Скачать fb2
Жената на разбойника

Жената на разбойника


Кони МейсънЖената на разбойника

Пролог

    Колорадо, 1872
    Изпънат като стрела, висок и широкоплещест, Вървящият в сянката бе здраво стъпил с мускулестите си крака върху земята, където любимата му съпруга Утринна мъгла бе загубила живота си. Над него се издигаха величествени планини, покрити със сняг. В сравнение с тях дори внушителната му фигура изглеждаше незначителна. В годините, прекарани със сиуксите, Вървящият в сянката бе споделял тяхната болка и тъга, но дълбоко в себе си знаеше, че бъдещето му е другаде. Тялото му бе заякнало и възмъжало, приспособявайки се към суровия климат и капризите на природата. Но за съжаление, дошло бе време да напусне племето.
    Бягащият лос отвеждаше своите хора в резервата и Вървящият в сянката разбра, че трябва да поеме по нов път. Мястото на племето не беше в резервата, също както и неговото, но той поне имаше избор.
    Обърна се към слънцето, наслаждавайки се на топлите му лъчи, които падаха по широките му загорели гърди. Орлово перо се вееше в махагоновата му коса, потъмняла с времето; някога яркочервена, сега бе добила богатия, тъмен цвят на кестена. Запита се дали и косата на близначката му също е потъмняла или все така грее като жив пламък. Време е да разбере, реши той. Отдавна трябваше да посети Орегон Сити.
    — Изглеждаш смутен, Вървящ в сянката.
    Той се обърна към шурея си, Бягащия лос.
    — Не мога повече да отлагам неизбежното. Трябва да напусна племето.
    Бягащият лос кимна разбиращо.
    — Време е. Къде ще отидеш?
    — Копнея да видя семейството си в Орегон. Първо ще ида да посетя Ашли и Танър, после ще си потърся работа.
    Спомени нахлуха в мисълта на индианския вожд, докато поглаждаше кичура яркочервена коса, вплетен в тъмните му плитки.
    — Още оплаквам загубата на жената на име Пламък. Но великият дух я даде другиму. Кажи на Пламък, че силната й магия още ме закриля след всичките тези години.
    — Ще й кажа. Годините, преживени с племето, са ми много скъпи — отвърна Вървящият в сянката. — Научих много неща от сиуксите. Неща, които ще ми послужат в света на белите.
    — Научи ли се как да живееш без жена? Много пъти си отказвал да си избереш съпруга сред нашите девойки и вдовици. Бяла съпруга ли предпочиташ?
    Смръщеното лице на Вървящия в сянката стана още по-сурово.
    — Предпочитам да нямам съпруга. Никога вече няма да обичам жена така, както обичах Утринна мъгла. Никоя жена не може да се сравни с нея. Вземам удоволствието си там, където го намеря, и си заминавам с недокоснато сърце.
    Думите на Вървящия в сянката натъжиха Бягащия лос.
    — Утринна мъгла тръгна по пътеката на духовете преди четири зими. Време е да продължиш напред. Мъжете трябва да създават силни синове и дъщери, които да ги гледат на стари години. Пилееш семето си, Вървящ в сянката. Намери си добра жена да ти топли постелята и да носи децата ти.
    Вървящият в сянката обърна смарагдовозеления си поглед към високите планини, покрити със сняг.
    — Утринна мъгла беше бременна с моето дете, когато я убиха. Заклех се, че никоя друга жена няма да носи дете от мене. Ще излея семето си върху Майката земя, но няма да го дам на друга жена.
    Бягащият лос поклати тъжно глава.
    — Достатъчно дълго вече носиш мъката си, братко. Сестра ми липсва и на мене, но колкото и да тъжим, няма да я върнем. Говорих с Тъкача на сънища за тебе. Той е видял благоприятни признаци, че ще намериш жена, която да заеме мястото на Утринна мъгла.
    — Не! — Отсече младият воин. — Няма да взема друга жена.
    — Смеещият се ручей ще бъде отчаяна. Тази вдовица много пъти споделяше постелята ти през изминалите четири години.
    — Нищо не съм обещавал на Смеещия се ручей.
    Индианецът кимна. Не осъждаше зет си. Почти бе забравил, че кожата на Вървящия в сянката е доста по-светла от неговата и че има име на бял човек.
    — Тогава тръгвай, Вървящ в сянката. Но запомни думите ми — един ден ще се върнеш и ще видим дали си се клел искрено. Всеки мъж има нужда от жена да облекчава тялото му и да носи децата му.

    След два дни цялото племе на Бягащия лос се бе събрало, за да се сбогува с Вървящия в сянката. Смеещият се ручей му бе махнала за сбогом с очи, замъглени от сълзи. Вървящия в сянката бе свалил обичайната си кожена препаска и мокасините и се бе облякъл в панталон от еленова кожа, фланелена риза, кожен жакет и меки ботуши. Бе яхнал верния си дорест жребец, който бе купил преди няколко години, след като напусна армията.
    — Сбогом, Вървящ в сянката — каза тържествено Бягащият лос. — Нека Уакантанка бди над тебе, докато се завърнеш.
    — Сбогом, братко. Винаги ще бъда благодарен на тебе и на племето. Вашето приятелство ми помогна да се върна в цивилизацията и да започна нов живот, живот без Утринна мъгла, живот без любов. Нека Уакантанка ви пази.
    Слаба усмивка се появи на устните на Бягащия лос. Интуицията му подсказваше, че думите на Вървящия в сянката ще го преследват. Той щеше да намери любов тъкмо тогава, когато най-малко я очаква.

1.

    Додж Сити, Канзас — август 1875
    Коул Уебстър седеше в храстите, опрял пушката на една скала, а присвитите му зелени очи следяха неотстъпно колибата от неодялани греди на брега на река Арканзас. Кръвта препускаше лудо във вените му. Все същото, помисли си той. Цели три години, откакто работеше като детектив в агенция „Пинкертон“, никога не бе почувствал див възторг от преследването и залавянето на престъпниците.
    Нямаше по-добър следотърсач от него. Беше се учил от сиуксите. И тези умения му послужиха доста добре в работата, с която се бе заел, след като посети сестра си и съпруга й през 1872 година. Детективската работа запълваше празнотата, настанила се в душата му след смъртта на Утринна мъгла. Харесваше му да пътува до местата, където трябваше да разследва престъпления или да издирва откраднати неща. Сега работеше за железницата, издирваше парите, откраднати от „Юниън Пасифик“ в дръзкия набег близо до Додж Сити, осъществен от бандата на Коб. Бандата, която действаше в и около града, наскоро бе обрала няколко влака и продължаваше да се изплъзва от ръцете на закона. Коул бързо се бе ориентирал към Били Коб, главатаря на разбойниците. След няколко дни разузнаване бе разбрал къде е скривалището на бандита — усамотена местност на запад от Додж Сити, и сега беше напълно сигурен, че разбойникът е сам в колибата. Коул се загледа в рушащата се постройка, размишлявайки дали да се втурне вътре или да чака копелето да се покаже отвън. Не беше длъжен да закара Коб жив при шерифа, стига да намери това, което онзи бе откраднал миналата седмица. Участниците бяха четирима. Единият кондуктор бе разпознал Коб, понеже го беше виждал на един афиш с надпис „Търси се“. След обира бандата се бе разделила. Коул бе проследил Коб до скривалището му на брега на река Арканзас.
    Той се напрегна, когато дочу задавен писък от колибата. Стисна по-здраво пушката. Писъкът премина в жален вой, но Коул остана на място. Би се обзаложил, че Коб е сам в колибата. Но неочакваният звук го сепна, а това се случваше рядко. Пребиваването му при сиуксите го бе научило да скрива чувствата си и да бъде спокоен, каквото и да става.
    Надигна се и се приготви да се промъкне до колибата, когато вратата й изведнъж се отвори и Били Коб изскочи навън. С буреносно изражение на грозната си физиономия той се метна на седлото и отпраши в луд галоп. Коул скочи и се хвърли към собствения си кон, вързан наблизо. Ако Коб носеше парите у себе си, не биваше да го остави да избяга.
    Конят на Коул изскочи от рядката горичка, която растеше покрай брега на реката, и препусна по тревистата прерия, заобиколена от ниски хълмове и скалисти възвишения. Коб не се виждаше. Коул изруга и дръпна юздите, защото разбра, че е попаднал в засада. Разбойникът сигурно го е чул да препуска по петите му и се е скрил зад огромните скали, надвиснали от двете страни на пътя. Почувства тръпки в тила, когато видя слънцето да се отразява в нещо лъскаво на няколко крачки вляво. Не беше ли пушката на Коб? Коул пришпори коня, нададе бойния вик на сиуксите и прилепна до стройните хълбоци на Боеца. Животното препусна, направлявано от умелата му ръка.
    Когато се спусна право към мястото, където се криеше Коб, край ушите на Коул профучаха няколко куршума. Някои биха го нарекли изключително безразсъден, други — безстрашен, но истината беше, че той бе свикнал с опасността и често рискуваше живота си.
    Коул извади пушката от калъфа на седлото, защото знаеше, че е достатъчно близо, за да отговори точно на стрелбата на Коб. Не искаше до го убива, ако не се налага. Разбойникът му трябваше жив, за да каже къде са парите от влака, ако не се намерят сега у него. За нещастие, един от куршумите на Коул рикошира в скалата зад Коб и прониза сърцето му откъм гърба. Той умря моментално.
    — Дяволите да го вземат! — изруга Коул, когато стигна при Коб и видя, че куршумът му го е улучил смъртоносно. — Ама че късмет! — измърмори кисело, след като претърси дисагите на мъртвеца и намери само малко пари и златна гривна с рубини.
    Натовари тялото на Коб на седлото на коня му и го откара в Додж Сити. Предаде го на властите и се отби при шерифа, за да съобщи за смъртта на разбойника.
    — Има награда за главата на Били Коб — каза шериф Тайлър.
    — Ще дойда да си я взема, като намеря откраднатото от влака. Коб не носеше нищо със себе си, затова предполагам, че още е в скривалището му. Сега отивам право там.
    Шериф Тайлър се изненада.
    — Не ми казвай, че копелето е имало някакво скривалище наоколо! Никога нямаше да предположа, че се е окопал толкова близо до Додж Сити. Ами останалите от бандата му?
    — Разделиха се. Партньорът ми е по следите им.
    — Онзи може да е поверил плячката на някого от бандата.
    — Залагам и последния си долар, че Коб я е взел със себе си, когато бандата се раздели. Дългичко ще трябва да чакат за своя дял. Ти за всеки случай бъди нащрек.
    — Ще си държа очите отворени, Уебстър. Аз винаги си сътруднича с железницата. Благодарение на нея Додж Сити процъфтява и всички оценяваме това. Надявам се да намериш парите. Аз ще се погрижа да проследят останалите бандити. Месеци наред вече ги търся. Изчезват веднага щом ограбят някой влак и се появяват едва когато са замислили ново нападение. Искаш ли да дойда в колибата с тебе?
    — Не, няма нужда. Ще намеря откраднатото, дори ако трябва да преобърна колибата и околностите й с главата надолу.
    Тайлър кимна.
    — Знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам.
    — А, още нещо, шерифе. Ако партньорът ми се появи, кажи му къде съм. Казва се Санди Джонсън.
    Обясни на шерифа къде се намира колибата и тръгна. Нямаше представа колко време ще му отнеме търсенето на парите, но със сигурност нямаше да се откаже, преди да е открил и последния петак.

    Коул се приближи предпазливо към колибата. Шумът, който беше чул, преди Коб да излезе, му подсказваше, че вътре има някой. Когато огледа пристройките, откри оседлано муле, но не и коне. Спря пред вратата на колибата, с ръка на приклада. Вдигна резето и бутна вратата. Отначало малката колиба му се видя празна. После забеляза жената, свита в тъмния ъгъл като изплашена сърна.
    Дългата й до кръста черна коса падаше разбъркана пред лицето и закриваше чертите й. Той я загледа объркано. Спомни си за друга жена със също такава черна коса, непрогледна като нощта. Жена, която бе обичал повече от собствения си живот.
    — Утринна мъгла…
    Думите се изплъзнаха от устните му като милувка. Но щом изрече на глас името на любимата си, това го върна в действителността.
    — Коя си ти? Какво правиш тук?
    Жената в сянката се сви още повече. Коул не разбра дали е от облекчение, или от страх. Дръпна я да излезе напред, но тя остана вкопана в тъмния ъгъл.
    — Няма да ти сторя нищо. Можеш ли да говориш? Коя си ти? Какво правиш тук?
    Чу я да въздъхва и видя как изправя рамене.
    — Мога да говоря. Помислих те за Били.
    Гласът й беше мек и приятен; звукът погали слуха му като топъл мед.
    — Излез на светло да те видя.
    — Ти приятел на Били ли си? Не съм те виждала досега. Били го няма.
    — Знам, че го няма. Успокой се, не съм приятел на Били Коб. Ти негова жена ли си?
    Тя се поколеба.
    — Да, съпругата му.
    Коул изруга цветисто. Коб бил имал жена! И това ако не е върхът! Май трябваше да й съобщи, че е убил мъжа й. Надяваше се да не се разрази някоя истерия, защото сериозно се съмняваше, че би могъл да се справи.
    Жената излезе от сянката; лицето й не се виждаше от гъстите черни коси.
    — Човек на закона ли си?
    — Може да се каже. Как ти е името?
    — Дона. Ще заведеш ли Били в затвора?
    Изглеждаше крехка и беззащитна и на Коул му дожаля за нея. Би ожалил всяка жена, която е била принудена да живее с човек като Коб.
    Макар че не можеше да види лицето й, дрезгавият й глас го омая. Но той се отърси от внезапното вълшебство и поде:
    — Няма как да го кажа по-меко, госпожо Коб — мъжът ти е мъртъв.
    Дона вдигна рязко глава, разкривайки пред Коул огромните си сини очи… и покритото си с белези лице. Той ахна. Под двете й очи имаше огромни синини, а по високите скули личаха пурпурни петна. Подутите й устни бяха сцепени и още кървяха.
    — Не ме наричай госпожа Коб. Мразя това име.
    — Ах, кучият му син! Коб ли ти направи това? Много бързо умря — изрече Коул със свиреп тон. — Трябва да те види лекар.
    Дона поклати глава.
    — Не, ще ми мине. И друг път съм била така. Сигурен ли си, че Били е мъртъв?
    В гласа й потрепна надежда.
    — Вече навярно е заровен в гробището Буут Хил. Предадох трупа му лично.
    — Кой го уби?
    Коул трепна. Да не би да е обичала онзи мизерник? Явно и преди я е млатил така. Какво кара жените да живеят с подобни типове?
    — Аз. Съжалявам. Не исках да го убивам. Бих предпочел да го пленя жив.
    Дона се изсмя безрадостно.
    — Не съжалявай. Аз се радвам. — Дълбоко в себе си тя дори ликуваше. Радваше се от дън — душа. В проблясъка на очите й се долавяше дори някаква лудост. — Толкова го мразех тоя звяр!
    Стройното й тяло трепереше от едва сдържани чувства. И още нещо.
    Трепереше от възторг.
    — Защо си се омъжила за човек, когото ненавиждаш?
    — Баща ми ме продаде на Коб преди пет години. Той можеше да ме получи от татко само ако се ожени за мене.
    — Не си ли имала никакъв избор?
    — Ако не си забелязал, господине, аз съм метиска. В наши дни индианците нямат особено голям избор.
    — А майка ти? Не можеш ли да се върнеш при нейното племе?
    — Майка ми е мъртва. Тя беше сиукска. Воините от племето на гарваните я пленили и после я продали на татко. Беше му наложница, той така и не се ожени за нея. Не знам нищо за индианците, освен езика на сиуксите, на който ме учеше мама.
    — Защо те би Коб? Явно не е за пръв път.
    Дона замръзна.
    — Не искам да говоря за това. Ти защо си тук?
    Тя излезе от ъгъла. Коул забеляза скованите й движения и се запита дали Коб не е натъртил и тялото й, освен лицето.
    — Казвам се Коул Уебстър. Работя за железниците. Преди няколко дни твоят мъж ограби влака на „Юниън Пасифик“ някъде между Гардън Сити и Додж Сити. Взел е много пари. Проследих го до тази колиба и се надявах да намеря откраднатото. Видях го да излиза оттук и тръгнах след него. Разменихме по няколко изстрела и той падна убит, но откраднатите пари не бяха у него. Върнах се тук да ги потърся. Знаеш ли нещо за тях? Съвсем сигурни сме, че Коб ги е взел със себе си, когато се е разделил със своите хора.
    Изразителните сини очи на Дона се отместиха от лицето на Коул.
    — Били никога нищо не ми казва. Бях просто негова робиня. Готвех и чистех, понасях побоите му.
    — И топлеше леглото му — добави Коул с лек сарказъм.
    В мига, когато го произнесе, пожела да не бе отварял уста. Вгледа се в измъчените очи на Дона и видя в тях да проблясва слаба надежда. Нямаше причина да напомня на жената за бруталността на съпруга й в леглото или извън него. Насиненото й лице беше достатъчно ясно доказателство за това, колко е страдала.
    Дона го загледа с празни очи. Лицето й се затвори, тя внезапно изгуби всякакво желание за разговори и се обърна.
    Коул я погледна с присвити очи. Ключиците изпъкваха рязко под корсажа на износената й, развлечена рокля. Не различаваше нито талия, нито ханш под безформената дреха. Само загатнатите очертания на твърди, закръглени гърди напомняха, че под износения плат се крие женско тяло.
    Втренченият поглед на Коул накара Дона да почервенее. Знаеше, че му се е видяла жалко подобие на жена, но това не я интересуваше. Колкото по-малко има вземане-даване с мъже, толкова по-добре. Ужасно се радваше, че Коб е мъртъв; много пъти през изминалите пет години беше мислила самата тя да го убие. Сега беше благодарна на мъжа, който свърши вместо нея това, което се бе страхувала да направи, но колкото по-скоро си тръгне, толкова по-добре. Що се отнася до парите… бяха си нейни. Били й дължеше толкова много за всичко, което бе понасяла като негова жена. Парите щяха да й помогнат да си изгради ново бъдеще.
    — Сигурна ли си, че не знаеш нищо за ограбеното от влака? — настоя Коул.
    — Били не ми казваше нищо.
    Тя лъжеше и Коул го знаеше. Но не можеше да я обвинява, че иска да запази парите. Господ знае, заслужила ги беше. Но службата му изискваше да й ги вземе и да ги върне. Съчувствието нямаше място в живота, който си бе избрал. Някога не беше така, но смъртта на Утринна мъгла го бе променила завинаги.
    Коул дръпна един разклатен стол, един от двата, които стояха на неравните си крака край кухненската маса.
    — Седни, госпожо… мм… Дона. Мисля, че казваш по-малко отколкото знаеш. Задържането на тези пари е престъпление, дори да не си участвала в грабежа.
    Дона го заобиколи предпазливо и кацна на ръба на стола.
    — Казах ти, Били нищо не ми разправяше.
    — Знаеше ли за нападението над влака?
    Тя вдигна поглед към него и го заразглежда точно така, както той я бе разглеждал преди малко. Никога преди не беше виждала мъж с коса като неговата. Беше висок и строен. Макар че беше бял, кожата му имаше почти същия загар като нейния. Явно не се криеше от слънцето. И от физическите натоварвания също, реши тя, съдейки по развитите мускули на краката и тялото му.
    Широките рамене опъваха вълнената му риза, а плътно прилепналите панталони очертаваха здравите, мускулести, дълги крака. Копринена кърпа на врата, кожен жакет и високи ботуши допълваха смайващата му външност, която би поразила всяка друга жена, но не и нея.
    — Зададох ти въпрос, Дона — натърти Коул. — Знаеше ли за нападението над влака?
    Дона завъртя объркано глава. Облиза подутите си устни и това припомни на Коул, че е понесла жесток побой, може би по-жесток, отколкото си представяше. Само безсърдечен мръсник може да разпитва пребита жена, а той още не беше паднал толкова ниско.
    — Имаш ли някакъв мехлем? — запита той. — Дай да ти намажа лицето.
    Дона го погледна с явно недоверие.
    — Защо ще го правиш? Били никога не го е правил.
    Коул изруга така яростно, че Дона отстъпи уплашена.
    — Аз не съм Коб. Казах, че няма нищо да ти направя, и говоря съвсем сериозно. Къде е тоя мехлем?
    Дона махна с ръка към шкафа. Коул стигна до него с две крачки, разрови се и намери кутийка с мехлем. В шкафа нямаше почти нищо друго. Той отваряше една след друга вратичките, но не откри никаква храна. Едва сдържа гнева си. Не беше свикнал да плаши безпомощни жени. Това момиче явно е било толкова малтретирано, че сега не иска да повярва на никой мъж. Доколкото липсата на храна в колибата беше някакво указание, значи Дона е била изтезавана не само с бой, ами и с глад. Запита се дали бандата на Коб е злоупотребявала и сексуално с нея. Беше сигурен, че е така.
    Взе мехлема и го донесе на масата.
    — Има ли вода тук? — Дона посочи с глава една делва до легена. — А чисти парцали?
    — В чекмеджето. Няма защо да се притесняваш. Мога да се справя. Винаги съм се оправяла сама.
    — Само мълчи и стой мирно.
    Коул потопи парцала във водата и изми внимателно лицето на Дона, изненадан от слоя мръсотия, който се бе насъбрал върху него. Когато я изми, с изненада откри нежна златиста кожа, която щом белезите зараснеха, щеше да бъде безупречно гладка. Внимателно попи капките кръв, засъхнали по ъглите на наранената й уста, а когато тя трепна, в него се породи необяснимото желание да целуне раните й.
    Дона мърдаше неспокойно, докато Коул докосваше нежно лицето й. Никой мъж никога не я бе докосвал така внимателно. Тя обаче знаеше защо го прави. Иска откраднатите пари и ще направи всичко, за да ги намери, дори ако трябва да се отнася към една пребита метиска така грижливо и внимателно, както никой мъж до този момент.
    Коул гребна от мехлема и намаза раните й. Суровото му изражение и студеното спокойствие на движенията му никак не успокояваха Дона. Тя си помисли, че този мъж е твърде хладнокръвен, че се преструва, и го зачака да избухне.
    Той продължи да я маже, усещайки напрегнатия поглед на сините й очи. Противоречиви чувства се бореха в него. Изпитваше състрадание и жалост към нея и колкото и да беше удивително, възхищаваше й се. Подозираше, че Дона лъже и че знае много добре за грабежа, както и къде са парите. Но ако не му каже, той е длъжен да претърси навсякъде, дори и ако тя възрази.
    Стана и я изгледа спокойно.
    — Готово. Ако мехлемът е добър, след няколко дни лицето ти ще е като ново. Защо те наби Коб?
    — Няма да разбереш.
    — Ще се опитам.
    Тя поклати глава и рошавата черна коса се разстла по раменете й гърба й. Коул я загледа омаян, отново изплува споменът за любимата му Утринна мъгла. Запита се дали Дона е такава красавица, каквато вероятно беше. Чертите на лицето под синините и подутините бяха хубави. Имаше високи и ясно очертани скули, сините й очи грееха ярко, а миглите й бяха толкова гъсти и дълги, че се учудваше как изобщо си държи очите отворени. Сбърчи нос — малко вода и сапун щяха да дойдат тъкмо на място, да направят чудеса с външността й.
    — Много добре. Засега ще оставим нещата така, понеже не искаш да говориш за това. Ако си в състояние, може би ще успееш да стъкмиш нещо за ядене. Утре ще започна да търся парите. Освен ако — и той я погледна втренчено — не спестиш неприятностите и на себе си, и на мене и не ми кажеш къде са скрити.
    — Казах ти, Били…
    — … не ти се е доверявал. Знам. Добре, както искаш. А какво става с яденето?
    — Аз… тук няма…
    Тя сви красноречиво рамене, отказвайки да го погледне в очите.
    — Мисля, че знам какво искаш да ми кажеш. Че няма храна в колибата, нали? Коб те е оставял тук, без да се погрижи за тебе. Само се виж, станала си кожа и кости. Какво ядеш, когато него го няма?
    Дона се зачуди какво да му отговори. Не й беше лесно. Били я оставяше на самотек. Не й даваше пари, така че нямаше защо да ходи до града. След известно време разбра, че той нарочно я оставя без пари. Не искаше тя да броди наоколо, събуждайки подозрение, и да привлече вниманието на пазителите на закона. Обикновено донасяше храна и тя трябваше да преживява така.
    — Ловя риба и хващам малки животни, когато мога. Били обикновено донася храна, но този път дойде с празни ръце. Не можеше да иде в града за храна, страхуваше се да не го познаят.
    — В дисагите ми има това-онова. Ще го донеса и можеш да сготвиш нещо за двама ни. Не е много, но ще стигне, докато намеря нови припаси от града.
    — Не се тревожи. Няма да стоиш дълго. Тук няма никакви скрити пари. Били сигурно ги е дал на някого от бандата си да ги пази.
    Коул изсумтя презрително.
    — Знаеш, че Били няма да постъпи така. Плячката е тук, Дона, залагам живота си.
    И той излезе от колибата.
    Тя стана с мъка от стола. Гърбът я болеше ужасно от ударите на Били. Отново се бе опитал да бъде мъж с нея, но без успех. Все същото. Нищо не се бе променяло в петте години на брака им. Вместо да припише сексуалната си немощ на раната, която бе получил в един банков обир, преди да се оженят, той обвиняваше Дона, че не е достатъчно женствена, за да го възбуди. И резултатите бяха все едни и същи — побой. Утоляваше сексуалната си жажда, като я налагаше с юмруци, а когато се умореше, сваляше колана и започваше да я бие с него по гърба и където свари, докато не капнеше от умора.
    Слава богу, че се връщаше рядко в скривалището си, помисли Дона, докато сипваше последното кафе в кафеничето и палеше печката с последните дърва.
    Единственият лукс в колибата беше готварската печка и тя непрекъснато благославяше предишните обитатели, че са я оставили. Печката осигуряваше благословена топлина през зимата, когато снегът, носен от вятъра, проникваше през цепнатините в стените и край капаците на прозорците.
    Коул се върна с една пълна торба и я остави на мивката.
    — Не е много. Малко картофи, една глава лук, бекон и фасул. Ще се справиш ли?
    Дона се изсмя безрадостно.
    — Това е много повече, отколкото някога съм имала.
    Коул се извърна, не можейки да скрие жалостта, която почувства към нея.
    — Трябва да се погрижа за коня си. Ще се намери ли малко сено за Боеца?
    — Има сено колкото искаш. Били се грижеше за животните си по-добре, отколкото за мене.
    Коул изпухтя възмутено, стреснат от картината, която извикаха думите й. Какво ли я правил този мръсник с нея, освен че я е налагал на воля? Дона беше плашлива като младо жребче, не вярваше на мъжете, така малтретирана, че не беше за вярване. Беше като крехка, счупена кукла, със съсипан дух и разстроена до непоправимост душа.
    Дона знаеше какво мисли Коул, но това не я интересуваше. Нека си мисли, че е безпомощна; това й беше изгодно. Нека вярва, че духът й е сломен, че няма капка смелост. Именно тя ще се смее последна, когато напусне колибата с откраднатите от Били пари. След ужасния днешен побой бе разбрала, че вече не може да продължава така. Беше го проследила, когато скриваше плячката от обира, още в деня, когато пристигна в колибата, и се молеше само да замине по-скоро по някаква работа, за да може да вземе парите и да избяга.
    За нещастие ръката на Били се оказа по-тежка от обикновено и този път й трябваше повече време, за да се съвземе от боя. Когато успя да се надигне на крака, бе дошъл Коул Уебстър и временно бе осуетил плановете й. Сега трябваше час по-скоро да се отърве от пазителя на закона, преди да са дошли ония от бандата на Коб, за да вземат своя дял от плячката.
    Дона започна сръчно и бързо да готви ядене с продуктите, които бе донесъл Коул. Изпържи бекона и използва останалата в тигана мазнина, за да изпържи лука заедно с картофите. Имаше достатъчно брашно за питки, тя ги замеси и ги пъхна във фурната да се опекат. Когато Коул влезе отново в колибата, завари вечерята на масата. Нахраниха се мълчаливо, заети със собствените си мисли.
    — Хубаво беше — каза Коул, като се облегна назад и изпи последната глътка кафе.
    — Благодаря.
    Дона обра малкото мазнина в чинията си със залък. На масата бе останала една последна питка и тя я погледна лакомо. Коб обаче я беше свикнал да не посяга към нищо, което той би могъл да поиска за себе си. Понякога я караше да го гледа, докато яде, само за да я унижи, задето не е успяла да го задоволи сексуално.
    Коул видя накъде гледа и преглътна буцата жалост, заседнала в гърлото му.
    — Нищо повече не мога да хапна. Изяж тая питка. Ще ида утре рано сутринта в Додж за провизии. Към обед ще съм тук.
    Дона кимна. Гордостта беше за глупаците, а тя не беше глупачка. Беше от оцеляващите. Щеше да оцелее след посещението на Коул. И щеше да има пари, за да си купи всичката храна, която може да изяде.
    — Нямам пари, за да платя за храната — каза тя, облизвайки последните трохи от пръстите си.
    Когато зърна розовото езиче на Дона да обира трохите от пръстите й, тялото на Коул реагира така, както никога не би предположил. Размърда се и се опита да не мисли за другите неща, които тя би могла да прави с езика си. Та това момиче беше жена на разбойник, за Бога. Волно или неволно, беше спала с Коб и Господ знае с още колко други мъже. Излъга за парите; той беше сигурен, че е участвала в бандата наравно с останалите.
    — Не съм ти искал пари. Не очаквам да ме храниш, докато стоя тук. В шкафа ти няма нищо, ти самата едва се изхранваш. Разбира се — подхвърли той, — можеш да спестиш и на двама ни много неприятности, ако ми покажеш къде Коб е скрил парите.
    — Щях да ти кажа, ако знаех — погледна го нацупено Дона. — Хайде, търси, нищо няма да намериш. Защо не си тръгнеш още сега? Само ще си загубиш времето с това търсене.
    — Добър опит, Дона, но няма да се хвана. Имам нюх за тези неща и той ми казва, че парите са тук. Плащат ми, за да ги открия, и проклет да съм, ако не го сторя. Много по-лесно щеше да е и за двама ни, ако ми сътрудничиш. Няма защо да си вярна към Коб след всичко, което ти е направил. Какво смяташ да правиш, да дадеш парите на бандата, след като задържиш дела на Коб?
    Не, ще ги задържа всичките, помисли Дона. И запита, вече на глас:
    — Колко смяташ да останеш тук?
    — Колкото трябва. — Той се обърна към вратата. — Ще спя вън в сеното. Лека нощ, Дона.
    Тя го загледа как излиза и повдигна ъглите на устата си в презрителна усмивка. Точно когато най-накрая й се случи нещо хубаво, тоя железничарски наемник се появи и развали цялата работа. Пет дълги, отчаяни години тя се бе молила Коб да умре. Два пъти се бе опитала да избяга, но и двата пъти той я откри и я довлече обратно, а после я наби така, че не можеше да ходи. Сега, когато имаше и възможността, и средствата да напусне това отвратително място, където бе търпяла само мъки и унижения, Коул Уебстър искаше да й отнеме всичко.
    Дона се заразхожда из тясната колиба; беше твърде изнервена, за да заспи, а не можеше и да стои на едно място. Нощта бе изключително топла, луната блестеше ярко и примамващо. Тя знаеше, че реката ще е много топла и ще успокои пребитото й тяло. Реши да излезе и да се изкъпе. Когато Коб използваше колибата за скривалище, тя нарочно ходеше разчорлена и раздърпана пред него и другите бандити. Дни наред нито си сресваше косата, нито се преобличаше, нито се миеше. Само когато Коб заминеше, тя започваше пак да се грижи за себе си, макар да нямаше за кого да се докарва. Когато Коб го нямаше, тя рядко виждаше друго живо същество.
    Намери един изпокъсан чаршаф, парче сапун и рокля, малко по-здрава от онази, която беше на гърба й в момента. Коб не си харчеше парите за ненужни парцали. Излезе тихо от предната врата и тръгна по отъпканата пътека към реката.
    Коул трепна и се събуди. От живота сред сиуксите беше свикнал да чува и най-тихите звуци, дори насън. Взря се в тъмнината, за да разбере чии са тези почти нечути стъпки. Видя една фигура да се запътва към реката и в главата му звънна предупредителна камбана. Стана и я последва тихо, като сянка.

2.

    Дона застана на полегатия бряг, наслаждавайки се на сребърните лунни лъчи, които танцуваха по тъмната повърхност на водата. В живота й имаше толкова малко радости и сега тя се наслаждаваше на красотата пред себе си. Ако имаше романтична душа, би казала, че това е нощ само за влюбени. Въздухът беше топъл и влажен, наситен с аромата на прерийните цветя.
    Дона обаче не вярваше в приказки. В този живот нямаше щастие, а любовта беше за мечтателите. Само глупаците се осмеляваха да мечтаят. А понеже беше метиска и жена на разбойник, тя не можеше да си позволи да се отдава на блянове. Въздъхна с видимо съжаление, отпъждайки безполезните мисли, и смъкна дрипавата рокля през главата си. Под нея нямаше нищо.
    Коул се бе скрил в храсталаците, убеден, че Дона иска да извади скритите пари и да изчезне в нощта. Изпразни шумно дробовете си, когато я видя да сваля окъсаните дрехи и да ги хвърля настрана.
    Застанала на полегатия бряг, тя вдигна глава към луната. Коул се опита да отмести поглед, но не можа. Тя беше толкова слаба. Едва сега осъзна колко крехка и деликатна бе фигурата й. Имаше издължен и добре оформен гръб, стегнато седалище и… Погледът му се спря отново на гърба, после слезе надолу. Господи! Цялата беше в пресни рани. Вече се беше питал дали Коб я е биел не само по лицето; сега знаеше истината.
    Изведнъж тя се извърна и изложи пред погледа на Коул изкусителната гледка на гърдите си. Той си пое остро дъх. Бяха съвършени. Закръглени, твърди и златисти, връхчетата им имаха цвета на тъмен мед. Стърчаха безсрамно напред, прекрасни и неустоими. Устата му пресъхна и той се извърна. Когато погледна отново към нея, Дона бе нагазила във водата и се търкаше със сапуна. Той виждаше мехурчетата по тялото й и си представи как ги отмива със собствените си ръце.
    Очите му заизпускаха хищен зелен блясък, докато наблюдаваше как Дона мие и изплаква дългата си черна коса, омаян от грациозните извивки на тялото й. Собственото му тяло се втвърди и той сподави един стон, когато тя излезе на брега и започна да се суши с чаршафа. Ужасно се разочарова, когато тя облече чиста рокля и тръгна обратно към колибата. Последва я след доста време, едва след като самият той се бе потопил в студената вода, за да охлади разгорещената си плът.
    Кой да помисли, че едно мършаво, малтретирано създание, една лъжкиня и може би крадла може да го накара да изпитва такива чувства, каквито не бе усещал след смъртта на Утринна мъгла? Разтърси глава, за да отпъди Дона. Прекалено дълго бе живял с образа на мъртвата си съпруга, за да го замени с този на друга жена.
    Жената на един разбойник.
    Коул се върна под навеса със сеното и легна, но сънят му бягаше. Мислите му все се връщаха към реката и към златистата искряща фигура със съвършени гърди, застанала на брега. Видът на пребитото й тяло го бе накарал почти да излезе от кожата си. Прииска му се да съживи Били Коб и да го разкъсва парче по парче, бавно и мъчително.

    Коул се събуди точно на зазоряване и пое към Додж. Когато стигна в града, спря най-напред в бакалията. Изчака пред вратата до осем часа, когато отваряха. Остави поръчката си и отиде в конюшнята, за да вземе коня на Коб. Помисли, че Дона ще има нужда от него. След няколко часа напусна Додж с издути дисаги, пълни с храна, провиснали на седлото на другия кон. Понеже нямаше време за лов, бе купил солено и пушено месо, разни сушени и консервирани храни, брашно, захар, сол и кафе. Достатъчно, за да стигне за две седмици.
    Не искаше да мисли за бъдещето на Дона или да се пита какво ще стане с нея, когато си замине. Не беше негова работа, каза си той, че Дона няма нито пари, нито семейство, изобщо нищо. Реши да гледа на задачата си така, както на всяка друга. Щом върне откраднатите пари, ще забрави, че тя съществува.

