Скачать fb2
Корабът на чумата

Корабът на чумата

Аннотация

    В поредица от романи Клайв Къслър разказва за приключенията на „Орегон“, потаен кораб, напълно рухнал отвън, но обзаведен с последните оръжия, техника и разузнавателно оборудване. Управляван от екстравагантния еднокрак Хуан Кабрило и екипаж от бивши военни и шпиони, корабът е частно предприятие, предоставяно на всяка правителствена агенция, която може да си го позволи. Екипажът тъкмо е приключил строго поверителна мисия срещу Иран в Персийския залив, когато се натъква на пътнически параход, изоставен в морето. Стотици трупове лежат на палубата му, а когато Кабрило се опитва да разбере какво е станало, експлозия унищожава кораба. Едва успял да спаси собствения си живот и живота на единствената оцеляла пътничка, Кабрило се озовава хвърлен в опасна загадка. Изправя се срещу култ, който крои чудовищен план за унищожението на човечеството… план, който може би е прекалено късно да бъде спрян.
    „Корабът на чумата“ е морско пътешествие с високи залози, което за пореден път доказва, че Къслър е най-добрият разказвач в бизнеса.
Ню Йорк Пост


Клайв Къслър, Джак Дю БрулКорабът на чумата

    Най-голямото преразпределяне на богатства в човешката история вероятно е станало, когато чумата покосила една трета от европейското население. Уедряването на обработваемите земи повишило стандарта на живота не само на собствениците, но и на наемните работници. Същата тази чума разчистила пътя на Ренесанса и затвърдила доминиращата роля на европейската цивилизация в света.
д-р Лайдъл Купър
(„Размножаваме се до смърт: как пренаселването ще унищожи цивилизацията“, 1981)
    Баренцово море
    северно от Норвегия
    29 април 1943 г.

    Бледа пълна луна висеше на хоризонта. Светлината й блестеше на повърхността на Ледовития океан. Зимата още не бе отстъпила на пролетта. Слънцето още не се беше показвало тази година. Оставаше си скрито зад извивката на земята, бледо обещание, което едва се появяваше зад линията, където небето се срещаше с морето. Щеше да измине още месец, преди напълно да се покаже, а през есента щеше да изчезне отново. Такъв беше странният цикъл на деня и нощта на арктическия кръг.
    Поради местоположението си далеч на север Баренцово море би трябвало да е замръзнало и недостъпно през по-голямата част от годината. Но то беше благословено с топли води, носени от Гълфстрийм. Точно това мощно течение правеше Шотландия и северните части на Норвегия обитаеми, прочистваше Баренцово море от леда и го поддържаше проходимо дори в най-страховитите зими. Поради тази причина оттук минаваше основният маршрут на товарите военно оборудване, пренасяно от неуморно работещите заводи на Америка към воюващия Съветски съюз. И също като много други подобни морски пътища — като Английския канал и Гибралтарския пролив например, се бе превърнал в нещо като задръстена магистрала и ловна територия за вълчите глутници на Kriegsmarine1 и бреговите Schnellboots — бързите кораби за торпедни нападения.

1.

    Неслучайно разполагането на немските подводници бе планирано с предвидливостта на подреждащ фигурите си гросмайстор. Събирана бе и най-незначителната информация за силата, бързината и местоназначението на корабите, плаващи в северните части на Атлантическия океан, за да се подготвят подводниците за нападение.
    Излитащи от бази в Норвегия и Дания патрулни самолети оглеждаха моретата, търсеха търговски конвои, съобщаваха по радиото позициите им в управлението на флотата и подводниците залягаха да чакат плячката си. През първите години на войната подводниците се радваха на почти пълно господство в моретата и тонове пратки бяха потопени безмилостно. Дори със солиден ескорт от бойни кораби съюзниците можеха само да се надяват, че на всеки сто кораба няма да потъне повече от един. В този отчаян хазарт хората от търговската флота понасяха толкова жертви, колкото войските на предните линии на фронта.
    Но това щеше да се промени тази вечер.
    Кондорът с четири двигателя беше масивен самолет — дълъг двадесет и пет метра, с размах на крилете близо тридесет и пет метра. Проектиран преди войната за „Луфтханза“ като пътнически самолет, той бързо бе превърнат във военен и служеше едновременно за транспорт и разузнаване. Запасът от гориво му стигаше за четири хиляди километра и му позволяваше да остане във въздуха часове в преследване на съюзническите кораби в открито море.
    Използван във въздушни нападения — натоварен с четири двестакилограмови бомби, — през 1941 година кондорът бе понесъл тежки поражения и сега извършваше само разузнавателни полети, като оставаше високо над съюзническия противосамолетен обстрел.
    Пилотът на самолета, Франц Лихтерман, се отегчаваше през монотонните часове, прекарани в претърсване на морето. Копнееше да постъпи в бойна ескадрила, да участва в истинската война, а не да се мотае на хиляди метри над леденото нищо с надеждата да открие съюзнически кораб, който ще бъде потопен от някой друг. В базата Лихтерман имаше стриктно войнишко поведение и очакваше същото от хората си. Но когато патрулираха и минутите се влачеха бавно, позволяваше на петчленния екипаж известна фамилиарност.
    — Това би трябвало да помогне — отбеляза той по интеркома, като кимна към ослепителната луна.
    — Или отблясъците ще скрият конвоя — отвърна с типичния си песимизъм помощникът му Макс Ебелхард.
    — В това спокойно море ще ги открием дори ако спрат да питат за пътя.
    — Знаем ли дали изобщо има някой долу?
    Въпросът бе зададен от най-младия член на екипажа, Ернст Кеслер. Той беше задният стрелец на кондора и седеше свит в кърмовата част на вентралната гондола, която минаваше почти по цялото протежение на корпуса на самолета. Иззад плексигласовия щит и над дулото на картечницата той не виждаше нищо друго освен това, над което кондорът вече бе прелетял.
    — Командирът ме увери, че преди два дни подводница, която се връщала от патрул, забелязала поне стотина кораба около островите Фейро — съобщи Лихтерман на екипажа. — Пътували на север, така че трябва да са някъде тук.
    — По-вероятно е командирът на подводницата да е искал да докладва все пак нещо, след като е пропуснал целта и е изхабил всичките си торпеда — изсумтя Ебелхард и изкриви лице, като отпи от изстиналото кафе.
    — Бих предпочел да ги разгледам, вместо да ги потопя — обади се Ернст Кеслер.
    Това кротко момче беше едва на осемнадесет години и преди да го мобилизират, имаше амбициите да стане лекар. Произхождаше от бедно селско семейство в Бавария и нямаше шансове за висше образование, но това не му пречеше да прекарва свободните си часове, заровил нос в медицински списания и учебници.
    — Това не е правилното отношение на немски войник — внимателно го сгълча Лихтерман.
    Самият той изпитваше благодарност, задето никога не бяха ставали обект на вражеско нападение. Съмняваше се, че Кеслер би имал куража да открие огън с картечницата, но пък това бе единственият член на екипажа, който можеше да седи с часове, вторачен в морето, без да му се доповръща.
    Лихтерман се замисли мрачно за всички войници, които умираха на Източния фронт, и за това как изпращаните на руснаците танкове и самолети забавяха неизбежното падане на Москва. Той с радост би потопил няколко от корабите с такива доставки.
    Мина още един отегчителен час, през който мъжете надничаха навън с надеждата да забележат вражески конвой. Ебелхард потупа Лихтерман по рамото и му посочи дневника си. Макар официалният навигатор да бе предният стрелец, коленичил пред вентралната гондола, Ебелхард винаги изчисляваше времето на полета и посоката. Сега показваше, че е настъпил моментът да се обърнат и да претърсят друга част от морето. Лихтерман зави елегантно, без да отделя поглед от хоризонта.
    Ернст Кеслер се гордееше, че има най-доброто зрение от всички на борда на самолета. В детството си правеше дисекция на умрелите животни в семейната ферма, за да изучи анатомията им, като сравняваше видяното с учебниците. Знаеше, че с острото си зрение и уверените си ръце би могъл да стане отличен лекар. Сега обаче тези сетива му служеха за откриването на вражески конвои. Поради положението си в задната част той имаше най-малък шанс да забележи нещо, но все пак го видя. Когато самолетът се наклони настрани, необичаен блясък привлече вниманието му, нещо бяло, съвсем различно от отражението на луната.
    — Капитане! — извика Кеслер по интеркома. — Вдясно на борда, към триста.
    — Какво видя?
    Първобитната тръпка от лова възбуди Лихтерман.
    — Не съм сигурен. Нещо проблесна.
    Лихтерман и Ебелхард се вторачиха напрегнато в тъмнината, но не видяха нищо.
    — Сигурен ли си? — попита пилотът.
    — Да — отговори Кеслер с пресилена увереност. — Когато завихме, ъгълът се промени. Убеден съм, че видях нещо.
    — Конвой ли? — мрачно попита Ебелхард.
    — Не съм сигурен — призна Ернст.
    — Йозеф, включи радиото — нареди Лихтерман на предния стрелец и отново наклони самолета.
    Пилотът усили мощността на двигателите БМВ и воят им се изостри. Ебелхард притисна бинокъл към лицето си и се вгледа в тъмното море. Тъй като се носеха към вероятната цел с повече от триста километра в час, трябваше да забележи конвоя всеки момент, но минутите течаха, а нищо не се показваше. Накрая свали бинокъла.
    — Сигурно е била вълна — каза той, без да натисне копчето на интеркома, така че само Лихтерман го чу.
    — Довери му се — отвърна Лихтерман. — Кеслер вижда в тъмнината като проклета котка.
    Съюзниците бяха свършили забележителна работа, боядисвайки корабите и танкерите си в защитни цветове, за да попречат на наблюдателите да ги видят, но нищо не можеше да скрие конвоя нощем, тъй като разцепените вълни се открояваха в бяло на фона на океана.
    — Проклет да съм — прошепна Ебелхард и посочи през прозореца.
    Отначало забелязаха само сиво петно върху тъмната вода, но когато се доближиха към него, то се превърна в дузини успоредни бели линии, отличаващи се ясно като рисунки с тебешир върху черна дъска. Това бяха вълните зад армада кораби, пътуващи на изток с учудваща скорост. От височината на кондора приличаха на енергично стадо слонове.
    Самолетът се доближи още повече. Силното сияние на луната позволи на екипажа да различи бавните танкери и товарни кораби от бойните, разположени по фланговете на конвоя. Един от тях напредваше бързо в дясната страна, а от комините му излизаше гъст пушек. Когато стигаше до началото на редицата, бойният кораб намаляваше скоростта и пускаше товарните да минат покрай него. Съюзниците наричаха тази маневра „Индиански ход“. Останал в края на дългия километри конвой, бойният кораб ускоряваше отново и така в непрестанен цикъл. При този метод бяха нужни по-малко бойни кораби, които да осигуряват защита на конвоя.
    — Сигурно са над двеста кораба — прецени Ебелхард.
    — Достатъчно да заредят руснаците за месеци — съгласи се пилотът. — Йозеф, какво става с радиото?
    — Нищо освен статичен шум.
    Статичният шум бе често срещан проблем над арктическия кръг.
    — Ще отбележим координатите си — каза Лихтерман — и ще ги съобщим по радиото, когато се приближим към базата. Хей, Ернст, чудесна работа. Щяхме да се върнем и да изпуснем конвоя, ако не беше ти.
    — Благодаря — скромно отговори момчето, но в гласа му се долавяше гордост.
    — Искам да знам по-точно броя на корабите и скоростта им.
    — Да не се приближаваме прекалено много, защото бойните кораби могат да открият огън — предупреди Ебелхард.
    Беше участвал в битки и сега летеше като помощник-пилот заради парчето шрапнел, забито в бедрото му при противосамолетния огън над Лондон. Той разпозна погледа на Лихтерман и възбудата в гласа му.
    — И не забравяй за „КСБ“.
    „КСБ“, „Катапултни самолетни бойци“, беше съюзническият отговор на немското въздушно разузнаване. На носа на товарен кораб монтираха дълга релса и с помощта на ракета можеха да катапултират боен самолет „Морски ураган“, който да обстрелва кондорите и дори да напада подводници, излезли на повърхността. Недостатъкът на „КСБ“ беше, че самолетите не можеха да се приземят отново на кораба. Набезите трябваше да стават близо до Великобритания или друга приятелска страна, за да могат да се приземят нормално. В противен случай се налагаше да ги зарежат в морето, а пилотът да бъде ваден от водата.
    Конвоят, който се носеше долу, се намираше на повече от хиляда и петстотин километра от съюзническите територии и въпреки ярката луна не беше възможно да намерят свален пилот. Тази вечер нямаше да катапултират „урагани“. Кондорът нямаше причини да се страхува от конвоя, освен ако не се приближеше прекалено много до бойните кораби и обсега на противосамолетните им оръдия.
    Ернст Кеслер броеше корабите, когато внезапно на палубите на два от бойните кораби се появиха проблясващи светлинки.
    — Капитане! — извика той. — Огън от конвоя!
    Лихтерман едва успя да различи бойните кораби под крилото.
    — Спокойно, момче — отвърна той. — Това са сигнални светлини. Корабите пътуват в пълно радио мълчание и това е начинът им за комуникация.
    — О, съжалявам.
    — Не се притеснявай. Просто ги преброй колкото се може по-точно.
    Кондорът летеше в ленив кръг около флотилията и тъкмо подминаваше северния й фланг, когато Дитц, който отговаряше за горната оръжейна платформа, изкрещя:
    — Огън!
    Лихтерман нямаше представа за какво говореше Дитц и реагира бавно. Идеално насочена поредица от 7.7-мм картечни откоси разкъса горната повърхност на кондора от основата на вертикалния стабилизатор по цялата дължина на самолета. Дитц бе убит, преди да успее да стреля. Куршумите пронизаха пилотската кабина и сред шумния трясък на рикошетите в металните повърхности и воя на вятъра в дупките на корпуса Лихтерман чу стоновете на помощника си. Погледна към него и видя как предницата на якето на Ебелхард се покрива с кръв.
    Лихтерман сграбчи руля и се опита да снижи самолета, за да избегне вражеския обстрел. Маневрата беше погрешна.
    Пуснат в действие само преди седмици, „Импайър макалпайн“ беше най-новата добавка към конвоя. Построен първоначално като танкер за зърно, осем хиляди тонният кораб прекара пет месеца в корабостроителницата „Бърнтисланд“, където го реконструираха и го снабдиха със сто и петдесет метрова писта и хангар за четири торпедни бомбардировача „Риба-меч“. Все още можеше да превозва почти толкова зърно, колкото преди промяната. Адмиралтейството винаги бе считало „КСБ“ за временна мярка, докато се открие по-добра и безопасна алтернатива. Използваха самолетоносачите като „Макалпайн“ само до пристигането на ескортните бойни кораби от Съединените щати.
    Докато кондорът летеше над конвоя, два от бомбардировачите напуснаха „Макалпайн“ и отлетяха достатъчно далеч от флотилията, така че, когато се изкачат в мастиленосиньото небе, да устроят засада на много по-големия и бърз немски самолет. Лихтерман и екипажа му въобще не разбраха какво става. Рибите-меч бяха биплани и максималната им скорост бе едва наполовина от тази на кондора. Всеки от тях имаше картечница „Викърс“, монтирана над защитната обвивка на двигателя, и оръдие „Луис“ в задната част.
    Втората риба-меч чакаше в засада на хиляда метра под кондора и бе почти невидима в тъмнината. Когато кондорът се снижи, за да избегне първия нападател, вторият бомбардировач бе готов да го посрещне.
    Ожесточен картечен огън обсипа предницата на немския самолет, а вторият стрелец насочи оръдието си към двата двигателя БМВ, закрепени на лявото крило.
    Дупки с размера на монета зейнаха навсякъде около Ернст Кеслер. Алуминият заблестя в яркочервено за миг, после избледня. Бяха изминали само няколко секунди от крясъка на Дитц и огъня в долната част на кондора — времето не бе достатъчно, за да изпадне в ужас. Той знаеше задълженията си. Преглътна мъчително, тъй като стомахът му се бе преобърнал при рязкото снижаване на самолета, и натисна спусъка на картечницата. Кондорът продължи да се спуска надолу покрай по-бавните риби-меч. Трасиращи снаряди изпълниха небето. Ернст завъртя 7.92-милиметровото си оръжие като пожарникар, насочващ струя вода. Видя кръг от малки огънчета, които проблясваха в тъмнината. Бяха изгорелите газове от двигателя на бомбардировача и той завъртя към тях огъня си, докато собствения му самолет бе обстрелван жестоко от британските изтребители.
    Снарядите се понесоха към блестящия кръг и внезапно носът на нападащия самолет бе погълнат от пламъци. Металът на рибата-меч бе разкъсан от нападението, перката — също. Двигателят избухна като бомба. Горящо гориво и вряло масло обляха пилота и стрелеца. Постепенното снижаване на бомбардировача, който следваше кондора, се превърна в неконтролируемо падане.
    Рибата-меч се понесе надолу, горяща като метеор. Лихтерман започна да уравновесява кондора. Кеслер видя летящата развалина, която внезапно промени формата си — крилата се откъснаха от корпуса. Рибата-меч падаше като камък. Пламъците угаснаха, когато разпадащата се машина потъна в тъмното море.
    Ернст вдигна очи и забеляза пламъците по лявото крило. Страхът, който не бе усетил досега благодарение на суматохата, го обзе с пълна сила. И от двата деветцилиндрови двигателя излизаше дим.
    — Капитане! — извика той в микрофона.
    — Млъкни, Кеслер — рязко нареди Лихтерман. — Радист, ела и ми помогни. Ебелхард е мъртъв.
    — Капитане, левите двигатели — настоя Кеслер.
    — Знам, по дяволите, знам. Млъкни.
    Първата риба-меч, която ги беше нападнала, беше доста назад и вероятно вече се бе върнала при конвоя, така че Кеслер нямаше какво друго да прави освен да гледа ужасено гъстия дим в попътната струя. Лихтерман изключи бордните двигатели с надеждата да угаси пламъците. Остави перката да се върти бавно за момент, преди да стартира отново. Двигателят изхърка и запали, а около защитната обвивка се появиха пламъци, които бързо почерниха алуминия на кабината.
    Вътрешният двигател произвеждаше лек тласък и Лихтерман рискува да изключи външния. Когато отново натисна стартера, двигателят запали незабавно, като почти не димеше. Пилотът веднага изключи все още горящия вътрешен двигател, тъй като се страхуваше, че огънят може да се разпростре до тръбите за гориво, и дроселира повредения външен, за да го запази колкото се може по-дълго. С два нормално функциониращи двигателя и трети, работещ на половин мощност, можеха да стигнат обратно до базата.
    Изминаха няколко напрегнати минути. Младият Кеслер устоя на желанието си да разпита пилота за положението им. Знаеше, че Лихтерман щеше да му каже нещо веднага щом можеше. Кеслер скочи и удари главата си във вътрешна подпора, когато чу нов звук, зловещо свистене, което идваше точно иззад него. Плексигласовият щит, предпазващ позицията му, внезапно се покри с капки. Нужна му бе цяла секунда, за да осъзнае, че Лихтерман сигурно бе изчислил запаса от гориво на кондора и разстоянието до базата им в Нарвик и изхвърляше излишния бензин, за да олекоти самолета колкото се може повече. Тръбата за горивото се намираше зад картечницата.
    — Как си, Кеслер? — попита Лихтерман, след като изсипа горивото.
    — Ъъъ, добре, капитане — заекна Кеслер. — Откъде дойдоха?
    — Дори не ги видях — призна пилотът.
    — Бяха биплани. Е, поне този, който свалих, беше.
    — Сигурно са риба-меч — отбеляза Лихтерман. — Очевидно съюзниците си имат нов номер. Тези бомбардировачи не бяха катапултирани от „КСБ“. Подпомаганите от ракети мотори щяха да им откъснат крилата. Англичаните май имат нов самолетоносач.
    — Но не видяхме да излитат самолети.
    — Възможно е да са ни уловили на радара и да са излетели още преди да забележим конвоя.
    — Можем ли да съобщим по радиото тази информация в базата?
    — Йозеф работи по въпроса. Радиото все още лови само статичен шум. Ще стигнем брега след половин час. Дотогава връзката трябва да се изясни.
    — Какво искате да направя, капитане?
    — Стой си на мястото и наблюдавай за други риби-меч. Движим се с по-малко от сто възела и някоя може да ни изненада.
    — А как са лейтенант Ебелхард и корпорал Дитц?
    — Май бях чул, че баща ти е свещеник или нещо подобно?
    — Дядо ми, в лютеранската църква в нашето село.
    — Е, в следващото си писмо го помоли да каже една молитва за тях. И Ебелхард, и Дитц са мъртви.
    Нямаше повече разговори. Кеслер продължи да наблюдава в тъмното за вражески самолет, като се молеше да не открие нищо. Опитваше се да не мисли, че бе убил двама души. Бушуваше война, а те бяха устроили засада на кондора без предупреждение, така че не трябваше да изпитва чувството на вина, което го тормозеше. Ръцете му не трябваше да треперят, а стомахът му не трябваше да е свит. Искаше му се Лихтерман да не бе споменавал дядо му. Представяше си какво би казал строгият пастор. Той мразеше правителството и тъпата война, която сега бе превърнала най-малкия му внук в убиец. Кеслер знаеше, че никога вече няма да може да погледне дядо си в очите.
    — Виждам брега — съобщи Лихтерман след четиридесет минути. — Ще стигнем до Нарвик.
    Кондорът се снижи до хиляда метра и полетя над северния бряг на Норвегия — гола, грозна земя, където пенестите вълни се разбиваха в неугледни скали и острови. Само няколко рибарски селца се гушеха сред безличните заливчета и зъбери, където местните жители едва си изкарваха прехраната от морето.
    Настроението на Ернст Кеслер се подобри леко. Фактът, че вече летяха над земя, го караше да се чувства в безопасност. Не че щяха да оцелеят, ако се разбиеха в скалите, но да загинеш на земята, където щяха да намерят и погребат останките ти, беше много по-добре от анонимната смърт в морето като тази на английските пилоти, които бе убил.
    Съдбата избра този момент да изиграе последния си коз. Външният двигател, който досега работеше на половин мощност и поддържаше движението на огромния самолет, спря толкова рязко, че перката внезапно отказа да се върти и се превърна в неподвижна скулптура от почернял метал, която ги затегли надолу.
    Лихтерман се вкопчи в руля, опитвайки се да попречи на кондора да падне като камък. Тласъкът на дясното крило и тегленето от левия борд правеха невъзможно управлението на самолета, който упорито искаше да се наклони наляво и да се спусне надолу.
    Кеслер бе отхвърлен върху картечницата и ремък с амуниции се уви около него като змия. Удари го в лицето, замъгли зрението му и разкървави носа му. След миг отново се понесе към него и щеше да го халоса в слепоочието, ако младежът не се бе навел и не го бе приковал към преградата.
    Лихтерман удържа кондора в равновесие в продължение на още няколко секунди, но осъзна, че губеше битката. Самолетът бе прекалено нестабилен. Ако въобще имаха някакъв шанс да се приземят, трябваше да балансира тласъка и тегленето. Той протегна облечената си в ръкавица ръка и изключи десните двигатели. Неподвижната перка продължаваше да тегли лявата страна, но Лихтерман можеше да компенсира, тъй като самолетът се превърна в гигантски безмоторник.
    — Кеслер, ела тук и си сложи предпазния колан — извика Лихтерман по интеркома. — Падаме.
    Самолетът профуча над планина, издигаща се до фиорд с малък глетчер на върха, блеснал в ослепително бяло на фона на черните зъбери. Ернст запълзя иззад картечницата, когато нещо далеч долу привлече вниманието му. Дълбоко в пукнатината на фиорда се виждаше сграда, издигната отчасти върху глетчера. А може би бе нещо толкова старо, че глетчерът почти го бе скрил. Беше трудно да прецениш от бегъл поглед, но изглеждаше голямо, нещо като стар викингски склад.
    — Капитане — извика Кеслер. — Зад нас. Във фиорда. Има някаква сграда. Мисля, че можем да се приземим на леда.
    Лихтерман не беше видял нищо, но Кеслер бе обърнат назад и имаше открита гледка към фиорда. Теренът пред кондора бе зловещ — ледени хълмове, остри като кинжали. Шасито щеше да се разпадне в мига, когато ги докоснеха, а скалите щяха да съдерат обвивката на самолета като хартия.
    — Сигурен ли си? — извика Лихтерман.
    — Да, на ръба на глетчера. Видях го на лунната светлина. Там със сигурност има сграда.
    Без мощност Лихтерман имаше само една възможност да приземи самолета. Беше сигурен, че ако се опита да го направи на твърда земя, той и двамата оцелели членове на екипажа щяха да загинат при удара. Приземяването върху глетчер също нямаше да е леко, но поне имаше шанс да оцелеят.
    Той завъртя руля, борейки се с инерцията на кондора. Висотомерът се завъртя два пъти по-бързо, отколкото когато самолетът бе уравновесен. Лихтерман не можеше да направи нищо срещу това. Ставаше дума за проста физика. Огромният самолет зави и се приготви за приземяване на север. Планината, скрила глетчера от погледа на Лихтерман, се извиси пред него. Той безмълвно благодари на ярката луна, защото в подножието на планината успя да види снежнобяло поле, ледена отсечка дълга поне километър и половина. Не забеляза сградата, която Кеслер бе видял, но това беше без значение. Съсредоточи се върху леда.
    Той се издигаше от морето, а после пропадаше в пукнатина на едната страна на планината, почти вертикална стена от лед, толкова дебела, че изглеждаше синя на лунната светлина. Няколко малки айсберга изпъстряха дългия фиорд.
    Кондорът падаше бързо. Лихтерман едва щеше да успее да го завърти още веднъж, за да го изравни с глетчера. Спуснаха се под върха на планината. Обгърнатите от лед скали се появиха на една ръка разстояние от крилото. Ледът, който изглеждаше гладък от триста метра височина, сега им се стори покрит с малки замръзнали вълнички. Лихтерман не спусна колесниците. Ако някой от тях се откъснеше, при приземяването самолетът щеше да се преобърне и разпадне.
    — Дръжте се — каза той с пресъхнало гърло.
    Ернст се бе настанил на седалката на радиста със закопчан предпазен колан. Йозеф седеше в пилотската кабина до Лихтерман. Вътрешността на самолета бе потънала в мрак. Когато чу рязкото предупреждение на пилота, Кеслер се наведе надолу, обви ръце около тила си и притисна лакти към колената си, както го бяха обучавали. Започна да се моли безмълвно.
    Кондорът удари тежко глетчера, издигна се на няколко метра, после отново падна. Звукът от стърженето на метала върху леда бе оглушителен като минаващ през тунел влак. Кеслер бе отхвърлен напред, но предпазният колан го удържа и той не посмя да промени положението си. Самолетът се блъсна силно в нещо и наръчниците по управление изхвърчаха от рафтовете. Крилото се удари в леда, кондорът се завъртя и от него започнаха да се откъсват едри части.
    Кеслер не знаеше кое бе по-добро — да седи в задната част, без да знае какво се случва, или да е в кабината и да гледа как самолетът се разпада. Изпод седалката му се чу силен трясък и през корпуса нахлу леден въздух. Плексигласът, предпазващ предния стрелец, бе издухан навътре. Парчета лед се завъртяха в самолета, но скоростта все още не намаляваше. После се чу страховит звук, експлозия от раздран метал, последвана незабавно от острата миризма на авиационно гориво. Кеслер разбра какво е станало. Едно от крилата бе откъснато при забиването в леда. Макар Лихтерман да бе изсипал повечето гориво, в тръбите все още имаше достатъчно, за да причини пожар.
    Самолетът продължи да се носи по глетчера от инерцията и лекия наклон. Най-после скоростта започна да намалява. Откъсването на лявото крило бе завъртяло самолета перпендикулярно на посоката му, а поради тежкото плъзгане по леда триенето взимаше надмощие над гравитацията.
    Кеслер си позволи да въздъхне. Знаеше, че след секунди кондорът ще спре напълно. Капитан Лихтерман бе успял. Младежът се отпусна леко и тъкмо се канеше да се изправи, когато дясното крило се заби в леда и се откъсна. Корпусът се завъртя и падна по гръб с невероятна бързина, която едва не изтръгна Кеслер от предпазния му колан. Вратът му понесе кошмарен камшичен удар и болката стигна чак до петите му.
    Младият войник вися замаян няколко секунди, после внезапно осъзна, че вече не чува дразнещото драскане на алуминий върху лед. Кондорът бе спрял. Борейки се с желанието да повърне, той внимателно разкопча предпазния колан и се спусна на тавана на самолета. Усети нещо меко под краката си. Отдръпна се и застана върху една от опорите на корпуса. Опипа мекия предмет и рязко отдръпна ръка. Беше докоснал труп и пръстите му бяха покрити с топла, лепкава течност, за която бе сигурен, че е кръв.
    — Капитан Лихтерман? — извика той. — Йозеф?
    Отговори му само свистенето на леден вятър.
    Кеслер разрови шкафа под радиото и намери фенер. Лъчът му освети трупа на Макс Ебелхард, помощник-пилота, загинал в първите секунди на нападението. Викайки имената на Лихтерман и Йозеф, младежът насочи светлината към преобърната кабина. Видя, че мъжете са все още закопчани с предпазните колани към седалките, а ръцете им висяха отпуснато като на парцалени кукли.
    Нито един от двамата не помръдна дори когато Кеслер изпълзя до тях и сложи ръка на рамото на пилота. Главата на Лихтерман беше отметната назад, а сините му очи не примигваха. Лицето му беше тъмночервено от прилива на кръв в мозъка. Кеслер го докосна по бузата. Плътта беше още топла, но кожата бе загубила еластичността си. Той насочи лъча на фенера към радиста. Йозеф Вогел също бе мъртъв. Главата му се бе разбила в стената — Кеслер видя кръвта по метала.
    Силната миризма на бензин проникна през замъгленото съзнание на Кеслер и той се запрепъва към задницата на самолета, където се намираше изходът. Катастрофата бе изкривила рамката и му се наложи да удари вратата с рамо, за да я отвори. Падна навън от кондора и се просна на леда. Наоколо бяха разпилени парчета от корпуса и крилото, а ледът бе набразден от самолета.
    Не беше сигурен дали щеше да избухне пожар, нито колко време щеше да мине, преди да може да се върне в съсипания кондор. Но като усети кошмарния вятър, изстудяван от леда, разбра, че не може да остане дълго на открито. Най-разумно беше да намери загадъчната постройка, която бе забелязал преди катастрофата. Там щеше да изчака, докато се увери, че самолетът няма да изгори. Ако имаше късмет, радиото бе оцеляло. Ако не, в задната част на самолета имаше надуваема лодка. Щяха да са му нужни дни, за да стигне до някое село, но ако се придържаше към брега, щеше да успее.
    Ясният план му помогна да изтика назад ужасите от изминалия час. Просто трябваше да се съсредоточи върху оцеляването си. След като се върнеше в Нарвик, можеше да си позволи да мисли за мъртвите си другари. Не беше близък приятел с никого, тъй като предпочиташе да учи, вместо да се забавлява с тях, но все пак бяха неговият екипаж.
    Главата го заболя, а вратът му се скова толкова силно, че едва успяваше да го раздвижи. Огледа внимателно планината, която криеше малкия фиорд, и се запрепъва по глетчера. Трудно бе да прецени разстоянието по леда и онова, което изглеждаше само един-два километра, се превърна в дълго ходене. Краката му изтръпнаха. Обля го внезапен дъжд, водата замръзна по шинела му и изпопада на малки ледени кристалчета, които хрущяха при всяка крачка. Мислеше дали да се върне и да рискува да остане в самолета, когато видя очертанията на сградата. Но докато се приближаваше към нея и я оглеждаше, затрепери повече от страх отколкото от студ. Това въобще не беше постройка.
    Кеслер спря под предната част на огромен кораб, построен от дебело дърво с медна обвивка, който бе заклещен в леда. Тъй като знаеше колко бавно се движеха ледовете, той прецени, че корабът бе тук от хиляди години. Не приличаше на нищо, което някога бе виждал. Но в същия миг си помисли, че това не бе вярно. Беше виждал този кораб. Рисунки в Библията, която дядо му му четеше, когато беше малък. Кеслер предпочиташе историите на Стария завет пред проповедите на Новия, затова дори си припомни размерите на кораба — сто аршина дълъг, петдесет аршина широк и тридесет аршина висок.
    „… и на този ковчег Ной натовари животните, две по две.“

2.

