Скачать fb2
Ад и рай

Ад и рай

Аннотация

    Приключения, любов, омраза и двама влюбени, на които е съдено да бъдат заедно!

    Любовта и съдбата са довели до катастрофа живота на красивата Елизабет Камерън. Тя е сгодена за симпатичен младеж, но по вина на няколко псевдоприятелки става жертва на грандиозен скандал и репутацията й е опетнена.
    Брат й изчезва и Елизабет е принудена да разпродава ценно имущество, за да спаси семейното имение. Бедността и самотата я преследват. Чичо й изпраща писма на няколко нейни бивши кандидати с въпроса, дали държат на предложението си за брак с нея. Отговарят му само трима и той я принуждава да избере помежду им.
    Единият е Иън Торнтън — чаровен и дързък негодяй, презрян от висшето общество, защото е спечелил състоянието си на комар. Елизабет таи нежни чувства към него, ала ще мине много време, докато любовта сломи гордостта и на двамата. Защото за него тя е повърхностна кокетка, а Елизабет го смята за комарджия, който се интересува само от предполагаемото й богатство.
    Двамата ще минат през безброй перипетии, докато извоюват своето щастие…
    Източник: http://knigibg.com/book_inside.php?book_id=7777


Джудит МакнотАд и рай

1.

    Петнайсет слуги в сини ливреи, с характерните сребристи хералдически знаци на графовете Камерън, отпътуваха от имението Хейвънхърст още на зазоряване. Всички те носеха едно и също спешно съобщение, което господин Джулиъс Камерън, чичото на лейди Елизабет, им беше заповядал да отнесат в петнайсет имения, пръснати из цяла Англия.
    Нищо не свързваше получателите, освен фактът, че всички те по някое време бяха искали ръката на лейди Елизабет.
    Всеки един от тези джентълмени, докато четеше посланието, се стъписваше, едни не вярваха на очите си, някои се присмиваха, а пък други се изпълваха с крайно задоволство. Дванайсет мъже незабавно връчиха на лакеите писма със своите отговори, отхвърляйки скандалното предложение на Джулиъс Камерън, а после побързаха да подшушнат на приятели ненадминатата, невероятна и пикантна клюка.
    Трима от тези петнайсет господа реагираха различно.
* * *
    Лорд Джон Марчмън току-що се бе върнал от лов — любимият му начин за убиване на времето, когато слугата от Хейвънхърст пристигна и един лакей му поднесе писмото.
    — Да ме вземат мътните! — промърмори той, докато четеше. В писмото се изявяваше горещото желание на господин Джулиъс Камерън да задоми незабавно племенницата си — лейди Елизабет Камерън, за подходящ на положението й жених. Ето защо, пишеше по-нататък господин Камерън, той е склонен да преразгледа отхвърленото предложение на лорд Джон за ръката на лейди Елизабет. И като имал предвид колко дълги са годината и половина, откакто те не са се радвали на взаимното см присъствие, Джулиъс Камерън предлагаше да изпрати племенницата си, придружена от компаньонка, да прекара една седмица с Джон, „за да подновят запознанството си“.
    Лорд Марчмън реши, че не е разбрал добре, и заснова из стаята, като прочете писмото още два пъти.
    — Да ме вземат мътните! — отново промърмори.
    Прокара ръка през сламенорусата си коса и се загледа отнесено в стената пред себе си, всеки сантиметър от която бе окичена с ловните му трофеи, удостоени с най-високи награди — глави на животни, убити от него на лов в Европа и на други континенти. Стъклените очи на един лос отвърнаха на погледа му; до лоса му се озъби един глиган. С пълното съзнание за смехотворния си жест лордът почеса лоса зад рогата в знак на благодарност за славния ден, когато го застреля и получи специалната награда.
    Елизабет Камерън като видение пленително танцуваше пред погледа му — неустоимо прелестно лице, зелени очи, кожа като слонова кост и нежни устни. Преди година и половина, когато я срещна за пръв път, си помисли, че не е виждал по-красиво същество.
    Само след две срещи бе така запленен от естествения чар на седемнайсетгодишното девойче, че се втурна при брат й, за да й поиска ръката. Отказът бе доста хладен.
    Очевидно чичото на младата дама, сегашният й настойник, преценяваше Джон различно.
    Ада не би пък прекрасната лейди Елизабет да стоеше зад това решение? Може би техните две срещи в парка за нея са означавали толкова много, колкото и за него.
    Без да се е отърсил от смайването си, Джон застана пред стената, на която бяха закачени най-различни въдици, и избра една.
    Пъстървата днес следобед щеше да кълве, реши той, завладян от спомена за златистата като горски мед коса на Елизабет. Не беше забравил лъскавата й коса, която му напомни искрящия люспест гръб на красива пъстърва, пореща водата.
    Аналогията му се стори толкова точна, толкова поетична, че лорд Марчмън застина и очарован от своето хрумване, престана да се занимава с въдицата. Щеше да направи комплимент на Елизабет за косата й точно със същите думи, когато тя му гостува, тъй като той щеше да приеме предложението на чичо й.
* * *
    Сър Франсис Билхейвън, четиринайсетият получател на писмото от Джулиъс Камерън, започна да го чете в спалнята си. Беше се загърнал с копринен халат, а любовницата му — гола и нетърпелива — го очакваше в леглото.
    — Франсис, скъпи — измърка тя и подраска атлазените чаршафи с дългия си маникюр, — толкова ли е важно това писмо, че да те задържа далеч от мен?
    Той я погледна и му стана неприятно от звука, който ноктите й произведоха.
    — Не дери чаршафите, мила — каза. — По трийсет лири е всеки.
    — Ако мислеше за мен — не му остана длъжна тя, като все пак внимаваше в гласа й да не се прокрадне хленч, — нямаше да се сетиш за цената.
    Билхейвън беше много стиснат и се беше случвало Елоиз да се пита дали ако се омъжи за него, ще спечели нещо повече от една или най-много две рокли в годината.
    — Ако ти мислеше за мен — отговори той спокойно, — щеше да си по-грижлива към парите ми.
    На четирийсет и пет години Билхейвън все още бе ерген, но никога не му бе липсвала женска компания. Жените му носеха огромна наслада — с телата си, с лицата си, но главно с телата си…
    Сега обаче трябваше да си осигури законен наследник, а за тази цел имаше нужда от законна съпруга.
    През изминалата година беше посветил много време, обмисляйки доста строгите си изисквания към щастливката, която най-накрая щеше да избере.
    Желаеше млада красива съпруга и с прилично състояние, а не на последно място — да бъде пестелива, за да не прахосва парите му.
    Откъсна очи от писмото на Джулиъс и впи поглед в гърдите на Елоиз, а наум прибави още едно изискване към бъдещата си съпруга — задължението да бъде отзивчива към сексуалния му апетит и към неговата необходимост от разнообразие в сексуалното му меню. Щеше да е неприятно за нея да се сгърчва като сушена слива само заради някоя и друга незначителна негова забежка. Нямаше намерение да слуша набожни лекции за морал и вярност.
    Образът на Елизабет Камерън засенчи голата му любовница. Каква свежа сладка красавица беше тази Елизабет, когато поиска ръката й преди близо две години!
    Гърдите й бяха узрели, талията й — като на оса, а лицето й… незабравимо… зестрата й… също.
    След мистериозното изчезване на брат й плъзнаха клюки, че тя живее в нищета, но чичо й споменаваше в писмото си, че ще й осигури значителна зестра, което означаваше, че както обикновено клюките не отговарят на истината.
    — Франсис!
    Той се премести до Елоиз. Погали бедрото й, но с другата ръка позвъни, за да повика прислугата.
    — Секунда, любов моя — каза той в мига, когато слугата влезе в спалнята.
    Сър Франсис му подаде писмото и му нареди:
    — Предай на секретаря ми да изпрати положителен отговор.
* * *
    Последното писмо беше препратено от лондонската къща на Иън Торнтън в извънградското му имение Монтмейн, където се появи на бюрото му сред камарата лична и служебна кореспонденция, очакваща вниманието на господин Торнтън.
    Иън разпечата плика с посланието на Джулиъс Камерън, като междувременно диктуваше на новия си секретар със светкавична скорост и със същата скорост взе решение за разлика от лорд Джон Марчмън и сър Франсис Билхейвън.
    Втренчи се в написаното изключително недоверчиво, а секретарят му Питърс, който само от две седмици работеше при него, беше благодарен за краткото прекъсване и продължи да драска толкова бързо, колкото смогваше, за да влезе в крак с диктовката на работодателя си.
    — Това — безцеремонно каза Иън — ми е изпратено или по грешка, или на шега. И в двата случая е проява на много лош вкус.
    Споменът за Елизабет Камерън го прониза — беше омагьосан от лицето и тялото й след краткия им, но бурен флирт. Когато се запозна с нея, тя беше сгодена за някакъв виконт. Очевидно не се беше омъжила за своя виконт, вероятно го беше отхвърлила заради друга, по-изгодна партия. Английските аристократи, както добре му беше известно, се женеха само за човек с влияние и пари, а после търсеха другаде сексуално удоволствие. Очевидно роднините на Елизабет Камерън я бяха върнали на брачното тържище. И ако беше така, сигурно гориха от желание да се отърват от нея, и ако бяха готови да се откажат от титлата заради парите на Иън…
    Предположението изглеждаше толкова неправдоподобно, че той го отхвърли.
    Това писмо беше някаква глупава шега, подигравка, без съмнение съчинено от човек, който помнеше клюката, която експлодира след онзи уикенд, и то от човек, който си въобразява, че писмото му ще се стори забавно на Иън.
    Изхвърли от мислите си шегаджията и Елизабет Камерън и погледна измъчения си секретар, който продължаваше да драска като обезумял.
    — Отговор не е необходим — нареди и подхвърли писмото към секретаря си, но белият лист се плъзна по излъсканото дъбово бюро и литна към пода. При несръчния си опит да го хване, от коленете на Питър се изплъзнаха всички писма, чиито отговори работодателят му диктуваше, и се разпиляха по пода.
    — Аз… аз… извинете, господине — запелтечи секретарят и скочи да събира десетките пръснати по килима писма. — Много, много се извинявам, господин Торнтън — додаде той и крайно притеснен се зае да събира договори, покани и писма, като ги струпа на купчинка.
    Работодателят му като че ли не го чу. Беше готов вече със следващите нареждания и плъзна към Питър няколко покани и писма:
    — Отклони първите три покани, приеми четвъртата, отклони петата. Изпрати моите съболезнования в отговор на това писмо. А на това отговори, че възнамерявам да се установя за известно време в Шотландия, обясни, че ги каня там, приложи описание как да стигнат до вилата.
    Питър стисна до гърдите си писмата, а главата му се подаде от другата страна на бюрото.
    — Да, господин Торнтън — каза тон, като се стараеше да изглежда уверен. Но когато си на колене, е трудно да изглеждаш така. Още по-трудно, ако не си съвсем сигурен кои указания, дадени още сутринта, за кои покани или писма се отнасят.
    Иън Торнтън прекара следобеда с Питър, диктувайки на объркания секретар. Вечерта се срещна с граф Мелбърн, бъдещия му тъст, за да обсъдят брачния договор.
    В това време Питър се опитваше да научи от иконома кои покани работодателят му е склонен да приеме и кои да откаже.

2.

    Лейди Елизабет Камерън, графиня Хейвънхърст скочи от престарялата си кобила с помощта на слугата, който изпълняваше и задълженията на коняр, когато случаят го изискваше, а случаят обикновено бе такъв.
    — Благодаря, Чарлз — усмихна се тя топло на дългогодишния прислужник.
    Точно сега младата графиня не отговаряше на общоприетата представа за благородна дама, а още по-малко на светска дама: на главата си носеше забрадка, ръкавиците й бяха семпли, без украса и някак старомодни; а в ръката си размахваше кошницата, с която ходеше на пазар в селото. Но нито облеклото, нито старата кранта или пък кошницата можеха да скрият красотата на Елизабет Камерън. Въпреки забрадката искрящата й златиста коса се стелеше на разкошни къдри по раменете чак до кръста; пусната свободно, както обикновено я носеше, косата й обрамчваше лице с поразителна красота. Скулите й бяха фини, високи, кожата й — кадифена, млечнобяла, искряща от здраве, устните й — сочни. Но най-силно впечатление правеха очите й: под деликатно извитите вежди и дългите гъсти мигли проблясваха живи и зелени. Бяха необикновено изразителни очи, лъчисти като смарагди, когато Елизабет беше щастлива, а когато се замислеше, потъмняваха.
    Слугата надникна с надежда в кошницата, но там имаше само една покупка, увита в хартия. Елизабет поклати глава и унило се усмихна:
    — Няма сладкиши, Чарлз, много са скъпи, а и цените на господин Дженкинс не са разумни. Казах му, че ще купя една дузина, ако намали цената, но на него и едно пени му се видя много, така че не купих нито един — имам си принципи. Знаеш ли — подсмихна се тя, — миналата, седмица, като ме видя да влизам в магазина, се скри зад чувалите с брашно?
    — Той е магаре! — Чарлз се ухили, тъй като всред търговците и продавачите беше всеизвестно, че Елизабет Камерън стиска всеки шилинг, пазари се за всяка стока настървено, а продавачите рядко се измъкваха с победа. Не красотата й, а нейната интелигентност беше най-ценното й качество в тези сделки, тъй като тя не само бързо смяташе наум, но беше така прелестно логична и така изобретателна, когато изтъкваше причините за по-приемлива цена, че или изтощаваше опонентите си, или ги обезсърчаваше.
    Финансовите й проблеми не свършваха с пазаруването. В Хейвънхърст тя почти не налагаше икономии, но методите й бяха успешни. Само на деветнайсет години, наследила малко родово имение, както и осемнайсет от някогашните деветдесет души прислуга, тя успяваше да направи почти невъзможното, като си помагаше с оскъдните средства, отпускани от стиснатия й чичо. Спаси Хейвънхърст от разпродажба на търг, хранеше и обличаше слугите, които останаха при нея. Позволяваше си само един „разкош“ — госпожица Лусинда Трокмортън-Джоунс, която навремето й беше гувернантка, а сега беше платена компаньонка с нищожна надница. Въпреки че Елизабет нямаше нужда от чужда помощ, за да живее в Хейвънхърст, разбираше, че трябва да се примири с присъствието на госпожица Трокмортън-Джоунс, за да спаси поне малко от и без друго съсипаната си репутация.
    Елизабет подаде кошницата на слугата си и каза с усмивка:
    — Вместо сладкиши купих ягоди. Господин Тиргуд е по-логичен от господин Дженкинс. Съгласи се, че когато се купуват много парчета от едно нещо, има само едно разумно решение — да се плати по-малко за всяко.
    Чарлз се почеса по главата при тези твърде сложни понятия, но си придаде вид, че всичко е разбрал.
    — Ами че да — потвърди той, повеждайки коня. — Туй всеки глупак го разбира.
    — И аз мисля точно така. — Тя изтича по стълбите към входната врата, а мисълта й се насочи към счетоводните книги. Икономът Бентнър разтвори широко вратата, а грубоватото му лице изразяваше възбуда. С тона на човек, който се пръска от удоволствие, но от достолепие не го показва, той обяви:
    — Имате посетител, госпожице Елизабет!
    Година и половина в Хейвънхърст не бяха стъпвали гости, така че съвсем естествено мигновената радост бързо беше заменена от уплаха. Ами ако беше някой кредитор? Елизабет се беше разплатила с тях, като освободи Хейвънхърст от всички ценности, както и от повечето мебели.
    — И кой е? — попита, като се накани да свали забрадката си.
    Бентнър се ухили широко и лицето му грейна от щастие.
    — Александра Лоуренс! Простете, Таунсенд — поправи се той, щом се сети, че гостенката им вече е омъжена.
    Елизабет замръзна за миг радостно недоверчива, после хукна по съвсем неприемлив за една дама, начин, смъкна забрадката си и връхлетя в приемната. Закова се на вратата, забрадката беше в ръката й, а погледът й се спря на прелестната млада брюнетка, облечена в елегантен червен пътнически костюм. Брюнетката се извърна и двете се загледаха една в друга, после полека-лека усмивки озариха лицата им и заискряха в очите им. Елизабет прошепна невярваща:
    — Алекс! Наистина ли си ти? Брюнетката кимна засмяна.
    Те притихнаха неуверени, огледаха се и забелязаха колко много са се променили за година и половина, като все пак с боязън се вглеждаха дали промените не са твърде драматични. Но дългогодишното приятелство, дългогодишната детска обич оживяха и те пристъпиха една към друга първо плахо, после се втурнаха и се прегърнаха с радостни писъци.
    — О, Алекс, колко си красива! Толкова много ми липсваше! — Елизабет се смееше и я прегръщаше. За обществото „Алекс“ беше Александра, херцогиня Хотърн, но за Елизабет тя си бе „Алекс“ — най-добрата и най-старата й приятелка, която се бе завърнала от дълго сватбено пътешествие и по всяка вероятност не бе чула още в каква каша се с забъркала Елизабет.
    Двете седнаха на дивана и Елизабет засипа приятелката си с въпроси:
    — Кога се върна от сватбеното пътешествие? Щастлива ли си? Какво те води насам? Колко време ще останеш?
    — Ти също ми липсваше — изрече през смях Алекс и после започна да отговаря на въпросите на Елизабет — Върнахме се преди три седмици. Умопомрачително щастлива съм. Дойдох, за да те видя, разбира се, и бих останала няколко дни, ако искаш.
    — Как да не искам! — зарадва се Елизабет. — Нямам никакви ангажименти, освен днес. Очаквам чичо ми.
    В действителност за следващите дванайсет месеца в бележника на Елизабет не бе записана нито една среща и макар че социалните й контакти бяха сведени до нула, случайната визита на чичо й бе по-неприятна, отколкото никой да не я посещава. Но това вече нямаше значение. Тя беше толкова щастлива от срещата с приятелката си, че усмивката не слизаше от лицето й.
    И по стар навик двете изритаха обувките си и седнаха с кръстосани крака една срещу друга. Часове наред разговаряха с онази душевна близост, която се изгражда през дългите години на приятелство, свързваха ги толкова много спомени — щастливи, топли, тъжни.
    — Можеш ли да забравиш — все така засмяна попита Елизабет след около два часа — как ги мамехме на рождените дни у Мери-Елън?
    — Никога — въодушеви се при спомена Алекс.
    — Всеки път, когато си устройвахме турнир, ти ме избутваше — каза Елизабет.
    — И как не, ти печелеше всяко състезание по стрелба. Поне докато майка ти и баща ти не те разкриха, и под претекст, че вече си пораснала и се целиш по-точно, ти забраниха да играеш с нас. — Алекс замълча.
    — А после ни липсваше.
    — Едва ли колкото вие на мен. Знаех точно в кои дни се състезавате, представях си колко ви е весело и какви щуротии си измисляте. После с Робърт решихме сами да си устройваме турнири и накарахме цялата прислуга да участва — продължи Елизабет и се разсмя, като си представи себе си и доведения си брат в онези отминали дни.
    Усмивката на Алекс помръкна.
    — А къде е Робърт? За него нищо не каза.
    — Той… — Тя нерешително замълча, тъй като не можеше да говори за изчезването на брат си, без да сподели всички предхождащи го събития. Но пък нещо в погледа на Александра накара Елизабет да се запита смутено дали приятелката й вече не е чула цялата ужасна история. С равен глас изрече:
    — Робърт изчезна преди година и половина. Мисля си, че е заради… е, добре, заради дългове. Нека да не говорим за това — набързо приключи темата тя.
    — Добре — съгласи се Алекс с блестяща светска усмивка. — За какво да говорим?
    — За теб — веднага отговори Елизабет.
    Алекс беше по-голямата и времето неусетно мина, докато говореше за съпруга си, когото очевидно обожаваше. Елизабет слушаше с интерес разказа й за очарователните местности и градове, където той я бе завел по време на сватбеното им пътешествие.
    — Разкажи ми за Лондон — помоли, когато Алекс се увлече в описанията си на чуждестранните градове.
    — Какво по-точно те интересува? — попита тя сдържано.
    Елизабет се накани да зададе въпросите, които най-много я интересуваха, но гордостта й я възпря.
    — О, нищо по-специално — излъга. „Бих искала да зная, дали моите приятели ми се присмиват, или ме осъждат… или още по-лошо, дали ме съжаляват — помисли си тя. — Бих искала да зная, дали навсякъде е плъзнала клюката, че сега съм без пукната пара. Но най-много от всичко бих искала да зная защо никой не си направи труда да ме посети или поне да ми напише два-три реда.“
    Преди година и половина, когато я представиха в обществото, тя пожъна мигновен успех и предложенията за ръката й заваляха. А сега, едва навършила деветнайсет години, същото това общество, което й подражаваше, възхваляваше я и я глезеше, я отхвърли. Елизабет наруши правилата му и по този начин се превърна в център на скандал, който наруши добрия тон като унищожителен пожар.
    Елизабет с неудобство гледаше Александра и се чудеше дали в обществото е известна цялата история, или се знаят само клюките и скандалът; чудеше се дали все още се обсъжда, или най-после са го забравили. Алекс замина на своето сватбено пътешествие дни преди да избухне скандалът и Елизабет се питаше дали е имала време да научи всичко.
    Въпросите бяха много, отчаяно търсеха отговор, но тя не смееше нищо да попита по две причини: отговорите навярно щяха да я разплачат, а тя не искаше да плаче. И после, за да попита Алекс, първо трябваше да я осведоми за цялата предистория. Истината беше, че Елизабет се чувстваше много самотна и много съкрушена и се страхуваше да рискува и приятелството на Алекс.
    — Кажи, какво по-точно искаш да знаеш? — попита тя с усмивка, с която се надяваше да прикрие съжалението и болката си и да пощади гордостта на своята приятелка.
    — Каквото се сетиш — бързо избъбри Елизабет.
    — Ами с какво да започна? — каза Алекс, горяща от желание да разсее тягостното настроение от мъчителните и неизречени въпроси на Елизабет. — Лорд Дюсънбъри току-що се сгоди за Сесилия Лакроа.
    — Прекрасно! — възкликна с искрена радост домакинята. — Освен че е много богат, той произхожда и от една от най-уважаваните фамилии.
    — Той е донжуан и само месец след сватбата ще се сдобие с метреса — заразказва Алекс с откровеност, която винаги объркваше Елизабет, но и много й харесваше.
    — Надявам се, че грешиш.
    — Не греша. Но ако настояваш, да се хванем на бас? — И щастлива от радостта в очите на приятелката си, додаде, без да се замисли: — Да се обзаложим по на трийсет лири, съгласна ли си?
    В този миг Елизабет почувства, че повече не може да понася несигурността. На всяка цена трябваше да разбере дали Алекс е дошла заради приятелството им, или защото погрешно смяташе Елизабет за най-търсеното същество от женски пол в Лондон. Погледна дълбоко в сините очи на приятелката си и с достойнство прошепна:
    — Алекс, аз нямам трийсет лири.
    Алекс извърна очи, пълни с печал, и преглътна сълзите си.
    — Зная.
    Елизабет се бе научила да се справя със злощастията, да прикрива уплахата си и да ходи с гордо вдигната глава, но истината бе изречена и тя сподавено каза:
    — Благодаря.
    — Няма за какво да ми благодариш. Разказаха ми в подробности отвратителната история, но аз не повярвах на нито една дума. Освен това настоявам да дойдеш заедно с мен в Лондон за сезона. — Алекс взе ръката й. — Заради своето достойнство трябва да ги накараш да се засрамят. Аз ще ти помогна. Вече имам идея — ще убедя бабата на моя мъж да те подкрепи. Повярвай ми — завърши развълнувано, — никой няма да се осмели и с пръст да те докосне, ако вдовстващата херцогиня Хотърн те закриля.
    — Моля те, Алекс. Не си даваш сметка какво говориш. Дори да желаех, а аз не желая, тя никога няма да се съгласи. Не я познавам, но херцогинята със сигурност знае всичко за мен. Искам да кажа онова, което хората говорят за мен.
    Алекс не сваляше поглед от нея:
    — Права си — беше чула слуховете, докато мен ме нямаше. Обсъдихме въпроса и тя изрази желание да се запознае с теб, и тогава сама да реши. Ще те обикне, както и аз те обичам. И когато това стане, ще премести планини, за да накара обществото да те приеме.
    Елизабет се зарадва, но се чувстваше толкова унизена, че поклати глава:
    — Признателна съм ти, наистина, но едва ли ще мога да издържа.
    — Вече съм решила какво да направя — предупреди я Алекс спокойно. — Моят мъж цени мнението ми и няма да има нищо против, сигурна съм. А колкото до тоалетите за сезона, имам много, които не съм обличала. Ще ти заема…
    — В никакъв случай! — възкликна Елизабет. — Моля те, Алекс — вече по-кротко каза, осъзнавайки колко неблагодарна навярно изглежда, — поне малко гордост ми остави. Освен това — добави с усмивка — не съм чак толкова нещастна, колкото ти изглеждам. Имам теб. Имам и Хейвънхърст.
    — Да, зная — каза Алекс. — Но също така зная, че не можеш да останеш цял живот сама тук. Като дойдеш в Лондон, не си длъжна да се показваш в обществото, ако не желаеш. Но пък ще бъдем заедно. Липсваш ми.
    — Ще бъдеш твърде заета — отбеляза Елизабет, като си спомни многобройните приеми и срещи по време на светския сезон.
    — Надали — тайнствено засияха очите й. — Нося дете.
    Елизабет силно я прегърна.
    — Ще дойда — съгласи се тя, без да се замисли. — И мога да се настаня в градската къща на чичо ми, ако той не е там.
    — В нашата — настоя Александра.
    — Ще видим — също толкова упорито каза Елизабет. После с вълнение добави: — Бебенце!
    — Извинете, госпожице Алекс — прекъсна ги Бентнър, после се обърна към Елизабет доста притеснен: — Чичо ви току-що пристигна. Желае незабавно да ви види. Очаква ви в кабинета.
    Алекс погледна въпросително първо иконома после Елизабет:
    — Когато пристигнах в Хейвънхърст, ми се стори направо безлюдно. Колко слуги има тук?
    — Осемнайсет — отвърна Елизабет. — Преди Робърт да ни напусне, ги бяхме намалили до четирийсет и пет от някогашните деветдесет, но чичо ми прогони и тях. Каза, че нямаме нужда от толкова прислуга, и след като прегледа книжата на имението, заяви, че не можем да си позволим да им предложим нещо повече от подслон И храна. И въпреки това осемнайсет останаха — усмихна се тя на Бентнър и продължи: — Целия си живот са прекарали в Хейвънхърст. Тук е техният дом.
    Елизабет стана и потисна ужаса, който я обземаше винаги когато й предстоеше среща с чичо й.
    — Едва ли ще се забавя много. Чичо Джулиъс ненавижда да стои тук повече от абсолютно необходимото.
    Бентнър се отдръпна, като се престори, че се занимава с приборите за чай, в очакване Елизабет да се отдалечи. Когато вече бе сигурен, че тя не може да го чуе, се обърна към херцогиня Хотърн, която познаваше от невръстно момиченце — непослушно, буйно и облечено в момчешки дрехи.
    — Простете, ваша светлост — изрече той тържествено, а благото му добре познато лице изразяваше загриженост. — Ще ми разрешите ли да кажа колко съм доволен, че сте тук, и още повече, че визитата ви съвпадна с тази на господин Камерън?
    — О, благодаря ти, Бентнър. Аз също се радвам да те видя отново. Да не би нещо да не в ред с господин Камерън?
    — Видът му говори, че нещо е намислил. — Той замълча, отиде до вратата и огледа крадешком коридора, после с доверителен тон продължи: — С Арон, нашия кочияш, не харесахме днес погледа на господин Камерън — каза той и вдигна подноса с чашите и чайниците. — Никой от нас не остана тук от любов към Хейвънхърст. — От притеснение по бледите му страни плъзна червенина, а гласът му пресипна. — Останахме заради нашата млада господарка. Всички ще си отидем, ако я няма нея, разбирате ли? — Предаността му, пресипналият от вълнение глас просълзиха Алекс. Той продължи: — Не трябва повече да разрешаваме чичо й да я тормози, както има навика да прави.
    — Има ли някакъв начин да го спрем? — попита младата жена.
    Бентнър се изпъна, кимна и решително заяви:
    — Колкото до мен, аз предлагам да го бутна в Темза. Арон предлага отрова.
    В думите му имаше гняв и безсилие, но истинска заплаха нямаше и Алекс отговори със съучастническа усмивка:
    — Твоят метод ми харесва повече, струва ми се по-стегнат.
    Забележката й беше шеговита, а Бентнър отговори с тържествен поклон и без повече да разменят и дума, знаеха, че могат да разчитат един на друг. Икономът с поглед й подсказа, че прислугата е изцяло на нейните услуги. А мълчаливият жест на херцогинята подсказваше, че е далече от мисълта да се възмущава от мнението му, че цени информацията му и ще я помни.

3.

    Джулиъс Камерън погледна племенницата си, която влезе в кабинета, и притвори очи от раздразнение — сега тя беше само едно обедняло сираче, но походката й беше все така царствено грациозна, а изразът на нежното й лице — непоправимо горд. Беше затънала в дългове и всеки месец затъваше все повече, но не скланяше глава, държеше я гордо изправена, също като високомерния си безразсъден баща. Той беше на трийсет и пет години, когато заедно с майка й се удавиха при едно злополучно състезание с яхти. По онова време вече бе пропилял наследството си на комар и тайно бе ипотекирал земите си. Въпреки това се държеше високомерно и до последния си ден живя като аристократ.
    Джулиъс беше по-малкият син на граф Хейвънхърст и не наследи нито титла, нито пари или земи и въпреки това с непосилен труд и жестока пестеливост успя да натрупа значително състояние. Изоставиха го без нищо, но той направи всичко възможно да промени съдбата си; не беше се изкушавал от блясъка на обществото не само заради разходите, а най-вече да избегне нисшите слоеве на благородническото съсловие, където му бе отредено място.
    И като че ли жертвите и спартанският начин на живот на него и на жена му не бяха достатъчни, та съдбата им нанесе още един удар — съпругата му се оказа безплодна и той остана без наследник, на когото да остави състоянието и земите си. Оставаше само една възможност да се сдобие с наследник — Елизабет да се омъжи и да роди син.
    Джулиъс гледаше как Елизабет се настанява срещу него и в този миг почувства болезнено иронията в цялата ситуация; цял живот се беше трудил и броил всяко пени… и какво постигна? Богатството му пак щеше да отиде в семейството на безотговорния му брат — у бъдещия му внук. Беше вбесен, което се подклаждаше и от дълга да разчисти бъркотията, която Робърт остави преди около две години, когато изчезна. В резултат на Джулиъс се падна да изпълни писмените разпореждания на баща си — да се погрижи Елизабет да се омъжи за човек с титла и със състояние, ако е възможно. Когато преди около месец започна да търси подходящ съпруг за Елизабет, вярваше, че ще се справи сравнително лесно. Все пак преди около две години, когато я представиха в обществото, само за четири кратки седмици тя получи рекорден брой предложения, благодарение на красотата, на благородното потекло и на предполагаемото си богатство. За най-голяма изненада на Джулиъс само трима господа изпратиха съгласието си в отговор на неговото проучване, а повечето не си направиха труда дори от любезност поне един ред да напишат. Не беше тайна, разбира се, че сега тя е бедна, но в писмото си Джулиъс бе споменал, че ще даде значителна зестра на кандидата за ръката й. Той мислеше за всичко с езика на парите и само зестрата според него би трябвало да е достатъчна, за да бъде Елизабет привлекателна партия. За позорния скандал около нея почти нищо не знаеше и не го засягаше. Избягваше обществото заради клюките, лекомислието и невъздържаността, които се ширеха там.
    Въпросът на Елизабет го изтръгна от гневните му мисли:
    — Какво искаш да обсъдиш с мен, чичо Джулиъс?
    Тя предизвика у него враждебност, от която гласът му прозвуча по-грубо от обикновено:
    — Дойдох днес, за да обсъдим твоята предстояща женитба.
    — Моята… моята какво? — ахна Елизабет и толкова се стресна, че непристъпната й фасада рухна, само за миг заприлича на малко дете и точно така се почувства — отчаяна, объркана, хваната в капан.
    — Много добре ме чу. — Джулиъс се облегна и каза безцеремонно: — Ограничих избора до трима мъже. Двама от тях имат титла, третият няма. Тъй като титлата беше най-важното нещо за баща ти, ще избера онзи с най-висок ранг, ако ми се предложи такъв избор.
    — Как… — промълви Елизабет, но й се наложи да млъкне, за да събере мислите си, преди да продължи.
    — Как подбра тези мъже?
    — Помолих Лусинда да ми направи списък на всички мъже, които по време на твоето представяне в обществото са поискали от Робърт ръката ти. Тя ми го даде и аз изпратих куриери с писма до всеки един от тях, като изразих твоята готовност, както и моята, тъй като съм ти настойник, да преразгледаме предложенията им за брак с теб.
    Елизабет се вкопчи в стола, опитвайки се да заглуши надигащия се у нея ужас.
    — Искаш да кажеш — сподавено прошепна тя, — че си направил нещо като публично предложение за ръката ми, та дано се намери някой да ме вземе!
    — Да — отсече той, ядосан от прикритото обвинение в тона й, че не е постъпил подобаващо на положението им. — Освен това сигурно чу добре, че легендарната ти привлекателност за противоположния пол очевидно не съществува вече. Само трима от всичките петнайсет мъже изразиха желанието си да подновят запознанството си с теб.
    Елизабет се загледа безизразно в стената зад него. Чувстваше се унизена до дъното на душата си.
    — Не мога да повярвам, че си го направил.
    С дланите си той така блъсна бюрото, че звукът бе като от гръмотевица.
    — Действах в правото си, племеннице, и според специалните указания на твоя непрокопсан баща. Ще разрешиш ли да ти припомня, че когато умра, моите пари ще бъдат поверени на твоя съпруг и в края на краищата — на твоя син. Моите пари!
    От месеци Елизабет се мъчеше да проумее що за човек е чичо й и някак си разбра причината за неговата язвителност, дори изпита състрадание.
    — Щях да се радвам, ако сам беше благословен със син — прошепна тя, — но не съм виновна, че не си. Никога не съм те обиждала, нито пък съм ти давала повод да ме мразиш толкова много, че да постъпваш, така с мен… — Елизабет почувства нещо умолително в израза му и гласът й заглъхна. Вирна брадичката си и се вкопчи в жалките остатъци от своето достойнство. — Кои са мъжете?
    — Сър Франсис Билхейвън — отговори той.
    Тя смутена го погледна и в недоумение поклати глава.
    — По онова време се запознах с много нови хора. Това име нищо не ми говори.
    — Вторият мъж е лорд Джон Марчмън, граф Канфорд.
    Елизабет отново поклати глава:
    — Името сякаш ми е познато, но не мога да го свържа с физиономия.
    Чичо й, явно разочарован от нейната реакция, се подразни.
    — Очевидно паметта ти е слаба. Ако не можеш да си спомниш един благородник или един граф, как ли ще си спомниш един прост господин!
    Жегната от забележката му, тя високомерно попита:
    — Кой е третият?
    — Иън Торнтън. Той е…
    Това име разтърси Елизабет от глава до пети, у нея се надигнаха омраза и ужас.
    — Иън Торнтън! — изкрещя. — Иън Торнтън! — още по-високо изкрещя с ужас и истеричен смях. — Чичо, Иън Торнтън е бил склонен да се ожени за мен само пред дулото на Робъртовия пистолет. Интересът му към мен никога не е включвал брак. Точно затова Робърт се дуелира с него и го простреля!
    Вместо да стане по-отстъпчив или да се разтревожи, чичо й едва я погледна с пълно безразличие. Тогава Елизабет ожесточено каза:
    — Не разбираш ли?
    — Онова, което разбрах — отвърна той сърдито, — е, че отговори на моето писмо и прие предложението ми, при това много сърдечно. Може би съжалява за поведението си тогава и желае да премахне недоразуменията.
    — Недоразумения! — възкликна Елизабет. — Нямам представа дали ме мрази, или само ме презира, но мога да те уверя, че той никога не е възнамерявал да се ожени за мен, нито пък някога ще пожелае. И има право, аз не смея да се появя в обществото.
    — Според мен не е зле да стоиш по-далеч от упадъчните нрави на Лондон. Но да оставим това, по-важното е, че Торнтън прие моите условия.
    — Какви условия?
    Джулиъс продължи да обяснява, без да обръща внимание на паниката на Елизабет:
    — Тримата кандидати приеха предложението ми да направиш кратки визити на всеки от тях, за да вземеш решение. Лусинда ще те придружава като компаньонка. След пет дни заминаваш. Първо при Билхейвън, после при Марчмън и най-накрая при Торнтън.
    Всичко се завъртя пред очите на Елизабет.
    — Не мога да повярвам! — избухна тя и в нещастието си се хвана за най-незначителната пречка. — За пръв път от години Лусинда е във ваканция. При сестра си в Денвър е.
    — Тогава ще вземеш Бърта, а Лусинда ще те придружи в Шотландия, при Торнтън.
    — Бърта! Бърта е домашна прислужничка! Репутацията ми ще стане на пух и прах, ако прекарам една седмица в дома на мъж без придружителка, само с една прислужничка.
    — Тогава няма да споменаваш, че е прислужничка — не се трогна той. — И тъй като вече съм заявил в писмата си, че Лусинда Трокмортън-Джоунс ще ти бъде компаньонка, ще кажеш, че Бърта ти е леля. Без повече възражения, госпожице — заключи. — Въпросът е решен. Върви си!
    — Не, не е решен! Станала е някаква ужасна грешка, казах ти. Иън Торнтън в никакъв случай не би пожелал да се среща с мен, аз още по-малко с него.
    — Няма грешка — каза Джулиъс категорично. — Иън Торнтън е получил писмото ми и е приел нашето предложение. Дори е приложил описание как се стига до имението му.
    — Твоето предложение! — възмути се още веднъж тя, — не моето.
    — Формалности повече с теб няма да обсъждам, Елизабет. Разговорът ни приключи.

4.

