Скачать fb2
Криза

Криза

Аннотация

    Съдбата се усмихва на д-р Крейг Бауман — след години изтощителен труд всред конвейера от страдащи, той най-сетне е станал съдружник в скъпа частна практика. Сега има всичко — време за избрани пациенти, скъпа кола, красива любовница, а парите са много, наистина много! Но един слънчев следобед идилията ненадейно рухва — докторът е даден под съд за лекарска грешка, причинила смърт. На сцената се появява д-р Джак Степълтън, патолог от Ню Йорк, повикан от сестра си — съпругата на Крейг. Джак скланя да пътува до Бостън и предлага услугите си като експертен свидетел в помощ на изнемогващия адвокат на Крейг. Но когато Джак предлага да се ексхумира трупът, за да отпаднат най-сетне фалшивите обвинения, се отваря кутията на Пандора. Докато животът и кариерата на Крейг висят на косъм, Джак е на път да направи смайващо разкритие от изключително съдебно и медицинско значение. Но точно тогава се появяват хора, готови на всичко, за да го спрат.


Робин КукКриза

ПРОЛОГ

    8 септември 2005 г.

    Есента е чудесен сезон, макар често да я използват като метафора за наближаваща смърт. Никъде обаче тя не е толкова прелестна и с такова буйно разнообразие от цветове, както в североизточните щати. Дори в ранния септември топлите, натежали от влага мъгливи дни на лятото в Нова Англия се заменят постепенно от кристален, чист и сух въздух и лазурносиньо небе. Така беше и на осми септември 2005-а година. Ни едно облаче не помрачаваше прозрачното небе от Мейн до Ню Джърси, а температурата из павирания лабиринт на търговските улици на Бостън и бетонните криволици на Ню Йорк беше приятна.
    Към края на деня двама лекари едновременно и неохотно посегнаха към звънящите си клетъчни телефони в тези два града. Никой от тях не се зарадва на обаждането. Всеки се страхуваше, че мелодичният звън може да известява за криза, която изисква професионалното им внимание и присъствие. Ненавременно прекъсване в момент, когато и двамата очакваха интересно прекарване на вечерта.
    За съжаление, лекарската им интуиция се оказа вярна, тъй като и двете позвънявания бяха свързани с отдаване на дължимото на тъжната метафорика на есента. Обаждането в Бостън се отнасяше до смъртта на човек с остра болка в гърдите, необяснима слабост и затруднено дишане, докато в Ню Йорк ставаше дума за съвършено ясен и недвусмислен смъртен случай. И двете ситуации бяха спешни и изискваха лекарско присъствие, което означаваше отлагане на личните планове за вечерта. Това, което лекарите не знаеха, беше че едното обаждане ще предизвика поредица от събития, засягащи и двамата, ще ги въвлече в риск и ще ги превърне в жестоки врагове, а другото ще рефлектира по необикновен начин върху първото.


    Бостън, Масачузетс
    7:10 вечерта

    Д-р Крейг Бауман отпусна ръцете си за миг, за да облекчи напрегнатите си и болезнени мускули. Беше застанал срещу огледалото, закрепено от вътрешната страна на вратата на гардероба и се бореше с официалната си черна папийонка. Бе обличал смокинг най-много пет-шест пъти в живота си: първия път на бала при завършване на гимназията и последния — когато се беше оженил; и във всичките предишни случаи смокингът бе взет под наем и малко демоде. Но сега, в новото си превъплъщение, той искаше нещо истинско. Беше си купил чисто нов смокинг и нямаше да се примири с някаква фалшива вратовръзка. Бедата беше, че наистина не знаеше как да я върже, а се бе смутил да попита продавача. Тогава не се притесняваше кой знае колко, защото предполагаше, че е като връзване на обувки.
    Опитът обаче показа, че е много по-различно и той се бореше да се справи с проклетото нещо най-малко от десет минути. За щастие Лиона, новата му секретарка и деловодителка в същото време, и дори нова приятелка, се занимаваше с грима си в банята. В най-лошия случай щеше да се наложи да я попита дали тя не знае как да го направи. Не се бяха срещали на обществено място толкова дълго и Крейг предпочиташе да поддържа очевидната й вяра в неговата изисканост, опасявайки се, че в противен случай подмятанията й никога няма да имат край. Лиона притежаваше онова, което административната му секретарка и медицинска сестра наричаха „уста“. Тактичността определено не беше силната й страна.
    Крейг хвърли бърз поглед по посока на Лиона. Вратата към банята бе открехната и тя гримираше очите си, но всичко, което можеше да види бе страничен изглед към заобленото й двайсет и тригодишно дупе, стегнато в лъскава розова коприна. Стоеше на пръсти, наведена над мивката, за да е по-близо до огледалото. Лека усмивка прекоси лицето на Крейг, когато си представи как двамата минават между редовете в Симфоничната зала, за което всъщност бяха всичките тези приготовления и труфила. Като компенсация за безпардонността си Лиона беше красавица, особено в късата рокля, която наскоро бяха купили в „Нейман Маркъс“. Беше сигурен, че тя ще завърти доста глави и че към него ще се насочат завистливите погледи на доста четиридесет и петгодишни мъже. Крейг осъзна, че подобни чувства са по-скоро младежки, но не ги бе изпитвал от времето, когато за пръв път облече смокинг и не можеше да се нарадва.
    Усмивката му помръкна, когато се запита дали сред публиката няма да се окаже някой от приятелите на семейството му. Целта му определено не беше да унижи някого или да нарани нечии чувства. Въпреки това се боеше да не срещне някои познати, тъй като той и съпругата му никога не ходеха на симфоничен концерт, нито пък неколцината им приятели, по-голямата част от които бяха претоварени с работа лекари като него самия. Предимствата на градския културен живот не бяха част от техния стил, благодарение на дългите и изнурителни часове медицинска практика.
    Крейг и Алексис бяха разделени от шест месеца, така че не беше неестествено да има компания. Не смяташе възрастта за проблем. Доколкото беше с пълнолетна жена на следколежанска възраст, това не би трябвало да има значение. Освен това щеше да се случи рано или късно да го видят да излиза с гадже. В добавка към редовните посещения на Симфоничната зала той бе станал и редовен посетител на новия фитнес салон, както и на театрални постановки, балет и какви ли не още социални събития, които нормалните образовани хора не пропускат в един град от световна класа. Тъй като Алексис непрекъснато бе отказвала да го придружи в новото му амплоа още от получаването на научната му степен, сега се чувстваше оправдаван, че е съпровождан от друг човек. Нямаше намерение да се въздържа от превръщането си в личност каквато искаше да бъде. Беше започнал да членува дори в Музея за изящно изкуство и се интересуваше къде се откриват изложби, макар че никога преди не беше посещавал ни една. Беше се наложило да пожертва подобни дейности по време на тежкото, изнурително усилие да стане лекар — особено най-добрия лекар, какъвто можеше да бъде, което означаваше, че за десет години от живота си на възрастен човек бе отсъствал от болницата само за да спи. А когато завърши стажа си по вътрешна медицина и окачи лелеяната табелка с името си имаше дори по-малко време за лични дела, включително за семейството. Беше се превърнал в типичния интелектуален провинциален работохолик, който няма време за нищо друго, освен за пациентите си. Но всичко това се беше променило и разкаяния и вина, особено що се отнася до семейните въпроси, трябваше да почакат. Новият д-р Крейг Бауман беше оставил зад себе си забързания, неудовлетворителен и некултурен делничен живот. Знаеше, че някои хора може да нарекат ситуацията му криза на средната възраст, но той имаше друго име за това. Наричаше го прераждане, или още по-точно — пробуждане.
    През изминалите години Крейг беше завладян — дори обсебен — от идеята да се трансформира в по-интересна, по-щастлива, изискана и по-добра личност и като резултат — в по-добър лекар. На бюрото в градския му апартамент лежаха купчина каталози от различни местни университети, включително Харвард. Имаше намерението да вземе курсове по класическа литература и древни езици: по един или два на семестър, за да навакса изгубеното време. И най-хубавото от всичко, благодарение на преместването му, да се върне към изследването си, което напълно бе изоставил при започване на лекарската си практика. Онова, което в медицинското училище смяташе за изгодна задача — да върши мръсната работа вместо професора, изследвайки натриевите пътища в мускулите и нервните клетки, се бе превърнало в съдба, когато се издигна до нивото на колега изследовател. Крейг беше дори съавтор в няколко възторжено приети научни статии, докато беше студент по медицина, а след това стажант. Сега бе отново на пейката, способен да прекара два следобеда в седмицата в лабораторията и това му харесваше. Лиона го наричаше ренесансов човек и макар да знаеше, че прозвището е пресилено, той смяташе, че след няколко години усилен труд може да е близо до това.
    Произходът на метаморфозата на Крейг бе по-скоро внезапен и напълно го бе изненадал. Само година преди това и съвършено неочаквано професионалният му живот и практика се бяха променили драматично в две направления — значително покачване на заплатата, както и удовлетворение от работата. Изведнъж бе станало възможно за него наистина да практикува онзи вид медицина, който бе учил в медицинското училище, където нуждите на пациента засенчваха мистериозното господство на размера на здравните осигуровки. Изведнъж се оказа, че Крейг може да прекарва часове наред с някого, ако състоянието на пациента го изискваше. С един замах той се бе освободил от бича на намаляващите компенсации и покачващите се разходи, които го принуждаваха да вмъква все повече и повече пациенти в и без това претъпкания си работен график. За да му плащат вече нямаше нужда да се бори със застрахователните чиновници, които често се оказваха невежи в медицинско отношение. Дори бе започнал да се обажда по домовете, когато това бе в интерес на пациента, нещо немислимо преди.
    Промяната приличаше на сбъднат сън. Когато предложението дойде изневиделица, той бе казал на евентуалния си благодетел, а сега партньор, че трябва да помисли. Как можа да се окаже толкова глупав, че да не се съгласи на мига? Ами ако бе пропуснал възможността да сложи ръка на големия джакпот? Всичко беше по-добро, с изключение на семейството, но корените на този проблем показваха само колко потиснат е бил той още от първия ден на предишното си работно място. В крайна сметка вината бе негова и той си го признаваше. Беше позволил нуждата от установена медицинска практика да диктува и границите на неговия живот. Но сега не се увличаше, така че може би семейните трудности щяха да се разрешат в бъдеще, за което щеше да им даде достатъчно време. Може би Алексис щеше да се убеди колко по-добър можеше да е животът им. Междувременно той бе решил да се наслаждава на подобряването на своя. За първи път, откакто се помнеше, имаше свободно време и пари в банката.
    Хванал двата края на папийонката с ръце, той тъкмо се канеше да поднови опитите си да я върже, когато клетъчният му телефон иззвъня. Лицето му посърна. Погледна часовника си. Беше седем и десет. Симфоничният концерт започваше в осем и половина. Очите му се спряха върху името на човека, който го търсеше. Станхоуп.
    — По дяволите! — изруга той, докато отваряше телефона и го приближаваше към ухото си.
    — Д-р Бауман! — произнесе култивиран глас. — Обаждам се във връзка с Пейшънс. Зле е. Всъщност, струва ми се, че този път наистина е болна.
    — Какъв според вас е проблемът, Джордан? — попита Крейг, докато обръщаше очи към банята. Лиона беше чула телефона и го гледаше. Той произнесе с устни „Станхоуп“ и тя кимна. Знаеше какво означава това и Крейг го разбра по изражението й, което показваше същия страх, какъвто изпитваше и той — че вечерта им е на път да се провали. Ако пристигнеха за концерта прекалено късно, трябваше да изчакат антракта, за да седнат, което на свой ред означаваше да се откажат от вълнението и възбудата от влизането, която и двамата очакваха с нетърпение.
    — Не знам — каза Джордан. — Изглежда неестествено слаба. Дори не е в състояние да седне.
    — Освен слабостта какви са другите симптоми?
    — Мисля, че трябва да се обадим за линейка и да отидем в болницата. Тя е доста разтревожена и започва да ме безпокои.
    — Джордан, ако вие се безпокоите, аз също се безпокоя — произнесе Крейг успокоително. — Какви са симптомите й? Имам предвид, че тази сутрин бях у вас и се занимавах с различните й обичайни оплаквания. Да не би сега да е нещо различно? — Пейшънс Станхоуп беше една от онези пет-шест пациенти, които Крейг наричаше „проблемни“, но тя бе най-зле от групата. Всеки лекар имаше такива и ги намираше в най-добрия случай за досадни, а в най-лошия — за вбесяващи. Това бяха пациентите, които упорстваха ден след ден с молби и оплаквания, които в по-голямата си част бяха психосоматични или напълно фантомни и на които рядко би помогнала някаква терапия, включително алтернативна медицина. Крейг бе опитал всичко с тези хора, но без каквато и да е полза. Те бяха напълно депресирани, недоволни, разстроени и времеядци, а сега с Интернет ставаха още по-изобретателни по отношение на мнимите си симптоми и изискваха дълги, напоителни разговори и държане на ръце. В предишната си практика, след като се увереше, че са хипохондрици без никакво съмнение, Крейг би подредил нещата така, че да ги вижда колкото се може по-рядко и то най-вече, за да ги прехвърли към практикуващата сестра или към тесен специалист, най-вече психиатър, ако успееше да ги накара да отидат. Но при сегашното състояние на нещата бе ограничен във възможността си да прибягва до такива хитрости, като се имаше предвид, че „проблемните пациенти“ бяха единствените досадници в новата му практика. Представляващи само три процента от основните му пациенти, както обяви счетоводителят, те поглъщаха повече от петнайсет процента от неговото време. Пейшънс беше най-типичният пример. Беше я преглеждал най-малко веднъж седмично през последните осем месеца предимно вечер или през нощта.
    — Този път е много по-различно — каза Джордан. — Изобщо не прилича на оплакванията й от миналата вечер и сутринта.
    — Как така? — попита Крейг. — Можете ли да ми кажете нещо специфично? — Искаше да бъде колкото се може по-сигурен за това какво става с Пейшънс, като се насилваше да не забравя, че хипохондриците понякога наистина се разболяват. Проблемът с подобни пациенти беше, че те снижаваха индекса на съмнение. Като в приказката за лъжливото овчарче, което крещяло, че има вълк.
    — Болката е на друго място.
    — Окей, това е вече начало — каза той и направи знак на Лиона да побърза. Ако настоящият проблем бе това, което предполагаше, искаше да отидат заедно с Лиона да посетят болната вкъщи. — И кое й е различно на болката в момента?
    — Тази сутрин бе в ректума и долната част на стомаха.
    — Помня — отвърна Крейг. И как би могъл да забрави? Подуване, газове и проблеми с освобождаването на червата, описани в отвратително изтънчени подробности, представляваха обичайните оплаквания. — Къде я боли сега?
    — Казва, че е в гърдите. Никога досега не се е оплаквала от болки там.
    — Не е съвсем вярно, Джордан. Миналия месец имаше няколко епизода с подобни болки. За което я подложихме на изследване на стреса.
    — Прав сте! Бях забравил. Не мога вече да запомня всичките й симптоми.
    Както и аз, искаше му се да каже, но си сдържа езика.
    — Струва ми се, че трябва да отиде в болницата — повтори Джордан. — Има известни затруднения с дишането и дори с говора. По-рано днес успя да ми каже, че има главоболие и й е лошо на стомаха.
    — Гаденето е от постоянния й репертоар — подхвърли Крейг. — Както и главоболието.
    — Само че този път повърна. Освен това имала чувството, че се носи из въздуха и се вцепенява.
    — Е, това е вече нещо ново!
    — Казвам ви, този път е напълно различно.
    — Болката вътрешна и тъпа ли е, или е остра и на периоди, като спазъм?
    — Не мога да кажа.
    — Бихте ли я попитали? Може да се окаже важно.
    — Добре, изчакайте на телефона.
    Крейг го чу, че оставя слушалката. В този момент Лиона излезе от банята. Беше готова. Той си помисли, че изглежда като излязла от списание и вдигна палци възторжено. Тя се усмихна и попита:
    — Какво става?
    Той вдигна рамене, като продължаваше да държи клетъчния телефон до ухото си.
    — Прилича на нещо, което изисква домашно посещение.
    Лиона кимна, след което го погледна въпросително:
    — Имаш ли затруднения с вратовръзката?
    Той неохотно кимна.
    — Да видим какво мога да направя — предложи тя.
    Крейг вдигна брадичката си, за да й даде повече простор за действие, докато чакаше Джордан да се върне на линията.
    — Казва, че болката е ужасна.
    Той кимна. Това вече звучеше съвсем в стила на онази Пейшънс, която познаваше. За това нямаше помощ.
    — Болката разпространява ли се към ръката или шията?
    — О, боже! Не знам. Да я питам ли?
    — Ако обичате.
    След няколко ловки маньовъра Лиона прехвърли краищата на вратовръзката през примката и стегна възела, който бе направила. Нагласи го и отстъпи назад.
    — Не е лошо, макар че не е красиво да се хваля — обяви тя.
    Крейг се огледа в огледалото и трябваше да се съгласи. Беше се справила лесно.
    Гласът на Джордан долетя от другия край:
    — Казва, че е точно в гърдите. Докторе, възможно ли е да е сърдечна криза?
    — Изключено, Джордан. Спомняте ли си, казах ви, че изследването на стреса показа леки изменения, заради което препоръчах още тестове на сърдечния й статус, макар тя да не беше съгласна.
    — Наистина си спомням. Но каквито и да са сегашните й оплаквания, убеден съм, че се засилват. Дори изглежда посиняла.
    — Добре, ей сега идвам. Само още един въпрос: вземала ли е някой от онези антидепресанти, които й оставих тази сутрин?
    — Това важно ли е?
    — Би могло да се окаже. Макар да не изглежда като лекарствена реакция, трябва да го имаме предвид. Беше ново лекарство за нея. Затова й казах да не го взема до тази вечер преди да си легне, защото може да получи замайване.
    — Представа нямам дали го е взела или не. Има цял куп лекарства, предписани от д-р Коен.
    Крейг кимна. Знаеше много добре, че шкафът на Пейшънс прилича на малка аптека. Д-р Етан Коен беше много по-либерален в предписването на лекарствата в сравнение с Крейг и беше първоначалният й лекар. Тъкмо д-р Коен бе този, който бе предложил на Крейг възможността да се присъедини към неговата практика, но напоследък беше партньор на Крейг по-скоро на хартия, отколкото в действителност. Човекът имаше лични здравословни проблеми, които бе изоставил, и които можеха да се превърнат в постоянни. Крейг бе наследил целия му настоящ списък с проблемни пациенти. За радост на Крейг никой от собствените му предишни проблемни пациенти не се бе прехвърлил към новата му практика.
    — Слушайте, Джордан — каза той. — Сега тръгвам, но вие се опитайте да намерите малкото шишенце с хапчета, които дадох на съпругата ви тази сутрин, за да ги преброим.
    — Ще направя всичко възможно.
    Крейг затвори телефона си и погледна към Лиона.
    — Явно наистина трябва да направя домашно посещение. Имаш ли нещо против да ме придружиш? Ако се окаже фалшива тревога, можем да отидем директно на концерта и да хванем началото. Не живеят далече от Симфоничната зала.
    — Нищо против — каза Лиона жизнерадостно.
    Докато намъкваше смокинга си, Крейг тръгна към кабинета си. Взе от най-горната лавица черната си чанта и я отвори. Беше подарък от майка му за завършването на медицинското училище. На времето му се виждаше нещо изключително, защото добре знаеше колко време майка му е трябвало да отделя пари настрана, без баща му да разбере, за да си го позволи. Беше огромна, старомодна лекарска чанта, изработена от черна кожа с месингова закопчалка. В предишната си практика Крейг никога не я беше използвал, тъй като никога не правеше посещения по домовете. Но през изминалата година често му се налагаше да го прави.
    Напъха в нея лекарствата, които смяташе, че може да потрябват, както и принадлежности за установяване на сърдечни нарушения и биомаркери за сърдечна криза. Науката беше напреднала от времената, когато беше стажант. Някога отнемаше дни, докато се получат резултатите от лабораторията. Сега можеше да го направи в домашни условия. Апаратурата не беше перфектна, но това нямаше значение. Беше проверка на диагнозата, което беше важното. Той се протегна към горната лавица и взе портативния апарат за електрокардиограма, който подаде на Лиона.
    Когато официално се раздели с Алексис, Крейг си бе намерил апартамент в Бийкън Хил в центъра на Бостън. Беше четириетажен, без асансьор, двоен, на „Ривър стрийт“, много слънчев, с тераса и изглед към Чарлз ривър и Кеймбридж. Мястото беше централно и удовлетворяваше идеално изискванията на Крейг, особено по отношение близостта на добрите ресторанти и театри. Единственото незначително неудобство беше проблемът с паркирането. Трябваше да наеме място за паркиране в един гараж на „Чарлз стрийт“, на пет минути пеша.
    — Какви са шансовете да пристигнем навреме за концерта? — попита Лиона, когато вече пътуваха в новото Порше на Крейг на запад към „Стороу драйв“.
    Крейг трябваше да повиши глас, за да надвика рева на двигателя.
    — Джордан изглежда допуска, че може да е основателно. Точно това ме плаши. Той живее с Пейшънс и я познава по-добре от всеки друг.
    — Как изобщо човек може да живее с нея? Тя е такъв трън в задника, а той изглежда изискан, фин джентълмен. — Лиона беше огледала семейство Станхоуп, когато бяха идвали в кабинета му няколко пъти.
    — Предполагам, че е въпрос на облаги. Имам чувството, че тя е тази с парите, но кой знае. Личният живот на хората никога не е такъв, какъвто изглежда, включително и моя доскоро. — И той стисна ръката на Лиона.
    — Не знам как имаш търпение с такива пациенти1 — произнесе тя с възхищение. — Не го казвам заради каламбура.
    — Опитвам се и не мога да ги поставя между теб и мен. За щастие са малцинство. Научен съм да се грижа за болни. Хипохондриците за мен са същото като кръшкачите. Ако исках да съм психиатър, щях да уча психиатрия.
    — Когато пристигнем в колата ли да те чакам?
    — Както искаш — отвърна той. — Не знам колко ще се забавя. Понякога трае и час. Мисля, че е добре да влезеш с мен. Ще скучаеш толкова време сама.
    — Ще ми е интересно да видя как живеят.
    — Едва ли както средностатистическа двойка.
    Семейство Станхоуп обитаваха масивна тухлена къща на три етажа в Джорджиански стил на доста голям залесен парцел, близо до „Честнът хил кънтри клуб“ в един шикозен район на Брайтън, Масачузетс. Крейг влезе в обиколната алея и се приближи към къщата. Познаваше пътя отлично. Джордан отвори вратата, когато изкачиха трите стъпала. Крейг носеше черната си чанта, а Лиона — апаратурата за ЕКГ.
    — На втория етаж е, в спалнята си — каза бързо Джордан. Беше висок, педантичен мъж, облечен в тъмносиво сако от кадифе. Ако се бе учудил на официалното облекло на Крейг и Лиона, то не го показа. Извади малко пластмасово шишенце и го подаде на Крейг, преди да се завърти на пети.
    Беше безплатна мостра на „Золофт“, която бе оставил на Пейшънс тази сутрин. Още на мига забеляза, че една от шестте таблетки липсва. Явно я беше изпила по-рано, отколкото я бе посъветвал. Пусна шишенцето в джоба си и последва Джордан.
    — Ще имате ли нещо против секретарката ми да дойде заедно с мен? — попита Крейг. — Може да се наложи да ми помага. — Лиона бе демонстрирала няколко пъти в офиса желанието си да помага. Крейг бе впечатлен от нейната инициативност от самото начало, много преди да си помисли да я покани да излязат заедно. Беше приятно изненадан и от факта, че посещава вечерни курсове в Бънкър хил Къмюнити колидж с идеята да получи диплома за лаборант или медицинска сестра. Това само я правеше по-привлекателна в очите му.
    — Разбира се, че не — отвърна Джордан през рамо и им махна с ръка да го последват. Той продължи да се изкачва по главното стълбище, което минаваше покрай полукръгъл прозорец над входната врата.
    — Отделни спални — прошепна Лиона. — Мислех, че го има само в старите филми.
    Крейг не отговори. Те бързо прекосиха покрития с килим коридор и влязоха в покоите на домакинята, тапицирани в синя коприна. Пейшънс лежеше в широкото си легло подпряна на дебели възглавници. Клепачите й бяха спуснати. Една прислужница с вид на скромна стара мома се изправи. Държеше мокра кърпа, която явно се канеше да сложи на челото на болната.
    Крейг хвърли бърз поглед към Пейшънс и без да каже дума се насочи към нея, пусна чантата на леглото и хвана ръката й, за да провери пулса. После извади апарата за измерване на кръвно налягане и стетоскопа. Докато стягаше маншета около ръката й, нареди кратко на Джордан:
    — Извикайте линейка!
    Мъжът само леко вдигна вежди, за да покаже, че е чул, тръгна към телефона на нощното шкафче и набра 911. След това махна с ръка на прислужницата, че е свободна.
    — Мили боже! — промърмори Крейг, докато разкопчаваше маншона. Дръпна възглавниците зад гърба на Пейшънс и тя се отпусна на леглото като парцалена кукла. Той свали завивките, наведе се със стетоскопа към гърдите й и кимна към Лиона да му подаде апаратурата за електрокардиограма. Чуваше как Джордан говори с оператора на 911.
    — Ще се оправи ли? — попита шепнешком Лиона.
    — Един господ знае — отвърна Крейг. — Посиняла е, за бога.
    — Какво означава?
    — Означава, че няма достатъчно кислород в кръвта й. И нямам представа дали е, защото сърцето не помпа достатъчно или защото не диша добре. Едното от двете е, а може би и двете.
    Крейг се съсредоточи върху апарата за ЕКГ, докато той бълваше лентата. Имаше съвсем малки изкачвания и спадове в кривата, с широки разстояния между тях. Крейг нетърпеливо откъсна разпечатката и впери очи в нея, преди да я напъха бързо в джоба си. След това отви крайниците й.
    Джордан остави слушалката.
    — Линейката е на път.
    Крейг само кимна, затършува из чантата си и извади дихателен апарат. Сложи маската върху носа и устата на Пейшънс и компресира. Гърдите й се надигнаха бързо.
    — Ще се справиш ли с това? — обърна се Крейг към Лиона, докато продължаваше да вентилира дробовете.
    — Предполагам — отвърна тя колебливо, мушна се между него и таблата на леглото и започна да му помага при обдишването.
    Той й показа как да използва обтуратора, като в същото време държи главата на Пейшънс назад. След това се наведе и погледна зениците й. Бяха разширени и не реагираха. Не беше добър знак. Прислуша я със стетоскопа — сега беше добре вентилирана.
    Извади от черната си чанта принадлежностите, с които да изследва за биомаркери, свързани със сърдечна криза. Отвори кутията и измъкна едно пластмасовите устройства. Използва малка спринцовка, за да изтегли известно количество кръв от главната вена, разклати я и впръска шест капки върху теста за проба. После го вдигна на светлината.
    — Положителен е — каза той след малко и напъха всичко обратно в чантата.
    — Кое е положително? — попита Джордан.
    — Кръвта й е положителна за миоглобин и тропонин. На обикновен език това означава, че има сърдечен пристъп. — Той се увери със стетоскопа си, че Лиона се справя добре с кислородния апарат.
    — Значи първоначалното ви впечатление е било правилно — обади се Джордан.
    — Едва ли. Боя се, че положението е много лошо.
    — Опитах се да ви съобщя колкото се може повече подробности по телефона — каза мъжът високомерно. — Но тогава сметнах, че е сърдечна криза.
    — По-зле е, отколкото ми го описахте — поклати глава Крейг, докато вадеше епинефрин и атропин, заедно с малко шишенце интравенозна течност.
    — Моля да ме извините. Бях пределно ясен, когато ви казах, че състоянието й прогресивно се влошава.
    — Съобщихте ми, че има затруднения с дишането. Всъщност тя едва дишаше, когато пристигнахме. Трябваше да ми го кажете. Освен това споменахте, че е леко посиняла, а я заварвам напълно синя. — Крейг сръчно започна интравенозно преливане. Прикрепи иглата и вкара епинефрина и атропина. Прикачи малка система с бутилка към абажура с кукичка, която бе взел за целта.
    — Направих всичко, за да ви осведомя колкото се може по-добре, докторе.
    — Оценявам го — отвърна Крейг и вдигна ръце в помирителен жест. — Съжалявам. Не исках да ви критикувам. Просто се безпокоя за съпругата ви. Сега трябва да я откараме колкото се може по-бързо в болницата. Трябва да я вентилират с кислород и да й поставят сърдечен пейсмейкър.
    Звукът на приближаващата се линейка можеше да се чуе от далеч. Джордан слезе по стълбите, за да заведе санитарите право в стаята на Пейшънс.
    — Ще издържи ли? — попита Лиона, като не преставаше да изпомпва въздух в дробовете на болната. — Изглежда ми много посиняла.
    — Ти свърши отлична работа — похвали я Крейг. — Но не съм оптимист; зениците й не се свиват и тя е прекалено вяла. Но ще знаем повече, когато я откараме в „Нютън Мемориал“ и й направят кръвни изследвания и я сложат на респиратор. Имаш ли нещо против да шофираш моята кола? Искам да ги придружа с линейката в случай на сърдечна блокада. Може да се наложи да й направя сърдечен масаж по пътя.
    Парамедиците действаха енергично. Бяха мъж и жена, които явно работеха заедно от доста време, защото се разбираха от едно движение. Незабавно сложиха Пейшънс върху носилка, смъкнаха я по стълбите и я вкараха в линейката. Няколко минути след пристигането си вече тръгваха обратно. Включиха сирената, жената седна на волана, а мъжът телефонира в болницата да уведоми за случая.
    Сърцето на Пейшънс все още биеше, но едва-едва, когато пристигнаха. На рампата ги очакваше една кардиоложка, която Крейг добре познаваше. Уведоми я за резултатите от изследването за биомаркери, което потвърждаваше диагнозата за инфаркт на миокарда или сърдечна криза.
    Както се очакваше, Пейшънс бе сложена на респиратор със сто процента кислород, след което — на външен пейсмейкър. За съжаление бързо бе установено, че има електрическа активност без пулс, което означаваше, че пейсмейкърът създава изображение на електрокардиограмата, но сърцето не бие. Един от стажантите се наведе над носилката и започна сърдечен масаж. Кръвното налягане се понижи, макар картината на газовете в кръвта да не бе лоша, но киселинното ниво се намираше на границата с най-високото, което кардиолозите някога бяха виждали.
    Крейг и кардиоложката се спогледаха. Състоянието на болната беше много лошо, още когато я пренасяха в линейката.
    След няколко часа усилия да накарат сърцето да заработи, кардиоложката дръпна Крейг настрана. Той беше все още в официалния си костюм, с вратовръзка. Кръвта беше опръскала дясната му ръка, а сакото на смокинга му висеше на една свободна окачалка за системи до стената.
    — Предполагам, че става дума за сериозни увреждания на сърдечния мускул — въздъхна жената. — Положението можеше да е различно, ако бяхме започнали по-рано. От описанията ви на развитието на случая стигам до извода, че имаме масиран първоначален инфаркт.
    Крейг кимна и погледна към екипа, който продължаваше да прави опити за възстановяване дейността на сърцето и белите дробове на Пейшънс. Странно, но цветът на лицето й се бе възвърнал почти до нормалния от кислорода и гръдния масаж.
    — Страдала ли е от сърдечносъдово заболяване?
    — Тестът за изследване на стреса, който й направихме преди няколко месеца, не беше много ясен — отвърна Крейг. — Можеше да се допусне наличието на безобиден проблем, но тя отказа всякакви по-нататъшни изследвания.
    — За нейно съжаление — поклати глава кардиоложката. — Зениците й така и не се свиха, което предполага мозъчно нарушение. Като имате това предвид, каква според вас трябва да е следващата стъпка?
    Крейг си пое въздух дълбоко и издиша. Изглеждаше обезкуражен.
    — Може би трябва да спрем.
    Тя кимна и стисна успокояващо рамото му, след което се обърна към леглото с болната и медицинския екип, за да им каже да спрат.
    Крейг откачи сакото на смокинга си и се приближи към бюрото, за да подпише документите, които потвърждаваха смъртта на пациентката вследствие на сърдечна блокада и последвал инфаркт на миокарда. След това излезе в чакалнята на спешното отделение. Лиона седеше между болните, които чакаха реда си със семействата си, и прелистваше старо списание. В официалното си облекло приличаше на скъпоценна перла сред безличен пясък. Когато се приближи към нея, тя вдигна очи. В погледа му прочете всичко.
    — Нямаше ли късмет?
    Крейг поклати глава и огледа чакалнята.
    — Къде е Джордан Станхоуп?
    — Излезе преди час.
    — Сериозно? Защо? Какво каза?
    — Че предпочита да си е вкъщи, където ще изчака обаждането ти. Каза също, че болниците му действали депресиращо.
    Крейг се изсмя късо.
    — Съвсем в стила му. Винаги ми съм го възприемал като странна птица.
    Лиона остави настрана списанието и го последва навън. Прииска му се да каже нещо философско за смисъла на живота, но промени намерението си. Не смяташе, че тя ще разбере, а се притесняваше, че сега ще е в състояние да й обясни. И двамата не проговориха, докато стигнаха до колата.
    — Искаш ли аз да шофирам? — попита Лиона.
    Крейг поклати глава, отвори вратата към пасажерското място за Лиона, след това заобиколи и се качи зад волана. Не бързаше да запали двигателя.
    — Очевидно пропуснахме концерта — каза той, взирайки се през предното стъкло.
    — Меко казано. Минава десет. Какво ще правим?
    Той нямаше представа. Знаеше, че трябва да телефонира на Джордан Станхоуп, но не изпитваше никакво желание за това.
    — Сигурно най-трудното нещо за един лекар е да загуби пациент — каза Лиона.
    — Понякога най-трудното се оказва разправията с оцелелите — въздъхна Крейг, без да предполага колко пророчески ще излезе коментарът му.