    Бандар абас, Иран
    В наши дни

    Вехтият товарен кораб стоеше закотвен вън от оживеното пристанище Бандар абас от достатъчно дълго време, за да предизвика подозренията на иранските военни. От близката военна база изпратиха въоръжен патрулен катер да провери положението и той се понесе в плитките сини води към дългия над сто и петдесет метра съд.
    Корабът на име „Норего“ беше с панамска регистрация, ако можеше да се съди по висящото знаме. Изглежда, бяха го превърнали в танкер, след като бе изслужил живота си като товарен кораб. От палубата се издигаха пет товарни гика, три предни и два на кърмата. Около тях имаше купчини ярко боядисани контейнери, натрупани високо, почти до прозорците на мостика. Въпреки огромното количество контейнери корабът стоеше високо във водата, като поне пет метра от червената боя, предпазваща корпуса от обрастване с водорасли, се показваха над линията за максимален товар. Корпусът бе син, но не бе виждал боя от доста време, а горните му части бяха в различни нюанси на зеленото. Двата му комина бяха толкова почернели от дим, че не можеше да се определи оригиналният им цвят. От тях се издигаше дим, увиснал като покров над кораба. Метално скеле бе изградено над опашната част. Мъже в зацапани с машинно масло гащеризони се трудеха по кормилния лагер.
    Патрулният катер се приближи. Мичманът вдигна мегафон към устата си.
    — Ахой, „Норего“ — каза той на фарси2. — Уведомяваме ви, че ще се качим на борда.
    Мухамад Гами повтори думите си на английски, международния език в корабоплаването. След секунда кошмарно дебел мъж с лекьосана офицерска риза застана до подвижния мост, кимна на един от подчинените си и стъпалата започнаха да се спускат надолу.
    Когато катерът стигна по-близо до товарния кораб, Гами видя капитанските еполети на раменете на мъжа и се зачуди как човек с такъв ранг може дотолкова да се занемари. Капитанът на „Норего“ имаше гигантско шкембе, увиснало противно над колана му. Под бялата шапка косата му лъщеше мазна, изпъстрена с посивели кичури, а лицето му бе покрито с набола четина. Гами дори не можеше да си представи къде собствениците на грохналия кораб бяха намерили подобен капитан.
    Един от хората му стоеше зад петдесеткалибровата картечница на катера. Гами кимна на друг моряк да завърже надуваемата лодка към мостика. Трети стоеше наблизо със закачен на рамото „Калашников“. Гами провери дали кобурът му е закопчан и скочи на мостика, последван от прекия си подчинен. Докато се качваше по стъпалата, видя как капитанът на товарния кораб се мъчи да приглади косата си и да опъне мръсната риза. Опитите бяха напълно безплодни.
    Гами стигна до палубата и забеляза, че плочите, изкривени на места, не бяха виждали боя от десетилетия. Ръжда покриваше почти всяка повърхност с изключение на товарните контейнери, които вероятно не бяха на борда от достатъчно дълго време, за да пострадат от немарливостта на екипажа. Части от парапетите липсваха и бяха заменени с вериги, а корозията бе изяла надстройката толкова много, че изглеждаше готова да се срути всеки момент.
    Прикривайки отвращението си, Мухамад Гами козирува на капитана. Мъжът почеса огромното си шкембе и небрежно вдигна ръка към козирката си.
    — Капитане, аз съм мичман Мухамад Гами от иранската военноморска флота. Това е матрос Катахани.
    — Добре дошли на борда на „Норего“ — отвърна капитанът. — Аз съм капитан Ернесто Естебан.
    Испанският му акцент бе толкова силен, че Гами си повтори всяка дума наум, за да е сигурен, че го разбира. Естебан беше няколко сантиметра по-висок от иранския моряк, но бе прегърбен от излишните килограми и двамата изглеждаха почти еднакви на ръст. Очите му бяха тъмни и воднисти, а когато се ръкува с Гами и се усмихна, се показаха пожълтели и изкривени зъби. Дъхът му вонеше на вкиснато мляко.
    — Какъв е проблемът с руля ви? — попита Гами.
    Естебан изруга на испански.
    — Лагерът замръзна. За четвърти път този месец. Стиснатите собственици не ми позволяват да го ремонтирам в корабостроителница, затова хората ми се мъчат да се справят сами. Би трябвало да продължим пътя си тази нощ или утре сутрин.
    — Какви са местоназначението и товарът ви?
    Капитанът плясна с ръка един от контейнерите.
    — Празни кутии. „Норего“ става само за това.
    — Не разбирам — отвърна Гами.
    — Превозваме празни контейнери от Дубай до Хонконг. От различни пристанища пристигат пълни контейнери. Разтоварват ги, изпразват ги и ги струпват на дока. Ние ги връщаме обратно в Хонконг, където ги товарят отново.
    Това обяснява защо корабът стои толкова високо във водата, помисли си Гами. Празните контейнери тежаха само по няколко тона.
    — А какво носите на обратния си път? — попита той.
    — Рядко носим достатъчно, за да покрием разходите си — горчиво отвърна Естебан. — Никой не иска да ни застрахова за нещо по-ценно от празни контейнери.
    — Трябва да видя декларацията за екипажа ви, митническата декларация и регистрацията на кораба.
    — Проблем ли има? — бързо попита Естебан.
    — Ще реша, след като видя документите — отговори Гами с достатъчно заплашителен глас, за да е сигурен, че гнусният тип ще се подчини. — Корабът ви е в ирански води и аз имам пълно право да инспектирам всеки сантиметър от него, ако това ми се стори нужно.
    — Няма проблеми, сеньор — мазно се ухили Естебан. — Защо не седнеш на хладно в моя кабинет?
    Бандар абас бе сгушен в най-тясната част на пролива Хормуз, тесния вход към Персийския залив. Температурите през лятото рядко падаха под петдесет градуса и почти нямаше вятър. Металната палуба под краката на мъжете бе достатъчно гореща, за да изпържиш яйца върху нея.
    — Водете ни — каза Гами и махна с ръка към надстройката.
    Вътрешните помещения на „Норего“ бяха също така мизерни като външността му. Подовете бяха покрити с изпокъсан линолеум, стените — гол метал с големи петна олющена боя, а флуоресцентните лампи, монтирани на тавана, жужаха силно. Някои от тях примигваха често и коридорът потъваше в сянка.
    Естебан поведе Гами и Катахани по тесен коридор с разклатени парапети, после по друга къса отсечка. Отвори вратата към кабинета си и махна на мъжете да влязат. През отворена врата на отсрещната страна се виждаше капитанската каюта. Леглото не беше оправено, а разпилените по пода чаршафи бяха изпъстрени с лекета. Към стената бе закачена с болтове грозна тоалетка, а огледалото над нея бе украсено с назъбена пукнатина от единия до другия ъгъл.
    Офисът представляваше правоъгълна стая с един илюминатор, толкова мръсен и набит със сол, че през него едва влизаше светлина. Стените бяха украсени с картини, изобразяващи клоуни с тъжни очи, нарисувани с крещящи цветове върху черно кадифе. Друга врата водеше към малка баня, по-мръсна от обществена тоалетна в техерански бедняшки квартал. В офиса бяха изпушени безброй цигари, застояла воня на фасове обгръщаше всичко, включително гърлото на Гами. Самият той пушеше, откак се помни, но все пак бе отвратен.
    Естебан набута голите жици на настолната лампа в контакта до бюрото си, изруга, когато от тях изскочиха искри, но изглеждаше доволен, че лампата светна. Настани се на стола си със стон и махна на двамата инспектори да заемат местата срещу него. Гами използва химикалката си, за да разкара изсъхналия труп на хлебарка от стола, преди да седне.
    Капитанът претършува в бюрото и извади бутилка алкохол. Огледа двамата мюсюлмани и върна шишето в чекмеджето, като си мърмореше на испански.
    — Добре, ето декларацията — изсумтя той и им подаде папка. — Както ви казах, не пренасяме друго освен празни контейнери за Хонконг.
    Той сложи друга папка на бюрото.
    — Декларацията за екипажа. Пасмина лениви неблагодарници, ако питате мен. Ако искате да задържите някого от тях, добре сте дошли. А това са регистрационните документи на „Норего“.
    Гами прегледа списъка на членовете на екипажа, като си отбелязваше националностите им и проверяваше по два пъти документите им за самоличност. Екипажът се състоеше от китайци, мексиканци и жители на карибските острови. Капитанът бе от Гуадалахара, Мексико, работеше за „Презокеански пратки и товари“ от единадесет години, като капитан на „Норего“ — от шест. Гами се изненада, като изчисли, че Естебан е само на четиридесет и две години. Дебелакът изглеждаше по-близо до шейсетака.
    Нищо не възбуждаше подозрения, но Гами държеше да си свърши работата докрай.
    — Тук пише, че превозвате осемстотин и седемдесет контейнера — каза той.
    — Да, там някъде.
    — В трюмовете ли са складирани?
    — Да, тези, които не са на палубата — потвърди Естебан.
    — Не искам да ви обиждам, капитане, но кораб като вашия не е подходящ за превозване на контейнери. Подозирам, че в трюмовете ви може да е скрита контрабандна стока. Бих желал да проверя и шестте.
    — Докато поправят руля, разполагам с неограничено време, мичмане — небрежно отвърна Естебан. — Ако искате да огледате целия кораб, моля заповядайте. Нямам какво да крия.
    Внезапно вратата на офиса се отвори рязко. Един китаец от екипажа издокаран в гащеризон и дървени чехли, забъбри развълнувано на кантонски. Естебан изруга и скочи от стола. Бързите му движения разтревожиха двамата иранци. Гами се изправи и сложи ръка на кобура си. Естебан не му обърна никакво внимание и се втурна през стаята с най-високата скорост, която му позволяваха петдесетте излишни килограма тлъстина. Тъкмо когато стигна до вратата на банята, водопроводът изхърка зловещо. Капитанът затвори вратата и след секунда чуха звук от вода, изригваща като от гейзер и плющяща в тавана. Нова, още по-остра и гнусна воня нахлу в претъпкания офис.
    — Съжалявам — извини се Естебан. — Сенг работи по септичната ни система, но засега не се справя много добре.
    — Ако крият нещо — прошепна Катахани на фарси на шефа си, — не мисля, че искам да го намеря.
    — Прав си — съгласи се Гами. — В залива няма контрабандист, който би се доверил на този тлъст мърляч и скапаната му гемия.
    Гами не се шегуваше — контрабандата в Персийския залив бе почитана и стара традиция. Той се обърна към капитана.
    — Виждам, че сте зает с поправките по кораба. Документите изглеждат редовни, затова няма да ви отнемам повече време.
    — Сигурен ли сте? — попита Естебан, като повдигна рошавите си вежди. — Нямам нищо против да ви разведа наоколо.
    — Няма да е необходимо — увери го Гами.
    — Както искате.
    Естебан ги поведе обратно по мрачните коридори. Блясъкът на следобедното слънце им се стори невероятно силен, след като напуснаха тъмните помещения. На хоризонта зад „Норего“, четиристотинметров супертанкер напредваше на север, където трюмовете му щяха да бъдат напълнени с петрол.
    Гами се ръкува с Естебан пред мостика.
    — Ако проблемът с руля не бъде оправен до сутринта, трябва да уведомите пристанищните власти в Бандар абас. Те могат да наредят да откарат кораба ви в пристанището.
    — Ще поправим бракмата бързо — каза Естебан. — Може да е изморен, но в дъртия „Норего“ има още живот.
    Гами го изгледа скептично. Слезе в патрулния катер и кимна на матроса. Вдигнаха котва и се отдалечиха от грохналия кораб. Вълната след тях блестеше бяла и чиста на фона на тъмната солена вода.
    Застанал до парапета, Естебан помаха на иранския катер, в случай че някой се обърнеше назад, но явно нямаха търпение да се отдалечат от „Норего“. Капитанът почеса огромното си шкембе и проследи изчезващия в далечината катер. Когато от него не остана и следа, един мъж излезе от надстройката. Беше по-възрастен от Естебан, с рядка рижава коса около плешивото теме. Имаше умни кафяви очи и шеговито поведение и макар да бе в добра форма, малко шкембенце изпъваше колана му.
    — Микрофонът в кабинета ти трябва да се смени — каза той делово. — Всички звучахте като анимационни герои, надуващи балони с хелий.
    Капитанът извади топчетата от марля иззад кътниците си. Дебелите му бузи изчезнаха в миг. После свали кафявите лещи и се разкриха зашеметяващи сини очи. Трансформацията от потънал в мизерия моряк към мъжествен и хубав тип бе завършена, когато свали мазната перука от главата си. Косата му беше естествено руса, подстригана по войнишки. Наболата четина си бе лично негова и нямаше търпение да я обръсне, но това трябваше да почака, докато напуснеха иранските територии, в случай че отново му се наложеше да играе Ернесто Естебан, капитан на „Норего“.
    — Алвин, Саймън и Тиъдър3, това сме ние — ухили се Хуан Родригес Кабрило.
    — Чух, че е трябвало да натиснеш паник-бутона.
    Под бюрото в офиса имаше монтирани скрити контролни бутони, които Кабрило можеше да използва в различни ситуации. Един от тях бе извикал Еди Сенг. Той стоеше търпеливо пред вратата в очакване да изиграе ролята на смотан техник и бе активирал помпата във водопровода под неработещия клозет, който изригна като вулкан. Химикалите, добавени във водата, засилиха илюзията, като създадоха зашеметяваща миризма.
    — Мичман Гами искаше да се прави на Шерлок Холмс и да огледа наоколо. Наложи се да го обезкуража — обясни Кабрило на Макс Хенли, вицепрезидент на Корпорацията, на която Хуан бе председател.
    — Мислиш ли, че ще се върнат?
    — Ако сме тук утре сутрин, можеш да се обзаложиш на това.
    — Тогава трябва да се уверим, че няма да сме тук — отвърна Хенли с дяволито пламъче в очите.
    Двамата мъже влязоха в надстройката. Хуан пое към килер, претъпкан с парцали, четки, метли и препарати за чистене, които очевидно никога не бяха използвани. Приближи се до мърлява мивка и завъртя крановете внимателно, сякаш набираше комбинацията на сейф. Чу се рязко прещракване и задната стена се отвори. Разкри се коридор, застлан с великолепен мокет. Грозните метални стени и евтиният линолеум изчезнаха. Коридорът бе облицован в тъмен махагон, а полилеите осигуряваха приятна мека светлина.
    Също като маскировката на Кабрило, целяща да заблуди иранската флота, „Норего“ не беше това, което изглеждаше. Всъщност това дори не бе истинското му име. Размествайки металните букви, придържани към кърмата с магнити, екипажът бе образувал името „Норего“ от истинското му име — „Орегон“.
    Построен като товарен кораб за дървен материал, „Орегон“ бе кръстосвал Тихия океан в продължение на двадесет години, превозвайки канадски и американски товари към Япония и другите азиатски пазари. Единадесет хиляди тонният кораб бе служил отлично на собствениците си, но годините започваха да му се отразяват. Както всеки друг стар кораб той приближаваше края на полезния си живот. Корпусът му започваше да корозира, а двигателите му вече не работеха така добре, както когато бяха нови. Собствениците пуснаха обяви, че искат да го продадат за скрап, тъй като знаеха, че величественият навремето флагмански кораб щеше да докара по няколко долара на тон.
    По онова време Хуан Кабрило тъкмо бе основал Корпорацията и се нуждаеше от кораб. Беше посетил пристанища из целия свят в търсене на подходящия. Когато видя снимки на товарния кораб, разбра, че е намерил своя. Принуди се да наддава срещу три фирми, преработващи стари кораби, но все пак успя да го купи за много по-малко, отколкото ако беше избрал нов. Кабрило въобще не се интересуваше от възможностите му да превозва товари. Искаше го заради анонимността му.
    След това „Орегон“ прекара почти шест месеца в закрит сух док във Владивосток, където претърпя невероятна трансформация. Без да променят външния му вид, напълно изкормиха вътрешността му. Старите дизелови двигатели бяха заменени с най-новите мощни мотори. Благодарение на процес, наречен магнитохидродинамика, двигателите използваха суперохладени магнити, за да взимат естествени свободни електрони от морската вода, които осигуряваха почти безкраен запас от електричество. После тази мощност бе вкарвана в четири пулсиращи джета, които избутваха вода през чифт блестящи тръби с векторен тласък. Технологията бе изпробвана само на няколко кораба и след пожара на пътнически параход на име „Изумрудения делфин“, задвижван чрез магнитохидродинамика, бе ограничена само до лабораториите и мащабните модели.
    Заради скоростите, на които сега корабът бе способен, корпусът му трябваше да бъде подсилен и втвърден. Добавиха му стабилизиращи перки и носовата му част се сдоби със скромни възможности за разбиване на лед. През целия кораб бяха прокарани няколкостотин километра жици, за да осигурят сложната употреба на електроника, всичко от военни радари и сонари до телевизионни камери. Системата бе контролирана от суперкомпютър „Сън майкросистемс“.
    После дойдоха оръдията. Две торпедни цеви, 120-милиметрово оръдие, което използваше насочващата система на боен танк „Ейбръмс“ Б1А1. Освен това имаше три 20-милиметрови оръдия „Гейтлинг“, произведени от „Дженеръл илектрик“, вертикални установки за антикорабни ракети и няколко картечници калибър 30 за отбрана. Всички оръжия бяха умно скрити зад подвижни корпусни плочи като онези на немските подводници, използвани през Първата световна война. Тридесеткалибровите бяха прибрани в ръждясали петролни варели, закрепени постоянно към палубата. С натискането на бутон в оперативния център капаците на варелите се отваряха и оръжията изскачаха, управлявани дистанционно от стрелците, които седяха в безопасност във вътрешността на кораба.
    Кабрило добави и други изненади. Трюмът до кърмата бе превърнат в хангар за хеликоптер „Робинсън D44“ за четирима пътници, който можеше да бъде хидравлично издигнат на палубата. Скрити врати, откъдето можеха да изскочат всякакви видове лодки, включително моделът, разработен за атаките на морските тюлени, се намираха на ватерлинията, а по продължение на кила два масивни панела се отваряха към огромно пространство, наречено „Лунен басейн“, откъдето можеха да пуснат чифт миниподводници.
    Що се отнася до помещенията за екипажа, не бяха спестени никакви разходи. Коридорите и кабините бяха луксозни като в петзвезден хотел. „Орегон“ се радваше на най-чудесната кухня с персонал от отлично обучени готвачи. Една от страничните баластни цистерни, проектирана да придаде на кораба вид на напълно натоварен, ако това се наложи, бе облицована с карарски мрамор и превърната в басейн с олимпийски размери.
    Работниците, изпълнили трансформацията, мислеха, че работят за руската военноморска флота и създават нов шпионски кораб. Кабрило бе подпомогнат в тази лъжа от командира на базата, където се намираше докът, подкупен адмирал, когото Хуан познаваше от години.
    Парите за създаване на Корпорацията и ремонта на „Орегон“ идваха от тайна сметка на Каймановите острови, която навремето бе принадлежала на наемен убиец, за когото Кабрило се бе погрижил от името на бившите си работодатели от ЦРУ. Сумата трябваше да се върне в черната каса на ЦРУ, но Хуан получи разрешение от прекия си началник, Лангстън Овърхолт, да ги използва за начинанието си.
    Кабрило бе възнамерявал да напусне ЦРУ, когато Саддам Хюсеин нахлу в Кувейт на 2 август 1990 година и изненада безкрайно всички в Лангли. Централното разузнавателно управление участваше в Студената война от толкова дълго време, че когато Берлинската стена бе срутена, а Съветският съюз се разпадна, не бяха готови за избухналите регионални схватки, за които Хуан бе сигурен, че ще последват. Корпоративната култура в ЦРУ бе здраво установена и пречеше да се види надвисналата опасност. Когато Пакистан изпробва първата си ядрена бомба, ЦРУ научи за това от телевизията. Кабрило смяташе, че липсата на гъвкавост в ЦРУ заслепяваше ръководството и му пречеше да види как се развива светът след дългите години, в които бе доминиран от две суперсили.
    Овърхолт не даде официално позволение на Хуан да финансира собствената си тайна полувоенна компания, Корпорацията, но той също бе разбрал, че правилата се променят. Практически Кабрило и екипът му бяха наемници, но макар парите за създаването на предприятието му да не можеха да бъдат проследени обратно до Съединените щати, Хуан никога не забрави кой му беше помогнал да започне операцията. И сега заради Овърхолт „Орегон“ седеше на няколко километра от брега на Иран и се преструваше, че е друг кораб.
    Кабрило и Хенли тръгнаха към залата за конференции във вътрешността на кораба. Събранието, председателствано от Хуан, когато радарът забеляза приближаващия се патрулен катер и го принуди да влезе в ролята на Ернесто Естебан, още продължаваше.
    Еди Сенг стоеше пред телевизор с плосък екран и държеше лазерна показалка в ръка. Напълно различен от несръчния водопроводчик, когото бе изиграл пред иранците, Сенг беше ветеран от ЦРУ също като Кабрило. Поради невероятната си способност да планира и провежда акциите Еди действаше като ръководител на операциите на брега. Никоя подробност не беше прекалено малка за вниманието му. Невероятната му способност да се съсредоточава му бе позволила да прекара голяма част от кариерата си под прикритие в Китай, успявайки да се изплъзне от най-безмилостната тайна полиция в света.
    Около голямата конферентна маса седяха останалите от старшия състав на Корпорацията с изключение на доктор Джулия Хъксли. Джулия беше главният медицински служител на „Орегон“ и рядко присъстваше на събрания относно мисиите.
    — Е, прогони ли иранците с дъха си? — попита Линда Рос, когато Хуан се настани до нея.
    — О, съжалявам — извини се той и извади ментов бонбон от джоба си, за да прогони миризмата на сиренето „Лимбургер“, което бе сдъвкал тъкмо преди гостите да се качат на борда. — Мисля, че не харесаха моя английски — добави той с кошмарния акцент, който бе използвал.
    Линда беше новият вицепрезидент по операциите. С ягодовочервена коса, дълъг бретон, който вечно отмяташе от очите си, и изпъстрени с лунички нос и бузи, тя имаше вид на малка палавница. Тънкият й почти момичешки глас подсилваше тази представа. Но когато заговореше, всички членове на екипажа се заслушваха внимателно. Линда бе работила като разузнавач на крайцер и бе напуснала армията след кариера в Главния щаб.
    Срещу нея седяха навигаторът Ерик Стоун и партньорът му Марк Мърфи, който отговаряше за огромния арсенал оръжия, разположени на кораба. По-нататък бяха Хали Касим, офицерът, който отговаряше за комуникациите, и Франклин Линкълн, едър бивш тюлен, началник на групата от бивши служители на специалните сили, „ловджийските кучета“ както Макс ги наричаше.
    — Е, справихте ли се, господин председател? — избумтя глас от високоговорителя на телефона.
    Беше Лангстън Овърхолт, свързан чрез обезопасен канал от Лангли.
    Като основател на Корпорацията Хуан си запази титлата „председател“ и само един член от екипажа, възрастният главен стюард Морис, го наричаше „капитан“.
    — Просто успокоихме местните жители — отговори Кабрило.
    — Не ви заподозряха, нали?
    — Не, Ланг. Въпреки, че сме само на няколко километра от военноморската база в Бандар абас, иранците са свикнали да виждат много кораби. Погледнаха набързо нашия и решиха, че не представляваме заплаха.
    — Разполагаме с много кратко време, в което да изпълним мисията си — предупреди го Овърхолт. — Но ако смяташ, че трябва да отложим, разбирам.
    — Ланг, тук сме. Ракетните торпеда са тук, а преговорите с Русия за ограничаване на експорта на оръжия са след две седмици. Трябва да го направим сега или никога.
    Изобилието на ядрени бомби си оставаше най-сериозният проблем за безопасността на света, но продажбите на оръжие на нестабилни правителства също бяха голяма грижа за Вашингтон. Русия и Китай трупаха милиарди долари от продажба на ракети, бойни самолети, танкове и дори подводници, които продаваха на Техеран.
    — Ако искаш доказателство, че Русия снабдява иранците с торпеда „Сквал“, ще влезем още тази вечер.
    „Сквал“ вероятно беше най-доброто торпедо в света, способно да достигне скорост от над двеста възела, тъй като фучеше през водата във въздушна обвивка от суперактивни мехурчета. Имаше седемдесет и пет метров обсег и се управляваше трудно заради високата скорост.
    — Иранците твърдят, че са създали своя собствена версия на „Сквал“ без руска помощ — обади се Макс Хенли. — Ако успеем да докажем, че руснаците са им дали технологията, макар да го отричат енергично, това ще ни помогне много да ги принудим да ограничат търговията с оръжия.
    — Или цялата работа ще се обърне срещу нас, ако ви хванат — промърмори загрижено Овърхолт. — Не съм напълно убеден, че идеята е добра.
    — Успокой се, Лангстън — каза Кабрило, като скръсти ръце на тила, напипа зрънце лепило, останало от перуката, и го махна внимателно. — Малко ли работа сме ти свършили досега без никакви проблеми? Иранците няма да узнаят какво е станало, а ние ще сме на седемстотин километра от Залива, ако случайно усетят, че сме влизали в укритието за подводници. А след като разберат какво се е случило, първото, което ще търсят, ще са американски военни кораби, а не порутено панамско корито с повреден лагер.
    — Това ми напомни нещо, господин Овърхолт — обади се Еди. — Ще отдръпнете достатъчно далеч от Бандар абас нашите военноморски сили, за да докажете, че не е имало намеса от американска страна, нали?
    — На двеста километра от пристанището няма американски кораби — увери го Овърхолт. — Потрудихме се доста, за да не възбудим подозренията на Пети флот, но работата се уреди.
    Кабрило се прокашля.
    — Да го направим. След дванадесет часа ще разполагаш с достатъчно доказателства, за да дръпнете ушите на руснаците. Всички сме наясно с рисковете, но ако така Кремъл ще бъде принуден да се откаже от продажбата на оръжия на всеки аятолах с дълбоки джобове, трябва да го направим.
    — Знам. Прави сте — въздъхна Овърхолт. — Хуан, просто бъди внимателен, ясно ли е?
    — Разчитай на това, приятелю.
    — Искате ли да остана на линия? — попита ветеранът от ЦРУ.
    — Знаеш къде да депозираш парите, след като изчезнем оттук — отговори Хуан. — Освен ако не искаш да научиш подробностите по операцията ни, мисля, че би трябвало да затвориш.
    — Готово — съгласи се Овърхолт и линията прекъсна.
    Хуан се обърна към колегите си.
    — Е добре, планирахме нещата достатъчно дълго време. Има ли подробности, които да изясним, преди да приключим?
    — Контейнерите на палубата — отвърна Макс. — Да започнем ли да ги демонтираме по мръкване, или да изчакаме да се върнеш от базата и да потеглим на път? И какво да правим с боята и останалите камуфлажни материали?
    Купчините контейнери, натрупани по палубата на „Орегон“, бяха маскировка. Можеха да се сгъват и складират в един от трюмовете, променяйки силуета на „Орегон“. Синята боя по корпуса и зелената по надстройката бяха екологичен пигмент, който можеше да се свали с водна струя. Под боята корпусът представляваше смесица от различни цветове, които изглеждаха нанесени от поколения собственици. Всъщност боята беше вещество, поглъщащо радарните сигнали подобно на обвивката на невидимите бойни самолети.
    Около ключовите съоръжения на кораба бяха монтирани метални плочи, които променяха формата му. Обтекателят над носа, който му придаваше по-колоритен вид, щеше да бъде свален. Двойните комини щяха да бъдат демонтирани и заменени с огромен овален комин. Той действаше и като защитна броня на радарните куполи, които в момента бяха сгънати в средната част на кораба. За да се промени още по-пълно видът на кораба, баластните цистерни щяха да бъдат потопени и „Орегон“ щеше да изглежда като натоварен със стока.
    След четири часа усилен труд на целия екипаж „Норего“ щеше да изчезне безследно, а „Орегон“ щеше да заплава невинно из Персийския залив. Най-ироничното бе, че смятаха да издигнат иранския флаг, тъй като наистина корабът бе регистриран тук.
    Хуан се замисли за момент, преди да отговори, като премисляше рисковете.
    — Ерик, каква е луната тази вечер?
    — Само четвъртинка — отговори навигаторът, който беше и метеоролог. — Синоптичната прогноза предвижда облаци след полунощ.
    — Добре, хайде да оставим всичко на мястото му до полунощ — каза Кабрило. — Трябва да се върнем на борда до два сутринта. Подготовката ще започне два часа по-рано, но ако нещо се обърка, можем да върнем всичко обратно достатъчно бързо. Нещо друго?
    Останалите кимнаха отрицателно. Чу се шумолене на хартии и всички се надигнаха.
    — Ще се срещнем в лунния басейн в единадесет часа, за да направим последна проверка на оборудването. Ще пуснем миниподводниците не по-късно от единадесет и четиридесет и пет. Ако закъснеем, ще си имаме проблеми с прилива — каза Кабрило. — Искам да изясня на всички началници на отдели, особено на ръководителите на бреговите операции — той погледна многозначително към Еди Сенг и Франклин Линкълн, — че не искам никакви пропуски и грешки. Имаме добър план. Ако се придържаме към него, всичко ще мине идеално. Положението в този край на света е достатъчно лошо и без да предизвикаме скандал, ако ни заловят да крадем ракетни торпеда.
    Линкълн промърмори добродушно:
    — Всички знаете, че се измъкнах от Детройт, за да избягам от тогавашните си другарчета, които крадяха каквото ти падне.
    — Аха, измъкна се направо от тигана — ухили се Еди.
    — … и право в иранския затвор.

3.

