Скачать fb2
Незабравимо време

Незабравимо време


Елизабет КрейнНезабравимо време

Първа глава

    Когато Джоди Фарнел видя за първи път Уайтфрайърз, остана поразена от красивата му архитектура и окаяното му състояние. Очевидно необитавана от доста време, къщата беше попаднала в ръцете на вандали и те бяха надраскали стените и подовете с такива думи, които човек никога не би си позволил да повтори. Представителката на Агенцията за недвижими имоти стисна чантичката си и пъргаво прескочи някакви парцаливи одеяла на пода.
    — Предполагам, че ще може да се почисти — каза тя и бързо се поправи. — Исках да кажа, уверена съм в това. Мога да ви дам името на един човек, който ще изхвърли от къщата всички тези стари мебели и боклуци.
    Джоди кимна. Очевидно собственикът беше прибрал всичко, което бе сметнал, че заслужава да бъде прибрано. Тя се загледа в дървения корниз на предния салон.
    — Кога казахте, че е построена?
    Служителката погледна в бележника си.
    — През хиляда седемстотин деветдесет и осма година. До хиляда деветстотин и осемдесета година е била обитавана от фамилията, която я е построила. Тогава е починал последният й представител и не са останали никакви наследници.
    — И оттогава е стояла празна, така ли?
    — Преди няколко години е била дадена под наем, но за съвсем кратко време. Толкова е голяма, че цената й се е оказала над възможностите на хората. Днес обаче може да се купи за нищожна сума — тя се огледа наоколо с лека тревога. — Трябва да призная, че наистина се нуждае от голям ремонт.
    — Очевидно.
    Докато разглеждаше къщата, Джоди се опитваше да запази безизразната си физиономия, за да прикрие нарастващия ентусиазъм, който я обхващаше. Беше точно това, което търсеше.
    — Собствениците ще се съгласят ли да я продадат за такава сума?
    — Надявам се — служителката откъсна едно висящо парче от тапета. — Единствено продажбата би спасила къщата от пълна разруха, което би било срам и позор. Някога това е била най-красивата сграда в Джоакуин. Разбира се, към Шрийвпорт се срещат и по-красиви — добави тя. — Изобщо тук при нас са най-хубавите имения в Луизиана.
    Джоди побутна с крак едно овехтяло канапе.
    — Бих желала да направя писмено предложение за покупка на къщата — каза тя и незабавно забеляза облекчението в погледа на служителката.
    Последваха преговори, които приключиха след три седмици с подписването на всички документи. Така Джоди стана собственичка на Уайтфрайърз с плесенясалите му стени, опадали гипсови тавани и всичко останало.
    Изгаряща от нетърпение да се захване с ремонта, тя бързаше към новия си дом. Отново мина по всички стаи и се усмихна доволна. Вече беше разбрала, че под купищата развалини и боклуци къщата всъщност беше солидна, а когато я разгледа по-внимателно, се убеди, че и прегражданията, правени през годините, ще могат да се премахнат по-лесно, отколкото й се беше сторило в началото. Вандализмът не я смущаваше — беше виждала и по-лоши неща.
    Ремонтирането на стари къщи беше стихията на Джоди. Първата си къща беше купила още докато учеше в колежа, най-вече защото й беше по-евтино да купи стара къща, отколкото да живее под наем, но също така и защото беше решила да я постегне, докато живее в нея, и след завършването си да я продаде изгодно. Когато тя получи дипломата си за архитект, къщата вече беше изцяло подновена, така че от продажбата й Джоди спечели доста прилична сума. През следващите четири години купи и препродаде три къщи, като всяка следваща й предлагаше по-голямо архитектурно предизвикателство и й носеше повече печалба от предходната. Уайтфрайърз представляваше още по-амбициозно начинание от останалите, а освен това изглеждаше и далеч по-обещаващо.
    Джоди беше пристигнала в щата Луизиана не само за да търси сграда за възстановяване, но и защото чувстваше нужда от смяна на обстановката и отдалечаване от няколкото мъже, с които беше излизала от време на време. Никой от тях не бе предизвикал у нея по-траен интерес, докато те всички се бяха опитали да задълбочат връзката с нея. Джоакуин й хареса от пръв поглед. То беше от онези дремещи малки градчета, които почти не се променят, преминавайки от едно десетилетие в друго. Нае стая в единствения мотел и се зае да проучва сградите, които представляваха интерес за евентуална реставрация. Хората, с които се срещаше, бяха дружелюбни, може би малко по-консервативни от онези, с които беше имала работа в Батън Рууж, но положението й изискваше промяна и тя беше категорична в това.
    В същия ден, когато направи писмено предложение за покупката на Уайтфрайърз, без много да му мисли, си нае и офис и си поръча фирмена табела с надпис, че извършва архитектурни услуги, която възнамеряваше да постави на вратата. Знаеше, че в такова малко градче едва ли някой ще потърси архитект, но разполагаше с прилична сума в банковата си сметка, а и освен това не й трябваха кой знае колко средства, за да се издържа, тъй като смяташе да живее в Уайтфрайърз през повечето време на възстановяването му. Естествено, нищо не й гарантираше, че предложението й за покупка на Уайтфрайърз ще бъде прието, но инстинктът й подсказваше, че има добри шансове, а освен това беше готова да предложи и по-висока цена, в случай че отхвърлеха първоначалната.
    Джоди погледна часовника си и огледа стълбището надолу към просторното антре. Беше поканила новата си приятелка Енджи Уилсън да види къщата и вече я очакваше. Енджи държеше цветарски магазин до нейния офис и през последните няколко седмици двете бяха установили, че имат много общи интереси. Единственият недостатък на Енджи беше, че винаги закъсняваше и, изглежда, днес също нямаше да направи изключение от лошия си навик. Джоди тъкмо се отправи по коридора на втория етаж към спалните, за да ги огледа още веднъж, когато чу някой да вика отдолу.
    — Джоди, тук ли си?
    — Горе съм, Енджи — отвърна тя и забърза обратно към площадката на стълбището. — Заповядай, влез.
    Енджи колебливо прекрачи прага, като плахо се оглеждаше.
    — Дъските на пода ще ме издържат ли? Сигурна ли си, че не сгреши с тази покупка?
    Джоди се засмя.
    — Къщата изглежда по-зле, отколкото е в действителност. Разбира се, че подовете са здрави, иначе нямаше да я купя. Хайде, качвай се горе. Ще те разведа да я разгледаш.
    Енджи предпазливо се изкачи по стълбището, като внимаваше да не се допира до прашните стени, за да не изцапа белите си панталони и розовата си блуза.
    — Не си представях, че тук е такава бъркотия.
    — Точно затова я купих толкова евтино — отвърна Джоди и я поведе към една от спалните. — Виж само каква гледка се открива!
    Стаята беше огромна, както всички останали и имаше остъклена двукрила врата, водеща към веранда на горния етаж. Под големите прозорци на южната стена край плантацията бавно течеше реката Петит Къър и лъкатушеше между обширните ниви на Уайтфрайърз, оградена от полюшващите се речни върби. По тучните ливади на съседните ферми пасяха крави, а в далечината се обаждаше присмехулник.
    — Не е ли прекрасно? — възкликна Джоди и кръстоса ръце на раменете си. — Това е най-хубавата ми къща. Погледни само към камината. Забелязваш ли, че онзи боядисан корниз е от мрамор? Досега виждала ли си някой да боядисва мраморен корниз?
    Енджи огледа стаята.
    — Ти ми каза, че възнамеряваш да живееш тук, докато я ремонтираш, нали? Не искам да пророкувам, но в този дом те чака много работа.
    — За днес следобед съм поръчала да проверят електрическата инсталация. Ако кабелите са в изправност, ще се нанеса веднага щом почистя стаята така, че да мога да живея в нея.
    — Няма ли да те е страх сама тук? Наоколо нямаш никакви съседи. Ами ако вандалите се върнат?
    — Ще сложа нови брави на вратите и ще остъкля прозорците. Щом хората разберат, че някой живее в тази къща няма да имам неприятности — Джоди се обърна и погледна през прозореца. — Израснала съм в провинцията. Няма да се чувствам самотна, а освен това и ти ще ми идваш на гости, нали?
    — Да, разбира се. Надявам се, че знаеш какво правиш.
    — Да! зная. Ще видиш, че когато оправя къщата, няма да я познаеш.
* * *
    Когато боклукът и продънените мебели бяха изхвърлени, къщата доби по-добър вид. Дни наред Джоди чисти и оправя подовете и стените на стаите, в които смяташе да живее, и накрая се пренесе в къщата. Енджи й помогна да се устрои, но продължаваше да я гледа така, сякаш приятелката й беше изпаднала в умопомрачение. Джоди обаче беше твърде заета и ентусиазирана, за да обръща внимание на тази подробност.
    Преди да започне реставрацията, тя реши да се порови в историята на къщата, с надеждата да намери нейна рисунка от по-стари времена. Прекара толкова много време в библиотеката на Джоакуин, че в един момент тя й стана като втори дом. След дълги дни на ровене из книгите мозайката постепенно започна да се запълва. Оказа се, че къщата беше построена от някой си Джоузиъ Девъро по времето, когато реката Петит Къър, изглежда, е била по-голяма. Девъро имал собствени лодки и ги използвал, за да превозва реколтата си от захарна тръстика и памук от Уайтфрайърз до Мисисипи, а оттам и до Ню Орлиънс. Джоди установи, че по онова време плантацията е била огромна, може би не по-малка от хиляда акра, и е произвеждала както захарна тръстика, така и памук. Това обаче не й беше достатъчно и тя упорито продължи да търси още данни.
    Очевидно плантацията изобщо не бе засегната от Гражданската война и се бе запазила непокътната чак до началото на двадесетия век, когато част от нея е била продадена, за да бъдат изплатени просрочени данъци. Впоследствие от голямото имение последователно са били продавани парцел след парцел, докато накрая бяха останали само четиридесет декара и къщата, която сега беше собственост на Джоди.
    В микрофилмовите архиви на общинските вестници от онова време Джоди намери доста снимки на Уайтфрайърз от началото на века. Явно собствениците на имението често бяха давали сградата под наем за сватби и увеселения и дори в тези фотографии вече се виждаха направените промени и разширения.
    След като стори всичко, което беше по силите й, Джоди се обърна към библиотекарката с молба да й помогне да открие снимки на Уайтфрайърз отпреди хиляда и деветстотната година.
    — В Отдела за плантациите, в задната стая, може и да се намери нещо — каза библиотекарката и поведе Джоди през една врата с надпис „Само за служители“ към книгохранилището покрай дълга галерия, отделена за историята на Луизиана през Гражданската война. — Ние се гордеем, че притежаваме богат книжен фонд за този период, но ограничаваме достъпа до него, тъй като много от тези книги са твърде стари и ценни. Уверена съм, че ще ги ползвате внимателно, което не всичките ни читатели правят — докато погледът на жената обхождаше книгите, тя добави: — Няма да намерите кой знае колко снимки. Нали разбирате, по онова време фотоапаратите са били рядкост — тя извади от рафта една дебела книга и я подаде на Джоди. — Вижте в тази. Това е историята на нашата енория. В нея има подробно описание на Джоакуин с доста скици и репродукции на картини от онзи период. Запомнете обаче, че тези книги не бива да излизат от това помещение.
    — Разбира се, благодаря ви.
    Джоди занесе книгата на най-близката маса, седна и се зачете.
    Томът, съставен от жители на енорията, съдържаше истории на старите фамилии, както и сведения за първоначалните собственици на плантациите и къщите в областта. Беше точно това, което Джоди търсеше.
    Особено впечатление й направи една от историите. Непосредствено след Гражданската война собственик на Уайтфрайърз е бил Майкъл Девъро. Баща му починал сравнително млад (причините за това не бяха посочени) и Майкъл, останал сирак едва на осемнадесет години, поел управлението на собствената си плантация. Джоди почувства възхищение към него. Майкъл не само че беше издигнал плантацията си до разцвет, но и веднага след смъртта на баща си беше дал свобода на своите роби. Самият факт, че бе решил да плаща за труда, който по-рано е бил извършван безплатно от робите, красноречиво говореше както за способностите му, така и за размера на богатството, притежавано от фамилията. Джоди знаеше, че повечето хора на неговата възраст не биха се справили с такава трудна задача.
    Няколко страници по-натам тя намери рисунка на Уайтфрайърз от хиляда осемстотин и шестдесета година. Човекът, оставил описание на къщата, посочваше, че тя е била изключително слънчева и изпълнена с много, много цветя, както отвътре, така и отвън. На Джоди това особено й хареса и си каза, че Уайтфрайърз трябва да е бил щастлив дом за този човек, който го е запомнил така приветлив.
    На следващата страница намери снимка на Майкъл Девъро. Фотографията по онова време, все още сравнително ново изобретение, показваше хубав мъж в разцвета на силите си. Беше тъмнокос, а очите му изглеждаха светли. Сини, предположи тя. Вместо типичното сериозно изражение, характерно за героите на повечето стари фотографии, по лицето на Майкъл Девъро играеше едва доловима усмивка, потвърждаваща жизнерадостта на този човек, а в очите му искряха интелигентни пламъчета. Докато четеше текста под фотографията, погледът й на няколко пъти се спря върху нея. По някаква необяснима за нея причина, това лице я завладяваше и сякаш я хипнотизираше.
    — Господи! — промълви тя. — Най-после да открия един очарователен мъж и да се окаже, че е умрял преди цели сто години!
    Библиотекарката, разположила се наблизо, за да бди над ценните томове, изглежда, чу думите й и я погледна. При вида на усмивката й Джоди реши, че неволните й думи са я развеселили. Самата тя обаче изобщо не мислеше, че те са смешни. Никога досега не беше срещала мъж, когото да хареса дотам, че да излиза с него, а какво ли оставаше да си помисли за брак. Беше имала връзка с няколко момчета в родния си град, Гранд Кото, както и в колежа в Батън Рууж, но оттогава насам много рядко й се бе случвало да излезе с момче. Обикновено вечерите предпочиташе да се занимава с проектите за реставрация, които изпълняваше в момента. Макар и сама да си беше избрала своето отчуждение, все пак понякога се питаше дали не се погубва и дали това е нормално за една девойка на двадесет и шест години. Точно така мислеха и родителите й, които не пропускаха да й го повтарят във всяко свое писмо.
    Отново погледна снимката. „Що за човек е бил този Майкъл Девъро — помисли си тя. — Дали наистина е бил така представителен, както изглежда на снимката?“
    Колкото повече се задълбочаваше в книгата, толкова повече сведения откриваше за Майкъл. Очевидно колоритна личност, този човек явно беше един от най-значителните владетели на имението. Имаше описание на това, как бе освободил робите си и можеше да се предположи, че е участвал в нелегалния канал, помогнал на много роби да намерят пътя към свободата. Проявил се бе като изкусен архитект и бе проектирал домовете на доста свои приятели, както и няколко магазина в Джоакуин. Беше първият, изпробвал нови методи за отглеждане на памук и за преработването на захарната тръстика в сироп и захар, но за личния му живот не можеше да се научи почти нищо.
    Очевидно бе имал семейство, тъй като летописецът също се казваше Девъро, а Майкъл нямаше братя. Разбира се, авторът на тези редове можеше да е и някой негов племенник. Джоди отново се вгледа в снимката. Този мъж бе прекалено красив, за да не е бил обект на внимание от страна на дамите. Но защо ли никъде не се споменаваше за жена му?
    Когато завърши проучването си, тя фотокопира страниците, в които се описваше интериорът на Уайтфрайърз, и без да се замисля, откопира и снимката на Майкъл. Преди да се прибере вкъщи, се отби в читалнята на библиотеката, за да потърси допълнителни сведения за Майкъл, но откри само няколко документа за освобождаването на робите и два-три акта за закупуване на земя. Никъде не намери свидетелство за това дали е бил женен; липсваха сведения за раждането и смъртта на Майкъл.
    През следващите няколко дни Джоди имаше доста работа в Уайтфрайърз, докато открие първоначалните цветове на стаите. Часове наред много внимателно отлепяше тапетите пласт след пласт и щом стигнеше до първоначалния тапет, грижливо прерисуваше шарките му и си записваше цветовете в бележника. За да проучи състава на боите, полагани през всичките тези изминали години, тя взе парче шкурка и започна да зачиства в кръг боядисаните врати, корнизите над камините и перилата. Зачистените участъци не само че разкриваха цветовете, но и показваха последователността, с която бяха полагани боите. Джоди внимателно си отбелязваше вида на първоначалната обработка на дървото, което в някои случаи бе третирано с прозрачен безир или лак, така че едно по-неопитно око спокойно можеше и да не забележи.
    Оказа се, че някога стените бяха боядисвани в разкошни цветове. В един пласт между тъмните и мрачни тонове на по-ранните дни и голите, скучни бели и кремави цветове на по-ново време, Джоди откри, че стените са греели с великолепни оттенъци на синия цвят — онова неповторимо синьо, което може да се види върху яйцето на червеношийка, на слънчевото и светложълтото, на розовото, напомнящо за игликата. Последният цвят издаваше женско присъствие, но Джоди си спомни, че освен Майкъл, през къщата бяха преминали доста други поколения и по пластовете тя не можеше да определи точно кога бяха нанесени различните цветове. Можеше да се предположи, че светлите, радостни тонове са били поръчани от неговата майка или пък може би от дъщеря му, ако се приемеше, че той е създал семейство. Необяснимо защо обаче Джоди беше уверена, че Майкъл бе живял в този дом точно когато стените му са били боядисани в най-красивите цветове.
    Библиотеката представляваше най-голямото предизвикателство на тази къща. Много от полиците й бяха изпълнени с овехтели книги, купчини разписки и други документи от тридесетте години на двадесетия век. Джоди реши да остави това помещение за края, тъй като то неминуемо щеше да й отнеме повече време от останалите. Знаеше много добре, че не бива да изхвърля книгите и документите, съхранявани там, преди да ги е проучила внимателно, защото в тях можеше да открие ценна информация за къщата и нейните обитатели.
    Реши през съботата да разчисти полиците, затова в същия ден облече джинси и една престилка, влезе в библиотеката и започна да оглежда пълния безпорядък. В голямата си част книгите бяха стари учебници по алгебра и геометрия, но се срещаха и ръководства по фермерство, секретарство, както и полезни съвети за домакинята. Никоя от тези книги не представляваше интерес, нито пък, доколкото й беше известно, имаха някаква колекционерска стойност, но въпреки това, тя ги подреди на купчини според годината на издаването и в зависимост от това, дали възнамеряваше да ги върне на лавиците, или да ги подари на градската библиотека. Джоди винаги беше обожавала книгите и не допускаше мисълта, че би могла да ги изхвърли.
    В една картонена кутия на най-горния рафт тя откри още документи и започна да ги прехвърля при онези от тридесетте години, когато вниманието й беше привлечено от датата на един от тях: хиляда осемстотин седемдесет и втора година.
    Джоди взе кутията в скута си, седна на пода и бавно извади овехтелите документи, като внимаваше да не ги разкъса. Повечето от тях представляваха разписки, написани с красив мъжки почерк. Мастилото отдавна беше добило кафяв цвят и от листовете се носеше миризма на мухлясала стара хартия, но за нея те бяха истинско съкровище, тъй като датираха от времето, когато в Уайтфрайърз бе живял Майкъл Девъро, и тя беше повече от сигурна, че са писани от неговата ръка.
    На дъното на кутията откри тънка тетрадка. Когато я извади и прочете на корицата й надпис „Дневник“, сърцето й заби още по-силно. Откритието надхвърляше дори и най-смелите й надежди. Отвори дневника и видя, че страниците са изписани с рехавия почерк на Майкъл. Внимателно го затвори и го остави до стълбището, така че лесно да го намери, когато тръгнеше да си ляга. Каза си, че този дневник я интересува само дотолкова, доколкото в него можеше да намери сведения за обстановката в къщата, но сама не си повярва на това. Все пак успя да върне мислите си обратно към работата.
    Както беше и предположила, проучването на къщата показа, че в първоначалния си вид тя бе много по-малка и че задното крило е било пристроено малко преди Гражданската война, когато изглеждало, че хората ще се изхранват единствено от отглеждането на памук. Библиотеката беше тъкмо в това крило и когато тя изстърга слоевете боя и грунд, под тях се показа кипарисово дърво.
    Уайтфрайърз й поднасяше куп приятни изненади и Джоди все по-често се замисляше дали да не запази къщата за себе си и да я превърне в свой дом. Минаваше й през ум, че би могла да я превърне и в хотел, за да си докарва доход от него. И без това къщата беше достатъчно близо до Шрийвпорт и Кадо Лейк, така че туристи нямаше да й липсват. Напоследък й се случваше да се замисли, че все някъде трябва да пусне корени, и се питаше дали това не бе най-доброто място за тази цел.
    Предишната вечер майката на Джоди се беше обадила по телефона, за да й съобщи, че още една от по-младите й братовчедки се е омъжила и, разбира се, за да й намекне отново, че всички в рода им се чудят защо тя все още не се задомява. От своя страна, Джоди й обясни, че още не е срещнала мъжа, за когото би се омъжила, но, както обикновено, майка й не я изслуша. По-големият брат на Джоди отдавна беше свил семейно гнездо, а по-малката й сестра очакваше след няколко месеца второ дете. Майка им не криеше, че се тревожи да не би дъщеря й да остане цял живот сама, а и самата Джоди, макар и да не си го признаваше, вече започна да се пита дали наистина няма да стане точно така.
    Продължи да работи, докато не капна от умора, опитвайки се да не мисли за самотата си, но това старо изпитано средство за разсейване, което в миналото й вършеше добра работа, този път не даде резултат. Истината беше, че на Джоди вече й беше омръзнала самотата. По-рано беше доволна от своята независимост и се радваше всеки път, когато се местеше от една къща в друга, но сега това беше започнало да я уморява. „Дали пък Уайтфрайърз няма да се окаже нещо различно“ — помисли си тя. Дали пък нямаше да й се прииска да остане тук и да се възползва от плодовете на усилния си труд?
    Най-сетне изчисти библиотеката от праха и мръсотията, трупали се от години, и подреди книгите и списанията. Постепенно бе започнала да изпитва чувство, че тази къща винаги й е принадлежала, особено откакто беше открила някои от старите тонове на стените, и тя си каза, че това е добър признак.
    Когато приключи работа, тя се качи горе и пусна топлата вода, за да напълни ваната. Обикновено предпочиташе да взема душ, но сега мускулите я боляха от прекомерните движения през деня и си каза, че една гореща вана ще намали неприятните й усещания. Сложи шампоан във водата, седна във ваната, която, за щастие, скоро беше емайлирана наново, и се потопи във водата чак до брадичката си. Затвори очи, вдиша ароматизираната пара и усети как мускулите й се отпускат. Къщата сякаш също се приготвяше за нощта, за което свидетелстваха пукот и леките проскърцвания, които нарушаваха от време на време тишината в банята. Шумовете бяха някак спокойни и съвсем не излъчваха тревога. Сякаш къщата изпускаше дълбока въздишка, свиваше мускулите си и се приготвяше да бди над нея, както беше бдяла над много поколения от фамилията Девъро.
    Макар и тялото й да се бе отпуснало, умът й продължаваше напрегнато да работи. Ако смяташе да се установи тук, трябваше да използва къщата така, че да й носи пари, тъй като в тази земеделска област доходите й като архитект едва ли щяха да са достатъчни, за да се издържа. И без това ипотеката, данъците и разходите по един толкова голям дом бяха значителни. Отново й хрумна мисълта да го превърне в хотел, в който да предлага нощувка и закуска, но нямаше представа какво би могло да се спечели от едно такова начинание. Финансовите рискове неминуемо щяха да са големи, но досега тя никога не се беше страхувала от подобни предизвикателства, още повече че ако нещата не се развиеха така, както очакваше, тя винаги можеше да продаде къщата и да се премести другаде.
    Когато взе това решение, Джоди бавно си пое дълбоко дъх, загледа се в тавана и направи усилие да отпусне душата си. Очевидно в началото това помещение бе използвано за нещо друго, но един господ знаеше за какво. Много неща се бяха променили с времето. Модерните изобретения бяха оказали дълбоко влияние върху живота на хората. Докато Джоди си мислеше за това, мина й през ума, че всяка нова промяна беше донесла повече удобства, които обаче бяха отнели нещо друго. Сега животът течеше по-бързо и беше далеч по-сложен, отколкото през времето, когато този дом бе построен. В онези времена бе немислимо една жена да живее сама в такава плантация и да се издържа сама. За миг й се прииска да се върне назад, в спокойствието на някогашния живот.
    Джоди разтри тялото си с плавни движения и почувства, че банята отпуска мускулите й. Ароматизираният шампоан я галеше и успокояваше. Бавно се потопи във ваната, докато тъмнокестенявата й коса бе заляна от водата и се разпиля около главата й. Взе шампоана и започна да разтрива косата си.
    По-късно, когато вече се беше изсушила с хавлията и се бе почувствала чудесно, Джоди отиде в спалнята и седна на леглото. Дебелият й хавлиен халат беше завързан на кръста, а правата й коса блестеше от чистота. Предпочиташе да я носи къса, защото така й беше по-лесно да я поддържа, нямаше нужда да я навива, нито да я суши със сешоар. Късата прическа идеално подхождаше на ежедневието й независимо от това, че майка й и лелите я убеждаваха колко по-хубава би изглеждала с някоя и друга къдрица.
    Взе намерения в библиотеката дневник и го огледа. Стори й се странно, че е толкова стар и пожълтял. Бавно прехвърли тънката тетрадка през ръцете си и се запита как ли би се чувствала, ако притежаваше талант на ясновидка и с едно докосване до дневника можеше да научи всичко за автора му, но веднага пропъди тази романтична мисъл от главата си. Отвори дневника и се зачете.
    Първата страница започваше без предисловие. Изглежда, Майкъл беше водил и преди това дневник и тук просто продължаваше.
    Денят мина добре — един най-обикновен ден. Децата се смяха и пяха в бараките, защото са доволни, че до следващата година няма повече да режат памук. Видях се със Сали.
    Джоди се запита коя ли е тази Сали. Дали му бе приятелка, или братовчедка? Зачете се в написаното за следващия ден.
    Идва Камила. Децата й искат да им помогна да си построят колиба край реката. Успях да ги убедя да си играят на ливадата. Опасно е деца да се въртят покрай реката. Ще кажа на хората си да им направят къщичка под старата ябълка.
    Джоди се усмихна. Изглежда, тези редове се отнасяха за сестрите и племенниците му. Доволна беше, че се е интересувал от игрите и се е грижел за безопасността им, тъй като знаеше, че младите мъже рядко проявяват такова внимание към децата. Продължи да чете.
    Сали замина за Чарлстон. Каза ми, че ще й липсвам. Преди това Ема ме покани на обед. Ще отида заедно с Кейти.
    Джоди се усмихна. Представи си красивото му лице със загадъчна полуусмивка, представи си го също така и как се е навел и пише тези думи. Като собственик на плантация, вероятно е бил обект на особен интерес от страна на жените в енорията. В следващите няколко страници бе писал за машините, които е поправил, за това, кои полета ще остави незасети през следващата пролет и коя от кобилите си ще заплоди. На едно място сред стопанските бележки се появяваха няколко лаконични думи:
    Кейти е решила да се омъжи за Едуин Нестор от Ню Орлиънс. Могла е да прояви повече търпение.
    Какво ли е имал предвид? Дали е щял да й направи предложение, ако тя не е избързала със своето решение? Или пък не й го е направил, тъкмо защото Кейти е била прекалено нетърпелива като човек? Изпита желание да се разрови в този дневник и да разкрие всичките му тайни.
    Следващата страница промени мнението й за кавалерското отношение на Майкъл към жените.
    Започвам да се чудя дали в целия свят има жена като за мен. Познавам много и най-различни жени, но никоя от тях не е докоснала сърцето ми така, че да я обикна повече от останалите. Трябва да се оженя и да имам деца, които да наследят името ми и да поемат Уайтфрайърз, когато си отида от този свят, но се надявам майка им да бъде по-различна от другите жени.
    Джоди усети, че очите й се напълниха със сълзи. Въпреки че Майкъл очевидно беше популярна личност, тя почувства как през годините до нея достига самотата му и тази самота й бе до болка позната.
    Често сънувам един и същи сън. Явява ми се една жена, която идва незнайно откъде и не прилича на останалите, така както инорогът не прилича на ораческия кон. В края на съня ми тя винаги прошепва: „Не ме забравяй“ и изчезва. Зная, че не бива да вярвам кой знае колко на подобни неща, но този сън постоянно ме преследва. Клодия казва, че съм оглупял, но според Камила не е без значение, когато човек натрапчиво сънува един и същи сън. Съжалявам, че трябва да го призная, но този път, изглежда, Клодия е права.
    Джоди затвори дневника и го остави на нощното си шкафче. „Колко е тъжно — помисли си тя, — че Майкъл, независимо от своя чар и завидното си състояние, е бил така самотен като мен. Толкова е несправедливо. Дали накрая не бе решил да се ожени за някоя от своите познати?“ Тайно се надяваше, че това не се е случило.
    Терзанията на Майкъл не бяха по-различни от нейните. Джоди свали халата си, угаси нощната лампа и се изтегна на леглото. Познаваше няколко мъже, които биха били добри съпрузи. Единият от тях дори й беше направил предложение и тя знаеше, че само с едно телефонно обаждане можеше да го докара в Джоакуин. Проблемът й обаче бе, че не обичаше никого от тези мъже. Колкото и да се опитваше да си внуши, че разумът изисква да се ожени за някой от тях, тя не смееше дори да си помисли, че би се решила на това.
    Тъмнината меко бе обгърнала стаята. Отвъд прозорците проблясваха сребристите и синкави оттенъци на лунната светлина. Лек ветрец повдигна пердетата, после замря и те отново се отпуснаха с тихо шумолене. Джоди харесваше спокойствието на нощта. В нея имаше нещо магическо и чудно и й носеше отмора от реалността на светлия ден. Спомни си как някога като дете, при вида на първата звезда на небосклона, винаги си пожелаваше нещо, как се вглеждаше в луната и как се питаше какви ли приказни неща има там горе на нея. Джоди си бе останала мечтателка — никога не бе преставала да вярва, че мечтите и желанията й могат да се сбъднат. Струваше й се, че Майкъл Девъро споделяше поне част от тази нейна философия. Един мъж, стъпил здраво на земята, едва ли би мечтал за необикновена жена, при наличието на няколко енории подходящи, макар и съвсем обикновени жени, сред които е можел да направи своя избор.
    Легна на една страна и затвори очи. Впрочем, какво значение имаше всичко това? Майкъл Девъро отдавна спеше в гробището на църковния двор заедно с останалите членове на своята фамилия и близо цял век не беше сънувал сънищата си, нито си беше пожелавал нещо при появата на първата звезда. Какъв смисъл имаше да лежи будна и да мисли за него?
    Ала колкото и логична да бе в преценките си за нещата, Джоди не можеше да прогони Майкъл от мислите си. Вероятно той беше спал в тази стая, може би се бе родил тук и нищо чудно да бе умрял пак в нея. Това не я смущаваше. За Джоди смъртта не беше наситена с призраци. Приятно й беше да си мисли как животът е идвал в тази къща и как си е отивал от нея. Седна на леглото и огледа стаята. Как ли са били подредени мебелите? Тя имаше съвсем малко свои мебели и стаята изглеждаше съвсем гола под оскъдната светлина на луната.
    Помисли си за килера, който беше пристроен към банята, и се запита дали стаята, в която сега се намираше, първоначално не е била по-дълга и дали пространството за банята и килера не е било отнето от прилежащата им стая. Докато не вдигнеше подовото покритие, трудно можеше да каже дали е така или не. Дъските и гредите на пода щяха да покажат къде първоначално са били стените. Дали леглото му се бе намирало някъде около мястото, където сега бе нейното, или го беше разположил край някоя от другите стени? И без това стаята бе толкова голяма, че е могъл да го постави по най-различни начини.
    Джоди почувства, че я обзема неспокойство, стана, отиде до прозореца и се загледа навън към реката Петит Къър. Посребрена от лунната светлина, тя течеше лениво покрай Уайтфрайърз. При тази гледка душата на Джоди се отпусна. Полъхът на вятъра докосна лицето и разпиля косите й, както преди малко беше сторил с пердетата. Джоди пое дълбоко свежия въздух и въздъхна. Къде ли беше нейният неповторим мъж, онзи, когото би могла да обича, без да мисли за никой друг?
    — Надявам се, че си намерил своята жена, Майкъл — прошепна тя. — Ако е така, може би и за мен все още има някаква надежда.
    Нощният вятър погали страните й, Джоди се върна при леглото и отново си легна.

Втора глава

    — Първоначално си мислех да открия хотел — възбудено обясняваше Джоди на приятелката си, — но ето че ми хрумна една наистина великолепна идея. Енджи, представи си следното. Какво би казала, ако положа основите на едно историческо селище като онова в Уилямсбърг, щата Вирджиния?
    — Селище ли?
    — Бих могла да започна с нещо по-малко. Ако да кажем, реставрирам Уайтфрайърз в първоначалния му вид, заедно с мебелировката, бих могла да поискам държавен или федерален заем с ниска лихва или да се обърна за субсидия към някоя фондация, проявяваща интерес към запазването на историческите сгради. Мога да наема занаятчии от областта, които да работят тук и да показват как се правят юргани, как се подковават коне и още куп други неща.
    — Не бих искала да те обезсърчавам, но ми се ще да те попитам защо хората от Джоакуин ще трябва да идват тук, за да гледат как някой прави юргани, след като повечето от тях сами се занимават с това нещо?
    — Но аз имам предвид нещо много по-голямо от територията на Джоакуин. Говоря за туризъм. От една страна, сме близо до Шрийвпорт, но от друга — сме и достатъчно отдалечени в дълбоката провинция, така че атмосферата тук е твърде екзотична.
    — Но Уайтфрайърз е една-единствена сграда, а ти говориш за цяло село.
    — Аз притежавам десет акра земя. Мога да купя още стари сгради от областта и да ги преместя тук. Естествено, отначало нещата ще се развиват бавно, но малко по малко това може да се превърне в голяма туристическа атракция. Е, може би никога няма да стане чак такава както в Уилямсбърг, но знае ли човек? Струва ми се, че такова нещо няма в целия Юг.
    — И аз не съм чувала за подобно нещо — отвърна Енджи, отпи от ледения чай и замислено огледа стаята. — Знаеш ли, тук може и да успееш да постигнеш нещо.
    — Мисля си как бих могла да се издържам, ако остана да живея тук. Не са много хората в този град, които биха се нуждали от услугите на архитект, но на мен много ми се иска да живея тук. Ти как мислиш, хората ще приемат ли проекта ми, или ще му се противопоставят?
    — Кой да ти каже? Тук хората не си падат много по промените, но това някак си изглежда като връщане към добрите стари времена. Може пък и да им хареса.
    — Смятам да направя опит — усмихна се Джоди, погледна стаята и в съзнанието си я видя такава, каквато искаше да я направи. — Най-малкото трябва да опитам. Решила съм да възстановя къщата във вида й от периода на Гражданската война. От една страна, хората свързват тази война най-вече с Юга, а, от друга — повечето от тях изобщо не подозират за френското си потекло. Освен това Гражданската война е добре документирана и ще бъде лесно да се проучи.
    — Кога започваш?
    — Още сега — щастливо въздъхна Джоди. — Следобед смятам да проуча как бих могла да осъществя финансирането на проекта. Ако нещата се развият в моя полза, може, е края на краищата, да успея да задържа Уайтфрайърз.
* * *
    Финансовите средства, за които Джоди подаде молба, бяха одобрени по-бързо, отколкото тя се бе надявала, а освен това получи и доста щедра парична помощ от група местни бизнесмени, които бяха склонни да застанат зад всичко, което можеше да докара туристи и пари в Джоакуин. Беше започнала едва от няколко седмици, но вече беше приключила с боядисването на някои от стаите на първия етаж и беше изпратила образци от някогашните тапети до една компания в Ню Йорк, специализирана в производството на антикварни тапети. Уайтфрайърз бе грейнал с новите си цветове и Джоди си помисли, че къщата наистина изглежда изпълнена със слънчева светлина.
    С напредването на лятото тя започна да търси и мебели, подобни на онези, с които вероятно беше обзаведена къщата през периода на Гражданската война. Из градчето вече се бе разнесла мълвата за начинанието й и тя получи обаждания от няколко места. Едното от тях я отведе в една от най-старите къщи на града.
    Вратата й отвори възрастна жена, която се подпираше на бастун и я покани да влезе. Джоди се огледа с интерес — рядко беше виждала толкова много антикварни вещи в частен дом.
    — Запазила съм всичко от времето на баба ми и дядо ми — каза госпожица Нестън. Макар и да бе прегракнал от възрастта, гласът й издаваше гордостта от този факт. — Виждате ли този шкаф ей там? Прадядо ми го е докарал от Франция, когато е дошъл в Луизиана още като момче. Това е най-старият от мебелите ми.
    — Великолепен е — възкликна Джоди и последва старицата в задния салон. — Никога досега не съм виждала такава чудесна колекция.
    Госпожица Нестън се засмя.
    — Никога не съм я считала за колекция. Това са си просто мебели — каза тя и бавно се отпусна на един стол. — Чух за това, което планирате да направите с Уайтфрайърз. Идеята ми допада. Срамно е, че никой от по-младите ми съграждани не се бе сетил за такова нещо.
    — Възнамерявам да наема всички местни занаятчии или поне онези, които успея да открия.
    — Ех, да можех и аз самата да се включа в начинанието ви! Жалко, че съм толкова стара за това.
    Госпожица Нестън се разсмя, сякаш думите й бяха шега.
    Джоди се усмихна.
    — Трябват ми всякакви съвети, които биха могли да ми помогнат.
    — Трябва ви нещо повече от това. Трябват ви мебели — поправи я госпожица Нестън и с широк жест посочи стаята. — И вие седите на тях.
    — Не ви разбирам.
    — По-голямата част от мебелите в тази стая са от Уайтфрайърз.
    Очите на Джоди се разшириха от учудване и се насочиха към мраморните маси и тапицираните с плюш столове.
    — Така ли?
    — Когато Бенджамин Девъро почина, накарах племенника ми да изкупи колкото може повече от мебелите му. Той вдигна врява, каза, че не са ми необходими никакви мебели повече, но все пак свърши работа.
    — Просто не мога да повярвам. Наистина ли са били на Уайтфрайърз?
    Джоди се опитваше да определи дали мебелите бяха достатъчно стари, че да са от времето на Гражданската война.
    — Точно така е. Дори мога да ви кажа как бяха разположени, тъй като моето семейство беше близко с фамилията Девъро и аз често ходех в дома им. Столът, на който седите, беше в задния салон, при прозорците, които гледат на изток. Останалите столове от този тип също бяха там, както и поставката за саксии и онази полица, ей там, която винаги бе отрупана с всевъзможни дрънкулки. Мраморните маси бяха в предния салон, а писалището беше в кабинета, до една от вътрешните стени близо до вратата.
    Джоди си спомни какво пишеше в дневника и едва сега разбра откъде й беше познато името Нестън. Нетърпеливата млада Кейти, която вероятно бе ухажвана от Майкъл Девъро, се бе оженила за някой си Едуин Нестън.
    — Стигнах до такава възраст, в която вече не мога да живея сама. През октомври ставам на осемдесет и пет години. Трябва да направя нещо за вещите, които притежавам, тъй като от следващия месец ще се преместя да живея при най-малката ми племенница. Големият ми племенник си прави сметка да ги разпродаде, но аз не съм съгласна с това. Нямам нужда от тези пари и затова реших да дам мебелите на вас.
    — На мен ли?
    — Всъщност на Уайтфрайърз. Не мога да си представя, че ще бъдат разпродадени на хиляди места. Тези мебели са едно цяло — въздъхна тя и втренчи ревматичните си сини очи в Джоди. — Искам само да ми обещаете едно нещо. Ако не успеете с Уайтфрайърз, искам да ги подарите на някой музей, където всички ще могат да им се радват.
    — Съгласна съм. Можем да съставим договор, в който да впишем това условие.
    Госпожица Нестън кимна.
    — Чудесно. Щом се преместя в къщата на племенницата ми, ще поръчам да ви ги доставят.
    — Благодаря ви — промълви Джоди, която просто не можеше да намери думи. — Нямате представа колко много означава това за мен. Няма ли обаче да ви липсват тези вещи? Няма ли поне да си вземете най-любимите от тях?
    — Ще взема големия сандък на прадядо ми, спалнята и още някои неща, които имат емоционална стойност за мен, но не мога да напълня къщата на племенницата ми със старите си мебели — тя замълча и се замисли за нещо. — На най-горната лавица на библиотеката има и една Библия. Не е лошо да вземете и нея, за да не се изгуби.
    — Да не би да е фамилната Библия на семейство Девъро?
    Джоди усети как пулсът й се ускори.
    — Точно така.
    Тя отиде до библиотеката и отвори стъклената й вратичка. Тежкият мирис на стари книги нахлу в ноздрите й. Този аромат предизвикваше у нея носталгия и я връщаше към някакви отминали времена. Библията беше доста голяма и когато я взе от полицата, установи, че е още по-тежка, отколкото очакваше. Притисна я до гърдите си, сякаш притискаше бебе.
    — Нямам думи да ви обясня колко много означава това за мен. Развълнувана съм до дъното на душата си.
    Госпожица Нестън махна с ръка.
    — Глупости. Аз просто действам по разум. Онова, с което сте се захванали, говори, че ще се отнасяте грижливо с моите вещи. Затова ви се и обадих.
    Старицата сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Джоди хвана ръката й, за да я успокои, и каза:
    — Ще ги пазя, обещавам ви. Освен това ще поръчам да съставят договор, с който да се гарантира, че ако с мен се случи нещо, мебелите ще бъдат изпратени в музей и там ще бъдат изложени в комплект.
    — Благодаря ви.
    Джоди внезапно осъзна, че колкото тя беше благодарна, че получава мебелите, толкова и госпожица Нестън беше удовлетворена от това, че е намерила дом за скъпоценното си съкровище.
    Когато седна в колата си, Джоди сложи Библията в скута си и благоговейно погали старата й кожена подвързия. Внимателно я отвори на страницата, където се вписваше всяко раждане, смърт и бракосъчетание във фамилията.
    Бележките бяха правени от различни хора и с различни мастила, някои от които бяха почти напълно избледнели.
    Джоузиъ Девъро се ожени за Елизабет Картиър през март, хиляда седемстотин седемдесет и пета година и почина в хиляда осемстотин и шестнадесета.
    Люсиен се бе оженил за жена, чието първо име бе Дороти, но последното вече не се четеше. След две години им се бе родило първото от няколкото деца, които бяха имали, беше момче и се казваше Антоан. Антоан се бе оженил за Силина, но тя бе умряла при раждане заедно с детето, след което той се бе оженил за Джули, която бе майката на Майкъл.
    Джоди прокара пръсти върху името на Майкъл, написано с едрия четлив почерк на явно гордия баща. На трети ноември хиляда осемстотин четиридесет и втора година Майкъл е бил новородено бебе в Уайтфрайърз. Датата правеше това време да изглежда необозримо далеч в миналото, но Джоди до такава степен бе заживяла с мисълта за Майкъл, че имаше моменти, когато го възприемаше като свой съвременник.
    Изчете списъка с рождените дати на децата на Антоан и Джули до там, където трябваше да бъде вписана сватбата на Майкъл. Джоди наистина прочете името му, но мястото до него беше зацапано и нечетливо и колкото и да се мъчеше, нищо не успя да разчете. Прегледа целия списък, но не намери името на жената при рождените дати на децата им, нито пък намери бележка за смъртта й. Направи й впечатление, че смъртта на Майкъл също не беше вписана, но същото важеше и за баба му. Джоди си помисли, че опечалените деца или не бяха имали сили да напишат тези дати, или бяха решили, че никога няма да ги забравят.
    Затвори книгата и потегли. С Библията до себе си тя изпита увереност, че начинанието й наистина ще потръгне и ще се увенчае с успех.
    Когато пристигна в Уайтфрайърз, Джоди прибра Библията на сигурно място в стаята си и излезе навън. Денят беше слънчев, но не особено горещ и на сянка бе приятно. Уайтфрайърз беше така разположен, че въздушните течения постоянно го облъхваха. Джоди прекоси двора и се опита да си представи как ще изглежда бъдещото й селище.
    Зад редица стари олеандри, встрани от централната сграда, имаше дървени бараки. През последните няколко седмици Джоди често бе влизала в тях, но сега ги разгледа с по-други очи и си представи как в тях ще работят занаятчиите. По всяка вероятност тези бараки бяха строени за жилища на робите и олеандрите бяха посадени, за да ги закриват от къщата. Дълго време необитавани и оставени без поддръжка, повечето бараки бяха в лошо състояние, а няколко от тях и в съвсем окаян вид.
    Джоди си отбеляза кои могат да бъдат възстановени и кои не. Повечето можеха да бъдат ремонтирани и това можеше да стане с материалите от онези, които трябваше да се разрушат. В повечето бараки имаше само по едно помещение, а към някои от тях беше пристроен навес, използван като допълнително място за спане. На Джоди й докривя, като си помисли, че цели семейства бяха живели в такива малки домове и бяха принадлежали на един господар. Робството винаги я бе отвращавало.
    Една от бараките, малко по-настрана от останалите, беше в по-добро състояние. За разлика от повечето други, тя имаше дървен под и малък прозорец на южната стена, независимо че нямаше стъкло, а беше закован с дъски. Веднъж вече се беше опитала да надникне отвън, за да види какво има вътре, но не беше успяла. Внимателно прекрачи прага и изчака, докато очите й привикнаха към тъмнината.
    Както в останалите бараки и тук имаше място само за легло, стол и маса. Джоди разгледа отблизо камината, която бе единственото отоплително тяло, и се запита как ли обитателите на бараката са преживявали зимата. Наистина в Луизиана климатът беше сравнително мек, но все пак на няколко пъти през зимата температурите падаха под нулата.
    В един ъгъл се виждаха останки от стол, а по ниските дървени колони висяха сухи треви, вероятно билки или подправки, използвани за готвене или лечителство. Внезапно вниманието на Джоди беше привлечено от някакви стари рисунки по стените.
    Тези драсканици бяха различни от онова, което беше открила в къщата, и очевидно бяха направени преди много години, тъй като почти се бяха заличили под дебелия слой патина и поради износването на стените. Когато ги разгледа по-внимателно, Джоди установи, че не са стенни шарки, а по-скоро груби рисунки на непознати за нея животни и растения, допълнени с някакви неразбираеми символи. Колкото по-отблизо се вглеждаше в тях, толкова по-странни и смущаващи рисунки откриваше. След като ги разглежда няколко минути, опитвайки се да проумее нещо, тя се осмели да ги докосне с пръст и установи, че са направени чрез обгаряне на дървото. Който и да ги беше рисувал, очевидно беше държал да останат за вечни времена.
    Дори и непосветеното око можеше да забележи, че рисунките не бяха просто за украса. Независимо от недодяланите си форми, животните се зъбеха и изглеждаха извънредно свирепи, а странните символи завършваха с остри върхове и имаха назъбени ръбове. Това силно напомни на Джоди уловките на вуду, които беше видяла веднъж в Ню Орлиънс.
    Изведнъж бараката като че ли стана твърде тясна и задушна. Тя излезе на слънце и разтри ръце. Мина известно време, докато слънцето я стопли. За миг се загледа в бараката. Досега през живота си не беше изпитвала подобно усещане.
    Реши, че бараките, и особено тази, могат да почакат известно време, тъй като преди всичко трябваше да съсредоточи усилията си над къщата, и се забърза към нея.
    Обхваната от нов ентусиазъм, Джоди отиде в библиотеката и се зае с рафтовете. Боята се поддаде сравнително лесно и тя със задоволство установи, че под нея се показа кипарисово дърво.
    Когато дойде време за вечеря, тя спря колкото да изяде набързо направения си сандвич и да види новините по телевизията, след което отново продължи работата си. Тази стая й харесваше и вече имаше представа как ще я обзаведе. Щеше да сложи голямо дъбово писалище и лампи със зелени абажури. Помисли си, че най-добре ще подхождат бледо сини пердета, тъй като стените бяха от естествено дърво в малко по-убит тон, отколкото в другите стаи.
    Докато се преместваше от вътрешната стена към тази, на която беше камината, забеляза нещо странно. Тази стена беше разчупена от къс вестибюл, водещ към гостната стая. Досега Джоди бе смятала, че този вестибюл покрива дължината на двете камини, изградени с допрени гърбове, но сега разбра, че той е по-дълъг от тях.
    Този факт събуди любопитството й. Той можеше да се дължи на обстоятелството, че първоначално библиотеката е била в старото крило и онзи, който бе направил пристройката, не бе разбирал от архитектура, но тя моментално отхвърли тази възможност, тъй като във всяко друго отношение крилото беше изпълнено отлично и идеално се съчетаваше с по-старите стаи.
    Джоди отиде в гостната стая и проучи стената откъм същия ъгъл. Нямаше килер, нито пък ниша, където евентуално е могло да има бюфет. Свали тапетите и под тях се подадоха голи, еднакво стари дъски. Нямаше съмнение, че след като къщата бе изградена, не беше добавяна никаква стена.
    Върна се в библиотеката и огледа по-внимателно рафтовете. Дървеният им материал напълно съответстваше на онзи от стената, която беше оголила преди малко.
    Застанала на прага, Джоди измери отсечката. Губеше се почти метър и половина. Беше сигурна, че няма строител, който би пожертвал метър и половина от някоя стая заради грешка в проекта. Почука по стената, но дървеният материал беше твърде дебел, за да се разбере дали под него има кухо пространство или не.
    Джоди никога не се беше сблъсквала с подобна мистерия. В ума й нахлуха представи за тайни помещения. Помисли си, че това можеше да е било тайна стая, използвана за скривалище на роби при прехвърлянето им по нелегалния канал!
    Вълнението й бързо нарастваше. Тя си припомни догадките в историята на енорията, че Майкъл Девъро е участвал в нелегалната организация за освобождаване на роби. Ако тук наистина имаше скривалище, Уайтфрайърз щеше да се превърне в уникална атракция. Но къде ли бе вратата?
    Джоди излезе навън и огледа дали няма да намери таен вход. Дори взе фенерче и пропълзя под основите на къщата, за да потърси скрит капак, ала намери само паяжини. Скоро стана съвсем тъмно, така че тя се отказа от търсенето и се прибра вътре.
    Върна се отново при загадъчната стена, като я опипваше сантиметър по сантиметър и търсеше нещо, което да й подскаже как да проникне през нея. Никоя от плоскостите не се поддаваше на натиска й и никъде не можа да открие тайна брава. Най-сетне се отпусна на пода, за да отдъхне. Възможно бе и да греши. Гостната стая някога бе завършвала на задната стена на къщата и, в края на краищата, не бе невъзможно новото крило да е било пристроено не по най-добрия, а по най-лесния начин.
    Камината беше вградена между рафтовете на библиотеката и за разлика от останалите камини в къщата, рамката й беше от дървен материал. Джоди вече бе отстранила достатъчна площ от боята й и бе установила, че е направена не от кипарис, а от орехово дърво, но не се беше замислила върху това. Беше си казала, че може да е била купена преди монтирането на рафтовете, или да е била избрана заради дърворезбата й независимо от това, че не е подхождала на обстановката в стаята. Някой, и вероятно това бяха вандалите, бяха запалили прекалено голям огън в нея и външната й част беше почерняла от дебел слой сажди. Джоди отложи почистването му за по-късно и отново опипа всички рафтове, като някои от тях дори раздруса с надеждата, че ще задейства механизма на скритата врата, но, както преди, усилията й останаха безрезултатни.
    Имаше и още един начин, но тя го пазеше като краен вариант. Можеше да пробие стената откъм гостната стая, тъй като тя щеше да бъде облицована с тапети и никой нямаше да разбере, че е имало дупка, но никак не й се искаше да поврежда къщата по такъв начин. Само за миг да можеше да погледне там, вътре, само един поглед да можеше да хвърли и веднага щеше да е в състояние да каже дали там наистина има тайна стая, или допълнителното пространство е просто грешка на строителя.
    Отново се върна към стените и започна да размишлява по какъв други начин би могла да установи какво има в това пространство. Когато вече се измори дотолкова, че не можеше повече да работи, стигна до решението да пробие стената, преди да я облицова с тапета, тъй като нищо друго не успя да измисли.
    После се изкъпа, седна на леглото си и отново извади дневника на Майкъл. Отвори го на страницата, до която беше стигнала, и се зачете.
    Днес тук беше Клодия. Убеждава ме да насоча вниманието си към Ема Парланг. Идеята й не е лишена от здрав разум, тъй като земята на нейното семейство граничи с моята и Уайтфрайърз ще стане почти два пъти по-голям, когато тя наследи тази земя, а че това ще стане след смъртта на родителите й, е напълно сигурно, тъй като тя няма нито братя, нито сестри.
    Ема не е лош избор. Хубавичка е и изглежда благонравна. Какво от това, че не е кой знае колко интелигентна? Освен това и тя, също като мен, е от стар креолски род. Ще трябва да помисля.
    Джоди отчаяно поклати глава. Колко ли глупава трябва да е била, след като го бе забелязал, без да я познава отблизо? Нима обаче този човек никога не бе чувал за генетика? Внезапно си даде сметка, че по онова време може и да не е знаел какво са гени, но дори и да е знаел, генетичното влияние върху интелигентността тогава още не е било известно. Все пак Джоди реши, че това не го оправдава. Та кой мъж би взел жена, която не е способна да води поне един що-годе приятен разговор? „А може би това не е било толкова важно за браковете по онова време“ — помисли си тя.
    „Много дълъг път сме изминали“ — каза си Джоди. Може пък тази Ема да е представлявала интерес с нещо повече от способността да се води приятен разговор. Например със земята и богатството си. Сега, когато разполагаше със семейната Библия, Джоди узна, че въпросната Клодия, за която той споменаваше, беше по-голямата от двете му сестри, но какво й е влизало на нея в работата дали той ще се ожени или не? Толкова ли важно е било за сина и наследника да се ожени и на свой ред да създаде свой наследник? Изглеждаше, че наистина е било така.
    Следващите няколко страници бяха изпълнени с плановете на Майкъл за ремонт на конюшнята и с отвращението му от политиката на Реконструкцията.
    Джоди остави дневника. Не й беше минало през ума, че този дневник бе писан само шест години след края на Гражданската война. От всичко онова, което беше прочела в разни исторически книги и романи, беше стигнала до заключението, че по онова време в Юга е царяла невероятна бъркотия, сред която са плували политически авантюристи и всевъзможни измамници. От дневника на Майкъл обаче тя си вадеше заключението, че той пет пари не е давал за войната, както и за местната политика. Чудно тогава защо Уайтфрайърз не бе изгорен от войските на янките?
    Джоди предположи, че са го пропуснали, тъй като не се е случил на пътя им. Макар и сега да не бе далеч от съвременните междущатски автомагистрали, изглежда, по време на войната имението е било доста отдалечено от главните пътища. Джоди не бе чувала по тези места да са се водили битки, а и през Уайтфрайърз едва ли бе минавал път, който една армия би избрала, за да се придвижи от Шрийвпорт до Ню Йорк, нито пък Петит Къър е била достатъчно голяма река, че да е представлявала интерес за настъпващата армия. Очевидно Уайтфрайърз е бил спасен по волята на съдбата.
    А дали Майкъл изобщо бе служил в армията? Джоди направи сметка, че е бил само на осемнадесет години, когато войната бе започнала, но тя знаеше, че в нея бяха взели участие и по-млади момчета от него. Опита се да си представи мъжа от дагеротипната фотография в сива униформа и с прелитащи покрай него гюлета, но не успя. Никак не й приличаше на войник. Войната никак не се връзваше с приятната му усмивка. Вероятно обитателите на Уайтфрайърз, както и къщата им, бяха останали далеч от военните действия. Тази мисъл й допадна, тъй като беше в съзвучие с възгледите й за робството и с предположението, че в къщата е имало скривалище за нелегално прехвърляне на избягали роби на север. Нямаше съмнение, че ако Майкъл бе част от нелегалния канал, той не би се бил за каузата на робството.
    Отвори дневника на следващата дата.
    Мина Кейти Нестън, за да се види с Камила. Камила твърди, че на Кейти вече й е омръзнал Едуин. Знаех си, че ще стане така. Кейти е много импулсивна, а това не е добра черта за една съпруга особено ако е от рода Нестън. От друга страна, Едуин е толкова досаден, че дори и светец не би го изтърпял.
    Джоди не успя да потисне усмивката си при мисълта за старата госпожица Нестън, с която се беше запознала. Тя, изглежда, беше наследила нещо от енергичността, а може би и от припрения нрав на Кейти. Племенникът й, който бе недоволствал от покупките й на стари мебели, като че ли доста приличаше на онези Нестън, които Майкъл познаваше.
    На същата страница пишеше.
    Ходих на партито на Камила и Рийд. Видях Зилия Тернант. Валкур също беше там, но тя нито веднъж не му обърна внимание. Сега, когато той не може да танцува, изглежда, тя мисли, че също така е сляп и глух. През цялата вечер флиртуваше с мен и с още няколко други мъже. По-добре щеше да бъде, ако гюлето, вместо да отнесе крака на Валкур, беше ударило Зилия.
    Значи войната все пак беше засегнала приятелите му. Може би Джоди твърде прибързано беше решила, че Майкъл не бе участвал в нея, а може и да се бе сражавал на страната на Севера, поради което и Уайтфрайърз да е бил пощаден.
    През следващите няколко седмици Майкъл беше вписвал само новородените жребчета и бе изброил нивите си, както и културите, с които ги беше засял. Но ето, че Джоди попадна на нещо, от което сърцето й лудо заби.
    Тази вечер направих предложение на Ема и тя прие. Очаквах да прояви моминска съпротива. Каза ми, че ме обича. Сигурно е така. Решихме сватбата да е идната година. Тя предпочита април.
    Лаконичните изречения говореха повече от съдържанието. Очевидно Майкъл не бе радостен от това, че се бе сгодил.
    Клодия даде още едно парти в чест на Ема. Камила казва, че Клодия се престарава, и аз съм съгласен с нея. Ако човек слуша приказките й, би си помислил, че ние сме най-удачната брачна двойка. Зная, че много я бива да вкарва във фамилията ни точно такива свои приятелки, но понякога Клодия прекалява. Според Камила това принизява нейните усилия, но вече й дадох да разбере, че повече партита биха били излишни. Камила вече не казва, че не харесва Ема от уважение към мен, но зная, че чувствата й не са се променили.
    Джоди забеляза, че все още не се споменаваше нищо за чувствата на Майк към неговата избраница, но този въпрос се появи на следващата страница.
    Вчера с Ема се скарахме, но днес се сдобрихме. Убедих я, че продължавам да я обичам. Тя проля обилни сълзи и аз трябваше да й се извиня два пъти, докато ме чуе. С това всичко приключи и се надявам, че тя ще забрави за тази случка. Направих онова, което всеки джентълмен би сторил за непознат човек, попаднал в затруднение.
    Джоди се намръщи. Какво ли означаваше това? Дали Ема се бе скарала с Майкъл за това, че бе направил услуга на някого? „Обилни сълзи“ изглеждаше странен израз, по отношение на една годеница. Тя затвори дневника. Изпита чувството, че е нахлула в личния свят на Майкъл, но после безмълвно се укори за тази глупава мисъл. Та как би могла да се бърка в живота на мъж, който повече от половин век лежеше в гроба?
    Въпреки това изпита странно безпокойство и последните редове от дневника се запечатаха в съзнанието й.

