Скачать fb2
Неизживени спомени

Неизживени спомени

Аннотация

    С тази книга Стивън Кинг се сбогува с измисленото от него градче Касъл Рок, чиито тайни читателите мислят, че са разгадали — били са там и преди.
    Когато Лийлънд Гонт отваря магазина „Неизживени спомени“, всички жители на Касъл Рок бързат да го посетят и неизменно намират нова, за което са мечтали… Но на каква цена?
    Защото Лийлънд Гонт си прави експеримент — какво хората са готови да заплатят за най-съкровените си мечти и желания. Той е убеден, че всичко на този свят се продава: любовта, надеждата, дори и човешката душа.


Стивън КингНеизживени спомени

    Посвещава се на Крис Лейвин,
    който не знае всички отговори,
    а само онези, които се търсят.
Дами и господа, внимание, моля!
Елате, приближете се, нека видят всички!
Искам да ви разкажа една история
— нищо няма да ви струва!
(А ако ми повярвате, ще се спогодим прекрасно.)

Стив Ърл
„Змийска отрова“
    Чувал съм, че много кривват от правия път дори по селските улици, когато тъмнината е толкова гъста, че с нож да я режеш, дето се казва…
Хенри Дейвид Торо
„Уолдън“

БИЛ СИ ТУК И ПРЕДИ

    Ами да. Видя ли някого — не го забравям никога.
    Ела, дай да ти стисна ръката! Да ти кажа честно, познах те още по походката, преди да съм видял лицето ти добре. Това е най-подходящият ден да се върне човек в Касъл Рок. Не е ли прекрасно! Ловният сезон скоро ще започне, глупаците ще хукнат по горите да стрелят по всичко, което се движи и не е облечено в сигнално оранжево, а после ще дойде ред на снега и кишата… Но за това по-късно. Сега е октомври, а в Касъл Рок позволяваме на октомври да си стои колкото иска.
    Ако питаш мен, това е най-хубавото време на годината. И пролетта не е лоша тук, но винаги бих предпочел октомври пред май. Уестърн Мейн е част от щата, която остава позабравена, след като отмине лятото и всички баровци с вили край езерото и нагоре по хълма си отидат в Ню Йорк и Масачузетс. Хората тук всяка година ги гледат как идват и си отиват — здрасти, довиждане, здрасти, довиждане. Хубаво е, когато пристигат, защото донасят със себе си градските си долари, но е хубаво и като си тръгват, защото отнасят и градските си дрязги.
    Точно за дрязгите искам да ти разправя. Имаш ли време да поседнеш за малко? Ей там, на стъпалата към естрадата е добре. Слънцето е топло и от тук, в средата на градския парк, се вижда почти целият град. Само внимавай за трески! Стъпалата трябва да се рендосат и пребоядисат. Това е работа на Хю Прийст, но на него още не му е скимнало да я свърши. Той си пийва, да знаеш. То не че е кой знае каква тайна… Тук в Касъл Рок умеем да пазим тайни, но човек трябва добре да поработи, преди да си спечели уважение, а всички знаем, че Хю Прийст и работата отдавна не се погаждат.
    Какво беше това?
    О! Това ли? Какво ще кажеш, момче? Не е ли шедьовър? Такива листовки хвърчат из целия град! Мисля, че Уанда Хемпхил (мъжът й Дон държи Хемпхил Маркет) сама ги е разлепила навсякъде. Дръпни листовката от колоната и ми я дай. Хайде, не се срамувай! Не й е работа да лепи плакати по естрадата на градския парк!?
    Боже Господи! Я виж това тук! Отгоре пише „ЗАРОВЕТЕ И ДЯВОЛА“. Изписали го с големи червени букви, че и пушек излиза от тях! Ще рече човек, че тия хартийки са пратени с препоръчана поща право от Тофет1. Ха! Ако не знае човек какво заспало градче е Касъл Рок, ще си помисли, че тук наистина сме го ударили на живот. Но ти знаеш как се раздуват нещата понякога в малко градче като това. Този път обаче преподобният Уили наистина си вкара таралеж в гащите. Сто на сто. Църквите в малките градчета… е, какво да ти разправям, сигурно сам знаеш как е. Уж се разбират на пръв поглед, а всъщност никога не могат да се спогодят като хората. Всичко върви по мед и масло и изведнъж, ни в клин, ни в ръкав — скандал.
    Но този път врявата наистина ще бъде голяма. Католиците планираха нещо като „Вечер в казиното“. Щяха да го провеждат в залата „Рицари на Колумб“ от другата страна на града. Доколкото разбрах, всеки последен вторник от месеца. Събират пари да си поправят покрива на църквата. Става дума за „Св. Богородица“, трябва да си я видял на път за насам, ако си дошъл откъм Касъл Вю. Хубава е, нали?
    „Вечерта в казиното“ беше идея на отец Бригъм, но Сестрите на Изабела му я откраднаха. Най-вече Бетси Фиг. На нея май й харесва да се разхожда в най-тясната си черна рокля и да играе блек джак, да върти рулетката и да вика: „Залагайте, дами и господа, залагайте.“ Всъщност, ако питаш мен, всички си паднаха по идеята. То не че е кой знае какво, пък и едва ли ще им навреди, но, изглежда, и на тях самите не им се вижда особено греховно.
    Само дето преподобният Уили не го приема така. За него и паството му това си е истински грях. Той всъщност е преподобният Уилям Роуз и никога не е харесвал отец Бригъм. Нито пък отецът него. (Именно отец Бригъм почна да вика на преподобния Роуз „Барутлията Уили“ и Преподобният го знае.)
    И преди между двамата хвърчаха искри, но след работата с казиното направо пламна вражда. Когато преподобният Уили научи, че католиците смятат да прекарат една нощ в хазарт, направо удари тавана с ръбестата си малка глава. Той плати от собствения си джоб за тези листовки за „ЗАРОВЕТЕ И ДЯВОЛА“, а после Уанда Хемпхпл и шивашката й групичка ги разлепиха навсякъде. Оттогава католиците и баптистите си говорят само на колоните на малкия ни седмичен вестник, където могат на воля да се джафкат и да си казват един на друг, че ще горят в ада.
    Гледай там и ще разбереш какво имам предвид. Онази, дето току-що стана от пейката, е Нан Робъртс. Тя върти ресторанта „При Нан“ и май е най-богатият човек в града, след като старият Поп Мерил замина за големия битпазар на небето. Била е баптистка още преди да се роди. А онзи, дето върви насреща й, е големият Ал Джендрън. Той пък е по-католик и от папата и най-добрият му приятел е ирландецът Джони Бригъм. Сега гледай внимателно! Виждаш ли как вирнаха носове? Ха-ха! Какъв театър! Хващам се на каквото искаш, че там, където се разминаха тия двамата, температурата е паднала с двадесет градуса.
    А сега гледай натам. Виждаш ли джипката на шерифа, паркирана до видеоклуба на ъгъла? В пея седи Джон Лапоант. Той уж следи за нарушители — в центъра трябва да се кара бавно, да ти кажа, особено като разпуснат учениците — но ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш, че той всъщност зяпа една снимка, която е извадил от портфейла си. Оттук не я виждам, но знам, както знам моминското име на майка си, че това е моментална снимка на Джон и Сали Ратклиф, направена от Анди Клатьрбьк на панаира във Фрайбърг миналата година. На снимката Джон е прегърнал Сали, а тя държи плюшено мече, което той току-що й е спечелил на стрелбището. И двамата изглеждат толкова щастливи, че сякаш всеки момент ще се пръснат от щастие. Но това бе вчера, а сега сме днес, дето викат хората, и Сали е сгодена за Лестьр Прат, учителя по физическо в гимназията. Той е заклет баптист, също като нея. Джон още не може да преживее раздялата. Видя ли го как въздъхна? Здравата е хлътнал горкият. Само човек, който обича (или си мисли, че е влюбен), може да въздъхне така.
    Забелязвал ли си, че проблемите и кавгите винаги стават от обикновени неща? Съвсем простички и на пръв поглед незабележими. Ето, ще ти дам един пример. Виждаш ли човека, който се качва по стълбите към съда? Не, не този с костюма; това е Дан Кийтън, председателят на градската управа. Говоря ти за другия, черния с работните дрехи. Това е Еди Уорбъртън, нощният пазач на кметството. Загледай го и забележи какво прави. Видя ли? Качи се на горното стъпало и погледна нагоре по улицата. Бас хващам, че гледа към сервиза „Съноко“. „Съноко“ е собственост на Сони Джакет и откакто преди две години Еди закара колата си там на поправка, между двамата пламна кръвна вражда.
    Много добре си спомням тази кола. Беше съвсем обикновена „Хонда Сивик“, само дето на Еди не му се струваше толкова обикновена, защото бе първата и единствена нова кола, която той бе притежавал през живота си. А Сони не само си остави ръцете, но и удари Еди в сметката. Това е по думите на Еди. Ако питаш Сони, той ще ти каже, че Уорбъртън е решил да използва цвета си, за да направи отбив от цената. Нали знаеш как стават тия работи?
    Та Сони Джакет даде Еди Уорбъртън под съд за обида и отначало в съдебната зала се вдигна врява, а после и по коридорите отвън стана напечено. Еди викаше, че Сони го бил нарекъл „тъп негър“, а Сони каза, че не го бил нарекъл негър, но останалото било вярно. Накрая никой не остана доволен. Съдията нареди на Еди да кихне петдесет долара на Сони, за което потърпевшият каза, че било обирджийство, а другият — несправедливост. После електрическата инсталация в новата кола на Еди се запали и цялата работа приключи с това, че новата хонда на Еди завърши на гробището за автомобили на Таун Роуд 5 и сега Еди кара един олдсмобил’89, който изхвърля масло. Еди и досега смята, че Сони Джакет има пръст в запалването на инсталацията.
    Е, момче, стига ти толкова. Чу повече отколкото можеш да понесеш в горещ летен ден като този.
    Но такъв е животът в малките градове. Дали ще е Пейтън Плейс или Гроувърс Корньр, или Касъл Рок — все тая: провинциалисти, които ядат пай, пият кафе и клюкарстват зад гърбовете си. Виж го Слоупи Дод, сам-самнчък, защото децата все му се подиграват заради заекването. Ето я и Миртъл Кийтън и ако ти се струва малко самотна или объркана, сякаш не знае къде се намира, то е, защото мъжът й (онзи дето се качваше по стълбите след Еди) не е на себе си от половин година насам. Виждаш ли колко са й подути очите? Ще рече човек, че е плакала или не е спала добре, а може пък и двете.
    Отсреща Ленър Потър пък изглежда като излязла от кутия. Без съмнение отива в Уестърн Ауто да види дали специалните й органични торове са пристигнали. Тая жена има повече цветя в градината си, отколкото Картър — хапчета за черен дроб. Нямаш представа как се гордее с тях. Жените в града много-много не я харесват. Смятат я за снобка с нейните цветя, стъклени гердани и седемдесетдоларово бостънско къдрене. Така смятат хората и да ти кажа честно (нали сме седнали да си поприказваме на тия разкьртени стъпала), мисля, че са прави.
    Ще речеш, че всичко е съвсем обикновено, но при нас в Касъл Рок, не всички проблеми са толкова прости. Казвам ти, да си знаеш. Всички помнят Франк Дод, патрулния полицай, които полудя преди дванадесет години и уби сума ти жени. Няма да забравят и кучето, което слизаше от хълма със зайци, а после сдави до смърт Джо Кембър и стария скитник. Кучето уби и добрия стар шериф Джордж Банерман. Сега Алън Пангборн му върши работата. И той е свестен човек, но никога няма да се издигне в очите на градчето колкото Големия Джорджи.
    И онова дето се случи с Реджиналд Поп Мерил също не става всеки ден. Старият скъперник Поп държеше местния вехтошарски магазин. Казваше се „Емпориум Галориум“. Издигаше се ей там на празното отсреща. Запали се магазинът и толкоз, но има хора дето са го видели (или поне така разправят) и ако ги почерпиш някоя и друга бира в „Кроткия тигър“, ще ти кажат, че тоя пожар, дето изгори „Емпориум Галориум“ и умори Поп без време, не е бил случаен.
    Племенникът му Ейс казва, че нещо страховито се случило на чичо му преди пожара — нещо като в „Зоната на здрача“. Естествено, Ейс въобще не беше в града, когато чичо му гушна босилека — тъкмо си довършваше четиригодишната присъда за влизане с взлом. (Хората открай време си знаеха, че Ейс Мерил ще свърши зле. Още като ученик той беше най-големият хулиган, който се е мяркал в тоя град, и децата, като го видеха да се разхожда с мотористкото си яке и каубойски ботуши, пресичаха на отсрещния тротоар.) И все пак хората му повярваха, да ти кажа. Може наистина да е имало нещо странно в онова, което се случи с Поп тогава. А може и да са просто приказки.
    При нас всичко е като там, където си израснал. Хора, запалени по религия, хора влюбени, загадъчни, злобни… и от време на време — колкото да има разнообразие — по някоя страховита история като тази с Поп, дето я се е случила, я не. Но Касьл Рок все пак си остава хубаво място за живот и растеж, както пише на табелката, като влизаш в града. Слънцето проблясва весело в езерото и по листата на дърветата, а при ясно време от върха на Касьл Вю се вижда чак до Върмонт. Летовниците спорят върху неделните вестници и от време на време става по някое сбиване на паркинга пред „Кроткия тигър“ в петък или събота вечер, но като си тръгнат летовниците, спират и кавгите. Рок винаги си е било едно от добрите места, а когато някой стане раздразнителен, знаеш ли какво казваме? Казваме: „Ще му мине.“
    На Хенри Бофорт например са му дошли до гуша глупостите, които Хю Прийст прави, като се напие, но… ще му мине. Уилма Джърсик и Пети Коб са побеснели една срещу друга, но и на Нети ще й мине (вероятно), а пък Уилма — тя така си кара открай време. Шерифът Пангборн още не може да преживее загубата на жена си и детето, но с времето и на него ще му мине. Артритът на Поли Чалмьрс не се оправя — всъщност даже отива на по-лошо — та може да не й мине, но пък ще свикне да живее с него. Милиони са свикнали.
    Е, нахвърляме се един срещу друг от време на време, но иначе нещата вървят гладко. Поне така е било досега. Обаче трябва да ти кажа една истинска тайна, приятелю. Затова и те викнах, като видях, че си се върнал. Струва ми се, че ни предстоят неприятности — истински неприятности. Надушвам ги във въздуха като неочаквана гръмотевична буря. Кавгата между католици и баптисти за „Вечерта в казиното“; децата, дето се подиграват на Слоупи заради заекването; любовната мъка на Джон Лапоант, нещастието на шериф Пангборн… всичко това ще ни се стори детска игра в сравнение с онова, което се задава.
    Виждаш ли онази сграда на Мейн Стрийт? През три къщи от празното място, където стоеше „Емпориум Галориум“. Със зелената тента отпред. А, точно тя. Витрините са замъглени, защото още не е отворено. На табелата пише „НЕИЗЖИВЕНИ СПОМЕНИ“. А, кажи ми какво, по дяволите, значи това? И аз не знам, но като че ли оттам идват лошите ми предчувствия.
    Точно оттам.
    А сега пак погледни нагоре по улицата. Виждаш ли онова момче? Онзи, дето бута колелото и сякаш сънува сладки сънища посред бял ден. Дръж го под око, приятелю. Мисля, че от него ще тръгне всичко.
    Не, казах ти, не знам какво точно, но ти гледай това момче. И постой малко в града, а? Просто чувствам, че нещата не вървят на добро, а ако се случи нещо, по-добре ще е да има свидетел.
    Познавам това момче — онова, дето бута колелото. Може би ти също го познаваш. Казва се Брайън някой си. Баща му продава щори и врати в Оксфорд и Саут Перис, ако не се лъжа.
    Казвам ти, дръж го под око. Дръж под око всичко. Бил си тук и преди, но сега нещата ще се променят.
    Знам го.
    Чувствам го.
    Наближава буря.

КНИГА ПЪРВА
Тържествено откриване

Първа глава

1

    В малките градове откриването на нов магазин е велико събитие.
    За Брайън Раск това не беше толкова голяма работа, колкото бе за останалите — като майка му например. През последния месец я беше чул да го обсъжда (не се казвало „клюкарстване“, защото клюкарстването било лош навик и тя не го правела) надълго и нашироко по телефона с най-добрата си приятелка Майра Ивънс. Първите работници бяха пристигнали в старата сграда, където преди това се помещаваше кантората за недвижими имоти и застраховки „Уестърн Мейн“, точно когато започна учебната година и оттогава работеха без прекъсване. Не че някой имаше представа какво точно смятат да правят — първата им работа бе да поставят голяма стъклена витрина, а втората — да я матират с пяна.
    Преди две седмици на вратата се бе появила табела, закачена над фуния от прозрачна пластмаса.
ПРЕДСТОИ ОТКРИВАНЕ!
    пишеше на табелата.
НЕИЗЖИВЕНИ СПОМЕНИ
МАГАЗИН, КАКЪВТО НЕ СТЕ ВИЖДАЛИ
„Няма да повярвате на очите си!“
    — Ще бъде просто още един антиквариат — каза майката на Брайън на приятелката си.
    По това време Кора Раск си беше полегнала на дивана с телефона в едната ръка, а с другата си хапваше пияни вишни и гледаше „Санта Барбара“ по телевизията.
    — Просто още един антиквариат с купища фалшива ранноамериканска мебел и стари, плесенясали телефони с ексцентрична форма. Помни ми думата.
    Това се бе случило малко след като бяха инсталирали и матирали новата витрина и майка му така убедено говореше, че Брайън просто трябваше да сметне въпроса за приключен. Само дето за майка му въпросите никога не приключваха напълно. Нейните разсъждения и предположения бяха толкова безкрайни, колкото проблемите на героите в „Санта Барбара“ или „Общинска болница“.
    Миналата седмица първият ред на табелата пред вратата бе сменен с:
ТЪРЖЕСТВЕНО ОТКРИВАНЕ — 9 ОКТОМВРИ.
ДОВЕДЕТЕ ПРИЯТЕЛИТЕ СИ!
    Брайън не се интересуваше толкова от новия магазин, колкото майка му или някои от учителите (бе ги чул да говорят за това в учителската стая на прогимназията в Касъл Рок, докато беше дежурен), но беше на единадесет, а едно здраво единадесетгодишно момче се интересува от всичко ново. Освен това името на магазина го озадачаваше. „Неизживени спомени“. Какво ли пък значеше това?
    Бе забелязал промяната в табелата миналия вторник, като се връщаше от училище. Във вторниците се прибираше по-късно. Брайън се бе родил със заешка устна и макар че му направиха операция, когато бе още на седем, все още се налагаше да ходи на логопед. Пред всеки, на когото хрумнеше да го попита, той упорито настояваше, че мрази часовете по правоговор, но всъщност не беше така. Беше дълбоко и безнадеждно влюбен в мис Ратклиф и цяла седмица чакаше допълнителните си часове. Във вторник училището сякаш траеше с години и последните два часа Брайън винаги прекарваше с приятна тръпка в стомаха.
    Часовете по правоговор се посещаваха от още четири деца, но никое от тях не живееше в квартала на Брайън и това страшно му харесваше. След час, прекаран в една и съща стая с мис Ратклиф, той се чувстваше прекалено екзалтиран, за да търси компания. Обичаше да се прибира бавно към къщи в късния следобед, побутвайки колелото, вместо да го кара, и да си мечтае за нея сред дъжда от есенни листа, които се сипеха отгоре му под мекото октомврийско слънце.
    Пътят му минаваше покрай търговската част на Мейн Стрийт срещу Кметството и в деня, в който видя табелата за тържественото откриване, момчето залепи нос за стъклената врата на магазина с надеждата, че ще види какво е заменило масивните бюра и жълтеникавите стени на бившата кантора. Любопитството му обаче не бе задоволено. Бяха спуснали щори зад вратата и единственото, което успя да види, бе собственото си лице.
    В петък, на четвърти, в седмичника на Касъл Рок се появи реклама за новия магазин. Текстът беше ограден с вълнообразна рамка, а отдолу бяха изрисувани две ангелчета, надули дълги фанфари. Рекламата всъщност не казваше нещо по-различно от онова, което можеше да се прочете на табелата пред вратата: името на магазина беше „Неизживени спомени“, щеше да бъде открит на 9 октомври в десет часа сутринта и естествено: „Няма да повярвате на очите си.“ Нямаше дори намек за това какви стоки собственикът или собствениците имат намерение да продават.
    Това, изглежда, дразнеше Кора Раск. Поне дотолкова, че да я накара да пристъпи към едно от редките си сутрешни обаждания на Майра.
    — Ще повярвам на очите си, дума да няма — викна тя. — Като видя тия месингови легла, дето уж са на по двеста родини, а имат печата на Рочестър, Ню Йорк на рамката си за тия дето ще си направят труда да погледнат под завивките — просто няма как да не повярвам на очите си.
    Майра й отвърна нещо. Кора слушаше, взимаше си кашу и нервно предъвкваше, а Брайън и по-малкият му брат Шон седяха на пода в дневната и гледаха детско предаване по телевизията. Шон бе напълно погълнат от света на смърфовете, а Брайън, който също не беше безразличен към общността на малките сини човечета, надаваше ухо и на разговора.
    — То-оочно така! — възкликна Кора с още по-голяма увереност и ентусиазъм на особено убедителния аргумент на Майра. — Високи цени и плесенясали антични телефони!
    В понеделник след училище Брайън мина през центъра с двама-трима приятели и когато стигнаха до новия магазин, той забеляза, че над витрината е сложена тъмнозелена тента. На нея с големи бели букви пишеше „НЕИЗЖИВЕНИ СПОМЕНИ“. Поли Чалмърс, която държеше шивачницата наблизо, бе застанала на тротоара с ръце на изящно тънкото си кръстче и гледаше тентата с нещо средно между почуда и възхищение.
    Самият Брайън, който малко разбираше от тенти, също се възхити. Това беше единствената истинска тента на Мейн Стрийт и придаваше на новия магазин собствен облик. Думата „изтънчен“ не беше част от речника на Брайън, но момчето веднага разбра, че няма друг магазин в Касъл Рок, който да изглежда така. С тентата той приличаше на онези супермаркети, които човек може да види в телевизионно шоу. В сравнение с него „Уестърн Ауто“ отсреща изглеждаше старомоден и провинциален.
    Когато момчето се прибра, майка му седеше на дивана и гледаше „Санта Барбара“, хапвайки кремов пай и пиейки диетична кола. Тя винаги пиеше диетични напитки, докато гледаше телевизия, и Брайън все не можеше да разбере защо, имайки предвид какво си прокарва с тях, но бе решил, че е опасно да пита. Това можеше дори да я накара да се разкрещи, а когато тя крещеше, човек трябваше да си търси убежище.
    — Мамо… — подхвана той, като метна учебниците си на плота и извади млякото от хладилника. — Знаеш ли какво — сложили са тента на новия магазин.
    — Каква лента? — дочу се гласът й от дневната. Брайън си сипа мляко и застана на вратата.
    — Тента. На новия магазин.
    Тя стана, напипа дистанционното и изключи звука. На екрана Ал и Корин продължиха да говорят за сантабарбарските си проблеми в любимия им сантабарбарски ресторант, но сега само глухоням можеше да ги разбере.
    — Какво? „Неизживени спомени“ ли?
    — А-ха — отвърна момчето и отпи от млякото.
    — Недей да мънкаш — смъмри го тя и натъпка остатъка от пая в устата си. — Отвратително е. Колко пъти трябва да ти повтарям?
    „Колкото си ми казвала да не говоря с пълна уста“ — помисли си, но замълча. От малък бе свикнал да си държи езика зад зъбите.
    — Извинявай, мамо.
    — Каква тента?
    — Зелена.
    — Пресована или алуминиева?
    Брайън, чийто баща продаваше щори за Дик Пери и фирмата му в Саут Парис, прекрасно разбираше какво има предвид майка му, но ако тентата беше такава, той едва ли щеше да я забележи. Тенти от алуминий и пресована ламарина имаше под път и над път. Половин Касъл Рок си бе сложил такива над прозорците.
    — Не, платнена е. От брезент, струва ми се. Стои опъната и прави сянка. И е кръгла — ето така. — Той разпери ръце в полукръг, като внимаваше да не разлее млякото. — А отпред е написано името на магазина. Направо е страхотна, казвам ти.
    — Ще припадна!
    Това беше израз, който Кора често използваше да изрази възторг или гняв. Брайън отстъпи крачка назад да не би да е второто.
    — Какво мислиш, че правят там, мамо? Може би ресторант?
    — Не знам — отвърна тя и посегна към телефона на масичката. Наложи й се да премести Скуибълс, котката, програмата за телевизията и диетичната кола, но най-после го докопа. — Във всеки случай звучи ми съмнително.
    — Мамо, какво всъщност означава „неизживени спомени“? Да не би да е…
    — Не ме безпокой сега, Брайън. Мама е заета. В кутията за хляб има кифлички. Вземи си, ако искаш, но само една, че ще си развалиш вечерята — отсече майка му, докато звънеше на Майра по телефона.
    Скоро двете вече оживено обсъждаха зелената тента.
    Брайън, който не искаше кифли (обичаше майка си, но като я гледаше как яде, понякога му се изгубваше апетитът) седна на масата в кухнята, извади учебника си по математика и се зае със задачите. Беше буден и съзнателен ученик в това бе единственото домашно, което не бе написал в училище. Докато методично преместваше десетични точки и делеше числата, надаваше ухо и към разговора на майка си. „Я — отново казваше на Майра, — че това е още един магазин, в който ще се продават лепкави шишенца със стар парфюм и снимки на нечии починали роднини и просто е срамота да стават такива работи.“ Кора разправяше, че имало твърде много хора, чийто девиз в живота бил „Вземи парите и бягай“, а като споменаваше за тентата гласът й звучеше, като че ли някой умишлено се бе заел да я обиди и бе успял.
    „Сякаш си мисли, че някой е трябвало да я предупреди“ — разсъждаваше Брайън, докато моливът му старателно закръгляше и делеше десетичните числа. Да, точно така. Хем беше любопитна, хем я беше яд и тази комбинация направо можеше да я съсипе. Е, скоро всичко щеше да стане ясно. И тогава майка му може би щеше да му разкрие голямата тайна. Или пък, ако продължаваше да е така заета, щеше да я разбере от следобедните й разговори с Майра.
    Ала се случи така, че той научи много неща за „Неизживени спомени“ преди майка си, преди Майра и преди всеки друг от Касъл Рок.

2

    В деня преди откриването на „Неизживени спомени“ той едва буташе колелото си на път за дома. Беше потънал в прекрасен сън посред бял ден (който нямаше да сподели, та ако ще и да го горяха с нажежено желязо и да му пускаха смъртоносни тарантули), в който молеше мис Ратклиф да отиде с него на панаира и тя се съгласяваше.
    — Благодаря ти, Брайън — казва мис Ратклиф и в ъгълчетата на очите й — толкова сини, че изглеждаха бездънни — проблясваха сълзи на благодарност. — Напоследък… ми е така тъжно. Нали знаеш, изгубих любимия си.
    — Ще ви помогна да го забравите — отвръща той решително, но гальовно. — Само ми казвайте… Брай.
    — Благодаря ти — прошепва тя и се навежда към него така близо, че той долавя парфюма й — прелестен аромат на диви цветя. — Благодаря ти… Брай. И тъй като поне тази вечер ще бъдем момче и момиче, а не ученик и учител, можеш да ми викаш… Сали.
    Тя е като хипнотизирана от това неочаквано разбиране, от тази неподозирана мъжественост.
    „Може да е само на единадесет — мисли си, — но е по-истински мъж, отколкото Лестър някога е бил.“
    Ръката й стиска неговата. Лицата им се приближават още и още.
    — Не — мълви тя, а очите й са вече така големи и така близо, че той сякаш потъва в тях. — Не трябва, Брай… не е редно…
    — Редно е, скъпа — отвръща й той и притиска устни до нейните.
    След миг тя се дръпва и нежно прошепва…
    — Ей, момче, гледай къде караш, мама му стара!
    Изкаран от хипнозата, Брайън се озова пред пикапа на Хю Прийст.
    — Извинявайте, господин Прийст — смутолеви и почервеня като домат.
    Хю Прийст бе последният човек, когото би искал да вбеси. Работеше в комуналния отдел и се славеше с най-злия нрав в Касъл Рок. Брайън внимателно следеше движенията му. Ако Прийст тръгнеше да излиза от пикапа смяташе да се метне на колелото и да полети по Мем Стрийт със скоростта на светлината. Нямаше намерение да прекара следващия месец в болницата само защото си бе представял, че отива с мис Ратклиф на панаир.
    Но Хю Прийст стискаше бутилка бира между краката си по радиото Ханк Уилямс младши пееше „Извисен и зареден“ и той се чувстваше прекалено уютно, за да предприеме нещо толкова радикално, като да съдере кожата на някакво си момче във вторник следобед.
    — Отваряй си очите! — изръмжа и надигна бутилката, като не отместваше смразяващия си поглед от Брайън. — Защото следващия път изобщо няма да си правя труда да спирам. Просто ще мина през тебе и ще те размажа на пътя, приятел.
    После включи на скорост и потегли. Брайън изпита безумното и слава Богу, краткотрайно желание да извика: „Голяма работа!“ след него, а сетне изчака оранжевата камионетка да завие по Линдън Стрийт и продължи пътя си. Със съня за мис Ратклиф, уви, за днес беше свършено. Хю Прийст го бе върнал в действителността. Мис Ратклиф не се бе скарала с годеника си Лестър Прат; все още носеше малкия си годежен пръстен с диамант и продължаваше да кара синия му мустанг, докато чакаше новата си кола да дойде от фабриката.
    Предишната вечер Брайън ги бе видял двамата с Прат да лепят онези плакати за дявола и заровете на телефонните кабини по Лоуър Мейн Стрийт, заедно с още цяла сюрия хора. Само дето католиците си заминаха веднага след като си свършиха работата и отведоха и мис Ратклиф със себе си Така погледнато е смешно… но ако беше по-голям, той би бранил със зъби и нокти всеки един плакат, който тя е залепила със святите си ръце.
    Замисли се за тъмносините й очи, за дългите й крака на танцьорка и почувства същото крайно възмущение, което винаги го изпълваше, като се сетеше, че през януари тя имаше намерение да смени прекрасното Сали Ратклиф със Сали Прат, което звучеше на Брайън като дебелана, която се пльосва на стръмно стълбище.
    „Е — помисли си той, докато завиваше по Мейн Стрийт, — може пък да си промени решението. Всичко се случва. Може Лестър Прат да катастрофира, да получи тумор в мозъка или нещо от този род. Може дори да се окаже, че е пристрастен към наркотици. Мис Ратклиф никога не би се омъжила за наркоман.“
    Тези мисли създаваха на Брайън странен комфорт, но не променяха факта, че Хю Прийст бе прекъснал съня му точно след най-вълнуващия момент (целуването с мис Ратклиф и най-вече докосването на дясната й гърда в Тунела на любовта на панаира). Всъщност идеята беше направо налудничава — единадесетгодишен ученик да води учителката си на панаир. Тя беше хубава, но беше и възрастна. Бе казала веднъж на класа, че през ноември ще навърши двадесет и четири.
    И така, Брайън сгъна внимателно мечтите си по ръбовете, както човек би сгънал ценен документ, и ги пъхна на рафта в дъното на съзнанието си, където им беше мястото. После намести колелото си и смяташе да се прибере веднага вкъщи, но табелата пред новия магазин привлече вниманието му.
    Нещо в нея се бе променило. Той спря и се вгледа.
ТЪРЖЕСТВЕНО ОТКРИВАНЕ — 9 ОКТОМВРИ. ДОВЕДЕТЕ ПРИЯТЕЛИТЕ СИ!
    беше изчезнало и бе заменено от малка квадратна табелка, на която с червени букви на бял фон пишеше:
ОТВОРЕНО.
    И толкоз. Просто
ОТВОРЕНО.
    Брайън стоеше с колелото между краката, гледаше надписа и сърцето му заби по-често.
    „Да не мислиш да влезеш? — попита се той. — Искам да кажа, дори да са отворили един ден по-рано, нямаш намерение да влизаш, нали?“
    „Защо не?“ — отвърна си.
    „Ами-ии… защото витрината още е матирана, щората на вратата — спусната. Ако влезеш, всичко може да ти се случи. Всичко. Ами, да. Представи си, че този, дето държи магазина, е Норман Бейтс или нещо такова и се облича с дрехите на майка си, а после убива клиентите, а? Остави“ — говореше добрата му половина и сякаш съзнаваше, че е загубила.
    Брайън вече си представяше как ще каже на майка си. Как ще влезе и ей така небрежно ще подхвърли: „Мамо, онзи новия магазин, «Неизживени спомени»… отворили са го един ден по-рано. Влязох и поразгледах малко.“
    Можете да се хванете на бас, че тя незабавно ще изключи звука на телевизора! И ще иска да чуе всичко от игла до конец!
    Тази мисъл бе прекалено примамлива за Брайън. Той пусна стъпенката на колелото си, пъхна се бавно под сянката на тентата — отдолу беше поне десет градуса по-хладно — и тръгна към вратата на „Неизживени спомени“.
    Щом сложи ръка на голямата старинна месингова топка, изведнъж му хрумна, че табелата може да не е вярна. Вероятно е стояла зад вратата, приготвена за следващия ден, и някой по погрешка я е сложил. Иззад спуснатата щора не се чуваше нито звук и мястото изглеждаше пусто.
    Ала вече стигнал дотам, Брайън врътна топката… и тя поддаде. Езикът щракна и вратата на „Неизживени спомени“ се отвори.

3

    Вътре беше мрачно, но не и тъмно. На тавана бяха монтирали релси със спот-лампи (специалитет на Дик Пери и фирмата му) и някои от крушките светеха, насочени към няколко стъклени витрини, подредени из просторната стая. Повечето от витрините обаче бяха празни. Лампите осветяваха малкото предмети, които все пак бяха изложени.
    Дървеният под, който беше гол, когато тук се помещаваше кантората на „Уестърн Мейн“, сега бе покрит с плътен мокет с цвят на бургундско вино. Стените бяха боядисани в ослепително бяло. Мека светлина, бяла като самите стени, се процеждаше през матираната витрина.
    „Е, явно е грешка — помисли си Брайън. — Дори не са подредили стоката още. Онзи, дето по погрешка е сложил табелката ОТВОРЕНО на входа, също по погрешка е оставил и вратата незаключена.“
    Доброто възпитание изискваше в този случай момчето да затвори отново вратата отвън, да се качи на колелото и да се прибере у дома.
    И все пак не му се тръгваше. В края на краищата намираше се в новия магазин и наистина виждаше интериора му. Майка му цял следобед щеше да го разпитва, като разбереше за това. Най-странното бе, че не беше съвсем сигурен какво вижда. Имаше десетина
    експоната
    (или стоки) във витрините и лампите наистина бяха насочени към тях — може би за проба — само дето Брайън изобщо не можеше да разбере какво представляват те. Е, поне със сигурност можеше да каже, че това не бяха месингови легла и плесенясали стари телефони.
    — Е-хо? — викна той неуверено, без да помръдва от входа. — Има ли някой тук?
    И тъкмо се канеше да хване топката на вратата отново и да си излезе, когато някой отвърна:
    — Тук съм.
    Висока фигура — в първия момент му се стори невероятно висока — излезе зад една от витрините от свод, прикрит със завеса от тъмно кадифе. Брайън изпита моментен и твърде ужасяващ пристъп на страх, но когато светлината на една от лампите падна върху лицето на човека, страхът му премина. Мъжът беше възрастен и лицето му излъчваше доброта. Той наблюдаваше момчето е любопитство.
    — Вратата ви беше отключена — подхвана Брайън, — та си помислих…
    — Разбира се, че е отключена — отвърна високият мъж. — Реших да отворя за малко. Нещо като… предпремиера. А ти си първият ми клиент. Ела, приятелю. Влез спокойно и остави част от щастието, което носиш със себе си!
    Той се усмихна и протегна ръка. Усмивката му беше заразяваща. Брайън изведнъж почувства симпатия към собственика на „Неизживени спомени“ и нищо друго не му оставаше, освен да прекрачи прага и да стисне ръката на високия господин, без дори да се замисли. Вратата зад него се залости сама, но той дори не забеляза. Вниманието му бе привлечено от очите на високия мъж — тъмносини, като тези на мис Ратклиф. Сякаш двамата бяха баща и дъщеря.
    Ръкостискането на мъжа беше здраво и уверено, но не болезнено. И все пак в него имаше нещо неприятно. Нещо… мазно и някак студено.
    — Приятно ми е — каза Брайън.
    Тъмносините очи се ококориха срещу лицето му като семафори.
    — На мен също ми е приятно да се запознаем — отвърна високият мъж и така Брайън Раск се срещна със собственика на „Неизживени спомени“ преди когото и да било от Касъл Рок.

4

    — Казвам се Лийлънд Гонт — представи се високият мъж. — А ти си…
    — Брайън. Брайън Раск.
    — Чудесно, господин Раск. А тъй като сте първият ми клиент, мисля, че мога да ви предложа специална цена за онова, което си харесате.
    — О, благодаря — смути се момчето, — но не мисля, че мога да си купя нещо от такъв магазин. Няма да ми дадат пари до петък, пък и… — Той отново огледа полупразните витрини. — … изглежда, още не сте подредили цялата стока.
    Гонт се усмихна. Зъбите му бяха неравни и изглеждаха жълтеникави на слабата светлина, но Брайън въпреки всичко намери усмивката му за изключително чаровна и отново не можа да се сдържи и й отвърна.
    — О, да! — възкликна Лийлънд Гонт. — Това съвсем не е всичко. По-голямата част от… стоката ми — както я определихте — ще пристигне тази вечер. Но все пак имам няколко интересни неща. Разгледайте, млади ми господине Раск. Ако не друго, то поне с удоволствие бих изслушал мнението ви… Пък и сигурно имате майка, нали? Разбира се, че имате. Такъв прекрасен младеж като вас не може да бъде сирак. Прав съм, нали?
    — Да, мама си е у дома — кимна с усмивка той и изведнъж му хрумна идея. — Искате ли да я доведа?
    Ала още преди да изкаже мисълта си, вече съжаляваше. Не му се искаше да води майка си тук. На следващия ден господин Лийлънд Гонт щеше да принадлежи на целия град. На следващия ден майка му и Майра Ивънс щяха да се нахвърлят отгоре му заедно с останалите жени на Касъл Рок. Момчето предположи, че до края на месеца — какъв ти месец, може би дори до края на седмицата — господин Гонт вече нямаше да изглежда толкова странен и различен, но в този момент той все още беше сензация. В този момент все още принадлежеше само и единствено на Брайън Раск и на него му се искаше това да продължи.
    И остана изключително доволен, когато господин Гонт вдигна ръка (пръстите му бяха изключително тънки и дълги, а показалецът и средният бяха съвсем равни на дължина) и поклати глава.
    — Не, точно това не искам. Тя без съмнение ще доведе някоя приятелка със себе си, нали?
    — Да — отвърна Брайън и си представи Майра.
    — Даже може би две или три приятелки. Не, така е по-добре, Брайън. Нали мога да ти викам Брайън?
    — Разбира се — възкликна развеселен.
    — Благодаря ти. А ти ще ме наричаш господин Гонт, тъй като съм по-възрастен от теб, което не значи непременно и по-добър. Съгласен?
    — Съгласен.
    Брайън не разбра съвсем това за възрастните и добрите, но му харесваше да слуша как говори този човек. А очите му бяха наистина невероятни. Просто не можеше да откъсне поглед от тях.
    — Ето така е по-добре — отвърна господин Гонт и потърка дългите си длани.
    Сухата му кожа издаде съскащ звук, като раздразнена змия, която се кани да нападне.
    — Ще разкажеш на майка си за магазина, може би дори ще й покажеш какво си си купил, ако си купиш нещо…
    Брайън си помисли да каже на господин Гонт, че има всичко на всичко деветдесет и един цента, но се отказа.
    — И тя ще каже на приятелите си, а те — на своите приятели… Виждаш ли, Брайън? Местният вестник може само да се надява, че ще постигне такава бърза реклама! Нямаше да постигна такъв ефект, дори да те бях наел да се разхождаш из улиците, облечен със сандвич-пано!
    — Е, щом казвате — съгласи се Брайън. Нямаше преде тава какво е сандвич-пано, но беше сигурен, че за нищо на света няма да облече такова нещо. — Ще ми бъде приятно да поразгледам…
    „…малкото, което може да се види“ — премълча от учтивост той.
    — Ами гледай тогава! — подкани го господин Гонт и махна към витрините. — Чувствай се като у дома си Брайън.
    Момчето едва сега забеляза, че мъжът е облечен в спретнато дълго сако от червено кадифе. Всъщност приличаше му на смокинг, като от разказите за Шерлок Холмс които бе чел.
    Бавно отиде до най-близката витрина и погледна през рамо, сигурен, че господин Гонт ще го следва като сянка, но той все още стоеше до вратата и наблюдаваше първия си клиент със загадъчно задоволство, сякаш бе прочел мислите му. Момчето ненавиждаше собствениците на магазини да се тътрят подир клиентите си. Все му се струваше, че гледат да не би да счупиш или задигнеш нещо.
    — Гледай спокойно, Брайън — окуражи го господин Гонт. — Пазаруването е удоволствие, когато човек има време да поразгледа, и мъчение, когато трябва да купува набързо.
    — Вие да не би да сте някъде от Европа? — попита Брайън.
    Начинът, по който мъжът построяваше изреченията, и това, че използваше „човек“ вместо второ лице единствено число, му направи особено впечатление. Напомняше му за оня наперен водещ на поредицата „Шедьоври на класиката“, която майка му гледаше, когато в програмата пишеше, че ще е любовна история.
    — От Акрън съм.
    — Това в Англия ли е?
    — Това е в Охайо — отвърна сериозно Лийлънд Гонт, а после оголи големите си криви зъби в слънчева усмивка.
    Изведнъж го напуши такъв неудържим смях, какъвто понякога предизвикваха репликите от филми като „Бар «Наздраве»“. Всъщност цялата тази история го караше да се чувства участник в телевизионно шоу. Такова едно загадъчно, но не опасно.
    Прихна да се смее. За миг се притесни, че господин Гонт ще го сметне за невъзпитан (може би защото майка му винаги го обвиняваше в лошо държане и вследствие на това Брайън бе започнал да си представя живота като огромна невидима паяжина от правила и норми на поведение), но мъжът също се засмя.
    Двамата се смееха в захлас и момчето си помисли, че отдавна не е имало толкова приятен следобед.
    — Хайде, гледай, Брайън — махна с ръка господин Гонт. — Друг път ще си разправяме случки.
    И Брайън гледаше. В най-голямата витрина, която спокойно можеше да побере двадесет-тридесет експоната, имаше само пет неща. Едното беше лула. Другото — снимка на Елвис Пресли. На нея Кралят (както винаги го наричаше майката на Брайън) беше наметнал червения си шал и бялото пилотско яке с тигъра на гърба и държеше микрофон пред плътните си устни. Третият експонат беше фотоапарат „Полароид“, а четвъртият — къс излъскана скала, с дупка в средата, пълна с кристални люспи. Кристалът, като вълшебен, улавяше и отразяваше светлината на лампите отгоре.
    — Това е друза2, нали? — попита Брайън.
    — Браво! Ти си образован млад мъж, Брайън. Наистина е друза. Имам малки табелки за повечето от експонатите, но още не съм ги разопаковал, както и самите експонати впрочем. Ще трябва здравата да се потрудя, ако искам да съм готов утре сутрин — отвърна господин Гонт, но изобщо не изглеждаше притеснен.
    Напротив, сякаш беше доволен, че стои и обслужва първия си клиент.
    — А това какво е? — попита момчето и посочи петия експонат — парче дърво с размерите на показалец.
    Стоката му се струваше твърде странна за провинциален магазин. Беше харесал Лийлънд Гонт от пръв поглед, но ако и останалите му неща бяха такива, бизнесът му едва ли щеше да процъфти. Ако човек иска да продава лули, снимки на Краля и късчета дърво, Ню Йорк е мястото, където трябва да направи магазин… или поне с такова впечатление бе останал Брайън, гледайки филмите по телевизията.
    — А-аа! — възкликна господин Гонт. — Това наистина е интересен експонат. Сега ще ти го покажа.
    Той прекоси помещението, застана пред витрината, извади дебела връзка ключове и без дори да погледне, хвана един от тях и отключи. После извади късчето дърво и каза:
    — Дай ръка, Брайън!
    — У-уу, по-добре да не го пипам — дръпна се той.
    Като жител на градче, в което туризмът бе основна дейност, бе посещавал десетки магазини за сувенири и стотици пъти бе чел табелките с онова малко стихче:
„Приятно да го гледаш,
прекрасно да го пипнеш,
но счупиш ли го,
ще го купиш.“

    Представяше си ужаса на майка му, ако счупеше дръвцето — или каквото беше там — и господин Гонт, вече не така дружелюбен и весел, му кажеше, че то струва петстотин долара.
    — Защо? — вдигна вежди мъжът. Те всъщност бяха една вежда, рунтава и гъста, пораснала над очите му в непрекъсната линия.
    — Ами, много съм несръчен.
    — Глупости! Познавам несръчните момчета още щом ги видя. Ти не си от тях — възрази господин Гонт и сложи късчето дърво на дланта му.
    Брайън остана малко изненадан, като го видя в ръцете си. Дори не си спомняше да е разтварял длан.
    Но едно беше сигурно — на пипане това нещо изобщо не приличаше на дърво, а по-скоро на…
    — Прилича на… камък — колебливо каза той и вдигна очи към господин Гонт.
    — Да, вкаменило се е.
    — Вкаменило! — впечатлен, разгледа късчето дърво по-отблизо и плахо прокара пръст по повърхността му.
    Беше едновременно и гладко, и грапаво, а допирът до него не бе особено приятен. — Сигурно е старо.
    — Над две хиляди години — отвърна тържествено търговецът.
    — Е-хаа! — възкликна Брайън и едва не изпусна късчето дърво. Ръката му инстинктивно се сви да запази предмета… и изведнъж по тялото му премина странно чувство на обърканост. Усети, че… му се завива свят? Не, не беше замаян, а сякаш се отдалечаваше. Сякаш част от него напусна тялото му и се понесе нанякъде.
    Възрастният мъж го гледаше с интерес, а големите му очи изведнъж станаха колкото чаени чаши. И все пак тази замаяност не беше ужасяваща, а по-скоро забавна и със сигурност по-приятна от допира до късчето дърво.
    — Затвори очи! Затвори очи, Брайън, и ми кажи какво чувстваш!
    Момчето затвори очи и застана така — неподвижен, изпънал ръка, стиснал късчето дърво в юмрука си. Не видя как горната устна на господин Гонт се изпъна като кучешка над големите му, криви зъби в гримаса на удоволствие или може би на очакване. Долавяше само някакво мъгляво усещане за движение — някакво полюшване… и звук, кратък и глух: туп-туп… туп-туп… туп-туп. Познаваше този звук. Това беше…
    — Лодка! — извика въодушевено, без да отваря очи. — Сякаш се возя на лодка!
    — Наистина ли? — попита търговецът и гласът му прозвуча безкрайно далечен.
    Усещанията се засилваха. Сега Брайън сякаш подскачаше по дълги, лениви вълни. Чуваше далечни писъци на птици и по-близо — гласове на десетки животни: мучене на крави, кукуригане на петли, басово ръмжене на тигър — по-скоро израз на досада, отколкото на раздразнение… В тази едничка секунда почти усещаше дървото под краката си (същото онова дърво, от което се бе откъснало парчето) и изведнъж осъзна, че и собствените му крака вече не са обути в маратонки, а в някакви сандали…
    Но картината си отиваше. Накрая се сви до малка бляскава точка, като светлината на телевизора, когато изгасне токът, и изчезна. Отвори очи, разтреперан и възбуден.
    Юмрукът му така здраво стискаше късчето дърво, че с усилие разтвори пръсти й ставите му проскърцаха като ръждясали панти.
    — Май-кооо! — прошепна той.
    — Страхотно е, нали? — попита весело господин Гонт и измъкна късчето дърво от ръцете му с вещината на доктор, който вади треска от плът.
    После върна чудатия предмет на мястото му и затвори витрината със замах.
    — Страхотно е — съгласи се Брайън и гласът му излезе от гърлото почти като въздишка.
    После се наведе и се вгледа в късчето дърво. Ръката му все още малко пареше там, където го бе държал. Всичките усещания — полюшването на палубата, ударите на вълните по кърмата, допира с дървото под краката му — все още витаеха в съзнанието му, макар да знаеше, че колкото и да е жалко, те ще преминат като сън.
    — Чувал ли историята за Ной и ковчега му? — попита господин Гонт.
    Брайън се замисли. Беше сигурен, че това е някаква библейска история, но обикновено се отвяваше нанякъде по време на неделните проповеди и часовете по религия.
    — Да не е това онази лодка, дето обиколила света за осемдесет дни?
    — Нещо такова, Брайън — засмя се мъжът. — Нещо такова. Е, това късче дърво се предполага, че е част от Ноевия ковчег. Разбира се, аз не мога да твърдя със сигурност, че е от там, защото хората ще си помислят, че това е опашата лъжа. Има сигурно пет хиляди души по света, които се опитват да продадат късчета дърво, дето уж са част от Ноевия ковчег, и поне петстотин хиляди, които се мъчат да пробутат парчета от Светия кръст, но аз мога само да кажа, че това късче дърво тук е на повече от две хиляди години, защото съм го изследвал в лаборатория и мога да твърдя, че е намерено в Свещената земя, макар и не на връх Арарат, а на връх Морам.
    Цялата тази информация се потули някъде в главата на Брайън, но най-същественото остана.
    — Две хиляди години! — възкликна той. — Сигурен ли сте?
    — Напълно. Имам сертификат от Масачузетския технологичен институт, където го изследваха. Той си върви с експоната, разбира се. Но да ти кажа право, аз наистина смятам, че е възможно да е част от Ковчега. — Той загледа късчето дърво, а после вдигна ослепително сините си очи към Брайън и момчето остана като парализирано от погледа му. — В края на краищата връх Морам е на по-малко от тридесет километра птичи полет от връх Арарат, а в световната история са правени и по-големи грешки от това къде е била последната спирка на някаква лодка, пък било то и голяма. Особено когато легендите са се пренасяли от уста на уста с векове, преди да бъдат окончателно написани на хартия. Прав ли съм?
    — Ъ-ха. Звучи логично.
    — Освен това дървото предизвиква странни усещания, когато човек го вземе в ръка, нали?
    — Ами, да.
    Господин Гонт весело разроши косата на момчето и развали магията.
    — Харесваш ми, Брайън. Ще ми се всичките ми клиенти да са толкова чудесни. Тогава животът на скромните търговци като мен би бил много по-лек.
    — За колко… за колко бихте продали нещо такова? — попита Брайън и с разтреперан пръст посочи късчето дърво.
    Едва сега започваше да осъзнава колко дълбоко го бе разтърсило преживяното. Беше като да долепиш рапан до ухото си и да чуеш шума на океана… само че триизмерно и съвсем осезаемо. Така му се искаше господин Гонт да му даде да подържи дръвцето отново, но не знаеше как да го помоли, пък и той не предложи.
    — Ха, сега да видим. — Търговецът почукна с пръсти по брадичката си и го погледна лукаво. — Що се отнася до този експонат и до останалите наистина интересни неща, които продавам, цената зависи от купувача. От това какво купувачът би бил готов да заплати. Е, ти колко би дал, Брайън?
    — Не знам — смутолеви момчето, мислейки за деветдесетте цента в джоба си. — Много!
    Господин Гонт вирна глава и сърдечно се разсмя. Едва тогава Брайън забеляза, че косата на мъжа срещу него е посребрена само на слепоочията, макар да беше съвсем сива, когато го видя за пръв път.
    „Сигурно е било от светлината“ — помисли си.
    — Е, беше ми много интересно, Брайън, но наистина ме чака много работа и…
    — О, да, да — замънка момчето, изведнъж осъзнало, че трябва да се държи прилично. — Аз също трябва да тръгвам вече. Извинявайте, че ви забавих толкова…
    — Не, не! Не ме разбирай погрешно! — възкликна господин Гонт и сложи ръка на рамото му.
    Брайън рязко се отдръпна. Надяваше се жестът му да не изглеждал прекалено неучтив, но дори и да беше, той просто не можеше да се въздържи. Ръката на мъжа бе твърда, суха и някак неприятна. Всъщност допирът с нея по нищо не се различаваше от допира с онова парче вкаменено дърво, което уж било част от Ноевия ковчег или каквото и да е там. Но господин Гонт бе прекалено зает да забележи инстинктивния жест на момчето и се държеше сякаш той бе нарушил етикета.
    — Исках да кажа, че просто трябва да започнем пазарлъка. Всъщност не мисля, че е необходимо да разглеждаш останалите неща. Те не са кой знае колко, пък и ти вече видя най-интересните от тях. Но аз си знам стоката и дори без описа в ръка бих могъл да ти покажа нещо, което да те заинтригува, Брайън. Какво би ти харесало?
    — Амии-и-и… — провлачи момчето.
    Харесваха му стотици неща и в това беше проблемът — когато го питаха така направо, просто не можеше да реши кое от тях би му харесало най-много.
    — В такива случаи не се мисли много — каза господин Гонт и макар гласът му да звучеше вяло, погледът внимателно изследваше лицето на Брайън. — Като те питам: Брайън Раск, какво най-много би желал в този момент, какво ще ми отговориш? Бързо!
    — Санди Коуфакс — бързо отвърна той.
    Не беше осъзнал, че дланта му се е отворила да поеме късчето от Ноевия ковчег, докато не го видя да лежи в ръката му. Не знаеше какво ще отговори, докато не чу думите да излизат от устата му. Ала щом ги чу, разбра, че те напълно изразяват желанията му.

