Скачать fb2
Капан за сънища

Капан за сънища

Аннотация

    Четири момчета, родени и израснали в странното градче Дери, извършват благородно дело, без да подозират, че случилото се не само ще ги надари с телепатични способности, но безвъзвратно ще промени съдбите им.
    Минават години, пътищата им се разделят. Свързват ги само приятелят от детинство — слабоумният Дудитс, когото навремето са спасили от банда садистични грубияни, и ежегодните ловни експедиции до Бърлогата — усамотена хижа в местността Джеферсън Тракт сред горите на Мейн.
    Както обикновено Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит с нетърпение очакват поредната си среща, но последвалите събития ще се окажат фатални и за четиримата. Кошмарът започва, когато по време на снежна буря приютяват в Бърлогата непознат ловец. Той твърди, че се е изгубил в гората, ала поведението и видът му са необичайни — зъбите му са изпадали, по лицето му се забелязва червеникав мъх, несвързано бръщолеви за странни светлини в небето.
    Оказва се, че в Джеферсън Тракт се е приземил космически кораб на извънземни, разпространяващи телепатия и червеникавозлатиста плесен, която убива земните жители.
    Районът е изолиран, правителството изпраща отряд командоси-главорези, чиято задача е да унищожат както нашествениците, така и хората и животните, прихванали космическата зараза.
    Четиримата приятели са принудени да се борят за живота си, влизайки в битка със същество от друг свят. Единственият им шанс за оцеляване е скрит в миналото им… и в капана за сънища.


Стивън КингКапан за сънища

    На Сюзън Молдоу и Нан Греъм

Първо преглед на печата

    Из в. „Ийст Орегониан“, 25 юни 1947 г.
Служител от противопожарната охрана забеляза летящи чинии
    Кенет Арнолд видял 9 обекта с формата на диск. „Бяха лъскави и сребристи, движеха се с невероятна бързина“ — твърди той.

    Из в. „Дейли Рекърд“, Росуел, щата Ню Мексико, 8 юли 1947 г.
В околностите на Росуел
    Офицери от разузнаването откриха катастрофирал диск.

    Из в. „Дейли Рекърд, Росуел“, щата Ню Мексико, 9 юли 1947 г.
ВВС обявиха летящата чиния за метеорологичен балон
    Из чикагския в. „Дейли Трибюн“, 1 август 1947 г.
Американските ВВС нямат обяснение за видяното от Арнолд
    Впоследствие загадъчното явление е забелязано от още 850 очевидци.

    Из в. „Дейли Рекърд“, Росуел, щата Ню Мексико, 19 октомври 1947 г.
Така наречената „космическа пшеница“ е шашма, твърди гневен фермер
    Андрю Хоксън отрече „космическата връзка“. „Червената пшеница е най-обикновена хлапашка лудория“ — настоява той.

    Из в. „Каригър Джърнъл“, щата Кентъки, 8 януари 1948 г.
Капитан от ВВС преследва НЛО, убит е
    Последното включване от Мантел гласи: „Метални, с гигантски размери“ — ВВС радист.

    Из бразилския в. „Национал“, 8 март 1957 г.
Странен летателен апарат с пръстени се разби при Мато Гросо!
Две жени в опасност край Понто Поран!
    „Отвътре се чуваха писъци“ — твърдят те.

    Из бразилския в. „Национал“, 12 март 1957 г.
Мато Гросо в ужас!
    Видени са сиви човечета с огромни черни очи. Учените коментират с насмешка!
    Репортерите не се отказват!
Селата в паника!
    Из в. „Оклахоман“, 12 май 1965 г.
Щатски полицай стреля по НЛО
    Чинията била на 10 метра над магистрала № 9. Данните са потвърдени от радара на военновъздушната база в Тинкър, щата Оклахома.

    Из в. „Оклахоман“, 2 юни 1965 г.
Извънземната растителност е измислица —
    Гласи изявление на представител на агенцията по земеделието. Червените плевели били оцветени със спрей от тийнейджъри.

    Из в. „Прес-Хералд“, Портланд, щата Мейн, 14 септември 1965 г.
Зачестиха проявите на НЛО в Ню Хампшър
    Най-много сигнали от Ексетър. Местни жители изказаха опасения от извънземно нашествие.

    Из в. „Юниън-Лидър“, Манчестър, щата Ню Хампшър, 19 септември 1965 г.
Гигансткият обект, забелязан край Ексетър, бил оптическа измама
    Военновъздушното разузнаване опровергаха щатската полиция. Полицейският служител Клиланд Адамант: „Видях го с очите си“.

    Из в. „Юниън-Лидър“, Манчестър, щата Ню Хампшър, 30 септември 1965 г.
Необясними хранителни отравяния в Пластоу
    Над 300 са жертвите, повечето се възстановяват. Служител от Администрацията по храните и лекарствата предполага, че причината е в замърсени водоеми.

    Из мичиганския в. „Джърнъл“, 9 октомври 1965 г.
Джералд Форд призовава към разследване на неидентифицираните летящи обекти
    Републиканският лидер от долната камара предполага, че „Мичиганските светлини“ имат извънземен произход.

    Из в. „Лос Анжелес Таймс“, 19 ноември 1978 г.
Учени от Калифорнийския технически институт наблюдаваха огромен обект с формата на диск в Мохавската пустиня
    Тикман: „Беше заобиколен от ярки светлинки“. Моралес: „Забелязах червена растителност, подобна на спагети“.

    Из в. „Лос Анжелес Таймс“, 24 ноември 1978 г.
Щатската полиция и военновъздушното разузнаване претърсиха Мохавската пустиня, не откриха „спагети“
    Тикман и Моралес бяха подложени на детектора на лъжата, но издържаха теста. Отпада предположението, че всичко е измислица.

    Из в. „Ню Йорк Таймс“, 16 август 1980 г.
Похитени от извънземни потвърдиха преживяното
    Психолозите оспорват рисунките на т.нар. „сиви човечета“.

    Из в. „Уол Стрийт Джърнъл“, 9 февруари 1985 г.
Карл Сейган: „Не сме сами“
    Изтъкнатия учен потвърди съществуването на извънземните: „Съществува огромна вероятност за наличието на интелигентни форми на живот“.

    Из в. „Сън“, Финикс, 14 март 1997 г.
Гигантско НЛО Край Прескът
Десетки очевидци описват обект с форма на бумеранг
    Във военновъздушната база в Лук постъпват стотици сигнали от граждани.

    Из в. „Сън“, Финикс, 20 март 1997 г.
Няма обяснение за „финикските светлини“
    По мнение на експерти снимките не са подправени.

    Из в. „Уикли“, Пордин, щата Аризона, 9 април 1997 г.
Епидемията от хранителни отравяния остава неизяснена
Сигналите за червена трева отхвърлени като измислица
    Из в. „Дери Нюз“, Дери, щата Мейн, 15 май 2000 г.
Нови сведения за мистериозните светлини в Джеферсън Тракт
    Общински служител от Кинео: „Не знам какво представляват, но продължават да се появяват“.

СКДД

    Беше им станало девиз, но за нищо на света Джоунси не си спомняше кой го измисли. Неговият лаф беше „Излиза ти през носа“. „Да го духаш, Фреди“ и пет-шест други още по-цветисти мръсотии бяха патент на Бобъра. Хенри ги научи да казват „Ще пожънеш, когато е посято“ — от малък си падаше по тия зенбудистки щуротии. Но СКДД — откъде се бе взе това — СКДД? Чий ли мозък го роди?
    Нямаше значение. По-важното е, че по времето, когато четиримата бяха заедно, приемаха за вярна само първата половина; когато станаха петима, придаваха значение на целия израз, а когато броят им се намали с един, вярваха само на втората половина.
    Когато останаха само четиримата, настъпиха мрачни времена. Зачестиха дните от серията „Да го духаш, Фреди“. Те си даваха сметка за това, но не знаеха причината. Усещаха, че нещо не е наред — най-малкото, че има някаква разлика — но не знаеха точно какво им е. Бяха убедени, че са впримчени, но не знаеха точно как. И то много преди да се появят светлините в небето. Преди Маккарти Беки Шу.
    СКДД: понякога го изтърсваш просто ей така, без да влагаш особен смисъл. Но понякога не вярваш в нищо друго освен в мрака. В такива моменти как да продължиш напред?

    1988: Дори Бобъра изпада в униние

    Да се каже, че бракът на Бобъра не върви добре, е равносилно на твърдението, че приземяването на совалката „Чалънджър“ се е скофтило. Джо Бобъра Кларъндън и Лори Сю Конопенски изкараха осем месеца и после капо, финито, моето момиче ме заряза, някой да ми помогне да събера отломките, моля.
    По принцип Бобъра е веселяк, както би потвърдил всеки от апапите му по чашка, но сега се намира в лош период. Вижда се със старите си приятели (единствените, които брои за истински приятели) само веднъж годишно за по една седмица през ноември, но миналия ноември бракът му още се крепеше. Вече почти нищо не го свързваше с Лори, но формално бяха заедно. Сега прекарва голяма част от времето си — твърде голяма, и той го знае — по баровете в района на старото пристанище в Портланд — в „Дупката“, „Моряшкият клуб“ и „Свободната улица“. Прекалява с пиенето и с джойнта и повечето сутрини няма никакво желание да се погледне в огледалото в банята — кръвясалите му очи бягат от отражението и Бобъра си казва: „Трябва да престана с тия кръчми. В най-скоро време ще го закъсам като Пит. Исусе Христе, откачалко!“
    Да престане с кръчмите и купоните си е дяволски добра идея, но ето, че пак е на бара, пък да става каквото ще! Този четвъртък е в „Свободна улица“, и да пукне, ако това в ръката му не е бира, джойнтът в джоба му, а от джубокса се лее някакво старо инструментално парче, май е на групата Венчърс. Не му помни името, защото е било популярно едно време. Но все пак го знае — откакто се разведе, постоянно слуша портландското ретро радио. Старите шлагери утешават. А повечето от новите парчета… Лори Сю ги знаеше и ги харесваше, но Бобъра не ги разбира.
    Заведението е почти празно — пет-шест души са на бара, още толкова са заобиколили масата за билярд в дъното на залата и Бобъра с трима от приятелчетата си по чашка седи в едно сепаре, пие наливна бира „Милърс“ и цепи тестето с карти да види кой ще плаща наливната пръв. Кое е парчето с тия бълбукащи китари? „Без предели“? „Телстар“? Не, в „Телстар“ има синтезатор. Абе, на кой му пука? Останалите говорят за Джаксън Браун, който снощи направил страшно шоу в общинския център — Джордж Пелсен ходил да го гледа.
    — Обаче к’во стана, не е истина — заявява Джордж и ги измерва с драматичен поглед. Вирва изпъкналата си брадичка и им показва червения белег отстрани на врата си. — Знаете ли к’во е т’ва?
    — Май е смучка, а? — плаховато пита Кент Астър.
    Кент и Шон Робидо са съгласни. Линди е готин — в никакъв случай не е богът на китарата (богове са Марк Нопфлер от Дайър Стрейт, Ангъс Янг от AC/DC, и — естествено — Клептън), но все пак е много готин. Линди праска страшни импровизации, освен това има страхотна кичара, цялата на масури. Чак до раменете.
    Бобъра не участва в разговора. Изведнъж му се приисква да се махне от тоя задръстен бар и да глътне малко чист въздух. Знае накъде бие Джордж с тия приказки и че всичко е чиста лъжа.
    „Името й не е Чанти, хабер си нямам как се казва, подминала те е като пътен знак, пък и какво ли представляваш ти за момиче като нея — поредният дългокос работник в поредния работнически град в Нова Англия; качила се е в автобуса на групата и завинаги е изчезнала от живота ти. От шибания ти безинтересен живот. Чантис е името на групата, която слушаме — не Мар-Кетс или Бар-Кейс, ама точно Чантис, парчето е «Пайплайн» на групата Чантис, а това на врата ти не е никаква смучка, ами си се порязал, като си се бръснал.“
    Бобъра разсъждава на ум, после чува плач. Не в кръчмата, в мислите си. Отдавна забравен плач от едно време. Забива ти се в главата тоя плач, ама направо като късчета стъкло, ох, ебаси, батко, кажете му да престане да плаче.
    „Аз го успокоих — мисли си Бобъра. — Аз. Аз го успокоих. Гушнах го и взех да му пея.“
    Междувременно Джордж Пелсен разправя как задната врата най-сетне се отворила, но не излязъл Джаксън Браун, нито пък Дейвид Линдли, ами трите мацки вокали — едната се казвала Ранди, другата — Сузи, а третата — Чанти. Страшно засукани мадами, такива едни стройни и апетитни.
    — Леле! — възкликва Шон и забелва очи. Той е закръглен дребосък, чийто сексуални подвизи се изчерпват със случайни разходки до Бостън, където зяпа стриптийзьорките във „Фокси Лейди“ и сервитьорките в „Хутърс“. — Леле мамо, Чанти! — И непристойно свива юмрук. „Поне по чекиите е спец“ — мисли си Бобъра.
    — Та ги заговарям, значи… най-вече нея де, Чанти, и я питам иска ли да опознае нощния живот в Портланд. И тръгваме двамката…
    Бобъра вади от джоба си клечка за зъби, пъхва я в устата си и се изключва от всичко останало. Изведнъж не иска друго, освен клечката. Не го интересува нито бирата на масата, нито джойнта в джоба му, нито дрънканиците на Джордж Пелсен как той и въображаемата Чанти се яхнали в пикапа, добре че е тая таратайка, та Джордж като чука, никой на вратата му да не чука.
    „Врели-некипели“ — отсича наум бобъра и изведнъж го наляга отчайващо отчаяние — не се е чувствал толкова зле, откакто Лори Сю си стегна багажа и се върна при майка си. Усещането е съвършено нетипично за него и в един миг единственото му желание е да се разкара оттук, мамка му, да поеме с пълни гърди хладния океански въздух с дъх на сол и да намери телефон. Ще се обади на Джоунси или на Хенри — няма значение на кого, и двамата стават за тая работа; ще каже: „Братче, к’во става“, другият да отвърне: „Ами к’во да става, нали знаеш, СКДД. Няма грам радост.“
    Изправя се.
    — Братче! — провиква се Джордж. Бяха състуденти в първи курс в Уестбрук Колидж и тогава Джордж му се струваше готин, само че първи курс беше преди много бири време. — Къде отиваш?
    — Да пусна една вода — отвръща Бобъра и премята клечката в другия ъгъл на устата си.
    — Глей да си размърдаш скапания задник, че тъкмо стигнах до най-готината част — съветва го Джордж, а Бобъра мислено си казва: „До бикини-прашка“. О, днес шантавото предчувствие е доста силно, сигурно от атмосферното налягане или нещо подобно.
    Джордж снишава глас и продължава:
    — Та като й запретнах полата…
    — Да, бе, да, беше с бикини-прашка — прекъсва го Бобъра. Забелязва изненадания — едва ли не шокирания поглед на Джордж, но не му обръща никакво внимание. — Държа да го чуя.
    После се отдалечава, тръгва към мъжката тоалетна с жълто-розовата миризма на урина и дезинфектант, подминава я, подминава женската, после служебния вход и се измъква на задната уличка. Небето е побеляло и дъждовно, но въздухът е свеж. Толкова хубав. Вдишва дълбоко и отново си казва: „Тук не се тупка!“ И се поусмихва.
    Върви десетина минути, дъвче си клечката и си проветрява главата. В някакъв момент, не помни точно кога, изхвърля джойнта от джоба си. После се обажда на Хенри от уличния автомат в магазинчето за цигари на Джо на Монюмънт Скуеър. Очаква да чуе телефонния секретар: „Хенри е в университета“ — но приятелят му си е вкъщи и вдига слушалката на второто позвъняване.
    — Как си, братче? — пита Бобъра.
    — Как да съм — отвръща Хенри. — Същият късмет, друг ден. А ти как си, Бобър?
    Бобъра затваря очи. За миг всичко си идва на мястото — доколкото това изобщо е възможно в тоя смотан свят, де.
    — И аз така, мой човек. И при мене е горе-долу същото.

    1993: Пит помага на дама, изпаднала в беда

    Пит седи на бюрото си в канцеларийката до големия салон на Макдоналд Мотърс в Бриджтаун и върти на пръст връзката ключове. Ключодържателят се състои от четири емайлирани сини букви: НАСА.
    Мечтите остаряват преди мечтателите — това е факт, който Пит е открил с течение на времето. Но последните мечти умират изненадващо трудно, надавайки приглушени жалки писъци в дебрите на съзнанието. Пит отдавна не спи в стая, чиито стени са облепени със снимки на ракетите „Аполо“ и „Сатурн“, на астронавти и пилоти в открития космос, на капсули с обгорени корпуси от високата температура при навлизането в атмосферата, на луноходи и космически кораби „Вояджър“, че дори и снимки на блестящ диск над междущатско шосе № 80, изпълнено с възбудени очевидци, вирнали глави и засенчели очи с длан, под която има надпис: „Този обект, заснет край Арвада, щата Колорадо, през 1971 г., остава неизяснен. Това е истинско НЛО.“
    Много отдавна. И все пак прекара едната седмица от двуседмичния си отпуск във Вашингтон, окръг Колумбия, където всеки ден посещаваше Смитсъновия2 национален музей във въздухоплаването и космоса и прекарваше почти цялото си време в шляене с удивена усмивка сред експонатите. „Тези камъни са от място, където небето винаги е черно и цари вечна тишина. Нийл Армстронг и Бъз Олдрин са взели двайсет кила камъни от един друг свят и ето ги тук, пред мен.“
    Ето го и самият него, седи зад бюрото си в ден, през който не е продал нито една кола (хората не обичат да купуват коли, когато вали, а в този край вали от ранни зори), премята ключодържателя и гледа часовника. С приближаването на петия час времето напредва все по-бавно. В пет часа е време за първата бира. Но преди пет — изключено. Пиеш ли през деня, сигурно трябва да си броиш чашите, защото така правят алкохолиците. Но ако можеш да почакаш… да си играеш с ключовете и да чакаш…
    Освен дето чака първата бира за деня, Пит чака още да дойде ноември. Пътуването до Вашингтон през април беше хубаво, а камъните от Луната бяха смайващи (и до ден днешен всеки път, като се сетеше за тях, продължаваха да му се струват смайващи), но беше сам. Не е гот да си сам. През ноември, като си вземе оставащата му едноседмична отпуска, ще бъде с Хенри, Джоунси и Бобъра. Тогава ще пие през деня. Когато си на ловен поход с приятели, спокойно можеш да пиеш и през деня. То си е направо традиция. То си е…
    Вратата се отваря и влиза красива брюнетка. Висока е около метър и седемдесет и пет (Пит обича високи жени), на вид към трийсетгодишна. Плъзва поглед към изложените в салона модели (най-хубав от цялата сбирщина е новият тъндърбърд, тъмночервен, макар че и експлорърът не е лош), но явно няма намерение да купува. После забелязва Пит и се насочва към него.
    Той се изправя, оставя ключовете на бюрото и я пресреща на вратата. Лепва си най-хубавата служебна усмивка — двеста вата, мой човек, дума да няма — и протяга ръка. Дланта й е хладна и силна, но жената е разсеяна и тревожна.
    — Сигурно няма нищо да излезе — започва.
    — Вижте, това не е добро начало за разговор с брокер на коли — отвръща Пит. — Ние обичаме предизвикателствата. Казвам се Пит Мур.
    — Здрасти. — Не се представя, но той знае, че се казва Триш. — Имам уговорена среща във Фрайбърг точно след… — Поглежда часовника, който Пит така неотклонно следи в протяжните следобедни часове. — … четирийсет и пет минути. С един клиент, който иска да купи къща, при това ми се струва, че е подходящият човек, пък и става въпрос за добра комисионна, а… — Очите й плувват в сълзи и тя преглъща, за да отпъди промъкващата се в гласа й дрезгавина. — … а пък аз си изгубих проклетите ключове! Загубих си проклетите ключове от колата!
    Отваря чантата си и започва да рови в нея.
    — Но имам талон… и разни други документи… та си мислех дали не можете да ми направите нови ключове. От тази продажба ще изкарам добри пари, господин… — Вече му е забравила името. Той не се обижда. Мур е често срещана фамилия, почти като Смит или Джоунс. А и жената е разстроена. Заради изгубените ключове. Сблъсквал се е с подобни неща стотици пъти.
    — Мур. Но реагирам и на Пит.
    — Можете ли да ми помогнете, господин Мур? Или някой от колегите ви от сервизния отдел?
    Старият Джони Деймън е отзад и с удоволствие би й помогнал, но няма да успее за срещата във Фрайбърг, сто процента.
    — Можем да ви направим нови ключове, но това ще отнеме поне двайсет и четири часа, даже по-скоро четирийсет и осем часа.
    Тя вдига плувнали в сълзи очи — на цвят кадифенокафяви — и измъчено простенва:
    — По дяволите! По дяволите!
    На Пит му хрумва странна мисъл: тази жена му напомня на едно момиче, което познаваше преди време. Не много добре — не я познаваха много добре, но достатъчно, за да й спасят живота. Казваше се Джоузи Ринкенхауер.
    — Знаех си! — възкликва Триша и вече изобщо не се старае да прикрива дрезгавите нотки в гласа си. — Ох, Боже, просто си знаех! — Извръща се и се разридава.
    Пит тръгва след нея и нежно слага ръка на рамото й:
    — Чакайте, Триш. Чакайте малко.
    Допуска грешката да я нарече по име, макар да не се беше представила, но тя е твърде разстроена да забележи издънката му, тъй че всичко е наред.
    — Откъде пристигате? Искам да кажа, не сте от Бриджтън, нали?
    — Не. Агенцията ни е в Уестбрук. Агенция за недвижими имоти „Денисън“. Онези с фара, сещате ли се?
    Пит кима, сякаш знае за какво става дума.
    — Оттам идвам. Спрях в Бриджтън само да си купя аспирин от аптеката, защото винаги преди среща с важен клиент получавам главоболие — от напрежение, и ох, Боже, заваля като из ведро…
    Пит кима съчувствено. Това с главоболието му е добре известно, е, при него в повечето случаи причината е по-скоро бирата отколкото напрежението, но усещането му е до болка познато.
    — Имах повечко време и влязох в кафенето до аптеката… понякога кофеинът помага при главоболие.
    Пит отново кима. Хенри е психиатърът, но както Пит неведнъж му е повтарял, че за да си добър продавач, трябва да си отличен психолог. С удоволствие отбелязва, че новата му приятелка се поуспокоява. Прекрасно. Струва му се, че може да й помогне, ако му предостави възможност. Долавя, че всеки момент ще се случи онова… прещракване. Обича усещането. Нищо особено, няма да направи големия удар в живота, но той го обича.
    — После прекосих улицата и влязох в „Рени“. Купих си шал… заради дъжда, де… — Докосва косите си. — После се върнах в колата… и проклетите ключове бяха изчезнали! Върнах се, но никъде ги нямаше! И сега срещата ще пропадне!
    В гласа й се прокрадва паника. Погледът й отново отскача към часовника. За Пит времето едва-едва се влачи, за Триш препуска. Той си казва, че в това отношение хората са различни. Или поне един от тях.
    — Няма страшно. Успокойте се и ме изслушайте. Ще се върнем в аптеката и ще потърсим ключовете.
    — Не са там! Обиколих магазина, погледнах и на лавицата, откъдето взех аспирина, питах момичето на касата…
    — Нищо не губим, ако отново проверим.
    Насочва я към вратата, леко я прихваща през кръста, увличайки я да крачи с него. Харесва аромата на парфюма й, а косата й му допада още повече, да, адски му допада. Щом е толкова хубава в този дъждовен ден, каква ли е, като грейне слънце?
    — Срещата…
    — Имате още четирийсет минути. По това време на годината няма туристи и до Фрайбърг се стига за не повече от двайсет минути. Ще отделим десет да потърсим ключовете ви, а ако не ги намерим, ще ви закарам до там.
    Тя скептично присвива очи.
    Пит отмества поглед към другите канцеларии и се провиква:
    — Дик! Хей, Дики М!
    Дик Макдоналд надига глава иззад купчината фактури.
    — Моля те, успокой дамата, че е безопасно да се вози с мен до Фрайбърг, ако се наложи.
    — О, госпожо, можете да му имате пълно доверие. Не е сексуален маниак и кара внимателно. Само дето ще се опита да ви продаде някоя кола.
    — Няма да му е лесно — подсмихва се тя, — но сигурно сте прав.
    — Нали ще вдигаш телефона, Дик?
    — О, разбира се, макар че ще се поузоря. Времето е толкова хубаво, че ще ми се наложи да разпъждам клиентите с тояга.
    Пит и брюнетката Триш излизат, прекосяват задната уличка, изминават десетина метра и завиват на главната улица. Аптеката е втората сграда отляво. Ръмежът се е поусилил и вече заприличва на истински дъжд. Жената се забражда с новия си шал и поглежда към Пит:
    — Ще станете вир-вода.
    — Аз съм от северния край на щата. Тамошните хора са калени.
    — Смятате, че можете да откриете, нали?
    Пит свива рамене:
    — Може би. Бива ме да изнамирам вещи. Открай време съм си бил такъв.
    — Знаете ли нещо, което аз не знам?
    „Никакви топки, никакви игри. Знам само това, госпожо“ — мислено й отвръща Пит.
    — Тц. Още не.
    Влизат в аптеката и камбанката над вратата издрънчава. Момичето на касата вдига поглед от списанието в три и двайсет в дъждовния късен септемврийски следобед в аптеката са само тримата и госпожа Дилър на гишето за рецепти.
    — Здрасти, Пит — поздравява го аптекарката.
    — Здрасти, Кати, как върви?
    — Ами нали знаеш — скука. — Тя поглежда жената. — Съжалявам, госпожо, като си тръгнахте, пак огледах наоколо, но не ги намерих.
    — Няма нищо — с кисела усмивка отвръща Триш. — Този джентълмен предложи да ме закара до Фрайбърг.
    — О, Пит е готин, но не мисля, че бих го нарекла чак джентълмен.
    — Внимавай какви ги дрънкаш, миличка — усмихва се той. — Точно след отклонението за шосе № 302 в Нейпълс има билкова аптека „Рексол“ — ако ме ядосваш, ще пазарувам от конкуренцията. — Поглежда часовника. Времето се е позабързало. Чудесно, каква приятна промяна.
    После отново поглежда Триш:
    — Значи най-напред дойдохте тук. За аспирин.
    — Точно така, купих си опаковка „Анацин“. После трябваше да убия малко време и…
    — Да, изпихте чаша кафе в съседното заведение, после отскочихте отсреща до „Рени“.
    — Да.
    — Нали не изпихте аспирина с горещо кафе?
    — Не, в колата имам бутилка минерална вода „Поланд“. — Сочи през прозореца към зеления форд „Торъс“. — Глътнах хапчето с вода. Но вече погледнах под седалката, господине… Пит. Погледнах и на таблото. — После му хвърля яден поглед, сякаш иска да каже: „О, всички ми е ясно, сигурно си числите, че съм загубена патка!“
    — Последен въпрос. Ако намеря ключовете ви, ще вечеряте ли с мен? Можем да се срещнем в „Уест Уорф“. Намира се на пътя за…
    — Зная къде се намира „Уест Уорф“. — Явно е развеселена, въпреки неприятната ситуация. Кати дори не се преструва, че чете списанието. — Откъде знаете, че не съм омъжена или обвързана с някого?
    — Не носите венчална халка — светкавично отвръща той, макар че въобще не е погледнал ръцете й, или поне не ги е разглеждал подробно. — Пък и ви предлагам само пържени миди, зелева салата и ягодов пай, не ангажимент за цял живот.
    Тя вдига поглед към часовника:
    — Пит… господин Мур… Опасявам се, че в момента изобщо не ми е до флиртуване. Ако искате да ме закарате, с удоволствие ще приема да вечеряме заедно. Но…
    — Устройва ме. Само че вие ще шофирате собствената си кола, затова предлагам да си уговорим среща! В пет и половина удобно ли ви е?
    — Да, идеално, но…
    — Добре. — Пит е щастлив. Което е хубаво — хубаво е да си щастлив. През повечето дни в последните няколко години не се е чувствал и на йота щастлив, макар да не знае причината. Може би заради твърде много дълги, скучни вечери, които прекарва в обикаляне на баровете по шосе № 302 между Бриджпорт и Ню Конуей. Добре де, но това ли е единствената причина? Може би не, но сега не е моментът да размишлява на тази тема. Дамата има среща и бърза. Ако спази уговорката и продаде въпросната къща, кой знае какъв късмет може да извади Пит Мур? Но дори да не провърви, ще успее да й помогне. Чувства го.
    — Сега ще извърша нещо странно, но вие не се тревожете. Ще направя малък трик, но все едно да си стиснеш носа, за да не кихнеш, или да се плеснеш по челото, като се опитваш да си припомниш името на някого. Съгласна ли сте?
    — Разбира се… защо не… — Тя е слисана.
    Пит затваря очи, вдига юмрук пред очите си и изпъва показалеца, сетне го размахва.
    Триш се споглежда с момичето на касата. Кати свива рамене, сякаш иска да каже: „Бог знае какво прави“.
    — Господин Мур? — Триш е поразтревожена. — Господин Мур, може би просто трябва да…
    Пит отваря очи, поема дълбоко дъх и отпуска ръка, после се втренчва във вратата:
    — Добре. Значи влизате тук… — Извръща поглед, като че ли мислено проследява стъпките й. — Отивате на касата… — Поглежда към Кати. — „Може би питате: Къде са опаковките аспирин?“
    — Да…
    — Само че вече държите нещо. — Вижда го на лавицата със захарните изделия — яркожълт отпечатък като от длан. — Май е „Сникърс“.
    — „Маундс“. — Тя слисано го поглежда. — Откъде знаете?
    — Първо сте взели десерта и след това сте отишли за аспирин… — Отмества поглед към пътеката между лавиците с номер две. — След това сте платили и сте си тръгнали… Да излезем… Чао, Кати.
    Девойката безмълвно кима, очите й са ококорени.
    Пит излиза. Не чува иззвъняването на камбанката над вратата, не забелязва, че навън вече вали като из ведро. Жълтото е на тротоара, но бързо избледнява. Дъждът го отмива. Но той все още го забелязва и това го радва. Усещането за прещракване. Прекрасно е! Това е Дирята. Отдавна не я е виждал толкова ясно.
    — Върнали сте се до колата — прошепва. Вече говори на себе си. — За да изпиете два аспирина с глътка вода…
    Бавно тръгва по тротоара и застава до колата. Жената го следва, но очевидно е разтревожена. Дори изплашена.
    — Отваряте вратата. Държите чантата… ключовете си… аспирина… десерта… всички тези неща… прехвърляте ги тук в едната, ту в другата ръка… и точно в този миг…
    Навежда се, бръква в насъбралата се в канавката вода, потапяйки длан чак до китката, и с театрален жест изважда нещо, досущ като илюзионист. Ключовете хвърлят сребристи оттенъци под притъмнялото небе.
    — … сте изпуснали ключовете си.
    Отначало жената не посяга да ги вземе. Зяпа го втрещено, сякаш е направил магия пред очите й.
    — Заповядайте — подканва я той и усмивката ме помръква. — Вземете ги. Няма нищо тайнствено. Въпрос на дедукция. Бива ме в тия работи. О, ако някой път съм с вас в колата и се загубите, да видите тогава какво става! Просто умея да се отгубвам.
    Триш най-сетне взима ключовете. Много бързо, внимавайки да не докосне дланта му, и в този миг той разбира, че по-късно няма да се срещнат. За което не се изисква особена дарба — достатъчно е да я погледне в очите, в които се чете повече страх отколкото благодарност.
    — Благодаря ви. — Погледът й измерва пространството, което ги дели, иска й се да е по-далеч от него.
    — Няма защо. И не забравяйте. „Уест Уолф“, пет и трийсет. Най-хубавите пържени миди в този край на щата. — Продължава да поддържа илюзията. Понякога се налага да поддържаш илюзията, независимо как се чувстваш. И макар че следобедът вече не е толкова радостен, още е хубав — нали видя Дирята, а това винаги го кара да се чувства добре. Дребен трик, но е хубаво да си знае човек, че още съществува.
    — Пет и трийсет — като ехо повтаря тя, но като отваря вратата, му хвърля през рамо уплашен поглед, сякаш Пит е куче, което може да те ухапе, ако го развържат. Щастлива е, че няма да пътуват до Фрайбърг заедно. Не е необходимо да притежаваш дарбата да четеш мисли, за да го разбереш.
    Пит стои под дъжда, наблюдава я как излиза на заден ход от наклонения паркинг, а като потегля, жизнерадостно й маха за довиждане с отработен жест, типичен за продавач на коли. В отговор тя разсеяно помахва с пръсти и, разбира се, когато той влиза в „Уест Уорф“ (в пет и четвърт, за да е сигурен, че ще е навреме), нея я няма, а час по-късно още не е дошла. Въпреки всичко Пит остава в заведението, седи на бара и пие бира, наблюдавайки движението по шосе № 302. В пет и четирийсет като че ли я вижда как отминава, без дори да забави ход — зелен форд „Торъс“, следван от жълтеникаво сияние, което мигновено избледнява в дрезгавеещата привечер.
    „Същия късмет, друг ден“ — казва си Пит, но радостта му е помрачена, на нейно място се е завърнала тъгата — тъгата, която му се струва заслужена — цената за незабавното предателство. Пали цигара — като малък се правеше, че пуши, но вече няма защо да се преструва — и поръчва още една бира.
    Милту я донася и отбелязва:
    — Трябва да си подложиш нещо, Питър.
    Пит покорно си поръчва порция пържени миди; докато продължава да се налива с бира, дори хапва няколко, като ги потапя в сос „тартар“, а в някакъв момент, преди да отиде в друго заведение, където не го познават толкова хора, се опитва да се свърже с Джоунси в Масачузетс. Но това е един от редките случаи, когато Джоунси и Карла имат възможност да излязат; обажда се детегледачката, която го пита иска ли да остави съобщение.
    За малко дай откаже, но размисля:
    — Предайте му, че Пит го е търсил. И е казал СКДД.
    — С… К… Д… Д… — записва момчето. — Ще разбере ли какво…
    — О, да, ще разбере.
    Към полунощ е пиян до козирката. Седи в някакъв скапан бар в Ню Хампшър, „Калната зайка“ или „Жалната майка“, и се опитва да разкаже на някаква също толкова пияна мадама как едно време наистина е вярвал, че пръв ще стъпи на Марс, и макар че тя кима и повтаря „да-да-да“, май единственото му желание е да обърне още едно бренди, преди да затворят. В което няма нищо лошо. Утре Пит ще се събуди с главоболие, но ще отиде на работа и може би дори ще продаде някоя кола, а може би не, но във всеки случай животът ще продължи. Може би ще продаде тъмночервения тъндърбърд — сбогом, любима. Едно време нещата бяха различни, но сега са същите. Като че ли може да понесе тази мисъл — за човек като него простото тройно правило се свежда до СКДД, тъй че какво толкова. Порастваш, ставаш мъж, свикваш да получаваш по-малко, отколкото си се надявал, и изведнъж откриваш, че на машината за мечти виси огромна табела с надпис „НЕ РАБОТИ“.
    През ноември ще иде на лов с приятелите си, значи има какво да очаква… плюс класическа свирка от тая мацка, дето сигурно ще го омаже с евтиното си червило. Искаш ли повече, разочарованието ти е в кърпа вързано.
    Мечтите са само за децата.

