Скачать fb2
Небесната дъга

Небесната дъга


Ангел КаралийчевНебесната дъга

    Изрева като мечка един тъмен облак над нивите. Уплаши класовете и те превиха шии надолу. Малките работни пчели, които сбираха мед по синорите, побягнаха към пчелника. Птичките се сгушиха разтреперани в гнездата си. Почернелите късни вишни се потулиха зад листата. Стана много страшно. Небето пламна и угасна. Милиони едри капки се разсипаха над селото. Потопиха го. Запяха като звънци менците под капчуците. И още дъждовната вода не презполовила бабините съдове, изведнъж дъждът престана. Облакът отмина, превали зад градините и на небето като цветен пояс се появи голямата дъга. Проточи шия над хълмовете и жадно засмука вода от меденото кладенче. От птичия дом излезе гащатият петел, протегна се, разтърси крила, клъвна една паднала вишна и важно закрачи по влажния двор.
    Дядо Велко подаде глава от къщи, протегна ръка да види вали и като разбра, че е спряло, взе от къта тояжката си и тръгна към хармана. Напреде му се затече куцото куче, а подире му се обади малката внучка Вела:
    — Дядо, чакай ме, и аз ще дойда с тебе.
    — Тичай де — промърмори старецът.
    На хармана, като учудени очи, ходеха бистри мехурчета. Вела цапаше босичка в локвите. Кучето подгони една чужда кокошка и я пропъди през градинския плет.
    Дядо Велко мина под сливите, натежали от род и дъждовна роса, и спря под ябълката. Опря тояжката си върху белия дънер, седна на търкулнатото вехто колело и се загледа към окъпаните светнали ниви, над които гореше дъгата.
    Едно пиле пръпна над главата му и отърси клоните. Едри капки заваляха над стареца. Той вдигна сивите си очи нагоре, поглади бялата си брада и прошъпна:
    — От бога росица — по дядовата брадица!
    Детето вдигна очи, погледна дядовата си брада и попита:
    — Дядо, не ти ли тежи брадата?
    — Защо, миче?
    — Много е дълга.
    — Добра ми е брадата.
    — Ами едно време имаше ли брада?
    — Нямах — отвърна старецът.
    — Защо?
    — Защото бях момиче.
    — Ти ли, дядо! Истина ли казваш? Как ти беше името?
    — Вела.
    Старецът взе момичето на коляното си. Помилва го по русата косичка и обърса с длан росните капки, които бяха накапали по зачервените му бузи като едри сълзи. Пред тях на мократа земя клекна кучето.
    — Ами сега защо не си пак момиче, дядо?
    — Защото минах под дъгата.
    — Под коя дъга? — попита Вела.
    — Ей оная, над нивата, дето се е навела да пие вода от Меденото кладенче. Ти не знаеш ли? Целият свят знае, само ти не си се научила. Чувай, да ти разкажа! Едно време, преди сто години, и аз бях като тебе момиченце. Очите ми, косата ми, ушите ми, краката ми бяха като твоите, само че аз не лудувах като тебе. И когато ходех на чешмата за вода, никога не съм се спъвал, не съм падал и не съм чупил нито една кратунка. На шията ми имаше едно червено герданче.
    — Като моето ли?
    — Същото. А на ушите ми имаше две сини обици.
    — Като моите ли? — вдигна очи Вела.
    — Като твоите. Когато се помина моят тетьо, ние останахме сами с мама двете. Последни сиромаси бяхме. Имахме само една нива, един стар вол и една крава, но тя беше безплодна. Нямаше кой да разоре нивата и да посее жито. Мама често ми хортуваше:
    — Ех, Велке, да беше момче, и нивата щеше да бъде изорана, и царевица щеше да посееш, и дръвца щеше да има кой да ни докара през зимата.
    Харно, ама аз бях момиче и не знаех нито с орало да ора, нито дърва да сека. Една вечер срещу Гергьовден, когато мама запали кандилото пред светата куна, аз коленичих и се помолих. И когато вечерта съм заспала, сънувах, че някой се навел над мене и ми шушне на ухото:
    — Утре да минеш под небесната дъга!
    На другия ден аз отидох да паса кравата на ливадето под Меденото кладенче. Надвечер загърмя силно и рукна проливен дъжд. Аз се сгуших под една върба. Когато облакът замина, погледнах към чешмата и видях дъгата — навела се, смуче вода от коритото. Дойде ми на ума сънят, затекох се, подбрах кравата и я подкарах към чешмата. Минахме и двете под дъгата. Тогава, Велке, аз изведнъж станах момче. Пипнах главата си — калпак, огледах се: на кръста ми червен пояс, а на краката ми — хубави жълти ботуши. Смаях се и се слисах.
    — А кравата бе, дядо, тя какво стана?
    — Кравата стана вол. Закарах аз вола у дома, разправих на мама какво чудо се случи, па й заръчах:
    — Отсега нататък ще ме наричаш Велко, защото съм момче. Къде е ралото?
    Стегнах ралото, наточих палешника и на другия ден отидох да ора с двата вола. Засях нивата.
    Замисли се дядовата Велкова внучка, чудеше се старото куцо куче пак може момичето да стане момче.
    — Дядо бе, кажи — аз да мина ли под дъгата?
    — Мини, чедо! — рече старецът.
    — Ами ще ми порасне ли брада?
    — Ще, ами как.
    — Дълга ли бе, дядо?
    — Много дълга.
    — Колко?
    — Три дни, Велче.
    — Три дни ли? Чакай, хванах те! — скокна момичето. — Може ли да бъде една брада дълга три дни? Лъжко! Не те е срам, дядо, да ме лъжеш! Не ти прилича.
    Дядо Велко стана и взе тояжката си.
    — Ами ти защо вярваш, пиле? Де си чувала жена да стане мъж? Хайде сега, ела в градината да видим дали големият дъжд не е удавил мъничките пчели.

info

Информация за текста

    © Ангел Каралийчев

    Сканиране: sir_Ivanhoe, август, 2007 г.
    Разпознаване и последна редакция: NomaD, август, 2008 г.

    Издание:
    Ангел Каралийчев. Приказен свят. Том втори, 1982
    Издателство „Български писател“, 1982

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9115]
    Последна редакция: 2008-09-06 17:40:00
Top.Mail.Ru