Скачать fb2
Крилете на човека

Крилете на човека


Георги КараславовКрилете на човека

    Един ден орелът се стрелна в непристъпните канари на високите планини.
    Долу нейде в далечните низини на земята се носеше необикновен шум. Чуваха се удари, гърмежи и човешки говор.
    — Какво става тук, какво има? — попита той.
    — Прокарваме път — отговориха хората. — През твоите скалисти и пусти жилища, дето човешки крак не може да стъпи, път ще прокараме. През планинските непристъпни върхове ще минат влакове и автомобили, както минават и през безкрайните равнини и полета…
    — Жалки същества! — извика презрително гордият орел. — На върховете, дето почивам, вие можете да дойдете, но във висините, дето летя, няма никога да се срещнем.
    И хвръкна.
    Изгледаха го хората, стиснаха здраво кирките и лопатите, свиха устни:
    — Почакай!
    Минаха дни, години.
    Хората превзеха планините, превзеха моретата и океаните. Железни чудовища профучаваха и с бързината на подплашени коне ги пренасяха през села и градове. Но хората бяха недоволни. Техните погледи се рееха в дълбочините на небето, дето орелът се виеше недосегаем и горд.
    — О, ние ще дойдем и там! — заканваха се хората и работеха. Те лееха в нажежени пещи тънки железни части, прецеждаха през невидими сита бензин и масла, сглобяваха мотори и ги пробваха.
    И когато веднъж слънцето огря далечните полета, орелът видя хората да тикат една голяма металическа птица.
    — Ти ще видиш сега! Ти ще видиш сега! — заканваха му се те и очите им изследваха жадно небесната шир.
    — Вашата бездушна птица ще подскочи като пъдпъдък и ще падне пак, за да пълзи като вас — усмихна се презрително орелът и направи широк и спокоен кръг над поляната.
    Хората тичаха около металическата птица, пипаха самоуверено и ловко бурмички, тръби, педали и колела. Най-сетне един от тях облече кожена куртка, сложи си големи тъмни очила и влезе в железния корем на птицата. Опънала широки металически криле, тя стоеше покорно и кротко.
    — Къде се е чуло и видяло птица с железни криле да лети? — усмихна се пак презрително орелът.
    И трепна плахо.
    Птицата забръмча като някакъв грамаден бръмбар, затича се стремително напред и се откъсна леко и незабелязано от земята.
    „Ето, сега ще рухне върху онези дървета“ — помисли си злорадо орелът.
    Но металическата птица продължаваше да бръмчи и да се издига все по-нагоре. Нейното лъскаво тяло блестеше на ярките слънчеви лъчи, кръговете й бяха спокойни, уверени и сигурни. Тя стигна висините на орела и тогаз орелът видя колко голяма и силна беше тя. Малкият, тромавият и тежкият човек летеше на крилете й и я управляваше по волята си. Но тя не спря при орела. Продължаваше да се издига все по-нагоре и по-нагоре, докато най-сетне заприлича на малка блестяща точка.
    Сърцето на орела се сви от болка. Пред нея той беше едно нищожно и безпомощно същество.
    — Аз не съм вече господар на въздуха! — изохка той. — Аз не съм вече най-смел и ловък летец…
    Металическата птица направи голям кръг и като бръмчеше оглушително и страшно, започна спокойно и сигурно да се спуща към мястото, откъдето се беше издигнала.
    — Няма граници за вашия ум, о, горди, свободни и свободолюбиви хора, и няма пречки за вашите стремежи! — извика съкрушен орелът и се изгуби към скалистите върхове на далечните планини.

info

Информация за текста

    © Георги Караславов

    Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008

    Издание:
    Приказки от български писатели
    Издателство „Български писател“, 1981 г.
    c/o Jusautor Sofia

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8916]
    Последна редакция: 2008-08-19 00:30:00
Top.Mail.Ru