    1998: Хенри провежда сеанс

    В стаята цари полумрак. Хенри винаги приема пациентите в подобна обстановка. Забавлява го колко малко от тях всъщност обръщат внимание на този факт. Подозира, че като начало причината е в полумрака, който цари и в съзнанието им. Повечето са невротици („В горите е пълно с такива“ — обясни веднъж на Джоунси, когато бяха, ха-ха-ха, в гората) и по негово мнение — съвършено ненаучно — проблемите им служат като щит, който ги предпазва от околния свят. Със задълбочаването на неврозата вътрешния мрак се сгъстява. Общо взето, той изпитва към пациентите си дистанцирано съчувствие. А понякога дори съжаление. Малцина съумяват да го изкарат от търпение. Бари Нюман е един от тях.
    Когато го посещават за пръв път, пациентите са изправени пред избор, който обикновено не отчитат. С влизането се озовават в приятна (макар и доста тъмна) стая с камина отляво, в която е монтирана стоманена конструкция, замаскирана като брезов пън, с четири газови горелки, скрити в основата. До камината е поставено старинно кресло с високи облегалки, на което се настанява Хенри, а на стената виси безупречна репродукция на „Невените“ на Ван Гог. (То често казва на колегите си, че всеки психоаналитик е длъжен да има поне една творба на Ван Гог в кабинета си.) В другия край на помещението са разположени тапицирано кресло и кушетка. Хенри винаги следи с интерес кой пациент къде ще избере да се настани. В занаята е от толкова време, че знае — при всяко следващо посещение пациентът ще сяда на същото място. По въпроса може да се напише научен труд. Това му е добре известно, но не може да формулира тезата. Пък и напоследък проявява все по-малък интерес към разните му там трудове, научни конференции и колоквиуми. Едно време имаха огромно значение за него, но сега е различно. Спи по-малко, храни се по-малко и по-малко се смее. Мрак се е промъкнал и в собствения му живот — сякаш гледа света през същия поляризиран филтър — и той се улавя, че няма нищо против. Приглушената светлина не дразни очите.
    От самото начало Бари Нюман избра кушетката, но Хенри не допусна грешката да реши, че изборът на пациента е свързан с психическото му състояние. Просто на кушетката му е по-удобно, макар че понякога се налага Хенри да му подаде ръка, за да се изправи след петдесетминутния сеанс. Бари Нюман е висок един и шейсет и седем и тежи двеста килограма. Ето защо кушетката е негова приятелка.
    Монолозите на Бари Нюман представляват досадни описания на ежеседмичните му приключения в областта на гастрономията. Не че той проявява предпочитания към храните — ни най-малко, напротив, Бари е самото отрицание на подобна идея. Бари изяжда всичко, което се изпречи на пътя му. Бари е машина за поглъщане на храна. За него храната е като географията и посоките за Пит — стария приятел на Хентри.
    Хенри почти се е отказал от опитите си да откъсне вниманието на Бари от конкретно дърво и да го накара да изследва гората. От една страна, това се дължи на ненатрапчивото, но непреклонно желание на пациента да описва храната с най-големи подробности, а от друга — на факта, че не харесва Бари и никога не го е харесвал. Родителите на шишкото са починали. Баща му си е отишъл, когато Бари е бил на шестнайсет години, а майка му — когато бил на двайсет и две. Оставили са му огромно наследство, но то се управлява от попечител, докато младежът навърши трийсет години. Тогава ще придобие право да се разпорежда с парите… но само при условие, че продължи терапевтичното лечение. В противен случай правата му ще бъдат ограничени до петдесетата му годишнина.
    Хенри се съмнява, че пациентът ще доживее до петдесет години.
    Кръвното му налягане (изтъквал го е пред Хенри с известна гордост) е сто и деветдесет на сто и четирийсет.
    Холестеролът му е двеста и деветдесет — Бари е златна мина за липиди.
    „Аз съм ходещ инсулт, аз съм ходещ инфаркт“ — заявявал е той пред Хенри с ликуващата сериозност на човек, който може да изрече хладната, жестока истина, защото дълбоко в себе си знае, че не му е отреден подобен край — не, не, не и на него.
    — На обяд хапнах в „Бъргър Кинг“ два от онези сандвичи „Екстра“ — тъкмо нарежда той. — Обожавам ги, защото сиренцето наистина е вряло. — Месестите му устни — неуместно малки за такъв шишко, досущ устенца на костур — се сбръчкват и тръпнат, сякаш вкусва несравнимото горещо сиренце. — Пих и шейк, а по пътя към вкъщи си взех хрупкави шоколадови бисквити. Дремнах, после си стоплих в микроволновата пакет замразени вафли. „Лего май его!“ — надава ликуващ вик като в рекламата на вафлите „Его“ на „Келогс“, после се разсмива. Това е радостният смях от милия спомен — за красивия залез, за допира на женска гръд през тънка копринена блуза (не че Бари, по мнението на Хенри, някога е изпитвал подобно усещане), или за горещия пясък на плажа.
    — Повечето хора си претоплят вафлите „Его“ на тостера — продължава досадникът, — но според мен така стават прекалено хрупкави. От микроволновата стават горещи и меки. Горещи… и меки. — Премлясва с рибешките устенца. — Стана ми малко неловко, че изядох целия пакет. — Вмята последното изречение като маловажно уточнение, сякаш изведнъж се е сетил, че в крайна сметка на Хенри това му е работата. Пуска подобни реплики средно по четири-пет пъти на сеанс; после отново подхваща хранителната тема.
    Разказът вече е стигнал до вторник вечер. Тъй като днес е петък, до края остава дълъг списък от основни и допълнителни ястия. Хенри си позволява да отклони мислите си другаде. Бари е последният му пациент за деня. Когато досадникът приключи с инвентаризацията на погълнатите калории, Хенри ще се прибере у дома да си стегне багажа. Предстои му да стане в шест сутринта, а между седем и осем Джоунси ще дойде да го вземе. Ще натъпчат багажа в стария му скаут, който Хенри държи единствено заради есенните ловни експедиции, а към осем и половина вече ще са отпрашили на север. По пътя ще заберат Пит от Бриджтън, после Бобъра, който още живее в Дери. Утре вечер ще ся в Бърлогата В Джеферсън Тракт, ще играят карти в дневната и ще слушат как вятърът свири в стрехите. Пушките ще са облегнати в ъгъла на кухнята, а разрешителните за лов ще са окачени на куката на задната врата.
    Ще бъде с приятелите си, а това винаги го кара да се чувства така, сякаш се е завърнал у дома. За около седмица филтърът може би ще се отмести. Ще говорят за миналото, ще се смеят на безобразните цинизми на Бобъра, а ако някой или неколцина ударят сърна, ще бъде още по-весело. Все още се чувстват добре заедно. Заедно успяват да преборят времето.
    Някъде в далечината Бари Нюман продължава да мели. Свински котлети и пюре от картофи и царевица, обилно полято с масло; шоколадов сладкиш „Пепъридж Фарм“, цяла купа с „Бен енд Джерис Чънки Мънки“, и яйца, пържени яйца, варени яйца, яйца на очи…
    Хенри кима в подходящите моменти и чува, без всъщност да слуша. Стар психиатърски трик.
    Бог им е свидетел — Хенри и неговите приятели също имат своите проблеми. Опре ли до връзки, Бобъра е пълна трагедия, Пит пък прекалява с пиенето (според Хенри направо се олива), Джоунси и Карла се разминаха с развода за една бройка, а Хенри се бори с някаква ужасна депресия, която е еднакво противна и изкусителна. Тъй че, да — имат си своите проблеми — а утре вечер вече ще са заедно. Тази година за осем дни. По-хубаво от това, здраве!
    — Знам, че не бива да изпитвам натрапчива потребност още рано сутрин. Сигурно кръвната ми захар пада, може би това е причината. Във всеки случай доядох си тортата, после се качих на колата и отскочих до „Дънкин Донътс“, взех си дузина холандски ябълки и четири…
    Хенри — все още погълнат от мисли за ежегодната ловна експедиция, която започва утре, си дава сметка какво казва, чак когато думите увисват в пространството:
    — Виж, бари, тази натрапчива потребност да се тъпчеш с храна може би е свързана с мисълта, че си убил майка си. Мислиш ли, че е възможно?
    Бари онемява. Хенри вдига поглед и установява, че другият така се е ококорил, та очите му се виждат измежду тлъстините. И макар да си дава сметка, че трябва да спре — това въобще не е негова работа, няма нищо общо с терапията — не иска да замълчи. Донякъде защото се е замислил за приятелите си, но най-вече заради шокирания поглед на пациента и пребледнялото му лице. Онова, което най го дразни, може би е самодоволството на Бари. Дълбоко е убеден, че няма нужда да променя саморазрушителното си поведение, камо ли да търси причините.
    — Ти вярваш, че си я убил, нали? — продължава Хенри. Говори най-небрежно, почти лековато.
    — Аз… никога… аз… отвращава ме…
    — Тя те е викала, викала, оплаквала се е от болките в гърдите, но, разбира се, го е повтаряла твърде често, нали? През седмица. Понякога дори като че ли през ден. Крещяла е истерично: „Бари, повикай доктор Уидърс. Бари, извикай линейка. Бари, обади се на 911.“
    Никога не са обсъждали родителите му. Уж е ненатрапчив, тлъст, но всъщност е голям инат и не допуска разговори на тази тема. Тъкмо започва — уж — да разказва за тях, и изведнъж, бинго! — на бърза ръка превключва на агнешко печено, печено пиле или печена патица с портокалов сос. Отново започва с изреждането. По тази причина Хенри не знае нищо за родителите на Бари и няма дори най-бегла представа какво се е случило в деня на смъртта на майка му, как тя е паднала от леглото и се е напикала на килима, продължавайки да крещи истерично, сто и петдесет килограмова противна дебелана, която истерично крещи. Не знае нищо по въпроса, защото тези събития не са му разказвани, но все пак са му известни. Тогава Бари е бил по-слаб. Относително строен, осемдесеткилограмов младеж.
    Това е неговата версия на Дирята. Той така я вижда. Може би вече пет години не му се е явявала (освен понякога насън) и вече мислеше, че всичко е свършило, но ето, че изведнъж пак се започна.
    — Седял си пред телевизора и си я слушал как вие — продължава. — Гледал си шоуто на Рики Лейк3 и си нагъвал — какво? Ягодова торта „Сара Лий“? И купа сладолед? Не знам. Но си я оставил да крещи.
    — Престанете!
    — Решил си да не й обръщаш внимание, и защо пък не? Цял живот си вдигал фалшива тревога. Не си глупав — знаеш, че е така. Случват се такива работи. Струва ми се, че това ти е известно. И понеже обичаш да си хапваш, си се скрил в своята пиеска а ла Тенеси Уилямс. Но знаеш ли какво, Бари? Това ще те довърши. Дълбоко в себе си не го вярваш, но яденето ще те довърши. Сърцето ти вече хлопа като оживял мъртвец, който блъска по капака на ковчега. А какво ще стане, като качиш още четирийсет-петдесет кила?
    — Млъкн…
    — Паднеш ли, Бари, то ще е като срутването на Вавилонската кула в пустинята. Който те види, ще разказва години наред. Човече, чиниите ще паднат от полиците…
    — Престанете! — Бари се изправя, този път без помощта на Хенри, и като изключим алените петна, които разцъфтяват на страните му като диви рози, е мъртвешки блед.
    — … кафето ще се разплиска от чашите, а ти ще се напикаеш като нея…
    — ПРЕСТАНИ! — писка Бари Нюман. — ПРЕСТАНИ, ЧУДОВИЩЕ ТАКОВА!
    Но Хенри не може да престане. Не може. Вижда Дирята, а зърнеш ли я веднъж, не можеш току-така да престанеш да я виждаш.
    — … освен ако не се събудиш от отровния сън. Разбираш ли, Бари…
    Но Бари не разбира, въобще не желае да разбира. Хуква към вратата, разтрисайки гигантския си задник, и се изправя.
    Хенри не помръдва, заслушан в отдалечаващия се тропот на препускащо стадо бизони, въплътено в един-единствен човек — Бари Нюман. Преддверието е празно — Хенри няма секретарка — а Бари беше последният пациент за седмицата. Още по-добре. Ама че гадост! Отива до кушетката и се отпуска на нея.
    — Докторе — изрича, — сгафих.
    — Как сгафи, Хенри?
    — Казах на един пациент истината.
    — Но като научим истината, Хенри, не ставаме ли свободни?
    — Не — отвръща си сам, забил поглед в тавана. — Ни най-малко.
    — Затвори очи, Хенри.
    — Добре, докторе.
    Затваря очи. На мястото на стаята се възцарява мрак, което е хубаво. Мракът е негов приятел. Утре ще се срещне с другите си приятели (които, впрочем, са трима), и тогава светлината отново ще го радва. Но сега… сега…
    — Докторе?
    — Кажи, Хенри.
    — Това си е сто процента същия късмет, друг ден. Даваш ли си сметка?
    — Какво означава това, Хенри? Ти как го разбираш?
    — Всякак — отвръща той със затворени очи, после допълва: — Никак. — Но това е лъжа, при това далеч не първата, която се изрича тук.
    Лежи на кушетката със затворени очи, скръстил ръце на гърдите си, и след малко заспива.
    На следващия ден четиримата ще отпътуват за Бърлогата и ще прекарат осем страхотни дни. Скоро ще настъпи краят на страхотните ловни екскурзии — остават им съвсем малко, но, разбира се, те още не го знаят. От истинския мрак ги делят само няколко години, но той се задава.
    Мракът се задава.

    2001: Джоунси провежда консултация със студент

    Човек не знае предварително кои дни ще променят живота му. Може би е по-добре. В деня, който ще промени животът му, Джоунси се намира в кабинета си на третия етаж в колежа „Джон Джей“, наблюдава през прозореца своя мъничък отрязък от Бостън и размишлява, че Т. С. Елиът въобще не е бил прав да нарече април най-безмилостния месец само защото някакъв си пътуващ дърводелец от Назарет се оставил да го разпънат на кръст, понеже подклаждал бунт. Всеки, който живее в Бостън, знае, че най-безмилостния месец е март, който те подлъгва с два-три дни празни надежди, после самодоволно се скапва. Днес е един от онези измамни дни, през които ти се струва, че може би вече наистина иде пролет, и Джоунси се пита дали да не се поразходи, преди времето отново да се скапе. Разбира се, в този миг Джоунси изобщо не подозира колко гаден може да се окаже един ден — и през ум не му минава, че ще завърши днешния в болнична стая смазан на пихтия, и ще се бори за живота си.
    „Същият късмет, друг ден“ — казва си, но днес го очаква доста по-различен късмет.
    В този миг иззвънява телефонът и Джоунси грабва слушалката, изпълнен е с оптимистично предчувствие: обажда се онзи Дефюниак, за да отмени консултацията в единайсет часа. „Сигурно е доловил какво става“ — предполага той и съществува голяма вероятност да е прав. Обикновено именно студентите искат среща с преподавателя. Ако хлапето се усети, че всъщност преподавателят иска среща… е, не е нужно човек да е астроинженер, за да се досети, както се казва.
    — Добър ден, Джоунси на телефона.
    — Здрасти, Джоунси, как върви животът?
    Разпознава този глас навсякъде.
    — Хенри! Ей! Страхотно! Животът е прекрасен!
    Всъщност животът не е толкова прекрасен, особено при перспективата Дефюниак да му се натресе след четвърт час, но все пак всичко е относително, нали? В сравнение с това къде ще се намира след дванайсет часа, прикачен към какви ли не писукащи машини, с една току-що завършена и три предстоящи операции, направо вдига шум, както се казва.
    — Радвам се да го чуя.
    Джоунси може би чува тъгата в гласа на Хенри, но по-скоро я долавя.
    — Хенри, какво има?
    Мълчание. Джоунси тъкмо се кани да повтори въпроса, но Хенри отговаря:
    — Вчера почина мой пациент. Случайно видях некролога във вестника. Казваше се Бари Нюман. — Едносекундно мълчание. — Беше от лежащите.
    Джоунси не разбира какво означава това, но неговият стар приятел страда. Това е сигурно.
    — Самоуби ли се?
    — Не е идвал от три години. Наплаших го. Обзе ме… едно от онези настроения. Нали се сещаш за какво говоря?
    Джоунси май се досеща:
    — Дирята ли имаш предвид?
    Хенри въздъхва. Но май съжалява. Въздишката издава по-скоро облекчение.
    — Н-да. Малко го постреснах. И той избяга, сякаш му пламна задникът.
    — Това не означава, че ти си виновен за инфаркта.
    — Може би си прав. Но май не е точно така. — Мълчи, после допълва с едва доловима отсянка на шеговитост в гласа: — Това не е ли стих от песен на Джим Крос? Добре ли си, Джоунси?
    — Кой, аз ли? Да, бе. Защо питаш?
    — И аз не знам. Само дето… откакто отворих вестника и видях снимката на Бари на страницата с некролозите, все ти си ми в главата. Пази се, хей!
    В костите му (голяма част от които не след дълго ще бъдат изпотрошени) се прокрадва хлад.
    — Какво се опитваш да ми кажеш?
    — Не знам. Може би нищо. Просто…
    — Виждаш ли Дирята? — Обхваща го тревога. Завърта се на стола и поглежда през прозореца към плахото пролетно слънце. Хрумва му, че онзи Дефюниак сигурно е с психични отклонения и носи пистолет („Стегнал е патлака“ — както се казва в криминалетата, които Джоунси чете през свободното си време), а Хенри някак си го е почувствал.
    — Не знам. Най-вероятно пренасям върху теб реакцията, предизвикана от снимката на Бари на страницата на мъртъвците. Но все пак се пази през следващите няколко дни, чу ли?
    — Ами… добре. Щом казваш.
    — А, така.
    — Добре ли си?
    — Всичко е наред.
    Но Джоунси няма усещането, че с Хенри всичко е наред. Тъкмо се кани да каже още нещо, когато някой се прокашля зад гърба му и той си дава сметка, че може би онзи Дефюниак вече е тук.
    — Е, радвам се да го чуя — обръща той и се завърта на стола. Да, на прага е студентът, но въобще не изглежда опасен: най-нормално хлапе, с плътно пухено яке, с което сигурно му е топличко днес; на вид кльощаво и недохранено, има обица на ухото и пънкарска прическа, която стърчи над тревожните му очи. — Хенри, имам час. Ще ти звънна после…
    — Не, няма нужда. Наистина.
    — Сигурен ли си?
    — Да. Честна дума. Имаш ли половин минута?
    — Разбира се. — Дефюниак кима. Но продължава да стърчи, докато Джоунси му прави знак да седне на единствения стол в стаичката в съседство с неговия кабинет, която не е претъпкана с книги. Дефюниак неохотно влиза там. — Давай — казва Джоунси в слушалката.
    — Мисля, че трябва да отскочим до Дери. Съвсем за малко, само двамата с теб. Да навестим нашия стар приятел.
    — Искаш да кажеш?… — Но не му се иска да изрича името — такова бебешко име — в присъствието на непознат човек.
    Не се и налага — Хенри го казва вместо него. Едно време бяха четирима, после за малко станаха петима, а накрая отново останаха четирима. Но петият всъщност никога не ги е напускал. Хенри изрича името му — името на момчето, което по силата на някаква магия продължава да е момче. Тревогата, която Хенри изпитва за него, е по-осезаема и му е по-лесно да я изрази. Нищо конкретно, обяснява на Джоунси, просто има усещането, че техният стар приятел може би има нужда да го посетят.
    — Говори ли с майка му?
    — Мисля, че май ще бъде по-добре просто да… нали се сещаш, да се отбием там. Какво ще правиш тази събота и неделя? Или следващата?
    Няма нужда да поглежда бележника си. Уикендът започва вдругиден. В събота следобед е на празненство на катедрата, но лесно може да се измъкне.
    — И през двата дни ми е удобно. Какво ще кажеш за събота в десет?
    — Щом смяташ, че трябва да се видим с… — Джоунси се поколебава — … Дъглас, значи сигурно трябва. Откога не сме били… там.
    — Твоят студент дойде, така ли?
    — А-ха.
    — Добре. Ще те чакам в събота в десет. Може да идем със скаута. Да го пораздвижим. Какво ще кажеш?
    — Страхотно.
    Хенри се засмива:
    — Карла още ли ти приготвя обяд, Джоунси?
    — Още — отвръща приятелят му и плъзва поглед към чантата си.
    — Какво е менюто за днес? Риба тон ли?
    — Яйчена салата.
    — Мм-ммм. Добре, изчезвам. СКДД, нали така?
    — СКДД — потвърждава Джоунси. Не може пред свой студент да нарече по име едновремешния им приятел, но в СКДД няма нищо лошо. — Ще ти се обадя п…
    — И да се пазиш. Чуваш ли? — Чува как Хенри натъртва последната фраза и малко го дострашава. Но преди да отговори (а и какво ли толкова би могъл да каже в присъствието на Дефюниак в съседната стая), Хенри прекъсва връзката.
    За миг Джоунси замислено се втренчва в апарата, после поставя слушалката на вилката. Прелиства следващата страница на настолния календар, задрасква съботния ангажимент „На питие у декана Джейкъбсън“ и на негово място записва: „Да се извиня; в Дери с Хенри на гости на Д.“ Но няма да спази уговорката. В събота изобщо няма да му е до Дери и старите му приятели.
    Поема си дълбоко въздух и насочва вниманието си към студента, дошъл на консултация в единайсет часа, с когото има проблеми. Хлапето притеснително се върти на стола. Джоунси подозира, че си дава съвсем ясна сметка защо е повикан тук.
    — И така, господин Дефюниак, разбрах от досието ви, че сте от щата Мейн.
    — Н-да, от Пийтфийлд. Аз…
    — Освен това следвате със стипендия и досега сте имали високи оценки.
    Забелязва, че хлапето не е само разтревожено, а всеки момент ще избухне в сълзи. То е на ръба на сълзите. Боже мили, каква трудна работа. Никога не му се е налагало да обвини студент в преписване, но може би няма да му е за последен път. Моли се единствено да не се случва често. Защото е много трудно, или както казва бобъра — пълна шибания.
    — Господин Дефюниак… Дейвид… знаете ли какво става със стипендията, ако хванат студент да преписва? Например на контролно за текуща оценка.
    Момчето подскача, сякаш под стола има скит шегобиец, който му е пуснал нисковолтажен ток в кльощавия задник. Устните му треперят и, о, ужас!, по небръснатата му страна се търкулва първата сълза.
    — Ще ви кажа какво се случва — стипендията изчезва яко дим, пуф!
    — Аз… аз…
    На бюрото на Джоунси има папка. Той я отваря и изважда писмената работа за текуща оценка по европейска история — една от онези чудовищни измислици с избор на верния отговор, на който катедрата — с цялото си скудоуми — много държи. Тази работа е означена с името ДЕЙВИД ДЕФЮНИАК, изписано с големи черни букви.
    — Прегледах курсовата ви работа, Дейвид, прочетох и работата ви върху ранния феодализъм във Франция, дори прегледах черновата. Резултатите ви не са блестящи, но се справяте добре. А и ми е пределно ясно, че идвате при мен по задължение — моят предмет не ви е любим, нали?
    Дефюниак безмълвно клати глава. Сълзите се стичат по страните му под лъчите на измамното мартенско слънце.
    В ъгъла на бюрото има кутия хартиени кърпички и Джоунси я подхвърля на момчето, което я улавя с лекота, въпреки състоянието си. Добри рефлекси. На деветнайсет години човек е съшит с яки и стегнати конци и всичка връзки са здрави и стабилни.
    „Но само почакайте няколко години, господин Дефюниак — мислено отбелязва Джоунси. — Аз съм едва на трийсет и седем и връзките вече се разхлабват.“
    — Може би заслужавате още една възможност — казва.
    Без да бърза, смачква на топка писмената работа — подозрително блестящо писане, достойно за шест плюс.
    — Може би в деня на контролното сте били болен и въобще не сте се явили.
    — Болен бях — енергично потвърждава Дефюниак. — Мисля, че от грип.
    — В такъв случай може би трябва да ви възложа писмено задание вместо теста, на който бяха подложени колегите ви. Като компенсация за пропуснатото контролно. Имате ли желание?
    — Н-да — отвръща хлапето, бършейки сълзите си с кърпички, смачкани на топка. Слава Богу, че не започна да се заяжда, да настоява, че измамата не може да се докаже, няма как да се докаже, как ще представи работата си в Комитета за защита на интересите на студентите и ще организира протест, и т.н. вместо това плаче, което кара Джоунси да се чувства неловко, но може би е добър знак… на повечето деветнайсетгодишни младежи не им е останала и капчица съвест. Дефюниак почти си е признал, което показва, че може би от него ще излезе достоен човек. — Да, би било чудесно.
    — Нали разбирате, че ако се повтори…
    — Няма! — разпалено възкликва младежът. — Няма да се повтори, професор Джоунс.
    Джоунси е едва доцент, но не си прави труда да го поправи. В крайна сметка някой ден ще стане професор Джоунс. Няма голям избор — с жена си имат куп деца и ако в бъдеще не последват сериозни повишения на заплатата, ще им дойде доста нанагорно. Вече им се е случвало.
    — Надявам се. Ето какво, Дейвид, искам съчинение от три хиляди думи за краткосрочните последици от нормандското нашествие. Цитирайте източниците, но няма нужда от бележки под линията. Езикът може да не е книжен, но тезата трябва да е необорима. Очаквам да го предадете следващия понеделник. Разбрано?
    — Разбрано, сър.
    — Ами тогава отивайте да пишете. — После посочва окъсаните му маратонки и добавя: — Вместо да си давате парите за бира, купете си нови маратонки, за да не настинете отново.
    Дефюниак се запътва към вратата, после се обръща. Страхува се да не би господин Джоунс да размисли, но същевременно го гризе любопитство, присъщо на младежите:
    — Но как разбрахте? Дори не сте присъствали на изпита. Квесторът е бил студент.
    — Знам и това е достатъчно! — тросва се Джоунси. — Бягайте, младежо. Напишете хубаво съчинение. Запазете си стипендията. И аз съм от Мейн — по-точно от Дери, знам какво представлява Пийтсфийлд. Не е страшно да си се родил там, страшно е да си принуден да се върнеш.
    — Точно така! — пламенно се съгласява преписвачът. — Благодаря ви, че ми давате шанс.
    — На излизане затворете вратата.
    Дефюниак — чиито пари за маратонки ще бъдат похарчени не за бира, а за букет, придружен от картичка с пожелания за скорошно оздравяване на господин Джоунс — излиза и послушно затваря вратата. Джоунси се завърта на стола и отново поглежда през прозореца. Слънцето е измамно, но изкусително. И понеже историята с Дефюниак се е развила по-благоприятно от очакваното, решава да се понапече на слънце, докато пак не са надвиснали мартенските облаци или не е паднал сняг. Възнамерявал е да обядва в кабинета, но му хрумва нов план. Със сигурност е най-лошият план в целия му живот, но този факт не му е известен. Планът е да си грабне чантата, да си купи „Бостън Финикс“ и да иде оттатък реката в Кеймбридж. Ще седне на някоя пейка и ще хапне сандвича с яйчена салата на слънце.
    Става да прибере досието на Дефюниак в картотеката с надпис Д-Ф. „Как разбрахте?“ — искаше да знае момчето и въпросът е съвсем уместен. Отговорът гласи: знае, защото… понякога просто знае. Това е истината, друго обяснение няма. Ако някой опре пистолет в челото му, ще признае, че в първия час след теста челото на Дейвид Дефюниак сякаш с огромни, проблесващи, виновни червени неонови букви бе изписано: ПРЕПИСВАЧ ПРЕПИСВАЧ ПРЕПИСВАЧ.
    Хайде, хайде, това са глупости — не може да чете мисли. Никога не е могъл. Никога, никога, никога. Понякога за разни неща наистина му просветва… така например откри, че жена му се е пристрастила към сънотворните, и май по същия начин отгатна, че Хенри е много депресиран, като се обади („Не, не, личеше си по гласа му, нищо повече“), но подобни проблясъци вече почти не му се случват. След онази история с Джоузи Рикънхауър не са се случвали кой знае какви необясними събития. Едно време сигурно наистина е имало нещо, което ги е последвало от детството и юношеството, но вече със сигурност няма. Или почти.
    Почти.
    Загражда думите „в Дери“ в настолния календар, после си грабва чантата. В същия миг му хрумва нещо ново, съвсем неочаквано и безсмислено, но много натрапчиво: „Пази се от господин Сив“.
    Спира, стиснал дръжката на вратата. Това е собствения му глас, няма съмнение.
    — Какво? — извръща се към празната стая.
    Нищо.
    Излиза от кабинета, затваря и опитва ключалката. В ъгълчето на таблото за съобщения е забодено празно бяло картонче. Джоунси го взима, обръща го и пише на гърба с печатни букви: „ЩЕ СЕ ВЪРНА В ЕДИН, ЗАБРАВЕТЕ МЕ ДОТОГАВА.“ Забожда картончето на вратата с пълна вяра в написаното, но ще изминат цели два месеца, докато отново прекрачи прага на този кабинет и види настолния календар, отгърнат на деня на Свети Патрик4.
    „И да се пазиш“ — предупреди го Хенри, но Джоунси е забравил предупреждението. Мисли си само за мартенското слънце. И за сандвича. И за мацките, които може би ще види в Кеймбридж… поличките им са къси, а мартенските ветрове — игриви. Мисли за какво ли не, но не и да се пази от господин Сив.
    Което е грешка. Така животът се променя завинаги.

Първа част
Злокачествен тумор

Тази тръпка държи ме на крак.
От опит го зная.
Разпада се вечното. И се приближава.
Събуждам се. Малко по малко.
Тъй, както вървя, къде трябва да стигна,
Узнавам.

Тиодор Рьотке5

Първа глава
Маккарти

1

    Джоунси едва не застреля човека, който изникна от гората. Размина му се — на колко? От изстрела го делеше едно натискане на спусъка на пушката „Гранд“, че даже и половин. По-късно, когато е подтикван от яснотата, с която светът понякога се разгръща пред скованото от ужас съзнание, му се приисква да го беше застрелял, преди да види оранжевата шапка и оранжевото яке. Да убие Маккарти може би щеше да му причини болка, но можеше и да помогне. Ако беше убил Маккарти, може би всички щяха да се спасят.