    Елизабет бавно зави по коридора, за да отиде при Александра, но коленете й така се разтрепериха, че се подпря на стената. Иън Торнтън… Само след броени дни трябваше да се изправи срещу Иън Торнтън.
    Името му отекна в главата й, беше зашеметена от ненавист, унижение и страх. Най-после събра сили и влезе в малката приемна, където се отпусна на дивана и впери безизразен поглед в светлото петно на стената, където някога висеше картина на Рубенс.
    Нито за миг Елизабет не повярва, че Иън Торнтън е искал да се ожени за нея и не можеше да си обясни какво го е подтикнало да приеме скандалното предложение на чичо й. Била е наивна, лековерна глупачка, когато се забърка с него.
    Сега трудно можеше да си представи, че някога е била дръзка или по-скоро безгрижна, както през онзи уикенд, когато се запозна с него. Тогава беше толкова сигурна, че бъдещето й е блестящо, но после нещата се промениха.
    Беше на единайсет години, когато родителите й умряха и тя много тъгува, но Робърт бе до нея, утешаваше я, даваше й кураж, уверяваше я, че отново ще настъпят светли дни. Робърт беше осем години по-голям от нея и всъщност й беше доведен брат — син на майка й от първия й брак, но Елизабет го обичаше и разчиташе на него, откакто се помнеше. Родителите й толкова много отсъстваха, че повече приличаха на прекрасни гости, които прелитаха през живота й три-четири пъти в годината, донасяха подаръци и бързо изчезваха като вихър след едно бодро „довиждане“.
    Като се изключи загубата на родителите, детството на Елизабет всъщност беше щастливо. Слънчевият и характер я направи любимка на цялата прислуга и всички я глезеха. Готвачката й даваше сладкиши; икономът я научи да играе шах; Арон, главният кочияш, я научи да играе вист, а като поотрасна — и да стреля с пистолет, за да може да се защити, ако й се наложи. Но от всички нейни „приятели“ в Хейвънхърст човекът, с когото прекарваше най-много време, беше Оливър, главният градинар. Той дойде да работи в имението, когато тя беше единайсетгодишна. Оливър беше добър човек, с благи очи. Трудеше се неуморно в зимната градина и в цветните лехи на Хейвънхърст. Нежно говореше на своите калеми и растения.
    — Растенията имат нужда от обич — обясни й той, когато един ден го изненада в зимната градина, да насърчава една клюмнала теменужка — също като хората. Влезте — покани я той и кимна към повехналата теменужка. — Кажете на тази прелестна теменужка нещо окуражително.
    Отначало на Елизабет й стана смешно, но направи каквото й заръча Оливър, тъй като градинарските му умения бяха неоспорими — откакто се грижеше за градините на Хейвънхърст, те бяха станали великолепни. Ето защо тя се наведе към теменужката и искрено и зашепна: „Вярвам, че съвсем скоро ще се съвземеш и хубавичките ти цветчета ще се изправят срамежливо.“ После се беше отдръпнала в очакване пожълтялото клюмнало растение да се устреми към слънцето.
    — Дадох й една доза от моето специално лекарство допълни градинарят и премести саксията с цветето на работната маса, където държеше всички свои пациенти. — Елате пак след няколко дни и ще видите, че тя гори от нетърпение да ви покаже колко красива е станала.
    Като поотрасна, Елизабет осъзна, че Оливър гледаше на цъфтящите растения като на одушевени същества от женски пол, а на всички останали — от мъжки пол.
    Веднага на другия ден Елизабет отиде в зимната градина, за да види какво е станало с теменужките, но те изглеждаха все така окаяно. През следващите пет дни съвсем забрави за тях и отиде в зимната градина, за да похапнат с Оливър сладкиши.
    — Тук имате една приятелка, която иска да ви види, малка госпожичке — каза и той.
    Елизабет се приближи до масата с боледуващите растения и съзря теменужката — нежните й цветчета се усмихваха, а листата и бяха щръкнали.
    — Оливър — възхити се тя, — как го направи.
    — Аз — почти нищо, дадох й само малко лекарство, вашите любезни думи я излекуваха — отговори той и може би защото бе усетил искрения й интерес, или за да разсее наскоро осиротялото дете, я разведе из зимната градина, показа й всички растения, каза й имената им, показа й още какви опити прави да кръстоса различни сортове. После я попита не иска ли да си засади своя градинка. Елизабет се съгласи и двамата се заеха да подберат цветята, които тя би желала да отгледа.
    В този ден се сложи началото на нестихващата любов на Елизабет към всичко що расте. Издокарана с работна престилка тя работеше наред с Оливър, научи от него онова, което той знаеше за „лекарствата“, за торовете и за опитите му да създаде нови видове растения чрез кръстоски.
    И когато Оливър я посвети в уменията си, започна тя да го учи. В случая Елизабет имаше несъмнено предимство — можеше да чете, а библиотеката на Хейвънхърст беше гордостта на дядо й. Те се разполагаха на някоя градинска пейка и Елизабет му четеше, докато замръкнеше. Така тя му разкри някогашните и съвременните методи за отглеждане на хубави и жизнени растения. За пет години „градинката“ на Елизабет се разпростря върху по-голямата част от градинските площи в имението. Където и да коленичеше с малката си лопата, цветята бурно разцъфтяваха около нея.
    — Знаят си, че ги обичате — каза й Оливър с една от редките си усмивки, когато тя разкопаваше лехата с теменужки, нацъфтели във великолепно разнообразие, — и с най-прекрасното, което могат да дадат, ви казват, че също ви обичат.
    Когато градинарят заради здравето си се премести да работи на друго място с по-мек климат, тя почувства болезнено липсата му и прекарваше повече време в своята градина. Тук даваше пълна воля на фантазията си, екипираше проекти на фигури от цветя, а после ги засаждаше и ги отглеждаше. Беше впрегнала всички слуги и коняри да й помагат да разшири лехите, докато не се разпростряха и на терасираната площ зад къщата по цялото й протежение.
    Освен на градинарството и на приятелството на прислугата Елизабет се радваше и на приятелството с Александра Лоуренс. Алекс беше най-близката й съседка и въпреки че беше по-голяма, двете имаха вкус към едни и същи удоволствия — да си разказват нощем страшни случки за привидения, докато истерично не се разтреперят, или пък, разположени в къщичката на Елизабет, поставена на едно дърво, да си споделят тайни и сладки мечти.
    Дори след като Алекс се омъжи и замина да живее другаде, тя не се почувства самотна, защото живееше с обич, която осмисляше живота й — обичаше Хейвънхърст. Имението някога е било укрепен замък, с ров и каменни защитни стени и е бил вдовишко наследство на една далечна прабаба на Елизабет от дванайсети век. Съпругът на тази прабаба се възползвал от влиянието, което имал пред краля, за да включи в завещанието си множество необичайни клаузи, отнасящи се до Хейвънхърст, като най-важната от тях била, че замъкът се предавал в наследство на жена му и после на нейните наследници, независимо дали са синове или дъщери. С други думи, замъкът Хейвънхърст оставал собственост на рода завинаги или поне докато наследниците го желаят.
    В резултат на това родово наследство, когато баща й загина, Елизабет придоби титлата графиня Хейвънхърст. Тогава беше само на единайсет години и титлата нямаше особено значение за нея, но имението с любопитната си и богата история изпълни живота й. На седемнайсет години познаваше толкова подробно тази история, все едно самата тя я бе преживяла. Знаеше кога крепостта е била обсаждана, кои са били нападателите, знаеше всичко за военните действия и от двете страни, както и за защитната стратегия на владетелите и владетелките на Хейвънхърст. Знаеше всичко за живота на своите предшественици, какви добродетели и таланти са притежавали, какви са били слабостите им — от историята на първия граф, превърнал се в легенда заради смелостта си и ловкостта в битките, който треперел пред жена си. Беше проучила и нещастния случай със сина му — младият граф, който нелепо загинал, когато се упражнявал в хвърляне на копие по въртяща се мишена.
    С течение на вековете ровът се изравнил, крепостните стени се разрушили, а жилищната сграда била разширявана с безразборно пристроявани крила, докато не заприличала на живописен господарски дом, който почти с нищо не напомнял някогашния замък. Но Елизабет беше проучила всички стари пергаменти и рисунки в библиотеката и знаеше точно къде е било разположено всичко — рова, укрепленията, знаеше дори къде по всяка вероятност е бил злополучният стълб с въртящата се мишена.
    И така на седемнайсет години Елизабет Камерън бе много по-различна от другите благородни млади дами. Изключително образована, уравновесена, със склонност да бъде практична, която с всеки изминал ден се усъвършенстваше. Вече се бе научила от управителя на имението как сама да го управлява. Заобиколена цял живот от настойници, наивно вярваше, че всички хора са така мили и доброжелателни като нея и като всеки в Хейвънхърст.
    Нищо чудно, че когато в онзи съдбоносен ден Робърт неочаквано дойде от Лондон и я издърпа от лехите с рози, за да й каже, че предстои да бъде представена на обществото, Елизабет се зарадва и изобщо не го притесни.
    — Всичко е уредено — заразказва той възбудено. — Лейди Джеймисън прие да те подкрепи заради паметта на майка ни. Ще ни струва цяло състояние, но си заслужава.
    Елизабет го погледна изненадана.
    — Никога досега не си говорил за пари, Робърт. Да не би да имаме финансови затруднения?
    — Не, нямаме — излъга той. — Притежаваме истинско богатство, само че не съм го осъзнавал.
    — Къде е? — попита тя, съвсем объркана не само от онова, което чу, но и от някакво неприятно предчувствие.
    Брат й се засмя и я дръпна пред огледалото, обгърна с длани лицето й и я накара да се вгледа в отражението си.
    Елизабет го погледна озадачено, после се погледна в огледалото и се засмя.
    — Защо не ми каза, че съм се изцапала? — каза и взе да трие пръските кал от бузата си.
    — Елизабет, освен това петно върху страната си, друго не виждаш ли?
    — Да, виждам и лицето си — отговори тя.
    — И как ти се струва?
    — Като моето лице — отвърна заинтригувана.
    — Елизабет, твоето лице е нашето богатство — развика се той. — И през ум не ми беше минавало до вчера, когато Берти Крендъл ми разказа за блестящото предложение, което получила сестра й от лорд Чивърли.
    Елизабет се смая.
    — За какво говориш?
    — За твоята сватба — дръзко се захили той. — Ти си сто пъти по-красива от сестрата на Берти. С твоето лице и Хейвънхърст за зестра ще се омъжиш така, че цяла Англия ще зашушука. Такъв брак ще ти осигури бижута, тоалети, прекрасни къщи, а на мен връзки, които са по-ценни от злато. Между другото — пошегува се той, — ако закъсам, зная, че ще ми отпуснеш някоя и друга хилядарка от джобните си пари.
    — Да не би ние да сме закъсали? — упорстваше тя, твърде разтревожена от това предположение, за да се притеснява за явяването си пред обществото в Лондон.
    Робърт избегна погледа й, въздъхна уморено и я покани да седнат на дивана.
    — На ръба сме — призна. Макар и да беше едва на седемнайсет, Елизабет разбираше кога я заблуждава, и сега той точно това правеше. — В действителност — неохотно продължи брат й — сме в много затруднено положение. Ужасно много.
    — И как се стигна дотук? — попита тя спокойно, независимо от страха, който се надигаше у нея.
    От смущение по лицето му плъзна гъста червенина.
    — Преди всичко татко ни остави огромни дългове, доста от тях натрупани на комар. Към тях аз прибавих мои, направени по същия начин. Доколкото можах, държах кредиторите настрана, но напоследък те се озлобиха. И не е само това. За да се поддържа Хейвънхърст, трябват страшно много пари. Елизабет. Приходите от имението далеч не покриват разходите по него. Крайният резултат е, че сме затънали в ипотеки. Ще се наложи да заложим покъщнината, за да изплатим най-належащите дългове, в противен случай няма да можем да се покажем в Лондон, и това не е най-лошото. Имението е твое, не е мое, но ако не сключиш подходящ брак, историята му ще приключи на някой търг, и то съвсем скоро.
    В душата на Елизабет се надигнаха смут, тревога, паника, но гласът й не трепна.
    — Току-що каза, че за сезона в Лондон е необходимо цяло състояние, което ние очевидно нямаме — с присъщата си практичност отбеляза.
    — Кредиторите ще си затраят, щом разберат, че си сгодена за човек с положение в обществото. А пък аз ти обещавам, че такъв веднага ще се намери.
    Елизабет намекна, че планът й се струва користолюбив, но Робърт поклати глава. Този път заговори като практичен човек:
    — Ти си жена, прелестна си, трябва да се омъжиш, добре ти е известно — всички жени се омъжват. В Хейвънхърст няма да срещнеш жених. И не ти предлагам да приемеш първото случайно предложение. Ще избера човек, към когото да се привържеш, когото да обичаш и тогава — продължи той, като сам си вярваше — ще уговоря с него един дълъг годеж с оглед на твоето непълнолетие. Нито един почтен мъж не би желал да се обвърже със седемнайсетгодишно девойче, преди то да е узряло за брак. Това е единственият начин — прекъсна той опита й да спори.
    Макар и да бе живяла обградена с топли грижи, Елизабет знаеше, че Робърт с право очаква тя да се омъжи. Преди смъртта си родителите й пределно ясно й обясниха, че неин дълг е да се омъжи според волята на своето семейство. В случая брат й носеше отговорност за избора на съпруг, а Елизабет му вярваше безрезервно.
    — Признай си — закачи я той нежно, — не си ли си мечтала за елегантни тоалети и за красиви обожатели?
    — Понякога… рядко — сдържано отговори тя и смутено се подсмихна. Беше нормално, здраво момиче и беше прочела любовните романи, които подхождат на тази възраст. Така че последният довод на Робърт й се стори по-приемлив. — Много добре — решително каза тя. — Нека опитаме!
    — Длъжни сме да направим нещо повече от опит, Елизабет, длъжни сме да успеем, в противен случаи ти ще завършиш живота си като обезнаследена гувернантка на нечии чужди деца, вместо да си носиш титлата и да имаш свои деца. А мен ще ме вкарат в затвора за длъжници.
    Беше достатъчно Елизабет да си представи брат си във влажна килия и себе си без Хейвънхърст, за да се съгласи почти на всичко.
    — Остави на мен подробностите — каза той и тя така и постъпи.
    През следващите шест месеца Робърт енергично се зае да отстранява всяка спънка пред Елизабет за блестящото й представяне на лондонската сцена. Наеха някоя си госпожа Портър да я научи на сложните светски обноски, което нейната майка и бившата гувернантка не бяха успели да сторят. От госпожа Портър Елизабет научи в никакъв случай да не буди подозрения, че е интелигентна и образована или пък че проявява дори слаб интерес към градинарството.
    Наеха изключително скъп лондонски моден шивач да скицира и да ушие тоалетите, които госпожа Портър препоръча за сезона.
    Госпожица Трокмортън-Джоунс, компаньонка и съветничка по въпросите на добрия тон на много млади дами с успешен дебют през миналогодишния сезон, пристигна в Хейвънхърст, за да наставлява и да придружава Елизабет. Беше петдесетгодишна, с остра прошарена коса, свита на тила й на кок, стоеше изправена, все едно е глътнала бастун, с измъчена физиономия, като че ли усеща крайно неприятна миризма, но е твърде благовъзпитана, за да обръща внимание на досадни подробности. Скоро след запознанството им Елизабет забеляза, че госпожица Трокмортън-Джоунс притежава невероятната способност спокойно часове наред да седи, без да помръдне, освен може би с някое пръстче.
    Елизабет не разреши вцепеняващото й поведение да я отблъсне и се зае да открие начин как да разчупи ледовете. Един ден шеговито я нарече „Луси“, но когато нежното й обръщение предизвика буреносни облаци върху лицето на дамата, тя се замисли за друг подход. Откри го много бързо: само няколко дни след като дойде да живее в Хейвънхърст, Лусинда я видя в огромната библиотека, свита на дивана, потънала в четивото си.
    — Обичате ли да четете? — попита Лусинда сърдито, но когато видя заглавието на томчето, щамповано с релефни златни букви, се изненада.
    — Да — увери я Елизабет засмяна. — А вие?
    — Чели ли сте Кристофър Марлоу?
    — Да, но предпочитам Шекспир.
    След този случай всеки ден след вечеря започнаха да разговарят за книгите, които бяха прочели. Мина доста време, преди Елизабет да осъзнае, че е спечелила уважението на гувернантката, въпреки прословутото й безразличие. Но дали беше спечелила привързаността й, не можеше да бъде сигурна, тъй като единственото чувство, на което дамата даваше израз, бе гневът, при това си позволи да го излее само веднъж пред един особено противен продавач в селото. Елизабет стана свидетелка на подобен изблик един-единствен път, но никога не го забрави. Лусинда се беше насочила към нещастника в ръка с неизменния си чадър като с оръжие, притисна го до стената на собствения му магазин, а от устните й се изля поток от такива огнени слова, каквито Елизабет за пръв път в живота си чуваше.
    — Моята избухливост — превзето я осведоми Лусинда, явно се опитваше да се извини — е единственият ми недостатък.
    Тайничко Елизабет си мислеше, че навярно Лусинда както абсолютно спокойно и тихо си седи, потиска всички свои чувства с години, докато напрежението стане нетърпимо и те изригнат като вулкан, изхвърляйки лава и огън с все сила.
    Когато семейство Камерън, придружено от Лусинда и необходимия брой прислуга, пристигна в Лондон за светския сезон, Елизабет беше научила всичко, което знаеше госпожа Портър, и беше сигурна, че ще може да посрещне предизвикателствата, които тя й бе описала. Наистина Елизабет беше наизустила правилата на етикета, но ужасният шум леко я смути. В края на краищата, след като шест месеца бе посветила на подготовката за своето представяне в обществото, както и на изкуството да танцува, все неща, на които я учеха от тригодишна възраст, разбра, че единствените й задължения като дебютантка са или разговаря учтиво върху незначителни теми, да прикрива на всяка цена интелигентността си и да танцува.
    На другия ден след като се настаниха в къща под маем в центъра на града, лейди Джеймисън, покровителка на Елизабет според изискванията на добрия тон, ги посети заедно с двете си дъщери — Валери и Шарис.
    Валери беше с година по-голяма от Елизабет и беше представена в обществото през миналогодишния сезон, а Шарис беше пет години по-голяма — младата вдовица на престарелия лорд Дюмон, който починал месец след сватбата, като изоставил младата си булка богата, свободна и абсолютно независима.
    През двете седмици, които оставаха до началото на сезона, Елизабет прекарваше по-голямата част от времето си с богатите дебютантки, които се събираха в дневната на семейство Джеймисън, за да клюкарстват безметежно за всичко и всеки.
    Те до една бяха пристигнали в Лондон с един и същ благороден дълг и семейна заръка — да се омъжат за възможно най-богатия ухажор, за да увеличат семейното богатство и да повдигнат социалния статус.
    Точно в този салон Елизабет допълни образованието си. За своя най-голяма изненада откри, че госпожа Портър й е казала истината за безкрайното бръщолевене и клюкарстване, без оглед дали някой няма да пострада. Също така откри, че да се обсъжда финансовото състояние на друг човек не противоречи на добрия тон, дори е желателно, особено ако джентълменът не е женен. През първия ден й се наложи смаяно да ахка и охка, за да прикрие невежеството си в разговорите, които се вихреха около нея: „Лорд Питър е превъзходна партия. Защо не, доходът му е двайсет хиляди лири и във всички случаи ще наследи титлата на чичо си, ако умре от инфаркт, което е съвсем разумно да се очаква“, съобщи едно момиче, а другите припяха: „Шоръм притежава очарователно имение в Ултишър, а мама седяла на тръни, не знаела дали той ще разкрие намеренията си… Само си помисли… смарагдите на Шоръмови! Робълси кара прелестно синьо ландо, но папа дочул, че е затънал в дългове, така че на него не бих разчитала… Елизабет, почакай само да видиш Ричард Шипли! В никакъв случай не се поддавай на чара му! Той е изпечен мошеник и макар да се издокарва като изваден от кутийка, няма пукната пара, нито изгледи да се издигне.“ Последният съвет беше даден от Валери, която Елизабет смяташе за своя най-близка приятелка всред другите девойки.
    Елизабет на драго сърце прие приятелството на това малко дамско общество, а съветите им — привидно. И въпреки това се чувстваше все по-смутена от това, че се отнасят към хората като към по-нискостоящи, което за млада дама, която гледа на своя иконом и на кочияша си като на равни, никак не бе чудно.
    От друга страна, тя се влюби в Лондон с неговата улична суетня, красиво поддържани паркове, с атмосферата на възбуда и очакване, освен това страшно й хареса да си има приятелки, които ако не злословеха, бяха весела компания.
    Но вечерта преди първия й бал самоувереността и радостта й внезапно се стопиха. Както се изкачваше след Робърт по стълбището към къщата на Джеймисънови, внезапно изпита ужасен страх за пръв път в живота си. Зави й се свят от всички приеми, на които трябваше да се представи и от онези, на които не трябваше да ходи и които всъщност тя не си даде труда да запомни. Обзе я болезнено предчувствие, че през този сезон ще се прочуе като дамата, с която никой не танцува. Но щом пристъпи в балната зала, одобрителните погледите я накараха да престане да се самоизмъчва, а очите й заблестяха от възхита. Полилеите искряха с хиляди свещи, красиви мъже и жени с великолепни рокли бавно се разхождаха, а около тях се носеха облаци от коприна и атлаз.
    Не забеляза един млад мъж, който се обърна и я загледа, и впери блестящите си очи в брат си.
    — Робърт — прошепна лъчезарно, — предполагал ли си, че на света съществуват толкова красиви хора и толкова грамадни зали?
    Облечена с рокля от бяла коприна, подобна на лека мъгла, обшита с блестящи златни пайети, с вплетени бели рози в златистата си коса и с искрящите си зелени очи. Елизабет приличаше на принцеса от приказките.
    Беше омагьосана, самата тя излъчваше магия, от която цялото й същество грееше с неземна светлина, но най-накрая се съвзе достатъчно, за да осъзнае, че пред нея са Валери с компанията, и им се усмихна.
    Към края на вечерта се чувстваше като че ли е била и някакъв приказен свят. Около нея се тълпяха млади мъже, които молеха за запознанство и танц или пък да й донесат пунш.
    Тя се усмихваше и танцуваше, без хитрините на флирта, както постъпваха някои момичета, вместо това слушаше с искрен интерес и сърдечна усмивка красавците, които разговаряха с нея, в нейно присъствие те се чувстваха леко, а когато тръгнеха към дансинга, ги предразполагаше.
    Наистина бе превъзбудена от заразителното веселие, подмамена от вълшебната музика, заслепена от прекаленото внимание и всички тези вълнения се отразиха в искрящите й очи и в обаятелната й усмивка. Беше приказна принцеса на своя първи бал, в транс от цялото вълшебство, в непрестанен танц, обляна от светлината на пищните полилеи, обградена от пленителни принцове, без мисъл, че някога ще дойде краят.
    Елизабет Камерън със своята ангелска красота, със златната си коса и със зелените си лъчезарни очи завладя устремно Лондон. Беше несравнима, самата тя мерило за подражание.
    Още на сутринта запристигаха поклонници на върволици в дома й и най-големите си завоевания тя постигна тук, а не в балната зала, тъй като бе не само красива, но с нея се общуваше и много непринудено. За три седмици четиринайсет господа поискаха ръката й. Цял Лондон говореше само за това безпрецедентно събитие. Дори госпожица Мери Гладстоун, всепризнатата красавица на два последователни сезона, не бе получавала толкова предложения.
    Дванайсет от обожателите на Елизабет бяха млади, безумно влюбени и с подходящо положение в обществото; двама бяха доста възрастни, но не по-малко влюбени. Много високомерно и също толкова нетактично Робърт безмилостно ги отпрати. Той държеше на обещанието си да избере на Елизабет идеалния съпруг, с когото да бъде щастлива.
    Петнайсетият кандидат за ръката й отговаряше напълно на изискванията му. Много богат, красив, представителен, двайсет и пет годишният виконт Мондевейл безспорно бе една от най-добрите партии през този сезон. На брат й това му бе добре известено и каза на Елизабет, че когато виконтът се появил с предложение, Робърт така се развълнувал, че с един скок се намерил от другата страна на бюрото и за малко да го поздрави с предстоящата сватба.
    На Елизабет й бе много приятно, бе трогната, че джентълменът, който й бе направил по-специално впечатление, е поискал ръката й и брат й го е одобрил.
    — О, Робърт, той е прекомерно красив. Аз… аз не съм съвсем сигурна, че ме харесва чак толкова много, за да ми предложи брак.
    Брат й я целуна нежно по челото.
    — Принцесо — пошегува се той, — няма мъж, който да те погледне и да не си изгуби ума. — Само въпрос на време е.
    Тя му се усмихна вяло. Неприятно й беше да слуша хората да превъзнасят красивото й лице, като че ли зад него нямаше ум. Освен това безумното оживление и бурното веселие на празненствата през сезона, които в началото я бяха очаровали, взеха да й дотягат. Всъщност най-силното чувство, което изпита, когато Робърт й донесе новината, бе облекчение, че въпросът с нейния брак е уреден.
    — Мондевейл възнамерява да те посети следобед — продължи Робърт, — но аз нямам намерение да му дам окончателния си отговор по-рано от седмица или две. — Несигурността само ще затвърди решението му, а между другото и ти заслужаваш няколко дни свобода, преди да се обвържеш.
    Да се обвърже! Елизабет почувства гадене и тревога при тези думи, въпреки че осъзнаваше колко глупаво е това от нейна страна.
    — Притеснявах се да му кажа, че зестрата ти е само пет хиляди лири, но той не обърна особено внимание. Отвърна ми: „Колкото толкова.“ Искал само теб и нищо друго. Щял да те обсипе с рубини колкото дланта ти.
    — Това… това е великолепно — безпомощно каза Елизабет, тъй като изпита само облекчение и някакво мрачно предчувствие.
    — Ти си великолепна — разроши той косата й. — Защото ще спасиш името на баща ни, моето и Хейвънхърст от позор.
    В три часа следобед виконт Мондевейл пристигна. Елизабет го прие в жълтия салон. Той влезе, огледа се, взе ръцете й и нежно усмихнат я погледна.
    — Отговорът е „да“, нали? — попита той, но в тона му се четеше по-скоро уточнение, отколкото въпрос.
    — Говорихте ли с брат ми? — изненада се тя.
    — Не, не съм.
    — Тогава откъде знаете, че отговорът е „да“? — смутено се усмихна момичето.
    — Защото — отговори той — за пръв път от месец насам неизменно седящата до вас госпожица Лусинда Трокмортън-Джоунс не впива орлов поглед в мен. — Леко я целуна по челото и тя се изчерви. — Имате ли представа колко сте красива? — попита той.
    Елизабет смътно осъзнаваше красотата си, само защото всеки й се възхищаваше, и си спести тревожния отговор: „А вие имате ли някаква представа колко съм интелигентна?“ Не беше интелектуалка с необятно въображение, но обичаше да чете, да обмисля прочетеното, дори да го обсъжда и беше почти сигурна, че на него това нейно влечение няма да му хареса. Той никога не изрази мнение върху каквото и да било, освен общи приказки върху съвсем тривиални теми и никога не попита за нейното.
    — Толкова сте прекрасна! — прошепна той и Елизабет съвсем искрено се учуди защо мисли така. Не знаеше колко много обича риболова, колко е весела или как отлично борави с пистолет и когато стреля, никога не пропуска целта. Не знаеше, че понякога организира надбягвания с двуколки в двора на Хейвънхърст, а пък цветята полудяваха да цъфтят в нейно присъствие, като че ли само за да й доставят удоволствие. Тя дори нямаше представа дали на него ще му харесат чудните легенди за Хейвънхърст и за поколенията ексцентрични обитатели на имението. Той знаеше толкова малко за нея, а тя за него — още по-малко.
    Искаше й се да помоли Лусинда за съвет, но от няколко дни тя беше на легло с висока температура.
    Елизабет не престана да размишлява с безпокойство върху тези въпроси до следобеда на другия ден, когато замина за уикенда. На оня прием тя срещна Иън Торнтън и това промени живота й. Приемът беше в прелестната вила на лейди Шарис Дюмон — по-голямата сестра на Валери. Когато Елизабет пристигна, градините на имението бяха пълни с гости, които флиртуваха, смееха се и пиеха шампанско, което шушнеше в кристалните чаши. Приемът според лондонските стандарти не беше голям; сто и петдесет души гости, от които само двайсет и пет щяха да останат за целия уикенд, измежду тях беше и Елизабет със своите три приятелки. Ако не беше израснала, обградена с толкова нежни грижи, и ако не беше толкова наивна, веднага щеше да й направи впечатление леконравието на това ултрамодерно светско общество. От пръв поглед щеше да установи, че гостите на този прием са малко по-възрастни, по-обиграни, че поведението им е много по-фриволно, отколкото е приетото. И тогава щеше да си тръгне.
    Сега, когато размишляваше за своето катастрофално безразсъдство през онзи уикенд, се удивляваше колко лековерна и наивна е била.
    Облегна се по-удобно, притвори очи и се опита да заглуши мъчителното чувство на унижение, което се напи на в душата й. „Защо — отчаяно се питаше тя — щастливите спомени избледняват, докато лошите с времето стават все по-ослепително ясни и болезнени?“ Точно по този начин онази вечер оживяваше в съзнанието й виждаше отчетливо всяка подробност, чуваше изпълващите я звуци, вдъхваше ароматите й.
    Цветята в градината, аранжирана във френски стил, буйно цъфтяха, когато тръгна да търси приятелките си. Рози. Опияняващото им благоухание изпълваше нощта. В балната зала оркестрантите настройваха инструментите си, после всичко затихна и изведнъж чистите звуци на прекрасен валс се понесоха в градината и музиката пропи всяко нейно кътче. Беше се здрачило и слугите взеха да палят закачливи фенери, разположени по пътечките между цветята. Разбира се, не всички фенери щяха да бъдат запалени, например по-ниската част на терасираната градина щеше да остане тъмна заради любовните двойки, които по-късно щяха да се усамотят там или в лабиринта от жив плет. Зимната градина също щеше да потъне в удобен сумрак, но всичко това Елизабет осъзна много по-късно.
    Близо половин час се лута, преди да открие приятелките си, скрили се зад висок жив плет. Когато Елизабет се приближи, видя, че те не се бяха съвсем скрили, а по-скоро надничаха през добре окастрения плет към някого, в когото се бяха захласнали и възбудено говореха по негов адрес.
    — Ето, ето — кискаше се Валери, — точно това сестра ми нарича мъжествен чар.
    С благоговейно мълчание трите момичета наблюдаваха този образец на мъжката красота, който бе заслужил високото мнение на блестящата и изключително изискана сестра на Валери — Шарис. Елизабет току-що бе забелязала петно от трева на бледолилавите си бални пантофки и нещастно пресмяташе наум колко ли струват чифт нови и дали не би могла да си купи само едната.
    — Така и не мога да повярвам на очите си — шепнеше Валери. — Шарис каза, че щял да дойде, но на мен не ми се вярваше. Представяте ли си, когато се върнем в Лондон и кажем, че сме го видели, всички ще се пръснат от завист! — допълни Валери, тогава забеляза Елизабет и мълчаливо й направи знак да се приближи. — Виж, Елизабет, не е ли божествено красив, някак хем загадъчно, хем порочно.
    Вместо да се прикрие и да надникне иззад живия плет, Елизабет огледа тълпата елегантни мъже и жени, които не преставаха да се смеят и да бъбрят, отправени към балната зала, където танците започваха, след което щеше да бъде сервирана късна вечеря. Погледът й се зарея към мъжете, наподобяващи пъстроцветни папагали или надути пуяци в костюмите си от сатинирани панталони в убити тонове и прекалено ярки жакети и жилетки.
    — Кого трябва да видя?
    — Господин Иън Торнтън, глупи! Не, не, почакай, тръгна встрани от фенерите и не можеш да го видиш.
    — Кой е Иън Торнтън?
    — Точно там е въпросът, никой не знае, наистина! — С тона на човек, който съзнава каква поразителна пикантерия съобщава, Валери допълни: — Някои твърдят, че е внук на херцог Станхоуп.
    Като всяка невръстна дебютантка Елизабет беше задължена да изучи в подробности Справочника на Дебрит за аристократичните родове, пред който спазващите добрия тон благоговееха, както благочестивите презвитерианци пред своята Библия.
    — Херцог Станхоуп е доста възрастен — отбеляза тя, след като старателно размисли — и няма наследник.
    — Да, това е официалната версия. Но се говори, че Иън Торнтън е негов — каза Валери с вече едва дочуващ се шепот — незаконен внук.
    — Разбирате ли — намеси се авторитетно Пенелъпи, — херцог Станхоуп имал син, но се отрекъл от него преди много години. Мама всичко ми разказа… навремето се вдигнал страшен скандал. — При думата „скандал“ всички наостриха любопитно уши и тя продължи: — Та този син на стария херцог се оженил за дъщерята на някакъв шотландски селянин, която на всичкото отгоре била и наполовина ирландка! Била ужасна персона, без обществено положение. Ето какъв е произходът на този внук.
    — Това са само предположения заради фамилното му име — с типична предпазливост каза Джорджина, — а то е доста често срещано.
    — Чух, че бил много богат — намеси се Валери, — и че една нощ в казиното на Париж заложил само на едно раздаване двайсет и пет хиляди лири.
    — О, за Бога — прибави с присмех Джорджина, — направил го е не защото е богат, а защото е комарджия. Брат ми го познава, каза, че Иън Торнтън е известен комарджия, без родословие, без добри обноски, връзки или пък състояние!
    — Аз чух същото — потвърди Валери и отново надникна през живия плет. — Погледни — затаи дъх тя, — сега можеш да го видиш. Лейди Мери Уотърли му дава аванси, практически направо му се предлага. — Девойките така се зазяпаха, че се подхлъзнаха в храсталаците. — Ако ме погледне, ще се разтопя.
    — Сигурна съм, че няма да се разтопиш — каза Елизабет с кисела усмивка, само за да вземе и тя някакво участие в разговора.
    — Но ти дори не си го видяла!
    Елизабет нямаше нужда да го вижда; познаваше много добре тази порода мъже — млади красавци, които караха приятелките й да припадат — руси, синеоки, разюздани контета между двайсет и една и двайсет и четири години.
    — Елизабет има толкова много богати обожатели на разположение, че един простосмъртен господин едва ли ще я заинтригува, колкото привлекателен и тайнствен да е — каза Валери, а Елизабет учтиво си премълча, тъй като комплиментът й се стори по-скоро злобен. Подозрението бе толкова неприятно, че тя го отхвърли. Никому не бе сторила зло, най-малко на Валери, за да заслужи подобно отношение. Откакто бе дошла в Лондон, за никого не бе изрекла лоша дума. Всъщност тя по никакъв повод не се поддаде на злостните клюки, както и не си позволи да повтори и дума пред когото и да било от онова, което бе чула. Дори и сега й бе крайно неприятно да слуша какво се говори за мъжа, когото следяха. Елизабет бе убедена, че всеки човек има право на лично достойнство, независимо от произхода си. Подобно мнение не се споделяше от почти никого и както може да се очаква според добрия тон, бе истинска ерес. Ето защо тя не го споделяше.
    Подобни мисли я накараха да се почувства като предателка към приятелките си, реши, че поведението й е грубо, след като не споделя техния начин на забавление, и се опита да разбере защо толкова ги вълнува господин Иън Торнтън.
    За да се приобщи към настроението им, тя се усмихна на Валери и каза:
    — Едва ли моите обожатели са толкова красиви, колкото твърдите, че е красив онзи господин, и ако успея да го видя, сигурна съм, че ще ме заинтригува.
    По някаква неизвестна на нея причина от думите й Валери и Пенелъпи ужасно се зарадваха и се спогледаха съучастнически, после Валери обясни:
    — Слава богу, че се съгласи, Елизабет, тъй като и трите изпаднахме в едно малко неудобно положение. Разчитахме на теб да ни помогнеш.
    — Какво неудобно положение?
    — Ами, как да ти кажа — започна Валери почти без дъх от вълнение, което тя отдаде на силното вино, което лакеите поднасяха на гостите, като девойките също не бяха пропуснати. — Дълго трябваше да се подмазвам на Шарис, преди да се съгласи да дойдем и ние този уикенд.
    Елизабет кимна с разбиране.
    — Работата е там, че когато Шарис ни съобщи, че той наистина ще дойде, ние полудяхме. Но тя веднага ни отряза и каза, че Торнтън няма да ни обърне и капка внимание — били сме много малки за него и в крайна сметка изобщо не сме отговаряли на стила му…
    — Вероятно е била права — с разсеяна усмивка изрече Елизабет.
    — О, но той е длъжен да ни забележи! — Валери погледна другите момичета, като че ли търсеше подкрепа, и продължи: — На всяка цена, защото се обзаложихме с Шарис на месечната си издръжка, че тази вечер той ще покани една от нас на танц. Но той няма да го направи, ако преди това не сме го накарали да ни забележи.
    — Цялата издръжка! — ужаси се Елизабет от толкова разточителен риск. — Но с тези пари щяхте да си купите онези аметисти от бижутерийния магазин на Уестпул.
    — Но аз възнамерявам да си похарча моите — прибави Пенелъпи, надничайки през храстите — и да си купя онова великолепно малко бижу, което папа ми отказа.
    — Аз… аз… може би… вероятно ще се откажа от баса намеси се Джорджина, видимо смутена не толкова заради парите. — Не мисля, че… — продължи тя.
    Пенелъпи я прекъсна:
    — Идва към нас, сам е! По-добър случай от този едва ли ще ни падне, ако не му хрумне да тръгне в друга посока.
    Внезапно на Елизабет този безобразен облог й се стори изкусителен като забранено удоволствие и тя се подсмихна.
    — В такъв случай избираме Валери да привлече вниманието му, идеята беше нейна, тя му се възхищава най-много.
    — Избираме теб — с капризен и нетърпящ възражения тон заяви Валери.
    — Мен! Защо мен?
    — Защото само ти получи четиринайсет предложения, повече от очевидно е, че имаш най-голям шанс да успееш. Между другото — добави тя, когато усети неодобрението на Елизабет — на виконт Мондевейл ще му направи голямо впечатление, когато разбере, че Иън Торнтън — тайнственият мъж с богат опит, по когото Мери-Джейн Морисън си скъса подметките да тича без полза, ти е оказал специално внимание, като те е поканил на танц. Щом Мондевейл научи новината, мигновено ще дотича.
    Според законите в изисканото общество Елизабет не си бе разрешила и най-слаб намек за отношението й към виконта и безкрайно се учуди, че приятелките й са се досетили за спотаените й чувства. Разбира се, те не знаеха, че красивият млад мъж вече й е направил предложение, за което е почти решено, че ще бъде прието.
    — Бързо, измисли нещо, ето го, съвсем близо е! — молеше Пенелъпи, а Джорджина нервно се кикотеше.
    — Е, добре, ще го направиш ли? — настояваше Валери, докато другите две момичета се отдръпнаха и се запътиха към къщата.
    Елизабет отпи от виното, което си бе взела още когато излезе в градината и което до този миг не бе докосвала. Колебаеше се.
    — Много добре. Да предположим, че приема — усмихна се тя ослепително на приятелката си.
    — Чудесно! Не забравяй, трябва непременно да танцуваш с него тази вечер, или ние губим издръжката си. — После се разсмя и дискретно й помаха, за да я насърчи, след което се завъртя и догони приятелките си, които се превиваха от смях.
    Подкастреният плет, около който се бе разиграло действието, скриваше от погледа й околността и тя заслиза по тухлените стъпала към долната градинска тераса. Когато слезе, се подвоуми дали да остане тук, или да седне на малката белокаменна пейка. Отпусна се на пейката точно в мига, когато се чуха уверени мъжки стъпки — на първото стъпало, после на второто и ето, че се появи.
    Иън Торнтън все още не я бе забелязал, спря до един запален фенер и извади от джоба си пура. Елизабет беше вперила поглед в него доста разтреперана не само от появата му, а и от глупавото задължение, което бе поела. Той с нищо не отговаряше на очакванията й. Беше по-възрастен от представата й — предположи, че е поне на двайсет и седем години — беше заплашително висок, повече от метър и осемдесет, с яки рамене и дълги мускулести крака. Гъстата му коса не бе руса, а тъмнокестенява и като че ли леко чуплива. Вместо крещящото облекло на другите мъже той бе облечен в гарваново черно, само ризата му се белееше като снежна пряспа, а копринената връзка, вързана под брадичката му, бе още по ослепително бяла. Елизабет тревожно си помисли, Че Иън Торнтън прилича на хищна птица всред пъстроцветни пуяци. Докато го изучаваше, той се приготви да запали пурата, приведе глава и обгърна с шепи пламъчето. Белите маншети на ризата контрастираха с цвета на ръцете му, а мъждукащото пламъче освети лице със силен слънчев загар.
    Елизабет изпусна дъха си, който несъзнателно бе задържала, и този едва чут звук го накара да вдигне глава. Той присви очи, дали от изненада или от раздразнение, Елизабет не бе сигурна. Заловена, че го наблюдава скришом, прикрита в сенките, тя изтърси първото, което и хрумна:
    — Никога не съм виждала мъж с пура, обикновено се оттеглят в пушалнята.
    Той повдигна иронично вежди.
    — Имате ли нещо против? — попита той, след като запали пурата си.
    Две неща поразиха Елизабет в този миг: пронизителните му очи със странния цвят на лъскав кехлибар и гласът му — плътен и дълбок. От съчетанието топла вълна полази по гърба й.
    — Да имам нещо против ли? — глупаво повтори.
    — Пурата — подсети я той.
    — О, да! Искам да кажа не, нямам нищо против — припряно го увери, тъй като у нея остана впечатлението, че той се е оттеглил тук, за да си изпуши на спокойствие пурата, и ако тя бе проявила каприз и беше му забранила да пуши в нейно присъствие, той просто щеше да си тръгне. Дочу се приглушен смях и Елизабет неволно се обърна. Преди да се скрият зад храстите в далечния край на терасата, тя зърна розовата рокля на Валери и жълтата на Джорджина.
    Гъста руменина плъзна по страните й от притеснение заради поведението на приятелките й и когато се обърна, откри, че нейният случаен събеседник внимателно я наблюдава с ръце в джобовете и пура между зъбите, също толкова бели колкото и ризата му. Той леко кимна в посоката, където се мярнаха момичетата.
    — Вашите приятелки ли бяха? — попита той, а Елизабет изпита вина, като че ли на него всичко му бе ясно и някак си е узнал за техния заговор.
    Реши да изрече някоя невинна лъжа, но мразеше да лъже.
    — Да, те бяха. — Млъкна и се зае с гънките на полата си, после го погледна и се усмихна притеснено. Досети се, че не са представени и тъй като наоколо нямаше кой друг да свърши тази работа както е редно, затова плахо реши сама да се представи:
    — Елизабет Камерън.
    Той се поклони подигравателно:
    — Госпожице Камерън.
    И тъй като нямаше друг избор, тя го подкани:
    — А вие сте…
    — Иън Торнтън.
    — Приятно ми е, господин Торнтън — подаде ръка тя, както бе прието.
    Този жест ненадейно го предизвика да се усмихне, една ленива, вълнуваща, чаровна усмивка и да отвърне по единствения възможен начин — да й подаде и той ръка.
    — Приятно ми е — отговори, но тонът му бе доста ироничен.
    Елизабет вече съжаляваше, че бе разрешила да я увлекат в тази интрига, и се чудеше отчаяно каква тема за разговор да предложи, над което обикновено си блъскаха главите влюбените в нея ухажори, за да я задържат в компанията си. А както всеки знае, темата трябваше да бъде изискана според добрия тон и Елизабет с облекчение реши, че е намерила изход. Посочи с ветрилото си към храсталаците, където се мярнаха приятелките й и каза:
    — Младата дама с розова рокля беше госпожица Валери Джеймисън, а с жълтата беше госпожица Джорджина Грейнджър. — Той не показа, че тези имена му говорят нещо, и тя услужливо продължи да обяснява: — Госпожица Джеймисън е дъщеря на лорд и лейди Джеймисън.
    Пой все така безизразно я гледаше и Елизабет допълни доста унило: — Става въпрос за Джеймисънови от Хартфордшир. Досетихте се… графът и графинята.
    — Нима? — попита той снизходително, като очевидно се забавляваше.
    — Да, наистина — избъбри Елизабет с растящо притесните. — А госпожица Грейнджър е дъщеря на Грейнджърови от Уилтшир — барон и баронеса Грейнджър.
    — Нима? — с присмехулно учудване отговори той.
    Тогава внезапно си спомни какво бяха говорили момичетата за съмнителния му произход и примря от срам поради глупостите, които издрънка за титулувани особи, които навярно го презират. Дланите й се навлажниха от притеснение колко необмислено е постъпила и ожесточено взе да си вее с ветрилото.
    — Ние… всички ние сме тук заради сезона — съвсем потисната добави тя.
    Внезапно в кехлибарените му равнодушни очи проблесна сърдечност и когато я заговори, си пролича, че се забавлява:
    — И как е, радвате ли се?
    — Да, много. — На Елизабет й олекна, че той все пак прояви някакъв интерес. — Госпожица Грейнджър, която оттук не можете да видите, е много хубава, с очарователни маниери. Поклонниците й са безброй.
    — Предполагам, всичките са с титли.
    Елизабет осъзна, че отново постъпва нетактично, тъй като той сигурно копнее за титлата, която му е била отказана, прехапа устни и кимна много смутена.
    — Опасявам се, че е така — нямаше как да не признае тя съвсем угнетена, когато за нейна най-голяма изненада той се засмя — ленива, блестяща усмивка, която произведе неочакван ефект върху чертите на лицето му, а също и върху нейната нервна система. Сърцето й заблъска и тя рязко се изправи с чувството на необяснима тревога.
    — Госпожица Джеймисън също е прелестна — подхвана тя отново неуверено усмихната темата за своите приятелки.
    — И колко са съперниците за ръката й?
    Най-накрая Елизабет разбра, че той се шегува и непочтителното му отношение към най-съществените за повечето хора ценности я изненада и същевременно предизвика у нея тихичко тържество.
    — От достоверен източник зная — отговори тя, като се опитваше да влезе в насмешливия му тон, — че рекорден брой обожатели се надпреварват за госпожица Джеймисън пред нейния папа.
    Погледът му се оживи и развесели, тя го погледна по същия начин и усети лекота. Нервността и напрежението й се изпариха. Съвсем неочаквано се почувства свободна, като че ли бяха стари приятели, споделящи тайно едно и също дръзко мнение, но докато той се осмеляваше да изрази своето, тя все още се стараеше да не разкрива нейното.
    — А вие?
    — Какво искате да знаете за мен?
    — Колко предложения получихте?
    Тя тихичко и чаровно се изсмя и поклати глава. Да му разказва гордо за завоеванията на своите приятелки бе допустимо, но да се перчи със своите, минаваше всички граници на благоприличието и той го знаеше, Елизабет бе сигурна.
    — А този въпрос — с шеговита строгост го смъмри тя — е недопустим от ваша страна.
    — Моля за извинение — каза той и придружи извинението си с лек ироничен поклон и едва сдържан смях.
    В градината съвсем притъмня и Елизабет реши, че е крайно време да се върне в къщата, но никак не й се искаше да се откъсне от вълшебството на лятната нощ. Загледа се в нощното небе, където заблещукаха звездите.
    — Това е любимият ми час — тихичко вметна тя. После плахо погледна към него, за да разбере дали не се е отегчил, но той също наблюдаваше небето, като че ли с интерес.
    Тя потърси Голямата мечка и я откри.
    — Погледнете — посочи към най-ярката звезда. — Това е Венера. Дали пък не беше Юпитер? Никога не съм съвсем сигурна.
    — Юпитер е. А по-отгоре е Голямата мечка.
    Елизабет се подсмихна и го погледна иронично.
    — За вас, както и за всеки друг може да е Голямата мечка, но на мен всички съзвездия ми изглеждат като големи разпръснати групи звезди. През пролетта лесно намирам Касиопея, но не защото ми прилича на лъв, а през есента — Голямата мечка, но сега те се намират в Стрелец и целият този хаос е извън възможностите ми да го разбера. Вярвате ли, че там някъде има човешки същества?
    Той се обърна към нея и я погледна приятно изненадан.
    — А вие какво мислите?
    — Вярвам, че има. Всъщност струва ми се прекалено самонадеяно да приемаме, че на всичките тези милиони звезди и планети ние сме единствените разумни същества. Също така ми се струва прекалено самонадеяна някогашната вяра, че земята е център на вселената и че небесните тела се въртят около нея. А хората още не са се отблагодарили на Галилей, че опроверга една заблуда. Представете си само какво означава да си изправен пред Инквизицията и да бъдеш принуден да се отречеш от онова, което за теб е абсолютната истина и при това да можеш безпогрешно да я докажеш.
    — Откога младите дами — дебютантки изучават астрономия? — заинтересува се той, а Елизабет направи крачка към пейката, за да си вземе чашата с вино.
    — Имах на разположение много години, за да чета — отвърна тя чистосърдечно. И без да забележи напрегнатия му от любопитство поглед, взе чашата си и се обърна към него.
    — Трябва незабавно да се прибера и да се преоблека. — Той кимна мълчаливо и Елизабет си тръгна, направи крачка, но промени решението си, подвоуми се, но си спомни за облога на своите приятелки и колко много разчитаха те на нея.
    — Имам една глупава молба… искам да ви помоля за една услуга — каза неуверено, като се молеше на него също да му е приятно внезапното запознанство. Погледна го плахо усмихната в загадъчните очи и промълви: — Дали бихте могли… по причини, които не мога да споделя… — Тя се обърка и гласът й заглъхна.
    — Каква услуга?
    Елизабет събра смелост и попита:
    — Бихте ли ме поканили на танц тази вечер?
    Той не изглеждаше нито шокиран, нито поласкан от тази неприлична молба и тя се взря в стиснатите му устни, за да разгадае отговора.
    — Не.
    Елизабет се смути от отказа, почувства се унизена, но много повече я порази очевидното съжаление в гласа му и в израза му и тогава долетя смях и очарованието изчезна. За да се спаси от затруднението, което преди всичко не трябваше да допуска, тя повдигна краищата на роклята си с намерение да си тръгне. С неимоверни усилия успя да каже с хладно достойнство:
    — Довиждане, господин Торнтън.
    Той запрати пурата надалеч и безизразно се поклони.
    — Довиждане, госпожице Камерън.
    След това веднага си тръгна.
* * *
    Приятелките й вече се преобличаха за танците, но щом Елизабет влезе в стаята, където те се събираха, разговорите и смехът секнаха отведнъж, като оставиха у нея мимолетното чувство, че обектът на тяхното оживление е самата тя.
    — Е, и? — попита Пенелъпи и се разкиска. — Не ни дръж в напрежение. Успя ли да го заинтригуваш?
    С неприятно чувство, че самата тя е обект на някаква злобна шега, Елизабет огледа засмените им лица. Само Валери изглеждаше малко хладна и резервирана.
    — Направих впечатление, сигурна съм — притеснено се усмихна, — но не особено благоприятно.
    — Но той остана толкова много време с теб — закачи я едно друго момиче. — Гледахме ви от другия край на алеята. За какво толкова си говорехте?
    Елизабет усети как я заля топла вълна, която плъзна по страните й при спомена за красивото му лице с бронзов загар и за начина, по който грейваше, когато й се усмихваше.
    — Нищо съществено, дори не си спомням.
    И наистина бе така. Ясно си спомняше само как коленете й се подкосяваха и как сърцето й се разтуптяваше, когато той я гледаше.
    — А как изглежда?
    — Красив — замечтано каза Елизабет, преди да се овладее. — Очарователен. Гласът му е завладяващ.
    — И без съмнение — изрече леко саркастично Валери — вече издирва брат ти, за да моли за ръката ти.
    Идеята бе толкова абсурдна, че Елизабет би се разсмяла от сърце, ако хладната раздяла в градината не я бе засегнала дълбоко.
    — Плановете на брат ми са почтени и той няма никакво намерение да прибързва, можете да ми вярвате — с унила усмивка допълни тя. — Страхувам се, че сте изгубили вече залога, защото няма никакъв шанс той да ме покани на танц.
    И с извинителен жест тя излезе, за да се приготви за бала, който вече започваше.
    Щом се озова сама в спалнята си, безгрижната й усмивка мигом угасна и тя неспокойно се замисли. Седна на леглото, покрито със златист брокат, и се опита да си обясни чувствата, които бе изпитала към Иън Торнтън. При срещата им се изплаши и същевременно се въодушеви, което навярно се дължеше на неговия неустоим магнетизъм. Ето защо така силно бе пожелала да спечели одобрението му и защо се бе смутила, когато не успяваше. Дори в този миг споменът за характерната му усмивка и за обаятелния му поглед я вълнуваха.
    Беше се замечтала, но музиката, която долетя от балната зала, я накара да се опомни и тя позвъни на Бърта, за да й помогне да се облече.
    — Как ти се струва? — попита тя Бърта след около половин час, като правеше пируети пред огледалото, за да може добре да я огледа бавачката й, преобразена за случая в камериерка на изискана дама.
    Бърта скръсти дебеличките си ръце, отстъпи назад, тревожно се вгледа в младата си господарка — по-изискана и като че ли по-различна, и се усмихна. Косата на Елизабет беше прибрана във висок кок, а лицето й бе обрамчено с дълги масури. На ушите й се полюшваха обиците от сапфири и диаманти на майка й.
    За разлика от другите рокли на Елизабет, които бяха по-дискретни, всичките с висока талия, тази бе синя като сапфирите, проблясващи на ушите й, и много по-екстравагантна. От лявото й рамо се спускаше дълъг шлейф, а другото оставаше голо. Линията на роклята бе права, но елегантно подчертаваше фигурата й — извивките на гърдите и тънката талия.
    — Мисля си — най-накрая продума Бърта, — че е цяло чудо, дето госпожа Портър ви е поръчала такава рокля. Никак не прилича на другите.
    Елизабет я погледна развеселена и заговорнически се усмихна, докато си слагаше дългите сапфирено-сини ръкавици.
    — Само тази госпожа Портър не е избирала — призна си тя, — а Лусинда не подозира за нейното съществуване.
    — Не ми се вярва.
    Елизабет отново се огледа изпитателно в огледалото.
    — Другите момичета едва са навършили седемнайсет години, а аз само след няколко месеца ще стана на осемнайсет. И още нещо — продължи да обяснява тя, слагайки на лявата си китка върху ръкавицата гривната на майка си от сапфири и диаманти, — опитах се да убедя госпожа Портър, че е глупаво да се прахосват толкова много средства за тоалети, които повече няма да са подходящи за възрастта ми, а тази рокля ще мога да я нося и когато стана на двайсет години.
    Бърта заклати глава, та чак дългите връзки на бонето й се разлюляха.
    — Съмнявам се, че вашият виконт Мондевейл ще ви разреши да облечете една и съща рокля повече от два пъти, дано преди туй да си я износите — каза тя и се наведе да оправи краищата на роклята.

5.

    Забележката на Бърта, че на практика е сгодена, отрезви Елизабет и с това настроение тя тръгна. Перспективата да срещне господин Иън Торнтън повече не я тревожеше, както и отказът му да танцува с нея. Дори престана да мисли за него. С вродена грация тя заслиза по стълбите към балната зала, където някои двойки вече танцуваха, но повечето гости на малки групи разговаряха и се смееха. Преди да стигне края на стълбата, за миг се забави, за да огледа гостите и да намери приятелките си. Бяха съвсем близо, Пенелъпи й махна с ръка и Елизабет им се усмихна.
    Все така се усмихваше, но усмивката й угасна, когато две кехлибарени очи приковаха погледа й, Иън Торнтън беше застанал недалеч от стълбището заедно с още няколко мъже и се взираше в нея, а чашата с вино, които тъкмо поднасяше към устните си, така си остана недокосната. Наглият му поглед се плъзна от лъскавата руса коса към гърдите и ханша, чак до сатенените сини бални пантофки, после безцеремонно я погледна право и лицето. Очите му блеснаха от искрено възхищение. Повдигна леко вежда, като че ли да го потвърди, и с незабележим жест я поздрави с наздравица, преди да отпие.
    Елизабет успя да запази спокойствие и грациозно продължи да слиза, но пулсът й коварно препусна. Ако друг мъж си позволеше да се държи с нея както Иън Торнтън току-що бе постъпил, щеше да се възмути, а може би и да се развесели. Но вместо това усмихнатите му очи, искрената шеговита наздравица й внушиха чувството, че разговарят интимно за нещо много съкровено, и тя на е вой ред му се усмихна.
    Лорд Хауард, братовчед на виконт Мондевейл, я очакваше. Изискан мъж, с приятни обноски, той никога не бе я ухажвал, но те се бяха сприятелили и той се отнасяше към нея с подчертано уважение като към бъдещата виконтеса Мондевейл. До него бе застанал лорд Евърли, един от най-настоятелните поклонници на Елизабет — безразсъден красив млад мъж, който също като Елизабет в много ранна възраст бе наследил титлата и земите си. Но за разлика от нея наред с тях бе наследил и значително състояние.
    — Нали ви казах! — възкликна лорд Евърли и й предложи ръката си. — Разбрахме, че ще бъдете тук. Тази вечер сте пленителна.
    — Пленителна — като ехо повтори лорд Хауард. После хвърли многозначителен поглед към услужливо поднесената ръка на Томас Евърли и каза: — Евърли, човек обикновено моли дамата за честта да й кавалерства, иначе тя няма да му се довери. — После се поклони на Елизабет, като й предложи своята ръка. — Ще разрешите ли?
    Тя се подсмихна и тъй като бе вече сгодена, си разреши да наруши границите на благоприличието.
    — Наистина, господа — отговори и хвана под ръка единия отдясно, другия отляво, — надявам се разстоянието между вас да ви спаси от юмручен бой — закачи ги тя, когато тръгнаха. — Приличам на немощна старица, която ако не я придържат от двете й страни, ще рухне.
    Двамата джентълмени се разсмяха, също и Елизабет. Точно на тази сцена стана свидетел Иън Торнтън, когато минаха покрай него. Елизабет се сдържаше да не поглежда към него, но точно тогава някой повика лорд Хауард и той се спря. Елизабет не устоя на изкушението и за час от секундата погледна към високия широкоплещест мъж, който стоеше в центъра на групичката. Тъмнокосата му глава бе приведена и изглеждаше погълнат от онова, което му говореше единствената жена сред тях. Дори да бе забелязал, че Елизабет е застанала съвсем близо, не го показа.
    — Трябва да си призная — й каза лорд Хауард, когато отново тръгнаха, — че бях малко изненадан да чуя, че ще бъдете тук.
    — И защо? — попита тя, като се закле повече да не мисли за Иън Торнтън. Чувстваше се завладяна от непознат мъж, а на всичкото отгоре беше и почти сгодена.
    — Защото Шарис Дюмон се слави с прекалена екстравагантност — обясни той.
    Елизабет се слиса и насочи цялото си внимание към чаровния русокос мъж.
    — Но госпожица Трокмортън-Джоунс, моята компаньонка, никога не е възразявала срещу моите посещения у тях в Лондон. Освен това майката на Шарис е била приятелка на моята майка.
    Лорд Хауард й се усмихна утешително.
    — В Лондон — подчерта той — Шарис е безупречна. Но извън града нейните соарета се отличават, бих казал, с повече свобода и обикновено са за по-тесен кръг. — Той млъкна, за да вземе от сребърния поднос на един минаващ лакей чаша шампанско и подаде една чаша на Елизабет, преди да продължи: — Не намеквам, че вашата репутация ще бъде накърнена от това, че сте тук. Освен това — шеговито каза — с Евърли сме тук, което показва, че поне някои са от доброто общество.
    — За разлика от други нейни гости — прибави презрително лорд Евърли, като кимна към Иън Торнтън, — които не са приети в нито един почтен салон в цял Лондон.
    Пламнала от любопитство и тревога, Елизабет не се сдържа и попита:
    — За господин Торнтън ли говорите?
    — Точно за него.
    Тя отпи от шампанското и се възползва от случая да и се вгледа по-открито във високия мъж, който завладя мислите й от първия миг на тяхната среща. Според Елизабет той изглеждаше като всеки джентълмен — елегантен и безупречен. Тъмночервеният жакет и панталоните подчертаваха хубавата му фигура, стояха му идеално, личеше си, че са изработени от някой от най-известните лондонски шивачи. Коприненото шалче бе завързано безукорно, а косата му беше изрядно поддържана. Дори небрежната му поза внушаваше усещане за сила и грация на дискохвъргач, а чертите на лицето му бяха аристократични, с характерните самоувереност и надменност.
    — Той… наистина ли той е толкова лош? — попита тя и отмести поглед от изваяния му профил.
    Елизабет бе заслепена от неговата елегантност, така че в първия момент унищожителният отговор на лорд Евърли не достигна до съзнанието й.
    — Той не е лош, той е отвратителен! Комарджия, пират, мерзавец и това не е всичко!
    — Аз… не мога да повярвам — изрече Елизабет прекалено ужасена, за да премълчи.
    Лорд Хауард погледна строго Евърли, после се усмихна на девойката, за да я успокои, тъй като погрешно разбра причината за уплахата й.
    — Не обръщайте внимание на лорд Евърли, милостива госпожице. Бесен е, защото преди две седмици олекна с десет хиляди лири, които Торнтън спечели от него в казиното. Стига, Том! — прекъсна той опита за протест на разлютения граф. — Заради нас лейди Елизабет няма да може да заспи тази нощ.
    Двамата кавалери на Елизабет я отведоха до нейните приятелки, които разговаряха, но мислите й бяха заети с Иън Торнтън и не даде ухо на разговора им.
    — Не мога да разбера какво намират мъжете в нея! — казваше Джорджина. — Не е по-красива от нас.
    — Не сте ли забелязали — отбеляза Пенелъпи — какви овце са мъжете? Накъдето тръгне една, другите се повличат след нея.
    — Моля се само да си избере един, да се омъжи и да ни остави другите.
    — Струва ми се, че той я е омаял.
    — Само ще си загуби времето — презрително каза Валери и гневно подръпна розовата си рокля. — Нали ви казах, според Шарис той не се интересува от невинни девици. Освен това — много ядосано продължи тя — щеше да е прекрасно, ако бе проявила предпочитание към него. Танц или два с въпросното лице, няколко погледа и ще се отървем от нея, щом слухът стигне до нейния обожател… Боже мили, Елизабет! — възкликна тя, като най-накрая забеляза Елизабет. — Мислехме си, че танцуваш с лорд Хауард.
    — Превъзходна идея — подкрепи я лорд Хауард. — Запазвам си следващия танц, лейди Камерън, но ако не възразявате и този.
    — Преди да я обсебиш изцяло — намеси се лорд Евърли с мрачен поглед към лорд Хауард, което той отдаде на съперничеството му за ръката на Елизабет. После се Обърна към Елизабет: — За утре е предвидена разходка до селото, тръгваме сутринта. Ще ми направите ли честта да ви придружавам?
    Злобните клюки на момичетата оставиха у нея неприятно чувство и Елизабет с благодарност прие молбата на лорд Евърли, както и поканата за танц на лорд Хауард.
    Когато се завъртяха на дансинга, той погледна усмихнат към нея и каза:
    — Доколкото разбирам, ще станем братовчеди. — Необмислената му забележка я изненада и той внесе уточните: — Мондевейл ми довери, че вероятно ще го направите най-щастлив измежду мъжете, освен ако на брат ви не му хрумне нещо друго.
    Тъй като Робърт недвусмислено й каза, че иска виконт Мондевейл да бъде държан в напрежение, тя отговори по единствения възможен начин:
    — Брат ми ще реши.
    — Което е и редно — съгласи се той.
    Час по-късно, когато лорд Хауард отиде да й донесе пунш, Елизабет осъзна, че той не се отделя от нея и по всяка вероятност е приел ролята на неин опекун на този прием, според него неподходящ за невинни млади дами. Също така видя, че танцуващите са оредели, тъй като повечето мъже, както и някои жени се бяха отделили в салона за игра на карти. Обикновено тези салони са запазена мъжка територия на всички балове, където домакините канят по-възрастните или женените мъже, които грабва да дочакат края на бала, но се отегчават. Знаеше, че Иън Торнтън още в началото на вечерта отиде там и дори нейните приятелки поглеждаха към вратата, пламнали от любопитство.
    — Да не би нещо да се е случило в салона за карти? — попита тя лорд Хауард, когато той се върна с пунша и я поведе към приятелките й.
    Той потвърди злорадо:
    — Торнтън изгуби огромна сума и така е цяла вечер — много необичайно за него.
    Пенелъпи и другите погълнаха думите му с алчен за сензации интерес.
    — Лорд Тилбъри ни каза, че според него способностите на господин Торнтън се свеждат до лъжа за всичко — карти, издаване на лъжливи полици, жетони и какво ли още не.
    На Елизабет й стана много неприятно.
    — Той… той всичко ли е заложил? — попита тя самообявилия се за неин покровител лорд. — На игра на карти! Защо му е да постъпва така?
    — Заради тръпката предполагам. Комарджиите често постъпват така.
    Тя нямаше обяснение защо баща й, брат й и още кой ли не като че ли изпитваха удоволствие да губят огромни суми в нещо толкова безсмислено като хазарта, но не й се удаде възможност да изрази мнението си, понеже Пенелъпи направи знак на Джорджина, Валери и дори на Елизабет, че нещо е намислила, и с подкупваща усмивка каза:
    — Много бихме желали да влезем и да погледаме, лорд Хауард, и ако вие ни придружите, не виждам причина, която да ни попречи. Толкова е интересно, половината от гостите са там!
    Лорд Хауард не беше безразличен към хубавите личица, обърнати към него с толкова надежда, но погледна Елизабет колебливо, тъй като се бе вживял в ролята си на опекун, а и на него му се искаше да види със собствените си очи какво става в игралния салон.
    — Няма да е непристойно — настоя Валери, — там отидоха и други дами.
    — Добре тогава — предаде се той. И с Елизабет под ръка, поведе ятото девойки към мъжката светая светих. Елизабет едва се сдържа да не изкрещи, че не желае да наблюдава как Иън Торнтън се разорява, и с привидно безразличие огледа скупчените около най-голямата дъбова маса хора, скриващи от погледа играчите. Тъмната ламперия и тъмночервеният килим придаваха на салона мрачен вид, особено в сравнение с балната зала. В предната част на залата имаше две билярдни маси с красива дърворезба и големи полилеи над тях. Осем други маси за игра на карти запълваха останалото пространство. Играчи около тях нямаше, въпреки че картите бяха обърнати, а жетоните стояха в средата на масите.
    Елизабет предположи, че играчите са прекъснали игрите, за да видят какво става на голямата маса, където се усещаше силна възбуда. В това време един от зяпачите обяви, че трябва да си довършат тяхната игра и четирима мъже се отдръпнаха. Лорд Хауард поведе дамите си към освободените места и Елизабет се озова точно им, където за нищо на света не искаше да бъде — до Иън Торнтън, откъдето идеално се виждаше сцената на финансовото му самоубийство.
    Заедно с него играеха четирима мъже, в това число и лорд Евърли, чието младежко лице сияеше триумфално. Освен че беше най-младият от четиримата, той беше и единственият, който издаваше чувствата си. Иън Торнтън обаче изглеждаше спокоен, а лицето му бе невъзмутимо. Останалите трима се бяха съсредоточили в картите си с непроницаем израз. Херцог Хамънд, който седеше точно срещу Елизабет, наруши мълчанието:
    — Струва ми се, че блъфираш Торн — усмихна се той. — Още повече, че през цялата вечер не ти върви. Наддавам с петстотин — прибави и бутна пет жетона към купчината в средата на масата.
    Два факта поразиха Елизабет: прякорът на Иън бе Торн и негова светлост херцог Хамънд се обърна към него като към приятел. Останалите трима погледнаха Иън хладнокръвно, когато на свой ред прибавиха по пет и на към купчината.
    Щом дойде редът на Иън да наддава, Елизабет тревожно забеляза, че пред него има само пет бели жетона. И сърцето й се сви, когато той бутна и петте в средата на масата. Без да иска, дъхът й секна и доста ядосано се зачуди защо здравомислещ човек е в състояние да заложи всичко, което притежава, на нещо толкова безумно като случайността.
    Последният залог бе направен и херцог Хамънд свали картите си — двойка аса. Другите двама очевидно имаха по-лоши карти и се отказаха.
    — Аз печеля! — заяви лорд Евърли на херцога тържествуващо и свали три попа. После се пресегна към купа с жетони и ги засъбира към себе си, но Иън го спря, като бавно изрече:
    — Мисля, че това е мое — и свали картите си; имаше три деветки и две четворки.
    На Елизабет й олекна и тя несъзнателно въздъхна. Иън я прониза с поглед, като за пръв път забеляза не само нея, но и тревожните й зелени очи, и се усмихна вяло. После се обърна към другите мъже и каза безгрижно:
    — Може би присъствието на толкова прекрасни дами ще ми донесе късмет най-накрая.
    Той каза „дами“, но Елизабет почувства… или по-скоро разбра, че думите му се отнасяха само за нея.
    За съжаление предсказанието му не се сбъдна. През следващия час Елизабет със свито сърце стана свидетелка как той загуби почти всичките пари, които спечели, откакто тя застана до масата. През цялото това време той седеше все така спокойно отпуснат на стола, а на лицето му не трепваше нито едно мускулче. Въпреки това Елизабет не издържаше да гледа безучастно как той губи и изчака да свърши поредната ръка, за да си тръгне, без да смущава играещите. Щом играта приключи, лорд Хамънд предложи:
    — Струва ми се, че нещо освежително ще ни дойде добре.
    Той направи знак на лакея, който тъкмо събираше празните чаши, да поднесе на господата напитки. Елизабет реши да се възползва от момента, за да си тръгне.
    — Извинете ме — обърна се тя тихичко към лорд Хауард и подхвана полата си. Откакто се пошегува с щастливия обрат на късмета си, Иън повече не даде знак, че я забелязва, и тя предположи, че е забравил за нейното присъствие, но той я погледна право в очите.
    — Страхувате се да останете до горчивия край ли? — попита все така безучастно и тримата мъже, които пяха прибрали почти всичките му пари, се разсмяха безчувствено.
    Елизабет нерешително се спря с мисълта, че дори да е безумство, усеща, че той желае тя да остане. Помисли си още, че може би си внушава, и храбро се усмихна:
    — Само ще си взема чаша вино, господине — измъкна се тя от неудобството. — Вярвам — каза, като търсеше подходящия израз, — че по-нататък ще имате добра ръка — продължи тя, спомняйки си случайно изпуснатите от Робърт думи на хазартен жаргон. Лакеят я чу и се втурна да й поднесе вино. Тя така и не помръдна от мястото си до Иън Торнтън.
    Точно тогава тяхната домакиня влезе в игралния салон и с укор огледа играещите. Обърна се към Иън и въпреки блестящата усмивка доста безцеремонно заяви:
    — Стига, Торн, самозабравихте се! Приключвайте играта и идвайте в балната зала! — И като че ли с усилие отмести погледа си от него към останалите мъже около масата. — Господа, след двайсет минути прекратявам доставката на пури и бренди.
    Повечето зяпачи я последваха от учтивост, въпреки че доста им досади да наблюдават как Иън губи всичко.
    — За една вечер играх предостатъчно — съобщи херцог Чамънд.
    — Аз също — оттегли се още един участник.
    — Само още една игра — настоя лорд Евърли. — У Торнтън останаха от моите пари и имам намерение при идващото раздаване да си ги върна.
    Мъжете около масата се спогледаха и лорд Хамънд кимна:
    Добре, Евърли, но само една игра и после се връщаме в балната зала.
    — Играта е последна и няма да има ограничение на залозите, нали? — попита лорд Евърли, пламнал от страст.
    Всички се съгласиха, като че ли това бе най-естественото нещо и Иън раздаде първата ръка. Започнаха с миза хиляда лири. През следващите пет минути сумата в жетони, струпани в средата на масата, нарасна на двайсет и пет хиляди лири. С изключение на лорд Евърли и Иън, другите играчи се отказаха. След обявяване на залозите остана само още едно раздаване. Всички напрегнато мълчаха, а Елизабет тревожно очакваше лорд Евърли да изтегли четирите си карти.
    Той ги погледна, после вдигна поглед към Иън и Елизабет видя как очите му триумфално заблестяха.
    — Торнтън, тези карти ще ти струват десет хиляди лири, ако ти стиска да продължиш играта.
    Елизабет изпита силно желание да удуши богатия лорд и също толкова силно желание изпита да ритне в глезена Иън Торнтън, когато той вдигна залога с пет хиляди.
    Елизабет не можа да си обясни поведението му, тъй като дори тя прочете по лицето на Евърли, че картите му са непобедими. Не можеше повече да издържа тази лудост и реши да си тръгне. Но тихичкото прошумоляване на роклята й привлече вниманието на Иън и за трети път тази вечер той я погледна, а за втори път я спря. Докато го наблюдаваше, той почти незабелязано помръдна картите си така, че тя да ги види.
    Четири десетки!
    Изпита облекчение, но веднага се обърна към лорд Хауард от страх да не се издаде.
    — Имам нужда от малко въздух — прошепна му тя, но той беше толкова погълнат да следи реакцията на Евърли и дали ще приеме залога на Иън, че само й кимна. Елизабет разбираше, че като й показа картите си, Иън пое риска тя по някакъв глупав начин да го издаде и да го провали, но не разбираше защо й се довери. Освен това тя стоеше извън полезрението му, но разбра, че той чувства присъствието й и това много му харесва.
    След като незабелязано се измъкна, Елизабет се зачуди как да остане в игралния салон, без да привлича вниманието. Разсеяно се приближи до живописните платна, изобразяващи ловни сцени, и се престори, че ги разглежда.
    — Твой ред е да залагаш, Евърли — дочу Иън да го подканя.
    Отговорът на лорд Евърли я накара да се разтрепери.
    — Двайсет и пет хиляди — обяви той.
    — Не бъди глупав — избухна херцогът. — Залогът е прекалено голям само за едно раздаване, дори за теб.
    Елизабет се приближи отново до масата, тъй като бе сигурна, че вече се владее.
    — Мога да си го позволя — с безразличие подчерта лорд Евърли. — Онова, което ме интересува, е дали ти Торнтън си в състояние да покриеш залога, когато загубиш.
    Елизабет трепна, все едно оскърблението бе отправено към нея, но Иън само се облегна и впи поглед в Евърли. След няколко доста дълги и напрегнати минути и изрече с опасно мек глас:
    — Мога да си позволя да вдигна твоя залог с още десет хиляди лири.
    — Ти нямаш други десет хиляди в проклетата си сметка — избухна Евърли — и няма да си заложа парите срещу жетони без покритие, белязани от теб.
    — Достатъчно! — отсече лорд Хамънд. — Отиде твърде далеч, Евърли. Аз гарантирам неговия кредит. А сега или приемай облога, или се отказвай.
    Евърли погледна яростно Хамънд и после кимна на Иън.
    — Десет хиляди отгоре. А сега да видим какво държиш.
    Иън безмълвно обърна картите и четири десетки грациозно кацнаха на зеленото сукно в идеална редичка. Лордът побесня:
    — Ти, окаян мошеник! Видях те как измъкваш последната карта от долната страна на тестето. Видях, но не повярвах на очите си.
    Разнесоха се възбудени гласове при тази непростима обида, но Иън с нищо не подсказа чувствата си, само стисната му челюст едва забележимо потрепна.
    — Изпрати секундантите си — изсъска Евърли към Иън.
    — Предвид обстоятелствата — с леденостуден тон отговори той — смятам, че правото на удовлетворение е мое.
    — Не ставай магаре, Евърли! — възнегодува някой. — Този ще те издуха като перце.
    Елизабет дочуваше врявата, но до съзнанието й стигна само едно — ще има дуел, при това безсмислен.
    — Грешите, ужасно грешите! — извика неочаквано тя и към нея се обърнаха всички мъжки погледи. Господин Торнтън не е мамил — бързо обясни тя. — Четирите десетки бяха в ръката му, когато той изтегли последната карта. Видях ги преди пет минути, точно когато се оттеглих за малко.
    За нейно най-голямо изумление никой в залата не даде знак, че я е чул, както и самият лорд Евърли, който блъсна масата с юмрук и продължи с обидите си:
    — Да те вземат дяволите, нарекох те мошеник, а сега твърдя, че си и стра…
    — За бога! — изкрещя Елизабет и така не бе изречена думата „страхливец“, която за всеки човек на честта е знак за дуел. — Никой от вас ли не чу какво казах? — умолително се обърна тя към мъжете, застанали прави около масата, тъй като вярваше, че след като не са пряко засегнати, ще вникнат в думите й по-бързо от лорд Евърли. — Казах, че господин Торнтън вече държеше и четирите десетки, когато…
    Нито един мъж не показа друго освен високомерие и Елизабет изведнъж осъзна защо никой от тях не се застъпи: в зала, пълна с лордове и благородници, съзнаващи своето превъзходство, Иън Торнтън беше отхвърленият. Беше парвеню, а Евърли беше един от тях и те никога не биха застанали на страната на едно парвеню срещу човек от тяхната класа. Още повече с ироничния си отказ да приеме предизвикателството на Евърли, Иън го направи смешен в очите на другите и те приеха това поведение като лична обида.
    Лорд Евърли разбра всичко, още повече се разгневи и още по-безразсъдно се нахвърли върху Иън с убийствен поглед:
    — Ако не приемеш да се дуелираме утре сутринта, ще те намеря, ти низък…
    — Няма да си го позволите, милорд — възкликна Елизабет. Той отмести погледа си от Иън, за да го впие с гневна изненада в нея и тогава със самообладание, което не подозираше, че притежава, тя се прицели в е единствения мъж в тази зала, на когото може би заради увлечението му към нея би повлияла. Усмихна му се и лекомислено флиртувайки, каза: — Колко сте разсеян, господине, нима ще се съгласите да се дуелирате утре сутринта, след като ми обещахте да ме придружите на разходката до селото.
    — Но сега наистина, лейди Елизабет, нещата се про…
    — Не, милорд, съжалявам, но настоявам — прекъсна го Елизабет с невинен поглед. — Няма да разреша да ме пренебрегвате като… като… няма да разреша — изрече тя отчаяно. — Аз… аз съм потресена, че си позволявате да нарушите обещанието си към мен.
    Той изглеждаше като човек намушкан с вила, докато Елизабет го фокусираше хипнотично със зелените си очи и се усмихваше. Задавен от ярост, лордът каза:
    — Ще ви придружа, след като на зазоряване получа удовлетворение от този мерзавец.
    — На зазоряване! — възкликна тя с добре изиграна уплаха. — Ако станете толкова рано, ще бъдете много отпаднал и аз едва ли ще мога да разчитам на вас. Освен това дуел няма да има, освен ако господин Торнтън не ви предизвика, което аз съм сигурна, той не би сторил, защото — обърна се тя към Иън Торнтън ликуващо — не би постъпил толкова невъзпитано, като ви застреля и ме лиши от вашата компания утре. — И без да даде възможност на Иън да се противопостави, весело се обърна към останалите мъже: — Ето, че всичко се изясни. Никой не е лъгал на карти и никой никого няма да застрелва. — За своите усилия бе възнаградена от мъжете с разярени и осъдителни погледи, с изключение на двама — от херцог Хамънд, който се опитваше да разбере дали малоумна, или е талантлив дипломат, и Иън, който я гледаше с хладен неразгадаем израз, като че ли чакаше какво още ще й хрумне.
    Но когато никой не се реши да направи следващата крачка, Елизабет взе нещата в свои ръце.
    — Лорд Евърли, струва ми се, че това е валс, а вие ми обещахте валс.
    Мъжете в другия край на салона се засмяха. Лорд Евърли погрешно сметна, че смехът е насочен към него, а не към Елизабет, и се изчерви. Погледна я с презрение и излезе като хала, а девойката, макар и да съзнаваше, че е станала за смях, се почувства освободена и примирена. След като се отърси от смайването си, лорд Хауард невъзмутимо й предложи ръката си.
    — Ще ми разрешите ли този танц вместо лорд Евърли? — попита.
    Едва когато се озоваха в балната зала, Елизабет си позволи да реагира. Бяха й останали сили колкото да се държи изправена на треперещите си крака.
    — Отскоро сте в града — деликатно започна лорд Хауард — и се надявам, че няма да ви огорча, като ви кажа, че да се намесвате в мъжките работи, не е прието.
    — Зная — въздъхна тя. — Или поне сега го разбрах. През цялото време си го мислех.
    — Моят братовчед — каза мило лорд Хауард, като имаше предвид виконт Мондевейл — е толерантен човек. Ще се постарая да научи от мен истината, преди да чуе клюките.
    Когато танцът свърши, Елизабет се извини и отиде в гостната, за да се усамоти. За съжаление там вече се бяха настанили няколко жени, които обсъждаха случката в игралния салон. Мечтаеше за тишината на своята спалня, искаше й се да се измъкне и от вечерята, която щеше да бъде сервирана в полунощ, но благоразумието й надделя, тъй като едно малодушно поведение можеше да се изтълкува много зле. Затова се усмихна и излезе на терасата да се освежи.
    Лунната светлина обливаше градината с мъждукащите фенери и Елизабет изпита желание да се потопи в благословената тишина. Тръгна безцелно и срещна няколко двойки, на които кимаше любезно. В края на градината се озова в павилиона и влезе. Гласовете замряха в далечината, дочуваше се само прекрасната музика. След няколко минути пресипнал глас изрече съвсем до нея:
    — Танцувай с мен, Елизабет.
    Тя се стресна от безшумното появяване на Иън и несъзнателно притисна ръка към шията си. Мислеше си, че той навярно й е ядосан заради историята в игралния салон, но изразът му бе меланхоличен и нежен. Жизнерадостната валсова мелодия се носеше около тях.
    — Танцувай с мен — повтори със същия пресипнал глас.
    Като насън Елизабет се отпусна в ръцете му, дясната е плъзна около талията й, той я привлече към себе си и тя почувства каква физическа сила излъчва тялото му. Пръстите й се изгубиха в ръката му и изведнъж той я и въртя с небрежната грация на човек, танцувал стотици пъти валс.
    Беше снажен и жилав, а ръката му около талията й придържаше като стоманена скоба, малко по-интимно, отколкото позволяваше благоприличието. Би трябвало да се изплаши, особено от факта, че е насаме с мъж, но место това се чувстваше спокойна и закриляна. Все пак и почна да се притеснява и реши, че е редно да започне никакъв разговор.
    — Мислех си, че ми се сърдите, задето се намесих — продума тя.
    И отговора му се прокраднаха весели нотки:
    — Не бях ядосан, а омагьосан.
    — Но аз не можех да ги оставя да ви обвиняват, че мамите, когато отлично знаех, че това не е вярно.
    — Струва ми се, че ми бяха отправени още по-тежки обиди — отбеляза той, — най-вече от вашия буен приятел Евърли.
    Елизабет се зачуди какво би могло да е по-лошо от а да те нарекат мошеник, но възпитанието й не й разрешаваше да обсъжда подобен въпрос. Тя го погледна натъжено и попита:
    — Нали нямате намерение по-късно да поискате удовлетворение от лорд Евърли?
    — Надявам се — подсмихна се той, — че няма да проявя подобна неблагодарност и да съсипя вашето дело в игралната зала. Между другото ще бъде много нелюбезно от моя страна да го убия, след като вие много ясно му казахте, че на сутринта той е поел обещание към вас.
    Елизабет смутено се усмихна, а страните й пламнаха.
    — Зная, че наговорих куп глупости, но друго не ми хрумна. Моят брат също е с буен темперамент, разбирате ли? Много отдавна открих, че когато побеснее, ако го подразня или пък полаская, идва на себе си много по-бързо, отколкото ако се опитам да му привеждам разумни доводи.
    — Опасявам се — каза й той, — че въпреки това ще останете без кавалерството на Евърли.
    — Смятате, че се е ядосал заради това, че се намесих ли?
    — Смятам, че в този момент камериерите му са били грубо събудени и им е заповядано да съберат багажа на господаря. След инцидента в игралния салон той повече няма да остане тук, Елизабет. Страхувам се, че го унизихте твърде много в желанието си да му спасите живота, като и аз допринесох за унижението му, като отказах да се дуелирам с него. — Огромните зелени очи на девойката помръкнаха, докато той разсъждаваше: — Независимо от всичко по-добре е жив и унизен, отколкото мъртъв и горд. — Елизабет си помисли, че може би точно тук се крие разликата между родения благородник като лорд Евърли и самоиздигналия се благородник като Иън Торнтън. Истинският джентълмен ще предпочете смъртта пред позора, поне според Робърт, който бе образец на своята класа. — Не сте ли съгласна?
    Беше прекалено погълната от своите мисли, за да се безпокои как ще се приемат думите й.
    — Лорд Евърли е джентълмен и благородник и навярно предпочита смъртта пред безчестието.
    — Лорд Евърли — възрази той — е безразсъден млад глупак, който залага живота си на една игра на карти. Животът е твърде ценен за подобно безумие. Един ден той ще ми бъде благодарен, че му отказах.
    — Такъв е законът на честта за всеки благородник.
    — Да умреш заради едно недоразумение не е чест, а загуба на човешки живот. Разбирам, ако съзнателно се жертва за кауза, в която вярва, или за да защити хора, които зависят от него. Всички други причини не са нищо друго освен глупост.
    — Ако не се бях намесила, щяхте ли да приемете предизвикателството му?
    — Не!
    — Нямаше ли? Искате да кажете — изненада се тя, — че щяхте да оставите някой безнаказано да ви нарече измамник, без да си мръднете пръста, за да защитите честта си или доброто си име!
    — Не вярвам, че честта ми е залог при игра на карти, а дори и да беше, не виждам как щях да я спася, като убия едно момче. Колкото до „доброто ми име“, то неведнъж е било поставяно под съмнение.
    — Ако е така, защо тогава херцог Хамънд ви подкрепя, което тази вечер бе очебийно?
    Погледът му изгуби мекотата си, усмивката му посърна.
    — Има ли значение?
    Хипнотичните му кехлибарени очи и ръката му около талията й объркваха Елизабет. В този миг за нея не съществуваше нищо друго освен дълбокия му пленителен глас.
    — Сигурно е така — изрече разтреперана.
    — Бих му сменил физиономията, ако това ще ви докаже, че не съм страхливец. — После тихо добави: — Музиката свърши.
    Едва сега Елизабет осъзна, че вече не танцуват валс, а само пристъпват бавно. Нямаше извинение да стои близо до него повече и за да прикрие разочарованието си, направи крачка назад, но точно тогава оркестърът И подхвана друга мелодия и телата им се извиха ритмично в такт с музиката.
    — Тъй като ви лиших от кавалер за разходката до селото утре — каза той след минута, — бихте ли размислили върху едно друго предложение?
    Сърцето й заликува, защото си помисли, че той сам ще я придружи. Но Иън отново прочете мислите й, а думите му я натъжиха.
    — Аз не мога да ви придружавам.
    — А защо не?
    — Бъдете благоразумна. Моята компания трудно може да се нарече подходяща за една дебютантка.
    На Елизабет чак свят й се зави от усилието да опровергае твърдението му. Ето, например той беше любимец на херцог Хамънд… но въпреки че херцогът минаваше за партия мечта, славата му на развратник плашеше майките толкова много, колкото голямо беше и желанието им да го нарекат свой зет. От друга страна, Шарис Дюмон имаше безупречно име според добрия тон и този прием в извънградската й къща не подлежеше на съмнение. И все пак мнението на лорд Хауард беше различно.
    — Затова ли отказахте да танцувате с мен?
    — Тази беше една от причините.
    — А каква е другата? — полюбопитства тя. Той хладно се усмихна.
    — Да го наречем силно развит инстинкт за самосъхранение.
    — Не разбирам.
    — Вашите очи са по-фатални от дуел с пистолети, скъпа моя — шеговито отговори той. — Могат да побъркат и светец.
    Елизабет бе слушала много ласкателства за красотата си, към които се бе отнасяла с любезно безразличие. Но неохотно изреченият и все пак искрен комплимент на Иън й достави удоволствие.
    По-късно тя щеше да си даде сметка, че в този момент бе направила най-голямата грешка — беше се заблудила, че може да му вярва като на джентълмен, дори да се чувства сигурна с него.
    — И какво предлагате за утре?
    — Да обядваме — каза той — някъде насаме, където ще можем да разговаряме и да бъдем заедно.
    Лусинда определено нямаше в своя списък за разрешени срещи на лондонска дебютантка таен пикник насаме с мъж и при все това на Елизабет й бе трудно да откаже.
    — Навън… до езерото ли? — предположи тя, тъй като идеята, изречена гласно, може би щеше да й се стори по-приемлива.
    — Мисля, че утре ще вали, освен това навън рискуваме да ни видят заедно.
    — Тогава къде предлагате?
    — В гората. Ще ви чакам в единайсет часа в горската хижа, която се намира в най-южния край на имението до потока. Има пътека дотам, отделя се от главния път на около три километра от главния вход.
    Елизабет се смути твърде много от подобна възможност, за да се учуди откъде Иън Торнтън познава толкова добре имението на Шарис Дюмон и къде се намират усамотените му хижи.
    — В никакъв случай — отговори тя разтреперана от възмущение.
    Дори наивността й да стигнеше дотам, че да приеме тайна среща в горска хижа, беше страшно разочарована, че той й го предложи. Един джентълмен никога не би направил подобно предложение, нито пък дама с благородно потекло би го приела. Предупрежденията на Лусинда в това отношение бяха категорични и както Елизабет предусещаше, благоразумни. Елизабет рязко се отдръпна.
    Но той я задържа, устните му почти докосваха косата й, когато прошепна:
    — Не са ли ви учили, че една дама никога не изоставя кавалера си преди края на танца?
    — Това бе краят — със сподавена въздишка каза Елизабет, което и за двамата означаваше не само краят на танца. — Не съм толкова наивна, колкото навярно изглеждам във вашите очи.
    Тя мрачно се намръщи срещу белия му нагръдник. Един рубин й намигна между гънките на връзката му.
    — Давам ви думата си — каза той тихо — утре да не ви притеснявам.
    Странно, но Елизабет му вярваше и въпреки това знаеше, че предложение за тайна любовна среща не може да приеме.
    — Давам ви думата си на джентълмен — повтори той.
    — Ако бяхте джентълмен, никога нямаше да си позволите подобно предложение — отвърна момичето и се опита да преглътне разочарованието си.
    — Има логика в думите ви — отвърна той непреклонно, — но пък от друга страна, това е единствената ни възможност.
    — Не бих го нарекла възможност. Дори не е редно да сме тук.
    — Ще ви чакам утре в хижата до обяд.
    — Няма да дойда.
    — Ще чакам до обяд — настоя той.
    — Само ще си изгубите времето. Моля, отстранете се, тръгвам си. Всичко бе грешка.
    — Тогава нека станат две — каза той дрезгаво и внезапно я притисна към себе си. — Погледнете ме, Елизабет — прошепна, а горещият му дъх докосваше косата й.
    Тя се разтревожи. Ако вдигнеше глава, той щеше да я целуне.
    — Не желая да ме целувате — предупреди го и това не бе съвсем вярно.
    — Тогава веднага се сбогувайте с мен.
    Бавно вдигна поглед първо към красиво оформените му устни, после към очите му.
    — Довиждане — каза и сама се учуди, че гласът й не трепери.
    Иън се взря в нея, като че ли искаше да я хипнотизира, после прикова поглед в устните й. Отпусна ръце и отстъпи.
    — Довиждане, Елизабет.
    Тя се обърна, направи крачка, но съжалението в дълбокия му глас я накара да се обърне… а не беше ли сърцето й, което се сви, като че ли загърбваше нещо, за което щеше да тъгува. Разделяха ги по-малко от две стъпки, а всъщност помежду им зееше пропастта на социалните условности. Мълчаливо застанаха един срещу друг.
    — Сигурно са забелязали, че ни няма — изрече плахо, без да е сигурна извинение ли молеше по този начин, или се надяваше той да я задържи.
    — Сигурно. — Изразът му бе безстрастен, тонът хладно учтив, сякаш бе забравил за нея.
    — Аз наистина трябва да си тръгна.
    — Разбира се.
    — Вие разбирате, нали… — гласът й заглъхна от вълнение, докато очите й не се откъсваха от високия красив мъж, на когото обществото отказваше признание само защото нямаше синя кръв и в този миг намрази ограниченията на безсмислената социална система, която имаше за цел да я подчини. Тя направи още един опит да предизвика у него нещо повече от безлично, учтиво отношение — да я подкани да си върви или да й подаде ръка, както когато я покани да танцуват. — Вие разбирате, че нямам възможност да бъда с вас утре…
    — Елизабет — прекъсна я той с дрезгав шепот и тогава очите му потъмняха, протегна ръце, предвкусвайки своята победа, преди тя да осъзнае, че е била покорена. — Ела тук!
    Ръцете й по своя собствена воля се устремиха към него, той ги пое и я привлече бурно. Прегърна я и едни горещи, търсещи устни откриха нейните. Целувката стана силна, истинска, той я милваше и я притискаше властно, сякаш я притежаваше. Тих стон наруши тишината, но Елизабет не разбра, че се откъсна от нея, тъй като безпомощно търсеше у него опора в свят, сумрачен и наситен с чувственост, където не съществуваше нищо друго освен тяло и жадно впити в нейните устни.
    Най-после Иън отдели устните си, но продължи да я прегръща и Елизабет притисна страната си към гърдите му, усещайки как той целува косите й.
    — Тази грешка беше много по-голяма, отколкото се страхувах, че ще бъде — каза той и прибави отнесено: — Бог да ни е на помощ.
    Странно, но точно тази фраза върна на Елизабет ясния разсъдък, фактът, че според него са отпиши твърде далеч и имат нужда от свръхестествена закрила, й почиства като обливане с ледена вода. Отдръпна се и се зае да оправя роклята си. Когато почувства, че си възвръща самообладанието, го погледна и надменно изрече, което се надяваше да прикрие ужаса си:
    — Не трябваше да допускаме това да се случи. Както и да е, ако се върнем в балната зала и се забавляваме с другите, може би никой няма да си помисли, че сме били заедно. Довиждане, господин Торнтън.
    — Лека нощ, госпожице Камерън.
    Елизабет бе много отчаяна, за да забележи как той нежно й пожела „лека нощ“ вместо „довиждане“, нито пък забеляза, че очевидно не знаеше, че тя е лейди Камерън, а не госпожица Камерън.
    Насочи се към една от страничните врати на терасата, вместо към онази, която водеше право в балната зала, отвори я и предпазливо се огледа. Вмъкна се в някаква малка приемна с врата на срещуположната страна, която се надяваше, че се отваря към пуст коридор. След тишината на нощта й се стори, че къщата ще се срути от смеховете, разговорите на висок глас и музиката. Тихичко прекоси стаята.
    Късметът изглежда я съпровождаше, тъй като в коридора нямаше никого, и тогава реши да отиде първо в стаята си, за да се оправи набързо. Изтича по стълбите нагоре и тъкмо щеше да прекоси стълбищната площадка, когато от долния етаж дочу гласа на Пенелъпи:
    — Някой виждал ли е Елизабет? Трябва да тръгваме за вечеря и лорд Хауард я търси, за да й кавалерства.
    За миг се овладя, приглади набързо косата и тоалета си и се помоли дано не й личи, че току-що е била на тайна любовна среща.
    — Струва ми се — чу се хладният глас на Валери, — че за последен път са я видели да се скита в градината. Изглежда, че и господин Торнтън също е изчезнал… — Но изведнъж учудено замлъкна, тъй като видя Елизабет да слиза спокойно към тях.
    — Господи — усмихна се невинно Елизабет на Пенелъпи и на Валери, — толкова е задушно тази вечер! Мислех си да се поразхладя в градината, но и там е горещо, така че реших да се отпусна за малко в моята стая.
    На път за балната зала девойките минаха покрай игралния салон, където няколко господа играеха билярд. Сърцето на Елизабет заби лудо, когато съзря Иън Торнтън с щека в ръце, приведен над най-близката до вратата билярдна маса. Той вдигна поглед и видя трите млади дами, две от които го бяха зяпнали. Кимна им със студена вежливост, след което нанесе удара. Елизабет чу как топките се заблъскаха и едната влезе в джоба, и след това — възторжения възглас на херцог Хамънд.
    — Той е дивно хубав по някакъв мрачен, вдъхващ страх начин — призна Джорджина шепнешком. — Около него витае… как да кажа… опасност — добави с изтънчен жест на възхита.
    — Така е — с пренебрежение отбеляза Валери, — но беше много права, когато каза, че той няма потекло, добри обноски или пък семейни връзки.
    Елизабет с половин ухо чуваше какво говорят. Щастливото стечение на обстоятелствата, които като по чудо я избавиха от неприятности, я убедиха, че Господ бди над нея. Тя му благодари, зарече се да бъде предпазлива и никога, никога да не изпада в подобна компрометираща ситуация. Тъкмо си каза „Амин“, когато преброи четири билярдни топки, които се изсипаха в джоба след неговия удар. Четири! Когато играеше с Робърт, повече от три топки не й се бе случвало да изпрати в джоба. Както изглежда, той бе превъзходен играч.
    Чувстваше се освободена и спокойна, докато с лорд Хауард под ръка отиваха да вечерят. Странно, но това настроение бе мимолетно, тъй като то отмина, щом се настаниха на масата. Всички разговаряха непринудено и весело, но Елизабет едва успяваше да запази благоприличие и да не оглежда огромната разточително разкошна трапезария, за да види къде е настанен Иън. Един лакей застана до нея, за да й сервира омар. Тя се възползва от прикритието, което той й осигуряваше, и бързо огледа наоколо. Погледът й се залута сред морето от поклащащи се къдри и букли с проблясващи бижута, втъкнати в сложните прически, всред цялата глъч от хора, които се забавляваха, и тогава го видя — на масата на домакинята между херцог Хамънд и красивата сестра на Валери — Шарис. Херцогът разговаряше с разкошна блондинка, за която се мълвеше, че му е любовница, а Иън с лека усмивка на бронзовото си лице слушаше внимателно какво му разправяше оживено Шарис, а тя собственически бе сложила ръката си върху ръкава му. Той се разсмя на някаква нейна шега и Елизабет отмести погледа си с безразличие, но се почувства като че ли някой я бе зашеметил с юмручен удар. Изглеждаха създадени един за друг — изтънчени, тъмнокоси, самоуверени, нямаше съмнение, че помежду им има нещо, помисли си тя и леко настръхна, а в това време се зае с омара и го прободе с ножа.
    Лорд Хауард се наведе към нея и й прошепна:
    — Мъртъв е, не забелязахте ли?
    Елизабет го погледна неразбиращо и той кимна към омара, който тя продължаваше да раздробява.
    — Мъртъв е — повтори той. — Няма нужда да го убивате повторно.
    Тя се смути и се зарече до края на вечерта да се посвети само на своите събеседници около масата. Както я бе предупредил лорд Хауард, господата, които не бяха преки свидетели на безумната й постъпка в игралния салон, но вече бяха научили какво се е случило, се държаха значително по-хладно, така че Елизабет, пръскайки чар, се включи с удвоено внимание в разговорите. За втори път в живота си се възползваше от вроденото си очарование; първият бе в градината, когато се запозна с Иън Торнтън, и се учуди с каква лекота пожъна успехи. Мъжете се отпускаха и разговаряха с удоволствие с нея. През цялото време на тази безкрайна вечеря Елизабет имаше натрапчивото чувство, че Иън я наблюдава. Към края на вечерята не издържа и го погледна. Присвити, кехлибарените му очи бяха обърнати към нея и тя не разбра дали осъждаше кокетирането й, или просто недоумяваше.
    — Бихте ли ми разрешили да ви предложа да остана утре и вместо братовчед ми да ви кавалерствам на разходката до селото — попита лорд Хауард, когато вечерята бе към своя край и гостите взеха да стават.
    В този миг тя трябваше да направи своя избор — дали да отиде на среща с Иън в горската хижа, или да забрави за нея. Всъщност нямаше какво да решава и тя го знаеше. С блестяща усмивка Елизабет отвърна:
    — Благодаря, с удоволствие.
    — Тръгваме в десет и половина и доколкото разбрах, ще се забавляваме както обикновено — пазаруване, късен обяд в местната кръчма, малко пътешествие в околността.
    В този момент на Елизабет й се видя досадно до болка.
    — О, колко е хубаво! — възкликна тя толкова възбудено, че лорд Хауард я погледна учудено.
    — Как сте, добре ли сте? — попита той, обезпокоен от пламналите й страни и от прекомерно блестящите й очи.
    — Никога не съм се чувствала по-добре — отговори разсеяно тя, тъй като копнееше за спокойствието и тишината на своята спалня. — Бихте ли ме извинили, имам главоболие и ще си тръгна.
    Вече беше на стълбите, когато се сети какво всъщност каза. Спря за миг, но после бавно продължи по стълбите нагоре, тъй като не държеше особено на мнението на лорд Хауард, а той все пак бе братовчед на годеника й. Чувстваше се отвратително, за да си даде сметка колко ранно е това нейно отношение.
    — Бърта, събуди ме, моля те, в осем часа — каза на своята камериерка, която й помагаше да се разсъблече. Без да отговори, Бърта безразборно трупаше дрехи, ръкавици, бижута, бельо където й попадне — сигурен знак, че усилено размишлява за нещо.
    — Какво има? — попита Елизабет, докато тя все така мълчаливо й разресваше косите.
    — Цялата прислуга шушука за онуй, дето сте сторили в игралния салон и задето остроносата ви гувернантка ще ми откъсне главата, ще видите — завайка се отчаяната Бърта. — Веднага ще рече, че щом ви е изпуснала от погледа си и ви е оставила на моите грижи, сте се насадили на тръни.
    — Ще й обясня какво се е случило — обеща изтощено Елизабет.
    — Е, и какво се е случило? — извика Бърта, кършейки ръце, като си представяше гнева на страховитата госпожица Трокмортън-Джоунс.
    Бърта се успокои от разказа на младата господарка. После отметна розовата кувертюра и помогна на Елизабет да си легне.
    — Ето, нали виждаш — с прозявка завърши разказа си Елизабет, — не можах да премълча, когато всички несправедливо обвиниха онзи господин, че мами, само защото не е един от тях.
    Светкавици прорязаха небето, последвани от гръмотевици, които разтресоха стъклата на прозорците.
    Тя затвори очи и се помоли дано сутрешната разходка не се провали, тъй като идеята да прекара цял ден заедно с Иън Торнтън, без да има право да го гледа или да разговаря с него, бе нещо, за което не желаеше дори да помисли.
    „Като че ли съм обсебена“ — помисли си и заспа, смазана от умора.
    В съня й нахлуха диви бури, силни ръце, които я спасяваха, а после я захвърляха в бушуващо море…

