Скачать fb2
Фатален срок

Фатален срок

Аннотация

    Най-новият роман на Крайтън — „Фатален срок“, не прави изключение и успехът му в световен мащаб отново изведе името на автора му на челно място в класациите на суперселърите.
    Книгата ни превежда отвъд границата между отиващия си XX и настъпващия XXI век, за да ни разкриe забележителните и все още неподозирани от мнозина възможности на новите технологии, на свръхскоростната информация и на „машините на времето“. Майкъл Крайтън отново се обръща към историята и отново поставя проблема за огромната отговорност на онзи, който съсредоточава в ръцете си небивала власт над човека и света, за неговия закономерен крах, ако не я притежава. Научно-техническата революция има няколко измерения, посочва писателят и едно от тях е това на морала. Без него нейните постижения са по-скоро заплаха, отколкото благо за човечеството.


Майкъл КрайтънФатален срок

УВОД
Науката в края на века

    Преди сто години, когато деветнайсетият век наближава към края си, учените по цял свят вярват, че са създали точна картина на реалния свят. Както казва физикът Алистър Рей: „Към края на деветнайсети век изглеждало, че вече са познати основните принципи, управляващи процесите в реалната вселена.“ Всъщност мнозина учени от онова време твърдят, че изучаването на физиката е почти приключено — вече не се очакват големи открития, а предстои само да се уточнят някои дребни подробности.
    Но към края на последното десетилетие изникват някои странности. Рьонтген открива лъчи, които преминават през човешкото тяло; тъй като за тях не съществува обяснение, той ги нарича „лъчите Х“. Два месеца по-късно Анри Бекерел случайно забелязва, че парче уранова руда излъчва нещо, което затъмнява фотографските плаки. А електронът, носителят на електричеството, е открит през 1897 година.
    И все пак в общи линии физиците запазват спокойствие, очаквайки тези куриози да бъдат обяснени от съществуващата теория. Никой не би могъл да предскаже, че до пет години тяхната самодоволна представа за света ще бъде потресаващо преобърната с главата надолу, създавайки изцяло нова концепция за вселената и изцяло нови технологии, които ще преобразят всекидневния живот през двайсети век по невъобразим начин.
    Ако можехте да кажете на някой физик от 1899 година, че след един век подвижни образи ще бъдат разпращани до жилищата из цял свят чрез спътници в небето; че невъобразимо мощни бомби ще заплашват съществуването на човешкия вид; че антибиотиците ще премахнат заразните болести, но болестите ще преминат в контранастъпление; че жените ще имат право на глас и хапчета, за да контролират размножаването; че всеки ден милиони хора ще пътуват по въздуха с машини, способни да излитат и кацат без човешко докосване; че ще можеш да прекосиш Атлантика с три хиляди километра в час; че човечеството ще достигне Луната и след това ще загуби интерес към нея; че микроскопите ще могат да различават отделни атоми; че хората ще носят телефони, тежащи сто-двеста грама, и ще могат да разговарят с целия свят без проводници; или че повечето от тези чудеса се дължат на устройство колкото пощенска марка, използващо нова теория, наречена квантова механика — ако му кажехте всичко това, физикът най-вероятно би ви обявил за луд.
    Повечето от тези неща не биха могли да бъдат предсказани през 1899 година, защото преобладаващата научна теория казва, че са невъзможни. А за онази малка част от нововъведенията, които не са изглеждали съвсем невъзможни, като например самолетите, самият мащаб на използването им би бил потресаващ. Човек би могъл да си представи самолет… но десет хиляди самолета, летящи в едно и също време, това би било невъобразимо.
    И тъй, с право можем да кажем, че на прага на двайсети век дори най-осведомените учени не са имали представа какво ще се случи.


    Сега, когато стоим на прага на двайсет и първи век, положението се повтаря по удивителен начин. Отново физиците вярват, че реалният свят е обяснен и че не предстоят революции. Тъй като помнят историята на науката, те вече не изразяват гласно това мнение, но мислят точно така. Някои наблюдатели дори стигат дотам, да твърдят, че науката като дисциплина е приключила своята работа; че вече не й остава нищо важно за откриване.
    Но също както през края на деветнайсети век е имало признаци за идващата промяна, така и краят на двайсети век ни дава известни идеи за бъдещето. Една от най-важните сред тях е появата на интерес към тъй наречената квантова технология. Това е усилие на много фронтове за създаване на нова технология, която използва фундаменталната същност на субатомната реалност и обещава да извърши истинска революция в представите ни за възможното.
    Квантовата технология влиза в крещящо противоречие с нашите здравомислещи представи за света. Тя предполага съществуването на свят, където компютрите работят, без да са включени, и предметите биват намирани, без да ги търсим. От една-единствена молекула може да бъде изграден невъобразимо мощен компютър. Информацията се прехвърля мигновено между две точки без проводници или мрежа. Далечните предмети могат да бъдат разгледани без пряк контакт. Компютрите вършат изчисленията си в други вселени. А телепортацията — „Прехвърли ме, Скоти“ — е нещо обикновено и се използва по най-различни начини.
    През деветдесетте години изследванията в областта на квантовата технология започнаха да дават резултати. През 1995 година бяха изпратени на разстояние от тринайсет километра свръхсигурни квантови съобщения, което предсказва, че през идния век може да бъде създаден квантов интернет. В Лос Аламос физици измериха дебелината на човешки косъм, използвайки светлината на лазер, която изобщо не е падала върху косъма, а само би могла да го освети. Този странен, сякаш противоречащ на фактите резултат откри пътя към цяла една нова област на проучване без пряк контакт, наречена „да откриеш нещо, без да го търсиш“.
    А през 1998 година квантовата телепортация бе демонстрирана в три световни лаборатории — в Инсбрук, Рим и Калифорнийския технологичен институт. Физикът Джеф Кимбъл, ръководител на калифорнийския екип, заяви, че квантовата телепортация може да бъде приложена върху плътни предмети: „Квантовото състояние на един обект може да бъде пренесено върху друг обект… Смятаме, че знаем как да го направим.“ Кимбъл не си позволи да намекне, че могат да телепортират човешки същества, но предположи, че някои могат да опитат с бактерия.
    Тези квантови куриози, влизащи в сблъсък с логиката и здравия разум, не привлякоха вниманието на широката публика, но и това ще се случи. Според някои преценки през първите десетилетия на новия век повечето световни физици ще работят в една или друга област на квантовата технология.


    Поради всичко това не е учудващо, че в средата на деветдесетте години няколко корпорации предприеха квантови изследвания. Компанията „Квантови устройства «Фуджицу»“ бе основана през 1991 година. През 1993 година Ай Би Ем създаде квантов изследователски екип под ръководството на пионера Чарлс Бенет. По същия път тръгнаха Ай Ти Ти и други компании, а също така университети като Калифорнийския технологичен институт и държавни изследователски организации като Лос Аламос. Същото стори и една изследователска компания от Ню Мексико, наречена Ай Ти Си (ITC). Разположена само на един час път с кола от Лос Аламос, тя постигна удивителни успехи още в началото на десетилетието. Днес вече е ясно, че Ай Ти Си бе първата компания, намерила реално практическо приложение на напредналата квантова технология през 1998 година.
    Поглеждайки назад, виждаме, че Ай Ти Си излезе начело в тази изумителна нова технология благодарение на поредица от странни обстоятелства… и на значителен късмет. Макар че според компанията нейните открития бяха изключително благотворни, така наречената „спасителна експедиция“ твърде ясно разкри опасностите. Двама души загинаха, трети изчезна, а четвърти бе тежко ранен. Тъй че, що се отнася до младите студенти, които предприеха експедицията, тази нова квантова технология, предвестник на двайсет и първия век, далеч не бе благотворна.

КОРАСОН

    „Всеки, който не е потресен от квантовата теория, просто не я разбира.“
Нилс Бор, 1927 г.
    „Никой не разбира квантовата теория.“
Ричард Файнман, 1967 г.
    Типичен епизод на частни военни действия е случаят през 1357 година. Сър Оливър дьо Ван, английски рицар с благороден и дързък характер, превзел градовете Кастелгард и Ла Рок край река Дордона. Според всички свидетелства този „владетел назаем“ управлявал достойно и честно и бил обичан от хората. През април в земите на сър Оливър нахлул безчинстващ отряд от две хиляди brigandes, тоест рицари-разбойници, под командването на Арно дьо Сервол, разпопен монах, известен с прозвището Протосингела. След като изгорил Кастелгард до основи, Сервол разрушил близкия манастир „Света майка“, като изклал монасите и унищожил знаменитата воденица на река Дордона. След това Сервол преследвал сър Оливър до крепостта Ла Рок, където пламнала страшна битка.
    Оливър отбранявал замъка умело и дръзко. Съвременниците приписват успехите му на неговия военен съветник Едуардус де Джоунс. Малко е известно за този човек, около когото се е създала истинска мерлиновска митология — разказват, че той можел да изчезва сред блясък на мълния. Летописецът Одрийм свидетелства, че Джоунс идвал от Оксфорд, но други източници твърдят, че бил от Милано. Тъй като пътувал с група млади чираци, той най-вероятно е бил странстващ експерт, готов да помогне на всекиго срещу заплащане. Добре познавал барута и артилерията — една нова технология за онова време…
    В крайна сметка Оливър загубил своя непристъпен замък, когато един шпионин пропуснал войниците на Протосингела през таен проход. Подобни предателства са типични за заплетените интриги на онова време.
Из „Стогодишната война във Франция“, от М. Д. Бекс, 1996 г.
    Изобщо не биваше да тръгва по този пряк път.
    Дан Бейкър болезнено примижаваше при всяко подскачане на новия мерцедес S 500 по черния път, навлизащ все по-навътре в резервата на индианците навахо в Северна Аризона. Пейзажът наоколо постепенно се превръщаше в същинска пустиня — далечни червеникави плата на изток, равна пустош на запад. Преди половин час бяха отминали някакво село — прашни къщурки, църква и малко училище, сгушени под отвесна скална стена, — но оттогава насам не бяха зърнали нищо, дори порутена ограда. Само безжизнена червена пустиня. Кола не бяха срещали от цял час. Отминаваше пладне, слънцето грееше свирепо в зенита. Бейкър, четирийсетгодишен строителен предприемач от Финикс, усещаше първите пристъпи на безпокойство. Най-вече, защото жена му, архитект по професия, спадаше към онези артистични натури, които нямат практически усет за такива прости неща като бензин и вода. Резервоарът беше пълен наполовина. А двигателят започваше за прегрява.
    — Лиз — каза той, — сигурна ли си, че това е пътят?
    Седнала до него, жена му се бе привела над картата и следеше с пръст очертанията на пътя.
    — Така трябва да е — каза тя. — В пътеводителя пишеше шест километра след отклонението за каньона Корасон.
    — Но ние отминахме Корасон преди двайсет минути. Сигурно сме го пропуснали.
    — Как може да не забележим търговския център? — попита тя.
    — Не знам. — Бейкър се загледа напред. — Но нататък няма нищо. Сигурна ли си, че го искаш? Нали знаеш, в Седона можем да намерим великолепни индиански килимчета. Има ги всякакви.
    Тя изсумтя презрително.
    — В Седона не са автентични.
    — Разбира се, че са автентични, скъпа. Килимът си е килим.
    — Черга.
    — Добре де. — Той въздъхна. — Черга.
    — Не, не е същото — каза тя. — Онези магазини в Седона продават туристически боклуци — синтетика, а не вълна. Искам от чергите, които продават в резервата. Говори се, че в търговския център имало старинна черга от двайсетте години. И аз я искам.
    — Добре, Лиз.
    Бейкър нямаше представа за какво им трябва още един индиански килим — или черга, все тая; Вече имаха две дузини. Лиз ги беше пръснала из цялата къща. И пак трябваше да държи една част по гардеробите.
    Замълчаха. Пътят отпред трептеше от жегата и приличаше на сребърно езеро. Появяваха се миражи, ненадейно изникваха къщи или хора, но когато ги наближаваха, всичко изчезваше.
    Дан Бейкър въздъхна отново.
    — Сигурно сме го отминали.
    — Да продължим още няколко километра — каза жена му.
    — Още колко?
    — Не знам. Още няколко.
    — Колко, Лиз? Дай да решим докога ще продължаваме.
    — Още десет минути — каза тя.
    — Добре, десет минути.
    Той гледаше индикатора за горивото, когато Лиз рязко вдигна длан пред устата си и възкликна:
    — Дан!
    Бейкър завъртя глава към пътя тъкмо навреме, за да види как наблизо прелита някакъв силует — човек в кафяво, застанал край пътя — и да чуе силен удар отстрани по колата.
    — О, Боже мой! — ахна тя. — Блъснахме го!
    — Какво?
    — Блъснахме онзи човек.
    — Не, не сме. Хлътнахме в яма.
    Бейкър виждаше в огледалото, че човекът още стои край пътя. Силует в кафяво, бързо чезнещ сред прашния облак зад автомобила.
    — Не може да сме го блъснали — каза Бейкър. — Още е прав.
    — Дан, блъснахме го. Видях.
    — Не ми се вярва, скъпа.
    Бейкър пак извърна очи към огледалото. Но не видя нищо освен облака прах зад колата.
    — По-добре да се върнем — каза тя.
    — Защо?
    Бейкър бе твърдо уверен, че жена му греши и не са блъснали човека на пътя. Но ако все пак го бяха блъснали, ако беше макар и леко ранен — дори само дребна раничка или драскотина, — това щеше да означава много сериозно забавяне. Едва ли щяха да стигнат във Финикс до вечерта. За да се скита по тия места, човекът не можеше да е друг, освен индианец навахо; трябваше да го откарат в болница или поне до най-близкия голям град, а това беше Галъп, далече встрани от маршрута им…
    — Мислех, че искаш да се върнеш — каза тя.
    — Искам.
    — Да се върнем тогава.
    — Просто не искам проблеми, Лиз.
    — Дан, не мога да повярвам.
    Той въздъхна и намали скоростта.
    — Добре де, завивам. Завивам.
    И той зави, като внимаваше да не заседне в червения пясък край пътя, после подкара обратно натам, откъдето бяха дошли.


    — О, Господи!
    Бейкър отби настрани и изскочи в прашния облак около колата. Изпъшка от лъхналата насреща жега. Трябва да е към четирийсет и осем градуса, помисли си той.
    Когато прахът се поразсея, той видя как падналият край пътя човек опитва да се надигне на лакът. Беше болнав, около седемдесетгодишен, плешив и брадат. Имаше бяла кожа и не приличаше на индианец. Дълга кафява дреха закриваше тялото му. Може би е свещеник, помисли си Бейкър.
    — Добре ли сте? — попита Бейкър, докато помагаше на човека да седне на прашния път.
    Старецът се изкашля.
    — Да. Добре съм.
    — Искате ли да станете? — попита Бейкър малко по-бодро, като не забеляза кръв.
    — След минутка.
    Бейкър се озърна.
    — Къде е колата ви?
    Човекът пак се закашля. Надигна безсилно глава и огледа прашния път.
    — Дан, мисля, че не е добре — каза жена му.
    — Да — каза Бейкър.
    Старецът определено не беше на себе си. Бейкър пак се озърна — във всички посоки нямаше нищо освен равна пустиня, чезнеща сред искрящата мараня.
    Нямаше кола. Нито каквото и да било.
    — Как е стигнал дотук? — попита Бейкър.
    — Хайде — каза Лиз, — трябва да го откараме в болница.
    Бейкър подхвана стареца под мишниците и му помогна да се изправи. Дрехата беше дебела, изработена от нещо като филц, но човекът не се потеше от жегата. Всъщност тялото му изглеждаше студено, почти ледено.
    Старецът се подпря безсилно на Бейкър и двамата прекосиха пътя. Лиз отвори задната врата. Старецът каза:
    — Мога да ходя. Мога да бродя.
    — Добре. Чудесно.
    Бейкър му помогна да се отпусне на задната седалка. Старецът легна върху кожената тапицерия и се сгуши с колене под брадата. Под кафявата роба носеше обикновени дрехи — джинси, карирана риза, маратонки. Бейкър затвори вратата и Лиз мина да седне отпред. Той се поколеба за момент в жегата. Как бе възможно старецът да е тук съвсем сам? С толкова много дрехи и да не се поти?
    Сякаш току-що бе слязъл от автомобил.
    Може и да е бил с кола, помисли си Бейкър. Може да е заспал. Може колата да е излетяла от пътя и да е катастрофирала. Може би някой друг още лежи ранен в нея.
    Чу стареца да мърмори:
    — Оставих го, забравих го. Потърси го, намери го, донеси го.
    Бейкър пресече пътя, за да погледне отсреща. Прескочи една голяма дупка и се запита дали да не я покаже на жена си, но се отказа.
    Край пътя нямаше отпечатък от гуми, но ясно видя следите на стареца върху пясъка. Дирята се отдалечаваше от пътя към пустинята. На трийсетина метра Бейкър видя ръба на овраг. Следите идваха оттам.
    Той тръгна покрай тях към оврага, спря на ръба и надникна надолу. Нямаше кола. Не видя нищо друго, освен една змия, която бързо се отдалечаваше между камъните. Бейкър потръпна.
    На два-три метра надолу по склона нещо бяло и лъскаво привлече погледа му. Бейкър предпазливо пристъпи да го огледа. Беше парче бяла керамика, около три на три сантиметра. Приличаше на електрически изолатор. Бейкър го вдигна и с изненада откри, че е хладно на допир. Може би някой от онези нови материали, които не поглъщат топлина.
    Като се вгледа по-внимателно, той различи от едната страна отпечатани буквите ГТС. Отстрани имаше и бутон, хлътнал в плочката. Зачуди се какво ли ще стане, ако го натисне. Застанал в жегата сред купищата скали, той натисна бутона.
    Не се случи нищо.
    Пак го натисна. Пак нищо.
    Бейкър се измъкна от оврага и тръгна към колата. Старецът спеше и хъркаше. Лиз оглеждаше картата.
    — Най-близкият град е Галъп.
    Бейкър включи двигателя.
    — Значи към Галъп.


    След като излязоха на шосето, той увеличи скоростта и подкара към Галъп. Старецът продължаваше да спи. Лиз го погледна и каза:
    — Дан…
    — Какво?
    — Видя ли ръцете му?
    — Какво им е?
    — Връхчетата на пръстите.
    Бейкър откъсна очи от пътя и се озърна за миг към задната седалка. Пръстите на стареца бяха зачервени от връхчетата до втората става.
    — И какво? Изгорял е от слънцето.
    — Само пръстите? Защо не цялата ръка?
    Бейкър сви рамене.
    — Преди малко пръстите му не бяха такива — каза тя. — Не бяха червени, когато го качихме.
    — Скъпа, сигурно просто не си забелязала.
    — Забелязах, защото имаше маникюр. И си помислих колко е интересно, че някакъв старец в пустинята си прави маникюр.
    — Аха…
    Бейкър погледна часовника. Питаше се колко ли време ще трябва да стоят в болницата. Сигурно часове.
    Той въздъхна.
    Пътят продължаваше право напред.


    На половината път към Галъп старецът се събуди. Изкашля се и попита:
    — Там ли сме? Отсам ли сме?
    — Как сте? — попита Лиз.
    — Как съм? Пак съм. Бре-бре, добре.
    — Как се казвате?
    Старецът премига насреща й.
    — Шантав рой в пътя мой.
    — Нямате ли си име?
    — Име, виме, запомни ме.
    — Той римува всичко — каза Бедаър.
    — Вече го забелязах, Дан.
    — Гледах едно телевизионно предаване за това. Щом римува, значи е шизофреник.
    — Щом римувам, аз тактувам — каза старецът. После гръмогласно запя по мелодията на една стара песен от Джон Денвър:
Квота в брой, спътник мой,
през посоки безброй,
от Елек Роки насочи ме
в пътя мой, квота в брой.

    — Ама че работа — промърмори Бейкър.
    — Сър — настоя Лиз, — можете ли да ми кажете името си?
    — От ниобия можеш да хванеш фобия. Космати сингуларности провалят сумарности.
    Но Лиз не се отчайваше.
    — Сър, знаете ли как ви е името?
    — Викнете Гордън — изкрещя човекът. — Викнете Гордън, викнете Стенли. Външните хора изобщо не щем ги.


    Още преди да пристигнат, Бейкър се обади по телефона, тъй че, когато мерцедесът спря под червено-белия навес на спешното отделение към болницата „Маккинли“, вече ги чакаха санитари с носилка. Старецът се остави покорно да го настанят на носилката, но когато започнаха да го пристягат, изведнъж закрещя:
    — Пуснете ме, свалете ме!
    — Правим го заради вашата безопасност, сър — каза единият от санитарите.
    — Само тъй опяваш, да ме заблуждаваш! Безопасността е последното оправдание на негодника!
    Бейкър бе впечатлен от умението на санитарите да привържат стареца решително, но без грубост. Впечатли го и дребничката тъмнокоса жена, която бързо се отправи след тях.
    — Аз съм Бевърли Цоси — каза тя, като се ръкува с Бейкър и Лиз. — Ще поема случая.
    Изглеждаше много спокойна, макар че, докато санитарите вкарваха количката в спешното отделение, човекът върху нея продължаваше да реве: „Квота в брой, спътник мой…“
    Всички в чакалнята завъртяха глави към него. Бейкър зърна едно момченце на десет или единайсет години с превързана ръка. Хлапето изгледа любопитно стареца, после прошепна нещо на майка си, която седеше до него.
    — През посоки безброооой — пееше старецът.
    — Откога е така? — попита доктор Цоси.
    — От самото начало. Откакто го прибрахме.
    — Освен когато спеше — добави Лиз.
    — Изпадал ли е в безсъзнание?
    — Не.
    — Световъртеж, повръщане?
    — Не.
    — И къде го открихте? Оттатък каньона Корасон?
    — На десет-петнайсет километра след каньона.
    — Там няма почти нищо — каза лекарката.
    — Познавате ли ония места? — попита Бейкър.
    — Там съм израснала. — Тя се усмихна леко. — В Чинле.
    Санитарите изтикаха носилката с крещящия старец през една въртяща се врата.
    — Ако изчакате тук — каза доктор Цоси, — ще дойда веднага, щом разбера нещо. Но едва ли ще е скоро. По-добре идете да обядвате.


    Бевърли Цоси работеше в Университетската болница в Албъкърки, но напоследък идваше в Галъп по два дни седмично да навести старата си баба и през тези дни застъпваше на смяна в спешното отделение, за да припечели допълнително. Харесваше модерния интериор на болницата „Маккинли“, оцветен в яркочервено и кремаво. Тук работеха всеотдайни хора. Харесваше и самия Галъп — градът беше по-малък от Албъкърки и тук не изпитваше смущение от индианския си произход.
    Обикновено в спешното отделение беше спокойно. Затова пристигането на този буен и пеещ старец предизвика голямо вълнение. Доктор Цоси мина през завесите в стаичката, където санитарите вече бяха свалили кафявата филцова дреха и маратонките на пациента. Но старецът продължаваше да се бори и да ги отблъсква, тъй че трябваше да го оставят завързан. Сега разрязваха джинсите и карираната риза.
    Старшата сестра Нанси Худ каза, че няма значение, защото ризата и без това имаше явен дефект — през джоба минаваше назъбена линия, по която шарките не съвпадаха.
    — Вече е била скъсана и закърпена. И то много калпаво, ако питате мен.
    — Не — каза единият санитар, като повдигна ризата. — Не е кърпена, платът е здрав. Странно, шарките не съвпадат, защото едната страна е по-голяма от другата…
    — Така или иначе, няма да му липсва — каза Нанси Худ и я захвърли на пода. После се обърна към Цоси. — Ще се опиташ ли да го прегледаш?
    Човекът все още буйстваше.
    — Засега не. Сложете му системи на двете ръце. И проверете джобовете. Проверете дали няма някакви документи. Ако няма, вземете отпечатъци от пръстите и ги пратете по факса във Вашингтон; може да го открият в компютрите.


    Двайсет минути по-късно Бевърли Цоси преглеждаше едно момче, което си бе счупило ръката, докато играело бейзбол. Очилатото, грозновато хлапе изглеждаше едва ли не гордо от спортната злополука.
    Нанси Худ се приближи и каза:
    — Претърсихме непознатия.
    — И какво?
    — Нищо съществено. Нито портфейл, нито кредитна карта или ключове. Открихме само това.
    Тя подаде на Бевърли сгънат лист. Върху хартията имаше нещо като компютърна разпечатка — множество точки, разположени в странна правоъгълна плетеница. Най-отдолу бе изписано „mon. ste. mere“.
    — Монстемере? Чувала ли си нещо такова?
    Худ поклати глава.
    — Мене, ако питаш, човекът е психопат.
    — Е, не мога да му дам успокоителни, преди да разберем какво става в главата му. Най-добре да направим рентгенова снимка на черепа, за да сме сигурни, че няма травма и мозъчен кръвоизлив.
    — Забрави ли, че рентгеновото отделение е в ремонт, Бев? Снимките ще се бавят цяла вечност. Защо не го пратиш на скенер? Сканирай цялото тяло и ще знаеш всичко.
    — Приготви процедурата — нареди Цоси.
    Нанси Худ се завъртя към вратата.
    — А, и една мъничка изненада. Дошъл е Джими от полицията.


    Дан Бейкър се чувстваше неспокоен. Точно както бе предсказал, наложи им се да седят часове наред в чакалнята на болницата „Маккинли“. След като обядваха — царевични питки с лютив сос, — те се върнаха и завариха на паркинга някакъв полицай да опипва колата им отстрани. Щом го видя, Бейкър изтръпна. Поколеба се дали да не отиде при полицая, но се отказа. Вместо това двамата отново влязоха в чакалнята. Той позвъни на дъщеря си и каза, че може да закъснеят; може дори да пристигнат във Финикс чак утре.
    После зачакаха. Най-сетне, около четири следобед, когато Бейкър отиде при дежурната да попита за стареца, жената отвърна:
    — Роднина ли сте?
    — Не, но…
    — Тогава изчакайте, ако обичате. Лекарката ще дойде след малко.
    Той се върна и седна с въздишка. Пак стана, пристъпи до прозореца и погледна колата си. Полицаят беше изчезнал, но вятърът размахваше края на някакво листче под чистачката. Бейкър потропа с пръсти по рамката на прозореца. Из тия малки градчета можеше да стане какво ли не, щом веднъж се забъркаш в неприятности. И колкото повече чакаше, толкова по-неприятни варианти се въртяха в главата му. Старецът изпада в кома; не могат да напуснат града, преди да се е свестил. Старецът умира; обвиняват ги в убийство. Или не ги обвиняват, но трябва да се явят пред следователя след четири дни.
    Когато ги потърсиха, не дойде дребничката лекарка, а полицаят.
    — Мистър и мисис Бейкър? — попита той много учтиво, след това се представи. — Току-що бях при лекарката. Тя привърши с прегледа, получи и резултати от скенера. Няма абсолютно никакви признаци човекът да е бил блъснат от автомобил. Освен това лично огледах колата ви. Според мен вероятно сте хлътнали в дупка и затова ви се е сторило, че сте го блъснали. Пътищата по ония места са много лоши.
    Бейкър свирепо погледна жена си, която не посмя да повдигне глава.
    — Ще му мине ли? — попита Лиз.
    — Да, така изглежда.
    — Значи можем да си вървим? — попита Бейкър.
    — Скъпи — каза Лиз, — няма ли да му дадеш онова, което намери?
    — О, да. — Бейкър извади от джоба си керамичното квадратче. — Открих това близо до мястото, където лежеше човекът.
    Полицаят повъртя плочката в ръка.
    — ITC — разчете той буквите отстрани. — Къде точно го намерихте?
    — На около трийсет метра от пътя. Помислих си, че може да е бил с кола и да е изхвръкнал от пътя, затова проверих. Но нямаше кола.
    — Нещо друго?
    — Не. Това е всичко.
    — Е, благодаря — каза Уонека, като прибра квадратчето в джоба си. После трепна. — Без малко да забравя. — Той извади някакъв лист и го разгъна внимателно. — Открихме това в дрехите му. Чудех се дали не сте го видели.
    Бейкър погледна листа — хиляди точки, подредени в правоъгълна схема.
    — Не — каза той. — Не съм го виждал.
    — Не го ли е взел от вас?
    — Не?
    — Имате ли представа какво може да бъде?
    — Не — каза Бейкър. — Ни най-малка.
    — Аз пък мисля, че имам — каза жена му.
    — Така ли? — изненада се полицаят.
    — Да. Ще разрешите ли…
    И тя пое листа от ръцете му.
    Бейкър въздъхна. Като истински архитект Лиз замислено се взираше в листа с присвити очи, въртеше го насам-натам, оглеждаше точките ту наопаки, ту отстрани. Бейкър знаеше защо го прави. Мъчеше се да отклони вниманието му от факта, че не е била права, че в крайна сметка колата наистина е хлътнала в дупка и заради това вече цял ден киснат тук. Мъчеше се да оправдае загубата на време, да докаже, че присъствието им има смисъл.
    — Да — каза тя най-сетне, — знам какво е. Това е църква.
    Бейкър погледна точките върху листа.
    — Това да е църква?
    — Е, по-точно план на основите — поправи се тя. — Виждаш ли? Ето тук дългата ос на кръста, нефът… Видя ли? Определено е църква, Дан. А останалата част от изображението, тия квадрати в квадратите, тия правоъгълни линии приличат на… знаеш ли, това може да е манастир.
    — Манастир? — повтори полицаят.
    — Така мисля — каза тя. — А и този надпис отдолу: „mon. ste. mere“. Това „mon.“ не е ли съкращение за манастир? Бас държа, че е така. Казвам ви, според мен това тук е манастир.
    Тя върна листа на полицая.
    Бейкър демонстративно погледна часовника си.
    — Вече наистина е крайно време да потегляме.
    Уонека схвана намека.
    — Разбира се. — Той се ръкува с тях. — Много благодаря за помощта. Извинявайте, че ви забавихме. Приятен път.
    Бейкър здраво прихвана жена си през кръста и я изведе навън в слънчевия следобед. Вече беше по-хладно; на изток се издигаха разноцветни балони. Галъп се славеше като чудесно място за полети с балон. Бейкър пристъпи към колата. Листчето под чистачката се оказа реклама за разпродажба на бижута от тюркоаз в някакъв местен магазин. Той го смачка и седна зад волана. Жена му седеше със скръстени ръце и гледаше право напред. Бейкър включи двигателя.
    — Добре де — каза тя. — Съжалявам.
    Извинението бе неохотно, но Бейкър знаеше, че по-добро няма да получи. Той се приведе и я целуна по бузата.
    — Не. Ти постъпи правилно. Спасихме живота на стареца.
    Жена му се усмихна.
    Той изкара колата от паркинга и потегли към шосето.


    В болницата старецът спеше с кислородна маска на лицето. Вече беше спокоен; откакто му дадоха леко приспивателно, той лежеше отпуснат и дишаше равномерно. Застанала до леглото, Бевърли Цоси обсъждаше случая с Джо Найто — апах мескалеро, отличен лекар и майстор на диагнозите.
    — Бял мъж на видима възраст около седемдесет години. Пристигна тук крайно объркан, смутен и замаян. Леки сърдечни смущения, малко завишено ниво на чернодробните ензими, иначе нищо съществено.
    — И не са го блъснали, така ли?
    — Така изглежда. Но има нещо странно. Казват, че го намерили да се скита северно от каньона Корасон. Там няма нищо поне на петнайсет километра в която и да било посока.
    — И какво?
    — По нищо не личи този човек да е скитал из пустинята, Джо. Няма обезводняване, няма натрупване на кетони в кръвта. Дори не е изгорял от слънцето.
    — Да не мислиш, че някой го е зарязал там? Та старецът вече да не си играе с дистанционното на телевизора?
    — Да. Така предполагам.
    — Ами пръстите му?
    — Не знам — каза тя. — Има някакви проблеми с кръвообращението. Връхчетата на пръстите му са студени, зачервени, може дори да гангренясат. Нямам представа какво е, но откакто постъпи тук, непрекъснато се влошава.
    — Диабетик ли е?
    — Не.
    — Болестта на Рейно?
    — Не.
    Найто пристъпи до леглото и огледа пръстите на стареца.
    — Засегнати са единствено връхчетата. Нарушено е само периферното кръвообращение.
    — Точно така — потвърди Бевърли. — Ако не го бяха открили в пустинята, бих казала, че страда от измръзване.
    — Провери ли го за тежки метали, Бев? Защото може да се окаже отравяне с тежки метали. Кадмий или арсеник. Това би обяснило както пръстите, така и бълнуването.
    — Взех проби. Но анализът за тежки метали се прави в Албъкърки. Ще получа резултати най-рано след седемдесет и два часа.
    — Имаш ли някакви документи, медицински картон, каквото и да било?
    — Нищо. Свързахме се с отдела за безследно изчезнали и изпратихме отпечатъците му във Вашингтон, но проверката може да трае цяла седмица.
    Найто кимна.
    — Ами докато беше възбуден? Какво точно говореше?
    — Повтаряше едно и също, все в рими. Нещо за Гордън и Стенли. И казваше още: „Квота в брой, спътник мой.“
    — Квота? Това не е ли латинска дума?
    Тя сви рамене.
    — Отдавна не съм ходила на църква.
    — Мисля, че „квота“ е на латински — каза Найто.
    — Извинете — обади се изведнъж нечий глас. Беше очилатото хлапе, седнало с майка си до отсрещната стена на коридора.
    — Все още чакаме хирурга, Кевин — каза Бевърли. — Като дойде, ще ти намести ръката.
    — Не беше „квота в брой“ — каза хлапето. — Казваше „квантов рой“.
    — Какво?
    — Квантов рой. Това казваше: „квантов рой“.
    Двамата пристъпиха към него. Найто се усмихна развеселено.
    — И какво точно представлява този квантов рой?
    Момчето премига и ги изгледа много сериозно иззад очилата.
    — На много ниски нива, далеч под атомните размери, структурата на пространството става неравномерна. Не е гладка, а по-скоро хаотична, като рояк или сапунена пяна. Затова я наричат „квантова пяна“ или „квантов рой“.
    — На колко години си? — попита Найто.
    — На единайсет.
    — Много чете — каза майката. — Баща му работи в Лос Аламос.
    Найто кимна.
    — И какъв е смисълът на тази квантова пяна, Кевин?
    — Няма смисъл — каза хлапето. — Просто на субатомарно ниво вселената е такава.
    — И защо му е да говори за това?
    — Защото е известен физик — каза Уонека, който се зададе по коридора. Той погледна листа в ръката си. — Току-що го получихме в полицейското управление. Джоузеф А. Троб, седемдесет и една години, физика на материалите. Специалист по свръхпроводими метали. Обявен за изчезнал от местоработата си в изследователския институт на Ай Ти Си в Блек Рок днес около пладне.
    — Блек Рок ли? Та това е чак някъде около Сандия, в центъра на Ню Мексико. Дотам са няколко часа път. Как, по дяволите, се е озовал край каньона Корасон в Аризона?
    — Не знам — каза Бевърли. — Но той… Изведнъж тревожно задрънчаха звънци.
    Всичко се случи тъй бързо, че Джими Уонека едва осъзна какво става. Старецът в леглото надигна глава, огледа ги с разширени от ужас очи и повърна кръв. Кислородната маска се обагри в яркочервено; кръвта изби изпод ръбовете, потече по бузите и брадата му, оплиска възглавницата и стената. Човекът издаде глухо хъркане — давеше се в собствената си кръв.
    Бевърли вече тичаше през стаята. Уонека се втурна след нея.
    — Завърти главата! — нареди Найто, щом спря до леглото. — Завърти я!
    Бевърли бе смъкнала кислородната маска и опитваше да извърти главата на стареца, но той се бореше, отблъскваше я панически. Уонека я избута настрани, сграбчи главата на стареца и завъртя с всичка сила. Човекът повърна отново; кръвта опръска мониторите и Уонека.
    — Аспирация! — извика Бевърли, сочейки една тръба на стената.
    Уонека се опита да удържи стареца и да хване тръбата, но подът бе хлъзгав от кръв. Той залитна и се вкопчи в леглото.
    — Хайде бе, хора! — изкрещя Цоси. — Помогнете! Аспирация!
    Коленичила до леглото, тя ровеше с пръсти в устата на стареца, за да издърпа езика. Уонека се надигна с усилие и видя, че Найто държи тръбата. Той я стисна с окървавени пръсти, а Найто завъртя клапана на стената. Бевърли пое сондата и започна да изсмуква кръвта от устата и носа на човека. По прозрачната тръба плъзнаха алени струи. Старецът кашляше и пъхтеше, но бързо губеше сили.
    — Не ми харесва — каза Бевърли. — По-добре…
    Тонът на алармата се промени, стана равномерен и пронизителен. Спиране на сърдечната дейност.
    — По дяволите! — изруга тя. Цялата й престилка бе обляна в кръв, блузата също. — Електродите! Дайте електродите!
    Найто стоеше над леглото, стиснал електродите с изпънати ръце. Уонека се отдръпна заднишком, докато Нанси Худ си пробиваше път към леглото; болният вече бе обграден от всички страни. Уонека усети остра воня и разбра, че червата на стареца са се отпуснали. Изведнъж осъзна: човекът умираше.
    — Отдръпнете се — каза Найто и натисна с електродите. Тялото подскочи. Стъклениците върху лавицата задрънчаха. Алармата продължаваше да пищи.
    — Дръпни завесата, Джими — каза Бевърли.
    Уонека се озърна и видя, че очилатото хлапе ги гледа със зяпнала уста. Той дръпна завесата.


    Един час по-късно изтощената Бевърли Цоси рухна на стола край бюрото в ъгъла, за да опише случая. Трябваше да то направи много подробно, защото пациентът бе мъртъв. Докато прелистваше формуляра, Джими Уонека дойде с чаша кафе за нея.
    — Благодаря — каза тя. — Между другото, имаш ли някакъв телефон на онази компания? Трябва да им позвъня.
    — Остави на мен — каза Уонека и за момент я потупа по рамото. — Много ти се струпа днес.
    Преди тя да отговори, Уонека мина на съседното бюро, разгърна бележника си и почна да набира. Усмихна й се, докато чакаше да отговорят.
    — Институт на Ай Ти Си.
    Той се представи, след това продължи:
    — Обаждам се във връзка с вашия изчезнал сътрудник Джоузеф Троб.
    — Момент, моля. Ще ви свържа със завеждащия „Личен състав“.
    Наложи му се да чака още няколко минути. Отнякъде долиташе музика. Той закри микрофона с длан и подчертано небрежно подхвърли към Бевърли:
    — Свободна ли си за вечеря, или ще ходиш при баба си?
    Тя продължи да пише, без да повдигне глава.
    — Ще ходя при баба.
    Той сви рамене.
    — Е, само питам.
    — Но тя си ляга рано. Около осем.
    — Така ли?
    Тя се усмихна, продължавайки да гледа формуляра.
    — Да.
    Устните на Уонека се разтеглиха в широка усмивка.
    — Значи се разбрахме?
    — Разбрахме се.
    Слушалката прещрака отново и той чу женски глас:
    — Изчакайте, моля, свързвам ви с първия вицепрезидент, доктор Гордън.
    — Благодаря — каза той и си повтори наум: „пръв вицепрезидент“.
    Ново щракване, сетне дрезгав глас:
    — Джон Гордън слуша.
    — Доктор Гордън, аз съм Джон Уонека от полицейското управление в Галъп. Обаждам се от болницата „Маккинли“. Боя се, че имам лоши новини.


    Зад панорамните прозорци на заседателната зала жълтото следобедно слънце хвърляше ярки отблясъци по стъклените стени на петте лабораторни сгради от изследователския комплекс на Ай Ти Си в Блек Рок. Далече над пустинята прииждаха буреносни облаци. Но никой от дванайсетте членове на управителния съвет в залата не поглеждаше натам. Те пиеха кафе до страничната масичка и разговаряха помежду си, очаквайки началото на заседанието. Съвещанията винаги продължаваха до късна нощ, защото така ги планираше президентът на Ай Ти Си Робърт Донигър, известен със своята безсъница. И ако членовете на съвета — все ръководители на големи компании и видни капиталисти в областта на модерните технологии — въпреки всичко идваха тук, това бе заради преклонението им пред гения на Донигър.
    В момента все още го чакаха. Едрият Джон Гордън, заместник на Донигър, предполагаше, че знае причината. Продължавайки да говори по телефона, той се запъти към вратата. Преди време Гордън бе ръководил проекти на военновъздушните сили и все още имаше армейска осанка. Синият му костюм беше изгладен безукорно, а черните му обувки лъщяха. Притискайки телефона до ухото си, той каза: „Разбирам, господин полицай“ и се измъкна от залата.
    Както бе предполагал, Донигър крачеше напред-назад из коридора като развълнувано хлапе, докато главната адвокатка на Ай Ти Си Даян Крамър стоеше край стената и го слушаше. Гордън видя как Донигър яростно размахва пръст срещу нея. Очевидно я правеше на пух и прах.
    Робърт Донигър беше на трийсет и осем години, гениален физик и милиардер. Въпреки изпъкналия корем и прошарената коса поведението му си оставаше младежко… или детинско, в зависимост от гледната точка. Във всеки случай с годините не бе станал по-мек. Ай Ти Си беше третата му компания; от другите две бе забогатял, но стилът му на ръководство си оставаше все тъй жлъчен и злобен. Почти всички в компанията се бояха от него.
    По случай днешното заседание Донигър бе облякъл син костюм вместо обичайния смачкан памучен панталон и вехт пуловер. Но в този вид изглеждаше притеснен като момче, чиито родители са го принудили да се издокара.
    — Е, много ви благодаря, полицай Уонека — каза Гордън по телефона. — Ще уредим всичко. Да. Веднага ще го направим. Още веднъж благодаря. — Гордън изключи телефона и се обърна към Донигър. — Троб е мъртъв и са разпознали трупа.
    — Къде?
    — Галъп. Едно ченге се обади от тамошната болница.
    — От какво смятат, че е умрял?
    — Не знаят. Допускат, че е сърдечен удар. Но имало проблем с пръстите му. Нарушено кръвоснабдяване. Ще направят аутопсия. Законът го изисква.
    Донигър раздразнено махна с ръка.
    — Голям праз. Нищо няма да разберат от скапаната си аутопсия. Троб имаше транскрипционни грешки. Изобщо няма да го проумеят. Защо ми губиш времето с тъпотии?
    — Един от твоите служители е починал, Боб — каза Гордън.
    — Вярно — отвърна спокойно Донигър. — И знаеш ли какво? Вече с нищо не мога да му помогна на тоя скапаняк. Съжалявам. Олеле, колко ми е мъчно за горкия човечец! Прави каквото щеш, прати му цветя, само не ме занимавай, разбра ли?
    В подобни моменти Гордън дълбоко въздишаше и си напомняше, че Донигър не се различава от мнозина други агресивни млади предприемачи. Напомняше си, че зад завесата на сарказма Донигър почти винаги има право. И че във всеки случай се е държал така през целия си живот.
    Робърт Донигър бе проявил своята гениалност още от първи клас, когато четеше наръчници за инженери. На девет години можеше да поправя всеки електронен прибор — радио или телевизор, — като си играеше с проводниците или кинескопа, докато уредът проработи. Когато веднъж майка му изрази тревога, че може да го удари ток, той отговори: „Не ставай идиотка.“ А когато почина любимата му баба, Донигър най-спокойно уведоми майка си, че очаква да получи от нея двайсет и седемте долара, които му дължала старицата.
    След като на осемнайсетгодишна възраст завърши с пълно отличие физика в Станфорд, Донигър постъпи в лабораторията „Ферми“ край Чикаго. Шест месеца по-късно напусна, като каза на директора, че „физиката на ядрените частици е за тъпанари“. Върна се в Станфорд, където започна работа в една по-обещаваща според него област — физика на свръхпроводниците.
    По онова време множество учени напускаха университета и създаваха компании, чрез които да използват откритията си. Донигър напусна след около година и основа „Тек Гейт“ — фирма, произвеждаща компоненти за прецизно щамповане на клипове, което Донигър бе изобретил неотдавна. Когато от Станфорд възразиха, че е направил тези открития в техните лаборатории, Донигър заяви: „Ако имате проблеми, съдете ме. Ако ли не, затваряйте си устата.“
    Именно в „Тек Гейт“ Донигър се прослави с грубия си команден стил. По време на срещите със своите учени той седеше в ъгъла, килнал застрашително стола си назад, и сипеше въпроси: „Какво ще кажеш за това?“, „Защо не вършиш онова?“, „Каква е причината за еди-кое си?“. Ако отговорът го задоволяваше, той казваше: „Може би…“ Това бе най-голямата похвала, която някой можеше да получи от Донигър. Но ако отговорът не му харесваше — а обикновено ставаше точно така, — той ръмжеше злобно: „Ти имаш ли мозък?“, „Идиот ли мечтаеш да станеш?“, „Искаш ли да умреш глупав?“, „Ти не си дори малоумен.“ Когато наистина се раздразнеше, почваше да мята бележници и моливи, крещейки: „Задници! Всички сте скапани задници!“.
    Служителите от „Тек Гейт“ се примиряваха с буйствата на „есесовеца Донигър“, защото той беше гениален физик, далеч по-способен от тях; защото знаеше с какви проблеми се сблъскват неговите екипи и защото критиките му винаги бяха заслужени. Макар и неприятен, този язвителен стил на ръководство даде своите резултати — за две години „Тек Гейт“ постигна изумителен напредък.
    През 1984 година Донигър продаде компанията за сто милиона долара. През същата година списание „Магазин“ го включи в списъка на петдесетте души под двайсет и пет години, „които ще оформят остатъка от века“. Заедно с него в списъка бяха Бил Гейтс и Стив Джобс.


    Донигър се обърна към Гордън.
    — По дяволите! Всичко ли сам трябва да правя? Господи! Къде са намерили Троб?
    — Сред пустинята. В резервата на индианците навахо.
    — Къде точно!
    — Знам само, че е било на петнайсет километра северно от Корасон. Доколкото разбрах, там няма почти нищо.
    — Добре — каза Донигър. — Тогава заповядай на Барето от охраната да откара колата на Троб до Корасон и да я изостави в пустинята. Да спука една от гумите и да се маха.
    Даян Крамър се изкашля. Тя беше тъмнокоса, малко над трийсетте, облечена в черно костюмче.
    — Не знам, Боб… — каза тя с подчертано адвокатски тон. По този начин подправяш уликите.
    — Естествено, че подправям уликите! Точно това ми е целта. Някой ще се запита как Троб е попаднал там. Затова ще оставим колата, та да я намерят.
    — Но ние не знаем точно къде…
    — Няма значение къде. Просто го направете.
    — В такъв случай ще знаят поне двама души — Барето и още някой.
    — На кого му пука? Просто го направи, Даян.
    Настана кратко мълчание. Даян Крамър гледаше начумерено пода и личеше, че тази история никак не й харесва.
    — Виж какво — обърна се Донигър към Гордън. — Помниш ли онзи случай, когато Гарман щеше да получи поръчката вместо нашата стара компания? Помниш ли изтичането на информация в пресата?
    — Помня — каза Гордън.
    — Толкова те тревожеше тази история — ухили се Донигър. После се завъртя към Даян Крамър и обясни: — Гарман беше дебела свиня. Загуби доста тегло, защото жена му го подложи на строга диета. А ние пуснахме слух, че Гарман е безнадеждно болен от рак и компанията му ще приключи дейността си. Той отрече, но като го гледаха как е отслабнал, никой не му повярва. И ние получихме поръчката. Пратих голяма кошница плодове на жена му. — Той се разсмя. — Важното е, че никой не разбра откъде беше тръгнал слухът. Няма страшно, Даян. Бизнесът си е бизнес. Откарай проклетата кола в пустинята.
    Тя кимна, но продължи да се взира в пода.
    — А после — каза Донигър — искам да знам как, по дяволите, е влязъл Троб в транзитната зала. Защото вече беше направил прекалено много пътувания и имаше твърде много транскрипционни дефекти. Нямаше разрешение за транзит. Тази зала се охранява най-строго. Как е влязъл тогава?
    — Мислим, че е имал пропуск за работа по машините — каза Крамър. — Изчакал е вечерната смяна на персонала и е взел машина. В момента проверяваме как стоят нещата.
    — Не искам да проверяваш нещата — отвърна подигравателно Донигър. — Искам да ги оправиш, Даян.
    — Ще ги оправим, Боб.
    — Постарай се, по дяволите! — каза Донигър. — Защото в момента тази компания е изправена пред три проблема. И Троб представлява най-дребният. Другите два са сериозни. Извънредно сериозни.


    Донигър винаги бе имал дарбата да вижда всичко в далечна перспектива. През 1984 година той продаде „Тек Гейт“, защото предвиждаше, че компютърните чипове са „изпята песен“. По онова време подобна мисъл изглеждаше нелепа. На всеки осемнайсет месеца компютърните чипове удвояваха мощността си, а цената им падаше наполовина. Но Донигър разбираше, че този напредък се постига чрез натъпкване на все повече и повече елементи върху чипа. Това не можеше да продължава вечно. В крайна сметка схемите щяха да бъдат натъпкани толкова плътно, че чиповете да се разтапят от топлината. А това щеше да ограничи и пределната мощност на компютрите. Донигър знаеше, че обществото ще изисква още по-мощни компютри, но не виждаше начин за създаването им.
    Разочарован, той се върна към предишния си интерес — физиката на свръхпроводниците. Основа втора компания — „Адвансед Магнетикс“, притежаваща няколко важни патента за новите сканиращи машини с магнитен резонанс, които по това време предизвикваха истинска революция в медицината. За производството на всяка подобна машина „Адвансед Магнетикс“ получаваше лицензна вноска от двеста и петдесет хиляди долара. Както веднъж бе казал Донигър, „компанията представляваше истинска дойна крава и да се занимаваш с нея беше точно толкова интересно, колкото да отглеждаш говеда“. Отегчен и зажаднял за нови предизвикателства, той я продаде през 1988 година. По онова време беше на двайсет и осем години и притежаваше един милиард долара. Но смяташе, че все още не е направил нищо сериозно.
    През следващата година той основа Ай Ти Си.


    Един от любимите герои на Донигър беше физикът Ричард Файнман. В началото на осемдесетте години Файнман бе предположил, че е възможно да се построи компютър, използващ квантовите свойства на атомите. Теоретично един такъв „квантов компютър“ би бил милиарди и милиарди пъти по-мощен от всеки друг компютър в света. Но идеята на Файнман изискваше създаването на съвършено нова технология — технология, която трябваше да се изгради от нулата; технология, променяща всички дотогавашни правила. Тъй като никой не виждаше практически начин за създаване на квантов компютър, идеята на Файнман скоро потъна в забрава.
    Но Донигър не я забрави.
    През 1989 година Донигър се зае да създава първия квантов компютър. Идеята беше толкова радикална — и толкова рискована, — че той не обяви публично намеренията си. Нарече новата си компания с трите невзрачни букви ITC — съкращение от „Интернешънъл Текнолъджи Корпорейшън“. Седалището й се намираше в Женева, където Донигър можеше да привлича най-талантливите физици от Европейския център за ядрени изследвания.
    През следващите няколко години светът не чу нищо за Донигър и неговата компания. Ако изобщо се сещаха за него, хората предполагаха, че е напуснал бизнеса. В края на краищата нерядко се случваше предприемачите в областта на модерните технологии да изчезват от поглед, след като са натрупали състояния.
    През 1994 година списание „Таим“ публикува списък на двайсет и пет души под четирийсет години, които променят нашия свят. Робърт Донигър не бе между тях. Никой не забеляза това; никой не си го спомняше.
    През същата година той прехвърли Ай Ти Си обратно в Съединените щати и построи лабораторен комплекс в Блек Рок, щат Ню Мексико, на един час път северно от Албъкърки. Някой по-внимателен наблюдател би могъл да забележи, че пак е избрал място, където се намират талантливи физици. Но такъв наблюдател нямаше.
    Затова никой не усети, че през деветдесетте години Ай Ти Си расте непрекъснато. В Ню Мексико се строяха нови лаборатории; компанията наемаше нови физици. Управителният съвет нарасна от шест на дванайсет души. Всички те бяха или шефове на компании, направили капиталовложения в Ай Ти Си, или независими едри предприемачи. Всички бяха подписали драконовски споразумения за опазване на тайната, според които трябваше да внесат солидна финансова гаранция, да се подлагат на проверки с детектор на лъжата и да позволят на Ай Ти Си да подслушва телефоните им без предупреждение. Освен това Донигър не приемаше капиталовложения под триста милиона долара. И без капка смущение обясняваше, че това е цената за място в съвета. „Ако искате да знаете какво съм замислил, ако искате да се включите в нашата работа, плащате триста милиона. Отстъпки никому. Не са ми притрябвали вашите пари.“
    Но, разбира се, парите му трябваха. Ай Ти Си ги прахосваше с ужасяващи темпове — за последните девет години бяха изхарчили над три милиарда долара. И Донигър знаеше, че ще му трябват още.


    — Проблем номер едно — каза Донигър. — Набавянето на средства. Преди да излезем наяве, ще ни трябва още един милиард. — Той кимна към залата. — Те няма да го дадат. Значи се налага да ги накарам да приемат още трима души в съвета.
    — Не е лесно да убеждаваш такива противници — каза Гордън.
    — Знам — съгласи се Донигър. — Те виждат с каква скорост хвърчат парите и искат да знаят кога ще свърши това. Искат да видят конкретни резултати. И точно това ще им дам днес.
    — Какви конкретни резултати?
    — Победа — каза Донигър. — На тия лайнари им трябва победа. Някаква вълнуваща вест за един от проектите ни.
    Даян Крамър тихо ахна.
    — Боб, всички проекти са дългосрочни — възрази Гордън.
    — Някои трябва да са пред завършване. Какво ще речеш за Дордона?
    — Не е готов. Лично аз не бих препоръчал да прибързваш.
    — А пък лично на мен ми трябва победа — отсече Донигър. — Професор Джонстън и неговите студентчета вече три години киснат във Франция на наши разноски. Все нещо трябва да са постигнали.
    — Не още, Боб. Пък и не притежаваме целия терен.
    — Достатъчно притежаваме.
    — Боб…
    — Даян ще замине. Тя знае как да ги притисне.
    — Професор Джонстън няма да е доволен.
    — Сигурен съм, че Даян може да се справи с Джонстън.
    Един от асистентите отвори вратата на залата и надникна в коридора.
    — След минутка, по дяволите! — каза Донигър, но веднага тръгна натам. Озърна се през рамо и добави: — Просто го направете.
    После влезе в залата и затвори вратата.


    Гордън придружи Даян Крамър по коридора. Високите й токчета тракаха по пода. Гордън погледна надолу и видя, че под строгото и делово черно костюмче Даян носи елегантни черни сандали. Такава си беше — изкусителна и същевременно недостъпна.
    — Знаеше ли предварително за това? — попита Гордън.
    Тя кимна.
    — Но не много отдавна. Той ми каза преди час.
    Гордън премълча и преглътна раздразнението. Работеше с Донигър вече дванайсет години, от времето на „Адвансед Магнетикс“. В Ай Ти Си той ръководеше широка изследователска дейност на два континента, използваща десетки физици, химици, компютърни специалисти. Беше му се наложило да научи всичко за свръхпроводниците, фракталното компресиране, квантовите кубити и скоростните йонообменни потоци. Беше затънал до шия в теоретичната физика — най-неразбираемата наука на света — и все пак постигаше успех след успех; развойната дейност се движеше по график; преразходите оставаха в рамките на поносимото. Но въпреки успехите Донигър никога не му се доверяваше докрай.
    За разлика от него Даян Крамър винаги бе имала по-особена връзка с Донигър. Отначало тя започна да работи за компанията като външен сътрудник. Донигър реши, че е умна и изискана, затова я назначи при себе си. През следващата година тя стана негова интимна приятелка и макар че връзката бе отдавна прекъснала, той продължаваше да се вслушва в съветите й. Благодарение на това Даян бе успяла да предотврати няколко катастрофи.
    — Вече десет години пазим тази технология в тайна — каза Гордън. — Ако се позамислиш, това е същинско чудо. Троб е първият инцидент, който не успяхме да овладеем. За щастие всичко попадна в ръцете на някакво тъпо провинциално ченге и няма да стигне по-нависоко. Но ако Донигър подгони нещата във Франция, току-виж, хората почнали да се досещат. Онази парижка репортерка вече е по петите ни. Боб може да разтури цялото ни прикритие.
    — Знам, че е мислил по този въпрос. Това е вторият сериозен проблем.
    — Да се разкрием?
    — Именно. Да извадим всичко наяве.
    — Не го ли е страх?
    — Да, страх го е. Но, изглежда, че има план как да се справи.
    — Дано — каза Гордън. — Защото не можем да разчитаме, че при всяка издънка ще се натъкваме на тъпи ченгета.


    На следващата сутрин полицай Джеймс Уонека дойде да потърси Бевърли Цоси в болницата. Искаше да провери резултатите от аутопсията на починалия старец. Казаха му, че Бевърли е отишла при скенера на третия етаж, и той се заизкачва натам. Завари я в малка бежова стаичка до белия скенер. Разговаряше с техника Калвин Чи. Седнал зад компютърния монитор, той сменяше образ след образ. На екрана се виждаха пет кръгчета, подредени едно до друго. С всяка смяна на картината те ставаха все по-малки.
    — Калвин! — възкликна Бевърли. — Това е невъзможно. Трябва да е някаква грешка.
    — Ти сама ме помоли да проверя данните — отвърна техникът, — а сега не ми вярваш. Казвам ти, Бев, не е грешка. Истина е. Ето, виж и другата ръка.
    Чи затрака по клавиатурата и върху екрана се появи хоризонтален овал с пет бели кръгчета в него.
    — Виждаш ли? Това е дланта на лявата ръка в разрез. — Той се обърна към Уонека. — Почти същото ще видиш, ако си сложиш ръката на дръвника и я разсечеш.
    — Много мило, Калвин.
    — Е, просто искам всички да сме наясно. — Чи пак се обърна към екрана. — Добре, уточняваме гледката. Петте кръгчета са костите в дланта. Тези неща тук са сухожилията, отиващи към пръстите. Не забравяйте, почти всички мускули, които движат пръстите, са по-нагоре, над китката. Добре. Това кръгче е лъчевата артерия, снабдяваща китката с кръв. Добре. Сега постепенно придвижваме разрезите навън.
    Образът започна да се променя. Овалът стана по-тесен и костите взеха да се раздалечават плавно, като деление на амеба. Останаха само четири кръгчета.
    — Добре. Отминахме дланта и виждаме само пръстите. Във всеки пръст има малки артерии, те се делят, стават по-тесни, но все още се различават. Виждате ли ги, тук и тук? Добре. Продължаваме към връхчетата на пръстите, костите стават по-едри, това тук е средният пръст, ставата…, а сега… гледайте артериите, следете ги как се движат… секция по секция… ето, сега.
    Уонека се навъси.
    — Прилича ми на дефект. Сякаш нещо прескочи.
    — Наистина прескочи — каза Чи. — Кръвоносните съдове са изместени. Не се съединяват. Погледнете пак. — Той върна предишната секция, после пак прехвърли напред. Ясно се виждаше как кръгчетата на тъпичките артерии сякаш подскачат настрани. — Ето защо е имал гангрена на пръстите. Кръвоснабдяването им е било нарушено, защото артериите не съвпадат. Като в лоша сглобка или нещо подобно.
    Бевърли поклати глава.
    — Калвин!
    — Казвам ви. И не е само това, има го и на други места в тялото му. Например в сърцето. Казваш, че е умрял от сърдечен удар? Нищо чудно, след като и стените на сърдечната камера не съвпадат.
    — Белег от стар инфаркт — възрази Бевърли и отново поклати глава. — Не се увличай, Калвин. Човекът беше на седемдесет и една години. Каквото и да речем за сърцето му, все пак е работило над седемдесет години. Същото се отнася и до ръцете. Ако наистина имаше разминаване на артериите, пръстите му щяха да окапят преди години. При всяко положение имаме работа със скорошно заболяване; то се влошаваше, докато човекът лежеше в болницата.
    — Сега да не вземеш да ми разправяш, че машината бърка?
    — Трябва да е така. Не е ли вярно, че при грешка в програмите може да се получи неточен образ? А понякога и програмите бъркат, нали?
    — Проверих машината, Бев. Всичко е наред.
    Тя сви рамене.
    — Съжалявам, но не ти вярвам. Имаш някакъв проблем. Виж какво, ако си толкова сигурен, слез долу в патологията и провери лично.
    — Опитах се — каза Чи. — Тялото вече е взето.
    — Тъй ли? — трепна Уонека. — Кога?
    — В пет часа тази сутрин. Дошъл някой от неговата компания.
    — Е, компанията им се намира някъде около Сандия — каза Уонека. — Може би тялото все още пътува натам.
    Чи поклати глава.
    — Не. Кремирали са го тази сутрин.
    — Наистина ли? Къде?
    — В градското погребално бюро.
    — Кремирали са го тук? — изненада се Уонека.
    — Нали ти казвам — отвърна Чи, — има нещо смахнато около тоя образ.
    Бевърли Цоси скръсти ръце и огледа двамата мъже.
    — Нищо смахнато няма — каза тя. — Компанията го е направила, защото така нещата могат да се уредят по телефона, от разстояние. Обаждат се в погребалното бюро, оттам идват да приберат трупа и го кремират. Често се случва, особено ако няма роднини. А сега стига глупости, Калвин, и викни техниците да оправят машината. Имаш проблем със скенера… и нищо повече.
    Джими Уонека искаше час no-скоро да приключи със случая Троб. Но когато се върна в спешното отделение, той видя найлонова торбичка, пълна с дрехите и личните вещи на стареца. Наложи се пак да позвъни в Ай Ти Си. Този път го свързаха с друг вицепрезидент, някоя си мис Крамър. Доктор Гордън беше на съвещание.
    — Става дума за доктор Троб — каза той.
    — А, да. — Отсреща долетя печална въздишка. — Клетият доктор Троб. Беше толкова мил човек.
    — Тялото му беше кремирано днес, но тук все още имаме някои негови лични вещи. Не знам какво бихте искали да направим с тях.
    — Доктор Троб няма живи роднини — каза мис Крамър. Едва ли някой тук би желал да получи дрехите му или други лични вещи. За какво става дума по-точно?
    — Ами… в джоба му имаше някаква схема. Прилича на църква или може би манастир.
    — Аха.
    — Знаете ли защо може да му е трябвала схема на манастир?
    — Не, наистина нямам представа. Откровено казано, през последните седмици доктор Троб се държеше малко странно. Беше много потиснат, откакто жена му почина. Сигурен ли сте, че е манастир?
    — Не, не съм. Не знам какво представлява. Искате ли да ви върнем чертежа?
    — Ако нямате нищо против да го изпратите.
    — Ами онази керамична плочка?
    — Керамична плочка ли?
    — У него имаше малка керамична плочка. Около три на три сантиметра с надпис ITC.
    — А, добре. Няма нищо сериозно.
    — Чудех се какво ли може да бъде.
    — Какво може да бъде? Това е личен пропуск.
    — Досега не бях виждал такъв личен пропуск.
    — Образецът е нов. Използваме ги за влизане в охранявани помещения и тъй нататък.
    — Да върнем ли и него?
    — Ако няма да ви затрудни. Знаете ли какво, ще ви дам номера на нашата куриерска служба. Просто го напишете върху плика и ще получим пратката.
    Докато оставяше слушалката, Джими Уонека си помисли: Дрън-дрън!


