко късмет щеше да пристигне в „Меривейл“ след десетина минути.
    Веднъж озовал се у дома с децата и след като обърна къщата за някаква бележка, Харди наистина се разтревожи. Жена му нямаше навика просто да зачезва, без всякакви обяснения.
    Изпрати децата в задния двор и заседна на телефона. Първо позвъни на Ерин Кокран, но пак отговори телефонният секретар. После го осени прозрение и се обади на Моузес Макгайър, брата на Франи, съдържател на бар „Литъл Шамрок“.
    — Навярно те е напуснала. На нейно място отдавна щях да го направя.
    — Тя няма да изостави децата, Моузес.
    — Да, вярно бе, прав си.
    — Не зная къде е.
    Моузес помълча за миг.
    — На твое място не бих се безпокоил, Диз. Ще си дойде.
    — Е, звучи окуражаващо. Благодаря за съдействието.
    Харди затвори. Изключителна помощ откъм зетьовия фланг. Докато седеше на кухненската маса и обмисляше следващото си обаждане, телефонът иззвъня и той грабна слушалката.
    — Наистина ли се тревожиш?
    — Доста.
    — И действително не знаеш къде е?
    — Не бе, поднасям те. Всъщност ето я тук, до мен. Просто си рекохме, че ще е забавно да ти звъннем и да ти съобщим, че е изчезнала, та да видим как ще реагираш.
    Гласът на Моузес зазвуча сериозно:
    — Кога говори за последен път с нея?
    — Днес сутринта.
    — Да не сте се сдърпали нещо?
    — Не сме.
    Линията чак забръмча от тишина. После се чу:
    — На твое място щях да питам Ерин.
    — Вече звънях. Няма я вкъщи.
    — Може да са отишли някъде заедно и да са се забавили.
    — Може — съгласи се Харди. Не искаше да притесни брат й още повече. Моузес бе отгледал Франи. Често повтаряше, че от десетте неща, които са най-важни за него, Франи е на първо място. — Или с Ерин, или с някоя от приятелките си.
    — Обаче не ти е казала?
    Тъкмо там бе работата, разбира се, но Харди омаловажи това обстоятелство:
    — Възможно е Филис да е пропуснала обаждането. Непрекъснато се случва — излъга той.
    — Ще позвъня на Сюзън. — Моузес имаше предвид жена си. — Може пък тя да знае нещо.
    — Добре. — Харди погледна часовника си. Три без десет. — Сигурно ще си дойде всеки момент. Ще ти се обадя.
    Четирийсет и пет минути по-късно телефонът бе звънял на два пъти, но все не беше Франи.
    Първо се обади Сюзън, за да се увери, че Моузес е изтълкувал правилно думите на Харди. Франи наистина ли е изчезнала? Харди не искал да казва това, все още не. Просто все още не си е дошла у дома. Щял да звънне на Сюзън, щом научи нещо.
    Второто обаждане бе от Ерин Кокран, прибрала се след дълга почивка, която тя и съпругът й Ед прекарали сред лозята на Напа. Не, не била говорила с Франи от седмица. От обаждането на госпожа Уилсън на телефонния секретар разбрала, че Франи не е взела децата, а после изслушала и съобщението на Харди. Какво става? Франи прибрала ли се е вече?
    Макар тя да се помъчи да не проличи, тревогата в гласа й бе явна. Вече били минали два часа, откак Франи е трябвало да прибере децата от училище, и нима Харди изобщо не се е чувал с нея? Има ли нужда от помощта й вкъщи? Можела веднага да дойде.
    Харди призна, че това май е добра идея.
    Бе отлагал следващия телефонен разговор колкото се може по-дълго, но сега, в четири и половина, при тези две деца със зачервени очи, вяло човъркащи грахамени бисквити с мляко, Харди набра номера, който знаеше наизуст.
    — Глицки. Отдел „Убийства“.
    Лейтенант Ейб Глицки, шеф на отдел „Убийства“ в Сан Франциско, бе най-добрият му приятел. Тъй като бе част от правната наказателна система, Глицки можеше да заобиколи доста от бюрократичните пречки.
    — Ейб, Диз е на телефона.
    Думите дотолкова се отличаваха от обичайните им нецензурни или иронични поздрави, че Глицки застана нащрек.
    — Какво има?
    Харди помоли Ейб да изчака един миг, после стана с преносимия телефон в ръка, каза на Ребека и Винсънт, че има разговор с чичо Ейб — само за възрастни — и отива в дневната, за да поприказват насаме. Връща се веднага. А те да продължават със закуската си.
    — Франи от три часа е в неизвестност — прошепна той откъм лицевата страна на къщата. Огледа улицата. Нямаше я.
    — Три часа?!
    — Мислех дали ти не можеш да провериш.
    Нехайният тон на Харди не успя да скрие каквото и да било от Глицки. Схвана какво разбира приятелят му под проверка — катастрофи, приети в болниците или най-лошото — някоя неотдавна починала неидентифицирана жена.
    — Три часа — повтори Глицки.
    Харди погледна часовника си и неохотно произнесе:
    — Навярно малко повече.
    Глицки загря.
    — Веднага се захващам — отговори той.
    Харди затвори и чу как Винсънт изпищя в кухнята.
    Кокранови — Големия Ед и Ерин — бяха родители на първия съпруг на Франи, Ед, който бе и роден баща на Ребека. Синът им бе починал отдавна, но Ед и Ерин все така безумно трепереха над внучката си и брат й Винсънт. Обичаха Франи и съпруга й. Харди и жена му, чиито родители бяха умрели, ги смятаха за част от семейството си.
    След като получиха вестта за изчезването на Франи, те пристигнаха в дома им. Под ръководството на Ерин децата си пишеха домашните на кухненската маса — така тя се опитваше да отвлича вниманието им. Харди и Ед разменяха по някоя дума, поглеждайки към телефона, и чакаха.
    Харди се озова до апарата, още преди първият звън да е секнал. Обаждаше се Ейб Глицки, този път със служебния си тон:
    — Върна ли се вече?
    Харди му отвърна, че не е, и издържа кратката пауза.
    — Е, хубаво. Добрата новина е, че никъде няма умрели. Проверих в Аламеда, Марин, Санта Клара. — Имаше предвид околностите на Сан Франциско — Скучен ден в прерията. Няколко незначителни чуквания с коли. Не са постъпвали доклади за сериозни произшествия. А в града изобщо няма нищо.
    Харди изпусна дълбока въздишка.
    — А сега какво?
    — Не зная. Чакаме. Тя ще… — Млъкна. Глицки, изгубил собствената си съпруга, починала от рак преди няколко години, не бе от хората, които подклаждат празни надежди. — Субаруто ли кара?
    — Така мисля. Ако е с кола.
    — Дай ми номера да го пусна на диспечерите да разширят обсега на издирването.
    — Добре. — Харди ненавиждаше този израз „обсег на издирването“. Случаят се превръщаше в официален. В действителен. Ставаше трудно да го отрича, дори и пред себе си.
    Къде е жена му?

3

    Същата сутрин Скот Рандъл домакинстваше на неофициална беседа с неколцина начинаещи прависти в миниатюрния си кабинет на третия етаж на Съдебната палата. Дори и най-пламенните му почитатели сред въпросните служители биха признали, че Скот е едва ли не идеалното олицетворение на елегантно облечената, присъща на потомците на „Хората Х“1 нахакана надменност. Но никой от тях не смяташе това за отрицателно качество. Всъщност тази черта бе позволила на едва трийсет и три годишния Скот да се издигне до обвинител по убийствата в състава на Областната прокуратура — пост, до който всички те се домогваха.
    Тази сутрин Скот си бе набелязал тема и се бе развихрил.
    — Я чуйте — заговори той на новаците, — пред вас стои човек, постигнал присъди за първите си три дела за убийства, а няма нужда да ви казвам колко трудно е това в нашето милозливо градче. — Скот Рандъл не се отличаваше с лъжлива скромност. — Но знаете ли какво допринесоха тези три присъди за кариерата ми? И какво ще сторят подобни дела за вашата? — Въпросът бе реторичен и той продължи стремглаво: — Нула, кръгло нищо, nada2. И знаете ли защо? Защото никой не го е грижа за хората, замесени в тях. Вижте — вдигна пръст. — Първо, банда рокери се скарва заради едно от мацетата си; второ — още един пръст, — пласьор на наркотици, убит от наркоман, когото се опитал да измами; трето, скитник наръгал друг скитник, който му задигнал количката за стоки. Читателите не си падат по подобни истории, повярвайте ми.
    Един от младежите се обади:
    — И какво правите тогава?
    — Ще ви отговоря с един пример. Сигурно всички сте подочули нещо за убийството на Брий Бомонт. — Той се пресегна за една кафява папка най-отгоре на бюрото си, извади от нея няколко големи гланцирани фотографии и ги вдигна. — Вляво — веществено доказателство номер едно — Скот строго се придържаше към професионалния език, дори в частни разговори — е снимка на покойната. Брий Бомонт, красавица, участник в доходния нефтен бизнес. Освен това омъжена, с две деца и… — той замълча, за да подсили ефекта, — според слуховете има връзка с Деймън Кери.
    Бяха крили този коз от медиите и Скот се наслади на реакцията.
    — Вероятният ни бъдещ губернатор, точно така.
    Скот вдигна снимката в дясната си ръка.
    — Веществено доказателство номер две е тялото на Брий Бомонт, намерено във вътрешната градина под нейния надстроен на покрива апартамент, където се е озовало след продължително падане. Както сте прочели във вестниците, в косите над челото на Брий са открити парчета от стъклена чаша. Не намериха стъкло нито наоколо, нито в жилището й. Така че някой я е цапардосал по главата и я е хвърлил отгоре. Била е бременна от месец и половина.
    Скот вдигна едната си вежда. Беше привлякъл вниманието им.
    — Ето това е случай за добра атестация, трамплин за успешна кариера. Не бива да изпускате такива дела, а почнат ли да ви се изплъзват, трябва да проявите инициативност.
    Предишният младеж се обади повторно:
    — Как така да се изплъзват?
    — Оттогава минаха три седмици, а нашите приятели в полицейското управление още нямат заподозрян. Мине ли толкова време, шансовете сочат, че никога няма и да имат. Ето как.
    Една от правистките се намеси:
    — Но те сигурно търсят? Не е ли просто въпрос на време?
    Скот се съгласи, че понякога е така.
    — Но по този случай първият инспектор Карл Грифин работеше сам и загина от куршум — очевидно без всякаква връзка с това разследване — само няколко дни след убийството на Брий. Новите момчета Батавия и Коулман не са открили нищо, но това като че ли не ги притеснява. А докато те не ни представят заподозрян, ние стоим без работа.
    Скот ги остави за известно време да смелят фактите.
    — И тъй, ако сте на мое място и искате този случай, имам предвид наистина да го искате, какво ще направите?
    Правистите бяха дошли при него, точно за да поглъщат жадно подобни сведения.
    — Ще ви кажа какво направих аз. Отидох при госпожа Прат — областния прокурор на Сан Франциско Шарън Прат — и й казах, обещах й, че ако ми отпусне мой собствен следовател, ще представя случая пред разширения състав от съдебни заседатели за предявяване на обвинение.
    Младата жена се обади отново:
    — Как?
    Скот ги озари с усмивка.
    — Радвам се, че ми зададохте този въпрос, Кимбърли. А ето и отговора: разширеният състав от съдебни заседатели е ваш приятел. Знаете как работят съдебните заседатели в него — в залата не се допускат адвокати на защитата, нито съдия. Представяте случая на двайсет обикновени граждани и показвате изключителна загриженост за спазване на законността. Ако имате поне малко мозък, си получавате обвинението.
    — Но ако полицията няма заподозрян, кого викате като свидетел? — запита Кимбърли.
    — Всеки, за когото се сетя, включително Кери, ръководителят на кампанията му Ал Валънс, Джим Пиърс — вицепрезидента на „Калоко Ойл“ — някогашния наставник на Брий. Освен това проучвам личните й връзки… и помнете, че каквито и да са мотивите, убийството обикновено е лична работа. И тъй, призовавам съпруга на Брий, приятелите на Рон и приятелите на приятелите му, преподавателите й, колегите, хората от лабораторията й. Обзалагам се, че все някъде ще налучкам пробив.
    — Значи това е търсене на доказателства — отбеляза първият младеж. — Но на нас винаги са ни повтаряли, че не бива да…
    Скот го прекъсна безцеремонно:
    — Забравете простотиите, на които са ви учили в правния факултет. Пред вас е Истинският живот в цялото си превъзходство. Има правници, които печелят пред разширения състав — те правят кариера. Всички останали свършват сред купчини хартия и едва свързват двата края. Изборът е ваш. И тъй, аз ще се заема с убийството на Брий Бомонт и името ми ще загърми. Разширеният състав от съдебни заседатели ще ми стане ракета-носител. Ще го яхна и няма да ловя затворници. — Очите на Скот заблестяха. — Другата седмица по същото време, помнете ми думата, това дело ще излезе начело. И то е мое.


    Скот бе връчил призовката на свидетелката си — някоя си госпожа Франи Харди — в дома й предишния петък. В призовката се казваше тя да позвъни, ако указаното време за полагане на свидетелски показания й създава неприятности или затруднения. Случеше ли се така, Скот щеше да промени часа — вече го бе направил за няколко свидетели. Ако госпожа Харди бе позвънила, той щеше да й каже колко отдавна я чака да заеме свидетелското място и какви въпроси смята да й зададе.
    Скот не разполагаше със сведения свидетелката да е познавала Брий Бомонт. Получи името й от Рон, съпруга на Брий, който твърдеше, че двамата с госпожа Харди пили заедно кафе през предобеда, когато умряла Брий. Така че тя се превръщаше в главното алиби на Рон и следователно Скот искаше да разговаря с нея. Но нямаше да превръща разговора им в инквизиторски разпит. Франи Харди не бе заподозряна. Ако му се бе обадила, за да обсъди каквото и да било с него, той щеше да я успокои.
    Но тя не се обади.
    Така че днес сутринта, когато госпожа Харди пристигна със закъснение в помещението на разширения състав на съдебните заседатели, десет минути след началото на заседанието, започнало в девет и половина, Скот вече бе започнал разпита на Джеймс Пиърс, първи вицепрезидент и завеждащ връзките с обществеността на „Калоко“. Той бе работил в тясно сътрудничество с Брий, преди тя да напусне компанията, и я познаваше още откакто я бяха наели в „Калоко“. Скот смяташе, че ако е имала някакви зловещи тайни, Пиърс щеше да знае къде се крият те.
    По ирония на съдбата първоначално Скот възнамеряваше да изслуша госпожа Харди преди Пиърс, сметнал, че нейният разпит ще бъде доста по-кратък от неговия — не му се искаше да я бави цял ден. Но тъй като тя не пристигна навреме, а Пиърс вече бе там, толкова по-зле за нея — сама си го изпроси.
    Така че сега Скот щеше да остави госпожа Харди да се поизпоти. Не, бе й казал той през почивката между показанията на Пиърс, не знаел кога ще й дойде редът. Не, не можело да дойде друг път. Приведе любимия си израз: това не било светска забава, а разследване на убийство.
    — Наясно съм с разследванията на убийства — каза му тя. — И моят съпруг е адвокат.
    — Тогава разбирате колко е сериозно.
    Госпожа Харди не изглеждаше убедена.
    — Наясно съм колко сериозно се отнасяте всички вие към тези неща — уточни тя меко. — Вижте, господин Рандъл, просто се опитвам да изясня колко ще продължи. Трябва да прибера децата от училище. Ако не успея да си тръгна преди един, ще ми се наложи да позвъня по телефона.
    — Това е нелош изход — отговори й той с преднамерена двусмисленост.
    Значи не й изглежда прекалено сериозно, така ли? Е, ще види тя.


    Нещата се развиха така, че нейният ред дойде точно преди пладне. Тъкмо бе решила да се обади по телефона, и Скот я призова да даде показания. Тя сметна, че едва ли ще трае дълго. Разполагаше с достатъчно време. Нямаше нужда да звъни.
    След като положи клетва, че ще казва истината, цялата истина и нищо друго, освен истината, Скот я накара да удостовери самоличността си и незабавно започна по същество:
    — Госпожо Харди, познавахте ли починалата Брий Бомонт?
    — Не. Никога не съм я виждала.
    — Но се познавахте със съпруга й Рон, нали?
    — Точно така. — Госпожа Харди седеше на маса отпред, с лице към двайсетте съдебни заседатели. Вдигна поглед към тях и обясни: — Рон се грижи по цял ден за децата, така че се виждахме най-вече в училище и по други детски мероприятия.
    — И откога го познавате?
    — Не си спомням точно. Две-три години. — И пак се обърна към заседателите: — Той е нещо като неплатена майка. Все го подкачахме за това.
    — Ние?
    — Останалите майки от училището.
    Скот само опипваше почвата, разпитвайки за каквото дойде. Тук, пред разширения състав, въпросът за уместността не стоеше на първо място.
    — Той показваше ли негодувание срещу тази роля?
    — Какво имате предвид?
    — Имам предвид да играе ролята на „господин мама“? Да е споменавал, че се чувства засегнат, задето жена му работи, а той не?
    Госпожа Харди се замисли за миг над въпроса.
    — Не, не смятам, че това го притесняваше.
    — А вие приемахте ли го за странно?
    — Кое? Че се грижи за децата или, че не негодува срещу това?
    — Знам ли? И двете.
    Тя отново се замисли.
    — Не повече от всички останали. — Госпожа Харди озари заседателите с усмивка. — Според мен нашите любими малчугани понякога на всички ни идват до гуша. — А после пак се обърна към Скот, този път по-сериозно: — Но що се отнася до Рон, на него като че ли му допадаше. Жена му си гледаше нейната работа, а той своята. Рон е добър баща.
    — Тя изкарваше парите, а той не.
    — Така е, господин Рандъл. През деветдесетте се случват такива неща.
    — И това не го тормозеше? Да бъде съпруг и да не печели никакви пари?
    — Точно това казах току-що. Като че ли не се притесняваше. — В гласа й прозвуча остра нотка: — Не разбирам накъде биете.
    — Опитвам се да изясня кой е убил госпожа Бомонт.
    — Е, не е Рон. Двамата бяхме заедно, когато тя е загинала. Пиехме кафе в „Старбъкс“ на „Двайсет и осма“ и „Гиъри“, близо до училище „Меривейл“. — Последното, изглежда, й напомни нещо и тя вдигна очи към стенния часовник, присви устни.
    Скот Рандъл продължи непреклонно:
    — И как се стигна дотам?
    — Докъде?
    — Да пиете кафе.
    — Изобщо не разбирам въпроса ви. Просто решихме да пием по чаша кафе. В това няма нищо престъпно.
    — Не съм казал подобно нещо.
    — Е, стори ми се, че го намеквате. Срещнахме се в училище, където оставихме децата, и Рон каза, че му се пие кафе, а аз отвърнах, че ми звучи примамливо. Така че отидохме заедно.
    Тя отново погледна към стенния часовник.
    — Вижте, извинете ме, но нали вече привършваме? Скоро ще трябва да прибирам децата.
    — Когато приключим — отвърна Скот. — След като приключим.


    Скот не се имаше за жесток човек, но женските сълзи на свидетелската скамейка бяха почти толкова без значение, колкото температурата или осветлението в залата. Понякога се налага да имаш работа с тях и толкова. Но така или иначе, у теб те не предизвикват каквито и да било чувства.
    Франи Харди, разплакана на свидетелското място, ни най-малко не размекна сърцето му. Честно казано, тя бе много симпатична, облечена с вкус, с поразителни зелени очи и яркочервена коса, и ако се бе озовал с нея където и да било другаде, а не в съдебната зала, навярно щяха да му хрумнат други мисли. Но не и в този миг. Сама си бе навлякла неприятностите и сега си плащаше.
    Тя не хлипаше. Скот бе убеден, че сълзите й са от яд. Все едно му беше.
    — Длъжен сте да ми позволите да се обадя по телефона.
    — Не, госпожо. Тук ще стоите.
    — Казахте ми, че по това време ще сме свършили.
    Скот вдигна рамене.
    — Казах ви, че може би ще сме приключили. Не беше невъзможно. Смятах, че ще свършим, но вие отказвате да отговаряте на въпросите ми. Това забавя процедурата.
    Преди половин час вече трябваше да е на път, за да прибере децата си. Бе прекарала два часа на свидетелската скамейка.
    — Нека повторим още веднъж, моля!
    — Няма да кажа нищо, докато не ме пуснете да се обадя по телефона.
    Това се превръщаше в решителна битка на волята, а Скот имаше надмощие. В тази зала той определяше правилата и госпожа Харди трябваше да играе по тях.
    Скот отдавна бе изоставил непринудения подход. Стоеше в единия край на масата, та да е в състояние да гледа ту госпожа Харди, ту заседателите.
    — Госпожо Харди, поставяте ме в неловко положение. Както стоят нещата в момента, ако не отговорите на въпросите ми, ще съм принуден да се обърна към някой от районните съдии и да изискам издаването на призовка за неуважение към съда. Като нищо ще отидете в затвора, разбирате ли? Ако се случи така, ако се стигне дотам, тогава ще трябва да се обадите на адвоката си. Но няма да ви пусна оттук, докато давате свидетелски показания. Ако ми сътрудничите, ще свършим за десетина минути, но иначе може да ни отнеме целия следобед. А сега — притисна я Скот, — да опитаме още веднъж. Според показанията вие сте знаела — Рон Бомонт ви е признал, — че отношенията с жена му са в трудна фаза, така ли е?
    — Да, така ми каза.
    — А обясни ли ви естеството на тези трудности?
    — Донякъде.
    — Загатвал ли ви е господин Бомонт с нещо, че е нещастен или ядосан на госпожа Бомонт?
    Франи поклати глава.
    — Не, не бих казала. Но всъщност нямам представа какво е изпитвал. Не разговаряхме за отношенията им.
    — Но все пак ви е споменал, че има проблеми?
    — Да, нещо такова.
    Скот Рандъл обърна няколко страници в жълтия си служебен бележник. Погледна към заседателите, а после отново към свидетелката.
    — Госпожо Харди, намирате ли господин Бомонт за привлекателен?
    Тя стисна устни.
    — Никога не съм мислила по този въпрос.
    Скот открито даде израз на недоверието си пред съдебните заседатели.
    — Никога не сте мислили, значи? Очевидно сте имали взаимоотношения с него, близки при това, нали? И не сте забелязали дали е привлекателен, или не?
    — Възможно е да съм обърнала внимание, но не съм мислила за това. Бяхме просто приятели.
    — И все пак е избрал вас и само вас да сподели семейните си проблеми.
    — Нямам представа. Възможно е да е споделял и с други хора. Не зная дали е казал единствено на мен.
    — Имахте ли любовна връзка, госпожо Харди? За това ли става дума?
    Франи Харди силно прехапа долната си устна. Произнесе неразбрано:
    — Вече ви казах, че бяхме просто приятели.
    Скот Рандъл запази самообладание.
    — Така е, точно така ми казахте. Но между приятели често възникват любовни връзки. Да не би съпругата му да е научила за вас двамата? Щеше да ви създава неприятности, така ли?
    — Няма да ви удостоя с отговор.
    — Е, най-добре е да удостоите поне един въпрос с отговор, и то по-бързичко. Хлътнали сте и с двата крака, не съзнавате ли?
    Франи уморено поклащаше глава. Как се стигна дотук толкова бързо? Затвори очи и се насили гласът й да звучи спокойно, смислено:
    — Вижте, господин Рандъл, какво искате да ви кажа? Закъснявам да си прибера децата от училище, ето за какво мисля. Нямам никаква любовна връзка с Рон Бомонт и никога не съм имала. Никога не съм виждала жена му. Не смятам, че проблемите във взаимоотношенията им са довели до нейната смърт.
    — Нека се спрем на това, госпожо Харди. Признахте, че е имало проблеми. Просто ни кажете какви са били те.
    Франи нямаше представа, но Скот Рандъл и заседателите вече бяха чули Рон Бомонт да казва, че двамата с Брий се разбирали прекрасно, че нямали проблеми помежду си. Скот сметна, че моментът е подходящ да го спомене пред Франи. Тя седеше неподвижна, с безизразно лице.
    — Госпожо Харди!
    — Обещах му, че ще си остане между нас, че няма да кажа на никого. Дадох му дума.
    Скот подуши благоприятна възможност.
    — Госпожо Харди, нека бъдем реалисти. Никой вече не вярва в светостта на обещанията. Този факт може да се окаже съдбовен в едно разследване за убийство. Сигурна ли сте, че не сте споменавали за думите на господин Бомонт пред съпруга или пред приятелките си?
    Тя се взираше в него, мъчейки се да сподави яда си. В очите й отново напираха сълзи. Една се изтърколи от дясното й око.
    — Обещах — повтори тя. — Дадох му дума.
    Скот извърна поглед към заседателите. Изчака един миг и въздъхна.
    — Така да бъде, госпожо Харди — каза той. — Не ми оставяте друг избор.


    Към четири и половина районният съдия Мариан Брон вече бе уморена от тежкия си ден като председател на състав по необикновено потискащ процес за убийство. Членове на един цигански род убедили няколко заможни възрастни граждани, че са им приятели. Принудили ги да им припишат имотите си и ги отровили с „вълшебната сол“ — с напръстниче3. Вълшебната сол предизвикала гръмки смехове — подсъдимите се кискали, докато я наръсвали. Мариан Брон бе свикнала с хора, извършили гнусни престъпления, но изнесеният факт я вбеси.
    Днешният ден бе особено отчайващ, защото десетина и повече доста яки на вид роднини на подсъдимите бяха показали мускули, появявайки се в съдебната зала тъкмо навреме, за да сплашат главната свидетелка на щата, също член на рода, която не устояла на угризенията на съвестта си и на която бяха обещали имунитет срещу съдебно преследване в замяна на свидетелските й показания. Но главорезите в залата успяха да й въздействат — жената внезапно забрави да е свидетелствала, че който и да било от обвиняемите е ръсил сол където и да било. Сега вече бе възможно безжалостните убийци да се озоват на свобода.
    Когато съдебният пристав дойде в кабинета й да съобщи, че Скот Рандъл иска призовка за обида в края на един и бездруго отвратителен ден, тя грабна съдийската си тога и бълвайки огън и жупел, раздразнено закрачи по коридора към залата на разширения състав от съдебни заседатели.


    — Не, госпожо. Както вече ви е обяснил господин Рандъл, нямате друг избор, освен ако не се позовете на Петата поправка. Но вие ми казахте, че свидетелските ви показания няма да ви навредят, така че тази възможност се изключва. Трябва да му кажете какво знаете.
    Франи Харди поклати глава. Цялата тази история траеше толкова дълго, че търпението й бе на изчерпване.
    — Не мога да повярвам, че това се случва в Съединените щати. — Погледът й се плъзна по лицата на съдебните заседатели, после по Скот Рандъл и накрая се спря върху Мариан Брон. — Какво ви става бе, хора? Не ви ли е срам? Не водите ли поне някакъв истински живот? Не съм направила нищо лошо.
    Речите в тази насока се оказаха тактическа грешка. Съдия Брон нямаше намерение да оставя някаква си нищо и никаква свидетелка да поставя под въпрос реалността на живота и работата й. И рязко отсече:
    — Преди всичко в тази зала ще се обръщате към мен с ваша светлост. Второ, що се отнася до правенето на нещо лошо, вие отказвате да сътрудничите на разследване за убийство. Харесва ли ви, или не, но това е престъпление. А сега за последен път, млада госпожо — или отговаряте на въпроса, или отивате в затвора.
    — Не съм ви млада госпожа. — И след кратко мълчание: — Госпожо.
    Брон удари по масата.
    — Добре тогава, ще заповядам да ви задържат в областния затвор, докато не решите да отговаряте на въпросите на господин Рандъл. — Съдия Брон се извърна настрана: — Пристав…
    Но в този миг Франи скочи на крака и викна високо със зачервено лице:
    — Обвинявате ме в неуважение към съда ли? Аз ви обвинявам в неуважение. Господ да е на помощ на съдебната система, ако я ръководят кретени като вас!
    Брон обърна стоманения си поглед към нея.
    — Току-що получихте четири дни, преди още тези съдебни заседатели да са започнали истински работата си. Ако ви се иска още затвор, млада госпожо, продължавайте да говорите. Приставът.
    Охраната пристъпи напред.

4

    Харди се чу с Франи в шест и двайсет и взе половинчасовото разстояние до Съдебната палата в центъра за седемнайсет минути. Пътем спря, защото, както кипеше от гняв вече доста време, не бе помислил да позвъни на Ейб Глицки в колата му и да разбере дали той не би могъл да стори някакво чудо. Областният затвор и Съдебната палата се намираха един до друг. Може би Глицки щеше да задвижи нещата.
    Но лейтенантът го чакаше откъм задния вход на палатата, пред вратата на затвора. И не си бе надянал щастливата физиономия.
    Харди се приближи почти тичешком, по риза, без палто, схванал, още преди да попита:
    — Още ли е вътре? Наистина ли е там? — Макар и за миг да не се бе усъмнил в това. Едва ли бе забавна шега, която Франи му е спретнала за рождения ден.
    — Ъхъ.
    Почти без да забавя крачка, Харди изруга и се насочи към входа на затвора. Глицки се пресегна и го хвана за ръкава да го спре.
    — Ей!
    — Остави ме да вляза, Ейб. Ще я измъкна оттам.
    — Само със съдия, а ти не си такъв. Аз не можах.
    Щом Глицки пусна ръкава му, Харди застина на място, втренчен в здрача. Вечерта бе ветровита и студена. Юристът у него съзнаваше, че приятелят му има право: не бе въпрос да събере цялото си упорство. Трябваше да намерят съдия, дежурния през нощта магистрат, изобщо някого. За да улеснят нощните гаранции и другите късни дела, съдиите на ротационен принцип поемаха правораздавателните си задължения, та всяка вечер да има по един съдия на повикване.
    Докато още изричаше „Къде е Брон?“, Харди отново закрачи, този път към палатата, а Глицки го следваше по петите.
    Но макар да минаха без затруднения покрай нощната охрана и да влязоха в зданието, след като се изкачиха на втория етаж, не успяха да проникнат в съдийските кабинети, разположени след съдебните зали. Харди удряше по всички врати в коридора. Никакъв отговор.
    Някаква чиновничка, останала да работи до късно в една от стаите, отвори вратата на помещението си и подаде глава:
    — Там е затворено. Всички си отидоха.
    Харди срита вратата и звукът отекна в стените. А после най-неочаквано, тъкмо се извръщаха да слязат по стълбите, вратата се отвори.
    — Какъв е този шум, по дяволите?
    Лио Чоморо не бе сред най-любимите съдии на Харди, макар в момента да се зарадва, че го вижда. Ала изглежда чувството не бе взаимно — Чоморо се навъси. После, забелязал Глицки, той кимна по-сърдечно.
    — Добър вечер, лейтенанте. Какво става тук?
    Глицки изложи проблема с няколко думи. Нуждаеха се от съдия, който да анулира обвинението в неуважение към съда и да пусне съпругата на Харди от затвора.
    — Съпругата ви ли?
    — Да, ваша светлост. Станала е някаква бъркотия.
    Чоморо се намръщи още повече.
    — Какво е правила тук? Тя нали не е адвокат?
    — Не. Призовал я е разширеният състав от съдебни заседатели и докато се усети, се е озовала в затвора.
    Стори им се, че Чоморо се канеше да зададе още въпроси, но щом чу вълшебните думички „разширен състав от съдебни заседатели“, осъзна, че на никого не е позволено да обсъжда, което и да било действие на заседателите. Вече му бяха казали, че обвинението е за оскърбление, но все пак… можеше да се занимае с това.
    — Кой е издал разпореждането? — попита предпазливо.
    — Мариан Брон — отвърна Глицки.
    Чоморо направи гримаса и без да обещава нищо, поразпита за още подробности, а накрая каза, че ще звънне на Брон, за да получи някои отговори, ако е възможно. Но им каза да не се надяват кой знае колко — забранени бяха всякакви сведения за работата на разширения състав от съдебни заседатели. Ако искат, нека почакат…


    Глицки остана при съдията, но Харди реши, че трябва да види Франи.
    Бе посещавал затвора десетки пъти и познаваше установения ред, така че само след минути чакаше жена си в стаята за посещения на адвокатите.
    Всъщност не бе подготвен както трябва за срещата. Смяташе за важно да си представи влизането на своите клиенти в това помещение. Често ги виждаше за пръв път в оранжев затворнически комбинезон и почти винаги се стъписваше при вида на свой познат от цивилния живот, облечен за дранголника.
    В този случай първото впечатление бе повече от порядъка на физически шок. Франи, винаги толкова хубава, определено изглеждаше измъчена. На учрежденското осветление в помещението страните й бяха като на привидение — с избелелия, повехнал жълтеникавосив цвят на престояло тесто. Прекрасната й червена коса вече бе изгубила блясъка и бухналостта си и висеше раздърпана и обезформена.
    Един поглед бе достатъчен да ги сближи отново и те прекосиха стаята един към друг, кажи-речи, хвърляйки се в обятията си. Тя се притисна към него, заровила лице на гърдите му, и не спираше да повтаря:
    — Слава Богу, слава Богу.
    Той я придържаше.
    Най-накрая, сплели ръце върху масата, те започнаха да говорят по същество и Франи се опита да му обясни за призовката и защо не му бе казала.
    — За мен тя не означаваше нищо, ето защо.
    Харди поклати глава. Разговорът поемаше в неподходяща посока.
    — Не — каза той, — означавала е нещо, Франи. Ако не беше така, щеше да ми кажеш за нея. Щеше да ми кажеш: „Днес получих призовка да дам показания пред разширен състав от съдебни заседатели. Чудно за какво ли става дума?“ А вместо това си го запазила в тайна.
    Тя мълчеше и хапеше долната си устна. След малко Харди й напомни за себе си:
    — Франи?
    — Добре — съгласи се тя.
    — Кое е добре?
    Издърпа ръцете си от неговите и ги скръсти пред гърдите си.
    — На кръстосан разпит ли ме подлагаш? Струва ми се, че за днес ми стига.
    Харди прекрасно владееше гласа си.
    — Не, нищо подобно. — Снижи го до шепот. — Просто не зная защо си тук. Объркан съм. Не съм наясно какво става. Искаш ли да ми помогнеш? На твоя страна съм.
    Тя затвори очи и въздъхна.
    — Добре — кимна и отново се пресегна за ръката му. — Зная, че трябваше да ти кажа. В смисъл, че едва сега го осъзнавам. Просто напоследък твоят и моят живот текат поотделно. Изглежда не ми се е искало да ме разбереш криво, ако те занимавам с цялата тази работа.
    — С коя работа?
    Тя срещна погледа му и дълго мълча, преди да отговори:
    — С Рон.
    — Рон — повтори Харди, а гласът му неволно прозвуча рязко. — Струва ми се, че не познаваме никакъв Рон.
    — Рон Бомонт — отговори Франи. — Таткото на Макс и Касандра.
    Харди познаваше донякъде децата от гостуванията им при неговите, от преспиванията им у тях. По-голямото — Касандра — бе една от най-добрите приятелки на Ребека, навярно дори най-добрата, макар да не бе съвсем сигурен. Харди имаше някаква смътна представа, бегъл спомен за обаятелно, жизнено хлапе, макар „детските работи“, както ги наричаше, да бяха оттласнати — или прокудени? — от челното място в живота му.
    — Таткото на Макс и Касандра — повтори той с безизразен глас. — Рон.
    Франи го погледна и той долови безнадеждност, едва ли не отчаяние в изражението й. А може би и тревожен намек за предизвикателство.
    — Той ми е приятел. Каквито са жените в живота ти.
    Това бе слабото му място. Харди често обядваше, а понякога и вечеряше с други жени — колежки, с които работеше, с които се разбираше добре. Дори от време на време и с бившата си съпруга Джейн. В края на краищата той и Франи наложиха мораториум по въпроса какви са те — тези всевъзможни лични и професионални връзки. Просто до една бяха приятелки. Така си и остана.
    Но Харди откри, че положението се е променило и това не му отърва.
    Внезапно му се прииска да се отдалечи от онова, което, изглежда, щеше да чуе. Прекоси стаята, стигна до вратата и застана до армираното стъкло, гледащо към коридора на затвора. Най-после се извърна.
    — Добре, да оставим този въпрос, щом така искаш. Но трябва да ти напомня, че в дъното на всичко това стоиш самата ти. За Рон Бомонт чух едва преди две минути, а ти си в затвора заради някаква призовка, която свързва двама ви в едно. Смятам, че известно любопитство от моя страна е напълно в реда на нещата.
    — Жена му е убита. Той е заподозрян.
    Харди замръзна на мястото си до вратата.
    — И разширеният състав е решил, че трябва да разпита теб за него?
    Тя вдигна рамене.
    — Бях с него — пихме кафе — добави тя бързо — сутринта, когато е умряла. На обществено място.
    Той изчакваше.
    — И искаха да проверят дали моето алиби съвпада с неговото.
    Харди все още се опитваше да проумее какво се крие зад думите й.
    — Говорила ли си някога с полицията за това, преди днес?
    — Не.
    Нищо не разбираше. Ако Франи имаше алиби за един от главните заподозрени в убийство, беше в реда на нещата полицията да я разпита, ако не за друго, то поне за да впише показанията й в протокола. Да не забрави да попита Ейб защо не са го направили, стига Ейб да знае. И стига да отговаря на истината.
    Но засега все още е тук.
    — Добре. И тъй, ти получи призовка, за която не си ми казала…
    — Смятах, че ще трае само няколко минути преди обяд, Дизмъс. Нямаше нужда да те безпокоя заради това.
    Харди не искаше отново да се отклоняват в тази посока. Щеше му се да си изясни редица други факти. Щом се приберат у дома и се махнат оттук, нещата щяха да изглеждат другояче. Щяха да са в състояние да разговарят, докато стигнат до някакъв извод. Тук, в затвора, времето ги притискаше.
    — Така да е. И тъй, доколкото схващам, ти си потвърдила алибито на Рон.
    — Да.
    — А после?
    — Ами този прокурор… познаваш ли някой си Скот Рандъл?
    Харди поклати глава.
    — Чувал съм името му. Той ли те вкара тук?
    Тя кимна.
    — Попита ме дали Рон е споменавал за някакви разногласия между него и жена му, които биха могли да имат нещо общо с нещастието.
    — Защо те е питал за това? Как този въпрос е хрумнал на Скот Рандъл?
    — Не зная, но ме попита.
    Погледите им отново се срещнаха от двата края на стаята и този път Харди се върна при масата и седна на единия й ъгъл.
    — А ти какво му отговори?
    — Че е споменавал. — Франи сви рамене. — И господин Рандъл ме помоли да съобщя какви са били те, да преразкажа пред съдебните заседатели думите на Рон.
    — И?
    — А аз не можах.
    — Защо?
    — Защото съм обещала на Рон да не казвам.
    — Добре, и каква е тя, тази голяма тайна?
    Тя го изгледа умолително.
    — Стига, Дизмъс.
    В същия миг, преди Харди да успее да й отговори, на вратата се почука и охраната пусна Ейб Глицки — самият той образец на едва сдържана ярост. Хвърли бърз поглед на Франи, очите му се присвиха за частица от секундата, а белегът върху устните му побеля. После съсредоточи вниманието си върху Харди.
    — Няма да стане — каза лейтенантът. — Брон е непоколебима.
    Машинално, забравил за препирнята им, Харди протегна ръка през масата и Франи я хвана. Погледна я и видя, че очите й плуват в сълзи. Не я кореше.
    — Не мога да остана тук, Дизмъс. Ейб!
    Двамата мъже се спогледаха окаяно. Нямаше какво да кажат. Затворът бе реално съществуваща част от живота и на двамата. Щом съдията се разпоредеше, хората в крайна сметка попадаха тук. От гърдите на Харди се откърти въздишка.
    — И какво ни остава, Ейб? Какъв избор имаме?
    Лейтенантът поклати глава.
    — Не зная. Мога да поговоря с приемната да я преместят в АИ.
    — Какво е това? — попита Франи. — Аз съм още тук, момчета. Не говорете за мен в трето лице.
    — Административен изолатор — обясни й Глицки. — Преди всичко това означава усамотение, по-добра килия. Да си настрана от останалите, което ти е най-необходимо, повярвай ми.
    — Сигурно сънувам — обади се Харди.
    — Очевидно — продължи Ейб, без да откъсва очи от Франи, — ти си нарушила най-важното правило на съдебната зала: не бива да обиждаш съдията.
    — Тя е надута глупачка — сопна се Франи. — И започна първа.
    — На нея й е позволено да те обижда. То й влиза в служебните задължения. Какво й каза?
    — Че аз я обвинявам в неуважение, че цялата тази история е оскърбителна…
    Харди разтърси глава — вече вярваше, че всичко това става в действителност. Щом Франи кипне, прави му сметката.
    — И си си докарала четири дни — намръщи се Глицки.
    — Четири дни ли? — Харди се съвзе за миг. — Заради някаква си тайна?
    — Каква тайна? Не съм чул такова нещо от Чоморо. Заради Брон е. — Тонът на Глицки зазвуча обнадеждено: — Може би тя утре ще поговори с теб, Диз.
    — Никакво може би — заяви Харди. — Ще я заклещя в коридора, ако се наложи.
    Франи се пресегна през масата.
    — Дизмъс, не ги оставяй да ме държат тук. Децата имат нужда от мен. Станала е някаква ужасна грешка. Започна се с онова глупаво обещание. Само това искаха от мен.
    — И какво е то? Сподели го — обещавам ти, че няма да кажа на никого. Ще ме наемеш за свой адвокат и то ще стане поверително. Никой няма да научи, а можем и да го използваме като залог. Ще събудя съдията в дома й, ще й обясня положението…
    Глицки го прекъсна:
    — Не те съветвам. За каква тайна говорите?
    Франи се престори, че не чува Ейб.
    — Могат просто да попитат Рон. Ти, Дизмъс, можеш да помолиш Рон. Да отидеш у тях и да го събудиш. Дори да му позвъниш оттук. Ако научи, че съм в затвора, той ще им каже всичко, което искат да знаят. Не би допуснал да ми се случи подобно нещо.
    — Каква е тази тайна? — повторно попита Глицки.
    Франи най-после повиши глас:
    — Работата не е в тайната! — И продължи по-тихо: — Тайната няма значение. — Умоляваше съпруга си с поглед, опитваше се да му каже нещо, но каквото и да бе то, оставаше си обвито в загадъчност.
    После очите й бързо се насочиха към Ейб.
    — Обещах на Рон. Дадох му дума. Това е негова тайна. Дизмъс, може би, ако му се обадиш или отидеш в апартамента му и му кажеш какво става… Сигурна съм, че той ще сподели с теб. А след това ще се върнеш и ще ме отведеш оттук.

5

    Ейб преравяше купчина папки, която бе взел от едно бюро в отдел „Убийства“. Намери нужната и през бюрото си я подхвърли на Харди.
    — Както си спомняш от времената, когато бе обвинител, адресът е написан горе вдясно. „Бродуей“.
    Харди сведе очи, после вдигна поглед.
    — Без телефонен номер? Щеше да е прекрасно, ако имаше телефон.
    — Много работи щяха да са прекрасни в тази папка, Диз. В нея няма, кажи-речи, нищо. — Лейтенантът въздъхна. — Първият ми инспектор, който се зае със случая, бе убит около седмица по-късно. Може и да го помниш — Карл Грифин.
    Харди кимна.
    — Ъхъ. Как бе убит? — Не му се говореше за убити полицаи, особено с най-добрия му приятел, който си бе жив, но това може би имаше някаква връзка с Франи, така че трябваше да е наясно.
    — Някаква среща със свидетел протекла зле, поне така смятаме ние.


    Сержант инспектор Карл Грифин не го знаеше, но когато стана от бюрото си в отдел „Убийства“ на четвъртия етаж на Съдебната палата в Сан Франциско в понеделник сутринта на 5-и октомври, това бе за последен път.
    Той бе единственият инспектор, работещ по убийството на Брий Бомонт, трийсет и шест годишната специалистка по опазване на околната среда, а напоследък политически консултант. Работеше над случая от шест дни. От четиринайсет години беше инспектор по убийствата и вече бе усвоил суровата истина: ако за четири дни не набележиш убиеца, едва ли изобщо ще го откриеш.
    Карл бе упорит и съвестен, но бавен служител и дотолкова безличен, че заслужаваше слаб две по индивидуалност. Всички в отдела, включително и лейтенантът му Ейб Глицки, го смятаха за най-досадния повлекан в участъка. Предан и усърден, точен, но в същото време муден, ограничен и със съмнителна чистоплътност.
    И все пак при случай Карл наистина постигаше успехи. Често прекарваше седмица, понякога и десетина дни, беседвайки със свидетели и техни познати, събирайки материали за отпечатъци от пръсти и други веществени доказателства, които насипваше в торби за замразени продукти, без да слага етикети, и ги пъхаше в багажника на колата си с градска регистрация. Когато сметнеше, че е готов, той подреждаше всичките си боклуци в някакво подобие на последователност и понякога в крайна сметка представяше заподозрян за осъждане.
    Не че често му възлагаха случаи, за чието разрешаване се изискваше ум. В Сан Франциско девет от всеки десет убийства бяха ясни като бял ден. Жена убива мъжа, който я бие. Ревнивец убива приятелката си, която си походва. Закъсали пласьори на наркотици. Гангстерски престрелки. Злополуки поради пиянство.
    Отрепките прочистват генетичния фонд.
    В такива случаи инспекторите по убийствата събират улики, нужни на съдебните заседатели, за да обвинят напълно очевидния заподозрян, и с това работата им свършва. Карл бе много полезен за свързване на дреболиите помежду им.
    От време на време, тъй като убийствата пристигаха при дежурния и се възлагаха на онзи, който бе приел повикването, Грифин получаваше случаи, над които трябваше да се работи. Не беше му се случвало от две години, когато прие повикване за обвързана с политиката бяла жена от „Бродуей“, така че Глицки просто нямаше друг избор. Първоначално не бе ясно, че става дума за изтъкната личност и ако лейтенантът бе допуснал, че разследването ще се окаже от висока класа, щеше да го възложи на друг инспектор, а нараненото достойнство на Карл да върви по дяволите.
    Но при това положение Грифин пое случая „Бомонт“ и бяха минали шест дни, а той още не бе арестувал никого.


    След получаване на докторска степен в Университетския колеж в Бъркли в началото на осемдесетте, Брий няколко години бе завеждала тамошната лаборатория по токсикология, после бе напуснала университета и бе станала консултант на „Западната щатска петролна асоциация“, а по-късно бе работила в „Калоко Ойл“.
    Но само няколко месеца преди смъртта си бе напуснала петролната компания и бе застанала на противниковата страна в опасната битка за милиарди долари между производителите на бензинови добавки. Противопоставяйки се публично на добавките към калифорнийския бензин, които според нея причинявали рак, Брий се бе присъединила към члена на щатския законодателен съвет на Сан Франциско Деймън Кери, понастоящем водещ предизборна кампания за губернатор.
    В основата си предизборната кампания на Кери използваше страха на обществеността, че тези добавки на петролна основа, и по-специално веществото, наречено МТБЕ — метилов третичен бутилов етер — проникват в калифорнийските подпочвени води в обезпокояващо количество. Това бе опасно и трябваше да се обяви за незаконно, но правителството отказваше да вземе мерки.
    Когато Брий — най-фотогеничната любимка на нефтопроизводството — прие да се включи в кампанията на Кери, това му осигури страхотна реклама. А сега, след нейната смърт, дискусиите по радиото оживено лансираха хипотезата, че петролните компании са убили Брий Бомонт или за да й отмъстят за измяната, или за да й попречат да осигури на Кери повече и по-добри средства за борба с тях.
    Смятано от утре, до изборите оставаха четири седмици, а Кери изоставаше зад опонента си с шест пункта. Смъртта на Брий се бе превърнала във водеща новина. И всеки път, щом някой я споменеше, изникваше и името на Деймън Кери.


    Но Карл Грифин не се безпокоеше. Разследваше предостатъчно убийства и имаше заподозрени в три от тях. Просто си трупаше материала.
    Що се отнася до Брий Бомонт, бе убеден, че всеки момент ще поиска съдебно разпореждане. Имаше само още едно сведение, което да потвърди, и щеше да свърже нишките. И щеше да им покаже той на Глицки и на останалите, които смятаха, че подобни случаи не са за него.
    Ето защо не спомена пред никого за напредък или неуспех. Трудно понасяше недоброжелателност. Тормозеше се, когато другите инспектори умуваха със задна дата кое биха направили еди-как си, а не като него, къде биха проверили, защо не биха говорили с хората, които е разпитвал Карл.
    Не възприемаше думите им като добродушни закачки, а може би те и не бяха такива. Смяташе се за ченге от старата гвардия, душещо като куче, накъдето го води обонянието, отхвърляйки нещата, които нямаха мирис, и преследвайки онези, които имаха. Та тъкмо нюхът му подсказваше, че е на крачка от успеха по случая „Бомонт“.
    На излизане от участъка спря пред прага на Глицки. Карл си бе облякъл непромокаемото яке с емблемата на „Рейдърс“ и оранжево-синя хавайска риза, запасана в лъскави стари панталони. Ризата висеше над колана. Изглеждаше почти готов за действие.
    Грифин съобщи на лейтенанта, че тази сутрин най-напред ще се срещне с информатор от наркоманска шайка в Западното предградие. Вече закъснявал, но нямало значение, защото и информаторът щял да закъснее. После, в зависимост от това как се развият нещата с него, ако остане време, възнамерявал да се опита да открие ножа в случая „Санчес“ — разследвалите местопрестъплението не успели да го открият в къщата, но той бил готов да се обзаложи, че е някъде в квартала, така че щял да се повре из храстите и ще видим с какво щял да излезе оттам. Според неговите догадки тя е излязла от къщата и го е захвърлила някъде, а после се е върнала и е набрала телефон 911. Както и да е, после…
    Глицки го прекъсна:
    — Как върви „Бомонт“?
    — Много добре.
    Глицки изчакваше.
    — Още един-два дни.
    — Записваш ли всичко?
    Грифин повдигна якето си да покаже на лейтенанта бележника си, затъкнат в колана. Потупа го:
    — Нито дума не изпускам.
    Нямаше смисъл да го пришпорва. Грифин щеше да му каже, щом открие нещо, и щеше да напише доклад. Междувременно като че ли сигурно напредваше по поне два от другите случаи. Засега трябваше да се задоволи с това.
    Но ако „Бомонт“ не приключеше до няколко дни, Глицки съзнаваше, че ще се наложи да притисне Карл да съобщи за разкритията си, него самия започваха да го притискат.
    — Добре. — Грифин понечи да тръгне, но неизвестно по каква причина Глицки добави: — Пази си гърба, Карл.
    Кимване:
    — Винаги.


    — Грифин не беше най-големият умник в отдела — каза Ейб. — Виждал ли си го?
    — Един-два пъти.
    — Значи знаеш. Както и да е, предполагаме, че е приготвил някаква примка, притиснал е някой от очевидците. Той изглежда е бил замесен в нещо, не му е допаднало как се развиват нещата. Така или иначе, Грифин не реагираше добре при натиск, имаше чувството, че го мамят — дайте да съсипем Карл, един вид. — Глицки направи гримаса. — Възможно е никога да не разберем.
    Харди измърмори някакви съболезнования, а после махна към папката, която държеше.
    — А сега кой води случая?
    Ейб кимна към купчината папки, които току-що бе преровил.
    — Взех ги от бюрото на Тайлър Коулман. По тази май не е работено кой знае колко.
    — И защо така?
    Глицки вдигна рамене.
    — Това им е шестото убийство. Когато го получиха, вече бе на повече от седмица. По-пресните са с предимство.
    Харди знаеше. Разследващите убийства не искаха да губят време: ако убийството е по-отдавнашно, следите се изгубваха. Внезапно той придърпа телефона и набра „Справки“. След минута затвори.
    — Разбира се, че го няма в указателя. Ако го имаха, щях просто да позвъня и да си спестя цял час, но сега няма мърдане, нали? — Скочи на крака. — Трябва да вървя. Тук ли да те търся?
    Глицки погледна часовника си — девет.
    — Смятах да видя Орел. — Глицки бе вдовец и имаше четиринайсетгодишен син. Опитваше се всеки ден да му отделя поне малко време. Поне малко. Иззад бюрото се взря в разтревоженото лице на приятеля си. — Ако разбереш нещо, обади ми се у дома. Става ли?
    Харди протегна пръст — разбрано — се втурна навън, лашвайки вратата.