6.

    Бледа светлина изпълваше спалнята и Елизабет се размърда в леглото. Беше от хората, които без значение колко са спали, винаги трудно се събуждат — замаяни и дезориентирани. Робърт отваряше очи и скачаше от леглото, а тя се облягаше на възглавничките и обикновено повече от половин час с отсъстващ поглед се взираше пред себе си, докато се събуди напълно. Но пък Робърт в десет часа вечерта се прозяваше и беше готов за сън, докато Елизабет беше съвсем свежа и готова с часове да играе карти, билярд или да чете. По тази причина лондонският ритъм на живот през светския сезон й допадна идеално — спане поне до обяд, след това забавления до зазоряване. Предната вечер бе рядко изключение.
    Главата й тежеше като олово върху възглавницата, едва държеше очите си отворени. На масичката до леглото й имаше поднос с любимата й закуска — горещ шоколад и препечени филийки с масло. Елизабет направи опит да се събуди с привичните сутрешни ритуали. Повдигна се в леглото и седна, подпряна на възглавничките, после се загледа в ръката си, сякаш искаше да я накара да се присегне и да поднесе към устата й горещия живителен шоколад.
    Но тази сутрин събуждането й бе особено тежко. В главата й пулсираше тъпа болка и я изпълваше някакво неосъзнато, тревожно чувство. Все още на границата между съня и реалността, тя махна от чайника дебелата покривка, която пазеше шоколада горещ, наля си в чашата и тогава си спомни, а сърцето й се сви. Днес един тъмнокос мъж щеше да я чака в горската хижа. Щеше да я чака само час, после щеше да си отиде, защото Елизабет нямаше да отиде. Не можеше да отиде. В никакъв случай не можеше да отиде!
    Взе чинийката с чашата и я поднесе към устните си. И този момент Бърта влетя в стаята разтревожена, но веднага се усмихна с облекчение.
    — О, хубаво, хубаво! Вече се притеснявах, че сте се разболели.
    — Защо? — попита Елизабет и отпи от шоколада, който беше съвсем студен.
    — Защото не можах…
    — Колко е часът? — възкликна момичето.
    — Почти единайсет.
    — Единайсет! Нали ти казах да ме събудиш в осем. Как можа да ме оставиш да се успя! — ахна тя и отчаяно потърси някакво разрешение. Ако се облече набързо, ще може да догони компанията. Или…
    — Опитах се — обясняваше камериерката, разстроена а нехарактерната грубост на Елизабет, — но вие не искахте да се събудите.
    — Аз никога не искам да се събуждам, Бърта, и ти много добре го знаеш!
    — Но тази сутрин беше много по-зле от обикновено. Казахте, че ви боли главата.
    — Винаги казвам такива неща. Не зная какво говоря, когато съм в полусънно състояние. Готова съм да кажа какво ли не, за да изкопча няколко минутки сън повече. Знаеш го от години и въпреки това си успявала да ме събудиш.
    — Но казахте — с много нещастен вид продължи да се оправдава жената, — че след като толкова много е валяло през нощта, няма да има екскурзия и не се налага изобщо да ставате.
    — За бога, Бърта — извика Елизабет, като отметна завивките и стана енергично, което никога не й се бе случвало веднага след събуждане. — Казвала съм ти, че умирам от дифтерит, за да те разкарам, но без всякакъв резултат.
    — Е, добре — рече Бърта и позвъни да приготвят банята, — когато ми ги разправяхте тези, лицето ви не беше бледо и горещо на пипане. И как ли щяхте да станете толкоз рано, като си легнахте в един и половина след полунощ.
    Девойката се почувства гузна и отново се излегна.
    — Не си виновна ти, че спя като мечок през зимата. Между другото, ако не са тръгнали за селото, няма ни какво значение дали съм се успала. — Тя се опитваше да се примири с факта, че ще прекара деня под един покрив с мъж, който само отдалеч, в стая, препълнена гости, можеше да я поглежда, от което всеки път сърце то й се вълнуваше, когато Бърта каза:
    — Тръгнали са за селото. През нощта е имало повече гръмотевици, отколкото дъжд.
    Елизабет затвори очи и въздъхна дълбоко. Часът бе единайсет, което означаваше, че Иън вече я очаква горската хижа.
    — Добре тогава, ще ги настигна в селото. Няма за къде да бързам — твърдо реши тя, когато Бърта отвори вратата на слугините, които носеха ведра с гореща вода.
    Минаваше обяд, когато Елизабет слезе по стълбите облечена с красив костюм за езда в прасковен цвят. Подходяща шапка с перо и ръкавици за езда до китки допълваха тоалета. От игралния салон се чуваха мъжки гласове, което означаваше, че не всички са отишли до селото. Елизабет се помая в коридора, тъй като й се искаше да надникне в салона, за да види дали Иън Торнтън се е върнал. Беше сигурна, че вече е тук, и тъй като не желаеше да го среща, тръгна в обратната посока и излезе през главния вход.
    Застана пред конюшнята, докато слугата оседлае коня й, а през това време постепенно я обзе странно вълнение, тъй като не можеше да откъсне мислите си от образа на самотен мъж, очакващ в горска хижа жена, която нямаше да се появи.
    — Ще потрайте ли конярчето да дойде с вас, милейди? — попита слугата. — Не сме толкоз много, пък гостите И а повечко и всички отидоха до селото да помагат, но скоро ще са връщат, ако желайте да изчакате. Ако пък не, пътят не е опасен, нищо няма да ви са случи. Нейно благородие все сама ходи до селото.
    Онова, за което мечтаеше Елизабет, бе да препусне в галоп по селския път и да остави всичко зад себе си.
    — Тръгвам сама — каза тя и му се усмихна приятелски, както се усмихваше на слугите в Хейвънхърст. — Когато и идвахме насам, минахме през селото. По главния път дотам има около пет километра, ако не се лъжа.
    — Ъхъ — потвърди той. Една светкавица проряза мрачното небе и Елизабет обезпокоена погледна нагоре. Не й се оставаше тук, но не й харесваше и перспективата да бъде застигната от лятна буря.
    — Съмнява ма, че ще завали до довечера — й каза главният коняр, когато видя, че тя се колебае. — Тъдява по туй време на годината все са гърми и святка. Тъй ли беше нощес, тъй беше, и ни капка дъжд не падна. И Елизабет не се нуждаеше от убеждаване.


    Първата капка дъжд падна, когато бе изминала около километър и половина по пътя към селото.
    — Прекрасно — каза тя на глас, дръпна поводите на коня и огледа небето. После го смушка и продължи да язди към селото. Но не изминаха и няколко минути, когато вятърът, който шепнеше в листата на дърветата, зафуча и изведнъж стана много студено. Започнаха да падат тежки капки дъжд, които бързо се превърнаха в порой. Не беше още съвсем мокра, когато забеляза пътечката, която се отделяше от главния път и водеше навътре в гората. Огледа се дали под дърветата не може да се подслони и смушка кобилата натам. Поне листата щяха да я заслонят.
    Светкавици и гръмотевици зловещо разтърсваха небето и въпреки предвижданията на коняря бурята се разрази с пълна сила, но като типична лятна буря се усещаше, че скоро ще отмине. Кобилката също го усещаше и при всеки трясък потрепваше, но си беше кротка и покорна.
    — Какво съкровище си ти — говореше й нежно Елизабет и я потупваше по якия хълбок, но всъщност си мислеше само за малката хижа, която сигурно се намираше в края на пътечката. Нерешително прехапа устни. Не можеше да прецени колко е часът. Сигурно минаваше един, така че Иън Торнтън отдавна трябваше да си е отишъл.
    Размишлявайки, тя стигна до очевидното заключение, че е била прекалено суетна да си въобрази, че той е увлечен по нея. Снощи видя колко лесно му беше да флиртува с Шарис само час след като се целуваха в павилиона. Без съмнение за него е била само мимолетно забавление. Колко мелодраматична и глупава е, за да си въобрази, че самотен кръстосва стаята, без да сваля поглед от вратата! Та той е преди всичко комарджия и изкусен ухажор. Положително вече се бе върнал в къщата, за да си намери по-благоразположена компания, което едва ли щеше да го затрудни. И все пак, ако по някакво стечение на обстоятелствата той не си бе тръгнал, тя щеше да забележи коня му и тогава просто щеше да се обърне и да поеме към имението.
    Съзря хижата след няколко минути. Разположена всред самата гора, къщичката изглеждаше като в приказките. Елизабет огледа местността, огъващите се дървета и надигащата се мъгла, но никъде не видя коня на Иън.
    Сърцето й се разтуптя бурно с очакване и тревога, докато оглеждаше фасадата на малката, покрита със слама хижа, но скоро разбра, че няма причина да се вълнува, тъй като тук нямаше никого. „Ето колко дълбоко е било увлечението му към мен“ — мислеше си тя, отказвайки да си признае необичайната болка, която изпитваше.
    Слезе от кобилата и я поведе към навеса зад къщата, където я завърза.
    — Забелязала ли си колко непостоянни са жребците? — попита тя кобилата. — И колко глупаво се държат с тях женските? — допълни, чувствайки необяснима празнота. Също така осъзна колко нелогично постъпи. Нямаше намерение да идва тук, не искаше да го свари, а сега е едва се сдържаше да не закрещи от болка, че го няма.
    Нетърпеливо развърза панделките на шапката си, свали я и я изтръска от водата, после бутна вратата, влезе и замръзна ужасена!
    В другия край на малката стая, с гръб към нея бе застанал Иън Торнтън. Беше свел тъмнокосата си глава към веселите пламъци в огнището, ръцете си бе пъхнал и колана на бричовете си за езда, с ботушите си допираше решетката на огнището. Беше си съблякъл жакета и под тънката ленена риза прозираха мускулите му. Елизабет забеляза мъжествената красота на широките му рамене и тесния ханш.
    Имаше нещо печално в позата му, както и фактът, че я беше чакал повече от два часа, което я накара да се разколебае, че не го е засягало дали тя ще дойде или не. Едва тогава видя масата. Забеляза колко е изящна: върху снежнобяла ленена покривка бяха подредени прибори от китайски порцелан в синьо и златно, очевидно взет от домакинството на Шарис. В средата на масата гореше свещ, имаше и бутилка вино, наполовина пълна, между подносите със студени ястия и сирене. Елизабет не бе подозирала, че мъж може да подреди маса за обяд. Жените правеха това. Жените и лакеите. Не и толкова привлекателен мъж, който караше женското сърце да полудява. Като че ли бе стояла няколко минути, а не секунди, преди той внезапно да се стегне, усетил присъствието й. Обърна се и изопнатото му лице се отпусна в кисела усмивка.
    — Не сте особено точна.
    — Нямах намерение да идвам — призна тя, като се мъчеше да изглежда уравновесена и да не се поддава на чара му. — Дъждът ме застигна на път към селото.
    — Мокра сте.
    — Да, мокра съм.
    — Елате до огъня.
    Но тя продължи да го гледа недоверчиво и той се приближи до нея. Елизабет стоеше като статуя, без да може да помръдне. Спомни си най-мрачните предупреждения на Лусинда за това колко е страшно да се озове насаме с мъж.
    — Какво желаете? — попита тя с чувството, че не е пораснала достатъчно — толкова висок бе той.
    — Вашия жакет.
    — Не, предпочитам да не го събличам.
    — Съблечете го — настоя спокойно той. — Мокър е.
    — Не, не, тръгвам си! — отстъпи тя към отворената врата, като се вкопчи в жакета си.
    — Елизабет — спокойно изрече Иън, — дадох ви думата си, че ако дойдете на срещата, няма да ви се случи нищо лошо.
    Тя притвори очи и кимна.
    — Да, зная. Също така зная, че не трябваше да съм тук. Всъщност трябва да тръгвам. Трябва ли, наистина ли трябва? — Отвори очи и го погледна умоляващо — прелъстената молеше за съвет прелъстителя.
    — Като вземем предвид обстоятелствата, струва ми се, че не мен трябва да питате.
    — Ще остана — каза тя след малко и видя как раменете му се отпуснаха.
    Елизабет разкопча жакета си и му го подаде заедно с шапката и той ги закачи на един пирон до огнището.
    — Застанете до огъня — нареди й и докато наливаше вино в двете чаши, от погледа му не убягна как тя покорно се подчини.
    Косата й, непокрита от шапката, беше мокра и Елизабет с привичен жест махна гребените, които я придържаха. Без да осъзнава колко съблазнително е това движение, тя вдигна ръце, за да оправи косите си.
    Погледна към Иън и видя, че той като омагьосан не сваля поглед от нея. Нещо в изражението му я накара да отпусне ръце, очарованието изчезна, но очите му — топли, нежни, тревожно проникновени, пробудиха у Елизабет силно вълнение и тя внезапно проумя какъв голям риск е поела, като е дошла тук. Изобщо не познаваше този мъж; запозна се с него само преди часове; а той вече я гледаше някак прекалено… интимно. И властно, като притежател. Той й подаде чашата и я покани да седне на излинялото канапе, което заемаше голяма част от мъничката стая.
    — Ако сте се стоплили, седнете на канапето, чисто е.
    Самото канапе, съвсем избеляло, също очевидно някога беше красяло господарската къща.
    Елизабет седна далеч от него, колкото пространството разрешаваше, и кръстоса под надиплената пола крака, за да се топли. Иън й бе обещал да не нарушава спокойствието й, но сега й стана ясно, че това обещание даваше възможност за лични интерпретации.
    — Ако реша да остана — започна тя плахо, — мисля, че трябва да спазваме всички правила на благоприличието.
    — И например кои?
    — Като начало бихте могли да не ме наричате с малкото ми име.
    — Нелепо е да ви наричам госпожице Камерън, след като снощи се целувахме.
    Точно сега бе моментът да му каже, че тя е лейди Камерън, но доста се смути от това негово напомняне и незабравимото и абсолютно забранено изживяване в прегръдките му, за да се тревожи за друго.
    — Нямам предвид това — каза строго, — а че независимо какво се случи снощи, то не трябва да влияе на поведението ни днес. Днес ние трябва… трябва да се държим много по-благовъзпитано — продължи доста унило и нелогично, — за да изкупим вината си.
    — И как така се случи? — попита той, а очите му заискряха от смях. — Някак си не мога да си представя, че ще разрешите поведението ви да се диктува от условности.
    За комарджия без добър произход и семейна отговорност правилата на етикета и традиционните взаимоотношения навярно бяха крайно досадни, ето защо Елизабет реши, че на всяка цена трябва да го накара да приеме нейната гледна точка.
    — О, грешите — взе да извърта тя. — Хората от рода Камерън са традиционалисти. Както разбрахте снощи, предпочитаме смъртта пред безчестието. Вярваме в Бога, в родината, в майчинството и краля и… и в правилата за добро поведение.
    — Да, разбирам — каза той, като едва сдържаше смеха си. — Само моля да ми обясните — попита — защо една такава традиционалиста като вас извади меч срещу куп мъже в игралния салон, за да защити репутацията на един непознат?
    — О, за това ли питате? — възкликна Елизабет. — Ами, как да кажа… беше проява на моето конвенционално понятие за справедливост. Освен това — продължи и при спомена за сцената предната вечер й пролича колко е засегната от случилото се — страшно се разгневих, когато проумях, че единствената причина, поради която никой не се опита да разубеди лорд Евърли да не ви убива, е само защото в социално положение не сте им равен, докато Евърли е.
    — Социално равенство! — пошегува се той със своята невъзможна усмивка. — Какви необичайни идеи извират от една толкова конвенционална личност като вас!
    Хвана натясно Елизабет и тя го разбра.
    — Истината е — разтреперана изрече тя, — че до смърт съм изплашена, че съм тук.
    — Да, виждам го — много сериозно отвърна той, — но аз съм последният човек на този свят, от когото трябва да се страхувате.
    Думите и тонът му я смутиха, сърцето й отново лудо затуптя и Елизабет набързо глътна виното. Иън като че ли предусети колко е уплашена и с привидна небрежност смени темата:
    — Замисляли ли сте се някога каква несправедливост е понесъл Галилей?
    Тя поклати глава.
    — Сигурно съм изглеждала много смешна снощи, когато споменах колко нелепо е било да го изправят пред Инквизицията. Подобни неща не е разрешено да се говорят, особено пред един джентълмен.
    — За мен беше приятна изненада след скучните разговори.
    — Наистина ли? — попита тя и потърси погледа му недоверчиво и с надежда, без да се усети, че той я отвлече от мъчителния за нея разговор.
    — Да, наистина.
    — Бих желала обществеността да си дава сметка за подобни неща.
    Той се усмихна с разбиране.
    — Колко дълго ви се наложи да криете, че сте умна?
    — Четири седмици — подсмихна се тя. — Не можете да си представите колко е досадно да дърдорите баналности, когато изгаряте от желание да попитате хората какво са преживели, видели, какво знаят, а да не ви е разрешено. Ако са мъже, естествено няма да отговорят, дори да ги попитам.
    — И как се измъкват? — продължи да се интересува той.
    — Казват — нацупено отговори тя, — че тези неща са извън възможностите на женския ум или пък, че се страхуват да не наранят деликатната ми чувствителност.
    — А какви бяха въпросите ви?
    Тя се оживи, но в разказа й се усещаше и огорчение.
    — Попитах сър Елстън Грийли, който току-що се бе завърнал от дълго пътешествие, дали е бил в колониите, и той потвърди. Но когато го помолих да опише как изглеждат местните жители, как живеят, той запелтечи и успя най-накрая да ми каже, че темата за „диваците“ не да пред дами и че щяла съм да получа припадък, ако и си позволи да спомене нещо подобно.
    — Техният външен вид и начинът им на живот зависят от обичаите на племето, към което принадлежат — започна Иън да отговаря на въпросите й. — Някои от племената са „дивашки“ според нашите схващания, докато според техните съвсем не е така, а някои племена са миролюбиви според всички човешки критерии…
    Неусетно минаха два часа — Елизабет питаше и очарована слушаше разказите му, а той нито веднъж не отказа да й отговори или пък да се отнесе с пренебрежение към коментарите й. Разговаряше с нея като с равностоен събеседник и като че ли му доставяше удоволствие, когато тя се опитваше да спори. Бяха обядвали и отново се настаниха на канапето. Елизабет знаеше, че е крайно време да си тръгне, но въпреки това никак не й се искаше техният откраднат следобед да свърши.
    — Все си мисля — сподели тя, когато той задоволи любопитството й за жените в Индия, които на публично място ходели с покрити глави, — че е много несправедливо, дето съм се родила жена и никога няма да разбера какво е приключение, и никога няма да посетя поне някоя от онези чудни страни. Дори да тръгна да пътешествам, ще ми бъде разрешено да отида само някъде, където е цивилизовано като… като Лондон.
    — В привилегированото общество наистина всичко се решава според пола — съгласи се той.
    — Въпреки че ние също имаме своя дълг — свенливо изрече тя. — И се твърди, че трябва да сме дълбоко удовлетворени от това.
    — И в какво се състои вашият… дълг? — попита той, като влезе в тона й с характерната си ленива блестяща усмивка.
    — Не е голяма философия. Основен дълг на една жена е да бъде съпруга, която по всякакъв начин да представлява безценна придобивка за своя съпруг. А дългът на мъжа е да прави каквото му се прииска и когато му се прииска, да е готов да защитава родината си, което по-скоро няма да му се наложи, докато е жив. Мъжете — осветли го — печелят чест и слава, като се жертват на бойното поле, а жените — като принасят себе си в жертва на брачния олтар.
    Той се засмя и това й достави огромна радост.
    — И което е доказателство, че нашата саможертва е неизмеримо по-голяма.
    — Защо? — попита той през смях.
    — Съвършено очевидно е — битките траят само няколко дни от седмицата, в най-лошия случай няколко месеца, докато бракът трае цял живот. А това пък ме навежда на една друга мисъл — продължи весело и без притеснение да говори.
    — И каква е тази мисъл? — подкани я Иън усмихнат, без да откъсва поглед от нея.
    — Според вас защо тогава ни наричат слаб пол? — очите им се срещнаха и тогава Елизабет осъзна колко скандални може би са за него някои нейни разсъждения. — Обикновено не се самозабравям — каза обезсърчено. Сигурно си мислите, че съм ужасно невъзпитана.
    — Мисля — меко отвърна той, — че сте великолепна. — Дъхът й секна от искреността в дълбокия му глас. Наши се да каже нещо, което да върне непринудеността на приятелския им разговор, но успя само да въздъхне. — Освен това — продължи той тихо — мисля, че го съзнавате.
    Това не беше повърхностно ласкателство на лондонските празноглавци и тя се изплаши. Плашеха я и тези златисти очи. После си каза, че е обърнала ненужно внимание на един комплимент.
    — Струва ми се — опита се да отговори безгрижно, — че другаде трябва да потърсите женско великолепие.
    — Защо говорите така?
    Момичето вдигна рамене.
    — Например снощи по време на вечерята. — Той озадачено я погледна, като че ли говореше на чужд език.
    — Нима забравихте лейди Шарис Дюмон, нашата домакиня, онази прелестна брюнетка, за която се бяхте залепили.
    Учудването му се превърна в шеговита гримаса:
    — Ревност ли?
    Елизабет вирна изящната си брадичка и поклати глава.
    — А вие не изпитвате ли ревност към лорд Хауард?
    Изпита известно задоволство, когато шеговитото му изражение изчезна.
    — Онзи, който като че ли не може да разговаря с вас, ако не ви докосва ръката — поинтересува се с копринено мек глас. — Този ли беше лорд Хауард? Ако трябва да си призная честно, любов моя, през по-голямата част от вечерта се чудех на коя страна да сплескам носа му — към лявото или към дясното ухо.
    Елизабет неволно се засмя.
    — В случая нямам никаква вина — смееше се тя. — Между другото, след като не пожелахте да се дуелирате с лорд Евърли за това, че ви нарече измамник, едва ли бихте наранили нещастния лорд Хауард само защото е докосвал ръката ми.
    — Не бих могъл ли? — попита с кадифен глас той.
    — Става въпрос за два съвсем различни въпроса.
    Не за пръв път Елизабет недоумяваше какво има предвид Иън Торнтън. Внезапно усети отново присъствието му като смътна заплаха; щом престанеше да играе ролята на галантен ухажор, се превръщаше в мрачен, тайнствен непознат.
    — Сигурно минава три часът. Наистина трябва да тръгвам. — Тя се изправи и се зае да оправя блузката си. — Благодаря за чудесния следобед. Не, зная защо останах, не беше редно, но съм доволна, че… — Замълча и я обзе паника, когато и той се изправи.
    — Наистина ли? — попита я нежно.
    — Наистина какво?
    — Знаете ли защо сте още тук с мен?
    — Аз дори не зная кой сте! — повиши глас тя. — Зная къде сте пътували, но не зная нищо за семейството ви, за близките ви. Зная, че залагате огромни суми на карти, което не одобрявам…
    — Аз също залагам огромни суми в кораби и товари. Това дали ще ме издигне във вашите очи?
    — Освен това зная — продължи отчаяно тя, когато забеляза как погледът му стана топъл и чувствен, — с абсолютна сигурност зная, че ме карате да се чувствам много неудобно, когато ме гледате както сега.
    — Елизабет — изрече той нежно, но решително — тук сте, защото сме влюбени.
    — Каквооо? — възмути се тя.
    — И след като се налага да знаете кой съм, отговорът много прост. — Иън едва я докосна по пребледнялата страна, после обхвана с длани главата й и много внимателно обясни: — Аз съм този, за когото ще се омъжите.
    — О, Господи!
    — Струва ми се, че е много късно за молитви — пресипнало я прекъсна той.
    — Вие… вие трябва да сте полудели — прошепна с треперещ глас.
    — Точно същото си мисля и аз — прошепна той, притисна устни към челото й и я привлече към себе си. Прегърна я леко, за да не я изплаши.
    — Не беше в плановете ми, госпожице Камерън.
    — О, моля ви — безпомощно изрече момичето. — Не е дръжте така с мен. Нищо не разбирам. Не зная какво желаете.
    — Желая теб. — Той повдигна брадичката й, за да го погледне Елизабет и да разбере колко е сериозен. После тихо добави: — А ти желаеш мен.
    Трепет разтърси тялото на Елизабет, когато устните му се доближиха към нейните и тя отчаяно затърси претекст да избегне онова, което със сърцето си знаеше, че неизбежно, и за което той я увещаваше.
    — За благородната английска дама — разтреперана цитира тя наставленията на Лусинда — най-силното чувство е привързаността. Ние не се влюбваме.
    Горещите му устни покриха нейните.
    — Аз съм шотландец — прошепна. — Ние се влюбваме.
    — Шотландец! — ахна тя, щом успя да поеме дъх. Той се засмя на спонтанния й ужас.
    — Казах „шотландец“, а не разбойник.
    Шотландец и отгоре на всичко комарджия! Хейвънхърст щеше да бъде разпродаден на търг, прислугата — уволнена, светът, който обичаше, щеше да се разпадне.
    — Не мога, аз не мога да се омъжа за вас.
    — Да, Елизабет — шептеше той, а устните му оставяха гореща диря по шията й, — можеш.
    Целуваше ухото й, после докосна с език всяка извивка и гънка, докато напрежението у Елизабет не се взриви. Той веднага прие тръпнещия й отговор, подкрепи я с още по-силна прегръдка, а езикът му проникна в ухото й. Обви с ръце тила й, покри го с чувствени милувки. Устните му се плъзнаха по шията към рамото. Парещият му дъх разпиля кичурчета от косата й, а шепотът му бе неизразимо нежен:
    — Не се страхувай, Елизабет, ще престана веднага щом пожелаеш.
    Пленена в прегръдките му, закриляна от обещанието му, прелъстена от устните и ласкавите му ръце, тя се притисна към него, спускайки се бавно в тъмната бездна на желанието, където той съвсем съзнателно тласна и двамата.
    Бавно и силно зацелува бузата й и когато докосна ъгълчето на устните й, Елизабет инстинктивно се изви към него. Този сладостен жест изтръгна тихо стенание от него, после Иън се засмя, а устните му се впиха жадно в нейните с разпален копнеж.
    Той внезапно бурно я повдигна и я положи на диван като продължаваше страстно да впива устни в нейните Езикът му с нежна настойчивост се опитваше да ги разтвори и когато те се предадоха, той потъна в устата й галещ плам. Първичните усещания я разтърсиха, тялото й бе обхванато от конвулсии и Елизабет се предаде на разтърсващото великолепие на тази езическа целувка. Ръцете й се впиваха в гърба му, в мускулестите му рамене, устните й все по-несдържано го целуваха, като неволно изостряха жаждата му за още по-голяма близост.
    Когато след цяла вечност той се откъсна от нея, дъхът им се сля в една тежка въздишка. С чувството, че е ощетена, Елизабет се изтръгна от градината на чувствени удоволствия, където я бе увлякъл той, и с усилие отвор очи, за да го погледне. Мургавото му лице, пламнало от страст, беше надвесено над нейното, кехлибарените му очи — замъглени. Нежно отмести едно кичурче златиста коса от страната й и се опита да й се усмихне, но също като нея бе замаян. Без да съзнава с какво усилие Иън сдържа страстта си, тя впи поглед в красиво изваяните му устни и видя как той безпомощно въздъхна.
    — Недей — възпря я той с пресипнал, нежен глас, — гледай устните ми само ако ги желаеш отново.
    Твърде наивна, за да знае как да скрива чувствата си, Елизабет вдигна зелените си очи към неговите с безкраен копнеж. Иън се отдаде на изкушението, като мило й обясни как да му показва какво желае:
    — Сложи ръката си около врата ми — прошепна нежно.
    Дългите й пръсти обвиха тила му, той притисна устни в нейните толкова силно, че й отне дъха. Тя го притисна с повече смелост и разтворените му устни отново диво я разтърсиха с неизразимата си еротика. Този път се осмели да погали устните му с език и когато усети как той бурно потръпна, по инстинкт разбра, че нещо е направила както трябва.
    Той го усети по същия начин и рязко се отдръпна.
    — Недей, Елизабет! — предупреди я.
    В отговор тя се изви в ръцете му и още по-силно го прегърна. В гърдите си почувства как сърцето му бие до пръсване. Той започна да я целува с необуздана страст, езиците им се сплитаха и после се отдръпваха с подлудяваща възбуда в забранен ритъм, от който кръвта забуча в ушите на Елизабет. Ръката му се плъзна към гърдата й и я обгърна с интимност, от която тя подскочи потресена.
    — Не — на пресекулки изрече той, — не още…
    Зашеметена от силното желание в гласа му, Елизабет вгледа в лицето му. Въпреки протеста му през мъглата от чувственост Елизабет най-накрая проумя, че той държи на обещанието си и ще я остави, щом тя го пожелае. Не знаеше как да постъпи — да го възпре ли, или да го насърчи и се загледа в ръката му, застинала върху бялата й блуза, после го погледна в очите. В тях пулсираше плам и тя с тих стон го привлече към себе си. На Иън му беше необходим само малък жест за насърчение. Той загали гърдите й, без да откъсва очи от нейните. Видя как красивото й лице помръкна от смут, стана нежно от наслада. За Елизабет гърдите бяха част от тялото, нещо като краката — краката служеха за ходене, а гърдите — да изпълват корсажа. И през ум не й бе минавало, че те могат да бъдат извор на подобни усещания. Тя се отпусна неподвижно, докато той разкопчаваше блузката й. Но когато я разсъблече и впи палещия си поглед в разголените й гърди, тя с инстинктивна свенливост се опита да се прикрие. Той зацелува пръстите й един по един, за да я накара да забрави своята свенливост. Елизабет настръхна, отмести ръката си несъзнателно и устните му попаднаха право върху зърното на гърдата й и го засмукаха. Прониза я диво удоволствие, тя застена и зарови пръсти в косата му, а сърцето й обезумяло й нашепваше, че трябва да го спре.
    Той зацелува и другата гърда и тялото й се изви като дъга, а ръцете й се впиха в тила му. Внезапно той се изправи, очите му ненаситно я поглъщаха и с измъчена въздишка каза:
    — Елизабет трябва да спрем.
    Вихрушката от усещания у Елизабет взе да се уталожва, отначало бавно, после внезапно погледът й се проясни. Страстта отстъпи пред страха и болезнения срам, когато се видя разсъблечена и отпусната в мъжки ръце, а плътта й изложена на погледа и допира му. Затвори очи и преглътна сълзите си. Опита се да се изправи.
    — Остави ме да стана — прошепна, отвратена от себе си.
    Кожата й настръхна, когато той я загърна и започна да закопчава блузката й. Тя се възползва от момента и скочи на крака.
    Обърна се с гръб към него, с треперещи ръце се закопча и откачи жакета си от пирона до огнището. Не усети, че е зад нея, докато не сложи ръце върху раменете й, толкова тихо се бе приближил.
    — Не се плаши от това, което се случи между нас. Имам възможност да те осигуря…
    Обърканите чувства на Елизабет изригнаха в пристъп на гняв, който тя изпитваше преди всичко към себе си, но го изля върху него. Блъсна ръцете му и се обърна.
    — Ще ме осигурите! — изкрещя тя. — И как ще ме оспорите? Някой бордей в Шотландия, където аз ще се погреба, докато вие се правите на английски джентълмен, за да ви приемат навсякъде, където се играе комар…
    — Ако работите ми потръгнат, както очаквам — прекъсна я той с неестествено спокойствие, — за една година, най-много за две ще бъда най-богатият човек в Англия. Но дори и да се провалят очакванията ми, вие ще бъдете достатъчно добре осигурена.
    Тя грабна шапката си и се отдръпна от него, тъй като се страхуваше и от своето, и от неговото влечение.
    — Това е лудост. Истинска лудост.
    Обърна се и тръгна към вратата.
    — Да, така е — промълви нежно той.
    Елизабет с трясък отвори вратата. Но гласът му я спря, преди да е прекрачила прага:
    — Ако промените решението си, след като си тръгнем оттук утре сутринта, можете да ме намерите в къщата на Хамънд, Ъпър Брук Стрийт. Ще бъда там до сряда. След това възнамерявам да отпътувам за Индия и ще отсъствам до зимата.
    — Аз… надявам се пътешествието ви да е благополучно — отговори тя, но нервите й бяха така изопнати, че не си даде сметка за острата болка, която изпита при мисълта, че той заминава.
    — Ако промените решението си до сряда, ще ви взема със себе си — опита се да я предразположи.
    Елизабет побягна ужасена от благородството и усмивката, които усети в нежния му глас. Докато препускаше в сивата мъгла, шибана от мокрите шубраци, чувстваше, че не е онази благоразумна и самоуверена млада дама, която беше до този момент, сега беше изплашено до смърт, объркано момиче, което я убеди, че дивото й влечение към Иън Торнтън е безсрамно и непростимо.
    Когато остави коня в конюшнята, я обхвана паника, щом разбра, че гостите са се върнали от разходката до селото, и я завладя една едничка мисъл — да прати на Робърт съобщение да дойде да я вземе тази вечер вместо утре сутринта.
    Бърта прибра багажа, а Елизабет вечеря в стаята си. Старателно избягваше прозореца, който гледаше към градината. Два пъти погледна навън и двата пъти видя Иън. Първия път беше застанал на терасата сам с пура между зъбите, гледаше в далечината, в стойката му се усещаше огромна самота, от което сърцето й се сви. Следващия път го зърна заобиколен от жени, които предната вечер не бяха тук и както изглеждаше, и петте го намираха неустоим. Каза си, че това няма значение или по-скоро не трябва да има значение за нея. Носеше отговорност за Робърт и за Хейвънхърст и те бяха на първо място. Независимо от очевидните намерения на Иън тя не можеше да свърже бъдещето си с някакъв безразсъден комарджия, дори и да е най-красивият и привлекателен шотландец, който някога се е раждал, дори и да е най-милият й благороден…
    Затвори очи, за да прогони тези мисли. Беше много глупаво да мисли за Иън по този начин. Глупаво и опасно, защото Валери и другите като че ли подозираха къде е прекарала следобеда и с кого. Елизабет скръсти ръце и потрепери при спомена как се хвана в капана на собственото си чувство за вина, когато се върна.
    — Господи, колко си мокра — беше възкликнала Валери със съчувствие. — Конярят каза, че те е нямало целия следобед. Дано не си се загубила в дъжда!
    — Не, аз… аз се озовах в горската хижа и останах там, докато дъждът понамаля.
    Стори й се най-правдоподобната лъжа, тъй като нейният кон можеше да бъде видян, докато конят на Иън не беше там.
    — И по кое време беше това?
    — Около един часа, струва ми се.
    — А не срещна ли господин Торнтън някъде? — поинтересува се Валери със злобна усмивка и всички в гостната като че ли престанаха да разговарят, и се обърнаха към тях. — Горският пазач каза, че видял висок тъмнокос мъж с червеникав жребец да отива към хижата, предположил, че мъжът е някой от гостите, и не му се обадил.
    — Аз… аз не го видях — отвърна Елизабет. — Мъглата беше много гъста. Надявам се, че нищо не му се е случило.
    — Не знаем, още не се е върнал. Шарис е обезпокоена — продължи Валери, като я гледаше изпитателно. — Казах й да не се притеснява. Прислужничките в кухнята са му приготвили обяд за двама.
    Елизабет се отдръпна, за да мине една двойка, и набързо обясни на Валери, че е решила да си замине тази вечер вместо утре сутринта, извини се, че трябва да се преоблече, и без да й даде възможност да я разпитва повече, се отдалечи.
    На Бърта й бе достатъчен само един бегъл поглед към пребледнялото лице на Елизабет, за да разбере, че се е случило нещо много неприятно, особено след като младата й господарка настоя да изпрати съобщение на брат си да ги прибере още тази вечер. Междувременно Елизабет изпрати съобщението, а Бърта взе да се досеща какво й се е случило. Самата Елизабет прекара следобеда и вечерта в опити да подреди мислите си.

7.