    Стажът в ЦРУ бе научил Хуан да спи съвсем по малко за дълги периоди от време, но чак след като основа Корпорацията и купи „Орегон“, той разви способността на моряците да заспива по команда. След заседанието той се върна в каютата си, луксозен апартамент, сякаш взет от тузарска къща в Манхатън, съблече костюма на капитан Естебан и си легна. Мислите за опасността, срещу която екипът му щеше да се изправи на брега, го държаха буден по-малко от минута. Без да има нужда от будилник, той се събуди час преди срещата в лунния басейн. Не беше сънувал нищо.
    Влезе в банята, седна на махагонов стол, за да свали изкуствения си крак, и влезе под душа. Благодарение на изобилното електричество бойлерът на „Орегон“ осигуряваше горещ душ за секунди. Кабрило застана под почти врялата вода, наведе глава и остави силната струя да бие по тялото му. Беше насъбрал безброй белези през годините и ясно си спомняше при какви обстоятелства бе получил всеки от тях. Най-рядко се сещаше за загубения крак.
    За повечето хора такова събитие би било повратен момент в живота. Така беше и за Хуан през дългите месеци на рехабилитация. Но след това почти никога не се замисляше по въпроса. Тренира тялото си да приеме протезата, а мозъка си — да я игнорира. Още в началото на физиотерапията каза на доктор Хъксли: „Може да съм осакатен, но няма да си позволя да се превърна в инвалид.“
    Протезата, която беше носил през деня, бе конструирана като човешки крайник, покрита с тънка гума в телесен цвят, отговарящ на цвета на кожата му. Имаше дори пръсти с нокти и косъмчета като тези на левия му крак. След като се избърса и най-после обръсна наболата четина, той влезе във вградения гардероб и извади съвсем различен крайник.
    На „Орегон“ имаше отдел, наречен „Вълшебният магазин“, управляван от холивудски майстор по специалните ефекти на име Кевин Никсън. Точно Никсън, в пълна тайна, бе създал онова, което Хуан наричаше „бойния ми крак“. За разлика от естествено изглеждащите протези, този приличаше на реквизит на някоя от сериите на „Терминатор“. Изработен от титан и въглеродни нишки, бойният крак версия 3.0 бе буквално цял арсенал. Пистолет „Кел-Тек“ бе прикрепен в прасеца заедно с идеално балансиран нож. Протезата бе снабдена и с телена гарота, 50-калибров пистолет само с един куршум, който се изстрелваше от петата, и малки отделения за различна допълнителна екипировка.
    Докато нагласяше съоръжението и го закрепваше с чифт подсилени ремъци, Хуан се подготви психически за мисията. Бе създал Корпорацията по две причини. Едната, разбира се, бе да спечели пари. От тази гледна точка се бе справил по-добре, отколкото и в най-лудите си мечти. Всеки член на екипажа можеше да се пенсионира и да живее охолно от изкараното през годините. Самият Кабрило би могъл да си купи малък карибски остров, ако пожелаеше. Но втората причина да създаде своя собствена армия го поддържаше активен дълго след като обикновен човек би се оттеглил. Нуждата от група като тяхната бе толкова голяма, че съвестта не му позволяваше да спре.
    Само през последната година той и екипът му бяха разбили пиратска група, която нападаше кораби с китайски имигранти, а после използваше нещастните хорица като роби в отдалечена златна мина. След това бяха осуетили опита на един екотерорист да атакува Съединените щати с биологично оръжие.
    В мига, когато приключеха дадена задача, две нови, също така важни, предизвикваха уникалните възможности на Корпорацията. Злото се ширеше по земното кълбо, а властите не можеха да спрат разпространението му. Макар да работеха под ръководството на моралните принципи на Кабрило, хората от Корпорацията не бяха възпирани от политици, които се тревожеха повече за изборите отколкото за конкретните мерки за решаване на проблемите.
    Докато Хуан се обличаше, главният стюард почука на вратата и влезе тихо.
    — Закуска, капитане — каза Морис с тъжния си британски акцент.
    Морис беше ветеран от кралската военноморска флота, достигнал до пенсионна възраст. Тънък като клечка, с гъста снежнобяла коса, той вървеше със стегната походка, идеално изправен и оставаше невъзмутим при всякакви обстоятелства. Макар самият Кабрило да си падаше малко суетен, нищо не можеше да се сравни с тъмните костюми и белите колосани ризи, които Морис носеше независимо от времето. През годините, прекарани на кораба, никой не го бе виждал да се поти или трепери.
    — Остави я на бюрото — извика Хуан, излизайки от спалнята.
    Стаята, която му служеше за кабинет, беше облицована с красива ламперия. Таванът беше от махагон, както и шкафовете с витринки, побрали някои от интересните предмети, които Хуан бе събрал през годините. На едната стена висеше великолепна картина, изобразяваща „Орегон“, устремен напред в бурно море, осветявано от светкавици.
    Морис остави сребърния сервиз и се намръщи недоволно, оглеждайки бюрото. В уютна ниша в каютата на председателя имаше идеална маса за хранене. Свали капаците от подносите и стаята се изпълни с аромат на омлет, херинга и силно кафе. Стюардът знаеше, че Кабрило слага малко сметана в първото си кафе за деня, затова бе приготвил сребърната каничка още преди Хуан да се настани на стола.
    — Е, какви са последните новини за интернет свалката на господин Стоун с красавицата от Бразилия? — попита Хуан, като лапна огромна хапка от омлета.
    Морис беше прочут като най-големия клюкар на борда, а безбройните виртуални романи на Ерик Стоун бяха любимата му тема.
    — Господин Стоун започва да подозира, че той и въпросната дама може би имат повече общи интереси, отколкото смяташе в началото — конспираторски прошепна Морис.
    Хуан отваряше старинния сейф зад бюрото си.
    — Имам предвид пола, капитане. Ерик мисли, че дамата може всъщност да е мъж. Господин Мърфи ми показа снимките, които тя/той му изпратила, и според него са обработени с „Фотошоп“, за да се скрият някои анатомични подробности.
    Кабрило се засмя.
    — Горкият Ерик. Не може да извади късмет дори в интернет.
    Той отключи тежката врата, на която бяха гравирани името и логото на отдавна несъществуваща железопътна компания. Почти всички по-малки оръжия на борда на „Орегон“ бяха съхранявани в оръжейната до звукоизолираното стрелбище, но Хуан предпочиташе да държи личния си арсенал в кабинета. В добавка към картечниците, пушките и пистолетите той пазеше в сейфа и валута от различни страни, сто хиляди долара в златни монети, изсечени в четири национални монетни двора, и няколко малки торбички с необработени диаманти. Четиридесеткаратов диамант лежеше встрани от останалите. Беше получен като подарък от новоизбрания президент на Зимбабве като благодарност за усилията на Корпорацията да го освободи от политическия затвор.
    — Доктор Хъксли потвърди подозренията на господин Мърфи, като изследва лицевите пропорции на „дамата“ и ги сравни с нормите за мъже и жени — продължи Морис.
    Кабрило провери полуавтоматичния пистолет, единственото оръжие, което щеше да вземе със себе си. За разлика от останалите хора от екипа, той нямаше да тръгне въоръжен до зъби. Допи кафето си и хапна още малко омлет. Усети прилив на адреналин във вените си. Стомахът му се сви леко и той реши да се откаже от херингите.
    — И какво ще прави Ерик? — попита на ставане от масата.
    — Очевидно ще отложи пътуването си до Рио, докато успее да разбере точно как стоят нещата. Господин Мърфи смята, че би трябвало да наеме частен детектив.
    Кабрило изсумтя презрително.
    — Според мен трябва да забрави за интернета и да се запознава с жени по нормалния начин. Лице в лице в бар след няколко питиета.
    — Точно така! Човек не може да пренебрегне светските възможности на няколко коктейла — кимна Морис, като разтреби бюрото на Кабрило и вдигна подноса, сложил чиста ленена салфетка на ръката си. — Ще те видя, когато се върнете.
    Това бе обичайното пожелание за късмет на стюарда.
    — Не и ако аз те видя първи — отвърна Хуан съгласно установения между тях жаргон.
    Излязоха заедно от каютата. Морис зави надясно, за да се върне в кухнята, а Хуан — наляво. Взе асансьора и слезе три палуби по-надолу. Вратите се отвориха към огромно помещение, осветено с прожектори, където миришеше на море. Висок кран държеше по-голямата от двете подводници, които „Орегон“ носеше, двадесет и два метрова, „Номад“ 1000. Миниподводницата можеше да превозва шест души, включително пилот и помощник-пилот. До трите предни илюминатора бяха скупчени армирани лампи от ксенон и контролен лост с хватка, която можеше да разкъса стомана. „Номад“ беше създаден за триста метра дълбочина, почти десет пъти по-голяма от тази на малката му сестричка „Дискъвъри“ 1000, която висеше над него и бе оборудвана с камера за гмуркане, така че водолазите да могат да излязат от нея, когато е потопена.
    Екипажът вече бе свалил решетката под подводницата. Разкриваше се огромна пещера, която отиваше чак до кила на „Орегон“. Външните врати все още бяха затворени, но помпите вече пълнеха отвърстието с размерите на плувен басейн в подготовка на спускането.
    Линк, Еди и Макс нахлузваха мокри черни неопрени над банските си. Водолазната екипировка бе натоварена в подводницата. Линда Рос стоеше със скръстени на гърдите ръце и наблюдаваше развеселено Макс. Хенли бе служил във Виетнам като капитан на военен катер, но вече не се радваше на зашеметяващата фигура, която имаше навремето. Не му беше лесно да изпъне неопрена над шкембенцето си. Обикновено не придружаваше екипа на екскурзиите до брега, но беше най-добрият морски инженер в Корпорацията и всички бяха съгласни, че експертното му мнение щеше да им бъде полезно.
    — Хайде, старче — ухили се Хуан, като потупа шкембето на Макс. — Доколкото си спомням, преди няколко години нямаше подобни проблеми.
    — Не е от годините — изстена Макс, — а от сладкишите.
    Кабрило седна на пейката и, за разлика от останалите, навлече сух неопрен върху дрехите си.
    — Линда, провери ли всичко преди потегляне?
    — Готови сме.
    — А спусковата шейна?
    — Готова е — отговори Макс вместо Линда.
    Той се гордееше с шейната която сам бе проектирал и лично бе надзиравал изработването й в работилницата на „Орегон“.
    Хуан взе комплекта слушалки от дежурния инженер и звънна в оперативния център.
    — Хали, как изглежда положението навън?
    — Радарът регистрира обичайния брой танкери, влизащи и излизащи от залива. Товарен кораб за контейнери пусна котва в пристанището на Бандар абас преди около два часа, както и няколко арабски лодки и корабчета.
    — Нищо от военната база?
    — Кротуват си. Сканирах всички честоти. Не се случва абсолютно нищо с изключение на обикновеното бъбрене между кораби в морето.
    — Надявам се, че усъвършенстваш езиковите си способности.
    Това беше стара шега между двамата. Хали Касим беше син на ливанци, но не можеше да каже и дума на арабски, един от четирите езика, които Кабрило говореше идеално.
    — Съжалявам, шефе, оставям компютъра да върши тази работа вместо мен.
    — Ерик, Мърф, готови ли сте, момчета?
    Когато Кабрило изпращаше екип на брега, нямаше по-добри офицери от Стоун и Мърфи, на които да остави поддръжката на навигационните и оръжейните системи на кораба.
    — Да, сър — отговориха двамата едновременно, после Мърфи добави. — Ние сме заредени, стегнати и готови за поебване.
    Хуан изстена. Новото хоби на Мърфи беше мръснишката поезия и въпреки горещите уверения на екипажа, че не го бива в това той се смяташе за майстор в уличния жанр.
    — Бъдете готови за проверка на комуникациите, след като се настаним в „Номад“ — нареди им Кабрило.
    — Разбрано — отговори Хали.
    Линк и Еди взеха водонепропускливите сакове с оръжията и оборудването и се качиха в миниподводницата. Макс и Кабрило ги последваха. Хуан потупа суеверно дебелия стоманен корпус и се пъхна вътре. Пътуването до брега щеше да отнеме един час, затова се настаниха по протежение на страните на подводницата, вместо да се тъпчат във водолазната камера, предназначена само за двама души. И четиримата щяха да навлекат екипировката си по време на пътуването.
    Линда Рос мина покрай Хуан и Макс и се настани на пилотското място, нисък стол, заобиколен от контролно табло и компютърни монитори, които хвърляха призрачна зелена светлина върху лицето й.
    — Чувате ли ме, „Орегон“? — попита тя, след като сложи слушалките си.
    — Идеално.
    Комуникационната им система използваше 132-битово кодиране и сменяше честотите на всяка десета част от секундата, така че шансът за улавяне и дешифриране бе кръгла нула.
    Мъжете в задната част на подводницата също провериха съоръженията си за връзка. Водолазните шлемове, които щяха да сложат, имаха вградени ултразвукови приемопредавателни устройства, осигуряващи лесна връзка между тях, „Номад“ и „Орегон“.
    — Добре, можете да ни отворите — нареди Линда. Светлините в лунния басейн бяха намалени, за да не се виждат под водата, и вратите на кила се отвориха бавно. Включиха механизма за спускане на подводницата, която се разтърси и пое надолу. Топлата вода на залива скоро обля илюминаторите. Механиците свалиха скобите и „Номад“ бе освободен.
    Линда активира баластните помпи и започна бавно да вкарва вода в резервоарите. Изведе внимателно подводницата изпод дъното на „Орегон“. Макар да го беше правила безброй пъти, движенията й бяха прецизни и грижливи. Наблюдаваше уреда за измерване на дълбочината и лазерния търсач, монтиран на върха на подводницата, за да се увери, че са се отдръпнали от кила.
    — „Номад“ е свободен — съобщи тя, когато се смъкнаха на седем метра под корпуса на кораба.
    — Затваряме вратите. „Орегон“ ви пожелава успех.
    Линда слезе още петнадесет метра надолу, докато дъното на морето доближи на около метър под тях, и се насочи към военноморската база в Бандар абас. Поддържаше ниска скорост, така че звукът на пропелерите да не привлече вниманието на някой внимателен оператор на сонар в района, макар че благодарение на голямото движение в пролива беше много трудно да различиш тихата подводница от общия шум.
    Рискуваха да ги видят, защото водата беше плитка, и Линда бе принудена да изгаси външните лампи. Трябваше да разчита на СОСО — Система за откриване на светлина и обсег, която използваше серия отразени лазери, за да разчита терена пред подводницата. Линда щеше да ги отведе до базата, следвайки триизмерния компютърен образ на това, което ги заобикаляше. СОСО можеше да открие и съвсем малки предмети с размера на консерва.
    — Говори пилотът — извика тя през рамо. — Ще пътуваме на височина от минус петнадесет метра и скорост три възела. Ще пристигнем на местоназначението след приблизително шестдесет и две минути. По време на пътуването можете да използвате само проверена от нас електроника.
    — Ало, пилота, фъстъците ми са гранясали — извика Линк.
    — Да. А пък аз искам възглавница и одеало — добави Еди.
    Макс се присъедини към тях.
    — Докато обслужваш останалите, донеси ми един двоен скоч.
    Ако човек се вслушаше в бъбренето им през следващия половин час, никога нямаше да заподозре, че се готвеха да проникнат в най-строго охраняваната военноморска база в Иран. Не че не бяха наясно с рисковете. Просто бяха достатъчно добри професионалисти, за да се изнервят от опасностите.
    Но всичко това приключи след тридесет минути. Екипът започна да нахлузва водолазната екипировка, като всеки проверяваше внимателно оборудването на останалите. След като се облякоха, Хуан и Линк се смъкнаха в камерата с размер на телефонна будка. На тавана на клаустрофобично тясното помещение имаше капак, който се отваряше от пилотската кабина или от вътрешността на камерата, но само когато напрежението от двете страни на бронирата врата бе уравновесено. За да спести време, Хуан натисна бутоните, които позволяваха на морската вода бавно да напълни камерата. Водата беше топла като кръв. Хуан оправи гънките на костюма си, за да не се повреди от водата. И двамата мъже размърдаха челюсти, за да облекчат напрежението в тъпанчетата.
    Когато водата им стигна до шия, Кабрило отново натисна бутона. Нямаше нужда да слагат водолазните шлемове до последната секунда.
    — Как се справяте там отзад? — гласът на Линда звучеше слабо и отдалечено в шлема.
    — Защо винаги ме заклещват в това миниатюрно място с най-едрия тип от екипа? — театрално изплака Хуан.
    — Защото шкембето на Макс е прекалено голямо, за да се побере в камерата заедно с Линк, а Еди би бил размазан като хлебарка — отвърна Рос.
    — Хей, човече, бъди благодарен, че не си поемам дъх — пошегува се Линк с плътния си баритон.
    — Председателю, СОСО видя вратите на укритието за подводници. На около петдесет метра сме.
    — Добре, Линда. Остави ни на дъното вдясно от входа на дока.
    — Разбрано.
    След секунда „Номад“ потръпна леко, когато Линда го настани на пясъчното морско дъно.
    — Намалявам мощността на цялото второстепенно оборудване. Кажете, когато сте готови.
    — Е, какво ще кажеш, великане? — обърна се Кабрило към Линк.
    — Да действаме.
    Хуан си сложи шлема, като се увери, че екипировката му е в изправност и получава достатъчно въздух от резервоарите. Кабрило изчака Линк да му даде водолазния сигнал за „Всичко е наред“, преди да отвори отново клапана за водата, която бързо нахлу до тавана на камерата. Той намали светлините и натисна друг бутон, за да отвори вратата.
    Капакът се вдигна нагоре и освободи малкото количество останал въздух. Мехурчетата изглеждаха сребристобели в мрачината, но благодарение на вълните, които се удряха в пристана, нямаше да бъдат забелязани.
    Хуан се измъкна от камерата и спря на горната палуба на подводницата. На угасени светлини водата изглеждаше тъмна като мастило. Кабрило бе израснал в южна Калифорния и обичаше морето, откак се помнеше. Завърши училище за водолази и сърфисти още в тийнейджърските си години. Във водата се чувстваше удобно като тюлен и бе почти толкова добър плувец. Тъмнината само засилваше увереността му, когато се гмуркаше.
    Линкълн изскочи от „Номад“ след секунда. Хуан затвори капака и двамата зачакаха Еди и Макс да повторят процедурата. След като всички се измъкнаха от подводницата, Кабрило рискува да светне подводен фенер, засланяйки лъча му с ръка.
    Иранското укритие за подводници бе построено чрез изкопаване на двеста метра дълъг и тридесет метра широк окоп от океана на изток към пустинята. Над него бе издигната обвивка от подсилен бетон, дебела почти три метра и способна да издържи на пряко бомбено попадение. Беше построена преди нахлуването на САЩ в съседен Ирак и иранците сигурно бяха наясно, че някоя от противобункерните бомби от американския арсенал можеше да срине цялата постройка за миг. На юг и на север от дока се намираше главният кей на военноморската база, а административните сгради, работилниците и казармите се простираха на три километра навътре в сушата.
    Откъм морската страна на укритието имаше две масивни врати, които се отваряха хидравлично навън. Надуваеми мехури запечатваха пролуката между долната част на вратата и бетонната площадка, за да попречат на водата да нахлуе в сградата. Ако не употребяха експлозиви или ацетиленова горелка, вратите бяха недостъпни.
    Кабрило се отдалечи от тях и поведе екипа си през тъмното царство. На всеки няколко секунди насочваше лъча на фенера към покритата с водорасли и рачета стена, която предпазваше базата от опустошенията на океана. След петнадесет метра лъчът се спря на онова, което беше търсил. В стената имаше дренажна тръба, широка около метър, тъмна дупка, която захранваше помпите за пресушаване на дока. Внимателно прикрил лъча, Кабрило огледа металната решетка, вградена в бетона с цел да попречи на някого или нещо да се вмъкне нагоре по канала. Стоманата беше леко корозирала, но бетонът бе абсолютно здрав. Беше му нужна цяла минута, за да забележи жиците на върха и шестте метални пръчки.
    Единият начин да се попречи на вероятните натрапници бе да се поставят детектори за движение върху решетката, но заради ятата любопитни риби в залива алармата щеше да пищи почти непрестанно. По-лесно бе да се пусне електрически ток по метала и ако връзката се прекъснеше, часовоите щяха да разберат, че някой е свалил част от решетката.
    Хуан посочи жиците на Линк, най-добрия специалист на Корпорацията по проникване в тила на противника. С опипване Линкълн нагласи шунтове на три от стоманените пръчки, използвайки алигаторни скоби и жици, за да не спре движението на тока. После извади две туби от водолазната си раница. Отвори едната и намаза краищата на решетката със сиво вещество, което приличаше на пластилин. След това изцеди от втората туба същото количество пластилин върху първия слой.
    Инертни поотделно, двете вещества образуваха разяждаща киселина, когато се смесеха. След по-малко от минута металът бе достатъчно увреден и Линк счупи прътовете. Жиците му все още поддържаха движението на ток и алармите мълчаха. Той остави прътовете на пясъка, като внимаваше да не докосва разядените краища, и задържа настрани отпуснатите жици, за да направи път на Макс, Еди и Хуан. После и самият той се пъхна в тръбата.
    Сега, когато вече бяха защитени от любопитни погледи, Хуан усили светлината на фенера. Лъчът образува широк пръстен върху стените на тръбата. Внезапно бърза сянка се спусна към него. Той размаха диво ръка. Тръбната перка и опашката на бебе акула бързо изчезнаха зад него.
    — Добре че я срещнахме сега, а не след няколко години — ухили се Еди.
    Кабрило имаше нужда от секунда, за да успокои ускореното биене на сърцето си, преди да продължи надолу по тясната тръба. Беше по-нервен, отколкото очакваше, а това не му харесваше. Тръбата водеше към огромен клапан, който щеше да е затворен, ако докът бе празен. Но през двата дни, прекарани в грижливо наблюдение на укритието, не видяха нищо, което да сочи, че иранците бяха изпомпали водата, след като бяха получили най-новата си подводница.
    Четиримата мъже се пъхнаха в чудовищната помпа за пресушаване. Роторните перки бяха направени от ярък феробронз, монтиран с болтове към главината. Хуан бе дошъл подготвен за болтове, а в случай че перките бяха заварени, носеше малка горелка. Той извади гаечен ключ от торбичката на бедрото си и нападна съоръжението. Ъгълът беше неудобен, а проклетите болтове сигурно бяха затегнати с пневматичен пистолет и му бе доста трудно да развърти всичките дванадесет. Един го затрудни толкова много, че ярки петна избухнаха зад затворените му клепачи. Когато болтът най-после се откачи, гаечният ключ подскочи нагоре и го поряза. Малко облаче кръв увисна в светлината на фенера.
    — Да не се опитваш да накараш акулата да се върне? — закачи го Макс.
    — Стига огромният ти задник да е между мен и нея, нямам проблеми.
    — Не е огромен, просто добре подплатен.
    Хуан приключи с болтовете и остави настрани всяко от петдесетсантиметровите остриета. Наложи му се да откачи резервоара си за въздух и да се сгърчи под корпуса на помпата, за да мине от другата страна. Изчака останалите да се присъединят към него и да върнат резервоарите си по местата им.
    Тръбата продължаваше още четири метра, а после завиваше под ъгъл от деветдесет градуса. Кабрило изгаси фенера и след като изчака няколко секунди очите му да се приспособят, успя да различи бледа арка зад ъгъла. Заплува предпазливо към нея. Стигна до завоя и проточи врат да погледне.
    Бяха стигнали до дока. От лампите на тавана се процеждаше слаба светлина, която му подсказа, че часовоите виждат достатъчно, за да пазят укритието, но нямаше начин при тия условия техници да работят по подводницата. Както бяха очаквали, щеше да им се наложи да усмирят само няколко души.
    Кабрило изплува от тръбата и се гмурна надолу към бетонното дъно, последван от Макс, Линк и Еди. Приближиха се към огромните врати, където имаше най-малка възможност да се натъкнат на часовои. Хуан провери дълбочината и остави хората си на три метра за минута, за да позволи на малкото количество азотни мехурчета, насъбрали се в кръвта им, да се разсеят.
    С търпението на крокодили, измъкващи се от реката в преследване на плячката си, четиримата мъже се издигнаха към повърхността. Увиснаха в последния момент, за да нагласят малките перископи към шлемовете си. Способна да увеличи звездната светлина, така че да я превърне в ярък ден, мощността на третото поколение оптика трябваше да бъде намалена леко, докато бавно претърсваха всяко ъгълче на дока от безопасната позиция във водата.
    Докът бе достатъчно широк за два кораба и всеки край на укритието за подводници бе украсен с издигнати циментови кейчета, които се простираха почти по цялата дължина на постройката. Навсякъде бяха пръснати инструменти, варели с лубриканти, купчини оборудване, покрити с брезент, малки електрически колички за голф за улесняване на придвижването, имаше и три електрокара. В далечния край по цялата ширина на сградата беше издигната платформа. Част от нея бе остъклена, за да се направи офис или наблюдателница, а под нея от всяка страна бяха разположени обезопасени складове. Виждаше се и висок кран на релси, който можеше да достигне всяка част на дока.
    Завързан на едната страна на кея с дебели кафяви въжета, се очертаваше заплашителният черен силует на подводница „Кило-клас“. Две хиляди и двеста тонното чудовище навремето бе най-страшната подводница в арсенала на Съветския съюз. Когато работеше на батерии, „Кило“ беше сред най-тихите подводни ловци, способна да изненада кораби, оборудвани със сложни сонарни системи. Имаше шест торпедни тръби и можеше да патрулира месец и половина, без да бъде повторно зареждана.
    Присъствието на „Кило“ бе провокация, като се имаше предвид факта, че Иран имаше навика да потапя търговски кораби в Персийския залив. Съединените щати и съюзниците им опитаха всеки възможен дипломатически номер, за да попречат на Русия да продаде подводниците на иранската военноморска флота, но никоя от двете страни по сделката не се отказа. По принцип седемдесетметровите подводници бяха разполагани в Чах бахар в Арабско море, а не в залива, но разузнавателните данни на Овърхолт сочеха, че „Кило“ е тук, за да бъде снабдена с новоразработени ракетни торпеда.
    Ако Корпорацията успееше да докаже, че руснаците са продали нелегално подобна технология на Техеран, това щеше да сложи край на всяка бъдеща сделка, която Иран се опиташе да сключи за купуването на нови подводници. Всички отчаяно искаха това.
    — Е, с какво разполагаме? — попита Хуан след пет минути, прекарани в безмълвно наблюдение.
    — Аз преброих шест — отговори Линк.
    — Потвърждавам — присъедини се Еди към него.
    — Макс?
    — Сигурни ли сте, че това не е заспал часовой, ей там, вляво под нещо, което прилича на купчина покривки?
    Мъжете тихо провериха мястото, посочено от Макс, като се напрягаха да различат фигурата на човек. Тримата си поеха дъх рязко, когато сянката внезапно скочи на крака, огледа се наоколо, почеса се под мишницата и легна отново.
    — Орлов поглед, приятелю — каза Хуан. — Вече няма да те закачам, че слагаш очила, когато четеш докладите. Добре, значи имаме четирима часовои горе в наблюдателницата, двама до изхода за персонала и спящата красавица. Линк, Еди, бандата на втория етаж е ваша. Макс, удължи съня на този тип за известно време. Аз ще се заема с двойката до вратата.
    Кабрило погледна часовника си. Беше един сутринта. Възможността да сменят часовоите преди разсъмване беше минимална.
    — Разполагаме с един час да се върнем на борда на „Номад“, ако искаме да спазим крайния срок до три сутринта, така че е време да действаме. Почваме ли?
    Мъжете се потопиха под водата и заплуваха по протежение на дока. Макс спря до мястото, където спеше мързеливият войник, и се надигна над бетонния док, заслонен от сянката на корпуса на „Кило“. Еди и Линк се придвижиха по лявата страна, за да изскочат под металните стълби, които водеха към балкона на втория етаж. Хуан излезе от водата и се прикри зад купчина палета на около сто метра от добре осветения вестибюл, където двамата пазачи наблюдаваха затворените врати.
    Тихо свали водолазната екипировка и неопрена. Отдолу носеше униформа на капитан от сирийската военноморска флота, допълнена дори с вратовръзка и медали. Единственото, което правеше впечатление, бяха гумените водолазни терлици на краката му, но не можеше да направи нищо по въпроса. Той закопча колана с кобура и сложи шапка, за да прикрие русата си коса. Изчака още една минута, за да даде възможност на хората си да се разположат, преди да заобиколи контейнерите и да се отправи с енергична походка към пазачите.
    Стигна на седем метра, преди единият да усети присъствието му. Мъжът скочи на крака, огледа се наоколо озадачено, после си спомни, че е оставил калашника си на пода до масата. Хуан продължи напред, а мъжът сграбчи оръжието, насочи го право в гърдите му и изръмжа някакво предупреждение. Партньорът му скочи и стисна пушка, но ремъкът й се оплете в ръцете му.
    — Какво е това неуважение? — арогантно попита Хуан на идеален арабски. — Аз съм капитан Ханзи Хурани от сирийската военноморска флота. Гост съм на командира на базата ви, адмирал Рамазани.
    Двамата пазачи примигнаха тъпо.
    — Кой? — заекна единият.
    — Капитан Хурани — разгневено отвърна Хуан. — В името на Пророка, идвах в тази сграда поне дузина пъти през последната седмица. Не е възможно да не сте разбрали, че съм тук, за да видя новото ви вълшебно оръжие, торпедата, които ще прогонят кръстоносците от водите ни веднъж завинаги.
    Хуан знаеше, че часовите, които говореха фарси, разбират две-три думи от всяко бързо излаяно изречение, но позата бе по-важна от казаното. Трябваше да ги накара да повярват, че мястото му е тук въпреки късния час. На масата до препълнения пепелник, чиниите със залоена храна и смачканите вестници стоеше радиостанция. Ако се обадеха на охраната на базата, работата щеше да се усложни.
    — Загубих представа за времето, докато разглеждах подводницата — продължи Хуан, после се усмихна засрамено. — Е, това не е вярно. Заспах в каютата на капитана и сънувах, че аз ще нанеса първия удар срещу американските империалисти.
    В очите на часовоя все още се долавяше подозрение, но признанието, че старши офицер, макар и от друга флота, се бе поддал на същите фантазии като тях, го поуспокои. Той преведе на партньора си казаното от Кабрило.
    Думите му не направиха желаното впечатление. Мъжът се разкрещя на първия часовой и размаха автомата си. Онзи, който говореше арабски, поиска да види документите на Хуан.
    Кабрило извади портфейл и го подаде на старшия от двамата войници. Докато часовоят го разглеждаше, Хуан измъкна кутия цигари от предния си джоб и запали. Цигарите бяха „Дънхил“, много по-добра марка от евтиния местен тютюн. Войниците веднага забелязаха елегантната плоска кутия. Старшият държеше портфейла и се протягаше към радиостанцията, когато Хуан му предложи цигара. Той се поколеба за момент, затова Кабрило приближи кутията.
    — Трябва да се обадим в охранителната база — обясни по-младият.
    — Разбира се — съгласи се Хуан, като издуха дима от цигарата си. — Мислех, че ще искате да се изкефите на прилична цигара, докато ви ругаят, задето не знаете, че имам право да съм тук.
    Двамата смутено взеха по цигара. Хуан им протегна запалката. Едва успяха да се спогледат след първото дръпване, преди бързодействащият напоен с наркотици тютюн да порази нервната им система. Мъжете се смъкнаха безмълвно на земята. Кабрило стъпка цигарата си на пода.
    — По принцип, момчета — промърмори той, като загаси димящите им цигари и прибра уликите в джоба си, — тези неща убиват. Във вашия случай ще бъдете замаяни само няколко часа. Но все пак не ви завиждам за момента, когато началниците открият каква сте я надробили.
    Корпорацията се опитваше да води операциите си без излишни смъртни случаи. От най-ранните етапи на планирането на мисията Кабрило искаше да е сигурен, че часовоите няма да умрат само защото Русия продаваше нелегално военно оборудване. Това не означаваше, че по ръцете му и тези на екипа нямаше достатъчно кръв, но не искаха да убиват, ако не беше абсолютно наложително.
    Хуан се извръщаше настрани, когато металната врата на изхода се отвори енергично и издокаран в бяла престилка техник влезе вътре, придружаван от двама войници. Видяха изпадналите в безсъзнание часовои и непознатата униформа на Хуан. Единият вдигна пушката си и изкрещя. Вторият извика нещо и бързо се втурна към вратата. Кабрило разбра, че отиваше за помощ. След минута всичките три хиляди моряци и технически персонал щяха да залеят дока като бясна вълна.

4.

    В мига, когато вторият войник се втурна към вратата, малка точка рубиненочервена светлина се появи върху оръжието на първия, последвано от безшумен куршум, който откъсна калашниковия автомат от хватката му и обля с кръв обезобразената му ръка.
    Хуан не се поколеба. Линк или Еди бяха обезвредили човека от горната платформа, където бяха заели позиция, и Кабрило знаеше, че зашеметеният техник също бе в обсега на пушките със заглушител. Той се завъртя на пети и се втурна след третия. Увеличаваше скоростта си при всяка крачка, тласкан от упоритост и страх да не допусне провал. Часовоят хлътна в тъмната военноморска база и ако не беше светлобежовата му униформа, Кабрило щеше да го изгуби от поглед. Само след осем стъпки бе смалил дистанцията до минимум, а след още три се хвърли върху иранеца. Сграбчи го за коленете и го тръшна на земята в хватка, с която би се възгордял всеки професионален ръгбист. Двамата паднаха на твърдия асфалт. Хуан бе защитен от тялото на войника, но врагът му нямаше този късмет. Главата му се шибна в земята с ужасяващ трясък, а грубият асфалт раздра лицето му до мускулите.
    Кабрило се огледа бързо. Наблизо имаше два тъмни склада, а в далечината видя четириетажна офис сграда с няколко осветени прозореца. Очевидно никой не го беше забелязал. Той закопча пластмасови белезници на китките на войника, метна го през рамо и се втурна обратно към укритието за подводници.
    Когато затвори вратата зад себе си, видя, че Еди бе завързал техника и бе сложил лепенка на устата му. Влачеше го към отдалечения ъгъл на вестибюла, където вече бе скрил двамата упоени часовои. Хуан метна товара си до тях.
    — Това ми скъси живота с няколко минути — задъхано каза той.
    — Видя ли те някой? — попита Сенг.
    — Ако чуеш вой на аларма, ще получиш отговор. Имаше ли проблеми с останалите?
    — Единият посегна към оръжието си. Линк спря кръвотечението му и ако стигне до болница до час-два, ще оживее. Носехме маски, а аз крещях на китайски, както планирахме. Ако тези момчета са наясно с оръжията, ще познаят, че нашите са китайска изработка.
    — Да и това заедно с чешките амуниции, които използваме, ще ги озадачи сериозно.
    Макс Хенли се приближи към тях усмихнат.
    — Винаги трябва да усложняваш нещата, а?
    — Хайде, Макс, ако не увеличим риска, няма да получим огромните суми, на които всички сме свикнали.
    — Готов съм да ти отстъпя част от моя дял следващия път.
    — Имаше ли проблеми с твоя човек?
    — Ще спи кротко до утре. А сега, ако нямаш нищо против, хайде да намерим проклетите торпеда.
    В първата от двете огромни зали под издигнатата платформа намериха складирани руски торпеда „ТЕСТ 71“, абсолютно същите като онези на „Орегон“. Във втората, след като Линк простреля ключалката, откриха най-новото и смъртоносно оръжие на иранците. Залата беше пълна с работни маси, диагностични компютри и всякакви видове електронно оборудване. По средата се виждаха две покрити с чаршафи форми, които приличаха на трупове в морга. Макс се приближи до едната и отметна чаршафа. На пръв поглед торпедото, настанено на механична вагонетка, изглеждаше като „ТЕСТ 71“, само дето нямаше перка. Той огледа осемметровата подводна ракета, най-вече интересно оформения й нос. Точно тази характеристика създаваше въздушен мехур около торпедото и му позволяваше да фучи през водата без никакво триене.
    — Какво мислиш? — попита Хуан, като пристъпи към Макс.
    — Същата е като снимките на руския „Сквал“ — отговори инженерът. — При тези неща функцията зависи от формата, което означава, че само няколко проекта биха могли да произведат подобен ефект. Да, това тук е идентично с руските рибки.
    — Значи руснаците помагат на иранците?
    — Без съмнение — потвърди Макс и се изправи. — Окончателното доказателство е в проекта на ракетния мотор, но определено ги пипнахме.
    — Добре, чудесно. Еди ще ти помогне да съберете всичко, което можете.
    Сенг вече стоеше до компютърния терминал и закачаше пиратски драйв, който щеше да източи всичко от системата. Линк преглеждаше дневници и папки в търсене на нещо важно. Кабрило се обърна към Франклин Линкълн.
    — Готов ли си, великане?
    — Да.
    Макс сложи ръка на лакътя на Хуан, който се канеше да излезе от стаята.
    — Едно или две?
    Хуан огледа двете торпеда.
    — Така и така сме били път. Да вземем и двете.
    — Знаеш, че вероятно са заредени, нали?
    Кабрило се ухили.
    — Значи ще ги вземем внимателно.
    Докато Линк претърсваше горната платформа за механизма, който отваряше главните външни врати, Хуан се качи по стълбата, завинтена към едната стена, и тръгна към контролната кабина на крана. Запознат с всички видове кранове след прекараните в морето години, той включи машината и я подкара към предната част на дока. Внезапно го осени пъклена идея и спусна огромната кука. Тежка почти тон и движеща се достатъчно бързо, за да има размах, куката бе насочена към горната платформа на най-новата иранска подводница „Кило“.
    Куката не откъсна перката, но зловещата дупка, която остана в деликатното контролно управление, означаваше, че подводницата щеше да остане в дока през следващите няколко месеца.
    Когато Хуан най-после спря крана, Еди и Макс изкараха едно от тритонните торпеда от лабораторията. Кабрило спусна куката, а колегите му закачиха към нея гигантските кабели, които иранците предвидливо бяха оставили там. Макс му махна, а Еди отиде да вземе водолазната си екипировка.
    Кабрило вдигна торпедото от вагонетката и подкара крана на заден ход над водата, като внимаваше да го държи далеч от подводницата. Стигна на около седем метра от вратите и спусна оръжието във водата, наблюдавайки как стоманеният кабел се отпусна, което показваше, че торпедото е стигнало до дъното. Еди нахлузваше екипировката си в движение. След като се облече, се гмурна във водата. След минута палецът му се показа над водата.
    Хуан вдигна освободената кука и потегли обратно към дока, където Макс бе подготвил второто торпедо. Докато кранът се движеше по релсите, Кабрило видя Линк в горната наблюдателница. Гигантът бе наведен над компютъра, който отваряше външните врати. Очевидно бе открил правилната комбинация, защото светлините започнаха да угасват, докато остана само тази над Хенли. Хуан погледна през рамо. В далечината различи как една от огромните врати се отваряше навън. Това щеше да е сигнал към Линда да вкара „Номад“ в укритието. СОСО щеше да улови торпедото на дъното и тя трябваше да изчака знака на Кабрило, който да й покаже дали щяха да крадат и второто.
    След като и второто торпедо бе закачено към крана, Макс се присъедини към Линк и двамата отнесоха водолазното си оборудване, включително и това на Хуан, до края на дока. Приготвиха се за тръгване, а Хуан нагласи крана да спусне торпедото във водата. След като то изчезна под повърхността и кабелът се отпусна, Кабрило изключи крана, протегна ръка под контролното табло и откъсна няколко жици.
    Нямаше начин иранците да не открият кражбата, така че най-малкото, което можеше да направи, бе да затрудни работата им колкото се може повече. Линк бе сложил малък заряд експлозив, за да унищожи компютъра, който контролираше вратите и светлините. Настрои го да се взриви, когато усети движение. За да затруднят напълно криминалистите, бяха взели експлозиви китайско производство.
    Припомняйки си подробност, която бе пренебрегнал, Хуан извади пистолета от кобура си и го метна във водата. Беше „КСЗ–92“, най-новото оръжие на китайската народна освободителна армия. Иранците щяха да претърсят дока за улики и да се опитат да разберат кой бе проникнал в базата им. Кабрило бе сигурен, че щяха да намерят пистолета. Бе твърдо решен да ги обърка напълно.
    Вместо да губи време да слиза от крана, той запълзя по огромната греда, която се простираше по ширината на сградата. Когато стигна до кабела, предпазливо обви ръце около него и се спусна надолу. Скочи във водата от около три метра.
    Макс го чакаше там с екипировката му и му помогна да закачи резервоара на раменете си и да сложи шлема.
    — Линда, чуваш ли ме? — попита той.
    Тъй като шлемът му бе проектиран да работи с водолазния костюм, който Линк държеше, нямаше да може да го използва, след като се потопеше.
    — Да, шефе. Чудесен скок, между другото. Оценявам го на 9.2.
    — Двойно завъртане — ухили се Хуан. — Разполагаме с две рибки. Трябва да започнем операцията по изтеглянето им.
    — Разбрано.
    Мъжете усетиха как водата се раздвижи под тях, когато Линда се приближи напред с „Номад“.
    Без водолазната си маска Хуан бе поведен от Линк към камерата на миниподводницата. Гигантът промуши едрото си тяло през тесния отвор и протегна ръце над главата си. Когато индикаторът на стената светна в зелено, той отвори крановете, които пресушаваха камерата.
    Кабрило свали шлема си веднага щом нивото падна до брадичката му. Въздухът беше студен и освежителен след дишането в наситената с химикали атмосфера на дока. Въпреки че пространството беше много тясно, той успя да се освободи от резервоара, така че когато камерата се изпразнеше, да бъде готов да се присъедини към Линда в пилотската кабина.
    — Добре дошъл на борда — ухили му се тя. — Как мина?
    — Фасулска работа — разсеяно отвърна той и се плъзна на стола в мократа си униформа на сирийски офицер.
    Компютърният монитор между тях показа на Линда, че подводницата беше леко встрани от първото торпедо. Тя оправи позицията й, така че единият чифт извити ръкохватки, инсталирани от Макс, застанаха точно над тритонното оръжие. Натисна бутон и стоманените ръчки обвиха торпедото и го закачиха към долната част на „Номад“. Хуан й помогна, като изпомпа един от баластните резервоари. Линда отклони миниподводницата настрани, захапала устна. Тя изруга под нос, когато подводницата подмина торпедото.
    — Приливът започва — обясни Линда и върна подводницата над мишената.
    Светлинката на контролното табло светна в зелено. Еди и Макс бяха на борда.
    При втория опит „Номад“ отново подмина торпедото и принуди Линда да увеличи мощността, за да се пребори с приливните вълни, нахлули в дока.
    Водовъртежите затрудняваха движенията на малката подводница, но Хуан бе убеден, че ако Линда не можеше да се справи, щеше да поиска помощта му. Остави я да си върши работата и при третия опит тя нагласи „Номад“ над торпедото. Затвори ръкохватките около него и източи още малко от баласта.
    Линда се ухили доволно и каза:
    — Третият път е на късмет.
    Хуан задвижи манипулаторния лост и използва гъвкавите му пръсти, за да събере четирите кабела, които бяха придвижили торпедата, и ги прибра в голям кош. Линда завъртя „Номад“. Сигналите от СОСО й позволиха да мине през частично отворената врата към морето.
    Хуан провери батериите, скоростта и дълбочината. Натрака числата в компютъра, за да разбере обсега на „Номад“. Зад него екипажът сваляше неопрените и обличаше сухите дрехи, които си бяха приготвили по-рано.
    Приливът беше по-силен отколкото очакваха, и малката подводница щеше да разполага само с час резервна мощност, докато стигнеха до „Орегон“. Това беше неприятно малко, а Хуан имаше лошо предчувствие за реакцията на иранците и искаше да отдалечи кораба си колкото се може повече от пролива Хормуз.
    — „Номад“ до „Орегон“ — обади се той по радиостанцията.
    — Радвам се да те чуя, председателю — отговори Хали Касим. — Предполагам, че всичко е минало добре.
    — Все едно да откраднеш близалката на детенце — каза Хуан. — Как върви преобразуването на кораба?
    — По часовник. Коминът си е на мястото и почти привършихме сгъването на контейнерите.
    — Добре. Хали, след около тридесет минути искам да потеглиш, но да поддържаш скорост от около три възела.
    „Номад“ се движеше с четири възела.
    — Ще се срещнем по-надолу по крайбрежието.
    — Това е прекалено близо до корабните маршрути — напомни му Хали. — Не можем да спрем там, за да ви приберем.
    — Знам. Ще го направим в движение.
    Вкарването на „Номад“ в лунния басейн бе достатъчно опасно, но да се направи, докато „Орегон“ бе в движение, беше нещо, което Кабрило би рискувал само в краен случай.
    — Сигурен ли си? — попита Макс, като се наведе към пилотската кабина.
    Хуан се завъртя и погледна стария си приятел в очите.
    — Десният ми глезен дава знак.
    Това беше кода им, че председателят има лошо предчувствие. Беше изпитал същото, преди да приеме задачата, която му струва десния крак, и в следващите години и двамата мъже бяха започнали да се доверяват на инстинкта на Хуан.
    — Добре, ти си шефът — кимна Макс.
    Нужни им бяха още два часа, за да стигнат до „Орегон“, който бавно се отдалечаваше от иранския бряг. „Номад“ мина под тъмния корпус на петнадесет метра под кила. Вратите на лунния басейн бяха отворени и сгънати към корпуса, а червените лампи в кораба хвърляха ален блясък върху водата. Стори им се, че приближават вратите на ада.
    Линда намали скоростта, за да я изравни с тази на „Орегон“, и центрира подводницата под отвора. При нормални обстоятелства водолазите щяха да влязат във водата, за да закачат кабели към „Номад“, който щеше да бъде вдигнат в кораба. Сега, макар да се движеха само с три възела, течението бе прекалено силно, за да се гмурнат безопасно в лунния басейн.
    Линда започна да се освобождава от баласт, като изпомпваше резервоарите толкова бавно, че „Номад“ едва се повдигаше.
    — Не искам да ви притеснявам — обади се Хали по радиото, — но след по-малко от четири минути трябва да завием.
    Корабните маршрути в пролива Хормуз бяха толкова нагъсто, че отклонения просто не се допускаха.
    — Изобщо не ни притесняваш — отвърна Линда, без да сваля очи от компютърния екран.
    Тя изпомпа още вода и направи няколко дребни корекции, когато отворът се приближи към тях.
    — Справяш се чудесно — каза Хуан.
    Стъпка по стъпка пролуката се стесни. Накрая „Номад“ застана точно под кораба. Чуха тихото бръмчене на двигателите.
    Линда намали скоростта още малко, така че „Номад“ се върна към задната част на лунния басейн. Задните му перки и пропелери бяха на по-малко от тридесет сантиметра от отвора.
    — Започваме — каза тя и се освободи от последния баласт, малък самосвал, натоварен с половин тон метални топчета.
    „Номад“ изскочи на повърхността и се понесе напред. Линда натисна спирачката, когато малката подводница бързо прекоси басейна, който бе едва два пъти по-дълъг от нея. Надуваем предпазител бе спуснат във водата за аварийни случаи като този. Подводницата го удари толкова леко, че той почти не помръдна.
    Няколко чифта крака затрополиха по покрива на „Номад“, когато техниците започнаха да закачат кабелите към него. Под тях вратите вече се затваряха. Линда въздъхна облекчено и разкърши ръце. Хуан я потупа по рамото, забелязал напрежението в очите й.
    — Не бих могъл да се справя толкова добре — похвали я той.
    — Благодаря — изморено отговори тя, после наклони глава, сякаш се вслушваше в далечен глас. — Мисля, че ваната ме вика.
    — Тръгвай — каза Хуан, като се надигна от мястото си, оставяйки малка локвичка на седалката. — Заслужи си почивката.
    Екипът чакаше под капака, когато „Номад“ бе настанен в спусковата шейна и външният капак се отвори. Въпреки че от него все още течеше вода, Хуан излезе последен от подводницата. Един от техниците му подаде слушалки.
    — Ерик, там ли си? — попита той.
    — Тук съм, председателю — отговори Ерик Стоун от мястото си в оперативния център.
    — Веднага щом вратите се затворят, ускори на осемнадесет възела. Колко време ни трябва да напуснем пролива?
    — Два часа и половина. И още петнадесет часа до мястото на срещата.
    Кабрило би искал да разкара торпедата от кораба си колкото се може по-скоро, както и цялата техническа информация, която Еди бе свалил от компютъра, но времето на срещата им с американската „Талахаси“, подводница за светкавични нападения, бе грижливо координирано, за да избегнат шпионските сателити и вероятността някой минаващ наблизо кораб да забележи прехвърлянето.
    — Добре, благодаря. Кажи на Хали да слуша внимателно всички разговори от базата в Бандар абас. Ако чуе нещо, събуди ме.
    — Ще го направя, шефе.
    Макс надзираваше освобождаването на ракетните торпеда изпод „Номад“. Еди вече бе сложил компютърния драйв с информацията в непромокаемо куфарче.
    Хуан потупа едно от оръжията.
    — Пет милиона на парче, плюс още един милион за информацията от компютъра. Не е лошо за един ден работа.
    — Трябва да се обадиш на Овърхолт, за да му съобщиш, че сме откраднали и двете бебчета. Иначе може да получи инфаркт, когато му връчим сметката — се ухили Макс.
    — Първо ще си взема душ — отвърна Хуан. — После ще му звънна. Лягаш ли си?
    Макс си погледна часовника.
    — Почти четири и половина е. Мисля, че ще остана да помогна с реконструкцията на кораба. Може да си направя кефа с богата закуска по изгрев.
    — Е, приятно прекарване. Лека нощ.