    Дона се успа въпреки намеренията си. Когато най-накрая отвори очи, Коул го нямаше, а слънцето тъкмо изгряваше. Дълго бе лежала будна през нощта, замисляйки как да избяга с откраднатите от влака пари. Много се зарадва, когато чу, че Коул ще иде тази сутрин в Додж за провизии. Ако има късмет, той ще отсъства няколко часа. А докато го няма, тя ще разполага с достатъчно време да извади парите от скривалището и да изчезне оттук на гърба на Старата Бетси, мулето, което я бе докарало преди пет години, когато я омъжиха за Били.
    Дона изми лицето и ръцете си с последната вода в каната, изплакна и зъбите си. Все още се движеше сковано заради побоя от предния ден, но успя да излезе вън на слънце. Спря на прага, обзета от внезапно чувство за вина. Знаеше, че не е редно да вземе пари, които не са нейни, но беше в отчаяно положение. Усмихна се, като си представи как ще се махне оттук.
    — Здрасти, Дона.
    Усмивката й се стопи и тя погледна ужасена новодошлия. Дюк Райли! Надяваше се хората от бандата да не се появят толкова скоро тук. Дюк й се ухили, приближавайки с наперена походка към колибата.
    — Здравей, Дюк. Какво те носи насам?
    Спокойно, спокойно, повтаряше си тя.
    Дюк Райли беше млад, най-многото на двадесет години, но също толкова изпаднал и безскрупулен, както останалите членове от бандата на Били Коб. Беше висок, слаб и дори донякъде приятен на външен вид. Смяташе се за красавец и Дона добре знаеше какви жадни погледи й хвърляше, когато Коб го гледаше някъде другаде.
    — Къде е Били? Аз ли пристигам пръв? Нямам търпение да си взема моя дял от плячката.
    Дона пребледня. Трябваше бързо да се отърве от Дюк, иначе щеше да пропусне шанса да избяга, преди Коул да се върне.
    Изтри овлажнелите си длани в полата и преглътна мъчително.
    — Били е мъртъв, Дюк. Застреля го от засада един човек на закона, тъкмо когато излизаше от колибата вчера.
    Дюк разкриви лице в грозна гримаса.
    — Мъртъв! Мамка му! Къде са парите? Коб не беше глупак. Трябва някъде да ги е скрил. — Погледна Дона с присвити очи и продължи да я оглежда все по-безсрамно и по-настоятелно. — Бъди добра с мене и ще получиш дела на Били.
    Устата на Дона пресъхна. Не искаше да има нищо общо нито с Дюк Райли, нито с който и да било друг мъж.
    — Не знам нищо за парите. Били не ми се доверяваше.
    Очите на Дюк се замъглиха. Той скъси разстоянието помежду им, сграбчи Дона за китката и я привлече към себе си.
    — Сигурна ли си, скъпа? Напълно ли си сигурна?
    Дона вдигна предизвикателно брадичка.
    — Напълно.
    Гласът му бе дрезгав и нисък, пълен с неизказани обещания.
    — Ако ти дам мъничко любов, нали ще ми кажеш къде е скрил парите? Винаги си ме харесвала, нали? И аз те харесвам. Помня как той винаги се хвалеше колко си гореща. Как викаш и стенеш, и го дереш с нокти по гърба, докато се празни в тебе. Казваше, че никога не ти стига, че искаш да се любиш по цяла нощ. По дяволите! — И той облиза устни. — Бих могъл и аз да се пооблажа.
    Хвана я през кръста и я притисна така силно към себе си, че тя почувства твърдата издутина под панталоните му.
    — Пусни ме!
    — За нищо на света. — И лепна устата си върху нейната. Когато се опита да пъхне езика си в устата й, тя го ухапа здравата. — Ох, кучка такава! Не ми се репчи. Твоят човек е мъртъв. Никой няма да се погрижи за тебе. Не си някоя красавица. Няма да ти е лесно да си намериш друг мъж. Я се погледни. — Очите му пробягаха по нея с едва прикривано отвращение. — Виж си лицето. Защо те е бил Били? Бъди добра с мене и аз ще бъда добър с тебе. Хайде да влизаме вътре. Тук е малко твърдо за това, което имам предвид.
    Дона се задърпа и накрая се освободи.
    — Като не съм красавица, защо си се захванал с мене? Има колкото щеш свободни жени в Додж. Помислих, че си дошъл за парите си. Не можеш да ги намериш, ако направиш това, което си си наумил.
    — Я стига си се преструвала. Знаеш, че те искам. Години наред ме дразниш, мотаеш се с някакви дрипи и ме караш да отгатвам какво има под тях, освен тия сладки цици. Ще те имам, жено. И те искам да дивееш под мене, както си дивяла под Били. След като намеря парите, ще ги пръсна на леглото и двамата ще правим много хубави неща там върху тях.
    Дона беше благодарна, че не се налага да казва нищо. Трябваше й време да помисли. Никой мъж вече нямаше да я направи своя жертва, зарече се тя. Ще убие Дюк, преди да е успял да се възползва от нея. Били Коб беше мъртъв. Тя отново беше свободна. Веригите, които я приковаваха към този живот, пълен с мъки и унижения, бяха прекъснати веднъж завинаги. По време на последния побой, който й бе нанесъл Били, нещо се бе скъсало у нея. И ако Коул Уебстър не го беше убил, тя самата щеше да го направи.
    — Я направи нещо за хапване. Цяла нощ съм яздил, докато стигна дотук. Трябваше да съм сигурен, че законът не ме преследва. Били винаги държеше плячката, преди да се съберем, за да я делим. Казваше, че има удобно скривалище близо до колибата. — Той се огледа, видя навеса за сеното и се ухили. — Ще започна с тоя навес ей там. Повикай ме, като сготвиш.
    Дона знаеше със сигурност, че Дюк няма да намери торбата с парите в сеното. Знаеше къде я е скрил Били — там, където никой не може да я открие.
    Докато режеше бекон, слагаше боб да се вари и правеше питки от последното брашно, се тревожеше, че красивият представител на закона ще се върне, без нищо да подозира, и ще се озове в опасно положение. За съжаление, нямаше начин да предупреди Коул. Той можеше да се върне всеки момент. И тъй като добре познаваше Дюк, знаеше, че няма да си тръгне без парите. Това я плашеше. Коул май щеше да попадне в клопка.
    Дона се озова в трудна дилема. Да покаже ли на Дюк къде са парите, за да се махне, преди да се е върнал Коул? Дали ако му даде парите, това ще повлияе върху намеренията му относно нея? Отговорът беше решително „не“. Прочете го в очите на Дюк. Беше решен да я има, независимо дали ще намери парите или не. А без тях Дона не можеше да направи нищо. Щеше да се принуди да търси работа в публичен дом. Когато Били биваше недоволен от нея, я заплашваше да я продаде на някаква позната „мадам“ в Гардън Сити.
    Вратата се отвори с трясък и вътре нахлу Дюк.
    — Преобърнах тоя проклет навес и нищо не намерих. Готова ли е манджата? Умирам от глад.
    Дона кимна стреснато и се обърна. Дюк я хвана за раменете и пусна бавна усмивка.
    — Много добре изглеждаш днес, Дона. Не си спомням да съм те виждал такава хубава.
    Тя почервеня, съжалявайки, че е отмила мръсотията от себе си снощи. Гарвановочерната й коса се спускаше по стройния гръб и тесните рамене. Сините й очи изпъкваха върху охлузеното от ударите лице. Но погледът на Дюк не се задържа на лицето й, а слезе жадно върху гърдите.
    Когато той посегна към гърдите й и ги стисна, тя ахна и се извъртя.
    — Мислех, че си гладен.
    Той се втренчи нахално в нея.
    — Гладен съм. Първо ще хапна, после ще задоволя и другия си апетит. Отпусни се, Дона. Знам, че ме искаш. Жените винаги ме искат.
    Дона искаше само да избяга. Повдигна й се от грубиянския му допир. Единственото добро нещо, което можеше да каже за Били, беше, че не позволяваше на хората си да се доближават до нея. Дона знаеше, че без покровителството на Били щеше да бъде лесна плячка на всички разбойници наоколо. Парите от влаковия обир й трябваха, за да се махне колкото може по-далече оттук. Ако чувстваше някаква вина заради това, че ще ги вземе, тя веднага изчезна, когато се сети какво друго й остава. Да работи в публичен дом или да търка пода в някоя кръчма. И в двата случая щеше да бъде принудена да вдига крака пред чужди мъже.
    Сложи с треперещи ръце чиниите на масата и седна срещу Дюк.
    — Къде е кафето? — изръмжа той.
    — Няма.
    — Тогава вода.
    Дона скочи от стола.
    — Каната е празна. Ще ида до реката да я напълня.
    Дюк я измери с присвити очи.
    — Не съм глупак. Като стигнеш до реката, няма да се върнеш. Седни и яж, мога да мина и без вода.
    Дона седна, преглъщайки разочаровано, и почти не докосна храната. Насили се да преглътне хапката си, но повече нищо не можа да поеме. Наблюдаваше с едва прикривано презрение как Дюк омита чинията си.
    — Не си ли гладна? — Тя поклати глава. Дюк взе чинията й и пресипа яденето в своята. — Аз пък съм — измърмори с пълна уста.
    Разбойникът се налапа бързо и невъзпитано; не че Дона очакваше да бъде иначе. Когато омете и последната троха, Дюк се облегна назад и се оригна високо.
    — Така е по-добре. Сега ще мога да яздя цял ден и цяла нощ. Не искам да те разочаровам след всичко, което Коб ми е казвал колко си игрива в леглото. — Той стана, хвана ръката й и грубо я изправи на крака. — Ела, сладурче, да опитаме тоя сламеник. Да знаеш, бива ме като млад козел.
    Дона искаше да изпищи, но знаеше, че никой няма да я чуе в тази усамотена местност. Страхът беше неин враг, не можеше да си позволи да му се поддаде. Трябваше непрекъснато да бъде нащрек. Мъжете обичаха да нараняват жените, а ако Дюк знаеше, че я е страх от него, щеше да използва това, за да я нарани още повече.
    Почувства се като заек, хванат в капан, когато Дюк я повлече към сламеника в ъгъла и я бутна долу. Тя падна по гръб така, че въздухът излезе с огромна сила от дробовете й. Преди да успее да си поеме дъх, Дюк се стовари върху нея и запретна роклята до кръста й. Дона започна да се бори яростно, но безуспешно. Той беше силен, твърде силен за крехката й съпротива.
    — Харесва ми, като се бориш с мене, сладурче — промърмори той дрезгаво.
    Започна да се намества между краката й и тя извика от болка, когато дулото на пистолета му се заби болезнено в хълбока й. Не си беше дал труда да махне колана с оръжията, дори и шпорите, не го беше грижа дали няма да наранят крехката й плът.
    Нещо се отприщи в Дона. Прекалено често бе ставала жертва на издевателствата на мъжете и по-скоро щеше да умре, отколкото да допусне това да се случи още веднъж. В мига, когато усети студения метал на дулото да се забива в плътта й, тя разбра какво трябва да направи, за да се спаси. Хвана се за колана с оръжията, опитвайки се да намери дръжката на пистолета. Дюк изтълкува погрешно движението й, вземайки го за нетърпение, и й отправи широка усмивка.
    — Чакай малко, сладурче, ще си получиш всичко, каквото искаш, само да откопчая тия проклети панталони.
    Обкрачи я, надигна се и започна да дърпа копчетата на панталона.
    Смъртнобледа под синините, Дона действаше с решителност, породена от отчаянието. Докато и двете ръце на Дюк бяха заети, тя намери дръжката на пистолета, извади го от кобура и го насочи към него.
    — Какво, по дяволите… Дай това. Не си играй с оръжията. Нищо чудно, че Били те е потупвал. Когато свърша с тебе, ще ти наслагам синини на такива места, за каквито Коб не е и помислял.
    Той сграбчи пистолета в мига, когато Дона стреля.
    Коул беше на няколкостотин ярда от колибата, когато чу единичен изстрел. Кръвта замръзна във вените му. Странно, но не се обезпокои за себе си. Изплаши се за Дона. Не беше забелязал в колибата да има оръжие, но предположи, че може да е пропуснал нещо скрито. Инстинктът му подсказваше, че нещо не е наред, затова пришпори Боеца. Конят на Коб, натоварен с провизии, го последва.
    Коул видя един кон, вързан за кривото дърво пред колибата, и в главата му зазвъняха предупредителни камбани. Дона е в опасност, беше напълно сигурен! Изруга се, задето я е оставил сама. Скочи от седлото и се приближи към колибата с насочени пистолети. Без да губи време, блъсна вратата и влетя вътре. Гледката му смрази кръвта.
    Дона лежеше по гръб на сламеника в ъгъла, с неприлично разтворени крака, а някакъв мъж лежеше върху нея. Никой от двамата не помръдна и това го изплаши. Кой е този мъж и какво й е направил? С огромно усилие Коул направи три крачки и се приближи към леглото.
    Очите на Дона бяха затворени. Димящ пистолет лежеше край двете тела. После той видя кръвта и побесня.
    Пъхна пистолетите в кобурите, хвана мъжа за раменете и го отмести като парцалена кукла. После разкъса роклята на Дона, за да потърси къде е раната.
    Тя притисна дрехата към гърдите си и изпищя.
    — Не, моля те, недей!
    — Дона, аз съм, Коул. Нищо няма да ти направя. Къде си ранена?
    Ръцете му трепереха, докато събличаше роклята й.
    Дона отвори бавно очи, ужасно зарадвана, че вижда Коул, и се вкопчи здраво в ризата му.
    — Той се опитваше да… Искаше да…
    Задави се и не можа да продължи.
    В главата на Коул се въртеше една мисъл.
    — Къде те простреля това копеле? Боли ли те?
    Тя преглътна няколко пъти, преди да проговори.
    — Не… не ме е прострелял. Аз го прострелях. Мъртъв ли е?
    — Тази кръв…
    — Тя е от Дюк. Не можех да го оставя да… да ми направи това. О, Господи, застрелях човек. Убила ли съм го?
    Коул погледна Дюк, видя го, че мърда, значи не е умрял.
    — Нищо му няма, скъпа, не е умрял. Не се тревожи за него.
    Преди да се усети, положи лека целувка на челото й. После придърпа одеялото над треперещото й тяло и обърна суров поглед към мъжа, който се бе опитал да я нарани:
    — Ти какво правиш тук?
    Дюк загледа Коул с премрежени от болката очи.
    — Тая кучка ме простреля. Кръвта ми изтича. Закарай ме на доктор, преди да съм умрял.
    Коул коленичи и огледа раната на рамото на Дюк.
    — Няма да умреш от това, за съжаление. Куршумът е минал покрай ключицата. Аз бих се прицелил по-ниско.
    Дюк изскимтя и припадна. Доволен, че няма на ръцете си умиращ, Коул отново обърна вниманието си към жената.
    — Добре ли си, Дона? Не трябваше да те оставям сама. Кой е този?
    — Казва се Дюк Райли. От хората на Били е. Дойде за своя дял от парите.
    — Потърсил е и дял от тебе, освен ако нещо не греша. Защо го простреля? Не ти ли хареса?
    В мига, когато произнесе тези думи, пожела да ги вземе обратно. Дона не изглеждаше никак доволна да бъде натискана така от Дюк. Изглеждаше изплашена. Колко ли пъти в миналото Дюк я е натискал с позволението на Коб, запита се той с внезапна горчивина.
    — Копеле! — изсъска Дона през зъби. — Нямаш право да ме съдиш, без да знаеш нищо за мене и за положението ми. И ти си като другите.
    Коул се почувства като последния мръсник. Никой нямаше право да съди Дона за неща, над които тя не е имала контрол.
    — Съжалявам, не трябваше да казвам това. Очевидно той ти е причинил болка, иначе нямаше да го простреляш. Да не би да те е…
    — Не. Стрелях, преди да беше осъществил намеренията си.
    Дюк изстена и се размърда. Коул изруга.
    — Ще извлека това копеле навън, за да се преоблечеш.
    — Какво ще правиш с него?
    — Ще го вържа и ще го заключа в плевнята. Там ще стои до утре, докато го отведа в града. Двама от бандата са обезвредени, остават още двама на свобода. Ще дойдат тук един по един за парите си. Райли търси ли ги?
    Дона кимна.
    — Разрови цялото сено, но не намери нищо.
    Той й хвърли кос поглед.
    — Защо не му каза къде да търси?
    — Нямаше да му кажа, дори да знаех.
    Коул отмина забележката. Интуицията му подсказваше, че Дона знае съвсем точно къде се намират парите.
    — Какво ще стане, когато другите дойдат за своя дял? Може да не съм тук, за да те защитя?
    — Нямам нужда от тебе. Добре се справих с Дюк сама.
    — Имала си късмет. Но следващия път може и да нямаш.
    — Ще се справя.
    Коул реши повече да не говори на тази тема. Изправи Дюк и го побутна към вратата. Когато двамата излязоха, смелостта на Дона се изпари. Никога преди не беше стреляла по човек, дори не беше държала оръжие. Ами ако беше убила Дюк? Не че тая гадина не заслужаваше да умре след това, което се бе опитал да й направи! Все още разтреперана, тя стана и потърси какво да облече.
    Изцапаната с кръв рокля, която Коул бе разкъсал, не можеше да се поправи. Освен нея тя имаше само още една рокля, но не можеше да понесе допира на мръсната тъкан, която бе носила и вчера, и много дни преди това. Намери едни чисти панталони и вълнена риза от сандъка на Били. Но макар че бе напъхала ризата в панталоните, те пак заплашваха да се смъкнат от тесния й ханш.
    Коул се върна, погледна Дона, която отчаяно се опитваше да задържи панталоните на място, и избухна в смях.
    — Това ли успя да намериш?
    Тя вдигна предизвикателно брадичка.
    — По-добре, отколкото да се разхождам гола.
    Коул присви очи.
    — Според тебе — може би.
    Дона изпухтя в безсилен гняв.
    — Ако беше джентълмен, щеше да ми намериш колан да си закрепя панталоните.
    — Извинявай, забравих, че наистина съм джентълмен — каза той с лек смях.
    Огледа се наоколо и видя едно въже да виси на някаква кука. Взе го и го подаде с лек поклон на Дона.
    Тя го пъхна в гайките на панталона и върза краищата на здрав възел.
    — Благодаря.
    — Сега, като се облече прилично, разкажи ми за Дюк Райли. Откога е в бандата на Коб? Вие двамата… не, няма значение, не е моя работа. Само ми кажи какво знаеш за него.
    Дона сви рамене и започна да разчиства масата.
    — Дюк е от бандата на Били. Друго не знам за него. Май е от Оклахома.
    — Сериозно ли е търсил из сеното?
    — Каза, че е размятал всичко.
    — Ще е по-лесно и за двама ни, ако просто ми кажеш къде са парите. Рано или късно ще ги намеря, знаеш това.
    Дона не пророни и дума.
    — Много добре, както искаш. — И той се запъти към вратата.
    — Къде отиваш?
    Не че искаше да остане, каза си Дона. Просто се чувстваше в безопасност с него.
    — Да внеса храната. Доведох коня на Коб. Ако не го искаш, можеш да го продадеш. Хубаво животно е, ще ти дадат добра цена.
    Коул още разтоварваше провизиите, когато Дона излезе от колибата с кана в ръка и се запъти към реката.
    — Къде, по дяволите, мислиш, че отиваш?
    Тя дори не го погледна.
    — Трябва ми вода.
    Той я хвана за ръката.
    — Не искам да ходиш сама наоколо. Ами ако дойде Сам Пикънс или Спайдър Луис и си поискат дела от плячката? И те хванат сама? По-мили ли ще са с тебе от Райли? Такива мъже ли искаш да те защитават?
    — Не ми трябва никой да ме защитава. Мога сама да се грижа за себе си. Доказах го с Дюк, нали?
    Коул се вгледа в нея, в насиненото й лице, толкова гордо и предизвикателно, в упорито изправените й тесни рамене, толкова крехки, за да носят товара, който бе носила години наред с Били Коб, и почувства как нещо в него се размърдва. Безспорно тя много беше изстрадала. Но въпреки това, което си бе мислил досега за нея, Коб явно не беше успял да пречупи духа й. Да го превие, може би, но не и да го пречупи. Малката метиска беше по-жилава, отколкото би могъл да предположи. Самата мисъл за петте години страдания, преживени от нея, го накара да настръхне.
    — Много добре, ако не се върнеш след десет минути, идвам да те търся.
    Дона се запъти бавно към реката, решена да покаже на Коул Уебстър, че сама решава какво да прави. Въпреки това се върна в колибата, преди да изтече времето, определено от него. Влезе вътре и завари Коул да кърти дъските на покрива.
    — Какво правиш? Рушиш ми къщата.
    — Няма да е необходимо, ако ми кажеш къде Коб е скрил парите — отвърна той, запъхтян, дърпайки една особено упорита дъска.
    — Не е в колибата.
    — Откъде знаеш?
    — Защото Били винаги правеше така, че аз да не видя къде си крие плячката. Винаги ме караше да стоя извън колибата. Абсолютно съм сигурна, че няма да намериш парите тук.
    Коул я изгледа и разбра, че говори истината, поне в този случай.
    — По дяволите! Питах Райли и той се закле, че не ги е намерил в плевнята. Да не би Коб да ги е заровил отвън? Трябва да знаеш нещо.
    Дона стисна устни.
    — Нищо не мога да ти кажа.
    Коул хвърли настрана дъската със замъглени очи, хвана Дона и я притисна плътно до себе си.
    — Защо не ми вярваш? Знаеш, че няма да ти направя нищо.
    Дона затихна, взряна в искрящите му изумрудени очи. Почувства ласката на дъха му на бузата си и странното желание да докосне устните му със своите. Просто да го докосне. Усещаше тръпки в пръстите. Дланите я бодяха.
    Той навярно бе почувствал същото, защото ръцете му я стиснаха по-здраво и я притиснаха още по-плътно до него. Погледът му се впи жадно в изранените й устни. Бяха плътни, червени и леко открехнати, сякаш очакваха следващото му действие. Привлечен от подвеждащата невинност на сините й очи, Коул усети дълбокото й желание, почувства я как се стреми безмълвно към него и реагира инстинктивно. Докосна нежните ъгълчета на устата й, накара устните да се отворят. Леко плъзна език в устата й и вкуси кадифената й мекота. После нежно засмука пълната й долна устна.
    Коул потрепери. Не можеше да си спомни откога не е прегръщал жена и тялото му реагира веднага. Топлината на гърдите, корема и бедрата й го изгаряше и той изстена.
    Дона затвори очи, развълнувана от допира му. Никой никога не я бе докосвал с такава нежност и топлота. Целувката му я зашемети и тя за миг се отдаде на тази нежна лудост. Неприлична възбуда сгорещи тялото й, прогонвайки мигновено всякакъв разум.
    Коул изведнъж се откъсна от нея и я загледа, едновременно объркан и ядосан, че е изгубил контрол над себе си. Не беше искал да се възползва от уязвимостта на Дона, но не можа да се въздържи.
    — Съжалявам. Не исках да правя това.
    Нямаше представа какво го е подтикнало да целуне Дона. Начинът, по който го бе погледнала със замъглени очи, с трепереща уста… Господи, как не искаше да се откъсва от нея.
    Дона преглътна конвулсивно, целувката му я бе отнесла някъде надалече. Ако я беше целунал някой друг мъж, а не Коул, щеше да реагира доста по-различно. Бе понасяла гнусните целувки на Били и бруталното му отношение, като мислеше за най-различни други неща. После в живота й влезе Коул Уебстър. С една целувка я накара да мечтае за невъзможни неща, за нежност и… любов.
    Погледна го през дългите си, гъсти мигли. Красивото му лице бе напрегнато, виждаше една вена да пулсира в основата на шията му.
    Преглътна конвулсивно и се насили да отпъди фантазиите, за да се изправи лице в лице с действителността.

3.

    Дона отстъпи крачка назад, със замислен поглед, докосвайки устните си с пръсти.
    — Защо го направи?
    — Защо те целунах ли? — Коул вдигна рамене. — Защото ти искаше да го направя, предполагам. Защо иначе мъж ще целуне някоя жена?
    — За да я нарани! — изстреля Дона. — И да я унижи! — добави, спомняйки си бруталните целувки на Били.
    Загорялото лице на Коул побледня.
    — Да не би Коб и приятелите му да са те целували, защото са искали да те наранят? — И изруга гневно. Колкото повече научаваше за Били Коб, толкова повече му се искаше да бе умрял бавно и мъчително. — Мога да те уверя, че не съм имал намерение да ти сторя зло или да те унижавам. Целунах те просто защото исках да го направя.
    — Защо?
    Той докосна бузата й и леко погали ожулените места. Кожата й бе топла и нежна. Трудно му беше да повярва, че една толкова млада жена е могла да живее пет години унижавана и насилвана от Коб и неговите сподвижници и въпреки това да изглежда така невинна и уязвима.
    — Защо поисках ли? — Замълча и мълча толкова дълго, че тя помисли, че няма да дочака отговора му. После отвори уста. — Предполагам, защото ми напомняш на една много скъпа за мене жена.
    Дона затихна. И изведнъж си спомни името, което Коул бе изрекъл в момента на първата им среща.
    — Утринна мъгла.
    Коул застина на място.
    — Откъде знаеш?
    — Нарече ме с нейното име, когато нахлу в колибата. Коя е тя?
    Коул я погледна с неразгадаемо изражение.
    — Утринна мъгла беше моя жена. Мъртва е.
    — Съжалявам. — Не знаеше какво друго да каже. Явно Коул много е обичал жена си. Учуди я обаче индианското име. — Тя индианка ли беше?
    — Баща й беше сиукс, а майка й бяла.
    Дона прехапа устни. Искаше да узнае нещо повече.
    — А тя…
    — Достатъчно говорихме за моя живот, бих искал да разбера нещо повече за твоя. Баща ти наблизо ли живее? Можеш ли да се върнеш при него сега, след като Коб умря?
    Дона изсумтя презрително.
    — Не бих се върнала, дори да беше жив. Пак щеше да ме продаде на някого като Били Коб или дори още по-лошо.
    Обърна се и заизважда провизиите, които Коул бе внесъл преди малко.
    — На колко години беше, когато Коб се ожени за тебе?
    — Петнайсет.
    — По дяволите! Тоя мръсник е бил достатъчно стар, за да ти бъде баща. Какъв е тоя родител, който ще продаде детето си на човек като Коб?
    Дона сви рамене, все едно не придаваше никакво значение на факта, че баща й се е грижел толкова малко за нея.
    — След като мама умря, аз започнах да му преча. Доведе друга жена у дома. Тя не ме харесваше. Бях метиска. Татко не се беше оженил за мама. Само живееше с нея. Когато Били предложи да ме купи, татко се съгласи, но първо настоя той да се ожени за мене. Смяташе, че така всичко ще е наред.
    — Каза, че майка ти била сиукска.
    — Да. Когато била малко момиче, я пленили воини от племето на гарваните и я продали на баща ми. Татко беше трапер. Имал нужда от жена да се грижи за него. Не беше толкова зле, докато мама беше жива. Тя ме прати в държавно училище за индианци в близкия резерват. Опитваше се да ме пази от татковия гняв. Той не обичаше много децата.
    — Голямо копеле е бил — промърмори Коул.
    — След като мама умря, аз се грижех за къщата и за татко, докато не доведе друга жена. После направи сделка с Били. Останалото го знаеш.
    — Не всичко — каза меко Коул. — Коб защо те биеше? Често ли го правеше?
    Дона почервеня и отмести очи. Не можеше да говори за това, което бе правил Били с нея. Беше твърде срамно.
    — Биеше ме, когато… не го… не му изпълнявах желанието. Или когато го ядосвах. Не ме питай нищо друго. Не… не искам да говоря за това. Никога повече.
    — Какво ще правиш, когато аз си тръгна? Къде ще идеш? Не можеш да останеш тук. Рано или късно другите двама бандити ще дойдат да си търсят парите.
    — Няма да ги чакам, докато дойдат — заяви Дона.
    — Имаш ли пари?
    Коул знаеше отговора на този въпрос, още преди да го бе задал. Ако Дона имаше някакви собствени пари, нямаше да носи такива парцали или да умира от глад.
    — Били не беше щедър.
    — Има награда за Коб и за Райли. Ще се погрижа ти да получиш парите.
    — Не! Не ти искам благодеянията.
    Коул изпухтя.
    — С малко усилия ще можеш да си намериш работа в публичен дом. Това ли искаш?
    Никак не му се щеше да бъде толкова груб, но Дона трябваше да разбере, че не може да оцелее без ничия помощ. Щеше да стане жертва на първия хищник. Досега беше принудена да понася лошото отношение на Били и сподвижниците му, но сега вече беше свободна.
    — Не съм курва — изсъска Дона с всичка сила. — Майка ми беше курвата на баща ми. Знам какво е.
    — Не съм казвал, че си. Просто се опитвах да ти внуша малко здрав разум. Изборът ти е ограничен. Ти си жена, млада си и си метиска. Как ще се издържаш? Можеш да намериш друг съпруг, който…
    — Не! Никакъв мъж повече няма да ме докосва. Всички мъже са животни. Просто си иди и ме остави на мира.
    Коул искаше да направи точно това. Прекалено много започна да се обвързва с живота на Дона. Каза си, че няма причина да се тревожи какво ще стане с нея. През всичките тези години, докато работеше като детектив при „Пинкертон“, никога не бе имал случай да изпитва жалост. Но чувството, което изпитваше към Дона, не беше жалост. Със сигурност съчувстваше на тъжната й съдба, но нещо у нея будеше чувства, които от години спяха дълбоко в гърдите му. Не беше сигурен, че това му харесва.
    — Не мога да си тръгна, докато не намеря парите. — Той се обърна към вратата. — Ще потърся в навеса. Ако ги няма там, ще разкопая целия двор, докато не ги открия.
    — Какво ще правиш с Дюк Райли?
    — Засега ще го нахраня. Раната му не е сериозна. Утре ще го отведа в града. Този път идваш с мене.
    — Не, аз…
    Коул не обърна внимание на протеста й и излезе, без да я погледне.

    Застанала на предната врата на колибата, Дона гледаше как Коул буквално разпердушинва навеса. Когато не откри парите, грабна една лопата и започна да копае наслуки в градината. Вечерта го завари мръсен, уморен и с празни ръце.
    — Ще ида на реката да се изкъпя — каза Коул, когато Дона го повика за вечеря. — Направи нещо и за Райли. Аз ще му го занеса, като се върна. Не се приближавай до него, копелето има доста мръсен език и в момента е ужасно ядосан.
    Дона нямаше никакво намерение да се доближава до Дюк. След това, което се бе опитал да й направи, не можеше да понася дори вида му.
    За вечеря беше изпържила бекон, имаше цяла тенджера сварени картофи, беше отворила и една консерва грах. Направи ябълков пай с няколко от сушените ябълки, които Коул бе донесъл от града. Устата й се напълни със слюнки. Колко пъти си бе мечтала за такава храна, но Били носеше само най-необходимото за ядене — бекон, фасул и картофи. Понякога береше стъбла от радика в двора. Не вкусваше прясно месо, освен когато успяваше да улови някое дребно животно.
    Коул се върна от реката в лошо настроение. Взе чинията с ядене за Дюк и го занесе в плевнята, без да продума. Върна се след двадесет минути с празната чиния. Дона беше сложила вечерята на масата. Той седна и залапа с огромен апетит. Настроението му се подобри, когато тя сложи пая на масата.
    — Не мога да си спомня кога за последен път съм ял домашен пай — каза той, подушвайки одобрително топлите ябълки, поръсени с канела.
    — И аз — каза Дона, докато режеше огромни парчета за двамата.
    Изядоха половината пай. Коул предложи да й помогне да разчисти масата. Тя го погледна така, сякаш внезапно му бяха израснали рога. Никой мъж никога не й беше предлагал да й помогне за каквото и да било. Тя поклати отрицателно глава, беше твърде развълнувана от намерението му, за да отговори. Но Коул въпреки това се зае с чиниите — докато тя миеше, той ги бършеше.
    — Май ще си лягам — каза той с широка прозявка. — Беше дълъг ден. Ти сигурно също си уморена.
    И се запъти към вратата.
    — Почакай!
    — Какво?
    Дона се изчерви.
    — Искам да кажа… Можеш да си донесеш постелките тук, ако искаш. Навесът е унищожен, а предполагам, че няма да искаш да спиш в плевнята при Дюк. А пък, както изглежда, ще вали. Ако спиш отвън, ще се намокриш.
    — Правилно ли чух?
    Тази покана зашемети Коул. Знаеше, че Дона никак не се доверява на мъжете.
    Тя се размърда неспокойно. За пръв път й се случваше да помоли мъж за каквото и да било. Дори когато Коб я биеше, никога не го бе молила да спре.
    — Не искам да съм сама тази нощ. Ами ако Дюк успее да се освободи? Или Сам и Спайдър дойдат и ти не ги чуеш?
    Знаеше, че постъпва глупаво, но не би могла да се справи сама в такъв случай.
    Нещо трепна в Коул. Не посмя да изследва чувствата си, страхуваше се да не открие нещо, за което не е подготвен.
    — Вярваш ли ми, че да ме каниш да спя в колибата?
    Тя вирна брадичка.
    — Досега не си ми направил нищо лошо. Предполагам, че ти вярвам толкова, колкото и на всеки друг мъж.
    Коул се усмихна едва-едва.
    — Не е кой знае какво.
    — Е, може би ти вярвам малко повече, отколкото на другите, но това не означава, че ще допусна волности.
    — Искал ли съм ти нещо такова?
    — Целуна ме.
    — Ти искаше да те целуна. Аз съм прехвърлил трийсетте. Мисля, че знам кога една жена иска да бъде целуната. — И той въздъхна. — Върви да спиш, Дона. Ще нагледам Райли и ще си донеса постелките. Така ще имаш достатъчно време да се приготвиш за сън.

    Когато Коул се върна след петнадесетина минути, Дона се бе преоблякла в изпокъсана памучна нощница, в която можеха да се поберат три жени като нея, и се бе пъхнала в леглото, завита чак до брадичката. Той си постла пред вратата, загаси лампата и легна.
    Тя се въртя повече от час, слушайки равното дишане на Коул, разбра кога е заспал. Едва тогава се успокои и задряма. Сънят дойде по-късно. Бе ярък и жив. Тя чувстваше ужаса, преживяваше отново болката, изстрадваше неизказаното унижение в ръцете на ненавистния си съпруг, ударите от неговите юмруци и кожения му колан се сипеха по беззащитното й лице и тяло.
    Не пророни и една умолителна дума; отдавна бе разбрала, че Били само се наслаждава още повече, когато тя започне да го умолява. Потисна вика, но не можеше да задържи стоновете, които напираха да се изтръгнат от гърлото й. Мяташе се на сламеника, искаше да сграбчи някой пистолет и да го изпразни в кокалестото тяло на Били.
    Коул се стресна и се събуди, бе свикнал да реагира мигновено и на най-малкия шум. Посегна към оръжието си.
    Бе оцелял в толкова много опасни ситуации и знаеше, че то трябва винаги да му е под ръка. Не констатира нищо нередно, но знаеше, че трябва да провери. Тогава дочу жални стонове откъм леглото и веднага разбра какво го е събудило. Дона се мяташе и скимтеше като ранено животно.
    — Дона!
    Никакъв отговор.
    — Дона! Будна ли си?
    Тишина.
    Коул стана и с три крачки стигна до леглото. Когато свикна с тъмнината, видя, че Дона сънува кошмар. Не искаше да я стряска, затова леко я побутна по рамото. Тя се дръпна и отново се замята.
    — Не! Недей! Никога вече! Не си ли ме наранил достатъчно?
    — Дона, събуди се. — Коул не искаше да я буди със сила, но се налагаше. Можеше да се нарани, ако продължи да се мята така. Притисна я към леглото с цялото си тяло. — Аз съм, Коул. Никой няма нищо да ти направи.
    Дона отвори очи, почувства твърдото мъжко тяло да я притиска към сламеника и изпищя:
    — Проклет да си, Били! Не съм виновна аз. Върви си при твоите курви. Те да те задоволяват. Боли… Боли…
    — Дона, аз съм, Коул. Сънуваш кошмари.
    Изведнъж Дона омекна под него.
    — Коул? Какво правиш? — Опита се да се изплъзне изпод него. — Махни се от мене!
    — Опитвам се да те предпазя да не се нараниш. Сънуваше кошмар. Добре ли си сега?
    — Да… моля те, пусни ме… О, Господи, как боли…
    Коул се отмести от нея, драсна клечка кибрит, запали лампата и седна до нея на леглото.
    — Гърбът ли те боли?
    Дона го изгледа смаяно.
    — Ти откъде разбра?
    — Като те виждам как се движиш, ясно е, че те боли. Легни по корем. Аз ще донеса мехлема.
    — Не, моля те, просто ме остави.
    — Не мога.
    — Не бива.
    По обветреното лице, но Коул пробягна гневна тръпка.
    — Как можеш да мислиш какво бива и не бива след всичко, което си изтърпяла? Биваше ли Коб и приятелчетата му да те изнасилват? Биваше ли Коб да те бие?
    — Но Били не…
    — Просто се обърни, Дона, и не се опитвай да отричаш очевидното. Да не мислиш, че нямам очи?
    Дона не се учуди на предположението на Коул, че Били се е възползвал сексуално от нея. Тя беше негова съпруга. Били имаше право да се възползва от нея. Но тя единствена знаеше истината. Мъжът й не можеше да бъде мъж с нея. Обвиняваше я заради това, че не може да му достави удоволствие, винеше я, че е грозна и студена, но тя бе научила истината един ден, когато той се напи и й разказа за раняването си. Плащаше на проститутки да го задоволяват по други начини, такива, че й прилоша, когато чу за тях. Никакъв бой обаче не можеше да я накара да повтори тези извратени действия.
    Коул донесе кутийката с мехлема и видя, че Дона не е помръднала от място; тогава леко я обърна.
    — Ще вдигна нощницата ти. Ще се постарая да бъда внимателен.
    Дона чу как Коул си пое дълбоко дъх и си представи на какво прилича гърбът й. Този път Били не я бе щадил. Когато се върна в колибата след едномесечното си отсъствие, беше пиян и поиска секс. Нямаше никаква промяна в положението. Не успяваше да направи нищо и пак стовари вината върху нея.
    Почувства ръцете на Коул върху себе си. Докосването бе леко. И толкова нежно, че й се доплака. Топлината на пръстите му се разля из нея като огън и я загря. Жарта се утаи в дъното на стомаха й и се стече, още по-надолу. Никога преди не се бе чувствала така. И се уплаши, стресна се невероятно много. Изстена и се сви под допира на пръстите му, докато той нанасяше мехлема по-надолу, по израненото й седалище.
    — Боли ли?
    — Не… добре ми е.
    — Сигурно — измърмори Коул под нос.
    Потисна стона, който се надигна в гърлото му, и изруга тялото си, задето реагира така неуместно. Беше се втвърдил още когато докосна копринената й плът. Златистата й кожа беше гладка и гъвкава под синините и раните. Тялото й бе слабо, но добре оформено. Спомни си я как изглеждаше на брега на реката, под лунните лъчи, как пълнеше жадните му очи с гледката на голото си тяло и съвършените си гърди. Беше виждал много по-красиви жени. Спомни си Утринна мъгла. Но нещо в Дона го привличаше. Тя будеше у него инстинкта на покровител.
    Ръцете му се спуснаха бавно по седалището й, разнасяйки мехлем и топлина. Стегнатите полукълба се свиха при допира на пръстите му и той почувства луд копнеж да се наведе и да целува раните й. Остави със съжаление мехлема и спусна нощницата. Ако продължеше да я докосва, със сигурност щеше да направи още нещо.
    — Сега по-добре ли е?
    — Много по-добре — каза Дона и се обърна по гръб.
    Не можеше да го погледне в очите. Стана й мъчно, че е позволила точно на този мъж да види колко е грозна, а не знаеше защо се чувства така.
    Били обичаше да я дразни, казваше, че тъмната й кожа е грозна, а тялото й е непривлекателно. Не се свенеше да я обсипва с обиди, наричаше я торба с кокали, давайки й да разбере какъв късмет има, че го е срещнала. Беше се опитала да пренебрегва оскърбленията, но с времето наистина повярва, че е грозна и недостойна да бъде обичана. Дори баща й не я бе обичал.
    — Сега си поспи, Дона. Тръгваме за града утре сутрин след закуска.
    Коул лежа буден, докато не се увери, че тя е заспала. После затвори очи и се унесе. В мига, преди да потъне в сън, разбра потресен, че пръстите му още треперят от допира до свежата й плът.