    — Ще протъркате килима — говореше й Бърта. — Тъй и тъй ще го протъркваме с теб, когато онази господин на Трокмортън-Джоунс разбере всичко.
    — Нищо няма да разбере — заяви Елизабет не особено убедително и седна на един стол, нервно подръпвайки краищата на блузата на светлозеления си пътнически костюм. Шапката и ръкавиците й бяха до закопчаните куфар върху леглото. Всичко бе готово за тръгване, веднага щом Робърт дойдеше. И въпреки че го очакваше, почукването на вратата я стресна. Лакеят вместо да й каже, че брат й е пристигнал, й подаде някаква бележка.
    С влажни ръце тя я разтвори, като се молеше дано да не е съобщение, че не са намерили Робърт. В първия момент се зачуди на тази неграмотна и грозно написана бележка: „Чакай в зимни градини — трябва приказва с теб.“
    Лакеят вече бе в коридора, когато Елизабет се провикна след него:
    — Кой ти даде бележката?
    — Госпожица Валери, милейди.
    Елизабет се успокои, че не е от Иън, но веднага след това ужасно се изплаши, че Валери по някакъв начин е подразбрала къде се е губила в следобедните часове.
    — Валери желае да се срещнем в зимната градина веднага — каза на Бърта.
    Цветът от лицето на старата й дойка се отдръпна.
    — Тя знае ли какво се е случило? За туй ли иска да ви види? Не ми е работа да говоря, но туй момиче не ми харесва. Очите му са подли.
    Елизабет не знаеше какво е интрига или скандал и всичко, което се случи, й се струваше неразбираемо и объркано, изтъкано от злоба. Без да обърне внимание на забележката на Бърта, тя провери колко е часът и видя, че е едва шест.
    — Робърт сигурно ще дойде след час. Отивам да видя какво иска Валери.
    Приближи се до прозореца и надникна зад завесите към гостите, които стояха на терасата или се разхождаха в градината. За нищо на света не искаше Иън да я види, че отива към зимната градина, и да я последва. Тази възможност изглеждаше съвсем далечна, но по-разумно бе да не рискува. Може да се каже, че си отдъхна, когато го видя на терасата. Два фенера го осветяваха достатъчно, за да забележи как три жени го бяха наобиколили, флиртувайки с него, и лакеят, който чакаше до тяхната група удобен момент, за да му подаде нещо, навярно питие, предположи Елизабет. Пренебрегна острата болка при вида на тъмнокосата му глава и тръгна. Излезе през една от страничните врати, тъй като задната водеше право към терасата, и като избягваше осветените места се отправи към зимната градина. Пред вратата се поколеба.
    — Валери! — извика високо, оглеждайки се.
    Лунната светлина проникваше през остъкления покрив и когато не получи отговор, влезе вътре. Навсякъде имаше саксии с цветя, подредени върху маси и специално пригодени рафтове. По-деликатните видове бяха строени под масите, за да бъдат предпазени от преките слънчеви лъчи през деня. За да се успокои, Елизабет тръгна по пътеката между цветята и ги заразглежда.
    Зимната градина беше по-голяма от тази в Хейвънхърст и част от нея явно се използваше като солариум, тъй като там имаше големи саксии с дървета и каменни пейки с орнаменти и шарени възглавници.
    Продължи да обикаля между цветята и не забеляза човека, който се появи на входната врата и се запъти тихо към нея. С ръце на гърба, тя се бе навела, за да помирише една гардения.
    — Елизабет! — изрече Иън.
    Сърцето й биеше до пръсване, когато се извърна с ръка на гърлото и с подкосени колене.
    — Какво има? — попита той.
    — Вие… стреснахте ме — отвърна тя, докато той спокойно и със странно студен израз се приближаваше към нея. — Не очаквах вас — допълни притеснено.
    — Така ли? — подигра се той. — И кого очаквахте след онази бележка, Уелския принц ли?
    Бележката! Макар и налудничава, първата й мисъл, след като разбра, че бележката е от него, а не от Валери, бе как е възможно правилно говорещ мъж да пише неграмотно. Втората й мисъл бе, че изглеждаше ядосан. Той не я държа дълго в неведение.
    — Предполагам, че ще ми кажеш как, след като прекарахме почти целия следобед заедно, пропусна да ми споменеш, че си лейди Елизабет.
    Тя се запита дали би се чувствал различно, ако знаеше, че тя е графиня Хейвънхърст, а не само дъщеря на някой дребен благородник.
    — Говори, любима. Цял съм в слух.
    Елизабет се отдръпна.
    — Тъй като отказвате да говорите — продължи гневно той и посегна към ръката й, — да си мисля ли, че това е всичко, което искате от мен?
    — Не — отвърна тя припряно и отстъпи още по-назад, далеч от него. — Бих говорила.
    Той направи крачка към нея, а Елизабет отстъпи още една и възкликна:
    — Имам предвид, че тук има толкова много теми за разговор, не намирате ли?
    — Така ли? — попита той и направи още една крачка към нея.
    — Да — извика тя и този път отстъпи две крачки. Вкопчи се в първото, което й дойде наум и се насочи към масата със зюмбюли, като се провикна:
    — Н-н-не са ли прелестни тези зюмбюли?
    — Прелестни са — съгласи се той, без да ги поглежда, и се пресегна към раменете й с очевидното намерение да я привлече към себе си.
    Елизабет така бързо отскочи назад, че само диплите на роклята прошумоляха през пръстите му.
    — Зюмбюлите — бъбреше тя с безумна решителност, докато той с дебнещи стъпки се приближаваше към нея покрай масата с теменужки, после покрай лилиите — са от клас Хиацинти и въпреки разнообразието си, което наблюдаваме тук, общото им название е холандски зюмбюли и спадат към Н. orientalis…
    — Елизабет — прекъсна я той с копринено мек глас, — аз не се интересувам от цветя.
    Отново посегна към нея и в желанието си да го избегне, тя подхвърли една саксия със зюмбюли право в разтворените му ръце.
    — Хиацинтите имат митичен произход, който сигурно ще ви интересува повече от самото цвете — продължи ожесточено, а неговото изражение говореше, че хем не вярва на очите си, забавлява се и е очарован. — Разбирате ли, хиацинтите са наречени на името на един красив младеж — спартанец — Хиацинт, в когото били влюбени Аполон, и Зефир, богът на Западния вятър. Един ден Зефир обучавал Хиацинт да хвърля диск, който по нещастна случайност го убил. От кръвта на Хиацинт поникнали цветя, а гърците оплакали всяко цветче. — Гласът й леко трепереше, докато той оставяше на масата саксията със зюмбюла. — В действителност навярно цветята, които са поникнали, са били по-скоро ирис или ралица, а не това, което днес наричаме хиацинт, но така или иначе оттам идва името му.
    — Очарователно. — Бездънните му очи се впиха в нейните.
    Елизабет почувства, че забележката се отнася за нея, а не за хиацинта, и се опита да застане по-далеч от него, но краката й не я слушаха.
    — Абсолютно очарователно — прошепна още веднъж и той бавно сложи ръка на рамото й, потупа я нежно, а тя можеше само безсилно да наблюдава движенията му.
    — Снощи бяхте готова да се сражавате с цял полк мъже, защото ме обвиниха, че мамя, а сега се страхувате. От мен ли се страхувате, любима? А да не е нещо друго?
    Гласът му любовно галеше слуха й и усещането беше като от допира на устните му.
    — Страхувам се от онова, което ме карате да чувствам — призна отчаяно тя, като се мъчеше да овладее себе си и ситуацията. — А не е ли това само… нещо като… малко празнично убиване на времето и…
    — Лъжкиня — подразни я той и намери устните й за неочаквана и сладостна целувка. Умът й се замъгли от мимолетното докосване, но в секундата, когато той отдръпна устните си, изплашено взе да бъбри:
    — Благодаря — изтърси съвсем безсмислено. — З-зюм-бюлите не са единствените цветя с интересна история. Тук има и лилии, които са от клас…
    По красивото му лице пробягна ленива прелъстителна усмивка и за ужас на Елизабет очите й неволно заковаха върху устните му. Не можеше да овладее трепета на очакването, когато той се наведе към нея.
    Разумът й нашепваше, че това е безумие, но сърцето й знаеше, че това е сбогуване, тя се надигна на пръсти и го целуна с цялата си безпомощност и срамежлив копнеж, които чувстваше. Нежната прелест на нейното примирение, заедно с жеста на ръцете й — едната около тила му, а другата на сърцето му — за всеки мъж щяха да означават, че или жената се е влюбила, или че флиртува с вещината. Но Елизабет — наивна и неопитна — правеше всичко по инстинкт и не съзнаваше, че всяка нейна постъпка все повече го убеждава, че той е първият мъж в живота й.
    И все пак тя не изгуби ума си дотам, че да забрави за идването на Робърт. За съжаление нямаше представа, че той е тръгнал, преди да получи съобщението й.
    — Моля те, чуй ме — прошепна безнадеждно, — брат ми идва насам да ме отведе.
    — Тъкмо ще мога да говоря с него. Баща ти сигурно ще има някои възражения, дори след като разбере, че съм в състояние да осигуря бъдещето ти…
    — Бъдещето ми! — прекъсна го тя с непресторена паника при мисълта, че ще трябва да разчита на един комарджия, същия като баща й. Представи си многобройните стаи на Хейвънхърст, оголени от всички ценности, прислугата, разчитаща на нея, прадедите й, разчитащи на нея. И в онзи миг беше в състояние да изрече каквато и да е безсмислица, за да го принуди да престане я измъчва, преди да се поддаде на безразсъдната и порочна слабост, която той като че ли й вдъхваше. Тя се облегна на ръцете му и се постара треперещият й глас да прозвучи хладно и светски:
    — И как ще ме осигурите, сър? Ще ми обещаете ли рубин, голям колкото дланта ми, както ми обеща виконт Мондевейл? Или пък самурени пелерини и визонови кожи вместо килим, както се кълне лорд Сибъри?
    — А това ли искате?
    — Разбира се — твърде темпераментно изрече тя, като всъщност едва сподавяше риданията си. — Не е ли това, което всички жени искат и всички мъже обещават?
    Лицето му застина в безизразна маска, но очите му като кинжали се впиха в нейните, търсещи отговор, защото не можа да повярва, че бижута и скъпи кожи ще означават за нея нещо в сравнение с чувствата.
    — О, моля ви, оставете ме — извика тя със сподавено ридание и се заблъска в гърдите му.
    Толкова бяха погълнати един от друг, че не забелязаха мъжа, който се затича към.
    — Ти, гадно копеле! — разкрещя се Робърт. — Не чу ли какво ти каза тя? Махни мръсните си ръце от моята сестра!
    Иън се опита да я прегърне по-здраво, за да я защити, но Елизабет се отскубна и изтича към Робърт с обляно и сълзи лице.
    — Робърт, моля те, чуй ме! Грешиш, не е така както си го помисли. — Той я прегърна през раменете и Елизабет се втурна да ги представя:
    — Господин Иън Торнтън — започна, — а това е…
    — И независимо от това с какво впечатление останахте — прекъсна я Иън със смайващо спокойствие, — намеренията ми към госпожица Камерън са напълно почтени.
    — Ти, безочлив негодник! — избухна Робърт, треперещ от гняв и презрение. — Сестра ми е графиня Хейвънхърст и не е за такъв като тебе! Не ми трябва запознанство, много добре зная кой си ти! Колкото до намеренията ти, или по-точно бих се изразил претенциите ти — няма да разреша на сестра си да се омъжи за една отрепка като теб, дори и да не беше вече сгодена.
    При тези думи Иън остро погледна Елизабет и съзря истината във виновното й изражение. Тя едва не изкрещя от циничното презрение, което пламна в погледа му.
    — Компрометира сестра ми, ти извънбрачна свиня, и ще отговаряш за това.
    Иън отмести погледа си от Елизабет към Робърт и го погледна напълно безизразно. Прие предизвикателството му за дуел с рязко кимване и може да се каже дори учтиво.
    — Разбира се, ще дам удовлетворение.
    После се обърна, за да си отиде.
    — Не — разкрещя се тя диво, сграбчвайки ръката на брат си и за втори път през тези двайсет и четири часа се озова в ситуация, при която трябваше да възпира някого, който искаше да пролее кръвта на Иън Торнтън.
    — Не мога да го позволя, Робърт, не ме ли чу? Не беше негова…
    — Това не е твоя работа, Елизабет! — сряза я той, който в гнева си нищо не чуваше. Отблъсна ръката й и каза: — Бърта вече е в моята карета. Заобиколи към задната част на къщата и се качи при нея. Този мъж — изрече с унищожителен сарказъм — и аз имаме да обсъждаме някои неща.
    — Ти не можеш… — опита още веднъж Елизабет, но убийственият глас на Иън Торнтън я смрази.
    — Махай се оттук! — изрече през зъби той и докато Елизабет се направи, че не чува Робърт, заповедта на Иън Торнтън я разтърси.
    Задъхана от уплаха, тя погледна непроницаемото му лице, после погледна пак Робърт. И без да е сигурни дали присъствието й влошава положението, още веднъж се обърна към брат си:
    — Моля те… обещай ми да не предприемаш нищо до утре, за да помислим и да се разберем.
    Елизабет видя колко много му струваше повече да не я плаши и да приеме молбата й.
    — Добре — отсече. — Веднага ще те настигна. А сега отивай право в каретата, преди тълпата отвън, която видя цялата сцена, да нахлуе тук, за да може и да чува какво става.
    Елизабет чувстваше, че ще припадне, когато излезе и видя пред вратата същите хора, с които бе танцувала в балната зала. Там бяха и Пенелъпи, и Джорджина, другите, и всички се взираха в нея по различен начин — по-възрастните очевидно се забавляваха, а по-младите безмилостно я осъждаха.
    Само след минута брат й дойде и се настани в каретата. Беше много по-сдържан.
    — Всичко е уредено — изрече и независимо от молбата й повече нищо не каза.
    Покрусена и безпомощна, Елизабет се облегна, заслушана в оплакванията на Бърта, която ужасена очакваше упреците на Лусинда Торкмортън-Джоунс.
    — Моето съобщение не би могло да е пристигнало преди повече от два часа — прошепна Елизабет след няколко минути. — Как дойде толкова бързо?
    — Не съм получавал съобщение — глухо отговори той. Днес следобед Лусинда беше по-добре и слезе за малко. Когато й казах къде си отишла за уикенда, тя ми разказа някои доста скандални новини за приемите на твоята приятелка Шарис. Тръгнах преди три часа, за да ви прибера по-рано с Бърта. Но за съжаление закъснях.
    — Не е чак толкова катастрофално — смутено промърмори Елизабет.
    — За това ще говорим утре — троснато отговори той и тя си отдъхна при мисълта, че Робърт се е отказал от намеренията си, поне засега. — Елизабет, как може да си такава глупачка? Не разбра ли, че този човек е мошеник? Той не е подходящ за… — замълча, за да не избухне отново. Когато продължи, изглеждаше по-спокоен.
    — Вредата, каквато и да е, вече е нанесена. Виня себе си за това, ти си много млада и неопитна, за да излизаш без Лусинда. Мога само да се моля бъдещият ти жених да гледа по същия начин на нещата.
    На Елизабет й направи впечатление, че за втори път тази вечер Робърт говори без недомлъвки за годежа й.
    — След като годежът ми не е договорен и публично обявен, не виждам с какво мога да навредя на виконт Мондевейл — каза тя по-скоро като пожелание, отколкото като убеждение. — Ако се вдигне някакъв малък скандал, той е да отложи за известно време обявяването на годежа, но не мисля, че ще се почувства чак толкова неловко.
    — Днес подписахме договор — скръцна със зъби брат й. — С Мондевейл нямахме никакви противоречия относно твоето осигуряване и между другото той беше изключено щедър. Гордият младоженец беше нетърпелив да прати съобщение във вестниците и аз не видях причина защо да не го направи. Ще излезе утре в „Газет“.
    Бърта прие тази подробност от тревожните новини засилено хлипане, подсмърчане и духане на носа. Самата Елизабет стисна очи и преглътна сълзите си, но мислите й бяха заети с много по-мъчителни проблеми, за да се разстрои за своя годеник-красавец.


    С часове лежа будна, изтерзана от спомените за случилото се през уикенда и от мисълта, че няма да успее да убеди Робърт да не се дуелира с Иън Торнтън, а и доколкото го познаваше, той вече го бе решил. Страхуваше се и за брат си, и за Иън. От намеците на лорд Хауард остана с впечатление, че Иън е опасен дуелист, макар и да отказа да защита честта си, когато лорд Евърли го нарече измамник — постъпка на страхливец биха казали повечето хора. А може би слуховете за уменията му щяха да се окажат неверни. Робърт беше добър стрелец и тя се изпоти, когато си представи Иън — самотно горд, повален от изстрела на брат й. Не! Каза си, че изпада в истерия. И двете възможности — Робърт да застреля Иън, или пък Иън — Робърт бяха безумни.
    Дуелите бяха забранени със закон и в този случай според правилника за провеждането им Иън трябваше да се яви на уреченото място, което той още в зимната градина потвърди, а Робърт да отброи необходимия брой крачки и да стреля във въздуха. По този начин, като оставя живота си в ръцете на Робърт, Иън признава вината си, а брат й получава удовлетворение, без да се пролива кръв. Обикновено по този начин благородните господа уреждаха недоразуменията си.
    „Обикновено“ — мислеше си обзета от паника Елизабет, тъй като Робърт, който имаше избухлив нрав, беше толкова бесен вечерта, че вместо да се развика, беше сдържан и убийствено мълчалив, което я тревожеше много повече, отколкото ако беше избухнал.
    Малко преди да съмне, тя заспа неспокойно и се събуди, както й се стори само след няколко минути, от стъпки по коридора. Помисли си, че е някой от слугите, и погледна през прозореца към тъмното облачно небе, леко просветляло от първите бледи утринни лъчи. Тъкмо щеше отново да се унесе, когато чу, че входната врата се захлопна.
    Призори — дуел. Робърт й бе обещал да говори с нея, преди да предприеме каквото и да било, повтаряше си тя истерично и веднага се събуди. Наметна халата си, хукна по стълбите и отвори входната врата точно когато каретата на Робърт завиваше.
    — О, Господи! — изплашено възкликна, но в празното фоайе нямаше кой да я чуе, и тъй като нервите й бяха опънати докрай, реши да потърси утеха от единствената личност, чиито преценки винаги бяха трезви, независимо колко безумен и хаотичен изглеждаше светът. Когато предната вечер се прибраха, Лусинда ги очакваше и вече бе осведомена за инцидента през уикенда, с изключение, разбира се, на случилото се в хижата на горския пазач.
    — Лусинда — прошепна Елизабет, което бе достатъчни възрастната жена веднага да отвори лешниковите си спокойни и ясни очи. — Робърт току-що излезе. Сигурна съм, че отиде да се дуелира с господин Торнтън.
    Кариерата на госпожица Трокмортън-Джоунс като довереница и компаньонка до този момент бе неопетнени и в нея можеха да се изредят имената на дъщерите на трима херцози, единайсет графове, шест виконта и очно това самочувствие я накара да се измъкне от завивките, да седне в леглото, подпряна на възглавниците и да впие острия си поглед в младата дама, която току-що съсипа славата й.
    — Като знаем, че Робърт не е от ранобудните — каза — това е очевидното заключение.
    — Какво да правя?
    — За начало предлагам да престанете да кършите ръце този неприемлив начин и след това да отидете в кухнята да приготвите чай.
    — Не ми е до чай в момента.
    — Бих настояла да изпием по чаша чай, след като това да чакаме брат ви, което, доколкото разбирам, е решението ви.
    — О, Луси! — Елизабет погледна грубоватата стара жена с обич и благодарност. — Какво ли щях да правя без теб!
    — Щяхте да си навлечете куп неприятности, което впрочем и направихте. — Но като видя колко е измъчена Елизабет, добави по-меко, ставайки от леглото: — Според правилата Иън Торнтън трябва да се яви на уреченото място, а брат ви да получи удовлетворение по този начин и да се оттегли. Друго няма какво да стане.
    Все нещо се случва за пръв път и откакто Елизабет познаваше Лусинда, желязната компаньонка за пръв път сгреши.
    Часовникът тъкмо отброяваше осем часа, когато брат й, придружен от лорд Хауард, се върна. Робърт влезе наперено в гостната, но като видя свитата на дивана Елизабет и Лусинда, седнала срещу нея с ръкоделие в ръце, се спря.
    — Какво правиш тук толкова рано? — попита той високо и ясно.
    — Чакам те — отговори сестра му и се изправи като фурия. Присъствието на лорд Хауард в първия миг я смути, но веднага се сети, че е бил секундант на брат й.
    — Ти се дуелира с него, нали, Робърт?
    — Да.
    Тя сподавено попита:
    — Ранен ли е?
    Той все така наперено се приближи до масичката с напитките и си наля чаша уиски.
    — Робърт — изкрещя момичето и го сграбчи за ръка — какво се случи?
    — Раних го в ръката — сопна се свирепо Робърт. — Целех се в черното му сърце, но не улучих. Ето това случи.
    Той се отскубна от Елизабет, изпи уискито и се обърна, за да си налее още.
    Нещо й подсказваше, че това не е цялата истина, и го погледна изпитателно.
    — И това ли е всичко?
    — Не, това изобщо не е всичко — избухна той. — След като го раних, това копеле застана там, насочи револвера си към мен, от което аз се облях в пот. А след то с по един изстрел откъсна пискюлите на проклетите ми ботуши.
    — Той… той какво? — попита Елизабет, без да разбира яда на Робърт. — Със сигурност не си ядосан, че не те е убил.
    — По дяволите, нищо ли не разбираш? Той не пропусна случайно целта! Той ме оскърби! Стоеше там с очен към сърцето ми револвер, кръвта му се стичаше ранената ръка и в последната секунда вместо в мен, прицели в пискюлите на ботушите ми и ги откъсна — с по един изстрел. Показа ми, че може да ме убие, ако желае, и всеки, който беше там, видя какво се случи, едно оскърбление, по дяволите мерзката му душа!
    — Ти не само че не отстъпи — прекъсна го лорд Хауард не по-малко разгневен, — но стреля, преди да е даден сигналът. Опозори и себе си, и мен. Още повече, ако се разчуе за този дуел, всички ще ни арестуват. Торнтън ти даде удовлетворение, като дойде на уреченото място в уречения час и отказа да използва револвера си. По този начин се призна за виновен. Ти какво повече очакваше?
    И като че ли повече не можеше да понася Робърт, обърна гръб и си тръгна. Елизабет го последва, като отчаяно се чудеше как да защити брат си.
    — Сигурно сте измръзнали — позапъна се тя. — Не бихте ли приели чаша чай?
    Лорд Хауард поклати глава и продължи към входната врата.
    — Върнах се само за да си взема каретата.
    — Тогава ще ви изпратя — продължи тя. Когато стигнаха до вратата, момичето си помисли, че той ще си тръгне, без да се сбогува. Вече на прага, лорд Хауард се поколеба и тогава се обърна.
    — Довиждане, лейди Елизабет — каза с огромно съжаление в гласа и си тръгна. Тя не забеляза нито тона му, нито че си е тръгнал. За първи път тази сутрин осъзна, че някъде правят операция на Иън, за да извадят куршума от ръката му. С подкосени крака се облегна на вратата и преглътна конвулсивно, за да не повърне при мисълта за болката, която самата тя му причини. Снощи беше прекалено изплашена от предстоящия дуел, за да се замисли как ли се е почувствал Иън, когато Робърт му каза, че е сгодена. Сега и накрая взе да се досеща и стомахът й се сви. Иън й говореше, че ще се ожени за нея, беше я целувал, беше я прегръщал страстно и нежно, беше й казал, че се е влюбил в нея. За отплата Робърт се беше нахвърлил върху него, презрително му бе заявил, че е недостоен за нея и че тя е вече сгодена. И най-накрая тази сутрин го бе ранил заради това, че се е домогвал твърде нависоко.
    Елизабет сподавено се разхлипа от разкаяние. Иън нямаше титла, нито пък можеше да претендира за благороден произход според разбиранията на добрия тон, но тя инстинктивно чувстваше, че той е достоен и горд човек. Гордостта му прозираше в израза на бронзовото му лице, в походката му, във всеки негов жест, а тя и Робърт я погазиха. Снощи в зимната градина го бяха направили на глупак и го бяха принудили днес да се дуелира.
    Ако тогава Елизабет знаеше къде да го намери, много се надяваше, че щеше да смекчи гнева му, да му обясни всичко за Хейвънхърст и за нейната отговорност, и че не някакъв негов недостатък я спира да се омъжи за него, а именно тези неща.
    Тя се отдръпна от вратата и бавно тръгна по коридора към гостната, където брат й седеше съвсем оклюмал.
    — Това не е краят — скръцна със зъби той и я погледна. — Един ден ще го убия заради наглото му поведение.
    — Не, ти няма да го убиваш! — изрече Елизабет с разтреперан от тревога глас. — Боби, чуй ме, ти не схвана какво се случи с господин Торнтън. Той не е направил нищо непристойно, наистина. Разбираш ли — сподавено добави тя, — той вярваше… как да кажа… че се е влюбил в мен. Искаше да се ожени за мен…
    Робърт се изхили грубо и презрително.
    — Така ли те залъга? — подигра й се той, а лицето му стана моравочервено от гняв заради нейната безотговорност към семейството й. — Добре тогава, нека да ти разясня нещо, тъпоумно същество. Той се изрази съвсем ясно и безцеремонно — теб е искал само за леглото си, малко боричкане под чаршафите, нищо друго.
    Елизабет почувства, че й прилошава, и поклати глава.
    — Не, грешиш. Когато ни свари, той те уведоми, че намеренията му са почтени, нима не си спомняш?
    — Дяволски бързо промени мнението си, когато му казах, че нямаш пукната пара — нахвърли се Робърт, като я гледаше със съжаление и презрение.
    Тя едва се държеше на краката си и се свлече на дивана до брат си, смазана от съзнанието за глупостта и лековерието си, които щяха да погубят и двамата.
    — Прощавай — прошепна отчаяно. — Прости ми. Рискува живота си заради мен тази сутрин, а аз дори не съм ти благодарила.
    И тъй като друго не й дойде наум, го прегърна през раменете.
    — Благосклонната съдбата няма да ни изостави, никога не ни е изоставяла — доста неуверено го утешаваше тя.
    — Този път няма да стане — отвърна той, с празни от отчаяние очи. — Напълно сме съсипани, Елизабет.
    — Не мисля, че е толкова зле, колкото твърдиш — продължи тя, без сама да си вярва. — А и лорд Мондевейл ме обича, струва ми се. Със сигурност ще разбере какви са причините за тази каша.
    — А междувременно — най-накрая се обади Лусинда с типичната си хладна разсъдливост — Елизабет трябва да се покаже в обществото както обикновено, иначе ще се злепостави допълнително и клюките ще се раздуят. Вие, господине, трябва да я придружавате.
    — Вече няма значение, нали ви казах — изпъшка Робърт, — съсипани сме.
    Той беше прав. През онази вечер, докато Елизабет храбро очакваше да се уредят нещата с нейния годеник и който, както изглежда, е бил в щастливо неведение за падението й през уикенда, клюките вече бяха разтърсили обществото като природно бедствие. Епизодът в зимната градина се разправял разкрасен с най-пикантни подробности, като например как тя му била изпратила записка с покана за среща. Понесъл се и далеч по-скандалният слух, че тя била прекарала целия следобед с Иън Торнтън в усамотена горска хижа.
    — И това копеле е един от онези, които разпространяват пикантериите — разяри се Робърт, когато на другия ден приказките стигнаха и до неговите уши. — Иска да си измие ръцете, като твърди, че си му изпратила писъмце с покана за среша в зимната градина и че си го преследвала. И да знаеш, не си първата жена, която си е изгубила ума по него. Само че си най-младата и най-наивната. Говори се, че само за тази година освен с Шарис Дюмон е бил още е коя ли не. Обаче никоя от тях не е била толкова лекомислена, че да афишира неблагоразумието си.
    Елизабет се чувстваше безкрайно унизена, за да спори или протестира. Сексуалният магнетизъм на Иън Торнтън вече не й влияеше и тя осъзна, че поведението му с било типично за женкар, който си е наумил да прелъстява. Само няколко часа след тяхното запознанство той заяви, че е почти влюбен и иска да се ожени за нея — всеки развратник точно така би излъгал своята жертва. Беше прочела много романи и знаеше, че тези ловци на зестри и развратни типове прелъстяват своята жертва, като й се кълнат в любов, докато всъщност се домогват само до още едно завоевание. Елизабет като пълна глупачка си мислеше, че той е жертвата на несправедливите социални предразсъдъци.
    Едва сега разбра, но твърде късно, че социалните предразсъдъци съществуват, за да я защитят от мъже като него и че тази е причината обществото да го отхвърля.
    Но на Елизабет й предстоеше да изтърпи още едно унижение. Приятели на виконт Мондевейл, осведомени за предбрачния му договор, най-накрая решиха, че е техен дълг да съобщят на щастливия годеник слуховете за жената, на която бе предложил своята ръка.
    На следващата сутрин той направи посещение на Рипъл Стрийт и оттегли предложението си. И тъй като Робърт отсъстваше, Елизабет го прие в гостната. Само един бегъл поглед към скованата му стойка и суровото изражение й бе достатъчен, за да се почувства все едно таванът се стоварва върху нея.
    — Струва ми се, че неприятните сцени са излишни — изрече той надменно, без всякакво предисловие.
    Засрамена и разкаяна, тя се задави от сълзи и неспособна да говори, само поклати глава. Той се обърна и тръгна към вратата, но когато мина покрай нея, се извърна и я сграбчи за раменете.
    — Защо, Елизабет? — попита, а красивото му лице се изкриви от гневно съжаление. — Кажи ми защо. Дължиш ми поне това.
    — Защо? — повтори тя, като безразсъдно и с копнеж потърси прегръдката му, за да помоли за прошка.
    — Мога да разбера, ако дъждът те е застигнал и случайно си го срещнала в някаква хижа, което всъщност ми каза и моят братовчед лорд Хауард. Но защо си му изпратила бележка с покана за среща насаме в зимната градина?
    — Не съм пращала никаква бележка! — изкрещя тя и само гордостта и я задържа да не падне ридаеща в краката му.
    — Лъжеш — изрече той безизразно и отдръпна ръцете си. — Валери видяла бележката, след като той я захвърлил и тръгнал да те търси.
    — Тя греши — изхълца Елизабет, но той вече бе излязъл от гостната.
    Тогава Елизабет си помисли, че по-унизена едва ли би могла да се почувства, но съвсем скоро откри, че се е заблудила. Когато виконт Мондевейл я изостави, всички приеха това като знак за нейната вина и тя повече не получи нито една покана, и нито един гост не се появи в лондонската къща на Рипъл Стрийт. По настояване на Лусинда девойката събра смелост и отиде на бала у лорд и лейди Хотън, която я бяха поканили, преди да се разрази скандалът. Остана само петнайсет минути, тъй като освен домакините, които по задължение я поздравиха, никой не я заговори и никой не направи и най-малък знак, че я познава.
    Според добрия тон тя беше безсрамна и безпътна жена, опетнена и използвана, неподходяща компания и за невинните млади дами и за лековерните млади наследници, неподходяща за изисканото общество. Беше нарушила моралните закони, и то не с някой от нейната класа, а с мъж със съмнителна репутация, без социално положение. Не само бе нарушила законите, бе ги запратила в лицето на обществото.
    Седмица след дуела Робърт изчезна, без да предупреди или да каже нещо. Елизабет се изплаши за него, не й се вярваше, че би я изоставил заради прегрешението й, но друго обяснение не й хрумна. Докато седеше сама в гостната и се молеше за неговото завръщане, новината, че е изчезнал, обиколи града. Пред вратата започнаха да се тълпят кредитори, които претендираха за огромни дългове, направени не само за нейното представяне в обществото, но неплащани с години от хазарт на брат й и дори на баща й.
    Три седмици след приема у Шарис Дюмон, в един прекрасен слънчев следобед, Елизабет и Лусинда затвориха за последен път вратата на взетата под наем къща в Лондон и се качиха в своята карета. Когато минаха през парка, същите онези хора, които я бяха обсипвали с ласкателства и се бяха чудили как да се доберат до нея, щом я видеха, й обръщаха гръб с безразличие. Унизена и смазана, тя през сълзи съзря красив млад мъж с хубавичко момиче до него в екипажа. Виконт Мондевейл беше повел Валери на разходка и тя погледна Елизабет като че ли със състрадание. Но за измъчената Елизабет погледът й бе по-скоро триумфален. Страхът й, че брат й се е забъркал в някаква нечестна игра, отстъпи пред очевидния факт, че се е скрил от кредиторите си.
    Елизабет се върна в Хейвънхърст и продаде всички ценни вещи, за да плати дълговете на брат си и на баща си от комар, както и онези за нейния дебют. После продължи да живее постарому. С кураж и решителност се отдаде на спасението на Хейвънхърст и на осемнайсетте слуги, които само срещу подслон, храна и нови дрехи веднъж в годината предпочетоха да останат с нея.
    Малко по малко взе отново да се усмихва, чувството за вина и срамът я напуснаха. Свикна да не се задълбочава много върху печалните си грешки през своя първи и единствен сезон, защото споменът за тях, както и наказанието бяха все така мъчителни за нея. На седемнайсет години тя сама си беше господарка и се върна тук, където й бе мястото. Поднови партиите шах с Бентнър, стрелбата с Арон, щедро изливаше любовта си върху своеобразното си семейство и върху Хейвънхърст и те й отвръщаха със същото. Беше доволна и вечно заета, наложи си да не мисли за Иън Торнтън и за събитията, довели до нейното доброволно изгнаничество. И ето, че действията на чичо й я принуждаваха не само да си спомни за Иън, но и да се срещне с него. Без скромната финансова подкрепа на чичо й досега щеше да е загубила Хейвънхърст. Трябваше да събере достатъчно пари, за да ги вложи в напоителна система и по този начин да привлече арендатори, така че имението да носи приходи. И всичко това би трябвало много отдавна да е уредено, но за досадни практични неща никой не бе мислил.
    Елизабет неохотно отвори очи и стана. Беше се сблъсквала с много по-сложни проблеми от този, сама се окуражаваше тя. Щом има проблем, трябва да има и решение, човек само трябва внимателно да избере най-доброто. А и Алекс отново беше тук. Двете със сигурност можеха да надхитрят чичо Джулиъс.
    „А защо да не приема предложението му като предизвикателство“ — помисли си и се отправи да намери Алекс. Беше на деветнайсет години и неизвестността все още я привличаше, а животът в Хейвънхърст не предлагаше големи изненади. Поне двете малки пътешествия, ставаше въпрос само за двете от трите запланувани, можеха да се окажат много забавни.
    Когато най-накрая откри приятелката си в градината, почти бе успяла да убеди сама себе си, че трябва да приеме по този начин нещата.

8.

    Александра погледна угрижената физиономия и измъчената усмивка на Елизабет и веднага престана да се шегува, както и Бентнър, който я забавляваше с безкрайните градинарски истории на младата си господарка. И двамата се обърнаха към нея разтревожени.
    — Какво има? — попита Алекс.
    — Не зная как да ти го кажа — призна Елизабет и седна до приятелката си, а Бентнър за кръжи около тях, като се преструваше, че се занимава с розите, но всъщност следеше разговора, готов веднага да помогне. Каквото и да кажеше на Алекс, на Елизабет й се струваше ексцентрично, дори комично.
    — Чичо ми — обясни тя — се е постарал да потърси някого, който е склонен да се ожени за мен.
    — Настина ли? — изненада се приятелката й, като не пропусна да забележи смутеното изражение на Елизабет.
    — Да, наистина. В действителност спокойно може да се каже, че той е направил този невъобразим подвиг.
    — Не те разбирам, какво искаш да кажеш? — Момичето потисна един неочакван пристъп на истеричен кикот.
    — Изпратил е писма до всичките петнайсет предишни мои обожатели, за да ги попита дали все още се интересуват от брак с мен…
    — О, Господи! — ахна Алекс.
    — …и ако се интересуват, той сам предлага услугите си да ме изпрати при тях, придружена от Лусинда — говореше Елизабет сподавено, — за да се уверим и двамата дали все така си подхождаме.
    — О, Господи! — повтори приятелката й още по-високо.
    — Дванайсетте са отказали — продължи тя, загледана в Алекс, която примигваше съчувствено. — Но трима са приели предложението и аз незабавно трябва да бъда доставена при тях. Тъй като Лусинда няма да се върне от Девън, преди да отпътувам при третия обожател, който е в Шотландия — каза и се задави от определението, което употреби за Иън Торнтън, — ще трябва да представя Бърта като моя леля на първите двама.
    — Бърта! — избухна Бентнър ужасен. — Ваша леля! Тази глупава гъска се плаши и от сянката си!
    Елизабет едва сдържаше новия пристъп на неудържим кикот и погледна към приятелите си.
    — Бърта е най-малката ми грижа. Би ли продължила да призоваваш Божието име, та дано сътвори чудо, за да преживея цялата история.
    — И кои са въпросните обожатели? — попита Алекс С нарастваща тревога от странния начин, по който се усмихна Елизабет, когато й отговори.
    — Двамата изобщо не мога да си ги спомня. Нима не е забележително — продължи подозрително развеселена, — двама зрели мъже, току-що запознали се с някаква девойка, да хукнат при брат й, за да искат ръката й и тя да не си спомня нито един от тях.
    — Не — предпазливо каза Алекс, — не е забележително. Ти беше и си много красива, и точно по този начин постъпват всички. Девойката се представя в обществото на седемнайсет години, господата я оглеждат, често съвсем повърхностно и решават дали я желаят. После искат ръката й. Не мисля, че е много разумно да сгодиш едва порасло девойче за човек, с когото бегло се познава, и после да очакваш, че ще се влюби в него завинаги след сватбата, но добрият тон приема това за цивилизован начин да се уреждат браковете.
    — Всъщност е точно обратното, това е варварство, като се замислиш — произнесе се Елизабет, склонна да разговаря за каквото и да е, за да отклони темата от своето бедствено положение.
    — Елизабет, кои са кандидатите, може би ги познавам и ще ти помогна да си ги припомниш?
    Елизабет въздъхна.
    — Първият е сър Франсис Билхейвън…
    — О, не, шегуваш се, нали! — избухна Алекс и погледна объркано Бентнър. Когато Елизабет вдигна озадачено вежди, приятелката й продължи ядосано:
    — Защо ли, той е… той е отвратителен стар развратник. Няма друг начин, по който да го опиша. Нисък, набит, плешив, станал е за смях сред обществото, зачитащо добрия тон, защото е безподобно нагъл и тъп. Няма равен на себе си по похотливост и при това е безподобен скръндза.
    — Поне в нещо си приличаме — подметна Елизабет, за да разведри настроението, но не сваляше поглед от Бентнър, който от възбуда бе съсипал цял розов храст. — Бентнър — обърна се тя мило към него, трогната от това колко много се вълнува старият иконом за нейния годеж, — не можеш да различаваш само по цвета кои рози са жизнени и кои трябва да бъдат окастрени.
    — Кой е вторият кандидат? — настоя Алекс с растяща тревога.
    — Лорд Джон Марчмън. — Когато Алекс я погледна безизразно, тя добави: — Граф Канфорд.
    Алекс се сети и бавно кимна.
    — Не го познавам лично, но съм слушала за него.
    — Добре, не ме дръж в напрежение. — Елизабет едва се удържа да не се разхили, тъй като с всяка изминала минута цялата ситуация ставаше все по-нереална и по-абсурдна. — Какво знаеш за него?
    — Точно така, почакан малко, спомних си! Той е… — и тя хвърли обезсърчителен поглед към Елизабет — …той е заклет ловец, който рядко припарва дори в околностите на Лондон. Говори се, че у тях имало цели стени с препарирани глави на животни, убити от него на лов, както и препарирани риби, озовали се там по същата причина. Спомням си още как му се присмиваха, че не можел достатъчно дълго да се откъсне от любимия си лов, за да си намери съпруга. Не изглежда особено подходящ за теб — отчаяно додаде Алекс, загледана разсеяно в червените си пантофки.
    — Сходствата в случая нямат никакво значение, тъй като аз нямам никакво намерение да се омъжвам за когото и да било, стига да мога да го избегна. Ако успея да задържа положението още две години, ще получа парите от попечителския фонд на баба ми. Тогава ще мога да се оправям сама с имението. Проблемът е, че в момента не мога да свързвам двата края без подкрепата на чичо ми, а той ме заплаши, че ще я оттегли още тази седмица, ако не приема налудничавия му план. Сигурна съм, че няма да се поколебае да изпълни заплахата си.
    — Елизабет — осмели се да й предложи деликатно своята помощ Алекс, — мога да ти помогна, ако ми разрешиш. Моят съпруг…
    — Недей, моля те — прекъсна я тя. — Знаеш, че не бих взела пари от теб. Без да споменаваме друго, аз никога няма да мога да ти ги върна. Парите от фонда ще покрият само разходите на Хейвънхърст, и то едва-едва. Засега най-големият ми проблем е как да се измъкна от тази бъркотия, която чичо ми сътвори.
    — Това, което не проумявам, е, как чичо ти реши, че тези двама мъже са подходящи за теб, след като очевидно не са. Нито единият, нито другият.
    — За нас е ясно — отвърна Елизабет с кисела физиономия и се наведе да изтръгне стръкчета тревичка, порасли между плочите на алеята. — Но както видяхме, на моите „обожатели“ не им е ясно и точно там е проблемът.
    Щом изрече това, в главата й взе да се оформя план и както стискаше стръкчетата трева, замръзна. Зад нея на пейката Алекс пое дъх, за да каже нещо, но се спря внезапно и в пулсиращата тишина една и съща идея се роди в умовете им.
    — Алекс — промълви Елизабет, — всичко, което трябва да…
    — Елизабет — прошепна Алекс, — не е толкова страшно, колкото изглежда. Всичко, което трябва да…
    Елизабет бавно се изправи и се обърна.
    Двете приятелки се умълчаха и в настъпилата тишина, всред разцъфналите рози, те се загледаха отнесено, времето се изтърколи назад и те се превърнаха в момиченца, които нощем в тъмнината споделяха мечтите и тревогите си. И за да ги разрешат, измисляха какви ли не планове, като винаги започваха с думите: „Ами ако…“
    — Ами ако — изрече Елизабет и лицето й засия, точно както и на приятелката й, — успея да ги убедя, че не си подхождаме…
    — И то не е трудно — изкрещя Алекс ентусиазирано, — защото е самата истина!
    Елизабет зарадвана скочи на крака, че има планове за спасение.
    — Горкичкият сър Франсис — разкиска се тя и очарована от щастливото хрумване, поглеждаше ту Алекс, ту Бентнър, които също й се усмихнаха насреща. — Ужасно се страхувам, че го очаква крайно неприятна изненада, когато проумее, че… че… — и тя се запъна, тъй като още не бе измислила какво един закоравял стар развратник би ненавиждал най-много у бъдещата си съпруга — че съм благонравна и скромна — „света вода ненапита“.
    — И още — прибави Алекс — ще изпадне в шок, щом разбере каква безобразна прахосница си.
    — Точно така — съгласи се Елизабет и затанцува от радост. Слънцето блестеше в златната й коса и в зелените й очи, когато възторжено се обърна към своите приятели:
    — Ще му дам фрапантни доказателства, че съм точно такава. А сега, колкото до граф Канфорд…
    — Колко жалко — изрече Алекс, — че няма да види как превъзходно боравиш с въдицата.
    — Риба ли? — отвърна й Елизабет с престорено отвращение. — Припадам само от мисълта за тези лигави, люспести създания!
    — С изключение на онзи превъзходен екземпляр, който хванахте вчера — влезе в тон Бентнър иронично.
    — Точно така — усмихна се тя топло на човека, който я бе научил да лови риба. — Ще предадеш ли на Бърта, че трябва да се приготви, за да ме придружи? Докато се приберем, надявам се истеричният й припадък да е отминал, за да успея да разговарям разумно с нея.
    Икономът устремно тръгна, а опашките на черният му изтъркан фрак заплющяха зад него.
    — Остана само да измислим как да обезкуражим третия съперник — безгрижно каза Алекс. — Кой е той и какво знаем за него? Аз дали го познавам?
    Точно от този момент Елизабет се страхуваше.
    — Не си чувала за него, преди да се завърнеш.
    — Моля? — попита тя смутено.
    Елизабет пое дъх, за да се успокои, и потри нервно ръце в синята си пола.
    — Мисля — каза тихо, — че трябва да ти разкажа всичко, което се случи преди година и половина с Иън Торнтън.
    — Изобщо не е необходимо да говориш за него, щом това те разстройва. А пък и точно сега трябва да решим какво да правим с третия мъж…
    — Третият мъж — прекъсна я напрегнато Елизабет — е Иън Торнтън.
    — Господи — ужаси се приятелката й. — Защо? Искам да кажа…
    — Не зная защо — смутена и ядосана призна Елизабет. — Приел е предложението на чичо ми. Или е някакво глупаво недоразумение, или такава е представата му за шега, но и в двата случая е нелепо…
    — Шега! Той те съсипа. Сигурно е истинско чудовище, след като това му се струва забавно.
    — Когато го видях за последен път, не му беше никак забавно, повярвай ми — каза момичето, седна и разказа цялата история, като си наложи да не влага чувства, за да обмислят с Алекс трезво плановете си.

9.

    — Бърта, пристигнахме — каза Елизабет, когато пътническата им карета спря пред пищното имение на сър Франсис Билхейвън. От един час Бърта стискаше очи, но по бурно повдигащата и се гръд и сподавено дишане Елизабет бе наясно, че не спи. Бърта бе подложена на адски мъки заради ролята, която трябваше да изпълни като леля на младата си господарка, и никакви увещания от нейна страна не можаха да я накарат да се вразуми. Тръгна насила и дори след като бяха вече пристигнали, всяка минута се молеше да бъде час по-скоро избавена от ужасното изпитание.
    — Лельо Бърта — смушка я Елизабет, когато парадната врата на грамадната безстилна къща се отвори. Икономът се отдръпна встрани, а един лакей се затича към тях.
    — Лельо Бърта — още по-настоятелно я побутна тя и като видя, че не може да я накара да дойде на себе си, се опита да разтвори стиснатите й клепачи. Погледна право в застиналите от страх очи.
    — Моля те, не ме излагай, Бърта! Разчитам, че ще се държиш като истинска леля, а не като срамежлива мишка. Ето ги, вече ни посрещат. Слугинята кимна, застана вдървено и приглади черната си пола.
    — Как изглеждам? — прошепна възбудено Елизабет.
    — Малко страшничко — продума Бърта, като огледа строгата черна ленена рокля, която Елизабет бе избрала да носи при тази първа среща с вероятния съпруг, който Александра описа като безподобен стар развратник. И за да е съвсем пълна картинката, в тон с калугерското си одеяние, сви косата си на кок а ла Лусинда и покри главата си с късичък воал. На врата и висеше единственото „бижу“, с което имаше намерение да се разкрасява, докато траеше визитата й тук — огромен грозен железен кръст, който задигна от семейния параклис.
    — Направо страшно, милейди — повтори Бърта, малко по-оживено. След изчезването на Робърт тя реши, че трябва да се обръща към Елизабет като към господарка, а не непринудено както преди.
    — Превъзходно — каза момичето с окуражителна усмивка. — Ти също не падаш по-долу.
    Лакеят отвори вратата и спусна стълбичката, първо слезе Елизабет и после „леля й“. Тя направи път на Бърта и се обърна да погледне Арон, който седеше на мястото на кочияша. Чичо й бе разрешил да вземе със себе си шест слуги от Хейвънхърст и Елизабет ги подбра много внимателно.
    — И не забравяй — предупреди тя Арон съвсем ненужно, — клюкарствай на воля за мен с всеки слуга. Ти знаеш какво да кажеш.
    — Тъй вярно — каза той с лукава усмивка. — Ще река на всички какво проклето чудовище сте — стисната стара мома, се за морал говори, та и самия дявол ще накара да се покае.
    Елизабет кимна и неохотно се обърна към къщата. Съдбата отреди да й се паднат такива карти и тя нямаше избор, просто трябваше да ги разиграе възможно най-добре. С високо вдигната глава и с треперещи колене тръгна напред, за да настигне Бърта. Икономът беше застанал на прага и се зазяпа в Елизабет с безочливо любопитство, като остави у нея невероятното впечатление, че се опитва с поглед да проникне под безформената рокля и да опипа гърдите й. Той се отдръпна, за да влязат двете дами.
    — Господарят има гости в момента, но съвсем скоро ще ви се представи — съобщи той. — Междувременно Кърбс ще ви покаже стаите.
    Погледът му се отмести към Бърта и блесна одобрително, щом кацна върху закръглените й задни части, после даде знак на главния лакей.
    С пребледняло лице и стиснати устни Елизабет започна да изкачва безкрайното стълбище, като оглеждаше с интерес мрачното фоайе и тъмночервената пътека по стълбището. В краищата пътеката беше дебела и мека, което намекваше за първоначалната й цена, но в средата беше протрита и плачеше да бъде подменена. По стените имаше позлатени свещници и не липсваха свещи в тях, но те не бяха запалени и всичко тънеше в мрак. Елизабет видя, че положението в предназначената за нея спалня не е по-различно.
    — Стаята на лейди Бърта е точно до вашата, през тази врата — проговори лакеят.
    Елизабет присви очи, взря се в тъмнината и го видя да се приближава до нещо, което тя допусна, че трябва да е стена.
    — Тук е тъмно като в гроб — каза тя, тъй като освен призрачни сенки друго не виждаше. — Вихте ли запалили свещите, моля — поиска тя. — Ако приемем, че тук има свещи.
    — Тъй вярно, милейди, ей тук, до леглото.
    Сянката му се плъзна пред нея и Елизабет долови странните очертания на някакъв грамаден предмет, който предположи, че е легло.
    — Запалете ги, моля — настоя. — Нищо не се вижда.
    — Негова милост господарят не дава да се пали повече от една свещ в спалните — рече лакеят. — Казва, че тъй се прахосвал восъкът.
    Елизабет премигна в тъмното, като се чудеше да плаче ли или да се смее на окаяното си положение.
    — О! — възкликна.
    Лакеят запали малка свещичка някъде в дъното на стаята и излезе, като затвори вратата зад себе си.
    — Милейди — прошепна Бърта, взирайки се в непроницаемата мрачина. — Къде сте?
    — Ето тук съм — отговори Елизабет, която с протегнати напред ръце, за да не се блъсне ненадейно някъде, се опитваше да стигне до стената, където се надяваше, че са прозорците с плътно спуснати завеси.
    — Къде? — попита Бърта и Елизабет дочу как зъбите й тракат от страх някъде в средата на стаята.
    — Тук, от лявата ти страна.
    Бърта тръгна по посоката на гласа й и ужасено ахна при вида на силуета, който като призрак изплува от мрака със зловещо протегнати ръце.
    — Вдигнете едната си ръка — изпъшка тя, — за да се уверя, че сте вие.
    Елизабет, която знаеше колко е плашлива Бърта, веднага изпълни молбата й.
    Горката жена се успокои, но за зла участ при това невнимателно движение Елизабет връхлетя върху някаква стойка с мраморен бюст върху нея и ги разклати.
    — Мили боже! — избухна и хвана здраво стойката и бюста. — Бърта, сега не му е времето да се глезим и да се плашим от тъмното. Помогни ми, моля те! Щях да съборя нещо и не смея да пристъпя, преди да го поставя на мястото му. Някъде срещу мен сигурно са прозорците. Само трябва да се ориентираш по гласа ми за да ги намериш и да дръпнеш завесите.
    — Идвам, милейди — храбро каза слугинята и тя си отдъхна. — Намерих ги — извика тихичко Бърта след минута-две. — Трябва да са от плюш, а зад тях има още едни.
    Бърта дръпна едната тежка завеса и с удвоени сили дръпна и другата. После се обърна, за да огледа стаята.
    — Най-после светлина! — каза с облекчение. Яркото следобедно слънце нахлу през прозореца и я заслепи.
    — Така е много по-добре — примигна. Увери се, че по-постаментът стои здраво, и посегна да постави бюста на мястото му, но Бърта я спря:
    — Господ да ни е на помощ!
    Притиснала до гърдите си чупливия бюст, Елизабет рязко се извърна. Пред очите й се разкри най-потресаващата стая, която бе виждала, цялата в златно и червено. Шест златни купидона сякаш кръжаха над огромното легло, сграбчили с по един юмрук плюшения балдахин, а с другия — лък и стрели: с купидончета бяха обкичени и таблите на леглото. В първия миг Елизабет се ококори, без да може да повярва на очите си, после я напуши смях.
    — Бърта — възкликна тя, — виж къде попаднахме!…
    Удивена от надхвърлящата всяко въображение позлатена декорация, Елизабет се огледа. Над камината висеше картина в позлатена рамка, изобразяваща дама, чието оскъдно одеяние представляваше прозрачен червен воал, леко развяващ се около ханша й. Елизабет отмести поглед от тази шокираща голота, за да се озове срещу цяла армия лудуващи купидончета върху полицата над камината и върху таблите на леглото. Друга позлатена и пищна група от предвестници на любовта, образуваше канделабър с дванайсет свещи, една от които лакеят беше запалил. Около грамадно огледало също се виеше хоро от купидони.
    — Туй е… — опита се да каже нещо Бърта, а очите й станаха като палачинки, — туй… не се сещам как да го река — задъха се тя, но Елизабет вече бе преживяла първия шок и я напушваше смях.
    — Неописуемо ли? — изказа предположение и се разкикоти. — А може би не… неправдоподобно? — услужливо продължи да й подсказва тя, а раменете й се затресоха от сдържан смях.
    Бърта издаде някакъв приглушен звук и изведнъж и на двете им дойде прекалено много. Напрежението от последните дни се разрази в безумен смях до сълзи. Слугинята посегна да ги изтрие с престилката си, но престилка нямаше и тя се сети, че сега има по-престижна роля, и извади кърпичката си от ръкава, за да попие сълзите си. От своя страна Елизабет стискаше глупавия бюст до гърдите си, а брадичката й подскачаше върху плешивата му глава. Двете така се заливаха от смях, че забелязаха кога е влязъл сър Франсис едва когато гласът му прогърмя ентусиазирано:
    — Лейди Елизабет, лейди Бърта!
    Бърта, обзета от паника, сподавено изписка и запуши устата си с кърпичката.
    Елизабет погледна към облечения в коприна мъж, поразително напомняща купидоните, и ужасяващата реалност на незавидното й положение я обля като със студена вода. Заби поглед в пода, като се опита да си припомни замисъла. Трябваше на всяка цена да го осъществи, в противен случай този застаряващ похотлив женкар, със склонност към златни амурчета, щеше да й стане съпруг.
    — Мои прескъпи дами — прекалено любезно рече той, без да знае как да продължи, — какво дългоочаквано удоволствие! — Учтивостта изискваше да се обърне първо към по-възрастната дама и той взе безсилно увисналата ръка на Бърта и я притисна към устните си, после прибави:
    — Разрешете ми да се представя. Аз съм сър Франсис Билхейвън.
    Лейди Бърта направи реверанс, уплашено се вторачи в него, а ръката й с кърпичката замръзна върху устата й.
    За негово учудване тя не се представи, дори не каза колко е очарована да се запознае с него, не се поинтересува и за здравето му. Вместо това жената направи още един реверанс. И още един.
    — Това не е необходимо — каза той с пресилено оживление, — аз съм само благородник, нали разбирате? Не съм херцог, даже не съм граф.
    Лейди Бърта направи отново реверанс и Елизабет я смушка с лакът.
    — Как… — изтърси закръглената лейди.
    — Леля ми се обърква понякога… стеснява се от непознати — спаси положението господарката й.
    Гласът на Елизабет Камерън — нежен и мелодичен — накара кръвта на сър Франсис да заиграе. Той се обърна с неприкрито сладострастие към бъдещата си съпруга и осъзна, че тя притиска собствения му бюст към гърдите си… толкова покровителствено, толкова любещо! С мъка сдържа доволството си.
    — Да, точно така трябва да се държим — без излишни преструвки и свенливост — възкликна той, сияещ от щастие, и взе любезно собствения си бюст от Елизабет, която бе застинала безизразно. — Но, прелестна моя красавице, не е нужно да милвате безжизнения камък, след като аз цял съм тук, от плът и кръв.
    Елизабет зяпна онемяла, докато той много внимателно постави бюста върху стойката и едва тогава се обърна към нея с очакване, което й внуши ужасяващото чувство, и то не на шега, че сега е съвсем естествено тя да привлече плешивата му глава към гърдите си. Погледна го, а в мислите й настъпи истински хаос.
    — Аз… аз искам да ви помоля нещо — най-накрая успя да изрече.
    — За всичко, което пожелаете, скъпа — прегракнало рече той.
    — Бих искала да… да си отдъхна преди вечеря.
    Той се отдръпна с видимо разочарование, но си спомни добрите маниери и неохотно се съгласи:
    — Не спазваме обичайните часове. Вечеряме в осем и половина.
    В този миг сър Франсис получи просветление и видя как изглежда тя в действителност. Спомените му за изящното й лице и сладко тяло бяха толкова мощни, толкова ясни, че останаха непомрачени, откакто за пръв път съзря прочутата лейди Елизабет Камерън. Сега със закъснение забеляза строгата, безформена рокля, с която тя бе облечена, и неподходящата й прическа. Погледът му попадна на грозния железен кръст на врата й и той отскочи отвратен.
    — О, и да не забравя, скъпа моя, поканил съм няколко души на гости — добави натъртено. — Хрумна ми, че ще пожелаете да се облечете по-подходящо.
    Елизабет понесе това оскърбление със същото вцепенение, каквото я бе завладяло, откакто за пръв път го съзря. Доста време след като вратата се затръшна, тя не бе способна да помръдне.
    — Бърта — избухна и се отпусна на стола до нея, — как можа да правиш реверанс по този начин. Преди да е изтекла вечерта, той ще се сети, че си камериерка. Така никога няма да успеем.
    — Много добре! — обиди се Бърта, изпълнена с негодувание. — Не бях аз тази, която притискаше главата му до гърдите си, когато той влезе.
    — След тази случка трябва да направим нещо по-смислено — зарече се Елизабет и я погледна с разкаяние.
    — Ще направим нещо по-смислено. Искам утре да ни няма тук. Вдругиден ще бъде късно.
    — Икономът зяпаше гърдите ми — оплака се Бърта. — Видях го!
    Елизабет й се усмихна кисело.
    — Лакеят пък зяпаше моите. В тази къща нито една жена не може да се чувства в безопасност. Имахме само… лека сценична треска. Просто сме начинаещи в актьорската игра, но тази вечер аз ще пожъна успех. Ще видиш. Без значение какво ще ми струва, ще успея.
* * *
    Когато Елизабет се появи в трапезарията, беше закъсняла съвсем умишлено с два часа.
    — Боже мой, много сте мудна, скъпа! — каза сър Франсис, като стана от стола и се втурна към вратата, където Елизабет стоеше и събираше кураж, за да направи онова, което трябваше. — Елате да ви запозная с моите гости — каза той, хвърли разочарован поглед на роклята й и строгата прическа и я поведе. — Постъпихме, както предложихте в писъмцето си, и започнахме да вечеряме. Какво ви задържа толкова дълго?
    — Отдадох се на молитви — отговори тя, като полагаше усилия да го гледа право в очите.
    Сър Франсис навреме се отърси от изненадата си, да я запознае с другите гости около масата — двама мъже, много прилични на него по възраст и излъчване, и две жени може би по на трийсет и пет години, издокарани в рокли с огромни деколтета, каквито Елизабет виждаше за пръв път в живота си. Тя се зае със студената вечеря, а двете жени най-безочливо я оглеждаха, без да скриват презрението си.
    — Тоалетът ви е много необикновен, бих казала — отбеляза жената, която наричаха Елоиз. — У вас така ли е прието да се обличат дамите, толкова… семпло?
    Елизабет хапна парченце месо.
    — Не, не се обличат точно така. Самата аз не одобрявам прекалената суетност. — Тя се обърна към сър Франсис с невинно изражение. — Роклите са скъпи. Според мен това е безсмислено пилеене на пари.
    Той беше склонен да се съгласи, особено след като възнамеряваше да я държи главно гола.
    — Точно така — грейна той и погледна другите дами с подчертано неодобрение. — Няма никакъв смисъл да се пилеят пари за парцалки. Въобще харченето на пари е безсмислено.
    — Точно такова е и моето мнение — кимайки, каза Елизабет. — Предпочитам да дам всеки шилинг, който мога да осигуря, за благотворителност.
    — Да ги хвърляте на вятъра за благотворителност ли? — промърмори сър Франсис и се надигна в стола си. После се усети, седна и си помисли дали е все пак умно да се ожени за нея. Тя беше прелестна, лицето й бе станало по-женствено отколкото преди и нито черното було, нито стегнатата на кок коса можеха да накърнят красотата на зелените като смарагди очи с дълги тъмни мигли. Под очите й имаше сенки, които не бе забелязал по-рано. Отдаде ги на прекалено сериозния й характер. Зестрата й бе задоволителна, а тялото под тази развлечена черна рокля… искаше му се да види формите й. Може би те също се бяха променили и през изминалите години едва ли бяха станали по-хубави.
    — Надявах се, скъпа моя — каза той, сложи ръка върху нейната и чувствено я стисна, — че може би за вечеря ще се преоблечете, както ви намекнах.
    Елизабет го погледна простодушно.
    — Това ми е единствената рокля.
    — Единствената ли? — изуми се той. — Н-н-но аз видях моя слуга да носи не един куфар по стълбите.
    — Те са на леля ми, само един е мой — припряно отговори тя, като вече знаеше следващия въпрос и търсеше отговора му.
    — Нима? — Той не сваляше очи от роклята, виждаше се колко му е противна, и тогава зададе точно въпроса, който тя очакваше:
    — И какво, ако смея да попитам, има във вашия куфар, щом не са тоалети?
    Осени я вдъхновение и тя лъчезарно се усмихна.
    — Нещо много скъпо. Безценно — изрече поверително. Всички на масата приковаха очи в нея с напрегнат интерес и най-вече алчният домакин.
    — Е, хайде! Не ни дръжте в напрежение, прелестна моя. Какво има в куфара?
    — Мощите на Свети Яков.
    Лейди Елоиз и лейди Мартънд изпискаха в един глас, сър Уилям се задави с виното си, а сър Франсис я зяпна потресен, но Елизабет съвсем не бе свършила представлението. Запази смъртоносния си удар за края на вечерята. Когато всички наставаха, тя настоя да седнат отново, за да кажат една благодарствена молитва. Вдигна ръце към небето и извъртя молитвата в унищожителна проповед срещу греховните плътски страсти и безразборното им удовлетворяване, гласът й прогърмя в кресчендо, когато призоваваше Страшния съд да накаже всички грешници, а кулминационната точка на огненото й слово бе описанието на ужасяващите мъки, които очакват всеки, отдал се на разврат. Живото й въображение изсипа върху тези нещастници яростта на митични дракони и библейски катастрофи. Когато замлъкна, Елизабет склони глава, притвори очи и този път искрено се помоли в себе си да бъде спасена от безизходицата. Направи каквото можа, изигра картите си възможно най-добре, даде всичко от себе си.
    Оказа се предостатъчно. След вечерята сър Франсис я придружи до спалнята й и я уведоми не особено убедително, че за огромно негово съжаление двамата не си подхождат. Абсолютно никак.
    Елизабет и Бърта си тръгнаха още на зазоряване, цял час преди слугите в къщата да се размърдат. Загърнат в халата си, сър Франсис наблюдаваше от прозореца си как кочияшът на младата графиня й помага да се настани в купето. Тъкмо щеше да се обърне, когато ненадеен порив на вятъра подхвана черната рокля на Елизабет и погледът му бе прикован към един дълъг, изключително добре оформен крак. Сър Франсис зяпна, докато каретата завиваше към главната алея. През отворения прозорец на купето видя Елизабет, която се смееше и разпускаше косата си. Облаци златни кичури се разпиляха през прозореца, закривайки лицето й, и той замислено облиза устни.