    Каютата на Кабрило се намираше на лявата страна на „Орегон“, но ъгъла, под който корабът пътуваше, позволяваше на слънцето да нахлуе през илюминатора и да превърне стаята в пещ въпреки климатика. Той се събуди окъпан в пот и объркан за момент, като се чудеше какво го бе изкарало от съня му. После чу упоритото звънене на телефона. Погледна големия часовник на стената срещу леглото си и измъкна ръце от усуканите чаршафи. Още нямаше осем, а слънцето вече печеше безмилостно.
    — Кабрило — каза той в слушалката.
    — Хали на телефона. Положението се напече.
    Хуан направи някои изчисления наум, докато премисляше новината. „Орегон“ вече трябваше да е напуснал пролива, но надали бе навлязъл далеч в Оманския залив. Все още се намираха в сферата на влияние на иранската армия.
    — Какво става? — попита той, като спусна крака от леглото и прокара ръка през късата си коса.
    — Преди пет минути типовете от Бандар абас дрънкаха оживено, но оттогава няма нищо.
    Хуан очакваше подобно развитие на нещата. Командирът на базата щеше да има нужда от известно време, за да разбере какво бе станало и да събере кураж да докладва за кражбата на началниците си в Техеран. Те на свой ред щяха да наредят незабавно на военноморската база да спре да използва радиото и необезопасени телефони и да се прехвърли на кодирани линии.
    По време на първата война в Залива Америка се изпусна и съобщи на света за невероятните си способности за подслушване. Използвайки сателити и наземни станции, НАСА можеше да подслушва или разчита всяко телефонно обаждане, радиопредаване, факсове и всякакви други форми на комуникация. Точно по този начин армията научи накъде да насочи оръжията си, за да срази контролните и командни уреди на Садам Хюсеин. В отговор на това изумително технологично предимство народи, които гледаха на САЩ като на заплаха, а по-точно Иран, Сирия, Либия и Северна Корея, похарчиха стотици милиони, за да изградят мрежа от наземни линии, които не можеха да бъдат подслушвани без директно проникване в тях.
    След първите нервни телефонни обаждания, които „Орегон“ бе прихванал, иранците бяха минали към наземната система и лишили Кабрило от ценен източник на информация.
    — Какво научи? — попита той.
    — Докладваха за проникване в дока, малка експлозия, повредила контролната стая, и кражбата на два кита.
    — Това е кодовото наименование на ракетните торпеда — каза Хуан. — Мисля, че думата на фарси е „хут“.
    — Това каза и компютърът. След това имаше заповед от министерството на отбраната да минат към нещо, което наричат „Гласа на Пророка“.
    — Това са военните им комуникационни линии — обясни Хуан, като стисна телефона между рамото и главата си, за да освободи ръцете си и да се облече. — Нещо друго?
    — Съжалявам, шефе, това е всичко.
    Кабрило се опита да разсъждава като иранците и се запита какво щеше да последва.
    — Ще затворят Бандар абас и ще проверят отново всеки кораб в пристанището. Военните ще обявят тревога и вероятно ще се опитат да спрат всички кораби, които се намират на около петдесет мили от брега по цялото протежение на Оманския залив.
    — Все още сме в този радиус — съобщи Хали.
    — Кажи на кормчията да ни разкара оттук колкото се може по-бързо. Ще бъда в оперативния център след две минути. Събери старшия състав.
    Макар че най-обучените хора на „Орегон“ бяха на дежурство само допреди един-два часа, той искаше те да управляват кораба, докато не минеха отвъд границата на иранския обсег.
    При проектирането на кораба бяха положени огромни усилия за оперативния му център. Той беше мозъкът на „Орегон“, нервния център, от който се контролираше всичко, от двигателите и оръжейните системи до противопожарните пръскачки и комуникациите. Помещението беше невероятно в технологично отношение, за разлика от вехтия интериор на кораба. На предната стена имаше масивен плосък екран, който можеше да показва дузина картини по едно и също време, от батериите на корабните камери до данните от подводниците, сателитните антени и камерите, монтирани на хеликоптера. Можеха да се видят и образи от сонара и радара.
    Управителната и оръжейна станция се намираше точно под плоския екран и включваше командното табло на Хали, инженерната станция на Макс Хенли и главния сонарен дисплей в затъмнената стая. В средата стоеше онова, което Марк Мърфи и Ерик Стоун наричаха „Стола на Кърк4“. От командната си позиция Кабрило можеше да надзирава всичко, което се случваше на и около кораба му, и да поеме управлението, ако се наложеше. С ниския си таван и блясъка на дузини монитори оперативният център приличаше на контролно помещение в НАСА.
    Изтощеният Макс Хенли вече седеше на стола си, когато Хуан влезе. Макс Мърфи също бе там. Мърф бе единственият член на екипажа без стаж в армията или разузнаването и това си личеше. Висок и мършав, той имаше черна дълга и рошава коса и се опитваше да си пусне брада, макар че резултатът от досегашните му усилия бе да заприлича на козел. Имаше обаче най-високия коефициент на интелигентност от всички на борда и се бе сдобил с докторска степен от МИТ5 още в началото на двадесетте си години. Оттам се бе прехвърлил към разработки на системи за могъща компания от военнопромишления комплекс, където се запозна с Ерик Стоун. Ерик работеше в отдел за доставки във флотата, но вече планираше да се оттегли и да се присъедини към Корпорацията. През двата месеца, които Мърф и Ерик прекараха в работа по дългобойно оръдие, предназначено за самолетоносачи, Ерик убеди и Кабрило, и приятеля си, че и двамата са нужни на Корпорацията.
    Хуан не можеше да открие недостатък в работата на Мърф с оръжейните системи на „Орегон“. Само се надяваше, че един ден младият господин Мърфи ще спре да се облича само в черно и да дъни пънк рок достатъчно силно, за да свали обрасналите по корпуса водорасли и ракообразни. Тази сутрин го завари издокаран в тениска, украсена с кървавочервени устни. На гърба й пишеше: „Ужасяващото шоу на Роки“. Работното му място бе покрито с дузина празни кутии от енергийни напитки и по стъкления поглед в очите му личеше, че мърда само благодарение на кофеина.
    Кабрило седна на мястото си и настрои компютърния дисплей до лакътя си. Чаша димящо кафе се появи до него. Морис се бе приближил толкова тихо, че Хуан въобще не го чу.
    — Ще трябва да ти сложа звънче — каза той.
    — Ще използвам вехто клише, капитане, и ще ти отговоря следното: само през трупа ми.
    — Добре — ухили се Хуан. — Благодаря.
    — Няма защо, господине.
    Над чашата кафе Хуан проучи екраните, особено внимателно радарната картина на околното пространство. Брегът на Иран все още стоеше на върха на екрана. Безброй кораби наоколо влизаха и излизаха от Персийския залив. По размера им можеше да се съди, че повечето бяха танкери. Движението бе претоварено като в Атланта по време на час пик. Далеч на юг имаше няколко кораба, заобиколили огромен съд, за който Кабрило предположи, че е американски самолетоносач.
    Той провери скоростта и посоката им, както и дълбочината на водата под кораба. Дъното се намираше на повече от сто метра от тях, достатъчно дълбоко за иранска подводница. Но той се притесняваше повече от самолетно нападение, ако успееха да ги свържат по някакъв начин с кражбата. Бърз поглед към камерата му показа, че „Орегон“ изглеждаше точно както трябва, с опразнена от контейнерите палуба и единствен комин. Името отново си беше истинското, но Панамският флаг все още висеше от мачтата. Разумна мярка, защото иранците не се нуждаеха от позволение да се качат на борда на регистриран в страната им кораб, какъвто беше „Орегон“. Камерата на върха на мачтата показваше танкер, покрай който тъкмо бяха минали, и товарен кораб по петите им, на около половин миля на север.
    — Хали, нещо на сонара? — попита Кабрило.
    — С изключение на шума от осемте близки кораба, навън няма никой освен нас, невинните превозвачи — отговори Хали, после замълча за миг, сякаш се чудеше дали да добави нещо.
    Хуан усети колебанието му и го подтикна.
    — Хайде, сподели. Няма значение за каква дреболия става дума.
    — Около минута след като комуникациите в Бандар абас замряха, имаше бързо предаване от военноморската база в Чах бахар.
    — Чу ли нещо по-късно?
    Хали поклати глава.
    — Не. Само това.
    Кабрило не знаеше какво да прави с дадената информация, затова я пренебрегна за момент.
    — Ами самолети и хеликоптери?
    — Разузнавателен самолет от самолетоносача на юг направи обиколка преди около час, но от приятелите ни на север няма нищо.
    Хуан изпита известно облекчение и започна да вярва, че все пак ще успеят да се измъкнат. Точно в този момент Хали изкрещя:
    — Сонарен контакт! Деветдесет градуса, седем хиляди метра. Торпедо във водата. Мамка му, чакало ни е в засада.
    Повече от пет мили отделяха кораба от приближаващото торпедо и Хуан знаеше, че има предостатъчно време да измъкне „Орегон“ от опасността. Гласът му остана спокоен.
    — Проследи го, Хали. Да се уверим накъде отива, преди да реагираме.
    — Сонарен контакт! — отново извика Касим. — Второ торпедо във водата, същите градуси и обсег. Първата рибка се отправи към товарния кораб. Идентифицирах го като „Сага“, която напусна Бандар абас двадесет минути преди нас. Положението се влоши.
    — Получихме предупреждение от бойната група на самолетоносача — съобщи Хали. — Чули са ни и изпращат самолети.
    — Настъпва пълна суматоха — ухили се Макс накриво.
    — Не е лъжа — промърмори Хуан.
    — А стига бе! — изрева Хали. — Нов контакт. Изстреляха трето торпедо. Очевидно мишените им са „Сага“, танкерът зад нас, на име „Аги Джонстън“, и ние.
    Кабрило можеше да се справи лесно с едно торпедо, насочено към „Орегон“. Може би дори с две, ако успееше да вкара кораба си между второто торпедо и неговата мишена, но с три риби във водата възможностите му бързо се изчерпваха. Или „Сага“, или „Аги Джонстън“ щяха да понесат директен удар. Нямаше начин да позволи това да се случи на танкера с товар от двеста хиляди тона петрол.
    — Току-що изстреляха четвърто торпедо — съобщи Хали с изумление в гласа. — Четири риби във водата. Разстоянието между „Сага“ и първата е две хиляди метра. Последното торпедо се движи много по-бавно от останалите.
    — Чака да види какво ще пропуснат останалите — каза Макс, — за да довърши работата.
    Ако някое торпедо пропуснеше целта си или не избухнеше, резервното щеше да се намеси и да унищожи мишената. Кабрило бе добре запознат с тактиката. Но нямаше защита срещу нея. Вече мислеше, че ще извадят страхотен късмет, ако успеят да се измъкнат от Оманския залив живи.

5.

    Параход „Златна зора“
    Индийския океан

    Ръката на нападателя се стегна като менгеме около устата и носа на Джанике Дал. Тя не можеше да диша, а борбата с мъжа само влошаваше положението. Гърчейки се ожесточено, тя успя да си поеме дъх и да отложи изпадането в безсъзнание. Завъртя се настрани, но ръката му остана върху лицето й.
    Оставаха й секунди, преди да припадне, но не можеше да направи нищо. Приличаше на удавяне, най-ужасната смърт, която можеше да си представи, само дето нямаше да потъне в ледените прегръдки на водата, а в ръцете на непознат. Джанике продължи отчаяно да се бори за глътка въздух.
    Събуди се с вик. Надигна глава и рамене от леглото, но чаршафите и одеялата, които я покриваха, я дърпаха назад. Прозрачната пластмасова тръбичка за кислород се бе усукала около врата й и я задушаваше повече от астматичния пристъп. Разтърсена от кошмарите, които винаги придружаваха кризите й, Джани се протегна към инхалатора на нощното шкафче, осъзнала, че все още лежи в болницата на кораба. Сложи мундщука в уста, натисна спрея и вдъхна дълбоко вентолина.
    Лекарството облекчи дишането й и успокои най-зловещите симптоми на пристъпа. Сърцето й все още биеше лудо след кошмара, а тръбичката се бе разместила, така че получаваше кислород само през едната ноздра. Тя нагласи тръбичката и незабавно се почувства по-добре. Оправи чаршафите си и легна удобно в наклоненото легло.
    Това беше третият й ден в клиниката. Третия ден в безкрайни часове самота, отегчение и проклинане на слабите й дробове. Приятелите й се отбиваха редовно, но тя знаеше, че никой от тях не искаше да остава дълго при нея. Не ги обвиняваше. Не беше приятно да я гледат как диша като риба на сухо и смуче инхалатора си. Дори не бе имала сили да остави сестрата да смени чаршафите и можеше да си представи как миришеше.
    Внезапно завесата около леглото й се отдръпна назад. Доктор Пасман се движеше толкова тихо, че тя въобще не чу влизането му. Беше около шестдесетгодишен пенсиониран сърдечен хирург от Англия, оттеглил се от практиката след развод и станал корабен лекар в параходната линия „Златни пътешествия“, за да се наслаждава на по-спокоен живот и да лиши бившата си съпруга от половината от огромната заплата, която преди бе изкарвал.
    — Чух те да викаш — каза той, като огледа мониторите. — Добре ли си?
    — Просто поредния пристъп — успя да се усмихне Джани. — Едно и също вече три дни — обясни тя, после добави с привлекателния си скандинавски акцент. — Но не беше толкова зле като преди. Мисля, че вече отминават.
    — Аз ще реша това — отвърна докторът, като най-после я погледна загрижено. — Синя си като боровинка. Дъщеря ми има хронична астма, но не зловеща като твоята.
    — Свикнала съм — сви рамене Джанике. — Първия пристъп получих, когато бях на пет годинки, така че се разправям с болестта вече три четвърти от живота си.
    — Исках да те питам боледуват ли и други членове на семейството ти от астма?
    — Нямам братя и сестри, родителите ми не са се оплаквали, но мама ми каза, че баба ми имала астма, когато била малка.
    Пасман кимна.
    — Да, астмата често е наследствено заболяване. Според мен пътуването ти по море далеч от замърсяването би трябвало да облекчи симптомите.
    — И аз така се надявах — отвърна Джани. — Това е една от причините да стана келнерка на кораба. Е, освен това исках да се измъкна от малкото ни градче, където няма какво да правиш освен да зяпаш рибарските корабчета, които влизат и излизат от пристанището.
    — Сигурно ти липсват родителите ти.
    — Загубих ги преди две години — отвърна тя с помрачени очи. — Катастрофа.
    — Съжалявам. Е, цветът ти се завръща — каза Пасман, за да смени темата. — И дишането ти е по-леко.
    — Това означава ли, че мога да си тръгна оттук? — попита Джани.
    — Страхувам се, че не, скъпа. Кислородното ти ниво все още е под нормата.
    — Предполагам, за теб няма значение, че днес е купонът за персонала — каза тя разочаровано.
    Според часовника на отсрещната стена до партито оставаха само няколко часа.
    Танците бяха първата възможност за по-младите членове на корабния хотелски състав да се поотпуснат малко, откак „Златна зора“ бе напуснал Филипините преди две седмици. Събитието бе нетърпеливо очаквано от келнерите, келнерките, камериерките и свободния от дежурство персонал, който се състоеше от няколко дяволски привлекателни норвежци. Джани знаеше, че и някои от по-младите пътници също ще присъстват. Всички говореха за купона от седмици.
    — Не, няма — решително отговори лекарят. Вратата на малката болнична стая се отвори и Елза и Карин, най-добрите приятелки на Джани на „Златна зора“, влязоха в облак парфюм. Бяха от Мюнхен, една-две години по-големи от Джани, и работеха за параходната компания вече три години. Елза беше сладкарка, а Карин сервираше в същия ресторант като Джани. И двете бяха страхотно издокарани. Карин носеше черна рокля с тънки презрамки, която подчертаваше съблазнителния й бюст. Елза бе облякла тясна рокля и ако се съдеше по липсата на очертания под прилепналия плат, нищо друго. И двете бяха силно гримирани и възбудени.
    — Как се чувстваш? — попита Елза, като седна на ръба на леглото, без да обръща внимание на Пасман.
    — Изпълнена със завист.
    — Не се ли подобри достатъчно, за да дойдеш на купона? — попита Карин, като се намръщи на лекаря, сякаш той бе виновен за астматичните пристъпи на приятелката й.
    Джани отметна влажната коса от челото си.
    — Дори да бях добре, нямаше да имам шанс, като ви гледам как сте се издокарали.
    — Мислиш ли, че Майкъл ще ме хареса? — попита Карин, като направи пирует.
    — Ще полудее — отговори Елза.
    — Сигурна ли си, че ще дойде? — полюбопитства Джани, развълнувана от клюката въпреки болката в гърдите.
    Майкъл беше един от пътниците, настанен на масата, която обслужваха, калифорниец с руса коса, сини очи и мускулесто тяло. Целият женски персонал бе единодушен, че той е най-хубавият мъж на кораба. Джани знаеше, че Карин и Майкъл се бяха целували, и то не само веднъж.
    Карин приглади роклята си.
    — Да, той ме увери лично.
    Пасман се намеси в разговора.
    — Не те ли притеснява фактът, че е от „Отговорните“?
    Тя изгледа лекаря накриво.
    — Израснах с четирима братя и три сестри. Не мисля, че да не раждаш деца е толкова лоша идея.
    — При тях става дума за нещо друго — напомни й Пасман.
    Карин се обиди от намека, че не знае нищо за убежденията на хората, които бяха наели парахода.
    — Да — отвърна тя. — Става дума и за подпомагане на хората, като се даде възможност за семейно планиране на жените от Третия свят и се намали бремето, което човечеството представлява за земята. Когато доктор Лайдъл Купър основал движението през седемдесетте години, в света имало три милиарда души. Днес са два пъти повече и не спират да се размножават.
    — И аз прочетох информационните табла, които са закачили навсякъде — заядливо каза Пасман. — Но не мислиш ли, че „Отговорността“ преминава отвъд социалното съзнание? Ако жена иска да се присъедини към групата, трябва да се съгласи да вържат тръбите й. На мен това повече ми прилича на секта.
    — Майкъл каза, че хората вечно му натякват това — отговори Карин с ината на младите, убедени, че трябва да защитят убежденията на любимия си. — Тъй като не си наясно с всички факти, нямаш право да се отнасяш презрително към вярата му.
    — Да, но със сигурност можеш да видиш…
    Пасман замълча за момент, защото знаеше, че аргументите му нямаха шанс срещу двадесет и няколкогодишно момиче с бушуващи хормони.
    — Всъщност вероятно няма да видиш — примирено добави той. — Е, мисля, че трябва да оставите Джанике да си почине. Можете да й разкажете за купона по-късно — каза той и се оттегли.
    — Ще се оправиш ли, скъпа? — попита Елза, като погали слабото рамо на Джани.
    — Добре съм. Отивайте да се забавлявате. Искам всички сензационни подробности утре.
    — Добрите момичета не раздрънкват какво са правили — ухили се Карин.
    — В такъв случай не очаквам да се държите като добри момичета.
    Двете немкини си тръгнаха заедно, но Карин се върна след секунда и се наведе над Джани.
    — Искам да знаеш, че мисля да го направя.
    Джани знаеше какво имаше предвид приятелката й. Бе наясно, че Майкъл е повече от мимолетно увлечение за нея. Освен това знаеше, че бе говорил на Карин с часове за вярата си.
    — Карин, това е сериозна стъпка. Не го познаваш толкова добре.
    — Бездруго никога не съм искала деца, така че какво толкова ще стане, ако ми завържат тръбите сега вместо след няколко години?
    — Не му позволявай да те убеди в това — изрече страстно Джани.
    Карин беше свястно момиче, но нямаше силна воля.
    — Той не ме е уговарял — прекалено бързо отговори Карин. — Мисля си за това от дълго време. Не искам на тридесет години да съм толкова скапана като майка си. Сега е на четиридесет и девет, а прилича на седемдесетгодишна бабичка. Не, благодаря. Освен това — добави тя усмихнато — нищо няма да се случи, преди да пуснем котва в Гърция.
    Джани хвана приятелката си за ръка, за да наблегне на думите си.
    — Това е решение, което засяга остатъка от живота ти. Помисли повече, ясно ли е?
    — Разбрано — кимна Карин, сякаш се съгласяваше с родителите си.
    Джани я прегърна бързо.
    — Добре. Хайде сега, отивай да се забавляваш.
    — Можеш да разчиташ на това.
    Уханието на парфюм остана в стаята дълго след като момичетата си тръгнаха. Джани сбърчи лице съсредоточено. Параходът нямаше да акостира в Пирея още една седмица. Все още имаше надежда, че двете с Елза ще успеят да променят решението на Карин. Едно от изискванията да се присъединиш към „Отговорните“ бе да се съгласиш на операция за стерилитет. Вазектомия за мъжете и операция на тръбите на жените. Това бе част от кодекса им, решение да не добавят повече деца към вече претъпкания свят, драматична първа стъпка, която беше трудна, скъпа и необратима. Карин беше прекалено млада да направи това само за да легне с хубав мъж.
    Джани се унесе. Събуди се няколко часа по-късно. Чуваше приглушеното ръмжене на параходните двигатели, но почти не усещаше нежното люлеене на вълните в Индийския океан. Зачуди се как ли Елза и Карин се забавляваха на купона и…
    За втори път се събуди след един час. Мразеше да кисне в болницата. Беше самотна и отегчена. За момент се зачуди дали да не грабне дрехите изпод леглото и да се измъкне тайно от стаята, за да надникне в балната зала. Но тялото й просто не беше готово за това и тя отново затвори очи.
    Чу трясък секунда преди нападателят отново да обвие ръка около гърлото й и да започне да го стиска. Събуди се стреснато и протегна ръка към инхалатора в мига, когато вратата на стаята й се отвори, обляна в светлина от лампата в съседния кабинет. Зашеметена от астматичния пристъп, Джани не беше сигурна какво точно виждаше. Доктор Пасман се запрепъва из стаята. Беше облечен в халат, но бос. Лицето и предната част на халата му бяха потънали в кръв. Джани вдъхна дълбоко и примигна, за да прогони съня от очите си.
    Пасман изхърка зловещо и от устата му потече още кръв. Джани ахна. Той направи още две залитащи стъпки и краката му се подкосиха. Падна назад и тялото му се удари в линолеума със силен шум. Джани видя как през него преминаха вълни сякаш вътрешностите му се бяха втечнили и след секунда лекарят лежеше заобиколен от кошмарно блато от собствената си кръв.
    Тя стисна чаршафите и се опита да вдиша още от лекарството, тъй като започваше да й се завива свят. Втора фигура влезе в стаята. Карин в малката си черна рокля. Приятелката й кашляше задавено, с тежки раздиращи конвулсии, които пръскаха кръв наоколо. Джани изпищя ужасена. Карин се опита да проговори, но се чу само задавено хъркане. Протегна ръка умолително към нея. Джани се мразеше, задето се отдръпна в отдалечната част на леглото, но не можеше да се принуди да доближи приятелката си. Карминеночервена сълза капна от окото на Карин и остави дебела следа до брадичката й, откъдето капна върху гърдите й.
    Също като Пасман преди няколко секунди Карин вече не можеше да стои на крака. Падна назад, а когато се удари в пода, кожата й сякаш изчезна. Навсякъде плисна кръв и тялото й се разпадна. В мига преди Джанике Дал да изпадне в кататоничен шок, тя бе сигурна, че полудява.

6.

    Хуан Кабрило се втренчи в тактическия дисплей в продължение на няколко секунди, време, с което знаеше, че не разполага, но все пак отдели. Три от четирите торпеда, изстреляни от иранската подводница „Кило-клас“, се носеха напред към мишените си. Сонарът показваше, че четвъртото бе намалило скоростта си толкова много, че компютърът можеше да даде само приблизителното му местоположение.
    По-малко от две мили отделяха товарния кораб „Сага“ от първото торпедо, докато двеста хиляди тонният супертанкер „Аги Джонстън“ разполагаше с миля и половина. Третото торпедо идваше право към „Орегон“ с повече от четиридесет възела в час.
    Кабрило знаеше, че „Орегон“ може да понесе директен удар благодарение на реактивната броня около корпуса, която избухваше навън, когато бе ударена от торпедо, и обезсилваше взривните сили. Но все пак твърде вероятно бе някои от важните системи да пострадат. Кабрило можеше да избяга от преследващата ги риба, използвайки превъзходната маневреност и скорост на „Орегон“, но в такъв случай торпедото щеше да нанесе втори удар върху „Сага“ и да реши съдбата й. Просто нямаше начин да предпази и двата товарни кораба и „Орегон“, особено като се имаше предвид и резервното торпедо, което дебнеше навън.
    Дочу разсеяно как Хали Касим изпрати радиосъобщение до двата кораба относно приближаващите торпеда, не че те можеха да направят нещо по въпроса. Танкер с размерите на „Аги Джонстън“ се завърташе адски трудно и бавно и се нуждаеше от пет мили, за да убие сегашната си скорост.
    — Улавям два бързо движещи се самолета от самолетоносача — обади се Марк Мърфи от оръжейната станция. — Предполагам, че са „Викинг С–3В“, самолети за борба с подводници, въоръжени с торпеда „Марк 46“ или „Марк 50“. Проклетата „Кило“ ще си има сериозни неприятности след около десет минути.
    — Това обаче е пет минути повече, отколкото можеш да си позволиш — отвърна Ерик.
    — Хали, на какво разстояние е рибата, която идва към нас? — попита Кабрило.
    — Шест хиляди метра.
    — А торпедото за „Сага“?
    — Три хиляди и двеста.
    Кабрило се поизправи на стола, взел решение. Беше време да хвърли заровете и да види какво ще се случи.
    — Кормчия, увеличи скоростта до четиридесет възела. Вкарай ни между „Сага“ и торпедото, което лети към нея.
    — Дадено.
    — Марк, отвори портовете за предния „Гейтлинг“ и се прицели в тази риба. Свържи компютъра си с главния сонар. Може да имаш нужда и от прицела на горната камера.
    — Чакай една секунда — отвърна Марк.
    — Господин Мърфи — рязко каза Хуан, — не разполагаме със секунда.
    Мърфи не го слушаше. Беше зает с нещо, което ставаше на лаптопа му.
    — Хайде, бебче, схвани го най-после — промърмори той нетърпеливо.
    — Какво правиш? — попита Кабрило, като се наведе напред.
    — Уча Гиганта на нов номер.
    Мърфи и Ерик Стоун наричаха Гигант суперкомпютъра на „Орегон“.
    — Нямаме нужда от нови номера, Мърф. Трябва да подготвиш „Гейтлинг“.
    Мърфи се завъртя на стола си и погледна към Макс Хенли, който бе зает със собствения си компютър.
    — Не мисля, че това ще проработи.
    — Действай, момче — лаконично отвърна Макс.
    — Вие двамата ще ми кажете ли какво става? — попита Хуан, като ги изгледа поред.
    — Да! Да! Да! — изрева Марк, като скочи от стола и размаха юмрук над главата си.
    После започна да трака енергично по клавиатурата. Пръстите му, сръчни като на пианист, летяха по нея.
    — Логаритъмът се подрежда, прицелването също. Бордният компютър е в синхрон с нашия. Имам пълен контрол.
    — Върху какво? — попита Хуан.
    Марк му се ухили дяволито.
    — Ще се позабавляваме страхотно.
    Кабрило объркано завъртя очи към Макс, който изглеждаше загадъчен като статуя на Буда.
    — Не го мислиш сериозно — каза Хуан, но знаеше, че помощникът му е съвсем сериозен. — Последния път, когато руснаците се опитаха да изстрелят едно от тези неща, то проби дупка в корпуса на „Курск“ и уби сто и осемнадесетте човека на борда. А това е иранско менте, за бога.
    — Между „Сага“ и торпедото има хиляда метра — съобщи Линда Рос.
    Тя бе поела контрола над сонарната станция, за да даде възможност на Хали Касим да се съсредоточи върху радиото.
    — Просто ти давам шанс, председателю — весело каза Макс.
    — Не ме наричай „председателю“, дърто хитро копеле.
    Хуан отново проучи тактическия дисплей и забеляза, че „Орегон“ всеки момент щеше да се пъхне между идващото торпедо и мишената. Поради плътността на водата трябваше да застанат точно пред торпедото, ако искаха да си осигурят реален шанс да го ударят. Докато заемеха позиция, между тях и торпедото щяха да останат по-малко от петстотин метра. Чрез камерата на товарната палуба Кабрило видя вълната зад приближаващото торпедо. То напредваше с повече от четиридесет възела в час.
    — Оръжейник?
    — Прицелвам се — отговори Мърфи.
    Ерик Стоун намести „Орегон“ на позиция точно на пътя на торпедото.
    — Разрешение за стрелба — каза Хуан.
    Марк натисна няколко клавиша.
    Навън бронирата плоча отстрани на „Орегон“ се отвори и шестцевното оръдие изгърмя. Празните гилзи потънаха във водата. Облаче дим се понесе над кораба, когато профуча вторият откос от двадесетмилиметровата картечница. Морето, прорязано от стотици уранови гилзи, оживя пред приближаващото торпедо. Фонтани вода избликнаха нагоре.
    Руското торпедо „ТЕСТ–71“, заредено с над двеста килограма експлозиви, се появи точно на прицела на оръдието „Гейтлинг“. Огромно количество вода бе избутано настрани от непрестанния обстрел. Четири от кинетичните откоса уцелиха торпедото право в средата. Бойната глава избухна и предизвика високи вълни. В епицентъра на взрива се издигна колона вода висока тридесет метра. После гравитацията надви инерцията и струята се стовари обратно в бездната. Макар да се намираха в средата на „Орегон“, добре изолирани от външния свят, хората от екипажа чуха взрива сякаш бе точно над главите им.
    Хуан бързо се завъртя към Макс.
    — Това ни осигури около тридесет секунди. Убеди ме.
    — Торпедата им се насочват от подводницата. Ако успеем да ги откъснем от нея, ще станат инертни. Дори иранците няма да оставят торпедо в тези води без никакъв контрол.
    — Какво предлагаш?
    — Не е ли очевидно? Да потопим проклетата подводница.
    Хуан отново огледа тактическия дисплей. Видя мигащите червени светлинки, които показваха двата американски „Викинга“, както и трите останали торпеда. Резервното започна да ускорява към „Орегон“.
    — Сигурен ли си, че ще се получи? — попита той, без да погледне назад.
    — Разбира се, че не — отговори Макс. — Това е иранско копие на несъвършено руско оръжие. Но екипът ми се труди цяла нощ, приспособявайки тръбата, за да можем да го изстреляме, а Мърфи, изглежда, се е справил идеално със софтуера. Според мен трябва да го направим. Ако се получи както в рекламите, ще извадим трите торпеда от строя дълго преди да достигнат целите си.
    — Мърф?
    — Гиганта е готов, шефе. Контролирам го, доколкото това е възможно, но все пак става дума за прицелване и молитва. При двеста възела е дяволски трудно да управляваш каквото и да е.
    След няколко секунди Кабрило или щеше да разцелува Макс и Мърф, или да ги прокълне.
    — Кормчия, завърти ни с носа към „Кило“. Оръжейник, отвори външната врата за първа тръба. Прицели се и стреляй.
    Ерик Стоун завъртя „Орегон“ и го вкара по-дълбоко във вълните, за да даде възможност на Мърфи да стреля.
    — Стоуни, още две точки надясно — помоли Марк. Ерик завъртя руля и настани кораба така, че да сочи право към мястото, откъдето „Кило“ бе изстреляла торпедата. — Линда, подводницата не е сменила мястото си, нали?
    — Не. Просто си седи там и чака рибите да си свършат работата — отговори Линда, като свали слушалките на сонара.
    Това беше последната информация, от която Марк се нуждаеше. Той натисна бутоните на контрола. Модифицираната тръба изстреля торпедото през вратата при почти петдесет възела, достатъчно бързо, че специално проектираният нос да създаде въздушен мехур с високо налягане около цялото оръжие. В мига, когато бордовият компютър показа, че торпедото намалява скоростта си, ракетата му се задвижи с оглушителен рев, а стабилизиращите перки се отвориха. Ракетното торпедо се понесе през океана, обвито от суперактивни мехурчета, които унищожаваха съпротивлението на водата. Ускори светкавично на двеста и тридесет възела. Морето заприлича на врящ казан. Образът от горната камера показваше идеално права линия, която започваше от носа на „Орегон“ и се простираше напред със скорост сто и петдесет метра в секунда.
    — Виж как лети тоя шибаняк! — възкликна някой.
    — Разстояние до мишената? — попита Хуан.
    — Три хиляди метра — отговори Линда. — Не, две хиляди и шестстотин. Две хиляди и двеста. Две хиляди.
    — Господин Мърфи, приготви самоунищожителя — нареди Хуан.
    — Не искаш ли да потопим подводницата?
    — И да причиним по-сериозен международен скандал от този, който вече се разиграва пред очите ни? Не, благодаря. Просто искам да ги предупредя и да отрежа възможностите им за нападение.
    — Колко близо?
    Хуан погледна тактическия дисплей, преценявайки разстоянията между торпедата, насочени към „Аги Джонстън“ и „Орегон“, и между самите кораби. „Джонстън“ разполагаше с по-малко от тридесет секунди, преди корпусът му да бъде разцепен от директно попадение. Кабрило огледа очертанията на ракетното торпедо по плоския екран. Движеше се толкова бързо, че компютърът трябваше да променя образа всяка секунда. Хуан трябваше да се увери, че ще повреди подводницата достатъчно, за да не може да изстреля друго торпедо, но не толкова, че да я потопи.
    — Хиляда метра — извика Линда, макар че Хуан виждаше числата на екрана.
    По-малко от двеста метра отделяха „Джонстън“ от фучащото към него торпедо. Векторите и скоростите бяха доста сложни, но Хуан имаше контрол над тях.
    — Чакайте — каза той.
    Ако взривеше ракетата прекалено рано, можеше въобще да не повреди „Кило“. Ако го направеше прекалено късно, петдесет и три членният екипаж на подводницата щеше да загине.
    — Чакайте — повтори той търпеливо.
    Едното торпедо бе на петдесет метра от мишената си, другото — на триста, но скоростите им бяха толкова различни, че щяха да достигнат до местоназначението си едновременно.
    — Сега!
    Марк натисна бутона, който изпрати сигнала за самоунищожение на бордния компютър на ракетното торпедо. Бойната глава и ракетното гориво се взривиха след секунда, предизвиквайки гейзер вода във въздуха и отваряйки в морето бездна, петнадесет метра дълбока и също толкова широка. Вдигна се зашеметяваща вълна, която удари носа на „Орегон“ и страната на „Джонстън“ с такава сила, че масивният танкер леко полегна надясно.
    Яростната акустична атака на експлозията отекна в морето. Кабрило съсредоточи вниманието си върху горната камера, която показваше супертанкера. За момент „Джонстън“ се залюля опасно настрани. Хуан се усмихна леко, когато видя, че корпусът му не бе пострадал от торпедото. Планът на Макс свърши работа. Сонарните сигнали на „Кило“ бяха унищожени, оръжията — обезвредени.
    — Линда, съобщи ми веднага щом чуеш нещо — нареди той.
    — Компютърът компенсира в момента. Дай ми още няколко секунди.
    Хали се завъртя на стола си.
    — Председателю, пилотът на един от „Викингите“ иска да знае какво стана преди секунда.
    — Отложи обяснението за малко — отговори Хуан, без да сваля очи от Линда, която седеше неподвижно като статуя, сложила дясната си на ръка на слушалките на сонара и приковала очи в дисплея на системата.
    Най-после вдигна очи към него.
    — Няма високи скорости, значи трите торпеда са мъртви и вероятно на път към дъното. Чувам звуци на машини от „Кило“ и аларми. Чакай… Добре, това са помпи и… изхвърлят баласт — ухили се широко тя. — Направихме го! Издигат се към повърхността.
    В оперативния център се понесоха радостни викове и ръкопляскания и дори сериозното лице на Макс се изкриви в усмивка.
    — Чудесна работа. Особено вие, господин Мърфи, и ти също, Макс. Съобщете на екипа, който инсталира ракетното торпедо и модифицира тръбата, да очакват премия към следващата си заплата.
    Макар всеки член на екипажа да имаше дял от печалбите на Корпорацията, Кабрило обичаше да раздава премии за чудесно свършена работа. Това беше една от причините да се радва на такава лоялност. Другата бе, че той беше най-добрият ръководител, за когото хората му някога бяха работили.
    — Вижте това! — ахна Ерик Стоун.
    Беше прехвърлил образа от камерата на главния екран и там сега се виждаше мястото, където „Кило“ бе устроила засада на корабите. Водата кипеше, докато от морето се издигаше огромно чудовище. Когато носът на иранската подводница изскочи, видяха, че корпусните плочи бяха изкривени, сякаш „Кило“ се бе ударила във вълнолом. Изпъкналият нос имаше вдлъбнатина в средата, резултат от взривяването на ракетното торпедо на петдесет метра от него.
    Подводницата продължи да се издига към повърхността. Стоун насочи камерата към повредените корпусни плочи. Около разкъсания метал се виждаха въздушни мехурчета, които показваха, че „Кило“ се пълни с вода. Капаците на кулата и палубите й се отвориха и неколцина мъже изскочиха от съсипаната подводница.
    — Чуваш ли нещо, Хали? — попита Хуан.
    — Сигнал за помощ, сър. Помпите им едва се справят с наводнението. Искат помощ от военноморската база в Чах бахар. Капитанът не е наредил да напуснат кораба, но иска всички на палубите, в случай че това се наложи.
    — Търсят ли помощ от другите кораби в района?
    — Не. Съмнявам се, че биха го направили.
    — Съгласен съм с теб. Обстрелването на цивилни товарни кораби без предупреждение нарушава около петдесет международни закона.
    — А как ще наречеш това, което направихме в Бандар абас? — подкачи го Макс.
    — Дребно джебчийство — ухили се Хуан. — Наказуемо с глоба и няколко часа общественополезен труд.
    „Викингите“ профучаха над „Орегон“ и полетяха над подводницата. Моряците се проснаха на палубата, а водата, вдигната от реактивните двигатели, опръска униформите им.
    — Председателю, пилотът на водещия „Викинг“ все още иска да говори с теб — каза Хали. — Получих и официална молба от самолетоносача да останем на мястото си. Обади се командир Чарлс Мартин от борда на „Джордж Вашингтон“.
    — Свържи ме — помоли Хуан, като сложи слушалките си и настрои микрофона. — Говори Хуан Кабрило, капитан на кораб „Орегон“. Какво мога да направя за вас, командир?
    — Капитан Кабрило, бихме искали да изпратим няколко души да разпитат екипажа ви за онова, което се случи преди малко. Капитаните на „Сага“ и „Аги Джонстън“ вече се съгласиха да дадат сведения. Хеликоптерът може да стигне до вас след двадесет минути. Ако нямате условия за приземяване на хеликоптер, кораб „Порт Роял“, който може да осигури това, ще бъде тук след два часа.
    — Съжалявам, командир Мартин, но никой от екипажа ми не видя нищо. Аз самият спях, а дежурният ни наблюдател е сляп с едното око и не вижда добре с другото.
    Гласът на Мартин се повиши.
    — Капитане, трябва ли да ви напомням, че съюзническите сили в тези води имат право да проверяват всички кораби, влизащи и излизащи от Персийския залив? Отправих молбата си от любезност, но всъщност е заповед. Ще останете на мястото си и ще се приготвите да посрещнете хората ми.
    Хуан бе наясно с напрежението, на което флотата бе подложена, докато се стараеше да попречи на терористите да използват залива за транспортиране на оръжия и бойни кораби, но нямаше начин да позволи да инспектират „Орегон“. От друга страна, корумпираните власти в чуждите пристанища можеха лесно да бъдат убедени да не претърсват кораба, но това не можеше да се случи с американската флота.
    — Можете ли да изчакате малко? — помоли Хуан, като покри микрофона с ръка и извика на Хали Касим. — Обади се бързо на Овърхолт. Разкажи му какво стана и го помоли да разкара тези типове от главата ни. Ерик, насочи на курс сто и петдесет градуса и скорост осемнадесет възела — нареди той и свали ръката си от микрофона. — Съжалявам, командире. Не можем да приземим хеликоптер на „Орегон“, затова ще трябва да изпратите хората си на „Порт Роял“.
    — Много добре, капитане. Ще пристигнем около единадесет часа.
    — Ще ви чакаме — обеща Хуан и приключи разговора, после се огледа наоколо. — Някой иска ли да се обзаложи? Двадесет кинта за този, който отгатне най-точното време.
    Всички разбраха веднага за какво говореше.
    — Ще се обадят след десет минути — предположи Хали.
    — Пет — каза Линда.
    — Ще бъдат заети известно време — обади се Марк Мърфи. — Няма да забележат, че сме на път поне през следващия половин час.
    — Аз съм с Линда — каза Ерик. — Пет минути. Ще си разделим двайсетачката.
    Хуан погледна към Макс Хенли.
    — Не искаш ли да отгатнеш?
    Макс впери очи в тавана за момент, после ги сведе към председателя.
    — Точно в този момент.
    — Мамка му! — извика Хали. — Макс е прав. Мартин отново ни звъни.
    — Свържи ме — нареди Хуан.
    — Капитан Кабрило, считайте това за последно предупреждение — каза командир Мартин.
    Хуан усети, че зъбите на командира бяха стиснати.
    — Ако не спрете незабавно, ще наредя на „Викингите“ да открият огън по кораба ви.
    Кабрило не се съмняваше в намеренията на Мартин. Но вече му писваше да се разправя с него.
    — Командире, иранска подводница стреля по натоварен супертанкер. Няма да чакам да стрелят и по нас. Ще изляза от обсега ви, преди да пристигнете, а вие не можете да ми попречите.
    — Вие ще… — внезапно гласът на Мартин заглъхна.
    Той се върна на линията след около тридесет секунди. Хуан не успя да определи точно новия тон на гласа му. Възхита? Страх? Уважение? Комбинация от трите?
    — Капитане, свободен сте да напуснете района, когато решите — каза той.
    Кабрило се зачуди кого бе накарал Лангстън да се обади. Сигурно главнокомандващия на морските операции в Индийския океан или някого от началниците на щаба. Но който и да беше, очевидно имаше сериозно влияние във Вашингтон.
    — Вярвах, че ще се съгласите с нас — отвърна той. — Благодаря ви и късмет. Между другото, иранската подводница се пълни с вода, така че ако искате да разгледате вътрешността й, предлагам да побързате. Край на връзката.
    Месеста ръка се появи пред лицето на Хуан. Той извади портфейла от джоба си и плясна двадесетачка в дланта на Макс. Хенли помириса парите сякаш бяха ароматна пура.
    — Фасулска работа — ухили се той. — Все едно да откраднеш шоколада на дете.
    — Не съм изненадан, че знаеш какво е усещането — изсумтя Кабрило и се надигна. — Човек огладнява от битките преди закуска. Навигатор, кога трябва да сме на мястото на срещата?
    — Чак в полунощ — отговори Ерик.
    — Добре. Ще искам старшия състав да наблюдава, така че нагласете графиците си. Трябва да се обадя на Лангстън и да му благодаря за помощта, а после да обясня защо доставяме само едно торпедо.
    Той тръгна към вратата на оперативния център и бързо грабна двайсетачката от ръката на Макс.
    — За унищожаване на второто торпедо дължиш на Корпорацията четири милиона, деветстотин деветдесет и девет хиляди деветстотин и осемдесет кинта.