    На следващата сутрин след закуска Коул натовари Дюк Райли на гърба на Старата Бетси и зачака Дона да излезе от колибата. Тя се бе опитала да го убеди да я остави тук, но той не даде и дума да се издума. Според него нежеланието й да отиде в града не беше естествено и той приписа на Коб вината за недоверието й. Щом Дона трябваше сама да си пробива път в живота, след като той замине, трябваше да се научи да общува с хора. Пътуването до Додж беше само началото.
    Накрая тя се появи на прага. Коул забеляза с удоволствие, че вече не върви така сковано, както преди, и предположи, че мехлемът е подействал добре. Помогна й да се качи на седлото и потеглиха. Дюк не престана да се оплаква през целия път до Додж. Яхнал мулето, с ръце, вързани за дъгата на седлото, той ругаеше, без да спира, и на висок глас, така че се наложи Коул да му затъкне устата. Сутринта бе проверил раната му и забеляза, че не проявява признаци на инфекция. По време на влаковия обир бяха убити двама мъже и Коул искаше Дюк да остане жив достатъчно време, за да увисне на бесилката заради престъпленията си.
    Колкото повече наближаваха Додж, толкова по-нервна ставаше Дона. Докато живееше изолирана в колибата, не я беше грижа как изглежда, но присъствието на хора край нея променяше всичко. Облечена в старите дрехи на Били, изглеждаше като дрипла. Според нея това, че е била омъжена за разбойник, нямаше да й спечели никакви приятели. Единственият начин да започне нов живот беше да иде там, където никой не я познава. А за тази цел бяха необходими пари.
    Тримата потънали в прах пътници спряха най-напред пред вратата на затвора.
    — Значи водиш още един — отбеляза шериф Тайлър, излизайки на прага.
    — Така изглежда — отвърна сухо Коул. — Този има нужда от лекар. Това е Дюк Райли от бандата на Коб. Дойде в колибата да търси парите. Двама са обезвредени, остават още двама.
    Тайлър развърза Дюк, заключи го в една килия и прати разсилния за лекар. Разрови се в афишите за търсени престъпници и измъкна обявата за Дюк.
    — Дават награда двеста долара за Райли. Петстотинте за Коб още не са дошли, така че ще прибавя сегашните към тях. Парите за двете награди ще дойдат идната седмица с влака.
    — Дай ги на вдовицата на Коб — каза Коул, сочейки към Дона, която се мъчеше да остане незабелязана.
    Шериф Тайлър обаче я бе забелязал. Не можеше да не се запита коя е тази кльощава жена в износени мъжки дрехи, прекалено широки за нея, но реши да изчака с въпросите. По неверието, изписани на лицето му, обаче ясно се виждаше колко е шокиран от новината, че Били Коб е имал жена.
    — Значи, Коб е бил женен? Проклет да съм! — Докосна шапката си. — Здравейте, госпожо Коб.
    Дона леко вдигна глава и кимна предпазливо на Тайлър.
    — Моля, наричайте ме Дона. Нямам никакво желание да ме свързват с Били Коб.
    Тайлър вероятно бе потресен от изпонасиненото лице на Дона, но не го показа.
    — Не мога да ви обвинявам за това. Коул каза, че парите от наградата трябва да идат при вас. Ще се погрижа да си ги получите.
    Дона не каза нищо, но отвътре кипеше. Проклет да е Коул Уебстър, ако смята, че ще вземе милостинята му! Тя си имаше пари, много пари, така че ако той просто си тръгне, ще може да си ги вземе.
    — Намери ли откраднатите пари? — запита шерифът.
    — Не, но ще ги намеря — закани се Коул. — Досега не съм се провалял. Може да се наложи да разкопая целия двор, но ще ги открия. Ако не ви трябваме повече, шерифе, ние с Дона имаме работа.
    — Каква работа имаме в града? — запита Дона, когато се отдалечиха от затвора.
    — Най-напред ще идем в магазина и ще намерим нещо прилично да облечеш.
    Тя дръпна рязко юздите.
    — Не ти искам милостинята.
    — Не е милостиня. Когато убих Коб, с това ти отрязах единствения източник за снабдяване с каквото и да било. Сега е редно да те възмездя по някакъв начин. Няма да се разоря, като ти купя нови дрехи. По-късно ще получиш парите от наградата, но за съжаление няма да изтраят дълго.
    Сините очи на Дона блеснаха гневно.
    — Това е още едно нещо, което няма да приема. Наградата си е твоя.
    Коул се усмихна.
    — Много опака жена си ти.
    Дръпна юздите й и потеглиха. Конят на Дона следваше послушно неговия. Ездачката обаче не беше от послушните.
    Коул спря коня пред магазина на Картрайт, свали Дона от седлото въпреки протестите й и върза конете пред магазина. Той поведе дърпащата се жена за ръка; когато тя видя, че хората ги заглеждат, се усмири. Последното, което искаше, бе да привлича нечие внимание.
    — Мога ли да ви помогна, господине?
    Коул отправи любезна усмивка към собственика, мъж на средна възраст с оредяваща коса и закръглено коремче.
    — Вие ли сте господин Картрайт?
    Собственикът се изпъчи гордо.
    — Точно така. От какво имате нужда?
    Коул издърпа Дона пред себе си.
    — От нови дрехи за дамата. Като се започне от бельото. И обувки. Всичко, от което може да има нужда.
    Картрайт се вгледа предпазливо в Дона, намествайки очилата си, за да се увери, че вижда правилно.
    — Тя е метиска, нали?
    Дона замръзна на място, но Коул остана невъзмутим.
    — Точно така. И какво? Да не би да отказвате парите ми?
    — Джоузеф Картрайт! Нямаш право да се държиш като надут горделивец. Върви си гледай работата, аз ще се оправям тук.
    Картрайт отстъпи, явно уплашен от властната си жена.
    — Аз съм Лусинда Картрайт. Трябва да извините мъжа ми, понякога страшно се инати.
    Закръглената, розовобузеста и усмихната Лусинда Картрайт беше яростна защитничка на правата на жените. Без разлика дали са червенокожи, бели или черни, Лусинда вярваше, че всички жени заслужават почтително отношение от страна на противоположния пол. И право да гласуват.
    — Е, както дочух, бихте искали да облечете жена си от глава до пети — каза Лусинда, измервайки Дона с опитно око. — Тя е малко слабичка, но аз се справям добре с иглата. Мога да преправя всяка дреха.
    Дона, стресната от това, че говорят за нея като за жена на Коул, вдигна глава и погледна Лусинда право в очите.
    — Аз не съм му жена.
    Лусинда забеляза жълтите петна, белези от стари синини, които изпъстряха бледите бузи на Дона, и простреля Коул с поглед, който би убил някой по-слаб мъж.
    — О, горкото дете. Какво е станало с вас?
    — Паднах — каза Дона, преди Коул да успее да отговори.
    — Разбира се — потвърди Лусинда и простреля Коул с още един смъртоносен поглед. — Ела с мене, мое дете, да ти намерим нещо хубаво за обличане.
    — Трябват й всякакви дрехи, като се започне от бельото — обади се Коул. — Никакви фантазета. И по едно за резерва от всяка дреха. Ботуши и обувки. Сложете и една топла наметка. И всичко друго, от каквото има нужда. А, и ако имате от тия поли, разцепените, за езда, може би ще й хареса да има една такава.
    Лусинда кимна, без да променя мрачното си изражение. Приписваше на Коул белезите по лицето на Дона и явно едва сдържаше гнева си. Потрисаше я подобно безчовечно отношение. Ако можеше, би нашибала с камшик всеки мъж, който малтретира така жена си.
    — Ще се върна след няколко часа. Достатъчно ли е?
    Лусинда кимна бързо и тръгна с Дона към отделението с женски артикули.

    Коул се върна в магазина след два часа. Лусинда Картрайт го посрещна на вратата с почервеняло от ярост лице.
    — Животно такова! Свиня! Как си посмял да биеш горкото дете. Да не мислиш, че не видях гърба й? Цялата е в синини и белези. Камшик заслужаваш за тая работа!
    — Чакайте малко, госпожо. Не съм докосвал Дона. Никога не съм удрял жена. Съпругът й е направил това.
    — Тогава бих искала него да нашибам с камшик. Надявам се, че той повече няма да я види.
    — Съпругът й е мъртъв.
    Лусинда го погледна учудено.
    — Вие ли го убихте?
    — Аз.
    — Добре, че се е отървала. Дона ще излезе ей сега. Толкова е слаба, че се наложи да й стесня почти всички дрехи. Щом понапълнее малко, може да разшие стесненото.
    Погледът на Коул се плъзна покрай закръглената Лусинда към Дона, която току-що бе излязла иззад една завеса. Дъхът му спря в гърлото. Подозираше, че е красива, но не беше разбрал точно колко. Закръглените гърди подчертаваха слабото тяло. Беше облякла пола за езда от мека еленова кожа, която обгръщаше хълбоците й и се разширяваше надолу. Блузата беше памучна, синя, също като очите й. Съдейки по начина, по който материята обгръщаше тялото й, не беше сложила корсет. Според него корсетът беше напълно ненужна вещ, но жените много държаха на него. Специално на Дона щеше да й бъде абсолютно излишен.
    Косата й бе сресана назад и вързана със синя панделка. Златистата кожа и екзотично изтеглените сини очи окончателно плениха Коул. Той я зяпна смаян. И разбра, че я желае.
    — Изглежда добре, нали? — каза възхитено Лусинда. — Увих другите покупки и ги вързах с канап, за да ги окачите на седлото.
    Коул уреди сметката, после Дона се сбогува с любезната Лусинда и двамата излязоха от магазина. Смути я начинът, по който я бе погледнал Коул. Толкова ли са я променили новите дрехи? Беше достатъчно умна, за да разбере, че той я желае. Ясно съзираше жаждата му в променливите дълбини на зелените му очи.

4.

    Изминаха в почти пълно мълчание обратния път до колибата. Коул не можеше да се справи с чувствата, които не разбираше и никак не му харесваха. Можеше някак да се оправи със съчувствието и състраданието. Но другите чувства, които нямаха нищо общо с тях, го притискаха и притесняваха.
    Мислите на Дона не се различаваха много от неговите. В магазина Коул я бе погледнал с желание. Бе виждала желание в очите на сподвижниците на Били и се бе научила да се страхува от него. Но от Коул не я беше страх. Той се държеше мило и внимателно с нея, независимо че тя го лъжеше относно откраднатите във влаковия обир пари. Дона знаеше, че не е красавица. Беше слаба, със златиста, а не млечнобяла кожа, устата й бе много голяма, а очите — с изтеглени външни ъгли. Изглеждаше странна, екзотична, но не и красива.
    Погледна крадешком към Коул, възхитена от високата му фигура и лекотата, с която седеше на коня. Макар че шапката скриваше по-голямата част от махагоновата му коса, си спомни как безпощадното прерийно слънце я превръщаше в жив пламък. Кожата му бе загоряла, но тя подозираше, че както при повечето бели хора е бяла на местата, които слънцето не бе докоснало.
    — Колибата е зад ей тези дървета — каза Коул, нарушавайки размислите й. — Май ще трябва да копая из целия двор, освен ако не ми кажеш къде са парите.
    Дона прехапа устни. Как да му позволи да вземе парите, когато тя така отчаяно се нуждае от тях? Как можеш да ги задържиш, когато не ти принадлежат, обаждаше се и съвестта й.
    Отминаха дърветата и излязоха на полянката. Обедното слънце огряваше колибата и тя изглеждаше напълно спокойна. Но Коул внезапно дръпна юздите; конят на Дона спря послушно зад неговия.
    — Какво има?
    Да не би да е доловил нещо, което й е убягнало, запита се тя.
    — Не знам. Инстинктът ми подсказва, че нещо не е наред. Прикрий се в горичката. Аз ще се приближа. Не излизай, докато не ти кажа, че е безопасно.
    Той се насочи към колибата. Всичко изглеждаше точно така, както го бяха оставили, но напрегнатите нерви на Коул говореха друго. Животът сред индианците го бе научил на много неща. Едно от тях беше да следва интуицията си; рядко се лъжеше. Той слезе от коня на няколко ярда от колибата, върза го за един кол и спря пред плевнята, за да проучи ситуацията. Не чу нищо необикновено. Не видя нищо нередно. Приближи се предпазливо към колибата и ритна вратата.
    Вътре нямаше никой. Коул усети прилив на облекчение, но за кратко. Стомахът му още беше стегнат и по тила му лазеха тръпки. Може би остарявам, помисли той, извърна се и погледна към двора. Застана на прага и внимателният му поглед обходи околността. В последния момент зърна една ръка и една глава да се подават иззад плевнята. Извади пистолета си и се хвърли наляво. Това му спаси живота. Ако беше останал прав, куршумът щеше да прониже сърцето му. Вместо това той прониза лявото му рамо, излезе през гърба и се заби във вратата зад него.
    Коул се олюля, но запази равновесие и с върховно усилие на волята остана на крака. След секунда стрелецът безразсъдно излезе на открито, очаквайки навярно да го види прострян долу. Но Коул беше готов. Вдигна пистолета, прицели се и стреля. Мъжът изрева от болка и се скри зад плевнята. Коул го чу да се отдалечава в галоп точно когато започна да се свлича на земята.
    Дона бе чула първия изстрел и наблюдаваше с нарастващ ужас как Коул с огромни усилия се стреми да остане прав. Нямаше представа откъде е намерил сили да се прицели и да стреля, но като че ли бе ранил нападателя. Дона видя един конник да изскача иззад плевнята и да се насочва право насреща й. Тя благоразумно остана скрита, докато мъжът профучаваше покрай нея. Беше се навел ниско над седлото и голямо петно кръв обагряше предницата на ризата му, но тя го позна. Беше Сам Пикънс, член на бандата на Били.
    Без да се обръща да погледне подире му, тя напусна прикритието си и се устреми към колибата. Спусна се от седлото още преди конят да беше спрял, и коленичи край Коул.
    — Коул! Лошо ли си ранен?
    Отвори ризата му, за да намери раната. Донякъде се успокои, когато видя, че куршумът е влязъл през рамото и е излязъл, без да засегне костта. Коул бе целият в кръв, но това беше хубаво, защото кръвта щеше да прочисти раната.
    Той изстена и отвори очи. Опита се да помръдне, но избухналата болка го отведе почти до ръба на припадъка. Преглътна с усилие и насочи поглед към Дона. Тя бе откъснала парче от ризата му и го бе сгънала, за да го притисне към раната. Действаше уверено, затова Коул се съсредоточи върху болката, опитвайки се да я овладее.
    — Куршумът мина напряко — каза той през зъби. — Виж дали няма парченца плат в раната.
    Дона кимна.
    — Можеш ли да станеш, ако ти помогна? Трябва да легнеш в леглото. Правила съм така с Били. Имаш ли уиски? Били казваше, че уискито било най-добрият дезинфектант.
    — В дисагите. Ако се опра на рамото ти, мисля, че ще мога да стана. Проклето копеле! Видя ли кой е?
    Дона се наведе и метна ръката му на рамото си.
    — Беше Сам Пикънс. Дошъл е за парите. Ти го рани.
    Коул направи гримаса.
    — Ще се върне. И Спайдър Луис също.
    — Добре, сега внимателно. Ставай.
    Коул сви колене и се надигна, опитвайки се да не натоварва Дона прекалено много. Тя беше твърде крехка, за да издържи цялата му тежест. Болката беше поносима, но все пак се зарадва, когато стигна леглото.
    — Ще ти сваля ботушите и ще ти донеса малко уиски — каза Дона със загрижен глас.
    Коул благодари на Бога, че не беше лошо ранен, но се разгневи на себе си, че бе допуснал такава небрежност. Проклетата рана щеше да му попречи да работи поне един-два дни. Размърда се и затвори очи, мъчейки се да прогони болката.
    Дона се върна с уискито и замря до леглото, като видя, че той лежи неподвижно със затворени очи. Обзе я страх. Помисли, че е… Не, разтърси се тя мислено, раната му не е сериозна. Той е силен мъж. Били бе получавал доста по-лоши рани от тази и бе оцелявал. И Коул щеше да оцелее. После видя, че гърдите му се вдигат и спускат равномерно, и разбра каква глупачка е била. Разбира се, че ще оживее.
    Тя се приближи до леглото и остави бутилката с уиски на пода.
    — Ще ти сваля ризата и ще промия раната — каза тя, когато Коул усети присъствието й и отвори очи.
    Той се надигна леко, за да може тя по-лесно да измъкне ръцете му от ръкавите.
    — Ще боли адски много. Били винаги караше някой от хората му да го натиска към леглото.
    Той стисна зъби.
    — Давай. Свикнал съм да ме боли.
    Дона прехапа побелелите си устни и наведе бутилката с уиски над раната на Коул. Когато усети първата капка от кехлибарената течност върху живата рана, той трепна, после застина съвсем неподвижен.
    — Добре ли си?
    — Чудесно. — Задавеният глас и потъмнелите от болка очи издаваха непоносимото му страдание. — Продължавай.
    Дона продължи да промива.
    — Обърни се, трябва да промия и изходната рана.
    Капки пот избиха по челото на Коул, докато се обръщаше първо настрани, после по корем.
    — Ти… си… добра… болногледачка.
    — А ти си по-добър пациент от Били. Той не смееше да ходи на лекар и ме караше да се грижа за раните му. Извадила съм няколко куршума от него.
    Тя работеше бързо и ефикасно. Когато проми раната, разкъса единствената си резервна риза и я превърза стегнато. Накрая разклати бутилката, видя, че в нея е останало два пръста уиски, и каза:
    — Има още малко, добре ще е да го изпиеш.
    Коул се опита да се надигне, но не можа.
    — Ще ми трябва помощ.
    Дона сипа уискито в очукана калайдисана чаша, повдигна главата му и поднесе чашата към устните му. Той изпи всичко. После се отпусна на леглото с въздишка и затвори очи. Утре щеше да има повече сили. Щеше да стане от леглото и да продължи да търси парите. Надяваше се Сам и Спайдър да не се покажат скоро, поне докато не възстанови силите си.
    Ужасно му се спеше, но не можеше да заспи. Знаеше, че забравя нещо. Нещо, което трябва да каже на Дона. С голямо усилие отвори очи. Тя беше още тук, виждаше я размазано, но беше тук. Спомни си какво искаше да й каже.
    — Оръжието. Донеси го. Ако Сам или Спайдър дойдат, докато съм още зле, вземи пистолетите ми и стреляй на месо. Те са пропаднали хора, няма да се спрат пред нищо, за да получат парите.
    — Мога да се грижа за себе си — възрази Дона. — Сега спи. Не мисля, че Сам ще се върне скоро. Не знам как успя, но ти го рани.
    Коул се опита да се съсредоточи върху думите на Дона, но като че ли ги чуваше много отдалече. Уискито започваше да действа и той се унесе в здрав сън.
    Дона седя дълго на ръба на леглото, взирайки се в оголените гърди на Коул. Тялото му изглеждаше толкова стройно, толкова твърдо. Гърдите му бяха също така загорели, както ръцете и лицето. Малко мъже събличаха ризите си за толкова дълго, че слънцето да обгори тази част от телата им. Но Коул бе различен от повечето мъже.
    Тя стана рязко и се заразхожда из тясната колиба, а умът й работеше на пълни обороти. Коул нямаше да се събуди поне няколко часа. Тъкмо сега бе най-подходящото време да тръгне. Можеше да извади парите от скривалището, да вземе един от пистолетите на Коул и да се изпари оттук, да иде много далече. Раната му не беше сериозна, щеше да оздравее, значи нямаше да изостави безпомощен човек. Когато се събуди, най-вероятно ще е започнал да оздравява.
    Но се поколеба, припомни си колко мило се бе държал с нея, колко нежно се бе грижил, когато тя беше ранена. Върви, викаше един глас в главата й. Тя погледна с копнеж към вратата, но краката й отказваха да помръднат. Какво беше това странно чувство? Каквото и да беше, интуицията й подсказваше да му се съпротивлява.
    Смешно е, упрекна се тя. Помъчи се да се отдели от Коул и започна да събира скромния си багаж. Освен дрехите на гърба си имаше много малко други неща, и то без никаква стойност. Реши, че няма да е честно да задържи нещата, които Коул й бе купил от града, и ги остави. Щеше да има достатъчно свои пари, за да си купи дрехи, веднага щом напусне това място.
    Беше готова. Пътят я зовеше. Парите бяха близо, толкова близо. Тогава Коул изстена. Дона замръзна, опитвайки се да отпъди този звук. Той отново изстена. Тя се разкъсваше. Съвестта й настояваше да провери състоянието му поне още веднъж, за последен път. Така нямаше да има угризения.
    По лицето на Коул бяха избили ситни капчици пот. Кожата му бе зачервена от треската и гореща на пипане. Дона разбра — и това накара сърцето й да се свие, — че не може да го изостави. Не сега. Само някой без капка съвест би изоставил човек, който е толкова зле, че не може да се грижи за себе си.
    Тя въздъхна примирено, отпъди всички мисли за парите и се захвана за работа. Отиде до реката да донесе студена вода и изми лицето и гърдите на Коул с безкрайно търпение. Прокарваше отново и отново намокрената материя по сгорещената му плът. По гърдите му растяха къдрави червени косми, толкова меки, че у нея се зароди греховното желание да прокара ръка през тях. Кожата му беше твърда и гладка под пръстите й. Стресна се, когато осъзна, че й е приятно да го докосва.
    Стъмни се, настана нощ. Дона отиде няколко пъти до реката за студена вода. Накрая умората я надви и тя се отпусна да си почине. Сега Коул беше по-добре, кожата му вече не гореше под пръстите й. За миг през ума й мина мисълта да тръгне сега, както бе планирала, но се запита как ще се справи Коул, ако треската се върне. Опита се да ожесточи сърцето си срещу агента на железниците, който се бе втурнал неканен в живота й, но не можа. Знаейки, че ще съжалява за решението си, тя разстла постелките на Коул до леглото и легна. Сънят дойде почти веднага.

    Коул посегна към Утринна мъгла и се зачуди защо не я намира до себе си в леглото. Имаше нужда от нея. Бяха сродни души, предназначени да се обичат вечно. Защо е напуснала постелята им?
    — Утринна мъгла! Къде си, любов моя?
    Дона дочу Коул да вика насън и веднага се събуди. Да не би треската да се е върнала? Обзе я тревога. Нямаше лекарства, нямаше с какво да облекчи болките му. Спомни си, че майка й бе събирала лечебни треви в гората, но нямаше представа какви точно.
    — Утринна мъгла! Върни се при мене.
    Дона стана и се приближи към Коул. Сложи ръка на челото му — беше горещо. Треската се е върнала, точно както се бе опасявала.
    — Утринна мъгла!
    Когато той започна да се мята, Дона се уплаши, че може да се нарани, и се опита да го успокои.
    — Тук съм, Коул. Твоята Утринна мъгла е тук.
    Той като че ли я чу и веднага утихна. Въздъхна и й заговори на сиукски. Дона разбра някои думи, защото майка й я бе учила на този език преди много години.
    — Легни до мене, моя любов. Мястото ти е тук.
    Дона се стресна, когато Коул посегна към нея и я дръпна да легне до здравата му страна. Погали дългата й черна коса и започна да й говори нежни, любовни думи. Дона не се опита да се освободи, защото, както изглежда, това го успокояваше. Отпусна се леко до него, смаяна от нахлулите мисли. Питаше се какво ли би било всяка нощ да спи в прегръдките на този мъж.
    Каква глупачка е — да си мечтае за такива невъзможни неща.
    Миг, преди да заспи, на Дона й се стори, че го чува да шепне името й.

    Коул се размърда, проверявайки внимателно ръцете й краката си. Чувстваше се все още скован, цялото тяло го болеше, но можеше да се справи. Запита се защо ръцете му са така странно празни. И се сети. Беше се събудил през нощта и беше видял с приятно учудване, че Дона се е сгушила до него. Още усещаше топлината и аромата й.
    В колибата нахлу светлина; усещаше я през клепачите си. Отвори бавно очи. Когато мъглата пред него се разсея, я видя. Стоеше до печката, облечена в нова жълта рокля. Изглеждаше като слънчев лъч, ярка и блестяща, със зачервени от горещината бузи. Бе ходила до реката да се изкъпе, косата й беше още влажна и се спускаше на къдрици покрай лицето. Сигурно бе усетила впитите му в нея очи, защото се обърна и погледна към него. Усмихна му се плахо.
    — Вече си буден! Как се чувстваш?
    — Зле, но се търпи. Не си спомням много нещо, след като ми превърза раната.
    — Заспа. Треската се уталожи, мисля, че най-лошото е отминало. Нямах лекарство да ти дам, но направих каквото можах.
    — И какво беше то? — полюбопитства Коул.
    — Измих те със студена вода, за да намаля треската. Гладен ли си?
    Той се усмихна.
    — Ужасно съм гладен.
    — Добре. Намерих заек в един от капаните. Одрах го и го сготвих, докато спеше. Бульонът ще ти върне силата. Загубил си много кръв.
    Тя сипа в чинията бульон и я сложи на малка масичка до леглото. Когато Коул посегна към лъжицата, ръката му трепереше толкова силно, че не можа да я поднесе до устата си, без да я разлее. Тогава Дона отмести ръката му, седна на ръба на леглото и внимателно започна да сипва бульон в устата му.
    — Хубаво е — каза той, усещайки как силата му се връща. — Някога, много отдавна — припомни си той, — когато бях болен, близначката ми ме хранеше с бульон, точно както ти сега.
    — Имаш сестра близначка? — възкликна Дона. Много искаше да научи нещо повече за този мъж, който така властно се бе намесил в живота й. — Къде е тя сега?
    — Ашли и съпругът й Танър живеят в Орегон, с двете си деца. Гостувах им през седемдесет и втора, но оттогава не сме се виждали. Пишем си редовно. Исках пак да им ида на гости, но все не намирах време. Имам племенник, когото не съм виждал.
    — Ашли прилича ли на тебе?
    — Много по-красива е — отвърна Коул. — И двамата сме зеленооки, но нейната коса е по-червена от моята. Тя тръгна на запад с един керван през шейсет и шеста, за да дойде при мене. Тогава служех в армията. Помолила Танър да се ожени за нея, защото водачът на кервана не приемал сами жени да пътуват с тях. Танър е южняк. Имаше зъб на всички янки, но сестра ми успя да го укроти. Бягащият лос видял Ашли и я отвлякъл от кервана. Напомни ми да ти разкажа някой път тази история.
    — Бягащият лос — повтори тя. — Кой е той?
    — Вожд на сиукско племе. Живях известно време с тях.
    — Там ли срещна Утринна мъгла?
    Зелените очи на Коул потъмняха от спомена.
    — Утринна мъгла беше полусестра на Бягащия лос. Мисля, че се влюбихме един в друг още в мига, когато очите ни се срещнаха. За нещастие, нямахме много време да бъдем заедно. Налагаше се да напусна племето малко след като се оженихме. Докато ме е нямало, селото била нападнато от воини на племето гарвани. Утринна мъгла беше една от жертвите.
    Сърцето на Дона се сви от съжаление. Мъчителната болка, която личеше в зелените дълбини на очите на Коул, показваше, че той все още обича мъртвата си жена. Сигурно е чудесно да бъдеш обичана по този начин, замечта се Дона. Тя не бе познала любовта. Майка й се боеше да показва открито привързаността към дъщеря си. Бащата на Дона беше ревнив и искаше цялото внимание на Зимно небе само за себе си. Ако поне веднъж в живота си познае такава любов, каквато Коул бе изпитвал към Утринна мъгла, това щеше да бъде невероятно блаженство. Тя обаче знаеше, че не бива да иска неща, които никога няма да се случат.
    — Съжалявам.
    Коул сви рамене.
    — Това беше отдавна. Останах при Бягащия лос четири години, преди да разбера, че повече не мога да бягам от света. Не съжалявам за годините, прекарани с племето, научих се да действам, да мисля и да живея като сиуксите. Тези познания ми помогнаха в работата ми и много пъти са ми спасявали живота.
    — Защо не си се оженил повторно?
    Дона съжали за въпроса още щом го изрече. Не беше нейна работа. Когато Коул си отиде, тя вече никога няма да го види.
    Коул отмести очи и си представи Утринна мъгла в деня, когато се разделиха. Очите й бяха замъглени от сълзи, но усмивката й казваше, че знае, че той ще се върне при нея. Любовта им беше предопределена да трае вечно.
    — Никоя жена не можа да замести Утринна мъгла в сърцето ми — каза Коул. — Някой ден ще обикнеш някого така и ще разбереш.
    Дона го погледна и усети, че вече разбира. Страхуваше се от това, което Коул я караше да чувства. Но вместо да се задълбава в сърцето си и да търси обяснение, тя изведнъж се изправи.
    — Искаш ли още бульон?
    — Не, сега не. Но се чувствам по-добре. До утре ще съм достатъчно закрепнал, за да продължа търсенето. Трябва да намеря парите, преди Сам и Спайдър да се върнат.
    Вгледа се внимателно в нея, очаквайки, че тя ще каже нещо, но остана разочарован, когато тя замълча.
    Дона се обърна настрана, знаеше какво иска Коул от нея. Но не можеше да му даде тези пари. За нея това беше въпрос на живот и смърт.
    Коул загледа Дона, която се занимаваше с домакинските си работи. Беше се променила, откакто я видя за пръв път преди няколко дни. Очите й вече не гледаха така подплашено, изострените черти на лицето й се бяха отпуснали. Сега изглеждаше някак въздушна и доста по-самоуверена. Понякога му се виждаше дори невинна като дете. И уязвима. Трудно му беше да повярва, че е била интимна с Коб и неговите сподвижници.
    Запита се какво ли ще прави тя, когато той си тръгне оттук. Не му беше трудно да се сети защо казва, че не знае къде са откраднатите от влака пари. За съжаление, жена без пари и перспективи нямаше голям избор. Плячката от обира щеше да й осигури нормален живот занапред. Донякъде разбираше защо отрича, че знае къде са парите. Но той беше дошъл да върши работа и чувствата тук нямаха място.

    Когато стана време за вечеря, Коул се почувства достатъчно силен, за да стане и да седне до масата. Изми се в кофата с вода, която Дона бе оставила пред вратата, и седна до разклатената маса. Когато тя сложи пред него чиния с вкусна заешка яхния и кнедли, той залапа с голям апетит. Утре щеше да продължи търсенето, затова имаше нужда да се подсили и да закрепне колкото може по-скоро.
    — Как е рамото ти? — запита Дона.
    — Наболява малко — отвърна той, макар в действителност да усещаше доста силна болка.
    — Тая вечер ще спиш на леглото. По-удобно е, отколкото със завивките на пода.
    — Можем да спим и двамата на леглото, както снощи.
    От думите му тя разбра, че не е бил така замаян, както го мислеше.
    Лъжицата й издрънча, удряйки се в чинията.
    — Аз… тоест, ние… Не би могъл да помниш…
    — Спомням си — каза дрезгаво Коул. — Спомням си колко празни бяха ръцете ми, когато се събудих и тебе те нямаше.
    — Ти мислеше, че съм Утринна мъгла.
    — Ясно ми беше коя си, момиче. Освен това, с какво може да ни навреди да спим на едно легло? И без това съм твърде слаб, за да направя каквото и да било.
    Дона го огледа критично. Не изглеждаше слаб. Изглеждаше учудващо добре за мъж, който е бил прострелян и е изкарал треска. Сигурно е здрав като слон.
    — Ще спя на постелките — отвърна тя кратко.
    Вярваше на Коул повече, отколкото на всеки друг мъж, но не дотолкова, че да спи до него цяла нощ. А може би не вярваше на себе си?
    — Не! Аз ще взема постелките — каза Коул с нетърпящ възражение глас. — Или ще спим и двамата на леглото, или аз ще спя на пода. Ти избирай.
    — Да спя с мъж не е… Няма да…
    — Не съм Били Коб. Нищо няма да ти направя. За разлика от съпруга ти и неговите хора аз вземам жените само ако са съгласни. Само предлагам да спим двамата на леглото. В противен случай ще изкарам някак си и на пода.
    Тъй като Дона не каза и дума, Коул се надигна малко сковано. Дълго бе седял, помисли той, докато се отправяше, олюлявайки се, към ъгъла, за да си вземе постелките. Тъпата болка в рамото се бе превърнала в болезнено пулсиране и ако не легнеше скоро, вероятно щеше да се строполи.
    Дона гледаше как Коул се влачи към леглото и усети лека вина. Логично беше да спят двамата на леглото, така че защо й беше да се държи като глупаво дете? Ако й бе позволил да използва постелките, нямаше да се скарат, но Коул беше достатъчно джентълмен, за да се настани на леглото, а нея да остави на пода.
    — Чакай! Ще спим на леглото. Но само докато закрепнеш достатъчно, за да можеш да спиш на пода.
    — Дадено — съгласи се Коул, смени посоката и се стовари на леглото.
    Заспа миг след като се отпусна на възглавницата.
    Тъй като бе заспал много скоро, Дона реши да не го буди, за да му сменя превръзката. Помисли да си легне облечена, но не можа да понесе мисълта, че ще намачка безобразно новата си рокля. Тъй като се боеше да не би Коул да се събуди, докато тя се преоблича, навлече огромната нощница и се съблече под нея. После се настани на леглото и легна колкото можеше по-близо до ръба.
    Докато спа предната нощ в прегръдките на Коул, Дона разбра нещо. Можеше да бъде невероятно приятно и успокояващо да спиш в прегръдките на един мъж, стига да е подходящият. Гнусеше се да спи до Били. Когато се върнеше в колибата, той обикновено се опитваше да бъде мъж, но не успяваше. Тогава започваше да ругае, да я бие, изригваше я от леглото и я караше да спи на голия под. Беше безкрайно благодарна, че Били толкова рядко се вясваше в колибата.
    Макар че се бе унесъл, Коул усети как Дона се настанява до него. Почувства топлината й, вдъхна свежия й, естествен аромат и се обърна към нея в съня си. Посегна, взе я в прегръдките си и я притегли към себе си. Наполовина заспала, тя понечи да се дръпне, но после се сгуши до него, сякаш това беше най-естественото нещо на света.
    Коул се разсъни, беше тъмно и хубаво. Не можеше да си спомни откога не е бил така спокоен. Жената в ръцете му бе топла и ухаеше приятно. Една твърда гръд изпълваше дланта му и той погали зърното, което щръкна безсрамно под ръката му.
    Утринна мъгла.
    Щеше да произнесе на глас името й, но се опомни. Утринна мъгла беше мъртва. Жената до него се казваше Дона. Дона с дългата черна коса и невинните сини очи, в които се четеше вековната мъдрост на Ева. Уязвимата Дона. Бе познала много мъже, но въпреки това изглеждаше недокосната.
    Ръката му се плъзна по гърдите й, погали ги нежно, неспокойно, търсещо. От гърлото му се изтръгна стон, когато почувства как зърното се втвърдява под дланта му. Не можейки да спре, той я положи по гръб. Дона измърка сънено и се опита да се обърне настрана. Той я задържа, искаше я, имаше нужда от нея толкова много, че по гърба му изби пот и ниско в корема му затуптя болезнено.
    Дона се размърда. Усети топлина; тялото й бе сгорещено и неспокойно. Не беше съвсем будна, но и не спеше. Чувстваше се много странно. Непознати усещания правеха крайниците й тежки и неподвижни.
    Коул я задържа, докато пак се успокои. После леко се отпусна върху нея, а устните му намериха зърното й през разнищената нощница. Обгърна го леко и го засмука. Усмихна се, когато я чу да простенва. После почувства как тя трепна силно и разбра, че се е събудила.
    Дона опря ръце в гърдите му.
    — Какво правиш? Боже господи, какво правиш с мен?
    Коул вдигна глава и я погледна. Виждаше ясно лицето й в лунната светлина и стреснато осъзна, че очите й са широко отворени и изпълнени с ужас.
    — Събуждам те за екстаза. Не се плаши, няма да ти сторя нищо лошо.
    От устните на Дона се откъсна лек, трепкащ звук. Беше неговото име. То бе достатъчно, за да помете преградата на добрите намерения на Коул.
    Той обърна лицето й към себе си с възможно най-нежното движение. Устните й бяха набъбнали и влажни. Привлече я отново в прегръдките си и я целуна. Вкусът на устните й бе свеж, тайнствен и невинен. Целувката му стана по-дълбока, езикът му проникна през бариерата на зъбите й в кадифената гладкост на устата.
    Дона се опита да преодолее замайването от тръпчивата, изгаряща топлина на целувката на Коул, която прогонваше от ума й всички свързани мисли. Трябваше да прекрати тази лудост. Не беше редно. Това чувство беше толкова прекрасно, че сигурно беше греховно. Тогава, сякаш внезапно плисната със студена вода, Дона осъзна, че Коул я съблазнява със замайващия си чар, за да изтръгне от нея тайната — къде е скрил парите Били.
    Когато той накрая се откъсна от устните й, тя видя пламъците на страстта в дълбините на смарагдовите му очи.
    — Искам те, Дона. Повярвай ми, няма да те нараня.

5.

    Дона се дръпна назад разярена.
    — Няма да ме накараш със съблазън да ти дам това, което искаш. Върви си и ме остави.
    — Това ли си мислиш? Смяташ, че те прелъстявам, за да ти изтръгна тайната? Ужасно грешиш, момиче. Искам те за себе си. Напълно осъзнавам в какъв ад си живяла с Коб. Искам да ти дам нежност, каквато никога не си познала. Любенето може да носи наслада. И за мъжете, и за жените. Това, което Коб и неговите хора са правили, е било само животинско съвкупление. А аз искам да се любя с тебе.
    Думите му звучаха толкова искрено, че на Дона й се искаше да им повярва. Тя наистина не бе познала нито мило отношение, нито наслада. Нямаше представа, че жените могат да харесват отвратителния акт, който Били се опитваше да направи с нея. Не се и съмняваше, че ако се люби с Коул, ще бъде точно така, както той го описваше, и може би дори още по-хубаво. Но тя не беше дете, което си мечтае за любов и щастие. На собствен гръб бе научила, че фантазиите не съществуват. Съществуваше само действителността, а с нея идваха болката, разочарованието и самотата.
    Тя се дръпна доста далече от Коул, по-скоро от предпазливост, отколкото от страх. Не мислеше, че той ще й направи нещо, но от опит знаеше, че мъжете променят настроението си, когато не получат онова, което искат. Откъде да знае дали и Коул не прилича на Били в това отношение?
    — Не. Няма да ти позволя да направиш това.
    — Плашиш се, че ще ти причиня зло ли? Казах ти, че никога не насилвам жена, която не ме иска.
    Коул усети как напрежението се оттича от нея и се запита какво ли й е направил Били, за да породи у нея такъв ужас от физическия контакт. Знаеше, че я е биел. Но сигурно имаше и други неща, прекалено ужасни, за да се говори за тях. Дръпна се от нея, докато тя отстъпваше към ръба на леглото.
    — Съжалявам, Дона. Не искам и аз да превръщам живота ти в ад. Спи сега. Няма да те притеснявам.
    Дона се успокои, усещайки твърдото тяло на Коул, изтегнато до нея. Макар че думите му забележимо намалиха страховете й, все пак остана разочарована. Дълбоко в себе си знаеше, че пропуска нещо чудесно, като отказва на Коул, но не се решаваше да му се поддаде. Интуицията й подсказваше, че той ще бъде добър с нея, но след като бе понасяла грубиянското отношение на Били, не можеше да допусне дори мисълта за интимност. С радост би прекарала остатъка от живота си неомъжена, ако това означаваше да не се подчинява на господството на някой мъж.
    — И аз съжалявам, Коул, но така трябва да бъде. Не мога да понеса да бъда докосвана по… този начин.
    Коул не смяташе така, но си замълча. Когато бе докоснал Дона, тялото й бе откликнало с жажда. Бе узряла за любовта. Той искаше да й покаже колко хубаво може да бъде отношението между мъж и жена, когато мъжът дава наслада на своята жена. Но нямаше да насилва нещата. Тялото му още бе твърдо и пулсиращо; искаше Дона повече от която и да било друга жена след Утринна мъгла. Затвори очи и леко изстена.
    Дона чу стона му и усети лека вина. Но чувството не трая дълго. Знаеше, че Коул я смята за курва. Доста често бе намеквал за предполагаемите й интимни отношения с приятелчетата на Били. Господи, само да знаеше, помисли тя с горчивина. Лъжите на Били за сексуалния й апетит и ненаситността й бяха отвратителни. Той беше прекалено горд, за да признае, че не може да се изявява като мъж. Държеше хората си настрани от нея само защото се страхуваше, че те ще разберат, че е още девствена, и това ще срине представата за мъжествеността му.
    Миг преди сънят да я грабне, Дона усети леко любопитство. Част от съществото й искаше да изпита онези неща, за които бе говорил Коул. Но останалата част се страхуваше от чувствата. След като Коул си тръгнеше, тя щеше да остане съвсем сама, щеше да разчита единствено на себе си. Не искаше да зависи от него или да свикне да се нуждае от него. Здравият разум й казваше, че ако позволи на Коул да се люби с нея, това завинаги ще промени живота й.
    Нима искаш цял живот да не познаеш радостта да се любиш с внимателен и мил мъж, запита един глас вътре в нея.
    Заспа, преди да успее да си отговори.

    Когато се събуди на другата сутрин, Коул още беше слаб, но бе твърдо решил да възобнови търсенето на откраднатите пари. Вече бе посветил на този случай повече време от обикновеното и искаше да продължи нататък. Колкото повече останеше с Дона, толкова по-трудно щеше да му бъде да си отиде, когато дойде моментът.
    — Сигурно нямаш намерение пак да копаеш — запита тя, когато Коул стана от масата и нахлупи шапката си. — Още не си достатъчно силен. Раната ще започне да кърви.
    — Ще опитам — каза сурово Коул. Срещна погледа й и го задържа. — Останах тук повече, отколкото трябваше. Разбрах го снощи. Ако скоро не си тръгна, нещата между нас може да станат… неуправляеми.
    Дона не намери какво да отговори. Коул бе казал самата истина. Ако останеше още, решителността й щеше да се стопи. Никога преди не се бе чувствала толкова безпомощна. Дори когато Били я биеше, тя успяваше да опази контрола над сетивата си. Но близостта на Коул я караше да загуби всякакво чувство за действителността. Страхуваше се, че когато той си тръгне, ще отнесе част от нея със себе си.