    Ню Йорк, Ню Йорк
    7:10 вечерта

    Д-р Джак Степълтън седеше в тесния си офис на петия етаж на Патологическия център от повече време, отколкото му се искаше да си признае. Колегата му, д-р Чет Макгавърн, бе излязъл след четири, за да отиде на тренировка в изискания си фитнес клуб в Мидтаун. Както често се случваше, той приканваше Джак да го придружи с пламенни истории за най-новото дамско попълнение в групата, чиито екипи не оставяли много за въображението, но Джак възразяваше както обикновено, че предпочита да е участник, а не наблюдател, когато става дума за спорт. Не можеше да повярва, че Чет продължава да се смее на неговия, станал вече изтъркан, отговор.
    В пет часа д-р Лори Монтгомъри, колежка и приятелка на Джак, провря глава, за да каже, че се прибира да си вземе душ и да се приготви за романтичната среща, която той бе организирал за двамата тази вечер в любимия им нюйоркски ресторант „Елиъс“, където бяха прекарали безброй незабравими мигове през годините. Беше предположила, че той ще се прибере заедно с нея да се освежи, но той отказа с обяснението, че е затрупан с работа и че ще я чака в ресторанта в осем. За разлика от Чет тя не се опита да го склони. От нейна гледна точка беше такова рядко събитие Джак да прояви подобна изобретателност в една делнична вечер, че беше готова да застане на глава, само и само да насърчи подобно поведение. Обичайните му вечерни планове включваха препускане с велосипеда до вкъщи, бърза салата в някой от ресторантите на „Кълъмбъс авеню“ към девет, последвани скоро от нямо рухване в леглото.
    Въпреки всичко Джак нямаше кой знае колко работа и по-скоро се ровеше наоколо и си търсеше занимание, особено през изминалия час. Дори преди да седне на бюрото си, бе достатъчно в течение на текущите аутопсии. Причината да се насилва да работи специално този следобед, беше че искаше да държи съзнанието си заето в напразен опит да контролира тревогата по отношение на тайните си планове за вечерта. Потъването в работа или в изнурителна тренировка бе неговата утеха и избавление в продължение на четиринайсет години, така че той нямаше да се поддаде на уловката сега. За съжаление работата не поддържаше интереса му, особено след като свърши належащите задачи. Мислите му се отплеснаха към забранени територии, което започна да го тормози дали няма някакви задни мисли по отношение на плановете за вечерта. Точно в този момент клетъчният му телефон иззвъня. Той погледна часовника си. Оставаше по-малко от час до важния ден. Усети, че пулсът му се ускорява. Телефонен звън по това време бе злокобен знак. Тъй като шансовете това да е Лори бяха нулеви, то шансовете да е някой, който ще разбие на пух и прах разписанието за вечерта, се увеличаваха.
    Той откопча телефона от колана си и погледна дисплея. Точно както се боеше, обаждаше се Алън Айзенбърг. Алън бе един от стажантите патолози, на когото плащаха да поема след работно време рутинни проблеми, които дежурните съдебни следователи смятаха, че изискват лекарско внимание. Ако проблемът беше извън компетентността на стажанта, тогава се уведомяваше съдебният патолог на повикване. Тази вечер това бе Джак.
    — Съжалявам, че ви безпокоя, д-р Степълтън — каза Алън с дрезгав и стържещ глас.
    — Какъв е проблемът?
    — Самоубийство, сър.
    — Окей, тогава какъв е въпросът? Какво, не знаете как да се справите ли? — Джак не познаваше много добре Алън, но за сметка на това познаваше Стив Мериът, съдебният следовател от вечерната смяна, който беше достатъчно опитен.
    — Сложен случай, сър. Починалата е съпругата или любовницата на ирански дипломат. Той крещи на всички и заплашва да се обади в иранското посолство. Господин Мериът ме извика за подкрепление, но чувствам, че не мога да се справя сам.
    Джак не отговори. Беше неизбежно. Трябваше да отиде на сцената на местопрестъплението. Такива случаи неизменно водеха до политически усложнения — тази част от работата му, която Джак ненавиждаше. Нямаше представа дали ще е в състояние да направи посещение на мястото и да успее да пристигне в ресторанта за осем часа, което само засили безпокойството му.
    — Там ли сте още, д-р Степълтън?
    — Последния път, като погледнах бях там — сопна му се Джак.
    — Помислих, че може би са ни прекъснали — каза Алън. — Няма значение, мястото е апартамент 54 в Кулите на Обединените нации на Четиридесет и седма улица.
    — Тялото местено ли е? — Джак облече сакото си от рипсено кадифе, несъзнателно поглаждайки четвъртития предмет в десния си джоб.
    — Не и от мен и съдебните следователи.
    — А полицията? — Джак излезе от офиса си и тръгна към асансьорите. Коридорът беше пуст.
    — Не вярвам да са го местили, но не съм питал.
    — А съпругът или любовникът?
    — Ще трябва да попитате полицаите. Дежурният детектив е до мен, иска да говори с вас.
    — Дайте ми го!
    — Здрасти, приятел! — произнесе един висок глас, което принуди Джак да отдалечи телефона от ухото си. — Донасяй си задника по-скоро!
    Джак разпозна в сухия глас детектив лейтенант Лу Солдано, негов приятел от десет години. Познаваше го от времето, когато се запозна с Лори. Всъщност точно тя ги бе запознала.
    — Би трябвало да се досетя, че ти стоиш зад това! — простена Джак. — Надявам се помниш, че тази вечер в осем трябва да сме в „Елиъс“.
    — Хей, не съм измислил аз тази глупост. Като ще стане — става.
    — Какво правиш ти на местопрестъпление на самоубийство? Да не би вие, полицаите, да се съмнявате, че е такова?
    — По дяволите, не! Съвсем явно самоубийство, с рана от огнестрелно оръжие в дясното слепоочие. Присъствието ми се дължи на специална молба от моя любим капитан, тъй като познава добре включените екипи и евентуалните бъркотии, които са в състояние да забъркат. Идваш ли или не?
    — Тръгвам. Тялото местено ли е?
    — Във всеки случай не и от нас.
    — Кой крещи там около теб?
    — Дипломатът. Съпруг или любовник, не знам. Трябва да разберем. Малко нахален е, но е силен и ме кара да оценявам сдържаната му мъка. Развика ни се от момента, в който пристигнахме, действа ни като началник, прави се на Наполеон.
    — Какъв му е проблемът? — попита Джак.
    — Иска да покрием голата му жена или любовница и направо е побеснял, защото настояваме нищо да не се пипа и мести, докато вие не разрешите.
    — Почакай! — прекъсна го Джак. — Казваш ми, че жената е гола?
    — Гола както майка я е родила. И сякаш това не стига, ами е без каквото и да е окосмяване на пубиса. Обръсната е като билярдна топка, което…
    — Лу — прекъсна го за втори път Джак. — Не е било самоубийство.
    — Моля? — попита невярващо лейтенантът. — Опитваш се да ми кажеш, че не става дума за самоубийство, без дори да си видял местопрестъплението.
    — Ще видя местопрестъплението, но да, казвам ти, че не е самоубийство. Имаше ли някаква бележка?
    — Предполагаема, но е на фарси2. Така че нямам представа какво пише. Дипломатът казва, че е предсмъртно писмо.
    — Не е било самоубийство — повтори Джак. В този момент асансьорът пристигна. Той се качи, но не бързаше да затвори, за да не загуби връзка с Лу. — Обзалагам се на петарка. Никога не съм чувал жена да извърши самоубийство гола. Просто не се случва.
    — Шегуваш се!
    — Не, не се шегувам. Жените самоубийци не искат да бъдат намерени по такъв начин. По-добре съгласувай нещата и нека твоите хора да дойдат на място. Освен това няма защо да ти казвам, че сдържаният дипломат съпруг или какъвто и да е там, е заподозрян номер едно. Не му позволявай да изчезне в иранското посолство, защото няма да го видиш вече.
    Джак пусна вратата да се затвори, докато прекъсваше разговора. Надяваше се нарушаването на плановете за вечерта да не крие по-дълбок смисъл. Истинският кошмар на Джак беше страхът, че смъртта дебне хората, които той обича, правейки го съучастник. Той погледна часовника си. Беше седем и двайсет.
    — По дяволите! — изруга той гласно и блъсна няколко пъти вратата на асансьора с длан. Може би трябваше да премисли идеята.
    С бързина, родена от повтарянето, Джак измъкна планинския си бегач от района на моргата, където бяха складирани ковчезите за бездомници, отключи го, сложи си каската и го подкара към товарната рампа срещу 30-та улица. Между вановете на погребалните агенции той се метна на седалката и излезе на улицата. Стигна до ъгъла и зави към Първо авеню.
    Със сядането на велосипеда тревогата му се стопи. Натисна педалите и велосипедът се понесе напред, като бързо набираше скорост. Пиковите часове на трафика бяха отминали и колите, такситата, автобусите и камионите се движеха с прилична скорост. Джак не бе в състояние да поддържа това темпо, но беше близо до него. След като достигна обичайната си средна скорост, той се облегна на седалката и превключи на по-висока. От ежедневното каране на колело и баскетболните тренировки бе в страхотна форма.
    Вечерта беше прекрасна, над града се разстилаше златен ореол. Отделни небостъргачи стърчаха дръзко срещу синьото небе, чиито нюанси ставаха все по-тъмни с всяка изминала минута. Джак прелетя покрай Нюйоркския университетски медицински център отдясно и малко по-нататък на север остави зад гърба си Генералния съвет на Обединените нации. Всеки път, когато можеше, отиваше наляво, така че да може да завие към 47-а улица, която беше еднопосочна и водеше на изток.
    Кулите на Обединените нации бяха на няколко преки от Първо авеню. Облицована в стъкло и мрамор, сградата се извисяваше с впечатляващите си шестдесет и няколко етажа към вечерното небе. Директно срещу навеса, който се простираше от входовете до улицата, имаше няколко полицейски коли със запалени фарове. Закоравелият нюйоркчанин минаваше покрай тях, без дори да ги погледне. Имаше също едно очукано Шеви Малибу, успоредно паркирано на полицейските коли. Джак разпозна в него колата на Лу. Срещу нея бе спрян ван на моргата на Националното здравно обслужване.
    Докато заключваше велосипеда си към един забранителен знак за паркиране, Джак усети, че безпокойството му се връща. Карането бе прекалено кратко, за да има дълготраен ефект. Междувременно часовникът му показваше седем и половина. Той показа значката си на медицински следовател на униформения портиер и бе изпратен на петдесет и четвъртия етаж.
    Горе в апартамент 54 J, нещата се успокояваха постепенно. Когато Джак влезе, Лу Солдано, Алън Айзенбърг, Стив Мериът и група униформени седяха край всекидневната, като в чакалня пред лекарски кабинет.
    — Какво става? — попита Джак. Цареше тишина. Нямаше ги дори обичайните разговори.
    — Чакаме теб и криминолозите — отвърна Лу. Останалите продължиха да мълчат. Вместо омачканата си служебна униформа, Лу бе облякъл грижливо изгладена риза, закопчана догоре, нова вратовръзка в приглушени цветове и хубаво, макар и не особено подходящо, спортно карирано сако, което изглеждаше твърде малко върху здравата му, набита фигура. Лу беше детектив на повикване, работил в отдел „Организирана престъпност“ шест години, преди да се премести в „Убийства“, където бе навъртял повече от десетилетие и сега той надзираваше работата.
    — Трябва да призная, че изглеждаш доста елегантен — направи коментар Джак. Дори ниско подстриганата коса на лейтенанта беше сресана, а вечната еднодневна брада не се виждаше.
    — Това е възможно най-доброто, което мога да постигна — отвърна Лу, вдигна ръце и стегна бицепсите си за ефект. — Заради вечерното ти празненство се измъкнах незабелязано до вкъщи и се преоблякох. По какъв случай е, впрочем?
    — Къде е дипломатът? — попита Джак, игнорирайки въпроса му. Той надникна в кухнята и в съседната стая, използвана за трапезария. С изключение на всекидневната, апартаментът изглеждаше празен.
    — Избягал е — каза Лу. — Разбушува се тук, след като приключих разговора с теб и започна да ни заплашва с преки последствия.
    — Не биваше да му позволявате да тръгва — каза Джак.
    — Какво трябваше да направя? Нямах съдебна заповед за задържане.
    — Не можа ли да го задържиш за разпит поне докато пристигна?
    — Виж, капитанът ме изпрати тук да поддържам нещата прости и ясни, а не да преча на успеха на работата. А задържането на човек от такъв ранг може да ни навреди сериозно.
    — Окей — кимна Джак. — Това е твой проблем, не мой. Да видим тялото.
    Лу посочи към отворената врата на спалнята.
    — Знаеш ли вече самоличността на жената? — попита го Джак.
    — Още не. Домоуправителят казва, че била тук от по-малко от месец и не говорела добре английски.
    Джак огледа сцената, преди да пристъпи към тялото. Носеше се лек мирис на месарски магазин. Обзавеждането предполагаше дизайнерска намеса. Стените и килимът бяха напълно черни; таванът — огледален, а завесите, украшенията и мебелите — чисто бели, включително спалното бельо. Както Лу бе обяснил, трупът бе напълно гол, проснат по гръб напречно на леглото, а краката висяха отляво. Въпреки че цветът на кожата й бе тъмен приживе, жената изглеждаше бледа на фона на чаршафите, с изключение на лекото натъртване на лицето и насиненото око. Ръцете й бяха изкривени настрани, с вдигнати нагоре длани. В дясната й ръка се виждаше автоматичен пистолет с показалец върху спусъка. Главата бе обърната леко наляво. Очите бяха отворени. Високо на дясното слепоочие се виждаше входната огнестрелна рана. Под главата на белия чаршаф тъмнееше кърваво петно, а отляво се виждаха кървави пръсти и тъкан.
    — Някои типове от Средния Изток могат да бъдат много брутални с жените си — каза Джак.
    — И аз съм го чувал — кимна Лу. — Дали натъртването и насиненото око са причинени от куршума?
    — Съмнявам се. — Джак се обърна към Стив и Алън. — Разполагаме ли с наши снимки на тялото?
    — Да, направихме. — Стив Мериът се провикна през отворената врата.
    Джак надяна чифт гумени ръкавици и внимателно отстрани от раната тъмната, почти черна коса на жената. Мястото имаше отчетлива звездообразна форма, което показваше, че дулото е било в контакт с жертвата при произвеждането на изстрела.
    Джак обърна главата настрани, за да види изходната рана. Намираше се ниско долу под лявото ухо. Той се изправи.
    — Ами, това е повече от доказателство — произнесе той.
    — Доказателство за какво? — погледна го Лу.
    — Че не е било самоубийство. Куршумът е минал отгоре надолу. Хората не се самоубиват по този начин. — Джак изобрази въображаем пистолет с дясната си ръка и допря върха на показалеца до слепоочието си. Равнината, в която се намираше пръстът му, бе успоредна на пода. — Когато хората се застрелват, следата от куршума е в повечето случаи хоризонтална или съвсем леко насочена нагоре. Тук става дума за убийство, нагласено да изглежда като самоубийство.
    — Благодаря много — измърмори Лу. — Надявах се изводите ти за това, че е гола, да се окажат погрешни.
    — Съжалявам.
    — Някаква идея от колко време е мъртва?
    — Все още не, но би могло да се каже, че не е отдавна. Някой чул ли е изстрел? Това би могло да ни каже по-точно.
    — За съжаление, не — поклати глава Лу.
    — Лейтенант! — извика от вратата един униформен полицай. — Криминолозите пристигнаха.
    — Кажи им да си донесат задниците тук — отвърна Лу през рамо. След това се обърна към Джак: — Какво, свърши ли?
    — Свърших. Утре ще имам повече информация за теб. И за да съм сигурен, аз ще се заема с аутопсията.
    — В такъв случай ще се опитам да дойда. — През изминалите години лейтенантът бе разбрал, че може да се събере доста информация от жертвите на убийства по време на аутопсия.
    — Тогава всичко е наред — отвърна Джак, докато си сваляше ръкавиците. — Тръгвам. — Той погледна часовника си. Разполагаше с още малко време, но със сигурност щеше да закъснее. Стрелките показваха седем и петдесет и две. Щеше да му отнеме повече от осем минути, за да отиде до ресторанта. Той погледна Лу, който се бе навел да изследва малко скъсване на чаршафа, на седемдесетина сантиметра от тялото по посока таблата на спалнята. — Какво правиш?
    — Какво мислиш за това? Смяташ ли, че куршумът може да е пробил матраците?
    Джак се наведе да огледа широката сантиметър дупка и кимна.
    — Така смятам. Има малко кръв по краищата.
    Лу се изправи, когато криминолозите влязоха с оборудването си и им каза да вземат куршума.
    — Ще успееш ли да си тръгнеш оттук в някакво прилично време? — поинтересува се Джак.
    Лу вдигна рамене.
    — Не виждам причина да не изляза с теб. След като дипломатът си тръгна, няма защо да вися тук. Изнасям се с теб.
    — Отивам да си взема колелото — каза Джак.
    — Сложи го в колата ми. Аз ще стигна по-бързо. Освен това съм по-сигурен, отколкото този твой велосипед. Не мога да повярвам, че Лори ти позволява да обикаляш с това нещо из града, при условие че и двамата виждате толкова премазани куриери.
    — Аз внимавам — каза Джак.
    — Знам те аз колко внимаваш — отвърна Лу. — Сякаш не съм те виждал как препускаш по улиците.
    Джак се замисли как да постъпи. Искаше му се да се качи на колелото, за да поуспокои малко емоциите си, както и заради факта, че не можеше да понася мириса на огромното количество цигари, изпушени в Шевито на Лу, но трябваше да признае, че с колата ще пристигнат по-бързо, а времето го притискаше.
    — Добре — кимна той неохотно.
    — Боже мой, проблясък на здрав разум. — Лу извади ключовете и ги подаде на Джак. — Докато се оправяш с колелото, аз ще разменя две думи с момчетата, за да съм сигурен, че се справят.
    Десет минути по-късно Лу караше на север по Парк авеню, което според него бе най-прекият път към целта. Велосипедът лежеше на задната седалка, двете му колела бяха откачени. Джак бе настоял и четирите стъкла на прозорците да се отворят, в резултат на което в колата се гонеха ветрове и не миришеше на дим, въпреки препълнените пепелници.
    — Виждаш ми се нещо напрегнат — обади се Лу, докато минаваха край Гранд Сентръл стейшън по издигнатото платно.
    — Тревожа се да не закъснеем.
    — В най-лошия случай ще сме закъснели с петнайсет минути. Според мен това изобщо не е закъснение.
    Джак погледна през прозореца. Лу беше прав. Петнайсетте минути бяха допустимият толеранс, макар това да не го успокояваше.
    — Е, какъв е случаят? Така и не каза.
    — Трябва ли непременно да има случай? — отвърна Джак.
    — Добре тогава. — Лу хвърли бърз поглед по посока на Джак. Приятелят му не се държеше както обичайно, но Лу го остави. Нещо ставаше, но той не искаше да го притиска.
    Паркираха на непредвидено за паркиране място, близо до входа на ресторанта. Лу остави на таблото картата си за управление на полицейска кола.
    — Да не мислиш, че така е безопасно? — изгледа го Джак — Не искам паяка да ми отнесе колелото заедно с трошката ти.
    — Никой няма да посмее да ми пипне колата! — успокои го Лу.
    Двамата се насочиха към ресторанта. Мястото беше препълнено, особено около бара до входната врата.
    Джак се вмъкна странишком и се огледа за управителката на залата, любезна, стройна жена с мила усмивка. Преди да е успял да я открие, някой го потупа настойчиво по рамото. Когато се обърна, се оказа, че гледа право в синьозелените очи на Лори. Погледът му мигновено установи, че тя е приела твърде сериозно идеята за „освежаване“. Разкошната й кестенява коса не беше стегната във всекидневната френска плитка и се разстилаше по раменете й. Беше облякла една от любимите си дрехи: бяла блуза във викториански стил с висока яка и жабо и златистокафяво кадифено сако. В полумрака на ресторанта кожата й блестеше като огряна отвътре.
    На Джак му се видя страхотна, но имаше един проблем. Вместо топлото, меко изражение, каквото очакваше, тя приличаше по-скоро на кехлибар и лед. Лори понякога се опитваше да прикрие емоциите си. Джак разбра, че нещо не е наред.
    Извини се за закъснението и й разказа, че са го извикали на местопрестъпление, където е срещнал Лу. Той направи знак на лейтенанта да се приближи и двамата с Лори размениха по една приятелска целувка по бузата. Лори махна с ръка към Уорън Уилсън и дългогодишната му приятелка, Натали Адамс. Уорън бе всяващ страх мускулест афроамериканец, с когото Джак играеше баскетбол почти всяка нощ и с когото се бе сприятелил.
    След размяната на поздрави Джак се отправи да търси управителката и докато си проправяше път между масите, усети, че Лори върви след него.
    Той спря в неутралната зона, разделяща ресторанта и седящите около бара, и се обърна към Лори, за да види дали изражението й се е променило след извинението му, че е закъснял.
    — Не си закъснял — каза тя, сякаш прочела мислите му. Въпреки оправдателния коментар, тонът говореше друго. — Ние пристигнахме само няколко минути преди теб и Лу. Почти едновременно с вас.
    Джак се вгледа изпитателно в лицето й. От линията на челюстта и стиснатите устни беше ясно, че все още е раздразнена, но той нямаше представа какво я беше вбесило.
    — Виждаш ми се ядосана. Има ли нещо, което трябва да знам?
    — Очаквах романтична вечеря — отвърна Лори. Тонът й не беше толкова тъжен, колкото гневен. — Не ми каза, че каниш цяла орда.
    — Уорън, Натали и Лу едва ли могат да се нарекат орда — възрази Джак. — Те са най-добрите ни приятели.
    — Можеше поне да ме предупредиш — сопна му се тя. Раздразнението й отново изби. — Явно съм очаквала повече от вечерта, отколкото си имал предвид.
    Джак се опита да овладее емоциите си. След безпокойството и раздвоението, с които бе очаквал вечерта, се почувства неподготвен за негативизма й. Погълнат до такава степен в себе си, очевидно, без да иска бе наранил чувствата на Лори. Изобщо не му бе хрумнало, че тя може да очаква вечеря само за двама.
    — Не ме гледай! — сопна му се тя. — Трябваше да ми споменеш какво си замислил. Знаеш, че по принцип нямам нищо против да излизаме с Уорън и Лу.
    Джак отклони очи и стисна зъби да не избухне. Знаеше, че ако се изпусне, вечерта щеше да е неспасяема. Той си пое дълбоко дъх, реши да преглътне и впери очи в Лори.
    — Съжалявам — каза той с цялото чувство, което можа да вложи. — Не се сетих, че може да приемеш като обида идването си на вечерно парти. Не трябваше да съм толкова потаен. Да си призная, поканих другите за подкрепа.
    Лори вдигна вежди явно объркана.
    — Каква подкрепа? Не разбирам.
    — В момента ще ми бъде трудно да ти обясня — каза Джак. — Ще ми дадеш ли половин час да успокоя топката?
    — Разбира се. Но не разбирам какво имаш предвид под „подкрепа“. Така или иначе вече приех извинението ти.
    — Благодаря. — Джак издиша силно и насочи поглед към вътрешността на ресторанта. — Къде е управителят на салона и къде се намира масата ни?
    Изминаха още двайсет минути, преди групата да се настани. Междувременно Лори явно бе забравила за обидата си и се смееше и разговаряше оживено, макар Джак да забеляза, че тя избягва да среща погледа му. Беше седнала непосредствено до него, така че можеше да вижда единствено изваяния й профил.
    За облекчение и на двамата пред масата застана същият мустакат келнер, който ги бе обслужвал най-често при предишните им посещения. Последното им идване тук бе миналата година и бе отбелязало упадъка в техните отношения, когато се бяха разделили в продължение на месеци. Тогава Лори му бе съобщила, че е бременна, а той бе попитал безцеремонно кой е бащата. Макар в последствие двамата да бяха уредили отношенията си, бременността се оказа извънматочна и се наложи скоро да бъде прекратена, за да спасят живота на Лори.
    Изглежда по собствена инициатива келнерът подреди тесни чаши с високи столчета и отвори бутилка шампанско. Групата нададе одобрителен възглас при измъкването на тапата и пенливата течност бързо бе разпределена по чашите.
    — Наздраве, човече — каза Уорън и вдигна шампанското си. — За приятелството!
    Всички го последваха, с изключение на Джак, който вдигна ръка.
    — Ако не възразявате, искам да кажа няколко думи. Сигурно всички се питате защо съм ви поканил тази вечер, особено Лори. Фактът е, че имах нужда от подкрепата ви, за да направя нещо, което възнамерявам от известно време, но все не събирам смелост. С това наум искам да вдигна тост, който е до голяма степен егоистичен.
    Той пъхна ръката си в джоба на сакото и след миг извади малка квадратна кутийка, направена от характерна лъскава синя като яйце на червеношийка хартия и превързана със сребърна панделка. Сложи я на масата пред Лори и след това вдигна чашата си.
    — Искам да вдигна тост за Лори и мен.
    — Това е добре — произнесе Лу щастливо, като наблягаше на думите. — За вас, приятели! — Той вдигна чаша. Останалите направиха същото, с изключение на Лори.
    — За вас двамата! — повтори Уорън.
    — За вас! — усмихна се Натали.
    Всички отпиха без Лори, която бе вперила очи в кутийката пред себе си. Смяташе, че разбираше какво се случва, но не можеше да повярва и се бореше с напиращите да избият навън емоции.
    — Няма ли да се присъединиш към тоста? — попита я Джак. Неподвижността й го накара да си помисли, че не е предизвикал очакваната реакции у нея. Запита се какво щеше да каже и да направи, ако тя му откаже.
    Лори с усилие откъсна очи от грижливо опакованата кутийка и ги впери в Джак. Страхуваше се дали в кутийката наистина е онова, което си мислеше. Беше се заблуждавала толкова пъти преди. Добре знаеше за психологическите прегради пред Джак, които бяха оставили в душата му дълбока травма още преди да се запознаят и почти се бе примирила, че той никога няма да я преодолее.
    — Хайде, отвори я! — настоя Лу. — Какво, по дяволите, има вътре?
    — Хайде, Лори — обади се и Уорън.
    — Трябва ли да я отворя сега? — попита тя. Очите й продължаваха да гледат Джак.
    — Това беше идеята — отвърна той. — Разбира се, ако предпочиташ, може да изчакаш още няколко години. Не смятам да те притискам.
    Тя се усмихна. Понякога сарказмът на Джак я развеселяваше. С треперещи пръсти развърза първата връзка и свали опаковката. Всички, с изключение на Джак, се наведоха напред с любопитство. Кутийката бе обвита с черно, набръчкано кадифе. Опасявайки се, че Джак може би й погажда добре обмислена лоша шега, тя рязко я отвори. Срещу нея блестеше прекрасен диамант от „Тифани“. Той искреше, сякаш огрян от вътрешна светлина.
    Лори обърна кутийката, така че и останалите да го видят, и стисна очи, за да задържи сълзите. Двамата с Джак се срещаха повече от десетилетие и се събираха и разделяха от години. Беше й се искало да се оженят и бе убедена, че и той се чувства по подобен начин.
    Чу се охкане и ахкане.
    — Е? — погледна я Джак въпросително.
    Тя се опита да се съвземе и побърза да изтрие крадешком ъгълчетата на очите си. За миг изпита непреодолимо желание да обърне масата и да се престори, че не разбира за какво става дума. Беше нещо, което Джак бе изиграл много добре. След всичките тези години й се искаше той да й каже какво означава годежният пръстен.
    — Какво „е“? — попита тя.
    — Това е годежен пръстен! — произнесе той с къс, смутен смях.
    — Знам какво е. Но какво означава? — Беше доволна. Притискането на Джак й помагаше да възстанови емоционалното си равновесие. Лека усмивка се появи в ъгълчетата на устните й, когато забеляза смущението му.
    — Бъди по-конкретен, дявол да те вземе! — излая Лу към Джак. — Задай въпроса!
    Джак осъзна какво бе направила Лори и се ухили.
    — Добре, добре — успокои той Лу. — Лори, любов моя, въпреки страха ми, че онези, които обичам и са ми скъпи, ги сполетява беда и че това би могло да застигне и теб, ще се омъжиш ли за мен?
    — Това е повече, отколкото съм очаквал! — каза Лу и вдигна чашата си. — Предлагам да пием за предложението на Джак.
    Този път всички пиха.
    — Е? — повтори Джак и се обърна отново към Лори.
    Тя помълча за миг, преди да отвърне:
    — Знам за страховете ти и разбирам причината. Но не ги споделям. Но дори и да беше така, изцяло поемам риска, независимо дали е реален или въображаем. Ако ми се случи нещо, то ще е напълно по моя вина. Така че, да, искам да се оженя за теб.
    Двамата си размениха целувки, след това Лори взе пръстена от кутийката, сложи си го и протегна ръка.
    — Стои идеално, прелестен е!
    — Взех един от пръстените ти, за да съм сигурен за размера — усмихна се Джак.
    — Не е най-едрият камък на света — обади се Лу. — Не върви ли с лупа?
    Джак запрати салфетката си към него, но той успя да я улови, преди да се е залепила за лицето му.
    — Най-добрите ти приятели са винаги откровени — засмя се лейтенантът и я върна обратно.
    — Пасва ми съвсем точно. Не обичам бижутата да са пищни.
    — Е, желанието ти се изпълни — добави Лу. — Никой не би нарекъл пръстена пищен.
    — И кога ще е големият ден? — поинтересува се Натали.
    Джак погледна към Лори.
    — Всъщност, изобщо не сме говорили, но смятам да оставя на Лори да го реши.
    — Наистина ли? — попита Лори.
    — Наистина.
    — Тогава ми се иска да поговоря с мама за определянето на датата. Много пъти преди ми е казвали, че й се иска когато се венчавам да е в църквата на „Ривърсайд“. Знам, че там е искала самата тя да се ожени, но не е станало. Ако Джак не възразява, ще поговоря с нея за датата и мястото.
    — За мен е идеално — каза Джак. — Впрочем къде е келнерът? Искам още шампанско.