    Докато караше към мястото, където бе умряла Брий Бомонт, осъзна, че трябва да стане чудо, за да измъкне Франи от затвора още тази нощ. Да речем, че убеди този Рон, приятеля на Франи Рон, да разкрие тайната си, после какво?
    Глицки не го съветваше да звъни на съдия Брон в дома й и имаше право. Само щеше да влоши положението, най-много и Харди да го обвинят в незачитане на съда. Трябваше засега да забрави за това, да отхвърля нещата едно по едно.
    Но все така се разсейваше. Просто не проумяваше. Как е могла Франи да допусне подобни неща, и то едно след друго? Сега в семейството наистина бе възникнал проблем, който щеше да засегне както него, така и децата — най-вече тях. И всичко това — само защото Франи просто се е разлютила. При всички положения, би могла да постъпи другояче и да избегне цялата тази бъркотия.
    Но не го бе направила и това имаше нещо общо с Рон, нещо лично.
    Не му се щеше да се впуска в подобни размисли, но, естествено, не устоя. Ами ако Франи чисто и просто е още начинаеща в прикриването на следите си, в измислянето на извинения? Преди не й се е налагало да овладява такива номера, защото никога не е лъгала. Винаги си казваха всичко. Но внезапно покрай Рон (какъвто и да е той, по дяволите), покрай починалата му — не, убитата му — съпруга нещата са се променили.
    Та Франи дори не му бе споменала за призовката!
    Харди не беше в състояние и да си представи, че ще получи призовка да се яви в приюта за бездомни кучета, камо ли пък пред разширен състав от съдебни заседатели, без да обсъди всички подробности с жена си. Какво е направил? По какъв начин е замесен? Как да се държи? Какво означава това?
    И при все това Франи е била призована, и то дни преди това, за свидетел по разследване на убийство и не му е споменала дори мимоходом!
    Не искала да го безпокои. Едва ли. Едва ли въпросът е в това.
    Тук ставаше дума за нещо друго.
    Пропусна да завие наляво към „Бродуей“, незабавно кривна — ненавременно — и пак се върна в лентата си, ругаейки, като стовари длан върху волана с такава сила, че си помисли дали не го е счупил. Най-после със свито сърце зави наляво по следващата пряка, която го изведе на пет пресечки по-надолу.
    Защо остави Франи в затвора? Позволи да го подмамят да разпитва Рон Бомонт за проклетата му тайна. Или те двамата с Франи си имат доверие, или нямат нищо. Нещо съвсем, ама съвсем не беше наред в тая работа, в действията на Франи, както и в обясненията й защо е постъпила така. Как можа да им причини подобно нещо?
    А може би най-важното е какво всъщност бе направила тя?
    Харди отвори прозореца да вдъхне малко студен въздух с мирис на море. В края на краищата не бе просто ядосан. Допря ръка до гърдите си. Сърцето му биеше равномерно и силно, но той се чувстваше така, сякаш му бяха задигнали късче от него.


    От Северния плаж нататък „Бродуей“ е известен със стриптийзите си и с безвкусните си туристически атракции. Но щом излезе от италианския квартал през най-дългия тунел в града, а после пресече авеню „Ван Нес“, той очертава билото на склона, който стръмно се спуска към падината Кау Холоу и пристана за яхти. В този участък булевардът може да се похвали с най-внушителните жилищни сгради в Сан Франциско.
    Дворците на могъщите посредници се редуват с консулства, частни имения и имоти. Кметът живее на „Бродуей“, а също и един от щатските сенатори, най-продаваният автор на бестселъри на запад от Мисисипи, собственикът на най-процъфтяващата модна къща в областта и съдружникът, ръководещ най-голямата адвокатска кантора в града. „Бродуей“ е официалното местожителство и извънредно седалище на главите на три от десетте най-богати фамилии в Калифорния. Погледнат от голяма височина сред поразителната панорама на Залива и двата му знаменити моста, „Бродуей“ — и най-вече северната му част — изглежда на светлинни години далеч от житейските грижи на работещите хорица. „И все пак — мислеше си Харди, — точно тук е била убита Брий Бомонт.“
    Беше овладял напора на чувствата си и го обзе опасно, доколкото се познаваше, спокойствие — бе уверен, че така тялото му се защитава от склонността да приема нещата дълбоко, да става жертва на емоциите си.
    Понякога се чувстваше по същия начин в съда, цялото му внимание се съсредоточаваше върху едно-единствено нещо. Щеше да направи необходимото, и то както трябва. Над случилото се щеше да размишлява по-късно, щеше да се проклина, да прекалява с пиенето, да се смее, да повръща — все едно какво. Само не сега.
    Сега щеше да действа.
    Провери два пъти адреса, приближи и паркира до бордюра. Помагайки си със сведенията от полицейския доклад в кабинета на Глицки, той си припомни историята, която бе следил във вестниците, след като се бе разчула. Знаеше, че тази жена Брий е майка на Макс и Касандра, така че новината бе по-завладяваща от обикновено. Но дори и тогава Франи нито веднъж не бе споменала за Рон. Харди бе запомнил единствено, че е била убита майката на съученици на децата му. Приказваше се за политика. За петролни магнати. Което означаваше много пари. Красива, млада жертва.
    И по някакъв начин жена му бе замесена в тази бъркотия.
    Семейство Бомонт живееха на последния етаж на това чудовище, на този надстроен небостъргач — на дванайсет етажа над земята. Месинговият парапет, обграждащ двойната стъклена врата на входа, бе лъснат до блясък. А вътре обширното мраморно фоайе, излизащо към асансьорните табла, сякаш сияеше под няколкото огромни полилея.
    Но нямаше как да се влезе: вратите бяха заключени и Харди осъзна, че не би трябвало да очаква друго по това време на нощта. От едната страна на входа имаше звънец, той го натисна, но не излезе никой.
    Внезапно забеляза мъждукаща светлинка над единия от асансьорите. Някой слизаше. Върна се на половината път към колата си, завъртя се кръгом и изчака, докато двойката излезе от асансьора. Стигна до вратата, тъкмо когато те отваряха да излязат, и на влизане им благодари.
    Натисна друг звънец, този път на едно табло до асансьорите, с надпис „Бомонт“, и зачака. И чака дълго. Утре бе учебен ден, а часът — десет и половина. Семейството трябваше да си е у дома, ако след смъртта на Брий домът им все още бе тук.
    Вратата на асансьора стоеше отворена пред него и той влезе и натисна копчето за надстройката. Не вярваше да се случи каквото и да било: в луксозни жилищни сгради като тази вратите на асансьорите често се отварят направо към жилищата на горните етажи. Обикновено едновременно с копчето трябва да се използват карти или ключове. За негова голяма изненада вратата се затвори и той потегли нагоре.
    Излезе в слабо осветено преддверие, дълго около три метра, покрито с паркет и персийска пътека. През прозореца, гледащ на запад, Харди разпозна трепкащите светлинки по една от кулите на моста „Голдън Гейт“. В преддверието имаше само една врата и той стоеше пред нея. Но никой не се отзова на звъненето и чукането му. В пристъп на безсилие сграбчи дръжката на бравата.
    И вратата се отвори.
    — Добре — прошепна. — Едно на нула за нас.
    Чу, че вратата на асансьора се затвори зад гърба му, но не влезе веднага. Освен дето тук неотдавна се бе разиграло престъпление (макар да нямаше полицейски ограждения), това бе частен дом и нахълтването без покана бе нарушение. Излагаше се на голяма опасност, ако влезе. Можеха да го сбъркат с взломаджия и тогава тежко му и горко. Ако го заловят, щатската адвокатска колегия щеше да го накаже, можеше дори да загуби адвокатските си права. Незаконното проникване е много сериозно злодеяние.
    Но има моменти, които изискват да рискуваш, и този, каза си Харди, е точно такъв. И жена му досега не бе попадала в затвора. Ако Рон Бомонт се прибере или дойде домоуправителят на сградата, или дори охраната, докато той е вътре, Харди щеше да обясни положението. Практически не се намираше там, за да краде, така че нямаше да е взлом. Щеше да каже, че се е боял да не е станало още едно престъпление. Но всъщност му бе все едно: трябваше да изясни къде е Рон, и то колкото по-бързо, толкова по-добре.
    Както и да е, окуражен от благовидния си предлог — винаги е добре да си имаш някакво обяснение, — той бутна вратата да се отвори докрай, прекрачи прага и запали лампите.
    При първия поглед в жилището замръзна на мястото си. От вестниците си спомняше, че Брий Бомонт май е била преподавател в Университетския колеж в Бъркли, а после е преминала в производството. И да е било така навремето, ако първото впечатление от жилището им можеше да служи за показател, семейство Бомонт отдавна бяха скъсали с академичната оскъдица.
    Затвори вратата след себе си и се озова в просторна всекидневна под нивото на пода като от архитектурно списание. Въздухът сякаш бе пропит с богатство. Оригинални модернистични картини в рамки красяха стените, всяка от тях изискано осветена от скрити лампи. Имаше два къта за сядане: кожени дивани и високи кресла, тапицирани с копринен брокат. Изискани масички край диваните, масички за кафе, писалище, две мраморни малки пластики една срещу друга на пиедестали. От дясната му страна френските прозорци разкриваха панорама на искрящия град долу в ниското.
    Погледът му се устреми напред и той се качи в официална трапезария с гранитна маса и шест тръбни стола под ултрамодерно осветление. Просторна кухня за чревоугодници се намираше вляво от него зад тъмен плот от характерен за „Космическата ера“ материал.
    Оттатък масата, покрай рафтовете за вина и кътчето за сядане отвъд официалната трапезария, Харди стигна до завесите, закриващи задната стена. Разтвори ги на около половин метър, а слабата светлина от всекидневната почти се бе стопила зад гърба му.
    Френските прозорци гледаха към балкон. Той ги отвори и излезе, съглеждайки червена теракота, малка кръгла маса за веранда и столове, няколко саксии. Балконът не бе нито голям, нито малък, но гледката, която се откриваше от него, му придаваше великолепие — откриваше се право на север, невъзпрепятствана от нищо на стотици километри, особено в нощи като сегашната, когато режещ бриз разчистваше небето от мъгла и изпарения.
    И внезапно го осени: ето оттук бе хвърлена Брий Бомонт. Отиде до края на балкона, приведе се през масивния парапет от ковано желязо и погледна надолу към нещо, което оттук приличаше на правоъгълник светлина — вътрешната градина, където очевидно бе останала да лежи, преди да я открият. Отстъпи назад и по-скоро долови, отколкото усети реално някакъв лек полъх пред себе си — той дори не раздвижи растенията на перваза, ала косъмчетата по врата на Харди се изправиха.
    Но тук само си губеше времето, наслаждавайки се на изгледа. Трябваше да открие нещо, което би го отвело при Рон, и после да се маха, ако иска да помогне на Франи, ако тази нощ вече не бе отишла на вятъра.
    Върна се през завесите в кътчето за сядане отсам трапезарията. След миг прекоси кухнята и попадна в коридор, който не бе забелязал преди. Той водеше покрай всекидневната с по-нисък под към друго крило и пристъпвайки там, Харди запали лампите.
    В стаята отляво имаше мигащо екранче, което привлече вниманието му. Върху едно бюро бе поставен телефонен секретар. Това бе кабинет и сигурно в него щеше да намери каквото му трябва. Докато прекосяваше стаята с намерението първо да прослуша съобщенията, след това да прегледа визитника, а после и компютъра, чу проскърцване.
    Замръзна на мястото си и се ослуша. Пристъпи към преддверието. Ето и един несъмнен шум: отваряше се входната врата. Усети промяна в светлината, проникваща от дневната към коридора.
    Имаше си компания.

6

    Нямаше друг избор. Харди гръмко се прокашля и излезе, за да се изправи лице в лице с дошлия, който и да бе той.
    — Стой на място!
    — Стоя.
    Бе се изправил във входното антре с разтворени ръце, с дланите навън на височината на гърдите. Видя мъж с почти същия ръст като неговия, с черни панталони, спортни обувки и зелено яке. Мъжът държеше пистолет така, сякаш знаеше как да борави с него, и това ангажира цялото внимание на Харди.
    — Ти Харди ли си?
    — Виновен. — Продължи да държи ръцете си вдигнати. Не му бе сега времето да прави внезапни криворазбрани движения. — Обикновено оставям човека с пистолета да говори пръв, но може би трябва да обясня защо съм тук. Ти Рон Бомонт ли си?
    Мъжът погледна пистолета си, а после го прибра в кобура под мишницата си.
    — Не. Аз съм Фил Канета, сержант от Централния участък. — Пристъпи напред. — Ти си приятелчето на Глицки. — Това не беше въпрос.
    Харди кимна.
    — Бях в участъка, когато той звънна и каза, ако някой иска, да те държи под око. Че си на път за насам и може да ти потрябва помощ. — Хвърли му нахакан поглед: — Не очаквах да те намеря вътре.
    — Вратата не беше заключена. Проверих и тя се отвори. Трябва да намеря човека, който живее тук. Познаваш ли го? Бомонт.
    — Ами видях го в деня на убийството и толкова. Нея съм я срещал няколко пъти. — Изражението на Харди, изглежда, се промени, тъй като Канета продължи с обясненията си: — В свободното си време работя като охрана — по сбирки и купони. В „Калоко“ често си ги устройват.
    — И Брий е ходила по такива мероприятия?
    Той кимна.
    — Ъхъ. — И добави: — А появеше ли се тя, човек нямаше как да не я забележи.
    — Видях снимката й във вестника. Хубава жена.
    Канета поклати глава едва ли не ядосано:
    — Не съм я приближавал. — Харди се позачуди на яростната му реакция, но Канета продължи: — И тъй, къде са останалите?
    — Не зная. Надявам се да не са избягали.
    — Да не са се канели да го арестуват — съпруга де?
    — Струва ми се, че им минава през ума. Ти подпомагаш ли следствието по някакъв начин?
    Бе го настъпил по мазола.
    — Майтап ли си правиш с мен! Участъковите ченгета не разследват убийства. Просто това ми е в участъка. В деня на убийството аз приех обаждането и се качих тук, за да охранявам местопрестъплението, докато дойдат хората на Глицки. Професионалистите. — Тази дума прозвуча едва ли не подигравателно от устата му, но навярно си спомни, че Харди е приятел на Глицки, и продължи делово: — Сигурно са на кино или на вечеря, нещо такова.
    Стенният часовник показваше почти единайсет. Харди поклати глава:
    — Става късно за деца, които утре са на училище. Но не ми се ще да допусна, че Бомонт просто се укрива, щом съществуват толкова други възможности. Може би този дом стряска децата му. Може би са отишли при роднини.
    — Че той има ли роднини?
    Харди съжали, че не е ксерокопирал папката, която му бе показал Глицки. Там може би се съдържаха някои от тези подробности. Имаше още едно средство, но Харди се чудеше как да го предложи.
    — Знаеш ли — каза накрая, — в кабинета ей там има телефонен секретар.


    — Осем обаждания — отбеляза Харди.
    — Търсено момче.
    — Или пък отдавна не се е прибирал.
    Канета кимна.
    — Тъкмо това се канех да добавя. — Посочи апарата. — Да го включим и да видим какво ще ни каже.
    Харди натисна копчето.
    Каквото и да се е случило, Рон Бомонт или не бе прослушал съобщенията, или не ги бе изтривал от 13:07 часа във вторник, тоест отпреди два дни. Механизмът бе от ония, които съобщават датата и часа на обажданията, така че Харди и Канета можеха да ги определят с точност. Първото бе от човек на име Бил Тилтън, който молеше Рон да му позвъни за застраховката и съобщаваше номера си.
    Канета приближи до Харди, взе една химикалка от поставката на бюрото и се зае да записва в бележник със спирала. Харди си помисли, че това е малко странно, но може би сержантът искаше някой ден да стане инспектор, да се издигне по-високо от службата в участъка. А може би просто искаше да разкрие едно убийство, за да натрие носовете на ония от „Убийства“.
    Секретарят продължаваше да говори. Жена с азиатско име — Коджий Сасака? — звънеше да напомни на Рон за уговорената им среща, макар да не остави номера си, да не спомена часа и мястото или пък повода за нея.
    Джеймс Пиърс от „Калоко“. Молеше Рон да му се обади. Имало някакви въпроси около някои книжа на Брий и би искал някой път да намине и да…
    Пак женски глас: Мари. Просто се обажда да каже „Здрасти“.
    И нататък във вторник следобед. Ал Валънс. Нещо за папките на Брий, за някакви нови данни, над които работела.
    — Двете страни на барикадата.
    Харди натисна клавиша за пауза.
    — Какво значи това?
    — Ами предишният, оня Пиърс, и този сегашният — Валънс. Той работи за Деймън Кери. — Това беше кандидатът за губернатор. — Ръководител е на кампанията му.
    Харди се обърна към Канета.
    — За участъково ченге много добре се ориентираш в тоя случай, а?
    Отбранително свиване на рамене.
    — Чета вестници. Каквито и да ги разправят горе, нито в един устав не пише, че ни се забранява да мислим.
    — И какво мислиш за тия типове, сержант — за Пиърс и Валънс?
    Канети се подвоуми за миг, преценявайки дали Харди му се подиграва, но реши, че не е така.
    — Нещо, свързано с работата на Брий, предполагам. Те са на двете враждуващи страни във войната за бензиновите добавки.
    — И какво искат от Рон?
    Канета се позамисли.
    — Сигурно знае нещо.
    — За работата й ли?
    — Нямам представа. Възможно е. Това прочетох. Такава й е била работата.
    — И заради това ли са я убили? Значи по всяка вероятност не е Рон.
    — Нямам представа. Може да не е. — Канета сви рамене с преувеличено, както се стори на Харди, равнодушие. — Което ни връща на изходната точка. Възможно е Рон да знае нещо.
    — Чудя се дали е наясно какво е то.
    Канета кимна.
    — Или пък най-накрая е съобразил. Ако става дума за работата й. Сигурно затова е избягал, ако изобщо е избягал.
    Харди не знаеше почти нищо за бензиновите добавки и за войната, свързана с тях. Засега грижите му опираха до жена му. Но ако Канета има нужда да изрази на глас предположенията си, нищо не пречи да го изслуша. Отново натисна копчето.
    Бяха стигнали до сряда сутринта, тоест вчера. Прозвуча му познато, като чу отново гласа на Тереза Уилсън от „Меривейл“. Децата на Бомонт още не бяха дошли на училище и тя звънеше на Рон, за да разбере какво става и къде са.
    Харди натисна клавиша „пауза“.
    — Ако допуснем, че децата са били взети от училище във вторник, той е заминал веднага след това.
    Следващото обаждане бе отново от Мари.
    И последният позвънил: „Здрасти, Рон. Нали ти казах за призовката, която ми връчиха? Безпокоя се. Сигурно ще искат да им разкажа за теб и Брий. Трябва да се видим, за да съвпаднат показанията ни. Но не ми звъни тук след шест и половина. Ще се опитам да ти се обадя пак, когато ще мога да говоря спокойно. Там ли си? Рон!“ Лентата замлъкна.
    — „За да съвпаднат показанията ни“ — изрече Канета в празното пространство. — Това не звучи много добре, а?
    Харди се обърна към него с безизразен тон:
    — Това беше жена ми.


    Канета се вкопчи в думите на Франи, че показанията им с Рон трябва да съвпаднат. За Харди най-многозначителна бе репликата й да не звъни след шест и половина, тоест след като Харди евентуално ще се е прибрал у дома. Отново го порази истината: тя не бе пропуснала да му спомене за призовката от недоглеждане. Искала е да държи в тайна отношенията си с Рон и тази мисъл, макар навярно предсказуема, го прониза като удар с нож в слънчевия сплит.
    Но не би било разумно да сподели реакцията си с Канета. Същественото бе, че обажданията по секретаря не съдържаха информация къде може да е изчезнал Рон. Харди нямаше да го намери, във всеки случай не и тази вечер, а това означаваше, че няма да измъкне Франи от затвора.
    Очевидно бе, че Канета съзнателно потиска порива си да отвори дума за замесеността на Франи. Сержантът любопитно местеше предметите по бюрото. След като се поразтакава достатъчно дълго, той се изправи, обърна се с лице към Харди и се прокашля.
    — Е, като и тъй, и тъй сме тук, да вземем да проверим дали няма умрели по другите стаи. Какво ще кажеш?
    Поеха по коридора и влязоха в първата от спалните — детска стая с две еднакви легла, спретнато застлани с дантелена кувертюра. На леглото имаше колекция от кукли и порядъчна купчина играчки в ъгъла. По боядисаната в светлосиньо шуплеста стена цъфтяха нарисувани в пет-шест цвята рози.
    Канета се насочи право през стаята и отвори най-горното чекмедже на скрина.
    — Виж това.
    Харди приближи и застана зад гърба му. С изключение на няколко чифта чорапи, чекмеджето бе празно.
    — Заминали са — отбеляза Канета. — Най-добре и ние да си вървим.
    На излизане Харди се увери, че оставят вратата заключена. Двамата се спуснаха с асансьора в неловко мълчание, после прекосиха фоайето и излязоха навън.
    — А сега какво ще предприемеш? — попита Канета.
    Харди не знаеше. Вече беше късно, а нищо не бе постигнал. Вдигна рамене.
    — Ще се опитам да го намеря. Ще проверя дали децата му са били на училище. Ако не са ходили, навярно ще съобщя на Глицки. Ако се укрива…
    Настъпи мълчание и Харди въздъхна.
    — Жена ти ли?
    Кимна.
    — Задържали са я в областния затвор. Рон й е казал някаква тайна… — Гласът му отново заглъхна. Звучеше толкова нелепо. — Каза ми, че не би допуснал за нищо на света тя да остане в затвора, но тайната била негова и трябвало да я каже той, а не тя. Дала му е обещание.
    Канета нямаше с какво да го утеши. Харди виждаше какво си мисли и не го винеше.
    — Е, късмет.


    Покара известно време, опитвайки се да реши дали повторно да посети затвора, да се прибере вкъщи и да се наспи, или да събуди някой съдия. Всичко му се струваше неподходящо. Най-сетне зави по Сътър Стрийт, където работеше.
    Горе в кабинета си Харди позвъни и събуди Глицки в дома му. Лейтенантът се съгласи, че бягството на Рон Бомонт, ако наистина е такова, утежнява положението му на заподозрян в убийство. А и на Франи. Накрая Глицки обеща, че рано на другата сутрин ще поговори със Скот Рандъл, може би ще опита да подръпне конците тук-там в затвора, но не му вдъхна кой знае какви надежди.
    След като затвори, Харди размисли за миг и съвсем сериозно прехвърли през ума си един нощен набег в дома на Брон, може би като вземе Дейвид Фримън за придружител, а той да приведе убедителни аргументи пред съдията. Но съзнаваше, че само ще влоши нещата, ако предприеме каквото и да било спонтанно действие при сегашното си настроение.
    Трябваше да разсъждава, да разработи план, да бъде благоразумен. Но при мисълта за жена му, легнала на една от койките в затвора, заобиколена от всякаква паплач, ужасена и беззащитна, това изискване му се стори непосилно.
    Не се искаше много въображение, за да си я представи, сгушена под тънката тъкан на затворническото одеяло. Миризма на дезинфекционни средства, безнадеждни шумове. С широко отворени очи и измъчвана от безсъние на коравия дюшек, питаща се какво е направила, как се е стигнало дотук. Какво ще й донесе утрешният ден.
    Четири дни! Харди внезапно се изопна при тази мисъл. Брон й бе дала четири дни. Тя нямаше да издържи четири дни дори и в административния изолатор. Познаваше жена си или поне си мислеше, че я познава. Четири дни в затвора щяха да й причинят големи поразии и после щеше да е необходимо много време, за да се избави от тях.
    Седеше и се мъчеше да измисли нещо, каквото и да било. Но бе среднощ, всички спяха. Малко след един прие, че не е успял. Днес нямаше да освободи жена си от затвора. А ако не си почине поне малко, едва ли и утре щеше да й помогне кой знае колко.
    Не му оставаше нищо друго, освен да се прибере у дома.


    Ала нощта още не бе приключила.
    Къщата му бе в стил викторианска гара — с дълъг коридор от едната страна, чиито стаи гледат към лицевата страна — на около петнайсетина пресечки от плажа, точно в пояса от почти целогодишните мъгли на Сан Франциско. Той бе навлязъл в плътната им стена и докато стигне до своята улица, предните му чистачки не спряха да отмерват постоянния си такт. Разбира се, нямаше свободно място за паркиране, но тази нощ той реши да рискува и остави колата си в забранена за паркиране зона, точно зад ъгъла на „Клемънт“. Пресметна, че при всички случаи ще стане и ще излезе преди изгрев — през повечето дни пътните патрули се раздвижваха доста по-късно.
    Къщата бе разположена между два четириетажни блока и на около метър и половина навътре от тротоара. Харди не я виждаше, докато не се озова точно пред нея. Докато отваряше портичката на бялата дъсчена ограда, не видя и Моузес, приседнал на тъмната веранда с гръб към вратата.
    — Къде е тя?
    Едва не падна, изненадан от гласа, разнесъл се сред непроницаемата нощна мъгла. Когато се посъвзе и закрачи напред, не се впусна в излишни приказки:
    — Още е в затвора. Да влезем вътре.


    Ерин седеше по халат, с подвити под тялото крака на дивана под прозореца. Щорите бяха спуснати да скрият мрака и мъглата. Моузес закрачи напред-назад пред жаравата в камината. Ед Кокран тихичко похъркваше в любимия шезлонг на Харди, така че той взе един от столовете в кухнята и го възседна наопаки. След като ги забавлява двайсетина минути с отбрани откъси от несполучливите си нощни опити, той ги запита дали някой от тях е чувал Франи да говори за Рон Бомонт, децата му, смъртта на Брий или каквото и да било, свързано с тях.
    Моузес спря да крачи, скръсти ръце и се намръщи. Обичал сестра си, но бил собственик на бар „Литъл Шамрок“ и баща на семейство и нямал време да споделя с нея разни по-особени преживявания.
    Харди обърна очи към Ерин. Тя се раздвижи на мястото си и се загледа някъде в пространството между двама им.
    — Ерин — подкани я той. — Какво има?
    Тя отново се извърна към него.
    — Не зная. Не съм убедена, че е нещо сериозно. Никога не е споменавала имена. — Тя се подвоуми и Харди се насили да изчака, докато Ерин измисли как да се изрази: — От думите й предположих, че става дума за друга жена, за някоя майка от „Меривейл“, но може и да е било свързано с това.
    — С кое?
    Ерин въздъхна — ненавиждаше да издава поверените й тайни, ако се окаже, че става дума за тайна.
    — Не ми е съвсем ясно, но някой от приятелите й — може да не са тези Рон и Брий — очевидно преди много време, преди години, е имал несполучлив брак. Сега новата двойка води друг живот тук и внезапно тази личност се е уплашила, че някогашната половинка ще довтаса и ще започне да създава неприятности.
    — Какви неприятности?
    Ерин отново се раздвижи, няколко секунди чопли някакво конче на халата си за баня.
    — За попечителство, струва ми се.
    — Изключено! Разводите не приключват, докато не се уредят въпросите с попечителството. И как изобщо е станало дума? Ако това е голямата й тайна, не разбирам защо…
    — Не казах, че е това, Дизмъс. Нямам представа дали има нещо общо. Ето това ми разказа, а после отказа да продължи, сякаш си спомни, че не бива.
    — Това ще да е — заключи Моузес.
    Харди не бе толкова убеден, но в сегашното си положение би приел каквото и да било.
    — Преди всичко как възникна тази тема?
    Ерин поклати глава, като че ли тя самата не бе много сигурна.
    — Просто седяхме и гледахме Ребека и Винсънт в задния ви двор… преди има-няма две седмици. Децата прекарваха великолепно следобеда си, играеха, смееха се и бяха чудесни. Както и да е, Франи най-неочаквано, като гръм от ясно небе, заяви, че изобщо не си представя как би водила нормален живот, ако някой се опита да й отнеме децата. Казах й, че няма за какво да се безпокои — откъде й хрумват подобни мисли? И тя понечи да разкаже нещо за този свой приятел или приятелка, точно каквото ти предадох, нищо съществено. Не спомена име, но тази вечер, като ме попита, хрумна ми, че може би е този Рон.
    — С това навярно се обяснява бягството му — намеси се Моузес.
    Харди копнееше да чуе поне някакъв отговор, но не сметна този за правилен.
    — Не сме сигурни, че е избягал, Моузес. Може да е при някоя от бабите, кой знае.
    — Е, и как ще разберем?
    Харди се почувства капнал от умора.
    — Работя по въпроса — отвърна той.

7

    Дори и в най-добрите си времена Дейвид Фримън не би могъл да мине за привлекателен и обаятелен, а днешният ден далеч не бе от най-добрите за него. Седеше преди изгрев до старата си кухненска маса, отрупана с жълти правни бележници, моливи, пакетчета книжни носни кърпички, разтворени и затворени юридически книги и десетина, че и повече, немити (а ако се съди по вида им — никога немити) чаши от кафе. Облечен бе в оръфаните останки на кафяв халат, който е бил нов по Никсъново време. Посивели косъмчета надничаха изпод деколтето на също толкова посивяла фланелка. Естествено не беше избръснат — Харди го бе събудил с позвъняването си само преди пет минути. Брадичката му бе увиснала, косата му стърчеше накъдето си иска и на всичкото отгоре дъвчеше угарката от последната си снощна пура.
    — Знаеш ли, Дейвид, ако адвокатският ти бизнес някой ден западне, според мен можеш да се захванеш с кино, да изпълняваш главни роли, дори да се ожениш за Джулия Робъртс…
    — За кого?
    Харди поклати глава.
    — Няма значение. — Щом нещо нямаше връзка с юриспруденцията, то вероятно не бе известно на Фримън и със сигурност не го интересуваше.
    Пък и самият Харди не бе в настроение за остроумни шегички. Спа не повече от три часа и се изтърколи от леглото, за каквото му бе послужил диванът в дневната. Бе отстъпил леглото си на Ед и Ерин, Бог да я благослови. Тя пое грижата за децата, заведе ги на училище, замествайки Франи във всички тези съществени неща. Оказваше му изключителна помощ, макар това положение да го изпълваше с чувство за вина.
    Но Харди не можеше да си хаби силите в тюхкания, че не прекарва достатъчно време с децата си. Франи все още бе в затвора.
    — Ето защо си помислих, че ти ще поговориш с Брон.
    Мрачното лице на Фримън не вещаеше никаква утеха.
    — Винаги с удоволствие бих си побъбрил с Мариан, Диз, но ако смяташ, че тя ще пусне някого от затвора, само защото го искам аз, криво си разбрал характера на взаимоотношенията ни. Как така милата ти съпруга се е докарала чак дотам?
    Харди набързо описа положението в най-общи линии. Дейвид премести угарката от пурата в другото ъгълче на устните си. Харди понечи да каже нещо, готов да се застъпи за почтеността на Франи, да оправдае оскърблението, което бе нанесла на Мариан Брон, но старецът вдигна ръка.
    — Няма значение какво е направила, Диз, или защо го е направила. Би трябвало вече да си го разбрал. Просто почакай. Нека помисля малко.
    Фримън справедливо бе прочут в Сан Франциско както с театъра, който разиграваше в съдебните зали, така и с познаването на законите. Характерно за него беше, че печели изключително много дела, без да го е грижа по какъв начин. Като адвокат по защитата имаше юридически правомощия да осигури най-добрата позволена от закона защита, а дали това ще означава, че трябва да оспорва някой загадъчен правен въпрос или на бърза ръка да застане на глава и да направи някой фокус — все едно. Беше страхотно горд с обстоятелството, че няма гордост.
    А сега обмисляше стратегията си. Макар Франи все още да не му бе клиентка, навремето той бе измъкнал сума народ иззад решетките, а всъщност тъкмо за такава помощ го молеше Харди.
    — Струва ми се, че имаме две отделни обвинения в незачитане — първо, тайната, а после непочтителността към съдията. Прав ли съм? Не намирам, че тайната предполага неприкосновеност. Рандъл има всички основания да я хвърли в затвора, ако отказва да изплюе камъчето. Питай Сюзън Макдугъл. — Харди си помисли колко типично е Фримън да не проявява интерес към тайната на Рон Бомонт. — Но ако жена ти се извини на Мариан, ако каже, че може би и двете са имали тежък ден… Ще се съгласи ли да го направи?
    Харди не беше сигурен — напоследък се двоумеше за много от нещата, свързани с Франи — и му го каза.
    — Е, ако се съгласи, това ще бъде първата ни успешна стъпка. А после може би ще си опитаме късмета при Рандъл или Прат, но и това ще бъде костелив орех.
    — Глицки вече работи по въпроса.
    Фримън поклати глава.
    — Смяташ ли, че един лейтенант от полицията ще убеди Рандъл да пусне, когото и да било от затвора? И то лейтенант, нека добавя, който някак си се е измъкнал от примката точно по това убийство, който дори не знае, че по този случай е свикан разширен състав от съдебни заседатели? Струва ми се, че си прахосваш напразно надеждите. Очевидно между Областната прокуратура и полицията нещо не е наред. Глицки не е подходящ. Рандъл ще му подлага крак.
    — Откъде знаеш? Познаваш ли Рандъл?
    — Четох някои от заключителните му речи за удоволствие. Страхотен е по време на процес, но не съм наясно какво се таи в душата му. Не мога да си представя, че ще тикне в затвора една иначе добродетелна гражданка, освен ако не е убеден, че това е ключът към присъда за убийство. Едва ли е от лекомислие. Така ще разберем дали няма политически амбиции.
    — И за какво ни е да знаем?
    Фримън изгледа Харди като бавноразвиващо се петгодишно дете.
    — Ако има, ще се обърнем към медиите. Ще свикаме пресконференция и ще го изкараме безразсъден, отвратителен, жалък кучи син, който откъсва една добра майка от прекрасното й семейство. Но и това си има своя недостатък.
    — И какъв е той?
    — Ами типичният обвинител си умира от удоволствие да откъсва майките от семействата им. Както ти е известно.
    Харди някога бе обвинител и си спомняше. Не че бе държал да разделя майките от децата им, но и сълза не бе проронил, изпращайки осъдените в затвора, дори някой роднина или любим да хлипа отчаяно зад гърба му в съдебната зала, което се случваше доста често. Така че Фримън имаше право — Харди не биваше да възлага никакви надежди на медийна кампания срещу Скот Рандъл.
    — Но с Прат навярно е другояче — продължи старецът. — Тя се интересува от реакциите на обществеността, от гласоподавателите, нали? След някоя и друга седмица ни предстоят избори. За съжаление те не засягат Прат. Тя има още две години, независимо какво ще направим сега. Все пак можем да опитаме — прие Фримън, макар да бе ясно, че го смята за рисковано начинание. — Разбира се, след една нощ в затвора Франи може би ще реши, че едва ли си струва да жертва живота си заради тази скъпоценна тайна. Особено като научи, че приятелят й е напуснал града.


    Харди пристигна в затвора в седем без петнайсет, а го пуснаха вътре точно в седем. Фримън щеше да говори с Мариан Брон и щеше да се опита да й изкаже някакво приемливо за Франи извинение. Поне така се надяваше. Знаеше също, че Глицки ще натисне инспекторите от отдела си, работещи по случая „Бомонт“, да намерят Рон.
    Но на първо място бе Франи. Трябваше пак да се срещне с нея, да получи поне някакво разумно обяснение какво става и затова бе тук.
    Вратата на стаята за посетители се отвори и Франи замръзна на мястото си, сякаш се боеше да пристъпи, а може би се боеше от него. Пазачът стрелна Харди с въпросителен поглед.
    — Така добре ли е? Готови ли сте?
    И щом затвори вратата зад Франи, тя направи една крачка в стаята.
    — Нямаше го у тях. — Харди говореше с адвокатската си интонация, с която съобщаваше лоши новини — равна и безстрастна. Изреждаше фактите: — Рон го нямаше. Преместил се е оттам.
    Тя не изглеждаше по-добре от снощи, но и не изглеждаше по-зле. Може би беше поспала поне малко. Най-лоша бе тази напрегнатост, която сякаш й пречеше да пристъпи напред. Харди толкова дълго се бе самоукорявал за своята неспособност да я освободи от затвора, та дори през ум не му мина, че и тя може да таи подобни самоненавистнически чувства, задето бе подложила него и децата на такова изпитание.
    Нещо се мярна в погледа й и тази мисъл го осени едва сега. Той направи първата крачка в буквалния смисъл на думата, протягайки ръце към нея. Със сърцераздирателно ридание, тя се хвърли в прегръдките му.


    — Снощи не успях да ти кажа, Дизмъс. Ейб беше с нас, спомняш си. Влезе, точно когато стигнахме до този въпрос или поне се канехме.
    — Тогава трябваше да говориш пред Ейб.
    Тя поклати глава.
    — Не можех. Казах на Рон, че не му обещавам да крия от теб, че ти казвам всичко, но Ейб — това е съвсем друго нещо.
    — Не можа ли просто да го помолиш да ни остави, да излезе за малко?
    — Не, защото ти щеше да останеш. И той щеше да схване, че съм ти съобщила нещо, нали? А какво можеше да е то, ако не тайната на Рон? Нямаше да ни остави току-така. Познаваш Ейб. Не че му нямам доверие, но той е ченге. Той винаги и преди всичко е полицай, дори и с теб.
    Харди съзнаваше, че тя има право. Преди няколко години при едно дело бе възникнало притеснение по подобен повод и Ейб не му говори няколко месеца. Ако Ейб научи, че Харди знае тайна, отнасяща се до негов случай, и не му я е казал, в най-добрия случай щеше да си има неприятности. Франи му бе спестила тази грижа.
    Тя седеше до него и държеше ръката му в скута си. Все още се намираше в затвора, но поне разговаряха, отново бяха съпруг и съпруга. Всъщност той искаше преди всичко да разбере какви са отношенията й с Рон, но нямаше да я попита направо. Това не би трябвало да е от значение. Франи бе негова съпруга и имаше нужда от помощта му. Това бе на дневен ред днес — излезеше ли от създалото се положение, тогава той щеше да се занимае и с останалото.
    Помисли си още, че ако наистина ставаше нещо важно, нещо, което да заплашва брака им, тя щеше да му каже — беше длъжна да му каже, нали така? Знаеше, че подобно предателство — да пропусне да му каже — ще е най-лошото от всичко, което би могла да стори. Със сигурност щеше да му каже.
    Но не можеше да я попита направо. Ще подходи по-общо и ще види как ще потръгне. Наложи си маската на адвокат и попита с възможно най-миролюбив глас:
    — И за какво е цялата тази работа?
    Франи използваше дланите му като чифт броеници. Харди забеляза, че тя трепери, и свали найлоновото си яке. Заметна раменете й с него.
    Пазачът почука и съобщи, че арестантката ще изпусне закуската, ако свиждането им продължи, но Харди с огромния си адвокатски опит го подмами да им донесе две чашки кафе и тазсутрешната дажба на Франи, след което изчакаха няколко минути в неловко мълчание.


    „Защо не ме пита? — мислеше си тя. — Нима му е толкова все едно, та дори не ме пита? На негово място аз щях да му задам само този въпрос — за мен и за Рон.
    Просто много отдавна се занимава с такива неща, там е работата. Те са го променили изцяло. Ето го сега, седи тук съвсем хладнокръвен и безпристрастен, защото има нов случай, нов проблем за разрешаване. Няма значение дали жена му му е изневерила. Той просто иска да разбере какво се е случило. Само фактите, госпожо — но за него това не бе поредният адвокатски виц. Бе му дълбоко присъщо.
    Моля те, Дизмъс, ако поне малко те е грижа за нас двамата, попитай ме!“
    Опита се да му внуши желание за разговор, но той си седеше до масата, търпелив и разбран, в очакване да й донесат закуската. От време на време й стискаше ръката, както би успокоявал която и да е друга клиентка.
    Прищя й се да го удари с юмрук.


    Щом донесоха храната, Франи бързо изгълта няколко хапки. Умираше от глад. Снощи бе толкова разстроена, че не бе способна да погълне и залък от вечерята си. Най-после остави пластмасовата лъжица и отпи от кафето си.
    — Добре. — Говореше почти шепнешком, сякаш се боеше, че някой ще я чуе, дори в това усамотено помещение. — Но трябва да си остане между нас.
    — Тайната, която може да те измъкне от затвора ли? Искаш да я науча, без да я използвам ли?
    — Само при това положение ще ти я кажа, Дизмъс. Така обещах на Рон. Не мога да ти я кажа като на свой адвокат, най-вече като на свой адвокат. Само като на свой съпруг. Ще ме разбереш, след като я чуеш.
    Харди не бе убеден, че това ще се окаже вярно — не проумяваше почти нищо от развоя на събитията, — но знаеше, че трябва да я научи, а за да я научи, трябваше да обещае да не я издава.
    Тази мисъл изобщо не му бе по сърце. Извън чисто личните му възражения, съществуваха и две сериозни професионални причини за нежеланието му да даде такова обещание. Като лицензиран адвокат, той бе съдебен служител, задължен да съдейства за прилагането на закона по неизмеримо множество от обществени въпроси. Втората причина бе дори по-съществена — ако Франи споделеше тайната си с него в качеството му на неин адвокат, тя щеше да бъде неприкосновена, поради привилегията на взаимоотношенията между адвокат и клиент. Нито един съд не можеше да го принуди да я разкрие — щеше да е под закрила.
    Молбата на Франи криеше безброй опасности. Като частно лице, Харди много лесно можеше да се озове пред разширения състав от съдебни заседатели в положението на съпругата си, неспособен да даде показания, и да го тикнат в дранголника. Освен това, ако се впуснеше в каквото и да било разследване за Рон Бомонт и нямаше основание да претендира за неприкосновеност, не бе трудно да си представи лъжите си какво знае или не знае пред същите онези хора — Глицки, Канета, — които бяха в състояние да му помогнат. Беше опасно във всяко отношение и той се опита спокойно да разясни това на Франи.
    Тя обаче не отстъпваше.
    — Не. — Все още говореше почти шепнешком, но тонът й бе непреклонен. — Ще стане така, че ти разчиташ на своята неприкосновеност.
    — Е, и? Какво имаш предвид? Такъв е редът.
    — Обаче понякога не е. Понякога правораздавателната система не я бива.
    — А? О! — изръмжа Харди.
    — Какво?
    — Системата не я бива. Любимият изтъркан, но удобен шлагер на шейсетте. Само дето сега ме хващат нервите, като го чуя. Защото ето какво ще ти кажа: понякога системата я бива.
    — Но не и в случая с Рон. Тя го е предала. — В очите й се върна онзи предишен блясък, ала Харди не му се зарадва особено. Тя протегна ръка към него и гласът й омекна: — Дизмъс, повярвай ми. Рон има основание да не вярва на юристите, сам ще видиш.
    — Не се съмнявам — отвърна Харди. — Аз самият не вярвам на много от тях. Но нали става дума за мен?
    — За теб човека, а не юриста.
    Той сведе глава и я поклати. Жена му сложи ръка на коляното му. Харди пресуши последната глътка хладко кафе от пластмасовата чаша.
    — Добре — каза. — Обещавам. Ще си остане между теб и мен човека, мен сина, мен Светия дух. Да чуем.
    Франи хвърли последен поглед към вратата, за да се увери, че никой от пазачите не се спотайва да подслушва. После извърна очи към Харди, пое си дъх и започна:
    — Рон и Брий доста се караха за смяната на работата й.
    Това встъпление не допадна на Харди.
    — Много се надявам след това предисловие да не ми кажеш: „О, да, спомних си. В края на краищата той я уби.“
    Представата не бе чак толкова забавна, но тя се насили да се усмихне.
    — Не я е убил. Бяхме заедно, когато тя умря.
    Оставаше си под въпрос дали това е добра или лоша новина, но той нямаше да я обсъжда точно сега.
    — Добре. Слушам те. За какво са се карали?
    — Ами старата й работа в петролната компания беше очевидно страхотна. Анонимна, но много добре платена. Правеше си проучванията, пишеше си докладите и почти никой от външния свят не й обръщаше особено внимание. Беше нещо като звездата на компанията. Имам предвид, че играеше голяма роля, проправяйки законовия път на това производство, струващо над три милиарда долара, но всъщност не бе обществена фигура.
    — Но когато е постъпила при Кери, нещата са се променили, така ли?
    — Точно така. Около нея се въртяха купища журналисти покрай проблемите с бензиновите добавки.
    — И защо това е предизвиквало спорове с Рон? Имам предвид, че щом тя е била работещата в семейството, защо се е искало неговото мнение?
    — По същата причина, по която и аз имам известен принос за твоята работа, за клиентите, с които се ангажираш. Поне си мисля, че имам, нали?
    Вярно беше. Франи не би искала той да защитава, да речем, производителите на цигари или серийните убийци, а ако той решеше, че трябва или иска, или му се налага, то със сигурност щяха да си разменят остри думи по въпроса. Но нямаше защо да си изясняват тази тема сега, само това им липсваше днес сутринта.
    — Права си. Но не говорим за теб и мен. Говорим за Рон и Брий, а те са се карали, нали така?
    — Да. — Жена му се стягаше, приклещена и тя като него. Но той трябваше все така да я подтиква. Трябваше да узнае.
    — И за какво се караха? За политика? За пари?
    Но Франи го изненада:
    — Не, нищо подобно. Заради децата. Заради децата на Рон. Макс и Касандра.
    — Не са ли и нейни?
    — Не. Рон вече се е развеждал веднъж. Децата са от първия му брак.
    — Добре. И?
    — Какво и?
    — По какъв начин новата й работа е щяла да засегне децата? — Харди внезапно си спомни разговора си с Ерин и Моузес от миналата нощ. — Да не би да е заради опекунството, за което си споменала на Ерин?
    Огорчен поглед — собственото й нехайство отскачаше обратно към нея и я нараняваше.
    — Как Ерин е свързала думите ми с Рон? Изобщо не съм споменавала името му.
    Дори не е споменала за него пред Ерин? Сърцето му не преля от радост при тази новина за още някакви тайни. Ала Харди си имаше една желязна усмивка за пред съдебните заседатели и сега тя му влезе в работа — с нея отклоняваше вниманието, ако не искаше да му проличи, че нещо наистина го безпокои.
    — Мисля, че някой ловък адвокат би могъл да й помогне. Но не виждам връзка. Работа и разправии, хубаво, обаче какво отношение има това към опекунството?
    Франи не бе съвсем готова да каже, все още не бе подготвена.
    — Рон смяташе, че тя принася в жертва безопасността на неговите деца заради някаква отнесена представа за всички бъдещи деца. — При неразбиращия поглед на Харди тя побърза да продължи: — Накрая бе стигнала до убеждението, че тези добавки към бензина отравят водоизточниците. Съсипваше се от безпокойство за раковите образувания и малформациите при бебетата.
    — И Свети Рон се е противопоставял тя да изнесе всичко това наяве? А защо?
    Франи се намръщи. Стигаха до същината на проблема.
    — Защото колкото повече Брий се превръщаше в общоизвестна личност, толкова повече нарастваха шансовете бившата съпруга на Рон да го намери.
    — И какъв проблем е това? Що се отнася до децата? Да не би да е седяла на пусия или нещо подобно?
    — Не съвсем.
    Той изчака, но му се наложи да я подкани:
    — Франи!
    Стори му се, че тя сякаш за пръв път се опитва да произнесе думите, да види как ще се излеят:
    — Злоупотребявала е с тях.
    — Кой? Бившата съпруга ли?
    Кимване.
    — Даун. Името й е Даун. Тя… — Франи като че ли се препъна в думите: — ъъъ… опитала се да изкарва пари чрез децата. Рон намерил някакви снимки.
    — За детска порнография ли става дума?
    Франи кимна.
    Харди изпусна дълбока въздишка.
    — Господи!
    — И подал молба за развод, но още преди да се стигне до съд, тя започнала да го обвинява, че той бил направил снимките. И съдията й повярвал и присъдил опекунството на нея.
    — Но нали сега са при него?
    — Да — отвърна тя. — Наложило му се да си ги вземе.
    — Какво значи „да си ги вземе“? — Потрябва му един миг, докато осъзнае значението на думите й. — Искаш да кажеш, че е отвлякъл собствените си деца ли?
    На Франи терминът не й допадна.
    — Практически навярно е така, но всъщност не е направил такова нещо. Спасил ги е. И после, след всичко преживяно, Брий е щяла да застраши цялата…
    Харди вдигна ръка.
    — Почакай малко, почакай малко! Остави Брий. Искаш да кажеш, че Рон е загубил делото за попечителство, а после е взел децата, така ли? Кога е било това?
    — Не зная със сигурност. Предполагам, че преди шест или осем години. Не по-малко.
    Харди седеше като закован на стола си и почти не я слушаше.
    Тя продължи:
    — Успял да се настани тук, сменил си името, събрал се с Брий. И всичко вървяло прекрасно, докато тя не се забъркала с Кери… — Франи замълча.
    Харди не успя да сподави сарказма си:
    — Всичко е вървяло прекрасно, освен дето са го издирвали за отвличане, а?
    — Но не това е бил същинският проблем…
    — Точно там е бил проблемът, Франи. Не ме е грижа какво ти е разправял.
    Ала тя клатеше глава.
    — Не. Там всичко било приключило. Вече никой не го търсел. Нямали проблеми, докато двамата с Брий не започнали да се карат и той дори сметнал, че разправиите утихват, когато…
    Харди отново я прекъсна. Досегашният търпелив и съчувстващ адвокат започваше да губи самообладание.
    — Когато тя проявила неблагоразумието да бъде убита. — Прокара длан по челото си. — И къде е той сега?
    — Не зная.
    Той се опита да смекчи тона си, но не сполучи напълно.
    — Разбираш, естествено, че ако полицията се натъкне някъде на тези факти, ще стигне до извода, че той я е убил. Всъщност аз смятам, че я е убил той.
    — Не я е убил той, Дизмъс. В отчаяние е. Опитва се да спаси децата си.
    — Отвлякъл ги е, за да ги спаси. Може би е убил жена си, за да я спаси. Има още едно предположение: може би е убил жена си, та отново да си спаси децата. А после ще убие и тебе.
    — Никого не е убивал. И никого няма да убие.
    Харди смяташе, че е на края на силите си, когато пристигна в затвора. Сега вече нямаше съмнение — бе напълно изцеден. Неубедителното опровержение на Франи кънтеше в ушите му, но той съзнаваше, че тя щеше да държи на своето и е безсилен да я убеди в каквото и да било. Във всеки случай не днес, не сега.
    Съзнателно се взе в ръце, пое в друга насока:
    — И тъй, Рон го няма, а ти си тук. За него вече е без значение дали ще кажеш пред съдебните заседатели какво знаеш.
    — Изобщо не е без значение. Ако го издирват и го намерят, ще му вземат децата. Но те дори все още не се и опитват да го засекат — така ми каза ти.
    — Ще започнат, Франи. Той ще стане основният им заподозрян, още щом официално се изясни, че е изчезнал, в първите две минути, след като Ейб го потърси. Във вторник сутринта, когато разширеният състав от съдебни заседатели пак се събере, заседателите ще го подведат под отговорност за убийството на Брий, помни ми думата.
    Тя като че ли най-сетне осъзна този ужасен факт, който Харди безрезервно приемаше за истина. Отпусна се на стола и плътно се загърна с якето му. Когато вдигна очи към него, цялата й борбеност я бе напуснала. Все пак не отстъпи. И изрече безизразно:
    — Той не я е убил, Дизмъс.
    Харди въздъхна.
    — Добре, да спрем дотук. Така или иначе, какво искаш да правя оттук нататък?