    Малко по-късно Уонека позвъни на местния католически свещеник отец Гроган и му разказа за чертежа с надпис mon. ste. mere.
    — Това би трябвало да е съкращение от името на манастир — отговори веднага свещеникът.
    — Значи наистина е манастир?
    — Да, несъмнено.
    — Къде?
    — Нямам представа. Името не е испанско. На френски „Sainte-mere“ означава „Света майка“, тоест Дева Мария. Може би в Луизиана.
    — Как мога да го открия? — попита Уонека.
    — Тук някъде имам списък на манастирите. Дай ми час-два да го изровя.


    — Съжалявам, Джими. Не виждам никаква загадка.
    Карлос Чавес беше заместник-началник на полицията в Галъп и скоро щеше да се пенсионира. Още, откакто постъпи на служба, Джими Уонека разчиташе на неговите съвети. Сега Чавес седеше с крака на бюрото и го гледаше твърде скептично.
    — Е, това е положението — каза Уонека. — Прибрали са този тип съвсем побъркан нейде около каньона Корасон, но няма нито слънчеви изгаряния, нито обезводняване.
    — Значи някой го е изоставил там. Роднини са го изхвърлили от колата.
    — Не. Няма живи роднини.
    — Добре, тогава сам е стигнал дотам.
    — Никой не е видял кола.
    — Какво означава „никой“?
    — Хората, които са го прибрали.
    Чавес въздъхна.
    — Отиде ли лично да потърсиш кола около Корасон?
    Уонека се поколеба.
    — Не.
    — Значи си им повярвал на честна дума?
    — Да, май така излиза.
    — Така излиза, а? Значи колата може все още да е там.
    — Може би. Да.
    — Добре. Какво направи след това?
    — Обадих се на неговата компания, ITC.
    — И какво ти казаха?
    — Че бил потиснат, защото жена му починала.
    — Логично.
    — Не съм сигурен — каза Уонека. — Защото позвъних в сградата, където е живял Троб. Разговарях с домоуправителя. Жената на Троб е починала преди година.
    — Значи е станало около годишнината от нейната смърт, нали? Обикновено точно тогава се случват неприятностите, Джими.
    — Мисля, че би трябвало да ида и да поговоря с хората от Ай Ти Си.
    — Защо? Те са на четиристотин километра от мястото, където го намериха.
    — Знам, но…
    — Но какво? Колко често намираме някой закъсал турист из резерватите? Три-четири пъти годишно, нали? И в половината случаи ги откриваме мъртви, прав ли съм? Или умират след няколко дни.
    — Да.
    — И винаги откриваме една от двете причини. Или са млади смотаняци от Седона, които идват да общуват с пустинните духове и закъсват нейде с повредена кола, или пък страдат от депресия. Едното или другото. А този тип е бил потиснат.
    — Така казват…
    — Защото жена му починала. Хей, звучи ми съвсем логично. — Карлос въздъхна. — Едни изпадат в криза, други подскачат от радост.
    — Но има неизяснени въпроси — настоя Уонека. — Някакъв чертеж и керамична плочка.
    — Джими, винаги има неизяснени въпроси. — Чавес го изгледа с присвити очи. — Какво става? Да не се мъчиш да впечатлиш онази хубава докторка?
    — Коя докторка?
    — Знаеш за коя говоря.
    — Не, по дяволите! Тя си мисли, че в цялата работа няма нищо нередно.
    — Права е. Зарежи.
    — Но…
    Карлос Чавес поклати глава.
    — Джими, послушай ме. Зарежи тази история.
    — Добре.
    — Говоря сериозно.
    — Добре — повтори Уонека. — Добре, ще я зарежа.


    На следващия ден един полицай от Шипрок задържа група тринайсетгодишни хлапета, каращи кола с номера от Ню Мексико. В жабката имаше документи на името на Джоузеф Троб. Хлапетата казаха, че открили колата изоставена, с ключове на таблото, близо до пътя отвъд каньона Корасон. Бяха пили и седалките лепнеха от разляна бира.
    Уонека не си направи труда да отиде да види колата.


    Един ден по-късно отец Гордън му се обади.
    — Проверих по твоя въпрос, но никъде в света няма манастир с името „Света майка“.
    — Добре — каза Уонека. — Благодаря.
    Друго не бе и очаквал. Отново попадаше в задънена улица.
    — Някога във Франция е съществувал манастир с това име, но той е бил изгорен до основи през четиринайсети век. Сега там има само руини. Всъщност в момента го разкопават археолози от Йейл и Тулузкия университет. Но доколкото разбрах, не е останало почти нищо.
    — Аха…
    Но изведнъж Уонека си спомни някои от предсмъртните думи на стареца. Част от безсмислените му стихчета. „Йейл отиде ли във Франция, няма никаква гаранция.“ Или нещо подобно.
    — Къде се намира? — попита той.
    — Някъде в Югозападна Франция, край река Дордона.
    — Дордона? — повтори Уонека. — Как се пише?

ДОРДОНА

    „Славата на миналото е илюзия. Днешната слава също.“
Едуард Джонстън
    Хеликоптерът се носеше с глухо бучене през гъстата сива мъгла. Даян Крамър се размърда тревожно на задната седалка. При всяка пролука в мъглата виждаше съвсем близо под себе си върхарите на дърветата.
    — Трябва ли да летим толкова ниско? — попита тя.
    Седнал отпред до пилота, Андре Марек се разсмя.
    — Не бой се, няма ни най-малка заплаха.
    Той беше на двайсет и девет години, висок и много силен; масивните мускули играеха под тениската му. По външен вид никой не би допуснал, че е асистент по история в Йейл. Или втори по важност човек в проекта Дордона, към който летяха в момента.
    — Мъглата ще се разсее след малко — каза Марек с едва доловим холандски акцент.
    Даян Крамър знаеше всичко за него. След завършването на висше образование в Утрехт Марек се бе заел с модерната „експериментална“ история, чиито привърженици пресъздаваха миналото, опитваха се да го преживеят лично, за да го разберат по-добре. Марек бе истински фанатик на тази тема; изучаваше най-подробно средновековните облекла, езици и обичаи; казваха, че дори умеел да се бие на рицарски турнир. И като го видя, Даян бе готова да повярва на слуховете.
    — Изненадана съм, че професор Джонстън не дойде с нас — каза тя.
    Беше очаквала да има работа лично с Джонстън. В края на краищата тя представляваше ръководството на компанията, финансираща неговите проучвания. Протоколът изискваше Джонстън лично да я разведе из обекта. И тя бе възнамерявала да го обработи още в хеликоптера.
    — За съжаление професор Джонстън имаше уговорена среща.
    — Така ли?
    — С Франсоа Белен, министъра на старините. Той пристига от Париж.
    — Разбирам.
    Даян се поуспокои. Очевидно Джонстън трябваше да обръща внимание преди всичко на местните власти. Проектът Дордона изцяло зависеше от добрите отношения с френското правителство.
    — Проблеми ли има? — попита тя.
    — Едва ли. Двамата са стари приятели. А, ето че наближаваме.
    Хеликоптерът изскочи от мъглата и се озова в слънчево утро. Селските каменни къщи хвърляха дълги сенки.
    Докато прелитаха над една ферма, гъските в двора се разбягаха, а някаква жена по престилка размаха юмрук нагоре.
    — Не е много доволна — каза Марек, сочейки жената с масивната си ръка.
    — Нищо чудно, часът е шест сутринта — отвърна Даян иззад него, докато си слагаше тъмните очила. — Защо потеглихме толкова рано?
    — Заради осветлението — обясни Марек. — Ранните сенки разкриват контури, стари синори и тъй нататък. — Той посочи надолу покрай краката си. Към шасито на хеликоптера бяха прикрепени три тежки жълти контейнера. — В момента носим стереокартографска апаратура, инфрачервени, ултравиолетови и радарни скенери.
    Даян посочи назад към двуметровата сребриста тръба, която висеше под опашката на хеликоптера.
    — А това какво е?
    — Протонен магнитометър.
    — Аха. И за какво служи?
    — Издирва в почвата магнитни аномалии, които могат да ни разкрият заровени стени, керамика или метал.
    — Да ви липсва някакво оборудване?
    Марек се усмихна.
    — Не, мис Крамър, благодаря. Получихме всичко, което поискахме.
    Хеликоптерът все още летеше над вълнистите корони на гъста гора. Но сега Даян зърна отпред да се издигат стръмни скални стени и сиви зъбери. Марек говореше почти непрекъснато с тона на опитен екскурзовод.
    — Тези варовикови скали са останки от древен плаж — каза той. — Преди милиони години тази част от Франция е била морско дъно. Когато морето отстъпило, плажът останал. Под натиска на геологичните епохи той се превърнал във варовик. Това е много мек камък. Целите канари са надупчени от пещери.
    И Даян наистина забеляза множество тъмни отвори в канарите.
    — Доста са — каза тя.
    Марек кимна.
    — Тази част на Южна Франция е едно от най-постоянно обитаваните места на планетата. Тук живеят човешки същества поне от четиристотин хиляди години. Има данни за тяхното присъствие от времето на неандерталците до наши дни.
    Даян Крамър кимна нетърпеливо.
    — А къде е проектът?
    — Наближаваме.
    Гората свърши, отпред се разкриха полета с разпръснати из тях ферми. Сега летяха към село върху хълм; Даян видя група каменни къщи, тесни улици и каменната кула на замък, извисена в небето.
    — Това е Бейнак — каза Марек, без да се обръща. — Ето го и нашия доплеров сигнал.
    Даян чу в слушалките си писукане, което ставаше все по-бързо и по-бързо.
    — Готови — каза пилотът.
    Марек включи апаратурата. На таблото светнаха пет-шест зелени лампички.
    — Добре — каза пилотът. — Започваме първия заход. Три… две… едно.
    Заоблените гористи хълмове изведнъж свършиха като отрязани с нож и пред Даян Крамър се разстла долината на Дордона.


    Река Дордона се виеше като кафява змия из долината, която, бе издълбала преди стотици хиляди години. Въпреки ранния час по нея вече плаваха спортни лодки.
    — През средновековието по Дордона е минавала военната граница — каза Марек. — Отсамният бряг бил френски, а отсрещният — английски. Боевете се прехвърляли ту от едната страна, ту от другата. Точно под нас е френската крепост Бейнак.
    Даян сведе поглед към живописното туристическо градче със старинни каменни сгради и потъмнели плочи по покривите. Из тесните каменни улички не се виждаха туристи. Полепнал по стръмната скална стена, градът се изкачваше от реката към стените на древния замък.
    — А там — посочи Марек отвъд реката — виждате противоположния град Кастелно. Някогашно английско владение.
    Върху един далечен хълм Даян видя втора крепост, изградена изцяло от жълт камък. Замъкът беше малък, но чудесно реставриран и трите му кръгли коли се издигаха грациозно нагоре, свързани с високи стени. В подножието му също бе изградено туристическо градче в старинен стил.
    — Но това не е нашият проект — каза тя.
    — Не е — потвърди Марек. — Просто ви показвам общото разположение на местността. По цялото течение на Дордона се срещат подобни двойки замъци. Нашият проект също е свързан с такава двойка, но се намира на няколко километра надолу по течението. Сега отиваме натам.


    Хеликоптерът се наклони и зави на запад над полегатите хълмове. Туристическият район остана назад; Даян с удоволствие забеляза, че сега под тях има предимно гора. Отминаха малкото крайречно градче Енво, после пак се издигнаха над хълмовете. След като прелетяха над поредното било, тя видя отпред да се зеленее широка открита площ. В центъра имаше останки от разрушени каменни стени, разположени под неправилни ъгли една спрямо друга. Явно някога тук бе имало град, разположен под стените на замъка. Но сега стените представляваха просто купища камъни, а от замъка не бе останало почти нищо; Даян видя само основите на две кръгли кули и следи от назъбена стена между тях. Тук-там сред руините бяха разпънати бели палатки. Наоколо работеха петдесетина души.
    — Допреди три години всичко това бе собственост на един местен фермер — каза Марек. — Французите почти бяха забравили за тези развалини, обрасли с гора. Сега ние ги разчистваме и тук-там пристъпваме към реконструкция. Това, което виждате, са останки от знаменитата английска крепост Кастелгард.
    — Това ли е Кастелгард? — Даян въздъхна. Толкова малко бе останало. Само няколко оцелели стени на мястото на града. А от самия замък почти нищо. — Мислех, че ще има нещо повече — добави тя.
    — След време ще има — каза Марек. — Някога Кастелгард е бил голям град с много внушителна крепост. Но ще трябват поне няколко години, за да го реставрираме.
    Даян Крамър се запита как да обясни това на Донигър. Проектът „Дордона“ съвсем не бе напреднал дотолкова, колкото предполагаше той. Би било извънредно трудно да започнат цялостна реконструкция, докато обектът е в разпокъсано състояние. И беше сигурна, че професор Джонстън ще отхвърли всяко предложение да побързат.
    — Разположихме щаба си в онази ферма — каза Марек и посочи няколко каменни сгради недалеч от руините. Край една от къщите беше разпъната зелена палатка. — Искате ли да направим обиколка над Кастелгард, за да огледате още веднъж?
    — Не — каза Даян, опитвайки да приКрис разочарованието си. — Да продължаваме.
    — Добре тогава, отиваме към воденицата.
    Хеликоптерът зави на север към реката. Теренът се спусна надолу, после се изравни по бреговете на Дордона. Прекосиха широката, тъмнокафява река и стигнаха до обрасъл с дървета остров край отсрещния бряг. Между острова и брега имаше по-тесен ръкав с ширина около петнайсет метра. И тук Даян видя руини от друга сграда — дотолкова разрушена, че трудно можеше да се разбере каква е била.
    — Ами това? — попита тя, гледайки надолу. — Какво е това?
    — Воденицата. Някога над реката е имало мост с воденични колела под него. Използвали са силата на течението, за да мелят брашно и да задвижват ковашките мехове в стоманолеярната.
    — Тук нищо не е реставрирано — каза Даян с въздишка.
    — Да — кимна Марек, — Но изучаваме мястото. Крис Хюз, един от нашите студенти, вече е проучил руините доста старателно. Ето го там, долу, заедно с професора.
    Даян зърна дребен тъмнокос младеж, застанал до високата, внушителна фигура на професор Джонстън. И двамата не повдигнаха очи, докато хеликоптерът прелиташе над тях; бяха увлечени в работата си.
    Хеликоптерът се отдели от реката и полетя към равното място на изток. Минаха над комплекс от ниски правоъгълни стени, които се очертаваха като черни линии под полегатите утринни лъчи. Даян предположи, че стените са не по-високи от десет-петнайсет сантиметра. Но без съмнение очертаваха нещо, напомнящо останки от малко градче.
    — А това? Още един град ли?
    — Почти — отговори Марек. — Това е манастирът „Света майка“. Един от най-богатите и влиятелни манастири във Франция. През четиринайсети век е бил изгорен до основи.
    — Здравата сте разкопавали тук — каза Даян.
    — Да, това е най-важният ни обект.
    Докато прелитаха, тя различи широките квадратни ями, които бяха изкопали към катакомбите зад манастира. Даян знаеше, че археолозите насочват натам голяма част от усилията си, защото се надяват да намерят заровени тайници с документи от манастира; вече бяха открили няколко.
    Хеликоптерът зави над френския бряг и наближи малко градче край варовиковите канари. Издигнаха се над скалите.
    — Наближаваме четвъртия и последен обект — каза Марек. Крепостта над град Безенак. В средновековието са я наричали Ла Рок. Макар и разположена на френския бряг, всъщност тя е построена от англичаните, които държали да имат постоянно предмостие на френска територия. Както виждате, крепостта е доста обширна.
    И наистина върху хълма се разстилаше огромен военен комплекс с две крепостни стени, разположени концентрично една в друга на около двеста декара площ. Крепостта Ла Рок беше съхранена по-добре от другите три обекта и имаше повече оцелели стени. Лесно можеше да се разбере как е изглеждала някога.
    Само че гъмжеше от туристи.
    — Нима допускате вътре туристи? — смая се Даян.
    — Всъщност решението не беше наше — каза Марек. — Както знаете, обектът е открит неотдавна и френското правителство искаше да осигурим широк достъп до него. Но, разбира се, когато започнем реконструкцията, отново ще го закрием.
    — И кога ще стане това?
    — О…, след не по-малко от две години, а може би и след пет. Тя премълча. Хеликоптерът описа кръг и се издигна нагоре.
    — И тъй — каза Марек, — с това приключихме. Отвисоко можете да видите целия проект: крепостта Ла Рок, манастира в низините, воденицата и крепостта Кастелгард оттатък реката. Искате ли да ги огледате пак?
    — Не — каза Даян Крамър. — Да се връщаме. Видях достатъчно.


    Едуард Джонстън, професор по история от Йейлския университет, присви очи, когато хеликоптерът избуча над главата му. Отиваше на юг, към Дом, където имаше площадка за кацане. Джонстън погледна часовника си и каза:
    — Да продължаваме, Крис.
    — Добре — съгласи се Крис Хюз. Той отново се приведе над компютъра върху триножник, свързан със сателитната навигационна система, и включи захранването. — Ще ми трябват една-две минути за настройката.
    Кристофър Стюарт Хюз беше един от абсолвентите на Джонстън. Професорът — както го наричаха почти винаги, прескачайки името — беше довел за работа по проекта петима свои абсолвенти и двайсетина студенти от по-долните курсове, които го бяха обикнали от все сърце, докато им четеше встъпителния курс по история на западната цивилизация.
    А и не е особено трудно да обикнеш Едуард Джонстън, помисли си Крис. Джонстън беше широкоплещест и строен; движеше се бързо, излъчвайки бодрост и енергия. Загорял от слънцето, с тъмни очи и леко подигравателни маниери, той често приличаше no-скоро на Мефистофел, отколкото на професор по история.
    И все пак Джонстън се обличаше като типичен университетски професор — дори тук, на разкопките, неизменно излизаше с вратовръзка и закопчана догоре риза. Единствената отстъпка, която правеше на полевите условия, бяха джинсите и туристическите обувки.
    Студентите го обичаха най-вече заради начина, по който се вмъкваше в живота им — веднъж седмично ги канеше на обяд у дома си; грижеше се за тях; ако някой имаше проблеми с учението, финансите или близките си, Джонстън винаги бе готов да помогне деликатно и незабелязано.
    Крис грижливо отвори металния калъф до краката си, като извади първо прозрачния екран с течен кристал и го монтира вертикално в скобите над компютъра. После рестартира компютъра, за да включи екрана в системата.
    — Още няколко секунди — каза той. — В момента тече калибровка на апаратурата.
    Джонстън кимна търпеливо и се усмихна.
    Крис бе завършил специалност „История на науката“ — една област, наситена с жестоки противоречия, — но умело избягваше споровете, като се съсредоточаваше не върху съвременната наука, а върху средновековните знания и технологии. Така бе станал експерт по металургия, производство на брони, ротация на земеделските култури, химическа обработка на кожите и още десетина подобни области. Смяташе да защити докторска дисертация по технологията на средновековните мелници — много интересна и твърде слабо проучена тема.
    Естествено, в момента най-много го интересуваше воденицата на манастира „Света майка“.
    Още в началото на следването родителите му бяха загинали при автомобилна катастрофа. Останал сам на света, Крис изпадна в дълбоко отчаяние; канеше се да напусне университета. Джонстън настани младия студент в дома си за три месеца и оттогава стана негов втори баща; съветваше го за всичко — от уреждането на наследството до проблемите с момичетата. А точно с момичетата проблемите съвсем не бяха малко.
    След смъртта на родителите си Крис се хвърли в безразборни връзки с много жени. Последваха неизбежните житейски усложнения — злобни женски погледи по време на лекции; трескави телефонни обаждания заради закъснял мензис, докато е в леглото с друга приятелка; тайни хотелски срещи с преподавателка по философия, водеща в момента мъчителен бракоразводен процес — и всичко това се превърна в ежедневие. Естествено, успехът му тръгна надолу и тогава Джонстън отдели няколко вечери, за да обсъдят положението.
    Но Крис не бе склонен да слуша съвети; малко по-късно името му излезе наяве в бракоразводния процес. Само личната намеса на професора го спаси от изключване. Крис реагира на тази внезапна заплаха, като се зарови в учението; оценките му бързо тръгнаха нагоре и когато се дипломира, той беше пети по успех в курса. Но междувременно бе станал консервативен. Сега, на двайсет и четири години, имаше склонност към педантизъм и нервен стомах. Само с жените си оставаше все тъй безразсъден.


    — Най-сетне — каза Крис. — Започна се.
    Върху прозрачния екран изплуваха яркозелени очертания. През екрана се виждаха руините на воденицата с наложени върху тях зелени контури. Това бе най-новият метод за моделиране на археологични обекти. По-рано се налагаше да разчитат на обикновени архитектурни модели от стиропор, изрязани и сглобени на ръка. Но работата с тях вървеше бавно и поправките се нанасяха трудно.
    В днешно време всички модели се правеха на компютър. Изготвянето им ставаше бързо и нямаше проблеми с корекциите. Освен това позволяваха да се работи и направо върху обекта, както сега. Компютърът получаваше координатни данни от развалините; чрез сателитните координати върху екрана се създаваше образ с прецизни размери и пропорции.
    Пред очите им зелените очертания се запълваха постепенно. Върху екрана се появи закрит каменен мост с три воденични колела под него.
    — Крис! — В гласа на Джонстън прозвуча одобрение. — Направил си го укрепен.
    — Знам, че е рисковано… — започна Крис.
    — Не, не. Мисля, че е логично.
    В историческата литература се споменаваха укрепени воденици, а имаше и множество сведения за битки заради мелници и мелничарски права. Но конкретните данни за укрепени воденици бяха малко — знаеше се за тази в Бюрж, а още една бе открита наскоро край Монтобан в съседната долина. Повечето специалисти по средновековна история смятаха, че подобни сгради са се срещали рядко.
    — Опорите на моста са много масивни в основата си — каза Крис. — Както става навсякъде, щом воденицата е била изоставена, местните жители са я използвали като източник на строителен материал. Отнесли са камъните, за да си строят къщи. Но основите са останали, защото просто нямало как да бъдат отнесени. За мен това означава масивен мост. Вероятно укрепен.
    — Може и да си прав — каза Джонстън. — И мисля, че… Радиостанцията на колана на Крис запращя.
    — Крис, с професора ли си? Министърът пристигна.
    Джонстън погледна към селския път покрай реката отвъд руините на манастира. Вдигайки облак прах, по него се носеше зелен ландровър с бели надписи отстрани.
    — Да, така е — каза той. — Това трябва да е Франсоа. Вечно бърза.
    — Едуард! Едуард! — Франсоа Белен сграбчи професора за раменете и го целуна по бузите. Белен беше едър, плешив и сърдечен. Той продължи бързо на френски: — Скъпи ми приятелю, раздялата с теб винаги е толкова дълга. Добре ли си?
    — Добре съм, Франсоа — каза Джонстън и се отдръпна от прегръдките му. Станеше ли Белен толкова дружелюбен, това неизменно означаваше, че се задават проблеми. — Ами ти, Франсоа? Как я караш?
    — Горе-долу, драги. Но на моята възраст и това е добре. Белен огледа разкопките, после съзаклятнически положи длан върху рамото на Джонстън. — Едуард, трябва да те помоля за услуга. Имам малко затруднение.
    — Така ли?
    — Нали знаеш онази репортерка от „Експрес“…
    — Не — каза Джонстън. — В никакъв случай.
    — Но, Едуард…
    — Вече разговарях с нея по телефона. Тя е от онези маниаци на тема световен заговор. Капитализмът е зло, всички корпорации са сатанински творения…
    — Да, да, Едуард, съвършено си прав. — Белен се приведе към него. — Но тя спи с министъра на културата.
    — Не ми оставяш кой знае какъв избор — каза Джонстън.
    — Едуард, моля те. Хората почват да се вслушват в нейните приказки. Тя може да създаде неприятности. На теб. На мен. На проекта.
    Джонстън въздъхна.
    — Знаеш какво си мислят мнозина тук: американците нямат своя култура, затова унищожават чуждата — продължаваше Белен. — Вече имаме доста неприятности с киното и музиката. А напоследък се чуват гласове да забраним на американците всякакъв достъп до френските старини. Е?
    — Чувал съм го и друг път — каза Джонстън.
    — Освен това твоите спонсори от Ай Ти Си молят да поговориш с нея.
    — Така ли?
    — Да. Молбата е от някоя си мис Крамър.
    Джонстън въздъхна отново.
    — Ще ти отнеме само няколко минути, гарантирам — каза Белен и махна с ръка към ландровъра. — Тя е в колата.
    — Докарал си я лично? — изненада се Джонстън.
    — Едуард, опитвам се да ти обясня — каза Белен. — Трябва да гледаш сериозно на тази жена. Името й е Луиз Делвер.
    Крис видя от колата да слиза стройна тъмнокоса жена на около четирийсет и пет години, с красиво и волево лице. Беше облечена изискано, както умеят да го правят някои европейски жени в зряла възраст, излъчвайки около себе си едва доловима изтънчена сексуалност. Стискайки здраво бележника, тя енергично тръгна към тях.
    Но когато се приближи, забави крачка и протегна ръка.
    — Професор Джонстън — каза Луиз Делвер на безупречен английски. — Нямам думи да изразя колко съм благодарна, че ми отделяте от времето си.
    — Няма защо — отвърна Джонстън и стисна ръката й. — Много път сте изминали, мис Делвер. Ще се радвам да ви помогна с каквото мога.
    Джонстън продължаваше да държи ръката й. Тя продължаваше да се усмихва. Още няколко секунди тя повтаряше колко е любезен, а той отговаряше, че с удоволствие ще й помогне.


    Заедно прекосиха разкопките на манастира. Най-отпред вървяха професорът и Луиз Делвер, Белен и Крис ги следваха на известно разстояние, но така че да чуват разговора. Белен се усмихваше доволно; Крис си помисли, че навярно има доста начини да бъде укротен един непослушен министър на културата.
    Колкото до професора, жена му бе починала преди много години и макар че от време на време се носеха слухове, Крис никога не го бе виждал с жена. Именно затова сега го гледаше с интерес. Джонстън не изглеждаше променен, просто насочваше към журналистката цялото си внимание. А Крис имаше чувството, че въпросите й съвсем не са толкова остри, колкото е възнамерявала.
    — Както знаете, професоре — каза тя, — от известно време моят седмичник подготвя статия за американската компания Ай Ти Си.
    — Да, известно ми е.
    — Права ли съм, че Ай Ти Си спонсорира тукашните разкопки?
    — Да, така е.
    — Чухме, че отпускат по един милион долара всяка година.
    — Приблизително.
    Повървяха мълчаливо. Луиз Делвер сякаш грижливо обмисляше следващия си въпрос.
    — В нашето издание — каза тя — някои хора смятат, че това е твърде голяма сума за археологически разкопки.
    — Е, кажете им на тия от вестника — отвърна Джонстън, — че не са прави. Всъщност сумата е сравнително скромна за подобен обект. Ай Ти Си ни дава двеста и петдесет хиляди за преки разходи, сто двайсет и пет хиляди като обезщетение за отсъствието ни от университета, още осемдесет хиляди за стипендии, пътни и дневни и петдесет хиляди за лабораторни и архивни проучвания.
    — Но вероятно има и още разходи.
    При тия думи тя небрежно нави кичур коса около химикалката си и бързо премига. Пърха с мигли, помисли Крис. Никога не бе виждал жена да прави това. Навярно само французойките го умееха.
    Професорът сякаш не забеляза.
    — Да, несъмнено има — потвърди той, — но те не минават през нас. Останалите пари са за реконструкцията на самия обект. Те минават по друга сметка, защото както знаете, разходите по реконструкцията се делят наполовина с френското правителство.
    — Разбира се — кимна Луиз Делвер. — Значи по ваше мнение тези петстотин хиляди долара, които изразходва екипът ви, са нещо съвсем нормално.
    — Е, можем да питаме Франсоа — каза Джонстън. — Но само в тази област на Франция се разработват двайсет и седем археологически обекта. Отнасят се до най-различни епохи — от палеолитните разкопки, които води екип на Цюрихския университет заедно с института „Карнеги-Мелън“, до римския каструм, тоест укрепен лагер, където работят специалисти от университетите в Бордо и Оксфорд. Средните годишни разноски на един подобен проект са около половин милион долара.
    — Не знаех това.
    Луиз Делвер гледаше професора в очите с явно възхищение. Прекалено явно, помисли си Крис. Изведнъж му хрумна, че може би тълкува нещата погрешно. Това можеше просто да се окаже нейният начин за изтръгване на сведения.
    Джонстън се озърна към Белен, който вървеше след него.
    — Франсоа, ти какво ще речеш?
    — Мисля, че знаеш какво правиш… какво говориш, искам да кажа — отвърна Белен. — Бюджетите обикновено варират от четиристотин на шестстотин хиляди долара. Скандинавските, немските и американските екипи излизат по-скъпо. По палеолита има повече разходи. Но като цяло си прав, средната стойност е около половин милион.
    Луиз Делвер не откъсна вниманието си от Джонстън.
    — А доколко се изисква да контактувате с Ай Ти Си, за да получите финансиране, професор Джонстън?
    — Почти никак.
    — Почти никак? Наистина ли?
    — Президентът им Робърт Донигър дойде тук преди две години. Той е маниак на тема история и беше възторжен като хлапе. Освен това всеки месец пращат насам някой от вицепрезидентите. Точно в момента имаме такава визита. Но, общо взето, почти не ни се месят.
    — А какво знаете за самата Ай Ти Си?
    Джонстън сви рамене.
    — Занимават се с проучвания в областта на квантовата физика. Произвеждат компоненти за медицински скенери и друга апаратура. И разработват няколко квантови системи за точно датиране на археологически находки. Ние им помагаме в тази област.
    — Разбирам. И вършат ли работа тези системи?
    — Имаме няколко прототипа в селската къща, където е щабът ни. Все още са прекалено крехки за работа в полеви условия. Непрестанно се повреждат.
    — Затова ли ви спонсорира Ай Ти Си… за да изпробвате апаратурата?
    — Не — каза Джонстън. — Точно обратното. Ай Ти Си произвежда апаратурата по същата причина, поради която ни спонсорира — защото Боб Донигър е ентусиазиран любител на историята. Ние сме неговото хоби.
    — Доста скъпичко хоби.
    — Не и за него — каза Джонстън. — Той е милиардер. Купи си Гутенбергова Библия за двайсет и три милиона. Закупи на търг Руанския гоблен за седемнайсет милиона. Нашият проект е същинска дреболия.
    — Може би. Но освен всичко това мистър Донигър е бизнесмен с желязна хватка.
    — Да.
    — Наистина ли смятате, че ви подкрепя от личен интерес?
    Въпросът прозвуча небрежно, почти закачливо. Джонстън я изгледа право в очите.
    — Мис Делвер, човек никога не може да бъде напълно сигурен в нечии мотиви.
    И той започва да подозира, помисли си Крис. Луиз Делвер навярно също усети това, защото веднага премина към по-деловит тон.
    — Да, разбира се. Но не случайно задавам този въпрос: Не е ли вярно, че вие не притежавате резултатите от проучването си? Всичко, което намерите или откриете, става собственост на Ай Ти Си.
    — Права сте.
    — Това не ви ли тревожи?
    — Ако работех за Майкрософт, Бил Гейтс щеше да притежава резултатите от проучванията ми. Всичко намерено и открито щеше да стане негова собственост.
    — Да. Но едва ли е същото.
    — Защо? Ай Ти Си е технологична компания и Донигър основа този фонд, както правят много други подобни компании. Условията не ме смущават. Имаме правото да публикуваме откритията си — дори ни плащат за публикациите.
    — След като ги одобрят.
    — Да. Най-напред пращаме отчетите си на ръководството. Но досега не са възразили нито веднъж.
    — Значи не виждате зад това да се Крис някакъв по-голям план на ITC?
    — А вие? — попита Джонстън.
    — Не знам — каза Луиз Делвер. — Затова питам вас. Защото в някои отношения поведението на Ай Ти Си като компания определено е много загадъчно.
    — В какви отношения?
    — Например те са един от най-големите световни потребители на ксенон.
    — Ксенон? Имате предвид инертния газ?
    — Да. Той се използва в производството на лазери и електронно-лъчеви тръби.
    Джонстън сви рамене.
    — Да го употребяват колкото си искат. Не виждам с какво ме засяга това.
    — А какво ще кажете за техния интерес към редките метали? Наскоро Ай Ти Си закупи една нигерийска компания, за да си осигури постоянни доставки на ниобий.
    — Ниобий… — Джонстън поклати глава. — Какво е това?
    — Метал, подобен на титана.
    — За какво се използва?
    — За свръхпроводими електромагнити и ядрени реактори.
    — И вие се чудите за какво го използва Ай Ти Си? — Джонстън отново поклати глава. — Питайте тях, мис Делвер.
    — Попитах. Казаха, че им трябва за авангардни проучвания в областта на магнетизма.
    — Ето ви отговора. Имате ли причини да не им вярвате?
    — Не — призна тя. — Но както сам казахте, Ай Ти Си е изследователска компания. В основния им център в Блек Рок, Ню Мексико, работят двеста физици. Няма ни най-малко съмнение, че разработват авангардни технологии.
    — Да…
    — Затова се питам: защо една технологична компания се нуждае от толкова много земя?
    — Земя ли?
    — Ай Ти Си е закупила големи парцели из далечни кътчета на целия свят: планините на Суматра, Северна Камбоджа, Югоизточен Пакистан, джунглите на Централна Гватемала, планинските плата на Перу.
    Джонстън се навъси.
    — Сигурна ли сте?
    — Да. Закупуват и терени в Европа. Петстотин хектара на запад от Рим. Седемстотин хектара в Германия, близо до Хайделберг. Хиляда хектара във Франция, из варовиковите хълмове над река Лот. И най-сетне тук.
    — Тук ли?
    — Да. Под прикритието на британски и шведски компании са закупили тихомълком петстотин хектара около вашите разкопки. В момента терените са предимно гори и обработваеми земи.
    — Чрез посредници?
    — Така сделките се проследяват много трудно. Каквото и да замисля Ай Ти Си, то очевидно трябва да бъде пазено в тайна. Но защо тази компания спонсорира проучванията ви и същевременно закупува земите около обекта?
    — Нямам представа — каза Джонстън. — Особено като се има предвид, че Ай Ти Си не притежава самия обект. Нали си спомняте, че миналата година отстъпиха на френското правителство цялата област — Кастелгард, „Света майка“ и Ла Рок.
    — Разбира се. За опрощаване на данъците.
    — Така или иначе, Ай Ти Си не притежава обекта. Тогава защо ще закупуват терени наоколо?
    — С удоволствие ще споделя всичко, което знам.
    — Може би трябва да го направите — каза Джонстън.
    — Записките ми са в колата.
    Двамата тръгнаха обратно към ландровъра. Белен се загледа след тях и цъкна с език.
    — Божичко, колко е трудно да вярваш някому в днешно време.
    Крис се канеше да му отговори на развален френски, когато от радиостанцията му долетя гласът на техника Дейвид Стърн:
    — Крис, при теб ли е професорът? Попитай го дали познава някой си Джеймс Уонека.
    Крис натисна бутона на радиостанцията.
    — В момента професорът е зает. За какво става дума?
    — Обажда се някакъв тип от Галъп. За втори път. Иска да ни прати чертеж на нашия манастир и твърди, че го намерил в пустинята.
    — Какво? В пустинята ли?
    — Може да не е с всичкия си. Твърди, че бил полицай, и непрекъснато дрънка за някакъв мъртъв служител на Ай Ти Си.
    — Кажи му да ни го прати по електронната поща — каза Крис. — Виж сам какво представлява.
    Той изключи радиостанцията. Белен погледна часовника си, пак зацъка с език и се озърна към колата, където Джонстън и Луиз Делвер бяха привели глава до глава над документите.
    — Имам срещи — печално промърмори той. — Кой знае колко ще се бавят.
    — Според мен няма да е много — каза Крис.


    Двайсет минути по-късно Белен и Луиз Делвер потеглиха с ландровъра, а Крис и професорът размахаха ръце за сбогом.
    — Мисля, че мина доста добре — каза Джонстън.
    — Какво ви показа?
    — Някои документи за покупка на земя из околностите. Но не изглеждат особено убедителни. Четири парцела са закупени от германска инвеститорска група, за която не се знае почти нищо. Два е закупил някакъв английски адвокат, който твърди, че смята да се оттегли тук; един е купен от холандски банкер за порасналата му дъщеря; и тъй нататък, и тъй нататък…
    — Нищо ново — каза Крис. — Англичани и холандци купуват земя в Перигорд от години.
    — Точно така. Тя подозира, че зад всички тези покупки се крие ITC. Но идеята е доста съмнителна. За да й повярваш, трябва да имаш развинтено въображение.
    Колата бе изчезнала в далечината. Двамата се обърнаха и тръгнаха към реката. Слънцето вече се издигаше по небето и започваше да става топло.
    — Очарователна жена — подхвърли предпазливо Крис.
    — Мисля, че прекалено набляга на работата си — отвърна Джонстън.
    Седнаха в лодката, вързана край брега, и Крис подкара насреща към Кастелгард.
    На отсрещния бряг те оставиха лодката и започнаха да се изкачват по хълма. Видяха първите следи от крепостни стени. На този бряг от укрепленията бяха останали само дълги тревисти могилки, завършващи с белези от гола, разтрошена скала. След шестстотин години под открито небе те приличаха на естествени гънки по терена. Но всъщност бяха остатъци от стени.
    — Знаеш ли — каза професорът, — всъщност я дразни спонсорството на големите компании. Но археологическите изследвания винаги са зависили от помощта на дарители. Преди сто години дарителите са били отделни личности: Карнеги, Пибоди, Станфорд. Днес обаче богатството е в ръцете на корпорации, затова японската телевизия спонсорира Сикстинската капела, Бритиш Телеком финансира Йорк, Филипс Електроникс подпомага разкопките на тулузкия каструм, a ITC финансира нас.
    — За вълка говорим… — подметна Крис.
    Вече излизаха на билото и отпред се появи тъмният силует на Даян Крамър, застанала до Андре Марек.
    Професорът въздъхна.
    — Денят ми пропада окончателно. Колко време ще остане тук?
    — Самолетът й е в Бержерак. По план трябва да излети днес, в три следобед.
    — Съжалявам за онази жена — каза Даян Крамър, когато Джонстън се приближи. — Тя досажда на всички, но няма как да й попречим.
    — Белен каза, че сте искали да разговарям с нея.
    — Искаме всички да разговарят с нея — отвърна Даян. — Правим всичко възможно, за да я убедим, че няма никакви тайни.
    — Тя изглеждаше много разтревожена, че Ай Ти Си организира покупки на терени из областта.
    — Покупки? Ай Ти Си? — Даян се разсмя. — Това не го бях чувала досега. А попита ли за ниобия и ядрените реактори?
    — Да, попита. Каза, че, сте закупили компания в Нигерия, за да си осигурите доставките.
    — Нигерия — повтори Даян и поклати глава. — Божичко. Доставяме си ниобий от Канада. Знаете ли, всъщност той не е особено рядък метал. Продава се по сто и петдесет долара за килограм. — Тя отново поклати глава. — Предложихме й да посети нашия център, да разговаря с президента на компанията, да доведе фотографи, експерти, каквото пожелая. Но не. Това е съвременната журналистика: не позволявай на фактите да ти попречат. — Даян Крамър се завъртя и размаха ръка към руините на Кастелгард. — Няма значение. Доктор Марек ми уреди великолепна екскурзия с хеликоптера, а след това пеш. Личи си, че вършите изключителна работа. Напредвате с добри темпове, постиженията са на извънредно високо академично ниво, документацията е първокласна, хората ви са щастливи, разкопките се управляват добре. Просто мечта. По-доволна не бих могла да бъда. Но доктор Марек ми каза, че щял да закъснее за… какво беше?
    — Урок по бой с мечове — каза Марек.
    — Да, за урока по бой с мечове. Мисля, че трябва да го освободим. Не ми прилича на нещо, което може лесно да се отмени, като например урок по пиано. А междувременно искате ли заедно да обиколим обекта?
    — Разбира се — съгласи се Джонстън. Радиостанцията на Крис записука и нечий глас попита:
    — Крис? Софи те търси.
    — Ще й се обадя по-късно.
    — Не, не — възрази Даян Крамър. — Обадете се сега. Искам да поговоря с професора насаме.
    — Обикновено Крис ме придружава, за да води записки — бързо каза Джонстън.
    — Мисля, че днес няма да ни трябват записки.
    — Добре. Чудесно. — Джонстън се обърна към Крис. — Само ми дай радиото за всеки случай.
    — Няма проблеми — каза Крис.
    Той откачи радиостанцията от колана си и я подаде на професора. Докато я поемаше, Джонстън леко му кимна и включи бутона за постоянно предаване. После закачи радиостанцията на своя колан.
    — Благодаря — каза Джонстън. — А сега върви да видиш какво иска Софи. Знаеш, че тя не обича да чака.
    — Така си е — кимна Крис.
    Докато Джонстън и Даян Крамър се отдалечаваха към руините, той хукна през полето към старата каменна къща, която използваха като щаб на проекта.


    Преди време екипът бе закупил порутен каменен хамбар близо до руините на Кастелгард. След като поправиха покрива и стените, сградата се превърна в хранилище за електрониката, лабораторната апаратура и компютрите. В голяма зелена палатка до къщата се съхраняваха необработените находки и записи.
    Крис влезе в хамбара, който бяха разделили на две помещения. Отляво Елси Кастнър, специалистката по лингвистика и графология, се беше привела над някакви пергаменти в своята стаичка. Без да й обръща внимание, Крис тръгна право към другата стая, претъпкана с електронна апаратура. Вътре Дейвид Стърн; мършавият и очилат технически експерт на проекта, говореше по телефона:
    — Е, трябва да сканирате документа и да ни го изпратите. Имате ли скенер?
    Крис бързо разрови апаратурата върху голямата маса, търсейки резервна радиостанция. Не откри. Всички гнезда за зареждане бяха празни.
    — Нямате ли скенер в полицията? — изненада се зад него Стърн. — А, не сте там… ами тогава защо не отидете да използвате полицейския скенер?
    Крис го потупа по рамото и произнесе само с устни: рядко. Стърн кимна и откачи радиостанцията от колана си.
    — Добре, тогава, болничният скенер ще свърши същата работа. Сигурно ще имат човек, който да ви помогне. Ще ни трябва формат хиляда двеста и осемдесет на хиляда и двайсет и четири, записан като файл JPEG. След това ни го изпратете…
    Крис изтича навън, прещраквайки в движение каналите на радиостанцията.
    От прага на къщата се виждаше целият обект в низината. Той видя Джонстън и Крамър да се разхождат по ръба на платото над манастира. Тя бе разгърнала бележника си и му показваше нещо.
    И в този момент Крис налучка разговора им на осми канал.
    — … леко да ускорите изследователската работа — говореше Даян Крамър.
    — Какво? — възкликна професорът.


    Професор Джонстън се втренчи над телените рамки на очилата в жената пред себе си.
    — Невъзможно — отсече той.
    Тя въздъхна дълбоко.
    — Може би не съм обяснила много добре. Вие вече започвате реконструкцията на някои места. Боб просто би искал да разширите тази дейност и да я превърнете в цялостна програма за реконструкция.
    — Да. И това е невъзможно.
    — Обяснете ми защо.
    — Защото не знаем достатъчно, ето защо — гневно отвърна Джонстън. — Вижте, единствената реконструкция, която сме извършили досега, беше с цел безопасност. Укрепихме някои стени, за да не се стоварят върху нашите изследователи. Но не сме готови да пристъпим към реално възстановяване на самия обект.
    — Но навярно можете да започнете поне отчасти — каза Даян. — Ето, погледнете манастира. Без съмнение можете да възстановите църквата, монашеската обител до нея, трапезарията и…
    — Какво? — трепна Джонстън. — Трапезарията ли? — Той посочи надолу към сложната плетеница от стени и кръстосани изкопи. — Кой казва, че трапезарията е била до монашеската обител?
    — Ами аз…
    — Видяхте ли? — каза Джонстън. — Точно това имам предвид. Все още не знаем къде точно се е намирала трапезарията. Едва напоследък почнахме да предполагаме, че е била близо до църквата, но не сме сигурни.
    — Професоре — възрази раздразнено тя, — академичните проучвания могат да продължат до безкрайност, но в реалния свят резултатите…
    — Изцяло съм за резултатите — прекъсна я Джонстън. — Но целият смисъл на подобни разкопки е да не повтаряме предишните грешки. Преди сто години един архитект на име Виоле льо Дюк реставрирал архитектурни паметници из цяла Франция. С някои се справил добре. Но когато не разполагал с достатъчно информация, просто си измислял. Сградите не представлявали нищо друго — освен неговата фантазия.
    — Разбирам, че искате да бъдете точни…
    — Ако знаех, че Ай Ти Си иска да построи Дисниленд, никога нямаше да се съглася.
    — Не искаме Дисниленд.
    — Ако реставрирате сега, точно това ще получите, мис Крамър. Чиста фантазия на тема средновековие.
    — Не — каза тя. — Уверявам ви най-категорично. Не искаме фантазия. Искаме исторически точна реконструкция на обекта.
    — Но това е невъзможно.
    — Ние смятаме, че е възможно.
    — Как?
    — При цялото ми уважение, професоре, вие сте прекалено плах. Знаете повече, отколкото си мислите. Да вземем например градчето Кастелгард под самия замък. Без съмнение то може да бъде възстановено.
    — Предполагам… Да, поне част от него.
    — И точно за това ви молим. Просто да възстановите една част.


    Дейвид Стърн излезе от къщата и видя Крис да притиска радиостанцията до ухото си.
    — Подслушваш ли, Крис?
    — Шшшт — отвърна Крис. — Важно е.
    Стърн сви рамене. Винаги се чувстваше малко отчужден от ентусиазма на останалите студенти. Другите бяха историци, а той бе завършил физика и гледаше на нещата по-различно. Просто не можеше да се развълнува от находката на поредното средновековно огнище или на няколко кости от погребение. Така или иначе, Стърн бе приел тази работа — която се състоеше в поддръжка на електронната апаратура, химически анализи, датиране по въглеродния метод и тъй нататък — само за да бъде по-близо до своята приятелка, която посещаваше летни курсове в Тулуза. Идеята за квантово датиране го интригуваше, но засега апаратурата не успяваше да даде резултати.
    От радиостанцията долиташе гласът на Даян Крамър:
    — А ако възстановите част от градчето, тогава ще можете да реконструирате и част от външната крепостна стена до него. Ето, онази секция.
    Тя посочи към ниска, неравна стена, пресичаща разкопките по направление север — юг.
    — Е, навярно бихме могли… — каза професорът.
    — След това можете да продължите стената на юг, където навлиза в онази гора. Можете да разчистите дърветата и да възстановите кулата.
    Стърн и Крис се спогледаха.
    — Какви ги говори тя? — попита Стърн. — Каква кула?
    — Още никой не е проучвал гората — каза Крис. — Смятахме да я разчистим в края на лятото, а през есента да се заемем с проучването.
    Двамата чуха по радиото гласа на професора:
    — Предложението ви е много интересно, мис Крамър. Нека да го обсъдя с останалите и на обяд да се срещнем пак.
    И сетне Крис видя как долу в полето професорът се завъртя, погледна право към тях и енергично посочи гората с пръст.


    След като напуснаха открития район на разкопките, двамата се изкачиха по един зелен насип и навлязоха в гората. Дърветата бяха тънки, но растяха плътно едно до друго и под техния зелен свод царуваше хладен сумрак. Крис Хюз следваше древната крепостна стена, която ставаше все по-ниска — отначало му стигаше до кръста, след това се превърна в ивица от едва стърчащи камъни и накрая напълно изчезна под тревата и храстите.
    Оттук нататък трябваше да се навежда и да разгръща папратите, за да открие накъде отива стената.
    Гората наоколо се сгъстяваше. Крис изпитваше чувството на дълбок покой. Спомни си, че когато за пръв път видя Кастелгард, почти цялата местност беше обрасла с подобна гора. Малкото оцелели стени бяха покрити с мъх и лишеи и сякаш се надигаха от земята като живи същества. Тогава от руините лъхаше някаква тайнственост. Но тя изчезна веднага, щом разчистиха терена и започнаха разкопките.
    Стърн се влачеше подир него. Той рядко напускаше лабораторията и сегашното издирване явно му се харесваше.
    — Защо дърветата са толкова ниски? — попита той.
    — Защото гората е млада — обясни Крис. — Почти всички гори в Перигорд са на по-малко от век. Някога земите са били разчистени за лозя.
    — И после?
    Крис сви рамене.
    — Болест. Към края на деветнайсети век филоксерата унищожила всички лозя. И горите се върнали. — Той помълча и добави: — Френското винарство едва не загинало. Спасил ги вносът на устойчиви сортове грозде от Калифорния. Нещо, което предпочитат да не си спомнят.
    Говорейки, той продължаваше да оглежда земята и тук-там откриваше по някой камък, колкото да не загуби следата на древната стена.
    Но изведнъж стената изчезна. Беше я изгубил напълно. Сега трябваше да се върне и да потърси отново.
    — По дяволите!
    — Какво има? — попита Стърн.
    — Не мога да открия стената. — Крис посочи напред. — Отиваше право натам, а сега я няма никаква.
    Стояха сред гъсталак от папрат, примесена с някакви дълги, бодливи стъбла, които драскаха голите му прасци. Стърн беше с джинси, затова продължи напред, говорейки през рамо:
    — Не знам, Крис, трябва да е някъде тук…
    Крис знаеше, че трябва да се върне. Тъкмо се обръщаше да тръгне назад, когато чу вика на Стърн. Озърна се.
    Стърн беше изчезнал. Безследно. Крис стоеше сам сред гората.


    — Дейвид!
    Глух стон.
    — Ох… по дяволите…
    — Какво стана?
    — Ударих си коляното. Мамка му, адски боли.
    Крис не го виждаше никъде.
    — Къде си?
    — В някаква яма — каза Стърн. — Паднах. Внимавай, ако идваш насам. Всъщност… — Той изпъшка, след това изруга. — Недей да идваш. Мога да стана. Добре съм. Всъщност… хей!
    — Какво?
    — Чакай малко.
    — Какво има?
    — Просто почакай малко, разбра ли?
    Крис видя как храстите се размърдаха и папратите се люшнаха насам-натам, докато Стърн минаваше по-наляво. После гласът му долетя от зеленината, но звучеше някак странно.
    — Хей, Крис.
    — Какво има?
    — Това тук е част от стена. Извита.
    — Какво казваш?
    — Мисля, че се намирам в дъното на останки от някогашна кръгла кула, Крис.
    — Без майтап? — отвърна Крис. И си помисли: откъде знаеше Крамър за това!


    — Проверете в компютъра — нареди професорът. — Вижте дали нямаме някакви данни от хеликоптерното сканиране — инфрачервено или радарно, — на които да си личи кула. Може би вече е регистрирана и ние просто не сме забелязали.
    — Ако я има, най-вероятно ще е в инфачервените снимки, направени късно следобед — каза Стърн. Той седеше на стола с торбичка лед върху коляното.
    — Защо късно следобед?
    — Защото този варовик задържа топлината. Затова пещерните хора толкова са харесвали тия места. Дори през зимата във варовиковите пещери на Перигор е с десет градуса по-топло, отколкото навън.
    — Значи привечер…
    — Гората изстива, а стената задържа топлина. И това би проличало на инфрачервените снимки.
    — Дори и ако е под земята?
    Стърн сви рамене.
    Крис седна пред компютъра и започна да трака по клавиатурата. Компютърът изписука тихо. Образът на екрана изведнъж се смени.
    — Охо. Имаме поща.
    Крис превключи на пощенската кутия. Имаше само едно съобщение, но измина доста време, докато се зареди.
    — Какво е това?
    — Бас държа, че е онзи Уонека — каза Стърн. — Поръчах му да ни изпрати една графика. Сигурно не се е сетил да я компресира.
    После изображението се появи на екрана — множество точки, подредени в геометрични фигури. И тримата разпознаха картината едновременно. Без съмнение това беше манастирът „Света майка“. Техният обект.
    Само че начертан далеч по-подробно, отколкото го познаваха.
    Джонстън се втренчи в екрана и затропа с пръсти по масата. Накрая каза:
    — Странно, че Белен и Даян Крамър са решили да дойдат тук в един и същ ден.
    Студентите се спогледаха.
    — Какво му е странното? — попита Крис.
    — Белен не помоли за среща с нея. А той вечно търси финансови източници.
    Крис сви рамене.
    — Изглеждаше много зает.
    — Да. Така изглеждаше. — Джонстън се обърна към Стърн. Разпечатай ми този чертеж. Да видим какво ще каже нашата архитектка.


    Катрин Ериксън — пепеляворуса, синеока и почерняла от слънцето — висеше на петнайсет метра височина, с лице само на няколко сантиметра от напукания готически свод на църквата в Кастелгард. Легнала по гръб в люлка от преплетени ремъци, тя спокойно водеше записки за конструкцията над себе си.
    Катрин беше най-новата студентка в екипа — работеше по проекта едва от няколко месеца. Първоначално бе постъпила в Йейл да следва архитектура, но скоро откри, че не харесва избраната специалност, и се прехвърли в Историческия факултет. А там Джонстън я убеди да се присъедини към него, както бе убедил всички останали: „Защо не зарежеш всичките тия стари книги, за да се заемеш с истинска история? Защо не дойдеш да я докоснеш с ръцете си?“.
    И ето че я докосваше — увиснала под разбития църковен свод. Не че имаше нещо против — Кейт бе израснала в Колорадо и обичаше алпинизма. Всяка неделя ходеше да се катери по скалните стени около Дордона. Наоколо рядко имаше хора и това беше чудесно — в Щатите човек трябваше да стои на опашка, за да се добере до най-добрите алпийски обекти.
    С острието на пикела тя изкърти няколко тресчици от различни места на опорните греди за спектрографски анализ. После прибра всяка от тях в отделно пластмасово контейнерче върху лентата, която носеше преметната през гърдите си като патрондаш.
    Тъкмо надписваше етикетите, когато чу глас:
    — Как се слиза оттам? Искам да ти покажа нещо.
    Кейт се озърна през рамо и видя под себе си Джонстън.
    — Лесно — отвърна тя.
    Отпусна въжетата, плъзна плавно надолу и пъргаво се приземи. После отметна кичур руса коса от лицето си. Кейт Ериксън не беше красавица — както често повтаряше майка й, бивша Мис Колорадски университет, — но притежаваше свежест и американска енергичност, която мъжете намираха за привлекателна.
    — Мисля, че си готова да се катериш по каквото и да било — каза Джонстън.
    Тя разкопча ремъците.
    — Няма друг начин да събера данните.
    — Щом казваш.
    — Сериозно — настоя тя. — Ако искате да узнаете архитектурната история на тази църква, трябва да се кача горе и да взема образци от гредите. Защото този свод е престрояван многократно — или защото конструкцията е лоша, или пък е бил разбиван от обсадни машини.
    — По-вероятно второто — каза Джонстън.
    — Е, не съм толкова сигурна — каза Кейт. — Структурите на замъка — голямата зала, вътрешните покои — изглеждат солидни, но някои стени не са построени добре. На места изглежда така, сякаш стените са добавяни допълнително за изграждане на тайни коридори. Има ги поне пет-шест. Един дори води към кухнята! Авторът на тия промени трябва да е страдал от параноя. И може би ги е правил набързо. — Тя избърса длани в късите си панталони. — Е, какво имате да ми покажете?
    Джонстън й подаде лист хартия. Върху него имаше компютърна разпечатка — множество точки, подредени в правилни геометрични фигури.
    — Какво е това? — попита Кейт.
    — Ти ми кажи.
    — Прилича на манастира „Света майка“.
    — Така ли?
    — Да, така ми се струва. Само че…
    Тя излезе от църквата и погледна към разкопките на манастира в низините, на около километър и половина от замъка. Обектът се виждаше също тъй ясно, както на чертежа в ръката й.
    — Ха!
    — Какво?
    — На тази схема има подробности, които още не сме разкрили — каза тя. — Параклис, пристроен към църквата, втора обител в североизточния квадрант и… това тук ми прилича на градина покрай оградата… Откъде взехте този чертеж?


    Ресторантът в Маркейсак бе разположен край ръба на платото и от него се разкриваше изглед към цялата долина на Дордона. Даян Крамър надигна глава и с изненада видя, че професорът се задава към масата й заедно с Марек и Крис. Тя се навъси. Беше очаквала да обядват насаме и седеше на маса за двама.
    Марек придърпа два стола от съседната маса и тримата седнаха. Професорът се приведе напред и втренчено погледна Даян.
    — Мис Крамър, как разбрахте къде се намира монашеската обител?
    — Монашеската обител ли? — Тя сви рамене. — Ами… не знам. Нямаше ли го в седмичните отчети? Не? Тогава може би съм го чула от доктор Марек. — Тя огледа трите сериозни лица. — Господа, манастирите не са моя специалност. Трябва да съм го чула някъде.
    — А кулата в гората?
    — Сигурно я има някъде в данните. Или на старите снимки.
    — Проверихме. Няма я.
    Професорът плъзна листа по масата към нея.
    — И защо някакъв ваш служител на име Джоузеф Троб притежава чертеж на манастира, който е по-точен от нашите?
    — Не знам… Откъде взехте това?
    — От един полицай в Галъп, Ню Мексико, който задава почти същите въпроси.
    Даян Крамър го гледаше мълчаливо.
    — Мис Крамър — каза Джонстън след малко, — мисля, че криете нещо от нас. Мисля, че зад гърба ни извършвате свои анализи и не споделяте откритията си. И според мен причината за това е, че тайно водите преговори с Белен за експлоатация на обекта, ако аз откажа да ви сътруднича. А френското правителство с най-голямо удоволствие ще изхвърли досадните американци от своите исторически находища.
    — Професоре, в това няма и капка истина. Мога да ви уверя…
    — Не, мис Крамър. Не можете. — Джонстън погледна часовника си. — Кога излитате обратно към Ай Ти Си?
    — В три следобед.
    Той избута стола си назад.
    — Готов съм да тръгна с вас.
    — Но аз заминавам за Ню Йорк.
    — В такъв случай смятам, че ще е най-добре да промените плановете си и да заминете за Ню Мексико.
    — Сигурно ще поискате да се срещнете с Боб Донигър, а аз не знам дали има свободно време.
    Джонстън се подпря с две ръце на масата.
    — Мис Крамър, уредете го.
    Докато професорът си тръгваше, Марек изрече:
    — Моля се на Бога да е благосклонен към вашето пътешествие и да ви върне назад невредим.
    Винаги казваше тия думи при раздяла с приятели. Това бе любимата фраза на граф Джофрей дьо ла Тур, живял преди шестстотин години.


    Някои смятаха, че увлечението на Марек по миналото се е превърнало в мания. Но всъщност то бе естествена част от него — още като дете Марек изпитваше силно влечение към средновековието, а днес в много отношения сякаш живееше в него. Веднъж в ресторанта бе казал на една приятелка, че не иска да си пусне брада, защото не е в духа на времето. Смаяната приятелка възрази: „Нищо подобно, я виж колко бради има наоколо.“ На което Марек отвърна: „Не, не, исках да кажа, че не е в духа на моето време.“ Под което разбираше епохата преди шестстотин години.
    Мнозина специалисти по средновековието умееха да четат древни езици, но Марек можеше и да ги говори — средновековен английски, старофренски, окситански и латински. Беше експерт по тънкостите на облеклото и маниерите през онази епоха. А благодарение на своята едра и атлетична фигура си бе, поставил задачата да овладее старинните бойни изкуства. В края на краищата, казваше той, били са времена на непрестанни войни. Вече умееше да язди грамадните коне — першерони, използвани през средновековието като бойни. Сравнително добре владееше и турнирния бой с копия, тъй като бе посветил безброй часове на тренировките с въртящия се манекен, наричан квинтен. Марек стреляше толкова добре с дълъг английски лък, че напоследък започна да преподава това умение и на другите. А сега се учеше на бой с меч.
    Но задълбочените му познания за миналото го откъсваха някак странно от настоящето. След внезапното отпътуване на професора всички участници в проекта се чувстваха безпомощни и тревожни; носеха се най-нелепи слухове, особено сред незавършилите студенти: Ай Ти Си спира финансирането; Ай Ти Си възнамерява да превърне обекта в средновековна туристическа атракция; хора на Ай Ти Си убили някого в пустинята и предстоят големи неприятности. Работата спря; хората просто стояха със скръстени ръце и си говореха.
    Накрая Марек реши, че ще е най-добре да свика общо събрание, за да опровергае слуховете, затова в ранния следобед събра всички в голямата зелена палатка край къщата. На срещата обясни, че между професора и Ай Ти Си са възникнали противоречия, затова Джонстън е заминал за Блек Рок да ги изясни. Добави, че става дума за най-обикновено недоразумение, което ще бъде преодоляно след няколко дни. През това време ще поддържат постоянна връзка с професора, който е обещал да се обажда на всеки дванайсет часа; скоро професорът ще се завърне и обстановката отново ще се нормализира.
    Но думите не помогнаха. Хората си оставаха все тъй тревожни. Неколцина студенти от началните курсове подхвърлиха, че следобедът е твърде горещ за работа и подхожда по-скоро за спортно гребане по реката; Марек най-сетне усети всеобщото настроение и им разреши да напуснат обекта.
    Един по един и завършилите студенти решиха да приключат с работата за днес. Кейт се появи с цял куп метални дрънкулки на колана и заяви, че смята да се изкачи по скалите зад Гажеак. Попита Крис дали не иска да я придружи (да държи въжето, защото не умееше да се катери), но той отговори, че отива до конюшнята с Марек. Стърн съобщи, че смята да вечеря в Тулуза. Рик Чанг потегли към Ле-з-Ейзи да се срещне с един колега от палеолитните разкопки. Само графоложкатз Елси Кастнър остана в къщата, търпеливо приведена над документите. Марек я попита не иска ли да дойде с него, но тя отговори:
    — Не ставай смешен, Андре.
    И продължи да работи.