5

    — Санди Коуфакс? — замисли се господин Гонт. — Интересно.
    — Е, не самия Санди Коуфакс, разбира се. Имам предвид негова снимка.
    — С екипа на „Топс“ или на „Флийърс“?
    Брайън не се беше и надявал, че следобедът може да стане толкова приятен. Търговецът разбираше от бейзболни картички, колкото и от реликви и друзи, а това наистина беше страхотно.
    — „Топс“.
    — Сигурно искаш първата му снимка — каза със съжаление господин Гонт. — Не мисля, че мога да ти помогна, но…
    — Не — прекъсна го момчето. — Не от 1954. От петдесет и шеста. Тя ми трябва. Колекционирам снимки на бейзболисти от 1956. Татко ме запали по тях. Забавно е, а и само някои от тях са наистина скъпи — Ал Калайн, Мел Парнъл, Рой Кампанела и други от тяхната класа. Вече имам петдесет снимки, включително и тази на Ал Калайн. Струваше цели тридесет и осем долара. Доста ливади окосих, докато си я купя.
    — Сигурен съм — отвърна мъжът с усмивка.
    — Та, както казах, повечето от снимките от петдесет и шеста не са кой знае колко скъпи — струват по пет, седем до десет долара. Но виж, Санди Коуфакс в добро състояние може да ти излезе деветдесет, дори сто долара. През петдесет и шеста той не е бил толкова известен, но после е станал наистина велик. А по онова време „Доджърс“ все още са били в Бруклин. Хората обаче много-много не са ги обичали. Или поне така казва баща ми.
    — Баща ти е напълно прав. Мисля, че имам нещо, което ще те направи много щастлив, Брайън. Почакай тук.
    Той се пъхна зад завесата и го остави пред витрината с късчето от Ноевия ковчег, полароида и снимката на Краля. Момчето пристъпяше нетърпеливо от крак на крак и не смееше да се надява. Казваше си, че дори господин Гонт да има снимка на Санди Коуфакс с екипа на „Топс“ и дори да е от петдесетте, сигурно ще се окаже, че е от петдесет и пета или от петдесет и седма. Пък и наистина да е от петдесет и шеста, каква полза, като имаше по-малко от един долар в джоба?
    „Е, поне мога да я разгледам, нали? — помисли си Брайън. — За гледане пари не взимат.“
    И това беше един от любимите изрази на майка му.
    От стаята зад завесата се чуваше потропване на кутии и глухо влачене на кашони по пода.
    — Само минутка, Брайън! — провикна се малко задъхано господин Гонт. — Сигурен съм, че тук някъде имаше една кутия от обувки…
    — Не се притеснявайте заради мен, господин Гонт! — викна на свой ред той, като силно се надяваше, че Гонт ще продължи да се притеснява, докато намери онова, което търси.
    — Да не би пък да не е пристигнала още? — усъмни се собственикът на магазина.
    Сърцето на Брайън замря.
    — Но, не… почти съм сигурен, че… Чакай! Ето я!
    Момчето направо щеше да се пръсне от вълнение.
    Господин Гонт се показа зад завесата. Косата му беше разчорлена, по ревера на смокинга му имаше прах, но в ръцете си държеше кутия от маратонки „Джордан“. Той я постави на тезгяха и отвори капака. Брайън нетърпеливо надникна вътре. Кутията беше пълна със снимки на бейзболисти, всяка в целофанен плик, точно като в магазина за бейзболни артикули в Норт Конуей, откъдето понякога пазаруваше.
    — Мислех си, че има опис, но уви! Но нищо. Както ти казах, знам стоката си. Това е много важно, когато човек продава по малко от всичко. Сигурен съм, че тук някъде имаше…
    Гласът му постепенно утихна и той започна да се рови из кутията.
    Брайън гледаше снимките, които пробягваха пред очите му, и немееше. Човекът, който държеше магазина за бейзболни артикули, имаше богата колекция, но съдържанието дори на целия му магазин не можеше да се мери със съкровищата, събрани в тази кутия от маратонки. Тук имаше реклами за тютюн със снимки на Тай Коб и Пай Трейнър, за цигари — с Бейб Рут, Доум Ди Маджо, Джордж Келър и дори Хайръм Дисен, едноръкият пичер, който бе играл за „Уайт Сокс“ през четиридесетте. „Лъки Страйк отива на война!“, пропагандираха те. И изведнъж, за части от секундата, Брайън мерна едно широко, спокойно лице над униформата на „Питсбърг“.
    — Боже, не беше ли това Хоунъс Вагнер? — застина момчето. Сърцето му трептеше, сякаш малка птичка се бе заклещила в гърлото му и сега пърхаше да излезе. — Та това е най-ценната снимка на света!
    — Да, да — отвърна разсеяно господин Гонт.
    Пръстите му шеметно прехвърляха снимките — лица от друга епоха гледаха затворени зад целофанените си опаковки, лица на мъже, които бяха пълнили трибуните, на герои от велики и отминали златни години, години, за които днешното момче все още хранеше чисти и съкровени мечти.
    — От всичко по малко, Брайън, в това е тайната на успешния бизнес. Разнообразие, удоволствие, възхита, удовлетворение… това е истинският живот. Обикновено не давам съвети, но ще ти е от полза да запомниш това… Я да видим сега… тук някъде беше… А ето!
    Той измъкна една снимка от купа, като факир, който изпълнява някакъв трик, и я положи тържествено в дланите на Брайън.
    Беше Санди Коуфакс.
    Сниман през петдесет и шеста с екипа на „Топс“.
    Имаше и автограф.
    — На моя добър приятел Брайън, с най-сърдечни пожелания. Санди Коуфакс — прочете шепнешком момчето.
    И повече не продума.
    Просто погледна безмълвно господин Гонт и човекът се усмихна.

6

    — Не съм я изфабрикувал, Брайън, нито пък съм го планирал. Просто съвпадение… Хубаво съвпадение все пак, не мислиш ли?
    Все още не беше в състояние да говори. Целофанената опаковка и скъпоценното й съдържание странно тегнеха в дланта му.
    — Извади я — подкани го търговецът. Гласът на момчето най-после се завърна в гърлото му и той простена като немощен старец.
    — Не смея.
    — Аз пък смея — отвърна господин Гонт, взе пликчето от ръцете му, отвори го с грижливо поддържан нокът, извади снимката и я пъхна в ръката му.
    С върха на пръстите си Брайън усещаше грапавините по повърхността на снимката. Грапавините от писалката, с която Санди Коуфакс бе изписал името си… имената им. Подписът му бе почти като отпечатания, само дето там пишеше Санфърд Коуфакс, а тук — Санди. Освен това този тук беше съвсем истински. Бейзболистът бе държал тази снимка в ръцете си и собственоръчно бе изписал великото си име на нея.
    Но на снимката имаше и друго име — това на Брайън. Някое момче със същото име бе стояло край игрището преди започването на мача и Санди Коуфакс, истинският Санди Коуфакс, млад, силен, все още неизживял славните си години, бе взел подадената му снимка и вероятно все още ухаещ на сладка розова дъвка, бе изписал името си на нея…
    „И моето“ — помисли си Брайън.
    И изведнъж то се върна, онова чувство, което бе изпитал, докато държеше вкамененото късче дърво. Но този път бе много по-силно.
    Ухание на трева, свежа и току-що окосена.
    Облак прах около „ръкавицата“ от конска кожа.
    Викове и смях.
    — Здравейте, господин Коуфакс, бихте ли ми дали автограф?
    Продълговато лице. Кафяви очи. Тъмна коса. Той сваля набързо шапката, почесва се над челото и отново я слага.
    — Естествено, малкия. — Взима снимката. — Как се казваш?
    — Брайън, сър. Брайън Сегуин.
    Драс, драс върху снимката и вълшебството е там завинаги.
    Искаш ли да станеш бейзболист, като пораснеш, Брайън?
    Въпросът е дежурен и той го задава, без дори да вдигне поглед от снимката, която държи в едрата си дясна ръка, за да може да пише с лявата, която скоро ще стане знаменита.
    — Да, сър.
    — Учи се тогава! — отвръща той и подава обратни снимката.
    — Да, сър!
    Но той вече си тръгва, затичва се по прясно окосената трева и сянката му подтичва след него.
    — Брайън? Брайън!
    Дълги пръсти щракнаха пред лицето му — пръстите на господин Гонт. Излезе от унеса си и видя приветливото лице на търговеца.
    — Тук ли си, Брайън?
    — Извинете — смутолеви момчето и поруменя. Съзнаваше, че трябва да върне снимката, да я върне и да се махне от това място, но сякаш нещо го задържаше. Господин Гонт гледаше право в очите му, право в съзнанието му и той за пореден път се почувства неспособен да извърне очи.
    — Е — подхвана кротко мъжът, — да речем, Брайън, че ти си купувачът. Колко би дал за тази снимка?
    Отчаянието натежа като камък в сърцето на момчето.
    — Имам всичко на всичко…
    — Ш-шт! — вдигна ръка господин Гонт. — Тихо! Купувачът никога не трябва да казва на продавача с колко пари разполага! Все едно да си дадеш портфейла и да изпразниш джобовете си на тезгяха! Ако не можеш да лъжеш, по-добре си мълчи! Това е основното правило на почтената търговия Брайън, момчето ми.
    Очите му бяха толкова тъмни и големи, че Брайън сякаш плуваше в тях.
    — Тази снимка има две цени, Брайън. Едната е в пари, другата — в услуга. Разбираш ли?
    — Да — отвърна машинално.
    Чувстваше се далече, далече… На хиляди километри от Касъл Рок, от „Неизживени спомени“, дори от себе си. Единствената реалност в тази далечна пустош бяха очите на господин Гонт — огромни и тъмни.
    — Паричната стойност на тази снимка на Санди Коуфакс с автограф от петдесет и шеста година е осемдесет и пет цента. Така добре ли е?
    — Да — съгласи се Брайън и гласът му долетя сякаш от вечността.
    Съзнанието му плуваше нанякъде и… все повече се приближаваше до онази точка, в която всяко усещане замира.
    — Добре — дочу се галещият глас на господин Гонт. — Споразумението ни върви добре. Що се отнася до услугата… познаваш ли една жена на име Уилма Джърсик, Брайън?
    — Уилма ли? Разбира се — отвърна от бездната си. — Тя живее на ъгъла до нас.
    — И аз така знам. Слушай внимателно, Брайън.
    Мъжът сигурно бе продължил да говори, но той не можеше да си спомни какво бе казал.

7

    Първото нещо, което момчето осъзна, след като се отърси от унеса си, бе, че господин Гонт го извежда учтиво на Мейн Стрийт, казва му колко му е приятно, че са се запознали, и го моли да разкаже на майка си и на всичките си приятели, че е бил обслужен почтено и вежливо.
    — Да, разбира се — отвърна Брайън. Чувстваше се объркан… но и много ободрен. Сякаш току-що се бе събудил от сладка следобедна дрямка.
    — И пак да дойдеш — подхвърли търговецът и затвори вратата.
    На табелката пишеше:
ЗАТВОРЕНО.

8

    На Брайън му се струваше, че е стоял в „Неизживени спомени“ с часове, но когато погледна часовника пред банката, той показваше четири без десет. Бяха минали по-малко от двадесет минути. Момчето понечи да се качи на колелото, но после опря рамката на тялото си и бръкна в джобовете на панталона си.
    В единия имаше шест лъскави медни монети, а в другия — скъпоценната снимка с автограф на Санди Коуфакс.
    Явно бяха сключили някаква сделка, макар че за нищо на света не можеше да си спомни каква точно. Помнеше само че се спомена името на Уилма Джърсик и толкоз.
    На моя добър приятел Брайън, с най-добри пожелания Санди Коуфакс.
    Каквато и сделка да бяха направили, то тя си заслужаваше.
    Снимка като тази струваше повече от всичко на света.
    Брайън я прибра грижливо в чантата си да не се измачка, метна се на колелото и забърза към къщи.
    През целия път усмивката не слезе от лицето му.

Втора глава

1

    Когато в малко американско градче се открива нов магазин, местните — макар да се държат провинциално в стотици други случаи — проявяват космополитно отношение, което градските им братовчеди едва ли биха постигнали. В Ню Йорк или Лос Анджелис нова галерия би привлякла вниманието на група вероятни клиенти или просто зяпачи още преди вратите да се отворят за пръв път. Новооткрит клуб може дори да събере тълпа от „папараци“3, въоръжени с апарати и камери. Театралите на Бродуей пък още преди премиерата възбудено одумват всяка нова пиеса, която — успешна или не — предвещава разгорещени коментари.
    Когато в малко американско градче се открива нов магазин, пред вратите му рядко се събира тълпа, а за фотографи и дума не може да става. След като решетките се вдигнат, вратите разтворят и новият магазин бъде обявен за открит, клиентите започват да се точат един по един в редичка, която без съмнение би поразила всеки аутсайдер с безразличието си и би била сметната за зла поличба за бъдещия просперитет на собственика.
    Онова, което на пръв поглед изглежда като липса на интерес, често прикрива силен ентусиазъм и още по-силно любопитство. (Кора Раск и Майра Ивънс не бяха единствените жени в Касъл Рок, които загряваха телефонните кабели с предположения за „Неизживени спомени“ седмици преди откриването му.)
    Но любопитството и интересът ни най-малко не променяха консервативния подход на провинциалните клиенти. Някои неща просто НЕ СА ПРИЕТИ, особено в онези типично американски градчета на север от Бостън. Това са общности, които девет месеца от годината функционират съвсем самостоятелно, без това да им пречи, и в тях се смята за неетично да се заинтригуваш прекалено бързо или пък по какъвто и да било начин да изразиш нещо повече от „случаен интерес“, така да се каже.
    Между разглеждането на нов магазин в малък провинциален град и посещението на престижен прием в някой мегаполис има учудващо много прилики. И двете предизвикват силно въодушевление в участниците и се подчиняват на общи неписани нравила. Най-важното от тях е, че човек не трябва да идва пръв. Разбира се, все някой трябва да наруши този основен закон, защото иначе не би имало посетители, но един новооткрит магазин е обречен да остане празен поне половин час, след като табелката е обърната с надписа „ОТВОРЕНО“ навън, а всеки добър познавач би ви казал, че първите клиенти ще дойдат на групичка от двама-трима, а най-вероятно четирима.
    Второто правило е, че клиентите, дошли на оглед, показват учтивост, която граничи със студенина. Третото — че никой не трябва да разпитва (поне при първото посещение) за произхода или надеждността на новия търговец, а четвъртото — че никой не трябва да носи подарък за добре дошъл, още по-малко пък нещо толкова ангажиращо като домашно приготвен кейк. И последното правило, също толкова желязно колкото и първото, гласи: Човек не трябва да си тръгва последен.
    Този параден гавот, който може да се нарече „танц на женското любопитство“, трае от две до осем седмици и не се разиграва, когато някой местен отвори магазин. В такива случаи откриването по-скоро прилича на семейна сбирка — непринудена, освободена и доста скучна. Ала когато новият търговец е От Другаде (което винаги се казва така, че да се чуят главните букви), „танцът на женското любопитство“ е неизбежен като смъртта и силата на гравитацията. Когато пробният период приключи (никой не пуска обява във вестника, че е свършил, но всички някак си го разбират), става едно от двете: или търговията започва да тече нормално и доволни клиенти почват да носят закъснели подаръци и покани за посещения, или новият бизнес замира. В градчета като Касъл Рок новите инициативи се обявяват за „провалени“ седмици, дори месеци, преди злочестият съдържател да осъзнае сам факта.
    Но в Касъл Рок имаше една жена, която не играеше по приетите правила, колкото и задължителни да изглеждаха те за останалите. Това беше Поли Чалмърс, която държеше „Ти шиеш и шиеш“. Никой не очакваше от нея нормално поведение. Тя бе смятана от жените в Касъл Рок (пък и от голяма част от мъжете) за Ексцентрична.
    Поли създаваше много проблеми на самозваните обществени арбитри на Касъл Рок. Първо, никой не можеше да реши най-важния въпрос: беше ли Поли От Града или беше От Другаде? Наистина тя беше родена и почти израсна в Касъл Рок, но напусна града едва осемнадесетгодишна, след като забременя от Дюк Шийхън. Това беше през седемдесета и до 1987, когато се върна за постоянно, бе идвала в градчето само веднъж.
    Това кратко посещение се бе състояло през седемдесет и пета, когато баща й умираше от рак. След смъртта му Лорейн Чалмърс претърпя сърдечен удар и Поли остана да се грижи за майка си. През пролетта на седемдесет и шеста Лорейн отново получи удар — този път фатален — и след погребението Поли (която дотогава бе поддържала изключителна тайнственост около себе си, ако питате жените от града) си тръгна отново.
    Този път си замина завинаги!, бе общото заключение, а когато и последната Чалмърс, старата леля Еви, умря през осемдесет и първа и Поли не дойде на погребението, заключението бе обявено за доказан факт. И все пак преди четири години тя се върна и отвори шивачница. Макар че никой не знаеше със сигурност откъде е взела пари за новото начинание, всички решиха, че най-вероятно това е наследството на старата леля Еви. На кого другиго ще е завещала парите си тая стара кукумявка?
    Най-заклетите привърженици на la comedie humaine4 (а това бяха почти всички) се чувстваха сигурни, че ако дребният бизнес на Поли потръгне и тя се задържи в градчето, повечето от нещата, които ги вълнуват, щяха да им се разкрият с времето, Но в случая Поли много факти останаха забулени в тайна. А това наистина беше отчайващо!
    Знаеше се, че е прекарала част от времето в Сан Франциско и толкоз. Лорейн Чалмърс беше по-потайна и от дявола, като станеше дума за блудната й дъщеря. Дали Поли беше ходила на училище там или някъде другаде? Въртеше си бизнеса, сякаш бе ходила на курсове и бе завършила с отличие, но никой не можеше да бъде сигурен дали е така. Беше сама, когато се върна, но дали се бе омъжвала, било в Сан Франциско, било по другите места, където е живяла през всичкото това време? И това никой не можеше да каже. Знаеше се само, че не се е омъжила за Шийхън — той бе отишъл във флота, бе се позавъртял там година-две и сега продаваше недвижими имоти някъде в Ню Хемпшър. И защо Поли изобщо се бе върнала да живее тук след толкова години?
    Но най-много ги вълнуваше какво е станало с бебето. Дали хубавата Поли е направила аборт? Или пък го е дала за осиновяване? Дали пък не го е родила? И ако да, умряло ли е? Или пък е живо и до днес, ходи някъде на училище и пише редки писма на майка си? Никой не знаеше нищо по този въпрос и в известен смисъл загадките около „него“ бяха като трън в очите. Момичето, което бе забременяло и заминало с една „Сива хрътка“5 сега беше четиридесетгодишна жена, която вече четири години живееше и въртеше бизнес в градчето, а те дори не знаеха пола на детето, заради което бе заминала.
    Съвсем наскоро Поли Чалмърс направи поредната демонстрация на ексцентричност (ако изобщо имаше нужда от това), като тръгна с Алън Пангборн, местния шериф, който бе погребал жена си и детето си само преди година и половина. Такова поведение не можеше да се нарече Скандално, но то решително беше Ексцентрично и затова никой не се учуди, като видя Поли Чалмърс да крачи по тротоара на Мейн Стрийт от собствената си врата до тази на „Неизживени спомени“ в десет часа и две минути на девети октомври. Никой не се учуди и на онова, което носеше в облечените си с ръкавици ръце: метална кутия, в която можеше да има само кейк.
    Както местните казаха впоследствие, това бе типично в неин стил.

2

    Витрината на „Неизживени спомени“ беше излъскана до блясък и вътре бяха подредени десетина експоната — часовници, сребърни прибори, картини, прекрасен триптих, който чакаше някой да го изпълни със снимки на любими хора. Поли хвърли одобрителен поглед към изложените предмети и тръгна към вратата. На табелката отпред пишеше: ОТВОРЕНО. Когато завъртя дръжката и влезе вътре, над главата й издрънка медно звънче, монтирано след идването на Брайън Раск.
    Магазинът миришеше на нов мокет и прясна боя. Беше изпълнен със слънце и когато Поли пристъпи навътре и огледа наоколо с интерес, в съзнанието й веднага се оформи впечатление.
    „Ето това е успех! Още никой не е прекрачил прага, а начинанието вече е успешно. Забележително!“
    Такива прибързани констатации не бяха характерни за нея, нито пък имаше навика да одобрява нещата от пръв поглед, но фактите просто бяха неоспорими.
    Висок мъж стоеше наведен над една от витрините. Когато звънчето издрънка, той вдигна глава и се усмихна.
    — Добър ден.
    Тя беше практична и умна жена, която обикновено се справяше с всяко положение, но този път за миг се стъписа щом зърна очите на непознатия.
    „Познавам го — бе първата мисъл, която доби очертание в мъглата. — Виждала съм този човек някъде. Но къде?“
    Не, не го беше срещала, но тази увереност дойде едва по-късно. Може би е déjà vu6, предположи тя — онова усещане за неизживян спомен, което почти всеки изпитва от време на време, чувство, объркващо и неясно, приказно и в същото време толкова прозаично.
    Поли не беше на себе си за миг и успя само да му се усмихне смутено. После понечи да хване по-здраво кутията с кейка и по ръката й пробяга жестока болка, която като острие прободе китката й. Сякаш зъбците на огромна вилица се бяха забили в плътта й. Беше артритът. Болеше я неописуемо, но поне насочи вниманието й и тя успя да проговори, преди мълчанието й да бъде забелязано… Ала мъжът, изглежда, вече го бе забелязал. От ясните му, меднокафяви очи едва ли можеше да се скрие нещо.
    — Здравейте — каза тя. — Аз съм Поли Чалмърс. Държа шивачницата през две врати оттук и си помислих, че след като сме съседи, би било добре да дойда и да ви поздравя с „добре дошъл“, преди да стане навалица.
    Той се усмихна и лицето му светна. Въпреки острата болка, която все още пронизваше ръката й, Поли не можа да не му отговори със същото.
    „Ако не бях влюбена в Алън — помисли си тя, — бил паднала в краката на този мъж, без дори да се замисля.“
    Представи си как жените, които ще надникнат тук до края на деня, ще си тръгнат към къщи с тайни мераци по него, и тази мисъл я изпълни със странно въодушевление. Мъжът не носеше халка, а това щеше да налее масло в огъня.
    — За мен е чест да се запознаем, госпожо Чалмърс — той и пристъпи напред. — Името ми е Лийлънд Гонт.
    Той подаде дясната си ръка и леко се смути, като видя клиентката си да се дърпа.
    — Извинете ме, дано не ви се стори нелюбезно, но не се ръкувам. Имам артрит — оправда се тя и за повече убедителност остави кутията с кейка на щанда и вдигна облечените си в ръкавици ръце.
    Всъщност в тях нямаше нищо зловещо, но те наистина бяха деформирани.
    Някои жени в града си мислеха, че Поли се гордее с болестта си. Че защо иначе ще я демонстрира така открито? Но истината беше съвсем друга. Макар да не бе суетна, тя все пак проявяваше грижа за външния си вид и грозотата на ръцете й я притесняваше. Затова първата й работа бе да ги изложи на показ и всеки път през главата й минаваше една и съща мисъл: „Ето. Свърши се. Сега вече може да продължим нататък.“
    Хората обикновено показваха известно смущение при този неин жест, но Гонт не го направи. Просто хвана лакътя й с ръка, която й се стори твърде силна, и се здрависа с него, вместо с дланта й. Подобен жест беше прекалено интимен за първа среща, но Поли не остана шокирана. Напротив, стори й се дружелюбен и дори забавен. И все пак се радваше, че е бил кратък. Допирът със сухите ръце на мъжа беше неприятен дори през лекия шлифер, с който бе облечена.
    — Сигурно не ви е леко да въртите шивачница с тази болежка, госпожо Чалмърс. Как въобще се справяте?
    Това бе въпрос, който много малко хора й бяха задавали и като се изключи Алън, тя не си спомняше някой да я е питал така направо.
    — Шиех по осем часа на ден, докато беше възможно. Стисках зъби и така… Сега имам пет-шест момичета, които работят за мен през свободното си време, а аз гледам да се занимавам повече с кройките. Все пак от време на време и аз сядам на машината.
    Това си беше чиста лъжа, но тя я изрече по-скоро за свое успокоение, отколкото за нещо друго.
    — Много се радвам, че наминахте. Да ви кажа право изпитвам истинска сценична треска.
    — Така ли? Защо?
    Що се отнасяше до хората, прибързаните преценки съвсем не бяха в стила на Поли и тя се учуди, дори малко поуплаши, от това колко бързо и естествено се бе сближила с този мъж, когото виждаше за пръв път.
    — Безпокоя се, че никой няма да влезе в магазина ми.
    — Ще дойдат — успокои го тя. — На всички им се иска да разгледат стоката ви — никой не е наясно какво може да се продава в магазин, наречен „Неизживени спомени“. Но по-важното е, че искат да видят вас. Това е. В малко градче като Касъл Рок…
    — … никой не иска да изглежда прекалено заинтригуван — довърши мисълта й той. — Знам, бил съм на такива места. Здравият ми разум непрекъснато ми повтаря, че това, което току-що казахте, е самата истина, но има някакъв вътрешен глас, който непрекъснато ми нашепва: „Няма да дойдат, Лийлънд. Никой няма да влезе, помни ми думата.“
    Поли се разсмя и си спомни, че се бе чувствала по същия начин, когато откри шивачницата преди години.
    — А това какво е? — попита Гонт и посочи към кутията.
    — Кейк. И ако познавам този град поне наполовина, колкото си мисля, бъдете сигурен, че е единственият, който ще получите днес.
    Той се усмихна, искрено развълнуван.
    — Благодаря ви! Много ви благодаря, госпожо Чалмърс!
    А тя, която винаги бе мразила да й говорят на малко име, която проявяваше съмнение към всеки, който си позволяваше да го прави, изведнъж се чу да казва:
    — Тъй като ще бъдем съседи, викайте ми Поли.

3

    Кейкът беше страхотен и Лийлънд Гонт се убеди в това с отварянето на капака. После покани Поли да остане да хапне едно парченце с него. Тя заскромничи, той настоя.
    — Сигурно сте оставили някого в шивачницата, а при мен в близкия половин час едва ли ще се осмели да влезе някой. Освен това имам да питам хиляди неща за градчето.
    Поли се съгласи. Мъжът изчезна зад завесата да вземе прибори и тя го чу да се качва по стълби.
    „Вероятно живее горе — помисли се тя. — Поне засега.“
    Докато го чакаше, разгледа наоколо.
    Красивата табелка на стената до вратата, през която бе влязла, гласеше, че магазинът ще бъде отворен от десет сутринта до пет следобед в понеделник, сряда, петък и събота и затворен, освен „по уговорка“, във вторник и четвъртък, до края на пролетта.
    „Тоест — помисли си Поли с усмивка, — докато не пристигнат шантавите туристи с пълните си портфейли.“
    „Неизживени спомени“ е антикварен магазин, отсъди тя след първоначалния оглед. Първокласен антикварен магазин.
    Но по-внимателното вглеждане в стоките, изложени по витрините, я убеди, че заключенията й са малко прибързани.
    Експонатите, които бяха подредени в деня, когато Брайън се отби — друзата, полароида, снимката на Елвис Пресли и другите дреболии — все още бяха там, но към тях бяха добавени още тридесетина други. Малък килим, който сигурно струваше състояние, висеше на ослепително белите стени — беше турски и много стар. В една от витрините имаше колекция от оловни войничета, вероятно антики, но Поли знаеше, че и онези, които бяха излети преди седмица в Хонконг, също имаха старинен вид.
    Стоките бяха подредени по най-невероятния начин. Между снимката на Елвис, която според Поли можеше да се купи за по-малко от пет долара на всеки панаир, и един мижав ветропоказател във формата на американския орел, стоеше кристална лампа, която със сигурност струваше поне осемстотин долара, а можеше да стигне и до пет хиляди. Очукан чайник беше сложен между две разкошни френски кукли, за чиято цена тя не смееше и да помисли.
    Имаше колекция от рекламни картички и снимки на знаменитости, стойка с долнопробни списания от тридесетте („Странни истории“, „Невероятни случки“, „Страховит разкази“), радиошкаф от петдесетте, оцветен в онова отвратително бозаво, което е било на мода тогава.
    Повечето от артикулите — макар и не всички — имал малки обяснителни табелки: ТРИКРИСТАЛНА ДРУЗ ОТ АРИЗОНА, КОМПЛЕКТ ГАЕЧНИ КЛЮЧОВЕ. Надписът пред парченцето дърво, което толкова бе впечатлило Брайън, гласеше, че това е ВКАМЕНЕЛОСТ ОТ СВЕЩЕНАТА ЗЕМЯ, а пред картичките и списанията пишеше: РАЗПОЛАГАМЕ И С ДРУГИ ПРИ ПОИСКВАНЕ.
    Всички стоки, антики или кич си приличаха по едно: на никоя от тях нямаше цена.

4

    Гонт се върна с две обикновени порцеланови чинийки нож и две вилици.
    — Всичко е нагоре с краката — призна си той и отвори кутията с кейка. — Ще си потърся къща веднага щом нещата тук се канализират, но засега мисля да живея над магазина. Горе няма къде да стъпиш от кашони. Господи колко мразя кашоните! Кого ще ми препоръчате…
    — О, не, не толкова голямо! — запротестира Поли. — Не бих могла да го изям!
    — Разбрано — отвърна весело търговецът и положи парчето шоколадов кейк в една от чиниите. — Това ще е за мен. Яж, Мурджо, яж! Така добре ли е?
    — Дори по-тънко.
    — Не мога да режа по-тънко от това — засмя се и отряза парченце от кейка. — Ухае божествено! Много съм ви задължен. Поли.
    — О, няма защо.
    Наистина ухаеше прекрасно, а Поли не беше на диета. Първоначалният й отказ не бе просто проява на учтивост. През последните три седмици в Касъл Рок беше истинско лято, но в понеделник времето изведнъж захладня и ръцете й реагираха изключително болезнено на промяната. Болката вероятно щеше да поутихне, след като ставите й свикнеха с по-ниските температури (винаги бе ставало така и макар да не беше сляпа за неумолимото прогресиране на болестта тя се молеше и този път да й се размине). Но от сутринта положението бе направо нетърпимо. В такива случаи никога не можеше да бъде сигурна в ръцете, които все по-малко я слушаха, и в началото отказа кейка от страх, че няма да се справи.
    Сега свали ръкавиците си и раздвижи плахо дясната ръка. Свирепа, хищна болка прониза ставите й и пропълзя към лакътя. Поли раздвижи ръка отново и стисна устни в очакване. Болката този път бе по-слаба и това я поуспокои. Всичко беше наред. Нямаше да изпита изцяло удоволствието от яденето на кейк, но щеше да се справи. Взе внимателно вилицата, като се стараеше да свива пръстите си, колкото се може по-малко, и пое първата хапка. Гонт я гледаше със съчувствие.
    „Сега ще започне да ме успокоява — помисли си тя мрачно. — Ще ми каже какъв тежък артрит е имал дядо му или бившата му жена, или Бог знае кой.“
    Но той не го направи. Просто хапна от кейка и затвори театрално очи.
    — М-ммм, зарежете шиенето и кройките! Та вие трябва да отворите ресторант!
    — О, не съм го правила аз, но ще предам комплиментите на Нети Коб, моята хазяйка.
    — Нети Коб? — повтори замислено и лапна поредната хапка.
    — Да, познавате ли я?
    — О, едва ли. — Звучеше като човек, който внезапно се е върнал в действителността. — Не познавам никого в Касъл Рок, но ако има начин да ви отнема Нети…
    — Никакъв — отвърна Поли през смях.
    — Щях да ви питам за агентите за недвижими имоти. Според вас кой е най-надежден?
    — О, всички са крадци, но Марк Хоупуел изглежда по-стока от останалите.
    Той се задави от смях, закашля се и сложи ръка на устат; си да спре дъжд от трохи. Ако ръцете й не бяха толкова болни, тя би го потупала дружески по гърба. Чужд или не този мъж й харесваше.
    — Ох, извинявайте! — смутолеви той, все още кашляйки. — Но сте напълно права. Наистина са крадци.
    Ако беше друг тип жена, ако не криеше толкова усърдие собственото си минало, Поли би попитала Лийлънд Гонт за толкова много неща. Защо е дошъл в Касъл Рок? Къде е бил, преди да дойде там? Дълго ли ще остане? Има ли семейство? Но тя не беше такъв човек и затова с удоволствие отговаряше на неговите въпроси. Още повече, че никой от тях не се отнасяше лично до нея. Той искаше да разбере що за градче е Касъл Рок, каква е клиентелата по Мейн Стрийт през зимата, дали има някъде наблизо ресторантче, където би могъл да похапва, какви са застраховките и стотици други неща. Докато говореха, той извади малко кожено тефтерче от джоба на синия си блейзър и внимателно записа всяко име, което спомена.
    Когато Поли погледна към чинията си, парчето кейк вече бе свършило. Ръцете все още я боляха, но тя се чувстваше далеч по-добре, отколкото когато бе пристигнала. Спомни си, че заради болките почти се беше отказала да идва, но сега се радваше, че все пак е дошла.
    — Трябва да тръгвам — каза тя и погледна часовника си. — Розали ще си помисли, че ми се е случило нещо.
    Гонт старателно сложи чиниите една върху друга, подреди вилиците отгоре и затвори капака на кутията.
    — Ще ви я върна, щом свърши кейкът. Става ли?
    — Разбира се.
    — Сигурно още този следобед — сериозно каза той.
    — О, няма нужда да бързате толкова — подметна през рамо, докато Гонт я изпращаше към вратата. — Беше ми много приятно, че се запознахме.
    — Благодаря ви, че наминахте. — За миг си помисли, че той отново ще се „ръкува“ с лакътя й, и я обзе глупаво отвращение от сухите му ръце. Той обаче не я докосна. — Благодарение на вас денят, от който толкова се страхувах, се превърна в истинска премиера.
    — Не се притеснявайте, всичко ще се нареди.
    Поли отвори вратата да излезе, но се спря. Не беше любопитствала за миналото му, но имаше нещо, което й бе направило силно впечатление и за което не можеше да не попита.
    — Стоката ви е много интересна…
    — Благодаря.
    — … но никъде не видях цени. Защо?
    Той се усмихна.
    — Това е малък каприз от моя страна, Поли. Винаги съм смятал, че удоволствието от покупката идва с пазарлъка. Сигурно съм бил източен търговец на килими в предишния си живот, макар че в днешно време хората не вярват в такива работи.
    — Значи се ориентирате според клиента? — реши да го под разни малко тя.
    — Може да се каже — съгласи се напълно сериозно собственикът и дълбочината на кадифените му очи отново я порази. — По-скоро бих го нарекъл определяне на цената според необходимостта.
    — Разбирам.
    — Наистина ли?
    — Или поне така ми се струва.
    — Радвам се тогава — усмихна се той.
    — Е, господин Гонт, желая ви успешен ден…
    — Лийлънд, ако обичате. Или само Лий.
    — Значи Лийлънд. И не се притеснявайте за клиентите, според мен до петък ще трябва да си наемете човек да ги изкарва от тук в края на работното време.
    — Дано да сте права. Би било чудесно.
    — Довиждане.
    — Чао — подхвърли той и затвори вратата след нея. После застана зад стъклото и проследи с поглед Поли Чалмърс, която тръгна надолу по улицата и в движение сложи ръкавиците на болните си ръце — безформени и толкова контрастиращи с останалата част от тялото й, което, макар да не бе забележително, все пак беше стройно и красиво. Гонт се усмихна. Устните му се дръпнаха назад над неравните зъби и лицето му стана свирепо и хищно.
    — Точно ти ми трябваш — прошепна в празния магазин. — Ще свършиш чудесна работа.

5

    Предположенията на Поли напълно се потвърдиха. До края на деня част от мъжете и почти всички жени на Касъл Рок минаха през „Неизживени спомени“ на бърз оглед. Всички до един още с влизането започваха да се извиняват на Гонт, че имат само минутка, защото уж били тръгнали нанякъде.
    Стефани Бонсейнт, Синтия Роуз Мартин, Барбара Милър и Франсин Пелтие бяха първи. Те пристигнаха едновременно няма и десет минути, след като Поли бе забелязана да си тръгва от новия магазин (новината за нейното напускане светкавично и подробно се разпространи но телефона и безотказния телеграф, който тече по живите плетове в задните дворове на селищата в Нова Англия).
    Стефи и приятелките й разгледаха, ахкаха, ухкаха и се извиниха на Гонт, че не могат да останат повече, защото това бил денят им за бридж (като пропуснаха да го уведомят, че седмичната партия започва не по-рано от два следобед). Франси го попита откъде е дошъл. Той и отвърна, че е от Акрън, Охайо. Стефи се поинтересува дали е в антикварния бизнес отдавна. Гонт й каза, че не определи дейността си точно като антикварен бизнес. Синди искаше да разбере откога господин Гонт е в Нова Англия. „От известно време — отговори той. — От известно време.“
    И четирите се съгласиха впоследствие, че магазинът е интересен (Толкова странни неща!), но разговорът със собственика изобщо не е дал желаните резултати. Човекът бил по-несговорчив и от Поли Чалмърс. И тогава Бабс отбеляза нещо, което всички знаеха (или понеси мислеха, че знаят): Поли е била първият човек, влязъл в новия магазин, освен това е донесла и кейк. Може би, отсъди Бабс, Поли е познавала господин Гонт… От Преди, от онова време, което тя бе прекарала Другаде.
    Синди Роуз прояви интерес към една ваза в стила на Лалик7 и попита господин Гонт (който, както всички отбелязаха със задоволство, стоеше наблизо, без да се натрапва) колко струва.
    — А вие колко мислите? — усмихна се той.
    Тя кокетно отвърна на усмивката му и възкликна:
    — А-аа! Значи така работите, господин Гонт.
    — Да, точно така.
    — Е, тогава може би ще губите повече, отколкото печелите. Янките не се поддават на пазарлъци — отсъди Роуз, а приятелките й наблюдаваха с въодушевлението на зрители на Уимбълдън по време на финален мач.
    — Времето ще покаже — отвърна той с нотка на предизвикателство в иначе приятелския тон.
    Синди Роуз се наведе и внимателно разгледа вазата. Стефи й прошепна нещо в ухото и тя кимна.
    — Седемнадесет долара.
    Вазата всъщност изглеждаше далеч по-скъпа. Петдесет, а може би и повече. Синди предположи, че в някой антиквариат в Бостън може да я оценят и на сто и осемдесет.
    Гонт почукна с пръсти по брадичката си — жест, който Брайън Раск отлично би разпознал, и с известно съжаление отвърна:
    — Мисля, че не бих могъл да я продам за по-малко от четиридесет и пет долара.
    Погледът на Синди Роуз се оживи. Магазинът определено беше интересен. Тя се бе спряла на вазата просто така, колкото да има за какво да поговори с мистериозния господин Гонт, но сега, като я погледна по-внимателно) видя, че украшението наистина си го бива и прекрасно би стояло в дневната й. Венецът от цветя по дългото гърло идеално щеше да хармонира с тапетите. Преди търговецът да назове цена, която почти й беше но джоба, Синди не беше осъзнала, че отчаяно иска да има тази ваза.
    Консултира се с приятелките си.
    Собственикът на магазина ги гледаше усмихнат.
    Звънчето над вратата дрънна да извести пристигането на още две дами.
    Първият работен ден на „Неизживени спомени“ бе започнал.

6

    Когато десет минути по-късно карето за бридж напусна „Неизживени спомени“, Синди Роуз Мартин носеше хартиена торбичка с дръжки. Вътре, увита в оризова хартия, лежеше вазата в стил лалик. Синди я бе купила за тридесет и един долара, плюс таксите и въпреки че даде за нея почти всичките си лични пари, толкова се радваше на придобивката, че направо пърхаше по улицата.
    Обикновено след такива импулсивни покупки се чувстваше притеснена и засрамена и все смяташе, че са я преметнали, ако не и направо измамили. Днес тези съмнения не я споходиха. За пръв път сделката бе сключена в нейна полза. Господин Гонт дори я бе поканил да дойде отново, тъй като имал друга такава ваза, която щяла да пристигне със следващата доставка, може би още на следващия ден! Една щеше да стои прекрасно на малката масичка в дневната й, но ако имаше две, можеше да ги постави от двете страни на камината и ефектът щеше да бъде неотразим.
    Трите й приятелки също смятаха, че се е справила отлично, и макар да бяха малко разочаровани, че не са успели да научат много за миналото на господин Гонт, мнението им за него като цяло бе твърде високо.
    — Има най-прекрасните зелени очи, които съм виждала — замечтано изкоментира Франси Пелтие.
    — Зелени ли бяха? — попита Синди малко притеснена. — Не забелязах.
    Бяха й се сторили сиви.

7

    По-късно следобед Розали Дрейк от „Ти шиеш и шиеш“ намина край „Неизживени спомени“ през почивката си заедно с Нети Коб, хазайката на Поли. Няколко жени обикаляха из магазина, а в ъгъла две момчета от гимназията в Касъл Рок разлистваха каталог с комикси и възбудено си шепнеха. И двамата бяха единодушни, че магазинът е невероятен. В него имаше всичко, което им трябваше, за да попълнят колекциите си. Само се надяваха цените да не са прекалено високи. Не можеха да го разберат, без да попитат, защото никъде нямаше етикети с цени, а не смееха и да питат.
    Розали и Нети поздравиха господин Гонт, а той помоли Розали отново да благодари на Поли за кейка. Погледът му проследи Нети, която се бе отдалечила след представянето и сега гледаше с нескрит копнеж комплект кристални чаши. Той остави Розали насаме със снимката на Елвис и отиде при нея.
    — Харесва ли ви цветния кристал, госпожице Коб?
    Тя подскочи и се усмихна притеснено. Нети Коб имаше вида и почти болезнения свян на жена, родена да подскача при всеки глас, независимо колко мек и дружелюбен е той.
    — Госпожа, господин Гонт, макар че мъжът ми отдавна не е между живите.
    — Съжалявам.
    — Няма нищо. Минаха цели четиринадесет години от тогава. Да, имам малка колекция от кристал. — Тя почти трепереше, като мишка при приближаването на котарак. — Не че съм в състояние да си позволя нещо толкова прекрасно… Наистина са великолепни. Винаги си мисля, че сигурно така изглеждат нещата в рая.
    — Ще ви кажа нещо — купих много от тях. Не са толкова скъпи, колкото предполагате. А останалите са още по-красиви. Искате ли да наминете утре и да ги разгледате?
    Тя отново подскочи като ужилена и отстъпи крачка назад, сякаш й бе предложил да намине на следващия де, за да й удари сто тояги.
    — О, не мисля… Във вторник съм много заета… с Поли. Имаме много работа във вторник. Наистина.
    — Сигурна ли сте, че не можете да отделите някоя минута? — взе да я уговаря той. — Поли ми каза, че вие сте направили кейка, който тя ми донесе тази сутрин.
    — Хареса ли ви? — сковано попита Нети.
    Гледаше го, сякаш очакваше той да каже: „Не, не ми хареса, Нети. Получих киселини от него, дори хвана разстройство и затова ще си получиш заслуженото. Що отведа отзад и ще се гавря с теб, докато завиеш от болка.“
    — Беше прекрасен — каза спокойно той. — Напомня ми за сладкишите, които правеше майка ми… а това бе толкова отдавна.
    Гонт напипа вярната струна. Нети силно бе обичала майка си въпреки шамарите, с които госпожата я налагаше след честите й забежки по забави и вечеринки.
    — Благодаря — отвърна тя поуспокоена. — Много с радвам, че ви се е понравил. Но идеята бе изцяло на Пол Тя е най-милата жена в света.
    — Да — съгласи се Гонт, — сега, след като я познавам, мога напълно да го потвърдя. — Той хвърли поглед към Розали Дрейк, но тя все още оглеждаше. — Мисля, че ви дължа нещичко…
    — О, не! — възропта жената, отново притеснена. — Нищо не ми дължите. Нищичко, господин Гонт.
    — Моля ви, елате пак. Виждам, че имате око за цветни кристал… тъкмо ще вземете и кутията на Поли.
    — Амиии… предполагам, че бих могла да отскоча през почивката — отвърна, но сякаш сама не можеше да повярва на онова, което изрекоха устните й.
    — Чудесно — каза той и бързо се отдалечи, преди тя да се разколебае отново.
    После отиде при момчетата и ги попита как са. Те неуверено му показаха няколко броя от „Невероятна мощ“ и Мъжете „X“ и пет минути по-късно напуснаха магазина с почти всички комикси в ръцете и радостно недоумение по лицата.
    Вратата едва се бе затворила след тях, когато звънчето отново издрънча. Кора Раск и Майра Ивънс прекрачиха прага. Те огледаха наоколо с очи пъргави и блестящи, като на катерички под леска, и веднага застанаха пред витрината със снимката на Елвис. Шушукайки въодушевено, двете се наведоха над стъклото и навириха задници, по два аршина всеки.
    Гонт ги гледаше усмихнат.
    Вратата отново се отвори. Новодошлата бе с размерите на Кора Раск, но Кора бе дебела, а тази жена изглеждаше силна, както би ви се сторил дървар с бирен търбух. На блузата й имаше голяма бяла значка. Червените букви на нея гласяха:
ВЕЧЕР В КАЗИНОТО ПРОСТО СЕ ЗАБАВЛЯВАЙТЕ!
    Лицето на жената бе сбрало цялата прелест на излъскан тиган. Косата й, невзрачно и безжизнено кафява, почти се скриваше от забрадка, завързана на възел под тлъстата й брада. Тя огледа вътрешността на магазина с малките си, вдлъбнати очи, които се стрелкаха тук-там като очите на каубой, който оглежда някой бар, преди да извади пищовите и да го направи на решето, и накрая влезе.
    Жените, които сновяха покрай витрините, не обърнаха внимание на новодошлата, но Нети Коб я изгледа с невероятна смесица от ужас и омраза и се отдръпна от кристалите. Движението й привлече погледа на новодошлата. Тя я погледна с подчертано презрение и надменно извърна глава.
    Миг по-късно Нети вече бе напуснала магазина. Господин Гонт проследи цялата тази сценка с особен интерес.
    После отиде при Розали и каза:
    — Страхувам се, че госпожа Коб си тръгна без вас.
    — Защо? — стресна се тя и едва тогава забеляза жената с пропагандистката значка, закачена безпардонно между гърдите й.
    Подпряла ръце на огромните си хълбоци, тя разглеждаше турския килим на стената със задълбочението на студент по изкуство пред велик шедьовър.
    — О! — каза Розали. — Извинете ме, но наистина трябва да тръгвам.
    — Не бих казал, че се обичат — отбеляза господин Гонт.
    Жената се усмихна разсеяно.
    Той отново погледна към клиентката със забрадката.
    — Коя е тя?
    — Уилма Джърсик — намръщи се Розали. — Извинете ме… наистина трябва да настигна Нети. Не се сърдете, нервите й са много опънати.
    — Разбирам — отвърна й той, изпрати я с поглед и прошепна: — На кого ли не са.
    Кора Раск вече го тупаше по рамото.
    — Колко искате за тази снимка на Краля? — попита тя.
    Лийлънд Гонт я озари с ослепителната си усмивка и отвърна:
    — Да видим… Колко мислите, че струва?