7.

    Соленият мирис на морска вода удари в носа доктор Джулия Хъксли веднага щом отвори вратата към баластния резервоар, който служеше и като плувен басейн. Поради конструкцията на „Орегон“ басейнът бе с олимпийска дължина от петдесет метра, но широк само два коридора. Покрай него минаваше тясна пътека, застлана с блед мрамор, изпъстрен с ивици лепенки срещу подхлъзване. Осветлението представляваше смесица от флуоресцентни и бели крушки, които създаваха илюзия за слънчева светлина. Стените бяха покрити със същите плочки и вечно създаваха грижи на чистачите, тъй като, когато резервоарът бе пълен, за да балансира кораба, лъскавият мрамор неизбежно се покриваше с водорасли.
    Макар да не бе голяма плувкиня, Хъкс знаеше четирите основни стила. Кроулът демонстрираше бързината, брустът — издръжливостта, плуването по гръб показваше чудатите способности на човешкото тяло да се задържа на повърхността, а бътърфлай беше мощният стил. На плувеца беше нужна страхотна сила, за да извади ръцете и горната част на торса от водата, да се извие напред и да се придвижи във водата. Тя спря до басейна и се загледа в самотния плувец, който летеше по коридора в стил бътърфлай. Движеше се бързо, сякаш роден, за да плува. Не хабеше никаква енергия, а тялото му се носеше напред като делфин.
    Когато се вгледа отблизо, Линда забеляза водоустойчивите тежести, закачени около китките, за да затруднят упражнението. Според нея това отиваше отвъд спорта и клонеше към мазохизъм. Тя самата не бе използвала фитнес центъра на кораба от известно време и предпочиташе йогата, за да предпази съблазнителната си фигура от излишните килограми.
    Отдавна бе разбрала, че Хуан се бе приспособил напълно към загубата на крака си. Никога не позволяваше този проблем да го спре или дори забави. Гледаше на него като на всичко друго в живота си — предизвикателство, което трябваше да бъде превъзмогнато.
    Кабрило се обърна елегантно в края на басейна и заплува към нея. Сините му очи бяха скрити зад плувните очила, а устата му — широка отворена при всяко поемане на дъх. Сигурно я беше видял и знаеше, че усамотението му в басейна бе приключило, тъй като внезапно ускори и завърши отсечката в спринт.
    В ролята си на корабен лекар Хъкс знаеше всичко за медицинския статус на екипажа и би се заклела, че Хуан е на половината на възрастта си, ако съдеше по плуването му. Той стигна до нея, обкръжен от гъста пяна, и опръска ръба на басейна, като я принуди да отстъпи назад, за да опази мокасините си „Гучи“, които носеше с бежов панталон и семпла риза. Отгоре бе нахлузила вечната си бяла престилка. Хуан плясна ръба на басейна и погледна огромния часовник на стената зад Джулия.
    — Мамка му, остарявам — изсумтя той, като свали очилата и тежестите от китките си.
    — Не на мен тия — отвърна Джулия, като му метна кърпа.
    Хуан изскочи от басейна с елегантно движение.
    — Тук съм от тридесет минути — каза той и прокара пухкавата хавлия по тялото си.
    Ако се срамуваше, че носи бански „Спидо“, не го показваше, но пък с неговата фигура нямаше от какво да се притеснява.
    — Преди пет години можех да направя поне още петнадесет дължини.
    — Аз пък нямах бръчки преди пет години. Ще ти се наложи да превъзмогнеш тези мисли — отвърна тя с усмивка, която разкри малките бръчици в ъгълчетата на очите й.
    — Каква е поговорката? „Младите хабят младостта“?
    — Имам чувството, че ти не си изхабил много от твоята, Хуан Кабрило.
    Той се засмя, но не отрече.
    — Не си облечена за плуване, значи не си дошла да изгориш калориите от великолепното филе, което вечеряхме. Какво става?
    Хъксли доби загрижен вид.
    — Имаме малък проблем. Всъщност, проблемът е на Макс, но мисля, че може да засегне всички ни.
    Джулия не беше опитен психолог, но дългият й медицински стаж и спокойното поведение я направиха и корабен психиатър.
    Кабрило метна мократа хавлия на раменете си и насочи вниманието си към Хъкс.
    — Разкажи ми.
    — Тази вечер му се обади бившата му жена.
    Хуан я прекъсна.
    — Има три бивши съпруги. Коя от тях?
    — Лиза. Номер две. Онази в Ел Ей, от която има деца. Не ми разказа подробностите, но бившата му съпруга смята, че синът им е отвлечен.
    В първата секунда Кабрило не реагира. Никоя от съпругите на Макс не знаеше как той си изкарва хляба. Като повечето членове на екипажа Хенли казваше на семейството си, че е моряк и работи за малка корабна компания. Хуан не смяташе, че отвличането може да е свързано с работата му в Корпорацията, но не можеше да отхвърли напълно и тази възможност. Бяха си създали доста мощни врагове през годините. Най-после той попита:
    — Искали ли са откуп?
    — Не, не още. Тя мисли, че знае кой стои зад отвличането, но не е стигнала доникъде с ченгетата от Ел Ей и ФБР. Иска помощта му, за да си върнат детето.
    Синът на Макс трябваше да е на двадесет и две или три, помисли си Хуан. Дъщеря му бе няколко години по-голяма, новоизлюпена адвокатка, която се занимаваше с екологично право. Кайл Хенли не бе издържал и година в колежа и оттогава се мотаеше из сенчестия свят в Ел Ей. Беше арестуван един-два пъти за притежание на дрога, но Хуан знаеше, че преди две години бе прекарал известно време в клиника и оттогава бе чист. Макс се бе развел няколко години преди създаването на Корпорацията, но Кабрило си спомняше, че е срещал жена му неведнъж. Хенли му бе обяснил, че навремето тя била чудесна, обичлива жена, но нещо се променило и я превърнало във враждебна параноичка, която го обвинявала в изневери, като в същото време самата тя поддържала извънбрачни връзки.
    Макс беше положил всички възможни грижи да помага за възпитанието на децата си и плащаше много повече от онова, което съдът бе наредил. Дъщерята се оказа умна, амбициозна жена, но синът, Кайл, беше един от онези хора, които вярват, че светът им е длъжен, и независимо от подхода, отхвърляше предложенията да му помогнат да открие пътя си в живота.
    Хуан знаеше, че Макс би направил всичко, за да помогне на хлапето, и подозираше защо приятелят му не се бе обърнал направо към него. Ако го беше направил, Хуан щеше да предложи възможностите на Корпорацията за спасяването на Кайл, а Макс никога не би поискал подобна услуга.
    — Господи, Макс наистина е ужасно упорит — изсумтя той.
    — Той твърди същото за теб — отвърна Хъкс. — Не искаше да се обърне към теб с проблема си, защото беше сигурен, че ще настояваш да му помогнеш. Обясни ми категорично, че проблемът си бил негов, а не на Корпорацията, и че щял да се справи сам.
    Кабрило не очакваше нещо друго, но това не означаваше, че не бе отчаян от дебелоглавието на Макс.
    — Какъв е планът му?
    — Веднага щом предадем торпедото, ще те помоли да закараш „Орегон“ до Карачи, най-близкия град с международно летище, откъдето може да хване полет до Ел Ей. Не беше съвсем сигурен какво ще прави след това.
    Хуан погледна часовника си. След два часа трябваше да са на мястото на срещата. След като свършеха работата си, можеха да стигнат до Карачи за двадесет часа. Реактивният самолет на Корпорацията се намираше в Монако в подготовка за следващата им мисия. Вероятно щеше да успее да уреди самолета да стигне до най-големия град в Пакистан навреме, но вярваше, че полетът с пътнически самолет ще е по-бърз. Това означаваше да оставят оръжията и другите секретни материали, които нямаше да минат през проверката на летището, но той имаше достатъчно връзки в Ел Ей, за да се снабди с всичко нужно. Имаше безброй въпроси, но щеше да почака да поговори направо с Макс.
    Бордният компютър на кораба светна и угаси лампите около басейна няколко пъти. Хуан го бе програмирал да го уведоми, че наближава времето за срещата и трябва да приключи тренировката си. Той облече халат и обу чифт джапанки. Хъкс тръгна до него и заедно излязоха от басейна. Кабрило заключи внимателно водоустойчивия капак.
    — Довечера ще поговоря с него и ще го убедя, че греши — каза той.
    — Точно по тази причина те уведомих. Макс не може да се справи сам — отвърна Джулия облекчено, макар да не се бе съмнявала, че Хуан щеше да помогне на най-добрия си приятел.
    — Благодаря ти, Хъкс. Един ден инатът на Макс ще го набута в неприятности, но няма да е този път.
    Час и половина по-късно, изкъпан и обръснат, Хуан Кабрило влезе в оперативния център. Стоун и Мърфи седяха на местата си пред уредите за управление и стрелба. Хали бе в комуникационната станция, а Линда Рос се занимаваше със сонара. За разлика от преживяванията при бягството им от Бандар абас, сега в помещението цареше спокойствие. Прехвърлянето на ракетното торпедо от „Орегон“ щеше да мине без проблеми. Макс влезе след няколко минути и атмосферата сякаш изстина с няколко градуса. Той отиде направо до инженерното табло, без да проговори на никого. Хуан стана от стола си и се приближи към него.
    — Не искам да слушам — каза Хенли, без да вдига очи от компютъра си.
    — Ще потеглим към Пакистан веднага след като приключим тук. Ще поръчам на някого да ни купи самолетни билети. А на сутринта ние с теб ще седнем и ще обмислим следващия си ход.
    Макс вдигна очи към Кабрило и се накани да протестира. Хуан вдигна ръка.
    — Следващата ни мисия е лека. Линда и Еди могат да се справят без нас.
    — Това не е твой проблем — отвърна Макс.
    — Да бе! Някой отвлича член от семейството ти. За мен това е все едно да отвлекат някой от моите родители. В подобен случай бих очаквал помощта ти, така че не искай друго от мен.
    Хенсли замълча за момент, после каза:
    — Благодаря, Хуан.
    — Няма за какво — небрежно каза Кабрило и се върна на мястото си. — Линда, чуваш ли нещо?
    — Не, но имаме още двадесет минути.
    — Добре. Макс, готово ли е всичко по твоята част?
    — Торпедото е във вагонетка на палубата, а техникът стои до спускателната шейна.
    — Хали, нещо на радара или комуникационните канали?
    — Не, сър. В момента се намираме в най-умрялото място, което човек може да намери в Индийския океан. Не съм виждал или чувал друг кораб от около осем часа.
    Срещата трябваше да се състои далеч от обичайните корабни маршрути, за да избегнат товарните кораби и танкери, и на място, където няма много морски животни, които биха привлекли рибарите. Часът на срещата съвпадаше с пролука в сателитното покритие, в случай че някой решеше да погледне към океана.
    Минаха петнадесет минути, преди Линда да извика:
    — Контакт. Машинни звуци точно под нас, на около сто и петдесет метра към дъното. Изпразват баластните резервоари.
    Тя изчисти шума, уловен от пасивния сонар през компютъра, и го сравни със звука от касета, която Овърхолт им бе връчил.
    — Потвърдено. Това е подводницата „Талахаси“, която се отправя към повърхността.
    — Много добре — кимна Хуан. — Кормчия, внимавай в картинката. Ако повредиш подводницата, ще се наложи да я плащаш.
    Минаха още няколко минути, преди подводницата да се измъкне бавно и тихо от бездната. Беше толкова тиха, че никой на разстояние повече от една-две мили не можеше да я чуе. Ерик Стоун наблюдаваше данните от сонара и позиционните координати на „Орегон“, за да се увери, че подводницата няма да се удари в долната част на корпуса му. Екипажът на „Талахаси“ носеше отговорността да задържи стабилна позиция по отношение на кораба. Корекциите трябваше да дойдат от страна на Ерик.
    — Петдесет метра — съобщи Линда. — Издигането се забавя. Изравняване при тридесет.
    — Стоят на около шестдесет метра от дясната греда — каза Ерик.
    — Господин Стоун, плъзни ни малко, за да й дадем възможност да се издигне до петнадесет метра.
    Ерик активира хидравличните устройства на носа и кърмата, за да помести единадесет хиляди тонния кораб странично във водата. Нагласи го точно на целта и включи динамичните позициониращи системи, така че компютърът да ги задържи стабилни.
    — Отново се издига. Три метра в минута.
    — Много добре. Линда, поеми контрола.
    — Поемам.
    Хуан стана и отиде до асансьора в задната част на оперативния център. Макс се присъедини към него след секунда. Качиха се на мостика на „Орегон“. Капакът на пода се отвори и усетиха знойния нощен въздух.
    Паянтовият мостик бе абсолютно тъмен, но двамата мъже познаваха кораба толкова добре, че нямаха нужда от светлина, за да стигнат до стълбите, водещи към основната палуба. Звездите блестяха особено ярко, защото луната още не се бе издигнала.
    Мастилената вода забълбука, когато подводницата се приближи до повърхността. Първа се показа кулата й, после и тялото. Изравни се с тях толкова бавно, че не предизвика никакви вълни. В пълната тишина изглеждаше заплашително като морско чудовище, което си почива на повърхността.
    Хуан вдигна радиостанцията.
    — Господин Стоун, вкарай малко баласт и ни смъкни с около пет метра. Искам палубите ни да са по-добре изравнени.
    Ерик се подчини и след миг помпите заработиха и потопиха „Орегон“ по-дълбоко във водата.
    — Палубен екипаж, смъкнете предпазителите отстрани.
    Нареждането на Хуан бе изпълнено с трескави действия. Хората му спуснаха дебелите гумени предпазители точно над ватерлинията. За разлика от старите гуми от камиони, които бяха използвали в пристанището за маскировка, това бяха модерни възглавници и можеха да понесат огромно напрежение.
    Част от палубата на „Талахаси“ се издигна нагоре, осветена от червени бойни лампи. Това беше товарният порт за двадесет и четирите торпеда, които носеше подводницата. За тази мисия бяха взели по-малко, за да направят място за иранското ракетно торпедо, което чакаше на палубата на „Орегон“. Компютърната информация, която бяха копирали от иранците, бе сложена в непромокаеми кутии, прикрепени към торпедото.
    Кабрило натисна бутоните на радиостанцията.
    — Добре, кормчия, бутни леко. Двадесет и пет процента мощност.
    — Двадесет и пет, разбрано.
    „Орегон“ се придвижи към чакащата подводница бавно, за да не разлюлее „Талахаси“. Няколко офицери ги наблюдаваха от кулата с бинокли за нощно виждане.
    — Забави, господин Стоун — нареди Хуан, като прецени разстоянието и скоростта с опитно око. — Много добре. Сега десет процента на обратната страна.
    Ерик закова кораба на три метра от подводницата.
    — Задръж така, моля те — каза Хуан по обезопасения канал.
    — Чудесно управление — избумтя глас от кулата на „Талахаси“.
    — Благодаря — извика Хуан. — Готови ли сте да получите пакета?
    — Уведомиха ме, че става дума за два пакета — отвърна капитанът на подводницата.
    — Лека промяна в плановете в резултат на сблъсък в Оманския залив тази сутрин.
    — Свърши ли работа?
    — Ако щете вярвайте, идеална.
    — Много добре. Готови сме. Сателитната пролука ще се затвори след четири минути и четиридесет секунди.
    Кабрило се обърна към техника до спускателната шейна. Макар кранът да изглеждаше готов да рухне всеки момент, можеше с лекота да вдигне седемдесет тона. Вагонетката с торпедото се издигна от палубата. Наоколо стояха моряци с насочващи въжета, с които трябваше да попречат на торпедото да се завърти, когато го вдигнеха от вагонетката. Оръжието се понесе към подводницата, където го очакваха.
    Един от моряците ръководеше преместването с жестове, като вдигаше пръст нагоре, за да отпуснат още кабел. Торпедото се озова точно в ръцете на екипажа. Откачиха го от кабелите и го прибраха в подводницата. Главният матрос завъртя ръка над главата си, за да покаже, че можеха да си вземат крана. В мига, когато торпедото изчезна в корпуса, огромната врата започна да се затваря.
    — Приберете вагонетката — нареди Хуан, после се обърна към Стоун. — Да се отдалечим. Двадесет процента мощност. Освободи баласта. Приготви кораба за бързо пътуване и ни насочи по най-добрия маршрут към Карачи.
    — Мислех, че отиваме в Монако — обади се Марк Мърфи.
    По гласа му си личеше, че очаква с нетърпение да прекара няколко седмици в лукс на Ривиерата. Морис бе споменал на Хуан, че Мърф дори си е поръчал смокинг за прочутото казино на Монако.
    — Не се тревожи — увери го Хуан. — Отивате. Ние с Макс имаме други планове.
    Гласът на Хали Касим ги прекъсна.
    — Радарен контакт. Току-що се появи на около сто мили, насочен на изток.
    — Дръж го под око и ме информирай редовно — отвърна Хуан, като сложи ръце около устата си и се провикна към капитана на „Талахаси“. — Видяхме нещо на радара. На изток от нас. Доста далеч е, но няма да е зле да изпълните факирския си номер и да изчезнете.
    — Разбрано. Благодаря — отвърна капитанът и махна с ръка. — Видяхме го на идване. Според данните от пасивния сонар може би е съд, зарязан в морето. Не уловихме нищо от сензорите, нито радио, нито радар. Дори няма автоматичен сигнал за помощ. Нямаше как да разследваме, но вие можете да го направите. Ако корабът е изоставен, ще получите сериозна премия за прибирането му.
    — Можем и да опитаме — ухили се Хуан заинтригуван.
    Мина му през ума да остави няколко души, които да откарат изоставения кораб до Карачи, а „Орегон“ да си продължи пътя.
    — Имате ли представа колко е голям?
    — По звука при удар на вълните в корпуса преценихме, че е около сто и петдесет метра, горе-долу с вашите размери.
    — Благодаря, капитане. Вероятно ще проверим как стоят нещата.
    — Късмет, „Орегон“ — пожела капитанът.
    След тези думи и последните матроси изчезнаха през капака на кулата. След секунди баластните резервоари на „Талахаси“ се изпразниха и тя се потопи бързо. Потъна в бездната и остави над себе си лека вълничка, която бързо се успокои сякаш огромната подводница никога не бе съществувала.
    — Неприятен начин да си изкарваш прехраната — намръщи се Макс.
    Макар да не страдаше от истинска клаустрофобия, той не обичаше тесните затворени пространства.
    — Линк е работил на подводница за бързи нападения като тюлен. Твърди, че е по-луксозна от повечето хотели, в които е отсядал.
    — Линк е пинтия. Виждал съм къде се настанява — мотели със стаи на час, където чистите чаршафи са нещо непознато.
    Когато „Орегон“ се понесе на изток, задуха силен вятър. След няколко минути магнитохидродинамиката щеше да го задвижи толкова бързо, че да стоиш на палубата, бе все едно да се изправиш пред ураган. Моряците си бяха свършили работата и се бяха върнали в торпедното помещение.
    — Какво ще кажеш, Макс?
    — За кое?
    — За изоставения кораб. Да спрем ли да го огледаме набързо, или да бързаме към Карачи?
    Макс поведе Кабрило към заслона на стълбата, където можеше да запали лулата си.
    — Кайл липсва от онзи ден. Бившата ми съпруга смята, че знае с кого е — група негови приятели, които тя не одобрява. Това ме кара да мисля, че работата не е чак толкова страшна, колкото тя я представя. Ще са ни нужни двадесет и четири часа да стигнем до Ел Ей, след като се доберем до Пакистан. Така че един час отклонение заради призрачния кораб няма да има голямо значение.
    — Сигурен ли си? — попита Хуан, като примигна бързо, тъй като гореща пепел от лулата на Хенли опари лицето му.
    — Съжалявам — извини се Макс и отдръпна лулата си. — Да. Всичко ще е наред.
    — Ерик, чуваш ли ме? — попита Кабрило в радиостанцията.
    — Тук съм.
    — Нов курс. Закарай ни до онзи кораб колкото се може по-бързо. Намери Гомес и го накарай да приготви хеликоптера.
    Джордж Гомес, наричан Адамс, бе красивия като кинозвезда пилот на хеликоптера, получил прякора си след бурна връзка със съпругата на южноамерикански наркобарон, жена, която невероятно приличаше на Каролин Джоунс, актрисата от старите телевизионни серии на „Семейство Адамс“.
    — Кажи му, че искам да сме готови за излитане веднага щом стигнем до кораба. Ако се наложи, ти ще управляваш хеликоптера.
    Ерик не би могъл да пилотира самолет дори ако животът му зависеше от това, но играеше достатъчно компютърни игри, за да се справи с дистанционното управление на хеликоптера.
    — След колко време ще стигнем? — попита Кабрило.
    — Малко повече от два часа.
    — Ще получиш премия, ако ни закараш точно за два часа.

8.