8

    „При Лу Гърка“ бе тъмен бар-ресторант в сутерена на сградата през улицата срещу Съдебната палата, собственост на една поръчителска фирма. Когато Харди имаше работа в съда, често се отбиваше тук, за да хапне или пийне в края на работния ден. Лу Гърка бе женен за китайка и тя ежедневно забъркваше набързо нещо, което според собствената й представа представляваше калифорнийско-азиатската кухня.
    Из целия град прочути готвачи трупаха слава и състояние, съчетавайки най-изисканите съставки от Тихоокеанското крайбрежие и сътворявайки зашеметяващи шедьоври: равиоли с омари в бял сос от лимон и аспержи, сашими от риба тон с тоскански бял боб и горчица от мащерка и хрян.
    При Лу човек можеше да получи лозови сърми в сладко-кисел сос, пържена сепия, плаваща в таратор. Най-изненадващото бе, че повечето от манджите на жена му бяха много вкусни, макар, както се казва, да имаше какво още да се желае от външния вид на блюдата.
    Но до обяд имаше много часове, пък и Харди не бе отишъл там да се храни. В едно ъглово сепаре се бе нахвърлил на чаша кафе, докато чакаше Дейвид Фримън.
    А като си тръгна от Франи, мина през празния кабинет на Глицки да му остави бележка за изчезването на Рон Бомонт, после се качи на третия етаж лично да се изправи очи в очи със Скот Рандъл — та да му се противопостави дори и физически, ако се наложи.
    Макар отдавна да минаваше осем, в цялата Областна прокуратура нямаше жива душа. А се чудят защо показателите за съдимост стават само за тоалетната. Какви присъди, по дяволите — та в Сан Франциско дори обвинителните актове са по-малко, отколкото в другите области!
    И така, Харди отиде в „При Лу“, за да изчака, а може би и да се опита да помисли. Изобщо бе забравил за съществуването на тълпите, закусващи с алкохол: момчета и момичета, които бяха тук, още щом заведението отвори в шест сутринта, да изпият някоя и друга бира или „Блъди Мери“. Разпозна пет-шест дребни риби от палатата и се запита колко от тях съзнават, че потребността от сутрешно живително питие е знак за опасност.
    Но колко му е да се правиш на надуто копеле. Точно в този миг Харди имаше не по-малка нужда от помощ от когото и да било от тях. Жена му все още бе в затвора, а цялата му подготовка, дисциплина, трезвост и връзки изобщо не й бяха от полза.
    За част от секундата се изкуши да обърне и той едно-две питиета, да изпадне в творческо състояние и да изключи линейното си мислене, докато не го осени някоя страхотна идея. Само дето тези велики пиянски идеи — а го бяха спохождали доста такива, — май за нищо не ставаха, след като му минеше махмурлукът.
    Тази сутрин Лу бе мълчалив и навъсен, което отърваше на Харди, и още как! Бутна чашата към края на масата и тъкмо му я доляха, когато Дейвид Фримън се вмъкна в сепарето и седна насреща му.
    — Ей, Лу, ще ми дадеш ли едно бързо кафе? Три пакетчета захар, без сметана. Боже, каква тъмница е тук! Не си ли забелязал, Диз?
    — Така храната изглежда по-привлекателна. Какво каза Брон?
    Фримън изобщо не бързаше да стигнат до тази тема. Почовърка си сакото, повъртя се на седалката от изкуствена кожа.
    — Мариан ли? Знаеш ли, един-два пъти излязохме заедно, когато и двамата още започвахме. Всички, разбира се, й викаха Мариан библиотекарката. Страхотни крака. — Фримън въздъхна при спомена, после зацъка одобрително. — Тогава беше доста по-забавна.
    — Това се отнася за всички ни, Дейвид.
    — Нищо подобно. Вземи например мен. Сега съм в разцвета си. Поне напоследък.
    — Радвам се за теб — отвърна Харди. — Аз пък съм в обратното на разцвета. Какво каза Мариан за жена ми?
    Фримън бе сключил ръце на масата. Лу дойде да му донесе кафето и Дейвид притегли чашата към себе си, взе да подухва, печелейки време.
    — Дейвид!
    Вдигна очи над чашата си.
    — Истината е, че не е в луд възторг от случката с жена ти — заяви ми го, без да ми цепи басма.
    — Истината е, че същото се отнася и за мен.
    Мълчание.
    — Да разбирам ли, че не ти е казала голямата си тайна?
    Харди само вдигна рамене — изобщо нямаше намерение да си дава труда да обяснява на Дейвид Фримън цялата бъркотия. Дори само да надуши нещо, той няма да го остави, докато не разпердушини тайната на пух и прах.
    — Казва, че било въпрос на чест. Дала е дума, не може да го издаде. — Харди направи гримаса: — Но така или иначе, това не е предмет на спора с Брон.
    — Не е — съгласи се Фримън. — Нещата не стоят добре. Ако беше само до прилагане на закона… — И остави думите си да увиснат във въздуха.
    — Бясна ли е?
    — Много.
    Харди изруга.
    — Има ли смисъл аз да поговоря с нея? Да накарам Франи да се извини? Каза ли й, че са намесени малки деца?
    — Извадих тежката артилерия, Диз. На нея — как да се изразя? — не й пука. Каза, че Франи сама си е виновна. Досега в цялата си кариера не била срещала човек, който да се отнася с такова неуважение към съда.
    — Преувеличава.
    — Няма значение, щом така го възприема съдията. — Фримън сви рамене. — Хванали са се за косите, Диз, ето какво.
    — Но Франи не е направила нищо, Дейвид. Нейният живот, нашият живот продължава. Тя не е престъпник, дори не е заподозряна в каквото и да било…
    Фримън пак сви рамене, нехайно до полуда. Законът си е закон. Можеш да си беснееш срещу него, колкото си искаш, както хората се оплакват от времето, но резултат никакъв.
    — Става дума за разширения състав, Диз. Знаеш го не по-зле от мен. Господи, та ти дори си се възползвал от него.
    Харди нямаше как да отрече. Разширеният състав от съдебни заседатели винаги има внушителна власт. Когато беше обвинител, едно от най-любимите му развлечения бе появата пред тях. Обикновено водеше някой опърничав свидетел да го изправи пред съдебните заседатели в отсъствието на адвоката му и без съдия, който да следи да не се отклоняват, и държеше горкия лапнишаран с часове, понякога без храна и вода или почивка за тоалетна, за да му задава насочващи въпроси, тоест да прави всичко възможно показанията му да попаднат в протокола, защото точно това бе работата на разширения състав.
    И макар Скот Рандъл в случая да злоупотребяваше с него, Харди се принуди да си напомни, че той бе възникнал и все още действаше като средство за защита на гражданските права. Поради мерките за сигурност и наказанията, налагани при нарушения срещу разширения състав от съдебни заседатели, там бе единственото място, където обвинителите можеха да изкопчат отговори от изплашени или неподатливи свидетели, където истината можеше да излезе наяве. Никой дори не би узнал, че си бил там и какво си казал. Там си на сигурно място — далеч от врагове, корумпирани чиновници, от любопитните медии.
    Поне на теория.
    Но ето сега случая с Франи. И през ум не му бе минавало, че това може да се случи с някого от близките му. Камо ли пък с жена му. Франи не престъпваше законите. Не беше като другите. Но ето че сега в очите на Мариан Брон и Скот Рандъл тя изглеждаше като тях.
    Въпреки целия му опит в съдопроизводството, тази перспектива се стовари отгоре му с едва ли не разтърсваща сила. Законът не подминаваше никого. Ето го пак сравнението на Фримън с времето. Франи бе пометена от ураган и сега се намираше в него.
    Но Фримън, както обикновено, решително напредваше. Решаваше проблемите.
    — Говори ли вече с някого, който да е открил съпруга, как му беше името?
    — Бомонт. Рон Бомонт. Не, Глицки го нямаше. Оставих му бележка. Връщам се, щом приключим тук. Но да не оставяме Франи настрана.
    — Не я оставям настрана. Според мен трябва да се обърнем към вестниците. Дори Рандъл и Прат да не се огънат, нищо чудно Мариан да се впечатли от подобен натиск. Поне си струва патроните. — Отпи от кафето си. — Но май ще трябва да обмислим как да намалим загубите си.
    — И какви са те?
    — Четирите дни. Ако не засекат господин Бомонт и не го накарат да говори, тя ще си има доста по-сериозен проблем от тези четири дни.


    Скот Рандъл седеше удобно на сгъваем стол с удобно скръстени крака. Заедно с него в просторния, но спартански кабинет на Шарън Прат седяха лейтенантът от отдел „Убийства“ Ейб Глицки, сержантите от същия отдел Тайлър Коулман и Джордж Батавия и подчиненият на Рандъл следовател от Областната прокуратура Питър Струлър. Рандъл се радваше на прекрасен предобед. Най-после нещата около Бомонт се задвижваха, и то благодарение на тая Франи Харди.
    „От време на време — размишляваше той — просто трябва да вкарваш някого в затвора.“
    А стигне ли се дотам, както е в случая, някои хора неизбежно охладняват към теб. В дадения момент това са Глицки и сержантите му. „Е — мислеше си Рандъл, — може би пък следващия път, падне ли им сензационно убийство, ще се опитат да го разследват чевръсто, та дори ако във ведомството им настъпи криза. А ето ги сега със смачкан фасон, защото аз и Струлър всъщност постигнахме напредък по случай, който те смятаха едва ли не за приключен. Война за територии. Толкова по-зле за тях.“
    Но Глицки като шеф на отдел „Убийства“, естествено, бе длъжен да му придаде друг облик. Ето го сега как се джафка с Прат:
    — Познавам тази жена, Шарън. Тя е мой близък, личен приятел. Гледа децата ми цял месец след смъртта на жена ми. Мястото й не е в затвора.
    — Очевидно съдия Брон не е съгласна с вас, лейтенанте. Пък като че ли и аз не споделям мнението ви.
    Прат не обичаше Глицки. Смяташе, че полицаите с всички сили се стремят да подронят авторитета й, да я злепоставят, когато и както могат. Що се отнася до нея, Областната прокуратура се възползваше от всяка възможност да разкритикува полицията. Беше се кандидатирала за поста си, предлагайки платформа за ликвидиране на полицейските жестокости — далеч не най-големия от многобройните проблеми на града. Професионалният съюз на полицейското управление подкрепи опонента й и тя, изглежда, не го забравяше.
    Често предпочиташе да не повдига съдебно преследване срещу заподозрени, вече задържани от полицията, защото не вярваше в тъй наречените престъпления без жертви. Тъй че поне на една-две седмици просто освобождаваше заподозрени проститутки, наркомани и всевъзможни други, задържани поради недоразумение хора.
    Обаче отказваше да освободи Франи Харди. Не, господинчовци. Тук ставаше дума за законови принципи. Тя държеше на своето.
    — Тази жена — запита тя — не е ли съпругата на адвоката? Той някога работеше тук, нали?
    — Докато не го изхвърлиха — обади се Рандъл.
    Глицки го стрелна с очи.
    — Сам напусна.
    Рандъл си имаше готов отговор.
    — Вижте в досието му — със сдържана язвителност подхвърли той. — Дизмъс Харди беше уволнен.
    Устните на Прат леко се извиха нагоре, което при нея означаваше лъчезарна усмивка.
    — Ах, да. Навремето се опитвах да работя с него.
    Глицки си отбеляза как тя наблегна на думата „опитвах“, а употребата й от Прат не вещаеше добро за лагера на Харди. Но още не се беше отказал да се бори за Франи, колкото и съмнителен да бе успехът.
    — Вижте — потърси помирителен тон той. — Шарън, нямаме никакви доказателства, които да свързват Рон Бомонт с това убийство. Проучваме го, естествено, но според всички показания, когато жена му е била убита, той не си е бил у дома и е пиел кафе с госпожа Харди. Дори господин Рандъл не оспорва този факт.
    Но Скот нямаше да допусне Глицки да му вменява каквито и да било изказвания. Тутакси се намеси:
    — Отрязъкът от време е доста голям. Всъщност остава широк простор за съмнения.
    Но Глицки не искаше да започва кавга по този повод, затова сдържа порива си да му се озъби. Вместо това извъртя очи и бързо подхвана:
    — И ако установим, че господин Бомонт се вмества в този отрязък от време, навярно ще се приближим до оправдаването му. Но това е мое мнение. В момента разследването е в задънена улица и…
    — Точно затова го поех аз и го възложих на главния следовател Струлър.
    Глицки се опита да пренебрегне Рандъл и да се обърне направо към Прат.
    — Първият следовател умря, Шарън. Не става дума за преднамерено разтакаване.
    — Не съм чула някой да ви е отправял подобно обвинение, лейтенанте. — Прат отново се подсмихна с половин уста. — Но въпросът според мен е там, че господин Рандъл води свое собствено разследване поради… злополучната липса на напредък във вашето. — Глицки понечи да си отвори устата, но тя вдигна ръка да го спре: — И в хода на разследването му господин Бомонт се превърна в заподозрян в убийството, така че и познатите му съответно се превръщат в обект на следствието.
    — Добре — отстъпи Глицки, — а Франи Харди не е отговорила на един въпрос. — Той се обърна към Рандъл. — Имате ли поне бегла представа колко от нашите свидетели не отговарят на въпросите, Скот? Ако затваряме няколко процента от тях, няколко — един-два — ще ни се наложи да наемем целия град Сан Бруно само като складова база, където да ги настаним.
    Рандъл се направи, че не го чу.
    — Но това е дело за убийство, Ейб. Не търсим някой откраднал нещо от магазина.
    Глицки едва не избухна:
    — А за какво, мислите, говоря аз! Аз работя по убийства. Занимавам се единствено с убийства и само един от сто свидетели е в състояние да ми каже колко е бил часът, ако тогава не е станало нещо конкретно с него или с кучето му. — Отново смени тона, симулирайки спокойна разсъдъчност, което не заблуди никого в стаята. — Намеквам, Шарън, че може би всички страни са реагирали прекалено бурно. Би следвало Франи да получи един-два дни да се прибере у дома и да размисли как ще й е най-удобно…
    — Удобно ли! — Беше ред на Рандъл да се развихри. — Не ме е грижа дали й е удобно. Не желая да се чувства удобно. Тя знае нещо съдбоносно за убийството…
    — Не сте сигурен в това!
    — … и докато не каже какво е то, един убиец се разхожда по улиците…
    Този път се намеси Батавия:
    — Вие сте си загубили ума, Рандъл. Не разполагате с нищо. В задънена улица сте. Тя може би просто се чука с човека и не иска съпругът й да разбере. Лейтенантът има право. Не разполагате с нищо срещу Бомонт. Нито с мотиви, нито с улики — само предположения. Оставете това. Пуснете жената да си върви, така де. Господи! Трябва да отскоча до тоалетната — и с тези думи напусна стаята.
    — Очарователен господин — промърмори Прат.
    — Добър полицай — отвърна Глицки.
    Рандъл се приведе напред в сгъваемия си стол.
    — Не ме е грижа, дори да беше кралят на Англия, той не ми предоставя никакви заподозрени, така че разработвам случая сам. А от моята гледна точка Франи Харди е точно в епицентъра му.
    Глицки улови погледа на Тайлър Коулман, партньора на Батавия, незабелязано му направи знак и двамата се изправиха.
    — Ще ми се да поразмислите още, Шарън. Наистина е несправедливо.
    Тя го погледна право в очите.
    — Ще помисля, Ейб. Обещавам.


    Докато Глицки и Коулман чакаха асансьора, Батавия изникна от коридора иззад гърба им.
    — Ако тъпанарите можеха да хвърчат — каза той, — това тук щеше да е летище.
    Самият Глицки се стараеше да ограничава псувните си до една-две годишно, но ценеше сполучливите изрази. Коулман все още кипеше: от всичко, излязло току-що наяве в кабинета на Прат, се подразбираше обвинението, че той и партньорът му бяха сгафили.
    — Щом толкова натискат за този случай, Ейб, ние защо нищо не сме чули?
    Вратата на асансьора се отвори и те се провряха вътре сред останалите чиновници, ченгета, адвокати и граждани. Навремето Глицки бе сметнал, че да се разговаря в претъпкан асансьор, е поучителна демонстрация на авторитет и отговори на Коулман, сякаш бяха сами в кабинета му. Помисли си също, че изобщо няма да е зле, ако някой доносник от „летището“ — надяваше се новият прякор на Батавия за Областната прокуратура да просъществува дълго — го чуе да хока господин Скот Рандъл за неправилната насока на ентусиазма му. Може би щеше да пусне и някоя и друга клюка за амбициите на Скот, от която шефът му едва ли щеше да остане във възторг.
    — Рандъл иска дело, с което да се прочуе, нищо повече, Тайлър. Иска от зле платената си длъжност да пробие при големите частни пари. Тази сграда не е достатъчно величествена за него, а подобаващият процес му се изплъзва.
    Батавия също не се стряскаше от асансьорната навалица. Гласът му прогърмя в тясното пространство:
    — Ама той не разполага с нищо, Ейб. Както си му и казах. — Вратата се отвори и те излязоха навън. — Какъв е тоя отрязък от време все пак? От всичко, дето го изчетохме и изслушахме, човекът просто е завел децата и е отишъл на кафе.
    По този въпрос обаче Глицки трябваше да признае, колкото и да не му се нравеше, че Рандъл има известно право. Налагаше се да внуши на Коулман и Батавия неговото тълкуване, според което, дори алибито на Франи да е добросъвестно, Рон Бомонт все пак е имал възможност да убие жена си. Тялото на Брий е пролежало в градинката няколко часа, преди да го открият, а съдебният лекар не бе в състояние да определи точното време на смъртта.
    — Плюс-минус три часа — заяви Ейб. — Теоретично ще приемем осем и половина, тъй като Рон е напуснал апартамента малко преди това и твърди, че тя все още е била жива.
    — Същото казват и децата. Тогава какво? — Батавия не желаеше да отстъпи и на йота пред Скот Рандъл.
    Но Глицки знаеше, че най-злият враг на ченгето от „Убийства“ е неточността. Е, може би на второ място след прибързаните заключения, но несъмнено е сред най-страшните. Поправи Батавия:
    — Не ми е приятно да ти го кажа, Хорхе, но децата говореха малко несигурно.
    — Ей — вметна Коулман, — било е два дни след смъртта на майка им, за Бога, и не са помнели дори какво са яли на закуска. Не ги виня. Господи, и аз не помня какво ядох на закуска днес. Дори не си спомням дали съм закусвал.
    — Понички — отвърна Батавия. — Я си спомни, аз донесох…
    — Момчета! — Глицки спря пред вратата на отдел „Убийства“. — Работата е там, че Рон не е елиминиран, разбрано?
    Батавия не се предаваше:
    — Децата са казали, че майка им е била с тях, Ейб.
    Глицки поклати глава.
    — Рон ги е подучил. Прочетете единственото копие, което Грифин е напечатал на машина. Разговарял е с децата в присъствието на баща им и без да споменаваме мъртвите с лошо, ще ми се да не беше постъпил така. А и да не забравяме, че Рон е напуснал дома си и е заминал неизвестно закъде.
    — Добре. По дяволите! — Батавия имаше навика сам да се отпраща. Извъртя се на пети и се запъти към бюрото си.
    — Хорхе!
    Неговият лейтенант го викаше. Принуди се да спре.
    — Още не сме свършили. Случаят все още е наш. Рандъл не е предявил обвинение на никого.
    Сержантът се върна една крачка.
    — Стори ми се, току-що каза, че…
    Глицки го пресече:
    — Не съм казал, че е Рон. Казах само, че има вероятност да е той. Но едно е сигурно: той е човекът на Рандъл, нали така? Имам предвид, че Областната прокуратура се е заела с Рон Бомонт. Никой друг. Разбираш ли за какво говоря?
    Коулман разбра. Погледна партньора си.
    — Всеки друг ще ги поозори, не мислиш ли?
    Глицки наблюдаваше инспекторите си, за да се увери, че са схванали. Щом по лицето на Батавия цъфна разбираща усмивка, той вдигна показалец към тях:
    — Вървете — каза им.


    — Но аз трябва да намеря Рон — заяви Харди. — Защо момчетата ти не открият първо Рон, а после да се заемат с търсенето на други?
    В отдела бе отдавнашна традиция в бюрото на лейтенанта да има скрити фъстъци. Глицки се възползваше от това естествено възникващо явление и обилно закусваше с понички, фъстъци и чай. Замислено счупи една черупка.
    — Имаш ли някаква представа къде да го търсим?
    — Не. Но все има някакви роднини. Може би някой в училището знае къде да му се обади, ако спешно се наложи…
    Лейтенантът въздъхна с неохота.
    — Добре, не е лошо. Можем да опитаме. Ще изпратя и патрулна кола в жилището му. Няма да навреди. Но няма да чакам със затаен дъх, Диз. Ако си е взел колата и е заминал — минали са цели три дни, как ти се струва? Вече може да е в Чикаго. Може да е избягал къде ли не.
    — Добре де, но ако е избягал, и то с децата, все ще има някакви сведения за тях.
    Глицки бавно, тъжно поклати глава. Приятелят му не се бе наспал и вече започваше да му личи.
    — Диз, знаеш, че съчувствам на Франи. Току-що се посчепках с Прат заради нея. Но не можем да обявим мащабно издирване. Нямаме персонал, пък и да имахме, те си имат по-важна работа.
    — Ейб, той е заподозрян в убийство…
    — Възможно е, възможно е. Но се е явил пред голямото жури и е отговорил на всичките им въпроси. Приключили са с него. На никого и през ум не му е минало да го заподозре, докато Франи не е споменала за малката им тайна. — Запрати един фъстък в устата си и сграбчи чашата си с чай. — Рандъл дори не му е поръчал да не напуска града. Може да са отишли на къмпинг. В „Дисниленд“. Знае ли човек? Майката току-що е умряла, Диз. Пощурявали са у дома. Къщата им се е струвала прокълната. Случват се такива работи. Какво става с Франи?
    Харди поклати глава:
    — Отказва да говори.
    Глицки застина като натюрморт. След няколко мига счупи още един фъстък.
    — Брон поотпусна ли въжето?
    — Не.
    Отново настъпи дълго мълчание. Накрая Глицки разпери ръце:
    — Ами…
    Харди се изправи.
    — Да не повярва човек, че всичко това наистина се случва.
    Глицки бе загубил жена си преди няколко години — бе починала от рак. И това не бе за вярване. Кимна. Нямаше какво повече да си кажат.

9

    В крайна сметка Харди грохна след Съдебната палата и затвора — от последното си обезсърчаващо и безрезултатно посещение при Франи. След това се беше отбил в кантората си да разбере дали Фримън е постигнал някакъв напредък и чакайки го да се върне от съда, бе подремнал. Когато се събуди след двучасовия сън на дивана в кабинета си, нищо не се бе променило.
    Не можеше повече да бездейства. Трябваше да предизвика поне някакво събитие.
    Глицки му обеща, че ще изпрати патрулна кола в „Меривейл“, за да опитат да получат някакви указания за евентуалното местонахождение на Рон Бомонт, но това нямаше да е достатъчно. Щяха да го включат в категорията на обичайните задачи — Харди се съмняваше дали Глицки изобщо ще изпрати инспектори от отдела си. Всяко униформено ченге можеше да получи сведенията и да ги предаде на по-старшите. „Е — реши Харди, — защо да чакам, след като мога да го направя и сам?“


    Директорката на „Меривейл“ Тереза Уилсън бе делова, симпатична жена на около четирийсет и пет. Стана, когато Харди влезе в кабинета й. Ръкостискането й би изглеждало внушително, ако идваше от някой футболен защитник, а усмивката изпод ниско остриганата й къносана грива бе едновременно искрена и професионална и също толкова впечатляваща. Освен това не се скри зад бюрото си, а го посрещна до вратата и го заведе в малък кът, образуван от тапицирани столове.
    — Господин Харди, надявам се посещението ви тук да не се дължи на лоши вести за жена ви? Заповядайте, седнете.
    Същината на обяснението отне по-малко от минута. Възникнало било недоразумение около алибито на Рон Бомонт за сутринта, когато е загинала жена му, по някакъв начин Франи се е озовала в центъра му.
    — Но това е ужасно! Надявам се, че върху нея не пада никакво подозрение!
    — Засега поне няма такива признаци.
    Госпожа Уилсън четеше репликите му между редовете.
    — И колко ще продължи? Кога ще пуснат Франи от затвора?
    Харди сви рамене, за да омаловажи драматизма на случилото се:
    — В най-добрия случай ще я държат само няколко дни. Тя смята, че Рон Бомонт е заминал на палатка или нещо подобно с децата си и щом се върне и разбере какво я е сполетяло, ще се намеси и ще оправи тази бъркотия.
    — Но вие не мислите така, нали?
    — Не.
    — Какво мислите вие?
    — Не зная дали Рон е убил жена си, но според мен от полицейското разследване е усетил, че става напечено, и е решил да вземе децата си и да избяга.
    — Но аз смятах… — Тя замълча.
    Харди прочете мислите й.
    — Благодарение на Франи алибито му е било непоклатимо, но времето на смъртта е разкрило допълнителни възможности. Решил е, че ще го арестуват. Поне такова е моето мнение. — Той се отпусна на облегалката. — Ето защо дойдох при вас.
    Тя го погледна въпросително.
    — Съзнавам, че навярно нямате право да давате каквито и да било сведения за учениците си, но се надявах, че сте в състояние да ме уверите, че греша.
    — По какъв начин?
    — Ами, да речем, ако през последните няколко дни децата на Бомонт са идвали на училище, ако Рон се е извинил някак… — Харди й се усмихна уморено. — Изглежда се е изнесъл от къщи, по всяка вероятност във вторник следобед. Ще ми се да разбера дали сте се чували с него оттогава.
    Както и очакваше, тя се раздвояваше между неговия въпрос и задълженията си на директор.
    — Рон Бомонт е прекрасен човек, господин Харди. Непрекъснато ни предлагаше услугите си. Наистина. Не мисля, че е замесен по какъвто и да било начин.
    Но дилемата на Харди бе от друг характер. Трябваше да й придаде повече неотложност.
    — Моля ви, госпожо Уилсън, нека сме наясно — не искам от вас да ми казвате къде е той, ако знаете. Освен това, ако предпазвате децата, добре, разбирам. Навярно им е тежко, каквото и да става. Но ако не сте чули нищо, според мен вероятността Рон да се укрива нараства или пък… — внезапно хрумнала му нова възможност — или му се е случило нещо. — Замълча, опрял лакти на коленете си с разперени длани. — Моля ви — повтори той, — ако не го намеря, Франи ще остане в затвора.
    След мъчителна пауза госпожа Уилсън се изправи, отиде до бюрото си, пресегна се, грабна една папка, отвори я и извади лист хартия. Подвоуми се още един миг. После се върна при Харди и му подаде листа.
    — Всъщност нямам право да обсъждам каквито и да е подробности от живота на децата без съгласието на родителите им, както вие, вярвам, сам разбирате.
    Документът представляваше списък от около двайсетина имена под заглавието „Отсъствия“ и датата. До четири от имената имаше звездички и две от тях бяха на Бомонтови. А в кръгли скоби бе вписана цифрата 3, което Харди сметна за брой на отсъствията. В долния край на страницата под линия се обясняваше, че звездичката означава неизвинено отсъствие.
    Госпожа Уилсън не знаела нищо. Децата изчезнали безследно.
    — Не смятате, че нещо е сполетяло и тях с господин Бомонт, нали? Може би убиецът на съпругата му?… — По лицето й се изписа стреснато изражение при току-що изплувалата немислима вероятност. — Все пак не допускате, че в крайна сметка го е направил той, нали?
    — Наистина се надявам да не е той, госпожо Уилсън. Нека не си го и помисляме, а?


    Харди чакаше на тротоара пред „Меривейл“, когато звънецът би за края на училищните занятия. Винсънт се озова в колата едва ли не преди Харди да го забележи. Червенокос като майка си и луничав, той бе типично американско хлапе на десет години.
    — Къде е мама сега? Защо си дошъл ти?
    Убеден беше, че синът му не се стремеше въпросът да прозвучи като обвинение, но фактът си е факт. По-добре бе да приключи с него, тъй като имаше чувството, че нещата ще се влошат, щом пристигне дъщеря му. Напоследък Ребека бе придобила впечатляващия навик да го притиска докрай и да държи на своето.
    Докато караше към училището, беше решил да съобщи новината с присъщата си точност:
    — Майка ви е в затвора.
    В семейството му това звучеше привично, тъй като самият Харди често посещаваше клиенти, озовали се зад решетките, и тези думи не изглеждаха необичайни за децата му. Самият израз едва ли щеше да ги травмира. Поне така се надяваше.
    И щом ги изпробва върху Винсънт, той като че ли ги прие без особени затруднения.
    — За какво? — все още спокойно попита момчето.
    Харди му поднесе благородната версия:
    — Искаха от нея да издаде една тайна, а тя е обещала да мълчи и сега…
    — Къде е мама? — Ребека отвори задната врата, за да метне раницата и кутията с обяда в колата. — Тя обеща, че ще помогне да изрисуваме щанда на класа ни за Вси светии — обеща — и трябваше да е днес и…
    — Бек, постой! Поспри!
    — Тя е в затвора — изписка Винсънт в настъпилото мълчание. Той, изглежда, се забавляваше с тази новина и определено се радваше да я съобщи пръв. Най-после да каже на сестра си нещо, което тя не знае!
    Макар че в първия момент съобщението не произведе впечатление.
    — Ама тя обеща първо на мен. Две други майки чакаха ли, чакаха, а тя дори не се обади и значи приятелите ми и майките им дойдоха, а пък аз съвсем се обърках…
    Харди щракна с пръсти пред носа й:
    — Млъкни! Веднага!
    Дъщеря му го стрелна начумерено с очи.
    — Чу ли какво каза брат ти току-що?
    Тя се извърна към Винсънт — по-лесната плячка:
    — Какво? — сопна му се. — Все едно. — Превъзходството на четвъртокласника.
    Харди сметна за по-разумно да потегли, за да не се изкуши и да натупа децата си точно пред училището, където всички щяха да го видят.
    Прозвуча онзи „няма пък“ тон, с който Бек дразнеше брат си:
    — Не ми пука. Обаче те чух.
    — А, така ли? И какво казах, зъбло?
    — Винсънт!
    — Каза, че е в затвора, глупако.
    Тук последва вопъл:
    — Тааат-коо! Чу ли я? Беката ми вика, че съм глупак.
    — Той първи ми каза зъбла.
    — Телената усмивка!
    На задната седалка хвърлиха нещо, улучиха нещо. Винсънт пищеше и се мяташе.
    — Ей, ей, ей! — Харди осъзна, че лицето му пламти. Отново спря как да е до бордюра, извърна се назад и викна с все сила:
    — Прекратете тази глупашка караница! Веднага престанете! — И отново размаха пръст, този път към Винсънт: — И не ми казвай, че не бива да употребявам думата „глупашка“. Това на нищо не прилича! Вие двамата понякога помисляте ли и за нещо друго, освен за себе си? Казах, че майка ви е в затвора, а вие си крещите един на друг за няма нищо, заради едната любов към писъците си.
    — Ти крещиш. — Беката прекрасно владееше изкуството на фарисейското негодувание. Правото бе на нейна страна и толкова по-зле за останалата част от човечеството.
    — Ти не каза „в затвора“ — зави Винсънт с нарастваща истерия. Заплака още по-силно: — Ти каза, че е отишла до затвора, а не че е в затвора.
    Дотук с план №1.
    Ребека изглежда най-после чу.
    — Мама е в затвора! Какво значи в затвора? Как е възможно мама да е в затвора?
    Винсънт:
    — Кога ще излезе? Какво е направила! Кога ще я видим пак?
    Вече плачеха и двамата.
    — Татко — попита Беки с мъка в гласа, — как си допуснал да се случи?
    Най-сетне, най-накрая, след като се прибраха у дома, той, Ерин и Ед успяха да убедят децата, че при Франи всичко ще се оправи. Една от онези забавни грешки в правната система, за които толкова пъти им е разказвал татко, нали? Този път чисто и просто е станала с тяхното семейство.
    Мама се опъва заради един неин приятел и чичо Ейб е там, нали работи отсреща, и се грижи за нея. Е, да, навярно ще отсъства няколко дни, но нали е добре, в много хубава килия — същинска „почивна станция“. За мама това ще е нещо като почивка, а Беката и Винсънт през почивните дни ще останат при баба и дядо Ед. Ще бъде страхотно, цяло приключение. Няма за какво да се тревожат.

10

    Харди, останал сам в петък вечерта, крачеше от единия до другия край на къщата и се опитваше да стигне до някакъв — какъвто и да е — извод, да разработи план. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че тази вечер отново ще се види с Франи и ще й поднесе току-що полученото известие, че Рон не е отишъл просто на риба или нещо подобно. Иначе щеше да е съобщил на госпожа Уилсън и в списъка нямаше да има звездички.
    Но си знаеше, че тази новина няма да повлияе на жена му. Тя щеше да му отговори, че да, разбира се, че на Рон му се е наложило да изчезне. Че заради децата си не може да допусне да го замесят в съдебно разследване. Че не е имал друг избор.
    И какъвто си е глупак, Харди бе обещал на Франи, че няма да разкрива тайната, независимо дали изобщо вярва на думите й. Какво значение има, че бе изгубил правото да претендира за неприкосновеността на взаимоотношенията адвокат-клиент — осъзна, че е извършил нещо, което за в бъдеще щеше съвсем да му върже ръцете. Не можеше да говори с никого за това — нито с Глицки, нито с Фримън, нито с Моузес или с Ерин, с никого. Не биваше да дава обещание на Франи, но след като бе обещал, ако искаше да удържи на думата си, нямаше мърдане.
    Телефонът го изтръгна от мислите му. Навярно преди известно време бе спрял да крачи напред-назад, защото се видя да седи на кухненската маса, а пред него имаше чаша недокоснато, изстинало кафе. Беше се здрачило, защото навън отново бе паднала гъста мъгла. Стана и взе слушалката при второто иззвъняване.
    — Ще го съобщят в новините в пет. — Фримън не си падаше по предисловията. Заговори, още щом чу гласа на Харди: — Свиках пресконференция, а новините днес навярно са скучни. Защото дойдоха всички. Жалко, че те нямаше. Ето къде се водят сраженията. Всъщност защо си стоиш вкъщи?
    — Подбирам нови завеси за спалнята — отвърна Харди. — Какво ще съобщят в новините? За Франи ли?
    — И за Брон. И за Рандъл. Допадна им, лапнаха го като топъл хляб. Нищо чудно да се появи по националните програми. На твое място щях много скоро да очаквам някое и друго обаждане. Свири на струната „съпруга и майка, откъсната от семейството си“.
    — А има ли друга струна?
    Фримън се подвоуми.
    — Е, сигурно ще се появят и репортери с мръсно подсъзнание. Приеми го като знак на внимание и не избухвай. — А после се върна към стратегията: — Наистина смятам, че така ще се доберем до Прат, ще я убедим да не подкрепя Рандъл, да го накара да поразмисли. Какво се чува за съпруга на Брий?
    — Напуснал е града. — Харди му разказа за посещението си в „Меривейл“. За отсъствията на децата.
    — Ченгетата знаят ли?
    Харди се сепна, осъзнавайки, че те по всяка вероятност не знаят. И през ум не му мина да позвъни на Глицки, защото лейтенантът му бе заявил, че всъщност Рон Бомонт не го интересува като заподозрян. Но Фримън имаше право. Бягството му променяше нещата.
    — Веднага ще им се обадя.
    — Не е зле да се видиш и с Франи. Като разбере, че наистина е избягал и изглежда като заподозрян в убийство, тя може и да промени решението си да го защитава.
    — Добра идея — отвърна Харди. Държеше си езика зад зъбите. — Така ще направя.
    — Първо виж новините — заръча Фримън. — Започват след около пет минути на Четвърти канал.
    — На него съм. И ти благодаря, Дейвид.
    Фримън се засмя.
    — Шегуваш ли се? Нали за това живея.


    Идеята да се обади на Глицки беше добра. Неговите инспектори с радост щяха да заподозрат всеки друг, освен Рон в убийството на Брий. Но сега, когато Рон явно бе избягал от правосъдието — а Харди бе принуден да направи това предположение, — Ейб ще трябва да предприеме нещо.
    — И защо? — попита лейтенантът, а в гласа му започваше да се прокрадва раздразнение. — Какво искаш от мен?
    — Да го намериш, Ейб. Все повече заприличва на убиец. Длъжен си да го признаеш.
    — Може би донякъде, но Скот Рандъл вече го издирва под дърво и камък. Имам чувството, че ще е забавно да му погледаме сеира известно време.
    — А междувременно Франи ще гние в затвора.
    Харди чу търпеливата му въздишка от другата страна на телефонната линия. Последва кратко мълчание.
    — Постигна ли някакъв напредък със съдия Брон? А Фримън?
    — Не.
    — Ами тогава Франи, изглежда, ще остане вътре четири дни, независимо от всичко, нали?
    Харди нямаше готов отговор. Вярно беше.
    Глицки продължи — логично и безпристрастно:
    — Дори Рон да пристигне със собственоръчно подписано признание, съдържащо всичко, което Рандъл иска от Франи, според мен това няма да промени нищо, ама нищичко. Прав ли съм?
    Харди знаеше, че е прав. Франи бе в затвора по две различни обвинения в оскърбление. Дори да проговори още сега, пак ще трябва да изплати целия си дълг от четири дни към Мариан Брон. А от друга страна, дори Брон да отмени това наказание, Франи ще остане в затвора заради тайната, докато Скот Рандъл не й каже, че може да си върви.
    Харди знаеше всичко това, но то не му носеше никаква утеха.
    — Виж, Ейб, може би все пак ще накарам Брон…
    — „Може би“ е ключовата дума тук. Виж, Диз, застъпих се пред Прат, опитах се да принудя Рандъл, два пъти се видях с Франи, за да се уверя, че там се грижат за нея и май е така. И аз като теб не съм във възторг от ставащото.
    — Зная, Ейб. Не казвам, че ти не…
    — Но всичко, свързано с Рон Бомонт, няма да стои на дневен ред през следващите три дни. Непосредственият ти проблем е с Брон.
    — Но ако намериш Рон, издействаш съдебно разпореждане, наемеш и други агенции да търсят…
    — И после какво? Това бездруго ще стане, щом съдебните заседатели се съберат отново във вторник. Ще го подведат под отговорност, освен ако моите момчета не намерят друг заподозрян, и тогава всичко живо ще започне да го издирва. Така че вероятно ще го открият. Но дори и тогава, ако наистина е убиец, той няма да каже нищо. И какво ще прави Франи тогава?
    — Не зная, Ейб, просто не зная.
    — Господи — гласът на полицая омекна. Ейб видимо му съчувстваше, дори се опитваше да му помага на няколко фронта, но просто нищо не можеше да се направи. — Ти какво мислиш, Диз? Тя не ти ли загатна за какво става дума? Имаш ли изобщо някаква представа?
    Харди се насили да процеди:
    — Никаква, Ейб — излъга той. — Ама никаква.


    Петнайсет минути след края на новините той вече си бе облякъл палтото и излизаше, когато телефонът отново иззвъня. Не се съмняваше, че нападението на репортерите започва и щеше да остави телефонният секретар да записва, а той щеше да тръгне към центъра. Но после си спомни, че може да е Ерин или децата, затова реши да прослуша обаждането от апарата в коридора.
    — Ало? — Непознат глас — навярно на репортер, и то достатъчно чевръсто успял да се сдобие с номера на телефона на Харди, невписан в указателя. Звучеше видимо разочаровано, че не се бе свързал за интервю. Е, Харди нямаше желание да разговаря с репортери. Запъти се към външната врата да излезе. Гласът продължи: — Опитвам се да се свържа с Дизмъс Харди. Името ми е Рон Бомонт и току-що гледах новините по…
    Харди грабна слушалката и произнесе „ало“.
    — Здравейте, господин Харди, как сте?
    — Е, не особено добре, да ви призная. Научихте ли, че Франи е в затвора?
    — Затова ви се обаждам. Видях по новините и си помислих, че може би ще съм в състояние да й помогна.
    — Можете да й помогнете. Къде сте в момента?
    Мълчание.
    — Хм, по-добре да не ви казвам. Не съм далеч. Сметнах за по-разумно да се махна, преди полицията да реши, че съм заподозрян.
    — Не полицията, а Областната прокуратура смята така.
    Сух смях.
    — За мен е едно и също. Не мога да си позволя да им се мяркам пред очите. Вашата съпруга каза ли ви… за положението? При мен?
    — Да. Говорихме. — Харди съзнаваше, че тонът му е ядосан, раздразнен. Така си и беше. Не му се щеше да се насилва и да се преструва заради клетия Рон — главния инициатор на цялата бъркотия. — Работата е там, че в момента положението на Франи е дяволски отчайващо. Вече прекара една нощ в пандиза.
    — Зная. Чувствам се ужасно. Затова ви се обаждам да разбера дали мога да направя нещо.
    — Искате ли съвет от мен?
    — Да.
    Харди му го даде, без заобикалки:
    — Идвате веднага тук, давате ми бележка, че й разрешавате да говори пред разширения състав, аз я занасям на Франи в затвора. Тя приема цялата тази история с честната дума много сериозно.
    — Очевидно вие също.
    Харди не му отговори. Не бе сигурен докъде ще му стигне благородството, ако Франи остане арестувана още известно време. Но засега нека Рон си мисли каквото иска, стига да й помогне.
    — Работата е там, че тя трябва да каже на съдебните заседатели. Или пък вие.
    Настъпи дълго мълчание. После:
    — Би трябвало да знаете, че не мога да го направя.
    — Можете, и още как. Давате на Франи разрешение да говори и се връщате там, където сте в момента. Казахте, че сте наблизо, така че можете просто да…
    — Не съм казвал такова нещо.
    Харди нямаше намерение да се впуска в смислови спорове с него. Съобщил му бе, че не е далеч, и засега това бе достатъчно.
    — Добре, не сте наблизо. Но където и да се намирате, искате да помогнете на Франи, нали? Нали затова ми се обаждате?
    — Но аз не мога да…
    — Вижте, можете. Аз съм адвокат. Мога да ви посреднича в съдилищата…
    — Не, вие не разбирате, няма да го бъде. Последния път се опитах да играя според правилата и да действам чрез съдилищата. И тогава имах добър адвокат. И знаете ли какво стана? Съдът присъди децата ми на майка им. Чувате ли какво ви говоря? Законите не присъждат децата на бащата. Не мога да го допусна втори път. Не поемам такъв риск.
    — Този път няма да поемате никакъв риск. Нищо няма да излезе наяве. Интересува ги само дали сте убили жена си. Ако не сте, ще се върнете към нормалния си живот.
    — Не, не мисля. Точно това бих искал, но вече не откривам нормално бъдеще в създалата се обстановка.
    Харди помълча за миг, сниши глас. Въпреки студа в къщата, от него течеше пот, а пръстите му, стиснали слушалката, бяха побелели. Въздъхна и заговори тихо:
    — В такъв случай не разбирам защо изобщо се обаждате. Не зная друг начин да помогнете на Франи.
    След още едно кратко мълчание Рон Бомонт най-после каза:
    — Ще се опитам да измисля нещо. Съжалявам.
    — Не, почакайте! Ние можем…
    Връзката прекъсна.


    — Той отказа дори да ти напише една бележка, Франи? Какво ще кажеш?
    Жена му не допусна това да я обърка.
    — Сигурна съм, че иска да помогне.
    — О, да! — Харди преливаше от сарказъм. — Направо бълнува за това. Само дето не иска да направи нищо.
    Тя скръсти ръце и заговори през стиснатите си устни, а цялото й тяло сякаш го проклинаше:
    — Какво би могъл да направи? Как да направи нещо, без да застраши децата си?
    — По какъв начин ще застраши децата си, ако ти позволи да говориш? Нали все едно ще се укрива? Освен това би ли ми обяснила защо според теб те не са застрашени в момента?
    — Ти сам го каза: защото не е заподозрян. Дори и Ейб го каза по телевизията. Полицията не го издирва.
    Харди бе принуден да признае, че това бе един от малкото приятни мигове през иначе катастрофалния ден. В края на краищата Глицки несъмнено щеше да си плати скъпо и прескъпо за изявлението, че не разполагат с никакви улики, за да арестуват Рон Бомонт за убийство. Областната прокуратура щеше да се оплаче на шефа му. И щяха да го разтакават още повече за неговите случаи. Но и така да е, според Глицки вероятно си струваше.
    Само че Харди не бе дошъл тук за това.
    — Ами нашите деца? Не забелязваш ли, че и те са малко застрашени? Нима не разбираш?
    — Да не си посмял да ме поучаваш — сопна се тя. — Естествено, че разбирам. — Очите й пламенно заблестяха от гневни сълзи. — Това е немислимо! Смяташ, че не го разбирам, че не го чувствам ли? — Тя се извъртя в тясното пространство зад масата в стаята за посещения на адвокати. Нямаше къде да избяга. — Но какво очакваш да направя?
    — Лесен въпрос. Искам да го издадеш.
    — А децата му?
    — Или неговите, или нашите, Франи. Не ми изглежда чак толкова тежко изискване.
    — Просто да го издам?
    Той си помисли, че може би тя най-сетне го е чула. Положи усилие да обуздае избухливостта си.
    — Заминал е, Франи. Укрива се. Още щом се разчуе, ще изглежда така, сякаш той е убил Брий. Освен това наистина се появи в новините и цялата история — с децата и така нататък — все едно излиза наяве. И за какво беше всичко?
    Упоритото изражение си остана на лицето й.
    — Все още не е излязло.
    — Кое?
    — Никой няма да се рови в живота на Рон. Докато не го обвинят. Никой не е съсредоточил вниманието си върху Рон.
    — Напротив — възрази Харди. — Аз съм го съсредоточил. Скот Рандъл също.
    — О, колко хубаво! Превъзходно, Дизмъс. — Франи ядно избълва думите насреща му. — Да вземаш страната на моето приятелче Скот Рандъл.
    — Не вземам страната на Скот Рандъл. Боже Господи! Опитвам се да те измъкна оттук! Опитвам се отново да събера цялото ни семейство, а от теб слушам само за горкия Рон Бомонт, проклет да е. Защото ето какво ще ти кажа Франи: той и децата му са избягали.
    Тя го изгледа предизвикателно:
    — Все си мислиш, че знаеш всичко. Винаги всичко си пресметнал предварително. Е, и аз ще ти кажа нещо: не, не са. Той ти се е обадил преди един час. Не иска да бяга. Иска да се върне към нормалния си живот. Нима не разбираш?
    Обезсърчен, Харди приседна на ъгъла на масата.
    — А ти не разбираш ли, че това няма да стане? — попита я отпаднало. — Няма да стане, каквото и да се случи.
    — Ще стане, ако открият кой е убил Брий.
    Харди поклати глава.
    — Не е вярно, Франи. Просто не е вярно. — Наложи си гласът му да прозвучи убедително: — Виж, във вторник съдебните заседатели ще се съберат отново, а дотогава Скот Рандъл — дори и без помощта на Глицки — ще открие, че Рон е офейкал. Това е достатъчно, за да го подведат под отговорност. След което делото се превръща в шумен процес. И всичко ще излезе наяве.
    — Добре, говориш за вторник — отвърна тя. — Ако някой, например Ейб, успее да открие убиеца на Брий преди това, някаква истинска улика…
    — Едва ли.
    — Защо?
    — Защото вече са минали три седмици. Случаят е безнадежден. А ти говориш за три дни. Изключено.
    — Ами ако Рон помогне? Ами ако разкаже на всички какво знае за Брий?
    — На кого да разкаже? На Ейб ли?
    Но тя най-влудяващо поклати глава:
    — Той не бива да се забърква с полицията.
    — О, да бе, как забравих! И като стана дума за това, искаш да кажеш, че той не е съобщил на полицията всичко, което знае за нея на последния разпит?
    — Не, нямам това предвид. Не бъди такъв грубиян. Отговорил е на въпросите им…
    — Обаче просто е забравил да ги уведоми за интересни подробности около убийството на собствената си жена, така ли? Я поспри, Франи. Това е смехотворно.
    Тя развълнувано удари с юмрук по масата.
    — Не е смешно. Нима не осъзнаваш цялата трагедия? Не те ли е грижа и за другите? Съвсем ли си станал безчувствен?
    — О, моля те… — Харди скочи на крака и се извъртя към нея. — Изобщо не си в състояние да си представиш от какви чувства преливам точно в този миг. Например ще ми се да го пречукам тоя кучи син. Ще ми се да зная какво ще стане с децата ни без майка им и какво всъщност става с брака ни.
    Изгледа я кръвнишки, но тя премълча. Нищо не възрази — просто студено се втренчи в него.
    — По дяволите — изпъшка той, отиде колкото се може по-далеч край стъклената стена и застана там.
    Столът й изскърца. След миг я усети зад гърба си, макар телата им да не се докосваха.
    — Помогни му — прошепна Франи. Харди не намери какво да каже и тя заговори в пустото пространство: — Ти ми каза, че така или иначе ще остана тук три дни, независимо от всичко, нали? Че това няма нищо общо с тайната.
    Работа на Глицки, но накъде биеше Франи?
    — Е, и?
    — И ако имаш право, няма да подведат Рон под отговорност до вторник. Значи историята с децата му няма да се разчуе преди този ден и изобщо няма да излезе наяве, ако не го подведат под отговорност. Това означава, че разполагаш с три дни.
    — Аз ли разполагам с три дни?
    — Да.
    — За какво?
    — За да спасиш няколко живота, Дизмъс.
    — И как ще стане това?
    — Ще намериш убиеца на Брий.
    Той увеси нос. Жена му нямаше представа за какво говори.
    — Ох, хубаво. Втурвам се и го намирам. Как не се сетих по-рано? Толкова е просто. — Обърна се към нея. — Да имаш някое блестящо хрумване откъде да започна?
    — От Рон — отвърна Франи. — Казах ти — той иска да помогне.
    — Е — отзова се Харди, — приятелчето ти Рон не ме светна къде да го намеря. Може като позвъни следващия път…
    — Аз май знам.


    На пода имаше дупка — тъй нареченото клекало. До стената се издигаше циментов плот с дюшек на него, а върху дюшека имаше чаршаф и две сиви вълнени одеяла. Мивка нямаше. Стените бяха тапицирани, защото в административния изолатор държаха откровено лудите, преди да ги освидетелстват.
    Вратата се затвори зад гърба й — тя почти не съзнаваше и безспорно не се чувстваше благодарна, че не бе решетка, а истинска врата с шпионка и с отвор за подаване на храна ниско долу.
    Постоя минута и повече вцепенена и безмълвна.
    С подсъзнанието си долавяше студа, проникващ през мукавените й чехли. Всичко бе леденостудено.
    Над главата й светеше лампа, затулена зад армирано стъкло. Скоро тя щеше да угасне и килията щеше да потъне в мрак.
    Но така или иначе, това не зависеше от нея.
    Мяташе се между две състояния — да не допуска да я обземат никакви чувства и да реагира на всичко. Снощи, след като лампата угасна, плака почти час. Днес тъмнината нямаше да е от значение. Вече бе сигурна.
    Опита се да мисли за децата си, да си ги представи при Ерин, ако не друго — то поне на топло и в безопасност. Но близостта сякаш се бе стопила. На нейно място изникваха само материалните тукашни предмети — леглото, тапицираните стени и миризмата на средства за дезинфекция.
    Навярно, каза си тя, емоциите й се бяха изчерпали. Но около тази мисъл лъхна паника, като че ли чувствата й бяха прегорели дотолкова, че чак се бяха изпепелили и тя вече никога не ще си позволи да изпита каквото и да било, във всеки случай на определено равнище.
    А и съпругът й. При всяко негово посещение усещаше, че той може само да се кара, да спори и да се обяснява. А тя имаше нужда единствено от някогашното им взаимно разбирателство…
    Но няма да се поддава на слабостта. Слабостта ще я направи безпомощна, неспособна да взема решения за децата, ако се стигне дотам.
    Докъде ли ще се стигне?
    Не, засега няма да се отказва от чувствата. Дизмъс е на нейна страна — трябва да вярва в това. Той действа в неин интерес, а също и в свой и на децата. Макар близостта им да бе изчезнала, може би безвъзвратно. Усещането бе несъмнено. Знаеше, че и тя носи част от вината за това.
    За всичко ставащо.
    Никога не бе замисляла нещо лошо, но ето докъде се бе докарала. Защо все още й се струваше, че трябва да се защитава, че поведението й е морално оправдано? А всичко изглежда неправилно. Всяко решение и действие струва скъпо на нея и семейството й.
    Ще й простят ли? И защо да й прощават?
    Внезапно килията потъна в мрак.
    Тя остана неподвижна неизвестно колко време. Най-накрая протегна ръце към леглото, напипа го, придърпа одеялата към брадичката си и ги притисна с юмруци към гърдите си.
    Не можеше да си представи дечицата си — къде са, спят ли. И при тази мисъл най-после рукнаха благословените сълзи.