    Коул въртеше лопатата с мрачна решителност. Слънцето се издигна високо в безоблачното небе, а той не преставаше да копае. Пот оросяваше челото му и се стичаше на ручейчета по гърба му. Спря само веднъж, колкото да свали ризата и шапката и да изтрие потта от челото с кърпата си.
    Някъде преди обяд Дона му донесе студена вода. Чувстваше се донякъде виновна, че го оставя да копае, макар да знаеше, че от това няма да има полза, а само болки в гърба. Парите не бяха в земята, изобщо не бяха заравяни.
    Коул копаеше като побеснял. Бе разровил всяко възможно скривалище, за което можеше да се сети, но усетът му подсказваше, че парите са някъде наблизо. Трябваше да бъдат. Коб не беше имал време да ги отнесе надалече. Логиката сочеше, че ги е скрил в колибата или някъде наоколо. Той стисна зъби, за да преодолее тъпата болка в рамото, и продължи да копае.
    Когато стана непоносимо горещо, Коул усети, че отпада. След като Дона му донесе обяд и още една чаша вода, той изпи водата, но остави храната. Раната го болеше ужасно, а в корема му сякаш препускаха бизони. Знаеше, че трябва да спре, но някакъв извратен демон го подтикваше да продължава. Демон, чието име бе желание.
    Беше гладен и разстроен от чувствата си към вдовицата на Коб. Не биваше да желае Дона по този начин. Не биваше да остави друга жена да се вмъква между него и спомена за Утринна мъгла. Нещо повече, трябваше да накара Дона да му каже къде са скрити парите. Друг мъж в неговото положение нямаше да бъде така великодушен с вдовицата на един разбойник, помисли той, а щеше да я принуди да му покаже скривалището или да си понесе последиците.
    Дона не можеше да понесе да гледа как Коул копае до припадък. Когато видя кръвта да избива по новата превръзка, която му бе сложила сутринта, тя разбра, че е време да се откаже от мечтите си да използва откраднатите пари, за да започне нов живот. Такива твърдоглави хора като Коул заслужаваха почтено отношение.
    Когато го видя да се влачи към колибата, тя изтича да му помогне.
    — Защо се инатиш така? Парите не са твои.
    — Моята работа е да ги намеря. Мразя провалите — каза той със стиснати зъби. — Като си почина малко, ще продължа да копая. Тия пари трябва да са някъде тук, надушвам ги.
    — Тук са — каза Дона, когато Коул се стовари на стола.
    Отначало той помисли, че не е чул добре.
    — Какво каза?
    — Казах, че парите са тук.
    Ястребовият му профил стана още по-суров.
    — Защо, по дяволите, чака толкова време, за да ми кажеш? За бога, момиче, можех да съм прибрал парите и отдавна да съм се махнал оттук!
    Дона вдигна брадичка.
    — От Били не съм получила нищо, освен болка и унижения. Длъжник ми е. А сега е мъртъв — защо да не получа и аз нещо заради всичките нещастия, които ми е причинил?
    — Първо, парите не принадлежаха на Коб и не са и твои.
    В сините очи на Дона се разгоря застрашителен пламък.
    — Кой ти е дал правото да се правиш на съдия? Не разбираш, нали? Не можеш да си представиш какво трябваше да изтърпя през тези пет години. Бях на петнайсет, когато Били ме купи; дете, никога не познало любов и внимание. С тези пари можех да си осигуря много по-добър живот от този, който познавам. Без тях съм нищо.
    Тя закрачи из колибата с все по-нарастващо вълнение.
    — Сега можеш да си вървиш. Ще ти покажа къде са парите и можеш да се махаш.
    — А ти какво ще правиш? — запита Коул помрачнял, независимо че мисията му щеше да приключи успешно.
    Та това му е работата, по дяволите, какво не разбира?
    — Знам, че има някакви публични домове в Додж. Май ще мога да си намеря място там. Или — изстреля тя — мога да почакам тук Сам и Спайдър да дойдат, да си търсят дела и да се помъча да им обясня, че парите ги няма. Ако имам късмет, може да ме оставят жива и да стана тяхна курва.
    Коул скочи от стола. Не можеше да слуша Дона да говори за себе си по такъв унизителен начин. Стигна до нея с две крачки, сграбчи раменете й и я разтърси грубо.
    — По дяволите, Дона, не говори така! Ще получиш наградата за Коб и Райли. Може би ще успея да ти издействам награда от железниците, задето си върнала парите. Няма нужда да се продаваш.
    — По-скоро ще се продавам, отколкото да приема милостиня от тебе.
    Втренченият му поглед я прикова на място.
    — Какво съм ти направил, по дяволите?
    Накара ме да искам неща, за които само съм мечтала. Накара ме да копнея за внимание, загриженост… любов. Но не изрече това на глас.
    — Ти дойде тук — отрони тя.
    И нищо вече не е като преди.
    Коул не можеше да не се възхити на смелостта на Дона. Беше толкова храбра. Толкова преливаща от живот и страст. Дори жестокото отношение на Коб не бе пречупило духа й.
    — Имам да върша работа, Дона. Препитавам се, като намирам откраднатите неща.
    Тя го изгледа право в очите, с войнствено изражение и предизвикателно святкащи очи.
    — Ами аз от какво ще се препитавам?
    Предизвикателството бодна Коул. Защото упрекът й му причиняваше угризения, макар че подобно нещо не би трябвало да прави впечатление на закоравял мъж като него? И вместо да търси какво да отговори, той повдигна лицето на Дона, вгледа се в разкошната мекота на устните й и само след миг притисна устни в нейните. Когато се докоснаха, между тях сякаш избухна пламък. Той я зацелува дръзко, жадно, вкусваше я, без да може да й се насити.
    Дона потръпна, когато сетивата й се разбудиха и разпалиха спящата страст. Тя изстена ниско и гърлено, но не можа да си наложи да го спре. Тялото й пламтеше под ръцете му, той обхвана гърдата й и я накара да набъбне и да натежи. Пръстите му напипаха зърното и то щръкна. Дона издаде нисък звук, когато ръцете му се плъзнаха по-надолу, обхващайки закръгленото й задниче, и я притиснаха, зачервена от възбуда, към неговата ерекция. Тя усети това, изпадна в паника и откъсна устата си от опияняващите му целувки.
    — Не, моля те! Не искам това!
    — Не можеш да ме заблудиш — каза Коул с пресекващ от жажда глас. — Знаеш ли как наричат такива жени като тебе? Драки.
    Тя си пое остро дъх.
    — Не е честно. Не съм такава.
    Желанието му се бе поуталожило, а заедно с това се връщаше и здравият му разум. Топлината на тялото й, избликът на страстта й, нежното й ухание го бяха накарали да забрави, че не е негова и не може да я вземе.
    — Знам, че не си — съгласи се Коул. Пусна я нерешително и се дръпна назад. — Сега вече съм добре. Кажи ми къде си скрила парите. Колкото по-скоро си тръгна, толкова по-добре и за двама ни. — Погледна я в лицето с мрачно изражение. — Ти си изкушение, на което май няма да мога да устоя. Знаеш, че те искам. Това не ми харесва, но нищо не мога да направя.
    Дона потръпна, усещайки как топлината му се отдръпва заедно с него. Какво й става? Мразеше да я докосва, който и да било мъж, но бе позволила на Коул да я целува и да я гали, сякаш това бе най-естественото нещо на света. Още повече се уплаши, като осъзна, че иска всичко, което Коул бе обещал да направи с нея.
    Той искаше да се любят.
    Дона дори не знаеше какво е това, да се люби с някого. Коул бе казал, че няма нищо общо със съвкуплението. Каза, че щяло да й хареса. Ами ако?…
    — Готова ли си сега да ми покажеш къде са парите?
    Тя мина покрай него с изправен гръб и излезе навън. Коул я последва. Заобикаляйки многото дупки, които бе изровил в двора, тя го поведе по пътеката към реката.
    — Коб е скрил парите толкова далече? — учуди се Коул.
    — Да. Тръгнах след него и видях къде ги скри. Имах намерение да ги взема и да изчезна, след като той се махне или когато се напие като кютук. Но за нещастие той така ме преби, че не можах да тръгна веднага. Ужасно се зарадвах, когато излезе от колибата. Тогава ти се появи и съсипа всичко.
    Коул не видя нищо, по което да познае къде са скрити парите.
    — Добре, къде са? — запита той с нарастващо любопитство и се отпусна на едно кухо дърво.
    Рамото го болеше доста. Беше се преуморил с копаенето.
    — Седиш на тях.
    Той скочи на крака.
    — Какво?
    Дона коленичи, бръкна в единия край на кухината и измъкна оттам чувал от зебло. Бутна го към Коул, сякаш беше пълен с нещо опасно.
    — Ето, вземи ги! Получи каквото търсеше, сега си тръгвай.
    Обърна се рязко и се затича към колибата, оставяйки Коул сам с парите, загледан след нея със слисано изражение. Бе дошъл тук само заради тях. Въпреки това се чувстваше объркан. Все едно беше малко дете и някой му бе взел бонбона от ръцете.
    Въздъхна и тръгна бавно подир Дона. Когато влезе в колибата, тя беше заета да готви вечеря.
    — Сега ли ще тръгваш, или ще чакаш до утре сутрин? — запита тя с безизразен глас.
    Коул трябваше да размисли. Налагаше се да се съобрази с обстоятелствата, да вземе някакви решения. Не беше толкова просто, колкото звучеше от устата на Дона. Как така просто да си отиде и да я остави, като знае какво може да стане с нея, щом той замине? Ако не умре от глад, ще стане плячка на зверове в човешки облик. Всякаква паплач ще започне да се навърта около колибата й. Мисълта, че Дона може да потърси препитание в публичен дом, го накара да изскърца със зъби. Тя не беше курва. Просто беше правила това, което е трябвало, за да оцелее.
    — Ако всичко при тебе е наред, ще остана за през нощта. Това копане доста ме умори.
    Тя го погледна загрижено. Лицето му бе станало пепеляво. Видя петно от кръв на ризата му и разбра, че раната се е отворила. Какъв инат.
    — Ти кървиш. Я седни. Ще ти сменя превръзката и ще видя колко си си навредил.
    Коул седна послушно на единия от двата разклатени стола, а Дона се върна при печката, за да налее в една чаша гореща вода от чайника. Сложи водата на масата и намери чисто парче плат.
    — Може да боли — предупреди го тя, докато махаше превръзката, залепнала за раната. Когато я свали, изохка. Краищата бяха подпухнали и кървави.
    — Инфектирано ли е? — запита Коул, мръщейки се от болка, докато тя махаше остатъците от превръзката.
    Дона прехапа устни, разглеждайки раната.
    — Раздразнил си я, но не мисля, че е инфектирана. Това копаене…
    — Можеше да го предотвратиш, само с една дума.
    Срещна погледа му, без да трепне.
    — Да, можех. Сега стой мирно, докато ти сложа нова превръзка.
    Започна да действа мълчаливо. Прецени, че Коул е изтощен, затова не искаше да го изморява с разговори. Не че той щеше много да се заинтересува от това, което тя би казала… сега, щом вече имаше това, за което бе дошъл. Здравият разум й подсказваше, че вниманието и загрижеността му са били само уловка, за да намери парите. Мъжете бяха еднакви. Всичките им намерения бяха нечисти. Зад всичките им постъпки се криеха задни мисли.
    — Готово — каза тя и отстъпи назад, оглеждайки постижението си с критично око. — Не се движи. Вечерята скоро ще бъде готова.
    — Благодаря.
    Коул искаше да каже още нещо, но нямаше право. Искаше да й каже, че ще я защитава, но не беше вярно. Искаше да каже, че след като си замине, всичко с нея ще е наред, но не беше свикнал да лъже. Искаше… О, господи, като помислеше за това, което наистина искаше от Дона, му ставаше едновременно горещо и студено.
    Вечеряха и Коул стана да помогне на Дона да отнесе чиниите в умивалника. Беше се стъмнило и газената лампа пъдеше сенките към най-далечните ъгли.
    — Недей — изрече рязко Дона. — Уморен си. Върви да легнеш. Аз ще спя на постелките тази вечер.
    — Дона — каза Коул и я обърна към себе си, — не искам това и ти го знаеш. Искам да легнеш в леглото при мене. Искам да се любя с тебе.
    Усещаше горещите му ръце на раменете си, пламъци плъзваха по цялото й тяло. Тя вдигна очи към него. Острите очертания на скулите му се виждаха ясно под изпънатата кожа, премигващата светлина правеше лицето му още по-сурово, а очите му искряха със смарагдов блясък. Дона съзря жаждата му и в гърдите й нахлу страх.
    — Боиш ли се от мене, Дона? Не трябва. Разбирам, че мъжете са ти причинявали само болка, но искам да променя това. Ела в леглото с мене. Нека ти покажа, че не всички мъже са животни. Знаеш ли какво искам да направя с тебе?
    Дона се ококори смаяна. Не можеше да говори, не можеше да мисли. Само успя да поклати отрицателно глава.
    — Ще ти кажа — и Коул я привлече към бедрата си, за да й докаже колко я желае. — Няма да боли, ще има само наслада. — Погледът му се плъзна към гърдите й. — Знаеш ли, че имаш хубави гърди? Видях те веднъж гола. — Тя ахна, но той продължи. — Последвах те до брега на реката и те гледах как се къпеш. Искам да те галя цялата, с ръце и с устни. Искам да вкуся всеки инч от тебе. Искам да взема гърдите ти в устата си и да смуча зърната ти. Искам да те чуя как стенеш и викаш името ми с радост, а не с болка.
    … Искам да те доведа до кулминация с уста и с ръце. Знаеш ли колко хубаво може да бъде това? Не, по изражението ти виждам, че не знаеш за какво говоря. Но ще разбереш, ако ми позволиш да ти покажа. Най-хубавото ще дойде, когато бъда вътре в тебе. — Той затвори очи и стисна силно раменете й. — Когато бъда в тебе, ще те доведа бавно до върха и това ще бъде много по-красиво от всичко, което някога си познала.
    — Не! Спри! — викна Дона и запуши уши. — Лъжеш! Получи каквото искаше. Защо ме измъчваш?
    — Проклет да съм, ако знам — отвърна Коул, копнеейки да вкуси устните й. — Може би защото съм близо до тебе и също се измъчвам.
    — Аз съм грозна и слаба, и… и съм метиска.
    Коул поклати отрицателно глава.
    — Ти си красива. — Взе кичур от дългата й коса, поднесе го към устните си и го остави да се плъзне между пръстите му. — Косата ти е като коприна. Черна като нощта и уханна като нея. — Целуна я по устните. — Устата ти е сочна и мека, мога да я целувам до безкрай. — Взря се в очите й. — Очите ти са толкова сини, че съперничат на небето. — Докосна бузата й, после бавно плъзна ръце надолу и обгърна гърдите й. — Кожата ти е гладка и златиста. Вярно е, че си малко слабичка, но имаш съвършени гърди. Не искаш ли да разбереш какво е да легнеш с човек, който ти се възхищава?
    Дона поклати глава, за да изгони от нея греховните картини, които Коул бе изградил в представите й. От тях цяла пламваше отвътре. Почувства как тялото й омеква и се опита да не обръща внимание на туптящото усещане между бедрата си. Удоволствие с мъж? Има ли изобщо такова нещо? Тя се съмняваше, въпреки че тялото й го желаеше. Явно Коул дълго време не бил с жена и тъй като тя сега е наблизо…
    — Не вярвам на нищо от това, което каза — възрази тя, изтръгвайки се от ръцете му.
    Опасно беше да стои толкова близо до него. Разсейваше се, не можеше да мисли ясно.
    — А би трябвало — каза Коул с искрено съжаление в гласа.
    — Не мога — протестира Дона, връщайки се към чиниите. — Утре си заминаваш. Дори да е вярно това, което ми наговори, не мога да направя това, което искаш. Аз не съм курва. Били не…
    — Какво Били?
    Тя вдигна рамене. Какъв смисъл имаше да казва на Коул, че всъщност е девствена?
    — Няма значение, не е важно.
    — Да не би Коб и хората му да са ти направили нещо?
    Тя го погледна с крайчеца на окото.
    — Какво те интересува?
    Въпросът й го стресна. Наистина… Не я познаваше толкова отдавна, та това да го засяга. Но за своя изненада установи, че Дона не му е безразлична.
    — Аз не съм някой безсърдечен мръсник. Имах да свърша една работа и я свърших.
    Дона го загледа с неразгадаемо изражение.
    — Щом искаш да тръгнеш утре, трябва малко да си починеш. Не си толкова силен, колкото смяташ. Загуби много кръв.
    — Може би си права — каза Коул и се обърна. Не можеше да убеди тялото си, че не я желае. — Тази вечер ще спя на постелките. Това е твоята къща, твоето легло — нямам право да ти ги отнемам. Лека нощ, Дона.
    Тя не посмя да отвори уста. Думите му я объркваха. Само като си помислеше за тези неща, долу ниско в корема й почваха да пърхат пеперуди. Докато той й говореше какво иска да направи с нея, тя осъзна, че копнее да изпита тези неща поне веднъж в живота си.
    Докато Коул се събличаше и се пъхваше под завивките, Дона гледаше настрани. Доизми чиниите, изгаси лампата, навлече нощницата и си легна. Нощта бе много топла, тя не можеше да заспи и само се въртеше. Почака Коул да заспи и когато чу равномерното му дишане, стана от леглото. Напипа парче сапун и една кърпа и излезе от колибата.
    Коул моментално се събуди от тихите й стъпки. Отвори очи точно навреме, за да види бялото петно, изчезващо през вратата. Премести поглед към торбата с парите, която лежеше до него. Беше си на мястото. Дона не се бе опитала да я открадне. Той стана, бързо обу панталоните и ботушите и я последва. След миг разбра, че тя се е запътила към реката.

    Дона спря на брега да се порадва на играта на лунните лъчи върху къдрещата се водна повърхност. Гледката бе омагьосваща. Тя вдигна лице към свежия ветрец, усещайки с наслада как прохлажда кожата й. Нощницата лепнеше по нея, очертавайки всяка извивка на тялото й.
    Коул стигна до реката и застина на място; разбра, че Дона е дошла просто да се изкъпе. Заповяда си да се отдалечи. Но после тя съблече нощницата и добрите му намерения се изпариха. Тя изглеждаше като златна богиня, с отметната назад глава и лице, окъпано в лунни лъчи. Развълнуван от гледката, Коул въздъхна, когато тя влезе в реката.
    Дона потопи глава в спокойно течащата река и я насапуниса. Бе затворила очи, затова не видя Коул, който се приближи и седна на пъна, в който доскоро бе стояло скрито нечестно спечеленото съкровище на Били Коб.
    Грациозна е като газела, помисли Коул, когато Дона изви гръб и потопи коса във водата, за да я изплакне. Затаи дъх, като я видя да загребва вода с шепи и да плиска гърдите си. Подтикван от бушуващото си желание, той свали ботушите и панталоните и влезе във водата.
    Дона чу шум зад себе си, обърна се и отмахна дългата коса от очите си. Видя, че е Коул, и отначало почувства облекчение. Против волята си плъзна поглед към слабините му и облекчението се превърна в шок. Той беше се втвърдил, ужасно възбуден. Очите й проследиха ивицата къдрави косми, които слизаха от широките му гърди към стегнатия корем, и накрая спряха върху члена му, който се издаваше, втвърден и набъбнал, насред гнездо от по-тъмни косми.
    — Мога ли да дойда при тебе? — запита Коул и нагази във водата, приближавайки се към нея. — Една баня много ще ме освежи.
    — Мислех, че спиш.
    — Спях, докато не те чух да излизаш от колибата. Искаш ли да ти измия гърба?
    — Разбира се, че не! Оставям ти цялата река. Аз свърших.
    И тръгна към брега, държейки се далече от него. Изведнъж кракът й пропадна в някаква дупка и тя потъна. Изплува, плюейки вода.
    Коул я подхвана и я притегли към себе си.
    — Добре ли си?
    — Ще бъда, когато ме пуснеш. — Погледът й попадна на превръзката, закриваща раната му. — На твое място нямаше да я мокря. Откритите рани винаги могат да се инфектират.
    Вместо да отговори, Коул я взе на ръце и я понесе към брега.
    — Какво правиш?
    — Избягвам инфекцията.
    — Пусни ме.
    Когато се докосна до Коул, Дона почувства, че кожата й пламва. Разтревожи се. Никога преди не бе изпитвала желание и не знаеше какво да прави.
    Той се засмя.
    — Много добре.
    Впи напрегнат поглед в нея, докато голото й тяло се плъзваше надолу, плътно притиснато до неговото, за да й позволи да усети твърдостта на слабините му.
    После вдигна лицето й към себе си и я целуна, впил устни в нейните. Целува я дълго и страстно, хапейки нежно устните й, докато Дона най-накрая ги открехна, за да поеме езика му. Целувката сякаш нямаше край, езикът му се вмъкваше и измъкваше в същия ритъм, в който слабините му се притискаха към нейните. Досега тя не бе знаела, че може да има и такива целувки, че може да съществува такова божествено усещане.
    Когато той се откъсна от нея, Дона трепереше така силно, че не можеше да направи и крачка. Погледна към нощницата си, която лежеше на тревата, само на няколко крачки от нея. Коул разбра затруднението й, грабна дрехата и й я подаде.
    — Май не съм ти толкова безинтересен, колкото си мислиш, момиче. Защо трепериш?
    Треперя, защото ме караш да мечтая за неща, които не разбирам.
    — Студено ми е — изрече Дона със задавен глас, докато обличаше нощницата през главата си и я спускаше по голото си тяло.
    — Лъжеш — предизвика я Коул. — Искаш ме, но те е страх да си го признаеш.
    Тя го погледна, съвършено объркана, после се обърна и побягна.

6.

    Коул влезе в колибата и видя Дона застанала до леглото. Стоеше вцепенена в кръга златиста светлина, хвърлян от лампата, с изплашено и несигурно изражение. Сърцето му почти спря да бие, когато тя пристъпи към него с такава решителност, от която дъхът му замря.
    Дона знаеше какво предлага на Коул. За няколкото минути, достатъчни, за да стигне от реката дотук, тя бе взела стряскащо решение. Искаше той да й покаже какво е страстта. Искаше да разбере какво е любовта с мъж, различен от Били Коб колкото денят от нощта. Нямаше представа какво й готви животът, след като Коул си отиде, затова искаше да отдаде девствеността си на онзи, когото сама е избрала. На мъж, който ще я вземе нежно, а няма да я изтръгне насила от нея.
    Тя застана пред него, плахо хвана ръката му и я вдигна към гърдите си. Мъчителна въздишка се изтръгна от гърлото на Коул.
    — Какво става, Дона?
    Тя облиза пресъхналите си устни. И в най-разюзданите си мечти не си бе представяла, че доброволно ще се отдаде на някой мъж.
    — Аз… искам всичко, което ми обеща, Коул. Поне веднъж в живота си искам да почувствам наслада.
    Коул остана като гръмнат. Думите й така го възбудиха, че трябваше с усилие на волята да се сдържи да не я хвърли на леглото и да я прониже яростно. За щастие, здравият разум надделя. Ако се съди по думите на Дона, тя никога не бе изпитвала наслада; искаше му се именно той да й покаже върховното удоволствие, да я доведе до него бавно, с нежни ласки и милувки. Молеше се да издържи, да успее да забави собственото си удовлетворение, докато тя не постигне своето.
    — Сигурна ли си, скъпа? Няма да те насилвам.
    Дона погледна в дълбините на зелените му очи, така сигурна, както никога дотогава.
    — Да.
    Коул изпусна остро дъх.
    — Дай да махнем нощницата.
    И той я издърпа и я захвърли настрана. Остана да я съзерцава няколко безкрайно дълги мига.
    Дона усещаше горещия му поглед да се плъзга по нея и искаше да се скрие. Знаеше, че не е красива, а Коул така дълго стоя притихнал, че тя се побоя, да не би да я намира грозна. Притисна ръце до гърдите си и погледна към нощницата. Това беше грешка. Как можа да помисли да се сравнява с другите жени, които е познавал Коул?
    — Не, не се крий от мене — прошепна той, сваляйки ръцете й от гърдите. — Говорех напълно сериозно, когато ти казах, че си хубава.
    Тя стоеше, без да откъсва очи от неговите.
    — Благодаря ти, че ме излъга. Караш ме да се чувствам красива.
    — Искам да те накарам да се чувстваш нещо много повече — отрони Коул, напълно искрен, грабна я на ръце и я отнесе към леглото. Вгледа се в лицето й под слабата светлина и докосна леко бузата й. — Лицето ти вече е оздравяло, а ти си толкова хубава, колкото винаги съм подозирал.
    — Но аз не съм хубава.
    — За мене си. Гърбът още ли те боли? Ще се опитам да не ти причинявам болка. Ако направя нещо, което не ти харесва, само ми кажи и ще престана. Искам тази нощ да чувстваш само наслада.
    — Гърбът ми е почти оздравял — каза Дона, озадачена от думите му.
    Трудно й бе да повярва, че някой мъж може наистина да се интересува от удоволствието и нуждите на жената, с която спи. Просто не й се вярваше, след всичко, което бе преживяла с Били.
    — Сега ще те целуна, Дона — прошепна Коул и й се усмихна. — Отвори устните си за мене.
    Той я прегърна и доближи лице до нейното. Дона открехна устни и забеляза като през мъгла, че по брадичката и бузите му е набола червеникава брада. Изглеждаше мека, не като твърдата четина на Били, и тя прокара предизвикателно пръсти по бузата му. Допирът я накара да потръпне. Беше като магия.
    Устата на Коул завладя нейната. Пламъци плъзнаха по плътта й, когато целувката му стана още по-дълбока. Чувстваше ръцете му по цялото си тяло, как обхващат гърдите й, как пръстите му дразнят зърната й и ги карат да се втвърдят. Изстена разочаровано, когато той я пусна, но ахна, като усети ръцете му да се спускат надолу, танцувайки предизвикателно по кожата й, как спират, за да изследват пъпа й, изпращайки огнени езици по чувствителната кожа на корема й.
    За първи път в живота си Дона искаше да достави удоволствие на някой мъж, но не знаеше как. Искаше да го накара да усети същите вълшебни неща, които усещаше и тя. Започна плахо да гали Коул с малките си ръце, прокара пръсти по плоските му зърна, после ги заплете в меките червеникави косми по гърдите му. Тялото му бе толкова различно от нейното. Коремът му бе целият в стегнати мускули, търсещите й пръсти откриваха изпъкналите сухожилия по гладкия му гръб.
    Дона съзнаваше, че прави нещо хубаво, защото Коул отдели устата си от нейната и изстена. Когато се наведе, за да целуне гърдите й, от гърлото му се изтръгна дрезгав вопъл.
    — О, господи, любов моя, докосването ти ме подлудява.
    Когато устните му обхванаха плътно зърното й, в нея избухнаха хиляди ослепителни искри. Тя затвори очи, наслаждавайки се на мига, докато Коул изтръгваше неописуеми усещания от тялото й. Дона се изви под него, когато устата му се премести от едната гърда на другата, за да оближе и нея с възбуждащо влажния си и грапав език.
    — Харесва ли ти? — запита Коул, докато тя се гърчеше под него.
    Гореща вълна я обля от глава до пети.
    — О, да, чувствам се… великолепно.
    — Това не е всичко, любов моя, далеч не е всичко.
    Сякаш за да потвърди думите му, ръката му се спусна надолу, сред гъстите тъмни косми над мястото, където се съединяваха бедрата й. Тя замръзна, но после се отпусна, когато той я целуна и топлината на устата му пропъди страховете й. Едва се бе съвзела от целувката му, когато почувства как пръстът му се вмъква в нея, разпалвайки желанието й. То я прониза така дълбоко, че тя цялата се разтрепери. Устните му, които смучеха властно гърдите й, и пръстите му, които влизаха и излизаха от нея, я накараха да полудее от желание.
    Твърдите, топли устни обсипваха тялото й с неспокойни целувки и всяваха паника във всички места, до които се докосваха. Дъхът й излизаше на къси, неравни тласъци. Не можеше да мисли за нищо друго, само за Коул и за прекрасните, възбуждащи неща, които той правеше с нея.
    — Ти си гореща и влажна за мене, скъпа — прошепна Коул до устните й, докато ръцете му изследваха горещия й център. Той намери едно място, чието съществувание тя не бе и подозирала, където само едно докосване пораждаше несравнима наслада. Тя извика и потръпна цялата. — Готова си за мене, любов моя.
    — Не знаех, че може да бъде така — изхленчи Дона, дишайки едва-едва.
    — И става още по-хубаво.
    Коул пъхна още един пръст в нея, но тя изстена толкова силно, че той замря.
    — Нараних ли те? Ти си страшно стегната.
    Неясно подозрение се мярна в главата му, но той го пропъди.
    Дона поклати глава.
    — Не чувствам болка, а нещо… нещо, което не мога да изразя с думи.
    Облиза устни, питайки се дали да му каже, че е девствена. Беше напълно невежа в областта на секса. Той дали щеше да разбере? Дали това щеше да го интересува? Не можеше да мисли, когато ласките и целувките на Коул подклаждаха огъня на страстта в нея.
    Милувките му ставаха все по-трескави. Дона се извиваше и пъшкаше. Ръцете му минаваха отново и отново между бедрата й, пръстите му я пронизваха, целите влажни от сладката й мъзга, извисявайки я до върховете на едно велико откритие.
    Ослепителна експлозия разтърси Дона. Тя се изви на дъга и застена високо.
    Изпаднала в омаята на първия оргазъм в живота си, тя едва разбра как Коул свали панталоните си, разтвори бедрата й с коляно и легна върху нея, заливайки я с вълната на желанието си. Тя стисна зъби, когато го усети между краката си, пробивайки си път в тесния й отвор. Той обхвана седалището й с ръце, вдигна я от леглото и навлезе с мощен тласък в нея. Дона прехапа устни, за да не извика, когато почувства силно разпъване. Уплаши се да не я разцепи на две.
    Коул усети съпротива и сви вежди. Нещо не беше наред. Дона като че ли… но не, това не можеше да бъде. Тя е била омъжена цели пет години. Със следващия си тласък той проникна дълбоко в нея. Тя впи в него сините си очи, побеляла от потрес и болка.
    Коул замря. Но сега Дона не му позволи да спре, преди да е открила отговорите на всички свои въпроси. Болката нямаше значение. Коул я бе накарал да се почувства на седмото небе и тя искаше още. Искаше го толкова много, че пренебрегна кратката болка от навлизането му. Сграбчи седалището му и го подтикна да продължи, не му позволи да излезе от нея.
    Той изглеждаше смутен.
    — Нищо не разбирам, Дона.
    Но топлината на търсещите й ръце и стягането на утробата й, възбуждаха в него чувства, на който не можеше да се противи. Само внезапна смърт би го възпряла да не влезе още по-навътре в сладката й топлина и да не я отведе заедно със себе си към върха на насладата.
    Още един тласък. Тялото му бе страшно възбудено, по челото му светлееха ситни капчици пот. Стигна до бариерата на нейната девственост и застина, взрян в нея; очите му бяха напрегнати, тъмни и решителни. Лицето й бе изкривено от болка, но Дона отмести очи, без да даде никакво обяснение.
    — Боже господи! Ти си девствена! Но сега е много късно да спра, любов моя.
    Едва изговаряше думите, сякаш това му струваше страшно усилие.
    После навлезе дълбоко в нея, разкъсвайки девствената й ципа, разтягайки я с ерекцията си, и я изпълни с един мощен тласък. Когато болката я завладя, Дона изскимтя, стиснала раменете му. Коул й заговори нежно и тя се успокои. След това започна бавно да се движи в нея. Тя почувства как се разтяга, за да го приеме, а болката намалява с всеки следващ тласък. Скоро тялото й свикна с неговата големина и с твърдостта му и тя опита да раздвижи хълбоците си. Коул чакаше само тази подкана.
    Направи един тласък, после още един, след това тласъците последваха един след друг, докато Дона усети, че им отговаря, надигайки се към него, докато той навлизаше в нея силно и дълбоко. Освобождението дойде внезапно и тя се потопи в море от заслепяващо удоволствие. Беше по-интензивно и по-разтърсващо от всичко, което бе преживяла само преди няколко минути, когато ръцете му я хвърлиха в бездната на насладата. Коул не спираше да влиза и да излиза, мощните му тласъци следваха един след друг и удоволствието я заливаше с неспирните си вълни. Дори в най-дивите си мечти тя не бе очаквала, че любенето с мъж би могло да представлява такова нещо. После го усети, как се стяга целият, чу го да вика и почувства как семето му се излива като горещ поток в нея, докато той продължава да се движи.
    Накрая трескавите му тласъци престанаха и той се отпусна върху нея, прегръщайки я здраво, сякаш не искаше да я изпусне. След няколко сладки минути той се отмести и легна по гръб. Когато сърцето му престана да бие силно, се обърна към Дона и се надигна на лакът с напрегнат поглед, впит в нея.
    — Трябва да ми обясниш.
    Дона се направи, че не разбира.
    — Аз… нямам представа за какво говориш.
    — Мисля, че имаш. — Изправи се рязко, запали лампата и я поднесе към леглото. Разтвори краката й и се вгледа в кървавите петна по бедрата й, после в своя член, още мокър от девствената й кръв. — Ти беше девствена, момиче. Не си спала с мъж. Изобщо. Защо, по дяволите, не ми каза?
    Дона се сви.
    — Не мислех, че има значение. Каза, че ще ми покажеш какво е наслада и го направи. Забрави девствеността.
    — Страшно ми се иска да можех. — Остави лампата до леглото и седна при нея. — Чакам.
    Дона въздъхна, не й се искаше да разкрива срама си пред Коул, но не можеше да направи нищо. Били я бе обвинявал, че е ненормална, но Коул току-що бе доказал обратното. Тя бе реагирала експлозивно на ласките му, бе получила наслада и бе дала наслада. Поне мислеше, че на Коул му е харесало онова, което двамата бяха направили.
    — Били никога не ми е бил истински съпруг — избъбри Дона. — Обвиняваше мене за това, че не може да бъде мъж. Казваше, че не съм достатъчно жена, за да го удовлетворя. Но вината беше изцяло негова. Веднъж, когато беше много пиян, ми каза, че са го ранили при един банков обир. Много отдавна. Ранили го на такова място, че не му било възможно да…
    Коул слушаше смаян.
    — Става ми ясно. Значи, Коб не е бил наред като мъж.
    Дона почервеня и отмести очи.
    — Курвите му правели някои неща, но аз отказах.
    — И той те биеше, когато не е можел да спи с тебе както трябва — предположи Коул.
    — Изливаше гнева и огорчението си върху мене. Биеше ме, когато искаше секс и не можеше да го направи. Биеше ме дори ако погледна някой от неговите хора. Лъжеше, че правим в леглото всякакви неща, за да изглежда, че редовно спи с мене. Единствената причина, поради която не ме делеше със своите хора, беше страхът, че ще разберат, че съм девствена. Не искаше репутацията му на мъжкар да пострада.
    — Защо, по дяволите, се е оженил за тебе, след като не е можел да те използва така, както е искал?
    — Бях много млада — изрече бавно Дона. Очите й се замъглиха от спомена за времето, когато беше наивно момиченце. — Били се надяваше, че младостта ми ще му даде сили, но не стана така. Хората му не подозираха, че е половин мъж. Държеше ме като доказателство за мъжествеността си. Разправяше лъжи за това, какво правел в леглото с мене, но бях благодарна, че не ме дава на своите приятелчета.
    Колкото повече чуваше Коул, толкова повече му се искаше да съживи Били Коб и да го нареди така, както никога досега. Искаше да го смачка като насекомо, да го къса парче по парче и да му причинява невъобразима болка.
    — Защо не избяга, когато Коб го е нямало? Можеше да се обърнеш към закона.
    Дона се изсмя подигравателно.
    — Бях на петнайсет години. Ужасно се страхувах от Били. Страх ме беше от това, което може да ми направи, ако избягам и ме хване. Освен това, нямаше къде да отида. Страхувах се да не попадна в затвора само защото съм жена на Били. Ако идех при баща си, той щеше или да ме върне при Били, или да ме продаде на някой друг, също толкова жесток. Като станах по-голяма и по-умна, разбрах, че трябва да избягам или да рискувам Били да ме пребие до смърт. Няколко пъти се опитвах да бягам. Не стигах далече. Били винаги ме намираше и ме биеше толкова жестоко, че дни наред не можех да помръдна.
    Коул не можеше да понася да слуша повече как Дона е страдала в ръцете на Били Коб. Когато тя захлипа, той я прегърна и я залюля нежно.
    — Не плачи, любов моя. Забрави Коб. Той вече никога няма да те нарани. Заровен е в Буут Хил, точно където му е мястото.
    — Но има други като него — изхълца Дона.
    Замислила се бе за бъдещето си. Щом Коул си замине, ще я нападнат такива негодници като Били. Сам и Спайдър все още се навъртаха наоколо. Къде да се скрие от тях?
    — Те няма и с пръст да те докоснат — обеща Коул.
    Вече бе решил, че няма да я остави сама и незащитена. Не беше обмислил още подробностите, но в главата му се зараждаше идея; идея, която щеше да я отдалечи от пътя на злото. Само трябваше да я накара да се съгласи. А дори да не се съгласи, ще направи каквото е нужно, за да осигури безопасността й.
    Дона искаше да вярва на Коул, но знаеше как постъпват мъжете, а по света подобните на Били Коб бяха повече от тези като Коул Уебстър. Освен това, какво можеше да направи Коул, за да я защити, когато се заеме с друга задача? Нищо. Абсолютно нищо.
    — Повярвай ми — настоя той, забелязвайки скептичното й настроение.
    — Не е лесно да повярвам, след като съм се убедила от личен опит колко долни могат да бъдат мъжете.
    Тя се отдръпна и усети лека болка между краката си. Изстена тихо. Коул я чу и почувства вина.
    — Боли ли те? Трябваше да ми кажеш, че никога преди не си била с мъж. Щях да бъда по-нежен.
    — На практика не е точно така — каза Дона, спомняйки си допира на ръцете на Били и какво правеше, за да накара мъжествеността си да се помръдне. Мразеше всяка секунда от тези спомени.
    — Що се отнася до мене, е така — каза Коул и се изправи рязко. — Лежи мирно. Ще видя какво мога да направя, за да се почувстваш по-добре.
    Наля вода от каната в един леген, намери меко парче плат в шкафа и се върна при леглото.
    — Разтвори си краката, любов моя.
    Дона се поколеба доста дълго. На Коул това не му хареса, той коленичи между бедрата й, разтвори ги полека с колене и започна да я бърше с мокрия плат. Изтри я много внимателно. После изми и себе си, усещайки нейния поглед, долавяйки как червенина обагря бузите й. Когато свърши, остави легена настрана и й се усмихна.
    — Сега по-добре ли си?
    Тя кимна, премествайки поглед към онази част от него, която изведнъж и доста видимо се бе уголемила. Не само се чувстваше по-добре, но допирът му бе породил у нея желание. Сега, когато знаеше каква наслада може да й даде Коул, не можеше да не я пожелае още веднъж, преди той да си иде завинаги.
    Коул се вмъкна в леглото и я привлече към себе си. Ръцете му обхванаха гърдите й с властен жест и ги повдигнаха към устата му, която ги обсипа с целувки. Дона почувства как зърната й набъбват, когато той ги захапа леко и ги засмука едно след друго. Тя изстена. Тялото й сякаш вече не й принадлежеше. Коул я бе събудил за страстта и тя искаше отново да изпита това великолепно усещане. Задържа главата му, докато той я смучеше, и слушаше дрезгавите му стонове, отговаряйки им с леки въздишки.
    Коул изведнъж се отдели от нея, отдръпвайки се нерешително.
    — Съжалявам, любов моя, не биваше да го правя. Разранена си. Това ти е първият път. Просто много… по дяволите, искам те пак.
    Дона изпъшка разочаровано, когато усети топлината на Коул да се отдалечава от нея. Посегна към него.
    — Не! Не ме оставяй. И аз те искам. Цял живот ми е било отказвано това удоволствие.
    Коул й отправи усмивка, която стопли цялата й душа. После жадната му уста покри нейната. Ръцете му я обвиха, започнаха да галят шията, гърдите й корема й. Милваше хълбоците й, острите връхчета на гърдите й, набъбналите й, болезнени слабини.
    Дона чувстваше как в нея се събира експлозивна сила. Заобленият връх на твърдия му член нежно се триеше в нея, показвайки колко силно я желае. Тя го докосна. Отначало бе плаха, но когато Коул обви ръката й около себе си, тя не можа да не погали кадифената твърдост, пулсираща в дланта й.
    — О, господи.
    Той потрепери и затвори очи, разтърсен от екстаз, докато тя го галеше; хълбоците му се извиха нагоре, притискайки се към дланта й. Позволи й да го гали още няколко мъчителни минути, после отмести ръката й. Дишаше тежко, стиснал зъби, борейки се с настоятелното желание да я обладае.
    — Стига! Искам да свърша в тебе!
    Застана на колене и бързо разтвори краката й. Проникна в нея и започна да се движи с мощни тласъци. Дона престана да разсъждава, тялото й реагираше спонтанно на неговото желание, а в същото време той влизаше и излизаше, докарвайки я все по-близо до ръба на лудостта. Изтънченото мъчение продължаваше още и още… докато тя извика дрезгаво, стигайки до върховното, разтърсващо удовлетворение. Горещи вълни се гонеха в нея, като в мъгла чу Коул да вика името й.
    След миг той се стовари по гръб на леглото и я привлече върху себе си. Гърдите му се надигаха тежко, липсваше му въздух. След смъртта на любимата си Утринна мъгла никога не се бе чувствал така с никоя жена.
    Дона се сгуши в него. Нямаше нужда от думи; тялото й бе живо свидетелство за щастието й. Бе събрала достатъчно спомени, за да траят цял живот. Утре Коул щеше да тръгне по своя път, а тя щеше да продължи да влачи безрадостното си съществувание, сякаш той никога не бе влизал в живота й. Нямаше да има пари, нямаше да има как да се издържа, но щеше да оцелее. Беше жилава. Бе оцеляла след жестокостите на Били през всичките тези години, нали? Затвори очи и се остави на съня.
    Коул почувства как Дона се отпуска до него, чу равното й дишане и разбра, че е заспала. Добре, помисли той. Не знаеше как ще реагира на плана му за нея, щеше да чака до утре, за да подхване тази тема. Това би предизвикало огромно сътресение в живота й, но беше нещо, което трябваше да направи. Ако не поемеше отговорността за нея, бъдещето й бе обречено.
    Какъв живот можеше да очаква Дона, след като той си тръгне? Всеки мъж наоколо щеше да поиска да я направи своя курва, а той не можеше да позволи това да се случи. Плановете му за нейното бъдеще бяха далеч по-хубави и много по-безопасни от всичко, което тя би могла сама да си уреди. И той заспа, доволен, че е осигурил така добре бъдещето на Дона, поне в собствените си намерения.