    На звездната светлина параходът изглеждаше като сватбена торта на няколко етажа, които се издигаха в деликатен баланс между форма и функция. На хората в оперативния център на „Орегон“, които разглеждаха образите от камерата на малкия дистанционно управляван самолет, приличаше точно на кораб призрак. Нито един от илюминаторите не беше осветен. Никой не се движеше по палубата. Дори радарът беше неподвижен.
    Високи вълни се удряха в дългия бял корпус. Топлинните образи показаха, че двигателят и коминът са студени. Макар околната температура в тази част на Индийския океан да бе почти тридесет градуса, устройствата бяха достатъчно чувствителни, за да доловят телесна температура. Не видяха нищо такова.
    — Какво, по дяволите, е станало тук? — попита Линда, като знаеше, че никой не може да й отговори.
    — Гомес, огледай палубата — нареди Хуан.
    Джордж седеше на работното си място в задната част на оперативния център. Пригладената с брилянтин назад коса проблясваше на светлината от монитора му. Той погали тънкия си мустак и придвижи джойстика напред. Малкото самолетче, оборудвано с мощна камера и предавател, се подчини на командата му и се снижи към пътническия параход, застанал неподвижно във водата на около тридесет мили на изток от бързо напредващия „Орегон“.
    Екипажът наблюдаваше внимателно как самолетчето се спусна над парахода и насочи камерата си към палубата. В продължение на няколко секунди никой не проговори. Всички се опитваха да осмислят видяното. Накрая Кабрило наруши тишината, като натисна бутона на радиостанцията си и каза:
    — Лекарят да се яви в оперативния център. Хъкс, имаме нужда от теб, веднага!
    — Наистина ли е това, което си мисля? — прошепна Ерик Стоун задавено.
    — Да, момче — отговори Макс, също така приглушено. — Палубата е покрита с мъртъвци.
    На палубата на парахода се виждаха поне сто трупа. Дрехите им се ветрееха зловещо. Адамс увеличи образа от камерата, която показа плувния басейн на парахода. Изглежда, всички се бяха проснали около водата посред някакъв купон. Всичко бе затрупано от счупени чинии и чаши. Гомес настрои фокуса и видяха млада жена във вечерна рокля, която лежеше в локва от собствената си кръв. Положението бе същото и с останалите трупове.
    — Някой забеляза ли името на парахода? — попита Марк Мърфи.
    — „Златна зора“ — отговори Хуан.
    Всички идеи за спасяване на парахода и прибиране на премията излетяха от ума му. Марк се съсредоточи върху компютъра си, издирвайки всички възможни данни за „Златна зора“. Останалите седяха втренчени в зловещата гледка.
    Джулия Хъксли се втурна в оперативния център, облечена в долнище на пижама и огромна тениска. Краката й бяха боси, а косата — рошава. Носеше медицинската си чанта.
    — Какъв е спешният случай? — задъхано попита тя.
    Никой не й отговори и тя погледна към екрана, приковал вниманието им. Дори за опитен лекар касапницата на палубата на пътническия параход бе ужасяваща. Джулия пребледня, после поклати глава и се стегна. Приближи до монитора и разгледа внимателно картината. Слабата светлина и движението на камерата затрудняваха различаването на подробностите.
    — Не прилича на травма — каза тя. — Според мен са били покосени от някакъв бързодействащ хеморагичен вирус.
    — Естествен? — попита Макс.
    — Нищо в природата не действа с такава бързина.
    — Не са имали време дори да изпратят сигнал за помощ — отбеляза Хуан.
    Джулия се завъртя към него.
    — Трябва да отида да взема проби. В клиниката има екипировка за биологична атака и можем да монтираме апаратура за обеззаразяване на палубата.
    — Забрави — отвърна Хуан. — По никакъв начин няма да ти позволя да докараш някакъв вирус.
    Джулия се накани да спори, но Кабрило не бе приключил.
    — Ще направим обеззаразяването на надуваем „Зодиак“, а после ще го потопим. Ерик, поеми дистанционното от Гомес. Джордж, отивай в хангара и приготви хеликоптера. Марк, иди събуди Еди. Вземете пистолети от оръжейната и ни чакайте в хангара. Джулия, имаш ли нужда от помощ?
    — Ще взема един от санитарите да ми помага.
    — Добре. Донесете няколко резервни костюма за биологична защита, в случай че има оцелели — разпореди Кабрило и скочи на крака. — Искам да съм във въздуха след двадесет минути.
    „Орегон“ стигна до поразената „Златна зора“ минута преди крайния срок на Хуан. Поради ограничените товарни възможности на хеликоптера бяха нужни два полета, за да се пренесат всички заедно с оборудването. Ерик определи, че най-доброто за кацане място е на върха на мостика. Това бе най-обширната площадка на парахода, свободна от трупове. Макар че хеликоптерът нямаше да кацне директно на „Златна зора“, Джордж Адамс също бе издокаран в оранжев костюм за биоопасност, а двама от хората на Джулия приготвяха на палубата маркуч и резервоар със силен концентрат от белина, за да дезинфекцират хеликоптера, преди да се приземи обратно.
    Хуан не искаше да поема никакви рискове. Членовете на екипажа, които щяха да теглят „Зодиак“ с бойния катер, щяха да минат през същата дезинфекция. Какъвто и вирус да бе покосил пътниците и екипажа на „Златна зора“, знаеха, че си имат работа с международен тероризъм и масово убийство. Кабрило се тревожеше не само за вируса, но вече мислеше за хората, отговорни за разпространението му.
    Той вдигна ръце към Джулия, за да й даде възможност да залепи широка сребриста лепенка там, където ръкавите му се срещаха с ръкавиците. Вече бе облепил глезените си, а Джулия бе обезопасила задния цип. Притокът на въздух от апарата му беше стабилен. Разполагаше с три часа, преди да му се наложи да свали костюма.
    — Движете се бавно и предпазливо — нареди Джулия, докато си вършеше работата. — Планирайте всичко, преди да действате. Не тичайте сега. Костюмите са вашия живот. Ако вирусът се пренася по въздуха, малка дупка в костюма ви излага на невероятна опасност.
    — Какво ще стане, ако се скъса? — попита Марк с разтреперан глас.
    Мърф беше участвал в няколко операции на брега, но очевидно нямаше желание да отиде на „Златна зора“. Кабрило обаче искаше той да ги придружи, за да провери компютрите на борда и да научи точно къде е бил параходът през последните няколко седмици.
    — Ще оставя резервни лепенки. Ако скъсате нещо, веднага го залепете и ми се обадете. Костюмите имат положително въздушно налягане, така че, ако сте бързи, няма да имате проблеми. При инцидент спрете на място, защото ще трябва да огледам онова, което ви е закачило.
    После тя се зае с Еди, като прегледа всеки сантиметър от гумираната материя, преди да залепи шевовете. Марк, Еди и Кабрило закопчаха коланите с кобурите. Предпазните ръкавици затрудняваха натискането на спусъците, но Хуан никога не би позволил да се качат на борда невъоръжени.
    — Готов съм, капитане — обади се Джордж от отворената врата на пилотската кабина.
    Хуан се опита да извика на близкия техник, но не го чуха през скафандъра. Натисна сам бутона, който активираше асансьора в хангара. Двете части на задния капак се отвориха над главите им, а асансьорът се издигна на четирите хидравлични бутала. Джулия се качи в хеликоптера. Хуан затвори вратата и се настани до пилота.
    Еди и Мърф отстъпиха назад, за да направят място на Джордж да запали двигателя. След като загря хеликоптера в продължение на една-две минути, той включи предаването на главната перка. Машината се залюля за момент и се издигна нагоре.
    Половин миля делеше двата кораба. Хуан забеляза долу бойния катер и малкия „Зодиак“ зад него. Точно над ватерлинията на „Златна зора“ имаше масивна товарна врата, използвана при снабдяването на парахода. Щяха да завържат „Зодиак“ там и да се върнат за душа с белина.
    Когато се приближиха, Кабрило забеляза, че „Златна зора“ има великолепни очертания. Беше малко по-къса от неговия кораб, но със седемте палуби с каюти и апартаменти беше много по-висока. Носът й имаше чудесна извивка, а класическата й опашка бе ветрилообразна. Единственият й комин, зад басейна, бе наклонен назад и създаваше впечатлението, че параходът лети по водата. Хеликоптерът мина над кърмата и Хуан различи логото на „Златни пътешествия“ — водопад от златни монети — на комина.
    Адамс спусна хеликоптера над машинното, като внимаваше да стои далеч от антените и радарите. Ограничаващият движенията му костюм не намали способностите му на превъзходен пилот. Снижи хеликоптера на половин метър от палубата и го стабилизира.
    — Късмет — каза той, когато Хуан скочи долу.
    Джулия отвори вратата си и започна да вади сандъци с медицинско оборудване. Хуан ги подреди на палубата и я прихвана за скока. Затвори вратата и плясна хеликоптера. Адамс се вдигна незабавно и отиде да доведе Мърф и Еди.
    — Ще сляза веднага при пострадалите — каза Джулия, когато шумът от хеликоптера замря достатъчно, за да използват радиостанциите.
    — Не. Ще изчакаме Джордж да се върне. Искам Еди да е с теб през цялото време, докато оглеждаме.
    Джулия знаеше, че е прав. Хуан не я пазеше, защото бе жена, а защото бе единственият лекар наблизо. Ако с тях се случеше нещо, тя трябваше да ги лекува.
    Хеликоптерът се върна след по-малко от десет минути, все още мокър от обливането с белина. Хуан и Джулия застанаха на стълбите под мостика, за да направят място за Джордж. Еди и Марк скочиха едновременно, а Гомес отново излетя. Този път хеликоптерът щеше да бъде грижливо измит и оставен на палубата, в случай че разузнавателният екип се натъкнеше на неприятности.
    — Как си, Марк? — попита Хуан.
    — Малко уплашен. Започвам да съжалявам, че загубих толкова време с онези видеоигри за лабораторни инциденти, от които се пръкват армии зомбита.
    — Искаш ли да остана с теб на мостика няколко минути?
    — Няма нужда, ще се оправя.
    Тонът му издаваше, че би искал да приеме предложението на председателя, но гордостта не му позволяваше. Ерик Стоун и останалите от екипа в оперативния център слушаха разговора и той не можеше да покаже слабост.
    — Добре. Откъде каза, че е дошла „Златна зора“?
    — От Филипините — отговори Мърфи. — От базата данни на параходната компания научих, че пътува от Манила към Атина с някаква група за самопомощ.
    — Провери дневниците и компютърната памет. Разбери дали са спирали някъде и къде. Виж дали се споменава и за нещо необичайно по време на пътуването. Всичко би трябвало да е записано. Джулия, знаеш къде отиваш и какво търсиш. Еди, остани с нея и й помогни да събере пробите.
    — А ти къде ще си? — попита Еди.
    — Разполагаме с въздушен запас за три часа, така че ще претърся колкото се може по-голяма част от кораба — отговори Хуан, като щракна фенера си и се увери, че има няколко резервни батерии в торбичката си.
    Кабрило ги поведе надолу по стълбите към мостика. В края на тясната пътека, на двадесет метра над океана имаше контролно табло за пристанищните пилоти, които вкарваха параходите в пристанището. Вратата към мостика бе затворена. Хуан я дръпна и влезе в технологичното помещение. Електричеството не работеше, а акумулаторите за аварийното осветление очевидно се бяха изчерпали, така че вътре бе почти непрогледна тъмница. Само отблясъкът от звездите и луната хвърляше мрачни сенки наоколо.
    Хуан завъртя лъча на фенера си. Забеляза първия труп след по-малко от две секунди. Джулия също запали фенера си и мина покрай него. Марк държеше видеокамера пред шлема си. Трупът бе в униформа на офицер — бял панталон и бяла риза с тъмни пагони. Главата му беше извърната настрани, но въпреки слабата светлина видяха, че кожата на врата му е ужасяващо бяла. Джулия коленичи до него и внимателно го обърна. Лицето на мъжа бе обляно в кръв, торсът лежеше в алена локва. Доктор Хъксли бързо го прегледа, като сумтеше при всяко откритие.
    Докато тя работеше, Марк Мърфи се огледа за резервната електрическа инсталация. След минута лампите светнаха, както и няколко от мониторите. Видяха още три трупа. Двама мъже в униформа и жена във вечерна рокля. Кабрило предположи, че тя е била гостенка на офицера, който й е показвал мостика, когато са били покосени от вируса. Другите двама матроси вероятно са били на пост.
    — Е, Хъкс? — попита Хуан, преди Джулия да завърши зловещия оглед.
    — Възможно е да е газова атака, но при толкова много жертви залагам на нов вид треска с кръвоизливи, много по-мощна от всичко, за което съм чувала досега.
    — Нещо като супервирус ебола? — попита Еди.
    — По-бързо и по-опасно. И сто процента смъртоносно. Заирската ебола, най-страшната от трите познати форми, поразява около деветдесет процента. Кръвта не е черна, което ме кара да мисля, че вирусът не е минал в храносмилателната система. Ако се съди по опръсканото, бих казала, че е изкашлял всичко. Същото и с жената. Но има и друго — добави тя, като нежно вдигна ръката на офицера, която изглеждаше гумена. — Костите са се декалцирали до такава степен, че почти са се разтворили. Мисля, че мога да вкарам пръст в черепа му.
    — Недей — възпря я Хуан. — Някаква идея с какво си имаме работа?
    Джулия се изправи и почисти ръкавиците си с дезинфектираща кърпичка.
    — Каквото и да е, става дума за изкуствено създаден вирус.
    — Сигурна ли си?
    — Абсолютно. Убива приемника прекалено бързо, за да е естествен. Както другите живи организми вирусите са биологично програмирани да се размножават колкото се може по-често. Ако унищожи приемника си за минути, вирусът няма да има време да се прехвърли от един човек на следващия. В реалния свят такъв ще умре със скоростта, с която е избухнал. Дори ебола има нужда от една-две седмици да убие жертвите си, като оставя достатъчно време членовете на семействата им и съседите да прихванат заразата. Естественият подбор би убил толкова бързо действащ вирус за нула време.
    Тя погледна Хуан в очите и добави многозначително:
    — Някой го е създал в лаборатория и го е пуснал на този кораб.
    Кабрило се разкъсваше от съжаление към злощастните мъже и жени на борда на „Златна зора“ и дива ярост към онези, които бяха извършили убийството. Гневът повиши гласа му.
    — Намери всичко нужно, за да ги заковем, Хъкс.
    — Да, сър.
    Тонът му почти я накара да изкозирува, макар подобни жестове да бяха нечувани за екипажа на „Орегон“.
    Хуан се завъртя на пети и излезе през вратата, която водеше към вътрешността на кораба. Коридорът, слава богу, бе празен, както и каютите, в които надникна. Съдейки по роклята на младата жена на мостика и дрехите на останалите пътници, които видяха от въздуха, той предположи, че се е вихрил бурен купон и повечето каюти са били празни. Приключи обиколката на офицерските помещения и отвори друга врата, която водеше към хотелската част на парахода. Макар и не така луксозна като модерните пътнически параходи, „Златна зора“ си имаше своя дял от излъскан месинг и пухкави мокети в розово и зелено. Хуан чу само звука на дишането си, когато стигна до балкона, който гледаше над атриума четири етажа надолу към мраморния под. Без светлини фоайето приличаше на мрачна пещера. Лъчът от фенера проблесна за миг върху витрините на бутиците долу и му се стори, че е доловил движение.
    Усети как нервите му се опъват и си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Навсякъде из атриума бяха проснати мъртъвци. Някои задръстваха стълбищата, сякаш бяха седнали да чакат зловещата прегръдка на смъртта, докато други просто бяха паднали там, където бяха стояли. Хуан видя шестчленния оркестър. Петима от издокараните в смокинги музиканти бяха паднали над инструментите си, а един се бе опитал да се измъкне. Беше направил по-малко от десетина крачки, преди да се предаде.
    Мъртвите можеха да разкажат стотици истории. Мъж и жена бяха умрели прегърнати. Една келнерка бе намерила време да остави таблата с питиета на масичка до бара, преди да умре. Група млади жени бяха достатъчно близо една до друга, за да му покажат, че са се снимали, макар от фотографа да нямаше следи, а само скъпият му фотоапарат лежеше на парчета на пода. Хуан не можеше да надникне в стъкления асансьор, който свързваше палубите, тъй като прозорците му бяха опръскани с кръв.
    Той продължи напред. Специалният костюм и въздухът от кислородната бутилка можеха да го предпазят от околната среда, но нищо не можеше да го предпази от ужасите. Никога не беше виждал масово убийство в такъв мащаб и знаеше, че щеше да се разтрепери неконтролируемо, ако едната му ръка не стискаше пистолета, а другата — фенера.
    — Как се справяте, хора? — попита той повече за да чуе човешки глас, отколкото доклад за положението.
    — С Еди сме на път към корабната болница — отговори Джулия.
    Връзката беше затруднена от стоманената конструкция на парахода.
    — Аз потеглям към инженерните помещения. Ако не ме чуете до половин час, изпрати Еди да ме търси.
    — Ясно.
    — Мърф?
    — Електричеството е слабо и компютърът е по-бавен от първата ми машина преди години — отговори Марк. — Ще ми отнеме известно време да изтегля онова, от което се нуждаем.
    — Добре, продължавай. „Орегон“, чувате ли ме?
    — Да — отговори глас.
    Статичните шумове го затрудниха да познае гласа, но Кабрило предположи, че принадлежи на Макс Хенли. Никога не беше мислил да замени радиостанциите, получени от производителя, с по-съвременни. Това бе рядък за него пропуск, за който сега си плащаше.
    — Нещо по уредите?
    — Съвсем сами сме, Хуан.
    — Ако нещо се покаже, веднага ме уведомете.
    — Разбрано.
    Вратата пред Хуан бе заключена с електронна ключалка и имаше табелка „Само за екипажа“. Със спирането на тока ключалката автоматично се бе отворила, така че той бутна вратата и тръгна надолу по коридора. За разлика от помещенията за пътниците, украсени с дървена ламперия и елегантни лампиони, този коридор бе боядисан в бяло. Подът бе застлан с линолеум, а на тавана бяха окачени груби флуоресцентни лампи. Хуан подмина малките офиси на стюардите и домакините, както и голямата трапезария за екипажа. Тук имаше още шест трупа, проснати на пода или върху масите. Също като при останалите Кабрило забеляза, че бяха изкашляли огромни количества кръв. Агонията им е била ужасна, помисли си той.
    Мина покрай една от блестящите корабни кухни, която сега приличаше на кланица. После видя перално помещение с двадесет гигантски перални, огромни като бетонобъркачки. Знаеше, че определени етнически групи доминираха в обслужващия сектор на туристическата индустрия, и не се изненада, когато видя, че перачите бяха китайци.
    Той продължи напред и най-после видя тежка врата с надпис „Машинно/Достъп само за упълномощени“. Зад вратата имаше малък вестибюл и втори шумоизолиран капак. Хуан се пъхна под него и заслиза по стъпалата. Излезе в помощна стая до главното инженерно помещение. Лъчът му разкри чифт генератори и компютърни контролни табла. Два гигантски двигателя, всеки с размерите на тир, изпълваха пространството. Хуан докосна единия. Беше студен. Токът бе спрял поне преди дванадесет часа. Над главата му, ауспусите на двигателите се издигаха към комин, свързан с главния.
    За разлика от стотиците машинни помещения, в които Хуан бе влизал, тук не усети могъщата сила и издръжливост на двигателите. Всъщност не усети нищо освен студ като в гробница. Знаеше, че ако Макс беше с него, за честта на занаята щеше да го накара да запали двигателите, за да им вдъхне нов живот.
    Той изпробва радиостанцията си. Обади се на Хъкс, после на Марк и накрая на „Орегон“, но не чу друго освен статичен шум. Забърза се и насочи лъча на фенера към оборудването, търсейки нещо необичайно. Мина през поредната водоустойчива врата и се озова в канализационната система на парахода. Продължи напред. Видя нов чифт бездейни генератори и обезсолителите на „Златна зора“. Използвайки технология, наречена „обратна осмоза“, системата вкарваше морска вода, извличаше почти сто процента от солта й и я правеше годна за пиене. Машината осигуряваше вода за кухните, пералното и баните. От двете възможности да се пусне смъртоносен вирус, който да засегне всички на борда, тази бе номер едно. Щеше да потърси втората — климатиците на парахода — по-късно.
    Кабрило прекара десет минути в инспекция на обезсолителя. Не видя следи от бърникане, нито скорошна поправка. Болтовете бяха здраво стегнати, а машинното масло — втвърдено. Нищо не показваше вероятност външен предмет да е вкарван в системата.
    Експлозията гръмна без предупреждение някъде пред инженерното и отекна из парахода. Още преди звукът да заглъхне, втори взрив разтърси „Златна зора“. Кабрило скочи и незабавно се опита да се свърже с екипа си по радиостанцията. В същия миг избухна трети взрив.
    В един момент Хуан стоеше пред обезсолителя, а в следващия бе отхвърлен в другия край на стаята, където удари гърба си в преградната стена. Падна на палубата, когато нов взрив разлюля кораба. Беше някъде далеч напред, но напрежението го притисна към пода. Надигна се на крака, за да вземе фенера, който бе изхвърчал на три метра. Веднага щом го грабна, някакво шесто чувство го накара да се завърти, доловил движение зад себе си. Дори без електричество водоустойчивите врати функционираха идеално. Дебелите метални плочи започнаха да се спускат от тавана, за да покрият отворените капаци. Нов звук стресна Хуан и той се обърна навреме да види как изпод палубата през решетките, които осигуряваха достъп към трюмните помещения под инженерното, изригна стена от вода. Пореден взрив разтърси „Златна зора“.
    Докато тичаше към спускащите си врати, Хуан осъзна, че онзи, който бе отровил пътниците и екипажа, бе заредил експлозиви из целия кораб, за да прикрие уликите. Това беше от особена важност в целия случай, но сега не можеше да се съсредоточи върху въпроса.
    Водата, идваща отдолу, вече бе стигнала до глезените му, когато се пъхна под първата врата. Затруднен от предпазния костюм, той се затича колкото се можеше по-бързо. Профуча през следващото помещение, без да погледне канализационната система. Краката му пляскаха енергично в надигащата се вода.
    Следващата врата вече бе само на половин метър от палубата. Хуан се плъзна по корем. Шлемът му се удари в долната част на вратата. Загърчи се под нея, като се мъчеше да мине, без да повреди костюма. Усети тежестта на спускащата се врата и промуши гърдите и горната част на краката си отдолу. Опита се да се завърти встрани от нея, но тя неумолимо продължи спускането си. Кракът му се заклещи между вратата и прага. Вратата тежеше поне един тон, така че изкуственият крак на Кабрило забави спускането й само със секунда, но му осигури достатъчно време да изтегли здравия. Смазаният крайник остана под вратата и позволи на водата да нахлуе в главното машинно. Освен това задържа Хуан затиснат, тъй като, както и да се мъчеше, не можеше да се освободи от протезата. Хванат бе в капан в машинното на обречен кораб и независимо как настройваше радиостанцията, не чуваше нищо освен статичен шум.

9.

    И без да чуе ужасения вик на Хали, Макс Хенли разбра, че серия от експлозии бе разтърсила „Златна зора“. Видя на монитора облачетата от бяла вода, които изригнаха около кораба. Изглеждаше сякаш параходът бе ударен от няколко торпеда, но той знаеше, че това е невъзможно. Радарът бе чист, а сонарът би предупредил за изстрелване.
    Когато димът се проясни, Ерик увеличи образа на един от повредените райони. Дупката беше достатъчно голяма, за да мине през нея човек, и морската вода нахлуваше с кошмарна бързина. С четири еднакви дупки на ватерлинията параходът бързо се наводняваше, а нямаше ток за помпите. Ерик прецени, че „Златна зора“ ще потъне след по-малко от час.
    Макс се завъртя към пилота.
    — Джордж, мятай се на птицата. Току-що на „Златна зора“ избухнаха няколко взрива. Хората ни имат сериозен проблем.
    — Разбрано — веднага отговори Джордж. — Искаш ли да се приземя на палубата?
    — Не. Доближи и чакай допълнителни заповеди — отвърна Макс и смени канала. — „Орегон“ към Кабрило. Чуваш ли ме, Хуан?
    Статичен шум се понесе из оперативния център. Хали затърси сигнала на председателя, но не можа да намери нищо.
    — Джулия, там ли си? Еди?
    — Тук съм — внезапно избумтя глас от радиото.
    Принадлежеше на Марк Мърфи, който все още беше в кабината на щурвала и можеше да използва радиостанцията си. — Какво стана? Звучеше като взривове.
    — Точно така — потвърди Макс. — Някой се опитва да потопи кораба и определено ще успее.
    — Едва започнах да изтеглям данните.
    — Събирай си багажа, синко. Гомес е на път към вас. Изчезвайте колкото се може по-скоро.
    — Ами Джулия и останалите? — попита Мърф.
    — Имаш ли връзка с тях?
    — Не. Хуан изчезна от обсег преди двадесет минути, когато слезе долу в машинното.
    Хенли потисна ругатнята си. Машинното бе възможно най-лошото място, където човек можеше да попадне при тези обстоятелства.
    — А Ерик и Хъкс?
    — Изчезнаха няколко минути по-късно. Ще ти кажа нещо, Макс. Веднага щом се върнем, трябва да поръчаме нови радиостанции.
    — Ще се тревожим за това, когато му дойде времето — отвърна Макс, макар да мислеше абсолютно същото.
    Той разгледа образа на екрана и установи, че „Златна зора“ потъва бързо. Най-долните илюминатори бяха на по-малко от половин метър от водата, а корабът се бе наклонил леко надясно. Ако изпратеше Мърфи да търси другите, бе напълно възможно и той да попадне в капан. Засега „Златна зора“ потъваше равномерно, но всеки момент можеше да се наклони и преобърне. Нямаше друг избор освен да се надява, че останалите ще успеят да се измъкнат.
    — Марк — извика той, — качвай се на хеликоптера веднага щом можеш. Ще останете над кораба, за да приберете всички, които стигнат до горната палуба.
    — Разбрано, но това не ми харесва.
    — И на мен, синко, и на мен.


    След като прецени набързо разположението на помещенията в кораба, Еди Сенг поведе Джулия към малката болница, която се намираше на ниво „ДД“ под главната палуба. С негова помощ лекарката събра проби от кръвта и тъканите на жертвите, които откриха по пътя си.
    — Справяш се учудващо добре за немедицинско лице — каза Хъкс, докато работеше по първата жертва.
    — Виждал съм в Китай в какво състояние са затворниците след разпитите — отвърна Еди с равен глас. — Оттогава почти нищо не ме притеснява.
    Джулия знаеше за мисиите под прикритие, които Еди бе изпълнявал от името на ЦРУ в Китай, и не се съмняваше, че бе преживял невероятни ужаси.
    Както бе подозирала, безброй трупове водеха надолу по коридора към клиниката — мъже и жени, които едва бяха имали време да се насочат към мястото, където смятаха, че някой ще им помогне. Тя пак взе проби, като си мислеше, че нещо в тяхната психика им бе дало няколко минути живот повече отколкото на останалите поразени от вируса. Това можеше да е важна следа при изследването на заразата, тъй като Джулия не се надяваше да намери оцелели.
    Болничната врата беше отворена. Тя пристъпи над издокаран в смокинг мъж, който лежеше на прага, и влезе в преддверие без прозорци. Лъчът от фенера освети две бюра и няколко шкафа. По стените имаше туристически плакати, надпис, напомнящ на всички, че миенето на ръцете е важна стъпка в предпазването от зарази на кораба, и плакет, който удостоверяваше, че доктор Пасман е завършил медицина в университета в Лийдс.
    Джулия насочи лъча към съседния кабинет за прегледи и видя, че е празен. Врата в далечния край на кабинета водеше към помещенията за пациенти, малки кабинки, преградени със завеси. Всяка от тях съдържаше легло и нощно шкафче. На пода имаше още две жертви, млада жена в тясна черна рокля и мъж на средна възраст, облечен в халат. И те, като останалите, бяха потънали в собствената си кръв.
    — Мислиш ли, че това е лекарят? — попита Еди.
    — Да, така предполагам. Вероятно е бил покосен от вируса в каютата си и се е втурнал насам колкото се може по-бързо.
    — Не достатъчно бързо.
    — За този вирус никой не е достатъчно бърз — отвърна Джулия и наклони глава. — Чуваш ли това?
    — В този костюм не чувам нищо освен собственото си дишане.
    — Звучи като помпа или нещо подобно. Джулия отдръпна завесата около едно от леглата.
    Одеялото и чаршафите бяха чисти и пригладени.
    Пристъпи към следващото. На пода до леглото имаше кислороден апарат, задвижван от батерии, за хора с дихателни проблеми. Прозрачните пластмасови тръбички изчезваха под завивките. Джулия насочи лъча към леглото, където лежеше някой, придърпал одеалата над главата си.
    Тя се втурна напред.
    — Открих жив!
    Хъксли дръпна одеялата. Млада жена спеше дълбоко. Тръбичките влизаха право в ноздрите й. Тъмната й коса бе разпръсната по възглавницата и обрамчваше лице с бледи деликатни черти. Беше много слаба, с дълги ръце и нежни рамене. Джулия видя очертанията на ключицата й под тениската. Макар да спеше, личеше, че е преживяла нещо тежко. Очите й се отвориха леко и тя изпищя, когато видя двете фигури над леглото й.
    — Всичко е наред — успокои я Джулия. — Лекарка съм. Тук сме, за да те спасим.
    Приглушеният й глас не успокои жената. Сините й очи се ококориха ужасено и тя се отдръпна към таблата на леглото, придърпвайки завивките над себе си.
    — Казвам се Джулия, а това е Еди. Ще те изкараме оттук. Как се казваш?
    — Кои… кои сте вие? — заекна младата жена.
    — Аз съм лекарка от друг кораб. Знаеш ли какво е станало?
    — Снощи имаше купон.
    Жената не каза друго, очевидно бе в шок. Джулия се обърна към Сенг.
    — Извади още един биологичен костюм. Не можем да я откачим от кислородния апарат, докато не го облече.
    — Защо? — попита Еди, като разкъса найлоновата опаковка на резервния костюм.
    — Питам се защо само тя е оцеляла. Вирусът сигурно се пренася по въздуха. Тя не е дишала околния въздух, а кислорода от болничната система и когато заразата е избухнала, е използвала този апарат.
    Джулия погледна момичето и прецени, че е на около двадесет години. Вероятно бе на пътешествие със семейството си или член на екипажа.
    — Как ти е името, сладурче? — попита тя.
    — Джанике. Джанике Дал. Приятелите ме наричат Джани.
    — Мога ли и аз да те наричам Джани? — попита Джулия, като седна на леглото и насочи светлината към скафандъра си, за да покаже лицето си на момичето.
    Джанике кимна.
    — Добре. Аз съм Джулия.
    — Американка ли си?
    Тъкмо когато Джулия отвори уста, за да отговори, силен шум изпълни стаята.
    — Какво беше това?
    Еди нямаше време да й обясни, че бе експлозия, преди втори, по-мощен взрив да разтърси кораба. Джанике изпищя и издърпа одеалата над главата си.
    — Трябва да вървим — каза Еди. — Веднага!
    Още два взрива разлюляха „Златна зора“. Единият бе близо до клиниката и събори Еди на пода и принуди Джулия да заслони Джанике с тялото си. Лампата падна от тавана и крушката се разби с трясък.
    Еди се надигна.
    — Остани с момичето — каза той на Джулия и изфуча навън.
    — Джани, всичко е наред. Ще те изкараме оттук — каза Джулия и отметна одеялата.
    По бузите на Джани течаха сълзи, а долната й устна трепереше.
    — Какво става?
    — Колегата ми ще провери. Трябва да облечеш това — Джулия й подаде защитния костюм. — Ще го направим много внимателно, ясно ли е?
    — Болна ли съм?
    — Не мисля така.
    Джулия нямаше да знае това със сигурност, докато не направеше пробите, но никога не би го споделила с уплашеното момиче.
    — Страдам от астма — обясни й Джани. — Затова съм в болницата. Имах ужасен пристъп, който докторът не можа да овладее.
    — Премина ли?
    — Мисля, че да. Не съм използвала инхалатора, откак… — гласът й замря.
    — Но си останала с кислородната маска?
    — Видях какво се случи с доктор Пасман и приятелката ми Карин. Мислех, че сигурно са вдишали нещо, затова продължих да използвам апарата.
    — Ти си смело и умно момиче. Мисля, че си спасила живота си по този начин.
    Идеята, че бе направила нужното, за да си помогне, вдъхна малко увереност на Джани, както и надежда, че ще се измъкне жива от кораба.
    Еди се втурна обратно в стаята.
    — Взривът разруши коридора. Не можем да се върнем горе по пътя, откъдето дойдохме.
    — Има ли друга възможност?
    — Да се надяваме. Чувам, че долната част на кораба се пълни с вода.


    Водата нахлу под вратата и ако не беше защитният костюм със собствен въздушен запас, Кабрило щеше да се удави. След като се мъчи няколко минути да освободи протезата, той се отпусна назад и остави морето да бучи над него, докато бързо запълваше машинното. Водата вече бе над един метър и се надигаше всяка секунда. Единствената му утеха бе, че останалите от екипа не бяха проникнали толкова дълбоко в „Златна зора“ и щяха да се измъкнат сравнително лесно.
    Докато оглеждаше машинните помещения, не видя никакви жертви, което му подсказа, че корабът се е движел на автопилот. Той се зачуди колко дълго вирусът ще остане във въздуха, след като не можеше да инфектира никого. Хъкс вероятно имаше някаква представа, но това беше нов вирус дори за нея и сигурно можеше само да гадае.
    Климатиците не работеха от известно време и даваха възможност на праха и микробите да се натрупат по околните повърхности. Дали беше минало достатъчно време? Кабрило само можеше да се надява на това. Знаеше, че престоят във водата и мислите му само отлагат неизбежното.
    Освободи дясната си ръка от ръкава и я протегна към десния си крак. Сграбчи плата в края на крачола и го издърпа над изкуствения си крак. С опитни пръсти разкопча каишите на протезата и свали лепенката, която я придържаше. Почувства незабавно облекчение, след като откачи протезата, макар че костюмът му остана прикован под вратата.
    Сега следваше трудната част. Хуан се протегна над рамото си, за да увеличи притока на въздух към костюма си, и го усети как се издува. Винаги носеше със себе си три неща: запалка, макар да си позволяваше по някоя пура много рядко, миниатюрен компас с размера на копче и сгъваем нож. Той извади ножа от джоба си и отвори острието с една ръка. Трябваше да се свие като зародиш, за да стигне до края на крачола си, като се бореше с тежестта на водата, която все още нахлуваше под вратата. Ножът бе остър като скалпел и лесно проряза защитния костюм. През процепа нахлу вода и започна да изпълва дрехата. Хуан заработи по-бързо, като режеше плата светкавично, за да се освободи, преди наводнението да го смаже. Лежеше настрани. Водата притисна лицето му и го принуди да завърти глава и да се опита да се издигне няколко сантиметра, без да спира рязането. Новото положение бе прекалено неудобно и затрудняваше работата му. Той си пое дълбоко дъх и се спусна надолу, размахвайки острието около глезена си, за да пререже заклещения плат. Дробовете му молеха за въздух, но той пренебрегна нуждите на тялото си и заработи спокойно въпреки опасността. Опита се да се освободи, но здравият найлонов плат не се късаше. Наложи му се да си поеме дъх, затова се надигна да опразни скафандъра си от вода, но напрежението бе прекалено голямо. Скафандърът отказа да се опразни. Дробовете му се, сгърчиха и няколко мехурчета изскочиха от устата му. Болката в гърдите му напомни, че мозъкът копнее за кислород. Вече започваше да му се вие свят. Той задърпа ожесточено костюма и усети как се разкъсва леко. Опита се да се успокои, но инстинктът за оцеляване надделя над логиката. Отново се наведе и трескаво започна да реже плата, като в същото време го дърпаше с цялата си останала сила. Внезапно се прекатури назад. Или напълно бе прерязал костюма, или се бе скъсал при дърпането. Той се надигна от пода и усети как водата започна да се оттича от костюма през процепа. Уплашен от вируса, си позволи мъничка глътка въздух, само колкото да прогони замайването.
    Застана прав и водата, изпълнила костюма му, се оттече. Заради бързата струя под вратата не можеше да стои стабилно на един крак, затова се качи на една от работните маси. Трескаво завърза съдрания плат, като затягаше възлите колкото се може по-добре. Намали притока на въздух, когато костюмът се втвърди и скова. Беше сигурен, че благодарение на положителното напрежение в него нищо опасно нямаше да проникне през цепките. Излагането му навън бе съвсем кратко, а почти през цялото време се намираше под водата, затова се надяваше, че няма да се зарази и всичко ще е наред.
    Сега осъзна че е затворник в потъващ кораб. Нямаше начин да се измъкне, нито да се свърже с екипа си или с „Орегон“. Залута се сляпо в тъмнината, протегнал ръце пред себе си, за да се ориентира в огромното помещение. Без изкуствения крак движенията му бяха тромави и бавни, но най-после намери другата работна маса, която бе видял по-рано. Отвори чекмеджетата и заопипва инструментите. Накрая откри онова, което търсеше. Фенерът не беше мощен като този, който бе загубил, но лъчът светлина повдигна духа му. Поне вече не беше сляп. Заподскача из машинното, но надигащата се вода затрудняваше движенията му. Мина покрай двата дизелови двигателя и стигна далечната водоустойчива врата. Беше спусната до долу. Затърси ръчния механизъм, който я отваряше, но нямаше такъв.
    Почувства начален пристъп на паника, но бързо го потисна. Не знаеше колко вреди бяха нанесли на кораба взривовете и не можеше да прецени колко време оставаше, преди „Златна зора“ да потъне. Ако останеше стабилен като сега, щяха да са нужни няколко часа, за да се наводни машинното. Времето бе достатъчно да измисли начин за измъкване или да даде възможност на Еди и останалите да го спасят.
    Но в мига, в който помисли това, отекна протяжен стон. Металът по корпуса на „Златна зора“ се късаше, опънат отвъд точката на пределното напрежение. Хуан усети как корабът се накланя към носа си. Водата в машинното се надигна в мощна вълна, която удари далечната врата. После се върна назад и го принуди да се метне на масата, за да не бъде размазан в преградата. Завъртя лъча наоколо и видя, че количеството вода се бе удвоило. Морската вода нахлуваше изпод вратата в яростни гейзери, сякаш океанът нямаше търпение да погълне поредната си жертва. Часовете на Хуан се превърнаха в минути. Той трескаво затърси изход от помещението. Внезапно му дойде откачена идея. Насочи лъча към един от масивните двигатели и тръбите, които се издигаха от него.
    — Аха! — извика Хуан въодушевено.


    Джулия се обърна към Джанике Дал със спокоен глас:
    — Джани, скъпа, трябва да те изкараме оттук, но за да го направим, трябва да облечеш защитен костюм като нашите.
    — Корабът потъва, нали? — попита Джанике.
    — Да. Трябва да вървим.
    Джулия включи батериите на вентилаторите на костюма и разкопча предницата му. Не обясни на Джани, че костюмът бе повече за предпазване на екипажа на „Орегон“, отколкото на самата нея. Като внимаваше да запази притока на въздух през тръбичките в носа си, Джани пъхна слабите си крака в костюма и го нахлузи върху тесните си рамена. Джулия й помогна да прибере дългата коса в скафандъра и усети, че косата й не е била мита от няколко дни. Очевидно астматичният пристъп бе задържал момичето в клиниката известно време.
    — Поеми си въздух дълбоко през носа и го задръж колкото се може по-дълго — нареди й тя.
    Джани се подчини послушно. Хъкс откачи тръбичките и ги метна настрани. Закопча костюма и облепи процепите с лепенки.
    Възхити се от Еди. Въпреки напеченото положение той не проявяваше нетърпение. Разбираше, че младата жена е на ръба на кататоничен шок и трябва да се отнасят с нея като с малко дете. Според Джулия Джани се справяше чудесно, особено като се имаше предвид какво бе преживяла.
    На връщане от краткото си проучване Еди покри с чаршафи двата трупа пред кабинката на Джани. Момичето се вторачи ужасено в купчините. Тримата излязоха в коридора. Тук относно многобройните мъртъвци не можеше да се направи нищо. Хъкс усети как ръката на Джани се стяга в нейната, но слава богу, момичето не припадна. В другата си ръка Джулия носеше куфарчето с пробите.
    — Този път е блокиран — кимна Еди в посоката, откъдето бяха дошли. — Джани, има ли друг начин да стигнем до главната палуба?
    — Този коридор просто свършва — каза тя, като не сваляше очи от лицето му, за да не поглежда към труповете. — Но в края има метална врата, през която съм чувала екипажът да работи нещо долу. Вероятно има изход.
    — Чудесно — отвърна Еди. — Сигурно е помощен вход.
    Следвайки лъча на фенера, тръгнаха към края на коридора, където видяха голям овален капак в металната стена. Еди отключи ключалката и надникна вътре. Бе изправен пред куп тръби.
    — Това е помпеното за главния плувен басейн — отсъди той. — Водата слиза тук за филтриране, после я качват отново горе.
    Корабът внезапно изскърца зловещо, сякаш корпусът му се цепеше. „Златна зора“ се наклони силно.
    Джанике полетя към пода. Джулия я задържа и двамата с Еди се спогледаха. Времето им изтичаше.
    Еди мина през капака да търси друг изход. На пода имаше втори капак, заобиколен от метален парапет. Той коленичи, отключи ключалките и вдигна тежката врата. Стълба се спускаше надолу в тъмнината. Еди пое по нея, затруднен от защитния си костюм и тясното пространство. Намираше се в друго машинно, натъпкано с електроника. Това бе разпределителното табло за електричеството на кораба и по принцип би трябвало да жужи от протичащия ток. Сега обаче стаята бе потънала в тишина. Отворена врата водеше към поредния тъмен коридор.
    — Слизайте долу — извика той и зачака под стълбата, за да помогне на Джани.
    Еди не беше едър мъж, но имаше чувството, че може да обгърне талията на момичето с длани въпреки масивния предпазен костюм, с който Джани приличаше на снежен човек. Джулия слезе след секунда и Еди ги поведе вън от помещението.
    — Знаеш ли къде сме? — попита той Джанике.
    — Не съм сигурна — отговори тя замислено. — Хотелският персонал няма достъп до всички части от кораба, а и не съм на борда от дълго време.
    — Няма проблеми — увери я Еди, доловил раздразнението от безпомощността й.
    Той зави към кърмата. Усети леко напрежение в краката си, което му подсказа, че се изкачват нагоре. Наклонът не беше голям, но той знаеше, че щеше да стане по-стръмно, когато и други части на кораба се напълнеха с вода.
    Защитен от костюма, Еди не усети внезапния полъх отзад. Това, което го накара да се завърти, бе потреперването на палубните плочи под краката му. Стена от вода се носеше към тях по коридора на нивото на бедрата им. Вълната ги удари, преди той да успее да изкрещи предупреждение. Тримата бяха понесени от нея, като размахваха ръце и крака безпомощно. Водата ги просна на палубата и продължи да тече покрай тях.
    Еди скочи първи и помогна на Джани да се изправи.
    — Добре ли си?
    — Да, така мисля.
    — Док, а ти как си? — попита той Джулия.
    — Леко стресната, но без проблеми. Какво стана?
    — Сигурно някоя от преградите до носа е паднала и водата е нахлула. Имаме още малко време.
    Продължиха напред в дълбоката до глезените вода. Еди поглеждаше надписите на всяка врата, покрай която минаваха, с надеждата да открие табелка за стълбището, но нямаха късмет. Тук долу се намираха помещения за складиране. Греда с Т-образно сечение, монтирана на тавана, позволяваше на екипажа да използва лебедки, за да пренася тежкото оборудване оттук към близкия асансьор. Еди си помисли, че това може да е изхода им, ако не намереха стълбите. Не се съмняваше, че може да се покатери в шахтата на асансьора. Вероятно и Хъкс щеше да успее, но Джанике нямаше сили. Ако не беше предпазният костюм, можеше да я качи на гърба си. Трябваше да помисли по въпроса. За малко да пропусне вратата вдясно и се наложи да спре и да освети табелата, на която пишеше „Склад за лодки“.
    — Бинго! — извика той.
    — Какво видя? — попита Джулия.
    — Начин да напуснем кораба — отговори той и отвори вратата.
    Освети няколко джета и моторници, поставени на специално проектирани шейни. В тавана имаше голяма дупка, през която вдигаха лодките, и вита стълба водеше към следващото ниво. Той се изкачи горе, последван от двете жени.
    Тук пътниците можеха да си наемат лодка, когато параходът бе закотвен в пристанище. На едната стена имаше регистрационно гише и табели с правилата за безопасност. Подът бе застлан с гумиран мокет, а на външната преграда имаше голяма гаражна врата. Хидравлично контролирана рампа бе сгъната до вратата. Когато вратата се отвореше и рампата заработеше, можеше да служи като малък док.
    Еди почука стоманената врата с фенера си. Не чу остро ехо, а приглушен трясък. Почука по-нагоре и най-после получи желания резултат.
    — Корабът е потънал до един метър под горната част на вратата — съобщи им той. — Когато я отворя, стаята ще се наводни.
    — Ще можем ли да излезем навън? — уплашено попита Джани.
    — Без проблеми — усмихна й се Еди, за да я успокои. — След като външното и вътрешното напрежение се уравновесят, ще можем да изплуваме. А най-хубавото е, че костюмите ще ни държат на повърхността.
    — Ще сляза долу да затворя вратата, през която дойдохме — каза Джулия, която разбираше, че за да се изпълни планът на Еди, гаражът за лодки трябваше да бъде изолиран от останалата част на кораба, иначе водата щеше да продължи да нахлува в него.
    — Благодаря — кимна й Еди.
    Той настани Джани встрани от вратата и до парапета, за да може да се задържи за него, когато стаята се наводни.
    Вратата се отваряше с малък електрически повдигач, но имаше и механична ръчка, в случай че електричеството спре. Когато Хъкс се върна и застана до Джани, Еди се наведе и хвана ръчката. Вратата се открехна леко и водата започна да нахлува в помещението. Той стоеше встрани от нея, но все пак усети водата да се надига, когато дръпна вратата по-високо.
    Морето изригна през процепа.
    Еди бе отворил вратата на около една четвърт, когато ръчката блокира. Той я дръпна силно, но не можа да я помръдне. Огледа вратата и видя какво бе станало. Силата на водата бе огънала метала и бе извадила колелата от релсите им. След миг вратата се изкриви още повече и се сгъна в средата, сякаш натисната от гигантска ръка.
    Еди извика да предупреди Джулия и Джани, но грохотът на водата го заглуши. Водната струя откъсна вратата и я метна през стаята сякаш бе лист хартия. Океанът нахлу през отвора в стената.
    Джулия и Джани бяха достатъчно далеч, за да бъдат пощадени от най-тежката атака, но водата все пак ги отхвърли назад. Ако не беше Хъкс, Джанике Дал щеше да се загуби във водовъртежа.
    Едва когато водата се успокои, Еди пусна подпората, за която се държеше, и незабавно започна да се издига към тавана. Превъртя се и се приземи там на ръце и колене, все още стиснал фенера. Нагласи притока на въздух в костюма си, за да намали напрежението. В противен случай щеше да остане залепен за тавана и неподвижен.
    Завъртя лъча на фенера и видя Джулия и Джани, увиснали на парапета с насочени нагоре крака. Той изпълзя до тях и леко докосна крака на Хъкс. Тя пусна парапета и се издигна нагоре към него. Еди постъпи по същия начин и с Джани и намали притока им на въздух. Запълзя към отворената врата, но Джулия отхвърли помощта му. Потупа го по рамото и притисна скафандъра си към неговия.
    — Загубих куфарчето с пробите — извика тя. — Трябва да го намерим.
    Еди огледа безбройните предмети, които се носеха из бушуващата вода: хавлии, спасителни жилетки, книги, бутилки с вода, туби крем за слънце, хладилни чанти. Щяха да са нужни часове, за да намерят куфарчето, а ако бе изскочило навън, вече падаше към морското дъно на около три хиляди метра.
    — Нямаме време — отговори той.
    — Еди, имаме нужда от пробите.
    Отговорът му бе да хване ръката й и да я насочи към вратата.
    Внезапният прилив на вода, наводнила гаража за лодки, бе изместил центъра на тежестта на „Златна зора“ и корабът започна да се накланя още по-зловещо. Стоманата на корпуса започна да се пука от напрежението. Зловещият звук отекна в океана.
    Джулия и Еди изтеглиха Джани през вратата. Веднага щом напуснаха кораба, Еди увеличи притока на въздух в костюма си и изскочи на повърхността.
    Близо до тях блестеше „Орегон“, окъпан в светлини. Опипващи прожектори разсичаха тъмнината и обикаляха палубата и ватерлинията на „Златна зора“. Надуваемият „Зодиак“, който бяха вързали близо до гаражната врата, подскачаше на повърхността, но въжето му бе опънато докрай, а носът му се накланяше надолу, повлечен от потъващия кораб. Еди го развърза и в същия миг един от прожекторите мина покрай тях, после бързо се върна и ги окъпа в светлина. Джулия и Джанике замахаха енергично. Светлината примигна в знак, че са ги видели.
    Хеликоптерът се спусна към тях. Джордж Адамс го задържа стабилен достатъчно дълго, за да се увери, че са добре, преди да се издигне отново и да ги защити от урагана на перките.
    Еди настани Джулия и Джанике на борда на „Зодиак“. След миг моторът заработи и малката лодка се понесе към „Орегон“. Вратата над гаража за лодки бе отворена и екип в предпазни костюми ги чакаше с бутилки концентрирана белина, за да ги обеззарази.
    Еди спусна котва точно до кораба. Радиостанцията не работеше заради дългия престой във водата и той не можеше да говори с екипа, но всеки си знаеше задълженията. Хората му хвърлиха няколко четки и включиха мощните маркучи с белина. Еди и Джулия първо изтъркаха Джанике, а после се почистиха един друг, като внимаваха да обеззаразят всеки сантиметър от костюмите си. Преди да приключат, петнадесет сантиметра белина покриха пода на „Зодиак“.
    След като Джулия реши, че са убили всеки вирус, който можеше да се е загнездил в костюмите им, тя съдра лепенката и се измъкна от своя. Топлият влажен въздух бе най-прекрасното нещо, което някога бе усещала.
    — Господи, това е великолепно — въздъхна тя.
    — Амин — ухили се Еди, като свали костюма си и го остави в лодката.
    Той поведе все още облечената Джанике към покритата с тефлон рампа, която използваха за спускане на бойната моторница. Джулия се зае с нея. Щеше да я заведе в болничното отделение и да проведе редица тестове в изолационното, за да реши дали младата жена бе заразена. След като се уверяха, че всичко е наред, Джани щеше да получи разрешение да общува с екипажа.
    Макс Хенли се появи тъкмо когато Еди се готвеше да потопи „Зодиак“. Лицето му подсказа на Еди, че положението на останалите не бе толкова добро, както при него и Джулия.
    — Какво стана? — разтревожи се Еди.
    — Марк е в безопасност на борда на хеликоптера, но загубихме контакт с председателя.
    — Мамка му, връщам се. Той е някъде в машинното.
    — Погледни — каза Макс, като му посочи потъващия кораб.
    Килът му бе разцепен и водата, наводняваща корпуса, се бе учетворила.
    — Няма време.
    — Макс, става дума за председателя, за бога!
    — Мислиш, че не знам ли? — мрачно отвърна Хенли, който едва се сдържаше.
    Срещу тях „Златна зора“ изживяваше последните си мигове. Илюминаторите на главната палуба бяха под водата. Тъй като корпусът бе разкъсан, средната част на кораба потъваше по-бързо от носа и кърмата. Двамата мъже наблюдаваха безмълвно.
    Въздухът в корпуса започна да изскача с експлозии. Прозорците се разбиха, вратите бяха откъснати от пантите си от силното напрежение. Морето заля горните палуби, от които изригваха гейзери. От „Орегон“ изглеждаше сякаш „Златна зора“ се намира в казан с вряща вода.
    Океанът достигна нивото на мостика и разби закаленото стъкло. От корпуса излетяха безброй предмети — най-вече шезлонги, но и една от спасителните лодки се преобърна пред очите им.
    Когато и върхът на мостика изчезна, Макс избърса очи. Над водата останаха само коминът и мачтите на кораба. Морето лакомо поглъщаше „Златна зора“.
    От оперативния център Ерик Стоун контролираше прожекторите на оръжейната станция. Остави най-мощния насочен към комина на „Златна зора“. Морето кипеше като горещ минерален извор, а хеликоптерът висеше отгоре.
    Макс прошепна името на Хуан и се прекръсти, когато върхът на комина остана само на около тридесет сантиметра от водата. Внезапно от него изригна въздух и жълт предмет излетя нагоре като от топ. Издигна се на шест-седем метра, размахайки ръце като птица, която се опитва да полети.
    — Мили бо… — изсумтя Макс, не вярвайки на очите си.
    Жълтият предмет бе защитен костюм, в който Кабрило енергично размахваше ръце. Инерцията го отнесе от комина и го метна в морето. Ударът сигурно го бе зашеметил, защото лежа неподвижно няколко секунди, преди да заплува. Ерик насочи прожектора към него. Хуан стигна до преобърната лодка, качи се на дъното й, завъртя се към „Орегон“ на колене и се поклони театрално. Ерик го поздрави с мощен рев на корабната сирена.