Трета глава

    Месец по-късно стената на библиотеката все още не беше разкрила тайната си, а и Джоди нямаше смелостта да направи отвор в стената на гостната стая, за да види какво има вътре. Тя отдавна беше прочела дневника на Майкъл, но така и не научи дали се бе оженил за Ема.
    На няколко страниците от дневника подробно беше описвал партитата, на които се беше виждал с Ема, споменаваше и за някаква мистериозна „тя“, но не посочваше името й и коментарите му за нея бяха сдържани и предпазливи. Дневникът внезапно прекъсваше в навечерието на сватбата с Ема. Любопитството на Джоди беше изострено до крайност, но така и не можеше да намери отговор на въпроса дали Майкъл се бе оженил за Ема, както следваше да се очаква. Този въпрос беше изтласкал на заден план и интереса й към тайната стая, ако тя въобще съществуваше.
    Джоди беше писала на няколко занаятчийски организации в Джоакуин с поканата да вземат отношение към едно евентуално участие в проектираното от нея селище. Няколко от тях почти веднага й отговориха положително.
    „При последното събрание на Дружеството на неуморните юрганджии прочетох вашето предложение и всички се отзоваха с ентусиазъм — прочете в един от отговорите. — Един от нашите членове предложи да се направи и малък магазин за продажба на произведенията ни. Вие приемате ли това предложение?“
    Джоди с облекчение се усмихна. Беше се опасявала, че никой няма да сподели желанието й да осъществи това начинание. Магазин за произведенията на занаятчиите би било нещо великолепно. Тя бързо провери възможните места за установяването му. Нямаше да е в къщата. В никакъв случай не биваше да се отделя помещение в Уайтфрайърз за търговия, независимо че парите биха помогнали за построяването на селището.
    Оборите бяха прекалено големи. През зимата на хората там щеше да им е твърде студено, за да имат желание да правят покупки. Освен това тя беше решила да купи коне за конюшнята и млечни крави за другия обор. Искаше Уайтфрайърз да добие максимално автентичен вид.
    Джоди беше открила една дървена къщичка недалеч от Джоакуин, чийто собственик някога я беше използвал за плевня и сега беше склонен да я продаде. От своя страна, местното историческо дружество заяви готовността си да й помогне да пренесат дървените трупи и да монтират отново къщата на територията на Уайтфрайърз веднага щом тя намереше пари и решеше къде да я разположи. Тази къща можеше да се окаже подходяща за магазин.
    От друга страна, Джоди не искаше да прекалява. Трябваше да действа по-консервативно, иначе имаше опасност да изгуби всичко.
    Явно бараките зад къщата бяха единствената възможност и най-вече онази от тях, която беше малко встрани от останалите. Щеше да е идеална за магазин, защото беше скрита от къщата и щеше да е най-близо до мястото, където щяха да работят занаятчиите.
    Джоди отиде в библиотеката и седна на писалището, за да отговори на писмото. Всичко се развиваше неочаквано бързо и гладко и тя си каза, че може да открие селището още в Деня на благодарността, стига само останалата част от тапетите да пристигнеше скоро.
    Огледа замислено заобикалящите я стени. Когато беше започнала да възстановява тази стая, още не й беше хрумнала идеята да запази къщата за себе си и фактически да я възстанови до първоначалния й вид. Електрическата инсталация на цялата къща беше правена преди няколко десетилетия, но тази модернизация можеше да не пречи на автентичността й, стига само да не се използваше, докато туристите бяха в къщата. Вече беше намерила заместители на електрическите лампи и осветителните тела, включително няколко истински копия на полилеи със свещи и няколко газени лампи, приспособени да работят на електричество. Стенните ключове и контактите можеха да се скрият, а телефонът да се откачи и да се прибере в някое чекмедже. Електрическите крушки щяха да отидат в някой килер и да ги запази за следващата къща, която щеше да възстанови (ако изобщо пак се захванеше с такова нещо), или пък можеше да ги продаде и да си възстанови част от парите за старите осветителни тела.
    Джоди беше изстъргала натрупаната с годините боя от лавиците за книги и ги беше възстановила в естествения им цвят. Сега вече помещението беше в първоначалния си вид, тъй като и стените бяха боядисани в цветовете, които беше установила, че са от времето на строежа на къщата. Лавиците все още не бяха изпълнени с книги, но почти всеки ден тя получаваше предложения за книги, които гниеха по разни тавани или се предлагаха на безценица при продажби на имоти.
    Джоди се наведе над бележника си дълбоко, съсредоточена. Искаше да поддържа възможно по-силен интерес у всички и един от начините за това беше незабавният отговор на всяко тяхно писмо.
    Чу слаб пукот от отсрещната страна на стаята и бързо вдигна очи. Стените изглеждаха по-тъмни и тя остана с впечатлението, че дъбовият под е покрит с черги. През отворените прозорци нахлуваше уханието на рози и глициния.
    Временната картина изчезна също така бързо, както се бе появила. Светът отново беше застанал на мястото си. Стените бяха светли, а подът — гол. Прозорците бяха затворени, за да я предпазят от първия студен пристъп на сезона.
    Заинтригувана, Джоди стана и отиде до прозореца. Отвън видя стъблата на розите и големия ствол на глицинията. Есента беше обрулила листата от клоните и ги беше насипала като златен килим по земята. Глицинията не беше цъфтяла от пролетта, а розите бяха дали последните си цветове към края на лятото. Тя докосна с ръка грапавото стъкло на прозореца. Дори и всичко да беше разцъфнало, тя едва ли би могла да усети уханието на цветята през затворените прозорци.
    Телефонът иззвъня и Джоди подскочи. Когато вдигна слушалката, разбра, че е Енджи.
    — Добре съм — отвърна тя на въпроса на Енджи. — Само че току-що стана нещо странно.
    — И какво беше то?
    — Няма да ми повярваш, но за миг ми замириса на рози и глициния — засмя се Джоди.
    — Да не би да страдаш от мигрена? Чувала съм, че някои хора усещат странни миризми непосредствено преди пристъп.
    — Не, аз рядко имам главоболие. Няма нищо. Сигурно е от пренапрежението. Какво става с теб?
    — Нищо особено. Мислех си, че ако довечера си свободна, можем да отидем на кино. Дават онзи новия трилър с Мел Гибсън. Прожекцията е в седем часа.
    — Чудесна идея. Ще дойда да те взема с колата. Имам да ти разказвам куп неща. Юрганджийките горят от нетърпение да започнат работа, а научих и за един мъж, който прави свещи от пчелен восък.
    — О’кей. Ще се видим в седем.
    Джоди затвори телефона и довърши писмото си до дружеството на юрганджийките. След като го запечата в плик, тя се обади на местния водопроводчик. Нямаше намерение да прави много промени, но обществените тоалетни бяха нещо абсолютно задължително.
    — Мога да дойда утре — каза мъжът.
    — Мисля да ги разположа в бараката, която е най-близо до къщата. Какво по-централно място от това? Тази барака е малко по-голяма от останалите и лесно ще може да се разпредели.
    Човекът се съгласи да дойде рано сутринта и да огледа какво трябва да се направи. Джоди затвори телефона, взе настолния календар и преброи седмиците до Деня на благодарността. Ако работеше упорито, можеше и да успее да завърши навреме. Този празник щеше да бъде особено подходящ за откриването на селището. Можеше да пусне резервации за голямо пиршество по случай Деня на благодарността с всевъзможни ястия, които са се сервирали в Уайтфрайърз през деветнадесети век.
    Качи се на горния етаж и си облече работните дрехи. Вършеше сама по-голямата част от работата. След като къщата беше вече изчистена, сега беше ред на бараките. Понеже имаше страх от височините, тя бе наела няколко мъже да препокрият жилищата на робите и те щяха да пристигнат всеки момент.
    С изключение на първата барака, която беше по-голяма, всички останали бяха горе-долу еднакви.
    Джоди отиде при онази, която беше встрани от останалите, и надникна през вратата. Защо ли беше отделена от другите? Недодяланото й изпълнение показваше, че е принадлежала на някой от робите. Дали пък не бе предназначена за някой доверен прислужник? Прекрачи прага като хипнотизирана. В бараката беше по-хладно, отколкото навън. Усети, че няма желание да влиза по-навътре.
    — Ей, лейди! Вие ли сте госпожица Фарнел? — извика мъжки глас зад гърба й.
    Джоди подскочи от изненада, но бързо се овладя, доволна, че си е намерила повод да излезе навън.
    — Да. А вие трябва да се Орвил Уилсън.
    — Да. Готови сме да започнем с момчетата, стига да ни покажете коя да бъде първата барака.
    — Започнете ей от онази — каза тя, като посочи далечния край на редицата бараки. — Утре ще дойде и водопроводчикът.
    — О’кей.
    С театрален жест той посочи на хората си бараката, от която Джоди му бе казала да започнат. Няколко младежа се изсипаха от пикапите, мъкнейки на гръб материали.
    — Ако ви дотрябвам, ще съм в една от бараките — каза тя. — Много време ли ще ви отнеме, как мислите?
    Орвил огледа двойната редица бараки и поглади брадата си.
    — Не са много големи. Както гледам, ще правим по една на ден, може би и по две, стига мертеците да са здрави.
    — Добре.
    Джоди отиде в къщата, за да си вземе нещата за чистене, и се върна в самотната барака, за да не пречи на работниците. Беше решила да не се поддава на уплахата, обзела я преди малко.
    Подът беше покрит с мърсотия, трупана в продължение на повече от един век, но дъските бяха здрави. Тя потопи четката във ведрото със сапунена вода и се зае със стените. Паяжините и прахът падаха лесно, но колкото по-силно търкаше, толкова по-ясни ставаха символите и картините.
    Изтощена, Джоди се отдръпна и огледа стените, които беше почистила. Вместо първоначалната хаотичност, сега картините й се сториха подредени така, че сякаш разказваха някаква история. Недодяланите фигури на жени и мъже преследваха животни и събираха листа. В центъра на задната стена беше изрисуван огън, заобиколен от мъже, а в кръга на мъжете, около пламъците, танцуваха жени, една от които бе по-висока от другите.
    Изведнъж въздухът в бараката стана тежък и я задуши. Джоди бързо изскочи навън и се сви в кръста, за да си поеме по-дълбоко дъх. За миг й се стори, че ще припадне. Надяваше се, че не е нещо сериозно, тъй като и без това програмата й беше достатъчно претоварена, за да си позволи да боледува.
    За нейна изненада работниците почти бяха свършили с покрива на първата барака. Тя погледна към слънцето. Колко ли време беше прекарала в бараката?
    Леко дезориентирана, но не и уплашена, Джоди се върна в бараката. Не знаеше какво точно й бе станало, ако изобщо й бе станало нещо, но беше сигурна, че още не е свършила работата си вътре. За миг остана неподвижна в центъра на помещението, в очакване да се случи нещо, но нищо не стана, а и какво ли можеше да стане — даде си кураж самата тя. В края на краищата, това не беше нищо повече от една чудновато изографисана и запустяла барака. Джоди не беше суеверна и нямаше никакво намерение да става такава сега. След като няколко минути изучава вътрешността на бараката, най-накрая реши, че стените трябва да се боядисат с дебел пласт боя. Отиде в къщата и порови сред кутиите, докато намери една, която беше почти пълна. Не беше мислила да боядисва бараките отвътре, но с тази щеше да направи изключение.
    На път към бараките тя махна на един от младежите, който току-що беше слязъл от покрива.
    — Бива ли ви да боядисвате?
    — Предполагам, че не по-зле, отколкото да правя покриви.
    — Добре. Искам да боядисате отвътре стените на онази барака. Ето ви боя и четка. Обадете ми се, когато свършите.
    Тя отиде в една от крайните бараки, за да е далеч от шума, който вдигаха работниците. След няколко минути чу някой да влиза, обърна се и видя момчето.
    — А! Не е възможно да сте свършили вече.
    — Не съм, госпожо. Боята не става както трябва.
    — Какво искате да кажете?
    — Пресича се. Може би не е достатъчно прясна.
    — Ами! Купих я миналата седмица. Вчера с нея боядисах трапезарията.
    Тя отиде с него в бараката и погледна в кутията с боя. Както беше казал младежът, боята наистина се пресичаше. Бледожълтият пигмент стоеше на мазни ивици. Джоди изнесе кутията на слънце и енергично я разбърка, докато сместа стана равномерна и гладка. Без да каже нищо, тя я подаде на момчето и се върна към заниманията си.
    След петнадесет минути то пак се появи.
    — Наистина много ми е неприятно отново да ви безпокоя, но тази боя продължава да ми създава главоболия.
    — И какви са те този път? — попита тя, опитвайки се да прикрие раздразнението в гласа си.
    — Не ще да хваща. Като че ли стените са намазани с грес или нещо такова.
    — Това е невъзможно. Аз самата току-що ги измих.
    Този път тя първа тръгна към бараката, а момчето вървеше зад нея. Както беше казал, боята се стичаше по дъските, сякаш беше нанесена върху дебел слой грес. Джоди пипна стената малко по-нагоре от мястото, където момчето беше мазало с четката, и откри, че дъските бяха нормално порести и сухи.
    — Що за рисунки са това? — попита момчето.
    — Не зная. Предполагам, че в бараката е живял някой начинаещ художник.
    — Изглеждат като символи на вуду.
    Джоди го погледна настойчиво.
    — Познавам едно момче в училището, което се интересува от това. Показа ми една книга, в която имаше подобни неща.
    На Джоди никак не й стана приятно, че подозренията й се потвърдиха.
    — Каквото й да са, искам да бъдат покрити с боя.
    Тя отиде до стената и се опита равномерно да полага боята. Всичко вървеше добре до момента, в който спря да движи четката. Тогава боята започна да се стича на капки.
    — Изглежда, че в самите дънери има маслени остатъци. В плевнята имам блажна боя. Ти почисти тази, докато донеса другата.
    Когато се върна, момчето беше отстранило боята от стената.
    — Вземи — каза тя, подавайки му четирикилограмова кутия боя. — Не ми се искаше да боядисвам отвътре с такова червено, но смятам, че ще свикна с цвета.
    Момчето разклати пълната наполовина кутия, за да размеси боята, и започна да боядисва. Този път боята хващаше. Джоди кимна със задоволство.
    — Ето, виждаш пи какъв е бил проблемът? Просто е трябвало блажна боя.
    Надяваше се, че гласът й звучи по-уверено, отколкото го чувстваше. Тъмночервената боя с нищо не допринесе, за да премахне мрачното излъчване на бараката. Тя реши да я използва само като основа и си отбеляза при следващото отиване в магазина за бои да купи по-весел цвят.
    Джоди прекара останалата част от деня в чистене и кроене на планове. Отбеляза си да постави юрганджийките в първата барака, а майсторите на свещи до тях. Знаеше за две жени, които правеха дантели, и си помисли, че ще е добре да ги разположи срещу юрганджийките. Бараката в най-отдалечения край беше подходяща за боядисване на вълна; тъй като пред нея имаше достатъчно пространство, за да се накладе огън за казана. Всичко започваше да се оформя много приятно.
    Слънцето залезе и се свечери. Работниците приключиха за деня. Бяха работили здравата и Джоди със задоволство установи, че са завършили покрива на една от бараките и са подготвили друга за следващия ден. На тръгване момчето, което беше боядисвало, спря да поговори с нея.
    — Наложи се два пъти да боядисам стените, но накрая успях да покрия онези рисунки.
    — Благодаря ти — каза тя. — Утре ще ви чакам.
    — Стига да не вали — отвърна приветливо шефът им.
    Джоди им махна с ръка за довиждане. Преди да се върне в къщата, за да се приготви за киното, тя реши още веднъж да надникне в червената барака. Надяваше се, че когато изсъхне, боята ще изсветлее.
    За съжаление установи точно обратното. Дори нещо по-лошо: на места образите избиваха изпод боята. Явно имаше нужда от още едно минаване.
    — По дяволите! — измърмори тя. — Какво ли трябва да се направи, за да се отърва от тези рисунки?
    Прекоси помещението, за да огледа отсрещната стена, и тогава видя една разхлабена дъска на пода, която се отмести, когато тя стъпи върху нея. На разкования й край забеляза още от странните символи.
    — Господи, само не и по пода! — възкликна тя. Наведе се, за да ги огледа по-добре, и видя, че дъската бе съвсем хлабава. Помисли си, че ще е по-лесно да я подмени, отколкото да изтрие знаците, и започна да я освобождава от мястото й. Под нея се откри дупка в самата пръст, в която лежеше дървена кукла, изваяна като жена. Около нея имаше зъб от голямо куче или вълк и парче бодлива тел, вързана на възел, част от рибарска мрежа и няколко счупени пера. Подреждането беше твърде симетрично, за да се приеме, че бе случайно.
    Джоди взе куклата и седна на пода, за да я разгледа. Грубо изработената кукла беше облечена в рокля от парче памучен плат, с колан от някакво странно растение. Лицето й беше стилизирано, но все пак се различаваха очи, нос и уста. Когато Джоди го докосна, бялата боя, с която бе боядисано, се отлюспи. На главата й имаше кичур тъмна коса, вероятно като тази на Джоди, но сега бе избеляла от времето и праха.
    Ръката на Джоди започна да се тресе. Явно червеното помещение със страховитите си символи и тази кукла й бяха дошли твърде много. Тя стана и бързо излезе навън, стискайки в ръка куклата. Задиша дълбоко, но главата й продължаваше да е замаяна. Всичко пред очите й играеше.
    Убедена, че се разболява, Джоди се запъти към къщата, която й се стори ужасно далеч. Земята като че ли се надигаше под краката й и тя опипа лицето си, за да провери дали няма температура, макар и да знаеше, че така едва ли ще може да разбере. Когато стигна до олеандрите, спря, за да си поеме дъх. Залязващото слънце хвърляше сенки, които танцуваха по лехата, и къщата се къпеше в ярки червени и оранжеви багри.
    Обзе я страх. Досега никога не беше изпитвала такова нещо. Затича се през двора нагоре към стълбището на задния вход. Стъпките й силно отекнаха в антрето и мрежестата врата се удари с гръм и трясък зад гърба й. Усещаше, че мислите бягат от главата й, не знаеше дори дали ще успее да вдигне телефона, за да повика Енджи на помощ.
    Телефонът беше в библиотеката. Олюлявайки се, тя прекоси кухнята, мина през стаята на иконома и излезе в широкия коридор. Ръцете й напипаха вратата на библиотеката, рязко я отвори, впи очи в телефона, сякаш само той можеше да я спаси, и се опита да стигне до него. Внезапно краката й омекнаха и тя почувства, че не може да направи нито крачка напред. Пръстите й побеляха и още по-силно се вкопчиха в куклата.
    Джоди се олюля към стената и се хвана за рамката над камината, за да не падне. В същия миг се разнесе остър звук, стената откъм камината се отмести и се отвори. Джоди изгуби равновесие и със сподавен вик падна в зейналата тъмнина.
* * *
    Отвори очи с чувството, че се събужда от сън, но колкото и широко да ги разтваряше, не можеше да види нищо. За миг си помисли, че е ослепяла, но после си спомни, че паднала. Реши, че е изгубила съзнание и вече е нощ. В ръката си все още стискаше куклата, която бе взела, за да я разгледа. Докато въртеше очи и се взираше, й мина през ум, че никога не е подозирала колко непрогледна може да бъде нощта. Протегна свободната си ръка с надеждата да напипа някакъв мебел, на който да се опре, но се удари в нещо твърдо. Дали не беше стена? Или пък някакъв дрешник? Не, това бе невъзможно, тъй като в нито една от стаите нямаше дрешници. Когато се надигна на крака, бузата й докосна една паяжина, тя се сгърчи и безпомощно заудря с ръце. Отново се блъсна в стена, този път по-силно, и изведнъж видя вдясно от нея тъничък процеп светлина. Усещайки, че я обхваща пристъп на клаустрофобия, тя натисна стената до светлата ивицата и за най-голямо нейно голямо облекчение стената се отмести с лекота.
    Докато премигваше от внезапната ярка светлина, зрението й отново се замъгли и световъртежът се върна с пълна сила. Трябваше да се добере до леглото си, преди да се бе ударила някъде. Хвърли куклата, стисна устни с ръка и бързо се измъкна от библиотеката. Не беше нощ, както си бе помислила в скривалището на стената, и съдейки по слабата светлина в коридора, разбра, че все още се свечерява. За миг спря в долния край на стълбището и се ослуша. Колкото и да бе невероятно, можеше да се закълне, че чува гласове откъм кухнята. Помисли си, че може да е оставила радиото включено, но не си спомни дали е така.
    Докато се изкачваше по стълбището, отново усети пристъп на дезориентация. На горната площадка се олюля, едва не изгуби равновесие и препъвайки се, най-после се добра до вратата на спалнята си.
    В стаята нещо не беше както преди, макар да бе сигурна, че това наистина е нейната спалня. Мебелите като че ли бяха на местата си, но изглеждаха по-различни, отколкото ги беше запомнила. Запримига, опитвайки се да фокусира зрението си, но не успя. Простена, свали дрехите си и отвори чекмеджето, подобно на онова, в което държеше нощниците си. Облече първата, която й попадна подръка, и забеляза, че платът е някак си по-различен, но й бе твърде зле, за да се замисля над това.
    Без да обръща внимание на лампите, тя с мъка се добра до леглото. Беше напълно зашеметена и то й се стори толкова високо, че направо трябваше да се покатери. Щом се изтегна на матрака, който интересно защо й се стори, че не е твърд, а потъва под нея, Джоди веднага заспа.
* * *
    Няколко часа по-късно Майкъл Девъро се прибра вкъщи. Навсякъде светлините бяха запалени в очакване на пристигането му и икономът го посрещна на вратата.
    — Добре дошли у дома, сър — каза Гидиън и почтително се поклони.
    — Благодаря. Пътуването беше отвратително дълго, а Ню Орлиънс изобщо не се е променил.
    — Не е, сър, и даже си мисля, че никога няма да се промени.
    Гидиън го придружи до стълбището, където Майкъл спря и стори път на кочияша си, който отнесе големия сандък в стаята му.
    — Няма нужда да се качваш с мен, Гидиън. Върви да си починеш.
    — Да, сър.
    Всеки път, когато се завръщаше в Уайтфрайърз, Майкъл беше щастлив. Прибирането у дома беше също толкова хубаво, колкото и времето, прекарано в пътуване.
    Когато стигна горната площадка, кочияшът му вече се връщаше. Майкъл му пожела лека нощ и понеже в къщата нямаше дами, докато минаваше по коридора към стаята си, свали сакото и украсената си със сърма жилетка, спирайки се за момент при масичката, за да духне лампата. Влезе в стаята си, затвори вратата и остави сакото и обшитата със сърма жилетка на стола. И тъй като през широките прозорци нахлуваше лунна светлина, а той възнамеряваше направо да си ляга, реши да не пали лампата.
    Докато сваляше ризата си, чу звук, който приличаше на тих стон. Замръзна на мястото си, очите му светкавично обиколиха слабо осветената стая и се опитаха да открият откъде идва звукът. Беше твърде силен, за да е бил от друга стая, а освен това, в къщата нямаше никакъв гост. Следващият звук, който наруши тишината, беше шумоленето на плат. Обърна глава към леглото си и видя под лунната светлина как завивките се раздвижиха.
    Настръхнал, Майкъл пристъпи по-близо и протегна шия, за да види по-добре. Този, който беше в леглото му, спря да се движи. Без да го изпуска от очи, той запали нощната лампа и когато пламъкът й изпълни стаята с жълтеникава светлина, откри, че в леглото му спи непозната жена, облечена в една от най-хубавите му нощници. Майкъл внимателно докосна рамото й с намерението да я събуди, но вместо това тя още по-силно се сгуши в леглото. Направи втори опит, като я раздруса, но жената пак не се събуди. Личеше, че е жива, единствено по руменината на страните и по равномерното й дишане.
    Майкъл грабна лампата от масичката и започна да тропа по стената към стълбищната площадка.
    — Гидиън! — изкрещя той.
    При втория му вик Гидиън изскочи пред него, продължавайки да облича униформеното си сако.
    — Да, сър?
    — Коя, по дяволите, е тази жена в леглото ми?
    Гидиън зяпна от почуда.
    — В леглото ви има човек!?
    — Я ела тук!
    Следван от Гидиън, Майкъл влезе в стаята и посочи спящата жена.
    — Коя е тази жена и защо спи в леглото ми?
    Гидиън я зяпна и поклати глава.
    — Не зная, господин Майкъл. Никога не съм я виждал.
    Намръщен, Майкъл изгледа жената.
    — Опитах се да я събудя, но тя спи като заклана.
    Гидиън внимателно побутна ръката на Джоди.
    — Госпожо! Събудете се, госпожо.
    — Виждал ли си досега някой да спи толкова дълбоко?
    — Не, сър. Иначе изглежда жива.
    — Как е попаднала тук, без да я видиш?
    — Не мога да си обясня. Погледнете, тя сякаш се чувства като у дома си.
    Майкъл въздъхна.
    — Изглежда, нямам друг избор, освен да я оставя да спи тук тази нощ. Ще ида да легна в старата си стая.
    — Добре, сър. Ще се погрижа за чисти чаршафи — каза Гидиън и побърза да излезе от стаята.
    Докато Майкъл наблюдаваше спящата жена, тя се обърна на другата страна и нощницата му, сега вече нейна, се разтвори, разкривайки не малка част от голата й плът. Осъзнавайки, че гледа жена в нощница, заспала в къщата му и вероятно разчитаща до известна степен на неговата защита, той си възвърна доброто домашно възпитание и отклони поглед от нея. Духна лампата, остави я на масичката до леглото и се измъкна от стаята, затваряйки вратата след себе си. На всички въпроси щеше да си отговори на сутринта, а дотогава щеше да се наспи в стаята, която не беше обитавал, откакто бе станал господар на Уайтфрайърз.
* * *
    Джоди се събуди рано на следващата сутрин. Макар и намалял, странният световъртеж все още не беше изчезнал и тя се чувстваше, сякаш умът й беше обгърнат в мъгла. Облече се както предишния ден и излезе в коридора.
    Всичко й се стори някак различно и тя сънливо разтърка очи. Имаше нужда от чаша кафе. Слава богу, че държеше подръка един буркан нескафе за редките случаи, когато организмът й се нуждаеше от кофеин. Прокара пръсти през разпилените си коси, за да ги пооправи, след което слезе на долния етаж и се запъти към кухнята, като за по-кратко реши да мине през библиотеката.
    Когато влезе в нея, странното чувство, че нещата някак си крещящо не са наред, я накара да спре. Да, това наистина беше библиотеката на Уайтфрайърз, но съвсем не и стаята, която тя познаваше. Полиците бяха боядисани в по-тъмен цвят и бяха изпълнени с книги в нови кожени подвързии. Дъбовото писалище го нямаше, а вместо него на другата стена имаше орехово бюро. Не се виждаха зелени абажури на лампите, а слънцето блестеше през прозорците и огряваше шарени черги на пода. В краката си видя куклата, която вечерта бе изтървала. Направи крачка напред и с мъка преглътна. Тук нещо никак не беше наред.
    Чу шум зад гърба си, рязко се обърна и видя, че от гостната се приближава един мъж. Той също я видя и се намръщи.
    — Ей, господине! Какво правите в моя дом? Кой сте вие?
    Хвърли му поглед през рамо, за да види дали няма още някой с него.
    — На мен ли говорите?
    Мъжът се приближи до нея. Знаеше, че е зяпнала от почуда, но не можеше да преодолее изумлението си.
    — Кой сте вие? — успя да прошепне тя.
    — Аз съм Майкъл Девъро, а вие коя сте и как така си позволявате да влезете в моя дом без предварително да сте се представили? И кой ви е дал правото да ползвате моите завивки?
    На Джоди й се зави свят и тя се отпусна на един стол.
    — Не е възможно да сте Майкъл Девъро. Който и да сте, повикайте линейка. Лошо ми е.
    Той коленичи до стола й, разгледа я по-отблизо и извика:
    — Гидиън!
    Чернокож мъж в безупречна ливрея отвори вратата и се втренчи в Джоди.
    — Да, сър?
    — Донеси чаша студен сайдер и флакон амоняк.
    — Да, сър.
    Гидиън моментално изчезна.
    — Кой беше този? — едва чуто попита Джоди. — Какво става тук?
    Гидиън веднага се върна с едно шишенце, отпуши го и го подаде на Майкъл, който го разклати и го поднесе под носа на Джоди. Тя се закашля от амонячните пари, надигна се и махна с ръка, за да ги разсее. Докато Майкъл запушваше флакончето, влезна една чернокожа жена с чаша златиста течност.
    — Изпийте това — каза Майкъл. — По-добре щеше да ви подейства малко бренди, но сестрите ми упорито се придържат към сайдера.
    — Бих предпочела бренди — отвърна тя, но отпи от сайдера. Беше по-вкусен от всеки друг сайдер, който бе пила.
    Майкъл направи знак на слугите да напуснат стаята. Когато останаха сами, той се изправи и седна на стола срещу нея.
    — Е, госпожо, хайде да чуя сега вашите обяснения. Защо снощи, когато се прибрах, ви заварих в стаята си?
    Джоди отново се огледа. Прозорците бяха отворени и в есенния въздух тя усети миризма на горящи листа. Наблизо излая куче, в далечината се чуха гласове на играещи деца. На стената до вратата към коридора липсваха полиците, както тя знаеше, а вместо тях от корнизната греда на златисти копринени шнурове висяха две ловни репродукции в орнаментирани рамки. Там, където трябваше да е писалището, имаше два кожени стола с такава изящна изработка, за каквато тя не можеше и да мечтае. Столът зад писалището, изглежда, беше люлеещ се и също беше от кожа. Върху писалището бе поставен голям бележник в кожена подвързия. От двете страни на мастилницата от палисандрово дърво стърчаха писалки. Когато се вгледа по-внимателно в лампата, забеляза, че не само нямаше зелен абажур, но бе пълна с течност и имаше фитил.
    — Никак не се чувствам добре — промърмори тя.
    Той отново посегна към флакона с амоняк, но тя отблъсна ръката му и попита с по-силен глас, отколкото предполагаше, че й е останал:
    — Кой сте вие? И какво правите в моята къща?
    — Вашата къща ли? Грешите, госпожо, това е моята къща. Уайтфрайърз винаги е бил мой дом. Преди да го наследя, е принадлежал на моя баща и на дядо ми. Как влязохте снощи, без да ви види Гидиън?
    Джоди отвори уста, за да каже нещо, но не можа да издаде нито звук.
    — Искахте да ме ограбите, така ли? Зная, че досега не сте идвали тук, тъй като разпитах слугите.
    — Спомням си, че политнах към рамката на камината — каза тя сякаш на… себе си. — Тя поддаде под тежестта ми и трябва да съм пропаднала вътре. В стената наистина се оказа, че има стая!
    Опитваше да се залови за малкото, останало от нейния свят, но това наистина трудно й се удаваше.
    — Досега не съм ви виждал. Откъде сте? — попита Майкъл и очите му се плъзнаха по тялото й. — И защо сте се маскирали като мъж?
    — Изобщо не съм се маскирала — сопна се тя и огледа джинсите, блузата и маратонките си. Изучаващият му поглед сякаш й помогна да си възвърне куража. — Уайтфрайърз е мой. Купих го преди няколко месеца. Не зная какво правите тук, но…
    Джоди отново се огледа. Не, това не беше нейният Уайтфрайърз. Усети, че отново й прилошава.
    — Господи, да не вземе пак да ви прилошее?
    — Вие действително ли сте Майкъл Девъро? — Въпросът бе риторичен. Сега, когато се бе поокопитила, тя го позна от дагеротипните снимки.
    — Как съм попаднала тук?
    — И аз това се питам. Все пак, предполагам, че сте дошли пеша, тъй като, ако отвън имаше чужд кон, досега щяха да са го забелязали. Не искам да ви обидя, но нямате вид на жена, която би могла да притежава кабриолет.
    Джоди отново наведе очи към избелелите си дрехи. Изглеждаше съвсем не на място в тази стая и това наистина не подлежеше на съмнение.
    — Трябва да се върна. Аз… — промълви тя и панически се огледа. Какво можеше да направи? Стана и отиде до камината. — Как се отваря панелът?
    Майкъл се приближи до нея, натисна едно място на стената и тя безшумно се разтвори. Джоди видя малка тясна стая, в която можеха да се поберат не повече от трима човека, и то при положение, че стояха притиснати един до друг.
    — Както виждате, това е единственият вход и изход. Как така сте разбрали за съществуването на това скривалище?
    — Казах ви. Паднах там и някак си…
    Джоди вдигна очи и се взря в неговите. Той беше застанал по-близо до нея, отколкото тя мислеше; толкова близо, че лесно можеше да го докосне; толкова близо, че почти я докосваше. Дъхът й спря в гърлото и устните й леко се разтвориха.
    Времето като че ли спря в продължение на един великолепен миг. Очите му я омагьосваха и тя усети, че й се завива свят, но това нямаше нищо общо с предишното й състояние.
    — Сиви са — прошепна тя.
    — Моля?
    — Очите ви. Мислех, че са сини, но се оказа, че са сиви.
    Изглежда, той също не можеше да откъсне очи от нея.
    — Никога досега не съм виждал жена с такива дрехи. А и косата ви, отрязана е толкова късо. Да не би да сте боледували скоро?
    — Не съм. Вярно е, че не съм кой знае колко наред, но не съм болна. Сега ми е по-добре — тя прокара ръка по косата си, която бе силно прилепнала по главата й и се спускаше до раменете. — Какво пък, не е чак толкова къса.
    Той понечи да й възрази, но промени намерението си.
    — Мисля, че трябва да седнете.
    Затвори стената и тясната врата отново се скри в ламперията.
    — Струва ми се, че имате право — съгласи се тя и си спомни как предишната вечер за минута й се бе сторило, че стаята е изпълнена с аромат на рози и глициния, докато всъщност по това време и двете не цъфтяха. — Всичко това е само причудлива игра на въображението ми. След минута-две ще се върна там, където ми е мястото.
    — Думите ви са лишени от смисъл.
    Джоди седна на кожения стол срещу него.
    — Не зная какво стана, но, изглежда, съм се върнала назад във времето.
    — Струва ми се, че все пак ще е добре да пийнете едно бренди — той отиде до един шкаф, наля по малко бренди в две тумбести чаши и, подавайки й едната, каза: — Внимавайте. За дама е малко силно.
    — И по-рано съм пила бренди.
    Тя го опита и като че ли усети втечнен огън на езика си. Никога не си беше падала по концентрати, но този път й дойде много добре.
    — Така — каза той, докато се отпусна на стола. — Вие от Джоакуин ли сте? Досега не съм ви виждал тук.
    — Не зная как е станало, но аз ще изчезна всеки момент. Мисля, че се е получило нещо като „дежа вю“, което обаче продължава по-дълго, отколкото предполагах, че е възможно. Нещо като свиване във времето — и понеже видът му стана още по-объркан, тя поясни: — Аз съм от бъдещето — думите й прозвучаха така странно, че тя се разсмя. — Толкова е странно! Искам да кажа, никога не бях предполагала, че ще ви срещна! Дори за минута.
    Той взе чашата от ръката й и пръстите им се докоснаха. Физическият контакт с този мъж оказа далеч по-силно въздействие върху Джоди, отколкото упойващото действие на брендито.
    — Питието ви е ударило в главата — каза Майкъл. — Изглежда, не трябваше да ви наливам. Искате ли още сайдер?
    — Не, благодаря. Имам толкова много неща да ви питам. Искам да кажа, че вие знаете какви са цветовете на отделните стаи, какви мебели има в тях и как са разположени. Ако не ви питам сега, ужасно ще съжалявам, когато се върна.
    — В думите ви няма никакъв смисъл. Да не би да сте паднали от коня си и да сте си ударили главата? Или може би сте имали треска? И как наистина влязохте в къщата ми? Каква е причината?
    — Добре. Да започнем от самото начало — каза тя и се опита да събере мислите си. — Преди всичко тази къща е и моя. Аз я притежавам и ще я притежавам в хиляда деветстотин деветдесет и трета година.
    — Хиляда деветстотин деветдесет и трета година? Искате да кажете, че ми се падате някаква наследница? Това е невъзможно. Аз не съм женен — той се намръщи. — Не, това в никакъв случай не е възможно! До хиляда деветстотин деветдесет и трета година има цели сто двадесет и една години.
    Тя изпита известно колебание. Стори й се жестоко да му каже, че ще дойде време, когато няма да остане никой от фамилията му и Уайтфрайърз ще премине в ръцете на друг човек.
    — Във всеки случай аз се занимавам с възстановяването на тази къща във вида й от вашето време, или по-точно в онзи вид, който е имала десет години преди този момент.
    — Моето време ли?
    — Зная, че звучи доста объркващо, но се опитайте да проумеете.
    — Защо ще се опитва човек да прави къщата си да изглежда по-стара, отколкото е? А преди десет години Уайтфрайърз изглеждаше по същия начин, както и сега. Това, което казвате, госпожо, е безсмислено.
    Тя забеляза акцента му. Кадифеният му баритонов глас беше мек и приятен и не приличаше много на южняшкия акцент от нейното време. „Естествено, той нищо не знае за телевизия или радио — помисли си тя — и никога не е чувал глас, обучен да говори без акцент. Изразява се така, както е присъщо за областта.“
    — О’кей, нека опитаме пак. Не зная как е станало, но по някакъв начин за няколко минути съм се озовала във вашата епоха и…
    — По говора ви не изглежда да сте от този край.
    — Прав сте. Аз съм израснала в Гранд Кото, на юг оттук, но съм родена в хиляда деветстотин шестдесет и шеста година.
    Той нищо не каза, само я погледна втренчено, сякаш се чудеше каква ли ще бъде следващата й стъпка. Джоди се огледа.
    — Чудя се кога ще си тръгна. Мисля, че трябва да стоя близо до рамката на камината, за да не изпусна момента — явно беше в очакване. — Странно. Имам чувството, че никъде няма да пътувам. Вече не ми се вие свят и не ми е лошо — опипа тялото си, за да се убеди, че то наистина съществува и че е будна, после докосна стола. — Но как е възможно такова нещо? Аз още съм тук — съсредоточи се, за да види на стената собствената си библиотека, но не успя. Почувства, че я обхваща скрит ужас, и очите й се разшириха. — Това съвсем не е смешно. Стига ми толкова. Хайде, вие и вашата къща си вървете във вашето време. Тази илюзия вече трябва да свършва.
    Нищо обаче не се случи.
    Отиде до прозореца. Дворът, който познаваше, беше съвсем различен. Глицинията беше много по-малка и едва покриваше дървената рамка над пейката, а оттатък, където трябваше да е алеята, имаше пръст, а не настилка. Видя няколко чернокожи мъже и жени, сякаш заети с ежедневните си задачи. Джоди поклати глава.
    — Но това е абсурд!
    — Елате тук и седнете. Вие сте изживели някакъв шок. — Майкъл докосна ръката й, тя се обърна и го видя до себе си.
    — Не мога да остана тук. Аз си имам свой собствен живот. В седем часа имам среща с Енджи, тъй като ще ходим на кино. Утре чакам да дойдат работници, за да довършат ремонта на покривите. Не мога да остана тук!
    — Моля ви, седнете. Тя се върна при стола, взе си чашата с бренди и се строполи в меката кожена тапицерия.
    — Това не може да е реално!
    — Очевидно е реално. Вие сте тук, а не другаде. Хайде сега, опитайте се да ми кажете какво точно е последното, което си спомняте.
    — Не ми говорете така. Не съм чак толкова оглупяла.
    — Изобщо не съм искал да кажа такова нещо. Просто се опитвам да ви помогна.
    Джоди стисна зъби, но вече беше започнала да изпада в паника.

Четвърта глава

    Джоди седеше с Майкъл Девъро в библиотеката. Беше напълно объркана и стискаше ръце в скута си, но не преставаше да трепери.
    — Не зная как попаднах тук. Още по-лошото е, че не зная как да се върна.
    — Вие непрекъснато говорите за връщане. Къде? В Гранд Кото ли?
    — Не, не, В моето време.
    Майкъл я погледна замислено и се наведе към нея.
    — Какво правите?
    — Опитвам се да видя дали нямате рана на главата. Само това би могло да обясни защо сте така убедена в такава небивалица — той внимателно докосна главата й. — Боли ли ви?
    Джоди рязко се отдръпна назад.
    — Престанете да мислите, че съм луда, а просто ме изслушайте. Нещо се случи. Не зная точно какво. В един момент бях в библиотеката, а в следващия се озовах тук, повече от сто години назад в миналото. Зная, че изглежда невъзможно, но стана точно така — тя посочи джинсите си. — Мога да ви го докажа! Виждали ли сте някога такива дрехи?
    — Не, особено пък на жена.
    Очите му бавно се плъзнаха надолу по тесните джинси, после отново се вдигнаха към лицето й.
    — Погледнете и блузата ми — тя се наведе и я подви, за да му покаже етикета. — Прочетете какво пише. Петдесет процента памук, петдесет процента акрил. Така ли е? Да сте чували някога за акрил?
    Майкъл прочете етикета и се намръщи.
    — Всеки би могъл да измисли дума и да я пришие върху парче плат, но тази е отпечатана. А какво означава това „да се пере в пералня“ и „центрофугира се“?
    — Ето, виждате ли! Това е едно доказателство. Пералните машини и центрофугиращи устройства все още не са изобретени.
    Той поклати глава.
    — Но това не доказва нищо.
    — Майкъл, защо ще си правя труда да правя етикет, да го пришивам на дрехи, които не сте виждали, досега и да се промъквам в къщата ви?
    — Всичко това е необяснимо. А защо се обръщате към мен с малкото ми име, след като ме познавате съвсем отскоро?
    Отчаяна, тя стана от стола и закрачи към прозореца. Почувства, че ще се разплаче, но се страхуваше, че ако това се случи, няма да може да спре.
    — Трябва да ми повярваш.
    Въпреки усилията й, гласът й се разтрепери и долната й устна потрепери, което незабавно оказа въздействие върху Майкъл.
    — Моля ви, седнете. Може ли поне да науча как се казвате?
    Тя усети, че сълзите напират в очите й, и се върна на стола.
    — Аз съм Джоди Фарнел. Струва ми се, че вече ви казах името си.
    — Джоди? Какво необикновено име — той поклати глава, сякаш се бе замислил за нещо друго. — Кои са вашите родители, госпожице Фарнел? Ще изпратя човек в Гранд Кото да се осведоми. Те може би се безпокоят за вас.
    — Едва ли. Те още не са се родили — тя видя изражението му и допълни: — Хелън и Луи Фарнел. Живеят на улица „Елм Драйв“.
    Майкъл повика Гидиън и го пресрещна на вратата. Докато му казваше имената, Гидиън кимаше с глава.
    — След няколко дни ще разберем. Междувременно ви предлагам гостоприемството на моя дом.
    — Благодаря ви, особено като имам предвид, че това е моят собствен дом.
    — Госпожице Фарнел, вашето поведение и думите ви са пречка за доброто ми отношение към вас.
    Тя въздъхна и очите й отново се наляха със сълзи.
    — Извинете ме. Това е от стреса.
    — Разкажете ми отново какво точно се случи.
    — Бях в бараката зад къщата, онази, която е малко встрани от останалите. Под една разкована дъска на пода намерих някаква кукла — тя отиде там, където от изненада беше изтървала куклата при появата му. — Ето виждаш ли? Куклата беше там заедно с разни други неща, които сега не мога да си ги спомня. Както и да е, усетих, че ми прилошава, и тръгнах към къщата. Смятах да се обадя на Енджи или на телефон 911, защото усетих, че ми прилошава. Строполих се върху стената и ето ме тук.
    — Енджи вашата прислужница ли е? И защо ще се обаждате на числа? Впрочем, какво сте правили тук сред бараките?
    — Енджи ми е приятелка. Аз нямам прислужници. В моето време бараките са празни. Възстановявам ги, за да станат занаятчийски работилници, когато ремонтът на къщата бъде завършен.
    — Нима се опитвате да ме убедите, че сте филантроп? Откъде накъде някакви занаятчии ще работят в запустели бараки на роби? Да не би да предоставяте бараките за домове на бедни? — той поклати глава. — Господи, какво говоря? Та нали в бараките живеят хора и всичките тези глупости за бъдещето са само във вашето въображение.
    Тя протегна крака си.
    — Да си виждал някога маратонки?
    Майкъл погледна обувката с любопитство, като се опитваше да прояви добро възпитание и да не гледа голия й глезен, нито формата на краката й.
    — Не, не съм. Вашите хора ли ги правят?
    — Ти май не вярваш на нито една моя дума, нали?
    — Вие естествено можете да разберете защо е така. Вашата история е… уникална.
    — А така също и вярна — изведнъж тя отново се почувства на края на силите си. — Имаш ли нещо против да легна? Не ми е добре.
    — Не, разбира се. Ще извикам Беси да ви заведе горе.
    — Няма нужда. Знам пътя — тя се изправи и застана с лице срещу него. — Коя стая да ползвам?
    Беше разбрала, че голямата спалня, в която бе преспала, бе на Майкъл. Зачуди се къде ли бе прекарал нощта той.
    — Мисля, че източната ще ви хареса. Тя е на сестра ми Камила.
    — Розовата ли? Добре. Ще легна там.
    — Розова ли? Та тя от години вече не е розова — той се приближи до нея. — След като така добре познавате горния етаж, би трябвало да знаете, че сега стаята е зелена.
    — Така ли? Мислех си, че е розова. Е, нищо, когато се върна вкъщи, ще я пребоядисам.
    Майкъл се намръщи и я проследи, докато тя излезе от стаята и се заизкачва по стълбището. В походката й нямаше никакво колебание. Джоди се движеше като човек, който добре познава къщата.
    — Госпожице Фарнел, в какви цветове са останалите стаи на горния етаж?
    Тя се спря на стъпалата.
    — По-малката е зелена. Там сложих тапети с цвят на бръшлян, които, предполагам, не са много по-различни от сегашните. Другата, в която отивам, е розова и тапетите са изпъстрени с розови пъпки и лентички. Стаята зад нея е в сини тапети на ивици, а твоята спалня също е синя, но в малко по-тъмен цвят.
    Тя млъкна. Току-що беше излязла от спалнята на Майкъл и си спомни, че тя беше тъмнозелена, а не синя. Почувства, че отново се обърка, и потри чело.
    — Вие съвсем точно ми описахте стаите, но те изглеждаха така, когато бях момче. Сега всичките са променени.
    Тя въздъхна.
    — Е, добре поне, че проучването ми е било правилно. Извинете ме, трябва да легна, защото внезапно почувствах силна умора.
    И тя бавно се изкачи по стълбите.
    — Гидиън — извика Майкъл, знаейки, че той е някъде наблизо и ще го чуе, — изпрати Ани да се погрижи за госпожица Фарнел и после ела в библиотеката.
    — Да, сър.
    Майкъл влезе в библиотеката и се спря по средата на стаята. Наведе се и взе куклата от пода до писалището. Изглеждаше стара. Рокличката й беше на мокри петна, а в косите й се бяха вплели останки от паяжина.
    Когато се появи Гидиън, Майкъл се обърна към него:
    — Да си виждал по-рано такова нещо?
    Гидиън впи очи в куклата и се отдръпна.
    — Това е вуду кукла. Как е попаднала у вас, господин Майкъл?
    — Госпожица Фарнел я донесе.
    — Тя не е магьосница, нали? — попита Гидиън и очите му се разшириха.
    — Не, разбира се. Тя каза, че я е намерила в една от бараките, и според както ми я описа, трябва да е била тази на Айуила.
    — Нищо не зная за тази барака, сър.
    — Айуила живее в бараката до онази на родителите ти. Би трябвало да знаеш дали тя все още се занимава с вуду или не.
    — Не зная, сър. Ние никога не ходим при нея, освен когато специално ни покани. Не искаме да имаме нищо общо с нейните магии.
    — Значи Айуила продължава да се занимава с вуду?
    Гидиън стисна устни и избягна погледа на Майкъл.
    — Знаеш ли какво означава тази кукла? Погледни я, Гидиън, няма да те ухапе. Та това е само парче дърво, обвито в плат.
    Гидиън неохотно я погледна.
    — Не зная за какво я е направила. Зависи от заклинанието, което е вложила в нея. Всичко може да бъде.
    — Виждал ли си досега друга такава?
    — Само веднъж, когато Джоуб искаше Сила да му стане жена. Айуила направи кукла, която много приличаше на тази, и вложи заклинание, което да държи Сила настрана.
    — Но тези неща не действат, Гидиън.
    — Зная само, че Сила се омъжи за Марс, а не за Джоуб. След като заклинанието беше направено, той не успя да я накара дори веднъж да го погледне.
    — Имаш ли някаква представа тази кукла за кого би могла да е предназначена?
    Майк я завъртя в ръцете си. Фактът, че Айуила вярва в такива неща, го смущаваше независимо от това, че той самият не вярваше в силата на вуду.
    — Не, сър. Все пак бих казал, че е за бяла жена.
    — Така ли? — той докосна олющената бяла боя по лицето на куклата. — Косата изглежда истинска — не знаеше какво да прави с куклата, но усещаше безпокойството на Гидиън. — Това е всичко, Гидиън. И не казвай на никого за тази кукла.
    Знаеше, че Гидиън ще се разбъбри още щом излезеше от библиотеката, но все пак трябваше да направи опит да го спре. Слугите бяха суеверни особено когато ставаше въпрос за такива неща и той не искаше да ги плаши.
    След като Гидиън излезе от библиотеката, Майкъл се загледа в куклата. Беше ясно, че изобразява жена, но коя точно? Никоя от сестрите му нямаше толкова тъмна коса, нито пък годеницата му Ема Парланг. Защо тогава старата Айуила искаше да държи някого настрана от Уайтфрайърз?
    Отиде до входната врата, слезе по стълбището и заобиколи къщата. Каквото и да правеше Айуила, трябваше да й заповяда да не се занимава с него.
    Айуила живееше точно зад олеандрите, които растяха там, откакто Майкъл се помнеше. Като дете често си бе мислил, че е съвсем нормално тя да живее до отровните храсти. От най-ранните си спомени я знаеше като старица, живееща в уединение. Баща му я бе получил в наследство заедно с плантацията и останалите роби и беше прекалено мекушав, за да я продаде. Това обаче не беше повлияло на Айуила. Тя мразеше белите хора и дори не си правеше труда да крие тези свои чувства. Като малък, Майкъл се ужасяваше от нея.
    Както винаги, в бараките бе истинско гъмжило. Голяма част от работниците събираха на полето последната захарна тръстика, но тук бяха останали по-възрастните жени, които наглеждаха децата, играещи в пясъка пред бараките, както и мъжете, чиито години бяха твърде напреднали, за да се справят с уморителното рязане на тръстиката. Те плетяха кошници, дялаха кухненски съдове пред вратите на бараките си или прекарваха деня в разговори.
    Бараката на Айуила беше няколко метра встрани от останалите. Майкъл често се питаше дали самата тя я бе построила така като знак, че никога няма да се подчини на волята на белия човек, или бараката й някога бе имала друго предназначение. На пръв поглед изглеждаше както останалите, но всъщност имаше някои различия. Пред вратата й не играеха деца, а малката градинка отпред беше пълна с растения, които не раждаха нито зеленчуци, нито подправки.
    Когато Майкъл наближи вратата, тя се отвори и на прага застана Айуила. Не изрече никакъв поздрав, а само го изгледа намръщено. Майкъл й показа куклата.
    — Ти ли си я направила?
    Очите й се разшириха, после се свиха.
    — Аз ли? Не, аз никога не виждала тази кукла. Къде намерил нея?
    Айуила беше докарана направо от Африка и никога не си бе направила труда да усвои езика на белите хора. Майкъл я подозираше, че може да говори английски много по-добре, отколкото го показваше.
    — Няма значение къде съм я намерил. Ако пак се занимаваш с вуду, ще трябва да се махнеш оттук. Казвам ти го съвсем искрено. Хората се плашат и аз не искам да им объркваш живота.
    Айуила се изправи с внушителния си ръст и го изгледа студено.
    Майкъл се опита да я убеди:
    — Не разбирам защо така упорито държиш да си нещастна. Имаш си самостоятелна барака, достатъчно храна и топло облекло за зимата. Защо не можеш да се разбираш с хората? Зная, че си направила това заклинание, за да отблъснеш някого. Кого искаше да държиш настрана този път? — забеляза как в тъмните й, сякаш стъклени очи проблесна изненада. Явно Гидиън се бе оказал прав за магията. — Нима тази земя не е твоят дом, както и на всичките тези хора наоколо? Защо не можеш да живееш с тях?
    — Моят дом е Африка.
    — Твоята родина е била Африка, но сега е Луизиана. Та ти си тук повече от трийсет години. Разбирам да беше пристигнала вчера.
    Айуила само го изгледа. Високите й скули почти не отразяваха слънчевата светлина, а косата й беше сплетена на плитки. Майкъл бе убеден, че бе носила косите си така и в родината си. На главата си имаше шал на възли, обувки слагаше само тогава, когато беше принудена на, а дрехите й бяха нещо невиждано. На ушите й висяха тежки обеци от кост и кожа, а на врата си носеше амулет на каишка. Краката й бяха мръсни и голи до глезените. Беше толкова висока, че очите й го гледаха почти в упор.
    Айуила не каза нищо и той въздъхна. Очевидно нямаше лек за омразата й. Самият той не беше виновен за нейното робство. Майкъл винаги бе ненавиждал тази система и веднага щом стана собственик на Уайтфрайърз незабавно даде свобода на робите. Когато избухна войната между Севера и Юга, в Уайтфрайърз нямаше нито един роб. Истина беше, че можеше да плаща на работниците си съвсем малко, но за сметка на това им осигуряваше храна, жилище и лекарства, когато това се наложеше. Нито един от съседите му не беше направил толкова много за работниците си. За Айуила обаче това беше без значение. Омразата й нямаше начало и край.
    — Откажи се от лошите си чувства срещу когото и да било. Не искам да ми създаваш неприятности.
    Айуила с нищо не показа, че е чула или разбрала какво й се казва, но Майкъл се обърна и си отиде. Заради напредналата й възраст не му се искаше да й каже, че ще я изгони от плантацията, но тя самата го довеждаше до положение, в което не му оставяше друг избор.
    Втренчена в Майкъл, Айуила го проследи, докато се скри от погледа й, след което се върна в бараката си. Още беше потресена от куклата, която бе видяла в ръцете му. Някой бе влизал в бараката й! Не познаваше такъв човек, който би се осмелил да го стори, още по-малко да рискува да се докосне до куклите й.
    Отиде в средата на стаята, клекна на пода и натисна свободния край на една от дъските. Другият й край се надигна с два-три сантиметра и тя ловко я извади. Омагьосаната й кукла лежеше недокосната в праха под пода.
    Айуила седна и се замисли. В продължение на няколко месеца грижливо беше изграждала заклинанието, дори беше поставила „упойваща“ пръст, за което й се бе наложило да намери гроб на самоубиец, за да я вземе оттам. До куклата лежеше и зъб от бясно куче. Като внимаваше да не разбута другите предмети, тя взе куклата и я огледа.
    Лицето й беше прясно боядисано и по роклята й нямаше петна. Тя беше издялала сложни лицеви черти, мърморейки заклинания, и беше направила всеки шев на роклята нощем под лунна светлина. Единственият й пропуск беше косата. Беше искала да вземе коса от бялата жена в съседната плантация, която беше обектът на нейната магия, но не бе успяла и се бе принудила да се задоволи с каквото има. Светлокестенявата коса, която беше използвала, беше от една бяла жена с незначителен примес на негърска кръв, която живееше в същата плантация. Тя изчисли, че във вените на тази жена тече същата кръв, както и в тези на Майкъл, така че това трябваше да свърши работа. Не бе никак лесно да се добере и до нейната коса, защото тази жена се боеше да не би Айуила да направи магия на самата нея. Куклата, която Майкъл й показа, беше с по-тъмна коса и изглеждаше стара и изхабена, но беше оформена по неповторимия начин, по който тя правеше всичките си вуду кукли. Беше сигурна, че не е нейна, но не можеше да си обясни откъде се бе появила.
    Айуила допря устни до ухото на куклата и прошепна една дума, която никога не казваше на глас, дума, която беше научила много отдавна в детството си от собствената си майка. Върна куклата на мястото й, направи специални движения с ръце, за да затвърди магията, и постави дъската на мястото й.
    Объркана, тя седна на стола с лице към вратата. Къде ли Майкъл беше намерил вуду куклата? Нима и друг се занимаваше с вуду в този район, за който Айуила претендираше, че е само неин? Не, това бе невъзможно. Никой не бе способен на такава дързост. Освен това куклата беше абсолютно същата като нейните, с изключение на косата. Не съществуваха двама човека, способни, а и дръзнали да направят две еднакви кукли — това беше част от силата на вуду магиите. Все пак фактът бе крайно озадачаващ.
    Айуила не изпитваше никаква лична неприязън към Ема Парланг. Никога не беше разговаряла с нея и я бе виждала само от разстояние. Негърката бе работила на полето, докато напредналата й възраст не я бе принудила да си стои в бараката. Омразата й към Ема, както и към фамилията Девъро, беше колкото елементарна, толкова и дълбока. Те бяха бели, а тя мразеше всеки представител на тази раса, тъй като бели бяха мъжете, които я бяха подмамили от безопасното й укритие в нейното село и я бяха натикали в един кораб, в който миришеше на страх, болест и смърт, бели бяха и онези, които изправиха нея, дъщерята на най-почитаната жена в племето, на една платформа и я продадоха на друг бял човек. Затова тя никога не можа да им прости.
    Още си спомняше майка си. Приятно й бе да си мисли, че прилича на нея и че след като майка й бе умряла, а това вече несъмнено бе станало, душата й бе намерила покой в Айуила. Докато самата тя беше жива, щеше да живее и силата, която двете споделяха.
    Айуила не беше обикновено дете. Тя беше единствената дъщеря на племенната магьосница. Хората от племето изпитваха дълбоко страхопочитание към майка й и тя имаше почти толкова власт, колкото и самият вожд. Майката на Айуила бе казала на всички, че дъщеря й е дете на боговете, тъй като за пръв път бе усетила, че тя съществува, когато веднъж, сама в гората, бе разговаряла с бога на гръмотевиците и неговата съпруга — богинята на светкавиците. Гръмовержецът бе проговорил и майка й бе усетила как тя за първи път бе проритала в корема й. По-късно, когато я бе родила, тя я бе представила на племето като следващата магьосница.
    Детството на Айуила бе минало в изучаване на растения и заклинания, които майка й бе научила от своята майка. Заклинанията идваха още от времето, когато земята е била млада, бяха предавани само от жена на жена и достъп до тях имаха само избраните да пазят магията.
    Не всички умения, които бе научила от майка си, можеха да се приложат на тази нова земя. Айуила трябваше да пригоди знанията си към растенията, които вирееха тук, и тя успешно се справи с тази задача. Също така успешно прибави нови магии и заклинания в репертоара си.
    В действителност, спомените на Айуила за детските й години бяха смътни и изкривени от времето. Беше едва на девет години, когато я бяха хванали. Нямаше представа на колко години е сега, защото една магьосница никога не броеше годините си, но знаеше, че е по-стара от повечето мъже и жени, които сега дремеха на слънце и наглеждаха децата.
    Никога не бе имала съпруг. Веднъж, когато бе млада, по-висока и по-стройна от всички други жени, изпратиха в бараката й мъж, но той се ужаси от нея и не я докосна. Айуила успя да убеди хората от плантацията, че магиите й са толкова силни, че не биха й позволили да зачене дете, колкото и мъже да й изпратеха в бараката. След няколко години господарят на Уайтфрайърз реши, че е ялова, и я остави да живее сама. Младите мъже с готовност потвърждаваха думите й, макар и всеки от тях да вярваше, че единствен той се страхува да я докосне. Айуила знаеше, че е длъжна да отгледа дъщеря, на която да повери магията, но отказваше да създаде живот в тази чужда земя.
    Като дете на девет години беше дала обет, че омразата й никога няма да секне, и в продължение на цели седемдесет години продължаваше да изпитва ненавист към белите хора и към всичко, до което те се докоснеха. За нейния начин на мислене това бе съвсем в реда на нещата.
    Понякога магиите й не се осъществяваха така, както ги беше замисляла. Така например беше направила заклинание, за да лиши съпругите на Антоан от деца. Първата забременя, но умря при раждането заедно с бебето. Айуила ликуваше. Антоан се ожени повторно и Айуила отново направи магия. Този път младата му съпруга остана жива и роди двама сина и две дъщери, но по-малкият син умря още като бебе. Десет години по-късно съпругата умря от треска, за която Айуила беше убедена, че е причинена от нея, а по-малко от година след това Антоан също умря от сърдечен пристъп. „Поне не доживяха да се радват на старините си“ — помисли си Айуила.
    Именно тогава тя насочи вниманието си към младия господар. Наистина, той я бе освободил от робство, но това не означаваше нищо за нея. Вече бе стара и беше изгубила всичко в живота, за който се беше родила. Тя, дъщерята на гръмовержеца, бе прекарала младините си в рязане на тръстика. Ето защо бе решила Майкъл да умре без наследници и Уайтфрайърз да се разпадне на прах.
* * *
    Майкъл се върна с бавни крачки в къщата. Коя беше тази млада жена в странни дрехи и откъде идваше тя? Разказът й бе прекалено фантастичен, за да му повярва, но откъде все пак знаеше как бе изглеждал Уайтфрайърз във времето на младежките му години? Стените бяха пребоядисани една година преди майка му да почине и баща му, макар и да предпочиташе по-светлите тонове, бе оставил стаите така, както съпругата му ги беше направила. През следващите години Майкъл бе твърде зает със стопанисването на плантацията, после дойде войната и пазарите се сринаха, така че нямаше кога да мисли за цветовете на стените.
    Но ето, че тази жена знаеше за тях.
    Погледна куклата и се замисли. Нито за миг не можеше да допусне, че има нещо вярно в заклинанията на Айуила. Тя беше просто една стара жена, влудена от жестоката си омраза, и той дори не бе сигурен дали на нейно място нямаше да е същият. Но с какво друго можеше да си обясни неочакваното появяване на госпожица Фарнел?
    Бе сигурен, че нищо нямаше да научи в Гранд Кото за родителите й. Макар и да не го показваше, той все пак бе започнал да приема, че в разказа й има нещо вярно, колкото и невероятен да изглеждаше той. Тази жена наистина носеше дрехи, каквито досега не бе виждал. Вярно е, че бе възможно и самата тя да ги беше ушила — не бяха чак толкова сложни, колкото голяма част от роклите на жените, които познаваше — но защо ли й беше да прави такива неща? Не познаваше и човек, способен да направи такива обувки. Подметките им бяха изработени от нещо като гума с отпечатани шарки по нея. Никога не бе виждал бяла и яркосиня гума. Ами този етикет върху яката на горнището й — дори не можеше да го нарече блуза — с думите „да се пере в пералня“ и „центрофугира се“?
    Майкъл никога не беше прал блуза, но знаеше, че когато се изперат, блузите трябва да се опънат на храсти или да се окачат с щипки на въжета, за да изсъхнат. С въртене не би се постигнало нищо друго, освен отново да се изцапат.
    Иначе тази госпожица Фарнел беше хубава и си я биваше независимо от странните й дрехи. Очевидно наскоро бе боледувала, след като косите й бяха отрязани късо.
    Всеки знаеше, че смъртоносната треска понякога може да бъде победена, като се отрежат косите на болния. Тя не си призна, може би защото се чувстваше неловко, че косата й е толкова къса, но на него тази прическа му хареса, тъй като й придаваше вид на чужденка. Косите се поклащаха покрай лицето й по много привлекателен начин. Погледна куклата. Косата й беше почти същата на цвят, както тази на Джоди.
    Той разтърси глава и се упрекна, че се осмелява да мисли за нея с малкото й име. Не биваше да допуска това. Тя наистина бе прекрачила границата на приличието, обръщайки се към него на малко име, но той не можеше да си позволи подобна фамилиарност към нея. Нямаше да е възпитано.
    Погледна нагоре към стаята на Камила. Не беше редно и това, че тя лежи сега там горе. Той не бе женен и тя изобщо нямаше какво да търси в къщата му. Реши, че е добре да изпрати съобщение на Камила да дойде. Може би пред друга жена Джоди щеше да признае откъде е и защо е облечена така странно. Не се реши да повика другата си сестра, Клодия. И без това вече си беше навлякъл достатъчно беля с тази жена, която твърдеше, че е от бъдещето.
    И защо ли въобще бе склонен да й вярва, макар и в съвсем слаба степен? Независимо от тези възмутителни дрехи, историята й беше напълно абсурдна. Никой не може да пътува през времето. Приемаше, че от гледна точка на развитието на мозъка, би могло да се твърди, че всеки е пътник във времето, тъй като човешкият зародиш се създаваше в едно свое време, а след като се родеше, човекът живееше в друго време. Имаше всички основания да очаква, че ще живее достатъчно дълго, за да премине от деветнадесетия в двадесетия век, но това бе съвсем друго нещо, това бе нормалният ход на прогреса. Иначе никой не можеше да пътува между миналото и бъдещето. Защо ли тогава усещаше, че й вярва?
    Горе, в стаята на Камила, Джоди погледна през прозореца и видя Майкъл да се приближава към къщата. Отдръпна се от прозореца, преди той да я забележи. Какво беше станало? Как се бе случило невъзможното? И най-важното, как щеше да се върне в своето време?
    Приближи се до стола в края на леглото и седна. Леглото беше отрупано с пухени дюшеци и й се стори твърде внушително, за да се покатери и да легне в него. Освен това на път за стаята неразположението й бе преминало.
    Огледа стените и се намръщи. Бяха покрити с тапети на едри зелени шарки върху бледожълт фон. Не можеше да си представи, че някой би сложил такива тапети в стаята на дъщеря си, та дори това да беше последната дума на викторианската мода. Под многото пластове бе открила късче от този тапет, наистина поизбледняло, но все пак пожалено от годините, и се бе удивила, че някой съвсем съзнателно е избрал подобна безвкусица, но ето че сега, в първоначалната си свежест, той изглеждаше още по-грозен.
    Отиде до вратата, ослуша се дали няма човек в коридора и я открехна. Не се виждаше никой. Измъкна се тихо и отиде в стаята, която считаше за своята в своето време.
    Стените бяха в наситено зелено, но все пак цветът им не беше потискащ. Тапетите носеха боров оттенък, а шарките бяха в по-светло зелено. Дървените части бяха боядисани в резеда. Джоди си каза, че е трябвало да ги оставят в естествения им цвят. Мебелите бяха много по-масивни от нейните. Леглото, балдахинът му, скринът и шкафът под мивката бяха дъбови, като последните два имаха плотове от бежов мрамор. Пердетата бяха тежки, с релефни фигури от сърма в необичаен гранатов оттенък и придаваха на стаята топлина и чувственост. Джоди заключи, че това е стаята на мъж, който има вкус към хубавите неща в живота.
    Чу шум откъм стълбището и бързо влезе в стаята, която й бе отредена. През полуоткрехнатата врата видя да се приближава една прислужничка, която хвърли любопитен поглед към стаята й, преди да се спре пред полиците с чаршафи, и Джоди разбра, че новината за появата й се е разнесла из цялата къща. Всъщност това беше съвсем нормално. Всички гости, дори и онези, които попадаха в къщата по далеч по-традиционен начин от нейния, неминуемо ставаха повод за всевъзможни догадки и предположения от страна на персонала.
    Джоди внимателно затвори вратата и се върна при прозореца. Сенките се бяха удължили, което ясно показваше, че следобедът преминава във вечер. Скоро слънцето щеше да залезе. Не искаше да остава тук през нощта. Ами ако никога не успееше да се върне в своето време? Но нали то не можеше да спира и да прекъсва? В нейната епоха бе есен, както сега и тук. Щом е така, значи наближаваше седем часът. Какво ли щеше да си помисли Енджи, когато не се явеше на срещата с нея?
    Джоди притисна устни с ръцете си. Щяха да я обявят за изчезнала! Какво ли щяха да си помислят хората за нея? Ами родителите й? Те щяха да се побъркат от тревога и притеснение. Приятелката й Енджи, макар и да не я познаваше отдавна, сигурно също щеше да се разтревожи. Бяха станали достатъчно близки и изчезването й сигурно щеше да я смути.
    Можеха да си помислят, че е отвлечена! Тревога сви стомаха на Джоди. Дори някой от познатите й можеше да бъде арестуван! Тя затвори очи, за да се откъсне от реалността на века, в който беше попаднала, и да се съсредоточи върху собствения си живот. Колкото обаче и да се стараеше, колкото и да контролираше дишането си, тя си оставаше на това място, в което беше попаднала.
    Отвори очи. Нищо не се бе променило Отиде пред гардероба и отвори вратата му. Вътре висяха рокли, бонета и пелерини, които вероятно бяха на Камила. Взе една рокля и я разгърна пред себе си. Очевидно двете с Камила бяха почти еднакви на ръст, така че роклята можеше да й стане. С отчаян вид тя я постави обратно на закачалката. Какво значение имаше дали й ставаше или не? Тя трябваше да се махне оттук.
    Седна отново, но този път на пода, тъй като реши, че контактът й с мебелите би могъл да й попречи да се измъкне. И тъй като още не притежаваше мебели за тази стая, ако трябваше да се върне обратно в своето време, по-добре щеше да бъде да седи на пода, за да не се нарани, ако паднеше на земята. Кръстоса крака като йога, извърна ръцете си с дланите нагоре, постави ги върху бедрата и изправи гърба си. От месеци не бе медитирала, но не беше забравила как става това. Забави дишането си, отпусна се и се опита да укроти бушуващите мисли в главата си.
    — Аз съм в собствения си дом — произнесе тя като заклинание, — сега е хиляда деветстотин деветдесет и трета година. Когато отворя очи, всичко това ще е било само сън.
    Повтори думите няколко пъти. Обзе я спокойствие. Усети, че все повече се отпуска и изпада в хармония със себе си. Дълбоко в нея се зароди нисък тон, който започна да излиза през устните й.
    Внезапно остър писък разтърси спокойствието й. Джоди се съвзе навреме, за да види как прислужницата, отрупана с чаршафи и калъфки за възглавници, отстъпи назад и хлопна вратата зад себе си. Скочи и извика след нея, но тя не се и обърна.
    — Явно досега не е виждала човек да медитира — каза си Джоди. — Зле я оплесках. Започнах да плаша хората до смърт. Трябва някак си да се измъкна оттук.
    Думите й прозвучаха добре, но с това положението й съвсем не се промени.