11

    Някога, когато Харди бе обвинител в същата тази Областна прокуратура, която сега презираше, той непрекъснато изпращаше хора в затвора. Тъй като първата му жена Джейн се безпокоеше, че някои от неговите осъдени и опасни углавни престъпници могат да излязат на свобода озлобени, Харди бе подал молба за разрешение да носи замаскирано оръжие. При нормално стечение на обстоятелствата щяха да му откажат, но бащата на Джейн бе съдия във Върховния съд, затова и получи разрешително, а поради някакво странно съчетание от политика и инерция, му го подновяваха всяка година.
    През годините Харди на два пъти бе имал случай да вземе един от пистолетите със себе си. Нито първия, нито втория път му се наложи да стреля по когото и да било, макар веднъж с радост да бе дал един изстрел, който бе имал незабавен и задоволителен резултат.
    И все пак тази вечер, обзет от нещо като хладнокръвна ярост, не видя нищо странно да грабне оръжието. Беше малко след здрачаване и той извади своя трийсет и осем милиметров „Колт Спешъл“ от сейфа, където го пазеше след раждането на Беката. Няколко години дори не бе държал това проклето нещо в ръце, но след като за последен път го носи на стрелбището, той го изчисти, смаза и внимателно го уви, преди да го прибере.
    Сега го извади и го разви. Избърса го с гюдерията и смазката заблестя. Провери и се убеди, че не е зареден, после превъртя цилиндъра и няколкократно изпробва механизма.
    По обратния път след посещението си при Франи реши — едва ли това бе точната дума, тъй като поривът бе по-скоро спонтанен, отколкото обмислен — да го вземе със себе си. Навярно не би могъл да обясни защо — със сигурност не за да застреля човека, който може би спеше с жена му. Ако изобщо бе помислял нещо, то бе, че е пистолета по-убедително ще накара Рон да изпълни молбата му, каквато и да е тя.
    Значи доста дълго нямаше да се прибира у дома. Франи му бе казала, че веднъж Рон й споменал — тя си го спомни, след като откри, че е избягал, — къде би се отбил първо, ако му се наложи да се укрива.
    Харди бе заявил на Франи, че ще се изправи очи в очи с Рон. Край на прибързаните обещания. А жена му, погрешно заключила, че Харди вече е изцяло на страната на Рон, не бе настояла за каквито и да било обещания.
    По дънки, синя риза, облечена над фланелка за ръгби и с маратонки, той стоеше в полутъмното задно помещение зад кухнята и пълнеше пистолета с патрони. Затъкна го в колана си и издърпа ризата отгоре, прибра кутията с останалите патрони в сейфа, внимателно затвори вратичката и превъртя ключалката.
    На излизане грабна едно яке от закачалката до външната врата.
    Не бяха изтекли и пет минути, и ето го отново в колата. Готов.


    Рон Брустър.
    Сега се казваше Рон Брустър. Франи бе обяснила всичко това на Харди, смятайки, че така трупа точки в полза на Рон, като показва на съпруга си докъде е готов да стигне тоя страхотен тип, само и само да опази децата си.
    Но оправданията и лъжите, на които се натъкваше всеки ден в практиката си на адвокат по углавни дела, бяха изострили присъщия на Харди цинизъм и го бяха превърнали в рязък и дълбок скептицизъм, отварящ празнота в обикновените човешки чувства, поне що се отнася до свързаното със закона. Макар да се бореше с него вкъщи и пред няколкото си близки приятели, установи, че вече не приема всичко за чиста монета. Взе да проявява недоверие към интересните разкази — в тях все се таеше нещо недоизказано.
    Обясненията на Франи за поведението на Рон — ловкостта, с която променяше името си например; сполучливото отвличане на собствените му деца — само убедиха Харди, че си има работа с изключително умен и находчив престъпник. Който в най-добрия случай бе изиграл Франи, а в най-лошия бе сторил нещо къде-къде по-сериозно.
    Толкова бе разгневен, че нямаше нужда да долива масло в огъня.
    Бяха отседнали в хотел „Хилтън“ на летището. Харди бе наблюдавал същото и преди у хора, които бягат: първият инстинкт ги караше да се спотаят, изчаквайки удобен момент. Да останат наблизо. Да видят в каква посока ще поеме преследвачът и тогава да се изпарят в обратната.
    Пети етаж, стая 523. На бравата висеше табелка „Не ме безпокойте“.
    Харди погледна часовника си. Беше точно девет и шестнайсет. Иззад вратата се чуваше пуснат телевизор. Смях на запис.
    Напипа пистолета на колана си, усети успокоителното му присъствие и го остави да си виси там. Почука.
    След миг телевизорът млъкна. И зад вратата се възцари тишина. Почука повторно, изкушавайки се да извика: „Захаросани ядки“. Вместо това изчака, давайки на Рон възможност да отвори, когато намери за добре.


    Рон Бомонт стоеше с пръст на устните, подканяйки децата си да не издават нито звук. Приближи до вратата на хотелската стая. Той също имаше пистолет, но неговият лежеше прибран в двойното дъно на един куфар.
    Молеше се да не е полицията или пък полицаят да е само един. Тогава може би щеше да отвлече вниманието му за минутка, колкото да стигне до куфара и да направи неизбежното.


    Харди почука още веднъж, този път по-силно.
    — Рон! Отвори вратата!
    Изчака още няколко мига. После иззад врата се чу суров глас:
    — Опитваме се да спим.
    Харди се приведе напред и произнесе с овладяна настойчивост:
    — Аз съм Дизмъс Харди.
    Най-сетне вратата се отвори, всъщност само се открехна. Рон бе угасил осветлението в стаята и бе оставил веригата. Харди едва сдържа порива си да приклещи рамото му с вратата и да махне веригата.
    Разпери широко ръце. Никаква заплаха. Просто отвори вратата и нека поговорим.
    Рон Бомонт се оказа хубав мъж, макар Харди да си го призна с неприязън. Волево, сухо лице и ясни кафяви очи над толкова изпъкващи над наболата му брада скули, та ти се струваше, че ако драснеш клечка кибрит на тях, тя ще се запали. Орловият му нос с висока основа бе разположен точно в средата над една уста, която според Харди би трябвало да се нарича великодушна. В гъстата му, тъмна коса тук-там на слепоочията се забелязваха сиви косъмчета, но по лицето му нямаше нито една бръчка и те изглеждаха преждевременни или дори боядисани. На ръст бе почти колкото Харди с неговите метър и осемдесет, но тежеше поне с четири-пет килограма по-малко, без помен от отпуснатост.
    Вратата бе отворена и той направи крачка встрани, за да пропусне Харди.
    По целия път до летището Харди даваше воля на фантазиите си, предвкусвайки с наслада мига, когато ще се изправят лице в лице и той, по дяволите, ще накара Рон да признае каква отговорност носи пред Франи, пред щетите, които е нанесъл. Пък и за оная, другата история, каквато и да е тя — за същинското естество на взаимоотношенията им, за алибито, и какви показания трябва да съвпаднат.
    Макс и Касандра незабавно промениха разположението на силите.
    Децата на Рон като човешки същества, които се намират в епицентъра на тази драма, не бяха се превърнали в централни герои, преди лампата в хотелската стая да светне. Дотогава Харди, естествено, осъзнаваше съществуването им, но те бяха само пионки в шахматната партия, разигравана от него. Обстоятелството, че се намираха тук и сега, обитавайки едно и също пространство с Рон Еди-кой, все едно каква му е фамилията, променяше всичко.
    Касандра засия, като го видя.
    — Здравейте, господин Харди. — По-естествена от всякога. Изненадана и зарадвана от появата му. Внезапно Харди също свърза името с личицето й. Касандра вече не беше полузабравено приятелче на дъщеря му, а наистина едно от най-добрите — мила, забавна, способна да се изразява със завършени изречения.
    Хвърли поглед на момченцето Макс — и то му беше познато. И двете хлапета бяха идвали няколко пъти у тях да си играят с децата му, макар Харди да не бе завързал кой знае какъв разговор нито с едното, нито с другото.
    Обърка се, като видя, че дори и сега, в тази угнетяваща обстановка, и двамата несъмнено си оставаха добре гледани деца, току-що изкъпани и облечени в пижамки.
    — Да ни помогнете ли сте дошли? — попита Касандра. Обърна се към баща си и обясни: — Ребека казва, че такава била работата на татко й. Той помага на хората. Адвокат е.
    Рон не се впечатли, колкото дъщеря си, но изявлението й, изглежда, съответстваше на намеренията му и той се възползва от тази възможност:
    — Така е — отвърна непринудено. — Дошъл е да разбере дали не може да ни помогне. — И му хвърли кос поглед с безмълвна молба за съучастничество още от самото начало, а Харди не успя да измисли как да откаже. — Опитва се да ни помогне да се приберем у дома. Деца, вече е време да си лягате, нали?
    Последва кратко бърборене за незначителни неща, което най-сетне заглъхна, и Харди получи по едно яко ръкостискане и от двете хлапета, преди да поемат към леглото. И най-суровото изпитание: и двете го погледнаха в очите.
    Малко се пообърка, осъзнавайки, че децата са добре възпитани и като че ли обичат баща си. Дори и да бяха малко сдържани, не биваше да забравя, че вече им бе време за спане, намираха се в непозната обстановка, а втората им майка бе убита само преди три седмици. Не биваше да очаква кикот и веселие.
    Но не долови дори и помен от страх от чужди хора нито у тях, нито у баща им, а той бе вечният и неизбежен спътник на измамниците.
    Смути се. Каквото и да бе очаквал, то нямаше нищо общо с тази уютна домашна сценка между баща и обичливи деца.
    Пистолетът му тежеше на колана — глупашка, недодялана, мъжкарска преструвка. Как можа да му дойде наум. Раздвижи се неловко, придърпвайки сакото си, за да го прикрие, и усети да го залива вълна от отвращение към самия себе си.
    Кого ли баламосваше? Да не би да е някакъв гангстер. От двайсет години не е ченге. Сега е адвокат, придвижва документи, увещава. Думи и стратегия — оръжията на старци като Дейвид Фримън.
    А сега и на Дизмъс Харди.
    И все пак тези мисли траяха само миг. Рон се грижеше всичко да тече по реда си.
    — Добре, вече няколко пъти казахте лека нощ на господин Харди, стига толкова. А сега марш в леглата! — Твърд, добронамерен, овладян.
    Учудващо, но не започнаха спорове. У семейство Харди лягането често бе най-трудният миг в денонощието. Нетърпеливите, изтощени родители се мъчеха да накарат грохналите си деца да признаят, че са поне донякъде уморени. Накрая това занимание се разгръщаше в борба за надмощие на волите, в която и двете страни търпяха поражение.
    Но ето че Макс и Касандра вече тръгваха. Още веднъж вежливо пожелаха лека нощ, умишлено печелейки още една скъпоценна секунда, заявявайки на Харди колко много се радват, че е при тях.
    Той за пръв път обърна внимание, че се намират в апартамент с отделна стая за децата, а Рон му каза, че ще се върне след пет минути — първо да ги настани и завие. Обаче Харди не беше бил целия този път само да остави Рон и хлапетата да се изнижат през друга врата. И въпреки глупавото положение, приближи и застана до вратата към спалнята, откъдето да наблюдава, в случай че добрият татко реши да я залости и да избяга с децата си.
    Но ритуалите преди лягане незабавно му показаха, че подобно нещо не фигурира в тазвечерните планове. Рон очевидно бе решил да приеме неочакваното присъствие на Харди и да действа според тези нови параметри.
    Харди най-сетне се върна в другата стая, седна на бюрото и даде ухо на добре познатите шумове преди лягане.
    Пистолетът все така си оставаше на хълбока му като тревожно присъствие, като непреклонен натиск. Повдигаше му се от неизразходван гняв, напрежение и глад. Свирепа вълна от умора се стовари върху му толкова мощно, че за миг, отърсвайки се от нея, загуби представа къде се намира. Навън, над залива, големите самолети, снишавайки се към летището, изплуваха от стъменото небе, по което се носеха облаци.


    — И тъй, какво възнамерявате да предприемете? — Рон затвори вратата към детската и придърпа едно високо кресло. — Искате ли кафе? Бира? Нещо друго? В хладилника има всичко.
    — Не искам нищо, освен жена ми да излезе от затвора.
    — Да, разбирам ви. — Рон седна. — Не ви виня, задето сте вбесен. Не мога да ви опиша колко съжалявам, но никой не предвиждаше подобно нещо.
    — Предвидили сте го преди три дни, щом сте напуснали апартамента си и сте взели децата от училище.
    — Стана, когато разбрах, че ще разпитват Франи. — Името на жена му, произнесено с подобна фамилиарност, отново разпали предишния му гняв. Харди се пребори с това чувство: то нямаше да му донесе желаното, поне не сега. Но Рон продължи да обяснява, да дава смислено разяснение, че вината не е изцяло и само негова. — Тогава осъзнах, че следствието отново се заема с мен. Не можех да остана и да го допусна.
    — Не. Било е най-добре да ги оставите да погнат Франи.
    — Не го предвидих.
    — Току-що казахте, че сте знаели за нейния разпит. Какво според вас трябваше да се случи?
    — Нямам представа. Казах им, че съм пил кафе с нея. Помислих, че искат да се убедят в това. — Той се приведе напред. — Не съм наясно дали разбирате, но съдебните заседатели вече ме бяха разпитали. Отговорих на всичките им въпроси.
    — Но очевидно сте излъгали за кавгите с жена си.
    Като че ли подът внезапно привлече интереса на Рон. Накрая той вдигна очи:
    — Какво трябваше да направя, да се включа като главен заподозрян ли?
    — На теория вие сте длъжен да им кажете истината и нищо друго, освен нея. Така постъпи Франи. Да бяхте й казали, че има право да издаде тайната ви.
    — Сметнах, че ще искат само потвърждение на алибито ми. Повярвайте ми. Изобщо не допусках, че другото ще излезе наяве.
    — Е, излязло е. — Но тази новина вече бе остаряла и на Харди му бе дошло до гуша от нея. — И защо не заминахте, щом разбрахте, че са започнали да ви търсят? Разполагали сте с три дни. Можехте вече да сте в Австралия.
    — И отново да откъсвам децата насила? Без да съм получил осигуровката от смъртта на Брий? И да ме издирва полицията?
    — Тя вече ви издирва.
    — Аз чух друго. Все още не са по петите ми.
    Мъжкарско или не, но Харди едва не посегна към пистолета, за да сложи край на тази идиотщина. Да залови този човек и да стигнат до същината.
    Но после си спомни трите невинни, оковани дечица в съдебната зала на съдия Ли. Пример за това какво би могло да се случи — а неизбежно щеше да се случи нещо също толкова ужасяващо на Касандра и Макс. Колкото и да бе ядосан, непростимо бе да ги вкара в углавната правораздавателна система. Във всеки случай не веднага. Стига да има и друг начин.
    Рон седеше приведен напред, със стиснати устни и сериозен. Подпрял лакти на коленете си, сключил силно, до побеляване, пръсти пред себе си.
    — Вижте, зная, че ви е тежко. Ужасно. Но аз съм отговорен преди всичко за хлапетата си. Знам, че ме разбирате.
    Харди нямаше какво да каже. Унизително, но това бе истина — напълно го разбираше.
    Рон продължи:
    — А и не сме длъжни да бягаме, поне засега. Ако ни се размине, следващата седмица децата ще се върнат в училище след кратка извънредна ваканция и на никого и през ум няма да му мине каквото и да било. Първоначално замислихме да се махнем за няколко дни и да видим откъде ще задуха вятърът. — Въздъхна дълбоко. — Може би в края на краищата няма да ни се наложи да заминем.
    — Къде да заминете?
    — Където и да е. Все едно.
    — И какво ще правите там?
    Рон сведе глава за миг, после отново я вдигна:
    — Ще започнем отначало. За кой ли път.
    Ако това бе недотам изкусен ход за събуждане на съчувствие, той не попадна в целта.
    — А какво ще стане в това време с Франи? — озъби се Харди.
    — Ще я избавя. Тя ще излезе.
    На Харди обаче и това не му допадна:
    — Ще я избавите ли?
    Кимване.
    — От обещанието.
    — Хрумна ми нещо, Рон. Защо не го направите още сега? Веднага дори, още в този миг? — Гласът на Харди прозвуча поразгорещено. Грабна химикалката и бележника за телефони от бюрото и му ги подаде, като отново си, помиели за пистолета.
    Рон отрицателно поклати глава.
    — Щом тя заговори, ние ще трябва да избягаме, да се преместим. Нима не разбирате?
    Харди огледа апартамента.
    — А на това как му викате? То не е ли бягство?
    Химикалката още висеше във въздуха помежду им.
    Рон бавно се изправи, взе я, седна на бюрото и написа нещо.
    Обаче Харди, след като прочете написаното, изобщо не остана удовлетворен. В бележката кратко и недвусмислено се казваше, че следващия път, когато изправят Франи пред съдебните заседатели, нека се чувства свободна да разкрие тайната му, ако усети, че се налага. Но проблемът на Харди бе, че разширеният състав няма да се свика до вторник сутринта и Франи все така ще си остане там, където е и сега. Обзет от хладнокръвна ярост, той вдигна очи и попита:
    — И какво добро, по дяволите, й правите с това?
    Рон приседна на ръба на леглото и заговори с безнадеждно спокойствие:
    — Доколкото разбрах от телевизията — прав ли съм? — клетата Франи ще си остане в затвора четири дни, каквото и да става с мен.
    Харди кимна.
    — Така изглежда, обаче…
    Рон обърна длан към него, за да го възпре:
    — Моля ви, може ли да продължа? Ето защо се надявам да не ми се наложи да предприемам всичко отново: да местя семейството си, да започвам отначало. Както знаете, вече съм го правил веднъж. Но мисълта да го направя пак… — Той си пое въздух. — Предпочитам да го избягна и може би ще ми се удаде.
    — Как така?
    — Ако открият извършителя.
    Точно това му бе предложила и Франи само преди няколко часа, но проклет да е, ако и тук излезе със същия довод, като пред нея. Тук можеше да бъде далеч по-прям. Усети, че извисява глас:
    — Ами ако не го намерят, Рон? Тогава какво?
    — Тогава във вторник ние с децата заминаваме, а Франи може да говори.
    — Ще може да каже на съдебните заседатели, че сте отвлекли децата си, така ли?
    — На мен не ми изглежда така, но да, ще може.
    — И да пусне ФБР по петите ви?
    Бегла усмивка.
    — И преди им се е случвало. Няма да ме намерят.
    — И Франи излиза от затвора? Като им каже всичко?
    — Да. Имате честната ми дума. Междувременно, ако открият убиеца на Брий — той посочи към детската стая, — хлапетата може би ще се върнат към нормалния си живот. Само това искам наистина.
    Тъкмо това бе тласнало Франи, когато бе решила да помоли съпруга си да помогне на вероятния й любовник. Да спаси няколко човешки живота, бе казала тя, а той се остави да го убеди, че става дума за собственото им семейство.
    Но не.
    Отново ставаше дума за Рон. За децата му.
    Харди не знаеше нищо за истинските отношения на Рон и Франи, за Рон и предишния му брак, за битките около настойничеството, за Брий и живота й, нито пък за политическите разногласия около нея. Три дни не бяха достатъчни, дори за него да работи цял полицейски отдел, дори да имаше подбуди да се заеме със случая.
    А той нямаше.
    Не можеше да използва приятелите си полицаи, връзките си на адвокат, нито пък някой отличните си канали, защото се бе заклел да пази тайна. Комично бе да се мисли, че ще открие подходящ заподозрян в убийството на Брий. И за какво му е? Рон Бомонт може изобщо да не е такъв, какъвто изглежда в момента. Възможно е всичко това да е само игра.
    Да му помогне ли? Ами че Харди едва се сдържаше да не го пречука!
    Хвърли последен поглед на записката, сгъна я и я тикна в джоба си.
    Рон, забелязвайки това, избра неподходящ момент за забележката си:
    — Бихме могли да се справим — изрече, преливащ от искреност.
    И внезапно Харди загуби всякакъв остатък от търпение, удари с длан по масата пред себе си и вбесено се развика:
    — Какви са тези простотии с „ние“? Тук няма „ние“? Става дума само за мен и онова, което трябва да направя за семейството си. И за вас. И не се заблуждавайте, това са две напълно различни неща!
    Изплашен, че повече няма да сдържи гнева си — като нищо можеше все пак да извади пистолета, — той стана и решително се запъти към вратата.
    — Тръгвате ли си?
    Не беше гласът на Рон и Харди така се смая, че се извъртя. Говореше Касандра, застанала пред вратата към детската. Личеше си, че е плакала, макар вече да се бе овладяла.
    — Моля ви, господин Харди, не бива да си тръгвате! — И към баща си: — Наистина имаме нужда от помощ, татко. Той може да ни помогне. Ребека казва, че всъщност с това се занимавал. Затова все го нямало у дома, защото помагал на другите хора.
    Невинното й неволно усилие прониза сърцето на Харди. Но Рон заговори по същество, без подтекст, и спокойно отвърна на дъщеря си:
    — И аз така мисля, миличка, но решението не зависи от мен.
    На вратата откъм детската се чу колебливо потропване и ето че Макс подаде главичка през пролуката.
    — Извинете. Затиснах си главата с възглавницата, обаче пак ви чувах как викате. — Премести очи от Харди към Рон. — Много ли сте ядосани един на друг?
    Касандра се пресегна назад и обви раменцата на брат си с ръка.
    — Страх ни е, татко. Какво ще стане?
    — Всичко е наред, миличка, няма от какво да се боите. Татко нали е тук?
    Рон хвърли поглед към Харди и понечи да се изправи, но дъщеря му пристъпи в стаята, следвана от Макс, който се бе вкопчил в ръката на сестра си. Личицето на момиченцето излъчваше непоколебима решителност. То пристъпи още една крачка и заговори направо на Харди:
    — Господин Харди, нали дойдохте да ни помогнете? Вярно ли е?
    Адвокатът се запъна:
    — Ами аз…
    — Защото не можем да се върнем при Даун. Не могат да ни накарат насила. Дори и Макс си спомня… — От очите й отново потекоха сълзи. — Искаме просто да си останем при татко и всичко да си е както преди.
    Макс изпищя през сълзи:
    — И Брий да се върне, моля ви. Искам Брий да се върне.
    — Ох, деца… — Рон понечи да се изправи.
    Но Касандра не отиде при него. Беше вперила поглед в Харди.
    — Трябва ли да бъдете наш адвокат, за да ни помогнете? Така ли става? Как ще станете наш адвокат?
    Харди приближи до нея, отпусна се на едно коляно и уморено се помъчи да се усмихне.
    — Не става дума за това. Не зная какво мога да направя, Касандра. Сложно е. Майката на Ребека също има големи неприятности и трябва да й помогна. Тя ще бъде първата ми грижа. Разбери ме.
    Но момиченцето се оказа настойчиво:
    — Ами не можете ли да се заемете и с двете? И татко не знае какво да прави в момента.
    Рон протегна ръка към нея.
    — О, миличката ми, ела при мен. Елате и двамата. — Разтвори ръце и те пристъпиха. Той ги обхвана в обятията си със силна и успокояваща бащинска любов. — Хайде стига, стига. Няма от какво да се боите. Да кажем лека нощ на господин Харди и да се връщаме в леглото. Утре сутрин всичко ще изглежда по-добре.
    Но Касандра се обърна:
    — Моля ви, господин Харди, ако можете.

12

    Беше понеделник, пети октомври, не бе минала и седмица от смъртта на Брий Бомонт. Всъщност бе денят на погребението й. Бакстър Тори, представителен мъж със сива козя брадичка, с приятни обноски и мек нрав нервно кръстосваше стаята зад плота на компютъра си в своя кабинет на трийсетия етаж на „Ембаркадеро Две“. Навън, зад прозорците, които не се отваряха, бе прекрасен, ясен ден, из Залива плаваха лодки и се виждаше дългият колкото пистолетен изстрел Остров на съкровищата на два километра сред синята вода. Но на Тори гледката не му допадаше. Беше казал на ченгето Грифин, че първата му работа тази сутрин ще е да дойде тук. Нямаше представа какво е открил полицаят, но самият факт, че изобщо знае за съществуването на Бакстър Торн бе много лош знак.
    Табелката на вратата му сочеше, че тук е кантората на „Фюълс Мениджмънт Консорциум“ — ФМК. Всъщност търговското предприятие бе центърът за лобиране на едно от двете многонационални петролни сдружения в страната. „Спейдър Круч Охайо“ — СКО, — наред с главния си конкурент, „Арчър Даниъл Мидланд“ — АДМ, — бяха сред водещите производители на етанол в страната. Но докато АДМ неофициално бе известен с благоприятното прозвище „Световен супермаркет“, репутацията на СКО не бе чак толкова почтена.
    Последните няколко години бяха тежки за СКО и Торн бе назначен в Калифорния да направлява кампания от тяхно име — беше доказал, че е медиен консултант с творчески размах.
    СКО може и да беше най-големият клиент на Торн, но хрисимият, учтив господин с козята брадичка работеше за свое удоволствие. Имаше дар слово да убеждава, вярно е, и бе способен с перото си да влияе на общественото мнение. Ако неговите клиенти вярваха, че единствено меденият му език и блестящата му проза привличат тълпите на тяхна страна, Торн с радост ги оставяше да си мислят така. Но в действителност той не бе толкова глупав.
    Понякога, за да постигнеш резултат, просто трябва да пораздвижиш нещата.
    А тъкмо там му лежеше сърцето — да провежда акции, да си цапа ръцете. Затова имаше многобройни имена. Торн си създаваше забавления, като сам изпълняваше свой собствен, несъобразен със закона план. И той бе много по-обширен и опасен, отколкото биха му заръчали или дори търпели клиентите, ако научеха.
    Например преди две години в пресата излизаха множество лоши отзиви за СКО. Изпълнителният директор на компанията Елис Джаксън отбиваше обвинения в незаконно субсидиране на рекламната им кампания, в рушветчийство и злоупотреба с влияние. Поради това сенаторът от Канзас едва не си глътна езика и за да не го свържат със СКО, заплаши да откаже поддръжката си за етаноловите субсидии. Тази поддръжка в крайна сметка бе осигурена с дарение от един милион долара за предизборната му кампания, но ако не беше Торн, сенаторът едва ли би намерил начин да приеме този дар.
    Торн съвсем самостоятелно бе открил неговата слабост към млади мъже. После се погрижи един от тях да се озове в самолета на корпорацията за пикника в Хилтън Хед. И накрая изчисли къде точно да разположи камерите.
    Но макар Торн да обичаше тайните си операции повече от всичко на света, той не отбягваше и текущата си работа — осведомяването на медиите и контрола на имиджа. Всъщност „Фюълс Мениджмънт Консорциум“ ежемесечно бълваше купища хартия за разпространение в радиопрограми, вестници, консултантски фирми, сред лобисти.
    Освен това компанията на Торн правеше дипляни за предизборните кампании на политици, които подкрепяха етанола или се противопоставяха на МТБЕ, което си бе все същото. Най-изтъкнатият сред тях бе Деймън Кери, кандидат за губернатор на Калифорния.
    За нещастие, погледнато с очите на Торн, Деймън Кери не ценеше мащабните перспективи. Подобно на сенатора от Канзас, не искаше да е свързан публично със СКО и неговата съмнителна лобистка дейност. Деймън Кери беше чистник: не предлагаше употребата на етанол. Не го блазнеха ничии конкретни интереси, нищо подобно. Той просто бе против алтернативния МТБЕ, причиняващ рак.
    Така че кампанията на Деймън Кери се водеше в разгара на войната за бензиновите добавки. Само дето един от военачалниците не подозираше откъде произлиза армията му.
    Бакстър Торн дойде в Калифорния да подкрепи кампанията на Кери, но Кери бе отхвърлил опитите му за сближаване. По една случайност ръководител на кампанията му бе един младеж на име Ал Валънс. Алчен, безскрупулен, непочтен и опитен, Валънс с радост прие помощта на Торн, както и неголяма финансова подкрепа лично за себе си. Изпълнявайки ролята на най-добър приятел на Кери, негов съветник и стратег, Валънс всъщност бе двоен агент. Задачата му бе да държи вниманието на кандидата изцяло съсредоточено върху злините, причинени от големите нефтени компании.
    Всичко бе взето предвид и до снощи, когато се обади ченгето, Торн бе убеден, че нещата вървят приказно.
    Започнал от нищо, Кери вече бе по петите на опонента си и Торн бе уверен, че след няколко сполучливи извъртания и може би една-две подлости той ще преодолее изоставането и ще нанесе съкрушителния удар.
    Но внезапно изникна проблем. Тая проклета Бомонти някакво ченге от „Убийствата“, открило предполагаема връзка между случая и „Фюълс Мениджмънт Консорциум“, за която искал да го разпита.
    За петнайсети път погледна часовника си. Бе дошъл навреме. Къде е Грифин? Какво, дявол да го вземе, си въобразява, че е узнал?


    От дългогодишния си опит в областта на политиката Торн се бе научил да не се доверява на първото си впечатление. Тази страна гъмжеше от тлъсти, немарливи, прости чиновници на изборни длъжности, които бяха всесилни, решителни и опасни. Още не бе наясно как да окачестви Грифин. По всичко изглеждаше, че инспекторът е невзрачен, но обстоятелството, че седи тук, във ФМК, означаваше, че е направил някои тревожни изводи. Изглежда все пак имаше нещо наум.
    Така че Торн се държеше сърдечно, както му бе присъщо във всички случаи. Усмихна се благо, според обичая си, и заговори с любезен и професионален тон:
    — Боя се, че не намирам нищо зловещо в това Брий Бомонт да е държала наши издания в апартамента си. Тя е работела в областта на горивата, нали?
    Грифин се бе наврял в един от секретарските столове на колелца и се бе прегърбил напред, непохватно кръстосал крака, поклащайки се, сякаш бе решил, че седи на люлеещ се стол. Но Торн не смяташе, че това издава нервност. Под привидното си нехайство на работяга Грифин бе изопнат като хирург. Не си даваше труд да отвръща на усмивките му.
    — Да, намерихме ваша бланка на местопрестъплението — каза той. — Първо това. А после намерих и на Валънс.
    — За Ал Валънс ли става дума?
    Това вече предизвика усмивка.
    — Не продавате краставици на краставичар, господин Торн. Ал Валънс. Вашият човек при Деймън Кери.
    Това бе крайно обезпокояващо и Торн с усилие запази самообладание. Нямаше как който и да е чиновник — още по-малко това малоумно ченге — да знае за връзките на Торн с Ал Валънс. Ако те станат публично достояние, ако Деймън Кери открие, че ръководителят на кампанията му го е измамил, това щеше да сложи край на многомесечен труд, на програма, която всеки момент щеше да успее.
    И тъй, мозъкът на Торн вече бе нащрек и той се усмихна отново, облегна се, събра кранчетата на пръстите си над жилетката от туид, закопчана на стомаха му.
    — Откъде заключихте, че въпросният господин Валънс е мой човек, както се изразихте?
    — Имам по-добро предложение — отвърна Грифин. — Какво ще кажете аз да задавам въпросите, след като затова съм дошъл тук? В замяна няма да ви отведа в центъра на града.
    Торн опита с малко чувство за хумор да посмекчи нещата:
    — Винаги съм смятал, че тези сгради са в центъра на града.
    Лицето на Грифин остана по-безизразно и от къс месо.
    — Какво знаете за Валънс, за отношенията му с Брий Бомонт?
    Торн можеше единствено да отбива топката, докато установи какво знае Грифин, а също и какъв е източникът му.
    — Не зная нищо за отношенията му с Брий Бомонт.
    — Но признавате, че го познавате? Този Валънс?
    — Не съм казал такова нещо. — Със сигурност не бе готов да си признае, а Грифин току-що се изтърва, че само опипва почвата. Торн си напомни — лекомислената страна на първото впечатление, — че понякога хората изглеждат и се държат глупаво, защото наистина са такива. — Но вие очевидно сте чули, че го познавам. — И се осмели да направи едно изпитателно предположение: — От Джим Пиърс ли?
    Пиърс бе изпълнителният вицепрезидент на „Калоко“ и според слуховете бивш любовник на Брий Бомонт. Когато напуснала петролната компания и преминала на работа при Кери, огорчението било взаимно. Пиърс разполагаше с парите и подбудата да дискредитира Кери, да накара Брий да осъзнае заблудата си относно своите нови занимания и да се върне при него и „Калоко“.
    Грифин погледна в бележника си и така потвърди подозренията на Торн. Инспекторът едва ли играеше покер.
    — Защото, ако е от Пиърс, трябва сериозно да размислите над източника си. — Вдигна ръка. — Не че ви се меся, но Джим Пиърс! За Бога!
    — Какво?
    — Той е петролен магнат, ето какво — въздъхна Торн. — Вижте, сержант, аз съм консултант в този бизнес. Познавам играчите. А Пиърс е много голям играч. И ето какво става. Ако Кери бъде избран, което в момента не изглежда съвсем невъзможно, хората на Пиърс, нефтените производители, ще понесат тежък удар от… чували ли сте за МТБЕ?
    Грифин кимна.
    — Да, напоследък чух.
    — Е, помнете ми думата, ето за какво става дума. Ако Кери спечели, три милиарда годишно отиват на кино, затова Пиърс се опитва да съсипе кампанията.
    Грифин като че ли си спомни каква бе изходната му позиция.
    — Та казвате, че нямате нищо общо с Валънс? Това ли е вашата версия?
    Още едно добродушно поклащане на глава.
    — Нямам версия, сержанте. За смъртта на Брий Бомонт зная само онова, което прочетох във вестниците. И искрено се натъжих, защото тя започваше да променя схващането на обществеността за опасностите от МТБЕ, а те са значителни. Освен това, съвсем откровено, някои мои клиенти имаха изгода от последната й работа. Както и Кери, и навярно Валънс. Не само че няма мотиви, а определено е възпиращ фактор.
    Торн бе напълно убеден, че е отвлякъл Грифин от изясняването на личните му връзки с Валънс. Но му се стори, че може да стигне още по-далеч.
    — Вижте, сержанте, не ми се ще да ви прозвучи прибързано, но нека предположа какво ви е казал господин Пиърс: казал ви е, че Ал Валънс ненавижда Брий, нали? Че Ал ревнува заради огромното внимание, което й отделя Кери. Или нещо подобно, праз ли съм?
    Неопределено свиване на рамене.
    — И кой е човекът, който ви е наговорил всичко това? Човекът, чийто бизнес отива по дяволите, ако Брий успее, а между другото тя току-що го е зарязала.
    Грифин най-сетне даде признаци на живот.
    — Сигурен ли сте?
    — Така говорят. — Торн отвърна на открития поглед на Грифин: ще отговори на въпросите му, ще бъде откровен с полицията. Ако изскочи още нещо, той ще продължи да им сътрудничи. Но посланието му бе недвусмислено — Грифин е сбъркал адреса.
    Най-сетне сержантът изопна снага и сумтейки, стана от стола.
    — Зная къде да ви намеря — заяви той.
    И последна усмивка.
    — Няма да мърдам оттук.
    Торн протегна ръка и след миг Грифин я пое.


    — Чуй ме, Ал. Полицаят беше тук. Не зная със сигурност какво му е казал Пиърс, но за него не беше новост, че ненавиждаш оная жена.
    Ал Валънс изруга.
    — Спомена ли за доклада? Знае ли нещо за него?
    — Не. Не мисля, че ще разбере, дори сам да му се навре в очите. Но очевидно е бил в жилището, прегледал е документите й, някои написани на мои бланки.
    — Откъде ги е взела?
    В гласа на Торн прозвуча лек упрек:
    — Ах, Ал, същото щях да те питам и аз.
    Валънс го изслуша мълчаливо.
    — И докъде стигнахте?
    — Препратих го пак към Пиърс.
    Валънс помълча доста дълго.
    — Добрал ли се е до нас?
    — Почти. Но сега ще разследва Пиърс, който е имал всички основания да го извърши. Дори повече. — Торн се подсмихна. — Смятам, че сержант Грифин ще стигне до заключението, че господин Пиърс е извършителят. А без веществени доказателства ще му се наложи да изтъкне най-силния мотив.
    Но Валънс не изглеждаше убеден.
    — Ами ако пак стигне до нас? След всичко, което ние…
    Тори го сряза:
    — Ал, той иска да залови убиец. Нашето споразумение не го интересува. Няма да тръгне по тази диря.
    Торн знаеше, че Валънс е изпаднал в паника и тя си пролича в гласа му:
    — Ами ако тръгне, Бакстър? Тогава какво?
    Торн заговори с най-утешителния си глас:
    — Тогава ще трябва да го озаптим, това е.


    Лимузината с кандидата за губернатор на демократите се изравни с тълпата от около стотина граждани, чакащи на студа край отклонението от „Юниън Скуеър“ за хотел „Свети Франциск“.
    Деймън Кери, седнал на задната седалка, кимна одобрително на мъжа до себе си.
    — Браво, Ал. Хубава публика.
    Валънс изглеждаше разсеян. Не се и съмняваше, че тълпата тук ще е предостатъчна. Кажи на сиромаха, че ще му дадеш две десетачки, за да отиде някъде, постой там четвърт час и в повечето случаи ще се появят доста от тях. А тъй като участват и двете страни, няма да се издадат една друга на пресата.
    Преди няколко месеца Деймън Кери неочаквано бе набрал преднина, след като другите двама кандидати на демократите смъртоносно се бяха очернили един друг в поредица телевизионни дебати. Оттогава Валънс все повече клонеше към схващането, че избирателната система може да се подобри, като чисто и просто се елиминират посредниците и на хората направо се заплаща, за да гласуват.
    В мигове на цинизъм — а напоследък те бяха стотици — той се развличаше с пресмятания. Стигна до извода, че почти за същите пари щяха вече да са взели преднина в кампанията, щяха да са платили на всички регистрирани избиратели в щата по една двайсетачка да отидат в тъмната стаичка и да сложат по едно кръстче срещу името на Кери.
    Ако вземе броя на гражданите, които действително гласуват — някъде около трийсет процента от възрастните хора в Калифорния — и поиска да си осигури обикновено мнозинство от петдесет и един процента, би могъл да увеличи заплащането на близо сто долара на глас. При такъв вид поощрение, хората ще си вземат един ден отпуска срещу заплащане, за да „гласуват“. Ето как трябва да се процедира. Дявол го взел, така дори биха могли да спечелят пари от подобна сделка.
    — За какво мислиш, Ал? Витаеш някъде.
    Лимузината спря пред входа. Не би могъл да отговори докрай честно, но за него това не бе проблем по което и да е време, та и сега нямаше да се забави с отговора. Бързо разместване в мисловния механизъм и отново се озова в стратегията, кампанията, живота — така или иначе в стихията си.
    — О, извинете — объркано отвърна Валънс. — Заради Брий, струва ми се. Новите разкрития. Жената в затвора.
    Телевизионните новини бяха разпространили вестта за Франи Харди само преди няколко часа, а вече беше ясно, че тя ще се превърне във водеща. Всичко, свързано с проклетата Брий Бомонт, все така щеше да се отразява на кампанията. Валънс не можеше да го избегне.
    Ал със смайване бе наблюдавал как никому неизвестната Брий се превърна в център на кампанията. Безспорно на Валънс и през ум не би му минало да събере Брий и Деймън. Тя беше във вражеския лагер. Но след едно радиопредаване, в което и двамата защитаваха всеки своята позиция, нещата се бяха променили.
    Брий открай време смяташе себе си за поборник срещу замърсяването на околната среда. Гордееше се с обстоятелството, че нейният МТБЕ наистина върши страхотна работа за пречистване на калифорнийския въздух. За нея това не бе просто наука. Интересуваше я, че прави добро. Изглежда беше алтруистка. Искаше един по-добър свят. В този план много приличаше на Деймън Кери — в много по-голяма степен, отколкото си бе представял Валънс.
    Той изобщо не разбираше принципните хора, но тези двамата — кандидатът и изследователката — осъществиха връзка един с друг по страхотен начин. Деймън Кери, пламенен и обаятелен като личност, не бе нападнал Брий по радиото. Бе или достатъчно умен, или късметлия да насочи всичките си усилия към тяхната обща загриженост — да опазят околната среда от отравяне.
    И според Валънс Кери направи нещо наистина блестящо — убеди я да насочи вниманието си надолу, към почвата.
    До тази радиопрограма целият научен живот на Брий бе насочен към атмосферата. Занимаваше се с пречистване на въздуха и защитаваше методите си. И бе толкова заета с това, че не се бе заглеждала по-внимателно в почвата. Допускаше — а корпоративната среда, в която бе потопена, подкрепяше предположението й, — че нейното вещество МТБЕ, попаднало в почвата, ще действа като обикновен бензин. В крайна сметка ще се разтвори или изпари. Докладите — дори и научните съобщения — за обратното се заплащаха от производителите на етанол, от СКО. Брий огледа източниците им и пренебрегна фактите.
    Ето защо бе дълбоко убедена, че е на прав път и делото й е полезно.
    И най-неочаквано Деймън Кери я бе накарал да погледне на работата си от коренно различен ъгъл. А като непосредствен резултат от този разговор Брий стана най-съществената част от кампанията, след като започна битката между челните клеветници.
    Но скоро след това от гледна точка на Ал Валънс тя се превърна в съществена спънка. Започна нещо лично между нея и Деймън Кери. Преди Валънс да се усети. Брий вече се показваше навсякъде с неговия кандидат. Късни вечери, ранни обеди, закуски за набиране на средства.
    По времето на убийството й Брий бе прераснала от обикновен дразнител в неизменен влиятелен фактор. Кери й отделяше повече внимание, отколкото на Валънс — вярваше повече на идеалистичните, глупашки съвети на Брий, а не на собствения си ръководител на кампанията.
    Със задълбочаването на връзката им Валънс осъзна, че е само въпрос на време тази история да се разчуе в лагера на опонента — да не говорим за медиите — и там да се възползват от нея, за да съсипят цялото дело на Ал. Валънс сънуваше кошмарни вестникарски заглавия: „КАНДИДАТ ВЪРТИ ЛЮБОВ С ОМЪЖЕНА ЖЕНА, МАЙКА НА ДВЕ ДЕЦА“.
    Не, тая нямаше да я бъде. Смъртта на Брий Бомонт щеше да се отрази изцяло положително на Деймън Кери, макар че навярно щеше да мине известно време, преди той да го осъзнае.
    И сега, в сумрака на задната седалка на лимузината, лицето на Кери се помрачи.
    Веднага след смъртта на Брий той изпадна в унес, продължил цели три дни. Валънс бе принуден да отложи всичките му прояви, да се позовава на вирусно заболяване, на грип, на каквото дойде. В един ужасен миг му се стори, че Кери напълно ще се откаже от кампанията си, ще я зареже.
    Ал трябваше да използва всичките си уловки, та отново да вкара клиента си в правия път, позовавайки се на святото име на Брий. Брий никога не би допуснала той да се откаже. Длъжен е да продължи, да спечели губернаторското място, ако не за друго, то заради Брий. Да разгроми нефтените компании, използвали Брий за злотворните си цели. Ако спре, смъртта на Брий ще се окаже напразна. И всякакви подобни глупости.
    Но в края на краищата постигна резултат.
    Валънс се приведе напред, спусна вътрешното стъкло и помоли шофьора:
    — Литър, направи една обиколка на квартала, ако обичаш. Подранили сме.
    Не беше вярно, но Кери нямаше да разбере, а сега, след като спомена Брий, нищо не пречи да заздрави позицията си. Няма съмнение, че все някой ще попита Кери за това на тазвечерния коктейл, устройван от Асоциацията на производителите на бадеми, и тежко му, ако даде отговор, по който двамата не са се споразумели предварително.
    Валънс покровителствено сложи ръка на коляното му. Трябваше да му повтори внушението си:
    — Те с Рон бяха щастливи, Деймън. Бракът им бе сполучлив. Не е имал основания да я убива. Запомни го на всяка цена.
    Кери извърна лице към тъмните стъкла.
    Валънс продължи:
    — И да са били нещастни, тя никога не ти е споменавала за това, нали? Така ли е?
    Вместо отговор, Кери въздъхна дълбоко.
    — Виж — упорстваше Валънс, — нека съсредоточим вниманието си върху добрите новини на този фронт. Виж какво става на дискусиите по радиото.
    — Ненавиждам тези хора — изсумтя Кери.
    — Зная. Съгласен съм с теб. Но те не те ненавиждат. А това, че Брий попадна в новините, е добре за теб.
    През цялата кампания радиодискусиите против МТБЕ бяха сред най-силните му оръжия. Няма значение, че ги субсидираше клиентът на Торн СКО и че неколцина от позвънилите обвързваха себе си с групировки, взели на прицел петролни рафинерии и офиси на корпорации с поставяне на бомби и други вандалщини. За Валънс терористите нямаха значение, стига да бяха негови терористи.
    Потупа Кери по крака.
    — Независимо дали харесваш тези хора, или не, Деймън, в момента те ти правят добро. Те разгласяват посланията ти.
    — Моите послания не са само за бензиновите добавки, Ал. Става дума за общественото доверие, за обществената сигурност.
    Валънс преглътна отговора си. Имаше и по-лоши неща от един искрен кандидат. Опита се да си спомни прекрасната мисъл — на Джордж Бърнс ли беше? „Най-добрият приятел на политика е искреността. Ако веднъж я подправите, значи сте я овладели.“ Вместо това отвърна:
    — Да, разбира се. Съгласен съм с теб. Обществена безопасност, обществено доверие. Но обществеността разполага с коз против МТБЕ. Безпокои ги…
    — Така и трябва.
    — Дума да няма. Но според мен тези хора не дават на спора да заглъхне, а това е твоят спор Ти си против това зловредно вещество.
    — Дяволски вярно.
    — А петролните компании го произвеждат.
    — За порядъчната сума от три милиарда долара годишно, Ал. Докато само преди пет години…
    — Съгласен съм, съгласен съм. — Валънс трябваше да го спре, иначе щеше да изнесе цяла реч още тук, в колата…


    … за това как петролните компании се бяха събрали и решили, че, ей, ами може пък в крайна сметка недоизгорелият бензин да замърсява въздуха. Трябва да предприемат проучвания и ако тази крайна теория се окаже вярна, ще се наложи — нали в гърдите им бият милозливи корпоративни сърца — да направят нещо.
    И да, естествено, че проучванията — докладът бе написан от Брий Бомонт, доктор на науките — установиха точно това. Бензинът не изгаря напълно. Нуждае се от „добавка“, за да изгаря по-пълно въглеводородите, които способстват за образуването на смог. Законодателният орган на Калифорния и правителствената Агенция за опазване на околната среда всячески се постараха да прокарат закони за задължителната употреба на тази вълшебна добавка, стига само да се намери подходяща.
    Валънс бе принуден да признае, че Кери надминаваше себе си в следващата част:
    — Хайде сега, познайте какво направиха тези благородни петролни компании? Похарчиха купища от собствените си пари да разработят точно добавката, от която се нуждае техният бензин, за да бъде чист и икономичен — нашия стар познайник МТБЕ.
    Валънс с удоволствие отбелязваше, че при тези думи често, ако не и винаги, се раздаваше добре организиран хор от дюдюкания.
    След което Кери продължаваше така:
    — А после се оказа — чисто съвпадение, скъпи приятели, уверявам ви, — оказа се, че петролните компании са установили, че добивът на МТБЕ, получаван от производствени отпадъци при рафинирането на бензина, които преди това са изхвърляли… е, бихте ли обърнали внимание? Ето я изненадата! МТБЕ започва да им носи годишен приход от ТРИ МИЛИАРДА ДОЛАРА!
    Отново дюдюкания.
    — О, по дяволите, пропуснали са да ни съобщят една дребна подробност. — Един миг напрежение: — Само чуйте! Опасното вещество причинява рак и дихателни увреждания. Всъщност петролните компании, не че са забравили да ни го кажат. Ами ни казаха тъкмо обратното — че МТБЕ оказва едва ли не целебно въздействие върху човешкото здраве. Въздухът ще стане толкова чист, че направо ще се озовем в рая. Ами прочетете първоначалните отчети — (и тях бе съставила Брий) — и току-виж повярвате, че веществото е толкова полезно, че става за пиене. Ако не съществуваше още един проблем. — И тук Кери стигаше до най-сериозното: — Само дето водата придобива вкус на терпентин. МТБЕ се просмуква от резервоарите и двигателите на самолетите и отвсякъде, откъдето се просмукват течностите. А щом веднъж попадне в подпочвените води, във водоизточниците и водните канали на нашия щат, никога повече не изчезва. Никога. При никакви обстоятелства. Не се изпарява. Не се разлага по химичен път. Попитайте хората в Санта Моника, на които им се наложи да затворят пет от водоизточниците си — това съставлява половината от водните им запаси — поради замърсяване с МТБЕ от местните монополни бензиностанции.
    И дори сега, дами и господа, дори и днес, докато ви говоря, това вещество се добавя във всеки галон бензин, продаван в Калифорния, и представлява петнайсет процента на галон. Това са четиринайсет милиона и двеста хиляди галона МТБЕ всеки божи ден.
    Тълпата обикновено се смълчаваше, поразена от тази статистика.
    Кандидатът изчакваше колкото е възможно по-дълго, после свеждаше глава за миг. Прекрасно избираше подходящия момент. Вдигаше очи, понякога дори успяваше да докара по някоя сълза в тях:
    — Това не може да продължава. В името на децата ни, в името на нашето бъдеще, то трябва да бъде спряно.
    Името ми е Деймън Кери и съм тук, за да сложа край на това.


    — И тъй, да теглим чертата: не можем да си позволим коментари за Рон и Брий. Ще се придържаме към основните си теми. Веднъж вече преживяхме същото, Деймън. Остават ни само няколко дни.
    — Зная, но…
    Ала Валънс знаеше, че и дума не може да става за каквито и да е „но“.
    — Слушай — енергично поде той, — всеки ден в големите градове на щата участниците в тези радиопредавания разпространяват мълвата, че петролните компании са убили Брий, за да я накажат, задето е отишла в противниковия лагер и е минала на твоя страна. — Вдигна длан, за да възпре всеки евентуален отговор. — Виж какво ще ти кажа, Деймън. Знаеш не по-зле от мен: хората обичат заговорите, допада им да мразят тия петролни клечки. Това ти помага.
    — Но аз не обвинявам петролните компании в…
    — Затова излиза блестящо! — Валънс съзнаваше, че кандидатът му и сам може съвсем ясно да го схване, тогава защо се налага да продължава с обясненията? — Деймън, ти си чистникът. Ами достойният ти опонент, който насърчава доливането на МТБЕ, докато не се направят нови проучвания? Я познай! Изглежда така, сякаш защитава интересите на петролните…
    — Че то си е така.
    Господи! Валънс не можеше да превъзмогне любовта на Кери към чистата истина.
    — Да, разбира се, но за теб е от значение единствено, че не бихме могли да платим за радиовремето, което ни отпускат. Ако ги накараме да смятат Рон Бомонт за злодей, всичко ще се разводни.
    — Не зная, Ал. Ще ми се да бяха излезли, с какъвто и да е престъпник, с някакъв заподозрян. С някой, който да отслаби натиска.
    — Натиска върху кого?
    — Върху кого мислиш, Ал? Върху мен.
    — Какъв натиск върху теб?
    — За Брий.
    — Поддържали сте служебни взаимоотношения. Какво има да се обсъжда?
    Кери го изгледа.
    — Но моментът все пак е крайно неподходящ да излезе наяве, нали? Новините отново я емнаха, случаят не е в девета глуха, репортерите ровичкат.
    — И нищо няма да намерят. Чуваш ли? Отпусни се. Нищо няма да намерят.
    Лимузината спря. Кери не обичаше да кара събралите се да го чакат. Налагаше се да излезе и да се ръкува с тълпата, да не губи живата връзка със своите гласоподаватели. Пресегна се към дръжката на вратата.
    — Добре, Ал, чувам те. Чувам те.

13

    Ейб Глицки лежеше буден и се опитваше да не обръща внимание на работещия в съседната стая телевизор. Тяхната икономка и бавачка Рита обичаше телевизията толкова, колкото той я мразеше. Живееше с тях вече почти пет години и бе истинско съкровище, особено що се отнася до Орел. Ейб толкова се нуждаеше от нейните грижи, че би търпял и доста по-лоши неща от злополучната й склонност към популярните боклуци.
    И все пак тази вечер при мисълта за затворената Франи Харди и неразкритото нашумяло убийство, започващо отново да привлича вниманието на медиите, тези простотии му изглеждаха непоносими. Той най-после отметна одеялото и седна.
    След пет минути, вече облечен, излезе. Каза си, че в края на краищата едва ли е виновен телевизорът. Вдигна го на крак и го изведе мълниеносното прозрение, че Франи и неразкритото убийство са един и същи случай. Не че не го бе осъзнавал и преди, но ги разглеждаше като повече или по-малко отделни проблеми, а ненадейно му хрумна, че не е така.