2

    Пит и Хенри отидоха до „Супермаркет на Гослин“ — най-близкия магазин, да купят хляб, консерви и бира, най-основният от всички продукти. Имаха достатъчно запаси за още два дни, но по радиото съобщиха, че се очаква снежна буря. Хенри вече беше ударил елена за тази година — доста едър екземпляр, пък и Джоунси подозираше, че за Пит като че ли беше по-важно да осигури бирения запас, отколкото да ловува; за Пит Мур ловът беше хоби, а бирата — религия, и Бобъра се беше запилял нанякъде, но в радиус от десетина километра не се чуваха изстрели, следователно Бобъра — както и самият Джоунси — още изчакваше.
    В старото кленово дърво на стотина метра от лагера беше сглобена дървена платформа, където се беше настанил Джоунси, отпиваше кафе и четеше криминале от Робърт Паркър, изведнъж нещо взе да шава в гората и той остави настрани книгата и термоса. При друг случай от вълнение сигурно щеше да разлее кафето, но не и днес. Дори отдели няколко секунди да затегне яркочервената капачка на термоса.
    Четиримата приятели идваха тук на лов през първата седмица на ноември вече почти двайсет и пет години, ако се броят и времената, когато ги придружаваше бащата на Бобъра, но на Джоунси и през ум не му беше минавало да се качи на чакалото. Всъщност никой не го използваше — ограничаваше свободата на действие. Но тази година той висеше все там. Другите се досещаха каква е причината, но не знаеха подробностите.
    В средата на март 2001 г. го блъсна кола, докато прекосяваше една улица в Кеймбридж недалеч от „Джон Джей“ — колежа, в който преподаваше. Фрактура на черепа, две счупени ребра, натрошена тазобедрена кост, на мястото на която му бяха присадили екзотична конструкция, съставена от тефлон и метал. Виновният шофьор се оказа пенсиониран професор по история от Бостънския университет, който — поне според адвоката си — бил с начална фаза на Алцхаймер и заслужавал по-скоро съчувствие отколкото наказание. Най-редовно, разсъждаваше Джоунси, се случва така, че като се слегне пушилката, няма виновни. Дори ида има, кой печели? И без това трябва да се научиш да живееш с онова, което ти е останало, и да се успокояваш с факта, че — както хората му повтаряха всеки ден (докато не забравиха цялата история, де) — можеше да е и много по-зле.
    Наистина можеше. Имаше твърда глава, пукнатото зарасна. Нямаше спомен за събитията от последния час преди злополуката, която стана недалеч от площад Харвард, но инак главата му си беше съвсем наред. Ребрата заздравяха за месец. Най-тежко пострада с таза, но през октомври вече беше захвърлил патериците, а сега куцането ставаше забележимо едва към края на деня.
    Пит, Хенри и Бобъра смятаха, че травмата в хълбока е единствената причина Джоунси да предпочете платформата на клена пред влагата в гората, което наистина бе едно от обясненията… само че не и единственото. Джоунси не беше споделил с приятелите си, че ловът вече почти не го вълнува. Изявлението му би ги потресло. За Бога, самият той беше потресен от себе си. Но ето ти на — в съществуването му се беше появило нещо съвсем ново, за което не беше и подозирал преди пристигането си тук на единадесети ноември, когато извади гранда от калъфа. Не че го отвращаваше идеята да ловува — ни най-малко, просто не изпитваше истинска потребност да го прави. Смъртта го бе докоснала през един слънчев мартенски ден и Джоунси нямаше никакво желание да я призовава отново, пък макар и от другата страна.

3

    Изненадваше го обаче колко му харесва в лагера — в известен смисъл, повече отвсякога. Разговорите вечер — за книги, политика, за калпазанщините, които бяха извършили като деца, за плановете за бъдещето. Бяха на по трийсет и няколко години, още достатъчно млади да кроят планове — какви ли е планове, а старото приятелство още здраво ги свързваше.
    И дните бяха приятни — часовете, които прекарваше в усамотение на платформата. Взимаше спален чувал, в който се намъкваше до кръста, като му станеше студено, книга и уокмен. На втория ден обаче се отказа от уокмена, защото откри, че музиката на гората повече му харесва — копринения полъх на вятъра в елите, дрезгавите крясъци на враните. Зачиташе се, пиеше кафе, после пак се зачиташе, а понякога се изхлузваше от спалния чувал, заставаше на ръба на чакалото и си изпразваше мехура. Джоунси бе човек с голямо семейство и широк кръг от колеги. По принцип бе общителен, изпитваше задоволство от разнообразните контакти, произтичащи от семейството и колегите (и естествено със студентите — безкрайния поток студенти), и съумяваше да ги балансира. Едва тук — тук горе, си даде сметка, че тишината все още го привлича съвсем реално и осезаемо. Все едно да срещнеш стар приятел, когото не си виждал от години.
    — Братче, сигурен ли си, че ти се виси горе? — попита го Хенри вчера сутринта. — Искам да кажа, ще се радвам да дойдеш с мен. Няма да ти натоварваме крака, обещавам.
    — Остави го на мира — намеси се Пит. — На него му харесва горе. Нали, Джоунси?
    — В известен смисъл — отвърна Джоунси, който не изгаряше от желание да обяснява колко много всъщност му харесва. Има неща, които човек не доверява и на най-близките си приятели. А понякога най-близките приятели и без друго се досещат.
    — Ахой — отвръща Джоунси и всички се разсмяха, но той разбра какво искаше да каже Бобъра. Почувства го. Наблюдаваше обстановката. Мисли си за своите си работи и следи за други кораби, акули и Бог знае още какво. Хълбокът го болеше, ката слизаше от дървото, претъпканата раница му тежеше на гърба, и той с мъка уцелваше дървените стъпенки, наковани в ствола на клена, но пет пари не даваше. Дори му беше приятно. Нещата се променят, но само глупаците си мислят, че промените са отрицателни.
    По-късно промени мнението си.

4

    Като чу изшумоляването в храсталака и тихото изпукване на съчка — звуци, които несъмнено издаваха приближаването на елен — Джоунси си спомни един от редовните лафове на баща си: „Човек не може сам да си докара късмета.“ Линдзи Джоунс беше класически неудачник и не беше изрекъл много неща, които си заслужаваха да останат в историята, но въпросната мъдрост бе една от тях, и ето че правилото отново се потвърждаваше: ден след като реши, че се е простил с лова на елени, еленът сам идваше, при това, ако се съди по шума, бе доста едър — може би голям колкото човек.
    И през ум не му минаваше, че от гората действително можеше да излезе човек. Намираше се в ненаселена местност на осемдесет километра северно от Рангли, а най-близкият ловен лагер се намираше на два часа път пеша. Най-близкият асфалтиран път — който водеше към магазина до Гослин (СПИРКА ЗА БИРА, ЛОТАРИЙНИ БИЛЕТИ), се намираше най-малко на двайсет и пет километра.
    „Е — рече си Джоунси, — в края на краищата не съм подписвал клетвена декларация за отказване от ловуването.“
    Не, не беше подписал. Следващия ноември може би ще дойде с фотоапарат вместо с пушка, но сега е още тази година, а и пушката му е под ръка. Еленът му идваше на крака и той нямаше никакво намерение да седи и да го зяпа.
    Завинти червената капачка на термоса и го отмести. Потръпвайки от болката в хълбока, се измъкна от спалния чувал, който му напомняше на огромен пухен чорап, и сграбчи оръжието. Нямаше нужда да зарежда и да плаши животното с рязкото прищракване — старите навици трудно се забравят — само трябва да освободи предпазителя, и готово. Стъпи здраво на крака и се приготви да стреля. Едновремешното въодушевление вече го нямаше, но все нещичко беше останало — пулсът му се ускори и му стана приятно. След злополуката се радваше на всички подобни реакции у себе си; оттогава имаше чувството, че се състои от двама души — единият бе същият отпреди нещастния случай, преди катастрофата, а другият бе по-предпазливият човек, който дойде в съзнание в общинската болница… ако онзи забавен, замаян полусън изобщо може да се нарече „съзнание“. Понякога още чуваше гласа — не знаеше чий беше, но със сигурност не бе неговият — който крещеше: „Моля ви, помогнете. Не издържам повече, искам инжекция, къде е Марси, искам Марси.“ За Джоунси това бе гласът на Смъртта… Смъртта го изпусна на улицата и сега бе дошла в болницата да довърши започнатото, маскирана като пациент, който крещеше името на Марси, но всъщност викаше него.
    Постепенно се отърси от тази идея — в крайна сметка забрави всички глупости, които му идваха наум в болницата — но все пак тя остави някакъв отпечатък в съзнанието му, изразяващ се в предпазливост. Не помнеше как Хенри му се обади да го предупреди да се пази през следващите няколко дни (пък и Хенри не му го беше напомнял), но оттогава наистина започна да се пази. Внимаваше. Може би защото там някъде чака Смъртта, а понякога вика твоето име.
    Но било каквото било. Нали оцеля след схватката със Страшния жътвар, пък и никой няма да умира тази сутрин освен животното (дано да е елен), което се беше заблудило.
    Шумът от раздвижването на клоните и пукотът на съчките идваше от югозапад, следователно няма да се наложи да стреля иззад ствола на клена — тоест, срещу вятъра. Още по-добре. Листата на дървото бяха окапали, през преплетените клони се откриваше добра, дори отлична видимост. Джоунси вдигна пушката, намести на рамо приклада и се приготви да си отстреля тема за разговор.
    Онова, което отърва Маккарти — поне временно — беше фактът, че за Джоунси ловуването бе изгубило своето привличане. Маккарти едва не се прости с живота си благодарение на едно явление, което Джордж Килрой — приятел на бащата на Джоунси — наричаше „очна треска“. Според Килрой очната треска била разновидност на еленската треска и може би втората по значимост причина за ловни злополуки. „Най-честата е пиенето — казваше Джордж Килрой… досущ като бащата на Джоунси, и той имаше опит в тази област. — Най-честата винаги е пиенето.“
    Килрой твърдеше, че всички жертви на очна треска били еднакво потресени от откритието, че са гръмнали я ограда, я минаваща кола, я хамбар, я собствения си другар по лов (в много случаи съпруг, брат или дете). „Ама аз го видях“ — протестират, и повечето спокойно могат да потвърдят пред лъжедетектор, че са видели животното. Я сърна, я елен, я вълк, я дива пуйка, която се клатушка сред високите есенни треви. И наистина са го видели.
    Килрой твърдеше, че тези ловци са изпитали неудържимо желание да стрелят, да приключат по-бързо по един или друг начин. Желанието им така се изостря, че мозъкът успява да убеди окото в наличието на онова, което още не е видяло, за да прекрати напрежението. И това било очно треска. Макар че сега не изпитваше безпокойство — пръстите му дори не трепнаха, като завинтваше капачката на термоса — по-късно призна пред себе си, че най-вероятно наистина е станал жертва на странното заболяване.
    За миг видя елена съвършено ясно в дъното на тунела, очертан от преплетените клони на дървото — както бе видял предишните шестнайсет животни (шест елена и десет кошути), които бе занесъл в бърлогата през изминалите години. Видя кафявата глава, тъмното око, на цвят почти като кадифето, на което излагат бижутата, че дори и част от рогата.
    „Стреляй!“ — изкрещя единият вътрешен глас — Джоунси отпреди злополуката, цялостният Джоунси. През последният половин-един месец, вече ориентирайки се към въображаемото състояние, което непретърпелите автомобилна злополука наивно наричат „пълно възстановяване“, Джоунси го чуваше все по-често, но никога ясно като днес.
    И пръстът му притисна спусъка по-силно. Не достатъчно силно (може би му трябваше още съвсем мъничко), но все пак по-силно. Възпря го гласът на другия Джоунси — онзи, който се събуди в общинската болница, упоен, напълно дезориентиран и с ужасни болки, разбирайки само, че някой моли някого да престане, не издържа повече — освен ако не му бият инжекция — и вика Марси.
    „Не, недей още — изчакай, изчакай“ — увещаваше го новият, предпазливият глас и Джоунси го послуша. Застана на място, почти изцяло изнесъл тежестта си на здравия крак, с вдигната пушка, чийто мерник бе насочен към края на тунела от преплетени клони под идеален ъгъл от трийсет и пет градуса.
    От побелялото небе запрехвърчаха първите снежинки и тъкмо в този миг той забеля ярка оранжева линия отвесно под главата на елена… сякаш снегът я очерта с магическа пръчка. За секунда сетивата му блокираха и пред очите му се завихри безсмислена цапаница, сякаш всички цветове в палитрата на художника изведнъж се смесиха. Не виждаше ни елен, ни човек, нито дори дървета, а някаква неразгадаема цапаница от черно, кафяво и оранжево.
    После оранжевото се засили и придоби познати форми: това бе ушанка. Ловците от другите щати си ги купуваха от прочутия магазин за ловни принадлежности „Л. Л. Бийн“ за четирийсет и четири долара, отвътре с етикетче: „ПРОИЗВЕДЕНО ОТ РАБОТНИЦИ, ЧЛЕНУВАЩИ В ПРОФСЪЮЗИТЕ НА САЩ“. При Гослин обаче човек можеше са си купи същата за седем долара. Само че на етикетчето пишеше: „ПРОИЗВЕДЕНО В БАНГЛАДЕШ“.
    Благодарение на шапката цялата ужасна картина — о, Боже — най-сетне се фокусира — кафявото, което бе взел за глава на елен, бе предницата на вълнено яке; черното като кадифе око се оказа копче, а рогата всъщност бяха клони… на същото дърво, на което се намираше Джоунси. Доста неблагоразумно (Джоунси не можеше да се насили да употреби думата „налудничаво“) от страна на този човек да облече кафяво яке, когато отива в гората, но оставаше необяснимо как той едва не допусна грешка с ужасяващи последици. Защото човекът все пак беше с оранжева шапка, нали? А и с оранжева жилетка върху определено неразумно подбраното яке. Този човек се…
    … се размина със смъртта за една бройка. Че дори и за по-малко.
    Ненадейно разбра истината, което буквално го накара да излезе извън кожата си. В продължение на един ужасяващ миг на прозрение, който никога нямаше да забрави, той не бе нито самоувереният Джоунси Едно отпреди катастрофата, нито по-внимателният, оцелелият след катастрофата Джоунси Две, който прекарваше огромна част от времето си в изнурителен физически дискомфорт, съчетан с душевно объркване. В този момент той бе някакъв съвсем друг Джоунси — невидимо присъствие, което наблюдаваше ловеца, покачен на дървото. Ловецът беше с късо подстригана, вече прошарена коса, с бръчки около устата и понабола брада, а лицето му беше изпито. Ловецът бе на косъм да стреля. Снежинките танцуваха над него и се сипеха по измъкнатата от панталоните кафява фланела, ловецът замалко щеше да застреля човека с оранжевата шапка и жилетка, каквито щеше да носи и самият той, ако беше предпочел да иде в гората с Бобъра, вместо да се покатери на дървото.
    Приземи се в себе си, изпитвайки същото усещане като да се друснеш на седалката, след като току-що си профучал с колата през огромна дупка на пътя. За свой ужас установи, че още дължи на мушка онзи човек, сякаш дълбоко в съзнанието му се криеше упорит алигатор, който отказваше да се прости с идеята, че мъжът с кафяво яке е плячка. А което бе още по-лошо, очевидно не можеше да заповяда на пръста си да отпусне спусъка. Последваха една-две ужасни секунди, в които имаше чувството, че продължаваше да го натиска, неотменимо скъсявайки дистанцията между себе си и на-голямата грешка в живота си. По-късно свикна с мисълта, че поне това е било илюзия — подобно на усещането, че спрялата ти кола тръгва назад, когато с крайчеца на окото си улавяш бавно преминаващ автомобил.
    Не, само се беше вцепенил, но и това само по себе си беше отвратително, същински ад. „Джоунси, твърде много разсъждаваш“ — често казваше Пит, когато го уловеше да се взира в нищото, изгубил нишката на разговора, но може би имаше предвид: „Джоунси, твърде много фантазираш“, което най-вероятно бе истина. Естествено, че фантазира твърде много — насред дървото и първия сняг, с пръст, прилепнал към спусъка на гранда — без да увеличава натиска, както за миг се бе уплашил, но и без да го отпуска; онзи човек вече е почти под дървото, мерникът е насочен към оранжевата му шапка, животът му виси на невидим косъм, обтегнат между дулото на карабината и тази шапка, а онзи сигурно си мисли как ще си продаде колата и ще си купи нова или как изневерява на жена си, или как се кани да купи пони на най-голямата си дъщеря (по-късно Джоунси научи, че Маккарти не бе мислил за нито едно от тези неща, но, разбира се, не го знаеше в онзи миг, когато пръстът му се бе вкаменил на спусъка на карабината) и не знае онова, което и Джоунси не знаеше тогава, на тротоара в Кеймбридж, с чанта в ръка и с вестник Бостън Финикс под мишница, а именно — че смъртта е наоколо, или дори може би Смъртта с главно С, забързана фигура, подобна на образ от ранен филм на Ингмар Бергман, която крие нещо в гънките на грубата си дреха. Може би ножица. Или скалпел.
    Но най-лошото беше, че човекът нямаше да умре, или поне не веднага. Ще падне на земята и ще се разпищи, както Джоунси беше лежал на улицата и беше пищял. Нямаше спомен, но несъмнено е пищял — нали после му разказаха, нямаше причина да лъжат. Сигурно се е скъсал да пищи. Ами ако този с кафявото палто и оранжевите ловни аксесоари закрещи „искам Марси“? Естествено, че няма… няма начин… но съзнанието на Джоунси може да го подмами да чуе именно тези думи. Ако съществува очна треска — гледаш човека с кафяво палто и виждаш сърна — следователно заболяването има и слухов еквивалент. Чуваш как пищи човек и знаеш, че ти си причината… мили Боже, не. Но пръстът му не отпускаше спусъка.
    Онова, което сложи край на парализата, бе едновременно просто и неочаквано: човекът с кафявото яке падна на десетина крачки от ствола на клена. Нададе изпълнено с болка и изненада възклицание — което прозвуча като „мроф!“ — и Джоунси отпусна спусъка.
    Човекът се опитваше да се изправи на четири крака, вкопчил разперени пръсти в кафяви ръкавици („Кафяви ръкавици — поредната глупост; със същия успех можеше да си окачи табелка «ЗАСТРЕЛЯЙ МЕ»“) в земята, която вече побеляваше. Джоунси отначало дори не разбра, че онзи хлипа.
    — Боже мой, Боже мой — нареждаше, докато се мъчеше да седне, после взе да се олюлява като пиян. Джоунси прекрасно знаеше, че когато са на ловен поход — далеч от семействата си, мъжете си позволяват какви ли не дребни прегрешения, най-честото от които е да започнат да пият от десет сутринта. Но знаеше още, че този тип не е пиян. Не разполагаше с доказателства — чувстваше го интуитивно.
    — Боже мой, Боже мой — повтаряше онзи. — Сняг. Сега пък сняг. Моля ти се, Господи, о, Боже, сега пък сняг, Боже мой.
    Първите му няколко крачки бяха несигурни. Джоунси тъкмо започваше да се разубеждава във верността на предчувствието си — „Тоя е фиркан до козирката“ — помисли си — но в този миг непознатият закрачи малко по-уверено по права линия, като се почесваше по лицето.
    Мина точно под платформата и за миг се превърна в кръгла оранжева шапка с кафяви рамене. Гласът му се носеше сред дърветата, напевно и плачливо, и все повтаряше „Боже мой“, като от време на време за разнообразие вмяташе и по някое „О, Боже“ или „Сега пък сняг“.
    Застинал като истукан, Джоунси проследи с поглед как непознатият изчезва под дървената платформа, после изниква о другата страна. Неусетно се бе извъртял, за да го държи под око… без дори да забелязва, че междувременно е смъкнал пушката и дори е успял да застопори предпазителя.
    Не извика и като че ли знаеше причината: чисто и просто от чувство за вина. Страхуваше се, че онзи на земята ще вдигне поглед и веднага ще прочете истината в очите му — въпреки сълзите и усилващия се снеговалеж ще види, че Джоунси замалко не го е застрелял.
    На двадесетина крачки от дървото мъжът спря и вдигна ръка да заслони очи от падащия сняг. Освен това явно усети, че е попаднал на истинска пътека. Заряза „Боже мой“ и „О, Боже мой“ и хукна по посока на бръмченето на генератора, като се поклащаше наляво-надясно, сякаш се намираше на палубата на кораб. В опитите си да си поеме дъх пъхтеше като локомотив, докато тромаво се носеше към голямата хижа с ленивата струйка дим, която се издигаше над комина и почти веднага се разсейваше сред снежинките.
    Джоунси заслиза по дървените стъпенки в ствола на клена, преметнал пушката през рамо (в този миг изобщо не му хрумваше, че непознатият може би представлява опасност — просто не искаше да оставя в снега гранда, който си беше прекрасно оръжие). Хълбокът му се беше сковал и докато се смъкна от дървото, човекът, когото едва не застреля, вече почти бе стигнал до вратата на хижата… която, разбира се, беше отключена. Никой не се заключваше… не и в тази пустош.

5

    На около три метра от гранитната плоча, която бе като каменна изтривалка, човекът с кафявото яке и оранжевата шапка отново падна. Шапката се търкулна, разкривайки влажно вълмо от оредяваща кестенява коса. За миг остана така — с подгънато коляно и наведена глава. Джоунси чуваше учестеното му дишане.
    Непознатият вдигна шапката и тъкмо като си я слагаше, Джоунси му подвикна.
    Онзи с мъка се изправи и залитайки, се обърна. Първоначалното впечатление бе, че лицето му е твърде издължено… типична „конска физиономия“. Като се приближи обаче — понакуцваше, но не съвсем (и слава Богу, защото теренът беше хлъзгав от снега), Джоунси видя, че лицето на човека изобщо не е издължено — просто беше изплашен и блед като мъртвец. Червеното петно на страната му, което чешеше одеве, изпъкваше много ярко. Като забеляза Джоунси да бърза към него, физиономията му изрази неимоверно облекчение. Джоунси едва не се изсмя, като си представи как седи на дървото и се притеснява, че другият ще отгатне истината в очите му. Непознатият въобще не беше в състояние да чете по погледа, пък и със сигурност ни най-малко не се интересуваше откъде идва Джоунси и какво е правил досега. Изглеждаше така, сякаш изгаря от желание да му се хвърли на врата и да го обсипе с лепкави целувки.
    — Слава на Бога! — кресна той. Протегна ръка и запристъпва по тънката ледена коричка, образувала се върху снега. — Божичко, благодаря ти, Господи, изгубих се в гората още вчера, и вече си мислех, че там и ще си умра. Аз… аз…
    Подхлъзна се и Джоунси го сграбчи над лакътя. Беше едър човек — на ръст по-висок от него самия, сигурно метър и осемдесет и пет, и по-широкоплещест. Ала незнайно защо създаваше впечатление за безплътност, сякаш страхът го бе изпил и той бе олекнал като шушулка от млечка.
    — Спокойно, братле — промърмори Джоунси. — Спокойно, всичко е наред. Дай да влезем в хижата да се постоплиш, а?
    Като чу думата „топло“, зъбите на онзи затракаха като по команда.
    — Раз-раз-разбира се.
    Опита се да се усмихне, но без особен успех. Джоунси отново бе поразен от мъртвешкибледото му лице. Вярно, че беше около два градуса под нулата, но страните на човека бяха оловносиви. С изключение на аленото петно цвят имаха само кафявите сенки под очите му.
    Джоунси го прегърна през раменете, ненадейно обзет от абсурдна, сладникава нежност към непознатия — по сила емоцията доближаваше до любовта му към съученичката му от гимназията — Мери Джоу Мартино, която все носеше бяла блуза без ръкави и права джинсова пола до коленете. Вече беше абсолютно сигурен, че човекът не е пил — краката не го държаха от страх (може би и от изтощение), не защото беше пиян. Но в дъха му се долавяше някаква миризма — сякаш на банани. Напомни му на етера, който впръскваше в карбуратора на първата си кола — за да запали в студена утрин.
    — Да влезем, а?
    — Н-да. Ст-студ. Слава Богу, че се появи. Това…?
    — Дали хижата е моя? Не, на един приятел е.
    Джоунси отвори лакираната дъбова врата и помогна на човека да прекрачи прага. Онзи изпъшка, вдишвайки топлия въздух, и страните му поруменяха. Джоунси с облекчение си помисли, че във вените му все пак е останала кръв.

6

    За горска хижа Бърлогата беше порядъчно внушителна. От входната врата човек попадаше в огромно общо помещение — кухня, трапезария и дневна наедно — но отзад имаше две спални, а на горния етаж се помещаваше трета. Голямата стая беше изпълнена с уханието на бор и меките отблясъци на лакирани чамови повърхности. Подът беше застлан с индианска черга, типична за племето навахо, а на стената беше окачена пластика, изработена от микмаките, изобразяваща човечета-ловци с копия, наобиколили огромна мечка. Дневната беше обособена с дъбова маса, около която бяха подредени осем стола. В кухнята имаше печка на дърва, а в дневната — камина; когато горяха и двете, човек направо оглупяваше от жега, ако ще навън да е минус трийсет градуса. Западната стена представляваше френски прозорец, от който се разкриваше гледка към стръмен склон, спускащ се на запад. През седемдесетте тук бе бушувал пожар и клоните на изгорелите дървета стърчаха като черни криви ръце. Джоунси, Пит, Хенри и Бобъра наричаха падината под склона „Дерето“, защото така му викаха бащата на Бобъра и неговите приятели.
    — О, Боже, благодаря ти, Боже, благодаря и на теб, приятел — измърмори човекът с оранжевата шапка, а когато Джоунси се ухили — това се казва куп благодарности — онзи се изкиска пискливо, сякаш искаше да каже, че да, той си знае, че тия приказки са много смешни, но просто не може да се въздържи. Задиша дълбоко, като че беше инструктор по аеробика по кабелните канали. На всяко издишване бърбореше.
    — Божке, снощи бях сигурен, че ми е спукана работата… помня добре… помня как си казах: „Боже Господи, ами ако наистина се задава сняг“… закашлях се и не можах да спра… появи се нещо и си помислих, че трябва да спра да кашлям, ако е мечка или нещо подобно… нали знаеш… за да не я раздразня… само че не можах и след малко то просто… нали знаеш, само си отиде…
    — Видял си мечка през нощта ли? — Джоунси бе едновременно смаян и ужасен. Бе чувал, че по тези места се навъртат мечки — старият Гослин и неговите консервативни приятелчета умираха да разправят истории за мечки, особено на ловци от други щати — но мисълта, че този човек, изгубен и сам в гората, е бил изложен на опасността от нападение, му вдъхваше истински ужас. Все едно моряк да разправя за океански чудовища.
    — Бог знае какво беше — отвърна онзи и изведнъж му хвърли лукав поглед изпод вежди, който се стори на Джоунси плашещ и някак злобен. — Не съм сигурен, тогава вече нямаше никакви светкавици.
    — И мълнии ли си видял? Леле! — Ако непознатият не излъчваше такъв неподправен потрес, Джоунси щеше да го заподозре, че дрънка врели-некипели.
    — Май че бяха само светкавици, ама без дъжд. — Онзи сякаш се опитваше да се отърси от спомнена. Зачеса червеното петно на лицето си, което вероятно бе от измръзване. — Светкавица през зимата означава, че се задава буря.
    — И ти видя светкавица, така ли? Снощи?
    — Май да. — Пак същият поглед изпод вежди, но този път Джоунси не улови нищо потайно и предположи, че одеве се е заблудил. В очите на непознатия се четеше само изтощение. — В главата ми е пълна каша… стомахът ме свива, откакто се изгубих… все ме свива, когато ме е шубе… от малък съм си такъв.
    И наистина изглеждаше като наивен малчуган — очите му шареха наоколо като на любопитно дете. Джоунси го поведе към дивана пред камината, без онзи да се възпротиви. „Шубе! Използва дума, която допада на хлапетата“ — помисли си.
    — Дай си якето — подкани го и докато онзи разкопчаваше копчетата и смъкваше ципа на дрехата, отново си спомни как му се бе сторило, че вижда елен — беше взел копчето за око и за една бройка щеше да гръмне човека.
    Непознатият успя да свали ципа едва до средата, после машинката заяде и захапа плата. Той я погледна — по-точно се опули, сякаш никога не беше виждал подобно нещо. Джоунси посегна да му помогне и онзи просто отпусна ръце като първолак, който позволява на учителя да оправи облеченото наопаки яке.
    Джоунси освободи машинката и свали ципа додолу. Зад френския прозорец Дерето постепенно се скриваше от поглед, макар че силуетите на дърветата, подобни на несръчни драскулници, още се различаваха. Вече почти двайсет и пет години без изключение идваха тук на лов, но никога не беше валял такъв сняг — най-много да се извие някоя и друга снежна вихрушка. Сякаш всичко бе на път да се промени, макар че знае ли човек? Напоследък паднат ли десет сантиметра сняг, метеоролозите по радиото и телевизията го изкарват така, сякаш започва следващият ледников период.
    За миг човекът продължи да стои с разкопчано яке, докато снегът от ботушите му се топеше върху лакирания дървен под; зяпаше тавана като грамадно шестгодишно хлапе… или като Дудитс. Човек едва ли не очакваше да види ръкавичките с един пръст, закачени за ръкавите на якето. Свали дрехата досущ по детски — просто отпусна рамене и тя се свлече надолу. Ако Джоунси не я беше подхванал навреме, щеше да падне право в локвичката разтопен сняг.
    — Какво е това?
    Отначало не разбра какво го пита непознатият, после проследи погледа му и видя, че гледа плетката, окачена на централната греда. Беше ярка и разноцветна — в червено и зелено, с втъкани патешкожълти нишки — и пиличаше на паяжина.
    — Индиански амулет — викат му „капан за сънища“ — обясни Джоунси. — Мисля, че е предназначено да улавя кошмарите.
    — Това твое ли е?
    Джоунси не разбра дали се има предвид цялата хижа (може би одеве не го беше чул), или само талисмана, но и в двата случая отговорът беше един и същ. — Не, на моя приятел. Идваме тук на лов всяка година.
    — Колко сте? — Разтреперан и превивайки се от студ, човекът го проследи с поглед, докато окачваше якето на куката до вратата.
    — Четирима. Бобъра е на лов в гората. Май снегът ще го накара да се върне. Пит и Хенри отидоха до магазина.
    — До Гослин ли? Този магазин ли?
    — А-ха. Ела тук и седни на дивана.
    Джоунси го заведе до дивана, който представляваше несъразмерно дълга гарнитура от отделни модули. Подобни мебели бяха модерни преди десетилетия, но канапето поне беше чисто и в него нямаше дървесина. В Бърлогата модата и изискания стил съвсем не бяха от първостепенно значение.
    — Стой мирен — заповяда му Джоунси и го остави да трепери на дивана, превивайки се от студ. Джинсите му бяха опънати от дългите гащи отдолу, които май не вършеха много работа. От топлината лицето му трескаво гореше — вместо на труп, сега приличаше на болен от дифтерит.
    Пит и Хенри деляха по-голямата спалня на долния етаж. Джоунси се шмугна в тяхната стая, отвори кедровия скрин вляво до вратата и измъкна единия пухен юрган. Като прекосяваше дневната на връщане при треперещия човек на дивана, внезапно му хрумна, че не е задал и най-елементарния въпрос, за който би се досетил и шестгодишен малчуган, дето не може сам да си разкопчее якето.
    Загръщайки непознатия с юргана, попита:
    — Как се казваш? — Като си даде сметка, че всъщност почти знае. — Маккой? Маккан?
    Човекът, когото едва не застреля, вдигна глава и придърпа нагоре юргана. Кафявите сенки под очите му постепенно придобиваха пурпурен цвят.
    — Маккарти. Ричард Маккарти. — Ръката му — изненадващо пухкава и бяла — изпълзя изпод завивката като животинче. — А ти?
    — Гари Джоунс — отвърна домакинът и пое дланта му с ръката, с която едва не дръпна спусъка. — Но обикновено ми викат Джоунси.
    — Благодаря ти, Джоунси — тържествено произнесе Маккарти. — Мисля че ми спаси живота.
    — О, не съм сигурен. — Джоунси се загледа в червеното петно. Беше съвсем мъничко, очевидно от измръзване. Нямаше от какво друго да е, освен от измръзване.