    Бостън, Масачузетс
    (един месец по-късно)
    9 октомври 2005 г.
    4:45 след обед

    Беше страхотна тренировка. Крейг Бауман беше използвал помещението за вдигане на тежести в продължение на половин час. След това бе участвал в серия от няколко състезателни баскетболни мача по тройки. За негов късмет бе успял да влезе в отбор с двама талантливи играча. За повече от час той и съотборниците му не бяха загубили и напуснаха игрището единствено от изтощение. След баскетбола Крейг се поглези с масаж, последван от сауна и душ.
    Сега, докато стоеше срещу огледалото във ВИП секцията на съблекалнята на спортния клуб и се разглеждаше критично, трябваше да признае, че изглежда по-добре, отколкото преди години. Беше загубил единадесет килограма от теглото си и три сантиметра от талията, откакто бе започнал да посещава салона преди шест месеца. Може би дори по-видимо бе изчезването на отпуснатите, с жълтеникав цвят бузи. На тяхно място сега кожата му блестеше розова. За да изглежда по-модерен, беше оставил пепеляворусата си коса да поизрасте малко и я бе оформил в един салон, така че сега я сресваше назад с четка, вместо да я разделя на път, както правеше преди. Според него цялостната промяна беше толкова забележима, че ако сам се бе видял преди година, нямаше да се познае. Със сигурност не беше вече тантурестият, скучен доктор.
    В последно време посещаваше салона три пъти седмично: понеделник, сряда и петък. От трите дни петъкът беше най-добрият, защото беше най-малко натоварен и пред него се простираха психологическите стимули на уикенда с всичките му обещания. Като постоянна политика той бе решил да затваря кабинета си на обяд в петък и да получава обажданията на клетъчния си телефон. Така и Лиона можеше да идва с него на тренировки. Като подарък за нея, а така също и за себе си, беше взел още една карта.
    Няколко седмици преди това Лиона се беше преместила при него в апартамента му в Бийкън Хил. Бе решила, че е абсурдно да плаща за апартамент в Съмървил, където прекарваше с него всяка нощ. Крейг отначало се бе намусил, тъй като не бяха го обсъдили и му бе представено като свършен факт. Изглеждаше му като принуда точно когато се наслаждаваше на новата си свобода. Но след няколко дни свикна. Бе забравил силата на еротизма. Освен това разсъди, че съвместното съжителство може да се анулира също толкова лесно, както бе започнало.
    Последното, което Крейг трябваше да направи, бе да облече новото си сако от „Бриони“. След като разкърши няколко пъти рамене, той отново се погледна в огледалото. Завъртя глава, за да се погледне под различен ъгъл и му хрумна забавната идея да учи актьорско майсторство вместо изкуство. Мисълта предизвика усмивка на лицето му. Знаеше, че въображението му работи, така че това не бе чак толкова абсурдно. Така както се нареждаха нещата, имаше чувството, че светът му е до колене.
    Когато се облече напълно, Крейг провери телефона си за съобщения. Такива нямаше. Планираше да се прибере направо в къщи, да се отпусне с чаша вино и най-новия брой на „Ню Ингланд джърнал ъв Медисин“ за около час, след това да отиде в Музея за изящно изкуство да разгледа последната изложба и най-накрая да отиде на вечеря в един нов, модерен ресторант в Бек бей.
    Като си подсвиркваше, той напусна съблекалнята и влезе в главното фоайе на клуба. Отляво беше рецепцията, а отдясно един коридор минаваше край редицата асансьори, където се намираха барът и ресторантът. Носеше се тиха музика. Въпреки че спортните уреди в залата не бяха натоварени в петъчния следобед, щастливият час на бара бе настъпил и набираше скорост.
    Крейг погледна часовника си. Беше го пресметнал идеално. Оставаха петнайсет минути до пет: точното време да се срещнат с Лиона. Макар да идваха и да си тръгваха заедно оттук, всеки се занимаваше самостоятелно. Лиона тренираше на степера, занимаваше се с Пилатес и йога, неща, които изобщо не го интересуваха.
    Бърз поглед към диваните за сядане го убеди, че Лиона още не е излязла от дамската съблекалня. Не се изненада. Не се бяха уговорили за точен час, пък и точността не беше от силните й страни. Той седна така, че да вижда върволицата от привлекателни хора, които влизаха и излизаха. Преди шест месеца при подобни обстоятелства щеше да се чувства повече от странно. Но сега бе напълно спокоен и тъкмо се отпусна удобно, когато видя Лиона да застава на вратата на дамската съблекалня.
    Хвърли й един критичен поглед, с какъвто бе огледал и себе си само преди няколко минути. Тренировката се бе отразила отлично и на нея, макар че благодарение на младостта си тя бе гъвкава, с розови бузи и чудесна фигура поначало. Когато се приближи към него, си помисли, че е не само привлекателна, но и жизнерадостна и непокорна. Главният й недостатък според него бяха масачузетският й акцент и словоред. Особено дразнеше склонността й да произнася кратко, рязко „а“ на края на всяка дума, която завършваше на „ър“. Вземайки присърце всичко, свързано с нея, Крейг се беше опитал да й обърне внимание върху това с надеждата да го промени, но тя бе реагирала сърдито и с жлъч, обвинявайки го, че се държи като снобите от Айви лигата. И Крейг мъдро се бе предал. С времето ухото му привикна до известна степен, а през страстните нощи малко го бе грижа за акцента й.
    — Как мина тренировката ти? — попита я той, докато ставаше.
    — Страхотно — отвърна Лиона. — По-добре от обикновено.
    Крейг трепна. Акцентът в „страхотно“ падаше върху първата сричка вместо върху втората, а „по-добре“ излезе напълно размазано. Докато се движеха към асансьора той устоя на изкушението да й направи забележка. Докато тя продължаваше да разказва за тренировката и причините да тренира и Пилатес, и йога, той със задоволство размишляваше за предстоящата вечер и какъв прекрасен ден бе имал. Тази сутрин в офиса си беше прегледал дванайсет пациента: не прекалено много, но не и малко. Не се налагаше да тича от една стая за прегледи в друга, нещо обичайно на старото му работно място.
    В течение на месеците той и Марлин, главната му секретарка и администраторка, бяха направили разписание на пациентите в зависимост от техните нужди, базирано на диагнозите и индивидуалните особености. Най-кратките посещения траеха петнайсет минути за бърз контролен преглед на вежливи и информирани пациенти, а най-дългите — час и половина. Те бяха предимно за нови пациенти с известни и познати медицински проблеми. За здравите нови пациенти бяха предвидени четиридесет и пет минути до час, в зависимост от възрастта и сериозността на оплакването. Ако възникнеше непредвиден проблем в течение на деня и се наложеше да бъде прегледан пациент, невключен в разписанието, или пък Крейг трябваше да отиде в болницата, което не се бе случило този ден, Марлен се обаждаше на следващите в графика, да си запишат, ако е възможно нови, удобни за тях часове.
    В резултат пред кабинета му рядко се случваше да чакат много хора и той да се безпокои, че закъснява и да се опитва вечно да наваксва. Това беше цивилизован начин да се практикува медицина и по-полезен за всички. Макар че в последно време Крейг обичаше да е в офиса си. Това беше медицината, която си беше представял, когато мечтаеше да стане лекар. Единственото малко неудобство в тази почти перфектна ситуация беше, че не може да държи в тайна отношенията си с Лиона. Подозренията бяха силни и нещата се влошаваха от младостта и своенравието на Лиона. В резултат на това Крейг трябваше да понася скритото неодобрение на Марлин и медицинската си сестра Дарлин, както и да усеща обидното и пасивно агресивното им поведение към Лиона.
    — Ама ти изобщо не ме слушаш! — обидено произнесе Лиона и се наведе напред да го погледне. Двамата бяха застанали срещу вратите на асансьора, докато се спускаха надолу към гаража.
    — Разбира се, че те слушам — излъга Крейг. Той се усмихна, но не успя да смекчи лошото й настроение.
    Вратите на асансьора се плъзнаха настрани и тя излезе с предизвикателно вдигната глава, докато той я следваше няколко крачки назад. Люлеещите се между две крайности емоции бяха характерна нейна черта, която Крейг никак не харесваше, но обикновено отминаваха тъй бързо, както се и появяваха, когато той просто ги игнорираше. Ако се бе изпуснал няколко минути по-рано във фоайето и й бе обърнал внимание върху акцента, тогава би било друго. Единственият коментар, който бе направил преди време по този повод, бе предизвикал двудневно цупене.
    Той подаде талона си за паркиране на един от обслужващите.
    — Червеното Порше пристига веднага, д-р Бауман — каза мъжът и докосна с пръсти шапката си в знак на поздрав, след което изтича с ключовете.
    Крейг се усмихна вътрешно. Гордееше се, че има най-секси колата в гаража, противоположност на Волвото комби, което бе притежавал в предишния си живот. Представи си как всичките тези чакащи колите си хора наоколо щяха да се впечатлят като я видят. Обслужващите гаража във всеки случай се впечатляваха, за което свидетелстваше фактът, че винаги паркираха колата му близо до будката.
    — Ако изглеждам малко сдържан — прошепна Крейг на Лиона, — то е защото нямам търпение за вечерта: за цялата вечер. — Той й намигна неприлично.
    Тя му отвърна с леко повдигане на едната вежда, с което показваше, че само отчасти му е простила.
    В момента, в който до слуха на Крейг достигнаха воят и ревът на току-що запаления някъде наблизо двигател на колата му, той чу, че някой вика името му. Това, което го учуди, бе произнасянето на първата буква от презимето му — „М“. Малцина го знаеха, а още по-малко от тях подозираха, че е „Мейсън“, моминското име на майка му. Той се обърна, очаквайки да види пациент, колега или стар с съученик. Вместо това видя да се приближава непознат. Мъжът беше красив афроамериканец, който се движеше бързо, с интелигентно излъчване и приблизително на възрастта на Крейг. За миг Крейг си помисли, че може да е съотборник от баскетболния маратон по тройки, който иска да се изфука още веднъж за следобедната победа.
    — Д-р Крейг М. Бауман? — произнесе мъжът отново, докато се приближаваше към него.
    — Да? — кимна Крейг с въпросително изражение. Все още се опитваше да идентифицира мъжа. Не беше съиграч от баскетбола. Нито пък пациент или съученик. Опита да го свърже с болницата, но не можа.
    Мъжът му подаде голям запечатан плик. Крейг го погледна. Върху него беше напечатано името му, заедно с първата буква от презимето. Преди да е успял да отговори, непознатият се обърна на пети и успя да хване асансьора, с който бе пристигнал, преди вратите да се затворят. Беше си тръгнал. Процедурата бе траяла само няколко секунди.
    — Какво ти даде? — поинтересува се Лиона.
    — Нямам никаква представа — поклати глава той. Погледна към плика и усети първия намек за неприятност. В горния ъгъл бе напечатано: Върховен съд, област Съфок, Масачузетс.
    — Е? — настоя Лиона. — Няма ли да го отвориш?
    — Не съм сигурен, че искам — каза Крейг, макар да знаеше, че трябва да го направи рано или късно. Очите му обходиха хората наоколо, които чакаха колите си. Някои от тях го гледаха с любопитство, след като бяха присъствали на срещата.
    Когато прислужникът от гаража докара Поршето и излезе, държейки вратата към шофьорското място отворена, Крейг решително разкъса плика. Усети, че пулса му се ускорява, докато бърка вътре. Измъкна снопче оръфани листи, захванати с телче.
    — Е? — повтори Лиона разтревожено. Можеше да види как предизвиканата от тренировките руменина постепенно избледнява.
    Той вдигна очи и ги прикова в нея. Те изразяваха напрегнатост, каквато никога не бе виждала преди. Не можеше да прецени дали се дължи на объркване или неверие, но определено бе шок. В продължение на няколко мига Крейг изглеждаше парализиран. Дори не дишаше.
    — Хей? — извика Лиона въпросително. — Има ли някой? — Тя махна с ръка пред станалото му като мрамор лице. Един поглед, хвърлен крадешком, я убеди, че са станали център на внимание.
    Сякаш се съвземаше след епилептична криза, зениците на Крейг се свиха и цветът рязко се възвърна на лицето му. Ръцете му започнаха да мачкат хартията, преди разумът му да се намеси и той да спре.
    — Връчи ми призовка — прошепна дрезгаво той. — Копелето ме съди! — Той оправи листите и бързо ги прелисти.
    — Кой те съди?
    — Станхоуп! Джордан Станхоуп!
    — За какво?
    — За неправилно лечение и смърт поради лекарска грешка. Безобразие!
    — По отношение на Пейшънс Станхоуп?
    — Че на кого другиго? — процеди той през стиснати зъби.
    — Хей, аз не съм ти враг. — Лиона вдигна ръце в имитация на отбрана.
    — Не мога да повярвам! Това е възмутително! — Той отново запрелиства страниците, сякаш се надяваше да е прочел погрешно.
    Лиона се огледа. Един служител от гаража бе отворил вратата откъм нейната страна, а първият продължаваше да чака Крейг. Тя прошепна на Крейг:
    — Какво смяташ да правиш? Не можем да стоим тук вечно. — Последната сричка отново беше сдъвкана.
    — Млъкни! — излая той. Акцентът й отново остърга опънатите му нерви.
    — Не смей да ми говориш по този начин! — предупреди го тя.
    Сякаш събудил се за втори път и внезапно осъзнал, че всички очи са вперени в тях, Крейг й се извини тихо и добави:
    — Имам нужда от едно питие.
    — Окей — съгласи се тя, все още кисела. — Къде? Тук или вкъщи?
    — Тук! — сопна се той, после тръгна към асансьора.
    С извинителна усмивка и кимване за помощта на служителите от гаража, тя го последва. Когато го настигна, той натискаше копчето на асансьора отново и отново.
    — Трябва да се успокоиш — каза му тя. Обърна се назад към групата. Хората бързо отвърнаха очи и се престориха, че не се интересуват от тях.
    — Лесно ти е да кажеш, че трябва да се успокоя — озъби се той. — Не съдят теб. Да получиш такова нещо на обществено място е дяволско унижение, не разбираш ли?
    Лиона не се опита да поднови разговора, докато седяха край малка, висока маса на доволно разстояние от веселата тълпа. Столовете бяха с ниски облегалки, съобразени с височината на масата. Крейг си бе поръчал двоен скоч, което трудно можеше да се нарече обичайно за него. Обикновено пиеше умерено, от страх, че може да го потърсят служебно във всяко време. Лиона си беше взела чаша бяло вино. От начина, по който разклащаше чашата си, тя можеше да каже, че настроението му отново се бе променило. Първоначалното възмутено неверие се бе трансформирало в гняв, а сега в тревога, и всичко това в рамките на петнайсет минути — откак бе получил призовката и жалбата.
    — Никога не съм те виждала толкова разстроен. Въпреки, че не знаеше какво точно да каже, младата жена усещаше, че се налага да каже нещо. Тишината я караше да се чувства неловко.
    — Разбира се, че ще съм разстроен — сопна се той. Вдигна чашата си, но ръката му трепереше толкова силно, че кубчетата лед се разлюляха и мелодично издрънчаха в стените на чашата и скочът се разплиска. — По дяволите! — изруга през зъби. — Не мога да повярвам, че този странен кучи син Станхоуп би ми причинил това след всичкото време и усилия, които пропилях за хипохондричната му досадна съпруга, която му служи само за оправдание. Ненавиждах тази жена.
    — Мисля, че трябва да говориш за това, като те гледам колко си разстроен.
    — Истината е, че Пейшънс Станхоуп ме докарваше до лудост с отвратителните си непрекъснати разкази за всяко движение, направено от червата й и това беше връх на картинното описание на зеленикаво-жълтата слуз, която отхрачваше всеки ден и запазваше, за да ми я покаже. Беше направо покъртително. Докарваше всекиго до лудост, включително Джордан и даже себе си, за бога!
    Лиона кимна. Макар психологията да не беше силната й страна, тя чувстваше, че е важно да позволи на Крейг да се оплаче.
    — Не мога да ти опиша колко пъти през последната година се е налагало да ходя след работа или дори посред нощ в тази тяхна огромна къща, за да й държа ръката или да се грижа за нея. И за какво? Рядко изпълняваше това, което й предложех, включително да спре пушенето. Пушеше като комин, не й пукаше какво съм й казал.
    — Сериозно? — не се сдържа Лиона. — Храчела е слуз и е продължавала да пуши?
    — Не си ли спомняш как вонеше спалнята й на цигари?
    — Всъщност не — поклати глава тя. — Толкова бях погълната от ситуацията, че не съм обърнала внимание.
    — Пушеше, сякаш утре не е ден, една цигара след друга, опразваше по няколко пакета дневно. И това е само една част. Казвам ти, беше олицетворение на всички неспазващи лекарските препоръки пациенти, особено по отношение на лекарствата. Искаше рецепти и в зависимост от моментната си прищявка пиеше или не пиеше медикаментите.
    — Имаш ли представа защо не е спазвала препоръките?
    — Може би просто, защото й е харесвало да е болна. Така имаше с какво да се занимава. Губеше моето време, това на съпруга си, дори своето собствено. Смъртта й беше дар за всички. Това не беше живот.
    Крейг се бе успокоил достатъчно, за да отпие от скоча си, без да го разлее.
    — Спомням си няколкото пъти, когато съм контактувала с нея в офиса, не изглеждаше добър човек — произнесе Лиона умиротворително.
    — Това е най-сдържаното изказване на годината — промърмори Крейг. — Беше пълна кучка с доста наследени пари, искам да кажа, че е очаквала да й държа ръката и да слушам вечните й оплаквания за това, че й се гади. Минах през четири години в колежа, четири години в медицинското училище, пет години специализация, през Комисията за сертификация и писането на куп научни статии и единственото, което тя искаше, бе да й държа ръката. Така беше, и ако издържах петнайсет минути, тя искаше трийсет, ако й отделях трийсет — настояваше за четирийсет и пет, а ако откажех, ставаше навъсена и враждебна.
    — Може би е била самотна — предположи Лиона.
    — Ти на коя страна си? — ядосано я погледна Крейг. Той остави с трясък чашата си върху масата и ледените кубчета издрънчаха. — Беше истински трън в задника.
    — Човече, успокой се най-сетне! — настоя Лиона. Тя се огледа притеснено, но с облекчение установи, че никой не им обръща внимание.
    — Само не ми играй адвокат на дявола — изръмжа Крейг. — Не съм в настроение.
    — Просто се опитвам да те успокоя.
    — И как предлагаш да стане? Това е нещастие! Цял живот съм се старал да бъда най-добрият лекар. По дяволите, продължавам да го правя. А сега това! — Той ядосано удари с плика по масата.
    — Обади се на застрахователя, нали затова плащаш застраховка лекарска грешка?
    Крейг я погледна с раздразнение.
    — Ти май не разбираш. Този нещастник Станхоуп публично ме опозори, като ме призова в съда. Процесът е проблемът. Лошо е, без значение какво ще се случи там. Аз съм безсилен, жертва съм. И ако ти дойдеш в съдебната зала, кой знае как ще се развият нещата. Няма никакви гаранции, дори в моята ситуация, аз, който никога не съм отказвал на пациентите си, особено на Пейшънс Станхоуп, която ми звънеше и посред нощ. И накрая да ме извикат на съд! Това е лоша шега. Чиновниците, водопроводчиците и пенсионираните учители представа си нямат какво е да бъдеш лекар като мен, да те вдигат нощем, за да държиш ръката на една хипохондричка. Исусе Христе!
    — Не можеш ли да им кажеш? Напиши го в показанията си.
    Той завъртя очи раздразнен. Имаше случаи, когато Лиона направо го вбесяваше. Това беше недостатъкът да си с толкова млада и наивна жена.
    — Защо Станхоуп е решил, че става дума за лекарска грешка? — попита Лиона.
    Крейг плъзна очи по нормалните, красиви хора около бара, които очевидно се забавляваха на шегите си. Сравнението го накара да се почувства още по-зле. Може би идването тук беше лоша идея. Мина му през ума, че може би това, да бъде един от тях, благодарение на културните си постижения, наистина не е по силите му. Медицината и текущите й проблеми, включително бъркотията с лекарските грешки, го бяха затворили в капан.
    — Каква лекарска грешка се предполага, че е имало? — повтори Лиона въпроса си.
    Крейг разпери ръце.
    — Слушай, умнице! В жалбата се говори, че не съм използвал умения и не ме е било грижа, докато съм поставял диагноза и съм назначавал лечение, което един разумен и компетентен лекар не би назначил при същите обстоятелства… дрън-дрън-дрън. Пълни глупости! Казано с две думи — лош изход, Пейшънс Станхоуп почина. Един личен адвокат по лекарски грешки ще използва точно това и ще прояви кой знае какво творчество. Тези типове винаги откриват нещо, за което някой шибан съдебен лекар ще каже, че е можело да се направи по друг начин.
    — Умница! — сопна му се Лиона. — Не се дръж снизходително с мен, разбра ли!
    — Съжалявам. — Крейг си пое дълбоко въздух. — Явно не съм на себе си.
    — Какво е „съдебен лекар“?
    — Лекар, който се наема и трябва да бъде — цитирам: експерт, който ще каже онова, което ищецът ще поиска от него да каже. Обикновено трудно се намират лекари, които да свидетелстват срещу лекари, но не е невъзможно. Съществуват некомпетентни колеги, които си изкарват прехраната като го правят.
    — Ужасно е.
    — Това е най-малкото. — Крейг поклати глава мрачно. — Такова голямо двуличие — да ме съди този скапаняк Джордан Станхоуп, който дори не остана в болницата, докато се мъчех да спася живота на неговата съпруга. По дяволите, не един път е споделял пред мен, че жена му е безнадеждна хипохондричка и че вече не помни всичките й симптоми. Дори ми се извини, когато тя бе настоявала да отида у тях в три през нощта, тъй като мислела, че умира. Това наистина се е случвало не един път. Обикновено ме викаха вечер, принуждавайки ме да прекъсвам онова, с което се занимавах в момента. Но дори тогава Джордан винаги ми благодареше, тъй като знаеше, че полагам усилия за нещо, за което няма никаква причина. Тази жена беше истинско бедствие. За всички е добре, че се отърваха от нея, включително и за съпруга й, а той ме съди и иска обезщетение за пет милиона долара за загуба на консорциум. Ама че жестока шега! — Той отново мрачно поклати глава.
    — Какво е консорциум?
    — Онова, което човек получава от един брак: компания, привързаност, подпомагане и секс.
    — Не мисля, че са правили много секс. Ами че те имаха отделни спални!
    — Сигурно имаш право. Не мога да си представя, че той е искал, и дори че е бил в състояние да прави секс с тази отвратителна вещица.
    — Смяташ ли, че причината да те съди може да има нещо общо с това, че ти го критикува онази нощ? Изглежда го е приел за обида.
    Крейг кимна замислено няколко пъти. Лиона имаше право. С чаша в ръка той се измъкна от столчето си и се върна на бара да му долеят втори път. Докато чакаше сред веселата група гуляйджии, отново се замисли над думите й. Спомни си какво бе казал на Джордан, когато влезе в спалнята на Пейшънс и я видя колко зле изглежда. Коментарът се бе откъснал от устата му, защото бе стресиран и изненадан. Тогава беше сметнал, че бързото му извинение е било напълно достатъчно, но може би не е било. И ако не е било, щеше да съжалява за инцидента още повече.
    С втори двоен скоч Крейг си проби път до масата и се настани на стола. Движеше се бавно, сякаш краката му тежаха по петдесет килограма. На Лиона й се стори, че в него е настъпила друга промяна. Сега изглеждаше депресиран, устата му беше отпусната, а очите — посърнали.
    — Това е катастрофа — успя да произнесе той с въздишка. Впери очи в чашата си и облегна ръце на масата. — Може да е краят на всичко, и то точно когато нещата вървяха така добре.
    — Как може да е краят на всичко? — попита Лиона, като се опита да звучи весело.
    Той не отговори. Дори не помръдна. Изглеждаше дори сякаш е спрял да диша.
    — Не трябва ли да си вземеш адвокат? — Тя се наведе да надникне в очите му.
    — Би трябвало застрахователната компания да ме защитава — отвърна й той с равен глас.
    — Ами действай тогава. Защо не им се обадиш?
    Крейг вдигна очи и срещна нейните. Кимна няколко пъти, явно обмисляйки предложението й. Беше почти пет и половина, петък следобед, все още можеше да има някой в офиса на застрахователите. Струваше си да опита. Щеше поне да е спокоен, че е направил нещо. До голяма степен тревогата му се дължеше на чувството за безпомощност пред лицето на такава поразителна, безтелесна заплаха.
    Той припряно разкопча клетъчния телефон от колана си и започна непохватно да прехвърля имената от телефонния указател вътре. Като фар в тъмна нощ името и телефонният номер на неговия застрахователен агент изскочиха пред очите му. Той натисна бутона за звънене.
    Наложи се да опита няколко пъти, като накрая остави съобщение с името и номера си на спешната гласова поща, но само след четвърт час вече имаше възможността да разкаже историята си пред реален човек с авторитетен глас, който се държеше сдържано и показваше широка осведоменост. Името му беше Артър Маршал, чието звучене Крейг намери за странно успокояващо.
    — Тъй като се сблъсквате за първи път с подобно нещо — каза Артър, — и понеже знаем от опит колко обезпокоително е, смятам, че е важно да разберете, че за нас всичко това е нещо съвсем обичайно. С други думи работата ни е да се занимаваме с жалби за лекарски грешки и ще обърнем нужното внимание на вашия случай. Междувременно искам да подчертая, че не бива да приемате всичко това лично.
    — А как другояче? — проплака Крейг. — Делото на живота ми е под; въпрос. Това поставя всичко на риск.
    — Това е обичайното чувство на всеки във вашето положение и е напълно разбираемо. Но повярвайте ми, не е каквото изглежда! Това не е отражение нито на способностите ви, нито на работата ви. Най-често става въпрос за опипване на почвата с надеждата да се удари джакпота, въпреки че адвокатът на ищеца говори обратното. Всеки, запознат с медицината, знае, че неблагоприятният изход дори когато съществуват действителни грешки, не е резултат от лекарска грешка, така че съдията ще уведоми журито, ако се отиде на съд. Но запомнете! Голямото мнозинство от такива процеси не стигат до съд, или ако стигнат, в по-голямата си част се печелят от защитата. Тук, в Масачузетс, при съществуващото законодателство исковата молба трябва да отиде пред трибунал, а от фактите, които ми представихте, тя вероятно ще бъде спряна.
    Пулсът на Крейг се беше успокоил почти до нормалното.
    — Постъпили сте мъдро, че сте ни се обадили веднага за този неприятен случай, д-р Бауман. Казано накратко, ще назначим вещ, опитен адвокат на делото, за което ще са ни нужни призовките и жалбата колкото е възможно по-скоро. Длъжен сте да отговорите в рамките на три дни от връчване на съдебното съобщение.
    — Мога да ви изпратя този материал в понеделник.
    — Идеално. Междувременно, съветвам ви да опресните паметта си за делото, и по-специално — да носите записите със себе си. Това е нещо, което трябва да бъде направено и ще ви даде чувството, че вършите нещо конструктивно, за да се защитите. От опит знаем, че е важно.
    Крейг кимаше одобрително.
    — По отношение на записите, д-р Бауман, трябва да ви предупредя, че не бива да ги променяте по никакъв начин. Това означава да не променяте изписана неправилно дума, явна граматическа грешка или нещо, което може да ви се стори проява на небрежност. Не променяйте никакви дати. С други думи не променяйте нищо! Разбирате ли?
    — Напълно.
    — Добре! От тези дела, заведени за лекарски грешки, голям брой се основават на някакви поправки на записите, дори и ако те са били съвсем незначителни. Всяко изменение води до неприятности, тъй като поставя под съмнение вашата честност и почтеност. Надявам се, че се изразявам ясно.
    — Съвсем ясно. Благодаря ви, господин Маршал. Чувствам се малко по-добре.
    — Наистина би трябвало, докторе. Успокойте се напълно, ще отдадем цялото си внимание на случая, тъй като всички искаме да го доведем до бърз, успешен завършек, така че да можете да се върнете към онова, което правите най-добре: да се грижите за пациентите си.
    — Не искам нищо повече от това.
    — Ние сме на вашите услуги, д-р Бауман. Само още едно последно нещо, за което — сигурен съм — вече сте осведомен. Недейте… Повтарям: недейте да дискутирате това с никого, освен със съпругата си и с адвоката, който ще ви назначим! Това се отнася до всичките ви колеги, познати и дори близки приятели. Важно е.
    Крейг погледна виновно през масата към Лиона, осъзнавайки колко много излишни неща беше издърдорил.
    — Близки приятели? — повтори въпросително Крейг. — Това означава може би да се откажеш от емоционална подкрепа.
    — Осъзнаваме го, но вредата е много по-лоша.
    — А каква точно е вредата? — Не беше сигурен каква част от разговора може да е чула Лиона. Тя го гледаше настойчиво.
    — Понеже приятелите и колегите са лесно откриваеми. Адвокатът на ищеца може да го направи и го прави, ако това обслужва интересите му, принуждава приятели, дори колеги да свидетелстват, което често има силен ефект.
    — Ще го имам предвид — кимна Крейг. — Благодаря ви за предупреждението, господин Маршал. — Пулсът му отново се беше ускорил. Ако беше честен към себе си, трябваше да си признае, че не знаеше нищо за Лиона, освен видимото — че е млада и обяснимо егоистична. Беше проявил голяма бъбривост и това усилваше тревогата му.
    — И аз ви благодаря, д-р Бауман. Ще ви се обадя веднага щом получим призовките и жалбата. Опитайте се да си починете и се върнете към живота си.
    — Ще се опитам — произнесе Крейг не много убедено. Знаеше, че ще живее под тъмен облак и няма да има покой, докато цялата тази бъркотия не се оправи. Това, което не знаеше, беше до каква степен този облак ще потъмнява. Междувременно, обеща си той, щеше да избягва да обръща внимание на акцента на Лиона. Беше достатъчно умен, за да знае, че онова, което бе споделил пред нея за чувствата си към Пейшънс Станхоуп, нямаше да изглежда добре в съдебната зала.