Пета глава

    През вратата на спалнята Джоди видя как прислужницата побягна надолу по стълбите, явно изплашена от вида, в който я бе заварила да медитира, седнала на пода с кръстосани крака. „Трябва да запазя спокойствие — каза си тя. — Само да не изпадам в паника.“ Въпреки това, усещаше как напрежението й постоянно расте.
    Върна се пред гардероба и отново го отвори. Явно това бяха рокли, които сестрата на Майкъл вече не ползваше и ги бе оставила тук. В чекмеджетата на скрина намери бельо, което беше по нейния размер. Ако заседнеше в този свят за известно време, както се очертаваше, то щеше да й потрябва. Естествено, кринолинените рокли и това странно бельо не бяха съвсем по вкуса й, но друг избор нямаше.
    Когато затвори чекмеджето, мисълта, че няма друг избор, се стовари върху нея с цялата си тежест. Но как би могла да остане тук? Тя си имаше свои планове във времето, на което принадлежеше, имаше си свой собствен живот. Не можеше да си позволи да направи нищо, което би я приковало завинаги в погрешната епоха. Трябваше по някакъв начин да намери пътя, за да се върне.
    С решителна крачка излезе от стаята и слезе по стълбите в коридора. Къщата й беше напълно позната и същевременно й изглеждаше различна. Перилата на стълбището бяха от същия лакиран махагон, но ръкохватките им бяха боядисани в светлобежов, почти жълт цвят. Над входа висеше полилей, но беше по-прост от онзи, който тя знаеше, и бе окачен на макара, за да се смъква при паленето на свещите. Даже в този момент мъжът, когото Майкъл наричаше Гидиън, го спусна надолу, където една слугиня чакаше да запали свещите с кибрит. Гидиън забеляза, че Джоди го гледа, за момент се отклони от работата си и я погледна със зяпнала уста. Жената до него забеляза странното му поведение, бързо извърна очи и му направи знак да стори същото.
    Когато слугите отново се заеха със задачата си, Джоди слезе долу и пое по късия коридор, който водеше към библиотеката. Усещаше погледите им зад гърба си, но реши да не им обръща внимание. Това беше тяхната епоха и не те, а тя беше чужденката, така че, докато не настъпеше някаква промяна, трябваше да свикне с това. Прие любезно изражение, почука и влезе.
    Майкъл седеше зад писалището. За момент я погледна изненадан, после очите му се плъзнаха по тялото й.
    — Виждам, че не сте намерили за необходимо да смените дрехите си — отсъди той.
    — Не разполагам с други. А и нямам навик да нося чужди дрехи.
    — Настоятелно ви моля, докато сте тук, да носите роклите на Камила. Не мога да ви оставя да се разхождате с панталони, тъй като слугите много се смущават от това.
    — Затова ли ме зяпат така?
    — Научих, че доста сте изплашили Сила. Тя ми каза, че ви е заварила да седите със свити колене на пода и да издавате някакви странни звуци.
    — Медитирах.
    — За какво?
    — Нямам предвид, че размишлявах, а медитирах, тоест концентрирах се в себе си, за да се опитам да се върна в моята епоха.
    Майкъл затвори счетоводната книга, в която пишеше нещо, и каза:
    — Виждам, че продължавате да поддържате досегашното си твърдение.
    — Защото е истина. Помислете само, нима, ако бях решила да ви лъжа, нямаше да измисля нещо по-правдоподобно?
    — Възможно е.
    Джоди отиде до писалището и седна на ръба му. Майкъл зяпна от почуда. Явно никога не бе допускал, че е възможно такова нещо. Тя се направи, че не го забелязва.
    — Искам да си спомниш за какво си мислил напоследък. Може би по някакъв начин мислите ни са се свързали и това е станало причина да се озова тук.
    — Питате ме какво съм мислил, когато сте се промъквали в къщата ми, така ли?
    Джоди се направи, че не го чува.
    — Аз бях в библиотеката и се опитвах да телефонирам за помощ.
    — Да телефонирате?
    — Държах куклата, но не си спомням да съм мислила за нея. Опитвах се да запазя равновесие. Чувствах, че ми се вие свят, и бях силно зашеметена. Облегнах се върху рамката на камината, вратичката се отвори и като че ли пропаднах вътре. Следващото нещо, което си спомням, е, че се събудих не в моята, а в твоята стая и ти беше седнал там.
    Той скептично я изгледа.
    — По дяволите, Майкъл, трябва да ми повярваш.
    Очите му се присвиха.
    — Вашият говор просто ви издава. Упорито ме наричате на малко име, а ето че сега и ругаете. Впрочем, това на очите ви не е ли грим?
    — Грим ли? — тя докосна миглите си. — Искаш да кажеш сенки и туш?
    — Трябваше веднага да се сетя, че сте такава. Кой ви е платил, за да дойдете при мен? Уил Бро ли?
    — Какво? Никой нищо не ми е плащал. Попаднах тук случайно.
    Тя стана от бюрото и се изправи срещу него с ръце в джобовете.
    Майкъл изпита облекчение, сякаш беше разгадал загадката, обсебила ума му.
    — Сега разбирам защо носите панталони и защо седнахте върху бюрото ми. Вие сте от момичетата на Мадам Агнес, нали?
    — Какво означава всичко това? — Джоди скочи и се приближи към него. — Да не би да ме вземаш за проститутка?
    — Ето, виждаш ли? Коя лейди би изрекла тази дума? Върни се при Уил и му кажи, че номерът му не е минал. Но истина е обаче, че за малко щях да се хвана. Е, нищо, и аз мога да му скроя някой хитър номер.
    — Не познавам никакъв Уил и нямам нищо общо с момичетата на тази Агнес! Я го виж ти! Не се доближавай!
    Тя скръсти ръце на гърдите си и яростно го погледна.
    — Значи не те е изпратил Уил?
    В гласа му отново се прокрадна съмнение.
    — Разбира се, че не е! Слушай, кажи ми ще ми помогнеш ли да намеря обратния път или не?
    — Госпожице Фарнел, вие изключително много ме обърквате. Използвате странни думи като „телефонирам“, които нищо не ми говорят, носите скандално облекло и като че ли дори не си давате сметка, че това е неприлично. Ругаете като мъж, сядате на пода, на бюрото. Признавам, че не зная какво да мисля за вас. Щом като не сте лека жена, защо носите грим на лицето си?
    — Защото там, откъдето идвам, модата е такава — усети, че сълзите й напират, и този път не успя да ги спре. — Разбери ме, не искам да съм тук. Изплашена съм до смърт, че не мога да се върна вкъщи, а ти не ми вярваш — тя подсмръкна и изтри сълзите си с длан. — Не знам какво стана, но съм сигурна, че всички, които познавам, са страшно разтревожени за мен. Мястото ми съвсем не е тук, но като че ли нямам никаква надежда, че ще си замина.
    Без да мисли, Майкъл се приближи до нея и я прегърна. Джоди се отпусна в обятията му и се разтресе от ридания. Прегръдката му беше най-успокояващото усещане, което някога бе изживявала. Ръцете му бяха силни и излъчваха закрила, а леката миризма на сапун, карамфил и колосани дрехи, която се излъчваше от него, й се стори безкрайно позната.
    — Хайде, успокой се — каза той и погали косите й. — Съвсем не исках да те разплаквам.
    — Ти не ми вярваш — каза тя и гласът й потрепери. — Как да ти докажа, че казвам истината?
    — Вярвам ти.
    Плътният му глас беше мек и нежен, нямаше и следа от предишния му обвинителен тон.
    Джоди повдигна лице. В очите й се четеше съмнение.
    — Така ли? А защо сега ми вярваш, след като само преди две минути не ми вярваше?
    — Не зная. Сигурно защото се разплака и ми позволи да те успокоя.
    — Значи това те убеди, а блузата ми от акрил не успя, така ли?
    — Ако беше от момичетата на Мадам Агнес, щеше да реагираш по съвсем друг начин, докато беше в прегръдките ми. Говориш прекалено разумно, за да допусна, че си психически разстроена. Просто не намирам друго обяснение, освен това, което ти ми даваш.
    Той нежно избърса сълзите от бузите й, след което й подаде кърпичката си.
    — Гримът не издържа на сълзите.
    Тя изтри черните следи под очите си.
    — Благодаря ти. Извинявай, че се разплаках. Рядко ми си случва. Просто…
    Усети, че сълзите й отново напират, но ги преглътна и замълча.
    Майкъл обгърна лицето й с длан.
    — Не че толкова ме притесняват сълзите ти, но не искам аз да съм причината за тях. Чувствам се мерзавец за това, че с моите думи те направих толкова нещастна.
    Джоди го погледна, за да разбере дали говори сериозно. Не познаваше мъж, който да използва без ирония думата „мерзавец“. Майкъл обаче изглеждаше съвсем сериозен. Освен това бе застанал непосредствено до нея и докато тя го гледаше, очите му придобиха цвета на разтопено сребро и той леко се наведе напред, сякаш се канеше да я целуне. Внезапно сълзите на Джоди изчезнаха и тя усети присъствието му много по-силно, отколкото й се беше случвало с всеки друг мъж. Той излъчваше странно обаяние, от което дъхът й спря и устните й се разтвориха.
    Един мускул на лицето му потрепна и той отстъпи назад. В очите му се четеше объркване и същевременно желание. Джоди разбра, че същото излъчваха и нейните очи. Внезапно се обърна.
    — Извинявай. Не трябваше да…
    — Нищо лошо не си направил — прекъсна го тя. — Всичко е наред.
    Макар че продължаваше да трепери, тя си каза, че не може да се държи така, още повече че всъщност те бяха напълно непознати.
    За да прикрие смущението си от онова, което за малко не се случи, Майкъл отвори чекмеджето на писалището си и извади куклата.
    — Говорих с Айуила за тази кукла. Естествено, тя отрече да знае каквото и да било за нея.
    — Коя е тази Айуила?
    — Негърката от бараката, която ти описа. Сигурен съм, че позна куклата, но тя е труден човек.
    — Защо не я уволниш, след като не те слуша и прави вуду кукли?
    — Никога не бих направил такова нещо, ако правилно съм те разбрал какво точно искаш да кажеш. Айуила е твърде стара, за да се издържа сама, а и освен това никога не е живяла другаде, откакто е била докарана в тази страна. Невъзможно ми е да се отърва от нея, както един търговец би изгонил неспособния си продавач.
    — Но защо след като живее тук единствено благодарение на милосърдието ти, прави тези кукли, за да ти вреди?
    — Откъде знаеш, че иска да вреди на мен? — строго я изгледа Майкъл.
    — Ами на кого другиго? Тази кукла изобразява бяла жена, а, доколкото зная, ти си единственият бял човек в Уайтфрайърз.
    — Всъщност аз не съм сигурен дали тази кукла е насочена срещу мен. Гидиън ми каза, че представлявала заклинание срещу някаква жена, която не бивало да свърже живота си с моя. Според него дори и да съм срещнел жената, за която бих желал да се оженя, то щяло да ми попречи да се влюбя в нея.
    Джоди го прекъсна иронично:
    — Де да беше така, но по-скоро ми се струва, че нещо е объркала, след като заклинанието й ме докара тук чак от следващия век.
    Дори не си даде сметка за подсъзнателния смисъл на своите думи.
    — Не, ти не вярваш, че тази кукла може да направи подобно нещо — усмихна се той. — Вярваш ли във вуду?
    — Разбира се, че не. Шегувах се. Какво е твоето обяснение за това, което се случи? — тя взе куклата от ръцете му и внимателно я разгледа с цялото си любопитство. — Господи, каква грозотия, нали?
    — Предназначението й не е било да е красива — отвърна Майкъл и я взе от ръцете й. — Тъй като тук единственият бял човек съм аз, както отбеляза преди малко, а очевидно куклата е женска, значи може би си права, че е била насочена срещу мен. Вече ти казах, че Айуила е много труден човек. Много пъти съм се чудил как да се отърва от нея и единственото, което ми е идвало наум, е било да я изгоня от имението, но аз не бих го сторил спрямо никой от моите хора, макар и понякога да ми се иска. Аз нося отговорност за тях.
    — Защо иска да те омагьоса?
    — Може ли човек да каже защо един мисли така, а друг — иначе? Нямам представа какво може да има Айуила срещу мен.
    — Очевидно робството е оставило рани в душата й — каза Джоди, погледна куклата в ръцете му и потрепери. — Сигурно е било ужасно.
    За момент Майкъл остана изненадан, но веднага се съвзе и зае отбранителна поза.
    — По моите роби никога не е имало следи от рани. Ние винаги сме се отнасяли добре към тях.
    Джоди разбра, че е безсмислено да му обяснява какво е имала предвид.
    — Както ти самата отбеляза, магията не е подействала и ти не само че се появи по странен начин, ако изобщо твоята поява има нещо общо с тази магия, но на всичкото отгоре аз съм и сгоден.
    Джоди рязко вдигна поглед към него.
    — Сгоден ли?
    — За Ема Парланг от имението Оъкс. Познаваш ли я?
    — Как бих могла да я познавам? Забрави ли, че току-що пристигнах тук? — отсече тя. От неочакваната болка, с която я прониза новината за годежа му, гласът й прозвуча по-рязко от нормалното. — Кога ще се жените?
    — През пролетта.
    Джоди едва не му възрази, че той не е влюбен в Ема, ала успя навреме да се спре. Мисълта, че е прочела дневника на Майкъл и сега стои пред него, изправена лице в лице, я изпълни със смущение.
    — Защо гледаш настрани, сякаш има нещо, което не искаш да ми кажеш? — попита я той с почти шеговит тон.
    — Кой, аз ли? Не, нямам какво да ти казвам — отвърна тя и се отдръпна крачка назад.
    — Внезапно ми хрумна мисълта, че след като идваш от бъдещето, не е изключено да знаеш какъв ще ми бъде животът. Кажи ми, госпожице Фарнел, колко деца ще имам? Какви ще станат синовете ми?
    — Не бива да ме питаш за такива неща.
    — Така ли? Да не би да съществуват някакви морални норми за пътешествениците във времето?
    — Как бих могла да знам? Случва ми се за пръв път. Все пак бъдещето трябва да си остане тайна. Поне по отношение на личността. Не ни е дадено да знаем как ще се развива животът ни.
    Джоди си спомни зацапаното място в семейната Библия и това, че името на съпругата му не личеше. Спомни си също така за предположението си, че имената след зацапаното място са на децата му, но си каза, че те може да са и на неговите племенници. Изпита силно желание да си спомни имената им.
    — Сестрите ти имат ли деца?
    — Камила и мъжът й Рийд имат син и две дъщери, а Клодия и Винсент нямат. Защо питаш?
    — Ей така. Просто за да поддържам разговора.
    Значи имаше племенник, който можеше да наследи Уайтфрайърз. Тя знаеше, че е имало случаи, когато племенник или братовчед са вземали името на майка си, за да продължат линията на рода. Това можеше да бъде едно от обясненията защо фамилията Девъро бе живяла толкова дълго в Уайтфрайърз.
    Майкъл извади от джоба на жилетката си часовник със златна филигранена украса и го отвори.
    — Скоро ще вечеряме. Добре ще е да се качиш горе и да се преоблечеш.
    — Ще се чувствам зле в чужди дрехи. Какво им е на тези? Нали и без това ще бъдем само двамата?
    — Достатъчно проблеми ми създаде за днес — той отиде до библиотеката и извика: — Беси!
    След малко се появи негърка на годините на Джоди.
    — Да, сър?
    — Заведи госпожица Фарнел и й помогни да се облече за вечеря.
    — Да, сър.
    Беси смирено изчака гостенката първа да излезе от стаята.
    Джоди нямаше друг избор, освен да направи онова, което Майкъл й бе казал.
    — Не се запознахме. Аз се казвам Джоди Фарнел — представи се тя, докато се изкачваше по стълбите.
    Това така изненадва Беси, че тя едва не се спъна.
    — Моля, госпожице?
    — Казах, че името ми е Джоди. Чух, че Майкъл те нарича Беси. Как е фамилното ти име.
    — Беси Девъро. Когато ни освободиха, всички приехме името на фамилията — тя гледаше Джоди с широко отворени очи. — Досега никой не ме е питал за това.
    — Аз съм нова тук.
    Следвана от Беси, Джоди мина по коридора и влезе в стаята на Камила.
    Прислужничката отиде до гардероба и извади от него една рокля.
    — Как ви се вижда тази? Госпожица Камила много често я носеше.
    — Прекрасна е, но не е ли прекалено официална?
    — Не, госпожо. Може би е малко демоде, но всичките са такива. Госпожица Камила ги остави тук, след като се омъжи за господин Рийд.
    — Аз нямам нищо против да е демоде. — Остана в очакване Беси да излезе от стаята.
    — В задълженията ми влиза да ви помогна да се облечете.
    — О!
    Още откакто бе проходила, Джоди не се нуждаеше от помощ, за да се облича. Изпитвайки известен срам, тя издърпа блузата през главата си.
    Беси се опитваше да не гледа бельото й. Очевидно досега не беше виждала сутиен.
    — Мисля, че трябва да ви дам долна риза и корсет.
    — За ризата съм съгласна, но за корсета — не. — Каквато и да беше модата, тя нямаше намерение да се пристяга под роклята с колани. — Мисля, че ще ми стане и без корсет. — Събу джинсите си.
    Очевидно Беси не остана доволна, но не каза нищо, докато Джоди облече силно колосаната фуста и я пристегна на кръста си.
    — Нещо не е наред. Фустата се издуваше отпред.
    — Не се слага така, госпожо. Изпъкналата страна трябва да е отзад.
    Чест правеше на Беси, че запази сериозното си изражение. Тя завъртя фустата на Джоди, завърза я на кръста й, после й помогна да облече роклята и я оправи около талията й. Джоди никога не бе носила рокля, която поне малко да напомня на тази, и опипа плата с възхищение.
    Роклята беше в бледорозово с кремава дантела около кръста и ръкавите. На талията беше избродирана червена роза. Деколтето плътно прилепваше около врата и също беше украсено с дантела.
    Джоди нямаше търпение да се види в огледалото.
    — Нима това съм аз? — измърмори тя, докато се оглеждаше във високото огледало.
    — Да, госпожо.
    Беси погледна отражението й в огледалото, като че ли въпросът на Джоди й се стори странен, но нищо не каза, понеже беше решила да запази доброто й настроение.
    Джоди се обърна и се огледа в профил. Отпред роклята падаше по-свободно, отколкото на гърба. Фустата прикриваше ханша, а полата беше набрана, за да й придава по-раздвижен вид. По плохите отзад бяха избродирани още копринени рози. Джоди се учуди как е възможно да седне на стол, без да ги измачка, но си спомни, че жените през деветнадесети век не са се облягали на столовете.
    — Стои ви, сякаш е ушита за вас — каза Беси. — Ако бъдете така добра да седнете на табуретката, ще ви оправя и косата.
    Джоди седна и се загледа в Беси, която напразно се мъчеше да й направи прическа. Очевидно прислужничката никога не бе имала работа с такава къса коса.
    — Откажи се. Нищо няма да излезе.
    Беси спря да я реши и косите естествено се спуснаха около шията й.
    — Може да ви сложа панделка — предложи Беси. — Госпожица Камила обожава панделките.
    — Не, но ако имаш фиба или шнола, бих я прихванала леко отзад.
    — Какво да имам?
    — Няма значение. Изглеждам отлично.
    Джоди не можеше да се нарадва на роклята. В нея изглеждаше много по-женствена, отколкото във всяка друга дреха, която бе носила досега, и не можеше да скрие изненадата си от начина, по който роклята я преобрази. Ако косата й беше достатъчно дълга, за да я събере на кок, щеше да изглежда съвсем като жените от този век.
    — Ами обувки? — попита Джоди.
    Беси потърси из гардероба и поклати глава.
    — Не, госпожо. Госпожица Камила е взела всичките си обувки. В чекмеджето има чорапи.
    — А ти нямаш ли да ми услужиш с чифт обувки?
    Беси я погледна стъписана.
    — Не, госпожо!
    Джоди не й обърна внимание и се изправи, без да откъсва поглед от себе си.
    — Маратонките ми няма да се виждат под роклята. Мисля, че можем да слизаме. Майкъл каза, че обедът ще бъде готов всеки момент.
    — Обедът ли? Не, госпожо. Сега е време за вечеря — поправи я Беси и внимателно я погледна. — Обядвахме преди няколко часа.
    — Да, да, исках да кажа вечерята.
    — Да слизаме, госпожо.
    — Но защо непрекъснато повтаряш това „госпожо“? Наричай ме просто Джоди.
    — Да, госпожице Джоди.
    Джоди с мъка се въздържа да не въздъхне. Явно нямате да се пребори с нея. Беси трябваше да изживее цял век свобода, за да приеме Джоди като приятелка.
    Когато Джоди заслиза по стълбите, видя удивения поглед на Майкъл, който я гледаше от антрето, и реши, че нещо не е наред в тоалета й.
    — Добре ли изглеждам в тази рокля? Беси я одобри.
    — Роклята е чудесна.
    Джоди докосна полите си.
    — Какво има? Да не би да се е разкопчала?
    — Не, всичко е наред — той изкачи няколко стъпала и й подаде ръка, за да я съпроводи до долу. — Тъкмо се канех да се кача, за да ти кажа, че вечерята е готова.
    Джоди сложи ръката си в неговата и физическият контакт достигна до сърцето й. Той продължаваше да я гледа, без да откъсва очи от нея и когато двамата се изравниха на последното стъпало, сърцето на Джоди силно заби.
    Докато я въвеждаше в трапезарията, Майкъл направи усилие да прикрие чувствата си. Преди малко тя му се бе сторила хубава, въпреки странните панталони и блузата й, но сега роклята на Камила направо я бе преобразила в истинска красавица. Наистина, че прическата отнемаше малко от чара й, но пък стройната талия и заоблените й гърди още по-съблазнително се открояваха под роклята, чийто цвят подчертаваше свежестта на лицето й.
    Когато влязоха в трапезарията, вечерята вече беше сервирана на махагоновата маса. Гидиън, който стоеше до стената, изчака господаря си да настани Джоди, след което издърпа стола му и му помогна да седне. Майкъл забеляза, че Джоди се бе загледала в ястията. Откога ли не беше яла?
    — Всичкото това за нас ли е? — прошепна тя.
    — Разбира се.
    — Но ние едва ли ще изядем и половината от тези неща.
    — Каквото остане, ще го изядат слугите.
    — Те няма ли да вечерят заедно с нас?
    — Разбира се, че не. Защо? Нещата по-различни ли са там, откъдето идвате?
    — Във всяко отношение. Просто не можете да си представите колко са различни.
    Гидиън им помогна със сервирането, като поднасяше тежките блюда и подноси. С крайчеца на окото си Майкъл любопитно наблюдаваше Джоди, която се колебаеше коя вилица да използва, и явно много се стараеше да не сбърка. След като избереше правилния прибор, тя ядеше с апетит, но не и сякаш че умира от глад. Остана доволен от маниерите й, които бяха не по-малко изискани от неговите. Щом като щеше да остане в дома му, добре бе поне това, че на масата нямаше да се смущават един от друг.
    — Никога не съм яла такова ястие — каза тя, след като го опита. — Какво е то?
    — Нарича се Добс Глесис. Харесва ли ти?
    — Да, много!
    Той си сложи парче от месото, желирано с подправки и гъби.
    — Често го сервираме. Радвам се, че ти харесва.
    Известно време Джоди продължи да се храни мълчаливо.
    — Сестрите ти приличат ли на теб?
    Майкъл се замисли за момент.
    — Струва ми се, че Камила прилича на мен. Тя е най-малката. Клодия прилича повече на баба ни, американката.
    — Американка ли?
    — От Щатите.
    — Но нали и Луизиана е в Щатите? — смутено възкликна тя.
    — Да, но ние сме креоли и сме повече французи, отколкото американци. На баба се дължи това, че имам сиви очи, а сестрите ми са руси, тъй като повечето креоли са чернокоси.
    — Сега разбирам.
    — Помислих си, че може би и ти си креолка, понеже косата ти е тъмнокестенява. Виждал съм и други хора с очи като твоите, но все пак е странен този цвят на лешник.
    — Аз съм малко креолка, малко индианка, малко от всичко — безгрижно каза тя — и мисля, че тъкмо това ме прави американка.
    Досега не му се беше случвало някой от приятелите му да се отнася така делнично към произхода си. Ема и Клодия бяха твърдо убедени във френското си потекло и говореха за Щатите като за чужда страна. Майкъл просто не знаеше как да възприема тези нейни думи.
    — Имаш ли нещо против да ти задам един личен въпрос? — попита тя.
    — Не, напротив.
    Джоди хвърли поглед към Гидиън, който стоеше неподвижно до стената.
    — На коя страна си бил по време на Гражданската война?
    Майкъл реши, че не я е чул добре.
    — Извинявай, не те разбрах?
    — Този въпрос доста ме озадачи в моето проучване. Това, че си освободил робите си преди войната, ме караше да мисля, че си се бил на страната на Севера. С него си обясних факта, че Уайтфрайърз е останал невредим, както и обстоятелството, че по време на Възстановяването не си се разорил като повечето твои събратя, собственици на плантации.
    Майкъл усети, че я гледа с широко отворена уста.
    — Аз се сражавах на страната на Юга, мадам! Изумен съм, че би могла да предположиш нещо друго.
    — Тогава защо Уайтфрайърз не е пострадал? В крайна сметка Югът е загубил войната. И защо е трябвало да се сражаваш за една система, в която явно не вярваш?
    — Госпожице Фарнел — започна той, като се опитваше да се овладее, — сражавах се, за да защитя страната си, а не робството. Във войната между Щатите имаше много въпроси за разрешаване.
    — Не исках да те засегна.
    — А какво друго може да се съдържа във въпроса ти, ако не обида? — възкликна той и подозрително я погледна. — Твоето семейство на коя страна е било?
    — На никоя. Когато моите родители са се родили, това е било само една тема в учебниците по история.
    — Имам чувството, че времето е променило историята и тя поставя Севера в по-благоприятна светлина. Ти нарече войната така, както я наричат в Северните щати.
    — Всички я наричат така. Може би защото това наименование е по-кратко.
    Майкъл нищо не каза.
    Джоди отново погледна към Гидиън.
    — Тези разговори дразнят ли служителите ти?
    — Моите хора знаят чувствата ми. С Гидиън в няколко сражения сме се били рамо до рамо.
    — Така ли? — изненада се тя. — Значи Гидиън се е сражавал на страната на Юга?
    — Разбира се. Той е лоялен към мен.
    — Защо тогава Уайтфрайърз е бил пощаден?
    — Защото, слава богу, наблизо нямаше сражения. На път за Ню Орлиънс войските минаха на петнайсетина километра оттук. Спаси ни това, че сме настрана от главния път, както впрочем е и Оъкс.
    — Оъкс ли?
    — Плантацията на изток от нашата. Тя принадлежи на семейството на Ема. Ние сме твърде далеч от Ню Орлиънс, така че наблизо не бяха разположени войски. Като изключим няколкото политически авантюристи и други като тях, тук беше сравнително мирно, макар че сестрите ми ме уверяваха, че е било ужасно и през цялото време са треперели дали враговете няма да се появят.
    — А на теб пратиха ли ти повиквателна?
    — Повиквателна ли? Какво означава това?
    — Беше ли длъжен да отидеш на война и да се сражаваш?
    — Военната повинност започна да тече от март шейсет и втора, но аз отидох в армията още преди това. Досега не е имало страхливец в нашата фамилия. За мен би било истински позор да ме вземат в армията със заповеди.
    — Разбирам те.
    Джоди сякаш се опитваше да съпостави думите му с онова, което знаеше от своето време.
    В очите на Майкъл се появи любопитство.
    — Кажи ми, госпожице Фарнел, през хиляда деветстотин деветдесет и трета година много по-различно ли е фермерството, отколкото сега?
    Джоди се усмихна.
    — Просто не можеш да си представиш. Например вече не се използват коне и мулета. Има трактори, едни такива машини с двигатели, които орат и прибират реколтата. Вече няма дребни фермери, а в големите стопанства в моето време няколко човека вършат работата за сто човека. Зърното за посев също е подобрено. Голямата част от засаденото узрява и дава реколта, така че загубите са много по-малко.
    Майкъл я наблюдаваше внимателно. Тя наистина имаше вид на човек, който говори истината.
    — Двигатели ли? Като на памукоберачката? Че как може такова нещо да сее и да прибира реколта?
    — Не мога да ти обясня. Не съм живяла във ферма. Баща ми е банкер.
    — А с кого живееш в Уайтфрайърз, след като родителите ти са в Гранд Кото? — предпазливо я погледна той. — Омъжена ли си?
    — Не. Живея сама.
    — Сама ли? — Майкъл се учуди как може да говори такива небивалици, без да й мигне окото. — В Уайтфрайърз? Сама!
    — В него вече не се отглежда памук и захарна тръстика. Останали са само… — тя го погледна и внезапно замълча.
    — Какво щеше да кажеш?
    — Нищо.
    — Госпожице Фарнел, независимо че става въпрос за бъдещето, това засяга моя дом. Какво криеш от мен и как така един човек може да управлява цяла плантация?
    — Когато купих имението, то вече не беше плантация. Останали бяха само десет акра земя и къщата.
    Майк остави вилицата.
    — Само десет акра и къщата?
    — И стопанските помещения, разбира се.
    Той я погледна с безпокойство.
    — Уайтфрайърз принадлежи на моя род от поколения наред. Нима искате да кажете, че някой от моите потомци ще се окаже пройдоха и ще пропилее всичко, което притежаваме сега?
    — Нищо подобно не съм казала. Единственото нещо, което зная, е, че последният от вашите потомци е умрял и че аз успях да купя имота. Малко преди да се озова тук, бях започнала да откупувам и мебелировката.
    Майкъл бе изгубил апетита си. Отмести чинията и Гидиън моментално я вдигна от масата.
    — Знаех си, че не трябваше да ти говоря за това. Нали ти казах, че не е добре да знаеш бъдещето.
    — Има ли още нещо, което криеш от мен? Искам да го знам, дори и да е най-лошото.
    — Не, това е всичко.
    Спокойното й лице говореше, че не лъже. То беше и една от причините, поради които беше започнал да вярва на небивалия й разказ.
    — Сега, когато вече знам бъдещето, може би ще успея да го променя.
    — Не, в никакъв случай! Направиш ли това, може да не успея да се върна в моето време. Аз дойдох тук от Уайтфрайърз. Ако бъдещето се промени, може да се окажа в капан.
    — Ако не предприема нищо, родът ми ще измре и Уайтфрайърз ще бъде разпродаден на случайни хора!
    — Не биваше нищо да ти казвам!
    — Госпожице Фарнел…
    — Ще престанеш ли да ме наричаш така?
    — Как искаш да те наричам?
    — Името ми е Джоди.
    — Не мога да ти казвам така. Би било невъзпитано и нередно особено след като живееш в моя дом.
    — Тогава аз пък няма да ти отговарям.
    Тя отново почувства, че ще се разплаче. Майкъл се облегна на стола си.
    — Безсмислено е да спорим. Всъщност какво ли и бих могъл да направя? Всичко това ще се случи много след моята смърт. Може би наистина няма как да променя нещата.
    — И аз мисля така — каза тя предпазливо, сякаш се боеше да не й се наложи отново да защитава становището си.
    — От друга страна, сега ти се появи тук и кой би могъл да каже какви последствия би имало това?
    Джоди пребледня.
    — Изобщо не съм се замисляла за това.
    — Никога не съм смятал, че бъдещето е предопределено. Ясно ми е, че пристигането ти тук е разбъркало някои неща и това е съвсем логично.
    — Да, но само ако остана. Засега обаче единственото нещо, което съм сторила, е, че се преоблякох и обяд… искам да кажа вечерях. Не съм направила нищо, което би имало последствия в бъдещето и нищо не се е променило. Нали така?
    — Не зная. Все пак аз се запознах с теб. Гидиън и Беси също. Изпратих човек в Гранд Кото да потърси родителите ти. Утре ще дойде Камила, а и други хора, които също ще се запознаят с теб. Колко ли време е нужно, за да се промени бъдещето? Страхувам се, че никой от нас не знае.
    — Благодаря ти, сега вече наистина успя да ме разтревожиш.
    Джоди го гледаше унило.
    — От друга страна, може и да е било предопределено да дойдеш.
    — И защо, според теб?
    — Не зная? Може да си се родила не когато трябва.
    Безпокойството й още повече се засили.
    — Ако е така, значи никога няма да се върна в моето време, така ли? И ще остана завинаги тук!
    — Мисля, че не бива да отхвърляме и тази възможност — промълви Майкъл. — В края на краищата, невъзможното вече е станало.
    Джоди изтърва вилицата в чинията си и отпусна ръце в скута си.
    — Досега живеех с мисълта, че ще се върна у дома всеки момент или най-късно до утре сутринта, като отворя очи. Сега обаче не съм вече толкова сигурна в това.
    — Нито пък аз.
    — От всичко най-силно ме безпокои, че вече не чувствам световъртеж, а това очевидно имаше някаква връзка със случилото се — тя се отдръпна от масата. — Ако не възразяваш, бих искала да се кача в стаята си и да се опитам да поспя. Чувствам нужда да остана насаме с мислите си.
    — Да, разбира се.
    Майкъл стана, докато тя излезе от стаята, след което отново седна на стола си. Джоди беше необикновена жена. Какво ли въздействие щеше да окаже върху живота му? Боеше се да каже на Ема за нея и си помисли, че би било по-разумно да не разказва подробности за пристигането й. Ема не проявяваше широки разбирания, когато ставаше въпрос да се среща с други жени, освен с братовчедките си.
    Ако Джоди се бе върнала назад във времето, за да се изпълни някаква определена цел във върховната схема на живота, то каква ли бе тази цел? Необяснимо защо, когато надникнеше дълбоко в тъмните зеници на очите й, той изпитваше чувството, че я познава отдавна, може би откакто се беше родил.
    Не, неуместно щеше да стори, ако разкажеше всичко на Ема за новата гостенка в Уайтфрайърз.