Втора глава
Бобъра

1

    — Оттук не можем да се обадим на никого, нали знаеш? — обясни Джоунси. — По тези места въобще не са били прекарвани телефонни кабели. Имаме генератор за електричеството, но това е всичко.
    Маккарти — само главата му се подаваше над юргана — кимна.
    — Чувах го как бръмчи, но нали знаеш — като се изгуби човек, шумовете много го объркват. Сякаш се чуват ту от ляво, ту от дясно, после изведнъж си готов да се закълнеш, че идват изотзад и затова е най-добре да се върнеш.
    Джоунси безмълвно кимна, макар че не познаваше усещането. Ако не се брои седмицата непосредствено след злополуката — период, когато съзнанието му ту се луташе, замъглено от медикаменти и болката — никога не се беше губил.
    — Опитвам се да преценя кое е най-удачното решение — отвърна. — Може би ще е най-добре, като си дойдат Пит и Хенри, да те закараме при твоите хора. Колко души сте?
    Въпросът като че затрудни Маккарти. Като се прибави и несигурната му походка одеве, това само затвърждаваше мнението на Джоунси, че човекът е в шок. Учудваше се, че една нощ в гората е достатъчна да доведе до подобни последици, и се питаше дали на него самия би му се отразило по същия начин.
    — Четирима — след едноминутно размишление отвърна Маккарти. — И ние сме като вас. Излизаме на лов по двама. Бях с един приятел — Стив Оутс. И той е адвокат като мен, работи в Скоухигън. Всъщност всички сме от Скоухигън и тая седмица за нас е… голяма работа.
    — И с нас е така — с усмивка кимна Джоунси.
    — Както и да е, явно много съм се отклонил. — Поклати глава. — Не знам, до един момент чувах Стив някъде отдясно, от време на време дори мярвах оранжевото му елече в храсталаците, после… просто не помня. Сигурно съм се замислил… горите са страхотно място да размишляваш за разни неща… и изведнъж се оказах сам. Опитах се да се върна, но вече се беше стъмнило… — Отново поклати глава. — В главата и е пълна каша, но да… бяхме четирима, като че в това поне съм сигурен. Аз, Стив, и Нат Роупър ссъ сестра си, Беки.
    — Несъмнено вече умират от притеснение.
    Маккарти сякаш се стресна от предположението и изведнъж се разтревожи. Очевидно досега въобще не му бе хрумвало подобно нещо.
    — Ами да, сигурно. Естествено, че са се притеснили. О, Боже, олеле, Божичко.
    Джоунси едва се въздържа да не се усмихне. Като започнеше веднъж, Маккарти напомняше на герой от филма „Фарго“.
    — Та казвам, че ще е най-добре да те закараме при тях. Стига да…
    — Не искам да ви притеснявам…
    — Ще те закараме. Ако можем. Имам предвид времето — как бързо се развали.
    — О, ужасна работа — кисело се съгласи Маккарти. — Поне малко от малко да познаваха с всички тия щурави сателити, доплерови радари и Бог знае още какво. И това ми било ясно и хладно като за сезона, хм.
    Джоунси озадачено изгледа човека под юргана, от когото се виждаше само трескаво пламналото лице и кичур оредяваща кестенява коса. Прогнозите, които той беше слушал — заедно с Пиет, Хенри и Бобъра — през последните два дни, непрестанно вещаеха снеговалежи. Някои синоптици допускаха, че снегът може да премине в дъжд, но онзи от местното радио на Касъл Рок (тук се хващаше само тази станция, при това сигналът беше много слаб и радиото постоянно пращеше) предупреди за бързо напредваща снежна вихрушка „Албърта Клипър“7, петнайсет до двайсет сантиметра снежна покривка, вероятно последвана от нор’ийстър8, ако температурите останат ниски и фронтът не се измести към океана. Джоунси не можеше да си обясни къде ги е слушал Маккарти тия прогнози, но очевидно със сигурност не по местното радио. Най-вероятно просто се е объркал, пък и в неговото положение никой не можеше да го вини.
    — Какво ще кажеш да приготвя една супа?
    Гостът се усмихна с благодарност:
    — Би било чудесно. Снощи ме боля стомахът, а тази сутрин направо се разкъсвах от болка, но вече се чувствам по-добре.
    — От стреса е. На твое място сигурно щях да си изповръщам червата. И да напълня гащите.
    — Не съм повръщал. Почти съм сигурен, че не съм. Но… — Отново поклати глава — явно му беше нещо като тик. — Не зная. При цялата тая каша всичко ми се струва като някакъв кошмарен сън.
    — Кошмарът свърши — успокои го Джоунси. Изричането на подобна фраза го накара да се почувства нелепо — също като някоя грижовна леличка — но човекът несъмнено имаше нужда да му се вдъхне малко кураж.
    — Дано. Благодаря. Супата ще ми дойде добре.
    — Имаме доматена, пилешка, а може да ни е останала и една телешка с парченца месо. Каква предпочиташ?
    — Пилешка. Майка ми повтаряше, че пилешката супа е най-доброто лекарство, когато човек не се чувства добре.
    При тези думи се ухили и Джоунси се помъчи някак да прикрие уплахата си. Макккарти имаше равни бели зъби, всъщност дори прекалено равни, за да са истински, особено предвид възрастта му — вероятно бе на около четирийсет и пет години. В редицата липсваха най-малко четири — горните кучешки (бащата на Джоунси ги наричаше „вампирските зъби“) и двата долни предни, които не знаеше как се казват. Но едно беше ясно: Маккарти не знаеше, че са паднали. Никой, който е наясно с наличието на подобни дупки, не би ги излагал на показ така спокойно и без капчица свян, пък дори и в подобна ситуация. Поне така смяташе Джоунси. Изведнъж го прониза хладна тревога — като телефонно обаждане отникъде. Бързо се запъти към кухнята, за да не види Маккарти променената му физиономия и да се чуди какво става. Или дори да попита какво става.
    — Порция пилешка супа на секундата. Сандвичи с печено сирене в добавка?
    — Ако няма да те затрудни, с удоволствие. Казвай ми Ричард. Още по-добре Рик. Когато някой ми спаси живота, все едно сме стари приятели.
    — Рик, няма проблем. — „Но да вземеш да си оправиш зъбите, преди отново да се изправиш пред съдебните заседатели.“
    Глождеше го силно подозрение, че в цялата работа има нещо гнило. Нещо му прещракваше, като одеве, когато почти отгатна името на своя гост. Далеч бе от мисълта да съжалява, че не го гръмна навреме, но вече дяволски му се искаше Маккарти да бе стоял настлана от неговото дърво и от живота му.

2

    Супата вреше на печката и Джоунси тъкмо приготвяше сандвичите със сирене, когато задуха бурен вятър — ужасяващ вой, под чиято сила хижата заскърца и снегът я обгърна като яростна пелена. За миг дори подобните на черни драскулки силуети на дърветата в Дерето бяха изтрити от картината на света: сякаш някой бе опънал пред тях огромен екран за автокино. Джоунси започваше да се безпокои не само за Пит и Хенри, които вероятно вече са напазарували и се връщат към лагера със скаута на Хенри, но и за Бобъра. Човек би си рекъл, че ако някой познава тези гори на пръсти, това е Бобъра, но по време на снежна буря „няма начин“, както гласеше друг един любим лаф на онзи пройдоха баща му, може би не чак толкова забележителен като „Човек не може сам да си докара късмета“, но все пак приличен. Бръмченето на генератора може и да помогне на стопанина на този дом да се ориентира, но както изтъкна Маккарти, звуците все успяват да те заблудят. Особено ако проклетият вятър реши да се развилнее, както очевидно му беше хрумнало току-що.
    От майка си знаеше десетина основни плавила за готвенето, в това число изкуството да се приготвят сандвичи със сирене. „Най-напред ги намазваш с малко гръмчица — напътстваше го тя («гръмчица» Джанет Джоунс наричаше горчицата), после намазваш с масло само проклетите филии, ама без да слагаш мазнинка в тигана. Сложиш ли ги в тигана, излиза само пържен хляб с малко сирене отгоре.“ Така и не успя да проумее как това къде слагаш маслото — на филийките или в тигана — може да промени крайния резултат, но винаги се придържаше към заръките на майка си, макар че да се мажат филийки, които в това време се пекат отдолу, си беше пълна досада. Със същия фанатизъм спазваше правилото влезе ли в къщата, нито за миг да не стои с гумените ботуши… защото, както майка му вечно повтаряше, „Изпиват ти краката“. И представа нямаше какво искаше да каже с това изречение, но и до ден-днешен — а вече наближаваше четирийсетте — прекрачеше ли прага, веднага си събуваше ботушите, за да не му изпиват краката.
    — Май и аз ще хапна от тия сладурчета — заяви Джоунси и нареди намазаните филийки с намаслената част към дъното на тигана. Супата вече завираше и ухаеше приятно… някак уютно.
    — Чудесна идея. Искрено се надявам, че с приятелите ти всичко е наред.
    — А-ха. — Джоунси разбърка супата. — А вие къде ходите?
    — Преди време ловувахме в Марс Хилс и отсядахме в една хижа, собственост на чичото на Нат и Беки, но някой скапаняк я подпали преди две лета и тя изгоря до основи. Бил пиян и не гледал къде си хвърля фасовете, поне така каза началникът на противопожарната охрана.
    — Нищо чудно, често се случва.
    — Застрахователната компания изплати стойността на имота, но вече нямаше къде да ходим на лов. Тъкмо започвах да мисля, че това е краят, когато Стив изнамери едно приятно местенце в Кинео. Подозирам, че районът не е регулиран и местността вероятно принадлежи към Джеферсън Тракт, но те си го наричат Кинео — неколцината души, които живеят там. Знаеш ли къде се намира?
    — Знам го — изрече Джоунси със странното усещане, че устните му са изтръпнали. Последното телефонно обаждане отникъде. Бърлогата се намираше на трийсет километра източно от Гослин. Кинео отстоеше на близо петдесет километра от същата точка в западна посока. Което прави общо осемдесет километра. Невероятно е, че Рик, сгушен в юргана, така че само главата му стърчеше, е изминал пеш осемдесет километра, откакто се е изгубил вчера следобед? Абсурд. Няма начин!
    — Ммм, ухае божествено! — отбеляза Маккарти.
    Супата наистина ухаеше божествено, но Джоунси бе загубил апетит.

3

    Тъкмо прекосяваше дневната, понесъл подноса с храната, когато дочу тропота на нечии подметки по каменната плоча на входа. След миг вратата се отвори и в стаята влезе Бобъра. Снегът се прокрадна между краката му като мъгла.
    — Исусе Хресте Откачалко! — възкликна вместо поздрав. Едно време Пит беше съставил списък на бобъризмите, в които „Исусе Хресте Откачалко“ заемаше едно от първите места, наред с бисери като „Егаси шашмата“ и „Цуни ме по ауспуха“. Тези възклицания съчетаваха в себе си Зен с хамалски ругатни.
    — Таман вече си мислех, че тая нощ май ще я карам в гората, ама видях светлината. — Бобъра вдигна ръце и разпери длани. — Видях аз светлината, о, Исусе, слава на Ис… — В този миг очилата му се поразмъглиха и той забеляза непознатия на дивана. Бавно отпусна ръце и се усмихна. Това бе една от причините, поради които Джоунси го обичаше още от първи клас, макар че понякога онзи ставаше досаден и далеч не беше най-големият умник на света: умееше с усмивка да посреща непредвиденото и неочакваното.
    — Здрасти. Аз съм Джо Кларъндън. А ти кой си?
    — Рик Маккарти — отвърна гостът и се изправи. Юрганът се свлече на пода и Джоунси забеляза, че изпод пуловера на новия им приятел се очертава заоблено коремче. „Е, в това поне няма нищо странно, то си е характерно за мъжете на средна възраст, в следващите двайсет години ще сполети милиони от нас.“
    Маккарти протегна ръка, пристъпи напред и едва не се спъна в падналата завивка. Ако не беше Джоунси да го сграбчи за рамото и да го задържи, сигурно щеше да се просне на пода, повличайки със себе си масичката заедно с храната. За пореден път Джоунси се удиви на странната му непохватност… все едно виждаше себе си, когато през пролетта се учеше да прохожда отново. Взря се по-отблизо в аленото петно на дясната страна на госта и в мига му се прищя да не го беше правил. Не беше никакво измръзване. Приличаше на петно от портвайн, в което никнеше брада.
    — Опа, хвани, само кокалите ми не троши! — изтърси Бобъра и се хвърли към протегнатата длан. Сграбчи я и я стисна с такава сила, че Маккарти в крайна сметка май щеше да се просне върху масата. Джоунси се зарадва, когато Бобъра — дългуч, обсипан със снежинки, които още се топяха в дългата му черна коса — отстъпи назад. Усмивката не слизаше от лицето му и вече се бе разтегнала чак до уши. С тая дълга коса и дебелите си очила приличаше на гениален математик или на сериен убиец. А всъщност беше дърводелец.
    — Рик е имал големи премеждия — обясни Джоунси. — Вчера се е изгубил и е прекарал нощта в гората.
    Бобъра продължи да се усмихва, но доби угрижен вид. Джоунси донякъде предчувстваше какво ще последва и много искаше приятелят му да не го казва — беше останал с впечатлението, че Маккарти е доста религиозен човек, на когото сквернословията хич няма да му допаднат — но, разбира се, да моли Бобъра да не говори мръсотии, е все едно да искаш вятърът да престане да духа.
    — Ама че гъзобрък! Пълен ужас! Сядай тука! Яж! И ти, Джоунси.
    — Тц, ти хапни. Нали тъкмо влизаш, сигурно си премръзнал.
    — Сигурен ли си?
    — Сигурен съм. Аз ще ти приготвя бъркани яйца. През това време Рик ще ти разкаже цялата история. — „Може пък на теб да ти се стори по-смислена отколкото на мен“ — мислено добави той.
    — Добре. — Бобъра си съблече якето (червено) и жилетката (оранжева, разбира се). Понечи да ги хвърли върху дървата за камина, после размисли. — Чакай, чакай, нося ти нещо, което може да ти потрябва. — Пъхна ръка дълбоко в джоба на пухеното яке, порови и измъкна книга с меки корици, която макар и доста поомачкана, беше цяла-целеничка. На корицата танцуваха дяволчета с тризъбци. „Малки грехове“ на Робърт Паркър. Това беше книгата, която Джоунси беше чел на платформата на дървото.
    Бобъра му я подаде с усмивка:
    — Спалния чувал го оставих, ама се притесних, че довечера може да не заспиш от вълнение кой е убиецът.
    — Нямаше нужда да се качваш. — Но за пореден път приятеля му го трогна както само той умееше. Поради обилния снеговалеж не вижда дали Джоунси е в чакалото на дървото, във всеки случай не е сигурен. Разбира се, могло е да извика, но за бобъра викането е недостатъчно, той държи да се увери с очите си.
    — За теб съм готов на всичко. — Настани се до Маккарти, който го зяпаше, сякаш бе невиждано и доста екзотично животинче.
    — Благодаря ти. Виж му сметката на тоя сандвич. Аз ще приготвя яйца. — Запъти се към кухнята, но изведнъж спря. — А Пит и Хенри? Мислиш ли, че ще берат ядове?
    Бобъра понечи да отговори, но в този миг нов порив на вятъра разлюля хижата, надавайки страховит вой в стрехите.
    — Е-е, малко снежец, к’во толкова — довърши, когато пронизителния вой утихна. — Ще се оправят. Виж, ако задуха баш севернякът и трябва пак да се излиза, работата става дебела. — Нахвърли се на сандвича, а Джоунси се върна в кухнята да забърка яйца и да стопли още една консерва супа. Чувстваше се по-спокоен в присъствието на бобъра, дори Маккарти не го притесняваше толкова. Истината е, че винаги се чувстваше по-добре, когато бобъра беше наоколо. Луда работа, но това беше самата истина.

4

    Докато изпържи яйцата и кипне супата, Маккарти си бъбреше с Бобъра, сякаш бяха приятели поне от десет години. Дори да се обиждаше от неспирния водопад комични простащини, които се сипеха от устата на събеседника му, вероятно чарът на Бобъра смекчаваше ефекта.
    „Няма обяснение — веднъж бе заявил Хенри. — Той си е чаровник, това е… човек не може да не го хареса. Затова леглото му не остава празно — и със сигурност не пленява жените с ослепителната си външност.“
    Джоунси занесе храната в дневната, полагайки усилия да не куца — удивително колко се усилва болката от лошото време, винаги бе смятал, че това са бабини деветини, но явно не е бил прав — и се настани на един стол до дивана. Маккарти очевидно се бе отдал на говоренето, вместо да се храни. Почти не беше докоснал супата, изял бе само половината сандвич.
    — Как се справяте, момчета? — Джоунси поръси яйцата с пипер и започна да се храни с желание — апетитът му като че се беше възвърнал с пълна сила.
    — Щастливи сме и доволни като дърти сводници — заяви Бобъра, но макар да бе жизнерадостен както всякога, Джоунси остана с впечатлението, че приятелят му е разтревожен, може би дори сериозно притеснен. — Рик ми разправя премеждията си. Все едно чета някой от разказите в списанията, дето се подмятаха при бръснаря, като бях хлапе. — Обърна се към Маккарти с неизменната си усмивка — такъв си е Бобъра, вечно усмихнат — и прокара ръка през гъстите черни кичури, които падаха на раменете му. — Дъртият Кастънгуей беше кварталният бръснар и така ме напраши с шибаните си ножици, че оттогава кракът ми не е стъпвал там.
    Маккарти се поусмихна, но не отвърна. Посегна към оставената половинка от сандвича, погледна я, после я върна в чинията. Червеното петно на лицето му пламтеше като жигосано. Междувременно Бобъра не спираше да мели, сякаш се страхуваше какво ли би казал Маккарти, ако случайно му се отдаде тази възможност. Навън снеговалежът и вятърът се усилваха и Джоунси се замисли за Пит и Хенри — сигурно пълзят по Просеката с раздрънкания скаут.
    — Не само, че едва не го е изяло нещо посреднощ — той мисли, че било мечка — ами си загубил и пушката. Чисто нова „Ремингтън“, първокласна изработка, направо се прости с нея.
    — Знам — вметна Маккарти. Страните му отново бледнееха и лицето му придобиваше призрачно оловен оттенък. — Дори не помня кога съм я оставил или…
    Изведнъж се разнесе приглушен стържещ звук. Джоунси почувства как косъмчетата на тила му настръхват и предположи, че някакво животинче се е заклещило в комина на камината. После проумя, че звукът идваше от Маккарти. Случвало му се беше да чува шумни или продължителни пръдни, но никога нещо подобно. Сякаш звукът продължаваше цяла вечност, макар че надали изминаха повече от две-три секунди. После ги връхлетя вонята.
    Маккарти изпусна лъжицата и почти с момински свян посегна към петното на лицето си.
    — О, Боже, извинете.
    — А, няма нищо, пусни си душата нашироко — моментално изръси Бобъра, но устата му се задвижи единствено по силата та дългогодишния навик — личеше, че също като Джоунси е поразен от вонята. Не беше познатата миризма на сяра, пораждаща смях, последван от театрално забелване на очи и размахване на длан пред носа с възклицанието: „О, Господи, кой пусна гълъбчето?“ Не беше и от онези, които смърдяха на блатен газ. Миризмата напомняше на дъха, който Джоунси долови, като посрещаше Маккарти, но сега беше по-силна — сякаш смесица от етер и презрели банани, като онази течност, дето се налива в карбуратора, когато температурите паднат под нулата.
    — Божичко, направо е отвратително — продължаваше да се тръшка Маккарти. — Много съжалявам.
    — Спокойно, няма нищо — промърмори Джооунси, но стомахът му се сви на топка като животинче, настръхнало в очакване на нападение. И той нямаше да довърши ранния обяд — няма начин, ако ще земята да се обърне. По принцип не се правеше на ощипан по отношение на пръдните, но тази наистина вонеше отвратително.
    Бобъра стана, отвори прозореца и заедно със снежната вихрушка в стаята нахлу божествено свеж въздух.
    — Не се коси, братче… ама к’ва сносна я докара. Какво си ял? Мармотски дарадонки ли?
    — Храсти, мъх и някакви други неща, не съм много сигурен — обясни Маккарти. — Бях гладен като вълк, нали разбирате, просто трябваше да хапна нещо, но не ги разбирам много тия работи, никога не съм чел Юъл Гибънс9… пък и беше тъмно. — Изрече последните думи, сякаш бе озарен от вдъхновение, а Джоунси потърси с поглед Бобъра да се увери дали и той разбира, че Маккарти лъже. Не знаеше какво е ял в гората, нито пък дали въобще е ял нещо. Просто търсеше правдоподобно обяснение за ненадейния гръмотевичен залп. И последвалата го воня.
    Надавайки задъхан вой, вятърът се изви в поредния си пристъп и нахлу през отворения прозорец с вихрушка от снежинки, но ако не друго, слава Богу, освежи въздуха в дневната.
    Ненадейно Маккарти се приведе толкова отривисто, сякаш бе движен от пружина, а като надвеси глава над коленете си, Джоунси бе готов да отгатне какво ще последва: сбогом, килимче, беше хубаво. Явно и Бобъра си помисли същото, защото бързо придърпа изпружените си крака, сякаш да не се изцапа.
    Но Маккарти не повърна, а от гърлото му се изтръгна протежно ръмжене — като от форсиран двигател. Очите му изхвръкнаха от орбитите си като стъклени топчета, а лицето му така се обтегна, че под ъгълчетата на очите му се образуваха сенки като два малки полумесеца. Стържещият грохот сякаш нямаше спиране, но когато най-сетне заглъхна, бръмченето на генератора зад къщата им се стори твърде гръмко.
    — Абе, чувал съм могъщи оригни, ама тая е златният медал на всички времена — коментира Бобъра. Изрече го с най-искрено уважение.
    Маккарти се облегна на дивана; бе затворил очи и стискаше зъби от срам, болка или едновременно от двете, както предположи Джоунси. Отново долови миризмата на банани и етер — активна миризма, сякаш от нещо, което тъкмо почва да се разваля.
    — Господи, много съжалявам — изрече гостът, без да отваря очи. — Цял ден съм така, от заранта. И стомахът пак ме заболя.
    Джоунси и Бобъра се спогледаха безмълвно и разтревожено.
    — Знаеш ли какво? — започна Бобъра. — Май най-добре да легнеш да поспиш. Сигурно цяла нощ не си мигнал, ослушвал си се за оная досадна мечка или Бог знае още какво. Сега си изтощен, измъчен и прочие. Ако се поопънеш и дремнеш няколко часа, после ще си свеж като репичка.
    Маккарти го изгледа с такава кучешка признателност, та Джоунси чак го хвана срам заради него. Все още беше блед като мъртвец, но ненадейно го обля пот — по челото и слепоочията му избиха едри капки, които се стекоха по лицето му като олио. Въпреки ледения въздух, който нахлуваше отвън.
    — Ами да, сигурно си прав. Уморен съм, това е то. И ме свива стомахът, но сигурно е от стреса. Пък и нали ядох какво ли не, разни храсти и просто… о, Боже мой, знам ли и аз. — Почеса се по лицето. — Много ли е грозно това нещо на лицето ми? Кърви ли?
    — Не — отвърна Джоунси. — Само е зачервено.
    Маккарти се изправи и олюля. Двамата мъже посегнаха да го хванат, но той се задържа на крака. Джоунси бе готов да се закълне, че заобленото коремче, което му се бе привидяло одеве, почти е изчезнало. Нима е възможно? Дали е изпуснал чак пък толкова много газове? Кой знае. Едно бе сигурно — че беше чул най-могъщата пръдня и най-страшната оригня на света, за които ще разправя с години: „Навремето всяка година през първата седмица от ловния сезон отивахме в хижата на Бобъра, та един ноемврийски ден — било е две хиляди и първа, когато беше голямата буря — се домъкна един заблуден тип…“ Да, хубава история ще се получи, хората ще се смеят на мощната пръдня и голямата оригня — хората винаги се смеят на подобни истории. Но в историята няма да се споменава как Джоунси за една бройка щеше да го застреля. Не, не, тази част ще я пропусне. Има си хас.
    Тази година в голямото легло спяха Пит и Хенри, затова Бобъра заведе Маккарти в съседната стая, където беше разквартируван Джоунси. Стрелна го с гузен поглед, но приятелят му само сви рамене. Довечера можеше да спи горе при него — колко са спали в едно легло като малки — пък и не беше много сигурен дали Маккарти ще съумее да се изкачи по стълбите. Потното му, оловносиво лице все повече го тревожеше.
    Джоунси бе от хората, които си оправят леглото, после го затрупват с вещи — книги, хартийки, дрехи, чанти, тоалетни принадлежности. Максимално бързо разтреби и отметна завивката.
    — Няма ли да пуснеш една вода, друже? — попита Бобъра.
    Маккарти поклати глава. Чистият син чаршаф сякаш го хипнотизира. Джоунси за пореден път бе поразен от стъкления блясък на оцъклените му очи, досущ като на препариран ловен трофей. Най-неочаквано пред погледа му изникна собствената му дневна в Бруклин — престижно градче в непосредствена близост с Бостън. Ръчно тъкани килими, мебели в ранен американски стил… а над камината е окачена главата на Маккарти. „Ударих го в Мейн — ще обяснява на гостите си, като прави коктейл. — Голямо парче, разфасован тежеше сто кила.“
    Затвори очи, а когато отново ги отвори, срещна тревожния поглед на Бобъра.
    — Сви ме хълбокът. Съжалявам. Господин Маккарти… Рик… сигурно ще искаш да си свалиш панталона и пуловера. И ботушите, разбира се.
    Гостът го изгледа замаяно, сякаш току-що ставаше от сън.
    — Разбира се. Има си хас.
    — Имаш ли нужда от помощ?
    — Не, за Бога. — Изглеждаше обезпокоен, развеселен или и двете едновременно. — Не съм чак толкова зле.
    — Е, Джоунси ще те наглежда.
    Бобъра се изниза и остави Маккарти да се съблича, като започна с пуловера. Отдолу носеше ловджийска риза на червени и черни карета, под която беше намъкнал фланела. Да, коремът му наистина не се очертаваше чак толкова под последния кат дрехи.
    Е, почти. Само преди час — напомни си той — бе сигурен, че якето на Маккарти е глава на елен.
    Рик седна на стола до прозореца да си събуе обувките и отново пусна газове — не толкова продължително, както одеве, но все така силно и шумно. И двамата си замълчаха, но миризмата беше толкова задушлива в тясното пространство, че на Джоунси едва не му призля.
    Маккарти изу ботушите си и ги изрита на дървения под, после се изправи и си разкопча колана. Тъкмо си събуваше джинсите, разкривайки ватираните дълги гащи, когато Бобъра се върна с керамичното цукало от горния етаж и го остави до леглото:
    — За всеки случай, ако такова… вземе да те напъва. Или ако най-изведнъж те потърсят по телефона за твоя сметка и трябва моментално да вдигнеш.
    Маккарти го изгледа с неразбиране, което доста притесни Джоунси — непознат човек насред стаята, която до преди миг бе негова, на вид като призрак, който му придаваше провисналото ватирано бельо. Болен непознат. Въпросът беше колко болен.
    — Ако не успееш да стигнеш до тоалетната — продължаваше да нарежда Бобъра. — Която впрочем е наблизо. Излизаш от стаята и веднага вляво, ама втората врата, запомни добре, втората. Ако забравиш и влезеш в първата, ще се изтропаш в скрина с чистите чаршафи.
    Джоунси с изненада установи, че се кикоти, без въобще да му пука за звуците, които издава — пронизителни и малко истерични.
    — Вече се чувствам по-добре — обяви Маккарти, но в гласа му нямаше и капчица искреност. Продължаваше да стърчи по долни гащи насред стаята като андроид, чиято електронна памет е заличена почти напълно. Не че одеве беше кой знае колко енергичен, но поне даваше някакви признаци на живот, които вече бяха изчезнали.
    — Хайде, Рик — внимателно го подкани Бобъра. — Легни да подремнеш. Да посъбереш силици.
    — Да, добре. — Седна на току-що опънатия чаршаф и с празен поглед погледна през прозореца. Джоунси имаше усещането, че неприятната миризма вече се е поразнесла, но може би беше свикнал с нея, както смрадта от клетката на маймуните в зоологическата градина престава да ти прави впечатление, ако се задържиш там. — Боже, вижте снега.
    — А-ха. Как е стомахът? — поинтересува се Джоунси.
    — По-добре. — Маккарти се обърна и го изгледа със сериозните очи на изплашено дете. — Съжалявам, че така се изпуснах одеве… никога не съм правил подобно нещо, дори в армията, където ни тъпчеха с боб… но вече съм по-добре.
    — Сигурен ли си, че няма да отскочиш до тоалетната, преди да си легнеш? — Джоунси имаше четири деца и зададе въпроса почти машинално.
    — Не. Ходих в гората, точно преди да ме откриеш. Благодаря ви, че ме приютихте. Благодаря и на двама ви.
    — Ох, мамо. — Бобъра неспокойно се размърда. — Всеки би го направил.
    — Може би. А може би не. В Библията се казва: „Ето, стоя на вратата и хлопам.“ — Вятърът се развилня още по-яростно и Бърлогата се разлюля. Джоунси зачака Маккарти да продължи — изглежда, искаше да каже още нещо — но онзи просто се просна на леглото и придърпа завивките.
    От дълбините на леглото изригна поредната продължителна, стържеща пръдня и Джоунси реши, че повече не издържа. Едно е да подслониш странстващ непознат, съвсем друго е търпеливо да стоиш под обстрела на газови бомби.
    Бобъра го последва и тихо затвори вратата на стаята.

5

    Джоунси понечи да заговори, но приятелят му поклати глава, направи му знак да мълчи и го отведе в кухнята в отсрещния край на голямата стая, отдалечавайки се максимално от Маккарти.
    — Братче, тоя се е замаял от болка — заговори той и под острия блясък на флуоресцентните кухненски лампи си пролича колко е разтревожен. Бръкна в широкия преден джоб на гащеризона си, извади клечка за зъби и я загриза. За три минути — времето, което е необходимо на страстен пушач да изсмуче една цигара — от клечката оставаха шепа фини тресчици. Джоунси не можеше да си обясни как зъбите (или стомахът) му издържат, но Бобъра го правеше открай време.
    — Надявам се, че грешиш, обаче… — Джоунси поклати глава. — Подушвал ли си подобна воня?
    — Не. Само че разваленият стомах далеч не му е единственият проблем.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Ами, той например смята, че днес е единайсети ноември.
    Джоунси въобще не можеше да проумее какво му говори Бобъра. На единайсети пристигнаха в Бърлогата със стария скаут на Хенри.
    — Бобър, днес е сряда, четиринайсето число.
    Бобъра кимна и се поусмихна, макар че изобщо не му беше до смях. Клечката — вече порядъчно надъвкана — току се претъркулваше от единия до другия ъгъл на устата му. — Знам, бе. И ти знаеш. А Рик не знае. Рик мисли, че днес е неделя.
    — Бобър, какво точно ти каза тоя? — Каквото и да му е казал, не ще да е било много — за колко се забъркват едни неща и се подгрява консерва супа. Това го накара да се замисли; докато слушаше Бобъра, пусна водата да измие няколкото чинии. Обичаше да лагерува в походни условия, но ненавиждаше мръсотията, за разлика от толкова много други мъже, които просто затъват в свинщина, като се намерят в гората, далеч от дома.
    — Каза ми, че е пристигнал в събота и прекарали неделята да поправят покрива, че бил протекъл. После вика: „Поне не наруших Божията заповед да не работя в неделя. Като се загубиш в гората, единственото, над което трябва да се работи, е да не се побъркаш.“
    — А-ха.
    — Според него днес е единайсети, но може би се е объркал с четвърти, защото е твърдо убеден, че днес е неделя. Не ми се вярва да се е лутал из гората десет дни.
    И на Джоунси не му се вярваше. А три дни? Звучеше по-достоверно.
    — Някак по се свързва с онова, което ми разказа.
    Подът изскърца, двамата се постреснаха и извърнаха погледи към вратата на малката спалня, която си оставаше затворена. Пък и тук подовете и стените винаги скърцаха, дори когато не духаше толкова силен вятър. Спогледаха се позасрамени.
    — Н-да, поизнервен съм — отбеляза Бобъра, сякаш е прочел мислите на Джоунси или ги е отгатнал по изражението му. — Братче, направо си е страшновато така да изникне от гората.
    — А-ха, така си е.
    — Тая пръдня гръмна, сякаш нещо му се е задръстило в задника и умира от задух.
    Бобъра се поизненада от думите си — както всеки път, като изтърси някоя смехория. Избухнаха в смях едновременно, вкопчиха се един в друг и гръмогласно се разкикотиха, стараейки се да не вдигат много шум, понеже не искаха бедният човечец да ги чуе, ако още е буден, и да се досети, че му се присмиват. Особено Джоунси адски трудно се удържаше, защото изпитваше нужда да разтовари — смехът му беше почти истеричен и той се запревива, като пръхтеше и се задъхваше, а от очите му рукнаха сълзи.
    Накрая Бобъра го сграбчи и го повлече навън. Застанаха на прага сред сипещия се сняг и най-сетне се разсмяха на воля, без да се притесняват от шума, заглушаван от бучащия вятър.