    Ню Йорк сити, Ню Йорк
    9 октомври 2005 г.
    4:45 след обед

    Джак Степълтън насочи вниманието си към сърцето и белите дробове. Пред него, пръснати на масата за аутопсии, лежаха непокритите останки на бяла петдесет и седемгодишна жена. Главата на жертвата беше подпряна на дървено трупче, а невиждащите й очи се взираха безизразно във флуоресцентните лампи, закачени на тавана. До този момент беше открил малка патология, с изключение на един доста голям, очевидно несимптоматичен маточен фиброид. Нямаше нищо, което би могло да е причина за смъртта на относително здрава жена, която беше колабирала в „Блумингдейлс“. Мигел Санчес, санитарят от вечерната смяна, който бе дошъл в три следобед, му асистираше. Докато Джак се приготви да изследва сърцето и белите дробове, Мигел миеше вътрешностите над мивката.
    Само от палпирането на повърхността на дробовете опитните ръце на Джак усетиха неестествено съпротивление. Тъканта беше по-плътна от обичайното, което се връзваше с по-високото от нормалното тегло на органа. С нож, който приличаше на касапски, Джак направи многобройни срезове в дроба. И отново му се стори, че усеща много по-голямо съпротивление, отколкото би могло да се очаква. Вдигна белия дроб и огледа срязаната повърхност, която показваше органовата консистенция. Белият дроб изглеждаше по-плътен от нормалното и той беше убеден, че микроскопското изследване ще покаже фиброза. Въпросът беше… защо дробовете са фиброзни.
    Като върна вниманието си отново към сърцето, Джак взе назъбен форцепс и малки ножици с тъпи върхове. Точно когато се канеше да започне работа, вратата към коридора се отвори. Той се поколеба, когато се появи една фигура и тръгна към него. Отне му миг, за да разпознае Лори, въпреки пластмасовата маска върху лицето й.
    — Чудех се къде си — произнесе тя леко раздразнено. Беше облечена в цял предпазен костюм, както Джак и Мигел. Това беше заповед на д-р Калвин Уошингтън, заместник-шефа на патолозите — да обличат защитните скафандри срещу потенциални инфекциозни агенти при работа в залата за аутопсии. Човек никога не знаеше на какви микроби може да попадне, особено в моргата на такъв оживен град като Ню Йорк сити.
    — Щом си се чудила къде съм, значи си ме търсила.
    — Брилянтно умозаключение — каза Лори. Тя погледна към призрачно-бледата човешка черупка върху масата. — Това беше последното място, на което си помислих да те търся. Защо толкова късно аутопсираш?
    — Нали ме знаеш, нямам спирачки, когато възможността да се позабавлявам чука на вратата.
    — Нещо интересно? — Тя се наведе и докосна с облечената си в ръкавица ръка разрязания дроб.
    — Още не, но мисля, че съм на път да направя големия удар. Сама виждаш, че дробът е фиброиден. Сигурен съм, че сърцето ще ни каже защо.
    — Каква е историята?
    — Жертвата плащала чифт обувки, когато припаднала.
    — Много забавно.
    — Сериозно, в „Блумингдейлс“. Разбира се, не знам какво е правила. Изглежда персоналът на магазина и добрият доктор самарянин, който случайно се намирал там, са се погрижили за нея веднага. Започнали да правят сърдечен масаж, който продължили и в линейката, на път към „Манхатън Дженерал“. Когато тялото пристигна тук, главният лекар на спешното ми се обади и ми разказа историята. Каза, че въпреки това, което са направили, не могли да постигнат нищо, освен няколко отделни удара на сърцето и то с пейсмейкър. Понеже бяха разочаровани от напразните усилия, надяваха се ние да можем да хвърлим някаква светлина върху случая и да се провери дали не е можело да се направи нещо друго. Направиха ми впечатление интересът и предприемчивостта им, и тъй като е добре да поощряваме подобен род поведение, му обещах да се заема веднага.
    — Прилежност, достойна за похвала — каза Лори. — И разбира се, правейки аутопсията в този час на денонощието, изобщо не ти минава през ум, че ние, останалите, изглеждаме като пълни безделници.
    — Ако нещо прилича на патица и кряка като патица, значи е патица!
    — Окей, умнико! Няма да се състезавам с теб по остроумие. Я да видим какво си получил. Събуди интереса ми, така че давай.
    Джак се наведе, бързо, но внимателно очерта главната коронарна артерия, след което започна да я отваря. Внезапно се изправи.
    — Я погледни тук! — Той взе сърцето и го вдигна така, че Лори да може да го види по-лесно. Посочи с върха на форцепса.
    — Боже господи! — възкликна тя. — Това е най-необичайното стеснение на главния ствол на задната низходяща артерия, което съм виждала. И изглежда вродено, а не придобито.
    — Така мисля и аз и това може би обяснява защо сърцето не реагира. Внезапно, дори краткотрайно блокиране би причинило масивен сърдечен удар, включвайки части на проводящата система. Предполагам, че цялата задна страна на сърцето е засегната от инфаркта. Но всичкото това, колкото и драматично да е, не обяснява белодробните изменения.
    — Защо не отвориш сърцето?
    — Това възнамерявам да направя.
    Като смени ножицата и форцепса със специален нож, Джак направи поредица разрези в сърдечните камери.
    — Готово! — каза той и се дръпна така, че Лори да може да види.
    — Увредена, негодна митрална клапа!
    — Силно увредена митрална клапа. Тази жена е била ходеща бомба, готова да избухне всеки момент. Изумително е, че не е имала симптоми нито за коронарното стеснение, нито за клапите, които да я накарат да отиде при лекар. Жалко, защото и двата проблема е можело да бъдат отстранени при хирургична намеса.
    — Страхът често прави хората стоици.
    — Имаш право — съгласи се Джак, докато вземаше проби за микроскопско изследване. Той ги сложи в съответните шишенца с етикети. — Все още обаче не си ми казала за какво ме търсеше.
    — Преди час получих някои новини. Вече имаме определена дата за сватба. Бързах да ти съобщя.
    Джак спря да работи. Дори Мигел се закова неподвижен над умивалника.
    — Странна обстановка за такова съобщение — прочисти гърлото си Джак.
    Лори вдигна рамене.
    — Тук те открих. Надявах се да им отговоря този следобед преди уикенда.
    Джак хвърли бърз поглед към санитаря.
    — И коя е датата?
    — Девети юни, в един и трийсет. Какво мислиш?
    Джак се ухили.
    — Какво трябва да мисля? Мина доста, докато най-накрая се решим на тази стъпка. Мислех си, че ще е например следващия четвъртък.
    Лори се разсмя. Звукът се заглушаваше от пластмасовата маска върху лицето й, която бързо се замъгли.
    — Това, което казваш, е мило. Но майка ми винаги е мечтала за юнска сватба. На мен лично юни ми се вижда подходящ, защото времето ще е хубаво не само за сватбата, но и за медения месец.
    — Аз съм съгласен — каза Джак и хвърли повторен поглед по посока на Мигел. Дразнеше се, че санитарят виси тук, без да мръдне, и че явно надава ухо към разговора.
    — Има само един проблем. През юни се правят толкова сватби, че в църквата на „Ривърсайд“ всички съботни дни от месеца са заети. Както и да е, девети юни се пада петък. Имаш ли нещо против.
    — Петък, събота — за мен няма значение. Аз съм лесен.
    — Чудесно. Всъщност, аз предпочитах събота, тъй като е традиционно и е по-удобно за гостите, но няма такава възможност.
    — Хей, Мигел! — извика Джак. — Кога ще свършиш с това миене? Не го превръщай в дело на живота си.
    — Напълно съм готов, д-р Степълтън. Просто чакам да приключите и да погледнете тук.
    — О! — възкликна Джак, леко смутен от предположението, че санитарят е подслушвал. Той се обърна към Лори: — Съжалявам, но трябва да продължа.
    — Няма проблем — кимна тя и тръгна след него към умивалника.
    Мигел се отдръпна.
    — Има и нещо друго, което разбрах и което искам да споделя с теб.
    — Давай — каза Джак, като методично започна да оглежда храносмилателната система, започвайки от хранопровода.
    — Знаеш, че никога не съм се чувствала напълно удобно в твоя апартамент, главно заради мръсната сграда. — Джак живееше на четвъртия етаж в порутен блок без асансьор на 106-а улица точно срещу кварталното игрище, за чийто пълен ремонт бе платил от джоба си. Воден от упоритата вяра, че не заслужава комфорт, той живееше значително под финансовите си възможности. Присъствието на Лори обаче бе променило уравнението.
    — Не искам да наранявам чувствата ти — продължи тя. — Но с наближаването на сватбата трябва да помислим за това къде ще живеем. Затова си позволих да проверя кой е собственикът, когото компанията за мениджмънт, на която плаща наем, не желаеше да разкрие. Както и да е, научих кои са собствениците и се свързах с тях, за да видя дали имат нещо интересно в продажба. И познай какво! Заинтересовани са, при условие, че бъде закупена в настоящото си състояние. Мисля, че това разкрива някои интересни възможности. Ти как мислиш?
    Джак беше спрял работата си по време на нейната тирада и сега се обърна към нея.
    — Сватбени планове над масата за аутопсии, а сега кроежи за уютно домашно огнище над умивалника с вътрешности. Не ти ли се струва, че това не е най-подходящото място за такива разговори?
    — Разбрах тези неща преди броени минути и бързах да ти ги кажа, така че да имаш време да мислиш по въпроса.
    — Страхотно — каза Джак, потискайки почти неудържимото си желание да произнесе нещо хапливо. — Мисията — изпълнена. Но какво ще кажеш да обсъдим идеята за купуването и ремонта вкъщи на чаша вино и салата от арукула в малко по-приятна обстановка?
    — Чудесно. — Тя се засмя щастливо. — Ще се видим в апартамента. — След което се обърна и излезе.
    Джак продължи да се взира във вратата още известно време, след като тя се беше затворила.
    — Страхотно е, че ще се жените — наруши Мигел тишината.
    — Благодаря. Не че е тайна, но не е и публично достояние. Надявам се да го имаш предвид, нали?
    — Няма проблеми, д-р Степълтън. Но трябва да ви кажа от опит, че една женитба променя всичко.
    — Колко си прав само — каза Джак. И той го знаеше добре от собствен опит.

1.

    Бостън, Масачузетс
    (осем месеца по-късно)
    Понеделник, 5 юни 2006 г.
    9:35 сутринта