    Едно бе сигурно: не я бе събудил. От очите й личеше, че още не бе заспала в килията си.
    — Ейб. Здравей… — Бърз поглед към стените на помещението за свиждане, макар да нямаше къде да се скрие още някой. Стъклена преграда и светлозелена мазилка. Цялото й лице излъчваше само един въпрос — къде е съпругът й? Какво прави Ейб тук посред нощ?
    Вратата се затвори зад гърба й и тя отскочи половин крачка, сякаш да избяга от нещо — от този звук. Усмихна се жалостиво и объркано:
    — Не ме бива за такива неща.
    Ейб застана близо до нея.
    — Че кой го бива? — Приближи и я прегърна за миг. Стори му се застрашително безплътна — шепичка крехки кости. Отдръпна се и я огледа — оранжевият затворнически комбинезон свободно висеше на нея. — Храниш ли се?
    Тя вдигна рамене, без да отговори.
    — Дизмъс ще дойде ли? Навън ли чака?
    — Не, сам съм. Проверявам как я караш.
    Франи скръсти ръце, призракът на предишната жена се опитваше да излезе напред, очите й трепнаха.
    — Не, ти провери как я карам предишния път, преди да се прибереш у вас. Довело те е нещо друго.
    Белегът върху устните на Глицки се обтегна. Това бе неговата лъчезарна усмивка. Поклати глава одобрително.
    — Май е трябвало ти да станеш адвокат.
    — И така ми е добре, благодаря. — Привдигна се да седне върху масата и го изгледа: — Какво има? Заради споразумението ли?
    Глицки смръщи чело.
    — Какво споразумение?
    — Не е ли заради него? Помислих, че са дошли при теб и са те помолили…
    — Не съм чувал за никакво споразумение. Какво е то? Кой ти го предложи?
    — Това копеле Скот Рандъл. Дойде преди час. Не разбирал защо не се размазвам от топлота към него, сякаш изобщо нищо не се е случило. — Тя изпитателно се взря в лицето на Глицки: — Наистина ли не знаеш нищо?
    — Не. Какво искаше?
    — Иска Рон.
    — И как смяташе да го изкопчи от теб?
    — Каза, че ще се откаже от обвинението за обида, ще спре да настоява за тайната. Нямало да ми се наложи да говоря за нея пред съдебните заседатели.
    — И какво иска в замяна?
    — Да му кажа къде е Рон. Смятал, че зная.
    — Но ти не знаеш, нали?
    Франи се взираше в стената над рамото му.
    — Нали? — повтори Ейб, но вече бе разбрал. — По дяволите… — изрече рядката за него ругатня с премерена предпазливост. — Какви ги вършиш, Франи? До този миг бях на твоя страна, опитвам се да те измъкна, защото те познавам и обичам от години и съм сигурен, че не си забъркана в убийството. Или и тук греша?
    Тя кимна и срещна погледа му.
    — Кълна ти се, Ейб, не съм.
    Той въздъхна тежко, вероятно успокоен.
    — Добре тогава. Какво друго поиска господин Рандъл?
    — Само това. Иска да пипне Рон и да го разпита. Каза, че бил наясно къде се крие ключът на загадката — в Рон.
    — А къде се крие всъщност?
    Седнала на масата, Франи клатеше крака с наведена глава като дете. Най-после вдигна очи.
    — Ейб, той е излязъл от къщи и тя е била жива. Когато се е прибрал, вече е била мъртва. Някой я е убил.
    Глицки понечи да отвърне, но Франи сложи длан на ръката му, за да го възпре.
    — Зная, зная. Ти ми каза, помниш ли? Часът на смъртта. На практика е можел да го извърши, преди да заведе децата на училище.
    — Допада ми как го извърташ.
    — Я стига, само си го представи! Рон отвежда децата в колата, а после си казва: „Ей, ето удобен момент. Ей сега ще отскоча до горе, ще убия жена си, ще я хвърля от балкона, за да изглежда като самоубийство, ще разкарам от зимната градина всякакви подходящи оръдия за убийство, каквито ми попаднат подръка там…“ — Тя поклати глава. — Ама моля ти се. Нали бях с него през онзи предобед и той изглеждаше прекрасно. Беше напълно нормален. Чисто и просто пихме кафе и се жалвахме от живота, от децата: Знаеш как е. И ти си имал деца.
    — Все още имам.
    — Разбираш за какво говоря. За ученическите години. За малките хлапета.
    Глицки кимна.
    — Добре, но нима ти е казал толкова важна тайна, че заради нея да се озовеш в затвора?
    — Няма такова нещо, Ейб.
    — Какво имаш предвид?
    — Имам предвид онази сутрин. През онази сутрин нямаше нищо такова.
    — Но от Скот Рандъл останах с впечатлението, че…
    — Зная. И сега всички предполагат, че Рон ми е казал нещо онази сутрин. Повтарям ти, нямаше нищо подобно. Дори не си спомням да сме споменавали Брий тогава.
    — Тогава защо си тук?
    — Защото отказах да съобщя какво ми е казал Рон.
    — И доколкото ти е известно, то няма нищо общо с убийството на Брий?
    — Това заявих от свидетелското място. — Франи бе предупредена, че да се разкрива каквото и да било от случилото се в залата на разширения състав от съдебни заседатели, е поредна проява на неуважение към съда. В момента изобщо не я беше грижа. — Казах им, че не зная. Не мисля така, но не съм сигурна. — Най-после стана от масата. — Но чуй какво ще ти кажа, Ейб. — Тя го сграбчи за ръкавите на коженото яке. — Дори и да е имал някаква неправдоподобна, непреодолима причина да я убие, а това не е така, пак няма значение. Остави настрана обстоятелството, че не е човек, който би убил когото и да било. Остави това. Работата е там, че дори да е искал, не е можел да го извърши. Не беше там. Защо никой не може да го проумее?
    Полицаят у Глицки без малко да й повярва, защото практическото основание, което посочваше тя, особено що се отнася до времето на убийството, изглеждаше разумно. Ако Рон Бомонт е убил жена си сутринта; преди да отведе децата си на училище, докато те все още са били там или дори в колата, и е успял да скрие деянието си от тях, трябваше да признае, че това би било направо партизанска акция. Не че не би смогнал да го извърши — и Ейб съвсем наскоро доказваше, че всъщност е напълно възможно, само дето в реалния живот възможно не означава сигурно.
    Но пак оставаха въпросителни. Неизбежно е.
    — Тогава защо се укрива?
    — Откъде си толкова сигурен, че не е отишъл на риба или нещо подобно, за да се махне за ден-два?
    Ето така не биваше да отговаря и Глицки зацъка обезсърчено.
    — Съпругът ти ми каза. Той е ходил в училището. — Многозначителен поглед. — Зная, че Диз е казал и на теб, което повдига въпроса защо се преструваш, че не знаеш. А също и защо Рон се укрива.
    — Може би е изплашен, Ейб. Хората се боят, дори и да не са направили нищо лошо.
    — Така е — съгласи се Глицки. — А също така се боят, когато смятат, че ще ги заловят заради деянията им. Виждал съм подобни неща. А освен това не ми отговори на първия въпрос — защо се преструваш, че не знаеш.
    Внезапно очите й наистина заблестяха.
    — Защото има неща, които не бива да казвам на никого — затова. Дори на теб, дори на Дизмъс. Имам право на лични тайни. Точно като теб, Ейб. Какво ще кажеш? — Франи се отдалечи на няколко крачки, после неочаквано спря и се обърна. — И след като ще си задаваме въпроси, и аз имам един към теб: за какво дойде? Не е за да ме видиш, а ми каза така. Защо ме излъга?
    Глицки вдигна ръце. Тя имаше право. Беше съпруга на Харди, една от най-близките му приятелки с изключителни качества, а обстоятелството, че е в затвора, не я превръщаше в престъпник, в заподозряна, в човек, с когото той би трябвало да се държи като полицай. Пак си оставаше жената, грижила се за момченцата му цял месец след смъртта на жена му.
    — Много съжалявам, извини ме.
    Тя поомекна. Донякъде. Но ръцете й все така бяха скръстени.
    — Извинението върши работа. Като начало. — Но и не се отказваше от въпросите си: — И тъй, защо дойде при мен?
    — Не можах да заспя. Помислих си, че може би ще ми кажеш за Брий нещо, което да не зная. Хрумна ми, че в цялата тази бъркотия никой не се е сетил да те попита.
    — Но аз не зная нищо за Брий.
    — И нямаш никаква представа кой я е убил? И Рон ли няма?
    — Каквото е знаел, казал го е на заседателите, сигурна съм.
    Глицки се помъчи да се усмихне.
    — Аз съм на твоя страна, Франи. Както и да е. Имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса, да видя дали няма да ме насочат към още някого?
    Раменете й се превиха, цялото й тяло издаваше изтощение.
    — Имаш ли нещо против да седнем?
    Минаха навярно двайсет минути. На Глицки му се струваше, че току-що са започнали, когато пазачът почука, вратата се отвори и се появи Дизмъс Харди.
    — Купон в първа класа, а? — подхвърли той. Но Глицки си помисли, че няма вид на купонджия. По-скоро на изтормозен от безсъние.
    Франи стана и се запъти към него. Глицки се изправи, осъзнал, че за днес беседата му е приключила. Заобиколи масата.
    — Добре, гълъбчета. Схващам намека.
    — Ейб, не се притеснявай, ние само…
    Но лейтенантът вече беше на вратата.
    — Зная ви аз вас. Диз, известно време ще бъда в службата. — Понечи да си върви, но се сети нещо: — А, и още нещо, Франи!
    — Да?
    — Да се храниш — заплаши я той с показалец.


    И те останаха сами, прегърнати. Харди идваше направо от хотела „Хилтън“ на летището, защото искаше подробно да й разкаже всичко. Даде й бележката от Рон, но тя, изглежда, не й направи особено впечатление. „И наистина — помисли си той, — защо да се впечатлява?“ Тя нямаше да й послужи, ако изобщо й свърши работа, още дни наред. Нещо повече обаче — Франи бе доста по-загрижена от друг проблем.
    — Преди всичко — каза тя — нека ти обясня за мен и Рон.
    — Добре. — Дъхът му секна и успя да изцеди само тази дума.
    — Харесвахме се, харесваме се. — Помълча. — Може би и нещо повече.
    Харди се помъчи в гласа му да не проличи никаква болка или обвинение:
    — Колко повече?
    Жена му въздъхна.
    — Струва ми се, че аз известно време се увличах по него. Като че ли и с него ставаше същото. — Франи долови нещо в изражението на мъжа си и пусна ръката му. — Сега ще ме намразиш, нали?
    — Не — отвърна той. — Изобщо не съм способен да те мразя. Обичам те.
    Тя се втренчи в него за миг.
    — Не сме… — Замълча. — Но той беше край мен, Дизмъс. Беше ми приятел. Изслушваше ме. Просто искам да ме разбереш правилно.
    — Аз не те ли изслушвам?
    — Да. Тоест не, знаеш, че не ме слушаш. За някои неща. Очите ти се плъзгат над децата, училището им, над всичко, което наричаш глупави еснафски занимания. Всъщност не те обвинявам, наистина. Зная, че не са най-вълнуващото нещо на света, но това е моят живот и понякога той просто е ужасно самотен и затъпяващ, и внезапно изниква този приятен мъж, който не намира всичко това за досадно.
    — И той те слушаше, нали, миличкият Рон?
    Тя кимна и продължи:
    — И двамата имахме толкова общи проблеми край децата…
    Харди не можеше да издържа повече:
    — Един момент, Франи. Ами ние с теб? Май и ние имаме доста общи неща — живеем в една и съща къща, грижим се за децата, каним приятели — такива работи. Или това не се брои?
    — Зная, зная, прав си. — В нейния глас също се долавяше болка — навярно слаб отзвук от обзелото я отчаяние. — Но сам разбираш колко са се променили нещата при нас с теб. Различаваме се. Надявам се, че ти все още се чувстваш отговорен…
    — Разбира се, че все още се чувствам отговорен. Иначе щях ли да седя тук и да слушам всичко това?
    — Добре де, зная. Но романтиката… — Тя замълча. И двамата разбираха накъде клони. Ежедневието до капка бе погълнало романтиката, а някога животът им бе преизпълнен с нея.
    И Харди знаеше защо е така.
    — И двамата работим. Непрекъснато сме заети.
    — Е, каквато и да е причината, съзнаваме, че нещата не са като преди. В живота и на двама ни има страни, за които не ни остава нито време, нито сили.
    Харди покри очи с длан — преумората от последните няколко часа внезапно се стовари отгоре му с цялата си сила. Думите на Франи бяха верни. Животът и на двама им вече не бе същият. Но му бе намерил лесното, изключвайки тази мисъл от съзнанието си. Работеше, печелеше пари. Тя имаше своите задължения по къщата и ежедневните грижи по децата. Поделяха си възпитанието им и част от съвместния отдих. Всъщност не се караха — и двамата бяха достатъчно сведущи, така че нямаше за какво толкова да се карат. Това е то да си възрастен и често не е много весело. И какво от това?
    Но тя очевидно бе стигнала до друг извод: имала е нужда от нещо, което той не й предоставя, и го е намерила другаде.
    — За какво мислиш? — попита Франи. — Кажи ми.
    — Мисля си, че всички… — Опита отново: — Искам да кажа, женените хора… Не зная. — Потърка пламналите си очи. — Не зная.
    — Поотделно ли ще продължим?
    Той поклати глава.
    — Може би. Но през последните няколко години се опитвам да издържам всички нас. Това ми отнема доста време. Господи, изобщо не ми остава време. Смяташ ли, че нямам нужда от развлечения? Не мислиш ли, че и на мен също не ми е много весело? Но какъв избор имам? Да мизерстваме, децата да гладуват ли?
    — Никой няма да гладува, Дизмъс. Не става дума за това. И ти го знаеш.
    — Всъщност не съм убеден, че зная. Имам чувството, че ако спра да работя, някой може да умре от глад. Че ще дойде свършекът на света.
    — Но нито веднъж не си ми говорил за това, нали? За своя страх. — Той вдигна рамене, но тя не го остави намира: — Защото ти вече не разговаряш с мен за подобни неща.
    Той отхвърли думите й, свивайки рамене.
    — Никога не съм постъпвал така, Франи. Никой не би искал да слуша подобни неща — за смътните ми страхове.
    — Напротив. А също и за смътните надежди и за дребните, незначителни тревоги, от които просто трябва да се разведриш, и понякога за мечтата, просто за постоянната ни мечта: какво ще правим, като остареем, когато децата излязат от къщи.
    — Франи, ти говориш поне за десетилетие напред. Дори не сме сигурни, че ще сме живи дотогава. Защо да го обсъждаме?
    Тя скръсти ръце.
    — Точно това имам предвид. Щом не сме сигурни за нещо, то не влиза в листата за класации сред належащи въпроси за обсъждане.
    — Обаче Рон влиза, така ли? Имаш надежди и страхове, които можеш да споделяш с Рон, но не и с мен? — Чувстваше се уязвен и бесен и понечи да се развърти с все сила, може би дори да я зашлеви. — И какви мечти по-точно споделяхте и обсъждахте с Рон?
    — Не съм имала никакви общи мечти с Рон, Дизмъс. Имам общи мечти само с теб.
    Това го възпря. Очите й се насълзиха. Той се пресегна и я придърпа към себе си.
    — Не искам да ти крещя — каза й. — Просто в момента не те разбирам. Опитвам се да те разбера. — Отдръпна се, за да я вижда. — Цял живот се опитвам, знаеш. Мъча се да съм край вас — край теб и децата. Не се дистанцирам нарочно.
    — Зная. Не биваше да се сприятелявам с Рон, във всеки случай не по този начин. Защото нищо друго не е имало, но… струваше ми се толкова невинно наистина да направиш първите стъпки. Нали знаеш, най-сетне да се сближиш с някого.
    Харди знаеше. Точно преди да се роди Винсънт бе изпитал същото — сближаване, увлечение. Огън, от който бе избягал, преди той да изпепели и него, и Франи. Знаеше.
    — Не биваше да допускам да се превръща в нещо съществено — продължи тя. — Трябваше да го предвидя и да сложа край, но ние само разговаряхме. Струваше ми се, че не нанасям никаква вреда.
    — Само дето се докара дотук.
    Тези думи ги върнаха към изходната точка, макар, разбира се, да не бяха стигнали доникъде. Вече бе почти полунощ и утре сутринта собствените им деца ще се събудят при баба, а родителите им няма да са при тях.
    Франи трепереща огледа оранжевия си комбинезон. Този път сълзите рукнаха с все сила.
    — Толкова съжалявам, Дизмъс. Толкова съжалявам.
    Харди отново я притегли към себе си, ръката му се плъзна нагоре-надолу по гърба й, а той самият също ужасно съжаляваше.


    Глицки седеше на бюрото си, отпиваше хладък чай и се опитваше да извлече от думите на Франи нещо, което да не му е известно, но то не бе много. Брий и петролната война. И какво от това? Отдавна бе инспектор по убийствата и представата, че нейното е свързано с бизнеса, според него бе прекалено пресилена, за да я взема под внимание.
    Като размисли по същество и се запита кой би имал изгода от смъртта на Брий, на преден план излезе Рон. А и все същият инстинкт на полицай, забравил за миг само защото Франи бе зад решетките, че тя е невинна, същевременно му проглушаваше ушите, че никой не се държи така отбранително като нея, ако няма какво да крие. В истинския живот това може би не бе безусловна истина, но ако човек си има непрекъснато работа с престъпния свят като Глицки, направо ще се обзаложи, че е вярно.
    И тъй, независимо колко му се иска Шарън Прат и Скот Рандъл да грешат, сметна, че не е разумно напълно да изключва Рон. Би било прекрасно да открие друг заподозрян, но ако разследването избере по-неутъпкания път и не намери никого, след като Областната прокуратура е указала посоката на дирене, предчувстваше, че има да му го напомнят поне едно-две десетилетия.
    Смътно съзнаваше, че двама инспектори пишат доклади оттатък в отдела. Внезапно на вратата му изникна сянка и той вдигна поглед.
    — Бях само наполовина убеден, че ще се появиш.
    — Коя половина? — попита Харди. Пристъпи в кабинета му и се промуши покрай бюрото му, което едва се побираше в помещението, за да се добере до един от дървените столове, натикан в оскъдното свободно пространство. — Франи ми каза, че си имал чудничък разговор с нея.
    Лейтенантът въртеше ли, въртеше чашата си, борейки се с някаква мисъл.
    — Онова, което чух, не ме зарадва много, Диз. Мисля си, че в края на краищата може и да го е извършил Рон.
    Лицето на Харди не издаде нищо и запази обичайното си изражение.
    — Как е могъл да го направи? Кога и къде, искам да кажа.
    — Зная. Проблематично е.
    — Например, че не е бил там. Това ли е единият от проблемите? — Изрече го сдържано. Но изобщо не желаеше да насочва разследването към Рон. Защото щяха яко да се потрудят да го открият, което отново щеше да изправи него и децата му под ударите на закона. А това изключваше личния замисъл на Харди — единствения според него, който би сложил задоволителен край на тази бъркотия. Затова попита: — Какво знаеш за Брий? Какво е намерил Грифин?
    Чашата спря на половината път към устата на Глицки и се върна обратно. Обикновено изражението на лейтенанта беше нещо средно между намръщване и навъсване, но този път той надмина себе си.
    — Карл може би е щял да приключи случая за два часа, ако не беше умрял. Така или иначе, нямаше навика да записва докладите си. Никакъв го нямаше в писането.
    — А в какво?
    Глицки присви очи.
    — За какво намекваш?
    — Ами сигурно е постигнал нещо. Това, че в папката няма кой знае какво, не означава, че няма нищо. — Събуди интерес у Глицки и продължи да настъпва: — Грифин женен ли е? Разказвал ли е на жена си? На някого тук в отдела? Кой е оглеждал местопрестъплението? Сигурно са открили някакви веществени улики в жилището на Брий. Имам предвид, че Грифин се е занимавал и с това, нали? Все е разполагал с нещо.


    Този път на Харди му се видя доста по-лесно да проникне в надстройката с ключа, който Рон му бе дал.
    Щом се озова вътре, заключи вратата зад себе си и запали осветлението. Наглед нищо не се бе променило, след като двамата с Канета излязоха миналата нощ, но Харди усети смътно сепване, когато се запъти към кабинета с телефонния секретар.
    От какво ли?
    Закова се намясто, каза си, че може би в това е разликата между обикновената умора от миналата вечер и сегашното му полубезсъзнание, но все пак реши за момент да се ориентира и се заоглежда наоколо.
    Докато бе на посещение при Франи и после при Глицки, прибра пистолета си в багажника. Като се върна в колата, отново го затъкна на колана си. И макар за втори път през последните пет часа да се почувства много глупаво, пак го извади.
    Картините, гледката, трапезарията — всичко си бе все същото. Заключи, че няма нищо. В момента бе като ходещ мъртвец, който вижда призраци, може би си играе с тях.
    Но ето!
    Миналата вечер бе излязъл на балкона, а преди това бе разтворил завесите на около половин метър. Помнеше го съвсем точно, защото от мястото, където се намираше сега, не бе в състояние да види френските прозорци, водещи към балкона, от който е била хвърлена Брий. Тогава нямаше представа, че се намират там.
    А ето че сега бяха скрити, завесите бяха спуснати плътно.
    Прекоси дневната, трапезарията с кътчето за сядане, опитвайки се да си припомни, а убедеността му нарастваше. Миналата нощ и той, и Канета изобщо не бяха приближавали насам. А на излизане Харди хвърли последен поглед към стаите — френските прозорци се открояваха в съзнанието му, а това означаваше, че завесите не са били плътно спуснати.
    Повторно ги разтвори, бутна вратата и излезе на балкона, пристъпи до края му. Беше си все така високо. Борейки се със световъртежа, отстъпи една крачка назад. Нищо не бе докосвано, нищо не се бе променило.
    Значи някой бе спуснал завесите, предпазвайки се от нищожната вероятност да го видят, че се разхожда из местопрестъплението на дванайсетия етаж.
    Последен поглед и Харди се прибра вътре, но този път спусна завесите. Все още държеше пистолета в ръка.
    — Ей — провикна се. — Има ли някой?
    Тишина.
    Палейки пред себе си лампите в преддверието и стаите, обиколи останалите помещения, както бяха направили с Канета миналата нощ. Всичко изглеждаше непокътнато. Дори кабинетът — предполагаемото местонахождение на важните папки на Брий — изглеждаше, както го видя за последен път.
    С изключение на едно-единствено нещо. Броячът на телефонния секретар, сочещ тогава осем, сега бе на нула.
    Всички съобщения бяха изтрити.

Част втора

14

    Събота сутрин в празна къща.
    През изминалите няколко години Харди постепенно започна да не се чувства добре у дома, но през последните месеци това състояние като че ли се превърна в хронично. Хлапетата непрекъснато му се пречкаха в краката, а Франи и приятелките й разговаряха предимно за децата. Детски разправии, възпитание. Детски спортове, игри, училище, домашни, уроци, храни, които не искат да ядат, домашни любимци, за които не се грижат. Децата, децата, децата…
    Винаги щом му зададяха въпроса право в очите, той неизменно отговаряше, че обича децата си, а и така му се струваше. Но ако се наложи да повтори всичко отначало — честно казано, съмняваше се.
    На първо време те с Франи изчетоха всички възможни книги как бракът да се нагоди към промените, настъпващи с увеличаване на семейството. Оттогава Харди все се питаше защо никой не е написал правдивата книга, наречена „Деца ли? В никакъв случай!“
    Защото накрая стигна до извода, че семейството не просто променя нещата — то слага край на предишното ти съществуване. Може да пристъпиш към него, смятайки, че запазваш най-същностното от предишния си живот и просто допълваш богатството и разнообразието му. Но след няколко години вече водиш изцяло нов живот и сякаш и единият, и другият всъщност не са твои.
    Накрая прие като безусловен факта, че раят — това е да се успиш в събота и да се събудиш в празна, тиха къща. И може би тя да си остане такава.
    А сега, когато това внезапно му се случи, не бе толкова убеден.
    Слънцето светеше в очите му. Прикрити с ръка, после хвърли бегъл поглед през прозорците на спалнята. Къде се намира все пак? Спомни си, че е заспал облечен, строполявайки се на леглото. Пистолетът лежеше на нощното шкафче, където часовникът показваше осем и двайсет. Навярно е изглеждал като зомби на колела. Изобщо нямаше спомен да е карал към къщи, къде е паркирал и как си е влязъл.
    Господи, каква тишина наистина.
    Ставите му изпукаха — насили се да седне в леглото, видя пистолета и се пресегна за него.
    Стана и отиде в банята, наплиска лицето си със студена вода, като през цялото време се мъчеше да се събуди. Прекоси стаите, отиде до външната врата, която бе заключил, после по дългия коридор се върна в кухнята. Къщата изглеждаше куха, сякаш й бяха изтръгнали душата. „Децата — осъзна Харди. — Франи.“
    Убедително откритие — същинско откровение. Застанал до яката, грубо издялана маса в добре обзаведената и красива кухня в това прекрасно утро на циганското лято, той изпитваше единствено спотаен ужас, проникващо надълбоко безпокойство.
    Такава бе другата възможност.
    Чакаше го обаче работа, а вчерашният ден му служеше като напомняне, че моторът няма да работи без гориво. Почернелият му, вехт чугунен тиган си стоеше на мястото на задния котлон. Каквото и да готвеше в него, никога не залепваше за дъното му. Почистваше го само със сол и го бършеше с парцал. Откак за пръв път го сложи на огъня, тиганът не беше виждал препарати и вода и дъното му бе заприличало на гладък черен седеф.
    Запали газта под него, поръси го с тънък пласт сол от солницата, после отиде при хладилника. Грабна две яйца. Очевидно в четвъртък Франи е мариновала филе миньон за вечеря, когато я е прекъснало заседанието на разширения състав. Харди взе едно парче от керамичната купа, пусна го в тигана, а после счупи по едно яйце от двете му страни.
    До кутията за хляб имаше плик с ферментирало тесто и той си отряза около една трета от него, сряза го в средата, намаза едната му страна със зехтин и го сложи до цвъртящото филе.
    Докато всичко се пържеше от едната страна, постави на огъня кафеник с кафе, после обърна хляба и месото, разстла яйцата върху запържената страна, промуши жълтъците, изключи котлона и отиде да си вземе душ.


    Когато потегли по улицата, денят се оказа невъобразимо ведър, топъл, уханен. Почувства се обнадежден и мотивиран, съвсем различен от събуждането, когато не можеше да измисли поне един ход, а после, неспособен да се съсредоточи, загуби десет минути, докато намери колата си.
    Но карайки автоматично, знаеше, че каквото и да прави, първо трябва да се отбие у Ерин, да се покаже там и да види Винсънт и Ребека, за да се увери, че им е добре при баба. А това посещение му донесе награда, както и обичайните препирни за надмощие.
    Миналата вечер Ед и Ерин ги бяха завели в Планетариума и те му разказваха за всичко научено, за страхотния начин, по който се появява нощното небе. Винсънт не вярваше, че това е оптична илюзия. Убеден бе, че това е истинското нощно небе.
    — Така беше. Самото небе беше, татко. Просто отвориха покрива и видяхме и луната и звездите, и всичко друго. — И стрелна с поглед Ребека буквоядката, приканвайки я да му възрази.
    Но Харди ги прекъсна:
    — И аз съм го виждал, Вин. Наистина е самото небе. И на мен ми хареса. — Предупредителен поглед към момичето да си мълчи. Нека брат й да си вярва.
    Най-сетне стигна и до нея.
    — И тъй, Бек, ти какво видя?
    Дъщеря му, винаги готова да се поперчи с някой факт, вече не я бе грижа за установяване на истината за нощното небе. Баща й бе проявил деликатност към Винсънт и й бе дал думата, а само това имаше значение.
    — А най-важно е какво е това луна, Вин.
    — Не зная, обаче около Юп…
    — Да, точно така. На една от луните около Юпитер има атмосфера и вода и всичко необходимо за живот.
    — А топлина?
    — Вътре, татко. Разтопено ядро и вулкани. Както е на километър и половина под океана тук, на Земята. Къде е топлината там? Вътре. Разбираш ли?
    — Страхотно, обзалагам се, че там ще може да се живее.
    — Със сигурност. Дори ни показаха какво може да расте, сякаш бяхме там. Част от тях…
    — Знаеш ли на мен какво най ми хареса? — И Винсънт трябваше да каже нещо.
    — Беката още не е свършила, Вин. Само една…
    — Тя никога няма да свърши. Ще приказва, докато си тръгнеш.
    Харди измисли ново име за своята книга, препоръчваща да нямате деца: „Несвършващата препратка“. Но въздъхна.
    — Бек, вече си накрая, нали?
    Тя обаче, изглежда, бе истински щастлива, че татко й е при нея или пък не искаше нищо друго, освен да го зарадва, което и стана. Подвоуми се само миг и се усмихна:
    — Нека той да продължи.
    — Добре, Вин, и кое според теб беше най-хубавото?
    Момченцето така се развълнува от късмета си — да прекъсне сестра си и да му се размине! — та на Харди за миг му се стори, че е забравило какво се кани да каже. Случваше се непрекъснато и Винсънт неизменно се разплакваше. Но най-неочаквано това се оказа сутрин на чудесата. Детето си спомни:
    — Как можеш да видиш някоя звезда, ако тя не се вижда?
    Подразбираше се, че Харди не трябва да схване.
    Винсънт опита другояче:
    — Когато е много мъглява и не можеш да я видиш по друг начин?
    — Кое?
    — Звезда или планета, или нещо на небето. Ако е истински неясна, не бива да гледаш право към нея, за да я видиш. Гледаш встрани. Ние опитахме. Наистина става.
    Така че като си тръгна, Харди не се отби нито при Франи, нито при Ейб, нито при приятеля си, репортера Джеф Елиът, за да се захване отново със случая „Бомонт“.
    По предложение на сина си известно време нямаше да гледа право към него. Все още имаше клиенти и телефонни съобщения, и документи за писане, така че отиде в кантората си да се захване с тях.
    И действително, насред заниманията си се сети, че Вил Канета стоеше зад него със своя бележник със спирала и записа имената на всички от телефонния секретар на Рон.
    Беше казал на Харди, че работи в Централния участък, така че ще потърси номера му в указателя и ще му се обади.


    Централният участък, недалеч от китайския квартал и Северния плаж, се намираше в района, където Харди би искал да отвори ресторант, след като се пенсионира. Не че там нямаше десетки други фантастични заведения, разположени на няколко съседни пресечки — „Нощна Флоренция“, „При елена“, „Розовото хлебче“, ресторант „Северният плаж“, кафене „Спорт“, „Златният рог“, — но мирисът на кафе, хляб, бонбони, сусам, печени патици, сирена, риба и наденички довеждаха туристите до почти несекващ неистов глад.
    Дори и местните хора като Харди се поддаваха на изкушението. След закуската изобщо не бе гладен, но още щом излезе от колата и усети полъха от ухания, без малко да размисли и да хапне още нещичко. „Чудно — помисли си, — че ченгетата от Централното не са най-дебелите в града.“
    Плюс паркирането. Пететажният обществен гараж се намираше точно отсреща през улицата и днешните градоустройствени планове за нищо на света и при никакви условия не биха го одобрили, защото в края на краищата какво политическо изявление може да се направи по повод някакъв си гараж! Единственото му предназначение е функционално, а градските печалбари от години не ги е грижа за подобни разходи.
    На излизане от безукорно удобната сграда Харди се помъчи да пресметне на кого да даде подкуп, за да разрушат зданието на участъка, та той и евентуално Дейвид Фримън да отворят на негово място някакво супермодерно местенце. Някой бе направил напоследък същото със старото здание на „Мел Бели“ и човек вече не можеше да стъпи там. Фримън — същи печен адвокат — би могъл да се позове на прецедента и със сигурност ще знае на кого да даде рушвет.
    Канета изглеждаше друг човек в униформа. С трите си нашивки, с белезниците, патрондаша, пистолета и палката си беше полицай до мозъка на костите. Изглеждаше по-едър, отколкото по-миналата вечер — по-тежък, по-възрастен, с по-широк гръден кош.
    Харди пристигна по времето за предобедна закуска и Канета видимо искаше да се махне от участъка, щом ще разговарят за подобни неща.
    Отбиха се в магазина за италиански деликатеси „Молинари“ Канета да си купи сандвич с мортадела и швейцарско сирене с жълтеникави лютиви италиански наденички, каквито обичаше Харди и на които обикновено не можеше да устои, макар че днес успя. Вместо това си купи голяма бутилка минерална вода „Пелегрино“.
    Поеха по булевард „Колумб“ към площад „Вашингтон“. Побъбриха няколко минути за незначителни неща, за новото около Франи и стигнаха до свободна пейка точно срещу двете островърхи кули на „Св. Св. Петър и Павел“. Небостъргачът „Коит“ се извисяваше над сградите от дясната им страна. Точно пред тях гол до кръста сивокос мъж с дълга конска опашка обучаваше един ирландски сетер да лови пластмасов диск.
    Канета разви сандвича си и Харди заговори. Някой е влизал в надстройката и ако не друго, то поне е изтрил лентата. Навярно е взето и още нещо.
    Канета помълча няколко секунди, изгледа Харди изкосо, повъртя обвивката на сандвича.
    — Аз го направих.
    Харди се помъчи да прикрие смайването си.
    — Върнал си се? Онази нощ, след като излязохме заедно ли?
    Отхапа от сандвича си. Дълго дъвка. После кимна.
    — Вече знаех кой е звънял, нали? Всичките ги записах. — Потупа задния си джоб, където държеше бележника си. И продължи да обяснява: — Моят телефонен секретар у дома побира само девет обаждания. Помислих, че и неговият е такъв. Не исках секретарят да е запълнен, ако позвъни още някой.
    — Разумно — отвърна Харди, макар да не мислеше така. Но станалото, станало. Така или иначе, Канета продължи:
    — Знаеш ли, винаги казват, че убиеца е съпругът.
    Харди кимна.
    — Често го чувах, когато бях ченге. Вече не съм толкова сигурен, че е така.
    — Бил си ченге? — Канета го изгледа с други очи.
    — Само няколко години, веднага след Виетнам попатрулирах малко, а после следвах право. Всъщност Глицки ми беше партньор.
    Канета помълча, премисляйки думите му. После попита:
    — Значи шефът на „Убийства“ ти е стар приятел, а ти се обръщаш към мен?
    — Да, но моята съпруга е в затвора. Глицки е възложил разследването на две от момчетата си, само че вече минаха три седмици, а те не разполагат с нищо.
    — И смяташ, че можеш да им помогнеш?
    — Не. Смятам, че мога да помогна на себе си.
    На Канета това му хареса и той се усмихна.
    — Малко са бавнички за теб, а? Тези екипи.
    Ето я пак враждебността на уличните полицаи към инспекторите. Харди я надуши още първата вечер и ако не се взираше право в нея, като че ли би могъл да извлече нещо.
    Но трябваше да доведе работата докрай.
    — Ето как виждам аз нещата. Държат жена ми в затвора, защото тя знае нещо за Рон, нали така?
    — Така.
    — Защото подозират Рон?
    Повторно кимване.
    — Така че ако им предоставя някой друг, всеки друг, освен Рон, ще спрат да притискат Франи. Ще я пуснат, защото тайната й няма нищо общо с убийството.
    Забеляза, че тази мисъл допадна на Канета. Стратегическите съображения представляваха предизвикателство сами по себе си, но внезапно възникна нещо по-важно — възможността да натрие носовете на инспекторите от центъра на града. Ако Канета допринесе поне малко за разкриване на убийството, вестниците ще се напълнят с него и ще допринесат за доброто му име.
    — Казах ти още оная вечер и пак ще ти повторя: смятам, че е заради работата на Брий. Казваш, че ще започнеш с телефонните обаждания ли?
    Харди кимна.
    — На Рон са се обадили и от двата лагера на Брий, нали? Та се питам защо ли са звънили на Рон. Какво ли е имало в папките, за които говори единият от тях?
    — Искаш да кажеш, че заради тях са я убили. — Напълно забравил за сандвича си, Канета вече се ровеше за бележника си.
    — Не съвсем. Отбелязвам само, че ако не го е извършил Рон — а по лични причини бих предпочел да не е той, — това е другият храст, под който трябва да търсим заек.
    — Валънс и Джим Пиърс ли?
    — Да. Какво има?
    Канета бе присвил очи. Взираше се някъде отвъд парка.
    — Нищо особено, просто малко познавах Пиърс — нали ви казах, че от време на време се наемах като охрана на свободна практика.
    — И?
    Вдигна рамене.
    — Едва ли е редно да разговарям с него. Знае, че не работя в „Убийства“ и ще ми стъжни живота.
    Звучеше разумно и Харди се съгласи с лекота.
    — А останалите? Нали няма да се откажеш? Ето тази Мари например? Коя е тя?
    Канета се отзова с предпазливо въодушевление. Очевидно искаше да участва, но не показваше доколко.
    — Сигурно най-лесно ще се докопам до застрахователния агент — каза той. — Бил Тилтън. Ако е местен, сигурно го има в указателя.
    Харди извади собствения си бележник и преписа имената. Възнамеряваше днес да се срещне с Рон и да получи отговор на повечето си въпроси, но Канета можеше да му бъде от полза — със служебната си значка.
    — Добре, има още един обадил се с фамилия — тази Сасака със загадъчната уговорка.
    Внезапна мисъл осени Канета.
    — Рон се е познавал с доста жени, нали?
    Харди не подхвана тази тома. Нямаше да се съсредоточава върху Рон. Барабанейки с пръсти по бележника си, преструвайки се, че размишлява, той най-сетне вдигна очи.
    — Каква беше работата ти на охранител, където срещаше Брий?
    — По хотели. Тайфи тежкари от Сакраменто, лобисти, политици, веднъж вицепрезидентът, хора от тайните служби и така нататък, и така нататък.
    — И каква бе твоята задача? Отделни хора ли охраняваше?
    — Не, нищо такова. — На Канета очевидно работата не му допадаше. — Да стоя до вратата, да си нося патлаците, да се държа внушително. Нали знаеш, такива като тях обичат да се фукат. Да показват колко са важни.
    — Но дори и на тези сбирки Брий е била важна особа?
    Той кимна мрачно.
    — О, да. Открояваше се. Искам да кажа, първо биеше на очи хубостта й, особено сред тази шайка льольовци и зубрачи. Но освен това тя винаги държеше някакво слово и събираше овациите. Притежаваше умение… да бъде искрена, много… пламенност, струва ми се. — Канета сам се заплете, опитвайки се да обясни на Харди: — Сякаш че наистина вярваше в думите си. Искам да кажа, че трогваше хората, нали разбираш.
    Ако не друго, помисли си Харди, бе трогнала Канета. Но ето че ченгето, отново вперило очи в далечината, като че ли обмисляше нещо. Харди едва не падна при следващото му изречение:
    — Знаеш ли, един-два пъти на други места разговарях с нея.
    Адвокатът се помъчи да говори непринудено, но това му струваше усилие:
    — Имаш предвид лично ли?
    Канета все още не бе напълно готов да разкрие подобно нещо, но след миг кимна.
    — Всъщност започна случайно. Бях дежурен по движението два-три дни след един от онези купони. — Помълча, но реши да продължи: — Не помня дали преди три или четири месеца. Един късен следобед я спрях за превишена скорост на пресечка от дома й. Очевидно беше пила повечко.
    — Пияна ли беше?
    — Може би. — С бърза въздишка се поосвободи от напрежението. Внезапно Харди донякъде осъзна защо Канета не искаше да говорят в участъка. Вече бе замесен.
    — Сам съм в патрулната кола и, разбира се, я познах. Не й написах призовка. Не беше чак в несвяст, просто малко повечко пийнала. С две думи, качих я в колата и я откарах у тях.
    Качила се е в патрулката? Щеше му се да попита дали е имало още нещо. При неговата работа не бе необичайно да чуеш, че някое ченге е спряло хубава жена, защото задните й гуми са изтрити, та да може да се запознае с нея, да се държи обаятелно и да разбере дали е достъпна.
    Доста по-сериозното бе, че макар и по-рядко, се случваше полицай да препише адреса на някоя жена от шофьорската й книжка и да започне да я дебне. Харди бе убеден, че Канета му разказва как е нарушил всички разпоредби заради Брий, само защото му се бе представил като бивше ченге, свой човек.
    И все пак бе обезпокоително.
    И това не беше краят.
    — Както и да е, малко след това минавам край дома й, а тя стои на тротоара. Спирам и я питам дали да не я откарам някъде, обаче не, чакала някого да дойде да я вземе. Побъбрихме една минута.
    — За какво?
    Сви рамене.
    — Просто ми благодари, че не й написах призовка. Каза, че всъщност не пиела много. Но напоследък й дошло повечко. В работата. Разправих й, че съм я слушал няколко пъти да държи речи. И ми се струва, че наистина прави добро, че работата й е от голямо значение. Обаче тя поклати глава. „Голяма каша забърках“ — вика, а после май се спря да не изтърве нещо излишно. Каза, че съжалявала. Аз я питам защо, а тя вика — за всичко.
    Настъпи тишина.
    — Разказвал ли си на Грифин за това?
    — На кого?
    — На Карл Грифин, инспектора, на когото са възложили случая.
    Поглед изкосо.
    — Не ме е питал. Аз съм само участъков полицай, как ще знам нещо! — По време на разказа си сержантът седеше прегърбен, с подпрени на коленете лакти. А сега внезапно изопна гръб, сякаш изненадан, че се намират тук. Спомни си за сандвича, отхапа един залък и яростно задъвка.
    Харди си убиваше времето, пиейки вода.
    — Женен ли си, Фил?
    — От единайсет години — спокойно отвърна той. — Синчето тъкмо навърши дванайсет. Понякога човек си мисли, че ако нещата стоят другояче, ако има избор…
    Харди ясно чу недоизказаното: срещаш някоя като Брий и я желаеш, желаеш, желаеш, ала вече нямаш избор.
    — Но ти си се срещал с нея, с Брий?
    — Без всякакви предварителни уговорки. Минавах по едно и също време, а тя тъкмо излизаше, така че понякога се виждахме. Казвахме си: „Здрасти, как си“, нещо такова. Честно казано, имах чувството, че тя искаше да я уверявам, че съм там като неин закрилник. — Пое дълбоко въздух и бавно го издиша. — А после я убиват през моето дежурство.

15

    Джим Пиърс живееше в триетажна сграда в италиански стил, оградена отвсякъде с висок зид с бяла мазилка. Имотът се намираше, както биха се изразили посредниците, в сериозен квартал — на „Норт Пойнт“, на една пресечка от Двореца на изящните изкуства. През този прекрасен съботен следобед туристите, а изглежда и някои кореняци, бяха наизлезли навън на тумби да се порадват на залива с яхтите, да придружат цели орди деца до Изследователския център, хапваха лакомствата, приготвени за пикника, а с остатъците хранеха патиците в езерото.
    Всичко това Харди видя, връщайки се седем преки към „Норт Пойнт“ от паркинга, който намери, след като четири пъти обиколи езерото. Докато вървеше, се усети, че размишлява над възможността патиците по недоглеждане да се хранят с късчета патешко от китайския квартал, със случайни трохички пачи пастет, може би с препечена патешка кожичка или с парченца гърди от нечия салата и че този канибализъм някой ден ще предизвика вдъхващата страх болест „Луда патица“, която обаче ще си остане неоткрита поне още двайсетина години, а тогава вече ще е твърде късно. Днешните любители на патешко ще мрат като мухи.
    Остави мислите си да витаят като защитна реакция срещу уплаха, който го обзе, щом за пръв път установи адреса, даден му от Канета. Но ето го вече тук, пред внушителната и яка черна порта, и не му оставаше друго, освен да натисне звънеца. Отговори му приятен, добре поставен женски контраалт:
    — Да. Кой е?
    Харди се представи. Каза, че отново става дума за случая „Брий Бомонт“. Че съжалява. Не й изясни каква е неговата роля, защото всъщност не играеше никаква.
    Тя се поколеба, после го помоли да почака. За миг си помисли, че е извадил късмет и сложи ръка на облата дръжка, изчаквайки да щракне при отварянето. Вместо това от домофона рязко се разнесе раздразнен мъжки глас:
    — Кой е, по дяволите? Вече разговарях с вас пет-шест пъти. Разпита ме разширеният състав. Кога най-после ще ме оставите намира? Кълна се в Бога, че се опитвам да ви помагам, но този път се изкушавам да поискам съдебно разпореждане. Направо е смешно.
    Но вратата щракна и Харди отвори.


    Въпреки внушителността на къщата си и дори въпреки раздразнения си тон, Джим Пиърс се оказа приятен човек. Отвори външната врата още преди Харди да стигне до средата на алеята.
    — Да не би в днешно време да сменят следователите всеки пет минути? Нищо чудно, че не стигате доникъде.
    Харди присви очи от ярката слънчева светлина. Пиърс бе облечен с бяло поло с цветен монограм отляво на гърдите, с износени, но изгладени панталони в цвят каки и мокасини с ресни на бос крак.
    — Тъкмо гледам мача. „Нотр Дам“ и сборния на Щатите. Ирландците ги правят на пух и прах. Обичате ли футбола?
    — Харесвах „Нотр Дам“, когато Парседжан им беше треньор — каза Харди. Изкачваше се по стълбите към верандата, а Пиърс вече излизаше от тъмната вътрешност на къщата. — Редно е да ви уведомя, че не съм от полицията.
    Пиърс спря и се извърна назад.
    — Кари май спомена, че е заради Брий… О, няма значение. — Беше негов ред да присвие очи. Харди остана навън, очертан в рамката на портала. — И така, какво мога да направя за вас? За какво става дума?
    Харди се представи като адвокат, нает от Рон, съпруга на Брий.
    — Звънили сте му миналата седмица.
    Изблик на изненада:
    — Наистина ли?
    — Да, сър, така ми се струва.
    Изразът на учудване се задържа на лицето му, докато той видимо се опитваше да си спомни.
    — Добре тогава, сигурно съм се обаждал. Казал ли съм за какво го търся?
    — Помолили сте го да ви позвъни. Нещо за книжата на Брий. Той обаждал ли ви се е?
    Този път на Пиърс не му се наложи да размисля:
    — Не.
    — Може ли да ви попитам какво сте искали?
    Образът на приятен човек полека-лека взе да избледнява. Започваше да му писва да отбива въпроси за Брий.
    — Едно от задълженията ми обхваща връзките с обществеността — заяви той. — Струва ми се, че е отнесла доста материали със себе си, след като напусна. Ще ни е от полза да си ги получим обратно.
    — А защо не я помолихте приживе?
    — Помолих я. Тя не бе много предразположена към компанията, след като напусна. Помислих си, че може би Рон ще бъде малко по… отстъпчив.
    Пиърс постепенно се бе отдръпнал назад към портала и сега стоеше на около половин метър от Харди с ръка на вратата и по всичко си личеше, че се кани да се сбогува.
    Но нещо го възпря.
    — А имате ли нещо против аз да ви питам нещо?
    — Моля.
    — Какво правите като адвокат на Рон? Нали полицията не го подозира?
    — В момента изключват един по един заподозрените, а той е сред тях. Може би ще открия нещо, с което да го измъкна.
    — Значи не мислите, че той е убил Брий?
    Нещо в тона му накара Харди да наостри уши. Той вдигна глава.
    — А вие така ли смятате?
    — Не. Не съм казал подобно нещо.
    — Интересно. Прозвуча ми точно така.
    — Не. — И отново въздъхна, този път с очевидна умора. — Господи, кога ще свърши всичко това? Не зная кой е убил Брий. Бездруго все още не мога да повярвам, че някой я е убил, че умишлено е сложил край на живота й.
    Харди внезапно забеляза бледността на Пиърс под зачервените му страни — от безсъние, от седене в затворени помещения. Затъмнената къща. И той като Канета съобрази, че Пиърс е в своеобразен траур. Още един, съсипан от смъртта на Брий.
    Тази жена определено бе оставила празнина след себе си.
    — Господин Пиърс, а според вашите догадки защо е била убита?
    Безучастен поглед — вниманието му вече не бе съсредоточено върху Харди.
    — Не зная.
    — Съзнавам, че не можете да ми разкажете какво сте говорили пред съдебните заседатели…
    Пиърс като че неочаквано осъзна, че все още се намират на портала.
    — Извинете. Колко невъзпитано да ви държа навън! Заповядайте, влезте.
    Харди за миг спря вътре, за да свикнат очите му. Сега, след като го покани да влезе, Пиърс като че ли не знаеше какво да предприеме оттук нататък. Махна към огромна купа на една маса до вратата.
    — Вземете си бонбони, ако искате. „Бадемови скалички“. Най-хубавите.
    Харди благодари и си взе два, белейки златистата им обвивка, докато Пиърс го водеше през фоайето. Думите му не се отнасяха само за „Бадемовите скалички“ — „най-хубавото“, изглежда, бе подразбиращ се лайтмотив за къщата. Тържествени всекидневни, уникални мебели, тавани на три метра височина. Отминаха витата стълба. Телевизорът бръмчеше в малка стая и Пиърс надникна вътре.
    — Тече почивката — каза и продължи пътя си.
    Последната врата вдясно ги отведе в модерна кухня, където една жена седеше до плот насред стаята. Беше с гръб към тях, зачетена в някакво списание, но при влизането им се поизвърна.
    — Извини ме, Кари. Господин Харди, съпругата ми. — И й обясни: — В последна сметка се оказа, че не е от полицията. Адвокат е на господин Бомонт.
    Тя стана от стола и му протегна хладната си, уверена ръка. Кимна с царствената си глава и задържа ръката на Харди малко по-дълго от приетото. Госпожа Пиърс не бе дете, не бе отскорошна трофейна съпруга — изглеждаше на около четирийсет, — но Харди тутакси реши, че тя не просто е много привлекателна, а е едва ли не обезпокоително красива. Широко разположени, поразително сини очи грабваха вниманието върху лицето й на северноиталианска богиня. Прецени, че е облечена с шито по поръчка ежедневно облекло за хиляда долара, което подчертаваше изящната й талия. Тъмната й коса бе строго опъната назад и изтъкваше изваяните й черти. Златни обеци с опростена форма висяха от сякаш скулптурните й уши, а широко златно колие красеше безукорното й, гладко и златисто деколте над дълбокото и опасно улейче на гърдите.
    — Да не са обвинили господин Бомонт? — попита тя с мелодичния си глас, а мила бръчица помрачи идеалното й чело.
    — Не още. — Харди се надяваше, че не се запъва. — Опитвам се да го предотвратя. Тъкмо питах съпруга ви защо смята, че Брий Бомонт е била убита.
    — Защото беше неин наставник още от самото начало, ето защо — отговори простичко Кари Пиърс. — Работеха заедно непрекъснато и хората, естествено, клюкарстваха. Хората обикновено са завистливи и не им се вярва, че мъж и жена, които работят заедно, могат да бъдат само приятели, без да… — За миг на лицето й се изписа отвращение. — Имам предвид, че човечеството в крайна сметка изобщо не е променило отношението си към секса.
    Харди си помисли, че за Кари Пиърс е добра защитна окраска да вярва в това. Съмняваше се, че се е случило някой мъж да я погледне и да не помисли за секс. Но ако искаше да придобие чувство за цената си като личност извън този контекст, за нея бе по-добре да вярва, че съществува и друго.
    — Работата е там — поде Пиърс, — че явно някой — може би мой колега — е казал на полицията, че съм се вбесил, задето Брий напусна „Калоко“, и то така внезапно.
    — А вие вбесихте ли се?
    Пиърс погледна жена си, после кимна.
    — Да, ужасно. Чувствах се предаден, уязвен. Но като човек.
    — Все пак напускането й, преминаването на противниковата страна в битката около тази бензинова добавка, за която непрекъснато слушам, е просто бизнес.
    По лицето на Пиърс се изписа развеселена търпеливост.
    — И смятате, че ние, големите лоши петролни компании, сме се обединили и сме решили да я убием, задето е променила философските си възгледи?
    Самият Харди се видя принуден да се усмихне.
    — Всъщност, изречено на висок глас, не звучи много правдоподобно.
    — Пълен абсурд — намеси се Кари. — Независимо какво слушате по радиото, убийството изобщо не спада към бизнес методите на „Калоко“. Нито пък на „Седемте сестри“.
    — „Седемте сестри“ ли?
    Пиърс разясни:
    — Така ни наричат — дъщерните фирми на „Стандард Ойл“, след като антимонополният закон я разтури. Но никоя от „сестрите“ няма каквито и да е причини да убива Брий или когото и да било. Честно казано, не се нуждаем от подобно нещо.
    — Дори и заради три милиарда долара ли? — хрисимо попита Харди.
    Лицето на Пиърс прие търпеливо изражение, каквото по предположение на Харди придобиваше на обществени места.
    — И що за цифра е това — тези три милиарда долара? Откъде са се взели?
    — За толкова съм чувал. Това не ели годишният приход от бензиновата добавка, за която всички се карат?
    — МТБЕ ли?
    — Същата.
    Пиърс кимна.
    — Звучи приемливо. Три милиарда.
    Придърпа един стол, седна и махна на Харди също да се настани. Което той и направи. Кари се извини и отиде до главния плот да налее още кафе.
    Харди се помъчи да не я следи с поглед, но не беше лесно. Откъсна очи и отново ги насочи към Пиърс.
    — Мисълта ми е, че това са много пари. И ако Брий е подела кампания против това вещество…
    Но Пиърс поклати глава.
    — Не. — Вдигна ръка и взе да изрежда на пръсти: — Първо, Брий изобщо нямаше такава власт. Пишеше докладните ни, беше добър и убедителен оратор, но и самият Иисус Христос да слезе и да заяви, че МТБЕ е дяволско творение, няма чисто и просто да го премахнат. То невероятно прочисти въздуха. То дава резултати, господин Харди. Управлението за опазване на околната среда го обожава. Господи, та те дори направиха употребата му задължителна — и дума не може да става за обявяването му за противозаконно. Няма да го премахнат, само защото някаква жена твърди, че имало странични ефекти, което между другото изобщо не е доказано. Второ, и това винаги се приема много трудно, но три милиарда не са чак толкова много пари.
    Харди бе принуден да възрази:
    — Три милиарда? Става дума за три милиарда долара.
    Пиърс кимна.
    — Всичко е относително. В бензина се добавят единайсет процента. И преди всичко добавката се използва само в Калифорния, при това само през половината година. Така че сам сметнете. Три милиарда представляват около десет процента от половината приходи от калифорнийския бензин. Това е капка в морето.
    Кари се върна със сребърен поднос с кафеник, порцеланови чашки и чинийки, захар и сметана.
    — Това е най-трудното в работата на Джим, господин Харди. Да накара хората да разберат, че не става дума само за пари. Смятат, че щом печелим, със сигурност сме престъпници. Но Джим нае Брий за добро дело — да открие как да се произвежда по-добър продукт, по-добър за всички. Изглежда никой не разбира това. А преоборудването на рафинериите също струва милиарди…
    Пиърс се пресегна и я потупа по ръката.
    — Кари иска да каже, че въпросът е сложен. Вярно е, че изхарчихме милиарди за разработването на МТБЕ и известно време всички бяха във възторг от него. Като че ли даваше резултати. Сега възникнаха някои проблеми и ние ги проучваме. Работата е там, че сме длъжни да пречистваме горивата и ако се окаже, че се налага да разработим някакъв нов очистител, ще го сторим, дори да ни струва милиарди, а толкова и ще струва, защото всичко струва милиарди. Това е цената, за да те допуснат в този отбор.
    Отпи глътка от кафето си.
    — Но другият въпрос е, господин Харди, че съмненията на Брий не са основание за която и да било петролна компания да предприема някакви действия, какво остава пък да я убива. И в общи линии това и казах на полицията.
    Харди взе своята чашка и отпи. Повечето от думите на Пиърс изглеждаха логични, стига предварително да приемеш, че три милиарда долара не са много пари, но малко му приличаше на изхвърляне.
    — Веднъж пресметнах колко време ти трябва да броиш до милиард — подхвърли той. — Ако не правиш нищо друго. По едно число на половин секунда дванайсет часа дневно. Искате ли да отгатнете?
    Пиърс вдигна рамене.
    — Нямам представа. Седмица ли?
    Харди поклати глава.
    — Трийсет и две години, плюс-минус няколко месеца.
    Пиърс се засмя.
    — Я стига!
    — Един милиард е действително голяма цифра — отвърна — Харди.
    — Така ли е наистина? — попита Кари.
    Харди кимна.
    — Така е. Според мен на хората, изглежда, затова им е трудно да повярват, че три милиарда не са много пари. И затова е възможно Брий да е убита заради тях.
    — Тя бе само един човек, господин Харди — каза Пиърс.
    — Хитлер също. Ако го бяха убили, може би щяхме да избегнем Втората световна война. — Той вдигна рамене. — Вижте, не казвам, че не ви вярвам. Опитвам се да изтълкувам онова, което непрекъснато слушам по радиото — че петролните компании са имали причина да я убият.
    Пиърс остана невъзмутим, като че ли бе слушал всичко това и преди, а навярно така си и беше.
    — Заповядайте, проучвайте, господин Харди, но ще ви отнеме много време. — Отпи глътка кафе. Харди имаше чувството, че печели време. После явно стигна до някакво решение и въздъхна: — Знаете ли какъв е източникът на всички тези глупости по радиото?
    — Не. Смятах го за нещо като вълна от недоволство…
    Пиърс поклати глава.
    — Нищо подобно. Това е добре обезпечена групировка еко терористи. Не се смейте, сами се наричат така. Екотерористи.
    — И?
    — И изглежда, дружно работят за избирането на Деймън Кери, тъй като той е знаменосецът на борещите се против МТБЕ.
    — Добре. — Харди не разбираше накъде клони.
    — Е, по времето, когато ни напусна, Брий беше направо омагьосана от Деймън Кери. Дори и повече, макар да не бива да го казвам след всичко, което ми се наложи да изтърпя, що се отнася до това. — Хвърли поглед към съпругата си, чието прекрасно лице повторно издаде отвращението й към тази тема. После отново отправи поглед към Харди: — Имам предвид, че ако не друго, то те са хора, приемащи използването на сила и необходимостта от насилие. Възможно е Брий да ги е засегнала по някакъв начин, като е минала на тяхна страна да е заплашила каузата им или нещо такова.
    — Имате предвид, че Кери…
    — Не, не, не, не лично. Говоря за някой, който стои зад него. Възможно е. Всъщност не зная. Не обичам да соча хората с пръст, но… — Гласът му заглъхна.
    Харди си спомни забележките на Канета за Ал Валънс, който също бе оставил съобщение на Рон Бомонт. Въпросът се налагаше сам:
    — Казахте, че тази групировка… от терористи… разполага с много средства. Откъде получават пари?
    — Много просто — от СКО — едва не извика Кари.
    — Не знаем със сигурност — сопна й се Пиърс.
    — Знаем, и още как!
    Съпругът и съпругата се изгледаха свирепо.
    — Кой? — попита Харди.
    Симулирайки нежелание, Пиърс въздъхна дълбоко.
    — „Спейдър Круч Охайо“.
    — Петролното сдружение ли? — попита Харди.
    Пиърс кимна.
    — Царевица. Етанол — другата добавка. Това е огромна компания, както сам казахте, яко субсидирана от правителството. Имат паричен интерес МТБЕ да бъде забранен.
    — Та те да печелят трите милиарда долара ли? — запита Харди.
    Кари поруменя.
    — Човек убиват за това.
    Пиърс завъртя глава:
    — Не ми се вярва. Но според мен почти няма съмнение, че те са източникът на въпросните средства.
    На Харди му потрябва известно време да осмисли информацията.
    — Казахте ли на полицията?
    — Какво по-точно да кажа? — Пиърс се изправи. Бе отделил няколко минути на адвоката — което му струваше почти колкото половин работен ден — и краят на беседата бе настъпил. — Питаха ме за подозренията ми. Казах им, че съм чул за икономическите мотиви и честно казано, набързо ги разкарах. Горката Брий не е била убита по такива причини.
    Харди разбра, че подобни думи от устата на действащ вицепрезидент на петролна компания обслужват само собствените му егоистични интереси. Което не означаваше, че не са верни. „Все пак — помисли си, — това са три милиарда долара.“
    И тримата бавно поеха към външната врата. Кари го хвана под ръка, водейки го през сумрачната къща.
    — Ако ви потрябва още нещо, Джим и аз с удоволствие ще помогнем, но ние наистина не знаем нищо повече от това, което ви казахме.
    Озоваха се във фоайето и Пиърс тръгна към вратата.
    — След като така и така настъпихме това змийско гнездо, господин Харди, ако сте убеден, че Бомонт е невинен, все пак поровете се из кампанията на Кери. Средствата, историята с екотерористите. Може и да изскочи нещо. — Въпреки това тонът му бе скептичен.
    Харди спря и премига от внезапната слънчева светлина, нахлула през отворената врата. Пиърс за втори път уж между другото загатваше, че Рон е замесен в убийството.
    — Но лично вие все пак смятате, че го е извършил Рон, нали?
    Пиърс се усмихна, печелейки време.
    — Струва ми се, че това обикновено става по лични причини, нека да ги наречем така. Ако Брий е започнала връзка с някого от хората на Кери и Рон е научил… — Гласът му пресекна. — Е, и това така или иначе е мотив.
    Харди искаше да каже: „Трите милиарда долара също“, но вместо това просто благодари на двойката, задето му отделиха време, даде и визитната си картичка и пое по дългия път към паркинга.