    — Има ли някой тук?
    Силно чукане по вратата разбуди Коул от дълбокия му сън. Надигна се уморено, усещайки ароматната топлина на жената, свита до него, и силното слънце, което нахлуваше в колибата.
    — Коул! Обади се! Тук ли си?
    Резето изтрака и след секунда вратата се отвори. Силните слънчеви лъчи очертаха фигурата на някакъв мъж. Беше едър, набит, с пистолети, препасани на хълбоците. Застана за миг на вратата, готов да изтегли оръжията, и огледа колибата. Видя Коул в леглото и се успокои.
    — Е, проклет да съм. Не мислех, че ще те намеря да спиш толкова късно сутринта. Болен ли си, какво ти има?
    Още не беше видял Дона, която лежеше мирно до него.
    — Добро утро, Санди. Питах се кога ще дойдеш — каза Коул, търкайки сънено очи.
    Преди да отметне одеялото, разбра, че Дона се е събудила и се взира ужасена към вратата, и го пусна обратно.
    Санди влезе в колибата и се приближи към леглото. Широката му усмивка угасна, като видя дребната женска фигурка, която се опитваше да се скрие зад Коул. Смути се, почервеня и отстъпи.
    — О, извинявай, Коул, не знаех, че не си сам. Ще те почакам отвън. Извинявайте, госпожо — и докосна шапката си, обръщайки се към Дона.
    Извърна се рязко и изхвърча от колибата.
    Дона придърпа одеялото над голите си гърди и бавно се надигна.
    — Кой беше това?
    Коул се протегна и се усмихна.
    — Партньорът ми, Санди Джонсън. Чаках го да дойде. Преследваше остатъка от бандата на Коб. Сигурно ги е проследил чак до Додж. Може да е питал шерифа и да е разбрал къде съм. Ще се облека и ще поговоря с него. Викни ни, когато закуската бъде готова.
    — Искаш да приготвям закуска за него? — изписка ужасено Дона. — След като ни видя така в леглото?
    — Санди е възрастен човек, любов моя. Сигурен съм, че каквото и да види, няма да се учуди. Ще го харесаш. Обещавам ти.
    Коул се облече бързо и излезе отвън. Дона се облече, само че по-бавно от него, питайки се как ще погледне партньора му в лицето. Но се успокои, като се сети, че може би от утре нататък никога повече няма да види нито Санди Джонсън, нито Коул Уебстър.

    — Шерифът ми каза къде да търся колибата — каза Санди, когато Коул излезе отвън. — Не каза, че има жена при тебе.
    — Дона е жената на Коб.
    — Не знаех, че тоя мръсник имал жена. Шериф Тайлър каза, че Коб е погребан в Буут Хил, а Дюк Райли чака в затвора да го обесят. Проследих Райли, Пикънс и Луис чак до Додж. Виждал си ли Пикънс или Луис?
    — Не исках да убивам Коб, но той не ми даде никакъв избор. Пикънс беше тук. Издебна ме и ме рани в рамото. Сигурен съм, че и аз го раних. Не съм виждал Луис, но се обзалагам, че се навърта наблизо.
    — Искат плячката от влаковия обир. Намери ли парите?
    — Вчера ги открих.
    Коул не обясни защо намирането на откраднатите пари му е отнело толкова време, а Санди не попита.
    — Ами жената? Замесена ли е в тая работа?
    — Не забърквай Дона — изръмжа Коул. — Невинна е. Коб я е третирал като животно през всичкото време, откакто е омъжена за него. Тя няма участие в грабежите.
    Санди изгледа изпитателно Коул.
    — Не се горещи толкова. Не я обвинявам в нищо. Работата ни е да върнем парите — свършихме я. Сега работата на шерифа е да изправи бандата пред съда.
    Дона провря глава през вратата и извести, че закуската е готова. Санди я огледа и подсвирна.
    — Много приятна жена, Коул. Метиска, ако не се лъжа. — И поклати глава озадачен. — Изненадваш ме. Не е в твой стил да се забъркваш с жена, когато изпълняваш задача. Ако тя е жената на Коб, може би я е споделял с хората си. Обикновено си по-взискателен спрямо жените, с които лягаш.
    Коул усети, че никога повече не му се е искало да удари някого. Но Санди му беше приятел и може би го познаваше по-добре от другите.
    — Дона не е такава, каквато си мислиш — каза той, стиснал зъби. — Били са женени с Коб пет години, но фактически е била невинна, преди аз… Няма значение, подробностите не те интересуват. Ела вътре и се запознай лично с нея. Тя е добра готвачка, няма да останеш разочарован.
    Дона поднесе питки, яйца и бекон на изгладнелите мъже и се обърна, за да донесе кафето.
    — Дона, запознай се с партньора ми Санди Джонсън.
    Тя кимна кратко. Страхуваше се да срещне погледа на Санди, боеше се, да не би да осъжда лекомисленото й държание с Коул. Забеляза, че е хубав мъж, може би една-две години по-възрастен от Коул, с пясъчно — златиста коса. Лицето и ръцете му бяха изгорели от слънцето и по цвят не се различаваха много от косата.
    — Здравейте, госпожо — каза Санди, свали почтително шапката си и я окачи на облегалката на стола. — Тая кльопачка мирише адски вкусно.
    — Седни, Дона — подкани я Коул, когато видя, че тя се колебае.
    Тя кацна на ръба на трикраката табуретка, която Коул придърпа към масата, впила поглед в чинията си, и започна да яде на малки хапки. Ако се бе заслушала в разговора, щеше да разбере, че двамата мъже се интересуват повече от връщането на парите, откраднати от влака, отколкото от нейната личност.
    — Франк Уилямс ще припадне, като види липсващите пари — каза Санди, натъпквайки устата си с пържени яйца.
    — Сигурно и за нас ще остане някаква част от тях.
    — Няма да ги откажа — ухили се Санди. — Чудя се къде ще ни пратят след това.
    — Знам къде ще отида — каза Коул, за изненада на партньора си. — Ще си взема отпуска да посетя близначката си и семейството й в Орегон Сити. Когато закараш парите в Уичита, можеш да кажеш на шефа, че си вземам една година отпуск. Отдавна не съм почивал, а има една работа, която трябва да свърша.
    Чувайки последните думи на Коул, Дона престана да яде и вилицата увисна на половината път към устата й. За първи път чуваше Коул да говори, че ще си вземе отпуск. Да не би сега да го е решил? Има ли нещо общо с нея?
    Санди погледна първо към Коул, после към Дона и се досети за доста неща. Усещаше, че между тях става нещо, за което дори Коул не си дава сметка, и не беше сигурен, че го одобрява. Двамата бяха отдавнашни приятели и не можеше да не се тревожи за него и за тази разбойническа жена, която Коул, изглежда, покровителства. Какво има той предвид, което да е свързано с Дона?
    — Значи, вземаш отпуска, за да се видиш със семейството си? — повтори бавно Санди. — А би ли ми казал истината?
    Коул метна бърз поглед към Дона и поклати глава.
    — Не сега. Наистина имам намерение да посетя сестра си… по-късно. Ако си свършил със закуската, предлагам да излезем навън. Не искам да отегчавам Дона с нашите работи.
    Санди стана, нахлупи шапката си и се обърна към Дона.
    — Закуската беше много хубава, госпожо, сърдечно благодаря. Ако не се видим, преди да тръгна, грижете се за себе си.
    — Благодаря — отвърна Дона, все още разтърсена от думите на Коул. — Беше… беше ми много приятно да се запознаем.

    — За какво е цялата тая работа, Коул? — запита Санди, когато се отдалечиха достатъчно от колибата. — Не ти е присъщо да решаваш нещата така импулсивно. Заминаването ти има ли нещо общо с тази жена?
    — Повече или по-малко — призна Коул. — Не мога да я оставя тук беззащитна. Не и когато Пикънс и Луис се навъртат наоколо.
    — Какво значи това, по дяволите? Да не смяташ да останеш тук с нея, а?
    — Едва ли — възрази Коул. — Ще я заведа там, където се надявам да е в безопасност. После наистина искам да посетя сестра си. Но ми трябва една година, за да свърша всичко. Кажи на Франк, че когато уредя тая работа, ще ида, където ми каже, без да се пазаря.
    Санди погледна към колибата.
    — Къде ще я отведеш? Тя знае ли за плановете ти?
    — Още не съм говорил с нея. Когато й кажа, ще разбере, че е за нейно добро. На най-сигурно място ще бъде при своите.
    — При своите? Да не искаш да кажеш, при индианците?
    — Точно това имам предвид — потвърди Коул. — И още по-точно, при Бягащия лос. Там ще бъде в безопасност. Някой млад боец може би с радост ще я вземе в колибата си.
    — Слава богу — каза Санди и въздъхна облекчено. — За миг ми се стори, че искаш да се ожениш за момичето. Не знам някога да си действал безразсъдно.
    — Няма да се женя повторно — каза Коул с такава убеденост, че Санди не видя причини да се усъмни. — Ще отведа Дона при Бягащия лос и толкова.

7.

    Дона стоеше на прага и наблюдаваше как Санди се отдалечава от колибата, яхнал коня си. Коул се бе върнал за малко вътре, за да вземе торбата с парите, Санди я бе сложил в дисагите си и бе потеглил към града. Дона бе смаяна, понеже Коул не тръгна с партньора си, и не знаеше как да си го обясни. Почака го да се върне в колибата и го запита:
    — Защо остана? Ако се тревожиш за мене, няма нужда. Мога да се погрижа за себе си.
    Той я погледна косо.
    — Седни, трябва да поговорим.
    — За какво?
    — За бъдещето ти.
    Дона изсумтя, отпускайки се на най-близкия стол.
    — Моето бъдеще не е твоя работа.
    — Сега вече е.
    — Защо? Защото спа с мене ли? Ти нищо не ми дължиш, Коул, аз ти се отдадох по своя воля и не очаквам нищо в замяна. Не си отговорен за мене.
    — Но аз поемам тази отговорност. Пикънс и Луис ще се върнат. Ако не те, други мъже ще вземат да се въртят наоколо заради неща, които нямат нищо общо с парите.
    Дона вдигна брадичка.
    — Ще се справя. Реших в края на краищата да взема парите от наградата. Каза, че са мои, нали?
    — Да, ако ги вземеш. Но със седемстотин долара няма да идеш далече, нито пък ще ти стигнат за много време. Осъзнай действителността, Дона. Ти си метиска. Няма да ти е лесно да намериш достойно препитание в тоя свят, в който сега живеем. Може би ще се омъжиш отново, но трябва много да внимаваш при избора. Никак не би ми се искало да се забъркаш с някой подобен на Били Коб.
    Дона усети, че я заболява глава от всички тези приказки за бъдещето й. Нима Коул не е наясно, че тя вече е направила избор? Няма да се омъжи повторно, това вече го беше решила. Достатъчно я бяха изтормозили мъжете. Ако всички бяха с такива добри сърца като Коул, щеше да е чудесно, но мъжете като него бяха малко и рядко се срещаха. Пък и не биха се оженили за такава като нея.
    — Не виждам защо това трябва да те безпокои — отвърна Дона. — Върви в Орегон. Гостувай на сестра си. Скоро ще забравиш, че съществувам.
    — Не мога — възрази меко Коул. Очите му бяха непроницаеми, спуснали щит пред мислите му. — Взех едно решение, Дона, което се надявам да приемеш.
    Дона занемя. Това не й хареса. Сега беше самостоятелна жена. Предполагаше се, че не е длъжна да се подчинява на диктата на никой мъж.
    — Ти си взел решение — повтори тя с явен сарказъм. — Не трябва ли аз да определям собственото си бъдеще?
    Коул поклати глава.
    — Не и след като… след като разбрах колко невинна си била всъщност. Само чуй какво имам да ти кажа.
    Дона се изправи рязко и се приближи към прозореца. Пет години бе живяла в тази изолирана колиба без приятели, без контакти с човешки същества, с изключение на Били и приятелите му. Ненавиждаше това място и всичко, свързано с него. Искаше й се да го напусне, но не възнамеряваше да отиде на място, което би й посочил Коул. Бяха преживели заедно мигове на невероятно блаженство, но достатъчно добре съзнаваше, че е спал с нея само защото му се бе изпречила на пътя. Той се интересуваше от бъдещето й, защото беше добър като човек. Но любовта му принадлежеше на покойната му жена.
    Не че обичаш Коул, каза си тя. Почти не го познаваше. Беше й показал какво е страст и му беше благодарна за това. Щеше да го помни цял живот. Съвсем в реда на нещата беше и той да не я забрави поне една седмица.
    — Чуваш ли ме, Дона? Не искаш ли да разбереш какво съм решил?
    Тя обърна гръб на прозореца и погледна Коул.
    — Хайде, казвай. Не че има някакво значение. Какво ще направя после, си е само моя работа.
    И отново се загледа през прозореца.
    Изведнъж Дона усети, че Коул е застанал зад нея, толкова близо, че чувстваше топлината му да прониква в нея. Искаше да се облегне назад на гърдите му, да го чуе да казва, че всичко ще е наред, че ще е защитена и в безопасност. Но остана скована, с изправени рамене и вдигната брадичка. Отказваше да приеме съжалението му. Дори когато положи ръце на раменете й и я обърна към себе си, тя не му достави удовлетворението да покаже, че близостта му толкова я вълнува. След като той си замине, животът й вече няма да е същият.
    — Утре заминавам, Дона, и ти тръгваш с мене.
    — Какво? Това… това е смешно.
    — Напротив, съвършено разумно е. Ще те отведа на място, където ще си в безопасност. Където няма да се тревожа за тебе, след като се върна към работата си.
    Сега Дона наистина се смути. Стори й се, че Коул иска да я остави някъде като нежелан товар.
    — Не искам да ходя в Орегон.
    — Не говоря за Орегон.
    Дона не бе очаквала той да иска да я заведе при сестра си, но не можеше да си представи къде на друго място би могъл да я заведе, за да бъде в безопасност.
    — Тази игра не ми харесва, Коул. Говориш за моя живот. Кажи каквото имаш да казваш и си тръгвай, както си намислил.
    Той я заведе до леглото и я накара да седне. После се заразхожда напред-назад край нея.
    — Споменавал ли съм ти, че бях женен за една жена на име Утринна мъгла. Беше красива, мила, добра… е, няма значение, не е важно. Беше убита при едно нападение над селото, докато ме нямаше. Когато се върнах и разбрах какво е станало с нея, нямах сили да се върна в обществото на белите. Бягащият лос, братът на Утринна мъгла, ме помоли да остана с племето. Прекарах четири години със сиуксите, свикнах да живея с мъката си. Те ме научиха на умения, които никога нямаше да усвоя при други условия. Тръгнах си оттам, когато Бягащият лос реши да отиде заедно с племето в резерват.
    Дона бе развълнувана от историята на Коул, но не разбираше какво общо има това с нея.
    — Защо ми разказваш това?
    — Както казах преди, ти си твърде невинна, твърде уязвима, за да живееш сама.
    Дона изфуча сърдито.
    — Не съм безпомощна. Мога да ловя животни и риба, да отглеждам зеленчуци, да събирам горски плодове. Не ми трябва мъж.
    Коул не обърна внимание на протеста й и продължи:
    — Бягащият лос е добър човек. Той ми е като брат. Ще намериш място в племето му и с времето ще се научиш да живееш по нов начин. Той ще се отнася добре с тебе и ще ти намери добър съпруг.
    Цветът се оттегли от лицето на Дона.
    — Аз не знам нищо за индианците, за техните навици, за живота им. Как очакваш от мене да се приспособя към народ, който ми е чужд? Освен това не искам съпруг.
    — Каза, че говориш сиукски.
    — Не толкова добре. Малкото, което знам, го научих от майка си. Не можеш да ме накараш да правя нещо, което не искам.
    Коул престана да се разхожда и седна при Дона.
    — Мислих дълго и усилено. Това е единственото решение. Вярвам, че ще се чувстваш по-сигурна с индианците, отколкото сред белите. Бялото общество презира метисите. Не мога да понеса мисълта, че ще те тормозят и малтретират заради цвета на кожата ти. Идваш с мене и толкова. Събери си нещата, по-късно ще идем в града и ще купим билети за първия влак до Чейен. Оттам ще стигнем с коне до агенцията на Червения облак.
    — Не мога да повярвам, че си планирал всичко това без моето одобрение. Никъде няма да ходя с тебе.
    Тя се надигна, но той я хвана за ръцете и й попречи да стане.
    — Нямаш избор. Вече поех отговорността и искам съвестта ми да е чиста спрямо тебе. Ако не бях спал с тебе…
    — Ако не беше спал с мене, щеше да си идеш и скоро да ме забравиш — довърши Дона.
    — Може би. Но сега няма какво да говорим за това. Станалото станало. Никога няма да се оженя отново, решил съм го много отдавна. Ще има други жени, но никоя, която да означава нещо за мене. Казвам ти го, за да знаеш, че правя най-доброто, което мога, в дадените обстоятелства, при ограниченията, които съм си наложил. Искам да ти кажа, Дона, че не мога да се оженя за тебе, и искам да разбереш, че не е защото си такава, каквато си, а защото аз съм такъв, какъвто станах след смъртта на Утринна мъгла.
    — Нямам желание да се омъжвам за мъж, когото почти не познавам. Бях женена, видях, че не е за мене. Това, че взе девствеността ми, не е основание да се нагърбиш с отговорността за мене. Можеше да се случи, когато и да е. Благодарна съм, че беше ти, а не някой от хората на Били.
    Коул я загледа втренчено. Нежното й лице толкова приличаше на Утринна мъгла, че дъхът му спря. Дългата черна коса, сините очи и златистата кожа го съблазняваха и примамваха. Обикновено не се натрапваше на безпомощни жени, но само като погледнеше Дона, изпитваше болезнено желание отново да се люби с нея. Червените й устни бяха плътни и влажни, невероятно изкусителни. Бе слаба, с пълни и твърди гърди. Земната й красота бе рядка и невероятно еротична.
    — Напълно съм съгласен — каза той искрено. — Този факт ме кара да се чувствам още по-задължен. Ще се получи, любов моя, ще видиш.
    — Не ме наричай така — каза Дона, отбягвайки погледа му. — Никога не съм била любовта на нечий живот. Не съм толкова невинна, колкото мислиш. Били правеше… някои неща с мене, за които дори не мога да говоря. След известно време, като разбираше, че не може да бъде мъж, колкото и да се насилва, започваше да ме бие.
    — Забрави Коб — каза сърдито Коул. — Вече никой мъж няма да ти направи нещо лошо. Ще се погрижа за това. Ще ти бъде добре при Бягащия лос. Той ще се отнася с тебе като със сестра и ще накара останалите мъже да те уважават.
    Очите на Дона се замъглиха. Никой никога не се бе интересувал от нея дотолкова, че да иска тя да бъде щастлива. Но нещо в нея се съпротивляваше срещу плановете на Коул. Той не можеше да си присвоява правото да организира живота й.
    — Съжалявам, Коул, няма да тръгна. Знам какво правиш. Искаш съвестта ти да бъде чиста по отношение на мене, но аз не искам да се чувстваш виновен за това, което направихме.
    — Но аз съм виновен, по дяволите! — извика Коул, изправи се внезапно и тя подскочи с него. — Съвестта няма нищо общо с решението ми.
    Не беше съвсем вярно, но той не искаше да си признае, че се чувства ужасно виновен, задето е спал с вдовицата на Коб. Но не съжаляваше за това, което бе направил. По дяволите, никак не съжаляваше! Любенето с нея му бе доставило огромна наслада, радваше се, че именно той я бе научил какво е страстта.
    — Изслушай ме, Дона — каза той, вече по-спокойно. — Поне опитай. Ако не се приспособиш или ако не ти хареса, винаги можеш да си тръгнеш. Ще кажа на Бягащия лос, че си свободна да си идеш, когато поискаш. Само направи опит.
    Коул искаше да добави още нещо, но близостта й му въздействаше необичайно силно. Стояха толкова близо един до друг, че усещаше как връхчетата на гърдите й се допират до него. Дрехите не можеха да спрат изгарящата топлина, която се надигаше помежду им. Коул пристъпи предизвикателно напред и я притегли в прегръдките си. Прикова я с дълъг немигащ поглед. Зелените му очи блестяха. Така силно искаше да я целуне, че го заболя.
    Дона затихна, изправена, със скован гръб. Да не би той да смята, че може да използва секса, за да я убеди да мисли като него?
    Но когато устата му се впи в нейната, светът пред очите й се завъртя. Целувката му стана още по-дълбока. Устните й омекнаха под неговите, след миг тя отвори уста и докосна езика му със своя. Но се съвзе, върна се към действителността и се дръпна. Видя го как отпуска ръце и се отделя от нея в болезнено мълчание.
    — Твоят начин на убеждаване няма да подейства — изрече Дона, но накъсаният й дъх опровергаваше думите.
    Той се вгледа в лицето й, напрегнатият му поглед проникна до дъното на душата й, откривайки нещо, което тя не искаше да признае. Колеблива усмивка надигна крайчеца на устните му.
    — Тази целувка не беше средство за убеждаване. Просто исках да те целуна. Независимо какво казваш, ще дойдеш с мене в селото на Бягащия лос.
    — Коул, но това е…
    — … точно каквото трябва да се направи. Събери си нещата. Конят на Коб е добър. Ще го вземеш. Има ли си име?
    — Били го наричаше Уоли, но не ме питай защо.
    — Уоли и Боеца ще пътуват с нас във влака. Старата Бетси ще си намери дом в конюшнята. Може ли да се приготвиш за един час? Може би още днес ще успеем да хванем влака.
    Дона се огледа из занемарената колиба, но не видя нищо, което да иска да вземе със себе си като спомен от предишния си живот. Нямаше никакви лични вещи, с изключение на дрехите, които Коул й беше купил, и един малък спомен от майка й. Би напуснала това място без никакво съжаление, ако не беше начинът, по който Коул я принуждаваше да го напусне. Бе я накарал ясно да разбере, че не я иска за себе си, така че защо просто не си тръгне? Само усложнява живота й и внася безредие в мислите й.
    Когато тя впери непокорен поглед в него, Коул каза:
    — Говоря сериозно, Дона. Имаш един час да си събереш нещата.
    И излезе от колибата, без да дочака отговор.

    След един час Дона и Коул се отдалечиха от колибата. Тя не се обърна назад. Не оставяше след себе си хубави спомени, нито нещо, за което да съжалява. Но това не означаваше, че покорно ще последва Коул. Не искаше да живее с индианците. Приличаше на индианка, но в душата си не се чувстваше такава. Обезсърчаващо бе да осъзнае, че не принадлежи на никаква определена раса или култура. Беше продукт на две култури, презирана и от индианците, и от белите. Били имаше право, като казваше, че няма стойност за никого.
    — Опитай се да не се тревожиш, Дона. Вярвай ми.
    Но Дона не вярваше на никой мъж. Нека Коул да мисли каквото си иска. Можеше да се качи на влака с него, но това не означаваше, че ще слезе заедно с него. Между Додж и Чейен имаше огромни открити равнини. Лесно щеше да избяга от Коул, защото тя имаше намерение да направи точно това.
    Когато пристигнаха в Додж, оставиха мулето в конюшнята и продължиха към гарата. Влакът на „Юнион Пасифик“ щеше да дойде едва към обед на другия ден. Коул купи билети и уреди превоза на конете със същия влак.
    — Сега какво ще правим? — заинтересува се Дона.
    Не беше свикнала да живее в град, хората я изнервяха.
    — Ще се видя с шерифа да разбера дали е успял да открие Луис и Пикънс. После ще видя дали Санди е заминал. Защо не идеш в „Додж Хауз“ да вземеш две стаи за нас? Ще се срещнем там по-късно.
    Дона дръпна рязко юздите. Уоли се завъртя и се закова на място. Коул спря своя кон до нея.
    — Какво има?
    — Искаш да взема стаи в хотела?
    — Точно така. Няма да се бавя. Като се върна, ще вечеряме в хотела. Ако Санди още е в града, може да вечеря с нас.
    — Коул, мисля, че не разбираш…
    Но думите й отлетяха с вятъра. Коул бе пришпорил коня си и бе препуснал към канцеларията на шерифа. Дона загледа разгневена подир него. Не разбира ли в какво положение я бе поставил? Явно е забравил коя е тя и каква е. Не желаейки да се поддаде на страховете си, тя обърна Уоли към „Додж Хауз“.

    Мислите на Коул вече летяха в друга посока. Не преставаше да се безпокои за Пикънс и Луис. Дали са разбрали, че откраднатото от влака е намерено? Дали още се навъртат наоколо?
    За свой късмет Коул налетя на Санди точно пред канцеларията на шерифа.
    — Шерифът не е тук — каза Санди, след като се поздравиха.
    — Надявах се да не си заминал — отвърна Коул и дръпна партньора си в стаята, където можеха да поговорят. — Знаеш ли дали Тайлър е чувал нещо за Пикънс и Луис?
    — Заместникът ми каза, че рано тази сутрин Тайлър е събрал хайка. Един фермер ги е забелязал във фермата си на изток от града.
    Коул се усмихна, облекчен от тази вест.
    — Това е добра новина. След като ти замина, се притесних, да не би да те проследят до Уичита и да ти направят засада край пътя. Двамата ужасно много искат да се доберат до тия пари.
    — Сетих се и се погрижих. Пратих парите в Уичита тази сутрин с влака. Придружава ги въоръжен пазач. А аз заминавам утре сутрин. Ако ми устроят засада, няма да намерят нищо у мене.
    — Имам много по-безопасна идея. Утре пусни слух, че си пратил парите с влака. Тогава вече ще е много късно да направят нещо и няма да има защо да те причакват.
    Санди се засмя.
    — Винаги си бил по-умен от мене. Какви са ти плановете? Уговори ли вдовицата на Коб да иде в селото на твоите индиански приятели?
    — Да, да — отговори Коул, сподавяйки една въздишка, пълна с недоизказани неща. — Утре заминаваме за Чейен.
    — Сигурен ли си, че постъпваш правилно? — И той тупна Коул по гърба. — Хайде, ела в „Лонгбранч“, аз черпя. Като те гледам, имаш нужда.
    — Да, май ми трябва нещо по-силно — призна Коул. — Пратих Дона в „Додж Хауз“ да вземе две стаи. Може би трябва първо да видя какво е направила. Ще се срещнем в кръчмата след няколко минути.
    Разделиха се пред вратата и Санди се запъти към кръчмата, докато Коул се отправяше към „Додж Хауз“.

    Дона върза Уоли на коневръза пред хотела, но не влезе веднага. Не й беше мястото тук. Предразсъдъците бяха нещо страшно. Коул беше единственият, който не я презираше, задето е половин сиукска.
    Тя си пое дълбоко дъх, изправи рамене и бутна вратата. Запъти се право към рецепцията и звънна на звънеца, без да обръща внимание на хората, които сновяха из фоайето. От стаята излезе един служител. Погледна Дона и изрече със стиснати устни:
    — Не даваме стаи на индианци и метиси. Ние сме почтен хотел.
    Дона чу хихикания зад себе си и изпита желание да се обърне и да избяга.
    — Аз съм с господин Коул Уебстър, той служи в железниците. Прати ме да ангажирам две стаи за тази вечер.
    — Не ме интересува с кого си, момиче. Господин Уебстър е добре дошъл, но не и някакви индианки. Опитай в пансиона по-нататък на улицата. Понякога приемат такива като тебе.
    Лицето на Дона стана тъмночервено. Беше така притеснена, че й се искаше да изчезне в ламперията. Всички я гледаха, като че ли е нещо мръсно. Беше благодарна, че не знаят, че е вдовицата на Били Коб. Ако знаеха, сигурно нямаше да й се размине с присмех.

    Когато влезе във фоайето на хотела, Коул веднага разбра каква е работата. Отправи се веднага към рецепцията с напираща в очите му ярост. Служителят го видя и пребледня, замръзнал на мястото си, вцепенен от силата на гнева му.
    — Правилно ли чух? — запита Коул с глас, който смрази душата на служителя. — Казахте ли или не казахте на дамата, че не е добре дошла тук?
    Като чу гласа му, Дона се обърна. Веднага почувства облекчение и вероятно то се бе изписало на лицето й, защото Коул й отправи ободрителна усмивка.
    — Това е политиката на хотела, сър — изхленчи служителят. — Не се допускат индианци и метиси. Аз само си върша работата.
    — Дамата — натърти Коул — е с мене. Трябват ни две стаи за тази нощ. Това проблем ли е за вас?
    Хората във фоайето наостриха уши, за да чуят какво ще отговори служителят. Дона забеляза това и дръпна Коул за ръкава.
    — Всичко е наред, Коул. Можем да прекараме нощта в колибата. Нямам нищо против.
    — Но аз имам — възрази Коул и хвърли убийствен поглед наоколо си, от който любопитните веднага се отдръпнаха. Той се обърна отново към чиновника. — Сега, за тези стаи…
    — Имаме много гости и…
    Коул дръпна тетрадката и вписа името си.
    — Сега ще ми дадете ключовете. Две стаи с врата помежду им, ако имате свободни.
    Служителят облиза пресъхналите си устни. Не му се мислеше какво може да направи с него този човек, ако не му угоди. Беше чувал, че червенокосите мъже са много проклети, а беше доста страхлив и не му се щеше да проверява дали е така.
    — Разбира се, сър. Две стаи с врата помежду им. Това ще ви струва един долар допълнително.
    Той взе два ключа и ги положи предпазливо в ръката на Коул.
    — Чудесно. Има ли баня, която дамата да ползва?
    — В коридора до стаите ви.
    — Ще донеса багажите, след като дамата се настани в стаята си — каза Коул. Бръкна в джоба си, извади няколко банкноти и ги хвърли пред чиновника. — Плащам предварително.
    После хвана Дона за лакътя и двамата тръгнаха към стълбите.
    Изкачиха ги в напрегната тишина. Когато стигнаха площадката, Коул провери номерата на ключовете и се насочи надясно. Посочи на Дона банята, отминаха я и спряха пред стая номер седемнадесет. Той отключи вратата и я последва вътре.
    Тя влезе в стаята и застина на място. Помещението беше голямо почти колкото цялата й колиба. Леглото бе огромно, с красив юрган на цветя и истински пухени възглавници. Завесите на прозореца бяха кадифени или поне така й се стори. На дървения под грееше килим във весели цветове, а из цялата стая имаше повече мебели, отколкото някога бе виждала събрани на едно място.
    — Какво има? — запита Коул, озадачен от мълчанието й. — Не ти ли харесва? Можем да си сменим стаите, ако моята повече ти харесва.
    — Не, много е… хубаво — отговори плахо Дона. — Никога не съм виждала такова нещо. Колибата на баща ми беше една дупка. А тази на Били не беше по-добра. Обзалагам се, че индианските колиби са по-удобни от това, в което съм свикнала да живея.
    Коул кимна утвърдително.
    — Типитата могат да бъдат учудващо удобни. Живял съм в типи почти четири години, без да има от какво да се оплача. Ще видиш колко добре се приспособяват тези жилища към смяната на климата и сезоните.
    — Никога не съм живяла в нещо дори наполовина толкова удобно. Татко мислеше само за собственото си удобство, а на Били не му пукаше.
    Коул си представи как малкото, беззащитно момиче е живяло с бруталния си баща, който не се е интересувал от него.
    — Забрави миналото. Обещавам ти, че всичко ще се оправи. Междувременно, радвай се на стаята, изкъпи се, прави каквото ти се иска. Ще пием със Санди по едно питие в кръчмата. Когато се върна, всички заедно ще вечеряме в трапезарията на хотела.
    — Защо вие двамата със Санди да не вечеряте без мене? — предложи Дона. — Ще хапна нещо в стаята.
    Коул я изгледа многозначително.
    — Не се срамувам да те виждат с мене, Дона. Ще вечеряме заедно. Ще кача багажа и после отивам да се видя със Санди.

    Дона трябваше да признае, че се чувства доста по-добре, след като се изкъпа в истинска вана, изми си косата и облече една от хубавите рокли, които Коул й беше купил от Додж. Седеше до прозореца, наблюдавайки залеза, когато Коул почука на вратата. Сигурно се бе върнал преди известно време в хотела, за да се изкъпе и да се преоблече, защото щом отвори вратата, тя видя, че косата му е още влажна и че беше облякъл чисти дрехи.
    — Санди ни чака в трапезарията — каза Коул и я огледа одобрително. — Тази рокля ти стои добре. Ще ти купя нови дрехи в Чейен, но ти може би ще предпочетеш да носиш туника и панталони от еленова кожа, когато свикнеш с тях. Те са далеч по-удобни от всичко, което може да се купи в магазина.
    — Готова съм — обяви Дона неуверено.
    След скандала във фоайето на хотела не беше сигурна, че иска още веднъж да се превръща в обект на нечие внимание, но щеше да постъпи като страхливка, ако се скрие в стаята си. Освен това, беше си обещала, че щом се освободи от Били Коб, вече никога няма да постъпва страхливо. Сега беше свободна. Вече никога нямаше да се страхува нито от Били Коб, нито от подобните нему. Започваше да осъзнава, че е способна на всичко, щом до нея е Коул.
    Когато влезе в елегантната трапезария на „Додж Хауз“, Дона беше ужасно нервна. Залата беше препълнена, повечето хора престанаха да ядат и я зяпнаха, щом влезе там под ръка с Коул.
    — Не допускай да те притесняват — каза той, като усети как ръката й плътно стиска неговата. — Ревнуват, защото си много красива. А, ето го и Санди. Вече ни е запазил маса.
    Вечерята излезе по-весела, отколкото си я бе представяла Дона. Санди беше внимателен и забавен и се правеше, че не забелязва любопитните погледи. Дона се нахрани с голям апетит. По-голямата част от разкошната храна, която Коул поръча, беше съвсем нова за нея. Ако ядеше все така, скоро от мършавостта й нямаше да остане и следа. Запита се дали той би я харесал повече, ако понапълнее, после отпъди тази мисъл. Тръгнеха ли по различни пътища, Коул дори нямаше да знае колко е дебела или слаба.
    — Утре отпрашвам рано сутринта — обяви Санди, довършвайки кафето си. — Сигурен ли си, че няма да дойдеш с мене, Коул?
    Той погледна към Дона, после към Санди.
    — Напълно. Ще отведа Дона при моя приятел Бягащия лос, после ще ида на гости на сестра ми и семейството й. Не съм ги виждал вече четири години. Ашли и Танър сега са единствените ми близки. Приготвил съм едно писмо, с което искам отпуска. Много ще съм ти благодарен, ако го предадеш на Франк Уилямс вместо мене.
    — Разбира се — отвърна Санди, взе писмото и го сложи в джоба си. — Мисля, че ще можем да се оправяме и без тебе. Дръж ни в течение. Къде да ти пратят наградата?
    — Кажи на шефа да я прати на името на Танър Мактавиш в Орегон Сити, Орегон. При него ще са на сигурно място, докато не ми потрябват. Инвестирал съм по-голямата част от спестяванията си в дърводобивното предприятие на Танър и той внася печалбата на мое име в банката. Досега сигурно се е натрупала солидна сума. Дърводобивът е доходна индустрия в Орегон, а Танър беше един от първите, които се възползваха от това.
    — Искам да стана рано утре сутринта, затова май ще ида да спя. Грижи се за себе си, Коул. И ти, Дона.
    Той докосна шапката си и се отдалечи.
    — Да се махаме оттук — каза Коул и се изправи рязко.
    Искаше да остане насаме с Дона. Искаше пак да се люби с нея, макар да знаеше, че не бива. Искаше да се изгуби в сладкото й тяло, докато главата му се замае от страст. Ако беше разумен, щеше да й пожелае лека нощ и да се сбогува с нея пред вратата й. Ако се поддадеше на желанието си, нямаше да може да я остави при Бягащия лос и да си тръгне. Не, трябваше да обуздае желанието си сега, преди да е станало твърде късно. Преди Дона да му поиска повече от това, което беше склонен или готов да й даде.

8.

    Дона погледна вратата, която отделяше стаята на Коул от нейната, опитвайки се да реши дали се радва или е натъжена от това, че се е разделил с нея дори без да я целуне. Знаеше, че сближаването им в колибата е било грешка, но не й бе минавало през ума, че Коул толкова скоро ще съжали за това. Поне й бе разкрил съвсем честно защо е поискал да се любят. От страст. Само от страст. Не искаше да се обвързва, докато споменът за Утринна мъгла е още жив в паметта му.
    Тя нямаше намерение да усложнява нито неговия живот, нито своя, като се вкопчи в мъж, който не я иска. Но и нямаше да му позволи да се разпорежда с живота й. Обзета от спомена за емоциите и усещанията, които любенето с Коул бе събудило у нея, Дона се съблече и се пъхна в леглото. Дълго се въртя, но накрая заспа.
    Коул нямаше този късмет. Докато се обръщаше насам-натам в самотното си легло, мислите му бяха заети с Дона. Виждаше я гола в ръцете си, виждаше как косата й, гъста и черна като най-тъмната нощ, го обгръща като жив пламък. Бе очаквал да намери жена, опитна в любовното изкуство, а бе открил девственица.
    Искаше я пак. Незабавно. Но не можеше да си позволи да й направи дете. Не и щом ще я остави при Бягащия лос, за да може тя да си намери съпруг сред неговите бойци. Погледна вратата, водеща към нейната стая, и помисли, че много малко е нужно, за да я отвори и да се вмъкне при нея в леглото. Дали щеше да го приеме с отворени обятия? Струваше му се, че е така, и това го караше да се чувства още по-зле. Коул не искаше тя да свикне да зависи от него. Скоро щеше да стане напълно самостоятелна, а той не беше от хората, които дават нереални надежди. Дона щеше да бъде много по-добре при мъж, който да я обича с цялото си сърце. Мъж, който няма да мисли само за жена, чиято смърт отказва да приеме. А той не искаше и нямаше нужда от друга любов.
    Най-накрая сънят обгърна Коул, но сънищата не му донесоха спокойствие. Колкото и да се стремеше да отдели Утринна мъгла и Дона в мислите си, те се сливаха в едно същество, което се превръщаше в горещото средоточие на неговите желания.