Шеста глава

    Когато пред Уайтфрайърз спря каретата на Камила, Майкъл вече с нетърпение очакваше пристигането й и веднага излезе да я посрещне. Гидиън бе застанал на входната врата.
    — Радвам се да те видя. Клодия няма ли да дойде?
    — Съмнявам се. Не съм я виждала от неделя. Да не би пак да сте се спречкали?
    Мекият акцент на Камила напълно съответстваше на външността й. Беше руса, което съществено я отличаваше от тъмнокосите й приятелки креолки, а очите й бяха същите като на Майкъл. Беше по-женствена от сестра си и по красота значително я превъзхождаше. Освен това имаше много по-лек характер от Клодия и поради това бе любимката на Майкъл.
    — Не съм се виждал с Клодия и Винсент от няколко дни — каза Майкъл, докато я чакаше да събере обемистите си поли, за да я хване под ръка и да я преведе по стъпалата. Зад тях кочияшът изплющя с юздите и подкара каретата към конюшнята, където щеше да изчака Камила, за да я върне.
    — Имам гост — каза Майкъл, когато влязоха в антрето.
    — Така ли? И кой е той? Да не би да е дошъл братовчед ни Кристоф и още да не си ни казал? Ако е така, се чудя как не те е срам.
    Камила погледна нагоре към втория етаж в очакване.
    — Не, не е Кристоф. Този човек никога не си го виждала.
    — Някой от войната ли е? Да не си поканил онзи ужасен сержант, който постоянно дъвче тютюн? — тя се усмихна и в сивите й очи проблеснаха весели искрици. — Ако е така, моментално викам кочияша и си заминавам.
    Майкъл се засмя.
    — Не, не вярвам да се видя някога отново със сержанта.
    — Така и не мога да си обясня как е попаднал в твоята част. Този човек просто е ужасен.
    — Не подбирах войниците си по обноските им. А той беше добър войник.
    — Е, добре, кой тогава е дошъл? Предположенията ми вече се изчерпаха.
    — Каквото и да предположиш, би сгрешила, тъй като никога досега не си я виждала.
    Камила се закова на мястото си.
    — Виждала ли каза?
    — Влез вътре.
    Майкъл усети, че Камила се задъхва от любопитство, но не каза нищо, докато не стигнаха задния салон.
    — Казва се Джоди Фарнел.
    — Фарнел ли? Струва ми се, че не познавам никой с такова име. От тук ли е?
    — Не, родена е в Гранд Кото — отвърна той и направи пауза. Едва сега си даде сметка, че обяснението щеше да се окаже по-трудно, отколкото си го представяше. — Седни, ако обичаш.
    Камила се усмихна и подхвърли на шега:
    — А какво ще каже Ема, когато разбере, че имаш гостенка? Обзалагам се, че тази госпожица Фарнел е на шестдесет години и носи слухова фуния, за да чува.
    — Ще загубиш облога — Майкъл прокара пръст по устните си. Наистина всичко се оказваше по-трудно, отколкото си беше мислил. И все пак трябваше да каже всичко на Камила. Нямаше как да избегне обяснението. — Госпожица Фарнел е съвсем млада. Струва ми се даже, че е на твоите години.
    — Продължавай, продължавай — с усмивка каза сестра му. — Значи според теб една жена на двадесет и шест е млада, така ли? Не се учудвам, че всички дами те смятат за ненадминат кавалер.
    — Моля те, Камила, дръж се сериозно. Боя се, че в случая имаме проблем.
    Усмивката изчезна от лицето на Камила.
    — Проблем ли? Да няма едра шарка? Болна ли е?
    — Не, разбира се, нима щях да те пусна да влезеш, ако имаше подобно нещо? — той я погледна и се намръщи. — Що за идея?
    — Ами какво друго бих могла да си помисля? Ти ме плашиш, Майкъл.
    Той се приближи до нея и коленичи пред стола й.
    — Госпожица Фарнел е много странна гостенка.
    — В какъв смисъл странна?
    — Искам да ми дадеш дума, че пред никого няма да повториш онова, което ще ти кажа.
    Камила широко разтвори очи.
    — Майкъл, да не си направил нещо лошо?
    — Не, разбира се. Хайде, обещай ми, че ще мълчиш, иначе нищо няма да ти кажа.
    — Обещавам. Знаеш, че държа на думата си.
    — В действителност не е съвсем точно да се каже, че госпожица Фарнел е странна жена. Ще разбереш това, когато се запознаеш с нея. Снощи се върнах от Ню Орлиънс и я заварих тук. Беше голяма изненада за всички ни. Изглежда, никой не е забелязал пристигането й. Почти съм убеден, че е невъзможно някой да проникне в Уайтфрайърз, без да бъде забелязан, но въпреки всичко я заварих да спи горе, при все че никой не подозираше за присъствието й в къщата.
    Майкъл съзнателно пропусна да каже на сестра си, че госпожица Фарнел си бе избрала да легне в неговото легло и че когато я намери, тя бе почти гола.
    — Промъкнала се е, без да я усетят? На твое място веднага бих й заповядала да си обира крушите!
    — Не, и ти не би направила такова нещо. Чувстваше се зле, дори се страхуваше, че ще припадне. После ми разказа една съвсем невероятна история — той замълча за момент, за да се убеди, че Камила цялата е в слух. — Каза ми, че идва от бъдещето.
    Камила го изгледа.
    — От бъдещето ли? Не разбирам какво искаш да кажеш.
    — Искам да кажа, че тя ще живее в Уайтфрайърз през хиляда деветстотин деветдесет и трета година.
    Камила недоверчиво се изсмя.
    — Глупости! Няма такава година. Искам да кажа, че още не е дошла. Боже Господи, та това е след повече от век.
    — Точно така.
    — Естествено, не си повярвал на тази история, нали, Майкъл? Освен ако не си започнал да вярваш в духове и феи.
    — Почакай първо да я видиш. Както вече ти казах, тя е много необикновена жена.
    — Къде е?
    — Горе.
    Майкъл отиде до вратата и извика:
    — Гидиън, ако обичаш, доведи госпожица Фарнел.
    Отново се върна при Камила.
    — Беше облечена в най-странните дрехи, които някога съм виждал. Носеше тесни панталони, широка блуза от мек плат и бели обувки с гумени подметки. Върху яката на блузата й има етикет, на който са изписани непонятни думи.
    — Ти си видял етикета от вътрешната страна на блузата й?
    — Не ме гледай така недоумяващо. Самата тя ми го показа.
    — Казваш, че била с панталони?
    — Да, и то много тесни панталони.
    — Боже Господи! — Камила седна на най-близкия стол и замислено наведе глава. — Жена с панталони! Трябва да е изглеждала доста странно.
    Майкъл взе преспапието от масата и се престори, че го разглежда внимателно. „Доста странно“ съвсем не бяха думи, с които би описал Джоди. През нощта тесните й панталони се бяха явили неведнъж в съня му.
    — Наистина са изключително смущаващи, но съвсем не са непривлекателни — той отбягна недоумяващия поглед на сестра си. — Тя не е като другите и аз вярвам на това, което ми разказа.
    Вратата се отвори и Джоди влезе в стаята. Беше облечена в една от старите рокли на Камила, жълта, на дребни цветчета и обшита с дантела. Когато видя Камила, спря нерешително.
    — Госпожице Фарнел, бих желал да ви запозная със сестра ми, Камила Галиър. Току-що й разказах за вашето неочаквано и крайно необикновено появяване.
    Джоди се приближи до Камила и й протегна ръка като на мъж. Камила неловко се ръкува с нея. Джоди поглади с длани бухналите поли на роклята й.
    — Надявам се, че няма да имате нещо против да нося роклите, които сте оставили тук. Нямам свои, а Майкъл смята, че облеклото, в което внезапно се появих тук, е твърде неприлична.
    — Спокойно ползвайте всичко, което имам — отвърна Камила, която се опитваше да откъсне втренчения си поглед от късите коси на Джоди. — Да не би да сте боледували наскоро?
    — Интересно, защо всички ми задават този въпрос? Не, аз рядко боледувам. Ако изключим това, че снощи не се чувствах добре.
    Майкъл се намеси, за да поясни:
    — Както е известно, отрязването на косата помага при треска.
    Джоди опипа косите си.
    — Смея да твърдя, че аспиринът действа по-добре.
    Сега вече Камила бе престанала да крие любопитството си и я гледаше безцеремонно.
    — Акцентът ви е странен. Звучи южняшки, а всъщност не е.
    — Предполагам, че акцентите и изразните средства се променят с годините. Вашият е прекрасен.
    Джоди се усмихна и Майкъл усети как сърцето му прескочи един удар.
    За да прикрие вълнението си, той каза.
    — Току-що разказах на Камила за появата ти тук.
    — Вие вярвате ли ми? — разпалено се обърна Джоди към Камила. — Говоря истината. Разбирам, че звучи невероятно и самата аз не зная как се случи, но така или иначе, ето че съм тук — гласът й потрепери. — Тази сутрин, когато отворих очи, горещо се надявах да съм си у дома.
    — Колко ужасно е всичко това за вас — поклати глава Камила, сякаш за да опровергае собствените си думи. — И все пак то е невъзможно.
    Майкъл се върна при вратата.
    — Гидиън, ако обичаш, кажи на Беси да донесе панталоните и горнището на госпожица Фарнел — после се обърна към Камила: — Преди да правиш заключения, виж с какво бе облечена.
    Камила се завъртя около Джоди и внимателно я огледа от всички страни.
    — Роклята ми ви стои добре, но е малко демодирана. Ще ви изпратя други по някой от слугите ми. Добре е все пак, докато сте тук, да изглеждате в крак с модата.
    — Благодаря ви. Надявам се думите ми да не ви прозвучат нелюбезно, но смятам, че тук съм само на гости. Просто не зная как да се върна у дома — усмихна се тя притеснено. — По едно време дори започнах да си повтарям: „Лельо Ем, лельо Ем, най-добре е у дома. Най-добре е у дома.“
    — Имате леля, която се казва Ем, така ли? — попита я Камила с все по-объркан вид.
    Джоди поклати глава и усмивката й изчезна.
    — Предполагам, че едва ли бихте ме разбрали, без да сте били на моето място.
    Беси почука на вратата и влезе. Носеше грижливо сгънатите дрехи на Джоди. Камила ги пое и започна внимателно да ги разглежда.
    — Вижте шевовете на панталоните — възкликна тя. — Ами горнището. Отвън е гладко, а отвътре е толкова меко и мъхесто.
    — Това е блузон — обясни Джоди. — Блузон и джинси.
    — Какво грубо име за такава удобна блуза — каза Камила. — Удивена съм, че хората го използват.
    — А това са маратонките ми — каза Джоди, като повдигна полите на роклята си и издаде крак напред.
    Камила се наведе, за да ги разгледа по-добре.
    — Удивително! Жени да носят такива обувки?
    Внезапно се сети, че Майкъл също е в стаята, и придърпа надолу роклята на Джоди, за да закрие глезените й. Джоди изобщо не изглеждаше смутена.
    — Видя ли какво имах предвид? — намеси се Майкъл, взе блузона и прокара пръсти върху меката материя, представяйки си, че гали тялото на Джоди. — Досега не си виждала такива дрехи, нали?
    Камила поклати глава.
    — Тази блуза няма нужда от никакви дантели. Те само излишно биха я претрупали! — взе панталоните и ги огледа — Съвсем по формата на краката са — констатира тя, изчерви се и ги остави. — Просто не разбирам как сте се решили да ги носите.
    Джоди не се засегна от думите й.
    — Такава е модата във времето, от което идвам. Всички жени носят такива дрехи и това на никого не прави впечатление. Носим и рокли, но не като тази, а много по-къси и не така бухнали.
    Майкъл се усмихна.
    — Щом жените носят панталони, мъжете носят ли рокли?
    — Не — върна му усмивката Джоди. — Мъжките дрехи не са се променили много. Мъжете носят облекло като твоето, а също така костюми и спортни панталони.
    Камила забеляза погледа, който си размениха Джоди и брат й.
    — Ема знае ли за госпожица Фарнел?
    — Моля ви, наричайте ме Джоди. Всички ми казват така. Чувствам се много неловко, когато се обръщат към мен с „госпожица Фарнел“.
    — Не — каза Майкъл. — Ема още нищо не знае за госпожица Фарнел — не смееше да я нарича на име пред Камила. Сестра му беше твърде проницателна, а Майкъл все още не бе наясно с отношението си към Джоди.
    — Мисля, че ще трябва да научи. А вие? — Камила изгледа брат си и гостенката му. — Рано или късно тя ще научи. Знаете как бързо се разпространяват новините.
    — Съгласен съм, но какво да й кажа? Тя никога не би повярвала, че това е истината.
    — Ами ако трябва да остана тук завинаги? — намеси се Джоди. — Ще трябва да се измисли някакво обяснение за това.
    — Мисля, че ще е най-удачно да те представим за наша братовчедка — колебливо предложи Камила. — Примерно от Тенеси. Тъкмо това би обяснило и акцента ти.
    — Но аз не говоря с акцента на Тенеси — възрази Джоди.
    — Приятелите ни няма да разберат това — отвърна Камила и погледна Майкъл. — Ти как мислиш?
    — Идеята ти не е лоша. Там наистина имаме роднини и тукашните хора не ги познават всичките, така че никой няма да се усъмни.
    — Разбира се, аз смятам, че тя трябва да дойде у дома — добави Камила.
    — Не мога да направя такова нещо! — решително поклати глава Джоди. — Ако напусна Уайтфрайърз, може никога да не успея да се върна в моето време или пък да се върна в някоя друга къща. Но какво ще кажа на хората там? Може да се материализирам във въздуха два етажа по-високо, ако къщата не съществува вече, което не би било чудно, след като са изминали повече от сто години, или пък в някоя стена, в която няма тайна стая. Не, твърде е рисковано.
    — Тя има право — подкрепи я Майкъл. — Каквото и да я е довело тук, възможно е да действа само в Уайтфрайърз.
    — Но тя не може да живее тук без придружител! — възнегодува Камила и се втренчи в брат си. — Какво ще кажат хората?
    — Дори и след като съм негова братовчедка? — попита Джоди.
    — Но ти не си му братовчедка. Не си му истинска братовчедка и това никак не е редно.
    — Тогава какво предлагаш? — попита Майкъл. — Не можем да не я приемем тук, след като това е единственото място, откъдето е възможно да се върне в своята епоха. Не можем да рискуваме и да я поставим в капан за неопределено време.
    — Прав си — съгласи се Камила. — Такова нещо не можем да направим. Струва ми се, че тя просто няма избор.
    — Мога да те уверя — намеси се Джоди, — че нямам никакви намерения да прелъстявам брат ти. Веднага щом мога да замина, ще го сторя.
    Камила силно се изчерви.
    — Изобщо не съм имала предвид, че можеш да направиш такова нещо. Подобна мисъл никога не ми е минавала през ума. Просто размишлявах какво е най-добре да се направи.
    Майкъл остана изненадан, че Джоди така безцеремонно съобщава своите мисли. Не я оправдаваше дори и това, че идва от друга епоха.
    — Нима всички жени от твоето време така открито казват онова, което мислят? — попита той. — Ти никак не се смущаваш да говориш откровено и прямо.
    — Аз да съм откровена и пряма! — Джоди изглеждаше изненадана. — Досега никой не ми е казвал такова нещо.
    Камила я потупа по ръката.
    — Не се безпокой. Мисля, че не след дълго нещата ще си идат по местата и ти скоро ще се върнеш при леля си Ем.
    Джоди се усмихна, но не изглеждаше твърде убедена.
    — Разбира се. На никого няма да кажа какво се е случило, тъй като всеки би ме взел за луда.
    Камила седна на един стол и каза:
    — Точно затова и никой няма да разбере откъде идваш. Седни сега да ти разкажа какви са нашите братовчеди от Тенеси, за да знаеш какво да казваш, ако някой те попита.
    Майкъл отиде до прозореца и си даде вид, че гледа навън, докато слушаше женските гласове. Не искаше да си признае, но не гореше от желание Джоди да си замине. Знаеше, че ще му е трудно да обясни появата й, допускаше, че Ема ще реагира бурно, но беше очарован от Джоди. Тя идваше от бъдещето.
    Погледна двете жени. За разлика от Камила, Джоди се беше разположила удобно на стола и той бе готов да се закълне, че е кръстосала крака под роклята си. И въпреки това излъчваше неповторима женственост. Късите й коси наистина правеха странно впечатление, но сега, когато започна да свиква с тях, дори започна да му харесва начинът, по който се поклащаха покрай лицето й и блестяха на слънчевата светлина.
    През нощта беше чул, че Сила и Беси носят вода в стаята на Джоди и бе разбрал, че тя добре се грижи за своята хигиена, а това бе важно за него. По време на войната се бе зарекъл, че ако се върне жив и здрав в Уайтфрайърз, ще отделя повече внимание на чистотата си. Повечето от познатите му, в това число и жените, се задоволяваха само да се изтриват с мокра кърпа и да се парфюмират, и то веднъж в седмицата.
    Докато Джоди внимателно слушаше Камила, стараейки се да запомни имената на братовчедите от Тенеси и подробностите от живота им, лицето й оставаше сериозно като на дете, погълнато от своите уроци. Много рядко я бе виждал да се усмихва. Дали щеше да е щастлива, ако останеше тук?
    Отново се обърна към прозореца. А дали той щеше да е нещастен, ако тя си замине? Тъкмо този въпрос все по-често изплуваше в съзнанието му. Имаше толкова неща, които искаше да я попита, и то не заради самите отговори, а просто за да слуша гласа й. Налагаше му се да си повтаря, че е сгоден и че не би трябвало да има някакво значение дали Джоди е тук или не. През пролетта му предстоеше да се ожени за Ема, така че в живота му нямаше място за Джоди.
    Помисли си, че подценява Ема. Тя беше въплъщение на нежността и той дори не можеше да си я представи разгневена. Най-силните думи, които я беше чул да произнася, бяха казани в деня, когато той почти забрави да й честити рождения ден и тя го нарече загубен стар негодник. Може би и Ема, също както Камила, щеше да се отнесе добронамерено към Джоди. Майкъл поклати глава. Не, колкото и мила да бе Ема, тя все пак знаеше какво е ревност и никак нямаше да е доволна, когато научеше, че в Уайтфрайърз живее млада жена. Доводите, че му е братовчедка и че отношенията им са напълно платонически едва ли щяха да я успокоят.
    — Ще можеш ли да запомниш всичко това? — попита Камила.
    — Мисля, че да. Имам добра памет. Дано имам късмет да не ме питат за неща, които не зная.
    — Да се надяваме. Разбира се, никой от приятелите ни не би проявил такова невъзпитание, че да те разпитва с подробности, но все пак ще питат за роднините.
    — Има ли вероятност да се срещна с вашите приятели? Може би е по-добре да не излизам от къщата.
    — Това неминуемо ще предизвика съмнения и слухове. Не, за да не будиш подозрение, ще трябва да идваш с нас навсякъде, където ходим. Иначе хората ще започнат да се питат коя си и каква си.
    — В такъв случай ми разкажи за хората, които има вероятност да срещна.
    — Преди всичко това е Ема Парланг. Сигурна съм, че Майкъл вече ти е казал за нея. Те двамата ще се оженят след няколко месеца.
    — Да, той ми спомена за нея.
    — Родът й е стар, колкото и нашият. Това ще бъде сватбата на века. Разбира се, ние с тях и сега сме някакви далечни роднини, но това само още повече ще заздрави брака им.
    — А тя как изглежда?
    Джоди се опита да произнесе тези думи с неутрален тон.
    — Много е красива и мила — машинално отвърна Камила от което Джоди остана с впечатлението, че тя не харесва много бъдещата си снаха. — Организира най-хубавите партита в цялата енория. Добра ездачка е и умее чудесно да шие. Винаги, когато се разнесе мълва, че някое бедно семейство е изпаднало в беда, Ема и майка й първи го посещават с кошница храна.
    — Прилича на светица — подхвърли Джоди и никак не й хареса ревността, която почувства, че се събужда у нея. — Нищо чудно, че Майкъл е избрал да свърже живота си с нея.
    — Ема ми довери, че е била влюбена в него почти цяла година, преди двамата да обявят годежа си.
    Джоди погледна Майкъл, който стоеше с гръб към тях. След като бе прочела дневника му, тя знаеше, че не е влюбен в Ема. Възможно бе обаче и да греши. Възможно беше тъкмо любовта му да го бе възпряла да пише в дневника за нея. Джоди знаеше, че има такива мъже, на които им е трудно да говорят за любов дори пред себе си.
    Гидиън донесе поднос с кафе и го сервира в изящни малки чаши. Както винаги, кафето беше силно и гъсто. На подноса имаше захарница, но нямаше сметана. Джоди внимателно взе чашата си. Кафето не бе любимото й питие и тя можеше да го пие единствено с мляко.
    — Има ли мляко?
    — Да, госпожо.
    Гидиън отиде да го донесе.
    — Нещо нередно ли сторих? — попита Джоди, когато забеляза изненадания поглед на Камила.
    — Не, не. Просто в нашия край не слагаме мляко в кафето. Нищо, това ще мине като обичай от Тенеси. Или пък можеш да поискаш „о сюкре“.
    Джоди не знаеше френски език, но от живота си в Луизиана беше научила няколко думи.
    — Захарна вода ли?
    — Това е едно питие, което особено се харесва на дамите — поясни Майкъл.
    — При вас не съществува ли?
    — Не. Ние предпочитаме едно друго, което се нарича кола. Какво ли не бих дала за една диетична кока-кола — добави тя. — Студена и да си я изпия направо от кутийката.
    Майкъл и Камила я изгледаха, сякаш им говореше на чужд език.
    — Дано не ви се сторя неблагодарна. Ако не бяхте така добри към мен, кой знае какво можеше да ми се случи. Просто ми е тъжно за дома.
    — Разбирам те — усмихна й се Майкъл. — Ако аз бях попаднал в твоя свят така внезапно, едва ли щях да се държа така добре, както теб. Сигурно си изживяла истински шок.
    — Изобщо не можеш да си го представиш.
    — Би ли ни разказала нещо за твоя свят?
    Камила отпиваше от кафето си, докато Гидиън се върна с малка каничка сметана и отново излезе от стаята.
    Джоди щедро си наля сметана в кафето, добави захар и го разбърка.
    — Не знам откъде да започна. Например имаме телевизия. Това е кутия със стъкло отпред, наречено екран, върху което излизат подвижни образи. Гледаме филми и комикси… — тя видя озадачените им физиономии и млъкна нерешително. — Филмите представляват разкази, само че вместо да ги слушаш, ги гледаш как се разиграват. Комиксите са много по-кратки и обикновено са смешни.
    — В тази кутия хора ли има? Или е нещо като куклена сцена?
    Камила направи усилие да проумее въпроса.
    — Не, само техните образи. Те достигат по електронен път в кутията и когато апаратът е включен, гледаш филма, който в момента се излъчва в ефира.
    — В ефира?
    Майкъл беше не по-малко объркан от сестра си.
    — Нали ви казах, че просто не мога да опиша разликата между вашето и моето време.
    Продължиха мълчаливо да пият кафето си. Макар и със сметана, то се стори на Джоди твърде силно и горчиво. Камила и Майкъл го пиеха, сякаш бе вода. Джоди се упрекна, че прекалено се бе разприказвала. Как й бе минало през ума, че може да опише телевизор? Та те още не знаеха какво е електричество, или поне не знаеха нищо за обикновената му употреба в домакинството. Каза си, че наистина е извадила голям късмет, щом не я бяха взели за ненормална и не я бяха заключили някъде. Тръпки я побиха, когато си спомни, че през тази епоха се отнасяха твърде жестоко към лудите и че страхът от вещици все още не бе съвсем забравен. Имаше късмет, че бе попаднала на домакин с толкова широки разбирания. Когато изпиха кафето, Камила стана.
    — Аз трябва да си тръгвам. Казах на децата, че ще се отбия тук съвсем за малко. Иначе щяха да искат и те да дойдат с мен — обърна се към Джоди. — Мари Силест има магарешка кашлица и аз гледам да не излиза много и да си почива.
    — Много съжалявам — отвърна Джоди. — Надявам се скоро да се оправи.
    Джоди си спомни за имунизациите, които се правеха на децата от нейното време, надявайки се, че и нейните продължават да действат.
    — Случва се почти при всички деца — философски обобщи Камила. — Нищо не може да се направи. Брат й също я преболедува. Добре поне, че тя я понася по-леко от него.
    — Поздрави ги от мен — каза Майкъл. — И кажи на Арманд, че не съм забравил обещанието си да му намеря подходящо пони. Утре ще огледам едно, което, струва ми се, е идеално за него.
    — Ще му кажа — отвърна Камила и се обърна към Джоди. — Радвам се, че се запознахме. Ще направим всичко, за да бъде гостуването ви възможно по-приятно.
    — Благодаря ви — каза Джоди. Направи й впечатление, че макар и да живееше в града, Камила считаше Уайтфрайърз за свой дом. — Надявам се, че често ще се виждаме — Камила й харесваше и тя почувства, че вече изпитва приятелски чувства към нея. — Очаквам с нетърпение да се запозная със сестра ви.
    Майкъл и Камила се спогледаха.
    — Няма да намериш много прилика между Камила и Клодия — каза Майкъл.
    Джоди се зачуди какво ли означава това, но нито той, нито сестра му не й дадоха повече обяснения. В крайна сметка тя реши да бъде по-внимателна при запознанството си с Клодия.
    Когато Камила си отиде, Майкъл каза:
    — Радвам се, че си допаднахте с Камила. Тя често идва тук с мъжа си и децата, така че трябваше да й кажа истината за теб. Децата са още малки и няма да задават излишни въпроси. Ще те приемат просто като братовчедка. Струва ми се, че съпругът й, Рийд, също ще научи истината, тъй като тя няма тайни от него.
    — Ами Клодия? Имам чувството, че никак не ти се ще да се запозная с нея.
    — Така е. Клодия е труден човек.
    Джоди кимна. Странно нещо. Спомни си, че „труден“ беше думата, с която Майкъл бе нарекъл и вуду жената от бараките и нейната употреба по адрес на Клодия й прозвуча зловещо.
    Реши да промени темата и каза.
    — Ще ме разведеш ли из Уайтфрайърз? Тъкмо ако… искам да кажа… когато се върна, ще мога да го възстановя както трябва.
    — Ще бъде удоволствие за мен — той направи широк жест с ръка. — Това, разбира се, е задният салон. Вероятно и в твоето време се използва за същото, както и сега — тук стават неофициалните събирания с фамилията и с близките приятели.
    Джоди се усмихна.
    Той отвори вратата и я покани да излезе в коридора.
    — Веднага ще ти направи впечатление колко широк е този коридор. Убеден съм, че ако си живяла в Уайтфрайърз през лятото, си оценила течението, което става в него.
    — Бях там миналото лято — отвърна тя, но не му каза, че след сто години в къщата щеше да има климатична инсталация — и усетих, че вътре винаги полъхва вятър.
    — През зимата не е така приятно, но ако се затворят двете му врати, течението изчезва. В Уайтфрайърз във всяка стая има камина, което не може да се види в почти никоя друга къща. Доколкото зная това е така, защото прабаба ми е била много зиморничава. Уайтфрайърз е построен скоро след като прадядо ми се оженил за нея.
    — Намирам за чудесно да живееш в дом, в който са прекарали живота си мнозина от прадедите ти. Сигурно това ти дава изключително чувство за родова принадлежност.
    — Родова принадлежност ли? — засмя се Майкъл. — Добре го каза. Родова принадлежност.
    Докато обикаляха стаите на долния етаж, много от които Джоди вече бе видяла след пристигането си, тя слушаше с възторг историите, които Майкъл й разказваше за всяка от тях.
    — На онзи прозорец ей там, дядо ми Люсиен като млад по време на войната от хиляда осемстотин и дванадесета година, е седял с часове и е треперел дали англичаните ще завладеят Луизиана и дали ще стигнат дотук. Погледни там горе на тавана. Виждаш ли дупката от куршум?
    Джоди огледа мястото, което й показа Майкъл, и забеляза малка кръгла дупка в мазилката.
    — Битка ли се е водила тук?
    — Не. През двайсетте години един от моите прадеди чистел револвера си, който внезапно изгърмял и едва не убил сестра му. Баща му така ужасно се разсърдил, че решил да не замазва дупката, за да му напомня какво може да се случи от небрежност. Оттогава тази дупка се показва на всяко следващо поколение от нашия род.
    — Добра идея — съгласи се Джоди.
    Много й харесваше да слуша как Майкъл разказва за дома си, тъй като очевидно той бе силно привързан към него.
    Влязоха в библиотеката.
    — Вече познаваш тази стая. Направихме скривалището в стената, когато пристроихме новото крило. Баща ми не беше авантюрист по дух, затова и не взе участие в тайното прехвърляне на роби към свободните щати, но нямаше нищо против аз да се занимавам с това.
    — Възхитена съм, че си го правил.
    — Така ли? — изражението му, както и начинът, по който наблегна на думите си, я убедиха, че той живо се интересуваше какво мисли тя за него.
    Джоди не желаеше разговорът им да придобие такъв интимен характер, затова не му отговори и се върна към въпросите за къщата.
    — Често ли използваше тайната стаичка?
    — Доста често. През Уайтфрайърз преди войната минаха повече хора, отколкото навсякъде другаде. Впрочем, макар и войната да свърши преди седем години, никой извън семейството ни не знае за това скривалище. Ще съм ти признателен, ако запазиш тайната. Моите съседи не споделят отношението ми към робството.
    — Обещавам ти, че ще я запазя.
    Ема живееше в съседното имение. Означаваше ли това, че тя не знаеше за участието на Майкъл в нелегалния канал? Джоди по-скоро предполагаше, че той бе казал за това поне на нея.
    — Това е гостната. Веднъж тук е бил убит човек.
    — Наистина ли?
    — Крадец, който се опитал да се промъкне незабелязано. Силина, първата съпруга на баща ми, го чула. Била сама в къщата и той се опитал да я нападне, но тя го ударила с ръжена по главата.
    — Изглежда, е била жена от моя тип.
    Джоди с любопитство разгледа тежките железни ръжени, които стояха до камината. Приличаха много на онези, които все още се използваха в нейния Уайтфрайърз. Историята на това убийство щеше да е особено забавно за туристите.
    Свършиха с долния етаж и се качиха горе в спалните.
    — В твоето време къщата много ли е променена? — попита Майкъл. — Предполагам, че е така, щом се опитваш да я възстановиш в първоначалния й вид.
    — Стаите са същите, макар че са боядисани и обзаведени по друг начин. Някак ми е странно, че има толкова много хора наоколо, особено в кухнята. Както вече ти казах, аз живея сама.
    — Уайтфрайърз е прекалено голям за сам човек. Сигурно си самотна.
    Тя го погледна, видя, че той я наблюдава съвсем отблизо, и сърцето й се разтуптя.
    — Да, понякога наистина се чувствам самотна — каза тя многозначително.
    — Тук няма да бъдеш самотна.
    Преди да е успяла да го попита какво точно иска да каже с това и дали съзнателно влага интимен смисъл в своите думи, той отвори вратата на първата спалня и продължи с обясненията си.
    — Тази стая беше на сестра ми Клодия.
    — Прекалено е тъмна за дете! Тези златисти и кафяви тонове действат потискащо.
    Майкъл кимна.
    — Около година преди да почине, майка ми смени обзавеждането на къщата. Опитваше се да бъде в крак с модата, но ми се струва, че не остана доволна. След смъртта й татко не промени нищо. Мъчеше се да си представя, че тя е около него. Двамата се обичаха истински. Той я надживя само с няколко месеца.
    — Сигурно трудно си преживял загубата на родителите си, още повече че си бил толкова млад.
    Джоди се вгледа в лицето му, за да разбере дали той все още тъгува за тях.
    — Да, трудно ми беше.
    Умееше не по-зле от нея да влага скрит смисъл в думите си.
    — Реших да възстановя предишните цветове. Стояха по-добре. Скоро след като Силина и баща ми се ожениха, тя нареди цялата къща да се пребоядиса в по-светли тонове. Спомням си мама, която се оплакваше, че стените са прекалено бледи, което правело къщата студена през зимата, но татко й възразяваше, че едно ново пребоядисване щяло да бъде само хабене на боя. Когато тя се разболя, той отстъпи и тя осъществи желанието си, като избра тези тъмни цветове. За съжаление, тук лятото е по-дълго от зимата и сега къщата изглежда твърде топла.
    — Да, така е — съгласи се Джоди, макар да бе учила достатъчно психология в колежа, за да си даде сметка, че Джули, майката на Майкъл, вероятно се бе опитала да изличи присъствието на Силина от къщата, а оттам и от спомените на съпруга си. Колкото и добре да бе живяла с Антоан, тя явно бе ревнива жена.
    — Да започна със спалните. Мисля, че мога да си спомня точния цвят на тази тук и на онази, която ти ползваш.
    — Ще ти покажа как да го разбереш. Напоследък се занимавах само с това.
    Майкъл я погледна недоверчиво, но вместо да се впуска в спорове, я поведе към спалнята в задната част на къщата.
    — Това е стаята за новородените. Естествено, не е използвана от години и мирише на застояло.
    — Предполагам, че Камила е била последната й обитателка. Наистина дълго време е останала неизползвана.
    — Не, след нея имаше още едно бебе. Казваше се Леон. Умря, когато беше на две години.
    — Съжалявам. Сигурно е голяма скръб да изгубиш дете.
    — За съжаление се случва в почти всяко семейство. Мама го преживя много тежко. След Леон не успя да роди друго дете. Аз бях на девет години и си го спомням добре. Време е да проветря стаята и да й дам нов живот.
    — Както и по-светъл цвят. Аз не успях да разбера за какво е била използвана тази стая. И през ум не ми мина, че в нея са били отглеждани бебетата.
    — Първоначално моята спалня беше до тази, в която сега си се настанила ти. Камила живееше в една стая с Клодия и ако Леон беше останал жив, ние също щяхме да живеем в една стая с него. След като родителите ми починаха, аз се пренесох в тяхната спалня и сестрите ми се отделиха.
    Той стигна до вратата на своята спалня и я покани да влезе.
    Имайки предвид морала на тази епоха, Джоди остана малко изненадана, че Майкъл така свободно я кани без придружителка в спалнята си. Мина й през ум, че или си е създала погрешно мнение за него като за човек, който строго се придържа към условностите на своето време, или наистина се стреми към по-интимен контакт с нея. Внезапно осъзна, че се е увлякла в догадките си, затова мина пред него, застана в средата на стаята и каза:
    — Това е любимата ми стая. Особено обичам да гледам реката от прозореца й.
    За да се отдалечи от Майкъл, тя отиде до прозореца и се загледа навън. Лъкатушейки между дърветата, долу течеше Петит Къър, но сега тя изглеждаше значително по-широка от реката, която тя познаваше.
    Майкъл беше влязъл в стаята след нея и бе останал до вратата.
    — Странно е вашето присъствие тук. В тази стая, освен майка ми и сестрите ми, не е влизала друга жена.
    Джоди се обърна и го погледна, опитвайки се да разбере повече от изражението му, но не успя. Ако отново беше прекрачила границата, то се дължеше на неговата покана; ако ли пък намекваше, че трябва да напусне стаята, добре щеше да направи да го заяви по-ясно, тъй като на нея не й се излизаше оттук.
    — Сега реката е по-широка — каза тя.
    — Трябва да кажеш на твоите хора да я изчистят от наносите — на устните му заигра едва забележима усмивка и той се приближи към нея. — Водните пътищата трябва да се поддържат, иначе тинята се натрупва и пречи на лодките.
    Сърцето й лудо заби и тя усети ударите му в гърлото си, въпреки усилията, които правеше, да не се вълнува от присъствието на Майкъл.
    — В моето време по реката не минават много лодки.
    Той беше толкова близо до нея, че тя виждаше тъмните петънца в очите му и дантелената сянка, която черните мигли хвърляха върху скулите му.
    Майкъл протегна ръка и докосна бузата й. Допирът му бе толкова лек, че тя може би нямаше да го усети, ако сърцето й не се бе разтуптяло така неукротимо.
    — Джоди — промълви Майкъл, — защо ме объркваш така?
    — И аз съм не по-малко объркана — отвърна тя, не знаейки какво да му каже. — Досега не съм срещала друг мъж като теб.
    Той се приближи до нея, сякаш се канеше да я целуне, но се отдръпна и очите му се изпълниха с копнеж.
    — Не се бой, няма да те злепоставя. Можеш да ми вярваш.
    Джоди съвсем не бе сигурна дали иска точно това и дори усети, че тайничко се надява Майкъл да забрави за своята сдържаност и да я целуне.

Седма глава

    — Изобщо не ми е тук мястото — за седми път прошепна Джоди.
    — Усмихни се и престани да се безпокоиш — Майкъл я прихвана за лакътя, за да й помогне по стъпалата към входа на имението Оъкс. — Ако бях дошъл без теб и научеха, че си отседнала в Уайтфрайърз, щеше да стане скандал.
    — Все още не е изключено и това да стане. Виж как всички ме зяпат.
    Джоди крадешком огледа непознатите, които седяха на широката веранда, влизаха и излизаха през отворената Входна врата.
    — Виждам ги — отвърна Майкъл, който добре усещаше интереса и основанията им да я гледат така. Въпреки странната си прическа, Джоди беше красива, а освен това и непозната жена. — В Джоакуин рядко се появяват непознати и затова всички се опитват да отгатнат коя би могла да бъдеш.
    Майкъл правеше усилие да се усмихва безгрижно. Беше сигурен, че Джоди дори не подозира колко важна можеше да бъде тази среща. Ако се изпуснеше да спомене нещо, което още не се бе случило, или пък Ема не повярваше, че му е братовчедка, можеше да си създаде куп неприятности.
    Заведе я при един хубав млад мъж, който се бе облегнал на перилата до антрето, и пиеше някакъв местен специалитет от сироп от захарна тръстика с добавка от уиски.
    — Госпожице Джоди, бих желал да ви запозная с моя приятел Уилиям Бро. Уил, запознай се с госпожица Джоди Фарнел. Тя е наша братовчедка от Тенеси. Дойде да ни по-гостува.
    — Много ми е приятно да се запозная с вас, госпожо — каза Уил с мек южняшки акцент. — Не си спомням да съм се запознавал с някой от братовчедите на Майкъл.
    — Тя е дъщеря на Луи Фарнел — каза Майкъл, като произнесе името на френски. — Струва ми се, че не го познаваш.
    Уил пое ръката й и се наведе, за да я целуне.
    — Вие сте прекрасно украшение на цялата фамилия, госпожице Фарнел.
    — Благодаря ви. Моля ви, наричайте ме Джоди.
    Тя се усмихна на Уил така, че Майкъл усети пристъп на ревност.
    — Ще се постарая, госпожице Джоди. Какво необичайно име. Умалително ли е?
    — Не, предполагам, че просто е харесало на родителите ми.
    Погледна Майкъл, за да разбере как се справя.
    Той й се усмихна окуражително. Дали не бе сгрешил, че я запозна с Уил? За него се говореше, че си пада малко Дон Жуан. Все пак той беше най-добрият му приятел и трудно можеше да не ги запознае, докато Джоди бе в Уайтфрайърз.
    — Дълго ли ще останете в града? — попита я Уил.
    — Още не зная — отвърна Джоди. — Зависи от много неща.
    Уил я удостои с лъчезарна усмивка и й намигна, както правеше в случаите, когато иска да завърти главата на някоя жена.
    — Надявам се да не си тръгвате скоро. Бих искал да ви опозная по-отблизо.
    Джоди отвърна на усмивката му и каза: „Аз също“, при което Майкъл си помисли, че тя проявява повече сърдечност, отколкото е необходимо.
    Хвана я за лакътя и каза:
    — Искам да те запозная и с другите си приятели — когато се отдалечиха, той допълни: — Надявам се, че не ще допуснеш Уил да ти завърти главата. Оставил е куп разбити сърца оттук до Ню Орлиънс.
    — Напълно ми е ясно как го е сторил.
    Майкъл я изгледа настойчиво, но Джоди се направи, че изучава обстановката. Той си спомни, че е сгоден и че не бива да изпитва ревност спрямо нея.
    Тъкмо бяха стигнали до входната врата, когато на прага се появи Ема. Видя Джоди и се смути.
    — Здравей, Майкъл — каза тя с нежен глас.
    — Ема! С нетърпение очаквах да те видя. Бих искал да те запозная с братовчедка си от Тенеси, госпожица Джоди Фарнел.
    — Фарнел ли? — учуди се Ема и наклони глава настрана.
    — Не си спомням да е имало хора с такова име във фамилията ни.
    Майкъл по-скоро усети, отколкото чу как простена Джоди. Нямаше съмнение, че Ема, която му се падаше далечна братовчедка, познаваше роднините си не по-зле от него.
    — Разбира се, че ги познаваш. Братовчедка ни Хелън се омъжи за господин Луи Фарнел. Всъщност той й е втори съпруг.
    — Никога не съм познавала добре тази част от фамилията ни. Добре дошла в Оъкс, Джоди — Ема погледна косата.
    — Имаш необичайна фризура.
    Гласът й беше от меден по-меден.
    — В момента е на мода в Тенеси — каза Джоди с пълно самообладание. — Нарича се „Паж“.
    — О, Божичко! Никога не бих могла да нося мъжка прическа — от устата на Ема се разнесе звънлив, ала студен смях. — Значи се нарича „Паж“. Господи!
    Майкъл си помисли, че Джоди доста добре се справя, но забеляза, че очите й леко се присвиха.
    — Камила и Рийд няма да дойдат. Изпратиха човек да ми се извини от тяхно име и да ми каже, че Мари Силест е получила нов пристъп на магарешката кашлица и не могат да я оставят сама.
    Ема го погледна безизразно, сякаш се опитваше да си обясни как е възможно едно болно дете да обърка плановете на родителите си. На моменти Майкъл намираше празноглавието й за трогателно.
    Ема отново се обърна към Джоди.
    — Харесва ми роклята ти. Прилича на онази, която Камила си уши за бала на Бро миналото лято.
    — Това е роклята на Камила. Тя ми я даде.
    — Така ли? Сигурно не си се сетила да си донесеш подходящо облекло за гостуванията. Е, ако се нуждаеш от нещо, можеш да ми кажеш. Аз имам цели купчини с рокли, които могат да се преправят, така че да ти станат.
    Майкъл се усмихна. Не се съмняваше в способността на Ема да бъде очарователна.
    — И през ум не би ми минало да моля за каквото и да е — отвърна Джоди със същия меден глас. — Боя се, че вашите рокли няма да ми отиват.
    Майкъл забеляза, че Ема се намръщи и облиза устните си, както правеше винаги, когато беше недоволна от нещо. Дали не му се сърдеше?
    — Колко време ще останете тук, госпожице Фарнел?
    — Още не зная.
    — Майкъл сигурно ви е казал, че ще се оженим през април?
    Майкъл погледна годеницата си. Не си спомняше да бяха определяли конкретна дата и месец. Не че април бе не подходящ, но си помисли, че бе редно Ема да се посъветва с него, преди да обявява датата.
    — Да, каза ми — излъга Джоди, за което Майкъл мислено й благодари. — Предполагам, че ще се прибера у дома далеч преди април.
    Ема отново се засмя и русите й къдрици се разтресоха.
    — Надявам се да е така… Искам да кажа, че дотогава има почти шест месеца, и вашите родители сигурно не биха ви пуснали да отсъствате толкова време.
    Джоди сви рамене.
    — Не зная. Зависи от много неща.
    Усмивката на Ема се стопи, тя погледна Майкъл, после Джоди.
    — Мисля, че не е лошо да се опознаем по-отблизо. Може ли да ви посетя?
    — С удоволствие.
    Майкъл никога не бе чувал Джоди да говори така, докато Ема и друг път бе използвала такъв тон. Внезапно му мина през ум, че може би тя прибягва към него, за да изглежда по-женствена и безпомощна. Дори като дете Ема не говореше така превзето и сладникаво, поради което той бе решил, че с възрастта гласът й се е променил така както и неговият, но сега вече не беше сигурен в това.
    — Защо не дойдете да ви запозная с останалите дами? — предложи Ема. — Зная, че Майкъл се отегчава до смърт от женските разговори — тя повдигна сините си очи към него. — Признай си, че е така, скъпи. Зная, че предпочиташ да отидеш при Уил и останалите мъже, за да си говорите за лов и разни други такива неща.
    Майкъл не беше се замислял върху този въпрос, но сега си даде сметка, че всъщност предпочита да е с Джоди. От друга страна обаче, ако изразеше своето предпочитание, щеше да му се наложи да дава обяснения, което никак не му се искаше, така че каза:
    — Ако ви потрябвам, ще ме намерите при Уил.
    Джоди го изпрати с поглед. Никак не й се искаше да остава с тази превзета глупачка, но явно нямаше друг избор.
    — Хайде да влезем вътре, за да те запозная с родителите си — предложи Ема.
    Джоди я последва. Къщата приличаше на Уайтфрайърз по това, че също имаше широк вестибюл и стените й бяха боядисани в тъмни цветове Нямаше обаче стълбище. Джоди си спомни, че бе видяла две външни стълбища откъм верандата. Нима единствено оттам се стигаше до втория етаж? Не можеше да си представи по-неудобно нещо, особено нощем и в лошо време, но, изглежда, бе точно така.
    Намериха Сюзън Парланг, майката на Ема, в предния салон в компанията на няколко възрастни жени. Изглеждаше като състарено копие на дъщеря си, имаше по-старомодна прическа, а кожата й вече бе започнала да се набръчква.
    — Мамо, да те запозная с Джоди Фарнел от Тенеси, която е братовчедка на Майкъл, и му е дошла на гости.
    — Приятно ми е да се запозная с вас, госпожице Фарнел. Гостувате на Майкъл, така ли?
    Ема се засмя.
    — Исках да кажа, че Майкъл я доведе. Сигурна съм, че Джоди е отседнала в дома на Камила, или на Клодия. При коя от двете, скъпа?
    — В действителност съм отседнала в Уайтфрайърз. Драго ми е да се запозная с вас, госпожо Парланг.
    — В Уайтфрайърз? При Майкъл?
    Госпожа Парланг и дъщеря й се спогледаха и веждите на госпожата леко се повдигнаха.
    — Боя се, че е доста сложно за обяснение — Джоди не възнамеряваше да обяснява присъствието си на когото и да е било. — Имате прекрасен дом, госпожо Парланг.
    — О, благодаря ви — разсеяно отвърна госпожа Парланг, сякаш умът й бе зает с нещо далеч по-важно. — Откога сте в Уайтфрайърз, госпожице Фарнел?
    — От два дни.
    — От цели два дни! И Майкъл да не ни каже? — тя погледна дъщеря си с поглед, сякаш искаше да каже: „Знаех си аз.“ — Ще трябва да си поговорим с него. Защо не е уведомил Ема? Като негова годеница беше редно тя да ви приеме в нашия дом. Много глупаво се е получило. Напоследък Уайтфрайърз е заприличал на ергенска квартира.
    Ема звънливо се изсмя.
    — О, мамо, какво говориш? Къде се е чуло и видяло такава огромна ергенска квартира?
    Джоди се усмихна, макар че й се искаше да избяга. Нима Майкъл щеше да се ожени за това момиче? Опита се да погледне по-трезво на нещата. Ако самата тя беше сгодена за Майкъл и научеше, че от два дни Ема е в къщата му, вероятно също щеше да се разтревожи. Ето защо реши да я успокои.
    — Всъщност аз няма да остана за дълго и смятам, че тъкмо затова Майкъл не е казал на никого за пристигането ми. Както виждате, дори не съм си взела официални дрехи. Тази рокля е на Камила.
    — Представи си, не си е взела официални дрехи! — възкликна госпожа Парланг със същата интонация като и Ема. — Какво ли ви е накарало да напуснете дома си така прибързано?
    Джоди виждаше, че те твърдо бяха решили да я приемат добронамерено.
    — Това е проблем на моето семейство и аз нямам правото да го разисквам с когото и да било.
    От погледа, който си размениха майката и дъщерята, тя разбра, че още повече е влошила нещата. Вероятно си бяха помислили, че й се е случила беда или е избягала от къщи. Джоди се боеше да бъде по-конкретна и предпочиташе да не говори повече. Все едно, не можеше да обясни необяснимото. Опитваше се да изглежда спокойна и естествена, но не преставаше да се чуди как бе станало така, че бе попаднала тук.
* * *
    Айуила беше седнала пред бараката си в Уайтфрайърз и кипеше от негодувание. Не можеше да проумее как така нейното вуду заклинание беше докарало в Уайтфрайърз тази млада и хубава жена, готова за женене. Цяла нощ седя на стола си и размишлява за това. Заклинанието бе направено както трябва. Не бе пропуснала нито един знак, нито един символ. Дори беше използвала зъба от бясно куче, който така трудно бе намерила. Защо тогава заклинанието не бе подействало?
    Изправи се и отиде до вратата на бараката. Съседите й от другите бараки скришом я наблюдаваха и тя си помисли, че нещо става. Децата, които играеха в пясъка с кукли от царевични кочани и дърво, също я гледаха. Айуила вдигна очи към небето. Макар че никой не се осмеляваше да й задава въпроси и да се меси в работата й, все пак не й беше приятно да я гледат така и нищо не й пречеше да докара дъжд, за да ги прибере в бараките им.
    Тя бе видяла младата жена и Майкъл да заминават с кабриолета. Беше по-хубава, отколкото Айуила предполагаше. Интересно, как ли щеше да я приеме годеницата му?
    За да осигури неприятното протичане на срещата, Айуила беше направила малко заклинание, макар че едва ли бе необходимо. Всички, които познаваха Ема, знаеха колко много държи Майкъл да не отклонява вниманието си от нея.
    Имаше нещо загадъчно в начина, по който се бе появила младата жена. Айуила беше получила объркани сведения, според които Джоди Фарнел се появила сякаш от въздуха и била облечена в странни дрехи, каквито никой досега не е виждал. Айуила си обясни всичко това с въображението на Сила, но прислужницата й каза, че е видяла младата жена да седи на пода с кръстосани крака и да напява монотонно. Айуила беше започнала да се пита дали Джоди не е вещица, или дори вуду жрица като самата нея. Ако се окажеше вярно второто, Джоди трябваше да бъде изгонена. В Уайтфрайърз нямаше място за две вуду жрици.
    Айуила се отдалечи от бараката си, заобиколи олеандрите и прекоси поляната зад къщата. Белите хора бяха отишли на парти в Оъкс и нямаше да се върнат до вечерта, особено ако там имаше танци, така че Айуила разполагаше с предостатъчно време, за да намери вуду куклата, и да разкрие загадъчната прилика между нея и онази, която тя беше скрила под дървения под в бараката си.
    Влезе през кухнята. При вида й, Сила и двете жени с нея опулиха очи от уплаха, тъй като досега не я бяха виждали да влиза в къщата. Айуила не им обърна внимание. Знаеше, че не биха се осмелили да я спрат.
    Зад кухненската врата се намираха тесните стръмни стълбища за слугите. Айуила ги изкачи, сякаш това й се случваше всеки ден. Чу зад гърба си как жените шепнешком се питат какво да правят, но скоро гласовете им заглъхнаха.
    От вратата на горната площадка тръгваше дълъг коридор, който водеше към спалните. Айуила нямаше представа коя е стаята на Джоди, затова започна да отваря вратите една след друга. От зелената стая я лъхна уют, който показваше, че е обитавана. Айуила усети миризма на розова вода и талк, които дамите обикновено използваха. Очевидно това беше стаята, която търсеше.
    В гардероба намери много рокли в преливащи се цветове на дъгата. Една от тях привлече вниманието й, за момент острите черти на лицето й се смекчиха и ръката й погали меката тъкан. Веднага обаче си спомни, че роклята е на бяла жена и че на нея никой не би й позволил да облече такова нещо, затова отдръпна ръката си.
    С твърда решимост Айуила прерови роклите и фустите. Не намери нищо необичайно, което да събуди подозренията й. Повечето рокли беше виждала да ги носи по-малката сестра на Майкъл.
    В най-горното чекмедже на скрина имаше памучно бельо и чорапи, а в средното — нощници. В най-долното обаче намери необикновените дрехи, които търсеше. Извади ги бавно и ги разгъна. Както беше казала Сила, горнището, с което се бе появила младата жена, беше изтъкано по необичаен начин, а панталоните бяха подобни на онези, с които работниците ходеха в полето. Съдейки по размера им, трябваше да й прилепват като ръкавица. Айуила с учудване поклати глава. Що за дрехи бяха тези и каква ли бе жената, която ги носеше?
    Тя порови още из чекмеджето, но не намери куклата, която Майкъл й показа. Без резултат остана и претърсването на мивката и шкафа под нея. Айуила се върна при странните дрехи. Не можеше да си представи коя жена би ги облякла.
    Вратата се отвори зад гърба й и тя моментално се обърна. Гневният поглед на Беси я закова на мястото й.
    — Значи така! Знаех си, че нещо става. Как смееш да ровиш в нещата на госпожица Джоди!
    Айуила стрелна Беси с поглед, който целеше да я обезкуражи. Беси сърдито поклати глава.
    — Остави тези дрехи и изчезвай!
    — Ти даваш ли си сметка на кого говориш? — възкликна Айуила, която не можеше да допусне, че Беси би се изпречила на пътя й. — Момиче, добре си помисли. Какво искаш? Да намериш плъхове в леглото си, така ли?
    Дори и да бе изплашена, Беси с нищо не се издаде.
    — Не ме е страх от теб. Нямаш никаква работа да ровиш сред вещите на госпожица Джоди, нито да влизаш в къщата. Я си представи, че господин Майкъл те намери тук? Ще има пълното право да вземе най-строги мерки срещу теб.
    Айуила изсумтя.
    — Ти мислиш, че ще се уплаша от Майкъл Девъро? Та той нищо не може да ми направи. Абсолютно нищо.
    Беси прекоси стаята и изгледа гневно Айуила.
    — Не ме карай да повикам мъжете, да те изхвърлят оттук. По-добре е сама да си излезеш.
    Айуила разбра, че е победена. Спря на вратата и хвърли поглед назад.
    — Надявам се, че досега добре си си хапвала, защото отсега нататък ще се скрия в стомаха ти и ще видиш какво ще стане.
    Айуила излезе с каменно изражение на лицето си и тръгна важно-важно по коридора.
    Беси се строполи на дивана до леглото и притисна стомаха си с две ръце. Откакто се помнеше, тя изпитваше ужас от Айуила и никак не беше сигурна, че ще може да изхвърли магьосницата от къщата. Сърцето й биеше лудо от риска, който беше предприела, но тя чувстваше, че е постъпила правилно. Госпожица Джоди наистина бе малко странна, но винаги бе мила и любезна с Беси. От своя страна, домашната прислужница бе дълбоко привързана към семейството и приемаше госпожица Джоди като част от него.
    Погледна към вратата, където преди малко стоеше Айуила и потрепери. Всички знаеха, че Айуила притежава тайнствени и страшни сили. Тя бе казала, че ще се появи в стомаха на Беси, и нещастната прислужница чудесно си представяше какво означава това. Очите й се разшириха от ужас и тя облиза устните си. Надяваше се, че заплахата няма да се осъществи, но знаеше, че Айуила никога не говори празни приказки. Беси изстена и се олюля с нещастен вид.
* * *
    На Джоди й се стори, че партито продължи безкрайно дълго. Чувстваше се като чужд човек, независимо че, с изключение на Ема и майка й, всички останали се държаха приятелски с нея. Тя трудно общуваше с хора и се почувства неловко и потисната сред толкова много непознати, които сякаш се познаваха помежду си до най-дребните подробности.
    Най-сетне първата от каретите се появи пред входа, за да откара гостите. Ема и родителите й изразиха дълбоко съжаление, че гостите им си тръгват толкова рано. Джоди знаеше, че като годеник на Ема Майкъл не бива да си тръгва първи, още повече в нейната компания, затова се опита да скрие нетърпението си.
    Ема беше престанала да й обръща внимание след разговора с майка й и Джоди бе доволна, че се е отървала от компанията й. Все пак на няколко пъти я забеляза с една от най-близките й приятелки да я гледат и да извръщат поглед, сякаш говореха за нея. Джоди реши да не злепоставя Майкъл нито пък себе си, показвайки им, че знае за какво говорят. Така или иначе, този следобед й се стори най-дългият в живота й.
    Седна до входа в края на верандата и видя до себе си Уил Бро. Той застана зад люлеещия се стол и й се усмихна.
    — Вие бяхте красавицата на деня — каза той.
    — Аз ли? Сигурна съм, че грешите.
    Огледа се да види дали Майкъл не е наблизо. Преди няколко минути беше влязъл вътре заедно с Ема и все още не бяха излезли.
    — Не, в това отношение аз никога не греша. Всички говореха за вас, питаха се къде ли сте била толкова години и защо никога не сме чували за вас.
    — Моите родители не са особено близки със семейство Девъро. Мисля, че в миналото между тях е имало някакви недоразумения.
    Този следобед беше натрупала достатъчно опит за това, как да украсява своята история.
    — И защо тогава решихте да дойдете в Уайтфрайърз?
    — Опитвам се да загладя недоразуменията. Приемайте ме като емисар.
    — И при това изключително красив емисар — допълни Уил, приближи един стол и седна до нея. — Бих се учудил, ако, преди още да е изтекла седмицата, местните момичета не започнат да си режат косите, за да ви подражават.
    Комплиментът му накара Джоди да се усмихне, въпреки стремежа й да се държи резервирано и дори малко хладно.
    — Знаете ли какво означава израза „мазен-мазен“?
    Той се усмихна.
    — Не, но мога да се досетя. Вижте, госпожице Джоди, едно нещо не разбирам. Бях в Уайтфрайърз около час преди пристигането ви и не забелязах никакви приготовления. Майкъл дори не каза нито дума.
    — Ще му обърна внимание за това — отвърна тя, имитирайки Ема. — Може би е счел, че пристигането ми не е толкова важно, че да заслужава коментари.
    — Напротив, мисля, че не това е причината. Защо казахте, че сте отседнали в Уайтфрайърз, а не при Камила или Клодия?
    — Така беше уговорено гостуването ми. В Уайтфрайърз се чувствам съвсем като у дома — не се сдържа да не добави тя. — Никъде другаде не бих се чувствала по-добре.
    — Тази сутрин срещнах Клодия, но тя не спомена нищо за вас. Каза ми, че имала ангажимент, поради което нямало да дойде тук, но не каза нищо за вашето гостуване.
    — Хората от нашата фамилия наистина са небрежни. Нищо чудно, че в миналото между отделните й клонове са възниквали недоразумения, които сега се струпаха на моята глава.
    — Нали помните, че се запознахте със Зилия Тернант?
    — Зилия ли?
    Едва сега си спомни името от дневника на Майкъл. Когато й я бяха представили, това име не й напомни нищо, но тогава трябваше да се запознава с толкова много хора.
    — Хубава жена с камелия в косите.
    — Да, спомням си я. Значи тя е Зилия Тернант. Съпругът й беше ли тук?
    — Не, на Валкур днес не му е до гости — по изражението му Джоди разбра, че това семейство рядко ходи заедно на гости. — Както и да е, Зилия подхвърли, че е странно да отсядате в Уайтфрайърз, при наличието на две сестри, които могат да ви приютят.
    — Зилия да си гледа работата — троснато отвърна Джоди. — За какво точно намеквате?
    — Знаете ли, Майкъл ми е най-близкият приятел. Аз ще съм му кум на сватбата. Не искам да пострада, още по-малко от една красива жена, която вероятно е оставила низ от разбити сърца, дълъг колкото оттук до Тенеси.
    — Добре го казахте, но аз съвсем не съм фатална жена и не се опитвам да разбия сърцето на Майкъл. Стига да обича Ема, аз ще съм последният човек, който би се намесил в живота му.
    Джоди не знаеше колко трудно ще й бъде да изрече тези думи.
    — В такъв случай, мога ли аз да ви посетя? Вие вече почти разбихте моето сърце.
    — Съмнявам се във второто, а що се отнася до първото, не искам никакви посетители. Държа да ме оставят намира. Уверена съм, че сърцето ви отлично ще се справи с раната си.
    Уил замислено я погледна.
    — Вие не приличате на никоя от жените, които познавам. Съвсем сериозно ви го казвам. Може би Майкъл наистина е имал късмет, че се е сгодил преди да се появите вие.
    — Защо? — попита тя и го погледна в очите.
    — Вие сте от този тип жени, които биха го привлекли далеч по-силно, отколкото Ема — отвърна Уил и веднага се усмихна, сякаш за да прикрие истината в думите си. — Вие обаче не се интересувате от него, така че това няма значение, нали?
    — Точно така, но дори и да ме интересуваше, аз не бих могла да се оженя нито за него, нито за когото и да било друг.
    — Защо? Да не би да сте сгодена в Тенеси?
    Джоди се усмихна загадъчно.
    — Задавате непозволен въпрос.
    — Нали ви казах, че Майкъл ми е приятел и гледам да го опазя.
    Зад тях се появи Майкъл.
    — Надявам се, че не преча на разговора ви.
    — Не, разбира се — отвърна Уил. — Просто се опитвах да получа разрешение от красивата ти братовчедка да я потърся утре.
    Майкъл погледна Джоди.
    — И какво каза братовчедка ми?
    — Отказах му.
    — Така направо ли?
    Лицето на Майкъл засия.
    — Не ми остави никаква надежда — съкрушено каза Уил и с мелодраматичен жест постави ръка на сърцето си. — Може би ще се намесиш в моя полза?
    — Братовчедка ми е напълно самостоятелна и щом е казала „не“, значи така е искала.
    — Моето „не“ винаги е „не“ — потвърди Джоди.
    — Поръчах да повикат кабриолета — каза Майкъл. — Надявам се, че нямаш нищо против да си тръгваме.
    Джоди стана с готовност. Уил също се изправи.
    — Приятно ми беше да разговарям с вас — каза тя. — Може би ще се видим отново.
    Уил се поклони и й целуна ръка.
    — Аз не се отказвам лесно. Уверен съм, че пак ще се срещнем.
    Джоди се зарадва, когато видя черния кон с кабриолета да спира пред къщата. Двамата с Майкъл потърсиха Ема и родителите й, за да им благодарят за любезния прием, който бяха оказали на Джоди. Ема бе така увлечена в усмивки и кокетничене, изчервявания, че Джоди така и не разбра дали чу думите й или не.
    — Нали скоро ще дойдеш да ме видиш? — обърна се Ема към годеника си. — Имаме да обсъждаме толкова много неща. Искам да ти покажа сребърния поднос, който татко ни е купил, а така също трябва да помислим за чиниите. Искам да ги поръчам във Франция, но ако пристигнат непосредствено преди сватбата, ще трябва веднага да решим какво да правим.
    Майкъл кимна.
    — Ще гледам скоро да мина, но какъвто и модел да избереш, аз ще го приема. В Уайтфрайърз има повече чинии, отколкото са ни необходими.
    Госпожа Парланг прегърна дъщеря си.
    — Всички младоженки трябва да имат свои собствени вещи. Ние сме много доволни, че Ема ще остане близо до нас. Ще бъде все едно, че не е напуснала къщата.
    Докато всички наоколо бяха насочили вниманието си към Ема, Джоди я изучаваше. Наистина правеше впечатление с хубостта си, макар и тя да бе някак си бледа и прозрачна, но нима Майкъл не можеше да види какво има под захарната й глазура? Най-малкото начинът, по който устата й се свиваше и се цупеше в моментите, когато не се усмихваше, трябваше да бъде сигнал за него. Да не говорим за ръцете, които напомняха ноктите на хищна птица. Все пак Джоди трябваше да си признае, че има предубеждения към нея.
    След като приключиха със сбогуването, Майкъл подаде ръка на Джоди и я поведе надолу по стъпалата. Седнаха в кабриолета, той махна с ръка на домакините в преддверието и шибна с юздата задницата на коня. Кабриолетът плавно се отдалечи и Джоди въздъхна с облекчение.
    — Хареса ли ти посещението? — попита Майкъл, когато вече бяха поели по пътя към Уайтфрайърз. — Завъртя главата на Уил.
    — Не бях там, за да търся успехи сред мъжете. Ема е… хубавка. Надявам се да сте щастливи.
    — Сигурен съм, че ще бъдем. Тя никога с никого не се държи грубо, което предполага семейството ни да е сговорчиво.
    Джоди се загледа в него на фона на настъпващия здрач. Нима толкова бе заслепен от Ема, че не бе разбрал за конфликта между тях двете? На няколко пъти Ема направо я бе обидила.
    — Ако питаш мен, едно семейство има нужда не само от това.
    — Да, разбира се, то се знае, че и от деца.
    — Нямах предвид децата. Познавам и бездетни семейства, които са щастливи. Мислех си за общите ви интереси. Вашите съвпадат ли?
    Той се усмихна.
    — Нашите интереси ли? За какво говориш, за Бога?
    — Искам да кажа, и двамата ли искате едни и същи неща от живота? След двадесет години ти ще бъдеш ли доволен да я гледаш как премрежва очи и се кикоти, или ще искаш да имаш до себе си човек, с когото да разговаряш за смислени неща?
    — Нямаш причини да обиждаш Ема — студено я прекъсна той.
    — Не се опитвам да я обидя. Просто хич не ми се иска да си те представям как всичко ти е омръзнало до смърт. Тя може ли да говори за нещо по-съществено от цвета на слънчобрана или периферията на бонето си?
    — Ако имам нужда от смислен разговор, ще отида при Уил, но това не означава, че искам да се оженя за него. Съпругите имат съвсем друго предназначение.
    — Какво? Да осигурят запазването на фамилното име? И защо? Какво значение има дали изобщо ще има следващо поколение Девъро? Какво се иска от твоята съпруга? Да бъде красиво украшение и да седи в будоара, така ли?
    — Изкарваш ме, че сякаш ще купувам мебели. Разбира се, че съпругата е нещо повече. Тя управлява домакинството и ежедневието на семейството, за да може съпругът да се грижи за сериозните дела.
    — Глупости!
    — Какво?
    — Оттам, откъдето идвам, мъжът и жената са равни в семейството. В никакъв случай не бих се омъжила за някой, който не очаква нищо повече от мен, освен бебета и фалшиви превземки.
    Майкъл се намръщи.
    — Бих си позволил да забележа, че възгледите ти чудесно обясняват защо не си се омъжила досега.
    — Не в това е причината. Имала съм доста приятели, които са ми предлагали да се оженим.
    — Така ли? И защо тогава си останала стара мома? На колко години си? Предполагам на около двадесет и пет, нали? Много си претенциозна.
    — Стара мома ли казваш? Глупости! Аз съм само на двадесет и шест години и това няма нищо общо с решението ми да не се омъжа досега. Просто още не съм намерила подходящ мъж.
    — И как ще разбереш кой е той? Ти каза, че неотдавна си дошла в Джоакуин и едва ли познаваш добре семействата в града. Твърде далеч си и от родителите си, за да се възползваш от съветите им. Как тогава ще разбереш, че си срещнала мъжа, когото търсиш?
    — Ще разбера, защото ще видя в очите му любов, а когато ме целуне, земята ще спре да се върти. Няма да свържа живота си с мъж, който не е влюбен в мен.
    — Някога и аз разсъждавах като теб, но когато става въпрос да си избирам жена, това не е добра идея.
    — Значи ти не обичаш Ема!
    Джоди го погледна. Лицето му едва се виждаше на фона на падащия здрач и тя не успя да забележи изражението му.
    — Разбира се, че я обичам. Ти за какъв ме мислиш?
    — Не ти вярвам.
    Майкъл дръпна юздите и конят спря.
    — Не бива да говориш такива неща пред други хора. Нямаш никаква представа какво изпитвам към Ема.
    — Нима? — близостта му силно я привличаше. Седалката на кабриолета беше тясна и бедрото й се бе притиснало до неговото. Ръцете им също се допираха. — Майкъл, не допускай тази грешка. Ще живееш дълго, много дълго, и аз не искам да си нещастен.
    Той замълча и тя разбра, че прекалено се е разприказвала. Майкъл се обърна към нея и очите му я пронизаха. Прииска й се да си вземе думите обратно. Какво я засягаше неговият избор. Той имаше пълното право да се ожени, за която пожелае, и не беше редно, тя да преценява по собствените си стандарти дали бракът му ще бъде щастлив, или не. Тя идваше от друго време и от друг свят. Може би и Ема не искаше повече от това.
    Майкъл бавно се наведе към нея и преди тя да разбере какво ще последва, топлите му и твърди устни се впиха в нейните и тя потъна в обятията му. Внезапно й се стори, че няма нищо по-естественото от това. Устните й се разтвориха под неговите, тя отвърна на целувката му и усети как тялото й се притисна в неговото. Искаше тази целувка да е вечна.
    Когато Майкъл я пусна, тя притисна устни с върховете на пръстите си и го погледна. Каквото й да бе почувствал, то беше нещо повече от обикновена целувка.
    — Не биваше да го правя — сподавено пророни той. Чертите на лицето му оставаха погълнати от мрака. — Имаш пълното право да ме мразиш. Сгоден съм за една жена, току-що съм бил с нея, а ето че сега целувам теб.
    — Защо го направи? — прошепна тя. — Защо ме целуна?
    Той не отговори цяла минута.
    — Не зная. Внезапно усетих, че трябва да те целуна — гласът му се разтрепери, сякаш се страхуваше да направи това признание. — Прости ми, госпожице Джоди. Повече няма да се повтори.
    — Няма за какво да се извиняваш. Аз отвърнах на целувката ти. И престани да ме наричаш „госпожице“. Това направо ме вбесява.
    Не беше сигурна, но й се стори, че Майкъл се усмихна, преди да подкара коня към къщи.