    Центърът за конен спорт край Суйак беше на шест километра от обекта и Марек тренираше там по два пъти седмично. В най-далечния ъгъл на едно запустяло поле той бе монтирал странна Т-образна стойка върху въртяща се основа. На единия край на напречната греда висеше тапициран квадрат, на другия — издължена кожена торба, напомняща боксова круша.
    Това беше квинтен — толкова старинно приспособление, че монасите го бяха рисували в свободните полета на църковните си ръкописи още преди хиляда години. Именно по такива рисунки Марек бе изработил своя вариант.
    Изработката на квинтена не го затрудни особено; много по-сложно бе да си осигури свястно копие. Марек непрестанно се сблъскваше с този проблем в експерименталната история. И най-простите всекидневни предмети от миналото се оказваха невъзможни за пресъздаване в съвременния свят. Дори когато парите не бяха пречка благодарение на изследователския фонд, отпуснат от Ай Ти Си.
    През средновековието бяха изработвали копията за турнирни двубои на дървени стругове, дълги около три метра и половина — стандартната дължина на този вид копия. Но вече не съществуваха дървени стругове с подобни размери. След много издирвания Марек откри една специализирана дърводелска работилница в Северна Италия, близо до австрийската граница. Там успяха да произведат копия от чамово дърво с необходимите размери, но се изненадаха, когато Марек поръча първоначална партида от двайсет бройки. „Копията се чупят — обясни той. — Налага се да ги сменям често.“ За се предпази от летящи трески, Марек използваше футболен шлем с прикрепена отпред ситна мрежа. Когато яздеше с този шлем, той привличаше множество любопитни погледи. Приличаше на някакъв луд пчелар.
    В крайна сметка Марек отстъпи пред модерната технология и започна да си поръчва алуминиеви копия в една компания, която произвеждаше бейзболни бухалки. Алуминиевите копия имаха по-добър баланс и създаваха усещане за автентичност, макар че не съответстваха на епохата. И след като вече нямаше проблеми с треските, можеше да носи обикновена жокейска каска.
    Както в момента.
    Застанал в единия край на полето, той размаха ръка към Крис, който чакаше до квинтена.
    — Крис, готов ли си?
    Крис кимна и завъртя Т-образната стойка срещу Марек. После махна с ръка. Марек отпусна копието и пришпори коня напред.
    Тренировките с квинтена бяха измамно прости. Конникът препускаше срещу гредата и се мъчеше да улучи тапицирания квадрат с върха на копието. Ако успееше, ударът му завърташе стойката и го принуждаваше да пришпори коня, за да отмине, преди кожената торба да го удари по главата. Марек знаеше, че някога са използвали тежки торби, които можели да повалят млад ездач от седлото. Той обаче използваше по-лека — само колкото ударът да бъде болезнено наказание за грешката.
    При първата атака той улучи квадрата, но не беше достатъчно бърз и торбата го блъсна по ухото. Дръпна юздите и върна коня назад.
    — Защо не опиташ и ти, Крис?
    — Може би някой друг път — отвърна Крис, намествайки стойката за следващата атака.
    Напоследък Марек бе успял на два-три пъти да убеди Крис да изпробва квинтена. Но подозираше, че това се дължи само на внезапно възникналия му интерес към ездата във всичките й варианти.
    Марек завъртя коня, пришпори го и атакува отново. Когато започваше, препускането с пълна скорост към мъничката мишена му се струваше невероятно трудно. Сега вече привикваше. Обикновено от пет удара четири бяха в целта.
    Конят се носеше напред с тежък тропот. Марек отпусна копието.
    — Крис! Здрасти!
    Крис се завъртя и махна с ръка на младата ездачка. В този момент копието на Марек улучи мишената, кожената торба се завъртя и повали Крис по очи.


    Докато Крис лежеше зашеметен, над него избухна звънък момичешки смях. Но ездачката веднага скочи от коня и му помогна да се изправи.
    — О, Крис, извинявай, че се разсмях — каза тя с изискан британски акцент. — А и вината беше изцяло моя. Не биваше да те разсейвам.
    — Нищо ми няма — каза той малко сърдито. Избърса калта от брадата си, погледна я и неволно се усмихна.
    Красотата й винаги го поразяваше, но в този миг тя изглеждаше особено прелестна. Слънчевите лъчи огряваха изотзад русата й коса, тъй че сякаш цялото й лице сияеше, подчертавайки бездънните виолетови очи. През целия си живот не бе срещал по-красива жена от Софи Рийс-Хамптън. Нито пък по-умна, изискана и съблазнителна.
    — О, Крис, Крис — каза тя, като плъзна по лицето му прохладни пръсти. — Наистина много съжалявам. Е, хайде. По-добре ли си?
    Софи беше студентка от колежа „Челтънхам“; двайсетгодишна, с четири години по-млада от него. Селската къща, която наемаха за през лятото, беше собственост на баща й Хю Хамптън, известен лондонски адвокат. Софи бе отседнала наблизо с приятели. Един ден тя дойде да вземе нещо от кабинета на баща си. Крис я видя и почти незабавно се блъсна в едно дърво.
    И това произшествие сякаш зададе тон в отношенията ни, печално помисли той.
    — Поласкана съм, че оказвам такова влияние върху теб, Крис — каза Софи. — Но се тревожа за твоята безопасност. — Тя се изкиска и лекичко го целуна по бузата. — Днес те търсих по телефона.
    — Знам, но бях много зает. Имахме криза.
    — Криза ли? Какво представляват кризите в археологията?
    — О, нали знаеш. Неприятности със спонсорите.
    — А, да. Онази тайфа от Ай Ти Си в Ню Мексико. — Последните две думи прозвучаха тъй, сякаш говореше за най-затънтеното място в света. — Знаеш ли, че те искаха да купят фермата на баща ми?
    — Така ли?
    — Казаха, че вместо да я наемат за сума ти години, било по-добре да я купят. Естествено, баща ми отказа.
    — Естествено. — Крис се усмихна. — Искаш ли да вечеряме заедно?
    — О, Крис, тази вечер не мога. Но може да пояздим утре. Нали?
    — Разбира се.
    — Сутринта в десет?
    — Добре — каза той. — До утре в десет.
    — Нали не ти прекъсвам работата?
    — Знаеш, че я прекъсваш.
    — Тогава да го отложим за някой друг ден.
    — Не, не — бързо възрази той. — Утре в десет.
    — Дадено — отвърна тя с ослепителна усмивка.
    Всъщност Софи Хамптън изглеждаше едва ли не нереална със своята прекалено съвършена фигура и прекалено чаровна усмивка. Марек съвсем съзнателно се държеше настрани от нея.
    Крис обаче бе като омагьосан.
    След като тя се отдалечи, Марек отново се впусна в атака. Този път Крис успя да отскочи от въртящия се квинтен. На връщане Марек подхвърли:
    — Водят те за носа, приятелю.
    — Може би — отвърна Крис.
    Откровено казано, изобщо не го интересуваше.


    Следващият ден завари Марек да помага на Рик Чанг по разкопаването на катакомбите в манастира. Дълбаеха тук вече от няколко седмици. А работата вървеше бавно, защото непрестанно намираха човешки останки. Щом се натъкнеха на кости, изоставяха лопатите и продължаваха разчистването с шпакли и четки.
    Рик Чанг беше антропологът на екипа. Той умееше да работи с човешки останки; с един поглед върху нищожно парченце кост можеше да определи произхода му — от лявата или дясната китка, от мъж или жена, от дете или възрастен, древно или съвременно.
    Но човешките останки, които намираха тук, ги озадачаваха. Първо, всички бяха мъжки; по част от костите имаше белези от бойни рани. Няколко черепа бяха пробити от стрели. Именно така загиваха повечето войници през четиринайсети век — от стрели. Но нито един известен документ не споменаваше за сражение в манастира. Или поне те не знаеха за такъв.
    Тъкмо бяха открили нещо, което приличаше на парче от ръждясал шлем, когато клетъчният телефон на Марек иззвъня. Обаждаше се професорът.
    — Как е? — попита Марек.
    — Засега добре.
    — Срещна ли се с Донигър?
    — Да. Днес следобед.
    — И какво?
    — Все още не знам.
    — Още ли настояват за реконструкция?
    — Не съм сигурен. Тук нещата не са такива, каквито очаквах. Професорът говореше някак уклончиво и разтревожено.
    — Какво има?
    — Не мога да го обсъждам по телефона — каза професорът. Но исках да ти съобщя, че през следващите дванайсет часа няма да се обаждам. А може би и в близките двайсет и четири часа.
    — Аха… Добре. Всичко ли е наред?
    — Всичко, Андре.
    Марек не бе съвсем сигурен.
    — Трябва ли ти аспирин?
    Това бе една от уговорените кодови фрази, чрез която да попита дали няма нещо нередно, ако човекът отсреща не е в състояние да говори свободно.
    — Не, не. Няма такова нещо.
    — Струваш ми се малко разсеян.
    — По-скоро бих казал изненадан. Но всичко е наред. Поне така си мисля. — Джонстън помълча, после добави: — Ами обектът? Какво става при вас?
    — В момента съм с Рик в манастира. Разкопаваме катакомбите в четвърти квадрант. Мисля, че ще проникнем в тях до довечера или най-късно утре.
    — Превъзходно. Продължавай в същия дух, Андре. След ден-два пак ще ти се обадя.
    И разговорът приключи.
    Марек закачи клетъчния телефон на колана си и се навъси. Дявол да го вземе, какво означаваше всичко това?
    Над главата му избуча хеликоптерът с провиснали отдолу сензори. Стърн бе задържал машината още един ден, за да проведе сутрешно и вечерно наблюдение; искаше да провери дали приборите засичат обектите, за които бе споменала Даян Крамър.
    Марек се питаше как вървят наблюденията, но за да поговори със Стърн, му трябваше радиостанция. Най-близката беше в щаба.


    — Здравей, Елси — каза Марек, влизайки в къщата. — Къде е радиостанцията за връзка с Дейвид?
    Естествено, Елси Кастнър не отговори. Просто продължи да се взира в документа пред себе си. Елси бе хубава, пълничка жена, способна да се съсредоточава до краен предел. Часове наред седеше в къщата, разшифровайки ръкописи върху пергамент. Работата й налагаше да познава не само шестте основни езика на средновековна Европа, но и отдавна забравени диалекти, жаргонни думи и съкращения. Марек много се радваше на нейното участие в екипа, макар че тя странеше от другите. И понякога ставаше малко особена.
    — Елси — повтори той.
    Тя рязко вдигна глава.
    — Какво? О, извинявай, Андре. Аз просто… искам да кажа, малко така… — Тя посочи ръкописа пред себе си. — Това е сметка, представена от манастира на някакъв германски граф. За нощувка на личната му свита — двайсет и девет човека и трийсет и пет коня. Толкова придружители си е водил на разходка из околностите. Но е написано на смесица от латински и окситански, а почеркът е отвратителен.
    Елси взе пергамента и го отнесе до фотографския кът в ъгъла. Върху масата беше монтирана четирикрака стойка с фотоапарат и лампи от всички страни. Тя нагласи пергамента, приглади го, сложи отдолу бар-код и стандартна петсантиметрова линийка, след това щракна апарата.
    — Елси, къде е радиостанцията за връзка с Дейвид?
    — О, извинявай. На масата в дъното. Има лепенка с надпис ДС.
    Марек откри радиостанцията и натисна бутона.
    — Дейвид, тук Андре.
    — Здрасти, Андре. — Гласът на Стърн едва се чуваше през бученето на двигателя.
    — Какво откри?
    — Нищо. Кръгла нула. Никакъв резултат. Проверихме най-напред манастира, а след това и гората. Нито един от обектите, за които говореше Крамър, не се засича нито с радара, нито в инфрачервения или ултравиолетовия спектър. Нямам представа как са направили тези открития.


    Двамата препускаха по тревистия хребет над реката. Или поне Софи препускаше; Крис просто подскачаше, залиташе и отчаяно се вкопчваше в коня. Обикновено при излетите им заедно Софи се смиляваше над неговата неопитност и не яздеше толкова бързо, но днес летеше вихрено из полето и надаваше радостни крясъци.
    Крис гледаше да не изостане и се молеше всичко да свърши час по-скоро. Най-сетне Софи дръпна юздите и потупа по шията пръхтящия черен жребец, изчаквайки Крис да я настигне.
    — Вълнуващо беше, нали? — каза тя.
    — Така си е — отвърна задъхано той. — Беше много вълнуващо.
    — Трябва да ти кажа, че се справи чудесно. Стойката ти се подобрява.
    Крис само кимна. Задникът го болеше от друсането, а бедрата му трепереха от стискане.
    — Каква красота — каза Софи, сочейки към реката и черните замъци върху далечните канари. — Прекрасно е, нали?
    После тя погледна часовника си, което мъничко го раздразни. Но връщането се оказа удивително приятно. Софи яздеше съвсем близо до него, конете им почти се докосваха и тя се привеждаше да шепне в ухото му; веднъж преметна ръка през рамото му и го целуна по устните, а после се озърна, явно смутена от дръзката постъпка.
    Сега виждаха целия археологически обект — руините на Кастелгард, манастира и върху отсрещния хълм — Ла Рок. Из небето се носеха облаци и сенките им тичаха през равнината. Въздухът беше топъл и свеж, наоколо царуваше тишина, нарушавана само от далечното бръмчене на автомобил.
    — О, Крис — каза Софи и пак го целуна.
    Когато целувката свърши, тя се загледа към далечината и изведнъж размаха ръка.
    По пътя се задаваше жълта открита кола. Беше някакъв спортен автомобил — нисък, с мощен двигател. Когато наближи, колата спря, шофьорът се надигна иззад волана и седна на облегалката.
    — Найджъл! — радостно викна Софи.
    Мъжът в колата небрежно размаха ръка.
    — О, Крис, нали ще бъдеш сладурче?
    Софи подаде на Крис юздите на коня си, скочи от седлото и изтича надолу да прегърне шофьора. Двамата седнаха в колата.
    Докато се отдалечаваха, тя погледна към Крис и му прати въздушна целувка.


    Реставрираното средновековно градче Сарлат беше особено чаровно нощем, когато меките лъчи на газови лампи осветяваха тесните му улички. Седнали под белите чадъри на открития ресторант на улица Турни, Марек и неколцина от абсолвентите пиеха тъмночервено каорско вино.
    Обикновено Крис Хюз харесваше тези вечери, но днес всичко го дразнеше. Вечерта бе твърде топла; металният стол му убиваше. Беше поръчал любимото си ястие, pintade mix cepes, но токачката му се стори суха, а гъбите безвкусни. Дори разговорът изглеждаше досаден. Обикновено говореха за работата през изминалия ден, но тази вечер младата архитектка Кейт Ериксън бе срещнала приятели от Ню Йорк, две двойки на възраст около трийсетте — борсови посредници с приятелките си. Почти веднага му станаха антипатични.
    Мъжете непрекъснато напускаха масата, за да разговарят по клетъчните си телефони. Двете жени работеха в голяма издателска фирма; наскоро бяха организирали пищно тържество по случай новата книга на Марта Стюарт. С демонстративното си самодоволство четиримата просто лазеха по нервите на Крис; както повечето преуспели бизнесмени, те имаха склонност да се отнасят към научните специалисти като към слабоумни дечица, неспособни да живеят в реалния свят и да играят истинските игри. Или пък, помисли си Крис, просто не можеха да проумеят защо му е на човек да се занимава със специалност, която няма да го направи милионер, преди да е навършил двайсет и пет.
    И все пак трябваше да признае, че бяха много любезни; пиеха вино и задаваха цял куп въпроси за проекта. За жалост въпросите бяха стандартни, от онези, които вечно задават туристите: Какво му е особеното на това място? Как разбирате къде да копаете? Откъде знаете какво да търсите? До каква дълбочина копаете и как разбирате кога да спрете!
    — Защо работите тук? — попита една от жените. — И изобщо какво му е особеното на това място?
    — С двата си срещуположни замъка обектът е много типичен за онзи период — обясни Кейт. — А истинска находка го прави това, че мястото е занемарено и никога не са правени разкопки.
    Жената се навъси — в нейния свят думата „занемарено“ звучеше зле.
    — И това ви харесва? Че е занемарено?
    — За нас е много желателно — каза Марек. — В нашата работа истинските находки са там, където светът е забравил някоя област. Например в това градче, Сарлат.
    — Много е мило тук — каза едната жена.
    Мъжете едновременно станаха й извадиха телефоните.
    — Въпросът е, че това старинно градче съществува по чиста случайност — каза Кейт. — Някога Сарлат е бил поклонническо селище, възникнало около манастир със свещени реликви; накрая се разраснал дотолкова, че монасите потърсили другаде уединение и покой. Сарлат продължил да съществува като процъфтяващ търговски център на Дордонската област. Но с годините неговото значение постепенно западало и през двайсети век светът му обърнал гръб. Градчето било толкова бедно и незначително, че нямало средства за модернизиране на старите си квартали. Древните сгради нямали водопровод и електричество. Повечето от тях били изоставени.
    Кейт обясни, че през около 1950 година градската управа най-сетне се наканила да разруши стария квартал и да изгради на негово място съвременни жилища.
    — Андре Малро им попречил. Той убедил френското правителство да отпусне средства за реставрация. Хората го мислели за луд. Днес Сарлат е най-достоверно възстановеният средновековен град във Франция и една от най-големите туристически забележителности на страната.
    — Много мило — отвърна разсеяно жената.
    Изведнъж двамата мъже се върнаха на масата, седнаха и решително прибраха телефоните.
    — Какво става? — попита Кейт.
    — Борсата приключи — обясни единият. — И тъй, говорехте за Кастелгард. С какво е толкова важен?
    — Тъкмо говорехме, че досега никога не е бил разкопаван — каза Марек. — Голямо значение има и фактът, че Кастелгард представлява типичен укрепен град от четиринайсети век. Самият град е по-стар, но между 1300 и 1400 година повечето му структури са били построени или видоизменени за подобряване на отбраната: по-дебели зидове, концентрични крепостни стени, усъвършенствани ровове и порти.
    — Кога се пада това? — попита единият от мъжете, наливайки вино. — През мрачните епохи ли?
    — Не — отговори Марек. — Строго погледнато, периодът спада към късното средновековие.
    — С това хубаво винце и аз смятам да окъснея — усмихна се човекът. — А преди това кое е било, ранното средновековие ли?
    — Точно така — потвърди Марек.
    — Ехе! — възкликна онзи и надигна чашата. — Познах от първия път.


    Около 40 г. пр.н.е. Рим завладял Европа. Аквитанската област, в която се намираха сега, по онова време била римска колония, наречена Аквитания. Из цяла Европа римляните изграждали пътища, насърчавали търговията и поддържали ред и законност. Европа процъфтявала.
    Сетне, към края на четвърти век, Рим започнал да оттегля войските си и да напуска гарнизоните. След рухването на империята Европа потънала в беззаконие, което траяло цели петстотин години. Населението намалявало, търговията загивала, градовете западали. Из населените земи нахлували варварски орди — готи, вандали, хуни и викинги. Това бил мрачният период на ранното средновековие.
    — Но с началото на хилядолетието нещата започнали да се подобряват — каза Марек. — Оформила се нова обществена организация, която наричаме феодализъм…, макар че по онова време хората не са използвали тази дума. При феодализма силните владетели осигурявали ред в своите области. Новата система се оказала благотворна. Земеделието започнало да се подобрява. Търговията и градовете преуспявали. Около 1200 г. Европа отново процъфтявала и населението било по-многобройно, отколкото по времето на Римската империя. Затова 1200 година се смята за начало на късното средновековие — епоха на растеж, когато културата процъфтявала.
    Американците приеха скептично твърдението му.
    — Ако е било толкова хубаво, защо всички са изграждали крепости?
    — Заради Стогодишната война между Англия и Франция — обясни Марек.
    — Религиозна война ли е била?
    — Не — каза Марек. — Няма нищо общо с религията. По онова време всички са били католици.
    — Така ли? Ами протестантите?
    — Не е имало протестанти.
    — Че къде са били?
    — Вярата им още не е била измислена — каза Марек.
    — Гледай ти! Тогава за какво са воювали?
    — За власт — отговори Марек. — Заради факта, че Англия владеела голяма част от Франция.
    Единият от американците се навъси скептично.
    — Какви ги говорите? Англия да владее Франция?
    Марек въздъхна.


    Марек имаше название за такива хора: провинциалисти на времето — хора, които не познават миналото и се гордеят с това.
    Провинциалистите на времето твърдо вярваха, че единствено настоящето има значение и всичко станало преди може да се пренебрегне без ни най-малък риск. Съвременният свят беше нов и могъщ, а миналото нямаше власт над него. Изучаването на историята е също тъй безсмислено, както да учиш морзовата азбука или да управляваш конски каруци. Колкото до средновековието — разните му там рицари с дрънчащи брони и благородни дами с дълги рокли и островърхи шапки, — то бе тъй очевидна глупост, че изобщо не заслужаваше внимание.
    Ала в действителност основите на съвременния свят бяха заложени в средновековието. Всичко, от правната система до нациите-държави, от надеждната технология до идеята за романтична любов — бе възникнало за пръв път през средните векове. И ако хората не знаеха това, значи нямаха елементарна представа какво представляват. Защо постъпват така, а не иначе. Откъде са дошли.
    Професор Джонстън често казваше, че ако не познаваш историята, значи не познаваш нищо. Превръщаш се в лист, който не знае, че е част от дърво.


    Борсовият посредник продължи да упорства, както правят някои хора, когато се сблъскат със собственото си невежество.
    — Така ли? Значи Англия е владеела част от Франция? Това е пълна безсмислица. Англичаните и французите винаги са се мразили.
    — Невинаги — каза Марек. — Било е преди шестстотин години. В един съвсем различен свят. По онова време между французи и англичани е имало много по-тесни връзки. Откакто нормандски войници завоювали Англия през 1066 година, почти всички английски аристократи са били французи. Говорели френски, предпочитали френската храна и френската мода. Нищо чудно, че са притежавали и френски територии. Тук, на юг, те са властвали над Аквитания повече от един век.
    — Е? И за какво е била войната? Французите решили, че искат всичко за себе си, така ли?
    — В общи линии да.
    Американецът кимна удовлетворено.
    — Така си и мислех.
    Марек продължаваше своята лекция. Крис убиваше времето, като се мъчеше да улови погледа на Кейт. Тук светлината на свещите смекчаваше чертите на лицето й, който денем изглеждаха резки, почти грубовати. Сега тя му се струваше изненадващо привлекателна.
    Но Кейт не го поглеждаше. Бе насочила цялото си внимание към своите приятели от Ню Йорк. Типично, помисли си Крис. Каквото и да говорят, жените изпитват привличане само към мъже с власт и пари. Дори ако са тъпи маниаци като тези двамата.
    Неволно се загледа в часовниците им. И двамата носеха големи, тежки ролекси, но металните гривни бяха разхлабени, тъй че часовниците се извъртаха и провисваха под китките им. Това бе знак за безразличие и богатство, ленива небрежност, подсказваща, че за тях всеки ден е ваканция. Стана му неприятно.
    Когато единият от тях почна да си играе с часовника и да го премята около китката си, Крис най-сетне не издържа. Рязко стана от масата. Промърмори, че трябвало да провери някакви анализи на обекта, и тръгна по улица Турни към паркинга в края на стария квартал.
    Докато вървеше, през цялото време му се струваше, че вижда само влюбени двойки да крачат ръка за ръка, жената — отпуснала глава върху рамото на приятеля си. Тези хора се чувстваха добре един с друг, нямаха нужда да разговарят, просто се радваха на градчето и лятната нощ. Всяка двойка го дразнеше все повече и той неволно ускоряваше крачка.
    Най-сетне с облекчение стигна до колата и подкара към обекта.
    Найджъл!
    Що за идиот можеше да носи името Найджъл?


    На следващата сутрин Кейт отново висеше под тавана на църквата в Кастелгард, когато от радиостанцията й долетя пращене и вик:
    — Горещи питки! Горещи питки! Сектор четири. Идвайте да си вземете! Обядът е сервиран.
    Това бе уговореният сигнал, че е направено ново откритие. В по-важните съобщения използваха кодови думи, защото знаеха, че понякога местните власти ги подслушват. На други обекти се беше случвало правителството да праща агенти да конфискуват находки в момента на откриването им, още преди археолозите да ги опишат и оценят. Макар че френското правителство имаше разумен подход към старините — което невинаги можеше да се каже за американското, — някои инспектори по места се славеха със своята несговорчивост. А и, разбира се, често имаше изблици на неприязън към чужденците, посягащи върху свещената френска история.
    Кейт знаеше, че сектор четири е в манастира. Тя се поколеба дали да ходи чак дотам, или да остане в църквата, но накрая реши да тръгне. Истината бе, че напоследък работата им тук минаваше скучно и без големи събития. За подновяване на ентусиазма всички се нуждаеха от вълнението на някое важно откритие.
    Тя тръгна през развалините на Кастелгард. За разлика от мнозина Кейт умееше мислено да възстанови руините и да види града като цяло. Кастелгард й харесваше; това бе сериозен град, замислен и построен в епоха на войни. Тук откриваше цялата откровена автентичност, която не бе намерила във Факултета по архитектура.
    Усещайки топлите слънчеви лъчи по шията и краката си, тя за стотен път си помисли колко се радва, че е във Франция, вместо да седи в тясната си работна стаичка на шестия етаж на Архитектурния факултет с изглед към фалшиво колониалния стил на колежа Дейвънпорт и фалшиво готическата гимнастическа зала. За Кейт архитектурният факултет беше потискащ, самата му сграда много потискаща и тя никога не съжаляваше, че се е насочила към историята.
    А и кой ли би се отказал от едно лято в Южна Франция? Кейт се погаждаше много добре с другите от екипа. Засега лятото вървеше чудесно.
    Естествено, от време на време се налагаше да отбива атаките на мъжете. Марек пръв си опита късмета, след него Рик Чанг, а скоро щеше да дойде ред и на Крис Хюз. Крис бе приел тежко отказа на англичанката — очевидно в цял Перигорд единствено той не очакваше подобен край — и сега се държеше като ударено кученце. Снощи през цялата вечер не откъсна очи от Кейт. Мъжете сякаш не разбираха, че в търсенето на утеха могат да станат досадни.
    Унесена в мисли, тя слезе до реката, където държаха лодката за прехвърляне на другия бряг.
    И там я чакаше усмихнат Крис Хюз.
    — Аз ще греба — предложи той, когато седнаха в лодката. Тя не възрази. Крис размаха сръчно греблата и подкара към отсрещния бряг. Кейт мълчаливо затвори очи и обърна лице към слънцето. Чувстваше се отпусната и безметежна.
    — Хубав ден — чу тя гласа на Крис.
    — Да, хубав е.
    — Знаеш ли, Кейт — започна той, — снощи вечерята беше много приятна. И си мислех дали…
    — Поласкана съм, Крис — каза тя. — Но трябва да бъда откровена с теб.
    — Така ли? За какво?
    — Наскоро скъсах с един човек.
    — О…, Аха…
    — И искам да поизчакам.
    — О. Добре де. — Крис понечи да се нацупи, но изведнъж каза: — Знаеш ли, права си. Наистина мисля, че ще е най-добре да си останем просто колеги.
    — Колеги сме — отвърна тя и му стисна ръката.
    Лодката докосна отсрещния бряг.


    В манастира около сектор четири се бе събрала цяла тълпа и всички надничаха в изкопа.
    Изкопът представляваше правилен квадрат с размери шест на шест метра и дълбочина три метра. Откъм северния и източния край бяха открили страничните стени на каменни арки, което означаваше, че разкопките навлизат в структурата на катакомбите под манастира. Самите арки бяха запълнени със спечена пръст. Миналата седмица се бяха опитали да изкопаят траншея през северната арка, но тя сякаш не водеше наникъде. Преградиха я с летви и престанаха да й обръщат внимание.
    Сега всеобщото вълнение се насочваше към източната арка, където от няколко дни насам копаеха нова траншея. Работата вървеше бавно, защото непрекъснато намираха човешки останки, за които Рик Чанг твърдеше, че са от тела на войници.
    Кейт погледна надолу и видя, че стените на траншеята са рухнали навътре от двете страни. Сега голяма купчина пръст преграждаше пътя, а подир нея се бяха изсипали множество кафеникави черепи и кости.
    Забеляза долу Марек, Рик Чанг и Елси, която бе напуснала леговището си, за да дойде. Елси въртеше дигиталната си камера върху триножника и правеше снимка след снимка. По-късно кадрите щяха да бъдат комбинирани в компютъра, за да оформят пълна панорама на разкопките. Щяха да снимат през един час и така да документират всяка фаза от работата.
    Марек вдигна очи и видя Кейт на ръба.
    — Хей — каза той, — търсех те. Слизай тук.
    Тя се спусна по стълбата до дъното на изкопа. Под горещото следобедно слънце усети мирис на пръст и лек дъх на разложение. Един от черепите падна и се търкулна пред краката й. Но тя не го докосна; знаеше, че останките трябва да лежат така, докато Чанг не ги прибере.
    — Това може да са катакомбите — каза Кейт, — но тези кости не са били подредени. Имало ли е сражение тук?
    Марек сви рамене.
    — Навсякъде е имало. Повече ме интересува това.
    Той посочи към арката, която беше без украшения, заоблена и леко сплескана.
    — Цистерцианска — каза Кейт. — Може би от дванайсети век.
    — Да, ясно. Но какво ще речеш за това!
    Точно под свода на арката рухналата пръст бе разкрила тъмен отвор, широк около метър.
    — Ти какво мислиш? — попита Кейт.
    — Мисля, че ще е най-добре да влезем. Незабавно.
    — Защо? Закъде бързаме?
    — Изглежда, че отвъд отвора има празно пространство — обади се Чанг. — Помещение, може би няколко помещения.
    — И какво?
    — Сега вътре нахлува въздух. Може би за пръв път от шестстотин години насам.
    — А въздухът съдържа кислород — добави Марек.
    — Мислиш, че вътре може да има предмети?
    — Не знам — каза Марек. — Но ако има, за няколко часа могат да пострадат непоправимо. — Той се обърна към Чанг. — Тук ли е змията?
    — Не, на поправка в Тулуза.
    „Змия“ наричаха гъвкавия оптически кабел, който можеше да се включва към камера. Използваха го за проучване на недостъпни места.
    — Защо просто не напълниш помещенията с азот? — попита Кейт.
    Азотът беше инертен газ, по-тежък от въздуха. Ако го напомпеха през отвора, щеше да запълни помещението като вода и да опазва всичко вътре от окисляващото действие на кислорода.
    — Бих го направил, ако имах достатъчно газ — каза Марек. Най-голямата ни бутилка е от петдесет литра.
    Това не стигаше. Кейт посочи черепите.
    — Ако направиш нещо сега, ще разместиш…
    — Тия скелети не ме тревожат — каза Чанг. — И без това са разместени. Приличат на масово погребение след битка. Няма да научим кой знае какво от тях. — Той се обърна и погледна нагоре. — Крис, у кого е рефлекторът?
    — Не е у мен — каза Крис. — Мисля, че за последно го използвахте тук.
    — Не, в трети сектор е — обади се един от студентите.
    — Донесете го. Елси, привършваш ли със снимките?
    — Много си се разбързал.
    — Привършваш ли, или не?
    — След минутка.
    Чанг подвикна на студентите горе да донесат рефлектора. Четирима хукнаха развълнувано към трети сектор. Марек говореше на останалите:
    — Добре, слушайте. Искам прожектори, кислородни маски, дихателни филтри, въжета… веднага.
    През цялото време Кейт продължаваше да се взира в отвора под арката. Самата арка й се струваше слаба, камъните бяха разхлабени. Обикновено арката се крепи от тежестта на стените, притискащи централния камък, ключовия камък на свода. Но тук цялата каменна дъга над отвора можеше да се срути. Купчината пръст отдолу беше рохкава. Тук-там все още се търкаляха камъчета и бучки. Цялата работа не й се харесваше.
    — Андре, според мен катеренето оттук не е безопасно.
    — Кой говори за катерене? Ще те спуснем отгоре.
    — Мене ли?
    — Да. Увисваш над арката, после се вмъкваш вътре. — Изглежда, смайването й се бе изписало на лицето, защото Марек се усмихна. — Няма страшно, и аз идвам с теб.
    — Разбираш ли, че ако грешим…
    Тя не довърши, но си помисли: Можем да бъдем погребани живи.
    — Какво има? — попита Марек. — Страх ли те хвана?
    Оттук нататък нямаше смисъл да разговарят.


    Десет минути по-късно Кейт висеше край ръба на арката. На гърба си носеше раница с кислороден апарат, а на колана й се люшкаха като гранати две фенерчета. Дихателния филтър бе вдигнала на челото си. Проводници от радиостанцията отиваха към акумулатора в джоба й. С толкова много оборудване се чувстваше тежка и тромава. Марек стоеше над нея и държеше въжето. От изкопа Рик и неговите студенти я гледаха напрегнато.
    Тя вдигна очи към Марек.
    — Отпусни метър и половина.
    Той отпусна въжето и тя се плъзна надолу, докато леко докосна купчината. Под краката й се търкулнаха струйки пръст.
    — Още метър.
    Тя се отпусна на ръце и крака върху купчината. Пръстта издържа тежестта й. Но арката я тревожеше. Ключовият камък се ронеше по ръбовете.
    — Наред ли е всичко? — подвикна Марек.
    — Да — каза тя. — Сега влизам.
    Кейт пропълзя заднишком към черния отвор под арката. Погледна нагоре към Марек и откачи едното фенерче от колана си.
    — Не знам дали ще се справиш, Андре. Тая пръст може да не издържи тежестта ти.
    — Много забавно. Не те пускам сама, Кейт.
    — Е, поне изчакай да вляза първа.
    Тя включи фенерчето и радиостанцията, сложи си маската с филтъра и пропълзя през отвора към мрачното помещение.


    Въздухът вътре бе изненадващо хладен. Жълтият лъч на фенерчето подскачаше по голи каменни стени и каменен под. Чанг беше прав — под манастира имаше празно пространство. И изглеждаше, че то продължава доста навътре, преди да го задръстят купчини пръст и нападали камъни. По някаква случайност обаче това помещение не беше запълнено като другите. Кейт завъртя фенерчето нагоре, опитвайки да различи в какво състояние е таванът. Доколкото успя да види, не изглеждаше много добре.
    Тя пропълзя напред на четири крака, после започна да се спуска по нестабилния насип към пода. След малко стоеше в катакомбите.
    — Вътре съм.
    Наоколо беше тъмно и въздухът й се стори влажен. Дори и през филтъра усещаше неприятен мирис на застояло. На повечето археологически обекти никой не си даваше труд да носи филтри, но тук се налагаше, защото през четиринайсети век чумата бе върлувала на няколко пъти, избивайки една трета от населението. Макар че по принцип епидемията се разпространяваше чрез заразени плъхове, имаше и разновидност, която се предаваше по въздуха чрез кихане и кашляне, затова всеки човек, влизащ в запечатано от векове помещение, трябваше да се пази от…
    Кейт чу зад себе си шумолене. Обърна се и видя Марек да слиза през отвора. Пръстта под краката му плъзна надолу и той побърза да скочи на пода. Сетне настана тишина, в която чуваха само как камъчета и бучици пръст се търкалят по насипа.
    — Осъзнаваш ли, че можем да бъде погребани живи? — попита Кейт.
    — Винаги гледай откъм положителната страна — каза Марек. Той мина напред и вдигна над главата си голяма флуоресцентна лампа с рефлектори. Лъчите осветиха голяма част от подземната зала. Сега, когато виждаха ясно, помещението се оказа отчайващо празно. Отляво имаше каменен саркофаг на някакъв рицар; покойникът беше изваян релефно върху изместения капак. Надникнаха вътре, но саркофагът бе празен. Край едната стена се подпираше груба дървена маса. Върху нея нямаше нищо. Отляво нисък коридор водеше към каменни стъпала, които се изкачваха нагоре и изчезваха в купчина пръст. Отдясно други купчини закриваха още един сводест проход. Марек въздъхна.
    — Толкова вълнения… за нищо.
    Но Кейт все още се тревожеше, че пръстта може да рухне и да нахлуе в подземието. Затова огледа внимателно купчините отдясно.
    И тогава видя.
    — Андре — каза тя. — Ела насам.


    От кафявата пръст стърчеше нещо със същия цвят, но повърхността му лъщеше едва забележимо. Кейт избърса предмета с ръка. Мушама. От пръстта стърчеше острият ръб на нещо, обвито в мушама.
    Марек надникна през рамото й.
    — Много добре, много добре.
    — Имало ли е мушама по онова време?
    — О, да. Изобретили са я викингите, вероятно през девети век. А през нашия период се е срещала доста често в Европа. Макар че не помня досега да сме открили из манастира нещо, увито в мушама.
    И той се захвана да й помага. Разравяха внимателно, защото не искаха купчината да се свлече върху тях, но въпреки това скоро разчистиха предмета. Беше правоъгълен, около шейсет на шейсет сантиметра, омотан с мазна връв.
    — Предполагам, че са документи — каза Марек. Толкова искаше да отвори пакета, че пръстите му трепереха под луминесцентната светлина, но се удържа. — Ще го изнесем.
    Той пое пакета под мишница и тръгна към изхода. Кейт огледа още веднъж могилката, като се питаше дали не е пропуснала нещо. Не, нямаше нищо друго. Тя завъртя фенерчето и…
    Застина.
    С крайчеца на окото си бе зърнала нещо блестящо. Тя се обърна, погледна отново. За момент не видя нищо, после го откри.
    От земята стърчеше парченце стъкло.
    — Андре — каза тя, — мисля, че има още.


    Стъклото беше тънко и съвършено прозрачно, с гладък заоблен ръб, почти като съвременна изработка. Кейт разчисти наоколо с пръсти и пред очите й се появи леща от очила.
    Бифокална леща.
    — Какво има? — попита Андре, който се бе върнал до нея.
    — Ти ми кажи.
    Той присви очи и освети предмета отблизо. Беше навел глава толкова ниско, че носът му почти докосваше стъклото.
    — Къде намери това? — запита тревожно той.
    — Точно тук.
    — На открито, както сега? — Гласът му стана напрегнат, почти обвиняващ.
    — Не, виждаше се само крайчето. Аз го разчистих.
    — Как?
    — С пръсти.
    — Значи казваш, че е било отчасти заровено? Личеше си, че не й вярва.
    — Хей, какво има?
    — Отговори ми, ако обичаш.
    — Не, Андре. Беше почти изцяло заровено. Виждаше се само левият ръб.
    — Жалко, че го докосна.
    — И аз съжалявам. Ако знаех, че ще се държиш като…
    — Това трябва да се обясни — каза той. — Обърни се.
    — Какво?
    — Обърни се.
    Той стисна рамото на Кейт и грубо я завъртя с гръб към себе си.
    — Господи. — Тя се озърна през рамо да го види какво прави. Той приближи фенера плътно до нейната раница и бавно плъзна лъча надолу, като се взираше във всеки сантиметър, после огледа късите й панталони.
    — Андре… ще ми кажеш ли какво…
    — Тихо, моля те.
    Мина цяла минута, преди да свърши.
    — Долният ляв джоб на раницата ти е отворен. Ти ли го отвори?
    — Не.
    — Значи е бил отворен през цялото време? Още когато си сложи раницата?
    — Сигурно…
    — Опирала ли си се на стената?
    — Мисля, че не.
    През цялото време бе внимавала да не събори нестабилната каменна зидария.
    — Сигурна ли си? — настоя той.
    — За Бога! Не, Андре, не съм сигурна.
    — Добре. Сега ти ме провери.
    Той й подаде фенера и се обърна с гръб към нея.
    — Какво да проверя? — попита тя.
    — Онова стъкло представлява замърсяване на обекта — каза Марек. — Трябва да обясним как е попаднало тук. Огледай дали някой джоб на раницата ми не е отворен.
    Тя огледа. Всички ципове бяха затворени.
    — Внимателно ли огледа?
    — Да — отвърна с досада Кейт. — Много внимателно.
    — Мисля, че малко избърза.
    — Всичко огледах, Андре.
    Марек се втренчи в камарата пръст пред тях. По нея все още се търкаляха камъчета.
    — Може да е паднало от раницата, а след това пръстта да го е засипала…
    — Да, възможно е.
    — Щом си го разчистила с пръсти, значи не е било заровено плътно.
    — Да, беше доста хлабаво.
    — Добре. Значи това е обяснението.
    — Какво?
    — Някак сме донесли лещата с нас и докато разчиствахме пакета, тя е паднала и пръстта я е засипала. После ти си я видяла. Това е единственото възможно обяснение.
    — Щом казваш…
    Марек взе фотоапарата и засне стъклото на няколко пъти от различно разстояние — първо съвсем отблизо, после с постепенно отдалечаване. Едва тогава извади найлонова торбичка, предпазливо вдигна стъклото с пинцети и го пусна вътре. После обви торбичката още веднъж и подаде пакетчето на Кейт.
    — Изнеси го навън. И внимавай, ако обичаш.
    — Добре — каза тя.


    Двамата се изкатериха към отвора по стръмната купчина пръст.
    Навън студентите ги посрещнаха с радостни възгласи. Елси пое пакета и незабавно се втурна към къщата. Всички се смееха — освен Чанг и Крис Хюз. Те имаха слушалки и бяха чули целия разговор в подземието. И двамата изглеждаха мрачни и угрижени.
    Замърсяването на археологически обект беше много сериозно произшествие и всички го знаеха. Като доказателство за немарлива работа при разкопките, то поставяше под съмнение всички останали открития на екипа. Типичен случай представляваше дребният скандал, станал миналата година в Ле-з-Ейзи.
    В Ле-з-Ейзи имаше палеолитно находище — останки от лагер на първобитни хора под една висока скала. Археолозите разкопаваха земен слой отпреди триста и двайсет хиляди години, когато един от тях откри полузаровен презерватив. Предметът все още беше в станиолената си опаковка и никой не помисли дори за миг, че мястото му е в този слой. Но фактът, че е намерен там — при това засипан с пръст, — подсказваше, че не са работили внимателно. Случаят предизвика истинска паника сред екипа и тревогата продължи дори след като всички студенти бяха върнати най-позорно в Париж.
    — Къде е онази леща? — обърна се Крис към Марек.
    — У Кейт.
    Тя му подаде пакетчето. Докато всички наоколо се веселяха, той обърна гръб на тълпата, свали външната опаковка и вдигна торбичката към светлината.
    — Определено е съвременна изработка — каза той и печално поклати глава. — Ще проверя. Само не забравяй да го впишеш в отчета.
    Марек отвърна, че няма да забрави. После Рик Чанг се завъртя и плесна с ръце.
    — Добре, чуйте всички. Забавата свърши. Хайде на работа!


    За следобед Марек бе организирал тренировка по стрелба с лък. Студентите харесваха този спорт и не пропускаха нито едно занимание; напоследък се включи и Кейт. Днес мишената бе сламено плашило, отдалечено на около петдесет метра. Младежите стояха в редица с лъковете си, а Марек крачеше зад тях.
    — За да убиете човек — каза той, — трябва да помните едно: на гърдите му почти непременно ще има ризница или броня. По-малко вероятно е да бъдат защитени главата, шията и краката. Следователно, за да го убиете, трябва да се целите в главата или отстрани в ребрата, където няма броня.
    Кейт го слушаше с лека усмивка. Андре взимаше всичко толкова на сериозно. Да убиете човек. Сякаш наистина имаше такава цел. В топлия следобед на Южна Франция, огласян от шума на колите по магистралата, мисълта изглеждаше просто абсурдна.
    — Но ако искате да спрете човека — продължаваше Марек, простреляйте го в крака. Веднага ще падне. Днес ще използваме двайсет и пет килограмови лъкове.
    Двайсет и петте килограма, за които ставаше дума, представляваха силата, необходима за изпъване на тетивата. Лъковете тежаха доста и трудно се обтягаха. Стрелите бяха дълги почти цял метър. Мнозина от младежите срещаха затруднения, особено в началото. Обикновено Марек приключваше тренировките с вдигане на тежести за укрепване на мускулите.
    Самият Марек можеше да стреля с петдесеткилограмов лък. Не беше за вярване, но той твърдеше, че това било обичайното средновековно оръжие — далеч над възможностите на цялата група.
    — Добре — каза Марек. — Заредете стрелите, прицелете се и стреляйте, моля.
    Из въздуха полетяха стрели.
    — Не, не, не, Дейвид, не дърпай, докато ти затрепери ръката. Поддържай контрол. Карл, виж си стойката. Боб, целиш се прекалено високо. Даян, внимавай с пръстите. Рик, сега е много по-добре. Е, хайде отново. Заредете стрелите, прицелете се и… стреляйте!


    Наближаваше вечерта, когато Стърн се свърза с Марек по радиото и го помоли да дойде в къщата. Каза, че имал добри новини, Марек го завари да разглежда лещата под микроскоп.
    — Какво има?
    — Ето. Виж сам.
    Той се отдръпна и Марек погледна през микроскопа. Видя лещата и гладкия ръб между двата диоптъра. Тук-там стъклото беше осеяно с бели кръгчета, като петна от бактерии.
    — Какво трябва да видя? — попита Марек.
    — Погледни левия край.
    Марек придвижи статива наляво. Под ярката светлина ръбът изглеждаше побелял. После той забеляза, че бялото обхваща не само ръба, но и част от самата леща край него.
    — Това са колонии от бактерии по лещата — обясни Стърн. Нещо като скален лак.
    Археолозите наричаха „скален лак“ налепите от плесени и бактерии, покриващи долната част на камъните. Тъй като имаха органичен произход, тези налепи можеха да се използват при датирането на находката.
    — Можеш ли да датираш това? — попита Марек.
    — Бих могъл, ако имах достатъчно количество за анализ на въглерод 14 — отговори Стърн. — Но отсега ти казвам, че няма да стане. С толкова малко количество не може да се направи свястна проба. Излишно е да опитваме.
    — Тогава?
    — Въпросът е там, че виждаш оголения край на лещата, нали? За който Кейт казва, че стърчал от земята.
    — Вярно…
    — Значи това нещо е старо, Андре. Не знам колко старо, но не е замърсяване на обекта. Рик проучва днешните кости и смята, че една част са от по-късен период — осемнайсети, може би дори деветнайсети век. Което означава, че някой от хората може да е носил бифокални очила.
    — Не знам. Лещата ми се струва изработена доста прецизно.
    — Това не означава, че е нова — възрази Стърн. — Още преди двеста години е имало добри методи за шлифоване на стъкло. Уговорих се с един специалист по оптика от Ню Хейвън да изследва лещата. Помолих Елси да прегледа по-бързо документите от пакета, за да види дали в тях няма нещо необичайно. Междувременно смятам, че можем да си отдъхнем.
    — Това е добра новина — усмихна се Марек.
    — Мислех, че би желал да го узнаеш. Е, ще се видим на вечеря.


    Бяха се уговорили да вечерят на стария градски площад на селцето Дом, разположено върху скалите, на няколко километра от обекта. Привечер Крис най-сетне успя да се отърве от лошото си настроение през целия ден и очакваше вечерята с нетърпение. Питаше се дали Марек има новини от професора и ако не, какво да предприемат. Имаше чувството, че предстои нещо важно.
    Настроението му отново се развали, когато пристигна и пак завари борсовите посредници на тяхната маса. Канеше се да им обърне гръб и да си върви, но Кейт бързо стана, прегърна го през кръста и го поведе към масата.
    — Бих предпочел да се оттегля — прошепна той. — Не мога да ги понасям.
    Но Кейт го прегърна лекичко и го бутна на един свободен стол. Изглежда, тази вечер черпеха бизнесмените — виното беше „Шато Лафит-Ротшилд 95“, по две хиляди франка бутилката.
    Защо пък не, по дяволите, рече си той.
    — Е, това градче наистина е чаровно — говореше едната американка. — Днес ходихме да разгледаме стените около него. Доста са дълги. И високи. А онази порта на влизане в града е много красива, нали знаете, с двете кръгли кули отстрани.
    Кейт кимна.
    — Смешното е, че много села, които днес смятаме за чаровни, всъщност са били супермаркетите на четиринайсети век.
    — Супермаркети ли? — изненада се жената. — Как така?
    В този момент запращя радиостанцията на Марек.
    — Андре! Чуваш ли ме?
    Беше Елси. Тя никога не идваше на вечеря с останалите, предпочиташе да работи до късно над документите. Марек откачи радиостанцията от колана си.
    — Да, Елси.
    — Току-що открих нещо направо смахнато.
    — Да…
    — Би ли помолил Дейвид да дойде? Ще ми трябва неговата помощ за анализите. Но да ви кажа още отсега, момчета — ако това е шега, никак не ми харесва.
    Радиостанцията щракна и връзката се прекъсна.
    — Елси!
    Никакъв отговор. Марек огледа останалите.
    — Някой да си е правил шега с нея?
    Всички поклатиха глави.
    — Може да е превъртяла — обади се Крис Хюз. — Не бих се учудил, след толкова часове взиране в пергаментите.
    — Ще видя какво иска — каза Дейвид Стърн, после стана от масата и се отдалечи в мрака.
    Крис се запита дали да не тръгне с него, но в този момент Кейт го погледна и се усмихна. Той се облегна назад и посегна към чашата.


    — Значи казвате…, че тези градчета са били като супермаркети?
    — Да, много от тях са били точно това — отговори Кейт Ериксън. — Представлявали са капиталовложения на строителни предприемачи с цел забогатяване. Също като днешните търговски зони. И са били изграждани по същите принципи. — Тя се завъртя на стола и посочи към площада зад тях. — Виждате ли пазарчето с дървен покрив насред площада? Подобни покрити пазари ще срещнете в много от околните селища. Това е знак, че се намирате в бастида — новосъздадено, укрепено градче. През четиринайсети век във Франция са били изградени почти хиляда бастиди. Някои от тях — с цел отбрана на територията. Но повечето възниквали просто за да носят пари.
    Това привлече вниманието на борсовите посредници. Единият рязко вдигна глава и каза:
    — Чакайте малко. Как се печелят пари с изграждане на села?
    Кейт се усмихна.
    — Ето как е действала икономиката на четиринайсети век. Да речем, че сте благородник, притежаващ много земя. През четиринайсети век Франция е покрита предимно с гори, следователно и вие притежавате гори, пълни с вълци. Може тук-там да са се заселили фермери, които ви плащат мизерен наем. Но така не се забогатява. А след като сте благородник, през цялото време отчаяно се нуждаете от пари, за да водите войни и да поддържате разкоша, който се очаква от вас. В такъв случай как да увеличите дохода от земите си? Построявате ново градче. Привличате хора да се заселят, като им обещавате данъчни отстъпки и някои привилегии, записани в градската харта. Най-често се налага да освободите гражданите от феодални задължения.
    — И защо им се дават тези привилегии?
    — Защото много скоро в града ще има пазари и търговци, а данъците и таксите ще ви носят много повече приходи. Взимате такса за всичко. За използването на пътя към града. За правото на влизане отвъд градските стени. За сергиите на пазара. За поддържането на реда чрез въоръжени отряди. За това, че допускате лихвари на пазара.
    — Не е зле — каза единият от бизнесмените.
    — Никак даже. И отгоре на всичко взимате процент за всяка продажба на пазара.
    — Наистина ли? Какъв процент?
    — Зависи от мястото и конкретната стока. В общи линии от един до пет процента. Тъй че пазарът е истинската причина за съществуване на градчето. Виждате го и в устройството на града. — Кейт посочи настрани. — Погледнете църквата. В по-ранните векове църквата е била център на всяко селище. Хората са посещавали литургия поне веднъж дневно. Целият живот се въртял около църквата. Но тук, в Дом, църквата е изместена настрани. Сега пазарът е център на градчето.
    — Значи всички пари са идвали от пазара?
    — Не съвсем защото укрепеният град отбранява цялата област, което означава, че селяните разчистват околните земи и строят нови ферми. Казано с две думи, новото градче е било добро капиталовложение. Затова са построили толкова много.
    — И това ли е единствената причина за строежа им?
    — Не, много от тях са се изграждали по военни съображения като…
    Радиостанцията на Марек запращя. Пак беше Елси.
    — Андре!
    — Да — каза Марек.
    — По-добре да дойдеш веднага тук. Защото не знам как да се справя.
    — Защо? Какво има?
    — Просто ела. Незабавно.


    Генераторът боботеше и селската къща блестеше ярко сред мрачното поле под небето с безброй звезди.
    Всички се бяха струпали вътре. Елси седеше зад бюрото си и ги гледаше втренчено. Очите й изглеждаха замъглени.
    — Елси?
    — Невъзможно е — каза тя.
    — Кое е невъзможно? Какво става тук?
    Марек се озърна към Дейвид Стърн, но той все още беше зает с някакви анализи в ъгъла. Елси въздъхна.
    — Не знам, не знам…
    — Ами започни от началото — каза Марек.
    — Добре. От началото. — Тя стана, прекоси стаята и посочи купчина пергаменти, сложени върху найлонов лист на пода. Това е началото. Пакет документи, открити днес в манастира, които обозначих с номер М-031. Дейвид ме помоли да ги проуча колкото се може по-скоро.
    Всички я гледаха мълчаливо.
    — Добре — каза тя. — Преглеждах цялата купчина. Ето как го правя. Взимам по десет пергамента и ги пренасям на бюрото си. — Елси пренесе десет листа. — Сега сядам и ги преглеждам един по един. След като изясня съдържанието на даден пергамент и въведа в компютъра кратко описание, пренасям го за фотографиране тук.
    Тя мина на съседната маса и пъхна един пергамент под обектива.
    — Запознати сме с… — започна Марек.
    — Не, не сте — отсече тя. — Изобщо не сте запознати. — Елси се върна на бюрото и взе следващия пергамент от купчинката. — Добре. Така ги преглеждам един по един. В тази купчинка тук има всякакви документи: сметки, копия от писма, отговори на заповеди от епископа, сведения за реколтите, списъци на манастирско имущество. Всички датират от 1357 година.
    Елси взимаше пергаментите един по един.
    — И после — тя вдигна последния — виждам това.
    Всички се втренчиха.
    Мълчаливо.
    По размери пергаментът бе идентичен с останалите от купчинката, но вместо гъсто изписан текст на латински или старофренски, върху този имаше само две думи, надраскани на чист английски:
    ПОМОГНЕТЕ МИ
    04.07.1357
    — За, в случай че не знаете — каза тя, — това е почеркът на професора.


    В стаята царуваше тишина. Никой не помръдваше. Всички се взираха съвършено безмълвно.
    Марек трескаво обмисляше всички възможности. Заради своите подробни енциклопедични знания за средновековието той работеше от години като външен консултант по средновековни предмети към музея „Метрополитън“ в Ню Йорк. Така бе натрупал значителен опит с всякакъв вид фалшификати. Наистина, рядко му бяха представяли подправени документи от средновековието — най-често си имаше работа със скъпоценни камъни върху гривна, произведена преди десет години, или рицарска броня, изработена в Бруклин — но досегашният опит му даваше насоки, в които да размишлява.
    — Добре — каза той. — Да започнем поред. Сигурна ли си, че това е неговият почерк?
    — Да — каза Елси. — Без съмнение.
    — Откъде знаеш?
    Тя изсумтя.
    — Аз съм графолог, Андре. Но ето, виж сам.
    Тя извади една сметка, към която бе прикрепена бележка, написана от Джонстън преди няколко дни: МОЛЯ, ИЗЯСНЕТЕ ГО. Остави листчето до надписа върху пергамента.
    — Надписите с печатни букви се анализират по-лесно. Например неговото Н има в долната си част блед диагонал. Той изписва първата вертикална черта, вдига писалката, изписва втората черта, след това връща писалката за хоризонталната черта, но не я повдига достатъчно и така се появява диагоналната линия. Или погледнете буквата Г. Драсва надолу, после връща писалката нагоре, за да довърши. Подобна е и буквата Е — той първо изписва L, после се връща на зигзаг нагоре за другите две чертички. Няма съмнение. Почеркът е негов.
    — Не може ли някой да го е подправил?
    — Не. При фалшификациите има прекъсване в изписването и други признаци. Това е неговият почерк.
    — Дали би си позволил да се шегува с нас? — попита Кейт.
    — Не е много смешно.
    — Ами пергаментът? — попита Марек. — И той ли е толкова стар, колкото останалите от пакета?
    — Да — каза Дейвид Стърн, пристъпвайки към тях. — Сигурен съм, доколкото е възможно без въглероден анализ… пергаментът е на една възраст с останалите.
    Как е възможно това, запита се Марек и изрече на глас:
    — Сигурен ли си? Този пергамент изглежда някак различен. Повърхността ми се струва по-груба.
    — По-груба е — потвърди Стърн. — Защото са я изстъргали зле. През средновековието пергаментът е бил ценен материал. Използвали са го по няколко пъти, като изстъргвали стария текст. Но ако погледнем този пергамент под ултравиолетово осветление… Някой ще изключи ли лампите?
    Кейт щракна ключа и в тъмнината Стърн насочи към пергамента червеникав лъч. Марек веднага видя бледи, но ясно различими букви.
    — Преди това тук е имало сметка за настаняване — каза Елси. — Пергаментът е изстърган рязко и грубо, сякаш човекът е бързал.
    — Да не би да казваш, че го е изстъргал професорът? — попита Крис.
    — Нямам представа кой го е стъргал. Но явно не е имал опит.
    — Добре — каза Марек. — Има един сигурен начин да изясним нещата веднъж завинаги. — Той се обърна към Стърн. Какво ще кажеш за мастилото, Дейвид? Автентично ли е?
    Стърн се поколеба.
    — Не съм сигурен.
    — Не си сигурен? Защо?
    — Химически погледнато — каза Стърн, — то е точно каквото може да се очаква: желязо под формата на железен окис, смесено с шикалки като органичен съединител. Някои са добавяли сажди заради черния цвят и пет процента захар. По онова време са използвали захарта, за да придадат на мастилото блясък. Значи имаме обикновено мастило от желязо и шикалки, характерно за онзи период. Но само по себе си това не е достатъчно.
    — Точно така — кимна Марек. Съставът на мастилото можеше да бъде подправен.
    — Затова определих чрез титруване пропорциите на двете съставки — продължи Стърн. — Обикновено го правя, когато имам съмнения. Анализът дава точните им количества в мастилото. Оказа се, че то е подобно, но не идентично с мастилото върху другите документи.
    — Подобно, но не идентично — повтори Марек. — Доколко подобно?
    — Както знаеш, средновековните мастила са били нетрайни, затова ги смесвали на ръка преди употребата. Шикалките са органични — те представляват стрити на прах израстъци от дъбови листа, — така че мастилото скоро се разваляло. За увеличаване на трайността понякога са добавяли вино. Така или иначе, обикновено между съдържанието на желязо и шикалки в един или друг документ има съществени разлики. Те достигат до двайсет-трийсет процента. Това е надежден източник, според който да определим дали два документа са писани в един и същ ден, с едно и също мастило. В нашия случай мастилото се различава с около двайсет и девет процента от това върху съседните документи.
    — Празни приказки — каза Марек. — Тия цифри не доказват нито автентичност, нито фалшификация. Направи ли спектрографски анализ?
    — Да. Току-що го привърших. Ето спектрите за трите съседни документа, текстът на професора е в средата.
    На екрана се появиха три линии с поредица от остри зъбци и спадания.
    — Отново е същото — добави Стърн. — Подобни, но не идентични.
    — Не чак толкова идентични — каза Марек, оглеждайки зъбците. — Освен различното съдържание на желязо, в мастилото на професора имаме и следи от други елементи, включително… Какъв е този пик например?
    — Хром.
    Марек въздъхна.
    — Което означава, че мастилото е съвременно.
    — Не, не е задължително.
    — В мастилото по другите два листа няма хром.
    — Вярно. Но в средновековните мастила се среща хром. И то доста често.
    — Има ли хром в тази долина?
    — Не — каза Стърн, — но из цяла Европа са внасяли хром, защото е бил използван при изработката на мастила и текстилни бои.
    — Ами останалите примеси? — попита Марек, сочейки другите зъбци. Той поклати глава. — Съжалявам, просто не мога да повярвам.
    — Съгласен съм — каза Стърн. — Сигурно е шега.
    — Но няма как да сме сигурни без въглероден анализ — добави Марек.
    Анализът с въглерод 14 би позволил да определят възрастта на мастилото и пергамента с точност до петдесет години. Това беше достатъчно, за да изяснят дали имат работа с фалшификация.
    — Щом веднъж сме започнали, бих желал да проверя документа с термолуминесценция, а може би и лазерно активиране — каза Стърн.
    — Тук няма как го направиш.
    — Да, ще отнеса пергамента в Ле-з-Ейзи.
    Градчето Ле-з-Ейзи в съседната долина бе център на палеолитните проучвания в Южна Франция и разполагаше с отлично оборудвана лаборатория, където можеше да се направи датиране по въглеродния и калиево-аргонния метод, а също така чрез неутронно активиране и други сложни тестове. Резултатите не бяха чак толкова точни, колкото тези от лабораториите в Париж или Тулуза, но за сметка на това учените получаваха отговор само след няколко часа.
    — Има ли надежда да стане тази нощ? — попита Марек.
    — Ще се опитам.
    Крис се върна при групата; бе опитал да се свърже с професора по телефона.
    — Нищо — каза той. — Отговаря ми само телефонният секретар.
    — Добре — каза Марек. — В момента няма какво друго да сторим. Предполагам, че този надпис е нелепа шега. Нямам представа чие дело може да бъде… но някой го е направил. Утре можем да датираме документа по въглеродния метод. Не се съмнявам, че ще излезе съвременен. И въпреки цялото ми уважение към Елси, най-вероятно е фалшификат.
    Елси настръхна.
    — Във всеки случай — продължи Марек — утре професорът трябва да се обади и тогава ще го попитаме. А междувременно предлагам да се наспим добре.