6

    Като се върнаха в хижата, ръцете на Джоунси така се бяха вкочанили от студ, че почти не усещаше парене от врялата вода, в която ги потопи, но поне беше изпуснал парата. Отново се запита какво ли правят Пит и Хенри и дали ще се завърнат благополучно.
    — Одеве спомена, че това се връзвало с нещо си — започна бобъра. Беше извадил нова клечка. — Какво по-точно?
    — Не знаеше, че се задава снежна буря. — Джоунси говореше бавно, стараейки се да си припомни точните думи на Маккарти. — „И това ми било ясно и хладно време като за сезона“ — май така се изрази. Което звучи логично, ако за последно е слушал прогнозата за единайсети или дванайсети. Защото вчера чак до късно следобед беше ясно, нали така?
    — А-ха, и шибано хладно време като за този сезон — съгласи се Бобъра, извади от чекмеджето под мивката избеляла кухненска кърпа на калинки и започна да подсушава съдовете. От време на време поглеждаше към затворената врата на спалнята. — И к’во друго каза?
    — Че били отседнали в Кинео.
    — В Кинео? Това е на седемдесет-осемдесет километра оттук. Абе тоя… — Бобъра извади клечката от устата си, огледа следите от зъбите си и я захапа от другия край. — О, ясно!
    — Именно. Няма начин да е изминал толкова път за една нощ, но виж, за три дни…
    — … и четири нощи — ако се е изгубил в събота следобед, това прави четири нощи…
    — Добре, и четири нощи. Значи, ако приемем, че се е движил право на изток през цялото време… — Джоунси изчисли, че това прави близо двайсет и пет километра дневно. — Изглежда постижимо.
    — Но как не е замръзнал? — Бобъра снижи глас и вероятно без да си дава сметка, буквално зашепна: — Верно, че има хубаво дълго яке и ватени гащи, ама след Халоуин по тия места нощем температурата спада до десет градуса под нулата. Кажи ми сега как е изкарал четири нощи в гората и не е умрял. Дори няма измръзвания, само тая гадост на лицето.
    — Не знам. Има още нещо. Защо брадата му не е пораснала?
    — А? — Бобъра зяпна. Клечката увисна от долната му устна. После колебливо кимна. — Н-да. Само е понабола.
    — На вид няма и един ден.
    — Сигурно се е бръснал, а?
    — Несъмнено. — Джоунси си представи как Маккарти, изгубен в гората, премръзнал, изплашен и гладен (не че имаше вид на изпосталял от глад, но това е съвсем отделен въпрос), всяка сутрин коленичи край някое поточе, разбива леда с тока на ботуша си, изважда ръждясалия „Жилет“ от… откъде? От джоба на ловджийското си яке ли?
    — Ама днеска си е изгубил самобръсначката, поради което му е набола брада. — Бобъра се усмихна, макар да не му беше до смях.
    — А-ха. Същевременно си е изгубил пушката. Видя ли му зъбите?
    Бобъра направи учудена гримаса, сякаш искаше да каже „Сега пък какво?“
    — Е, това нищо не е. И при мене два-три дезертираха, та имам изкуствени. — Бобъра отвори уста и му показа левия си венец, а Джоунси си помисли, че тази гледка спокойно можеше да му се спести. — Виии-аааш ли? Еа ааам оо-заад.
    Джоунси поклати глава. Случаят беше друг.
    — Този човек е адвокат… постоянно е пред хора и външният вид е част от професията му. Той дори не знаеше, че зъбите му са паднали. Кълна ти се.
    — Да не намекваш, че е бил изложен на някакво радиоактивно лъчение или друга подобна дивотия? — неспокойно попита Бобъра. — От радиоактивното облъчване зъбите ти окапват, навремето гледах такъв филм. Като ония ужасии, дето са ти любимите. Нали не е това, а? Може би и червеното петно е от радиацията.
    — А-ха, облъчен е бил от експлозията на атомна електроцентрала в Марс Хил — отсече Джоунси, но озадачената физиономия на Бобъра го накара на мига да съжали за шегата. — Бобър, от радиацията окапва косата.
    Погледът на приятеля му се проясни.
    — Да, бе, верно. Оня човек във филма накрая беше плешив като Тели Еби-го-де11, дето играеше ченгето в оня телевизионен сериал. — Пауза. — И накрая умря. Оня във филма, де, не Тели, въпреки че сега като се замисля…
    — Тоя има достатъчно коса — прекъсна го Джоунси. Оставиш ли Бобъра да се отклони от допирателната, няма връщане. Направи му впечатление, че в отсъствието на неканения гост никой не го нарича „Рик“ или дори „Маккарти“. Просто „тоя“, сякаш подсъзнателно го омаловажаваха, превръщайки го в нещо по-общо, сякаш не би имало чак толкова огромно значение, ако… ами, ако.
    — Да, бе, да. Има. Адски много коса има.
    — Сигурно е получил амнезия.
    — Може, но си спомня кой е, с кого е би и прочие. Братче, ама как наду тромпета, а? А вонята? Досущ като етер!
    — А-ха. Все си мисля за онази течност за карбуратора. При диабетиците се получава така, като им се повиши кръвната захар. Четох го в едно криминале, май.
    — И миришеше на антифриз ли?
    — Не помня.
    Известно време се гледаха безмълвно, заслушани във вятъра. На Джоунси му мина през ума да разкаже на бобъра за светкавицата, която оня бил видял, но се въздържа. Няма смисъл да се прекалява.
    — Като се наведе, имах чувството, че дере лисици. А ти?
    Джоунси кимна.
    — Ама никак не изглежда добре, хич даже.
    — Никак.
    Бобъра въздъхна, хвърли в боклука клечката и погледна през прозореца — снеговалежът съвсем се беше усилил, от небето се сипеха цели парцали. Прокара длан през косите си. — Братче, ще ми се Пит и Хенри да бяха тук. Особено Хенри.
    — Бобър, Хенри е психиатър.
    — Знам, ама все пак е нещо като лекар… а нашият… гост комай има нужда от доктор.
    Хенри действително беше доктор — преди да вземе психиатърската тапия, беше учил медицина, естествено — но (поне доколкото на Джоунси му беше известно) цял живот беше работил като психотерапевт. Естествено разбра какво искаше да каже Бобъра.
    — Още ли мислиш, че ще успеят да се доберат дотука?
    Бобъра въздъхна.
    — Преди половин час бях готов да се закълна, ама гледай как заваля. Мисля, че ще успеят. — Отправи му сериозен поглед, в който не бе останала и следа от обичайния жизнерадостен дух на Бобъра Кларъндън. — Надявам се, че ще успеят.

Трета глава
Вехтият скаут на Хенри

1

    Докато шофираше към Бърлогата ред снежната виелица и следеше с поглед светлините на фаровете, които сякаш прокопаваха тунел по Просеката, Хенри отново обмисляше как да го направи.
    Разбира се, можеше да използва „Изборът на Хемингуей“ — навремето в Харвард бе писал курсова работа, в която му бе дал това название — може би още тогава го е приемал в личен план, не като задължително задание. При избора на Хемингуей се използва ловна пушка, а сега такава му се намираше под ръка… не че би го направил тук, пред другите. Четиримата бяха прекарали славни времена в бърлогата и няма да е честно да го извърши тук. Ще оскверни това място за Пит и Джоунси… както и за Бобъра, може би за него най-вече, което няма да е редно. Но ще бъде скоро, чувстваше как се задава също като кихавица. Нелепо е да се сравнява самоубийството с кихавица, но в крайна сметка сигурно се свежда до нещо подобно. Апчих!, а после здравей, мрак, стари мой приятелю.
    При избора на Хемингуей се събуват обувката и чорапът. Прикладът се подпира на пода. Цевта се пъха в устата. Палецът на крака се поставя на спусъка. „Да не забравя още нещо — мислено отбеляза Хенри, но в този миг задницата на джипа поднесе и той побърза да изправи волана — коловозите го улесниха; всъщност пътят представляваше две дълбоки бразди, утъпкани от влекачите през лятото. — Ако се прави по този начин, предварително се пие очистително и се пристъпва към същинското действие, едва когато червата ти се изпразнят — няма смисъл да създаваш допълнителни неприятности на хората, които ще те открият.“
    — Няма да е зле да понамалиш — обади се Пит. Стискаше между коленете си наполовина изпита кутийка с бира, но от една нямаше да миряса. Изпие ли още три-четири обаче, и със сто да кара Хенри, Пит ще си седи кротко и ще припява на тия шибаните Пинк Флойд. Вероятно спокойно може да вдигне сто, най-много да украси предната броня с още някоя гънка. Стъпиш ли веднъж в коловозите на Просеката, дори да са запълнени със сняг, все едно се движиш по релси. Което няма да продължи дълго, ако снеговалежът продължи със същото темпо, но за момента положението беше под контрол.
    — Не бери грижа, Пит — всичко е тип-топ.
    — Искаш ли бира?
    — Не пия, когато шофирам.
    — Даже и тука, в Западна Галошия ли?
    — После.
    Пит млъкна и остави Хенри да следва лъча на фаровете, пронизващ снежната завеса. Оставяйки го насаме с мислите му, в които очевидно копнее да се оттегли. Все едно имаше ранички в устата — непрекъснато ги изследва с връхчето на езика.
    Може и да са сънотворни. Или по старата изпитана схема нахлузваш найлонов плик на главата и лягаш във ваната. Би могъл да се удави. Или да се хвърли от последния етаж на висока сграда. Куршум в ухото е несигурна работа — шансът да се събуди парализиран е прекалено голям — също и прерязването на вените, то е за хора, които само тренират, но виж, японците имаха една техника, която Хенри намираше за много интересна. Слагаш си примка на врата. На другия край връзваш голям камък. Поставяш го на стол. Сядаш и се подпираш на облегалката, за да не паднеш назад. После прекатурваш стола и камъкът пада. Смъртта настъпва в разстояние от три до пет минути, а усещането наподобява заспиване. Постепенно пред очите ти се спуска черна завеса — здравей, мрак, стари мой приятелю. Най-големият майтап е, че го бе прочел не другаде, а в криминале за детективката Кинси Милхоун12, една от любимите героини на Джоунси — направо умираше за криминалета и филми на ужасиите тоя човек.
    Като цяло предпочитанията на Хенри клоняха към избора на Хемингуей.
    Пит довърши първата бира, отвори следващата кутийка — изглеждаше значително по-доволен от живота — и попита:
    — Какво мислиш по въпроса?
    Хенри се почувства така, сякаш го повикаха от друга вселена — онази, в която живите всъщност искат да живеят. Хвана го яд, както се случваше напоследък. Но е важно никой от тях да не заподозре, а напоследък имаше чувството, че Джоунси вече подушва нещичко. Може би и Бобъра. Понякога умееха да надникват в съзнанието на хората. Пит нямаше и представа, но може да изтърси нещо пред останалите — да речем: „Ама колко замислен е станал дъртият Хенри, сякаш го мъчи нещо, при това бая сериозно“ — което не бива да се случва. Това беше последният ловен поход, в който участваха четиримата — старата банда от Канзас Стрийт, Пурпурните пирати, както се бяха кръстили, когато бяха в трети и четвърти клас — и му се искаше да прекарат хубаво. Предпочиташе да останат потресени, като научат — дори Джоунси, който открай време умееше да чете мислите му. Да кажат, че въобще не са подозирали. По-добре така, отколкото да седят с наведени глави, да не смеят да се спогледат, да се винят, че е трябвало да се досетят, да забележат признаците и да се намесят. Затова той се върна в другата вселена, симулирайки интерес съвсем убедително. Кой би го изиграл по-добре от един психотерапевт?
    — По кой въпрос?
    — За Гослин, глупи — забели очи Пит. — За всички ония работи, дето ни ги наговори дъртия Гослин.
    — Питър, не случайно го наричат стария Гослин. Той е най-малко на към истерия. — Скаутът (и той не беше първа младост, скоро щеше да превърти километража за втори път) излезе от коловозите и моментално поднесе. Хенри изправи волана и едва не се разсмя, когато Пит изпуска кутийката с бира и ревна:
    — Оох! Къде гледаш, бе, мамка му!
    Отпусна газта, докато джипът се върна в коловозите, после нарочно натисна педала до дупка. Задницата отново поднесе, този път в обратна посока, и Пит пак се развика. Хенри отпусна газта, автомобилът за пореден път се върна в коловозите и се понесе гладко като по релси. Изглежда, едно от предимствата на решението да сложиш край на живота си е, че повече не се косиш за дреболии. Светлините на фаровете сякаш прорязваха измамливата белота на деня, в която затанцуваха милиарди снежинки, всяка различна от останалите, ако се вярва на общоприетата мъдрост.
    Пит вдигна кутийката от пода (само няколко капки бира бяха плиснали навън) и се потупа по гърдите:
    — Не караш ли бързичко?
    — Само ти се струва — отвърна приятелят му и продължи, сякаш колата изобщо не беше поднесла (а тя поднесе) и това въобще не бе прекъснало хода на мислите му (ни най-малко): — Груповата истерия е най-често срещаното явление сред най-възрастните и най-младите. Явлението е подробно документирано както в нашата област, така и в намиращото се в най-близко съседство езическо учение, наречено социология.
    Погледна към таблото и установи, че се движи с петдесет и пет, което — предвид на метеорологичните условия — наистина бе малко бързичко. Намали и попита:
    — Така по-добре ли е?
    Пит кимна:
    — Виж, не ме разбирай погрешно, ти си гениален шофьор, но, братче, погледни какъв сняг вали. А и тия провизии. — Посочи двете торби и двете кутии на задната седалка. — Остави кренвиршите, ами това бяха последните три кутии макарони със сирене „Крафт“. Бобъра не може да живее без тях, както знаеш.
    — Знам. И аз ги обичам. Помниш ли оная история със сатанинската секта в щата Вашингтон, дето гръмна по вестниците в средата на деветдесетте години? Замесени бяха няколко възрастни хора, които живеят с децата си — в единия от случаите с внуците си — в две градчета южно от Сиатъл. Смяташе се, че масовите сигнали за сексуално насилие в дневните центрове за социални грижи очевидно са били подадени от тийнейджъри на полудневна работа в подобни институции в Делауер и в Калифорния и са били фалшива тревога. Възможно е да е било съвпадение, или пък е бил назрял моментът подобни истории да се приемат насериозно, а девойките просто са доловили общата нагласа.
    Думите стройно се редяха, сякаш имаха значение. Той говореше, а приятелят му слушаше, занемял от възхита, и никой (най-малко Пит) не би заподозрял, че в същия този миг Хенри мисли за пушката, въжето, газта, сънотворните. Мислите му бяха като запис на касета, а езикът му е касетофонът.
    — В Сейлъм — продължи — старците и младите момичета се обединяват в истерията си и voila, Сейлъмските съдебни процеси срещу вещиците13.
    — С Джоунси гледахме филма. Играеше Винсънт Прайс14. Изкара ми акъла.
    — Вярвам ти — отвърна Хенри и се засмя. В кратък миг на полуда помисли, че Пит говореше за „Лов на вещици“15. — А кога истеричните идеи намират най-голям отзвук? Когато зърното е прибрано и наближава зимата, разбира се — тогава има предостатъчно време да се разказват истории и да се пакости. В Уиначи, щата Вашингтон, били основали сатанинска секта, членовете на която извършвали жертвоприношения на деца в гората. В Сейлъм пък плъзнали вещици. А в Джеферсън Тракт, където се намира единственият и неповторим „Селски супермаркет на Гослин“, в небето блуждаят странни светлини, изчезват ловци и се провеждат военни маневри. Да не говорим за чудатата червена растителност по дърветата.
    — Абе, не знам за хеликоптерите и военните, ама бая хора са видели светлините и сега щели да събират на извънредно събрание жителите на града. Старецът Гослин ми го каза, докато ти избираше консервите. А ония от Кинео наистина са изчезнали. Това не ти е истерия.
    — Позволи ми накратко да изтъкна четири съображения. Първо, в Джеферсън Тракт не може да се свика събрание на жителите на града, защото такъв не съществува — дори Кинео е само район с оскъдно население, разпръснато из цялата му територия. Второ, събранието ще се проведе около старото кюмбе на Гослин и половината от присъстващите вече ще са се налели с ментовка и бренди.
    Пит злобно се изкикоти.
    — Трето, с какво друго да се занимават? И четвърто — що се отнася до ловците — или им е писнало да се правят на ловци и са отпрашили за вкъщи, или са решили да забогатеят в казиното в индианския резерват.
    — А, мислиш ли? — Пит бе покрусен и в прилив на нежни чувства Хенри го тупна по коляното:
    — Не бой се, светът е пълен със странности. — Ако светът наистина бе пълен със странности, Хенри надали би бил толкова нетърпелив да го напусне, но ако има нещо, което психиатрите умеят (като изключим писането на рецепти за илачи против нервно разстройство), то е да изричат лъжи.
    — Абе, да изчезнат четирима ловци едновременно ми се струва, меко казано, странно.
    — Нищо подобно — засмя се Хенри. — Един да изчезне е много по-странно. Но четирима? Просто са офейкали заедно, бъди сигурен.
    — Колко остава до бърлогата, Хенри? — Което в превод означаваше: „Имам ли време за една бира?“
    Хенри беше занулил километража на тръгване от Гослин — стар навик още от времето, когато работеше към щатската администрация на Масачузетс: тогава им плащаха по осем цента на километър и такса за всеки записан психотичен геронтологичен пациент. Разстоянието от магазина до хижата се помнеше лесно — 33,3 километра, а в момента километражът сочеше, че са изминали 20,37 километра, което означаваше…
    — Гледай! — изкрещя Пит и Хенри мигновено вдигна поглед към пътя.
    Скаутът тъкмо беше прехвърлил хълма, който бе обрасъл с дървета. Тук снежната завеса беше почти непрогледна, но Хенри караше на дълги светлини и ясно различи човека, седнал насред пътя на трийсет метра пред тях — човекът носеше вълнено яке, оранжева жилетка, която усилващият се вятър развяваше като наметалото на Супермен, и руска кожена ушанка. На шапката бяха привързани оранжеви панделки, които също се развяваха и напомняха на Хенри на флагчетата, които понякога опъваха на връв над паркингите за коли втора употреба. Човекът се беше настанил на средата на пътя като индианец, който се кани да запали лулата на мира, и въобще не помръдна, когато фаровете го осветиха. За миг Хенри срещна очите му — широко отворени, изцъклени и празни — и си рече: „Сигурно и аз ще гледам така, ако не внимавам и издам мислите си.“
    Нямаше време да спре, особено в тоя сняг. Рязко извърна волана надясно и джипът отново излезе от коловозите. За миг той видя пребледнялото безизразно лице и си помисли: „По дяволите! Жена!“
    Като излезе от коловозите, скаутът веднага поднесе. Този път Хенри изви волана на другата страна, подхващайки посоката на колелата, знаейки, но без да го мисли (нямаше време за мислене), че това е единственият шанс да не прегази жената. При това доста нищожен.
    Пит изкрещя, а с периферното си зрение Хенри забеляза как приятелят му вдига ръце пред очите си, сякаш да се защити. Скаутът щеше всеки миг да се преобърне и той изви волана в обратна посока, опитвайки се да овладее пързалящия се джип поне дотолкова, че да не размаже със задницата главата на жената. В продължение на три секунди джипът се плъзгаше по заснежения път, обърнат напряко — благодарение на Хенри Девлин, както и на бурята. Снегът се вихреше около скаута като фина мъгла; за миг фаровете озариха прегърбените под снега ели, превръщайки ги в танцуващи точици. Три секунди — не повече — но бяха достатъчни. Хенри видя как седналата жена ги подмина, сякаш се движеше, само дето тя не помръдна… дори когато задната броня на скаута се размина на милиметри от главата й.
    „Не улучих! — помисли си Хенри. — Не я улучех, кучката проклета!“ В този миг съвсем изгуби контрол над джипа, който се наклони силно. Корпусът завибрира, когато скаутът се върна в коловозите, но този път напряко. Сякаш продължаваше да се мъчи да се обърне в обратната посока — „Задните отпред!“, както скандираха едно време, като ги строяха в редица в училище — но в същия миг се натъкна на камък или може би паднало дръвче; отекна силен трясък, колата започна да се преобръща, отначало на дясната страна (стъклата се раздробиха на блестящи трошици), накрая се приземи на покрива си. Коланът на Хенри се откъсна, той политна и воланът се заби в тестисите му, предизвиквайки мигновена, оловнотежска болка. Превключвателят на мигачите се вряза в бедрото му; рукна кръв, която обагри джинсите му. „Червеното вино вече се лее!“ — както казваха едновремешните коментатори на боксови мачове. Пит крещеше и едновременно надаваше страховити писъци.
    Двигателят продължи да работи още няколко секунди, после гравитацията си свърши работата и машината спря. Скаутът се превърна в коруба, прекатурена на пътя; колелата продължаваха да се въртят, а фаровете осветяваха клоните, увиснали под тежестта на снега.

2

    По-късно Хенри разговаря с Джоунси за катастрофата надълго и нашироко (по-скоро го слушаше — терапията представлява творческо слушане), и знаеше, че Джоунси не помни какво се е случило в момента на удара. Самият той не загуби съзнание нито за миг след преобръщането на колата и веригата на спомените остана непрекъсната. Спомняше си как се мъчеше със закопчалката на колана — единственото му желание беше да се отърве от проклетото нещо, а в това време пит виеше, че си бил счупил крака, шибаният му крак бил счупен. Помнеше упоритото вууп-шуп вууп-шуп на чистачките и светлините на таблото, които сякаш се бяха преобърнали. Намери закопчалката, изпусна я, пак я напипа и освободи долната част на колана. Непохватно се сгромоляса, разбивайки пластмасовото капаче на лампичката на тавана.
    Заопипва за дръжката, намери я, но не можа да отвори вратата.
    — Кракът ми! Братче, проклетият ми крак!
    — Млъквай! — сряза го Хенри. — Нищо ти няма! — Говореше така, сякаш знаеше. Напипа отново дръжката, дръпна я с все сила, но нищо не последва. Най-сетне проумя какво става — колата беше наопаки и той дърпаше в погрешна посока. Натисна обратно, в този миг оголената крушка блесна право в очите му, а вратата се отвори. Блъсна я с длан, сигурен, че резултат няма да последва — рамката сигурно се е огънала и ако се отвори и двайсет сантиметра процеп, пак добре.
    Но вратата изскърца и в миг в лицето го блъсна вихрушка от ледени снежинки. Натисна по-силно — този път с рамо — и чак когато освободи крака си от волана, разбра, че е бил заклещен. Той описа почти пълно кълбо назад и внезапно чаталът му се озова пред очите му, сякаш се мъчеше да целуне пламналите си топки, че да му мине по-бързо. Диафрагмата му се притисна и за секунда затрудни дишането му.
    — Хенри, помогни ми! Затиснат съм! Затиснат съм, мамка му!
    — Чакай малко. — Гласът му беше страшно писклив, и като че ли беше чужд. Горната част на крачола му вече потъмняваше от кръвта. Свистенето на вятъра в елите създаваше убедителна илюзия, че се намират в личната пералня „Електролукс“ на Господ.
    Сграбчи дръжката, благодарейки се, че бе решил да кара с ръкавици, и натисна с все сила — трябваше да се измъкне навън, трябва да облекчи натиска върху диафрагмата.
    Отначало не успя, и в следващата секунда изхвърча като тапа. Остана да лежи, като дишаше тежко и се взираше с сипещия се сняг. Не забеляза нищо странно по небето — бе готов да се закълне върху цяла купчина Библии. Виждаха се единствено сивите кореми на облаците и психеделичният снеговалеж.
    Пит непрестанно го викаше, в гласа му се долавяше нарастваща паника.
    Хенри се претърколи, надигна се на колене и със залитане се изправи на крака. За миг устата на място, поклащайки се под напора на вятъра, да види дали пострадалият му крак няма да се подвие и той отново да падне в снега. После, накуцвайки, заобиколи преобърнатата кола да види какво да прави с Пит. Пътьом хвърли един поглед на жената, заради която бяха катастрофирали. Елечето й се развяваше и плющеше. Както и панделките на шапката й, тя не се обърна, все така вперила поглед в пътя към магазина на Гослин, без никаква промяна от одеве, когато изникнаха иззад височината и я видяха за пръв път. Криволичещата следа от автомобилната гума в снега минаваше на трийсет сантиметра от изпружения й крак и Хенри въобще не можеше да си обясни как не са я видели.
    — Хенри! Хенри, помогни ми!
    Забърза, пързаляйки се в пресния сняг, и заобиколи откъм дясната врата. Беше заклещена, но той коленичи, дръпна я с две ръце и успя да я открехне. Сграбчи Пит за рамото и го дръпна. Не помръдваше.
    — Разкопчей си колана, Пит.
    Пит затърси закопчалката, която му беше пред очите. Бавно и внимателно, с ангелско търпение (сигурно бе изпаднал в шок), Хенри освободи колана и приятелят му се стовари върху тавана на купето. Нададе изненадан писък, в който се примесваше болка, и с много мъка, бутане и дърпане изпълзя през открехнатата врата. Хенри го сграбчи под мишниците и го издърпа назад. Двамата паднаха в снега и Хенри бе обзет от тъй силно и ненадейно усещане за déjè vu, че му се зави свят. Не си ли играеха така като малки? Разбира се. Например когато учеха Дудитс да прави снежен човек. Някой започна да се смее и доста го подплаши. После разбра, че е самият той.
    Целият в сняг, Пит се надигна и седна, втренчил в него неразбиращ яростен поглед.
    — Мамка му, на какво толкова се хилиш?! Тоя задник едва не ни претрепа. Ще го удуша тоя кучи син!
    — Не сина, а самата кучка — обясни Хенри и така се разхили, че се запита дали Пит въобще разбира какво му говори — особено в тоя вятър, но на кой му пука. Сигурно никога не се беше чувствал толкова прекрасно.
    Пит се опита да се изправи и непохватно залитна — точно както Хенри, който тъкмо се канеше да изтърси някоя мъдра забележка как приятелят му се движи завидно добре за човек със счупен крак — когато онзи се тръшна на земята и нададе писък. Хенри застина до него и заопипва крака му. На пръв поглед нищо му нямаше, но кой може да определи със сигурност през два ката дрехи?
    — Е, не е счупен — обясни Пит, който едва говореше от болка. — Прецака се като едно време, когато играех футбол. Къде е тя? Сигурен ли си, че е жена?
    — Да.
    Пит се изправи и закуцука покрай джипа, придържайки коляното си.
    — Ами най-добре да е куца или сляпа, тогава, само това мога да кажа. Иначе така ще й наритам задника, оттук чак до Гослин!
    — Питър, да не й направиш нещо! — извика той, подозирайки, че ефектът от строгия тон се разваля от налудничавия му смях.
    — Няма, стига да не ме напсува. — Вятърът върна отговора при Хенри и тъй като му прозвуча като изказване на префърцунена дърта кикимора, едва не припадна от смях. Смъкна си джинсите и дългите долни гащи и по боксерки се наведе да огледа раната на бедрото си.
    Установи наличието на плитка драскотина с дължина десетина сантиметра. Кръвоизливът беше доста силен — раната продължаваше да кърви — но не изглеждаше много дълбока.
    — Абе ти к’во точно си мислиш, че правиш? — изрева Пит иззад колата, чиито чистачки продължаваха да се движат насам-натам по стъклото. И макар че гневната тирада на приятеля му бе изпъстрена с цинизми (повечето от които Бобърови измислици), Хенри не можеше да се отърси от усещането, че слуша превзета възрастна учителка, което отново го накара да се разсмее, докато си вдигаше панталоните.
    — Ама, краво, к’во си седнала на средата на шибания път посред шибания сняг, ма? Да не си пияна? Или си друсана? Ай, ще ти се невиди и тъпата мръвка! Ало, каже нещо! Едва не ни уби, ма, и можеш поне да… ООХ!
    Хенри изникна иззад катастрофиралата машина тъкмо навреме да види как Пит се строполи до госпожа Буда. Сигурно пак му се беше схванало коляното. Тя въобще не го погледна. Оранжевите панделки на шапката й се развяваха. Клепачите й не трепваха и снежинките спокойно кацаха и се топяха върху облещените й очи — и въпреки всичко у Хенри се събуди професионално любопитство. На какво ли са се натъкнали?

3

    — Оох, мътните го взели, как ме БОЛИИИИ!
    — Как си? — попита Хенри и пак се разхили. Егати тъпия въпрос.
    — Добре ли ти изглеждам, психар такъв? — сепна се Пит, но когато Хенри се наведе, го отпъди с ръка. — Остави, оправих се, вече почна да ме отпуска. По добре я виж тая принцеса. Гледай я как е седнала.
    Хенри се отпусна на колене пред жената, потръпвайки от болка — боляха го не само краката, но и рамото, а вратът му запрашваше да се схване — но продължаваше да се кикоти.
    Непознатата далеч не беше красива девойка, изпаднала в беда. Беше поне на четирийсет, едро сложена. Макар канадката й да бе доста плътна, с кой знае колко пласта дрехи отдолу, предницата беше видимо издута, издавайки природна надареност, изискваща оперативна намеса. Косата, която се развяваше изпод ушанката, нямаше вид да е оформена в елегантна прическа. Хенри си помисли, че спокойно може целият да се напъха в крачола на джинсите й. Първата дума, която му хрумна, беше „селянка“ — от онези, дето ще ги видиш да простират прането в обсипания с разхвърляни играчки заден двор на жилището-каравана, а от транзистора, поставен на перваза на отворения прозорец блее Гарт или Шаная… или пък ще ги срещнеш на покупки при Гослин. Оранжевите панделки подсказваха, че може би е ловджийка, но ако е така, къде й е пушката? Може би е затрупана под снега. Изцъклените й очи бяха тъмносини и съвършено безизразни. Хенри се огледа за следи от стъпки, но не забеляза абсолютно нищо. Несъмнено вятърът ги е заличил, но пак си беше доста зловещо — ами ако е паднала от небето?
    Той си свали ръкавицата и щракна с пръсти пред втренчения й поглед. Тя премигна. Не беше кой знае какво, но все пак бе някакъв признак на живот, предвид факта, че джипът я беше подминал на сантиметри, а тя въобще не трепна.
    — Хей! — кресна в лицето й. — Хей, ела на себе си! Ела на себе си!
    Отново щракна с пръсти, почти без да ги усеща — кога стана толкова студено? „Добре сме се подредили, дума да няма“ — мислено отбеляза.
    Жената се оригна. Звукът беше изненадващо силен сред воя на вятъра и преди дъхът й да се разсее, Хенри долови някаква особена миризма, едновременно тръпчива и остра — напомняше медицински спирт. Непознатата се поразмърда и се намръщи, след това пусна продължителна пръдня, която звучеше като раздиране на чаршаф. „Сигурно това е местният ритуал за поздрав“ — рече си той, от което пак го напуши смях.
    — Майко мила — изломоти Пит почти в ухото му. — Тая май си раздра гащите. Какво си пила, ма, „Престън“ ли? — после се обърна към Хенри. — Пила е нещо, за Бога, и ако не е антифриз, аз съм бабуин.
    И Хенри надуши специфичната миризма.
    Жената изведнъж извърна глава и срещна погледа на Хенри. Бе потресен от болката, която излъчваха очите й.
    — Къде е Рик? — попита. — Трябва да намеря Рик… само той остана. — Лицето й се изкриви в страховита гримаса, която разкри зъбите й — наполовина липсваха. Оставащите стърчаха като колци на порутена ограда. Пак се оригна и този път миризмата беше толкова силна, че очите им се насълзиха.
    — Леле, майко! — буквално изкрещя Пит. — Какво й е на тая?
    — Не зная.
    Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че очите й отново угаснаха, както и че се намираха в безизходица. Ако беше сам, може би щеше да седне до жената и да я прегърне — изход далеч по-интересен и уникален от избора на Хемингуей. Но трябваше да мисли за Пит — Пит още не беше преминал терапията за лечения на алкохолици, което беше неизбежно.
    Освен това го глождеше любопитство.

4

    Пит седеше в снега и масажираше коляното си, втренчил очаквателен поглед в Хенри — което беше съвсем естествено, тъй като Хенри често беше генераторът на идеите в тяхната четворка. Нямаха водач, но още когато бяха в прогимназията, той най-много се доближаваше до тази роля. Жената пък отново бе зареяла поглед в снега.
    „Спокойно — рече си Хенри. — Просто поеми дълбоко въздух и се успокой.“
    Подчини се на собствената си команда и се почувства по-добре. А сега е време да обърне внимание на жената. Няма значение какво прави тук или защо като се оригва, вони на разреден антифриз. Какво се случва с нея в този миг?
    Очевидно беше в шок, и то в такава тежка форма, сякаш беше изпаднала в кататония — въобще не беше помръднала, когато скаутът профуча край нея на един повей разстояние. Но все пак не се беше вглъбила чак толкова в себе си, че дразнителите да не достигат до подсъзнанието й — реагира на щракването с пръсти и дори проговори. Питаше за някакъв тип на име Рик.
    — Хенри…
    — Мълчи за малко.
    Отново си свали ръкавиците, изпъна ръце пред лицето й и отново плесна длани. Стори му се, че звукът ще се изгуби сред воя на вятъра, но тя отново примигна.
    — Изправи се!
    Хенри пое ръцете й, скрити в ръкавици, и доста се окуражи, когато пръстите й инстинктивно се вкопчиха в дланта му. Приведе се към лицето й, долавяйки подобната на етер миризма. Дъхаш ли така, със сигурност не си добре.
    — Изправи се! Изправи се на крака! С мен! На три! Едно, две, три!
    Стана, без да изпуска ръцете й. Тя също се изправи, при което коленете й изпукаха и отново се оригна. Освен това пусна газове. Шапката й се беше килнала на една страна и закриваше окото й. Тя не посегна да я нагласи и Хенри подкани Пит:
    — Оправи й шапката.
    — А? — И той се беше изправил, но се олюляваше.
    Пит предпазливо се пресегна и изпълни нареждането. Жената леко се олюля, намръщи се и отново пръдна.
    — Много благодаря — сопна се Пит. — Бяхте чудесна публика, лека нощ.
    Непознатата политна, Хенри я хвана по-здраво.
    — Ходи! — отново кресна в лицето й. — Тръгваш с мен! На три! Едно, две, три!
    Тръгна заднишком към задницата на скаута. Жената се взря в него и той се опита да задържи погледа й, без да поглежда Пит — не можеше да рискува да я изпусне — му заповяда:
    — Хвани ме за колана и ме води.
    — Къде?
    — От другата страна на скаута.
    — Не знам дали ще мога да…
    — Хайде, Пит, трябва!
    Приятелят му се поколеба, после посегна под якето му, затърси колана под многото дрехи и най-сетне го откри. Тримата бавно закрачиха по тесния път в индианска нишка, прекосявайки втренчената жълта светлина на фара. От другата страна на преобърнатия автомобил поне бяха на завет.
    Жената рязко издърпа ръце и се наведе с отворена уста. Хенри отстъпи, тъй като не искаше да се изцапа, като й дойде… но вместо да повърне, тя отново се оригна. И както си беше наведена, пак изпусна газове. Хенри бе готов да се закълне, че никога не е чувал подобно нещо в никое отделение в цял Западен Масачузетс. Задържа се обаче на крака, пръхтейки като кон през носа.
    — Хенри. — Гласът на Пит бе прегракнал от ужас, страхопочитание или и двете. — За Бога, виж.
    Взираше се в небето, а ченето му беше увиснало до гърдите. Хенри проследи погледа му и буквално не повярва на очите си. Над ниските облаци плуваха ярки светлини, на брой десетина. Хенри присви очи да ги разгледа. Мина му през ума дали не са прожектори на холивудска премиера, но, разбира се, в гората няма подобни прожектори, а дори да имаше, щяха да се виждат и самите лъчи, които се издигат към небето в падащия сняг но източникът на светлините се намираше над облаците, а не под тях. Те се разместваха напред-назад, на вид съвсем произволно, и Хенри усети как го обзема атавистичен смях… който се надигаше в душата му от дълбините на съзнанието. Полазиха го ледени тръпки.
    — Какво е това? — изхленчи Пит. — За Бога, Хенри, какво е това?
    — Не…
    Жената вдигна глава, видя танцуващите светлини и взе да надава толкова пронизителни писъци, че на Хенри му идеше да запищи, като я слушаше:
    — Върнаха се! Върнаха се! Върнаха се!
    После закри очи и опря челото в предната гума на скаута. Млъкна и застена, като че бе уловена в капан и нямаше никаква надежда да се освободи.