Трета глава

1

    Новата търговска забележителност на Касъл Рок бе затворена вече близо два часа, когато Алън Пангборн се спусна бавно по Мейн Стрийт към сградата на Кметството, където се помещаваха кабинетът на шерифа и полицейският участък на Касъл Рок. Той седеше зад волана на единствената необозначена кола „Форд“-комби 1986. Семейната му кола. Чувстваше се унил и полупиян. Бе изпил само три бири, но го беше хванало.
    Когато мина покрай „Неизживени спомени“, хвърли един поглед и подобно на Брайън Раск веднага одобри тъмнозелената тента, която се спускаше над улицата. Алън разбираше далеч по-малко от такива работи (никой от роднините му не работеше във фирмата на Дик Пери) но си помисли, че тентата наистина придава някаква класа на Мейн Стрийт, където повечето собственици на магазини просто слагаха изкуствени фасади и смятаха това за достатъчно. Все още не знаеше какво предлага новият магазин, но той му заприлича на някой от онези уютни френски ресторантчета, където човек води момичето на мечтите си, преди да го придума за леглото.
    Но магазинът изхвръкна от главата му още щом го подмина. Той даде мигач две преки по-долу и зави по тясната уличка между ъгловатата тухлена сграда на Кметството и бялото здание на Комуналната служба. На входа на уличката имаше знак САМО ЗА СЛУЖЕБНИ АВТОМОБИЛИ.
    Сградата на Кметството бе построена във формата на полегнало „Л“ и в ъгъла между двете крила имаше малък паркинг. На три от местата пишеше ШЕРИФ. Раздрънканото VW — костенурка на Норис Риджуик бе паркирано на едно от тях. Алън спря на съседното, угаси светлините и мотора и посегна към вратата.
    Депресията, която още от Портланд кръжеше над главата като вълк около лагерен огън, изведнъж се стовари отгоре му. Той пусна дръжката и се опъна на седалката с надеждата, че ще му мине.
    Беше прекарал деня в Областния съд в Портланд като свидетел на обвинението по четири дела. Областта включваше четири общини — Йорк, Къмбърленд, Оксфорд и Касъл, и от всички блюстители на реда, които служеха в тези райони, Алън Пангборн трябваше да пътува най-много. Тримата областни съдии правеха всичко възможно да насрочват делата си по едно и също време, за да може той да пътува само веднъж или два пъти месечно. Това му даваше възможност да прекарва известно време и в общината, която се бе заклел да защитава, а не само по пътищата между Касъл Рок и Портланд, но, от друга страна, след няколко дела се чувстваше като гимназист след матура. На всичкото отгоре пи и бира, но Хари Крос и Джордж Кромтън настояха да се видят и Алън не можеше да им откаже. Не че нямаше защо — няколко очевидно свързани обира бяха станали в районите им — но същинската причина бе тази, от която винаги тръгват всички беди: просто идеята му се стори добра.
    А сега седеше зад волана на колата, която някога бе семейна, и сърбаше онова, което сам си бе надробил. Главата леко го наболяваше, гадеше му се, но депресията бе най-непоносима от всичко. Връщаше се отново и отново и всеки път ставаше все по-свирепа.
    „Ехо!, викаше му от крепостта си вътре в главата му. Ето ме, Алън! Радвам се да те видя! Знаеш ли какво? Свърши още един тежък ден, а Ани и Тод пак са мъртви! Помниш ли онзи съботен следобед, когато Тод си разля шейка на предната седалка? Точно където сега е куфарчето ти. И ти му се скара. Не си го забравил, нали? А, забравил си! Нищо, Алън, аз съм тук, за да ти го припомня! Да ти го припомня!“
    Той вдигна куфарчето си и погледна втренчено към седалката. Да, петното беше там и той наистина се бе скарал на Тод. Тод, защо си толкова несръчен!? Нещо такова, дреболия, но човек никога не би казал така на детето си, ако знае, че му остава по-малко от един месец живот.
    Помисли си, че не в бирата е проблемът. А в колата, която така и не изчистиха като хората. Бе прекарал целия ден с духовете на жена си и невръстния си син.
    Той се наведе, отвори жабката и посегна да си вземе книгата с цитатите — не се разделяше с нея дори когато беше на работа. Ръката му напипа нещо обло, което падна на пода с глухо тупване. Той остави книгата върху куфара си и се протегна да вземе онова, което беше съборил. После вдигна предмета на светлината и дълго се взира в него, усещайки познатата и непоносима болка от загубата, която отново се промъкваше в душата му. Артритът на Поли я удряше в ръцете, неговият поразяваше сърцето. Знае ли някой кое е по-тежко?
    Консервената кутия бе принадлежала на Тод, разбира се. Тод, който сигурно би живял в сувенирния магазин на Обърн, ако му го бяха позволили. Момчето бе полудяло по щуротиите, които се продаваха там: прахчета за кихане; очила, чиито „стъкла“ се стичат; сапун, който прави ръцете ти по-черни от сажди; пластмасови кучешки лайна…
    „И това още е тук. Мъртви са от година и половина и то още е тук. Как, по дяволите, съм го пропуснал? Господи!“
    Алън премяташе консервата в ръцете си и си спомняше как момчето бе молило да си я купи с джобните пари и как той се бе възпротивил, цитирайки поговорката на своя баща, че парите бягат от глупака, и как Ани в края на краищата го бе убедила, както само тя си знаеше…
    „Ти ли се правиш на пуритан, господин Аматьор-Фокуснико! Това ми харесва! И откъде мислиш, че е наследил тази налудничава мания за трикове и шегички? Никой в моето семейство не е окачвал снимка на Худини на стената, повярвай ми. Да не би да искаш да ме убедиш, че не си си купувал по някоя щуротия от време на време в онези диви години на младостта ти? Че не ти се е приисквало да си купиш «змията в консервена кутия»?“
    А той се свиваше и руменееше от неудобство, докато накрая му се наложи да сложи ръка на устата си, за да скрие притеснената си усмивка. Но Ани я видя. Тя винаги виждаше всичко. Това бе нейна дарба… и често негово спасение. Чувството й за хумор, както и чувството й за мярка винаги бяха по-силни от неговите. По-изострени.
    Нека си го купи, Алън. Няма вечно да бъде дете. Освен това е и някак весело.
    И той разреши. И…
    … три седмици по-късно Тод разля шейка си на седалката, а четири седмици след това беше мъртъв! И двамата бяха мъртви! Представяш ли си! Времето лети бързо, нали, Алън! Но не се притеснявай! Не се притеснявай, защото аз ще ти напомням! Йес, сър! Ще ти напомням, защото това ми е работата и смятам да си я върша.
    На консервената кутия пишеше: ВКУСНИ ХРУПКАВИ ЯДКИ. Алън отвинти капачката и отвътре изскочи еднометрова зелена змия на пружина, удари се в предното стъкло и кацна в скута му. Алън я погледна, дочу смеха на загиналия си син и започна да плаче. Сълзите му бяха горчиви, тихи и уморени. Те досущ приличаха на вещите на мъртвите — никога не свършваха. Бяха прекалено много и тъкмо когато започнеше да се отпуска с надеждата, че е стигнал края им, те отново изникваха отнякъде.
    Защо беше позволил на Тод да си купи проклетата кутия? Какво правеше тя в жабката на колата му? И изобщо защо беше взел тази кола?
    Той извади кърпичка от задния си джоб и изтри сълзите от лицето си. После бавно натъпка змията — просто зелена оризова хартия на пружина — в кутията, завинти капачката и замислено преметна консервата в ръка.
    Изхвърли я, по дяволите!
    Но знаеше, че не може да го направи. Поне не тази вечер. Захвърли щуротията — последната, която Тод си бе купил от онова, което смяташе за най-хубавия магазин на света — и затвори жабката. После отново сграбчи дръжката на вратата, взе куфарчето си и излезе.
    Навън пое дълбоко глътка вечерен въздух с надеждата, че ще му мине, но и това не помогна. Долавяше неприятната миризма на разтворена дървесина и химикали, която често се носеше от хартиената фабрика в Ръмфорд. Можеше да се обади на Поли и да я помоли да намине, но осъзна, че и тя не бе в състояние да му помогне.
    — Правилно, Алън, добре мислиш! — веднага се обади гласът на депресията. — Между другото, спомняш ли си колко се радваше той на тази змия? Изпробваше я на всеки! Норис Риджуик едва не припадна от страх, а ти се смя до пръсване! Помниш ли? Толкова беше забавен, нали? Направо страхотен! А Ани — сещаш ли се как прихна да се смее, когато й разказа за Норис? И тя беше невероятна, нали? Толкова жизнена, така весела. Е, вярно, през последните дни жизнеността и бе намаляла, но ти беше прекалено зает, за да го забележиш. Имаше си други проблеми. Тад Бомонт, например, просто не ти излизаше от главата. Разправиите в дома му край езерото (след като всичко приключи, той често се напиваше и ти се обаждаше), това, че жена му взе близнаците и го напусна… пък и другите обичайни проблеми из градчето те ангажираха прекалено много, та да забележиш какво става в собствения ти дом. Жалко, Алън, жалко! Ако беше обърнал поне малко внимание, те можеше още да са живи! Никога не трябва да забравяш това, а аз ще се погрижа да ти го напомням… Ще ти го напомням, Алън, ще ти го напомням!
    На колата, точно над капачката на резервоара, имаше трийсетсантиметрова драскотина. Дали не беше станала, когато Ани и Тод загинаха? Не можеше да си спомни точно, пък и имаше ли значение? Трябваше да закара колата в сервиза на Сони да я поправят. От друга страна, защо пък да се занимава? Защо просто не остави проклетата кола в гаража на Хари Форд в Оксфорд и не я замени с нещо по-малко? Не беше навъртял много километри и можеше да я спазари добре.
    — Но Тод си разля шейка на тази предна седалка! — прокънтя отново гласът в главата му. — И беше жив, когато го направи, Алън! Беше жив! Ани също.
    — Стига, за Бога! — въздъхна Алън и тръгна към сградата на участъка, но още не стигнал входа, спря и се навъси.
    Паркиран точно отпред, толкова близо, че вратата можеше да се удари в него, ако я отвореха докрай, се мъдреше червен кадилак. Нямаше нужда да гледа номера на колата. Знаеше, че на него пише: КИЙТЪН 1. Той замислено прокара ръка по гладката повърхност на лъскавия автомобил и влезе в участъка.

2

    Шийла Бригъм седеше в стъклената кабинка на дежурния, четеше „Пийпъл“ и се наливаше с „Йо-Хо“. Като се изключи Норис Риджуик, в полицейския участък на Касъл Рок не беше останала жива душа.
    Норис седеше зад стара електрическа IBM и се потеше над доклада си с мъчителната задълбоченост, която само той можеше да отдава на писмената работа. Гледаше втренчено в машината, а после изведнъж се превиваше като ударен в стомаха и започваше да блъска по клавишите с оглушително настървение. Оставаше наведен колкото да прочете написаното и глухо простенваше. После идваше ред на щракането на коректорната лента, която поправяше някоя и друга грешка (Норис хабеше средно по една от тях на седмица), и творецът най-сетне се изправяше. След това настъпваше тежка пауза, а после цикълът се повтаряше Час-два по-късно Норис хвърляше готовия доклад във входящата кошница на Шийла, а веднъж-дваж седмично дори се случваше докладите му да са разбираеми.
    Той вдигна глава и се усмихна на Алън, който прекоси тесния коридор между бюрата.
    — Здрасти, шефе, как вървят работите?
    — Две-три седмици няма да мислим за Портланд. Тук нещо?
    — Ами! Нищо особено. Ей, Алън, знаеш ли, че очите ти са адски зачервени? Да не би да си пушил пак от оня скапан тютюн?
    — Не, бе — отвърна мрачно той. — Отбих се на по чашка с двама колеги, а после трийсет мили се блещих срещу хорските дълги по пътя за насам. Имаш ли аспирин под ръка?
    — Винаги. Нали ме знаеш.
    В последното чекмедже на бюрото си Норис държеше своята лична аптека. Той порови вътре, извади огромен флакон с ароматизиран спазмолитик, вторачи се в етикета, поклати глава и продължи да рови. Най-накрая измъкна шишенце прост аспирин и му го подаде.
    — Има една работа за теб — каза Алън и изтръска два аспирина в шепата си.
    Заедно с тях от шишенцето се посипа бяла пепел и той изведнъж се замисли защо простият аспирин винаги се троши повече от марковия, а после — дали не полудява.
    — О, Алън, имам още два формуляра да попълвам и…
    — Спокойно — прекъсна го той и измъкна хартиена чашка от машината за вода. — Искам само да прекосиш стаята и да отвориш вратата, през която току-що влязох.
    — К’во?
    — Само не си забравяй кочана с квитанциите — допълни Алън и глътна аспирините.
    Норис Риджуик веднага се притесни.
    — Твоят е тук на масата, до куфарчето.
    — Знам. И ще си остане там, поне тази вечер — отсече колегата му.
    Норис дълго се взира в него и накрая попита:
    — Бъстър?
    — Бъстър — кимна Алън. — Пак е паркирал на мястото за инвалиди. Онзи ден го предупредих за последен път.
    Главният градски съветник на Касъл Рок Данфърд Кийтън III беше „Бъстър“ за всички, които го познаваха, но… служителите в кметството, които имаха желание да останат на работа, внимаваха да му викат Дан или господин Кийтън, когато можеше да ги чуе. Само Алън, който бе избран с гласуване, смееше да го нарича Бъстър, но дори той си бе позволил да го направи само два пъти, и то в изблик на гняв. Всъщност това със сигурност щеше да се случи пак. Дан „Бъстър“ Кийтън беше човек, който много лесно можеше да вбеси Алън Пангборн.
    — Стига, де! — възмути се Норис. — Ще го направиш ти, нали, Алън?
    — Не мога. Другата седмица съветниците ще одобряват бюджета.
    — Но той вече ме мрази — простена мъжът. — Сто на сто.
    — Бъстър мрази всички, с изключение на жена си и майка си, макар за първата да не съм съвсем сигурен. Предупредих го поне десет пъти през последния месец да не паркира на единственото ни място за инвалиди и сега не смятам да плюя на думите си.
    — Да, ама аз ще плюя на работата си. Това е направо подло, Алън!
    — Спокойно. Ти иди му сложи квитанция на предното стъкло, пък той утре ще дойде при мен. Ще ми нареди да те уволня…
    Норис въздъхна отчаяно.
    — … и аз ще откажа. После ще ми каже да скъсам квитанцията, но ще откажа и това. А към обяд, когато вече ще се е разпенил от яд, ще склоня. Така като се явя на заседанието, той има да ми връща услуга.
    — Да, а на мен какво ще има да ми връща?
    — Норис, искаш ли нов радар или не?
    — Ами-и-и…
    — А факс? Карам ги да купят факс от две години насам.
    — Да! — съгласи се гласът в главата му. — Започна говориш за това, когато Ани и Тод бяха още живи, Алън! Помниш ли? Помниш ли, когато бяха живи?
    — Е, щом е така… — склони най-после Норис и посегна към кочана си с мъчителна неохота.
    — Браво! — похвали го Алън със сърдечност, която не почувства. — Аз съм си в кабинета.

3

    Той затвори вратата и набра номера на Поли.
    — Ало? — дочу се гласът й и Алън веднага осъзна, че няма да й каже за депресията, която така коварно го бе завладяла. Тази вечер тя си имаше достатъчно проблеми. Стигаше му един неин звук, за да го разбере — лепкавото „л“ в нейното „ало“. То бе сигурен знак, че е взимала перкодан (може би дори повече от един), а тя взимаше перкодан само когато болката станеше наистина непоносима. Макар Поли никога да не го бе споделяла, Алън съзнаваше, че тя живее в ужас от деня, в който обезболяващите щяха да престанат да действат.
    — Как си, красавице? — попита той и сложи длан на челото си.
    Аспиринът, изглежда, не беше в състояние да се справи с главоболието му.
    „Може би трябва да я помоля за един перкодан“ — помисли си той.
    — Добре — отвърна тя. Говореше внимателно, пристъпваше от дума на дума, както госпожица стъпва от камъче на камъче, за да прекоси поток. — А ти? Звучиш ми уморено.
    — Адвокатите винаги ме изтощават. — Той отхвърли идеята да я навести. Тя щеше да каже: „Разбира се, Алън“ и наистина щеше да се радва да го види — както и той нея — но срещата им само щеше още повече да я затормози. — Мисля да се прибера и да си легна. Имаш ли нещо против да не идвам днес?
    — Не, скъпи. Всъщност дори ще е по-добре да не минаваш.
    — Зле ли е днес?
    — По-зле — отвърна тя внимателно.
    — Не това попитах.
    — Понася се.
    „По гласа ти личи, че лъжеш, миличка“ — помисли си той.
    — Добре. А какво става с онази ултразвукова терапия, за която ми спомена? Откри ли нещо?
    — Ами, би било чудесно, ако можех да си позволя един месец в клиниката „Майо“, но уви! И не ми казвай, че ти ще поемеш разходите — прекалено съм уморена, за да спорим.
    — Бях останал с впечатление, че става дума за болницата в Бостън…
    — Там — догодина. Ще правят клиника за ултразвукова терапия. Евентуално.
    Настъпи тишина и той тъкмо смяташе да й каже „довиждане“, когато тя отново проговори. Този път гласът й бе по-жизнен.
    — Отбих се в новия магазин тази сутрин. Помолих Нети да направи кейк и го занесох. Абсолютен прецедент, разбира се. И децата знаят, че в такива случаи не се нося сладкиши.
    — Е, и как е магазинът? Какво предлага?
    — От всичко по малко. Ако трябва да измисля определение, бих казала, че е нещо средно между антиквариат и колекционерски магазин, но наистина не подлежи на описание. Трябва да го видиш.
    — Запозна ли се със собственика?
    — Господин Лийлънд Гонт от Акрън, Охайо — отвърни Поли и Алън съвсем ясно долови усмивка в гласа й. — За местните хитруши той ще бъде гвоздеят на програмата тази година.
    — А на теб как ти се стори?
    Усмивката в гласа й стана още по-забележима.
    — Ами, какво да ти кажа, Алън… Ако трябва да бъда откровена, аз те обичам и се надявам, че и ти мен, но…
    — И аз теб — вметна той.
    Аспиринът на Норис Риджуик едва ли беше способен на чудеса, но главоболието му постепенно отминаваше.
    — … но като го видях и на мен ми се разтуптя сърцето. А да ти разправям как изглеждаха Нети и Розали, като се върнаха.
    — Нети! — Алън свали краката от бюрото си и се изправи на стола. — Та тя се плаши от собствената си сянка!
    — Да, но Розали я накарала да отиде с нея — нали знаеш, бедната сърничка не смее да ходи никъде сама — и като се върнаха, питах Нети какво й е мнението за господин Гонт. Алън, бозавите й очички направо светнаха! „Той има кристали! — вика ми. — Прекрасни цветни кристали! Дори ме покани утре да ми покаже още от тях!“ От четири години насам за първи път я чувам да приказва толкова. „Много мило от негова страна, нали Нети? — казвам й. А тя: — О, да, и знаеш ли какво?“ Попитах какво, естествено, и Нети прошепна: „Сигурно ще отида!“
    Алън гръмко и сърдечно се разсмя.
    — Щом Нети иска да отиде при него без бавачка, трябва да хвърля едно око на тоз човек. Ще да е невероятен чаровник.
    — Какво да ти кажа — не е красавец, поне не като по филмите, но има страхотни кафяви очи. Озаряват цялото му лице!
    — Внимавай, скъпа — изръмжа Алън. — Започвам да ревнувам.
    — Не се притеснявай — засмя се тя. — Всъщност има и още нещо.
    — Е?
    — Розали разправя, че Уилма Джърсик дошла в магазина, докато Нети била там.
    — Станало ли е нещо? Сджафкали ли са се?
    — Не, Нети я погледнала изпод око, онази свила устни и тя се изнизала от магазина. Уилма Джърсик обаждала ли ти се е за кучето на Нети напоследък?
    — Не — отвърна Алън. — Няма защо. На няколко пъти минавам покрай къщата на Нети след десет и половина, но не се чува лай. Кутретата винаги джафкат, докато свикнат, Поли. Кученцето вече поотрасна, пък и стопанката му е добра. Нети може да не е от най-богатите, но се грижи за кучето. Как му беше името?
    — Райдър.
    — Е, Райдър вече е спокоен и Уилма Джърсик ще трябва да си търси друг повод за разправии. Сигурен съм, че веднага ще намери. Жени като нея винаги намират за какво да се заяждат. Всъщност проблемът изобщо не е в кучето Никой друг от квартала не се е оплаквал от него. Проблемът е в стопанката. Уилма има нюх към уязвимите, а около Нети Коб има какво да се надуши.
    — Да… — мрачно и замислено отвърна Поли. — Знаеш ли, че Уилма се обадила една вечер на Нети и й казала, че ако не накара кучето да млъкне, щяла да дойде и да му пререже гърлото?
    — Е, знам, че Нети ти е казала така. Разбирам, че Уилма здравата я е уплашила, но знам също, че и Нети е имала… известни проблеми. Не искам да кажа, че Уилма Джърсик не е способна да направи такова нещо, но не е изключено Нети просто да си го е въобразила.
    Че Нети бе имала „известни проблеми“ бе твърде меко казано, но едва ли имаше нужда от по-силни думи — и двамата знаеха за какво става дума. След като преживя години на ад с един изверг, който я унижаваше по всякакъв начин, по който мъж може да унижава жена, тя заби двурога вилица в гърлото на съпруга си, докато спеше.
    След трагедията Нети прекара пет години в „Джунипър Хил“, санаториум за душевно болни край Огъста, и работата й при Поли бе част от лечението. Алън смяташе, че тя едва ли е могла да попадне в по-подходяща среда, а все по-доброто й душевно състояние непрекъснато потвърждаваше мнението му. Преди две години жената си бе устроила собствен дом на Форд Стрийт, на шест преки от центъра.
    — Нети наистина си има проблеми — съгласи се Поли, — но отношението й към господин Гонт е направо невероятно. Беше толкова въодушевена!
    — Трябва да се видя с този човек — отвърна Алън.
    — Да, и ми кажи какво мислиш. И обърни внимание на очите! Страхотни са.
    — Съмнявам се, че ще предизвикат чак такова възхищение и у мен — засегна се той.
    Поли отново се разсмя, но този път смехът й му се стори малко пресилен.
    — Опитай се да поспиш малко.
    — Ще опитам. Благодаря ти, че се обади, Алън.
    — Няма защо… Обичам те, красавице.
    — Аз също, Алън. Лека нощ.
    — Лека нощ.
    Той затвори телефона, изви настолната лампа така, че да хвърля кръг светлина на стената, сложи крака на бюрото и сви длани като за молитва. После изпъна показалците си и на стената се появи зайче с щръкнали уши. Алън пъхна палци между изпънатите си пръсти и зайчето размърда носле. После заподскача по светлата полянка, скри се и се върна като слон с дълъг навирен хобот. Ръцете на Алън се движеха ловко и с лекота. Той почти не забелязваше животните, които пръстите му създаваха.
    Мислеше си за Поли — Поли и нейните болни ръце. Какво да направи, за да й помогне?
    Ако беше само въпрос на пари, той щеше да я настани в клиниката „Майо“ още на следващия ден. Щеше да го направи дори ако трябваше да я завърже в усмирителна риза и да я натъпче с успокоителни, за да я закара дотам.
    Но не беше въпрос на пари. Лекуването на хроничен артрит с ултразвук все още се експериментираше. След време можеше да се окаже ефикасно колкото ваксината на Салк8 или безсмислено колкото френологията9, но сега това нямаше никакво значение. Алън не се притесняваше, че ще хвърли парите си на вятъра, но шансовете за избавление бяха едно на хиляда, а неуспехът щеше да сломи и последната надежда на Поли.
    Врана, гъвкава и одухотворена като от филмче на Дисни, прелетя бавно над дипломата му от Полицейската академия в Албани. Крилата й се удължиха и тя се превърна, в праисторически птеродактил, който се стрелна към картотеката, вирнал триъгълната си глава.
    Вратата се отвори. Тъжната дакелска муцуна на Норис Риджуик надникна в стаята.
    — Направих го, Алън — заяви той с вид на човек, който си признава, че е убил няколко невръстни дечица.
    — Браво, Норис — похвали го Алън. — Обещавам ти, че няма да пострадаш.
    Норис го загледа с влажните си очи и кимна неуверено. После погледна към кръгчето светлина на стената и каза:
    — Направи Бъстър.
    Алън се засмя, поклати глава и посегна към лампата.
    — Хайде, де — взе да се умилква Норис. — Сложих квитанция на колата му! Заслужавам. Моля те, Алън, направи го. Така ме разтоварва!
    Той хвърли поглед през рамото на Норис, увери се, че в канцеларията няма никой, и сви едната ръка върху другата. На стената се появи набит мъж, който важно прекоси кръгчето светлина, клатейки дебелия си корем. Поспря да вдигне панталоните си на кръста и отново продължи въртейки надменно глава.
    Мъжът се разсмя звънко и щастливо като дете. За миг смехът му натрапчиво напомни на Алън за Тод, но той бързо изби тази мисъл от главата си. За днес му стигаше.
    — О, Боже, това направо ме побърква! — каза Норис през смях. — Късно си се родил, Алън. Можеше да направиш кариера в шоуто на Ед Съливан.
    — Хайде — подкани го Алън. — Изчезвай.
    Смеейки се, той затвори вратата зад себе си.
    Алън сви ръце и на стената се появи Норис — кльощав и малко надут. Той го разходи из осветения кръг, а после угаси лампата и извади омачкания си тефтер от задния джоб. Разлисти го набързо, докато намери празна страниизр и записа „Неизживени спомени“, а отдолу — Лийлънд Гонт, Клийвлънд, Охайо. Така ли беше? Не. Задраска Клийвлънд написа Акрън. „Може би наистина съм си изгубил ума“ — помисли си. На третия ред добави: Да се провери!
    После прибра тефтерчето обратно в джоба си, помисли си, че е време да си върви, но отново запали лампата. Не след дълго сенките отново дефилираха по стената — лъвове, тигри, мечки… Като лондонска мъгла депресията се спусна над него и пропълзя в душата му с малки котешки стъпки. Вътрешният глас отново му заговори за Ани и Тод и скоро Алън Пангборн започна да го слуша. Против волята си… но с все по-голямо себеотдаване.

4

    Поли лежеше на леглото си и когато свърши разговора с Алън, се обърна на една страна да затвори слушалката. Но тя се плъзна от ръката й и падна на земята. Самият апарат бавно се спусна по нощното шкафче с явното намерение да се присъедини към половинката си. Жената посегна да го хване, но удари ръката си в ръба на шкафчето. Жестока болка разкъса тънката паяжина, която обезболяващите бяха опънали върху нервите й, и пробяга като стрела към рамото. Поли прехапа устни, за да не изплаче.
    Телефонът стигна края на нощното шкафче и падна на пода с отчетливо „дзън“ на звънчето вътре. Наоколо се разнесе идиотският непрекъснат сигнал на централата, който звучеше като жужене на насекоми, предавано на къси вълни.
    Помисли си да вдигне телефона с подобието на ръце, което сега лежеше на гърдите й, и въпреки че едва ли щеше да успее да го хване — тази вечер пръстите й изобщо не искаха да се свият, можеше поне да го придърпа към себе си, както се свири на акордеон. Ала изведнъж това й се стори безкрайно трудно. Нещо толкова просто, като да се вдигне от пода паднал телефон, бе за нея изтезание. И тя започна да плаче.
    Болката вече се бе събудила напълно и отново вилнееше, превръщайки ръцете й — особено тази, която бе ударила — в язви. Тя се отпусна на леглото, вперила замъглен поглед в тавана, и заплака.
    „Господи, бих дала всичко, за да се отърва от това. Всичко. Всичко!“

5

    Към десет часа в една есенна делнична вечер главната улица на Касъл Рок бе пуста и безлюдна. Уличните лампи хвърляха кръгове бяла светлина по тротоара и някак си смаляваха търговските сгради, превръщайки центъра в стар декор, на който сякаш всеки момент ще се появи самота фигура с фрак и цилиндър — Фред Астер или може би Джийн Кели — и ще премине с танцувална стъпка от едната лампа до другата, пеейки за това колко нещастен може да бъде човек, когато го зареже най-прекрасното момиче и всички барове са затворени. А после от другата страна на улицата ще излезе друга фигура — Джинджър Роджърс или може би Сид Чарис — облечена във вечерна рокля. Тя ще пристъпи елегантно към Фред (или Джийн), пеейки колко самотно може да бъде едно изоставено момиче. Двамата ще се видят, ще спрат артистично, а после заедно ще затанцуват пред банката или пред „Ти шиеш и шиеш“.
    Вместо това по улицата се затътри Хю Прийст.
    Той далеч не приличаше нито на Фред Астер, нито на Джийн Кели, в края на улицата нямаше момиче, с което да се срещнат по романтична случайност, и най-вече той определено не танцуваше. Но пък здравата се наливаше, както бе правил от четири следобед. На този стадий обикновеното ходене си беше направо изкуство, какво остава за танците. Той вървеше бавно, придвижваше се от лампа на лампа и дългата му сянка пробягваше по витрините. От време на време се олюляваше, вперил кръвясалите си очи напред, а големият му провиснал корем издуваше потната синя фланелка, на която се мъдреше огромен комар с надпис ПТИЦАТА НА ЩАТА МЕЙН.
    Боклукчийският камион на Касъл Рок, който Хю караше, беше останал на мръсния паркинг зад „Кроткия тигър“. Водачът му бе не дотам горд собственик на множество актове за пътни нарушения, а при последното, което доведе до шестмесечно лишаване от правото да шофира, онова копеле Кийтън, неговите колеги Фалертън и Самюелс и кучката Уилямс му бяха дали да разбере, че търпението им е изчерпано. Следващото нарушение щеше завинаги да го лиши от шофьорска книжка, а оттам — и от работа.
    Това не накара Хю да се откаже от алкохола — нямаше сила на тази земя, която бе способна на това — но оформи главата му твърдото решение да не кара, когато е пил. Беше на петдесет и една — малко късно да смени човек работата си особено ако списъкът с пиянските прегрешения го следва като тенекия, вързана за опашката на куче. Та затова Хю се прибираше вкъщи пеша, а пътят, мамка му, беше доста дълъг. Но имаше един боклукчия, Боби Дъгъс, на когото щеше да му се наложи дълго да обяснява на сутринта, освен ако не искаше да се прибере вкъщи с по-малко зъби, отколкото е излязъл.
    Когато Хю подмина ресторанта „При Нан“, започна да ръми ситен дъждец. Това далеч не подобри настроението му.
    Беше попитал Боби, който всяка вечер минаваше край тях на път за вкъщи, дали ще намине през кръчмата тази вечер. Той му беше казал: „Че що не, Хюбърт“ — винаги му викаше Хюбърт, а той въобще не се казваше така и за тая работа също щяха да се разправят. При това много скоро. „Ще дода към седем, като винаги.“
    И така Хю, разчитайки на транспорт, в случай че си пийне повече, се закотви в „Тигъра“ точно в четири часа. Беше се спасил от службата малко по-рано (Всъщност час и половина по-рано, но пък какво от това. Нали го нямаше Дийк Брадфорд.) и се бе довлякъл направо в кръчмата. А като стана седем часът, познай какво? Ни Боби Дъгъс, ни дявол! Стана осем, девет, девет и половина и какво? Все същото, мамка му!
    А в десет без десет Хенри Бофорт, барман и съдържател на „Кроткия тигър“, покани Хю да си вдига чукалата, да си обира крушите, да вдига гълъбите — с една дума да се разкара. Той побесня. Вярно, че беше ритнал джубокса, но проклетата плоча на Родни Кроуел пак прескачаше.
    — И к’во? Да си седя така и да я слушам, ли? — изрепчи се на Хенри. — Просто я махни оттам и толкоз. Ще рече, че го е хванала епилепсия човека!
    — Ясно ми е, че не си си допил — отвърна му Хенри, но за днес повече не давам. Останалото ще трябва да си го вземеш от собствения хладилник.
    — А ако кажа не?
    — Ще викна шериф Пангборн — каза спокойно съдържателят.
    Останалите клиенти на „Тигъра“, които не бяха кой знае колко в този делничен ден, наблюдаваха с интерес малката словесна схватка. Мъжете гледаха да се държат учтиво с Хю Прийст, особено когато си беше пийнал, но той не можем и да се надява, че някой ден ще спечели конкурса „Най-обичания човек в Касъл Рок“.
    — Не ми се ще — продължи Хенри, — но ще го направя, Хю. Писна ми непрекъснато да ми риташ техниката.
    „Що не те заритам тебе, кучи сине“ — понечи дай отвърне, но после си помисли как онова тлъсто копеле Кийтън ще му връчи уволнението, загдето е ритал задници в местната кръчма. Естествено, ако наистина се стигнеш дотам, заповедта както винаги щеше да дойде по пощата. Свине като Кийтън никога не си цапаха ръцете (и не рискуваха да си тръгнат посинени) за такива работи. Но на Хю тази мисъл му се отразяваше добре. Поохлаждаше малко страстите му. Пък и у тях наистина имаше два стека бира — един в хладилника и един на рафта.
    — Добре, де — махна той. — Тръгвам. Върни ми ключовете.
    За всеки случай ги беше дал на Хенри, когато седна на бара преди шест часа и осемнадесет бири.
    — Тцъ.
    Хенри избърса ръцете си в някакъв парцал и го погледна невъзмутимо.
    — К’во значи „тцъ“?
    — Значи, че си прекалено пиян да караш. Сигурен съм, че като се събудиш утре сутринта, ще го разбереш и ти.
    — Слушай — подхвана Хю на ръба на търпението. — Като ти дадох проклетите ключове, си мислех, че ще има кой да ме закара. Боби Дъгъс каза, че ще мине на по бира. Да не съм виновен аз, че тоя тъпанар не дойде?
    Мъжът въздъхна.
    — Разбирам те напълно, но това не е мой проблем. Ако претрепеш някого, направо ще ме опандизят. Съмнявам се, че те е грижа, но аз трябва да си пазя задника, приятел. В тоя свят няма кой друг да ми го пази.
    Хю усети обида, самосъжаление и странно омерзение, които избиха по повърхността на съзнанието му като някаква отвратителна течност, която се просмуква от отдавна заровен варел с токсични отпадъци. Той отмести очи от ключовете си, които висяха зад бара до табелка, на която пишеше: АКО НЕ ХАРЕСВАТЕ НАШИЯ ГРАД, ТЪРСЕТЕ РАЗПИСАНИЕТО НА ВЛАКОВЕТЕ, погледна към Хенри и с ужас установи, че е готов да се разплаче.
    Съдържателят хвърли поглед през рамото му към останалите клиенти и викна:
    — Ей! Има ли някой път към Касъл Хил?
    Мъжете сведоха очи към масите, двама-трима изпукаха с пръсти, Чарли Фортен се понесе към тоалетната с отрепетирана походка, но никой не отговори.
    — Видя ли? — възползва се Хю. — Хайде, Хенри, дай ми ключовете.
    Той бавно и категорично поклати глава.
    — Ако искаш пак да идваш тук и да си пиеш пиенето, ще трябва да си вървиш на стоп.
    — Добре, де! — отвърна Хю като раздразнено дете, което всеки момент ще избухне в плач.
    После прекоси салона с наведена глава и ръце свити в юмруци Чакаше някой да се разсмее. Почти се надяваше на това. Тогава щеше да изпотрепе когото свари, пък майната й на работата. Но в кръчмата цареше пълна тишина, като се изключи Рийба Макентайр, която извиваше нещо за Алабама.
    — Утре ела за ключовете! — провикна се Хенри след него.
    Той не отвърна. С невероятно усилие се сдържа да не забие оръфаната си жълта обувка в проклетата машинка на Хенри Бофорт и излезе с наведена глава.

6

    Ситният дъждец се превърна в истински дъжд и Хю си помисли, че докато стигне до къщи, сигурно от небето ще се изсипе порой. Просто такъв му беше късметът. Продължи да върви, вече без да се олюлява така често (свежият въздух го отрезвяваше), и непрекъснато шареше с поглед насам-натам. Беше изнервен и жадуваше някой да му каже макар една дума. Тази вечер това щеше да му е достатъчно. Помисли си за момчето, което се бе изпречило пред камиона му предишния ден, и изведнъж съжали, че не го размазал на улицата. Нямаше да го обвинят в нищо. По негово време децата гледаха къде вървят.
    Той мина покрай мястото, където бе стоял „Емпориум Галориум“, преди да изгори, после покрай „Ти шиеш и шиеш“ и железарията на Касъл Рок и… стигна до „Неизживени спомени“. Хвърли бегъл поглед към витрината, без да се спира, и отново впери очи напред по Мейн Стрит. Оставаше му още миля и половина и може би щеше да успя да изпревари дъжда все пак.
    Но изведнъж се закова. Краката му го бяха отвели пред новия магазин и той просто трябваше да се върне.
    Самотна лампа над витрината хвърляше мека светлина върху трите изложени предмета. Лъчите й пробягваха към лицето на Хю и го променяха като в приказка. Изведнъж той заприлича на уморено малко момче, което отдавна е трябвало да си легне, малко момче, току-що видяло онова, което иска за Коледа, което трябва да получи за Коледа, защото нищо друго на този Божи свят не би му се харесало. Предметът в центъра на витрината беше поставен между две тумбести вази (любимия кристал на Нети Коб, макар че Хю не знаеше това, пък и да го знаеше, едва ли щеше да го е грижа).
    Този предмет бе една лисича опашка. Изведнъж отново стана 1955, той току-що бе получил книжката си и пътуваше към финала на ученическия шампионат на Уестърн Мейн — Касъл Рок срещу Грийнс Парк — с двегодишния форд-кабрио на баща си. Беше необичайно топъл ноемврийски ден. Достатъчно топъл, че да свалиш стария гюрук и да закопчаеш брезента отгоре му (особено ако си част от банда диви тийнейджъри, готови и жадни за лудории). Бяха шестима в колата. Питър Дойън беше понесъл шишенце уиски. Пери Комо въртеше радиото, Хю Прийст седеше гордо зад белия волан, а на антената се вееше дълга, луксозна лисича опашка, точно като тази, която виждаше сега във витрината.
    Той си спомни как бе гледал тази развята лисича опашка и си бе казвал, че един ден, когато си купи собствена кола, ще сложи точно такава опашка на антената.
    Спомни си, че отказа да пие от шишето, когато му дойде редът. Караше, а човек не пие, когато кара, защото е отговорен за живота на останалите.
    Спомни си и още нещо: увереността, че в онзи момент изживяваше най-прекрасния час от най-прекрасния ден в своя живот.
    Споменът го учуди и нарани с яснотата и почти осезаемата си жизненост — димният аромат на запалени листа, ноемврийското слънце, което проблясва в огледалата. А сега, като гледаше лисичата опашка във витрината на „Неизживени спомени“, Хю изведнъж осъзна, че това наистина е бил най-прекрасният ден от живота му. Един от последните дни, преди алкохолът да го оплете здраво в лепкавата си, жилава паяжина и да го превърне в изопачено подобие на цар Мидас10 — всичко, до което се бе докосвал оттогава, неизменно се превръщаше в боклук.
    „Бих могъл да се променя“ — помисли си изведнъж той.
    Мисълта бе по своему омайваща.
    „Бих могъл да започна отново.“
    Възможни ли са такива неща?
    „Да, мисля, че понякога са възможни. — Мога да купя тази лисича опашка и да я завържа за антената на буика. Но ще ми се смеят. Момчетата ще се смеят. Кои момчета? Хенри Бофорт? Или оня никаквец Бил Дъгас? Какво от това? Майната им! Купи си опашката, вържи я на антената и карай…
    Накъде?
    Ами например към Грийнс Парк на срещата на Анонимните алкохолици като за начало.“
    За миг тази възможност едновременно го уплаши и въодушеви, като затворник, осъден до живот, който вижда ключ, забравен в ключалката на килията му от разсеян надзирател. За миг той почти се видя как го прави, как получава бяла точка, после червена, синя, как става все по-трезвен с всеки изминат ден, с всеки изминат месец. Край на „Кроткия тигър“. Лошо. Но край и на ужаса, че при раздаване на заплатите ще му дадат и заповедта за уволнение заедно с чека. А това съвсем не беше лошо.
    В този миг, застанал пред витрината на „Неизживени спомени“, вперил поглед в лисичата опашка, Хю виждаше бъдеще. За пръв път от години насам той виждаше бъдеще и тази красива оранжева опашка с пухкавия си бял връх се вееше в него като бойно знаме.
    И тогава действителността се върна с трясък. А действителността миришеше на дъжд, на влага и мръсни дрехи. Нямаше да има лисича опашка за него, нито срещи на Анонимните алкохолици, нито точки, нито бъдеще. Той беше на петдесет и една проклети години, а на петдесет и една е прекалено късно да се мечтае за бъдеще. На петдесет и една човек трябва непрекъснато да тича, за да избегне лавината на собственото си минало.
    И все пак, ако магазинът работеше, той щеше да надникне в него. Естествено, че щеше да го направи. Щеше да влезе и да попита колко струва лисичата опашка на витрината. Но часът беше десет, магазините на Мейн Стрийт бяха залостени като банков трезор, а когато се събудеше утре, чувствайки се сякаш някой е забил ледена висулка между очите му, Хю щеше да е забравил красивата лисича опашка и нейният яркоръждив цвят.
    Ала той не си тръгна. Остана пред витрината още миг, прокара мръсни, мазолести пръсти по стъклото като дете пред магазин за играчки и в ъгълчетата на устните му заигра усмивка. Тя беше нежна и изглеждаше съвсем не на място върху лицето на Хю.
    Някъде на Касъл Вю изръмжа кола, звукът разцепи влажния въздух като стрелба и изтръгна Хю от унеса.
    „Мамка му! Какво, по дяволите, мислиш?“
    Той извърна лице от витрината и отново впери поглед по пътя към къщи — ако изобщо можеше да се нарече къща двустайната дървена барака, в която живееше. Докато минаваше под тентата, той погледна към вратата и… отново се закова.
    Табелката там естествено гласеше:
ОТВОРЕНО
    Като насън Хю сложи ръка на дръжката и завъртя. Вратата без усилие се отвори. Малко сребърно звънче дрънна отгоре, а звънът му се чу сякаш от безкрая.
    В средата на магазина стоеше мъж. Той избърсваше праха по една витрина с четка с пера и си тананикаше. Когато чу звънчето, се обърна към Хю. Не изглеждаше ни най-малко учуден от това, че вижда посетител в десет и десет вечерта в делничен ден. Единственото нещо у този мъж, което направи впечатление на Хю в тези първи секунди, бяха очите му — черни като на индиец.
    — Забравил си да обърнеш табелката, приятел — чу се да казва.
    — Не съвсем — отвърна учтиво мъжът. — Не мога да спя добре и понякога ми е приятно да работя до късно. Човек не знае кога някой, като вас например, може да се отбие… и да си хареса нещо. Ще влезете ли да разгледате?
    Хю Прийст влезе и затвори вратата след себе си.

7

    — Има една лисича опашка… — подхвана Хю, Но се наложи да спре и да прочисти гърлото си, защото думите му прозвучаха като дрезгаво, нечленоразделно мънкане. — Има една лисича опашка на витрината.
    — Да — каза собственикът. — Хубава е, нали?
    Той държеше четката пред себе си и индийско черните очи го гледаха с нескрит интерес зад букета от пера. Хю не виждаше устните му, но почти беше сигурен, че мъжът се усмихва. Обикновено се чувстваше неловко, когато му се усмихваха — особено хора, които не познаваше. Избиваше го на бой. Тази вечер обаче това изобщо не го подразни. Може би защото още беше полупиян.
    — Хубава е — съгласи се той. — Баща ми имаше такава едно време, когато бях дете. Много хора в този гнусен град не вярват, че някога съм бил дете, но бях. Както всички.
    — Разбира се.
    Очите на мъжа останаха приковани в Хю и странно, но всеки миг като че ли се уголемяваха. Той просто не можеше да откъсне поглед от тях. Прекаленото вглеждане беше второто нещо, което обикновено го изнервяше, но тази вечер и то не му направи впечатление.
    — Навремето смятах тази лисича опашка за най-готиното нещо на света.
    — Разбира се.
    — Готино — така му казвахме тогава. Нямаше ги тия „убиец“ и „трепач“, дето въобще не разбирам какво значат! А вие?
    Собственикът на „Неизживени спомени“ не отговори. Просто стоеше и го гледаше с черните си индийски очи зад перата на четката.
    — Както и да е, искам да я купя. Ще ми я продадете ли?
    — Разбира се — каза за трети път Лийлънд Гонт.
    Хю усети облекчение и внезапно завладяващо щастие. Изведнъж се почувства сигурен, че всичко ще бъде наред. Всичко! Това беше направо ненормално, като се има пред вид, че дължеше пари на почти всеки в Касъл Рок и трите съседни града, че от шест месеца насам непрекъснато беше на ръба да изгуби работата си, че буикът му вървеше само благодарение на Божията милост. Но беше и неоспоримо.
    — Колко? — попита той и изведнъж се уплаши, че няма да може да си позволи нещо толкова красиво.
    Ами ако не му стигнеха парите? Или още по-зле, ако ги намереше отнякъде утре или вдругиден, а се окажеше, че опашката вече е продадена?
    — Ами зависи.
    — Зависи? От какво зависи?
    — От това колко бихте платили за нея.
    Като насън Хю извади омачкания портфейл от задния си джоб.
    — Прибери това, Хю!
    Споменах ли как се казвам?
    Не си спомни, но прибра портфейла.
    — Обърни си джобовете. Ето тук, на този щанд.
    Мъжът се наведе и разгледа купчинката.
    — Добре — отбеляза той и прокара перата по скромното имущество.
    Когато свърши, ножчето, запалката и цигарите бяха на местата си, но парите ги нямаше.
    Хю наблюдаваше всичко това без изненада. Той стоеше безмълвен като играчка с изтощени батерии, а високият мъж отиде до витрината, взе лисичата опашка и я остави на щанда до изваденото от джоба.
    Бавно и съсредоточено Хю вдигна ръка и погали козината. Беше хладна и гъста и заискри от статично електричество. Допирът с нея бе като допир с ясна есенна нощ.
    — Хубава е, а? — каза високият мъж.
    — Наистина… — отвърна отнесено и понечи да вземе опашката.
    — Не! Недей! — спря го рязко мъжът.
    Хю веднага дръпна ръката си и погледна към господин Гонт с неистова болка.
    — Още не сме се спазарили.
    — Не сме — съгласи се Хю.
    „Аз съм хипнотизиран — помисли си. — Проклет да съм ако този човек не ме е хипнотизирал.“
    Но това нямаше значение. Всъщност дори беше… приятно.
    Посегна към портфейла си отново, движейки се бавно, като под вода.
    — Остави това, глупако — каза ядосано собственикът и захвърли перата.
    Хю веднага се подчини.
    — Защо толкова много хора смятат, че всички решения се намират в портфейлите им? — попита нервно мъжът.
    — Не знам — отвърна Хю. Никога не се бе замислял за това преди. — Наистина е малко глупаво.
    — По-лошо! — викна Гонт. Гласът му бе станал заядлив и треперещ, като на човек, или много уморен, или много ядосан. Беше уморен — денят бе дълъг и изнурителен. Беше свършил много неща, но работата едва започваше. — Много по-лошо! Направо престъпно! Знаеш ли какво, Хю! Светът е пълен с петимни хора, които не разбират, че всичко, всичко се продава… стига да си готов да заплатиш подходящата цена. Иначе знаят да го повтарят като папагали, колкото да се перчат със здравословния си непукизъм. Да, ама не повтарянето му е майката.
    — Не! — съгласи се механично Хю.
    — За нещата, от които хората наистина се нуждаят, Хю, парите не са решение. И най-дебелият портфейл в този град не струва колкото потта от челото на един работник. Ами душите? Ако бях взимал по една монета всеки път, когато чуя някой да казва: „Бих продал душата си за това и това“, щях да си купя Емпайър Стейт Билдинг, Хю!
    Той се наведе напред и устните му се отдръпнаха от неравните му зъби в зловеща усмивка.
    — Кажи ми, Хю, за какво, по дяволите, може да ми послужи твоята душа?
    — Най-вероятно за нищо — отвърна той и гласът му прозвуча далечен, сякаш идваше от дълбините на тъмна пещера. — Не мисля, че е във форма напоследък.
    Господин Гонт изведнъж се успокои.
    — Стига лъжи и полуистини! Познаваш ли една жена на име Нети Коб?
    — Лудата Нети? Всички в града я знаят. Тя уби мъжа си.
    — Да, така разправят. Сега ме чуй, Хю. Слушай ме много внимателно. А после можеш да вземеш лисичата опашка и да си вървиш у дома.
    Хю Прийст слушаше.
    Навън вече валеше като из ведро. Беше се появил и вятър.