    Марек тихичко затвори вратата, преди да включи осветлението. После се огледа.
    Както бе очаквал, стаята се оказа безупречно чиста. Изглеждаше скромна и спретната като монашеска килия. До леглото бяха подредени грижливо един върху друг няколко протокола от разкопките. Върху бюрото вдясно, край изключения портативен компютър, имаше още документи. Марек отвори чекмеджето на бюрото и набързо прегледа съдържанието.
    Но не откри търсеното.
    Тогава пристъпи към гардероба. Дрехите на професора бяха закачени грижливо, на равни разстояния. Марек прерови джобовете, но пак не намери каквото търсеше. Може и да не са тук, помисли си той. Може да ги е взел в Ню Мексико.
    В този момент забеляза пластмасовия калъф, пъхнат отстрани.
    Марек извади калъфа и го отвори. Вътре имаше очила. Той ги сложи върху бюрото.
    Лещите бяха бифокални, с овална форма.
    Марек извади от джоба на ризата си найлоново пликче. Внезапно чу зад гърба си скърцане, обърна се и видя на прага Кейт Ериксън.
    — Ровиш се из бельото му, а? — попита тя с леко повдигнати вежди. — Видях светлина под вратата и реших да надникна.
    — Без да почукаш? — каза Марек.
    — Ами ти какво правиш тук? — отвърна Кейт. После видя пликчето. — Това да не е каквото си мисля?
    — Да.
    Марек извади с пинцети бифокалната леща от пликчето и я сложи върху бюрото, до очилата на професора.
    — Не са идентични — каза Кейт. — Но бих казала, че лещата е негова.
    — Аз също.
    — Но нали точно това си мислеше през цялото време? На този обект само той носи бифокални очила. Значи замърсяването трябва да идва от него.
    — Само че няма никакво замърсяване — каза Марек. — Тази леща е стара.
    Кейт се вгледа отблизо.
    — Невъзможно. Погледни как са шлифовани ръбовете. Също като в очилата на професора. Лещата трябва да е съвременна.
    — Знам, но Дейвид настоява, че е стара.
    — Колко стара?
    — И той не знае.
    — Не може ли да определи възрастта?
    Марек поклати глава.
    — Няма достатъчно органичен материал.
    — В такъв случай ти си дошъл тук, защото… — Кейт помълча и се вгледа първо в очилата, после в Марек. Навъси се. — Доколкото си спомням, Андре, ти каза, че онзи надпис е фалшификат.
    — Да, така казах.
    — Но същевременно помоли Дейвид да направи въглеродна проба още тази нощ, нали?
    — Да…
    — А после дойде тук с лещата, защото си разтревожен… — Тя тръсна глава, сякаш, за да я избистри. — От какво? Какво смяташ, че става?
    Марек я погледна.
    — Нямам ни най-малка представа. Всичко ми се струва пълна безсмислица.
    — Но се тревожиш.
    — Да — каза Марек. — Тревожа се.


    Следващото утро бе топло и ясно, слънцето грееше ослепително от безоблачното небе. Професорът не се обаждаше. Марек го потърси на два пъти, но попадаше само на телефонния секретар: „Оставете ми съобщение и ще ви позвъня.“
    Нямаше новини и от Стърн. Когато го потърсиха по телефона, от лабораторията в Ле-з-Ейзи отговориха, че е зает. Някакъв раздразнен техник заяви:
    — Пак прави същите проби! Вече за трети път!
    Защо? — питаше се Марек. Поколеба се дали да не отскочи до Ле-з-Ейзи — с кола можеше бързо да стигне дотам, — но предпочете да остане в лагера за, в случай че професорът позвъни.
    Професорът не се обаждаше.
    Някъде към средата на утрото Елси възкликна:
    — Ха!
    — Какво има?
    Елси гледаше друг пергамент.
    — Този лист беше в купчината точно преди текста на професора — каза тя.
    Марек пристъпи до нея.
    — И какво?
    — Струва ми се, че има петна от писалката на професора. Виждаш ли, тук и тук.
    Марек сви рамене.
    — Вероятно е разглеждал този лист, преди да напише текста.
    — Но петната са в празното поле, сякаш, за да отбележат нещо — каза Елси.
    — Да отбележат ли? За какво става дума в документа?
    — Природонаучен текст — отговори тя. — Един от монасите описва някаква подземна река. Казва, че трябвало да се внимава на определени места, отбелязани с крачки.
    — Подземна река…
    Марек не прояви интерес. Монасите бяха учените на онази епоха и често пишеха съчинения за местната география, наръчници по дърводелство, кога да се подрязват овошките, как да се съхранява зърното през зимата и тъй нататък. Макар и любопитни, тия текстове най-често се оказваха погрешни.
    — Ключът е у Марцелус… — разчиташе Елси. — Интересно, какво ли означава това? Точно него е отбелязал професорът. После… нещо за… великански крака… не… може би краката на великана?… И е написано vivix, което на латински означава… чакай да видя… Тази дума не си я спомням…
    Тя разгърна речника.
    Марек излезе навън и неспокойно закрачи напред-назад. Чувстваше се нервен, напрегнат.
    — Странно — каза тя, — няма такава дума. Поне в този речник.
    После бавно и методично си записа нещо.
    Марек въздъхна.
    Часовете се влачеха едва-едва.
    Професорът не се обаждаше.
    Най-сетне стана три следобед; студентите се събраха на почивка в голямата палатка. Марек стоеше на входа и ги гледаше. Изглеждаха безгрижни — смееха се, подхвърляха си шеги, побутваха се.
    Телефонът иззвъня. Той веднага извърна глава. Елси вдигна слушалката и Марек я чу да казва:
    — Да, в момента е тук…
    Марек изтича при нея.
    — Професорът ли е?
    — Не. Някой от Ай Ти Си.
    И тя му подаде слушалката.
    — Андре Марек слуша — каза той.
    — О, да. Моля ви, изчакайте, мистър Марек. Мистър Донигър иска спешно да разговаря с вас.
    — Така ли?
    — Да. От няколко часа опитваме да се свържем с вас. Моля ви, изчакайте да го открия.
    Настана мълчание. Чуваше се тиха класическа музика. Марек закри слушалката с длан и прошепна на Елси:
    — Донигър.
    — Хей, порасна ти работата — подхвърли тя. — Разговаряш с голямата клечка.
    — Защо съм му потрябвал на Донигър?
    Пет минути по-късно той все още чакаше на телефона, когато Стърн влезе, поклащайки глава.
    — Няма да ми повярвате.
    — Е? Какво има? — попита Марек.
    Стърн мълчаливо му подаде лист хартия. Върху него беше написано:
    638 ± 47
    — Какво означава това? — попита Марек.
    — Възрастта на мастилото.
    — За какво говориш?
    — За мастилото върху онзи пергамент — каза Стърн. — То е на шестстотин трийсет и осем години с възможно отклонение от четирийсет и седем години в плюс или минус.
    — Какво? — възкликна Марек.
    — Точно така. Мастилото е от 1361 година.
    — Какво?
    — Знам, знам — каза Стърн. — Но направихме теста три пъти. Няма съмнение. Ако професорът наистина е писал това, трябва да го е направил преди шестстотин години.
    Марек завъртя листа. От другата страна беше написано:
    1361 г. ± 47 години
    Музиката в слушалката прекъсна с тихо щракване и нечий напрегнат глас изрече:
    — Говори Боб Донигър. Мистър Марек?
    — Да — каза Марек.
    — Може би не си спомняте, но се срещнахме преди две години, когато посетих обекта.
    — Спомням си много добре — каза Марек.
    — Обаждам се заради професор Джонстън. Много сме разтревожени за неговата безопасност.
    — Изчезнал ли е?
    — Не, не е изчезнал. Знаем точно къде се намира.
    Нещо в гласа на Донигър накара Марек да потрепери.
    — В такъв случай може ли да говоря с него?
    — За съжаление в момента не можете.
    — Заплашва ли го нещо?
    — Трудно е да се каже. Надявам се, че не. Но ще ни трябва помощ от вас и вашата група. Вече изпратих самолет да ви вземе.
    — Мистър Донигър — каза Марек, — получихме съобщение от професор Джонстън, но то изглежда така, сякаш е пратено преди шестстотин години.
    — Не по телефона — прекъсна го Донигър. Но Марек забеляза, че в гласа му не прозвуча изненада. — Сега във Франция е три следобед, нали?
    — Да, малко след три.
    — Добре — каза Донигър. — Вземете трима души от екипа, които познават най-добре областта около Дордона. После идете на летището в Бержерак. Не губете време за багаж. Когато пристигнете, ще ви осигурим всичко необходимо. Самолетът каца в шест вечерта по ваше време и с него ще пристигнете в Ню Мексико. Ясно ли е?
    — Да, но…
    — Ще ви чакам.
    И Донигър прекъсна разговора.
    Дейвид Стърн погледна Марек.
    — Каква беше тази история?
    — Върви да си вземеш паспорта — каза Марек.
    — Какво?
    — Върви да си вземеш паспорта. После се върни с колата.
    — Отиваме ли някъде?
    — Да, отиваме — каза Марек и посегна към радиостанцията.


    Застанала върху крепостните стени, Кейт Ериксън гледаше от шест метра височина широкия тревист двор на замъка Ла Рок. Из двора се тълпяха туристи от десетина националности с пъстри дрехи и къси панталони. Фотоапаратите щракаха във всички посоки.
    Кейт чу едно момиченце долу да казва:
    — Пак замък. Защо трябва да обикаляме тия глупави замъци, мамо?
    — Защото на татко му е интересно — отговори майката.
    — Но те всичките са еднакви, мамо.
    — Знам, скъпа…
    Малко по-настрани бащата стоеше между ниските зидове, останали от някогашно помещение.
    — А това — обяви той на семейството си — е била голямата зала.
    Кейт погледна нататък и веднага видя, че не е прав. Човекът стоеше сред останките от кухнята. Личеше си по трите големи пещи, които още се виждаха в стената отляво. А зад мъжа можеше да се види и каменният улей, по който бе идвала водата за готвене.
    — Какво е ставало в голямата зала? — попита дъщерята.
    — Тук са организирали пиршествата и гостуващите рицари са идвали да се поклонят на краля.
    Кейт въздъхна. Нямаше сведения някога в Ла Рок да е идвал крал. Напротив, документите сочеха, че замъкът винаги е бил частен, построен през единайсети век от някой си Арман дьо Клери, а в началото на четиринайсети век допълнен с втора крепостна стена и нови подвижни мостове. Този допълнителен строеж бил извършен от рицар на име Франсоа льо Гро, или Франсис Дебелия, през 1302 година.
    Въпреки френското си име Франсоа бил английски рицар и изградил Ла Рок в модерния за онова време стил, въведен от Едуард Първи. Едуардианските замъци били големи, с обширни вътрешни дворове и приятни покои за владетеля. Това допаднало на Франсоа, който според съвременниците си се отличавал с артистичен темперамент, мързел и вечно безпаричие. Наложило му се да ипотекира замъка, а по-късно дори да го продаде. По време на Стогодишната война владетелите на Ла Рок често се сменяли. Но укрепленията свършили работа — замъкът нито веднъж не бил завоюван в сражение, а само чрез търговски сделки.
    Колкото до голямата зала, Кейт виждаше останките й далече надясно, силно разрушени, но все пак достатъчни, за да се види, че наистина е била голяма, с дължина около трийсет метра. Запазена бе огромната камина — три метра широка и четири дълга. Кейт знаеше, че зала с такива размери трябва да е имала каменни стени и дървен покрив. И наистина, като се вгледа, тя различи в горния край на камъните широки жлебове за хоризонталните греди. Над тези греди се бяха кръстосвали опорите на покрива.
    Покрай нея по тясната площадка се изниза върволица английски туристи. Екскурзоводът обясняваше:
    — Тези стени са били изградени от сър Франсис Злия през 1363 година. Сър Франсис наистина не е бил цвете за мирисане. Обичал да изтезава мъже, жени и дори деца в подземните си тъмници. А сега, ако погледнете наляво, ще видите Любовния зъбер, от който скочила през 1292 година мадам Дьо Рено, за да скрие позора си, след като забременяла от коняря на своя съпруг. Все още се спори дали наистина е скочила, или е била блъсната от оскърбения мъж…
    Кейт въздъхна. Откъде ги измисляха тия неща? Тя се наведе над скицника, върху който рисуваше очертанията на стените. В този замък имаше и тайни проходи. Но Франсис Дебелия бе проявил добри архитектурни умения. Неговите тайни проходи бяха предназначени единствено за отбрана. Един от тях минаваше от крепостната стена под отсрещния край на голямата зала и излизаше зад камината. Друг следваше очертанията на южната стена.
    Но най-важният тунел все още й се губеше. Според летописеца от четиринайсети век Фроасар замъкът Ла Рок нито веднъж не бил превзет с обсада, защото нападателите не можели да открият тайния тунел, по който замъкът се снабдявал с храна и вода. Носели се слухове, че този тунел бил свързан с мрежа от пещери във варовиковите възвишения зад замъка; че бил много дълъг и стигал до потаен отвор в скалите.
    Някъде.
    Най-лесното би било да открие входа на този тунел в замъка и оттам да го проследи. Но за целта щеше да й трябва техническа помощ. Може би ултразвуково или радарно сондиране. Само че замъкът трябваше да е празен. В понеделник не се допускаха туристи; значи идния понеделник можеха да дойдат и…
    Радиостанцията й запращя.
    — Кейт!
    Обаждаше се Марек.
    Тя вдигна радиостанцията до лицето си и натисна бутона.
    — Да, слушам те.
    — Върни се веднага. Имаме извънредно произшествие.
    И той прекъсна.


    На три метра под водата Крис Хюз чуваше бълбукащото съскане на въздушния регулатор, докато нагласяше въжетата, които го удържаха срещу напора на течението. Днес видимостта беше сравнително добра, около четири метра, и той виждаше край брега целия масивен пилон на укрепения мост. Пилонът свършваше с купчина големи дялани камъни, която пресичаше цялата река. Това бяха останки от някогашното платно на моста.
    Крис се движеше бавно над купчината и разглеждаше камъните. Търсеше жлебове и вдлъбнатини, по които да разбере дали са били използвани греди. От време на време се мъчеше да преобърне някой камък, но под водата това бе трудно, защото нямаше опора.
    Над себе си влачеше пластмасов поплавък със знаменце на червени ивици. Това би трябвало да го предпази от гребните лодки на туристите. Или поне така се надяваше.
    Внезапно нещо го дръпна от дъното. Той изскочи на повърхността и си удари главата в жълт каяк. Човекът в лодката стискаше поплавъка и крещеше на някакъв чужд език, може би немски.
    Крис извади мундщука от устата си и каза:
    — Остави това нещо, ако обичаш.
    Онзи отвърна с порой от немски думи, сочейки раздразнено към брега.
    — Слушай, приятел, не знам какво…
    Човекът продължаваше да крещи и да размахва пръст към брега.
    Крис се озърна.
    Един от студентите стоеше на брега с радиостанция в ръката. Той също крещеше. Крис се вслуша и след малко разбра думите.
    — Марек иска да се прибереш. Веднага.
    — Господи, не може ли да изчака половин час, докато привърша с…
    — Той каза веднага.


    Над далечните възвишения висяха черни облаци и изглеждаше, че ще вали. Донигър остави слушалката и каза:
    — Съгласиха се да дойдат.
    — Добре — кимна Даян Крамър. Тя стоеше срещу него, с гръб към планините. — Нуждаем се от тяхната помощ.
    — Да, за съжаление.
    Донигър стана от бюрото и закрачи из кабинета. Когато мислеше напрегнато, не го свърташе на едно място.
    — Просто не разбирам как изобщо изтървахме професора — каза Даян. — Сигурно е навлязъл в света. Ти му каза да не го прави. Дори не искаше да го пуснеш. А той сигурно е навлязъл в света.
    — Не знаем какво се е случило — каза Донигър. — И представа си нямаме, по дяволите!
    — Освен че е написал послание — напомни Даян.
    — Да. Според Елси Кастнър. Кога разговаря с нея?
    — Снощи — каза Даян. — Обади ми се веднага, щом успя да се освободи. Тя е много надеждна връзка и…
    Донигър раздразнено махна с ръка.
    — Няма значение. Ядрото е другаде.
    Винаги използваше този израз, когато смяташе нещо за маловажно.
    — Къде е ядрото? — попита Даян Крамър.
    — Да го измъкнем — каза Донигър. — Трябва на всяка цена да върнем онзи човек. Това е ядрото.
    — Не споря — съгласи се Даян. — Трябва.
    — Лично аз смятам онзи дъртак за голямо говедо — каза Донигър. — Но ако не го върнем, ще се вдигне кошмарен шум.
    — Да. Кошмарен.
    — Но аз ще се справя — уточни Донигър.
    — Сигурна съм, че ще се справиш.
    С годините Даян бе свикнала да повтаря всяка негова дума, когато е изпаднал в „крачещ пристъп“. Страничен наблюдател би сметнал това за подлизурство, но Донигър го намираше за полезно. Когато чуваше думите си повторно, той често не се съгласяваше с тях. Даян разбираше, че в този процес е само странична наблюдателка. Макар че имаше двама участници, това не бе диалог. Донигър разговаряше сам със себе си.
    — Проблемът е — каза той, — че увеличаваме броя на външните лица, които знаят за технологията, но не получаваме нищо в замяна. Откъде да знаем, може онези студенти изобщо да не го намерят.
    — Шансовете им са по-добри.
    — Това е само предположение. — Той закрачи отново. — Без основания.
    — Съгласна съм, Боб. Без основания.
    — Ами екипът, който пратихте да го търси? Кого изпратихте?
    — Гомес и Барето. Не са видели професора.
    — Колко време бяха там?
    — Около час, мисля.
    — Не са ли навлизали в света?
    Даян поклати глава.
    — Защо да рискуват? Няма смисъл. Те са бивши морски пехотинци, Боб. Дори да навлязат, нямат представа къде да го търсят. Дори нямат представа от какво да се пазят. Там е съвсем различно.
    — Но онези студенти може да знаят къде да търсят.
    — Точно това е идеята — каза Даян Крамър.
    От далечината долетя тътен на гръмотевица. Първите едри капки дъжд се посипаха по прозорците на кабинета. Донигър се загледа в дъжда.
    — Ами ако изтървем и студентите?
    — Ще се вдигне кошмарен шум.
    — Може би — каза Донигър. — Трябва да се подготвим за всяка възможност.


    С вой на турбини реактивният самолет се приближи по пистата и спря пред тях. На опашката бе изписано с големи сребърни букви Ай Ти Си. Стълбичката се спусна и униформената стюардеса търкулна надолу червен килим.
    — Без майтап! — възкликна Крис Хюз. — Наистина имало червен килим.
    — Да вървим — каза Марек. Той метна раницата на рамо и пръв се изкачи по стъпалата.
    Марек бе отказал да отговаря на въпросите им, като се оправда, че не знае. Не скри резултатите от въглеродния анализ. Каза обаче, че не може да ги обясни. Каза им още, че ръководството на Ай Ти Си ги моли спешно да се притекат на помощ на професора. После млъкна. Забеляза, че и Стърн си мълчи.
    Отвътре салонът на самолета беше изцяло в сребристо и сиво. Стюардесата ги попита какво ще желаят за пиене. Целият този лукс контрастираше с едрия, грубоват мъж с къса прошарена коса, който пристъпи напред да ги поздрави. Макар че беше облечен в цивилен костюм, Марек забеляза военната му стойка, докато се ръкуваше с тях.
    — Името ми е Гордън — представи се човекът. — Вицепрезидент на Ай Ти Си. Добре дошли на борда. Полетът до Ню Мексико ще трае девет часа и четирийсет минути. А сега затегнете коланите.
    Докато се настаняваха по креслата, те усетиха, че самолетът вече се носи по пистата. След секунди двигателите изреваха и Марек видя през прозорчето как френското поле бързо се отдалечава под тях.


    Седнал най-отзад в самолета, Гордън огледа групата и си помисли, че можеше и да е по-зле. Вярно, всичките бяха академични личности. При това доста объркани. И между тях нямаше здрава координация, нямаше истинска сплотеност.
    Но от друга страна всички изглеждаха в добра физическа форма, особено онзи чужденец, Марек. Личеше си, че е силен. А и жената си я биваше. Стегнати мускули на ръцете, мазоли по дланите. Спокойна самоувереност. Значи би могла да устои на напрежението, помисли си той.
    Но онова миловидно хлапе щеше да бъде безполезно. Гордън въздъхна, като видя как Крис Хюз погледна отражението си в стъклото и намести назад кичур коса.
    Колкото до четвъртия, грозничкия младеж, Гордън просто не знаеше какво да мисли за него. Очевидно често работеше на открито; дрехите му бяха избелели, а очилата надраскани. Но Гордън веднага разпозна в него лабораторен специалист. От онези, които знаят всичко за техниката и нищичко за света. Трудно бе да се каже как ще реагира, ако нещата загрубеят.
    Едрият мъж, Марек, заговори пръв:
    — Ще ни кажете ли какво става?
    — Мисля, че вече знаете, мистър Марек — отговори Гордън. — Нали?
    — Нося пергамент отпреди шестстотин години, върху който е писал професорът. С мастило на същата възраст.
    — Да. Така е.
    Марек тръсна глава.
    — Но ми е трудно да повярвам.
    — В момента — каза Гордън — това е просто технологична реалност. Истина е. Може да се постигне.
    Той стана от креслото и се прехвърли при групата.
    — Говорите за пътуване във времето — каза Марек.
    — Не — отвърна Гордън. — Изобщо не говоря за пътуване във времето. Пътуването във времето е невъзможно. Всички го знаят.
    — Самата идея за пътуване във времето е безсмислена, тъй като времето не тече. Фактът, че си го представяме като поток, е само случайност, свързана с нашата нервна система… с начина, по който го виждаме. В действителност времето не се движи; движим се ние. Самото време е неизменно. Просто го има. Следователно миналото и бъдещето не са отделни места, както например Ню Йорк и Париж. И понеже миналото не е място, няма как да пътуваме към него.
    Всички го гледаха мълчаливо.
    — Нека бъдем наясно от самото начало — продължи Гордън. Технологията на ITC няма нищо общо с пътуването във времето, поне в прекия смисъл. Това, което разработихме, е разновидност на пътуването в пространството. Или по-точно използваме квантова технология, за да предизвикаме правоъгълно-координатна промяна в мултивселената.
    По лицата им се изписа пълно недоумение.
    — Това означава — обясни Гордън, — че пътуваме към друго място в мултивселената.
    — А какво е това мултивселена? — попита Кейт.
    — Мултивселената е светът, определян от квантовата механика. Това означава, че…
    — Квантова механика? — повтори Крис. — Какво представлява квантовата механика?
    Гордън помълча.
    — Тук става доста трудно. Но след като сте историци, ще се опитам да ви го обясня по исторически път.
    — Преди сто години физиците разбрали, че енергията — например светлината, магнетизмът или електричеството — съществува под формата на непрестанно течащи вълни. Ние все още говорим за „радиовълни“ и „светлинни вълни“. Всъщност разбирането, че всички форми на енергия споделят този вълнов характер, е едно от най-големите постижения на физиката през деветнайсети век. Но има малък проблем. Оказало се, че ако облъчиш със светлина метална плоча, получаваш електрически ток. След като изследвал връзката между количеството светлина, паднала върху плочата, и произведеното електричество, физикът Макс Планк стигнал до извода, че енергията не е постоянна вълна. Тя сякаш била съставена от някакви отделни единици, които той нарекъл кванти. Откритието, че енергията се излъчва на кванти, дало начало на квантовата физика. Няколко години по-късно Айнщайн доказал, че фотоелектричният ефект може да се обясни, ако предположим, че светлината се състои от частици, които той нарекъл фотони. Тези светлинни фотони удрят металната плоча и избиват от нея електрони, като по този начин създават електричество. В математическо отношение уравненията се оказали правилни. Те подкрепяли възгледа, че светлината се състои от частици. Ясно ли е дотук?
    — Да…
    — И много скоро физиците започнали да осъзнават, че не само светлината, но и всяка друга енергия е съставена от частици. Всъщност цялата материя във вселената се явявала под формата на частици. Атомите били съставени от тежки частици в ядрото и леки електрони, бръмчащи около тях. Значи според новото мислене всичко е съставено от частици. Ясно?
    — Ясно…
    — Частиците са дискретни единици, или кванти. А теорията, която описва поведението на тези частици, се нарича квантова теория. Едно от най-големите открития на физиката през двайсети век.
    Всички кимнаха.
    — Физиците продължават да изследват тези частици и започват да осъзнават, че те са много странни. Не можеш да знаеш със сигурност къде се намират, не можеш да ги измериш точно и не можеш да предскажеш какво ще направят. Понякога се държат като частици, друг път като вълни. Понякога две частици си взаимодействат, макар да са на милиони километри една от друга, без връзка помежду им. И тъй нататък. Теорията започва да става все по-невероятна. Но напоследък с квантовата теория се случват две неща. Първото е, че тя получава все нови и нови потвърждения. Това е най-доказаната теория в историята на науката. На нея разчитат касовите скенери в супермаркетите, лазерите и компютърните чипове. Следователно няма и капка съмнение, че квантовата теория представлява вярно математическо описание на вселената. Но проблемът е, че имаме само математическо описание. А физиците не могат да си представят света, обрисуван от тези уравнения — той е прекалено невероятен, прекалено противоречив. Айнщайн например не харесвал това. Той имал чувството, че то е признак за грешка в теорията. Но теорията се потвърждавала непрекъснато и положението ставало все по-лошо. Накрая дори физиците, които печелели Нобелова награда за принос към квантовата теория, били принудени да признаят, че не я разбират. Получила се извънредно странна ситуация. През по-голямата част от двайсети век съществува теория за вселената, която всички използват и смятат за вярна…, но никой не може да обясни какво ни казва тя за света.
    — Какво общо има това с множествените вселени? — попита Марек.
    — След малко ще стигнем дотам — каза Гордън.
    Мнозина физици се опитвали да обяснят уравненията, продължи Гордън. Всяко обяснение се проваляло по една или друга причина. И ето, че през 1957 година един физик на име Хю Евърет предложил ново и дръзко обяснение. Евърет твърдял, че нашата вселена — вселената, която виждаме, вселената с нейните камъни, дървета, хора и галактики в космоса — е само една от безбройно много вселени, съществуващи една до друга.
    Всяка от тези вселени непрекъснато се разделя, тъй че съществува вселена, където Хитлер е загубил войната, и друга, където е спечелил; вселена, където Кенеди е мъртъв, и друга, където е жив. Вселена, където тази сутрин си си измил зъбите, и друга, където не си. И тъй нататък, и тъй нататък. Безбройни светове.
    Евърет нарекъл това свое обяснение на квантовата механика „многовселенно“. Тълкуването му не противоречало на квантовите уравнения, но за физиците било много трудно да го възприемат. Не им се харесвала идеята за безброй светове, които се делят непрестанно. Смятали за невероятно реалността да съществува в такъв вид.
    — Повечето физици все още отказват да го приемат — каза Гордън. — Макар че досега никой не е открил грешка в тази теория.
    Самият Евърет силно се дразнел от възраженията на своите колеги. Той настоявал, че теорията му е вярна, независимо дали им харесва, или не. Ако някой не вярвал в неговата теория, значи просто бил тъп и старомоден като някогашните учени, отхвърлящи теорията на Коперник, която поставяла слънцето в центъра на планетната система… и която за времето си също изглеждала невероятна.
    — Защото, твърдял Евърет, представата за множествени светове е напълно вярна. Наистина има множество вселени. И те съществуват успоредно на нашата. Цялото това множество вселени било наречено „мултивселена“.
    — Чакайте малко — обади се Крис. — Да не би да ни казвате, че това е истина?
    — Да — потвърди Гордън. — Истина е.
    — Откъде знаете? — попита Марек.
    — Ще ви покажа — каза Гордън.
    И той посегна към една папка с надпис „ITC/ЗВД технологии“.


    Гордън извади чист лист хартия и започна да рисува.
    — Ето един много прост експеримент, правен е още преди двеста години. Представете си две стени една срещу друга. В първата стена има вертикален процеп.
    — А сега насочете към процепа източник на светлина. На стената отзад ще видите…
    — Бяла линия — каза Марек. — От светлината, която прониква през процепа.
    — Вярно.
    Гордън продължи да рисува.
    — А сега имате стена не с един, а с два вертикални процепа. Ако я осветите, върху другата стена ще видите…
    — Две вертикални линии — каза Марек.
    — Не ще се появи поредица от черни и бели ивици.
    — А ако пропуснете светлината през четири процепа — продължи Гордън, — ще получите два пъти по-малко ивици. Защото другите потъмняват.
    Марек се навъси.
    — Значи повече процепи дават по-малко ивици? Защо?
    — Обикновеното обяснение е онова, което ви нарисувах светлинните лъчи, минаващи през процепите, си взаимодействат като две вълни. На места се засилват, на други се анулират. И това създава поредицата от светли и тъмни ивици върху стената. Казваме, че вълните интерферират една с друга, и това изображение се нарича интерферентна картина.
    — Е? — попита Крис Хюз. — И къде е грешката?
    — Грешката е там, че току-що ви дадох обяснение от деветнайсети век. То е било напълно приемливо, докато всички вярвали, че светлината представлява вълна. Но след Айнщайн знаем, че светлината се състои от частици, наречени фотони. Как да си обясним, че сноп фотони създава такава картина?
    Настана мълчание. Студентите клатеха глави. Дейвид Стърн взе думата за пръв път.
    — Частиците не са толкова прости, колкото ни ги описвате. В зависимост от ситуацията те могат да проявяват и вълнови свойства. Могат да интерферират помежду си. В случая фотоните от светлинния лъч интерферират и създават картината.
    — Изглежда логично — съгласи се Гордън. — В края на краищата един светлинен лъч съдържа трилиони и трилиони нищожно малки частици. Не е трудно да си представим, че те взаимодействат по някакъв начин и създават интерферентна картина.
    Всички кимнаха. Наистина не бе трудно да си представят.
    — Но така ли е в действителност? — попита Гордън. — Това ли се случва? Един от начините да разберем е, като премахнем взаимодействието между фотоните. Нека да пускаме само по един фотон. Такъв експеримент е извършван. Създавате толкова слаб светлинен лъч, че се излъчва само по един фотон наведнъж. А зад процепите можете да сложите много чувствителни детектори… толкова чувствителни, че да регистрират дори един единствен фотон. Съгласни ли сте?
    Студентите кимнаха, но този път по-бавно.
    — Сега вече не може да има въздействие на други фотони, защото имаме работа само с един фотон. И тъй, фотоните преминават един по един. Детекторите отбелязват къде падат фотоните. И след няколко часа получаваме горе-долу такъв резултат.
    — Какво виждаме? Виждаме, че отделните фотони падат само на определени места, а други изобщо не докосват. Държат се точно по същия начин, както и в цялостен сноп светлина. Но нали са минавали един по един. Няма други фотони, които да ги отклоняват. И все пак нещо ги отклонява, защото създават обичайната интерферентна картина. Е, добре. Какво отклонява единичния фотон?
    Тишина.
    — Мистър Стърн?
    Стърн поклати глава.
    — Ако изчислим вероятностите…
    — Хайде да не бягаме в математиката. Нека си останем с реалността. В края на краищата този експеримент е направен, с реални фотони, падащи върху реални детектори. И нещо реално ги е отклонило. Въпросът е: какво?
    — Трябва да са други фотони — каза Стърн.
    — Да — потвърди Гордън, — но къде са? Имаме детектори, а не засичаме други фотони. Къде са тогава?
    — Признавам — въздъхна Стърн и вдигна ръце.
    — Как тъй признаваш? — попита Крис. — Какво признаваш?
    Гордън кимна на Стърн.
    — Обяснете им.
    — Според него интерференцията при единични фотони доказва, че реалността е нещо повече от онова, което виждаме в нашата вселена. Интерференцията е факт, но не виждаме причините й в нашата вселена. Следователно влиянието идва от фотони в други вселени. И това доказва, че има други вселени.
    — Правилно — каза Гордън. — И тези вселени понякога взаимодействат с нашата.
    — Съжалявам — каза Марек. — Ще обясните ли и това? Защо другите вселени ще взаимодействат с нашата?
    — Такава е същността на мултивселената — отговори Гордън. — Не забравяйте, множеството вселени в мултивселената се делят непрестанно, което означава, че много от тях са твърде подобни на нашата. И именно подобните си взаимодействат. Всеки път, когато пускаме лъч светлина в нашата вселена, подобни лъчи се появяват в безброй подобни вселени и техните фотони взаимодействат с нашите, за да създадат интерферентната картина, която виждаме.
    — И вие твърдите, че това е вярно?
    — Абсолютно вярно. Експериментът е провеждан многократно.
    Марек се навъси. Кейт гледаше масичката. Крис се чешеше по главата. Най-сетне Дейвид Стърн каза:
    — Не са ли всички вселени като нашата?
    — Не.
    — А еднакво ли тече времето в тях?
    — Не, не навсякъде.
    — Следователно някои вселени съществуват в по-ранно време?
    — Да. По-точно, тъй като броят им е безкраен, вселените съществуват във всички по-ранни времена.
    Стърн се замисли за момент.
    — И вие ни казвате, че ITC притежава технология за пътуване в тези други вселени.
    — Да — потвърди Гордън. — Точно това ви казвам.
    — Как?
    — Създаваме връзка чрез пробиви в квантовата пяна.
    — Имате предвид Уилъровата пяна? Пространствено-временни флуктуации на субатомарно ниво?
    — Да.
    — Но това е невъзможно.
    Гордън се усмихна.
    — Много скоро ще се убедите в противното.
    — Ние ли? — попита Марек. — Какво искате да кажете?
    — Мисля, че ме разбрахте — каза Гордън. — Професор Джонстън е в четиринайсети век. Искаме да се върнете там и да го намерите.


    Всички мълчаха. Стюардесата натисна един бутон и прозорчетата се затвориха едновременно, закривайки слънчевата светлина. Тя обиколи салона, като сваляше облегалките на креслата и слагаше върху тях одеяла и чаршафи. До всяко кресло сложи чифт големи слушалки с меки уплътнения.
    — Значи се връщаме в четиринайсети век? — каза най-сетне Крис Хюз. — Как?
    — По-лесно ще бъде да ви го покажем — отвърна Гордън. Той подаде на всекиго малко целофаново пликче с хапчета. — В момента искам да изпиете това.
    — Какво е? — попита Крис.
    — Три вида успокоителни. После искам да легнете и да си сложите слушалките. Можете и да спите. Полетът е само десет часа, тъй че няма да научите много. Но поне ще свикнете с езика и произношението.
    — Какъв език? — попита Крис, докато взимаше хапчетата.
    — Староанглийски и средновековен френски.
    — Аз ги знам — каза Марек.
    — Едва ли познавате точното произношение. Сложете си слушалките.
    — Но никой не знае точното произношение — обади се Марек и веднага млъкна.
    — Скоро ще разберете, че ние го знаем.
    Крис легна. Зави се с одеялото и надяна слушалките. Така поне не чуваше рева на двигателите.
    Хапчетата навярно бяха много силни, защото изведнъж се почувства напълно спокоен. Очите му сами се затваряха. Той чу как нечий глас произнесе в слушалките:
    — Поемете дълбоко дъх. Представете си, че сте в красива, топла градина. Всичко е познато и ви успокоява. Пред себе си виждате врата, която води надолу към мазето. Отваряте вратата. Познавате мазето добре, защото е ваше. Започвате да слизате по каменните стъпала към топлото и познато мазе. На всяка стъпка чувате гласове. Приятно ви е да ги слушате и разбирате всичко, което казват.
    После започнаха да се редуват мъжки и женски глас.
    — Дай ми шапката. Yiff may mean haht.
    — Ето ти шапката. Hair baye thynhatt.
    — Благодаря. Grah mersy.
    — Моля. Ayepray thee.
    Изреченията ставаха по-дълги. Скоро му стана трудно да ги следи.
    — Студено ми е. Бих предпочел одеяло. Ayeam chillingcold, ее wolld leifer half a coot.
    Крис се унасяше леко, неусетно, и имаше чувството, че все още слиза по стъпалата надолу към просторно, кънтящо, приятно място. Беше спокоен, макар че при последните две изречения го бодна лека тревога.
    — Приготви се за бой. Dicht theeselv to ficht.
    — Къде ми е мечът? Whar beest mee swearde?
    Ho после той въздъхна и заспа.

БЛЕК РОК

    „Не рискуваш ли всичко, не печелиш нищо.“
Джофрей дьо Шарни, 1358 г.
    Когато излязоха от самолета на мократа писта, нощта беше студена и в небето трептяха безброй звезди. На изток Марек зърна черните силуети на стръмни възвишения под ниско надвиснали облаци. Край пистата чакаше джип.
    След малко се носеха по шосе, обгърнато от гъста гора.
    — Къде се намираме? — попита Марек.
    — На около един час път северно от Албъкърки — отговори Гордън. — Най-близкото селище е Блек Рок. Там се намира нашият изследователски център.
    — Вижда ми се същински пущинак — каза Марек.
    — Само нощем. Всъщност в Блек Рок има петнайсет високотехнологични изследователски компании. И, разбира се, Сандия е съвсем наблизо. До Лос Аламос има един час път. По-нататък идва Уайт Сандс и тъй нататък.
    Продължиха по пътя още няколко километра. Отпред се появи голяма зелена табела с бял надпис: БЛЕК РОК, ЛАБОРАТОРИЯ ITC: Джипът зави надясно и пое по нов път, който лъкатушеше между гористите хълмове.
    Стърн се обади от задната седалка:
    — Казахте ни, че можете да се свързвате с други вселени.
    — Да.
    — Чрез квантовата пяна.
    — Точно така.
    — Но това е пълна безсмислица — каза Стърн.
    — Защо? Какво представлява тази квантова пяна? — попита Кейт, сдържайки прозявката си.
    — Остатък от раждането на вселената — каза Стърн.
    Той обясни, че в началото вселената е представлявала една-единствена точка от материя с невъобразима плътност. Преди осемнайсет милиарда години тази точка избухнала — събитие, наричано „големият взрив“.
    — След експлозията вселената се разширявала като сфера. Само че не абсолютно съвършена. А вътре в сферата вселената не била абсолютно хомогенна — именно затова сега са струпани на групи и роеве, вместо да бъдат равномерно разпределени. Така или иначе, важното е, че в разширяващата се сфера имало съвсем дребнички несъвършенства. Тези несъвършенства така и не се загладили. Те все още са част от вселената.
    — Така ли? Къде са?
    — На субатомно равнище. Квантовата пяна всъщност означава, че при много малки размери в пространствено-временната тъкан съществуват гънки и мехурчета. Но пяната е по-малка от атомните частици. В нея може да има пробиви, а може и да няма.
    — Има — каза Гордън.
    — Но как може да ги използвате за пътуване? Няма начин да се прехвърли човек през толкова малък отвор. Няма начин да се прехвърли каквото и да било.
    — Правилно — отбеляза Гордън. — Както не може да се прехвърли лист хартия по телефона. Но може да се изпрати факс.
    Стърн се навъси.
    — Това е съвсем различно.
    — Защо? — попита Гордън. — Всичко може да се предава, стига да има начин за кодиране и концентриране на информацията. Нали така?
    — На теория да — каза Стърн. — Но вие говорите за кодиране и концентриране на информацията за цяло човешко същество.
    — Вярно.
    — Това е невъзможно.
    Гордън се усмихваше развеселено.
    — Защо не?
    — Защото пълното описание на човешкия организъм — милиардите клетки, тяхната взаимовръзка, всичките съединения и молекули в тях, биохимичното им състояние — съдържа толкова много информация, че нито един компютър не може да се справи с нея.
    — Нищо друго, освен информация — сви рамене Гордън.
    — Да. Само че прекалено много.
    — Компресираме я чрез фрактален алгоритъм без никакви загуби.
    — Дори и така става дума за огромно…
    — Извинете — намеси се Крис. — Искате да кажете, че компресирате човека?
    — Не. Компресираме информацията, която е еквивалент на човека.
    — И как става това? — попита Крис.
    — Чрез компресиращи алгоритми — по този метод се съхранява и информацията в компютрите, за да заема по-малко място. Като методите JPEG и MPEG за визуални материали. Познавате ли ги?
    — Имам програми, които ги използват, но с това се изчерпват познанията ми.
    — Добре — каза Гордън. — Всички компресиращи програми работят по един и същ начин. Търсят подобия в данните. Да речем, че имате изображение на роза, съставено от един милион пиксела. Всеки пиксел има място и цвят. Това са три милиона единици информация — много данни. Но повечето от тези пиксели ще бъдат червени, обкръжени от други червени пиксели. Затова програмата сканира изображението ред по ред и проверява дали съседните пиксели имат еднакъв цвят. Ако е така, тя записва инструкция за компютъра: направи този пиксел червен и следващите петдесет също. След това превключи на сиво за десет пиксела. И тъй нататък. Програмата не складира информация за всяка отделна точка. Просто събира сведения как да бъде възстановена картината. А данните спадат на една десета от предишния си обем.
    — Дори и така — възрази Стърн, — не говорим за двуизмерна картина, а за обемен жив предмет и неговото описание изисква толкова много данни…
    — Че ще потрябват огромен брой паралелни процесори кимна Гордън.
    — Така е.
    Крис се навъси.
    — Какви са тия паралелни процесори?
    — Свързваш няколко компютъра и те си разпределят работата, за да я свършат по-бързо. Един голям паралелно-процесорен компютър има шестнайсет хиляди свързани процесора. Най-големите стигат до трийсет и две хиляди. А ние разполагаме с трийсет и два милиарда процесора.
    — Милиарда? — повтори Крис.
    Стърн се приведе напред.
    — Това е невъзможно. Дори ако се опитате да го направите… Той се загледа нагоре, пресмятайки наум. — Да речем, по три сантиметра между дънните платки… това прави купчина… ъъъ… две хиляди и шестстотин… прави купчина с височина около деветстотин метра. Дори да ги преподредите на куб, пак ще трябва огромна сграда. Не можете да я построите. Няма как да осигурите охлаждането. И компютърът няма да заработи, защото в крайна сметка процесорите ще са прекалено далече един от друг.
    Гордън се усмихваше. Гледаше Стърн и чакаше.
    — Единственият начин за осигуряване на толкова много процесори — каза Стърн — е да се използват квантовите характеристики на отделните електрони. Но тогава вече става дума за квантов компютър. А такова нещо още не е създадено.
    Гордън продължаваше да се усмихва.
    — Създадено ли е? — попита Стърн.


    — Нека ви обясня за какво говори Дейвид — каза Гордън на останалите. — Обикновено компютрите правят своите изчисления, използвайки две състояния на електрона, обозначени като нула и единица. Така работят всички компютри, чрез прехвърляне на нули и единици. Но преди двайсет години Ричард Файнман подхвърли идеята, че е възможно да се направи извънредно мощен компютър, използващ всичките трийсет и две квантови състояния на електрона. Днес много лаборатории се мъчат да създадат подобен квантов компютър. Неговото предимство е в невъобразимо огромната му мощност — тъй огромна, че наистина става възможно едно триизмерно живо същество да се опише и компресира в електронен поток. Точно като факс. После електронният поток може да се изпрати през пробив в квантовата пяна и да бъде възстановен в друга вселена. Точно това правим ние. Не квантова телепортация. Не преплитане на частиците. Извършваме пряко прехвърляне в друга вселена.
    Цялата група го гледаше мълчаливо. Джипът излезе на поляна. Видяха множество двуетажни сгради от тухли и стъкло. Изглеждаха удивително обикновени. Можеха да бъдат някое от хилядите малки индустриални предприятия, разположени в покрайнините на много американски градчета.
    — Това ли е ITC? — изненада се Марек.
    — Предпочитаме да не бием на очи — каза Гордън. — Всъщност избрахме точно това място, защото тук има стара мина. Напоследък трудно се намират добри подземни галерии. Прекалено много физични проекти се нуждаят от тях.
    Настрани от сградите под светлината на прожектори неколцина мъже се готвеха да пуснат метеорологичен балон. Балонът беше бял, с диаметър около два метра. Пред погледите им кълбото бързо се издигна в небето, влачейки под себе си малък комплект инструменти.
    — За какво е това? — каза Марек.
    — Следим облачното покритие на всеки кръгъл час, особено по време на бури. Това е текущ изследователски проект, за да проверим дали метеорологичните условия предизвикват смущения.
    — Смущения на какво? — попита Марек.
    Колата спря пред най-голямата сграда. Един пазач отвори вратата.
    — Добре дошли в Ай Ти Си! — приветства ги той с широка усмивка. — Мистър Донигър ви очаква.
    Донигър и Гордън крачеха бързо по коридора. Даян Крамър ги следваше. Донигър преглеждаше в движение лист хартия, върху който бяха записани имената и кратки данни за студентите.
    — Как изглеждат, Джон?
    — По-добре, отколкото очаквах. В добро физическо състояние. Познават областта. Познават епохата.
    — Ще трябва ли много да ги убеждаваме?
    — Мисля, че са готови. Само внимавай, когато говориш за рисковете.
    — Намекваш да не съм съвсем честен? — попита Донигър.
    — Просто внимавай как излагаш нещата — каза Гордън. — Те са много умни.
    — Тъй ли? Е, да ги видим.
    И Донигър рязко отвори вратата.


    Кейт и останалите чакаха в простичка, зле обзаведена заседателна зала — дълга маса с изподраскан пластмасов плот и сгъваеми столове около нея. От едната страна имаше черна дъска, изписана с формули. Формулите бяха толкова дълги, че заемаха цялата ширина на дъската. За Кейт те представляваха пълна загадка. Тя тъкмо се канеше да попита Стърн какво изразяват, когато Донигър влезе в залата.
    Кейт се изненада, че е толкова млад. Не изглеждаше много по-възрастен от всички тях, особено както беше облечен в джинси, маратонки и тениска. Въпреки късния час Донигър й се стори изпълнен с енергия, докато бързо обикаляше масата и се ръкуваше с гостите, разменяйки с всекиго по няколко думи.
    — Кейт — каза й той с усмивка. — Радвам се да те видя. Четох предварителното ти проучване за църквата. Много е впечатляващо.
    От изненада тя едва успя да избъбри някаква благодарност, но Донигър вече продължаваше по-нататък.
    — А, Крис. Радвам се да те видя отново. Хареса ми твоят компютърен подход към мелничния мост; мисля, че ще даде резултат.
    Още преди Крис да кимне, Донигър вече говореше:
    — Ето го и Дейвид Стърн. Не сме се срещали. Но доколкото разбрах, и двамата сме физици.
    — Точно така…
    — Добре дошъл на борда. А, Андре. Все тъй висок, както виждам! Твоята статия за турнирите по времето на Едуард I определено натри носа на мосю Контамин. Добра работа. И тъй, моля ви, заповядайте, седнете всички.
    Седнаха и Донигър застана начело на масата.
    — Ще говоря направо — каза той. — Нуждая се от вашата помощ. И ще ви кажа защо. През последните десет години моята компания разработва революционна нова технология. Не става дума за военна технология. Нито пък за търговска, която ще се продава с цел максимална печалба. Напротив, това е изцяло мирна и благотворна технология, която ще донесе големи блага на човечеството. Огромни блага. Но сега се нуждая от вашата помощ.
    — Помислете си — продължи Донигър — колко неравномерно се отразяваше технологията върху различните области на знанието през двайсети век. Физиката използва най-модерните технологии — включително ускорители за елементарни частици с диаметър няколко километра. Същото се отнася до химията и биологията. Преди сто години Фарадей и Максуел са имали мънички частни лаборатории. Дарвин е работил с бележник и микроскоп. Но днес нито едно важно научно откритие не може да бъде постигнато с толкова прости инструменти. Науките изцяло зависят от напредъка на технологиите. Ами хуманитарната област? Какво стана с нея през същото време? — Донигър помълча, след това продължи:
    — Отговорът е: нищо. Няма съществен технологичен напредък. Изследователят на литературата или историята работи точно както неговите предшественици отпреди сто години. О, има някои дребни промени в методите за проверка на старинни документи, употребяват се компютърни компактдискове и тъй нататък. Но основната, всекидневната работа на изследователя е абсолютно същата.
    Той ги огледа един по един.
    — И тъй, възникнало е неравенство. Липсва баланс между областите на човешкото знание. Изследователите на средновековието се гордеят, че през двайсети век техните възгледи са преживели истинска революция. Но през същия този век физиката преживя три революции. Преди сто години физиците спорели за възрастта на вселената и източника на слънчевата енергия. Никой на този свят не знаел отговора. Днес всеки ученик го знае. Днес ние знаем дължината и ширината на вселената, разбираме я от нивото на галактиките до нивото на елементарните частици. Научили сме толкова много, че можем подробно да разкажем какво е станало през първите няколко минути след раждането на избухналата вселена. Могат ли историците да се похвалят с нещо подобно в своята област? Отговорът е ясен не. Защо? Защото не им помага никаква нова технология. Никой не е създавал нова технология в полза на историците… досега.


    Майсторско изпълнение, помисли си Гордън. Една от най-добрите речи на Донигър — очарователна, енергична, на моменти дори пресилена. Но, така или иначе, Донигър бе изложил вълнуващо обяснение за проекта… без изобщо да разкрие истинската му цел. Без да обясни какво става в действителност.
    — Но аз ви казах, че се нуждая от вашата помощ. Така е. Настроението на Донигър се промени. Сега той говореше бавно, мрачно, загрижено.
    — Както знаете, професор Джонстън дойде да се срещне с нас, защото смяташе, че укриваме информация. И в известен смисъл имаше право. Разполагахме с информация, която не бяхме споделили, защото не можехме да обясним откъде сме я получили.
    И защото Даян се издъни, добави мислено Гордън.
    — Професор Джонстън ни притисна — продължаваше Донигър. — Сигурен съм, че знаете какъв става понякога. Той дори заплаши да се обърне към пресата. Накрая му показахме технологията, която ще покажем и на вас. И той се развълнува също както ще се развълнувате и вие. Но професорът настоя да се върне назад, да види всичко с очите си.
    Донигър помълча.
    — Не искахме да го пускаме. Той пак ни заплаши. В крайна сметка нямахме друг избор, освен да му разрешим. Това бе преди три дни. Той все още е в миналото. Помоли ви за помощ с послание, което знаеше, че ще намерите. Вие познавате онова място и онази епоха по-добре от всички на света. Трябва да се върнете и да го спасите. Това е единственият му шанс.
    — Какво точно стана с професора, след като се върна в миналото? — попита Марек.
    — Не знаем — каза Донигър. — Той наруши правилата.
    — Правилата ли?
    — Трябва да разберете, че тази технология все още е съвсем нова. Много внимаваме при нейната употреба. Вече втора година изпращаме наблюдатели в миналото — използваме бивши морски пехотинци, военни с отлично обучение. Но, разбира се, те не са историци, а и ние ги държим изкъсо.
    — В какъв смисъл?
    — Нито веднъж не сме разрешили на наблюдателите да влязат в тамошния свят. Никому не разрешаваме да остане по-дълго от час. И никому не разрешаваме да се отдалечи от машината на повече от петдесет метра. Все още никой не е изоставял машината, за да тръгне из света.
    — Но професорът го е направил? — каза Марек.
    — Да, така изглежда.
    — И ние ще трябва да сторим същото, ако искаме да го намерим. Ще трябва да навлезем в света.
    — Да — потвърди Донигър.
    — И казвате, че ще бъдем първите? Първите хора, които навлизат в света на миналото?
    — Да. Вие и професорът преди вас.
    Тишина.
    Изведнъж Марек се усмихна широко.
    — Страхотно. Изгарям от нетърпение.
    Но останалите мълчаха. Изглеждаха тревожни, напрегнати.
    — Ами онзи, дето са го намерили в пустинята… — обади се Стърн.
    — Джо Троб — каза Донигър. — Той беше един от най-добрите ни учени.
    — Какво е търсил в пустинята?
    — Изглежда, че е отишъл дотам с автомобил. По-късно откриха колата му. Но не знаем защо го е направил.
    — Казват, че имало нещо много объркано с пръстите му — подхвърли Стърн.
    — В протокола от аутопсията не се споменава нищо за пръстите — отвърна Донигър. — Починал е от сърдечен удар.
    — Значи смъртта му не е свързана с вашата технология?
    — Категорично — каза Донигър.
    Отново настана мълчание. Крис се размърда на стола.
    — Казано с прости думи… доколко е безопасна тази технология?
    — По-безопасна, отколкото карането на автомобил — отговори Донигър без колебание. — Ще бъдете инструктирани подробно и ще изпратим заедно с вас най-опитните си наблюдатели. Пътуването ще трае не повече от два часа. Просто се върнете и приберете професора.
    Крис Хюз потрепваше с пръсти по масата. Кейт хапеше устни. Никой не казваше нито дума.
    — Вижте какво, не ви насилваме — побърза да добави Донигър. — Изцяло от вас зависи дали ще отидете, или не. Но професорът ви помоли за помощ. И не вярвам, че ще го изоставите.
    — Защо не изпратите само наблюдателите? — попита Стърн.
    — Защото те не знаят достатъчно, Дейвид. Както сами разбирате, светът там е съвсем различен. Вие имате предимството да разполагате със знания. Познавате с пълни подробности както мястото, така и епохата. Знаете езиците и обичаите.
    — Но знанията ни са чисто академични — възрази Крис.
    — Вече не — каза Донигър.


    Един по един студентите напуснаха залата и тръгнаха с Гордън да видят машините. Донигър ги проследи с поглед, после се обърна, когато Даян Крамър влезе в стаята. Тя бе наблюдавала целия разговор от съседната стая.
    — Как мислиш, Даян — каза Донигър, — ще заминат ли?
    — Да. Ще заминат.
    — Могат ли да се справят?
    Даян Крамър помълча.
    — Според мен шансът е петдесет на петдесет.


    Слизаха по широка бетонна рампа, създадена сякаш за минаване на камиони. На дъното имаше масивна стоманена врата. Марек забеляза шест телевизионни камери, монтирани на различни места над рампата. Докато групата се спускаше към вратата, камерите се извъртаха подир нея. Когато стигнаха долу, Гордън вдигна очи към най-близката камера и зачака.
    Вратата се разтвори.
    Гордън въведе гостите в малкото помещение отвъд нея. Вратата се затвори зад тях с тежък метален звън. Гордън прекрачи към следващата врата и отново изчака.
    — Не можете ли да ги отворите? — попита Марек.
    — Не.
    — Защо? Не ви ли вярват?
    — Не вярват на никого — каза Гордън. — Повярвайте ми, никой не може да влезе тук без наше разрешение.
    Втората врата се отвори.
    Влязоха в грубовата метална клетка. Въздухът беше хладен, леко застоял. Вратата се захлопна зад тях. С тихо бръмчене клетката потегли надолу.
    Марек разбра, че се намират в асансьор.
    — Ще се спуснем на триста метра дълбочина — каза Гордън. Моля ви за търпение.
    Асансьорът спря и вратата се отвори. Тръгнаха по дълъг, кънтящ коридор с бетонни стени.
    — Това е нивото за контрол и поддръжка — обясни Гордън. Самите машини са на още сто и петдесет метра под нас.
    Стигнаха до поредната масивна врата — този път тъмносиня и прозрачна. Отначало Марек помисли, че е направена от извънредно дебело стъкло. Но когато невидими електромотори отдръпнаха двете крила настрани, той забеляза лекото потрепване под повърхността.
    — Вода — каза Гордън. — Тук на доста места използваме водна защита. Квантовата технология е много чувствителна към външните влияния: космически лъчи, електромагнитни смущения и тъй нататък. Именно затова сме се заровили под земята.
    Отпред се появи още една стъклена врата. Минаха през нея и се озоваха в ослепително бял коридор с врати от двете страни. На първата отляво имаше надпис ПРЕДВАРИТЕЛНО КОМПРЕСИРАНЕ. На следващата — ПОЛЕВА ПОДГОТОВКА. А малко по-нататък по коридора видяха табелка с една-единствена дума — ТРАНЗИТ.
    Гордън потри длани.
    — Да започнем от компресирането.


    Залата беше малка и Марек си помисли, че прилича на болнична лаборатория; обзе го лека тревога. В центъра на помещението се издигаше вертикална тръба, висока над два метра и широка около метър и половина. Част от стената бе открехната. От вътрешната страна имаше бледи хоризонтални ивици.
    — Да не е машина за слънчев загар? — попита марек.
    — Не, това е усъвършенстван резонансов скенер. Като тези, които използват в болниците, само че по-мощен. Но ще видите, че е добра подготовка за самата машина. Предлагам да влезете пръв, доктор Марек.
    — Вътре ли? — сепна се Марек и посочи машината. Отблизо тя приличаше no-скоро на бял ковчег.
    — Просто си свалете дрехите и влезте. Наистина е като скенер — няма да усетите нищо. Целият процес трае около минута. Ние ще сме в съседното помещение.
    Групата излезе през една странична врата с малко прозорче. Марек не успя да види какво има оттатък. Вратата се захлопна.
    В ъгъла имаше стол. Марек отиде до него и свали дрехите си, после влезе в скенера. Чу тих пукот, след това се раздаде гласът на Гордън.
    — Доктор Марек, погледнете надолу, ако обичате.
    Марек наведе глава.
    — Виждате ли кръга на пода? Моля ви, застанете така, че краката ви да бъдат изцяло в него… Да, благодаря, така е чудесно. Сега вратата ще се затвори.
    С механично бръмчене вратата се завъртя на пантите. Марек чу съскането на въздух.
    — Херметична ли е? — попита той.
    — Да, така трябва. Може би усещате навлизането на хладен въздух. Докато калиброваме, в кабината постъпва допълнително количество кислород. Не страдате от клаустрофобия, нали?
    — Засега не.
    Марек огледа вътрешността на кабината. Сега разбра, че бледите ивици всъщност са отвори, покрити с прозрачна пластмаса. Зад нея се виждаха светлини и малки бръмчащи машинки. Въздухът стана значително по-хладен.
    — В момента калиброваме — каза Гордън. — Опитайте се да не мърдате.
    Изведнъж ивиците наоколо почнаха да се въртят и машините затракаха. Въртяха се все по-бързо и по-бързо, сетне рязко спряха.
    — Дотук добре. Как се чувствате?
    — Като в мелничка за чер пипер — каза Марек.
    Гордън се разсмя.
    — Калиброването приключи. За останалото е необходима голяма точност, затова процесът се води автоматично. Просто изпълнявайте инструкциите, които чувате. Разбрахте ли?
    — Разбрах.
    Тихо щракване. Марек остана сам. Механичен глас изрече:
    — Процесът на сканиране започва. Включваме лазерите. Гледайте право напред. И не поглеждайте нагоре.
    След миг вътрешността на кабината се изпълни с ярка синкава светлина. Сякаш самият въздух сияеше.
    — Лазерите поляризират инертния газ ксенон, който напомпваме в момента. Пет секунди.
    Ксенон, смаяно повтори наум Марек. Синьото сияние наоколо ставаше все по-мощно. Марек сведе очи към ръцете си и едва ги различи сред трептящия въздух.
    — Необходимата концентрация на ксенон е достигната. Сега ви молим да поемете дълбоко дъх.
    Да поеме дълбоко дъх? В кабина, пълна с ксенон?
    — Останете неподвижно на място за трийсет секунди. Готов ли сте? Не мърдайте… очите отворени… поемете дълбоко дъх… задръжте… Сега!
    Изведнъж ивиците се завъртяха бясно, после една по една почнаха да се мятат ту напред, ту назад, сякаш наблюдаваха нещо и от време на време се връщаха да погледнат повторно. Изглежда, всяка ивица се движеше самостоятелно. Марек изпита зловещото чувство, че го наблюдават хиляди погледи.
    — Не мърдайте, моля — изрече механичният глас. — Още двайсет секунди.
    Наоколо ивиците бръмчаха напевно. Внезапно всички спряха. Няколко секунди тишина. Машините прещракаха. Ивиците подновиха движението си, но сега се местеха и нагоре-надолу.
    — Не мърдайте, моля. Десет секунди.
    Въртенето на ивиците бавно се синхронизираше, докато накрая почнаха да се движат като едно цяло. После спряха.
    — Сканирането приключи. Благодарим за съдействието. Синята светлина изгасна и вратата се отвори със съскане.
    Марек излезе.