    — Всички да станат! — извика униформеният съдебен служител, когато излезе от кабинета на съдията. Държеше бял жезъл.
    Непосредствено зад пристава се показа съдията, загърнат в надиплена черна тога. Беше едър афроамериканец с увиснала долна челюст, посивяла къдрава коса и мустаци. Тъмните му пронизващи очи обходиха залата, докато изкачваше двете стъпала със силни, уверени крачки. След като застана до стола си, той се обърна към залата — от дясната му страна стоеше американското знаме, а от лявата — това на щата Масачузетс, и двата пилона завършваха с орли. Известен с честността си и познаването на закона, както и с избухливия си нрав, той бе въплъщението на непоколебимата власт. Един ярък слънчев лъч — сякаш да подчертае внушителния му ръст — мина над ръба на транспарантите, дръпнати към металните конзоли, разделящи крилата на прозорците, и се плъзна по главата и раменете му. С гордата си осанка и този златист ореол той приличаше в момента на езически бог.
    — Чуйте, чуйте, чуйте — прозвуча баритонът на служителя с бостънски акцент. — Всички, които имат да изложат нещо пред уважаемите съдии на Върховния съд със седалище Бостън и окръг Съфок, приближете се и ще бъдете чути. Бог да пази щата Масачузетс. Седнете.
    Напомняща ефекта от завършването на националния химн на някое спортно събитие, командата на пристава предизвика шум и размяна на реплики, когато присъстващите в съдебна зала 314 започнаха да заемат местата си. Докато съдията местеше купчината от листи и каната с вода пред него, чиновникът, седящ на едно бюро точно под съдебната скамейка, извика:
    — Наследниците на Пейшънс Станхоуп и други срещу д-р Крейг Бауман. Председателства почитаемият съдия Марвин Дейвидсън.
    С подчертано преднамерено движение съдията отвори един калъф и извади от него чифт очила за четене без рамки, които позиционира ниско на носа си. След това огледа масата на пристава и произнесе:
    — Моля адвокатите да се представят за протокола. — За разлика от пристава, той нямаше акцент и гласът му бе в басовия регистър.
    — Антъни Фасано, Ваша чест — избърбори бързо адвокатът на ищеца с акцент не по-различен от този на пристава, докато заставаше в полуизправено положение. — Но повечето хора ме наричат Тони — и той посочи с ръка надясно. — Тук съм от името на ищеца, Джордан Станхоуп. — Ръката му направи жест надясно. — До мен е талантливата ми колежка госпожа Рене Релф. — Той се отпусна бързо на седалката си, сякаш се срамуваше да е в центъра на вниманието.
    Очите на съдия Дейвидсън се преместиха настрани към масата на защитата.
    — Рандолф Бингъм, Ваша чест — каза адвокатът на защитата. За разлика от адвоката на ищеца, той говореше бавно, натъртвайки всяка сричка с мелодичния си глас. — Представлявам д-р Крейг Бауман и ме придружава господин Марк Кавендиш.
    — Предполагам, че вече сте готови да започнем — каза съдия Дейвидсън.
    Тони само кимна одобрително, докато Рандолф отново стана.
    — Има няколко молби за предварително прекратяване преди процеса.
    Съдията погледна към Рандолф, за да му внуши, че не е искал или че няма да нужда да му се напомня за предварително прекратяване. След което погледна надолу и започна да прелиства документите пред себе си. Начинът, по който го правеше, показваше, че е ядосан, сякаш коментарът на Рандолф бе провокирал небезизвестното презрение, което изпитваше към адвокатите като цяло. Той прочисти гърлото си, преди да каже:
    — Исканията за прекратяване се отхвърлят. Впечатлението на журито е, че никое от предложените доказателства или свидетелски показания не е нито толкова картинно, нито прекалено сложно за заседателите да го обмислят. Следователно всички молби за прекратяване се отхвърлят. — Той вдигна очи и погледна намръщено Рандолф, сякаш казвайки: „Примири се“, преди да се обърне към пристава: — Чака ни работа. — Беше известен и с това, че обича да придвижва нещата напред.
    Сякаш по даден знак, сред редиците на наблюдателите се надигна ропот. Но разговорите не траяха дълго. Чиновникът бързо прочете шестнайсет имена от евентуалните заседатели и приставът отиде да ги доведе. След няколко минути шестнайсетте души влязоха и се заклеха да говорят истината. Събраните бяха видимо различни и разделени почти по равно мъже и жени. Имаше както бели, така и цветнокожи, а облеклото им варираше от строги бизнес-костюми до тениски и сандали, някои с опънати от страхопочитание лица, а други с нагли, безочливи физиономии. Групата зае местата в ложата на съдебните заседатели.
    Съдия Дейвидсън направи кратко встъпление, за да благодари на присъстващите, че изпълняват дълга си и наблегна колко важно е вярното изложение на фактите. Описа набързо какъв е принципът на подбора, макар да знаеше, че вече са уведомени. След това започна да задава въпроси, за да определи подходящите, с надеждата да отсее измежду тях онези с евентуални предубеждения срещу ищеца или ответника. Целта беше, подчерта той, справедливо правосъдие.
    — Правосъдие, глупости! — промърмори под нос Крейг Бауман. Той си пое дълбоко въздух и се размърда на стола си. Не беше предполагал колко напрегнат ще е. Вдигна свитите си в юмруци ръце и ги облегна върху масата, след което започна нервно да свива и опъва пръстите си. Беше облякъл един от най-консервативните си сиви костюми, бяла риза и вратовръзка — всичко избрано по съвет на адвоката му, Рандолф Бингъм, седящ от лявата му страна.
    Пак по негов съвет се опитваше да държи изражението на лицето си неутрално, колкото и трудно да му беше в тази унизителна обстановка. Беше инструктиран да се държи с достойнство, почтително (каквото и да означаваше това) и скромно. Пазеше се да не прояви високомерие и гняв. Последното беше най-трудното, тъй като беше бесен на цялата тази ситуация. Адвокатът му го бе инструктирал също да ангажира съдебните заседатели, да ги гледа в очите, да ги възприема като познати и приятели. Той се присмя иронично на себе си, когато очите му обходиха бъдещите заседатели. Идеята, че тези хора са му равни, беше тъжна шега. Погледът му се спря върху приличаща на бездомница жена с руса, заплетена коса, която криеше бледото си като на елф лице. Беше облечена в огромен размер тениска, чиито ръкави бяха толкова дълги, че от тях се виждаха само пръстите й, когато вдигнеше ръце, за да оправи падналия пред лицето й кичур.
    Крейг въздъхна. Последните осем месеца бяха истински ад. Когато му връчиха призовката миналата есен, беше предположил, че историята ще е нещо гадно, но беше най-лошото, което изобщо можеше да си представи. Първо бяха въпросите, които се ровеха във всяко кътче на живота му. Но колкото и лоши да бяха тъпите въпроси, показанията под клетва бяха най-лошото.
    Навеждайки се напред, той погледна към масата на ищеца и видя Тони Фасано. Беше изпитвал антипатия към няколко души през живота си, но никога не беше мразил някого толкова много, колкото Тони Фасано. Дори начинът, по който този тип изглеждаше и се обличаше в модерните си сиви костюми, черни ризи, черни вратовръзки и тежки златни пръстени, само увеличаваше отвращението и ненавистта му. Според Крейг Тони Фасано, приличащ на долнопробен мафиотски дубльор, беше безвкусният стереотип на несправедливостта в наше време, от онези, които водят дела за обезщетения и правят пари от нечие нещастие, изстисквайки милиони от богати застрахователни компании. За негово възмущение Тони имаше дори уебсайт, в който се самовъзхваляваше именно с това, и фактът, че можеше да съсипе живота на един лекар не правеше никакво впечатление на света.
    Очите му се преместиха върху аристократичния профил на Рандолф. Той имаше леко гърбав нос, не много различен от този на Тони, но цялостният ефект бе съвсем друг. Когато Тони те погледнеше изпод тъмните си рунтави вежди, носът му се насочваше надолу, покривайки жестоката, самодоволна усмивка, докато Рандолф леко повдигаше глава и правият му нос създаваше у околните впечатление за леко, едва доловимо превъзходство. Накратко, Рандолф бе олицетворението на аклиматизирания и сдържан бостънски брамин, докато Тони беше младият и темпераментен кавгаджия на спортната площадка. В началото Крейг бе доволен от сравнението, но сега, докато гледаше бъдещите съдебни заседатели, не можеше да не си даде сметка, че личността на Тони ще им бъде по-близка и ще въздейства по-силно. Тази мисъл увеличи още повече тревогата му.
    Съществуваха много причини за тревога. Въпреки уверенията на Рандолф, процесът не вървеше добре. Заслужаваше си да се отбележи, че Масачузетският трибунал бе постановил след изслушването, че има достатъчно, добре обосновани показания за възможно престъпно нехайство, за да стигне случая до съд. Като резултат от това съдебно решение не бе нужно ищецът, Джордан Станхоуп, да плаща гаранция.
    Денят, в който Крейг чу това, бе за него най-черният за цялото време преди делото и за първи път през живота си обмисляше идеята за самоубийство. Разбира се, Рандолф продължаваше да повтаря съвета, който бе дал на Крейг първоначално: да не приема поражението лично. А как да не приеме съдебното решение лично, след като беше изказано от съдия, адвокат и колега лекар? Не бяха някои неизкласили гимназисти, нито пък работници; тези хора бяха професионалисти и фактът, че вярваха, че той е извършил лекарска грешка, че е положил недостатъчно грижи, бе смъртна обида към чувството му за чест и почтеност. Той буквално бе посветил живота си на това да стане възможно най-добрият лекар и беше успял, както се доказваше от блестящите оценки в медицинското училище, от блестящия успех по време на стажа в една от най-желаните институции в страната и дори от поканата да започне работа на сегашното място, покана, отправена от един широко известен клиницист. И въпреки това тези професионалисти го бяха изкарали правонарушител. Цялата му представа за самоуважение бе подкопана и сега се намираше под нулата.
    Случиха се и други събития, които сериозно бяха затъмнили хоризонта. В началото, още преди въпросите да бъдат попълнени, Рандолф усърдно го съветваше да направи усилие да се помири със съпругата си, Алексис, да се откаже от градския си апартамент и да се върне в семейната къща в Нютън. Адвокатът му бе изразил предположението, че сравнително новият му, задоволяващ личните му желания (както се бе изразил той) стил на живот, не би допаднал особено много на журито. Желаейки да се вслуша в опитните съвети, въпреки че изпадаше в подчинена позиция, Крейг ги бе последвал до последната буква. Беше доволен, че Алексис се съгласи да го приеме отново, въпреки, че спеше в стаята за гости и го беше подкрепила, за което свидетелстваше редовното й присъствие в секцията на наблюдателите. Крейг замислено се обърна и срещна очите й. Беше облечена неофициално, както се обличаше, когато отиваше на работа в „Мемориал Хоспитал“ в Бостън, където работеше като психолог — с бяла блуза и син вълнен пуловер. Крейг изобрази една крива усмивка и тя му отвърна със същата.
    Вниманието му се пренесе за миг върху клетвите на съдебните заседатели, но бързо се върна към Алексис. Помисли си, че сигурно щеше да е непоносимо, ако тя бе избрала да се държи по начина, по който щеше да го направи той, ако ситуацията беше обратната. От сегашната си позиция Крейг можеше да види тъй нареченото си „пробуждане“ като незрял младежки опит да се покаже такъв, какъвто не е. Беше роден за лекар, призвание, което не се връзваше с живота на хората от хайлайфа. Всъщност, беше получил първия си лекарски екип от грижовната си майка още четиригодишен и си спомняше как се правеше на лекар пред нея и по-големия си брат с една преждевременно развита сериозност, която предвещаваше бъдещ лекарски талант. Въпреки че в колежа, а и дори през първата година в медицинското училище, чувстваше, че призванието му е предимно в медицинските изследвания, щеше да осъзнае по-късно, че е надарен за клинично диагностициране, което бе впечатлило шефовете му, а пък него бе накарало да се почувства невъобразимо горд. И когато накрая завърши медицина, знаеше, че ще работи като лекар с интереси в научните изследвания, а не обратното.
    Макар Алексис и двете му по-малки дъщери — Меган, на единадесет и Кристина — на десет, поне привидно да му бяха простили, Трейси беше друго нещо. Петнадесетгодишна, точно в пубертета, тя открито и упорито продължаваше да му се сърди, че е изоставил семейството си за шест месеца. Може би във връзка с това имаше и някакъв нещастен бунтарски опит с употреба на дрога и дори изнасяне от къщи за една нощ. Алексис беше обезпокоена, но тъй като общуваше много с момичетата, бе сигурна, че Трейси скоро ще се прибере. Тя беше помолила Крейг да не се намесва, не че той можеше да направи нещо, интелектуално и емоционално погълнат от собствените си неприятности.
    Съдия Дейвидсън стигна до други двама евентуални заседатели по делото. Единият беше открито враждебен към застрахователните компании и смяташе, че непрекъснато ограбват държавата: с други думи — „чао“. Другият имал братовчед, който посещавал предишния кабинет на Крейг и бил чувал, че Крейг е добър лекар. Някои бяха освободени от съветниците заради ангажименти, като например един добре облечен бизнесмен, както и млад афроамериканец в живописна хип-хоп премяна, след което пък привикаха от групата отвън други. Разпитването продължи.
    Цупенето на Трейси бе засегнало Крейг, но то беше нищо в сравнение с проблемите, които имаше с Лиона. Като отхвърлена любовница тя бе станала отмъстителна, особено когато се оказа, че трябва да си търси друг апартамент. Лошото й отношение разваляше атмосферата в офиса и Крейг се чувстваше като между чука и наковалнята. Не можеше да си позволи да я уволни поради страх от обвинение в сексуална дискриминация и то в момент, когато го обвиняваха в професионална небрежност, така че се държеше с нея по възможно най-добрия начин. Защо не напуснеше по свое желание, той нямаше никаква представа, още повече, че се водеше открита война между нея и дуото Марлин и Дарлин. Всеки ден избухваше поредният скандал между тях, и двете заплашваха да напуснат. Но той не можеше да позволи това да се случи, тъй като се нуждаеше от тях повече от всеки друг път. Емоционално и физически изтощен от съдебния процес, той с върховни усилия на волята се опитваше да си върши работата. Не можеше да се концентрира и започна да гледа на всеки пациент като на потенциален обвинител. От деня, в който му връчиха призовката, страдаше от пристъпи на безпокойство, което изостряше проблемите на свръхчувствителната му храносмилателна система, причинявайки му киселини и разстройство. Като последица от всичко се появи и безсънието, което го принуди да взема приспивателни, които го караха да се чувства замаян на сутринта. Около него беше пълна каша. Единственото хубаво беше, че не качи килограмите, които беше свалил във фитнес залата, благодарение на липсата си на апетит. От друга страна лицето му отново стана подпухнало, с жълтеникав оттенък, подсилен от хлътналите очи и тъмните кръгове около тях. Стомахът отново го сви и той излезе до тоалетната.
    Доколкото отвратителното поведение на Лиона в офиса целеше да усложнява живота му, то бе търсен от нея ефект върху съдебното дело. Първият намек за беда бе появата й в списъка със свидетели на Тони Фасано. Но докъде чак можеше да стигне стана ясно едва по време на показанията й, което беше болезнено за Крейг, тъй като бе принуден да види дълбочината на гнева й, когато го унижи, описвайки насмешливо липсата му на смелост.
    Преди показанията Крейг беше признал пред Рандолф подробностите от връзката си с Лиона, така че адвокатът му знаеше какво да очаква и какви въпроси да зададе. Беше предупреден също така колко безотговорно словоохотлив е бил по отношение смъртта на пациентката си в нощта на връчването на призовката. Дали от злоба или просто имаше добра памет, Лиона беше съобщила всичко, казано от Крейг за Пейшънс Станхоуп, включително, че мрази тази жена, че я е наричал хипохондрична кучка и твърдението му, че смъртта й била истинско избавление за всички. След тези разкрития дори несекващият оптимизъм на Рандолф за крайния изход на делото се разклати. Когато двамата с Крейг напуснаха офиса на Фасано на втория етаж на „Хановър стрийт“ в северен Бостън, Рандолф беше по-неразговорлив и мрачен от обикновено.
    — Тя няма да ми помогне по делото, нали? — беше попитал Крейг, като напразно се надяваше страховете му да не се сбъднат.
    — Надявам се това да е единствената изненада, която имаш за мен — отвърна Рандолф. — Бъбривостта ти успя да усложни достатъчно нещата. Моля те, кажи ми, че не си говорил по подобен начин пред никого другиго.
    — Не съм.
    — Слава богу!
    Когато се качиха в чакащата ги кола, Крейг призна пред себе си, че презира отношението му на превъзходство, макар че по-късно щеше да разбере, че онова, което мрази, е зависимостта, която го свърза с адвоката. Винаги се бе възприемал като самостоятелен човек, който се бори сам срещу препятствията по пътя си. До този момент. Сега не можеше да се справи сам. Нуждаеше се от него и в резултат чувствата му се люшкаха напред назад в месеците преди процеса, в зависимост от това как се развиват нещата.
    Крейг разбра, че Рандолф е раздразнен, когато Тони използва своя последен предупредителен удар и отстрани от процеса един от свидетелите — управител на частна болница. Рандолф започна да барабани с пръсти по жълтия си бележник. В отговор на това той пък отхвърли бездомника с огромната тениска.
    Крейг се замисли отново за показанията на Лиона и въпреки, че бяха може би най-лошите показания за крайния изход на делото, те не бяха най-лошото от емоционална гледна точка. Тази съмнителна чест се падаше на собствените му показания и на показанията на експертите на Тони Фасано. За ужас на Крейг, Тони безпроблемно бе намерил местни експерти, които да се съгласят да свидетелстват и списъкът беше впечатляващ. Всички те бяха хора, които той познаваше, и които го познаваха. Първият, дал показания, бе кардиоложката, която му помагаше при опитите за реанимиране. Казваше се д-р Мадлин Марди. Втори беше д-р Уилям Тардоф, шеф на кардиологията в „Нютън Мемориал Хоспитал“, а третият — което бе най-обидно за него — бе д-р Херман Браун, шеф на кардиологията в Харвардското медицинско училище. И тримата потвърдиха, че първите минути след сърдечен удар са най-критични по отношение на оцеляването. Единодушни бяха също, че обикновено в такива случаи пациентът трябва да бъде изпратен в болница колкото е възможно по-бързо и всяко забавяне би било проява на безотговорност. Макар и тримата да изразиха мнението, че при инфаркт на миокарда няма защо да се прави домашно посещение, Рандолф успя да ги накара да повярват, че Крейг не е знаел, че пациентката страда от сърдечен проблем, преди да я посети. Двама от експертите се съгласиха, че Крейг е проявил готовност да направи визита на пациентката, макар и да не е знаел каква е диагнозата.
    Докато за Крейг показанията на експертите бяха обида, адвокатът му ги прие като напредък по случая. Това, което тревожеше Крейг бе, че тези лекари бяха уважавани негови колеги и готовността им да свидетелстват бе явна критика на работата му като лекар. Това се отнасяше особено силно за д-р Херман Бауман, който бе негов наставник в медицинското училище и се грижеше за него по време на стажа му. Именно неговата критика го засегна най-силно, тъй като точно той бе човекът, който бе насърчавал Крейг като студент. И сякаш за да станат нещата още по-лоши, Крейг не беше в състояние да привлече никой местен колега да свидетелства в негова полза.
    Колкото и отчайващи да бяха показанията на колегите му, неговите собствени показания бяха далеч по-обезпокоителни. Дори сам ги намираше за най-досадното и нещастно преживяване в живота си до този момент, особено след като Тони Фасано разтегна заседанието с два дни като своеобразна демонстрация. Рандолф беше предвидил спънките и се беше опитал да го подготви. Беше посъветвал Крейг да се запъва след задаването на въпрос, в случай че възражението се е приело — да мисли известно време за отклоняването на въпроса, преди да отговаря, да избягва да казва неща, за които не е питан и най-важното — да не изглежда високомерен и да не влиза в спор. Беше казал, че не може да даде по-конкретни съвети, тъй като никога преди не е заставал срещу Тони Фасано главно защото Фасано за първи път поемаше дело за лекарска небрежност.
    Даването на показания се беше състояло в шикозния офис на Рандолф на „Стейт стрийт“ с великолепен изглед към бостънското пристанище. Първоначално Тони беше умерен, не особено любезен, но не и нападателен. Този човек беше забавен като актьор. Дори беше пуснал няколко пиперливи шеги извън протокола, макар че само съдебният репортер се беше изкикотил. Но скоро актьорът бе заменен от кавгаджията. Когато той започна да нанася удари и да обвинява, излагайки на показ подробности от професионалния и личния живот на Крейг, и без това слабите защитни сили на Крейг бяха разбити. Рандолф възразяваше, когато бе възможно, дори предложи прекъсване на няколко пъти, но Крейг бе достигнал до състояние, в което не чуваше вече нищо. Макар, че бе предупреден да не се страхува, той изпитваше непреодолим ужас и започна да нарушава и игнорира всички съвети и препоръки, които адвокатът му му беше дал. Но най-лошото се беше случило в ранния следобед на втория ден. Макар по време на обяда Рандолф да го беше предупредил да не губи контрол, Крейг бързо скочи в същия капан, предизвикан от нелепите твърдения на Тони.
    — Почакайте малко — беше се озъбил Крейг. — Нека ви кажа нещо.
    — Заповядайте — отвърна му Тони. — Целият съм слух.
    — Направил съм някои грешки в професионалния си живот. Няма лекар, който да не е правил. Но Пейшънс Станхоуп не беше една от тях! Няма начин!
    — Нима? — изгледа го надменно онзи. — Какво разбирате под „грешки“?
    — Мисля, че ще е по-умно да спрем тук — опита се да ги прекъсне Рандолф.
    — Не се нуждая от прекъсване, по дяволите! — извика Крейг. — Искам този задник да се опита поне за миг да разбере какво е да си лекар: да общуваш всеки божи ден с болни хора, а така също с хипохондрици.
    — Но нашата цел не е да обучаваме господин Фасано — каза Рандолф. — Няма значение какво вярва той.
    — Грешка е, когато направиш нещо глупаво — игнорира Крейг адвоката си и се наведе напред, приближавайки лице към Тони, — например да отрежеш нещо по грешка, когато си изтощен, а те чакат още десет души за преглед, или пък забравиш да назначиш изследване, за което знаеш, че е наложително, защото внезапно е изскочило нещо спешно.
    — Или да направиш глупаво домашно посещение, вместо да закараш сериозно болен пациент, който се бори за всяка глътка въздух, в болницата, за да можеш да отидеш навреме на симфоничен концерт?
    Вратата на мъжката тоалетна се блъсна с трясък и върна Крейг в настоящето. Той излезе, изми ръцете си и се взря в огледалото. Примига няколко пъти срещу отражението си. Видът му в момента бе определено по-лош, отколкото когато за първи път започна да ходи на фитнес, а не виждаше начин това да се подобри в близко бъдеще, поне докато траеше процесът. Очертаваше се дълга, стресираща седмица, особено като се има предвид нещастното му изпълнение при даването на показания.
    Крейг се върна в съдебната зала и седна на мястото си. Съдебните заседатели бяха определени. Съдия Дейвидсън им бе дал предварителните инструкции.
    — Готов ли е ищецът? — попита съдията. Той вече беше казал на журито, че процедурите ще започнат с изявлението на адвоката на ищеца.
    — Един момент, Ваша чест — надигна се Тони. Той се наведе и размени няколко думи шепнешком с асистентката си, госпожа Релф. Тя кимаше, докато го слушаше, след което му подаде сноп бележки.
    Крейг се огледа и се опита да установи зрителен контакт с някои от съдебните заседатели, както го бе посъветвал Рандолф. Имаше един пожарникар в безукорно бяла тениска, с яки мускули; група домакини, очевидно възбудени от цялата тази суетня; пенсионирана учителка с боядисана в синьо коса, типичната средностатистическа баба; дебел водопроводчик в джинси и мръсна тениска бе подпрял крака си в парапета на ложата на съдебните заседатели. До него, в пълен контраст, седеше добре облечен млад мъж с ръждивокафяво раирано сако, от чието малко джобче се подаваше триъгълничето на яркочервена кърпичка. От другата му страна се мъдреше старомодна азиатка, медицинска сестра, отпуснала ръце в скута си. Следваха двама бизнесмени в костюми от полиестер, които очевидно скучаеха и изпитваха раздразнение, че са били привикани да изпълнят гражданския си дълг. Непосредствено зад тях седеше значително по-състоятелен борсов агент.
    Крейг почувства надигащо се отчаяние, докато очите му се местеха от лице на лице. С изключение на азиатката, никой не отвърна на погледа му. Помисли си, че съществуват минимални шансове някой от тези хора, може би без сестрата, да е наясно с това какво е да си лекар в днешно време. А в съчетание със свидетелските показания на Лиона, шансовете за успех в най-добрия случай изглеждаха далечни. Като се добавеха и изминалите ужасни осем месеца в изолация и безсъние, причинено от непрекъснатото превъртане в съзнанието на цялата афера — положението беше отчайващо. Той усещаше, че цялата тази история му бе отнела самоуважението, чувството за справедливост, неговата самоувереност и дори страстта му към медицината. Докато седеше и наблюдаваше съдебните заседатели, той се зачуди дали някога изобщо щеше да е в състояние да работи отново като лекар.

2.

    Бостън, Масачузетс
    Понеделник, 5 юни 2006 г.
    10:55 сутринта

    Тони Фасано хвана ръбовете на катедрата. Напомадената му зализана коса имаше впечатляваща лъскавина. Големият диамант на златния му пръстен хвърляше отблясъци на слънчевата светлина. Копчетата му за ръкавели допълваха достойно цялостната картина. Независимо от сравнително ниския ръст, боксьорската му стойка изглеждаше внушителна и силният му, мургав тен излъчваше здраве въпреки мръсножълтеникавите стени на залата.
    След като замъкна един брадясал, странен субект до оградения с месингови пръчки подиум, той започна уводното си изявление.
    — Дами и господа съдебни заседатели, искам да изразя личната си признателност, че сте дошли да подкрепите моя клиент, Джордан Станхоуп, в съда.
    Тони направи пауза, за да погледне към Джордан, който остана невъзмутим и неподвижен като манекен. Беше облечен безукорно в тъмен костюм с назъбена бяла кърпичка в малкото джобче, подпрял поддържаните си ръце пред себе си с безизразно изражение.
    Като се огледа наоколо, Тони насочи погледа си отново към заседателите. Сега той изразяваше безутешност.
    — Господин Станхоуп бе в дълбока скръб, едва се съвзе след неочакваната кончина преди осем месеца на любимата си предана съпруга и вярна спътница в живота, Пейшънс Станхоуп. Беше трагедия, която не биваше да се случи и не би се случила, ако не беше този нечестен, небрежен и злоупотребяващ с положението си клиент на моя опонент, д-р Крейг М. Бауман.
    Крейг инстинктивно се стегна.
    — Как можа да изрече това този кучи син? — обърна се той шепнешком към адвоката си. — Мислех, че съдът е този, който трябва да се произнесе.
    — Наистина е така. Позволява си да изказва твърдения и се държи подстрекателски. За съжаление, репутацията му е такава.
    — Сега — продължи Тони, посочвайки към тавана с показалец, — преди да докажа с реални факти онова, което току-що казах, ще ви призная нещо. Не съм завършил Харвард, както моя уважаем колега опонент. Аз съм едно градско момче от Норд енд и понякога не мога да говоря толкова възвишено.
    Водопроводчикът се изхили открито, а двамата бизнесмени пуснаха по една крива усмивка, въпреки видимото си раздразнение.
    — Но ще се опитам — добави Тони. — И ако поне малко ви е грижа за онова, за което сте тук, ще ме разберете.
    Трите домакини и пенсионираната учителка се усмихнаха на признанието на Тони.
    — Смятам да съм напълно откровен с вас, добри хора — продължи той. — Така, както съм бил с моя клиент. Нямам голям стаж в делата за лекарска небрежност. Всъщност, това е първото ми дело.
    Мускулестият пожарникар кимна одобрително на тази прямота.
    — Може да се запитате: защо този италиански нахалник е поел делото? Ще ви кажа защо: за да защитя вас, себе си и моите деца от такива като д-р Бауман.
    Лека изненада се изписа по лицата на повечето заседатели, когато Рандолф се изправи.
    — Ваша чест, протестирам. Журито се манипулира.
    Съдия Дейвидсън погледна Тони над очилата си със смесица от раздразнение и изненада.
    — Коментарите ви надхвърлят границите на приличието в съда. Това е арена на словесна битка и установените правила и закони трябва да се спазват, особено в моята зала. Ясен ли съм?
    Тони вдигна ръце над главата си в молба.
    — Напълно и се извинявам на съда. Проблемът е, че понякога емоциите ми изтръгват най-доброто от мен и това е един от тези случаи.
    — Ваша чест — възропта Рандолф, но не завърши. Съдията му махна да си седне, докато нареждаше на Тони да се държи както подобава.
    — Това заприличва на цирк — прошепна Рандолф, докато сядаше. — Тони Фасано е клоун, но дяволски умен клоун.
    Крейг наблюдаваше адвоката. За първи път бе забелязал пукнатина в непоколебимостта му. Коментарите му бяха обезпокояващи.
    След като погледна за миг в бележките си, Тони се върна към изявлението си.
    — Някои от вас може да се запитат защо случаи като този не се решават от учени съдии и защо се налага да бъдете обезпокоявани и да се нарушава ритъма на живота ви. Ще ви кажа защо. Защото вие сте по-разумни и по-трезви от съдиите. — Тони посочи всекиго от тях. Вече имаше пълното им внимание. — Това е истина. С цялото дължимо към вас уважение, Ваша чест. — Тони погледна към съдията. — Паметта ви е пълна със закони и постановления и всякакъв род юридически еквилибристики, докато тези хора — пренесе той вниманието си към журито — са в състояние да видят фактите. При мен това е основната максима. Дори ако някога аз попадна в затруднение, ще искам жури. Защо ли? Защото вие, хора, със здравия си разум и интуиция можете да прозирате отвъд юридическия лабиринт и да кажете къде е истината.
    Някои от заседателите кимаха в съгласие и Крейг почувства как пулсът му се ускорява и стомахът му се свива. Страхът му, че Тони ще има пълна власт над хората в залата, вече се сбъдваше. И точно когато смяташе, че нещата няма накъде повече да се влошават, то стана.
    — Това, което възнамерявам да направя — продължи Тони и направи жест с дясната си ръка, — е да представя пред вас четири основни факта. Номер едно: според служителите на самия доктор, той е трябвало да се погрижи повече за починалата. Номер две: със свидетелските показания на трима уважавани експерти от три известни институции ще ви покажа какво би направил един разумен лекар, попаднал в съответните обстоятелства вечерта на пети септември, 2005-а година. Номер три: От показанията на ищеца, на един от служителите на доктора и на един от експертите, който случайно е бил замесен в нашия случай, ще ви покажа как д-р Бауман е проявил небрежност, каквато един разумен лекар на неговото място никога не би проявил. И номер четири: как поведението на д-р Бауман е станало непосредствена причина за смъртта на пациентката. Това е накратко същността.
    По челото на Крейг изби пот и гърлото му пресъхна; почувства непреодолимо желание да отиде до тоалетната, но не посмя. Наля си малко вода от каната с трепереща ръка и отпи.
    — Сега отново сме на твърда земя — прошепна Рандолф. Той очевидно не беше чак толкова развълнуван, колкото него, което бе някаква утеха. Но Крейг знаеше, че има нещо повече.
    — Онова, което току-що подчертах — продължи Тони, — е същността, ядката на най-разпространените случаи на лекарска небрежност. Случай, което скъпо платените, модни адвокати като моя опонент, обичат да наричат „типичен“. Много адвокати, както и много лекари, имат склонност да употребяват думи, които никой не разбира, особено латински. Но това не е обичаен случай. Нещо по-лошо е. Сега защитата ще се опита да ви накара да повярвате, че д-р Бауман е страхотен, състрадателен, великодушен лекар със сплотено и идеално като на картинка семейство, но реалността е доста по-различна.
    — Възражение! — изправи се Рандолф. — Личният живот на д-р Бауман няма нищо общо. Адвокатът на ищеца се опитва да дискредитира моя клиент.
    Съдия Дейвидсън свали очилата си и се взря в Тони.
    — Отклонявате се, синко. Насоката, която сте поели, свързана ли е със специфичните твърдения за допусната лекарска небрежност?
    — Абсолютно, Ваша чест.
    — Вие, ведно със случая на клиента ви, ще попаднете в небрано лозе, ако не е така. Възражението се отхвърля. Продължете.
    — Благодаря, Ваша чест — каза Тони, преди да се обърне отново към заседателите. В нощта на пети септември 2005-а година, когато Пейшънс Станхоуп ненавременно се е споминала, д-р Крейг Бауман не е бил в шикозния си апартамент в Нютън сред скъпото си семейство. Съвсем не! Ще чуете от свидетелка, която е била негова служителка и любовница, че той е бил с нея в градското им любовно гнездо.
    — Възражение! — извика Рандолф с неподозирана сила.
    — Подвеждане на журито и слухове. Не мога да позволя подобен речник.
    Крейг почувства как се изчервява. Прииска му се да се обърне и да срещне очите на Алексис, но не можа да се застави да го направи, не и с унижението, което изпитваше.
    — Приема се! Моля, придържайте се към фактите без подстрекателски изявления, докато не са се изказали свидетелите.
    — Разбира се, Ваша чест. Просто ми е трудно да сдържа емоциите си.
    — Ако не се справите, ще го приема като неуважение към съда.
    — Разбрано — кимна Тони и се обърна отново към журито. — Това, което ще чуете от свидетелската скамейка е, че стилът на живот на д-р Бауман драматично се е променил.
    — Възражение! — обади се Рандолф. — Частният живот на клиента ми няма отношение към обсъжданата тема. Това е дело за медицинска небрежност.
    — Мили боже! — възкликна съдия Дейвидсън с огорчение.
    — Адвокатите на двете страни, моля, приближете се.
    Рандолф и Тони покорно се приближиха до съдийската ложа, на достатъчно разстояние както от заседателите, така и от съдебния репортер.
    — Така както е тръгнало, се очертава този процес да се точи година — промърмори съдията. — Целият ми месечен график ще отиде на кино.
    — Не мога да позволя този фарс да продължава — погледна го настоятелно Рандолф. — Това е в ущърб на клиента ми.
    — Започвам да губя мисълта си с всичките тези прекъсвания — оплака се Тони.
    — Млъкнете! Не искам да слушам повече никакви оплаквания от никого. Господин Фасано, дайте ми някакво оправдание за това отклонение от съответните медицински факти.
    — Лекарят е решил да направи домашно посещение на починалата, вместо да се съгласи с искането на ищеца съпругата му да бъде директно откарана в болницата; както и самият лекар ще потвърди, той е подозирал сърдечна криза.
    — И какво? — попита съдия Дейвидсън. — Предполагам, че докторът се е отзовал на спешното повикване без излишно закъснение.
    — Ще се съгласим с това, но д-р Бауман е започнал да прави домашни визити едва след настъпването на кризата на средната възраст или „пробуждането“ си, както го нарича той, приблизително по което време се заселва в града с любовницата си. Моите експерти ще свидетелстват, че закъснението, предизвикано от, домашното посещение, е било критично за починалата.
    Съдия Дейвидсън се замисли и разсеяно прехапа устни, така че сега мустаците му достигаха до брадата.
    — Животът и нагласата на лекуващия лекар не могат да бъдат предмет на съдебен процес за лекарска небрежност — заяви Рандолф. — От гледна точка на закона въпросът е единствено дали е имало отклонение от медицинския стандарт, което да причини наказуема телесна повреда.
    — Като цяло сте прав, но смятам, че господин Фасано също изтъква валиден аргумент, стига да се потвърди от останалите свидетели. Можете ли да сте напълно сигурен?
    — Абсолютно — заяви Тони.
    — В такъв случай съдебното жури ще има думата по въпроса. Възражението се отхвърля. Господин Фасано, можете да продължите, но отново ви предупреждавам да си мерите думите.
    — Благодаря, Ваша чест.
    Рандолф се върна на мястото си видимо раздразнен.
    — Ще трябва да изчакаме да отмине бурята — рече той. — Съдията позволява на Фасано необичайна свобода. Но пък от друга страна, това ще добави материал за обжалването, ако в крайна сметка се окаже, че ищецът има право.
    Крейг му кимна, но фактът, че Рандолф за пръв път допускаше, че процесът може да завърши зле, увеличи и без това нарастващото му униние и песимизъм.
    — Докъде бях стигнал? — попита Тони, след като се върна на подиума. Той набързо прелисти бележките си и нагласи дължината на ръкавите си така, че да се подават само крайчетата им, откривайки масивния златен часовник. — В трети клас за пръв път установих колко неприятно е да се говори пред публика и ви уверявам, че оттогава не съм се променил особено. Така че се надявам да сте снизходителни — обърна се той към журито. — Ще представим доказателства, че професионалният живот на д-р Бауман рязко се е променил преди около две години. Първоначално той е имал традиционната амбулаторна практика. След това обаче е настъпила промяна. Той постъпил и постепенно се издигнал до важен пост в печелившо сдружение на домашни лекари.
    — Възражение! — намеси се Рандолф. — В този съдебен процес не става въпрос за типа практика.
    Съдия Дейвидсън въздъхна с раздразнение.
    — Господин Фасано, съществен ли е стилът на практика на д-р Бауман за въпроса, който обсъждаме тук?
    — Разбира се, Ваша чест.
    — Възражението се отхвърля.
    — Тук — продължи Тони, обръщайки се към журито, — виждам доста озадачени лица, когато спомена думата „домашна медицина“ и ще ви кажа защо: защото много от нас не знаят какво представлява тя, включително и аз, преди да започна това дело. Тя се нарича също „обслужваща медицина“, което означава, че пациентите, които искат да бъдат включени в медицинската практика, всяка година се разделят със солидна част от авоарите си. И в някои от случаите става въпрос за големи пари, от порядъка на двайсет хиляди долара на човек. Е, в дадения случай д-р Бауман и неговият партньор, д-р Етан Коен, който е на път да се пенсионира, действително не прилагат такива цени, но при все това сметките им са солидни. Веднага се вижда, че такъв стил медицинска практика може да съществува само в богатите и образовани градове, шикозни, като Палмс Бийч или Аспен, Колорадо.
    — Възражение! — включи се Рандолф. — Ваша чест, подсъдим в това дело не е домашната медицина.
    — Не съм съгласен, Ваша чест — каза Тони и погледна съдията. — В известен смисъл именно домашната медицина е подсъдима тук.
    — В такъв случай обяснете как, адвокате — раздразнен рече съдията. — Възражението се отхвърля.
    Тони отново погледна журито.
    — Призовавам ви да помислим заедно за това какво всъщност получават пациентите на такава домашна практика, освен възможността да бъдат изхвърлени от практиката и изоставени на произвола на съдбата, ако не платят дължимата такса. Сега ще чуете свидетелски показания за това какво би трябвало да получат на теория. Би трябвало например да получават гарантиран достъп до своя лекар двайсет и четири часа в денонощието и седем дни в седмицата, имейла и личния телефон на лекаря си, както и гаранция за предимство при запазване на час, които аз лично смятам, че хората е редно да получават и без да има нужда да плащат домашни такси. Но най-важното в дадения случай е именно, че би трябвало да получават възможност за домашни визити по време, когато на тях им е удобно.
    Тони изчака за момент, докато думите му достигнат до журито.
    — По време на делото ще чуете преки свидетелски показания, които ще потвърдят, че вечерта на пети септември 2005-а година д-р Бауман е имал запазени билети за симфоничен концерт за себе си и любовницата си, докато съпругата му и безценните му дъщери страдат вкъщи. Безкрайно бих искал да призова съпругата на лекаря за свидетел, но поради съпружеската конфиденциалност се налага да се въздържа. Тази жена трябва да е светица!
    — Възражение! — прекъсна го Рандолф. — По същата причина, както и преди.
    — Приема се.
    — Ще чуете също свидетелски показания — продължи Тони, — твърдящи, че според обичайния стандарт за лекарска грижа, когато се подозира сърдечен удар, пациентът трябва незабавно да се хоспитализира за започване на лечение. И като казвам „незабавно“ аз не преувеличавам, тъй като минути, или може би дори секунди, могат да се окажат критични за живота на пациента. Ще чуете доказателства, че независимо от молбите на клиента ми жена му да бъде откарана за лечение в болница, докторът е настоявал да направи домашна визита. А защо е настоявал? Според свидетеля това е важно, защото ако Пейшънс Станхоуп не е получила сърдечен удар — макар че самият доктор твърди, че е подозирал удар — но при все това ако удар не е имало, той би могъл да стигне навреме за концерта с червеното си Порше и да получи обожанията на публиката за изтънчеността си и красивата си любовница. И именно тук, скъпи приятели, засягаме въпроса за престъпната лекарска небрежност. Тъй като поради собствената си суетност д-р Бауман умишлено е пренебрегнал болничния стандарт, според който пациент със сърдечен удар незабавно трябва да бъде откаран в болница.
    Освен това ще чуете малко по-различна интерпретация на тези факти от моя по-опитен колега. Но аз съм убеден, че вие, хора, ще видите истината, както — сигурен съм — го е направил и Масачузетският трибунал, когато е изслушал този случай и е препоръчал да отиде на процес.
    — Възражение! — извика Рандолф и скочи. — Моля съда да предупреди адвоката на ищеца. Изводите на трибунала не са приемливи: „Бийлър срещу Дауни“, Масачузетски върховен съд.
    — Приема се! — отсече съдия Дейвидсън. — Адвокатът на защитата е прав, господин Фасано.
    — Съжалявам, Ваша чест — каза Тони. Той пристъпи към масата на ищеца и взе един документ, който госпожа Релф му подаде. — Копие на Законите на щата Масачузетс, Глава тридесет и първа, параграф 60 б, в който се казва, че изводите на консултантите и показанията им пред журито са приемливи.
    — Това беше опровергано от цитираното дело — каза съдията. Той погледна към съдебния репортер. — Свалете отпратката към трибунала от протокола.
    — Да, сър — отвърна мъжът.
    След това съдия Дейвидсън се обърна към заседателите.
    — Инструктирам ви да игнорирате коментара на господин Фасано за Масачузетския трибунал и да имате предвид, че той няма да има никакво значение в отговорността ви като арбитри на фактите. Разбрахте ли ме?
    Съдебните заседатели покорно кимнаха.
    Съдията насочи погледа си към Тони.
    — Неопитността не е извинение за непознаването на закона. Вярвам, че няма да има повече подобни грешки, в обратен случай ще бъда принуден да обявя неправилно протичане на процеса.
    — Ще се постарая — отвърна Тони и се върна към подиума. Забави се за момент, за да събере мислите си, след което насочи вниманието си към журито.
    — Убеден съм, както вече казах, че вие ще видите истината и ще разберете, че небрежността на д-р Бауман е причинила смъртта на обичаната съпруга на клиента ми. Ще бъдете помолени да прецените разходите за грижите, напътствията, помощта, съветите и общуването, които Пейшънс Станхоуп щеше да даде днес на моя клиент, ако беше жива.
    Благодаря ви за вниманието и още веднъж се извинявам пред вас, както направих това пред съдията, за липсата си на опит в тази конкретна област на закона. Ще се обърна към вас отново в заключителните пледоарии. Благодаря.
    Като събра бележките си от пюпитъра, Тони се върна обратно при мястото на ищеца и се впусна в тих, но оживен разговор с помощничката си, като размахваше лист хартия, който преди малко бе получил от нея.
    С въздишка на облекчение съдията погледна часовника си, преди да се обърне към Рандолф.
    — Желае ли защитата да започне пледоарията си сега или след изслушването на главния свидетел на ищеца?
    — Настоятелно моля да започна сега, Ваша чест.
    — Добре, но първо ще направим обедна почивка — отвърна съдията и замахна с чукчето. — Съдът се оттегля до един и половина. На журито се забранява да обсъжда случая до подновяване на разискването.
    — Всички на крака! — подобно на градски глашатай се провикна уредникът, докато съдията ставаше от мястото си.