8

    „Брайън! — извика мис Ратклиф. — Защо, Брайън Раск! Не съм очаквала това от теб! Ела тук! Веднага!“
    Той седеше на последния чин в подземната стая, където се провеждаха часовете по изговор и ако се съдеше по гласа на мис Ратклиф, бе направил нещо непростимо. Не съзнаваше какво точно, докато не се изправи. Едва тогава разбра, че е съвсем гол. Обзе го срам, но същевременно му стана и забавно. Когато погледна надолу към пениса си и го видя да се надига, изведнъж почувства и страх, и въодушевление.
    — Казах да дойдеш веднага!
    Той тръгна бавно към дъската, а останалите — Сали Майерс, Дони Франкъл, Нони Мартин и малоумният Слоупи Дод — започнаха да се кискат зад гърба му.
    Учителката стоеше пред катедрата с ръце на хълбоците, с блеснали очи и облак ръждиво-руса коса, която се рееше около главата й като ореол.
    — Ти си лошо момче, Брайън. Много лошо!
    Той наведе засрамено глава, а пенисът му вирна своята. Е, поне една част от тялото му съвсем не се притесняваше от лошотията си. Напротив, ЖАДУВАШЕ да бъде лоша.
    Тя сложи парче тебешир в ръката му и Брайън се наелектризира при допира.
    — Сега — подхвана строго мис Ратклиф — напиши петстотин пъти на дъската: ЩЕ ИЗПЛАТЯ СНИМКАТА НА САНДИ КОУФАКС ДОКРАЙ.
    — Да, мис Ратклиф.
    Започна да пише изправен на пръсти, за да достига горния край на дъската, усещайки топли талази по голите си бедра. Тъкмо бе изписал: ЩЕ ИЗПЛАТЯ СНИМКАТА, когато почувства меката, нежна ръка на мис Ратклиф да обгръща втвърдения му пенис и бавно да го гали. За миг си помисли, че ще припадне — удоволствието беше неописуемо.
    — Продължавай да пишеш — нареди зад гърба му, — а аз ще продължавам да правя това.
    — М-мис Р-р-ратклиф, а у-у-роците п-п-по изговор! — попита Слоупи Дод.
    — Млъкни или ще те прегазя на паркинга, Слоупи — отвърна учителката. — Направо ще те размажа, малкия.
    Докато говореше, тя непрекъснато галеше члена на Брайън. Момчето вече стенеше. Съзнаваше, че това е грешно, но беше толкова хубаво. Просто страхотно. Точно от такова нещо имаше нужда. Точно от това.
    Той бавно се извърна. Зад него не стоеше мис Ратклиф, а Уилма Джърсик с огромното си бледо и кръгло лице, с хлътналите си кафяви очи, които приличаха на две стафиди, боднати в бухнало тесто.
    — Той ще си я вземе, ако не я платиш — каза Уилма. — И не само това, малкия. Ще те…

9

    Брайън Раск се събуди с такъв скок, че едва не падна от леглото. Тялото му лепнеше от пот, сърцето му удряше като парен чук, а пенисът му бе малка, изсъхнала съчка в пижамата му.
    Той се изправи разтреперан. Първото, което му мина през главата, бе да отвори уста и да изпищи за майка си, както бе правил като дете, когато го спохождаха кошмари. Но после осъзна, че вече не беше малък, беше на единадесет, пък и такъв сън едва ли можеше да се разкаже на една майка.
    Отпусна се в леглото и впери ококорени очи в тъмнината. После погледна към часовника на масичката до него и видя, че току-що е минало полунощ. Чуваше поройния дъжд, който плющеше по прозорците на спалнята, блъскан от свиреп, виещ вятър. Звучеше почти като градушка.
    Снимката ми. Снимката на Санди Коуфакс е изчезнала.
    Не беше. Съзнаваше, че не може да изчезне просто така, но знаеше и че няма да може да заспи, преди да се увери, че е на мястото си — в класьора, където събираше нарастващата си колекция. Беше проверил веднъж, преди да тръгне на училище вчера, втори път — когато се върна вкъщи, а вечерта, след вечеря, се бе измъкнал от игра, за да я провери за трети път. Накрая, преди да се пъхне в леглото и да загаси лампата, отново бе погледнал в класьора. Разбираше, че това постепенно се бе превърнало в нещо като мания за него, но разбирането не променяше нещата.
    Той стана от леглото, без да обръща внимание на студа, който накара кожата му да настръхне и членът му да клюмне. Напусна потния отпечатък, който трескавото му тяло бе оставило върху чаршафа, и тихо пристъпи към шкафчето си. Големият класьор лежеше отгоре в облак бяла светлина, хвърляна от уличната лампа навън.
    Той го взе, отвори го с треперещи пръсти и бързо запрелиства страниците от прозрачна пластмаса. Подмина набързо Мел Парнъл, Уитни Форд и Уорън Спаан — съкровища, с които навремето се бе гордял, и когато стигна все още празните страници в края на класьора, без да види Санди Коуфакс, за миг го обзе паника. После осъзна, че в бързината е прелистил няколко страници наведнъж и отново започна да разлиства. Да! Ето го! Това тясно лице, тези леко усмихнати, въодушевени очи, които гледаха изпод козирката на шапката.
    На моя добър приятел Брайън, с най-сърдечни пожелания. Санди Коуфакс.
    Пръстите му пропълзяха по наклонените букви на посвещението. Устните му се размърдаха. Той отново се почувства спокоен… или почти спокоен. Снимката всъщност още не беше напълно негова. Течеше нещо като… пробен период. Трябваше да направи нещо, преди да я притежава изцяло. Брайън не беше съвсем сигурен какво точно, но знаеше, че то има нещо общо със съня, който току-що го бе събудил и че ще разбере, когато часът
    (утре или може би още днес?)
    настъпи.
    Той затвори класьора със старателно изписания надпис КОЛЕКЦИЯ НА БРАЙЪН — ДА НЕ СЕ ПИПА!, остави го върху шкафчето и се върна в леглото.
    Имаше само едно неприятно нещо в това да притежава снимката на Санди Коуфакс. Искаше да я покаже на баща си още веднага. На връщане от „Неизживени спомени“ си бе представял как точно ще му каже за нея.
    Брайън, старателно прикривайки вълнението си: „Ей, тате, купих си една 56-ица от повия магазин. Искаш ли да я видиш?“
    Баща му щеше да каже „добре“ без особен интерес, щеше да тръгне с Брайън към стаята му просто колкото да не го обиди, но как щяха да светнат очите му, когато видеше на какво е попаднал синът му!
    Е, да, той наистина щеше да се учуди и зарадва. Може би дори щеше да потупа доволно Брайън по гърба.
    А после?
    После щяха да започнат въпросите, а точно в това беше какво? Проблемът. Баща му най-напред щеше да попита откъде е купил находката, после щеше да се поинтересува откъде има пари за снимка, която е: а) рядка, б) в отлично състояние, в) с автограф. Отпечатаният подпис на снимката гласеше Санфърд Коуфакс, което беше истинското име на знаменития бейзболен питчър Автографът обаче беше на Санди Коуфакс, а в чудатия и понякога твърде разточителен свят на колекционерите на бейзболни снимки това означаваше пазарна цена сто и петдесет долара.
    Мислено Брайън разигра единствения възможен отговор:
    — Взех я от новия магазин, тате. „Неизживени спомени“. Човекът ми я продаде с НЕВЕРОЯТНА отстъпка… каза, че хората щели да се заинтригуват от магазина, ако знаят, че цените му са ниски.
    Дотук всичко изглеждаше нормално, но дори дете, което все още влиза с намаление в киното, би разбрало, че обяснението няма да мине. Когато станеше дума за отстъпки, хората винаги проявяваха интерес. Особен интерес.
    — Така ли? Колко ти намали? Тридесет процента? Четиридесет? На половин цена ли ти я даде? Но това прави шестдесет или седемдесет долара, Брайън, а на мен ми е пределно ясно, че ти нямаш толкова пари в касичката си.
    — Ами-и-и… всъщност цената беше малко по-ниска, тате.
    — Добре, колко?
    — Ами-и-и… осемдесет и пет цента.
    — Продал ти е снимка на Санди Коуфакс от 1956 с автограф и в невероятно състояние за осемдесет и пет цента!?
    Да, и точно тук щеше да стане страшно.
    Какво точно Брайън не знаеше, но беше сигурен, че ще е страшно. Някак щяха да го изкарат виновен — ако не баща му, то майка му със сигурност.
    Може би дори щяха да го накарат да я върне, а това той нямаше да направи за нищо на света. Тази снимка беше с посвещение. С посвещение за Брайън.
    Нямаше да я върне никога.
    По дяволите, дори не можа да я покаже на Стан Доусън, когато дойде да играят карти. А толкова му се искаше. Но Стан щеше да остане да спи у тях в петък вечер и Брайън можеше да си представи какво би станало, ако той каже на баща му: „Харесва ли ви снимката на Брайън, господин Раск? Страхотна е, а?“ Същото се отнасяше и за останалите му приятели. Той бе установил една от най-великите истини — много тайни, всъщност всички наистина важни тайни, не могат да бъдат споделени. Защото винаги успяват някак си да се разпространят. И то много бързо.
    Изведнъж момчето осъзна, че се е озовало в странно и неприятно положение. Беше се сдобил с велика находка, а не можеше да я покаже на никого. Това трябваше да унищожи удоволствието от новата придобивка и в известен смисъл така и стана, но също му даде възможност да изпита потайното задоволство на скъперник. Той си даде сметка, че не се радва на снимката, а по-скоро злорадства за нея, и така откри друга важна истина — че злорадстването доставя странно, екзотично удоволствие. Сякаш част от неговото открито и добродушно сърце бе зазидана, а после осветена от необикновена черна светлина, която едновременно изкривяваше и подчертаваше онова, което бе останало вътре.
    А от това той никога нямаше да се откаже.
    Никога.
    „Тогава плати снимката докрай“ — прошепна му глас от дълбините на съзнанието.
    Ще си плати. Няма проблеми. Не мислеше, че нещото, което трябва да направи, е твърде прилично, но беше сигурен, че не е кой знае колко лошо. Беше просто…
    „Просто един номер — обади се отново гласът и Брайън видя очите на господин Гонт — тъмносини, като море в ясен ден, и толкова успокояващи. — Един малък номер и толкоз.“
    Да бе, номер! Няма проблеми.
    Той се сгуши под меката си завивка, обърна се на една страна, затвори очи и веднага започна да се унася.
    Докато заспиваше дълбоко, се сети за нещо. Нещо, което господин Гонт бе казал. „Местният вестник може само да се надява, че ще постигне такава върза реклама“ Само дето Брайън не можеше на никого да покаже прекрасната снимка, която си бе купил. След като той — единадесетгодишен хлапак, който нямаше достатъчно акъл да не се пречка пред Хю Прийст, когато пресича улицата, бързо стигна до този очевиден извод, как зрял и мъдър човек като господин Гонт не го беше осъзнал?
    Е, може би го съзнаваше. Или пък не. Възрастните не мислят като нормалните хора, пък и снимката беше у него, нали? Лежеше в класьора му, там където й беше мястото.
    Това обяснение беше съвсем задоволително и Брайън отново се отдаде на съня. Дъждът продължаваше да блъска по прозорците, а неуморният есенен вятър пищеше в ъглите под стряхата.

Четвърта глава

1

    Дъждът спря в четвъртък на разсъмване и към десет и половина, когато Поли погледна през витрината на „Ти шиеш и шиеш“ и видя Нети Коб, облаците бяха започнали да се разсейват. Нети носеше сгънат чадър и ситнеше по Мейн Стрийт, стиснала чантата под мишница, сякаш усещаше лапите на нова буря след себе си.
    — Как са ръцете ти днес, Поли? — попита Розали Дрейк.
    Тя едва чуто въздъхна. Щеше да се изправи пред същия въпрос, но зададен много по-настойчиво, когато се видеше с Алън следобед. Бяха се разбрали да се срещнат в „При Нан“ към три. Трудно можеше да излъже хората, които я познаваха отдавна. Те виждаха бледността на лицето й и тъмните кръгове около очите. Виждаха и болката в тях.
    — Днес съм много по-добре, благодаря ти — отвърна тя. Излъга, но с малко — ръцете й наистина бяха по-добре, но чак много по-добре…
    — Помислих си, че с този дъжд…
    — Не можеш да разбереш кое ги кара да болят. В това е целият ужас. Остави това, Розали, и ела да видиш. Мисля, че ни предстои да станем свидетели на малко чудо.
    Розали застана зад витрината точно навреме да види малката забързана фигура с чадъра — който може би щеше да послужи за остен, ако се съди по начина, по който го стискаха — да се приближава до тентата на „Неизживени спомени“.
    — Това Нети ли е? Наистина ли е Нети!? — възкликна тя.
    — Да, наистина е тя.
    — Боже мой! Тя влиза!
    Думите на Розали сякаш развалиха магията. Нети се приближи до вратата… и почти веднага се дръпна. Прехвърли чадъра от едната ръка в другата и загледа фасадата на „Неизживени спомени“ сякаш магазинът беше змия, която се канеше да я ухапе.
    — Хайде, Нети — каза тихо Поли. — Давай, скъпа!
    — Сигурно пише ЗАТВОРЕНО — предположи Розали.
    — Не, сложил е друга табелка: ВТОРНИК И ЧЕТВЪРТЪК — ПО УГОВОРКА. Видях я, като идвах насам сутринта.
    Жената отново се приближаваше до вратата. Посегна към дръжката и пак се дръпна.
    — Господи, тая жена ще ме убие — каза Розали. — Спомена ми, че ще отиде отново в магазина — нали знаеш колко харесва цветния кристал — но никога не съм предполагала, че наистина ще набере смелост.
    — Поиска ми разрешение да излезе за малко през почивката, за да отиде до „новото място“, както го нарича, и да ми вземе кутията за кейк — измънка Поли.
    — Такава си е — кимна Розали. — Доскоро ми искаше разрешение да отиде до тоалетната.
    — Като я слушах, останах с впечатлението, че част от нея иска да й кажа „не, имаме много работа“. Но другата част се надява отговорът да е положителен.
    Поли не откъсваше очи от жестоката дребномащабна битка, която се разиграваше на по-малко от петдесет метра — минивойна между Нети Коб и Нети Коб. Ако наистина влезеше, какъв прогрес щеше да бъде това за нея!
    Поли почувства тъпа, пареща болка в ръцете си и с изненада установи, че стиска палци.
    — Всъщност работата не е в цветния кристал, нито в кутията за кейк — обади се Розали. — Тя отива там заради него.
    Поли я погледна учудено.
    — О, не — изчерви се Розали. — Нямам предвид, че Нети си е паднала по него или нещо такова, въпреки че й светнаха очите, когато той я застигна навън. Човекът се държа мило с нея, Поли. Това е. Любезно и мило.
    — Много хора се държат мило с нея. Алън например винаги търси случай да я заговори, а тя продължава да се срамува от него.
    — Господин Гонт има по-специално държане — подхвърли простичко Розали и сякаш за да потвърди думите й, Нети хвана дръжката и отвори вратата.
    А после застана на прага, стиснала здраво чадъра си, сякаш плиткият кладенец на решителността й се бе изчерпал напълно и завинаги. Поли изведнъж се притесни, че тя ще затръшне вратата отново и ще хукне нагоре по улицата. Ръцете й, болни или не, се свиха в юмруци.
    „Хайде, давай, Нети! Присъедини се към света!“
    Нети се усмихна в отговор на някого, когото двете жени не виждаха, свали чадъра от защитното му положение и… влезе.
    Вратата се затвори след нея.
    Поли се обърна към Розали и трогната, видя сълзи в очите й. Двете жени се спогледаха за миг, а после се прегърнаха и избухнаха в смях.
    — Браво, Нети! — възкликна Розали.
    — Две на нула за нас! — додаде Поли и слънцето разпръсна облаците в главата й цели два часа преди да го направи в небето над Касъл Рок.

2

    Пет минути по-късно Нети Коб вече седеше в един от високите плюшени фотьойли, които господин Гонт бе подредил покрай една от стените в магазина си. Чадърът и чантата й лежаха забравени на пода до нея. Той седеше до нея, хванал ръцете й, вперил ясните си очи в нейните. Върху един от щандовете редом с кутията на Поли стоеше лампион от цветен кристал. Беше прекрасен и може би щеше да струва повече от триста долара в някой бостънски антиквариат. Нети Коб току-що го бе купила за десет долара и четиридесет цента — всичките пари, които се намираха в портфейла й, когато влезе в магазина. Прекрасен или не, сега лампионът също беше забравен както чантата и чадъра.
    — Да направя нещо? — промълви тя като насън и леко раздвижи ръце, за да хване дланите на мъжа по-здраво.
    Той отвърна на жеста й и по лицето й пробяга едва забележима усмивка.
    — Да, всъщност става въпрос за нещо съвсем дребно. Познавате господин Кийтън, нали?
    — О, да — отвърна Нети. — Роналд и сина му Данфърд. Познавам ги и двамата. Кой от тях имате предвид?
    — По-младия — каза господин Гонт и погали дланите й с издължените си пръсти. Ноктите му бяха жълтеникави и необичайно дълги. — Главния градски съветник.
    — Зад гърба му го наричаме Бъстър — каза жената и се изхили.
    Смехът й беше дрезгав и малко истеричен, но Лийлънд Гонт не изглеждаше отвратен. Напротив, не дотам нормалното кудкудякане на Нети сякаш му доставяше удоволствие.
    — Вместо да ми плащаш за лампиона, искам да направиш един номер на Бъстър.
    — Номер ли? — попритесни се тя.
    — Безобидна лудория — усмихна се Гонт. — Той никога няма да разбере, че си била ти. Ще си помнели, че е бил някой друг.
    — О!
    Нети погледна към кристалния лампион зад гърба му и в безизразните й очи за миг заблестя нещо — може би алчност или пък просто желание и наслада.
    — Ам-и-и…
    — Всичко ще бъде наред, Нети, Никой няма да разбере… и лампионът си остава за теб.
    — Мъжът ми обичаше да ми прави номера — изрече бавно и замислено. — Сигурно е приятно да изиграеш някого. — Тя го погледна и този път в очите й имаше тревога. — Само че няма да го наранявам, нали? Не искам да го наранявам. Нараних мъжа си, сигурно знаете.
    — Не, няма — отвърна кротко Гонт и отново погали ръката й. — Ни най-малко. Просто искам да оставите някои неща у тях.
    — Но как ще вляза там!?
    — С това.
    Той сложи нещо в ръката й. Беше ключ. Нети го взе и понита:
    — Кога?
    Замечтаните й очи не се откъсваха от лампиона.
    — Скоро — отвърна той и се изправи. — А сега, Нети, наистина трябва да опаковам този красив лампион. Госпожа Мартин ще дойде да разгледа колекцията ми в стил лалик след… — Погледна часовника си. — Господи! След петнадесет минути! Едва ли съм в състояние да ти кажа, колко ми беше приятно, че се реши да наминеш. В днешно време много малко хора умеят да се радват на красотата на цветния кристал. Повечето са просто прекупвачи, с касови апарати вместо сърца.
    Нети също се изправи и погледна към лампиона с нежния поглед на влюбена жена. Болезнената изнервеност, с която бе влязла в магазина, се бе изпарила напълно.
    — Много е хубава, нали?
    — Прекрасна е — съгласи се топло господин Гонт. — Представа си нямаш колко съм щастлив, че отива при добър стопанин, а не при някого, който ще й бърше праха всяка седмица, а след време ще я счупи по невнимание и ще смете парчетата на боклука, без дори да се замисли.
    — Никога не бих направила това! — възкликна тя.
    — Знам. Това е част от чара ти, Нетиция.
    Нети го погледна удивена.
    — Откъде знаете цялото ми име?
    — Цар съм в тия работи. Никога не забравям имена и лица.
    Той се скри зад завесата, а когато се появи отново, в едната му ръка стърчеше лист бял картон, а в другата — огромна топка опаковъчна хартия. Остави хартията до кутията за кейк (гънките веднага започнаха да се отпускат с тайно шумолене) и започна да сгъва картона точно по размерите на лампата.
    — Знам, че ще се грижиш добре за тази прелест. Затова ти я продадох.
    — Наистина ли? Аз си мислех, че… господин Кийтън… номера…
    — О, не, не! — възкликна Гонт полуразвеселен, полуобиден. — Всеки би го направил! Хората обичат да си въртят номера! Но да намериш подходящото място за един предмет, да го продадеш на човек, който ще го харесва, който ще има нужда от него — виж, това вече е друга работа. Понякога си мисля, Нетиция, че всъщност продавам щастие… не смяташ ли?
    — Ами… Знам само, че ме направихте щастлива, господин Гонт — отвърна сериозно Нети. — Много щастлива.
    Той разкри кривите си издадени зъби в широка усмивка.
    — Прекрасно! Това е прекрасно! — възкликна, а после уви лампиона в опаковъчната хартия, сложи го в кутията и залепи капака с гордост. — Готово! Още един удовлетворен клиент!
    Тя понечи да поеме кутията и пръстите й сякаш не искаха да я слушат, въпреки че допреди малко ги бе стискала с настървение. Но това моментно състояние премина още преди да го осъзнае напълно и тя взе покупката. Господин Гонт сложи кутията за кейк върху капака и Нети видя някакво листче вътре.
    — Какво е това?
    — Бележка до работодателката ти — отвърна той. Сърцето й веднага се сви от притеснение.
    — Не се отнася за мен, предполагам.
    — О, не, за Бога! — възкликна той през смях и Нети веднага се успокои. Когато господин Гонт се смееше, човек не беше в състояние да му устои. — Грижи се за лампиона, Нетиция, и намини пак.
    — Разбира се — отвърна тя и това можеше да мине за отговор и на двете заръки.
    Но в сърцето си (вътре в онова тайно скривалище, където желанията и страховете й непрекъснато се блъскаха като притеснени пътници в претъпкан трамвай) тя знаеше, че може и да дойде в магазина отново, но този лампион щеше да е единствената й покупка от „Неизживени спомени“.
    И какво от това? Лампионът беше прекрасен, точно такъв, какъвто винаги бе искала да има, за да попълни скромната си колекция. Тя си помисли да каже на господин Гонт, че мъжът й може би още щеше да е жив, ако преди четиринадесет години не бе счупил един кристален лампион като този, и че точно това бе капката, от която чашата преля. През съвместните им години той бе потрошил голяма част от сервизите й, но тя го остави да живее.
    Накрая той съсипа и последното нещо, на което Нети наистина държеше, и тя му отне живота.
    Реши, че няма смисъл да му разказва всичко това.
    Той сякаш вече го знаеше.

3

    — Поли! Поли, тя излиза!
    Поли заряза манекена, на който подгъваше някаква пола, и хукна към прозореца.
    Нети излезе от „Неизживени спомени“ здравата натоварена. Чантата й стърчеше под едната мишница, чадърът — под другата, а ръцете й крепяха кутията за кейк и голям бял пакет.
    — Май ще е по-добре да отида да й помогна — каза Розали.
    — Недей — спря я Поли. — Само ще я притесниш.
    Жената тръгна нагоре по улицата. Вече не подтичваше като че я гони някой, а сякаш се носеше над повърхността.
    „Не — помисли си Поли, — това не е нормално. Та тя… лети.“
    Съзнанието й веднага направи една от онези странни асоциации и тя прихна да се смее.
    — Сега пък какво? — вдигна вежди Розали.
    — Виж изражението на лицето й — отвърна другата жена, гледайки Нети, която пресече Линдън Стрийт бавни, замечтани стъпки.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Прилича ми на току-що оправена жена, която… е изпитала поне три оргазма.
    Розали почервеня, погледна отново към Нети и прихна да се смее. Поли се присъедини и двете се заклатиха напред-назад в неистов смях.
    — Олеле! — възкликна Алън Пангборн още от вратата. — Жени, които се смеят още преди обяд! За шампанско е рано, тогава какво е?
    — Четири! — изписка Розали, насълзена от смях. — На мен ми изглежда като за четири!
    Двете отново подеха ситния си кикот, а Алън стоеше с ръце в джобовете и се подхилкваше учудено.

4

    Норис Риджуик пристигна в кабинета на шерифа десет минути преди да свирне обедната сирена в мелницата. Цяла седмица беше междинна смяна — от дванадесет до девет вечерта — и това му харесваше. Нека друг оправя бъркотиите по шосетата и уличките на Касъл Рок, след като затвореха баровете към един вечерта. Не че той не можеше да го направи. Беше го правил много пъти, но почти винаги му идваше да си изповръща червата. Ставаше му лошо дори когато жертвите се разхождаха съвсем невредими насам-натам и крещяха, че не искат никакви шибани проверки за алкохол и че си знаят правата. Просто такъв му беше стомахът. Шийла Бригъм непрекъснато го заяждаше, че бил като полицай Енди от оня филм „Туин Пийкс“, но Норис знаеше, че не е така. Енди ревваше, като видеше мъртъвци, а на него просто му идеше да се изповръща отгоре им, както щеше да стане с Хоумър Геймич, когато го намери в една канавка край гробището, пребит до смърт със собствената му изкуствена ръка.
    Норис погледна към наряда, видя, че Енди Клатърбък и Джон Лапоант са на смяна, и хвърли едно око на справката. Нямаше нищо за него, а той точно така обичаше. Сякаш за да бъде денят — или поне първата му част — съвсем идеален, резервната му униформа се бе върнала от химическото… в уречения ден, което се случваше за пръв път. Това щеше да му спести ходенето до вкъщи да се преоблича.
    На плика от химическото чистене беше залепена бележка: „Хей, Барни, дължиш ми пет долара и двадесет и пет цента. Не ме завличай тоя път, ако не искаш да те вкарам в правия път по тъмно.“ Подпис: Клат.
    Доброто му настроение остана непроменено от тази закана. Шийла Бригъм беше единственият човек в полицията на Касъл Рок, който смяташе, че Норис прилича на оня от „Туин Пийкс“ (Всъщност тя май беше и единственият човек — освен него — който въобще гледаше сериала.). Останалите — Джо Лапоант, Сийт Томас, Енди Клатърбък, му викаха Барни по аналогия с онзи рисуван герой на „Хана и Барбара“12. Това понякога го дразнеше, но не и днес. Пред него се простираха четири безгрижни дни в междинната смяна и три дни почивка. Животът понякога беше и прекрасен.
    Той извади шест долара от портфейла си и ги сложи на бюрото на колегата си. Надраска: „Живей, Клат“ на гърба на една бланка за доклад, подписа се със завъртулка и остави бележката до парите. После извади униформата си от пакета и отиде в съблекалнята. Облече се подсвирквайки и весело размърда вежди пред огледалото, доволен от онова, което виждаше в него. Направо беше Неотразим. Напълно Неотразим. За злосторниците на Касъл Рок щеше да е по-добре да не се мяркат пред очите му днес, иначе…
    Нещо се раздвижи в огледалото зад него, но преди да успее да се обърне, някой го сграбчи отзад, обърна го и го залепи за плочките до писоарите. Главата му се фрасна в стената, фуражката му падна и той се озова пред кръглото подпухнало лице на Данфърд Кийтън.
    — Какво си мислиш, че правиш, но дяволите, Риджуик?
    Норис съвсем беше забравил за квитанцията, която бе пъхнал под чистачката на Кийтъновия кадилак предишната вечер. Сега обаче се сети.
    — Пусни ме! — понечи да каже заповеднически той, но думите му излязоха по-скоро като хленч.
    Усети, че страните му се затоплят. Винаги, когато беше ядосан или уплашен — а в този момент изпитваше и двете — Норис се изчервяваше като девойка.
    Кийтън, който беше с една глава по-висок и тежеше поне петдесет кила повече, го разтърси здравата и едва тогава го пусна. После извади квитанцията от джоба си и я размаха под носа му.
    — Тук твойто име ли пише, или не? — понита той, сякаш полицаят току-що го бе отрекъл.
    Норис Риджуик отлично знаеше, че подписът е негов, поставен с гумен печат, но съвсем четлив, а и квитанцията беше от неговия кочан.
    — Беше паркирал на мястото за инвалиди — каза той и разтърка темето си.
    Знаеше си, че ще стане беля с тая глоба. Колкото по се окопитваше от първоначалната уплаха (а Бъстър наистина му беше изкарал ангелите, не можеше да се отрече), толкова по-силен ставаше гневът му.
    — На кое?
    — На мястото за инвалиди! — изкрещя Норис.
    Освен това самият Алън ми каза да ви лепна тая глоба!, понечи да продължи той, но се отказа. Защо да доставя на тая свиня удоволствието да си спести глобата?
    — Предупреждавахме те десетки пъти. Бъ… Данфърд, и ти много добре го знаеш.
    — Как ме нарече? — попита заплашително Кийтън и по лицето и шията му избиха едри червени петна.
    — Тази глоба е съвсем справедлива — отвърна Норис, без да обръща внимание на въпроса му, — а що се отнася до мен, по-добре да си я платиш. И се радвай, че не те арестувам за обида на полицай!
    Данфърд се разсмя и гласът му отекна в гладките стени.
    — Не виждам никакъв полицай, а само едно лайно в униформа.
    Норис безмълвно се наведе и взе фуражката си. Стомахът му се беше свил от страх (да се спори с Данфърд Кийтън не беше безопасно), а гневът му постепенно бе прераснал в ярост. Ръцете му трепереха. Все пак той събра сили да сложи фуражката си и каза:
    — Можеш да отнесеш въпроса към Алън, ако искаш.
    — Не, ще се разбера с теб!
    — Аз нямам намерение да го разисквам повече. Гледай да си платиш глобата до тридесет дни, иначе ще се наложи да те арестуваме, Данфърд. — Изправи се до своите метър и седемдесет и на път към вратата добави: — Знаем къде да те намерим.
    Кийтън, чието лице приличаше на залез след ядрен взрив, застана пред него и му препречи пътя. Норис спря и вдигна показалец.
    — Ако ме закачиш, ще те заключа, Бъстър! Говоря сериозно!
    — Дотук беше — каза Кийтън с подозрително спокоен глас. — Дотук. Уволнен си. Свали тая униформа и си търси друга ра…
    — Не! — прекъсна го нечий глас.
    На вратата стоеше Алън Пангборн.
    Кийтън сви дебелите си пръсти в юмруци и просъска:
    — Ти стой настрана от това.
    Алън влезе в съблекалнята и вратата бавно се затвори след него.
    — Не — повтори отново той. — Аз накарах Норис да ти лепне глобата. Казах му също, че ще ти я опростя точно преди събранието. Става въпрос за пет долара. Дан. Какво те е прихванало?
    Алън беше объркан. Бъстър никога не бе спокоен човек, но такъв изблик на гняв беше прекален дори за него. От края на лятото той винаги изглеждаше ядосан и нервен — той често го бе чувал да крещи на заседанията на съветниците — а погледът му напоследък беше като на луд. За миг си помисли, че Кийтън може би е болен, но реши, че сега не му е времето да го проверява. Беше изправен пред меко казано неприятна ситуация.
    — Нищо не ме е прихванало — каза нервно Кийтън и приглади косата си назад.
    Норис със задоволство установи, че ръцете на съветника също треперят.
    — Просто ми дойде до гуша от надути пуяци като тоя… Старая се да направя нещо за този град… По дяволите, какво ли не правя… и ми писна непрекъснато да ме преследват… — Той спря за миг, преглътна нещо и изведнъж избухна. — Той ме нарече Бъстър! Знаеш колко мразя да ми викат така!
    — Ще се извини — каза кротко Алън. — Нали, Норис?
    — Не съм сигурен — отвърна полицаят. Гласът му трепереше, сковаваше го страх, но ядът му още не бе преминал. — Знам, че това го дразни, но той просто ме предизвика. Бях застанал пред огледалото да видя дали съм си вързал добре вратовръзката, а той се нахвърли отгоре ми и ме залепи за стената. Така си ударих главата, че въобще не знам какво съм говорил, Алън.
    Алън погледна отново към Кийтън.
    — Вярно ли е?
    Мъжът наведе глава и отвърна:
    — Бях побеснял.
    Шерифът не можеше и да очаква по-голямо извинение от човек като Кийтън. Той погледна към Норис да види дали подчиненият му разбира това. Изглежда, разбираше, а това вече беше крачка напред в решаването на неприятния спор Алън се поуспокои.
    — Можем ли да смятаме инцидента за приключен? — попита той.
    — Да — отвърна не след дълго Норис.
    Алън бе трогнат. Риджуик наистина беше страхливец — имаше гадния навик да оставя недопити кутии от безалкохолно в колите, които използваше, докладите му бяха под всякаква критика, но… сърцето му беше огромно. Отстъпи не защото го беше страх от Кийтън. Ако опереният съветник си мислеше, че е обратното, то той правеше много сериозна грешка.
    — Съжалявам, че те нарекох Бъстър — каза Норис.
    Глупости! Не съжаляваше ни най-малко, но какво му пречеше да каже, че е така? Алън погледна към тантурестия мъж в скъпото спортно сако.
    — Данфърд?
    — Добре, забравяме за случилото се — отвърна Кийтън с подчертана надменност и той почувства, че се изпълва с познатата неприязън.
    Гласът, скрит някъде дълбоко в главата му, онзи необременен, безочлив глас от подсъзнанието, се обади кратко и ясно: „Защо не вземеш да получиш удар, Бъстър? Защо не пукнеш, та да направиш услуга на всички ни?“
    — Значи — каза Алън — да считаме въпроса за…
    — При едно условие — размаха пръст Кийтън.
    — Какво?
    — Че разкараш оттук тая квитанция — отвърна Бъстър и му подаде листчето с два пръста, сякаш държеше някакъв парцал.
    — Ела в кабинета ми да го обсъдим, Данфърд — въздъхна Алън. — Ти, Норис, си на смяна, нали?
    — Да — отвърна той.
    Стомахът му още беше на топка, цялото му настроение бе отишло на вятъра заради тая свиня и Алън щеше да му опрости глобата. Разбираше, че всичко е въпрос на политика, но това не означаваше, че трябва да го приеме.
    — Можеш да поостанеш в участъка, ако искаш — каза му Шерифът.
    В присъствието на Кийтън, който ги гледаше свирепо, едва ли можеше да му каже направо: „Искаш ли да поговорим?“
    — Не — отвърна Норис. — Имам си работа. Ще се видим по-късно, Алън.
    Той излезе от съблекалнята, без дори да погледне към Кийтън, а съветникът положи нечовешки усилия да се противопостави на глупавия си, но силен порив да му даде начална скорост с един ритник.
    Шерифът старателно прегледа вида си в огледалото, за да даде възможност на Норис да излезе спокойно от участъка, а после, когато Кийтън почти беше загубил търпение, го поведе към кабинета си.
    Един дребен, спретнат мъж в кремав костюм седеше на един от столовете пред вратата на кабинета и задълбочено четеше голяма, подвързана с кожа книга, която можеше да бъде единствено Библията. Сърцето на Алън се сви. Беше напълно сигурен, че тази сутрин няма да има други неприятности, което изглеждаше напълно логично, като се има предвид, че до обяд оставаха още само две-три минути, но явно се бе излъгал.
    Преподобният Уилям Роуз затвори библията си, чиято подвързия напълно хармонираше с костюма му, и скочи от стола.
    — Началник-к Пангборн-н!
    Той беше от онези заклети баптисти, конто натъртват края на думите си, когато са притеснени или ядосани.
    — Мога ли да говоря с вас, моля?
    — Изчакайте ме пет минутки, отче Роуз. Трябва да свърша нещо.
    — Въпросът-те изключително важен-н.
    „Сигурен съм“ — помисли си Алън и отвърна:
    — Разбира се. Само пет минутки.
    После отвори вратата и напъха Кийтън в кабинета си, преди преподобният Уили, както му викаше отец Бригъм, да успее да каже каквото и да било.

5

    — Сигурно ще е нещо за Казиното — каза Кийтън, след като Алън затвори вратата. — Чуй какво ще ги кажа. Отец Джон Бригъм е вироглав ирландец, но сто пъти го предпочитам пред тоя арогантен пуяк.
    „Присмял се хърбел, на щърбел“ — помисли си шерифът.
    — Седни, Данфърд.
    Застана зад бюрото си, извади квитанцията за глобата и разкъса на малки парченца. После смачка остатъците на пика и ги метна в кошчето.
    — Ето. Така добре ли е?
    — Да — отвърна съветникът и понечи да стане.
    — Не, седни си на мястото за малко.
    Гъстите вежди на Кийтън се сключиха над високото му розово чело като гръмотевица.
    — Ако обичаш — добави Алън и седна на стола си.
    Ръцете му се сплетоха и неволно тръгнаха да изобразяват врана, но той ги спря и здраво сви юмруци.
    — Следващата седмица ще разглеждаме бюджета… — подхвана Алън.
    — Да, по дяволите — изръмжа Кийтън.
    — … а това е компромисен въпрос. И двамата го знаем. Току-що унищожих една съвсем справедлива квитанция за глоба и направих компромис.
    — Живееш в тоя град от доста време, Алън, и знаеш как стават нещата — поусмихна се съветникът. — Едната ръка мие другата.
    Алън се размърда на стола си. Той издаде своите пукания и скърцания — звуци, конто шерифът често чуваше в сънищата си след дълги и тежки дни, какъвто явно щеше да се окаже и този.
    — Да, така е — съгласи се той. — Едната мие другата, но до днес.
    Гъстите вежди отново се сключиха.
    — И какво трябва да значи това?
    — Че има момент, дори в малките градчета, в който компромисите свършват. Не бива да забравяш, че аз не съм назначен служител. Съветниците може да контролират бюджета, но избирателите решават дали ще съм шериф или не. А моята работа мие да ги защитавам и да следя за съблюдаването на законите. Дал съм клетва и се старая да я спазвам.
    — Ти заплашваш ли ме? Защото ако…
    В този момент сирената на мелницата засвири и макар че не се чуваше така силно в кабинета на Алън, Данфърд Кийтън подскочи като ужилен. Очите му се ококориха, а белите му нокти се забиха в облегалките на стола.
    Алън отново остана озадачен.
    „Той се стряска като гърмян заек. Какво му става?“
    За пръв път шерифът се замисли, че може би Данфърд Кийтън, който бе станал главен градски съветник на Касъл Рок далеч преди той въобще да чуе за този град, се е заел с нещо не дотам почтено.
    — Не те заплашвам — каза Алън.
    Кийтън беше започнал да се отпуска, но все още стоеше нащрек, сякаш го беше страх, че сирената отново ще свирне, колкото да му изкара акъла.
    — Това е добре. Защото въпросът не е само в бюджета, шериф Пангборн. Градският съвет заедно с тримата общински съветници има правото да одобрява назначаването и уволнението на заместник-шерифите. Както и други права, които съм сигурен, че знаеш.
    — Това е само на книга.
    — Прав си — съгласи се Кийтън и извади пура от вътрешния си джоб. — Но това не значи, че винаги ще е така.
    „Ха, сега да видим кой кого заплашва“ — помисли си Алън, но замълча и просто впери поглед в него.
    Съветникът го погледна в очите за миг, а после се зае с целофана на пурата си.
    — Ако още веднъж паркираш на мястото за инвалиди, лично ще ти лепна глобата и този път ще е окончателно — каза шерифът. — А ако посмееш да закачиш някой от заместниците ми отново, ще те дам под съд за обида, трета степен, и ще го направя, независимо с какви така наречени права разполагат съветниците. Защото моите компромиси свършиха. Разбираш ли ме, Данфърд?
    Кийтън продължи да гледа в пурата си, сякаш размишляваше, а когато вдигна поглед към Алън, очите му бяха просто две малки цепки.
    — Ако си решил да си играеш с търпението ми, шериф Пангборн, продължавай да се държиш така.
    На лицето му определено се четеше гняв, но Алън си умисли, че има и нещо друго. Помисли си, че има страх. Как го бе разбрал? Дали го бе усетил, шерифът не знаеше, пък и нямаше значение. Онова, което можеше да се окаже важно, бе от какво се страхуваше Кийтън.
    — Разбираш ли ме? — понита той отново.
    — Да — отвърна съветникът, захвърли целофана на пода и завря пурата в устата си. — А ти разбираш ли ме?
    Алън се наведе напред и столът отново изскърца.
    — Разбирам какво казваш, но не мога, по дяволите, да разбера защо се държиш така, Данфърд. Никога не сме били приятели…
    — Тук няма спор — прекъсна го Кийтън и отхапа края на пурата си.
    За миг шерифът си помисли, че ще хвърли и парчето на пода, и се подготви да го отмине без забележка (компромиси!), но Кийтън го изплю в шепата си и го остави в чистия пепелник на масата. Късчето тютюн застана там като малко кучешко лайно.
    — … но винаги сме се разбирали добре в работата. А сега? Има ли нещо нередно? Мога ли с нещо да ти помогна?
    — Няма нищо нередно — каза съветникът и рязко се изправи. Отново беше ядосан — повече от ядосан. Алън почти виждаше парата, която излизаше от ушите му. — Просто ми писна от това… преследване.
    За втори път употребяваше тази дума. На Алън тя му се струваше странна, неподходяща. Всъщност целият им разговор беше необикновен.
    — Е, знаеш къде да ме намериш — каза шерифът.
    — Да, за Бога! — отвърна Кийтън и тръгна към вратата.
    — И, моля те, Данфърд, не спирай на мястото за инвалиди.
    — Майната им на инвалидите! — извика Кийтън и затръшна вратата.
    Алън дълго седя зад бюрото си, вперил замислен поглед в затворената врата, а после стана, взе целофана от пода, хвърли го в кошчето и отиде да покани „парахода“ Уили.

6

    — Господин Кийтън изглеждаше доста ядосан.
    Роуз седна внимателно на стола, който главният градски съветник току-що бе освободил, погледна с отвращение към парчето пура в пепелника, а после грижливо постави бялата Библия в средата на скромния си скут.
    — Много заседания през идущия месец — разсеяно каза Алън. — Сигурен съм, че всички съветници са напрегнати.
    — Да — съгласи се пасторът. — Но Исус е казал: „Дайте Кесаревото — Кесарю, Божието — Богу.“
    — Ъ-ха — смънка Алън и изведнъж почувства страхотна необходимост от една цигара, „Лъки Странк“ или „Пал Мал“, нещо пълно с никотин и катран. — А какво мога аз да ви дам, отче… Роуз?
    Алън с ужас осъзна, че за малко щеше да назове светиня му Уили.
    Роуз свали кръглите си очила без рамки, избърса ги и отново ги сложи в двете малки червени браздички на носа си. Черната му коса, пригладена с някакво мазило, което шерифът надушваше, но не можеше да определи, лъщеше на луминисцентното осветление.
    — Става дума за кощунството, което отец Джон Бригъм нарича Нощ в казиното — съобщи най-после преподобният. — Ако си спомняте, началник-к Пангборн-н, аз идвах при вас скоро след като научих за нечестивата идея, да ви помоля да забраните тази проява в името на почтеността.
    — Отче Роуз, ако си спомняте…
    Роуз вдигна повелително ръка, а с другата бръкна в джоба на сакото си и извади някаква брошура с размерите на ученическа тетрадка. Алън с досада (но без особена изненада) установи, че това е съкратено издание на Наказателния кодекс на щата Мейн.
    — Сега идвам отново — подхвана напевно преподобие, — за да ви помоля да забраните проявата не само в името на почтеността, но и в името на закона.
    — Отче Роуз…
    — Чета ви раздел 24, глава 9, параграф 2 от Наказателни кодекс на щата Мейн — прекъсна го преподобният Роуз. Страните му вече пламтяха и Алън си даде сметка, че всичко, което бе успял да направи през последните няколко минути, бе да смени един луд с друг. — Освен-н ако е указано друго-о — зачете преподобният с амвонната мелодичност, която любимото му паство отлично познаваше — игри на щастие-е, дефинирани в раздел 23 на Кодекса-а, при които паричните залози-и представляват условие за участие-е, се смятат за незаконни-и.
    Той затвори демонстративно Кодекса и погледна към Алън. Очите му горяха.
    — Се смятат-т за незаконни-и.
    Шерифът изпита желание да вдигне ръце и да викне: „Амин-н!“ Когато то премина, той каза:
    — Запознат съм с текстовете на закона, които визират хазарта, отче Роуз. Прегледах ги след първото ви посещение, обсъдих ги и с Албърт Мартин, който се занимава с правните въпроси в общината. Неговото мнение беше, че раздел 24 не се отнася до дейности като „Вечерта в казиното“. — Той спря за миг, а после добави: — Трябва да ви кажа, че и моето мнение е такова.
    — Невъзможно! — възкликна Роуз. — Искат да превърнат Божия храм в свърталище на комарджии и вие ми казвате, че това е законно!
    — Точно толкова законно, колкото и бингото, което се разиграва в залата на Сестрите на Изабела от 1931 насам.
    — Това не е бинго-о! Това е рулетка-а! Хазарт-т! — Гласът на преподобния трепереше. — Зарове-е!
    — Накарах Албърт да изпрати запитване до Джим Тиърни, главния прокурор на щата. Отговорът беше същият. Съжалявам, отче Роуз. Знам, че това ви оскърбява. Аз например бих забранил на децата да карат скейтборд, но не мога. При демокрацията понякога трябва, да приемаме неща, които нито харесваме, нито одобряваме.
    — Но това е хазарт! — простена преподобният Роуз и гласа му наистина имаше болка. — Това е… комар! Как може такова нещо да е законно, след като Кодексът специално казва…
    — По начина, по който го правят, не е точно хазарт Всеки… участник… оставя дарение на входа, срещу което получава жетони на същата стойност. В края на вечерта се разиграват няколко награди — награди, а не пари. Видеокасетофон, тостер, скара, порцеланов сервиз, такива работи — обясни Алън и някакъв игрив вътрешен импулс го накара да добави: — Мисля, че тези дарения дори се приспадат от данъците.
    — Това е непростим грях — отсече преподобният Роуз.
    Руменината бе изчезнала от лицето му и само ноздрите издаваха гнева му.
    — Тази квалификация е морална, а не правна. Такива вечеринки се правят в цялата страна.
    — Да — отвърна Роуз и се изправи, стиснал Библията пред себе си като щит. — Правят ги католиците. Те много обичат хазарта, но аз съм решил да туря край на това, началник-к Пангборн. С или без вашата помощ.
    Алън също се изправи.
    — Две неща, отче Роуз. Първо, аз съм шериф Пангборн, а не началник, и второ, както не мога да ви нареждам какво да говорите от амвона, така не мога да казвам на отец Бригъм какви прояви да организира в църквата си, нито мога да се разпореждам със залата на Сестрите на Изабела или с тази на Рицарите на Колумб, докато там не се извършва нещо, което се квалифицира като престъпление според законите на щата. Това е. Но мога да ви предупредя да внимавате. Всъщност мисля, че съм длъжен да го направя.
    — Какво имате предвид? — погледна го студено той.
    — Имам предвид, че сте разстроен. Нямам нищо против плакатите, които хората ви разлепят из града, нито против писанията, които публикувате във вестника, но съществува една граница, която не бива да пресичате. Моят съвет е да приемете нещата такива каквито са.
    — Когато-о Исус видя уличниците и лихварите в Храма-а Той не се позова на писаните закони, шерифе. Когато-о Исус видя тез греховни-и мъже и жени да сквернят Божия храм-м, Той не се пазеше да не пресече границата-а. Нашият Бог направи това, което смяташе за правилно-о!
    — Да — каза спокойно шерифът, — но вие не сте Господ.
    Роуз го погледна с обезумели от безсилие очи и Алън си помисли: „Господи, този човек е луд за връзване.“
    — Приятен ден, началник Пангборн — изрече студено Роуз.
    Този път Алън не си направи труда да го поправя. Само кимна и му подаде ръка с ясното съзнание, че преподобният няма да я приеме. Роуз се обърна и заситни към вратата, стиснал Библията пред гърдите си.
    — Послушайте ме, забравете за това, отче Роуз — викна Алън след него.
    Той нито се обърна, нито проговори. Просто излезе и така силно затръшна вратата, че стъклото в рамката издрънча.
    Шерифът седна зад бюрото и притисна слепоочията си с длани.
    Малко по-късно Шийла Бригъм надникна предпазливо в стаята.
    — Алън?
    — Тръгна ли си? — попита той, без да вдига глава.
    — Кой, пасторът ли? Профуча като мартенски вятър.
    — Елвис напусна сградата — каза глухо Алън.
    — Какво?
    — А, нищо, нищо — отвърна и вдигна глава. — Трябва ми нещо силно. Би ли погледнала какво има в касата с веществените доказателства? Тя се усмихна.
    — Проверила съм — празна е. Чаша кафе ще свърши ли работа?
    Той отвърна на усмивката й. Следобедът беше започнал И просто трябваше да бъде по-нормален от сутринта.
    — Става.
    — Веднага — каза Шийла и излезе, а Алън най-после пусна ръцете си на свобода.
    Не след дълго ято врани полетя на стената срещу прозореца, огряно от слънчев лъч.