    В съседната стая Гордън седеше пред компютърен терминал. Останалите бяха придърпали столове около него.
    — Повечето хора не осъзнават — каза Гордън, — че обикновеният болничен скенер работи, като променя квантовото състояние на атомите в човешкото тяло — най-често ъгловата скорост на ядрените частици. Опитите доказват, че тази промяна не предизвиква отрицателен ефект. Всъщност човек изобщо не усеща какво е станало. Обикновеният скенер извършва това чрез много мощно магнитно поле — например 1,5 тесла, тоест около двайсет и пет хиляди пъти по-силно от земното магнитно поле. Но ние не се нуждаем от това. Използваме свръхпроводими квантово-интерферентни системи, или съкратено СКИС, които са толкова чувствителни, че могат да измерват резонанса с помощта на нормалното земно магнитно поле. Тук нямаме магнити.
    Марек влезе в стаята.
    — Как изглеждам? — попита той.
    Върху екрана се виждаше прозрачен човешки силует, напръскан с червени петънца.
    — Това е костният мозък в дългите кости, гръбнака и черепа — обясни Гордън. — Сега изображението се разраства навън, орган по орган. Ето костите… а сега добавяме мускулите…
    Гледайки появата на органите, Стърн каза:
    — Компютърът ви е невероятно бърз.
    — О, ние забавихме процеса — отвърна Гордън. — Иначе нямаше да видите как става. Реалното време за обработка е практически равно на нула.
    Стърн зяпна.
    — Нула?
    — Сега сте в друг свят — кимна Гордън. — Старите идеи не действат. — Той се обърна към другите. — Кой ще е следващият?
    Вървяха към вратата с надпис ТРАНЗИТ в края на коридора.
    — Защо трябваше да извършим всичко това? — попита Кейт.
    — Наричаме го предварително компресиране — отговори Гордън. — То ни позволява да излъчваме по-бързо, защото по-голямата част от информацията за вас вече е заложена в машината. Правим само още едно сканиране за евентуални разлики, после предаваме.
    Влязоха в нов асансьор и минаха през още една водна врата.
    — Добре — каза Гордън. — Пристигнахме.


    Озоваха се в огромно, ярко осветено пространство. Всеки звук отекваше под високия свод. Въздухът беше студен. Вървяха по метален мост, увиснал на около трийсет метра над пода. Като погледна надолу, Крис видя три извити стени, пълни с вода и подредени в кръг с тесни процепи помежду им, така че да може да мине човек. Отвътре три по-малки дъги оформяха втора стена. А в нея имаше трета. Всеки пореден кръг беше извъртян спрямо предишния, за да не съвпадат отворите, и цялата конструкция приличаше на лабиринт.
    В центъра на концентричните кръгове имаше пространство с ширина пет-шест метра. В него стърчаха половин дузина клетки, големи колкото телефонни кабини. Не изглеждаха разположени в определен ред. Имаха тъмни метални покриви. Наоколо се носеше бяла мъгла. На пода лежаха резервоари и се преплитаха тежки черни кабели. Мястото напомняше работилница. И наистина неколцина мъже работеха над една от клетките.
    — Това е зоната за прехвърляне — каза Гордън. — Както виждате, екранирана е надеждно. Сега изграждаме втора зона, но ще е готова едва след няколко месеца.
    Той посочи към дъното на огромната зала, където се виждаше недовършен подобен комплекс от концентрични стени. Те изглеждаха напълно прозрачни; още не бяха запълнени с вода.
    Малък асансьор водеше от моста към пространството между стъклените стени.
    — Можем ли да слезем долу? — попита Марек.
    — Все още не.
    Един техник погледна нагоре и размаха ръка.
    — Колко остава до стартовата проба, Норм? — подвикна Гордън.
    — Две-три минути. Гомес идва насам.
    — Добре. — Гордън се обърна към групата. — Да вървим в контролната кабина, оттам ще наблюдаваме.


    Облени в мътна синкава светлина, машините се намираха върху издигната платформа. Бяха тъмносиви на цвят и тихо бръмчаха. Бяла пара се стелеше по пода и замъгляваше основите им. Двама работници с дебели сини якета бяха коленичили пред едната и поправяха механизмите в долния й край.
    Машините представляваха открити цилиндри с метални дъна и покриви. Всяка бе разположена върху масивна метална основа. Три пръта по периметъра поддържаха металния покрив.
    Други техници изтегляха множество черни кабели от надвисналата решетка, после ги свързваха с покрива на едната машина, като работници от бензиностанция, зареждащи автомобил.
    Пространството между основата и покрива бе съвършено празно. Всъщност цялата машина изглеждаше разочароващо проста. Прътите бяха странни — с триъгълно сечение и осеяни с издатини по цялата дължина. Изпод покрива сякаш излиташе блед синкав пушек.
    Кейт никога не бе виждала подобни машини. Тя погледна огромните екрани в тясната контролна кабина. Зад нея двама техници по ризи седяха пред две командни табла. Екраните създаваха впечатлението, че човек гледа направо към залата, макар че всъщност кабината нямаше прозорци.
    — Виждате най-новия вариант на нашата ЗВД технология обяви Гордън. — ЗВД е съкращение от „затворена времеподобна дъга“ — топологията на пространствено-временния континуум, чрез която се връщаме в миналото. За да създадем тези машини, се наложи да разработим съвършено нови технологии. Това, което виждате, всъщност е шестият вариант, откакто преди три години за пръв път създадохме действащ прототип.
    Крис се взираше в машините и мълчеше. Кейт Ериксън оглеждаше контролната кабина. Стърн тревожно потриваше долната си устна. Марек не откъсваше поглед от Стърн.
    — Всички важни системи — продължаваше Гордън — се намират в основата, включително индий-галий-арсениевата квантова памет, компютърните лазери и акумулаторите. Естествено, изпаряващите лазери са в металните ивици. Онзи тъмен метал е ниобий; резервоарите са от алуминий; съединителните елементи са от полимерни материали.
    В залата влезе млада, енергична жена с тьмночервеникава коса. Беше облечена с бежова спортна риза, къси панталони и туристически обувки, сякаш се готвеше за сафари.
    — Гомес ще бъде ваша помощничка, когато потеглите — каза Гордън. — В момента ще се върне назад за така наречената стартова проба. Вече е включила своя навигационен маркер на определената дата и сега ще провери дали е точен. — Той включи микрофона. — Сю, покажи ни маркера, ако обичаш.
    Жената вдигна нагоре бяла правоъгълна плочка, не по-голяма от пощенска марка. Побираше се спокойно върху дланта й.
    — Ще го използва за пътуването във времето. И за да повика машината, с която ще се завърне… Сю, покажи ни бутона, ако обичаш.
    — Малко трудно се вижда — каза тя, обръщайки плочката откъм ръба. — Тук има миниатюрен бутон, натиска се с нокът. Така повикваме машината, когато сме готови за връщане.
    — Благодаря, Сю.
    — Полеви скок — обади се един от техниците.
    Всички се завъртяха и го погледнаха. Един от екраните върху неговото табло показваше трептяща триизмерна повърхност с назъбено възвишение като планински връх в центъра.
    — Хубав скок. Класически — каза Гордън, след това обясни на останалите: — Тъй като детекторите ни използват системата СКИС, можем да засичаме и най-слабото изменение в местното магнитно поле — наричаме го „полеви скок“. Регистрираме тези смущения цели два часа преди събитието. Всъщност и сега започнаха преди около два часа. Това означава, че машината се завръща.
    — Коя машина? — попита Кейт.
    — Машината на Сю.
    — Но тя още не е потеглила.
    — Знам — кимна Гордън. — Звучи невероятно, нали? Квантовите събития понякога противоречат на здравия разум.
    — Искате да кажете, че получавате данни за нейното завръщане още преди да е потеглила?
    — Да.
    — Защо? — попита Кейт.
    Гордън въздъхна.
    — Сложно е за обяснение. Всъщност онова, което виждаме в магнитното поле, е вероятностна функция — възможността машината да се завърне. Обикновено ние не разсъждаваме по този начин. Просто казваме, че машината се завръща. Но ако трябва да бъдем точни, полевият скок ни подсказва, че нейното завръщане е много вероятно.
    Кейт поклати глава.
    — Не разбирам.
    — Нека си кажем просто, че в нормалния свят имаме определени представи за причина и следствие. Първо идва причината, после следствието. Но в квантовия свят редът на събитията невинаги е такъв. Ефектът може да се появи едновременно с причината и дори да я изпревари. Както виждаме в нашия случай.


    Жената влезе в една от машините. Наведе се и пъхна бялата плочка в процеп върху основата пред себе си.
    — Сега тя инсталира навигационния маркер, който насочва машината назад във времето.
    — И как може да бъде сигурна, че ще се върне? — попита Стърн.
    — Прехвърлянето между вселените — отговори Гордън — създава особена потенциална енергия, като разтеглена пружина, която дърпа назад. Тъй че връщането на машините става сравнително лесно. Сложното е на отиване. Точно този процес е кодиран в керамичната плочка. — Той се наведе към микрофона. — Сю, колко време ще отсъстваш?
    — Около минута, може би две.
    — Добре. Синхронизацията приключи.
    Изведнъж техниците заговориха, като превключваха приборите на пултовете и гледаха техните показания.
    — Проверка на хелия.
    — Пълен комплект — отговори единият техник.
    — Проверка на ядрения резонанс.
    — В норма.
    — Готовност за центровка на лазерите.
    Единият техник натисна бутон и към центъра на машината бликнаха снопове зелени лазерни лъчи. Десетки ярки петна заблестяха по тялото и лицето на Сю Гомес, която стоеше неподвижно със затворени очи.
    Прътите бавно се завъртяха. Жената в центъра оставаше неподвижна. Лазерите описваха по тялото й зелени хоризонтални ивици. После прътите спряха.
    — Лазерите центровани.
    — Довиждане, Сю — каза Гордън, после се обърна към другите. — Е, добре. Започваме.
    Извитите водни щитове около клетката започнаха да излъчват слабо синкаво сияние. Машината отново се завъртя. Жената в центъра оставаше неподвижна; машината се въртеше около нея.
    Бръмченето ставаше все по-силно. Въртенето се ускоряваше. Жената стоеше уверено и спокойно.
    — За това пътешествие — каза Гордън — ще й трябват само една-две минути. Но акумулаторите разполагат с енергия за трийсет и седем часа. Това е максималният срок за престой на машините в миналото, без да се завръщат.
    Прътите се въртяха стремително. Раздаде се рязък пукот, напомнящ картечна стрелба.
    — Това е проверката за препятствия — Инфрачервени сензори проверяват пространството около машината. Няма да я задействат, ако засекат предмети по-близо от два метра. Това е предпазна мярка. Не бихме желали машината да изскочи насред каменна стена. Добре… Сега пускат ксенон. Започва се.
    Бръмченето бе станало много мощно. Металните пръти се въртяха толкова бързо, че се сливаха в полупрозрачна стена. Зад тях ясно се различаваше силуетът на Гомес.
    Раздаде се механичен глас:
    — Стойте неподвижно… отворете очи… поемете дълбоко дъх… задръжте… Сега!
    От покрива на машината бързо се спусна сканиращ обръч.
    — А сега гледайте внимателно — каза Гордън. — Всичко става много бързо.
    Кейт видя как от прътите към центъра бликнаха тъмновиолетови лазерни лъчи. За миг жената вътре запламтя, сякаш нажежена до бяло, после в машината избухна ослепителна бяла светлина. Кейт стисна клепачи и извърна глава. Когато погледна отново, пред очите й танцуваха цветни петна и за момент не успя да види какво е станало. После осъзна, че машината е по-малка. Беше се отдръпнала от кабелите, които сега висяха свободно.
    Още един лазерен блясък.
    Машината беше още по-малка. Жената в нея също. Сега бе висока само около метър и продължаваше да се смалява сред поредица от лазерни проблясъци.
    — Господи! — възкликна Стърн, без да откъсва очи от гледката. — Какво ли усеща човек, докато преживява това?
    — Нищо — каза Гордън. — Изобщо не го усеща. Нервните импулси, достигат от кожата до мозъка за около сто милисекунди. Лазерното изпаряване трае пет наносекунди. Преди да усети нещо, човек вече е изчезнал.
    — Но тя все още е тук.
    — Не, не е. Тя изчезна при първия лазерен изстрел. В момента компютърът просто обработва данните. Това, което виждате, е изкуствен образ на стъпаловидното компресиране. В момента компресията е около три на минус втора степен…
    Още един ярък блясък. Сега клетката се смаляваше стремително. Беше висока един метър, след това половин. Слизаше все по-надолу — вече се издигаше едва на педя от пода. Жената вътре приличаше на кукла в бежови дрехи.
    — Минус четвърта степен — каза Гордън.
    Нов блясък, още по-близо до пода. Кейт вече изобщо не виждаше клетката.
    — Какво стана с нея?
    — Все още е тук. Но не задълго.
    Още един блясък, този път само слабо припламване върху пода.
    — Минус пета.
    Сега блясъците се редуваха все по-бързо, примигваха като светулка и отслабваха. Гордън ги отброяваше.
    — Минус четиринайсета… Свърши се.
    Вече нямаше блясъци.
    Нищо.
    Клетката бе изчезнала. Подът от тъмна гума оставаше празен.
    — И искате ние да извършим това? — изрече Кейт.
    — Преживяването не е неприятно — каза Гордън. — Запазвате съзнание през цялото време, макар че не можем да обясним защо. При последните етапи от компресирането човек се намира в царството на нищожно малките размери — областта на ядрените частици — и съзнанието просто не би могло да съществува. Ала все пак го има. Смятаме, че това навярно е нещо изкуствено, някаква халюцинация, свързваща двата края на прехвърлянето. Ако е така, то имаме работа с явление, напомнящо фантомните усещания, които изпитват инвалидите в ампутираните си крайници, макар те отдавна да не съществуват. Нещо като фантомен мозък. Естествено, говорим за много кратък интервал, от порядъка на наносекудди. Но, така или иначе, никой не разбира напълно как действа човешкото съзнание.
    Кейт се навъси. От известно време си мислеше, че тукашната архитектура е типична проява на принципа „формата произтича от съдържанието“. Удивително, но всички тия огромни подземни структури имаха концентрична симетрия — напомняща донякъде средновековните замъци, — макар че съвременните строежи се изграждаха без никакви естетически съображения. Те бяха създадени просто за да решат един научен проблем. И все пак резултатът й се струваше очарователен.
    Ала сега, след като се сблъскваше с мисълта за какво са построени тези машини, тя полагаше отчаяни усилия да проумее видяното. И архитектурното й образование изобщо не можеше да помогне.
    — Но този… ъъъ… метод за смаляване на човека изисква да го разкъсате на части…
    — Не. Унищожаваме го — отвърна безцеремонно Гордън. Оригиналът трябва да се унищожи, за да бъде възстановен от другата страна. Това е единственият начин.
    — Значи тя всъщност умря.
    — Не, не бих казал. Разбирате ли…
    — Но ако унищожим човека от едната страна — настоя Кейт, нима той не умира?
    Гордън въздъхна.
    — Трудно е да разсъждаваме с всекидневните си представи каза той. — След като човек бива възстановен незабавно, точно в същия миг, когато изчезва, как можем да кажем, че е умрял?
    Не е умрял. Просто се е прехвърлил другаде.


    Стърн беше уверен — нещо му го подсказваше отвътре, — че Гордън не е съвсем откровен за тази технология. Самият поглед към заоблените водни щитове и всевъзможните машини на пода му подсказваше, че тук има още нещо, което остава необяснено. Помъчи се да го открие.
    — Значи сега тя е в друга вселена? — попита той.
    — Точно така.
    — Вие излъчихте информацията за нея и тя пристигна в другата вселена? Досущ като факс?
    — Именно.
    — Но за да я възстановите, ще ви трябва приемник от другата страна.
    Гордън поклати глава.
    — Не, не трябва.
    — Защо?
    — Защото тя вече е там.
    Стърн се намръщи.
    — Вече е там? Как е възможно?
    — В момента на излъчването човекът вече се намира в другата вселена. И следователно не е необходимо ние да то възстановяваме.
    — Защо? — попита Стърн.
    — Засега, нека просто го наречем свойство на мултивселената. Ако искате, по-късно можем да го обсъдим. — Гордън кимна към останалите. — Не знам дали всички биха желали да им досаждаме с тия подробности.
    Значи наистина има нещо, помисли си Стърн. Нещо, което Гордън не иска да ни каже. Той се озърна към зоната за излъчване. Мъчеше се да открие някаква дребна странност, нещо, което не си е на мястото. Защото бе сигурен, че наистина нещо не си е на мястото.
    — Не казахте ли, че сте изпращали в миналото много малко хора?
    — Да, така е.
    — Случвало ли се е да пращате по повече от един човек наведнъж?
    — Почти никога. Много рядко пращаме двама.
    — Тогава защо имате толкова много машини? — попита Стърн. — Преброих долу осем бройки. Две не са ли достатъчни?
    — Това, което виждате, е просто резултат от нашата изследователска програма — каза Гордън. — Работим непрекъснато, за да усъвършенстваме модела.
    Отговорът на Гордън звучеше правдоподобно, но Стърн бе уверен, че е зърнал нещо в очите му — някакъв мимолетен проблясък на тревога.
    Определено има и още нещо.
    — Струва ми се — настоя той, — че е по-логично да усъвършенствате едни и същи машини.
    Гордън сви рамене, без да отговори. Определено.
    — Какво правят онези работници долу? — подхвърли Стърн поредния пробен въпрос. Той посочи двамата коленичили мъже, които човъркаха из основата на една от машините. — Имам предвид машината в ъгъла. Какво точно поправят?
    — Дейвид — започна Гордън, — смятам, че…
    — Тази технология наистина ли е безопасна?
    Гордън въздъхна.
    — Погледни сам.
    На големия екран пред тях изведнъж се появи серия от бързи проблясъци върху пода на транзитната зала.
    — Ето я — каза Гордън.
    Блясъците ставаха все по-ярки. Отново чуха трясък, който постепенно се засилваше. После клетката си възвърна предишните размери; бръмченето заглъхна; над пода се завихри мъгла, жената излезе навън и размаха ръка към наблюдателите.
    Стърн се вторачи в нея. Изглеждаше в отлична форма. Външността й бе точно същата, както преди.
    Гордън го погледна.
    — Повярвай ми, всичко е напълно безопасно. — Той се завъртя към екрана. — Как беше там, Сю?
    — Превъзходно — отговори тя. — Изходното място е от северната страна на реката. Уединено кътче в гората. А и времето е доста добро за април. — Тя погледна часовника си. — Съберете екипа си, доктор Гордън. Ще задействам резервния маркер. После се връщаме да измъкнем онзи дядка, преди някои да му е сторил зло.


    — Легнете на лявата си страна, моля.
    Кейт се извъртя на една страна върху масата и неспокойно погледна как един застаряващ мъж с бяла престилка повдига над ухото й някакъв странен инструмент, напомнящ пистолет за лепило.
    — Ще усетите лека топлина.
    Лека топлина ли? Всъщност усети почти болезнено парене в ухото си.
    — Какво е това?
    — Органичен полимер — каза човекът. — Не е токсичен и не предизвиква алергии. Изчакайте осем секунди. Добре, а сега раздвижете челюсти, моля. Искаме да прилепне плътно. Много добре, продължавайте да дъвчете.
    Тя го чу как се придвижи по-нататък. На масата зад нея лежеше Крис, после Марек. Чу гласа на стареца:
    — Легнете на лявата си страна, моля. Ще усетите лека топлина…
    След малко той отново се върна при нея. Накара я да се извърти и инжектира горещ полимер в другото й ухо. Гордън гледаше от ъгъла на стаята.
    — Устройството все още е експериментално — каза той, — но засега действа много добре. Направено е от полимер, който започва да се разпада по биологичен път след около седмица.
    По-късно човекът ги накара да станат. Обиколи всички и сръчно измъкна от ушите им пластмасовите отливки.
    — Чувам много добре — каза Кейт на Гордън. — Не ми трябва слухов апарат.
    — Това не е слухов апарат — отговори той.
    В другия край на стаята техникът пробиваше дупки в пластмасовите отливки и вмъкваше вътре електронна апаратура. Работеше удивително бързо. Когато електрониката бе монтирана, той запуши отворите с пластмаса.
    — Това е машинен преводач и радиомикрофон — обясни Гордън. — За, в случай че се налага да разбереш какво ти говорят.
    — Но дори и да разбера — възрази Кейт, — как ще мога да отговоря?
    Марек я сръчка с лакът.
    — Не се тревожи. Аз говоря окситански. И старофренски.
    — А, добре — сряза го тя. — Ще успееш ли да ме научиш в близките петнайсет минути?
    Думите просто й се изплъзнаха от устата. Беше напрегната от очакването в най-близко време да я изпарят, унищожат или каквото там правеха с онази машина.
    Марек като че се изненада.
    — Не — отговори сериозно той. — Но ако бъдем заедно, ще се погрижа за теб.
    Нещо в тона му я успокои. Той беше толкова праволинеен. Вероятно наистина ще се погрижи за мен, помисли си тя и усети, че й олеква.
    След малко всички получиха пластмасови слушалки с телесен цвят.
    — В момента са изключени — каза Гордън. — За да ги включите, просто потупайте ухото си с пръст. А сега елате насам, ако обичате…
    Гордън раздаде на всички по една малка кожена кесия.
    — Разработваме комплект за първа помощ; това са прототипи. Вие първи ще навлезете в света на миналото, тъй че може да ви потрябват. Можете да ги носите незабелязано под дрехите си.
    Той отвори едната кесия и извади алуминиево цилиндърче с дължина десет сантиметра и диаметър около три. Приличаше на кутийка от пяна за бръснене.
    — Това е единствената защита, която можем да ви осигурим. Съдържа дванайсет дози етиленов дихидрид с белтъчен субстрат. Можем да ви демонстрираме действието върху нашия котарак Ейч Джи. Къде си, Ейч Джи?
    Един черен котарак скочи върху масата. Гордън го погали, после пръсна струйка газ под носа му. Котаракът примига, изсумтя и падна на една страна.
    — Загуба на съзнание след шест секунди — каза Гордън, — а след това жертвата нищо не помни. Но имайте предвид, че действието е кратко. И за да постигнете желания ефект, трябва да го пръснете право в лицето на противника.
    Котаракът вече мърдаше и започваше да се съживява. Гордън отново разтвори кесията и извади три червени хартиени кубчета колкото бучки захар, всяко покрито с прозрачен восъчен слой. Приличаха на фойерверки.
    — Ако трябва да запалите огън — каза той, — това ще ви свърши работа. Дръпнете ли връвчицата, кубчето пламва. Маркирани са петнайсет, трийсет и шейсет — броят на секундите, преди да се разгорят. Восъчното покритие ги прави водоустойчиви. И едно предупреждение: понякога не действат.
    — Защо да не си вземем най-обикновена запалка? — попита Крис Хюз.
    — Не подхожда на епохата. Не бива да носите пластмасови предмети. — Гордън пак се зае с комплекта. — След това имаме елементарни средства за първа помощ, без излишен лукс. Средства против възпаления, разстройство, гърчове и болкоуспокояващи. Едва ли искате да повръщате в замъка. Можем да ви дадем и таблетки за пречистване на питейна вода.
    Стърн имаше чувството, че вижда всичко това насън. Да повръщам в замъка, помисли си той.
    — Вижте какво, ъъъ…
    — И накрая универсален джобен инструмент, съдържащ между другото нож и шперц.
    Инструментът приличаше на швейцарско джобно ножче, направено изцяло от стомана. Гордън върна всичко в кесията.
    — Тия неща вероятно няма да ви потрябват, но все пак е добре да ги имате. А сега да ви облечем.

    Стърн не можеше да се освободи от мъчителното чувство на безпокойство. Една добродушна старица стана иззад шевната машина и им подаде дрехите: първо бели ленени гащета почти като съвременните боксерки, но без ластик, после кожен колан, след това черен вълнен клин.
    — Какво е това? — попита Стърн. — Чорапогащи?
    — Просто панталони от онова време, скъпи.
    Панталоните също нямаха ластик.
    — Как се закрепват?
    — Затягаш ги с пояса под жакета си. Или ги връзваш за шнурчетата на жакета.
    — Шнурчета?
    — Точно така, скъпи. На жакета.
    Стърн се озърна към другите. Те спокойно поемаха дрехите една по една и ги трупаха на купчинки. Сякаш знаеха кое за какво служи; изглеждаха безразлични, като че стояха в магазин за конфекция. Но Стърн бе объркан, готов да изпадне в паника. След малко получи бяла платнена риза, която му стигаше до средата на бедрото, и по-широка плъстена риза, наречена жакет. Накрая се появи кинжал в ножница на стоманена верижка. Той изгледа оръжието накриво.
    — Всички ги носят. Ако не за друго, ще ти трябва поне при храненето.
    Той разсеяно пусна кинжала върху камарата и се разрови из дрехите, търсейки шнурчетата.
    — Тези дрехи би трябвало да са неутрални — каза Гордън, нито много скъпи, нито прекалено евтини. Искаме да напомнят облеклото на скромен търговец, дворцов паж или обеднял благородник.
    Стърн получи и обувки, напомнящи кожени чехли е вирнати нагоре заострени върхове. Като обувки на шут, мрачно помисли той.
    Старицата се усмихна.
    — Не бой се, имат пневматични ходила, също като маратонките.
    — Защо всичко е мръсно? — навъси се Стърн, оглеждайки жакета.
    — Е, не би желал да биеш на очи, нали?
    Преоблякоха се в съблекалнята. Стърн огледа другите мъже.
    — И как точно да се…
    — Искаш да знаеш как се обличат хората през четиринайсети век? — попита Марек. — Много лесно.
    Марек бе смъкнал всички дрехи и преспокойно се разхождаше гол. По тялото му се издуваха огромни мускули. Разтревожен и притеснен, Стърн бавно събу панталоните си.
    — Първо — каза Марек — обуй долните гащи. Те са от много фин лен. По онова време са имали хубаво платно. За да ги закрепиш, стегни ремъка около кръста си и навий два пъти горния край на гащите. Разбра ли?
    — Значи коланът се носи под дрехите?
    — Точно така. За да държи долните гащи; След това обуваш панталона. — Марек се зае да нахлузва черния вълнен клин. Отдолу крачолите бяха затворени, като на бебешки ритайки. — В горния край има шнурчета, виждаш ли?
    — Стои ми като торба — оплака се Стърн, подръпвайки плата около коленете.
    — Няма нищо. Това не са празнични панталони, затова не прилепват по крака. Сега вземи платнената риза. Просто я нахлузваш през главата и оставяш краищата да провиснат. Не, не, Дейвид. Прорезът трябва да е отпред.
    Стърн измъкна ръце и неловко превъртя ризата.
    — И накрая — каза Марек, взимайки плъстената горна риза обличаш жакета. Комбинира свойствата на сако и яке. Носи се и навън, и на закрито. Сваляш го само ако е много горещо. Виждаш ли илиците? Пришити са отвътре, под плата. Сега завържи за тях шнурчетата на панталона.
    Марек се справи с това за броени секунди, сякаш го бе вършил цял живот. Стърн забеляза със задоволство, че на Крис му трябваше много повече време. Самият той мъчително се кривеше насам-натам, за да завърже шнурчетата отзад.
    — И според теб това е лесно? — изпъшка той.
    — Просто напоследък не си поглеждал внимателно дрехите си — отвърна Марек. — В съвременния западен свят всекидневното облекло съдържа от девет до дванайсет елемента. Тук са само шест.
    Стърн надяна жакета и го придърпа покрай кръста надолу към бедрата. При това долната риза се усука, тъй че трябваше Марек да оправи нещата и да затегне панталона по-здраво. Накрая Марек пристегна хлабаво верижката на кинжала около кръста му и се отдръпна да го огледа.
    — Готово — кимна той. — Как се чувстваш?
    Стърн смутено разкърши рамене.
    — Като пиле в кълчища.
    Марек се разсмя.
    — Ще свикнеш.
    Кейт привършваше с обличането, когато влезе Сюзан Гомес, младата жена, която преди малко бе пътувала в миналото. Гомес беше със старинни дрехи и перука. Подхвърли една перука и на нея.
    Кейт направи гримаса.
    — Трябва да я носиш — каза Гомес. — Късата коса при жените е знак за позор или ерес. Не позволявай на никого да види колко е дълга истинската ти коса.
    Кейт надяна тъмнорусата перука, която й стигаше до раменете. Обърна се към огледалото и видя лицето на непозната жена. Изглеждаше по-млада, по-нежна. По-слаба.
    — Възможностите са две — каза Гомес. — Или така, или да се подстрижеш съвсем късо, като мъж. Избирай.
    — Ще нося перуката — реши Кейт.


    Даян Крамър погледна Виктор Барето и каза:
    — Но досега винаги сме спазвали това правило, Виктор. Знаеш го.
    — Да — отвърна Барето, — но проблемът е там, че ни възлагате нова мисия.
    Барето беше слаб, жилав мъж на около трийсет и пет години, бивш рейнджър, работещ в компанията от две години. През това време той бе придобил репутацията на способен охранител, но понякога проявяваше прекалено самолюбие.
    — Сега искате да навлезем в света — продължи той, — но не ни разрешавате да носим оръжия.
    — Точно така, Виктор. Никакви анахронизми. Никакви съвременни предмети в миналото. Към това правило се придържаме от самото начало.
    Даян се мъчеше да прикрие раздразнението си. Тия военни бяха много опърничави, особено мъжете. С жени като Гомес човек можеше да се разбере. Но мъжете никога не изоставяха опитите „да използват военното си обучение“ при пътешествията във времето, макар че всеки път се проваляха. Даян Крамър смяташе, че по този начин просто прикриват тревогата си, но, разбира се, не можеше да им го каже в лицето. И без това им бе трудно да приемат заповеди от жена.
    Мъжете имаха и повече трудности в опазването на служебната тайна. За жените бе сравнително лесно, но мъжете изгаряха от желание да се похвалят, че са пътували в миналото. Естествено, това им се забраняваше с цял куп договори и споразумения, но договорите се забравят лесно след няколко чашки в бара. Именно затова Даян Крамър ги бе уведомила за съществуването на няколко специално настроени навигационни плочки. Тези маркери бяха влезли в митологията на компанията с имената си: Тунгуска, Везувий, Токио. Плочката Везувий изпращаше човека край Неаполитанския залив в седем часа сутринта на 24 август 79 година, малко преди облак нажежена пепел да унищожи цялото население на околните градчета. Тунгуска пък водеше към Сибир през 1908 година, когато падането на огромен метеорит избива всичко живо в радиус от стотици километри. Токио захвърляше жертвата си в японската столица през 1923 година, броени минути преди градът да бъде сринат от земетресение. Мълвата твърдеше, че ако някой се разбъбри за проекта, при следващото пътуване може случайно да получи погрешна плочка. Никой от военните не знаеше с точност дали това е истина или просто служебна легенда.
    И Даян искаше точно това.
    — Мисията е нова — повтори Барето, сякаш мислеше, че не го е чула. — Искате да излезем в света — с други думи, да минем отвъд вражеската линия — без оръжие.
    — Но вие сте опитни в ръкопашния бой. Ти, Гомес, всички.
    — Не смятам, че е достатъчно.
    — Виктор…
    — При цялото ми уважение, мис Крамър, вие просто не оценявате положението реално — настоя Барето. — Вече загубихте двама души. Трима, ако броим и Троб.
    — Не, Виктор. Никого не сме губили.
    — Със сигурност загубихте Троб.
    — Не сме загубили доктор Троб — каза тя. — Троб се предложи сам, а след това изпадна в депресия.
    — Само така предполагате.
    — Знаем го, Виктор. След смъртта на жена му той страдаше от депресия и мислеше за самоубийство. Макар че бе надхвърлил лимита, искаше да се върне, за да види дали не може да подобри технологията. Надяваше се чрез настройка на машините да намали транскрипционните грешки. Но очевидно идеите му са били погрешни. Именно затова се озова в пустинята на Аризона. Лично аз не вярвам, че е имал намерение да се върне. За мен това си беше чисто самоубийство.
    — Загубихте и Роб — каза Барето. — Неговото не беше самоубийство.
    Даян въздъхна. Роб Декард беше един от първите наблюдатели, които се върнаха в миналото преди почти две години. И един от първите, при които откриха транскрипционни грешки.
    — Това беше в много по-ранен етап на проекта, Виктор. Технологията не беше усъвършенствана. И ти знаеш какво стана. След няколко пътувания Роб започна да проявява дребни странични ефекти. Той настоя да продължи. Но не го загубихме.
    — Той замина и не се върна — каза Барето. — Това е истината.
    — Роб знаеше много добре какво върши.
    — А сега и професорът.
    — Не сме загубили професора — възрази Даян. — Той все още е жив.
    — Надявате се. И изобщо не знаете защо не се върна.
    — Виктор…
    — Просто казвам — продължи Барето, — че в този случай подготовката не съвпада със спецификата на мисията. Искате от нас да поемем излишен риск.
    — Не си длъжен да тръгваш — тихо изрече Даян.
    — Дявол да го вземе, не е там работата.
    — Не си длъжен.
    — Да, но отивам.
    — Е, тогава знаеш правилата. Никаква модерна технология не бива да навлиза в света. Ясно?
    — Ясно.
    — И никакви излишни приказки пред студентите.
    — Ясна работа. Никакви приказки. Аз съм професионалист, по дяволите!
    — Добре — каза Даян.
    Докато Виктор излизаше, тя се загледа след него. Беше нацупен, но щеше да се подчини. В крайна сметка всички се подчиняваха. А правилото е важно, помисли си тя. Макар че Донигър често обичаше да разправя как историята не може да се промени, всъщност никой не знаеше… и никой не искаше да рискува. Не искаха съвременни оръжия или други предмети да попаднат в миналото.
    И досега не го бяха допускали.


    Стърн и колегите му седяха на корави столове в кабинет с карти по стените. Сюзан Гомес, жената, която се бе завърнала от миналото, говореше бързо и отсечено, дори малко припряно според Стърн.
    — Отиваме в манастира „Света майка“ край река Дордона в Южна Франция. Ще пристигнем в 8,04 сутринта на 7 април 1357 година, четвъртък — през този ден е писано посланието на професора. Имаме късмет, защото същия ден в Кастелгард има турнир и зрелището ще привлече тълпи народ от околностите, тъй че можем да минем незабелязано. — Гомес почука по картата. — За ваша ориентация манастирът е тук. Ето и Кастелгард отвъд реката. А крепостта Ла Рок е тук, върху канарите над манастира. Някакви въпроси?
    Всички поклатиха глави.
    — Добре. Положението в областта не е съвсем спокойно. Както знаете, април 1357 е около двайсет години след началото на Стогодишната война. Седем месеца по-рано англичаните са извоювали победа край Поатие и са пленили краля на Франция. Сега го държат в очакване на откуп. А без крал Франция ври и кипи; За момента Кастелгард е в ръцете на сър Оливър дьо Ван, британски рицар, родом от Франция. Оливър е превзел и Ла Рок, където ремонтира укрепленията на замъка. Сър Оливър е неприятен тип, прославен със сприхавия си нрав. Наричат го „Палача от Креси“ заради злочинствата му в онази битка.
    — Значи Оливър владее и двете градчета? — обади се Марек.
    — Да, за момента. Но отряд от рицари-изменници под водачеството на разпопения свещеник Арно дьо Сервол…
    — Протосингела — уточни Марек.
    — Да, Протосингела… И тъй, този отряд наближава областта и несъмнено ще се опита да отнеме замъците на Оливър. Смятаме, че до пристигането на Протосингела все още остават няколко дни. Но боевете могат да избухнат всеки момент, тъй че ще действаме бързо.
    Сюзан пристъпи към друга карта, в по-едър мащаб. На нея бяха изобразени манастирските сгради.
    — Пристигаме приблизително тук, в покрайнините на гората „Света майка“. От това място ще можем да виждаме манастира. Тъй като съобщението на професора идва от манастира, най-напред ще отидем там. Както знаете, монасите сядат на трапезата в десет часа сутринта и по това време професорът вероятно ще бъде с тях. Ако имаме късмет, ще го открием и ще се върнем.
    — Откъде знаете всичко това? — попита Марек. — Доколкото разбрах, още никой не е излизал в света.
    — Вярно. Никой не е излизал. Но и без да се отделят от машините, наблюдателите събраха достатъчно сведения, за да опознаем епохата. Други въпроси?
    Всички поклатиха глави.
    — Добре. Много е важно да спасим професора, докато още е в манастира. Ако се прехвърли в Кастелгард или Ла Рок, ще стане далеч по-трудно. Графикът на мисията ни е напрегнат. Очаквам престоят ни там да трае два-три часа. Няма да се разделяме. Ако случайно се откъснете от останалите, използвайте слушалките, за да се съберете отново. Откриваме професора и незабавно се връщаме. Ясно ли е?
    — Разбрано.
    — Ще имате двама придружители — аз и Виктор Барето, онзи мъж в ъгъла. Кажи здрасти, Вик.
    Вторият придружител беше навъсен мъж, който приличаше на бивш морски пехотинец — жилав и явно опитен. Старинните дрехи на Барето бяха по-селски, раздърпани и скроени от нещо като зебло. Той кимна и леко размаха ръка. Изглеждаше в лошо настроение.
    — Добре — каза Гомес. — Други въпроси?
    — Професор Джонстън е там от три дни, така ли? — попита Крис.
    — Точно така.
    — За какъв го смятат местните жители?
    — Не знаем — каза Гомес. — Нямаме представа дори защо е напуснал машината. Сигурно е имал причина. Но след като е в света, най-простото би било да се представи за писар или богослов, тръгнал на поклонение към Сантяго де Компостела в Испания. Манастирът „Света майка“ е на пътя на поклонниците и нерядко някои от тях прекъсват пътуването, за да останат ден-два или седмица, особено, ако се сприятелят с игумена, който е колоритен образ. Професорът трябва да е постъпил така. А може би не. Просто не знаем.
    — Чакайте малко — каза Крис Хюз. — Присъствието му там няма ли да промени местната история? Няма ли да повлияе върху развоя на събитията?
    — Не. Няма.
    — Откъде знаете?
    — Знам, защото това не може да стане.
    — Ами парадоксите на времето?
    — Парадокси на времето ли?
    — Именно — потвърди Стърн. — Нали знаете, например човек да се върне в миналото и да убие дядо си, което означава, че не може да бъде роден и да се върне, за да убие дядо си…
    — О, това ли! — Гомес презрително тръсна глава. — Няма парадокси на времето.
    — Как така? Разбира се, че има.
    — Не, няма — раздаде се зад тях решителен глас. Всички се завъртяха. Донигър бе влязъл в залата, — Парадокси на времето не се случват.
    — Какво искате да кажете? — попита Стърн. Чувстваше се малко объркан от грубия отговор на въпроса.
    — Така наречените парадокси — обясни Донигър — всъщност не засягат времето. Те се градят върху представи за историята, които са изкусителни, но погрешни. Изкусителни, защото ласкаят човека с мисълта, че може да повлияе върху хода на събитията. А погрешни, защото това просто е невъзможно.
    — Не може ли човек да повлияе върху хода на събитията?
    — Не.
    — Естествено, че може.
    — Не. Не може. По-лесно ще разберете, ако ви дам съвременен пример. Да речем, че отидете на бейзболен мач. „Янките“ срещу „Метеорите“ — очевидно ще победят „Янките“. Вие искате да промените събитието така, че „Метеорите“ да спечетят. Какво можете да направите? Вие сте просто една самотна личност в тълпата. Ако се опитате да отидете при играчите, ще ви спрат. Ако поискате да излезете на терена, ще ви изхвърлят.
    Повечето нормални действия ще завършат с провал и няма да промените крайния резултат. Но да речем, че решите да прибегнете към драстични действия: ще застреляте най-добрия играч на „Янките“. Още щом измъкнете пистолет, вероятно околните запалянковци ще ви сграбчат. Дори и да стреляте, почти няма надежда да улучите. А дори и да застреляте играча, какво от това? На негово място ще излезе друг. И „Янките“ ще спечелят. Да допуснем, че прибегнете към още по-драстично действие. Ще убиете всичко живо на стадиона с нервнопаралитичен газ. Едва ли имате шансове за успех по същата причина, както със стрелбата. Но дори да убиете всички, пак не променяте резултата от мача. Може да възразите, че сте тласнали историята в друга насока — и навярно имате право, — но не сте помогнали на „Метеорите“ да спечелят. Оставате си най-обикновен зрител. Същият принцип се отнася и до огромното мнозинство от исторически обстоятелства. Отделният човек почти не е в състояние да повлияе съществено върху събитията. Разбира се, огромни групи хора могат да променят хода на историята, но една-единствена личност? Не.
    — Може би — каза Стърн, — но аз мога да убия дядо си. А ако той е мъртъв, значи не мога да се родя, следователно няма да съществувам и не бих могъл да го застрелям. Това вече е парадокс.
    Да, така е…, ако допуснем, че наистина убиеш дядо си. Но това може да се окаже доста трудно на практика. В живота се объркват толкова много неща. Може да не го срещнеш в подходящото време. Може по пътя да те блъсне автобус. Или да се влюбиш. Може да те арестува полицията. Може да го убиеш твърде късно, след като е заченал баща ти. Или пък да застанеш насреща и да откриеш, че не можеш да натиснеш спусъка. — Но на теория…
    — Когато се сблъскваме с историята, теориите са безполезни — снизходително размаха ръка Донигър. — Една теория има смисъл само ако може да предсказва бъдещия резултат от събитията. Но историята е летопис на човешките действия… а никаква теория не е в състояние да предскаже постъпките на хората. — Той потри длани. — Е, дали да не приключим с празните приказки и да тръгваме?
    Откъм младежите се надигна тих шепот. Стърн се изкашля.
    — Откровено казано — заяви той, — не ми се тръгва.
    Марек очакваше това. Бе наблюдавал Стърн по време на инструктажа и го забеляза как се върти на стола, сякаш не може да си намери място. От началото на посещението тревогата на Стърн непрестанно растеше.
    Самият Марек не изпитваше колебания. Още от детството си живееше и дишаше със средновековния свят, представяше си, че участва в битките край Вартбург, Каркасон, Авиньон и Милано. Мислено водеше уелските войни срещу Едуард Първи. Виждаше как гражданите на Кале отварят портите пред неприятеля, присъстваше на панаирите в Шампан. Във въображението си посещаваше бляскавите дворци на Елеанор Аквитанска и херцог Дьо Бери. Каквото и да му струваше, Марек щеше да предприеме пътуването. Колкото до Стърн…
    — Съжалявам — продължаваше Стърн, — но това не е моя работа. Включих се в екипа на професора само защото моята приятелка отиде на летни курсове в Тулуза. Аз не съм историк, а учен. И изобщо не вярвам, че е безопасно.
    — От машините ли се опасяваш? — попита Донигър.
    — Не, от мястото. От 1357 година. След битката при Поатие във Франция е избухнала гражданска война. Дезертьорски отряди плячкосвали селата. Навсякъде бандити, главорези и беззаконие.
    Марек кимна. Стърн дори подценяваше положението. Четиринайсети век представляваше изчезнал и опасен свят. Свят на религията — повечето хора там посещаваха църква поне веднъж дневно. Ала в същото време невероятно опасен свят, където армии от нашественици избиваха всичко живо по пътя си, където бе обичайно да кълцат жени и деца на парчета, а бременните да изкормват просто за забавление. Свят, който привидно почиташе рицарските идеали, а всъщност поощряваше безогледните грабежи и убийства, в който жените се смятаха за крехки и безпомощни, а на практика управляваха огромни състояния, командваха замъци, безпрепятствено си избираха любовници и планираха политически убийства и бунтове. Свят, където границите и военните съюзи непрекъснато се променяха, често в рамките на един-единствен ден. Свят на смърт, масови епидемии, болести и безконечни войни.
    — В никакъв случай не бих те насилвал — каза Гордън на Стърн.
    — Имай предвид, че няма да сте сами — добави Донигър. Пращаме с вас придружители.
    — Съжалявам — упорито повтаряше Стърн. — Съжалявам.
    Най-сетне Марек каза:
    — Нека да остане. Нито е неговата епоха, нито пък му е работа.
    — Като стана дума — обади се Крис, — хрумна ми, че не е и моята епоха. Аз съм по-запознат с края на тринайсети, отколкото с четиринайсети век. Може би трябва да остана заедно с Дейвид…
    — Забрави — каза Марек и метна ръка през рамото му. — Ще се справиш чудесно.
    Марек прие думите му като шега, макар да знаеше много добре, че Крис не се шегува. Или поне не съвсем.
    В залата беше хладно. Студена мъгла закриваше ходилата и глезените им. Докато вървяха към машините, в мъглата зад тях се разбягваха бавни вълнички.
    Четири клетки бяха съединени в основите, а пета стоеше отделно.
    — Тази е моята — каза Барето и влезе в отделната клетка. После зачака изпънат, отправил поглед напред.
    Сюзан Гомес прекрачи в една от групираните клетки й каза:
    — Вие елате с мен.
    Марек, Кейт и Крис се изкачиха в съседните клетки. Машините сякаш бяха поставени върху ресори; лекичко се полюшнаха под тежестта им.
    — Всички ли сте готови?
    Другите кимнаха и промърмориха неясни отговори.
    — Първо дамите — каза Барето.
    — Тук си прав — отсече Гомес. Изглежда, двамата не се обичаха твърде. — Добре — обърна се тя към младежите. — Потегляме.
    Сърцето на Крис заподскача. Чувстваше се замаян и стреснат. Той стисна юмруци.
    — Успокойте се — каза Гомес. — Според мен след малко ще откриете, че е много приятно. — Тя пъхна керамичната плочка в процепа до краката си и пак се изправи. — Готово. Запомнете: когато дойде моментът, стойте съвсем неподвижно.
    Машините забръмчаха. Крис усети лека вибрация в основата под краката си. Бръмченето се засили. Мъглата се завихри и взе да отстъпва от машините. Раздаде се пукот и скърцане като от изкривен метал. Звукът бързо нарастваше, докато стана равномерен и мощен като писък.
    — Това е от течния хелий — каза Гомес. — Охлаждаме метала, за да стане свръхпроводим.
    Внезапно воят заглъхна и отстъпи място на тракането.
    — Инфрачервена проверка — каза тя. — Сега наистина се започва.
    Крис усети как цялото му тяло се тресе неудържимо. Опита се да го овладее, но краката му трепереха. За миг го обзе паника — може би трябваше да се откаже, — но сетне чу механичния глас:
    — Стойте неподвижно… отворете очи…
    Късно е, помисли си той. Твърде късно.
    — …поемете дълбоко дъх… задръжте… Сега!
    Обръчът бързо се спусна от главата към краката му. Когато докосна основата, той изщрака. След миг от всички страни избухна ослепителна светлина — по-ярка от слънцето, но Крис не усети съвършено нищо. Дори внезапно го обзе чувство на хладно безразличие, сякаш наблюдаваше отстрани цялата сцена.
    Светът около него бе напълно, абсолютно безмълвен.
    Видя как наблизо машината на Барето започва да расте, да се извисява над него. Великанът Барето с чудовищни пори по огромното лице се бе привел и ги гледаше отвисоко.
    Нови блясъци.
    Машината на Барето не само растеше, но и сякаш се отдалечаваше от тях, разкривайки все по-обширна площ от пода необятна равнина от черна гума, която се простираше към далечината.
    Нови блясъци.
    Гуменият под беше покрит с шарка от релефни кръгове. Сега кръговете почнаха да се издигат наоколо като черни канари. Скоро канарите израснаха дотолкова, че заприличаха на мрачни небостъргачи, които се сливаха нейде в небето и преграждаха пътя на светлината. Накрая небостъргачите се сляха напълно и светът помръкна.
    Нови блясъци.
    За миг пропаднаха в непрогледен мрак, после той различи примигващи светли точици, подредени в обемна решетка, която се простираше във всички посоки. Сякаш бяха попаднали в някаква огромна кристална структура. Пред очите на Крис светлите точици бързо се разгаряха и растяха, краищата им се размазваха, докато всяка от тях се превърна в мъглява сияеща топка. Той се запита дали това не са атоми.
    Вече не виждаше решетката, а само няколко от най-близките топки. Клетката му се носеше право към една от тях, която пулсираше, променяше формата си заедно с промяната на някакви примигващи шарки по нея.
    Сетне се озоваха в топката, обгърнати от сияйна мъгла, която сякаш тръпнеше от мощна енергия.
    След това светлината избледня и изчезна.
    Висяха сред мрак и пустота. Сред нищото.
    Мрак.
    Но после той видя, че все още потъват надолу, устремени сега към кипналата повърхност на черен океан сред черна нощ. Океанът вреше и бушуваше, надигайки буйна синкава пяна. Със слизането им към повърхността тази пяна растеше. Крис вида, че едно мехурче сияе с особено ярка синя светлина.
    Машината му се носеше към сиянието стремглаво, все по-бързо и по-бързо, и Крис изпита странното чувство, че след миг ще се сблъскат с пяната, но вместо това навлязоха в мехура и той чу мощен пронизителен писък.
    После тишина.
    Мрак.
    Нищо.


    В контролната зала Дейвид Стърн гледаше как проблясъците върху гумения под стават все по-дребни и по-неясни, докато накрая изчезнаха напълно. Машините също бяха изчезнали. Техниците незабавно се насочиха към Барето и започнаха подготовка за неговото прехвърляне.
    Стърн обаче не откъсваше поглед от мястото върху гумения под, където бяха изчезнали Крис и останалите.
    — И къде са сега? — попита той.
    — О, вече са пристигнали — каза Гордън. — Вече са там.
    — Значи са възстановени?
    — Да.
    — Без факс-машина от другата страна?
    — Точно така.
    — Кажете ми защо — настоя Стърн. — Кажете ми подробностите, с които не биваше да досаждаме на останалите.
    — Добре — кимна Гордън. — Няма нищо лошо. Просто си мислех, че на другите може да им се види… хм… обезпокояващо.
    — Аха…
    — Нека се върнем — каза Гордън — към интерферентните картини, които както си спомняш, доказват, че другите вселени могат да влияят върху нашата. Не е необходимо да вършим каквото и да било за появата на интерферентна картина. Тя просто се появява сама.
    — Да.
    — И това взаимодействие е много надеждно; то става винаги, щом разположиш два процепа срещу светлина.
    Стърн кимна. Мъчеше се да разбере накъде е тръгнал разговорът, но нямаше как да предвиди аргументите на Гордън.
    — И тъй, знаем, че в някои ситуации можем да разчитаме на другите вселени, когато желаем нещо да стане. Разполагаме двата процепа и всеки път другите вселени създават картината.
    — Добре…
    — А ако излъчим предаване през пробив в квантовата пяна, човекът винаги се пресъздава от другата страна. На това също можем да разчитаме.
    Настана мълчание. Стърн се навъси.
    — Чакайте малко. Да не би да казвате, че когато излъчвате, другата вселена пресъздава човека?
    — На практика да. Така трябва да бъде, искам да кажа. Ние не можем да го възстановим, защото не сме там. Ние сме в тази вселена.
    — Значи вие не го пресъздавате.
    — Не.
    — Защото не знаете как — каза Стърн.
    — Защото не го смятаме за необходимо — възрази Гордън. Също както не смятаме за необходимо да прикрепваме чиниите с лепило върху масата. Те си стоят самички. Използваме една от вселенските характеристики, наречена гравитация. А в дадения случай използваме една от характеристиките на мултивселената.
    Стърн се навъси. Мигновено изпита недоверие към сравнението; то беше прекалено гладко, прекалено удобно.
    — Виж какво — каза Гордън, — целият смисъл на квантовата технология е там, че тя налага отделни вселени една върху друга. Когато работи квантов компютър — когато се използват всичките трийсет и две квантови състояния на електрона, — компютърът на практика извършва изчисленията си в други вселени, нали така?
    — Да, формално погледнато, но…
    — Не. Не формално. В действителност.
    Ново мълчание.
    — Може би ще ти е по-лесно да разбереш — каза Гордън, ако погледнеш откъм другата вселена. Тази вселена вижда как внезапно се появява човек. Човек от друга вселена.
    — Да…
    — И е станало точно това. Човекът наистина се е появил от друга вселена. Само че не от нашата.
    — Моля?
    — Човекът не е дошъл от нашата вселена — повтори Гордън.
    Стърн примига.
    — Откъде тогава?
    — Идва от вселена, която е почти идентична на нашата, идентична във всяко едно отношение — освен, че там знаят как да възстановят човека от другия край.
    — Шегувате се.
    — Не.
    — Значи онази Кейт, която се появява там, не е същата, която потегли оттук? Тя е Кейт от друга вселена?
    — Да.
    — Значи е почти Кейт? Нещо като Кейт? Отчасти Кейт?
    — Не. Тя е Кейт. Доколкото можем да проверим с най-съвършени анализи, тя е абсолютно идентична с нашата Кейт. Защото нашата и нейната вселена са почти идентични.
    — Но все пак тя не е тази Кейт, която потегли оттук.
    — Как би могла да бъде? Тя е била унищожена и пресъздадена.
    — Чувства ли се човек по-различно, когато става това? — попита Стърн.
    — Само за една-две секунди — каза Гордън.


    Мрак.
    Тишина, после ослепителна бяла светлина в далечината.
    Тя наближава. Стремително.
    Крис потръпна, когато мощен електрически удар го разтърси от глава до пети и пръстите му затрепераха. За момент изведнъж усети тялото си, както човек усеща нови дрехи, когато ги облича за пръв път; почувства обгръщането на плътта, нейната тежест, притеглянето на гравитацията, натиска на тялото върху петите. После заслепяващо главоболие налетя в една-единствена тръпка, отмина и отвсякъде го обкръжи мощна пурпурна светлина. Той прехапа устни и премига.
    Стоеше под слънчевите лъчи. Въздухът беше прохладен и влажен. В огромните дървета над него чуруликаха птици. Снопчета слънчеви лъчи пронизваха гъстия листак и осейваха земята със светли петна. Машината стоеше в едно от тях. Наблизо тесен, разкалян път лъкатушеше през гората. През процеп между дърветата пред себе си Крис зърна средновековно село.
    Първо групичка земеделски постройки и къщички. Над сламените покриви се виеха струйки сив пушек. После идваше каменна стена, зад нея се тъмнееха каменните покриви на градските къщи и накрая в далечината се извисяваше замъкът с кръгли кули.
    Разпозна ги веднага — града и крепостта Кастелгард. Но вече не като руини. Стените им бяха здрави.
    Беше пристигнал.

КАСТЕЛГАРД

    „На този свят няма нищо по-сигурно от смъртта.“
Жан Фроасар, 1359 г.

37:00:00

    Гомес пъргаво изскочи от машината. Марек и Кейт излязоха бавно от клетките и се огледаха наоколо като замаяни. Крис също слезе. Краката му докоснаха обраслата с мъх земя. Пръстта леко пружинираше под нозете му.
    — Фантастично! — възкликна Марек и веднага се отдалечи от машината, за да мине отвъд калния път, откъдето имаше по-добър изглед към града. Кейт го последва. Все още изглеждаше зашеметена.
    Крис обаче предпочиташе да остане до машината. Бавно се завъртя и огледа гората. Тя му се стори мрачна, гъста, първобитна. Забеляза, че дърветата са огромни. Някои имаха тъй мощни дънери, че отзад можеха да се скрият трима или четирима души. Те се издигаха високо в небето и разперваха зелен балдахин, който засенчваше почти напълно земята отдолу.
    — Красиво, нали? — каза Гомес.
    Тя като, че бе доловила тревогата му.
    — Да, красиво е — отговори той.
    Но изобщо не мислеше така; нещо в тази гора му се струваше зловещо. Завъртя се още веднъж и още веднъж, опитвайки да разбере защо изпитва непреодолимото чувство, че нещо в гледката не е наред — нещо липсваше или не си беше на място. Накрая попита:
    — Какво не е наред?
    Гомес се разсмя.
    — О, това ли? Вслушай се.
    Крис млъкна и се ослуша за миг. Дочу птичи песни, тихото шумолене на ветреца сред дърветата. Но иначе…
    — Нищо не чувам.
    — Точно така — каза Гомес. — Това разтревожва хората, когато пристигат за пръв път. Тук няма натрапчив шум — нито радио, нито телевизия, нито самолети, машини или автомобили. През двайсети век дотолкова сме привикнали да чуваме шум непрекъснато, че тишината ни се струва зловеща.
    — Май наистина е така.
    Или поне така се чувстваше. Той обърна гръб на дърветата и се загледа в калния път, минаващ по слънчева просека през гората. На много места калта достигаше над половин метър дълбочина и беше осеяна с отпечатъци от копита.
    Било е свят на конете, помисли си той.
    Никакви звуци от машини. Множество конски следи.
    Той дълбоко пое дъх и бавно издиша. Дори въздухът изглеждаше различен. Опияняващ, свеж, сякаш наситен с повече кислород.
    Обърна се и видя, че машината е изчезнала. Гомес не изглеждаше разтревожена.
    — Къде е машината? — попита Крис, опитвайки да прикрие безпокойството си.
    — Измести се.
    — Измести ли се?
    — При пълен заряд машините са малко нестабилни. Имат склонност да се изплъзват от настоящия момент. Затова не ги виждаме.
    — Къде са?
    Гомес сви рамене.
    — Не знаем точно. Сигурно в друга вселена. Където и да са, нищо им няма. Винаги се завръщат.
    За да потвърди това, тя повдигна керамичния маркер и натисна бутончето с нокът. Сред постепенно помръкващи блясъци машините се завърнаха — и четирите клетки стояха точно на същото място, както преди няколко минути.
    — Сега ще останат тук една-две минути — каза Гомес. — Но после пак ще се отклонят. Лично аз ги оставям на мира. Така не ми се пречкат.
    Крис кимна; тя очевидно си знаеше работата. Но мисълта, че машините се изместват, го изпълни със смътна боязън; тези машини бяха неговият единствен път за връщане към родния дом и не му бе приятно да мисли, че те се подчиняват на свои собствени правила и могат всеки момент да изчезнат. Дали някой би летял със самолет, ако пилотът каже, че е „нестабилен“? — запита се той. Усети прохлада по челото си и разбра, че след миг ще го избие студена пот.
    За да се разсее, Крис мина оттатък пътя при другите, като внимаваше да не затъне в калта. Когато стъпи отново на твърда почва, той мина през гъсталак от някакви преплетени растения, които му стигаха до кръста и напомняха рододендрони. Озърна се към Гомес.
    — Има ли нещо опасно в тези гори?
    — Само усойниците — отвърна тя. — Обикновено висят по ниските клони на дърветата. Падат на рамото ти и хапят.
    — Страхотно — каза Крис. — Отровни ли са?
    — Много.
    — Смъртоносни?
    — Не бой се, това става рядко.
    Крис реши да не задава повече въпроси. Така или иначе, вече бе стигнал до огрян от слънцето пробив в храсталака. Погледна надолу и видя на шейсет метра под себе си река Дордона да лъкатуши из ниви и пасища — според него изглеждаше почти същата, както бе свикнал да я вижда.
    Но ако реката бе същата, всичко друго в пейзажа бе съвсем различно. Кастелгард се издигаше непокътнат, градчето също. Около стените се разстилаха орни земи; из някои от тях и сега се влачеха плугове.
    Но вниманието му бе привлечено надясно, където виждаше отвисоко обширния правоъгълен комплекс на манастира… и укрепения воденичен мост. Моят воденичен мост, помисли си той. Мостът, който бе изучавал цяло лято.
    И за жалост съвсем различен от онова, което бе реконструирал с помощта на компютъра.
    Крис видя не три, а четири воденични колела да разпенват течението под моста. А самият мост не бе една цялостна, обща конструкция. Изглежда, имаше поне две независими структури, напомнящи малки къщички. По-голямата бе изградена от камък, а другата от дърво, което подсказваше, че са строени по различно време. Каменната сграда непрестанно бълваше стълб сивкав пушек. Значи може би наистина са произвеждали тук стомана, помисли той. Ако разполагаш с водна сила за задвижване на духалата, можещ да създадеш истинска стоманолеярна пещ. Това би обяснило и съществуването на двете отделни сгради. Защото в мелниците за жито и царевица откритият огън бе забранен — вътре не се допускаше дори паленето на свещ. Именно затова работеха само дневно време.
    Унесен в тези подробности, той усети, че се отпуска.