10.

    Доктор Хъксли се бе съсредоточила толкова много, че не чу как Марк Мърфи и Ерик Стоун се втурнаха в лабораторията. Мислите й бяха погълнати от миниатюрния свят, който оглеждаше под микроскопа. Чак след като Мърфи се прокашля, тя вдигна очи от компютърния екран. На лицето й се изписа недоволство, че прекъсват работата й, но широките усмивки на мъжете го прогониха.
    Зад тях пациентката й лежеше в изолация, отделена от екипажа на кораба в стерилна стъклена кабина, чийто въздух бе вкарван през прочистващи апарати и изкарван в пещ с над петстотин градуса топлина, преди да му бъде позволено да напусне кораба. Хуан седеше отпуснат на стол до леглото на Джани, все още облечен в жълтия си защитен костюм. Докато Джулия се увереше, че краткото му излагане във водата на машинното не го бе инфектирало с вируса, убил хората на „Златна зора“, тя щеше да се отнася с него като с бацилоносител. Микроскопът и пробите също бяха в изолационното и тя можеше да проучи данните или ако облече специалния костюм, или чрез компютърна връзка.
    — Какво има? — попита тя.
    — Прегледахме числата — задъхано каза Мърфи. Също като Джулия и той веднага се бе заловил за работа след връщането си на „Орегон“ и носеше изпотените дрехи, които бе облякъл под предпазния костюм. Въздългата му коса беше влажна.
    — Няма начин председателят и момичето да са заразени.
    Този път Джулия не скри раздразнението си.
    — За какво говориш?
    Мърф и Еди забелязаха Джанике за първи път.
    — Уха! — възкликна Стоун, докато разглеждаше младата жена, заспала в изолационното с разпръсната около бледото й овално лице черна коса. — Страхотно гадже!
    — Забрави, Стоуни — бързо го прекъсна Мърф. — Аз участвах в спасяването й, затова имам право първи да я поканя на среща.
    — Ти дори не напусна мостика — запротестира Ерик. — Аз имам не по-малко право от теб.
    — Господа — рязко каза Джулия, — моля оставете неудовлетворените си страсти навън и ми кажете защо точно сте тук.
    — Съжалявам, док — засрамено отвърна Мърф, но все пак хвърли последен поглед на Джани. — Ерик и аз разиграхме сценария и знаем, че никой от двамата не може да е бил заразен. Още преди двадесет минути научихме резултатите на председателя, но тези на момичето тъкмо пристигнаха.
    — Трябва ли да ви напомням, че тук става дума за наука, по-точно биология, а не за някаква си компютърна програма, която плюе математически дивотии?
    Двамата мъже я изгледаха обидено.
    Ерик каза:
    — Най-вече ти би трябвало да знаеш, че всички науки се основават на математиката. Биологията е просто приложение на органичната химия, а химията е приложна физика, която използва силните и слабите ядрени сили, за да създаде атоми. А пък физиката е математика в истинския свят.
    Стоун говореше разпалено и Джулия си помисли, че младата й пациентка нямаше за какво да се страхува от него. Ерик беше хубаво момче, но приличаше на типичен зубрач и тя не можеше да си представи, че би събрал смелост да покани Джани на среща. А зад пънкарската фасада на Марк Мърфи и рехавата му брада биеше безобидното сърце на компютърен маниак.
    — Намери ли следи от вирус или отрова някъде из пробите, които взе? — попита Мърфи.
    — Не — призна Джулия.
    — И няма да намериш, защото никой от двамата не е заразен. Единственият начин да убиеш цял параход с хора, без да причиниш масова паника, е хранително отравяне — каза той, като започна да изброява на пръсти. — Пренасян по въздуха вирус няма да засегне хората, които са били навън на палубата, когато е бил пуснат. Отравянето на водата е още по-малко вероятно, защото не всеки ще пие по същото време, освен ако не пуснеш вируса рано сутринта, когато всички си мият зъбите.
    Ерик го прекъсна.
    — Хора с по-слаби имунни системи биха умрели по-рано през деня, а както видяхме, всички бяха облечени за купон.
    — Същото би се получило, ако бяха намазали с отрова повърхностите на кораба, парапетите и бравите — заключи Мърф. — Убиецът не е можел да бъде сигурен, че ще зарази всички.
    — Значи мислите, че е била храната? — попита Джулия, неспособна да види грешка в логиката им.
    — Така трябва да е било. Хуан не е ял нищо, докато е бил на борда, а се обзалагам, че и тя не е хапнала нищо снощи — отговори Мърфи, като кимна към стъклената преграда на изолационното.
    — За всеки случай — обади се Ерик — проверихме и какво би станало, ако в машинното е имало преносим по въздуха вирус. Дори ако въздухът е бил наситен с него, количеството вода, нахлуло по времето, когато Хуан е срязал костюма си, би намалило възможностите за зараза до едно на милиарди.
    Мърфи кръстоса ръце.
    — Освен това минаха пет часа от времето на излагане на евентуално въздействие. От това, което Еди ми разказа за краткия ти разговор с Джанике, приятелите й я посетили час-два, преди да се заразят. Хуан и хубавицата са в безопасност.
    Джулия вече бе стигнала до същия извод по отношение на Хуан, но не беше убедена, че двамата младежи са прави за момичето. Диагнозата се поставяше след задълбочени проучвания, двойни проверки на лабораторните резултати, докато не се разбереше със сигурност пред какво са изправени. Само защото не бе намерила вируса в кръвта, слюнката, гръбначния мозък и урината, на Джани не можеше да е сигурна, че не се крие в бъбреците, черния дроб или друга тъкан, която още не бе проучила, и не чака безмълвно там да победи имунната система на момичето и после да се пренесе към потенциалните си жертви, екипажа на „Орегон“.
    Джулия поклати глава.
    — Съжалявам, момчета, но това не е достатъчно за мен. Мисля, че сте прави за Хуан, но Джанике ще остане в изолационното, докато не се уверя на сто процента, че не е заразена.
    — Ти си лекарят, но това си е чиста загуба на време. Не е заразена.
    — Аз съм човекът, който ще си губи времето, Марк — отвърна тя, като се премести заедно със стола си към интеркома на стената. — Хуан, чуваш ли ме?
    Кабрило подскочи на стола си. Вместо да размишлява върху факта, че в тялото му можеше да се крие смъртоносна инфекция, той бе заспал. Надигна се и вдигна палец към Джулия, после махна на Мърфи и Стоун.
    — Чист си — съобщи му Джулия. — Можеш да влезеш в кабината за обеззаразяващ душ. Отивай да се къпеш и остави костюма в изолационното. Ще го изхвърля по-късно.
    Хуан стоя под обилен душ от белина и антивирусни агенти в продължение на почти петнадесет минути, докато накрая Хъкс реши, че е безопасно да влезе в лабораторията.
    — Пфу, вмирисал си се малко — каза тя, като сбърчи нос.
    — Прекарай толкова време в потене в един от проклетите костюми и ще видим как ще миришеш.
    Джулия вече бе наредила да донесат един от изкуствените крака на Хуан от каютата му. Тя му го подаде и той го нагласи на чуканчето под дясното си коляно, после смъкна крачола на панталона си.
    — Готово — каза той и се надигна. — Няма нищо, което горещ душ и бутилка скоч не могат да оправят — ухили се Хуан и се завъртя към Ерик и Марк, които стояха до входа на лабораторията. — Как се справи, Мърф?
    Тъй като радиостанцията му бе повредена при наводнението на машинното, Кабрило нямаше представа за развоя на събитията.
    — Спасих около тридесет процента от компютърните архиви на кораба, включително всичко относно последното му пътуване — отговори Мърфи, като вдигна ръка, за да предотврати следващия въпрос на Хуан. — Не съм прегледал нищо още, с Ерик се опитвахме да разберем дали ти и малкото бонбонче сте заразени.
    Хуан кимна, макар да не мислеше, че той и гостенката им трябваше да са основното занимание на младежите.
    — Най-важната ви работа сега е да прегледате архивите. Искам да узная всичко, което е ставало на борда на кораба, откак е започнало пътуването. Не ми пука колко незначително и банално изглежда.
    — Видях те да говориш с пациентката ни по-рано — прекъсна го Джулия. — Как е тя?
    — Изморена и уплашена — отговори Хуан. — Няма представа какво се е случило на кораба, а и не исках да я притискам. Емоционалното й състояние е нестабилно. Нямах желание да я карам да си припомня как са умрели приятелите й. Но ми каза нещо, което може да се окаже важно. Корабът е бил нает от общество наречено „Отговорните“.
    — Какво е това за „Отговорните“? — избумтя гласът на Макс Хенли, който нахлу в лабораторията като слон в стъкларски магазин, приближи се бързо до Хуан и му стисна ръката. — Понесе се слух, че вече си вън от изолационното. Как си?
    Кабрило не спираше да се изненадва от бързината, с която новините се разнасяха из кораба дори в четири и половина сутринта.
    — Радвам се, че съм жив — усмихнато отговори той.
    — Страхотно изпълнение — ухили се Макс. — Никога не съм виждал нищо такова. Изскочи от комина като тапа от бутилка евтино шампанско.
    — Успях да се покатеря почти до върха — обясни Хуан. — Но после се заклещих. Не можех да помръдна, а водата се надигаше все по-бързо. Вместо да отпусна костюма, го надух колкото се може повече, за да блокирам комина. Въздухът, който го изпълни рязко заради наводнението в машинното, свърши останалото.
    — Изглеждаше като диво забавление.
    — Колко високо излетях?
    — Поне шест-седем метра — отговори Макс, после си припомни първия си въпрос. — Каза нещо за „Отговорните“, нали?
    — Да. Госпожица Дал спомена, че корабът бил нает от тях за круиз от Филипините до Атина.
    — По-точно Пирея — автоматично го поправи Ерик. — Атина е навътре в сушата. Пристанището е Пирея.
    Мърф го плясна по рамото.
    — Наистина ли мислиш, че ние не го знаем?
    Джулия не успя да потисне усмивката си. Вече бе напълно сигурна, че никой от двамата пламенни ухажори нямаше да стигне далеч с Джани.
    — Говорих отново с бившата си жена — каза Макс. — Въобще не е имало отвличане. Излъгала ме, за да ме накара да се задействам. Кайл вечно се заплесва по нещо и се води по акъла на приятелите си. В училище се събра с неподходящи хора и така го арестуваха за дрога. Психоаналитикът му в рехабилитационната клиника ми каза, че няма проблеми с наркотиците, а със самочувствието си. Както и да е, набутал се в тази група по време на някаква демонстрация и след няколко дни се обявил за „Отговорен“. Стигнал дотам, че отишъл на уролог, за да го поорежат, а сега е в Гърция. Очевидно групата притежава имение на Пелопонеския полуостров.
    — Направил си е вазектомия? — учуди се Джулия. — Той е само на двадесет и една-две години. Няма много лекари, които биха извършили подобна операция на мъж под тридесет освен ако вече има семейство.
    — Кайл е на двадесет и три, а „Отговорните“ си имат собствени лекари, които не правят нищо освен вазектомии и връзване на тръби.
    — Не бях чувал за тях, преди Джанике да ги спомене — каза Хуан.
    — И аз самият не знам много — призна Макс. — Само онова, което Лиза ми каза.
    — Трябва да четете повече холивудски клюки — намеси се Джулия. — Някога чували ли сте за Дона Скай?
    — Актрисата? — попита Марк.
    — Най-високо платената актриса в историята. Тя е от „Отговорните“. Също и много филмови звезди. Това е най-новата мода в Холивуд.
    — Нещо като нова религия или култ?
    — Никой не е съвсем сигурен. Поне никой вън от групата — отговори Джулия. — Движението е основано още през седемдесетте години от генетик на име Лайдъл Купър. Той работел по създаването на евтини лекарства за борба с маларията и шарката. Някои твърдят, че откритията му спасили стотици милиони болни. Но той не разсъждавал така, а гледал как населението на света нараства при унищожаването на болестите. Стигнал до извода, че подпомага премахването на естествения баланс в природата. Раждаемостта не се повишавала, но повечето родени оживявали, а по-късно още повече от техните деца също оживявали. Започнал да твърди, че без болести човечеството ще се самоунищожи чрез нарастването си. Написал книга по въпроса и повел кръстоносен поход в името на семейното планиране. Събрал група, съставена от хора, които разсъждавали като него. Нарекли се „Отговорните“. Скоро движението започнало да привлича известни хора от всички сфери — политици, спортисти, актьори. Купър умрял преди десетина години, но обществото процъфтяло под ръководството на двама съпрузи. Не мога да се сетя за имената им в момента.
    — С какво се занимава групата сега? — попита Хуан.
    — Ръководят центрове за семейно планиране по целия свят. Осигуряват безплатни презервативи, аборти и операции на възпроизводителните органи на мъже и жени. Както можете да си представите, водят упорита битка с католическата църква и всички от дясната страна на политическия спектър.
    Хуан се огледа из стаята.
    — Следващият въпрос е: какво са направили „Отговорните“, за да предизвикат някого да избие кораб, пълен с членовете на групата?
    Никой нямаше отговор.

11.

    Хеликоптерите с папараци се въртяха над снежнобялата тента, издигната върху безукорно подстриганите морави на имение в Бевърли хилс. Тентата бе поне два пъти по-голяма от близкия лазурносин басейн с олимпийски размери. Когато се появи полицейският „Бел джет рейнджър“ на област Лос Анджелис, двата наети хеликоптера се подчиниха на заповедите му и бързо се оттеглиха, преди полицаите да успеят да запишат номерата на опашките им и да ги глобят за проникване в забранена зона. Пилотите не възнамеряваха да рискуват да ги арестуват, независимо от подкупите и ругатните на фотографите.
    Високопоставените гости под тентата бяха свикнали с подобни набези и не обърнаха внимание на разигралата се драма. Звукът от хеликоптерите замря и разговорите се възобновиха. Оркестърът, разположен на издигната в ъгъла на тентата естрада, засвири, а красиви млади момичета, издокарани в миниатюрни бански, се разлудуваха около басейна.
    Сградата, която се издигаше сред огромния двор, беше вила в средиземноморски стил, разположена на около хиляда квадратни метра, с отделна къща за гости, два пъти по-голяма от средния американски дом. Подземният гараж побираше двадесет коли. Два имота с постройки за по няколко милиона долара бяха купени и сравнени със земята, за да дадат на новите собственици онова, което искаха, а работниците се бяха трудили усърдно в продължение на три години да построят ограденото с висока стена имение. В този град, свикнал с крещящи прояви на богатство, имението бе взело акъла на доста хора.
    Собствениците бяха Томас и Хайди Северънс. Не бяха актьори, нито фактори във филмовата индустрия, макар че Том бе работил като шеф на студио няколко години. Бяха наследници и попечители на наследството на покойния доктор Лайдъл Купър, основателя на „Отговорните“. Сега те оглавяваха нарастващата група. Парите за строежа на къщата, която служеше и като главен щаб на групата, бяха дошли от дарители от целия свят, като по-голямата част бе събрана от холивудския елит, непрестанно увеличаващ броя на членовете.
    Том Северънс бе сред първите, които осъзнаха гениалността на бестселъра на доктор Купър „Размножаваме се до смърт“, и бе потърсил автора, за да му помогне да разпространи учението си по света. Том намери сродна душа в дъщерята на Купър, Хайди. Ожениха се след двумесечна връзка, а безкрайната им енергия превърна „Отговорните“ в световния феномен, който представляваха днес. След смъртта на доктора и по негово желание оглавиха групата и продължиха работата му. Чарът им привличаше многобройни последователи от развлекателната индустрия и когато спечелилата „Оскар“ актриса Дона Скай призна пред света, че е член на групата от години, популярността им излетя до небето.
    Том Северънс беше висок метър и осемдесет, а подчертаното от пластичната хирургия лице му придаваше внушителен вид. Беше на петдесет и три години, но пясъчнорусата му коса не бе оредяла, а очите му не бяха изгубили блясъка си. Кремавото ленено сако, което носеше, бе доста широко за фигурата му, но вместо да загрози стегнатото му от упражнения тяло, го правеше да изглежда още по-мускулест. Когато се засмееше, а той го правеше често, белите му зъби се открояваха на фона на тъмния тен.
    Хайди стоеше до него. Само една-две години по-млада от Том, тя изглеждаше в края на тридесетте. Беше типичното калифорнийско момиче с идеално изрусена коса, искрящи сини очи и фигура на професионална спортистка. Шията й беше най-привлекателната й черта, дълга и изящна, и тя я подчертаваше с големи деколтета и огърлици от най-качествени диаманти.
    Поотделно Том и Хайди бяха привлекателни. Заедно представляваха зашеметяваща двойка и не бе чудно, че вечно бяха център на вниманието. Това се виждаше особено ясно сега, на празненството на „Отговорните“ в чест на отварянето на новия им щаб.
    — Поздравления, Том — каза прочут режисьор, като се приближи към тях и целуна Хайди по бузата. — И за теб, Хайди. Трябва да се гордеете. Знам, че и доктор Купър би се гордял с вас — режисьорът изрече името с безкрайна почтителност. — Бъдещите поколения ще гледат на този център като на мястото, където тъмните сили на пренаселването най-после бяха изтикани назад.
    — Това ще е лъч надежда за света — отговори Хайди Северънс. — Както баща ми ни учеше, началото на борбата ще е най-трудното. Но когато учението ни се разпространи и хората започнат да разбират смисъла му, нашият начин на живот ще бъде оценен като отговорен.
    — В „Поколения“ четох за намаляващия брой раждания в селата около новата ни клиника в Сиера Леоне — продължи режисьорът.
    „Поколения“ беше списанието на групата, което излизаше два пъти годишно. Северънс кимна.
    — Построихме я далеч от местата, където християнските мисионери и мюсюлманските проповедници са покварили хората с лъжите си, и се справяме по-добре, отколкото се надявахме. Помагаме на селяните да разберат, че предотвратяването на нежеланите бременности повишава стандарта им на живот повече от благотворителните дарения.
    — В статията не пише дали обясняваме как животът ни се влияе от външна намеса и как можем да се борим с нея.
    Том поклати глава.
    — Фактът, че в успоредна на нашата галактика съществува друга цивилизация, е нещо, с което те още не могат да се справят. Философията си ще разясняваме по-късно. Засега сме доволни, че поне намалихме броя на ражданията.
    Режисьорът прие логиката му и махна на двойката с чашата си. После изчезна в тълпата и даде възможност на останалите да поздравят семейство Северънс.
    — Той е добър човек — прошепна Хайди на мъжа си.
    — Последният му филм докара над двеста милиона, но даренията му през изминалата година спаднаха с пет процента.
    — Ще поговоря с Тамара.
    Тамара беше новата съпруга трофей на режисьора и едно от протежетата на Хайди.
    Том не я чу, а бръкна в джоба на сакото си, за да извади вибриращия мобифон. Отвори го, каза името си и слуша в продължение на минута, без лицето му да промени изражението си.
    — Благодаря — каза той и затвори.
    Погледна Хайди, чиито блестящи очи и широка усмивка искряха повече от единадесеткаратовия диамант на шията й.
    — Беше Ковач — тихо каза Том, за да не го чуе друг. — Товарен кораб тъкмо съобщил, че открил зловеща развалина в Индийския океан.
    — О, Господи!
    — Била идентифицирана като „Златна зора“. Хайди вдигна ръка към врата си, а лицето й се изчерви.
    — Нямало оцелели.
    Усмивката й се разшири и тя възкликна доволно:
    — Това е чудесно. Просто чудесно.
    Том изглеждаше като човек свалил огромно бреме от раменете си.
    — Няколко седмици, скъпа, и всичко, за което ние и баща ти работихме, ще се осъществи. Светът ще се роди отново и този път няма да прецакаме работата.
    — Да, ще се роди отново с нашия образ — добави тя, като го хвана за ръката.
    Въобще не се замисли за нещастните седемстотин осемдесет и трима мъже, жени и деца, които бяха загинали на пътническия кораб. При това много от тях бяха членове на организацията й. Но знаеше, че броят смъртни случаи тепърва щеше да се увеличава.

12.

    По-малко от дванадесет часа след като съобщиха за потъването на „Златна зора“, без да признаят нищо за набега си на борда, Кабрило и екипът му още не бяха оформили плана си за действие, но знаеха накъде да се насочат. Твърдо бяха решени да стигнат до дъното на тази загадка.
    Корпорацията беше печелившо предприятие, но се ръководеше от моралния импулс на Хуан Кабрило. Не приемаха определени задачи, независимо колко пари им предлагаха. А и се възползваха от възможностите да постъпят правилно, отново независимо от печалбата. Както бе правил и в миналото, когато нямаше шанс да им платят, Хуан предложи на хората от екипажа да напуснат „Орегон“ до приключването на сегашната мисия. Никога не отказваше да рискува живота си за добра кауза, но не настояваше и хората му да постъпват по същия начин. Но, както и предишните пъти, никой от хората му не прие предложението. Биха последвали Кабрило и в ада. А гордостта на Хуан с техническите възможности на „Орегон“ бледнееше в сравнение с чувствата му към екипажа. Може и да бяха наемници, но в същото време бяха най-прекрасните хора, с които някога бе работил. Да, всички бяха натрупали огромни състояния през изминалите години, но истината бе, че рискуваха живота си по същите причини както когато бяха работили за правителството. Правеха го, защото светът ставаше все по-опасен с всеки изминал ден. И ако никой друг не искаше да се заеме с оправянето му, те бяха насреща.
    Корабът се носеше на север през Бал ел мандеб или Портата на сълзите, която разделяше Йемен от Джибути. Намираха се в Червено море и Кабрило вече бе потърсил връзките си в морска служба „Атлас“, египетската компания, която контролираше Суецкия канал, за да се увери, че „Орегон“ ще бъде част от конвоя на следващата сутрин.
    Щяха да са им нужни единадесет часа да изминат стоте мили от Суец до Порт Саид, но крайното им местоназначение бе само на един ден път.
    Поради многобройните кораби, влизащи и излизащи от Суецкия канал, маршрутите в Червено море бяха доста претоварени. За да не предизвикват подозренията на минаващите кораби, Хуан сложи пост на мостика, макар че „Орегон“ бе управляван от оперативния център под палубата.
    В момента Хуан стоеше на мостика и наглеждаше подготовката за минаването през канала на следващата сутрин. В небето над Африка бушуваха пясъчни бури. Слънцето залязваше през оцветените в охра облаци, които хвърляха призрачни сенки по мостика. Температурата си оставаше почти тридесет градуса и надали щеше да намалее, когато слънцето най-после се спуснеше зад хоризонта.
    — Каква гледка — отбеляза доктор Хъксли, когато излезе от тайната врата в задната част на пилотската кабина.
    Докато оглеждаше бушуващата буря, слънцето оцвети лицето й в бронзово червено. Меката светлина й помогна да скрие невероятното си изтощение.
    — Как е пациентката ни? — попита Кабрило, като разтвори огромна карта на очуканата маса.
    — Ще се оправи напълно — отговори Джулия. — Ако е все така добре до утре сутрин, ще я извадя от изолационното. А ти как си?
    — При мен нямаше нищо, което да не може да бъде излекувано с горещ душ и малко почивка — отговори Хуан, като закачи картата с нарочно леко счупени скоби, за да придадат на „Орегон“ колкото се може по-мизерен вид.
    Когато ставаше дума за камуфлажа на кораба, никоя подробност не бе прекалено незначителна за критичния поглед на Кабрило.
    — Научи ли нещо ново за преживяването й? — попита той.
    — В момента Линда изготвя доклад за всичко, което знаем. Не само от моите бележки, но и от онова, което Марк и Ерик успяха да сглобят. Преди малко ми каза, че ще е готова след около половин час.
    Хуан погледна разсеяно часовника си.
    — Не очаквах нищо определено през следващите няколко часа.
    — Мърф и Стоун са по-мотивирани от обикновено.
    — Чакай да отгатна. Искат да впечатлят госпожица Дал с детективските си умения?
    Джулия кимна.
    Хуан разбра шегата и се ухили.
    — Да, има логика.
    — Реших, че ще ти хареса — усмихна се Джулия.
    Древният интерком, монтиран на преградата, изхърка като папагал, болен от астма.
    — Шефе, готова съм.
    Хуан натисна бутона с опакото на ръката си.
    — Давай, Линда.
    — В залата за съвещания съм. Ерик и Мърф вече са тук. Чакаме теб, Макс и Джулия.
    — Хъкс е при мен — отвърна Кабрило. — Последния път, когато видях Макс, стоеше в каютата си и се караше с бившата си жена.
    — Ще изпратя Ерик да го доведе.
    — Ще дойдем след минута — каза Хуан и се обърна към Джулия. — Тръгвай. Идвам след секунда.
    Тя пъхна малките си ръце в джоба на престилката и влезе в асансьора, който щеше да я отведе в оперативния център и оттам в залата за съвещания.
    Кабрило застана в края на мостика и вятърът надипли тънката му памучна риза. Когато си пое дълбоко дъх, усети вкуса на далечната пустиня в задната част на гърлото си. Макар морето да го привличаше още от дете, пустинята също го вълнуваше силно. Също като океана тя бе едновременно негостоприемна и равнодушна, а от незапомнени времена хората изследваха и двете места в търсене на печалба.
    Ако беше роден в друго време и място, вероятно щеше да води кервани от камили из Сахара или през Руб ал Хали в Саудитска Арабия. Чувстваше се неудържимо привлечен от загадката, която се криеше отвъд следващата вълна или дюна.
    Още не знаеше накъде ще ги отведе проучването на гибелта на „Златна зора“, но убийството на стотици хора бе злодеяние, което не можеше да остане ненаказано. Екипажът му се бе трудил усърдно да събере всички възможни данни и след няколко минути щяха да изготвят плана. След като очертаеха стратегията си, щяха да я изпълнят с войнишка прецизност. В това ги биваше най-много. Застанал до парапета и положил ръка на нагорещеното желязо, Хуан си позволи няколко секунди невъздържани емоции. По време на събранието щеше да се възползва продуктивно от чувствата си, но сега остави гнева и яростта срещу безсмислената смърт да бушуват из душата му.
    Несправедливостта, сполетяла невинните хора, бе като карцином, който разяждаше вътрешностите му. Единственият лек бе наказанието на убийците. Нямаше представа кои са те, образите им се губеха в пламъците на гнева му, но разследването на Корпорацията щеше да подреди всичко с наближаването на целта и да покаже лицата на чудовищата. Той си пое дълбоко дъх и промърмори под нос:
    — Време е за шоу.
    Съвещателната зала бе изпълнена с аромата на пикантна храна. В чест на Африка, която се намираше наблизо, Морис бе приготвил етиопско меню. Виждаха се купчини от инжера — палачинки с мая — и дузини сосове, някои студени, други — изпускащи пара. Имаше яхнии с пилешко, говеждо и овнешко, леща, грах и кисело мляко с подправки. Трябваше да сипят яхния върху палачинката, да я навият като пура и да я изядат на няколко хапки. Щяха да се оплескат страхотно и Хуан подозираше, че Морис нарочно бе сервирал тези ястия, за да наблюдава как Линда Рос, прочутата лакомница, се омазва до уши.
    Като ветеран от Кралската флота Морис вярваше в английската традиция на всеки кораб да има запаси от грог. В техния случай разполагаха с кехлибарени бутилки етиопско вино от мед, наречено теж, чийто сладък аромат надделяваше и над най-силните подправки.
    Управителният състав на „Орегон“ — Макс Хенли, Линда Рос, Еди Сенг, доктор Хъксли, Стоуни и Мърф — седеше около масата. Хуан знаеше, че долу в оръжейната Франклин Линкълн провежда събрание с оперативния екип. Кабрило нямаше голям апетит, затова напълни чашата си с вино и отпи с наслада. Остави хората да си напълнят чиниите, преди да обяви начало на събранието.
    — Както знаете, изправени сме пред два различни, но вероятно свързани проблема. Първият е спасяването на сина на Макс от „Отговорните“ в Гърция. С помощта на сателитни картини и информацията, събрана от Ерик и Мърф, Линк и хората му разработват план за тактическо нападение. Ще го прегледаме, когато приключат. Какво трябва да направим, след като освободим Кайл?
    — Ще се наложи ли да бъде препрограмиран? — попита Хъкс, като се зачуди дали Кайл щеше да има нужда от специализирана психиатрична помощ, за да разкъса оковите, с които „Отговорните“ го бяха заключили.
    — По всичко личи, че да — отговори Марк.
    — Значи това наистина е секта? — попита Макс с натежал от мъка глас. Смотаният му син се бе захванал с нещо ужасно.
    — Отговарят на всички класически изисквания — обясни Ерик. — Имат магнетични лидери. На членовете се внушава да прекъснат връзките си с приятели и роднини, които не принадлежат на групата. От тях се очаква да живеят според кодекс, изложен в ученията на основателя. А когато някой се отдалечи от групата, останалите се опитват да го спрат.
    — Как? — обади се Хуан. — Физически?
    Ерик кимна.
    — Има съобщения за напуснали членове, които били отвлечени от домовете си и изпратени в ръководени от групата центрове, където да ги образоват отново.
    — Знаем за имението в Гърция — каза Хуан и огледа колегите си. — А старият им щаб в Калифорния е заменен с нов, чиито снимки Мърфи ми показа следобед. Какво друго притежават?
    — Повече от петдесет здравни клиники в някои от най-бедните страни от Третия свят — Сиера Леоне, Того, Хаити, Бангладеш, Камбоджа, Индонезия, Филипините и няколко в Китай, където получават сериозна правителствена подкрепа, както можете да предположите.
    — Интересен случай — намеси се Марк Мърфи с пълна уста. — Китайците мразят страстно култовете.
    Преследват последователите на Фалун Гонг7, тъй като ги смятат за заплаха, надвиснала над партийното управление, но позволяват съществуването на „Отговорните“ заради идеята за контролиране на раждаемостта.
    Под прокъсаната си дънкова риза Мърф носеше тениска с изрисувана стрелка, под която пишеше: „Аз съм с глупака“.
    — Управниците в Пекин знаят, че и „Отговорните“ могат да се превърнат в заплаха, но са готови да рискуват, защото присъствието на такова общество придава законен западняшки вид на драконовската им политика за „едно семейство — едно дете“ — добави Еди.
    Никой не се усъмни в преценката му, тъй като бяха наясно с богатия му опит в Китай.
    — Е, да се върнем на спасяването на Кайл — напомни им Хуан. — Свързахте ли се вече с човек, който да извърши депрограмирането?
    — Да — отговори Линда Рос. — Технически ние също отвличаме Кайл, така че трябва да го изведем от Гърция колкото се може по-бързо, за да избегнем проблеми с местната полиция. Психиатърът ще ни чака в Рим. Подготвяме самолета за полет от Ривиерата до Атина и оттам към Италия. Резервирахме стаи в хотел близо до Колизеума. Името на психиатъра е Адам Дженър. Специализиран е в подпомагането на бивши сектанти да се върнат към нормалния живот. От всичко, което научихме, личи, че е най-добрият в света.
    — Той самият бил ли е член на „Отговорните“? — попита Хуан, като знаеше, че често подобни специалисти се бореха срещу група, в която бяха членували, също като излекувалите се алкохолици.
    — Не, но житейската му мисия е да ги унищожи. Помогнал е на повече от двеста души да избягат през последните десет години.
    — А преди това?
    — Частна практика в Ел Ей. Не че това има значение, но таксата му е петдесет хиляди долара плюс разноските. Но пък гарантира, че когато приключи, Кайл ще се върне към нормалния живот.
    — По-добре ще е за него да изпълни обещанието си — изръмжа Макс.
    — Групата на „Отговорните“ трябва да е доста голяма, за да създаде работа на човек, който си изкарва прехраната, като социализира бившите й членове — обади се Еди. — Колко са последователите й?
    — На официалната си уебстраница твърдят, че са повече от сто хиляди — отговори Линда. — Според сайта на Дженър тази цифра е преувеличена два пъти. Но все пак броят им е значителен. А тъй като много прочути типове от Холивуд са вътре, желаещите се увеличават. Хората обичат да подражават на известните.
    — В случай че ми се наложи да се запознаем, каква легенда използвахте при връзката с Дженър? — попита Хуан.
    — Всичко е в доклада ми — отговори Линда, като повдигна папката пред себе си. — Макс е строителен предприемач от Ел Ей, който иска да си върне сина. Ние сме частната охранителна компания, която е наел, за да го направи. Помощникът на Дженър не се впечатли, когато му разказах историята. Останах с чувството, че са виждали често такива ситуации.
    — Добре, значи след като отвлечем Кайл, го отвеждаме на летището, откъдето Тайни Гъндерсън ще ни закара в Рим. После ще предадем момчето на Дженър — заключи Кабрило, но внезапно се сети нещо. — Те сигурно държат паспорта на Кайл. Трябва да му подготвим нов.
    — Момент — изсумтя Линда, сякаш бе обидена. — Бившата съпруга на Макс ни изпрати снимка на Кайл по имейла. Ще я поукрасим, за да прилича на официална паспортна снимка, и ще му напечатаме нов.
    Хуан посочи на Линда, че има малко мазнина по брадичката.
    — Е, това е относно проблем номер едно. Да се заемем с номер две. Какво се е случило на „Златна зора“ и защо. Какво знаем досега?
    Линда включи лаптопа, за да му покаже информацията.
    — „Златна зора“ и близнаците й „Златно небе“ и „Златно слънце“ са собственост на параходна линия „Златни пътешествия“, датска компания, която се включва в бизнеса в средата на осемдесетте години. Правят круизи из Карибите, Средиземно море и Южно море. Освен това дават корабите си под наем. Преди четири месеца им възложили да превозят четиристотин двадесет и седем „Отговорни“ от Филипините до Гърция. „Златна зора“ бил единственият кораб на разположение.
    — Броят на хората изглежда прекалено голям за персонал на клиника — замислено каза Хуан.
    — И аз си помислих така — съгласи се Линда. — В момента проучвам въпроса. На страницата на „Отговорните“ няма нищо за пътешествието. Няма и обяснения какво е правила толкова голяма група във Филипините.
    — Добре, продължавай.
    — Напуснали са Манила на седемнадесети. Според дневниците, които Мърфи проучи, не е имало никакви инциденти. Плаването било гладко.
    — До момента, когато всички загинали — грубо се намеси Макс.
    Ерик вдигна очи към втория по важност в Корпорацията.
    — Не всички. Прегледах отново компютърните дискове. Една от спасителните лодки на „Златна зора“ липсва — каза той и се обърна към Кабрило. — Съжалявам, но не забелязах това снощи.
    Хуан не отговори.
    — Компютърният дневник потвърждава, че една от спасителните лодки била спусната около осем часа преди ние да се появим — потвърди Марк.
    — Значи убиецът или убийците са били на „Златна зора“ по време на пътешествието?
    — Така изглежда. Стоуни и аз се задействахме като хакери и проникнахме в компютъра на компанията, откъдето взехме списъците на пътниците и екипажа, но ако не идентифицираме труповете, за да се уверим кой е бил на борда по време на потъването, няма начин да стесним кръга на заподозрените — каза Марк, после изпревари следващия въпрос на Хуан. — Вече проверихме. Няма неочаквани промени в състава на екипажа, след като са приели офертата за превозване на групата. Няма и промени в последната минута в списъка на пътниците. Хората, които е трябвало да са на парахода, са били на него.
    — Кой тогава ги е убил? — попита Макс.
    — Ако трябва да гадая, бих казал, че е дело на „Отговорните“. Но те не са по философия самоубийци като хората на Джим Джоунс или японските последователи на Аум Шинрико. Някои твърдят, че Лайдъл Купър се е самоубил като върховен жест на отговорност, но групата не подкрепя самоубийствата. Според тях, след като вече си роден, имаш морално задължение да разпространяваш вярата им, а не да се самоубиваш. Другото мнение е, че някой външен е проникнал в групата.
    — Имаме ли заподозрени?
    Линда отговори:
    — Поради становището си относно контрола върху ражданията и абортите от години водят тежки битки с Ватикана. Същото се отнася и за отношенията им с други консервативни християнски организации.
    Кабрило поклати глава.
    — Разбирам как някакъв откачен с пушка в ръка убива лекар, който прави аборти. Но за да избиеш стотици на кораб, се изискват професионален екип и много пари. Не вярвам, че няколко свещеници и монахини биха проникнали в обществото, за да организират масово клане.
    — Аз бих заложил на група фанатици — каза Марк. — Секта с точно противоположните идеи, може би основана от бивши членове на „Отговорните“, или нещо подобно. Тия хора вършат доста откачени неща освен че проповядват да не се раждат деца.
    Хуан не му обърна внимание.
    — Да помислим защо биха убили собствените си хора? Идеи?
    — Не, сериозно — продължи Марк. — След като си бил член на групата известно време и си работил в някое гадно място в Третия свят, започват да ти доверяват някои от по-сериозните тайни на „Отговорните“ и ти обясняват как познанието ще те спаси.
    — Продължавай — кимна Хуан.
    Мърф можеше да е особняк, но имаше невероятен мозък.
    — Чували ли сте някога за „мембранната теория“? — попита той.
    Вече беше говорил с Ерик по въпроса, затова само той не го погледна тъпо.
    — Става дума за теория, която търси начин за обединение на четирите сили в галактиката, нещо, което Айнщайн не могъл да направи. Накратко казано, твърди се, че нашата четириизмерна галактика представлява единична мембрана, а в по-извисени от нас пространства съществуват други. Те са толкова близо до нашата, че могат да преминават между тях материя и енергия, а гравитационните сили в нашата галактика могат да изтекат. Съвсем нова теория.
    — Ще се доверя на думите ти — усмихна се Кабрило.
    — Както и да е, „мембранната теория“ започнала да възбужда интерес сред физиците в средата на деветдесетте години. Лайдъл Купър също се увлякъл по нея. Но той направил крачка напред. Според него не само квантови частици могат да влизат и излизат от галактиката ни. Той вярвал, че интелект от друга „мембрана“ влияе на хората в нашето измерение. Според него този интелект оформя живота ни по начини, каквито не можем да си представим, и бил причината за всичките ни страдания. Малко преди смъртта си Купър започнал да преподава техники за ограничаване на това влияние и за защита от извънземни сили.
    — И хората са повярвали на тия дивотии? — попита Макс, като се замисли отчаяно за сина си.
    — О да. Помисли от тяхна гледна точка за момент. Вярващият не е виновен, задето късметът му е лош, депресиран е или просто си е тъп. С живота му си играе някаква мембрана от друго измерение. Влиянието на извънземните ти е попречило да свалиш момичето на мечтите си или да получиш желаното повишение. Космическите сили те дърпат назад, а не собствената ти некадърност. Ако вярваш в това, не си отговорен за собствения си живот. А всички знаем, че вече никой не иска да е отговорен за себе си. Купър ти предоставя готово извинение за грешните избори в живота.
    — Да, след като има хора, които съдят ресторантите за бързо хранене, защото според тях са виновни за излишните им килограми, разбирам привлекателността на идеята — кимна Хуан. — Но какво общо има това с избиването на „Отговорните“ на кораба?
    Марк се изчерви смутено.
    — Не съм обмислил всичко още, но я си представете, че е вярно — заговори той трескаво. — Ами ако извънземен от друга мембрана се бори с друг, заклещен в нашата, а ние сме по средата? Нещо като пешки.
    Кабрило затвори очи и изстена. Откачените идеи на Марк отново надделяваха над първокласния му мозък.
    — Ще помисля по този въпрос, но засега, да се придържаме към земните врагове.
    Марк прошепна на Ерик:
    — Снощи това звучеше по-добре, нали?
    — Да, защото не бяхме спали двадесет часа и бяхме изпили по трийсет „Ред була“ на калпак.
    Еди Сенг лапна залък хляб.
    — Възможно ли е хората на кораба да са били избрани, защото са се опитвали да напуснат сектата и лидерите са решили да покажат на всички колко са сериозни? Ерик спомена, че и преди са отвличали хора. Ами ако са решили да подходят към убийство?
    Макс Хенли го изгледа стреснато. Беше повече от загрижен за безопасността на сина си.
    — Възможно е — каза Линда, преди да забележи очевидния страх на Хенли. — Съжалявам, Макс, но трябва да помислим за това. А и синът ти е от новопокръстените. Той въобще не възнамерява да ги напуска.
    — Сигурен ли си, че искаш да присъстваш на това обсъждане? — обърна се Хуан към най-добрия си приятел.
    — Да, мамка му — рязко отговори Макс. — Просто… не знам… едновременно е болезнено и срамно. Говорим за сина ми и не мога да не мисля, че аз имам вина за сегашното му положение. Ако бях по-добър баща, нямаше да се замеси в толкова опасно нещо.
    Никой не знаеше как да отговори. Нетипично за тяхната компания, Ерик Стоун бе този, който наруши мълчанието. Всички го смятаха за изключително способен в техническо отношение и понякога пренебрегваха човешката му страна.
    — Макс, аз израснах в кошмарен дом — каза той. — Баща ми беше пияница. Биеше майка ми и мен всяка нощ, когато имаше пари за бутилка водка. Това беше най-ужасното детство, което можеш да си представиш, но от мен все пак излезе човек. Семейният ти живот е само част от това, в което ще се превърнеш. Не е сигурно, че нещата щяха да са различни, ако ти бе обръщал повече внимание на сина си. Няма начин да го знаеш, така че е безсмислено да се тормозиш. Кайл е такъв какъвто е, защото той е избрал това. Не си прекарвал много време и с дъщеря си, а тя е преуспяващ счетоводител.
    — Адвокат — разсеяно го поправи Макс. — И се справи съвсем сама.
    — Е, щом не се чувстваш отговорен за успеха й, значи нямаш право да поемаш отговорност за неуспехите на Кайл.
    Макс се замисли за момент, после попита Ерик:
    — На колко години си?
    Стоун изглеждаше притеснен от въпроса.
    — На двадесет и седем.
    — Изключително мъдър си за годините си, синко. Благодаря ти.
    Ерик се ухили широко.
    Хуан му прошепна: „Чудесна работа“, после възобнови събранието.
    — Има ли някакъв начин да проверим теорията на Ерик?
    — Можем да проникнем в компютърната система на „Отговорните“ — предложи Марк. — Можем да открием нещо, макар да се съмнявам, че имат списъци, които обясняват колко добрички са били някои от тях и колко лоши други.
    — Все пак опитай — нареди му Хуан. — Сравни списъка на пътниците с всичко, с което се занимават „Отговорните“. Тези нещастни хора са били подбрани според някакъв критерий. Ако не са възнамерявали да напуснат сектата, значи е имало нещо друго.
    Той се завъртя към Линда и добави:
    — Искам да знам какво са правили на Филипините. Отговорът на този въпрос може да е единствената ни сериозна следа.
    Хуан се надигна, за да покаже, че събранието е приключило.
    — Ще влезем в Суецкия канал в пет часа утре сутрин. Напомнете на хората си, че трябва да имаме пилот на борда, докато излезем от Порт Саид. Маскировката ни трябва да е пълна. Макс, провери дали двигателят работи на пълна мощност. Огледай и палубите, за да не би нещо забравено там да ни издаде. След като влезем в Средиземно море, ще разполагаме с двадесет и четири часа да финализираме плана си с помощта на Линк, още дванадесет, за да подготвим всичко, а после ще измъкнем Кайл Хенли. След четиридесет и осем часа той ще бъде в Рим при психиатъра, а ние ще потеглим към Ривиерата и новата ни мисия.
    Кабрило дори не подозираше, че планът му може да не мине гладко.