16

    Идеята му хрумна покрай сандвича от „Молинари“ на сержант Канета. Въпреки всичките му сутрешни пътешествия, Франи нито за миг не излизаше от съзнанието му. Сега, докато караше към центъра, за да я посети в затвора, хрумна му, че съвсем не е речено тя през цялото време да се чувства там като в ада.
    Тъй като при него това често даваше резултати, той си помисли, че малко вкусна храна може временно да поразведри за Франи мястото, подобно ни повече, ни по-малко на чистилище — същите условия като в ада, но всъщност знаеш, че все някой ден ще свърши.
    Затова спря и накупи същинско пиршество от вкуснотии в деликатесния магазин „Дейвид“: пушена сьомга, кроасани, топено сирене, кълцан пилешки дроб, пастърма, чеснови сухарчета, туршия и дори три бутилки крем сода, която бе най-любимото й безалкохолно питие.
    Само колкото да го отрежат грубо на влизане. Да не би да се е побъркал? — искаше да знае дежурният сержант. Не е ли разбрал досега? На посетителите е забранено да носят каквото и да било на затворниците — във всяко парче кекс може да има ножче за бръснене или оръжие, а във всяко питие да е разтворен наркотик.
    Така че макар и с неохота, Харди остави торбата на рецепцията. С добри намерения е постлан…
    Пристъпвайки една крачка в стаята за свиждания, Франи се извърна от пазача и го видя да седи до масата и да й се усмихва. Той разпери ръце.
    — Съжалявам, но дойдох с празни ръце — каза й той — Купих ти най-любимите ти яденета, честна дума, но не ми позволиха да внеса нищо. — С безпомощно изражение повтори, че съжалява.


    На стъпалата на синагогата двамата се спряха, примижавайки на ярката слънчева светлина.
    — Знаеш, че обичам момчето, Ейбрахам. Не е заради това. А заради теб.
    Ейб въздъхна дълбоко.
    — Какво заради мен? Знаеш, че нямах намерение да ходя в града в почивния ден на Рита. Там им трябвам.
    Нат изви очи, за да отхвърли извинението му.
    — Там винаги им трябваш. Синът ти има нужда от теб тук. Ами ако кажа не, трябва да се върна в храма, тогава какво ще правиш?
    — Не зная. Навярно ще взема Орел със себе си.
    — При престъпниците!? Прекрасно решение, няма що! По-добре да го взема с мен тук.
    — Стига да няма тренировки по футбол.
    — О, да, така де. Те са къде по-важни от ходене в храма на шабат.
    — Ама той те чака, татко, казах му, че ще го вземеш. Ако не можеш, добре, но ми кажи още сега, става ли?
    Внезапно ведрото му изражение в синагогата изчезна и го замени рядък изблик на гняв. В гласа на Нат зазвучаха остри нотки:
    — За теб вече всичко е сега, Ейбрахам. Може би се питаш защо?
    Ейб също повиши глас:
    — Не. Няма нужда да се питам, татко. Искаш да знаеш защо, така ли? Защото всичко е нагоре с краката. Всичко е трябвало да се свърши преди пет минути и така се изнизва съботата — заради всичко, което е трябвало да се свърши в петък… — Ейб обузда надигащата се сприхавост. — Не зная — каза той. — Не зная. Не исках да ти викам.
    Нат се пресегна и сложи ръка на рамото на сина си. Ейб бе наследил ръста на майка си Ема и разбира се, характера й. Извисяваше се над своя старец евреин, който сви рамене:
    — И преди са ми викали, Ейбрахам. Не ме тревожат крясъците. А се безпокоя за момчето ти. Времето минава и то ще си иде, а ти така и няма да забележиш.
    Глицки обеща на баща си да се прибере вкъщи, за да вечеря с него и Орел.
    Въпреки това разправията им го тормозеше, докато караше към Съдебната палата. Тя все още му бе в главата, когато влезе в продълговатото фоайе на Областната прокуратура — летище за Въздушните линии на хвърчащите тъпанари.
    За какво ли им е притрябвал все пак? В събота следобед?
    Политиците си въобразяват, че стига само да го помамят с пръст, и той ще дотърчи с изплезен език. А сега доказва, че имат право, защото ето го тук. Трябваше просто да каже: „Не, имам други планове, не мога да дойда да беседваме за Рон Бомонт.“ Но вече бе твърде късно.
    Скот Рандъл седеше в кабинета на Шарън Прат заедно с Нейна светлост, следователя на Областната прокуратура Питър Струлър, шефа на полицията Дан Ригби и предшественика на Ейб в „Убийства“ капитан Франк Батист, който сега бе заместник-началник. И — о, Боже! — атмосферата май се нажежава? Четирима от петимата в стаята — с изключение на Батист — вече приятелски обсъждаха нещо, но тутакси млъкнаха, щом сянката на Глицки изникна в рамката на вратата.
    — Ах, лейтенант Глицки. — Прат седеше върху бюрото си и направо плесна с ръце, сякаш изненадана, че Ейб се е отбил.
    Глицки забеляза, че Батист си е намерил удобно неутрално ъгълче и запаметява десена на плочките по тавана. Беше добро момче и движенията му подсказаха много на Ейб. Не той командваше парада тук, което означаваше, че шефът му е бил повикан, за да обезвреди Ейб, за да е сигурно, че „Убийства“ ще схванат посланието, каквото и да е то.
    Ригби и Рандъл седяха в двата края на дивана и преглеждаха някакви книжа, пръснати по масичката пред тях.
    — Ах, госпожо Прат. — Неспособен да се сдържи, Глицки безшумно сключи длани. Понякога имитирането не е най-искрената форма на ласкателството. Понякога то означава, че долавяш преструвката и показваш на преструваната, че е гаднярка.
    Застана до вратата и зае възможно най-нехайната поза „свободно“. Кимна на мъжете, но без да се усмихва.
    — Здравейте, момчета.
    За миг настъпи неловкост, размениха се погледи, а Ригби очевидно чакаше знак, че е време да започнат. Прокашля се.
    — Става дума за случая „Бомонт“. А сега и тази вестникарска шумотевица за жената в затвора.
    Глицки кимна.
    — Франи. Казва се Франи Харди.
    — Да, разбира се, че беше Франи. — Началникът погледна Прат, прие някакво тайно послание, прокашля се и отново заговори: — На път сме да вземем решение да обявим Рон, съпруга, за повсеместно издирване и искахме първо да го съгласуваме с теб, да се възползваме от вашите данни.
    — Искахме да сме сигурни, че няма да подминем вашето звено, Ейб — добави Прат.
    Глицки мигновено фиксира Батист и двамата за частица от секундата установиха собствена връзка без думи. После лейтенантът скръсти ръце, облегна мощното си тяло на страничната рамка на вратата.
    — Искрено оценявам загрижеността ти, Шарън, благодаря. А това повсеместно издирване? То ще бъде в светлината на новите улики, които е открил следовател Струлър, така ли?
    — Трябва ни за разпит — заговори Скот Рандъл, — нищо повече. Искаме да му зададем някои въпроси.
    — Нямате нужда от мен, за да разговаряте с него. — Глицки отметна тялото си назад до краен предел. — Нямате нужда от мен за обявяване на повсеместно издирване. Но умирам от любопитство какво възнамерявате да правите, ако го намерите след такава хайка. — Той изгледа Струлър, после Рандъл. В другия край на стаята Батист вдигна ръка към устните си и придърпа ъгълчетата им надолу.
    — Какво искате да кажете? — попита Струлър. — Докарваме го и…
    — Тоест, арестувате го?
    Хванат натясно, Струлър погледна Рандъл, после Прат. Кимна.
    — Да.
    — Без улики ли? И дори без шанс да мине през предварителна процедура, а после да се образува дело, камо ли пък то да бъде спечелено? Искате да си докарате съдебен процес за незаконен арест или какво?
    Ригби се прокашля повторно насред думите му.
    — Стига, Ейб, не ми се вярва да няма улики.
    Глицки се обърна към него.
    — Така ли? И да има, аз не съм видял никакви.
    — Човекът е изчезнал — обади се Рандъл.
    Глицки вдигна рамене.
    — Е, и? Да не ви е за пръв път?
    — Убийството е станало в неговото жилище — намеси се Прат. — Няма данни да е някой друг. Може да е имала връзка и да му е казала, че го напуска. По метода ни изключването остава Рон.
    Глицки я измери с невярващ поглед и се запита не за пръв път дали прокурор номер едно на града и областта е прокарала поне едно възражение и дали е спечелила поне едно съдебно дело. Струваше му се изключено.
    — Ако искаш да вкараш това пред състав от съдебни заседатели, без да предизвикаш никакво съмнение, Шарън, имаш одобрението ми.
    Ригби — и той политиканстващо същество — се опита да успокои топката:
    — Работата е там, Ейб, че за пред хората ще трябва да напредваме по този случай.
    Но Прат не можеше да не се намеси:
    — Обадиха ми се множество граждани, плюс че отзвукът от задържането на онази жена в затвора е много лош. — Прат бе направила едва ли не кариера от несъобразяване със законовите разпоредби. А сега, изглежда, й бе трудно да се примири с факта, че политическите й проблеми няма да изчезнат, ако наруши още някоя и друга. — Тази сутрин ми се обади кметът, разбираш ли?
    Глицки отново вдигна рамене.
    — Говори за това със съдия Брон.
    — Кметът е говорил и с нея.
    — И? — Макар че Глицки знаеше отговора: нямаше да са тук, ако Брон бе отстъпила.
    Рандъл пусна в ход най-същественото в теорията си:
    — Ако задържим Бомонт, Ейб, ще пренасочим общественото мнение от Франи към Рон. Той ще е виновникът за положението й.
    Най-после изплюха камъчето. Тия хора наистина падаха от Марс.
    — Ако не ме лъже паметта — каза Глицки, — май ти я постави в това положение, нали, Скот?
    Но младият обвинител отхвърли думите му с едно махване на ръка.
    — Имах пълно право да го направя, а и съдия Брон имаше всички основания за това. Просто сме подложени на силна политическа атака…
    — И искате да пожертвате Рон Бомонт. Пак старата песен. — Глицки обхвана стаята с поглед. — Тези неща не стават така, момчета. — Поклати глава. Обърна се към Ригби и зададе недвусмисления си въпрос: — Шефе, какво искате от мен?
    По това време Ригби седеше на самото крайче на дивана. Вдигна злощастен поглед.
    — С какво разполагате, Ейб?
    — С бележките на Грифин — общо взето нищо особено. Аз обаче имам един по-хубав въпрос. — Обърна се към Прат: — Шарън, кой по-точно те притиска да хванеш Бомонт?
    Персоналът на летището — Струлър, Прат, Рандъл — като че ли отново си предаде някакво негласно съобщение. На Глицки започна малко да му писва от глупашката им тайнственост, но опитът го бе научил, че ако остави нещата да следват своя ход, може да го отведат до нещо.
    Прат се спусна от бюрото си, заобиколи го, отвори някакво чекмедже, после го затвори.
    — Е, „Калоко“, естествено, ще се радват случаят да приключи колкото се може по-бързо. Както сигурно знаеш, медиите яко ги притискат.
    — А те са твои дарители, нали? — От реакцията на Прат Глицки разбра, че въпросът му е улучил право в целта. В края на краищата не се занимаваше току-тъй с разследвания цели двайсет и пет години.
    Но Прат не избухна. Леко присви очи. Лицето й придоби насмешливото си изражение.
    — Те бяха дарители и на съперника ми, лейтенанте.
    — А стига избраният, който и да е той, да им прави услуги, щом поискат, те не спират поддръжката си, нали? И в какво се състои услугата в този случай? Да се намери изкупителна жертва и да се овеси на показ ли?
    — Дръжте се прилично, лейтенанте — изджафка Ригби.
    Но Батист най-после направи няколко крачки към групичката им. От години се занимаваше с убийства и внезапно бе доловил, че тук нещо намирисва.
    — При цялото ми уважение, сър, въпросът на Ейб беше основателен. Ако „Калоко“ се опитват да влияят на разследването, това увеличава вероятността да са забъркани.
    — Пълна нелепост! — избухна този път Прат.
    И Рандъл скочи на крака да подкрепи шефката си.
    — Направо смехотворно. Не можете да отправяте подобно безпочвено обвинение, капитане. „Калоко“ ни сътрудничат от все сърце и…
    — Не съм отправял никакво обвинение — сопна му се Батист. — Казвам само, че в случая лейтенантът е в правото си да зададе този въпрос. Имате ли нещо пред вид за „Калоко“?
    — Нямаме нищо. Те дойдоха и ни дадоха кашон с документи — разпалено се намеси Струлър. — И ние заключихме, че Рон е замесен.
    Всички в стаята задълго застинаха неподвижно. Накрая Скот Рандъл едва чуто прошепна „По дяволите“. Дори политиканът Ригби — намиращ се там, за да принуди Глицки към служебна отстъпчивост — се намръщи. В тази бездна от мълчание Батист хвърли екливо камъче:
    — Какви документи?
    И Глицки го подхвана:
    — Не съм виждал никакви документи.
    — Те не са включени в първоначалното разследване. — Прат се хвърли да запушва пробойната с пръст, ала водата я заливаше отвред. — От „Калоко“ дойдоха при нас доброволно.
    — С какво по-точно? И кога? — Внезапно Глицки изпита радост, че е дошъл тук през този прекрасен съботен следобед. Но трябваше да й даде да се разбере, щом тя не се предаваше.
    Прат отново седна върху бюрото с извинителна усмивчица.
    — Госпожа Бомонт е била ценен работник и две седмици след убийството й, след като не се намери заподозрян, „Калоко“ се обадиха в кабинета ми и предложиха всичките си папки, свързани с нея.
    — И естествено — поде Глицки с преливащ от сарказъм глас, — тъй като са свързани с убийството, вие незабавно осведомихте отдела ми, за да преценим всички сведения.
    — Вече бяхте зарязали случая — обади се Рандъл.
    Глицки постоя още миг до вратата. Отдавна бе заел изправена стойка. Това тук не бе просто политиканстване, а сериозен пробив в правната етика. Служебно възпрепятстване на правосъдието от страна на Областната прокуратура. На Глицки чак не му се вярваше. Но знаеше как ще постъпи.
    — До един час очаквам кашона с цялото му съдържание да бъде на бюрото ми.


    Глицки не бе получил кашона от Областната прокуратура по времето, когато Дизмъс Харди се появи в кабинета му, минути след като се бе разделил с жена си в затвора.
    — Работиш в събота! — възкликна той от вратата.
    Глицки, приведен над купчини книжа, му хвърли недоброжелателен поглед.
    — Само не започвай пак. Моля те.
    — Добре. Между другото, изобщо не започвам — Харди тръсна една книжна торба на бюрото пред себе си, — а сметнах, че щом така и така съм тук, да видя дали и ти не си дошъл и да ти дам остатъците.
    — Днес ми е ден за остатъци. — Глицки придърпа торбата към себе си. — Какво е това? — Не че лицето му светна — Харди мислеше, че това едва ли е възможно, но изражението му достави удоволствие на адвоката. — Това пушена сьомга ли е? Кажи ми, че е пушена сьомга.
    — Любимата ти. Щеше да е повече, но сержантът на рецепцията в затвора изяде почти половин кило.
    Глицки разкъса торбата и нареди съдържанието й върху кафявата хартия.
    — Занесъл си това в затвора!
    — На практика отговорът е не, макар че там ме обичат, личи им. Но вътре не допускат храна, така че го задържаха на рецепцията, докато се видя с Франи. Може ли да вляза?
    — Откога искаш разрешение?
    Харди сви рамене, придвижвайки се напред.
    — Нов курс на поведение. Първо се пита. Изпробвам го. — Седна на дървения стол срещу бюрото на Глицки. — Докато ядеш — започна той, — да ти разкажа вица за трите джуджета.
    Глицки извъртя очи. Шегите на Харди бяха едно безкрайно мъчение.
    — Не се ли чудиш защо са три? — Но устата на Ейб бе пълна и той дъвчеше щастливо. — Та значи, стоят си те пред сградата на рекордите „Гинес“ и първото разправя, че имало най-малките ръчички на света и щяло да ги покаже на работещите там, за да влезе в книгата на рекордите. След няколко минути излиза страшно развълнувано…
    — Добре — прекъсна го Глицки между две хапки: — Второто има най-малки крачета, третото — пишка. Та къде е кулминацията?
    Харди бе свикнал с постоянните избързвания на Глицки.
    — Третото джудже излиза и изглежда потиснато, а приятелите му го питат какво има — неговата пишка ли е най-малката или какво?
    — Казвай де! — И отново хапка сьомга и залък кроасан.
    — Човечето поклаща глава, оглежда приятелите си и пита: „Кой, по дяволите е Ейб Глицки?“
    С напълно очаквана реакция — тоест никаква, — Глицки се облегна назад.
    — Преди малко имах приятно преживяване. Искаш ли да ти разкажа?
    Очерта събитията от неотдавнашната си среща с Прат и останалите, задържането на документите на „Калоко“.
    Към края на разказа му Харди се дръпна, едва ли не шокиран.
    — Искаш да кажеш, че и Дан Ригби се е забъркал в това? Съзнаваш ли, че можеш успешно да смачкаш фасона на Прат и ведомството й? Всъщност познавам един местен адвокат, който с радост ще ти помогне. Да те повишат в шеф.
    Глицки направи гримаса.
    — Не искам да ставам шеф, понякога дори не ми се ще да съм завеждащ на „Убийства“. Искам пак да стана обикновено ченге. Да ловя лошите.
    — И тук можеш да го правиш. Какво според теб ще се окаже в кашона?
    — Каквото, такова. — Скоро щеше да разбере. — Представяш ли си какво нахалство? И на никого от тях не му е минало през ума, че изобщо нямат право да разполагат с тези улики. Щом е пристигнало при тях, значи е тяхно, а какво трябва да предприемат по закон, няма никакво значение.
    — По-добре внимавай — поде Харди, — заприличваш на адвокат. — Избута стола си назад с около сантиметър. — Значи това те е довело тук днес?
    Глицки кимна.
    — Горе-долу.
    — А аз си мислех, че двамата ти и инспектори — докато са проверявали разследването на Карл Грифин, както ти предложи най-добрият ти приятел — може да са се натъкнали на нещо.
    — Ами след като заговори за това… — Глицки смачка кафявата хартиена торба и я хвърли в кошчето. Книжата, които преглеждаше преди идването на Харди, изглеждаха натрупани безразборно, но той взе да подбира някои от тях, сякаш ги бе подредил по някакъв начин. — Ето копия от някои бележки на Грифин. Работил е по сградата, в която е живяла Брий. Няма признаци да е постигнал нещо при свидетелите, но такъв си беше Карл — не записваше всичко докрай. — Хвърли поглед на Харди, вдигна рамене. — Ама знае ли човек?
    Глицки взе друга сортирана купчинка листове.
    — Местопрестъплението. Нищо. Никакво стъкло, съвпадащо с намереното в главата й.
    — А какво е било то?
    Прелистване на страниците.
    — Версията е, че е оловен кристал от чаша за вино или шампанско. Бомонтови не са разполагали с нищо подобно.
    Харди бе забил нос в бележките на Грифин.
    — Ето пак Джим Пиърс. Деймън Кори. Ал Валънс. Как Грифин се е добрал до тези хора?
    — Благодарение на скърбящия съпруг, твоя приятел Рон. Искал да помогне в издирване на убиеца.
    — И той смята, че някой от тия?…
    Но Глицки поклати глава:
    — Просто е дал няколко имена на Карл, Диз. На хората, с които се е движела Брий. — Мълчание — Защо каза: „пак Джим Пиърс“?
    — Какво?
    — Каза: „Ето пак Джим Пиърс“.
    Харди се усмихна.
    — Не съм бил аз. Някой друг го е казал. — И добави по-меко: — Щеше да е екстра, ако неволните грешки на езика от време на време ти минаваха покрай ушите. Така или иначе, просто посетих него — Пиърс — преди няколко часа. Ще се зарадваш, като чуеш, че инспекторите ти вече са ходили там.
    Кимване.
    — Само са пораздрусали златната му клетка. Алибито му е сносно.
    — Всичко на всичко сносно?
    — Бил е на път за работа. Тръгнал от къщи в единайсет, четирийсет минути по-късно е бил в офиса си на „Ембаркадеро“.
    — Четирийсет минути! Аз го взех само за петнайсет.
    — Днес е събота. Опитай през седмицата, при най-натовареното сутрешно движение. Коулман и Батавия го направиха снощи и им отне час. А той наистина е бил на бюрото си след четирийсет минути. — Глицки вдигна рамене.
    — Добре де, както знаем, всичко е възможно, но никой не го е забелязал наблизо до жилището й. На момчетата ми е казал, че не я е виждал от четири месеца. Те проверяват, но засега чуват все същото. Никакви контакти.
    — А Деймън Кери?
    Този път Глицки присви устни.
    — Той е кандидат за губернатор, Диз. Според мен едва ли.
    — Според мен също, но поне не е ли бил наблизо?
    Глицки кимна.
    — Бил е в града и се е снимал за телевизията.
    — Виждал ли се е с нея?
    — Понякога. Често.
    — Спали ли са заедно?
    Думите му предизвикаха едва ли не усмивка, което бе рядкост при Глицки.
    — Странно се изразяваш. Да кажем просто, че за омъжена жена е прекарвала много време с него, но Кери, изглежда, не е чак толкова сензационна тема, та репортерите денонощно да му ходят по петите. Хората му — цитирам — негодуват срещу подобно заключение. Тя му е била технически съветник по въпросите на околната среда. Такава е версията.
    — По ведомост ли?
    — Още един доброволец, поел опасно задължение, а тъкмо поради това е велика тази страна. — Той вдигна длан. — Зная, обаче Грифин така и не е стигнал до него, а четири дни преди изборите и без всякакви веществени доказателства не можеш просто да му изпратиш двама следователи да го въртят на шиш.
    — Защо не? Аз бих пратил.
    На Глицки това изявление му допадна.
    — Не се и съмнявам, затова и не работиш вече за града ни. Не, трябва да направиш каквото направихме ние: молиш го да дойде и да даде изявление и той, разбира се, обещава пълно сътрудничество. Веднага щом намери свободна минутка, което ще е някъде по Коледа, ще ни даде предимство. — Уморена въздишка.
    — Знаеш ли, Диз, ние с теб може и да имаме основателни причини да се надяваме, че не го е извършил Рон, но все пак нищо чудно да е той. Наистина. Изглежда много по-вероятно от Кери или Пиърс, що се отнася до това, и то дори преди да сме видели какво съдържа тайнственият кашон.
    Харди не искаше мислите на Глицки да поемат в тази насока. Разтърси глава.
    — Не смятам. Харесва ми, че Кери е на изборна вълна, напрегнат е до крайност, а въпросната дама се натъква на нещо, което ще извади кампанията му от релсите. Той не разполага с време да премисли и предприема първото, което му хрумва, и накрая тя е мъртва. Ах, пардон! Изглежда ми напълно смислено.
    — И е ходил в дома й?
    — Възможно е. Открихте ли отпечатъците му?
    — Какви отпечатъци, моля ти се! — Пръстовите отпечатъци бяха от полза при сверката им с вече познати престъпници, но ако човек никога не е извършвал престъпление, отпечатъците му ги няма в база данни. — Снехме отпечатъци от вратата за балкона и от някои съдове в кухнята. На Рон и децата, които нямаше нужда да сверяваме, защото ги знаем кои са. Освен това имаме около дванайсет-петнайсет неидентифицирани. Може да са на други деца, на семейни приятели, на кого ли не. Но не са на познати ни престъпници.
    — Все пак може да е Деймън Кери.
    — Възможно е никога да не разберем, а дори и той да е, какво от това?
    — Значи е бил на местопрестъплението.
    Глицки извъртя очи, търпението му към любителската следователска дейност бе на изчерпване.
    — Защо да не се озове на местопрестъплението по някакъв повод през последните няколко месеца? Познавали са се. И да е отишъл у тях, какво от това? Виж какво ще ти кажа — продължи лейтенантът, — ти се заемаш с Кери, вземаш обувките му, намираш парченца от оловно стъкло по тях. После откриваш някой, който го е виждал в жилището на Брий, а още по-добре, ако докаже, че са се чукали или са престанали да се чукат, все едно какво… — Гласът му стихна, той вдигна очи. — Неприятно ми е да ти го кажа, Диз, но колкото повече размишлявам…
    — Тогава недей — вдигна ръка Харди.

17

    Пулгаският Храм на водата е разположен в тиха и живописна местност сред ниски полегати хълмове на около трийсетина километра от Сан Франциско. Над бистро езеро се извисяват в полукръг високи бели йонийски колони и образуват изящна постройка, която увековечава спомена за завършването на едно от най-известните (или най-неизвестните) технически постижения в историята на Калифорния — проекта „Хеч Хечи“. Това чудо на архитектурата и градоустройството каптира изобилните води и топящи се снегове от планинската верига Сиера Невада при националния парк „Йосемити“ и ги отвежда на около триста километра, предимно под земята, до една падина, някогашно светилище на индианците.
    Това някога свято място сега е водохранилището „Кристалните извори“ — източникът за питейна вода на Сан Франциско и всъщност една от главните причини естествено пустинният Сан Франциско да се превърне в една от големите столици, а не да си остане старомоден туристически обект с прекрасни гледки и отвратително време.
    Осеяният със скулптури парк край храма е любимо място за пикник и в този ясен, топъл следобед той представляваше типична за циганското лято гледка: разстлани по тревата одеяла с храна и напитки, лодки в прозрачните води на езерото, деца, кучета, двойки, шепа колоездачи и четящи самотници. От време на време патрулна шерифска кола от окръг Сан Матео обикаляше паркинга, но е местността нямаше редовна охрана. Никога не е имало нужда от такава.
    Паркингът бе почти препълнен и невзрачната „Чеви Камаро“, която зави откъм главния път, трябваше да спре в северния му край на почти триста метра от храма.
    От предните врати слязоха двама мъже на средна възраст, а от задните — две жени. Всички случайни очевидци биха се съгласили, че са прекалено топло облечени за този ден — жените с шалове на главата, мъжете с ниско нахлупени шапки, — но слизайки от колата, те не привлякоха ничие внимание. Без да разменят и дума, те се струпаха до багажника, после двамата мъже и едната жена поеха към храма с голяма кошница за пикник. Другата жена се върна в колата, настани се на шофьорската седалка и отвори прозореца.
    От мястото, където паркираха, тримата носачи не чуваха нищо, освен чуруликането на птиците и обичайните шумове от пикника, но щом се приближиха, постепенно започнаха да долавят глух тътен, който полека-лека стана съвсем ясен.
    — Някой от вас скачал ли е тук като дете? — попита първият мъж. Не очакваше да му отговорят, бърбореше от напрежение и никой от двамата му придружители не отрони и дума. Така или иначе, разказът му бе заглушен от водата, шуртяща през входните тръби в храма, но той не спря да говори: — Когато растях, да ви кажа, това бе начинът да докажеш мъжествеността си. Познавах едно момче, което си счупи крака и едва не се удави, но аз се спуснах на половината път към езерото.
    Той имаше предвид някогашния популярен сред юношите на полуострова на Сан Франциско обичай за спускане. Години наред мъжкарчетата със замъглено от тестостерона съзнание идваха тук с други момчета или с приятелките си най-вече по здрач, прескачаха ниската стена на храма и се хвърляха от четири и половина метра в разпенената, леденостудена вода, прииждаща с хиляди литри в секунда в кръгъл, покрит с плочки басейн. Потокът подхващаше хлапетата — или пък ги притискаше и не ги пускаше повече, — издигаше ги и ги изхвърляше през петнайсетметровия подводен тунел в канала, водещ към резервоара.
    В наши дни заради редките удавяния щатът бе покрил басейна с широка стоманена решетка и скачането в него вече не съществуваше като възможност.
    Щом тримата заговорници стигнаха до ниския — зид, жената — тя безспорно бе водачът им — се озърна назад да се увери, че колата им се е изтеглила и ги чака запалена, за да ги измъкне оттук. На площадката заедно с тях имаше млада двойка — момчето бе прегърнало момичето с една ръка и двамата изглеждаха хипнотизирани от стремителния поток на водата и едва ли щяха да помръднат оттам поне още пет минута.
    Самотен мъж над петдесетте по шорти и туристически обувки изкачваше ниските стъпала към храма, а зад него семейство от четирима души ставаха от одеялото и като че ли се канеха да дойдат насам.
    Мъжът с късите панталон и туристическите обувки улови погледа й и тя прекалено бързо — и глупаво — отмести очи. Грешка, грешка, грейка. Продължаваше да я гледа. Беше привлякла вниманието му — непростим грях. Той като че ли забеляза кошницата за пикник на земята до краката й. Намръщи чело, навярно при неправдоподобното наличие на кошницата там, а може би заради донейде странното трио с шалове и нахлупени шапки, със сака и дебели панталони.
    Тя хвърли още един мигновен поглед на семейството зад гърба си. Да, и те идваха насам, към храма.
    Видя, че колата им вече е на място и ги чака. Не можеше да се бави повече, дори я да станеше опасно. Бяха обмислили и подобна случайност. Бяха подготвени.
    Рязко кимна на двамата си партньори, сочейки им самотния турист на средна възраст. На заговорническите си сбирки бяха решили, ако съдбата ги постави в подобно положение, изцяло да се възползват от него. Това щеше още повече да изтъкне деянието им. Общественият отзвук винаги бе къде по-задоволителен, ако има ранени или убити. Такава възможност превръщаше играта в далеч по-значима. А и тръпката ставаше по-голяма.
    Единият от мъжете вдигна кошницата за пикник върху ръба на парапета, а другият нехайно пое откъм гърба на човека, който в момента видимо смаян наблюдаваше гледката в краката си — сгромолясващата се вода и грохота — цялото завладяващо зрелище. Но тук той повторно вдигна очи и видя кошницата за пикник на още по-необичайно място. Понечи да вдигне ръка, да заговори така, че тя да го чуе:
    — Ей, какво?…
    Настъпи моментът да се раздвижат. Още едно кимване и двамата мъже пристъпиха към действие. Партньорът й, онзи, който някога бе скачал в храма, за да докаже мъжествеността си, обгърна самотния турист с ръце и го метна през ръба като чувал с брашно. В същия миг другият й спътник отвори капака на кошницата, извади една от двайсетлитровите кофи и я изля върху решетката, а тя стори същото с другата.
    И после хукнаха, зарязвайки кофите, а влюбените юноши се видяха в чудо дали да помагат на възрастния турист или да подгонят злосторниците.
    А те, тичайки с все сила, се шмугнаха край приближилото семейство, наблъскаха се в чакащото ги „Камаро“ и излетяха от паркинга, свирейки с гумите.
    Харди чу за инцидента по радиото на път за кантората си след разговора с Глицки. В извънредния репортаж се предупреждаваха гражданите на Сан Франциско да не използват водата от водопроводите, докато не се определи какво е всъщност веществото, изсипано в „Кристалните извори“.
    — … макар възстановените етикети върху кофите при пулгаския Храм на водата да навеждат властите на подозрението, че това е бензиновата добавка МТБЕ…
    Харди рязко протегна ръка и усили звука. Едва тази седмица научи за това вещество, а сега то внезапно изникваше навсякъде. Говорителят продължаваше:
    — Групировка, самоопределяща се като „Съюз за чиста планета“, е изпратила факс до нашата програма и до други новинарски програми, поемайки отговорността за отравянето.
    Деймън Кери, кандидатът за губернатор, чиято предизборна платформа предвижда забраната на МТБЕ като бензинова добавка в Калифорния, днес е в Сан Франциско. На току-що приключилата пресконференция в хотел „Св. Франциск“ той отговори на критиките за един вид съучастничество е това нападение. Ето какво каза той по повод тази последна ескалация в тъй наречената „война за бензиновите добавки“…
    Харди вече бе на входа към паркинга под своята сграда, но изчака навън на улицата, защото не искаше да изтърве и дума от предаването. От колонките му зазвуча сърдит глас:
    — Хората, които са се опитали да отровят водохранилището на Сан Франциско, са терористи. Те казват, че целта на отравянето е да изобличат измамата на петролните компании, които твърдят, че МТБЕ в питейната вода не представлява сериозна опасност за здравето. Казват, че това долно деяние ще придаде съдбоносен характер на позицията им. Аз обаче казвам, че са извършили безсъвестен и престъпен акт. Всички, свързани с моята кампания, не питаят нищо друго, освен презрение към тези лица и техните действия.
    Извънредният бюлетин бе прехвърлен на дисководещия на станцията, който повторно предупреди гражданите за опасността, ако пият от водата, изреди още подробности за самото нападение, за човека, блъснат в Храма, който в момента бе в критично състояние със счупен гръбнак, а също и откъслечни описания на терористите.
    Харди изслуша всичко в някакъв транс, после погледна часовника си, включи на скорост и потегли към Сътър Стрийт. Каквато и работа да имаше в кантората си, тя можеше да почака. Намираше се само на десетина пресечки от хотел „Св. Франциск“ и натам се бе упътил.


    Ал Валънс стоеше на пост във фоайето. Беше нисък, енергичен, добре облечен и с яко телосложение. Харди влезе през въртящата се врата, постоя отстрани и се огледа за миг в прочутото кръгло фоайе, ориентирайки се в разположението.
    Валънс се усмихваше, мръщеше, потупваше нечии рамене, кимаше мъдро — според случая. Наоколо все още кръжаха репортери, любопитни и обичайната навалица от несведущи туристи. Камерите и осветителското оборудване бяха опаковани и отнесени.
    — Ей — каза нисичкият човек на групичка репортери, — чухте как го потвърди господин Кери, а сега ще чуете как ще го потвърди и Ал Валънс. Ние нямаме нищо общо с това. То е ужасно. Тези хора са идиоти.
    Валънс хвърли тревожен поглед нагоре към стълбите, където се намираше барът „Компас Роуз“, разположен на обширно пространство за сядане оттатък фоайето на хотела. Харди и Франи се бяха срещали тук стотици пъти. Дизмъс веднага се досети къде се крие Кери.
    Разбира се, около него все още имаше охрана — четирима униформени охранители от хотела, цивилен бодигард и един мъж със смокинг, в когото Харди разпозна метрдотела на заведението. Самият Кери се намираше зад ограждение от кадифен шнур. Седеше приведен на ниско канапе, съвсем сам. От време на време се пресягаше за чашата вода, оставена до заледена кана на масичката пред него.
    Името и лицето на Деймън Кери бяха познати в Сан Франциско през последните двайсетина години. Навремето бе започнал кариерата си като градски съветник. Като такъв той работи два изключително успешни мандата, които опровергаха първоначалното впечатление, че е разглезено богаташко хлапе, на което татенцето е купило поста, както се купува играчка. Кери открай време бе привърженик на „Грийнпийс“, от ония, които ратуват за спасяване на китовете и прочие, и прочие — в Сан Франциско това винаги вървеше ръка за ръка с политиката, — но всъщност действително отделяше време за почистване на замърсени с нефт заливи и плажове, за сервиране в кухни за бедните, за вършене на подобни неща.
    След като се премести в съвета на Сакраменто, той не прекрати активността си — особено за защитата на околната среда, — а поддръжниците му от Сан Франциско не го изоставиха нито за миг. Той бе тяхното момче, либерално до мозъка на костите си, искрено и избираемо, но дотогава все в местен мащаб. Според калифорнийските закони нямаше право на трети мандат и щеше да е принуден да напусне поста си, а това — повече, отколкото всякакви лични амбиции за по-висок пост, — го изтласка напред в изборната надпревара, благодарение печелившата карта на МТБЕ, и го изкара пред очите на целия щат. А освен това, разбира се, се включи и Ал Валънс.
    Кери беше от вечно, и то без всякакви усилия, младеещите и на Харди му се щеше да го възненавиди за това. Беше към средата на четирийсетте, но изглеждаше на по-малко. Нито една бръчка не помрачаваше руменото му, цветущо лице. Изглеждаше отлично в тъмносиния си костюм — нито дребен, нито прекалено внушителен. Седнал така на канапето, той напомняше някое от съседските момчета, вече пораснало и преуспяло. С открито лице, привлекателен, без да е писан красавец. С ясносини очи, волеви нос, един мило нащърбен зъб. Дори само от външността му, от жизнеността, която излъчваше, на човек му се приискваше да го хареса.
    Но сцената тук горе, в бара, бе статична. Цялото действие се разгръщаше във фоайето под тях. Харди си помисли, че би могъл да се възползва.
    Приближи самоуверено, кимна непринудено на бодигарда, придаде на гласа си ведра нотка и подобаваща височина:
    — Това ли е Деймън Кери?
    Най-близкият от хотелските пазачи си свърши работата и му препречи пътя.
    — Ей, никакви интервюта. Вече приключиха. Язък, изтървали сте ги.
    Харди не възнамеряваше да заплашва или да блъфира. Отстъпи малко встрани и вдигна ръка, сякаш се извиняваше:
    — Аз не съм репортер. — Обърна се с лице към Кери зад кадифения шнур и още малко повиши глас: — Адвокат съм на Рон Бомонт. Съпругът на Брий Бомонт.
    — И да сте английската кралица, все ми е тая. Казах — никакви интервюта и вие няма…
    Но Кери скочи на крака.
    — Не, не, всичко е наред. — Усмивка на политик, разперена ръка. — Всичко е наред — повтори той на охранителите. — Ще поговоря с този човек. — А после се обърна към Харди иззад шнура: — Здравейте. Аз съм Деймън Кери. Какво мога да направя за вас?
    — Не съм съвсем наясно. Опитвам се да измъкна клиента си, преди да са решили да го арестуват. Щом чух, че сте тук, реших да си опитам късмета и да видя дали ще поговорите с мен. Днес навярно ми е щастлив ден.
    Кери хвърли поглед през рамото на Харди, вероятно с надеждата Валънс да дойде и да го изведе оттук. Но той бе зает и очите на Кери пак се върнаха към Харди.
    — За какво искате да говорим? — попита го с лека усмивка.
    Харди се изкуши хапливо да му съобщи, че го е гледал по телевизията и иска да знае кой го подстригва. Имаше един-единствен въпрос, поради който да се намира тук, и Кери би трябвало да знае какъв е. Махна над шнура, който ги разделяше, към канапето, от което Кери току-що бе станал.
    — Искате ли пак да седнем?
    Успокоявайки за трети път пазителите си, че всичко е наред, кандидатът отмести шнура и пусна Харди при себе си, после го последва до канапето и двамата седнаха. Кери си придаде заинтересован вид и около минута двамата обсъждаха познатия въпрос за малкото име на Харди — че Дизмъс бил добрият разбойник на Голгота и светецът покровител на убийците.
    — Но аз дойдох тук — заключи Харди, — защото може би вие ще ми дадете по-добра представа за Брий. Говори се, че сте били близък с нея и се питам дали някога е споменавала за свои врагове, или че се бои за живота си?
    Кери се пресегна за чашата с вода и бързо отпи.
    — Честно казано, не. Смъртта й сама по себе си ме потресе, но щом чух, че някой я е убил… — Поклати глава. — Стори ми се невъзможно. Едва ли някой би могъл да я мрази, особено като човек. Тя бе най-милото същество на света.
    — Значи според вас това е свързано с… какво? С тази бензинова добавка ли?
    Кери отново поклати глава.
    — Не зная. Може да е обир. Оказала се е на неподходящо място в неподходящия момент. — Умълча се за миг. Когато заговори отново, Харди остана с впечатление за по-голяма прямота. — Наистина не мога да си представя, макар че след днешния случай понякога ми се струва, че вече не съм в състояние да си обясня каквото и да било. Какъв трябва да е човек, за да отрови питейната вода? Каква изкривена логика движи тези хора? Щом са могли да сторят това… — Гласът му заглъхна. — А съпругът й? Вашият клиент? Той няма ли някакви предположения? Май четох, че изчезнал?
    — Знае само, че не го е извършил той. Пък и аз самият мисля така. А вие?
    Кери хвърли поглед на охранявания си периметър, после пак на Харди:
    — Предполагам, че не биха го заподозрели, ако няма улики, нали?
    — Непрекъснато стават такива неща. Познавате ли Рон?
    — Не. Не сме се запознавали лично.
    Харди се намръщи.
    — Какво има?
    — Нищо. Допусках, че сте ходили у тях на приеми.
    — Не. Брий ми беше консултант и приятел — дори много добър приятел, — но не смесваше работата и семейството. Не познавам дори децата й. Все пак вие разбирате, че не отправям никакви обвинения към съпруга й. Сигурно и той е съсипан от станалото.
    Харди се приведе напред, опрял лакти на коленете си.
    — Той наистина не я е убил.
    Настойчивостта му като че ли стресна Кери.
    — Добре, добре.
    — Но все пак някой я е убил, господин Кери. Моля ви, необходима ми е поне някаква представа каква е била тя навън, а не със съпруга и семейството си. Казвате, че не е имала врагове, че е нямало по-мил човек от нея, но зная, че „Калоко“ например не са били във възторг от напускането й. А може би и някой друг. Някой я е убил. Трябва да разбера кой е той. В състояние ли сте да ми помогнете?
    Кери реагира изненадващо. Изобщо не се озърна дали няма да му се притекат на помощ. Вместо това погледът му за миг се обърна навътре, после се облегна на канапето, а Харди си помисли: „Мили Боже, и този ли!“
    Не отговори веднага — очевидно Харди го бе сварил неподготвен, задавайки му неочаквани въпроси. Кери навярно бе очаквал въпроси за мотивите и вероятностите, каквито самият Харди имаше намерение да зададе.
    Но беше ясно, че каквото и да каже Кери, искаше да бъде разбран правилно. Най-сетне отново се приведе напред, вкопчил длани пред себе си, но този път по-непринудено, далеч по-спокойно. За пръв път погледна Харди в очите.
    — Била е грозното патенце.
    Това като че ли противоречеше на всичко, чуто от Харди досега — за красотата на Брий, за обаянието, ума й, убедителността й. Изражението му навярно издаде объркването му, защото Кери побърза да обясни:
    — Имам предвид, че ако искате да знаете каква беше, трябва да почнете от това.
    — От кое по-точно?
    Кери си пое дъх, поразмисли за миг.
    — Обстоятелството, че докато е растяла, е била задръстенячка — умница в една възраст, когато не искаш да си интелигентен, ако си момиче. А тя е била истинска умница — с очила и шантава прическа, без всякакъв шик и с онова чувство на обърканост — един вид „Какво всъщност става наоколо ми…“ — сподавено завърши той.
    — Нима я познавате от дете? — попита Харди.
    Озари го една наистина искрена усмивка.
    — Не, не, нямах това предвид. Срещнах я — запознах се с нея — само преди няколко месеца, но двамата се опознахме много добре. — Настъпи мълчание и Харди предпочете да не го нарушава. Кери говореше, а той тъкмо това искаше. Щеше да продължи. И след като въздъхна, Кери наистина продължи: — Както и да е, оттам започва всичко. Не е била много харесвана. Не е имала приятели, нито светски контакти. Само учене и химия.
    — Но е била много хубава. Сигурно се е срещала с момчета. В университета.
    — Не — отвърна Кери. — Момчетата не я смятали за хубава, колкото и странно да ви се струва. Каза ми, че не е имала нито едно гадже. Ходела на училищните забави с брат си, толкова било лошо положението й. — Искаше Харди да го разбере: — Помните ли онези филми, когато действително невзрачни момичета накрая си свалят очилата и се превръщат в най-големите красавици в града? Е, същото е станало и с Брий, само дето нейният филм свършил, когато вече била надхвърлила двайсетте и дотолкова била свикнала да е невзрачна и пренебрегвана от мъжете, че просто не можела да се види от друг ъгъл. А освен това умът й все така я превръщал в чудовищна заплаха за много от тях.
    „А освен това — помисли си Харди, — е била женена, което значи, че не се е пласирала. Или напротив?“
    Но Кери, явно все още в плен на спомените си за нея, продължи:
    — Проблемът е там, че — и това навярно изглежда чудновато или непоследователно, защото тя бе толкова умна, — че представата й за самата себе си според мен действително е забавила порастването й, превръщането й във възрастен човек… Опитвам се да намеря точната дума. Беше просто много наивна, изолирана, бих казал. Изобщо не бе наясно с каквото и да било в живота, с изключение на науката си, което се е превърнало в нейна работа. Имам предвид, докато не… — Тук Кери наистина се затрудни.
    — Докато не сте се появили вие? — подсказа Харди.
    Кери вдигна рамене — признаваше.
    — Започнало е, преди да се срещнем. Беше подготвена за това.
    — За кое?
    — За промяната, за прелома. Е, всъщност въпросът не е там.
    — Добре. А къде е? — Харди мимоходом долови суетене в помещението, изблик на весел смях от шумни двойки, събиращи масите една до друга. Следобедното питие след покупките в един свят, различен от техния с Франи. Отново насочи вниманието си към кандидата за губернатор, с когото като че ли бе постигнал непосредственост в общуването. То му се струваше едва ли не фантасмагорично, но щеше да го поддържа, ако е възможно. — В какво тогава се е състоял големият прелом?
    — Всъщност отнасяше се за целия й живот. — Той се втренчи в Харди с дълбокомислено изражение. — Може да ви прозвучи самонадеяно… — Отново замълча, а Харди изчака. — Не че е пораснала внезапно, а по-скоро е осъзнала, че вече е голяма. Че е красив лебед. Че може да лети.
    — Добре. — Харди изобщо не разбираше каквото и да е, но щеше да си го изяснява по-късно. — Но този прелом е станал публично, нали, на някакво радиопредаване? И е свързан с вас?
    Кери сви рамене.
    — Не зная доколко е свързан с мен. Но дискусията ни като че ли набеляза някаква промяна. Тя осъзна, че целите ни са еднакви, а са ни издигнали две различни сили. Всъщност издигнали са нея. Озлоби се срещу работодателите си и не мога да кажа, че я обвинявам.
    — Срещу Джим Пиърс ли? — Беше само предположение, но ако се съди по реакцията на Кери, правилно.
    Кандидатът за губернатор кимна.
    — Той е човекът, който пръв е оценил възможностите й — имам предвид в политически план. Той я подготвил за говорител, но както ви казах, тя беше наивна. Повярвала на становището му, защото повярвала в него. Бил петролен магнат, но и той се интересувал от света, също като нея. Ха! Но същевременно представлявал и идеалът й за баща. Обикнал я още когато била грозно патенце и това имало голямо емоционално значение.
    — Обичал ли? Току-що казахте, че я е обичал.
    — Нямам представа. Всъщност я скапвал от работа, възнаграждавал я щедро, задето правела каквото искал той, галел я по главичката, когато постигала сполуки, и й заръчвал да не се безпокои, ако чуе или си помисли нещо друго. Тя искала да го радва и изобщо не се оглеждала наоколо си. — Кери се подвоуми. — Струва ми се, че аз бях просто катализаторът. В края на краищата, и без мен щеше да стане така. Тя бе съзряла за това. Беше станала възрастен човек.
    — И е започнала да се среща с вас.
    При тези думи Кери внезапно осъзна къде се намира, какво всъщност прави, а то бе да разговаря с адвокат за убийство. Общественият му образ — винаги открит и обаятелен — особено разстройваше Харди, изглеждаше му като завеса, спусната помежду им.
    — Не по начина, по който предполагате, господин Харди. В края на краищата, тя бе омъжена.
    — Но вие не сте женен.
    Кери го удостои с кандидатската си усмивка, сети се да погледне часовника си, реши, че подкреплението няма да му се притече на помощ, а той ще отиде при тях.
    — Е, да. Никога не съм се женил. Досега не съм срещнал подходящо момиче. — Плесна се по коленете и стана. — Беше ми много приятно да говоря с вас, но трябва да се върна при ръководителя на кампанията си и по следите на днешното отравяне на водата. — Намръщи се. — Ужасно, направо ужасно. — А после усмивката се върна на лицето му, пак разпери ръка. — И да не забравите да гласувате. Внимавайте.
    И се запъти към свитата си от охранители, а Харди пак седна на канапето, наблюдавайки как групичката се събира около Кери, докато се спуска към централното фоайе.
    Щом изчезнаха от очите му, Харди се пресегна и със салфетката за коктейли, предвидливо осигурена от хотелския персонал, вдигна водната чаша, от която бе пил Кери. Изля останалата вода в каната и пъхна чашата в джоба на найлоновото си яке. „Ти внимавай“, помисли си.
    Но крайно доволен от себе си заради чашата с пръстовите отпечатъци, той внезапно осъзна, че е забравил основния въпрос, който искаше да зададе в лагера на Кери. Скочи от канапето и догони кандидата и антуража му, точно когато те стигнаха до Ал Валънс, току-що приключил с някакъв репортер.
    — Извинете ме, господин Кери.
    Охраната понечи да задържи Харди на мястото му, но Кери отново им каза, че всичко е наред. Той бе кандидат за губернатор, предстояха избори и се налагаше да разговаря с хората.
    — Имам още един въпрос, този път към господин Валънс, ако нямате нищо против. Ще отнеме само минута.
    Кери пусна наглед искрена усмивка.
    — Добре, Коломбо, разбира се. Разчитайте винаги на една минута. Ал, това е господин Харди. Той е адвокат на Рон Бомонт.
    Валънс хвърли бърз поглед по средата между Харди и Кери, после протегна ръка.
    — Радвам се да се запознаем. Какъв е въпросът ви?
    — Чудех се защо сте се обаждали на Рон Бомонт миналата седмица — питали сте нещо за папките на Брий?
    Усмивката на Валънс потрепна за секунда.
    — Едва ли съм бил аз — отвърна. Погледна Кери: — Да сме се обаждали на Рон?
    — Не, доколкото си спомням.
    — Не сте ли се обаждали на Рон Бомонт и не сте ли му оставяли съобщение миналата сряда или четвъртък — там някъде?
    Валънс се престори, че размишлява, повторно погледна Кери, после поклати глава.
    — Струва ми се, че имате грешка. Той не е ли напуснал града? Чух, че бил заминал.
    Харди се разкая най-искрено:
    — Простете. Навярно са ме осведомили неправилно. — И добави с широка усмивка: — Господин Кери, още веднъж ви благодаря.
    Кери му махна с ръка:
    — Не се притеснявайте. Можете да ми се обадите по всяко време.