    Марек стоеше отвъд калния път, гледаше селото Кастелгард и постепенно го изпълваше изумление.
    Беше в миналото.
    Докато оглеждаше подробностите, той се почувства замаян, почти опиянен от възбуда. Из нивите под него селяните бяха облечени със закърпени панталони и туники в червено и синьо, оранжево и розово. Ярките цветове изпъкваха върху тъмния фон на земята. Повечето ниви вече бяха засети, браздите заринати. Беше началото на април, тъй че пролетната сеитба на ечемик, грах, овес и фасул — така наречените предвеликденски култури — трябваше да е почти приключила.
    Загледа се в двойка волове, влачещи черен железен плуг през неразорана нива. Лемежът изхвърляше равномерно пръстта от двете страни на браздата. Марек забеляза със задоволство ниска дървена плоскост, прикрепена над острието. Това бе обръщач на пръстта, наричан още „ухо“ — характерно приспособление за епохата.
    След орача вървеше друг селянин, който разпръскваше семена с равномерен замах на ръката. На рамото му висеше издута торба. Малко зад него птиците се спускаха да кълват семена от браздата. Но това нямаше да е задълго. В съседната нива Марек видя брануването — кон влачеше Т-образна дървена рамка, натоварена с тежък камък. Браната заравяше браздите и така опазваше семената.
    Сякаш всичко се движеше с един и същ плавен, отмерен ритъм — ръката, разпръскваща семена, плугът в браздата и разрохкващата брана. В ранното утро не се чуваше почти никакъв звук — освен птичето чуруликане и бръмченето на насекоми.
    Оттатък нивите Марек виждаше каменната стена с височина шест метра, която ограждаше градчето Кастелгард. Камъкът беше сив, потъмнял от вятър и дъждове. На едно място поправяха стената; новият камък светлееше в жълтеникаво-сиво. Прегърбени над строежа, зидарите работеха бързо. Върху самата стена часови в лъскави ризници крачеха напред-назад, като от време на време спираха да се озърнат нервно към далечината.
    А над всичко това се извисяваше самият замък с кръгли кули и черни каменни покриви. Над кулите се развяваха знамена.
    Върху всички тях имаше един и същ герб — кафяво-сив щит със сребърна роза.
    Флаговете придаваха на замъка празничен вид и наистина сред полето край градската стена се строеше за турнира голяма дървена трибуна. Наоколо вече прииждаше тълпа. Имаше неколцина рицари, чиито коне бяха привързани до пъстрите шатри, издигнати около полето за състезания. Пажове и коняри обикаляха между шатрите, носейки брони и вода за конете.
    След като огледа всичко това, Марек въздъхна дълбоко от задоволство.
    Всичко, което виждаше, бе точно до най-дребната подробност. Всичко бе истинско.
    Беше в миналото.
    Кейт Ериксън гледаше Кастелгард леко озадачена. До нея Марек въздишаше като влюбен, но не й беше ясно защо. Естествено, сега Кастелгард бе чудесно градче, възвърнало някогашната си прелест, с напълно здрави къщи и замък. Но като цяло гледката не се различаваше кой знае колко от нормалния пейзаж на селска Франция. Мястото изглеждаше малко по-изостанало, с коне и волове вместо трактори. Но иначе… е, просто не беше чак толкова различно.
    В архитектурно отношение най-голямата разлика на това място от настоящето бе там, че всички къщи имаха покриви от черни каменни плочи. Тия покриви тежаха невероятно много и изискваха яки вътрешни опори. Именно затова в Перигорд вече не ги използваха никъде, освен из туристическите райони. Кейт бе привикнала да вижда по тия места къщи с оранжеви покриви от заоблени римски или плоски френски керемиди.
    Ала тук всички покриви бяха от плочи. Нямаше нито една керемида.
    Докато продължаваше да оглежда градчето, тя постепенно забеляза и други подробности. Например имаше много коне, наистина много — коне из нивите, коне на турнира, ездитни коне по калните пътища и коне на паша. Помисли си, че в момента пред очите й трябва да има поне стотина коне. Не помнеше да е виждала толкова много наведнъж дори в родното си Колорадо. Бяха всякакви — от красиви и стройни бойни коне на турнира до стари кранти из нивите.
    И докато мнозина от тружениците по полето бяха облечени в избелели дрехи, други хора носеха толкова пъстри костюми, че й напомняха за Карибите. Дрехите бяха кърпени много и много пъти, но винаги в контрастиращи цветове, тъй че кръпките се виждаха отдалече. Превръщаха се в своеобразна украса.
    Сетне тя забеляза ясните граници между сравнително малките обитаеми области — градчета, селца, ниви — и гората наоколо, гъст, необятен зелен килим, разпрострян във всички посоки. В този пейзаж гората преобладаваше. Кейт изпитваше чувството, че се намира сред безкраен пущинак, в който човешките същества бяха натрапници. И то нищожни натрапници.
    А когато отново погледна градчето Кастелгард, усети присъствието на нещо странно и същевременно недоловимо. Най-сетне изведнъж осъзна, че няма комини!
    Никъде.
    Селските къщи просто имаха дупки в сламените покриви, през които излизаше пушекът. В града къщите бяха подобни, макар и с каменни покриви; димът излизаше пред дупка или процеп в някоя от стените. Замъкът също нямаше комини.
    Бе надникнала във времето, преди комините да се появят в тази част на Франция. Кой, знае защо, тази незначителна архитектурна подробност я накара да изтръпне от чувство, близко до ужаса. Светът преди комините. И изобщо кога ги бяха изобретили? Не си спомняше точно. Без съмнение около 1600 година комините вече се срещаха навсякъде. Но дотогава имаше още много време.
    От сегашния миг дотогава, напомни си тя.
    Зад себе си чу гласа на Гомес:
    — Какви ги вършиш, по дяволите?


    Кейт се озърна и видя, че навъсеният Барето е пристигнал. Самотната му клетка се виждаше оттатък пътя, на няколко метра по-навътре в гората.
    — Ще върша каквото си искам, дявол да го вземе! — отвърна той на Гомес.
    Беше надигнал кълчищената си туника, разкривайки дебел кожен колан с пистолетен кобур и две черни гранати. В момента проверяваше пистолета.
    — Щом ще навлизаме в света — заяви Барето, — смятам да бъда подготвен.
    — Няма да вземеш със себе си тия неща — каза Гомес.
    — Ще ги взема, и още как, сестро.
    — Няма. Знаеш, че не е разрешено. Гордън в никакъв случай не би позволил да внесем в света съвременни оръжия.
    — Но Гордън не е тук, нали? — възрази Барето.
    — Слушай, по дяволите! — отсече Гомес, после измъкна бялата керамична плочка и я размаха срещу Барето.
    Като че заплашваше да го върне обратно.

36:50:22

    Един от техниците пред мониторите в контролната кабина каза:
    — Засичаме полеви скокове.
    — О, наистина ли? — възкликна Гордън. — Това е добра новина.
    — Защо? — попита Стърн.
    — Това означава — обясни Гордън, — че някой ще се върне в близките два часа. Без съмнение твоите приятели.
    — Значи до два часа те ще открият професора и ще се върнат?
    — Да, точно та… — Гордън не довърши и се втренчи в потрепващото изображение върху монитора. Трептяща вълниста повърхност с остър връх по средата. — Това ли е?
    — Да — потвърди техникът.
    — Но амплитудата е прекалено голяма — каза Гордън.
    — Да. И интервалът се съкращава. Бързо.
    — Искаш да кажеш, че някой се завръща сега!
    — Аха. Май ще е доста скоро.
    Стърн погледна часовника си. Екипът бе отсъствал едва няколко минути. Нямаше начин да са открили професора толкова скоро.
    — Какво означава това? — попита той.
    — Не знам — каза Гордън. Истината бе, че този развой на събитията никак не му допадаше. — Сигурно имат някакви неприятности.
    — Какви неприятности?
    — Щом стана толкова скоро, трябва да е нещо с техниката. Може би транскрипционна грешка.
    — Какво е това транскрипционна грешка? — попита Стърн. Техникът пак се обади:
    — По моя сметка пристигането е след двайсет минути и петдесет и седем секунди.
    Той измерваше силата на полето и интервалите между импулсите.
    — Колко души се връщат? — попита Гордън. — Всички ли?
    — Не — каза техникът. — Само един.

36:49:19

    Колкото и да не му се искаше, Крис Хюз отново усети тревога. Въпреки прохладния утринен въздух той се обливаше в пот. Кожата му беше студена, сърцето му биеше лудо. Спорът между Барето и Гомес само го обезпокои още повече.
    Той се върна на пътя, заобикаляйки локвите гъста кал. Марек и Кейт също идваха. Тримата застанаха малко встрани от спора.
    — Добре де, добре, мътните да те вземат — изръмжа Барето. Той свали оръжията и внимателно ги остави върху пода на своята клетка. — Добре. Доволна ли си сега?
    Гомес все още говореше спокойно, почти шепнешком. Крис не я чу какво каза.
    — Чудесно — озъби се Барето.
    Гомес изрече още нещо. Барето скръцна със зъби. Смутен от близостта си до караницата, Крис отстъпи няколко крачки, после им обърна гръб и зачака спорът да свърши.
    Изненада се, като видя, че пътеката слиза надолу доста стръмно, и през една пролука в дърветата различи низините. Манастирът бе там — геометрична плетеница от дворове, покрити пасажи и помещения, всичко това изградено от бежов камък и обкръжено с висока стена. Приличаше на малко, стегнато градче. Беше изненадващо близо, може би на около четиристотин метра. Не повече.
    — Майната му, аз тръгвам — каза Кейт и пое по пътеката. Марек и Крис се спогледаха, после закрачиха подир нея.
    — Хей, стойте наблизо, по дяволите! — подвикна им Барето.
    — Мисля, че е по-добре да тръгваме — каза Гомес.
    Барето я хвана за рамото.
    — Не и преди да си изясним нещо. Как ще се справяме с трудностите в тази експедиция.
    — Според мен всичко е ясно — отвърна Гомес.
    Барето приведе лице към нея.
    — Защото никак не ми се хареса как…
    Останалото бе прекалено тихо, чу се само яростното съскане на гласа му.
    Крис бе доволен, когато мина отвъд завоя и ги остави зад себе си.


    Кейт ускори крачка, усещайки как напрежението постепенно напуска тялото й. От спора се бе почувствала смутена и раздразнителна. Чуваше как на няколко крачки зад нея разговарят Марек и Крис. Крис се тревожеше, а Марек опитваше да го успокои. Не желаеше да ги слуша. Тя ускори крачка още малко. В края на краищата това бе невероятно — да попадне тук, в тези фантастични гори, сред тия огромни дървета…
    След една-две минути тя се откъсна от Марек и Крис, но знаеше, че са наблизо. Самотата я успокояваше. Гората наоколо излъчваше мирна прохлада. Кейт се вслуша в птичите песни и потропването на собствените си нозе по пътя. Изведнъж й се стори, че чува и още нещо. Тя забави крачка и се ослуша.
    Да, наистина имаше друг звук — тропот на тичащи нозе. Звукът сякаш се задаваше насреща по пътеката. Чу нечие тежко, задавено дишане.
    Сетне и друг, по-глух звук като далечна гръмотевица. Тъкмо се мъчеше да го разпознае, когато едно невръстно момче изскочи иззад завоя и се втурна към нея.
    Момчето беше облечено с черни панталони, яркозелена памуклийка и черна шапка. Лицето му се червенееше от умора; явно тичаше от доста време. Изглежда, срещата с нея на тази пътека го изненада. Наближавайки към Кейт, то изкрещя:
    — Aydethee amsel! Grassa due! Aydethee!
    След миг тя чу в слушалката преведения му глас: „Скрий се, жено! За Бога! Скрий се!“
    От какво да се крие? Тия гори бяха пусти. Какво искаше да каже? Навярно не го бе разбрала добре. Или може би автоматичният преводач бъркаше. Минавайки покрай нея, момчето още веднъж извика „Скрий се!“ и с всичка сила я блъсна настрани, към гората. Кейт се препъна в някакъв възлест корен и падна по гръб сред храстите. Усети удар в главата, остра болка и замайване. Бавно се надигаше на крака, когато осъзна какво означава гръмотевичният шум.
    Коне.
    Летящи в галоп право към нея.
    Крис видя момчето да тича по пътеката и почти в същия миг чу тропота на коне подир него. Вече съвсем задъхано, момчето спря за миг до тях, прегъна се на две и накрая успя да изпъшка:
    — Крийте се! Крийте се! Сетне хукна навътре в гората.
    Марек не му обърна внимание. Гледаше към пътеката. Крис се навъси.
    — Каква е цялата тази…
    — Сега! — възкликна Марек и като обгърна с ръка раменете на Крис, го тласна в зеленината край пътеката.
    — Божичко — изпъшка Крис, — би ли ми казал какво…
    — Шшшт — Марек закри устата му с длан. — Да не искаш да ни убият!
    Не, помисли си Крис, поне за това бе напълно наясно — не искаше да убиват когото и да било. Срещу тях по нагорнището препускаха шестима конници в бойно облекло: стоманени шлемове, ризници и платнени туники в кафяво и сиво. Водачът им с черно перо върху шлема посочи напред и изрева:
    — Годен!
    Барето и Гомес все още стояха до пътеката — просто стояха, явно потресени от гледката на препускащите нападатели. Докато прелиташе покрай Гомес, черният конник се приведе в седлото и завъртя меча в широка дъга.
    Крис видя как обезглавеното тяло на Гомес рухва сред кървави струи. Опръскан в червено, Барето изруга и побягна към гората. Нови ездачи препускаха откъм низините. Сега всички крещяха „Годен! Годен!“. Единият извъртя коня и посегна към лъка си.
    Стрелата улучи лявото рамо на бягащия Барето, стоманеният връх изникна от другата страна и ударът го повали на колене. Продължавайки да ругае, Барето пак се изправи и най-сетне достигна машината.
    Той грабна пояса си, смъкна една от гранатите и се завъртя да я метне. Втора стрела го улучи право в гърдите. По лицето на Барето се изписа изненада. Той закашля и рухна в седнало положение, подпрян на решетките. Безпомощно се опита да измъкне стрелата от гърдите си. Следващата прониза гърлото му. Гранатата се търкулна от пръстите на Барето.
    На пътеката конете цвилеха и се изправяха на задни крака, ездачите кръжаха, сочеха с пръсти и викаха.
    Блесна ослепителна светлина.
    Крис се озърна тъкмо навреме, за да види Барето, все още седнал и неподвижен, докато машината продължаваше да светка и да се смалява.
    След секунди машината изчезна. Сега лицата на конниците изразяваха страх. Водачът с черното перо извика нещо на другите, които едновременно пришпориха конете, препуснаха нагоре по склона и изчезнаха от поглед.
    Докато черният ездач завиваше да ги последва, конят му се препъна в трупа на Гомес. С яростни ругатни той застави животното да се изправи на задни крака, после още веднъж и още веднъж, тъпчейки неподвижното тяло. Разлетяха се пръски кръв; предните копита на коня се обагриха в червено. Накрая черният конник се завъртя, изкрещя една последна ругатня и препусна нагоре да догони останалите.
    — Господи!
    Тази невероятна, внезапна атака, тази небрежна жестокост…
    Крис мъчително се изправи на крака и изтича обратно към пътеката.
    Смазано до неузнаваемост, тялото на Гомес лежеше в кървава локва. Но едната ръка беше отметната настрани с широко разперени пръсти. А до нея се търкаляше белият керамичен маркер.
    Беше строшен и през отвора се виждаха електронните му вътрешности.
    Крис го вдигна. Керамиката се разпадна в ръцете му, бели и сребристи късчета се посипаха над калната локва. И в този момент той осъзна положението.
    Двамата им водачи бяха мъртви.
    Едната машина бе изчезнала.
    Маркерът за завръщане бе разбит на парчета.
    Което означаваше, че няма начин да се измъкнат. Бяха в капан, без водачи и без чужда помощ. И без надежда да се върнат обратно.
    Никога.

36:30:42

    — Готови — изрече високо един техник. — Вече пристига.
    Върху гумения под между извитите водни щитове проблесна едва забележима светлинка.
    Гордън се озърна към Стърн.
    — След минута ще знаем какво е станало.
    Блясъците ставаха все по-ярки и машината започна да се издига над пода. Беше висока около половин метър, когато Гордън възкликна:
    — Проклятие! Тоя тип знае само неприятности да създава.
    Стърн каза нещо, но Гордън не му обърна внимание. Бе видял Барето седнал, подпрян на решетките и очевидно мъртъв. Видя и пистолета в ръката му. Естествено, знаеше какво е станало. Макар че Крамър изрично предупреди Барето, проклетникът бе взел със себе си модерни оръжия. Гомес, разбира се, бе го отпратила обратно и…
    Малък тъмен предмет се търкулна на пода.
    — Какво е това? — попита Стърн.
    — Не знам — каза Гордън, без да откъсва очи от екрана. Изглежда почти като гра…
    Експлозията избухна в транзитната зала и върху екраните всичко изчезна сред бяло сияние. До контролната кабина долетя приглушен и неузнаваем звук, напомнящ по-скоро прашене на високоговорител. Транзитната зала мигновено се изпълни с белезникав дим.
    — Мамка му! — изруга Гордън и удари с юмрук по таблото, Техниците в транзитната зала крещяха. По лицето на единия се стичаше кръв. След миг го повали мощна вълна, докато щитовете наоколо рухваха, разбити от осколките на гранатата. Вода с дълбочина над един метър се заплиска напред-назад като морски прибой. Но почти веднага тя започва да се оттегля, оголвайки отново пода, над който със съскане се надигаше пара.
    — Акумулаторите — каза Гордън. — Изтича флуорна киселина.
    Замъглени от пушека, неясни силуети с противогази се втурнаха в залата да помогнат на ранените техници. Над тях стоманените греди падаха, разбивайки оцелелите водни щитове. Други се стовариха насред залата.
    В контролната кабина някой подаде противогази на Гордън и Стърн. Гордън надяна маската.
    — Трябва да се махаме — каза той. — Въздухът е отровен.
    Стърн се взираше в екраните. През дима видя, че останалите машини лежат разбити, прекатурени и от тях блика пара и бледозелен газ. Само една стоеше изправена малко встрани, но в този момент тежка стоманена греда рухна отгоре и я смачка.
    — Вече няма машини — каза Стърн. — Означава ли това, че…
    — Да — потвърди Гордън. — Боя се, че засега твоите приятели могат да разчитат само на себе си.

36:30:00

    — Не се стягай, Крис — каза Марек.
    — Да не се стягам? Да не се стягам! — Крис почти крещеше. — За Бога, Андре, погледни — маркерът й е смачкан. Нямаме маркер. Което означава, че няма начин да се завърнем. И че сме тотално прецакани, Андре. А ти искаш да не се стягам!
    — Точно така, Крис — каза Марек съвсем тихо, но много твърдо. — Това искам. Искам да не се стягаш, ако обичаш. Искам да се опомниш.
    — И защо, по дяволите? — възрази Крис. — За какво? Погледни фактите в очите, Андре: всички ще бъдем избити тук. И няма начин да се измъкнем.
    — Напротив, има.
    — Нали разбираш, нямаме дори храна, нищо нямаме, дявол да го вземе, заклещени сме в тая… в тая гадост без капка надежда и… — Той млъкна и се завъртя към Марек. — Какво каза?
    — Казах, че има начин да се измъкнем.
    — Как?
    — Ти не разсъждаваш. Нали другата машина се върна. В Ню Мексико.
    — И какво?
    — Ще видят състоянието му…
    — Мъртъв, Андре. Ще видят, че е мъртъв.
    — Така или иначе, ще разберат, че нещо не е наред — каза Марек. — И ще се върнат за нас. Ще пратят друга машина да ни прибере.
    — Откъде знаеш?
    — Ще го направят — отсече Марек и тръгна надолу по склона.
    — Къде отиваш?
    — Да потърся Кейт. Не бива да се разделяме.
    — Аз не мърдам оттук.
    — Както искаш. Само стой на място.
    — Не бой се. Никъде няма да ходя. — Крис посочи земята пред краката си. — Точно тук пристигна машината преди малко. И тук ще стоя.
    Марек изтича надолу и изчезна зад завоя на пътеката. Крис остана сам. Почти незабавно се запита дали да не догони Марек. Може би трябваше да са заедно. Да не се разделят, както бе казал Марек.
    Крис направи две-три крачки по пътеката, после спря. Не, помисли си той. Беше казал, че никъде няма да ходи. И остана да стои сред гората, като се мъчеше да успокои дишането си.
    Сведе очи и видя, че е настъпил ръката на Гомес. Бързо се дръпна настрани. Мина няколко крачки назад, търсейки място, откъдето да не вижда трупа. Постепенно дишането му се успокояваше. Вече бе в състояние да обмисли нещата. Реши, че Марек има право. Щяха да им изпратят нова машина, и то навярно съвсем скоро. Дали тя щеше да се появи точно тук? Дали това бе мястото за пристигане? Или щеше да изникне нейде в околностите?
    И в двата случая Крис бе твърдо уверен, че е най-добре да остане на място.
    Той се загледа към завоя, зад който бе изчезнал Марек. Къде се намираше Кейт в момента? Вероятно надолу по пътеката. На двеста крачки, може би и повече.
    Господи, как искаше да се прибере у дома.
    Внезапно чу пукот на вейки в гората отдясно.
    Някой се приближаваше.
    Той се напрегна, усещайки изведнъж, че няма оръжие. После си спомни пакета, прикрепен към колана под дрехите му. Разполагаше с онзи газов флакон. Все беше по-добре, отколкото нищо. Крис несръчно запретна жакета, посегна към…
    — Пссст.
    Той се обърна.
    От гората излезе избягалото момче. Лицето му беше гладко и голобрадо; едва ли имаше повече от дванайсет години.
    — Arkith — прошепна то. — Thou. Earwashmann.
    Крис се навъси с недоумение, но след миг чу в ухото си тънък гласец: „Хей ти, ирландецо.“. Осъзна, че слушалката превежда.
    — Какво? — попита той.
    — Coumen hastealty.
    Преводът прозвуча в ухото му: „Ела бързо.“ Момчето размахваше ръка тревожно, напрегнато.
    — Но…
    — Ела. Сър Гай скоро ще разбере, че е загубил дирята. Тогава ще се върне да я намери отново.
    Но…
    — Не можеш да останеш тук. Той ще те убие. Ела!
    — Но… — Крис безпомощно махна с ръка към завоя, зад който бе изчезнал Марек.
    — Твоят слуга ще те намери. Идвай!
    Крис чу далечен тътен на копита, който се засилваше бързо.
    — Да не си глух? — Момчето се вторачи в него. — Ела!
    Тътенът наближаваше.
    Крис бе застинал на място и се чудеше какво да прави.
    Момчето загуби търпение. Раздразнено поклати глава, обърна се и хукна към гората. След миг изчезна в гъстите храсталаци.
    Крис стоеше сам на пътеката. Погледна надолу. Не видя Марек. Озърна се нагоре, към наближаващия конски тропот. Сърцето му пак заподскача.
    Трябваше да реши. Незабавно.
    — Идвам! — извика той на момчето.
    После се обърна и побягна навътре в гората.
    Кейт седеше на един паднал дънер и плахо опипваше главата си под килнатата перука. Върху пръстите й тъмнееше кръв.
    — Ранена ли си? — попита Марек, когато се приближи.
    — Мисля, че не.
    — Чакай да видя.
    Като вдигна перуката, Марек видя дълга драскотина и сплъстена от кръв коса около нея. Раната вече не кървеше обилно; кръвта бе започнала да се съсирва по мрежата на перуката. Би трябвало да се зашие, но можеше и без това.
    Той отново намести перуката.
    — Ще ти мине.
    — Какво стана? — попита Кейт.
    — Онези двамата са мъртви. Крис малко се е подплашил.
    — Крис малко се е подплашил. — Тя кимна, сякаш го бе очаквала. — В такъв случай по-добре да вървим при него.
    Двамата тръгнаха назад по пътеката. Докато вървяха, Кейт каза:
    — Ами маркерите?
    — Мъжът се върна обратно със своя. Конете изпотъпкаха Гомес и нейният маркер е унищожен.
    — А другият? — попита Кейт.
    — Кой друг?
    — Тя имаше резервен.
    — Откъде знаеш?
    — Сама ни го каза. Не помниш ли? Когато се върна от онова разузнавателно пътуване или каквото там беше, тя каза, че всичко е наред и трябва бързичко да се подготвим. Каза още: „Ще задействам резервния маркер.“ Или нещо подобно.
    Марек се навъси.
    — Логично е да има резервен — добави Кейт.
    — Е, Крис ще се зарадва, като го чуе — каза Марек.
    Отминаха последния завой. После спряха и се огледаха с широко разтворени очи.
    Крис бе изчезнал.


    Крис Хюз си пробиваше път през гъсталака, без да обръща внимание на къпините, които го драскаха по краката и посягаха към носа му. Най сетне зърна бягащото момче на петдесетина метра пред себе си. Но момчето не му обръщаше внимание, не спираше, просто продължаваше да тича напред. Беше се устремило към селото. Крис напрегна сили да не изостане и продължи да тича.
    Откъм пътеката зад гърба си дочуваше конски тропот и пръхтене, примесени с човешки крясъци. Чу как някой извика: „В гората“, а друг му отвърна с ругатня. Но извън пътя теренът бе гъсто обрасъл. Крис прескачаше паднали дървета, прогнили дънери, прекършени клони с дебелината на човешко бедро, преплетени къпинови храсти. Можеха ли изобщо оттук да минат коне? Щяха ли преследвачите да слязат от седлата? Нямаше ли да се откажат? Или щяха да продължат гонитбата?
    Щяха да продължат, по дяволите!
    Той продължи да тича. Сега бе нагазил в мочурище. Проправяше си път през някакви зловонни растения, които му стигаха до кръста, подхлъзваше се в калта, която ставаше все по-дълбока. Чуваше собственото си задавено дишане, плясъка и жвакането на нозете си в тинята.
    Но изотзад не чуваше нищо.
    Скоро почвата отново изсъхна и той затича по-бързо. Сега момчето бе само на десет крачки пред него, но продължаваше да бяга с всичка сила. Задъхан от изтощение, Крис полагаше отчаяни усилия да го догони, ала не успяваше.
    Тичаше. В лявото му ухо се раздаде пращене.
    — Крис!
    Беше гласът на Марек.
    — Крис, къде си?
    Как да отговори? Имаше ли микрофон? Сетне си спомни, че бяха споменали нещо за предаване на звука по костите.
    — Аз… — запъна се той. — Аз бягам…
    — Това го чувам. Накъде бягаш?
    — Момчето… селото…
    — В селото ли отиваш?
    — Не знам… Мисля, че да.
    — Мислиш? Крис, къде си?
    В този миг Крис чу зад себе си пращене на храсти, викове и конско цвилене.
    Ездачите идваха подир него. А той бе оставил следа от строшени вейки и кални стъпки. Лесно щяха да я открият.
    Мамка му!
    Напрягайки силите си до краен предел, Крис побягна още по-бързо. И изведнъж осъзна, че вече не вижда момчето пред себе си.
    Той спря запъхтян и се завъртя. Огледа.
    Нямаше го.
    Момчето бе изчезнало.
    Крис бе сам сред гората.
    А ездачите наближаваха.


    Марек и Кейт стояха на калната пътека над манастира и напрягаха слух да доловят някакъв звук от предавателя. Бе настанала тишина; за да чува по-добре, Кейт закри ухото си с длан.
    — Не долавям нищо.
    — Може да е извън обсега на предавателя — каза Марек.
    — Защо му е да ходи в селото? — попита тя. — Останах с чувството, че следва онова момче. Защо го прави?
    Марек гледаше към манастира. Дотам имаше не повече от десет минути път.
    — В момента професорът вероятно е долу. Можехме просто да идем при него и после да се приберем. — Той раздразнено ритна един пън. — Би било толкова лесно.
    — Вече не — каза Кейт.
    Рязко пращене в слушалките ги накара да примижат болезнено. Отново чуха пъхтенето на Крис.
    — Крис! — възкликна Марек. — Чуваш ли ме?
    — Не мога… не мога да говоря сега.
    Говореше шепнешком. И в гласа му звучеше страх.


    — Не, не, не — прошепна момчето, протягайки ръка от клоните на едно грамадно дърво.
    Преди малко то подсвирна със съжаление, когато видя как Крис панически се върти из гората под него. После му махна с ръка нагоре.
    Сега Крис опитваше да се изкатери на дървото, да се придърпа върху най-ниския клон, като търсеше с крака допълнителна опора върху дънера. Но точно това разтревожи момчето.
    — Не, не! С ръцете! Използвай само ръцете! — прошепна раздразнено то. — Ама че си тъп — гледай сега какви белези остави с краката.
    Увиснал под клона, Крис погледна надолу. Момчето имаше право. Върху кората на ствола съвършено ясно личаха дълги кални ивици.
    — Светият кръст да ни е на помощ, загубени сме! — викна хлапето, сетне пъргаво се преметна над Крис и рипна долу.
    — Какво правиш? — сепна се Крис.
    Но момчето вече прибягваше от дърво към дърво през къпинаците. Крис скочи долу и го последва.
    Момчето ядосано си мърмореше нещо, докато оглеждаше клоните на всяко дърво. Очевидно търсеше някое много голямо със сравнително ниски клони. Тропотът на конниците се засилваше.
    След малко вече бяха минали стотина метра и навлязоха сред ниски борове с възлести, уродливи стъбла. Местността стана по-слънчева и открита, защото отдясно дърветата намаляваха и Крис видя, че тичат покрай ръба на високата скална стена, която се извисяваше над градчето и реката. Сякаш стреснато от светлината, момчето отново се шмугна в сенчестата дъбрава. Почти веднага откри, каквото търсеше и махна на Крис.
    — Качвай се пръв. И никакви крака.
    Момчето подви колене, преплете пръсти и се напрегна. Крис имаше чувството, че това крехко дете едва ли ще издържи тежестта му, но хлапето нетърпеливо тръсна глава. Той стъпи в шепите на момчето, посегна нагоре и сграбчи най-ниския клон. С помощта на хлапето се изтегли нагоре, докато накрая с едно последно пъшкане се преметна и провисна по корем на клона. Погледна надолу към момчето, което изсъска:
    — Давай!
    Крис с усилие се надигна на колене, после стъпи върху клона. Следващият беше само малко no-горе и той продължи да се катери.
    Под него момчето рипна нагоре, сграбчи клона и бързо се изтегли. Макар и мършаво, то бе удивително яко и без усилие се прехвърляше от клон на клон. Крис вече бе стигнал на пет-шест метра над земята. Дланите му горяха, задъхваше се, но не спираше да пълзи от клон на клон.
    Момчето го стисна за прасеца и той застина. Бавно, предпазливо надникна през рамо и го видя да стои като вкаменено на по-долния клон. После Крис чу тихо конско пръхтене и осъзна, че звукът се е раздал нейде наблизо.
    Съвсем наблизо.
    Долу в гората под тях шестима конници бавно и безшумно се движеха напред. Все още не бяха стигнали до дървото и от време на време силуетите им се мяркаха в пролуките между листата. Когато някой кон изпръхтяваше, ездачът му се привеждаше и го успокояваше с потупване по шията.
    Конниците знаеха, че плячката е наблизо. Приведени в седлата, те оглеждаха земята ту отляво, ту отдясно. За щастие сега те яздеха сред ниско провлечените борови клони; не се виждаше никаква следа.
    Разговаряйки с жестове, те се разтеглиха в широка верига. Щяха да минат от двете страни на дървото. Крис затаи дъх. Ако погледнеха нагоре…
    Но не погледнаха.
    Продължаваха бавно напред, все по-навътре в гората, и накрая един от тях заговори — ездачът с черно перо на шлема, който бе отсякъл главата на Гомес. Забралото му беше вдигнато.
    — Стига толкова. Изплъзнаха ни се.
    — Как? Да не са скочили от скалите?
    Черният конник поклати глава.
    — Детето не е толкова глупаво.
    Крис забеляза, че лицето му е мургаво — смугла кожа и черни очи.
    — Вече не е дете, милорд.
    — Ако е паднало, трябва да е било по грешка. Няма друг начин. Но мисля, че просто го изтървахме. Да се връщаме по същия път.
    — Да, милорд.
    Ездачите обърнаха конете и поеха назад. Отново минаха под дървото и все в същата широка верига се отдалечиха към слънчевата светлина между боровете.
    — Може би на светло пак ще открием следите им.
    Крис дълбоко въздъхна от облекчение.
    Момчето отдолу го потупа по крака и му кимна, сякаш искаше да каже: „Добре се справи.“ Изчакаха така, докато конниците се отдалечиха на стотина метра и почти изчезнаха от поглед. После хлапето тихичко се смъкна от дървото и Крис го последва както можеше.
    Щом стъпи долу, той видя как ездачите се отдалечават. Отиваха към дървото с калните отпечатъци. Черният конник отмина, без да ги забележи. Онзи след него също…
    Момчето стисна ръката на Крис и го дръпна към храстите.
    В този момент прокънтя вик:
    — Сър Гай! Вижте тук! Дървото! Те са на дървото! Единият от ездачите бе забелязал.
    По дяволите!
    Вирнали глави към дървото, ездачите завъртяха конете. Черният конник скептично се върна назад.
    — Тъй ли? Я покажи?
    — Не ги виждам горе, милорд.
    Ездачите се завъртяха, огледаха назад, във всички посоки…
    И ги видяха.
    — Там!
    Конете полетяха в галоп. Момчето побягна с все сила.
    — Бога ми, сега наистина сме загубени — изпъшка то, като се озърна през рамо, без да спира. — Можеш ли да плуваш?
    — Да плувам? — смая се Крис.
    Естествено, че можеше да плува. Но в момента мислеше за съвсем друго. Защото изведнъж бе разбрал, че тичат стремглаво към края на дърветата, към светлината.
    Към скалите.
    Отпред започваше склон — отначало полегат, после все по-стръмен. Тревата и храстите оредяваха, тук-там се мяркаше гол жълто-белезникав варовик. Слънчевата светлина ставаше ослепителна.
    Черният конник изрева нещо. Крис не разбра какво.
    Най-сетне достигнаха края на поляната. Момчето без колебание се хвърли в пропастта.
    Крис позабави крачка. Не смееше да го последва. Озърна се и видя как конниците летят към него с размахани мечове.
    Нямаше избор.
    Крис се обърна и побягна към скалния ръб.
    Марек болезнено примижа, когато чу в слушалката си крясъка на Крис. Отначало викът бе силен, после изведнъж свърши с пъшкане и някакъв странен трясък.
    Удар.
    Марек стоеше с Кейт до пътеката и се ослушваше. Чакаше.
    Вече не чуваха нищо. Дори смущения.
    Съвсем нищо.
    — Мъртъв ли е? — попита Кейт.
    Марек не отговори. Бързо пристъпи до тялото на Гомес, клекна и започна да рови из калта.
    — Ела — каза той. — Помогни ми да намерим резервния маркер.
    Няколко минути търсиха безуспешно, после Марек сграбчи китката на Гомес, която вече бе посивяла и почваше да се вдървява. Повдигна ръката, усещайки студенината на кожата, и преобърна трупа. Тялото плесна в калта по гръб.
    Точно тогава видя, че Гомес носи гривна от плетени памучни нишки. Досега не я бе забелязвал; тя изглеждаше като част от костюма. Но, разбира се, беше напълно неподходяща за епохата. Дори някоя скромна селска жена би носила гривна от метал, шлифован камък или дърво. Тази тук беше измислена от хипитата на съвременния свят.
    Марек любопитно докосна гривната и с изненада откри, че е твърда, почти като картон. Той я извъртя, търсейки закопчалката, и видя как сред памучната лента се отваря някакво капаче. Гривната криеше малък електронен брояч, почти като ръчен часовник.
    Броячът сочеше 36.10.37.
    И цифрите намаляваха.
    Марек веднага разбра какво е това. Брояч на изминалото време за машината, който показваше колко им остава. Първоначално разполагаха с трийсет и седем часа, а сега бяха загубили около петдесет минути.
    Не бива да го забравяме, помисли си той. Свали гривната от китката на Гомес и я закопча на ръката си. После затвори капачето.
    — Имаме брояч — каза Кейт. — Но маркер нямаме.
    Още пет минути продължиха да търсят. Най-сетне Марек трябваше неохотно да признае жестоката истина.
    Нямаха маркер. А без маркер машините не можеха да се върнат в настоящето.
    Крис имаше право: бяха заклещени тук.

36:28:04

    В контролната кабина пронизително дрънчаха звънци. Двамата техници скочиха от местата си и изтичаха навън. Стърн усети как Гордън здраво го стисна за ръката.
    — Трябва да се махаме — каза Гордън. — Въздухът е заразен с изпарения на флуорна киселина. Транзитната площадка е отровена. А изпаренията скоро ще стигнат и тук.
    Той поведе Стърн към изхода. Стърн се озърна към екрана и безредната купчина метални греди в транзитната зала.
    — Ами ако те опитат да се върнат, докато тук няма никой?
    — Не се тревожи — каза Гордън. — Това не може да стане. Развалините ще задействат инфрачервените сензори. Нали помниш, трябва да има два метра свободно пространство от всички страни. А тук го няма. Тъй че сензорите няма да позволят на машините да се върнат. Не и преди да разчистим всичко това.
    — Колко време ще отнеме разчистването?
    — Първо трябва да прочистим въздуха в пещерата.
    Гордън водеше Стърн по дългия коридор към асансьора. Наоколо имаше още много хора, устремени в същата посока. Гласовете им кънтяха в тунела.
    — Да прочистим въздуха в пещерата? — повтори Стърн. — Та това е огромен обем. Колко време ще трябва?
    — На теория девет часа — каза Гордън.
    — На теория ли?
    — Досега не се е налагало да го правим — обясни Гордън. Но имаме тази възможност, разбира се. Големите вентилатори трябва да заработят всеки момент.
    Няколко секунди по-късно мощен рев изпълни тунела. Стърн усети как мощен порив на вятъра налетя отсреща и задърпа дрехите му.
    — А след като въздухът бъде пречистен? Тогава какво?
    — Ще възстановим транзитната площадка и ще ги чакаме да се върнат — каза Гордън. — Точно както беше предвидено.
    — А ако опитат да се върнат, преди да сте готови за посрещането?
    — Това не е проблем, Дейвид. Машините просто няма да заработят. Ще ги върнат там, откъдето са тръгнали. Засега.
    — Значи са закъсали — каза Стърн.
    — Временно — потвърди Гордън. — Да. Закъсали са. И с нищо не можем да им помогнем.

36:13:17

    Крис Хюз изтича до ръба на скалата и с крясък се хвърли във въздуха, размахвайки ръце и крака под слънчевите лъчи. На шейсет метра под себе си зърна Дордона да лъкатуши из зелените поля. Падането щеше да бъде ужасно. Знаеше, че реката е твърде плитка. Нямаше никакъв шанс да оцелее.
    Но сетне той видя, че скалата отдолу не е отвесна — на пет-шест метра под него стърчеше издатина, свързана с горния край на канарата. Стръмна, гола скала, в която се вкопчваха тук-там хилави дръвчета и храсти.
    Крис се стовари тежко върху площадката, падна на една страна и ударът го остави без дъх. В същия миг той се затъркаля безпомощно към ръба. Опита да се задържи, вкопчвайки отчаяно пръсти в храстите, но те имаха слаби корени и оставаха в ръцете му. Докато се премяташе към края, той забеляза, че момчето посяга да го хване, ала прелетя покрай протегнатите му ръце. Продължи надолу и целият свят се премяташе лудешки наоколо. Момчето остана назад с изкривено от ужас лице. Крис знаеше, че ще изхвръкне през ръба; знаеше, че ще падне…
    С глухо пъшкане той се блъсна в едно дърво. Остра болка избухна в корема му и прелетя по цялото тяло. За момент загуби представа къде е; усещаше само болката. Светът бе зеленикаво-бял. Крис бавно се завърна в него.
    Дървото бе спряло падането му, но той все още не можеше да си поеме дъх. Болката беше непоносима. Пред очите му танцуваха звезди, сетне танцът им бавно отмина и накрая той видя, че краката му висят над ръба на пропастта.
    И се движат.
    Надолу.
    Дървото се оказа хилаво борче и допълнителната тежест бавно го превиваше. Крис усети, че се плъзга покрай стъблото. Нямаше как да спре. Впи пръсти в борчето и стисна с всичка сила. Успя — плъзгането престана. Той бавно започна да се изтегля покрай стъблото нагоре към скалата.
    И тогава с ужас видя как бледите корени на дървото започват един по един да се изтръгват от пукнатините в камъка. След броени секунди цялото борче щеше да полети надолу.
    После усети дръпване за яката и видя над себе си момчето, което му помагаше да се изправи на крака. Изглеждаше не толкова изплашено, колкото раздразнено и възмутено.
    — Хайде де, давай!
    — Божичко — изпъшка Крис. Той се просна задъхан на равното. — Дай ми само минутка…
    Една стрела профуча край ухото му като куршум. Крис усети вятъра от нейното преминаване. Мощта й го порази. Подтикван от страха, той запълзя по площадката, като се вкопчваше в ниските стъбла. Още една стрела изсвистя между клоните.
    Ездачите ги гледаха от скалата горе. Черният конник гневно изкрещя:
    — Глупец! Идиот!
    После зашлеви стрелеца с такава сила, че лъкът изхвръкна от ръцете му. Нямаше повече стрели.
    Момчето задърпа Крис за ръката. Крис не знаеше накъде отива пътеката под канарата, но хлапето явно имаше план. Над тях конниците се завъртяха и поеха обратно към гората.
    Скоро площадката се превърна в тясна издатина, не по-широка от педя, която заобикаляше ъгъла на скалата. Под тях зееше пропаст чак до реката. Крис се загледа към водата, но момчето сграбчи брадичката му и рязко я вирна нагоре.
    — Не гледай надолу. Ела.
    Хлапето притисна гърди към канарата, разпери ръце и предпазливо тръгна по издатината. Все още задъхан, Крис го последва. Знаеше, че ако се поколебае дори за миг, ще го обземе паника. Вятърът дърпаше дрехите му, мъчеше се да го откъсне от скалата. Той притисна буза към топлия камък и впи пръсти в пукнатините, опитвайки да преодолее ужаса.
    Отпред момчето изчезна зад ъгъла. Крис продължи. Ъгълът беше остър, а пътеката под краката му изчезваше, оставяйки само пустота. Наложи се да прекрачи боязливо над бездната, но когато мина оттатък, той въздъхна от облекчение.
    Видя, че канарата завършва с дълъг горист склон, който слизаше чак до реката. Момчето размаха ръка. Крис побърза да го настигне.
    — Оттук нататък е лесно.
    Момчето пое надолу и Крис го последва. Почти веднага усети, че склонът далеч не е тъй полегат, както изглеждаше отдалече. Под дърветата беше мрачно, стръмно и мочурливо. Момчето се подхлъзна по разкаляната пътека и изчезна надолу в гората. Крис продължи да слиза, като се вкопчваше в клоните. После също загуби равновесие, падна по гръб и започна да се пързаля. Без сам да знае защо, той си помисли: Аз съм абсолвент от Йейл. Аз съм историк със специалност „История на технологиите“. Сякаш опитваше да се вкопчи в своята самоличност, която бързо избледняваше от съзнанието му като сън, който е сънувал и сега вече забравя.
    Хлъзгайки се стремглаво по калния склон, Крис се блъскаше в дървета, усещаше как клони драскат лицето му, но с нищо не можеше да забави скоростта на падане. Продължаваше да лети все надолу и надолу.


    Марек се изправи с въздишка. Сигурен беше, че по тялото на Гомес няма никакъв маркер. Кейт стоеше до него и хапеше устни.
    — Знам, че тя спомена за резервния маркер. Знам го.
    — Нямам представа къде може да бъде — каза Марек. Кейт неволно посегна да се почеше по главата, после напипа перуката и усети болка в удареното място.
    — Тая проклета перука…
    Тя млъкна. Втренчи се в Марек.
    После тръгна към храстите край пътеката.
    — Къде отхвръкна? — попита тя.
    — Кое?
    — Главата й.
    Откри я след малко, изненадана от това, колко дребна изглежда. Без тяло човешката глава не беше много голяма. Помъчи се да не гледа прерязаната шия.
    Потискайки отвращението си, тя клекна, преобърна главата и погледна сивото лице с изцъклени очи. Между отпуснатите челюсти провисваше връхчето на езика. Из устата бръмчаха мухи.
    Кейт вдигна перуката и веднага видя керамичния маркер. Беше залепен за вътрешната мрежичка. Кейт го измъкна.
    — Открих го — каза тя.
    Завъртя плочката върху дланта си. Видя бутона върху ръба, където блестеше малка светлинка. Бутонът бе толкова малък и тесен, че можеше да се натисне само с нокът.
    Готово. Нямаше съмнение, че са го намерили.
    Марек пристъпи и се наведе над плочката.
    — Изглежда ми същият — каза той.
    — Значи можем да се върнем — каза Кейт. — Когато си искаме.
    — Искаш ли да се върнеш? — попита Марек.
    Кейт се замисли.
    — Дойдохме да намерим професора — каза тя. — И мисля, че трябва да го направим.
    Марек се усмихна широко.
    После чуха тътен на копита и се хвърлиха в храстите само секунди преди шестимата мрачни конници да прелетят по калната пътека надолу към реката.


    Крис залиташе напред, затънал до колене в блатистото мочурище край реката. Калта полепваше по лицето му, по косата, по дрехите. Толкова много кал го покриваше, че усещаше тежестта й. Пред себе си видя момчето — то вече бе нагазило във водата и се миеше.
    Като се промъкна през последните гъсталаци по брега, Крис скочи в реката. Водата бе леденостудена, но това изобщо не го интересуваше. Той потопи глава, прекара пръсти през косата си и разтърка лице, опитвайки да отмие калта.
    Момчето излезе на отсрещния бряг и седна на припек върху един плосък камък. Каза нещо, което Крис не чу, но слушалката преведе:
    — Не си ли сваляш дрехите, когато се къпеш?
    — Защо? Ти не го стори.
    Момчето сви рамене.
    — Но ти можеш, ако искаш.
    Крис преплува отсреща и се измъкна на брега. Облеклото му все още бе облепено с кал и след като излезе навън, имаше чувството, че замръзва. Смъкна всичко, освен колана и долните гащи, изплакна дрехите във водата и ги просна на камъните да съхнат. Тялото му беше осеяно с драскотини, пришки и синини. Но кожата му вече изсъхваше и слънчевите лъчи прогонваха студа. Той извърна лице нагоре и затвори очи. Чу тихата песен на жените из нивите. Чу птиче чуруликане. Мирното плискане на реката по бреговете. За момент усети как го обзема покой, по-дълбок и по-цялостен от всяко друго чувство, изпитвано досега.
    Легна на камъните и навярно задряма за няколко минути, защото когато се събуди, чу глас:
    — Howbite thou speakst foolsimple ohcopan, eek invich array thouart. Essay thousooth Earisher?
    Говореше момчето. След миг чу тъничкия глас да превежда в ухото му:
    — Говориш простичко на своя приятел и се обличаш странно. Кажи истината. Ирландец си, нали?
    Крис бавно кимна, обмисляйки положението. Изглежда, момчето го бе чуло да разговаря с Марек на пътеката и ги смяташе за ирландци. Едва ли имаше смисъл да го разубеждава.
    — Аха — каза той.
    — Аха? — повтори учудено момчето. Произнесе сричката бавно, като подви устни навътре и оголи зъби. — Аха?
    Думата явно му бе непозната.
    Не разбира от „аха“, помисли си Крис. Реши да опита на френски:
    — Oui.
    — Oui… oui… — Момчето изглеждаше объркано и от тази дума. После лицето му се проясни. — Ourie? Seyngthou ourie?
    Преводът прозвуча след секунда: „Дрипав? Искаш да кажеш дрипав?“
    Крис поклати глава. Работата ставаше много объркана.
    — Казвам „да“. Обикновено английско „йес“.
    — Йеззз? — изсъска мсмчето.
    — Точно така — кимна Крис.
    — Ah. Earisher.
    „А, ирландец“ — преведе слушалката.
    — Да.
    — Ние казваме „тъй е“. Или пък thousay trew.
    — Thousay trew — повтори Крис и чу превода на собствените си думи: „Истината казваш.“
    Момчето кимна, доволно от отговора. Известно време поседя мълчаливо. Огледа Крис от глава до пети.
    — Значи не си прост?
    Прост ли? Крис сви рамене. Естествено, че не беше прост. Имаше висше образование.
    — Thousay trew.
    Момчето кимна.
    — Така си и мислех. Издават те маниерите, макар че тия дрехи не подхождат на потеклото ти.
    Крис премълча. Не беше сигурен за какво става дума.
    — Как се наричаш? — попита момчето.
    — Кристофър Хюз.
    — А, Кристофър де Хуз — бавно изрече хлапето. То сякаш оценяваше името по някакъв неразбираем за Крис начин. — Къде е Хуз? Из ирландските земи ли?
    — Thousay trew.
    Отново замълчаха и продължиха да се припичат на слънцето.
    — Рицар ли си? — попита накрая момчето.
    — Не.
    — Значи си оръженосец — кимна замислено момчето. — Така ще да е. — То се обърна към Крис. — А на колко години си? Двайсет и една?
    — Почти позна. Двайсет и четири.
    Отговорът накара хлапето да премига от изненада. Какво толкова чудно, че съм на двайсет и четири, помисли си Крис.
    — В такъв случай, добри ми оръженосецо, благодаря от сърце, задето ме спаси от сър Гай и неговата банда.
    Момчето посочи към отсрещния бряг, където шестимата мрачни конници стояха край водата. Бяха оставили конете да се напият, но не откъсваха погледи от Крис и хлапето.
    — Хич дори не съм те спасил — каза Крис. — Ти ме спаси.
    Отговорът предизвика нов озадачен поглед.
    — Хич дори?
    Крис въздъхна. Очевидно тия хора нямаха твърде богат речник. Беше толкова трудно да изрази дори и най-простата мисъл; усилието го изтощаваше. Но той опита отново:
    — Не те спасих аз. Напротив, ти ме спаси.
    — Добри ми оръженосецо, ти си толкова скромен — отговори момчето. — Дължа ти живота си и за мен ще е удоволствие да ти услужа с каквото мога, щом се завърнем в замъка.
    — В замъка? — повтори Крис.


    Кейт и Марек предпазливо излязоха от гората и се отправиха към манастира. Никъде не видяха ездачите, които бяха минали по пътеката. Гледката беше мирна; право отпред се разстилаха манастирските ниви, оградени с ниски каменни зидове. В ъгъла на една от тях стърчеше висок шестоъгълен камък, изваян изящно като камбанария на готическа църква.
    — Това ли се нарича montjoie? — попита Кейт.
    — Браво, позна — каза Марек. — Да, това е километричен камък или пътепоказател. Срещат се навсякъде.
    Тръгнаха между нивите към триметровата стена, която ограждаше целия манастир. Селяните в полето не им обръщаха внимание. По реката бавно слизаше шлеп, натоварен с някакви големи вързопи. Кърмчията пееше весело.
    Край манастирския зид бяха скупчени колибите на селяните, които обработваха нивите. Зад тях Марек забеляза ниска врата в стената. Манастирът заемаше толкова голяма площ, че имаше врати и от четирите страни. Това не беше главният вход, но Марек реши, че ще е най-добре да опитат първо него.
    Вървяха между колибите, когато отнякъде долетя конско пръхтене, последвано от успокоителен глас. Марек рязко вдигна ръка към Кейт.
    — Какво? — прошепна тя.
    Той посочи. На двайсетина метра от тях, прикрити зад една къщичка, стояха пет коня и коняр. Конете бяха украсени богато, носеха седла от червено кадифе със сребърни инкрустации по ръбовете. От двете им страни се спускаха широки ивици плат.
    — Това не са селски коне — каза Марек. Но ездачите не се виждаха никъде.
    — Какво ще правим сега? — попита Кейт.
    Крис Хюз следваше момчето към Кастелгард, когато в слушалката му внезапно се раздаде пращене. Чу гласа на Кейт:
    — Какво ще правим сега?
    — Нямам представа — отговори Марек.
    — Намерихте ли професора? — попита Крис.
    Хлапето се завъртя и го изгледа.
    — На мен ли говориш, оръженосецо?
    — Не, момко — каза Крис. — Просто сам си говоря.
    — Просто сам си? — повтори момчето и поклати глава. Понякога езикът ти е труден за разбиране.
    — Крис — обади се в слушалката Марек. — Къде си, по дяволите?
    — Отивам към замъка — отговори на глас Крис. — В този прекрасен ден.
    Докато говореше, той отправи взор към небето, за да изглежда, че размишлява на глас. Чу отговора на Марек:
    — Защо отиваш натам? Още ли си с момчето?
    — Да, чудесно е.
    Момчето пак се обърна с тревожно лице.
    — На въздуха ли говориш? Да не би да губиш разсъдък?
    — Не — каза Крис. — Разсъдъкът ми е наред. Просто бих желал моите спътници също да дойдат в замъка.
    — Защо? — обади се Марек.
    — Сигурен съм, че подир време ще те открият — каза момчето. — Разкажи ми за своите спътници. Също ли са ирландци? Слуги… или и те като теб не са прости?
    — Защо му каза, че не си прост? — долетя от слушалката гласът на Марек.
    — Защото съм образован.
    — Крис! — възкликна Марек. — „Прост“ означава човек от простолюдието. Останалите са благородници. От високо потекло. Така привличаш вниманието и си докарваш неудобни въпроси за своя род, на които не можеш да отговориш.
    — О — въздъхна Крис.
    — Сигурен съм, че си образован — каза момчето. — Ами твоите приятели? И те ли са благородници?
    — Вярно казваш — отговори Крис. — И моите спътници са благородници.
    — Крис, мътните да те вземат! — ядоса се Марек. — Не си играй с неща, дето не ги разбираш. Сам си дириш белята. И ако продължаваш така, ще я намериш.
    Застанал до селяшките колиби, Марек чу Крис да казва:
    — Просто открий професора, ако обичаш.
    После момчето пак зададе някакъв въпрос, но смущенията заглушиха думите му. Марек се обърна и погледна към Кастелгард отвъд реката. Видя момчето да върви малко пред Крис.
    — Крис — каза той. — Виждам те. Върни се при нас. Ще те чакаме тук. Не бива да се делим.
    — Твърде ще да е трудно.
    — Защо? — попита раздразнено Марек.
    Крис не му отговори пряко.
    — А кои ли ще да са онези конници на отсрещния бряг, добри ми сър?
    Очевидно говореше на момчето.
    Марек завъртя глава към брега и видя как конете пият, докато ездачите им гледат подир бегълците.
    — Това е сър Гай дьо Малегант, наричан Гай Тет Ноар, тоест Черната глава. Служи при милорд Оливър. Сър Гай е прославен рицар… най-вече с безбройните си убийства и жестокости.
    — Не може да се върне при нас заради конниците — каза Кейт.
    — Истината казваш — обади се Крис.
    Марек тръсна глава.
    — Изобщо не биваше да се откъсва от нас.
    Скръцване на врата зад гърба му го накара да се обърне. Видя познатата фигура на професор Едуард Джонстън да излиза на светло през страничната порта на манастира. Беше сам.

35:31:11

    Едуард Джонстън носеше тъмносин жакет и черни прилепнали панталони; дрехите бяха простички, почти без бродерия и украса, което му придаваше учен, консервативен вид. Наистина би могъл да мине за лондонски богослов, тръгнал на поклонение, помисли си Марек. Навярно така се бе обличал за пътешествия и един друг някогашен богослов на име Джефри Чосър.
    Професорът безгрижно излезе под лъчите на утринното слънце и изведнъж залитна. Двамата изтичаха към него и го чуха да се задъхва. Първите му думи бяха:
    — Имате ли маркер?
    — Да — каза Марек.
    — Само двамата ли сте?
    — Не. И Крис дойде. Но в момента не е тук.
    Джонстън раздразнено поклати глава.
    — Добре. Да ви опиша положението набързо. Оливър е в Кастелгард — той кимна към градчето отвъд реката, — но иска да се прехвърли в Ла Рок преди идването на Арно. Големият му страх е онзи таен тунел, който води към Ла Рок. Оливър иска да знае къде се намира. Всички тук са се побъркали да дирят тунела, защото и Оливър, и Арно отчаяно се нуждаят от него. Той е ключът към победата. Тукашните хора ме смятат за мъдрец. Игуменът ме помоли да проуча старинните документи и открих, че…
    Вратата зад тях се отвори и през нея налетяха войници с униформи в кафяво и черно. С груби удари войниците повалиха настрани Марек и Кейт, при което Кейт едва не загуби перуката си. Но към професора бяха внимателни. Изобщо не го докоснаха, само застанаха от двете му страни. Държаха се с уважение като почетна стража. Докато ставаше на крака и се изтупваше, Марек имаше чувството, че са получили нареждания да не го нараняват.
    Пред очите му Джонстън и войниците яхнаха конете и препуснаха по пътя.
    — Какво ще правим сега? — прошепна Кейт.
    Професорът се потупа с пръст по слепоочието. Чуха го да изрича напевно, сякаш се молеше:
    — Последвайте ме. Ще опитам да измисля как да се съберем. Вие намерете Крис.