Осма глава

    Джоди седеше на стола и подражавайки на Камила, отпиваше от кафето с мляко. На няколко пъти беше опитала гъстото черно кафе, което Майкъл толкова много обичаше, но разбра, че никога няма да свикне с вкуса му. И без това да пие кафе с мляко, беше достатъчна жертва от нейна страна.
    Камила бе седнала на дивана до Рийд, от двете й страни се бяха разположили по-големите им деца, а най-малкото, Мари Силест, седеше в скута на Майкъл. Подобно на децата, Рийд изучаваше Джоди и сякаш не знаеше как да я възприеме.
    — Госпожице Джоди — обади се по-голямото момиче, — защо имате такава прическа?
    — Престани, Матилда — намеси се майка й и хвърли поглед към Джоди.
    — Няма нищо. Предпочитам да съм с къса коса, защото така е по-практично. Лесно я измивам, лесно изсъхва и лесно я поддържам. Освен това през лятото с къса коса не ми е така горещо.
    Матилда се замисли за минута.
    — Мамо, може ли и аз да отрежа косата си като госпожица Джоди?
    Камила се усмихна на въпроса й.
    — Не, мило.
    — По-скоро аз мога да оставя моята да порасне като твоята — замаза положението Джоди.
    Матилда беше едва на осем години и много държеше да не остава по-назад от големите. Арманд се усмихна на сестра си.
    — Мати, с къса коса ще изглеждаш много смешна и ще приличаш на момче.
    — Не е вярно — възрази Матилда и се изплези на по-малкия си брат.
    Двегодишната Мари Силест вирна глава, за да погледне Майкъл, и прошепна така, че я чуха всички в стаята:
    — Госпожица Джоди момче ли е, чичо Майкъл?
    — Не, скъпа. Изобщо не е момче.
    Майкъл се усмихна на Джоди.
    — Деца, мисля че е време да излезете навън и да си поиграете — намеси се Камила. — Хайде.
    — И аз ли, мамо?
    Поради това, че беше малка, Мари Силест не винаги се ползваше със същата свобода като брат си и сестра си.
    — И ти. Матилда, наглеждай я.
    Децата послушно се отправиха към вратата, но когато тя се затвори зад тях, Джоди дочу трополенето на препускащите малки крачета по коридора.
    — Имате чудесни деца — каза тя. — Много добре са възпитани.
    — Благодаря ти — отговори Камила. — Понякога обаче са малко по-любопитни от допустимото.
    — Кажете ми, госпожице Фарнел — започна Рийд, оставяйки чашата си на сребърния поднос, — как така се появихте тук? Камила ми разказа някаква фантастична история, според която сте се появила от бъдещето, и трябва да си призная, че почти успя да ме убеди.
    Усмихна се, но очите му останаха сериозни.
    — Самата аз не зная как стана. По обясними причини държа това да не се разбере в града.
    — Можеш да имаш доверие на Рийд — каза Майкъл и подаде чашата си на Камила, за да му налее още кафе. — Познавам го откакто се е родил и зная, че е дискретен човек.
    Джоди разказа накратко историята си на Рийд и завърши с думите:
    — И в следващия момент попаднах тук.
    — Много се безпокоя от тази вуду кукла, Майкъл. Ако старата Айуила не се е отказала от нейните магии, можем да си имаме неприятности.
    — Вече я предупредих да не плаши хората, но едва ли мога да направя нещо повече от това. Тя така слабо говори английски, че дори не съм и сигурен какво е разбрала от онова, което й казах.
    — Струва ми се, че го говори по-добре, отколкото показва — намеси се Камила. — Доколкото си спомням от родителите ни, тя е дошла в Щатите още като малко момиче, така че досега не може да не е научила английски.
    — Възможно е, но нали я знаеш каква е.
    Камила потрепери.
    — Да, знам я. Винаги съм се страхувала от нея. Иска ми се да я изпратиш някъде другаде.
    — И аз го искам, но какво мога да направя? Ти би ли я взела?
    — Не, благодаря — отговори Камила.
    — А Клодия?
    — Разбирам те какво имаш предвид — каза сестра му взе другата каничка и наля на Джоди още кафе с мляко. — Тя е по-стара и от орлите, но имам чувството, че ще живее вечно.
    — А аз въобще не съм я виждала — каза Джоди. — Трябва да се запозная с нея. Всичко това са глупости. Аз не вярвам във вуду.
    — Нито пък аз — присъедини се към нея и Майкъл. — Тя е просто една побъркана старица.
    — Може и така да е, но аз съм я виждал да прави удивителни неща — неохотно го апострофира Рийд. — Ти също, Майкъл. Помниш ли, когато видяхме какво направи с онази змия?
    — Змия ли? — недоверчиво попита Камила. — Каква змия?
    — Една отровна водна змия. Двамата с Майкъл бяхме чули, че на полето недалеч оттук ще има вуду танци и отидохме, да ги видим. Беше през нощта на Ивановден, за която се твърди, че е важна за магиите на вуду. Айуила беше там, цялата облечена в червено и с тюрбан на главата.
    — С тюрбан ли? — възкликна Джоди и се наведе напред.
    — Това е специален шал — обясни Майкъл, — който се връзва на главата със седем възела и седем върха.
    — Пиеха тафиа и бяха доста пияни, когато ние се появихме там. Скрихме се в храстите и започнахме да наблюдаваме. След известно време Айуила бръкна в една покрита кошница и извади змия, дълга колкото самата нея.
    Очите на Камила се разшириха.
    — Боже Господи!
    Майкъл кимна.
    — Тя започна да танцува така, както никога дотогава, а и след това, не съм виждал. Движеше цялото си тяло, но не и краката. След известно време разбрах, че така би могла да танцува змия, ако изведнъж се превърнеше в човек.
    — Гледахме Айуила, а сякаш виждахме как танцува старата Мари Лаво. Представях си какво зрелище би се получило, ако се съберяха двете — разсъждаваше Рийд, докато отпиваше от врялото кафе.
    — Добре, че децата не чуха всичко това — каза изплашено Камила, — защото цяла седмица нямаше да могат да спят.
    Мъжът й се усмихна и й намигна. Джоди се запита дали Камила не бе прекалено суеверна, колкото и да се кълнеше в обратното.
    — Допускам, че Айуила е изнесла хубаво представление, но продължавам да не вярвам във вуду. Знаете, че в способността да се внушава, се крие много сила. Ако някой вярва във вуду и Айуила му каже, че той ще се разболее, това наистина ще стане. Аз обаче дойдох тук преди изобщо да бях чувала за Айуила. Не, куклата е просто едно съвпадение.
    — Склонен съм и аз да мисля като Джоди — каза Майкъл. — Нито Айуила, нито който и да било друг притежава свръхестествена сила.
    Рийд погледна Джоди, после Майкъл, после отново Джоди. Не пропусна да забележи, че Майкъл произнесе името й без обичайното „госпожица“ пред него. Джоди се запита дали и Майкъл е осъзнал какво е сторил.
    — Така или иначе вие се появихте тук — каза Рийд. — Очаквам тук да се чувствате като у дома си. В нашата къща има много място и, ако предпочетете, можете да се преместите при нас. Ние сме в града и ще ви бъде много по-удобно в случай, че искате да обикаляте магазините.
    — Благодаря ви, но чувствам, че нито за миг не бива да напускам Уайтфрайърз. Продължавам да се надявам, че все по някакъв начин ще се върна в моето време.
    — Вчера видях в града Ема — обърна се към нея Камила — и тя спомена, че миналата седмица Майкъл те е завел на нейното парти. Засипа ме с въпроси за теб. Казах й това, което се бяхме уговорили да казваме. Забелязах, че умира от желание да ми зададе още въпроси, но се престорих, че бързам да се прибера вкъщи.
    — Ако бях на мястото на Ема, и аз щях да изгарям от любопитство да науча повече за теб — каза Рийд. — На един ерген не му се случва всеки ден, в дома му да гостува неомъжена жена.
    — Ти за какво намекваш? — остро го прекъсна Майкъл.
    — За абсолютно нищо, но аз не съм Ема.
    — Не ми се стори, че й бе кой знае колко, приятно да се запознае с мен — съгласи се Джоди.
    — Глупости. Тя беше толкова любезна.
    Майкъл взе от подноса парче кейк и го поднесе към устата си.
    Камила се усмихна на брат си.
    — Дори и да не беше, ти нямаше да забележиш.
    После се обърна към Джоди:
    — Майкъл не обръща внимание на тънкостите в женското поведение. Достатъчно му е веднъж да засвидетелства чувствата си, след което става сляп за всякакви недостатъци.
    — Знам, че Ема има недостатъци — възрази й Майкъл, — но не знам защо ти никога не си проявявала симпатия към нея.
    — Тя винаги е била приятелка на Клодия, а не моя. Убедена съм, че Ема наистина е толкова приятна, колкото ти казваш.
    — Тази сутрин получих бележка от Клодия, че ще излезе по-късно. Чудя се дали ще повярва, че Джоди ни е братовчедка.
    — Оставям на теб да я убедиш в това — каза Рийд. — Госпожица Фарнел не прилича на никого от твоята фамилия.
    — Моля да ме наричате Джоди — каза тя за трети път. — Не съм свикнала с такова официално обръщение.
    — Има право, щом като ще я считаме за член на фамилията, трябва да се обръщаме към нея с първото й име — каза Майкъл.
    Тропотът в коридора оповести завръщането на децата.
    — В плевнята има малки кученца — силно възбуден съобщи Арманд. — Може ли да си вземем едно, татко?
    Майкъл се усмихна.
    — Тези кученца са на Саундър. Следващата седмица вече можем да ги раздадем.
    — На Саундър ли? Червената хрътка? — попита Рийд.
    — Да.
    — Добре, момчето ми. Ще получиш едно кученце, стига чичо Майкъл вече да не ги е обещал на други хора.
    — Иди да си избереш — каза Майкъл. — Кажи на Марс да намаже с боя опашката му, за да не би случайно да го продам.
    Арманд изтича навън, за да изпълни заръката на чичо си. Момиченцата се разположиха на предишните си места. Мари Силест се загледа в Джоди и каза:
    — Ти имаш ли си дъщерички?
    — Не, не съм омъжена, но се надявам, един ден да си имам дъщеря.
    — Струва ми се, че момичетата са по-добри от момчетата — отсъди Матилда, кимайки одобрително. — Аз смятам да имам само дъщери.
    — Престани, Матилда — упрекна я Камила. — Ти просто нямаш представа за какво говориш.
    Почувствала се на сигурно място в скута на Майкъл, Мари Силест добави:
    — Когато порасна, ще напълня целия дом с кученца, котенца и понита. Чичо Майкъл ще ми идва на гости всеки ден и заедно ще ходим на дълги разходки аз на моето пони, а той на коня си — за минута се замисли, после погледна Джоди и каза: — И ти можеш да идваш у нас.
    — Благодаря ти — отговори Джоди, сдържайки усмивката си. — Ако все още съм тук, това ще ми достави удоволствие.
    — Тенеси чак толкова далече ли е? — попита Матилда. — Не мога да си го представя как изглежда.
    — От едната страна на щата има красиви полегати хълмове, а от другата — прекрасни планини — каза Джоди. — Може би някой ден ще дойдеш и ще ги видиш.
    — Непременно — отсече Матилда и кимна решително. — Никога не съм виждала планина.
    Майкъл наблюдаваше Джоди с интерес.
    — Нима си виждала целия Тенеси? Изглежда, доста си пътувала.
    — Пътуването е много по-лесно там, откъдето идвам — каза тя. Знаеше, че децата не знаят нищо за историята й, затова говореше мъгляво. — Била съм във всички щати.
    — Всичките тридесет и четири щата? — възкликна Матилда. — Никога не съм срещала човек, който да е пътувал толкова много. Затова ли не си се оженила?
    — Матилда! — скара й се Камила, след което се обърна към Джоди: — Моля те да извиниш дъщеря ми. Изглежда по пътя насам си е изгубила доброто възпитание.
    — Не се притеснявай. Да, Матилда, аз съм зает човек добре поне, че не им бе казала, че е видяла петдесет щати, тъй като щеше да й бъде трудно да им обясни защо броят им се е променил.
    — Знаеш ли някакви приказки? — попита Мари Силест. — Винаги когато дойдем тук, чичо Майкъл ни разказва приказки, но мама казва, че сега, когато не е сам, няма време за приказки.
    Камила погледна към тавана, отчаяна от въпросите на дъщерите си.
    Арманд се втурна с победоносна усмивка в стаята.
    — Аз и Марс белязахме кученцето, чичо Майкъл.
    — „Марс и аз“ — поправи го майка му.
    — Ще ти го запазя — обеща Майкъл и прегърна Мари Силест — Джоди може и да не знае приказки, но аз ще ти разкажа една.
    Мари Силест изгледа с възмутена физиономия Джоди, която побърза да каже:
    — В действителност знам много приказки, и нещо повече, убедена съм, че никога не си чувала нито една от тях.
    — Наистина ли?
    Арманд я погледна с любопитство. Джоди стана, протегна ръка на Мари Силест и се обърна към всички деца:
    — Хайде да излезем на верандата, за да не пречим на другите. Ще ви разкажа приказката за семейството на Брейди Бънч.
    Когато излязоха от стаята, Рийд попита:
    — Ема как прие госпожица Джоди?
    Майкъл се замисли за момент.
    — Струва ми се, че я хареса. Нали знаеш, че Ема никога не казва нищо лошо за никого.
    Рийд само се усмихна.
    През останалата част на разговора избягваха да говорят за Ема. Когато решиха да си тръгват, Камила каза:
    — Джоди, ела с нас в града, да ти купим ръкавици. Ще те върнем навреме за посещението на Клодия.
    — Не ми трябват ръкавици. Наистина не ми трябват.
    — Разбира се, че ти трябват. Моите няма да ти станат, а те са задължителни за всяка дама.
    Джоди погледна Майкъл.
    — Тя е права — каза той. — Сигурен съм, че има и други неща, които ти трябват. Грешката е моя, че досега не съм те завел на пазар.
    Камила се усмихна.
    — Сякаш много знаеш какво може да търси в магазините една дама. Сега Джоди има нужда от мен.
    Джоди знаеше, че те са прави. Трябваше да си пере бельото всяка вечер и при това положение то нямаше да издържи дълго време.
    — Нямам пари — неохотно призна тя.
    — Кажи да ми изпратят сметката — отвърна Майкъл. — Познавам всичките собственици на магазини в града.
    — Не мога да се съглася на такова нещо.
    — Тогава го приеми като заем — усмихна се той. — Щом ще минаваш за Девъро, трябва да приличаш на тях.
    — Съгласна съм, но само като заем.
    Тя нямаше представа как ще му се издължи, но имаше чувство за гордост. Ако трябваше да остане тук завинаги, а това можеше да каже само времето — щеше да намери някакъв начин да се издържа. „Все ще намеря с какво да си изкарвам прехраната“ — помисли си тя.
    Да остане завинаги! Тези думи така лесно се бяха оформили в ума й. Беше се опитвала да не мисли за това, че може никога да не се завърне в своя близък и познат свят, но същевременно бе твърде здраво стъпила на земята, за да не си дава сметка, че шансовете й да се завърне в своето време, намаляват с всеки изминат час.
    Докато се качваше в кабриолета забеляза, че показва глезените си повече, отколкото Камила и дори Матилда и си каза, че ще трябва да усвои доста неща, ако й се наложеше да остане тук за дълго, като през цялото време се стараеше думата „завинаги“ да не се промъква отново в ума й.
    Пътуването с кабриолета до града й се стори безкрайно, тъй като тя беше свикнала да взема разстоянието с кола за не повече от десет минути, а толкова време бе необходимо на кабриолета само за да излезе на главния път.
    Все пак накрая влязоха в задрямалия Джоакуин, който се оказа съвсем различен от очакванията на Джоди.
    Макар че улиците до голяма степен бяха разположени по същия начин както в Джоакуин от нейното време, магазините бяха съвършено различни. Стана й ясно, че за един век фасадата на Джоакуин щеше да се преобрази и в града да настъпят големи промени. Сегашният му вид не я изненадваше кой знае колко, защото тя винаги бе изпитвала особено влечение към миналото, така че тези оригинални фасади на магазините й допадаха. Всяка се отличаваше с нещо от другите — било то по някоя емблема, или по някой стълб от пресована ламарина. Витрините бяха по-малки, а стъклата — по-тъмни, но това им придаваше особена загадъчност, която изостряше любопитството й. Докато се носеха бавно по главната улица на Джоакуин, тя въртеше глава и се взираше, за да види роклите и бонетата, изложени по витрините на множеството магазини. Имаше чувство, че е попаднала сред филмови декори.
    — Ще прибера децата вкъщи — каза Рийд, когато кочияшът спря кабриолета пред един магазин. — Ще изпратя кабриолета да ви вземе.
    — Отлично — каза Камила, докато кочияшът заобиколи кабриолета и помогна на двете жени да слязат.
    Джоди придържаше полите на роклята си, стараейки се, краката й да са покрити както на Камила, докато слизаше от кабриолета. Кочияшът й помогна да слезе по стъпалата, сякаш бе от крехко стъкло, след което затвори вратичката и се покатери на капрата. Джоди и Камила махнаха на Рийд и децата, които се отдалечаваха.
    Галантерийният магазин беше пълен със стоки, при вида на които Джоди широко отвори очи. В дясната му част се продаваха стоки за мъже, а в лявата — за жени. На тезгяха бяха подредени най-различни платове, от басма до атлаз. Стените бяха отрупани с шивашки метри, игленици, форми за шапки и кордели. Под стъклото на тезгяха беше пълно с многобройни видове конци. Джоди взе една макара и забеляза, че конецът е изцяло от памук. Любопитно огледа един от топовете плат.
    — Няма нито грам полиестер — каза тя на Камила.
    — Какво е полиестер? Цвят ли?
    — Не, вид изкуствена материя — прокара ръка по едно копринено кадифе. — Разкошно е!
    — Мисля, че не е зле да купим някакъв плат. Сигурна съм, че ще искаш сама да си ушиеш роклите.
    Джоди не знаеше как да обясни на Камила, че никога през живота си не беше шила рокля.
    — Лесно ли се шият тези модели?
    Огледа роклите, които бяха облекли. Бяха отрупани с всевъзможни дантели, набори, жаба и бродерии.
    — Разбира се. Беси ще направи шева, тя е отлична шивачка. Аз ще ти помогна с бродерията и дантелите. Обичам да шия. Матилда вече също бродира доста добре. Предполагам, че ще наследи от мен вкуса към шиенето.
    — Никога не съм била добра шивачка — призна Джоди. — Дори направо мога да кажа, че нищо не разбирам от шиене.
    За миг Камила я погледна изумена, но нищо не каза.
    — Ето ги и ръкавиците.
    Един продавач ги посрещна на щанда започна да изважда чифтове ръкавици от тесните чекмеджета под витрината и да ги нарежда на стъклото. Джоди отдели чифт бели дантелени ръкавици, за да ги огледа по-добре. Никога не беше виждала такава фина изработка и почти не смееше да попита за цената им.
    Продавачът беше млад мъж със сравнително приятно лице, върху което обаче беше изписано прекалено силно угодничество. Толкова много се стараеше, че Джоди го съжали. Когато й каза цената на ръкавиците, Джоди остана изумена.
    — Направо ми се иска да купя целия магазин — прошепна тя на Камила, когато продавачът отиде да донесе още ръкавици от склада зад щанда. — Ако препродам стоките бих направила истинско състояние.
    — Цените са по-високи там, откъдето идваш, така ли? Трудно ми е да повярвам. Чувала съм да казват, че в този магазин всичко е ужасно скъпо, но понеже Майкъл иска да си купиш най-доброто, затова те доведох тук.
    — Къде са сутиените и гащите? Те ми трябват повече от всичко друго.
    Камила се изчерви.
    — Имаш предвид долното бельо? Ще трябва да попитаме някоя продавачка — тя замълча за минута. — Женските гащи са ми известни, разбира се, но какво е сутиен?
    — Имам неприятното чувство, че все още не е изобретен.
    Продавачът се върна с нова кутия ръкавици и я отвори с артистичен жест.
    — Това е последната мода. Вижте шевовете и формата на пръстите.
    Камила обърна наопаки една ръкавица, за да разгледа шевовете.
    — Хубави са.
    — Великолепно ще ви стоят, любезни госпожи, ако не възразявате на мнението ми.
    Необичайният му акцент го издаваше, че не е от този край.
    — Мисля да взема един чифт — колебливо каза Джоди. Нямаше представа как се купуват ръкавици.
    — Тя ще купи шест чифта, аз също — каза Камила. — Нали знаете къде да изпратите сметката?
    — Да, госпожо, на госпожа Галиър. Вие сте една от най-добрите ни клиентки — той се поклони на Джоди. — Моля да ме извините, но не мога да си спомня да съм ви виждал по-рано.
    — Аз съм на гости в Уайтфрайърз — каза Джоди. — Това е онази сграда в типичен колониален стил на около три километра от града.
    Внезапно се почувства като глупачка. Можеше да се каже, че половината къщи в града бяха в същия стил, а освен това тя не бе сигурна дали той вече е получил наименованието си.
    — Да, известно ми е имението Уайтфрайърз. Да, госпожо. Господин Девъро.
    Продавачът се кланяше като маймуна в желанието си да я убеди, че наистина знае имението. Отброи по шест чифта ръкавици с техните размери и ги отдели настрана от другите.
    — Ще наредя да ги занесат в кабриолета ви.
    Джоди се усмихна и си каза: „Значи дори няма да отнесем покупките си сами.“ Погледна Камила, за да види дали и тя като нея се забавлява от угодническите маниери на продавача.
    Камила вече се беше обърнала на друга страна и опипваше някаква кордела.
    — Този цвят ще ти отива. Мислиш ли, че ще подхожда на онзи син кашмир?
    Те се заровиха в платовете, избраха колкото за две рокли и продавачът отнесе топовете на тезгяха за рязане.
    — Знаеш ли, че продавачът на щанда за ръкавици ни гледа — прошепна Джоди.
    — Знам. Често го прави. Преструвай се, че не забелязваш.
    — Но това дразни. Защо го прави?
    Джоди се обърна и го погледна, при което лицето му грейна.
    — Изглежда такъв си му е маниерът. Тук никой не дружи с него. Той се появи веднага след войната. По акцента му сигурно си познала, че е янки — Камила снижи гласа си. — Той е политически авантюрист.
    Джоди я погледна с широко отворени очи.
    — Нима? — тя го погледна още веднъж. — Винаги съм си ги представяла по-възрастни и по-агресивни.
    — Е, той не е бил кой знае какъв. Голямата част от тях отдавна се заселиха в Ню Орлиънс или Батън Рууж и сега трупат състояния на гърба на обеднелите от войната хора, които не могат да се защитават, но, изглежда Джордж Пърси ще остане завинаги при нас.
    — Сигурно е излял половин килограм помада на косата си. Обзалагам се, че нощем главата му е пързаля по възглавницата.
    Камила се изсмя и прикри уста с върха на пръстите си.
    — Засрами се, Джоди. Господи, какъв език!
    Джоди се усмихна и си помисли колко ли би се шокирала Камила, ако видеше телевизионно шоу.
    Следващото място, където спря Камила, бе щанда за корсети. Посрещна ги солидна и улегнала продавачка. Идеята да купят корсет обаче, срещна решителната съпротива на Джоди.
    — За нищо на света не бих си сложила такова нещо.
    Камила беше изумена.
    — Какво? Не носиш корсет, така ли? — прошепна тя.
    — Не, и нямам никакво намерение. Първо, не е здравословно. И второ, дори и да беше, не бих се подложила на такова мъчение — тя погледна талията на Камила. — Ти носиш ли?
    — Разбира се. Всички жени носят корсети.
    — Не и аз — тя се обърна към жената зад щанда: — Продавате ли сутиени? Нали знаете… сутиени…
    — Никога не съм чувала за такова нещо — колебливо отвърна жената. — Продавам дамско бельо от години, но никой не е споменавал пред мен такава дума.
    Джоди се намръщи.
    — Е, може би ще успея сама да си го ушия — замисли се дали да обяснява на жените за какво служи сутиенът, но се отказа. Нямаше смисъл да продължава да шокира Камила. — Все някак си ще си ги направя сама.
    Не остана особено доволна и от комплекта дълги гащи, поръбени с дантела. Бяха памучни и Джоди, която беше свикнала да носи бикини, гледаше на тях като на брашнени торби. Но като нямаше друг избор, тя се предаде и купи шест чифта, успокоявайки се с мисълта, че така или иначе никой няма да ги види.
    На излизане от магазина Джоди купи и два чифта обувки. Продавачката възкликна от изненада при странния вид на маратонките й, но Джоди не й даде никакви обяснения. Камила й помогна да избере чифт обувки за излизане, и друг за вкъщи. Всъщност домашните обувки бяха чехли и Джоди с облекчение се убеди, че са удобни. Продавачката се опита да я убеди да си купи чифт по-тесни обувки, за да станат краката й по-малки, но Джоди решително се възпротиви. Най-сетне успя да си избере обувки, в които пръстите й се чувстваха свободно и остана доволна.
    Когато излязоха от магазина, Камила погледна към небето.
    — О, Боже. Не предполагах, че е станало толкова късно. Ако искаш да се видиш с Клодия, ще трябва да побързаш за Уайтфрайърз. Надявах се, че ще ни остане време да се отбиеш у нас на чаша чай.
    — Следващия път — усмихна се Джоди. Камила наистина й харесваше. — Надявам се скоро да се видим.
    Камила се обърна към кочияша и му каза:
    — Аз ще се прибера пеша, а ти ще откараш госпожица Фарнел в дома на брат ми.
    — Добре, госпожо.
    Кочияшът помогна на Джоди да се настани в кабриолета.
    Джоди се боеше от срещата с Клодия. За миг се поколеба дали да не каже на Камила, че с удоволствие би се отбила на чай при нея, но си даде сметка, че не може безкрайно да избягва срещата с Клодия, така че колкото по-скоро се запознаеха, толкова по-добре.
    Когато пристигна в Уайтфрайърз, не видя кабриолет пред къщата и си помисли, че Клодия вече си е заминала и тя ще бъде подложена на упреци, но още щом влезе в салона, надеждата й моментално се изпари. Майкъл седеше заедно с една жена, която въобще не се усмихна при появата й.
    Джоди отиде при нея и машинално й подаде ръка.
    — Здравейте. Ние не се познаваме. Казвам се Джоди Фарнел.
    Клодия изгледа протегнатата й ръка, но не посегна към нея.
    — Ема ми изпрати бележка, че е пристигнала наша братовчедка чак от Тенеси. Помислих си, че си е загубила ума.
    — Трябваше да ти съобщя — каза Майкъл с дипломатичен тон. — Джоди е тук съвсем отскоро.
    Клодия рязко вдигна глава.
    — Госпожица Фарнел е тук най-малко от една седмица. Ема ми съобщи, че се е запознала с нея на партито.
    Майкъл се усмихна, въпреки реакцията на сестра си.
    — Извинявай, Клодия. Пропускът е мой.
    — Не бих се учудила, ако го бе направила Камила, тъй като тя на нищо не е способна с тази нейна разсеяност. От твоя страна обаче това ме разочарова.
    Джоди веднага разбра, че двете с Клодия няма да си допаднат. Седна на един стол.
    — Ходих на пазар. Предполагам, че покупките ни скоро ще пристигнат. Надявам се да не съм купила прекалено много неща. Камила остана доволна от онова, което избрахме.
    Изглежда на Клодия хич не й се слушаха подробностите от обиколката по магазините.
    — Вашето име не ми е познато. Кажете ми, госпожице Фарнел, в каква родствена връзка сме с вас?
    — Аз съм дъщеря на Хелън и Луи Фарнел. Баща ми е втори съпруг на Хелън — добави тя, съгласно замисъла да усложнят родствената връзка, така че да стане по-трудна за проследяване.
    — Във фамилията нямаме никаква Хелън. Нито една, доколкото ми е известно.
    Джоди се усмихна.
    — Все пак има една. Загубили сме връзка с нашите роднини от Луизиана.
    — Кои са родителите на майка ви? — продължи настойчиво Клодия. — В каква родствена връзка сте с фамилията Дюпре?
    Джоди никога не беше чувала за Дюпре и погледна Майкъл за помощ.
    Той се усмихна подкупващо.
    — Клодия, няма никой, който да разбира родословното ни дърво по-добре от теб. Знаеш, че винаги съм бил безнадежден случай, когато е ставало въпрос кой какъв роднина ни се пада. И Джоди е така.
    — Ти защо се обръщаш към младата жена с малкото й име, като че ли е дете или ти е сестра? А вие, госпожице Фарнел, защо позволявате това?
    — Аз го помолих за това, „Госпожице Фарнел“ е много официално, а „госпожице Джоди“ ме кара да се чувствам като стогодишна бабичка.
    — Всички се обръщат към мен с „госпожо Ландри“ или „госпожо Клодия“ и ако не го правеха, самата аз щях да ги принудя. Това е единственият възпитан начин да се обръщаш към една жена.
    — Клодия, ти ме изненадваш — каза Майкъл със заплашителна нотка. — Джоди е гостенка в нашия дом, а ти я поучаваш, като че ли е непослушна слугиня.
    Клодия моментално смени тактиката си.
    — Господ ми е свидетел, че изобщо не съм искала думите ми да прозвучат така. Просто понякога изглеждам малко по-категорична, отколкото съм в действителност.
    — Няма значение — каза Джоди.
    Мина й през ум, че ще й бъде много трудно да понася Клодия.
    Клодия беше висока, със сиви очи, които изглежда бяха характерни за всички от рода Девъро, но за разлика от тези на Майкъл, които имаха сребрист оттенък, нейните повече отиваха към металния отблясък на калая. Косата й беше кестенява, но не така тъмна като неговата. Макар че двете с Джоди бяха на една възраст, Клодия изглеждаше далеч по-стара.
    — Майкъл сигурно ви е казал, че през април ще се ожени за Ема Парланг?
    — Да, каза ми — Джоди си спомни, че Клодия е приятелка на Ема, и се опита да каже нещо хубаво за нея. — Тя е много красива.
    Комплиментът сякаш разтопи Клодия.
    — Да, много е хубава. Говори се, че е първата красавица в енорията. Майкъл е щастливец.
    Джоди се усмихна насила.
    — Много е трудно на едно парти човек да опознае всички. Нямах голяма възможност да разговарям с Ема.
    — Джоди беше твърде ангажирана да разговаря с Уил Бро — намеси се Майкъл — и постигна голям успех пред него.
    — Уил би трябвало да се ожени и да създаде семейство. Ако на брат му не се родят деца, имението ще остане на Уил.
    — Може би не е срещнал жената, която ще обикне — предположи Джоди. — Не виждам защо човек би се оженил поради друга, и то по-маловажна причина.
    Погледът й срещна очите на Майкъл, но не успя да прочете нищо в тях.
    — О, разбира се, че хората се женят по най-различни причини.
    Тонът на Клодия беше твърде надут, сякаш тя самата се беше омъжила по други причини.
    — Любовта е преходна.
    — Но въпреки това е от най-голямо значение — твърдо каза Джоди.
    Сега, когато вече познаваше Майкъл, й беше противно да си представи, че той би се оженил по някаква друга причина, и особено че би се оженил за такава двулична жена, каквато подозираше, че е Ема.
    — Ако аз имах брат, бих го посъветвала да се ожени само тогава, когато е сигурен, че и двамата се обичат истински.
    Клодия извърна глава.
    — Всичко това може и да звучи прекрасно, но ако братът е господар на такова имение, каквото е Уайтфрайърз, това би бил глупав съвет. Тук залогът е твърде висок, за да се търси любов — тя си взе от чаените сладки. — Вера пак е прекалила със захарта и не е спазила рецептата на мама. Трябва да й обърнеш внимание, Майкъл.
    Джоди едва се сдържа да не направи гримаса при тези думи на Клодия. Не й беше трудно да забележи колко много общи неща има между нея и Ема. Но, за разлика от годеницата на Майкъл, Клодия не криеше ноктите си. Остана й само надеждата, че няма да я вижда толкова често в Уайтфрайърз, колкото Камила.

Девета глава

    — Винсент, това е скандално! — възкликна Клодия, докато мажеше кифлата си с масло. — Майкъл е пуснал тази жена в къщата, където са живели моите родители!
    Винсент, който беше свикнал с тирадите на съпругата си, кимна с глава и подаде чашата си на прислужника, за да я напълни с кафе.
    — Не можах да спя цяла нощ — пръстите на Клодия нервно ровеха из дантелата на пеньоара й. През последните няколко години беше добила навик да не се облича до късно сутринта. — Много съм обезпокоена за горката Ема.
    — Майкъл е почтен човек и не би настанил метреса в къщата си, още повече, че напролет възнамерява да доведе съпруга.
    — Не съм се и съмнявала, че ще отговориш така. Вие мъжете винаги се защитавате един друг. Казвам ти, че госпожица Фарнел е скандална личност. Само да беше видял косите й!
    — Какво не е наред с косите й?
    Клодия изгледа намръщено съпруга си.
    — Ама ти никога ли не слушаш като ти говоря? Снощи, на вечеря, ти разказах всичко. Къси са. Къси като на мъж!
    Бледосините очи на Винсет се зареяха през прозореца.
    — Сигурно изглежда чудесно. Може би има някаква причина за това. Не мога да си представя жена да си отреже косите, освен ако няма някаква причина за това.
    — Снощи ми мина през ума, че това може да е някакво наказание.
    — Моля?
    — И друг път съм чела за това. Чувала съм, че на някои жени, залавяни в прелюбодеяние, са им отрязвали косите за наказание.
    Винсет поклати глава.
    — Никога не съм чувал за такова нещо. Поне в нашия край.
    — Тя не е от нашия край, глупак такъв. От Тенеси е. И още нещо. След като ти си легна снощи, аз прерових историята на фамилията ни и никъде не намерих да пише, каквото й да е, за такава Джоди Фарнел в нашия род. Преди всичко, къде се е чуло и видяло да се кръщава жена с такова име?
    — Сигурно е умалително от Джозефин или нещо подобно.
    — Ти не си я видял. Прекалено млада е, за да живее сама в къщата на неженен мъж, макар и да се представя за негова братовчедка. Сърцето ми се къса за Ема.
    — Съжалявам, че трябва да те оставя, но трябва да се срещна с един човек заради дорестия жребец.
    Винсент стана и залепи една целувка върху бузата на жена си. Клодия се помъчи да скрие гримасата си. Ненавиждаше мъжа й да я докосва, но го изтърпяваше за пред слугите. Проследи го с гневен поглед, докато излезе от стаята. Знаеше, че Винсент не бе чул нито дума от онова, което му бе казала. Бутна празната чиния към прислужника.
    — Донеси още кифли — заповяда му тя.
    Прислужникът взе чинията. Тя се отпусна в стола си и затрополи с пръсти по бялата ленена покривка на масата. Бракът й не беше щастлив и тя бе потърсила утеха в удоволствието от яденето, което се забелязваше и във фигурата й, но Клодия пет пари не даваше за това. След като вече беше омъжена, нямаше никакъв смисъл да се лишава от храна и да прави мили физиономии, за да се хареса на мъжете.
    Стана и с отвращение хвърли салфетката на масата. Ема трябваше да бъде предупредена и кой друг щеше да свърши това, ако не най-добрата й приятелка? Без да се замисля, че е поръчала още кифли с масло, тя решително излезе от стаята и отиде да се облече.
    След един час беше в Оъкс, където масата също беше сложена за закуска, и тя изяде още една кифла с масло и боровинки.
    — Надявам се да ме извиниш, че се появявам толкова рано — каза тя, докато мажеше дебел пласт масло на кифлата си. — Трябва да говоря с теб.
    Ема се усмихна на приятелката си. Беше по пеньоар, който не се различаваше особено от този на Клодия, а косите й все още бяха разрошени от спането. Клодия, която бе няколко години по-голяма от нея и вече имаше ситни бръчици по лицето, беше твърде доволна да забележи, че рано сутрин и Ема съвсем не изглеждаше толкова красива, колкото през деня.
    — Винаги ми е драго да те приема — каза Ема, докато отпиваше от горещото какао.
    — Запознах се с госпожица Фарнел — каза Клодия с тон, който сякаш искаше да покаже колко мъчително е било това изживяване за нея. — Най-искрено ти съчувствам.
    — Какво искаш да кажеш? — кифлата на Ема застина в ръката й на път към устата — За какво съчувствие говориш?
    — Няма защо да се преструваш пред мен. Знам, че тя живее в Уайтфрайърз.
    Ема остави кифлата в чинията.
    — Още ли е там?
    — Видях я едва вчера следобед. Беше ходила на пазар и се появи в къщата с такъв вид, сякаш е нейна собствена.
    — А аз си мислех, че е отишла да живее при Камила. Значи все още е при Майкъл в Уайтфрайърз, така ли?
    — Тя е направо ужасна И тази коса! — Клодия покри устни с ръка, за да изрази, че е потресена. — Когато влезе, направо щях да падна от стола! Дори не си беше направила труда да я събере на тила. И видя ли как седи на стола? Дори да е била изморена от обикалянето по магазините, една дама не може да седи отпусната на стола си като мъж.
    — Случайно да е споменавала кога смята да си тръгва? — попита Ема и започна като заек да гризе кифлата си.
    — Нито дума не каза за това — Клодия се приближи до нея. — Не искам да те тревожа, но не мисля, че имаме някаква родствена връзка с тази жена.
    Ема се сви, намръщи се и цялата настръхна.
    — Допускам, че може да е внучка на братовчед ни Еймъс. Нали знаеш, че той имаше дузина деца и внуците му вече сигурно са на годините на госпожица Фарнел.
    — Помислих си и за това и прегледах някои документи, но никъде не намерих Еймъс да е кръщавал някоя от дъщерите си Хелън. Госпожица Фарнел каза, че така се казва майка й.
    Ема още повече настръхна.
    — Ако не ни е братовчедка, то коя тогава е тази жена и какво прави в Уайтфрайърз?
    — И аз самата си зададох този въпрос. Имам адреса на една от дъщерите на братовчед ни Еймъс и възнамерявам да й пиша, за да я попитам дали някога е чувала за госпожица Джоди Фарнел.
    Клодия произнесе името, сякаш от него бликаше отрова.
    — Трябва внимателно да си подбираш думите, за да не обидим фамилията, ако наистина е братовчедка.
    — Ако тя ми е братовчедка, то аз съм коза.
    — Какво да правим? — простена Ема. — Ако е дошла в Уайтфрайърз с нечестиви намерения, не бива да остава там — очите на Ема се разшириха. — Ами ако е решила да спечели Майкъл? Господи, какво ли прави в този момент! Не ми направи добро впечатление още когато се запознах с нея на партито. Стори ми се странно, че Майкъл е довел нея, а не сестра си, но след като разбрах, че едно от децата на Камила е болно, се успокоих.
    — На мъжете не може да се вярва. Знаех си аз. Вече няколко години съм женена. Едва когато се стигне до халката, чак тогава ще си в безопасност. Дотогава за нищо не можеш да им имаш вяра.
    — Напълно си права — Ема решително закима с глава. — Ето, дори и Майкъл е съмнителен. Мислех си, че след като сме сгодени, ще се държи почтено, но ето че съм сбъркала.
    — Периодът на годежа е най-несигурният! — Клодия рязко се изправи, сякаш удивена, че Ема не знае този факт. — Тогава те усещат края на свободата си и ние още повече трябва да сме нащрек, за да сме сигурни, че ще правят онова, което трябва.
    — Права си, разбира се. Мама каза да го разпитам за госпожица Фарнел, но аз си мислех, че тя вече си е заминала. Майкъл знае, че не я харесвам. Би трябвало да е забелязал, че на партито не си направих труда да разговарям с нея, нито пък я поканих на сватбата.
    — Мъжете никога нищо не забелязват. Винсент живее под един покрив с мен и никога не ме слуша какво му говоря.
    — Госпожица Фарнел трябва да си замине. Ще кажа на Майкъл, че тя трябва да изчезне. Знам какво ще направя! Ще му кажа, че искам да си обзаведа спалня в стаята, която тя използва, за да е готова, когато се оженим.
    — Не, не бива да му казваш, че искаш отделна стая, преди да сте се оженили. Нищо ли не си запомнила от онова, което ти говорих?
    — Да, сега си спомням. Наистина ми каза такова нещо. Все пак той не може да иска от мен да спя в неговата стая. Вие двамата с Винсент не спите в една стая, нито пък родителите ми.
    — Понякога мъжете упорито държат на това и той сигурно очаква да му поставиш този въпрос.
    — Ами тогава какво да измисля, за да принудя госпожица Фарнел да си замине?
    Клодия се опита да прикрие раздразнението си. Ема беше красива, но не й достигаше интелигентност.
    — Иди при него и му постави въпроса като негова бъдеща съпруга. Не остро, разбира се, но достатъчно твърдо, за да разбере какво имаш предвид.
    — Да. Точно така ще направя! Ще му кажа, че докато тази жена не се върне в Тенеси, аз ще се чувствам нещастна.
    — Добре. Като си тръгнеш от Уайтфрайърз, ела да ми разкажеш как е протекъл разговорът ви.
* * *
    Майкъл се усмихна на Ема, когато я видя в салона.
    — Гидиън ми каза, че имам гост. Не очаквах да наминеш насам. Опасявам се, че двете ми сестри ги няма. — Знаеше, че Ема отдава голямо значение на етикецията и че не би останала сама с него, ако няма друга жена.
    — Знам — изчурулика Ема като малко момиченце. — Искам да разговарям насаме с теб. Сега сме сами, нали?
    Тя огледа стаята, сякаш се страхуваше, че някой може да се е скрил и да ги подслушва.
    — Да, сами сме — за малко да каже, че Джоди е отишла на езда, но навреме си даде сметка как би прозвучало това в ушите на Ема. — Днес изглеждаш чудесно. Този цвят е любимият ми.
    Ема се усмихна и се изчерви. Перата на розовата й шапка кокетно се бяха увили около бузата й.
    — Трябва да обсъдим нещо.
    — Така ли? И какво е то? Мислех, че вече си решила въпроса с порцелановите сервизи.
    — Това, което ще ти кажа, е почти също толкова важно. Поне за мен. Чувствам се нещастна.
    — Ти нещастна! — той я изгледа изненадано. Мислеше, че толкова е погълната от плановете за женитбата им, че в главата й няма място за неприятни мисли. — Аз ли съм причината?
    — Да. Разбрах, че госпожица Фарнел все още е в Уайтфрайърз. — Тя го погледна отдолу нагоре като кученце и запримига.
    — Да, така е.
    — Едно малко птиченце ми каза, че тя, като че ли, се е настанила тук за постоянно.
    — Възможно ли е това малко птиче да се казва Клодия? — Знаеше, че сестра му е обезпокоена, но не беше очаквал да отиде при Ема.
    — Нямам право да ти отговоря на въпроса. Дала съм дума — Ема пристъпи към него и започна да си играе с копринените ресни на дамската си чанта. — Колко време смяташ, че ще остане госпожица Фарнел?
    — Нямам представа. Би било невъзпитано да й задам такъв въпрос — Майкъл се опитваше да не мисли, че Джоди изобщо би могла да си замине. Въпреки че бе сгоден за друга, той чувстваше как тази девойка непреодолимо го очарова. Опита се с усмивка да разведри настроението на Ема. — Не можеш да питаш един гост кога ще си тръгва. Съгласна ли си с мен?
    — Никога не съм имала гости като госпожица Фарнел. Дори изобщо не мисля, че тя е наша братовчедка — Ема кокетно се нацупи. — След като си тръгнахте от партито, мама ме попита каква роднина ни е тя и аз бях затруднена да й отговоря. Тази Джоди внучка на братовчед ни Еймъс ли е?
    — Възможно е. Не познавам добре роднините ни — беше се надявал, че никой няма да постави въпроса за точното място на Джоди във фамилията. — Имаме толкова много братовчеди, може ли човек да поддържа връзка с всичките?
    — Клодия може. Тя възнамерява да пише на Еймъс и да го пита за госпожица Фарнел. Има нещо около нея, което не изглежда съвсем наред.
    — Тя е изключително необикновена жена.
    Майкъл си даваше сметка, че мисли за Джоди много повече, отколкото е редно за един сгоден мъж, но не можеше да се противопостави на това. Тя наистина беше необикновена.
    Очите на Ема се напълниха със сълзи.
    — О, Майкъл, толкова съм нещастна от всичко това.
    Той се приближи до нея и я погледна загрижено.
    — Плачеш ли? Станало ли е нещо, което да не знам? Какво ти е казала Клодия?
    Тя постави ръце на гърдите му и се притисна в него.
    — Сърцето ми се къса при мисълта, че ти си тук с нея. Нямаш представа какво говорят хората за нас.
    Майкъл машинално я прегърна.
    — С кого още си разговаряла?
    — След като си тръгнахте от партито, всички започнаха да питат коя е госпожица Фарнел. Мъжете даже си намигаха, като произнасяха името й. Мислеха, че не виждам, но аз ги видях — тя вдигна лице към него и го погледна объркано. — Какво искаха да кажат с това, Майкъл?
    Той се намръщи.
    — Нямам представа — мисълта, че хората говорят разни неща за Джоди, го ядоса. Не беше сторила нищо лошо на никого. — Кои бяха там след нас? Уил Бро и кой още?
    — Не, Уил си тръгна веднага след вас. Говорих с братята Терио и Джеймс Моутън.
    — Ясно — тези мъже не бяха сред приятелите на Майкъл и се славеха с това, че се държат доста разпуснато, когато не са в обсега на деликатното въздействие на дамите. — Не бих се тревожил от това, което те говорят.
    — Но аз не мога да не се тревожа от думите им. Ще ставам твоя съпруга и не желая името ти да бъде опетнено.
    — Да бъде опетнено! Заради Джоди?
    Той бе решил, че, представяйки я като братовчедка, нямаше да предизвика клюки. Ема рязко се отдръпна.
    — Ти я наричаш само с първото й име? Както наричаш мен?
    Брадичката й се разтрепери.
    — Ема, прояви разум — каза той с успокоителна усмивка. — Тя е наша братовчедка!
    — Дори мама се съмнява в това, а ти знаеш, че тя никога за никого не казва лоша дума — Ема сведе очи, — татко дори предположи, че тя може да е дошла тук, за да си търси съпруг, и е възможно да има предвид теб.
    Майкъл отпусна ръце и се обърна настрана.
    — Не вярвам на ушите си. Всичкото това е било казано зад гърба ми по отношение на една гостенка в Уайтфрайърз? Много ми се иска да се видя с баща ти.
    Усети как започва да го обзема гняв и се опита да го възпре. Ако щеше да се жени за Ема, никак нямаше да е уместно да търси сметка на баща й.
    Ема тропна с крак и къдриците й се разлюляха.
    — Искам да я изпратиш да си върви, още днес! — наведе се, зарови лице в ръцете си и се разплака. — О, Майкъл! Виждаш ли какъв смут внася тя?
    Майкъл отново я прегърна. Досега не беше виждал Ема да проявява чувство, което дори бегло да напомня на гняв, и видът й извика усмивка на лицето му — приличаше на коте, което съска, и се прави на свирепо.
    — Хайде, хайде, не плачи. Не мога да понасям да гледам разбитото ти сърце.
    Тя вдигна лицето си и той видя, че очите й бяха по-сухи, отколкото предполагаше.
    — Значи ще я изпратиш да си върви?
    Влажните й очи блестяха с надежда.
    — Не, Ема. Не мога да направя това и да остана джентълмен. Убеден съм, че и ти не би искала да ме видиш като грубиян.
    — Тя може да се премести в къщата на Камила. Там има достатъчно място за нея. Не е необходимо да е тук в Уайтфрайърз — разтреперано тя си пое дъх. — Бях решила след ден-два да пренеса малко багаж. Нали разбираш, чаршафи, бельо, съдове и сребърни прибори за хранене — ей такива неща — тя сведе глава и се заигра с едно копче на жилетката му. — Ще бъде нещо като начало на семейния ни живот.
    — Можеш да го направиш и без Джоди да напуска къщата.
    — Моля те да престанеш така фамилиарно да говориш за нея. Това ме тревожи.
    — Ема, струва ми се, че ставаш ревнива — това откритие просто го порази. — Затова си толкова разстроена! Ревнуваш ме от Джоди!
    — Имам всички основания за това. Ако татко е прав, и се окаже, че тя наистина е дошла тук, за да си търси съпруг, какъв по-добър избор може да намери от теб?
    — Ако всичко опира до това, мога да те уверя, че Джоди — госпожица Джоди — не е дошла тук, за да си търси съпруг. Тя няма никакво намерение да се омъжва, за когото и да е от Джоакуин, нито изобщо да остава тук.
    — Тя ли ти каза това?
    — По заобиколен начин. Тя не иска да се обвързва с нас и не търси постоянно място в моя дом.
    Успя да скрие от Ема колко трудно му беше да направи това признание.
    — Бих искала да ти вярвам. Много ми е неприятно да ти го кажа, Майкъл, но някои жени… ами… някои жени лъжат — погледна го сериозно с невинните си очи. — Знам, че ти е трудно да повярваш, но е така.
    — Не съм толкова наивен, както изглежда си мислиш. И преди съм чувал лъжи. Имам основание да вярвам, че госпожица Джоди ми е казала истината.
    Очите на Ема се напълниха със сълзи.
    — Господи, какво ще стане с мен, ако те загубя? — попита тя с най-тъничкото си гласче.
    Майкъл я притисна до себе си, но не изпита вълнението, което чувстваше по-рано, когато я прегръщаше. Ако сега изобщо изпитваше нещо, то беше по-близко до съжаление. Намръщи се и се опита да не диша в перата на шапката й. Ема беше най-приемлива за негова съпруга и той наистина бе повярвал в това, надявайки се, че с течение на времето между тях щеше да се появи и любов. Дори понякога си мислеше, че любовта им наистина се заражда. Сега обаче не чувстваше към нея нищо повече от онова, което изпитваше към едната от сестрите си. Не трябваше ли да усеща някаква тръпка, когато прегръщаше жената, за която възнамеряваше да се ожени, още повече, че тя бе проявила смелост и, нарушавайки нормите на приличие, бе дошла в къщата му без придружителка?
* * *
    Джоди беше излязла с намерение да поязди. Беше свикнала да води по-активен живот от този в Уайтфрайърз и търсеше начин да остане сама, за да си намери някакво разнообразие. Уайтфрайърз беше пълен с хора, но, въпреки това, тя сякаш изпитваше истинска клаустрофобия. Никак не й бе лесно да убеди коняря, че ще язди като мъж, а не седнала на една страна върху седлото. Той се опита да й възрази, но тя беше непреклонна. Само това й оставаше — да падане от коня и да си счупи ръка или крак. Преди да потегли обаче, тя се сети, че е забравила да каже на Майкъл, че ще се върне за обяд, и се върна обратно в къщата.
    Когато влезе вътре, усети, че слугите тайно я наблюдават. Знаеше, че всички те се питаха коя е, откъде е и не знаеха дали да се боят от нея, или не. Беси очевидно вече не се страхуваше от нея, но се противопоставяше на всичките й опити да се сприятелят. Джоди не забравяше, че негърката все още помни робското си минало, което несъмнено бе оставило следи в психиката й, но се надяваше да я завладее с идеята за равенство. В нейното време, мислеше си тя, двете с Беси биха били приятелки.
    Мина по коридора и надникна в библиотеката, но не намери Майкъл там. Отвори уста да го извика, но нещо я спря. Вместо това отиде до салона и надникна през открехнатата врата.
    Майкъл беше там. Стоеше прав и бе прегърнал Ема. Гледаше я с усмивка, а Ема беше вперила очи в него, сякаш виждаше единствения мъж на земята. Дъхът на Джоди спря и тя чу как сърцето й лудо заби. Стоеше, без да се помръдне.
    — Хайде, успокой се — нежно прошепна Майкъл на годеницата си. — Сега по-добре ли се чувстваш?
    Ема кимна, лицето й, невинно като на дете, разцъфна в развълнувана усмивка.
    Джоди се отдръпна, за да не я видят. Внезапно почувства болка. През последните дни усещаше, че наблюдава Майкъл, вслушва се в мелодичните извивки на гласа му, мисли какво ли би станало, ако отново го целунеше, ако той я прегърнеше и ако я погледнеше така, сякаш за него тя е единствената жена в света. Беше се опитвала да пропъди тези мисли, но те решително отказваха да изчезнат от ума й.
    Това, което почувства Джоди не беше ревност; това беше разкъсваща болка. Тя не можеше да го ревнува, след като не бе обвързана с него. Тази болка беше по-дълбока от това банално чувство. Едва сега разбра, че разбитото сърце не е само поетичен израз. Точно това изпитваше в момента тя.
    Изведнъж се уплаши, че някой може да я види и да прочете мислите й. Ослепяла от мъка, тя изтича обратно по пътя, по който беше дошла, излезе от къщата и се втурна в конюшнята. Възпираше сълзите си, но щом конярят й помогна да се качи на коня, тя ги усети да се отприщват като ручей. Пришпори животното и излезе от конюшнята, преди работниците да са забелязали колко е разстроена.
    Нямаше представа накъде отива. Единственото, което искаше, бе да е по-далеч от Майкъл. Конят я отнесе зад дърветата и оттам към потока, който се виеше край Уайтфрайърз, преди да се влее в реката Петит Къър. Джоди го остави да препуска, накъдето си иска.
    В един момент я обгърнаха дървета и тя се почувства защитена сред тях. Тук никой от Уайтфрайърз не можеше да я види. Дръпна юздите на коня, за да премине в раван, и го насочи покрай потока. После скочи от него, пусна го да пие вода и седна на една скала, покрита с мъх.
    Чувстваше се ужасно. Глупаво беше да се влюби в мъж, който бе умрял половин век преди тя да се роди, но ето, че сега, изглежда, завинаги бе останала в неговото време, и се бе влюбила. Джоди захапа устни и се опита да си внуши, че всичко това е само зов на плътта. Майкъл беше така красив и мъжествен, че излъчването му предизвикваше тръпки на възбуда в нея. Ала не беше само това. Беше усетила, че се заслушва в начина, по който той говореше за Уайтфрайърз, сякаш говореше за любим човек, и бе видяла уважението в очите на Гидиън, когато той се обръщаше към Майкъл.
    Нейният и неговият дух сякаш изпълняваха една мелодия. Спомни си онази сутрин, когато слезе в салона и видя слънчевата светлина да чертае весели правоъгълници върху пода. В същия момент се появи и Майкъл и забеляза погледа й. Нищо не каза, но очите им се срещнаха. Той се усмихна и двамата мълчаливо се загледаха в слънчевата светлина.
    Джоди никога не бе изпитвала такава близост. Беше имала мъже, пред които не бе оставала равнодушна, но никой от тях не беше вниквал в мислите й така дълбоко, че думите да са излишни.
    Тя протегна ръка и докосна бледозеления мъх, който висеше като брада от едно дърво. Всичко това го нямаше в нейното време. Потокът беше пресъхнал или отклонен дърветата бяха изкоренени и на тяхно място имаше паркинг. Напоследък на мястото, където сега растеше разкошна стара магнолия с лъскави листа, бе започнало строителство на магазин за преоценени стоки. Повечето от пасбищата бяха останали, но вече не бяха част от Уайтфрайърз. Наистина, много малко бяха удобствата във времето на Майкъл, но присъствието му напълно компенсираше онова, което тя бе изгубила от своето време.
    Джоди стана и закрачи край потока, следвана от коня. Откакто беше попаднала в това време, никой не я притискаше с плащане на сметки, нямаше тревоги за препитанието си, нито я измъчваха мисли дали ще си възвърне инвестираните пари. Макар че още не й се искаше да си го признае, беше започнала да се надява че ще остане тук завинаги. Но така, както тя виждаше нещата оставането й във времето на Майкъл означаваше да живее с него. Ако той се оженеше за Ема, всичко щеше да се окаже невъзможно. Не само че Ема никога нямаше да я допусне в къщата си, но и самата Джоди не би останала за нищо на света. Нито щеше да изпитва към Майкъл това, което чувстваше сега.
    Ема наистина ли го обичаше? Ами ако и самият той бе влюбен в годеницата си? Докато не го видя да я прегръща в предния салон, Джоди беше сигурна в обратното. Когато ги видя обаче, й се стори, че Майкъл всеки момент ще я целуне. Споменът отново изтръгна сълзи от очите й. Знаеше, че няма право да иска нищо от него, но с какво можеше да й помогне това.
    Откога беше влюбена в Майкъл? Не можеше да си спомни кога точно се беше зародило това чувство в нея, но не можеше също така и да си припомни кога не е била влюбена в него. Сякаш, появявайки се тук и установявайки се в този дом, който вече беше неин, тя бе продължила живота си оттам, откъдето го бе прекъснала в своето време. Не разбираше как се е получило това чудо, но не можеше и да го отхвърли. Любовта към Майкъл беше най-естественото чувство, което някога бе изпитвала.
    Но очевидно и Ема беше влюбена в него или поне го искаше за съпруг. От своя страна Майкъл също желаеше Ема, иначе нямаше да й предложи брак. Джоди си каза, че колкото по-скоро се сблъска с фактите, толкова по-скоро ще е в състояние да приеме това, което има да става. Беше прекалено почтена, за да се опита да отмъкне Майкъл от годеницата му, но и любовта й към него беше твърде силна, за да махне с ръка, и да остави нещата да се развият в посоката, в която бяха тръгнали. „Ех, само да не беше влюбен в Ема — помисли си тя, — всичко щеше да е съвсем различно.“
    Може би беше предопределено Майкъл да се ожени за Ема. Може би този брак се вписваше в някакъв грандиозен план, непостижим за човешкото съзнание. Може би пристигането на Джоди действително не беше нещо повече от злополука и тя наистина щеше да провали божествения план, ако заживееше тук.
    От друга страна, как бе възможно Майкъл да обича такава празноглавка като Ема? По време на партито в Оъкс Джоди не я чу да каже нищо умно. Ема беше като малко момиченце, което разиграва маскарад, и се прави на голяма, но само за момента. Джоди не можеше да си представи, че Ема би имала достатъчно ум в главата си, за да поведе с Майкъл разговор за нещо наистина смислено.
    Внезапно тя спря и конят провеси глава през рамото й, подканяйки я сякаш да го погали. Докато разтриваше кадифената кожа над ноздрите му, Джоди въздъхна:
    — Ех, приятелю, радвай се, че си кон. Никак не е лесно да си човек. Особено, когато не знаеш как ще се развият някои неща.
    Ако Майкъл се оженеше за Ема, което той явно щеше да направи, в случай че Джоди не се намесеше, потомците му щяха да са измрели, преди тя да е закупила имението. Ами какво щеше да стане, ако, вместо за Ема, той се оженеше за нея? Дали нямаше да имат деца, произхождащи от различни времена? Деца, които биха могли да родят други, които ще обичат Уайтфрайърз също както Майкъл и Джоди?
    Тя закрачи назад към ливадата и се загледа през полето към Уайтфрайърз. Самотен конник се движеше по посока към Оъкс. Нямаше съмнение, че това е Ема, и Джоди бе доволна да види, че си е тръгнала. От това разстояние Уайтфрайърз изглеждаше съвсем тих и спокоен. Докато тя наблюдаваше, Майкъл излезе от къщата и прекоси двора към работилницата на ковача. Беше твърде далеч, за да различи лицето му, но все пак го позна по походката.
    Прииска й се или изобщо да не се бе появявала тук, или да е сигурна, че ще остане завинаги. Ясният поглед върху положението й щеше да й помогне да се справи с любовта си към Майкъл. Ако беше предопределено да го напусне, за него щеше да е истинска трагедия да я обича така силно, както го обичаше тя.