    В десет часа сутринта на следващия ден Коул почука на вратата на Дона, за да я заведе на закуска. Тя вече бе опаковала малкото си вещи и се бе облякла в хубава сива пътна рокля с малка пелерина.
    — Говорих с шерифа — каза Коул, вземайки вързопчето й, и двамата заслизаха по стълбите. — Получил е парите от наградата. Позволих си да ти купя чантичка, за да ги прибереш.
    И й подаде малка чантичка от плат, която Дона напъха в джоба си.
    — Благодаря. Хайката на шерифа успя ли да хване Сам и Спайдър?
    — Изплъзнали са се — отговори навъсено Коул. — Но ги преследват. Тайлър смята, че Пикънс и Луис са тръгнали да търсят по-доходни места. Тук стана доста напечено за тях. Надявам се да е така. Готова ли си за закуската? До Чейен има много път, а спиранията ще са кратки. Спа ли добре?
    — Никога не съм спала в такова легло — каза Дона, когато Коул я настани на една празна маса в трапезарията. — Беше прекалено удобно. — Това, което премълча, бе, че щеше да спи много по-добре, ако той беше до нея. — А ти как спа?
    — Добре — каза той доста неубедително.
    Ако не бе сънувал толкова смущаващи неща, думите му щяха да бъдат съвършено верни.
    След обилната закуска те се отправиха към гарата. Коул вече бе уредил превоза на конете и те стояха вързани наблизо, очаквайки да бъдат натоварени на влака, щом дойде.

    Двама мъже се свиваха до стената на дългата тухлена гарова постройка, с ниско нахлупени шапки, със скрити в сянката небръснати лица.
    — По дяволите, Спайдър, надявам се правилно да си чул, че влакът кара злато. Ако питаш мене, сигурно е много опасно да се возиш на тоя влак.
    — Чух началника на гарата, Сам. Каза, че във влака имало натоварени златни монети за банката в Чейен. Няма връщане назад. Купили сме си билети и сме оставили конете в конския вагон. Ако слезем от влака преди дефилето, ще имаме достатъчно време да устроим засада.
    Спайдър се огледа предпазливо и замръзна.
    — Я виж, това не е ли тая дето чака влака, жената на Коб?
    — По дяволите! Какъв късмет извадихме. Къде отива според тебе? — Сам се загледа в Дона и се ухили. — Много добре изглежда, нали? — В следния миг се напрегна. — Я, тоя с нея не е ли детективът от железниците? Защо ли са заедно? Мислиш ли, че спи с него, а?
    — Може и ние да й се пуснем, ако се качва на същия влак. Измамиха ни с парите, обаче още има надежда да се пооблажим с нещо.
    — Аха — изкикоти се Сам — тоя от железниците ме простреля. Още не ми е минало. Ама и аз не му останах длъжен уцелих го в рамото. А на тая метиска отдавна съм й се заканил. Още от кога можех да я имам, само че старият Коб адски я ревнуваше.
    — Влакът идва — изсъска Спайдър, когато композицията наближи. Нека първо се качат. Дръж си шапката нахлупена да не ни познаят. Само трябва да не им се мяркаме един-два дни. Никакъв железничарски детектив няма да ми попречи да свърша тая работа.
    Изчакаха всички пътници да се качат и едва тогава се потътриха покрай вагоните с ниско нахлупени шапки и извърнати лица. Дона и Коул бяха влезли в първия пътнически вагон, затова те го отминаха и влязоха във втория, настанявайки се в самия му край.
    — Мислиш ли, че оня от железниците ни е видял? — запита Спайдър.
    — Тц. Нищо не подозира — отговори уверено Сам. — Сигурно дори не знае, че във влака има злато. Ще слезем в Ла Хунта, както планирахме, и после ще причакаме влака при дефилето. Златото ни е в кърпа вързано.
    — Мислиш ли, че Дона сега ще ни се зарадва, след като Коб вече го няма? Страшно съм й се заканил.
    Двамата се спогледаха.
    — Не сме глупаци, Спайдър. Сигурно ще намерим начин да спипаме и момичето, и златото.

    Уморена от неспокойната нощ във влака, Дона седеше на ръба на седалката, загледана през прозореца, заслушана в тракането на колелата, смутена от несигурното бъдеще, което се очертаваше пред нея. Снощи почти не беше спала. Едва когато Коул обгърна раменете й и положи главата й на рамото си, тя успя да заспи.
    — Успокой се, Дона — говореше й Коул. — Не те водя на смърт, сама знаеш. Повярвай ми, това ще е най-доброто за тебе.
    Думите му, в които имаше доста надменност, събудиха гневна тръпка в нея.
    — Защо да ти вярвам? Не ти искам милостинята. И двамата знаем как нямаш търпение да се отървеш от мене по такъв начин, че да си опазиш съвестта чиста.
    Коул се изчерви. Дона почти бе прозряла истината.
    — Не е точно така. Бъдещето ти е важно за мене. Искам да обещаеш, че ще останеш при Бягащия лос достатъчно време, за да опознаеш и него, и племето му. Кой знае? Може да намериш добър мъж и да го обикнеш.
    — Ще наруша всичките си обещания — каза Дона съвсем искрено.
    Коул, ядосан, насочи поглед към прозореца. Ако имаше поне малко разум в главата, щеше да се откаже от всякаква отговорност спрямо нея. Тя нито искаше грижите му, нито ги оценяваше. Бе потресен, като разбра, че е девствена, не можеше да отмине това току-така. Немислимо беше просто да се оттегли, както често бе правил в миналото, щом се озовеше в затруднение. Не беше длъжен да осигурява съществуванието на Дона, но жестокото отношение, на което бе била жертва, засегна чувствителната струна у него. Щеше да направи всичко, което му е по силите, за да уреди живота й, без да прави сделка със собствената си свобода.
    Влакът пътуваше на северозапад към Колорадо, спирайки на предварително обявените спирки. На няколко пъти Коул купи храна, за да ядат във влака. Докато пътуваха, Дона дремеше, борейки се с праха и горещината, които нахлуваха през отворените прозорци. Бяха отминали равнините и сега пътуваха през хълмиста местност. Влакът тъкмо бе потеглил от спирката при Ла Хунта, след като остави там няколко пътници, и щяха да спрат чак при Пуебло и да хапнат топла храна. Дона очакваше с нетърпение тази спирка, искаше й се да раздвижи краката си.
    Задушаващата горещина и миризмата на прах и застояла пот не притъпиха вниманието на Коул. Влакът преминаваше през особено пустинна местност, състояща се от ниски хълмчета и полянки, когато той усети как косата на тила му настръхва. Застана нащрек, но не видя и не чу нищо необикновено. Всичко изглеждаше така, както трябваше да бъде, но инстинктът му го предупреждаваше, че наближава опасност. Погледна към Дона, видя, че е задрямала, и реши да не я буди; стана предпазливо и тръгна през пътническите вагони.
    Те бяха само два и всичко изглеждаше да е наред. Пътниците четяха, дремеха или разговаряха тихо помежду си. Коул си спомни, че двама пътници бяха слезли на последната спирка и бяха взели конете си от товарния вагон, но не видя причина за безпокойство. Продължи нататък и се представи на кондуктора, който стоеше в задната част на втория пътнически вагон.
    — Железопътен детектив — оживи се служителят. — Да не са ви пратили да охранявате пратката злато? Не мисля, че е необходимо. Двама въоръжени пазачи седят в товарния вагон. Дочух, че Били Коб е мъртъв и бандата му се е разпръснала.
    — Правилно сте чули. Аз лично убих Коб и намерих откраднатите пари. Но що се отнася до останалите бандити, двама са още на свобода. Струва ми се, че ще трябва да надникна при товарите.
    — Заповядайте, господин Уебстър — каза кондукторът, мъчейки се да запази равновесие.
    Изведнъж влакът запълзя бавно и в главата на Коул звъннаха предупредителни камбани. Той сграбчи ръката на смаяния кондуктор.
    — Защо спира влакът?
    — Няма нищо обезпокоително. Тук е особено опасно място. Започваме да се изкачваме в планината и трасето на релсите се стеснява. Машинистът обикновено взема предпазни мерки, за да не стане някой инцидент.
    Коул не намери обяснението за задоволително. Инстинктът още не го бе подвеждал. Пусна кондуктора и продължи към товарните вагони.
    — Ще ида да поговоря с пазачите.

    Пикънс и Луис бяха поели по една пряка пътека и се озоваха в теснината два часа преди влака. Тук мястото беше идеално за обир. Град Пуебло беше далеч напред по пътя; наоколо имаше само високи планински хребети. Те вързаха конете под дърветата от едната страна на склона и се изкатериха до релсите. Повече от един час мъкнаха тежки камъни и трупи, за да преградят пътя. Когато чуха тракането на колелата, се скриха под една скална издатина и зачакаха.
    Машинистът видя заграждението, когато излезе от един остър завой, но не можа да спре навреме. Вряза се в барикадата и от удара локомотивът и двата пътнически вагона изхвръкнаха от релсите. Когато влакът спря, Пикънс и Луис, преметнали дисагите си през рамо, се покатериха в товарния вагон. Проснаха на пода двамата стражи, твърде смаяни, за да се защитят. Простреляха ги с по един куршум — единият загина на място, а другият беше тежко ранен.

    Коул тъкмо бе минал през втория от трите товарни вагона, когато влакът дерайлира. Той се блъсна в стената на вагона, но за щастие не се нарани. Разбра какво означава тази катастрофа, особено на такова усамотено място.
    Внезапният тласък събори Дона на пода. Тя се удари доста силно. Щом се свести от изненадата, потърси Коул. Той бе излязъл, докато тя дремеше, затова Дона нямаше никаква представа къде е отишъл. После видя кондуктора, който си пробиваше път през задръстената пътека, помагаше на пътниците да се настанят по местата си и отговаряше на въпросите им.
    — Какво стана? — запита го, когато стигна до нея.
    — Не знам, госпожо. Отивам напред да проверя.
    — Видяхте ли мъжа, който пътува с мене?
    — Искате да кажете, железопътния детектив? Видях го няколко минути, преди влакът да излезе от релсите. Беше се запътил към товарните вагони. Носим пратка злато за Чейен. Не се тревожете, госпожо, добре го охраняваме.
    Дона усети внезапна студена тръпка. Интуицията й подсказваше, че Коул е в опасност. Без да мисли за собствената си сигурност, тя се втурна към товарните вагони, пробивайки си път през разтревожените пътници, които се мъчеха да намерят вещите си.

    — По-бързо — подвикна Сам на Спайдър, докато двамата тъпчеха торбите със злато в дисагите си. — Вземай колкото можеш да носиш и го натовари на конете, докато намеря Дона. Пътниците сигурно са доста стреснати и няма да се противят много.
    Той продължи работата си, но изведнъж Спайдър изсъска предупредително:
    — Някой идва.
    — Вече?
    Сам се прилепи до стената зад вратата и я зачака да се отвори. Чу ключалката да изщраква, хвана пистолета за дулото и когато човекът влезе, го стовари по главата му.
    Ако Дона не го бе изненадала, Коул щеше да бъде по-внимателен. Точно когато отваряше вратата на товарния вагон, усети човек зад себе си и чу гласа на Дона да го вика по име. Обърна се, за да й викне да се връща. И точно в този миг получи удара по главата.

    Вместо да избяга, тя изпищя и се втурна към него. Той лежеше между вагоните и всеки миг можеше да падне между тях. За съжаление, не можа да му помогне да стане, защото две ръце я сграбчиха и я издърпаха в товарния вагон.
    — Я, проклет да съм — ухили се широко Спайдър. — Виж какво ни довя вятърът тука. Спести ни доста неприятности, миличка. Колко се радвам да те видя. Липсвах ли ти?
    Дона смаяна разпозна Спайдър и Сам.
    — Как влязохте тук? Какво сте направили на Коул?
    Сам се изкикоти.
    — Пътувахме във влака, както и ти. Оня от железниците не е умрял — каза той, вдигна пистолета и се прицели в главата на Коул. Но не го улучи, защото Дона се вкопчи в ръката му.
    — Малка кучка такава! Аз тебе…
    — Хора идват, хайде да се махаме — подвикна му Спайдър, когато чу приближаващите се стъпки и високи гласове. — Дай тук метиската.
    — Не, никъде не тръгвам с вас!
    — Нямаш избор — каза Спайдър и я задърпа към вратата на вагона. — Скачай! — заповяда той.
    Двамата със Сам свалиха съпротивляващата се Дона и я повлякоха към дърветата. След миг машинистът, кондукторът и неколцина разярени пътници строшиха вратата на вагона и започнаха да стрелят подир отдалечаващите се фигури.
    — Не стреляйте! — викна един глас. — Отвлякоха една жена.
    Дона напразно се влачеше по земята, за да ги забави. Двамата бандити я метнаха на едното седло, скочиха на конете и отпратиха в пълен галоп от мястото на катастрофата.

    Коул се изправи, олюлявайки се. Наоколо му беше жив ад. Ехтящите изстрели се отразяваха болезнено в главата му. Той се отправи с несигурна стъпка към вратата и надникна. Примижа срещу залязващото слънце и видя двама конници, които се отдалечаваха към хълмовете. На единия кон имаше двама души. Мъж и жена, чиито поли се развяваха. Тръпки побиха Коул, спомни си, че се бе обърнал да предупреди Дона да се пази само секунди преди главата му да се разцепи от болка. Хвърли поглед към мъртвия пазач и забеляза с облекчение, че другият като че ли се размърдва. Знаеше, че двамата трябва да получат помощ, но имаше да върши много по-важни неща.
    Дона. Господи, как може една такава крехка жена да причинява толкова неприятности?
    Кондукторът предложи да му помогне с нещо и Коул се възползва от случая, за да се осведоми какво е станало с Дона, макар да се страхуваше, че знае отговора.
    — Видяхте ли жената, която пътуваше с мене? Добре ли е?
    Кондукторът го погледна съчувствено.
    — Съжалявам, че ви съобщавам лоши новини, господин Уебстър, но разбойниците я плениха. След като влакът излезе от релсите, видях дамата да се запътва към товарния вагон. Бандитите отнесоха златото и отвлякоха и нея.
    Коул нямаше време за губене. Трябваше бързо да оседлае коня си. Боеца сигурно бе доста разтърсен, но такъв опитен боен кон като него трудно можеше да бъде изплашен от някаква си влакова катастрофа.
    — Тръгвам след тях. Заведете коня на дамата в конюшнята на Смит в Пуебло. Ще го взема оттам по-късно.
    — Сам ли тръгвате, господине?
    — Те са само двама — каза Коул така мрачно, че кондукторът настръхна. — Аз съм опитен следотърсач. Няма да ми се изплъзнат.

    Онзи Коул, който потегли с Боеца по тесния проход, не беше същият човек, който се бе качил във влака. Бе изровил от дисагите си индианските мокасини, панталоните и ризата от еленова кожа. Панталоните скриваха само мощните му бедра, краката от коленете надолу бяха голи; в проблясващата в червеникаво коса бе заплел орлово перо спечелено с достойни подвизи. Лицето му, изрисувано със страшни ивици, бе станало сурово и издаваше непоколебима решителност, мускулите му бяха напрегнати. Коул Уебстър вече не съществуваше.
    Вървящият в сянката се издигна над пепелта на миналото си и зае мястото на Коул. Бойният вик, който се изтръгна от устата му, докато препускаше след похитителите, смрази сърцата на хората, които гледаха как се отдалечава. Повечето от тях бяха чували за бели индианци, но малцина бяха виждали. Един индианец с червена коса навлезе в галоп сред планините, а сърцето му преливаше от желание за мъст.

    Дона се опита да скочи от коня, но огромният Сам беше много по-силен от нея. Той я сграбчи, задържа я на седлото и конят му се заизкачва по стръмния, обсипан със скали наклон.
    — Къде ме водите? — завика Дона, борейки се да се изтръгне от желязната хватка на Сам.
    — В една пещера, там ще бъдем на сигурно място — отговори Сам и прокара ръка през гърдите й. — Крили сме се там с Коб един-два пъти. Даже сме оставили храна, ако пак се наложи да се крием. Ще ти хареса. Хубаво е, сухо, има много одеяла, ще ги поделим с тебе. Ти пък ще ни покажеш номерата, дето Коб толкова се хвалеше, че си му ги правила. Само като го слушахме, лигите ни потичаха.
    — Лъгал ви е! — протестира Дона.
    — На друг ги разправяй тия. Коб разправяше как сте се гушкали по цели нощи и ти си искала още. С момчетата се чудехме дали е бил достатъчно мъж, за да ти харесва. Често сме си говорили какво ще направим с тебе, ако някой път те спипаме насаме.
    — Още малко и ще сме там — каза Спайдър, като се изравни с тях. — Можем да се скатаем в пещерата за един-два дни, а после да тръгнем към по-безопасни места.
    Спайдър пое начело. Сам го следваше по петите. Когато спряха, беше вече тъмно. Бяха пристигнали. Несвикналите очи на Дона не виждаха нищо, което да прилича на пещера или изобщо на скривалище. Нямаше нито колиба, нито навес, нито някакви дупки в скалите. Нищо, само извишаващи се върхове и скалисти склонове.
    — Слизай — каза Сам и я смъкна от седлото.
    Тя тупна тежко на земята, но той не си даде труд да й помогне да се изправи.
    — Сигурен ли си, че е тук? — запита, обръщайки се към Спайдър.
    — Точно пред тебе е — отвърна Спайдър.
    Дона не виждаше нищо, освен храсти, дървета и стръмни скали. Загледа внимателно как Спайдър повежда коня си към храсталаците и изчезва зад тях. След миг Сам я побутна нататък.
    — Върви след Спайдър, аз съм зад тебе.
    Дона различи отвора. Беше замаскиран зад гъстите храсти. Пещерата беше достатъчно голяма, за да подслони хората и конете. Сам ги чакаше вътре.
    — Ето ни тук, на удобно местенце — разприказва се Сам. — Пещерата продължава навътре. Даже можем и огън да си стъкнем, без някой да го види. Има поток на няколкостотин ярда по-натам, има и място за конете. — Той смушка Дона и намигна. — Имаме и достатъчно много време да разберем колко си гореща.
    — Те ще ви открият — каза Дона с повече убеденост, отколкото чувстваше вътрешно.
    Мястото беше скрито доста добре, би било трудно човек да го намери.
    — Че кой ще ни намери? Оня от железниците ли? — Сам се разсмя гръмогласно. — Ще му трябва следотърсач, за да ни открие. И ако не греша, на север се събират буреносни облаци. Ще заличат дирите още преди разсъмване. Само някой проклет индианец би могъл да ни намери, а и в това се съмнявам.
    Той поднесе запалена клечка кибрит към нарочно оставените парцали, напоени с петрол, и вдигна самоделния факел.
    — Я да вървим по-навътре в пещерата, че да накладем огън и да сготвим някаква кльопачка. Умирам от глад.
    — И аз — отзова се Спайдър, — обаче може да се задоволим и само с Дона — поне на първо време.
    И той й се захили с развалените си зъби, побутвайки я пред себе си.
    Тръгнаха по дългата виеща се пътека. Дона вървеше и наблюдаваше. Щеше някак си да избяга от това място и от тези мъже. Отчаяното й положение й даваше сили. Съвсем сериозно бе решила никога повече да не се превръща в жертва.
    В края на пътеката пещерата се разшири, превръщайки се в просторно сухо помещение с пясък по пода. Дона забеляза, че тук са живели хора. Наоколо се търкаляха разхвърляни одеяла, няколко гърнета стояха край изстиналото огнище, до сухата стена бяха подпрени торби с храна. Някъде отдалече долиташе ромоленето на вода.
    Сам поведе конете към водата, а Спайдър стъкна огън, който скоро започна да хвърля достатъчно силна светлина. Гледката, която се разкри пред очите на Дона, не я окуражи много. Тук имаше всичко необходимо за оцеляване — подслон, храна, одеяла, гориво.
    Но тя щеше ли да оцелее?
    — Я спретни някаква кльопачка, Дона — подбутна я Сам, когато се върна в пещерата. — Има консерви боб и някакви други работи в ония торби. — Той хвърли един чувал в краката й. — Ето кафе, брашно и бекон. Донеси вода, Спайдър.
    Дона намери кафеничето и го напълни с вода от онази, която Спайдър донесе. Когато кафето завря, тя отвори консервите с боб и изпържи малко бекон. След час двамата мъже се тъпчеха с храната, а Дона ги наблюдаваше с явна липса на апетит. Когато си напълниха стомасите, се отпуснаха назад и я загледаха ухилени, защото апетитите им се бяха насочили към неща, които нямаха нищо общо с храната.
    — Сваляй дрехите, Дона — нареди Спайдър. — Коб ни разправяше, че си имала най-сладките цици, които някога бил виждал. И ние искаме да видим.
    — Аха — присъедини се Сам. — Никога преди не съм имал метиска. Чувал съм, че били много по-горещи от другите. — Той хвана Дона за ръката и я дръпна в скута си. — Трябва ли ти помощ да се отървеш от тия парцалки?
    Когато разкъса деколтето й, Дона се вкопчи с нокти в ръката му. Той отскочи с яростен вик. Възползвайки се от суматохата, тя скочи на крака.
    — Не ме пипай! Някой от вас помогна ли ми, когато Били ме пребиваше? Някой от вас възпря ли го? Не, само се хилехте и гледахте как ме смазва от бой. Всички сте животни. Не искам да имам нищо общо с вас.
    Обърна се и хукна по тъмната пътека, която водеше към изхода на пещерата. По-скоро би се оставила на милостта на дивите зверове, отколкото на тези в човешки облик в пещерата.
    — Хвани я! — изкрещя Спайдър.
    Бяха натежали от яденето и не можеха да тичат бързо като Дона. Тя потъна в тъмния проход, опипвайки стената. Нощта бе тъмна, миришеше на влага и дъжд. Една гръмотевица изтрещя над главата й. Не видя обаче никаква светлина, по която да се ориентира. Изведнъж стената се отдръпна под ръката й и тя разбра, че е напипала вдлъбнатина или тунел, минаващ перпендикулярно на пътеката.
    Без колебание се вмъкна вътре, гонена от стъпките, които ехтяха зад гърба й. Потъна в такава непрогледна тъмнина, каквато никога през живота си не бе виждала. Все едно бе захвърлена в бездните на ада. След миг край нея притичаха Сам и Спайдър. Спайдър държеше факел, но за нейно огромно облекчение никой от двамата не спря, за да надникне в тунела, където се бе скрила. Тя си пое няколко пъти дъх, за да успокои разтуптяното си сърце.
    Надяваше се да помислят, че е стигнала изхода, и се замоли да не си спомнят за тунела, след като не успеят да я открият. Клекна ниско долу и се насили да запази спокойствие. Нямаше представа накъде води този проход. Страхът от неизвестното я възпря да не тръгне да изследва тъмнината.

    Проливният дъжд забави Вървящия в сянката, но не го спря. Той беше неустрашим следотърсач. Тръгна по петите на бандитите в планината, преодолявайки високи дървета и буйни потоци. Когато дъждът заваля, потърси други знаци, защото водата отмиваше следите. Намери ги в превитите клонки и разбутаните храсталаци. Откри и парцалче от дрехата на Дона. Мракът отдавна се бе спуснал, когато той рязко спря при един гъст храсталак.
    Усети гъделичкане в тила; вслуша се с напрегнато като струна тяло. Вървящият в сянката усети, че е стигнал края на пътешествието си. Пришпори Боеца и конят се разигра в проливния дъжд, докато следотърсачът гледаше за знаци. Най-накрая острият му поглед се спря на оплетения храсталак, пораснал на стръмната скала пред него.
    Усмивка повдигна крайчеца на твърдите му устни, той слезе от седлото и се плъзна зад плетеницата от клони. Намери отвора, водещ към пещерата, и влезе. Нищо не помръдна. Вървящият в сянката се вслуша в звуците на тишината, в природните стихии, дъжда и вятъра. И надуши злото.
    Изчака в тъмнината очите му да се приспособят и едва тогава продължи навътре. В едната ръка държеше пушката, другата бе готова да сграбчи ножа, втъкнат в колана му. Чу тропот от стъпки и се усмихна мрачно. След миг в тъмния проход се появи светлинка. Вървящият в сянката зачака, застанал на пръсти. Необмислените действия можеха да навредят на Дона, а той не искаше това да се случи. Ако й бяха направили нещо лошо, каквото и да е, смъртта им щеше да бъде не по-малко неприятна.
    Той се прилепи до стената, когато двамата мъже се втурнаха във вътрешната пещера. Спряха на място, без да знаят, че не са сами.
    — Тая кучка не ще да е стигнала много далече — изсъска сърдито Спайдър. — Сигурно се е навряла в страничния тунел.
    — Ще я намерим — измуча Сам. — А когато това стане, ще й се иска да не беше бягала. Хайде, тръгвай обратно.
    Сега Вървящият в сянката ги виждаше ясно под светлината на факела, който бе в ръката на Спайдър. И излезе от стената.
    — Стойте си на мястото.
    Звукът на този непознат глас така изнерви мъжете, че те замръзнаха на местата си.
    — Кой е тук? — Гласът на Сам трепереше от страх. И двамата не бяха особено храбри.
    — Най-лошият ви кошмар — изрече Коул, пристъпвайки в кръга на светлината.
    — Кучи син, проклет индианец — изрева Сам и скочи към пистолета си. Но ръката му не стигна дръжката. Ножът на Коул се отдели от тялото му и се заби право в сърцето на Сам. Той тупна мъртъв на земята.
    — Хвърли оръжията — заповяда Вървящият в сянката на Спайдър, зяпнал ужасено мъртвия си партньор.
    — Не стреляй — изрече Спайдър, докато откопчаваше колана със свободната ръка и го пускаше на земята. В другата още държеше факела. — Какво искаш? Имам пари. Ще ги поделя с тебе.
    — Къде е Дона?
    — Дона ли? — Присви очи, взирайки се в нападателя си. — Ти кой си? — Изведнъж му просветна. — Ти си оня детектив от железниците! Какво правиш тука в тия индиански дрехи?
    — Къде е Дона? — повтори Вървящият в сянката.
    Спайдър преглътна конвулсивно. Имаше усещането, че гледа смъртта в лицето. Действайки под напора на инстинкта, той хвърли факела към Вървящия в сянката и хукна към изхода на пещерата. Пушката на преследвача му изгърмя точно преди той сръчно да улови факела. Спайдър падна по лице на земята, без да помръдне.

9.

    Дона чу стрелбата в тясното си тъмно убежище и замръзна, обзета от паника. Не виждаше нищо, не чуваше нищо, освен гръмкото ехо, което се удряше в стените. За миг помисли да излезе в главния проход и да рискува, но страхът я приковаваше на място. Сви се още по-надълбоко в тунела, притисната до стената, и се заслуша в звука от приближаващите се стъпки.
    Вървящият в сянката погледна безучастно двамата мъртъвци. Две брутални убийства биха обезпокоили Коул Уебстър, но не и него, сиукския възпитаник. Странно, колко лесно се бе върнал към индианските си навици, след като почти четири години бе живял сред белите.
    Вдигнал високо факела, за да освети пътя си, Вървящият в сянката прекрачи труповете и тръгна по дългия криволичещ тунел. Разяждаше го страхът, че може би вече е късно и няма да успее да помогне на Дона. Не забеляза страничния тунел, подмина го, без да погледне втори път, и след няколко минути влезе в централната пещера. Огънят още гореше в огнището. Вървящият в сянката бе изненадан от удобното убежище на разбойниците. Веднага забеляза дисагите, коленичи и ги отвори. Оттам се изтърколиха бляскави златни монети. Той ги напъха обратно. После влезе по-навътре в пещерата и откри потока и конете. Но никъде не намери Дона.
    Отчаяние обзе Вървящия в сянката. Огледа внимателно цялата пещера, но не откри никакъв знак къде може да се е дянала. Спомни си, че бандитите споменаваха, че е избягала, и я търсеха. Знаеше, че не е излязла от пещерата, защото щеше да я види. Оставаше й само още едно нещо. Сигурно се бе скрила в някое разклонение на пещерата.
    Той се върна обратно, като този път спираше да огледа стените на тунела. Спря пред една дупка в стената, забелязвайки, че тя води към някакъв друг тунел. Интуицията му подсказваше, че там ще намери Дона. Извика я по име, надявайки се тя да познае гласа му.
    Свита до входа на тунела, Дона зърна едни мокасини и голи крака. Индианци! Мисълта да бъде открита от враждебно настроените индианци я ужасяваше също толкова, колкото и перспективата да я хванат бандитите.
    Видя една трепкаща светлина, която се насочваше към нея и се изплаши, че са я открили. Дръпна се по-навътре в тунела. Дочу шумолене на мишки и някакви други животинки и спря на място. Но приближаващата се светлина и неизвестната опасност я накараха да продължи. После чу как някой я вика по име и замръзна. Гласът не беше нито на Сам, нито на Спайдър. Не можеше индианецът да я вика, реши тя и разтърси глава, за да я прочисти от абсурдните мисли. Не познаваше никакви индианци и никой индианец не я познаваше. Затаи дъх и се дръпна по-навътре в тунела.
    Вървящият в сянката отново извика Дона. Чуваше накъсаното й дишане, усещаше колко я е страх и искаше да сложи край на безсмисленото й бягство. Изведнъж я чу да пищи и сърцето му се разтуптя бясно. Втурна се напред, скъсявайки мигновено разстоянието помежду им. Когато вдигна факела, сърцето му едва не изскочи от гърдите.
    Дона се държеше за стената с отмалели пръсти. Пръстта зад нея бе поддала и се бе образувал отвор, надвиснал над пропаст. Тя се бе хванала мигновено за една надвиснала скала и се държеше здраво, но се плъзгаше бързо надолу и всеки момент щеше да падне и да се пребие. Затвори очи за кратка молитва, а когато ги отвори, той стоеше пред нея.
    Масивните му крака, почти целите голи, се напрегнаха, когато пусна факела, за да коленичи и да я сграбчи за ръцете. Издърпа я бавно, без усилие, извлече я на твърда земя и я притисна към мощните си гърди.
    Като видя бойните шарки по лицето и орловото перо в косата, Дона се замята, опитвайки се да се освободи от тази нова заплаха.
    — Дона, почакай! Аз съм, Коул. Нищо няма да ти направя.
    — Не! Не ме докосвай!
    Той я разтърси леко.
    — Успокой се. Погледни ме. Аз съм, Коул.
    Сините очи на Дона се разшириха недоверчиво, когато Коул вдигна факела и го вдигна, за да й позволи да види лицето му.
    — Коул… — Разпозна първо червеникавата му коса, после очите, които блестяха като смарагди в тъмнината. — О, господи. Помислих те за… Как ме намери? — Огледа се предпазливо наоколо си. — Какво стана със Сам и Спайдър?
    — Никога вече няма да ти направят нищо. Ще ти обясня, когато се върнем в централната пещера.
    Коул вдигна факела високо и я поведе по тунела към главната пътека, а оттам към централната пещера и я настани до догарящия огън.
    — Седни, докато разпаля огъня.
    Дона коленичи на едно одеяло и загледа Коул, мъчейки се да свърже външността му с оня Коул Уебстър, когото познаваше. Трудно можеше да го познае в индианското облекло, с лице, боядисано в бойни цветове. Във всеки случай, представляваше внушителна гледка, реши тя.
    — Имаш ли индианско име?
    — Племето на сиуксите ме познава като Вървящият в сянката. Хубаво е отново да стана Вървящият в сянката. Докато преследвах бандитите, почти забравих, че съм бял. — Привърши с огъня и седна до нея. — Студено ли ти е? — запита, като усети, че тя трепери в прегръдките му.
    — Не знам какво ми е. Не мога да престана да треперя. Сигурен ли си, че няма защо да се страхуваме от Сам или Спайдър?
    — И двамата са мъртви.
    В гласа му се долавяше рязка нотка. Като че ли никак не съжаляваше за извършеното.
    — Ти ли ги уби?
    — Да. Утре ще ги закараме в Пуебло и ще предадем златото на местния шериф. Той ще се погрижи да го прати там, закъдето е предназначено. За няколко дни релсите ще бъдат разчистени и влаковете пак ще могат да минават. Може да се наложи да прекараме няколко нощи в града.
    — Трябва ли да останем тук тази нощ?
    — Вън вали като из ведро. Тук поне сме на сухо и безопасно място.
    Перспективата да остане тук сама с Коул беше примамлива. Дона облиза устни, подбирайки думите си.
    — Гладен ли си?
    Той й се усмихна така, че сърцето й замря.
    — Умирам от глад. Тия двама негодници са си направили приличен склад. Има ли нещо, което да можеш да сготвиш набързо?
    — В гърнето до огъня има кафе. Мога да стопля малко боб и да изпържа бекон.
    И тя се надигна.
    Изведнъж Коул забеляза разкъсания й корсаж и настръхна. Хвана я за ръка и я привлече да седне до него.
    — Почакай. Тия негодници направиха ли ти нещо?
    Думите едва излизаха от мрачно стиснатата му уста.
    — Не. Първо си натъпкаха търбусите. После, когато се опитаха да… ми сторят зло, избягах. Слава богу, че успя да ги проследиш, защото не знам какво щях да правя, ако ме бяха открили.
    Коул не искаше да си представя как мръсните им ръце се допират до златистата й плът.
    — Съжалявам, Дона. Трябваше да те пазя по-добре.
    — Не си виновен ти. — Тя стана рязко. — Ще ти приготвя нещо да хапнеш.
    След като хапна набързо и разчисти остатъците, Коул донесе ведро с вода. Когато се върна, Дона бе легнала на едно одеяло, загледана в танцуващите пламъци.
    — Трябва да поспиш. Денят беше изтощителен.
    И той започна да си приготвя легло.
    Дона подскочи и се хвърли към него.
    — Не ме оставяй.
    — Никъде няма да отида, любов моя.
    — Легни до мене.
    Коул я изгледа мрачно, но премести одеялото си до нейното.
    — Сигурна ли си?
    — Искам да си до мене тази нощ. Не си спомням някога да съм се чувствала толкова самотна или толкова уплашена.
    Цял живот никой не се беше грижил за нея. Присъствието на Коул я караше да се чувства в безопасност и защитена.
    Коул легна до нея и я прегърна, придърпвайки одеялото над двамата. Дона въздъхна тежко и се сгуши до него.
    — Трудно ти беше днес, нали, любов моя? Сега разбираш защо искам да те видя настанена на сигурно място. Искам да ти осигуря по-добър живот и мисля, че племето на Бягащия лос ще ти помогне.
    Дона не искаше и да чуе за Бягащия лос. Не и сега, когато Коул я прегръщаше, когато се чувстваше защитена и желана.
    — Не би трябвало да завися от тебе по такъв начин.
    — Аз нямам нищо против. Стига да не ти стане навик.
    Каза го на шега, но Дона го взе буквално. Замръзна и се отдръпна.
    — Ще го имам предвид.
    Той изруга прибързаността си и се опита да я прегърне отново. Успя, но не беше същото. Сега у нея се усещаше напрежение, каквото липсваше преди.
    — Съжалявам, любов моя, но между нас не може да има нищо трайно. Ти не си ми безразлична, но не е честно да се обвържеш с мъж, обзет от натрапчиви мисли за мъртвата си си жена.
    — Нима съм искала нещо повече?
    — Нищо не си искала. Но аз исках…
    Не довърши. Нямаше представа какво иска. Освен може би да целуне Дона. Знаеше, че не бива, но не можеше да се въздържи. Една целувка и ще спре.
    Стисна по-силно раменете й, наведе глава и я целуна. Леко, нежно докосна полуразтворените й устни. И веднага се възбуди. Разбра, че няма да се задоволи само с целувката. Искаше да бъде вътре в нея, да я почувства как го обгръща плътно. Искаше да гледа как очите й се забулват в мъгла, докато навлиза все по-дълбоко и по-дълбоко. Искаше да я вземе с ръце, с уста, да я чуе как вика. Стисна я още по-силно и почувства как тя се прилепва към него.
    Вдигна глава и я погледна. Очите й бяха молещи и замъглени. От устните й се откъсна лек звук, той разбра и отново я целуна. Когато се опита да се дръпне, тя го задържа.
    — Не, не спирай. Целувай ме още.
    — Не бива…
    — … но аз искам. Искам те тази нощ. Трябва да почувствам, че съм жива. Да забравя какво искаха да направят с мене Сам и Спайдър.
    Как би могъл да устои? Членът му беше твърд и се притискаше към бедрото й. Копнееше за нея, искаше му се да изтрие от ума й всички грозни спомени за минали кошмари.
    Коул се надигна, полека отдръпна разкъсаните краища на корсажа й и оголи великолепните й гърди. Те блеснаха като старо злато в оскъдната светлина на огъня, той сведе глава и обхвана едното тъмно зърно с устата си.
    Пулсираща наслада се втурна по жилите й, докато устните му я галеха и смучеха, изпълвайки я с тръпнещо предчувствие. Почувства мокра топлина да се стича между краката й, разтърсена от дълбочината на емоциите, които бушуваха в нея.
    Тя му помогна безмълвно да съблече остатъците от дрехите й. После той я положи по гръб на одеялото и бързо свали собствените си дрехи. Голите им тела се притиснаха едно до друго и двамата застенаха от невероятната наслада, когато гореща плът се притисна до друга гореща плът. Той я зацелува отново и когато Дона бе почти замаяна, устата му се отдели от нейната и се насочи към други, по-интимни места.
    Той се насочи към великолепните хълмове на гърдите й, като ги облизваше жадно и ги захапваше леко, събуждайки наслада в нея. Дона се извиваше под него, умолявайки го без думи да влезе в нея, да прекрати това безкрайно мъчение.
    — Знам какво искаш, любов моя — прошепна Коул срещу сладкото връхче на гърдата й. — И това ще дойде, но по-късно. Толкова много неща искам да ти покажа и да направя с тебе.
    Той пъхна много нежно пръста си в нея. Топлината й се сключи около него и той с мъка удържа внезапната си реакция. Затвори очи, пъхна още един пръст и навлезе по-навътре. Едва се сдържаше и целият трепереше. После дръпна пръстите си много бавно и след това отново ги вкара. Тя извика и хълбоците й се вдигнаха рязко нагоре.
    — Моля те!
    — Шшт!
    Горещият му дъх срещу устните й я накара да се разтрепери под напора на невероятни усещания.
    После той се плъзна леко върху тялото й, пръстите му я разтвориха и в същото време устата му се намери върху нея. Дона се стегна шокирана. Когато Били се бе опитвал да направи това с нея, тя бе предпочела да я бие, вместо да удовлетворява нездравите му нагони. Но същото, извършено от Коул, предизвика у нея небесен възторг, а не отвращение. Той целуваше и галеше една част от нея, която бе твърде интимна и съкровена, която тя бе отказвала на Били Коб, и това усещане я изпълваше с неимоверно задоволство.
    Ръцете му се плъзнаха под нея и я повдигнаха към устата му.
    — Сладко — прошепна той и топлият му дъх срещу най-интимното й място предизвика у нея прилив на наслада.
    — Това… не е редно — каза Дона, погълната от спазмите на напиращото удоволствие.
    — Редно е, ако ние го искаме.
    Тя онемя от смайване, докато Коул я изследваше нежно и обстойно с езика си. Знаеше, че става все по-гореща и мокра, докато устата му върши магически неща с нея, но той, изглежда, нямаше нищо против. А когато тялото й се превърна в инструмент, чрез който Коул й създаваше върховна наслада, тя престана да мисли свързано. Застена и изви гръб. Краката й трепереха, тялото й се разтърсваше от диви спазми.
    — Точно така, любов моя — прошепна той. — Притисни се към устата ми. Още малко ти остана. Чувствам как краката ти се напрягат, мускулите ти се свиват. — Езикът му влизаше и излизаше, без да спира. — Харесва ли ти така? Да, виждам, че ти харесва.
    Задавеният й вик бе свидетелство, че е отгатнал правилно.
    Разбирайки, че тя е близо до кулминацията, той пъхна пръстите си в нея, докато в същото време дразнеше с език твърдото възелче, сгушило се сред влажните й гънки. Това беше твърде много за Дона. Тя се разпадна в неистови викове, кръвта й се сгъсти от неизпитвани досега усещания, които цялата я разтърсваха. Безкрайното търпение на Коул му струваше скъпо. Все по-трудно успяваше да се контролира.
    — Сега ще вляза в тебе — каза той с дрезгав глас, който Дона едва различаваше.
    Все още разтърсвана от удоволствие, тя усети как се разтяга и изпълва, докато Коул навлизаше в нея.
    — Толкова си стегната — изстена той, запълвайки я докрай. Би могъл лесно да стигне до кулминацията, но искаше още веднъж да дари Дона с разтърсващо удоволствие, този път дълбоко заровил се в нея.
    Влизаше и излизаше, без да спира, докато тя не започна да пъшка и да бие с юмруци по раменете му. Той ускори ритъма, усили натиска, вдигна ханша й по-високо и разтвори още повече краката й. Дона се нагоди към ритъма му, мятайки се диво под него, а виковете и въздишките й го издигаха все по-високо и по-високо.
    Вече не можеше да се въздържа. Всички демони на ада го тласкаха към кулминацията. Но той беше упорит. Искаше да вземе Дона със себе си в екстаза. Пъхна пръсти между двамата, в меките влажни гънки над мястото, където влизаше в нея, и намери мъничкия извор на удоволствието й. Започна да милва и масажира с палец и показалец малката издатинка, докато усети как хълбоците й се притискат към пръстите му и цялото й тяло се разтърсва от спазми. Влезе в ритъм с усилващите се движения на тялото й и се изгуби в експлозията на своята кулминация.
    Изтощена от неизразимата наслада, Дона чувстваше как Коул се втвърдява и набъбва в нея, чуваше накъсаното му дишане и приветства топлата струя на семето му в своята утроба. Ако никога повече не изпиташе любовта му, винаги щеше да си спомня тази нощ.
    Внезапно й стана студено, когато Коул се отдръпна от нея. Но почти веднага топлината се върна, защото той я притегли в прегръдките си.
    — Нали не те болеше? Не съм животно като Коб. Господи, Дона, със сигурност знаеш как да накараш един мъж да забрави, че е джентълмен.
    — Не, не добре съм — каза Дона с усмивка.
    Сърцето й още биеше лудо, усещаше, че цялата е обляна в руменина. Никога не си бе представяла, че любенето може да бъде такова главозамайващо преживяване. Ако Били Коб би могъл да се люби с нея, сигурно щеше да превърне това преживяване в същински ад. Коул я прегърна по-здраво.
    — Сега трябва да спиш. Пуебло не е далече, но агенцията на Червения облак е на цели четиринадесет дни път на север. Трябва да събереш сили.
    Как да спи, когато Коул я е прегърнал и топлото му тяло се е притиснало до нейното, как да спи със спомена за невероятното великолепие, в което я бе хвърлил, спомен толкова жив в съзнанието й, че можеше дори да го вкуси?
    Опита се да заспи, наистина се опита. Коул също. Но за нещастие преплетените им тела пречеха на добрите намерения и на двамата. Когато тялото на Коул се възстанови и пожела още веднъж да се възнесе в рая, той се обърна към нея в нощта и тя го прие. Отново се любиха. Този път бавно, всеки вкусваше другия като скъпоценно вино. Но дори и след това не се наситиха. Малко преди зазоряване Коул отново я потърси и тя откликна с готовност. Вдигна я върху себе си и тя го яхна като жребец. Краят дойде внезапно, отнасяйки ги във вълните на екстаза. Двамата заспаха прегърнати.

