Скачать fb2
Г. Докузмерджанов на капъните ((Разговор, зачут от една стена))

Г. Докузмерджанов на капъните ((Разговор, зачут от една стена))


Иван ВазовГ. Докузмерджанов на капъните(Разговор, зачут от една стена)

    Влажен, дъждовен ден.
    В коридора на министерството тъмно, пълно с просители, с усърнали и плахи лица.
    Час по час разсилният отговаря:
    — Господин министърът не приема, занят е.
    — Но днес е приемен ден! — забележват някои.
    — Не приема! — отговаря рязко разсилният със съзнанието, че стои по-високо от всичките тия ожидници хора.
    Потропват някои на една друга врата, зад която е писалището на друго едно второкласно божество, главният секретар.
    Но и той не приема.
    Един дебел господин с голям кожух и черна астраханска шапка минува из коридора, разтиквайки другите небрежно, почуква на секретаревата врата и без да чака отговор, влазя.
* * *
    Главният секретар седи пред купове книжа. Една бръчка по челото. Той пита недоволен влезлият кой е и какво желае.
    — Народен представител, Пармаклиев! — назовава се гостът с достойнство.
    Секретарят става, подава ръка на госта и го поканва да седне на едно кресло.
    — С една молба идем до вас, господин секретарю — зима думата гостът; но самоуверения, смел и повелителен поглед показва, че не с молба, а със заповед иде.
    — В какво състои работата?
    Г. Пармаклиев обажда, че ходатайствува да се даде известна служба в едно учреждение в гр. П. на едно лице.
    — Но тая служба не е вакантна — отговаря секретарят.
    — Нищо, направете я вакантна.
    — Невъзможно! Господин Икономов е един от най-добросъвестните ни чиновници.
    — Това нищо не значи — казва Пармаклиев, като запалва цигарото си.
    Секретарят вижда, че има работа с някой влиятелен представител на народа.
    — Можем да видим другаде някъде…
    — Не, непременно там.
    — Как викаха лицето, което препоръчвате?
    — Павел Докузмерджанов.
    Секретарят се почеса по тила, като да си припомни.
    — Ах! Докузмерджанов! — извика той живо. — Но аз го знам… Той беше изпъден от служба преди време за пиянствуване и разврат, да?
    — Не знам, той е почтен човек — отговори троснато, с недоволен вид Пармаклиев.
    — Доколкото помня, той беше съден за злоупотребление по-после, за злоупотребление на държавни суми?
    Депутатът мълчеше.
    — Нали е същият — подзе секретарят, — който беше съден и осъден на затвор за изнасилване едно дете?
    — Но делото още не е решено, то е в Касацията сега…
    — По-рано, ако не се лъжа, г-н Докузмерджанов беше осъден окончателно за друго престъпление, за убийство, мисля, с лишение от граждански и политически права. За това писваха и вестниците.
    — Нищо не значи. Нека си дрънкат… Те дрънкат всичко.
    — Но той е опозорен!
    — Какво разбирате: опозорен?
    Секретарят не отговори, а само погледа зачудено народния представител.
    — Свободен ли е сега?
    — Да, помилван е.
    Секретарят скръсти ръце и си опря устата на тях.
    — Такава личност по никой начин не може да бъде държавен служител — продума той решително.
    — Но аз искам, защото именно ще бъде полезен на държавата, както е бил полезен.
    Сардоническа усмивка дигна края на горнята устна на секретаря.
    — Как?
    Пармаклиев стана с тържествен вид.
    — Тия, дето ги изброихте, са вятър — каза той. — Но ако ги турите тях и толкова още на едната капъна, а на другата едничка само заслуга на Докузмерджанова — заслугата ще надтегне.
    И Пармаклиев гледаше вторачено, почти нагло, в очите на секретаря.
    — Заслуга?
    — Да!
    — Каква заслуга?
    — Такава, каквато вий с всичките си науки и философии не можете пренесе на държавата.
    — Възможно е.
    — Уверявам ви.
    — Но коя е?
    — В деня на избора ми тоя лош за вас Докузмерджанов доведе при урните седемстотин и седемдесет избиратели! Седемстотин и седемдесет избиратели, чувате ли? Това е нещо, г-н секретарю. Аз му обещах и трябва да изпълня думата си.
    — Разбирам. Но даже и да примижим, не можем да го назначим, и никъде по нашето ведомство.
    — Я ми кажете защо?
    — Той няма ценза…
    Пармаклиев скокна гневен.
    — Ценза, ценза!… Той носи на челото си ценза!… Седемстотин и седемдесет души! Това му е цензът!… Идете вий да съберете седем души!…
    — Нищо не мога, законът е ясен… Аз се не наимам да докладвам за него. Явете се при господин министъра самички. Чини ми се, че и той знае за Докузмерджанова.
    — И тъй ще да сторя, господин секретарю, и съжалявам, че гледате много тясно. Държавните интереси за вас не значат много.
    И той стана.
    — Длъжен съм да ви предупредя, че г. министъра не приема сега. Вратата му е затворена за всички.
    — Пред мен ще се отвори! Сбогом.
    — Сбогом.
    Пармаклиев излезе.
* * *
    Секретарят дълбоко се замисли. Не първи път беше слушал неуместни ходатайства, но такава чудовищност не бе слушал. Не се мина дълго време и звънецът на телефона издрънка. Той доближи до апарата.
    — Какво заповядате, господин министре?
    — Пригответе веднага приказа за назначението на г. Докузмерджанова.
    — А Икономов?
    — Да се уволни!
    — Но той е един от най… добрите ни чиновници!
    Телефонът не отговори вече.

info

Информация за текста


    Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
    Набиране: Надежда Владимирова

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5023]
    Последна редакция: 2008-01-25 13:00:00
Top.Mail.Ru