Десета глава

    Уил Бро седна до Джоди на стъпалата пред входа на къщата и й се усмихна.
    — Не мога да ви опиша колко съм щастлив, че дойдохте в Джоакуин. След като Ема се сгоди, аз реших, че завинаги ще трябва да остана ерген.
    Джоди се усмихна. Не можеше да скрие, че тактиката му я забавлява.
    — Нямам намерение да се омъжвам за когото и да било, особено за човек, който, за по-малко от седмица, ми прави вече второ предложение. Какво бихте направили, ако приемех?
    — Бих изкрещял, че съм най-щастливият мъж, и бих помолил Майкъл да ми стане кум.
    — Бива си ви, както казваме там, откъдето идвам — Джоди се загледа в алеята към главния път. Ранната есен беше обагрила нежните евкалипти в златно и червено, но останалата част от гората си оставаше наситено зелена.
    — Кажи ми, Уил, какво правят жените във вашия край, които са решили да не се омъжват?
    — Остават да живеят при родителите си и се превръщат в изкуфели лелки.
    — Ами ако нямат родители?
    Той се замисли за момент.
    — Предполагам, че тези, които не постъпят в манастир, остават да живеят сами и работят като шивачки или продавачки, за да се препитават. Защо питаш?
    — Просто от любопитство.
    — Най-малко ти можеш да се тревожиш, че ще останеш стара мома. Та ти си в разцвета на младостта. Освен това аз ще се оженя за теб и ще те спася от самотната старост.
    — Започва да ме обхваща желание да ти пристана на ума, за да видя колко бързо ще се откажеш от намерението си — хвърли поглед към скута си и оправи дантелата, която обточваше един набор на роклята й. — Какво говорят хората за мен?
    Уил я погледна и се усмихна.
    — Говорят, че вдъхваш живот на енорията. Съвсем бяхме затъпели, преди да се появиш.
    — Кажи ми без заобикалки — срещна недоумяващия му поглед и каза: — Искам да знам истината.
    — Има някои, които се питат дали наистина си братовчедка на Майкъл, и защо си дошла тук.
    Тя кимна.
    — Аз също допусках, че се носят какви ли не слухове за мен. Защо всеки гори от желание да се меси в работата на другия?
    — Тук никой не е виждал човек като теб. Ти излъчваш нещо тайнствено и чуждо. Не само това, че си от Щатите — има и още нещо. Просто не мога точно да го определя.
    — Разбирам те.
    Тя стана и закрачи напред-назад по верандата, после се облегна на перилата и хвърли поглед към пасбището. Там, където беше свикнала да вижда съседна ферма и плевнята й, сега вятърът люлееше тревите и сред тях пасяха коне. Знаеше, че по-нататък расте захарна тръстика и че всичко това е част от Уайтфрайърз.
    — Случвало ли ти се е да попаднеш някъде, където никога преди не си бил и да изпиташ чувството, че винаги си живял на това място?
    — Не, но все пак трябва да знаеш, че аз не съм пътувал кой знае колко. Не говоря за времето, когато служех в армията. Тогава бяхме прекалено заети да се дебнем с враговете си, за да обръщаме внимание на околностите.
    — Майкъл в твоята рота ли беше?
    — Аз бях в неговата. Майкъл беше командир. Той е истински герой. Ако имахме повече хора като него и повече коне като тези, които той отглежда сега, може би щяхме да спечелим войната.
    Джоди замълча.
    — Майкъл не разказва много за себе си — продължи Уил. — Може би защото още от съвсем млад е бил натоварен с такава голяма отговорност. Сигурно знаеш, че той беше едва осемнадесетгодишен, когато стана господар на имението. Трябваше не само да управлява Уайтфрайърз, но и да се погрижи по-малките му сестри да се омъжат за мъже от добри семейства.
    — Не бях се сетила за това. Камила трябва да е била едва на четиринайсет, което означава, че Клодия е била на петнайсет. Били са в най-трудната възраст.
    — Не зная колко трудни са били, но бяха достатъчно възрастни, за да се омъжат.
    Джоди се опита да си представи как би могла да се омъжи на четиринадесет или шестнадесет години. Спомни си, че тогава я вълнуваха повече терените на приятелките й, отколкото момчетата.
    — Още не съм се запознала с Винсент — какво представлява той?
    — Винсент е добър човек. По-възрастен е от Клодия, но това е нормално. Лично аз мисля, че тя го е избрала, защото е знаела, че ще успее да го постави под чехъл. Първата съпруга на Винсент умря, скоро след като се ожениха, и той толкова се бои да не изгуби и Клодия, че й позволява повече, отколкото биха допуснали другите мъже.
    — Виждам, че това се проявява и в характера на Клодия. Онзи ден тя беше тук и ясно ми даде да разбера, че не ме харесва. Подозирам, че настоява пред Майкъл да се отърве от мен.
    — Майкъл е джентълмен и няма да го стори. Впрочем, колко време ще останеш, ако смея да попитам?
    — И аз не зная. Може да е доста дълго — тя се обърна и се облегна на перилата. — Надявам се да не прекаля с гостоприемството на Майкъл. Знам, че той си има свои планове в живота.
    — Майкъл не се оплаква от присъствието ти.
    Тя го погледна.
    — Ти си говорил с Майкъл?
    — Разбира се. Почти не минава ден да не дойде следобед вкъщи, за да пием кафе. Той често говори за теб — Уил й хвърли поглед. — Ема би го ревнувала, ако разбереше.
    — Говори за мен ли? И какво казва?
    — Не че разказва неща от детството ти или плановете ти за бъдещето, колкото че започва почти всяко изречение с думи като „Джоди мисли“ или „Джоди казва“. Струва ми се, че го прави несъзнателно.
    Джоди усети, че я завладява буйна радост, и се усмихна.
    — Така ли прави?
    Уил се настани по-близо до нея.
    — Госпожице Джоди, не оставай с впечатление, че съм твърде прям, но като най-добрият приятел на Майкъл се чувствам задължен да ти напомня, че той е сгоден, и му предстои да се ожени, и че ти много лесно можеш да разбиеш сърцето му.
    — Не, това е невъзможно — усмивката й изчезна. — Вчера Ема беше тук и аз ги видях да се прегръщат в салона. Той я обича. Освен това аз не се опитвам да застана между тях.
    — Изобщо не съм имал предвид, че го правиш преднамерено, но Майкъл никога не казва какво мисли Ема.
    — А според мен трябва, след като е така силно привързан към нея. Нима можеш да допуснеш, че той не е влюбен в нея? Като негов най-добър приятел, ти би трябвало да знаеш това.
    Уил се облегна на перилата до нея.
    — Защо искаш да знаеш?
    — Прав си, това не е моя работа. Забрави какво казах. Просто искам той да е щастлив.
    — И мислиш, че с Ема няма да бъде, така ли?
    — А ти как мислиш?
    Уил сви рамене.
    — Ема е приятна и красива. Родът й е стар колкото и родът на Майкъл. Плантацията й граничи с Уайтфрайърз.
    — Това не означава, че бракът им би бил щастлив. Те двамата имат ли нещо общо помежду си?
    Уил се разсмя.
    — Какво имаш предвид? И двамата обичат домовете си, Юга и знаят какво се очаква от тях в живота.
    — Това достатъчно ли е? Той обича ли я?
    Отговорът на Уил остана неизвестен, тъй като в този момент на верандата се появи Майкъл.
    — Стори ми се, че чух гласове. А, здравей Уил.
    — Здравей, Майкъл. Мислех, че по това време обикаляш из полето. Забелязах, че тръстиката е отрязана.
    — Точно оттам идвам. Работата върви добре — той погледна Джоди. — Тази сутрин излязох толкова рано, че не успях те видя.
    Усмихна й се и тя се развълнува до дъното на душата си.
    Джоди почувства, че трябва да откъсне поглед от него, но не можеше да го стори. Вместо това каза:
    — Мислех си и аз да изляза малко по-късно, за да видя прибирането на реколтата. Никога досега не съм виждала как се реже захарна тръстика.
    Макар че се опитваше да говори с неутрален тон, гласът й прозвуча по-нежно и мило, отколкото възнамеряваше. С голямо усилие откъсна очи от Майкъл.
    Уил ги погледна.
    — Искаш ли да ти изпратя част от моите работници, за да ти помогнат? Вече прибрах памука и докато дойде време за оран, за тях няма много работа.
    — Благодаря ти. Наистина не бих отказал известна помощ, тъй като тази година не ми достига работна ръка.
    Той продължаваше да гледа Джоди.
    — Понякога ми липсва доброто старо време — каза Уил. — Когато дойдеше време да се прибира захарната тръстика, робите работеха на смени денонощно. Тук захарната тръстика не узрява напълно и трябва да я оставяме в полето възможно по-дълго време, чак до първа слана.
    — Цената на памука продължава да пада — каза Майкъл, докато се облягаше на перилата до Джоди. — Чудя се дали да засаждам памук следващата година.
    — А аз се питам, след като не сте съвсем на север, дали не бихте могли да отглеждате ориз — каза Джоди.
    Усещаше погледа на Майкъл и това приятно възбуждаше нервите й, но се стараеше да не се издаде в присъствието на Уил.
    — Ориз ли? — попита Майкъл.
    — Да се отглежда ориз като стопанска култура? — Уил замислено хвърли поглед към полето. — Никога не съм чувал такова нещо.
    Джоди разбра, че е направила грешка, но намери начин да я поправи.
    — Оризът се отглежда в равни полета, които могат да се наводняват. Виждала съм оризища и има хора, които знаят как се правят.
    — Ориз — каза Майкъл, като че ли премисляше тази възможност.
    — Ти, изглежда, си пътувала надлъж и нашир — каза Уил. — Къде си виждала такива оризища?
    — В Южен Тексас. Може би Джоакуин е твърде на север. Както и да е…
    — Никога не съм чувал да отглеждат ориз в Тексас — каза Уил.
    — Джоди е видяла много повече неща отколкото повечето млади жени — отговори Майкъл. — Щом е виждала оризища, значи ги има. Аз ще си помисля по този въпрос.
    — Помисли си дали да сееш ориз, но аз ще се придържам към памука. Цената му сега може да не е добра, но, ако издържим достатъчно дълго, тя ще се покачи. Сигурен съм в това. Все още търсенето на памука е голямо, а той винаги е бил култура, която не носи рискове.
    — Какво правите със захарната тръстика, след като я отрежете? — попита Джоди.
    — Правим меласа и захар и ги продаваме в Шрийвпорт.
    — Тук ли ги произвеждате? Може ли да видя как става?
    — Наистина ли те интересува? Уил я изгледа учудено. — Това е много неприятна работа. Няма да е като на излет.
    Майкъл се вгледа в лицето й.
    — Ако искаш да видиш как става, ще ти покажа.
    Той стана, хвана я под ръка и я поведе по стълбите. Джоди бе започнала да изпитва удоволствие непрекъснато да й подават ръка, сякаш всеки момент може да падне. Освен това бе проумяла, че това е единствената допустима форма мъжете и жените да се държат за ръце на публично място. През тънкия ръкав на роклята си усещаш топлината на Майкъл, която възпря инстинктивното й желание да каже, че може да слезе и сама.
    Плевнята, в която се приготовляваше сиропа, беше зад конюшнята. В нея се навъртаха няколко човека, предимно деца. Една от по-възрастните жени правеше нанизи от орехчета и ги даваше на децата да ги топят в чаша горещ сироп от захарна тръстика. Децата се трупаха, за да опитат рядкото лакомство.
    Вътре шумът беше още по-голям. Джоди видя как в единия край на помещението едно муле въртеше воденичен камък, който изстискваше сока от тръстиката. Един юноша шибаше с камшик мулето, за да не спира да се движи, а възрастните носеха виолетовите тръстикови стъбла в пресата.
    Сокът се събираше в най-големия казан. Когато той се напълнеше, мъжете го изнасяха навън, където жените кладяха огън, за да кипне течността. Миризмата, която се носеше навред, не беше от най-приятните, но Джоди беше възхитена от процеса. Тръстиковата каша се изтребваше настрана.
    — Какво става с нея? — попита тя Майкъл.
    — Това са сухи отпадъци от тръстиката и ги използваме за гориво — той посочи котлите. — Когато сиропът кипне, кристализира във вид на захар. Меласата която остава, се слага в буркани. Също както със захарта продаваме това, което ни е излишно. Захарта се складира във варели.
    — Но тази захар е кафява — каза тя, като се вгледа отблизо. — Мислех си, че е бяла. Все се чудех защо използваме кафява захар за чая.
    Уил я наблюдаваше през цялото време.
    — Не вярвах, че една лейди може толкова да се вълнува от преработката на захарната тръстика в меласа и захар. Моите сестри изобщо не се интересуват от това и дори се съмнявам дали знаят, откъде идва захарта на трапезата им.
    — На мен ми е интересно Всичко ми е интересно — Джоди се наведе, за да види двамата мъже, които с големи усилия окачиха тежкия котел на желязната кука над огъня. — Много обичам да научавам нови неща.
    Близо до огъня, настрана от другите, стоеше висока жена. Джоди забеляза втренчения й поглед върху себе си и усети, че по тялото й преминаха студени тръпки. Тя побутна Майкъл.
    — Коя е тази жена?
    Майкъл проследи погледа й.
    — Айуила. Вече е твърде стара за тази изнурителна работа, но винаги идва да гледа.
    Висока и снажна, Айуила стърчеше над останалите, сивите й коси бяха вързани в тюрбана, а на ръцете й бяха нанизани плетени гривни. На шията си носеше амулет в торбичка, украсена с мъниста, а друга такава торбичка висеше на колана й. Въпреки че роклята й с нищо не се различаваше от тези на останалите жени, тя все пак изпъкваше на нея. Кожата й беше тъмночервеникава и лъскава, а по лицето й, макар и лице на старица, не личеше нито една бръчка. Омразата, която се излъчваше от нея, започваше от широко разтворените крака и стигаше чак до разширените й ноздри.
    Джоди отстъпи крачка назад.
    — Мисля, че видях достатъчно.
    Майкъл се поколеба, сякаш се чудеше дали да не се скара на Айуила, но понеже жената само гледаше, той се обърна на другата страна.
    — Да, наистина е достатъчно.
    Докато се връщаха в къщата, Джоди чу Уил да говори нещо зад гърба им. Айуила беше много по-страшна, отколкото Майкъл й я бе описал.
* * *
    Същия следобед Ема влезе в галантерийния магазин на Симпсън и по навик се насочи право към топовете плат. Искаше да си ушие нова рокля за по-хладното време, което наближаваше. Клодия бе решила да я придружи, но в последната минута промени решението си. Понякога Ема се питаше дали наистина й е такава добра приятелка, за каквато я считаше, но понеже рядко й се случваше да разсъждава по-дълго време за неща, които й бяха неприятни, тя бързо се освободи от тази мисъл.
    Леките памучни платове бяха преместени в задната част на магазина и сега на рафтовете бяха подредени по-тежките вълнени камгарни и кашмири, които още с влизането се набиваха на очи. Джордж Пърси, който обикновено продаваше на щанда за ръкавици, помагаше на продавачката да нареди тежките топове. Ема познаваше Джордж, но както винаги, не му обърна никакво внимание. Отиде при дантелите, изложени на картонени подставки, и си избра една кремава, която реши, че ще отива на русите й коси. После бавно огледа платовете, приближавайки дантелата до всеки един от тях.
    — Може ли да ви помогна с нещо, госпожице Парланг? — предложи й Джордж, появявайки се от едната й страна.
    — Не, благодаря — отвърна тя, без дори да го погледне. — Ще почакам да дойде госпожица Бейкър.
    Джордж пристъпваше от крак на крак.
    — Госпожица Бейкър ми поръча да се погрижа за вас, защото е заета.
    Ема вирна глава.
    — Толкова е заета, че дори не може да ме обслужи ли? — попита тя с вледеняващ глас.
    — Не, не, съвсем не исках да кажа това. Просто са й заети ръцете. Откакто стана отговорник, тя трябва да приема и вписва всички нови платове, а в момента тъкмо ги разтоварят на задната врата.
    Ема се огледа. Госпожица Бейкър наистина я нямаше.
    — Какъв плат доставят? Търся си нещо за рокля.
    Джордж два пъти наведе глава и се опита да се усмихне.
    — Някакъв дебел вълнен плат.
    — Казах, че ще си шия рокля, а не пелерина. Не мога да се появя пред хората в рокля от такова дебело нещо — тя машинално го закова с поглед, както правеше с всеки мъж, навършил дванадесет години. — То направо ще ме задуши.
    Джордж се изчерви чак до колосаната си яка.
    — Права сте, госпожо, аз просто не прецених. Та вие сте толкова фина. Разполагаме с чудесен поплин — той сведе очи и добави срамежливо: — Има един, който е син като очите ви.
    Ема замислено го изгледа. Този човек не й беше симпатичен, но се впечатли, че знае цвета на очите й.
    — Искам да го видя.
    Джордж отривисто се поклони и побърза да покаже плата. Ема продължи да оглежда платовете и да ги съпоставя с дантелата. Откри един бледожълт камгарн и се отдръпна, за да прецени дали ще й отива. Цветът чудесно се съчетаваше с дантелата, но понякога жълтото я правеше да изглежда, сякаш е прекарала жълтеница. Искаше се Клодия да е тук, за да я посъветва, тъй като винаги се доверяваше на нейната интуиция.
    Не след дълго Джордж се върна, прегърнал топ небесносин плат, Ема си каза, че ако цветът на очите й наистина е такъв, то те действително са красиви. Джордж постави топа върху другите и го разгъна.
    — Пипнете го. Мек е като котешко кожухче.
    Ема кокетно нацупи устни и го изгледа.
    — Наистина ли това е цветът на очите ми?
    Джордж преглътна и кимна енергично.
    — Да. Сякаш е направен само за вас.
    Ема се усмихна и на брадичката й се появи трапчинка. Джордж започваше да й харесва все повече и повече и ако спреше да подскача и да се върти като кукла на конци, направо щеше да бъде доста приятен. Тя опипа плата. Копринените нишки придаваха мекота на вълната, а кардираната му повърхност беше чудесно обработена. Съпостави го с дантелата, но комбинацията не й хареса.
    — Моля ви, позволете аз да опитам.
    Джордж се поклони, взе от ръцете й дантелата и заподскача към галантерийния щанд. Избра една дантела със сребрист оттенък, и се върна.
    — Вижте тази. Не е ли приятна?
    Ема се колебаеше.
    — Не нося сиво. Все още съм твърде млада и, слава богу, не съм в траур.
    — Да, госпожо, но това не е съвсем сиво, а повече отива към синьо. Прекалено е ярко за траур. Вижте как добре се съчетава с плата.
    — Наистина не е лошо.
    Тя изгледа продавача. Беше съвсем малко по-висок от нея за разлика от Майкъл, който се извисяваше с цяла глава над нея, и понякога това малко я плашеше. Тя постави плата и дантелата на гърдите си.
    — Как ми стои?
    Джордж като че ли онемя.
    — Чудесно! — най-сетне с въздишка се изтръгнаха думите от устата му. — Великолепно!
    — Добре — усмихна се доволно Ема. — Ще взема десет метра от поплина и двадесет от дантелата.
    — Бих ви предложил да видите и новите ръкавици. Има един чифт, който чудесно ще подхожда на тази дантела.
    — Да видим — съгласи се тя и го последва към щанда. — Имате ли достатъчно малък чифт като за мен?
    Малките й изящни ръце бяха нейната гордост.
    — Ръцете ви са изключително фини, но мисля че имаме такъв номер — Джордж се наведе и започна да рови в едно чекмедже. — Ето. Ръцете ви са почти като на дете.
    Ема се разчувства от комплимента.
    — Понякога само детските ръкавици са ми по мярка.
    Джордж намери един малък чифт и го постави на тезгяха. Ема сложи едната ръкавица и с голямо съжаление установи, че й е малка.
    — Съвсем са ми по мярка. Ще взема два чифта.
    — Когато видях колко са малки, си казах: „Ако госпожица Парланг не ги купи, ще трябва да ги изхвърля.“ Точно така си казах.
    Ема го погледна и се намуси.
    — Струва ми се, че прекалявате с комплиментите, господин Пърси. Вие много добре знаете, че аз съм сгодена.
    — Да, зная, че сте сгодена — отвърна той и за момент я погледна със съкрушен вид, — но не допусках, че думите ми ще ви обидят.
    — Приемам, че е така — усмихна се тя и се обърна, за да си върви. — Кабриолетът ми е на ъгъла. Бихте ли се погрижили да отнесат покупките ми в него.
    — Да, госпожо. Аз самият ще го сторя.
    Ема си тръгна. Трябваше да се отбие и на други места. Когато Джордж отнесе пакетите й в кабриолета, нея я нямаше. Колкото и да й беше приятно да й се възхищават, тя трябваше да се държи на положение. Освен това не биваше да показва, че комплиментите му я впечатляват.
* * *
    Беше изминала повече от седмица от неочакваната поява на Джоди в Уайтфрайърз, но тя все още не можеше да си отговори на въпроса как бе попаднала тук и дали изобщо щеше да се върне в своето време. Майкъл беше безупречен домакин. Правеше всичко възможно, тя да се чувства добре и там където беше възможно, я включваше в своите ежедневни занимания, ала колкото и усилия да правеше, Джоди често се чувстваше съвсем не на мястото си и, борейки се с изкушението да обърне гръб на всичко, понякога проявяваше раздразнителност.
    — Това, което си намислил е погрешно — каза тя, хвърляйки поглед на бележките, които Майкъл беше нахвърлил за подмяната на тапетите в Уайтфрайърз. — Розовите би трябвало да са в стаята, която аз ползвам, а жълтите в онази от другата страна на коридора. Освен това, ако използваш тези огромни слънчогледови щампи, стаите ще изглеждат също толкова потискащи, както и сега.
    — Цял живот проектирам къщи — с известно раздразнение каза Майкъл. — Онази стая гледа на север и се нуждае от по-топъл цвят. Иначе онзи, който живее в нея, ще умре от студ.
    — Прав си, но слънчогледите са толкова грозни, че просто нямам думи.
    — Там, откъдето идваш, не ви ли учат да бъдете по-тактични?
    — Учат ни на добър вкус. В колежа изкарах курс по вътрешно обзавеждане и ти казвам, че на тези слънчогледи просто не им е мястото тук.
    — Колеж! — възкликна той и я погледна недоверчиво. — Учила си в колеж!
    — Разбира се, че съм учила в колеж. Струва ми се, че вече ти казах за това.
    — Не, не ми беше казвала. В кой колеж си учила?
    Той й се усмихна, сякаш се шегуваше с нея.
    — В Луизианския щатски. А ти в кой си учил? — върна му го тя.
    — В Нотр Дам. Може би си чувала за него?
    Тя го погледна изненадано. Никога не й беше минавало през ума, че Майкъл е завършил колеж, и то на север.
    — Там ли получи прогресивните си идеи за робството?
    — Не, аз съм способен на свои собствени идеи.
    — Не исках да те обидя. Ние просто спорим.
    — Ако беше мъж, можехме и да спорим. Необходимо ли е да ти напомням, че Уайтфрайърз е мой дом, и ако поискам, мога да боядисам стените дори и в лила.
    — Това ще е по-добро от слънчогледите.
    Майкъл се ядоса.
    — А ти какво предлагаш?
    — В началото на двадесетия век някой ще постави в тази стая бледожълти тапети с розови рози. Когато свалях тапетите от стените, този модел особено ми хареса.
    — А мина ли ти през ума, че тапетите, за които говориш, може още да не са създадени?
    Джоди седна на бюрото.
    — Не, наистина не помислих за това.
    — Сега на мода са по-тъмните цветове и по-едрите щампи. Трябваше да прегледам десетки образци, докато намерих нещо по-добро от това, което сега е на стените.
    Джоди скръсти ръце и се замисли, тропайки с пети по писалището.
    — Ами ако ти нарисувам модела? Ще може ли някой да го откопира на тапетите?
    — Това е възможно. Ако не намеря такъв човек в Шрийвпорт или Ню Орлиънс, ще изпратя поръчка в Париж.
    — Ще изпратиш поръчка за тапети чак във Франция!
    — Разбира се. Та нали аз съм французин — той посочи библиотеката. — Повечето неща на родителите ми са купувани в Париж. Не съм бил там от доста години, но зная към кого да се обърна.
    — Ще ми трябва хартия и бои, за да направя модела.
    — Ема има бои, които можеш да заемеш.
    — Съмнявам се, че Ема би ми услужила с каквото и да било — понякога не й се вярваше, че Майкъл може да е толкова наивен. — Ние, двете с нея, не си допадаме особено.
    — А би трябвало, тъй като може да стане така, че да се виждате често — при вида на упоритото й изражение, той добави: — Камила също има бои.
    — И двете ли рисуват?
    Майкъл я погледна озадачено.
    — Всички дами рисуват, както и шият.
    — Ще помоля Камила да ми заеме боите си. Що се отнася до задната стая…
    — Тази за бебетата ли? Нея все още няма да я пипам. Не е на добро да се подготвя преди сватбата.
    — Откога си суеверен?
    Гласът й прозвуча сърдито, тъй като не й беше приятно да слуша за тази сватба. Напоследък бе забелязала, че трудно се владее, когато ставаше въпрос за брака му с Ема.
    — Не, това не е суеверие, а здрав разум. Защо да се занимавам с бебешката стая, когато другите стаи се нуждаят от по-спешно внимание? След като реших да пребоядисам къщата в по-светли цветове, тъмните започнаха да ме дразнят.
    Джоди продължаваше да го гледа ядосана.
    — А не беше ли редно да се посъветваш с годеницата си, преди да предприемеш всичките тези промени?
    — Вече го сторих. Ема предпочита стаите да останат в същите цветове. Не зная дали си спомняш, но в Оъкс те също са тъмни.
    Благоприличието спря Джоди да му каже, че Оъкс й се бе видял неприятен във всяко едно отношение.
    — Тогава защо правиш тези промени?
    — Ема ми е годеница, но не може тя да решава нещата. Исках да я зарадвам, но след като не съм в състояние…
    — Майкъл, има нещо, което трябва да обсъдим. Досега избягвах да говоря по този въпрос, ти също, струва ми се, но какво ще стане, ако никога не се върна в моето време?
    Той помълча известно време.
    — За теб винаги ще има място в Уайтфрайърз. Не виждам причини да не останеш да живееш точно там, където е твоят дом.
    — Аз обаче виждам — прошепна тя.
    Майкъл се изправи и застана пред нея.
    — Има неща, които не подлежат на обсъждане. Когато ти се появи тук, моят живот вече беше предначертан и аз не мога да избягам от своите задължения.
    — Съгласна съм, че появата ми тук обърка много неща, но в живота не са много ситуациите, от които няма връщане назад. Ако вече не желаеш нещо, можеш да се откажеш от него.
    — Не, Джоди, не мога. Тук става въпрос за достойнство. Както моето, така и на Ема.
    Дъхът й секна.
    — Какво искаш да кажеш, Майкъл?
    Той направи пауза, сякаш търсеше най-подходящите думи.
    — Вече казах твърде много.
    — Нищо не си казал.
    — Не мога да те спра да се завърнеш в твоя свят, също както не можех да предотвратя и идването ти.
    — А ако можеше, би ли го направил?
    Тя си даде сметка, че отново преминава границата на позволеното, но не можеше повече да живее с догадки по отношение на чувствата му. Трябваше на всяка цена да разбере истината.
    Погледите им се срещнаха и тя видя отчаянието и мъката в сребърните дълбини на очите му.
    — Ако можех да предотвратя заминаването ти, щях да го направя — промълви той. — Щях да те задържа при себе си в Уайтфрайърз. Аз обаче нямам власт над това. Непрекъснато си мисля, че така, както си приказвам с теб, внезапно ще изчезнеш, или пък ще се събудя някоя сутрин и ще установя, че те няма.
    — Така е, аз също мисля за това, но всички сме изправени пред този риск. Любимите ни хора понякога умират или си тръгват, без да ни предупредят. Гаранции за това няма.
    — А ти какво би направила, ако имаше избор? Щеше ли да си тръгнеш, или щеше да останеш?
    Джоди не знаеше какво да отговори. В края на краищата, той бе сгоден и тя объркваше живота му.
    — Мисля, че бих останала. Наистина ми липсват моите приятелки, семейството ми и всичките удобства, с които съм свикнала, но бих желала да остана тук.
    — Защо?
    Тя сведе поглед.
    — Няма да ти отговоря на този въпрос.
    — Ето, виждаш ли? И ти имаш свои принципи, така че просто няма какво да обсъждаме.
    Джоди го погледна в очите.
    — С това въпросът няма да се разреши.
    — Но какво можем да направим?
    — Майкъл… — прошепна тя.
    Той се приближи до нея, за момент се поколеба дали да направи това, което бе решил, после протегна ръка и повдигна лицето й, за да я целуне.
    Джоди усети топлината на устните му и разтвори своите. През изминалите дни не преставаше да мисли за целувката в кабриолета. Сега разбра колко пълнокръвен беше споменът й. Притисна се в него и го прегърна. Майкъл я привлече към себе си и целувката му стана още по-страстна. Джоди му отвърна по същия начин.
    Когато Майкъл се отдръпна, тя едва не падна на писалището. Той отстъпи една крачка и се завъртя на пети, но все пак Джоди успя да прочете върху лицето му изгарящото го желание. За миг остана неподвижна, загледана в широките му рамене, после безшумно стана от писалището и излезе от стаята.

Единадесета глава

    Джоди трудно намираше с какво да си запълни времето. Всички в Уайтфрайърз изглеждаха ангажирани с куп неща, докато тя често нямаше какво да прави. Беше разучила всеки сантиметър от къщата и дори бе започнала да си води дневник, за да бъде сигурна, ако, разбира се, успееше да се върне в своето време, че ще може да я възстанови в пълния блясък на сегашната й елегантност. Това занимание обаче не можеше да запълни цялото й време, нито мислите й.
    През следващите дни тя упорито избягваше да остава насаме с Майкъл, за да не стигат отново до интимност, което нито беше редно, нито пък щеше да донесе нещо добро за двама им. Разбира се, продължиха да се хранят заедно, но винаги в присъствието на слугите и веднага щом свършеха, Джоди излизаше от стаята. Макар и да не я избягваше, Майкъл също не търсеше компанията й. За щастие, той се държеше любезно, докато се хранеха, което беше признак, че не й се сърди. Джоди осъзнаваше, че е най-добре отношенията им да охладнеят, и, макар да се измъчваше, тя с всички сили се стараеше да постигне точно това.
    Веднъж, малко след вечеря, Джоди отиде в библиотеката да си потърси нещо за четене и се натъкна на Майкъл. Поздрави го, приближи се до писалището му и го попита с възможно най-равнодушния си тон:
    — С какво се занимаваш?
    — Един мой приятел иска да си построи къща и му чертая плановете.
    — Може ли да погледна?
    Интересът й моментално се изостри. Архитектурата бе нейното призвание, а освен това тя беше и безопасна тема за разговор.
    — Съмнявам се, че ще разбереш нещо от него — усмихна й се Майкъл. — Още не съм нарисувал външния вид на къщата.
    — Не бъди толкова снизходителен. Може и да те изненадам — тя завъртя чертежа към себе си, за да го разгледа по-добре.
    — Две стаи горе и две долу?
    — Това се нарича конструкция. Моят приятел ще се жени и, понеже не е първороден син, не получава наследство. Жена му също. Когато семейството му се разрасне, ще може да разшири къщата ето тук, отзад.
    Майкъл начерта въображаеми линии, за да покаже как ще изглежда крилото зад къщата.
    — Изглежда ми доста елементарно.
    — Не можем да си позволим повече.
    — А защо тогава къщата да не бъде само на един етаж? Строителното петно малко ли е?
    — Не разбирам какво искаш да кажеш. Той е купил около сто и двадесет декара земя.
    — Щом като има толкова земя, ще ти начертая къща на един етаж и ще видиш, че ще изглежда далеч по-добре, отколкото с тези стаи, кацнали една върху друга.
    — Съмнявам се, че приятелят ми и съпругата му ще предпочетат да живеят в кучкарник вместо в къща.
    Майкъл се опитваше да бъде любезен, но очевидно не му харесваше тя да му се бърка в работата.
    — Няма да е кучкарник, а ще е къща в стил „ранчо“ — Джоди взе молив и започна да чертае върху листа. — Бих разположила хола отпред, а зад него — трапезарията, която да се свързва с кухнята. Тук, отзад, ще разположа всекидневната и ще направя коридор, от който да се влиза в спалните. Ето така. Виждаш ли?
    Майкъл се наведе напред.
    — Как нарече тази стая? Всекидневна? Или помещение за тихи занимания?
    — В моето време така наричаме това, което ти наричаш салон или заден салон. Когато семейството се увеличи, може да се пристрои помещение за тихи занимания, стая където децата да играят, или още спални.
    Майкъл взе листа и започна да го разглежда.
    — Как така можеш да чертаеш планове за къщи, а не можеш да шиеш?
    — Аз съм архитект, а не шивачка. Никой никога не ме е учил да шия.
    Той разучаваше плана на къщата.
    — Никога не съм виждал подобна къща. Къде са стълбите? Изобщо ли няма горен етаж?
    — Не е необходим. Едноетажната къща се стори по-лесно, защото хората могат да работят на земята. Обикновено има двускатен покрив, а не плосък.
    — Не те разбирам.
    — Няма значение. Този проект е много подходящ. Ако теренът е наклонен, всекидневната, или помещението за тихи занимания, може да се разположи на едно-две стъпала по-ниско. Така къщата става на различни нива — добави тя самодоволно.
    — Ако покажа това на Марсел и Сали, те просто няма да знаят как да реагират. Дърводелците също нямат никаква представа как да построят такава къща.
    — Аз бих могла да им покажа. Все едно че строят първия етаж на къщата, която ти си проектирал, само че не е необходимо да го подсилват толкова, тъй като няма да носи втори етаж.
    — И няма стълбище?
    — Ако толкова държат да имат стълбище, можем да им направим тавански помещения. Самото стълбище ще бъде вътрешно.
    — Ами как ще се обменя въздухът? Моята къща има добра вентилация, докато този централен коридор ще блокира обмяната на въздуха.
    Джоди разгледа подробно и двата проекта.
    — Ами в такъв случай ще махнем коридора и спалните ще се свържат с помещението за тихи занимания. В тези две стаи могат да живеят децата, а спалнята на родителите им ще сложим ето тук, до всекидневната.
    — И майката да е толкова далече от децата? Никой не би пожелал такава къща. Ами къде ще спят прислужниците? Къде ще бъде стаята на гувернантката?
    — Такава може да се пристрои едва когато децата пораснат достатъчно, за да им трябва гувернантка, а прислужниците биха могли да живеят в таванските стаи.
    — Значи все пак ще има втори етаж.
    — Или могат да живеят в отделна постройка.
    — Това значи да се строи нова сграда. В моята къща стаите им са на тавана под стрехите.
    — Ако не желаеш да чуеш моето мнение, приеми, че нищо не съм ти казала — тя хвърли молива на писалището. — Само се опитвах да ти помогна.
    — Не съм искал да те ядосам — отвърна Майкъл и се облегна на стола си, докато тя, както обикновено, бе седнала на бюрото му. — Ти ме заинтригува. Казваш, че си правела проекти за къщи?
    — Да, и ако щеш вярвай, дори съм доста компетентна в тази работа.
    — И мъжете са изпълнявали проектите ти? Сигурно си ползвала мъжки псевдоним.
    — Глупости. Дори си слагах каската и стоях заедно с работниците на строежите.
    — А какво общо има каската с това?
    — Отношението към жените няма да е винаги такова, каквото е сега.
    — Жалко — усмихна се той.
    Тя го стрелна с поглед и реши, че той не влага скрит смисъл в думите си, както правеха мъжете от нейната епоха. Той просто искаше да каже, че има друго отношение към този въпрос и че сестрите му също се чувстват добре в ролята, която животът им е отредил.
    Майкъл отново вдигна чертежа.
    — Не поставям под съмнение компетентността ти, но виждам още два недостатъка. Единият е, че няма камини, а другият, че кухнята е заобиколена от останалите стаи и това повишава опасността от пожар.
    — Ще дойде време, когато камините ще станат излишни, и къщата няма да се топли и охлажда само от циркулацията на въздуха.
    — Как така? Нима хората ще започнат да си менят температурата като животните? Трябва да ти кажа, че много се съмнявам в това.
    — Ние използваме централно отопление и климатична инсталация — отвърна тя. — Прозорците не се отварят през цялата година и никой не купува дърва за отопление, освен ако не обича вида на камината и на естествения огън.
    Майкъл се усмихна и белите му зъби проблеснаха.
    — Много ми харесва да разговарям с теб. Никога не зная какви ще бъдат следващите ти думи. Нищо чудно, че племенниците ми обожават твоите приказки.
    — В момента не ти разказвам приказки. Това, което ти казвам, е самата истина. Къщите се охлаждат и затоплят с газ или електричество.
    Майкъл продължаваше да се усмихва.
    — Виждал съм демонстрация на електричество. Не е шега работа, дори може и да е опасно, но чак да се топлите и охлаждате с него, ми се вижда невъзможно.
    Джоди въздъхна.
    — Няма смисъл да ти обяснявам. Ти предварително си решил, че аз не зная какво говоря. Там, откъдето идвам, ти ще изглеждаш като шовинист и женомразец.
    Майкъл стана от стола и седна до нея на писалището.
    — Наистина ли? Жените наистина ли ще ме прокълнат?
    Шеговитите думи и близостта му до нея моментално й въздействаха. Джоди знаеше, че трябва да се отмести, но вместо това продължи да говори.
    — За себе си съм сигурна. Шовинистите ми действат като червено на бик, а за строителство на къщи зная колкото теб, ако не и повече. Да не говорим, че от гледна точка на твоя век, за тази дейност зная несравнимо повече.
    — Това е прекалено удобен аргумент. Как бих могъл да го оспоря?
    Беше съвсем близко до нея. Джоди си даде сметка, че Майкъл я предизвиква и че тялото й реагира точно, както той иска. Трябваше да се обърне и да излезе, веднага щом разбра, че той е в библиотеката.
    — Все пак поне можеш да помислиш малко върху моя план. Това, че е различен, не означава, че е неосъществим. Ако приятелят ти има нужда от евтина къща, моят проект ще му свърши по-добра работа, отколкото твоята бисквитена кутия.
    — Ето, виждаш ли сега кой кого обижда? Струва ми се че и ти си шовинистка.
    — Жените не могат да бъдат шовинисти. Само мъжете са способни на това.
    — Така ли? А какво тогава се казва за жена, която се мисли за по-умна, само защото е жена?
    Джоди се намръщи.
    — Доколкото ми е известно, няма такава дума.
    — Ето, виждаш ли? Ти наистина си шовинистка. Доказах ти го.
    — Нищо не си доказал. Не аз съм измислила езика.
    — Така ли? Все пак някой трябва да го е измислил. Щом мъжете строят къщи, а жените учат децата да говорят, кой тогава измисля нови думи в езика?
    — Никога не съм си задавала въпроса по този начин — тя се опита да намери слабост в доводите му, но не успя. Не беше свикнала с такива хитрости при воденето на разговор, а Майкъл и неговото поколение бяха ненадминати във воденето на спор.
    — Ти ме объркваш.
    — Нима? Не го направих нарочно. Просто ти представих друг начин на разговор. Там, откъдето идваш, хората не разговарят ли?
    — Предпочитаме да гледаме телевизия и да играем разни игри.
    — И аз обичам игрите. Какво е телевизия? Онази магическа кутия, за която ми разказа ли?
    — Да. Само че не е магическа, а електрическа.
    — Значи пак електричество. Изглежда напълно те е завладяло.
    — Да беше слушал какво ти говоря, щеше да научиш много неща — смъмри го тя, за да потисне желанието си да го докосне. Стана от писалището и отиде до прозореца. — Би могъл да изпревариш времето си. Аз съм в състояние да те направя богат човек.
    — Аз вече съм богат — възрази й той, стана и отиде до нея. — Аз съм собственик на земя, която се простира, докъдето ти стига погледът. Уайтфрайърз е най-богатата плантация в цялата енория. Не ми трябва електричество. — Протегна ръка и отметна косата от лицето й. — Макар че, да си призная, приятно ми е да науча нещо повече за него.
    Докосването му я възпламени и дишането й се ускори. Джоди не можеше да разбере защо се чувстваше така всеки път, когато се озовеше близо до него. Не, дори не бе необходимо да е близо до него. Чувстваше се по същия начин, когато чуеше гласа му от съседната стая, или когато го видеше да язди през нивите на коня си.
    Опита се да поведе разговора в по-безопасна посока:
    — Продължавам да се чудя как си се спасил от Гражданската война. Могъл си да изгубиш всичко.
    — Не Гражданска война, а Войната между щатите. Гражданска я наричат янките. По онова време обаче, ние вече се бяхме отделили, така че това не беше гражданска война.
    — И все пак, как се оправи с положението? Не вярвам войските да не са открили Уайтфрайърз. Пазарите са били унищожени и всичко се е облагало с данъци.
    — Така е, но аз търгувах предимно с Франция. Веднага щом се вдигна блокадата, поднових износа и дори бях в състояние да подпомогна с пари и работници някои от съседите си — например тези от Оъкс — за да приберат реколтата си. Просто следях пазара и няколко години не засаждах нищо, благодарение на което после извлякох по-добра печалба. Докато бях на война, оставих добър надзирател, който изпълни всичките ми инструкции до една.
    — Той още ли е тук?
    — Не, той умря — гласът на Майкъл прозвуча глухо и той погледна покрай нея през прозореца. — Тъкмо войната беше свършила и аз пътувах към къщи. Бил в гората и се натъкнал на разбойници, които го застреляли, без да им мигне окото.
    — Убийците бяха ли наказани?
    — От кого? След войната държавата се управляваше от хора, чиито закони закриляха разбойниците. В края на краищата, те бяха убили само един бивш роб, тъй като бяха решили, че иска да е нещо повече от роб.
    — Негър ли е бил?
    — Разбира се! Всички бели мъже бяха на война. Имаше и много негри като например Гидиън, който е негов син.
    Джоди кимна. Явно трябваше да преосмисли всичките си представи за Юга.
    — Майкъл, ти различаваше ли се от обикновените робовладелци?
    — Да, и то доста. Когато избухна войната, вече бях освободил всичките си роби. Гидиън и баща му останаха верни първо на мен, а чак след това на каузата, за която се борих.
    — Макар че тази кауза е поддържала робството.
    Джоди просто не можеше да повярва на това. То противоречеше на всичко, което бе прочела в историята.
    — Научих се, че човек е готов да се бие заради неща, които са му близки, макар и да не ги разбира напълно. Може да е странно, но дори и роби, подлагани на системни унижения, рядко са се опитвали да бягат. Никога не успях да проумея това. Може би и затова се включих в нелегалния канал. Помагах на онези, които намираха кураж да избягат. Без помощта ми почти всички те щяха да бъдат заловени и върнати отново в робство.
    — Колкото повече научавам за теб, толкова повече ти се възхищавам — пророни Джоди патетично. — Жалко, че не си станал психолог. Някои от твоите заключения ще бъдат преподавани едва след десетилетия, когато бъдат оценени трудовете на Фройд, а сред тях има и такива, които ще видят бял свят чак при появата на Карл Юнг, което е почти след век.
    — Не съм съвсем наясно за какви заключения говориш, но приемам комплимента ти.
    Джоди се загледа в него, стараейки се да устои на желанието да протегне ръка към слънчевите шарки, които хвърляха дантелените пердета върху лицето му. Все по-трудно й беше да се пребори с изкушението.
    — Джоди, ти си по-различна от всички жени, които съм срещал досега — промълви Майкъл и гласът му прозвуча така нежно, сякаш изпитваше същите чувства, както нейните. — Можем да разговаряме за толкова много неща. С никого досега не съм споделял отношението си към бившите ми роби и не съм разказвал за участието си в тайния канал. Дори и сега не бих желал съседите ми да знаят, че съм участвал в него. Въпреки това на теб го казах и не смятам, че съм сгрешил.
    — За двама толкова различни хора като нас, ние наистина имаме много общи неща — отвърна тя. — Просто не мога да си обясня защо е така. Преди малко те нарекох самодоволен шовинист, а ето че сега ти ми казваш толкова прекрасни думи, думи, изпълнени с толкова дълбоко съпричастие, че ми се иска да…
    Тя не се доизказа. Имаше някои неща, които не можеше да каже дори и пред него.
    — Ела да ти покажа нещо — обърна се към нея Майкъл.
    Джоди беше доволна, че не бяха стигнали до интимност, и в същото време съжаляваше за това. Когато Майкъл бе до нея, тя се изпълваше с променящи се чувства.
    Той я придружи до конюшнята и скоро двамата препуснаха през нивите в посока, която Джоди рядко поемаше. Когато стигнаха оградата, Майкъл се наведе от коня си и отключи портата. Минаха от другата страна и той отново я заключи.
    — Къде отиваме? — попита Джоди, докато се отдалечаваха от града.
    — Искам да ти покажа мястото, където Марсел ще си построи къщата.
    Тя се усмихна. Майкъл може и да се прави, че се присмива на проекта й за къщата, но имаше желание да продължат обсъждането на строежа.
    Земята на Марсел Хауард се простираше край един хребет и отвсякъде беше заобиколена с дървета. В полите на хребета лъкатушеше малко поточе, което се вливаше в Петит Къър няколко километра по-нататък. Когато изкачиха върха на хребета, Майкъл слезе от коня си, помогна на Джоди да слезе от нейния и двамата тръгнаха по поляната.
    — Ето тук ще бъде къщата — каза Майкъл и посочи средата на поляната.
    Джоди проучи мястото с опитно око.
    — Мястото не е лошо. Аз бих разположила помещението за тихи занимания да гледа на запад. Оттук залезът ще представлява възхитителна гледка.
    — Не, не можеш да разположиш стаите на изток и запад. На какво са те учили? Тясната страна на къщата трябва винаги да е на запад.
    — Но тогава хората ще трябва да излизат навън, за да гледат залеза. Къде по-хубаво ще бъде да го виждат отвътре.
    — Джоди, помисли малко. Откъде изгрява слънцето и къде залязва? Целта ни е да се нагрява възможно по-малко част от сградата. Тук лятото е по-лошо от зимата. Къщата трябва да бъде разположена така, че да е хладна.
    Джоди се намръщи. Това, което той казваше, бе разумно, но не беше единственото възможно разрешение.
    — Може да се посади дърво, което да хвърля сянка върху къщата.
    Майкъл се усмихна.
    — То обаче също ще пречи на залеза, за който ти толкова държиш да се вижда. Познавам добре Марсел и трябва да ти кажа, че повече от времето си ще прекарва в търговския си център, така че обикновено ще гледа залеза, връщайки се от града, и ще му е все едно дали се вижда от къщата му, или не.
    — А ти как би я ориентирал?
    Той очерта почти пълен квадрат.
    — Ще я разположа тук. Главните стаи ще гледат на юг, тъй като освен, че ще бъдат по-светли, през зимата ще се отопляват и по-добре.
    — Но ти искаш да я обърнеш с гръб към пътя!
    — Оттук пътят не се вижда. Ще очертая подходната алея така, че да заобикаля къщата и да идва откъм юг.
    — Така ще си създадеш допълнителна работа.
    — Вярно е, но според мен това е най-доброто разрешение. Тук винаги ще има въздушно течение точно както в Уайтфрайърз, още повече, че дърветата ще бъдат настрана от къщата и няма да го спират.
    Джоди бавно се завъртя в кръг.
    — Ако къщата бъде построена в план, новото крило ще отиде натам, така ли е?
    — Да.
    — Но там имаш стръмен склон към хребета. Мисля си, че за този терен моят план е по-добър — тя очерта с крачки едната страна на къщата. — Всекидневната и предната спалня ще започват там и ще свършват тук. По този начин се получава Г-образна форма и къщата ще улавя всяко въздушно течение.
    — Не може да има вятър в спалните.
    — Защо не? Всяка нощ спя на отворен прозорец, за да ми е по-хладно.
    — Чувал съм, че нощните изпарения са вредни за дамите — каза той и я погледна.
    — Аз имам ли вид на увредена? И защо „изпаренията“ ще вредят на жените, а няма да вредят на мъжете? Ти си бил в армията. Повечето време сигурно си спал на открито и не си пострадал от това.
    — През зимата не беше особено приятно — възрази той. — Освен това мъжете са направени от по-здрав материал, отколкото жените.
    — Ти просто не искаш да признаеш, че моят проект е по-добър от твоя. Обзалагам се, че годеницата на Марсел ще избере него. Ще видиш, че ще предпочете всеки ден да изкачва по-малко стъпала, ако въобще решим да сложим стъпала.
    Майкъл я погледна и се замисли.
    — Тя си има слуги за тази работа.
    — Засега да, но трябва да знаеш, че този период няма да продължи дълго и в крайна сметка, която и да е обитателката на къщата, тя сама ще трябва си върши домакинската работа и да се справя с всичко необходимо, за да я поддържа в ред.
    — Ти ми рисуваш твърде мрачна картина. Там, откъдето идваш, толкова ли мъчително живеят жените?
    — Ние имаме много помощни уреди. Автоматични машини за миене на чинии, сушилни, прахосмукачки, електричество, телефони. Ако искам да сляза в града, имам кола и мога да съм там за няколко минути — тя направи пауза. — Трудно е да се повярва, че винаги съм приемала тези неща като съвсем нормална част от нашия живот.
    — И наистина ли има такова нещо като климатична инсталация? — Майкъл произнесе последните думи, като че ли ги опитваше на езика си. — И ще поддържа къщата хладна?
    — А през зимата централното отопления ще я поддържа топла.
    Майкъл с удивление поклати глава.
    — Понякога се чудя дали не ми разказваш приказки. Не мога да си представя такъв свят. И то само след сто и двадесет години. Нито този, нито миналият век са видели подобна промяна.
    — Не си чул дори за половината от нещата. Човек ще стъпи на Луната. Дълбоко в космоса ще бъде изпратен спътник, който ще фотографира планетите, когато минава покрай тях.
    Той се изсмя.
    — Сега вече съм сигурен, че ми говориш небивалици — приближи се до нея и я хвана за ръката. — Ела да погледаш потока. Хубав е, почти е като онзи зад Уайтфрайърз.
    Майкъл не преувеличаваше. Показа й няколко дървета и й каза, че това са кучешки дрян и дива слива. По-натам й посочи един ред лози, от които висяха огромни гроздове.
    — От мискета става най-доброто желе — каза той. — Камила всяка година ми прави от него. Прави и от диви сливи. Те имат аромат, който го няма в култивираните.
    Джоди крачеше край потока и краката й разриваха опадалите листа.
    — Хубаво е това място. Не си спомням какво има тук в мое време. Дори не съм сигурна дали изобщо съм идвала насам — тя се обърна и му се усмихна. — Представяш ли си, ако бях идвала и бях открила стогодишна къща в стил „ранчо“? Как ли бих си го обяснила?
    — Това би означавало, че Марсел ще предпочете моя проект.
    — Или може би, че къщата просто няма да просъществува толкова дълго време.
    Майкъл поклати глава.
    — Къщите се строят, за да са кажи-речи вечни. Дори хижите са достатъчно здрави, за да съществуват векове.
    — Да, но понякога стават пожари, къщите изгарят или пък ги изместват.
    — Изместват ли? — усмихна се той. — И как става тази работа? Товарят ги на коне и ги пренасят по близо до града, така ли?
    Джоди отново погледна към хребета.
    — Наистина бих построила къщата, която аз предложих. Имам огромно желание да изработя чертежите.
    — Наистина ли можеш да направиш това?
    — Казах ти вече, че мога.
    — Ще кажа за твоята идея на Марсел и Сали и ще видя какво ще ми отговорят.
    — Не е необходимо да казваш, че идеята е моя. Това не ме интересува, просто искам с нещо да си запълвам времето.
    — Скучно ли ти е?
    Той се приближи до нея и двамата закрачиха заедно покрай потока.
    — Не съм нещастна, но съм свикнала винаги да правя нещо. Беси дори не ми дава да си справя леглото. Така ме глезите, че просто се побърквам.
    — Ема обича да я глезят — каза той, сякаш мислеше на глас. — Не мога да си представя, че би си мръднала пръста, за да свърши някоя къщна работа. По-скоро ще предпочете да шие или да рисува.
    — Аз не съм Ема — отсече Джоди по-остро, отколкото й се искаше. — Освен това размислих и реших, че предпочитам да кажеш на Марсел, че аз съм начертала проектите за къщата. Изглежда, ще трябва да намеря начин да си изкарвам прехраната, след като вие с Ема ще се жените, така че не би било зле хората да знаят, че умея да правя някои неща.
    — Нито можеш да работиш като мъж, нито пък можеш да останеш без човек, който да се грижи за теб.
    Самата мисъл за това му се стори обидна.
    — Убедена съм, че няма да мога да живея под един покрив с Ема. Ние просто не се погаждаме.
    — Откъде знаеш? Та вие почти не се познавате.
    — Сигурна съм, повярвай ми — тя нямаше желание да говори против Ема. Съвсем естествено беше Майкъл да се застъпи за жената, която скоро щеше да му стане съпруга. — И все пак, Майкъл, би ли ми отговорил на един-единствен въпрос? Наистина ли я обичаш?
    Тя се обърна и го погледна в очите. Майкъл се намръщи.
    — Нямаш право да ме питаш за това.
    — Но ти не си и длъжен да ми отговаряш. Просто искам, добре да помислиш за това преди деня на сватбата си и да прецениш какви са чувствата ти към Ема.
    — Защо изпитваш неприязън към нея? Тя никога не е казвала подобно нещо за теб.
    И в този момент Майкъл още повече се намръщи, сякаш се бе сетил за подобен намек от устата на годеницата си.
    — Не е ли? Значи е по-благоразумна, отколкото я смятах. Ами да, иначе досега да си разбрал истината.
    — Не смятай, че съм чак толкова наивен — раздразнен, отвърна той, но освен това тя видя и болката в очите му.
    — Не исках да те обидя. Въобще не трябваше да говоря за Ема. — Тя извърна глава. — Моля те да ми простиш.
    — Няма нищо — каза той със сподавен глас.
    — И все пак, не мисля, че Ема и аз можем да живеем под един покрив. Не желая да се натрапвам на Камила и семейството й, така че не ми остава нищо друго, освен сама да си изкарвам прехраната. Учила съм да проектирам сгради и работя тази работа, откакто съм се дипломирала. За мен това е най-нормалният път.
    — Не мисля, че хората тук биха желали къщите и магазините им да се проектират от жена. Някак си не е съвсем прилично да вършиш мъжка работа.
    — Тогава какво предлагаш?
    — Можеш да преподаваш в училището или да продаваш в някой от магазините, ако чак толкова държиш да имаш работа.
    — А няма ли да печеля повече като архитект?
    — Само ако хората ти възлагат поръчки.
    Джоди се обърна и тръгна към конете.
    — Не ми е мястото тук, Майкъл. И сигурно никога няма да бъде.
    — Може пък утре да се събудиш в твоето време.
    Тя го стрелна с очи.
    — Мислиш ли, че все още е възможно?
    Той поклати глава.
    — Вече не. От началото си мислех, че може да стане, но колкото повече дни минават, толкова по-сигурно изглежда, че ще останеш. Разбира се, в нищо не можем да сме сигурни, нали?
    — Да, струва ми се, че е така — неохотно се съгласи тя.
    Без да разговарят повече, се върнаха при конете. Джоди хвана юздата, стъпи в стремето и тъкмо щеше да скочи на седлото, когато Майкъл я спря:
    — Ако останеш тук, аз ще се погрижа за теб. Зная, че не искаш да живееш в Уайтфрайърз, когато Ема стане негова стопанка, но мога да ти купя къща в града и да ти плащам сметките.
    — Никога не бих ти позволила такова нещо.
    — Но аз ще настоявам. Всеки, който се смята за джентълмен, би сторил така.
    Тя го изгледа. Вятърът раздвижи черните му коси. Слънчевите лъчи галеха с топлата си ласка кожата му. Джоди изпита непреодолимо желание да го прегърне.
    — За какво си мислиш, като ме гледаш така? — попита тихо той.
    Джоди сведе очи.
    — Няма значение.
    Майкъл прокара пръсти по брадичката й и я повдигна нагоре, при което тя отново го погледна в очите.
    — Имам чувството, че мислиш за нещо което би могло да промени живота и на двама ни.
    — И да е така, никога не бих ти го казала.
    Тя се надяваше, че той няма да настоява. Трябваше да е почтена към него и да не му казва неща, които той би съжалил да чуе.
    — Ти си като дете, намислило си нещо тайно, което много иска да се сбъдне, и затова го крие от всички. Има моменти, в които такива желания не могат да се сбъднат. Някои тайни не бива да се пазят.
    Тя наведе глава и го погледна.
    — Какво говориш, Майкъл? Нима наистина искаш да ти кажа за какво мисля?
    За миг, той като че ли, щеше да каже „да“, но после се отдръпна.
    — Както искаш. Може би си права, че някои желания просто не могат да се сбъднат и затова не бива да се казват.
    — Ти постоянно ме объркваш — каза тя. — Никога не мога да разбера какво точно искаш от мен.
    — И аз самият съм объркан. Така е още откакто ти се появи.
    — Съжалявам, ако аз те обърквам. Не съм имала такова намерение.
    Тя скочи на коня.
    — Аз не се оплаквам.
    Преди Джоди да бе успяла да види лицето му и да разбере какво искаше да каже, той се обърна, яхна коня си и се насочи към Уайтфрайърз.