    — Време е да ставаме, любов моя — каза Коул, побутвайки нежно Дона.
    Тя измърка уморено и дръпна одеялото над главата си.
    — Хайде, Дона. Аз отдавна съм буден. Дъждът спря, трябва да откарам труповете и парите в града и да докладвам.
    Коул грабна края на одеялото и го дръпна. Дона изписка, когато студеният въздух лъхна голата й плът. Подскочи и седна. Още бе зачервена от любенето и той забеляза по златистата й кожа белезите, оставени от устните му. Само като си помисли за прекараната с нея нощ, веднага се втвърди. Обърна се със съжаление. Колкото и да искаше отново да я има, не разполагаха с време.
    — При огъня има вода. Измий се и се облечи, докато се оправя с труповете и парите. Там има и храна. Вече изведох конете от пещерата и съм ги вързал отвън.
    — Направил си всичко това, докато съм спяла? — запита Дона, учудена, че е спала толкова дълбоко.
    Коул я погледна с дяволита усмивка.
    — Беше уморена.
    Погледът й се плъзна по него, осъзнавайки, че изглежда различно от предната вечер.
    — Вече не си облечен като индианец, не си боядисан.
    — Не искам да изплаша хората в града, когато вляза там с двамата мъртъвци. Сега съм Коул Уебстър, детективът от агенция „Пинкертон“ на работа към железниците. Но пак ще видиш Вървящия в сянката. Има времена, когато е по-практично и същевременно по-удобно да пътувам в неговата самоличност.
    — Вървящият в сянката ме плаши — призна Дона.
    Той повдигна вежда.
    — А Коул Уебстър?
    — Понякога и той ме плаши.
    — Никой мъж вече няма нищо да ти направи, Дона. — Той се прокашля, страхувайки се, че е отишъл твърде далече с признанията. — Нали ще можеш да останеш за малко сама? — Тя кимна утвърдително. — Скоро ще се върна.
    Вдигна дисагите със златото и изчезна в тунела.
    Дона бързо се изми и се облече. Искаше й се тук да беше разцепената й кожена пола за езда, но тя бе останала във влака. Не знаеше колко е била гладна, докато не забеляза чинията с боб, бекон и питки край огнището. Нахвърли се като вълк на храната, спомняйки си, че снощи едва бе сложила две хапки в уста. Докато чакаше Коул да се върне, сплете дългата си коса и я приведе донякъде в ред.
    — Всичко е готово — каза Коул, когато се върна след малко.
    Взе една горяща пръчка от огъня и разбута тлеещата жарава. После нарами торбата с храна, която бе събрал от запасите на разбойниците, каза на Дона да вземе одеялата и я поведе през тунела.
    По средата на тунела тя зърна слабата светлина от изхода и почувства облекчение. Ужасно искаше час по-скоро да напусне това студено, тъмно място, убежище на смъртта. Ако не беше Коул, тази пещера щеше да стане неин гроб.
    Излязоха под топлото слънце и Дона трябваше да затвори очи, за да се предпази от почти болезнените му лъчи. Когато отвори очи, ахна смаяна и възхитена от великолепието на пейзажа. Околните планини, хълмове и долини сияеха със своеобразна сурова красота.
    — Конете са вързани наблизо — каза Коул, угаси факела и го хвърли настрани. — Ела с мене.
    Намериха животните да щипят трева. Дона потръпна, зървайки двете увити в одеяла фигури, натоварени на гърба на единия кон.
    — Няма защо да се плашиш от мъртъвците. Не мога да ги оставя тук да бъдат изядени от лешоядите, макар че Господ знае, че сигурно го заслужават.
    Помогна й да се качи на коня и метна дисагите със златото на седлото на Боеца.
    — Трябва да стигнем в Пуебло преди залез-слънце.

    Когато стигнаха Пуебло, в града вече се знаеше за ограбения и изваден от релсите влак. Пътниците и багажът, бяха превозени до града, животните от товарния вагон бяха настанени в конюшнята.
    Коул предаде труповете и златото в канцеларията на шерифа, докладва и бързо излезе оттам. Но когато се опита да наеме стая в единствения хотел в града, разбра, че е пълен до пръсване с пътници, които чакаха следващия влак.
    — Сега какво ще правим? — запита Дона, когато той я осведоми за положението.
    — Няма смисъл да чакаме влака. Имаме много път до агенцията на Червения облак. Ще намерим Бягащия лос някъде там наблизо. Сега ще купя провизии за из път и ще взема багажа и твоя кон от конюшнята. Ще купим още един кон да носи товара. Ако беше имало стая в хотела, можеше да почакаме, но докато разчистят релсите, ще мине известно време и не виждам защо да се бавим.
    Разбира се, няма смисъл, помисли Дона, но не го каза. Колкото по-скоро се отървеше Коул от нея, толкова по-добре за него. Нямаше нужда човек да е мъдрец, за да го разбере.
    Когато напуснаха Пуебло, слънцето висеше ниско на западния небосклон. Коул беше купил храна за две седмици и здрави дрехи за езда за Дона. Всичко бе натоварено на третия кон. Дона се зарадва, че ще може отново да язди на Уоли. Искаше й се да се изкъпе в града, но не успя. Когато спомена на Коул за това, той каза, че довечера ще лагеруват при река Арканзас и там ще може да се изкъпе.
    Точно когато слънцето залязваше зад планините, той намери превъзходно място за лагер. Нощта бе топла и уханна, защото още не бяха стигнали големите височини, и Дона побърза към плиткия вир. Докато се къпеше, Коул улови малко дивеч за вечеря. Когато тя се върна от реката, той вече беше сготвил един тлъст заек.
    — Да направя ли питки? — запита Дона, сядайки до огъня, за да изсуши косата си.
    — Стой си, аз ще направя.
    — Можеш ли да готвиш?
    — Опитвал съм.
    Той замеси тестото, а в това време Дона прокарваше пръсти през дългата си коса, за да я разреши. Гъвкавите й движения омайваха Коул, пръстите му искаха да повторят движенията й.
    Без да съзнава колко внимателно я наблюдава той, Дона изви гръб и простря косата си пред огъня. Простичкото движение направи гърдите й да изпънат тънкия памучен плат на блузата и накара Коул неволно да изпъшка.
    Няма представа колко е съблазнителна, помисли Коул, докато я гледаше как се протяга като котка. Пламъците танцуваха по кожата й и я превръщаха в топъл мед, абаносовата й коса сияеше като черен сатен. Просто да я схруска човек, а Коул знаеше от личен опит колко сладко е цялото й тяло. Снощи в пещерата бяха се отдали на една вълшебна страст и той копнееше отново да я изпита. Опита се да оправдае жаждата си по Дона, като й даде името страст. Умът му прие това обяснение, но сърцето не можа да бъде убедено толкова лесно.
    Дона заспа, стиснала чашата кафе в ръка. Събуди се за малко, когато Коул й взе чашата и я отнесе на постелката й. Страшно му се искаше да я обладае под одеялото, но прояви забележително въздържание и устоя. Всеки път, когато се любеше с Дона, разбираше колко наложително е да я настани в племето на Бягащия лос. Не би могъл да се справи с една трайна връзка. Искаше да бъде свободен, за да живее със спомените за Утринна мъгла.

    Пътуваха на север през Източно Колорадо. Времето беше все така горещо и сухо, а когато горещината станеше непоносима, леки облаци забулваха небето. Двамата се придържаха към източните склонове на Скалистите планини, яздеха по цели дни и обикновено намираха удобни места за лагеруване край реки и потоци. Не срещнаха много пътници, но от няколкото научиха, че огромна индианска армия се събирала за война. Готвела отмъщение за похода на генерал Джордж Къстър в индианските земи. Говореше се, че той започнал златодобива в местността Блек Хилс в крещящо нарушение на договора, сключен с индианците.
    Коул не можеше да понася алчността на белите и през ума му мина, че може би не е особено умно да оставя Дона в такава потенциално опасна ситуация. Но нямаше да промени плановете си, преди да говори с Бягащия лос. Молеше се вождът да не се присъедини към тази армия. Бягащият лос беше мъдър и състрадателен вожд и щеше да направи това, което е най-добро за племето му.
    Дона не знаеше почти нищо за положението на индианците. Били бе споменавал от време на време, но тя не обръщаше внимание. Сега обаче се заинтересува. Новината за евентуалната война я накара да настръхне. Как може Коул така да излага живота й на опасност?
    Бяха спрели да хапнат малко студена храна и ядяха, опрели гърбове на един висок смърч. Дона се хранеше мълчаливо и замислено, но по едно време изстреля:
    — Може би трябва да ме оставиш в най-близкия град. — През деня бяха срещнали един пътник, който говореше с недомлъвки за голямо индианско сборище при Литъл Биг Хорн. — Не искам да се озова насред бойното поле.
    — Твърде далеч стигахме, за да се връщаме сега — отвърна Коул. — Вярвам на Бягащия лос. Разчитам, че ще запази хладнокръвие и няма да се втурне в нещо, което може да означава смърт за неговото племе. Няма да те оставя там, ако е опасно.
    Дона изфуча презрително.
    — Не ти вярвам. Знам, че искаш да се отървеш от мене. Не те обвинявам. Не си отговорен за мене.
    — Ако исках да се отърва от тебе, щях да те оставя в колибата. — Той я загледа втренчено, искаше му се да я целуне, но знаеше докъде ще стигнат след това. Станеше ли въпрос за Дона, самоконтролът му застрашително намаляваше. Хвана я за ръка и я дръпна да стане. — Време е да тръгваме. Искам да намерим място за лагеруване преди залез-слънце.
    Дона въздъхна. Каквото и да казва Коул, тя си знаеше, че иска да се отърве от нея. Искаше й се Вървящият в сянката, свиреп и красив, да се върне и да се люби с нея така, както го бе направил в пещерата. Поради някаква неизвестна причина Коул Уебстър бягаше от нея като от чума.

10.

    Една сутрин Дона се събуди и видя Вървящия в сянката да се взира в нея. Беше облечен в панталони от еленова кожа и мокасини. Гърдите му бяха голи, покрити само с гъсти, къдрави червени косми. Панталоните едва прикриваха изпъкналите мускули на седалището и издутината на слабините му и Дона усети, че се изчервява.
    — Защо си се облякъл така? — запита тя, без да може да отмести поглед от мощната му мъжествена фигура.
    Тази полугол дивак беше Коул Уебстър; но във всеки случай, не беше онзи Коул Уебстър, когото тя познаваше.
    — Сега сме на индианска територия. Индианците, които срещнем, ще познаят Вървящия в сянката. Достатъчно дълго съм яздил със сиуксите, за да си спечеля репутация. Безопасността ни може да зависи от нея. Отсега нататък ще бъде уместно да мислиш за мене като за Вървящия в сянката. Притеснява ли те индианското ми облекло?
    Дона преглътна конвулсивно. Да я притеснява ли? Нима той не разбира по какъв начин й влияе самото му присъствие? Не знае ли, че тя никога нямаше да му се отдаде, ако не бе почувствала, че така трябва? Не беше се любил с нея от онази нощ в пещерата и й се струваше, че сега иска да я накара да повярва, че няма нужда от нея.
    — Ако смяташ, че е необходимо да се превърнеш в индианец, аз не възразявам. Харесваш ми в такъв вид.

    След два дни срещнаха за пръв път индианци. Малко племе от народа оглали пресече пътя им — бяха тръгнали към река Литъл Биг Хорн в територията Монтана. Вървящият в сянката поговори с вожда и научи, че слуховете за огромна индианска армия, която се събира край Литъл Биг Хорн, са верни. Когато разбра, че Бягащият лос още не се е присъединил към похода, изпита огромно облекчение.
    Тази вечер се разположиха на лагер на една малка поляна. Дългите дни непрекъсната езда се отразиха на Дона и Вървящият в сянката започна да спира по-рано, за да й даде повече време за почивка. Тя обикновено заспиваше веднага след вечеря и това му помагаше да спазва обещанието си да не я докосва. Независимо колко отчаяно искаше да се люби с нея, той знаеше, че това ще усложни живота и на двама им. Колкото по-скоро го забрави, толкова по-добре за нея.
    На следващата сутрин Вървящият в сянката усети, че някой ги следи. Когато видя отряд нашарени индианци на близкия хълм, изсъска предупредително на Дона:
    — Не се обръщай, следят ни.
    Тя потисна подтика да обърне глава в забранената посока.
    — В опасност ли сме?
    — Не съм сигурен. Няма да знам, докато не дойдат достатъчно близо, за да ме познаят. Може да са ренегати.
    При тази дума Дона побледня. Враждебно ли бяха настроени индианците? Щеше ли да ги спаси облеклото на Коул?
    — Идват — предупреди я Вървящият в сянката, когато ренегатите се спуснаха от хълма и се насочиха към тях.
    Той дръпна спокойно юздите и зачака. Дона спря Уоли плътно до него.
    Ренегатите ги обкръжиха с подвиквания и заразглеждаха с интерес товарния кон. Вървящият в сянката подкара Боеца напред, за да се срещне с предводителя. Веднага позна набития сиукски вожд. Той и група воини кучета се бяха отделили от племето на Бягащия лос, когато вождът ги отведе в резервата. Вървящият в сянката се обърна към вожда на съвършен сиукски:
    — Защо ни спирате? Не ме ли позна, Рогат бухал? Аз съм Вървящият в сянката, зетят на Бягащия лос.
    Рогатият бухал се вгледа във Вървящия в сянката и неугледното му лице изрази изненада.
    — Много време мина, Вървящ в сянката. Чух, че си се отделил от племето.
    — Сега се върнах — бе отговорът. — Търся селото на Бягащия лос.
    — А, Бягащият лос е страхлива бабичка. Крие се в резервата, вместо да се бие за правото да живее свободен. — Той посочи с пръст към гърдите си. — Рогатият бухал няма да остави белите очи да завземат земите ни без бой. Ще се присъединиш ли към нашата битка, Вървящ в сянката?
    — Аз съчувствам на вашето дело, Рогат бухал, но имам много важна работа с Бягащия лос.
    Тъмният поглед на Рогатия бухал се премести върху Дона и това, което видя, му хареса.
    — Тази жена твоя ли е?
    — Жената се казва Дона. Пътува с мене към селото на Бягащия лос. Във вените й тече сиукска кръв.
    — Метиска. Няма значение, ще я купя от тебе. Имам много коне; кажи цената.
    Дона се приближи плътно до Вървящия в сянката. Беше изненадана от това, че успя да разбере повечето думи. Много отдавна майка й я бе учила на този език; въпреки всичко, малко по малко, думите й станаха ясни.
    — Тя не е за продан.
    Рогатият бухал го изгледа недружелюбно.
    — Ще изпушим една лула и ще си поговорим. Елате, ще дойдете с нас в лагера ни.
    Рогатият бухал каза нещо на хората си и те в миг обкръжиха Вървящия в сянката и Дона.
    — Отиваме с тях — каза Вървящият в сянката. — Не се тревожи, няма да им позволя да ти направят нещо лошо.

    Яздиха цели два часа, обкръжени от ренегатите, и пристигнаха в малък лагер от дванадесетина типита. Пред тях бяха излезли няколко жени и деца, насреща им изтичаха две-три мършави кучета. Според Вървящия в сянката това беше жалък образец на индианските селища, които познаваше от времето, когато бе живял с племето.
    Рогатият бухал слезе от коня си. Вървящият в сянката се спусна от седлото на Боеца и помогна на Дона. Тръгнаха след Рогатия бухал към една колиба, украсена с кожи от елени и лосове. Той влезе вътре, а двамата го последваха.
    — Ще поговорим сега за условията — обяви Рогатият бухал без никакъв увод, седна на земята и се облегна на една облегалка, покрита с кожа. Двамата му гости седнаха с кръстосани крака срещу него.
    Дона се размърда, смутена от настойчивия поглед на индианеца. Беше уверена, че Вървящият в сянката ще ги измъкне от затруднението, но се плашеше от нескрития интерес на Рогатия бухал към нея. Защо бе позволила на Вървящия в сянката да я довлече в тази пустош? Въпреки смесената си кръв не чувстваше индианците близки.
    — Няма за какво да говорим — каза Вървящият в сянката. — Дона не е за продан.
    — Вие сте мои пленници — напомни му Рогатият бухал. — Владея живота и смъртта ви.
    — Аз принадлежа към сиукския народ — заяви Вървящият в сянката. — Племето на Бягащия лос ме осинови, спечелих си име със смели постъпки. Ако ме убиеш, това няма да ти донесе почести.
    Рогатият бухал потъна в замислено мълчание.
    — Ти казваш истината, Вървящ в сянката. Аз се отделих от племето си, защото не желаех да отида в резервата, но не съм направил нищо, което да опетни честта ми пред племето. Борех се за правото да живеем свободно, докато другите се подчиниха на договори без никаква стойност, които биват нарушавани ден след ден. Не съм във вражда с тебе. Можеш да си вървиш.
    Вървящият в сянката беше твърде хитър, за да приеме на доверие думите на Рогатия бухал. Ренегатът искаше Дона, затова трябваше да се прибегне до дипломация.
    — Двамата с Дона си тръгваме — каза Вървящият в сянката.
    Дона изпита такова облекчение, че веднага скочи на крака. Но видя каменното изражение на Вървящия в сянката и се уплаши.
    — Ти можеш да си идеш, Вървящ в сянката, но жената остава. Тя много ми хареса. Още тази нощ ще се облекча между бедрата й.
    Дона вече не можеше да мълчи.
    — Не! Аз тръгвам с Вървящия в сянката!
    — Тихо, Дона — изсъска той предупредително. — Не показвай, че си ядосана.
    — Няма да му позволиш да ме вземе, нали? — прошепна тя.
    Той я погледна развълнувано.
    — Никога!
    Вървящият в сянката знаеше, че има само един начин да спаси Дона от намеренията на Рогатия бухал. Отчаяното положение налагаше отчаяни мерки. Винаги можеше, да предизвика въоръжен сблъсък, но това едва ли би гарантирало безопасността на Дона. Трябваше да избягва всички действия, които можеха да я застрашат.
    Рогатият бухал изгледа изпитателно Дона.
    — Ти си прекалено дръзка. Ще те науча да си държиш езика.
    — Съжалявам, Рогат бухал, Дона не е твоя. Добре познавам сиукските закони.
    Индианецът погледна Вървящия в сянката.
    — Какви игри играеш?
    — Никакви. Дона е моя жена. Сиукските закони не позволяват да се взема жената на друг мъж, освен ако няма развод. А развод няма. Сега дори Дона може би носи моето дете.
    Когато изрече тези думи, поразен разбра, че може да са напълно верни. Два пъти се бяха любили. Голяма вероятност имаше тя да е забременяла.
    Тъмният поглед на Рогатия бухал се плъзна по фигурата на Дона така напрегнато, че тя се изплаши и стомахът й се сви.
    — Лъжеш! — извика той.
    Не обичаше да го мамят.
    Един мускул подскочи на бузата на Вървящия в сянката.
    — Не обичам да ме наричат лъжец.
    — А аз не обичам да ме вземат за глупак.
    Вгледаха се един в друг, изпаднали в безизходица. Ако Рогатият бухал убиеше Вървящия в сянката и вземеше жена му, щеше да опетни честта си и воините му щяха да го отхвърлят, защото някои от тях се бяха сприятелили с Вървящия в сянката, докато живееше с племето. Да, Рогатият бухал беше ренегат, но никога не бе нарушавал сиукските закони и все още се смяташе за член на своето племе.
    — Тази нощ ще бъдете наши гости — каза най-накрая индианецът, загърбил враждебността. — Ще помисля и утре ще ти съобщя решението си.
    — Няма нищо за решаване — отговори Вървящият в сянката, — но ние ще приемем твоето гостоприемство. — Той рязко се изправи. — Покажи ни къде можем да спим.
    — Елате, ще ви заведа. — Последваха го до едно празно типи, недалеч от неговото. — Жълтото куче тръгна по пътя на духовете и тази колиба вече не му трябва. Можете да спите тук тази нощ.
    — Мислиш ли, че ще ни пусне да си идем? — запита Дона, след като Рогатият бухал излезе.
    — Длъжен е. Не е лош човек, но доста се пали. Не поиска да иде заедно с Бягащия лос в резервата и взе със себе си малка група воини, които мислеха като него. Всява паника сред войниците, напада ги и краде провизиите им. Но не мога да го обвинявам. Индианците бяха изгонени от домовете си и принудени да оцеляват на една неплодородна земя, където почти няма животни и храна. Рогатият бухал усеща, че тази неправда крещи за възмездие.
    — Каза му, че сме женени.
    — Надявам се да не възразяваш. Нямах избор. Можех да се бия за тебе, но това нямаше да има смисъл. Ако паднех убит, положението ти само щеше да стане още по-лошо.
    Дона му се усмихна полека.
    — Сега мислиш като Коул Уебстър. Очаквах Вървящият в сянката да е по-дързък.
    — Дори и най-разгорещеният боец трябва да мисли понякога с хладен ум. Ти май си доста привързана към Вървящия в сянката.
    Дона се замисли над думите му. Беше се любила и с Коул Уебстър, и с Вървящия в сянката. Бяха едно цяло — телесно и духовно. Но трябваше да признае, че много се възхищава на дръзкия дивак, който я бе обявил за своя жена. Макар да бе излъгал поради основателни причини, тя се почувства леко обидена. Женитбата с нея беше последното, което би искал и Коул Уебстър, и Вървящият в сянката.
    — От това, което видях дотук, Вървящият в сянката е опасен човек. Но и Коул Уебстър е такъв. Не бих искала нито един от двамата за враг.
    И бих желала всеки от двамата за любовник, помисли тя, но не го каза.
    Преди Вървящият в сянката да успее да отговори, отвън се разнесе женски глас, който ги викаше. Вървящият в сянката отговори на жената, че може да влезе, и на входа се появи една старица, която носеше купа с димяща яхния от еленско месо. Подаде им плитки лъжици, направени от бизонски плешки, и излезе.
    — Гладна ли си? — запита той, наслаждавайки се на разкошния аромат, който се издигаше от купата. Дона кимна. — Седни, има достатъчно и за двама ни.
    Тя се нахвърли върху храната, намирайки я превъзходна. Когато свършиха, Вървящият в сянката отиде да вземе постелките и се върна след малко, носейки и кожен мях с вода.
    — Рогатият бухал ме покани да изпуша една лула с него. Не исках да го наскърбявам с отказ. Човек никога не знае какво да очаква от такава луда глава като него. Донесох ти малко вода да се измиеш. Не ме чакай, може да се забавя.
    Дона го загледа как излиза, питайки се дали изобщо ще успее да се приспособи към индианската култура. Рогатият бухал изглеждаше толкова свиреп, толкова чужд. Надяваше се Бягащият лос да не е чак такъв дивак. В колибата поне знаеше какво може да очаква всеки следващ момент.
    Тя се изми бързо, разгъна постелките, подреди ги и се зачуди дали да се съблече. Реши, че може да свали разцепената пола и блузата, съблече се бързо и се пъхна под одеялата само по долна риза. След минути спеше вече дълбок сън.

    Вървящият в сянката се върна много късно в колибата. Влезе тихо, за да не я събуди, свали панталоните и мокасините и се пъхна в постелките си. Но сънят не идваше. Днес бе казал, че Дона е негова жена, и искаше да прави с нея всичко, което един съпруг прави със съпругата си. Той бе сдържал естествения си подтик да се люби с Дона, но това му бе струвало скъпо. Не можеше да разбере защо така отчаяно я желае, и това никак не му харесваше.
    След като бе познал любовта на Утринна мъгла, той бе разбрал, че никоя жена не го привлича така, както убитата му съпруга. Когато нуждата станеше прекалено силна, за да й устоява, задоволяваше мъжките си нужди с някоя случайно съвкупление. Преди да срещне Дона, никоя жена, освен Утринна мъгла не бе завладяла сърцето му. Харесваше жените, наслаждаваше им се изцяло по всякакъв начин; просто не искаше да се привързва отново към някоя жена. Според него това щеше да бъде изневяра спрямо Утринна мъгла.
    Вървящият в сянката се размърда неспокойно под одеялата си, усещайки, че твърдостта му се стопява. Мъжката му плът бе набъбнала, а желанието му се превръщаше в нажежен до бяло ад. Той стана, разбирайки, че не може повече да устои на свежото, привлекателно тяло на Дона. Надвеси се над нея и я загледа, а очите му блестяха нежно в мрака. Не можеше повече да отрича страстта, бушуваща в него, така както не би могъл да спре да диша.
    Дона трепна и се събуди. Почувства присъствието на Вървящия в сянката, сякаш я бе докоснал. Бледите лунни лъчи се промъкваха през дупката за пушека на върха на типито и осветяваха мъжа, надвесен над нея. Примря пред великолепната му голота и дръзката му мъжественост. Всеки инч от прекрасното му тяло беше твърд, от стегнатите мускули на гърдите до набъбналия до краен предел член. Той се издигаше като мраморен стълб от гъсталака с махагонов цвят. Мъжът беше застанал разкрачен, горд и великолепен, и Дона помисли, че никога не й се е виждал по-неустоим.
    Вървящият в сянката усети мига, в който Дона се събуди. Коленичи до нея и прошепна думи, които я накараха да пламне.
    — Искам те.
    Тя нямаше представа какво ще направи той, ако му откаже, но такова нещо изобщо не й мина през ума. И тя го искаше. Искаше всичко, което можеше да й предложи. През всичките самотни нощи, които й предстояха, щеше да извиква в паметта си тези спомени и да ги вкусва. Тя протегна ръце.
    — И аз те искам.
    Любиха се страстно, диво и зашеметяващо. Той я накара да се почувства красива и желана, а не някаква разбойническа отрепка. Тялото й се разтапяше под целувките му. Той не отмина нито инч от златистата й плът, ръцете и устата му я водеха към разтърсващата кулминация. А когато телата им си починаха, всичко започна отново. Заспаха прегърнати, знаейки, че времето, в което са заедно, скоро ще свърши.

    Когато Дона се събуди на другата сутрин, не намери Вървящия в сянката. Тя се облече бързо и излезе от колибата. Видя го заедно с Рогатия бухал. Двамата бяха потънали в оживен разговор. Дона се приближи полека към тях. Донякъде се успокои, като разбра, че говорят за събирането на сиуксите и северните шайени при Литъл Биг Хорн.
    — Това е загубено дело — горещеше се Вървящият в сянката. — Ако сиуксите настояват да водят тази битка, това ще е началото на края на индианския народ.
    — Бяха нарушени твърде много договори — възразяваше Рогатият бухал. — Наскоро белите предприеха поход да търсят злато в Блек Хилс, това беше последното оскърбление. То зове за възмездие. Скоро ще поведа последователите си на север към Литъл Биг Хорн, за да се присъединим към великите вождове.
    — Не мога да те спра, Рогат бухал. Мога само да те посъветвам да запазиш хладнокръвие.
    — Бягащият лос те нарича свой брат, но ти си оставаш бял. Вярвай ми, аз знам най-добре какво е необходимо на моя народ.
    — Само се моля Бягащият лос да е по-склонен да даде ухо на разума. Сега свободни ли сме да си вървим?
    Рогатият бухал го изгледа кисело, все още не можеше да му прости, че не му отстъпи Дона.
    — Вървете. Ако жена ти ти омръзне, ще те отърва от нея. Мога да си позволя да бъда великодушен.
    — Това няма да се случи, Рогат бухал. Благодаря ти за гостоприемството.
    — Надявам се ти и жена ти да сте си починали добре снощи — добави индианецът и изгледа лукаво Дона. — Минах покрай колибата ви през нощта и ви чух. Имаш много страстна жена.
    Дона хлъцна притеснена, без да смее да погледне Рогатия бухал в очите. Не беше разбрала, че двамата са вдигали толкова шум. Почувства дълбоко облекчение, когато Вървящият в сянката тръгна с нея към типито им.
    — Не знаех, че някой ни е чул — каза тя, разтърквайки пламналите си бузи. — Сигурно всички са разбрали какво става.
    — Естествените пориви на тялото не смущават индианците. Напълно в реда на нещата е съпрузите да се любят.
    — Аз не съм ти съпруга — напомни му Дона и се обърна така бързо, че не забеляза замисления израз на лицето му.

    По-късно през нощта, когато отново се любиха, Вървящият в сянката като че ли забрави, че тя не му е съпруга. Но после се закле, че вече няма да забравя. След ден-два ще стигнат селото на Бягащия лос и той щеше да се погрижи младите воини да разберат, че тя е свободна. За него беше важно Дона да намери щастие. Дълбоко съжаляваше, че не е способен да й даде любовта, която толкова заслужаваше, но така трябваше да бъде.
    Отказът да се обвърже с друга жена се бе превърнал в натрапчива идея за Вървящия в сянката. Твърде дълго бе живял със спомена за Утринна мъгла, за да се ожени повторно. Харесваше му да се люби с жените, но без да се обвързва. Бе обяснил това на Дона, за да не си вади неверни заключения за връзката помежду им. Тя беше твърде крехка, за да се обрече на мъж, който може да й даде само малка част от себе си. Заслужаваше нещо много повече от това, което той можеше да й предложи.
    А той не искаше да рискува да направи дете на Дона. Не можеше да си представи друга жена, освен Утринна мъгла като майка на своите деца. И тъй като това вече не беше възможно, Вървящият в сянката реши да остави на своята близначка грижата за създаването на деца.
    Рогатият бухал им позволи да напуснат лагера му без никакви инциденти. Но Дона се успокои едва когато оставиха селцето далече зад гърба си. Дори тогава продължи да се озърта, очаквайки да види Рогатия бухал и бандата му да препускат след тях.

    След три дни намериха селото на Бягащия лос, разположено в една долина на север от агенцията на Червения облак. Дона бе смаяна от небивалото гостоприемство, с което посрещнаха Вървящия в сянката, и се учуди, като видя колко го обичат в племето на Бягащия лос. Питаше се какво ли е направил, за да заслужи уважението им. После видя един красив индианец да се приближава към тях и разбра, че това е Бягащият лос.
    Индианецът стисна рамото на Вървящия в сянката и шумно го приветства.
    — Добре дошъл, братко! Много луни минаха, откакто за последен път те видяха очите ми. Какво те води в моя лагер?
    — Дълга история, Бягащ лос. Дошъл съм да те моля за една услуга. Но първо искам да те запозная с Дона. Майка й е принадлежала към сиукския народ. Тя разбира езика ти и може да говори, но не много добре. — Той се обърна към Дона. — Дона, това е моят добър приятел Бягащият лос.
    Индианецът погледна внимателно Дона в лицето. После се усмихна на Вървящия в сянката.
    — Радвам се, че най-накрая послуша съвета ми и намери жена, която да обичаш. Това е добре. Сърцето ти твърде дълго остана празно.
    — Не, не си ме разбрал. Тя не е моя жена.
    Колкото и вярно да беше, това, че Вървящият в сянката отричаше връзката помежду им, нанесе удар по гордостта на Дона. Вече няколко седмици живееха заедно. Бяха се любили, нежността му бе като балсам за израненото й тяло и стъпканата й душа. Той бе посял надежда в тъмните кътчета на отчаянието й. Но щом не иска никой да знае, че са в интимна близост, така да бъде. Тя няма да му досажда.
    Бягащият лос гледаше ту нея, ту Вървящия в сянката и разбра, че между тях има нещо повече от това, което бяха склонни да признаят. Дона беше красива жена. Приличаше на Утринна мъгла, но той виждаше несъмнените разлики помежду им. Бягащият лос инстинктивно усети, че Дона е страдала много повече, отколкото би било допустимо да страда, която и да е жена. Сърцето и умът й бяха чисти, тя беше обичливо създание, достойно за любов. Интуицията му подсказваше, че Дона е видяла твърде малко радост в живота си.
    — Елате да споделите храната ми. Пролетен дъжд ще се радва да те види.
    — Как е тя, как са децата ти?
    Бягащият лос показа двете голи момченца, които играеха наблизо заедно с още няколко деца.
    — Пролетен дъжд е добре. И момчетата растат силни като баща си.
    — Взел ли си втора жена?
    Бягащият лос кимна утвърдително.
    — Съединих се с по-малката сестра на Пролетен дъжд. Слънчев лъч вече носи детето ми. — Той докосна яркочервения кичур, вплетен в гарвановочерната му коса, и се усмихна замислено. — Ако Пламък беше станала моя жена, както желаех, нямаше да имам нужда от втора жена. Още нося нейния талисман.
    — За съжаление, сестра ми беше вече омъжена. Двамата с Танър бяха предопределени един за друг.
    — Стига толкова спомени. Доведи Дона в колибата ми. Жените ми ще се погрижат да се чувства удобно, докато ние поговорим и изпушим една лула.
    Дона схвана доста от думите и разбра, че една жена на име Пламък — да не би да е сестрата на Вървящия в сянката? — е пленила сърцето на Бягащия лос. Историята я заинтригува и тя се зарече да разпита Вървящия в сянката веднага щом й се удаде тази възможност.
    — Бягащият лос ни покани в колибата си — каза Вървящият в сянката на Дона на английски. — Двете му жени ще ни посрещнат.
    Последваха вожда в неговата колиба и там Вървящият в сянката поздрави едната от жените, като се обърна към нея с името Пролетен дъжд. Тя не беше в първа младост, но още беше красива. От типито излезе една доста по-млада жена и плахо поздрави двамата гости. Беше бременна и Дона предположи, че това е втората жена на Бягащия лос.
    Бягащият лос даде нареждания на Пролетен дъжд и покани вървящия в сянката да дойде с него навън. Двамата седнаха пред колибата. Пролетен дъжд изнесе две облегалки от типито, а Слънчев лъч напълни лулата.
    — Ще приготвя нещо за ядене — каза Пролетен дъжд.
    Дона нямаше представа какво трябва да направи, но Слънчев лъч плахо докосна ръката й и й предложи да я заведе на едно място, където ще може да се освежи. Дона погледна Вървящия в сянката, той кимна и тя излезе заедно с индианката.
    Бягащият лос подаде лулата на Вървящия в сянката, той дръпна дълбоко от ароматния тютюн и върна лулата. Накрая индианецът проговори.
    — Любопитен съм, Вървящ в сянката. Защо доведе тази жена при мене?
    — Първо трябва да ти разкажа за Дона и как се запознах с нея — започна Вървящият в сянката. — После ще разбереш защо търся помощ от тебе.
    Той започна да разказва подробно, излагайки всичко, с изключение на интимната си връзка с Дона. Това беше само тяхна работа, на никого другиго. Но Бягащият лос не беше глупав. Четеше в думите повече от това, което казваха.
    — Ти се чувстваш отговорен за Дона — забеляза вождът. — Може би се самозалъгваш. Тя е много красива. Човек лесно може да се влюби в нея.
    — Знаеш, че за мене няма друга жена след Утринна мъгла. Тя е запечатана в сърцето ми. Дона заслужава мъж, който да я обича така, както заслужава да бъде обичана. Понесла е много болка и унижение от мъжете. Надявам се да й намериш добър съпруг.
    Бягащият лос още веднъж дръпна дълбоко от лулата. Изпусна облак син дим. Когато димът се разнесе, Вървящият в сянката с учудване видя, че Бягащият лос е намръщен.
    — Да не съм казал нещо, което да те е ядосало? — запита той.
    — Тъжен съм, защото не оставяш духа на сестра ми да намери мир. Твърде дълго я държиш жива в сърцето си, братко. Тя умря преди много време. И би искала да намериш щастие с друга жена. Опитвал ли си се да отвориш сърцето си пред Дона?
    — Още не съм готов. Дона разбира това и го приема.
    Бягащият лос хвърли дълъг поглед към Вървящия в сянката, подбирайки внимателно думите си.
    — Ти взе ли Дона в постелята си?
    Макар че въпросът беше много личен, той очакваше открит и честен отговор.
    Вървящият в сянката се изчерви и отмести очи, без да отговори. Мълчанието му каза на Бягащия лос това, което искаше да разбере.
    — Тъй като е вдовица, не е нередно тя да те иска.
    Вървящият в сянката сметна за уместно да не разказва на приятеля си за девствеността на Дона. Щеше да изглежда като мръсник и негодник, ако се разбере, че е легнал с девица и после е поискал да я остави на друг.
    — Би ли приел Дона в своето племе? Надявах се да я вземеш за своя втора жена, но тъй като вече имаш Слънчев лъч, може би ще намериш някой млад боец, който се нуждае от партньорка.
    — Това ли е твоето желание?
    — Така трябва да бъде.
    — Значи нека бъде така. Но аз ще те помоля за нещо в замяна.
    — Каквото и да е.
    — Остани тук през зимата. Липсваше ми.
    Вървящият в сянката понечи да откаже, но сърце не му даде. Бягащият лос му бе осигурил място за усамотение, когато бе разтърсен от смъртта на Утринна мъгла. Бе оставил раните му да заздравяват постепенно, бе станал негов учител и приятел. Но ако останеше тук, щяха да възникнат сериозни проблеми. Знаеше, че ще е по-лесно, ако скъса веднага с Дона. Останеше ли тук, това щеше да ги накара да се поддадат на взаимната си страст. Това щеше да бъде голямо изпитание, но Вървящият в сянката сметна, че трябва да уважи молбата на Бягащия лос и да остане с племето до пролетта.
    — Ще остана, докато се стопи снегът по планините. После ще отпътувам за Орегон, за да се видя със сестра си.
    Пролетен дъжд дойде с храната и те прекратиха разговора, за да се насладят на вкусно ухаещото еленско задушено.