7

    В четвъртък последният час в средното училище на Касъл Рок бе предназначен за допълнителни занимания. Понеже беше отличен ученик, Брайън Раск не ходеше на допълнителни занимания, докато не започнеха репетициите за коледното представление, и имаше възможност да си тръгне от училище по-рано от обикновено. Така четвъртъците му се нареждаха прекрасно.
    Този четвъртък той излетя от страничната врата още преди да бие звънецът за шестия час. Чантата му, както винаги пълна с учебници, този ден се издуваше и от дъждобрана, който майка му бе настояла да облече сутринта.
    Метна се на колелото и запраши с разтуптяно сърце. Имаше си работа. Трябваше да изпълни една малка задачка. Всъщност в известен смисъл беше забавно. Вече знаеше какво точно трябва да направи. Дойде му в главата съвсем спонтанно, както си мечтаеше в часа по математика.
    Докато се спускаше по Касъл Хил, слънцето най-после проби разпокъсаните облаци и за пръв път този ден блесна над града. Брайън погледна встрани и видя едно момче-сянка, което го догонваше по мокрия паваж, яхнало колело-сянка.
    „Ще трябва здравата да въртиш, за да ме стигнеш, малкия — помисли си Брайън. — Имам доста работа.“
    Той прекоси търговския център, без да погледне към „Неизживени спомени“, като се спираше само на пресечките, колкото да хвърли бърз поглед в двете посоки. Когато стигна до ъгъла на Понд и Форд Стрийт, зави надясно, вместо да продължи по Понд към дома си, и свърна по Уилоу Стрийт малко по-надолу. Понд и Уилоу Стрийт бяха успоредни и задните дворове на къщите по тях се опираха един в друг, разделени от дъсчени огради.
    Пийт и Уилма Джърсик живееха на Уилоу Стрийт.
    Трябваше да се внимава.
    Но Брайън знаеше как да внимава. През целия път от училище той бе обмислял всяка стъпка и всичко се раждаше в главата му с такава лекота, сякаш винаги е било там. Както и подробностите за самата задача.
    Къщата на Джърсик беше тиха, на алеята не се виждаше автомобил, но това не означаваше, че всичко е наред. Момчето знаеше, че Уилма работи поне половината ден в магазина на Хемпхил на „Руут“ 117. Беше я виждал на касата с неизменния й шал, но не можеше да бъде сигурен, че и сега е там. Очуканото й юго можеше да е в гаража.
    Спря в алеята, слезе от колелото и пусна стъпенката. Вече усещаше сърцето си, което биеше в ушите и гърлото му като цял оркестър барабани. Тръгна към входната врата, репетирайки сценката, която щеше да разиграе, ако се окажеше, че госпожа Джърсик си е вкъщи.
    Здравейте, госпожо Джърсик, аз съм Брайън Раск от съседната улица. Уча в местното училище и скоро ще набираме абонати за някои списания — трябват ни пари за нови костюми на оркестъра. Та реших да поразпитам из квартала, кой иска да се абонира, за да знам къде да отида, като ни изпратят заявките. Който събере най-много абонати, получава награда.
    Това звучеше съвсем правдоподобно, когато го измисляше. Всъщност и сега му се струваше нормално, но все пак се чувстваше напрегнат. Застана пред прага и се вслуша да чуе някакъв шум от къщата — радио, телевизор, настроен на някой от сериалите (беше рано за „Санта Барбара“, но все пак), прахосмукачка, може би… Отвътре не се чуваше нищо, но това не бе кой знае колко по-показателно от пустата алея.
    Брайън звънна. Някъде навътре в къщата се чу глухо: „Динг-донг“.
    Той зачака пред прага, като се оглеждаше насам-натам от страх, че някой може да го забележи, но на Уилоу Стрийт не се виждаше жив човек, пък и къщата на Джърсик бе опасана с висока ограда. Което си беше жив късмет. Когато човек прави нещо, което хората — майка и татко например — не биха одобрили, високата ограда можеше да се окаже най-прекрасното нещо на света.
    Беше минала почти минута, а никой не отваряше. Дотук добре, но човек винаги трябва да се подсигурява и затова Брайън отново натисна звънеца, този път по-настойчиво. Камбанката вътре пак се обади: „динг-донг, динг-донг“.
    Отново никой.
    Е, добре тогава. Всичко беше наред. Всъщност всичко беше направо страхотно!
    Но страхотно или не, Брайън не се сдържа да направи още един подсигурителен (и съвсем таен) оглед, преди да пристъпи към действие. Той забута колелото си между къщата и гаража и влезе в задния двор. Сърцето му думкаше по-силно от всякога. Когато се чувстваше така, гласът му обикновено започваше да трепери и момчето тайно се надяваше, че ако завари госпожа Джърсик да сади луковици в градината, гласът му няма да затрепери, като почне да й разказва за абонаментите. Иначе тя би си помислила, че я лъже, а това щеше да доведе до неприятности, за които не искаше и да мисли.
    Той сиря на ъгъла на къщата. Виждаше част от двора, но не всичко. Изведнъж цялата тази работа престана да му се струва забавна. Изглеждаше му непочтена и злонамерена. Някакъв неспокоен глас зашепна в главата му:
    „Защо не се прибереш вкъщи, Брайън? Метни се на колелото, иди си у дома, пийни чаша мляко и пак размисли!“
    Да. Чудесна идея. Дори много разумна! Понечи да си тръгне и точно тогава в съзнанието му изплува картина, далеч по-силна от гласа.
    Той видя дълга черна кола — „Кадилак“ или може би „Линкълн“, която спря пред тях. Вратата на шофьора се отвори и отвътре излезе господин Лийлънд Гонт. Само че той вече не беше облечен в смокинга ала Шерлок Холмс. Онзи господин Гонт, който прекоси декора на Брайъновото въображение, носеше изискан черен костюм — униформата на погребален агент. А и лицето му изобщо не беше приветливо. Тъмносините му очи мътнееха от гняв, устните му бяха разтеглени над кривите зъби, но не в усмивка. Той закрачи по алеята към входната врата на семейство Раск и ножицата на дългите му тънки крака закова в петите му сянката на палач от филм на ужасите.
    Като стигна до вратата, той не си направи труда да звъни. О, не! Просто нахлу вътре, готов да премаже всеки, който би се изпречил на пътя му. После тръгна по стълбите, крещейки името на Брайън, и розите на тапета увяхнаха, когато сянката на палача мина над тях.
    „Ще ме намери — помисли си момчето ужасено. — Дори да се скрия, дори да избягам чак в Бомбай, той ще ме намери. И тогава…“
    Брайън искаше да изключи образа, да го махне от съзнанието си, но не можеше. Той видя как очите на господин Гонт растат и стават сини бездни, чиято ужасяваща, непрогледна отвъдност сякаш го поглъщаше. Видя как дългите му ръце с техните неестествено равни пръсти се превръщат в орлови нокти и се вкопчват в раменете му. Усети кожата си да настръхва от погнуса. Чу нечовешкият глас на господин Гонт да крещи:
    — Ти взе нещо от мен, Брайън, но не си си го платил!
    — Ще го върна! — изпищя момчето срещу това разкривено, безпощадно лице. — Моля ви, ще го върна! Ще го върна, само не ме наранявайте!
    Брайън дойде на себе си, така зашеметен, както на излизане от „Неизживени спомени“ в онзи следобед. Ала чувството сега съвсем не беше приятно.
    Той не искаше да връща снимката на Санди Коуфакс и толкоз.
    Не искаше, защото беше негова.

8

    Майра Ивънс застана под тентата на „Неизживени спомени“ в момента, в който синът на най-добрата й приятелка най-после се реши да влезе в задния двор на Уилма Джърсик. Преди да пристъпи към магазина, тя се огледа по-предпазливо и от Брайън пред къщата на Джърсик.
    Ако Кора, която наистина беше най-добрата й приятелка, разбереше къде се намира и още повече защо е там, тя никога нямаше да й проговори. Защото Кора също искаше тази снимка.
    „Какво от това“ — помисли си Майра и веднага се сети за две поговорки, които идеално пасваха на ситуацията — кой превари, той завари и невидяно зло, не е зло.
    И все пак, преди да слезе в центъра, тя бе сложила големи слънчеви очила.
    Сега бавно пристъпи към вратата и разгледа табелката, която висеше там:
ВТОРНИК И ЧЕТВЪРТЪК — ПО УГОВОРКА
    Майра нямаше уговорка. Реши да дойде в магазина съвсем спонтанно, след като говори с Кора преди няма и двадесет минути.
    — Цял ден мислих! Просто трябва да я имам, Майра. Трябваше да си я купя още в сряда, но имах само четири долара в чантата си, а не бях сигурна, че ще приеме чек. Нали знаеш колко неудобно се получава, когато ти откажат? Но от тогава непрекъснато мисля за това. Не съм мигнала цяла нощ. Може да ти се стори глупаво, но е истина.
    На нея изобщо не й се виждаше глупаво. Прекрасно знаеше, че е истина, защото и тя не бе спала цяла нощ. А Кора нравеше невероятната грешка да си мисли, че като е видяла снимката първа, това й дава някакво свещено право да я притежава.
    — Всъщност въобще не съм сигурна, че я видя първа — каза си Майра ядосано. — Дори си мисля, че аз я видях по-рано.
    Въпросът кой беше видял страхотната снимка по-пръв наистина беше спорен. Онова, което не подлежеше на съмнение обаче, беше ужасът, който тя изпитваше при мисълта, че ще види тази снимка на Елвис, окачена над камината между керамичната фигурка на Елвис и порцелановата му халба, които Кора вече притежаваше. При тази мисъл стомахът на Майра се свиваше точно под сърцето и увисваше там като мокър парцал. Беше се бе чувствала така само веднъж — през първата седмица от войната срещу Ирак.
    Не беше честно. Кора имаше всякакви неща, свързани с Елвис, дори го беше виждала на концерт в Портланд Сивик Сентър година преди Господ да го прибере.
    — Тази снимка ще бъде моя — промърмори решително тя, събра целия си кураж и почука на вратата.
    Още преди да посегне към дръжката, вратата се отвори и един тесногръд мъж почти я отнесе на излизане.
    — Простете — измънка той, без да вдига глава, и Майра едва успя да разпознае в него господин Константин, аптекаря от „Ла Вердиер“.
    Той забърза надолу по улицата, стиснал в ръцете си малък пакет, и се шмугна в общината, без да поглежда встрани.
    Когато жената се обърна към вратата, пред нея вече стоеше господин Гонт и ведрите му кафяви очи се усмихваха.
    — Нямам уговорка… — подхвана тя кротичко.
    Брайън Раск, който бе свикнал да чува от Майра само слова, произнесени с невероятна надменност и увереност, никога не би повярвал на ушите си, ако можеше да я чуе сега.
    — Вече имате, уважаема госпожо — отвърна собственикът и се отмести да й направи път. — Добре сте дошли! Влизайте спокойно и оставете част от щастието, което носите!
    След като хвърли последен поглед наоколо, колкото да се увери, че никой не я е видял, Майра Ивънс се шмугна в „Неизживени спомени“.
    Вратата се затвори след нея.
    Дългопръста, бяла като на мъртвец ръка се протегна в мрака, напипа въжето, което висеше до прозореца и дръпна щорите.

9

    Брайън осъзна, че затаява дъх едва когато въздухът излезе като въздишка от дробовете му.
    В задния двор на семейство Джърсик нямаше никой.
    Уилма, очевидно насърчена от хубавото време, беше простряла навън прането си, преди да излезе, и сега то плющеше в три реда под топлото слънце и свежия бриз. Момчето притича до задната врата и надникна вътре. В кухнята нямаше жива душа. Помисли си да почука, но реши, че само си търси причина да не направи онова, за което е дошъл. Джърсик явно не си бяха у дома. Просто трябваше да си свърши работата и да се разкара оттам час по-скоро.
    Той слезе бавно по стълбите и се върна в двора. Просторът с товара си от ризи, гащи, бельо, чаршафи и калъфки се вееше отляво. Вдясно беше градината, в която вече нямаше никакви насаждения, като се изключат две-три спаружени тикви, а в дъното се простираше висока дъсчена ограда. Зад нея беше къщата на Хавърхил, а през четири къщи — неговата.
    Дъждът, който валя цяла нощ, бе превърнал градината в блато и тиквите плуваха до средата във вода. Брайън се наведе, загреба шепа черна кал и затича към простора.
    На първия ред висяха чаршафите. Те все още бяха влажни, но бързо съхнеха, развети от вятъра като знамена. Бяха ослепително бели.
    "Хайде! — прошепна му гласът на господин Гонт. — Давай, Брайън! Бъди като Санди Коуфакс. Давай!"
    Брайън вдигна ръце. Отново се възбуди като в съня си, но това не го учуди особено. Всъщност дори бе доволен, че не изпитва страх. Беше забавно в края на краищата.
    Засили се и разтвори длани. Калта полетя от ръцете му на дълги черни пръски, които се размазаха върху чаршафите.
    Изтича до градината, отново напълни шепи, плисна ги върху чаршафите и се върна за още. Обзе го странно настървение. Тичаше като обезумял напред-назад, гребеше кал, хвърляше я и сигурно щеше да продължа така цял следобед, ако някой не беше извикал.
    В първия миг му се стори, че самият той вика. Вцепени се, от гърдите му се изтръгна бързо потиснат писък и едва тогава осъзна, че госпожа Хавърхил просто вика кучето си от другата страна на оградата.
    Все пак трябваше да се махне оттам. И то веднага.
    Спря се за миг да види какво е направил и изведнъж почувства срам и неудобство.
    Чаршафите бяха предпазили по-голямата част от дрехите, но те самите бяха напластени с кал. Само няколко незасегнати петънца се белееха, колкото да покажат какъв е бил цветът им преди.
    Брайън погледна ръцете си. Лепнеха от кал. Втурна се към ъгъла на къщата, където имаше чешма, и завъртя кранчето. Потече ледена струя вода. Той пъхна ръцете си под нея и ожесточено започна да ги търка, докато изми дори калта под ноктите си. Дланите му изтръпнаха от студ, ръкавите му бяха мокри, но момчето нехаеше.
    Затвори крана, намери колелото си, вдигна стъпенката и го забута по алеята. По улицата се зададе малка жълта кола. Слава Богу, беше сивик, а не юго. Подмина къщата, без да намали, й водачът й изобщо не обърна внимание на малкото момче, което стискаше колелото си в двора на Джърсик с премръзнали, зачервени ръце. Малкото момче, на чието чело с големи червени букви пишеше: ВИНОВЕН!
    Когато колата отмина, Брайън се метна на колелото и не спря да върти педалите, докато не стигна до дома си. Ръцете му постепенно бяха върнали чувствителността си, но го сърбяха и все още бяха червени.
    Когато влезе в къщата, майка му подвикна от хола:
    — Ти ли си, Брайън!
    — Да, мамо.
    Онова, което бе сторил в задния двор на Джърсик, вече му се струваше като сън. Момчето, което стоеше сега в слънчевата, топла кухня, момчето, което отваряше хладилника да си извади мляко, просто не можеше да бъде онова момче, което бе гребало с шепи калта от градината на госпожа Джърсик, за да я хвърли после върху чистите й, бели чаршафи.
    В никакъв случай.
    Той си сипа чаша мляко и разгледа ръцете си. Бяха чисти. Зачервени, но чисти. Сърцето му постепенно възвръщаше нормалния си ритъм.
    — Как мина училището, Брайън? — попита Кора от другата стая.
    — Нищо особено.
    — Ела да гледаш телевизия, ако искаш. „Санта Барбара“ ще почне всеки момент.
    — Ще дойда, но първо ще се кача горе за малко.
    — Да не си оставиш чашата от мляко там! Вкисва се, вони и изобщо не може да се измие в машината.
    — Няма да я оставя, мамо.
    — Де да видим.
    Брайън се качи в стаята си и прекара половин час, мечтаейки над снимката на Санди Коуфакс. Когато брат му Шон дойде да го пита дали иска да отиде до магазина с него, той припряно затвори класьора и нареди на Шон да не се появява пред очите му, докато не се научи да чука, като вляза в чужда стая. Брат му излезе в коридора и се разплака, но Брайън изобщо не се трогна.
    Човек трябва да бъде възпитан все пак.

10

„Надзирателят спретна в затвора купон
и оркестърът мигом засвири във тон.
Стените тресат се и в такт се люлеят.
Ех, да чуете само пандизчиите как пеят!“
13


    Кралят пее, разтворил крака. Сините му очи блестят, крачолите на белия му панталон се полюшват в такт с музиката. Огледалният глобус се върти и проблясва под светлината на прожекторите. Кичур черна коса пада над челото му. Микрофонът е близо до устата му, но Майра вижда сладката извивка на горната му устна.
    Тя вижда всичко. Тя е на първия ред!
    Китарата подхваща соло и изведнъж той се навежда и протяга ръка. Подава я на НЕЯ, както Брус Спрингстийн (който никога няма да бъде Кралят, колкото и да се опитва) подава своята на онова момиче от клипа му „Танцувам в мрака“.
    В началото тя така се вцепенява, че не може нищо да направи, не може да се помръдне, а после отдолу я побутват нечии ръце, ТОЙ я хваща за ръката и я издърпва на сцената. Тя долавя МИРИСА му — смесица от пот, кожа и гореща, чиста плът.
    Миг по-късно Майра Ивънс е в прегръдките на Елвис Пресли.
    Коприната на белия му костюм се хлъзга в дланите и. Ръцете, които я притискат, са здрави и силни. Лицето, НЕГОВОТО лице, лицето на Краля е на сантиметри от нейното. Той танцува с нея. Те са двойка. Магура Джозефин Ивънс от Касъл Рок, Мейн и Елвис Аарон Пресли от Мемфис, Тенеси!
    Те танцуват страстно на широката сцена пред четири хиляди ревящи фенове, докато групата припява онзи стар, познат рефрен:
    — Let’s rock… everibody let’s rock…
    Тялото му се плъзга към нейното, тя усеща възбудената му плът в слабините си. Той я завърта, полата й се вдига чак до дантелата на луксозните й чорапи, ръката и се върти в неговата като ос в колело, а после той отново я придърпва към себе си. Дланта му се спуска по гърба и към извивката над бедрата й и я притиска към него. Тя поглежда за миг към публиката и там, извън блясъка на прожекторите, вижда Кора Раск, която я гледа като попарена. Лицето й е побеляло от омраза и завист.
    Елвис Пресли обръща главата и към себе си и проговаря с онзи сладникав южняшки акцент:
    — Не сме ли създадени един за друг, мила?
    Преди тя да успее да отговори, плътните му устни вече са върху нейните. Миризмата му, чувството, че го държи в ръцете си, изпълват света. И тогава езикът му се промъква в устата й! Кралят на рокендрола я целува съвсем наистина пред очите на Кора и на целия проклет свят! Той я притиска силно към себе си, тромпетите надават синкопирания си писък, а тя усеща топлите вълни на екстаза да се разливат по цялото й тяло. О, никога не е било така преди! Никога! Дори с Ейс Мерил край езерото. Иска да извика, но езикът му се е заровил в устата й. Тя забива страстно нокти в гладкия му копринен гръб, повдига бедрата си, а тромпетите свирят ли, свирят.

11

    Господин Гонт седеше в един от плюшените фотьойли и наблюдаваше с безразличие дивия оргазъм на Майра Ивънс. Тя се тресеше като в нервен шок, стиснала здраво снимката на Елвис в ръцете си. Очите й бяха затворени, тазът й се повдигаше, краката й се разтваряха и затваряха… Нагласените й букли се бяха отпуснали и косата й висеше като парцал на главата й. Двойната й брадичка лъщеше от пот като на Елвис след бясно препускане по сцената.
    — О-оооо! О, Господиии! — крещеше Майра и се тресеше като желе на тепсия. — Оооох! Майчицееее! А-аа-аах! Гооосподи…
    Господин Гонт отегчено изпъна ръбовете на тъмния си панталон, наведе се и дръпна снимката от ръцете на Майра. Очите й веднага се отвориха. Тя отчаяно посегна да си вземе снимката, но не можа да я стигне. Понечи да стане.
    — Седни! — нареди той.
    Жената остана като вкаменена.
    — Ако искаш да видиш тази снимка отново, Майра, стой си на мястото!
    Тя седна и го загледа с безмълвна агония. Огромни потни кръгове избиха под мишниците и покрай гърдите й.
    — Моля ви — простена едва чуто тя и протегна ръце.
    — Назови цена!
    Майра се замисли. Очите й се ококориха на изпотеното лице. Тя преглътна мъчително.
    — Четиридесет долара! — извика накрая. Гонт се засмя и поклати глава.
    — Петдесет!
    — Глупости! Май не искаш тази снимка, Майра.
    — Искам я! — Сълзи потекоха от очите й и се смесиха с потта върху лицето й. — Искам яяяяя!
    — Добре! Добре, искаш я. Но имаш ли нужда от нея, Майра? Трябва ли ти тя наистина?
    — Шестдесет! Това е всичко, което имам! Всичко, до последния цент!
    — Майра, приличам ли ти на дете?
    — Не.
    — Не съм сигурен. Виж какво, аз съм възрастен човек — много по-възрастен, отколкото си мислиш, но не ми личи, ако не е неприлично да го казвам сам — а ми се струва, че ти ме взимаш за дете. Само дете може да повярва, че жена, която живее в чисто нова двуетажна къща на по-малко от три преки от Касъл Вю, разполага само с шестдесет долара.
    — Не ме разбрахте! Мъжът ми…
    Господин Гонт стана и понечи да прибере снимката. Усмихнатият мъж, който я бе посрещнал на вратата, вече го нямаше.
    — Не се бяхме уговорили за среща, Майра. Поканих те от добро чувство, но сега ми се струва, че трябва да те помоля да си вървиш.
    — Седемдесет! Седемдесет долара!
    — Обиждаш ме! Моля те, върви си.
    Майра падна на колене. От гърдите й се изтръгна дрезгав, нервен плач. Тя стисна крачолите му и се просна пред него.
    — Моля ви! Моля ви, господин Гонт! Трябва да притежавам тази снимка! Трябва! Тя ми предизвиква… Господи, не можете да си представите какво ми предизвиква!
    Господин Гонт погледна към снимката на Елвис и на лицето му се изписа моментно отвращение.
    — Хич и не искам да си представям. Каквото и да е, изглеждаше много… потно.
    — Но ако трябва да платя повече от седемдесет долара, ще се наложи да пиша чек. Чък ще разбере, ще иска да узнае за какво съм ги похарчила и ако му кажа, ще ме… ще ме…
    — Това не е мой проблем — отвърна собственикът. — Аз съм магазинер, а не брачен консултант. — Гледаше я отвисоко и говореше на потната й глава. — Сигурен съм, че някой друг — госпожа Раск например — ще бъде в състояние да си позволи тази бих казал маниакална страст към покойния господин Пресли.
    Като чу името на Кора, жената рязко вдигна глава. Очите й бяха две малки лъскави точици, потънали дълбоко в лицето й. Зъбите й се оголиха в свирепа усмивка. Изглеждаше като обезумяла.
    — И вие ще й я продадете? — просъска тя.
    — Стига да се споразумеем. Нали с това е забогатяла тая държава? А сега ме пусни, Майра. Ръцете ти са плувнали с пот. Сигурно ще трябва да си давам панталона на химическо чистене…
    — Осемдесет! Осемдесет долара!
    — Ще ти я продам за два пъти повече. Сто и шестдесет долара — ухили се той и големите му, криви зъби лъснаха. — Можеш да ми платиш и с чек, Майра.
    — Не мога! Чък ще ме убие! — простена отчаяно тя.
    — Може би, но пък ще умреш заради истинска, страстна любов, нали?
    — Сто! — зацвили Майра и отново го сграбчи за крачолите. — Моля ви, сто долара!
    — Сто и четиридесет — продължи да се пазари Гонт. — Повече не мога да смъкна. Това е последната ми оферта.
    — Добре! — прие веднага тя. — Ще ги платя…
    — Естествено ще се наложи да ми направиш и една свирка — ухили се нагло той.
    — Моля!? — прошепна вцепенена.
    — Да го духаш! — изкрещя в лицето й. — Да отвориш пълната си с пломби уста и да ми го налапаш!
    — Боже мой! — простена Майра.
    — Е, както искаш — каза Гонт и понечи да си тръгне.
    Тя се вкопчи в него и само след минути вече разкопчаваше ципа и търсеше да напипа члена му.
    Той я остави да се бълтае известно време, наблюдавайки с удоволствие, а после грубо избута ръцете й и каза:
    — Остави! Оралният секс ме докарва до амнезия.
    — Какво?
    — Нищо, нищо, Майра — отвърна и й подхвърли снимката.
    Тя панически се втурна да я хване, улови я някак си и я притисна до гърдите си.
    — Но… има още нещо…
    — Какво!? — просъска насреща му тя.
    — Познаваш ли човека, който държа бара от другата страна на Тин Бридж?
    Майра поклати глава и очите й отново се изпълниха със страх.
    — Хенри Бофорт ли?
    — Да. Той май притежава и заведението „Кроткия тигър“? Странно име.
    — Не мога да кажа, че го познавам, но знам кой е.
    Никога през живота си не бе стъпвала в „Кроткия тигър“, но като всеки друг знаеше кой държи кръчмата.
    — Искам да направиш един малък номер на господин Бофорт.
    — К-какъв номер?
    Гонт се пресегна, хвана потната й ръка и й помогна да се изправи.
    — Ще ти кажа докато пишеш чека, Майра — каза той и целият му чар отново се върна на лицето му. Кафявите му очи станаха игриви и бляскави. — Между другото, искаш ли да ти опаковам снимката?

Пета глава

1

    Алън се пъхна в едно от сепаретата на „При Нан“ и още преди да седне срещу Поли, разбра, ме болките й не бяха преминали. Беше пила перкодан. Личеше й още преди да проговори. От лекарствата очите й ставаха някак странни, неестествено бляскави. Той бе свикнал с това, но не го одобряваше. Всъщност съмняваше се, че изобщо ще го приеме някога. За пореден път се замисли дали не се е пристрастила към успокоителните. В нейния случай пристрастяването беше просто още един страничен ефект, нещо, което трябваше да се очаква, регистрира и отнесе към главния проблем. Иначе казано, към факта, че тя живее с болка, която той вероятно не ще може дори да разбере.
    — Как си, красавице? — попита, без да издава нито частица от мислите си.
    Тя се усмихна.
    — Денят беше интересен. Мнооого интересен, както би казал оня сладур от „Да се посмеем“.
    — Твърде си млада, за да го помниш.
    — Ами! Алън, коя е тази?
    Той се обърна и видя една жена, която мина покрай огромната витрина на Нан, стиснала здраво квадратен пакет в ръцете си. Тя бе вперила поглед напред и ако мъжът, който вървеше насреща й, не беше свърнал ловко, положително щяха да се сблъскат. Алън прерови набързо огромната картотека от имена и лица, които съхраняваше в главата си, и излезе със заключение, което Норис, лудо влюбен в полицейския жаргон, без съмнение би нарекъл „непълно“.
    — Ивънс. Мейбел, Мейвис или нещо такова. Чък Ивънс й е мъж.
    — Като я гледа човек, ще рече, че току-що е изпушила силна панамска пура — изкоментира Поли. — Направо й завиждам.
    Край масата застана самата Нан Робъртс да ги обслужи. Тя беше един от християнските войни на баптиста Уилям Роуз и носеше малка жълта значка на гърдите си. Алън виждаше този символ за трети път от сутринта. Сигурно занапред щеше да го среща още по-често. Значката изобразяваше игрален автомат, задраскан с червена диагонална линия. Отношението на приносителя й към „Вечерта в казиното“ ставаше пределно ясно и без думи.
    Нан беше жена на средна възраст, с пищен бюст и сладникаво красиво лице, което ти навяваше мисли за мама и ябълков пай. Всъщност, както Алън и колегите му бяха констатирали, ябълковият й пай беше наистина чудесен. Особено с топка ванилов сладолед отгоре.
    Нан лесно предразполагаше хората с милата си физиономия, но много от местните бизнесмени — особено онези, които се занимаваха с недвижими имоти — отдавна бяха разбрали, че при нея първото впечатление лъже. Зад миловидното лице се криеше мозък-компютър, а под майчински натежалата гръд имаше куп счетоводни книги вместо сърце. Тя притежаваше голяма част от Касъл Рок, включително и последните пет административни сгради на Мейн Стрийт, и след смъртта на Поп Мерил вероятно бе станала най-богатия човек в града.
    Като я гледаше, Алън винаги си спомняше за една съдържателка на публичен дом, която навремето бе арестувал в Ютика. Жената му беше предложила подкуп, а когато той й отказа, тя съвсем целенасочено се опита да пръсне черепа му с клетка за птици, чийто наемател — надут папагал, който понякога заядливо казваше: „Чуках майка ти, Франк“ — все още беше вътре.
    Понякога, когато виждаше двете бръчици между веждите на Нан Робъртс да се задълбочават, мъжът си мислеше, че тя е напълно способна да постъпи по същия начин. Затова му се стори съвсем естествено, че бе дошла лично да обслужи областния шериф.
    — Здравей, Алън! — каза тя. — Не съм те виждала от сума ти време! Къде беше?
    — Насам-натам. Работя, Нан.
    — Нищо против, но недей да забравяш старите си приятели — отвърна му и го дари с лъчезарната си майчинска усмивка.
    „Човек наистина трябва да прекара доста време с Нан, докато разбере колко рядко усмивката й е искрена“ — помисли си Алън.
    — Минавай да ни виждаш от време на време — додаде.
    — Слушам!
    Нан се разсмя така силно и невъздържано, че мъжете на бара — дървари в по-голямата си част — извърнаха рязко глави.
    „А после — помисли си Алън — ще разправят наляво и надясно, че са видели Нан Робъртс и шерифът да се кискат като първи приятели.“
    — Кафе, Алън?
    — Ако обичаш.
    — А малко пай към него? Домашен, с ябълки от градините на Макшери в Швеция. Вчера са ги брали.
    „Добре, че не се опитва да ни убеди, че ги е брала сама“ — каза си той.
    — Не, благодаря.
    — Сигурен ли си? А ти, Поли?
    Тя поклати глава и Нан отиде да донесе кафето.
    — Май не я харесваш кой знае колко, а? — попита шепнешком Поли.
    Алън остана изненадан. Всъщност въобще не се беше замислял дали я харесва или не. Това не му влизаше в работата.
    — Нан ли? Не знам. Просто ми се ще да опозная хората, доколкото мога.
    — И да разбереш какво искат?
    — Виж това вече е трудна работа — отвърна й през смях. — Засега ще се задоволя само с намеренията им.
    Тя се усмихна — беше му приятно, когато я караше да се усмихва.
    — Още малко и ще те превърнем в истински философ, Алън Пангборн.
    Той докосна опакото на облечената й в ръкавица ръка и отвърна на усмивката й.
    Нан донесе двете чаши черно кафе и веднага се оттегли. „Не може да се отрече, че знае кога да спре с любезностите“ — помисли си Алън.
    Това бе нещо, което всеки с интересите и амбициите на Нан, пределно добре знаеше.
    — Е — подхвана Алън, отпивайки от кафето си, — разкажи как мина много интересният ти ден.
    Тя му разказа в най-големи подробности как двете с Розали Дрейк бяха станали свидетели на агонията на Нети Коб пред входа на „Неизживени спомени“ и как тя най-после бе събрала кураж да влезе в магазина.
    — Това е чудесно! — възкликна шерифът и беше съвсем искрен.
    — Да, но историята не свършва дотам. Нети излезе с покупка! Представяш ли си! Никога не съм я виждала така радостна и така… така разцъфнала. Да, точно това е думата, разцъфнала. Нали знаеш колко е повехнала обикновено?
    Алън кимна.
    — Е, днес бузите й розовееха, косата й беше някак бухнала и тя дори се засмя на няколко пъти.
    — Сигурна ли си, че е ходила в магазина само по работа? — попита той и многозначително врътна очи.
    — Не ставай глупав! — смъмри го Поли, сякаш не й бе хрумнало същото, като я видя. — Та Нети те изчака да си тръгнеш — бях сигурна, че ще го направи — и едва след това влезе да ни покаже какво си е купила. Виждал ли си малката й колекция от цветен кристал?
    — Не. Ако щеш вярвай, но има неща в този град, които са ми убягнали.
    — И колко е платила за нея все пак?
    — Не я попитах. Но бас хващам, че портфейлът й е отънял здравата.
    Той се замисли.
    — Сигурна ли си, че не са я преметнали?
    — О, Алън! Трябва ли да си толкова подозрителен винаги? Нети може да не е много оправна, но разбира от кристали. Каза ми, че е взела лампата на сметка и сигурно е така. Освен това покупката я прави толкова щастлива!
    — Виж това вече е чудесно. Открий късмета си!
    — Моля?
    — Така се казваше един магазин в Ютика — обясни той. — Помня го от дете: „Открий късмета си“.
    — И какво, ти откри ли своя?
    — Не. Така и не влязох.
    — Е, очевидно нашият господин Гонт смята, че ще открия късмета си при него.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Нети ми донесе кутията от кейка и вътре имаше бележка от господин Гонт. — Тя побутна чантата си към него. — Извади я ти. Днес не ми е до закопчалки.
    Той взе чантата и попита:
    — Много ли е зле, Поли?
    — Зле — отвърна кратко тя. — Боляло ме е, но да ти кажа честно, такива болки не съм имала никога. И така е цяла седмица, откакто времето се промени.
    — Ходи ли при доктор Ван Ален?
    — Още не — въздъхна тя. — Чакам малко да ми размине. Досега болките минаваха точно преди да се побъркам. Надявам се и сега да стане така, но ме е страх, че един ден облекчението просто няма да дойде. Ако не се пооправя до понеделник, ще отида. Но лекарят може само да ми напише още една рецепта. Не искам да се превърна в наркоман, Алън.
    — Но…
    — Стига — прекъсна го кротко. — Поне засега, моля те.
    — Добре — съгласи се неохотно той.
    — Виж бележката. Много е любезна и някак… мила.
    Той отвори чантата и и видя малък плик. Извади го.
    Хартията беше плътна и мека като коприна. Отпред със старинен почерк, който приличаше на извадка от антикварен дневник, пишеше: „Мис Поли Чалмърс.“
    — Този шрифт се казва „готика“ — каза тя въодушевена. — Мислех, че са спрели да го преподават малко след като са измрели динозаврите.
    Той извади изрязания на вълнички лист. Отгоре пишеше:
НЕИЗЖИВЕНИ СПОМЕНИ
Касъл Рок. Мейн
Лийлънд Гонт, собственик
    Шрифтът на писмото не беше така зографисан, както на плика, но и той, и самият език бяха забавно старинни.
    Скъпа Поли.
    Благодаря ви още веднъж за прелестния кейк. Много обичам такъв и беше безкрайно вкусен! Бих желал да ви благодаря също и за любезността и досетливостта — сигурно сте разбрали колко се притеснявам за откриването, още повече като се вземе предвид, че не сме в активен сезон.
    Разполагам с един експонат (още не е пристигнал, но го чакам всеки момент), който предполагам, че много ще ви заинтригува. Няма да казвам повече. По-добре сама да го видите. Всъщност той е просто една играчка, но се сетих за него почти веднага щом си тръгнахте, а през годините интуицията ми рядко ме е лъгала. Очаквам експонатът да дойде в петък или събота. Ако имате възможност, защо не минете в неделя следобед? Ще бъда в магазина цял ден, ще подреждам, и за мен ще бъде удоволствие да ви го покажа. Засега — толкова. Експонатът сам ще ви разкаже за себе си, ако си допаднете. Ако ли не, поне ми позволете да ви се отплатя за любезността с чаша чай!
    Надявам се, че Нети харесва новата си придобивка. Тя е много мила женица и лампионът, изглежда, й достави огромно удоволствие.
Искрено ваш,
Лийлънд Гонт
    — Странно! — каза Алън и прибра писмото обратно в чантата. — Ще му хвърлиш ли едно око, както казваме в нашия бранш?
    — При тези обстоятелства и след като видях лампиона на Нети, как бих могла да откажа? Да, мисля, че ще намина… ако съм по-добре с ръцете. Ела и ти, Алън? Може и за теб да има нещо.
    — Може. Но по-скоро бих останал вкъщи пред телевизора. Нашите имат шанс да спечелят някоя точка.
    — Изглеждаш ми уморен, Алън. Имаш сенки под очите.
    — Имах отвратителен ден. Сутринта едва разтървах главния съветник и един от заместниците си, преди да се сбият до смърт в съблекалнята.
    — Какво!? — възкликна Поли притеснена.
    Той й разказа за свадата между Кийтън и Норис Риджуик, като завърши с това, колко странен му се бе сторил Кийтън. Всъщност цял ден бе мислил защо Кийтън непрекъснато говореше за „преследване“. Когато свърши, Поли дълго мълча.
    — Е? Какво мислиш? — попита я накрая.
    — Мислех си, че ще минат доста години, преди да научиш за Касъл Рок всичко, което ти трябва. Това вероятно се отнася и за мен. Нямаше ме в града дълго време, не казвам къде съм била или какво е станало с „малкия ми проблем“ и много от хората ми нямат доверие. Но ти бързо се ориентираш, Алън, и запомняш всичко. Знаеш ли как се чувствах, когато се върнах в града?
    Той поклати глава, видимо заинтригуван. Дори и пред него Поли рядко говореше за миналото.
    — Беше като да попаднеш на сериал, който си отвикнал да гледаш. Дори да не си гледал от години, веднага разпознаваш героите и техните проблеми, защото те всъщност никога не се променят. Да се върнеш към такъв театър е като да обуеш чифт стари удобни обувки.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Че в градския сериал има много неща, които още не си успял да хванеш. Знаеш ли, че чичото на Данфърд Кийтън беше в „Джунипър Хнл“ по едно и също време с Нети.
    — Не.
    Тя кимна.
    — Около четиридесетте той започна да има проблеми с психиката. Майка ми казваше, че бил шизофреник. Не знам дали това е точният термин или просто мама най-често е чувала тази диагноза по телевизията, но Бил Кийтън определено не беше в ред. Спомням си, че хващаше някого на улицата, ей така без причина, и започваше да крещи насреща му за какво ли не — за националния дълг, за това, че Джон Кенеди бил комунист и не знам още какво. Тогава бях още дете, Алън, и да ти кажа честно, той направо ме плашеше.
    — Естествено.
    — Някой път пък вървеше по улицата с наведена глава и нещо си приказваше. Майка ми казваше никога да не говоря с него, когато е в такова състояние, дори ако го срещнем на път за църквата. Накрая той се опита да убие жена си. Или поне така дочух, но може и да не е вярно. Нали знаеш как тръгват клюките? Може би просто е размахал служебния си пистолет пред нея, но каквото и да е направил, то стигаше да го пратят в затвора. После там го прегледа някаква комисия и го преместиха в „Джунипър Хил“.
    — И сега там ли е?
    — Не, почина. Състоянието му бързо се влоши, след като го вкараха в лудницата. Чух, че се е парализирал, преди да умре.
    — О, Боже!
    — Но това не е всичко. Рони Кийтън, бащата на Данфърд, братът на Бил, прекара четири години в психиатричното отделение на болницата за ветерани в Тогъс. Сега е в старчески дом. Алцхаймер! Има и една леля или братовчедка на Дан, не съм сигурна, която се самоуби през петдесетте след някакъв скандал. Не знам точно каква беше причината, но се чу, че си падала повече по жените, отколкото по мъжете.
    — Намекваш, че може да е наследствено ли?
    — Не. Нищо не намеквам. Просто знам нещо от историята на тоя град, нещо, което не биха споменали в никоя от речите на четвърти юли, и ти го разказвам. Изводите са работа на полицията.
    Тя изрече последните си думи с такава сериозност, че Алън се разсмя. И все пак се чувстваше притеснен. Предаваше ли се лудостта по наследство? В гимназията го бяха учили, че тази хипотеза е отдавна отречена, но по-късно в Полицейската академия на Албъни един от лекторите бе казал, че е възможно в някои случаи и че някои душевни болести могат да се проследят в родословното дърво също както физическите белези. Едно от нещата, които бе дал за пример, бе алкохолизмът. Беше ли споменал и шизофренията? Алън не можеше да си спомни. От тогава бяха минали толкова години!
    — Май ще трябва да поразпитам тук-там за Бъстър — въздъхна Алън. — Да ти кажа честно, Поли, идеята главният ни градски съветник да се превърне в бомба със закъснител съвсем не ми се нрави.
    — Разбирам те напълно. Сигурно няма причини да се тревожиш, но реших, че трябва да го знаеш. Хората тук са склонни да отговарят на въпроси… стига да знаеш как да ги зададеш. Иначе ще те гледат как се въртиш в кръг и няма да ти кажат нито дума.
    Алън се усмихна. Това беше самата истина.
    — Но ти не ме изслуша докрай, Поли. След като си тръгна Бъстър, преподобният Уили дойде да ме посети. Той…
    — Шш-шт! — прекъсна го рязко Поли, огледа се дали някой не надава ухо към разговора им и отново се обърна към него. — Понякога направо ме отчайваш. Ако не се научиш да бъдеш по-дискретен, рискуваш да те изхвърлят на изборите след две години. И тогава има да стоиш като треснат и да се питаш: „К’во стана?“ Трябва да внимаваш, Алън. Ако Данфърд Кийтън е бомба със закъснител, този човек е цяла артилерия.
    Той се наведе напред и прошепна:
    — Не е никаква артилерия, а самодоволен надут пуяк. Това е той.
    — Вечерта в казиното?
    Той кимна.
    Тя хвана дланите му и въздъхна:
    — Горкият Алън! А на пръв поглед градчето изглежда толкова спокойно, нали?
    — И обикновено е така.
    — Вбесен ли си тръгна?
    — Естествено. Всъщност това е вторият ми разговор със светиня му относно законността на казиното. Предполагам, че ще си приказваме по същия въпрос поне още десет пъти, докато католиците най-после приключат с тая проклетия.
    — Самодоволен, надут пуяк, а? — прошепна съвсем тихо Поли.
    Лицето й беше сериозно, но в очите й играеха пламъчета.
    — Да, бе, и сега с тия значки… Пак ще стане скандал.
    — Значки ли?
    — Да, вместо усмихнати личица — игрални автомати, задраскани с дебела червена линия. Нан носи такава. Чудя се на кого ли му хрумна тая идея.
    — Сигурно на Дон Хемпхил. Той е баптист за пример, а отгоре на всичкото е и член на Щатския републикански комитет. Дон знае как се прави кампания, но сто на сто вече се е убедил, че не е толкова лесно да повлияеш на мнението на хората, когато става въпрос за религия. — Тя погали ръцете му. — Спокойно, Алън. Бъди търпелив и чакай. В края на краищата нали така минава животът в Касъл Рок — спокойствие, търпение и чакане нещо да се случи.
    Той се усмихна, обърна дланите си и внимателно хвана ръцете й в своите.
    — Искаш ли компания за вечерта, красавице?
    — О, Алън, не знам какво да ти кажа…
    — Не се притеснявай, няма да те карам да играем на „пържоли“ — увери я. — Просто ще запаля камината, ще седнем отпред на топло и ти ще ми разкажеш още някоя градска клюка.
    Поли се усмихна уморено.
    — Мисля, че през последните шест месеца ти разказах всички възможни клюки за градчето, Алън. Струва ми се, че ако искаш да продължиш с Касълрокското си образование, ще трябва да се сприятелиш със старата Лени Партридж или пък с нея — кимна тя към Нан. — Разликата между двете е само в това, че Лени слухти наляво-надясно за удоволствие, а Нан — за да се възползва от наученото.
    Алън я погледна замислен. Никога не я бе виждал в такова състояние — едновременно приказлива и депресирана. За пръв път, откакто се бе сприятелил с нея, си задаваше въпроса, дали разговаря с Поли Чалмърс или… с нейните успокоителни.
    — Мисля, че тази вечер не ставам за компания — каза тя с внезапна решителност. — По лицето ти личи, че и ти си на това мнение.
    — Поли, моля те…
    — Ще се прибера и ще си взема горещ душ. Няма да пия повече кафе. Просто ще изключа телефона и ще си легна рано с надеждата, че утре, като се събудя, ще бъда нов човек. И тогава ще можем да си… поиграем. Ако не на „пържоли“, то със сигурност на нещо друго.
    — Притеснявам се за теб.
    Ръцете й едва-едва помръднаха в неговите.
    — Знам, Алън — отвърна тя. — Това едва ли може да облекчи болките ми, но го оценявам. Повече отколкото предполагаш.

2

    Хю Прийст се връщаше от ралито на Касъл Рок. Когато стигна до „Кроткия тигър“, той намали… а после отново даде газ и отмина. Прибра се у дома, паркира буика си в алеята и влезе в къщата.
    Домът му се състоеше от две стаи — в едната спеше, а в другата вършеше всичко останало. В средата на многофункционалната му стая имаше очукана маса, отрупана с мръсни опаковки от полуфабрикати, пълни с вкоравели фасове. Хю отвори вратата на килера, застана на пръсти и взе да опипва последния рафт. За миг му хрумна ужасяващата идея, че лисичата опашка е изчезнала, че някой я е откраднал, и стомахът му се сви от страх. Но когато ръката му напипа копринената козина той въздъхна с облекчение.
    Беше прекарал целия ден, мислейки за опашката, за това как ще я върже на антената на буика и ще й се радва. Всъщност смяташе да я сложи още сутринта, но навън валеше, а мисълта да превърне прелестната пухкава опашка в парче подгизнала кожа, съвсем не му се нравеше. Сега я извади от рафта, подритна разсеяно някаква празна консервена кутия, която се замота в краката му, и прокара пръсти по гъстата козина. Господи, колко е хубаво!
    После влезе в гаража, в който от 1984 насам от боклуци нямаше място за колата му, и след известно ровене намери парче ръждясала тел. Беше си направил ясна програма: първо ще завърже опашката на антената, после ще хапне нещо за вечеря и едва след това ще отиде в Грийнспарк. Анонимните алкохолици се срещаха в залата на Американския легион в седем часа. Не знаеше дали не е прекалено късно да започне нов живот… но със сигурност не беше късно поне да опита.
    Той направи примка в единия край на телта и я стегна в горната част на лисичата опашка. После започна да увива свободния край на телта около антената, но пръстите му, които в началото се движеха бързо и уверено, постепенно се забавиха. Решителността му взе да го напуска, а на нейно място неусетно се прокрадна съмнение.
    Той си представи как паркира пред залата на Американския легион и отива на срещата. Дотук добре. Но после видя някакво хлапе (същото като оня заплес, който се бе изпречил пред камиона му преди няколко дни) да минава през паркинга, докато той вътре казва името си и споделя с присъстващите, че е безсилен пред алкохола. Нещо хваща окото на хлапето — ярки, ръждиво-огнени отблясъци под синкавата светлина на неоновите лампи, които осветяват паркинга. То се приближава до буика му и разглежда лисичата опашка. Опипва я, заравя пръсти в нея, а после се оглежда и необезпокоявано от никого откъсва ръждясалата тел.
    Хю усети, че гърдите му се сковават от необуздан гняв, като че всичко това наистина се бе случило. Поглади лисичата опашка и се загледа в здрача, сякаш очакваше да види тълпа ловки хлапета, които само чакат да се прибере вътре при полуфабрикатната си вечеря, за да му грабнат опашката.
    Не. По-добре да не ходи. Днешните деца не се спират пред нищо. Биха откраднали каквото и да е, просто така, за идеята. Ще го премятат ден-два, а после ще го захвърлят в някоя канавка или бунище. Мисълта (а тя бе силна почти като видение), че неговата прекрасна лисича опашка ще лежи забравена в някоя локва и ще подгизва на дъжда сред опаковки от хамбургер и празни бирени кутии, изпълваше Хю с яростна агония.
    Би било лудост да поеме такъв риск.
    Той разви телта, която прикрепяше опашката за антената, и отново прибра безценната си придобивка на последния рафт в килера. После старателно затвори вратата, но резето беше развалено.
    „Трябва да купя катинар — помисли си Хю. — Дечурлигата са способни да се промъкнат навсякъде. Никой не спазва реда в днешно време. Никой.“
    Сетне отиде до хладилника, извади кутия бира, погледна я замислен и отново я прибра. Бирата, пък макар и да са четири или пет, нямаше да го оправи. Не и тази вечер. Отвори един от долните шкафове, посегна навътре зад купчината пожълтели чинии и извади половин шише ром, който пазеше за краен случай. После напълни една пластмасова чаша до средата, помисли миг-два и я напълни догоре. Отпи две-три глътки, усети топлината, която се разля в стомаха му, и отново си сипа. Изведнъж се почувства по-спокоен и по-добре. Погледна към килера и се усмихна. Мястото беше сигурно и щеше да стане още по-безопасно, когато купеше катинар от „Уестърн Ауто“. Точно така — безопасно. Хубаво е да се сдобиеш с нещо, за което си мечтаеш и от което наистина имаш нужда, но ако има и къде да го прибереш, виж, това вече е прекрасно. Ала внезапно усмивката му застина. „И за това ли си я купи? Да я държиш нависоко, зад заключена врата?“ Хю отново отпи.
    „Е, добре, де — помисли си, — може и да не е най-добрият вариант, но във всеки случай е по-добре, отколкото да ми я откраднат някакви хлапетии.“
    — В края на краищата не сме през 1955. Сега времената са други — каза си той и кимна одобрително.
    И все пак мисълта продължи да се върти в главата му. За какво му е тая опашка, ако я държи все заключена? С какво ще му е от полза?
    Но две-три чашки бързо се справиха с тази мисъл. След две-три чашки да заключи опашката му се струваше най-разумната постъпка на света. Той реши да отложи вечерята. Такава зряла постъпка трябваше да бъде възнаградена с още някое и друго питие.
    Хю напълни отново пластмасовата си чаша, седна на един от кухненските си столове и запали цигара. Докато си седеше и тръскаше купчинки пепел в празните опаковки от замразена храна, той забрави за лисичата опашка и започна да си мисли за Нети Коб. Лудата Нети. Ще й извърти един номер тия дни. Може би следващата или по-следващата седмица… но най-вероятно още утре или вдругиден. Господин Гонт му бе казал, че не обича да си губи времето, и Хю нямаше основание да не му вярва.
    С нетърпение чакаше определения ден.
    Щеше да разнообрази живота му.
    Той пи, пуши и когато накрая се строполи в мръсните чаршафи на тясното си легло, на лицето му грееше усмивка.