Дванадесета глава

    — Майкъл, надявам се че няма да ме помислиш за нахална, но искам да говоря откровено с теб — каза Клодия, докато поемаше чаша горещо кафе от Гидиън.
    — Моето впечатление е, че ти винаги си го правела — отговори брат й с усмивка.
    — Не се дръж несериозно. Като твоя сестра, чувствам, че е мое задължение да те напътствам, както би направила нашата бедна майка.
    — Какво съм направил този път?
    Той се опита да прозвучи безгрижно и да не се мръщи. Ненавиждаше, когато Клодия се заемаше да ръководи живота му. Никога не постигаха съгласие за това, какво би следвало той да прави.
    — Много добре знаеш, за какво намеквам. Става въпрос за госпожица Фарнел. Присъствието й в този дом е скандал.
    Майкъл не можа да прикрие раздразнението си от тези нейни думи в изражението на лицето си.
    — Трябва да ти напомня, тя е гост в моя дом.
    — Точно така! Вие двамата ще станете сензацията на енорията. Не може да гостува в дома на ерген, без да очаква, че хората няма да започнат да приказват за това. Знаеш какво правят клюките тук.
    Майкъл кимна на Гидиън, който излезе от стаята и затвори плътно вратата зад себе си.
    — Слава Богу, че Джоди отиде да язди, иначе можеше да чуе какво каза. Вие всички се занимавате само с това, да поставяте под съмнение достойнството й!
    — Никога не съм го правила. Исках да кажа, че ако тя наистина е жена с достойнство, би трябвало да се държи по-благопристойно.
    — И мислиш, че майка би ми дала такъв съвет? Никога не би го направила. Всички гости винаги са получавали гостоприемството на Уайтфрайърз, дори и тези, изпаднали в бедствено положение. Не си ли спомняш, когато пристигна братовчедът Алсайд с четири от децата си, и остана тук почти три години?
    — Това беше съвсем различно. Съпругата му беше починала и той беше изпаднал в трудно положение. Освен това, тогава къщата беше пълна с много хора, и всичко беше съвсем различно от сега, когато ти си сам в компанията на госпожица Фарнел — Клодия енергично кимна с глава. — На мястото на Ема, не бих позволила такова нещо. Тази Ема е светица!
    — Това, че е светица, няма никакво отношение в случая. Между Джоди и мен няма нищо, което тя да не би могла да научи.
    Това не беше съвсем вярно. Той си спомни за целувките, които си бяха разменили с Джоди. Тези целувки така му бяха подействали, че по нищо не можеха да се сравнят с целомъдрените докосвания на устните на Ема.
    — Никой не го е грижа дали си невинен, или не. Това, което се вижда, не говори в твоя полза и само то има значение. Абсолютно недоумявам как може семейството на госпожица Фарнел да одобрява това, което тя прави. Между впрочем, не съм убедена, че изобщо ни е роднина, а ако наистина ни е такава, то е твърде далечна, за да считаме, че имаме родствена връзка с нея.
    Майкъл се усмихна, но това не пролича в очите му.
    — И братовчедът Алсайд беше далечен роднина. Но това не попречи да го имаме като член на рода ни.
    — Да, но ние знаем точната родствена връзка с него. Досега никой не беше чувал за тази госпожица Фарнел. Името й даже не е креолско. Как би могла да ни е братовчедка?
    — И моето не е креолско, но съм толкова креол, колкото и ти. Мама просто предпочиташе американски имена. Може би и майката на Джоди.
    — Престани да я наричаш на кръщелното й име, като че ли ти е сестра или съпруга! Майкъл, ако така говориш за нея пред други хора, какво биха си помислили те, ако не най-лошото?
    — Мен в действителност не ме интересува какво мислят другите. Тя предпочита да се обръщат към нея с кръщелното й име.
    — Но и това е много странно. Чувал ли си някога за някоя дама, която би предпочела такова нещо? Аз определено не съм.
    — Е, и какво предлагаш да направя? Да я изгоня от къщата и да я оставя да си изкарва прехраната като уличница?
    — Не ставай смешен. Ако тя е решила да остане в този край, би могла да отиде да живее в къщата на Камила. Дори в моята, ако това е въпросът. Споменах Камила, защото се знае, че са станали приятелки, макар че просто нямам представа на какво се дължи това.
    — Да, виждам, че Джоди ще бъде гостоприемно приета в твоя дом — каза сухо той. — Благодаря за поканата.
    — Майкъл, защо не се вслушаш в гласа на разума? Не е типично за теб да си толкова упорит. И не би трябвало да си за такова нещо — Клодия снижи глас, макар че бяха сами в стаята. — Не си започнал да се влюбваш в нея, нали?
    Майкъл мълчеше. Леките шумове из къщата като че ли кънтяха силно в ушите му.
    — Не, не съм започнал да се влюбвам в нея — отговори той, но усети, че думите му прозвучаха фалшиво.
    — Тогава защо се двоумиш? Майкъл, ти не трябва да губиш разумния си поглед върху нещата? Ами че ти си сгоден за Ема и ти предстои да се ожениш за нея през април! Не можеш да се откажеш от нея заради някаква друга жена!
    — Не съм се отказал — гласът му беше рязък. — Но нямам намерение да седя тук и да слушам обиди по адрес на гостенката си. Ами ако Джоди беше влязла вкъщи, и те чуе какво говориш?
    — Ти сам каза, че тя е някъде на езда. Освен това всяка жена, която подслушва частни разговори, заслужава да чуе най-лошото за себе си.
    — Ако беше мъж, щях да те помоля да си вървиш.
    Клодия се стегна.
    — Ако аз бях мъж, щях да те нахокам за това още по-силно. Много ми се иска Винсент да е тук сега, за да го направи.
    — Това още по-малко засяга Винсент отколкото теб. Няма да кажа на Джоди да си върви, и това е окончателното ми решение. Ема ли те изпрати? — добави той подозрително.
    — Не, този ангел няма представа къде съм. Ти не можеш да проумееш какво съкровище е тя за теб. Всеки мъж би бил щастлив да има такава съпруга, само ти се опитваш да се отметнеш от нея.
    — Не съм се разделил с нея.
    Майкъл въздъхна и разтри слепоочията си. Клодия беше способна да причини главоболие на всекиго. Никак не му стана приятно, че започва да се хваща на мисълта, че му се иска лесно да се измъкне от обещанието, което е дал на Ема, като просто го отхвърля.
    — Знам какво се очаква от мен. Знаех го, когато й предложих да се ожени за мен. Това не е нещо, с което един мъж се отнася лекомислено.
    — Не го доказваш с действията си — Клодия допи кафето си и остави с тракване чашата на масата. — Боя се, че трябва да настоявам тя да си върви. Ако искаш, мога да говоря с Камила, да я приюти.
    — Да не си посмяла. Джоди остава тук. Клодия, никога ли не ти минава през ум, че може да не си права и че може би не знаеш всички факти? Не съм нито глупак, нито развратник. За гостуването на Джоди има причина и аз нямам право да я обсъждам с други хора.
    Клодия се стегна.
    — Надявам се, че не такава причина, която да не можеш да споделиш със сестрите си. — Вирна високо глава и го изгледа отгоре надолу със смразяващ поглед.
    — Довиждане, Клодия. Много е неприятно, че така бързо трябва да прекратиш посещението си.
    Тя го изгледа побесняла и той за миг си помисли, че може да откаже да си тръгне. Но тя рипна и закрачи към вратата като колосана. Отвори я, хвърли му унищожителен поглед, после излезе и тръшна вратата зад гърба си.
    Майкъл отиде при канапето и седна на него. Бавно се наведе напред и разтри лицето си с двете си ръце. Клодия винаги умееше да влиза под кожата му, а напоследък беше по-лоша от всякога. Или виновната му съвест го караше да я възприема така?
    Боеше се, че се влюбва в Джоди — даже много се боеше, защото вече не се съпротивляваше на това така упорито. Драго му беше да я вижда до себе си на масата, да чува странните й песни, когато играеше с племенниците и племенника му, да гледа искрящите й очи, когато се смееше. Джоди беше по-жизнена от всяка жена, която познаваше.
    Пет пари не даваше за кулинарни рецепти или шиене и можеше да говори така умно по всяка тема, както това правеше който и да е от неговите приятели. Майкъл никога не е смятал, че образованието вреди на жената, но и никога не беше срещал толкова образована жена, колкото Джоди. Дори и тя да преувеличаваше малко — той не можеше да посочи нито една жена, завършила университет, и изучила се за архитект — беше достатъчно съобразителна, за да се измъкне от трудно положение.
    Усещаше, че иска да знае мнението й за всичко или дори просто да я слуша да говори ей така, без да казва нещо кой знае какво. Интересно му беше дори мълчанието й. Той вече не се съмняваше, че тя е от друго време, което означаваше, че тя може да му разправи неща, които бяха извън неговите, или на който и да е друг, възприятия. Не можеше да си представи нещата, които нейните светлозелени очи бяха видели, нито знанията, които съдържаше умът й. Мислеше си, че ще му трябва цял живот, за да усвои това, което му предстоеше да узнае от нея. И всичките тези години няма да са отишли напразно.
* * *
    Джоди остави коня си в конюшнята и тръгна по алеята към къщата. Отдясно й се мярнаха бараките на работниците и тя забави крачка. Джоди не беше от онези, които бягат от собствените си страхове, а Айуила будеше в нея и страх, и очарование. Пое дълбоко дъх и се запъти към бараките.
    Заобиколи олендровите храсти и видя Айуила да седи на малката веранда пред бараката си. Преодолявайки своята нерешителност, Джоди закрачи направо към нея.
    — Хубав ден е днес, нали?
    Айуила примигна и Джоди изпита усещането, че в реакцията й се съдържа повече изненада, отколкото старата жена бе преживяла за последните петдесет години.
    — Ходих да пояздя и реших да се отбия, за да се запознаем.
    — Аз не разговаря с хора — отвърна хладно Айуила. — Бели хора тук не идва.
    — Тогава сигурно се чувстваш самотна — без да чака покана, Джоди седна на прага и се облегна на стената. — Как се чувстваш? Добре ли си?
    — Ти защо си тук? — попита Айуила и неспокойно се размърда на дървения си стол. — Дошла да видиш какво правя аз?
    — Не, просто така, приятелски.
    Джоди почувства, че е поставила Айуила в трудно положение. С крайчеца на очите си видя как обитателите на съседните бараки се събират на малки групи, поглеждат към тях и сякаш разговарят за нея. Внезапно забеляза рисунката върху вратата на Айуила.
    — Виж колко интересно. Какво представлява?
    Айуила се втренчи в нея, после в кървавочервената рисунка.
    — Знакът на Папа Ла Бас. Дяволът. Той пази мен.
    Джоди никак не се смути.
    — Много интересно. Значи ти наистина си посветена във вуду?
    — Аз не разбира какво ти говори. Ти се присмиваш на Айуила?
    Старицата зае войнствена поза и изгледа Джоди с унищожителна надменност, която явно имаше предназначението да я накара да избяга.
    Джоди обаче нямаше намерение да се предава.
    — Съвсем не. Просто досега не съм познавала човек, който владее вуду. Чувала ли си някога за Мари Лаво от Ню Орлиънс?
    Айуила наведе глава на една страна и я изгледа.
    — Ти познаваш Мамзел Мари! — черните й очи проблеснаха срещу лицето на Джоди. — Ти познаваш Папа Джон!
    Джоди никога не беше чувала името на този мъж и знаеше Мари Лаво само като име.
    — Лично не.
    — Мари Лаво име, което не бива казва на глас.
    — С какво се занимаваш? Със заклинания, танци или нещо такова? — Джоди знаеше, че поема риск, но знаеше също, че изважда Айуила от равновесие и отслабва само увереността й. — Може ли да те погледам някой път?
    — Фе Шоф не за очи на бели хора! Как така ти знаеш за него? Ти не си вуду. Бяла жена не може прави вуду!
    — Откъде знаеш? Може би досега не е имало бяла жена, която да е опитвала — Джоди се огледа. — Харесва ми как носиш тюрбана на главата си. Как така си успяла да му направиш седем възела? Би ли ми показала как се прави?
    Айуила скочи на крака. Хората, струпали се пред други те бараки, се разбягаха. Джоди се усмихна, сякаш се чувстваше напълно спокойна.
    — Махай се! — заповяда Айуила.
    — Да не би да съм прекалила с гостоприемството ти? Не исках да ти досаждам.
    Джоди се изправи, изтупа внимателно полата си, без изобщо да бърза, като че ли й принадлежеше всичкото време в света, и нямаше никакво намерение да хуква през глава.
    Айуила влезе в бараката, но остави вратата отворена. Това възбуди любопитството на Джоди. Старата жена беше възхитителна, независимо че бе страховита. Айуила се появи, държейки черна восъчна топка.
    — Вземи това!
    Джоди се поколеба. Не гореше от желание да се докосва до предмета.
    — Не, благодаря ти. Не мога да приема подарък.
    Айуила й я подхвърли и Джоди инстинктивно я улови. Айуила се изсмя, сякаш за да всее страх в душата й.
    — Сега си върви.
    — Доскоро виждане.
    Джоди се отдалечи.
    Щом зави зад олеандровите храсти и се скри от очите на Айуила огледа топката. Повърхността й беше облепена с някакво вещество с ръждив цвят, по което с остър предмет беше изрисувано грубо подобие на жена и бяха изписани неразбираеми знаци, каквито Джоди никога досега не беше виждала. Какво ли представляваше това нещо и какво трябваше да прави с него.
    Преди да стигне задния вход видя Беси, която тичаше по стълбите, за да я посрещне.
    — Госпожице Джоди, ах, госпожице Джоди! Нима сте били при бараката на Айуила?
    Беси изглеждаше ужасена.
    — Сила ви е видяла и дойде да ми каже — Беси видя черната топка и се отдръпна. — Какво е това, което държите в ръката си?
    Джоди отново погледна предмета.
    — И аз не знам. Айуила ми я подхвърли, след което ми каза да си вървя. Искаш ли да я разгледаш?
    Тя протегна топката към нея. Беси отскочи назад.
    — Хвърлете я, госпожице Джоди! Хвърлете я, колкото можете по-далеч! Това е омагьосана топка!
    — Омагьосана топка ли? Никога не съм чувала за такова нещо. Какво е предназначението й?
    — Тя носи смърт! Само да се докосне до цветната леха пред къщата и ще причини смъртта на някого в нея. За Бога, госпожице Джоди, бързо се избавете от нея! Внесете ли я вътре, не се знае какво ще се случи.
    Джоди не беше чак толкова храбра, колкото се представяше. Топката беше най-грозната вещ, която беше виждала, и като че ли излъчваше нещо зловещо. Въпреки това не можеше да допусне, че Беси ще я види изплашена.
    — Това е просто черен восък със знаци по него.
    — Не, не е просто това. Баба ми е разказвала за тези неща. В черните свещи се съдържа проклятие. Айуила стопява восъка, оформя го на топка около парче човешка кожа и го пуска да плава в кръв. След това написва върху нея проклятие за човека, за когото то е предназначено, и намира начин да вкара топката в неговата къща. За малко и вие да я вкарате вътре.
    — Ама откъде Айуила би могла да намери човешка кожа? — съвсем разумно запита Джоди, но ръждивочервените ивици наистина приличаха на кръв.
    — Може да е използвала нещо друго, което е също толкова ужасно. Моля ви, госпожице Джоди, не стойте там с това нещо в ръка.
    Джоди отиде при оградата на двора и хвърли топката далеч в пасбището.
    — Ето. Така по-добре ли е?
    Беси избърса капките пот, които бяха избили по челото й, макар че денят беше доста хладен.
    — Измийте си ръцете, преди да влезете вътре, за да не би нещо да се е полепило по тях.
    Джоди погледна ръцете си.
    — С удоволствие. Наистина имаше нещо мръсно и грозно в тази восъчна топка.
    Беси отиде с нея при външната помпа и я задвижи, докато Джоди държеше ръцете си под водната струя.
    — Не съм чувала някой досега да е ходил при бараката на Айуила, освен ако не е бил повикан от нея. Не се ли уплашихте?
    — Тя е просто една нещастна старица, която вероятно не е съвсем с всичкия си, и умее да разиграва представления — каза Джоди, но все пак не можеше да се отърси о тревожното чувство, което я бе завладяло. — Нищо чудно, че понякога вуду заклинанията се осъществяват. Аз не им вярвам, но още треперя — и за да обясни състоянието си, тя продължи: — За да имат те сила, трябва наистина да вярваш в тях. Човешкият ум с готовност осъществява всякакви чудеса, които са заложени в него.
    — Нищо не разбирам от тези работи, госпожице Джоди, но съм виждала вуду магия да действа и на човек, който дори не е знаел, че е направена срещу него. С такова нещо шега не бива.
    Негърката внезапно усети, че разговаря с Джоди като с равна, при което бързо затвори уста, и сведе поглед.
    Джоди разбра на какво се дължи внезапният й изблик на почтителност, но се направи, че не го забелязва.
    — Коя е твоята барака, Беси?
    — Онази, която е най-близо до дъба. Пердетата на прозорците са на сини и бели карета.
    — Да, забелязах ги. Много са хубави.
    Беси срамежливо се усмихна.
    — Направих ги от една моя стара пола.
    — Камила ми каза, че си добра шивачка и би могла да ми ушиеш няколко рокли. Купих плат от магазина.
    — Да, госпожо, с удоволствие ще ви ги ушия. Не мога, разбира се, да бродирам така изящно както госпожица Камила и госпожица Клодия, но мога да шия всякакви дрехи.
    — Ще ме научиш ли?
    Беси я погледна така, сякаш помисли, че Джоди се шегува с нея.
    — Да ви науча да шиете?
    — Никога не успях да се науча и сега се срамувам да си призная пред Камила и Клодия.
    Това беше съвсем близо до истината. Камила наистина разбираше от мода, но Джоди се съмняваше, че някой тук би могъл да проумее доколко различна бе тя от останалите.
    — Майка ви не ви е научила да шиете! — възкликна Беси, постави ръка на хълбока си и се втренчи в Джоди. — Дори и един шев?
    — Ще ме научиш ли? Имам плат, но нямам никаква представа как се крои рокля и как се съшиват отделните елементи.
    — Разбира се. Мога да ви науча.
    Беси все още продължаваше да я гледа, сякаш подозираше, че се шегува с нея.
    — Благодаря ти. Бихме могли да се съберем днес следобед.
    Докато влизаше в къщата, Джоди усети, че Беси все още не сваля поглед от нея. Хвърли поглед към пасбището отвъд оградата и потрепери.
* * *
    — Направих точно както бяхме решили — каза Клодия на Ема, когато седнаха във вътрешния салон на Оъкс. — Направо заявих на Майкъл, че незабавно трябва да се освободи от присъствието й.
    Ема постави една мида върху кутията, която украсяваше, и намаза с лепило мястото за следващата.
    — А той какво каза?
    — Знаеш го какъв е. Майкъл никога не казва какво мисли. Аз обаче бях категорична, че трябва да направи нещо.
    Докато притискаше розовата мида в лепилото, Ема каза:
    — Не знам какво да кажа. Майкъл умее да бъде извънредно упорит. Понякога дори си мисля, че действа така за да изпита търпението ми.
    — Всички мъже са такива и тъкмо затова трябва винаги да ги държим под око.
    Ема я стрелна с поглед.
    — Нали все още не са влезли в устата на хората?
    — Не са, но скоро и това ще стане. Майкъл ще го разбере и без да му се казва. Мисля, че си права. Съмнявам се, че изобщо сме някакви роднини с госпожица Фарнел.
    — Получи ли вест от братовчед ни Еймъс?
    — Не, но я очаквам всеки момент. Ако някой ми пише, с молба да получи информация за лице, представящо се за член на рода ни, аз не бих се бавила с отговора.
    Ема сви ръце в скута си и нацупи устни.
    — Ами ако все пак се окаже, че госпожица Фарнел не ни е роднина? Ще излезе, че Майкъл е приютил в къщата си непозната жена. Това не ми харесва. Никак не ми харесва.
    — Точно затова толкова държах да му кажа, че няма да търпим никакви подигравки. Сигурна съм обаче — продължи тя с чувство за справедливост, — че Майкъл не би я до пуснал в къщата си, ако не е бил убеден, че тя има право на това. Мъжете са толкова лековерни, че понякога са неспособни да преценят последствията от постъпките си. Ето например, онзи ден Винсент стъпи с калните си обувки на новия ми килим и дори не можа да проумее защо се разстроих толкова много.
    — Все пак се изчисти, нали? Толкова е красив.
    — Да, изчисти се, но това отне на Берта цял ден, а тя имаше да върши и куп други неща — Клодия прокара пръст по кутията. — Ти умееш да правиш прекрасни неща. Ех, да имах твоите способности.
    Ема се усмихна и се изчерви.
    — Благодаря ти, но не мисля, че ме бива особено за такива работи — направи пауза, за да залепи следващата мида. — Онзи ден ходих в галантерийния магазин и знаеш ли кой ме обслужи? Онзи ужасен продавач, Джордж Пърси.
    — Пази боже! Много ми се иска да го махнат оттам. Просто не мога да си наложа да се държа възпитано с него — за момент сбърчи нос, сякаш бе усетила миризмата на помадата му. — Не казвай, че се е опитвал да те заговаря.
    — Разбира се, че се опита — Ема разтвори широко очи и зае възмутено изражение. — Всъщност предложи ми дантела за роклята, която купувах, и подходящи ръкавици — тя се замисли за момент. — Наистина бяха подходящи.
    — Че какво от това? Просто не мога да го понасям да се върти около мен.
    — И аз. Много ми се иска да кажа на Майкъл, че господин Пърси ми е противен.
    Обхваната от любопитство, Клодия се наведе напред.
    — Да не би да се е опитал да се държи нагло с теб? Ако е така, баща ти трябва да каже на работодателя му.
    — Не, не. Искам да кажа, че ми направи няколко комплимента, но това не би могло да се приеме като наглост, нали? Той говори с такъв ужасен акцент, че не разбирам и половината от онова, което казва.
    — Напълно те разбирам какво имаш предвид — Клодия се усмихна и покри устните си с ръка. — Представяш ли си колко забавно би било, ако той се влюби в госпожица Фарнел, и тя в него?
    Ема силно се изсмя.
    — Великолепно! О, Клодия, ти наистина си извор на неизчерпаема мъдрост. Никога не бих измислила и половината от това, което ти идва наум!
    Клодия въздъхна.
    — Както и да е, това са глупости. Наистина и двамата са непоносими, но по съвсем различен начин. Няма мъж, който би се заинтересувал от госпожица Фарнел с тази нейна странна коса и с мъжките й обноски.
    — Не мислиш ли, че не привлича погледа на Майкъл?
    — В никакъв случай. Той е влюбен в теб — Клодия изрече тези думи с такъв тон, сякаш беше изключено брат й да бъде привлечен от друга жена, след като веднъж бе дал дума на Ема. — Никога не съм казвала, че е симпатична. Напротив. Знаеш ли, съдейки по начина, по който се движи, ми се струва, че тя дори не носи корсет.
    — Не носи корсет ли? — Ема зяпна с отворена уста. — Искаш да кажеш, че ходи само по долна дреха? Но това е възмутително!
    — Е, може и да греша, но когато я видях последния път бях поразена от походката й.
    Ема сложи ръка върху собствената си здраво пристегната талия.
    — Бих се чувствала направо гола без корсет. И тя се разхожда пред Майкъл без корсет?
    — Точно това е една от причините, паради която казвам, че не би привлякла погледа му. Без корсет дамската талия просто не заема необходимата форма.
    — Боже Господи! — Ема изглеждаше потресена. — Не допусках, че може да е толкова… разпусната. Направо ще умра, ако се окаже, че действително сме роднини.
    — Трябва да се отървем от нея, независимо дали ни е роднина, или не, Тя е твърде опасно изкушение за Майкъл.
    — Но как да го направим? — попита Ема. Внезапно й хрумна нещо, отметна глава и се изсмя. — Можем да накараме старата Айуила да я прогони с магия!
    Клодия се подсмихва.
    — Спомняш ли си колко ни беше страх от нея?
    — Трябва да си призная, че и сега се страхувам от Айуила. Веднъж да стана господарка на Уайтфрайърз и ще настоявам Майкъл да я изгони. Тя може да омагьоса и новородено — Ема престорено се изчерви. — Не биваше да казвам това.
    — Няма нищо. Наоколо няма мъже. Ако помежду си не можем да говорим за тези неща, то какво остава пред други хора.
    — Така е — Ема изглеждаше твърде впечатлена от думите на Клодия, сякаш в тях беше вложен изключителен смисъл. — Вярваш ли, че Айуила наистина може да прави магии?
    — Празни приказки — отвърна Клодия и направи подигравателна гримаса, подавайки на Ема една особено красива мида, за да я залепи на кутията — Тя е просто една изкуфяла старица.
    — Чувала съм, че е способна да прави странни неща. Когато Териот по невнимание й плати по-малко за яйцата и маслото, тя направи така, че кравата му престана да дава мляко.
    Клодия сякаш изгуби своята самоувереност.
    — Било е просто съвпадение. Аз не вярвам в заклинанията й.
    — Нито пък аз. Поне не напълно. Но все пак нали знаеш, че някой отряза парче от плащаницата на стария Джонсън. Зилия каза, че видяла Айуила да се навърта край ковчега, и тъкмо нейните думи насочиха вниманието на хората към този факт. Че кой друг, ако не Айуила, би направил такова нещо?
    — Мисля, че шивачката просто не го е съшила както трябва или по невнимание го е срязала. Как би могла Айуила да проникне в дома на покойника?
    — Казват, че навсякъде може да проникне — прошепна Ема. — Когато преди няколко години беше ровено из онези гробове, най-често се споменаваше нейното име.
    — Ема, та това е невъзможно. Айуила трябва да е седемдесет или осемдесетгодишна. Как би могла да разкопае един-единствен гроб, да не говорим за няколко? Не, шерифът каза, че това са били мародери, които са търсели трупове, за да ги продадат на лекарите.
    — Може и да го е казал, защото не успя да докаже, че това е работа на Айуила, а все пак е трябвало да направи някакво изявление.
    — Хайде, стига толкова. Започват да ме побиват тръпки от твоите думи — Клодия разтри рамене. — Ама че мъртвешки разговор.
    — Извинявай. Наистина бе ужасно от моя страна да говоря такива отвратителни неща — Ема отново се зае с кутията и мидите. — Мразя да говоря за грозни неща. Защо не може всичко да бъде красиво и мило?
    Клодия я стрелна с очи. Понякога изблиците на невинност и благопристойност на Ема бяха трудни за възприемане дори от нейната приятелка, която добре знаеше колко много я бива да клюкарства за най-отвратителни случки.
    — По-важно е да решим как да се отървем от госпожица Фарнел. Преди всичко, не мога да разбера защо е дошла тук. Не може да се каже, че връща семейна визита. От години никой от моето семейство не е посещавал роднините ни в Тенеси. Никога не съм познавала повече от четирима-петима от тях.
    — Ако аз бях гостенка, не бих отседнала там, където не съм желана — каза Ема лицемерно. — Не бих понесла да създавам главоболия на другите.
    — Не всички се толкова благовъзпитани като теб.
    Ема мило се усмихна.
    — Клодия, от твоите уста излизат най-милите думи. Наистина е така. Не съм имала по-добра приятелка от теб. Като си помисля, бих казала, че щеше да е по-логично да съм приятелка с Камила, защото сме почти връстници. Не е ли странно това?
    Клодия, която вече беше започнала да се засяга, когато станеше въпрос за годините й, изтърси доста безцеремонно:
    — Точно така? Човек не знае какво да мисли.
    — Ами ето например този отвратителен продавач на ръкавици. Преди войната нито в Джоакуин, нито в цялата енория можеше да срещнеш човек като него, а сега политическите авантюристи са навсякъде. Мислиш ли, че господин Пърси някога ще преметне на рамо пътната си чанта, и ще си замине?
    — Нямам представа, но мога да те уверя, че си имам достатъчно свои грешки, за да се сещам за Джордж Пърси.
    — И аз съм така. Той просто е ужасен. Би ли ми подала онази розова мида? Благодаря ти.
    Клодия разклати таблата с мидите, за да намери още розови.
    — На твое място бих предпочела да прекарвам повече време с Майкъл, отколкото да правя разни красиви неща, поне докато дойде сватбата. След това подобно старание не е необходимо, но преди сватбата това блазни мъжете. Не че Майкъл ще те зареже. Той никога не би проявил такава жестокост, но може да се изкуши да се отдаде на някакъв флирт. Особено сега, когато госпожица Фарнел е под носа му.
    Върху лицето на Ема се изписа такова изражение, сякаш бе потънала в дълбок размисъл.
    — Знам, че си права, но не мога винаги да ходя по петите му. След като му казах впечатленията си от отминалото парти, просто нямам какво друго да говоря с него. Мъжете не могат да водят разговор за нищо интересно: нито за кройката на някоя рокля, нито за модела на някоя шапка — тя отметна глава настрана. — Казала съм му за чувствата си към него, или поне достатъчно ясно съм му ги показала, за да може той самият да се досети какви са те.
    — Не може да се разчита само на това. Майкъл понякога е ужасно невъзприемчив.
    — Може би все пак трябва да отидем при старата Айуила.
    — Ема!
    — Опитах всичко останало.
    — Не, не си. Ти си длъжна да кажеш на Майкъл, че, ако не накара госпожица Фарнел да напусне къщата му, ще си навлече гнева ти и едва ли някога ще му простиш.
    Очите на Ема се напълниха със сълзи.
    — Не мога да издържа такава неприятна сцена. Като се намръщи, Майкъл става толкова страшен.
    — Ами че ако ти се плашиш само от някакво си нищо и никакво намръщване, как тогава ще бъдеш в състояние да му стъпиш на шията, когато се ожените? — възрази й Клодия. — Ема, няма да е зле да приемеш съвета ми и да се научиш на това още отсега, преди той да те е свикнал да приемаш всичко, което поиска. Ако допуснеш това, ще бъдеш нещастна!
    — Права си. Ще се опитам да направя това, което казваш.
    Ема кимаше, сякаш бе дете, което наставляват. Клодия се усмихна. Нямаше да й е лесно да обучи Ема как да контролира съпруга си, но знаеше, че един ден тя щеше да й бъде признателна за това.

Тринадесета глава

    — Много се тревожа, Камила, Никак не ме бива да общувам с хората.
    — Е, не може да се каже, че от време на време не разменяш по някоя дума с околните. Освен това на партито, организирано от Ема в Оъкс, се запозна с всички дами.
    Джоди крачеше из салона в дома на Камила.
    — В такъв случай трябва да ти кажа, че те не ме одобряват. Не искам да говоря лошо за приятелките ти, но не бих казала, че се държаха особено добре с мен.
    — Това е, защото са останали изненадани да те видят, че пристигаш заедно с Майкъл. Сега, когато вече всички знаят, че си наша братовчедка и че ще останеш тук, ще те посрещнат гостоприемно, ще видиш.
    — Продължавам да мисля, че не трябваше да идвам. За какво ли бих могла да разговарям с тях? Знаеш каква ужасна шивачка съм. Защо изобщо се съгласих да участвам в това шивашко парти?
    — Не е точно парти, или поне не е истинско парти. Събираме се всяка сряда, за да шием за бедните или за разпродажбите в полза на църквата.
    — Камила, ще разберат, че не съм никаква шивачка още в момента, когато вдяна конеца в иглата. Ако въобще успея да го сторя. Беси се опита да ме научи, но аз просто нямам дарба да шия.
    — Това е, защото късно си започнала да се учиш — отвърна Камила и поклати глава. — Още не мога да проумея защо никога не си се научила. Слугите ти ли са шили всичките ти дрехи?
    — Никога не съм имала слуги. Всичките си дрехи купувах готови от магазина.
    Камила й хвърли съчувствен поглед.
    — О, Джоди, толкова съжалявам. Е, сега ще можеш да се сдобиеш с някои наистина хубави дрехи. Беси те учи на основните неща, а аз ще ти покажа някои тънкости в шиенето, така че за съвсем кратко време ще си направиш прекрасен гардероб.
    Джоди отвори уста да каже, че едва ли ще може да си ушие такива хубави дрехи, като тези, които е купувала, но се отказа. Камила беше виждала само избелелите джинси и блузата й, които тя носеше само когато работеше в къщата. Никога нямаше да повярва, че Джоди има нещо по-хубаво, тъй като просто не знаеше какво да каже за облеклото, което беше видяла.
    — Ще се постарая да не те поставям в неловко положение.
    — Като че ли би могла — приятелски й се усмихна Камила. — Ако стане така, че останеш тук, ще трябва да се научиш на това, което ние можем да вършим, иначе просто ще се чувстваш като чужденка.
    — Мислиш ли, че действително ще остана тук? Вече тази мисъл не ми изглежда така абсурдна. Дори малко ме е страх, че така лесно свикнах с нея. От друга страна, не виждам как бих могла да остана. Нима смяташ, че е възможно?
    — Знам ли. Ужасно ще липсваш на децата… Матилда наскоро пееше онази песен, която научи от теб, за Афродита… не, за Венера. „Венера в сини джинси.“ А Арманд нарече кученцето си Ласи.
    — Това е стара песен, но е лесна за пеене. Е, от тази гледна точка, струва ми се, че не е стара нали?
    — Децата те обичат. Дори малката Мари Силест се развълнува, когато разбра, че днес ще дойдеш. Едва успях да ги задържа да не влизат в салона. Разбира се, след като Матилда е на осем години, значи е достатъчно голяма и може да шие за разпродажбите в полза на църквата, но днес тя има уроци. Въпреки това, категорично ми заяви, че днес предпочита да бъде с леля си Джоди.
    — Нарича ме леля, така ли?
    — Ами, така изглежда, й е най-лесно. Нямаш нищо против, нали?
    — Не, харесва ми. Преди да си тръгна, ще им разкажа още една приказка.
    — Арманд твърди, че никой не може да разказва приказки така хубаво, както ти. Всичките му приятели му завиждат.
    — Радвам се, че решихме да не им казваме, откъде идвам Не мога да допусна много хора да знаят за това.
    — Не, това би било рисковано.
    Камила извади шивашката си кошница и разгъна ленените салфетки, от които щеше да изрязва модели.
    Джоди реши, че й е все едно какво иска да каже Камила с последната си забележка. Беше чувала за лов на вещици и не искаше да става предмет на такова нещо.
    — Знаеш ли, често си мислех, че тук ще ми бъде много лесно да живея. Няма екологично замърсяване, ядрени бомби и терористи. Жените не трябва да оставят децата си и да ходят на работа по цял ден, да се борят със задръстванията на уличното движение, а и никой няма представа какво е развод. Но никога не допусках колко много работа може да има в живот като този тук. Вие сте заети от сутрин до вечер.
    — Така се стопанисва една къща — Камила наведе глава на една страна. — Сигурно и ти си била не по-малко заета, щом си живяла съвсем сама в Уайтфрайърз. Как си се оправяла? Изненадана съм, че никой не ти е предложил помощта си.
    — В моето време не е необичайно жените да живеят сами. Така съм, откакто станах възрастен човек.
    Сивите очи на Камила широко се разтвориха.
    — Колко тъжно. Добре е, че дойде при нас, защото ще се грижим за теб.
    Джоди се усмихна.
    — Никъде другаде не съм се чувствала така у дома си, както при вас. Дори в къщата, в която израснах. Никога не съм приличала много на останалите от семейството ми и ние не бяхме близки помежду си.
    — Зная. Ти беше казала, че си от Гранд Кото.
    Джоди понечи да й обясни, че е имала предвид емоционална близост, а не физическото разстояние между членовете на фамилията си, но си даде сметка, че Камила няма да я разбере. Тя беше възпитана да вярва, че семейството е неделимо и единно за всичките си членове. А в семейството на Джоди се бяха споразумели да се събират само на Коледа и някои други празници, при това не редовно. Припомняйки си миналото, Джоди реши, че именно емоционалната отдалеченост между нея и останалите членове на семейството, бе направила възможно да приеме така лесно сегашното си положение, което би могло да се окаже постоянна раздяла.
    Чу на вратата леко да се чука. Прислужничката на Камила отвори и в стаята влязоха три дами. Джоди надяна дежурната усмивка на лицето си и остави Камила да й припомни имената на дамите. Тя трудно помнеше имена и лица, затова сега се постара да не ги забрави. Тези жени като нищо можеха да й станат приятелки и съседки за цял живот.
    Те седнаха и започнаха да разтварят кошниците си. Макар да се стараеха да не я гледат постоянно, Джоди усещаше погледите им всеки път, когато обърнеше глава, но се правеше, че не ги забелязва. Калъфките за възглавници, покривките за маса, яките и другите ръкоделия, които дамите изваждаха, и приготвиха за работа, бяха истински шедьоври. Джоди колебливо извади покривката, която работеше.
    — Много е хубава — каза Кейти. — Този модел не е ли на Камила? Изглежда ми познат.
    Камила кимна.
    — Да, миналата година го използвах за покривката. Показвам на Джоди как да прави дантела „Батенберг“.
    Кейти вдигна изненадано очи.
    — Нима тя не знае?
    — Миналата година Джоди изкара много лоша треска, поради която забрави някои неща, като шиенето и бродирането — замаза неловкото положение Камила.
    — Колко ужасно! — възкликна Кейти. Останалите жени закимаха в знак на съгласие. — Сигурно е било мозъчно възпаление. Нали си спомняте, че Лютър Харисън изкара такава треска и забрави името на жена си и как да събира и изважда числа.
    — Да, беше много тъжно — обади се Нанин.
    Камила беше споменавала за нея като за близка приятелка и тя наистина се чувстваше тук съвсем като у дома.
    — Опал Лу ми каза, че най-големият им син е трябвало да поеме семейното счетоводство.
    — Никога не ценим здравето си, докато не видим някой, който е имал по-малко късмет от нас — обобщи Кейти всеобщото мнение. — Самата Опал Лу не е съвсем добре напоследък. Съмнявам се дали ще може да дойде днес.
    — Това е много тъжно — каза Камила, а на Джоди обясни: — Опал Лу е сестрата на нашия по-възрастен пастор, отец Греъм.
    Джоди кимна. Тя ходеше всяка неделя на църква с Майкъл и семейство Галиър, но винаги внимаваше да не направи някаква грешка по време на службата, затова не беше обърнала достатъчно внимание на проповедниците. Нанин се усмихна и каза:
    — Ще ти помагам с всичко, каквото мога, Джоди. Считай и мен за своя братовчедка. Камила и аз толкова често сме заедно, че се чувствам като част от фамилията й.
    — Ти наистина си част от фамилията ми — каза Камила. — Много добре си спомням, че баба ти се е оженила за трети братовчед на Девър, което означава, че сме в родствени връзки.
    Джоди се чудеше как е възможно човек да се оправя сред цялата тази бъркотия от братовчеди и полубратовчеди и да определя кой с кого е роднина.
    — Като дете не бях близка с никой от братовчедите, а сега ми се иска да беше обратното. Вие всичките изглеждате роднини.
    — Не си била сред роднините си? — възкликна Кейти. — Как е възможно такова нещо?
    Камила бързо се намеси.
    — В Тенеси има много планини и това затруднява пътуването. Нали така. Джоди?
    — Да. Пътува се трудно.
    Тя си каза да не споменава нищо повече за миналото си, тъй като можеше пак да попадне в затруднено положение.
    — Вижте — обади се Нанин, надничайки към улицата през дантеленото перде, — пристига Ема. Знаех си, че ще закъснее.
    — Тя винаги закъснява — порица я Кейти.
    Очевидно не всичките бяха толкова близки, колкото изглеждаше отначало. Възможно бе, не всички да харесват Ема чак толкова, колкото Джоди бе допуснала в началото. Мнението й за приятелките на Камила значително се подобри.
    Ема шумно нахълта през вратата, сякаш влизаше в собствения си дом.
    — Здравейте! Надявам се да не съм закъсняла прекалено, но трябваше да се отбия в галантерията и в универсалния магазин, преди да дойда тук. Вече човек не може да разчита, че когато поръча нещо, ще го получи.
    Когато видя Джоди, тя млъкна, после колебливо я поздрави.
    — Здравей — отвърна й Джоди с повече увереност от нейната.
    Знаеше, че Ема е поканена, но се надяваше да не дойде. Сега се почувства неудобно да бъде в една стая с годеницата на Майкъл.
    — Много хубава рокля имаш — подхвърли Джоди, за да покаже дружелюбното си отношение към нея.
    — Тази ли стара дрипа? — възкликна Ема и се огледа, като че ли беше изненадана да види какво е облякла. — Трябваше вече да съм я дала на прислужницата, но явно, не ми е останало време — после се обърна към останалите и каза: — Затънала съм до гуша в приготовленията за тази сватба. В универсалния магазин нямат подходящ сатен, а да не говорим, че да си избереш при тях дантели, е истинско мъчение. Мама казва, че ще се наложи да ги поръчаме от Франция. Човек наистина не може да намери нищо свястно в този град.
    Джоди се обърна настрана. Не й беше приятно да слуша за наближаващата сватба. Взе плата и иглата. Камила й беше показала как да очертае модела върху плата и как да изреже отвора. Джоди се опитваше да обшие ръбовете.
    — Какво работиш? — попита я Ема, приближи се до нея и погледна плата. — Това да не го е правила Матилда?
    Жените се спогледаха.
    — Не — отвърна Камила. — Това е работа на Джоди.
    — О! — Ема пусна ръкоделието в скута на Джоди и, смеейки се звънко, каза: — Аз си помислих, че Матилда вече се е научила да прави дантели. Клодия ще дойде ли?
    — Не — отвърна Камила, — изпрати човек да съобщи, че има главоболие и този път няма да дойде.
    — Колко жалко — обади се друга от дамите. — Клодия, изглежда, често страда от главоболие.
    Джоди се опитваше да прикрие гнева си към Ема заради оценката й на дантелата, но нараненото й достойнство не й позволи да се оправдае с обяснението за мозъчното възпаление, което другите бяха приели. Ако Ема беше дошла преди останалите жени, Джоди би приела тяхното мълчание като знак, че подкрепят приятелката си, но сега усети, че те мълчат, защото никоя от тях не се интересуваше кой знае колко от мнението на Ема и този факт възвърна увереността й.
    — Папа ми е поръчал нов кабриолет — продължи да реди Ема. — Казах му, че в Уайтфрайърз има съвсем прилични кабриолети, но нали го знаете какъв е. Никога нищо не е достатъчно добро или ново за него, когато става въпрос за мен — тя отново се изсмя. — Много ме глези, признавам си го.
    — Искаш ли чай? — попита я Камила. — Или може би студена лимонада?
    — Времето е твърде студено за лимонада с лед. Докато дойда тук, замръзнах — Ема притисна с ръце корема си. — Маман казва, че е така, защото нямам достатъчно тлъстини, за да ми държат топло. Не е ли глупост това?
    — И още как — съгласи се Кейти, която действаше сръчно с куката, без да изпуска бримка.
    Без да обръща внимание на язвителните й думи, Ема седна, оправи превзето полите и фустата си и извади малко парче плат.
    — Тази година правя яки. Толкова съм заета със сватбата и приготвянето на чеиза си, че просто нямам време да се обърна. Много ми е странно като си помисля, че скоро ще бъда омъжена както всички вас — бледите й очи стрелнаха Джоди и тя се усмихна злонамерено. — Искам да кажа, както повечето от вас.
    — Може ли да помоля за една чаша лимонада с лед? — попита Джоди.
    Не я беше грижа дали денят е хладен, или не. Просто искаше да затвори устата на Ема.
    — Разбира се — отвърна Камила и се обърна към прислужницата: — Сюки, моля те, би ли донесла на госпожица Фарнел лимонада с лед?
    Джоди проследи с поглед Сюки, която излезе от салона, за да изпълни молбата на Камила. Помисли си, че никога няма да свикне с тези истински отряди тихи и безупречни идеални слуги по къщите, нито с чувството, че още щом се отвореше врата, всеки разговор губеше личния си характер.
    — Как се чувстваш напоследък? — обърна се Нанин към Кейти.
    — Добре, като оставим сутрешните часове. Надявам се че това състояние няма да продължи дълго.
    Ема я погледна с недоумение.
    — Пак ли чакаш дете?
    Кейти кимна.
    — Да, за началото на лятото. Изглежда, ми е съдено все тогава да ги раждам.
    Джоди я огледа. Кейти беше горе-долу на нейните години.
    — Колко деца имаш?
    — С това ще станат шест.
    — Шест деца!
    Макар и да знаеше, че семействата са големи, броят на децата винаги я изненадваше.
    — И ние се надяваме някой ден да ни се роди още едно — каза тихо Камила. — Знаеш ли, точно по това време загубихме малкия Андре. Тази сутрин се бях сетила за него.
    — Загубила си дете? — попита Джоди. — Съжалявам. Не знаех за това.
    Нанин кимна.
    — Ужасна мъка е, когато те сполети такова нещо. Отец Греъм твърди, че в такива моменти на небето се появява още един ангел, но въпреки това, тъгата е огромна.
    — Сега щеше да е на четири години — въздъхна Камила и поклати глава. — Извинявай. Понякога ме обзема меланхолия.
    — Всеки би изпаднал в такова състояние, ако загуби дете — каза Джоди. — Това е съвсем естествено.
    — Да, и нищо не може да се направи срещу него — усмихна се Камила. — Вчера Мари Силест ме попита дали някога ще има малко братче или сестриче.
    — Предполагам, че си й се скарала — каза Ема. — Не може да говори така пред хората. На какво прилича това?
    — Мари Силест е само на две години — възрази й Джоди с малко по-остър тон. — Тя е почти бебе.
    — Всъщност и двете нямаме право да говорим така — отвърна Ема. — Не сме омъжени и такива приказки не ни подхождат, нали така?
    Стрелна с поглед Джоди, за да види дали тя ще се хване на думите й.
    Появи се Сюки, носейки лимонада за Джоди, горещ чай за останалите и поднос с чаени сладкиши.
    — Великолепни са — обяви Кейти, вземайки един сладкиш. — Много ми се иска да занеса рецептата на готвачката си.
    — Ще ти я дам, преди да си тръгнеш — Камила отпи от чая и продължи да шие. — Надявам се, разпродажбите да са успешни тази година. Миналата година не събрахме почти никакви пари.
    — Чух нещо ново — каза Нанин. — Зилия ми разказа за един обичай, който видяла преди няколко месеца при посещението си в Шрийвпорт. Жените взели голяма кошница и всяка изработила по нещо, което поставила в нея. След това кошницата обиколила всички къщи в паството, жените си купували неща от нея и правели други, които поставяли на тяхно място. Не е ли чудесна идея?
    — Наистина е добра — съгласи се Камила. — Никога не съм харесвала да купувам от сергии на разпродажбите. Все едно че избираш зеленчуци от пазара. Къде по хубаво е да можеш да си избереш покупката от кошницата в собствения си дом.
    Кейти кимна.
    — Освен това, така не си длъжна да купуваш онова, което знаеш, че е направено от братовчедка или съседка. Никой няма да знае, чие произведение е купил, освен ако не го е видял преди това в нечий дом. Хайде да направим същото и в Джоакуин.
    Джоди се заслуша в обсъжданията на жените, откъде да намерят подходяща кошница, но това като че ли не беше толкова важно за тях, колкото идеята, че ще въведат едно ново начинание. За първи път тя се отпусна, стана й приятно и повече не обърна никакво внимание на Ема.
* * *
    Когато дамите си тръгнаха, Джоди разказа приказката, която беше обещала на децата на Камила, а после си тръгна и тя. „Все пак прекарах един чудесен ден“ — помисли си тя. Макар че продължаваше да се чувства неуверена все пак реши, че би могла да стане приятелка с Кейти и Нанин. Самочувствието й бе пораснало поради това, че се бе опитала да се пригоди към този свят, и тя си каза, че с помощта на Майкъл и Камила, ще успее да се представи поне като жена, която просто е малко ексцентрична.
    Изпълнена с радост от постигнатото, Джоди реши да се опита да се сприятели и с Клодия, и насочи коня си към улицата, където Майкъл й беше казал, че живее сестра му.
    Къщата на Клодия беше в края на града и надничаше кокетно иззад няколко бряста. Беше по-малка от Уайтфрайърз и като знаеше що за човек е Клодия, Джоди се запита дали това не я дразни. Дойде й наум, че може би тъкмо поради това Клодия се отнасяше към Уайтфрайърз така, сякаш все още живееше в него.
    Върза коня си пред къщата и последва униформения прислужник, който изглеждаше още по-строг и бдителен от Гидиън. Къщата беше красива, но Джоди остана с впечатлението, че в нея не живее никой. Беше виждала и други такива къщи, които създаваха чувството, като че ли мебелите са част от сценичен декор и че в тях няма нищо, което да не е на мястото си или да носи следи от употреба.
    Клодия не бе очаквала посещение по това време и все още беше облечена в безформения си пеньоар, макар че косата й бе прибрана с фиби на кок.
    Не изглеждаше особено щастлива, че вижда Джоди.
    — Здравей. Надявам се, не ти е неприятно, че се отбих. Бях в града, на гости на Камила. Чух, че имаш лошо главоболие. Сега по-добре ли си?
    — Не, започне ли веднъж, продължава с дни — Клодия изобщо нямаше вид на страдаща от главоболие. — Ти беше ли изпратила предварително визитната си картичка? Не очаквах посетители. Надявам се да ме извиниш за външния ми вид.
    В думите й липсваше елементарна искреност.
    — Изглеждаш ми в отлична форма — разговорът заплашваше да се смени с тягостно мълчание. — Камила и останалите се безпокояха за теб.
    — Толкова е хубаво да имаш приятелки. Кажи ми, госпожице Фарнел, как беше със здравето братовчед ни Еймъс, когато го видя за последен път?
    Джоди се запита дали това не е клопка.
    — Бих казала, че изглеждаше много добре, но все пак не съм го виждала от доста време.
    Клодия внимателно наблюдаваше лицето й.
    — Не отговори на писмото ми и си помислих, че може да е болен. Бях останала с впечатление, че живеете наблизо.
    — И да, и не. Нашият край е планински — реши тя да се придържа към съчинението на Камила — и пътуването е доста трудно.
    — Той сигурно вече е понатрупал години. На колко години е сега?
    — Нямам представа — Джоди разбра, че посещението й в дома на Клодия беше грешка. — Никога не ме е бивало да определям годините на хората.
    — Искаш ли кафе?
    — Не, благодаря ти. Няма да се застоявам. Просто исках, преди да се върна в Уайтфрайърз, да се отбия, за да видя дали си добре. Нещо да предам ли на Майкъл?
    — Не, аз ще се видя с него утре или вдругиден. Като стана въпрос за Уайтфрайърз, не мислиш ли че би било добре да се преместиш при Камила? Толкова по-удобно е в града, а и тя така обожава да й гостуват.
    — В Уайтфрайърз се чувствам чудесно, дори бих казала като у дома си.
    — А не би трябвало да е така. Извинявай, че ще бъда откровена с теб, госпожице Фарнел, но се опасявам, че хората ще започнат да приказват разни неща за това, че си в дома на брат ми без компаньонка. Разбира се, не намеквам за нищо, но се страхувам, че могат да тръгнат клюки по адрес на Майкъл и теб — Клодия стоеше изправена на стола, като че ли беше глътнала бастун и гледаше намръщено Джоди. — Освен за брат ми, не ми се иска да чувам клюки и за теб, тъй като си наша братовчедка.
    — Разбирам те, но след като в Уайтфрайърз не става нищо нередно, аз не виждам причина да подлагам на изпитание гостоприемството на Камила — тя се изправи. — Може би сгреших, като дойдох. Ще си тръгвам.
    Клодия също стана от стола.
    — Може би е така. Държа да знаеш, госпожице Фарнел, че Ема Парланг е най-близката ми приятелка, а аз винаги защитавам своите приятелки.
    — Разбирам те и смятам, че това е достойно за възхищение, но само когато те се нуждаят да бъдат защитавани. Довиждане.
    Джоди се обърна и излезе. Страните й пламтяха от смущение, но тя не пожела да даде воля на чувствата си. Не можеше да си спомни нито един случай, някой да бе отправял упреци по отношение на морала й. Клодия я бе накарала да се почувства като непослушно дете.
    „Поне направих опит да се сприятелим“ — помисли си тя, докато водеше коня към стълбището, откъдето по-лесно щеше да го яхне. Наистина бе направила всичко, което бе по силите й.
* * *
    Майкъл чакаше Ема да се върне от шивашкото парти в дома на Камила. Когато го видя, на лицето й грейна усмивка и тя му махна с ръка. Той я посрещна на стълбите, за да й помогне да слезе от кабриолета.
    — Толкова много неща започнахме да приготвяме за църковните разпродажби — зачурулика тя, докато изкачваха стълбището към верандата. — Това ще бъде най-успешната разпродажба, която сме правили.
    — Така ли?
    Той я огледа и се опита да си спомни какво толкова привлекателно беше намерил в нея преди появяването на Джоди. Ема си беше все така хубавка и изящно женствена, но никога не бе успяла да докосне нито една струна в душата му.
    — Възнамеряваме да направим нещо, което се нарича църковна кошница, и се изпраща по всички домове. Ще се получи чудесно. Ех, така съжалявам, че идеята не е моя.
    — Госпожица Джоди беше ли с вас?
    Остана доволен от себе си, че навреме се сети да използва по-официалното обръщение.
    — Да, беше — нацупи устни Ема, но успя да го направи кокетно и по детски, — но не ми допадна повече, отколкото предишния път. — Бедният Майкъл! Може би тя скоро ще си замине.
    — Виж какво, Ема, вече обсъждахме този въпрос и съвсем не съм дошъл тук, за да се препирам за госпожица Джоди.
    — А защо си дошъл?
    Майкъл се почувства неловко. Не можеше да й каже, че е дошъл с надеждата да разпали любовта си към нея.
    — Просто исках да те видя.
    Ема се усмихна и трапчинките й се появиха.
    — Така ли? Само за да ме видиш? Харесва ми, когато флиртуваш с мен. Чувала съм, че някои мъже спират да ухажват жените, когато получат съгласие за ръката им. Обещаваш ли ми, че ще ме ухажваш вечно, Майкъл?
    — Вечно е прекалено дълъг период.
    Видя я да сяда в един от столовете на верандата, след което самият той се облегна на перилата.
    — Камила шие и бродира великолепни салфетки. Ако знаеш само колко красиво работи. Не като мен.
    Тя зачака да чуе комплимент.
    — Ти шиеш и бродираш не по-лошо от нея. Дори може би и по-хубаво. Не зная, не съм голям специалист по тези работи.
    — Ти никога не отделяш внимание на друго, освен на конете и реколтата. Сигурно е много лошо да си мъж — тя му се усмихна и го погледна с крайчетата на очите си. — Никога не съм могла да проумея сметководни книги и други такива неща.
    — За щастие, никога няма да ти се наложи.
    Той си мислеше за Джоди и за това, че тя се справяше с цели колони от числа не по-зле от него. Дори умееше да чертае проекти на къщи, каквито не бе и подозирал, че може да се измислят.
    — Започнах да работя по проекта за къщата на Марсе Хауард? Искаш ли да ти разкажа за него?
    — Вчера видях Сали и тя ми каза, че почти е приготвил зестрата си. Избираше си боне в много странен жълт цвят. С него ще заприлича на кратуна. Нима смяташ, че има рокля, която би отивала на нейното боне?
    — Нямам представа. Къщата ще бъде разположена на малък хълм в близост до пътя. Там, където миналата есен събирахме сливи. Спомняш ли си?
    — Разбира се, че си спомням. На онзи храст под дървото си скъсах най-хубавите дантелени ръкавици, а на всичко отгоре, и сливите не бяха узрели. Предполагам, че сланата не е била достатъчно дебела.
    — Тази къща ще е по-различна от всички, които си видяла досега. Всичките стаи са на долния етаж, с изключение на детските и тези за прислугата. Дори стаите на Марсел и Сали, както и спалните за гости, ще са долу.
    Ема се извърна, пое дълбоко дъх и го задържа, докато цялата стана червена.
    — Не бива да ми говориш за спални. Какво си мислиш ти? — тя го стрелна с очи. — Разбира се, че Марсел и Сали няма да спят в една стая.
    Той се усмихна.
    — Разбира се, че ще спят заедно. Та те ще са женени.
    — Моите родители не спят в една стая, нито пък Клодия и Винсент.
    — А моите спяха заедно, както и ние ще спим заедно.
    Той очакваше да я види, че се изчервява, но вместо това тя се намръщи.
    — На твое място не бих била толкова сигурна в това. Не си спомням да си ме питал някога дали искам да спя е една стая с теб.
    Майкъл зяпна от почуда.
    — Че защо да те питам? Предполагах, че ги сама ще предпочетеш така.
    — Виж какво, Майкъл, ти не можеш да прекараш целия си живот в предположения. Трябва да знаеш, че и аз имам мнение. Може да не съм толкова умна, колкото теб, но и аз имам възгледи.
    — Какво общо има това с ума? Съпрузите спят заедно.
    — Шшт! Не говори толкова високо. Да не искаш да стигне до ушите на маман? Тя би умряла, ако чуеше какво си говорим. Веднага се прибирам, ако продължаваш да говориш за това. Да знаеш.
    — Ти повдигна въпроса. Мисля, че е добре да го обсъдим.
    Запита се дали между тях изобщо бе съществувало някакво чувство. Спомняйки си какво е било досега, си даде сметка, че Ема никога не бе искала от него нещо повече от това да държи ръката й. Ако я целунеше, тя плътно стискаше устни и задържаше дъха си, сякаш се страхуваше да не се зарази.
    — Ема, погледни ме.
    — Не, няма да те погледна. Ти се държиш като животно и искаш да ме разплачеш.
    Гласът й потрепери и бузите й пламнаха.
    — Не искам да плачеш. Не бих ти причинил такова нещо. Ти сериозно ли казваш, че не желаеш да спим в една стая?
    Тя замръзна, като че ли яростта й беше преминала всякакви граници.
    — Знам, че понякога трябва да сме заедно, защото иначе няма да имаме деца. Това го зная.
    На Майкъл за първи път му мина през ума, че тя може да не знае как точно се зачеват деца, щом никак не иска да спи при него, и се запита как ли би приела тази новина?
    — Мисля, че трябва да поговориш с майка си и да я помолиш да ти обясни някои неща.
    — Сигурна съм, че ще ми каже всичко, което трябва да знам, в деня на сватбата ни. Изобщо не биваше да споменавам за това пред теб. Клодия каза, че не бива да го правя.
    — Вие с Клодия сте обсъждали това?
    — Не точно, но тя ми казва някои неща, като например как да бъда добра съпруга и как тя се справя с домакинството си.
    — В какъв смисъл?
    Ема се усмихна:
    — Не мога да ти кажа. Някои неща са чисто женски тайни.
    Това никак не се понрави на Майкъл. Беше видял какво бе станало с представителния и симпатичен Винсент Ландри, когато се превърна в съпруг на Клодия. Промяната не беше приятна, Винсент рядко се усмихваше в присъствието на съпругата си и дори, когато беше настрана от нея, се държеше резервирано, което по-рано не му беше присъщо.
    — Не съм сигурен, че би получила най-добрите съвети точно от Клодия. Поговори с Камила. Тя и Рийд са щастливи.
    — Тя не ми е приятелка. Или поне не толкова, колкото Клодия. Камила харесва онази госпожица Фарнел — Ема сбърчи красивото си носле. — Не бих могла да говоря с нея така свободно.
    — Ема, не мога да намеря подходящите думи, но да знаеш, че съм загрижен. Ние като че ли не ставаме по-близки.
    Очите на Ема се разшириха.
    — Не ставаме по-близки ли? Как можеш да кажеш такова нещо? Аз безумно те обичам. Ами разбира се, че те обичам. Да не би някой да ти е казал, че не те обичам. Госпожица Фарнел ли ти каза?
    — Тя изобщо не е споменавала твоето име пред мен.
    Майкъл бе забелязал, че Ема преценява нещата всички страни, когато това пряко я засягаше, но този път на нея дори не й мина през ума, че липсата на обич би могла да идва от негова страна. Изгледа я и тя му се усмихна, при което той извърна глава.
    — Онзи ден с маман купихме едно разкошно парче гладко кадифе. Ще го избродираме и ще направим от него най-хубавата ми неделна рокля, която ще облека на първата неделя след сватбата ни. Не ме питай какъв цвят е, защото няма да ти кажа.
    Майкъл имаше чувството, че затъва в тресавище. Ема беше толкова невинна и вдетинена. Как би могъл да й каже, че обича Джоди, а не нея? Ема му бе казала, че го обича, и едва ли можеше да очаква, че тя би развалила сватбата, а от своя страна той не можеше да го стори и да остане джентълмен в собствените си очи. Почувства се като в капан и не виждаше какво може да направи срещу това.