    — По дяволите — гласът на Валънс звучеше неестествено пронизително по телефона. — Тоя знае нещо. Тоя Харди. Кой е той? За какво става дума?
    Бакстър Торн му отговори с най-спокойната си интонация:
    — Ал, винаги е най-добре да кажеш истината. Особено пред Деймън. Кажи му, че си забравил. Бил си погълнат от отправените му днес обвинения в тероризъм. Главата ти е била замаяна и за миг си забравил. Всъщност си спомняш, че си звънял на Рон — ето ти нещо прекрасно, — за няколко възпоменателни думи за Брий, които е искал да включи в речта си, ако… не, когато Деймън бъде избран. В речта при встъпване в длъжност, ако Рон не възразява, ако няма да е прекалено мъчително за него. Затова си позвънил.
    — Но откъде тоя Харди знае…
    Торн имаше прелестна логика:
    — Оставил си съобщение. Сигурно го е чул.
    — Но как?
    — Е, сигурно е бил там тогава, нали? В жилището на Брий.
    — И е търсил доклада ли?
    — Не зная. Възможно е. Несъмнено е търсел нещо. Но ти ми каза, че е адвокат на Рон, нали? Възможно е да няма нищо общо с нашия проблем. Не се тревожи. Ще проуча. Гледай си кампанията.
    — Добре, добре. Но се безпокоя.
    — Не се притеснявай, Ал. Нищо сериозно. А ако е нещо сериозно, аз ще имам грижата.

18

    Вечерта бе ясна и топла, без мъгла и Харди усети, че е надушил следа. Хората се изплъзваха и лъжеха, а в това бе неговата сила.
    Щеше му се да разполага и с отпечатъците на Ал Валънс. Нямаше обяснение защо Валънс излъга, че не се е обаждал на Рон. Все пак оставаше му ловко отмъкнатата водна чаша на Деймън Кери и той я сложи на бюрото на Ейб Глицки с тайнствена бележка, че тя съдържа съдбовни улики по случая „Брий Бомонт“ и трябва да бъде сравнена с отпечатъците, открити в дома на убитата.
    Харди добави, че ако Глицки не го стори, само ще съжалява — изявление, на което Ейб щеше да се зарадва. В писъмцето се споменаваше също, че Кери отрича да е ходил когато и да било в жилището й, а това е нов обрат.
    Все още бе рано — Харди имаше време преди уговорената за седем среща с Канета в кантората си. Можеше да отскочи да се види с Рон и възпитаните му деца, да се срещне с него по-рано от уговореното, да ги поразведри всичките.
    Освен това изпълни цяла страничка в адвокатския си бележник с въпроси, на които Рон бе в състояние да му отговори, свързани предимно с имената, които Канета бе записал от телефонния секретар.
    Коя е Мари? А Коджий Сасака? А Тилтън? Какво искат всичките? Ами Валънс, Кери и Пиърс? Рон познавали ги добре? А Брий познавала ли ги е?
    И по-тежкия въпрос: допускал ли е или знаел ли е Рон, че Брий има връзка с друг мъж? Ако е така, то с кого? А за бременността й? Той и тя искали ли са детето? Как е минала последната им сутрин? Тя притеснявала ли се е за нещо? Доколко Рон е бил в течение на професионалния й живот, ако изобщо е бил? Знае ли над какво е работела в момента?
    И най-важното: как Рон ще обясни обстоятелството, че от всички мъже, с които Харди разговаря — Пиърс, Кери, дори Канета, — собственият й съпруг изглежда най-малко разстроен от смъртта й?
    Карайки на юг по безплатната магистрала към хотела, където се криеха Рон и децата, Харди без малко да си внуши, че е постигнал известен напредък. Рон щеше да отговори на въпросите му, може би ще научи повечко за МТБЕ и етанола и за днешното отравяне на резервоара, което, разсъждаваше той, е свързано с убийството на Брий. Нещата действително започваха да се проясняват.


    — Господин Брустър е напуснал.
    — Напуснал ли? — повтори Харди, сякаш това бе израз на чужд език, който не разбираше.
    Администраторката беше миловидна, млада жена, пъргава и експедитивна.
    — Да, господине. — Тя натисна няколко клавиша на компютъра си: — Рано тази сутрин.
    — Сигурна пи сте? — И с извинителна усмивка: — Простете. Просто имахме уговорена среща и съм малко изненадан.
    Тя натисна още няколко клавиша и забелязала явната му загриженост, видимо омекна:
    — Да не сте сбъркали деня?
    Харди кимна:
    — Така ще да е.


    И тъй, все още бе рано и разполагаше с два свободни часа.
    Рон Бомонт започваше да му напомня неколцина клиенти от предишните години: бяха склонни да лъжат и да изчезнат, ако не бъдат задържани. Това го влудяваше, но същевременно подобно поведение бе и доста предсказуемо сред заподозрените и не биваше непременно да приема, че са виновни за каквото и да било. Просто бяха изплашени, объркани, заблудени. С изключение на ония, които в действителност бяха виновни и се укриваха.
    Докато караше покрай нос Кендълстик, Харди с цялото си същество се опитваше да се придържа към разумния довод, че Рон трябва да закриля децата си. Нещо повече, щом Харди бе успял да го засече в този хотел, то други с доста по-неблагожелатени намерения — следователите от Областната прокуратура например — биха могли да постигнат същия успех. А и Рон не му бе обещавал, че ще се навърта тук за по-продължителни консултации.
    Обаче когато отби по отклонението от Седма улица покрай Съдебната палата, раздразнението му вече се бе превърнало в истински гняв. Рон Бомонт, кучият му син, държеше в ръцете си отговорите на хиляди въпроси, крито сега Харди ще трябва да си ги изяснява сам, стига да може. А времето изтичаше. Вече не му се играеше като глупак на котка и мишка. Особено пък с човека, докарал Франи до затвора.
    Навикът едва не го накара да паркира срещу затвора, където щеше да посети Франи и да се отбие повторно в кабинета на Ейб. По това време — в събота привечер — действително имаше свободно място до бордюра.
    Но продължи да кара. Сега не биваше да оставя никакви послания на Глицки заедно с бележката за отпечатъците на Деймън Кери. Щеше да си проличи ядът му към Рон и да размъти водата. Доколкото това зависи от него, не искаше Глицки дори и за миг да си помисля за Рон като за възможен заподозрян.
    А Франи? Преди всичко заради нея се занимаваше с всичко това. Е, да, можеше да отиде и да я подържи за ръка още веднъж, но това щеше да му изхаби два скъпоценни часа. Франи искаше от него да спаси Рон и децата му, а цената на тяхното спасение за нея бе, че съпругът й няма да ходи да я утешава всеки път, щом се озове наблизо.
    Честно казано, изчезването на Рон пак предизвика у него същинска „пустинна буря“ от яд към Франи. И по-лек полъх на недоволство към собствената му лековерност, към неспирните му усилия в една кауза, в която в най-добрия случай се бе насилил да повярва. Правеше всичко това заради съпругата си, по нейна молба. Нека тя да се оправя с последствията. Да я види колко ще й се усладят плодовете им.
    Но трябваше да признае, че някои страни от развитието на случая не зависеха от Рон Бомонт, че бяха възбудили собствения му интерес. Тримата мъже — Канета, Пиърс и Кери, които оплакваха смъртта й. Днешното отравяне с МТБЕ. Лъжата на Ал Валънс. И неизменно — трите милиарда долара.
    Харди машинално, по някакъв нерационален път, бе решил да отиде в кантората си. Все още разполагаше с два часа, докато стане време да дойде Канета и да си разменят сведения. Имаше голяма вероятност Дейвид Фримън да е там и да работи в събота. Харди можеше да се изфука с откритията и догадките си пред своя хазяин — навик, който винаги се оказваше поучителен.
    Ако Фримън го няма, ще се задълбочи в копията от бележките на Грифин, които му бе предоставил Глицки, и ще види дали някоя подробност няма да привлече вниманието му. Спомагателен план, вярно, но все пак някакъв план.
    И в този миг зърна празното място до тротоара на „Пета“ и „Мишън“. Свободно място за паркиране през работната седмица можеше да се окачестви като чудо, но да видиш цяла страна на Пета улица едва ли не празна — това е все едно да ти се яви ангел небесен. Току-що навалял сняг или сутрешен плаж без следи от нечии стъпки — направо закопняваш да нагазиш. Отби и спря точно срещу сградата на „Кроникъл“.
    Същинско знамение.


    Джеф Елиът бе репортер в „Кроникъл“, водещ рубриката „Градски клюки“ за политическия живот в града.
    Навремето, когато Харди се запозна с него, той бе младо, хубаво, свежолико момче от Средния запад, което се придвижваше с помощта на патерици заради несекващата си борба с множествената склероза. Сега, макар на практика все още млад — Харди не вярваше да е навършил трийсет и пет, — младоликото хлапе си бе пуснало посивяваща, добре оформена брада. Гръдният му кош бе наедрял, а очите му изглеждаха вечно изморени. Тук, в кабинета му точно до редакцията, някогашните патерици стояха до вратата, вече почти непотребни. Сега Джеф се придвижваше с инвалидна количка.
    Но все още бе представителен на вид, поне в очите на Харди, който през годините бе служил като източник на множество ценни сведения и сюжет за една-две рубрики. Елиът и жена му дори бяха гостували на приеми в дома на Харди.
    Днес Джеф несъмнено бе, дошъл заради отравянето на водата. Освен ако не убиеха президента или не станеше земетресение от осма степен, то щеше да е водещото заглавие утре, а и гъмжеше от политически елементи.
    Но сега, след като си подаде носа през вратата му, първо най-важното. Джеф се извъртя от компютъра си и му махна да влиза.
    — Големият Диз — усмихна се той. — Как си? — После се сети и внезапно стана сериозен: — Как я кара Франи?
    Харди направи гримаса. Какво да му каже?
    Джеф възмутено поклати глава.
    — Иде ми да дам под съм Брон, Прат, Рандъл и цялата им пасмина. Или да ги убия. Може и двете.
    — Струва си да се обмисли.
    — Значи си чул обаждането ми у вас?
    — Не. Цял ден не съм се прибирал.
    Думите му изненадаха Джеф.
    — Ами съобщих ти, че се каня да посветя на историята с Франи една-две колонки в понеделник, може би ще направи впечатление на когото трябва. Мислех, че можеш да ми предоставиш подходящ цитат.
    Харди се усмихна вяло.
    — Нищо, което да става за отпечатване в приличен вестник.
    Джеф го изгледа въпросително.
    — Значи не си чул съобщението ми и все пак си тук?
    — Видях свободно място за паркиране. Господи, цялата улица беше празна. Какво друго да направя? Казах си: „Ей, ти, що не вземеш да размениш няколко приказки не за печат с добрия си приятел Джеф?“
    Думите му предизвикаха усмивка у събеседника му. Някога Харди пропускаше да направи пред Джеф уговорката кои от репликите му не са за печат. От това не произлезе нищо хубаво и оттогава Харди смяташе за необходимо да включва думите „не е за печат“ при всеки свой разговор с Джеф, дори и на чисто светски теми.
    — Очаквах да го кажеш — усмихна се журналистът.
    — Освен това — продължи Харди, — сметнах, че може да знаеш нещо, което на мен не ми е известно.
    — Възможно е. Специалист съм по Средновековието и Викторианска Англия.
    — Ядец! — Харди щракна с пръсти. — Нито едното, нито другото. Говорех по-скоро за Франи, Брий или Рон Бомонт, за тая история с МТБЕ. — Замисли се за миг. — За Деймън Кери. За Ал Валънс.
    Джеф се ухили.
    — Свърши ли? Струва ми се, че пропусна жена ми и неколцина сенатори.
    Харди разпери ръце в знак на безсилие.
    — Май не съм съвсем наясно как да свържа всички тези неща помежду им.
    Репортерът извъртя инвалидната си количка, за да застане с лице към Харди.
    — А в замяна аз ще получа изключителни права върху тайната, заради която Франи е в затвора, така ли?
    — Не, но можеш пръв да научиш кой е убил Брий.
    — Надуши ли го вече? Всички твърдят, че бил съпругът й. Рон ли е?
    Харди поклати глава.
    — Ейб Глицки, който, може би си спомняш, е шеф на „Убийства“, определено не го твърди. А Ейб е човекът, който се занимава с тази работа.
    — И не е по петите на Рон?
    Настъпи мълчание.
    — Не е Рон.
    Прозвуча едва ли не сякаш Глицки твърди с положителност, че Рон не е убиецът, което не бе вярно. Но ако Джеф го е схванал така, няма да опровергава това впечатление.
    — И кой е според теб? Подозираш ли някого?
    Както си седеше на стола, Харди въздъхна. Беше събрал доста сведения. Но вместо да чувства, че се е добрал до нещо в разследването си, осъзна, че не би могъл да определи до какво точно. Когато помоли Елиът да му разкаже за Деймън Кери, сам се изненада не по-малко от Джеф. Откъде изникна този въпрос?
    Джеф поклати глава.
    — Това ще му се отрази крайно отрицателно, Диз.
    — Навярно. Но ми се ще да науча повечко за ония двамата — за Брий и кандидата.
    Приготвяйки се да му отговори, Джеф се облегна назад в инвалидната си количка зад бюрото. Подръпна мустаците си, почеса се по брадата, бръсна с ръка ризата си отпред.
    — Нямаме бърза работа — подкачи го Харди и го озари с многообещаваща усмивка. — Само дето на Франи й дойде нанагорно, задето спазва обещанието си.
    Най-сетне репортерът въздъхна.
    — Знаеш ли, проблемът е във взаимосвързаностите — поде той. — Ти не свързваш нещата. — Но Джеф все още не бе готов да изплюе камъчето. Немирната усмивка от младостта му се мярна бегло на лицето му, докато се привеждаше напред, събрал длани на бюрото пред себе си. — Нали си спомняш разговорите ни „не за печат“? Това ще е един от тях — поверителен и личен.
    — Съгласен съм. Разбрах. — Харди започна да се чувства като католически свещеник в изповедалня. Още няколко дни като последните и ще е научил всички тайни на хората, а не ще може да каже ни една от тях. Но ако за познанието трябва да се плаща, той е готов.
    Неуспешният пазарлък на Ева. Можеше само да се надява, че за него той няма да се окаже толкова злополучен, колкото за нея.
    — И така, това е поверително, само за твоите уши — подчерта Джеф. — Ако не помага пряко на Франи, казаното си остава тук.
    — Дадено. — Харди стана и двамата се ръкуваха над бюрото. — И тъй, какви са взаимосвързаностите? — попита той.
    — Ти сам току-що ги назова, Франи е в затвора. Кери има свое кътче в съзнанието ми — изборите, днешното отравяне на водата. Досега не ги свързвах. — Очите му заблестяха от заинтересованост. — Но те са свързани помежду си, нали? И все с Брий.
    — Така смятам и аз.
    Джеф зашава в количката, реши се и кимна.
    — Споменах ли вече, че „не е за печат“?
    Харди умираше да разбере какво знае Джеф, но не биваше в никакъв случай да показва любопитството си. Усмихна се нехайно.
    — Един-два пъти.
    Зачака.
    — Кери всъщност е добро момче, особено за политик. Бил съм няколко пъти с него в пресцентрове, след някой банкет, неофициално — съвсем както сега с теб — той е свестен. А и играе почтено с нас.
    — С нас ли?
    — С репортерите, медиите и така нататък.
    — Добре. И?
    — Така. Та човек като него, а понякога и като мен, открива някакъв факт и един вид неофициално решава да не го прави обществено достояние.
    Харди вдигна вежди.
    — Извинявай. Стори ми се, току-що те чух да казваш, че медиите могат да проявяват известна сдържаност.
    Джеф потвърди с кисела физиономия.
    — Говоря лично за себе си. Не че се фукам с това, но се случва. Понякога. — Пред скептичния поглед на Харди журналистът широко разпери ръце. — Добре де, рядко. Работата е там, че Кери не е женен и може да се среща, с когото си поиска. Както е правил и нашият президент, това си е негова лична работа. Не е за новините.
    — Но Брий е била омъжена.
    — А може пък да не са правили нищо, да го наречем, плътско. Може тя просто да е прекарвала доста време с него, и то само заради кампанията и работата.
    Харди се приведе напред.
    — Но ти знаеш нещо друго?
    — Дали съм ги засякъл на местопрестъплението ли? Не. Но съм сигурен. Според мен те са се обичали.
    На Харди му потрябва малко време да осъзнае думите му, макар в крайна сметка да подозираше подобно нещо. Но Джеф продължи:
    — Живеели са само на пет-шест преки един от друг, и двамата на „Бродуей“, както знаеш.
    — Не, не знаех за него. Само за нея.
    — Е, Кери също. Къщата му е оная трийсетстайна колибка точно на ъгъла с „Бейкър“. Ако я видиш, няма как да не я запомниш, а ти си я виждал. — Джеф като че ли изпитваше едва ли не облекчение, че може да разкрие тайната си. Щом е обещал да не я печата, най-добре бе да я сподели с някого, който на свой ред не биваше да я издава. — Както и да е, преди няколко месеца натисках Деймън за интервю — както казах, пътищата ни се преплитат — и той ми предложи да се срещнем у тях след няколко часа, щял да намери нещичко и за мен. Щял да се върне от Чико или от някъде си, щял да бъде сам, тоест без Валънс. Само че като отидох у тях, кой, мислиш, ми отвори вратата — Брий Бомонт.
    — Облечена ли?
    Джеф се изкиска.
    — Ама че мръсно подсъзнание имаш. Да речем, че беше облечена като за вкъщи. Като за вкъщи и много, много привлекателна. — Замълча, припомняйки си, после въздъхна. — Много. В зелена копринена блуза с дълбоко деколте, ленени панталони, боса. Определено си спомням, че бе забравила да си облече бельо над кръста. Повярвай ми, такова нещо не се забравя, особено при нея, дори и да не си опитен репортер като мен, схващащ всички подробности.
    Харди искаше да го накара да продължи:
    — Та да чуем колко е била хубава.
    — Доста повече от хубава, Диз. Във всеки случай на масичката имаше бутилка шампанско в кофичка, а иначе къщата бе празна. Така че попитай ме дали не се чувствах като навлек? Аз това!
    — И какво се оказа?
    — Очевидно е имала намерение да го изненада за добре дошъл след дългия път. И тъй, той изниква десетина минути след мен, отваря вратата и казва нещо като „Здрасти, Брий, колко хубаво, че си тук. Е, та какво става с проклетите бензинови добавки?“. Кажи ми, че съм гениален, но веднага схванах какво се крие зад това.
    — Ти си гениален.
    Джеф кимна.
    — Все някой трябва да бъде. Както и да е, бяха двойка и аз го разбрах, а те разбраха, че съм разбрал. И им казах, че ще си трая.
    — Извини ме за любопитството, но защо го направи?
    Той поклати глава, сякаш това си оставаше загадка и за самия него.
    — Не зная, Диз. Човекът ми допадаше. Допадаше ми политиката му. За тях това бе много важно. — Той открито погледна Харди в очите. — Абе просто така реших. Срам ме е да го призная, но бих направил същото дори и за теб.
    — Няма да ти се наложи — отвърна Харди. — Не съм спал с Брий. Но не се ли изкуши да разкажеш на полицаите след убийството й?
    — Защо? Не съм чул да подозират Деймън.
    Харди го изгледа въпросително.
    — Ако не друго, Джеф, тя е убита и ти знаеш, че той й е бил любовник. Това сигурно е от значение за разследването. Може би дори е съдбоносно.
    — Но също е от значение за кампанията на Деймън, може би дори е съдбоносно. Не я е убил той, Диз. Няма начин. Освен това искам да го изберат и със сигурност не бива да казвам на ченгетата каквото знам. Навярно, ако някой от инспекторите бе дошъл и бе навързал нещата, ако ме бе попитал направо… Не зная, току-виж се бях изкушил. Но никой не ме попита. Никой.
    — Но както сам казваш, Джеф, всичко е взаимосвързано. Би следвало да е. — За да подчертае думите си, Харди тупна по бюрото. — И тъй, наградата ти днес е въпросът кой замърси водата? Какво представлява „Съюзът за чиста планета“?
    Джеф отново зашава в инвалидната си количка, вдигна ръка към изморените си очи и ги потърка. Хвърли поглед на часовника си и внезапно видя, че навън е паднал кафеникав здрач.
    — Кога ли ще се науча да не работя в почивните дни? Защо съм тук в събота?
    Харди се приведе напред. Джеф знаеше още нещо и се бореше със себе си доколко да му се разкрие. Харди си даде вид, че му е все едно.
    — Искал си да напишеш някоя и друга колонка за Франи.
    Което ги върна към изходната точка. Джеф поседя за миг неподвижно, после подкара количката към ниска кантонерка. Върна се при бюрото с дебела папка и взе да я разлиства.
    — „Милицията на Йосемити“. „Отмъстителите на Валдес“. „Земята днес“. — Вдигна очи. — А сега се нарича „Съюз за чиста планета“. Схващаш ли?
    — Свързани ли са помежду си?
    — Да кажем така — обзалагам се, че щабът им е в някоя хижа в Монтана.
    — И какво ги ръководи?
    — Е, това е спорен въпрос. — Джеф извади няколко страници и намери резюме за причинените от тези групировки щети — повечето бяха в сферата на дребните хулиганства — вандалщини и графити, но в два от случаите се бе стигнало до далеч по-сериозни неща.
    „Отмъстителите на Валдес“ бяха поели отговорността за бомбена експлозия в тръбопровода на една бензиностанция на „Ексън“ в Такома, щат Вашингтон, убила четирима и ранила дванайсет души. Джеф вдигна поглед от страниците.
    — Не искали хората да инвестират в „Ексън“. При това дръзко нападение е загинало шестгодишно момиченце.
    Господи, дали са му да разбере.
    Неотдавна в голяма рафинерия в Ричмънд, оттатък залива, трима пазачи били жестоко пребити при нападение, за което никой засега не бе поел отговорността: Според изявленията на рафинерията не било взето нищо и останалите служители от охраната отблъснали петимата нападатели, макар че били в състояние да ги заловят.
    — Но ако те интересува моето мнение — завърши Джеф, — точно тогава тези палячовци са пипнали МТБЕ-то.
    — Не са ли можели чисто и просто да отидат на бензиностанцията и да си налеят двайсет литра за долар?
    — Да, обаче къде остава удоволствието? Диз, тези хора са главорези. Побъркани са на тема да разтърсват всичко из основи — това е тяхното послание. Като днес.
    Харди се облегна, кръстоса крака.
    — И ти си събрал всички тези материали в една папка.
    — Точно така. Както при Брий, Франи и Деймън всичко е навързано по някакъв начин. И тези материали — кимна към папката с документите — също са свързани с тях.
    — И кой стои зад това? Един тип от „Калоко“ днес ми заяви, че СКО субсидира подобни акции.
    Но това не съвпадаше със схващанията на Джеф.
    — Не, бих се учудил, ако е така. СКО са голяма компания. Тези независими типове като че ли ненавиждат едрите риби.
    Харди посочи папката.
    — Имаш ли някакви сведения за нападения на производители или дистрибутори на етанол?
    На Джеф не му бе необходимо да проверява.
    — Не, добре, че ми спомена. Хубаво попадение.
    — Може би тези групировки не знаят кой им плаща. Може СКО да си имат прикритие.
    Джеф кимна.
    — Но това значи, че… — Замълча, защото го бе осенило хрумване. — Защо тогава ще…
    — Цял ден си повтарям една мантра — отвърна Харди. — Опитай и ти.
    — И каква е тя?
    — Три милиарда долара. Повтори си го няколко пъти. Ще започне да ти харесва.

19

    Дейвид Фримън не спеше и не четеше. Но бе абсолютно неподвижен, подпрял крака на масата в така наречения си „Солариум“ — прозвище на заседателната зала, разположена точно до централното фоайе на сградата. Беше си свалил обувките и на единия му чорап имаше дупка. Пурата му изпълваше помещението със силния си мирис и придаваше синкав оттенък на въздуха, макар да нямаше признаци, че Фримън дърпа от нея или че изобщо я забелязва как стърчи точно под носа му.
    Харди чукна един път на отворената врата.
    По лицето на седналия не потрепна нито един мускул, Фримън въздъхна:
    — Тъкмо си мислех за теб. Как си?
    — Бил съм и по-добре. — Харди дръпна един стол и се стовари на него. Дълго време и двамата не пророниха дума. Накрая заговори Харди: — Току-що се отбих у дома да чуя съобщенията на телефонния си секретар. Знаеш ли, днес е навечерието на Вси светии…
    — Какво?
    — Тази вечер. Вси светии.
    Фримън за пръв път го удостои с поглед, после пак се зае с пурата си и издуха дълга струйка дим.
    — Забравил си. И децата ти са разстроени.
    Прозвуча като присмех, но в думите му нямаше веселост. И помен дори.
    — Какво, по дяволите, правя?… — Сложи ръка на масата с пресилено спокойствие и забарабани с пръсти. Та-та-там, та-та-там. — След десет минути имам среща тук, Дейвид. Вероятно ще се окаже важна среща, свързана с попадането на жена ми в затвора и с опитите ми да я измъкна. Възможно е да греша, но май си струва да отделя малко време.
    Отново мълчание, Фримън нямаше какво да му каже, а това бе добре. Харди имаше нужда да излее душата си.
    — И тъй, имаме убиец, когото се опитвам да намеря без каквато и да е помощ от полицията. Водоизточниците на града са под забрана за няколко седмици. А майката на децата ми гние в затвора, споменах ли го вече? И всичко това е взаимосвързано, обаче нямам представа как. И знаеш ли какъв всъщност е проблемът? Имам предвид истинската голяма, проклета, най-важна злина на света в момента? — Барабаненето се ускори. — Искаш ли да знаеш?
    Съчувствайки му, Фримън кимна едва забележимо.
    — Естествено.
    — Добре, ще ти кажа. То е, че съм толкова калпав баща и дотолкова не ме е грижа за собствените ми деца, та съм забравил за най-важния празник в кратичкия им, скъпоценен живот. Нито веднъж за целия ден не ми светна червената лампичка. Представяш ли си? И за какво ли съм мислил тогава?
    Фримън кимна повторно.
    — Живеем през деветдесетте. Човек като тебе не може да е безчувствен идиот. Не ти остава друго, освен да не обръщаш внимание.
    Фримън имаше право. Нямаше смисъл да роптае срещу първостепенността на задачите си. Каквито — такива.
    Той бе парий на деветдесетте — последователно, логично, обременено с факти, получило класическа подготовка човешко същество. Дори по-лошо: поради някакъв наследствен недостатък бе предопределен да предпочита по-скоро справедливостта пред милосърдието. Неговият свят в Сан Франциско извън професията му бе чувствителен, съсредоточен върху децата и политически коректен и разбира се, радостта на децата в навечерието на Вси светии бе къде по-важна от цялата работа, която се налагаше да свърши.
    Просто ще трябва да го превъзмогне.
    Харди бе почти сигурен, че по други краища, в Косово или в Руанда, например, много бащи не намират време всеки ден да поиграят с децата си. Тяхната цел — а той я усещаше и като своя — бе чисто и просто оцеляването. Питаше се дали децата в онези страни смятат бащите си за безчувствени.
    Сърцераздирателната истина бе, че Харди се интересуваше повече от жена си и децата си, отколкото от каквато и да е работа. Всъщност от каквото и да било друго. Но онова, с което се занимаваше днес, не бе просто работа. А реалният живот — неговият и на Франи, и на децата реален живот в действително кризисен момент. Също както при децата на Рон Бомонт и техния живот.
    И все пак и двете му деца предполагаха, че той ще дохвърчи от центъра и ще ги заведе костюмирани да обикалят от врата на врата за лакомства. Това го разстрои неописуемо. Колкото и малки да бяха, не можеха ли все пак да схванат истински колко сериозно е неговото положение? И колко са му скъпи? И коя е движещата сила, скрита зад всяко негово действие? Възможно ли е да са чак толкова слепи?
    И ако са, какво бе пропуснал да направи за тях?
    Старецът спусна крака на пода и опря лакти на масата.
    — Какво имаш предвид, като казваш, че знаеш, че са свързани помежду си, но не знаеш как? Отравянето на водата и Франи? Това ли имаш предвид?
    Харди бе свикнал с течението на мисълта при Фримън — тя скачаше във всички направления, откъдето може да изскочи нещо обещаващо, — но въпреки това му потрябва малко време. Преходът, макар и внезапен, се оказа полезен. Върна го към работата му, към това какво трябва да се направи, а чувствата да вървят по дяволите.
    Щом нещата отново си дойдат по местата, навярно ще си струва и децата може би ще разберат, а може и да не разберат защо и как го е постигнал. Но при всички случаи трябва да успее.
    Кимна на Фримън.
    — И като стана дума, вероятно и изборите във вторник.
    Във фоайето се чу рязко позвъняване.
    — Сигурно е Канета — каза Харди. — За срещата ни. Ако ти се прииска да останеш, няма да те изхвърля.
    — Шегуваш ли се? Няма да можеш, дори и да се опиташ.


    — Бил Тилтън всъщност го има в указателя.
    Бяха се настанили в задимената, стъмена зала. Фримън бе привлечен за късмет. Харди долавяше, че Канета прие присъствието на стопанина с крайна неохота. Но сержантът се бе сдобил със сведения и искаше да се похвали какво е открил.
    — Не беше трудно — заяви той. — Беше ми по силите.
    — Явно вече си се справил, Фил. — Харди бе готов да го гали по посока на косъма колкото е необходимо, само и само да изкопчи всичко от него.
    Но Канета май си имаше собствена мотивация.
    — Той е застрахователен агент във фермерския осигурителен институт. Позвъних там от участъка, за да разбере, че е законно полицейско обаждане.
    — Браво — похвали го Харди. Вдигна поглед към Фримън и безмълвно му нареди да си затваря устата. — И той обади ли ти се?
    — Не беше минал и час. Аз направо минах на въпроса. Казах му, че става дума за разследване за убийство и се нуждаем от сътрудничеството му. Защо е звънял на Рон? Той ми отвърна, че компанията му се заинатила за изплащане застраховката на Брий, тъй като тя била убита и така нататък. Повери ми, че отговорникът за исковете не желаел да изпрати чек — говорим за две големи суми, — докато не станело ясно, че Рон не е убиецът. Е, аз се позакачих с него и той каза, че за пръв път попадал в подобно положение и то заплашвало поста му. А сега, дръж се, това ще ти допадне.
    Харди премълча, но осъзна, че Канета очаква от него да каже нещо.
    — Предавам се.
    Подържа го още миг в напрежение и после се усмихна.
    — Секретарката му напуснала заради този случай. Мари не вярвала, че Тилтън е способен да постъпи толкова долно с Рон, който бил най-милият…
    — Мари? — Харди неочаквано схвана.
    Канета пак се усмихна.
    — И аз така реагирах. А Тилтън продължи: „Да, Мари Демпси“.
    — Същата Мари от телефонния секретар ли?
    — Така излезе. — Канета направо сияеше от детинска гордост. — Мари е… била му е секретарка… на Тилтън.
    Харди кимна със задоволство. Това е добре. Ще зачеркне две от имената. Застрахователни вълнения.
    — Знаеш ли, Фил, страхотно си се справил. Ако искаш, ще те похваля пред Глицки.
    — Не. Майната му на Глицки и на чиновниците. Не искам да постъпвам при тях, обаче нямам нищо против да им натрия носовете. — Внезапно Канета посочи Фримън, който бе несвойствено мълчалив, и пурата му.
    — Случайно да имате още една?
    Фримън кимна, каза, че да, имал, стана и се стопи в тъмното фоайе.
    — Сигурен ли си, че е готин? — попита Канета.
    „Готин“ бе последната дума, която би хрумнала на Харди, за да окачестви Фримън, но разбра какво има предвид Канета.
    — Той е най-умният тип на тоя свят, Фил.
    Канета хвърли поглед през рамо.
    — Сигурно и най-грозният.
    Харди, снишавайки глас, не се сдържа и се усмихна.
    — Е, не можем всички да сме идеални. Но ти гарантирам, че можеш да му имаш доверие. Няма да се целуваш с него я.
    Канета целият потръпна.
    — Ще се опитам да се сдържа. На бас, че ще успея.
    — Какво ще успеете? — Още един от многобройните таланти на Фримън — способността да изниква изневиделица. Носеше цяла стиска пури, бутилка червено вино и чаши — винаги държеше такива запаси в кабинета си. Остави пурите на масата. — Заповядайте, сержант. Трябваше веднага да ви предложа. Изпуснах ли нещо? — Нареди чашите и понечи да ги напълни.
    Но Харди го спря с ръка.
    — Не ми наливай, Дейвид. Работя.
    Канета постъпи по същия начин.
    Фримън сви рамене. И той работеше, но беше събота вечер. Можеше да изпие чаша вино, цяла бутилка, дявол да го вземе, — а мозъкът му пак щеше да си действа изрядно, слава тебе, Господи, дори може би малко по-добре от сега. Същото се отнасяше за Харди и Канета, но Дейвид отдавна бе усвоил, че няма смисъл да внушаваш каквото и да било на родените след войната. Те работят. Работата е сериозно нещо. Не бива да се смесва с удоволствието, иначе току-виж… какво? Ще умрат ли? Божичко, нищо чудно, че грохваха до един.
    Но си пийваше и слушаше как Канета продължи да разказва какво е открил. „Е, поне ще запали една от пурите ми — мислеше си Фримън, — макар че и това, разбира се, ще го довърши.“ Сержантът четеше от бележника си със спиралата.
    — Коджий Сасака има салон за масажи. „В нашите ръце“. Така се казва. Поразпитах този-онзи в участъка. Законен е. Никакви възражения, никакви оплаквания. Тя прави масажи, колкото и да не ви се вярва. Както и да е, затова е търсила Рон.
    Прелисти страниците си.
    — Толкова. Тилтън, Мари и Коджий, нали? А ти пое Пиърс, нали така?
    — И Валънс, както се оказа. — Харди го осведоми най-подробно за беседите си в хотела и завърши с любопитната измишльотина на Валънс за обаждането му на Рон.
    — Но Валънс наистина му е звънил.
    Харди се съгласи.
    — Стига само някой да не се представя дяволски добре за него.
    — Тогава защо ще лъже?
    Въпросът увисна във въздуха, докато Фримън гълташе виното си. Той най-сетне заговори:
    — На това трябва да наблегнете — каза простичко. — Имаше ли нещо конкретно в посланието му, или само съобщаваше името си?
    — Не. Някакъв доклад — отвърна Харди. — Екземплярът на Брий за нещо, по което е работила.
    — По което е работила и за което Рон е знаел — добави Канета. — Все си мисля, че за това става дума. Разбрал е, че е важно или ценно и се е върнал да го вземе.
    Харди не искаше сержантът да си тръгне, настървен срещу Рон Бомонт.
    — Според мен няма да е лесно да намерим Рон, Фил — каза той.
    — Ако се е върнал — възрази Канета, — значи все още е някъде наблизо, прав ли съм?
    — Ако се е върнал.
    — Това казвам и аз. Ако. А ако го намеря…
    — Първо ще ми съобщиш. Преди да предприемеш каквото и да било.
    Кимване.
    — Непременно.


    Канета си тръгна. Каза на Фримън и Харди, че смята да, провери дали няма да камери Валънс тази нощ и да изясни лъжата му пред Харди. Канета познавал хотелите в града като петте си пръста — в съботна вечер като тази, три дни преди изборите, Кери вероятно ще има пет различни прояви в различни зали в центъра. Едва ли ще е много трудно да открие кандидата. А ръководителят на кампанията му ще го придружава и ще е лесно да го заговори. Работата на „Убийства“ може да я върши и дете.
    Междувременно двамата адвокати записаха вече познатите имена на всички разследвани и купчинка жълти странички от бележниците им лежаха пръснати на масата: Валънс и Кери, Пиърс, Рон Бомонт. Дори Франи и Карл Грифин. Според замисъла на Фримън с неговата любов към контекста, както сам го наричаше, трябваше да впишат връзките под всяко име и да видят дали ще могат да съединят отделните точки.
    — Добре — поде Харди, — представи си, че не знаеш нищо. Откъде би започнал?
    Фримън изобщо не се подвоуми:
    — От Грифин.
    Усмивка трепна в ъгълчетата на устните на Харди.
    — Какво смешно има?
    — Само дето все не улучвам. Аз щях да го оставя последен.
    Фримън захапа отдавна изгасналата си пура.
    — Той е бил първият, стигнал до яслата, нали? Това стига.
    „Ето защо — помисли си Харди, — е толкова ценен Фримън.“
    Неговият принос винаги включваше и трета гледна точка към уликите, вадеше наяве и други мишени.
    — Добре де, обаче Глицки ме уверява, че Грифин не е работил по случая „Бомонт“ през сутринта, когато е бил убит.
    — Случаят не е бил негов или не е работел по него?
    — Не, разследвал е убийството, но е имал и други. Бил е на мястото по едно от тях.
    — Глицки откъде знае?
    — Грифин му казал, преди да излезе и да го пречукат.
    — Казал му е — изсмя се Фримън.
    — Защо да лъже?
    Възрастният мъж присви очи иззад масата.
    — Ще се престоря, че не си ми задал този въпрос, и то само защото си работил цял ден и си уморен и претоварен. А знаем ли какви са били другите му случаи?
    И все така — брънка по брънка. Подробностите около смъртта на Грифин — време и място, — които евентуално да са в разрез с останалите, възложени му случаи. Лъжата на Валънс за доклада на Брий. Харди се почувства неловко, когато Фримън без всякаква чужда помощ свърза Брий с Деймън Кери. Също и с Пиърс.
    — Допускай най-лошото, Диз. И животът няма да те разочарова чак толкова. Че Брий е спала с всички наред, може би с доста мъже. Това ни дава повече материал за работа.
    Харди искаше да избегне допускането на най-лошото, що се отнася до жените и тайните им дела. Започваше да му пари под краката.
    Насили се да се съсредоточи пак над обсъждането и чу Фримън да пита за Джим Пиърс:
    — Да допуснем, че и той е спал с Брий.
    Но на Харди му бе трудно да разисква тази тема, след като същия ден се бе запознал със зашеметяващата Кари Пиърс.
    — Жена му е красавица от световна класа, Дейвид. Не мога да си го представя.
    Фримън извади прогизналата пура от устата си.
    — Да ти кажа ли, Диз, и Джаки Кенеди не бе съвсем за изхвърляне. Знаеш ли каква е главната разлика между мъжете и жените, що се отнася до секса?
    — Инструментът ли?
    — Не, умнико. Мъжете искат да имат колкото е възможно повече жени. Жените искат възможно най-блестящия мъж. Фундаментална истина.
    Харди кимна.
    — Ще си го запиша, като се прибера. Но сме изтървали още едно име, на което, струва ми се, ще се зарадваш.
    — Кое е то?
    — Канета.
    На Харди толкова рядко му се удаваше да смае Фримън като сега, че успееше ли, изпитваше неизмеримо удоволствие. Очите на стареца чак се присвиха от любопитство:
    — И каква е неговата роля според теб?
    — Мисля си дали не ме лъже. Струва ми се, че е прекалено замесен, и то не отскоро.
    Удовлетворено кимване.
    — Знаеш ли, тъкмо да си помисля, че ставаш лековерен, и…
    — Само предположение — призна Харди. — Но е патрулирал съвсем близо до дома й, бил е охрана на приеми, в които са участвали както Пиърс, така и Брий, спестил й е призовка за шофиране в пияно състояние…
    Рунтавите вежди на Фримън подскочиха нагоре.
    — Това вече е нещо.
    — И още как. Освен това на няколко пъти са разговаряли на тротоара.
    — Няколко ли? — Пауза. — И все на тротоара?
    — Така твърди той. Но държи да повярвам, че наистина е бил луд по нея. И може би е така. Не зная.
    — И си му възложил да намери убиеца й.
    — Или да отклони вниманието ми от него.
    Фримън се облегна назад, измъкна пурата от устата си, огледа я критично и отново я пъхна обратно.
    — Прекрасно — каза. — Ако ти потрябвам, знаеш, че съм тук.
    Харди кимна.
    — Оценявам помощта ти, Дейвид. Но да не забравяме, че който и да го е извършил, не се шегува.
    Презрително махване с ръка.
    — Не се бил шегувал, дрън-дрън. Хиляди пъти съм ти казвал, че куршум не ме лови.
    — Хиляди пъти съм ти повтарял, че не ми се нрави, когато го казваш.
    — Което не означава, че не е вярно — измърмори Фримън.

20

    И отново навън.
    Джим Пиърс не бе в състояние да се озове на поредното светско събитие, този път сред маскирани възрастни хора и всевъзможни други щуротии, за които дори не искаше и да си помисля. Вси светии. Помоли да го освободят от участие, както обикновено през последните пет-шест години, защото му бе дошло до гуша от тези папагалски сбирки, чието предназначение бе да се увери, че приятелите му са наясно, че той е техен приятел, а това щеше да си проличи от размера на чека.
    Приятели ли? Беше твърде богат. Нямаше доверие на никого. Нямаше нито един приятел на този свят.
    Последното от тези събирания, на което бе присъствал преди година, окончателно затвърди решението му повече да не се смесва със светската навалица.
    Финансовият и политическият елит на града се бе събрал в голямото открито хале на Южния пазар. Често се даваха любителски представления, по общо мнение свързани с набиране на средства, и онази вечер, след като всички си пийнаха, започна главното събитие.
    Внезапно на осветената отзад сцена изникна гола двойка. Ужасно биене на барабани попречи на разговорите. Жената започна да изрязва някакви сатанински символи по гърба на мъжа.
    Пиърс се намираше на пет-шест метра оттам и се опитваше да разговаря с областния прокурор и кмета, преди барабаните да заглушат гласовете им. Онова, на което станаха свидетели, не бе постигнато благодарение на огледала. Рукна кръв. А това бе само началото.
    Жената държеше бутилка бърбън „Джак Даниълс“, от която отпи. После поля пресните порезни рани на мъжа, а той пищеше ли, пищеше, гърчейки се — но в такт с противното барабанене — от истинска болка.
    Биенето на барабаните се усили. Мъжът разтвори крака и се наведе, а — на Пиърс все още не му се вярваше, макар да го бе видял с очите си — жената напъха гърлото на бутилката „Джак Даниълс“ в…
    Слава Богу, Кари не бе дошла с него, иначе можеше да получи инфаркт. Но той отиде и му стигаше толкова. Край.
    Телевизорът бръмчеше в стаичката под стълбището. Канал само за спортни новини. Двайсет и четири часова програма. В почивните дни гледаше повечето от тях, макар да се повтаряха на всеки половин час — все същите, плюс допълнително постъпилите. Но го държеше в течение на спортните събития — нещо, необходимо за имиджа му на обикновен трудещ се.
    Е, необикновен. Всъщност един от шефовете, но поне от леснодостъпните. Натисна клавиша за изключване на звука и се изправи, залитайки.
    Бе обещал на Кари, че ще хапне нещо. Тя щеше да се върне след по-малко от час, а той само бе пил — няколко скоча и бутилка „Пино Грижо“. По-добре да хапне, ако не иска да изтърпи още един убийствен разпит.
    Напоследък Кари все му пилеше на главата — защо не ядял? Трябвало повече да се грижи за себе си. Пък и това пиене всяка вечер не му действало добре. Какво, по дяволите, ставало с него? Може би се налага да се прегледа при лекар. Как станало така, че вече не излизал навън?
    „Какво ще кажеш за малко креватна гимнастика?“ — идваше му да я попита. Някоя Люински например. Ха! За нищо на света. Дори още в самото начало, когато всеки път бе такъв пълноценен подарък от нейното прекрасно същество, когато тя се преструваше, че й харесва. Не често, но ако всичко вървяло идеално и той бил романтичен, каквото и да означава това. Тогава можеше да извади късмет. Късмет със собствената си съпруга. Подобна представа му изглеждаше някак изопачена.
    Ето го сега в огледалото в банята. Помисли си, че за месеци нещо се е състарил с десет години, макар никой, изглежда, да не забелязваше. Приближи се, удари се силно по бузите, но нищо не усети. Вяло подръпна пениса си. Нищо.
    Всеки от тях си имаше собствен сейф — на Кари бе в пода на дрешника й на горния етаж, а документите на Джим се съхраняваха в кабинета му, където тя никога не влизаше.
    Отиде там. Зад бюрото повдигна крайчето на персийския килим и притисна двете дъсчици от паркета, като едновременно натискаше копчето под горното дясно чекмедже. Така освободи останалите шест дъсчици и ги извади.
    В следващия миг вече седеше в просторното си кресло на бюрото. Държеше пистолета — дръжката и цевта — с две ръце. След минута врътна барабана, за да прещрака веднъж, а после го завъртя.
    Поднесе го към лицето си. Масло, бездимен барут и още нещо. Възможността за мигновена смърт. Можеше ли наистина да я надуши?
    Със затворени очи тъкмо щеше да я долови чрез сетивата си — да помирише студения метал, могъществото му. Зави му се свят.
    Приведе се от замайването. С пресилена бавност вдигна и извъртя оръжието, после притисна дулото точно в средата на челото си.


    Ейб Глицки имаше нелека вечер.
    От всички празници най-малко обичаше Вси светии. Но извън това цялото му същество на ченге усещаше, че тазвечерният празник се очертава като същинско бедствие. Ударът идваше от три страни: прекрасна, едва ли не и благоуханна нощ, събота и отгоре на това — пълнолуние.
    Учените може и да спорят дали пълнолунието влияе на човешкото поведение, но няма полицай, който да се усъмни дори и за миг в това. Фактът бе неоспорим и щом е пълнолуние и е навечерието на Вси светии, отваряй си очите.
    Глицки изслуша всички новини за отравянето на Пулгаския водоем и все пак изобщо не бе убеден, че това е просто номер навръх Вси светии. Такъв е този празник: шантави шегички с ножчета за бръснене, слабително и стрихнин, а сега — като вълнуващ намек за новото хилядолетие — бензиново отравяне на водоизточника.
    И тъй, макар че никога няма да е истински подготвен за всичко, което нощта евентуално може да донесе, Глицки бе нащрек. Знаеше, че всички душевноболни до един ще плъзнат по улиците. Преди да зазори, ще го извикат поне за няколко смъртни случая.
    Това го изнервяше.
    Както и мисълта, че синът му Орел е навън сред шантавите. И че Рита замина през почивните дни. Както и хъркането на неговия настроен да осъжда (и то справедливо) баща на дивана в дневната. И синкопираното стакато на фишеците, които понякога изпукваха като същински изстрели и можеха да заблудят дори един врял и кипял лейтенант от отдел „Убийства“.
    Още щом Орел излезе некостюмиран — поради което Глицки се запита защо изобщо излиза навън, но не биваше да се заяжда за щяло и нещяло, — той духна свещта в тиквения фенер на предния прозорец. Освен това изгаси всички лампи в предната част на къщата и отвинти крушката на стълбата към входната врата на тяхната къща близнак. Не искаше върволици хлапета с ужасяващи костюми да му звънят цяла вечер на вратата.
    Сега седеше на кухненската маса пред голям пакет захаросани курабийки, чайник с хладък чай и кашона с документи, който Шарън Прат най-сетне бе предала в отдела. Докато четеше, настроението му не се подобряваше и стана направо опасно, когато на външната врата, както и очакваше, се позвъни.
    Не обърна внимание на звъненето. Ще схванат намека — тука няма да получат никакви бонбони — и ще отминат.
    Обаче не схванаха. Позвъни се повторно.
    Щяха да събудят баща му с тяхното звънене, ако вече не са го събудили. Стана от масата толкова рязко, че столът се прекатури с трясък зад гърба му. Изруга на глас, нещо нетипично за него.
    Между събарянето на стола и псувнята едно от позвъняванията все пак успя да разбуди баща му.
    — Ейбрахам, всичко наред ли е?
    — Просто отивам да отворя.
    — Толкова шумно!
    „Неми говори“, помисли си Ейб, крачейки към проклетата врата. Който и да е, ще изяде калая. Надяваше се едва ли не дошлият да извърти някой хубавичък номер — да счупи яйце във вратата, да остави запалена торба с кучешки изпражнения отпред, та Ейб да я загаси с крака, или който и да било от обичайните за този празник трикове — та напълно оправдано да ги подгони и да ги изправи пред съда.
    Господи, ненавиждаше навечерието на Вси светии.
    Светна лампите в антрето и рязко отвори вратата.
    Навън стоеше Дизмъс Харди.
    — Шега или почерпка4 — каза. — Стори ми се, че осветлението на верандата ти е изгаснало.