3

    Смяната на Уилма Джърсик в „Хемпхил Маркет“ свърши в седем заедно с работното време на магазина. В седем и петнадесет тя свърна в алеята пред дома си. Иззад спуснатите завеси на дневната се процеждаше мека светлина. Уилма влезе в къщата и задуши наляво-надясно. Миришеше на макарони и сирене. Всичко беше наред… поне засега.
    Пийт се беше изтегнал на дивана по чорапи и гледаше „Колелото на съдбата“, а на коленете му лежеше последният брой на „Прес Хералд“.
    — Прочетох бележката ти. Яденето ще бъде готово към седем и половина — каза той, изправи се бързо и я погледна с плахите си кафяви очи.
    Още от самото начало на брака им Пийт Джърсик бе подложен на умела дресировка, като куче, създадено да служи на господаря си. Той все още имаше някои недостатъци, но отдавна не лягаше на дивана с обувки, не помисляше да запали лулата си в къщата и за нищо на света не би посмял да се изпикае, без да свали обратно капака на тоалетната чиния.
    — Прибра ли прането?
    Нещо средно между вина и притеснение помрачи кръглото му открито лице.
    — Ауу! Зачетох се и забравих. Ей сега ще отида — отвърна той и вече търсеше обувките си.
    — Остави! — каза тя и тръгна към кухнята.
    — Чакай, Уилма, ще го събера!
    — Не се притеснявай — успокои го тя. — Не бих искала да се отделяш от вестника или от Вана Уайт само защото съм стояла на крак пред касата през последните шест часа. Стой си спокойно, Питър. Забавлявай се.
    Нямаше нужда да се обръща, за да види реакцията му. След седем години брак тя твърдо вярваше, че Питър Майкъл Джърсик не може с нищо да я изненада. Лицето му без съмнение щеше да излъчва безсилие и вина. Той щеше да стои насред стаята с изражението на човек, който току-що е излязъл от кенефа и не помни дали се е избърсал или не. После ще отиде в кухнята, ще сложи масата, ще измие тенджерата и ще започне да я разпитва за това, как е минал денят й в супермаркета. Ще слуша внимателно, без да я прекъсва, без да разказва за своите проблеми в агенцията за недвижими имоти, където работеше, защото за Уилма нямаше по-досадно нещо от търговията с недвижими имоти. Щеше да направи всичко това просто защото бе пропуснал да изпълни една съвсем малка част от заръките й. Всъщност за нея не представляваше кой знае каква трудност да прибере прането — напротив, дори щеше да й е приятно да усети аромата на чистите дрехи, които цял ден бяха съхнали на свежото слънце. Но нямаше намерение да се разкрива пред Пийт. Това си беше нейна тайна.
    Уилма имаше много такива тайни и ревниво ги пазеше по една и съща причина: когато човек води война, трябва да брани позициите си. Понякога се прибираше вечер и с часове триеше сол на главата на Питър, докато не постигнеше пълна победа, замествайки неговите флагчета върху въображаемото бойно поле със своите. Тази вечер той капитулира минути след като тя прекрачи прага и това много й се нравеше.
    Уилма дълбоко бе убедена, че бракът е едно безкрайно нападение. А при толкова дълга атака, в която няма как да се вземат заложници, но и не трябва да се отстъпват завоюваните позиции, атака, при която от брачната територия не бива да остане нито педя незавладяна земя. Лесните победи след време можеха да изгубят вкуса си. Но това време още не бе дошло и затова тя тръгна към простора с панер под мишница и сърце, което пърхаше като птичка изпод едрия й бюст.
    Когато стигна до средата на двора, изведнъж спря озадачена. Къде, по дяволите, бяха чаршафите?
    Трябваше веднага да ги види — големи бели квадрати, развети в тъмнината — но тях просто ги нямаше. Дали не ги е отнесъл вятърът? Глупости?! Вярно, че подухваше през деня, но чак пък толкоз… Ами ако ги е откраднал някой?
    В този момент над двора излезе вятър и в тъмнината се дочу тромаво плющене. А! Тук са… някъде. Като най-голяма дъщеря на плодовита католическа фамилия с тринадесет деца Уилма добре познаваше плющенето на проснати чаршафи, но в звука, който чуваше сега, имаше нещо странно. Беше прекалено плътен.
    Тя пристъпи крачка напред и лицето й, което винаги беше като буреносен облак, стана още по-мрачно. Вече виждаше чаршафите… или поне си мислеше, че са те. Но защо бяха черни!?
    Взря се в тъмнината, а над двора отново подухна вятър. Онова, което приличаше на пране, се засили към нея и преди тя да свари да се предпази с ръка, нещо плътно и лепкаво се залепи за лицето й. Някаква слуз опръска страните й, нещо гнусно и влажно се плесна на тялото й. Сякаш нечия студена и мазна ръка искаше да я сграбчи.
    Не беше от жените, които пищят за щяло и нещяло, но този път извика и изпусна панера. Онова тромаво плющене отново се чу и Уилма понечи да се дръпне, за да избегне поредния допир с лепкавата повърхност пред нея. Кракът й стъпи в панера и тя се свлече на колене, като само бързият й рефлекс я спаси да не се просне по очи в калта.
    Нещо тежко и мокро помете гърба й и по врата й се стекоха лепкави струи. Тя изпищя отново и запълзя като обезумяла, само и само да се махне далеч от простора. Косата й се беше изплъзнала от забрадката и висеше над лицето й на влажни кичури. Ненавиждаше това чувство, но като си помислеше за слузестата, гнусна милувка на нещото, което висеше на простора, направо я побиваха тръпки. Вратата на кухнята се отвори с трясък и разтревоженият глас на Пийт прокънтя из двора: — Уилма!? Уилма, добре ли си?
    Зад нея подобието на чаршафи продължаваше лепкаво да плющи, в съседния двор псето на Хавърхил започна истерично да лае с отвратителния си пронизителен глас и това окончателно вбеси Уилма.
    Тя се изправи на крака и видя Пийт, който предпазливо слизаше но стълбите.
    — Уилма? Какво стана? Падна ли? Добре ли си?
    — Да, паднах! — изкрещя тя като обезумяла. — И съм добре! Светни проклетата лампа!
    — Да не си се ударила?
    — Просто светии ЛАМПАТА, дяволите да те вземат!!! — изрева насреща му тя и прокара ръка по палтото си.
    То също беше покрито със студена слуз. Уилма вече бе така побесняла, че виждаше собствения си пулс като ярки светещи точки, които се рееха пред очите й. Най-вече се вбесяваше, че се е уплашила дори за миг.
    Джаф! Джаф! Джаф!
    Проклетото псе от другата страна на оградата направо се скъсваше да лае. Господи, колко мразеше кучетата, особено гръмогласните!
    Пийт изкачи обратно стъпалата до кухнята, пъхна ръка през вратата и прожекторът окъпа двора с ярка светлина.
    Уилма се погледна и видя огромно черно петно, размазано по предницата на новото й есенно палто, Обърса лицето си с ръка и дланта й също почерня. По гърба й се стече бавна, лепкава струя.
    — Кал!
    От вцепенение и ярост дори не осъзна, че го казва на глас. Кой би направил такова нещо? Кой би посмял!
    — Какво казваш, скъпа? — попита съпругът й и като я видя, спря на безопасно разстояние.
    Лицето на Уилма се изменяше по начин, който се стори на Пийт Джърсик особено опасен — сякаш гнездо змийски яйца се излюпваха под кожата й.
    — Кал! — изкрещя тя и вдигна ръце към него… срещу него. От пръстите й плисна тиня. — Казвам кал! КАЛ!
    Той погледна зад гърба й и най-после разбра какво се е случило. Устата му увисна отворена. Прожекторът, монтиран над кухненската врата, осветяваше простора и двора с ярка безпощадност, разкривайки всичко, което можеше да се види. Чаршафите, които Уилма бе простряла бели и чисти сутринта, сега висяха на щипките си като прогизнали парцали. Не бяха просто опръскани с кал. Те бяха напластени с нея.
    Жената погледна към градината и видя дълбоките ями, от които бе изгребана калта. По тревата имаше мръсна, отъпкана пътека, по която злосторникът бе пренасял калта, за да я размаже на чистото й пране.
    — Дяволите да го вземат! — изрева тя.
    — Уилма… ела, скъпа, прибери се. Ще… ще… — взе да заеква Пийт, дано се сети с какво да я укроти. — Ще направя чай.
    — Майната му на чая!
    Уилма крещеше с пълната мощ на бездънното си гърло, а зад оградата кучето на Хавърхил се съдираше да лае. Джаф! Джаф-джаф! Джаф! Господи, колко мразеше кучетата! Направо я побъркваха! Проклето гръмогласно псе!
    Яростта я заслепи. Тя се спусна срещу чаршафите, заби нокти и задърпа като обезумяла. Пръстите й закачиха първия ред и въжето затрептя като струна. Прането се стовари на земята в прогизнала, лепкава купчина. Стиснала юмруци, затворила очи като дете, което се кани да направи кълбо напред, Уилма скочи и се стовари жабешката върху калния куп. Пръски мръсна вода се разхвърчаха наоколо с плясък, кал оплиска чорапите й. Чашата преля! Уилма отвори уста и запищя с цяло гърло. О, ще пипне това копеле! Непременно ще го пипне! И тогава…
    — Случило ли се е нещо, госпожо Джърсик? — дочу се притесненият глас на госпожа Хавърхил.
    — Не, по дяволите, нищо не се е случило. Пием си бирата и зяпаме телевизия. Не можете ли да накарате проклетото си псе да млъкне!? — изрева тя и се изправи задъхана.
    Косата й висеше на мръсни кичури върху месестото й, зачервено лице. Кучето, майка му стара, продължаваше да се дере. Проклето да е! Проклето гръмогласно пс…
    Мислите й почти видимо се групираха в главата.
    Кучета.
    Проклети, гръмогласни кучета! Кой живееше на съседния ъгъл?
    Не! Коя беше ненормалницата, която живееше през две къщи и имаше куче на име Райдър? Нети. Нети Коб.
    Псето й се дра цяла пролет. Цяла пролет й лазеше но нервите с тънкия си палешки лай и накрая Уилма се обади на Нети и й каза, че ако не може да накара псето си да млъкне, то тогава трябва да се отърве от него час по-скоро. Една седмица по-късно, след като положението с нищо не се бе променило (или поне не дотолкова, че да задоволи Уилма), тя отново се обади на Нети и й каза, че ако не затвори устата на псето си, ще се обади в полицията. И още щом чу пискливия му глас, наистина го направи.
    Десетина дни след това обаждане Нети се появи в магазина. (За разлика от Уилма, тя обмисляше всичко по три пъти, преди да се реши да направи каквото и да било.) И макар че не беше купила нищо, се нареди на опашката пред касата на Уилма. Когато й дойде редът, тя се изправи и изскимтя с пискливия си гласец: „Престани да създаваш проблеми на мен и моя Райдър, Джърсик. Кученцето е добро и на никого не пречи.“
    Уилма, винаги готова за скандали, изобщо не се трогна от факта, че я нападат на работното й място. Всъщност това дори й харесваше.
    — Тебе сигурно не ти е ясно какво значи да имаш проблеми, но ако не затвориш устата на проклетото си куче, обещавам ти, че ще разбереш!
    Нети беше бледа като платно, но се стегна, стисна чантата си така здраво, че жилите на ръката й изпъкнаха, и спокойно каза:
    — Предупреждавам те!
    — Аууу, ще припадна от страх! — викна възторжено Уилма след нея (свадите винаги оправяха настроението й), но жената не се обърна.
    След този случай кучето престана да лае. Всъщност Уилма беше почти разочарована, защото без него дните й минаваха скучно. Пийт не показваше никакви признаци на съпротива и тя изпадаше в пролетна скука, която раззеленените поля не можеха да разсеят. Онова, от което наистина имаше нужда, за да вкара малко цвят и вкус в тъпото си ежедневие, бе един голям скандал. По едно време си мислеше, че лудата Нети Коб ще запълни идеално тази празнота, но кучето й взе да се държи прилично и на Уилма май щеше да й се наложи да си търси друг повод за забавление.
    Ала в една майска вечер кучето отново залая. Всъщност паленцето просто изджафка веднъж-дваж, но Уилма веднага хукна към телефона и се обади на Нети. (Беше си записала номера в тефтера в очакване на подходящ случай.)
    Не си губи времето в учтивости, а захвана направо по въпроса.
    — Обажда се Уилма Джърсик. Искам да ти кажа, че ако не накараш псето си да млъкне, аз ще го направя!
    — Но той вече спря! — проплака жената. — Внесох го в къщата веднага щом се прибрах и го чух да лае! Остави ни на мира, Уилма! Предупредих те! Престани или ще съжаляваш!
    — Помни какво ти казвам. Търпението ми се изчерпа. Ако още веднъж чуя пискливия му гласец, няма да си правя труда да викам ченгетата. Направо ще дойда и ще му прережа гърлото! — заяви Уилма и затвори, преди Нети да успее да отговори.
    Основното правило при схватка с противника (роднина, съсед, съпруг) бе агресорът да има последната дума.
    Кучето не се беше обаждало от тогава. Е, може би бе джафкало, но Уилма не бе обърнала внимание. Всъщност лаенето му изобщо не беше чак толкова досадно, пък и тя си бе намерила къде-къде по-интересна жертва в лицето на жената, която държеше фризьорския салон в Касъл Вю. И почти бе забравила за Нети и Райдър.
    Но може би Нети не беше я забравила. Бяха се видели предишния ден в новия магазин и Уилма си бе помислила, че ако погледите можеха да убиват, тя със сигурност щеше да лежи мъртва на пода.
    Докато стоеше сега пред калните, съсипани чаршафи, си спомни за смесицата от страх и предизвикателство, изписани на лицето на тая кучка, спомни си свитите й устни и особения й поглед. Уилма прекрасно знаеше какво е омраза и безпогрешно я разпозна върху лицето на Нети.
    Предупредих те… ще съжаляваш.
    — Уилма, ела, прибери се — подхвана пак Пийт и сложи грижовно ръка на рамото й.
    Тя рязко се дръпна и просъска:
    — Остави ме на мира!
    Съпругът й отстъпи крачка назад. Сякаш искаше да скърши ръце от отчаяние, но не смееше.
    „Може би и тя ме беше забравила  — помисли си Уилма. — Поне докато не ме видя в тоя магазин. Или пък го е планирала отдавна в побърканата си глава.“
    (Предупредих те!)
    И срещата й е дала кураж да го направи.
    Някъде в края на разсъжденията си окончателно се убеди, че Нети има пръст в тая работа. Кой друг й имаше зъб? Много хора в града я мразеха, но този номер — този гнусен, подъл номер — най-много пасваше на вчерашното изражение на Нети — смесица от страх и омраза.
    (ще съжаляваш)
    Нети самата бе приличала на куче. Куче, което има смелост да захапе едва когато жертвата му е обърнала гръб.
    Да, тя е! Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че просто не може да е друг. А това вече беше непростимо. Не защото чаршафите бяха съсипани. Не защото номерът бе подъл. Дори не защото го бе извършил луд човек.
    Беше непростимо, защото Уилма се бе уплашила.
    Вярно, само за миг — мигът, в който лепкавата материя се бе залепила за лицето й и бе обгърнала тялото й като пипала на някакво чудовище… — но дори и един-единствен миг на страх бе вече твърде много.
    — Уилма? — прошепна Пийт, когато тя обърна плоското си лице към него. Изражението, което виждаше пред себе си, съвсем не му се нравеше. Погледът в очите й — още по-малко. — Скъпа? Добре ли си?
    Тя мина покрай него, без въобще да му обръща внимание, и Пийт заситни след нея към… телефона.

4

    Нети седеше в дневната си с Райдър в краката и новата кристална лампа в скута, когато телефонът иззвъня. Беше осем и двадесет. Тя подскочи, стисна здраво лампата и погледна към телефона с недоверие. Изведнъж си помисли — глупаво, разбира се, но не можеше да се отърве от тези си страхове — че се обажда Някой От Горе, за да й каже, че трябва да се раздели с прекрасния си лампион, защото той принадлежи на друг човек и че такъв прекрасен предмет въобще не може да има място сред личните вещи на Нети. Естествено, това бяха пълни глупости.
    Райдър я погледна за миг, сякаш искаше да я попита дали ще се обади или не, а после отново положи муцуна върху лапите си.
    Тя остави внимателно лампата и вдигна телефона. Сигурно е просто Поли. Обажда се да пита дали може да й купи нещо на път за работа утре.
    — Ало, дом Коб — каза тържествено Нети.
    През целия си живот бе изпитвала ужас от Властниците и бе установила, че най-добрият начин да се справи с този страх, бе самата тя да се държи началнически. Е, това не й помагаше кой знае колко, но поне не задълбочаваше притесненията й.
    — Знам какво си направила, ненормалнице! — изкрещя й някой отсреща.
    Атаката бе толкова неочаквана, че подейства като удар с нож.
    Дъхът й секна, лицето й се смрази от ужас, а сърцето й сякаш се опитваше да излезе през гърлото. Райдър отново вдигна глава и я погледна въпросително.
    — К-кой… к-кой…
    — Знаеш много добре кой — отвърна гласът и тя естествено разбра.
    Беше Уилма Джърсик. Тази злобна, зла жена.
    — Той не е джафкал! — Гласът на Нети беше тънък и писклив, сякаш бе погълнала съдържанието на хелиев балон. — Той вече е голям и не лае! Цяла вечер си лежи в краката ми!
    — Добре ли ти беше да хвърляш кал по чаршафите ми, а, идиотка такава!
    Уилма беше бясна.
    — Чаршафи? Какви чаршафи? Аз… аз… — Погледна към кристалния лампион и сякаш извлече сила от него. — Остави ме на мира! Ти си луда, а не аз!
    — Ще ти го върна! Никой не може да влиза просто така в двора ми и да плеска прането ми с кал. Ясно ли ти е! Никой! Н-И-К-О-Й! Разбираш ли? Стига ли това до побъркания ти мозък!? Няма да разбереш кога, къде, още по-малко как, но ще ти го върна!
    Нети притискаше слушалката до ухото си. Лицето й бе мъртвешки бяло, като се изключи ярката червена бразда, която разделяше челото й. Челюстите й трепереха от стискане.
    — Остави ме на мира или ще съжаляваш! — пищеше тя с тънкия си, хелиев глас.
    Райдър вече беше на крака, наострил уши, ококорил големи, тревожни очи. Усещаше заплаха. Излая веднъж, но Нети не го чу.
    — Горко ще съжаляваш! Познавам хора! Хора с власт! Познавам ги много добре! Само да си посмяла да ми направиш нещо!
    Бавно, с нисък и разтреперан от гняв глас Уилма отвърна:
    — Да се подиграваш с мен е най-голямата грешка, която си правила през живота си! Ще ти го върна тъпкано!
    Телефонът изщрака.
    — Само да си посмяла! — запищя Нети. По страните й течаха сълзи, сълзи на ужас, ярост и безсилие. — Само да си посмяла, мръснице! Ще… ще…
    Телефонът отново прищрака и в слушалката се чу непрекъснатият сигнал на отворена линия.
    Тя затвори телефона и пет минути седя изпъната като струна, вперила невиждащ поглед напред. После започна да плаче. Райдър отново изджафка и сложи лапи в края на фотьойла й. Жената го прегърна и зарони сълзи по меката му козина. Кучето я близна съчувствено.
    — Няма да й позволя да те нарани, Райдър — каза и вдъхна сладникавата му, кучешка топлина, опитвайки се да намери утеха в нея. — Няма да позволя на тази проклета, зла жена да те нарани. Не се плаши. Тя е просто една злобна вещица и ако се опита да направи нещо лошо на теб или на мен… ще съжалява.
    След това се изправи, намери кърпичката си, пъхната между възглавницата и облегалката на фотьойла, и започна да бърше сълзите си. Беше скована от страх, но усещаше и гняв. Гняв, който пълзеше и пропиваше в тялото й като влага. Беше изпитвала това чувство и преди — когато посегна за вилицата и я заби в гърлото на мъжа си.
    Взе кристалния лампион от масичката и нежно го притисна до себе си.
    — Ако посмее да направи каквото и да било — наистина ще съжалява — каза си на глас тя.
    После дълго седя така с Райдър в краката и лампиона на коленете.

5

    Норис Риджуик караше бавно по Мейн Стрийт с полицейския автомобил и вяло оглеждаше сградите по източната страна на улицата. Смяната му скоро свършваше и той беше доволен. Спомни си колко добре се бе чувствал тази сутрин, преди онзи идиот да го нападне, как бе застанал пред огледалото в съблекалнята да нагласи фуражката си, мислейки си със задоволство, че прилича на образцов полицай. Помнеше онова настроение, но споменът му изглеждаше стар и пожълтял като снимка от деветнадесети век. От мига, в който онзи кретен Кийтън го бе сграбчил, всичко бе тръгнало наопаки.
    На обяд бе хапнал миди в „Клъв-клъв“ на 119 улица. Храната там обикновено беше хубава, но този път му предизвика отвратителни киселини и още по-досадно разстройство. Към три часа сгази някакъв пирон на Седма улица и му се наложи да сменя гума. Вентилът непрекъснато му се изплъзваше и той си обърса пръстите в току-що изпраната униформа, без дори да се замисли какво върши. Четири черни бразди останаха от двете страни на ризата му. Докато ги гледаше с отвращение, разстройството отново превърна червата му във врящ котел и той хукна да търси тоалетна. Едва успя да си свали гащите, преди да ги напълни.
    Въобще целият му ден вървеше наопаки. Сега пълзеше по улицата покрай сградите, които оформяха центъра на Касъл Рок, и чакаше смяната му да свърши. Подмина „Норуей Банк енд Тръст“, „Уестърн Ауто“, ресторанта на Нан, черната дупка, където се бе издигал палатът на Поп Мерил, шивачницата на Поли, „Неизживени спомени“, железарията…
    Норис изведнъж натисна спирачки и спря. Беше видял нещо невероятно на витрината на „Неизживени спомени“ — или поне му се струваше, че го е видял.
    Погледна назад в огледалото. На Мейн Стрийт нямаше жив човек. Светофарът в долния край на улицата изгасна за секунди. Релетата вътре прищракаха замислено и жълтото в средата започна да мига. Беше точно девет часът.
    Полицаят се върна на заден ход и спря до тротоара. Погледна към радиостанцията, помисли си да набере 10–22 — дежурният напуска автомобила — но реши, че няма смисъл. Просто щеше да погледне на витрината. Увеличи предавателя, отвори прозореца и излезе. Това беше достатъчно.
    „Заблудил си се — предупреди се той, докато вървеше по тротоара. — Няма начин да е това. Днес не ти върви на открития. Сигурно е някое старо «Зебко» с макара.“
    Само дето не беше. Въдицата на витрината на „Неизживени спомени“ бе чудесно аранжирана с мрежа и чифт ярко жълти гумени ботуши и определено не беше „Зебко“. Беше си истинска „Бейзън“, каквато не беше виждал, откакто баща му умря. Тогава Норис бе на четиринадесет и бе обикнал бейзъна по две причини — заради това, което беше, и заради това, което представляваше за него.
    А „Бейзън“ просто бе най-добрата въдица за речен риболов в света.
    За него тя бе символ на добрите стари времена. На прекрасните часове, които малкото хилаво момче на име Норис Риджуик бе прекарало с баща си. Часове, в които двамата обикаляха между дърветата по течението на някой поток край града или седяха в малката си лодка насред Касъл Лейк, а всичко наоколо бе побеляло от мъглата, която се издигаше над езерото на плътни, млечни талази и ги затваряше в един техен свят. Свят, създаден само за мъже. Някъде другаде майки може би приготвяха закуската и това също бе прекрасно, но не колкото там. Никой свят, нито преди, нито след това, не бе така хубав.
    След фаталния инфаркт на баща му въдицата изчезна. Норис си спомняше, че след погребението бе погледнал в гаража, но въдицата просто я нямаше. Беше я търсил и в мазето, и в килера до спалнята на родителите си (макар да знаеше, че майка му по-скоро би позволила на Хенри Риджуик да прибере слон там, отколкото въдиците си), но тя беше изчезнала. Норис веднага се бе усъмнил в чичо си Фил. На няколко пъти набираше смелост да постави въпроса, но като се стигнеше до разговор, просто се отказваше.
    Сега, докато гледаше тази въдица, която може би дори бе същата, той за пръв път престана да мисли за Бъстър Кийтън и изцяло се отдаде на спомена.
    Видя баща си да седи на кърмата, стиснал кутията с такъмите между краката си, и да му подава въдицата, за да си налее чаша кафе от големия червен термос на сиви черти. Долови аромата на горещото кафе и миризмата на мъжки одеколон и познатата скръб отново го притисна в сивите си прегръдки.
    Старецът му липсваше. След всичките тези години позабравената болка отново сковаваше душата му, силна и ненаситна, както в онзи ден, когато майка му дойде от болницата, хвана ръцете му и каза: „Трябва да бъдем много силни, Норис.“
    Прожекторът над витрината блестеше в стоманения корпус на макарата и онази стара любов, онази топла и вечна любов отново изпълни сърцето му. Норис гледаше въдицата и си мислеше за спокойните води на езерото, за аромата на прясно кафе, налято в голям червен термос на сиви черти. Дланите му отново почувстваха грапавата повърхност на корковата дръжка и той вдигна ръка да изтрие сълзите си.
    — Г-н полицай? — тихо каза някой.
    Норис инстинктивно извика и отскочи назад от витрината. В първия миг си помисли, че този път вече ще напълни гащите — чудесен завършек за ден като днешния. Но спазмите, слава Богу, преминаха и той се огледа. Един висок мъж с карирано сако стоеше пред отворената врата на магазина и го гледаше с усмивка.
    — Стреснах ли ви? — попита той. — Много съжалявам.
    — О, не — отвърна полицаят и с усилие се усмихна. Сърцето му още биеше като обезумяло. — Всъщност… може би съвсем малко. Гледах въдицата и се бях замислил.
    — Днес я получих — каза мъжът. — Стара е, но е в отлично състояние. Истинска „Бейзън“. Марката не е много известна, но сериозните рибари я тачат. Произведена е…
    — … в Япония — вметна Норис. — Знам. Баща ми имаше такава.
    — Наистина ли? — Усмивката на мъжа стана още по-широка. Зъбите му бяха разкривени, но той не намери това за неприятно. — Какво съвпадение!
    — Вярно — съгласи се Норис.
    — Аз съм Лийлънд Гонт. Съдържател на магазина — представи се мъжът и подаде ръка.
    Норис изпита моментно отвращение, когато дългите пръсти обвиха дланта му, но ръкостискането на господин Гонт бе кратко и неприятното усещане веднага премина. „Сигурно е от развалените миди, дето ги ядох на обяд — помисли си той. — Друг път ще ям само пиле, все пак е специалитет на заведението.“
    — Мога да ви продам тази въдица на изключително добра цена — предложи собственикът. — Защо не влезете да го обсъдим, полицай Риджуик?
    Норис се стресна. Беше сигурен, че не е казал на тая стара лисица как се казва. Понечи да го попита откъде е разбрал, но замълча. Ясно откъде. Над значката му имаше табелка с името.
    — Не е редно — отвърна и махна към колата. Продължаваше да чува пукането на нямата станция. Не го бяха търсили цяла вечер. — Дежурен съм, нали разбирате. Всъщност смяната ми свърши в девет, но де факто, докато предам колата…
    — Но това ще ни отнеме само минутка — подкани го Гонт с весел поглед. — Когато се пазаря с някого, не обичам да си губя времето, полицай Риджуик. Особено когато става дума за човек, който бодърства по нощите, за да ме пази.
    Норис си помисли да му каже, че девет часът вечерта едва ли може да се нарече нощ, а в затънтено градче като Касъл Рок човек просто няма от кого да се пази, но се отказа. После погледна въдицата и онзи стар копнеж, толкова жив и осезаем, отново го завладя. Представи си как ще я вземе и ще отиде на езерото през уикенда с кутийка червеи и термос прясно кафе от „При Нан“. Ще бъде почти като едно време.
    — Амии…
    — О, хайде, полицай Риджуик — подкани го отново Гонт. — Щом аз мога да продавам в извънработно време, защо пък вие да не си купите нещо в работно. Освен това, да ви кажа честно, много се съмнявам, че някой е решил да обере банката точно тази вечер.
    Норис погледна към банката, която от време на време проблясваше в жълто в такт с релето на светофара, и се разсмя.
    — И аз.
    — Е?
    — Добре, но ако ще свършим за две-три минути. Наистина трябва да вървя.
    Лийлънд Гонт изръмжа и се засмя едновременно.
    — Усещам как ми вадите душата с памук. Добре, полицай Риджуик, няма да ви задържам повече от две-три минути.
    — Наистина бих искал да имам тази въдица — смутолеви Норис.
    Това беше най-неподходящият начин да се започне пазарлък и той го знаеше, но просто не се сдържа.
    — Ще я имате — отвърна собственикът. — Гарантирам ви, че ще сключите сделката на живота си, полицай Риджуик.
    Той въведе Норис в „Неизживени спомени“ и затвори вратата.

Шеста глава

1

    Уилма Джърсик не познаваше съпруга си Пийт толкова добре, колкото си мислеше.
    В онази вечер тя си легна с намерението да отиде още на сутринта при Нети Коб и да си го върне. Честите й кавги понякога приключваха от само себе си, но когато положението стигнеше до критична точка, тя беше тази, която избираше оръжието и мястото на дуела. Скандалджийският й нрав се ръководеше от две основни правила — говори последен и действай пръв. В този случай наистина смяташе да действа. Беше казала на Пийт, че й се ще да види колко оборота може да направи главата на Нети, преди да се откъсне.
    Уилма се бе подготвила цяла нощ да будува, озлобена и напрегната като опъната тетива — нямаше да й е за пръв път — но десет минути след като се пъхна под завивките, тя вече спеше дълбок сън, а на сутринта се събуди свежа и необичайно спокойна. Докато седеше на масата в домашния си халат, изведнъж й хрумна, че може би е прекалено рано да свърши един път и завинаги с всичко. Беше изкарала всички ангели на Нети с телефонното си обаждане предишната вечер.
    Защо пък да не остави Мис Лудница’91 да се поизмъчи малко? Нека този път тя да се кокори по нощите и да се чуди откъде ще й дойде. Ще пообиколи около къщата, ще се обади още няколко пъти по телефона, пък ако Нети е толкова откачена, колкото разправят, може даже да си спести усилията. Просто нещата сами ще си дойдат на мястото.
    Такъв развой на събитията й се стори толкова благоприятен, че тя дори разреши на Пийт да я целуне за довиждане, преди да тръгне на работа.
    Мисълта, че нейният наплашен като мишка съпруг е способен да я упои, никога не бе занимавала съзнанието на Уилма. Но Пийт Джърсик бе направил именно това. И не му бе за пръв път.
    Уилма бе успяла да сплаши съпруга си, без дори да подозира до каква степен. Той не само живееше в страх от нея, той изпитваше истинско страхопочитание. Така туземците из джунглите благоговеели от примитивен страх към Великия Бог Гръмовержец от Планината, който поколения наред бдял мълчаливо над безоблачното им съществуване, преди да избълва струи смъртоносна лава.
    Предполагаеми или не, туземците несъмнено са имали свои си ритуали за умилостивяване. Те едва ли са им били от полза, когато планината се пробудела и започнела да облива селата им с пепел и огнена лава, но със сигурност са осигурявали покоя им, докато кротувала.
    Пийт Джърсик нямаше тайнствени ритуали, с които да умилостиви съпругата си, и затова му се налагаше да прибягва до по-прозаични методи. Вместо племенен танц — лекарства по рецепта.
    Беше ходил при Рей ван Ален, единствения семеен лекар в Касъл Рок, и му бе казал, че иска нещо успокоително. Работата му била непоносима, проблемите му били жестоки, все по-трудно успявал да се абстрахира от тях след края на работния ден и бил стигнал до извода, че е време да се посъветва с лекар, та да му предпише нещо, което малко да го отпусне.
    Рей ван Ален нямаше никаква представа от напрежението в бизнеса с недвижими имоти, но прекрасно разбираше какъв стрес е да се живее с Уилма. Той смяташе, че Пийт Джърсик ще е къде-къде по-спокоен, ако изобщо не излиза от офиса си, но, естествено, не можеше да му го каже. Написа му рецепта за ксанакс, издекламира обичайните предупреждения и го изпрати по живо, по здраво.
    Мъжът пиеше от лекарството, без да прекалява. Разбира се, не каза на жена си нито дума и старателно криеше рецептата в куфарчето при служебните документи, към които тя не проявяваше никакъв интерес. На месец взимаше по пет-шест хапчета, предимно в дните преди цикъла на Уилма.
    Но миналото лято тя се бе скарала с Хенриета Лонгман, която държеше козметичния и фризьорски салон на Касъл Хил. Поводът бе лошо къдрене След първоначалния турнир по надвикване двете си размениха ругатни в „Хемпхил Маркет“, а една седмица по-късно се състоя среща-реванш насред Мейн Стрийт.
    След срещата жена му крачеше напред-назад из къщата като лъвица в клетка и се кълнеше, че ще спипа тази кучка и ще я вкара в болница.
    — Само да я пипна! Ще има да ходи по козметици после! — ръмжеше Уилма през зъби. — Утре отивам и ще и го върна тъпкано!
    С растяща тревога Пийт осъзна, че това не са само приказки. Тя наистина смяташе да го направи. Един Господ знаеше, какво може да й хрумне в такъв момент. Той я виждаше как потапя главата на Хенриета в някакъв киселинен разтвор, от който жената заприличва на Шиниъд О’Конър, и тайно се надяваше, че гневът й малко ще се поуталожи до следващия ден.
    Но на сутринта Уилма се събуди дори по-разярена. Той просто не можеше да повярва, че е възможно, но беше факт. Тъмните кръгове около очите й показваха, че тя изобщо не е спала.
    — Уилма — подхвана кротко той, — наистина смятам, че идеята ти да ходиш в салона не е добра. Сигурен съм, че ако поразмислиш малко…
    — Мислих цяла нощ — каза тя и впери в него онзи ужасен поглед — и реших, че след като я довърша, вече няма да е в състояние да съсипва косите на хората. Падне ли ми в ръчичките, ще й трябва куче-водач, за да отиде до кенефа. А ти не ми давай много акъл, че да не се наложи да си купувате кучета от един и същи дресьор.
    В отчаянието си Пийт Джърсик измъкна шишето с ксанакс от тайния джоб на куфарчето си и пусна една таблетка в кафето на Уилма. Не беше сигурен, че ще подейства, но не можеше да измисли нищо друго, за да смекчи предстоящата катастрофа.
    В известен смисъл това бе първото причастие на Питър Джърсик.
    Той прекара деня в агония и се прибра вкъщи разтреперан от това, което можеше да завари (Хенриета Лонгман — мъртва, Уилма — в затвора — такава бе картината, която най-често тревожеше съзнанието му). Но за негово учудване съпругата му летеше из кухнята и си тананикаше.
    Пийт пое дълбоко въздух, прикри чувствата си и попита какво е станало с Хенриета.
    — Тя отваря чак следобед, а дотогава ядът ми попремина — отвърна Уилма. — Е, все пак отидох да се разправя с нея — нали се бях зарекла. И знаеш ли какво стана? Тя ми предложи чаша шери и каза, че иска да ми върне парите!
    — Страхотно! — възкликна той с облекчение… и с аферата „Хенриета“ беше приключено.
    Дни наред трепереше, че гневът на Уилма отново ще се разпали, но това не стана, поне не в същата посока.
    Пийт си помисли да й предложи доктор Ван Ален да напише и на нея рецепта, но след дълги и обстойни размишления стигна до извода, че идеята не е добра. Кой знае какво можеше да го сполети, ако й кажеше, че трябва да ВЗИМА ЛЕКАРСТВА. Не, благодаря — транквилантите са само за боклуци и лигли. Тя ще приема живота такъв какъвто е.
    Освен това приятна или не, истината просто не можеше да се отрече — на Уилма й харесваше да се нервира. Гневът я изпълваше със задоволство, даваше смисъл на живота й.
    А той я обичаше, точно както туземците обичат своя Велик Бог Гръмовержец. Страхът и почитанието всъщност правеха любовта му по-силна. Тя беше УИЛМА. Вездесъщата. И той си позволяваше да я отклонява от намеренията й само когато се опасяваше, че може да си навреди… което чрез митичните превъплъщения на любовта означаваше да причини болка и на него.
    Оттогава беше прибягвал до ксанакса само три пъти. Последният — и най-страшен от всички — бе в Нощта на Калните Чаршафи. Той направи невъзможното, за да я накара да изпие чаша чай, и когато тя се съгласи (след като бе провела краткия си, но изключително резултатен разговор с лудата Нети Коб), пусна в чашата й не една, а две таблетки ксанакс. И остана безкрайно доволен, като видя колко е спаднал термостатът й на следващата сутрин.
    Това бяха фактите, които Уилма Джърсик, убедена във властта си над мъжа си, не знаеше. Но именно те я възпираха да не влезе направо с югото си в къщата на Нети и да я скалпира (или поне да се опита).

2

    Не че Уилма беше забравила за Нети — нито й бе простила, нито пък имаше каквито и да било съмнения за това кой точно се е погаврил с прането й. Няма лекарство на света, което да предизвика чак такова чудо.
    Скоро след като Пийт тръгна за работа, Уилма се качи в колата си и бавно тръгна по Уилоу Стрийт. На задната броня на малкото й жълто юго се мъдреше лепенка, която казваше на околните: АКО НЕ ХАРЕСВАТЕ ШОФИРАНЕТО МИ, НАБЕРЕТЕ 1–800-М.А.Й.Н.А.Т.А.-В.И. Тя зави надясно по Форд Стрийт и когато се приближи до малката спретната къщичка на Нети Коб, съвсем намали скоростта. Стори й се, че едно от пердетата леко помръдна, а това бе достатъчно като за начало… Но само за начало.
    После зави по първата пряка, подмина къщата на Раск на Понд Стрийт, без дори да я погледне, мина покрай дома си на Уилоу и отново свърна по Форд Стрийт. Този път обаче свирна два пъти с клаксона, като наближи къщата на Нети, и спря отпред, без да гаси двигателя.
    — Е-хоо, виждам те — каза тя заплашително, когато пердето се спусна. — Не си мисли, че ще ми се скриеш.
    После направи поредното кръгче по съседните улици и отново сиря пред къщата на Нети, като не пропусна да натисне клаксона, за да възвести жертвата за пристигането си. Стоя отпред почти пет минути. Пердето на два пъти се дръпна и накрая тя си тръгна удовлетворена.
    „Шантавата ще прекара остатъка от деня зад пердето — помисли си докато паркираше пред тях. — Ще се страхува да направи и крачка навън.“
    После влезе вътре, олекнала и телом, и духом, и седна на дивана с каталог в ръка. Не след дълго вече поръчваше три комплекта нови чаршафи — бели, жълти и карирани.

3

    Райдър седеше насред килима в дневната и наблюдаваше господарката си. По едно време изскимтя притеснено, сякаш за да й напомни, че е работен ден, а тя вече закъснява с половин час. Днес Нети трябваше да пусне прахосмукачката на горния етаж при Поли, телефонният техник щеше да дойде с новите апарати, онези с големите свирещи клавиши Казваха, че били по-удобни за хора с артрит.
    Но как можеше да излезе?
    Онази луда полякиня сигурно беше някъде наоколо и обикаляше с малката си кола.
    Нети седеше на фотьойла с лампиона в скута си. Беше го взела още щом видя полякинята да се мотае пред къщата й. После онази дойде отново, спря отпред и наду свирката. Когато си тръгна, жената си помисли, че всичко е свършило, но не — ненормалницата пак се върна. Нети беше сигурна, че следващия път ще се опита да влезе. Тя седеше във фотьойла си, стискаше лампиона в едната ръка, Райдър — в другата и се чудеше какво ще прави, ако полякинята наистина дойде. Как ще се защитава?
    Накрая, когато събра достатъчно кураж да погледне през прозореца, полякинята си беше тръгнала. Първоначалното й облекчение скоро се превърна в тревога. Притесняваше се, че лудата дебне из улиците и само я чака да излезе, но най-много се плашеше, че може да влезе в къщата, докато я няма.
    Ще нахлуе вътре, ще види прекрасния й лампион и ще го разбие на хиляди парчета. Райдър отново изскимтя.
    — Знам — простена тя. — Знам.
    Трябваше да върви. Беше поела ангажимент и не можеше да не го изпълни. Поли Чалмърс се отнасяше толкова добре с нея. Беше написала препоръката, която я измъкна от Джунипър Хил. Беше й станала поръчител на заема за къщата. Ако не беше Поли, чийто баща бе пръв приятел на баща й, тя все още щеше да живее в стая под наем от другата страна на Тин Бридж.
    Но какво щеше да стане, ако лудата полякиня дойдеше в дома й след нея?
    Райдър не можеше да опази лампиона и. Беше смел, но беше още малък. Ненормалницата можеше да го нарани, ако се опита да я спре.
    Нети усети, че мислите й, уловени в лабиринта на тази ужасна дилема, започват да й убягват. Тя въздъхна отново и неочаквано, сякаш за да оправдае опасенията й, в главата й се зароди план.
    Тя се изправи, стискайки лампата в ръце, и прекоси затъмнената стая. После мина през кухнята, отвори вратата в ъгъла и се озова пред навеса, долепен до стената на къщата. Купчина дърва и десетки складирани предмети издигаха тъмни сенки в сумрака.
    От тавана висеше самотна крушка. За нея нямаше ключ, нито връвчица — просто я завинтваш във фасонката и светва. Нети посегна да я запали и почти веднага се разколеба. Ако лудата полякиня дебнеше някъде в задния двор, тя щеше да види светлината и веднага щеше да разбере къде крие лампиона си.
    — Не-е, няма да ти се дам толкова лесно — каза си шепнешком Нети и опипом си проправи път между стария бюфет на майка си и грохналата семейна библиотека. — Дори не си и въобразявай, Уилма Джърсик. Не съм чак толкова глупава. Имай го предвид.
    Притиснала лампата към себе си, разчисти плетеницата стари, прашни паяжини и разкри единствения прозорец на навеса. Надникна навън и очите й бързо огледаха двора. Не забеляза никакво движение. Всъщност за миг и се стори, че полякинята се спотайва някъде в далечината, но после осъзна, че това е просто сянката на стария дъб на семейство Фийрън, който спускаше клони над оградата й.
    Райдър изскимтя зад гърба й. Беше застанал на вратата към навеса, наклонил въпросително черната си глава.
    — Знам. Знам, момчето ми — каза му тя. — Но ние ще я измамим. Тя си мисли, че съм глупава? Е, ще й дадем да се разбере.
    После се дръпна от прозореца и тръгна опипом навътре. Очите й постепенно свикваха с тъмнината. Щеше да се справи и без да пали лампата. Изправи се на пръсти и опипа горния ръб на бюфета, докато намери ключа за единствения достатъчно голям шкаф. Ключовете за чекмеджетата липсваха от години, но какво от това — Нети имаше този, който й бе нужен.
    Тя отвори вратичката и сложи кристалния лампион сред купчинки прах и миши изпражнения.
    — Знам, че не му е там мястото, но така е в безопасност, а това е най-важното.
    После завъртя ключа и дръпна вратичката за проверка. Беше залостена — здраво и сигурно. Изведнъж сякаш камък й падна от сърцето. Отново дръпна, кимна решително и пъхна ключа в джоба на пеньоара си. Щом отидеше в шивачницата, първата й работа щеше да бъде да го наниже на връв и да си го окачи на врата.
    — Готово! — каза тя на Райдър, който вече махаше с опашка, сякаш усещаше, че кризата е преминала. — Всичко е наред, малкия, а сега тръгвам за работа, че вече съм закъсняла.
    Тъкмо обличаше палтото си, когато телефонът иззвъня. Тя направи крачка напред и застина. Райдър излая кратко и гърлено и я погледна.
    „Не знаеш ли какво трябва да направиш, когато звъни телефон? — питаха очите му. — Дори аз, кучето, знам.“
    — Няма да го вдигна — каза на глас Нети.
    „Знам какво си направила, ненормалнице! Знам какво си направила. ЩЕ ТИ ГО ВЪРНА!“
    — Няма да го вдигна. Отивам на работа. Тя е ненормална, а не аз. Не съм й направила нищо! Нищичко!
    Кучето изджавка в знак на съгласие. Телефонът спря да звъни.
    Нети се поуспокои, но сърцето й продължаваше да бие в ушите й.
    — Бъди добро момче — каза тя на Райдър и го погали. — Ще се върна късно, защото й излизам късно, но те обичам и затова ще се държиш прилично през целия ден, нали?
    Това беше обичайният й репертоар преди излизане и Райдър, който го знаеше наизуст, махна с опашка. Нети отвори входната врата и се огледа в двете посоки, преди да излезе. В дъното на улицата се мярна някакво жълто возило, но то, слава Богу, не беше колата на лудата полякиня.
    Заключи вратата след себе си и обиколи към задния двор да провери дали е залостила навеса. Всичко беше наред и тя тръгна към дома на Поли, преметнала чантата си през рамо, ококорила очи в очакване да види колата на шантавата Джърсик. Чудеше се, ако се срещнат, дали да се скрие зад някоя ограда, или да се изправи на пътя й.
    Беше стигнала почти до края на улицата, когато изведнъж й хрумна, че не е проверила входната врата достатъчно внимателно. Погледна притеснено часовника си и се върна. Вратата естествено беше заключена. Нети си отдъхна облекчено и реши, че след като е стигнала дотук, не е зле да погледне и отзад, просто за свое успокоение.
    Когато застана пред вратата на навеса, краката й изведнъж се подкосиха.
    Телефонът отново звънеше.
    — Тя е луда! — простена Нети. — Не съм й направила нищо!
    Вратата на навеса беше залостена, но тя остана там, докато телефонът спря да звъни. После отново пое пътя към Поли, преметнала чанта през рамо.

4

    Този път съмнението, че не е подсигурила достатъчно добре дома си, я загриза почти на средата на пътя. Знаеше, че е проверила всяка врата, всяка ключалка, но същевременно се страхуваше, че не е.
    Стоеше пред синята пощенска кутия на ъгъла на „Форд“ и „Дийкънс Уей“ и не можеше да се реши какво да нрави. Тъкмо събра сили да продължи пътя си и в дъното на улицата отсреща се мярна някакъв жълт автомобил. Не беше колата на Джърсик, беше някакъв форд, но Нети реши, че това е лош знак, и забърза обратно към къщи. Провери за пореден път и двете врати и когато понечи да излезе, си помисли, че може би шкафът не е заключен.
    Знаеше, че е, но я беше страх да не би да греши.
    Отключи входната врата и влезе. Райдър заскача радостно и започна да върти опашка. Тя го погали разсеяно и побърза да затвори вратата. Лудата полякиня можеше да се появи по всяко време.
    Нети превъртя резето и тръгна към навеса. Шкафът естествено беше заключен. Ала още не се бе върнала в кухнята и старите притеснения отново я обзеха. Отново започна да си мисли, че шкафчето всъщност не е заключено, че не е дръпнала достатъчно силно, че вратичката просто е заяла…
    Върна се пак и докато проверяваше, телефонът иззвъня.
    Тя хукна към къщата, стиснала ключа в потната си длан, удари се в нещо и извика от болка.
    Когато стигна до дневната, телефонът бе спрял да звъни.
    — Не мога да отида на работа — промълви тя. — Трябва да… да…
    остана на пост.
    Да, това беше! Трябваше да стои на пост.
    Тя грабна слушалката и започна бързо да набира, преди съвестта да я загризе, както Райдър гризеше изкуствените си кокали.
    — Ало, шивачница „Ти шиеш и шиеш“ — дочу се гласът на Поли.
    — Здравей, Поли, аз съм.
    — Нети? Наред ли е всичко?
    — Да, но ти се обаждам от къщи, Поли. Стомахът ми нещо не е добре. — В този момент това вече не беше лъжа. — Чудя се дали ще е възможно да си взема един ден отпуска. Знам, че трябва да пусна прахосмукачка… и че телефонният техник ще дойде… но…
    — Не се притеснявай — отвърна веднага Поли. — Техникът няма да дойде преди два часа, а аз и без това смятам да се прибера по-рано. Ръцете пак ме болят, та не ставам много за работа. Аз ще го посрещна.
    — Ако ти трябвам нещо, бих могла…
    — Няма нужда — увери я любезно жената и Нети усети, че в очите й парят сълзи. Поли беше толкова мила!
    — Ти как си, Нети? Силни ли са болките? Да ти изпратя ли д-р Ван Ален?
    — Не, благодаря, не е нищо особено. Просто ми е лошо. Ще се оправя. Може даже да дойда следобед.
    — Глупости! — прекъсна я Поли рязко. — Не си си взимала отпуск, откакто работиш при мен. Я си лягай на топло и заспивай! Предупреждавам те: ако се появиш, ще те пратя обратно вкъщи.
    — Благодаря ти, Поли — отвърна и едва не се разплака. — Толкова си мила с мен!
    — Заслужаваш го. Трябва да свършваме, Нети. Имам клиенти. Лягай си, ще ти се обадя следобед да разбера как си.
    — Благодаря.
    — Няма защо. Доскоро.
    — Доскоро — отвърна Нети, затвори телефона и веднага отиде до прозореца да надникне навън.
    На улицата нямаше жив човек. Засега. Тя се върна в навеса, отвори майчиния си бюфет и извади лампиона. Щом го прегърна, изведнъж се почувства спокойна и уверена. Занесе го в кухнята, изми го с топла вода и сапун, изплакна го и внимателно го подсуши.
    После отвори едно от кухненските чекмеджета, извади касапския си нож и отиде в дневната. Цяла сутрин седя изпъната като струна във фотьойла си, прегърнала лампата, стиснала ножа в дясната си ръка.
    Телефонът звъня на два пъти, но тя не се обади.