10.

    Провинциалното имение на лорд Джон Марчмън, граф Канфорд беше с толкова девствена природа, с такава дива красота, че Елизабет забрави целта на посещението си. Сградата беше огромна, по-голяма не бе виждала, архитектурата й носеше отпечатъка на късната английска готика от времето на Тюдорите, но онова, което я очарова, бе околността. През имението бълбукаше поток, от двете страни на който се редяха плачещи върби, а до тях бяха нацъфтели люляци, недокосвани от човешка ръка. Нежното им бледолилаво се преливаше със синьото на кандилките и с бялото на горските лилии.
    Още преди каретата им да спре пред парадния вход, вратата се отвори и висок як мъж заподскача надолу по стълбите.
    — Изглежда, че тук ще ни посрещнат много по-ентусиазирано — каза Елизабет, а гласът й потрепна нервно. Тя издърпа ръкавиците си и храбро се приготви да преодолее следващото препятствие към своето щастие и независимост.
    Вратата на купето бе отворена толкова напористо, че за малко не бе изтръгната от пантите и едно мъжко лице се напъха вътре.
    — Лейди Елизабет — избоботи лорд Марчмън с пламтящо лице, дали от копнеж или от премного питиета, тя не беше сигурна. — Ето, това е дългоочаквана изненада.
    И сякаш загуби дар слово от нелепата си забележка, поклати глава и каза прегракнало:
    — Дългоочаквано удоволствие, ето, това е! А изненадата е, че пристигнахте по-рано.
    Очевидното му смущение, както и първото впечатлението, че е приятен човек, предизвикаха у Елизабет угризение, което тя бързо сподави.
    — Надявам се, че не ви притесняваме прекалено много — каза.
    — Не прекалено много. Ето, това е — поправи се той, взрян в дълбоките й очи с чувството, че се дави, — всъщност никак.
    Елизабет се усмихна и представи Бърта:
    — Леля ми Бърта.
    После остави темпераментния им домакин да ги поведе по стълбите. До нея Бърта прошепна с известно задоволство:
    — Мисля си, че е нервен почти колкото мен. Обстановката в къщата беше потискаща и меланхолична, особено след слънчевото вълшебство навън. Елизабет забеляза, че мебелите в салона и в дневната са тапицирани с тъмна кожа, която някога сигурно е била бежова. Лорд Марчмън, който я наблюдаваше внимателно и с надежда, изведнъж видя своята къща през нейните очи. И за да обясни неугледната мебелировка, припряно изрече:
    — Тази къща има нужда от женска ръка. Аз съм стар ерген, нали разбирате, също като баща ми.
    Бърта го погледна и при това очевидно признание, че незаконороден, неволно възкликна:
    — Виж ти, не бих го и помислила.
    — Не искам да кажа — обясни веднага лорд Марчмън, — че баща ми никога не се е женил. Имам предвид — запъна се той и нервно подръпна коприненото шалче-вратовръзка, сякаш искаше да го развърже, — че майка ми е починала, когато съм бил много малък и баща ми не се е оженил повторно. Живеехме тук заедно.
    Когато стигнаха до стълбището, лорд Марчмън се обърна към гостенките:
    — Бихте ли желали само да си починете, или бихте желали да си легнете веднага?
    Елизабет искаше да си отпочине и най-вече да прекара в неговата компания колкото е възможно по-малко време.
    — Приемаме второто предложение, ако не възразявате.
    — Тогава — каза той и с широк жест ги подкани да се качват — да вървим.
    Бърта възкликна възмутено, тъй като за нея това бе явен намек и недвусмислен знак, че той не е по-различен от сър Франсис:
    — Как така, милорд! Та аз от кажи-речи двайсет години я слагам да спи и нямам нужда от помощ като вашата! — Но изведнъж се усети каква е ролята й в момента и съсипа великолепния ефект от думите си, като направи реверанс и добави с раболепна въздишка:
    — Ако не възразявате, милорд.
    — Да възразявам ли? Аз… — Едва сега лорд Марчмън осъзна какво см мислеше тя и се изчерви до корените на косата си. — Аз… аз само исках да ви покажа как… — започна той, наведе глава назад и затвори очи, като че ли се молеше да му се развърже езикът. — Как да стигнете до спалните си — завърши той с въздишка на облекчение.
    Без да го показва, Елизабет се разчувства от чистосърдечието и стеснителността му и ако положението й не беше толкова безутешно, не би го подвела.


    Елизабет неохотно отвори очи и се обърна по гръб. Слънцето грееше през прозореца и тя се усмихна при спомена за вечерята. Лорд Марчмън се оказа наистина мил и стеснителен и с все сили се стараеше да се хареса, точно каквото бе и първото впечатление от него при пристигането им.
    Бърта се суетеше наоколо и въпреки изисканата си рокля приличаше на домашна прислужница.
    — Този мъж — намусено изрази мнението си тя, имайки предвид техния домакин — не може да каже две думи.
    Очевидно бе очаквала да преживее нещо по-различно, след като й бе разрешено да общува с тях.
    — Мисля, че се страхува от нас — отговори Елизабет и стана от леглото. — Знаеш ли колко е часът? Той изрази желание да го придружа на риболов в седем часа.
    — Десет и половина — отговори Бърта и отвори куфара за рокли, за да си избере господарката й тоалет. — Той чака допреди няколко минути и тръгна. Носеше две въдици. Каза, че можете да се присъедините към него, когато станете.
    — В такъв случай ще облека роклята от розов муселин — каза момичето с дяволита усмивка.


    Граф Марчмън не повярва на очите си, когато видя своята изгора да се приближава. Нагиздена в ефирна розова рокля, която я обгръщаше като пяна, и с подобен слънчобран и боне, тя се препъваше към него по брега.
    Смаян от ексцентричните женски приумици, графът много бързо се съсредоточи отново в пъстървата, която от пет години дебнеше да улови. Извънредно спокойно размърда въдицата, за да подмами хитрата риба да захапе стръвта. Голямата пъстърва се въртеше около примамката, като че ли се съмняваше да не би да е някаква измама, и после изведнъж се нахвърли, като едва не изтръгна въдицата от ръцете на Джон. Рибата се замята по повърхността на водата и точно този момент булката-мечта на Джон хладнокръвно избра да изкрещи пронизително:
    — Змия!
    Той се стресна и извърна глава към нея. Елизабет тичаше към него, сякаш самият дявол я гонеше по петите, и крещеше:
    — Змия! Змия! Змияааааа!
    В този миг той се разсея, отпусна въдицата и рибата се освободи, точно както Елизабет се надяваше да стане.
    — Видях змия — излъга тя и задъхана спря почти до ръцете му, които той протягаше към нея, за да я подкрепи, или по-скоро да я удуши, помисли си Елизабет и сподави смеха си. Хвърли поглед към водата, искаше й се да зърне великолепната пъстърва, която той почти бе хванал, и я засърбяха ръцете да грабне въдицата и да си опита късмета.
    Въпросът на лорд Марчмън, който прозвуча доста раздразнено, я накара да се обърне към него:
    — Желаете ли да ловите риба, или желаете само да поседнете за малко и да погледате, за да си починете след бягството ви от змията?
    Елизабет се огледа с лицемерен ужас.
    — Боже мой, господине, аз не мога да ловя риба!
    — А можете ли да седнете? — попита я той с нещо като сарказъм.
    Тя сведе очи, за да прикрие усмивката си от огромното нетърпение в гласа му.
    — Разбира се, ето сядам. Сядането е изключително подходящо занимание за една дама, докато риболовът според мен не е. Но въпреки това бих обожавала да ви наблюдавам, когато ловите риба.
    Следващите два часа тя стоя седнала на един голям речен камък до него, като не престана да се оплаква колко е твърд камъкът, колко силно е слънцето, колко влажен е въздухът и когато изчерпи тази тема, продължи да вгорчава с всички сили сутринта му, говорейки безсмислици, като не пропусна да хвърля камъчета в реката, за да плаши рибата.
    Когато най-накрая той улови една рибка, тя скочи на крака и отстъпи колкото можа по-далеч.
    — Вие… вие я ранихте! — изписка, когато той извади въдицата от устата й.
    — Това нещо да съм го ранил ли? Рибата ли? — недоумяваше той.
    — Да, да!
    — Глупости — каза той, погледна я все едно е малоумна и захвърли рибата на земята.
    — Тя не може да диша, казвам ви! — изстена Елизабет с приковани към мятащата се риба очи.
    — Няма нужда да диша — язвително отговори той. — Ще я изядем за обяд.
    — И дума да не става! — изкрещя тя, като се постара да го погледне като че ли е хладнокръвен убиец.
    — Лейди Камерън — каза той сурово, — да разбирам ли, че никога не сте яли риба.
    — О, не, разбира се, че съм яла.
    — И откъде предполагате, че идва рибата, която ядете? — продължи той крайно разлютен да я подтиква към разумна логика.
    — От спретнато книжно пакетче — обяви Елизабет с глуповат поглед. — Те се появяват от спретнато книжно пакетче.
    — Добре, но те не са се родили в това пакетче — отговори той и тя едва успя да скрие възхищението си от неговото търпение и строгия тон, който възприе към нея. Не беше безхарактерен глупак, както първоначално си бе помислила. — Преди това — не се отказа да обяснява — къде са били рибите? Как тези риби са стигнали до пазара?
    Елизабет надуто вирна глава, погледна състрадателно мятащата се риба, а после и него — но крайно осъдително.
    — Не зная точно, хващат ги с мрежи или нещо такова, но съм абсолютно сигурна, че не ги малтретират по този начин.
    — Какъв начин?
    — По начина, по който вие го правите — дебнете я в нейния собствен речен дом, подмамвате я с това нещастно мъхесто нещо, нанизано на кукичката, издърпвате я и грубо лишавате горката риба от семейството й и най-накрая я захвърляте на сухо, за да умре. Това не е хуманно! — заяви тя и ядосано тропна с краче.
    Лорд Марчмън я гледаше недоумяващо и поклати глава, сякаш се опитваше да я проясни. След няколко минути придружи своята дама до дома.
    Елизабет го помоли да носи кошницата с рибата по-далеч от нея. И когато видя, че това не го смути достатъчно, настоя да я носи с протегната ръка, за да е още по-далеч от нея.
    Никак не се изненада, когато лорд Марчмън се извини и се оттегли, нито пък на мрачното му настроение по време на тягостната вечеря. Елизабет запълни мълчанието с безкрайно дърдорене за това колко е важно да се използва само първокачествено шевро за ръкавиците, за разликите между френската и английската мода, след което му досади с подробни описания на всяка рокля, която бе видяла в живота си. Към края на вечерята лорд Марчмън изглеждаше зашеметен и гневен, а Елизабет бе леко прегракнала и не особено горда от себе си.
    — Мисля — отбеляза Бърта със задоволство, когато двете се оттеглиха сами в гостната, — че ще премисли предложението си, милейди.
    — А аз мисля, че обмисляше как най-лесно да ме убие — подсмихна се тя.
    Тъкмо щеше да продължи, когато икономът влезе и съобщи, че негова светлост желае да размени няколко думи лично с лейди Камерън в своя кабинет.
    Елизабет се приготви за още една битка на полето на съобразителността или по-точно на малоумието и покорно тръгна след иконома по тъмния коридор, докато той я въведе в огромен кабинет, където графът седеше зад своето бюро.
    — Искали сте да ме видите… — изрече тя, но нещо на стената зад нея закачи косата й и тя се обърна, като предполагаше, че там има някаква картина, но вместо това се озова почти в зъбите на огромна меча глава. Този път без преструвки изписка, въпреки че не се изплаши, а по-скоро се стресна.
    — Мъртва е, по-мъртва не може да бъде — поясни отегчено графът, като я наблюдаваше как се отдръпва от неговия най-скъпоценен ловен трофей.
    Елизабет се окопити на мига, на бърза ръка регистрира множеството ловни трофеи, заемащи цялата стена и после се обърна към него.
    — Можете да свалите ръката си от устата — заяви той. Елизабет му отправи още един обвинителен поглед и прехапа устни, за да не се усмихне. С удоволствие би изслушала всичките ловни истории — как е дебнал тази мечка и къде е намерил този чудовищно голям глиган, но знаеше, че е по-добре да не пита.
    — Моля ви, милостиви господине — изрече тя вместо това, — кажете ми, че тези нещастни създания не са загинали от вашата ръка.
    — Страхувам се, че от нея са загинали. Ако трябва да съм съвсем точен — от моето оръжие. Моля, седнете — посочи той креслото срещу бюрото и Елизабет седна, като веднага се почувства обгърната от спокойствие и лукс. — Бихте ли ми казали — попита я той, а очите му се разнежиха, щом погледна към нея, — ако се оженим, как си представяте съвместния ни живот?
    Тя не бе очаквала такава фронтална атака, което я изпълни с уважение, но и я разсея. Пое дълбоко дъх и се насили да опише начин на живот, който знаеше, че го отвращава:
    — Естествено ще живеем в Лондон — започна. — Обожавам града и удоволствията, които предлага.
    Идеята да живеят в Лондон видимо не му се понрави и той се намръщи.
    — И какви забавления ви доставят удоволствие?
    — Какви забавления ли? — сияйно повтори Елизабет, тъй като в момента ги измисляше. — Балове, приеми, опера. Обожавам баловете. Всъщност не мога да понеса живот без балове. Когато ме представяха в лондонския сезон, всеки ден трябваше да ходя на разни балове, понякога в един ден се събираха по петнайсет наведнъж. Обожавам също и хазарта — допълни картинката тя, за да му внуши, че ще му струва много повече от зестрата, която би донесла. — Но нямам кой знае какъв късмет, задлъжняла съм страшно.
    — Да, стана ми ясно — каза той. — А нещо друго?
    Елизабет загуби кураж, чувстваше, че трябва да измисли още нещо, но неподвижният му замислен поглед я разстрои.
    — Какво друго има смисъл в живота — започна тя с пресилено оживление, — освен баловете, хазартните игри и изисканото общество?
    Изразът му стана толкова сериозен, че Елизабет усети как той събира смелост да й съобщи отказа си и замлъкна, за да не го разсейва. В мига, когато заговори, тя беше сигурна, че точно това ще й каже, защото се притесни, а той се притесняваше винаги когато й говореше за нещо според него важно.
    — Лейди… — запъна се неуверено, опипвайки коприненото си шалче около врата.
    — Камерън — услужливо му напомни тя.
    — Да, Камерън — кимна той и замлъкна, за да събере мислите си. — Лейди Камерън — проговори лорд Джон, — аз съм само един обикновен провинциален лорд, без всякакво влечение към светския сезон в Лондон и към изисканото общество според добрия тон. Появявам се там колкото е възможно по-рядко. Разбрах, че това ще ви разочарова.
    Елизабет тъжно кимна.
    — Изключително много се страхувам — продължи той пламна като божур, — че не си подхождаме, лейди… — и гласът му заглъхна от стеснение, че е принуден да изрече тази грубост.
    — Камерън — помогна му тя, като гореше от нетърпение да приключат разговора.
    — Да, разбира се. Камерън. Зная го. Онова, което се опитвам да кажа, е, че… ах…
    — Че не си подхождаме ли? — услужливо го подсети тя.
    — Точно така! — Той погрешно възприе казаното от нея за нейно лично мнение и си отдъхна с облекчение, като закима енергично. — Трябва да ви кажа, че съм щастлив, че сте съгласна с мен.
    — Да, разбира се, съжалявам, че се получи така — прибави Елизабет с мил жест, тъй като почувства, че му дължи известно утешение заради изтезанието, на което го подложи край реката. — Чичо ми също ще бъде много разочарован — продължи. Едва се сдържа де не скочи и да сложи в ръката му перото за писане, когато добави:
    — А сега бихте ли написали писъмце, за да му съобщите вашето решение?
    — Нашето решение — поправи я той галантно.
    — Да, но… — Тя помълча, за да формулира отговора си съвсем ясно. — Чичо ми ще бъде толкова разочарован, а аз… аз се страхувам да не обвини само мен.
    Сър Франсис нямаше да пропусне да обвини нея в своето писмо до чичо й и тя не можеше да рискува и графът да постъпи по същия начин. Чичо Джулиъс не беше глупав и ако разбереше, че тя сама е осуетила намеренията на своите кандидати, щеше да се прости с финансовата му помощ.
    — Разбирам — каза той, наблюдавайки я с обезпокоително внимание, после взе перото и го подряза. От Елизабет се изтръгна въздишка, щом видя, че пише. — Сега, когато приключихме с неприятната тема, ще ми разрешите ли да ви попитам нещо? — обърна се той към нея и бутна писмото настрана.
    Тя закима грейнала от радост.
    — Защо дойдохте тук… ето, това е… защо се съгласихте да размислите върху моето предложение?
    Въпросът я стресна. След като се срещна сега с лорд Джон, установи, че споменът й за него е съвсем бегъл, дори навярно грешеше, че е разговаряла с него на някои от баловете. Освен това не можеше да му каже, че чичо й ще спре издръжката й, тъй като подобно обяснение бе твърде унизително за нея.
    Той очакваше отговора й и когато стана ясно, че не знае какво да каже, й подсказа:
    — По време на краткото ни запознанство преди около две години направил ли съм нещо или намекнал ли съм нещо, което да ви подведе, че копнея за светски живот?
    — Трудно ми е да кажа — съвсем искрено си призна Елизабет.
    — Лейди Камерън, спомняте ли си изобщо, че сме се запознавали?
    — О, да, разбира се. Със сигурност — отговори Елизабет, смътно спомняйки си, че на бала у лейди Маркхам й представиха мъж, който много приличаше на него. Да точно така. — Запознахме се на бала у лейди Маркхам.
    Той не сваляше очи от лицето й.
    — Запознахме се в парка.
    — В парка! — повтори безкрайно смутена тя.
    — Спряхте се, за да се полюбувате на цветята и младият джентълмен, който ви придружаваше, ни запозна.
    — О, така ли? — изуми се тя, като отбягваше погледа му.
    — А не бихте ли желали да узнаете за какво разговаряхме през онзи ден, а и на следващия, когато отново се разхождахме в парка?
    Почувства се неловко, но беше любопитна и в крайна сметка любопитството надделя.
    — Да, бих желала.
    — За риболов.
    — З-з-за риболов ли? — заекна Елизабет. Той потвърди.
    — Само минути след като ни представиха, споменах, че не съм дошъл в Лондон заради светския сезон, а само съм се отбил на път за Шотландия, където отивам да ловя риба, и на другия ден заминавам.
    Елизабет бе обзета от лоши предчувствия, когато си припомни нещо.
    — Разговаряхме непринудено и много очарователно — продължи той. — Вие ми разказвахте оживено за една особено предизвикателна пъстърва, която сте успели да уловите.
    Тя почувства, че лицето й пламва, когато той довърши разказа:
    — Не забелязахме как мина времето, забравихме и нещастния ви кавалер, докато споделяхме рибарските си преживявания.
    Той притихна в очакване и когато неловкото мълчание се проточи, Елизабет се обади смутено:
    — Случи ли се… още нещо?
    — Да, нещо незначително. Отложих заминаването си за Шотландия, за да ви посетя. Вие изоставихте половин дузина фукльовци, които бяха дошли да ви заведат на някакво соаре, и предпочетохте една непредвидена разходка с мен в парка.
    Тя не посмя да го погледне в очите.
    — Искате ли да знаете за какво разговаряхме тогава?
    — Не, мисля, че не искам.
    Той се подсмихна и пренебрегна отговора й.
    — Заявихте, че сте изморена от светския живот, и споделихте силното си желание да сте някъде сред природата през този ден… затова отидохме в парка. Прекарахме очарователно, струва ми се.
    Когато той млъкна, Елизабет се осмели да го погледне в очите и без повече преструвки попита:
    — За риболов ли говорихме?
    — Не — отговори той, — за лов на глигани.
    Засрамена до дъното на душата си, тя затвори очи.
    — Разказахте ми вълнуваща история за един буен глиган, който баща ви застрелял преди много години и как сте наблюдавали лова — без разрешение — скрита в клоните на високо дърво, под което глиганът бил повален. Доколкото си спомням — довърши той любезно, — разказахте ми още, че импулсивно сте извикали от радост и ловците открили скривалището ви и още, че баща ви сериозно ви смъмрил.
    Елизабет съзря весели пламъчета в очите му и изведнъж и двамата се разсмяха.
    — Спомням си също и как се смеехте — каза той все така усмихнат, — помислих си, че по-мелодичен звук не мога да си представя. Това настроение заедно с приятния ни разговор ме накараха да се чувствам леко и непринудено във вашата компания.
    Когато осъзна, че всъщност я ласкае, се изчерви, подръпна коприненото си шалче и стеснително погледна встрани.
    Елизабет забеляза, че се смути, и не наруши мълчанието, докато той не възвърна самообладанието си.
    — Спомних си за вас — каза тя и наклони глава, за да срещне погледа му. — Да, спомних си — изрече искрено.
    Беше толкова деликатен, толкова мил, че Елизабет се почувства длъжна да му каже истината. А и оцени лорд Марчмън и неговия сериозен характер вече съвсем различно.
    Заплахата от романтични бъркотии се стопи и езикът му стана ясен, а мисълта — тревожно-проницателна.
    — Можете напълно да ми се доверите — настоя той усмихнат, сякаш четеше мислите й. — Не съм чак толкова глупав, както зная много добре, че изглежда. Само съм… как да кажа… непохватен в ухажването. И след като няма да бъда ваш съпруг — каза той и усети внезапна болка, — можем ли да бъдем приятели?
    Елизабет усещаше интуитивно, че той няма да й се подиграе, също така нямаше и да се откаже да пита, докато тя не си признае.
    — Чичо ми реши така — смутено изрече тя, като се опита да представи случая в по-благоприятна светлина и все пак да му обясни защо го постави в толкова неудобно положение. — Моят чичо е бездетен, разбирате ли, и е много… загрижен… да ме види добре омъжена. Беше осведомен за господата, които бяха поискали ръката ми… и чичо ми… това мога да кажа… — Елизабет притихна безпомощно. Обяснението не бе леко, както се надяваше.
    — Избра мен — подсказа й графът. Тя кимна.
    — Странно. Със сигурност си спомням, че когато ви представиха в обществото и се запознахме, както подочух, сте получили рекорден брой предложения. И чичо ви избира мен. Трябва да кажа, че съм поласкан и крайно изненадан. Като се замислим за значителната разлика във възрастта ни, без да засягаме какви интереси имаме, бих очаквал той да избере някой по-млад мъж. Извинявам се за любопитството — каза, наблюдавайки я много внимателно. — Елизабет щеше да падне от стола, ужасена от безцеремонния му въпрос. — Кой друг избра той?
    Тя прехапа устни и сведе очи, без да съзнава, че лорд Марчмън вижда добре лицето и, и макар и въпросът му да я притесни, отговорът, който трябваше да даде, я извади от равновесие.
    — Който и да е той, навярно е далеч по-неподходящ от мен, както мога да направя заключение от израза ви — каза той, без да сваля очи от лицето й. — Да отгатна ли? Или направо да ви кажа, че преди около час, когато се прибирах, чух как на горния етаж вашата леля и кочияшът ви се смееха за нещо, което се е случило в дома на сър Франсис Билхейвън. Билхейвън ли е другият мъж? — попита той тихо.
    Елизабет пребледня и това бе напълно достатъчно като отговор.
    — Проклятие — задъха се графът от отвращение. — Самата мисъл, че невинно същество като вас е било предложено на този стар…
    — Аз го обезсърчих — побърза да го увери Елизабет, но беше дълбоко затрогната, че графът, който едва я познаваше, се вживя в съдбата й толкова много.
    — Сигурна ли сте?
    — Така мисля.
    След кратко колебание той кимна, без да сваля обезпокоително проницателния си поглед от лицето й, но някаква мисъл го накара да се подсмихне.
    — А ще ми разрешите ли да попитам как го постигнахте?
    — Предпочитам да не ме питате.
    Той отново кимна и този път се усмихна широко и сините му очи блеснаха.
    — А дали съм на прав път, ако допусна, че сте използвали същата тактиката за отблъскване на противника, която използвахте тук?
    — Струва ми се, че не разбирам въпроса ви — плахо отговори Елизабет, но усмивката му беше заразителна и тя се усети, че си хапе устните, за да не му се усмихне.
    — Добре тогава, а интересът, който показахте към риболова преди две години, искрен ли беше, или просто проявихте учтивост и за да се почувствам удобно, ме накарахте да говоря за неща, които обичам? Ако първото предположение е вярно, тогава аз мога само да гадая, че страхът ни от рибата вчера не е бил… да кажем… толкова разтърсващ, колкото искахте да ми внушите.
    Те се спогледаха, той с многозначителна усмивка, а тя се разсмя от сърце.
    — Може би не е чак толкова разтърсващ, милорд.
    Очите му блеснаха.
    — А дали не бихте пробвали с онази пъстърва, от която ме лишихте тази сутрин? Тя си плува свободно и ми се подиграва, разбирате ли?
    Елизабет се разсмя от сърце, а след миг и графът я последва.
    Когато смехът им затихна, погледна към него с чувството, че са истински приятели. Сигурно щеше да е прекрасно да седне на брега на реката и да провери своите умения с въдицата. Но не искаше повече да го притеснява с присъствието им или пък да рискува той да промени мнението си относно техния годеж.
    — Обсъдихме всичко — бавно изрече тя — и мисля, че ще е най-добре с леля ми да заминем утре на нашето последно… пътешествие.


    Ранното утро на другия ден беше ясно и хубаво, от дърветата се носеха птичи песни, а слънцето весело грееше в небесната синева. За съжаление денят не беше от онези, когато някакъв проблем от само себе си се разрешава, и докато лорд Марчмън настаняваше Бърта и нея в каретата, Елизабет все още нямаше конкретна идея за своята дилема: не можеше да остане повече тук, тъй като изпълни задачата си. От друга страна, перспективата да се появи у Иън Торнтън в Шотландия, и то придружена от Бърта, вместо от Лусинда никак не й харесваше. За да се изправи срещу този мъж, имаше нужда от Лусинда — Лусинда, която пред никого не се разтреперваше и която винаги можеше да посъветва Елизабет при всяко затруднение. Така че се налагаше да се отправят към странноприемницата, където трябваше да изчакат Лусинда. Чичо Джулиъс, с присъщото си страхопочитание пред всеки шилинг и с прословутата си пресметливост, беше съставил нещо, което наричаше „бюджет“, и бе отпуснал и една сума „за непредвидени разходи“. Елизабет си каза, че това е непредвиден случай и ще похарчи тези пари, а после ще измисли как да се оправдае.
    Арон вече очакваше нарежданията и Елизабет реши:
    — Към Карингтън, Арон. Ще чакаме Лусинда там, в странноприемницата.
    После се обърна към лорд Марчмън със сърдечна топлота и му подаде ръката си през прозореца на купето.
    — Благодаря ви — каза плахо, но много искрено — за всичко, което видях у вас, милорд.
    Той пламна от удоволствие и се загледа след заминаващата карета. Гледа след нея, докато не свърна към главния път, после бавно влезе в къщата и се отправи към своя кабинет. Там седна на бюрото и погледна писмото, което бе написал на чичо й, спомняйки си колко я разтревожи, когато попита дали е разубедила стария Билхейвън да не натрапва своето ухажване. „Мисля, че успях“ — беше отговорила тя. И тогава Джон взе решение.
    Почувства се нелепо, по-скоро като безумен рицар в блестящи доспехи, който се втурва да спасява нищо неподозираща девица от бъдещи беди. Взе лист хартия и написа друго писмо на чичо й. И като винаги се случваше, щом въпросът опираше до ухажване, загуби дар слово. В писъмцето се четеше следното:
    „Ако Билхейвън я поиска, моля, уведомете ме. Мисля, че аз пръв я искам.“

11.