5

    За неизвестен период от време (може би не повече от пет минути, макар да имаха усещането, че е изминало повече) се взираха в ярките светлини, които препускаха по небето — кръжаха, стрелкаха се насам-натам, накланяха се ту наляво, ту надясно, все едно си играеха на прескочи-кобила. По едно време Хенри забеляза, че са останали само пет, после само три. Опряла чело на автомобилната гума, жената отново пръдна, което припомни на Хенри, че се намират насред пустошта, глуповато облещени в някакво небесно явление, породено от бурята, което макар да бе интересно, нямаше да им помогне да се доберат до някое сухо и топло място. Прекрасно си спомняше последните цифри на километража: 20,37. Което означаваше, че до бърлогата остават близо петнайсет километра — сериозен преход дори в благоприятни атмосферни условия, а сега се вихреше буря, която беше на път да се превърне в снежна виелица. „На всичкото отгоре аз съм единственият, който може да върви.“
    — Пит.
    — НЛО са, нали? — изпъшка приятелят му. — Това са шибани извънземни, точно както в „Досиетата Х“. Как мислиш, какво…
    — Пит. — Хвана брадичката му и извърна лицето му към себе си. В небето вече избледняваха и последните две светлини. — Някакво атмосферно явление, нищо особено.
    — Мислиш ли? — Онзи бе изпълнен с абсурдно разочарование.
    — А-ха… свързано с бурята. Но дори да е първата вълна от нашествието на извънземните пеперуди от планетата Алнитак, няма да има особено значение за нас, ако се превърнем в ледени шушулки насред гората. Искам да ми помогнеш с оня трик. Можеш ли?
    — Не зная. — Пит рискува последен поглед към облаците. Беше останала една-единствена светлина, която беше толкова бледа, че човек нямаше да я види, ако не я търсеше. — Госпожо? Госпожо? Почти си заминаха. Спокойно, вече няма страшно.
    Тя не отвърна, само продължи да притиска лице към гумата. Оранжевите ленти на шапката й се развяваха и плющяха. Пит въздъхна и се обърна към Хенри:
    — Какво да направя?
    — Нали ги знаеш онези дърварски заслони край пътя? — Струваше му се, че са поне осем-девет: представляваха навеси с покриви от ръждясала ламарина, в които дърварите складираха нарязаните дърва и сечивата си.
    — Естествено.
    — Къде е най-близкият?
    Пит затвори очи, вдигна пръст и го заклати. В същото време издаваше странен звук, притискайки език към небцето: „кл-кл-кл“. Този трик бе негов патент още от гимназията. Не беше стар колкото навика на Бобъра да гризе моливи и да дъвче клечки за зъби, или страстта на Джоунси към филмите на ужасите и криминалетата. Но обикновено даваше резултат. Хенри зачака, надявайки се и този път да има успех.
    Сякаш доловила особените звуци въпреки воя на вятъра, жената вдигна глава и се огледа. На челото й бе останало огромно кално петно от гумата.
    Пит най-сетне отвори очи:
    — Право напред. — Той протегна ръка към Бърлогата. — След завоя има хълм. Като се спуснеш по хълма, следва права отсечка. В края на тази отсечка има заслон. Отляво. Покривът е пропаднал. Веднъж някакъв човек на име Стивънсън е имал кръвотечение от носа на това място.
    — Ами?
    — О, де да знам, бе, братче. — Пит отклони поглед, сякаш се засрами.
    Хенри имаше бегъл спомен за заслона… а това, че покривът е пропаднал, всъщност може би бе добре — поне щяха да бъдат на завет.
    — На какво разстояние се намира?
    — Осемстотин метра. Или може би километър и двеста метра.
    — Сигурен си, така ли?
    — А-ха.
    — Можеш ли да стигнеш до там с това коляно?
    — Мисля, че да — ами тая?
    — Тя е по-добре.
    Хенри постави ръце на раменете на жената, накара я да се обърне към него, приведе се и почти опря нос в лицето й. Дъхът й вонеше отвратително — към миризмата на антифриз се примесваше нещо мазно и органично — но той не се отдръпна.
    — Трябва да вървим! — съобщи й той и макар да не й крещеше, изричаше думите високо и отчетливо като команди. — На три тръгваш с мен! Едно, две, три!
    Хвана я за ръка и я изведе покрай скаута на пътя. Отначало се противеше, но после го последва съвършено кротко и сякаш изобщо не усещаше силата на вятъра, който ги блъскаше в гърдите. Повървяха пет минути — Хенри стискаше жената за дясната ръка — когато Пит политна.
    — Чакай, шибаното коляно пак се опитва да ме схване.
    Наведе се да го разтрие, а Хенри вдигна поглед към небето. Светлините бяха изчезнали.
    — Добре ли си? Ще стигнеш ли до там?
    — Да. Да тръгваме.

6

    Без проблеми изминаха пътя до завоя и вече се бяха изкатерили до средата на възвишението, когато Пит падна и се хвана за коляното, като стенеше и ругаеше. Забеляза, че Хенри го гледа, и нададе чудат звук, който беше нещо средно между смях и ръмжене:
    — Не бери грижа за мен. Дъртият Пит ще се оправи.
    — Сигурен ли си?
    — А-ха.
    За ужас на Хенри (макар че в цялата работа имаше и нещо забавно — тази мрачна присмехулност като че ли изобщо не го напускаше) приятелят му стисна юмруци и се заудря по коляното.
    — Пит…
    — Скрий се, ма, гърбицо проклета, разкарай се! — закрещя онзи, сякаш останалите изобщо не съществуваха. През цялото време жената стоеше неподвижно с гръб към вятъра, а оранжевите панделки се ветрееха пред лицето й; беше безмълвна като изключена машина.
    — Пит, какво става?
    — Вече ми мина. — Вдигна измъчен поглед… но в него проблесна присмехулна искрица. — Това сега пълна шибания ли е, или не?
    — Май е.
    — Абе, не вярвам да се довлека чак до Дери, ама до колибата все ще се замъкна. — Протегна ръка. — Помогни ми, вожде.
    Хенри пое дланта му и го дръпна. Пит се изправи с вдървени крака, сякаш извършваше церемониален поклон, после застина за миг и допълни:
    — Трябваше да вземем бирите.
    Добраха се до върха на възвишението, а от другата страна вече не духаше толкова силно. Като стигнаха до правата отсечка, Хенри се поотпусна и взе да си мисли, че поне до тук се справиха добре. Но по средата на отсечката — в далечината вече се различаваше някакъв силует — може би дървеният навес — жената падна на колене, после се просна по очи. За миг остана да лежи с извърната глава и единственият признак, че е още жива, бе дъхът, който излизаше от отворената й уста („А колко по-лесно щеше да бъде, ако беше мъртва“ — помисли си Хенри). После се изтърколи на една страна и отново нададе магарешкия рев, който минаваше за оригване.
    — Ах, противна гадина — изтърси Пит, но в гласа му нямаше яд, само умора. Вдигна поглед: — Сега пък какво ще ни погоди?
    Хенри коленичи край нея и с все сила й изкрещя да става, защрака с пръсти и на три пъти преброи до три. Нищо не помагаше.
    — Стой при нея. Може да намеря нещо, с което да я завлечем дотам.
    — Успех.
    — Имаш ли по-добра идея?
    Пит се отпусна на снега с болезнена гримаса и протегна пострадалия си крак.
    — Не, сър. Нямам. Не ми остана пукната идея.

7

    Хенри стигна до навеса за пет минути. И неговият крак започваше да изтръпва на мястото, където бе ранен от ръчката за мигача, но това не го тревожеше. Ако съумееше да домъкне Пит и жената до колибата, а моторната шейна, която стоеше в бараката на Бърлогата, благоволи да потегли, все още имаше шанс цялата тая история да завърши благополучно. По дяволите, ако не друго, поне беше интересно. Ония светлини в небето…
    Ламариненият покрив беше паднал като по поръчка: предната част откъм пътя беше открита, а отзад ламарината се беше свлякла почти до земята. Изпод наветия сняг се подаваше мръсен сив брезент, покрит със стърготини и трески.
    — Бинго! — възкликна Хенри и го затегли. Брезентът не помръдваше, но Хенри се ядоса и така го задърпа, че плътната материя най-сетне се освободи със звук, напомнящ на газовете, които изпускаше непознатата.
    Повлече го по снега към Пит, който продължаваше да седи до падналата жена.

8

    Оказа се далеч по-лесно, отколкото бе дръзвал да си помисли. Като я сложиха върху брезента, всичко мина като по вода. Хенри се радваше, че е толкова студено, защото, ако температурата беше и с три градуса по-висока, лепкавият сняг доста би променил ситуацията. А и фактът, че отсечката беше права, въобще не беше за пренебрегване.
    Снежната покривка вече стигаше до глезените. Валежът се усилваше, но снежинките ставаха по-едри. Като бяха малки, видеха ли такива снежинки, с огромно разочарование си казваха: „Значи скоро ще спре.“
    — Хенри? — пит бе останал почти без дъх, но вече почти бяха стигнали.
    — Какво?
    — Напоследък непрекъснато си мисля за Дудитс — не е ли много странно?
    — Тук не се тупка — машинално отвърна Хенри, без да се замисля.
    — Точно така — нервно се засмя Пит. — Тук не се тупка! Но не ти ли се струва много странно?
    — Ако е странно, значи и двамата сме странни.
    — Какво искаш да кажеш?
    — От доста време и аз мисля за Дудитс. От миналия март. С Джоунси щяхме да го посетим…
    — Сериозно ли?
    — А-ха. Но тогава стана злополуката…
    — Не знам на оня дърт глупак как не са му взели книжката — ядно се намръщи Пит. — Джоунси извади късмет, че оживя.
    — Не знаеш колко си прав. В линейката сърцето му спряло. Момчетата от „Бърза помощ“ приложили електрошокова терапия.
    Пит се спря и се ококори от изумление:
    — Стига, бе! Значи наистина е бил на косъм от смъртта. Ама толкова ли е бил близо?
    Хенри се хвана, че току-що е проявил недискретност:
    — Да, но ти да си мълчиш. На мен Карла ми каза, обаче Джоунси май знае. Аз обаче въобще не… — Неопределено размаха ръка, но Пит отлично разбра: „Аз въобще не го почувствах.“
    — Няма да кажа на никого.
    — Добре ще направиш.
    — Значи и така не отидохте да видите Дудитс.
    Хенри поклати глава.
    — Покрай цялото вълнение около Джоунси забравих. После дойде лятото и нали знаеш как все изниква по нещо неотложно…
    Пит кимна.
    — И знаеш ли какво? Одеве си мислех за него, докато пазарувахме при Гослин.
    — Заради онова хлапе с фланелката с Бийвъс и Бъдхед ли? — Думите излизаха от устата му, обгърнати от облачета пара.
    Хенри кимна. Детето можеше с еднакъв успех да е и на дванайсет, и на двайсет и пет — при дауновият синдром е трудно да се определи възрастта. Онзи в магазина беше червенокос и блуждаеше по средата на пътеката между лавиците в мрачното магазинче с някакъв мъж, най-вероятно баща му; бяха облечени с еднакви ловджийски якета на зелени и черни карета, но по-важното е, че косите им имаха един и същ морковен цвят, но тази на мъжа бе изтъняла и отдолу се провиждаше темето му, а очите му сякаш говореха: „Ако кажете нещо за сина ми, ще си намерите белята“, разбира се, те нищо не казаха, а и бяха изминали тридесетте километра от Бърлогата дотук да си купят бира, хляб, кренвирши, не да си търсят белята, пък и освен всичко друго навремето познаваха Дудитс, и дори още го познаваха в известен смисъл — пращаха му картички за Коледа и подаръци за рождения ден, но във всеки случай едно време Дудитс беше един от тях по някакъв свой начин. Само дето Хенри не можеше да сподели, че постоянно се сещаше за него, откакто преди шестнадесет месеца осъзна, че има намерение да сложи край на живота си, и започна да приема всяка своя постъпка или като отлагане, или като подготовка за това. Понякога Дудитс дори му се присънваше и в съня му Бобъра му викаше: „Дай да ти оправя гуменката, братче“, а Дудитс пита: „Оаи кое?“
    — Няма нищо лошо, дето мислим за Дудитс, Пит — обясни Хенри, придърпвайки импровизираната шейна в заслона. И той беше останал без дъх. — Беше най-хубавото в живота ни… помогна ни да осъзнаем истината за самите нас.
    — Мислиш ли?
    — Да.
    Хенри тежко се отпусна на земята да си поеме дъх, преди да предприеме следващата стъпка. Погледна часовника си. Наближаваше пладне. Джоунси и Бобъра сигурно си мислят, че ги е сполетяла беда. Може би ще вземат моторната шейна („Ако въобще благоволи да запали тая проклетница“). И идват да ги търсят. Което страшно би улеснило нещата.
    Погледна жената. Косата й падаше върху лицето и закриваше едното й око; другото гледаше право в Хенри — и през него — с ледено безразличие.
    Хенри вярваше, че всички деца се сблъскват с момент на самоопределяне в ранна юношеска възраст, при това децата, които са свързани в групи, имат тенденцията да реагират по-решително, отколкото онези, които растат сами. Често пъти поведението им беше безобразно, отвръщайки на объркването с жестокост. По някаква причина Хенри и неговите приятели се бяха държали добре. Не че в крайна сметка това е кой знае колко по-важно от всичко останало на света, но не вреди да си припомняш от време на време, особено когато душата ти е обвита в мрак, как навремето си се изправял срещу хода на нещата и си се държал достойно.
    Обясни на Пит какво да прави и с какво възнамерява да се заеме самият той, после стана и се захвана за работа — искаше преди мръкнало всички да са на сигурно място, в Бърлогата, където беше светло, чисто и уютно.
    — Добре — неохотно се съгласи Пит. — Дано само не ми умре в ръцете. И да не вземат ония светлини пак да дойдат. — Изви глава да огледа небето, но не се виждаше нищо, освен ниско надвисналите мрачни облаци, — какво представляваха, как мислиш? Мълнии ли, що ли?
    — Нали ти си специалист по космоса. Почвай да събираш съчки — дори не е необходимо да ставаш.
    — Огън, а?
    — Именно — заключи Хенри, прескочи жената и отиде към дърветата, където скрити под снега имаше колкото щеш сухи съчки. Очакваше го близо петнайсеткилометров преход. Но първо ще им запали огън. Голям, хубав огън.

Четвърта глава
Маккарти в банята

1

    Джоунси и Бобъра седяха в кухнята и играеха крибидж17, който наричаха просто „играта“. Така й викаше Леймар — бащата на Бобъра, сякаш това бе единствената игра на света. За Леймар Кларъндън, чийто живот се въртеше около строителната му фирма в централен Мейн, това вероятно наистина бе единствената игра — най-подходящото забавление за дърварски биваци, железопътни кантони и, разбира се, строителни фургони. Дъска със сто и двайсет дупки, четири пръчици и старо омазнено тесте карти — това бе напълно достатъчно. Най-често се играе, когато чакаш нещо да се случи — дъждът да престане, да пристигне очакваната пратка или приятелите ти да се върнат от магазина, за да решите какво да правите с оня странен човек, който сега лежи зад затворената врата на спалнята.
    „Само дето — мислеше си Джоунси — ние всъщност чакаме Хенри. Пит просто е с него. Бобъра е прав — Хенри е човекът, който ще измисли какво да правим. Хенри е човекът.“
    Но Хенри и Пит още ги нямаше. Твърде рано беше да се каже, че им се е случило нещо — може би бурята ги беше забавила, но Джоунси започваше да се пита дали снеговалежът е единствената причина за закъснението; подозираше, че и Бобъра го мъчи подобно безпокойство. Никой не го беше споделил гласно — в крайна сметка още нямаше повод за паника и може би всичко щеше да завърши благополучно — но въпреки това несподеленото съмнение витаеше във въздуха.
    Джоунси замалко се съсредоточаваше върху картите и дъската, после току вдигаше поглед към затворената врата на спалнята, където Маккарти вероятно спеше — ама какъв му беше цветът на лицето на тоя, леле майчице, на нищо не приличаше. На два пъти хвана и Бобъра да поглежда натам.
    Разбърка тестето и раздаде; свали две карти, после отмести дъската и прибра двете, които Бобъра му изчисти. Бобъра сече и това беше краят на предварителното раздаване: сега бе ред да набутат пръчиците на дъската. „Човек може да направи точки на дъската и пак да загуби играта — поучаваше ги Леймар Кларъндън, стискайки между зъбите си вечната цигара «Честърфийлд», и нахлупил шапката с надпис «Строителна компания Кларъндън», вечно килната над лявото му око; винаги говореше така, сякаш знае тайна, която е готов да разкрие само срещу добро заплащане; Леймар Кларъндън беше печен татко-работяга, с когото шега не бива, и който си отиде на четирийсет и осем годишна възраст от инфаркт — но ако имаш точки на дъската, никога не си капо.“
    „Тук не се тупка“ — рече си Джоунси. Моментално последва треперливият омразен глас от болницата: „Моля ви, престанете, не издържам повече, искам инжекция, искам Марси!“ Божичко, защо светът е толкова гаден? Защо има толкова колела, които жадуват да смажат пръстите ти, и толкова зъбчати колела, готови да те изкормят?
    — Джоунси?
    — А?
    — Добре ли си?
    — Да, що?
    — Потръпна.
    — Така ли? — Разбира се, че потръпна, много добре го знаеш.
    — А-ха.
    — Сигурно става течение. Надушваш ли нещо?
    — Искаш да кажеш… оня ли?
    — Е, нямам предвид потта на Мег Райън. Да, оня.
    — Не. На няколко пъти ми се стори… но си беше плод на въображението ми. Защото тия пръдни, да ти кажа…
    — … смърдяха отвратително.
    — А-ха. Именно. И оригните. Братче, направо топовни изстрели!
    Джоунси кимна и си рече: „Страх ме е. Седя си тук и се насирам от страх насред снежната буря. Искам Хенри, мамка му. Голям майтап, а?“
    — Джоунси?
    — Какво?
    — Ще я играем ли или не?
    — Да, ама… дали с Хенри и Пит всичко е наред?
    — Откъде да знам?
    — Нямаш ли… някакво усещане? Може би виждаш…
    — Виждам само муцуната ти.
    Бобъра въздъхна:
    — Мислиш ли, че всичко е наред?
    — В интерес на истината, мисля, че нищо лошо не им се е случило. — Но преди да отговори, крадешком погледна първо часовника — беше единайсет и половина — после затворената врата на стаята, където спеше Маккарти. Капанът за сънища се полюшна и бавно се завъртя, сякаш раздвижен от нечие дихание. — Просто карат бавно. Всеки момент ще дойдат. Хайде, давай да играем.
    — Добре. Осем.
    — Петнайсет за две.
    — Мамка му! — Бобъра лапна една клечка. — Двайсет и пет.
    — Трийсет.
    — Давай.
    — Едно за две.
    — Кофти мръвка! — Джоунси отброи полетата — на този ход мина ъгъла и забучи своята пръчица на третата улица, а Бобъра кисело се позасмя и заяви: — Винаги, когато ти раздаваш, само ти дишам праха.
    — Аха и когато ти раздаваш, пак не можеш да ме стигнеш. Истината е жестока. Хайде, играй.
    — Девет.
    — Шестнайсет.
    — И едно за последната карта — отсече Бобъра, сякаш с това морална победа. Изправи се и продължи: — Излизам да пусна една вода.
    — Защо? Имаме прекрасна тоалетна, в случай че не знаеш.
    — Знам. Искам да видя мога ли да си напиша името в снега.
    Джоунси се засмя.
    — Абе, ти ще пораснеш ли някога?
    — Ако зависи от мен — никога. А ти пази тишина. Да не се събуди оня.
    Джоунси събра картите и ги заразбърква, а приятелят му излезе в задния двор. Изведнъж се улови, че мисли за онази разновидност на играта, която играеха като малки. Наричаха я „играта на Дудитс“ и обикновено се събираха в дневната на семейство Кавел. По нищо не се различаваше от общоизвестния крибидж, освен дето възлагаха на Дудитс да отбелязва на дъската резултата. „Имам десет — казва Хенри, — сложи ми десет, Дудитс.“ Дудитс се ухилва до уши с шантавата си усмивка, която неизменно изпълваше Джоунси с щастие, и отбелязва четири, шест, десет или две дузини. Правилото беше никога да не се оплакваш и некога да не казваш: „Дудитс, това е твърде много“ или „Дудитс, не е достатъчно“. Леле, какъв смях падаше. Ако се случеха наоколо госпожа и господин Кавел също се смееха, и Джоунси помнеше как веднъж (с момчетата са били на по петнайсет-шестнайсет години) Дудитс, разбира се, беше на колкото си беше, неговата възраст никога нямаше да се промени, което беше най-хубавото и най-страшното при него — та онзи път Алфи Кавел се просълзи и каза: „Момчета, ако знаете колко много означава това за мен и за жената, само ако знаете колко важно е за Дудитс…“
    — Джоунси! — Това бе гласът на Бобъра, но странно безразличен. Джоунси настръхна от студения въздух, който нахлуваше през отворената кухненска врата.
    — Затвори вратата, Бобър, в пещера ли си расъл?
    — Ела тук. Трябва да видиш нещо.
    Джоунси застана на прага. Отвори уста да каже нещо, но размисли и я затвори. Задния двор гъмжеше от животни за цяла зоологическа градина. Най-вече сърни — няколко десетки сърни и елени. Но сред тях имаше и миещи мечки, мармоти и цял полк катерички, които с лекота припкаха по снега. Иззад бараката, където държаха моторната шейна и разни инструменти и резервни части, се появиха три големи кучета, които Джоунси отначало взе за вълци. После видя старо избеляло въже около врата на едното и заключи, че всъщност са подивели домашни кучета. Всички животни се движеха на изток, нагоре по склона на Дерето. Между две групички сърни забеляза две доста големи диви котки — той разтърка очи, сякаш да пропъди видението. Но като ги отвори, котките още бяха там. Както и всички сърни, мармоти, миещи мечки и катерички. Напредваха бавно, без въобще да поглеждат двамата мъже на вратата на хижата, но в никакъв случай не приличаха на обхванати от паника животни, бягащи от пожар. Не се надушваше и дим. Просто се движеха на изток и скоро в района нямаше да остане нито един от дивите им обитатели.
    — Мили, Боже, Бобър! — тихо и почтително възкликна Джоунси.
    Приятелят му се взираше в небето. За миг отмести поглед към животните, после отново вдигна глава към облаците.
    — Ъ-хъ. Я сега погледни нагоре.
    В небето танцуваха десетина искрящи светлини, някои червени, други — синкаво-бели. Озаряваха облаците и Джоунси в миг проумя, че именно тях е видял Маккарти, докато се е скитал заблуден в гората. Светлините подскачаха насам-натам, сякаш се закачаха, от време на време за миг се сливаха и заблестяваха така силно, че трябваше да присвие очи, за да продължи да ги гледа.
    — Какво е това?
    — Не знам — отвърна бобъра, без да откъсва поглед от небето. Наболата брада изпъкваше в зловещ контраст с пребледнялото му лице. — Но на животните не им харесва. От него бягат.

2

    Наблюдаваха странното явление вече десетина-петнайсет минути, когато Джоунси долови някакво бръмчене, подобно на бученето на електрически трансформатор. Попита Бобъра дали го чува, но приятелят му само кимна безмълвно, без да откъсва поглед от светлините в небето, които по размер се доближаваха до капак на улична шахта. Подозираше, че животните бягат от шума, не от светлините, но си замълча. Нямаше сили да отговори — изведнъж почувства прилив на омаломощаващ страх, който се промъкваше в костите му, трескав и упорит като лек грип.
    Най-сетне светлините взеха да избледняват и макар Джоунси да не бе видял ни една да угасва, изведнъж му се сториха по-малко. И животните бяха оредели, а изнурителното бръмчене затихваше.
    Бобъра се стресна, сякаш се събуждаше от дълбок сън:
    — Фотоапарат! Искам да ги снимам, преди да изчезнат.
    — Да не мислиш, че ще ги…
    — Трябва да опитам! — буквално изкрещя Бобъра, после сниши глас и продължи: — Трябва да опитам. Поне ще снимам сърните и тия работи, преди да са… — Вече се обръщаше да влезе в кухнята, мъчейки се да си припомни под коя купчина мръсни дрехи е забутал стария си очукан фотоапарат, когато изведнъж се закова на място. После заяви със съвършено равен, абсолютно несвойствен за него глас:
    — О, Джоунси, мисля, че имаме проблем.
    Джоунси хвърли последен поглед към чезнещите светлини (вече се бяха смалили и на големина) и се обърна. Бобъра стоеше до мивката, вперил поглед в голямата стая.
    — Какво? Сега пък какво има? — Тази свадлива, хаплива, леко треперлива интонация… това неговият глас ли беше?
    Бобъра посочваше нещо. Вратата на стаята, където бяха настанили Рик Маккарти, зееше. Вратата към банята пък, която бяха оставили отворена, за да не се обърка гостът, ако се наложи да задоволи естествените си нужди, беше затворена.
    — Усещаш ли? — със сериозно изражение попита Бобъра.
    Усещаше, въпреки чистия въздух, който влизаше през отворената врата — познатият дъх на етер или етилов спирт, с който сега се примесваха други миризми. Със сигурност на фекалии и може би на кръв. Но и на нещо друго, нещо като минен газ, който милиони години е бил впримчен в земните недра и най-сетне е бил освободен. С други думи, не беше пръдня от онези, които карат лагеруващите деца в притъмнелите палатки да се заливат от смях. Тази миризма беше далеч по-остра и ужасяваща. Можеше да се оприличи на пръдня единствено поради липсата на по-добро сравнение. Бе миризмата на зараза и мъчителна смърт.
    — Я виж тук.
    Бобъра посочи дебелите греди на пода. Между двете врати се проточваше ярка следа от кървави капчици. Сякаш Маккарти бе хукнал към кенефа със силно кръвотечение от носа.
    Но на Джоунси не му се вярваше да му тече кръв точно от носа.

3

    От всички неща в живота, които не бе имал желание да извърши — Да се обади на брат си Майк, за да му съобщи, че майка им е починала от сърдечен удар; да каже на Карла, че трябва да се откаже от пиенето и сънотворните, или ще я напусне; да признае на Големия Лу, възпитателя в лагера Агауам, че се е подмокрил в леглото — прекосяването на голямата стая в Бърлогата до затворената врата на банята беше най-трудно. Все едно сънуваше кошмар, в който се придвижваш на забавен кадър, независимо колко бързо се движиш.
    В кошмарите никога не стигаш до крайната цел, но двамата се добраха до другия край на стаята, от което Джоунси заключи, че все пак не сънува. Втренчи се в капките кръв на пода. Не бяха много големи — най-едрата беше с размера на монета.
    — Сигурно му е паднал още някой зъб — прошепна. — Това ще да е.
    Бобъра го изгледа изпод вежди. Застана на прага на спалнята и надзърна вътре. След миг се извърна към приятеля си и го повика с пръст. Джоунси пристъпи към вратата, без да изпуска от поглед банята.
    Завивките бяха на пода, сякаш Маккарти бе скочил от леглото бързо и внезапно. На възглавницата още се виждаше отпечатъкът от главата му, а чаршафите пазеха формата на тялото му. В долния край на чаршафа имаше огромно кърваво петно. Течността попиваше в синия плат и му придаваше пурпурен оттенък.
    — Необичайно място за паднал зъб — прошепна Бобъра. Прехапа клечката и изгризаната половина падна на прага на стаята.
    Джоунси безмълвно посочи вляво от вратата. Дългите гащи и боксерките на Маккарти бяха захвърлени на пода, омотани на кълбо. Бяха окървавени. Боксерките буквално бяха накиснати с червеникава течност. Ако не беше ластикът, човек би ги взел за яркочервени гащи, с каквито страстен любител на списание „Пентхаус“ би се нагласил, ако се надява да оправи мадамата след срещата.
    — Иди да видиш в гърнето — прошепна Бобъра.
    — Защо просто не почукаме на вратата на банята и да го попитаме как е?
    — Защото искам да знам какво да очаквам, мамка му! — яростно изсъска бобъра. Тупна се по гърдите, после изплю жалките остатъци от поредната клечка. — Братче, помпичката ми направо откачи.
    Сърцето на Джоунси също биеше до пръсване, а по лицето му се стичаше пот. Въпреки това влезе в спалнята. Свежият студен въздух, който влизаше през задната врата, проветряваше голямата стая, но тук вонеше отвратително — на изпражнения, минен газ и етер. Джоунси почувства как малкото храна, която беше хапнал одеве, се надигна в стомаха му, и му заповяда да кротува. Пристъпи до гърнето, но не можа да се насили да погледне вътре. В главата му изплуваха половин дузина идеи, заети от филмите на ужасите, какво го очаква. Органи, плуващи в кървава чорба. Зъби. Отрязана глава.
    — Хайде, погледни!
    Джоунси стисна клепачи, сведе глава, затаи дъх и отново отвори очи. Гладкият порцелан хвърляше матови отблясъци под светлината на лампата. Нищо друго. Гърнето беше празно. Стисна зъби, въздъхна тежко и се върна при Бобъра, като внимаваше да не стъпва върху кръвта по пода.
    — Няма нищо. Хайде, стига сме се размотавали.
    Минаха покрай затворената врата на дрешника, в който бе подредено чистото спално бельо, и се изправиха пред затворената чамова врата на банята. Бобъра вдигна поглед към Джоунси. Приятелят му поклати глава:
    — Твой ред е. Аз погледнах в гърнето.
    — Ти го докара в хижата! — упорито вирна брадичка Бобъра. — Ти ще го направиш!
    Джоунси долови нов шум — чуваше го сякаш без да го чува, от една страна, защото му беше по-познат като шум, а и понеже бе изцяло съсредоточен върху Маккарти — човекът, когото за малко да застреля. Вуп-вуп-вуп — чуваше се съвсем слабо, но постепенно се усилваше. Задаваше се насам.
    — Да му се не види! — отсече Джоунси и макар да го изрече нормално, силата на гласа му накара и двамата да подскочат. Почука на вратата.
    — Господин Маккарти! Рик! Добре ли си?
    „Няма да отговори. Няма да отговори, защото е умрял. Седи умрял на тоалетната чиния също като Елвис.“
    Но Маккарти не беше мъртъв. Изстена и отвърна:
    — Прилоша ми, момчета. Трябва да си прочистя червата. Ако успея, ще… — Нов стон, последван от поредната пръдня. Тази беше тиха, едва ли не благозвучна. Джоунси се намръщи. — … ще ми стане по-добре.
    Не говореше като човек, който е добре. Задъхваше се — явно много го болеше. Сякаш да потвърди това заключение, Маккарти изстена — този път по-силно. Поредното благозвучно пърпорене обаче бе последвано от писък.
    — Маккарти! — Бобъра сграбчи валчестата дръжка на ватата, но гостът — техният малък горски дар — се беше заключил отвътре. — Рик! — Той задърпа дръжката. — Отвори, бе, братче! — Стараеше се да говори безгрижно, сякаш всичко беше лагерна шега — един вид „мечка“ — от което гласът му прозвуча още по-уплашен.
    — Нищо ми няма — задъхано отвърна Маккарти. — Момчета… просто имам нужда от малко спокойствие. — Още метеоризъм. Беше абсурдно това действие да се нарече „изпускане на газове“ — по-скоро беше като топовни салюти. Шумовете, които долитаха иззад затворената врата, бяха някак брутални, сякаш се раздираше жива плът.
    — Маккарти! — Джоунси почука. — Пусни ни да влезем. — Но дали наистина искаше да влезе? Не съвсем. Искаше му се адвокатът да си е останал в гората или да го е намерил някой друг. Че и по-зле, бадемовидното ядро в основата на мозъка му18 — това безжалостно влечуго — го караше да съжалява, че не го е застрелял. „Опростявай нещата максимално, глупаче“ — както казваха по време на сбирките на Анонимните наркомани, които посещаваше Карла. — Маккарти!
    — Махайте се! — с немощна ярост извика онзи. — Не може ли да си вървите и да оставите човека… да се изходи по голяма нужда? За Бога!
    Странното бумтене се чуваше по-силно и по-отблизо.
    — Рик! — Този път извика бобъра. Беше се вкопчил в шеговития тон някак отчаяно, както алпинист в беда се вкопчваше във въжето. — Откъде кървиш, бе, братче?
    — Да кървя ли? — искрено се учуди онзи. — Не кървя.
    Джоунси и Бобъра учудено се спогледаха.
    ВУП-ВУП-ВУП!
    Шумът най-сетне привлече вниманието на Джоунси и предизвика у него огромно облекчение.
    — Хеликоптер. Хващам се на бас, че търсят нашия… гост.
    — Мислиш ли? — бобъра го гледаше скептично, сякаш чутото бе твърде хубаво, за да е вярно.
    — А-ха. — Мина му през ума, че може да преследват ония налудничави светлини, или пък да се опитват да разберат накъде са хукнали животните, но не искаше да размисля над тези въпроси, а и въобще не му пукаше. Вълнуваше го единствено как да се отърве от Маккарти и да го качи на хеликоптера, за да го закарат в най-близката болница в Макиас или Дери.
    — Върви и им махни да кацнат.
    — Ами ако…
    ВУП! ВУП! ВУП! Иззад вратата се понесе нова серия ужасяващи звуци, последвани от вик.
    — Тичай навън! — изкрещя Джоунси. — Махай им на тия тъпанари да кацат! Пет пари не давам как ще го постигнеш, ако щеш хоро играй, но трябва да кацнат!
    — Добре… — Бобъра се обърна и понечи да излезе. Но изведнъж подскочи и изписка.
    В миг ред факти, които Джоунси бе натикал в най-отдалеченото ъгълче на съзнанието си, излетяха на светло и се разскачаха със злобен кикот мигновено се извърна, но видя само сърничка, която протяга шия иззад кухненския плот и ги изучаваше с меките си кафяви очи. Джоунси шумно пое дъх и се облегна на стената.
    — Гнилоч и сополи! — пръхтеше бобъра. После пристъпи към сърната и плесна с ръце. — Омитай се, Мейбъл! Не знаеш ли кое време на годината е? Изчезвай!
    Сърната се закова на място и ококори очи, в които се четеше почти човешка тревога. После се врътна, закачайки с глава висящите над печката тенджери, черпаци и маши. Те издрънчаха, някои се откачиха и паднаха с трясък. В следващия миг животното изтича навън, мърдайки бялата си опашчица.
    Бобъра кисело изгледа купчината бурбонки на линолеума и последва животното.