13.

    Хуан нагласи миниатюрното предавателче по-дълбоко в ухото си и потупа микрофона на врата си, за да покаже на останалите, че е заел позиция. Под него лежеше центърът на „Отговорните“, комплекс от сгради, заобиколени от бяла бетонна ограда. Зад имението се простираше скалист плаж с дървен тридесетметров кей. Приливът тъкмо започваше и Кабрило усети мириса на морската вода.
    Постройките бяха ниски, сякаш залепени за земята, и му напомниха за творбите на Франк Лойд Райт. Покривите изглеждаха черни през очилата за нощно виждане, но знаеше, че са от червена глина. Моравите в имението бяха кафяви от сушата, а листата по чворестите маслини бяха напълно изсъхнали. Беше три и половина сутринта и единствените светлини бяха закачени по стратегически разположени пилони.
    Той насочи вниманието си към стената. Издигаше се на три и се простираше на около двеста и петдесет метра на всяка страна. Както бе обичайно в тази част на света, в горната част на бетона бяха натрошени остри стъкла, за да спрат възможните натрапници. По-рано през деня той и Линда посетиха единствената охранителна компания в близкия град Коринт. Представиха се за американска двойка, закупила къща на морето, и обясниха, че искат да инсталират алармена система. Собственикът на фирмата им се похвали, че е изградил цялата система на „Отговорните“ и им посочи лъскава снимка с автограф на Дона Скай, сякаш тя бе доказателство за уменията му. Жицата върху стената бе едно от първите неща, които Хуан забеляза, когато зае позиция. После видя камерите. Само на външните части на сградите имаше тринадесет. Можеше да предположи, че вътре има още.
    Единична врата на колела затваряше каменния частен път. Втората врата, доста по-малка, бе в задната част на имението срещу кея. От бетонната стена излизаха телени мрежи, водещи към морето, които не позволяваха на разхождащите се по плажа да навлязат в имението.
    Охранителните мерки не бяха нещо изключително, но придаваха на имението заплашителен вид. Не и отвън обаче, помисли си Хуан. Мястото бе проектирано не да задържа хората отвън, а да пази тези вътре.
    Той огледа пространството между сградите. Пред главната постройка бяха паркирани два открити джипа. Топлинният скенер показа, че двигателите им са студени. Пазачите не патрулираха по пътеките в имението. Не се виждаха кучета, а камерите не се въртяха. Вероятно в една от сградите имаше охранителна станция с монитори, наглеждани от охранител. Точно затова Хуан накара хората си да стоят на пост до момента, когато хеликоптерът щеше да ги отведе от „Орегон“ до Атина.
    Линк и Еди се нуждаеха само от два часа престой в маслиновата горичка срещу имението, за да направят карта на местата, които камерите не улавяха, и предадоха информацията на кораба. Прецениха, че в, момента в имението се намират около четиридесет и пет „Отговорни“, макар че сградите бяха достатъчно на брой да подслонят два пъти повече хора.
    След като изготвиха плана, хората му прекараха деня в подготовка. Наеха коли, огледаха пътищата за бягство и откриха подходящо място, където Джордж Адамс щеше да приземи хеликоптера и да откара Кайл до международно летище „Елефтериос Венизелос“ в Атина. Чък Гъндерсън вече бе подготвил „Гълфстрийма“ на Корпорацията за краткия полет до Рим. Всички документи бяха попълнени, при кацането щеше да ги посрещне лимузина.
    Ако нещата не минеха гладко, както бяха планирани, имаха алтернативни пътища. Подробностите бяха разработени толкова грижливо, че Ерик Стоун бе определил от борда на „Орегон“ точния момент на нападението според очакването за прилива.
    Макар Кабрило да участваше в отвличането на Кайл Еди Сенг, като шеф на бреговите операции, щеше да поведе четиричленния екип и да носи отговорността.
    — Една минута — прошепна Ерик по радиостанцията.
    Хуан натисна бутона, за да потвърди, че е чул. Опипа двата кобура на хълбоците си и се увери, че може да извади с лекота пистолетите „Глок 19“. Предпочиташе новите „Фабрик насионал“ като лично оръжие, тъй като малките 5.7-милиметрови куршуми можеха да пробият бронирана жилетка, но в тази мисия не искаха да убиват. Екипът в оръжейната бе заредил куршумите на глока с два пъти по-малка мощност и ги бе покрил с балистична пластмаса. От упор можеха да са смъртоносни, но над пет метра разстояние просто щяха да спрат средно едър човек. Минаха няколко секунди и сякаш по знак от бога облаците се плъзнаха над луната и оцветиха небето в мастиленосиньо. Хуан чу шума от перките на хеликоптера, когато Гомес зае позиция.
    — Готов ли си? — попита той Марк Мърфи, който лежеше до него в канавката.
    — Две мисии в три дни — въздъхна Марк, който бе боядисал лицето си с камуфлажна боя и бе прибрал дългата си коса с черна кърпа. — Започвам да мисля, че имаш нещо против мен.
    — Смятай се за любимия ми боен хакер. Кабрило погледна ръкава си. В плата бе вграден миниатюрен компютърен екран. Образът беше кристално ясен и показваше имението на „Отговорните“ от триста метра височина. Линда Рос се бе настанила в паркиран край пътя ван и контролираше камерите и радиостанциите. Благодарение на камерата Хуан имаше идеална видимост, но най-важното бе, че можеше да регистрира местонахождението на всеки, тръгнал на разходка из имението. Екранът блестеше прекалено ярко и той намали светлината. Батериите и компютърът бяха зашити в гърба на бронираната му жилетка.
    — Да вървим — чу се гласът на Еди.
    Хуан потупа Мърф по рамото и се затичаха заедно по пътя. Меките гумени подметки на ботушите им не издаваха звук. До бетонната стена Кабрило се завъртя с гръб и направи столче с ръце. Марк се качи и се покатери на рамената му.
    Едва не допусна грешката да се залови за върха на стената, за да запази равновесие, но се спря тъкмо преди да разреже ръцете си на стъклата. Забави движенията си за момент, за да позволи на председателя да го стабилизира. Ако Марк не знаеше предварително какво да очаква, сигурно нямаше да види тънката жица, която минаваше по стената на по-малко от сантиметър от ръба, подкрепяна от дузини миниатюрни изолатори. Всичко, което тежи и по-малко от пет кила, би скъсало жицата и включило алармата. Той извади волтметър от торбичката на крака си, за да провери тока. Избра чифт скоби и ги закрепи на жицата, като остави метър от нея да се люлее от другата страна на стената. След като нагласи байпаса, отряза жицата, мръщейки се несъзнателно. Не се чуха викове и сирени, по сградите не светнаха прожектори.
    От друга торбичка Марк измъкна ивица плат от въглеродни нишки и я простря на върха на оградата. Набра се нагоре и въпреки че стъпи с цялата си тежест върху стъклените парчета, специалният плат не се поддаде. Спусна се на земята и отстъпи леко вляво. След секунда чу как Хуан се прехвърли през оградата и застана до него.
    — Когато се върнем на кораба, минаваш на диета — каза Хуан ухилено, после потупа микрофона си и докладва — Вътре сме.
    Еди и Франклин Линкълн влизаха предпазливо откъм отсрещната страна на имението, където имаше друга пролука в покритието на камерите. Макар Линк да беше най-добрият в охранителните байпаси, Еди бе прерязал жицата по простата причина, че всички бойни изкуства в света не можеха да му дадат силата да вдигне сто и двайсет килограмовото тяло на Линк.
    — Ние също. Ще поддържаме връзка.
    Кабрило поведе Мърфи далеч от стената. Пълзяха по земята уж напосоки, но маршрутът им бе изготвен безукорно, така че да избягнат многобройните камери. В единия край на покрива на главната сграда бяха монтирани сателитни чинии и висока радиокула. Това беше целта им и те се придвижиха до нея за седем минути.
    Хуан свали очилата за нощно виждане и залепи лице до един прозорец. На задната стена се виждаше петно от светлина и блясъка на монитор наблизо. Предварителното разузнаване бе потвърдило, че това е кабинетът на управителя на лагера.
    Кабрило забеляза аларма, закрепена на рамката на прозореца, която щеше да се включи, ако той бе отворен. Извади устройство от бронираната си жилетка, насочи го към алармата и индикаторът светна червено. После прокара устройството по стъклото, за да определи дали жиците бяха вградени между стъклата, но нищо не светна. Ако това беше нивото на охраната, осигурена от най-добрата компания в Коринт, той трябваше да си смени професията, да стане крадец и да се установи в Гърция.
    Закрепи две малки чашки с вендузи към стъклото и бавно изряза прозореца. Чу се приглушен звук, когато извади двете парчета стъкло. Подаде резачката на Марк и внимателно издърпа рамката. Повтори процеса с вътрешното стъкло и го остави на пода в кабинета. Прехвърли крак над перваза и влезе в сградата. След като Марк се присъедини към него, Кабрило спусна щорите.
    — В кабинета сме — съобщи той.
    — Разбрано — отговори Еди.
    Хуан махна към компютъра.
    — Целият е твой — каза той на Мърфи.
    Марк разкърши ръце и се настани зад бюрото. Извади от раницата си очукан пакет, покрит с ваденки и изсушени дъвки. Вкара го в USB порта на компютъра и след секунда на монитора се появи засмян череп. Марк затрака по клавишите.
    Хуан го остави да се занимава с работата си и огледа кабинета на светлината на малко фенерче, като внимаваше да стои далеч от прозореца, в случай че в щорите имаше пролука. От интернет страницата на „Отговорните“ бяха научили, че лагерът се управлява от калифорниец на име Гил Мартел. Проучването им показа, че Мартел е продавал луксозни автомобили в Бевърли хилс, преди да се присъедини към групата. Името му е било замесено няколко пъти в разследването на кражби на коли. Бил е обвинен, няколко важни свидетели изчезнали в Мексико преди делото и обвиненията били свалени.
    Мебелировката на стаята беше точно каквато Хуан очакваше. Бюро, шкаф, няколко стола, канапе и масичка за кафе. Всичко изглеждаше скъпо. Ориенталският килим бе автентичен и навярно струваше цяло състояние. Рамкирани снимки украсяваха стените. Мартел беше направил светилище на самия себе си. Кабрило не познаваше някои от хората на снимките, но други бяха известни личности. Видя няколко снимки на Мартел с Дона Скай. Красотата на филмовата звезда сияеше дори в тъмнината. С тъмната си коса, бадемовидни очи и високи скули тя беше превъплъщението на холивудските мечти. Хуан се зачуди какво в живота й би могло толкова да се скапе, че да я накара да влезе в секта.
    Следващата снимка, която прикова вниманието му, бе по-стара — Мартел и друг мъж, застанали на палубата на яхта. Надписът й гласеше: „Запази вярата. Лайдъл Купър.“ Снимката навярно бе направена малко преди Купър да изчезне в морето за последния си риболов. Хуан беше чел доклада на бреговата охрана, според който лодката на доктора най-вероятно се бе обърнала при внезапна буря. Пет други малки яхти също бяха потънали и още трима души се бяха удавили.
    Ако Хуан трябваше да използва само една дума, за да опише учения, превърнал се в пророк, тя щеше да е „безинтересен“. В чертите на Купър нямаше нищо отличително — мъж в средата на шейсетте с шкембе и яйцевидна глава, очила и плешиво теме. Очите му бяха безлично кафяви, а посивелите брада и мустаци нито подобряваха, нито разваляха вида му. Сякаш този стил беше нещо очаквано от пенсиониран учен и Купър ги бе пуснал по задължение. Хуан не видя нищо, което би могло да вдъхнови хиляди хора да се включат в кръстоносния му поход. Пророкът бе напълно лишен от чар и привлекателност. Ако Кабрило не знаеше как е изглеждал Купър, щеше да предположи, че Мартел държи снимка на счетоводителя си на стената.
    — Готово! — извика Мърфи, после се огледа виновно, че бе вдигнал шум. — Съжалявам. Проникнах в системата. Фасулска работа.
    Хуан се приближи.
    — Можеш ли да разбереш в коя стая е Кайл? — попита той.
    — Да, имат архив за всичко. Той е в сграда В, най-новата, близо до мястото, където Еди и Линк прехвърлиха оградата. Кайл Хенли е в стая сто и седемнадесет, но не е сам. Има съквартирант на име Джеф Понсето.
    — Чудесна работа — похвали го Хуан, после предаде информацията на Еди и Линк. — Свали всичко възможно от компютъра.
    Линда Рос се обади по радиостанцията.
    — Шефе, провери си екрана. Имате компания.
    Хуан хвърли поглед към ръкава си. Двама мъже, облечени в работнически гащеризони, прекосяваха двора. Носеха кутии с инструменти и очевидно вървяха към главната сграда. Ако някой се бе обадил на техниците за спешна поправка, със сигурност щяха да дочуят нещо. Каквото и да ставаше, Кабрило не хареса развоя на събитията.
    — Мърф, забрави за информацията. Да вървим! Кабрило залепи в движение електронен микрофон под лампата на бюрото. Знаеше, че бързо щяха да го намерят, но поне щеше да предаде първите важни моменти от онова, което ставаше в кабинета на Гил Мартел. Той спря до прозореца и отново огледа екранчето. Двамата работници наближаваха предната врата на сградата. Той и Марк щяха да имат достатъчно време да се измъкнат.
    Хуан вдигна щорите бавно и прекрачи перваза. Държеше глока в ръка, макар да не помнеше кога го бе извадил. Придържайки се към грижливо изработената карта, те тръгнаха към сграда В. Тревата беше суха и шумеше при всяка стъпка. Също като останалите постройки в имението сграда В беше едноетажна, с варосани стени и покрив от глинени керемиди.
    Линк и Еди чакаха притиснати към стената до вратата извън обсега на камерата над нея. Вдясно имаше алармено табло, чиято плочка бе свалена и висеше на купчина жици. Линк вече бе инсталирал байпаса. Макар че ръцете му бяха огромни, бившият тюлен бе най-добрият касоразбивач в Корпорацията и работеше с деликатните движения на мозъчен хирург. Той завъртя ключалката наляво и вратата се отвори.
    — Четиринадесет секунди — прошепна Еди.
    — Коронният номер на маестрото — ухили се Линк и влезе в дългия коридор, който минаваше по протежението на сградата.
    Дузините еднакви врати бяха осветени от флуоресцентни лампи с абажури. Мокетът беше сив, евтин и не много по-мек от бетонната плоча, върху която сградата бе построена. Четиримата мъже тръгнаха надолу. Надникнаха в голямата кухня вляво и помещението с десетина огромни перални вдясно. Хуан не видя сушилни и предположи, че простираха прането на въжета зад сградата. Едно от убежденията на „Отговорните“ бе, че човекът трябва да сведе до минимум въздействието си върху природата. Това обясняваше липсата на сушилни, както и соларните панели на покривите.
    Бързо намериха стая сто и седемнадесет. Линк протегна ръка, за да свали абажура от близката лампа, и издърпа флуоресцентните тръби от скобите. Четиримата сложиха очила за нощно виждане и Хуан завъртя бравата. Влязоха в типична стая в общежитие с две легла с метални рамки, две бюра и нощни шкафчета. Банята бе малка, покрита с плочки, а на пода имаше канал, където да се оттича душът. В призрачната зелена светлина на очилата формите бяха размазани, а цветовете почти черни, но силуетите на спящите бяха ясни. Чуваше се мощно хъркане.
    Еди извади малка пластмасова кутийка от камуфлажния си панталон. Вътре имаше четири спринцовки с упойващ коктейл, който можеше да приспи възрастен мъж, преди да изтекат двадесет секунди. Тъй като Кайл се бе присъединил към сектата по своя воля, сигурно щеше да се противи на усилията им да го изкарат от имението. Психиатърът Адам Дженър бе препоръчал на Линда да упоят младежа, но Хуан и без това планираше да го направи.
    Еди подаде спринцовка на Кабрило и се доближи до едното легло. Мъжът в него спеше по корем, с обърнато към стената лице. Със светкавично движение Еди обви ръка около устата му и заби иглата във врата му. На отсрещната страна на стаята, Хуан постъпи по същия начин. Жертвата му се събуди за миг и се загърчи в ръцете му, с ококорени от паника очи. Хуан го удържа с лекота, макар че риташе ожесточено.
    Кабрило преброи до двадесет наум. Още когато стигна до десет, гърчовете отслабнаха, а на седемнадесет човекът вече бе напълно отпуснат. Хуан насочи лъча на фенера си към лицето му. Макар Кайл Хенли да приличаше на майка си, Хуан видя достатъчно прилика с Макс, за да се увери, че е намерил когото трябва.
    — Пипнах го — каза той.
    Линк заключи ръцете и краката на Кайл с пластмасови белезници и го метна през рамо.
    — Готов ли си, великане? — попита Хуан.
    Линк се ухили.
    — Преди три години в Камбоджа мъкнах смотания ти задник цели дванайсет километра. Това момченце е нищо работа, няма и шейсет кила.
    Кабрило погледна екранчето на ръкава си. Всичко изглеждаше спокойно, но той се свърза с Линда за повече информация.
    — Чистачите са още в главната сграда. В другия край на имението светна някаква лампа, но угасна отново след минута и осем секунди.
    — Някой сигурно е отишъл до тоалетната.
    — И аз така предположих. Можете да се изнасяте оттам.
    — Ясно — кимна Хуан и се обърна към екипа си. — Да вървим.
    Тъкмо излизаха в коридора, когато зави сирена. Звучеше като противопожарна аларма, пронизителен звук, който се забиваше в тъпанчетата като кинжал. Нямаше начин да надвикат воя, но всички бяха опитни професионалисти и знаеха какво да правят.
    Еди беше начело, следван от Линк и Марк. Тримата забързаха по коридора. Вече нямаше нужда да се прикриват, тъй като очевидно бяха разкрити. Втурнаха се към оградата, където, ако Линк и Еди бяха действали според плана, трябваше да ги чака мина, която да разбие бетонните блокове. Линда Рос беше достатъчно близо, за да чуе сирената и щеше да уведоми по радиостанцията Джордж Адамс, че трябва бързо да докара хеликоптера. Той щеше да кацне на пътя и да прибере екипа, преди пазачите да разберат какво точно е станало.
    Встрани от Хуан се отвори врата и сънлив мъж в пижама излезе в коридора. Кабрило го халоса с лакът по челюстта и го просна на пода. Малко по-напред друг мъж надникна от стаята си. Макар че Кайл висеше на рамото му, Линк се завъртя бързо и го удари. Главата на човека изкънтя в металната каса на вратата. Очите му се подбелиха и той падна назад като отсечено дърво.
    Еди инстинктивно спря до външната врата. Хуан провери екранчето на ръкава си, но Линда сигурно бе заета с Адамс, тъй като камерата не показваше нищо освен морето на север от тях. Той чу гласа й по радиото, но алармата беше прекалено силна и не можа да разбере думите й. Долови само резкия й тон. Сви рамене, раздразнен от объркването, и отвори вратата, насочил напред глока си. С изключение на алармите, които виеха пронизително, всичко в имението изглеждаше спокойно като преди. Нямаше тичащи пазачи и запалени светлини, никакво движение. Хуан притисна ръце към ушите си, за да чуе какво му крещеше Линда.
    — … ън оттам. Пазачи в далечната част. Гомес пристига. Побързайте.
    Той затърси очилата за нощно виждане. Внезапно иззад ъгъла на близката сграда се появиха трима мъже в сиви униформи. Хуан загуби част от секундата, за да види дали бяха въоръжени. Единият откри огън с автомат. Куршумите се забиха в стената на общежитието. Кабрило се просна по корем, прицели се идеално и удари пазача в средата на тялото, но мъжът само леко залитна назад.
    — Влизайте вътре! — изкрещя Кабрило на хората си.
    Изпълзя в коридора и затвори вратата с крак. Крещеше, за да надвика алармата.
    — Имат автомати и бронирани жилетки. Нашите пластмасови куршуми няма дори да ги забавят.
    — Да, все едно сме тръгнали с ножове срещу артилерия — изрева Еди.
    Фасадата на сградата се разтресе от нов откос. Линк пъхна стол под бравата на вратата, за да я залости, после се протегна към стената и прекъсна алармата. Воят най-после престана.
    — По-скоро сме с въздушен пистолет срещу танкове, приятелю.

14.

    Кабрило се нуждаеше само от секунда, за да състави нов план. — В спалнята на Кайл има прозорец. Задната част на тази сграда е по-близо до външната ограда.
    Той ги поведе отново по коридора, като размахваше пистолет към всеки, който посмееше да се покаже от стаята си. Видът на оръжието беше повече от достатъчен да накара всички да си останат вътре. Съквартирантът на Кайл беше в дълбок наркотичен сън.
    Хуан се втурна в стаята и стреля няколко пъти към големия прозорец на отсрещната стена. Пластмасовите куршуми напукаха стъклото и той се хвърли навън. Търколи се на сухата морава и усети няколко порязвания по ръцете и тила си.
    Лампите в повечето стаи на общежитието вече светеха и той видя ясно бетонната ограда на пет метра от себе си. Пазачите все още бяха съсредоточили усилията и огъня си върху входа и не бяха заобиколили сградата. Стъклата захрущяха зад него. Мърф, Линк и Еди изскочиха един след друг през счупения прозорец. Действията на Хуан им бяха осигурили поне няколко секунди преднина.
    Експлозивите, които Еди бе заредил, се намираха по продължение на оградата. Мястото бе избрано повече заради камерите отколкото заради тактическото си разположение. За да стигнат до него, трябваше да прекосят стотина метра открито пространство, което щеше да ги превърне в идеална мишена за пазачите на „Отговорните“.
    — Линда, какво е положението? — изрева Кабрило, който се нуждаеше от по-ясен поглед върху терена.
    — Ти ли скочи през прозореца?
    — Да. Какво става наоколо?
    — Трима пазачи до входа на общежитието. Дузина мъже се разполагат из цялото имение. Всички са сериозно въоръжени, а двама от тях са в джипове. Джордж е на път. Скоро ще чуете хеликоптера. Хуан вече дочуваше перките на „Робинсъна“.
    — Кажи на Макс да се задейства. Може да се наложи да използваме план Б.
    — Тук съм, Хуан — каза Макс по радиото. — Вече се задействахме. Кайл с вас ли е?
    — Да. В момента е добре, но трябва да изчезнем оттук колкото се може по-бързо.
    — Не се тревожи, кавалерията пристига.
    Звукът от приближаващия хеликоптер се усили до оглушителен вой. Тъкмо преди Джордж да се спусне над оградата, Хуан кимна на Еди. Нямаше нужда да си говорят. План А се бе провалил и трябваше да преминат към план Б. Еди държеше детонатора в ръка. Изчака секунда, за да остави пазача от джипа да се приближи до бомбата, после спокойно натисна спусъка.
    Част от стената избухна в облак от бял прах и пламъци. Пазачът излетя от джипа на шест-седем метра височина, преди да се просне на земята. Колата се преобърна и гумите се завъртяха безпомощно. Парчета бетон се посипаха като градушка.
    Екипът се затича напред. Линк с Кайл на рамо не изоставаше от останалите. Когато стигнаха до ъгъла на сградата, Хуан надникна предпазливо. Един от пазачите лежеше на земята. Лицето му бе обляно в кръв от раната, нанесена от парче бетон. Помагаше му друг пазач, докато третият се опитваше да отвори вратата.
    Прицелвайки се внимателно, Хуан изстреля четирите куршума от глока си. Знаеше, че телата на мъжете са защитени от бронирани жилетки, а и не искаше да ги убива, затова насочи куршумите ниско. Нямаше чак да ги кастрира, но слабините щяха да ги болят поне седмица. Двамата паднаха на земята с писъци.
    — Съжалявам, момчета — каза Хуан, докато прибираше оръжията им.
    Пазачите имаха миниузита, които бяха великолепно оръжие за близко разстояние, но не вършеха работа отдалеч. Метна едното на Еди, а другото на Линк, който беше по-добър стрелец с човек на рамото си от Мърф, застанал в звукоизолираната будка на стрелбището.
    Внезапно черният хеликоптер изръмжа над главите им. Летеше толкова ниско, че релсите му едва не свалиха керемидите от покрива. Джордж Адамс го завъртя над имението, предизвиквайки пясъчна буря, която скри Хуан и останалите и прикова пазачите към земята. Сред оглушителния рев на перките и хаоса наоколо никой не разбра откъде дойде неочакваният откос. Внезапно предното стъкло на хеликоптера бе напукано от куршуми. Джордж се снижи и завъртя хеликоптера, но огънят продължи упорито. Хуан трескаво смени честотата на радиостанцията си и закрещя:
    — Изчезвай оттук, Джордж! Тръгвай! Тръгвай! Това е заповед!
    — Изчезвам. Съжалявам — провлече Адамс.
    Хеликоптерът се издигна над оградата и се загуби, оставяйки следа от дим зад себе си.
    — А сега какво? — обърна се Мърфи към председателя.
    Пред тях имаше седемдесет и пет метра открито пространство, а „Отговорните“ вече се организираха. Екипът на Корпорацията се бе прикрил в плитка канавка, но това не беше надеждна позиция. Пазачите сформираха групи за издирване и фенерите им прорязваха тъмнината.
    — Къде си, Линда? — попита Кабрило.
    — Пред оградата, близо до мястото, което взривихте. Можете ли да стигнете до мен?
    — Не. Прекалено много бойци и никакъв заслон. Кълна се, това място прилича повече на казарма отколкото на курорт за луди.
    — Тогава предполагам, е време за диверсия.
    — Действай.
    Хуан чу звука на ръмжащ двигател, но Линда не му отговори. След тридесет секунди портата на имението увисна откъсната от пантите, а задницата на наетия ван нахлу вътре. Дузината пазачи се завъртяха едновременно. Някои се затичаха към новата заплаха, без да забележат сенките, които се надигнаха от канавката и се втурнаха към оградата.
    Пазачите откриха огън. Повече от четиридесет дупки цъфнаха в метала на вана, преди Линда да го подкара отново. Гумите вдигнаха облак прах и тя изчезна от обсега на оръжията. Докато тичаха към оградата, Хуан извика на Линк и Еди:
    — Дайте ми пълнителите си.
    Подчиниха се на заповедта и му предадоха пълнителите.
    — Минаваме на план В. Ще се видим след малко.
    — Къде отиваш? — задъхано попита Марк. Кабрило си помисли разсеяно, че беше крайно време да вкара Мърфи в корабния фитнес салон.
    — Уцелиха една от г