Глава седма

1

    Петък, единадесети октомври, беше рекорден ден за най-новия магазин на Касъл Рок. Особено след като сутринта отстъпи място на следобеда и хората започнаха да инкасират седмичните си заплати. Парите бяха сериозен стимул за пазаруване, както впрочем и добрата дума на онези, които бяха наминали в сряда. Естествено имаше и хора, които смятаха, че на мнението на селяндури, способни да посетят нов магазин в самия ден на откриването му, не може да се разчита, но те бяха малко и сребърното звънче над вратата на „Неизживени спомени“ весело дрънкаше през целия ден.
    От сряда насам беше доставена и разопакована още стока. Онези, които отдаваха значение на подробностите, трудно можеха да повярват, че изобщо е имало някаква доставка — никой небе видял камион или нещо подобно — но това едва ли имаше значение. Важното бе, че в петък в „Неизживени Спомени“ имаше къде-къде повече неща.
    Кукли, например. Или ювелирно издялани дървени пьзели, някои от тях с две лица. Или пък уникалния комплект за шах с фигури от естествен кристал, които нечия примитивна, но невероятно талантлива ръка бе изваяла във формата на африкански животни — грациозни жирафи вместо рицари, носорози със заплашително наведени глави вместо топове, чакали вместо пешки, царе-лъвове, изящни леопарди-царици. Имаше и огърлица от черни перли, която определено струваше цяло състояние, но колко точно никой не се осмели да попита (поне не този ден). Нейната красота беше почти болезнена за гледане и някои от посетителите на „Неизживени спомени“ си тръгваха меланхолични и странно замаяни, представяйки си как тази перлена огърлица танцува пред очите им в тъмнината — черна прелест на черен фон.
    Имаше двойка танцуващи кукли. И стара, пищно зографисана музикална кутия — господин Гонт каза, че свирела много странно, когато я отворел човек, но не си спомни как точно, а пък кутията беше здраво заключена. Той сподели, че купувачът ще трябва да намери майстор да й направи ключ; все още били останали стари занаятчии, които разбирали от такива работи. На няколко пъти клиенти го питаха дали купувачът ще може да върне кутията, ако все пак успее да я отвори и се окаже, че музиката не е по вкуса му. Господин Гонт просто се усмихваше и показваше новата табела на стената:
ЗАКУПЕНА СТОКА НЕ СЕ ВРЪЩА,
СУМИ НЕ СЕ ВЪЗСТАНОВЯВАТ
CAVEAT EMPTOR!
    — Какво пък значи това? — попита Лусил Дьнхам.
    Лусил беше келнерка при Нан и бе наминала с приятелката си Роуз-Елън Майьрс през обедната почивка.
    — Значи, че ако си купиш котка в чувал, ти взимаш котката, а за него остава чувала — обясни Роуз-Елън и веднага усети, че господин Гонт я бе чул.
    А можеше да се закълне, че само преди миг го бе видяла в другия край на магазина.
    Той обаче просто се засмя и каза:
    — Именно. Точно това значи.
    Стар револвер с дълга цев, пред който стоеше табелка с надпис: NED BUNTLINE SPECIAL; дървено момченце с червена коса, лунички и застинала лъчезарна усмивка; кутии с канцеларски принадлежности — красиви, но не забележителни; колекция от стари пощенски картички; комплекти молив и химикалка; ленени кърпички; плюшени животни… Имаше предмети за всякакъв вкус и, изглежда, за всеки джоб, макар в магазина да нямаше нито една табелка с цена.
    Господин Гонт завъртя добър бизнес през този ден. Повечето от артикулите, които продаваше, бяха хубави, но в никакъв случай неповторими, и все пак той сключи редица „специални“ сделки, които задължително ставаха в моментите на затишие, когато в магазина имаше само по един клиент.
    — Когато работата замре, ставам неспокоен — каза той на Сали Ратклиф със задължителната си усмивка. — А когато съм неспокоен, ставам неразумен. Това е лошо за продавача, но страшно хубаво за купувача.
    Мис Ратклиф беше запален член на баптисткото стадо на преподобния Роуз, покрай него се беше запознала с годеника си Лестър Прат и освен значката „Не на Казиното“ носеше и друга с надпис: АЗ СЪМ ОТ СПАСЕНИТЕ! А ВИЕ? Късчето дърво с табелка ВКАМЕНЕЛОСТ ОТ СВЕЩЕНАТА ЗЕМЯ веднага грабна вниманието й и тя не се възпротиви, когато господин Гонт го извади от кутийката и го пусна в ръката й. Купи го за седемнадесет долара, като обеща да изиграе безобиден малък номер на Франк Джует, директора на средното училище в Касьл Рок. Пет минути по-късно тя напусна магазина замаяна и отнесена. Собственикът бе предложил да увие покупката й, но тя бе отказала с мотива, че иска да подържи реликвата в ръката си. Който и да я бе видял на излизане от магазина, щеше да му е трудно да определи дали краката й докосват земята, или се носят на милиметри над нея.

2

    Сребърното звънче над вратата издрънча.
    В магазина влезе Кора Раск. Беше твърдо решила да купи снимката на Краля и когато господин Гонт й каза, че е продадена, тя направо изпадна в ужас. Поиска да разбере кой я е купил.
    — Съжалявам — отвърна той, — но дамата вероятно е от друг щат. Номерът на колата й беше от Оклахома.
    — Ще припадна! — истерично проплака жената.
    Не беше осъзнала колко много иска тази снимка, докато не разбра, че не може да я притежава.
    Хенри Джендрън и жена му Ивет бяха в магазина по онова време и господин Гонт помоли Кора да изчака една минута, докато ги обслужи, а после щял да й покаже нещо, което се надявал, че щяло да я заинтригува колкото снимката, ако не и повече. След като продаде едно плюшено мече на семейство Джендрън за подарък на дъщеря им и ги изпрати, той я помоли да го изчака още минутка, докато намери нещо в стаичката отзад. Кора зачака без особен интерес и без да храни надежди. Съзнанието й беше завладяно от дълбоко, сиво разочарование. Беше виждала стотици, може би хиляди снимки на Краля, самата тя притежаваше половин дузина от тях, но тази точно изглеждаше някак… особено. Мразеше жената от Оклахома.
    Господин Гонт се върна с малък калъф за очила от змийска кожа. Отвори го и й показа чифт авиаторски очила с тъмно опушени сиви стъкла. Дъхът й заседна в гърлото, ръката й посегна към скованата шия.
    — Да не би… — подхвана тя и не можа да каже нито дума повече.
    — Да, очилата са на Краля — съгласи се тържествено Гонт. — Един от шестдесетте му чифта. Но имам информация, че е бил от любимите му.
    Тя купи очилата за деветдесет долара и петдесет цента.
    — Аз също бих искал една малка услуга — каза той и впери бляскавите си очи в нея. — Приемете, че влиза в цената.
    — Услуга ли? — попита колебливо Кора. — Каква услуга?
    — Погледни през прозореца. Кора.
    Госпожа Раск се подчини, без да изпуска очилата от пъка. На отсрещния тротоар се виждаше полицейска кола номер едно в Касьл Рок. Алън Пангборн стоеше на бордюра и разговаряше с Бил Фулертьн.
    — Виждаш ли онзи приятел?
    — Кой? Бил Фу…
    — Не, глупачке — прекъсна я Гонт. — Другия.
    — Шериф Пангборн?
    — Точно той.
    — Да, виждам го.
    Чувстваше се замаяна и отнесена. Гласът на Гонт сякаш идваше от огромно разстояние, а тя не можеше да престане да мисли за покупката си — прекрасните слънчеви очила. Искаше час по-скоро да се прибере вкъщи и да ги пробва, но… не можеше просто така да си тръгне, защото пазарлъкът още не беше свършил, а единствено господин Гонт можеше да каже кога точно ще свърши.
    — На такива хора в моя бранш им викаме твърди глави. Какво мислиш за него, Кора?
    — Умен е — отвърна Кора. — Никога няма да бъде онова, което беше старият шериф Джордж Банерман — или поне така казва мъжа ми — но му сече пипето.
    — Сериозно? — Гласът на Гонт отново бе придобил оная приспивна, уморена нотка. Очите му станаха два тънки процепа, но нито за миг не изпуснаха Алън Пангборн. — Искаш ли да научиш една тайна, Кора? Хич не ме е грижа за умниците, а направо мразя твърдите глави. Всъщност, ненавиждам ги! Нямам вяра на хора, които преди да купят нещо, винаги го обръщат от всички страни да видят дали случайно не е повредено. А ти?
    Тя не отвърна. Просто стоеше с очилата на Краля в лявата си ръка и се взираше невиждащо през прозореца.
    — Ако искаш някой да наглежда стария умник Пангборн, кого би избрала, Кора?
    — Поли Чалмьрс — изпелтечи Кора. — Той много си пада по нея.
    Гонт веднага поклати глава. Очите му продължаваха да следят всяко движение на шерифа, който тръгна към колата си, хвърли бегъл поглед през улицата към „Неизживени спомени“, качи се и замина.
    — Няма да стане.
    — Шийла Бригам? — опита отново жената. — Тя е диспечер в кабинета на шерифа.
    — Добра идея, но и тя няма да свърши работа. Същата твърда глава е. Във всеки град има двама-трима такива, Кора. За жалост.
    Тя отново се замисли вяло и отнесено.
    — Еди Уорбъртън? — попита накрая. — Главния пазач в Кметството.
    Лицето на Гонт се озари.
    — Портиерът! — възкликна той. — Да! Отлично! Пета сделка! Наистина прекрасно!
    Той се наведе през щанда и лепна една целувка на бузата на Кора.
    Тя се дръпна с гримаса и ожесточено започна да трие мястото. От гърлото й се изтръгна кратко хриптене, но Гонт не даваше вид да го е чул. Цялото му лице светеше от широка, лъчезарна усмивка.
    Тръгна си, продължавайки да търка бузата си, и на вратата се засече със Стефани Бонсейнт и Синди Роуз Мартин, които тъкмо влизаха. Кора едва не бутна Стефани от бързане — така й се искаше да се прибере час по-скоро вкъщи и най-после да пробва очилата. Но най-напред жадуваше да си измие лицето и да се отърве най-после от тази отвратителна целувка, която смъдеше на бузата й като цирей.
    Сребърното звънче над вратата издрънча.

3

    Докато Стефи стоеше до прозореца, захласната по шарените фигури на стария калейдоскоп, който бе намерила, Синди Роуз се приближи до господин Гонт и му напомни за онова, което й бе обещал в сряда — да й намери ваза в стил лалик, която да пасне на първата.
    — Ами-и — подхвана Гонт и се ухили съзаклятнически. — Ще видим, ще видим. Можеш ли да се отървеш от приятелката си за малко?
    Синди Роуз помоли Стефи да отиде първа в „При Нан“ и да й поръча кафе, тя щяла да дойде веднага. Жената тръгна, без да се противи, но на лицето й бе изписана изненада.
    Господин Гонт влезе в стаичката отзад и се върна с ваза в стил лалик. Тя не просто пасваше на другата, тя беше досущ същата.
    — Колко? — попита Роуз и погали нежната извивка на вазата с треперещи пръсти.
    Спомни си какво удоволствие бе изпитала от покупката в сряда и изпита известно съжаление. Даваше си сметка, че тогава той просто й бе хвърлил въдицата, колкото да захапе, а днес без съмнение щеше да й одере кожата. Тази ваза нямаше да й струва тридесет и един долара. Но каквото и да е, тя щеше да я купи, за да си хармонират с другата от двете страни на камината в хола й. Искаше я независимо от цената.
    — Тъй като това е първата ми седмица — отвърна той. — Приеми, че ти правя отстъпка — две за цената на една. Заповядай, скъпа, със здраве да я ползваш.
    Синди не можа да повярва на ушите си. Шокът й бе толкова силен, че тя едва не изпусна вазата, когато Гонт я положи в ръцете й.
    — Какво… правилно ли чух?
    — Да, съвсем правилно — каза той и тя изведнъж осъзна, че не може да откъсне очи от неговите.
    „Франси се е объркала — помисли си. — Не са зелени. Сиви са. Дълбоки и тъмносиви.“
    — Но имам една молба — каза Гонт.
    — Да?
    — Познаваш ли един заместник-шериф на име Норис Риджуик?
    Сребърното звънче на вратата издрънча.

    Еверет Франкъл, помощник-лекарят, който работеше с доктор Ван Ален, си купи лулата, която Брайън Раск бе забелязал при първото си предварително посещение в „Неизживени спомени“, за дванадесет долара и шегичка, която трябва да изиграе на Сали Ратклиф. Бедничкият Слоупи Дод, пелтекът, който посещаваше часовете по изговор заедно с Брайън, взе чайник от алпака за рождения ден на майка си. Струваше му седемдесет и един цента и… неангажиращото обещание да направи безобиден номер на Лестър Прат, приятеля на Сали. Господин Гонт обясни на Слоупи, че когато му дойде времето, ще му даде някои неща, които ще му трябват, за да изпълни номера, а Слоупи каза: „Б-б-би б-било ч-ч-ч-уд-д-десно.“
    Джун Гавино, съпругата на най-проспериращия производител на млечни изделия в града, си купи гравирана ваза за деветдесет и седем долара и обещанието да се пошегува с отец Бригъм от „Света Богородица“. Малко след като тя си тръгна, господин Гонт се разбра с друг човек да направи подобен номер на преподобния Уили.
    Денят беше силен и успешен, а когато най-после спусна щорите и закачи табелката „ЗАТВОРЕНО“ на вратата, Гонт се чувстваше уморен, но доволен. Бизнесът вървеше отлично, а той дори бе предприел първите мерки, за да бъде сигурен, че шериф Пангборн няма да му попречи. Всичко това бе прекрасно. Откриването бе за него най-приятната част от цялата операция, но то го уморяваше и можеше да се окаже опасно. Естествено, бе възможно и да се лъже за Пангборн, но мъжът се бе научил да се доверява на шестото си чувство в такива случаи, а шерифът определено приличаше на човек, когото старателно трябва да отбягва… поне докато не бъде готов да се справи с него.
    Седмицата се очертаваше плодотворна и Гонт смяташе, че ще има фойерверки още преди тя да е свършила. При това много.

4

    В петък, в шест и петнадесет вечерта, Алън свърна в алеята на Поли и изгаси мотора. Тя го посрещна на прага и нежно го целуна. Той забеляза, че бе нахлузила ръкавиците дори за това кратко излизане на студа, и се намръщи.
    — Хайде стига — смъмри го тя. — Тази вечер съм по-добре. Донесе ли пилето?
    Той й подаде двата омазнени плика и каза:
    — На вашите услуги, милейди.
    — И на вашите — поклони му се кокетно, взе пликовете и го поведе към кухнята.
    Измъкна един стол изпод масата, врътна го настрани, седна наопаки и я загледа как сваля ръкавиците си и слага пилетата в чиния. Беше ги взел от „Клъв-клъв“. Името на заведението беше отвратително, но пилетата бяха хубави. (Според Норис за мидите едва ли можеше да се каже същото.) Единственият проблем с готовата храна за вкъщи бе, че ако живееш на двадесет мили, тя неминуемо изстива… но нали затова са измислени микровълните. Всъщност Алън определено смяташе, че микровълновите фурни служат единствено за три неща — да се притопли кафе, да се правят пуканки и да се подгрее готова храна от заведения като „Клъв-Клъв“.
    — По-добре ли са наистина? — попита, когато тя пъхна пилетата във фурната и натисна копчето.
    Нямаше нужда да обяснява повече — и двамата отлично знаеха какво има предвид.
    — Малко — призна си Поли, — но съм сигурна, че скоро ще бъда още по-добре. Вече чувствам топли тръпки по дланите, а подобрението винаги започва така.
    Вдигна ръце и му ги показа. В началото на връзката им жената ужасно се бе срамувала от изкривените си, безформени длани, но отдавна бе приела интереса му към тях като част от неговата любов. Въпреки думите й ръцете й продължаваха да му изглеждат странни и сковани, сякаш облечени в невидими ръкавици — ръкавици на груб и невнимателен шивач, който ги бе пришил за китките й завинаги.
    — Наложи ли ти се да взимаш хапчета днес?
    — Само едно сутринта.
    Всъщност тя бе изпила три хапчета — две сутринта и едно в ранния следобед — а болката не беше по-слаба от вчерашната. Страхуваше се, че в желанието си да се оправи, по-скоро си въобразява, че чувства тръпките, за които му бе казала. Не обичаше да лъже Алън — според разбиранията й любовта и лъжата рядко вървяха ръка за ръка и никога за дълго — но бе прекарала толкова време сама, че част от нея все още се плашеше от непрекъснатата му грижовност. Вярваше му, но я беше страх да му се довери.
    Той ставаше все по-настойчив за клиниката в Майо, а тя знаеше, че ако разбере колко я боли този път, ще стане още по-настоятелен. Не искаше проклетите й ръце да станат основната тема в любовта им… а и се страхуваше от онова, което можеха да покажат изследванията в Майо. Щеше да преживее с болката, но със сигурност нямаше да може да живее без надежда.
    — Ще извадиш ли картофите от фурната? — понита го тя. — Искам да се обадя на Нети, преди да седнем да вечеряме?
    — Какво й е?
    — Коремни болки. Не дойде на работа днес. Искам да се уверя, че не е грип. Розали каза, че напоследък доста хора са се разболели, а Нети изпитва ужас от лекари.
    А Алън, който познаваше Поли Чалмърс, повече отколкото тя можеше да предположи си помисли: „Виж ти кой го казва.“
    Беше полицай и макар че не бе на работа, не можеше да остави навика си да наблюдава на бюрото в кабинета. Беше му се превърнал в инстинкт, от който отдавна не се опитваше да се отърве. Ако бе малко по-наблюдателен през последните три месеца от живота на Ани, тя и Тод можеше да са живи и досега.
    Бе забелязал ръкавиците, когато Поли дойде да го посрещне. Бе отбелязал факта, че ги свали със зъби, вместо да ги изхлузи една по една с ръце. Видя я как сложи пилетата в чинията и не пропусна прикритата гримаса която изкриви лицето й, когато вдигна чинията, за да я пъхне във фурната. Все лоши признаци. Той застана на вратата между кухнята и хола, за да види как ще набере телефона на Нети. Това бе най-точната скала за измерване на болката й. Слава Богу, признаците този път бяха добри. Или поне така му се стори.
    Тя набра телефона бързо и уверено. Но понеже беше далеч, Алън не успя да забележи, че този и всички останали апарати в къщата бяха сменени с нови, с по-големи клавиши. Той се върна в кухнята и нададе ухо на разговора.
    — Здравей, Нети!… Вече почти се бях отказала. Събудих ли те?… Да… А-ха… Е, как е?… А, добре. Притеснявах се за теб… Не, имам всичко за вечеря. Алън донесе печено пиле от „Клъв-клъв“… Да, наистина.
    Алън извади едно плато от шкафовете на кухненския плот и се замисли: „Лъже ме за ръцете. Независимо колко добре се оправя с телефона, болките са като преди, а може би и по-силни.“
    Мисълта, че тя го лъже, не го тревожеше. Неговото мнение за лъжата бе далеч по-либерално от нейното. Ето да вземем детето например. Беше го родила в началото на 1971, около седем месеца след като напусна Касъл Рок. Бе казала на Алън, че бебето — момченце, което нарекла Келтън — починало в Денвър на три месеца. Синдром на внезапната смърт — СВС, най-големият кошмар за младите майки. Историята изглеждаше напълно достоверна и Алън нямаше основание да се съмнява, че Келтън Чалмърс наистина бе мъртъв. Но версията на Поли имаше един-единствен проблем — не беше вярна. Той беше полицай и веднага усещаше лъжите.
    (с изключение на тези на Ани)
    „Да — помисли си той. — С изключение на лъжите на Ани. Забележката ти е отразена в протокола.“
    Как бе разбрал, че Поли го лъже. По трепването на миглите й? По прекалено директния й, прекалено вторачен поглед? По начина, по който непрекъснато опипваше лявото си ухо? По това, че непрекъснато кръстосваше краката си?
    Не, по нито една от тези наивни уловки. Винаги, когато го лъжеха, в главата му светваше лампичка, както светва детекторът на някое летище, когато човек с метална плочка в черепа мине отдолу.
    Лъжата не го ядосваше, нито го притесняваше. Някои лъжат от скрупули, други от болка, трети, просто защото мисълта да говорят истината им е чужда. Но има и такива, които лъжат, защото чакат да дойде време да кажат истината. Алън смяташе, че лъжата на Поли за Келтън бе от последния вид, и бе съгласен да чака. След време тя щеше да се реши да му разкрие тайните си. Той не бързаше за никъде.
    Да не бързаш за никъде — самата мисъл изглеждаше лукс.
    Гласът й — богат, спокоен и внимателен — също бе лукс за него. Той все още не бе преодолял чувството за вина от това, че е тук, че знае къде стоят всички съдинки в кухнята, в кое шкафче в спалнята държи найлоновите си чорапи или къде свършва отпечатъкът от банския костюм по тялото й, но нищо нямаше значение, когато чуваше гласа й. Имаше едно-единствено нещо, което наистина бе от значение — простият факт, че нейният глас бе станал за него символ на дома.
    — Можеш да наминеш по-късно, ако искаш, Нети… Така ли?… Е, добре, почивай си — това ти е най-необходимо сега… Утре?
    Поли се разсмя. Смехът й, свободен и звънлив, винаги караше Алън да се чувства сякаш светът около него се е освежил. Можеше дълго да я чака да разкрие тайните си, стига само да се смееше така от време на време.
    — О, Боже! Та утре е събота! За малко щях да те излъжа.
    Той се усмихна. После дръпна чекмеджето под печката извади ръкохватките и отвори фурната. Един, два, три, четири картофа. Как щяха двамата да изядат четири огромни печени картофа! Защо ли се учудваше? Поли винаги готвеше така. Без съмнение и в тези четири картофа се криеше някаква тайна, а някой ден, когато си отговореше на всички или поне на някои от въпросите, може би и чувството му за вина щеше да премине.
    Извади картофите. След миг и микровълновата фурна иззвъня.
    — Трябва да свършвам, Нети…
    — Не се притеснявай! — провикна се Алън. — Всичко е под контрол! Не забравяйте, че съм полицай, госпожо!
    — Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Сигурна ли че вече всичко е наред?… И ще ми се обадиш, ако ти стане зле, нали, Нети?… Добре… Моля?… Не, просто питам… И на теб… Лека нощ, Нети.
    Когато тя се върна в кухнята, той бе сложил пилетата на масата и тъкмо разрязваше един от картофите в чинията й.
    — Алън, скъпи! Нямаше нужда!
    — Това е част от обслужването, милейди.
    Отдавна бе разбрал, че когато ръцете я боляха, животът се превръщаше за нея в низ от неравни битки. Обикновените действия на ежедневието изведнъж ставаха зловещи препятствия, които се налагаше да преодолее, а наказанието в случай на неуспех бе нечовешка болка. Зареждането на машината за миене на чинии. Слагането на дърва в камината. Боравенето с вилица и нож.
    — Седни — каза той. — Да кълвем.
    Тя се разсмя безгрижно и звънливо и го прегърна. Неуморният наблюдател в него веднага отбеляза, че го притиска до себе си с лактите, а не с дланите си, но чувствителната му половина усети сладникавия аромат на шампоана, с който се бе изкъпала, и деликатния намек в начина, по който крехкото й тяло се долепи до неговото.
    — Ти си най-прекрасният мъж на света — прошепна тя.
    Той я целуна, първо нежно и внимателно, а после по-страстно. Ръцете му се спуснаха по кръста към извивката на бедрата й. Платът на старите й дънки беше мек и гладък като крило на пеперуда в ръцете му.
    — Сядай, приятелче — прекъсна го тя. — Първо яденето, гушкането — после.
    — Това покана ли е?
    „Ако ръцете наистина я болят — помисли си той, — ще намери начин да се измъкне.“ Но тя отвърна:
    — Да, луксозна.
    И Алън седна на масата доволен. Засега.

5

    — Ал ще се прибере ли за уикенда? — понита Поли, докато прибираха масата.
    Оцелелият син на Алън беше ученик в „Милтън Академи“ на юг от Бостън.
    — А-ха — смутолеви, докато бършеше чиниите.
    — Помислих си, че след като в понеделник е Денят на Колумб и не са на училище… — подхвана небрежно тя.
    — Ще ходи на гости на Дорф в Кейп Код — поясни Алън. — Дорф е Карл Дорфман — съквартирантът му. Ал ми се обади миналия вторник да ме пита дали може да прекара трите почивни дни с приятеля си. Казах му, че няма проблеми.
    Докосна го по рамото и той вдигна глава да я погледне.
    — За каква част от всичко това имам вина аз, Алън?
    — От кое? — попита той, искрено изненадан.
    — Знаеш какво имам предвид. Ти си добър баща, а не си и глупав. Колко пъти се е прибирал Ал, откакто започна учебната година?
    В този момент Алън разбра накъде бие и се усмихна поуспокоен.
    — Само веднъж, и то защото искаше да говори с Джими Кетлин, компютърджията от старото му училище. Някои от най-хубавите му програми стават за новия „Комодор 64“, който му купих за рождения ден.
    — Виждаш ли? Точно това имам предвид. Той смята, че се опитвам твърде бързо да заема мястото на майка му.
    — Господи! — възкликна Алън. — Откога те мъчи мисълта, че Алън гледа на теб като на Злата Мащеха?
    — Извинявай — свъси вежди тя, — но на мен не ми е смешно.
    Той я хвана нежно за ръцете и целуна ъгълчето на устните й.
    — Аз също не го намирам за смешно. Има дни, в които и на мен ми се струва малко странно, че съм тук с теб. Толкова скоро ми се вижда. Не е, но понякога ми се струва така. Разбираш ли какво имам предвид?
    Тя кимна. Веждите й вече се бяха отпуснали, но между тях остана една малка бръчица.
    — Естествено, че те разбирам. Героите по филмите винаги се отдават на дълга и мъчителна тъга, нали?
    — Точно. Виждаш ги как линеят от мъка. Защото мъката е много истинска. Мъката е… — Пусна ръцете й, взе една чиния и започна да я бърше. — Мъката е жестока.
    — Знам.

    — И затова понякога се чувствам виновен. От една страна, защото ми се струва, че всичко стана много скоро, въпреки че не е, а, от друга — защото имам чувството, че се отърсих твърде лесно, макар да съм наясно, че не е така. Мисълта, че им дължа повече скръб, все още ме тревожи — не мога да го отрека — но си давам сметка, че всичко това е безсмислено… защото част от мен — голяма част от мен — всъщност не е преставала да скърби.
    — Човешко е — каза тя тихо.
    — Сигурно. Що се отнася до Ал, той се справя с това по свой си начин. И го прави добре — достатъчно добре, че да се гордея с него. Майка му все още му липсва, но ако продължава да скърби — в което не съм напълно сигурен — то той скърби за Тод. А фикс-идеята ти, че не се прибира често вкъщи, защото не одобрява теб… или нас… няма нищо общо с действителността.
    — Радвам се, че мислиш така. Не можеш да си представиш колко облекчена се чувствам. Но все пак ми се струва…
    — Някак неестествено?
    Тя кимна.
    — Разбирам те. Но поведението на децата, дори да е съвсем нормално, никога не изглежда естествено за възрастните. Понякога забравяме колко лесно им минава и колко бързо се променят. Ал се откъсва. От мен, от старите си приятели като Джими Кетлин, от самия Касъл Рок. Просто се откъсва. Като космически кораб, на който се е включила третата степен. С децата винаги е така, а родителите всеки път остават неприятно изненадани.
    — Не ти ли се струва, че е твърде рано? — попита тихо Поли. — Седемнадесет години е ранна възраст да се откъснеш от дома.
    — Права си — отвърна Алън. — Но той изгуби майка си и брат си в нелепа катастрофа. Животът му се разби, моят също, и двамата се вкопчихме един за друг, както предполагам правят всички бащи и синове, изпаднали в такава ситуация, за да се опитаме да съберем късчетата отново. Мисля, че се справихме добре, но трябва да съм сляп, за да не виждам, че нещата са се променили. Моят живот е тук, Поли, в Касъл Рок. Неговият вече не е. Мислех си, че един ден пак ще се върне, но като видях погледа му, когато му предложих да се премести при мен за новата учебна година, осъзнах, че няма смисъл да настоявам. Той не иска да се връща тук, защото този град му навява много спомени. С времето нещата може би ще се променят, но засега нямам намерения да му се меся. Така че това, че не се прибира, няма нищо общо е нас двамата, ясно?
    — Ясно. Алън?
    — А?
    — Той ти липсва, нали?
    — Да. Всеки ден — отвърна откровено Алън и с изненада установи, че би могъл да се разплаче.
    Обърна се и отвори наслука някакво чекмедже, опитвайки се да се овладее. Единственият начин, който му дойде наум, бе да смени темата.
    — Как е Нети? — попита той и с облекчение установи, че гласът му звучи нормално.
    — Казва, че е по-добре, но толкова бавно вдигна телефона, че вече си я представях просната в безсъзнание на пода.
    — Може да е била заспала.
    — Каза, че не съм я събудила, пък и не звучеше сънена. Нали знаеш как говори човек, когато си го вдигнал от сън?
    Той кимна. В полицейското ежедневие много пъти му се бе случвало да го будят и да буди хора по телефона, и отлично знаеше как е.
    — Каза ми, че ровела из някакви стари вещи на майка си в килера, но…
    — Ако има стомашно разстройство, сигурно си я хванала, докато е била в тоалетната, и просто не е искала да си признае — логически заключи Алън. Поли помисли за миг и се разсмя.
    — Сигурно е било така. Тя никога не би ми казала.
    — Естествено — отвърна той и погледна в мивката. — Скъпа, всичко е измито.
    — Благодаря ти, Алън — усмихна му се и щипна бузата му.
    Посегна зад ухото й и извади петдесетцентова монета.
    — Я, виж какво си намерих! Винаги ли там си ги криеш?
    — Как го направи!? — възкликна тя и погледна петдесетте цента с истинско изумление.
    — Кое? — попита Алън и монетата сякаш плавно изчезна между пръстите му. Когато отвори дланта си, от нея нямаше и следа. — Не смяташ ли, че трябва да си събера багажа и да тръгна да обикалям с цирка?
    Тя се усмихна.
    — Не, остани си при мен. Алън, мислиш ли, че се тревожа прекалено много за Нети?
    — Не. Ти я изкара от лудницата, даде й работа, помогна й да си купи къща. Просто се чувстваш отговорна за нея. И в известен смисъл си. Ако не се притесняваше за нея, мисля, че аз щях да се притеснявам за теб.
    Поли взе последната чаша от сушилнята и понечи да я прибере. Алън видя внезапния страх, изписан на лицето й, и разбра, че тя няма да успее да я задържи, макар чашата да бе съвсем суха. Бързо протегна ръка и елегантно я поднесе под нейната. Движението бе изпълнено с такава грация, че изглеждаше на Поли почти като танцова стъпка. Чашата се плъзна и кацна точно в ръката му.
    Болката, която се бе гаврила с нея цяла нощ, и непрекъснатият страх, че Алън ще заподозре истинското й състояние, изведнъж се потопиха под вълна от желание, толкова силно и неочаквано, че тя почти се уплаши. Всъщност не, „желание“ е твърде слаба дума, за онова, което почувства. Емоцията й бе много по-примитивна. Това бе похот.
    — Движиш се като котка! — каза му.
    Гласът й беше плътен и малко приглушен. Грациозната извивка на тялото му, спазъмът на силните мускули по бедрата му, бяха още пред очите й.
    — Как може такова огромно тяло като твоето да се движи така бързо?
    — Не знам — отвърна той и я погледна с изненада. — Какво има, Поли? Изглеждаш странно. Да не би да ти се вие свят?
    — Не, имам чувството, че ще получа оргазъм по дънки.
    Изведнъж и той го усети. Ей така спонтанно, без да се замисля.
    — Я да видим дали не лъжеш — каза и се обърна да остави чашата със същата грациозност и странна бързина, за която човек никога не би предположил, ако го види да се разхожда по Мейн Стрийт. — Да видим — повтори и преди тя да разбере какво става, ръката му вече беше между краката й.
    — Алън, какво пра…
    А после, когато пръстите му нежно допряха клитора й, „правиш“ изведнъж се превърна в „пра-а-а-ах!-виш“. Той я вдигна с изумителна лекота и ръцете й обвиха шията му. Дори в този нежен миг тя се стараеше да не натоварва ръцете си, които стърчаха зад гърба му като дървени. Само след миг те бяха единствената част от тялото й, която не се бе размекнала. Останалото сякаш се топеше.
    — Алън, пусни ме долу!
    — Няма — отвърна той и я вдигна още по-високо.
    После я притисна по-здраво до себе си и изведнъж тя осъзна, че се люлее като момиченце на дървено конче, върху ръката, която шареше между краката й. Той й помагаше да го прави, а тя се чувстваше сякаш бе на някаква вълшебна люлка високо сред звездите.
    — Алън!
    — Дръж се здраво, красавице — каза през смях, сякаш не държеше нея, а някакво леко перце.
    В страстта се тя се отпусна назад, без да си дава сметка, че ръката му притреперва, съзнавайки само, че никога няма да я изпусне, а той я притисна отново до себе си, галейки гърба й с едната ръка и правейки невероятни неща с другата.
    Тя се люшкаше напред-назад и викаше името му почти в несвяст, докато оргазмът не избухна в нея като взрив, чиито вълни се разляха по цялото й тяло. Краката й се мятаха на метър и половина от пода, чехлите й хвръкнаха нанякъде, главата й висеше назад, а тъмната й коса се спускаше над ръката му като гъделичкащ водопад. Той нежно я целуна по извивката на бялата й шия и бавно я остави на пода, а после бързо се протегна да я задържи, когато коленете й поддадоха.
    — Господи! — възкликна тя и уморено се разсмя. — Господи, Алън, никога няма да пера тия дънки.
    Той се разсмя гръмко и дълбоко и се стовари на един от столовете. Тя пристъпи към него, а той я сграбчи, сложи я в скута си за малко, а после се изправи, като я държеше на ръце.
    Поли отново почувства вече поутихнала вълна на желанието да се разлива по тялото й — този път по-ясна и определена.
    „Сега вече е желание — помисли си тя. — Желая този мъж.“
    — Занеси ме горе — каза му. — Ако не можеш чак дотам, занеси ме до дивана, а ако и дотам не ти стигат силите, направи го тук, на пода.
    — Мисля, че ще издържа до хола — отвърна той. — Как са ръцете ти, красавице?
    — Какви ръце? — попита го замечтано и затвори очи.
    Предпочиташе да се отдаде на радостта на този момент, на това, че се движи през времето и пространството, обгърната от силните му ръце. Допря лице до гърдите му, а когато той я положи на дивана, тя го придърпа към себе си… този път с ръце.

6

    Прекараха на дивана почти час, после под душа още кой знае колко, докато топлата вода не започна да свършва, а накрая тя го заведе до леглото и легна твърде уморена и доволна, за да прави каквото и да било, освен да се отдаде на съня.
    Беше очаквала да се любят тази нощ, но по-скоро за да възнагради вниманието и загрижеността му, отколкото поради желание от нейна страна. Но определено не бе и предполагала, че ще се стигне до такъв взрив. И все пак беше доволна. Болката отново бе започнала да взима връх над нея, но тази вечер нямаше да й се наложи да взима перкодан, за да заспи.
    — Ти си прекрасен любовник, Алън.
    — Ти също.
    — Постигнахме пълно съгласие — отвърна тя и се сгуши в него.
    Чуваше сърцето му, което биеше спокойно там вътре, сякаш искаше да й каже: „Всичко това е съвсем нормално за мен и господаря.“ Помисли си отново, не без оттенък на онази страст, за това колко силен и бърз бе той. Познаваше го, откакто Ани бе дошла да работи при нея, беше му любовница от пет месеца, но до тази вечер не бе и предполагала, че може да е толкова бърз и грациозен в движенията си. А това бе част от него, както фокусите с монети и карти, както театърът от сенки, който играеше с ръцете си и за който всяко дете в града знаеше. Беше странен… но и толкова прекрасен.
    Поли усети, че се унася. Трябваше да го пита дали ще остане за през нощта и да му каже да прибере колата си в гаража, ако ще спи при нея — Касъл Рок е малко градче и приказките веднага тръгват — но всичко това й се виждаше съвсем незначително сега.
    „Алън ще се погрижи — помисли си. — Алън винаги се грижи за всичко.“
    — Някакви нови изпълнения от Бъстър и преподобния Уили? — попита сънено тя.
    Алън се усмихна.
    — И на двата фронта е спокойно, поне засега. Най-много обичам господата Кийтън и Роуз, когато изобщо не ги виждам, а в този смисъл днес беше страхотен ден.
    — Браво — промърмори тя.
    — Да, но има и още по-хубави новини.
    — Какви?
    — Норис си оправи настроението. Купил си въдица и макара от твоя приятел господин Гонт и само приказва как щял да ходи за риба през уикенда. Ако питаш мен, ще му измръзне задникът, доколкото го има, но след като е щастлив, и аз съм щастлив. Толкова ми стана жал за него, когато Кийтън го нападна онзи ден. Хората се подиграват с Норис, загдето е слабичък и малко отвеян, но за последните три години той стана сравнително добър провинциален полицай. А иначе и той носи душа като всички останали. Каква му е вината, че не е красив?
    — А-ха.
    Поли постепенно се отнесе в един прекрасен свят без болка и когато сънят окончателно я завладя, на лицето й бе изписано невинно задоволство.

7

    За Алън сънят идваше по-бавно.
    Вътрешният глас отново се бе обадил, но от злорадите му нотки нямаше и следа. Сега той звучеше несигурно и тъжно.
    „Къде сме, Алън? — питаше. — Не сме ли сбъркали стаята? Леглото? Жената? Нищо не разбирам вече?“
    Той изведнъж изпита съжаление към този глас. Но това не беше самосъжаление, защото гласът никога не му е бил толкова чужд, колкото сега. Хрумна му, че колкото по-малко той — онзи Алън, който живееше в настоящето и кроеше планове за бъдещето — се вслушваше в гласа, толкова по-рядко и гласът проявяваше желание да му говори. С този глас говореше дългът, говореше мъката. И вината.
    Преди малко повече от две години Ани Пангборн бе започнала да има главоболия. Не бяха силни, или поне тя така твърдеше, а и ненавиждаше да говори за тях почти колкото и Поли за артрита си. Но един ден, докато се бръснеше, Алън забеляза, че капачката на семейния флакон с аналгин е оставена на мивката и понечи да я сложи на място. И изведнъж застина. Шишето, в което само преди седмица имаше поне двеста таблетки, сега бе почти празно. Той избърса остатъците от пяна по лицето си и тръгна към „Ти шиеш и шиеш“, където Ани работеше още от основаването. Намери жена си и я изведе на кафе и… малък разпит.
    Сега си спомни, че бе малко уплашен тогава, но само малко, защото никой не може да изпие двеста таблетки аналгин за една седмица. Тя направо му каза, че не е в ред. Бърсала плота в банята, съборила, без да иска, флакона и понеже капачката не била затворена както трябва, ханчетата се изсипали в мивката, размекнали се и тя ги изхвърлила.
    Това бе нейната версия.
    Но той беше полицай и професионално изострената му наблюдателност не го напускаше дори когато не бе на работа. Просто не можеше да изключи детектора за лъжа. Ако наблюдаваш внимателно хората, когато им задаваш въпроси, почти винаги можеш да разбереш дали те лъжат или не. Алън неведнъж бе разпитвал хора, които при всяка лъжа правеха някакви странни жестове или мимики. Устните изричаха лъжата, а тялото сякаш се мъчеше да разкрие истината.
    Затова той протегна ръка през масата, на която си пиеха кафето, хвана ръцете на Ани и я помоли да му каже истината. А когато след известно колебание тя му каза, че болките малко са се усилили, че е взела няколко таблетки аналгин, но останалите наистина са се изсипали в мивката, този път вече й повярва. Но се бе хванал на най-стария мошенически номер: ако те хванат в лъжа, отстъпи и кажи половината истина. Ако се бе вгледал по-внимателно в нея, неминуемо щеше да разбере, че тя отново го лъже, и щеше да я накара да признае онова, което тогава му се струваше невъзможно — че болките са станали толкова непоносими, та се налага да пие по двадесет аналгина на ден. А ако му бе признала това, той веднага щеше да я заведе на невролог в Бостън или в Портланд. Но тя бе негова съпруга и той просто не можеше да гледа на нея с подозрението, с което гледаше на престъпниците в полицейския участък.
    Задоволи се само с това да й определи час при Рей ван Алъл. Рей не установи нищо обезпокояващо и Алън не можеше да го вини. Докторът и направи обичайните тестове за рефлекс, прегледа очите й с верния си офталмоскоп, провери дали зрението й е нормално и я изпрати в болницата в Оксфорд за рентгенова снимка. Но не се бе сетил да й препоръча преглед на скенер, а когато Ани каза, че болките са отминали, докторът напълно й повярва. Алън реши, че всичко е наред, защото лекарите владеят езика на тялото почти толкова добре, колкото и полицаите. И пациентите, и заподозрените са склонни да лъжат, и то с един и същи мотив — обикновен страх. Още повече, че Рей бе говорил с Ани съвсем по работа и наблюдателността му едва ли е била притъпена. Всъщност между разговора в кафенето и срещата с доктора болките на Ани сигурно наистина са били отминали. Вероятно така е станало.
    По-късно, в един дълъг разговор на чаша бренди, Рей бе казал на Алън, че когато туморът се намира високо в разклоненията на мозъка, симптомите понякога преминават.
    — Сърдечните удари често се причиняват от тумор в мозъка — бе казал той. — Ако е получила сърдечен удар, може би…
    Да. Може би. А може би един мъж на име Тед Бомонт бе станал неволен съучастник в смъртта на съпругата и детето му. Но Алън и него не можеше да вини.
    Не всичко, което се случва в малките градчета, става известно на жителите им, независимо колко наострени са ушите им и колко развързани езиците. В Касъл Рок се знаеше за Франк Дод, полицаят, който полудя и уби една жена по времето на шериф Банерман. Знаеше се също, че къщата на Тед Бомонт, писател и местно величие, бе изгоряла да основи през лятото на 1989, но никой не знаеше обстоятелствата около този пожар, нито пък това, че самият Бомонт непрекъснато търпеше атаките на едно изчадие, за което едва ли може да се намери подходящо име. Алън обаче бе запознат с всичките подробности и те все още тормозеха съня му понякога.
    Всичко това отдавна бе отминало, когато разбра за главоболията на Ани. Само дето не бе приключило. Чрез пиянските обаждания на Тед той бе станал неволен свидетел на разпадането на неговия брак и на постепенната лудост, която обзе съзнанието му. Всъщност по едно време дори разсъдъкът на Алън бе поставен под въпрос.
    Веднъж пред кабинета на един лекар шерифът бе попаднал на статия за черните дупки — огромни празноти в пространството, водовъртежи от антиматерия, които безпощадно поглъщат всичко около себе си. В късната есен на 1989 година аферата Бомонт бе станала за него една черна дупка. Имаше дни, в които той се замисляше върху най-обикновени неща от ежедневието, съмнявайки се, че наистина са се случили. Имаше нощи, в които лежеше с отворени очи, докато небето порозовееше на изток, страхувайки се, че като заспи, кошмарът ще дойде отново — черен автомобил, който връхлита върху него, с деградирал тип зад волана н лепенка „ПЪРВОКЛАСНО КОПЕЛЕ“ на задната броня. По онова време дори невинно врабче, кацнало на парапета на балкона, караше Алън да изтръпва от ужас.
    Ако сега го питате, сигурно ще ви каже: „Когато се разболя Ани, не бях на себе си.“
    Но не ставаше дума за това — дълбоко в душата си той отчаяно се бореше да запази разсъдъка си.
    „ПЪРВОКЛАСНО КОПЕЛЕ“. Колко пъти бе виждал този надпис пред очите си! Колко пъти се бе стряскал от него! От него и от врабчетата.
    Алън не беше на себе си и в онзи мартенски ден, когато Ани и Тод се качиха в стария скаут, който използваха за извънградските разходки, и тръгнаха към Хемпхил Маркет. Впоследствие стотици пъти се бе връщал на всяка подробност от поведението й онази сутрин, но не можа да открие нищо необикновено, нищо, което да му подскаже какво предстои. Беше в кабинета си, когато излязоха, видя ги през прозореца над бюрото и им помаха за довиждане. Тод отвърна на поздрава и се качи в колата. За последен път ги видя живи. Три мили по-долу, на шосе 117, на по-малко от миля от Хемпхил Маркет, колата бе излязла от пътя с бясна скорост и се бе блъснала в крайпътно дърво. Разследвайки злополуката, щатската полиция бе установила, че Ани, иначе внимателен шофьор, се е движила поне със седемдесет мили в час. Тод бе сложил колана си. Ани — не. Когато излетяла през стъклото, оставяйки единия крак и половината си ръка в купето, тя вероятно вече е била мъртва. Тод сигурно още щеше да е жив, ако резервоарът не се бе взривил от удара. Това тормозеше Алън най-много от всичко. Мисълта, че неговият десетгодишен син, който водеше рубрика за забавна астрология в училищния вестник и живееше за Малката Лига, можеше още да е жив, мисълта, че е изгорял като факел, мъчейки се да откопчае колана си, направо го съсипваше.
    Направиха аутопсия. Тя установи наличието на тумор в мозъка — малък, както впоследствие му каза доктор Ван Ален, с размерите на лешник. Но макар Рей да премълча факта, че е било напълно възможно туморът да се изреже, стига да е бил открит навреме, Алън го разбра по очите му. Ван Ален предположи, че Ани е получила сърдечен удар, който би им разкрил същината на проблема, ако бе дошъл в друго време. Той каза на Алън, че вероятно, когато ударът е разтърсил тялото й, тя инстинктивно е натиснала педала на газта и е изгубила контрол над автомобила. Всичко това съвсем не бе разказано по собствено желание. Той безпощадно разпита доктора за най-малките подробности и когато Рей се убеди, че въпреки мъката приятелят му твърдо е решил да разнищи всичко, просто му каза истината. Или поне онази част от нея, която можеше да предугади човек, без да е свидетел на катастрофата.
    — Моля те! — бе казал Рей, докосвайки състрадателно ръката му. — Катастрофата наистина е ужасна, но ти просто нищо не можеш да промениш. Трябва да го превъзмогнеш. Имаш друг син и той има нужда от теб, точно както и ти от него. Трябва да превъзмогнеш мъката и да продължиш да живееш.
    И Алън наистина се опита. Необяснимият ужас, който бе изпитвал около случая с Тед Бомонт, постепенно започна да избледнява, и той направи всичко, което бе по силите му, да подреди живота си отново — вдовец, провинциален полицай, баща на момче, което растеше твърде бързо и все повече се отдалечаваше от него. Не заради Поли, а заради злополуката. Заради тази зловеща травма: „Синко, трябва да ти кажа нещо, само те моля да бъдеш смел…“ И тук естествено се разплака. Не след дълго синът му също плачеше.
    Въпреки всичко двамата събраха сили и започнаха да сглобяват живота си. Сглобяваха го и досега. Мъката постепенно отминаваше, но… две неща, изглежда, никога нямаше да си отидат.
    Първото бе огромният флакон аналгин, останал почти празен за по-малко от седмица, а второто — фактът, че Ани не бе сложила предпазния си колан.
    А винаги го слагаше.
    След триседмична агония и безсъние Алън в края на краищата си насрочи среща с невролог в Портланд, съзнавайки колко безполезно е това, след като трагедията вече се е случила. Но все пак отиде — лекарят може би щеше да даде отговор на въпросите, които не му даваха мира, а и се бе уморил да вади с ченгел думите от устата на Ван Ален. Името на доктора бе Скоупс и за пръв път в живота си Алън се скри зад професията си — каза му, че въпросите са свързани с полицейско разследване.
    Скоупс потвърди подозренията му.
    — Да, хората, страдащи от тумор в мозъка, понякога изпадат в моментна неадекватност, която нерядко предизвиква склонност към самоубийство. Когато човек с мозъчен тумор се самоубие, той винаги взима решението импулсивно, без почти да се колебае.
    — Случва ли се такива хора да вземат някого със себе си? — попита Алън.
    Докторът седеше зад бюрото си, облегнат назад в стола, с ръце кръстосани зад врата и не можеше да види ръцете на Алън, които бяха посинели от стискане.
    — О, да — отвърна той. — Това съвсем не е необичайно. Мозъчните тумори често предизвикват реакции, които лаиците биха нарекли психоза. Едното обяснение е желанието болния да сподели страданието си с някого, когото обича или пък с целия свят, а другото — тревогата му, че неговите близки няма да могат да живеят без него.
    Скоупс спомена за Чарлз Уитман — скаутът, който се бе качил на върха на Тексак Тауьр и бе убил повече от двадесет души, преди да сложи край на живота си, и за една помощник-учителка от Илинойс, която убила част от учениците си, след което се прибрала вкъщи и се застреляла. И в двата случая аутопсията установила наличието на тумор.
    Изобщо подобно поведение можело да се нарече нормално за такова заболяване, но все пак не се срещало често. Туморите имали странна, дори необяснима симптоматика, а понякога дори нямали външно изражение, така че било почти невъзможно да се каже със сигурност.
    Невъзможно. Зарежи го.
    Добър съвет, но как да го следва човек, като знае за аналгина и за предпазния колан.
    Именно коланът непрекъснато витаеше в съзнанието на Алън като черен облак, който просто не иска да се разнесе. Тя никога не сядаше зад волана, без да го закопчае. Дори ако отиваше до съседната пряка. Но Тод пък е бил с колан, както винаги. Не беше ли това някакъв знак? Ако малко след като е напуснала къщата, изведнъж й е хрумнало да се самоубие и да вземе и Тод със себе си, нямаше ли да настоява той да си откопчае колана? Дори депресирана и объркана, тя едва ли би желала синът й да страда, нали?
    Не може да се каже със сигурност. Забрави го.
    Но дори и сега, докато лежеше в леглото на Поли, той все още нямаше сили да последва съвета на доктор Скоупс. В мислите си неизменно се връщаше към случилото се отново и отново като пале, което дъвче до полуда парче стара и прокъсана кожа.
    А там го спохождаше все една и съща картина — кошмар, който всъщност го накара да отиде при Поли Чалмърс, защото именно тя бе жената, с която Ани беше най-близка в града. И като се има предвид аферата Бомонт, въздействието, което тя бе оказала върху Алън, Поли сигурно е била много по-съпричастна към страданието на Ани в последните месеци от живота й.
    Алън непрекъснато виждаше пред очите си как Ани откопчава колана си, натиска педала на газта до последно, пуска волана, за да освободи ръцете си.
    Да ги освободи, за да откопчае и колана на Тод.
    Това виждаше той. Виждаше колата, която лети със седемдесет мили в час и завива към дърветата под натежалото от дъжд мартенско небе. Виждаше Ани, която се мъчи да откопчае колана на Тод, и Тод, който пищи от страх и се бори с ръцете й. Виждаше лицето й, превърнало се в зловеща маска, и това на Тод, вцепенено от ужас. Понякога се будеше нощем, плувнал в пот, а в ушите му звучеше пронизителният писък на детето: „Мамо, дърветата. Внимавай, дърветата!“
    Затова един ден отиде при Поли малко преди тя да затвори и я помоли да дойде в дома му за едно питие, или пък ако се притеснява, да му позволи той да отиде у тях.
    Когато двамата седнаха в неговата кухня, с чаша чай в ръка, започна бавно и трудно да й разказва за кошмарите си.
    — Трябва да разбера, ако е възможно, дали е имала пристъпи на депресия, за които не знам или които не съм забелязал. Трябва да разбера дали… — подхвана и спря безпомощно.
    Знаеше какво иска да каже, но му ставаше все по-трудно да изрече думите. Сякаш връзката между устните и изтормозеното му съзнание непрекъснато изтъняваше и скоро щеше да се скъса съвсем.
    Събра цялата си воля и продължи:
    — Трябва да разбера дали е било самоубийство. Защото тя не загина сама, разбираш ме, нали? С нея си отиде и Тод и ако е имало признаци… признаци, които не съм забелязал… то аз също имам вина за смъртта му. А това е нещо, което наистина трябва да разбера.
    След тези думи тон млъкна. Сърцето му биеше глухо в гърдите, по челото му бе избила пот.
    — Алън — подхвана Поли и сложи длан на ръката му. Светлосините й очи не се отделяха от неговите. — Ако съм забелязала такива признаци и не съм го споделила с никого, също бих била толкова виновна, колкото и ти се опитваш да бъдеш.
    Той се вцепени. В отчаянието си се бе надявал, че Поли е забелязала нещо, което той е пропуснал. Мисълта, че нечие странно поведение те прави отговорен да вземеш някакви мерки, не му бе минавала преди.
    — Не си ли? — попита накрая.
    — Не. И аз съм премисляла случилото се хиляди пъти. Не искам да омаловажавам мъката ти — не ме разбирай погрешно — но не си единственият, който се чувства виновен. През последните няколко седмици непрекъснато възстановявам разговори и случки предвид на онова, което показа аутопсията. И сега, като ми каза за аналгина, пак премислих всичко. И знаеш ли какво открих?
    — Какво?
    — Нищо. Понякога ми се виждаше твърде бледа. Спомням си, че на няколко пъти я видях да си говори нещо, докато тропосва ризите или разкроява плата, но това е най-странното, за което се сещам. И все пак се чувствам виновна. А ти?
    Алън кимна.
    — През останалото време бе такава, каквато винаги съм я познавала — весела, добра, услужлива.
    — Но…
    — Не, Алън. Стига „но“. Рей ван Ален също се измъчва непрекъснато. Можеш ли да го виниш? Мислиш ли, че Рей е виновен за това, че не е открил тумора?
    — Не, но…
    — А аз? Дето работех с нея всеки божи ден, дето бях непрекъснато до нея — пиехме сутрешното си кафе заедно, обядвахме заедно, следобед също бяхме заедно. С времето постепенно се опознахме, Алън, сближихме се. Знам, че те харесваше, Алън, и като приятел, и като любовник, знам и колко много обичаше момчетата. Но не знам болестта да я е подтиквала към самоубийство. Е, кажи ми, обвиняваш ли ме?
    Светлосините й очи го гледаха искрено и спокойно.
    — Не, но…
    Ръката й стисна неговата, леко, но настоятелно.
    — Искам да те попитам нещо, Алън. Важно е, затова помисли внимателно.
    Той кимна.
    — Рей бе неин лекар и дори да е имало нещо, не го е забелязал. Аз бях най-близката й приятелка и също не съм го забелязала. Ти беше неин съпруг, но и ти нищо не си забелязал. Мислиш, че с това приключва веригата? Не!
    — Не те разбирам.
    — Тя имаше и друг близък човек, Алън. Човек, който със сигурност е усещал промените в състоянието й по-добре от който и да е от нас.
    — За кого говориш?
    — Алън, какво ти каза Тод?
    Седеше и я гледаше недоумяващо, сякаш бе изрекла последните си думи на някакъв чужд език.
    — Тод — повтори тя, като че нямаше търпение. — Синът ти. Този, който те буди нощем. Сънуваш него, а не нея, нали?
    — Да. Него — отвърна Алън.
    Гласът му прозвуча слаб и треперещ, сякаш не беше неговият. Вътре в душата му нещо започна бавно да се откъсва — нещо огромно и много, много съществено.
    Сега, докато лежеше в леглото до Поли, той си спомни онзи момент с почти неестествена яснота — ръцете й, осветени от последните лъчи на следобедното слънце, косите й, обагрени в златисто, ясните й очи и онази нейна деликатна упоритост.
    — Тя насила ли вкара Тод в колата, Алън? Риташе ли той? Пищеше ли? Бореше ли се с нея?
    — Не, разбира се, но тя бе негова май…
    — Чия беше идеята да отиде Тод с нея на пазар? Негова или нейна? Можеш ли да си спомниш?
    Той понечи да каже „не“, но изведнъж се сети. Спомни си гласовете им, които долитаха от дневната:
    — Ще сляза до пазара, Тод. Искаш ли да дойдеш?
    — Ще мога ли да разгледам видеокасетите?
    — Защо не. Питай баща ти, дали не иска нещо.
    — Идеята беше нейна — каза той на Поли.
    — Сигурен ли си?
    — Да, но тя го попита дали иска, не го е карала.
    Онова нещо в него продължаваше да се къса.
    „Ще падне — помисли си той — и след него ще зейне пропаст. Толкова са дълбоки корените му…“
    — Той плашеше ли се от нея?
    Тя направо го разпитваше, както той бе разпитвал Рей ван Ален, но сякаш бе безпомощен да я спре. Не беше и сигурен, че го иска. В думите й наистина имаше нещо. Нещо, за което не се бе сетил през безсънните си нощи. Нещо, в което все още имаше живот.
    — Тод да се плаши от Ани? Не, за Бога!
    — Дори и през последните месеци?
    — Не.
    — А през последните дни?
    — Поли, аз не бях в състояние да ги наблюдавам тогава. Имах проблеми с онази история с Тед Бомонт, писателя…
    — Искаш да кажеш, че си бил толкова ангажиран, та не си имал възможност да видиш Тод и Ани заедно? Искаш да кажеш, че не си се прибирал у дома?
    — Не… да… Искам да кажа… прибирах се естествено, но…
    Усещането да си от другата страна на тази канонада от въпроси му се стори много странно. Сякаш Поли го бе упоила с новокаин и сега го използваше за боксова круша.
    — Дойде ли Тод при теб да ти каже: „Страх ме е от мама“?
    — Не.
    — Дойде ли да ти каже: „Тате, мисля, че мама смята да се самоубие и да вземе и мен със себе си“?
    — Поли, това са глупости! Аз…
    — Дойде ли те пита!?
    — Не!
    Каза ли ти поне веднъж, че майка му се държи и говори странно?
    — Не.
    — Ал не си беше у дома, нали? Беше в колежа.
    — Но това няма нищо общо с…
    — В гнездото й е било останало само едно дете. Когато теб те е нямало, когато си бил но работа, в това гнездо са били само те двамата. Хранели са се заедно, тя му е помагала да напише домашните си, а после пак заедно са гледали телевизия. Тя е била първият човек, който Тод е виждал сутрин, и може би последния, когото е целувал вечер. — Поли го погледна съсредоточено. — Ако някой е можел да знае за истинското състояние на нещата, то този някой е бил Тод, който загина с нея. А той не ти е казал нито дума.
    Изведнъж нещото, вкоренило се дълбоко в душата му, най-после се откъсна. Лицето му постепенно възвърна чувствителността си — сякаш нечия нежна, но настоятелна ръка докосна една по една струните, които го свързваха с душата му. В гърлото му нахлу топлина и едва не го задуши. Лицето му пламна. Очите му се изпълниха със сълзи; Поли Чалмърс се раздвои, разтрои и накрая се разпадна на множество кристалчета от светлина. Гърдите му се надигнаха, но дробовете сякаш не намираха въздух. Ръката му се измъкна с онази удивителна бързина и похлупи нейната — болката й сигурно бе нечовешка, но тя не издаде нито звук.
    — Липсва ми! — проплака той и от гърдите му се изтръгна стон, който превърна думите в хриптене. — И двамата ми липсват. Господи, колко ми липсват…
    — Знам, знам — каза спокойно Поли. — Затова и се самоизмъчваш така.
    Той започна да плаче. Ал бе плакал всяка нощ в продължение на две седмици и Алън бе до него да държи ръката му и да го успокоява, доколкото може. Но той самият не бе плакал досега. Сълзите рукнаха от очите му и го завладяха, а нямаше сили нито да ги спре, нито да ги сдържи. Просто не можеше да ограничи мъката си. И най-сетне с неосъзнато облекчение установи, че дори няма желание да го прави.
    Той бутна чашата с чай, чу я как се разби на парчета в някакъв друг свят, положи пламналата си, изстрадала глава на масата и зарида.
    По едно време усети хладните й, обезформени ръце да вдигат главата му и да я поставят в скута й, отпусна се и дълго, дълго плака.