    Иън Торнтън стоеше в преддверието на просторната селска къща в Шотландия, където бе роден. Сега я използваше като ловен павилион, но за него тази къща беше нещо много повече от това: тук намираше спокойствие, можеше да бъде такъв какъвто е; тук се спасяваше за кратко от трескавия си начин на живот. С ръце в джобовете се оглеждаше, като че ли за пръв път я виждаше през погледа на възрастен човек.
    — Всеки път, когато се завръщам, все по-малка ми се струва, отколкото я помня — каза той на червендалестия човек, който тъкмо влизаше, натоварен с тежки торби с провизии.
    — Като си малък, всичко ти се вижда по-голямо — каза Джейк и тръшна торбите върху прашния бюфет. — Туй е всичкото, без моите неща. — После извади пистолета си от колана и го остави на масата. — Ще отведа конете.
    Иън разсеяно кимна, тъй като беше обзет от спомени. С болезнена носталгия си спомни детството. Дълбоко в себе си чу плътния глас на баща си и смеха на майка си. От дясната му страна се намираше огнището, където майка му готвеше, преди да се сдобият с готварска печка. От двете страни на огнището имаше два стола с високи облегалки, където родителите му прекарваха дълга приятни вечери пред огъня, тихичко разговаряйки, за да не смущават Иън и по-малката му сестра, които спяха на горния етаж. Срещу огнището имаше диван, тапициран с кожа и здрав плат на шотландски карета.
    Всичко си стоеше така, както го помнеше. Обърна се и погледна прашната маса, усмихна се и заопипва дървената й повърхност. След секунди пръстите му откриха драсканиците, които търсеше. Те се появиха бавно под праха — четири нескопосно изписани букви: И. Г. Б. Т. — неговите инициали, които бе надраскал на около тригодишна възраст. Заради тази лудория доста му се караха, докато майка му не осъзна, че сам е научил буквите.
    Уроците му започнаха още на другия ден и когато познанията на майка му, които никак не бяха посредствени, се изчерпиха, баща му се зае да му преподава геометрия, физика и всичко останало, което бе учил в Итън и Кеймбридж. Когато Иън беше на четиринайсет години, у тях се появи Джейк Уайли, който вършеше всичко вкъщи и от неговите лични преживелици научи за моретата и за далечните, тайнствени земи на края на света. Години по-късно замина с Джейк, за да ги види и да приложи познанията си на практика.
    След три години се завърна, копнеещ за семейството си, но те бяха загинали само няколко дни преди това при пожар в странноприемница, където били отседнали, за да го посрещнат. Дори сега Иън тъгуваше за загубата на своите майка и баща — гордият мъж, загърбил благородното си потекло, за да се ожени за сестрата на беден шотландски викарий. Заради тази постъпка го лишили от херцогската титла, а той никога не промълви и една лоша дума. Или така твърдеше. Тъгата, която го завладя, когато дойде тук след две дълги години, бе непоносима и той стисна очи, за да прогони горчивия и нежен спомен Отново видя баща си, който му стискаше ръката, когато заминаваше на първото си пътешествие с Джейк. „Пази се — беше му казал той — и не забравяй, че където и да си, ние винаги ще бъдем с теб.“
    Тогава Иън тръгна, беден син на обезнаследен английски лорд, чието единствено богатство беше малка кесийка със злато, която получи от баща си на шестнайсетия си рожден ден. А сега, след четиринайсет години цяла флотилия плаваше под флага на Иън, пренасяща неговите товари; имаше мини за сребро и калай и претъпкани складове със скъпоценни стоки. Но всъщност той забогатя от земя. От един голям участък неплодородна, гола земя, която спечели на карти от колониален заселник, който се кълнеше, че там, в запустелите мини имало злато. И наистина имаше. Злато, с което купи още мини, кораби и великолепни дворци в Италия и Индия.
    Като залагаше цялото си богатство в различни инвестиции, той печелеше отново и отново. Някога обществото го порица като комарджия; сега гледаха на него като на легендарен принц, който превръща всичко в злато. Когато започнеше да купува акции, плъзваха слухове и цените на борсата скачаха неимоверно. Щом се появеше на някой бал, икономът изкрещяваше името му. Там, където се бяха отнасяли с него като с парий, същите хора, които го бяха отбягвали, го ухажваха за съвет, по-точно за финансов съвет, и най-вече, ако можеше неговите пари да отидат при техните дъщери. Богатството донесе на Иън много разкош, но не и някаква изключителна радост. Онова, което най-много обичаше, бе играта, дързостта на риска, тръпката да заложиш цяло състояние. Освен това успехът вървеше със своята цена, плати със своето усамотение и това дълбоко го засегна.
    А сега и постъпките на дядо му допринесоха за така противната му известност. Смъртта на сина му, бащата на Иън, изглежда, го накара да съжали за това, че се е отрекъл от него, и през последните дванайсет години периодично пишеше на Иън. Отначало го увещаваше да го посети в Станхоуп. Иън не отговаряше на писмата му и тогава той реши да го изкуши с обещанието, че ще го признае за свой наследник. И тези писма останаха без отговор, а мълчанието на стареца през последните две години заблуди Иън, че се е отказал. Но преди четири месеца пристигна писмо с герба на Станхоуп, което този път го разяри.
    Старецът високомерно даваше на Иън четири месеца, за да отиде в Станхоуп, да се срещнат и да обсъдят прехвърлянето на шест имения — имения, които би трябвало да наследи баща му и от които херцогът не го бе лишил. Според писмото, ако Иън откажеше, херцогът имал намерение да действа на своя глава, като го обяви публично за свой наследник.
    Иън за пръв път в живота си отговори на своя дядо; писмото бе кратко и категорично. То беше също и красноречиво доказателство, че Иън Торнтън не прощава лесно, подобно на дядо си, който цели две десетилетия бе пренебрегвал своя син:
    „Опитайте се и ще станете за смях. Ще отрека всяка връзка е вас и ако все още настоявате, ще захвърля и титлата ви, и именията ви.“
    Четирите месеца изминаха, а от херцога повече известия не се получиха, но из Лондон плъзнаха клюки, че Станхоуп ще обяви своя наследник. И че наследникът е внукът му — Иън Торнтън. И поканите за балове и приеми от същите онези хора, за които той бе нежелан гост, заваляха и това лицемерие го забавляваше, но го изпълваше и с презрение.
    — Този черен кон, който използваме тук за пренасяне, е най-злонравният звяр на света — каза Джейк, като разтриваше ръката си.
    Иън откъсна поглед от буквите върху масата и се обърна към Джейк, без да крие колко му е смешно.
    — Какво, ухапа ли те?
    — Точно тъй, по дяволите, ухапа ме — отвърна ядосано по-възрастният мъж. — Дебне ме, откакто слязохме от дилижанса в Хейбърн и натоварих торбите на гърба му, за да ги докарам тук.
    — Страхувам се, че ще захапе всяко нещо, до което се докопа. Пази си ръцете, когато го оседлаваш.
    — Не дебнеше ръцете ми, а задника ми! Оголи зъби и се втурна, но аз го забелязах и се извъртях, така че той не можа да ме докопа. — Джейк мрачно свъси вежди, когато видя как се забавлява Иън. — Не разбирам защо толкоз години го изхранваш. Не заслужава да стои в конюшнята с породистите ти коне — всичките красавци, а той на какво прилича?
    — Опитай се да метнеш торби върху гърба на някои от другите коне и ще разбереш защо го държа. Става за товарно муле. Никое друго от моите животни не става за тази работа — отвърна Иън и огледа прахоляка, който се стелеше навсякъде.
    — Тежък е за товарно муле — отговори Джейк. — Злонравен, упорит и бавен — заключи и също леко се намръщи при вида на прашната стая. — Рече, че ще заръчаш някоя слугиня от селото да дойде, да изчисти и да сготви за нас. Виж колко е мръсно.
    — Поръчах, продиктувах на Питър писмо до пазача, за да го помоля да снабди къщата е храна и да намери две жени, които да чистят и да готвят. Храна има и в плевнята има пилета. Сигурно не е успял да намери кой да остане тук.
    — Хубавички девойки, надявам се — каза Джейк. — Заръча ли му да пише, слугините да са хубавички?
    Иън не отговори веднага, загледан в паяжините, висящи от тавана, после го погледна насмешливо.
    — Искаш от мен да поръчам на седемдесетгодишен полусляп пазач да избере хубавички слугини!
    — Що, от туй вреда няма — измърмори Джейк, но изглежда се примири.
    — Селото е само на двайсетина километра. Винаги можеш да прескочиш дотам, щом почувстваш нетърпима нужда от жена. Разбира се, връщането може да те убие — каза той, като имаше предвид виещата се покрай стръмни урви пътека.
    — Да му се не видят и жените — внезапно каза Джейк, а на загорялото му, обрулено от вятъра лице грейна усмивка. — Тук съм за две седмици — да ловя риба и да се изтягам, какво друго му трябва на един мъж. Ще бъде като едно време, Иън — спокойствие и тишина. Без наежени, фукливи слуги, дето слухтят за всяка изпусната дума, без карети и майки-сватовници, дето се тълпят в твоята къща. Ето онзи иконом в Монтмейн тъй високо вири нос, та се чудя стига ли му въздухът, а пък онзи твой френски готвач ме изхвърли на практика от кухнята си. Тъй каза, била неговата кухня и… — Старият моряк не се доизказа и отново клюмна. — Иън — разтревожено попита той, — научи ли се да готвиш, додето скиташе?
    — Не, а ти?
    — Гръм и мълния, не! — ужаси се Джейк от изгледите да яде каквото и да е, при това сготвено от самия него.
* * *
    — Лусинда — за трети път през последния час каза Елизабет, — не зная как да ти се извиня за всичко това.
    Преди пет дни Лусинда бе отседнала в една странно приемница на шотландската граница, където трябваше да се срещнат с Елизабет и да продължат заедно към дома на Иън Торнтън. Тази сутрин кочияшът, когото бяха наели, счупи някаква ос на каретата и сега те се возеха в каруцата със сено на един селянин, позорно насадени в задната и част, а пътническите им сандъци и куфари заплашително се клатушкаха но изровения път, или по онова, което в Шотландия минаваше за път. Мисълта да се появи пред вратата на Иън Торнтън в каруца със сено, така я парализираше, че предпочиташе да говори за своето провинение, вместо да трепери от предстоящата среша с чудовището, което съсипа живота и.
    — Както отбелязах и последния път, когато се извини, Елизабет — отговори Лусинда, — не е твоя вината за плачевното състояние на пътищата и за липсата на транспорт в тази варварска страна, поради което И не си длъжна да се извиняваш.
    — Да, но ако не бях аз, и ти нямаше да си тук.
    Лусинда сдържано въздъхна и се вкопчи в страничните дъски на каруцата при едно особено силно раздрусване, след което отново изправи гърба си.
    — И освен това, както вече споменах, ако аз не бях заблудена и не бях споменала името на господин Торнтън пред чичо ви, сега и двете нямаше да сме тук. Вие само сте изнервена от неприятната перспектива да се срещнете с този мъж, друга причина… — Каруцата се наклони страховито на една страна и те се вкопчиха в страничните прегради, за да не се изтърсят на пътя. — И няма причина да продължавате да се извинявате. По-добре използвайте времето да се подготвите за нерадостната среща.
    — Права сте, разбира се.
    — Разбира се — съгласи се по-възрасти ата жена. — Винаги съм права, както ви е добре известно. Почти винаги — поправи се тя, очевидно замислена как Джулиъс Камерън я бе подвел, за да обяви Иън Торнтън за един от бившите ухажори на Елизабет. Както й бе обяснила, още щом тя пристигна в странноприемницата, беше съобщила името му само като неин почитател, тъй като Джулиъс я бе притиснал с въпроси за репутацията й по време на нейния дебют и за това дали е имала успех, като предполагаше, че той е чул някои от злобните клюки за случилото се между Елизабет и Иън Торнтън. Лусинда се бе постарала да замаже нещата, споменавайки името му наред с другите кандидати.
    — По-скоро със самия дявол бих се срещнала, отколкото с този мъж — каза Елизабет със сдържано напрежение.
    — Не се съмнявам — съгласи се Лусинда, като в едната си ръка държеше слънчобрана, а с другата здраво стискаше страничната дъска на талигата. Колкото повече напредваше времето, толкова повече Елизабет гневно се притесняваше от тази среща. През първите четири дни от тяхното пътешествие почти забрави тревогата си, омаяна от величествената красота на Шотландия, от стръмните урви и дълбоките падини, покрити с диви зюмбюли, синчец и глогини. Но времето да се изправи пред него съвсем приближи и нито избуялите в пролетни цветя склонове, нито ослепително сините езера в долините можеха да премахнат растящата тревога.
    — Освен това нищо не е в състояние да ме убеди, че той има и най-слабо желание да ме види.
    — Скоро сами ще се убедим.
    По виещи се коловози във високото, които би трябвало да представляват път, един овчар бе подкарал старата си каруца надолу по своя работа.
    — Виж, виж, Уили — подвикна той на брат си. — Виждаш ли туй, дето аз го виждам?
    Брат му погледна надолу и зяпна, после се захили с беззъбата си уста при гледката на две дами, с всичките му щуротии — шапки, ръкавици и какво ли не, които префърцунено и доста несигурно бяха кацнали в талигата за сено на Шон Маклиш. Седяха все едно бяха глътнали бастуни, а краката им стърчаха навън.
    — Да му се не види — кикотеше се Уил и от високото размаха шапка, приветствайки веселяшки дамите. — В селото рекоха, че Иън Торнтън си дошъл, фащам се на бас, че е тъй и тез нагиздени фусти ще му топлят кревата, щом му се доще.
    В щастливо неведение за догадките на двамата зрители, госпожица Трокмортън-Джоунс ядосано и без всякакъв резултат се опита да изтърси пепелта от черната си пола.
    — През целия си живот никога не съм била подлагана на подобно изпитание — изсъска тя освирепяла, когато каруцата за пореден път се разтресе и толкова много се наклони, че двете с Елизабет се сблъскаха. — Вие може и да сте зависима в тази история, но аз ще кажа на господин Торнтън какво е мнението ми за идеята му да покани дами в тази дива пустош и също така никога да не намеква, че каретата може да се окаже прекалено широка за пътя.
    Елизабет отвори уста да каже нещо за утеха, но точно тогава каруцата залитна така, че чак зъбите им изтракаха, и тя сграбчи страничната дъска.
    — От малкото, което зная за него, Луси — най-накрая успя да изрече, когато каруцата се изправи, — той не би се разтревожил ни най-малко от онова, което ни се случи. Той е груб, без капка деликатност… и това е неговото… преимущество.
    — О-о-о, стой! — извика селянинът, дръпна поводите на понито и каруцата, скрибуцайки спря. — Ей там, горе на хълма, е къщата на Торнтън — каза и посочи към гората.
    Лусинда се загледа с растяща ярост към голямата, но не особено представителна къща, която едва се виждаше зад дебелите стволове на дърветата, после се обърна към злочестия селянин с цялата тежест на своето положение:
    — Грешиш, приятелю. Нито един джентълмен с добро положение и здрав разум не би живял в подобно затънтено място. Бъди добър, обърни това разнебитено превозно средство и ни върни в селото, от където дойдохме, за да попитаме отново за посоката. Очевидно е станало недоразумение.
    При тези думи и конят, и селянинът извърнаха глави и я погледнаха крайно обидени.
    Конят запази мълчание, но на селянина, който през пялото време слушаше сърдитото вайкане на Лусинда, му дойде до гуша.
    — Виж сега, милейди — опита се да отвърне той, но тя го сряза:
    — Не се обръщай към мен с „милейди“. Госпожица Трокмортън-Джоунс е съвсем достатъчно.
    — Аха. Хубаво, каквото и да е, та туй е къщата на Торнтън.
    — Не можете да ни изоставите тук! — възкликна тя, когато отегченият стар човек в прилив на енергия, която очевидно го изпълни при мисълта, че най-после ще може да си кара каруцата сам, без неканени гости, взе да сваля куфарите и кутиите за шапки. — Ами ако го няма? — изпъшка тя, докато Елизабет се съжали над възрастния човек и се зае да му помогне при свалянето на един голям куфар.
    — Тогава просто ще останем тук и ще чакаме да мине някой друг любезен човек, който да ни вземе — храбро каза Елизабет, но всъщност беше изплашена.
    — Не се надайте — каза селянинът, когато тя пусна една монета в ръката му. — Благодарим, милейди, благодарим от сърце. — И той поздрави усмихнато по-младата дама със смайващо красиво лице и лъскава руса коса.
    — И защо да не се надяваме? — попита Лусинда.
    — Защото — отвърна селянинът, докато се качваше на каруцата си — оттук седмица или две никой няма да мине. Утре ще завали или вдругиден, тъй предугаждам. Оттук не може да мине каруца, кога вали. Ама, виж — додаде, понеже изпита жал към младата госпожица, която бе леко пребледняла, — от комина излиза дим, значи има някои там.
    Камшикът му изплющя и той потегли, а двете жени стояха вцепенени, докато нов облак прах не ги задуши. Елизабет се окопити и реши да вземе нещата в свои ръце.
    — Луси, ако хванеш този куфар от едната страна, а аз от другата, ще го отнесем до къщата.
    — Няма да правите подобно нещо! — ядосано се развика Лусинда. — Ще оставим всичко тук и нека Торнтън да изпрати слугите си.
    — Не мога да постъпя така — каза тя, — изглежда по-стръмно, отколкото е, а и куфарът не е чак толкова тежък, така че не е нужно още някой да идва. Моля те, Луси, капнала съм, за да споря.
    Лусинда погледна измъченото пребледняло лице на Елизабет и не възрази.
    — Права сте — съгласи се бързо.
    Оказа се, че Елизабет не бе съвсем права. Пътеката се оказа доста стръмна и куфарът, които бе лек, с всяка стъпка натежаваше. На стотина метра от къщата двете лами за пореден път спряха, за да си починат, после Елизабет решително сграбчи едната дръжка.
    — Ти отиваш да почукаш, Луси — задъхано каза, загрижена за по-възрастната жена, — а аз ще донеса това сама.
    Госпожица Трокмортън-Джоунс погледна към жалкия им окалян товар и в гърдите й избухна гняв от позорното положение, в което ги бяха поставили. С вид на разярен генерал издърпа ръкавиците си, обърна се кръгом и замарширува към предната врата. Там вдигна чадъра си и похлопа силно с дръжката му.
    Зад нея Елизабет упорито тътреше грамадния куфар.
    — Как мислите, дали има някой?
    Задъхана, тя преодоля последните няколко метра.
    — И да има, сигурно са глухи — каза Лусинда и отново започна да удря по вратата, а в къщата ударите проехтя ха като гръмотевици.
    — Отворете! — викаше тя и внезапно вратата се отвори, а смаяният мъж на средна възраст, който се показа, получи удар по главата с дръжката на чадъра.
    — Господ да ни е на помощ — извика Джейк, хвана се за главата и леко замаян погледна свирепо грозната жена, която го гледаше не по-малко свирепо. Черното й боне бе раздърпано и килнато.
    — Нямате нужда от Господ, а от уши — осведоми го жената с кисела физиономия и дръпна Елизабет за ръкава. — Очакват ни — съобщи на Джейк.
    По обясними причини той бе втрещен, огледа още веднъж дрипавите прашни дами и реши, че са жените селото, които Иън е наел да им чистят и готвят. Изразът на червендалестото му лице веднага омекна и той се ухили широко. В един миг забрави и прости удара по главата сп.
    — Добре дошли, заповядайте — каза, отстъпи и с широк жест показа прашната стая. — С какво ще започнете?
    — С топла баня — каза Лусинда, — а след това чай и нещо за хапване.
    Елизабет забеляза висок мъж, който се появи от съседната стая, и я прониза неудържим пристъп на страх.
    — Не знам дали точно сега искам баня — рече Джейк.
    — Не за теб, дръвник такъв, а за лейди Камерън.
    Елизабет можеше да се закълне, че Иън Торнтън се вцепени от изненада. Погледна към нея и като че ли искаше да надникне под периферията на бонето й, но тя малодушно бе свела глава.
    — Вие искате баня! — съвсем оглупял повтори Джейк, вперил очи в Лусинда.
    — Разбира се, но след лейди Камерън. Не стой като истукан — сопна се тя, като го смушка със слънчобрана си в гърдите. — Изпрати слугите долу на пътя, да донесат веднага багажа ни. — Върхът на чадъра бе насочен недвусмислено към вратата, после отново към гърдите на Джейк. — Но преди да свършиш това, уведоми господаря си, че сме пристигнали.
    — Неговият господар — чу се язвителен глас зад тях — разбра, че сте тук.
    Елизабет се олюля от подигравателния тон и в мига, когато си представяше Иън, паднал на колене от угризения, видя лицето му — жестоко и внушаващо страх. Той не помръдна от мястото си. Небрежно облегнат до вратата, със скръстени ръце я наблюдаваше с присвити очи. До този момент Елизабет си бе въобразявала, че помни точно как изглеждаше, но се оказа, че спомените и не са съвсем верни. Наистина! Широките му рамене опъваха велурения жакет, бяха много по-широки и по-мускулести, отколкото в спомените и, а гъстата му коса бе почти черна. Помнеше сдържаната чувственост и арогантната красота на лицето му, изваяните устни, поразителните очи, но сега забеляза цинизъм в тези златисти очи и безсърдечие в стиснатата челюст — черти, които е била прекалено млада и наивна, за да забележи. Той излъчваше брутална сила и това я накара да се почувства още по-безпомощна. Гледаше този надменен, жесток мъж и недоумяваше дали няма с нещо да покаже, че я бе прегръщал и целувал с прелъстителна нежност.
    — Огледахте ли ме добре, графиньо? — попита безцеремонно той. Елизабет остана изненадана от подобно приветствие, но следващите му думи я накараха да онемее: — Вие сте забележителна млада жена, лейди Камерън. Сигурно имате инстинкт на ловно куче, за да ме проследите чак дотук. И сега, след като успяхте, ето вратата. Използвайте я.
    Елизабет се опомни от смущението си и я обзе истинска ярост:
    — Моля?!
    — Чухте ме.
    — Бях поканена тук.
    — О, как не! — подигра се Иън, но внезапно му мина през ума, че онова писмо, което получи от чичо й, навярно не е било шега и че Джулиъс Камерън очевидно е взел мълчанието му за потвърждение, което бе пълен абсурд. През последните месеци, откакто плъзнаха слухове за богатството му и за вероятното му родство с херцог Станхоуп, свикна да го преследват хора от висшето общество, които преди го бяха оскърбявали. Естествено за него подобно поведение бе досадно, но в случая прие постъпката на Елизабет Камерън като отвратителна.
    Той безцеремонно се взираше в нея, не можеше да повярва, че очарователното, импулсивно девойче, което си спомняше, се е превърнало в тази надменна и хладнокръвна млада жена. Дори с тази прашна и раздърпана рокля и изцапано лице, Елизабет Камерън бе поразително красива, но толкова много се бе променила, че едва я позна. Едно нещо не бе променено: беше си останала интригантка и лъжкиня.
    Привидното безразличие на Иън изчезна и той заплашително пристъпи към тях.
    — Комедията свърши, госпожице Камерън. Никой не ви е канил тук и вие отлично го знаете.
    Заслепена от гняв и унижение, тя извади от чантичката си писмото с поканата, което чичо й бе получил, и го удари върху гърдите му. Той инстинктивно го задържа, но не го отвори.
    — Обяснете това — нареди му и се отдръпна.
    — Още една бележка, обзалагам се — саркастично изрече той, спомняйки си онази вечер в зимната градина, когато откри колко заблуден е бил относно нея.
    Елизабет стоеше до масата твърдо решена да получи удовлетворение и обяснение от него, преди да си тръгне, въпреки че каквото и да кажеше той, нямаше да остане с него под един покрив. Но Иън така и не отвори писмото и тогава тя разярена се обърна към Джейк, който бе много разочарован, че така лекомислено се лишават от жени, които със сигурност можеха да бъдат убедени да готвят, ако останат.
    — Накарайте го да прочете писмото на глас? — заповяда тя на объркания мъж.
    — Гледай сега, Иън — каза той, загрижен за празния си стомах и мрачното бъдеще, ако жените си тръгнеха, — що не прочетеш тая бележчица, както дамата те моли?
    Иън Торнтън не обърна внимание на по-възрастния човек и тогава Елизабет се вбеси. Без да съзнава какво точно прави, грабна пистолета от масата, зареди го и го насочи към гърдите му.
    — Прочетете писмото!
    Изненаданият Джейк, който бе разтревожен главно за празния си стомах, вдигна ръка да се защити, все едно пистолетът бе насочен към него.
    — Иън, може да е недоразумение, нали тъй, не е любезно да си груб към тези дами. Защо не го прочетеш, та да се успокоим и хубавичко да похапнем — каза той и направи знак към торбите с провизии, а в ума му се въртеше „вечеря“.
    — Няма да го прочета — изръмжа Иън. — Последици път, когато четох бележка от лейди Камерън, бях поканен от нея в една зимна градина, заради което бях прострелян.
    — Нима се осмелявате да твърдите, че аз съм ви поканила на среща в онази зимна градина? — присмя се Елизабет побесняла.
    Той загуби търпение:
    — Очевидно твърдо сте решили да разигравате трагедии, но на мен ми омръзна и предлагам да приключим, за да си тръгнете обратно.
    — Отричате ли, че сте ми пращали бележка? — озъби се тя.
    — Разбира се, че отричам.
    — Тогава какво търсехте в зимната градина?
    — Отидох там в отговор на замазаната записка, която получих от вас — с провлечена и оскърбителна интонация заяви той. — Ще разрешите ли да ви посъветвам в бъдеще да посветите повече време на правописа и почерка си, отколкото на театралните си заложби? — Погледът му се премести върху пистолета. — И оставете този пистолет, преди да се нараните.
    Елизабет го вдигна по-високо с треперещи ръце.
    — Всеки път, когато сме се срещали, сте ме унижавали. Ако брат ми беше тук, щеше веднага да ви предизвика на дуел и тъй като го няма — съвсем обезумяла продължи тя, — сама ще поискам удовлетворение. Само на мъжете се дава правото да се бият на полето на честта, но аз отказвам да приема това право.
    — Ставате смешна.
    — Може би — тихо каза тя, — но аз съм отличен стрелец. Ще ви бъда много по-достоен противник от брат ми. А сега ще излезете ли навън или да… да приключа с вас тук? — заплаши тя, но макар и да беше извън себе си от гняв, съзнаваше колко напразна е заплахата й. Кочияшът й бе настоял да я научи да стреля, за да се защитава, и тя безпогрешно улучваше целта, но никога не бе стреляла по живо същество.
    — Няма да направя подобна глупост.
    Елизабет насочи пистолета още по-сигурно.
    — Тогава ще ми се извините веднага.
    — И за какво да се извиня? — все така вбесяващо спокойно попита той.
    — Можете да започнете с извинение за това, че ме подмамихте в зимната градина с онази бележка.
    — Не съм изпращал бележка, а получих бележка от вас.
    — Изпадате в голямо затруднение, когато трябва уточните кои писма сте изпратили и кои не, не греша, нали?
    И без да чака отговор, продължи:
    — След това ще ми се извините, че се опитахте да ме съблазните, и за това, че опозорихте доброто ми име…
    — Иън — смаян се обади Джейк, — едно нещо е да обидиш дама за почерка й, но да развалиш реномето й, е друго. Туй може да съсипе целия й живот.
    Иън му хвърли ироничен поглед.
    — Благодаря ти, Джейк, че подклаждаш тези лъжливи приказки. Би ли й помогнал да спусне ударника?
    Чувствата на Елизабет се люшнаха безумно от ярост до смях, когато осъзна в миг абсурдността на случващото се: стоеше с насочен пистолет към мъж в собствения му дом, докато нещастната Лусинда държеше на мушка с чадъра си друг мъж, който безрезултатно се опитваше да успокои духовете. Осъзна и колко безсмислено е всичко, и овладя напиращия смях. За кой ли път този противен мъж я караше да се отчайва от себе си и тази мисъл отново я разяри. Очите й искряха гневно, когато го погледна.
    Въпреки привидното си равнодушие той я наблюдаваше внимателно и настръхна, когато усети, че тя по необясними причини се разяри още повече. Кимна към пистолета и този път без всякаква подигравка, много премерено каза:
    — Струва ми се, че преди да го употребите, трябва да обмислите някои подробности.
    Макар и да нямаше никакво намерение да използва оръжието, Елизабет внимателно слушаше какво говори Торнтън със същия безличен тон:
    — Първо и най-важно, трябва светкавично и спокойно да стреляте и да презаредите, преди Джейк да ви попречи. Второ, справедливо е да ви предупредя, че тук навсякъде ще плисне кръв. На мен ще ми бъде безразлично, нали разбирате, но все пак ви предупреждавам, че повече никога няма да можете да облечете тази прелестна рокля. — Елизабет почувства, че й се повдига.
    — Ще ви обесят, разбира се — продължи той, — но този печален факт ще бледнее пред скандала, в който ще се забъркате.
    Тя бе отвратена до дъното на душата си и от себе си и от него, за да й направи впечатление последната му подигравка. Вирна брадичка и с величествено достойнство каза:
    — Достатъчно, господин Торнтън. Не можех да си представя по-безобразно поведение от вашето при първото ни запознанство, но вие надминахте себе си. За съжаление не съм толкова зле възпитана като вас и имам угризения да нападна някой по-слаб от мен, затова няма да стрелям срещу невъоръжен човек. Лусинда, тръгваме — каза и погледна към смълчания си противник, който тъкмо пристъпи заплашително, и учтиво, и саркастично добави: — Моля ви, не се притеснявайте да ни изпращате, господине, не е необходимо. Между другото искам да си спомняте какъв сте в този миг — безпомощен и беззащитен.
    Странно, но точно сега, когато стигна дъното, Елизабет почувства радостна лекота, защото най-накрая се бе осмелила да отмъсти по някакъв начин за наранената си гордост, вместо малодушно да приема участта си.
    Лусинда вече бе на двора, а Елизабет, отстъпвайки към вратата, се чудеше какво да направи, за да го принуди да не грабне пистолета, когато тя го захвърли. Реши да го разубеди със собственото му лукавство.
    — Зная, че не желаете да си тръгнем безнаказано — каза тя и лекото потрепване на ръката й я издаде, че се страхува. — Но преди да ни погнете, ви умолявам да се възползвате от своя съвет и да размислите дали си струва да ви обесят заради мен.
    Обърна се и тъкмо щеше да се затича, когато изкрещя горчиво изненадана, тъй като грубо бе приклещена и един силен удар изби пистолета от ръката й, а самата ръка за секунда бе извита на гърба й.
    — Да — почти в ухото й с вдъхващ ужас глас каза той, — мисля, че си струва.
    Точно когато почувства, че ръката й ще бъде счупена, нейният мъчител я блъсна с все сила и тя полетя напред, а вратата зад нея се затръшна.
    — Господи! Аз никога… — продума Лусинда, задъхана от гняв.
    — Нито пък аз — прибави Елизабет, като изтърсваше праха от себе си и събираше остатъците от достойнството си. — Можем да говорим за лудостта на този човек едва когато слезем до пътя, по-далеч от тази къща. Така че бъдете любезна и хванете дръжката на този куфар.
    Лусинда много мрачно се съгласи и двете тръгнаха с изправени гърбове.
    Джейк ги наблюдаваше от прозореца слисан и ядосан.
    — Загубени жени — промърмори и погледна Иън, който се взираше в неотвореното писмо. — Да те сподирят чак в Шотландия! Туй ще спре, щом научат, че си се сгодил.
    Той разроши лениво гъстата си червена коса и отново надникна през прозореца. Жените вече не се виждаха и той се отдръпна от прозореца. Изпитваше известно възхищение, което не успя да скрие, и добави:
    — Ще ти кажа едно нещо, онази русичката е огън и пламък, трябва да й го признаеш. Беше хладнокръвна, както трябва да си е, стоеше тук и с твоите камъни в твойта градина ти каза, че си простак. Не познавам мъж, който да се осмели да ти рече така!
    — Каква ти смелост, нищо подобно — отвърна Иън и си спомни откровеността й. Докато повечето момичета на нейната възраст се изчервяваха и превземаха, Елизабет Камерън го помоли още при първата им среща да танцува с нея. Същата вечер беше готова да се сбие с мъжете в игралния салон; на следващия ден рискува репутацията си, за да се срещне с него в горската хижа. И както го определи по-късно в зимната градина, всичко това било само един каприз, „малък неделен флирт“. Оттогава тя навярно си бе позволявала доста капризи, в противен случай чичо й нямаше да изпраща писма с предложения за брак. Само така можеше да си обясни постъпката му, която порази Иън с крещящата си липса на такт и добър вкус. Имаше още една възможност — отчайваща необходимост от богат съпруг, но той я отхвърли. Когато се запознаха, Елизабет се обличаше с великолепни, много скъпи тоалети и там, на приема във вилата, бе поканен елитът. И от слуховете, които дочу след онзи фатален уикенд, подразбра, че тя се движи в най-висшите кръгове според добрия тон и според ранга си.
    — Чудя се къде ще се дянат — продължи да умува Джейк, леко смръщен. — Скитат насам и вълци, и какви ли не други зверове.
    — Нито един уважаващ себе си вълк няма да се осмели да застане пред нейната гувернантка — изръмжа Иън, но се чувстваше леко неспокоен.
    — Охо! — разсмя се Джейк от сърце. — Значи е такава, а пък аз си помислих, че и двете са дошли да те ухажват. Лично аз няма да склопя очи от страх, ако старата е до мен в леглото.
    Иън не го слушаше. Лениво отвори писмото, като добре знаеше, че Елизабет Камерън не е толкова глупава, че сама да го напише със своя детски, безобразно грозен почерк. Първата му мисъл бе, че е наела някой да й го напише… но после думите стигнаха до съзнанието му, бяха странно познати, защото сам ги бе продиктувал:
    Идеята ви е чудесна. Заминавам за Шотландия на първи, следващия месец и повече не мога да отлагам пътуването си. Ако желаете, във всички случаи можем да се срещнем там. Прилагам карта как да стигнете до къщата.
Сърдечни поздрави,
Иън
    — Господ да му е на помощ на този глупав нещастник, ако ми се мерне пред очите! — разярен каза Иън.
    — Кой да не ти се мярка?
    — Питър!
    — Питър ли? — прозина се Джейк. — Твоят секретар! Оня ли, дето ти обърка всички писма и ти го уволни?
    — Бих го удушил! Това е писмото за Дикинсън Върли, а той го е изпратил на Камерън.
    Иън страшно се ядоса. По никакъв начин не искаше да вижда Елизабет Камерън, никога повече в живота си не искаше да я среща, но не можеше да си позволи две жени да прекарат нощта навън в карета или там с каквото са дошли, след като по негова вина са тук.
    — Върви да ги доведеш!
    — Аз ли? Що аз?
    — Защото — кисело отвърна Иън и прибра пистолета в едно чекмедже — започва да вали и защото ако не ги доведеш, ще трябва ти да готвиш.
    — Щом се налага да тичам след оная жена, трябва да глътна нещо по-силничко. Те влачеха един голям куфар, така че не са стигнали много далече.
    — Сами го влачеха пеша! — изненада се Иън.
    — Що, ти как си помисли, че са се изкатерили дотук?
    — Бях прекалено бесен, за да мисля.
* * *
    Когато стигнаха края на горската пътека, Елизабет пусна куфара и се тръшна до Лусинда, емоционално изчерпана. Изтощението, страхът, поражението, чувството на триумф от малкото й отмъщение предизвикаха у нея пристъп на истеричен кикот. Имаше само едно обяснение за поведението на Иън Торнтън — той беше луд.
    Елизабет пропъди мисълта за него. В момента се струпаха толкова много непредвидени тревоги, че и през ум не й минаваше какво да прави. Погледна към преданата си компаньонка и по устните й заигра усмивка при спомена за действията на Лусинда в къщата. От една страна, Лусинда не даваше израз на чувствата си, смяташе подобно нещо за изключително непристойно и същевременно по-страховито избухлив човек Елизабет не познаваше. Като че ли тя не смяташе своите гневни изблици за израз на чувства. Без капчица колебание или съжаление изливаше гнева си върху злосторника, правеше го на пух и прах и най-накрая имаше вид на човек, който е притиснал противника си с ботуш на земята.
    От друга страна, ако Елизабет покажеше и най-слаб признак на уплаха, тя веднага бе готова да й се притече на помощ.
    Елизабет притеснено погледна към небето, където се събираха черни облаци, предвещаващи буря, но за да не я разядоса отново, каза съвършено невъзмутимо:
    — Започва да вали, Лусинда.
    Тежки капки дъжд заудряха по листата на дърветата над главите им.
    — Така изглежда — отвърна тя и чевръсто разтвори чадъра си.
    — Цяло щастие е, че винаги носиш чадър.
    — Никога не се разделям с него.
    — Малко дъжд няма да ни удави.
    — Аз не мисля така.
    Елизабет въздъхна сдържано, огледа дивите шотландски урви и зададе въпрос, без да очаква отговор:
    — Дали има тук вълци?
    — Предполагам — отговори Лусинда, — че в момента не представляват много по-голяма заплаха за нашето здраве, отколкото дъждът.
    Слънцето залязваше, беше ранна пролет и внезапно застудя. Елизабет бе сигурна, че през нощта ще замръзнат.
    — Хладничко е.
    — Доста.
    — В куфарите имаме топли дрехи.
    — В такъв случай сигурно няма да ни е толкова неудобно.
    Точно в такива трудни моменти Елизабет проявяваше невероятното си чувство за хумор:
    — Не, ще се сгушим и когато вълците ни наобиколят, ще ни стане по-топло.
    — Точно така.
    От всичко преживяно — истерия, глад, изтощение, в съчетание с непоклатимото спокойствие на Лусинда и нахлуването й в къщата, Елизабет се почувства съвсем зашеметена.
    — Но ако вълците разберат колко сме гладни, няма да се осмелят да припарят до нас.
    — Вероятността е съвсем слаба.
    — Ще запалим огън — с треперещи устни каза момичето. — Предполагам, че така ще ги държим на разстояние.
    И тъй като по-възрастната жена, потънала в мисли, не продума, Елизабет с внезапно чувство на лекота й довери:
    — Знаеш ли, Лусинда, струва ми се, че няма да съжалявам за нищо, което днес се случи.
    Тя й хвърли поглед, изпълнен със съмнение.
    — Съзнавам, че може да ти прозвучи необичайно, но можеш ли да си представиш какво върховно задоволство почувствах, когато държах на прицел този мъж, макар и само за няколко минути? Мислиш ли, че това е странно? — попита Елизабет. Лусинда мълчеше, вперила гневен поглед пред себе си.
    — Онова, което ми се струва странно — изрече с хладно неодобрение и леко недоумение, — е, че предизвикахте толкова силна омраза у този мъж.
    — Той е побъркан.
    — Бих казала озлобен.
    — За какво?
    — Интересен въпрос.
    Елизабет въздъхна. Когато Лусинда трябваше да разреши проблем, който я объркваше, разнищваше го докрай. Не изразяваше мнение за постъпки, които не можеше да си обясни. Но вместо да умува върху поведението на Иън Торнтън, Елизабет реши, че е по-наложително да се замисли как ще прекарат следващите часове. Чичо й твърдо отказа кочияшът да лентяйства, докато трае престоят й тук. И както беше наредил, щом пристигнаха на шотландската граница, върнаха обратно Арон и в Уейкли наеха карета. След седмица Арон трябваше да дойде да ги вземе. Можеха да се върнат в Уейкли и да отседнат в странноприемницата, за да дочакат Арон, но тя нямаше пари, за да си платят стаите.
    Можеше да наеме карета и кочияш, като щеше да му плати, когато стигнат в Хейвънхърст, но и в този случай сумата щеше да е непосилна за нея, дори да се пазареше като дявол.
    Но от всички проблеми най-тежък бе проблемът с чичо й Джулиъс. Щеше много да се ядоса, ако се върне две седмици по-рано, и щеше да я обвини, че нарочно е провалила намеренията му. И тогава как щеше да се защити?
    И въпреки всичко в момента бе изправена пред още по-неразрешим проблем: какво да направи, когато двете са изоставени сред дивата пустош на Шотландия, когато се смрачава, вали дъжд и става все по-студено.
    Откъм пътеката се чуха провлечени стъпки и двете сковано изправиха гърбове, обзети от надежда.
    — Ето ме и мен — бодро прогърмя гласът на Джейк — Радвам се, че ви застигнах и… — Той забрави какво искаше да каже при комичната гледка, която се разкри пред очите му — две жени с благопристойно изправени гърбове, сгушени една до друга под чадъра. — Ъ-ъ-ъ… къде са ви конете?
    — Нямаме коне — осведоми го Лусинда надменно, с което намекна, че е недопустимо звяр като него да смущава усамотението им.
    — Нямате! И как се добрахте дотук?
    — Превозно средство на четири колела ни докара до това забравено от бога място.
    — Да, ясно. — Джейк съвсем загуби ума и дума и тъкмо когато Елизабет се накани да каже нещо по-любезно. Лусинда изгуби търпение.
    — Да смятам ли, че сте дошли да ни помолите да се върнем?
    — Ами, да. Да, тъй смятайте.
    — Тогава, хайде, няма време за умуване.
    Думите й поразиха Елизабет, тъй като прозвучаха като упрек.
    Джейк имаше вид на човек в небрано лозе и Лусинда взе нещата в свои ръце:
    — Предполагам, че господин Торнтън безкрайно съжалява за своето непростимо поведение.
    — Ами, да. Нещо такова.
    — И без съмнение възнамерява да ни го каже, ако се върнем.
    Мъжът се колебаеше, задълбочено обмисляше как по-меко да им съобщи, че Иън няма никакво намерение да казва каквото и да било, и ако жените не се върнат, ще вечеря със собственоръчно приготвена вечеря и ще си легне с натежала съвест и натежал стомах.
    — Защо не го оставим сам да си каже? — взе да извърта той.
    Лусинда тръгна към пътеката, като нареди:
    — Донеси куфарите. Да вървим, Елизабет.
    По обратния път Елизабет предвкусваше извинението, но същевременно едва сдържаше желанието си да хукне накъдето й видят очите. Огънят бе запален и тя с огромно облекчение видя, че негостоприемният им домакин не е в стаята.
    Появи се след няколко минути, беше съблякъл жакета си и носеше наръч дърва, които изтърси до огнището. После се обърна към Елизабет, която много внимателно го наблюдаваше с равнодушен израз.
    — Изглежда е станала грешка — обясни той.
    — Искате да кажете, че сте изпратили писмото, но сте забравили.
    — Изпратено ви е погрешно. Бях поканил друг човек. За съжаление писмото, предназначено за него, е било изпратено до вашия чичо.
    Преди час Елизабет не вярваше, че би могла да се почувства по-унизена. Но сега разбра, че й се отнема дори правото на справедливо възмущение, тъй като осъзна факта, че е нежелана гостенка на човек, когото вбеси не веднъж, а два пъти.
    — Как дойдохте дотук? Не чух коне, а с карета тази ужасна стръмнина не може да се изкачи.
    — С превозно средство на колела — уклончиво отговори тя с думите на Лусинда, — което си замина по пътя.
    Много добре забеляза как очите му ядно се присвиха, когато схвана, че ако сам не ги върне в странноприемницата, ще трябва да съжителства с тях няколко дни. Елизабет се ужаси, че сълзите, които напираха в очите й, ще бликнат, и се престори, че оглежда тавана, стълбището, обстановката. През мъглата от сълзи за пръв път забеляза, че къщата изглежда запусната, като че ли поне година тук никой не е идвал.
    Лусинда също се оглеждаше и дойде до същото заключение.
    Джейк, предчувствайки, че възрастната жена ще каже нещо пренебрежително за дома на Иън, се втурна още по-жизнерадостно и доста недодялано да спасява положението.
    — Ето ни вече тук — бодро заяви той, потри ръцете си и ги протегна към огъня. — Всичко се уреди и както му е редът, нека се запознаем! А после — вечеря.
    Той погледна към Иън, като очакваше, че той ще ги представи, но видя само едно неохотно кимване към красивата руса девойка.
    — Елизабет Камерън — Джейк Уайли.
    — Как сте, господин Уайли — каза Елизабет.
    — Казвайте ми Джейк — весело отговори той и се обърна към навъсената компаньонка. — А вие сте…
    Като предчувстваше, че Лусинда ще разкъса Иън за безцеремонното му поведение, Елизабет припряно обясни:
    — Това е моята компаньонка — госпожица Трокмортън-Джоунс.
    — Леле, боже, две имена! Хубаво, но не е нужно да спазваме чак толкова официалности, след като ще бъдем заедно поне няколко дни! Казвайте ми Джейк. А аз как да ви наричам?
    — Госпожица Трокмортън-Джоунс — осведоми го тя и сведе клюноподобния си нос.
    — Ами, хубаво — съгласи се той и хвърли умоляващ поглед към Иън, който, изглежда, се забавляваше с усилията му да разведри атмосферата. Съвсем объркан, Джейк прокара ръка през разрошената си коса и още една фалшива усмивка цъфна на лицето му. Притеснено размаха ръце към безредието наоколо.
    — Да знаехме, че ще имаме толкоз знатна компания, щяхме, щяхме…
    — Да избършете праха от столовете ли? — язвително го подсети Лусинда. — Или щяхте да почистите пода!
    — Лусинда — отчаяно прошепна Елизабет, — те не са знаели, че ще пристигнем.
    — Нито един уважаващ себе си човек не би останал тук дори за една нощ — направо отговори тя, а момичето наблюдаваше с боязън и възхищение как вдъхващата страхопочитание жена се нахвърли върху домакина им, който не искаше и да ги погледне:
    — По ваша вина сме тук, независимо дали е било волно или неволно! Очаквам да измъкнете слугите от тяхното скривалище и да им наредите веднага да оправят с чисто бельо леглата ни. Очаквам също до сутринта от тази мръсотия да няма и следа! От поведението ви е очевидно, че не сте джентълмен, но ние сме дами и очакваме подобаващо отношение.
    С крайчеца на окото си Елизабет наблюдаваше Иън Торнтън, който слушаше тази реч с опасно изражение.
    Но Лусинда или не забеляза реакцията му, или не я интересуваше и повдигна края на полите си, запъти се към стълбището и мимоходом каза на Джейк:
    — Покажете ни стаите. Ние се оттегляме.
    — Оттегляте се! — извика той като ударен от гръм. — Ами вечерята?
    — Можете да ни я сервирате в спалните. Елизабет забеляза, че Джейк отново се обърка и се зае учтиво да преведе на слисания червенокос мъж какво е искала да каже сърдитата Лусинда:
    — Госпожица Трокмортън-Джоунс има предвид, че сме изтощени от пътуването и не сме особено приятна компания, господине, затова предпочитаме да вечеряме в стаите си.
    — Ще вечеряте — каза Иън Торнтън с глас, от който тя потрепери — с онова, което сами си приготвите. Ако искате чисти чаршафи, вземете си ги сами от шкафа. Ако искате чисти стаи, почистете си ги. Ясен ли бях?
    — Пределно — вбесена започна Елизабет, но Лусинда я прекъсна ужасно разгневена:
    — Да не би да намеквате, господине, че ще трябва да вършим работата на слугите?
    Опитът, който Иън бе събрал от общуването си е елита, спазващ добрия тон, и с Елизабет, го изпълваше с дълбоко презрение заради глупавите амбиции и егоистичните капризи на младите жени, чиято единствена цел в живота бе да имат безброй рокли, да бъдат засипани с бижута, без да си мръднат и малкото пръстче, поради което той насочи атаката си към Елизабет.
    — Намеквам, че ще трябва сами да се грижите за себе си за пръв път във вашия глупав и безцелен живот. За отплата съм склонен да ви дам покрив над главите и да споделя с вас нашата храна, докато намеря начин да ви отпратя в селото. Ако това е непосилно за вас, моята първоначална покана е валидна: ето вратата, използвайте я.
    Тя бе разбрала, че у този мъж няма логика и не си струва да му отговаря, затова се обърна към компаньонката си:
    — Лусинда — каза уморено, — не се опитвай да накараш господин Торнтън да проумее, че неговата грешка ни създаде тези неприятности, а не нашата. Няма смисъл. Само ще си загубиш времето. Един роден джентълмен щеше веднага да разбере, че трябва да се извини, вместо да беснее. Но както ти казах, преди да пристигнем, господин Торнтън не е джентълмен. Простата истина е, че той обича да унижава хората, и докато сме тук, ще ни унижава.
    Погледна надменно Иън и каза:
    — Лека нощ, господин Торнтън! — И после с по-мек глас добави: — Лека нощ, господин Уайли!
    Когато дамите се прибраха в спалните си. Джейк се разтършува в торбите с провизии. Извади си хляб и сирене и похапна, заслушан в стъпките на горния етаж. Когато се нахрани, наля в две чаши мадейра и погледна към Иън.
    — Трябва да хапнеш нещо.
    — Не съм гладен — отговори приятелят му. Джейк озадачено гледаше този неразбираем за него човек, който се взираше през прозореца в нощта, а профилът му издаваше колко е напрегнат.
    Въпреки че от половин час звуците откъм спалните заглъхнаха, Джейк се чувстваше гузен, че дамите си легнаха гладни.
    Малко неуверено той попита:
    — Да им занеса ли горе нещо за хапване?
    — Не — отговори Иън. — Ако искат да ядат, да слязат тук и да се нахранят.
    — Не бяхме много гостоприемни към тях, Иън.
    — Гостоприемни ли? — повтори той саркастично. — Ако още не си разбрал, те заеха две от спалните ни, което означава, че един от нас ще спи на дивана тази нощ.
    — Диванът е много къс. Ще спя в плевнята, както съм си свикнал. Хич не се кахъри. Обичам как мирише сеното, пък и е мекичко. Твоят пазач пише в бележката, че е докарал крава и няколко кокошки, тъй че ще имаме мляко и яйца за закуска. Според мен не е намерил кой да почисти къщата.
    Когато Иън не му отговори и продължи да се взира в тъмнината навън, Джейк се осмели да попита:
    — Ще ми се разсърдиш ли, ако попитам как тия двете дами се изтърсиха тук? Искам да кажа кои са те?
    Иън въздъхна и разкърши скованите си рамене.
    — Запознах се с Елизабет преди около година и половина на един прием. Току-що бе представена в обществото, бе успяла веднага да се сгоди за някакъв богаташ със синя кръв и гореше от желание да изпробва женските си хитрини с мен.
    — Женски хитрини с теб ли? Та нали е била сгодена за друг!
    — Дебютантките са различни от жените, които познаваш. Два пъти в годината техните маминки ги довеждат в Лондон и ги представят в обществото. Изкарват ги на показ като коне на търг. После родителите им ги продават във вид на съпруги на онзи, който наддаде най-много. За да се спечели при наддаването, съществена роля играят титлата и парите.
    — Варвари! — възмутено изрече Джейк. Иън го погледна иронично.
    — Не си хаби чувствата за дебютантките. Този негласен договор им подхожда идеално. Онова, което търсят в брака, са бижута, тоалети и свобода да се срещат, с когото им харесва, след като родят желания наследник. Те нямат понятие от вярност или от искрени човешки чувства.
    Джейк недоверчиво вдигна вежди.
    — Да не би да ми казваш, че си намразил фустите? — попита, като си мислеше за жената, която топлеше леглото на Иън от две години насам и която беше с титла. — Говорим за дебютантките, нали — продължи по-предпазливо Джейк, когато Иън не отговори. — А какво ще кажеш за онази горе? Нея повече ли я мразиш или говориш по принцип?
    Иън се приближи до масата и си наля уиски, после отпи и каза:
    — Госпожица Камерън е по-изобретателна от скучните си глупави приятелки. Тя ми се предложи сама в една градина.
    — Трябва да е било много неприятно — пошегува се Джейк — някоя като нея, с личице, за което мъжете припадат, да те прелъстява, като изпробва върху теб женските си хитрини. И как беше, оплете ли те?
    Приятелят му остави чашата на масата и отговори кратко:
    — Оплете ме.
    С хладно безразличие изхвърли Елизабет от мислите си, издърпа едно чекмедже на масата, извади оттам някакви документи и седна срещу огъня да ги прегледа.
    Джейк се опита да сдържи любопитството си, но не успя и след няколко минути попита:
    — После какво стана?
    Потънал в четенето на документите, Иън разсеяно и без да вдига поглед от тях, отговори:
    — Помолих я да се омъжи за мен; тя ми изпрати бележка, с която ме покани на среща в зимната градина; отидох там; брат й ни изненада и ме информира, че тя е графиня и че вече е сгодена.
    За младия мъж темата бе изчерпана и той взе перото за писане от масичката до него, за да си отбележи нещо върху един договор.
    — И? — попита Джейк с любопитство.
    — И какво?
    — И после какво се случи — след като брат й ви изненада.
    — Той грубо ме оскърби заради предложението ми да се оженя за нея и ме предизвика на дуел — отговори Иън с равен глас, докато си отбелязваше още нещо върху договора.
    — Ами тогава какво прави момичето тук? — попита Джейк и се почеса по главата, зачуден от постъпките на хората от висшето общество.
    — Кой, по дяволите, да ти каже — промълви раздразнено Иън. — Ако съдя по поведението й към мен, предполагам, че се е забъркала в някоя и друга неприлична любовна история и е навредила на доброто си име.
    — И това какво общо има с теб?
    Иън въздъхна и хвърли на Джейк поглед, който трябваше да му подскаже, че слага край на разговора.
    — Допускам — каза, — че семейството й си е спомнило абсурдното ми увлечение към нея преди две години и е решило, че пак ще се хвана на въдицата и ще ги отърва от нея.
    — Какво мислиш да правиш със стария херцог, който разправя наляво и надясно, че си му внук и ще те прави свой наследник?
    Той почака да чуе нещо повече, но приятелят му не обърна внимание на въпроса му, зачетен в своите документи. Като видя, че разговорът няма да бъде подновен, Джейк взе няколко одеяла и да се запъти към плевнята. На вратата се поспря, тъй като внезапно му дойде наум едно несъответствие в цялата история:
    — Тя рече, че не ти е пращала бележка за среща в зимната градина.
    — Тя е лъжкиня и превъзходна артистка — заяви Иън с леден глас, без да откъсва очи от документите. — Утре ще помисля как да се отърва от тях.
    Нещо в израза му накара Джейк да попита:
    — Що бързаш? Да не те е страх, че пак ще те оплете с женски хитрини?
    — Едва ли.
    — Тогаз си направен от камък — подразни го той. — Тая жена е толкова красива, че ще прелъсти всеки мъж, който се осмели да остане един час с нея, в туй число и мен, а ти знаеш, че аз въобще не мразя фустите.
    — Гледай да не те спипа насаме — отговори Иън меко.
    — Що пък, няма да се дърпам я — разсмя се Джейк и излезе.
* * *
    На горния етаж в спалнята, която се намираше в края на коридора над кухнята, Елизабет с последни сили съблече дрехите си, пъхна се в леглото и заспа дълбоко, напълно изтощена.
    В спалнята, разположена над всекидневната, където двамата мъже разговаряха, Лусинда Трокмортън-Джоунс не видя причина, която да наруши вечерните й навици. Не се поддаде на умората. Нямаше да отстъпи само защото някаква селска каруца я бе пораздрусала или пък че я бяха изхвърлили позорно на дъжда, където бе принудена да размишлява за хранителните навици на хищниците и най-накрая за това, че бе грубо отпратена да си легне, без да сложи в устата си дори коричка хляб. Нищо не можеше да й попречи да се приготви за сън, както след най-обикновен ден, прекаран в бродиране. Съблече черната си рокля, разпусна косата си и я разреса сто пъти, после я прибра под нощното боне до последното косъмче.
    Въпреки всичко две неща я измъчваха и когато си легна и дръпна до брадичката си грубите одеяла, не можа да заспи. Първото и най-важното бе, че в стаята нямаше кана и леген, за да се измие както обикновено преди сън. И второ — леглото, на което трябваше да се отпусне, бе цялото на буци.
    Ето защо тя бе будна, когато мъжете се заговориха и гласовете им се чуха тихо, но отчетливо. Така тя неволно бе принудена да подслушва. През своите петдесет и шест години никога не се бе поддавала на подобна низост. Тя се възмущаваше от онези, които подслушваха — факт, с който бяха запознати всички слуги във всички къщи, където бе работила. Безжалостно разобличаваше всеки, когото заловеше да подслушва или да наднича през ключалката, независимо дали е мъж или жена и независимо какво място заема в йерархията на прислугата.
    А сега тя бе принудена да падне толкова низко и да слуша чужд разговор.
    Не само слушаше, но и чу добре целия разговор. И сега претегляше всяка дума, изречена от Иън Торнтън, премисляше кое е истина и кое не от онова, което каза на онзи странен субект, когото погрешно взе за слуга.
    Въпреки че бе възбудена, лежеше абсолютно спокойно и тихо. Очите й бяха затворени, белите й ръце бяха скръстени върху завивките, което, идеално опънати, покриваха тялото й. Толкова притихнала изглеждаше, че който и да надникнеше в обляната от лунна светлина стая, щеше да потърси запалена свещ при краката й и разпятие в ръцете й.
    Но това впечатление нямаше нищо общо с бурната й умствена дейност. Тя изследваше с научна точност всяка дума, която чу, като преценяваше какво може или какво трябва да се направи. Беше й ясно, че е възможно Иън Торнтън да е излъгал Джейк Уайли за желанието си да се ожени за Елизабет. Според Робърт Камерън Торнтън бил развратник, който преследвал богатство; дори подчерта, че искал да съблазни сестра му само заради спорта. По този въпрос Лусинда бе склонна да мисли, че Робърт е излъгал, за да прикрие срамното си поведение на дуела. Освен това, макар и да бе видяла, че Робърт изпитва някакви братски чувства към Елизабет, бягството му от Англия доказа, че е страхливец.
    Повече от час тя лежа будна, преценявайки дали всичко, което чу, е истина. Само един факт прие безрезервно, факт, на който повечето хора отказваха да повярват. Тя даже и за миг не се усъмни, че Торнтън е наследник на херцог Станхоуп. Известно бе, че един измамник би могъл да се представи за аристократ пред джентълмените в някой клуб, но един наблюдателен иконом само с бегъл поглед ще разбере, че е измамник.
    Тази способност бе прераснала в талант при гувернантките, чиято работа беше да предпазват поверените им девойки точно от такива светски измамници. Разбира се, Лусинда имаше и това предимство, че в първите години на своята кариера бе компаньонка на племенницата на херцог Станхоуп и тази вечер само един по-внимателен поглед я убеди, че той е пряк наследник на стареца, толкова поразителна бе приликата им. Като имаше предвид възрастта на Иън Торнтън и спомените си за скандала около маркиз Кенсингтън, когато той скъса със семейството си заради неподходящия си брак с някаква шотландска девойка, на Лусинда й трябваха само трийсет секунди, за да се досети, че Иън Торнтън е внук на херцога.
    Всъщност тя не можа да прецени в момента на тяхната среща само едно нещо — дали той е законороден, тъй като не знаеше подробности около раждането му преди трийсет години. Но ако Станхоуп се опитваше да признае Иън Торнтън за свой законен наследник, както бе подочула, тогава произходът му бе извън всяко съмнение.
    След като обмисли всичко това, остана й да разреши още два въпроса. Първият бе дали Елизабет ще бъде облагодетелствана от брака си с бъдещ пер в Камарата на лордовете, не просто граф, а благородник, който един ден ще носи титлата херцог — най-високата и най-благородната от всички благороднически титли. И тъй като Лусинда през целия си живот се бе стремила да осигури на възпитаничките си възможно най-добрата партия, трябваха й по-малко от две секунди, за да реши, че отговорът е подчертано положителен.
    Вторият въпрос й създаде повече затруднения: както бе ясно, само тя бе благоразположена към подобен брак, а да не говорим, че никой друг не подозираше подобно намерение. И времето й бе неприятел. Ако не се заблуждаваше, а тя никога не се заблуждаваше за подобни неща, Иън Торнтън скоро щеше да стане най-търсеният ерген в Европа. Въпреки че живееше изолирано с нещастната Елизабет в Хейвънхърст, Лусинда постоянно си пишеше с други две гувернантки. Те често бяха споменавали името му във връзка с разни приеми. Беше станал особено привлекателна партия, особено след като се разпространиха слухове за богатството му, и тази привлекателност щеше да скочи стократно, когато бъде обявено, че наследява титлата на баща си — маркиз Кенсингтън. Тази титла по закон му принадлежеше и като се замисли колко нещастия бе причинил на нейната възпитаничка, почувства, че той е длъжен незабавно да увенчае главата на Елизабет с перска коронка и да сложи на безименния й пръст венчален пръстен.
    След като взе това решение, остана още една дилема, която бе от морално естество. Бе посветила целия си живот да пази девойките настрана от противоположния пол, а сега трябваше да направи точно обратното — да събере Елизабет и Иън. Спомни си думите на Джейк Уайли: „Тази жена е толкова красива, че ще съблазни всеки мъж, осмелил се да остане насаме с нея един час.“ Както Лусинда знаеше, Иън Торнтън вече веднъж е бил „съблазнен“ от Елизабет, още повече, че сега тя не беше девойче и беше много по-красива. Беше и по-благоразумна, ето защо нямаше да му разреши да отиде твърде далеч, ако ги оставят насаме няколко часа. Лусинда бе напълно сигурна по този въпрос. В действителност имаше само едно нещо, в което не бе сигурна — дали Иън Торнтън щеше да се окаже толкова безразличен, колкото твърдеше… и, за бога, какъв план да скрои, за да ги остави няколко часа насаме. Тези две затруднения тя остави в също толкова способните ръце на своя Създател и най-накрая заспа както обикновено — дълбоко и спокойно.

12.

    Джейк отвори очи и объркано примигна срещу ослепителните слънчеви лъчи, които нахлуваха през един прозорец високо над главата му. Претърколи се в неудобното и като че ли чуждо легло и осъзна къде се намира едва когато се озова срещу огромно черно животно. То бе присвило уши и с оголени зъби се мъчеше да докопа ухото му през пречките на преградата.
    — Ах, ти, проклет канибал! — изруга той злонравния кон. — Дяволско изчадие! — продължи да ругае и ритна дървената преграда, за да сплаши животното. — Ох, по дяволите! — изстена от болка.
    Най-накрая седна в импровизираната си постеля, прокара пръсти през гъстата си рижа коса и се намръщи, когато видя стръкчетата сено, които останаха в ръката му. Кракът го болеше и главата го цепеше от виното, което изпи снощи.
    Стана, обу си ботушите и оправи ризата си, потръпващ от утринния хлад. Преди петнайсет години, когато се хвана на работа в малкото стопанство, тук му беше спалнята. Но след като спечели покрай Иън някоя и друга пара, оцени предимствата на пухеното легло и фините чаршафи.
    — От дворец та в обор — мърмореше той на излизане от плевнята.
    Когато мина покрай отделението на Атила, конят едва не го ритна.
    — За теб, проклето животно, никаква храна! — изръмжа той и с умиление нахрани другите два коня пред възмутения поглед на черния Атила. — Рано сутрин ми развали настроението. Ако се поразвеселя, може и да те нахраня… — Разтревожен, престана да бъбри, тъй като видя, че расовият кон на Иън си държи особено единия крак. — Ела, Мейхъм — напевно му прошепна той, — дай да видим това копито!
    Отлично дресираното животно, което печелеше всяко състезание, а потомъкът му спечели първото място на последните състезания в Хитън, не оказа ни най-малка съпротива, когато Джейк вдигна копитото му и се наведе да го огледа.
    — Забило ти се с едно камъче — каза мъжът на животното, което го слушаше с щръкнали уши.
    Джейк се огледа за някакъв инструмент, за да извади камъчето. На една греда откри шило.
    — Това ще свърши работа — прошепна той на коня, отново се наведе и вдигна копитото му. Внимателно подхвана камъчето и го измъкна. — Оправихме го — доволно сумтеше той, но в следващия миг нададе вой, тъй като черният кон най-сетне бе докопал задника му през пречките на преградата. Джейк скочи на крака и се надвеси, за да цапардоса Атила. Но конят се отдръпна и както се стори на Джейк, го погледна самодоволно.
    — Ще ти дам да се разбереш — вбесен размаха той юмрук, но изведнъж осъзна каква глупост е да се ядосва на безсловесната твар.
    Разтри задните си части и предпазливо зае позиция откъм стената. Отново повдигна копитото на Мейхъм, за да провери дали добре го е почистил. Когато докосна мястото, където се бе загнездило камъчето, конят трепна от болка.
    — Боли ли те? — нежно му говореше той. — Не е за чудене, бая голям беше камъкът, пък ти вчера хич не се издаде, че си ранен.
    После повиши глас и като потупваше дорестия жребец по хълбока, продължи да му говори гальовно, без да сваля поглед от Атила:
    — То е защото си чистокръвен аристократ и си храбър, а не долно, подло добиче, което не заслужава да седи до теб даже в конюшнята.
    Атила не показа никакво разкаяние, което още повече ядоса Джейк.
    Когато влезе в къщата, Иън седеше на масата с чаша димящо кафе в дланите си.
    — Добро утро — поздрави той Джейк и с интерес загледа смръщената му физиономия.
    — За теб може и да е добро, но за мен не е. Спах премръзнал до едно животно, което си бе внушило, че ставам за ядене, и най-накрая успя да ухапе задника ми. На всичкото отгоре — ядосано допълни той и като си наля кафе от чайника на печката, погледна приятеля си, който очевидно се забавляваше — твоят кон е окуцял.
    След тази тирада Джейк се тръшна на стола до Иън и отпи голяма глътка горещо кафе, без да мисли какво прави. Очите му изхвръкнаха, а челото му се покри с капчици пот.
    Усмивката на Иън помръкна.
    — Какво е станало с коня?
    — Беше му се забило камъче в едното копито.
    Младият мъж бързо стана, за да отиде в плевнята.
    — Не скачай, оправих го. Остана само натъртеното.
* * *
    Докато се миеше, Елизабет долавяше неясни мъжки гласове, идващи от кухнята на долния етаж. Негостоприемният й домакин тази сутрин бе оставил пред вратата две кани топла вода и куфарите, които тя издърпа в стаята. И преди да ги отвори, знаеше, че ефирните й рокли не бяха подходящи за подобно място.
    Избра най-семплата — бяла ленена, с висока талия, с бродерия от розови рози и зелени листенца по краищата и на маншетите на бухналите ръкави. Имаше и нещо като шлейф със същата бродерия, който тя махна, защото не знаеше как да го носи.
    Напъха се в роклята и с големи усилия успя да закопчае безбройните малки копченца на гърба. Застана пред малкото огледало над умивалника, за да се огледа, и прехапа устни — фигурата й бе станала по-женствена и корсажът й беше доста опънат.
    — Прекрасно — промърмори на глас, но колкото и да го подръпваше, той си оставаше все така — тесен. — Е, през този сезон са модерни такива рокли — осведоми тя отражението си в огледалото.
    После взе няколко панделки за коса, но не можеше сама да ги вплете. В Лондон, когато за последен път бе носила тази рокля, Бърта й бе правила съответната прическа, а в Хейвънхърст тя изобщо не се занимаваше с прически. Гъстата й коса свободно падаше на буйни къдрици.
    След известно колебание среса набързо косата си и я върза на тила с бродираните панделки. Повече нямаше какво да направи и отново се обърна към огледалото. Тя не съзнаваше красотата си — огромните зелени очи, искрящата от здраве кожа, всичко онова, заради което мечтае всеки мъж, както отбеляза Джейк. Огледа се, видя, че всичко е на мястото си, и повече не помисли за това как изглежда. Седна на леглото си и се зае да анализира събитията от вечерта, както правеше всяка сутрин. Въпросът, който най-много я смущаваше, бе относително маловажен — твърдението на Иън, че е получил записка от нея с покана за среща в зимната градина. Вероятността да лъже според нея бе малка, защото, доколкото познаваше Иън Торнтън, той бе безцеремонен и едва ли би спестил истината, за да се хареса на приятеля си. Затвори очи и се опита да си припомни какво точно каза онази вечер. Беше нещо от рода на: „И кого очаквате след тази бележка — престолонаследника ли?“
    Тогава си помисли, че споменава бележката, която сама бе получила. Но той твърдеше, че е получил покана за среща. Освен това я укори за почерка й, който според нейните учителите бил „изискан почерк на образован човек — чест за всеки възпитаник на Оксфорд!“. Защо Иън Торнтън ще споменава почерка й, освен ако наистина вярва, че бележката, която бил получил, е от нея. Може би наистина е луд, но Елизабет не го допускаше. След това си напомни, че когато станеше въпрос за него, тя не можеше да мисли трезво. Нямаше какво да се чуди! Ето, че и сега, вече пораснала и помъдряла, се обърка, когато той внимателно впери златистите си очи в нея. С цената на живота си тя не можеше да проумее поведението му. Навярно все още не бе простил на Робърт заради това, че наруши правилата на дуела и го простреля. Сигурно бе така, реши и се захвана с далеч по-сложния проблем.
    Двете с Лусинда бяха хванати в капан, но техният домакин не го знаеше, а Елизабет до болка се срамуваше да признае този позорен факт. Не би го понесла. Ето защо трябваше да измисли начин как да остане тук една седмица без сътресения и в относителна хармония. За да преживее това изпитание, не трябваше да обръща внимание на необяснимата му враждебност, а да приема всеки миг естествено, без да си спомня миналото и без да очаква нещо от бъдещето. После щяха спокойно да си заминат. И Елизабет тържествено се закле, че каквото и да се случи през следващите седем дни, вече никога няма да му разреши да я вбесява. Толкова много я разстрои последния път, че изгуби представа за истинските факти.
    Оттук нататък нещата щяха да бъдат различни. Щеше да се държи уравновесено и учтиво, независимо колко грубо и оскърбително би му хрумнало да се отнася с нея. Не беше вече девойчето, което той можеше да съблазни, нарани или разгневи. Щеше да му го докаже и да му даде великолепен пример как се държат благовъзпитаните хора.
    След като взе това решение, тя тръгна към стаята на Лусинда. Тя вече бе облечена, по черната й рокля нямаше и следа от вчерашния прах, косата й бе пригладена във вечния й кок. Седеше до прозореца с изправен гръб и замислено изражение.
    — Добро утро — поздрави Елизабет и тихичко затвори вратата.
    — Хм! О, добро утро, Елизабет!
    — Искам да ти кажа — започна тя — колко съжалявам, че те домъкнах тук и те подложих на подобно унижение. Поведението на господин Торнтън е необяснимо и непростимо.
    — Предполагам, че… е бил изненадан от неочакваното ни появяване.
    — Изненадан ли? — зяпна я Елизабет. — Той беше полудял. Сигурно се чудиш как съм могла да имам нето общо с него — взе да обяснява тя, — но ако трябва да ти отговоря честно, и аз не зная.
    — Не мисля, че е толкова непонятно — отговори Лусинда. — Той е изключително красив.
    Девойката нямаше да се удиви повече, ако тя беше казала, че е добродушен човечец.
    — Красив! — възкликна невярващо. — Не мога да не отбележа, че си прекалено любезна и толерантна.
    Стана и преценяващо погледна Елизабет.
    — Не бих описала моето поведение като „любезно“ — отговори замислено тя. — По-скоро бих казала, че така е по-удобно. Корсажът на роклята ви е отеснял, но така ви стои по-привлекателно. Ще слизаме ли за закуска?

13.

    — Добро утро — бодро поздрави Джейк, когато двете жени заслизаха по стълбите.
    — Добро утро, господин Уайли — отвърна Елизабет с благосклонна усмивка. И тъй като не се сещаше какво друго да каже, бързо прибави: — На какво мирише толкова приятно?
    — На кафе — отговори той и я погледна.
    Със своята лъскава медноруса коса, прибрана с панделка, тя изглеждаше много сладка и много млада.
    — Седнете, седнете — продължи Джейк добродушно.
    Някой се бе постарал да избърше столовете, но когато Елизабет се накани да седне, той извади кърпичката си и избърса седалката отново.
    — Благодаря — усмихна му се тя, — нямаше нужда. — И съвсем спокойно погледна навъсения мъж срещу себе си. — Добро утро?
    В отговор той вдигна вежди, сякаш се питаше каква е тази странна промяна в настроението й.
    — Добре ли спахте?
    — Много добре.
    — Искате ли кафе? — предложи Джейк, забърза към печката и наля последните остатъци от кафето в глинена чаша. Когато се обърна към масата, изпадна в голямо затруднение, тъй като не знаеше на коя от двете да го предложи.
    — Кафето — осведоми го Лусинда, когато той пристъпи към нея — е варварска напитка, неподходяща за цивилизовани хора. Предпочитам чай.
    — Аз ще пия кафе — извади го от затруднението Елизабет, за което получи благодарна усмивка. Джейк постави чашата пред нея и се върна пак до печката. А Елизабет залепи поглед за гърба му, за да не гледа Иън.
    Джейк се засуети около печката, чувстваше се неловко и не знаеше как да постъпи със закуската. Мазнината в тигана вече димеше и той с ожесточение се захвана да реже бекона.
    Елизабет озадачено наблюдаваше действията му, докато той натрупа една камара резени бекон в тигана. Миг по-късно кухнята се изпълни с апетитна миризма, устата й се напълни със слюнка, предвкусвайки хубавата закуска. Но за нейно изумление Джейк счупи две яйца и ги изсипа върху суровия бекон, а след това прибави още шест. После попита:
    — Как мислите, лейди Елизабет, дали не трябваше още малко да изпържа бекона?
    — Аз, аз не съм съвсем сигурна… — отвърна тя, като не поглеждаше към самодоволно ухиленото лице на Иън.
    — Бихте ли погледнали да ми кажете какво ви е мнението? — помоли я Джейк, който вече режеше хляба.
    Нямаше друг избор пред подигравателния поглед на Иън, освен да му предложи некомпетентния си съвет, и тя стана и надникна над рамото на господин Уайли.
    — Как ви се струва?
    На Елизабет й приличаше на голяма топка яйца, плуваща в мас.
    — Вкусно.
    Той изсумтя доволно и този път взе филиите хляб с очевидното намерение да ги натроши в тигана.
    — Какво ще речете, да притуря ли и хляба?
    — Не! — бързо изрече Елизабет. — Сигурна съм, че хлябът трябва да се сервира… ами…
    — Отделно — обади се подигравателно Иън и когато тя неволно се обърна, видя, че той я наблюдава.
    — Не съвсем отделно — впусна се да обяснява Елизабет с чувството, че е длъжна да даде още някой съвет относно готвенето. — Можем да го поднесем с… с масло.
    — Ами да! Не бях се сетил — глуповато се усмихна Джейк. — Ако хвърляте по едно око в тигана, аз ще ида да донеса.
    — Наистина нямах предвид това — заувещава го тя, като си забрани да се съобразява с Иън, чийто поглед едва ли не проби дупки в гърба й.
    И тъй като не беше особено важно какво ще се случи със съдържанието на тигана, Елизабет се видя принудена да осъзнае далеч по-важния факт, че не може вечно да пренебрегва Иън Торнтън, особено след като отчаяно се надяваше да останат необходимата една седмица тук.
    С привидно безгрижие тя обиколи стаята, като оглеждаше паяжините по тавана и се чудеше какво да измисли. И изведнъж вдъхновението я осени. Решението накърняваше достойнството й, но бе практично и можеше да бъде изиграно като благородна услуга. Придаде на лицето си израз, който се надяваше, че е озарен от ентусиазъм, и се завъртя.
    — Господин Торнтън! — Гласът й подейства като експлозия и в същия миг учудените му кехлибарени очи се вторачиха в лицето й, после се плъзнаха по корсажа, опипвайки нагло назрелите форми. Елизабет се притесни, но решително продължи: — Изглежда, че никой не се е грижил за къщата от доста време.
    — Моите поздравления за вашата прозорливост, лейди Камерън — подигра се Иън, като наблюдаваше вълнението върху изразителното й лице. И с пистолет опрян до челото не би могъл да каже какво прави тя тук и защо тази сутрин сякаш се опитва да спечели благоразположението им. Обяснението, което снощи даде на Джейк, бе логично, но сега, като я гледаше, му се струваше неправдоподобно. И си спомни, че Елизабет Камерън винаги отнемаше способността му да мисли разумно.
    — Къщите винаги намират начин да се затрупат с прах, когато няма кой да се грижи за тях — обяви тя с блеснал поглед.
    — Още едно проницателно наблюдение. Очевидно имате бърза мисъл.
    — Трябва ли да усложнявате нещата? — възкликна тя.
    — Моля за извинение — подигравателно сериозно каза той. — Продължете! Та какво искахте да кажете?
    — Да, помислих си, че след като сме се озовали тук в безизходица — Лусинда и аз, без конкретни занимания и с време в излишък, тази къща може да се възползва от едни женски ръце.
    — Превъзходна идея — провикна се Джейк, който тъкмо се връщаше от своята мисия за откриване на маслото и се взря с надежда към Лусинда.
    Беше възнаграден с поглед, който можеше да превърне в прах скала.
    — Ще е необходима цяла армия слуги с лопати и маски на лицата — без всякаква милост отговори гувернантката.
    — Не говоря за теб, Лусинда — съкрушена обясни Елизабет. — И през ум не ми минава. Но аз бих могла. Аз… — Тя се завъртя неволно, тъй като Иън Торнтън я сграбчи за лакътя не особено галантно.
    — Лейди Камерън — каза той, — струва ми се, че ние с вас трябва да обсъдим нещо насаме. Ще възразите ли?
    Той посочи към отворената врата и на практика я повлече със себе си. Навън продължи да я бута грубо пред себе си и след като се отдалечиха достатъчно, пусна лакътя й.
    — Казвайте — подкани я той.
    — Да казвам какво?
    — Някакво обяснение, истината, ако изобщо имате сетиво за истината. Снощи насочихте пистолет към мен, а тази сутрин горите от желание да изчистите къщата ми. Искам да знам защо.
    — Ще ви кажа — избухна Елизабет, за да оправдае действията си с пистолета, — бяхте изключително неприятен!
    — Аз продължавам да съм неприятен — отбеляза той накратко. — За една нощ не съм се променил. Не съм човек, който внезапно се изпълва с доброта.
    Елизабет се загледа встрани и трескаво се замисли какво обяснение да даде, за да прикрие унизителното положение, в което се бе озовала.
    — Мълчанието ви, лейди Камерън, е оглушително и някак изненадващо. Доколкото си спомням, при последната ни среща не спряхте да разказвате най-различни поучителни истории, които искахте да споделите с мен.
    Елизабет се сети, че той споменава нейния монолог за хиацинта в зимната градина.
    — Просто не зная откъде да започна — призна тя.
    — Да започнем с последната фрапантна постъпка. Какво правите тук?
    — Малко е неудобно за обяснение — отвърна Елизабет. Неговият намек за историята с хиацинта я обърка, в главата й не остана никаква мисъл и тя продължи несвързано да говори: — Сега моят чичо ми е настойник. Той е бездетен и всичко, което притежава, ще бъде наследено от моите деца. Докато не се омъжа, естествено не мога да имам деца, а той желае да не се губи… време — промърмори тя. — Той е нетърпелив човек и смята, че на мен ще ми отнеме много време, за да… как да кажа, да се успокои. За него е изключено да разбере, че не може произволно да посочи няколко души и да принуди някого… да принуди мен да избера някой от тях.
    — Мога ли да попитам защо, по дяволите, той е решил, че аз имам някакво желание да се оженя за вас?
    На Елизабет й се искаше земята да се разтвори и да я погълне.
    — Струва ми се — каза, като подбираше думите си много грижливо, за да запази поне малко достойнство, — че е заради дуела. Чул е нещо, недоразбрал го е и си е извадил прибързани заключения. Опитах се да го убедя, че всичко е било незначителен неделен флирт, какъвто, разбира се, беше, но той не искаше и да ме чуе. Много несговорчив човек е и… ами, стар — заключи тя доста неубедително. — Както и да е, когато получи вашето писмо, ме принуди да дойда.
    — Какво безобразие да си изгубите времето в това пътуване, но едва ли е трагедия. Можете веднага да си тръгнете.
    Елизабет се наведе, откъсна едно цветенце и се престори колко е погълната от него.
    — Надявам се, ако това не ви затруднява прекалено, с Лусинда да останем тук колкото е уговорено.
    — И дума да не става — грубо отсече той и сърцето й се сви. — Между другото като че ли си спомням, че вечерта, когато се срещнахме, вече бяхте сгодена за пер и това е самата истина.
    Ядосана, изплашена, унизена, Елизабет все пак направи опит да вдигне глава, за да срещне изпитателния му поглед.
    — Той… ние решихме, че не си подхождаме.
    — Сигурен съм, че за вас така е далеч по-добре — подигра се той. — Съпрузите не са особено очаровани от съпруги, които се отдават на „неделни флиртове“ и на тайни срещи в усамотени хижи или в тъмни зимни градини.
    Елизабет стисна юмруци, а в очите й избухнаха зелени пламъци.
    — Не съм ви канила на среща в онази зимна градина и вие го знаете.
    Той се загледа в нея с нескрито отвращение.
    — Добре, нека да приключим с този фарс. Ако не сте ми изпращали бележка, надявам се ще ми обясните какво правехте там.
    — Вече ви казах, получих бележка, която предположих, че е от моята приятелка Валери. Не съм ви изпращала бележка, а получих бележка. Боже Господи! — избухна тя и едва се въздържа да не тропне с крак от отчаяние, тъй като той продължаваше да я гледа с очевидно недоверие. — Ужасно ме изплашихте тогава!
    Болезненият спомен, ясен все едно всичко току-що се е случило, изплува пред очите на Иън — омайващо красива девойка, която подхвърля в ръцете му саксия с цветя, за да го държи на разстояние, и миг по-късно почти загубила съзнание в прегръдките му.
    — Сега повярвахте ли ми?
    Иън съпоставяше наум фактите, не можеше нито да стовари цялото обвинение върху нея, нито да я оневини напълно. Интуицията му подсказваше, че за нещо тя го лъже, нещо прикрива. Още повече имаше нещо много странно и съвсем нехарактерно в упорството й на всяка цена да остане тук. От друга страна, той безпогрешно усещаше отчаянието, когато му се случеше да се сблъска с него, и по някаква необяснима за него причина Елизабет Камерън изглеждаше отчаяна.
    — Какво вярвам няма значение.
    Той не се доизказа, когато и двамата забелязаха гъстите облаци дим, които се носеха от отворения прозорец на къщата.
    — Какво, по… — щеше да изругае той, но се втурна към къщата, а Елизабет се затича след него.
    Иън тъкмо отвори входната врата, когато откъм задната страна на къщата се зададе Джейк.
    — Донесох мляко… — каза, но се спря, когато и неговият нос подуши зловонието.
    Огледа Иън, Елизабет и най-накрая погледът му се спря на Лусинда, която седеше точно там, където я бяха оставили, и абсолютно безразлична към миризмата, с безоблачно спокойствие си вееше с черно копринено ветрило.
    — Позволих си да преместя онзи съд от огъня — информира ги тя. — Но въпреки това не успях да спася съдържанието му, което искрено се съмнявам дали изобщо си струваше да бъде спасявано.
    — Не можахте ли, госпожа, да го дръпнете, преди да е изгоряло? — избухна Джейк.
    — Господине, аз не умея да готвя.
    — А обоняние нямате ли? — попита Иън.
    — Иън, няма какво да се разправяме, то се видя, че трябва да ида до селото и да наема две жени да сложат ред, иначе ще умрем от глад.
    — Точно същото си мислех — подкрепи го Лусинда. — Аз ще ви придружа.
    — Каквооо! — възкликна Елизабет.
    — Какво? Защо? — подплаши се Джейк.
    — Защото изборът на подходяща прислуга от женски пол се прави най-добре от жена. Колко далеч е селото?
    Ако Елизабет не бе толкова потресена, щеше да се разсмее на изражението на Джейк Уайли.
    — Ще успеем да се върнем късно следобед, ако намерим кой да дойде. Но аз…
    — Тогава най-добре да не се бавим. — Лусинда млъкна и се обърна към Иън. Погледна го, като обмисляше нещо, после погледна красноречиво Елизабет, сякаш й казваше: „Доверете ми се и не спорете.“ — Елизабет, бъдете така добра да ни извините — продължи тя, — бих искала да разменя с господин Торнтън няколко думи насаме.
    Девойката нямаше избор и се подчини, излезе и страшно сконфузена се загледа към дърветата, зачудена какъв ли таен план е скроила Лусинда, за да разреши проблемите им.
    Иън с присвити очи гледаше старата харпия, която го фиксираше със змийски поглед.
    — Господин Торнтън — каза тя най-накрая, — аз прецених, че сте джентълмен.
    Изрече тази присъда с маниер на кралица, която посвещава в рицарство някой парий, или по-точно крепостен селянин. Иън стоеше като парализиран, ужасно нервиран, в очакване да разбере каква игра е намислила, за да си позволи да остави Елизабет сама, без надзор.
    — Не ме дръжте в напрежение — хладно изрече той. — С какво заслужих доброто ви мнение?
    — С абсолютно нищо — без колебание заяви тя. — Позовах се на моята безпогрешна интуиция и на факта, че сте роден благородник.
    — И откъде ви хрумна тази идея?
    — Не съм глупава. Познавам вашия дядо, херцог Станхоуп. Бях член в домакинството на неговата племенница, когато бракът на вашите родители предизвика фурор Някои по-зле информирани личности може и да се губят в догадки за роднинството ви, но за мен то е очевидна истина. Вижда се в чертите на лицето ви, в ръста ви, дори в маниерите ви. Вие сте негов внук.
    Иън бе свикнал с английското любопитство, наблюдаваха го внимателно и рядко задаваха някой въпрос. Знаеше, че се чудят и шушукат помежду си, но за пръв път му заявяваха в лицето кой е. Обузда надигащия се гняв и отговори с тон, от който тя трябваше да си извади заключение, че се заблуждава:
    — Щом го твърдите, би трябвало да е истина.
    — Ето, точно със същия снизходителен тон обикновено говори дядо ви — осведоми го тя. — Но както и да е, не в това е въпросът.
    — Мога ли да се поинтересувам какъв е въпросът?
    — Да, можете — отвърна Лусинда, като се чудеше как да върне спомените му за желанието, което е изпитвал към Елизабет, и как да пробуди съвестта му. — Въпросът е, че съм запозната добре с онова, което се е случило между Елизабет и вас, когато преди време сте се запознали. Но аз — заяви — съм склонна да стоваря вината върху вас не заради липса на възпитание, а по-скоро заради липса на здрав разум. — Той повдигна вежди, но нищо не каза. Тя прие мълчанието му за съгласие и многозначително добави: — Липса на здрав разум и у двете страни.
    — Така ли?
    — Да, разбира се. — Жената изтупа облегалката на стола с видимо отвращение. — Какво друго освен липса на здрав разум ще накара седемнайсетгодишно девойче да се втурне да защитава прословут картоиграч и да си навлече неодобрението на обществото.
    — И какво още?
    — Кой би могъл да знае освен вие и Елизабет. Без съмнение същото нещо я е накарало да остане в горската хижа, вместо да си тръгне, когато е видяла, че вие сте там. — Чувстваше се удовлетворена, че е дала най-доброто от себе си, но отново стана безцеремонна, тъй като подобно поведение й отиваше повече и бе по-убедително. — Както и да е, това е минало. Тя плати скъпо заради липсата си на здрав разум, макар че сега е в още по-бедствено положение по същата причина, което също е справедливо.
    Лусинда се зарадва, когато той присви очи, както се надяваше от чувство на вина или поне от загриженост. Следващите му думи й показаха, че се заблуждава:
    — Госпожо, нямам цял ден за губене в безцелни разговори. Ако имате какво да кажете, кажете го и да приключваме.
    — Много добре. — Тя стисна зъби, за да не избухне. — Моят въпрос е свързан със задълженията ми към лейди Камерън — да се чувства физически добре, както и да бъда винаги до нея. В случая, като имам предвид условията във вашето жилище, първото ми задължение ми се струва по-спешно от второто, особено след като за мен е ясно, че вие двамата нямате нужда от надзор, за да се държите благопристойно. Може би имате нужда от арбитър, за да не се избиете, но гувернантката в този случай е напълно излишна. Ето защо моят дълг повелява незабавно да осигуря подходяща прислуга. След като съм се заела с тази задача, ви моля да ми дадете думата си на джентълмен, че няма да се държите грубо. Тя вече е достатъчно онеправдана от чичо си. Няма да разреша друг да вгорчава повече и без друго това трудно за нея време.
    — Какво по-точно — попита Иън, изненадан сам от себе си — имате предвид, като казвате „трудно време“?
    — Това не мога да обсъждам — отвърна тя, като се стараеше да не проличи в гласа й, че тържествува. — Само изразявам моята загриженост дали ще се държите като джентълмен. Ще ми обещаете ли?
    Тъй като Иън нямаше никакво намерение да докосне с пръст Елизабет или да общува с нея, без миг колебание кимна:
    — Тя е в абсолютна безопасност с мен.
    — Точно това се надявах да чуя — излъга най-безсъвестно Лусинда.
    След няколко минути Елизабет видя Лусинда и Иън да излизат от къщата, но физиономиите им бяха толкова безизразни, че тя нямаше как да подразбере какво са обсъждали.
    Всъщност единственият, който даваше израз на емоциите си, бе Джейк Уайли, който се появи, водейки два коня. А изразът му, притеснено забеляза девойката, който бе буреносен, когато отиде да доведе конете, сега издаваше несдържано ликуване. С поклон той посочи към черния кон, оседлан с протрито седло.
    — Заповядайте, госпожа — ухили се на Лусинда. — Казва се Атила.
    Тя презрително погледна звяра, надяна черните си ръкавици и размаха чадъра си.
    — Нямате ли някой по-приличен кон?
    — Не, госпожа. Конят на Иън е контузен.
    — О, много добре. — Лусинда тръгна към коня, но щом влезе в обсега му, той оголи зъби и се приготви за нападение. Без да се стъписва, тя го цапардоса между ушите с чадъра.
    — Стой! — изкомандва и без да обръща внимание, че животното се разпръхтя от болка, го заобиколи, за да се качи на него.
    — Сам си го изпроси — каза му, докато Джейк придържаше поводите, а Иън й помагаше да го възседне. Атила извъртя бялото на очите си и предпазливо я изчака да се настани на седлото. И когато Джейк й подаде поводите, веднага стана неспокоен.
    — Не понасям злонравни животни — с най-строгия си тон предупреди тя коня и когато той не й обърна внимание, рязко дръпна поводите и едновременно силно го шляпна с чадъра по хълбока. Атила бурно изпръхтя в знак на недоволство и в бърз тръст покорно се отправи към пътя.
    — Това надминава всичко — беснееше Джейк, загледан след коня и ездачката. — Това животно не знае какво е вярност — обърна се той към Иън и без да дочака отговор, се метна на своя кон и потегли след Лусинда.
    Съвсем объркана от поведението на всички тази сутрин, Елизабет погледна мълчаливия мъж до себе си и зяпна от учудване. Този непредсказуем човек се бе загледал след Лусинда с пура между белите си зъби, а на лицето му сияеше широка усмивка. Според девойката очевидно странните реакции на мъжете бяха свързани с умението на по-възрастната жена да се справи с дивия кон и тя обясни:
    — Струва ми се, че бащата на Лусинда е дресирал коне.
    Иън неохотно откъсна поглед от вдървения гръб на Лусинда и се обърна към Елизабет.
    — Удивителна жена — отбеляза той. — Има ли някаква ситуация, с която тя да не може да се справи?
    — Аз подобно нещо не съм виждала — подсмихна се тя, но после се смути, защото той престана да се усмихва, а държанието му стана безучастно и хладно.
    Елизабет стисна зад гърба си треперещите си ръце и реши да направи опит за примирие.
    — Господин Торнтън, трябва ли да враждуваме? — подхвана предпазливо. — Разбирам, че присъствието ми тук е не… неудобно, но по ваша вина… ваша грешка — незабавно се поправи — сме тук. И вие виждате, че за нас е още по-неудобно. — Окуражена от мълчанието му, продължи: — Ето защо безспорното заключение е, че трябва да облекчим престоя си тук.
    — Безспорното заключение е — отвърна той, — че трябва да ви се извиня за „неудобството“, което съм ви причинил, и после да си заминете, веднага щом ви осигуря карета или талига.
    — Невъзможно е! — изплаши се тя, като се опитваше да възвърне спокойствието си.
    — И защо, по дяволите, да е невъзможно?
    — Защото… как да кажа… чичо ми е много жесток човек и не обича да се пренебрегват нарежданията му. На мен ми е наредено да остана тук една седмица.
    — Ще му напиша писмо и ще му обясня.
    — Не! — възкликна Елизабет, като си представи реакцията на чичо си, ако и третият мъж я отпратеше. Не беше глупав. Щеше да я заподозре. — Ще обвини мен, разбирате ли?
    Въпреки че не желаеше да знае какви са й проблемите, думата, която употреби, за да опише чичо си — „жесток“ — и очевидния й страх, леко го разколебаха. Нейното поведение преди две години го наведе на мисълта, че Елизабет Камерън доста се е провинила, за да заслужи строгостта на своя настойник. Дори при това положение Иън не искаше по негова вина по тази прекрасна бяла кожа да останат следи от каиша на стареца. Онова, което се бе случило помежду им, беше безразсъдно от негова страна, но оттогава мина много време. Щеше да се жени за красива, чувствена жена, която идеално му подхождаше. Защо трябваше да се отнася към Елизабет, като че ли изпитваше някакви чувства към нея, включително гняв?
    Тя усети, че той се колебае, и се възползва от мига с един разумен довод:
    — Наистина, нищо особено не се е случило между нас, за да се държим лошо един към друг. Като си спомня, всичко беше просто един безобиден неделен флирт, не мислите ли?
    — Точно така.
    — Нито аз се обидих, нито вие, нали?
    — Точно така.
    — Тогава няма причини да не се държим по-приветливо един към друг, не намирате ли? — попита с подкупваща усмивка. — Боже Господи, ако всеки флирт завършваше с враждебност, в обществото на добрия тон никой с никого нямаше да разговаря!
    Тя елегантно го манипулираше, така че да се съгласи, в противен случай щеше да признае, че тя е била за него нещо повече от неделен флирт, и Иън го осъзна. Досети се накъде го тласка с хладните си аргументи и макар и неохотно, трябваше да си признае, че с впечатляващо умение го принуждаваше да се съгласи с нея.
    — Флиртовете — припомни й той — обикновено не завършват с дуел.
    — Зная, и много съжалявам, че брат ми ви простреля.
    Иън просто не устоя на молбата в тези огромни зелени очи.
    — Да забравим случая — раздразнено въздъхна той и капитулира пред всичко, за което тя го помоли. — Останете тези седем дни.
    Тя едва се сдържа да не затанцува от радост и му се усмихна.
    — Тогава не бихме ли могли да сключим примирие за времето, през което ще бъда тук?
    — Зависи.
    — От какво?
    Той повдигна подигравателно вежди.
    — От това дали можете да приготвите прилична закуска.
    — Да вървим и да видим с какво разполагаме.
    Иън стоеше до нея, когато тя направи оглед на яйцата, сиренето, хляба и най-накрая на печката.
    — Ей сега ще оправим нещата — обеща с усмивка, с която прикри неувереността си.
    — Сигурна ли сте, че ще се справите? — попита Иън, а тя изглеждаше така преизпълнена с ентусиазъм, усмивката й бе така обезоръжаваща, че той почти повярва в готварските й умения.
    — Ще се справя, ще видите — отговори му весело, взе една голяма кърпа и я завърза на тънката си талия.
    Изглеждаше толкова наперена, че Иън се обърна настрана, за да не се разсмее. Очевидно бе твърдо решена да импровизира и той със същата решителност се отказа да я обезсърчава.
    — Добре, сгответе — каза и излезе, като я остави сама до печката.
    Час по-късно, цялата плувнала в пот, Елизабет хвана дръжката на тигана, изгори си ръката, изписка и смъкна от кръста си кърпата, за да го отмести от огъня. Подреди бекона в голяма чиния и се замисли какво да прави с тънкото хлебно образувание, което извади от фурната. После го сложи в средата на чинията с бекона и я поднесе на масата, където самият Иън вече седеше. Върна се до печката и се опита да отлепи яйцата от тигана, но те се съпротивляваха и тя донесе тигана с лъжицата на масата.
    — Аз… аз… помислих си, че може би ще пожелаете да сервирате сам — церемониално му предложи тя, за да прикрие растящата си тревога от кулинарните си постижения.
    — Да, разбира се — отговори Иън, като прие тази чест със същата тържествена церемониалност и погледна към тигана. — Какво имаме тук? — дружелюбно се поинтересува.
    Свела очи, Елизабет седна срещу него.
    — Яйца — отговори и с претенциозен жест разтвори салфетката, за да я постави на скута си. — Страхувам се, че жълтъците се разкъсаха.
    — Няма значение.
    Когато той взе лъжицата, на лицето й грейна оптимистична усмивка. Отначало той се опита просто да гребне от яйцата, но след това започна да ги чегърта от тигана.
    — Позагорели са — обясни тя ненужно.
    — Не, запоени са — поправи я той, но гласът му не звучеше ядосано. Най-накрая успя да изскубне едно парченце, което й сервира и после издълба едно и за себе си.
    И като се съобразяваха със споразумението за примирие, те спазваха добрите обноски при хранене. Иън предложи първо на нея бекона с хлебното образувание по средата.
    — Благодаря — каза Елизабет и си взе две почернели парченца бекон.
    Иън си взе три парченца и заразглежда внимателно кафеникавия предмет в центъра на чинията.
    — Познах бекона — каза много вежливо, — но какво е това? Изглежда екзотично.
    — Това е хлебче.
    — Наистина! — със сериозно изражение каза той. — Няма характерна форма.
    — Наричам го хлебче на тавичка — изтърси на бърза ръка Елизабет.
    — О, да, разбирам какво имате предвид — съгласи се той. — То просто прилича на тавичка.
    И двамата се загледаха в чиниите си, за да си изберат нещо, което да става за ядене. И двамата дойдоха до едно и също заключение, и си взеха по едно парченце бекон. Избягваха да се поглеждат, докато не изядоха сервирания бекон. После Елизабет насъбра смелост и бодна деликатно парченце от яйцата.
    Яйцата имаха вкус на хартия, но тя смело ги сдъвка. Стомахът й се сви от оскърбление. Всеки миг очакваше някакъв подигравателен коментар от своя сътрапезник, но той все така благовъзпитано се хранеше и тя пожела от все сърце той да си възвърне обичайното противно поведение, за да може и тя да се защити. Всичко, което напоследък й се случваше, беше унизително. Гордостта й и самоувереността й станаха на пух и прах. Остави яйцата недоядени и се опита да си отчупи от онова, което наричаше хлебче. Когато не й се удаде, взе ножа и го разцепи без усилие. Взе едно парченце и се опита да отхапе от него, но само нащърби гладката му повърхност. Усети погледа на Иън върху себе си и беше готова да се разплаче.
    — Искате ли кафе? — попита тя е тъничък гласец.
    — Да, благодаря.
    Използва този момент, когато стана и отиде до печката, за да се овладее. Наля кафе, поднесе му го и отново седна.
    Иън плъзна поглед към съкрушеното момиче и изпита силно желание да се разсмее и да го утеши. Преглътна последната хапка яйца и най-накрая успя да изрече:
    — Беше… ъ-ъ-ъ… питателно.
    Като си помисли, че за него навярно храната не е била толкова отвратителна, колкото за нея, Елизабет колебливо го погледна.
    — Нямам голям опит в готвенето — призна тя тихичко. Гледаше го как отпива от кафето си и как започва да го дъвче.
    Елизабет скочи на крака, изпъна рамене и каза пресипнало:
    — Винаги се разхождам след закуска, моля да ме извините.
    Иън погледна как тя побягна и с облекчение изплю зърната кафе.