4

    Потокът от бягащи животни беше понамалял, тук-там се мяркаха горски обитатели. Сърната прескочи куцукаща лисица, чиято лапичка очевидно беше останала в някой капан, и се скри в гората. В този миг от облаците, надвиснали над бараката, изплува хеликоптер с големината на градски автобус. Корпусът му беше кафяв, с бял надпи: НВП.
    „НВП?“ — зачуди се Бобъра. После се досети какво означава това: национален въздушен патрул, най-вероятно от Бангор.
    Носът на вертолета тежко клонеше напред. Бобъра излезе в задния двор, замаха с ръце и се развика:
    — Хей! Хей, трябва ни помощ! Помощ, момчета!
    Хеликоптерът се сниши на не повече от двайсет метра над земята и завихри пресния сняг в минициклон. После се насочи към човека, увличайки циклона след себе си.
    — Хей! Имаме ранен! Ранен! — Макар да звучеше като пълен кретен, Бобъра се разскача като ония тъпаци с кънтри танците, дето ги дават по Нешвилския кабелен канал. Чопърът се понесе към него, но въпреки че летеше ниско, явно нямаше намерение да се приземява, и на Бобъра му хрумна ужасяваща мисъл. Не можеше да си обясни дали прихваща нещо от онези в хеликоптера или просто го гони параноя. Със сигурност обаче изведнъж се почувства като забоден в десетката на мишена: ако ударите Бобъра, печелите радиочасовник.
    Страничната врата на хеликоптера се плъзна встрани. Появи се мъж с рупор и най-пухкавата канадка на света, който се наклони навън. Но Бобъра най се разтревожи от кислородната маска, нахлузена на устата и носа му. Никога не беше чувал да се слагат кислородни маски, когато се лети на височина двайсет метра. Не и ако въздухът не е замърсен.
    Онзи с канадката заговори по рупора ясно и силно, заглушавайки шума на витлата, но гласът му звучеше странно — заради усилвателя, но най-вече заради маската. Бобъра имаше чувството, че му говори някакъв бог на роботите.
    — КОЛКО СТЕ? — попита божествения глас. — ПОКАЖИ МИ НА ПРЪСТИ.
    Объркан и уплашен, Бобъра отначало се сети за тях двамата с Джоунси — все пак Пит и Хенри още не бяха се върнали от магазина. Направи знака на мира.
    — ОСТАНЕТЕ ПО МЕСТАТА СИ! — избоботи онзи с божествения си глас на робот. — РАЙОНЪТ ВРЕМЕННО Е ПОД КАРАНТИНА! ПОВТАРЯМ, РАЙОНЪТ ВРЕМЕННО Е ПОД КАРАНТИНА! НЕ МОЖЕТЕ ДА ГО НАПУСКАТЕ!
    Нов порив на вятъра запрати снежна пелена, завихрена от витлото на хеликоптера, право върху Бобъра. Той присви очи и размаха ръце. Леденият сняг му влезе чак в гърлото и той изплю клечката, за да не глътне и нея (така ще си умре, непрестанно предричаше майка му, ще глътне клечката за зъби и ще се задави), и изкрещя:
    — Каква карантина, бе? Имаме болен човек, не разбираш ли, елате да го вземете!
    Знаеше, че няма да го чуят — той нямаше рупор — но продължи да крещи. Като каза „болен човек“, се сети, че е заблудил оня в хеликоптера — общо бяха трима, не двама. Понечи да се поправи, но се сети за Пит и Хенри. Още не бяха се върнали, но ако не им се е случило нещо, скоро ще дойдат — значи колко са всъщност? „Двама“ е грешен отговор, но дали са трима? Или петима? Както обикновено в подобни случаи, той попадна в задънена улица. В училище винаги сядаше я до Хенри, я до Джоунси, които му подсказваха правилните отговори. Но тук нямаше кой да му помогне, бе сам с това оглушително вуп-вуп-вуп, което буквално му размазваше тъпанчетата на ушите, и цялата тая снежна вихрушка, която му влизаше право в гърлото и го задавяше.
    — ОСТАНЕТЕ ПО МЕСТАТА СИ! СИТУАЦИЯТА ЩЕ БЪДЕ ОВЛАЗЯНА ОТ ДВАДЕСЕТ И ЧЕНИРИ ДО ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСЕМ ЧАСА! АКО СЕ НУЖДАЕТЕ ОТ ХРАНА, КРЪСТОСАЙТЕ РЪЦЕ НАД ГЛАВАТА СИ!
    — Повече сме! — Бобъра така се разкрещя, че пред очите му затанцуваха червени кръгове. — Имаме ранен! Имаме… ранен… РАНЕН!
    Оня идиот запрати рупора в кабината и направи колелце с палец и показалец, сякаш искаше да каже: „Добре! Разбрах те!“ На Бобъра му идеше да се разскача от яд. После разпери пръсти над главата си — по един за всеки от тях четиримата и палеца за Маккарти. Оня в хеликоптера кимна и се ухили. В продължение на един прекрасен миг Бобъра си помисли, че най-сетне се е разбрал с тоя капут. Но капутът само му помаха явно смяташе, че Бобъра му маха за довиждане, каза нещо на пилота и хеликоптерът на НВП се заиздига. Премръзнал в снежната виелица, Джо Бобъра Кларъндън продължи да крещи:
    — Петима сме и се нуждаем от помощ! Петима сме и се нуждаем от помощ, от ПОМОЩ!
    Хеликоптерът се изгуби в облаците.

5

    Джоунси чу какво става навън — най-малко чу гласа от рупора — но почти не му обърна внимание. Беше твърде разтревожен за Маккарти, който на няколко пъти простена тихо и задъхано, но изведнъж замлъкна.
    — Маккарти! — завика той, тъкмо когато Бобъра влизаше. — Отвори тая врата, или ще я разбия!
    — Махай се! — отвърна Маккарти с писклив, измъчен гласец. — Трябва да се изсера, това е. ТРЯБВА ДА СЕ ИЗСЕРА! Ако се изсера, ще ми мине.
    Подобни директни приказки от човек, който очевидно смяташе: „О, Боже“ и „Леле, майко“ за силни думи изплашиха Джоунси много повече от окървавените чаршафи и дрехи. Обърна се към Бобъра, без почти да забележи, че приятелят му е посипан със сняг от главата до петите като същински снежен човек.
    — Ела да ми помогнеш да я разбием. Да се опитаме да му помогнем.
    Бобъра изглеждаше уплашен и разтревожен. Снегът се топеше по страните му.
    — Де да знам. Онзи от хеликоптера говореше за някаква карантина… ами ако е заразен или нещо такова? Ами ако това червеното по лицето му…
    Въпреки собствените си недобри чувства към „госта“, на Джоунси му идеше да шамароса своя приятел. През март той самият бе лежал насред улицата в Кеймбридж. Ами ако хората бяха отказали да го докосват, понеже е болен от СПИН? И да му помогнат? Или просто го бяха оставили да му изтече кръвта на улицата, само защото нямат под ръка гумени ръкавици?
    — Бобър, ние му се завирахме в лицето — ако е имал вирус, вече сме го пипнали. Сега какво ще кажеш?
    Онзи замълча. Джоунси усети прищракването. За миг пред него стоеше бобъра от едно време, Бобъра, с когото бяха израснали — хлапето със старото, изтъркано рокерско яке, което крещи: „Момчета, престанете! Моментално ПРЕСТАНЕТЕ!“ — и разбра, че всичко е наред.
    Бобъра пристъпи към вратата.
    — Добре — отсече Бобъра и се прекръсти. — Ще й разкатаем майката на тая врата.
    Отстъпиха назад и се извърнаха с рамо към дървения плот, несъзнателно копирайки ченгетата от филмите.
    — На три — каза Джоунси.
    — Ти с тоя крак ще можеш ли?
    Всъщност кракът зверски го болеше, но не беше забелязал, преди Бобъра да го подсети.
    — Нищо ми няма.
    — Да, бе, и задникът ми е кралят на света.
    — На три. Готов ли си? Едно… две… три…
    Хвърлиха се напред и удариха вратата едновременно — почти двеста килограма жива маса. Тя поддаде толкова абсурдно лесно, че двамата буквално влетяха в банята и препъвайки се, се вкопчиха един в друг. Стъпалата им се подхлъзнаха на плочките, облени с кръв.
    — Ох, ебаси! — Бобъра посегна да запуши устата си, от която по някаква случайност не стърчеше клечка. — Широко ококорените му очи се бяха навлажнили. — Ох, братче, ебаси.
    Джоунси установи, че не може да обели и дума.

Пета глава
Дудитс, част първа

1

    — Госпожо — подхвана Пит.
    Жената с пухеното яке не отвърна. Лежеше на посипания със стърготини линолеум и мълчеше. Пит виждаше едно око, което се взираше в него, през него или в центъра на проклетата вселена. Тръпки го побиха. Огънят пращеше между тях и вече започваше да се разгаря и да излъчва топлина. Хенри го нямаше от петнайсет минути. По сметките на Пит щяха да минат три часа, докато се върне, и то три часа в най-добрия случай, а да прекара толкова време под зловещия поглед на тоя рогат заек19 му се струваше твърде много.
    — Госпожо, чувате ли ме?
    Онази не даваше признаци, че го е чула. Но по едно време се прозина — по дяволите, половината й зъби липсваха. Какво й е на тая, мътните я взели? Наистина ли искаше да знае? Откри, че отговорът на този въпрос е и да, и не. Беше му любопитно — подозираше, че любопитството е вродено у човека — но същевременно не искаше да знае. Нито коя е, нито кой е Рик или какво му се е случило, нито пък кои са „те“. „Върнаха се! — бе изкрещяла непознатата, като видя светлините в небето. — Върнаха се!“
    — Госпожо — опита за трети път.
    Гробно мълчание.
    Беше казала, че само Рик бил останал, после „Върнаха се“ вероятно по повод на светлините в небето, и оттогава нито звук, нито стон… с изключение на неприятните пръдни и оригни… прозявката, която разкри изпопадалите й зъби… и окото. Страховитото око на рогат заек. Хенри го нямаше само петнайсет минути — тръгна в дванайсет и пет, а сега ръчният часовник на Пит показваше дванайсет и двайсет — които се сториха на Пит като час и половина. Денят се очертаваше дълъг и шибан, но ако иска да издържи докрай, без да се побърка (не му излизаше от ума онази книга, която трябваше да прочетат в осми клас, не помнеше автора, но се разказваше за един, дето уби своя старец, защото не издържаше втренчения му поглед — навремето никак не я разбираше тая история, но сега всичко му беше ясно, йес сър) ще му трябва нещо.
    — Госпожо, чувате ли ме?
    Nada. Само страховитото око.
    — Трябва да отскоча до колата, защото съм си забравил нещо. Но вие си стойте тук, ей сегичка ще се върна.
    Никакъв отговор — и поредната продължителна пръдня като банциг, от която й се сгърчи лицето, сякаш й причиняваше болка… сигурно наистина я болеше, при тоя звук нямаше как да не я боли. И макар че Пит умишлено бе седнал по посока на вятъра, миризмата стигаше и до него — гореща и гранясала, но някак нечовешка. Не беше дори кравешка. Като дете Пит работеше при Лайънел Силвестър и беше издоил достатъчно крави за повече от цял живот, затова знаеше, че понякога, като си седиш на столчето и ги доиш, кравите ти пускат газове в носа — тежка тревна миризма, някак блатна. А това въобще не беше такова, ни най-малко. Това беше като… ъ-ъ, както когато получиш първия си учебен комплект по химия и ти омръзне да правиш тъпите експериментчета, описани в ръководството, пощуряваш и забъркваш всичко заедно, ей така, да видиш как ще експлодира. Даде си сметка, че именно това го тревожи сега и до известна степен бе причината за страховете му. Само дето не беше толкова загубен. Хората не експлодират просто ей така, нали? Но все пак се нуждаеше от малко помощ. Защото тая направо го побъркваше от страх.
    Извади две цепеници от събраната от Хенри купчина дърва и ги пъхна в огъня, а след кратък размисъл добави и трета. Литнаха искри, които се завихряха и стигнеха ли наклонения ламиниран покрив, примигваха и угасваха.
    — Ще се върна преди огънят да е изгаснал, но ако решите да добавите някое дръвце, няма лошо. Какво ще кажете?
    Отговор не последва. Изведнъж му се прииска да я разтърси, но го чакаше близо трикилометров преход — оттук до скаута и обратно — и трябваше да си пести силите. Освен това тя сигурно пак щеше да пръдне. Или ще му се оригне в носа.
    — Добре. Мълчанието е знак на съгласие, в четвърти клас госпожа Уайт все така ни повтаряше.
    Изправи се на крака, придържайки болното си коляно, като се мръщеше и подхлъзваше, и едва не падна, но най-сетне съумя да се изправи, защото му трябваше бира, по дяволите, трябваше му, и нямаше кой друг да му я донесе. Сигурно е алкохолик. Всъщност няма „сигурно“ и в крайна сметка май ще трябва да направи нещо по въпроса, но засега бе сам, нали така? Защото от оная кучка не беше останало нищо, освен смрадливите газове и страховитото око като на рогат заек. Ако иска да слага още дърва в огъня, просто ще трябва сама да се оправи, но нямаше да се наложи, защото дотогава сто пъти ще се е върнал. Само два километра и половина. Кракът му сигурно ще издържи толкова.
    — Ще се върна. — Наведе се и разтри коляното си. Е, схванато беше наистина, но не беше чак толкова зле. Положението действително не беше толкова тежко. Само ще сложи бирата в една торба — може би ще вземе и кутия бисквити Хай Хо за тая мръсница, така и така ще ходи до там — и веднага се връща. — Чувате ли, госпожо?
    Нищо. Само окото продължаваше да се взира в него.
    — Мълчанието е знак на съгласие — повтори Пит и закрачи по Просеката, следвайки следата от импровизираната шейна и отпечатъците от стъпки, почти заличени от пресния сняг. Понакуцваше и на всеки десет крачки спираше да си почива… и да разтрие коляното си. Обърна се веднъж да погледне огъня. Изглеждаше малък и незначителен в синкавия ранен следобед.
    — Това е чиста лудост — изтърси по едно време, но продължи да върви.

2

    Без проблеми извървя правата отсечка и дори успя да се изкачи до средата на възвишението. Тъкмо реши да се довери малко повече на крака си и поускори ход, когато — ха-ха, тъпанар такъв, метнах ли те сега — коляното отново го сряза, сякаш изведнъж се превърна в нещо като разтопена стомана и той се свлече на земята, ругаейки през стиснатите си зъби.
    Както си седеше на снега и псуваше, изведнъж си даде сметка, че се случва нещо много странно. Отляво мина голям елен и почти не благоволи да погледне човешкото същество, от което във всеки друг ден би избягал с дълги, грациозни подскоци. Буквално в краката му препускаше катеричка.
    Пит седеше насред отслабващия сняг — гигантските снежинки бяха като развяваща се дантелена завеса — с изпружен крак и провиснало чене. По пътя се задаваха още сърни и всякакви други животни, които топуркаха и подскачаха по снега като бегълци от страшно бедствие. Между дърветата в гората буквално гъмжеше от животни, — като вълна, която се движи на изток.
    — Къде отивате, бе? — запита Пит един североамерикански заек, който го подмина, прилепил уши до гърба си. — Да не сте тръгнали на прослушване за ново анимационно филмче на Дисни? Имате ли…
    Млъкна и слюнката в устата му мигновено пресъхна, сякаш превръщайки се в наелектризирана мъгла. Отляво сред хилавите храсталаци под дърветата се клатушкаше черна мечка, угоена със запаси за зимния си сън. Пристъпваше с наведена глава и задницата й се поклащаше, и макар че удостои Пит с един-единствен бегъл поглед, за пръв път илюзиите му относно мястото му сред големите северни гори бяха напълно съкрушени. Той представляваше чисто и просто мръвка вкусно бяло месо, която по случайност още дишаше. Без пушката си бе по-беззащитен и от катеричката, която топуркаше в краката на елена — ако мечката я забележеше, животинчето поне можеше да се изкатери чак до върха на най-близкото дърво и да се скрие сред най-високите и най-тънки клони, където никоя мечка не можеше да го достигне. Фактът, че конкретната мечка не обърна на Пит никакво внимание, не му вдъхваше особена надежда. Ако има една, ще дойдат и други, а следващата може да не е чак толкова вглъбена в себе си.
    Като се увери, че звярът отмина, Пит с мъка се изправи на крака; сърцето му биеше до пръсване. Заряза оная пръдлива глупачка сама, но с какво ли би могъл да й е от полза, ако някоя мечка реши да ги нападне? Истината е, че трябва да си вземе пушката. Също и тази на Хенри, ако може да носи и двете. През следващите пет минути — докато се изкатери на върха на възвишението — мислеше най-вече за карабините и едва на второ място за бирата. Но като прехвърли билото и предпазливо се заспуска по нанадолнището, пак се замисли за бирата. Представяше си как ще сложи кутийките в торбата, после ще я нарами. Но няма да спира да пие по пътя. Ще си отвори една кутийка, като се настани край лагерния огън. Тя ще му бъде за награда, а няма по-хубава награда от една бира.
    „Ти си алкохолик. Добре го знаеш, нали? Шибан алкохолик.“
    Добре, но какво означава това? Че не можеш да се излагаш. Не можеш да си позволиш да те хванат как си зарязал полуприпаднала жена сама в гората и си хукнал за пиене. Като се върне в заслона, не трябва да забравя да изхвърли празните кутии навътре в гората. Въпреки че Хенри сигурно ще разбере. Както долавят разни неща един за друг винаги, когато са заедно. Но и без наличието на тази мисловна връзка човек трудно можеше да заблуди Хенри Девлин.
    Пит обаче имаше чувството, че Хенри може би няма да му се сърди за бирата. Освен ако сам не реши, че е дошло време да говори за проблема си. И вероятно да помоли Хенри за помощ. Което евентуално ще се случи след време. Със сигурност не му допадаха чувствата, които изпитваше към себе си в този миг — да зареже онази жена не говореше добре за Пит Мур. Но Хенри… тази година и на Хенри му имаше нещо. Пит не знаеше дали бобъра го усеща, но беше сигурен, че Джоунси знае. Хенри беше много скапан. Може би дори…
    Зад него нещо изпръхтя. Пит изпищя и светкавично се обърна. Коляното го сряза, при това жестоко, но в уплахата си той въобще не забеляза. Мечката, мечката го е заобиколила в гръб, тази или някоя друга…
    Не беше мечка. Оказа се лос и подмина с най-бегъл поглед човека, който отново се свлече на пътя с гръмогласни псувни, застиска коляното си и вдигнал глава към слабия снежец, се запроклина заради глупостта си, наричайки се загубен алкохолик.
    В продължение на няколко ужасяващи мига му се струваше, че този път някое сухожилие е прекъснато и ще си лежи след масовото преселение на животните, докато Хенри се завърне най-накрая с моторната шейна и го попита: „Мамка му, какво правиш тука? Защо си я оставил сама? Знаех си, че ще стане така.“
    Но най-сетне успя отново да се изправи. С големи старания съумя да постигне измъчено изкилифенчено куцукане, но по-добре така, отколкото да лежи в снега на два метра от топлото лосешко говно, от което се вдигаше пара. Оттук вече се виждаше преобърнатия скаут, покрит със сняг. Каза си, че ако беше паднал от другата страна на възвишението, щеше да се върне при жената край огъня, но след като вече вижда колата, по-добре да продължи напред. Главната му цел бяха пушките, а бирата е приятно допълнение. И почти си повярва. А колкото до връщането… ъ-ъ, все ще се справи някак.
    Като се доближи до скаута, чу бързо приближаващо се вуп-вуп-вуп — бръмчене на хеликоптер. Енергично отметна глава; готов бе да стои изправен колкото трябва и да маха — Господи, ако в този миг някой се нуждаеше да му падне помощ от небето, това със сигурност бе той — но хеликоптерът така и не се показа изпод облаците. За миг той забеляза тъмна сянка в парцаливото небе, но после шумът заглъхна на изток, накъдето се движеха и животните. С погнуса долови чувство на облекчение, спотайващо се под разочарованието: ако хеликоптерът беше кацнал, така и нямаше да стигне до бирата, което щеше да бъде жалко, след като бе изминал целия този шибан път дотук.

3

    Пет минути по-късно вече бе коленичил в снега и предпазливо се промушваше в преобърнатия джип. Знаеше, че болното коляно няма да издържи дълго (беше се издуло под джинсите като огромен, раздиран от болка самун хляб) и се наложи да пролази почти по корем в потъналото в сняг купе. Изпита неприятно чувство; миризмите му се струваха прекалено силни, а пространството — твърде ограничено. Все едно да пълзиш в гроб, който дъха на одеколона на Хенри.
    Покупките бяха разпилени по задната седалка, но Пит въобще не погледна хляба, консервите, горчицата и пакета кренвирши (кренвиршите бяха единственият месен продукт, предлаган в магазинчето на Гослин). Вълнуваше го само бирата, а, изглежда, при преобръщането на колата се беше счупила само една бутилка. Късметът на пияницата. Миризмата беше силна, но той обичаше миризмата на бира. Виж, одеколонът на Хенри, от друга страна… пфуй, Боже. Беше гаден, почти колкото газовете, които изпускаше онази побъркана жена. Бог знае защо, миризмата на одеколон го навеждаше на мисли за ковчези, гробове и надгробни венци.
    — Защо ти е потрябвало да се поливаш с одеколон в горите, мойто момче? — запита гласно сред облачета бяла пара. Разбира се, Хенри не беше използвал одеколон — в купето изобщо не се усещаше подобна миризма и лъхаше само на бира. За пръв път от много време насам се замисли за хубавата брокерка на недвижими имоти, която си беше загубила ключовете пред аптеката в Бриджтън, и за предчувствието, че няма да дойде на срещата, че всъщност не би припарила и на двайсет километра от него. Дали това е същото, като да подушваш несъществуващото ухание на одеколон? Кой знае, само че никак не му допадаше идеята как в съзнанието му това ухание някак си се смесваше с мисълта за смъртта.
    „Зарежи, тъпако. Сам се плашиш, и туйто. Има огромна разлика между това действително да виждаш Дирята и само да се плашиш. Зарежи ги тия глупости и бързо вземай онова, за което си дошъл.“
    — Умна идея — отбеляза на глас.
    Торбите не бяха хартиени, а найлонови — поне в това отношение старецът Гослин не беше толкова изостанал. Пит издърпа една и в този миг го прониза ужасна болка в дясната длан. Само една бутилка се беше счупила, а той, разбира се, ще се пореже точно на нея, при това, съдейки по болката, доста дълбоко. Може би това му е за наказание, задето заряза жената сама в гората. Щом е така, ще го приеме като мъж и ще сметне, че пак леко се е отървал.
    Събра общо осем бутилки и запълзя навън, но изведнъж размисли. Да не се е влачил по целия път дотук само за осем пършиви бутилки бира?!
    — Не мисля — промърмори и изрови и останалите седем бутилки, колкото и страшно да му се струваше в преобърнатата кола. Най-сетне изпълзя заднишком, опитвайки се да пропъди паническия страх, че скоро някое малко създание, но с големи зъби, ще се метне върху него и ще отгризе огромен къс от тестисите му. Наказанието на Пит, втора част.
    Не откачи, но изпълзя навън доста по-бързо, отколкото се беше промъкнал на влизане; щом се подаде целият навън, коляното пак го сряза. Претърколи се по гръб и застена, зареял поглед в падащия сняг — от небето се сипеха последните огромни снежинки, напомнящи на фино дамско дантелено бельо — като разтриваше коляното и го молеше: „Хайде, миличка, хайде, моето момиче, хайде, сладуранке, хайде, съкровище, хайде отпусни се, кучко проклета“. Тъкмо вече съвсем изгуби надежда, когато изведнъж му мина. Изпусна въздишка през зъби, седна в снега и погледна найлоновата торбичка с червен надпис „БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ ИЗБРАХТЕ ДА ПАЗАРУВАТЕ ПРИ НАС!“
    — А къде другаде да пазарувам, стар глупак такъв?
    В крайна сметка реши да обърне една ира, преди да тръгне по обратния път. Пък и така ще му бъде сто пъти по-леко.
    Като погледна найлоновия плик, пак се сети за онзи с морковената коса в магазина — тази учудена усмивка и дръпнатите очи, които бяха спечелили на такива хора определението „монголоидни“, от „монголоиден идиот“. Което отново го наведе на мисълта за Дудитс — Дъглас Клавел, както всъщност бе името му. Не знаеше защо напоследък Дудс непрекъснато му се върти в главата, но това бе факт; обеща си, като свърши всичко това, ще се отбие в Дери да навести стария приятел. Ще накара и другите да дойдат и нещо му подсказваше, че няма да се наложи да ги убеждава дълго. Може би именно Дудитс приятелството им толкова години. Дявол го взел, повечето хора въобще не се сещат за приятелите си от колежа и гимназията, камо ли от прогимназията… която в наши дни се нарича „средно училище“, макар че със сигурност нищо не се е променило и школото представлява същата джунгла от несигурност, страхове, объркване, потни мишници, налудничави увлечения и смътни идеи. Естествено не познаваха Дудитс от училище, защото той не учеше в прогимназията в Дери. Беше записан в училището „Мери М. Сноу“, което бе известно сред хлапетата от квартала под названието „Академията за бавноразвиващи се“ или „Тъпото училище“. При нормален ход на събитията пътищата им никога нямаше да се пресекат, ако не беше празното място зад запустялата тухлена сграда на Канзас Стрийт. На тухлената стена, която гледаше към улицата, още се различаваше избелелият надпис: „БРАТЯ ТРАКЪР: ПРЕВОЗ, СПЕДИЦИЯ И СКЛАД“. А от другата страна, над големия тунел на гърба на сградата, където някога са разтоварвали камионите… там пишеше нещо друго.
    И както седеше в снега, вече без да усеща как се топи под задника му в лепкава киша, отпивайки от втората бутилка, без дори да забележи кога я е отворил (запрати празната бутилка от първата надалеч в гората, където още се виждаха бягащи на изток животни), Пит си припомни деня, в който се запознаха с Дудс. Помнеше глупавото яке на Бобъра, което той толкова обичаше, и гласа на Бобъра, изтънял, но въздействащ, който съобщава, че нещо е свършило и това е началото на нещо друго, заявявайки по необясним, но съвършено действителен и разбираем начин, че животът им се е променил в един четвъртък следобед, когато бяха намислили да играят пред дома на Джоунси, а после да направят една табла пред телевизора; и както си седеше насред гората до преобърнатия скаут, надушваше одеколона на Хенри и се наливаше със сладката отрова на живота си, стиснал бутилката с окървавената ръкавица, продавачът на коли си спомни името на момчето, което не се бе отказало напълно от мечтите си да стане астронавт, въпреки задълбочаващите се проблеми с математиката (първо решаваше задачите с Джоунси, после Хенри започна да му помага, а в десети клас положението стана съвсем безнадеждно); спомни си и другите момчета, но най-вече Бобъра, който обърна света наопаки, като изкрещя с писклив, вече леко мутиращ глас: „Момчета, престанете! Моментално ПРЕСТАНЕТЕ!“
    — За Бобъра — вдигна наздравица Пит, облегнат на капака на скаута в смрачаващия се следобед. — Беше толкова красив, братче.
    Но не бяха ли всички?
    Не бяха ли всички те красиви?