    — … и си помислих, че щом у дома няма никой, няма защо да се прибирам. А е всеизвестно, че ти си най-печалният, най-покъртителният ерген вдовец на света. И сигурно си си у дома, нали? Имам предвид, че няма къде другаде да бъдеш.
    Харди тършуваше из бюфета на Глицки, току изваждаше това или онова за хапване, оглеждаше го критично и го връщаше на полицата или пък го слагаше на плота до мивката.
    — Както и да е, смятам, че ние двамата можем да си поседим тук, да помъдруваме над убийството на Брий Бомонт, да си хапнем консерви и да пийнем повечко. Просто да си устроим една хубавичка ергенска вечер като едно време, само че без да излизаме. Как ти се струва, а?
    Нат Глицки отново бе заспал на дивана в гостната и хъркането му се чуваше чак в кухнята. Ейб бе издърпал един стол и го бе възседнал с лице към облегалката.
    — Вкъщи няма никакъв алкохол.
    Харди го посочи с пръст и заскача около него.
    — Видя ли? Точно това имах предвид. Печален, покъртителен и неградивен.
    — Да бе, ама аз не пия, както може би си успял да забележиш през последните двайсет години.
    Харди продължаваше да тършува. Забеляза няколко лотарийни билета, закрепени с магнити върху вратата на хладилника. Издърпа ги и ги вдигна.
    — Съзнаваш, че лотарията е данък за хората, които не ги бива в математиката, нали? Спечели ли?
    — Вероятно — отвърна Глицки. — Обикновено печеля. Хиляда-две хиляди долара всяка седмица. Ще проверя в утрешния вестник и ще те уведомя.
    Харди поклати глава и се върна при бюфета.
    — Добре, но като стана дума за това, нека ти кажа, че с ужас намирам консерва кълцана шунка в шкафа ти.
    При тези думи Ейб най-сетне не се сдържа:
    — Обичам кълцана шунка с подправки. Това е великата невъзпята храна на нашето време. И между другото, ти пък харесваш консервирана говежда кайма със зеленчуци.
    — Защото има специфичен привкус.
    — Шунката също. Всъщност много повече.
    — Да, обаче подправките й са кофти.
    Глицки вдигна рамене.
    — Това е манджа номер едно на Хаваите.
    — Ето, това вече е сериозна препоръка. Имаш предвид същите онези Хаваи, където в действителност ядат пои5 ли? Някога да си опитвал пои? Чудя се какво мислят за кълцаната шунка в Аляска, където ядат китова сланина?
    Но Глицки не се даваше.
    — Те я готвят с водорасли и ориз. Това е ястие като суши, нарича се мусаби или нещо подобно.
    Харди се обърна и провъзгласи, имитирайки гласа на говорител:
    — Дами и господа, в днешното издание на „Лоши готварски хрумвания“ научихме, че неизменно обичаната кълцана шунка и — чуйте само! — водораслите се обединяват в едно като лакомства. Очакваме с обажданията си да гласувате дали това, както изглежда, е… „Лошо готварско хрумване“. — Той спря очи на Глицки. — Да не си мръднал?
    — Не съм го измислил аз. — Изправи се и с два разкрача прекоси тясното пространство. — Но като стана дума, бих хапнал нещичко. Какво извади?
    Харди бе подбрал голяма консерва спагети с кренвирши и огромна — с равиоли. Канеше се да ги смеси — отваряше консервите.
    — Имаш ли някакви подходящи зарзавати в хладилника?
    Глицки отиде да погледне.
    Но чиниите вече бяха в мивката и в кухнята не ставаше нищо весело.
    Харди бе взел от Глицки краткия вариант на извънредно важния документ на „Калоко“ и в момента го прелистваше. Представляваше финансово извлечение за служителя и не бе особено приятно за четене.
    Докато е работела в „Калоко“, Брий, изглежда, е разполагала с кредитна карта от компанията с лимит от сто хиляди долара. Когато напуснала, те, естествено, закрили сметката. Но при финансовата ревизия на данните й — установена практика при напускане или пенсиониране на високопоставен служител — впоследствие се установило съществуването на второ лице, упълномощено да подписва сметката — Рон Бомонт.
    Това бе необичайно, тъй като Рон не работеше за „Калоко“, но ако нещата спираха дотук, ревизорът щеше да е приключил.
    (Харди, ще не ще, си спомни нагледния урок по корпоративно мислене, който бе изслушал преди обед, когато Джим Пиърс, едва сдържайки смеха си, му заяви, че ако някой чиновник в някакъв отдел може и да забележи липсата на три милиарда долара, то за корпорацията като юридическо лице те са едно нищо. Ако трите милиарда са капка в морето за „Калоко“, някакви си сто хиляди ще са направо молекула, невидима с просто око.)
    Но ревизорът се бе натъкнал на още нещо, и то крайно обезпокоително. Електронната магистрала си бе създала своя версия на документите и картата на Брий Бомонт бе послужила само като по-нататъшна гаранция за откриване на друга сметка в „Мелън Банк“. Тази сметка с лимит от сто и петдесет хиляди долара показваше редовни покупки в Сан Франциско, за които бе плащано ежемесечно. Месечните сметки са били изпращани на някой си Роналд Брустър до пощенска кутия. А никой в „Калоко“ не бил и чувал за Рон Брустър.
    Харди стигна до този пасаж и сърцето му се сви. Вдигна поглед.
    — „Калоко“ не са ли опитали да закрият втората сметка, сметката на Брустър?
    Глицки седеше мълчаливо със скръстени ръце в очакване на този въпрос. Поклати глава:
    — Виж на страница трета. „Мелън“ е използвала сметката от „Калоко“ само като гаранция, за да открие своя сметка. Що се отнася до „Мелън“, Рон Брустър е бил страхотен клиент, плащал редовно цели пет години. По никой начин няма да закрият сметката. Освен това за сметката при тях не са използвани парите от „Калоко“. Тъй че Рон разполага със сто и петдесет хиляди доларов кредит. — Глицки се приведе напред, опрял лакти на масата. — Ще забележиш също, че сметката в „Мелън“ не включва Брий като упълномощена, а само Рон. И познай какво още? Подписът на Рон Брустър напълно съвпада с почерка на Рон Бомонт. Имаме си работа с ловък факир, Диз, укриващ се с фалшиво удостоверение за самоличност.
    Дори за Харди, запознат с преднамерения предлог за двуличието на Рон, бе трудно да запази неутралитет, изправен пред подобно обстоятелство. А си помисли, че за Глицки това е направо невъзможно.
    Което се оказа вярно.
    — Първата ми работа утре сутринта ще е да пусна Коулман и Батавия по петите му.
    — Те работят ли в неделя?
    — И сега работят. — И го изгледа: — Да не искаш да кажеш, че това не насочва вниманието ти върху Рон?
    — Не — съгласи се Харди. — Признавам, че започва да изглежда малко несигурен.
    Ако Глицки умееше да се усмихва, то в момента на лицето му бе изписана усмивка.
    — Малко несигурен, добре казано. При всички случаи по-несигурен от подписано самопризнание за убийство, но не много повече. И това не е всичко. Виж на страница пета.
    Харди бързо прехвърли страниците, спря поглед на сведението и докато го разучаваше, Глицки продължи увлекателния си коментар:
    — Електронната връзка, достъпна за „Калоко“, открива още четири сметки, свързани с „Мелън“. — Харди прочете имената: Рон Блак, Рон Блейк, Рон Бърнс, Рон Бланда. — Човекът си има кредит от един милион долара. Пет фалшиви самоличности. Повярвай, че разполага с паспорти и за петте.
    Нямаше какво да възрази.
    — Изобщо не бих се изненадал. И знаеш, че не обичам да повтарям, но…
    Сега вече Глицки се усмихна.
    — Това не означава, че е убиец. Но едно ще ти кажа: не означава и че е бойскаут.
    Харди бе принуден да се съгласи.
    — Прав си. Но все пак защо ще убива жена си заради това? Имаш ли някаква версия?
    Очевидно Глицки все още нямаше сигурна почва под краката си. Белегът през устните му побледня, докато мислеше.
    — Сигурно не е знаела за сметките. Като е открила, че той ги използва за допълнителна гаранция от „Калоко“, избухнала е, скарали са се и той е изгубил самообладание.
    — Значи е било чисто и просто караница? — Не че преследваше личните си цели, но имаше забележка: — Предумишлените убийства не стават така. Обикновено. Най-много да излезе непредумишлено убийство, може би дори самозащита, което изобщо не е престъпление.
    — Не ме е грижа как му викат адвокатите. Стига да пипна типа, който е убил Брий.
    — Сигурно. — В настъпилото продължително мълчание Харди долавяше равномерното дишане на бащата на Ейб от всекидневната. — Сигурно — повтори. — Ами онзи, който е убил Карл Грифин?
    При тези думи Глицки внезапно замръзна.
    — Кой?
    — Ти си в „Убийства“. Ти ще ми кажеш.
    — Искаш да кажеш, че Брий и Карл са свързани ли?
    Харди сдържано сви рамене.
    — А ти твърдиш, че не са ли? Изглежда обратното, освен ако нямаш заподозрян за Карл. — Това прозвуча като въпрос.
    Глицки се позабави, преди да отговори:
    — Нямаме нищо за Карл. Казах ти вече. Щеше да разговаря с един от информаторите си в Западното предградие, който очевидно го е взел на мушка.
    — И какво? — Харди преливаше от сарказъм. — Помолил е доносника да му подържи пистолета за малко, докато си приказват, и той случайно е гръмнал? Така ли е станало?
    — Нищо чудно — отвърна Глицки язвително. Но имаше нещо в думите на Харди и лейтенантът навярно за пръв път забеляза това. — Седял е в колата си, Диз. Дори и Карл не бе чак толкова тъп.
    — Добре. И какво според теб се е случило? Спомняш ли си къде са открили колата?
    Кимване.
    — В една задънена уличка, казва се „Рейклиф Теръс“, точно до „Дивисадеро“.
    „Е — помисли си Харди, — зачеркни това хрумване.“ „Дивисадеро“ минаваше точно през центъра на Западното предградие, така че Грифин е бил наистина, където е трябвало да бъде. Но за да е изчерпателен, все пак зададе следващия си въпрос:
    — Коя е пресечната улица?
    Глицки не помнеше наизуст и само след миг те разстлаха карта на масата помежду си. Възцари се мъртва тишина. „Рейклиф Теръс“ наистина бе точно до „Дивисадеро“ и върху картата тя изглеждаше доста близо до гетото, но за познавачите на града в икономическо отношение тя бе толкова далеч от бедняшките жилища в Западното предградие, че със същия успех можеше да се намира и в Бевърли Хилс.
    Пресечната улица се оказа „Тихоокеанска“ — по името на тази артерия бяха наречени и „Тихоокеанските възвишения“ — един от най-аристократичните квартали на Сан Франциско. И още по-красноречиво — тя бе на една пряка от „Бродуей“.
    Харди още миг остана наведен над картата, за да се увери. Болезнено осъзна собствената си некадърност, защото хрумването принадлежеше на Дейвид Фримън — забележката му, че Грифин е бил първият, стигнал до яслата. Това дърто врънкало никога ли не греши?
    Харди се изправи, отиде до хладилника и взе една химикалка с магнит от вратата. Върна се при картата и отбеляза едно кръстче. Й още едно. Замисли се за миг и озарен от още едно хрумване, надраска трето.
    — Брий Бомонт — каза и посочи с върха на химикалката първото кръстче на две преки от „Рейклиф Теръс“. — „Бродуей“ и „Стайнър“. Деймън Кери, „Бродуей“ и „Бейкър“. — На четири преки западно от Брий и на една пряка от „Рейклиф“. Постави писеца на третото кръстче. — Джим Пиърс. „Дивисадеро“ и „Норт Пойнт“. — Десет преки на север.
    Глицки мълчете намръщен. Най-после сложи пръст върху първото кръстче на Харди.
    — И Рон Бомонт.
    Харди бе принуден да потвърди нежелания факт. Но не към това клонеше и след миг се увери, че ще убеди и Глицки.
    — Представяш ли си Грифин да се появи с информатора си тук? Аз не. Как си представяш доносника да се остави да го закарат толкова далеч от „махалата“?
    Глицки поклати глава.
    — Прав си. Не е станало така. Там не е възможно.
    Харди подхвана тази мисъл:
    — Бил е някой, от когото Грифин не се е боял, навярно дори му е имал доверие.
    — И то толкова, че да му даде пистолета си ли? — Бе свил юмрук над кръстчетата на Харди и го повдигна леко, после бавно го отпусна с огромно самообладание. — По дяволите — каза. — По дяволите, Карл.
    За Глицки това бе неистово избухване. Вдигна очи и се видя, че бялото им се е наляло с кръв.
    — Да беше друг, бих ти отвърнал с „изключено“. Но Карл? Трябва да ти отговоря с „може би“. — Прокара дланта на едната си ръка върху горната страна на другата. — Господи, Диз, как така никой нищо не е видял?
    Но не това всъщност искаше да разбере Глицки и Харди реши да го пощади. Имаше си свои проблеми при тази нова информация — знаеше, че съществува още едно кръстче, което не бе отбелязал на картата.
    Фил Канета имаше собствено оръжие. На Грифин не му се е наложило доброволно да предаде пистолета си — ситуация, която Глицки бе сметнал за несъстоятелна. Канета може просто да е скочил на мястото до шофьора в колата на Грифин, да е извадил своя пистолет и ловко да е свършил останалото. Взел е пистолета на Грифин, принудил го е да кара до усамотена и тиха сляпа уличка. И го е ликвидирал.
    Но пък, колкото повече обмисляше такава възможност, си даваше сметка, че ако някой от останалите заподозрени от него е притежавал оръжие, с лекота би сторил същото.
    Положителният резултат бе че накара Глицки да мисли, и то не единствено за Рон. Не бе сигурно, естествено, нито пък доказано, но Харди внезапно прие поразителната вероятност, че убийството на Грифин всъщност е свързано с Брий.
    — Кога е бил убит? — попита. — Имам предвид Карл.
    Глицки все още не бе свикнал докрай с новината и Харди не го винеше. Ако наистина се бе случило така, значи отдел „Убийства“ бе допуснал нечувано недоглеждаме. Глицки отново седеше до масата. Сви шепи пред устата си и духна в тях.
    — Станало е в понеделник. Някой докладвал за трупа в ранния следобед, около два и половина. Съдебните медици приеха, че смъртта е настъпила час, час и половина преди това.
    — Значи по обяд.
    Глицки направи гримаса.
    — Не е обядвал. Само малко шоколад.


    Когато Харди си тръгваше, синът на Ейб, Орел тъкмо се прибираше от обиколката по къщите, стига да приемем, че бе правил точно това. Последните двайсет минути Глицки прекара на телефона, предавайки съобщения на инспекторите си да дойдат в Съдебната палата на следващия ден, заедно с екипа за оглед на местопрестъплението, за да проверят още веднъж колата на Грифин, като се вземе под внимание новото развитие на случая. Доколкото познаваше Ейб, а Харди го познаваше добре, той щеше да продължи нататък със съдебните медици, всевъзможните лаборатории и така нататък. Не изпитваше никаква потребност да му се мотае в краката. Вече минаваше десет и бе грохнал.
    Но все още не можеше да се прибере — на всяка цена трябваше да мине през Ерин и поне да целуне децата за лека нощ. И ето го седнал в дневната на Кокранови, а синът му Винсънт спи, положил главичка на скута му. Ребека се бе свила от другата му страна, все още будна — някой ден Харди щеше да направи експеримент колко дни наред дъщеря му може да мине без всякакъв сън, но засега бе доволен от спокойното й телце, сгушено до него. Поне ще знае, че все пак се е отбил вечерта преди Вси светии.
    И двете деца бяха излезли, увити в чаршафите на Ерин като призраци. Богатите костюми, които Франи бе изработила за тях — Пепеляшка за Беката и Прасчо за Винсънт, — се бяха забутали някъде в безумието на последните няколко дни.
    Но поне бяха изживели празничната си вечер. Събраните бонбони вече лежаха подредени на купчинки върху килимчето. Вълшебницата Ерин се беше справила с всичко и Харди бе повече от благодарен.
    Освен това бе приготвила цял шейкър коктейли „Манхатън“ — денят бе тежък за всички и през последните двайсет минути те пиеха по едно питие преди лягане и се осведомяваха за напредъка на Харди, завършил с потенциално разтърсващото откритие за смъртта на Карл Грифин.
    Ерин обаче имаше ясно съзнание за степенуването на задачите си по важност — този обрат на събитията може и да е очарователен, но не я интересуваше, ако не засяга Франи и възстановяването на нормалния живот на цялото семейство.
    — Този полицай е убит, преди да забъркат и Франи, нали, Дизмъс?
    — Около две седмици преди това.
    — Ами тогава как е възможно… — Хвърли поглед на Беката, която попиваше всяка дума: — … как може да я държат там?
    Харди схвана мисълта й, но каква полза?
    — Тя е там заради разправия със съдията, Ерин. До това се свежда проблемът. Допускам, че както и да се развие разследването, ще я пуснат във вторник сутринта. — Думите му прозвучаха непринудено, но таяха смътен страх, че може да се окажат неверни. След изчезването на Рон всякакви предвиждания отпадаха.
    — Но тя е добре, нали, татко? — Ето, видя ли? Колкото и да е притихнала, Беката изобщо не заспива.
    Прегърна я и я потупа.
    — Напълно, Бек. Всъщност ще видя дали… искате ли да си поприказвате с нея?
    — О, татко, много!
    Харди нежно премести главичката на Винсънт на дивана. Хрумна му внезапно, но може пък и да стане.
    — Да опитаме.
    Набра затвора и поиска рецепцията, внимателно напомняйки на дежурния за деликатесите, с които ги бе снабдил същия ден — да, човекът бил чул. Какво можел да направи за господин Харди?
    Можел да позволи на жена му в административния изолатор да позвъни по телефона и да поговори една минутка с децата си. И след кратко колебание дежурният отвърна, че ще види какво може да направи.
    Пет минути по-късно телефонът на Кокранови иззвъня. Харди нервно вдигна слушалката:
    — Франи?
    Щом чу гласа й, осъзна, че е трябвало да я посети тази вечер, когато минаваше оттам на път за Джеф Елиът. И двайсет пъти на ден да ходеше на свиждане, пак щеше да е малко. Трябва да зареже тази псевдополицейска дейност. Вече я движи Глицки и тя ще си върви от само себе си.
    — Как я караш?
    Чу я да си поема дъх и разбра, че събира сили да отговори.
    — Добре — отвърна с такава престорена бодрост, че му призля.
    Беката не бе в състояние да се сдържа и от вълнение теглеше крачола му, кабела, каквото й попадне подръка. Сметна, че не му е сега времето да й се кара.
    — Слушай, тук има един човек, който иска да говори с теб.
    — Добре, но после пак се обади, моля те.
    Харди подаде слушалката на Бек и застана до нея, изслушвайки подробностите от последните два дни, въпросите, които й се е наложило да изтърпи в училище, кога ще се прибере мама, какво правят с нея в затвора — всички съкровени мисли и тревоги на дъщеря си, за които Харди не бе намерил време.
    Винсънт се събуди и отпаднало се опря на него, смучейки палеца си, макар че се бе отказал от този навик преди шест месеца.
    — Мама ли се обажда? Трябва да говоря с мама — прекалено сънен бе, за да се разплаче, но нещата вървяха натам.
    И тъй, и двете деца трябваше да говорят с Франи. После и Ерин — трябва ли да предприеме нещо утре за училище в понеделник? Да не се тревожи, баба е насреща.
    Никакви критики към Харди — нито явни, нито намекнати, но той разбра. Схвана. За някои неща го биваше, за други го нямаше никакъв. И го прониза чувството, че ролята на баща, която го объркваше и разстройваше толкова често напоследък, бе станала жертва на потребността му да обмисля нещата, да е все зает, да печели.
    Беше степенувал нещата неправилно — усещаше го с всички фибри на тялото си.
    Но как другояче да постъпи? Колкото и да се възхищаваше на думи от сътрудничеството на Дейвид Фримън, от службата на Глицки, той знаеше и се тревожеше за това разследване повече, отколкото Франи и Глицки, взети заедно. Харесва ли му или не, той бе основната движеща сила. От него и от следващите му стъпки зависеше животът на мнозина — не само на близките му.
    Най-сетне неговият ред дойде отново, щом Ерин вкара и двете деца в спалнята да си лягат.
    Каза на Франи, че я обича, но не можеше да спре дотук. Колкото и да се презираше, трябваше да изясни още нещо.
    — Налага се да те попитам имаш ли някакви вести от Рон?
    — Не. Как е възможно? Не позволяват на никого да ми се обажда тук.
    — Така е, зная.
    — Ами тогава?
    Харди й съобщи. Рон е изчезнал от хотела.
    Чуваше я как диша.
    — Защо го е направил? Мислех, че… нали каза, че те е помолил да му помогнеш? Какво означава това?
    — Не зная. Смятах, че ти ще ми обясниш.
    — Да не би пак да се е изплашил за децата?
    — Но защо не ми е оставил някаква бележка?
    — Нямам представа. Сигурно ще ти се обади.
    — Сигурно — безизразно отвърна Харди. — Надявам се.
    Настъпи мълчание.
    — Дизмъс!
    — Слушам те.
    — Казах ти всичко, каквото зная. Честна дума. Не зная къде е и какво прави.
    И да не й вярваше докрай, трябваше поне да се престори.
    — Добре.
    Отново мълчание, а после се чу разтрепераният й глас:
    — Кажи ми, че ми вярваш, Дизмъс. Моля те. Имам нужда да ми вярваш.
    — Разбира се — отзова се той с преднамерена двусмисленост. — Ще се видим утре, нали? Рано-рано.
    — Би било чудесно. Дизмъс?
    — Да.
    Изчакваше я.
    — Обичам те — каза тя.
    Пръстите му, стиснали слушалката, побеляха. Разбра, че не е бил убедителен.
    — И аз.


    Обърна два големи „Манхатън“ с Ерин и Ед, докато си говореха за отравянето на водоема и горкия възрастен турист, починал от нараняванията. Ерин му даде одеяло и възглавница и му каза да спи тук на дивана и да закуси с децата утре сутринта. Липсвал им, колкото и да не си личало.
    След десет секунди Харди вече спеше.

21

    Валънс бе оставил Деймън Кери в дома му преди час и вече в хотела си крачеше напред-назад като звяр в клетка. Апартаментът му в „Клифт“ бе по-голям от ония, в които бе живял досега, а от прозорците му се откриваше панорамна гледка към Сан Франциско, но всичко това нямаше значение.
    Вече бе почти полунощ след най-тежкия и най-трудния ден в живота му. Единственото, което поне донякъде го осмисляше, бе последното допитване, според което неговият кандидат със сигурност щеше да спечели още при гласуването във вторник. На практика все още отстъпваше с два пункта, но при предвидените грешки в допитването двамата кандидати се изравняваха.
    Най-сетне се позвъни, той приближи до вратата, погледна през шпионката и отвори.
    Торн за последен път хвърли бърз поглед към коридора, а после пристъпи в стаята.
    — Това е неразумно, Ал — изрече с най-мекия си глас, докато затваряше зад себе си и пускаше резето и веригата. Извърна се и се озова лице в лице с Валънс, но изражението му не издаваше нищо — невъзмутима усмивка, влажни очи. — Неподходящо хрумване. Не бива да ни виждат заедно.
    Валънс изобщо не забеляза упрека. Прекалено бе възбуден.
    — Полунощ е, Бакстър. Никой не ме следи, повярвай ми. Но просто това… — той разпери ръце, за да покаже колко е значително станалото: — … днес.
    Торн кимна с разбиране.
    — Изборите са след три дни. Винаги е така. Няма нищо необикновено. Може да стане и по-лошо.
    — Не говоря за изборите. Господи, около изборите новините са добри. Говоря за умрелия човек в пулгаския Храм на водата, за този адвокат Харди, който е ходил в жилището на Брий, и…
    — Чакай, чакай — Торн вдигна длан. — Защо не седнем? Имаш ли нещо за пиене? И коктейл става. Всъщност точно коктейл ще свърши работа. — Прекоси стаята и отиде до барчето, махна на Валънс да седне на един от тапицираните със сърма дивани в апартамента. — Действително страхотна стая. — За миг се полюбува на гледката, после се извърна и попита, сякаш току-що му бе хрумнало: — Какво общо има умрелият?
    Въпросът бе едновременно указание и заплаха и завари Валънс неподготвен, каквато несъмнено бе и целта на Торн. А той се зае да вади безалкохолни напитки и бутилчиците с по една порция коняк от барчето.
    — Но като стана дума за коктейли, покрай всеобщото безумие около това злополучно отравяне с МТБЕ, ми дойде наум, че кандидатът може да направи едно изключително представяне в следващите един-два дни, което ще го задържи на върха.
    Нареди шишенцата и чашите на малък поднос и ги отнесе при Валънс, остави всичко на масичката и седна по диагонал срещу него. Бръкна във вътрешния си джоб и измъкна манерчица.
    — Какво има в нея? — попита Валънс.
    Торн си падаше по изненадите. Вместо отговор, се усмихна и отвинти капачката, после наля около сантиметър от бистрата течност в една от чашите. Вдигна я, помириса я и му я подаде през масичката.
    — Ти ще ми кажеш.
    Валънс подуши.
    — Алкохол е.
    Пак усмивка, този път сияйна.
    — Да, алкохол е. Съвсем вярно. Етанол е, правилно. — Торн отвори шише с оранжада и наля в чашите. — До дъно, Ал. Наистина.
    — Искаш да изпия това нещо?
    — Струва ми се, че така се прави. Хайде, няма да ти навреди.
    Но Валънс като че ли не бе в състояние да помръдне. След една-две секунди Торн се обади:
    — О, Господи — взе чашата и я пресуши на две глътки. — Откога си станал толкова срамежлив, Ал? Да не смяташ, че искам да те отровя?
    — Не, разбира се, че не. Просто… — Срещна погледа на работодателя си. — Не зная, Бакстър. Просто съм дяволски изморен.
    Торн добродушно го потупа по коляното.
    — Още няколко дни и край. Потрай още малко, ще видиш, че си струва. И тъй — с делови тон, — как намираш идеята ми?
    — Не разбрах какво точно предлагаш. Да си правим етанолови коктейли ли?
    Неочаквано по лицето на Торн се изписа известно оживление.
    — Всъщност така май ще е най-добре. Градивно хрумване, Ал. Наистина. Репортерите за нищо на света няма да откажат едно безплатно питие, нали?
    Валънс усети, че се поотпуска.
    — И моите впечатления са същите.
    — Нали! Виждаш ли, обмислям как да накараш Деймън да изпие малко етанол — като мен сега — пред журналистите на някой брифинг. Само си представи контраста… — Торн се разпали, макар интонацията му изобщо да не се промени. — Няколко литра МТБЕ попада във водоизточниците и целият град замира, защото водата мирише и има вкус на терпентин. — Замълча за миг и вдигна манерката си. — Докато другата добавка, естествената добавка, етанолът, е толкова безвреден, че може да се пие. Всъщност хората си го пият открай време. Допада ми. Може да бъде изключително силен довод.
    Но Валънс не бе сигурен.
    — Стига Деймън да се навие.
    Лицето на Торн се помрачи.
    — И защо да не приеме?
    — Защото е предпазлив, Бакстър. Той не е идиот. Никога не е правил специални изявления в подкрепа на етанола. Просто се противопоставя на МТБЕ.
    — Поради което, ако разсъждаваме логично, му остава само етанолът.
    — Вярно. — Валънс ненавиждаше опитите на Торн да го напътства на дребно — досега бе свършил страхотна работа по кампанията, контролираше кандидата. Обърна се за помощ към здравомислието му: — Но нашата неизменна стратегия, както си спомняш, е да оставим избирателите сами да стигнат до извода. А другото ще изглежда малко… прекалено открито, не мислиш ли?
    — Понякога има нужда от откритост — гласът му бе мек като пух, а тонът — твърд като кама.
    Ето я отбранителността на Торн, на която Валънс доста често се бе натъквал и преди. За него това бе сигнал да не важничи много-много, защото истината бе, че Торн ужасно го изплаши. Не се преструваше пред него, че не стои зад отравянето на водата.
    Понякога обаче, както днес, умират хора.
    — Съгласен съм — каза Валънс. — Понякога откритостта е полезна. Как смяташ, да питам ли Деймън, да го прослушам как ще го приеме? Ако той поеме, ще действаме и ние.
    — Добре — меко отвърна Торн, — след като нямаме друг изход. — Наливаше от самолетните порции водка в чашата си. Добави кубче лед, а отгоре наля оранжада, намести се удобно на мястото си и отпи голяма глътка. — А сега за тоя Харди. Направих някои проучвания. Оказа се, че може да създаде известни проблеми.
    Само това му липсваше на Валънс в момента. Седна на самото крайче на дивана.
    — Как така?
    Със сдържан по обичая си глас Торн очерта какво е научил за Франи, за разширения състав от съдебни заседатели, за Рон Бомонт, разказа едно-друго от живота на Харди, който бил от адвокатите, дето си пъхат носа навсякъде и невинаги се гнусят от черна работа.
    — Можем само да предполагаме — заключи той, — че след като е въртял Кери на шиш, значи е направил връзката — в буквалния смисъл на думата — между смъртта на Брий и бензиновите добавки, което за нас е лоша новина. Ще ми се да засечем къде е Рон. — Въздъхна. — Боя се, че трябваше да действаме по-бързо. Аз съм виновен, така е. Трябваше да проникна в компютъра й и да изтрия онази проклетия, вместо да…
    Но Валънс клатеше глава. Не искаше отново да се впуска в обсъждания с Торн за неговото „вместо да“.
    — Не — прекъсна го, — пак щеше да й остане копие, а навярно и дискета. Точно това се опитах да получа от нея, да я забавя, докато минат изборите.
    — Заповядай, Ал. Благодаря ти, че се отби.
    Докато влизаше, той обхвана с поглед невероятния апартамент. Не бе идвал преди и внушителността на жилището го порази, макар че не би следвало да се изненадва — всичко, свързано с Брий Бомонт, правеше впечатление. Бе убеден, че до голяма степен е неподатлив на неустоимата й физическа привлекателност, но не бе дотам глупав, че да я отрича.
    Тя бе приятелка на Деймън и следователно фактор в кампанията, който трябва да бъде държан под контрол, така че се опитваше да не гледа на нея като на жена. Не го бе грижа, че е жена. Месеше се в кампанията и в работата му и не му харесваше — точка по въпроса.
    Но за пръв път оставаше насаме с нея. Докато тя го водеше през богаташката гостна към кътчето за сядане близо до балкона, той подсъзнателно си даваше сметка за изисканото обзавеждане, произведенията на изкуството, за панорамната гледка през прозорците.
    Но непосредствено пред очите му се разкриваше още по-хубава гледка. Не можеше да откъсне очи от идеалното дупе на Брий, което тя бе натъпкала в чифт фирмени дънки. Досега не я бе виждал по дънки. Нито по тениска без нищо отдолу. Нито пък боса. Русата й коса падаше тежко до средата на гърба. Помисли си, че може да обхване талията й с шепи.
    И всичко това по някакъв начин пробуди смътен гняв, защото тя можеше колкото си иска да си ходи ето така пред него, но пропастта помежду им бе толкова бездънна, че в буквалния смисъл на думата бе немислимо той да реагира по какъвто и да било начин. Тя стоеше толкова над него, че той изобщо не съществуваше за нея. А това направо го изкарваше от кожата му.
    Докато вървяха, тя поведе разговор за незначителни неща:
    — Извини ме, че съм в този вид. Цял следобед не съм ставала от компютъра и загубих представа за времето.
    Слушаше я с половин ухо, все така впил очи в нея, когато тя внезапно се обърна — дали улови накъде бе насочен погледът му? — и посочи един от ниските, тапицирани столове.
    — Както и да е, нека просто ти благодаря, че намина. Не исках да те безпокоя, но не зная какво да правя. Щеше ми се да се посъветвам с теб, преди да обременявам Деймън с каквото и да било.
    — Ще направя каквото мога — неуверено отвърна Валънс. Беше висок почти един и осемдесет — горе-долу колкото Брий — и тежеше близо деветдесет килограма. Имаше кестенява коса, хвърляше тромава сянка, бялата му риза бе зле колосана и сакото му бе провиснало. Езикът не му се подчиняваше. — Благодарен съм ти, че си се сетила за мен.
    Навярно усетила как той реагира на присъствието й, тя постоя неловко за миг, а после му посочи един от столовете.
    — Искаш ли да седнеш? Да ти донеса ли нещо за пиене? Разполагам буквално с всичко.
    — Да, бих изпил една бира, благодаря.
    Отново се взря в нея, но се насили да отклони поглед към балкона и града отвъд. Тя се върна само след секунда с бутилка чуждестранна бира, с изстудена чаша за пилзенска бира и пластмасова бутилка минерална вода.
    Валънс любезно й благодари.
    — Хубаво жилище — отбеляза, докато си наливаше.
    Тя отвинтваше капачката на минералната вода, но спря, а лицето й се натъжи.
    — Да. Макар че, боя се, много скоро ще ни се наложи да го напуснем. Но не бива да се оплаквам — беше много удобно, повече, отколкото предполагахме, че… — Замълча. — Поддръжката му е твърде скъпа. А освен това ние с Рон — съпруга ми… е, наясно си.
    — Той вкъщи ли е?
    Тя поклати глава.
    — Не. Отиде с децата… както и да е, няма значение. Не са у дома в момента.
    Валънс отпи голяма глътка и се опита да зададе въпроса си предпазливо. Нямаше да му е от полза, ако му проличи каквото и да било.
    — За него ли става дума?
    Запитването му като че ли я изненада.
    — Не. Абсолютно нищо, свързано с него.
    Той изчакваше.
    Тя се загледа над рамото му, разсеяно поднасяйки бутилката към устните си.
    — Напоследък доста се вглеждах в себе си, Ал. А правих и много проучвания.
    — Да.
    Тя отметна кичур от лицето си.
    — Знаеш ли, откакто Деймън ме накара да се усъмня в предположенията си относно моята работа за петролната индустрия, да се огледам във всички посоки, както би се изразил той, беше истинско… предполагам, че ти би го нарекъл образование.
    Валънс кимна.
    — Което е странно, при положение, че ме смятат за експерт по тези въпроси.
    Той вдигна рамене и се опита да се усмихне.
    — Е, осъзнала си заблудата си, нищо повече.
    Но Брий тръсна глава.
    — Не зная какво всъщност осъзнах. Струва ми се, че освен дето се почувствах уязвена, съм била и подведена от хора, на които съм имала доверие, и ядосана на себе си за собствената си глупост — имам предвид, Ал, че не съм глупава, всичко друго да, само не и глупава.
    — Така е — отвърна Валънс, стараейки се да говори безгрижно, — не и глупава е добре казано.
    Тя пренебрегна лекомислената му забележка. Раздразнено отметна кичур коса.
    — И нещо повече, Деймън отново ме върна към подтика да се захвана с всичко това… имам предвид работата си… преди всичко.
    — Което ще рече?
    Тя помълча.
    — Ще ти прозвучи глупаво.
    Валънс поклати глава.
    — Не, нали се разбрахме, че не си глупава. И защо започна работа преди всичко?
    — Исках да върша добро. — Брий въздъхна шумно. — Добре, ето така. Казах го.
    — Добре. — „Голяма работа“, помисли си той. — И тъй, искала си да правиш добро.
    — И го правех. С МТБЕ направих онова, което си бях поставила за цел. Знаеш ли каква работа върши това вещество за прочистване на въздуха, Ал? Почти напълно ликвидира токсичните газове. Ако отидеш в Пасадена през август, вече ще можеш да видиш планините. И дори ей там — посочи Брий към прозореца. — Всичко се вижда! То направи въздуха по-чист, разбираш ли? Съзнаваш ли какво невероятно постижение е това?
    Беше се разпалила и трябваше да стане и да се раздвижи, за да се разтовари поне донякъде. Отвори балконската врата и в помещението нахлу струя студен въздух. Това изглежда я поуспокои за миг и тя пак се обърна с лице към него.
    — Както и да е, въпреки сегашните лоши отзиви за него в пресата, въпросът е там, че то наистина действаше, а аз имах принос за него, и то какъв! Агенцията за опазване на природата се възхити, всички се възхитиха. Можеш ли да разбереш до каква степен вложих себе си в разработката му? Как не исках дори да погледна появилите се оплаквания? Не бях в състояние да ги погледна.
    — Всеки би те разбрал — кимна Ал, макар самият той да не бе съвсем сигурен, че я разбира. — Естествено е.
    — Така е — съгласи се тя. — Напълно е естествено. — Въздъхна и пак седна на стола срещу него, а коленете им почти се докосваха. — Както и да е, по-късно прозрях какво съм вършела, благодарение на Деймън.
    — И правилно си постъпила.
    — Е, до известна степен.
    Валънс вдигна глава.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Че навярно съм била ядосана. Бяха ме изиграли като глупачка и не исках това да се случи повторно. Осъзнах, че Деймън изглежда възнамерява да лансира етанола, макар всъщност да не го прави директно, пък и не съм сигурна, че наистина иска да продължава в тази насока.
    За Валънс това бе възможно най-лошата новина. Кандидатът не бе учен — нямаше нужда да знае подробностите. Трябваше да знае единствено, че МТБЕ замърсява подпочвените води, а етанолът — не. Следователно етанолът е за предпочитане. Но не биваше да издава безпокойството си. Вместо това се позабави, отпивайки от бирата, после се усмихна.
    — Е, Брий, както сама казваш, никога не е включвал етанола в предизборната си платформа.
    — Обаче всъщност за това става дума. И ти го знаеш, Ал.
    — И толкова ли е лошо?
    — Е, не е страхотно гориво. Производството му е скъпо, не е икономично…
    Принуди се да я прекъсне:
    — Но не представлява опасност за подпочвените води и пречиства бензина, нали?
    Брий се намръщи. Двоумеше се.
    — Какво? Кажи ми!
    — Не се нуждаем нито от едното, нито от другото. Цялото производство на добавки в основата си е просто едно голямо, алчно мошеничество. Петролните компании, както е известно, трупат милиарди от МТБЕ. Но това не е всичко. Чувал ли си за СКО, петролното сдружение?
    Валънс усети, че му се завива свят.
    — Разбира се.
    — Е, те пък изкарват милиарди и милиарди от дотациите за етанола. Не могат да печелят от него, но някак са убедили правителството, че е от национален интерес производството му да продължи.
    — Може и така да е. Може би…
    Но тя го прекъсна:
    — Не. Не, не е, Ал. Знаеш ли, че добивът му изисква по-голям разходна енергия, отколкото той произвежда като гориво?
    — Едва ли, Брий. Как е възможно?
    — Извличането на горивото, стойността на превоза, складирането, рафинирането и тъй нататък.
    — Добре, но…
    — Нищо не е добре. И тъй като горивната му енергия е по-малка от тази на бензина, това означава, че на километър се харчи повече, което засяга всички шофьори. Освен това — продължи Брий, обзета от дълбоко възмущение, — съзнаваш ли, че всеки долар от печалбите на СКО от етанола струва трийсет долара на американския данъкоплатец? И при това изцяло изпускам научната страна. Говоря единствено за гнусния бизнес. Направо ужасно.
    Валънс нямаше какво да й отговори. Не знаеше дали всичко това наистина е вярно, а и не му пукаше, но тя очевидно си вярваше и като нищо щеше да го съобщи на Деймън. Ето къде бе проблемът. Ето на какво трябваше да попречи.
    Заговори, владеейки гласа си:
    — Но, Брий, почти всеки бизнес…
    — Само че Деймън не се е ангажирал с всички видове бизнес. А с този. И етанолът не е най-лошото.
    Той зачака, стаил дъх. Какво можеше да е по-лошо от вече установеното от нея?
    — И какво е най-лошото? — попита.
    Тя се приведе напред и очите й фанатично се впиха в неговите.
    — Нямаме нужда нито от едното, нито от другото.
    — От кое по-точно?
    — Нито от МТБЕ, нито от етанол и изобщо от никакви добавки. Агенцията за опазване на природата ги е узаконила, но цялата история е мошеничество. Цялата, разбираш ли? — От гняв гласът й се извиси с няколко децибела.
    — Аз… боя се, че не разбирам — успя да измънка той.
    — Да, да. Зная, че не ти е ясно. Как иначе? Никой не разбира. Почакай малко.
    И ненадейно скочи, едва ли не затича, и изчезна в някакъв коридор срещу кухнята. А след миг се появи отново с голяма купчина книжа в ръце.
    — Виж — започна без предисловие, — не очаквам от теб да проумееш научните термини, но нека се опитам да ти обясня.
    Той слуша, както му се стори, цяла вечност как тя изброява основните пунктове от доклада, над който бе работила миналия месец и половина. Той съдържаше множество данни — диаграми, уравнения, сравнителни анализи на скоростта на горене, емисии, икономичност на бензините — и постепенно дори Ал Валънс започна да осъзнава какво бе натрупала Брий.
    Съставен от патентни заявления, съдебни преписи, лични бележки, административни резюмета и експертни данни на десетки инженери по двигателите, докладът на Брий изчерпателно излагаше една тревожна истина: петролните компании бяха открили способ за такава формула на бензина, че той да изгаря напълно без прибавяне на окислители, без каквито и да било добавки.
    — Ето, виждаш ли, Ал, точно това ти казах. Цялата история с добавките е чисто мошеничество. Деймън трябва да го научи. Длъжна съм да му кажа.
    Когато тя приключи, Валънс внесе ред в мислите си. Сега не биваше да отблъсква Брий. Ако хукне да обяснява на Деймън, ако го убеди да заговори за откритието й, ще настъпи катастрофа. Въздъхна престорено:
    — Ужасно. Направо отвратително. Чудя се как не е гръмнало в новините.
    Но Брий имаше готов отговор:
    — Това е само купчина от отделни документи, експерименти, мнения. Така работим ние учените — пощипваме оттук-оттам дребни проблеми, сами по себе си привлекателни и предизвикателни.
    Както и аз с МТБЕ. В началото, казано дилетантски, работата ми бе да докажа, че той допринася за пречистването на въздуха. И всяка проба излизаше успешна. А после някак си работата ми се промени и постепенно престанах да бъда учен. Превърнах се в говорител, който защитава онова, което е направил, онова, в което вярват в „Калоко“, в което вярвах самата аз. Така че не се интересувах от подпочвените води, от пречистването им, дори от тази нова формула на бензина. Работата ми, животът ми се заключаваше в МТБЕ. Останалото не беше моя грижа. — Погледна го с надежда. — Разбираш ли?
    Той кимна.
    — Естествено. Естествено, че разбирам.
    Брий сгъна листовете на доклада си, облегна се и го сложи в скута си.
    — Но сбърках.
    — Не, не мисля така. Според мен си вярвала на работодателите си. — Валънс протегна ръка и докосна коляното й с пръсти. Бегло. Жегна го дори през дънките. — Брий, постъпила си правилно, като се обади на мен. Искам да го знаеш.
    Тя въздъхна дълбоко.
    — Не знаех какво друго да направя. Струва ми се, че съм длъжна да кажа на Деймън, но той трябва да мисли за толкова други неща…
    — Точно така.
    — Но ако не…
    Валънс я прекъсна, за да й даде необходимия й отговор:
    — Той ще те разбере, ако не му кажеш. Всъщност след изборите ще ти благодари, че си постъпила така. Главното във всяка кампания на този етап дори при доста по-незначителна разлика от сегашната, Брий, е съсредоточаването. Ако кандидатът се разконцентрира, избирателите се объркват и той е свършен. А трябва да признаеш, че тази материя е сложничка.
    Тя се усмихна.
    — Предполагам, че е малко сложна.
    — Недей да предполагаш. Повярвай ми! — Вече бяха повече от съюзници, бяха истински приятели. Сега бе моментът да опипа почвата. — Брий, имаш ли този доклад и в компютъра си?
    — Да.
    — Знаеш ли, материалът е доста опасен. Ако попадне в недобросъвестни ръце, може би на съпруга ти…
    — Какво?
    — Може да го изтрие. Да го заличи от дискетата. И целият ти усилен труд отива по дяволите. Ако съобрази за теб с Деймън…
    — Не — възрази тя. — Рон никога не би направил подобно нещо. — Подвоуми се. — Рон приема създалото се положение.
    Той сви рамене. Не биваше да настоява.
    — Е, твоя работа, но бих могъл да взема всички материали, дискетите ти — всичко. Да ги пазя на сигурно място, докато минат изборите.
    Ала тя бе непреклонна.
    — Тук са на сигурно място. Не искам Деймън да ги види, преди да съм му казала, докато не намерим време да му обясня, а също и защо съм решила да не му съобщя веднага.
    — След изборите ли? — Валънс държеше на недвусмислен отговор, макар че всъщност искаше единствено всички копия от доклада, а най-добре и Брий да изчезне заедно с тях.
    — Да, мисля — отвърна тя. — Както решихме.
    Но щом вратата се затвори зад гърба му, Ал осъзна, че не бе настоявал докрай. Стоеше на площадката пред асансьорите и се питаше дали да не почука пак, докато тя все още е сама, да влезе и да вземе необходимото — лично, както се полага на професионалист. Защото, доколкото познаваше Брий, а той я познаваше, тя изобщо не бе в състояние да запази откритието само за себе си. Някоя нощ ще се гушне до Деймън и просто ще трябва да му каже, а Деймън ще реши, че най-правилно е да го съобщи на обществеността.
    Едно е да бъдеш Белия рицар, предприел кръстоносен поход срещу един нечестив корпоративен замърсител, и съвсем друго е да си вманиачен левичар фанатик, който вярва, че Агенцията за защита на природата е съучастник във Великия правителствен заговор за бензина. Това, макар и вероятно вярно, нямаше да мине и Валънс го знаеше.
    Това можеше да струва на Деймън изборите. А на Ал — евентуалните доходни взаимоотношения със СКО за в бъдеще. Щеше да изкара от кожата опасния и непредсказуем Бакстър Торн.
    Не. Не става.


    От бездънната си фокусническа торба Бакстър Торн извади телефонния номер на Дизмъс Харди и предложи Валънс да му се обади и да замаже лъжата си, че не е звънял на Рон.
    Тъй като Харди не си бе у дома, Валънс му остави съобщение на телефонния секретар, после пак се върна при диваните, където Торн пиеше четвъртата си бутилчица след първото питие от чист етанол.
    — Би трябвало да свърши работа — забеляза Торн с напълно трезвен глас. — Но не ми допада, че си навира носа в нашите дела. Не му е мястото там, а? Не зная откъде изникна.
    Валънс откри, че се бои да отговори. Имаше нещо изцъклено в очите на Торн — навярно не само от алкохола, — което го стряскаше.
    Бакстър се облегна, кръстоса крака и пак отпи голяма глътка.
    — Загрял е, че го будалкаш. Щом е ходил в жилището на Брий, може да знае нещо за доклада. — Възцари се тишина, която се стори злокобна на Валънс. — А ако е така, току-виж решил да съобщи на Деймън или на пресата.
    Измина доста време. Внезапно Торн остави чашата си, тупна се по коленете и стана.
    — Е, Ал, благодаря ти за коктейлите. — Пое към вратата. — Струва ми се, че господин Харди разполага с прекалено много свободно време. Мисля, че някое… разсейване точно сега ще му се отрази добре. Казваш, че не си е у дома в момента, а?
    — Нямаше го, когато му звънях.
    — Да, така е, така е.
    Торн погледна през шпионката, открехна вратата, извърна се с лице към Валънс, очевидно взе някакво решение, после отвори широко вратата и си тръгна, без да каже нито дума.

Част трета

22

    В Сан Франциско лятото е ветровито, сурово и влажно, макар да вали рядко. А после от края на август до средата на октомври настъпва циганското лято и дните са топли, небето безоблачно и подухва лек ветрец. През останалата част на годината по крайбрежието непрекъснато има мъгла и ниски облаци, които следобед се разсейват над сушата, циклони с ниско атмосферно налягане, от запад вятърът духа с двайсет до трийсет километра в час.
    Когато Харди се събуди на дивана у Кокранови малко след шест, беше явно, че циганското лято е свършило и е нахлуло лошото време. Седна сковано и му потрябваха няколко мига, за да се ориентира — отдавна не бе нощувал на дивана в чужда гостна. През венецианските щори се просмукваше смътна утринна дрезгавина, но той някак изведнъж — по качеството на светлината — разбра, че е паднала мъгла. Неволно въздъхна.
    След десет минути вече беше на път със запалени фарове. Предстоеше му още един тежък ден и имаше нужда да си вземе душ и да се преоблече. Ерин, разбира се, също бе вече на крака и правеше кафе в кухнята и той й каза, че смята да отскочи до вкъщи, да прослуша телефонния секретар, да се измие и да се върне при тях, преди децата да са се събудили.
    Но когато зави към своята пряка, моментално го обзе лошо предчувствие — живееше на тази улица повече от две десетилетия и я познаваше с нещо по-дълбоко от обикновената разсъдъчност. А тази сутрин се усещаше нещо необичайно. Поради мъглата не виждаше края й, където се намираше неговата къща, но определено нещо не бе наред. В дъното й се съзираше мигаща червена светлина. Намали още повече и предпазливо продължи напред — хем не му се щеше, хем едновременно с това го теглеше натам.
    А после от здрачината постепенно изплуваха по-ясни очертания, като образи от кошмарен сън. Три пожарни коли все още стояха паркирани насред улицата, а от улеите им, като избълвани змии, се виеха маркучи. Една-две черно-бели патрулни коли — източникът на пулсиращата червена светлина — със светещи буркани. Пет-шест униформени мъже се въртяха по собствената му морава край мократа утринна улица.
    Замаян, опитващ се да сподави надигащата се паника, той внимателно паркира плътно до бордюра. Излезе от колата и долови пращенето на радиостанция и като че ли мирис на тлеещо дърво.
    Без изобщо да съзнава какво прави, тръгна слисан към все още димящите развалини, които над двайсет години му бяха дом. Пожарникарите и оборудването им бяха натрошили белия стобор на парчета. Доскорошната малка, грижливо поддържана морава представляваше разкашкана кал и овъглено дърво. Предната веранда напълно липсваше, а разрушената дневна зееше противно в мрачната утрин. Столът му. Полицата над камината. Прекрасната им маса със столовете от черешово дърво бе съсипана.
    Вече стоеше на участъка си.
    — Господине! — Човек с бяла каска внезапно се изпречи на пътя му и го спря: — Съжалявам, но не можете…
    — Аз живея тук — каза Харди. — Това е моята къща.


    По-голямата част от къщата бе оцеляла като по чудо. Някакви окъснели празнуващи, прибирайки се у дома, забелязали пламъците минути след като пожарът избухнал около четири сутринта и се обадили на пожарната по мобифона си. В резултат задната част от къщата на Харди — кухнята, спалните и банята — бе останала относително невредима, макар че почистването й щеше да трае седмици, а миризмата на изгоряло сигурно никога нямаше да изчезне.
    Отговорникът по произшествията — мъжът с бялата каска — му даде разрешение да огледа щетите, но само ако неотстъпно го придру