3.

    Бостън, Масачузетс
    Понеделник, пети юни 2006 г.
    12:05 след обед

    Макар че дългата редица посетители вече се изнизваше от галерията на съдебната зала, Алексис Степълтън Бауман не се и помръдна. Наблюдаваше съпруга си, който беше се свил в стола подобно на спъхнат балон веднага след излизането на съдията. Рандолф се бе навел над него и говореше с приглушен тон. Съветникът му, Марк Кавендиш, беше застанал от другата страна на Крейг и прибираше разни разпилени книжа и един лаптоп в отвореното си куфарче. На Алексис й се стори, че Рандолф сякаш се опитва да убеди Крейг в нещо, и се питаше дали е редно да се намеси или е по-добре да изчака. За момента сякаш бе по-уместно да се изчака, така че вниманието й се насочи към ищеца, Джордан Станхоуп. С безизразна физиономия, неангажирано поведение и консервативен, но скъп костюм, той се насочи без думи към подобно облечена млада жена, с която си приличаха като две капки вода.
    В качеството си на болничен психолог, Алексис бе присъствала многократно на съдебни процеси, най-често като вещо лице, и знаеше, че подобни дела са притеснителни за всички участващи, особено когато ставаше дума за лекарска небрежност, а днес съпругът й сякаш бе по-уязвим от всякога. Делото срещу Крейг бе кулминацията на едни особено трудни две години, така че от него зависеше много. Отчасти поради професията си, отчасти и поради способността си да остава обективна дори в личния живот, тя беше наясно както със слабите страни на Крейг, така и с качествата му, така че сега със съжаление виждаше, че ако той не успее убедително да отхвърли съмненията в това публично разследване на способностите му като лекар, впоследствие едва ли щеше да успее да нареди живота си, впрочем достатъчно объркан и без това. Той бе преди всичко лекар и за него пациентите бяха най-важното — нещо, което тя бе открила още в самото начало на тяхната връзка и бе приела с уважение и дори възхищение като даденост, защото по собственото й мнение — подплатено със солидния опит на болничен лекар — лекарската професия бе едно от най-трудните, взискателни и неблагодарни занимания на този свят.
    Проблемът обаче идваше от това, че дори според самия Рандолф, бе твърде вероятно на първото разглеждане да загубят процеса, независимо че доказателствата за лекарска небрежност си оставаха в най-добрия случай съмнителни. Дълбоко в себе си Алексис беше уверена, че небрежност не е имало и не би могло да има — потвърждаваше го не само разказът на Крейг, но и собственият й опит с него, когато често се случваше заради някой пациент да ги събудят в три часа през нощта. Ситуацията се усложняваше и от психическото разстройство на мъжа й, ненадейно обзет от криза на средната възраст. Не беше чудно обаче, че две така неприятни събития съвпадаха, защото по правило лекарите не идваха в нейната практика — за един лекар поначало е твърде несвойствено да търси медицинска помощ, камо ли помощ от психолог. И за съжаление Крейг беше пример именно за такова лекарско себеотрицание. Още от самото начало тя му предложи да се подложи на терапия, особено като се има предвид как реагираше на показанията на Лиона и на вещите лица на обвинението, но той отказа категорично. По подобен начин почти се скараха седмица по-късно, когато вече не можеше да се скрие, че той става все по-потиснат от ден на ден.
    Докато Алексис продължаваше да се пита дали да се намеси в разговора на Крейг и Рандолф, или да остане на мястото си, изведнъж забеляза още един човек, останал в галерията, след като всички излязоха. Това, което привлече вниманието й, бяха дрехите му — почти идентични по стил, цвят и кройка с тези на адвоката на ищеца. Приликата в облеклото, подобното ръбато чело и тъмна коса сякаш им придаваха повърхностна прилика като на братя близнаци — повърхностна, защото ако застанеха един до друг, ставаше ясно, че човекът в галерията е поне двойно по-едър от Тони Фасано, но не тъй набит, и за разлика от Фасано имаше следи от грубо акне, което придаваше на лицето му вид на полуизгорено.
    В този момент Фасано прекъсна разговора със своята помощничка, грабна куфарчето от щраусова кожа и се втурна през вратата към галерията. Явно беше загрижен за грешката по повод решението на трибунала. Алексис се питаше защо реагира така бурно, след като началната му пледоария бе твърде ефикасна и несъмнено бе в дъното на настъпилото униние от страна на Крейг. Помощничката на Тони безволево последва началника си. Без дори да погледне настрани, Тони махна на човека в галерията да го последва и го извика по име — очевидно непознатият се казваше Франко; след секунда той го последва и двамата изчезнаха зад вратите, които рязко се хлопнаха зад гърба им.
    Алексис погледна пак към мъжа си. Не беше помръднал, но сега Рандолф гледаше към нея и очевидно се опитваше да й направи знак да дойде. Е добре, щом я канят, какво пък. Когато най-после си проправи път до тях, лицето на мъжа й изглеждаше точно тъй унило, колкото и позата му.
    — Трябва да говорите с него — нареди Рандолф, като за миг патрицианското му хладнокръвие с израз на ерудираност го напусна. — Не може да продължава така. С това унило и мрачно изражение на спипан престъпник, като нищо ще вземе да убеди целия съдебен състав в собствената си вина. Мислете каквото искате, но аз съм убеден, че всеки съдебен заседател има вътрешен усет за вина и усеща настроението на подсъдимия, като после си прави съответните изводи.
    — Искате да кажете, че могат да отсъдят срещу Крейг само защото е потиснат?
    — Именно това твърдя. Трябва да му кажете да се стегне, защото ако продължава да се държи по такъв компрометиращ го начин, рискува съдът наистина да си помисли, че е проявил небрежност. Не казвам, че журито няма да се вслуша в показанията или че ще игнорира доказателствата, но то ще е само колкото да се види дали те потвърждават първоначалното му впечатление. Подобно поведение автоматично превръща неутралния съдебен състав в предубеден и прави така, че вместо обвинението да представи доказателства за виновност, както е редно, ние от защитата трябва да представяме доказателства за невинност.
    Алексис погледна Крейг, който търкаше слепоочията си, закрил очи с ръце и облакътен на масата. Дишането му беше неритмично, с уста, отворена като на риба на сухо. Да се стегне такъв човек нямаше да е лесно. През последните осем месеца преди процеса периодически бе изпадал в депресия, и сякаш единствената причина да се прояви малко по-оптимистично в дните преди делото бе възможността всичко най-сетне да свърши. Но сега, след започването на съдебното дирене, явно възможността за неприятен изход все повече натежаваше в ума му. Депресията беше естествено продължение на тази мисъл.
    — Защо не отидем на обяд и там да обсъдим положението — предложи Алексис.
    — Г-н Кавендиш и аз ще пропуснем обяда. Трябва да подготвя началната си пледоария.
    — Нима не сте я подготвили предварително? — изуми се Алексис.
    — Естествено, че съм я подготвил — отвърна раздразнено Рандолф. — Но след като съдия Дейвидсън позволи такава свобода на г-н Фасано в неговото встъпление, се налага и аз да променя моето.
    — Изненада ме пледоарията на ищеца.
    — И правилно! Защото това си беше чиста проба, опит за очерняне, тъй като е ясно, че нямат никакви медицински доказателства за небрежност. Единственото хубаво нещо е, че този съдия вече сам по себе си ни дава основание да обжалваме при нужда, особено с този евтин номер на г-н Фасано по повод решението на трибунала.
    — Не смятате, че се касае за непреднамерена грешка?
    — Едва ли — изсумтя презрително Рандолф. — Наредих да прегледат някои от предишните му дела. Това е пример за адвокат от най-долна проба. Без никаква съвест, макар че не съм и очаквал, като се има предвид що за дела е поемал.
    Алексис не бе толкова сигурна. Като гледаше тирадата на адвоката към неговата помощничка, човек оставаше с впечатление, че ако това наистина е само театър, то той определено заслужаваше „Оскар“.
    — Значи ми казвате да се стегна, а вие самите вече говорите за обжалване? — въздъхна Крейг, проговаряйки за пръв път от идването на Алексис.
    — Човек трябва да е подготвен за всичко — отвърна му адвокатът.
    — Защо не отидете да се подготвите — предложи Алексис на Рандолф. — А пък ние с д-р Бауман ще поговорим.
    — Великолепно — заяви Рандолф. Беше облекчен, че се освобождава, и махна на помощника си да го последва. — Значи ще се видим в уречения час. Ако не друго, съдия Дейвидсън поне е точен, така че очаква същото и от останалите.
    Алексис наблюдаваше как Рандолф и Марк си проправят път през залата и хвърлят поглед към Крейг, преди да изчезнат в коридора. Той я гледаше мрачно, докато тя заемаше мястото на адвоката.
    — Какво ще кажеш да вземем да хапнем? — предложи тя.
    — Само това ми липсва, за да ми прилошее съвсем.
    — Хайде тогава да излезем навън. Да се отдалечим за малко оттук.
    Крейг не отвърна, но се изправи. Алексис го поведе навън от залата, покрай секцията за посетители, коридора и фоайето с асансьорите. Хората се бяха събрали на групи, някои разговаряха полугласно. Съдът излъчваше атмосфера на враждебност от всяко ъгълче и пукнатинка. Крейг и Алексис мълчаливо изчакаха асансьора и излязоха навън в светлия, слънчев ден. Пролетта най-сетне превземаше Бостън. За разлика от потискащия, внушителен интериор на съда, въздухът тук излъчваше ведрина и надежда.
    Разхождайки се наслуки, двойката неусетно се намери пред входа на бостънското метро. Седнаха лице в лице на гранитния парапет.
    — Слушай, аз нямам начин да те заставя да се стегнеш, освен ако ти сам не поискаш — рече му Алексис.
    — Сякаш не знам!
    — Но поне мога да те изслушам. Може би просто трябва да ми кажеш какво ти е.
    — Да бе, как пък не! Винаги терапевтът, готов да се притече на помощ на нещастните малоумни! Защо пък ти не ми кажеш как се чувстваш? — подигравателно я изимитира Крейг.
    — Стига, Крейг, да не се обиждаме. Знаеш, че вярвам в теб и съм на твоя страна в това дело.
    Той не отвърна, загледан в две деца, заиграли се на фризби. Въздъхна, после се обърна към Алексис.
    — Извинявай. Знам, че си на моя страна. Така е, връщам се при теб като куче с подвита опашка, без да ме питаш нищо. Оценявам го, наистина го оценявам.
    — Ти си най-добрият лекар, когото познавам, а аз познавам мнозина. Имам и известна представа какво преживяваш, което парадоксално е свързано именно със способностите ти като лекар. Това те прави по-уязвим. Но като оставим това настрана, ние имаме някои неща за изясняване. Това трябва да е ясно, и въпроси ще има, но не сега. Ще имаме време да обсъдим връзката си, но първо трябва да те измъкнем от това грозно дело.
    — Благодаря — рече искрено Крейг. Челюстта му затрепери, но борейки се със сълзите, той потърка очи с кокалчетата на пръстите си няколко секунди, докато се успокои. Щом почувства, че отново се взема в ръце, погледна Алексис със зачервени и мокри очи. После прокара нервно ръка през косата си.
    — Проблемът е, че това грозно дело става все по-грозно. Страхувам се, че ще загубя процеса. Дявол го взел, колкото повече мисля за поведението си по време на злополуката, толкова повече се срамувам. И фактът, че сега всичко това излиза наяве, е позор и за двама ни и обида за теб.
    — Значи огласяването на тази история е всъщност част от това, което те потиска?
    — Една част, да. Но има и друго. Най-голямото унижение ще е журито да заяви пред света, че практикувам медицина небрежно. Ако това се случи, едва ли ще мога да продължа като лекар. Сякаш и без това не е достатъчно трудно. Сега всеки пациент ми изглежда като бъдещ ищец, всеки медицински случай — бъдещо дело. Това е кошмарно!
    — Но е разбираемо.
    — Ако не мога да практикувам медицина, закъде съм? Не разбирам от нищо друго. И винаги съм искал да бъда именно лекар.
    — Би могъл да се захванеш с научна работа. И без това клиничната медицина винаги е била в конфликт с тези ти интереси.
    — Действително, това е идея. Но се страхувам да не изгубя желанието си да се занимавам с медицина изобщо.
    — Значи тогава трябва да направиш всичко възможно да спечелим. Рандолф казва, че просто трябва да се стегнеш.
    — Господи, до гуша ми дойде вече от този Рандолф! — оплака се Крейг, загледан в далечината. — Не го знам що за човек е. Като гледах изказването на Фасано тази сутрин, започвам да се чудя дали това е най-подходящият адвокат. Ще има да се надлъгват с журито, докато Фасано е вече направо техен човек.
    — Щом е така, не може ли да поискаш друг адвокат от страна на застрахователя?
    — Не знам, възможно е.
    — При все това, въпросът е дали си заслужава?
    — Кой знае — замислено рече Крейг, — кой, кой знае…
    — Добре тогава, да видим какво ни остава. Нека изслушаме първо пледоарията на Рандолф, а пък сега първо да помислим как да пооправим вида ти.
    — Лесно е да се каже. Имаш ли идеи?
    — Естествено, само „стегни се“ не става за съвет, но защо не се съсредоточиш върху невинността си? Я се замисли за малко. Ясно е колко сериозно е било състоянието на Пейшънс Станхоуп; направил си всичко, което е по силите ти. Дори си се качил в линейката, за да помогнеш, ако сърцето й спре. Боже, Крейг, съсредоточи се върху това и върху твоята всеотдайност към медицината, и ги предай на околните! Какво повече би могло да се иска от теб? Какво ще кажеш?
    Крейг се усмихна неуверено пред ненадейния ентусиазъм на Алексис.
    — Чакай, чакай малко. Значи да се съсредоточа върху собствената си невинност и да предам това чувство на журито?
    — Чу какво каза Рандолф, а той има голям опит в това и е убеден, че съдебните заседатели усещат нагласата на подсъдимия. Защо не се опиташ да им я предадеш, в никой случай не може да ти навреди.
    Крейг въздъхна. Не беше уверен, но нямаше сили да се бори с ентусиазма на Алексис.
    — Добре де, добре, ще опитам.
    — Така. И още нещо: използвай лекарската си способност за концентрация. Виждала съм те как го правиш многократно. Докато мислиш какъв добър лекар си и как си дал всичко от себе си, за да помогнеш на Пейшънс Станхоуп, не мисли за нищо друго.
    Крейг само кимна и сведе очи.
    — Не си убеден, така ли?
    Той поклати глава. Загледан в ъгловатата, постмодерна сграда на кметството, издигаща се над площада като замък на кръстоносец, той мислеше как нейната унила масивност сякаш въплъщава бюрократичната грамада, която го притиска. Отне му известно усилие да откъсне поглед от нея и да погледне жена си отново.
    — Най-лошото в цялата работа е, че се чувствам толкова безпомощен. И тотално зависим от някакъв адвокат, служебно назначен от застрахователя. Всеки друг път съм се измъквал с допълнителни усилия, а сега сякаш колкото повече усилия полагам, толкова повече затъвам.
    — Да се съсредоточиш на невинността си също иска усилие. Концентрацията — също. — Алексис си помисли колко парадоксално е, че Крейг сега се оплакваше точно както пациент — от лекар.
    Крейг кимна.
    — Нямам нищо против да опитам. Значи да вляза в контакт с журито. Но да имаше нещо по-осезаемо, по-видимо за опитване.
    — Мислех си и за още нещо.
    — Така ли? Какво?
    — Дали да не се обадя на брат ми Джак да дойде от Ню Йорк за помощ.
    — Да бе, ще помогне, как не — рече Крейг саркастично. — Изобщо няма да дойде. Вие никога не сте били близки, и освен това, никога не е можел да ме понася.
    — Разбираемо е да му е трудно да общува с нас и трите ни дъщери, при положение, че е загубил и двете си деца. Сигурно е твърде болезнено за него.
    — Възможно е, но това не обяснява неприязънта му към мен.
    — Защо говориш така? Казвал ли ти е някога нещо обидно?
    Крейг се загледа в Алексис. Сам се бе вкарал в ъгъла и сега не можеше да измисли какво да каже. Действително, Джак Степълтън никога не бе казвал нещо обидно, просто Крейг имаше чувството, че не му допада.
    — Жалко, че смяташ така. В действителност той се възхищава от теб и дори изрично ми го е казвал.
    — Възможно ли е? — изуми се Крейг, убеден тъкмо в обратното.
    — Да, Джак ми е казвал, че ти си бил тъкмо от този тип студенти-медици, които той е отбягвал. Които винаги знаят всичко, четат учебника от кора до кора и могат да цитират наизуст цели пасажи от последния брой на „Ню Ингланд Джърнъл ъв Медисин“. Наистина, това уважение породило и известна неприязън, но тя е била всъщност насочена към самия него, като укор, че той не е могъл да се посвети на науката с такова себеотрицание.
    — Твърде ласкателно. Нямах си представа! Но не знам дали чувствата му не са се изменили след кризата, която преживях. И дори да дойде, с какво би могъл да помогне? Да му поплача на жилетката? Ами че от това бих се почувствал още по-зле, ако това изобщо е възможно.
    — След като стана съдебен медик, Джак придоби доста голям съдебен опит. Пътува из цялата страна като експертен свидетел за главния офис в Ню Йорк и твърди, че много му харесва. Струва ми се доста изобретателен, макар и откъм отрицателната страна, защото е малко нещо развейпрах. Но както си се отчаял, може би с непринудената си изобретателност ще те ободри?
    — Честна дума, не проумявам как.
    — Аз също, всъщност затова и не го предложих по-рано.
    — Е добре, в края на краищата той е твой брат. Реши сама.
    — Ще помисля — погледна тя часовника си. — Нямаме много време. Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш нещо?
    — Всъщност, откак излязохме от съда, стомахът ме свива от глад. Май ще взема набързо един сандвич.
    След като станаха, Крейг прегърна жена си и я задържа в обятията си. Не очакваше такава ненадейна подкрепа след възмутителното си поведение преди делото. Но тя беше права, че той има дарба да отделя и класифицира. Беше успял напълно да раздели служебния живот и семейството си, докато службата го овладее напълно. Дано след всичко това съдбата му оставеше шанс да си възвърне загубеното равновесие.

4.