14.

    След закуската, която приготви Елизабет, Иън вече не чувстваше глад, всъщност при мисълта за храна стомахът му се разбунтува, щом се отправи към плевнята, за да нагледа Мейхем.
    Почти беше стигнал, когато я забеляза на склона встрани. Седеше на ливадата сред нацъфтелия синчец, беше обвила с ръце коленете си и склонила глава върху тях. Дори с искрящата си като злато разкошна коса бе въплъщение на тъгата. Не желаеше да се занимава с настроенията й, но се почувства леко подразнен и тръгна към нея.
    Когато се приближи, забеляза, че раменете й се тресат от сподавен плач, и се смръщи изненадан. Нямаше смисъл да се преструва, че закуската е била добре приготвена, затова шеговито каза:
    — Възхищавам се на вашата изобретателност, ако ме бяхте застреляли вчера, щеше да е по-безболезнено.
    Елизабет се стресна и се опита да скрие обляното си в сълзи лице.
    — Желаете ли нещо?
    — Може би десерт? — закачливо предложи той и се наведе, за да види лицето й. Стори му се, че тя мрачно се подсмихна и добави: — Помислих си, че бихме могли да объркаме останалите яйца с хляба и да използваме материала за закърпване на покрива.
    Тя пое дъх и без да го погледне, изрече:
    — Изненадана съм от деликатното ви отношение.
    — Няма смисъл от сълзи заради някакъв прегорял бекон.
    — Аз не плача за това — отговори тя доста смутено. Пред лицето й се появи снежнобяла носна кърпичка.
    Тя я взе и избърса сълзите си.
    — Тогава за какво се разплакахте?
    Тя се загледа към ливадите, обсипани със синчец и глогини.
    — Разплаках се заради моята неспособност да се справя с живота си — призна.
    Думата „неспособност“ учуди Иън, тъй като за лекомислена кокетка, каквато бе за него Елизабет, речникът й бе изключително богат и изискан. Тя обърна глава към него и погледът му се натъкна на две зелени очи с изумителния цвят на мокри листа. Със сълзите, които все още проблясваха по дългите й мигли, с дългата коса, прибрана по детски на тила, и с напиращите под корсажа гърди тя бе образ на очарователна невинност и опияняваща чувственост. Той откъсна поглед от гърдите й и рязко каза:
    — Ще нацепя дърва за камината и после ще отида да наловя риба за вечеря. Надявам се, че ще си намерите някакво занимание.
    Тя се сепна от ненадейната му грубост, кимна безмълвно и се изправи, а с притъпените си сетива почти не осъзна, че той не й подаде ръка, когато ставаше. Вече се бе отдалечил, когато се обърна, за да й каже:
    — Не се опитвайте да чистите. Джейк ще се върне до довечера и ще доведе жени за тази работа.
    Тръгна, а Елизабет отиде в къщата и се огледа с какво би могла да се разсее и да се освободи от енергията, която потискаше. Реши да разчисти бъркотията от сутрешните си кулинарни занимания. Взе да стърже яйцата от почернелия тиган и тогава чу ритмичен звук от цепене на дърва. Погледна през прозореца и застина, а по страните й плъзна руменина. Без да спазва всякакво благоприличие, Иън Торнтън се бе разсъблякъл до кръста. Гърбът му имаше бронзов загар, с широки рамене, тесен ханш, накратко — изключително хармонична мъжка фигура. Мускулите му играеха, докато със замах въртеше брадвата. Тя никога преди не бе виждала голи мъжки ръце, а за гол до кръста мъж и дума не можеше да става. Беше потресена и запленена от гледката. Отдръпна се от прозореца и си забрани да се поддава на безумното изкушение да погледне пак. Само се зачуди къде ли се е научил толкова сръчно да цепи дърва.
    На приема във вилата на Шарис изглеждаше съвсем на мястото си, толкова непринудено носеше изящното си вечерно облекло, като че ли цял живот бе прекарал сред подобно общество. Поне така бе предположила Елизабет, както и че се е издържал с хазарт. Въпреки това по същия начин изглеждаше на мястото си тук, сред шотландската пустош. „Даже повече тук“ — помисли си тя. Освен физическата сила, която излъчваше, у него имаше някаква сурова жизненост, изглеждаше неуязвим и всичко това прилягаше фантастично на тази дива земя.
    И в този миг си спомни нещо, за което отдавна си бе наложила да забрави — как танцува с нея валс в градинския павилион, лекотата и грацията на движенията му. Очевидно притежаваше талант да се чувства у дома си навсякъде. По някаква причина тези разсъждения я разтревожиха, защото го правеха достоен за уважение, също и защото я накараха да се усъмни в досегашната си преценка за него. След събитията през онази катастрофална седмица, които приключиха с дуел, Елизабет за пръв път премисли какво се бе случило между нея и Иън Торнтън, и по-точно причините. Досега за своите неблагополучия бе обвинявала само Иън, вслушвайки се главно в думите на Робърт.
    След като се срещна с него отново, вече по-възрастна и по-разумна, стори й се нелогично подобно отношение. Даже неговата грубост не можеше да я разубеди, че само той е виновен.
    Видя се каква е била в действителност тогава: глупава и опасно безразсъдна, също толкова виновна за нарушаване на правилата колкото и той.
    Елизабет искаше да бъде обективна и си припомни своите постъпките и своята отговорност за тях преди две години. Неговите също. Преди всичко постъпи много глупаво, когато безумно пожела да го предпази… както и да бъде закриляна от него. На седемнайсет години вместо да се изплаши от среща насаме с него в горската хижа, тя се изплаши само от онова, което не можеше да си обясни, от непознатите чувства, които той пробуди у нея с гласа си, с погледа си, с милувките си.
    Когато се заблуждаваше, че се ужасява от него, тя се е ужасявала от себе си, заради готовността си да жертва Робърт и бъдещето на Хейвънхърст. Беше готова да го направи, горчиво си призна Елизабет. Ако тогава бе прекарала още един ден, дори само няколко часа още насаме с Иън Торнтън щеше да забрави и предпазливостта, и разума и щеше да се омъжи за него. Предусещаше го, затова изпрати известие на брат си да дойде да я вземе по-рано.
    Но не, напомни си Елизабет, едва ли я очакваше брак с него. Независимо от това, че преди две години той пожела да се ожени за нея, не женитба е имал предвид, признал го бе пред Робърт.
    И тъкмо усети, че я обхваща истинска ярост, си припомни още нещо, което много бързо я укроти. Спомни си наставленията на Лусинда, преди да направи своя дебют. Тя й каза, че една жена с всяко свое действие трябва да внушава на господата, че в нейно присъствие от тях се очаква джентълменско поведение. Очевидно Лусинда е била добре запозната с факта, че мъжете, с които щеше да се запознае Елизабет, щяха да са благородници, но поведението им не винаги щеше да бъде благородно.
    Девойката допусна, че както обикновено Лусинда е имала право, и се запита дали в крайна сметка самата тя не е виновна за провала си през онзи уикенд. Преди всичко още при първата им среща тя едва ли е оставила у него впечатление на благопристойна млада дама, към която трябва да се отнасят с изключително уважение. Та тя го бе помолила да танцува с нея!
    Заключи, че Иън е постъпил така, както и други така наречени „джентълмени“ биха постъпили. Вероятно се е заблудил, че тя има много по-голям житейски опит, и е пожелал да пофлиртува. Ако беше по-опитна, щеше да се позабавлява със светски финес, а навярно точно това е очаквал той. В този момент Елизабет осъзна, че макар и Иън да не е бил открито приеман във висшето обществото, той не се е държал по-различно от хората, спазващи добрия тон. Беше наблюдавала как омъжени жени флиртуват по баловете; неволно бе ставала свидетелка на откраднати целувки, след което въпросният джентълмен получаваше за наказание само закачливо удряне по ръката с ветрилото. Тя се подсмихна при мисълта, че за своята дързост Иън Торнтън получи куршум в ръката. Усмивката й не бе злорада, а просто заради иронията в цялата история. Също така й стана ясно, че през онзи уикенд освен сляпото й увлечение към Иън Торнтън друго нямаше да се случи, ако не беше срещата в зимната градина.
    Като обмисляше миналото, й се струваше, че нейната наивност е била главната причина за случилото се.
    Неусетно за самата нея от тези искрени самопризнания й стана по-добре; освободи се от гнева, който тровеше душата й от около две години, и се почувства лека като перце.
    Елизабет много сериозно се замисли дали не трябва да се извини на този мъж. „Но защо да му се извинявам?“ — питаше се тя, докато подсушаваше и подреждаше съдовете. Отговорът беше, че в момента имаше толкова проблеми, с които трябва да се справи, а ненавистта към Иън Торнтън само й тежеше. Този довод й се стори разумен и правилен.
    След като свърши с домакинската работа, тя се по-завъртя из къщата, като си търсеше занимание. Качи се в стаята си и взе принадлежностите за писане, за да напише писмо на Александра. Слезе отново в кухнята и се настани на масата, но след няколко минути се почувства неспокойна. Навън беше толкова приятно и тъй като не се чуваха вече ударите на брадвата, знаеше, че Иън е свършил с цепенето на дърва. Остави перото и се запъти към двора. Разходи се, огледа навсякъде, навести коня в плевнята и най-накрая реши да се заеме с буренясалите лехи зад къщата, които някога явно са били цветна градина. Върна се вътре, откри чифт мъжки ръкавици и постелка, на която да коленичи и отново излезе.
    Елизабет изскуба безпощадно бурените, които задушаваха няколко храбри теменуги. Когато слънцето взе бавно да клони към залез, тя бе почистила повечето бурени и беше пресадила диви зюмбюли в правилни редички.
    От време на време си почиваше, подпряна на лопатата и поглеждаше към падината, където между дърветата проблясваха сините води на езеро. Понякога забелязваше как той хвърля въдицата, понякога просто стоеше и гледаше към надвисналите зъбери на север.
    Вече бе късен следобед и Елизабет седеше с подвити крака до цветната леха и наблюдаваше резултата от заниманията си, а зад нея имаше купчинка специално приготвен тор.
    — Ето сега — говореше тя нежно на цветята, — вече имате храна и въздух. Ще бъдете много щастливи и много красиви съвсем скоро.
    — На цветята ли говорите? — чу се гласът на Иън зад нея.
    Елизабет се стресна, обърна се и притеснено се засмя.
    — Обичат да им говоря. — Усети колко необичайно звучи това и добави: — Нашият градинар често казваше, че всички живи същества имат нужда от обич, в това число и цветята.
    После се обърна към лехата, сложи тор и се изправи. Размишленията й за Иън я бяха спасили от омразата и сега тя можеше да го гледа невъзмутимо. Помисли си, че за него може би е неприемливо негова гостенка да рови в градината като слугиня.
    — Надявам се, че нямате нищо против — кимна към градината. — Но цветята бяха задушени от бурени, не можеха да дишат. Нуждаеха се от храна и внимание.
    — Чувате ли ги? — с неописуема изненада попита той.
    — Разбира се, не — позасмя се Елизабет. — Сама реших от какво имат нужда. Приготвих им храна… ами тор. Тази година няма много да проличи, но догодина ще бъдат много по-щастливи.
    Тя се отдръпна и неволно забеляза тревожния поглед, който той хвърли към цветята, когато спомена, че им е приготвила „храна“.
    — Не се страхувайте, няма да пострадат — усмихна се. — На тях ще им хареса храната, която им приготвих. В градината се справям далеч по-добре, отколкото в кухнята.
    Иън я погледна със странно замислено изражение.
    — Мисля вече да се прибирам.
    Тя тръгна, без да се обръща, и не видя как Иън Торнтън я изгледа.
* * *
    Елизабет си бе стоплила вода на печката и четири пъти слиза до кухнята, за да пренесе няколко кани за къпане.
    След час с още мокра коса си облече семпла рокля в прасковен цвят и й стана смешно колко неподходящи са тоалетите й за тази горска хижа в Шотландия. Щом косата й изсъхна, застана пред огледалото и я събра на кок, който несръчно прихвана. При най-лекото движение косата й щеше да се разпилее. Затова реши да я остави така както си е. Настроението й бе все така жизнерадостно и бе твърдо решена отсега нататък да бъде все така.
    Иън бе тръгнал към задната врата с одеяло в ръка, когато Елизабет се появи на стълбите.
    — Още ги няма — каза той, — а ние все пак трябва да хапнем нещо. Навън има сирене и хляб.
    Беше се преоблякъл с бяла риза и светлобежови бричове, а косата му бе още мокра.
    Той разстла одеялото на тревата и тя седна в единия край, загледана към хълмовете.
    — Колко ли е часът? — попита, след като той седна до нея.
    — Около четири предполагам.
    — Не трябва ли вече да се връщат?
    — Сигурно не могат да намерят жени, които да зарежат своите къщи и да дойдат да се грижат за моята.
    Елизабет само кимна, омаяна от великолепната гледка, която се разкриваше пред тях. Къщата беше разположена на плато и там, където свършваше задният двор, се спускаше стръмна урва към долина, където между дърветата криволичеше поток. Беше заобиколена с хълмове, покрити с диви цветя. Беше толкова красиво, че Елизабет дълго не пророни дума. Най-накрая една мисъл я загложди и тя го погледна разтревожено.
    — Хванахте ли риба?
    — Няколко. Дори съм ги изчистил.
    — Да, но знаете ли как да ги сготвите?
    Устните му трепнаха.
    — Да.
    — Слава богу!
    Той се обърна към нея и с искрено любопитство попита:
    — Откога за дебютантките саденето и плевенето са сред любимите им забавления?
    — Вече не съм дебютантка — отговори Елизабет. После видя, че той очаква все пак обяснение, и стеснително добави: — Дядо ми по майчина линия е бил запален по градинарството. Вероятно от него съм наследила любовта си към растенията и цветята. Градините в Хейвънхърст са негово дело. Аз само ги разширих и добавих някои нови видове.
    Чертите на лицето й станаха меки, очите й заискряха като скъпоценни камъни при споменаването на Хейвънхърст. Иън я накара да говори за нещо, което явно я вълнуваше.
    — Какво е Хейвънхърст?
    — Моят дом — отвърна тя усмихната. — Принадлежи на семейството ми от седем столетия. Първият граф построил замък, който бил толкова красив, че непрекъснато са го обсаждали, за да го превземат, но никой не е успял. Бил разрушен векове по-късно от друг прапрадядо, който построил резиденция в класически гръцки стил. Следващите шест графа разширявали и модернизирали къщата, докато станала каквато е днес. Понякога се плаша, че аз трябва да я опазя.
    — Мисля, че отговорността не е ваша, а на чичо ви или на брат ви.
    — Не, моя е.
    — Как така е ваша? — попита той изненадан, че тя е в състояние да говори за едно имение, като че ли то е всичко за нея на този свят.
    — Според завещанието Хейвънхърст се наследява от първородния син. Ако няма син, наследява се от дъщерята и от нейните деца. Чичо ми не може да го наследи, защото е по-малък от баща ми. Затова с нежелание дава пари за имението.
    — Нали имате и брат — отбеляза Иън.
    — Робърт ми е доведен брат — каза Елизабет. Красотата, която я заобикаляше и вглеждането в себе си я уравновесиха и тя заговори свободно: — Майка ми останала вдовица на двайсет и една години, а Робърт бил вече роден. Омъжила се за баща ми. Той официално осиновил Робърт, но това не влияе на клаузите в завещанието. Наследникът има право да продава собствеността, но тя не може да се онаследява от всеки роднина. Има такава клауза, която защитава наследника от роднински подмолни желания. Нещо подобно се случило на една моя прабаба през петнайсети век и тази поправка била внесена по нейно настояване години по-късно. Дъщеря й се влюбила в някакъв уелсец, който бил мошеник — разказваше Елизабет усмихната, — и той щял да получи Хейвънхърст, а не дъщерята, затова родителите й направили тази окончателна поправка.
    — И каква е тя? — попита Иън, увлечен от историята и от начина, по който тя я поднасяше.
    — Поправката гласи, че ако наследникът е от женски пол, не може да се омъжи без съгласието на настойника си. Целта е наследницата да не се влюби и да не бъде подмамена от някой мошеник. Нали разбирате, не винаги е лесно една жена да запази собствения си имот.
    Онова, което Иън разбра, бе, че красивото момиче, което дръзко се бе хвърлило да го защитава от мъжете в игралната зала, което с нежна страст го бе целунало, бе страстно увлечено не в мъж, а в купчина камъни. Преди две години побесня, когато откри, че е графиня, лекомислена недорасла дебютантка, на всичкото отгоре сгодена за, без съмнение, бездушно конте и че просто си е търсила по-вълнуващ мъж, за да стопли леглото й. При все това се почувства неловко, че не се е омъжила за своя годеник. Беше готов да попита защо, когато тя отново заговори:
    — Шотландия е различна от представите ми.
    — В какъв смисъл?
    — По-дива, по-примитивна. Зная, че някои джентълмени имат ловни хижи тук, но си представях, че са с обичайните удобства и прислуга. А какъв е вашият дом?
    — Див и примитивен — отговори Иън. И докато тя го гледаше объркано, той стана. — Намирате се в него — обясни насмешливо.
    — Къде се намираме? — Елизабет също неволно се изправи.
    — В моя дом.
    Гореща вълна зачерви кадифените страни на Елизабет, когато те застанаха един срещу друг.
    Вятърът развяваше черната му коса, а чертите на красивото му лице носеха отпечатъка на благородство и гордост, тялото му излъчваше сила и тя си помисли, че е твърд и недосегаем като скалистите върхове на неговата родна земя. Отвори уста да се извини, но вместо това чистосърдечно каза:
    — Отива ви.
    Беше спокойна, не се изчерви, не сведе поглед. Около нежното й лице сияеше ореол от златна коса, разпиляна от вятъра — образ на нежна женственост, застинала пред мъжа, който я смиряваше. Светлина и тъмнина, нежност и сила, гордост и решителност — във всяко отношение бяха различни. Някога различията им ги бяха привлекли, сега ги разделяха. И двамата бяха по-възрастни, по-разумни, бяха сигурни в себе си, че могат да устоят на онази топлота, която незабелязано се възцари помежду им на ливадата.
    — А на вас не ви отива — отбеляза той.
    Думите му изтръгнаха Елизабет от чудния миг, когато като че ли бяха само двамата в света.
    — Да, така е — съгласи се тя, тъй като си даваше сметка какво екзотично цвете представлява със своите ефирни рокли и бални пантофки.
    Елизабет сгъна одеялото и двамата влязоха в къщата. Иън се залови да почисти и да приготви оръжията за утрешния лов и тъй като тя не се сети за друго занимание, седна да пише на Александра.
    По едно време отвън се чуха изстрели и тя се стресна. Стана и отиде до отворената врата, за да види защо се стреля толкова близо до къщата. С пистолета, с който вчера имаше намерение да го застреля, Иън се целеше в нещо. Обзета от любопитство, тя излезе.
    Той я зърна и се обърна.
    — Улучихте ли мишената? — попита тя позасрамена, че Иън я залови да го наблюдава.
    — Да.
    След като тя очевидно знаеше да борави с оръжие, Иън си припомни добрите обноски и реши да й предложи едно малко забавление:
    — Ще опитате ли?
    — Зависи от мишената — отговори тя, но веднага тръгна към него, радостна, че ще се позабавлява с нещо по-истинско от писмото. Бе осъзнала, че когато той не се държи противно, й е много приятно в неговата компания.
    — Кой ви научи да стреляте? — попита той, когато тя застана до него.
    — Нашият кочияш.
    — Добре, че е кочияшът, а не брат ви — подсмихна се Иън, като й подаде заредения пистолет. — Мишената е онази суха клонка с две-три листа по средата.
    Елизабет се смути, когато той със сарказъм спомена дуела с Робърт.
    — Наистина съжалявам за този дуел. — Тя съсредоточи цялото си внимание върху клонката.
    Иън се подпря на един ствол и развеселено я наблюдаваше. Тя вдигна тежкия пистолет с две ръце и прехапа устни от напрежение.
    — Брат ви беше много слаб стрелец.
    Тя стреля и уцели дръжката на едно листо.
    — Аз не съм — усмихна се тя. И после, понеже темата за дуела вече не беше табу, се опита да влезе в тона му:
    — Ако аз бях на негово място, осмелявам се да твърдя, че щях…
    Той вдигна вежди.
    — Да изчакате обявяване на началото, надявам се.
    — О, да, сигурно — отговори тя, а усмивката й угасна, защото очакваше друга саркастична забележка.
    Но в този миг Иън повярва, че тя щеше да спази правилата на дуела.
    Тя му върна пистолета, а Иън й връчи друг — зареден.
    — Изстрелът не беше лош — каза той, като изостави разговора за дуела. — Но все пак целта е клонката, а не листата. Краят на клонката — дообясни той.
    — Изглежда, че вие сам не сте улучили целта — отбеляза тя и взе да се цели повторно, — тъй като клончето си е на мястото.
    — Точно така, само че е по-късо.
    Елизабет моментално забрави какво прави и го погледна учудено:
    — Да не искате да кажете, че сте го подкастрили с един изстрел!
    — Да, с един изстрел — потвърди той, съсредоточен в следващото й прицелване.
    Тя свали още едно листо и му подаде пистолета.
    — Доста ви бива — похвали я той.
    Знаеше, че стреля добре, и усмивката му го потвърждаваше, когато й подаваше заредено оръжие. Елизабет поклати глава:
    — Бих искала да видя как вие ще свалите края на клончето.
    — Нима се съмнявате в думите ми?
    — Нека да кажем, че съм малко скептична.
    Иън взе пистолета, бързо го насочи и без да се прицелва, стреля. Пет-шест сантиметра от клонката полетяха към земята. Елизабет наистина се смая и се разсмя от сърце.
    — Знаете ли — възкликна възхитена, — досега се съмнявах, че сте се целили в пискюлите на ботушите на Робърт.
    Той я гледаше развеселено, докато презареждаше пистолета.
    — Тогава бях силно изкушен да се прицеля в някое по-уязвимо място.
    — Въпреки всичко нямаше да го направите — отбеляза тя, взе пистолета и го насочи към клончето.
    — Какво ви кара да сте толкова сигурна?
    — Сам ми казахте, че една кавга не струва колкото един човешки живот. — Тя се прицели, стреля и не улучи. — Имам отлична памет.
    Иън вдигна другия пистолет.
    — Изненадан съм да го чуя — изрече и се обърна към мишената, — тъй като когато се запознахме, забравихте да ме предупредите, че сте сгодена. И кой беше този тип? — хладно попита, прицели се, стреля и отново улучи.
    Елизабет държеше презареден пистолет и неволно се позабави, после се приготви за стрелба. Въпросът му доказа, че не бе сгрешила в преценката си. Очевидно по-зрелите хора не гледат на флиртовете особено сериозно. А после, както се случваше сега, навярно бе прието да се шегуват на тази тема. Докато Иън презареждаше пистолетите, тя си помисли колко е хубаво да се шегува открито по този въпрос, вместо да се взира в мрака през безсънните нощи, разяждана от болка и горчивина. Каква глупачка е била! Каква глупачка би изглеждала в този момент, ако не бе приела този шеговит светски тон. И все пак й се струваше малко странно и доста смешно да обсъждат тази тема със заредени пистолети.
    Тя се усмихна при тази мисъл и пое пистолета, който той й подаде.
    — Виконт Мондевейл не е „тип“ — заяви и се прицели. Почувства, че е изненадан.
    — Виконт Мондевейл ли беше?
    — Мммм, да. — Елизабет гръмна крайчето на клонката се засмя от радост. — Улучих го! Три на едно за вас.
    — Това означава шест за мен — отбеляза той.
    — Във всеки случай улучих, така че се пазете!
    Той й подаде пистолет, тя замижа с едното око и много внимателно се прицели.
    — Защо плачехте?
    Тя застина от неочаквания въпрос и после, влизайки в шеговития му тон, каза:
    — Оказа се, че виконт Мондевейл не изпада във възторг от подобни дреболии, като например годеницата му да лудува в усамотени горски хижи и тъмни зимни градини с вас.
    Стреля и не улучи.
    — А през този сезон колко съперници се явиха? — подхвърли Иън, като се обърна към мишената.
    Тя разбираше, че той има предвид кандидати за ръката й, но от гордост не би признала на никаква цена, че няма нито един както в момента, така и от доста дълго време.
    — О! — отвърна, като потисна една гримаса при спомена за закръгления обожател, любител на амурчета. Като разчиташе на факта, че Иън не се движи в по-затворените кръгове на висшето общество, допусна, че той едва ли ще знае нещо и за двамата й поклонници. Той вдигна пистолета, за да се прицели, когато тя продължи:
    — Сър Франсис Билхейвън на първо място.
    Вместо да стреля моментално както предния път, като че ли прицелването му отне повече време.
    — Билхейвън е доста възрастен мъж — отбеляза той. Пистолетът гръмна и клонката се прекърши.
    Когато я погледна, очите му бяха студени, като че ли се питаше дали не е обезумяла. Елизабет си помисли, че сигурно си въобразява, и реши да не се отказва от непринудения шеговит тон. Беше неин ред да стреля и тя вдигна пистолета.
    — На второ място кой е?
    С надеждата, че възрастта на спортсмена-отшелник няма да предизвика неочаквана реакция, тя му се усмихна превзето.
    — Лорд Джон Марчмън — обяви и стреля. Гърмежът и бурният смях на Иън проехтяха почти едновременно.
    — Марчмън! — смееше се той, когато тя го погледна намръщено и притисна дулото на пистолета в корема му. — Сигурно се шегувате!
    — Провалихте изстрела ми — укори го тя.
    — Прицелете се още веднъж — каза той, като я гледаше леко недоверчиво, но крайно развеселен.
    — Не, не мога да стрелям, когато се смеете. И ще ви бъда благодарна, ако престанете да се усмихвате така самодоволно. Лорд Марчмън е прекрасен човек.
    — Наистина е такъв — сприхаво изрече Иън. — И сте извадили дяволски късмет, че обичате да стреляте, защото той спи с оръжията и въдиците си. Ще прекарате живота си по планински потоци и гори.
    — Съвсем случайно обичам и да ловя риба — заяви тя, като с все сила се стараеше да не загуби самообладание. — А сър Франсис може и да е малко по-възрастен от мен, но по-старите съпрузи навярно са по-мили и по-толерантни от по-младите.
    — Ще му се наложи да бъде толерантен — каза Иън доста рязко и се зае отново с пистолетите, — в противен случай ще се окаже с пръст в устата.
    Тази забележка я ядоса, тъй като тя вече бе приела, че за случката помежду им ще разговарят с лек, изискан тон.
    — Трябва да кажа, че не разсъждавате особено зряло и последователно.
    Той се смръщи, щом примирието като че ли взе да се пропуква.
    — Какво, по дяволите, искате да кажете?
    Елизабет го погледна с надменното презрение на аристократична млада дама, каквато бе родена да бъде.
    — Искам да кажа — осведоми го, като полагаше неимоверни усилия да се изразява ясно и спокойно, — че нямате право да ме съдите, след като за вас самия всичко е било един незначителен флирт. Казали сте го и няма смисъл да отричате.
    Иън презареди пистолетите и едва тогава й отговори. За разлика от мрачното му изражение тонът му бе мек:
    — Моята памет ми изневерява, за разлика от вашата. На кого съм казал това?
    — На брат ми — отговори тя, подразнена от лицемерието му.
    — О, да, почитаемият Робърт — саркастично изрече той. Обърна се към мишената и стреля, но не улучи.
    — Дори дървото не уцелихте — изненадана отбеляза Елизабет. — Останах с впечатлението, че ще почиствате оръжията — добави, когато той замислено взе да прибира един по един пистолетите в калъфите.
    Той я погледна, но у нея остана чувството, че не я вижда.
    — Реших утре да ги почистя.
    Иън отиде в къщата и разсеяно остави оръжията на мястото им върху полицата над огнището. После все така разсеяно се приближи да масата, взе бутилката мадейра и си наля една чаша. Помисли си, че няма никакво значение как се е почувствала, когато брат й е казал тази лъжа. Преди всичко по онова време тя е била вече сгодена, а и сама призна, че помежду им не се случи нищо особено, освен един малък флирт. Гордостта й сигурно напълно заслужено е пострадала, но нищо повече не се случи. Освен това, напомни си Иън ядосано, формално вече е сгоден, при това за красива жена, която заслужава нещо много повече, отколкото той да се занимава с Елизабет Камерън.
    „Оказа се, че виконт Мондевейл не изпада във възторг от подобни дреболии, като например годеницата му да лудува в усамотени горски хижи и в тъмни зимни градини с вас“, беше казала тя.
    Годеникът й сигурно бе развалил годежа заради него и Иън изпита болезнено чувство на вина.
    Небрежно се пресегна да вземе бутилката вино, за да предложи и на Елизабет. До бутилката имаше писмо, което очевидно тя бе започнала да пише: „Мила Алекс…“. Той се изненада, но не от съдържанието, а от почерка. Стегнат, изящен, на високообразован човек. Подхождаше повече на монах. Не бяха онези детински, неграмотни драскулки, които трябваше да дешифрира, преди да разбере, че го очаква в зимната градина. Той се взря в писмото, без да вярва на очите си, а съвестта му се разбунтува болезнено. Видя се как я издебва в зимната градина и се почувства смазан от собствената си вина.
    Изпи на един дъх виното, като че ли искаше да отмие самопрезрението, после излезе навън. Елизабет беше застанала в края на затревеното плато, на няколко крачки от мястото, където се бяха състезавали. Вятърът развяваше великолепната й коса около раменете й като воал от трептящи светлини. Той се спря на няколко крачки зад нея и я загледа, но картината пред очите му бе онази отпреди две години — искряща от младост богиня, облечена в кралско синьо, слизаща по стълбите — надменна и недосегаема; разгневен ангел, готов за битка с мъжете в игралния салон; изкусителка в усамотена горска хижа и най-накрая изплашеното момиче, което подхвърля в ръцете му саксия с цвете, за да не я целуне. Въздъхна дълбоко и пъхна ръце в джобовете си, за да не я прегърне.
    — Прекрасна гледка — каза тя, погледна го и отново се загледа в далечината.
    Вместо да отговори на забележката й, Иън изрече рязко:
    — Бих искал още веднъж да ми разкажете какво се случи последната вечер. Защо бяхте в зимната градина?
    Елизабет потисна раздразнението си.
    — Знаете защо бях там. Изпратихте ми бележка. Аз си помислих, че е от Валери — сестрата на Шарис, затова отидох в зимната градина.
    — Елизабет, не съм изпращал бележка, а получих бележка.
    Като въздъхна ядосано, тя се подпря на дървото зад себе си.
    — Не разбирам защо отново трябва да разговаряме по този въпрос. Вие не можете да ми повярвате и аз не мога ви повярвам.
    Очакваше гневен изблик, но вместо това той каза:
    — Вярвам ви. Видях писмото, което сте оставили на масата в трапезарията. Имате много красив почерк.
    Напълно объркана от сериозния му тон и от комплимента, тя се загледа в него.
    — Благодаря — отвърна неуверено.
    — Бележката, която получихте, как беше написана?
    — Ужасно нечетливо — отговори тя и вдигна вежди. — Не знаете правописа на „зимна градина“.
    Той учудено се подсмихна.
    — Уверявам ви, че зная как се пише и макар почеркът ми да не е така изящен като вашия, едва ли може да се нарече „нечетливи драскулки“ Ако се съмнявате, ще бъда щастлив да ви го докажа.
    В този миг Елизабет осъзна, че той не лъже, и я обзе чувството, че е била предадена и измамена. После той допълни:
    — Нито аз съм писал бележката, която сте получили, нито вие сте писали бележката, която аз получих. Някой е планирал да отидем там и струва ми се да бъдем разкрити.
    — Никой не може да е толкова жесток! — избухна Елизабет, като клатеше глава, а сърцето й отказваше да приеме доводите на разума.
    — Някой е бил.
    — Не е истина — изкрещя тя с чувството, че няма да понесе още едно предателство в живота си. — Не вярвам! Сигурно е станала някаква грешка — настоя, но пред погледа й вече оживяваха сцени от злощастния уикенд: Валери, която настоява Елизабет да примами Иън Торнтън да танцува с нея… Валери, която задава въпроси, след като се върна от хижата на горския пазач… лакеят, който й подава писмо и твърди, че е от Валери. От Валери, която смяташе за своя приятелка. Валери с хубавичкото лице и дебнещите очи…
    Беше съкрушена от внезапното откритие.
    — Валери е била — сподавено изрече. — Попитах лакея кой му е дал бележката и той ми каза, че е от Валери. — Жестокостта на тази постъпка я потресе. — После си помислих, че сте я помолили да предаде бележката на лакея.
    — Нищо подобно не съм направил — отговори той. — Страхувах се, че ще ни забележат, както и стана.
    Елизабет притвори очи и си спомни Валери в каретата до виконт Мондевейл да се разхождат в парка. Животът й бе разбит, и то от същество, което тя е имала за своя приятелка. Искала е да й отнеме годеника. В очите й запариха сълзи и тя каза:
    — Мисля, че е било заради Мондевейл и… — Усети, че ще се разплаче, ако продължи да говори, и се обърна, за да се скрие някъде.
    Не му даваше сърце да я остави, без поне малко да я утеши, и я привлече към себе си. Когато тя се опита да се отскубне, Иън я притисна по-здраво.
    — Моля ви, недейте — шептеше той в косите й. — Не се разстройвайте. Тя не заслужава вашите сълзи.
    Вълнението от това да бъде отново в прегръдките му бе почти толкова силно колкото и скръбта й. Склонила глава на гърдите му, тя безмълвно плачеше. Тялото й потрепваше от сподавени ридания.
    Иън още по-силно я прегърна, като че ли искаше да отнеме болката й. И когато и това не помогна, му хрумна да я подразни.
    — Ако тя знаеше какъв отличен стрелец сте — прошепна той, — никога нямаше да се осмели. — После притисна мократа й страна до гърдите си. — Нали знаете, винаги можете да я предизвикате на дуел. — Крехките рамене на Елизабет вече едва потръпваха. — Още повече, че Робърт може да се яви вместо вас. Той не е толкова добър стрелец като вас, но е дяволски по-бърз…
    Момичето в прегръдките му задавено се позасмя и Иън продължи:
    — От друга страна, ако вие държите пистолета, ще ви се наложи да избирате, а това никак не е лесно…
    Когато той не довърши изречението, тя въздъхна.
    — Да избирам какво? — най-накрая промълви.
    — В какво да се прицелите — пошегува се той, като я галеше по гърба. — Робърт носеше ботуши с пискюли и те ми бяха мишена. Мисля си, че с един изстрел можете да свалите панделките от роклята на Валери.
    Елизабет помръдна рамене и тихичко се засмя. Иън се зарадва, че кризата преминава, и хвана брадичката й, за да погледне лицето й. Великолепните й очи бяха още пълни със сълзи, но на розовите й устни трептеше усмивка. Все така закачливо той продължи:
    — Панделките няма да бъдат кой знае какво предизвикателство за стрелец като вас, затова предлагам да се прицелите в обиците й, за да покажете умението си.
    Картината беше толкова абсурдна, че тя се позасмя.
    Съвсем несъзнателно Иън прекара палеца си от брадичката към долната й устна и лекичко я погали. Когато осъзна какво прави, веднага спря.
    Елизабет видя как той стисна зъби. Усети, че едва се сдържа да не я целуне, и въздъхна. Вече не знаеше кой е приятел и кой — зложелател, знаеше само, че в неговите ръце се чувства сигурна. В този момент той разхлаби прегръдката си, а изразът му стана отчужден. Без да има представа какво иска да каже, даже какво изобщо иска, прошепна една едничка дума, а зелените й очи търсеха неговите:
    — Моля…
    Иън разбра какво търси, но отговори само с едно въпросително повдигане на веждите.
    — Аз… — започна тя смутена от проницателния му поглед.
    — Да — подкани я той.
    — Всъщност не зная — призна тя. Знаеше единствено, че би искала да остане в прегръдките му само още няколко минути.
    — Елизабет, ако искате да бъдете целуната, трябва само да притиснете устните си до моите.
    — Какво?
    — Добре чухте.
    — Какъв безочлив…
    Той поклати глава с мек укор.
    — Спести ми свенливостта си. Ако сте толкова любопитна, колкото и аз дали ще ни бъде толкова хубаво като в спомените, просто кажете.
    Иън сам се стъписа от своето предложение, въпреки че след като го изрече, си помисли, че няколко целувки на никого няма да навредят, ако това е желанието й.
    Твърдението му, че им е било хубаво, я обърка. Тя го загледа унесено, а той неусетно я притегли. Смутено плъзна поглед към устните му и видя как едва забележима предизвикателна усмивка заигра върху тях, докато съвсем бавно той я привличаше към себе си.
    — Страхувате ли се да си припомните? — попита с леко дрезгав глас, който тя веднага си спомни и чийто странен чар отново я покори, точно както и преди.
    — Решихте ли се? — прошепна Иън и измъчена от самота и копнеж, тя не се отдръпна. Истински трус я разлюля, когато устните му докоснаха нейните. Елизабет очакваше абсолютно вцепенена да усети у него онази безумна страст, която си спомняше, без да се досеща, че нейното участие бе допринесло, за да се отприщи. Занемяла и напрегната, очакваше да изпита забраненото и изтънчено удоволствие, което избухва като взрив… поне още веднъж, поне за миг. А целувката му беше като полъх, галеща… дразнеща!
    Тя се стегна и се отдръпна малко, а погледът му бавно се премести от устните към очите й. Той сухо отбеляза:
    — Не е съвсем както го помня.
    — Нито пък аз — призна тя, без да разбира, че той намеква за нейното безучастие.
    — Да опитаме ли пак? — предложи той, като вече предчувстваше приятните минути на споделена пламенност, и при това без да губи контрол.
    От безразлично шеговития му тон тя най-накрая заподозря, че той се отнася към ситуацията като към някаква забавна игра или може би това бе поредното предизвикателство, и го погледна потресена.
    — Да не би това да е някакво… някакво състезание?
    — Искате ли да сте първа?
    Елизабет поклати глава и внезапно капитулира пред спомените за нежност и бурна страст. Подобно на останалите й илюзии за него и тази сигурно щеше да се окаже фалшива. Гледаше го и тъжно, и разгневено, когато каза:
    — Не искам.
    — А защо?
    — Вие играете някаква игра — искрено му отговори тя, — но аз не разбирам правилата.
    — Те не са се променили — осведоми я той. — Играем по същия начин както преди — аз ви целувам, после — подчерта многозначително — вие целувате мен.
    Откровеното му обвинение за студенината й я смути, като същевременно изпита силно желание да го удари, но той здраво я притискаше с едната си ръка през кръста, а с другата чувствено милваше тила й.
    — Какво си спомняте? — подразни я и почти докосна устните й със своите. — Покажете ми.
    Потърка ги в нейните и въпреки тона му този път в гальовния му жест се усещаше желание. Елизабет отвърна, като се отпусна в прегръдките му, после го помилва и под копринената риза почувства как инстинктивно се стягат мускулите му. Устните му се разтвориха и сърцето на Елизабет заби лудо. Усети езика му върху устните си — подкупващ, съблазняващ и отвърна по единствения възможен начин. Прегърна го и го целуна ужасно свенливо и пламенно. Остави езикът му да разтвори устните й и го прие почти в екстаз.
    Тя почувства как той отривисто пое дъх, а в същото време Иън усети, че желанието се надига у него. Опита се да я отблъсне, но точно тогава пръстите й се плъзнаха в косата му, а устните й се отдадоха със сладост. С огромно усилие се откъсна за миг от тези нейни пробуждащи романтични фантазии устни.
    — По дяволите! — промълви, но вече я бе притиснал още по-близо до себе си.
    Сърцето й пърхаше като пленено птиче и Елизабет се вгледа в кехлибарените очи, докато пръстите му се заровиха в косата й и той необуздано пое устните й с яростна настойчивост. Тялото й откликна, покорено от тази сладострастна интимност. Сплете ръце около врата му, притисна се и отвърна на целувката му. Той ожесточено разтвори устните й, като я предизвикваше. Но тя не се възпротиви; езикът й намери неговия, а пръстите й се плъзнаха по лицето му с невинна гальовност, нежна като полъх. Страстта заливаше Иън на вълни и той я сграбчи в тръпнеща близост с превъзбуденото си тяло, сля устните си с нейните с диво желание, което не можеше да контролира. Ръцете му я милваха, после конвулсивно се плетоха, когато тялото й се изви. Не забеляза ли или в целомъдрието си не разбираше, че дръзкото доказателство за неговото желание напираше срещу нея! Ръцете му инстинктивно се пресегнаха към гърдите й, после осъзна какво прави, откъсна се от нея и се загледа над главата й. Помисли си дали да не я целуне пак. Нито една жена не бе възбуждала у него такава спонтанна и неподправена страст само с няколко целувки.
    — Беше точно както си го спомням — промълви тя, а по гласа й личеше, че е объркана.
    За него бе по-хубаво отколкото си го спомняше. По-силно, по-необуздано… А единствената причина, която тя не подозираше, бе, че той все още не се бе поддал на изкушението да продължи да я целува. Тъкмо се бе отказал от това безумство, когато зад тях прогърмя мъжки глас:
    — Боже Господи! Какво става тук?
    Елизабет ужасено се стресна, обърна се и видя възрастен мъж със свещеническа якичка да бърза към тях през двора. Иън я подкрепи с ръка през талията.
    — Чух стрелба… — Старият човек се задъхваше и се подпря на едно дърво. — През целия път я чувах, помислих си…
    Не се доизказа и живият му поглед се отмести от зачервеното лице и разрошената коса на Елизабет към ръката на Иън към талията й.
    — Какво си помисли? — попита Иън с глас, който порази Елизабет с невъзмутимото си спокойствие, като че ли не бяха заловени в сладострастна прегръдка от шотландски викарий.
    — Помислих си — иронично каза викарият и тръгна към тях, — че се опитвате да се избиете. Което — продължи малко по-меко, когато застана пред Елизабет — според госпожица Торкмортън-Джоунс било напълно вероятно и тя ме помоли да дойда тук.
    — Лусинда ли? — ахна девойката с чувството, че светът се преобръща. — Тя ли ви изпраща?
    — Точно така — отговори викарият и погледна укорително ръката на Иън около талията на Елизабет. Засрамена, тя рязко се отдръпна встрани. Подготви се да чуе напълно заслужена гръмогласна проповед за греховното им поведение, но викарият все така гледаше Пън с вдигнати вежди. Тя почувства, че ще се пръсне от напрегнатото мълчание, и се обърна към Иън, но за нейно изумление той гледаше свещеника без капчица срам или разкаяние и очевидно се забавляваше.
    — И? — попита най-накрая викарият, като не сваляше поглед от младия мъж. — Какво ще ми кажеш?
    — Добър вечер! — засмя се той. После добави: — Очаквах те чак утре, вуйчо.
    — То се вижда — язвително отвърна свещеникът.
    — Вуйчо! — изненада се Елизабет и зяпна Иън Торнтън, който най-безочливо нарушаваше правилата за благоприличие със страстните си целувки от първия миг на тяхното запознанство.
    Викарият я погледна любопитно и като че ли прочете мислите й:
    — Не е ли поразително, мила? Това за мен е още едно доказателство, че Господ има чувство за хумор.
    Елизабет беше готова да се изсмее, когато забеляза, че непроницаемото лице на Иън потрепна, щом викарият изведнъж влезе в ролята си на вуйчо.
    — Не можете да си представите колко мъчително беше, когато бях принуден да утешавам ридаещи момиченца, които все се надяваха, че Иън ще си поиграе с тях — обърна се той към Елизабет. — Но това е нищо в сравнение с конните състезания, в които участваше, когато един мой енориаш изказа предположението, че аз съм най-подходящата личност, която да събира залозите!
    Смехът на девойката прозвуча като музика всред хълмовете, а викарият продължи весело, без да обръща внимание на племенника си:
    — Останах без колене да се моля за безсмъртната му душа…
    — Дънкан, когато престанеш да изброяваш прегрешенията ми — намеси се Иън, — ще те запозная с моята гостенка.
    Вместо да се разсърди от тона му, викарият изглеждаше доволен.
    — Непременно, Иън — каза той любезно, — трябва да спазваме благоприличието.
    И тогава Елизабет с изненада откри, че порицанието, което бе очаквала, бе изречено много тактично. Само че с тази разлика, че благият свещеник го бе отправил само към Иън, като я спаси от повече унижения.
    Иън очевидно също го разбра и подаде ръка на вуйчо си.
    — Изглеждаш добре, Дънкан, въпреки болните си колене. И мога да те уверя, че проповедите ти са винаги красноречиви, независимо как ги слушам — седнал или прав.
    — То е защото имаш печалната склонност да задрямваш по средата на всяка проповед — отговори викарият и раздруса ръката му.
    После се обърна към Елизабет, за да ги запознае:
    — Ще ми разрешиш ли да ти представя моята гостенка лейди Елизабет Камерън.
    Тя си помисли, че това обяснение е доста по-позорно, отколкото картината как целува Иън, и припряно поклати глава.
    — Не е точно така. Аз съм, как да кажа, само, само… — Не се сещаше какво да каже и викарият отново й се притече на помощ.
    — Пътешественичка в безизходица — подкрепи я той и й подаде ръка. — Разбрах всичко в подробности. Имах удоволствието да се запозная с госпожица Трокмортън-Джоунс и точно тя ме изпрати спешно, както вече ви казах. Обещах й да остана до утре или до вдругиден, когато тя ще се върне.
    — Утре или вдругиден ли? Но те трябваше да се върнат тази вечер.
    — Станала е злополука, но не се притеснявайте — не тежка — побърза да я увери той. — Този злонравен кон, който яздеше тя, имал навика да рита, ми каза Джейк.
    — Да не би Лусинда да е тежко ранена? — попита Елизабет, като вече се чудеше как да отиде при нея.
    — Конят ритнал господин Уайли — уточни викарият, — пострадала е само гордостта на господин Уайли и тялото му в… в… долната област. Госпожица Трокмортън-Джоунс с пълно право преценила, че този кон има нужда от повече дисциплина, и тъй като чадърът й бил паднал на земята, тя го сритала — обясняваше той — и така тази забележителна дама за съжаление си навехнала глезена. Дадохме й лаунданум и моята икономка се погрижи за нея. Ще може да язди след ден или два най-много.
    И като се обърна съм Иън, добави:
    — Зная, че те изненадах, Иън. Но ако искаш да си отмъстиш, като ме лишиш от твоята великолепна мадейра. Ще остана с месеци, не само докато госпожица Трокмортън-Джоунс се завърне.
    — Ще избързам да приготвя чаши — промърмори Елизабет, за да ги остави насаме.
    Когато тръгна, чу Иън да казва:
    — Ако се надяваш на хубава храна, не си попаднал където трябва. Госпожица Камерън се жертва върху олтара на кухнята тази сутрин и ние едва избягнахме смъртта след нейните усилия. Аз ще приготвя вечерята и се надявам да бъде много по-хубава.
    — Аз ще приложа уменията си на закуска — добродушно си предложи услугите викарият.
    Когато девойката се отдалечи, Иън попита тихо:
    — Много зле ли е пострадала жената?
    — Трудно е да се каже. Беше много гневна и говореше несвързано, може и да е било от лаунданума.
    — Защо от лаунданума?
    Викарият не отговори веднага, тъй като се загледа в едно птиче, което подскачаше в клоните на дървото над главите им.
    — Беше в необикновено състояние. Много объркана. Ядосана също. Страхуваше да не проявиш „нежност“ към лейди Камерън. Без съмнение е имала предвид точно това, което правеше, когато пристигнах.
    Когато племенникът му прие подигравателната забележка с безразличие, Дънкан въздъхна и продължи:
    — В същото време бе също толкова сигурна, че младата дама ще се опита да те застреля със собствения ти пистолет, и съвсем ясно разбрах, че тя вече веднъж се е опитала. Ето защо се изплаших, когато чух изстрелите, и препуснах насам.
    — Стреляхме по мишена.
    Викарият се поколеба, после поклати глава, като че ли искаше да пропъди някаква мисъл.
    — Госпожица Трокмортън-Джоунс каза доста повече неща, но аз не можех да й повярвам.
    — Без съмнение лаунданумът е замъглил мозъка й — каза Иън, за да приключат с тази тема.
    — Може би — изрази съмнение вуйчо му. — Но аз не съм взимал лаунданум и много добре помня, че си сгоден за млада жена на име Кристина Тейлър.
    — Да, сгоден съм.
    Свещеникът стана сериозен.
    — Тогава какво извинение имаш за сцената, на която станах свидетел преди малко?
    Гласът на Иън прозвуча прегракнало:
    — Безумството.
    Тръгнаха към къщата, викарият мълчеше, а младият мъж бе мрачен. Пристигането на Дънкан не го притесняваше, но страстта се укроти и той не можеше да си прости, че се е поддал на физическото привличане на Елизабет Камерън. Когато устните му докоснаха нейните, като че ли умът му се изпари. А знаеше точно каква е тя — ангел на изкушението. Сълзите, които проливаше, бяха заради измамата на някаква приятелка. Та нали преди две години без угризения сложи рога на горкия Мондевейл. Днес спокойно разказваше за вероятността да се омъжи за стария Билхейвън или за Джон Марчмън и само след час се притисна към него, като го целуваше с безразсъдна пламенност. Дано се омъжи за стария Билхейвън, мрачно си мислеше той. Старият развратник щеше й бъде лика-прилика; във всичко щяха да си подхождат с изключение на възрастта. А Марчмън заслужаваше нещо по-добро от тялото на Елизабет Камерън, от което тя знаеше как да се възползва. Беше превърнала живота му в ад.
    Въпреки ангелското си лице Елизабет Камерън си бе останала такава, каквато си беше — изкусна кокетка.
* * *
    Звездите блещукаха в мастилено-синьото небе, когато Иън запали огън отвън, за да опече рибата. Нощният покой го уравновеси и у него остана само съжаление, че Елизабет го лиши от спокойствието и тишината, от които се нуждаеше и които се надяваше да намери тук. Почти година бе работил с убийствено темпо и разчиташе, че ще си почине в дома си.
    От малък знаеше, че ще напусне родното място и ще тръгне по свой път. Беше го постигнал и бе успял. Не винаги се завръщаше тук, за да открие онази неуловима хармония, която лекуваше неспокойния му дух. Сега живееше като властен и богат човек и този живот в повечето случаи му харесваше. Беше пътешествал по далечни земи, видял бе много и много се бе променил. Така прие нещата, когато реши да се ожени за Кристина. Тя никога нямаше да хареса тази къща, но можеше да царува с грация и достойнство в който си пожелае от дворците му.
    Беше красива, изискана, страстна. Идеално му подхождаше, в противен случай нямаше да поиска ръката й. Преди да го направи, бе обмислил всичко с хладена логика и с безпогрешен инстинкт, които бяха характерни за всяка негова работа — пресмяташе възможностите за успех, бързо взимаше решение и тогава действаше. В действителност единствените му безразсъдни и необмислени постъпки през последните години, бяха през онзи уикенд, когато се запозна с Елизабет Камерън.
* * *
    — Постъпихте крайно необмислено — усмихнато заговори Елизабет след вечерята, докато разтребваше масата, — като ме накарахте да приготвя закуската, след като готвите така вкусно.
    — Не е точно така — меко каза Иън, наливайки в две чаши коняк. Дънкан се бе настанил на единия фотьойл Пред огнището и той му подаде едната чаша. — Зная да готвя само риба, и то само по този начин.
    После се настани срещу огъня на другия стол и взе кутията за пури върху съседната масичка тънка пура, специално приготвена за него в лондонска работилница за тютюн. Погледна Елизабет и от учтивост попита:
    — Ще разрешите ли?
    Тя видя пурата, усмихна се и тъкмо щеше да се възпротиви, когато пред очите й изплува картината в притъмнялата градина преди две години. Той се бе приготвил да си запали пурата и тогава я забеляза. Лицето му, осветено от златистото пламъче, и сега бе пред очите й. Пронизващо ясният спомен я накара да го погледне, като се питаше дали и той си спомня този миг.
    Не си спомняше, усети го.
    — Не, нямам нищо против — отвърна и прикри разочарованието си със усмивка.
    Викарият наблюдаваше сцената и забеляза престорената усмивка на Елизабет. Беше озадачен от случката, както и от държанието на Иън по време на вечерята. Отпи от коняка и погледна прикрито към девойката, после към племенника си, който си палеше пурата.
    Всъщност отношението на Иън порази Дънкан, стори му се безкрайно необичайно. Жените го намираха за неудържимо привлекателен и както викарият много добре знаеше, Иън не страдаше от морални скрупули да приеме онова, което свободно и очевидно му се предлагаше. Преди обаче винаги се отнасяше към жените толерантно и снизходително. За негова чест дори когато загубваше интерес към някоя жена, продължаваше да се отнася към нея чаровно и вежливо, независимо дали е селянка, или е дъщеря на благородник.
    Като знаеше всичко това, Дънкан бе изненадан, стана дори леко подозрителен от факта, че преди два часа Иън бе прегърнал Елизабет Камерън, като че ли нямаше намерение никога да я пуска, а сега изобщо не я забелязваше. Наистина нямаше за какво да го упреква, но за пренебрежението му към нея би го упрекнал.
    Продължи да гледа изпитателно племенника си, като очакваше, че ще се поинтересува от Елизабет, но той четеше някаква книга, сякаш напълно бе изхвърлил от мислите си девойката.
    — Доколкото разбирам, тази година е била благоприятна за теб.
    Иън го погледна и каза:
    — Не всичко беше, както очаквах, но все пак е добра.
    — Когато рискува, спечели ли?
    — Не напълно.
    Елизабет нямаше как да не чуе краткия разговор. Преди две години Иън й бе казал, че ако работите му потръгнат, ще може да я осигури. Явно не е успял, което обясняваше защо живее тук. Сърцето й се сви от състрадание за неосъществените му мечти. Но пък и това не беше толкова лошо, както той навярно си мислеше, реши тя, като си представи дивата красота на планината и уюта на горската къща с огромни прозорци, които гледаха към долината.
    Колкото и да напрягаше човек въображението си, нямаше нищо общо с Хейвънхърст, но си имаше своя естествен чар. Освен това сигурно нямаше да струва цяло състояние да се поддържа прислуга, както в Хейвънхърст. Тя не притежаваше Хейвънхърст; имението притежаваше нея. От тази гледна точка прелестната горска къща, със старомоден сламен покрив и просторни стаи беше великолепна. Даваше подслон и топлина.
    Очевидно Иън не осъзнаваше какъв щастлив човек е или просто обичаше да убива времето си по клубовете, или пък да рискува, за да трупа богатство. Трябваше да живее тук, всред тези сурови великолепни планини, където изглеждаше толкова непринудено и където бе роден… Размишляваше за него и не се усети колко е близо до идеята самата тя да заживее тук.
    Прибра и почисти всичко след вечерята и реши да се оттегли в спалнята си. По време на вечерята разбра, че Иън не е виждал чичо си много отдавна, и сметна за редно да ги остави насаме.
    Отиде да им пожелае лека нощ. Викарият й се усмихна и й пожела приятни сънища. Иън погледна към нея и каза разсеяно: „Лека нощ.“
    Когато тя се качи в спалнята си, Дънкан се загледа в племенника си, спомняйки си уроците, които му даваше, когато Иън беше малък. Също като баща му Дънкан бе интелигентен и с университетско образование. На тринайсет години Иън вече бе погълнал университетските им учебници и у него се натрупаха още повече въпроси. Жаждата му за знания бе неутолима, умът му бе толкова блестящ, че баща му и Дънкан изпитваха страхопочитание. Извършваше наум всички математически операции, преди Дънкан да се е сетил по какъв начин трябва да се реши дадена задача.
    Рядката му математическа дарба му донесе цяло състояние от хазартни игри. Пресмяташе и предвиждаше с огромна бързина всяка ръка, дори скоростта на въртенето на рулетката — нещо, което викарият описа като злоупотреба с дадената му от Бога гениалност. Иън притежаваше хладното високомерие на благородните си британски праотци, както и буйния темперамент, и несломимата гордост на шотландските си предци. От тази комбинация бе произлязъл прекрасен човек, с блестящ ум, който сам взимаше своите решения и не разрешаваше на никого да му влияе, когато вече е обмислил нещо.
    Само по един въпрос според Дънкан преценката му бе лоша. По отношение на своя английски дядо Иън бе непреклонен. И най-слабият намек за херцог Станхоуп го изкарваше от равновесие и викарият се колебаеше да засегне тази стара и болезнена тема. Въпреки изключителната привързаност и уважение, които Иън изпитваше към Дънкан, старият свещеник знаеше, че племенникът му притежава страховитата способност да обърне гръб завинаги на всеки, който грубо наруши интимното му пространство или който го нарани дълбоко.
    Споменът за деня, когато деветнайсетгодишният Иън се завърна вкъщи след първото си голямо пътешествие го изпълни с мъка. Родителите и сестра му бяха отишли в Хернлох, за да посрещнат кораба и да го изненадат. Два дни, преди корабът на Иън да акостира на пристанището, малката странноприемница, където било отседнало щастливото семейство, изгоряла до основи. И тримата загинали в пожара. Иън минал покрай овъглените останки, без да знае, че минава покрай мястото, където е била погребалната клада на цялото му семейство.
    Беше пристигнал вкъщи, където Дънкан го очакваше, за да му съобщи тъжната новина.
    — Къде са всички? — засмян бе попитал той, като пусна торбата си на пода. После бе обиколил цялата къща, като надничаше в празните стаи. Само лабрадорът му го бе поздравил, като тичаше и лаеше в захлас, докато най-накрая не бе рухнал в краката му. Шедоу — сянка, така се казваше, но не заради черния си цвят, а защото следваше като сянка господаря си. Беше го отгледал от кутренце и то му бе вярно до смърт. При неговото завръщане не можа да си намери място от радост.
    — Ти също ми липсваше, моето момиче — бе я погалил Иън. — Нося ти подарък.
    Щом му бе заговорил, кучето веднага го бе погледнало с леко наведена на една страна глава, гледаше го и като че ли всичко разбираше. Между интелигентното куче, което го боготвореше, и Иън имаше особено силна връзка.
    — Иън — тъжно се бе обърнал към него викарият и той бе застанал безмълвно и напрегнато срещу него, с кучето до себе си, което сякаш бе попило настроението на господаря си.
    Дънкан бе съобщил новината на Иън колкото можа по-меко и въпреки че бе добре подготвен да утешава страдащите, не намери думи да го утеши, тъй като никога не бе виждал толкова силно самообладание. Иън не заплака, не се побърка. Вцепени се и не се поддаде на непоносимата скръб, тъй като знаеше, че тя ще го унищожи. Беше застанал до прозореца, загледан в тъмната нощ, кучето бе в краката му, когато най-накрая Дънкан си тръгна.
    — Вземи я със себе си и я дай на някого — с категоричен тон бе казал.
    Викарият се бе смутил.
    — Кого да взема?
    — Кучето.
    — Но нали каза, че ще останеш поне половин година тук, за да се погрижиш за всичко!
    — Вземи я — грубо го бе прекъснал Иън. И в онзи миг Дънкан бе разбрал какво прави Иън и това го изплаши.
    — Иън, в името на Божията любов, това куче те обожава. Освен това ще ти бъде другар.
    — Заведи го в Калгън при Макмъртис.
    Дънкан трябваше с въже да дърпа нещастния лабрадор, за да го отведе.
    През следващата седмица Шедоу сама се бе завърнала. Дънкан бе там и усети как в гърлото му заседна буца, когато Иън не обърна внимание на нещастното животно. На другия ден племенникът му тръгна с Дънкан и сам го отведе в Калгън. След вечеря яхна коня си, а Шедоу, която го чакаше, тръгна след него. Иън се обърна и строго й заповяда да остане.
    Шедоу остана, защото думата на господаря й бе закон за нея.
    Дънкан бе останал още няколко часа и когато си тръгна, кучето седеше там, където го бе оставил Иън. Гледаше към пътя с наклонена на една страна глава, като че ли не вярваше, че господарят му го е изоставил.
    Иън никога повече не попита за лабрадора. За пръв път Дънкан бе осъзнал силата му да не се поддава на чувствата си. С хладна разсъдливост се разделяше с всичко, което щеше да го нарани. Беше прибрал портретите на родителите си и сестра си, бе опаковал всичките им вещи. Останаха му само къщата и спомените.
    Скоро след смъртта им бе пристигнало писмо от дядото на Иън, херцог Станхоуп. Две десетилетия след като бе лишил от наследство сина си заради брака му с майката на Иън, херцогът молеше за помирение: писмото му бе пристигнало три дни след пожара. Младият мъж го бе прочел и го бе захвърлил, както постъпи с десетките писма, които получи през следващите единайсет години. Срещу несправедливостта бе непреклонен и суров като зъберите на върховете, които го заобикаляха. Не прощаваше лесно.
    Беше също най-упоритият човек, когото Дънкан познаваше. Когато беше малък, спокойната му самоувереност и блестящият му ум, съчетани с онова, което се нарича „трудно дете“, караха родителите му да се замислят. Веднъж баща му се беше пошегувал: „Иън ни разрешава да го възпитаваме, защото ни обича, а не защото ни мисли за по-умни от него. Вече знае, че не сме, но не иска да ни наскърбява и затова не ни го натяква.“
    След като познаваше добре характера на Иън, Дънкан не се надяваше, че и сега ще промени отношението си към своя дядо. Нямаше да помогнат нито разумни доводи, нито чувства. Особено след като херцог Станхоуп означаваше за Иън много по-малко от лабрадора му.
    Потънал в мисли, Дънкан мрачно се взираше в огъня. Иън остави документите, които четеше, и го погледна. Мълчанието бе неестествено и най-накрая той каза:
    — След като вечерята, която приготвих, не беше чак толкова лоша, предполагам, че има друга причина да си толкова унил.
    Викарият кимна, стана и отиде до огъня, като си повтаряше наум с какво да започне.
    — Иън, получих писмо от дядо ти — започна и видя как усмивката му изчезна и лицето му се вкамени. — Моли ме да те убедя да се срещнеш с него.
    — Губиш си времето — отвърна Иън с леден глас.
    — Той ти е най-близкият роднина — продължи Дънкан.
    — Моето семейство и моят най-близък роднина са събрани в тази стая — рязко отговори Иън. — Други не познавам.
    — Ти си единственият му жив наследник — упорито настоя старият човек.
    — Това е негов проблем, не е мой.
    — Той умира, Иън.
    — Не ми се вярва.
    — Аз му вярвам. Още повече, ако майка ти беше жива, щеше да те помоли да се сдобриш с него. Животът ти бе помрачен от мисълта, че той се е отказал от сина си заради нея. Няма смисъл да ти припомням, че майка ти беше единствената ми сестра. Обичах я и след като аз мога да простя на човека, който я накара да страда, не виждам защо ти да не можеш.
    — Ти си в бизнеса с прошките — с унищожителен сарказъм изрече племенникът му. — Аз нямам нищо общо. Вярвам в око за око.
    — Казах ти, той умира.
    — А пък аз ти казвам — произнесе Иън, — че не ме засяга.
    — Ако не искаш да приемеш титлата за себе си, направи го заради баща си. Принадлежеше му по закон, както ще принадлежи на първородния ти син. Това е последната ти възможност да се смилиш. Дядо ти ми дава две седмици да те убедя, преди да обяви друг наследник. Ти пристигна тук с две седмици закъснение. Може да се окаже твърде късно…
    — И преди единайсет години беше твърде късно — отговори Иън с ледено спокойствие. И после пред погледа на викария настроението му рязко се промени, чертите му се отпуснаха и след като прибра документите в папка, развеселено му каза:
    — Чашата ти е празна, отче. Искаш ли да ти я напълня?
    Дънкан въздъхна и поклати глава. Всичко свърши точно както предчувстваше: в душата си Иън бе затръшнал вратата на дядо си и нищо нямаше да промени решението му. Дънкан знаеше от опит, че когато стане спокоен и весел като сега, нищо не можеше да му повлияе. И след като не постигна нищо първата вечер племенника си, прецени, че няма какво да губи, като засегне още една чувствителна тема, която го притесняваше.
    — Иън, искам да те попитам за Елизабет Камерън. Нейната гувернантка ми каза някои неща…
    Младият мъж отново се усмихна учтиво и сдържано, което бе знак за тревога.
    — Ще ти спестя този разговор, Дънкан. Всичко свърши.
    — Разговорът или…
    — Всичко.
    — Не мисля така — каза строго възрастният човек. — Сцената, на която станах свидетел…
    — Стана свидетел на края.
    И както забеляза Дънкан, той изрече това със същата решителност и вбесяващо спокойствие, с които говореше за своя дядо. Като че ли за него въпросът бе приключен и никой не бе в състояние да проникне в мислите му. Викарият разбра, че Елизабет Камерън бе причислена към една и съща категория с херцог Станхоуп, и почувства дълбоко разочарование.
    — Има нещо, което никога не съм ти казвал — ядосано каза той.
    — И какво е то? — поинтересува се Иън.
    — Мразя, когато обръщаш всичко на смях. Предпочитам да те видя разгневен. Тогава поне зная, че ще мога с нещо да те трогна.
    За ужас на Дънкан Иън взе книгата си и отново се зачете.