35:25:18

    Следвайки момчето, Крис наближи входа на Кастелгард — двойна дървена порта, подсилена с яки железни скоби. Сега портата беше отворена, охранявана от войник с връхна дреха във виненочервено и сиво. Часовият ги приветства с думите:
    — Ще слагате ли сергия? Ще разпъвате ли платнище? За търговия в града по време на турнир се плащат пет су.
    — Non sumus mercatores — каза момчето. — Не сме търговци.
    Крис чу отговора на часовия:
    — Anthoubeest ye schule payen. Quinquesols maintenant, aut decem postea.
    Ho преводът не прозвуча веднага в ухото му; той се досети, че пазачът говори на някаква странна смесица от английски, френски и латински. После чу: „Ако сте, трябва да платите. Пет су сега или десет после.“
    Момчето поклати глава.
    — Виждаш ли стоки?
    — Herkle, non.
    Слушалката преведе: „Кълна се в Херкулес, не виждам.“
    — Значи сам си отговаряш.
    Въпреки младостта си момчето говореше рязко, сякаш бе свикнало да командва. Часовият само сви рамене и се извърна. Момчето и Крис минаха през портата и навлязоха в селото.
    Отвътре, до самата врата, имаше няколко селски колиби и оградени зеленчукови градини. Из въздуха се носеше миризма на свине. Минаха покрай къщи със сламени покриви и кочини, от които долиташе грухтене, после се изкачиха по стъпалата към стръмна калдъръмена улица с каменни сгради от двете страни. Вече бяха в самото градче.
    Улицата бе тясна и оживена, а сградите двуетажни, с надвиснал горен етаж, така че до земята почти не достигаше слънчева светлина. Във всяка къща на партера имаше магазин или работилница — ковач, шивач, касапин и дърводелец, който работеше и като бъчвар. Касапинът, препасал изпоцапана мушамена престилка, колеше квичащо прасе на калдаръма пред магазина си; двамата заобиколиха бликналата кръв и куп преплетени белезникави черва.
    Улицата бе шумна и многолюдна, на Крис едва не му призля от миризмата, докато момчето го водеше напред. Излязоха на калдъръмен площад със закрит пазар в центъра. На разкопките тук бяха открили само голо поле. Крис спря и се озърна, опитвайки да сравни досегашните си познания с онова, което виждаше.
    Една пременена девойка с кошница зеленчуци в ръка изтича през площада към момчето и каза загрижено:
    — Драги ми сър, дългото ви отсъствие твърде раздразни сър Даниъл.
    Момчето не изглеждаше твърде доволно да я види. То отговори сприхаво:
    — В такъв случай кажи на чичо ми, че своевременно ще се явя при него.
    — Той ще бъде крайно доволен — каза девойката и бързо изтича към някаква тясна уличка.
    Момчето поведе Крис в друга посока. Не каза нищо за разговора, само вървеше и си мърмореше тихичко.
    Стигнаха до открито пространство точно пред замъка. Тук царуваха блясък и пъстри цветове, неколцина рицари гордо се пъчеха на конете си, развявайки дълги надиплени знамена.
    — Много посетители има днес — каза момчето. — За турнира.
    Точно пред тях беше подвижният мост, водещ към замъка.
    Крис огледа високите стени и купичките над тях. Горе войници крачеха по стената и зяпаха навалицата. Момчето без колебание го поведе напред. Крис чу как стъпките му кънтят глухо по гредите на моста. Край портата стояха двама пазачи. Докато ги наближаваше, той неволно настръхна.
    Но пазачите изобщо не им обърнаха внимание. Единият кимна разсеяно, другият се беше обърнал с гръб и чегърташе кал от обувката си.
    Крис се смая на тяхното безразличие.
    — Не пазят ли входа?
    — Че защо да го пазят? — отвърна момчето. — Сега е ден. И никой не ни напада.
    От замъка излязоха три жени с кошници в ръцете. Главите им бяха омотани в бяло платно, така че се виждаха само лицата. Пазачите не обърнаха внимание и на тях. Със смях и весели приказки жените се отдалечиха… без някой да ги попита какво търсят тук.
    Крис осъзна, че се среща с един от онези исторически анахронизми, които са вкоренени тъй дълбоко, че никому не е хрумнало да ги оспори. Замъците бяха твърдини, крепости, и винаги имаха охраняван вход — ров, подвижен мост и тъй нататък. А от това всички си правеха извода, че около този вход непрестанно дебне свирепа стража.
    Но, както бе казало момчето, защо да го пазят? В мирно време замъкът представляваше оживен обществен център, хората идваха да се срещнат с владетеля, да доставят храни и стоки. Нямаше причина да им преграждат пътя. Особено пък през деня.
    Крис си спомни за съвременните обществени сгради, които имаха само нощна охрана; пазачите бяха там и през деня, но единствено за да дават информация. Както навярно правеха и тези тук.
    От друга страна…
    Докато крачеше през входа, той вдигна очи към шиповете на грамадната подвижна решетка, увиснала над главата му. Знаеше, че тя може да бъде спусната всеки момент. И тогава нямаше начин да се проникне в замъка. Нито да се избяга.
    Бе влязъл сравнително лесно. Но се питаше дали пак така ще излезе.
    Излязоха на широк двор, ограден с камък от всички страни. Тук имаше много коне; войници с кафяво-сиви туники седяха на малки групички и обядваха. Крис зърна високо над себе си дървени платформи, обикалящи покрай стените. Право отпред видя триетажна каменна сграда с кулички над покрива. Това бе същински замък вътре в замъка. Момчето го водеше право нататък.
    От едната страна имаше отворена врата. До нея самотен пазач дъвчеше парче пилешко. Момчето каза:
    — Отиваме при лейди Клеър. Тя желае този ирландец да служи при нея.
    — Тъй да бъде — ухили се безразлично пазачът.
    Влязоха. Крис видя пред себе си арка, водеща към голямата зала, където стояха множество мъже и жени, увлечени в разговор. Всички изглеждаха богато облечени; гласовете им кънтяха между каменните стени.
    Момчето обаче не му остави време да огледа по-внимателно. Поведе го по тясно спирално стълбище нагоре към втория етаж, после по каменен коридор и накрая двамата влязоха в просторни покои.
    Три девойки, облечени в бяло, се втурнаха да целуват хлапето. Изглеждаха много облекчени.
    — Слава Богу, милейди, завърнахте се!
    — Милейди? — повтори смаяно Крис.
    Още преди да изрече тази дума докрай, черната шапка отлетя настрани и по раменете на младата жена паднаха дълги златисти коси. Тя направи лек поклон, който плавно се преля в реверанс.
    — Съжалявам от все сърце и те моля да ми простиш тази малка измама.
    — Коя сте вие? — попита зашеметеният Крис.
    — Наричат ме Клеър.
    След реверанса тя се надигна и го изгледа право в очите. Едва сега той разбра, че е далеч по-възрастна, отколкото бе предполагал — на двайсет и две или може би двайсет и три години. И много красива.
    Крис стоеше със зяпнала уста и мълчеше. Нямаше представа какво да каже или да стори. Чувстваше се глупав и недодялан.
    Сред смутеното мълчание една от девойките излезе напред, направи реверанс и каза:
    — С ваше благоволение, това е лейди Клеър Елтъмска, вдовица на неотдавна починалия сър Джофрей Елтъмски, който притежаваше големи имения в Гиен и Мидълсекс. Сър Джофрей издъхна от раните си в битката при Поатие и сега сър Оливър — владетелят на този замък — пое закрилата на милейди. Сър Оливър смята, че тя трябва отново да се омъжи, и избра сър Гай дьо Малегант, добре известен по тия места благородник. Ала милейди отказва подобен брак.
    Клеър се завъртя и стрелна към девойката предупредителен поглед. Тя обаче не забеляза и продължи да бъбри:
    — Милейди твърди на всеослушание, че сър Гай няма средства, за да защитава именията й във Франция и Англия. Ала сър Оливър ще получи дял от зестрата, а Гай има…
    — Елен!
    — Милейди — отвърна девойката и изприпка назад. Присъедини се към другите две, който й зашепнаха нещо в ъгъла, очевидно я порицаваха.
    — Стига приказки — каза Клеър. — Ето го моя днешен спасител, оръженосеца Кристофър де Хуз. Той ме изтръгна от лапите на сър Гай, който се опитваше да заграби със сила онуй, що не можа да спечели с добро.
    — Не, не — възрази Крис. — Изобщо не беше така…
    Той млъкна, защото откри, че всички го гледат, зяпнали от изумление.
    — Воистина странно говори — продължи Клеър, — защото идва от някакво далечно кътче из земите на Ейре. И е скромен, както подобава на благородник. Той наистина ме спаси и поради туй днес ще го представя на своя закрилник, след като Кристофър се приведе в приличен вид. — Тя се обърна към една от дамите. — Не смяташ ли, че на ръст е колкото нашия главен коняр, оръженосеца Брандън? Върви да вземеш от него тъмносиния жакет, сребърния пояс и най-хубавите му бели панталони. — Тя подаде на девойката издута кесия. — Плати колкото поиска, само не се бави.
    Девойката изтича навън. На излизане се размина с мрачен застарял мъж, който стоеше в сянката и наблюдаваше. Беше облечен в разкошен халат от кафяво кадифе с бродирани сребърни лилии и хермелинова яка.
    — Как сте сега, милейди? — попита той, като пристъпи напред.
    Тя направи реверанс.
    — Добре, сър Даниъл.
    — Завърнахте се успешно.
    — По милост Божия.
    Мрачният мъж изсумтя.
    — Не ще и дума. Но и със своенравието си можете да изчерпите и Неговата милост. Може ли поне успехът на вашето пътешествие да се мери с поетите опасности?
    Клеър прехапа устни.
    — Боя се, че не.
    — Видяхте ли се с игумена?
    Кратко колебание.
    — Не.
    — Кажете ми истината, Клеър.
    Девойката поклати глава.
    — Сър, не успях да го видя. Беше излязъл на лов.
    — Жалко — каза сър Даниъл. — Защо не го изчакахте?
    — Не посмях, понеже людете на лорд Оливър нарушиха покоя на светата обител, за да отведат магистъра насила. Боях се, че може да ме разобличат, затуй избягах.
    — Да, да, този прословут магистър — замислено промърмори сър Даниъл. — Всичко живо говори за него. Знаете ли какво казват? Че умеел да изчезва сред блясък на мълния. — Сър Даниъл поклати глава. Не можеше да се разбере дали вярва в това или не. — Трябва да е наистина изкусен магистър, познаващ тайните на барута. — Той произнесе думата ба-арут бавно, сякаш бе чуждоземска и слабо позната. — Успяхте ли да зърнете този магистър?
    — Успях. Дори разговарях с него.
    — О?
    — В отсъствието на игумена отидох да го потърся. Защото казват, че тия дни магистърът се сприятелил с игумена.
    Крис Хюз следеше разговора с усилие и едва сега схвана, че става дума за професора.
    — Магистър ли? — възкликна той.
    — Познаваш ли магистъра? — попита Клеър. — Едуард де Джоунс.
    Крис побърза да отрече:
    — Ъъъ… не… не… никак дори и изобщо…
    При тия думи сър Даниъл се вторачи в него с нескрито изумление. После се обърна към Клеър.
    — Що казва той?
    — Казва, че не познава магистъра.
    Учудването на стареца не намаля.
    — На какъв език?
    — Някакво английско наречие, сър Даниъл, смесено с галски език, ако не греша.
    — Такъв галски не съм чувал — отсече сър Даниъл и се завъртя към Крис. — Говориш ли лангедокски? He? Loquerisquide Latine?
    Питаше го дали говори латински. Крис имаше само академични, книжовни познания за езика. Никога не бе опитвал да го говори. Заеквайки, той отвърна:
    — Non, Senior Danielis. Solum perpaulum. Perdoleo. (Само малко. Съжалявам.)
    — Per, per… dicendo ille Ciceroni persimilis est. (Говори като Цицерон.)
    — Perdoleo. (Съжалявам.)
    — Тогаз по-добре да запазиш мълчание. — Старецът се обърна към Клеър. — Какво ви каза магистърът?
    — Не можа да ми помогне.
    — Знае ли тайната, която дирим?
    — Твърди, че не знае.
    — Но игуменът знае — каза сър Даниъл. — Игуменът трябва да знае. Нали неговият предшественик, епископ Лаон, бе архитект при последната реконструкция на Ла Рок.
    — Магистърът казва, че Лаон не е бил архитект — отвърна Клеър.
    — Тъй ли? — Сър Даниъл се навъси. — А той откъде знае?
    — Мисля, че игуменът му е казал. Или може да го е видял в старите пергаменти. Магистърът се е захванал да разчисти и подреди документите на манастира.
    — Тъй значи — промърмори замислено сър Даниъл. — Питам се защо ли.
    — Нямах време да го попитам. Точно тогава людете на лорд Оливър нахълтаха в светата обител.
    — Е, магистърът скоро ще бъде тук — каза сър Даниъл. — И лорд Оливър лично ще му зададе тия въпроси. — Старецът се навъси, явно не твърде доволен от тази мисъл. После рязко се обърна към едно момче на девет или десет години, което стоеше зад него. — Отведи оръженосеца в моята стая, където може да се почисти и изкъпе.
    При тия думи Клеър го изгледа втренчено.
    — Чичо, не ми осуетявайте плановете.
    — Та нима съм го правил някога?
    — Знаете, че опитахте.
    — Мило дете — каза сър Даниъл, — единствената ми грижа е за вашата безопасност… и вашата чест.
    — А моята чест, чичо, все още не е обречена никому. — Клеър дръзко пристъпи към Крис, обгърна шията му с ръце и го погледна в очите. — Ще броя всеки миг, докато те няма, и сърцето ми ще страда за теб — каза тя тихо и очите й се навлажниха. — Върни се скоро при мен.
    Тя леко докосна устните му със своите и неохотно се отдръпна, задържайки за момент пръсти върху раменете му. Той се почувства замаян. Гледаше я в очите и осъзнаваше колко е красива…
    Сър Даниъл се изкашля и нареди на момчето:
    — Погрижи се за оръженосеца и му помогни да се изкъпе.
    Момчето се поклони на Крис. Всички в стаята мълчаха. Очевидно това бе нареждане да си тръгва. Той кимна и каза:
    — Приемете моите благодарности.
    Очакваше отново да срещне смаяни погледи, но поне този път всички разбраха какво говори. Сър Даниъл кимна пренебрежително и Крис напусна стаята.

34:25:54

    Конете с тропот вървяха по моста. Професорът гледаше право напред, без да обръща внимание на войниците около себе си. Когато ездачите навлязоха в замъка, часовите край портата едва се озърнаха към тях. После професорът изчезна от поглед.
    Спряла близо до подвижния мост, Кейт попита:
    — Какво ще правим сега? Да го последваме ли?
    Марек не отговори. Тя се озърна и го видя да гледа втренчено двама рицари на коне, което се биеха с мечове сред поляната пред замъка. Боят приличаше на демонстрация или тренировка; около рицарите се бе струпал кръг от младежи в ливреи; едни от тях носеха яркозелено, други — жълто и златисто, явно цветовете на двамата рицари. Малко по-настрани се бе сбрала тълпа зяпачи, които със смях подвикваха обиди и насърчителни възгласи към единия или другия боец. Конете се въртяха в кръг плътно един до друг, изправяйки ездачите си лице срещу лице. Мечовете звънтяха в свежия утринен въздух.
    Марек гледаше и не помръдваше.
    Кейт го потупа по рамото.
    — Слушай, Андре, професорът…
    — Чакай малко.
    — Но…
    — Чакай малко.


    За пръв път Марек усети тръпка на неувереност. Досега нищо видяно в този свят не му се бе сторило странно или неочаквано. Селяните из нивята бяха такива, каквито си ги представяше. Подготовката на турнира съвпадаше напълно с познанията му. А когато влезе в Кастелгард, градчето изглеждаше точно както бе очаквал. Кейт се смая от уличния касапин и непоносимата воня на кожарската работилница, но Марек прие тия неща като съвсем нормални. Още преди години можеше да ги види във въображението си.
    Но не и това, помисли си той, гледайки боя на рицарите.
    Всичко ставаше толкова бързо! Мечовете играеха светкавично и неуморно — ту сечаха, ту мушкаха, тъй че схватката приличаше no-скоро на фехтовка, отколкото на бой с мечове. Между два звънливи удара минаваха само една-две секунди. И боят продължаваше все тъй стремително, без колебание или забавяне.
    Марек винаги си бе представял тия двубои като в забавен кадър: мъже, отрупани с броня, размахват толкова тежки мечове, че всеки удар им струва огромно усилие, инерцията на оръжието ги влачи напред и им трябва време, за да си възвърнат равновесието преди следващия замах. Беше чел описания колко изтощени се чувствали хората подир битка и предполагаше, че това е резултат от дългите, бавни, изнурителни схватки под товара на стоманената броня.
    Тия бойци бяха едри и могъщи във всяко едно отношение. Конете им бяха огромни, изглеждаха високи почти по два метра и изключително силни.
    Марек никога не се бе заблуждавал от дребните размери на броните в музейните витрини — знаеше, че всяка броня, успяла да попадне в музей, има единствено церемониални функции и не е била носена в бой, а само на средновековни паради. Освен това подозираше, макар да не можеше да го докаже, че повечето от оцелелите брони — изящни, гравирани и богато украсени — са били предвидени само за показ и са се изработвали в мащаб три четвърти, за да проличи по-ясно тънкостта на майсторския замисъл.
    Истинските бойни доспехи просто не оцеляваха дълго. А Марек бе чел предостатъчно исторически документи, за да знае, че повечето прославени бойци на средновековието са били задължително едри мъже — високи, мускулести и неимоверно силни. Те не бяха от простолюдието; като благородници можеха да се хранят по-добре и израстваха едри. Беше чел как тренирали бойните умения и с какво удоволствие демонстрирали силата си за забавление на дамите.
    И все пак никога не си бе представял нещо подобно. Тези мъже се биеха яростно, бързо и непрестанно… и сякаш можеха да продължат така до вечерта. Не проявяваха и най-малки признаци на умора; no-скоро изглеждаше, че тежката борба им доставя удоволствие.
    Докато гледаше тяхната агресивност и бързина, Марек осъзна, че ако от него зависеше, точно така би желал да се бие бързо, използвайки целия си опит и резервите от издръжливост, за да изтощи врага. Беше си представял бавните схватки само заради безпочвеното убеждение, че хората в миналото са били по-слаби, по-бавни и по-глупави от него, съвременния човек.
    Марек знаеше, че тази илюзия за превъзходство е препятствие, с което се сблъсква всеки историк. Просто не бе очаквал да я открие у себе си.
    Но явно и той страдаше от нея.
    Заради шума на тълпата му трябваше известно време, за да осъзнае нещо невероятно — бойците бяха в тъй великолепно физическо състояние, че дори не си пестяха дъха; между ударите крещяха и се обсипваха с порой от задявки и оскърбления.
    После видя, че мечовете им не са тъпи, че са истински бойни оръжия, остри като бръснач. Ала двамата явно не възнамеряваха да си причинят зло; това бе просто схватка за развлечение, загрявка за предстоящия турнир. Тяхното весело, небрежно отношение към смъртоносния риск бе почти толкова плашещо, колкото и свирепата им бързина.
    Битката продължи още десетина минути, докато накрая мощен удар повали единия рицар. Той падна от седлото, но тутакси скочи със смях на крака тъй леко, сякаш изобщо не носеше броня. Зяпачите почнаха да прехвърлят залозите от ръка на ръка. Раздадоха се викове: „Още! Още!“ Между момчетата с ливреите избухна юмручен бой. Двамата рицари тръгнаха ръка за ръка към странноприемницата. Марек чу гласа на Кейт:
    — Андре…
    Бавно се обърна към нея.
    — Андре, има ли нещо?
    — Всичко е наред — каза той. — Но имам още много да уча.
    Тръгнаха към подвижния мост на замъка и наближиха пазачите. Марек усети как Кейт се напрегна до него.
    — Какво ще правим? Какво ще им кажем?
    — Не бой се. Аз говоря окситански.
    Но когато наближиха, на полето оттатък рова започна нова схватка и стражите се зазяпаха. Бяха толкова увлечени, че изобщо не забелязаха как Марек и Кейт минават под каменната арка към двора на замъка.
    — Влязохме просто така — възкликна изненадано Кейт. Тя огледа двора. — А сега какво?


    Ужасен студ, помисли си Крис. Съвсем гол, ако не се броят долните гащи, той седеше на табуретка в стаята на сър Даниъл. До него имаше леген с гореща вода и изтривалка. Момчето бе донесло водата от кухнята много внимателно, като че носеше злато; личеше, че ползването на топла вода е голяма привилегия.
    Крис старателно се изтърка, отказвайки помощта на момчето. Легенът не беше голям и водата скоро почерня. Но в крайна сметка той успя да изчегърта калта изпод ноктите си, от тялото и дори от лицето си, като използваше малкото метално огледалце, което му даде момчето.
    Най-сетне той реши, че е доволен. Но момчето го огледа печално и заяви:
    — Не сте чист, господарю.
    А след това настоя да довърши останалото.
    И тъй, наложи му се да седи разтреперан на табуретката, докато момчето го търкаше до безконечност. Крис недоумяваше; винаги бе смятал, че през средновековието хората са били мръсни и смрадливи, потънали в мръсотията на епохата. Ала тези хора изглеждаха фанатични поклонници на чистотата. Всички в замъка бяха чисти и никъде не миришеше.
    Дори тоалетната, която момчето го накара да използва преди банята, се оказа далеч не тъй ужасна, както очакваше Крис. Скрита зад дървена врата в спалнята, тя представляваше тясна стаичка със седалка над каменно корито, което се оттичаше към тръба в пода. Явно отпадъците отиваха в яма на партера, откъдето редовно ги чистеха. Момчето обясни, че всяка сутрин слугите изплакват тръбата с ароматизирана вода, после закачат на стената пресен букет от благоуханни билки. Тъй че нямаше дразнеща миризма, всъщност, помисли си тъжно Крис, бе срещал далеч по-неприятни зловония в тоалетните на самолетите.
    И отгоре на всичко тия хора се бършеха с кърпи от чисто бяло платно! Не, реши Крис, нещата съвсем не бяха такива, каквито очакваше.
    Едно от предимствата на принудителното седене бе възможността да побъбри с момчето. То се оказа търпеливо и му говореше бавно, като на идиот. Но така Крис успяваше да го чуе преди превода в слушалката и той бързо откри, че имитацията върши работа; ако преодолееше смущението и използваше архаичните изрази, които бе чел в старите текстове — и които често използваше самото момче, — тогава разбирането ставаше много по-лесно. Постепенно привикна да казва „чини ми се“ вместо „смятам“, „тъй е“ вместо „да“ и „воистина“ вместо „вярно“. С всяка малка промяна момчето почваше да го разбира все по-бързо.
    Крис все още седеше на табуретката, когато сър Даниъл влезе в стаята. Той донесе грижливо сгънати дрехи — разкошни и скъпи на вид. Остави ги върху леглото.
    — Е, Кристофър де Хуз, значи си се увлякъл по нашата умна красавица.
    — Тя ме избави от неминуема погибел — отговори Крис и сър Даниъл го разбра.
    — Дано туй да не ти навлече нови беди.
    — Беди ли?
    Сър Даниъл въздъхна.
    — Тя ми каза, приятелю Крис, че си благородник, но не рицар. Оръженосец ли си?
    — Воистина тъй е.
    — Много стар оръженосец — уточни сър Даниъл. — Доколко добре боравиш с оръжие?
    — Да боравя с оръжие… — Крис се навъси. — Ами аз… ъъъ…
    — Умееш ли изобщо? Не крий: владееш ли бойни изкуства?
    Крис реши, че ще е най-добре да отговори правдиво.
    — Воистина, аз съм… обучен, искам да кажа… в книжовните умения… като богослов.
    — Богослов? — Старецът с недоумение поклати глава. Escolie? Esne discipulus? Studesne submagiistro? (Богослов? Ученик на някой магистър?)
    — Ita est. (Така е.)
    — Къде?
    — Ами… ъъъ… в Оксфорд.
    — Оксфорд? — Сър Даниъл изсумтя. — Тогава нямаш работа тук, при милейди. Повярвай, като ти казвам, тук не е място за scolere. Нека да ти обясня какво е положението в момента.
    — Лорд Оливър се нуждае от пари за заплати на войниците си и затуй разграби, каквото можа от околните градчета. Сега притиска Клеър да се омъжи, за да прибере дан като неин владетел. Гай дьо Малегант направи предложение за женитба, което твърде възрадва лорд Оливър. Ала Гай не е богат и не ще има какво да даде, ако не заложи част от именията на милейди. Туй тя не би позволила. Мнозина вярват, че лорд Оливър и Гай отдавна са сключили тайно споразумение — единият да продаде лейди Клеър, другият да продаде земите й.
    Крис премълча.
    — Има и друга пречка за тази женитба. Клеър ненавижда Малегант, когото подозира, че има пръст в гибелта на нейния съпруг. Всички се изненадаха как той внезапно напусна този свят. Джофрей бе млад и крепък рицар. Макар раните му да бяха тежки, той отиваше към оздравяване. Никой не знае каква е правдата, ала се носи мълва — всеобща мълва — за отрова.
    — Разбирам — каза Крис.
    — Нима? Съмнявам се. Помисли: милейди е все едно пленничка на лорд Оливър в този замък. Може и да се измъква потайно, ала не може да отведе цялата си свита. Ако тихомълком избяга и се завърне в Англия — а такваз е нейната воля, — лорд Оливър ще отмъсти люто на мен и другите нейни близки. Тя го знае и поради туй е длъжна да остане. Лорд Оливър иска тя да се омъжи и милейди крои хитроумни планове за отлагане на венчавката. Умна е тя, не отричам. Но лорд Оливър не се отличава с търпение и скоро ще я притисне. Сега единствената й надежда е там.
    Сър Даниъл пристъпи до прозореца и посочи навън.
    Крис се приближи до него и надникна.
    От високия прозорец се разкриваше изглед към двора и бойниците на външната крепостна стена. Отвъд нея се виждаха покривите на къщите, сетне градската стена с пазачи, обикалящи по площадката на върха. Още по-нататък се разстилаха ниви и пасища.
    Крис погледна въпросително стареца.
    — Там, драги ми scolere — каза сър Даниъл. — Огньовете.
    Сочеше чак към хоризонта. Като присви очи, Крис едва различи тънки струйки пушек, чезнещи сред синкавата мараня. За да ги види, трябваше да напрегне зрението си до предел.
    — Това е отрядът на Арно дьо Сервол — обясни сър Даниъл. Лагеруват на не повече от петнайсет мили. Ще стигнат дотук за ден… най-много за два. Всички го знаят.
    — А сър Оливър?
    — Знае, че битката му с Арно ще бъде свирепа.
    — И все пак урежда турнир.
    — За него това е въпрос на чест — каза сър Даниъл. — Въпрос на болезненото му честолюбие. Разбира се, би отложил турнира, стига да можеше. Ала не смее. И тъкмо в туй се крисе заплаха за теб.
    — Заплаха за мен ли?
    Сър Даниъл въздъхна. После закрачи напред-назад.
    — Облечи се сега, за да посрещнеш милорд Оливър както подобава. Ще се помъча да предотвратя неминуемата беда.
    Старецът се обърна и излезе от стаята. Крис погледна момчето. То бе спряло да го търка.
    — Каква беда? — попита той.

33:12:51

    Поради някакъв парадокс на съвременната наука за средновековието специалистите не разполагаха с нито една автентична картина, изобразяваща вътрешността на замък през четиринайсети век. Нито рисунка, нито миниатюра в ръкопис, нито поне любителска скица — нямаше съвършено нищо от онази епоха. Най-ранните изображения на живота през четиринайсети век всъщност бяха направени сто години по-късно и интериорите а също така храната и костюмите — в тях бяха като за петнайсети век, а не за четиринайсети.
    В резултат от това нито един съвременен учен не знаеше какви мебели са използвали, как са украсявали стените, как са се обличали хората и какво е било поведението им. Липсата на информация бе тъй пълна, че когато разкопаха покоите на крал Едуард Първи в лондонския „Тауър“, наложи се да оставят реконструираните стени с чисто бяла мазилка, тъй като никой нямаше представа как може да са били украсени.
    По тази причина художествените реконструкции на живота през четиринайсети век най-често показваха мрачни интериори, стаи с голи стени и оскъдна мебел — тук-там някой стол, скрин и нищо повече. Самата липса на картини от онова време се приемаше като признак за сив и оскъден живот.
    Всичко това прелетя през ума на Кейт Ериксън, докато влизаше в голямата зала на Кастелгард. Щеше да види онова, което досега не бе виждал нито един историк. Следвайки Марек, тя влезе и започна да се провира през навалицата. Същевременно се оглеждаше с разширени очи, смаяна от разкоша и хаоса пред себе си.
    Голямата зала искреше като огромен скъпоценен накит. Слънчеви лъчи нахлуваха през високите прозорци върху стените, покрити със златоткани гоблени, тъй че отраженията играеха по тавана, оцветен в червено и златисто. От едната страна на залата висеше грамадна бродирана завеса — сребърни лилии върху тъмносин фон. На отсрещната стена имаше гоблен с изображение на битка — рицари се сражаваха в пълно бойно снаряжение; броните им бяха сребристи, туниките изпъстрени в синьо, бяло, червено и златисто, а по развените знамена се преплитаха златни шарки.
    В дъното на залата зееше огромна камина с безброй орнаменти и позлатена лавица над широкия отвор, в който човек можеше спокойно да влезе, без да се привежда. Пред огъня бе поставена голяма, също позлатена решетка. А над камината висеше гоблен с изображение на лебеди, летящи над поле с изящни червени и златисти цветя.
    Всичко в залата излъчваше елегантност, всичко бе разкошно, чудесно изработено… и донякъде женствено за съвременното око. Красотата и изяществото на обстановката влизаха в подчертан контраст с поведението на хората в залата — шумно, необуздано и грубовато.
    Пред огъня имаше дълга маса с бяла ленена покривка, а върху нея — златни подноси, отрупани с храна. Малки кученца подтичваха по масата и отмъкваха каквото им хареса… докато мъжът на централното място ги прогони с груба ругатня.
    Лорд Оливър дьо Ван беше на около трийсет години, с малки очички, хлътнали дълбоко в месесто, порочно лице. Устните му бяха извити надолу в постоянна презрителна гримаса; обикновено ги държеше плътно затворени, тъй като му липсваха няколко зъба. Дрехите му не отстъпваха по разкош на самата зала — синьо-златист халат с висока златна яка и шапка от скъпа кожа. На шията му висеше огърлица от сини камъни с размера на лешници. Носеше няколко пръстена с грамадни овални геми в златен обков. Бодеше храната с ножа си и се хранеше шумно, ръмжейки някакви неразбираеми реплики към своите сътрапезници.
    Но въпреки елегантната си премяна той изглеждаше сприхав и опасен човек — докато ядеше, кръвясалите му очи шареха из залата, дебнейки и най-дребното оскърбление, което би дало повод за свада. Беше невъздържан и избухлив; когато едно от кученцата се върна при храната, Оливър без колебание го намушка с ножа си в задницата; окървавеното животинче подскочи и с квичене избяга от залата.
    Лорд Оливър се разсмя, избърса кръвта от върха на ножа си и продължи да яде.
    Останалите мъже около масата също избухнаха в смях. Всички изглеждаха войници, приблизително на неговата възраст, и всички бяха елегантно облечени — макар че никой не можеше да се мери по разкош с лорда. Компанията допълваха три-четири жени — млади, хубави и явно порочни, с плътно прилепнали рокли и разпуснати буйни коси, — които се кикотеха и бърникаха под масата.
    Кейт гледаше смаяно и в ума й неволно изникна една дума: военачалник. Това бе средновековен военачалник, седнал с войниците и проститутките си в превзетия замък.
    Един глашатай удари с дървения си жезъл по пода и се провикна:
    — Милорд! Магистър Едуард де Джоунс!
    Кейт се обърна и видя войниците да избутват професор Джонстън през тълпата към масата отпред.
    Лорд Оливър надигна глава и избърса устни с опакото на китката си.
    — Добре дошъл, магистър Едуардус. Макар че не знам дали сте магистър или magicien, сиреч магьосник.
    — Лорд Оливър — отвърна професорът на окситански и леко се поклони.
    — Магистре, защо се държите тъй хладно? — престори се на засегнат Оливър. — Наскърбявате ме, воистина ме наскърбявате. Що съм сторил, та да заслужа подобна въздържаност? Недоволен ли сте, че ви доведох от манастира? Тук трапезата не е по-лоша, уверявам ви. Дори по-добра. Тъй или иначе, игуменът не се нуждае от вас…, а на мен сте потребен.
    Джонстън стоеше с вирната глава и не отговаряше.
    — Нямате ли какво да ми кажете? — рече Оливър, хвърляйки към него свиреп поглед. Лицето му помрачня. — Туй ще се промени — изръмжа той.
    Джонстън оставаше безмълвен и неподвижен. Мигът отмина. Лорд Оливър като че се овладя. По устните му трепна мазна усмивка.
    — Е, хайде, хайде, да не влизаме в разпри — каза той. — С цялата си любезност и почит търся от вас съвет. Вие сте мъдър, а в момента ми е потребна мъдрост — тъй казват тия достойни люде. — Около масата се надигна кикот. — А освен туй дочух, че умеете да предсказвате бъдещето.
    — Никой не умее това — отсече Джонстън.
    — О, тъй ли? Чини ми се, че вие умеете. И ви моля да помислите малко за себе си. Не бих желал тъй достоен мъж като вас да страда. Знаете ли как напусна тоя свят вашият съименник, покойният ни крал Едуард Глупавия? По лицето ви виждам, че знаете. Ала вие не сте присъствали в замъка. А аз бях там. Той се облегна назад със зловеща усмивка. — По тялото му нямаше и следа.
    Джонстън бавно кимна.
    — Писъците му се чували на мили наоколо.
    Кейт погледна въпросително Марек, който прошепна:
    — Става дума за Едуард Втори, крал на Англия. Той бил пленен и убит. Мъчителите му не желаели да оставят следи за злодеянието си, затова вкарали тръба в ануса му и през нея забивали в червата му нажежен железен прът, додето издъхнал.
    Кейт потръпна.
    — Освен това той бил хомосексуалист — добави шепнешком Марек, — тъй че начинът на екзекуцията се смятал за крайно остроумен.
    — Тъй е, писъците му се чуваха на мили наоколо — потвърди Оливър. — Затуй си помислете хубавичко. Вие знаете много неща и аз също искам да ги узная. Или ще станете мой съветник, или не ви остават много дни на този свят.
    Лорд Оливър бе прекъснат от един рицар, който мина покрай масата и прошепна нещо в ухото му. Този рицар носеше разкошен костюм в кафяво и сиво, но имаше сурово, загрубяло лице на професонален военен. Дълбок грозен белег се спускаше по лицето му от челото до брадата и изчезваше под високата яка. Оливър го изслуша, после отвърна:
    — О! Тъй ли мислиш, Робърт?
    Белязаният рицар отново зашепна, без да откъсва очи от професора. Лорд Оливър също гледаше Джонстън през цялото време.
    — Е, ще видим — каза накрая той.
    Рицарят продължи да шепне и Оливър кимна.


    Застанал сред тълпата, Марек заговори на окситански с придворния до себе си:
    — Ще бъдете ли тъй добър да ми кажете кой е достойният мъж, когото слуша сега лорд Оливър?
    — Бога ми, друже, туй е сър Робърт дьо Кер.
    — Дьо Кер? — повтори Марек. — Не съм го чувал.
    — Той е нов в свитата, няма още и година служба, ала сър Оливър гледа на него с твърде благосклонно око.
    — О, тъй ли? И поради що?
    Човекът уморено сви рамене, сякаш казваше: „Знае ли някой поради що става едно или друго около господарската маса?“ Но отговори:
    — Сър Робърт има военни наклонности и стана доверен съветник на лорд Оливър в ратните дела. — Той добави малко по тихо: — Ала не ще и дума, според мен едва ли ще да му е приятно да види до себе си друг съветник, и то тъй надарен.
    — А — кимна Марек. — Разбирам.
    Изглеждаше, че сър Робърт наистина настоява. Той продължи да шепне напрегнато, докато най-сетне Оливър рязко махна с ръка като че пъдеше комар. Рицарят мигновено се поклони отстъпи и застана зад сър Оливър.
    — Магистре — каза Оливър.
    — Милорд.
    — Известиха ме, че познавате тайната на гръцкия огън.
    Марек изсумтя, после прошепна на Кейт:
    — Никой не я знае.
    И наистина никой не знаеше. Гръцкият огън беше историческа знаменитост, страховито запалително оръжие от шести век, за чиято същност историците спореха и до днес. Никой не знаеше какво е представлявал в действителност гръцкият огън и как се е приготовлявал.
    — Да — каза Джонстън. — Знам тази тайна.
    Марек се изблещи. Какво означаваше това? Професорът явно бе усетил, че има съперник, но подхващаше опасна игра. Бе съмнение щяха да му поискат доказателства.
    — Можете ли да направите гръцки огън? — попита Оливър.
    — Мога, милорд.
    — Аха!
    Оливър извърна глава и стрелна с унищожителен поглед сър Робърт. Изглежда, довереният съветник бе оплел конците. Оливър пак се завъртя към професора.
    — Не ще да е трудно — продължи Джонстън, — стига чираците ми да са до мен.
    Значи това било, помисли си Марек. Професорът даваше обещания, за да събере всички заедно.
    — А? Чираци? Имате ли чираци?
    — Имам, милорд, и…
    — Щом е тъй, естествено, че могат да бъдат до вас, магистре. А ако е потребно, ще ви осигуря помощ каквато желаете. Затуй не се тревожете. Ами огнената роса, наричана още огън на Натос? И нея ли познавате?
    — И нея, милорд.
    — И ще ми я покажете на дело?
    — Когато желаете, милорд.
    — Много добре, магистре. Много добре. — Лорд Оливър помълча и се вторачи в професора. — А знаете ли освен туй и тайната, що желая да знам повече от всичко останало?
    — Сър Оливър, тази тайна не знам.
    — Знаете! И ще ми отговорите! — изрева Оливър и стовари бокала си върху масата. Лицето му пламна, вените върху челото изпъкнаха. Гласът му отекна из залата, която изведнъж бе притихнала. — Желая да отговорите още днес!
    Едно от кученцата върху масата се сви уплашено; Оливър го блъсна с опакото на китката си и то с квичене отхвръкна на пода. Когато жената до него понечи да възрази, той изруга и с една жестока плесница я повали по гръб заедно със стола. Тя не продума и не помръдна. Остана да лежи неподвижно с вирнати крака.
    — О, разярен съм! — изръмжа лорд Оливър, ставайки от масата. — Жестоко съм разярен!
    Той се озърна гневно с ръка върху меча и взорът му плъзна из цялата зала, сякаш търсеше върху кого да излее яда си.
    Всички стояха мълчаливи и неподвижни, забили погледи в краката си. Сякаш цялата зала изведнъж се бе превърнала в картина, сред която се движеше единствено лорд Оливър. Накрая той изпухтя от ярост, изтегли меча си и шумно стовари острието върху масата. Мечът потъна дълбоко в дървото, а около него заподскачаха със звън чаши и чинии.
    Оливър стрелна професора с убийствен поглед, но постепенно се овладя и яростта му отмина.
    — Магистре, ще изпълните моята воля — извика той. После кимна на стражата. — Отведете го и му дайте повод за размисъл.
    Войниците грубо сграбчиха професора и го помъкнаха през безмълвната тълпа. Кейт и Марек се отдръпнаха от пътя му, но той не ги забеляза.
    Лорд Оливър огледа яростно смълчаната зала.
    — Сядайте и се веселете — изръмжа той, — дорде не съм се ядосал!
    Музикантите незабавно засвириха и шумът на тълпата изпълни залата.
    Малко по-късно Робърт дьо Кер напусна забързано залата по дирите на професора. Марек си помисли, че това не вещае нищо добро. Той побутна Кейт и й направи знак да последват Дьо Кер. Тъкмо тръгваха към вратата, когато глашатаят отново удари с жезъл по пода.
    — Милорд! Лейди Клеър д’Елтъм и оръженосецът Кристофър де Хуз.
    Двамата спряха.
    — По дяволите! — промърмори Марек.
    В залата влезе красива млада жена, придружена от Крис Хюз. Сега Крис бе облечен с разкошен костюм на благородник. Изглеждаше много изискан… и много объркан.
    Марек потупа ухото си с пръст и прошепна:
    — Крис! Докато си в тази зала, не говори и не прави нищо. Разбра ли?
    Крис леко кимна.
    — Дръж се тъй, сякаш нищо не разбираш. Няма да е трудно.
    Крис и жената минаха през навалицата, упътени право към господарската маса, откъдето лорд Оливър ги гледаше с нескрита досада. Жената забеляза това, поклони се ниско и остана така, приведена до земята с покорно склонена глава.
    — Хайде, хайде! — Лорд Оливър размаха раздразнено пилешката кълка, която държеше. — Туй притворно смирение не ви подхожда.
    — Милорд — отвърна тя и се изправи.
    Оливър изсумтя.
    — И кого ни домъкнахте днес? Някое ново бляскаво завоевание?
    — Ако благоволите, милорд, бих желала да ви представя Кристофър де Хуз, оръженосец от Ейре, който днес ме спаси от злодеи, желаещи да ме отвлекат, а може би и нещо по-лошо.
    — А? Злодеи? Да ви отвлекат? — Развеселен, лорд Оливър се озърна към рицарите около масата. — Сър Гай, що ще речете?
    Един мургав и чернокос мъж се изправи сърдито. Сър Гай дьо Малегант бе облечен изцяло в черно — черна ризница и черна туника върху нея с бродирай черен орел на гърдите.
    — Милорд, боя се, че милейди си дири забавления за наша сметка. Тя знае твърде добре, че аз пратих людете си да я спасят, да не я оставят сама пред заплахата. — Сър Гай тръгна към Крис и го изпепели с поглед. — Заради този човек животът й бе под заплаха, милорд. Не си представям как ще го оправдае, освен може би благодарение на изключителната си хитроумност.
    — А? — сепна се Оливър. — Хитроумност? За каква хитроумност става дума, милейди Клеър?
    Жената сви рамене.
    — Само глупците виждат хитрини там, където ги няма, милорд.
    Смуглият рицар изсумтя.
    — Бързи думи бързо крият потайни дела. — Малегант пристъпи към Крис и застана толкова близо, че лицата им бяха само на сантиметри едно от друго. Като го гледаше право в очите, той бавно и демонстративно започна да сваля ръкавицата от метални брънки. — Значи те наричат Кристофър де Хуз, така ли?
    Крис мълчаливо кимна.
    Крис бе изтръпнал от ужас. Безнадеждно заплетен в положение, което не разбираше, изправен насред зала, пълна с кръвожадни войници, същински улични главорези, и изправен срещу разгневения мургав мъж, чийто дъх вонеше на прогнили зъби, чесън и вино… при всичко това той едва удържаше коленете си да не затреперят.
    Чу в слушалката гласа на Марек:
    — Не говори — каквото и да се случи.
    Сър Гай присви очи.
    — Зададох ти въпрос, оръженосецо. Ще отговориш ли?
    Все още сваляше ръкавицата и Крис бе уверен, че ще го удари с оголения юмрук.
    — Не говори! — каза Марек.
    Крис охотно изпълни съвета. Пое си дълбоко дъх, опитвайки да се овладее. Краката му бяха омекнали като гума. Имаше чувството, че всеки момент ще се свлече на пода пред този човек. С отчаяно усилие се удържа на крака. Отново въздъхна.
    Сър Гай се обърна към жената.
    — Мадам, говори ли този ваш спасител, или само въздиша?
    — Ако благоволите, сър Гай, той е от чужди краища и често не проумява нашия език.
    — Die mihi nomen Шит, scutari. (Кажи ми името си.)
    — Боя се, че и латински не знае, сър Гай.
    Малегант я погледна раздразнено.
    — Commodissime. Твърде удобно го измислихте тоя ням оръженосец, та да не можем да питаме поради що е дошъл и с каква цел. Далеч е от родните си ирландски места. Ала не е на поклонение. Не е и на нечия служба. Какъв е? Защо е дошъл? Вижте го как трепери. От що може да се бои? Не и от нас, милорд… освен ако е някое от изчадията на Арно, дошло да огледа земите ни. С право е онемял. Страхливците не смеят да си отворят устата.
    — Не отговаряй — прошепна Марек.
    Малегант грубо сръчка Крис в гърдите.
    — Е, малодушен оръженосецо, обявявам на всеослушание, че си негодник и вражески съгледвач, а освен туй нямаш мъжеството да си признаеш. Бих те презрял, ала ти и презрение не заслужаваш.
    Най-сетне рицарят смъкна ръкавицата и с презрително поклащане на главата я пусна. Металната ръкавица падна с дрънчене върху пръстите на крака на Крис. Сър Гай високомерно му врътна гръб и тръгна обратно към масата.
    Всички в залата гледаха Крис.
    Клеър прошепна до него:
    — Ръкавицата…
    Той завъртя очи към нея.
    — Ръкавицата!
    Какво да я правя, запита се той, докато приклякаше да вдигне ръкавицата. Беше тежка. Той я протегна към Клеър, но тя вече се бе извърнала настрани и изричаше:
    — Рицарю, оръженосецът прие вашето предизвикателство.
    Крис трепна. Какво предизвикателство?
    Сър Гай незабавно отвърна:
    — Три копия с открит наконечник, на живот и смърт.
    — Нещастнико — прошепна Марек. — Знаеш ли какво направи току-що?
    Сър Гай се обърна към лорд Оливър, който седеше зад масата.
    — Милорд, моля ви да разрешите турнирът да се открие с нашия двубой.
    — Тъй да бъде — кимна Оливър.
    Сър Даниъл излезе напред от тълпата и се поклони.
    — Милорд, моята племенница тласна шегата твърде далече и резултатът е недостоен. Навярно се забавлява да гледа как славният рицар сър Гай предизвиква на двубой някакъв прост оръженосец и с туй накърнява честта си. Ала не подобава на сър Гай да се хваща на тия уловки.
    — Тъй ли? — рече лорд Оливър, гледайки черния рицар. Сър Гай дьо Малегант плю на пода.
    — Оръженосец ли? Помнете ми думата, не е никакъв оръженосец. Той е прокуден рицар, мошеник и вражески съгледвач. Заради тази измама ще си получи, каквото заслужава. Днес ще се бия с него.
    — Ако благоволите, милорд — намеси се сър Даниъл, — туй не ще да бъде достойно. Воистина той е само оръженосец с твърде оскъден опит в сраженията и не би могъл да се мери с вашия славен рицар.
    Крис все още се мъчеше да разбере какво става, когато Марек излезе напред и заговори свободно на някакъв език, който напомняше френски, но не съвсем. Досети се, че е окситански. След миг чу и превода от слушалката.
    — Милорд — каза Марек с любезен поклон, — този достоен мъж говори истината. С оръженосеца Кристофър сме спътници, ала той не е боец. Най-почтително ви умолявам да разрешите на Кристофър да си избере защитник, който от негово име да приеме предизвикателството.
    — А? Защитник ли? Какъв защитник. Теб не те познавам.
    Крис забеляза, че лейди Клеър гледа Марек с нескрит интерес. Той също хвърли поглед към нея, преди да отговори на Оливър:
    — Ако благоволите, милорд, аз съм сър Андре де Марек от Хейнът. Предлагам се за негов закрилник и ако е рекъл Господ, ще се представя достойно пред този доблестен рицар.
    Лорд Оливър замислено разтърка брада. Виждайки колебанието му, сър Даниъл настоя:
    — Милорд, да започнете турнира с неравен двубой нито ще разкраси деня, нито ще накара людете да го запомнят с добро. Чини ми се, че Марек ще им предложи по-добро зрелище.
    Лорд Оливър се завъртя към Марек да види какво ще добави.
    — Милорд — каза Марек, — ако моят приятел Кристофър е вражески съгледвач, то такъв съм и аз. Като накърни доброто му име, сър Гай накърни и моето, поради туй моля за разрешение да се защитя.
    Лорд Оливър изглеждаше развеселен от този нов обрат.
    — Какво ще речеш, Гай?
    — Имате право, милорд — каза черният рицар. — Не ще и дума, този Марек ще да е достоен заместник, ако ръката му е изкусна колкото езика. Ала като заместник би подобавало да се срещне с моя заместник, сър Чарлс де Гоун.
    От края на масата се изправи един висок мъж. Имаше бледо лице, сплескан нос и розови очи. Приличаше на питбул.
    — На драго сърце приемам да бъда заместник — заяви презрително той.
    Марек предприе един последен опит.
    — И тъй, изглежда, че сър Гай не смее да се сражава най-напред с мен.
    При тия думи лейди Клеър му се усмихна съвсем открито. Явно проявяваше интерес към него. И това като че раздразни сър Гай.
    — Не ме плаши нито един мъж на този свят — каза Гай, камо ли някакъв си пришълец от Хейнът. Ако оцелееш подир схватката с моя заместник — в което се съмнявам, — най-охотно ще се бия с теб, за да смажа нахалството ти.
    — Тъй да бъде — каза лорд Оливър и се обърна.
    Тонът му подсказваше недвусмислено, че спорът е приключил.

32:16:01

    Конете рязко се обръщаха и политаха в галоп, профучавайки един покрай друг по тревистата площадка. Земята се тресеше, когато грамадните животни минаваха край Марек и Крис, които стояха до ниския парапет и наблюдаваха тренировъчните атаки. За Крис теренът изглеждаше огромен — колкото футболно поле — и от двете му страни, където бяха издигнати трибуни, вече започваха да се настаняват дамите. Около парапета се трупаха селски зяпачи, приказливи и зле облечени.
    Нови двама ездачи тласнаха един срещу друг пръхтящите си коне.
    — Добре ли яздиш? — попита Марек.
    Крис сви рамене.
    — Яздил съм със Софи.
    — В такъв случай мисля, че ще мога да ти опазя живота, Крис — каза Марек. — Но трябва да вършиш точно каквото ти кажа.
    — Дадено.
    — Досега нито веднъж не ме послуша — напомни му Марек. — Този път трябва!
    — Добре де, добре.
    — От теб се иска само да останеш на коня до сблъсъка. Щом види колко зле яздиш, сър Гай няма друг избор, освен да се цели в гърдите, защото при един препускащ ездач те са най-голямата и най-стабилна мишена. Искам да поемеш копието с гърди, право върху бронята. Разбра ли?
    — Поемам копието с гърди — повтори Крис омърлушено.
    — Когато копието те блъсне, остави се да изхвръкнеш от седлото. Няма да е трудно. Падай долу и не мърдай, за да изглежда, че си загубил съзнание. Което може и да се случи в действителност. В никакъв случай не ставай. Разбра ли?
    — Да не ставам.
    — Точно така. Каквото и да се случи, продължавай да лежиш. Ако сър Гай те повали от седлото и загубиш съзнание, боят приключва. Но ако станеш, той ще настои за нов сблъсък или ще слезе да те нападне с меч и да те убие.
    — Да не ставам — повтори Крис.
    — Именно — каза Марек. — Каквото и да се случи. Не ставай. — Той потупа Крис по рамото. — С малко късмет може и да оцелееш.
    — Божичко — промърмори Крис.
    Нови коне прелетяха край тях, разтърсвайки земята.
    Обърнаха гръб на терена и минаха между шатрите, издигнати отстрани. Шатрите бяха малки и кръгли, изпъстрени с ивици и зигзаги в крещящи цветове. Над всяка от тях се развяваше знаменце. Пажове и оръженосци търчаха насам-натам, натоварени с брони, седла, сено, вода. Няколко момчета търкаляха бъчви. Отвътре долиташе тихо съскане.
    — Това е пясък — обясни Марек. — Овалват ризниците в него, за да премахнат ръждата.
    — Аха… — промърмори разсеяно Крис. Опитваше да се съсредоточи върху подробностите, за да прогони мисълта за предстоящото изпитание. Но имаше чувството, че отива на екзекуция.
    Влязоха в една шатра, където ги чакаха три млади момчета — очевидно пажове. В единия ъгъл гореше огън за стопляне; доспехите лежаха върху платно на земята. Марек ги огледа набързо, после каза:
    — Чудесно.
    Той се обърна да излезе.
    — Къде отиваш?
    — В друга шатра да се приготвя.
    — Но аз не знам как…
    — Пажовете ще ти сложат доспехите — каза Марек и излезе.
    Крис огледа разхвърляните парчета от бронята и се вторачи в шлема, който имаше отпред голяма издатина като патешка човка. Над нея се тъмнееше тъничък процеп за очите. Но отстрани лежеше още един шлем, по-нормален на вид, и Крис си помисли, че…
    — Драги ми оръженосецо, ще бъдете ли така добър?
    Озърна се и видя, че говори старшият паж, малко по-голям и по-добре облечен от другите. Изглеждаше на около четиринайсет години. Момчето посочи средата на шатрата.
    — Застанете тук, моля ви.
    Крис застана там и усети как множество длани плъзват по тялото му. Бързо го съблякоха по риза и долни гащи, ала когато видяха тялото му, започнаха да мърморят угрижено.
    — Да не сте боледували, ваша милост? — попита едно от момчетата.
    — Ъъъ… не.
    — И не е имало някаква треска или друга болест, та тъй да изнури телесата ви?
    — Не — навъси се Крис.
    Без повече коментари пажовете се заеха да го обличат. Най-напред плътни филцови гамаши, после дебело тапицирана риза с дълги ръкави, която се закопчаваше отпред. Казаха му да извие ръце. Той едва успя да го стори — платът бе прекалено дебел.
    — Малко е затвърдяла от прането, но скоро ще ви поолекне — увери го едното момче.
    Крис не му повярва. Господи, помисли си той, едва мога да се размърдам, а тепърва ще ми надяват бронята. Сега момчетата прикрепваха извити метални плочки върху бедрата, прасците и коленете му. След това продължиха с ръцете. При всяка поставена част го молеха да раздвижи крайници, за да проверят дали ремъците не са прекалено затегнати.
    После му надянаха през главата дълга ризница. Усети с рамене как тежестта й го тегли надолу. Докато пристягаха гръдната броня, старшият паж задаваше поредица от въпроси, на които Крис изобщо не можеше да отговори.
    — Седнал ли яздите или изправен?
    — Ще подпрете ли копието, или ще го държите на лакът?
    — Свободен ли предпочитате да сте, или завързан за предния лък?
    — Да повдигнем ли стремената, или ще ги изпъвате напред?
    Крис отговаряше с неопределено сумтене. Междувременно върху него се трупаха нови парчета желязо, придружени от нови въпроси.
    — Бронята на ходилото гъвкава или твърда?
    — Малкият щит върху китката или на гърдите?
    — Мечът отляво или отдясно?
    — Ще желаете ли защитна каска под шлема?
    С всяка допълнителна част той се чувстваше все по-тежък, а движенията ставаха все по-трудни, докато обвиваха ставите му в метал. Пажовете работеха бързо и след броени минути той бе напълно готов. Отстъпиха назад и го огледаха.
    — Добре ли е, ваша милост?
    — Добре — каза той.
    — А сега шлемът.
    Крис вече беше с тънка метална каска, но сега момчетата донесоха шлема със заострената муцуна и го надянаха. Крис потъна в мрак и усети как шлемът натежава върху плещите му. Виждаше само напред през тесния хоризонтален процеп.
    Сърцето му заподскача. Нямаше въздух. Не можеше да диша. Той задърпа шлема, опитвайки да вдигне забралото, ала то не поддаваше. Беше в капан. Той чу ехото на дишането си, засилено от метала. Горещият му дъх затопляше тясното пространство в шлема. Задушаваше се. Нямаше въздух. Той сграбчи желязото с две ръце и се напъна да го свали.
    Пажовете вдигнаха шлема и го погледнаха изненадано.
    — Наред ли е всичко, ваша милост?
    Крис се закашля и кимна, защото не смееше да проговори. Не желаеше повече това чудо върху главата си. Но момчетата вече го водеха навън, където чакаше конят.
    Мили Боже, помисли си той.
    Конят беше огромен и отрупан дори с повече метал от него. На главата му имаше изящно гравирана плочка, други висяха върху гърдите и отстрани по тялото. Въпреки бронята, животното бе игриво и бодро, то пръхтеше и дърпаше юздите от ръцете на пажа. Пред Крис стоеше истински кон за сражения, далеч по-буен от всички други, които бе яздил досега. Ала не това го тревожеше. Плашеха го размерите — проклетият кон бе тъй грамаден, че не виждаше какво има зад него. А с издигнатото дървено седло изглеждаше още по-висок. Пажовете зяпаха Крис въпросително. Чакаха нещо от него. Какво? Вероятно да яхне коня.
    — Ами как… такова…
    Те премигаха от изненада. Старшият паж пристъпи напред и с подчертана любезност изрече:
    — Сложете ръка тук, ваша милост, върху дървото, и се дръпнете нагоре…
    Крис протегна ръка, но едва достигна предния лък — правоъгълна издатина, изваяна върху седлото. Стисна здраво, после повдигна коляно и пъхна крак в стремето.
    — Ммм. Чини ми се, че ще е по-добре с левия крак, ваша милост.
    Естествено. С левия крак. Знаеше го; просто беше объркан и стреснат. Той ритна стремето, за да освободи десния си крак. Но бронираната обувка се бе заклещила; Крис тромаво се приведе напред и я задърпа с ръце. Стремето не поддаваше. Когато най-сетне измъкна крак, той загуби равновесие и падна по гръб край задните копита на коня. Ужасените пажове бързо го изтеглиха настрани.
    Изправиха го на нозе и след това му помогнаха да яхне животното. Той усети как го подпират отдолу, докато се издигаше във въздуха, после преметна крак — Господи, беше ужасно трудно — и със звън се стовари в седлото.
    Крис наведе глава и зърна земята далече, далече под себе си. Имаше чувството, че е поне на три метра от нея. Щом усети ездача в седлото, конят зацвили, разтърси шия, извъртя се и задърпа глава към крака му в стремето. Това проклето добиче се мъчи да ме ухапе, помисли си Крис.
    — Юздите, ваша милост! Юздите! Дръпнете ги!
    Крис подръпна юздите. Огромният кон изобщо не му обърна внимание и продължи с всичка сила опитите да го ухапе.
    — Наложете се, ваша милост! Силно!
    Крис дръпна юздите толкова рязко, че се уплаши да не строши врата на коня. Но животното само изпръхтя още веднъж, сетне внезапно се успокои и извърна глава напред.
    — Браво, ваша милост.
    Нейде наблизо отекна протяжната песен на фанфари.
    — Това е призив за първата схватка — каза пажът. — Трябва да тръгваме към полето.
    Трите момчета хванаха юздите и поведоха Крис към ливадата.

36:02:00

    Часът бе един след полунощ. От своя кабинет в Ай Ти Си Робърт Донигър гледаше надолу към входа на пещерата, осветен сред мрака от мигащите светлини на шест линейки, спрели наоколо. Слушаше пращенето на служебните радиостанции и гледаше хората, излизащи от тунела. Видя Гордън да се измъква заедно с онова ново хлапе, Стърн. И двамата изглеждаха невредими.
    Зърна в стъклото отражението на Даян Крамър, която влизаше в кабинета. Беше леко задъхана. Без да се обръща, Донигър попита:
    — Колко са ранените?
    — Шестима. От тях двама доста сериозно.
    — Какво им е?
    — Шрапнелни рани. Изгаряния на дробовете от токсични изпарения.
    — Тогава трябва да ги откараме до Университетската болница в Албъкърки.
    — Да — съгласи се Даян. — Но ги инструктирах какво да казват. Злополука в лабораторията и тъй нататък. Освен това позвъних в болницата на Уитъл и им напомних за последното ни дарение. Не вярвам да възникнат проблеми.
    Донигър продължаваше да гледа навън.
    — Може и да възникнат — каза той.
    — Хората от отдела за връзки с обществеността ще се справят.
    — Кой знае — отвърна Донигър.
    През последните години ръководството на Ай Ти Си си бе създало рекламна мрежа от двайсет и шест души, пръснати по целия свят. Работата им бе не да привличат вниманието към корпорацията, а напротив — да го отклоняват. Ай Ти Си, обясняваха те на всеослушание, е компания, която произвежда свръхпроводими квантови блокове за магнитометри и медицински скенери. Тези блокове представляват сложни електромеханични приспособления с дължина около петнайсет сантиметра. За журналистите се осигуряваха главозамайващо скучни резюмета, пълни с квантова терминология.
    Ако по чудо някой репортер все пак запазеше интереса си, Ай Ти Си възторжено му организираше обиколка на комплекса в Ню Мексико. Водеха журналистите в специално подбрани изследователски лаборатории. После в голяма монтажна зала им показваха как се произвеждат устройствата — градиометричните намотки биват монтирани в криостата, отвън остават кабелите и свръхпроводимият корпус. В обясненията ставаше дума за уравненията на Максуел и движението на електрическите заряди. Почти всички журналисти мигом зарязваха темата. Както бе казал един от тях: „По-досадно е от поточна линия за сглобяване на сешоари.“
    По този начин Донигър бе успял да потули едно от най-невероятните научни открития в края на двайсети век. Мълчанието му донякъде се дължеше на инстинкта за самосъхранение; други компании от ранга на Ай Би Ем и „Фуджицу“ бяха започнали свои изследователски програми в областта на квантовата физика и макар да ги изпреварваше с цели четири години, Донигър имаше интерес да не знаят колко далече е стигнал.
    Освен това той разбираше, че планът му още не е приключил и се нуждае от пълна тайна, за да го завърши. Както сам казваше често, ухилен като хлапе, „Ако хората знаеха какво им готвим, непременно биха се опитали да ни спрат“.
    Но същевременно Донигър знаеше, че не е в състояние да пази тайната вечно. Рано или късно, може би по случайност, всичко щеше да излезе наяве. И когато това станеше, от него зависеше да се справи.
    Сега се питаше дали вече не е станало.
    Донигър се загледа подир линейките, които потегляха с виещи сирени.
    — Представи си само — каза той на Даян Крамър. — Преди две седмици тази компания тънеше в сянка. Единственият ни проблем бе онази френска репортерка. После Троб ни издъни. Онзи изкуфял дъртак подложи на риск цялата компания. Смъртта на Троб докара ченгето от Галъп, което още души наоколо. После Джонстън. После четиримата му студенти. А сега шестима техници отиват в болница. Там ще има много хора, Даян. Много рискове за разкритие.
    — Мислиш, че нещата ни се изплъзват — каза тя.
    — Възможно е — отвърна Донигър. — Но не и ако зависи от мен. Особено след като вдругиден чакам да дойдат трима потенциални членове на управителния съвет. Затова дай да потулим всичко.
    Тя кимна.
    — Наистина вярвам, че можем да се справим.
    — Добре — каза той и обърна гръб на прозореца. — Осигури на Стърн легло в една от резервните стаи. Погрижи се наистина да заспи и блокирай телефона. Утре искам Гордън да се лепне като репей за него. Организирай му обиколка из комплекса, измисли нещо. Но не го изпускай от поглед. Искам телефонна конференция с рекламните сътрудници утре в осем. В девет съвещание за транзитната площадка. А онези тъпаци от медиите да са тук точно в дванайсет. Позвъни на всички още сега, за да се подготвят.
    — Веднага — кимна Даян.
    — Може и да не овладея положението — каза Донигър, — но да пукна, ако не се постарая. — Той се навъси към стъклото, гледайки хората, струпани в тъмното пред тунела. — След колко време ще могат да се върнат в пещерата?
    — След девет часа.
    — Ще можем ли тогава да организираме спасителна експедиция? Да пратим друг екип?
    Даян се изкашля.
    — Ами…
    — Да не си болна? Или това означава „не“?
    — Всички машини бяха унищожени от взрива, Боб — каза тя.
    — Всички?
    — Да, така мисля.
    — Значи можем само да разчистим площадката и да стискаме палци с надеждата, че ще се върнат живи и здрави?
    — Да. Така е. Няма начин да им помогнем.
    — Тогава, дано да си разбират от работата — каза Донигър, защото друго не им остава. Желая им успех на скапаняците.

31:40:44

    През тесния процеп на шлема Крис Хюз видя, че трибуните са препълнени — почти изцяло с дами — а около парапета се е струпала огромна тълпа от простолюдието. Всички крещяха за започване на турнира. Сега Крис беше в източния край на полето, обкръжен от пажовете, и полагаше усилия да овладее коня, който изглеждаше подплашен от шумотевицата и опитваше да се изправи на задни крака. Пажовете му протягаха раирано копие невероятно дълго и неудобно за хващане. Крис го пое и веднага го изтърва, защото конят под него изпръхтя и подскочи.
    Забеляза Кейт да стои сред простолюдието отвъд бариерата. Тя му се усмихваше насърчително, но конят така се въртеше, че той не успя да отвърне на погледа й.
    А по-наблизо видя бронирания Марек заедно с пажовете му.
    Когато конят се завъртя отново — защо не вземеха тия пажове да хванат юздите? — Крис зърна отсрещния край на полето, където сър Гай дьо Малегант седеше спокойно върху жребеца си. В момента надяваше шлема с черното перо.
    Конят на Крис пак подскочи и се завъртя. Фанфарите затръбиха още веднъж и всички зрители се озърнаха към трибуните. Крис смътно видя как лорд Оливър заема почетното място, приветстван с оскъдни аплодисменти.
    После фанфарите изреваха отново.
    — Това е сигналът за вас, ваша милост — каза един от пажовете, докато пак му подаваше копието.
    Този път Крис успя да го задържи, колкото да намести ствола в процепа върху предния лък, тъй че да сочи над гърба на коня напред и наляво. После жребецът се завъртя и пажовете с крясъци хукнаха да бягат от размаханото над главите им копие.
    Отново фанфари.
    Почти слепешком Крис задърпа юздите, опитвайки да овладее животното. Зърна отсреща сър Гай да го наблюдава от съвършено неподвижния си кон. Крис искаше всичко да свърши час no-скоро, но жребецът му бе обезумял. Възмутен и ядосан, той тръсна юздите за последен път.
    — Дявол да те вземе, тръгвай.
    При тия думи конят рязко тръсна глава нагоре-надолу. Присви уши. И препусна.
    Марек напрегнато гледаше атаката. Не бе казал всичко на Крис; нямаше смисъл да го плаши повече от необходимото. Но несъмнено сър Гай щеше да се опита да убие противника, а това значеше, че ще се цели в главата. Крис подскачаше бясно в седлото, копието му се мяташе нагоре-надолу, тялото му се люшкаше ту наляво, ту надясно. Неудобна мишена, но ако сър Гай бе умел боец — а Марек не се съмняваше в това, — все пак щеше да се цели в главата за смъртоносен удар въпреки риска да пропусне първия път.
    Видя как Крис лети през ливадата и едва се удържа в седлото. Видя как сър Гай се носи насреща му съвършено спокойно, приведен напред и подпрял копието върху сгънатия си лакът.
    Е, помисли си Марек, все пак има някакъв шанс Крис да оцелее.
    Крис не виждаше почти нищо. Докато се люшкаше бясно в седлото, той зърна за части от секундата само замъглени образи на тревата, трибуните и другия конник, летящ насреща. Не успя дори да прецени колко далече е Гай и колко време остава до сблъсъка. Чуваше гръмовния тропот на коня си, ритмичното му пръхтящо дишане. Подскачаше и се мъчеше да удържи копието. Всичко ставаше много по-бавно, отколкото бе очаквал. Имаше чувството, че язди този кон поне от един час.
    В последния момент зърна съвсем отблизо как Гай връхлита с ужасяваща бързина, после копието подскочи в ръката му и жестоко го блъсна в ребрата. Същевременно усети остра болка в лявото рамо, ударът го килна настрани и той чу пращенето на строшено дърво.
    Тълпата изрева.
    Конят продължи да препуска до края на полето. Крис бе замаян. Какво ставаше? Рамото му пламтеше. Копието бе пречупено на две.
    И все още беше в седлото.
    Мамка му!
    Марек гледаше мрачно. Лош късмет; ударът се бе плъзнал по бронята и не успя да повали Крис. Сега трябваше да повторят атаката. Той се озърна към сър Гай, който ругаеше гръмогласно, докато изтръгваше ново копие от ръцете на пажовете и обръщаше коня за втория тур.
    В другия край на полето Крис пак се мъчеше да овладее копието, което се размахваше из въздуха като метроном. Най-сетне го намести върху предния край на седлото, но конят все още подскачаше и се въртеше.
    Гай бе побеснял от унижението. Не желаеше да чака. Той пришпори коня и се понесе напред през полето.
    Гадно копеле, помисли си Марек.