8

    Ръката й се плъзна по гърдите му. Алън я премести внимателно, съзнавайки, че дори съвсем леко да я стисне, Поли веднага ще се събуди. Загледан в тавана, той се замисли дали тя не бе провокирала съзнателно тъгата му в онзи ден. Реши, че най-вероятно това е била целта й. Интуитивно бе разбрала, че той много повече има нужда да излее мъката си, отколкото да получи отговори, които така или иначе едва ли щеше да намери при нея.
    Това бе началото на техните отношения, макар да не го възприемаше като начало, а по-скоро като край на нещо. От онази вечер до деня, в който събра достатъчно кураж да я покани на вечеря, Алън често мислеше за ясните й сини очи и за усещането, което предизвикваше ръката й, легнала върху неговата. Сещаше се за деликатната упоритост, с която го бе накарала да се замисли върху неща, незабелязани и недооценени преди. През това време той се опита да осмисли смъртта на Ани от друг аспект. След като преградата между него и скръбта му бе премахната, това му се отдаваше по-лесно. Сред всичките му чувства най-много го тормозеше гневът, който изпита към нея за това, че е скрила болест, която можеше да бъде излекувана… и за това, че бе взела сина им със себе си. Беше споделил тези свои чувства с Поли през една хладна и дъждовна априлска вечер.
    — Вече не мислиш за самоубийство, а за убийство — каза му тя. — Затова е и този гняв.
    Той поклати глава и понечи да каже нещо, но тя се наведе над масата и сложи възлестия си показалец на устните му.
    — Млъкни малко.
    Жестът толкова го изненада, че той наистина млъкна.
    — Алън — каза му тя, — няма да те разпъвам на кръст този път. Отдавна излизам с теб и ми е твърде приятно, за да се правя на съдник. Но хората не се ядосват на онези които са станали жертва на злополука, освен ако тя не е станала поради грубо нехайство. Ако Ани и Тод бяха загинали, защото спирачките на колата са отказали, щеше да се обвиняваш за това, че не си ги проверил, когато е трябвало, или пък щеше да дадеш под съд Сони Джакет за това, че не си е свършил работата, но нямаше да виниш Ани, нали така?
    — Предполагам.
    — Не предполагай, сигурна съм, че е така. Може би наистина се е случило нещо непредвидено, Алън. Знаеш, че е възможно да е получила сърдечен удар, докато е шофирала, защото доктор Ван Ален ти го каза. Но замислял ли си се, че може да е завила рязко, за да избегне някой елен? Замислял ли си се, че може да е нещо съвсем прозаично?
    Да, беше се замислял. За елен, за птица, дори за насрещно движеща се кола, която ненадейно е влязла в нейната лента.
    — Да, но колана.
    — О, стига с тоя колан, Алън! — възкликна тя с такава разпаленост, че някои от посетителите в ресторанта извърнаха глави и ги погледнаха. — Може би е имала главоболие и затова е забравила за колана, но това не означава, че нарочно е ударила колата. Освен това главоболието обяснява защо коланът на Тод все пак е бил сложен. И все пак не е там въпросът.
    — А къде е тогава?
    — В това, че има твърде много „но“ и „ако“, за да се оправдае гнева ти към Ани. А дори и най-ужасните неща, които подозираш, да са верни, ти никога няма да го разбереш със сигурност, нали така?
    — Да.
    — Послушай ме… — каза и се вгледа в него. Очите й бяха по-тъмни на фона на свещта, която гореше на масата между тях. — Туморът също е вид злополука. Няма умисъл, Алън, няма — как му казвате във вашия бранш? — извършител. Докато не се примириш с това, нямаш шанс.
    — Шанс за какво?
    — Шанс за нас двамата — отвърна спокойно тя. — Харесваш ми много, Алън. Все още съм млада и мога да рискувам, но съм твърде стара, за да преживея разочароване от това, че съм дала свобода на чувствата си. А аз няма им дам тази свобода, докато не се уверя, че си престанал да се ровиш в праха на Ани и Тод.
    Той я гледаше, неспособен да промълви. Тя седеше срещу него на масата и пламъкът от свещта хвърляше златисти отблясъци по гладкото й лице. Навън вятърът свиреше под стрехите.
    — Много ли казах, Алън? — попита. — Ако смяташ, че съм отишла твърде далеч, моля те да ме отведеш вкъщи. Мразя да изпадам в неловки ситуации почти толкова, колкото мразя и да скривам чувствата си.
    Той се протегна през масата и леко докосна ръката й.
    — Не, не си казала много. Приятно ми е да те слушам, Поли.
    Тя се усмихна и цялото й лице се озари.
    — Значи все пак имаш шанс.
    Така започна всичко между тях. Не се чувстваха виновни за това, че се виждат, но бяха осъзнали необходимостта да бъдат внимателни. Не само защото живееха в малко градче, където той работеше на изборна длъжност, а тя имаше нужда от одобрението на обществото, за да върви бизнесът й, а защото и двамата си даваха ясна сметка, че имат пълното основание да изпитват вина. И двамата бяха достатъчно млади, за да опитат отново, но бяха и прекалено възрастни, за да бъдат безразсъдни. Просто трябваше да проявят предпазливост.
    А после, през май, той за пръв път спа с нея. Тя му разказа за живота си между заминаването и завръщането в Касъл Рок — история, на която не повярва съвсем и която бе убеден, че тя отново ще му разкаже някога, без да го гледа прекалено директно в очите и без да пипа непрекъснато лявото си ухо. Той си даде сметка какви усилия й бе коствало да му каже и бе доволен да изчака, за да чуе останалото. Трябваше да бъде доволен. Защото се налагаше да бъдат предпазливи.
    Но малко или не, то бе напълно достатъчно, за да с влюби в нея още преди да свърши дългото лято на Мейн.
    Сега, загледан в тавана на спалнята й, Алън се замиел дали не е време отново да й поговори за брак. Беше се опитал веднъж през август, но тя пак бе сложила пръст на устните му. Вероятно…
    Ала нишката на мислите му започна да се къса и той неусетно заспа.

9

    В съня си Алън пазаруваше в някакъв огромен магазин, Разхождаше се между рафтове, толкова дълги, че краят им се губеше в далечината. В магазина имаше всичко, което той някога бе искал, но не бе имал възможност да си позволи — часовник, устойчив на налягане, осеммилиметрова камера от „Бел-енд-Хауьл“, стотици други артикули… Но някой вървеше зад него. Вървеше почти зад рамото му и той не можеше да го види.
    — На тия работи им викаме дрънкулки за глупаци, приятелче — дочу се глас.
    Алън познаваше този глас. Той принадлежеше на първокласното копеле Джордж Старк.
    — А на магазина му казваме „Ендсвил“16, защото тук свършват всички стоки и услуги.
    Изведнъж Алън видя пред себе си огромна змия — приличаше на питон, но с друга глава. Тя изпълзя от огромен щанд с компютри „Епъл“, над който висеше табела: „БЕЗПЛАТНО ЗА ПОСЕТИТЕЛИТЕ“. Той се обърна да избяга, но една ръка, без линии на дланта, сграбчи рамото му и го спря.
    — Давай! — подкани го настоятелно гласът. — Вземи каквото искаш, приятелче. Вземи всичко, което ти се хареса, но ще си платиш за него.
    Ала всеки предмет, до който Алън се докоснеше, неизменно се превръщаше в обгорената и разтопена закопчалка от колана на сина му.

Осма глава

1

    Данфърд Кийтън не страдаше от мозъчен тумор, но имаше невероятно главоболие в ранната съботна утрин. На бюрото в кабинета му, до купчината подвързани с червена кожа данъчни отчети за периода 1982–1989 година, бе разпиляна кореспонденция — писма от Данъчната служба на щата Мейн и копия от отговорите, които той бе изпратил.
    Всичко това започваше да му идва до гуша, но просто беше безпомощен.
    Келтън бе пътувал до Люистън предишния ден, върна се в Касъл Рок около полунощ и прекара нощта, ходейки неспокойно из кабинета си, докато жена му спеше сладкия сън на транквилантите един етаж по-горе. Осъзна, че все по-често поглежда към малкия килер в ъгъла на кабинета. Там имаше висок рафт, натъпкан със стари пуловери, повечето от които бяха проядени от молци. Под тях лежеше резбована дървена кутия, която баща му бе направил далеч преди болестта на Алцхаймер да се спусне над него като сянка и да го лиши от всичките му умения и спомени. В нея имаше револвер.
    Кийтън си даде сметка, че мисли за този револвер все по-често. Не! Не за да убие себе си, поне не в началото. А за да ликвидира Тях. Неговите Преследвачи.
    В шест без петнадесет той напусна къщата и прекоси тихите улици от дома си до сградата на Кметството. Еди Уорбъртън, с метла в ръката и „Честърфийлд“ в устата (златният медал „Свети Христофор“, който си бе купил от „Неизживени спомени“ предишния ден, бе скрит на сигурно място под синята му дочена риза), го проследи с поглед по стълбите към втория етаж. Двамата мъже не си казаха нито, дума. През последната година и нещо Еди бе свикнал да го вижда в Кметството в най-невероятни часове, а Кийтън отдавна бе престанал да забелязва Еди.
    Кийтън събра писмата, потисна моментното си желание да ги скъса и да разхвърли парчетата из цялата стая, и започна да ги сортира. Писмата от Данъчното на една купчина, неговите отговори — на друга. Съхраняваше тези писма в последното чекмедже на картотеката си, откъдето само той имаше ключ.
    В долния край на повечето писма имаше знак: ДК/шл. „ДК“ беше естествено Данфърд Кийтън, а „шл“ — Шърли Лорънс, неговата секретарка, която записваше и печаташе кореспонденцията му. Но въпреки инициалите Шърли не бе написала нито едно от тези писма.
    Има неща, които е по-разумно да не бъдат споделяни с никого.
    Една фраза се наби в очите му, докато сортираше: „…забелязваме несъответствие в тримесечните отчети за данъчните приходи на Общината за 1989 година.“
    Той бързо сложи това писмо в отделна папка.
    И още: „…при разглеждането на ведомостите за изплащане компенсациите на работниците през последното тримесечие на 1987 година възникнаха сериозни въпроси относно…“
    В папката.
    И още: „…смятам, че молбата ви за ревизия е преждевременна на този етап…“
    Фразите се въртяха пред очите му като главозамайващ калейдоскоп и го караха да се чувства сякаш е попаднал на Някакъв разюздан карнавал.
    „…въпросите за фермерските фондове са…“
    „…нямаме данни Общината да е регистрирала…“
    „…разходването на държавните фондове не е документирано според правилата…“
    „…липсващите разходни документи трябва да бъдат…“
    „…касовите документи не са достатъчни за…“
    „…може да изиска пълната документация за разходите…“
    А ето и последното, което бе пристигнало едва вчера и което го накара да отиде в Люистън, макар да се бе зарекъл никога да не ходи там до приключването на конните състезания.
    Кийтън впери невиждащ поглед в него. Главата му бучеше и пулсираше. Огромна капка пот бавно се търкулна по гръбнака му. Под очите му синееха тъмни кръгове. Устните му бяха изтръпнали от хапане.
ДАНЪЧНА СЛУЖБА
Щатска управа
Огъста, Мейн 04330
    Бланката под герба на щата вадеше очите му, а обръщението, студено и официално, сякаш го заплашваше:
    До Градската управа на Касъл Рок
    И толкова. Нямаше вече „Скъпи Дан“, нито „Уважаеми господин Кийтън.“ Нито благопожелания към семейството в края на писмото. Текстът бе студен и рязък като удар с нож.
    Искаха да прегледат книжата на Общината.
    Всичките книжа.
    Отчетите за данъчните приходи, справките за отпуснатите средства на щатско и федерално ниво, отчетите за общинските разходи и разходите за поддръжка на пътната мрежа, справките за отпуснатите средства на полицията, разходите за озеленяване и поддръжка на парковете, дори финансовите отчети на субсидирания от щата експериментален проект за изграждане на разсадник.
    Искаха да видят всичко, и то на 17 октомври. Само след пет дни.
    Те.
    Писмото бе подписано от главния касиер на щата, от главния ревизор на щата и още по-страшно — от главния прокурор на щата. Отгоре на всичко подписите бяха автентични, а не отпечатани.
    — Те! — прошепна Кийтън срещу писмото и се закани с юмрук. — Теее!
    После надяна писмото при останалите и затвори папката. На етикета с ясни и четливи букви пишеше: ДАНЪЧНА СЛУЖБА МЕЙН — КОРЕСПОНДЕНЦИЯ. За миг се вторачи в затворената папка, а сетне грабна една химикалка от моливника и бързо надраска думите: СЛУЖБА ЛАЙНАРИ — МЕЙН! Огледа написаното и допълни отдолу с грозен, разкривен почерк: СЛУЖБА ЗАДНИЦИ — МЕЙН! После размаха химикалката като нож и я захвърли през стаята. Тя падна в ъгъла с глухо трополене.
    Кийтън затвори втората папка с копията на писмата, които сам бе написал (добавяйки всеки път инициалите на секретарката си с малки букви) — писма, които бе измислял през дългите си безсънни нощи и от които, както се оказа, нямаше кой знае каква полза.
    Една вена запулсира ритмично в средата на челото му. Той стана, занесе папките до картотеката, сложи ги в долното чекмедже, блъсна го ядосано, а след това старателно го заключи. После отиде до прозореца и се загледа в заспалия град, дишайки дълбоко, опитвайки се да бъде спокоен.
    Здравата го бяха налегнали. Преследвачите. За хиляден път се питаше кой ги е насъскал срещу него. Ако можеше да открие този човек, този Главен Преследвач, Кийтън щеше да извади револвера изпод проядените от молци пуловери и щеше да му види сметката. Но нямаше да го направи бързо. О, не! Щеше да го убива малко по малко, а през това време проклетото копеле щеше да пее националния химн.
    Мисълта му се концентрира върху кльощавия заместник-шериф Риджуик. Дали пък не беше той? Не изглеждаше толкова умен… но знае ли човек, дали видът му не лъже. Пангборн бе казал, че Риджуик е лепнал глобата на кадилака по негова заповед, но това не означаваше, че е така. Освен това в съблекалнята, когато Риджуик го нарече Бъстър, в очите му се четеше злорадо задоволство, сякаш знаеше нещо. Беше ли постъпил Риджуик, когато започнаха да пристигат първите писма от Данъчната служба? Кийтън бе сигурен, че е бил. По-късно същия ден той щеше да провери данните в работното му досие.
    Ами самият Пангборн? Виж той беше достатъчно умен. Освен това съвсем определено мразеше Данфърд Кийтън (Ами Останалите? Нима не го мразеха Всички?) а и познаваше доста хора в Огъста. Добре Ги познаваше. Говореше си с Тях всеки божи ден, дяволите да го вземат. Сметките му въпреки пряката линия бяха огромни.
    А дали не бяха и двамата? И Пангборн, и Риджуик?
    — Робинзон Крузо и неговия верен приятел Петкан — прошепна си Кийтън и се ухили зловещо. — Ако си ти Пангборн — ще съжаляваш. А ако сте и двамата — и двамата ще съжалявате. — Ръцете му неволно се свиха в юмруци. — Няма вечно да търпя това преследване. Така да знаете.
    Грижливо поддържаните му нокти се забиха в дланите му, но той не го забеляза дори когато по ръката му потече кръв. Риджуик? Или Пангборн? Или пък оная фригидна кучка Мелиса Клатербък, която отговаряше за финансите в Общината, или пък Бил Фулертън, неговия заместник (Кийтън беше убеден, че Фулертън драиа да се докопа до мястото му и няма да се успокои, докато не го получи)…
    А може би пък всички заедно?
    Изпусна въздуха си в дълга, измъчена въздишка и остави замъглено петно на стъклото пред него. Най-важното бе какво можеше да направи за петте дни, които оставаха до 17 октомври.
    Отговорът бе съвсем прост: нямаше и представа.

2

    Животът на Данфърд Кийтън като млад бе строга поредица от черно и бяло и това идеално го устройваше. На четиринадесет бе започнал да учи в гимназията на Касъл Рок и се бе хванал да работи почасово в автосалона на баща си — помагаше на демонстраторите и лъскаше изложените модели. „Кийтън Шевролет“ бе една от най-старите лизингови къщи на „Шевролет“ в Нова Англия и ключова единица във финансовата структура на фамилията Кийтън. Структура, която наистина бе стабилна и значима, поне до съвсем скоро.
    През четирите години в гимназията той бе Бъстър за почти всички. Записа се в курсове по търговия, поддържайки среден успех, почти еднолично управляваше ученическия комитет и след като завърши, замина за Трейнър Бизнес Колидж в Бостън. В Трейнър успехът му бе отличен и той завърши три семестъра по-рано. Когато се върна в Касъл Рок, първата му работа бе да покаже на всички, че времето на Бъстър е отминало.
    Всичко вървеше по мед и масло, докато един ден преди десетина години Стив Фрейзиър не го заведе в Люистън. Именно тогава започнаха бедите. Именно тогава черно-белият му живот започна да се изпълва с все по-тъмни нюанси на сивото.
    Никога не бе залагал — нито като Бъстър от гимназията на Касъл Рок, нито като Дан от Трейнър Бизнес Колидж, нито като господин Кийтън от „Кийтън Шевролет“ и Градската управа. Доколкото му бе известно, никой от семейството му не се бе увличал по хазарт. Дори не си спомняше като дете да е играл на невинни игрички като „ези-тура“ например. Не че имаше табу върху тези неща, но просто никой не ги вършеше. Кийтън не се бе обзалагал за нищо, докато не отиде на конните състезания в Люистън. Никога не се бе обзалагал, а и никога не бе изпитвал необходимост да го прави. Конните надбягвания в Люистън бяха последното нещо, от което Данфърд Кийтън имаше нужда. И единственото, което допринесе за неговата разруха.
    По онова време той беше трети в йерархията на Градската управа. Стив Фрейзиър, покойник вече пет години, бе главен градски съветник. Кийтън и Фрейзиър отидоха „до града“ (пътуванията до Люистън винаги бяха наричани така) заедно с Бъч Нидоу, отговорник по социалните въпроси в Общината и Хари Самюелс, който бе член на Управата, откакто бе станал пълнолетен и сигурно щеше да умре такъв. Поводът бе щатската конференция на общинарите на тема финансовото подпомагане между общините. Именно това финансово подпомагане впоследствие щеше да изяде главата на Кийтън. Без него той отдавна щеше да бъде принуден сам да си изкопае гроба, а с него си осигури непрекъснат приток на средства.
    Конференцията беше двудневна. Вечерта между двете заседания Стив предложи да излязат и да се позабавляват в големия град. Бъч и Хари отказаха. Кийтън също нямаше особено желание да прекара вечерта със Стив Фрейзиър — стар, дебел самохвалко, с лоясал мозък — но все пак отиде. Щеше да го направи дори и ако Стив бе предложил да обиколят деветте кръга на ада. Все пак той бе главният градски съветник. Хари Самюелс би бил доволен до края на живота си да вегетира като втори, трети, дори четвърти в йерархията, Бъч Нидоу отдавна бе изказал намерението си да се оттегли след края на мандата си… но Данфърд Кийтън имаше амбиции и Фрейзиър, досаден или не, бе ключът към осъществяването им.
    И така тръгнаха. Минаха най-напред през бар „Мелиса“. Над вратата висеше табела: „ВЕСЕЛИ СЕ В «МЕЛИСА»!“ и Фрейзиър наистина здравата се развесели, пиейки количества уиски, на които и шотландците биха завидели, и подсвирквайки на стриптизьорките, в по-голямата си част застаряващи, дебели и тромави. Кийтън с досада осъзна, че му предстои много дълга вечер.
    Но после отидоха на хиподрума и всичко се промени. Пристигнаха за петата обиколка и Фрейзиър сбута протестиращия Кийтън към касите за събиране на облози, като овчарско куче, което прибира заблудена овца в стадото.
    — Стив, изобщо не разбирам от…
    — Няма значение! — отвърна весело той и обля с алкохолни пари лицето му. — Ще извадим късмет тази вечер, Бъстър. Чувствам го!
    Кийтън нямаше никаква представа как се залага, а непрекъснатото дърдорене на Фрейзиър му пречеше да чуе какво казват хората от опашката, когато застанат пред гишето.
    Когато дойде неговият ред, той подаде петдоларова банкнота на касиера и каза:
    — Номер четири.
    — Печели, класира се или пада? — попита касиерът, но Кийтън не беше в състояние да отговори.
    Онова, което виждаше зад касиера, беше невероятно. Трима чиновници брояха и разпределяха на пачки купища банкноти. Кийтън за пръв път през живота си виждаше толкова много пари на едно място.
    — Печели, класира се или пада? — нетърпеливо повтори касиерът. — Хайде, приятел, това да не ти е градската библиотека.
    — Печели — отвърна.
    Нямаше и най-беглата представа какво значи „класира се“, нито пък „пада“, но виж „печели“ му бе съвсем ясно.
    Касиерът му върна някакъв билет и ресто от три долара в банкноти от два и един. Кийтън загледа с любопитство двудоларовата банкнота. Знаеше естествено, че съществува такава емисия, но никога не беше попадал на нея. На банкнотата бе ликът на Томас Джеферсън. Интересно! Всъщност всичко беше интересно — миризмата на коне, пуканки и ядки, забързаните тълпи, атмосферата на напрегнатост. Наоколо всичко бе някак будно — състояние, което Кийтън познаваше и с което без усилие се сля. Такава будност той често бе усещал в себе си, но за пръв път я срещаше сред толкова много хора. Данфърд „Бъстър“ Кийтън, който рядко се чувстваше част от каквото и да било, сега усети, че е погълнат от атмосферата наоколо. Изцяло погълнат.
    — „Мелиса“ пасти да яде пред това тук — каза той на Фрейзиър.
    — Да и надбягванията с колесници си ги бива — отвърна Фрейзиър. — Но никога няма да стигнат нивото на истинската езда. Както и да е. Хайде, ела да се качим на трибуните. На кой кон заложи?
    Кийтън не си спомняше и трябваше да провери на билета.
    — Четвърти номер.
    — Класира се или пада?
    — Ъъъ… печели.
    Фрейзиър поклати глава с добронамерена надменност и го потупа по рамото.
    — „Печели“ е кофти залог, Бъстър. Кофти е дори и предвижданията да казват, че не е. Но нищо, ще се научиш.
    И той наистина се научи.
    Някъде иззвъня звънец, чието пронизително дрънчене го накара да подскочи. От високоговорителите се разнесе вик: „Ииии… Старт!“ Тълпата зарева оглушително и Кийтън почувства как по тялото му пробяга внезапен ток. Фрейзиър го сграбчи с едната ръка за лакътя, а с другата си запробива път през тълпата. Когато се изкачиха на трибуната, оставаха по-малко от двадесет метра до финала.
    Коментаторът обявяваше лидерите — номер седем, Любима, водеше в първата обиколка, следвана от номер осем. Степ, на второ място и номер едно, Как си, на трето. Номер четири се казваше Абсолют — най-тъпото име за кон, което Кийтън някога бе чувал — и беше на шесто място.
    Това нямаше ни най-малко значение за него. Той бе завладян от препускащите коне, от козината им, лъснала на светлината на прожекторите, от тътена на колелата, от ярките екипи на жокеите.
    Щом конете навлязоха в последната права отсечка, Степ започна да притиска Любима за първото място. Любима загуби темпото и Степ профуча покрай нея. В същото време Абсолют започна да набира скорост по свободното пространство встрани. Още преди ехтящият глас на коментатора да изкрещи новината над трибуните, Кийтън видя развитието и изобщо не усети лакътя на Фрейзиър, които го ръгаше в ребрата, нито пък чу виковете му: Това е твоят кои, Бъстър! Има шанс да спечели!
    Когато конете профучаха покрай мястото, където стояха двамата, целият хиподрум зарева. Кийтън отново усети, че го удря ток, но този път не бе просто искра, а цяла електрическа дъга. И зарева заедно с тълпата.
    — Абсолют! — крещеше. — Хайде, Абсолют! Давай кучи сине, тичай!
    — Бягай! — викна и Фрейзиър през смях, от който по страните му се стичаха сълзи. — Не се казва „тичай“, Бъстър.
    Кийтън не му обърна внимание. Той беше в друг свят. Пращаше мозъчни вълни към Абсолют, пращаше му телепатична сила по въздуха.
    — Степ и Как си са напред — прокънтя напевният глас на коментатора. — Абсолют набира скорост преди последните метри…
    Конете се приближаваха сред облаци прах. Абсолют препускаше с извита шия и изпъната напред глава, краката й се движеха с шеметна бързина. Тя се стрелна напред и надмина Степ и Как си точно пред Кийтън и Фрейзиър. Бързо увеличи дистанцията и след миг премина финиш-линията.
    Когато изписаха предвижданията на таблото, Кийтън попита Фрейзиър какво означават цифрите. Той погледна билета му, после таблото и многозначително подсвирна с уста.
    — Изкарах ли си парите? — попита притеснен Кийтън.
    — Бъстър! Та ти изкара много повече. Шансовете на Абсолют са били едно към тридесет.
    Когато напусна хиподрума същата вечер, бе изкарал малко повече от триста долара. Така се роди неговата страст.

3

    Той взе сакото си от закачалката в ъгъла на кабинета, навлече го и понечи да си върви, но на вратата спря. Обърна се и разгледа стаята. На стената срещу прозореца имаше огледало. Кийтън дълго го гледа, помисли известно време застана пред него. Беше чувал, че Те използват огледала — не беше вчерашен.
    Долепи лице до стъклото, без да обръща внимание на отражението на бледото си лице, закри очите си от светлината и се взря да търси камера от другата страна. Да търси Тях.
    Не видя нищо.
    После отстъпи назад, обърса с безразличие изпотеното петно на стъклото и излезе от кабинета.
    Засега нямаше нищо. Което изобщо не означаваше, че не може да дойдат още тази вечер, да извадят огледалото му и да го сменят със стъкло с едностранна видимост. За Преследвачите шпионството бе просто инструмент за практикуване на занаята. Явно ще трябва да проверява огледалото всеки ден.
    — Колко му е! — каза той на празния коридор. — Ще видите, че мога да го правя и по-често.
    Еди Уорбъртън миеше пода във фоайето и дори не вдигна глава, когато Кийтън мина покрай него.
    Колата на съветника беше паркирана отзад, но той нямаше настроение да шофира. Чувстваше се така объркан и притеснен, че сигурно щеше да забоде кадилака в нечия витрина, ако се опиташе да го кара. Със затормозената си глава, дори не можеше да осъзнае, че се движи в посока, обратна на дома му. В събота, в седем и петнадесет сутринта, той бе единственият човек по улиците на провинциалния Касъл Рок.
    Мисълта му се върна към онази първа нощ на хиподрума в Люистън. Всичко му изглеждаше толкова нормално тогава. Стив Фрейзиър бе изгубил тридесет долара и обяви, че си тръгва след деветата обиколка. Кийтън му отвърна, че ще остане още малко. Кога си бе тръгнал Стив, той дори и не забеляза. Само по едно време установи колко е приятно никой да не го ръга в ребрата и да му вика Бъстър това, Бъстър онова. Мразеше този прякор. Стив естествено го знаеше и именно затова го използваше.
    На следващата седмица отиде отново, този път сам. И загуби шестдесет долара от предишната си печалба. Не че го беше грижа. Макар често да мислеше за огромните суми, които се трупаха зад касите, не парите го привличаха в Люистън. Те бяха просто един сувенир, който човек отнася със себе си колкото да удостовери, че е бил там, че е станал, макар и за малко, част от голямото шоу. Онова, което го теглеше, бе невъобразимото въодушевление, завладяващо тълпата след сигнала за старт, когато портите се отворят с трясък и коментаторът изреве: „Ииии… Старт!“ Тези крясъци, този рев на тълпата, който нарастваше с всяка обиколка и ставаше истеричен в отсечката преди финала, бе единственото, от което се интересуваше. То бе толкова живо, толкова истинско, че…
    … му се струваше опасно.
    И той реши, че трябва да стои настрана от него. Животът му бе старателно планиран. Щеше да стане главен градски съветник след оттеглянето на Стив Фрейзиър, а после, след шест-седем години, щеше да се кандидатира за депутат в парламента на щата. А след това, кой знае? Дори Сенатът не бе недостижим за един способен, амбициозен и… разумен мъж. Именно там бе основният проблем. Кийтън не го осъзна веднага, но си даде сметка за него достатъчно рано, за да го предотврати. Хиподрумът бе място, където хората плащаха, взимаха билетче… и малко по малко се лишаваха от здравия си разум. Дан бе станал свидетел на твърде много лудост в собственото си семейство, за да остане безразличен към влиянието, което Люистън упражняваше върху него. Страстта му към конните състезания бе кладенец с хлъзгави стени, звяр със скрити зъби, заредено оръжие без предпазител. Когато застанеше на трибуната, той знаеше, че няма да си тръгне, преди да види и последното състезание за вечерта. Беше се опитвал. Веднъж почти стигна до изхода, но нещо, скрито дълбоко в съзнанието му, нещо могъщо, енигматично и животинско взе връх над него и накара краката му сами да се върнат назад. Кийтън се ужасяваше при мисълта, че може да разбуди това животно докрай. Искаше му се да е в състояние да го приспива винаги.
    И три години наистина успяваше. А после, през 1984, Стив Фрейзиър излезе в пенсия и Кийтън бе избран за главен градски съветник. С това започнаха и проблемите му.
    Отиде на хиподрума да отпразнува победата си и тъй като все пак празнуваше, реши да отприщи страстите си. Подмина двудоларовите и петдоларовите гишета и отиде направо на гишето за десетдоларови залози. Същата вечер загуби сто и шестдесет долара — сума, която едва ли можеше да преглътне с лекота, но която все пак можеше да си позволи.
    Следващата седмица отиде отново с намерението да си върне онова, което бе загубил. Искаше да се раздели с хиподрума на чисто. И почти успя. Почти — това бе ключовата дума. Както когато почти стигна до изхода. При следващото си идване загуби двеста и десет долара. Това бе разход, който жена му не можеше да не забележи. И Кийтън реши да вземе някой и друг долар от касата на Общината, за да запълни дупката от най-сериозната си загуба. Сто долара. Нищо пари!
    От този момент нататък всичко се обърка. Кладенецът наистина бе хлъзгав и веднъж попаднал в него, човек бе обречен. Дори да успееше да се захване за стените и да забави падението си, това можеше само да удължи агонията му.
    Но ако в цялата тази история съществува точка, от която няма връщане, Кийтън достигна до нея през лятото на 1989. Състезанията се провеждаха по цяла нощ през лятото, а през втората половина на юли и целия август той бе непрекъснато на хиподрума. Миртъл дори си помисли, че използва конните състезания като оправдание, за да се среща с друга жена. Каква смехория! Та Кийтън не би могъл да се възбуди, дори самата богиня Диана да слезе гола от луната с табела: „ЧУКАЙ МЕ, ДАНФЪРД“ на врата. Мисълта, колко дълбоко е бръкнал в градската хазна, бе свила бедния му член до размерите на гумичка от молив.
    Когато Миртъл се убеди, че наистина става дума за конни състезания, притесненията й престанаха. Страстта към залаганията държеше деспотичния й мъж далеч от къщи, а загубите, ако се съди по семейните сметки, не бяха големи. Просто Данфърд бе намерил хоби, с което да се развлича.
    „Просто конни състезания“ — помисли си Кийтън, докато крачеше по Мейн Стрийт, и се засмя налудничаво.
    Миртъл следеше разплащателните сметки. Мисълта, че Данфърд би могъл да посегне на срочните им влогове, където бяха всичките им спестявания, никога не й бе минавала през ума. Както и това, че съпругът й няма да сподели с нея, че „Кийтън Шевролет“ се намира пред фалит.
    Тя следеше чековите книжки и сметките за домакинството.
    Той беше дипломиран експерт-счетоводител.
    Когато става дума за злоупотреби, един счетоводител винаги се справя по-добре… стига сметките да излязат накрая. А сметките на Кийтън започнаха сериозно да се объркват през есента на 1990. Дотогава той се бе старал, доколкото може, да държи нещата под контрол, опитвайки се да навакса на хиподрума. Беше се свързал с един букмейкър, което му даваше възможност да залага суми, по-големи от тези, които хиподрумът може да поеме.
    Това обаче не промени късмета му.
    А това лято Преследвачите бяха станали още по-упорити. Ако преди само си играеха с него, сега вече наистина бяха решили да го унищожат. А до деня на Страшния съд оставаше по-малко от седмица.
    „Ще ги хвана аз! — заканваше се Кийтън. — Да не си мислят, че с мен е свършено. Все още крия по някой номер в цилиндъра.“
    Но не знаеше какви точно са тези номера и в това бе проблемът.
    „Нищо. Има начин. Знам, че има на…“
    И тук мислите му прекъснаха. Той се намираше пред витрината на новия магазин и онова, което виждаше там, бе в състояние мигновено да изгони всяка друга мисъл от главата му.
    Пред него стоеше правоъгълна картонена кутия в ярки цветове и картинка на капака. „Игра“ — помисли си той.
    Но играта пресъздаваше конно състезание и Кийтън можеше да се закълне, че картината, на която се виждаха два жребеца, втурнали се по правия участък към финала, изобразява хиподрума в Люистън.
    Играта се казваше „ПЕЧЕЛИВШИЯТ ЗАЛОГ“.
    Кийтън стоя пред нея почти пет минути, хипнотизирай като дете, което гледа изложба на електрически влакчета, а после бавно мина под зелената тента да види дали магазинът работи в събота. На вратата наистина имаше табелка, но на нея се четеше една-единствена дума. И тя естествено бе
ОТВОРЕНО
    Кийтън се вгледа недоумяващо и също като Брайън Раск преди него реши, че има някаква грешка. Магазините на Мейн Стрийт в Касъл Рок не отваряха в седем сутринта, особено в събота. И все пак той реши да опита. Хвана дръжката и тя плавно се завъртя в ръката му.
    Когато отвори вратата, над главата му иззвъня малко сребърно звънче.

4

    — Това не е просто игра — каза Лийлънд Гонт пет минути по-късно. — Останали сте с погрешно впечатление.
    Кийтън вече седеше във високия плюшен фотьойл, в който през изминалата седмица бяха седели Нети Коб, Синди Роуз Мартин, Еди Уорбъртън, Еверет Франкъл, Майра Ивънс и още много други негови съграждани, и пиеше хубав ямайски чай. Гонт, който изглеждаше учудващо приятен за чужденец, бе настоял да го почерпи, а сега се навеждаше зад витрината и внимателно изваждаше кутията. Беше облечен във виненочервен смокинг, излъчваше невероятна чистота, а на главата му всеки косъм си беше на мястото. Беше му обяснил, че има навика да отваря по никое време, защото страдал от безсъние.
    — Още от младини — бе казал той с нотка на съжаление, — а това бе преди много, много години.
    На Кийтън човекът му изглеждаше свеж като печурка, като се изключат очите, които бяха толкова кръвясали, сякаш цветът им беше червен.
    Гонт донесе кутията и я сложи на малка масичка до Кийтън.
    — Всъщност кутията ми грабна окото — каза той. — Страшно ми прилича на хиподрума в Люистън. Ходя там от време на време.
    — Обичате да играете, нали? — попита Гонт с усмивка.
    Съветникът понечи да каже, че никога не залага, но размисли. Усмивката срещу него не беше просто приятелска, тя бе съзаклятническа и той изведнъж разбра, че срещу него стои брат по съдба. В началото, когато двамата се ръкуваха, внезапно изпита силно отвращение. Дори за миг си помисли, че стои пред своя Главен Преследвач. А това само още веднъж доказваше колко трудно успява да лавира между проблемите си.
    — Играта не ми е чужда — каза Кийтън.
    — И на мен за съжаление — отвърна Гонт. Зачервените му очи излъчваха пълно разбиране… или поне на него така му се стори. — Играл съм на почти всички хиподруми от Атлантика до Пасифика и съм абсолютно сигурен, че този на капака е „Лонгейкър Парк“ в Сан Диего. По-скоро беше, сега там е строителна зона.
    — А-ха — кимна Кийтън.
    — Но нека ти покажа това. Мисля, че ще ти хареса.
    Той махна капака на кутията и внимателно извади метален хиподрум, разположен върху платформа, дълга един и широка половин метър. Приличаше на играчките, които бе имал като дете, онези евтините, произведени в Япония след войната: Пистата му представляваше умалено копие на двукилометровото трасе. На нея бяха разположени осем малки улея, а в тях, зад старт-линията, стояха осем оловни коня. Всичките бяха поставени на крехки оловни стойки, които стърчаха от основата и придържаха фигурките за коремите.
    — О-хоо! — възкликна Кийтън и се усмихна.
    За пръв път от седмици насам се усмихваше и това му се стори странно и неуместно.
    — Още нищо не си видял, както казват хората — отвърна му собственикът и на свой ред се усмихна. — Тази машинка датира от тридесета или тридесет и пета година, господин Кийтън. Истинска антика е. Но не е просто играчка.
    — Не?
    — Не. Знаете ли какво е спиритично табло?
    — Да. Задаваш въпроси и разни духове от отвъдното ти изписват отговорите по букви.
    — Точно така. Та по времето на Депресията запалените по конните състезания вярвали, че „Печелившият залог“ е един вид спиритично табло.
    Очите му, усмихнати и ведри, отново срещнаха погледа на Кийтън и той осъзна, че не може да се откъсне от тях, както не бе могъл да се измъкне от хиподрума преди края на състезанията.
    — Звучи глупаво, нали?
    — Да — отвърна Кийтън… но изобщо не му се виждаше глупаво. Напротив, изглеждаше му съвсем, съвсем… логично.
    Гонт опипа кутията и извади миниатюрно ключе.
    — Всеки път печели различен кон. Предполагам, че вътре има някакъв странен механизъм — прост, но безотказен. Вижте сега.
    Той пъхна ключето в един отвор отстрани на платформата, върху която стояха конете, и го завъртя. Отвътре се чу тракане и скърцане. Когато ключето спря да се върти, Гонт го извади и попита:
    — На кой номер ще заложите?
    — На пети — отвърна Кийтън и се наведе напред да вижда по-добре.
    Сърцето му започна да набира скорост. Чувстваше се глупаво, съзнаваше, че това е още едно доказателство за пълното му вманиачаване, но цялото онова въодушевление, което бе изпитвал толкова пъти на хиподрума, отново го завладя.
    — Чудесно, аз избирам номер шест. Ще заложим ли по нещо, колкото да стане по-интересно?
    — Разбира се! Колко?
    — О, не пари — отвърна търговецът. — Аз много отдавна престанах да играя на пари, господин Кийтън. Те са най-безинтересният залог, който човек може да направи. Какво ще кажете да се обзаложим така — ако спечели вашият кон, аз ще ви направя услуга по ваш избор. Ако спечели моят, ще трябва вие да ми услужите.
    — А ако спечели някой друг, залозите отпадат.
    — Точно така. Готов ли сте?
    — Да — отвърна Кийтън и напрегнато се надвеси над малкия хиподрум с ръце здраво стиснати между едрите му бедра.
    От едната страна на улеите до стартовата линия стърчеше малка ръчка.
    — И… старт! — каза тихо Гонт и я натисна.
    Зъбчатите колела и лостовете под пистата заскърцаха.
    Конете се отделиха от стартовата линия, плъзгайки се по определения им курс, и тръгнаха напред, отначало бавно, клатушкайки се в улеите, но когато стигнаха до първия завой, скоростта им се увеличи.
    Номер две поведе, следван от номер седем, а останалите се движеха отзад в група.