Четиринадесета глава

    Джоди завърза коня си за един храст и отиде до брега на езерцето, закътано в близката гора, недалеч от Уайтфрайърз. Имаше нужда да бъде сама и дори конят й пречеше. Чувствата й към Майкъл се засилваха с тревожна бързина, още повече че той с нищо не показваше, че има намерение да разтрогне годежа си с Ема.
    Като момиче, на Джоди й се беше случвало да има любовни разочарования, но ги бе преодолявала и виновниците за тях постепенно бяха изчезнали от живота й. Чувството й към Майкъл обаче беше съвсем друго нещо. Вместо да отслабне с времето, то се усилваше с всеки изминат ден и ставаше много по-дълбоко от едно просто увлечение.
    Понеже денят беше необичайно топъл, а дрехите й като че ли я задушаваха, Джоди разкопча яката на блузата си и нави ръкавите си. Искаше й се да захвърли това сковаващо я облекло и да намери чифт къси панталони и тениска, но това, разбира се, бе невъзможно. На горкия Майкъл сигурно му беше още по-горещо, тъй като бе принуден да носи не само колосана риза с дълги ръкави, но и сако.
    Джоди откъсна един лист от близкото дърво и докато го въртеше в ръка й мина през ума, че този есенен лист не изглежда по-различно от който и да е друг, попадал пред очите й. Изглеждаше й странно, че толкова неща наоколо са й толкова познати, докато положението й така коренно се бе променило. Пусна листа и той леко падна на земята. Във вечния ход на времето, тя не беше повече от този лист, така че имаше ли по-голямо значение нейната поява и изчезване, отколкото неговата? Никак не и се искаше да повярва в това. Тя бе попаднала тук по някаква причина, но нямаше никаква представа каква може да е тя. Нямаше представа и дали, ако успееше да определи и изпълни мисията си, щеше да се върне в своето време.
    Ами ако останеше в хиляда осемстотин седемдесет и втора година? Ако изкараше тук четиридесет години и след това отново се върнеше в своето време? Дали щеше да се върне на годините, на които бе изчезнала, или на годините, на които бе станала? Колкото и да мислеше, не можеше да намери отговори на тези натрапчиви въпроси.
    Загледа се в езерото, сякаш то можеше да й даде отговор, но видя само синьото небе, отразено в спокойната му повърхност. Докато гледаше, лек ветрец раздвижи водата и тя заблестя под слънчевите лъчи. Това й напомни за едно друго езеро, в което плуваше като младо момиче. То не беше далеч от дома й и бе по-малко от това. Какао щастливо и безгрижно време беше тогава. Ветрецът утихна. Времето бе все така топло, а водата изглеждаше хладна и я зовеше примамливо.
    Огледа се наоколо, за да се убеди, че е сама. Мястото беше закътано и безлюдно. Без да се колебае, тя свали дрехите си, подреди ги грижливо на един храст до езерото и влезе във водата. Когато тя зашумоля около глезените й, Джоди установи, че е по-студена, отколкото предполагаше. Спря за момент, но после реши да влезе навътре. Към нея заплува ято лещанки, сякаш за да проучи кой нарушава спокойствието му, но се разпръсна, когато тя продължи все по-навътре. Джоди рядко се бе къпала в езеро чисто гола и когато водата заля слабините и ханша й тя усети приятна възбуда.
    Потри ръце под повърхността на водата и се наплиска за да охлади кожата си, преди да се натопи цялата. Водните капки се стичаха по кожата й и падаха е езерото като сребърни мъниста. Тя нагази още по-надълбоко.
    Погледна към далечния бряг на езерото, после цялата се потопи във водата и заплува с точни уверени движения. Навътре водата беше още по-студена и прохладна и напълно прогони горещината на деня. Наслаждавайки се на приятното усещане, тя се обърна по гръб и се отпусна под слънчевите лъчи, оставяйки тялото си в прегръдките на водата. Тъмната й коса се разстла около главата й като ореол. Слънцето стопляше гърдите и корема й, а водата обгръщаше с хладна прегръдка гърба й.
    Какво ли щеше да стане с нея? Тя беше тук от няколко седмици и вече трябваше да се примири с факта, че може би никога нямаше да се върне там, където й бе мястото. Беше слушала всякакви истории за хора, които изчезват безследно. Дали всичките те бяха живи и се чувстваха добре е някое друго време, както тя сега? Спомни си, че е опасно човек да плува сам, особено в непознато място, обърна се по корем и заплува към брега със силни и отмерени движения на добър плувец. Вълните, които се образуваха покрай нея, гъделичкаха тялото й, гърдите й плавно се повдигаха и се отпускаха в чувствен ритъм, което никога не бе забелязвала да се случва, когато бе плувала с бански костюм. Макар че студената вода охлаждаше кожата й, допирът до водата, която заливаше голото й тяло, пробуди в нея страстно желание и мислите й неволно се насочиха отново към Майкъл.
    Ами ако той се ожени за Ема? Отчаяно се опитваше да пропъди от съзнанието си тази мисъл. Но тя постоянно се връщаше и нямаше как да се спаси от нея. Ема изобщо не беше за Майкъл. Джоди не можеше да си обясни защо той не проумяваше тази истина, която бе толкова очевидна. Ема щеше да му стане досадна за няколко седмици, може би дори за няколко дни. На нея самата, тя й бе омръзнала за броени минути, но разбира се, Майкъл бе мъж и гледаше на годеницата си със съвсем други очи.
    Тя си спомни миговете, когато двамата с Майкъл седяха в библиотеката или на верандата и разговаряха за какво ли не — от строителството на къщи до философията. Ако имаше нещо, което това поколение наистина владееше както трябва, то беше умението му да води разговор. За тях това действително беше изкуство А за какво ли биха могли да разговарят Майкъл и Ема? Колкото и широки да бяха неговите интереси, тя трудно си го представяше да обсъжда кой е най-добрият модел за боне или какво са носели дамите в Париж тази година, а Ема не изглеждаше способна да разговаря за други неща.
    Джоди заплува по-бързо и с по-резки движения, като разплискваше силно водата, опитвайки се да се отърве от раздразнението си. Когато наближи тинестия бряг, тя се гмурна под водата и отново заплува навътре. В един момент си каза, че не бива да се изморява във водата, при което забави движенията си и стараейки се да заеме най-правилна стойка, заплува безшумно.
    Недалеч, в горичката, до слуха на Майкъл достигна приглушен плисък на вода, той дръпна юздата на коня си, за да го спре и нададе ухо. Дали някой кон не бе изпаднал в беда? Едно от езерата в имението му беше недалеч от гората и понякога конете му нагазваха в него, затъваха в тинята и трябваше да ги изтеглят с въже. Ядоса се, но понеже знаеше, че трябва да помогне на животното, обърна коня си и се насочи към езерото.
    Едва на няколко метра от него, там, където през гъстата растителност се виждаше водата, той забеляза дорестия кон на Джоди. Беше вързан за един храст и Майкъл се приближи до него. Когато видя господаря си, конят тихо изцвили, с което показа, че го е познал. Майкъл слезе от жребеца си и си проправи път през храсталака към брега на езерото. Огледа се за Джоди и не я откри, но забеляза, че по водата пробягват вълнички. Когато видя главата й да се показва над водата на няколко метра встрани и после отново да се скрива, сърцето му едва не спря.
    Събу тежките си ботуши и тъкмо се приготви да се хвърли във водата да я спасява, когато разбра, че тя не се дави.
    Майкъл се спря, хванал единия си ботуш в ръка. Другият лежеше в листата. За безкрайна негова изненада, Джоди плуваше. Той се загледа в нея и видя, че тя правеше това не по-зле от него. И плуваше гола.
    Майкъл бавно обу ботуша си и посегна за другия. Досега не беше виждал жена да плува. Като деца, сестрите му от време на време се къпеха в някое от езерата, но бяха винаги с ризи. И през ум не би им минало да се съблекат чисто голи като момчета и да скачат презглава въз водата.
    Той се огледа. Малка бе вероятността някой да се появи насам. Нивите наоколо не бяха засети, но дори и да бяха, през това време на годината нямаше никаква работа по тях, така че едва ли някой щеше да я види. Въпреки това, никак не му се искаше да си тръгне и да я остави сама.
    Разумът му подсказваше, че трябва да си върви. Тя плуваше не по-зле от него, така че нямаше никаква опасност. По това време на годината езерото бе плитко и на много малко места водата стигаше над главата й. И все пак той остана. Рядко му се удаваше да й се нагледа и сега имаше отлична възможност за това.
    По-голямата част от тялото й беше под водата, в която се отразяваше небето и проблясваха слънчевите лъчи, но той бе сигурен, че тя е гола, защото стройните й ръце се подаваха над водата и от време на време му се мяркаше ту рамото, ту гърба й. Тя плуваше с лекота и умение, но все пак водата кипеше около нея. Ако бе плувала така безшумно, както Майкъл се беше приближил на коня си, той никога нямаше да забележи, че в езерото има някой.
    Майкъл реши да остане, казвайки си че може да й се схване крак и да има нужда от помощ. Седна на един мъхнат дънер и се загледа в нея. Беше толкова различна от всички жени, които познаваше. Коя друга би се осмелила толкова да се отдалечи от къщата и да плува сама? Коя друга жена би помислила дори за такова нещо? Не можеше да си представи Ема в по-дълбока вода от тази на ваната, а Джоди явно споделяше желанието му за приключения.
    Къде и как се беше научила да плува? Понякога тя му разказваше за нейния свят. Свят на електрически кутии, които говорят, карети, които нямат нужда от кон, за да се движат, и къщи, които през зимата са топли, а през лятото — прохладни, сякаш благодарение на някаква магия. Не беше сигурен, че вярва на всичките й разкази, но въпреки това те го завладяваха. Джоди умееше да разказва така, че и той, и племенниците му я гледаха със зяпнала уста. И въпреки небивалиците в някои от нейните истории, той знаеше, че тя е видяла и приела съвсем естествено неща, които не се побираха дори и в най-смелите му представи.
    Тя беше казала, че е пътувала из цяла Америка, при това сама, без придружител. Би приел всичко това за измислици, ако тя не даваше точно описание на щатите, които самият той бе виждал като войник и ако не се бе убедил, че няма никаква склонност да лъже. Спомни си нейния разказ за товарните влакове и за това колко дълго бе пътувала до западния бряг и реши, че навярно тъкмо затова не се беше омъжила. След като бе пътувала толкова много, явно не се бе задържала достатъчно дълго на едно място, за да бъде ухажвана.
    Предишния ден бе видял Камила и тя му разказа за шивашкото парти. Камила не обичаше Ема, макар че бе спряла да споменава това пред него, след като той й бе казал, че й е предложил да се оженят и тя е приела. Майкъл обаче знаеше, че тя никога няма да стане така близка с Ема, както Клодия. Камила явно премълча нещо, свързано с това събиране, от което Майкъл си направи заключение, че е сметнала някои от изказванията на Ема за прекалено хапливи и е разстроена. Изглежда Ема се бе присмяла на Джоди за това, че борави с иглата по-неумело не само от повечето жени, но дори и от повечето момичета. Майкъл не можеше да си представи милата и нежна Ема да допусне такова нещо, но нямаше и основания да смята, че Камила би го лъгала.
    Докато наблюдаваше Джоди, се опитваше да мисли за Ема, но това не беше лесно. Бяха толкова различни, както само две жени биха могли да бъдат. Джоди можеше да е пряма като мъж и в същото време да е напълно женствена. Тя обичаше да спори почти по всяка тема и беше съобразителна. С нея трябваше да си нащрек, ако искаш да не те изпревари. Тази предизвикателност се харесваше на Майкъл.
    От своя страна Ема беше олицетворение на сладостта. Беше благовъзпитана и фина, като всяка истинска лейди, толкова деликатна, че само една груба дума бе достатъчна да я разплаче и се изчервяваше, ако той говореше за нещо, свързано с женитбата или бъдещия им съвместен живот. Майкъл се намръщи. Тя все отказваше да обсъдят дали ще спят в една стая, но все пак се бе изпуснала да каже някои неща. Чудеше се как да повдигне този въпрос пред нея. Не можеше просто да я занесе на леглото в стаята си, като знаеше, че тя ще се противи, а в същото време не му се искаше съпругата му да живее в другия край на коридора.
    Майкъл видя как Джоди се гмурна под водата и заплува в обратната посока. Никога не беше говорил с нея по този въпрос, нито пък можеше да си го позволи, но инстинктивно чувстваше, че когато се омъжи. Джоди не би настоявала за отделна стая.
    Ето, че това бе още една дилема. Ако Джоди останеше, какво щеше да прави с нея? Ема беше заявила достатъчно категорично, че тя държи да е единствената жена в Уайтфрайърз. Камила беше предложила да вземе Джоди в къщата си, но колко време можеше да остане тя там? Най-доброто разрешение бе Джоди да се омъжи, но за кого?
    Помисли си за Уил Бро и отново се намръщи. Уил му беше симпатичен, но, неизвестно защо, му беше непоносима мисълта, че Уил би ухажвал Джоди. Тя не беше подходяща за него, колкото и Уил да че приемаше това. Досега Джоди не му бе дала никакви надежди, но от това като че ли Уил ставаше още по-упорит. Майкъл предполагаше, че тази упоритост се дължи на факта, че почти нямаше жена, останала равнодушна към ухажванията на Уил. Той беше от стара фамилия, възстановяваща си състоянието, на което се беше радвала преди Войната между Щатите, но Майкъл просто не искаше да си представи Джоди, омъжена за Уил или за когото и да било друг.
    Проявяваше неприсъща за него непоследователност и знаеше, че разсъжденията му са лишени от здрав разум. Не можеше да се ожени за Джоди, не можеше да я държи в дома си след като се оженеше за Ема, затова най-доброто разрешение беше да й намери възможно най-подходящ съпруг и да я ожени за него. По този начин щеше да има кой да се грижи за нея и да я закриля. Щеше да роди деца, които да се грижат за нея, като остарее — ако разбира се, достигнеше до такава възраст. Щеше да има свой собствен живот. Наистина, той нямаше да има нищо общо с неговия, но при всички случаи това беше необходимо. Можеше да попадне на някой много по-лош от Уил, а Майкъл знаеше, че Уил би бил грижовен съпруг.
    Джоди стъпи на дъното и закрачи бавно към брега. Първо от водата изникнаха раменете, после гърдите й. Майкъл знаеше, че трябва да се обърне и да се отдалечи, но не беше в състояние да помръдне. Знаеше, че ако тя погледне към него, ще го види, но това сякаш нямаше значение.
    Докато продължаваше да гледа като хипнотизиран, тя навлезе в по-плитката вода. Сега оставаше скрита само долната част на ханша й, а кожата й блестеше като мрамор. Мокрите й коси бяха прилепнали на главата и врата, с което подчертаваха голотата й. Майкъл усети, че го обзема желание, но не можеше да откъсне очи от нея.
    Джоди се обърна и погледна настрани, сякаш беше чула мислите му и се питаше дали все още е сама. Майкъл не помръдна. Не можеше да се скрие от нея като някое момче, което за първи път надзърта да види гола жена. Тя не го забеляза. Слънцето блестеше със златни и сребърни искри по кожата й, зърната й бяха изпъкнали, твърди и розови. Майкъл усети, че задиша трудно. Джоди постави ръка на гърдите си, но не бързаше да се облече. Вместо това закрачи по брега, сякаш въобще не се срамуваше от голотата си.
    Използвайки ризата си за кърпа, тя попи водата по кожата си, после облече дрехата. Мокрият плат, който бе станал съвсем прозрачен, полепна по очертанията на тялото й. Сърцето на Майкъл заби още по-силно, когато тя отново се обърна към езерцето. Зърната й силно напираха под плата, той виждаше възбуждащата извивка на ханша й, бледен като алабастър и гладък като изваян от ръката на скулптор. Джоди обу дългите си гащи и ги завърза на кръста си. Гащите бяха от същия тънък плат, от който беше ризата, бяха обшити със същите дантели и също като нея станаха прозирни от допира им с влажното тяло.
    Джоди изглежда никак не бързаше да се облече. Прокара пръсти през косата си и я разтърси, за да изцеди водата. Това движение съблазнително разлюля гърдите й. Майкъл с мъка преглътна. За нищо на света не би помръднал от мястото си. Джоди отметна глава и се изложи на слънчевите лъчи, при което Майкъл си спомни приказките които беше чел за гръцките богини на горите и езерата. Вместо да крие кожата си от слънцето, тя още по-добре я изсуши, като същевременно разтърсваше глава, за да изсуши и косите си, които бяха слепнали на гладки кичури и очертаваха приятната форма на лицето й.
    Най-сетне тя реши, че достатъчно е изсушила косата си и взе роклята от храста. Докато я обличаше и я закопчаваше, Майкъл разбра, че трябва да изчезва. Тя не можеш да се удави на твърдата земя и наоколо никой с нищо не с заплашваше. Продължеше ли да стои на мястото си, и щеше да разбере, че подло я е наблюдавал, докато се бе обличала. „Не — помисли си той и стана от мястото си. — В никакъв случай не подло.“ За каква подлост можеше да става въпрос, след като тя му беше въздействала по такъв начин?
    Промъкна се незабелязано в гората и отиде при коня си. Изведе го от дърветата, яхна го и препусна към къщи.
    Джоди вдигна очи, когато чу шум в гората, но не забеляза нищо. След малко шумът изчезна и тя реши, че сигурно е минала сърна или броненосец. Въпреки това, се почувства още по-самотна, облече се бързо и се върна при коня си.
* * *
    Същата вечер, след вечеря, Джоди и Майкъл излязоха на верандата. През целия следобед той беше необичайно мълчалив, дори и по време на вечерята почти не проговори.
    — Да не би да съм те разтревожила с нещо? — попита тя, докато го наблюдаваше в падащия здрач.
    — Не.
    Явно нямаше желание да й обясни поведението си.
    — Не, има нещо. Обикновено когато сме заедно, не спираш да приказваш, а сега се държиш, сякаш умът ти е на хиляди мили оттук. Имам чувството, че ме избягваш.
    — Странно чувство, при положение, че съм любезен и съм само на четири метра от теб.
    — Не си същият.
    Майкъл не отговори. Тя се вгледа в лицето му, осветено от меките лъчи на лампата, проникващи през прозореца. Не искаше да й признае, но явно нещо го измъчваше.
    — Днес видя ли Ема? Да не би да сте спори пи за нещо?
    — С Ема никога не спорим. Освен това, днес не съм я виждал.
    Джоди въздъхна.
    — Ако нещо те тормози, можеш да ми го кажеш.
    Той нищо не отговори.
    Нощта беше необикновено спокойна. Листата и мъхът по дърветата не помръдваха. Джоди си спомни за езерото и й се прииска отново да изпита свежестта на водите му. Отново се чувстваше изпотена и й беше горещо. Погледна Майкъл. Той винаги изглеждаше спокоен. — Ти дори не се потиш — каза тя. — Колкото и да е горещо, ти не се потиш.
    Той я стрелна с очи.
    — Когато стане много горещо, се потя. С всеки е така.
    — Дори и с Ема ли? — не успя да устои на изкушението. — Извинявай. Не беше тактично от моя страна.
    — Ема е човек също като нас.
    Странно защо така силно й влияеше гласът му. Дали поради южняшкия акцент и леката му френска интонация, или поради самия му тембър. Особено сега, когато нощта ги обгръщаше, гласът му сякаш я галеше и излъчваше желание за интимност, макар и тя да знаеше, че той няма такова намерение.
    — Имаш красив глас.
    Той я погледна. Дали лицето й се виждаше достатъчно ясно в светлината на лампата и дали на него бе изписано, че го желае. Тя сведе очи, за да прикрие чувствата си. Майкъл отмести поглед.
    — Благодаря ти.
    Джоди стана и отиде до перилата.
    — Толкова е горещо. Струва ми се, че когато се появих тук, беше по-хладно.
    — Това са последните издихания на лятото. Преди да настъпи зимата, тук често минават такива топли вълни.
    — Толкова е задушно. Дори не чувам щурците.
    — Наближава буря. Усещам го.
    Джоди се облегна на перилата и погледна към нощното небе. Нямаше звезди.
    — Когато за първи път се появих тук, бях изненадана колко черно е небето. При нас винаги има светлини в нощта.
    — Откъде може да идва светлина, освен от къщите?
    — В моето време Джоакуин е по-голям. В къщите на съседите ми има охранително осветление, което се включва с падането на нощта. Седя си на верандата и виждам светлини от двете ми страни.
    Майкъл помълча известно време.
    — Не мисля, че това би ми харесало.
    — За моето време то дава сигурност. Аз също възнамерявах да инсталирам охранително осветление. У дома ни обикновено се страхуваме от тъмнината.
    — Ти идваш от много объркано време — в гласа му прозвуча удивление. — Струва ми се, че не бих могъл да приспособя към него.
    — Вероятно няма да можеш, или поне не повече, отколкото аз успявам тук.
    — Странно. Имам чувството, че ти чудесно се приспособяваш към обстановката тук.
    Джоди поклати глава и го погледна.
    — За мен тук няма място.
    Той не отговори.
    — Аз имам планове за бъдещето си — тя обгърна една от колоните на верандата и опря бузата си в хладното дърво. — Не мога да остана тук, а същевременно и не зная дали ще отида в къщата на Камила. Поне не за постоянно. Трябва сама да си уредя живота, а не да живея на гърба на другите. Вие и двамата сте прекалено възпитани, за да ме изгоните, но аз съм длъжна да приема трезво един такъв вариант.
    — Ти си добре дошла и при двама ни.
    Джоди тъжно се усмихна.
    — Не, не мога да остана в Уайтфрайърз.
    — Би могла да се омъжиш.
    Джоди затаи дъх.
    — За кого? За кого бих могла да се омъжа? — Тя го погледна в очите и зачака отговора му.
    — За Уил Бро например. Смятам, че бих могъл да поговоря с него. — В гласа му прозвуча крайна неохота, но Джоди не я забеляза.
    — Да се омъжа за Уил Бро! Ти ми правиш предложение от негово име?
    — Не мога да говоря вместо Уил, но ние сме стари приятели и го познавам добре. Той сам ще ти направи предложение, ако ти поне мъничко го окуражиш.
    — Той ми направи предложение още първия ден, когато се запознахме. Не мога да го приема сериозно. Ти искаш да се омъжа за него?
    По острия и рязък тон на думите й той разбра колко дълбоко се е засегнала. Джоди знаеше, че Майкъл не би могъл да й направи предложение, но си бе позволила да се надява на това.
    — Не те убеждавам да се омъжиш за когото и да било, но се страхувам, че ако не приемеш Уил, би могла да попаднеш и на много по-лош човек. Уил е джентълмен до мозъка на костите си и никога не би се отнесъл зле с теб.
    Състоянието му почти се възвърна до равнището отпреди падането на памука, след като започна вноса му от Франция и Англия. Семейството му ще те приеме.
    — Аз очаквам от брака си нещо повече от един добър прием. Това, че един мъж е джентълмен, не ми е достатъчно, за да го приема. Нуждая се от човек, с когото да мога да разговарям за всякакви неща и когото да обичам.
    — Би могла да обикнеш Уил — гласът му звучеше сподавено, но тъмнината й попречи да види израза на лицето му. — Той вече почти е влюбен в теб.
    Джоди почувства сякаш хладна ръка стисна сърцето й.
    — Не мога да се задоволя с трохи нежност. Уил не е способен да ме обича така, както аз бих желала. Струва ми се, че той е по-подходящ за Ема.
    Майкъл отсече с необичаен гняв в гласа:
    — Не желая повече да слушам оценките ти за недостатъците на годеницата ми.
    Тя пламна от възмущение.
    — Чудесно, не искаш да слушаш за нищо, което може да развали красивия малък свят, с който си се оградил, нали така? Дори когато това би било само в твой интерес. Ти никога няма да си щастлив с Ема. Може да не искаш да го чуеш, но все някой трябва да ти го каже, преди да направиш непоправимото и да обречеш живота си на безкрайна скука!
    — Може би мислиш, че съм по-подходящ за теб? — думите му я удариха като камшик. — Това ли искаш да кажеш?
    Джоди прехапа език. Беше казала твърде много. В продължение на минута се опита да поправи положението, но не намери никакъв изход. Вместо това подбра полите си и изтича в къщата.
* * *
    Както бе предвидил Майкъл, започваше да се разразява буря. Джоди легна на леглото си и се опита да си пред стави, че се появява ветрец. През двукрилата стъклена врата, която водеше към верандата на горния етаж, тя видя да проблясват светкавици и чу гръмотевичен тътен. Бурята все още беше на километри оттук, а с нея и хладният въздух, който тя носеше.
    Джоди седна в леглото. По кожата й се стичаше пот, от която нощницата неприятно лепнеше по тялото й. Тя с отвращение свали краката си от леглото, стъпи на пода и тръгна боса към отворената двукрила врата. Нощният въздух навън беше малко по-хладен. Излезе на верандата. На север проблесна светкавица. След малко отекна гърмът. Джоди повдигна косата на врата си и се помоли поне за малък полъх.
    До нея на пода изскърца дъска и тя рязко обърна глава. На няколко крачки в тъмнината стоеше Майкъл.
    — Страхувах се да не те стресна — каза той.
    Тя се извърна. Макар че беше по нощница, тя се почувства гола, след като бе привикнала към плътните рокли на Камила.
    — Не знаех, че си отвън. Не можах да заспя.
    — И аз.
    Той се приближи към перилата и далечна светкавица за миг го освети. Беше по риза и понеже тя рядко го беше виждала без сако, успя да забележи дори само в този кратък проблясък колко тесен беше ханшът му и как ризата плътно обхващаше стройните му гърди. Веднъж го бе чула да казва, че ризите му ги шие френски шивач в Ню Орлиънс, и сега видя, че те му стояха идеално.
    Джоди извърна поглед.
    — Не биваше да говоря така за Ема. Беше грубо от моя страна.
    — Прощавам ти. Ти сигурно си ужасно напрегната — той се поколеба. — Не можеш да си намериш място тук, не можеш и да се върнеш у дома си. Все забравям, че не си оттук.
    — Понякога и аз забравям това.
    Тя постави ръцете върху перилата и се загледа в далечните върхове на дърветата, където бурята вече набираше сила.
    — Мислиш ли, че ще стане по-хладно?
    — Сигурен съм. Усещам наближаващата промяна.
    — Сякаш и аз чувствам това… — прошепна тя. — Промяна… Усещам я с цялото си същество.
    — Промяната настъпва в много форми.
    Тя зачака да чуе какво ще каже, но той не продължи мисълта си.
    — Днес направих нещо, което може би не трябваше да правя. Ходих да плувам в голямото езеро до пасището.
    Той помълча доста дълго време.
    — Така ли?
    — Беше толкова горещо, а водата бе много приятна. По-късно осъзнах, че може да не е било съвсем безопасно. Винаги са ми казвали да не плувам сама, но този път дори не се замислих.
    — Защо ми казваш това?
    Тя въздъхна.
    — Опитвам се да подхвана разговор, за да спрем да се ядосваме взаимно. Нищо друго не съм имала предвид.
    — Не бива да плуваш сама. Ако друг път решиш пак да плуваш, добре би било Камила да е с теб.
    — Тя може ли да плува?
    — Не.
    — Тогава няма да ми е от кой знае каква помощ, нали?
    — Не познавам жена, която умее да плува. Мисля, че не бива повече да ходиш там. Можеш да се удавиш, независимо че този водоем не е много дълбок Веднъж видях как един мъж се удави в съвсем плитка вода.
    — Как така?
    — Беше по време на войната. Понякога се биехме край реки. Видях как простреляха един войник и той не успя да се измъкне от водата. Не можехме да стигнем до него, защото янките ни обсипваха с куршуми. Той се удави в рекичка, от която дори и котка би се измъкнала — споменът изпълни с мъка гласа на Майкъл. — Беше от моята рота. Едва ли някога ще забравя какво почувствах при мисълта, че не бях в състояние да се добера до него — Майкъл помълча минута. — Той така или иначе сигурно щеше да умре, но това не променя нещата.
    — Не бива да говориш за войната.
    — Да, не е подходяща тема за пред дами. Джоди, не можеш да си представиш какво представлява войната. Дни наред е тихо — не знаеш къде е врагът, а и не искаш да привличаш вниманието му. И ето че се изправяте лице в лице, едни срещу друг и като че ли се отприщват всичките стихии в света. Когато човек е прострелян, той стене известно време, после утихва. Конете цвилят, докато умрат. Такива звуци не се забравят — той се приближи, застана до нея и двамата се загледаха в приближаващата буря. — В такива нощи всичко това отново нахлува в главата ми. Така изглежда едно сражение в здрача. Проблясват дула на оръдия и пушки, звукът идва по-късно, също както при гръмотевиците.
    — Никога не съм си представяла, че бурята може да прилича на битка.
    — Може би там, откъдето идваш, няма войни — каза той с глас, изпълнен с надежда.
    — Има войни. Само че не са на американска земя. Никога не съм виждала битка, дори отдалече.
    — Надявам се и никога да не ти се случи.
    — Няма — тя беше решила никога да не му разказва неща за бъдещето, които биха могли да му окажат пряко въздействие, но реши да го успокои, че докато е жив няма да избухне друга война. — Няма да ми се случи, ако остана тук.
    Той я погледна и кимна.
    — Благодаря ти.
    Тя разбра, че той е схванал думите й.
    — Никога не съм те виждала без сако — каза тя, за да прогони мълчанието. — Не се ли уморяваш винаги да си официално облечен?
    Майкъл се обърна в момента, в който отново проблесна светкавица и за миг озари лицето му.
    — И аз не съм свикнал да те виждам по нощница. Като джентълмен мисля, че не е зле да те подсетя, че си забравила да си сложиш пеньоар.
    — Не съм забравила. Беше твърде горещо — направи кратка пауза и допълни: — Освен това не знаех, че ти ще си отвън.
    — Джоди, аз не мога да си позволя да имам чувства към теб. Нямам право.
    Тя усети мъката в гласа му.
    — Там, откъдето идвам аз, нещата не са толкова сложни. Годежите се развалят и това не е срамно за никого.
    — Там може да е така, но тук не е.
    — Да не би нежеланието ти да промениш решението си да се дължи само на чувството ти за дълг? Всеки мъж може да сбърка. Лично аз мисля, че истинският грях се състои в това да поддържаш докрай нещо, което знаеш, че е погрешно.
    — Би било погрешно да се стремиш да проумееш докрай това, което мисля в момента. Погрешно за всички ни.
    — Защо си толкова сигурен? — тя усети през тъмнината, която ги разделяше, как той се мъчеше да стои настрана от нея. — Майкъл, толкова ли си сигурен, че точно това би трябвало да направиш? Откъде знаеш дали не съм се появила тук именно за да те предпазя от грешката да се ожениш за Ема? Знам, че не бива да говоря за тези неща, нито дори да ги мисля, но мога ли да стоя просто така и да не се опитам да предотвратя нещо, което виждам че е погрешно?
    В гърдите на Майкъл се надигна сподавен стон и той се отдръпна назад.
    — Не мога да ти позволя да ме изкушаваш по такъв начин. По дяволите, Джоди, не мога!
    Той се обърна, закрачи към двукрилата врата на стаята си и потъна в нощта.
    Джоди остана, докато се убеди, че няма да се върне, прибра се и легна в леглото си. Усещаше го от другата страна на стената. Верандата и отворените врати ги свързваха в тъмнината. Той я желаеше; тя не се съмняваше в това. Може и да бе твърдо решен да се ожени за Ема, независимо дали я обичаше или не, но тя нямаше да го остави така лесно да стори това. Доволна от това свое решение, тя се усмихна, а бурята внезапно връхлетя върху Уайтфрайърз и дъждът рукна от тъмното небе. Джоди беше щастлива, защото сега знаеше, че Майкъл я желае може би не по-малко, отколкото и тя него.

Петнадесета глава

    Ема нареди на прислужника да остави кутията с боите на тревата, след което го изчака да разгъне платнения стол, който беше донесъл за нея. След снощната буря бе захладняло и тя бе решила, че може би това ще й е последната възможност да улови есенните багри на дърветата отвъд сечището.
    — Засега това е всичко, Маркъс. Ела да ме вземеш след около час.
    — Добре, госпожо.
    Маркъс се върна на пътя и се качи в кабриолета. Докато кабриолетът заскърца, теглен от коня, Ема огледа обекта на своите художествени занимания. Есенните багри винаги й се струваха особено трудни за постигане с безбройните си нюанси. На нейния стил много повече прилягаха пастелните оттенъци на пролетта и може би точно затова беше избрала сватбата и да стане през месец април, когато всичко бе разцъфтяло.
    Ема отвори кутията с боите и сипа малко вода от една бутилка върху палитрата. После я остави на едно парче плат в скута си и започна да скицира рисунката. Беше толкова увлечена в работата си, че не чу как Джордж Пърси се появи на коня си и спря точно зад нея. Когато той заговори, тя така подскочи, че едва не разля водата.
    — Господин Пърси! Как се осмелявате да се промъквате така зад мен!
    Джордж се изчерви от главата до петите.
    — Не исках да ви стресна, госпожице Парланг. Помислих си, че сте ме чули.
    — Щом не съм ви дала знак, трябвало е да продължите по пътя си. Боже мой! Какво е това възпитание, което сте получили?
    — Простете ми — повтори той.
    — Какво търсите тук? Това е владение на моето семейство и вие си позволявате да влизате в него.
    — Просто яздех по пътя и реших да се отбия, за да си поприказваме. Аз живея ей там долу.
    Тя го изгледа, примижа и прикри очи с ръка, за да не й блести слънцето.
    — Наистина ли? Значи там долу, така ли?
    Той се ухили.
    — Да, госпожо. Наскоро купих къщата на стария Хъбард.
    — Значи възнамерявате да останете в Джоакуин?
    Дори не си направи труда да прикрие раздразнението в гласа си.
    — Сега тук е моят дом — каза той и се усмихна още по-широко. — Мисля, че сме съседи.
    — Само в географския смисъл на думата. Но вие така ли мислите да стърчите на този кон и да ми затуляте светлината? Ако е така, аз ще се преместя.
    Сарказмът й беше хаплив и тя си помисли, че Клодия би останала доволна, ако я чуеше.
    Джордж не разбра намека й и слезе от коня.
    — Какво рисувате? Не виждам нищо друго освен листа.
    — Опитвам се да уловя есенните багри. След снощната буря за една седмица ще опадат всичките листа — тя намръщено изгледа дърветата. — Вече са започнали да увяхват.
    — Да знаете какви са есенните листа в Минесота!
    Тя го изгледа от главата до петите.
    — Вие от Минесота ли сте?
    — Да, госпожо. И тя наистина много ми липсва по това време на годината.
    — Колко жалко, че не можете да се върнете в Минесота.
    На Ема й се искаше той да яхне коня си и да я остави сама. Тя винаги намираше, че й е трудно да се съсредоточи върху две неща наведнъж.
    — Зимите обаче не ми липсват. Дори никак. Става толкова студено, че човек може да замръзне… Искам да кажа, че наистина става много студено.
    Ема го стрелна с очи.
    — Истински се надявам годеникът ми, господин Майкъл Девъро, да не е тръгнал по този път. Ако ви види, че разговаряте така насаме с мен, може да реши да ви застреля.
    Джордж погледна към пътя.
    — Ако чуя да идва кон, ще си тръгна.
    Тя въздъхна. Той просто не можеше да разбере намеците й.
    — Ако възнамерявате да стоите там, то поне се преместете една крачка настрана. Хвърляте сянка на листа ми.
    Джордж припряно се отмести.
    — Извинявайте, госпожо.
    Клекна до нея в тревата и се загледа в листа, докато тя внимателно нанасяше по него петънца боя.
    — Сестра ми също рисува. Дори много я бива в това.
    — Възхитително — толкова беше съсредоточена, че гласът й прозвуча съвсем безизразно. — Тя сигурно е голяма радост за родителите ви.
    — Точно така е. Те нямат други деца. Само двамата със сестра ми сме Родителите ми още са живи. Тя живее с тях.
    Ема не намери за необходимо да отговори. Никак не я интересуваше къде живее сестра му.
    — Може би Хортенс ще ме посети някой ден и вие двете ще можете да се запознаете и да рисувате заедно.
    Тя се обърна към него.
    — Хортенс? Вие да не сте французин?
    — Да, госпожо. По-точно произходът ми е френско-канадски.
    — О! Я виж ти! — това донякъде го издигна в очите й. Ема се гордееше с френския си произход и смяташе, че това е единственият произход, достоен за нея. — Моят род произхожда от Франция. По-точно от Авиньон.
    — Не може да бъде! Наистина ли сте оттам? Моят е от Марсилия.
    — Аз разбрах, че семейството ви е от Канада.
    — Не съвсем. Дошли сме от Марсилия.
    Ема остави четката.
    — Какво забележително съвпадение! Излиза, че прадедите ни са били съседи.
    — А сега ето, че и ние сме съседи — той така широко се усмихна, че се видяха чак кътниците му. — Баща ми и сега може да говори френски!
    Тя се обърна към листа си, преструвайки се, че не му обръща внимание.
    — И аз мога. Тук в този край всички знаят френски — тя натопи четката в червена боя. — Разбира се има много голяма разлика между това да си креол и френски канадец.
    — Сигурно е така. Аз мисля, че французинът си остава французин. Ние с Хортенс се считаме за американци.
    — Ето в това е разликата — тя внимателно докосна хартията с четката и проучи резултата. — Водните бои са много трудни. Не можеш да рисуваш върху грешките си. Наистина предпочитам пастелите.
    — А аз не различавам единия край на четката от другия — каза Джордж с тон, в който сякаш звучеше гордост. — Мога да кажа, че почти не различавам цветовете.
    — Така ли?
    — Почти.
    Ема се намръщи.
    — Не може почти да имате цветна слепота. Или я имате, или я нямате.
    — Ами тогава предполагам, че нямам.
    — Надявам се, че не ви задържам — каза Ема с надежда.
    — Ни най-малко. Днес не съм на работа. Имам половин почивен ден.
    Тя понечи да подчертае, че половин почивен ден не е като съвсем да не си на работа, но се отказа, тъй като си помисли, че той може да си тръгне, ако не му обръща внимание.
    — Получихме нова партида ръкавици. Има едни розови, които много ще ви харесат. Цветът им е почти като на онзи плат, който купихте завчера.
    — За него вече имам подходящи ръкавици.
    — А има и едни сини.
    — Сини ли? — за миг тя се замисли. — Нали помните онзи синия поплин. В същия цвят ли са?
    — Абсолютно. Да отделя ли един чифт за вас? — той наведе глава, изскубна стрък трева и го заоглежда. — Нямам нищо против да сляза с коня в града и да ги взема, ако ги искате още сега.
    — Сега не ми трябват. Поплинът е част от зестрата ми. Роклята от него ще облека чак на втория ден след сватбата.
    — Вие имате най-красивите дрехи в града. Може би защото самата вие сте толкова красива.
    Ема се изчерви.
    — Не бива да говорите такива неща, господин Пърси. Не е прилично. На практика аз съм вече омъжена жена.
    — Извинявайте.
    Той доби такъв съкрушен вид, че Ема го съжали.
    — Е, предполагам, че просто не можете да се въздържите да не изразите мнението си — тя се опита да съчетае жълтите и червените тонове на дърветата, но не хареса резултата. — Мисля, че на тези бои им има нещо. Колкото и да се старая, не мога да докарам точния цвят.
    Джордж огледа цветните петна върху хартията.
    — Никога не съм виждал такива червени и жълти листа по дърветата. Права сте, че не са такива в действителността. Тези бои май наистина не са наред.
    Ема го стрелна с очи, за да види дали не й се подиграва, но той беше напълно сериозен.
    — Струва ми се, че няма смисъл да се мъча с тях. Просто трябва да се опитам някой друг ден — тя погледна по посока на Оъкс. — Дали не срещнахте прислужника ми да идва насам? Струва ми се, че съм тук най-малко от час.
    — Мога да отида да го доведа.
    — Няма нужда, той сам ще дойде — тя започна да прибира боите в кутията. — Госпожица Фарнел посещава ли магазина?
    — Не много често. Понякога я виждам заедно с госпожа Галиър. Госпожица Фарнел като че ли не се интересува много от ръкавици.
    Ема се усмихна.
    — Когато ръцете й станат на петна като яйце на токачка, ще види тогава — тя огледа собствените си ръце. Носеше чифт ръкавици без пръсти, за да предпазва ръцете си от слънцето, а широкополата шапка пазеше сянка на лицето й. — Един ден дори я видях без шапка!
    — Я виж ти! Сигурно затова вашата кожа е толкова по-бяла от нейната.
    На Ема това й хареса.
    — Е, аз съм блондинка. Понякога тъмнокосите имат мургава кожа. Като госпожица Фарнел, например.
    — Не бих казал, че кожата й е мургава — отсъди Джордж. — Просто не е така бяла както вашата.
    — А тя не може да ушие дори и един подгъв. Забелязах това на последното ни шивашко парти в дома на Камила. Шие по-зле и от дете. Да бяхте видели какви шевове правеше!
    — Трудно се постигат правите шевове. Знам го, защото понякога оправям раздърпани шевове на ръкавици.
    — Вие ли? А аз си мислех, че го прави госпожица Бейкър.
    — Не, тя само продава платовете. Аз поправям ръкавиците. Това е моя работа. Надявам се скоро да взема и шапките. Още не се е разчуло из града, но госпожа Симсън каза, че скоро ще се оттегли от работа Сигурно знаете, че тя вече наближава шейсетте.
    — Нима е толкова стара? Никога не бих предположила. Ами какво ще правим ние, когато тя се оттегли? Ще трябва да ходя чак в Шрийвпорт, за да си купувам шапки!
    Ема отвори широко очи при мисълта за такава трагедия.
    — Не, госпожо. Аз ще правя шапките, както и ръкавиците.
    — Вие ли?
    — Работя шапки много отдавна. Майка ми е шапкарка — той гордо се усмихна. — Бих могъл да кажа, че съм доста добър майстор.
    — Но вие наистина ли умеете да правите шапки? — Ема не се въздържа и го зяпна от почуда. — Никога не съм познавала мъж, който да прави шапки. Мислех, че само жени се занимават с това.
    — Аз съм по-голям от Хортенс и мама реши да предаде опита си на мен. Както и да е, тя ме научи на всичко, което знаеше. Хортенс повече я бива да обшива портмонета с мъниста.
    — Виж ти! Горя от нетърпение да кажа на Клодия — Ема се засмя. — Тя казва, че мъжете не мислят за нищо друго освен за кучета, коне и реколта.
    — Мен не ме бива за тези неща. Винаги съм живял в големия град, преди да дойда тук и да натрупам състояние.
    Тя поклати глава и къдриците й се разтресоха.
    — Странно място сте избрали за трупане на състояние. Джоакуин е толкова малък, че дори янките не му обръщат внимание.
    Моментално си спомни, че разговаря с човек от Минесота и му се извини.
    — Няма нищо. Аз не се засягам, когато ме наричат така. Та аз съм си янки. В родината ми се гордеем с това.
    — Предполагам, че различните хора го приемат различно — Ема затвори кутията с боите и я постави настрана. — Тук това не се приема за комплимент.
    — Госпожице Парланг, може би не ви е известно, но аз изобщо не съм видял битка по време на войната. Носех униформа, разбира се, но никога не съм се сражавал. Пренасях превързочни материали, поща и други такива неща.
    — Така ли?
    Тя никога не бе предполагала, че Джордж е бил войник, но след като той казваше, сигурно не я лъжеше.
    — Просто исках да знаете, че никога не съм изстрелял дори един куршум срещу вашите войници. Честна дума, никога не съм стрелял срещу бунтовниците.
    — Войниците на Конфедерацията — поправи го тя. — Радвам се, че ми го казахте, господин Пърси. Това ще ни успокои, както мен, така и моите приятелки. Ние наистина не приехме добре факта, че госпожа Симсън ви нае на работа.
    — И аз се опасявах, че имате лошо мнение за мен. Е, просто исках да ви кажа истината.
    Чу се тропот на кабриолет, който привлече вниманието на Ема.
    — Маркъс идва да ме вземе. Вие трябва да си вървите, преди да ви е видял. Няма да е добре и за двама ни да ни заварят как разговаряме насаме.
    — Добре, госпожо.
    Той неловко се поклони и сложи крак в стремето. Когато Маркъс се появи с кабриолета на завоя, Джордж вече се отдалечаваше надолу към новата си къща. Ема замислено го изпрати с поглед. Не я интересуваше дали е бил в армията на янките или не, но все още беше дълбоко впечатлена от това, че може да прави шапки и да поправя разпрани ръкавици. „Колко жалко, че не е приемлив за обществото“ — помисли си тя.
* * *
    — Не така — каза Джоди и с бързи крачки прекоси дървеното скеле. — Премери колоните и не ги разполагай където ти хрумне!
    Тя отвърна на мъжа със същия гневен поглед, с който я гледаше и той.
    — Господин Девъро знае, че аз винаги правя така. Разполагам колоните така, че дървената стена да се получи повече или по-малко равна.
    — Но не го правиш както трябва.
    Майкъл чу спора и дойде да види какво става.
    — За какво спорите?
    — Не може тя да ми нарежда къде да слагам колоните — оплака се мъжът. — Не се е родила жена, която да разбира от строителство повече от мен.
    — С изключение на мен — отсече Джоди. — Виж колко дървен материал хабиш — обърна се към Майкъл: — Стойките трябва да са разположени през четиридесет сантиметра. Така винаги знаеш къде се намират.
    — Че кой го интересува това, след като стената бъде издигната? — възрази й мъжът. — Жена ми дори не знае, че ги има, а още по-малко ще я интересува на какво разстояние са една от друга.
    — Ако ще правиш нещо, ще го правиш както трябва. — Така беше кипнала, че беше готова да хвърли с нещо по него.
    — Направи както тя ти нарежда — каза Майкъл. — Разположи ги през четиридесет сантиметра. Тя има основание.
    Джоди го остави да я хване под ръка и да я отведе настрана от строителната площадка. Когато се отдалечиха достатъчно от работниците, Майкъл каза:
    — Какво значение има къде ще поставят колоните?
    — Ами ако някой ден Марсел Хауард реши да отвори нова врата или прозорец? Така ще знае кои колони да пререже преди да е започнал работата. Освен това, когато знаеш къде точно се намират колоните, е по-лесно да се направи топлинната изолация на къщата.
    — Топлинна изолация ли?
    Тя го погледна изумена.
    — Вие не правите ли топлинна изолация на стените и таваните? Нищо чудно, че в къщите ви има такова течение. Изобщо не бях разбрала, че нямат изолация.
    — Ние използваме дебел дървен материал, който е достатъчна изолация.
    Майкъл се начумери, сякаш не бе сигурен в думите си.
    — Не, не е достатъчна. R-факторът на дървения материал е почти нулев.
    — Моля?
    Джоди пое дълбоко въздух, за да се успокои.
    — Това означава, че не е нужно кой знае колко, за да се направи къща, която да бъде топла през зимата и прохладна през лятото. В стените трябва да се постави нещо, което намалява топлообмена.
    — Ние нямаме такова нещо.
    Тя прехапа устни.
    — Трябва да има нещо, което можем да използваме. Какво ще кажеш за памук?
    Майкъл се усмихна.
    — Искаш да напълниш стените с памук? Работниците ми така ще се смеят, че няма да могат да вдигнат чуковете, за да заковат пироните.
    — Добре, да не е памук. Дай ми някаква идея — тя поглед на към дърветата. — Испански мъх! Няма да е най-доброто но все пак ще е нещо.
    — Джоди, не мога да наредя на дърводелците си да спрат работа, за да берат мъх и да го слагат в стените.
    — Това ще направи къщата по-уютна.
    Тя напрегнато мислеше, за да се сети за нещо по-подходящо.
    — Освен това няма да е безопасно. Ако стане пожар, къщата така ще пламне, че ще изгори до основи. Не, не можем да използваме мъх.
    — Ще измисля нещо.
    — Скъпа, понякога трябва да се предаваш и да оставяш нещата да се развиват така, както е прието.
    Джоди го стрелна с поглед. Дали бе забелязал как я нарече? Никога не беше сигурна дали проявява нежност или просто така си говори. Реши, че е по-добре да не му казва нищо.
    — Пак хванах онзи червенокосия, че не използва нивелир — оплака се тя. — Казах му, че ако не подравнява стените с нивелир, ще го накарам да ги разглоби и отново да ги издигне.
    Майкъл сложи ръцете на раменете й.
    — Там, откъдето идваш, работниците правят ли всичко това или просто искаш да ми подлудиш хората?
    — Майкъл, тези работници изглежда си мислят, че къщата сама може да се построи. Използват разни телове и тежести за отвеси, а един от тях не се занимава с нищо друго, освен да събира изкривени пирони.
    — Ако някой пирон се изкриви или счупи, ние не го хвърляме. Събираме ги, претопяваме ги и правим нови. А сега кажи кой хаби материал?
    Тя поклати глава.
    — Аз все забравям, че дървеният материал далеч не е най-скъпата стока, а в същото време кутия пирони съвсем не е толкова евтина в магазина.
    — Да, можеш да ги купиш, но са много скъпи. Направиш ли си ги сам, хем по-евтино ти излиза, хем знаеш какво им е качеството. Същото важи и за дървения материал. Зная, че този, който взимам от дъскорезницата е добре оразмерен и не е необходимо да мериш всяко парче.
    — Не съм свикнала да работя с елементи два на четири инча.
    Той се озадачи.
    — Ако не беше така, нямаше да се наричат два на четири.
    — Не всичко става по-добро с течение на времето. Дървесината струва цяло състояние там, откъдето идвам.
    — Къщите ви не могат да са стабилни, ако не използвате дървесна сърцевина. Всички носещи елементи в Уайтфрайърз са от дървесна сърцевина.
    Джоди погледна към къщата.
    — Строежът напредва бавно. Ако имахме машините, с които съм свикнала, вече можехме да сме го свършили.
    — И за какво да бързаме? Марсел и Сали още не са се оженили. Докато това стане, къщата ще е готова.
    Тя се усмихна.
    — Все забравям, че нямаме пусков срок — тя вдигна очи и го погледна. — Ние можем много да научим един от друг.
    — Мисля, че вече го правим. Какво ще кажеш да напълним стените с кирпич?
    — Кирпич ли?
    — Видях веднъж да правят така в Тексас. Смесиха глина с листа и слама, за да напълнят стената. Тази смес не гори и стените стават по-яки.
    Тя се разсмя.
    — Идеално. Как ли не се сетих за това?
    — Мисля, че е по-добре аз да го кажа на работниците. От мен ще го приемат по-лесно.
    — Те май не ме обичат?
    — Не е задължително да те обичат. Те са наемни работници, а не наши приятели. Биха се възпротивили на всяка жена, не само на теб.
    — Ще трябва да мине време, докато свикнат с това.
    — В бъдещето мъжете свикнали ли са да приемат нареждания от жени?
    — Не е нещо необичайно. Не съществува такова строго разделение кой каква работа върши. Познавам семейства, в които съпругата работи, а съпругът стои у дома и се грижи за домакинството и децата.
    Майкъл се усмихна, сякаш си помисли, че тя се шегува.
    — Идваш от забележителна епоха.
    — Ще ме съпроводиш ли до стопанските сгради? Исках да те попитам нещо — тя тръгна с него, докато заобикаляха къщата. — Защо онзи човек прави навес над потока? Попитах го, но той не пожела да ми отговори. Идвах да те намеря, когато видях, че набиват колоните.
    — Прави си летен зимник. Марсел също иска такъв, вместо мазе, каквото има Уайтфрайърз. Водата преминава през зимника и запазва маслото и млякото по-дълго време.
    — Интересно е — тя се загледа известно време в работата на мъжа. — А аз си помислих, че го прави, за да ме дразни.
    — Ти си прекалено докачлива. Тези хора отдавна си знаят работата. Може би се различава от начина, по който са я изпълнявали по-рано твоите работници, но въпреки това те владеят добре занаята си.
    — Понякога ми е много трудно — призна тя. — Искам да ги ръководя и да ги карам без много шум да правят нещата така, както аз мисля, че трябва — тя скръсти ръце на гърдите си и погледна към къщата. — Може би повече преча, отколкото помагам.
    — Не бих казал, че е точно така. Или поне не винаги.
    Тя се усмихна.
    — Какво мисли Марсел за къщата?
    — Казва, че с нетърпение чака да се нанесе. Никога не беше чувал, че в къща с такива размери спалните може да са на приземния етаж, но щом свикна с името, стана неин страстен поддръжник.
    — Иска ми се, преди да се бях появила тук, да бях минала с кола по този път, за да зная дали тази къща ще е останала след сто години.
    Майкъл кимна убедено.
    — Ще е останала. Аз правя солидни къщи.
    — Ти ли си построил най-много къщи в града? Винаги съм мислила, че строиш само за приятели.
    — Аз имам приятели из целия град — той я измери с поглед и се усмихна. — Не си ли гладна? Време е да свършваме за днес.
    Тя погледна към слънцето.
    — Не разбрах, че е станало толкова късно. Да приключваме тогава.
    След като пуснаха работниците да си отиват, Джоди и Майкъл яхнаха конете и препуснаха към Уайтфрайърз.
    — Радвам се, че ми позволи да ти помогна за тази къща — каза тя. — И без това имам чувството, че не съм много полезна. Мислиш ли, че бих могла да си изкарвам прехраната като проектирам и строя къщи за хората?
    — Нямаш никакъв шанс. Никой няма да те наеме.
    — Да, защото съм жена — тя се намръщи. — Трябва да измисля нещо. Не мога цял живот да живея от благодеянията на Майкъл Девъро. Нито пък ще се омъжа за Уил Бро — добави тя. — Изобщо не ми намеквай повече за това.
    — Нямах и намерение.
    Джоди усещаше как дните отлитат. Беше дошла есента, пролетта също нямаше да закъснее, а с нея щеше да дойде и денят на сватбата му.
    — Я да видим кой първи ще стигне до Уайтфрайърз!
    Тя заби пети в хълбоците на коня и Майкъл препусна сл