    Бостън, Масачузетс
    Понеделник, 5 юни 2006 г.
    1:30 след обед

    — Всички да станат! — провъзгласи съдебният пристав.
    Съдия Мартин Дейвидсън стремително излезе от кабинета си, размахвайки полите на черната си тога, точно в секундата, когато стрелката на стенния часовник достигна цифрата дванадесет.
    Слънцето се бе преместило и няколко щори на огромните прозорци, издигнати над двуметровата ламперия, бяха вдигнати. Открила се бе гледка към част от градския пейзаж и късче синьо небе.
    — Седнете! — извика разпоредителят, след като съдията зае мястото си.
    — Надявам се всички да сте хапнали — обърна се съдията към журито, което посрещна забележката с одобрително кимане на глави. — И както ви инструктирах, надявам се междувременно да не сте обсъждали случая. — Главите отново закимаха в съгласие. — Отлично. Да чуем сега встъпителната пледоария на защитата. Господин Бингъм?
    Без да бърза, Рандолф се надигна, извървя разстоянието до подиума и разстла бележките си върху ъгловатата повърхност; после намести тъмносиньото си сако и поправи ръкавите на ризата си. Изправен в цял ръст, той внимателно обхвана с ръце двете страни на катедрата. Всеки косъм на главата му бе заел предварително определеното място, подстриган до точно определената дължина. Харвардската му вратовръзка с емблеми на тъмночервен фон бе стегната в съвършен възел. В това облекло той бе образец на вродена елегантност и се открояваше сред олющената зала подобно на благородник, случайно попаднал в бордей.
    Първоначално внушителното поведение на адвоката направи добро впечатление на Крейг и той дори започна да мисли, че контрастът с Тони Фасано може дори да е в негова полза. Рандолф представляваше бащинска фигура на закрилник, с аурата на президент или дипломат, която интуитивно вдъхваше доверие. Но след това погледът на Крейг се плъзна към журито и с недоверие огледа набития пожарникар, водопроводчика и раздразнения бизнесмен. Всички лица изразяваха инстинктивна досада, тъкмо обратното на реакцията им към Тони Фасано. И дори преди Рандолф да отвори уста, краткият оптимизъм на Крейг се изпари.
    При все това тази светкавична мисъл си имаше и добра страна. Тя потвърждаваше думите на Алексис относно настройката, затова Крейг затвори очи и се опита да си пред стави Пейшънс Станхоуп в момента, когато той и Лиона се втурнаха в стаята й. Припомни си с какъв шок беше открил, че тя страда от цианоза, с каква бързина бе реагирал и всяко свое действие до момента, когато вече бе очевидно, че не е възможно да се направи нищо повече. В последните осем месеца многократно бе повтарял тази сцена в ума си и макар че в дългата си лекарска практика понякога му се бе случвало впоследствие да се коригира, в конкретния случай с Пейшънс Станхоуп всичките му действия бяха взети сякаш от учебник. Убеден беше, че ако същата ситуация се повтори с него същия ден, не би направил нищо по друг начин. Небрежност не беше имало и той бе убеден в това.
    — Дами и господа съдебни заседатели — бавно и почтително се обърна към съда Рандолф, — току-що чухте едно забележително встъпление от човек, който признава, че няма никакъв опит в съдебни дела за лекарска небрежност. Той си послужи с ярки образи, изобретателно очернящи моя клиент, които предизвикаха усмивка у вас, но не и у мен, тъй като с тактиката си той сам се издаде. Нямам намерение да ви унижавам с подобни ораторски трикове. Ще ви кажа единствено истината, която съм убеден, че ще разберете веднага, след изслушването на свидетеля на защитата. За разлика от адвоката на отсрещната страна, аз имам повече от трийсет години опит в защитата на нашите отлични лекари и болници и мога да ви кажа, че нито един път не съм чувал пледоария, подобна на тази на господин Фасано, която си послужи с всички възможни средства да очерни клиента ми, д-р Крейг Бауман.
    — Възражение! — извика Тони, скачайки на крака. — Аргументът не е по същество и си служи с обиден език.
    — Ваша чест — прекъсна го Рандолф с презрително махване с ръка. — Мога ли да ви кажа нещо?
    — Разбира се — отвърна съдията и направи жест на двамата адвокати да се приближат.
    — Ваша чест, господин Фасано си позволи твърде голяма свобода в своето встъпление, така че очаквам от вас същото снизхождение.
    — Описвах единствено това, което смятам да докажа с помощта на свидетели, както е и редно за встъпителна пледоария, докато вие, господин Бингъм, ме прекъсвахте на всеки десет секунди, опитвайки се да объркате мисълта ми.
    — Боже мили! — възмути се съдия Дейвидсън. — Това е дело за лекарска небрежност, а не за убийство първа степен! Още не сме изслушали началните пледоарии и вие вече се сграбчихте за гърлото. Ако я караме така, това дело ще се точи с месеци — каза съдията и направи пауза. — Предупреждавам и двама ви: искам това дело да тръгне бързо, чувате ли? И двамата имате достатъчно опит, за да знаете кое е уместно и поносимо за отсрещната страна, така че ако обичате се овладейте и се придържайте към фактите. А сега по конкретното възражение. Господин Бингъм, вие възразихте срещу обиден език от страна на господин Фасано, но забравяте, че и той има същото право. Господин Фасано, вярно е, че ви бе дадена голяма свобода, така че Господ да ви е на помощ, ако свидетелствата не потвърдят вашите обвинения. На господин Бингъм ще позволим същата свобода в изказването му. Имате ли въпроси? — И двамата адвокати кимнаха отрицателно. — Отлично. Да продължаваме. — Рандолф се върна на подиума, а Фасано зае предишното си място до масата на ищеца. — Възражението се приема — обърна се съдията към стенографа. — Да продължаваме.
    — Дами и господа съдебни заседатели — започна Рандолф, — необичайно е мотивацията на лекаря да е обект на съдебен процес за небрежност. Обичайната практика е да се установи дали грижите на лекаря за пациента отговарят на определен медицински стандарт и дали при лечението той е приложил знания и умения, съответни на тези на кой да е друг компетентен лекар при същите обстоятелства. Видяхме, че в началната си пледоария господин Фасано не каза и дума, подсказваща, че д-р Бауман може да не е използвал знанията и уменията си по най-добрия начин. Вместо това господин Фасано започва да ни говори за мотивацията на лекаря, защото вижда, че това е единственият начин да обоснове несъстоятелните си обвинения. Казвам неоснователни, защото моите свидетели ще потвърдят, че от секундата, когато д-р Бауман е разбрал цялата сериозност на положението на Пейшънс Станхоуп, клиентът ми е действал със забележителна скорост и умения, правейки всичко възможно да спаси живота на пациентката.
    Алексис кимна одобрително при първите думи на адвоката. Хареса й начина, по който той представи нещата; погледът й се насочи към Крейг. Сега той стоеше изправен, но лицето му не се виждаше от мястото, където бе седнал. След това реши да погледне журито и одобрението й към речта на Рандолф започна да се изпарява. Нещо в позите на съдебните заседатели се бе променило в сравнение с речта на Тони Фасано. Журито изглеждаше твърде отпуснато, дори отегчено. Сякаш за да потвърди подозренията й, водопроводчикът продължително се прозя.
    — Доказателството за вина трябва да бъде представено от ищеца — продължи Рандолф. — Работа на защитата е да опровергае обвиненията на ищеца и неговите свидетели. Тъй като господин Фасано заяви, че мотивацията е ключова в неговото представяне на случая, то ние, защитата, ще се съобразим с това и ще представим свидетелства за непоколебимата всеотдайност и себеотрицание на д-р Бауман през цялата му кариера, която го е направила един от най-добрите лекари в света. Дори да се наложи да проследим живота му от момента, когато като дете за пръв път е получил стетоскоп за подарък.
    — Възражение! — каза Тони. — Себеотрицанието и всеотдайността на д-р Бауман през годините нямат нищо общо с конкретния случай.
    — Господин Бингъм? — запита съдията. — Свързани ли са показанията на вашите свидетели с всеотдайността и грижата на лекаря към пациентката Пейшънс Станхоуп?
    — Разбира се, Ваша чест.
    — Възражението се отхвърля — продължи съдия Дейвидсън — Продължавайте.
    — Но преди да се насоча към представянето на нашия случай по същество в това съдебно дирене, бих искал да се отклоня за малко и да кажа две думи за практиката на д-р Бауман, несправедливо окачествена от господин Фасано като „обслужваща“, едва ли не поръчкова.
    Погледът на Алексис отново се спря върху журито. Питаше се дали заплетените изречения на Рандолф няма да се окажат непреодолими за заседателите и колцина от тях знаят какво означава „дирене“ и „по същество“. Резултатът не беше обнадеждаващ. Физиономиите на заседателите бяха приели израженията на восъчни фигури.
    — Обърнете внимание — заяви Рандолф, размахвайки пръст към журито, сякаш говори на група непослушни деца, — обърнете внимание на обстоятелството, че думата „обслужваща“ в обичайния смисъл изразява оказана помощ или услуга без никакви отрицателни конотации. И действително, именно това е причината тя да се свързва с домашната медицина, която изисква малка начална такса. Ще чуете свидетелски показания от различни лекари, които ще потвърдят, че целта на такава практика е лекарят да прекарва повече време с пациента по време на визитата, така че пациентът да може да се радва на вниманието, което всички ние, обикновените хора, бихме искали да ни се оказва. Ще чуете показния, потвърждаващи, че няма разлика между медицината в такава обслужваща практика и медицината, която всеки лекар изучава в университета. Ще разберете също, че произходът на този тип практика се корени в недостатъците на традиционния метод за обслужване, който принуждава лекаря да приема все повече и повече болни на час, за да покрие разходите си. Нека ви дам някои примери.
    По-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно Алексис се изправи след смелото настъпление на Рандолф в областта на скучната медицинска икономика. Като се извини, тя се придвижи странично покрай галерията към централния вход. Очите й за момент срещнаха погледа на непознатия, облечен като Тони Фасано. Той седеше точно срещу нея със застинало изражение и втренчен поглед, които й действаха изнервящо, но още следващата секунда образът му напусна съзнанието й. Тя се насочи към вратата, опитвайки се да я отвори колкото е възможно по-тихо, но тежката брава изщрака така, че се чу в цялата зала. Ядосана на несръчността си, тя се измъкна в коридора и закрачи към просторното фоайе с асансьорите. Присядайки на най-близката пейка, Алексис потърси в чантата си за мобилен телефон и го включи.
    Наложи се да слезе цял етаж надолу и да излезе на открито, докато телефонът й направи връзка. Денят беше толкова ярък, че тя примижа. За да избегне дима от групата встрастени пушачи, накацали около входа, принуди да се отдалечи, за да остане сама. Закри телефона си с рамене и потърси в указателя му, докато откри името на по-големия си брат. Понеже беше два следобед, реши да позвъни на служебния му номер в Патологическия център в Ню Йорк.
    Докато чакаше да вдигнат отсреща, Алексис се опита да си припомни кога за последен път е говорила с Джак. Не можеше да се сети точно, но трябва да бяха минали месеци, може би дори повече от половин година, като се имаше предвид хаосът, настъпил в семейството й. При все това от доста време насам контактите им бяха твърде случайни, което бе жалко, тъй като двамата бяха твърде близки като деца. От петнайсет година насам брат й водеше нелек живот, помрачен от ранната смърт на жена му и двете му дъщери, изгубени в самолетна катастрофа. Пет години по-късно, когато Джак се премести в Ню Йорк сити, Алексис се надяваше, че ще се виждат по-често. Ала надеждите й не се оправдаха, защото всяка визита на Джак се превръщаше в болезнено напомняне за собствената му загуба, особено след раждането на най-голямата й дъщеря — Трейси.
    — Колко пъти ти казах да престанеш да ме тормозиш, Солдано! — рече Джак, без дори да си прави труда да я поздрави. Казах ти, че нищо не мога да свърша днес.
    — Джак, обажда се Алексис.
    — Алексис, извинявай! Помислих, че е моят приятел, детектив от Нюйоркската полиция. Обажда се вече за десети път и всеки път телефонът му прекъсва.
    — Важно ли е? Мога да се обадя по-късно.
    — Не, ще говорим по-късно. Знам какво иска, но още не сме готови. Добре сме го свикнали да разчита на патолозите, но не може всеки път да очаква незабавен резултат. Какво става при теб? Не очаквах да се обадиш по това време.
    — Извинявай, че те търся в службата. Подходящо ли е да говорим сега, когато приятелят ти се опитва да се свърже с теб?
    — Честно казано, имам цяла чакалня с пациенти, но ще почакат, понеже нито един не е жив.
    Алексис се засмя. Саркастичният хумор на Джак бе нещо ново за нея, но все пак бе нещо по-добро от унилото му настроение, продължило с десетилетия.
    — Как е при вас в Бостън? Доста необичайно да се обадиш през деня. От работа в болницата ли се обаждаш?
    — Всъщност не. Да ти кажа, доста съм смутена, че не си спомням кога за последно сме говорили.
    — Някъде преди осем месеца. Крейг тъкмо се беше върнал при теб и доколкото помня, имах сериозни съмнения дали нещата трябва да продължават по същия начин. Никога не съм схващал Крейг като човек за семейство, макар и да е отличен лекар. Съжалявам, ако това те е засегнало.
    — Изненадах се, но не се засегнах.
    — Мислех си, че си се обидила, защото не се обади толкова време.
    Можеше да се обадиш, ако си бил толкова загрижен, помисли си Алексис, но не каза нищо.
    — Щом питаш, да ти кажа, че нещата тук не вървят особено добре.
    — Жалко. Надявам се пророчеството ми да не се е сбъднало.
    — Не, Крейг е все още с мен. Но не знам дали ти казах, че го съдят за лекарска небрежност.
    — За пръв път чувам. Кога стана?
    — Това е трудно време за всички ни — отговори Алексис, игнорирайки въпроса на Джак.
    — Представям си, но не мога да си обясня как е възможно при неговата всеотдайност към пациентите. Макар че, честно казано, както е тръгнало, май няма лекар, който да не е застрашен.
    — Процесът започна днес.
    — Е, тогава късмет! Предполагам, че при всичките му усилия да се издигне до номер едно, такъв удар по репутацията се преживява твърде трудно.
    — Нещо повече, за всеки лекар подобен процес е труден, но самочувствието на Крейг е засегнато повече от всякога. Той винаги залага само на една карта и това е медицината. Така че последните осем месеца бяха просто невъзможни.
    — Как сте вие с момичетата?
    — Не е лесно, но се оправяме някак, освен може би Трейси. Да си на петнайсет е трудна възраст, а и тези съдебни неприятности не я правят по-лека. Мисля, че тя още не може да прости на баща си за това как ни напусна с една от секретарките си. Нейната представа за мъжете изглежда е пострадала от всичко това. Меган и Кристина понасят всичко стоически. И без това Крейг никога не е намирал време за тях.
    — А как са отношенията ви? Може ли да се каже, че са се нормализирали?
    — Засега съм оставила всичко за след края на делото. И без това неприятностите са твърде големи. Впрочем, затова се и обаждам.
    Алексис си пое дъх.
    — Ако имаш нужда от пари, да знаеш, че не е проблем — предложи Джак.
    — Не става дума за пари. Проблемът е, че Крейг ще загуби доброто си име. А и след този обществен отглас, мисля, че е твърде вероятно той да не издържи и да получи нервна криза. А ако се стигне дотам, не виждам как ще оправяме отношенията си. Това би било трагедия за всички ни.
    — Значи все още го обичаш?
    — Трудно е да се каже. Нека се изразя така: той е бащата на децата ми. Може и да не е бил най-добрият баща, нито добрият съпруг от книгите, но винаги се е грижил за нас, и действително мисля, че ни обича. Доктор е в пълния смисъл на думата. Женен е за медицината и в известен смисъл е жертва на конкурентната система, която на всяка стъпка поставя нови и нови предизвикателства за преодоляване. Пред него винаги има ново изпитание и ново предизвикателство, така че той никога не може да насити чувството си за професионално одобрение. Традиционният успех в обществото вече няма същото значение за него. Но така е още от първия ден, когато се запознахме. С две думи: нищо ново.
    — Смятала ли си, че той ще се промени?
    — Всъщност не. Обожавах го за себеотрицанието и грижите му, но това няма значение в момента.
    — Няма да спорим сега за това. И аз мисля същото за него, имайки предвид, че имаме еднакво образование и сме преживели еднакъв стрес. Но никога не съм успявал да го изкажа толкова ясно, колкото ти. Може би се дължи на опита ти на психолог.
    — Така е. Отдавна се занимавам с разстройства на личността и още преди да се оженим забелязах, че той има някои нарцистични черти. Възможно е с времето това да е прераснало в разстройство, но дори сега не мога да го убедя да се подложи на лечение. Което впрочем не ме изненадва, като имам предвид характера му.
    — Пациенти с нарцисизъм не обичат и да им се помага, защото виждат зависимостта си от лекаря като признак на слабост — добави Джак. — Знам го от собствен опит, тъй като повечето лекари притежават поне малко от тази черта.
    — При Крейг е по-силно изразено и може би именно затова му е толкова трудно да се справи с настоящия проблем.
    — Какво да кажа, всичко това е много неприятно, но гледам, че тези мои умрели пациенти взеха да стават нещо неспокойни и не искам да си тръгнат, преди да съм ги прегледал. Става ли да ти се обадя тази вечер?
    — Извинявай, че се разприказвах — бързо вметна Алексис, — но трябва да те помоля за доста голяма услуга.
    — Да? — въпросително произнесе Джак.
    — Не можеш ли да дойдеш при нас да помогнеш?
    — Да помогна? С какво именно? — засмя се Джак.
    — Казвал си ми колко често свидетелстваш при съдебни дела. С целия този опит би могъл да ни окажеш безценна помощ. Адвокатът, назначен от застрахователя, е опитен и изглежда компетентен, но не може да осъществи контакт с журито. Говорихме с Крейг дали не си струва да вземем друг защитник, но така и не можем да преценим. И двамата сме отчаяни и изпаднали в песимизъм.
    — Повечето пъти съм свидетелствал в криминални дела, но не и в граждански.
    — Не смятам, че това има значение.
    — Имай предвид, че в единствения случай за лекарска небрежност, когато съм свидетелствал, давах показания в полза на ищеца.
    — Според мен това няма особено значение. С твоя опит и доказано нестандартно мислене само ти ще можеш да направиш малкото чудо, от което имаме нужда. Така ми подсказва интуицията.
    — Алексис, действително не виждам как бих могъл да помогна. Не съм адвокат, дори не ме бива особено да приказвам с адвокати. А и не ми допадат.
    — Джак, винаги си ми помагал като по-голям брат. Имам нужда от помощта ти. Казвам ти, че сме отчаяни и дори да ни окажеш само психологическа помощ, пак ще се радвам да те видя. Хайде, не съм те канила вкъщи, откак се премести в Ню Йорк. Знам, че не ти е било лесно и че срещата с дъщерите ми ще ти напомни за ужасната ти загуба, но все пак…
    — Откъде знаеш?
    — Това е единственото възможно обяснение. Освен това, забелязала съм, че още като дете винаги си избягвал емоционално натоварени ситуации, пред възможността да се изправиш срещу тях. Уважавам характера ти, но сега се налага да те помоля да оставиш всичко това настрана и да дойдеш при нас.
    — Колко време ще отнеме процесът?
    — Не повече от седмица според общата преценка.
    — Забравих да ти кажа, че има нещо ново край мен, което не съм ти казал още. Ще се женя.
    — Но, Джак, това е чудесно, удивително! Защо не ни каза по-рано?
    — Видя ми се необмислено с оглед на ситуацията в семейството ти.
    — Какво толкова! Познавам ли я?
    — Срещала си я при единственото си идване при мен в Ню Йорк. Казва се Лори Монтгомъри. Тя също е патолог.
    Алексис усети тръпка на отвращение. До отиването си в работата на Джак никога не бе посещавала морга. И макар че той винаги наблягаше на факта, че сградата е всъщност Патологически център и моргата е само една малка част от него, това различие така и не й се струваше убедително. За нея то така си и остана чисто и просто място на смърт и сградата го потвърждаваше с вида и миризмата си.
    — Радвам се — отвърна му тя, докато се питаше за какво ли си говорят на закуска един патолог и жена му. — Особено ме радва, че си могъл да превъзмогнеш скръбта си по Мерилин и децата и да продължиш напред. Мисля, че това е върховно.
    — Не е възможно човек да преодолее такава скръб напълно, но все пак ти благодаря.
    — Кога е сватбата?
    — Този петък следобед.
    — О, боже, съжалявам, че ти искам услуга в такъв напрегнат момент.
    — Не си виновна ти, това поне е сигурно. И макар че това усложнява нещата, не мисля, че е невъзможно. Не аз правя всички приготовления за тази сватба, всъщност трябваше да уредя само медения месец и това вече е готово.
    — Значи ли това, че ще дойдеш?
    — Ще дойда, освен ако не ти се обадя в следващите няколко часа, но е по-добре да дойда възможно най-бързо, за да мога да се върна навреме. Иначе Лори може да си помисли, че търся начин да се откажа.
    — С удоволствие бих й обяснила ситуацията.
    — Няма нужда, ето какво ще направя: ще хвана самолета още този следобед или вечерта след работа. Ясно е, че трябва първо да поговоря с Лори и с шефа, след което да поразчистя офиса, но веднага щом стигна в хотела, ще се обадя у вас. Ще искам да ми предоставите цялото дело, всички свидетелски показания, речи, копия или описания на веществени доказателства.
    — В никакъв случай няма да допусна да останеш на хотел — рече решително Алексис. — Това е пълен абсурд. Ще останеш вкъщи — има достатъчно място. Трябва да говоря лично с теб и освен това така би било най-добре за момичетата. Моля те, Джак.
    Настъпи пауза.
    — Чуваш ли ме? — попита Алексис.
    — Да, чувам те.
    — Виж, след като така или иначе ми правиш услуга, искам поне да останеш у нас. За всички ще бъде от полза, макар че може би мисля твърде егоистично и само за себе си.
    — Добре де — неохотно се съгласи Джак.
    — Все още не сме стигнали до свидетелски показания. В момента защитата още изнася началната пледоария и делото е съвсем в началото си.
    — Колкото повече материали ми предоставите, толкова по-голяма е вероятността да бъда полезен с нещо.
    — Ще видя дали не мога да ти осигуря встъплението на ищеца.
    — Добре, става. Значи ще се видим по-късно.
    — Благодаря, Джак. Друго си е като знам, че ще дойдеш.
    Алексис затвори телефона и го пъхна обратно в чантата. В крайна сметка дори Джак да не окажеше никаква помощ, тя все пак се радваше, че ще дойде. Той можеше да я подкрепи емоционално като член на семейството и това бе достатъчно. Тя се запъти обратно към съдебната зала и взе асансьора към третия етаж. Докато влизаше в залата и с голямо усилие накара тежката врата да се затвори без шум, тя забеляза, че Рандолф окончателно се е заплел в дебрите на медицинската икономика. Като зае най-близкото свободно място до журито, от погледите на съдебните заседатели й стана ясно, че те вече почти не обръщаха внимание на речта. Алексис се почувства още по-радостна, че Джак идва. Това поне й даваше усещането, че прави нещо.

5.

    Ню Йорк, Ню Йорк
    Понеделник, 5 юни 2006 г.
    3:45 след обед

    Няколко минути след разговора със сестра си, Джак замислено барабанеше с пръсти по металното си бюро. Вярно е, че не бе напълно откровен с нея. Преценката й за причините, поради които не бе я виждал толкова дълго, бе съвсем точна, макар и той да не бе показал това с нищо. Нещо повече, сега сякаш щеше да бъде по-болезнено от всякога, защото Меган и Кристина, двете по-големи дъщери на Алексис, бяха тъкмо на годините на покойните му дъщери. При все това той не искаше да откаже, припомняйки си близостта със сестра си. Пет години по-възрастен, той винаги се бе проявявал не само като по-голям брат, но и като закрилник. Това обстоятелство, съчетано с вината, че е избягвал сестра си в продължение на цели десет години, откак живее в Ню Йорк, правеше невъзможно да не отвърне на молбата й в такъв труден момент. Но нямаше да му бъде лесно.
    Той се изправи, за миг обмисляйки с кого трябва да разговаря най-напред. Сякаш клонеше първо към Лори, макар и тази перспектива да не го блазнеше особено, защото бе наясно с решимостта й за сватбата; майка й я побъркваше с притесненията си, а тя на свой ред побъркваше Джак. Следователно, помисли си той, по-смислено бе да поговори с шефа си Калвин Уошингтън, който да му разреши отпуска. Впрочем възможно бе и той да откаже, защото и без това с Лори щяха да отсъстват през следващите две седмици, считано от петък; ако му откажат отпуска за пътуването до Бостън, това напълно разчистваше сметките с вината му към Алексис и нежеланието да се види с дъщерите й, както и нуждата изобщо да повдига въпроса пред Лори. При все това вероятността за отказ бе твърде малка — Калвин никога не отказваше отпуск по семейни причини.
    Но още преди да изключи компютъра, разумът надделя. Съзнаваше, че независимо от всичко, все пак трябва да опита да обсъди ситуацията с Лори, защото ако по някакъв начин тя узнаеше за този разговор, щеше да последва истински ад. Той стана и се запъти към кабинета й.
    Разбира се, имаше и друга причина Джак да отбягва пътуването до Бостън, при това твърде основателна — Крейг Бауман в никакъв случай не можеше да мине за уважаван от него човек. Досега Джак го понасяше заради сестра си, но при все това, не му беше лесно. Още при запознанството с него, разбра с какъв тип човек си има работа. Навремето в медицинския факултет Джак познаваше няколко подобни особи, всичките до един в челната листа на випуска. Това бяха хора, които дори и при най-дребната медицинска дискусия бяха готови да заринат събеседника си с лавина наизустени цитати от книгите, уж потвърждаващи правотата им, но уви, проблемът не спираше тук. За разлика от тях, Крейг бе освен всичко инат, надарен с особено дразнеща арогантност, помпозност и мания за величие. Но дори и това би било поносимо, ако за момент Джак успееше да насочи разговора извън медицината, ала с Крейг това бе решително невъзможно. Той винаги говореше само за едно: медицината, науката, пациентите. Нямаше интерес към политика, култура и спорт. Не му оставаше време за тях.
    Като се спря пред вратата на Лори, Джак възмутено изсумтя при мисълта как Алексис открито му каза, че той ги отбягва. Ей богу, на тази жена не й липсваше смелост! След кратък размисъл обаче, той сам се засмя на реакцията си. Тя имаше право, и Лори би се съгласила с това изцяло. Собственото му поведение най-убедително доказваше, че има нарцистични черти в характера, както впрочем и сам бе признал пред Алексис.
    Джак надникна в офиса на Лори, но столът й бе празен. Мургавата й колежка Рива Мехта бе заела бюрото й и говореше по телефона. Тя вдигна смарагдовите си очи към Джак.
    Със знаци Джак въпросително посочи към стола на Лори, но Рива направи с ръка знак надолу и без да прекъсва разговора, каза „виж долу в ямата“.
    Значи Лори бе слязла в залата за аутопсии, несъмнено заета с някакъв извънреден случай, така че бе по-добре той първо да отиде при Калвин — сега дори ако Лори откриеше, че е отишъл първо при него, щеше да има оправдание.
    Както обикновено, намери Калвин в кабинета му, досами офиса на началник-отделението. За разлика от началническия офис обаче кабинетът му бе направо микроскопичен и задръстен с метални шкафове, едно бюро и двойка стари столове с прав гръб. Почти не оставаше място за самия Калвин, който със сто и двадесет килограмовата си фигура едвам успяваше да се промъкне покрай целия този безпорядък и да се намести в стола си. Той трябваше да надзирава ежедневната работа в Патологическия център, което не беше лесно, имайки предвид че там работеха повече от дванадесет патолози с над двадесет хиляди случая годишно и почти десет хиляди аутопсии. Всеки ден се случваха средно по две убийства и две предозирания на наркотици. Патологията бе твърде забързано работно място, а на Калвин се налагаше да се занимава с всички неприятни детайли.
    — Какво има пък сега? — възмути се Калвин басово. В началото масивната му фигура и бурният темперамент смущаваха Джак, но с годините двамата бяха изградили един към друг някакво особено взаимно уважение, така че Джак вече знаеше, че шефът му „лае, но не хапе“. Той предпочете да не се задълбочава и просто обясни, че има семейни неприятности, които налагат спешно да замине за Бостън.
    Калвин изгледа Джак през металните си очила с двоен диоптър.
    — Не знаех, че имаш роднини в Бостън. Мислех, че си някъде от Средния запад.
    — Имам сестра — поясни Джак.
    — Ще се върнеш ли навреме за следващата си отпуска? — попита Калвин, все така намусен, но Джак го познаваше достатъчно добре, за да оцени хумора.
    — Ще се стремя с всички сили.
    — Значи за колко дни става въпрос?
    — Предполагам, че само един, но трябва да уточня.
    — Добре, значи дръж ме в течение — заключи Калвин. — Лори знае ли за това ненадейно заминаване?
    С годините Джак бе открил, че Калвин е развил едно почти бащинско чувство към Лори.
    — Още не, но сега отивам да й кажа. И без това няма на кой друг.
    — Хубаво! Хайде тогаз къш оттук, че работа ме чака.
    След благодарностите на Джак, които бяха приети твърде неохотно, той се спусна по стълбите от административния етаж надолу към отделението за аутопсии. Пътьом поздрави началник-охраната в неговия офис и санитаря на моргата. Повей сравнително свеж въздух — свеж за Ню Йорк Сити — се вмъкна през товарната рампа, излизаща на Тридесета улица. С десен завой, той закрачи по голия циментов под покрай огромния охладител и индивидуалните отделения за замразяване. Като стигна до залата за аутопсии, погледна през замрежения прозорец. Две фигури с пълно защитно облекло разчистваха операционната. На най-близката маса стоеше труп на пациент с шев от аутопсия; очевидно, случаят тъкмо бе приключил.
    Джак поотвори вратата и попита виждал ли е някой д-р Монтгомъри. Отговориха му, че си е тръгнала преди пет минути. Като сдържаше ругатните си, Джак хукна обратно към асансьора за петия етаж. Докато се качваше, питаше се дали няма някакъв начин да представи ситуацията пред Лори в по-приемлива светлина. Нещо му подсказваше, че тя няма да остане очарована от такъв развой на събитията след всички натяквания на майка й за петъчния ден.
    Попадна на нея едва в офиса, където я завари да подрежда бюрото си. Явно бе, че тъкмо пристига. Рива бе все още на телефона и не им обърна внимание.
    — Каква приятна изненада! — зарадва се Лори.
    — Дано — рече Джак. Той се облегна на ръба на бюрото й и я погледна. Друг свободен стол нямаше — патолозите не просто деляха офиси в старата овехтяла сграда, но и вече изградените бяха съвсем малки. Двата стола с бюрата изпълваха цялата стая.
    Лори му отправи въпросителен поглед със синьозелените си очи. Бе свила косата си в кок, прихванат с евтина шнола. Няколко непослушни кичура се спускаха пред лицето й.
    — Какво значи „дано“? Какво, за Бога, си дошъл да ми кажеш?
    — Току-що ми звъня сестра ми Алексис.
    — А, как е тя? Питах се защо не поддържате връзка при нейните затруднения с мъжа й. Заедно ли са все още?
    — Заедно са и тя е наред, но явно че той преживява труден период. Съдят го за лекарска небрежност.
    — Жалко, май си ми казвал, че той е добър лекар. Ненавиждам такива истории, особено, като знам какви некадърници се измъкват.
    — Некадърниците внимават много повече да прикрият това, че не им достигат знания и качества…
    — Добре де, но не сме дошли да обсъждаме този процес, предполагам?
    — Изглежда, че делото не върви добре, поне според Алексис, и при лекарското самочувствие на мъжа й, тя смята, че ако изгуби, той ще се срине психически. А стигне ли се дотам, бракът и семейството й ще пропаднат напълно. Ако не беше професионален психолог, може би нямаше да придам такава тежест на думите й, но все пак тя е доктор на психологическите науки и по този въпрос не мога да не й вярвам.
    Лори наклони глава настрани.
    — Очевидно се опитваш да ми кажеш нещо, което чувствам, че ще ме разстрои.
    — Алексис ме моли спешно да замина за Бостън.
    — Но с какво би могъл да помогнеш?
    — Не знам, и аз това й казах, но тя умолява да тръгна веднага и честно казано, ме накара да се почувствам виновен.
    — О, Джак — нацупи се Лори. — И колко време ще отсъстваш?
    — Надявам се, само ден. Така поне казах на Калвин… потърсих те в офиса, след това минах при Калвин на път за ямата, където ми казаха, че си тук.
    Лори кимна, играейки замислено с един кламер. Явно беше раздвоена между нуждата на сестрата на Джак и своята собствена сватба.
    — Излишно е да ти напомням, че сме понеделник следобед, а сватбата е насрочена за петък в един и половина…
    — Зная, но вие с майка ти така или иначе правите всички приготовления. Аз трябваше да уредя медения месец, но той вече е уреден.
    — Ами Уорън?
    — Каза, че няма проблем, но ще проверя. — Самият Джак не можа да реши кой ще кумува, дали Уорън или Лу; в крайна сметка решиха да теглят жребий, който се падна на Уорън. Освен тях двамата, бяха поканили единствено колегата по стая на Джак, д-р Чет Макгавърн и няколко другари по баскетбол от квартала. Нарочно не поканиха никакви роднини, по много причини.
    — Ами ти?
    — Готов съм да тръгна.
    — Ами дъщерите на сестра ти? Казвал си ми, че може да е проблемно за теб. На колко години са?
    — Между десет и петнадесет.
    — Не знам, от това, което си ми казвал, си мисля, че може да имаш трудности в общуването с тях. Къде ще отседнеш?
    — У тях. Алексис настоява.
    — Хич не ме е грижа дали настоява! Ти самият удобно ли ще се чувстваш у тях? Ако не, вслушай се в разума си и остани на хотел. Не искам да увесиш нос заради тях и да отменим годежа. Подобно посещение може да отвори някои стари рани.
    — Ех, познаваш ме твърде добре. Вече помислих за всичко, което казваш. Мисля, че прецененият риск е признак за по-добро равновесие от отбягването! Алексис ме обвини, че умишлено ги отбягвам.
    — Сякаш не знам, като гледам колко време ти отне да решиш да се оженим!
    — Хайде, да не прекаляваме — усмихна се Джак. Искаше да е сигурен, че тя разбира шегата, защото Лори бе права за брака им. Действително, доста години вината и угризенията на Джак го караха да мисли, че е неприлично да бъде щастлив след такава трагедия.
    — Егоистично би било да те убеждавам да не отидеш — продължи Лори сериозно. — Но и не би било честно да премълча, че това пътуване никак не ми е по сърце, отчасти по лични причини, а отчасти поради настроението ти. Имаме сватба в петък. Само не ми се обаждай от Бостън да кажеш, че трябва да я отложим. Стигне ли се дотам, ще има не отлагане, а разтурване, и дано разбереш, че това не е неразумна прищявка. След толкова чакане, не мога да постъпя другояче. Това е, а ти постъпи както искаш.
    — Благодаря ти. Разбирам какво ти е, и то не е без причина. Наистина ми отне доста време да вкарам живота си в релсите.
    — Кога тръгваш?
    Джак погледна часовника си. Беше почти четири следобед.
    — Тръгвам веднага. Ще ида с колелото до къщи да взема някои неща, после отпрашвам направо към летището.
    Апартаментът на Джак и Лори бе разположен на първия етаж на сграда на Сто и шеста улица, където се бяха преместили от четвъртия етаж поради ремонт. Купиха апартамента преди седем месеца и направиха грешката да останат по време на ремонта.
    — Ще се обадиш ли довечера, като стигнеш?
    — Задължително.
    Лори стана и го прегърна.
    Джак не обичаше да губи време. След като разчисти някои разпилени книжа по бюрото си, слезе в приземния етаж и взе колелото си от склада. Нахлупил каска, ръкавици и стегнал крачолите си със щипка, за да не закачат веригата, той се втурна по Трийсета улица и после на север по Първо авеню.
    Както обикновено, щом се качи на колелото, проблемите започнаха да избледняват. Усилието и съпътстващата възбуда по време на прехода през Сентрал Парк сякаш го пренасяха в друг свят. Като незнайно бижу, поставено в самото сърце на Манхатън, паркът отмиваше впечатленията от бетонния град. Докато стигне Сто и шеста улица, напрежението от разговора с Лори изчезна. Цветята в парка просто го заглушиха.
    Спря се тъкмо до игрището пред къщи. Уорън и Флаш забиваха кош след кош в очакване на вечерния бърз, груб и безцеремонен квартален мач, докато Джак си проправяше път с колелото напряко през площадката.
    — Ехо, мой човек! — извика го Уорън. — Нещо много си подранил! Да не тренираш за довечера? Да знаеш, че тази вечер ще падне голяма мачканица!
    Едрото мускулесто тяло на Уорън бе скрито в твърде големия му размъкнат спортен екип. Флаш бе по-възрастен, с без време посивяла брада, но главното му достойнство все пак се изразяваше в друго. Беше така устат, че в комбинация с Уорън можеше да убеди който и да е в каквото и да е, дори да продаде ледени кубчета на пингвини от Северния полюс. Заедно бяха неразгромим отбор.
    След размяна на крайно преувеличени ръкостискания, Джак все пак обясни, че не може да играе, защото се налага да прескочи до Бостън за няколко дена.
    — Аха, Бостън, значи! — подсмихна се Уорън. — Там имам брат, който здравата джитка на баскет. Мога да му звънна една жица да му кажа, че идваш.
    — Идеално — рече Джак. Не му беше хрумвало да си вземе спортните принадлежности, но малко спорт можеше да дойде тъкмо на място, ако обстановката се изнерви.
    — Ще му дам номера ти и ще ти оставя съобщение с неговия.
    — Супер — заяви Джак. — Слушай, уредил ли си вече костюма за петък?
    — Никакъв проблем, ще го вземем в четвъртък!
    — Идеално. Значи ще се видим направо в сряда, тъкмо може да направим един мач преди големия ден.
    — Тука сме, докторе! — рече му Уорън, и преди Флаш да успее да реагира, му измъкна топката от ръцете и със замах вкара тройка.