    Тълпата изрева смаяно пред тази едностранчива атака. Крис чу шума и видя, че Гай вече препуска стремглаво към него. Собственият му кон все още беше неуправляем. Той дръпна юздите и в този момент се раздаде плясък — един от пажовете бе ударил животното по задницата.
    Конят изцвили. Присви уши.
    Втурна се през полето.
    Втората атака беше по-страшна — защото сега знаеше какво го чака.
    Ударът се стовари с неимоверна сила, гърдите му сякаш избухнаха и той изхвръкна във въздуха. Всичко ставаше съвсем бавно. Видя как седлото се изплъзва под него, зърна и задницата на коня, а после почна да пада назад, забил поглед в небето.
    Рухна на земята по гръб. Главата му изкънтя от удара в шлема. Яркосини петна изникнаха пред очите му, разшириха се, след това посивяха. Чу в ухото си гласа на Марек:
    — А сега не мърдай!
    Нейде далече запяха фанфари и светът лекичко, постепенно потъна в мрак.
    В края на полето Гай обръщаше коня си за нова атака, но тръбите вече призоваваха следващата двойка.
    Марек отпусна копието, пришпори коня и препусна напред. Видя как насреща лети неговият противник, сър Чарлс де Гоун. Чу равномерния тропот на коня и нарастващия рев на тълпата — хората знаеха, че схватката ще е добра. Конят препускаше невероятно бързо. Сър Чарлс се задаваше също тъй стремително.
    Според средновековните текстове най-голямата трудност в рицарския двубой не е да крепиш копието или да го насочиш в целта. Предизвикателството е да запазиш линията на атаката и да не кривнеш от сблъсъка — да не се поддадеш на паниката, която обзема почти всеки ездач, когато препуска срещу противника.
    Марек бе чел старите текстове, но сега изведнъж ги разбра: чувстваше се изтръпнал и безсилен, крайниците му бяха омекнали, бедрата му трепереха, докато пришпорваше коня. Застави вниманието си да се съсредоточи върху една-единствена цел — да насочи копието срещу сър Чарлс. Но с всяка крачка на коня острието се люшкаше нагоре-надолу. Той вдигна копието от предния лък и го подпря върху сгънатия си лакът. Тъй беше по-стабилно. Дишането му почна да се нормализира. Усети прилив на сила. Прицели се. Още осемдесет метра.
    Атака.
    Видя как сър Чарлс намести копието и го повдигна нагоре. Щеше да се цели в главата. Или може би хитруваше? Знаеше се, че понякога рицарите променят прицела в последния момент. Щеше ли да го направи?
    Шейсет метра.
    Ударът в главата беше рискован, ако не го предприемат и двамата съперници. Хоризонталното копие щеше да се вреже в гърдите на врага за част от секундата, преди неговото да улучи главата — въпрос на ъгъл. Първият сблъсък щеше да размести съперниците, правейки главата още по-трудна мишена. Но един опитен рицар можеше да протегне копието напред, като го повдигне от лакътя си, за да спечели петнайсет-двайсет допълнителни сантиметра, а с тях и началния удар. Необходима бе огромна сила, за да поемеш сблъсъка и да овладееш копието, като прехвърлиш част от инерцията му върху коня; но при всяко положение ще объркаш ритъма и прицела на съперника.
    Петдесет метра.
    Сър Чарлс все още държеше копието повдигнато. Но изведнъж го отпусна и се приведе в седлото. Така имаше по-добър контрол над оръжието. Щеше ли да опита още някаква хитрина?
    Четирийсет метра.
    Нямаше начин да разбере. Марек реши да се цели в гърдите. Намести копието. Повече нямаше да го помръдва.
    Трийсет метра.
    Чу тътена на копита, рева на тълпата. Средновековните текстове предупреждаваха: „Не затваряй очи в момента на удара. Дръж очите отворени, за да улучиш целта.“
    Двайсет метра.
    Очите му бяха отворени.
    Десет.
    Негодникът вдигна копието.
    Целеше се в главата.
    Удар.
    Трясъкът на строшено дърво отекна като изстрел. Марек усети как нагоре по лявото му рамо пробяга жестока болка. Той стигна до края на терена, захвърли счупеното копие и протегна ръка за ново. Но пажовете зяпаха втрещено полето зад него.
    Озърна се и видя, че сър Чарлс лежи повален на земята.
    После видя сър Гай да върти коня си над неподвижното тяло на Крис. Значи това е решил, помисли си Марек. Иска да го стъпче до смърт.
    Той завъртя коня и изтегли меча. Вдигна го.
    С яростен крясък пришпори животното и препусна през полето.
    Тълпата изрева и заблъска с юмруци по парапета. Сър Гай се обърна и видя връхлитащия Марек. Озърна се към Крис и тласна коня настрани да го прегази.
    Тълпата оглушително задюдюка и дори слисаният лорд Оливър скочи на крака.
    Но в този момент Марек стигна до сър Гай. Нямаше как да спре, затова докато прелиташе покрай него, само изкрещя: „Задник“ — и го удари по шлема с плоското на меча. Знаеше, че това няма да го нарани, но ударът бе оскърбителен и щеше да го накара да изостави Крис. Така и стана.
    Докато Марек спираше коня и отново вдигаше меча, сър Гай обърна гръб на Крис. Изтегли оръжието си и замахна свирепо. Острието изсвистя из въздуха и отскочи със звън от меча на Марек. Марек усети как цялата му ръка завибрира от удара. Той замахна на свой ред към главата. Гай отби; конете кръжаха; мечовете звънтяха отново и отново.
    Битката бе започнала. И в някакво далечно, хладно кътче на мисълта си Марек разбра, че ще се бият до смърт.
    Кейт гледаше схватката, застанала сред тълпата край парапета. Марек не отстъпваше и физически превъзхождаше своя противник, но от пръв поглед личеше, че му липсва рутината на сър Гай. Ударите му бяха по-непохватни, позата по-неуверена. Той като че разбираше това, разбираше го и сър Гай, който караше коня си да отстъпва бавно, опитвайки да спечели пространство за широк замах. Марек пък се стремеше към близък бой, непрекъснато скъсяваше дистанцията като боксьор, влязъл в клинч.
    Но Кейт виждаше, че Марек не може да продължава така до безкрайност. Рано или късно Гай щеше да си осигури дистанция поне за миг и да нанесе смъртоносния удар.
    Под шлема косата на Марек бе мокра от пот. Парещи капки се стичаха в очите му. Нямаше как да ги избърше. Той тръсна глава в опит да избистри погледа си. Това не помогна особено.
    Вече се задъхваше. През процепа в шлема виждаше сър Гай все тъй неуморим и безмилостен, непрестанно в атака с мощни, отмерени, сигурни удари. Марек знаеше, че трябва да стори нещо, преди да се е изтощил. Трябваше да наруши ритъма на противника.
    Дясната му ръка с меча вече пареше от претоварването. Лявата му ръка беше силна. Защо да не я използва.
    Струваше си да опита.
    Марек пришпори коня и се приближи още повече, докато опряха гърди в гърди. Изчака да отбие поредния удар на сър Гай, после замахна с лявата си длан към шлема на врага. Шлемът се отметна назад; Марек със задоволство чу тъп звук — лицето на Гай се бе ударило в забралото.
    Веднага завъртя меча и стовари дръжката върху шлема. Раздаде се шумно дрънчене и Гай подскочи на седлото. За момент раменете му провиснаха. Марек удари отново, по-силно. Знаеше, че му причинява болка.
    Но не беше достатъчно.
    Твърде късно видя как мечът на Гай изсъска в широка дъга, устремен към гърба му. Усети болка като камшичен удар върху раменете си. Беше ли издържала ризницата? Ранен ли беше? Все още можеше да движи ръце. Стовари жестоко острието на собствения си меч отзад върху шлема на Гай. Противникът дори не се опита да попречи на удара, който прокънтя като гонг. Трябва да е зашеметен, помисли си Марек.
    Удари отново, после завъртя коня; заобиколи и замахна към шията. Гай отби, но тласъкът го отхвърли назад. Залитайки, той се плъзна по седлото, вкопчи пръсти в предния лък, но не се удържа и рухна.
    Марек се завъртя и започна да слиза от коня. Тълпата пак изрева; той се озърна и видя как Гай пъргаво скача на нозе. Само се беше престорил на зашеметен. Замахна към Марек още преди да е слязъл. С един крак в стремето, Марек отби непохватно, смъкна се някак долу и нападна на свой ред. Сър Гай беше силен, уверен в победата.
    Марек осъзна, че сега положението е още по-лошо. Биеше се свирепо, но Гай отстъпваше с бързи, тренирани крачки. Марек пухтеше и се задъхваше в шлема; сигурен бе, че Гай го чува и разбира какво означава това.
    Марек губеше сили.
    Сър Гай трябваше само да отстъпва, докато Марек се изтощи.
    Освен, ако…
    Отляво Крис послушно лежеше по гръб и не помръдваше.
    Марек размахваше меча срещу Гай, пристъпвайки леко надясно с всеки удар. Гай продължаваше пъргаво да отстъпва. Но сега Марек го изтласкваше назад — към Крис.
    Крис се свести бавно и чу звън на мечове. Все още замаян, той се опита да оцени положението. Лежеше по гръб, загледан в синьото небе. Но беше жив. Какво бе станало? Той завъртя глава в мрачния шлем. С този единствен тесен процеп отпред вътре беше тъй горещо и душно, че го обзе пристъп на клаустрофобия.
    Започна да му призлява.
    Гаденето бързо се засилваше. Не искаше да повърне. Шлемът обхващаше прекалено плътно главата му. Щеше да се удави в него. Трябваше да го свали. Все още проснат по гръб, той посегна и сграбчи шлема с две ръце.
    Задърпа го.
    Шлемът не помръдваше. Защо? Закопчан ли беше? Или просто земята го подпираше?
    Щеше да повърне. В проклетия шлем.
    Господи!
    Той трескаво се затъркаля по земята.
    Марек отчаяно завъртя меча. Видя как Крис започва да се размърдва зад сър Гай. Би извикал, за да го спре, но не му достигаше дъх.
    Замахна още веднъж и още веднъж.
    Крис дърпаше шлема, мъчеше се да го свали. Гай все още бе на десет метра от него. Отстъпваше с танцова стъпка, забавляваше се, отбиваше ударите на Марек без затруднение.
    Марек знаеше, че почти е достигнал предела на силите си. Замахваше все по-слабо. А Гай си оставаше силен, енергичен, пъргав. Само отстъпваше и отбиваше. Чакаше шанса си.
    Пет метра.
    Крис се бе превъртял по корем и опитваше да стане. Беше на четири крака. С провиснала глава. Раздаде се звук от повръщане.
    Гай го чу, леко извърна глава да погледне…
    Марек се хвърли напред, блъсна го с глава в гръдната броня и Гай залитна назад, препъна се в Крис и грохна по гръб.
    Малегант бързо се претъркаля, но Марек скочи над него, настъпи дясната му ръка, за да задържи меча, после с другия крак притисна лявото рамо. Вдигна високо оръжието си, готов да го стовари.
    Тълпата замлъкна.
    Гай не помръдваше.
    Марек бавно отпусна меча, сряза ремъците на шлема и го изтласка назад. Сега главата на Гай беше открита. Марек видя, че от лявото му ухо тече кръв.
    Гай го изгледа с ненавист и плю.
    Марек отново вдигна меча. Беше изпълнен с ярост, потта го изгаряше, ръцете му пламтяха, пред очите му всичко се обагряше в червено от гняв и изтощение. Напрегна пръсти, готов да замахне и да отсече главата на врага.
    Гай видя това.
    — Милост!
    Изкрещя пронизително, за да го чуят всички.
    — Моля за милост! — продължи той. — В името на Светата троица и Дева Мария! Милост! Милост!
    Тълпата мълчеше. Чакаше.
    Марек не знаеше какво да прави. В дъното на съзнанието му някакво гласче настояваше: Убий мръсника, иначе ще съжаляваш: Знаеше, че трябва да реши бързо — колкото по-дълго стоеше разкрачен над сър Гай, толкова по-сигурно бе, че ще загуби решителност.
    Озърна се към тълпата край парапета. Хората не помръдваха; само зяпаха втренчено. Погледна трибуните, където лорд Оливър седеше сред дамите. Никакво движение. Лорд Оливър изглеждаше вкаменен. Марек погледна назад, към групичката пажове край парапета. Те също бяха застинали. После, с почти недоловимо движение, единият вдигна ръка към гърдите си и бързо завъртя китка: посечи го!
    Добър съвет ти дава, каза си Марек.
    И все пак се колебаеше. Над полето царуваше абсолютна тишина, нарушавана само от гърлените звуци на Крис. В крайна сметка именно те разколебаха Марек. Той отстъпи назад и протегна ръка да вдигне противника.
    Сър Гай я пое и се изправи.
    — В пъклото ще те пратя, копеле — изсъска той, после обърна гръб на Марек и се отдалечи.

31:15:58

    Малкият поток лъкатушеше сред треви, мъх и диви цветя. Крис коленичи и натопи лице във водата. След миг вдигна глава и се разкашля. Озърна се към Марек, който стоеше до него и гледаше настрани.
    — Писна ми — каза Крис. — Писна ми.
    — Не се и съмнявам.
    — Можеха да ме убият. И на това му викат спорт? Знаеш ли какво е? Рокерски дивотии, само че на коне. Тия хора са ненормални.
    Той отново натопи лице във водата.
    — Крис.
    — Мразя да повръщам. Ужасно мразя.
    — Крис.
    — Какво? Сега пък какво? Да не речеш, че ще ми ръждяса бронята? Пет пари не давам, Андре.
    — Не — отвърна Марек. — Исках само да ти кажа, че филцовата дреха отдолу ще набъбне и трудно ще свалиш доспехите.
    — Тъй ли? Е, не ми пука. Ония пажове ще дойдат да ги свалят. — Крис седна на мекия мъх и се закашля. — Божичко, не мога да се отърва от проклетата миризма. Трябва ми баня или нещо такова.
    Марек мълчаливо седна до него. Изчакваше го да си излее яда. Докато Крис говореше, ръцете му трепереха. Нека се наприказва, помисли Марек.
    На полето под тях тренираха стрелци в кафяво-сиви униформи. Без да обръщат внимание на вълненията около турнира, те търпеливо стреляха по мишените, отдръпваха се и пак стреляха. Точно както твърдяха старинните текстове: английските стрелци бяха извънредно дисциплинирани и тренираха всеки ден.
    — Тия хора са новата военна мощ — уточни Марек. — Сега те решават успеха на битките. Погледни ги.
    Крис се подпря на лакът.
    — Шегуваш се — отвърна той.
    Стрелците вече бяха на цели двеста метра от кръглите си мишени — колкото две футболни полета. Отдалече изглеждаха съвсем дребни, но самоуверено изпъваха лъковете си към небето.
    — Ама те наистина ли?
    Небето почерня от свистящи стрели. Всички улучиха мишените или се забиха наблизо в тревата.
    — Без майтап — каза Крис.
    Почти незабавно из въздуха се понесе нов рояк. После още един, и още един. Марек броеше. Три секунди между изстрелите. Значи е вярно, помисли си той. Английските стрелци са можели да пуснат по двайсет стрели за минута. Мишените вече бяха заприличали на таралежи.
    — Рицарската кавалерия не може да устои на подобна атака — каза Марек. — Тя убива и ездачите, и конете. Затова английските рицари се бият пеш. Французите все още атакуват в традиционния стил… и падат мъртви още преди да стигнат до англичаните. Четири хиляди рицари са убити при Креси, а при Поатие още повече. Огромен брой за тази епоха.
    — Защо французите не сменят тактиката? Не виждат ли какво става?
    — Виждат, но това би означавало край за един цялостен начин на живот… всъщност за цялата им култура — каза Марек. Рицарите са все благородници; техният начин на живот е твърде разточителен за простолюдието. Рицарят трябва сам да си купи бронята и поне три бойни коня, да поддържа свита от пажове и помощници. И досега тия благородни рицари са били решаващ фактор във военното дело. Но това вече е минало. Той посочи към полето. — Тези хора са от простолюдието. Побеждават с координация и дисциплина. Няма лична доблест. Плащат им и те си вършат работата. Но те са бъдещето на войната — платени, дисциплинирани, безименни войници. С рицарите е свършено.
    — Освен за турнири — кисело подхвърли Крис.
    — В общи линии. А дори и там… всичките тия доспехи и ризниците под тях са заради стрелите. Стрелите с лекота пронизват незащитен човек и пробиват ризница. Затова на рицарите им трябва броня. На конете също. Но при такъв залп… Марек посочи свистящия дъжд от стрели и сви рамене. — Няма спасение.
    Крис се озърна към турнира. После каза:
    — Крайно време беше.
    Марек се завъртя и видя да се задават петима пажове, придружени от двама войници с червено-черни наметки.
    — Най-сетне ще се отърва от тия проклети железа. Когато групата наближи, Крис и Марек станаха на крака.
    Единият войник каза:
    — Вие нарушихте правилата на турнира, оскърбихте доблестния рицар Гай дьо Малегант и гостоприемството на лорд Оливър. Арестувани сте и ще дойдете с нас.
    — Чакай малко — възрази Крис. — Ние ли сме го оскърбили?
    Войникът жестоко го зашлеви и го блъсна напред. Марек тръгна след него. Обкръжени от стражата, двамата се отправиха към замъка.


    Кейт все още бе на турнира и се озърташе да види Крис и Андре. Отначало й хрумна да надникне в шатрите край полето, но там имаше само мъже — рицари, оръженосци и пажове, затова се отказа. Този свят беше различен, насилието се носеше из въздуха и тя непрестанно усещаше надвисналата заплаха. Почти всички тук бяха млади; рицарите, които препускаха из полето, нямаха и трийсет години, а оръженосците им бяха голобради хлапета. Простичките й дрехи издаваха недвусмислено, че не е от кръга на благородниците. Имаше чувството, че ако я отвлекат и изнасилят, никой няма да обърне внимание.
    Макар да бе пладне, тя откри, че се държи както в Ню Хейвън нощем. Гледаше да не е сама, да се движи сред хората; заобикаляше отдалече групичките мъже.
    Мина зад публиката, слушайки как тълпата приветства следващата двойка рицари. Надникна между шатрите отляво. Марек и Крис не се виждаха никъде. И все пак бяха напуснали полето само преди минути. Дали не бяха в някоя шатра? От един час насам не бе чувала нищо в слушалката си; предполагаше, че е, защото Марек и Крис носеха шлемове, които спираха радиовълните. Но вече трябваше да са ги свалили.
    Изведнъж ги видя малко по-надолу по склона, седнали край лъкатушно поточе.
    Тя тръгна нататък. От горещото слънце главата я сърбеше под перуката. Зачуди се дали няма начин да се отърве от нея и да носи шапка. Или пък да си отреже косата още по-късо и да мине за млад мъж.
    Реши, че сигурно би било интересно да стане мъж за известно време.
    Тъкмо мислеше откъде да намери ножици, когато забеляза войниците да се приближават към Марек. Тя забави крачка. Все още не чуваше нищо в слушалката, макар че беше толкова близо.
    Изключена ли беше? Тя почука с пръст по ухото си.
    Веднага чу гласа на Крис:
    — Ние ли сме го оскърбили?
    После се раздаде някакъв глух шум. Кейт видя как войниците поведоха Крис и Марек към замъка.
    Тя изчака малко и ги последва.


    Кастелгард пустееше. Магазинчетата и работилниците бяха заключени, улиците — безлюдни и тихи. Всички бяха на турнира, което правеше още по-трудна задачата й да следи Марек, Крис и войниците. Наложи се да изостане и да изчаква, докато напуснат някоя улица, за да излезе на нея и тичешком да се втурне към следващия ъгъл.
    Знаеше, че се държи подозрително. Но нямаше кой да види. На един висок прозорец зърна някаква старица да се прилича със затворени очи. Но тя изобщо не погледна надолу. Може би спеше.
    Стигна до откритото пространство пред замъка. Тук също нямаше жива душа. Рицарите на буйни коне, тренировъчните схватки, пърхащите знамена — всичко бе изчезнало. Войниците прекосиха подвижния мост. Докато тръгваше подир тях, Кейт чу рева на тълпата откъм полето отвъд стените. Стражите се обърнаха и подвикнаха на войниците горе да им кажат какво става. Часовите на бойниците виждаха полето; те отговориха на висок глас. Краткият разговор бе придружен с множество ругатни; изглежда, всички залагаха на резултата.
    Сред цялата тази възбуда тя влезе незабелязано в замъка.


    Спря на малкия преден двор. Видя няколко коня, вързани за един стълб и оставени без надзор. Но на двора имаше войници; всички бяха горе върху стената да гледат турнира.
    Кейт се озърна за Марек и Крис, но не ги видя. Без ясна идея какво да прави, тя мина през вратата към голямата зала. Откъм спиралното стълбище отляво долетяха кънтящи стъпки.
    Кейт започна да обикаля нагоре по стъпалата, но звуците заглъхнаха.
    Сигурно бяха слезли надолу.
    Тя бързо се върна назад. Спиралното стълбище слизаше до нисък каменен тунел, влажен и плесенясал, с килии от едната страна. Вратите бяха отворени; вътре нямаше никой. Нейде напред, зад ъгъла, се раздадоха кънтящи гласове и метално дрънчене.
    Тя предпазливо пристъпи натам. Помисли си, че навярно е под голямата зала. Мислено се помъчи да възстанови спомените за подредбата на разрушения замък, който бе изследвала тъй внимателно преди няколко седмици. Но изобщо не помнеше да е виждала този тунел. Навярно бе рухнал още преди векове.
    Отново метален звън и гръмогласен смях.
    После стъпки.
    Трябваха-й една-две секунди, за да осъзнае, че идват към нея.


    Марек падна по гръб върху наръч прогизнала слама — прогнила, лепкава и зловонна. Крис се търкулна до него. Бяха в края на коридор с килии от двете страни. През решетките Марек видя пазачите да се отдалечават със смях. Единият подхвърли:
    — Хей, Паоло, накъде си се запътил? Стой тук да ги пазиш.
    — Защо? Никъде няма да идат. Искам да видя турнира.
    — Ти си на смяна. Оливър ги иска под стража.
    Последваха протести и ругатни. Нов смях и заглъхващи стъпки. После един широкоплещест пазач се върна, огледа ги през решетките и изруга. Не беше доволен; заради тях изпускаше забавлението. Той плю на пода на килията, после се отдалечи и седна на ниска дървена табуретка. Ъгълът го закриваше, но Марек виждаше сянката му на отсрещната стена.
    Изглежда, си чоплеше зъбите.
    Марек пристъпи до решетките и се помъчи да надникне в останалите килии. Отдясно не различи нищо, но право отпред зърна някакъв силует, седнал в тъмното до стената.
    Когато очите му привикнаха с полумрака, той разбра, че това е професорът.

30:51:09

    Стърн седеше в частната столова на Ай Ти Си. Помещението беше малко, имаше само една маса с бяла покривка и прибори за четирима. Седнал срещу него, Гордън ядеше с апетит пържени яйца и бекон. Стърн гледаше как късо подстриганата глава на Гордън подскача нагоре-надолу, докато загребва с вилицата. Човекът се хранеше бързо.
    Навън слънцето вече се издигаше над възвишенията на изток. Стърн погледна часовника; беше шест сутринта. Техниците на Ай Ти Си пускаха от паркинга поредния метеорологичен балон; той си спомни думите на Гордън, че го правят на всеки кръгъл час. Балонът бързо се издигна нагоре и изчезна във високите облаци. Хората, които го бяха пуснали, не си направиха труда да гледат и тръгнаха към съседната лабораторна сграда.
    Гордън надигна глава от чинията.
    — Как беше препечената филийка? Нещо друго ли предпочиташ?
    — Не, добре беше — отвърна Стърн. — Просто не съм много гладен.
    — Послушай съвета на един стар войник — каза Гордън. Седнеш ли на трапезата, яж. Защото не знаеш кога ще е следващата възможност.
    — Несъмнено си прав — кимна Стърн. — Само че не ми се яде.
    В столовата влезе сервитьор с колосано бяло сако.
    — О, Харолд — каза Гордън. — Имаш ли готово кафе?
    — Да, сър. Капучино, ако желаете.
    — Предпочитам го черно.
    — Разбира се, сър.
    — Ами ти, Дейвид? — попита Гордън. — Кафе?
    — С обезмаслено мляко, ако ви се намира.
    — Разбира се, сър — рече Харолд и излезе.
    Стърн се загледа през прозореца. Слушаше как Гордън се храни и вилицата му стърже по чинията. Накрая каза:
    — Дай да видим дали съм разбрал добре. В момента те не могат да се върнат, така ли е?
    — Точно така.
    — Защото няма къде.
    — Правилно.
    — Защото площадката е задръстена с паднали греди.
    — Вярно.
    — И след колко време ще могат да се върнат?
    Гордън въздъхна и се отдръпна от масата.
    — Всичко ще се уреди, Дейвид — каза той. — Цялата работа ще приключи благополучно.
    — Не го усуквай. Колко време?
    — Е, дай да пресметнем. Още три часа, докато въздухът в пещерата се проветри. За всеки случай добавяме още един. Значи четири. После два часа за разчистване на площадката. Шест часа. И след това трябва да възстановим водните щитове.
    — Водните щитове ли? — изненада се Стърн.
    — Трите водни обръча. Те са абсолютно необходими.
    — Защо?
    — За да сведем до минимум транскрипционните грешки.
    — И какво точно са тези грешки? — попита Стърн.
    — Неточности при възстановяването. Когато машините изграждат наново човека.
    — Ти ми каза, че няма никакви грешки. Че можете за възстановявате съвсем точно.
    — Да, във всяко едно отношение. Стига да сме защитени от външни смущения.
    — А ако не сме защитени?
    Гордън въздъхна.
    — Ще бъдем, Дейвид. — Той погледна часовника си. — Престани да се тревожиш. Има още няколко часа, преди да започнем с транзитната площадка. Само се измъчваш напразно.
    — Все си мисля — каза Стърн, — че трябва да има нещо, което можем да сторим. Да им пратим послание, да се свържем по някакъв начин…
    Гордън поклати глава.
    — Не. Нито послание, нито връзка. Просто не е възможно. Засега са напълно откъснати от нас. И нищо не можем да променим.

30:40:39

    Кейт Ериксън прилепи гръб към стената, усещайки хладния, влажен камък. Беше се вмъкнала в една от килиите и сега чакаше със затаен дъх да отминат стражите, които бяха затворили Марек и Крис. Войниците се смееха и изглеждаха в добро настроение. Чу един от тях да казва:
    — Сър Оливър бе твърде засегнат, че онзи пришълец направи заместника му за смях.
    — А с другия бе още по-зле. Яздеше като парцал, и все пак строши две копия срещу Черната глава.
    Всеобщ смях.
    — Воистина го направи за смях. И заради туй лорд Оливър ще им вземе главите още довечера.
    — Мене, ако питате, ще ги клъцне преди вечеря.
    — Не, след. Ще има по-голяма навалица.
    Нов смях.
    Те се отдалечиха по коридора и гласовете им заглъхнаха. Вече едва ги чуваше. Настана кратко мълчание… дали се изкачваха по стълбището? Не, не още. Чу ги пак да се смеят. И смехът продължи. Изглеждаше някак странен, пресилен.
    Нещо не беше наред.
    Тя се вслуша напрегнато. Говореха нещо за сър Гай и лейди Клеър. Не ги чуваше ясно. Различи само няколко думи: „твърде сърдит на милейди…“, после пак смях.
    Кейт се навъси.
    Гласовете им вече не бяха толкова глухи.
    Лоша работа. Връщаха се.
    Защо? — запита се тя. Какво е станало?
    Озърна се към вратата. И там, на каменния под, видя собствените си влажни отпечатъци, водещи към килията.
    Обувките й бяха подгизнали от тревата край потока. Същото се отнасяше до всички останали и по средата на коридора се точеха множество влажни дири. Но един чифт се отклоняваше към килията.
    И онези бяха забелязали.
    Проклятие.
    Раздаде се мъжки глас:
    — Кога привършва турнирът?
    — Към три подир пладне.
    — Тогаз сигурно вече му наближава краят.
    — Лорд Оливър ще побърза да обядва и после ще се готви за Протосингела.
    Тя се вслуша, опитвайки да определи броя на гласовете. Колко бяха пазачите? Помъчи се да си спомни. Поне трима. А може би петима. Не беше обърнала внимание преди малко.
    Проклятие.
    — Разправят, че Протосингела водел хиляда меча.
    На пода пред вратата й падна сянка. Това означаваше, че вече са й от двете страни на килията.
    Какво можеше да направи? Знаеше само едно — че не бива да се оставя в ръцете им. Тя беше жена; нямаше работа тук; щяха да я изнасилят и убият.
    Но те не знаеха, че е жена, напомни си тя. Все още не знаеха. Пред вратата настана тишина, после се чу тътрене на нозе. Какво щяха да направят сега? Вероятно да пратят един в килията, докато другите чакат навън. А те междувременно щяха да заемат позиции, да изтеглят мечовете и да ги вдигнат…
    Не биваше да чака. Ниско приведена, тя се хвърли навън.
    Блъсна се във влизащия пазач, покоси го отстрани през коленете и той рухна назад с вопъл на болка и изненада. Останалите изреваха, но Кейт вече изскачаше през вратата. Зад гърба й издрънча меч по камъка сред облак искри и тя побягна по коридора.
    — Жена! Жена!
    Втурнаха се след нея.
    Кейт тичаше нагоре по спиралното стълбище. Чу как отдолу дрънчат ризниците на преследвачите. После изскочи на партера и без дори да размисли, нахълта в голямата зала.
    Залата бе все тъй пуста, масите бяха подготвени за пиршество, но по тях още нямаше храна. Тя изтича напред, като се озърташе за скривалище. Зад гоблените? Не те бяха прилепнали по стената. Под дългите покривки на масите? Не, там щяха да я намерят. Къде? Къде? Видя огромната камина, в която продължаваше да гори огън. Нямаше ли някакъв таен проход от банкетната зала? И дали беше тук, в Кастелгард, или в Ла Рок? Не си спомняше. Ех, защо не бе внимавала повече.
    За миг се видя по къси панталони, тениска и маратонки да обикаля лениво из замъка и да си води бележки. Тревогите й тогава — доколкото изобщо ги имаше — бяха дали ще изпълни изискванията на преподавателите.
    А би трябвало да внимава!
    Тя чу как мъжете се приближават. Вече нямаше време. Побягна към камината и се вмъкна зад грамадната, гъсто преплетена позлатена решетка. Пламтящият огън тласкаше към нея вълни от горещ въздух. Тя чу как мъжете нахълтват в залата, крещят, тичат, претърсват. Клекна зад решетката, притаи дъх и зачака.
    Чу ритане, блъскане, дрънчене на чинии по масите. Не различаваше ясно гласовете; те се сливаха с бученето на пламъците зад нея. Нещо падна с метален звън — нещо голямо, може би стойка за факли.
    Тя продължи да чака.
    Единият от войниците кресна някакъв въпрос, но не се чу отговор. Друг изкрещя и този път му отговориха тихичко. Гласът не изглеждаше мъжки. С кого говореха? Вероятно с жена. Кейт се вслуша: да, женски глас. Сигурна беше.
    Още няколко думи, после дрънчене — войниците тичешком напускаха залата. Като надникна иззад ръба на позлатената решетка, тя ги видя да изскачат навън.
    Изчака още малко, после излезе от камината.
    Пред нея стоеше девойче на десет или единайсет години.
    Главата му беше обвита в бяло платно, тъй че се виждаше само лицето. Беше облечено в широка розова рокля, стигаща почти до пода. Носеше златна кана и наливаше вода в бокалите по масата.
    Момичето мълчаливо я зяпна в очите.
    Кейт очакваше писък, но не се случи нищо. Девойчето само продължи да я гледа любопитно още секунда-две, после каза:
    — Отидоха нагоре.
    Кейт се завъртя и побягна.


    В килията Марек чуваше песента на фанфари и далечните крясъци на тълпата, долитащи през високото прозорче. Пазачът недоволно надигна глава, изруга Марек и професора, после пак седна на табуретката.
    Професорът тихо попита:
    — Маркерът още ли е у теб?
    — Да — каза Марек. — У мен е. А вашият?
    — Не. Загубих го. Около три минути след пристигането. Оказа се, че професорът пристигнал в гористата равнина близо до манастира и реката. От ITC го уверили, че мястото ще е пусто и идеално като разположение. Можел да види всички основни обекти от разкопките, без да напуска машината.
    Останалото било просто лош късмет. Професорът се появил тъкмо когато група секачи отивали към гората с брадви на рамо.
    — Те видяха проблясъците, после видяха мен и всички паднаха на колене — каза професорът. — Мислеха, че са видели чудо. После решиха, че може да е нещо по-лошо, и смъкнаха брадвите от раменете си. Очаквах да ме убият, но за щастие знаех окситански. Убедих ги да ме отведат в манастира, а там монасите да решават.
    Монасите го избавили от дърварите, смъкнали дрехите му и го прегледали от глава до пети за свръхестествени белези.
    — На доста странни места ги търсеха — добави професорът. Тогава помолих да ме отведат при игумена. Той искаше да знае къде се намира тайният проход за Ла Рок. Подозирам, че е обещал на Арно да го открие. Както и да е, подметнах, че тайната може да е в манастирските документи. — Професорът се усмихна. — Предложих му да се разровя из пергаментите.
    — И какво?
    — Мисля, че го открих.
    — Тунела?
    — Да, така мисля. Той минава по руслото на подземна река, тъй че навярно е доста дълъг. Започва на едно място, наречено Зеления параклис. И има ключ за намиране на входа.
    — Ключ ли?
    Пазачът изръмжа нещо и Марек млъкна за момент. Крис се надигна, бършейки влагата от носа си.
    — Трябва да се измъкнем оттук — каза той. — Къде е Кейт?
    Марек поклати глава. Кейт все още беше на свобода, освен ако крясъците на стражите по коридора означаваха, че са я заловили. Но не му се вярваше да я хванат. Ако успееше да се свърже с нея, тя би могла да им помогне.
    Това означаваше някак да елиминират пазача. Проблемът бе, че от ъгъла на коридора до табуретката на войника имаше поне двайсет метра. Нямаше как да го изненадат. Но ако Кейт ги чуваше със слушалката, би могъл…
    Крис блъскаше по решетките и крещеше:
    — Хей! Пазачо! Хей, ти!
    Преди Марек да каже нещо, пазачът се появи иззад ъгъла, гледайки любопитно Крис, който бе протегнал ръка през решетките и му махаше.
    — Хей, ела насам! Хей! Насам!
    Пазачът пристъпи към него, блъсна ръката му настрани и изведнъж се разкашля, когато Крис го напръска с газовото флаконче. После залитна. Крис отново посегна през решетките, сграбчи войника за яката и още веднъж пръсна газ в лицето му.
    Пазачът подбели очи и рухна като покосен. Все още вкопчена в него, ръката на Крис се блъсна в железните пръти; той извика от болка и пусна едрия мъжага, който залитна назад и се свлече на пода.
    Твърде далече от вратата.
    — Хубава работа — каза Марек. — А сега?
    — Виж какво, можеше да ми помогнеш — отвърна Крис. Само знаеш да критикуваш.
    Той бе коленичил и протягаше ръка навън чак до рамото, опипвайки с пръсти. Почти достигаше крака на пазача. Почти, но не съвсем. Оставаха му още петнайсет сантиметра до подметката. Крис се протегна още по-силно и изпъшка:
    — Ако имахме нещо… пръчка, кука… с нещо да го издърпаме…
    — Няма смисъл — обади се професорът от другата килия.
    — Защо?
    Джонстън мина напред и надникна през решетките.
    — Защото ключът не е у него.
    — Не е у него ли? Къде е?
    — Виси на стената — посочи професорът.
    — Мамка му — изпъхтя Крис.
    Ръката на проснатия пазач трепна. Единият му крак подскочи конвулсивно. Събуждаше се.
    — Какво ще правим сега? — попита стреснато Крис.


    — Кейт, тук ли си? — изрече Марек.
    — Тук съм.
    — Къде?
    — В края на коридора. Върнах се, когато съобразих, че никога няма да ме потърсят тук.
    — Кейт — каза Марек, — ела насам. Бързо.
    Чу я да тича към тях.
    Пазачът отново закашля, превъртя се и се подпря на лакът. Погледна към коридора и трескаво понечи да се надигне.
    Беше на четири крака, когато Кейт го ритна в брадата. Главата му се отметна назад и той пак падна на пода. Но не беше в несвяст, само замаян. Тръсна глава, пак опита да стане.
    — Кейт — каза Марек, — ключовете…
    — Къде?
    — На стената.
    Тя отстъпи от пазача, грабна тежката връзка ключове и я донесе при килията. Пъхна един от тях в ключалката и се опита да го завърти, но не успя.
    С глухо пъшкане пазачът се хвърли върху нея и я отблъсна към средата на коридора. Двамата се търкулнаха на пода. Тя беше много по-дребна. Войникът я притисна надолу.
    Марек посегна с две ръце през решетката, издърпа ключа и опита нов. Пак неуспех.
    Пазачът бе яхнал Кейт и стискаше гърлото й с две ръце.
    Марек опита следващия ключ. Никакъв резултат. Оставаха още шест.
    Кейт започваше да посинява. От гърлото й излиташе задавено хъркане. Заблъска с юмруци по гърба на пазача, но това не помогна. Опита се да го ритне в слабините, ала ризницата го пазеше.
    — Ножът! Ножът! — извика Марек, но тя сякаш не го разбра. Марек изпробва нов ключ. Пак неуспешно. От другата килия професорът извика нещо на френски.
    Пазачът надигна глава и изръмжа някакъв отговор. В този момент Кейт измъкна кинжала си и го заби с всичка сила в рамото на войника. Острието не проби ризницата. Тя опита още веднъж, и още веднъж. Разярен, пазачът заблъска главата й в каменния под, за да я застави да изтърве ножа.
    Марек опита отново.
    Ключът се завъртя с пронизително скърцане.
    Професорът крещеше. Крис също крещеше. Марек блъсна вратата. Пазачът се извърна към него, пусна Кейт и скочи на крака. Кашляйки, тя замахна с ножа към незащитените му крака и той изрева от болка. Марек жестоко го удари по главата, после още веднъж. Пазачът се сгромоляса на пода и остана да лежи неподвижно.
    Крис отключи вратата на професора. Кейт се изправи. Лицето й бавно си възвръщаше нормалния цвят.
    Марек бе измъкнал бялата плочка и докосна с нокът бутона.
    — Добре. Най-после всички сме заедно. — Той огледа пространството между килиите. — Има ли достатъчно място? Можем ли да извикаме машината тук?
    — Не — каза Крис. — Не помниш ли, трябва да има два метра във всички посоки.
    — Трябва ни по-широко пространство. — Професорът се обърна към Кейт. — Знаеш ли как да се измъкнем оттук?
    Тя кимна. Четиримата тръгнаха по коридора.

30:21:02

    Усещайки прилив на самоувереност, Кейт ги поведе бързо по спиралното стълбище. Схватката с пазача някак я беше освободила; бе преминала през най-страшното здрава и невредима. Сега се чувстваше по-спокойна и по-съсредоточена, макар че в главата й още пулсираше тъпа болка. Изведнъж си припомни резултатите от проучването. Вече знаеше къде са тунелите.
    Излязоха на партера и надникнаха към двора. Той се оказа по-оживен, отколкото бе очаквала Кейт. Имаше много войници, рицари в доспехи и придворни с празнични дрехи — всички се връщаха от турнира. Тя предположи, че часът наближава три; дворът бе облян в ярка следобедна светлина, но сенките почваха да се издължават.
    Марек поклати глава.
    — Не можем да излезем оттук.
    — Не се бойте.
    Кейт ги поведе нагоре към втория етаж, после изтича по каменен коридор с врати откъм вътрешната страна и прозорци от външната. Знаеше, че зад вратите има малки стаи за роднини и гости.
    — Аз бях тук — обади се зад нея Крис и посочи едната врата. — Клеър е в онази стая.
    Марек изсумтя. Кейт продължи напред. В дъното на коридора лявата стена бе закрита с гоблен. Тя вдигна гоблена — оказа се удивително тежък — и продължи покрай стената, натискайки камъните с ръце.
    — Сигурна съм, че е тук.
    — Кое? — попита Крис.
    — Тайният проход към задния двор.
    Кейт стигна до края на стената. Не намери никакъв проход. И като се озърна назад, трябваше да признае, че не личи изобщо да има врата. Камъните бяха гладки и плътно прилепнали. Плоска стена без вдлъбнатини и неравности. Нямаше признаци за неотдавнашна зидарска работа. Когато притисна буза към камъка и присви едното око, стената й се стори монолитна.
    Грешеше ли?
    Или беше сбъркала мястото?
    Не можеше да греши. Вратата трябваше да е някъде тук. Тя се върна, натисна отново. Нищо. Най-сетне я откри по чиста случайност. От другия край на коридора долетяха гласове — по стълбището идваха хора. Когато се завъртя да погледне, кракът й закачи нещо в основата на стената.
    С тихо метално щракване пред нея изникна врата. Беше открехната само на няколко сантиметра. Но Кейт виждаше ясно, че зидарите са прикрили умело процепа.
    Тя натисна вратата. Един по един всички минаха вътре. Марек, който бе останал последен, пусна гоблена и затвори вратата.
    Намираха се в тесен, сумрачен тунел. На всеки няколко крачки малки дупки в стената пропускаха оскъдни лъчи, тъй че нямаше нужда от факли.
    Когато за пръв път проучи този коридор в руините на Кастелгард, Кейт се питаше за какво е създаден. Изглеждаше напълно излишен. Но сега безпогрешно усети целта му.
    Това не бе таен проход за минаване от едно място на друго. Служеше за подслушване из стаите на втория етаж.
    Тихо продължиха напред. Кейт дочу гласове от близката стая — мъжки и женски. Когато стигнаха до малките отвори, четиримата спряха и надникнаха.
    Крис въздъхна измъчено.
    Изпървом Крис видя само мъжки и женски силует на яркия фон на прозореца. После разбра, че това са лейди Клеър и сър Гай. Хванати за ръце, двамата се докосваха нежно. Сър Гай я целуна със страст и тя отвърна също тъй пламенно, като го прегърна през шията.
    Крис зяпна.
    Влюбените се разделиха и сър Гай заговори, докато Клеър го гледаше право в очите.
    — Милейди — каза той, — вашите маниери и безцеремонни нападки карат мнозина да се присмиват зад гърба ми и да одумват моята мъжественост. Не ще търпя подобни обиди.
    — Тъй трябва да бъде — отвърна тя. — Заради двама ни. Знаете го много добре.
    — И все пак бих желал малко да усмирите нрава си.
    — О, тъй ли? И как точно? Бихте ли желали да рискувате богатството, за което копнеем и двамата? Има и други приказки, добри ми рицарю, както знаете твърде добре. Докато отхвърлям венчилото, аз споделям подозренията, що таят мнозина в душите си: че вашата черна ръка е замесена в кончината на съпруга ми. Ала щом лорд Оливър ме насили да склоня въпреки всичките ми старания, то никой не може да ме одумва. Тъй ли е?
    — Тъй е — кимна печално Гай.
    — А съвсем друго ще бъде, ако проявя към вас благосклонност още сега — продължи тя. — Същите злостни езици скоро ще почнат да шушнат, че и аз имам пръст в безвременната гибел на съпруга си, а тая мълва скоро ще стигне до неговите близки в Англия. Те вече кроят планове как да си върнат имотите. Липсва им само повод за действие. Поради туй сър Даниъл бди над всяка моя постъпка. Добри ми рицарю, моята женска репутация лесно се накърнява и нищо не ще я възвърне. Единственият ни изход е в непреклонната ми враждебност към вас, тъй че ви моля да изтърпите обидните нападки и да се утешите с мисли за бъдещата награда.
    Челюстта на Крис провисна. Тя проявяваше съвсем същата подчертана интимност — сърдечния поглед, тихия глас, гальовното докосване по шията, — с която се бе държала към него. Тогава Крис си въобразяваше, че я е съблазнил. Сега разбираше, че всъщност тя е съблазнявала него.
    Въпреки ласките сър Гай продължи да се цупи.
    — А посещенията ви в манастира? Не желая да ходите там.
    — Как тъй? — подкачи го тя. Да не би да ревнувате от игумена, милорд?
    — Казвам, само че не желая да ходите там — упорито повтори той.
    — За тия посещения имам важна причина, понеже който знае тайната на Ла Рок, държи в ръцете си лорд Оливър. За да узнае тайната, той би склонил на всичко.
    — Бога ми, истина е, милейди, ала ние не научихме тайната — каза сър Гай. — Знае ли я игуменът?
    — Не можах да се срещна с игумена — отвърна Клеър. — Той беше навън.
    — А магистърът твърди, че не знае.
    — Тъй твърди. И все пак ще попитам игумена, може би утре.
    Иззад вратата долетя почукване и приглушен мъжки глас.
    Двамата се обърнаха.
    — Трябва да е сър Даниъл — каза Гай.
    — Бързо, милорд, в скривалището.
    Сър Гай изтича към стената, зад която се криеха, дръпна гоблена настрани, после пред смаяните им погледи отвори потайна врата… и прекрачи в тесния коридор до тях. Очите му се разшириха за миг, после той изкрещя:
    — Затворниците! Избягали са! Затворниците!
    Викът бе подхванат от лейди Клеър.
    В тунела професорът се обърна към останалите:
    — Ако ни разделят, идете в манастира. Намерете брат Марсел. Той знае ключа за тайния проход. Разбрахте ли?
    Преди някой да отговори, по коридора дотичаха войници. Крис усети как го сграбчват груби ръце. Бяха хванати.

30:10:55

    В голямата зала отекваше мелодията на самотна лютня, докато слугите привършваха с подреждането на масите. Хванали за ръце любовниците си, лорд Оливър и сър Робърт танцуваха, а танцмайсторът отмерваше такта и се усмихваше възторжено. След няколко стъпки лорд Оливър се завъртя към партньорката си и откри, че е с гръб към него; той изруга.
    — Дреболия, милорд — заяви танцмайсторът с безметежна усмивка. — Както несъмнено си спомняте, ритъмът е напред-назад, напред-назад, въртене, назад и пак въртене, назад. Изтървахме едно завъртане.
    — Нищо не съм изтървал — каза Оливър.
    — Воистина тъй е, милорд — потвърди незабавно сър Робърт. — Музикантът обърка мелодията.
    И той изгледа свирепо момчето с лютнята.
    — Добре тогава. — Оливър отново зае поза и протегна ръка на девойката. — Значи как беше? Напред-назад, напред-назад, въртене, назад…
    — Много добре — каза с усмивка танцмайсторът и пак почна да отмерва такта. — След като вече го схванахте…
    Откъм вратата долетя глас:
    — Милорд.
    Музиката стихна. Лорд Оливър се обърна раздразнено и видя сър Гай с неколцина войници, обкръжили професора и още няколко души.
    — Сега пък какво?
    — Милорд, изглежда, че магистърът има спътници.
    — А? Какви спътници?
    Лорд Оливър пристъпи напред. Видя пришълеца от Хейнът, глупавия ирландец, който не можеше да язди, и някаква млада жена, ниска и вироглава.
    — Какви са тия спътници?
    — Милорд, те твърдят, че са чираци на магистъра.
    — Помощници? — Оливър вдигна вежда и огледа групата. Драги ми магистре, когато споменахте за чираци, не разбрах, че са в замъка с вас.
    — Аз самият не знаех — каза професорът.
    Лорд Оливър изсумтя.
    — Вие не може да сте чираци. — Той ги огледа един по един. Поне с десет години сте надхвърлили възрастта. А и днес не показахте с нищо, че познавате магистъра… Утаявате нещо от мен. Всички. — Той поклати глава и се обърна към сър Гай. — Не им вярвам и желая да чуя истината. Но не сега. Отведете ги в тъмницата.
    — Милорд, те вече бяха в тъмницата и се измъкнаха.
    — Измъкнаха ли се? Как? — Оливър рязко вдигна ръка, за да възпре отговора. — Кое е най-сигурното ни място?
    Робърт дьо Кер излезе напред и му пошушна нещо.
    — Моите покои в кулата? Където държа скъпата Алис? Оливър се разсмя. — Сигурни са, не ще и дума. Да, заключете ги там.
    — Ще се погрижа за туй, милорд — каза сър Гай.
    — Тия „чираци“ ще бъдат гаранция за доброто поведение на господаря им. — Оливър се усмихна зловещо. — Вярвам, драги магистре, че ще се научите да танцувате заедно с мен.
    Войниците грубо отмъкнаха навън тримата младежи. Лорд Оливър махна с ръка. Музикантът и танцмайсторът се оттеглиха с мълчалив поклон. Жените също. Сър Робърт остана, но след един свиреп поглед на Оливър и той напусна залата.
    — И тъй, магистре, каква е тази игра?
    — Бог ми е свидетел, че те са мои чираци, както ви казах от самото начало — отвърна професорът.
    — Чираци ли? Единият е рицар.
    — Той има голям дълг към мен и затова ми служи.
    — О? Какъв дълг?
    — Спасих живота на баща му.
    — Тъй ли? — Оливър заобиколи професора. — Как го спасихте?
    — С лекарства.
    — От що страдаше?
    Професорът почука ухото си с пръст и каза:
    — Милорд, ако желаете да се уверите, доведете тутакси рицаря Марек и той ще повтори, каквото говоря сега: че спасих баща му от тежка водянка с билката арника, и туй се случи в Хампстед, малко градче недалече от Лондон, през есента на миналата година.
    Оливър помълча. Втренчи се в професора.
    Тишината бе нарушена от някакъв мъж, цял поръсен с бял прах, който се обади откъм вратата:
    — Милорд.
    Оливър се завъртя.
    — Сега пък какво?
    — Милорд, деликатесите.
    — Деликатесите? Добре де… само, че бързичко.
    — Веднага, милорд — поклони се човекът и щракна с пръсти. Дотичаха две момчета с поднос на раменете. — Милорд, първият деликатес… карантия.
    Върху подноса имаше купчина бледорозови животински вътрешности, големи тестиси и пенис. Оливър обиколи от всички страни, оглеждайки внимателно.
    — Глигански вътрешности, донесени от лова. Напълно убедително — кимна той и се обърна към професора. — Одобрявате ли работата на моята кухня?
    — Одобрявам, милорд. Вашият деликатес е традиционен и в същото време умело приготвен. Тестисите са особено удачни.
    — Благодаря, сър — поклони се готвачът. — Ако благоволите да се заинтересувате, те са от сливи и разтопена захар. А червата са от нанизани плодове, покрити със смес от яйца, пиво и мед.
    — Добре, добре — каза Оливър. — Преди второто блюдо ли ще го сервираш?
    — Точно тъй, лорд Оливър.
    — Ами другият деликатес?
    — Марципан, милорд, оцветен с шафран и глухарчета.
    Готвачът се поклони, махна с ръка и две други момчета дотърчаха с нов поднос. Върху него имаше огромен макет на замъка Кастелгард, висок метър и половина, целия в бледожълто, точно като истинските каменни стени. Изработката бе точна до най-малки подробности, включително и малки знаменца върху захарните бойници.
    — Елегантно! Браво! — възкликна Оливър и плесна с ръце, за миг зарадван като дете. — Твърде съм доволен. — Той се обърна към професора и посочи модела. — Знаете ли, че злодеят Арно връхлита към нашия замък и ще трябва да се отбранявам?
    Джонстън кимна.
    — Знам.
    — Как ще ме посъветвате да разположа войската в Кастелгард?
    — Милорд — каза Джонстън, — аз изобщо не бих отбранявал Кастелгард.
    Оливър отиде до най-близката маса, взе бокал и си наля вино.
    — О? Поради що говорите тъй?
    — Колко войници ви трябваха, за да го отнемете от гасконците? — попита Джонстън.
    — Петдесет или шейсет, не повече.
    — Ето ви отговора.
    — Ала ние не предприехме фронтална атака. Нападнахме потайно. Умело.
    — А Протосингела не ще ли го стори?
    — Може да се опита, ала ние ще го очакваме. Ще сме готови за нападението.
    — Може би да. — Джонстън обърна гръб на Оливър. — А може би не.
    — Значи наистина сте чародей…
    — Не, милорд, не предричам бъдещето. Изобщо не притежавам подобни способности. Просто давам съвета си като човек. И ви казвам: Протосингела ще е не по-малко потаен от вас.
    Оливър се навъси, помълча мрачно и отпи от бокала. После сякаш забеляза застиналия готвач и момчетата с подноса. Махна им с ръка да си вървят. Докато излизаха, той подвикна:
    — Много внимавайте с този деликатес! Не желая да му се случи нищо, преди да го видят гостите. — След секунди отново бяха сами. Оливър се обърна към Джонстън и посочи гоблените. — Нито пък на този замък.
    — Милорд — каза Джонстън, — не е потребно да отбранявате този замък, когато имате друг, далеч по-добър.
    — А? За Ла Рок ли говорите? Но Ла Рок има слабо място. Тайният проход, който не мога да открия.
    — А откъде знаете, че съществува?
    — Трябва да съществува — отсече Оливър, — защото старият Лаон бе архитект на Ла Рок. Познато ли ви е това име? Не? Той беше предишният игумен на манастира. Лукав бе старият епископ и колчем подиреха помощта му за преустройство на градче, замък или църква, винаги оставяше по някоя тайна, известна единствено нему. Всеки замък имаше незнаен проход или незнайна слабост, която Лаон можеше да продаде на нападателя при необходимост. Старият Лаон зорко бдеше за интересите на Светата църква… а за своите още по-зорко.
    — И все пак — заяви Джонстън, — щом никой не знае къде е проходът, той все едно, че не съществува. По-важни грижи има, милорд. С колко войници разполагате тук в момента?
    — Двеста и двайсет пехотинци, двеста и петдесет стрелци и двеста копиеносци.
    — Арно има два пъти по толкова — каза Джонстън. — Може би повече.
    — Тъй ли мислите?
    — Воистина той не е нищо повече от жалък крадец, ала сега е прочут крадец, щом може да тръгне срещу Авиньон, да принуди светия отец да обядва с хората му, а после да поиска откуп десет хиляди ливри, за да остави града непокътнат.
    — Не думайте! — възкликна уплашено лорд Оливър. — За това не бях чувал. Вярно, носят се слухове, че Арно възнамерява да тръгне срещу Авиньон, може би още идния месец. И всички очакват той да заплаши папата. Ала още не го е сторил. — Той се навъси. — Нали?
    — Истината говорите, милорд — бързо отвърна професорът. Исках да кажа, че дръзките му помисли привличат всеки ден нови войници. Той вече има отряд от хиляда меча. Може би две хиляди.
    Оливър изсумтя презрително.
    — Не се боя.
    — Вярвам ви — каза Джонстън, — ала този замък има плитък ров; само един подвижен мост; само един сводест вход, една решетка и никакви капани за нападателите. Бойниците на изток са ниски. Няма къде да складирате храна и вода за повече от няколко дни. Гарнизоните са натъпкани в малките дворчета и хората ви не са маневрени.
    — Казвам ви, съкровището ми е тук и аз ще остана при него.
    — А моят съвет — възрази Джонстън — е да съберете, каквото можете и да се махнете. Ла Рок е построен върху канара, с отвесни скали от двете страни. Откъм третата има дълбок ров, две порти една след друга, две решетки, два моста. Дори ако нападателите преодолеят външната порта…
    — Знам достойнствата на Ла Рок!
    Джонстън млъкна.
    — И не желая да слушам проклетите ви поучения!
    — Както благоволите, лорд Оливър. — Джонстън помълча, после добави: — Ах.
    — Ах ли? Ах?
    — Милорд — каза Джонстън, — не мога да ви съветвам, ако ме оскърбявате.
    — Оскърбявам ли? Никого не оскърбявам, магистре. Говоря открито, от все сърце.
    — Колко души имате разположени в Ла Рок?
    Оливър смутено пристъпи от крак на крак.
    — Триста.
    — Тъй. Значи съкровището ви е вече в Ла Рок.
    Лорд Оливър присви очи. Не каза нищо. Обърна се, заобиколи Джонстън, присви очи. Накрая изръмжа:
    — Притискате ме да се преместя, като подклаждате страховете ми.
    — Не ви притискам.
    — Искате да отида в Ла Рок, понеже знаете, че онзи замък има слабо място. Вие сте изчадие на Арно и подготвяте пътя за неговата атака.
    — Милорд — каза Джонстън, — ако Ла Рок е тъй слаб, както твърдите, то защо пренесохте съкровището си там?
    Оливър изсумтя недоволно.
    — Умеете да хитрувате с думите.
    — Милорд, собствените ви деяния подсказват кой замък е по-надежден.
    — Много добре. Но, магистре, отида ли в Ла Рок, и вие идвате с мен. И ако някой открие тайния вход, преди да ми кажете за него, лично ще се погрижа да издъхнете по начин, пред който кончината на Едуард — той се изкиска — ще изглежда като същинско благодеяние.


    Крис Хюз гледаше през прозореца.
    На двайсет метра под него дворът тънеше в сянка. Мъже и жени в празнична премяна вървяха бавно към осветените прозорци на голямата зала. Оттам долиташе тиха музика. Празничната сцена го караше да се чувства още по-унил и самотен. Тримата щяха да бъдат убити… и с нищо не можеха да предотвратят тази участ.
    Бяха заключени в малка стаичка високо в централната кула на замъка, с изглед към крепостната стена и градчето зад нея. Женска стая с чекрък и олтар от едната страна — дежурни признаци на благочестие, засенчени от огромното легло с червено плюшено покривало. Масивната дъбова врата имаше нова ключалка. Сър Гай лично я заключи, след като остави един войник да седи вътре до вратата, а още двама да пазят отвън.
    Този път не искаше да рискува.
    Марек седеше на леглото и гледаше унесено, потънал в мисли. Или може би се ослушваше; бе прилепил длан към ухото си. Кейт неспокойно сновеше между прозорците, проверявайки гледката през всеки от тях. На най-отдалечения тя се приведе навън, погледна надолу, после отиде до прозореца, край който стоеше Крис, и пак се подаде.
    — Гледката си е все същата — каза Крис. Нейното суетене го дразнеше.
    После видя, че тя протяга ръка навън, за да опипа хоросана и камъните по стената край прозореца.
    Изгледа я въпросително.
    — Може би — кимна тя. — Може би.
    Крис се пресегна и докосна стената. Зидарията бе почти съвсем гладка, стената — отвесна и леко извита. Слизаше право надолу към двора.
    — Шегуваш ли се? — рече той.
    — Не. Не се шегувам.
    Той отново надникна. Освен придворните долу имаше още много хора. Неколцина оръженосци разговаряха със смях, докато чистеха доспехите и се грижеха за конете на рицарите. Отдясно група войници обикаляше по крепостната стена. Всеки би могъл да се обърне и да погледне нагоре, ако движенията й привлечаха внимание.
    — Ще те видят.
    — От този прозорец — да. Не и от другия. Единственият ни проблем е той. — Кейт кимна към пазача до вратата. — Можеш ли да помогнеш с нещо?
    — Аз имам грижата — обади се Марек от леглото.
    — Какви ги дрънкаш, по дяволите? — подвикна ядосано Крис. — Мислиш ли, че не мога сам да се справя?
    — Да, така мисля.
    — Е, на мен пък ми писна от твоето високомерие.
    Крис бе побеснял; обърна се, зашари с поглед, грабна малката табуретка край чекръка и тръгна срещу Марек.
    Пазачът видя това, възкликна „Non“ и бързо пристъпи към Крис. Изобщо не забеляза как Марек замахна изотзад с металния свещник.
    В следващия миг войникът рухна, Марек подхвана тялото му и тихичко го отпусна на пода. От главата на пазача шуртеше кръв върху персийския килим.
    — Мъртъв ли е? — попита Крис, гледайки втрещено Марек.
    — На кой му пука? — отвърна Марек. — Само продължавай да говориш спокойно, за да чуват отвън гласовете ни.
    Те се озърнаха, но Кейт вече бе излязла през прозореца.
    Това е най-обикновено самостоятелно катерене без въже, каза си тя, прилепнала за стената на двайсет метра над двора.
    Вятърът я блъскаше, дърпаше дрехите й. Тя се вкопчваше в едва забележимите издатини по хоросана с връхчетата на пръстите. Понякога хоросанът се ронеше и трябваше да го разчиства, после да опитва отново. Но тук-там намираше вдлъбнатини, където да вмъкне пръсти.
    Беше се катерила и на по-трудни места. Редица сгради в Йейл бяха по-неудобни…, макар че там винаги имаше талк за ръцете, свестни обувки и въже. Тук нямаше на какво да разчита.
    Не е далече.
    Беше се измъкнала през западния прозорец, защото се намираше зад стражата, защото гледаше към градчето, тъй че имаше по-малка вероятност да я забележат отдолу… и защото го делеше най-малко разстояние от следващия прозорец, който беше в края на коридора пред стаята.
    Не е далече, повтори си тя. Най-много три метра. Спокойно. Не бързай. Просто протегни ръка, намери опора… сега другата ръка…
    Наближавам, помисли тя.
    Наближавам.
    После докосна каменния перваз. За пръв път можеше да се вкопчи в нещо стабилно. Придърпа се с една ръка, после предпазливо надникна към коридора.
    Нямаше пазачи.
    Коридорът бе пуст.
    Използвайки вече и двете ръце, Кейт се изтегли нагоре, легна върху перваза и се преметна на пода. Сега стоеше в коридора пред заключената врата.
    — Успях — тихо изрече тя.
    — Пазачи? — запита оттатък Марек.
    — Не. Но и ключ няма.
    Тя огледа вратата. Беше дебела и яка.
    — Панти? — обаде се Марек.
    — Да. От външната страна.
    Пантите бяха от масивно ковано желязо. Кейт знаеше защо пита Марек.
    — Виждам щифтовете — каза тя. Ако успееше да ги извади от пантите, вратата лесно щеше да се изкърти. — Но ще ми трябва чук или нещо подобно. Тук няма какво да използвам.
    — Намери нещо — каза тихо Марек.
    Тя изтича по коридора.


    — Дьо Кер — каза лорд Оливър, когато белязаният рицар влезе в залата, — магистърът ни съветва да се преместим в Ла Рок.
    Дьо Кер кимна сдържано.
    — Рискът ще е сериозен, сир.
    — А рискът да останем тук? — попита Оливър.
    — Ако магистърът дава този съвет честно и иск