    Дона изпитваше странно чувство, отивайки заедно със Слънчев лъч към потока. Индианката беше приветлива и мила и докато си бъбреха, Дона започна да свиква със сиукския език. Още не разбираше много неща, но предположи, че с времето ще се научи.
    — Тук никой няма да ни безпокои — каза Слънчев лъч, когато Дона коленичи при потока и заплиска лицето и врата си с вода. — Тук се къпят жените. Вървящият в сянката твой мъж ли е? — запита тя непривично дръзко.
    Но когато разбра, че е престъпила границите на приличието, почервеня и се извини.
    — Няма нищо — каза Дона. — Не си ме обидила. Вървящият в сянката не е мой мъж. Той ме доведе при Бягащия лос, защото нямаше къде да отида и той помисли, че тук ще ми бъде добре.
    — В резервата животът не е винаги хубав, но вярвам, че ще бъдеш щастлива с нас. Всички млади воини ще се надпреварват да спечелят вниманието ти. Скоро ще имаш много ухажори.
    — Не съм сигурна, че искам съпруг. Аз съм вдовица и бракът ми не беше щастлив.
    — Довери се на Бягащия лос, той ще ти избере подходящ човек. — Тя се усмихна плахо. — Може би той ще убеди Вървящия в сянката да се съедини с тебе, дори ако това не се хареса на Смеещия се ручей. Тя го чака много години да се върне при нея.
    Дона внезапно потръпна от студ. Досега не се беше замисляла върху възможността някоя жена да очаква Вървящия в сянката. Затова ли той толкова искаше да я види омъжена за друг?

11.

    Поканиха Дона да сподели колибата на Бягащия лос и семейството му, но когато Вървящият в сянката каза, че понеже е вдовица, трябва да й бъде дадено отделно типи, вождът се съгласи. Тя наблюдаваше смаяна как жените построиха новия й дом. Когато свършиха, внесоха вътре всякакви прибори и сечива, необходими за домакинството. За кратко време типито се превърна в удобно и уютно жилище.
    Вървящият в сянката също трябваше да живее отделно. Когато жените свършиха с типито на Дона, се заеха с неговото. Тя се почувства объркана, когато осъзна, че ще трябва да живее в колибата си сама. Толкова време бе живяла с него, че не знаеше как ще спи, ако той не е до нея.
    Вървящият в сянката се приближи към Дона; никога не я беше виждал толкова замислена.
    — Не е възможно вече да си нещастна; живяла си тук твърде малко време, за да си създадеш представа. Какво мислиш за Бягащия лос и жените му?
    — Бягащият лос изглежда… много мил, а жените му са приветливи. — Тя изведнъж отчаяно се вкопчи в ръката му. — Не ми е добре с тези хора, Вървящ в сянката. Ще бъда самотна, когато ти си тръгнеш.
    — Няма да си тръгна, преди да дойде пролет. Дотогава ти ще си намерила някой млад мъж, когото да харесаш. Може дори да си се омъжила.
    Той сви вежди. Защо тази мисъл му се виждаше обезпокоителна?
    Тя го изгледа убийствено.
    — Не искам да се омъжвам повторно.
    — Не всички мъже са като Коб. Бягащият лос ще ти намери добър мъж. А и аз ще съм тук и ще помагам.
    Дона отмести поглед — не искаше да му покаже колко я е засегнало това, че толкова бърза да се освободи от нея. Видя с ъгълчето на окото си, че една жена се приближава до тях. Беше по-възрастна от Дона, може би към тридесетте. И много по-пищна. Тя видя как очите й се спряха на Вървящия в сянката.
    — Добре дошъл у дома, Вървящ в сянката. Липсваше ми.
    В очите й се четеше неприкрито желание.
    — Хубаво е човек да се върне при приятели, Смеещ се ручей. Запозна ли се с Дона?
    Смеещият се ручей хвърли бегъл поглед на Дона.
    — Тя твоя жена ли е?
    — Не. Знаеш, че никоя не може да замести Утринна мъгла в сърцето ми.
    — Дълго те чаках да се върнеш.
    — Изненадан съм, че не си се омъжила повторно. Има много воини, които биха оценили съпруга като тебе.
    — Има само един воин, когото искам — каза тя с лукав намек. — Ела в моята колиба довечера. Ще приготвя любимото ти ядене.
    Дона изфуча ревниво. Не би трябвало да я интересува коя жена ще заведе в леглото си Вървящият в сянката, но в действителност това имаше значение за нея.
    — Не тази вечер. Бягащият лос ни покани да споделим храната му. Може би друг път.
    — Друг път — съгласи се тя, хвърли лека усмивка към Дона, обърна се и се отдалечи.
    — Тя не ме харесва — отбеляза Дона.
    — Въобразяваш си. Смеещият се ручей няма причина да не те харесва.
    Дона не мислеше така, но не започна да спори. Явно беше, че Смеещият се ручей желае Вървящия в сянката. Дона щеше да продължи за говори за индианката, но се появиха Пролетен дъжд и Слънчев лъч и я поведоха към мястото за къпане. По-късно щеше да вечеря с тях.

    Дона се нахрани с жените, след като поднесоха яденето на мъжете. Изглеждаше странно, че жените и мъжете не се хранят заедно, но тя имаше да научи още много неща за индианската култура. Помогна да раздигнат трапезата, а в това време Вървящият в сянката и Бягащият лос запушиха и подеха разговор.
    — Обезпокоителен слух стигна до ушите ми, Бягащ лос — каза Вървящият в сянката.
    — Какъв е този слух, приятелю?
    — Срещнах Рогатия бухал и група ренегати преди няколко дни. Говорих и с един вожд, който беше тръгнал с хората си на север към Литъл Биг Хорн. Говори се за възмездие заради многото неправди, извършени срещу индианския народ. Вярно ли е, че сиукските племена се събират в Литъл Биг Хорн и се готвят за битка?
    Бягащият лос кимна бавно.
    — Ушите ти не са те излъгали, Вървящ в сянката. Твърде много договори бяха нарушени, твърде много лъжливи обещания бяха дадени. Неотдавнашното нахлуване в нашите свещени хълмове не може да бъде пренебрегнато. Трябва да покажем на белите очи, че не могат да се отнасят към нас с такова очебийно неуважение.
    — Не ми харесва това, което чувам, Бягащ лос. Ти със сигурност си достатъчно мъдър, за да поведеш народа си към Литъл Биг Хорн. Остани тук. Не влизай в битката. Тя може само да сложи начало на края на индианските народи.
    Бягащият лос се взря в далечината с отсъстващо изражение, в тъмните му очи се четеше тъга.
    — Началото на края вече е дошло. Белите пъплят по земите ни като мравки в мравуняк. Няма какво да ги спре. Няма да бъдат доволни, докато не изблъскат нашия народ като стадо животни в неплодородните земи. Ако не потърсим възмездие, за нас няма надежда.
    — От цялото си сърце ви съчувствам и се моля хората, които създават нашите закони, да видят в какво положение се намира индианският народ. Но в същото време вие стъпвате на опасна почва, като се събирате и се готвите за битка.
    — Правим това, за да удовлетворим своята гордост и чест. Моят народ ще се присъедини към вождовете си. Дойдоха призиви от вождовете на Хункпапа, Жлъчката, Насрещния дъжд, Лудия кон и Ниското куче от народа оглала. Хиляди сиукси и шайени ще отговорят на призива.
    — Да не би да искаш да кажеш, че ще се присъединиш към воините, които се готвят за битка? Възможността да победите Седма кавалерийска армия на Къстър е нищожна.
    — Грешиш. Ние ще ги унищожим — каза уверено Бягащият лос. — Народът ни ще събере големи сили. Кавалерията ще бъде примамена да излезе срещу нас и ще опита вкуса на поражението.
    — А после? Да допуснем, че индианският народ победи. Трябва да има възмездие.
    — Ще бъде по волята на Уакантанка.
    — Какво мога да кажа или да направя, за да те убедя да останеш в агенцията на Червения облак? Моля те, не участвай в тази лудост. Мисълта за твоята смърт ми причинява болка.
    — Не искам да ти причинявам болка, но честта ме задължава да се присъединя към начинанието на великите вождове. През пролетта ще поведа племето си към Литъл Биг Хорн. Ако това доведе до моята смърт, ще умра с чест.
    — А какво ще стане с жените и децата ти?
    Бягащият лос се намръщи, като от внезапна болка.
    — Те ще разберат и ще уважат решението ми да умра както подобава на воин.
    — Съжалявам, Бягащ лос, но аз не мога да приема това. Докато съм тук, ще продължавам да изказвам възраженията си.
    — А аз ще постъпя така, както сърцето ми подсказва. Сега, когато се разбрахме за това, нека поговорим за Дона. Тя току-що дойде, но младите воини вече говорят за нея. Самотникът е решил да я ухажва.
    — Самотникът ли? — замисли се Вървящият в сянката. — Спомням си го. Добър ли е по нрав?
    — Той е чудесен боец. Малко е млад, но ще бъде добър за Дона. Ако той не й харесва, тя ще може да избира измежду много воини.
    — Да, разбира се — измърмори унило Вървящият в сянката.
    Започваше да се колебае дали да изостави Дона, след като разбра за решението на Бягащия лос да се присъедини към индианската армия край Литъл Биг Хорн. След битката щеше да има жестоко възмездие и Дона щеше да бъде въвлечена в много опасна ситуация. Как да я остави на произвола на подобна съдба? Реши да отлага, доколкото е възможно, вземането на окончателно решение. Междувременно ще се погрижи нещата между Дона и младия воин, който я ухажва, да потръгнат.

    Времето минаваше удивително бързо. Дните станаха по-студени, нощем падаше слана. Дона не беше нещастна, но не беше и доволна. Подозираше, че би била относително щастлива, докато Вървящият в сянката остане при нея. Пролетен дъжд и Слънчев лъч се грижеха за нея, просвещаваха я в историята на майчиния й народ, преподаваха й неговата култура. Самотникът беше започнал да я ухажва, но тя не се интересуваше от този воин. Виещият вълк, по-стар и по-изпечен воин от Самотника, също проявяваше интерес към нея. Дона го намираше свиреп и плашещ, опитваше се да го избягва, но той упорито я преследваше.
    Вървящият в сянката наблюдаваше развитието на ситуацията с нарастващ интерес. Смяташе Самотника за безобиден, дори малко незрял, но Виещият вълк според него беше голям самохвалко и горделивец. Начинът, по който той се перчеше пред Дона, ужасно го изнервяше. Реши още при първа възможност да говори с нея за нахалния воин. Тази възможност дойде един ден, когато Дона отиде при потока сама, за да донесе вода.
    — Дона, почакай, ще дойда с тебе — каза той, тръгвайки с нея. — Е, как се чувстваш тук?
    — Наистина ли те интересува? — запита унило тя.
    — Как можеш да питаш? Разбира се, че ме интересува.
    Дона продължи по пътеката. Да, разбира се, тя знаеше колко силно се интересува от нея Вървящият в сянката. Толкова се интересува, че напоследък почти не я забелязва. Тя изпитваше нетърпима болка, докато наблюдаваше как Смеещият се ручей й се подиграва пред него. Питаше се дали красивата вдовица споделя леглото му. Такъв страстен мъж като Вървящия в сянката не можеше да остане целомъдрен, не и ако Смеещият се ручей се навърта наоколо, готова да задоволи страстта му. Тя се подсмихна. Ако Смеещият се ручей мисли, че Вървящият в сянката ще се ожени за нея, много се лъже. Дона по-добре от всеки друг знаеше колко верен е той на спомена за мъртвата си жена.
    Стигнаха потока, Дона остави кожения мях на тревата и се обърна към Вървящия в сянката.
    — Има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш?
    — Забелязах, че Самотникът те ухажва. Какво мислиш за него?
    — Приятно момче — каза тя с подчертано безразличие.
    — Той е по-възрастен от тебе. Но мисля, че си права. Не ти подхожда. Нито пък Виещият вълк.
    Дона избухна:
    — Мислех, че искаш да си намеря съпруг. Ще избера този, когото си харесам.
    — Да не би да искаш да кажеш, че харесваш Виещия вълк?
    — Ами ако го харесвам?
    Тя не пожела да направи удоволствие на Вървящия в сянката, като му разкрие, че не харесва свирепия воин.
    — Тогава имаш по-малко разум, отколкото очаквах. Той е жесток и по това доста прилича на Коб. Няма да се отнася добре с тебе.
    — Нека аз да отсъдя.
    Той я хвана за раменете и я привлече към себе си.
    — По дяволите, Дона, интересува ме какво ще стане с тебе.
    Тя се изсмя безрадостно.
    — Никого не го е грижа какво ще стане с мене. Тук съм, защото ти настоя. Искаше да се отървеш от мене и сега се опитваш да ми казваш какво да правя. Върви намери Смеещия се ручей. Сигурен съм, че твоите съвети много ще й харесат.
    Вървящият в сянката се взря в нея, обзет от внезапния подтик да я целуне. Толкова му липсваше. Липсваше му топлината на свежото й тяло, изкусителната мекота на пищните й устни. Но не би било редно да продължава интимните си отношения с нея.
    — Смеещият се ручей не означава нищо за мене. Ако я исках, отдавна да съм се оженил за нея.
    — Така е, не искаш съпруга. Предпочиташ да живееш със спомените за миналото. За съжаление, спомените не могат да топлят леглото ти. Използваш жените като Смеещия се ручей, за да задоволиш мъжките си нужди и да си запълниш свободното време.
    — Свободното ми време никога не може да бъде запълнено от жени като Смеещия се ручей — призна Вървящият в сянката.
    Той я притегли по-близо, впил изпитателния си поглед в нейния. Обхвана лицето й с две ръце и притисна уста към нейната. Дона сякаш цял живот бе чакала тази целувка.
    Целувката му беше безкрайна, устата му бе гореща и твърда, езикът му излъчваше неимоверна съблазън. Дъхът му бе горещ, с вкус на мента. По тялото й пробягна жив огън. Той започна да гали гърдите й и Дона усети как в пулсиращия й център се събира влажна топлина. Когато той престана да я целува, тя издаде лек разочарован вик, но бързо се съвзе.
    — Защо го направи?
    — Отдавна исках да те целуна. Не можеш да си представиш колко трудно ми беше да не те докосвам. Заслужаваш нещо много повече от това, което аз мога да ти дам. Сърцето ми не е свободно. Още не съм готов да изоставя спомените за Утринна мъгла.
    Дона се опита да се обърне, но той я задържа в прегръдките си. Тялото й реагира остро на близостта му, но тя си наложи да се пребори с това.
    — Значи, нямаш думата по въпроса, за кого ще се омъжа.
    — Мислех за битката, която се готви, и започнах да се разколебавам.
    — За какво?
    — Бягащият лос е решил да поведе народа си към Литъл Биг Хорн. Битката ще бъде унищожителна за сиуксите. След нея ще дойде кърваво възмездие. Няма да си в безопасност.
    — А къде ще съм?
    Вървящият в сянката се замисли.
    — Не знам. Ще измисля нещо.
    Дона се обърна.
    — Не се тревожи. Достатъчно дълго разчитах на тебе. Ще остана тук и ще си опитам късмета с някого от мъжете, които ме ухажват. Виещият вълк изглежда много склонен да се събере с мене.
    — Не можеш да се омъжиш за него.
    — Защо?
    — Защото няма да ти позволя.
    — Не можеш да ме спреш.
    Той й се усмихна полека. По изражението му Дона позна, че има нещо предвид.
    — Повече от два месеца минаха, откакто се любихме. Вече би трябвало да знаеш дали не си бременна.
    Тя преглътна конвулсивно и поклати глава.
    — Бременна ли? — О, господи, та тя не знаеше почти нищо за женските работи. Майка й не бе успяла да й разкаже достатъчно, преди да умре. Възможно ли е да е забременяла? — Аз… аз… разбира се, че не съм бременна.
    Господи, надяваше се това да е истина.
    Вървящият в сянката би трябвало да изпита облекчение, но не беше така. Какво, по дяволите, ставаше с него?
    — Трябва да се връщам — каза Дона и взе кожения мях. — Пролетен дъжд ще се чуди защо ме няма.
    — Нека да ти помогна — каза Вървящият в сянката, наведе се и гребна вода.
    Върнаха се заедно в лагера и се разделиха пред колибата на Бягащия лос. Той искаше да й каже още нещо, но реши, че сега не е моментът. Може би трябваше да поговори с Бягащия лос за Дона. После група воини го поканиха да иде с тях на лов и той реши, че една усилена езда ще бъде добре дошла, за да освободи ума му от магията и влудяващия аромат на Дона.
    — Вървящият в сянката е красив, нали? — обърна се Слънчев лъч към Дона. — Той е толкова храбър и силен, колкото и Бягащият лос. Ще бъде чудесен съпруг за всяка жена.
    — Той не иска съпруга — каза рязко Дона и Слънчев лъч я погледна с учудено вдигнати вежди. — Неведнъж го е казвал ясно.
    — Мисля, че би ти харесало да станеш негова съпруга — отбеляза Слънчев лъч. — Струва ми се, че много го обичаш.
    Дона затихна. Любов ли? Съществува ли такова нещо? Това, което изпитваше към Вървящия в сянката, беше трудно определимо. Били я бе поробил. Когато неочаквано дойде свободата, тя се бе заклела, че никога повече няма да изпадне в зависимост от някой мъж. Но Вървящият в сянката й бе показал, че в отношенията между мъжа и жената не е задължително да има само болка. Можеше да има нежност и близост, внимание и загриженост. И радост. Това ли беше любовта? Не беше сигурна. Не знаеше, че се интересува от Вървящия в сянката повече, отколкото бе смятала, че е възможно.
    — Няма значение какво изпитвам към Вървящия в сянката — каза накрая Дона. — Няма да го обременявам.
    — Виещият вълк и Самотникът му предложиха много коне за тебе. И двамата се радват на голямо уважение в племето. Ще се съединиш ли с някого от тях?
    — Не знам — отговори Дона съвсем искрено.
    Двете се разделиха. Дона се върна в колибата си, за да работи по еленовата туника, която й бе дала Пролетен дъжд. Пришиваше мъниста и пера по меката тъкан в съответствие с инструкциите на индианката. Изнесе дрехата вън на слънце, седна с кръстосани крака пред типито и прилежно заработи с иглата. След малко една сянка й закри светлината, тя вдигна глава и с изненада видя Виещия вълк, който се бе изправил пред нея.
    — Исках да се срещна с тебе насаме — каза той и седна при нея. — Време е да поговорим за нашата връзка. Искам те под моите завивки. Предложих на Бягащия лос десет коня за тебе. Правя ти голяма чест, като давам толкова коне. Богатството на един мъж се измерва с броя на конете му. Самотникът не може да предложи и половината от този брой.
    — Какво каза Бягащият лос? — полюбопитства Дона.
    — Каза, че трябва да говоря направо с тебе. Той не е твой попечител и следователно не може да говори вместо тебе.
    — Аз почти не те познавам — измърмори Дона.
    — Била си омъжена и познаваш тялото на мъжа и неговите нужди. Аз съм млад и страстен; ще ти дам хубави деца и ще осигурявам прехраната им. За моите подвизи се пеят песни край огъня. — Той се тупна с юмрук по гърдите. — Аз съм по-добър мъж от Самотника.
    Дона не можеше да отрече, че Виещият вълк е красив мъж, макар и доста голям самохвалко. Беше здрав, висок и невероятно мъжествен. Но според нея изобщо не можеше да се мери с Вървящия в сянката.
    — Не мога сега да ти дам отговор — заекна тя.
    Виещият вълк стана и я изправи на крака.
    — Ако се тревожиш, че няма да ти харесам под завивките, нека сега ти дам доказателство. Жадувам да заровя мощното си копие дълбоко в тебе. Ти си вдовица; няма да бъде нередно, ако задоволим страстта си.
    Той се опита да я привлече в типито, но тя се дръпна.
    Дона видя издутината под панталона му от еленова кожа и отстъпи назад в паника.
    — Не мога да направя това, което искаш. Трябва ми време да свикна с новия си дом и да се сближа с племето, преди да реша кого да взема за партньор. Не искам да те оскърбявам, Виещ вълк, но не съм сигурна, че искам отново да се омъжа. Не е толкова лошо да си остана вдовица. Разбрах, че Смеещият се ручей дълго време е живяла като вдовица.
    — При нея е различно. Тя чака, за да се съедини с Вървящия в сянката.
    Поговориха още няколко минути, без да знаят, че Вървящият в сянката се е върнал и ги наблюдава. До него стоеше Бягащият лос и наблюдаваше реакцията на своя приятел. Когато той понечи да се намеси, индианецът го задържа.
    — Не се намесвай, братко.
    — Ами ако Виещият вълк й направи нещо?
    — Огледай се наоколо. Виж колко хора има. Той няма да рискува да си навлече гнева на племето с някоя глупава постъпка. Просто следва моите съвети. Предложи десет коня за Дона и аз му казах да й го съобщи лично. Тя е вдовица и има право да избира с кого да бъде.
    — Не може да го приеме. Не е подходящ за нея.
    — Според мене преувеличаваш. Ще направя така, че на Дона да не й се случи нищо лошо.
    — Колебая се дали да оставя Дона в племето, освен ако ти решиш да не отидеш в Литъл Биг Хорн през пролетта.
    — Не мога да го направя.
    — Възмездието ще бъде незабавно и кърваво.
    — Ще пазя Дона така, както собствените си жени и деца.
    — Само добрите намерения не стигат.
    Бягащият лос погледна внимателно лицето на Вървящия в сянката.
    — Според мене нежеланието ти да оставиш Дона показва какво има в сърцето ти.
    — Грешиш.
    — Тогава остави я да си избере другар. Ако наистина не я искаш и й желаеш доброто, вземи Смеещия се ручей за съпруга. Говорих с нея днес и тя много желае това.
    — Може би така ще направя — изрече рязко Вървящият в сянката. Поне няма да се привързва към нея. — Ще ида да я намеря — каза той, хвърляйки потаен поглед към Дона и Виещия вълк, които продължаваха да разговарят.
    Когато Вървящият в сянката се отдалечи, Бягащият лос се усмихна. Познаваше приятеля си по-добре от самия него. Той се интересуваше от Дона повече, отколкото беше склонен да признае. Щом срещнеше ревнив мъж, Бягащият лос веднага го разпознаваше. Нямаше търпение да види какво ще стане, беше му много забавно.
    Дона видя с крайчеца на окото си как Вървящият в сянката се доближава до Смеещия се ручей, която тъкмо бе излязла от колибата си. Двамата поговориха няколко минути, после тя го хвана за ръка и го поведе към типито си. Той се поколеба за миг, след това сви рамене и влезе. Сърцето на Дона се сви. Да не би да е грешила? Дали Вървящият в сянката не се е интересувал от вдовицата повече, отколкото си признаваше? Тя се извини, прекъсна разговора с Виещия вълк, от когото бе научила всичко необходимо, и се прибра в колибата си.
    Останал насаме със Смеещия се ручей, Вървящият в сянката се запита какво, по дяволите, прави тук с нея, когато би трябвало да бъде с… По дяволите! За какво е седнал да мисли!
    — Видях те да говориш с Бягащия лос — каза индианката, приближавайки се към него. — Каза ли ти, че искам да се съединя с тебе?
    — Знаеш, че няма да остана тук — отвърна Вървящият в сянката, желаейки да я разубеди. — По-късно ще се върна при моя народ.
    — До пролетта има още много луни. Аз съм съгласна да приема твоите условия, ако бъдеш само мой, докато живееш тук.
    — Няма да е честно спрямо тебе, Смеещ се ручей. Никога не бих могъл да обичам жена така, както обичах Утринна мъгла.
    — Мога да облекча тялото ти — прошепна тя и се притисна до него. — Някога ти търсеше моята благосклонност.
    Спусна ръка между двамата и го обхвана. Той се втвърди в ръката й.
    Вървящият в сянката дори не се опита да потисне стона, който се надигна в гърлото му. Отдавна не беше имал жена, а Смеещият се ручей със сигурност знаеше как да го възбуди.
    Паднаха с преплетени тела на постелката, обхванати от страст. Смеещият се ручей се притисна до него в отчаяно желание. Краката й се разтвориха, за да го приемат. Когато той се поколеба, тя се вкопчи в него.
    — Моля те — изстена тя и се притисна още по-силно към него.
    Вървящият в сянката усети как го обливат вълните на желанието й и изруга. Сега трябваше да мисли за Смеещия се ручей и за пищните й прелести, вместо да мечтае за стройното тяло на Дона. Това беше грешка. Искаше да докаже на себе си, че всяка жена може да задоволи страстта му, но сега виждаше колко се е заблуждавал. Дона му бе влязла под кожата.
    — Съжалявам, Смеещ се ручей — каза той, изтръгвайки се от силните й обятия. — Това е грешка.
    — Невинаги е било грешка. Много пъти си вземал тялото ми и си му се наслаждавал.
    — И това беше грешка. Използвах те, но знаех, че никога няма да се оженя повторно.
    Тя се изсмя рязко.
    — Сега говориш като бял. Аз съм вдовица. Жребият ми в живота е да ме използват неженените мъже в племето. Такъв е обичаят. Но никой не е карал сърцето ми да пее така, както ти.
    — Съжалявам, Смеещ се ручей — повтори той.
    Тя го загледа през присвитите си клепачи.
    — Заради онази метиска, нали? Видях те как я гледаше. Ако я искаш, трябва да се съединиш с нея, вместо да отричаш чувствата си.
    — Грешиш — възрази Вървящият в сянката. — Щях ли да доведа Дона при Бягащия лос, ако я исках за себе си?
    Трогната от думите му, индианката реши да изчака по-удобен момент. Той е страстен мъж. Рано или късно ще дойде при нея.
    Вървящият в сянката излезе от типито замислен. Това, че не можа да се люби със Смеещия се ручей, го потискаше. Не можеше да си спомни някога да е имал подобен проблем. Запъти се към потока, където можеше да остане насаме с мислите си.

    Дона си тананикаше, берейки боровинките в храсталака, който й бе посочила Пролетен дъжд, когато тази сутрин дойдоха да се къпят. През нощта беше паднала слана, но слънцето стопли земята и Дона се запита дали това няма да е последният топъл ден преди настъпването на зимата.
    Отиването до потока, за да набере боровинки, имаше и още една цел. Тя харесваше сочните плодове, но искаше да има време да помисли. Надменността на Виещия вълк я бе ядосала. Знаеше, че индианците пресмятат богатството си по броя на притежаваните коне, но богатството на Виещия вълк не й правеше никакво впечатление. Тя не изпитваше никакви чувства към този воин. Ако трябваше да приеме някого, това щеше да бъде Самотникът, чиято нежна натура повече я привличаше. Но никой мъж не я възбуждаше така, както Вървящият в сянката.
    Придвижвайки се от храст на храст, Дона се опита да не мисли за Вървящия в сянката и за това, което той прави със Смеещия се ручей. Дали сега двамата не се любят, запита се тя с болка в сърцето.

    Вървящият в сянката седна на едно повалено дърво и се замисли дълбоко. Чувстваше се удобно в индианската си самоличност, но знаеше, че това няма да трае вечно. Престоят му при племето щеше да свърши, когато дойде пролетта. Сериозно се съмняваше дали изобщо някога ще се върне в прерията като Вървящия в сянката. Ако Бягащият лос отидеше при Лудия кон в Литъл Биг Хорн, ако избухнеше война, това щеше да бъде краят на индианския начин на живот, какъвто го познаваше той. После мислите му внезапно се върнаха към Дона. Как да я остави сама пред лицето на такава опасност? Какъв избор имаше?
    Изведнъж чу шум зад гърба си и застана нащрек. Напоследък се налагаше да внимава. Опасността дебнеше навсякъде. Стана предпазливо и се скри зад един храсталак. Видя Дона да се навежда и да бере боровинки, а в краката й лежеше почти пълна кошничка. Вървящият в сянката се оказа на кръстопът. Дали да си тръгне така тихо, както бе дошъл, или да издаде присъствието си? Но Дона му отне правото на избор, защото го усети и притихна.
    Тя знаеше, че това не е диво животно, защото не чувстваше опасност. Но усещаше тръпки в тила и сърцето й се разтуптя силно. Още преди да се обърне към него, знаеше кой е там. Повика го по име.
    Вървящият в сянката излезе на открито.
    — Откъде знаеше, че съм аз?
    — Просто разбрах.
    Погледът й се плъзна по мощната му фигура. Бе загорял от слънцето, косата му блестеше. Панталоните едва прикриваха издутината на неговата мъжественост и стегнатия му задник.
    Той пристъпи към нея.
    — Видях те да говориш с Виещия вълк. Реши ли да се съединиш с него?
    — Още обмислям.
    — Той не е мъж за тебе.
    — Би ли предпочел да избера Самотника?
    Вървящият в сянката разбра, че не може да понесе друг мъж да се люби с Дона.
    — Не мисля, че ще те направи щастлива.
    — Аз като че ли повече харесвам Виещия вълк — каза Дона, за да провери как ще реагира.
    Той реагира внезапно и силно. Грабна я в прегръдките си и притисна устни към нейните. Целувката му бе жадна, почти болезнена, стомахът й се сви в спазъм. Когато езикът му поиска да влезе в устата й, тя се отвори за него. Съпротивата й започна да намалява, докато езикът му я изследваше и похищаваше, докато я вкусваше и се бореше с нейния. Тя усети, че тялото й пламва, подлудява от допира на този зеленоок дивак, който я бе научил да изпитва нужда от него. Когато накрая той освободи устата й, Дона се олюля, зашеметена от изблика на неговата страст.
    — Защо го правиш? — запита тя с разтреперан глас. — Смеещият се ручей не ти ли беше достатъчна?
    Вървящият в сянката изстена, осъзнавайки, че тя го е видяла да влиза в колибата на индианката.
    — Нищо не стана между мене и нея.
    Тя изфуча съвсем не по женски.
    — Не ти вярвам. Смеещият се ручей доста безсрамно те преследваше. А ти изглеждаше доста склонен да се съединиш с нея в колибата й.
    Той й се усмихна полека.
    — Ревнуваш ли?
    Дона се изчерви и сведе очи. Нямаше да му достави удоволствието да разбере колко много я е наранило това, че го видя с предизвикателната вдовица. Вървящият в сянката не й бе дал друга надежда, освен тази, да се любят от време навреме, така че защо да ревнува?
    — Дона, погледни ме. — Той хвана брадичката й и вдигна лицето й към себе си. — Не съм се любил със Смеещия се ручей, защото исках теб в прегръдките си. Искам те, Дона. Господ да ми е на помощ, защото аз не мога да си помогна.
    — Не, недей! — извика тя, отблъсквайки ръцете му.
    Ако я докоснеше, тя щеше да се разпадне. Но вече беше твърде късно. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, обхванаха задничето й и я притиснаха към твърдата издутина на неговата ерекция. Тя бе загубена.

12.

    Вървящият в сянката положи Дона на легло от мек мъх, без да се откъсва от устата й. Жадната настойчивост на целувките му палеше огнени пламъци в нея. Двамата пъшкаха, докато той целуваше пулсиращата ямка в основата на шията й, облизваше розовото й ушенце и притискаше устни към горната част на гърдите й, които се подаваха над деколтето на блузата й.
    — Господи, колко си сладка — шепнеше той срещу устните й. — Липсваше ми. И това ми липсваше.
    Първата мисъл на Дона беше да му откаже. Но тя се стопи бързо под горещите му целувки. Вкусът на устните му бе така познат. Беше като пристрастяване. Колкото повече я целуваше, толкова повече целувки искаше тя. След секунди вече усети как отговаря на властните пориви на устата му, отчаяно прилепена до него, жадуваща за магията на допира му.
    Той започна да я съблича, сваляйки дрехите й една по една. Дона бе така замаяна от собствените си чувства, че не издаде дори един протестен вик. Видя се гола и той отново я зацелува, милвайки гърдите й с една ръка, докато с другата бе обхванал венериното й хълмче и бе пъхнал единия си пръст в кадифената цепнатина, вече овлажнена за него. Гърбът на ръката му дразнеше закачливо малкото чувствително възелче на страстта и Дона се изви, притискайки се към него.
    — Искаш ме толкова силно, колкото и аз тебе — прошепна Вървящият в сянката срещу устните й.
    Дона отвори уста, за да оспори думите му, но не можа да изрече нищо, само изстена ниско и жадуващо.
    Той внимателно пъхна още един пръст в нея. Тялото му се стегна мъчително, реагирайки на горещината, която струеше от нейното тяло. Когато тя се притисна силно към изследващите му пръсти, той пожела да влезе дълбоко в нея, но си наложи да бъде търпелив.
    — Ти си толкова красива. Гладка, мека и гореща — шепнеше той срещу устните й. — Гърдите ти са великолепни.
    Свободната му ръка галеше едната й гърда, а палецът минаваше полека върху щръкналото й връхче.
    Дона потрепери от удоволствие и изстена, когато я разтърси тласъкът на копнежа по него. Макар че Вървящият в сянката почти не беше облечен, панталоните му бяха станали бариера между нея и него. Тя дръпна пречещата й дреха, казвайки му без думи какво иска. Той се надигна и я свали. Мъжествеността му щръкна освободена, издигайки се над стегнатите мускули на корема. Дона преглътна конвулсивно, посягайки да го обхване.
    Вървящият в сянката се стегна, хвана ръката й и я поведе нагоре-надолу в движение, което му доставяше удоволствие. После устата му потърси набъбналото връхче на едната гърда. Езикът му запърха по него с чувствени движения, а след това той я засмука силно. Дона усети трепване в тайното място между краката си. Почувства се гореща и влажна, пулсирайки от отчаяно желание.
    Ръцете му не спираха да се движат. Той галеше хълбоците и бедрата й, гърдите и хълмчето между краката й. Измъчен стон се откъсна от устните й.
    — Сега, любов моя, сега — въздъхна Вървящият в сянката, усещайки как го пронизват острите копия на нетърпението.
    — Ела — умоляваше го Дона.
    Не можеше да понася вече това изтънчено мъчение.
    Той се усмихна, плъзна се надолу по тялото й и леко разтвори краката й. Тя почувства топлия му дъх върху интимното си място и се изпъна в очакване. Езикът му запърха върху набъбналите листенца на нейната женственост. Вкусваше я и я облизваше, дълбаеше и изследваше с диво настървение. Сладкото мъчение продължаваше още и още… докато тя не се разтърси, издавайки дрезгав вик. Преди още да е отшумял последният й спазъм, той се надигна на колене и навлезе в нея, отключвайки още една кулминация, почти толкова силна, колкото и първата.
    Вървящият в сянката замря, вгледан в нея. Вторият взрив на удоволствието й го смая.
    — Обичам да гледам лицето ти, когато се освобождаваш — каза той с глас, пресипнал от страст.
    Спазмите й, разтърсващи и него, го подлудяваха.
    Със стегнати мускули и измъчено изражение той продължи да навлиза дълбоко в нея, отново и отново, с мощни тласъци на слабините. Пръстите й се вкопчиха в раменете му, докато той продължаваше да подклажда пламъците на нейния екстаз. Яздеше я силно, навлизаше дълбоко със силни тласъци. Изля семето си в нея с дрезгав вик, без да спира да се движи. Накрая затихна и се търкулна до нея, отпускайки се по гръб.
    Дона озадачена се взря в небето. Чувстваше се така, сякаш е била изстреляна далече над облаците, за да докосне слънцето. Тялото й още се топеше в ослепителни пламъци. Обърна глава към Вървящия в сянката и видя, че я гледа. Изчерви се и се опита да се прикрие с метнатите си настрана дрехи.
    — Недей — каза той и хвана ръката й. — Нека те погледам още малко.
    — Ами ако дойде някой?
    — Няма. Далече сме от отъпканите пътеки. Ти си красива. Напомняш ми на… — и той замълча.
    — … Утринна мъгла — прошепна Дона; започваше вече да мрази жената, която Вървящият в сянката толкова обичаше. — Тя е мъртва.
    Той стисна устни. Болеше го, когато му напомняха за тази загуба.
    Дона се изправи и започна да се облича.
    — Това не биваше да се случва. Скоро ще бъда съпруга на друг мъж. По-добре ще е и за двама ни, ако си тръгнеш, преди да е настъпила пролетта. Прекалено голямо изкушение си. Доведе ме тук, за да заживея нов живот; защо сега не ме оставиш?
    Наистина, защо, помисли Вървящият в сянката. Тъй като не искаше Дона за себе си, трябваше да я остави на някой друг и да намери временно удоволствие при Смеещия се ручей. За съжаление, той не искаше тази жена. А мисълта, че Дона ще бъде с Виещия вълк или с друг мъж никак не му харесваше. В действителност нямаше да я остави да се съсипе, ставайки жена на Виещия вълк. Дори ако трябваше да… Боже господи, за какво мисли? Имаше само един начин да предотврати подобно нещо, но беше ли готов за втора трайна връзка? Вървящият в сянката се замисли сериозно над ситуацията.
    Дона беше облечена и готова да се върне в лагера, когато той стигна до решение. Скочи на крака и я хвана за ръка, за да не й позволи да си тръгне.
    — Не мога да ти позволя да се съединиш с Виещия вълк.
    — Може би съм решила да се съединя със Самотника.
    — Не.
    Дона изфуча сърдито.
    — Тогава за кого предлагаш да се омъжа?
    — За мене.
    Тя притихна.
    — Какво каза?
    — Знам, че казах, че няма да се оженя повторно, но съм отговорен за тебе. Единственият начин, по който мога да те защитавам, е като те взема за жена.
    Дона продължи да го гледа. Той стоеше, гол и дързък, без да се срамува от голотата си. Тя помисли, че това е най-великолепният мъж, когото някога е виждала. Да се омъжи за него щеше да бъде върхът на всичките й мечти. Но тя по-добре от всеки друг знаеше, че мечтите рядко се сбъдват.
    — Сега разбирам, че ще е грешка да те оставя при Бягащия лос — обясни той. — Нямах представа, че нещата ще се обърнат така. Щях да те оставя в опасно обкръжение и това нямаше да е редно. Ще се оженим веднага щом се върнем в света на белите. Ще