15.

    — Иън, би ли отишъл до плевнята да видиш какво прави Елизабет там — помоли викарият, докато сръчно преобръщаше бекона в тигана. — Преди петнайсет минути я изпратих да донесе яйца.
    Младият мъж тръшна наръч дърва до огнището и тръгна да търси своята гостенка. Щом влезе в плевнята, се закова на място. Елизабет гледаше намръщено кокошките, а те кудкудякаха срещу нея.
    — Не съм виновна аз — възбудено им обясняваше тя. — Дори не обичам яйца и миризмата на пилета не обичам.
    После крадешком пристъпи на пръсти към полога и продължи с умоляващ глас:
    — Ако ми разрешите да взема четири яйца, аз няма да изям нито едно. Ето, виж — пресегна се към настръхналата кокошка, — няма да те обезпокоя много. Само си пъхам ръката тук и… ох! — изпищя тя, когато кокошката яростно я клъвна по китката.
    Отдръпна ръката си и подскочи, като чу подигравателния глас на Иън:
    — Не трябва да им искате разрешение, вижте — каза и се приближи. — Само трябва да им покажете кой е господарят…
    И без всякакво суетене взе две яйца изпод кокошката, която даже не се опита да го нападне; после постъпи по същия начин с още две кокошки.
    — Никога ли не сте влизали в кокошарник? — попита той, абсолютно безразличен към Елизабет Камерън, която изглеждаше пленително с разрошена коса и пламнало от гняв лице.
    — Не — отсече тя, — не съм. Пилетата смърдят.
    Иън се усмихна:
    — Сега всичко се изясни. Те усещат какво е отношението ви към тях, нали разбирате?
    Елизабет се взря в него и почувства необяснима промяна, която я смути. Той й се усмихваше, дори се шегуваше, но очите му бяха празни. Беше виждала страст в тези златисти очи, гняв, дори студенина, но никога безразличие.
    Вече не знаеше как би желала той да се държи, но беше сигурна в едно — не й харесваше да се отнася към нея като към чужд човек.
    — Най-после! — каза викарият, когато се появиха. — Готово е, освен ако не предпочитате бекона прегорял.
    — С Елизабет предпочитаме прегорял бекон — пошегува се Иън.
    Тя отвърна на усмивката му, но се смути още повече.
    — Случайно да играете карти? — попита я викарият, когато приключиха със закуската.
    — Зная някои игри — отговори тя.
    — Тогава ще можем да поиграем вист някоя вечер, когато госпожица Трокмортън-Джоунс и Джейк се върнат. Иън — добави той, — ти ще играеш ли с нас?
    Племенникът му си наливаше кафе и се усмихна развеселено.
    — В никакъв случай.
    После погледна към Елизабет и обясни:
    — Дънкан мами.
    Нелепият образ на свещеник, който мами на карти, я накара да се засмее и стаята се изпълни с мелодични звуци.
    — Сигурна съм, че не е способен на подобно нещо.
    — Иън каза истината, мила — призна си викарият смутено. — Но никога не мамя, когато играя с друг човек. Мамя само когато редя пасианси, нали се сещате — Наполеон на остров Света Елена.
    — О, за това ли става дума — засмя се Елизабет. — Аз правя същото.
    — А вист играете ли?
    Тя кимна.
    — Арон ме научи, когато бях на дванайсет години, но все още най-редовно ме смазва от бой.
    — Арон ли? — попита я усмихнато викарият.
    — Нашият кочияш — обясни тя и както винаги когато споменаваше своето „семейство“ в Хейвънхърст, се почувства щастлива. — По-добра съм на шах, на който ме научи Бентнър.
    — А Бентнър кой е?
    — Нашият иконом.
    — Ах, да, разбирам — каза Дънкан, но нещо го накара да продължи да разпитва: — А случайно да играете домино?
    — Доминото е специалитет на госпожа Бодли — усмихнато му отговори Елизабет. — Госпожа Бодли е нашата главна камериерка. Често играем с нея, но тя прекалено се вживява в играта. Тези безлични правоъгълни пулчета от слонова кост, осеяни с точици, не ме ентусиазират, фигурите за шах са ми по-интересни. Самите те изискват сериозна игра.
    Иън най-накрая се включи в разговора и погледна развеселено вуйчо си:
    — Лейди Камерън е много богата млада дама, Дънкан, ако още не си се досетил.
    Тонът му загатваше, че тя е глезла и цяла армия от слуги изпълняват и най-малкото й желание. Елизабет беше поразена. Не й се вярваше, че той иска да я обиди, викарият го погледна с укор.
    Иън равнодушно отвърна на погледа му, но сам се сепна от думите си. Снощи беше решил повече да не прояви никакви чувства към Елизабет и това решение бе окончателно. За него беше без значение дали тя е празноглава разглезена аристократка. А ето, че я тормозеше, без да го е заслужила с нищо, освен че седеше срещу него невероятно съблазнителна с вързаната си на тила коса с жълта панделка, която бе в тон с роклята й. Толкова се ядоса, че изгуби нишката на разговора.
    — А на какво играехте с братята и сестрите си? — попита я Дънкан.
    — Имам само един брат, който през повечето време е бил или на училище, или в Лондон.
    — Предполагам, че е имало съседски деца — продължи мило да я разпитва викарият.
    Тя поклати глава и отпи от чая си.
    — Наоколо имаше само няколко арендатори, но те нямаха деца на моята възраст. В Хейвънхърст няма достатъчно вода. Баща ми не смяташе, че си струва да се занимава с това, така че повечето селяни напуснаха, за да търсят по-плодородна земя.
    — Тогава с кого си играехте?
    — Главно със слугите — каза Елизабет. — Прекарвахме си чудесно.
    — А сега? — продължаваше да любопитства той. — С какво си запълвате времето?
    Възрастният човек така умело я предразполагаше, че тя отговаряше искрено, без да се пита какво ще си помисли той.
    — Обикновено съм много заета с грижите около имението.
    — Казвате го, като че ли ви доставя удоволствие.
    — Точно така, доставя ми удоволствие. Дори много. И знаете ли — доверително му каза — какво ми харесва най-много от всички неща, които трябва да върша?
    — Не, не се досещам.
    — Да се пазаря с продавачите. Това е най-вълнуващото нещо и Бентнър — нашият иконом — казва, че съм гениална в това отношение.
    — Да се пазарите ли? — смая се Дънкан.
    — Подхождам към това все едно съм длъжна да покажа на някого как да разсъждава логично — чистосърдечно призна тя, очевидно вдъхновена от любимата си тема. — Например сладкарят в селото е направил торта, което му е отнело, да кажем, един час. Половината от това време той е използвал, за да си подготви продуктите.
    Викарият кимна и Елизабет продължи:
    — Но ако той направи дванайсет торти, ще приготвя ли и премерва продуктите дванайсет пъти?
    — Не, ще ги мери само веднъж и ще му отнеме много по-малко време.
    — Точно така мисля и аз — радостно уточни момичето.
    — И защо трябва да платя дванайсет пъти повече, след като за дванайсет торти сладкарят е загубил дванайсет пъти по-малко време? Тогава едната торта ще струва по-евтино или поне би трябвало да е по-евтина — завърши, — ако човек разсъждава логично.
    — Много интересно — възхити се викарият. — Не бях разсъждавал по този начин.
    — Нито пък за съжаление сладкарят в селото — подсмихна се Елизабет. — Струва ми се, че въпреки всичко ще поумнее. Престана да се крие зад чувалите е брашно, когато влизам.
    Момичето със закъснение осъзна, че проницателен човек като викария може за много неща да се досети от обяснението й, и бързо добави:
    — Всъщност не става въпрос за цената. Наистина. Става въпрос за принцип, нали разбирате?
    — Да, разбирам — каза ласкаво Дънкан. — Имението ви сигурно е прелестно. Щом го споменете и се усмихвате.
    — Наистина е прелестно. — Усмихна се тя. — Накъдето и да погледнете, ще откриете дивна красота. И хълмовете наоколо, и парка, и разкошните градини, всичко е красиво — изброяваше, а в това време Иън взе чинията и чашата си и стана.
    — Колко голяма е къщата? — любезно се поинтересува викарият.
    — Има четирийсет и една спални.
    — И съм готов да се обзаложа, че всичките са постлани със скъпи кожи и са препълнени със скъпоценни камъни колкото дланта ви — обади се Иън и със студено изражение се загледа през прозореца.
    — Разбира се — каза тя с престорена лекота, без да се поддава на грубостта, която с нищо не бе провокирала. — Има картини от Рубенс и Гейнсбъро, камините са от Адамс. Килимите наистина са персийски.
    „И това щеше да е вярно — помисли си, когато съвестта й се обади заради лъжите, — ако не бях разпродала всичко миналата година, за да платя на кредиторите.“
    За нейно най-голямо изумление, вместо да продължи словесната си атака, Иън Торнтън се обърна към нея и я погледна гневно.
    — Извинете ме, Елизабет — навъсено каза, — забележката ми беше неоснователна.
    И след тези забележителни думи тръгна, като заяви, че ще ловува през целия ден.
    Тя сведе поглед, но викарият продължи да гледа след него. После се обърна и погледна Елизабет. Лицето му светна със странна, замислена усмивка.
    — Да не би нещо да не е наред? — попита девойката. Той се усмихна още по-широко, облегна се в стола си и щастливо засия срещу нея.
    — Очевидно има нещо — отговори с недвусмислено задоволство. — И ако питате мен, аз съм изключително радостен.
    Елизабет бе започнала да се чуди дали в това семейство няма някаква лудост и само доброто възпитание я възпря да не го отбележи. Вместо това се зае с чиниите от закуската.


    След като изми съдовете и ги прибра, въпреки протестите на викария отиде на долния етаж, за да разтреби и да почисти мебелите. Прекъсна само за да хапнат набързо, и когато привърши с домакинската работа, вече беше късен следобед. Застана насред къщата и тържествуващо огледа резултата от усилията си, а душата й се изпълни с блаженство от добре свършената работа.
    — Заслужихте си разходката — каза й Дънкан. — Сега настоявам да се порадвате на отиващия си прекрасен ден.
    Елизабет би предпочела топла баня, но тъй като това желание бе неизпълнимо, прие. Навън небето беше синьо, въздухът — мек и изпълнен с благоухания и тя погледна с копнеж към виещия се в падината поток. Щом Иън се завърнеше, щеше да отиде да се изкъпе в реката — за пръв път на открито. Но трябваше да почака, за да не се сблъска с него, докато се къпе.
    Обиколи двора, порадва се на гледката, но без Иън й беше скучно. Присъствието му изпълваше атмосферата с напрежение и всеки миг за нея бе различен. Чистенето на къщата му тази сутрин, което направи от скука и главно в знак на признателност, се превърна за нея в нещо съкровено.
    Застана на ръба на платото и се загледа в далечината, но пред нея беше красивото му сурово лице с кехлибарените очи. Спомни си нежността в дълбокия му глас и начина, по който вчера я прегърна. Позачуди се какво ли е да си женен, да живееш в уютна къща като тази, заобиколена от величествената природа. Чудеше се и каква ли жена би довел Иън тук като своя съпруга и си представи как разговарят и мечтаят един до друг на дивана пред огнището.
    Изведнъж Елизабет се усети, че мислите й са безумни. Представяше си, че самата тя седи до него на дивана! Трябваше да забрави тези скандални мисли и се огледа с какво да запълни времето си. Завъртя се, загледана в разлистената корона на дървото… и тогава я съзря! Голяма дървена къща, почти напълно скрита в клоните на огромната дърво. Очите й светнаха очаровани, докато се взираше в къщичката, и тогава повика викария.
    — На дървото има къщичка — обясни му тя защо го вика. — Как мислите, дали ще бъде редно, ако се кача да погледна? Представям си, че гледката оттам ще бъде прекрасна.
    Той прекоси двора и внимателно разгледа „стъпалата“, които представляваха дъсчици, заковани в ствола на огромното дърво.
    — Не ми изглеждат много здрави тези дъски.
    — Не се притеснявайте — жизнерадостно каза Елизабет. — Елбърт казва, че съм била като маймуна.
    — А кой е Елбърт?
    — Един от нашите коняри — обясни тя. — Той и още двама от нашите дърводелци ми направиха къщичка в клоните на едно дърво у дома.
    Викарият погледна сияещото й лице и сърце не му даде да й откаже.
    — Добре, качете се, само ми обещайте да внимавате.
    — О, да, ще внимавам.
    Той я наблюдаваше и видя как изхлузи пантофките си, после обиколи дървото няколко пъти и изведнъж изчезна от погледа му, мярна му се само една яркожълта ивица. За негово най-голямо изумление вече се бе изкатерила в клоните, без да се възползва от прогнилите дъски. Щеше да извика, но разбра, че няма нужда — с безразсъдна пъргавина почти бе стигнала до къщичката.
    Елизабет се наведе, за да влезе, и когато се озова вътре, се изправи в цял ръст. Таванът бе достатъчно висок, което я наведе на мисълта, че Иън Торнтън и като малък е бил доста едър. Огледа с интерес овехтялата маса, стола и голямата дървена кутия, които бяха единствените вещи в детската къща. Прозорецът гледаше към долината и върховете и тя затаи дъх от великолепието на гледката. Склоновете бяха потънали в нацъфтели глогини, диви зюмбюли и синчец. После отново заразглежда стаичката. Избърса праха от капака на боядисаната в бяло кутия и видя, че там има издълбан надпис: „Собственост на Иън Торнтън. Ако ти е мил животът, не отваряй.“ И за по-голяма сигурност под надписа имаше череп с кръстосани кости.
    Елизабет си спомни своята къщичка, където си пазеше играчките. Имаше също своите детски съкровища, но не бе сметнала за нужно да ги бележи с череп и кръстосани кости. Беше ги прибрала в ковчеже с лъскава месингова ключалка — медальон, подарък от баща й, когато беше шестгодишна, миниатюрен чаен кукленски сервиз, който родителите й подариха, когато бе седемгодишна… също и панделки за куклите.
    Погледът й отново бе привлечен от кутията върху масата и си помисли нещо, което не й беше хрумвало: тук е доказателството, че силният, неустоимо сексапилен мъж е бил малко момче, със своите тайни и сигурно също като нея си е измислял най-различни игри.
    Против волята си Елизабет сложи ръка върху капака на кутията. По всяка вероятност бе празна и всъщност нямаше да се окаже, че най-нахално се меси в чужди работи…
    Отвори малкото сандъче и погледна вътре. Най-отгоре се мъдреха яркозелени пера. „Сигурно са от папагал“ — помисли си тя. Имаше и три съвсем обикновени сиви камъчета, но сигурно по някаква причина са били важни за малкия Иън, тъй като бяха старателно изгладени и лъснати. До тях видя голяма раковина, наситенорозова от вътрешната страна. Елизабет си спомни раковината, която веднъж родителите й бяха донесли, и я долепи до ухото си. Заслуша се в шума на морето, после я остави настрани и извади моливи за рисуване. Под тях имаше нещо, което приличаше на скицник. Взе го и отгърна корицата. Очите й се разшириха от възхита, когато видя майсторски направената рисунка на красиво момиченце, с развяна коса на фона на море. Беше седнало на пясъка с подвити крака и гледаше раковина, съвсем същата като тази в кутията. Следващата рисунка изобразяваше същото момиче — гледаше към художника и се усмихваше, като че ли двамата си разказваха нещо тайно и смешно. Елизабет изпита страхопочитание от умението на Иън да улови мига, както и да не пренебрегне детайлите. Дори орнаментите върху медальона на детето се виждаха.
    Имаше и други рисунки, не само на малкото девойче, но и на мъж и жена, които Елизабет предположи, че са родителите му. Имаше много скици на кораби, на планини и дори на куче — лабрадор, веднага го позна тя. Ушите му бяха щръкнали, главата наведена встрани, очите му жизнерадостно блестяха, сякаш едва се сдържаше да не се хвърли към господаря си.
    Толкова беше смаяна от чувствителността и таланта, с които бяха изпълнени рисунките, че застина, опитвайки се да асимилира тази неочаквана дарба на Иън. Мина доста време, преди да се опомни. Тогава видя, че в кутията е останал само един предмет — малка кожена торбичка. Независимо от разрешението на викария вече се чувстваше като нашественик в личния живот на Иън и знаеше, че не трябва да утежнява вината си, като отвори торбичката. Но, от друга страна, желанието да разбере нещо повече за този загадъчен мъж, който преобърна живота й от мига, в който го съзря, беше непреодолимо. Развърза връвчицата и обърна торбичката. В ръката й падна тежък пръстен. Елизабет внимателно го разгледа, без да вярва на очите си: върху масивния пръстен бе инкрустиран огромен четвъртит смарагд, който искреше. В самия смарагд бе поставен златен герб, изобразяващ лъв, изправен на задните си лапи. Не разбираше много от бижута, но не се съмняваше, че толкова изящен пръстен е много скъп. Загледа герба, като се опитваше да го разпознае, тъй като когато се готвеше за своя дебют, беше научила доста гербове. Но въпреки че й се струваше доста познат, не можа да си спомни на кого принадлежи. Прибра го в торбичката и взе решение. Очевидно за Иън не е бил по-ценен от камъчетата и раковината, когато е бил малък, но тя чувстваше, че ако го види сега, ще осъзнае цената му и ще го прибере на сигурно място. Помисли си за гнева му, когато разбере, че е ровила в нещата му, но бе решила поне да му обърне внимание. Взе и рисунките. Бяха толкова хубави, че заслужаваха да се сложат в рамки.
    Като затвори кутията, Елизабет я сложи там, където я намери, и се усмихна, щом видя пак черепа и кръстосаните кости. Без да осъзнава как точно се случи, усети в душата си още повече нежност към момчето, което е крило мечтите си тук. А фактът, че това момче се е превърнало в мъж, често студен и резервиран, не засегна нежното й сърце. Развърза шарфа от косата си, завърза го около кръста си и пъхна там скицника. После сложи пръстена на палеца си, за да не го загуби, докато слиза от дървото.
    Когато се завърна от лов, Иън веднага отиде в плевнята, където остави дивеча и малко след това се запъти към къщата, но в последния момент кривна към дървото. Застана под него и се загледа към покрития с мъх стръмен склон, по който се слизаше до реката. Високо над главата му клоните на дървото се разлюляха и той погледна нагоре. В първия момент нищо не забеляза, после онова, което видя, го накара да се усъмни в зрението си. Един дълъг, строен, гол крак се протегна и заопипва къде да стъпи. След това към първия се присъедини другият и двата застинаха в пространството като че ли в безтегловност.
    Иън посегна да я хване, но се отказа, защото явно тя и сама добре се справяше.
    — Какво, по дяволите, правите там горе? — попита той.
    — Слизам долу, разбира се — се чу гласът на Елизабет в листака.
    Доста смаян от смелостта и пъргавината й, Иън тъкмо щеше да си тръгне и да я остави сама да слезе, когато едно прогнило стъпало поддаде.
    — Помощ! — изкрещя Елизабет точно навреме, за да падне в яките ръце, които я поеха през кръста.
    Елизабет усети как се плъзга по него. Смутена от неумелото си слизане, от детските съкровища, които откри, от странния трепет, който я прониза при допира с неговото тяло, тя пое дъх и неохотно се обърна към Иън.
    — Рових в нещата ви — призна си тя и вдигна зелените си очи към него. — Надявам се, че няма да се разгневите.
    — И защо да се разгневявам?
    — Видях рисунките ви — продължи признанията си тя, тъй като сърцето й бе преизпълнено с нежност и възхита от откритието й. — Прекрасни са, наистина! Не е трябвало да се захващате с комар и рисковани операции, трябвало е да станете художник!
    Тя усети смущението му и в желанието си да го убеди в своята искреност, измъкна скицника, постави го на тревата и внимателно го разтвори.
    — Само погледнете тази! — настоя тя, седна на земята и му се усмихна.
    След миг колебание Иън седна до нея, загледан в обаятелната й усмивка, а не в рисунките.
    — Не гледате рисунките — мило го смъмри тя и му показа рисунката. — Не мога да повярвам, толкова сте талантлив! Уловили сте и най-финия детайл. Защо го казвам: ето, аз усещам вятъра в косите й, виждам как се усмихват очите й.
    За ужас на Елизабет, когато той погледна образа на момиченцето, стана много тъжен.
    Тя някак си предусети, че момичето е починало.
    — Коя е тя? — меко попита.
    Мимолетният тъжен израз изчезна и когато тихо й отговори, чертите му бяха както обикновено спокойни:
    — Сестра ми.
    Той се подвоуми за миг и Елизабет си помисли, че на нищо повече да каже. Когато проговори с приглушен глас, тя остана с чувството, че сам изпитва способността си да изрече гласно какво се е случило:
    — Умря при пожар, когато беше на единайсет години.
    — Съжалявам — прошепна Елизабет, а огромното съчувствие и сърдечна топлота се отразиха в очите й. — Искрено съжалявам — каза тя, замислена за красивото момиче със смеещите се очи. Неохотно откъсна очи от неговите и без да е сигурна дали няма да обърка нещо, е опита да разведри настроението, като отгърна скицника на следващата рисунка. Тя като че ли трептеше от живот и бликаща радост. Изобразяваше мъж и жена, седнали на голям камък на морски бряг. Мъжът я бе прегърнал през раменете, усмихваше й се полуобърнат към нея, а тя бе сложила ръката си в неговата и жестът й някак подсказваше голямата им любов.
    — А тези хора кои са? — попита, като сочеше рисунката.
    — Моите родители — отговори Иън, но в тона му се прокрадна нещо, което я накара да го погледне. — Загинаха в същия пожар.
    Елизабет извърна глава и почувства пронизваща болка в гърдите си.
    — Случи се много отдавна — отбеляза той след миг и отгърна на следващата рисунка. От листа ги погледна черен лабрадор. Когато този път обясни, гласът му бе по-ведър: — Каквото и да се случеше да отстрелям, тя го намираше.
    Самата Елизабет вече се бе овладяла, когато каза:
    — Притежавате невероятен талант да улавяте същността на нещата, съзнавате ли го?
    Той развеселено повдигна вежди и заразглежда останалите рисунки. Спря се на една скица, на която много прецизно бе нарисувал четиримачтов кораб с платна.
    — Възнамерявам някой ден да построя този кораб. Проектът е мой.
    — Наистина ли? — възкликна тя възхитена.
    — Наистина — потвърди той, като й се усмихна. Лицата им бяха само на сантиметри едно от друго, те се гледаха усмихнати, после Иън насочи погледа си към устните й, а сърцето й щеше да се пръсне в очакване. Иън едва забележимо наклони глава и Елизабет почувства или по-скоро знаеше, че той ще я целуне. Неволно вдигна ръка да го прегърне и да го привлече към себе си, но Иън рязко се отдръпна и скочи на крака. Съвсем зашеметена, тя внимателно затвори скицника и се изправи.
    — Става късно — каза, за да прикрие смущението си. — Бих искала да се изкъпя в реката, преди да захладнее. О, почакайте — задържа го, измъкна от палеца си пръстена и му го подаде. — Намерих го в кутията при рисунките — прибави.
    — Моят баща ми го даде, когато бях малък — надменно изрече той и го прибра в джоба си.
    — Струва ми се много ценен — отбеляза Елизабет, като си представи колко много подобрения можеха да се направят в къщата и в земите наоколо, ако го продаде.
    — Всъщност — безизразно отговори Иън — пръстенът няма никаква стойност.

16.

    Вечеряха тримата — Елизабет, Иън и викарият, и през цялото време тя бе смутена и объркана. Иън разговаряше с вуйчо си, като че ли нищо не се бе случило помежду им, а Елизабет се измъчваше с чувства, които нито можеше да разбере, нито да преодолее. Всеки път, щом погледнеше към нея, сърцето й се разтуптяваше. Крадешком хвърляше поглед към устните му. Наблюдаваше силните му дълги пръсти, когато поднасяше чашата с вино към устните си и я пронизваше споменът за нежността им.
    Преди две години бе завладяна от чара му; сега беше по-мъдра. Беше разбрала, че е развратен, но сърцето й казваше друго. Когато вчера я прегръщаше, почувства, като че ли тя за него е изключение, като че ли не само я желае, но и се нуждае от нея в своя дом.
    „Колко си самонадеяна, Елизабет — наруга се тя, — и колко си глупава!“ Изкусните любовници и изискани ухажори навярно винаги карат една жена да се чувства изключителна. Целуват я с подлудяваща страст и когато страстта се изпари, забравят, че е жива. Беше чувала, че донжуановците преследват ожесточено жертвата си и щом постигнат своето, я зарязват — точно както постъпи Иън сега. Тази мисъл никак не й беше приятна и тя закопня за примирие. Мракът навън се сгъстяваше, вечерята привършваше, а Иън не забелязваше присъствието й. Най-после вечерята приключи, девойката се изправи, за да разтреби масата, и когато се обърна към Иън, замръзна от изненада, защото той бе впил поглед в устните й, но веднага рязко се извърна.
    — Аз ще ви помогна — предложи услугите си викарият. — Така е справедливо, след като двамата с Иън приготвихте всичко останало.
    — И дума да не става — закачливо му отговори тя и за четвърти път през целия си живот завърза престилка около кръста си и изми съдовете. Зад гърба й двамата разговаряха за хора, които Иън очевидно отдавна познаваше. Макар те да не я забелязваха, тя се почувства необичайно щастлива и доволна да чува как си приказват.
    Когато свърши с домакинстването, свали престилката и седна до огнището. Оттук можеше да вижда Иън, без да бъде забелязвана. Тъй като освен на Алекс нямаше на кого другиго да пише, тя започна писмо до нея, съобразявайки се, че Иън случайно може да го види. Затова се ограничи главно в описание на Шотландия и на къщата, но разказът й бе несвързан, защото непрекъснато мислеше за Иън. Изглеждаше някак чудновато, че живее тук, в толкова усамотено място. Трябваше поне понякога да се появява в балните зали или в градините, облечен с невероятно изисканото си черно вечерно облекло, за да вълнува женските сърца. Тъжно си помисли колко безпристрастно може да разсъждава. Според нея мъже като Иън Торнтън правят голяма услуга на обществото — дават му нещо, в което да се вглежда, на което да се възхищава и от което дори да се страхува. Без мъже като него жените нямаше да имат за какво да мечтаят. И да съжаляват, напомни си тя.
    През цялото време Иън не показа, че я забелязва, затова никак не бе странно, че тя леко се сепна, когато той каза, без да я поглежда:
    — Вечерта е много хубава, Елизабет, и ако можете да се откъснете от писмото си, бихте ли пожелали да се поразходим?
    — Да се разходим ли? — повтори тя, изплашена, че той долавя какво я занимава, както тя долавя всяко негово движение.
    — Навън е тъмно — отбеляза, като се вгледа в невъзмутимия му израз. Той стана от масата и се приближи до нея. Изправи се до стола й, почти заплашително висок, а красивото му лице с нищо не подсказваше, че изпитва желание да отиде където и да е с нея. Елизабет погледна нерешително викария, който веднага подкрепи Иън.
    — Една разходка ще ви дойде добре — каза Дънкан и стана. — Помага на храносмилането.
    Елизабет отстъпи и се усмихна на стария свещеник.
    — Само ще си взема някаква наметка от спалнята. Да ви донеса ли нещо и на вас, господа?
    — На мен не — каза той. — Не обичам да скитам в тъмното. — Малко късно се усети, че пренебрегва задълженията си, и побърза да добави: — Зрението ми не е като едно време. — После извинението му изгуби всякакъв смисъл, тъй като взе книгата си и без очила се зачете на слабата светлина на свещите.
* * *
    Нощта бе хладна и Елизабет се загърна с вълнения шал. Иън вървеше мълчаливо до нея.
    — Има пълнолуние — каза тя след няколко минути, загледана към огромния сумрачно-жълт диск. Когато той не отговори, тя се зачуди каква тема да предложи и тогава Иън непринудено изрази онова, което и тя чувстваше:
    — Не мога да повярвам, че съм в Шотландия.
    — Нито пък аз.
    Тръгнаха по пътечка, която той очевидно познаваше добре, а зад тях светлината от прозорците на къщата все по-слабо мъждукаше, докато напълно изчезна.
    След няколко минути, изпълнени с мълчание, заобиколиха едно малко възвишение и ненадейно пред тях се появи долината, потънала в мрак, докато небето меко сияеше от блясъка на звездите. Иън спря и пъхна ръце в джобовете си. Елизабет се почувства неловко и продължи още няколко крачки, но пътеката свършваше и повече нямаше накъде да се върви. Тук като че ли бе по-студено, тя се загърна с наметката и го погледна. На лунната светлина профилът му рязко се очертаваше, изглеждаше някак суров.
    — Трябва да се връщаме — промълви тя след още няколко минути мълчание.
    Иън не отговори веднага, наведе глава назад, очите му бяха притворени. Имаше вид на човек, който мъчително се бори със себе си.
    — Защо? — попита, без да променя позата си.
    — Защото пътят свършва тук — отбеляза тя очевидното.
    — Тази вечер не излязохме на разходка — отговори Иън с равен глас.
    Чувството й за сигурност взе да я напуска.
    — Така ли?
    — Много добре знаете, че е така.
    — Тогава… тогава защо сме тук?
    — Защото искаме да сме сами.
    Ужасена, че той се е досетил по някакъв начин какво я е вълнувало по време на вечеря, стеснително каза:
    — Какво ви кара да мислите, че аз искам да съм насаме с вас?
    Той рязко се обърна към нея и погледът му потъна в очите й.
    — Ела и ще ти покажа какво.
    Тялото й се разлюля от уплаха и желание, но все пак успя да запази известно самообладание. Да я целуне, когато викарият е някъде наблизо, беше допустимо, но тук бяха съвсем сами и той можеше да си позволи всякакви волности, а това вече бе недопустимо. Беше и много по-опасно, и по-страшно. И ако съдеше по поведението й отпреди две години, тя не би могла и да го упреква. С безумно усилие остана равнодушна към сексуалното му обаяние и успя спокойно да изрече:
    — Господин Торнтън…
    — Името ми е Иън — прекъсна я той. — Познаваме се отдавна и дори без да споменаваме какво се случи между нас, не мислите ли, че е нелепо да се обръщате към мен толкова официално?
    Елизабет се постара да запази хладнокръвие.
    — Обвинявах изцяло вас за онова, което се случи между нае през онзи уикенд — кротко започна да обяснява. — След това преглътна, преди да продължи: — Истината е, че моето поведение вечерта, когато се запознахме в градината и когато ви помолих да танцувате с мен, беше глупаво… по-скоро безсрамно. — Елизабет млъкна, тъй като знаеше, че отчасти може да се оневини, като разкаже, че е постъпила така по молба на приятелките си, но й се стори унизително. Много й се искаше отношенията им да се изяснят без допълнителни обяснения. Затова продължи, макар и несигурно: — След това при всяка наша среща се държах като безпътна жена и не мога да ви обвинявам, ако сте останали с такова впечатление.
    Гласът му беше изпълнен е мрачна ирония, когато каза:
    — Същото, което си мислех, ли е, Елизабет? — Дълбокият му глас, странният начин, по който я гледаше, я разтърсиха.
    — Как… какво друго бихте могли да си помислите?
    Той пъхна ръце в джобовете си и застана пред нея.
    — Помислих си — изрече през зъби, — че не само сте красива, но сте и опияняващо невинна. Ако тогава, в градината знаех, че осъзнавате какво правите, като ме каните на танц и като флиртувате с мен въпреки възрастта и репутацията ми, щях да проявя по-голям интерес към поканата ви и щяхме да пропуснем танците.
    Елизабет изумена го погледна.
    — Не ви вярвам.
    — Защото не вярвате, че пожелах на секундата да ви завлека зад храстите и да ви накарам да примрете в ръцете ми? Или не вярвате, че съм имал скрупули да се поддам на този низък импулс ли?
    Елизабет с огромно усилие превъзмогна слабостта си.
    — А къде се дянаха скрупулите ви в хижата на горския пазач? Много добре знаехте, че аз бях в неведение за вашето присъствие там.
    — А защо останахте — възрази той с равен глас, — след като видяхте, че все още ви чакам?
    Елизабет прибра един кичур от челото си.
    — Разбирах, че трябва да си тръгна — призна. — Не зная защо останах.
    — Останахте по същата причина, по която и аз бях там — обясни й той безизразно. — Ние се желаехме.
    — Беше слабост — твърде бурно протестира тя, — опасна и безразсъдна.
    — Безразсъдно или не — непоколебимо каза той, — аз ви желаех. И сега ви желая.
    Тя много сгреши, като го погледна и очите му плениха нейните. Ръцете й безсилно се отпуснаха и наметката, в която се бе вкопчила, като че ли животът й зависи от това, се смъкна от едното й рамо. Но нищо не забеляза.
    — Излишно е да си даваме вид, че всичко е минало и забравено — изрече той безизразно. — Вчерашният ден доказа, че не е минало или поне че нищо не е забравено. През цялото това време ви помнех, а и вие нито за миг не сте ме забравяли.
    На Елизабет й се искаше да отрече, но почувства, че подобна лъжа ще го отврати, ще си тръгне и никога повече няма да попита за нея. Вирна брадичката си, но наистина беше дълбоко развълнувана, за да го лъже.
    — Добре — съгласи се, — вие печелите. Нито за миг не съм ви забравяла, нито пък онзи уикенд. А и как ли бих могла?
    Гневният й отговор го накара да се усмихне и Иън каза:
    — Ела, Елизабет!
    — Защо? — разтреперана прошепна тя.
    — За да завършим онова, което започнахме през онзи уикенд.
    Елизабет го загледа и парализирана от ужас, с отривист жест отказа.
    — Не ви принуждавам — спокойно заяви той. — Нито пък ще ви принудя да направите нещо против волята си, ако ви прегърна. Размислете добре — предупреди я, — преди да дойдете при мен сега, за да не се обвинявате на сутринта, че не сте искали или че не сте знаели какво ще се случи. Вчера и двамата не знаехме какво ще се случи. Сега знаем.
    Един тихичък гласец я изкушаваше, като й нашепваше, че след като е изтърпяла несправедливото публично наказание, заслужава няколко откраднати страстни целувки. Но съвестта й проговори да не нарушава пак установените норми на поведение.
    — Аз… аз не мога — изплака тя.
    — Разделят ни четири крачки и година и половина копнеж да сме заедно — каза той.
    Не беше чак толкова трудно да я убеди.
    — Бихте ли ме пресрещнали?
    Въпросът й прозвуча толкова сладостно, че Иън за малко да отстъпи.
    — Този път не. Желая ви, но не бих искал после да ме смятате за чудовище. Ако и вие ме желаете, само трябва да се приближите, за да ви прегърна.
    — Аз не зная какво желая — възкликна тя доста бурно и погледна към стръмния склон, като че ли търсеше път за отстъпление.
    — Ела — пресипнало каза той, — и ще ти покажа.
    Не думите, тонът му я покори. Като че ли воля по-силна от нейната я притегли, Елизабет направи крачка право напред и две ръце я притиснаха със зашеметяваща сила.
    — Не вярвах, че ще се решиш — дрезгаво прошепна той. Елизабет вдигна глава и го погледна. Премрежените очи се заковаха върху устните й, тя почувства как тялото й пламва и в същата секунда той стремително я целуна с неутолима жажда. Притискаше отдаващото й се тяло, нагаждайки го към своето и тя утоли жаждата му. С тихо стенание плъзна пръстите си в косата му, а тялото й се изви като дъга към неговото. Силното му тяло потръпна, когато тя се притисна, сякаш с желание да се слее с него. Устните му се впиха в нейните, разтвориха ги, езикът му се плъзна в устата й и спящата им страст избухна. Без да съзнава какво прави, Иън я принуди да му отвърне със същата езическа чувственост. Тя се отдаде на това вълшебство — възбудата, и докосна с език устните му. Усети как той се задъха, но все още колебливо предлагаше ласките си, не беше сигурна…
    — О, да — дрезгаво прошепна Иън и когато пак го докосна, той изстена от удоволствие.
    Иън я зацелува отново и отново, докато ноктите й не се забиха в гърба му и стенанията им не се сляха в едно. Връхлетя го същият умопомрачителен, непреодолим импулс да я обладае както преди две години и той продължи да я целува. Желанието извираше от него на горещи вълни, а тя стенеше и се извиваше в прегръдките му. Откъсна устните си от нейните и езикът му се плъзна по страната й, за да намери ухото й, а ръката му взе да гали гърдите й. Тя се стресна от тази интимна милувка, а невинността на жеста предизвика нова вълна от желание, която го подлуди. И не за да предпази себе си, намери сили да свали ръцете си от гърдите й и да се лиши от това удоволствие. Но продължи да я целува, по-нежно, по-кротко, обуздавайки я… Тя му отвръщаше, обуздавайки го… и после всичко започна отначало.
    След цяла вечност той вдигна глава, кръвта бучеше в ушите му, сърцето му глухо биеше, едва си поемаше дъх. Елизабет остана в прегръдките му, отпуснала глава на гърдите му, сладострастното й тяло се бе прилепило към неговото, разтърсено от взрива на необяснима страст, каквато Иън не бе изпитвал никога в живота си.
    До днес все се бе убеждавал, че споменът му за страстта, която избухна помежду им, е неточен и силно преувеличен. Но онова, което се случи тази вечер, надхвърли въображението му. Надхвърли чувствения му опит във всяко отношение. Загледа се в тъмнината, като се стараеше да не мисли за нея.
    Елизабет почувства, че сърцето му успокои ритъма си. Упоените й сетива започнаха да възприемат нощните звуци. Усети как вятърът шушнеше във високата трева и в листата на дърветата. Безкрайно смутена, тя се разплака и притисна страната си към гърдите му, а Иън почувства този жест като трогателно нежна милувка. Като въздъхна на пресекулки, тя се опита да го попита защо й се случва всичко това.
    — Защо? — прошепна.
    Иън осъзна колко е разстроена и разбра въпроса й. И той си задаваше същия въпрос. Защо всеки път, щом я докоснеше, избухваше страст; защо това английско момиче го караше да изгубва ума си?
    — Не зная — отвърна той и сам не позна гласа си, толкова неестествен беше. — Просто понякога се случва. — А наум добави: „Изневиделица, когато най-малко го очакваш и с когото най-малко очакваш.“ В Англия така сляпо се влюби, че за два дни предложи два пъти брак. Спомняше си дословно отговора й. Само миг след като се бе разтопила в прегръдките му и го бе целувала с отчаяна страст, точно както тази вечер, той й бе казал:
    „Вашият баща навярно ще има някои възражения за нашия брак, дори след като разбере, че мога да осигуря бъдещето ви.“
    Елизабет се бе отдръпнала и се бе усмихнала, като че ли се забавляваше:
    „И какво ще осигурите, господине? Ще ми обещаете ли рубин, голям колкото дланта ми, както виконт Мондевейл? Или самурени наметки, както лорд Сийбъри.“
    „Това ли е, за което бленувате?“ — беше я попитал той, без да може да повярва, че е толкова продажна, че да се омъжи за онзи, който предлага най-скъпи бижута най-скъпи кожени пелерини.
    „Разбира се — бе отговорила тя, — нали това искат всички жени и това обещават всички господа.“
    „Трябваше да й повярвам — мислеше си Иън, като потисна отвращението, — поне беше откровена.“ Като се връщаше назад, по-скоро се е възхищавал на смелостта й, а не на схващането й за ценностите.
    Сведе поглед към Елизабет и видя, че тя го наблюдава, зелените й очи бяха изпълнени с безпокойство и лъжовна невинност.
    — Не се тревожете — пренебрежително каза, като я поведе към къщата. — Няма да ви правя ритуално предложение, както при последните ни случайни срещи. Освен това през този сезон не ми достигат едрите рубини скъпите и кожи.
    Въпреки насмешливия му тон Елизабет се почувства много зле. Думите прозвучаха грозно, въпреки че причините да ги произнесе, нямаха нищо общо с желанието й да притежава бижута или скъпи кожени наметки. „Трябваше да му повярвам — тъжно реши тя, — защото това очевидно не го е засегнало. Както изглежда при изискания флирт на нищо не трябва да се гледа сериозно.“
    — И така, кой е главният съперник напоследък? — попита той със същия шеговит тон, когато къщата се появи пред тях. — Сигурно има някой още по-вълнуващ от Билхейвън и Марчмън.
    Елизабет изостана, за да преодолее прехода от гореща страст към лекомислие, което на него изглежда му се удаваше много лесно. Не постигна кой знае какъв успех и когато отговори, безгрижният й тон бе леко колеблив.
    — В очите на чичо ми главният съперник е онзи с най-висока титла и най-много пари.
    — Разбира се — сухо отбеляза той. — В случая като че ли Марчмън ще бъде щастливецът.
    Пренебрежителното му отношение дълбоко покруси Елизабет. Тя вирна брадичка в самозащита.
    — Всъщност аз не си търся съпруг — осведоми го, като се стараеше да бъде безгрижна като него. — Ще бъда принудена да се омъжа само ако не мога повече да надхитрям чичо ми, но дойдох до заключението, че предпочитам да се омъжа за много по-възрастен от мен мъж.
    — А не е ли за предпочитане да бъде и сляп — язвително каза той, — за да не вижда незначителните ви любовни похождения.
    — Искам да кажа — уведоми го тя с мрачен поглед, — че искам да бъда свободна. И независима. А това са неща, които един млад съпруг няма да бъде склонен да ми осигури, докато един по-възрастен ще бъде по-отстъпчив.
    — Независимостта ще бъде единственото нещо, което ще може да ви даде някой старец.
    — Това ми е напълно достатъчно — заяви Елизабет. — Омръзна ми с мен и с моя живот да се разпореждат мъжете. Искам да се грижа за Хейвънхърст и това е всичко, което желая.
    — Омъжете се за старец — равнодушно подхвърли Иън — и може би ще бъдете последната от рода Камерън.
    Тя го погледна неразбиращо.
    — Той няма да може да ви дари с деца.
    — О, това ли! — отвърна тя, леко объркана. — Още не съм го обмислила.
    — Уведомете ме, когато го обмислите — изрече Иън с унищожителен сарказъм и вече не намираше у нея нищо приятно или възхитително. — Цяло щастие е, че още не сте открили подобен кандидат.
    Елизабет повече не му обърна внимание. Не беше го обмислила, защото решението й дойде ненадейно, след като отначало Иън Торнтън я бе прегръщал нежно, а после по необясними причини се бе отнесъл към нея като към моментно разнообразие и най-накрая с презрение. Тя нямаше опит с мъжете и ги смяташе за напълно непредсказуеми и непостоянни. От баща й, брат й, и виконт Мондевейл, който бе пожелал да се ожени за нея, до Иън Торнтън, който не желаеше. Само чичо й не можеше да я изненада с действията си. Той постъпваше винаги безсърдечно и студено.
    В своето желание час по-скоро да се скрие в спалнята си, Елизабет сдържано пожела на Иън лека нощ, щом прекрачи прага на къщата. Дори не забеляза викария, който я изпрати със загрижен поглед.
    — Надявам се, че разходката е била приятна, Иън — проговори той, когато вратата на спалнята се захлопна.
    Младият мъж тъкмо си наливаше кафе и настръхнал погледна през рамо към вуйчо си. Веднага разбра, че старият човек е съвсем наясно, че желанието, а не свежият въздух го накара да изведе Елизабет на разходка.
    — Какво искаш да кажеш? — сприхаво попита.
    — Искам да кажа, че ти постоянно и най-хладнокръвно я разстройваш, а това не е обичайното ти поведение към жените.
    — С Елизабет Камерън нищо не е обичайно.
    — Напълно съм съгласен с теб — каза викарият с усмивка. После затвори книгата си и я остави настрана. — Също така искам да кажа, че тя много те харесва, а ти — нея. И това веднага се забелязва.
    — Тогава сигурно за мъж с твоята проницателност веднага се вижда — непреклонно каза Иън, — че ние изобщо не си подхождаме. И този спор е излишен; ще се женя за друга.
    Дънкан отвори уста да изкаже своето мнение по въпроса, но забеляза израза на Иън и се отказа.

17.

    Още на зазоряване Иън отиде на лов и Дънкан реши да се възползва от случая, за да измъкне от Елизабет някои отговори на въпросите, които го тревожеха. Разпита я как са се срещнали за пръв път с Иън в Англия, какъв е животът й там и така нататък, но не научи нищо. Докато закусваха отговорите, които получи, бяха повърхностни и безсмислени. Почувства, че имат за цел да го подведат да повярва, че животът й е лекомислен и много приятен. Най-накрая се опита да избегне темата, като го попита за рисунките на Иън.
    С надеждата, че ще я предразположи да му се довери, ако разбере по-добре Иън, Дънкан й разказа повече отколкото трябваше. Разказа й как е преживял Иън смъртта на семейството си и защо е прогонил кучето си. Тактиката не успя. Макар и да кимаше със съучастие, тя не каза нищо повече за себе си.
    А самата Елизабет едва дочака да привършат закуската, за да се спаси от настойчивия му поглед и неудобните въпроси. При цялата му доброта и шотландска искреност тя предусети колко прозорлив е той и че лесно не се отказва, ако т