6.

    Бостън, Масачузетс
    Понеделник, 5 юни 2006 г.
    7:35 след обед

    Джак се приземи със самолета в шест и половина и се остави на тълпата да го носи напред. Предполагаше, че другите знаят накъде да се движат. Скоро се намери отстрани на терминала на „Делта“ и след пет минути автобусът се приближи. Джак се качи.
    Не беше идвал в Бостън от доста време и благодарение на безкрайните реконструкции на летището не разпознаваше нищо. Докато автобусът се движеше сред различните терминали, той се запита какво ли посрещане го очаква в дома на семейство Бауман. Единственият човек, за когото беше сигурен, че ще му се зарадва, беше Алексис. Колкото до останалите, нямаше представа какво да очаква, особено от Крейг. А дори и Алексис не беше виждал повече от година, което правеше нещата по-трудни. Последния път, когато се срещнаха, беше при идването й в Ню Йорк на среща на лекарите психолози.
    Той въздъхна. Никак не му се идваше в Бостън, особено след като знаеше, че шансовете му да постигне нещо, са минимални — най-много да потупа сестра си съчувствено по гърба и да й каже, че съжалява за станалото, след като вече бе разстроил достатъчно Лори. Беше убеден, че на Лори ще й мине, макар че майка й не й даваше мира от няколко седмици. Иронията беше, че от нея се очаква не само да се забавлява на сватбеното тържество, но и да го подготви. Вместо това то се бе превърнало по-скоро в бреме. Джак на няколко пъти едва си сдържа езика зад зъбите, когато се изкушаваше да й каже, че сама си е виновна. Ако зависеше от него, щяха да направят малко частно тържество само с неколцина приятели. По негово мнение очакванията от големи социални сбирки никога не се сбъдваха напълно.
    Микробусът най-сетне стигна до колите под наем „Херц“ и без особени затруднения той скоро се озова зад волана на един кремав Хюндай Акцент, който с цвета си му напомняше за старовремска кутия от плодов сок. Въоръжен с твърде объркана карта на района и няколко набързо надраскани обяснения, той храбро се включи в движението и незабавно се загуби. Бостън не бе дружелюбен към посетителите с кола, както впрочем и бостънските шофьори. Като се разминаваше на косъм със задминаващите го автомобили, Джак се опитваше да намери предградието, където живее Алексис; при редките си предишни посещения винаги си уговаряха среща в града.
    Потресен, но не и обезсърчен от трафика, Джак най-сетне паркира колата пред къщата на семейство Бауман в девет без петнайсет. Все още не бе мръкнало съвсем, лампите вътре вече светеха, придавайки на къщата фалшиво-уютния изглед на щастлив семеен дом. Сградата бе впечатляваща, подобна на околните къщи в Нютън и се издигаше със своите два и половина тухлени етажа и дървени капандури. Обширната затревена площ, множество храсти, дървета и цветни лехи допълваха приликата със съседните домове. До спрелия Хюндай на Джак бе паркиран един Лексъс, а освен това Джак знаеше, че в гаража стои и старото им комби.
    Никой не го приветства с отворени обятия. Той изключи двигателя и за момент се запита дали просто да не обърне и да си тръгне. Но знаеше добре, че не може да го направи, така че се пресегна към задната седалка за чантата си и излезе. Отвън цареше привичният приспивен шум на щурците. Като се изключи това, кварталът изглеждаше напълно безжизнен.
    Джак погледна през стъклото на входната врата. Вътре се очертаваше малко фоайе с поставка за чадъри. Зад него започваше антрето, виждаше се дори част от стълбището към втория етаж. При все това нито се виждаше, нито се чуваше някой. Джак натисна звънеца, който отекна глухо в къщата. Почти незабавно надолу по стъпалата се спусна неясна фигура, облечена в тениска, шорти и боси крака. Фигурата се оказа на светлокосо момиче с млечнобяла кожа и деликатно оформени крайници. Тя отвори вратата.
    — Ти трябва да си вуйчо Джак?
    — Така е. А ти си…? — Джак усети как пулсът му ускорява, все едно виждаше покойната си дъщеря Тамара.
    — Кристина — заяви тя. След това, без да сваля изумрудения си поглед от него, се провикна през рамо: — Мамо, пристигна вуйчо Джак.
    Алексис се появи в антрето. Фигурата й беше майчинска и излъчваше закрила. Беше си сложила престилка и бършеше ръцете си в карирана кърпа.
    — Защо не го поканиш да влезе?
    Макар и по-възрастна, Алексис изглеждаше точно така, както си я спомняше Джак в детските им години в Саут Бенд, Индиана. Никой не можеше да се усъмни, че са брат и сестра — имаха същата пясъчна коса, еднакви лешникови очи, еднакви очертания на лицето и същия загар, постоянно подвеждаш околните, че са били на слънце.
    С топла усмивка Алексис се насочи към Джак и го прегърна.
    — Благодаря ти, че идваш — прошепна тя в ухото му. Още в прегръдката на сестра си, той забеляза как другите две момичета слизат по стълбите. Лесно успя да ги различи, тъй като петнайсетгодишната Трейси беше с цели трийсетина сантиметра по-висока от единайсетгодишната Меган. Те неуверено пристъпваха надолу, сякаш колебаейки се на всяка стъпка. Докато приближаваха, на Джак му се стори, че по характер се различават не по-малко, отколкото по ръст. Небесносините очи на Трейси горяха с несдържана буйност, докато Меган бе привела лешниковите си очи, сякаш избягвайки погледа му. Джак преглътна. Погледът на Меган подсказваше, че е стеснителна и затворена, подобна на Лидия.
    — Елате да кажете добре дошъл на вуйчо — подкани ги добродушно Алексис. Когато момичетата приближиха, Джак се изненада от височината на Трейси. Беше почти същия ръст като него, поне десетина сантиметра по-висока от майка си. Другото, което веднага се набиваше в очи, бяха нейните пиърсинги — един на ноздрата, украсен с малък диамант, и още един — сребърен пръстен на голия й пъп. Облеклото й се състоеше от неестествено опънато памучно горнище, очертаващо съвсем не момичешки бюст и завършваше с впити къси панталони. Видът и поведението й придаваха вид на натруфена чувственост, също тъй нагла, колкото втренчения й поглед.
    — Това е вуйчо ви, деца — представи го Алексис.
    — Как тъй никога досега не си идвал? — запита го Трейси. И двете й ръце бяха пъхнати в джобовете.
    — Вярно ли е, че дъщерите ти са умрели в самолетна катастрофа? — добави Кристина почти незабавно.
    — Момичета! — скара им се Алексис, като се намръщи и започна да се извинява на Джак. — Извинявай, знаеш какви са децата. Човек никога не може да е сигурен какво ще измислят.
    — Нищо, нищо. За съжаление и двата въпроса са напълно смислени. — След което, вглеждайки се в очите на Трейси, той каза: — Следващите няколко дни бихме могли да поговорим и ще ви обясня защо не сме се виждали по-рано. — След което, поглеждайки към Кристина, добави: — Колкото до твоя въпрос, действително загубих две прекрасни дъщери по време на катастрофа.
    — Кристина — намеси се отново Алексис. — Понеже единствено ти си приключила с домашните за днес, защо не заведеш вуйчо си Джак до стаята за гости в мазето? Трейси и Меган, веднага се връщайте горе да довършите вашите! Освен това, Джак, предполагам, че не си ял?
    Джак кимна. Беше изгълтал един сандвич на летище „ЛаГуардия“, но в стомаха му вече нямаше и следа от него. Не очакваше да огладнее толкова бързо, но при все това гладът беше факт.
    — Какво ще кажеш за малко спагети? Сосът е топъл и имам малко салата.
    — Става.
    Гостната в мазето не беше нищо особено. Два високи прозореца събираха като в кладенец светлината, която падаше отгоре. Въздухът излъчваше влага и студенина. От друга страна обаче, стаята бе мебелирана с вкус в различни отсенки на зеленото. Имаше голямо легло, бюро, люлеещ се стол с лампа за четене, както и телевизор. Имаше и баня.
    Докато Джак разполагаше дрехите си в гардероба, Кристина се хвърли в люлеещото се кресло и с разперени крака оглеждаше вуйчо си критично.
    — Изглеждаш по-слаб от баща ми.
    — Това добре ли е? — запита Джак, докато вадеше маратонките си от куфара и пренасяше принадлежностите си за бръснене в банята. Допадна му широката душ кабина, която намери вместо очакваната вана.
    — На колко години са катастрофирали дъщерите ти?
    Макар че би могло да се очаква, че Кристина ще се върне към чувствителната тема след неадекватния му отговор, все пак такъв прям личен въпрос веднага го върна към спомена за последната раздяла с жена му и децата им преди години в Чикаго. Бяха изминали петнайсет години от деня, когато заведе семейството си на летището, очаквайки полета към Шампейн, докато група циклони си проправяха път през огромните равнини на Средния Запад. Изминалите години не намалиха с нищо болката от тази последна раздяла. Сякаш е било вчера — той виждаше как Мерилин, Тамара и Лидия се отправят към изхода за самолета и само Мерилин се обръща да махне. Тамара и Лидия с детския си ентусиазъм вече бяха изчезнали. Както по-късно същата вечер Джак бе научил, само петнайсет минути след излитането малкият самолет се бе забил с пълна скорост в черната земя на прерията, ударен от мълния и подхванат от силна въздушна струя. Всички на борда бяха загинали само за едно мигване на окото.
    — Добре ли си, вуйчо Джак? — попита Кристина. За известно време Джак бе останал неподвижен, сякаш замръзнал.
    — Добре съм — отвърна той с видимо облекчение. Съзнанието му бе възкресило онзи момент от живота му, за който той всячески избягваше да мисли, а ето че епизодът бе завършил, без да предизвика онова вътрешно чувство за напрегнатост. Не усети стомахът му да се свива, сърцето му си беше на място. Беше тъжна история, но се чувстваше достатъчно дистанциран, сякаш се отнасяше до някого другиго. Може би Алексис беше права, когато му каза по телефона, че е скърбил достатъчно и че е време да продължи.
    — На колко години бяха?
    — На колкото сте вие с Меган.
    — Това е ужасно.
    — Така е — съгласи се той.
    Когато се върна в дневната, Алексис го сложи да седне край семейната маса, докато свари спагетите. Момичетата бяха на втория етаж и се приготвяха да си лягат. На другия ден ги чакаше училище. Очите на Джак обходиха стаята. Беше скъпо обзаведена, но уютна и пасваше на външния изглед на къщата. Стените бяха светложълти. Мек, удобен диван, тапициран със светлозелена дамаска на цветя, покрит с възглавници, гледаше към камината, заобиколен от най-широкоекранния плосък телевизор, който Джак някога бе виждал. Завесите бяха същите като дамаската и рамкираха еркерния прозорец, обърнат към терасата. Навън се виждаше плувен басейн, отвъд който се простираше морава, която изглеждаше като остъклена в мрака.
    — Красива къща — произнесе Джак. В неговото съзнание тя беше много повече от красива. Сравнена с мястото, където той бе живял през последните десет години, това си беше олицетворението на лукса.
    — Крейг се грижеше чудесно за нас, както ти казах по телефона — каза Алексис, докато отцеждаше спагетите.
    — Къде е той сега? — попита Джак. До този момент никой не бе споменавал името му. Джак предположи, че е някъде навън, може би са го извикали за спешно посещение или се съветваше с адвоката си.
    — Спи горе, в стаята за гости — отвърна Алексис. — Както ти намекнах, не спим заедно.
    — Помислих, че са го извикали на посещение по спешност.
    — Не, няма такива ангажименти тази седмица. Наел е човек, който да го замества, докато тече делото. Така препоръча адвокатът му. Според мен е правилно. И без това в момента е прекалено претрупан.
    — Изненадан съм, че е могъл да заспи. Ако бях аз, щях да съм на крака и да обикалям къщата.
    — Е, с малка помощ — призна тя и сложи спагетите и салатата на масата пред Джак. — Днешният ден беше тежък с откриването на процеса и беше обяснимо да е депресиран. Боя се, че си е предписал приспивателни таблетки, за да се справи с безсънието. Както и малко алкохол: скоч, за да сме точни, но не в количества, които да притесняват. Поне не и до момента.
    Джак кимна, но не каза нищо.
    — Какво ще пиеш? Аз ще си налея чаша вино.
    — Малко вино ще е добре — каза той. За депресията знаеше повече, отколкото му се искаше да признае. След разбиването на онзи проклет самолет се беше борил с нея години наред.
    Алексис донесе отворена бутилка вино и две чаши.
    — Крейг знае ли, че пристигам? — попита Джак. Това беше въпрос, който би трябвало да зададе, преди да се съгласи да дойде.
    — Разбира се, че знае — отвърна сестра му, докато наливаше виното. — Всъщност, обсъдих идеята с него, преди да ти телефонирам.
    — И той се съгласи?
    — Изрази съмнение за ползата от идването ти, но остави на мен да взема решението и каза нещо, което ме изненада. Каза, че мислел, че не го харесваш. Не си казвал никога подобно нещо, нали?
    — Разбира се, че не. — Когато започна да яде се запита докъде ли ще стигне разговорът. Истината беше, че откак Алексис и Крейг се бяха оженили, винаги бе смятал Крейг за неподходящ за сестра си. Но никога не бе казвал нищо, главно защото смяташе — без да знае по какви причини, — че в повечето случаи бракът с лекар си е чист риск. И едва напоследък, след трудните години на възстановяване, си бе дал сметка, че може да обясни по-раншната си реакция, а именно — че целият процес на лекарско обучение или селектира нарцистични личности, или създава такива, а понякога прави и двете. Според Джак Крейг беше типичният пример в това отношение. Неговата всеотдайна посветеност на медицината почти гарантираше, че личните му отношения ще бъдат незадълбочени, своего рода психологическо неутрализиране.
    — Уверих го, че не изпитваш подобно нещо — продължи Алексис, — и че дори му се възхищаваш, както веднъж ми беше споменал. Правилно си спомням, нали?
    — Бях споменал, че му се възхищавам като лекар — съгласи се Джак, усещайки, че е леко уклончив.
    — Беше ми казал, че завиждаш на неговите постижения. Нещо от този род, нали?
    — Без съмнение. Винаги съм се възхищавал на способността му да прави истински, подходящи за публикуване научни изследвания, докато в същото време върти голяма и успешна клинична практика. Това е романтичната мечта на много лекари, които дори не я приближават на микрон. Аз навремето направих подобен опит, когато бях офталмолог, но погледнато ретроспективно, моите тъй наречени изследвания бяха несериозна работа.
    — Не мога да си представя, че е истина, като знам какво правя за теб.
    — Остави това, да се върнем на темата: как се чувства Крейг, като знае, че съм тук? Ти не ми отговори.
    Алексис отпи глътка вино. Явно беше, че обмисля отговора и дългата пауза, която направи, го накара да се почувства неловко. Все пак той беше гост в къщата на този човек.
    — Предполагам, че не съм ти отговорила съзнателно — призна тя. — Той се притесняваше да моли за помощ, както ти правилно предположи, когато говорихме по телефона. Да зависи от някого за него е признак за слабост, а цялата тази история го кара да се чувства тотално зависим.
    — Кой знае защо имам чувството, че не той е този, който моли за помощ — каза Джак. Беше приключил със спагетите и сега се ориентира към салатата.
    Алексис остави чашата си.
    — Прав си — кимна тя с неохота. — Аз искам помощ вместо него. Не мога да кажа, че е щастлив, че си тук, тъй като е объркан. Но аз съм във възторг от идването ти. — Тя се пресегна през масата и улови ръката му. — Благодаря ти, Джак. Липсваше ми. Знам, че не беше най-подходящото време да пътуваш, което го прави още по-специално за мен. Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти.
    Внезапна вълна от емоции го заля и той усети, че лицето му пламва. В същото време въздържаната му природа го възпираше да излее чувствата си. Той дръпна ръката си, отпи голяма глътка вино и мина на друга тема.
    — Е, разкажи ми за откриването на процеса.
    — Все същият хитрец си, както едно време! — Ъгълчетата на устните й се вдигнаха нагоре в усмивка. — Впечатляващ обратен завой от емоционално заредено поле. Допускаш ли, че не забелязах?
    — Все забравям, че си психолог — разсмя се той. — Беше инстинктивна реакция за самозапазване.
    — Поне си призна. Както и да е, колкото до процеса — започна с изказванията на адвокатите на двете страни и показанията на първите свидетели.
    — Кой беше първият свидетел? — Джак беше омел салатата и взе чашата с вино.
    — Счетоводителят на Крейг. Както Рандолф Бингъм обясни по-късно, причината, поради която бил включен, била единствено, за да се докаже, че Крейг е имал дълг към починалата, което било лесно, тъй като е плащала договорна такса и Крейг я е посещавал редовно.
    — Какво разбираш под „договорна такса“? — попита Джак изненадано.
    — Крейг напусна предишната си амбулаторна практика и от две години работи като домашен лекар.
    — Сериозно? — Джак нямаше представа. — Защо? Мислех, че практиката му процъфтява и че тази работа му харесва.
    — Ще ти кажа главната причина, дори той да не я казва — каза Алексис и придърпа стола си по-близо към масата, сякаш се готвеше да разкрие тайна. — През последните години Крейг усещаше, че прогресивно губи контрол над решенията за лечението на пациентите. Сигурна съм, че разбираш за какво говоря — все повече и повече усложнения от здравно-осигурителните компании и различни здравни планове с орязани разходи, все по-силна намеса в отношенията между лекар и пациент, като казват на лекарите какво могат и какво не могат да правят. За човек като Крейг това е бил един непрекъснат кошмар.
    — Ако го попитам каква е причината за промяната, какво би ми отговорил? — попита Джак. Той беше смаян. Беше чувал за обслужваща медицина, но мислеше, че става въпрос за малка, незначителна група или по-скоро за пореден моден каприз в системата. Никога не беше говорил с лекар, практикуващ в подобно сдружение.
    — Не би признал, че някога е направил компромис по отношение лечението на пациент поради външно влияние, но би измамил себе си. За да поддържа практиката си платежоспособна, се налагаше да приема все повече пациенти всеки божи ден. Причината да завие към обслужващата медицина е, че това ще му осигури възможността да практикува медицина по начина, по който я е учил в университета, че ще отделя на всеки пациент толкова време, колкото му е нужно.
    — Е, то е същото.
    — Не, има тънка разлика, въпреки че той отчасти я осъзнава. Разликата е между негативния тласък и позитивното теглене напред. Той наблягаше на пациента.
    — Видът на практиката му има ли някакво отношение към делото за лекарска небрежност?
    — Да, поне според адвоката на ищеца, който — трябва да призная — се представи по-добре от очакваното.
    — Какво имаш предвид?
    — Когато го погледнеш, ако дойдеш в съда, не би допуснал, че може да е ефективен. Как да кажа: той е съчетание от безвкусния адвокат, който води дела за обезщетение и адвоката на мафията, на половината от годините на защитника на Крейг. Но осъществи изненадващо ефективна връзка със съдебните заседатели.
    — Как би могъл видът на медицинската практика на Крейг да играе роля в делото? Каза ли го адвокатът на ищеца във встъпителната си реч?
    — Категорично и много въздействащо. Цялата концепция на т.нар. обслужваща медицина е базирана на удовлетворяването на нуждите на пациента, както ни обслужва портиерът в хотел.
    — Схващам асоциацията.
    — Като става въпрос за това, всеки пациент има достъп до лекаря чрез клетъчен телефон или електронна поща, така че да може да контактува с лекаря си непрекъснато и да бъде прегледан, ако е необходимо.
    — Звучи като покана за злоупотреба от страна на пациента.
    — Предполагам с някои пациенти. Но не това притесняваше Крейг. Всъщност, изглежда това му харесваше, защото започна да прави домашни посещения извън работно време. Струва ми се, че за него това беше малко ретро и имаше носталгичен привкус.
    — Домашни посещения? — вдигна вежди Джак. — Домашните посещения обикновено са чиста загуба на време. В наше време лекарите са толкова ограничени в онова, което могат да правят.
    — Въпреки това на някои пациенти им харесва, включително на починалата. Крейг често ходеше при нея след работа. Всъщност, беше я преглеждал сутринта в същия ден, за който го обвиняват, че е допуснал небрежност. Същата вечер положението й се влошило и Крейг отишъл на домашна визитация.
    — Струва ми се, че трудно може да бъде обвинен дотук.
    — Всеки би го приел така, но според адвоката на ищеца Крейг е направил визитация в дома й, вместо да я изпрати в болницата, което е било неправилното в случая, тъй като е забавило поставянето на диагноза и спешното лечение на сърдечната криза.
    — Направо е абсурдно! — възмути се Джак.
    — Не и когато го чуеш от устата на адвоката на ищеца при встъпителната му реч. Сам разбираш, около цялата история има и други обстоятелства, които са важни. Станало е, когато аз и Крейг бяхме официално разделени. По