4

    Тъй като е в осми клас, а последният час за деня е по музика и се провеждаше в кабинета на партера, Пит винаги излиза преди тримата си приятели, чийто последен час е на втория етаж: Джоунси и Хенри имат американска литература — час по литературно четене за умни деца, а в съседната стая бобъра има приложна математика, тоест час по математика за глупави момичета и момчета. Пит се бори с все сили да не изучава този предмет следващата година, но му се струва, че битката ще бъде изгубена. Може да събира, изважда, умножава и дели, може да смята и дроби, макар да му отнема доста време. Но сега се е появило нещо ново, наречено „х“. Той не го разбира и се страхува от него.
    Стои до вратата в оградата от метална мрежа, а покрай него се стичат тълпи осмоклосници и зайци-седмокласници; Пит удря токове и се прави, че пуши, свил ръка в юмрук пред устата си, а другата крие отдолу — в нея уж е фасът.
    Най-сетне излизат и деветокласниците от втория етаж, а сред тях като кралски особи — почти като некороновани крале, макар че Пит никога не би изтърсил такова сладникаво нещо на глас — крачат неговите приятели: Джоунси, бобъра и Хенри. И ако има крал на кралете, то това е Хенри, в когото са влюбени всички момичета, макар да носи очила. Пит е голям късметлия с такива приятели, и той го знае — може и най-щастливият осмокласник в Дери, със или без х. Фактът, че има приятели деветокласници и затова гаднярите от осми клас не смеят да го пребият, е най-малкото.
    — Хей, Пит! — възкликва Хенри, когато тримата най-сетне преминават през вратата. Както винаги той се държи така, сякаш се изненадва, че го вижда, но срещата страхотно го радва. — Какво правиш, мой човек?
    — Нищо особено — както винаги на свой ред отвръща Пит. — А вие?
    — НДСК — отвръща Хенри, сваля си очилата и избърсва стъклата. Ако бяха клуб, НДСК щеше да бъде мотото; един ден дори ще научат Дудитс да го казва — на Дудитски излиза „Оо дее, съйа къъме“, и това е едно от малкото неща, които родителите на Дудитс не разбират. Което естествено доставя огромно задоволство на Пит и неговите приятели.
    Но засега Дудитс е още на половин час от тяхното бъдеще и Пит повтаря думите на Хенри като ехо:
    — А-ха, НДСК.
    Нов ден, същия късмет. Но дълбоко в себе си момчетата вярват само на втората половина, защото са убедени, че ден след ден винаги се повтаря един и същи ден. Дери, 1978 г. — и завинаги ще бъде все Дери, хиляда деветстотин седемдесет и осма. Говорят си за някакво бъдеще и как ще доживеят да преминат в двадесет и първи век — Хенри ще бъде адвокат, Джоунси ще стане писател, бобъра ще кара тир, а Пит ще бъде астронавт и нашивка „НАСА“ на рамото — но само така казват, както като пеят „Символ верую“ в църквата, много-много не осъзнават думите, които излизат от устите им; всъщност ги вълнува полата на Морийн Чесман, която хем е къса, хем се повдига доста нагоре, когато Морийн се фръцка наоколо. Дълбоко в себе си вярват, че някой ден полата на Морийн ще се запретне толкова нависоко, че те ще видят какъв цвят гащички носи, както и че Дери ще бъде завинаги, и те ще пребъдат вечно. Винаги ще бъдат все в прогимназията и часът ще е все три без петнайсет, те ще крачат по Канзас Стрийт към къщата на Джоунси да играят баскетбол (у Пит също има баскетболен кош на гаража, но те предпочитат да играят у Джоунси, защото баща му го е сложил достатъчно ниско и те могат да забиват топката право в коша) и ще обсъждат вечните теми: часовете и учителите, кое с кое дете в каква лайнарщина се е забъркало, и дали еди-кой си може да оправи еди-кой си друг, ако се забърка с него (което никога не се случва, тъй като еди-кой си и еди-кой си са много печени), кой каква простотия е направил напоследък (засега любимата им история за тази година е как един седмокласник на име Норм Пармело, вече известен като Макарони Пармело — прякор, който ще го преследва с години, чак до новия век, за който четиримата говорят, но в чието настъпване дълбоко в себе си не вярват — та за да спечели бас за петдесет цента, един ден в стола Норм Пармело си натъпкал в носа макарони и сирене, изсмъркал ги като сополи и ги погълнал; Макарони Пармело, който — като много други средношколци — бе объркал лошата слава с известността), кой с кого ходи (ако някое момиче и някое момче бъдат засечени да се прибират заедно, се предполага, че вероятно ходят, но ако бъдат забелязани да се държат за ръце или да се целуват, ходенето се приема за факт), кой ще спечели Суперкупата (шибаните Пейтриътс, шибаните Бостън Пейтриътс — само че те никога не печелят и да си в агитката на Пейтриътс е шибана лайнарщина). Темите са все същите, но въпреки това са непресъхващ извор на вълнение, докато момчетата крачат от все същото училище (Вярвам в един Бог Отец, Вседържител), по все същата улица (Творец на небето и земята), под все същото бяло октомврийско небе (светът не ще има край), с все същите приятели (амин). Нов ден, същият късмет, това е истината в техните сърца, но по този въпрос са съгласни с КейСи анд дъ Съншайн Банд21, макар че, ако ги питаш, ще ти кажат, че СРЕР-ДД (само рок-енд-рол, долу диското): така им харесва. Промяната ще ги сполети ненадейно и без предизвестие, както винаги се случва с хлапетата на тази възраст — ако за промяната се изискваше разрешението на прогимназистите, тя би престанала да съществува.
    Днес тема на разговор е и ловът, защото следващият месец господин Кларъндън ще ги води за пръв път в Бърлогата. Ще отсъстват три дни, два от които учебни (ще получат разрешение от училище без никакви трудности — Южен Мейн може и да се е погражданил, но тук, в Божията земя, ловуването се счита за част от образованието на един млад човек, особено ако е момче). Идеята да пълзят в гората със заредени пушки, докато в това време техните приятели дремят на чиновете в родното даскало, из се струва невероятно и възхитително божествена, и те подминават училището за бавноразвиващи се на отсрещната страна на улицата, без дори да го забележат. Умствено недоразвитите свършват занятия едновременно с прогимназиалното училище, но болшинството се прибират с майките си със специален училищен автобус, който вместо жълт е син и се говори, че на задната му броня имало лепенка „ПОДКРЕПЯЙ ПСИХИЧЕСКОТО ЗДРАВЕ ИЛИ ЩЕ ТЕ УБИЯ“. Хенри, Бобъра, Джоунси и Пит минават покрай „Мери М Сноу“, а в това време неколцина не толкова бавноразвиващи се, на които им е позволено да се прибират у дома сами, се размотават на улицата и се озъртат с типичната безконечна почуда. Както винаги Пит и неговите приятели ги виждат, без да ги забелязват. Те просто са част от световния тапет.
    Хенри, Джоунси и Пит слушат с внимание Бобъра, който тъкмо обяснява, че като идат в Бърлогата, непременно трябва да слязат в Дерето, защото едрите парчета се навъртат все там, понеже долу има храсталаци, в които обичат да се крият.
    — С баща ми там сме виждали милиарди сърни — обяснява Бобъра и циповете на старото му кожено яке подрънкват, сякаш в потвърждение на думите му.
    Спорят за това кой ще удари най-големия елен и къде трябва да се целиш, за да го свалиш с един изстрел, без да се мъчи. (Да, ама баща ми казва, че животните не страдат като хората — вмята Джоунси. — Вика, че Господ ги е направил различни, за да може да ги убиваме спокойно.) Смеят се, дърлят се и спорят кой ще си повърне обяда, като дойде време да се корми ловът, а Академията остава все по-назад. Пред тях, от същата страна на улицата, изниква квадратната тухлена постройка, където навремето е било транспортното депо на братята Тракър.
    — Ако някой драйфа, няма да съм аз — фука се Бобъра. — Стотици хиляди пъти съм виждал черва и въобще не ме притесняват. Помня веднъж…
    — Момчета, момчета — прекъсва ги Джоунси в ненадеен прилив на въодушевление, — искате ли да видите катеричката на Тина Джийн Шлосинджър?
    — Коя е тая Тина Джийн Шлопинджър? — пита Пит, но вече е дълбоко заинтригуван. Да види чиято и да е катеричка е страхотна идея — винаги разглежда списанията „Пентхаус“ и „Плейбой“, които баща му крие в работилницата зад сандъчето с инструменти. Катеричката е много интересно нещо. От нея не му щръква оная работа, както от голите цици, но сигурно защото е още малък.
    Но катеричката си е интересно нещо.
    — Шлосинджър — през смях го поправя Джоунси. — Шлосинджър, Питски. Шлосинджърови живеят на две пресечки от нас, и… — спира на средата на изречението, разтревожен от ненадейно хрумнал му въпрос, който незабавно трябва да получи отговор. Обръща се към Хенри: — Шлосинджърови евреи ли са или републиканци?
    Хенри на свой ред се присмива на Джоунси, но без капка злоба.
    — Мисля, че е възможно да са едновременно и двете… или нито едното. — Хенри произнася думата „въобще“, а не „вуще“, което прави силно впечатление на Пит. Звучи хиперизискано и Пит си взима бележка от сега нататък да произнася тази дума по същия начин: „въобще, въобще, въобще“… но знае, че някак си ще забрави, че той е един от онези, които са обречени цял живот да казват „вуще“.
    — Остави политиката и религията — продължава да се смее Хенри. — Ако имаш снимка на катеричката на Тина Джийн Шлосинджър, искам да я видя.
    Моментално Бобъра е видимо възбуден — страните му пламтят, очите му горят и понечва да захапе нова клечка за зъби, преди да е доизгризал старата. Ципчетата на наследеното кожено яке, което по-големият му брат носеше в продължение на четири-пет години период на култ към Фонзи22, задрънчават по-бързо.
    — Руса ли е? — иска да знае той. — И е суперхубава, нали? Има… — вдига ръце пред гърдите си и когато Джоунси кима утвърдително, се ухилва, обръща се към Пит и изломотва: — Тя беше кралица на бала на Завръщането23, копче! Даже я бяха снимали в шибания вестник! На подвижната платформа с Ричи Гренадо!
    — Да, ама шибаните Тигри изгубиха мача на Завръщането и Гренадо свърши със счупен нос — вмята Хенри. — Първият обор от гимназията в Дери, който се класира в група А, а тия глупаци…
    — Зарежи Тигрите — прекъсва го Пит. Футболът му е по-интересен от оня ужасяващ х, но не особено. Вече се досеща за кое момиче става дума, дори помни снимката във вестника — тя стои на окичения с цветя камион за целулоза до предния защитник на отбора, двамата са със станиолени корони, усмихват се и махат на тълпата. Касата й се спуска край лицето на едри платиненоруси къдрици като на Фара Фосет, а бюстието на роклята й разкрива горната част на гърдите й.
    За пръв път в живота си Пит изпитва похот — чувството е някак сочно, алено и тежко, кара оная му работа да щръкне, устата му пресъхва и мислите му напълно се замъгляват. Катеричката е интересно нещо — мисълта да види някоя местна катеричка, при това на Кралицата на бала… това далеч надминава всякакви очаквания. Това е, както се изразяват понякога филмовите критици от Дери, „нещо, което не бива да се пропуска“.
    — Къде е? — останал без дъх се обръща към Джоунси. Представя си как среща същото това момиче — тая Тина Джийн Шлосинджър — на ъгъла, стои и чака училищния автобус, преспокойно се кикоти с приятелките си и въобще не подозира, че момчето, което в този миг минава по улицата, е виждало какво има под полата или джинсите й, и дори знае дали на цвят е същото като косата й. Пит изгаря от нетърпение и плътско желание.
    — Къде е?
    — Ей там. — Джоунси посочва червената тухлена сграда, която навремето беше товаро-разтоварителното депо на братята Тракър. По стените се вие бръшлян, но есента е студена и повечето листа вече са изсъхнали и почернели. Някои стъкла са изпотрошени, а останалите са зацапани. Изглежда страшновато. Донякъде защото гимназистите, че и по-големите, понякога играят бейзбол на поляната отзад, а големите момчета обичат да бият малките — кой знае защо, сигурно разнообразява монотонността на ежедневието или Бог знае още какво. Но това не е толкова страшно, защото бейзболният сезон приключи и големите сигурно са се изнесли в Строфърд Парк да играят тъч-футбол, докато запрехвърча сняг. (Като завали снегът, си изпотрошават главите по хокейното игрище със стари, облепени с лейкопласт щеки.) Големият проблем е, че в Дери понякога изчезват деца — а когато изчезнат, често се случва да са били видени за последен път в такива запустели места като склада на братята Тракър. Никой не говори за този неприятел факт, но всички го знаят.
    И все пак катеричката… не някаква си измислена катеричка от „Пентхаус“, а истинска рошавинка на истинско момиче от града… заслужава да се види, няма две мнения по въпроса. На това му се вика голяма работа.
    — Братята Тракър ли? — с искрено недоумение възкликва Хенри. Стоят насред улицата, скупчени недалеч от сградата, а през това време последните олигофренчета се изнизват по отсрещния тротоар, като си мучат нещо и се пулят. — Джоунси, моите уважения, не ме разбирай погрешно — най-искрени уважения — но защо ще има снимка на катеричката на Тина Джийн Шлосинджър точно пък там?
    — Не знам — отвръща Джоунси, — но Дейви Тракс я е видял и вика, че е тя.
    — Абе, не знам дали да влизаме там, братче — колебае се Бобъра. — Така де, много искам да й видя катеричката на тая Тина Джийн Шлофанджър…
    — Шлосинджър
    — … ама това място е запустяло от сума време насам…
    — Бобър…
    — … и се хващам на бас, че е пълно с плъхове.
    — Бобър…
    Но Бобъра е твърдо решен да се изкаже.
    — А плъховете имат бяс. Удря ги в мозъка.
    — Няма нужда да влизаме — обяснява Джоунси, а тримата го зяпат с нов интерес. Тоест скандинавец от друга порода, както казва човекът, като вижда чернокосия швед.
    Джоунси разбира, че всички го слушат внимателно, кима и продължава:
    — Дейви вика, ме само минаваш отзад по алеята и надникваш през третия или четвъртия прозорец. Навремето там била канцеларията на Фил и Тони Тракър. На стената още висяло табло за съобщения. Дейви вика, че на таблото имало само две неща — карта на Нова Англия с маршрутите на всички камиони и снимка та Тина Джийн Шлосинджър, на който се вижда цялата катеричка.
    Гледат го, занемели от любопитство, а Пит изрича негласния въпрос, който се върти в главите на всички:
    — Ама гола ли е?
    — Не — признава Джоунси. — Дейви вика, че дори циците й не се виждат, но си била вдигнала полата, и нямала гащи, и се виждало, ясно като бял ден.
    Пит е разочарован, че кралицата на тазгодишния бал не е дибидюс гола, но мисълта за запретнатата пола разпалва всички, подхранвайки някаква първична, потайна представа за това как всъщност се случва сексът. Едно момиче може да си вдигне полата — всяко момиче може.
    Дори Хенри не задава повече въпроси. Единствен Бобъра пита — сигурен ли е Джоунси, че няма нужда да влизат вътре, за да погледнат. Но вече крачат по алеята за камиони, която заобикаля отсрещния край на сградата и извежда на поляната отзад, тласкани от неосъзнато усещане, мощно като придошла река напролет.

5

    Пит допи втора бира и запрати бутилката далеч в гората. Вече се чувстваше по-добре; внимателно се изправи и изтупа снега от панталона си. А коляното не се ли движи малко по-свободно? Като че ли да. Е, изглеждаше отвратително — като умален макет на гигантския стадион „Метродоум“ в Минесота — но вече не го болеше толкова. Все пак пристъпваше внимателно, а найлоновият плик с бирите се подмяташе в краката му и описваше широки дъги. Тъй като тихият, но настойчив глас, който упорстваше, че трябва да пийне една бира, просто трябва, мамка му, вече беше млъкнал, Пит се замисли за жената в заслона, надявайки се, че не е забелязала отсъствието му. Ще върви бавно, ще спира да разтрива коляното на всеки пет минути (може и да му говори, да го окуражава — налудничава идея, но тук беше сам и това никому нямаше да навреди) и ще се върне при нея. Тогава ще изпие още една бира. Не погледна назад към преобърнатия джип и не видя, че докато си припомняше онзи далечен ден през 1978 г., навред по снега беше изписал „ДУДИТС“.
    Само Хенри се поинтересува защо снимката на малката Шлосинджър ще виси в канцеларията на празния склад, и като се замисли, Пит си рече, че бе задал този въпрос само за да не измени на ролята си на скептика в групата. Вярно, че попита само веднъж — останалите направо повярваха, и защо не? На тринайсет Пит още можеше да каже, че през половината си живот е вярвал в Дядо Коледа. Пък и…
    Спря в подножието на голямото възвишение, но не защото беше останал без дъх или защото коляното го болеше, а понеже в главата му изведнъж отекна плътно монотонно бръмчене, подобно на електрически трансформатор, но някак циклично, като ниско дум-дум-дум. Само че не беше забръмчало изведнъж — Пит подозираше, че бръмчи от известно време, но той едва сега го чува. А и в главата му се въртяха някакви ужасно странни мисли. Цялата тая история с одеколона на Хенри… и Марси. Човек на име Марси. Май не познаваше никаква Марси, но името изведнъж изскочи в съзнанието му, нещо като „Марси, имам нужда от теб, Марси, искам те“, или може би „По дяволите, Марси, донеси ми сифона“.
    Стоеше и навлажняваше с език пресъхналите си устни, а торбата с бирите кротко висеше в ръката му и временно не се поклащаше като махало. Вдигна поглед към небето, в миг сигурен, че светлините ще са там… и те наистина бяха там, но само две на брой, които грееха съвсем слабо.
    — Кажи на Марси да ги накара да ми бият инжекция — изтърси Пит, внимателно артикулирайки всяка дума всред тишината, сигурен, че това са правилните думи. Не можеше да обясни защо са правилни и в какъв смисъл са правилни, но звучаха в главата му. Дали е от прещракването, или пък светлините извикват подобни мисли? Не можеше да си отговори със сигурност.
    — Въобще не е така.
    Забеляза, че снеговалежът е престанал. Светът наоколо сякаш се състоеше само от три цвята: тъмносивото на небето, тъмнозеленото на елите и съвършено неопетненото бяло на пресния сняг. И бе притихнал.
    Заслуша се внимателно, накланяйки глава наляво, после надясно. Да, цареше гробна тишина. Отникъде не долиташе никакъв звук, дори бръмченето беше замлъкнало. Вдигна глава и забеляза, че и бледият зрак на светлините, подобен на сияние на светулки, се е стопил.
    — Марси? — повиши тон, сякаш викаше някого. Хрумна му, че може би Марси е името на жената, заради която катастрофираха. Но онази се казваше Беки, беше сигурен в това, както онзи път за името на брокерката на недвижими имоти. Марси беше просто име, което не му говореше нищо. Сигурно мозъкът му прегрява. Няма да му е за пръв път.
    Изкатери се на възвишението и се заспуска по нанадолнището оттатък, отново връщайки се в спомените за онзи ден през есента на 1978 г., когато се запознаха с Дудитс.
    Почти бе стигнал мястото, където пътят се изравняваше, когато коляното изведнъж го сряза — този път не се схвана, а сякаш експлодира като боров чвор в огъня.
    Той се строполи в снега. Не чу как бутилките се изпочупиха в торбата — останаха само две. Писъците му заглушаваха всичко останало.

Шеста глава
Дудитс, втора част

1

    Хенри с бързи крачки тръгна към лагера, но когато снеговалежът отслабна и във въздуха запрехвърчаха само отделни снежинки, а вятърът поутихна, ускори ход и премина в равномерен бяг, който бе усвоил през годините на тичане в парка. Казваше си, че ако се наложи, ще поспре за малко, ще походи, даже ще направи почивка, но надали ще има нужда. Беше участвал в маратони над петнайсет километра, но преди няколко години, пък и не при десет сантиметрова снежна покривка. Все пак от какво толкова се безпокои? Да не падне да си счупи тазобедрената кост ли? Или да не получи сърдечен пристъп? Едва ли ще го сполети на трийсет и седем годишна възраст, но дори да попаднеше в най-рисковата категория, да се плаши от инфаркта е просто нелепо, нали? Като се има предвид какво замисляше. Тъй че за какво да се безпокои?
    За Джоунси и Бобъра, ето за какво. На пръв поглед това също изглеждаше съвършено нелепо, като тревогата да не получи сърдечен пристъп тук, насред нищото, нали бедата остана зад гърба му — Пит и онази странна жена, почти в кома… но в Бърлогата ставаше нещо, нещо много лошо. Нямаше представа как го е узнал, но го знаеше и го приемаше като факт. Знаеше го още преди да срещне животните, които забързано го подминаваха, удостоявайки го само с бегъл поглед.
    Веднъж-два пъти вдигна глава, търсейки светлините в небето, но те никакви не се виждаха и той се загледа в пътя пред себе си, от време на време описвайки зигзагообразни движения, за да не се блъсне в някое животно. „Паническо бягство“ не беше най-точната фраза, но в очите им се четеше някакъв странен, призрачен страх. По едно време дори се наложи да отскочи много чевръсто, за да не го спънат две забързани лисици.
    „Още тринайсет километра“. Тази фраза стана нещо като мантра за тичане — различаваше се от обичайните фрази, които му се въртяха в главата, като бягаше (най-често детски стихчета (, но не чак толкова много — идеята беше същата. „Още тринайсет километра, тринайсет километра до Онче-бонче.“ Докато тичаше, се замисли за случващото се — светлини, паническо бягство на забавен кадър (Боже мой, това отляво в гората мечка ли е?), жената на пътя, която просто си седеше, без зъби и почти без капка мозък? А как пърдеше, за Бога. Единственото нещо, което бегло наподобяваше на тази миризма, бе дъхът на един отдавнашен пациент на Хенри — шизофреник със злокачествен тумор на червата. „Винаги е придружен с подобна миризма — обясни му един приятел интернист, на когото разказа за случая. — Може да си мият зъбите по десет пъти на ден и на всеки кръгъл час да се жабурят с вода за уста, но миризмата винаги пробива. Това е миризмата на тялото, което се самоизяжда, защото, като свалиш всички диагностични маски, туморът е чисто и просто автоканибализъм.“
    „Още единайсет километра, още единайсет километра, всички животни тичат, всички животни отиват в Дисниленд. Като стигнат, ще се подредят за кубинска конга и ще запеят «Колко е малък светът все пак».“
    Отмереният, глух тропот на ботушите. Очилата, които подскачат на носа му. Дъхът, който излиза като студени облачета пара. Но вече се загря и се чувстваше добре от прилива на ендорфини. От каквото и да страдаше, то със сигурност не беше от липсата на ендорфини — може и да имаше наклонност към самоубийство, но със сигурност не беше депресивен тип.
    Състоянието му — физическа и емоционална празнота, която напомняше сливането на небето и земята в безкрайна белота на снежна виелица — безспорно имаше своите физиологични, хормонални причини. Не подлагаше на съмнение и факта, че проблемът можеше да се третира, ако не и напълно да се елиминира, с хапчета, които сам си би предписвал на кило. Но както и Пит, който несъмнено знаеше, че в бъдещето най-вероятно го очакват рехабилитация и дългогодишни посещения в групите на Анонимните алкохолици, Хенри не искаше да реши проблема и някак бе убеден, че подобрението ще бъде измамно, че по някакъв начин ще го ощети.
    Питаше се дали Пит се е върнал за бутилките с бира и знаеше, че отговорът най-вероятно е „да“. Би предложил да ги вземат, ако се беше сетил, като по този начин щеше да отпадне необходимостта от подобно рисковано връщане (рисковано както за жената, така и за самия Пит), но съвсем беше изперкал… въобще не се сети за бирата.
    Но Пит със сигурност се беше сетил — бе готов да се обзаложи. Ще успее ли да се върне в с това разтегнато коляно? Вероятно, но Хенри не бе много сигурен.
    „Върнаха се! — пищеше жената и се взираше в небето. — Върнаха се! Върнаха се!
    Той сведе глава и затича по-бързо.

2

    „Още десет километра, още десет километра до Онче-бонче.“ Наистина ли му остават десет километра, или просто е оптимист? Дали пък не позволява на добре познатите ендорфини да се вихрят твърде свободно? И така да е, какво от това? В дадения момент малко оптимизъм нямаше да му навреди. Снегът почти беше спрял, а безспирният поток животни доста беше оредял, което също беше хубаво. Проблемът беше в странните мисли, които нахлуваха в главата му и все повече изместваха собствените му мисли. Да вземем Беки — коя бе тази Беки? Името отекваше в съзнанието му — вече бе станало част от мантрата. Сигурно жената, която замалко не уби одеве. „Чие дете си ти? Беки, аз съм Беки, хубавата Беки Шу.“
    Само дете въобще не беше хубава, никак дори. Едра миризлива мамичка, ето това бе тя, а понастоящем бе поверена на доста съмнителните грижи на Пит Мур.
    „Десет, десет, още десет километра до Онче-бонче.“
    Тичаше равномерно — доколкото изобщо бе възможно на този терен — и се вслушваше в странните гласове в главата си. Но само един от тях бе наистина странен, при това въобще не беше глас, а някакво бръмчене
    (чие дете, чие дете, хубавата Беки Шу)
    в което се примесваше енергичен ритъм. Останалите гласове му бяха познати, на него самия или на приятелите му. Например гласът, за който Джоунси му беше разказал, че го чувал след катастрофата и го свързвал с ужасните болки: „Моля ви, престанете, не издържам повече, искам инжекция, искам Марси.“
    Другият беше гласът на Бобъра: „Иди да видиш в гърнето.“
    А Джоунси му отвръща: „Защо просто не почукаме на вратата а банята и да го попитаме как е?“
    Нечий непознат глас казва, че ако се изходи по голяма нужда, ще му мине…
    … но той не е никакъв непознат, той е Рик — Рик, приятелят на хубавата Беки. Рик чий? Маккарти? Маккинли? Маккийн? Не беше сигурен, но везните клоняха към Маккарти, като Кевин Маккарти24 в онзи стар филм на ужасите за космическите яйца, които приемат човешка форма. Този филм бе един от най-любимите на Джоунси. Като пийнеше няколко питиета, спомене ли му човек за този филм, веднага изстрелваше ключовата реплика: „Те са тук! Те са тук!“
    Пак се сети за жената — гледа небето и пищи: „Върнаха се! Върнаха се!“
    За Бога, от детинство не са му се случвали подобни неща, само дето сега бе още по-зле, все едно да се включиш в далекопровод, по който не протича електричество, а гласове.
    И всички онези пациенти през годините, които се оплакваха, че чуват гласове в съзнанието си. А Хенри, великият психиатър (младият господин господ, както го бе нарекъл един пациент от държавната болница в ранните дни на кариерата му), кимаше, сякаш знаеше за какво говорят. Дори се заблуждаваше, че знае за какво говорят. Но може би едва сега разбираше.
    Гласове. Така се бе вслушал в тях, че не чу бученето на хеликоптера, който премина над главата му — тъмен силует с формата на акула, едва-едва скрит сякаш на дъното на облаците. После гласовете заглъхнаха като далечни радиосигнали. Най-сетне остана на спокойствие със собствения си вътрешен глас, който настояваше, че в Бърлогата се е случило или ще се случи нещо ужасно; че нещо не по-малко страшно ще се случи или се е случило при преобърнатия скаут или в дървения заслон.
    „Още осем километра. Още осем километра.“
    Мъчейки се да откъсне съзнанието си от приятеля, който остана назад, и от приятелите, които го чакаха някъде напред, както и от всичко, случващо се наоколо, той позволи на мислите си да отидат там, където вече беше отишъл Пит: в 1978 г., при братята Тракър и Дудитс. Не разбираше какво общо има Дудитс Клавел с цялата тая шибана история, но всички мислеха за него и въобще не беше необходимо да прибягва до отколешната мислена връзка помежду им, за да го знае. Пит спомена Дудитс, докато влачеха жената към заслона; бобъра говореше за него онзи ден, когато излязоха на лов двамата заедно — точно когато Хенри преследваше сърната. Бобъра си спомняше как една година четиримата заедно заведоха Дудитс на коледен пазар в Бангор. Беше точно след като Джоунси си изкара шофьорска книжка — онази зима бе готов да закара всекиго навсякъде. Бобъра се смееше, като си спомняше как Дудитс се тревожеше, че Дядо Коледа не е истински, а те четиримата — вече големи дангалаци гимназисти, които мислеха, че са хванали света за опашката — се стараеха да го убедят, че старецът си е съвсем истински. И успяха. А съвсем наскоро — беше миналия месец — Джоунси обади от вкъщи; беше пиян (пиянството беше далеч по-рядко явление при Джоунси, отколкото при Пит, и това бе единственото му сълзливо обаждане, откакто бяха приятели) и каза, че никога през целия си живот не е правил нещо толкова добро, простичко и чиста проба славно, като онова, което направиха за горкия Дудитс Клавел при онзи далечен ден на 1978 г. „Това бе най-славният ни час“ — каза Джоунси по телефона и Хенри изведнъж се стресна неприятно, като се сети, че тъкмо одеве каза същото изречение на Пит. Дудитс, братче. Шибания Дудс.
    „Още осем километра… или даже шест. Още осем километра… или даже шест.“
    Бяха отишли да видят снимката на катеричката на някакво момиче, която уж трябваше да виси на таблото за съобщения в прашасала канцелария. След толкова години Хенри бе забравил името на момичето, само си спомняше, че беше гадже на оня изрод Гренадо и кралица на бала на Завръщането през 1978 г. Поради това нейната катеричка представляваше особен интерес. Но като завиха по алеята, намериха захвърлена червено-бяла фланелка на футболния отбор „Дери Тайгърс“. Малко по-нататък забелязаха още нещо.
    „Мразя го това филмче, некога не си сменя костюмите“ — каза Пит и Хенри тъкмо понечи да отговори, но преди да е успял да…
    — Детето изпищя — изрече гласно. Подхлъзна се в снега, политна за миг, но продължи да тича, припомняйки си онзи октомврийски ден под побелялото небе. Продължи да тича, погълнат от спомените за Дудитс. Припомняше си как Дудитс изпищя и писъкът му промени целия им живот. Винаги бяха смятали, че промяната е била за добро, но Хенри вече се питаше дали наистина и така.
    Тъкмо в този момент не бе сигурен в отговора.

3

    Като стигат до алеята — всъщност това вече не е алея, дори в чакълените коловози вече са поникнали плевели — Бобъра тича начело. Направо пяна му избива на устата. Хенри подозира, че и Пит много се е нахъсил, но се въздържа по-успешно, макар да е с една година по-малък. Бобъра е… как се казва? В трескаво очакване. За малко да се засмее, доволен от уместния израз, но в този миг Бобъра ненадейно се заковава на място и Пит почти се блъска в него.
    — Брей! Някой си е хвърли фланелката!
    И наистина на земята се въргаля червено-бяла фланелка, но не е окъсана и мръсна, все едно е стояла тук хиляда години. Всъщност изглежда почти нова.
    — Абе, някакъв парцал, на кой му пука? — подхвърля Джоунси. — Давайте да…
    Но когато я вдига, вижда, че всъщност не е. Нова е наистина — чисто нова фланелка с надпис „Тигрите на Дери“ с номер 19 на гърба. Пит въобще не се интересува от футбол, но останалите разпознават номера на Ричи Гренадо. Читава обаче не е. Яката й е раздрана, сякаш човекът, който е бил облечен с нея, се е опитал да избяга, но някой го е хванал за яката и го е повлякъл.
    — Май не съм бил прав — тъжно заключва Бобъра и хвърля дрехата на земята. — Да вдигаме гълъбите.
    Но малко по-нататък попадат на друга находка — този път не е червена, а жълта, от онази яркожълта пластмаса, която се харесва на децата. Хенри изтичва пред останалите и вдига предмета. Кутия за сандвичи, украсена с картинки Скуби-Ду и неговите приятели, които бягат от някаква къща, която явно е населена с призраци. Също като фланелката наглед е нова и не личи да се е въргаляла тук отдавна, но Хенри изведнъж се изпълва с тревога и започва да съжалява, че въобще тръгнаха по тая запустяла алея покрай изоставената постройка… поне да го бяха отложили за друг път. Но макар и едва четиринайсетгодишен, си дава ясна сметка, че подобно съжаление е пълна глупост. Като опре да катерички, или тръгваш, или се връщаш — вариантът „друг път“ изобщо не съществува.
    — Много го мразя това филмче — надзърта Пит иззад рамото на Хенри. — Никога не се преобличат, забелязали ли сте? Вечно носят все същите дрехи.
    Джоунси поема кутията от Хенри и я обръща да разгледа нещо, залепено отстрани. Подивелият поглед е изчезнал, Джоунси леко се мръщи и Хенри подозира, че приятелят му също би предпочел да бяха отишли да играят баскетбол.
    На етикета пише: „АЗ СЪМ СОБСТВЕНОСТ НА ДЪГЛАС КЛАВЕЛ, МЕЙПЪЛ ЛЕЙН, 19, ДЕРИ, МЕЙН. АКО МОМЧЕТО, НА КОЕТО ПРИНАДЛЕЖА, СЕ Е ЗАГУБИЛО, ОБАДЕТЕ СЕ НА 949–1864. БЛАГОДАРЯ!“
    Хенри тъкмо отваря уста да сподели, че блузата и кутията са на някое дете от Академията за бавноразвиващи се — съдейки само по този етикет е сто процента сигурен, тяхното куче носи медальон с почти същия надпис — но преди да успее да продума, иззад сградата, където големите играят бейзбол през лятото, долита писък. Изпълнен с болка, но онова, което кара Хенри да хукне натам, без да се замисля, е изненадата в писъка — издава потреса на човек, който за пръв път в живота си изпитва болка, страх или и двете едновременно.
    Другите хукват след него. Тичат в индианска нишка по буренясалия коловоз откъм сградата: Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит.
    Чуват бурен смях.
    — Аре, изяж го, де! Като го изядеш, можеш да си ходиш. Дънкан даже ще ти върне панталоните.
    — А-ха, ако… — започва друго момче — може би този Дънкан — но замръква, втренчен в Хенри и неговите приятели.
    — Момчета, престанете! — крясва Бобъра. — Моментално престанете!
    Приятелите на Дънкан — двама дългуча с емблемата на гимназията в Дери на якетата — схващат, че усамотението на следобедните им развлечения вече е нарушено, и се обръщат. Сред тях, само по гащи и гуменки, с лице, оцапано с кръв, кал, сополи и сълзи, на чакъла е коленичило момче на възраст, която Хенри не би могъл да определи. Не е дете — гърдите на децата не са окосмени — но въпреки това изглежда като малчуган. Яркозелените му очи са дръпнати като на китаец и блестят, плувнали в сълзи.
    На червената тухлена стена, макар и избелял, все още се чете следният надпис, изписан с огромни бели букви: „ТУК НЕ СЕ ТУПКА“. Което може би означава да се играе встрани от сградата, на поляната, където още личат очертанията на бейзболното игрище и могилката на пичъра, но кой би могъл да каже със сигурност? ТУК НЕ СЕ ТУПКА. През годините често ще използват тази фраза — тя ще се превърне в един от тайните кодове на младостта им — но без определено значение. По смисъл може би най-много се доближава до „Кой знае?“. Или „Какво да се прави?“. Винаги се изрича със свиване на рамене и с усмивка.
    — Какво правите, бе? — втрещен ги пита Джоунси. — Да не го карате да изяде онова нещо? Да не сте болни, ебаси?
    Оня с лайното има широка бяла лепенка на носа и Хенри издава звук, който напомня смях и удивено възклицание. Какво съвпадение, а? Дошли са да видят котенцето на кралицата на бала, а заварват самия крал на бала, за когото футболния сезон очевидно е свършил заради едно нищо и никакво счупване на носа, и който понастоящем се разтушава с подобни дълбокосъдържателни занимания, докато съотборниците му тренират за предстоящия мач.
    Ричи Гренадо не забелязва, че Хенри го е познал — той се взира в Джоунси. Отначало отстъпва крачка назад, защото е стреснат и защото в гласа на Джоунси се съдържа неподправена погнуса. После загрява, че хлапето, което смее да му държи такъв укоризнен тон, е поне с три години по-малко и с петдесет кила по-леко, и отново протяга ръка:
    — Ще го накарам да изяде това лайно. После може да си ходи. Чупката, сополанко, иначе и ти ще изядеш половината.
    — Н-да, разкарайте се — обажда се третото момче. Ричи Гренадо е едър, но този е наистина огромен — дангалак метър и деветдесет, с пъпчасало лице. — Докато още имате тази…
    — Знам кой си — заявява Хенри.
    Погледът на Ричи се отмества върху него. Изведнъж го обзема тревога… но същевременно изглежда раздразнен.
    — Аре, чупката, синко. Сериозно ти говоря.
    — Ти си Ричи Гренадо. Снимката ти беше във вестника. Как мислиш, какво ще си рекат хората, като им разправим какво сме те видели да вършиш?
    — Няма да кажете на никого, защото ще сте мъртви, малки лайнари такива! — заявява онзи на име Дънкан. Тъмнорусата му коса се спуска край лицето и по раменете му. — Баста! Да ви няма!
    Хенри не му обръща внимание. Съсредоточава се върху Ричи Гренадо. Не изпитва никакъв страх, макар че тия тримата спокойно могат да ги размажат на пихтия, при това пламти от гняв, какъвто въобще не е подозирал, че е способен да изпита. Коленичилото хлапе несъмнено е умствено недоразвито, но със сигурност не е чак такъв олигофрен да не разбира, че тия три големи момчета искат да му направят нещо лошо, и първо са му скъсали фланелката, после…
    За пръв и последен път в живота си е на косъм да изяде боя, задето се прави на голям мъж, но въобще не му пека. Пристъпва напред със свити юмруци. Онзи на земята подсмърча с наведена глава, звуците се забиват в съзнанието на Хенри и подклаждат яростта му.
    — Ще ви обадя! — натъртва той, и макар че това е детинска заплаха, има чувството, че въобще не говори като дете. Изглежда, и Ричи е на същото мнение — отстъпва назад и отново отпуска ръка. За пръв път се е притеснил. — Трима срещу един, при това умствено недоразвито дете, ебаси, копеле, ще ви обадя, и туйто! При това знам кой си!
    Дънкан и едрото момче — на чието яке не се забелязва емблемата на гимназията — застават от двете страни на Ричи. Полуголото хлапе остава скрито зад тях, но Хенри чува монотонните му стонове, които сякаш се забиват в мозъка му, пулсират в съзнанието му и го побъркват.
    — Аре, стига толкоз! — казва най-едрият и се ухилва, разкривайки няколко дупки на мястото на някогашни зъби. — Ей сега ще пукнете.
    — Пит, като доближат, тичай — заръчва Хенри, без да откъсва поглед от Ричи Гренадо. — Тичай у вас и каже на майка си. — После се обръща към Ричи: — Никога няма да го настигнете. Тича по-бързо от вятъра, егати.
    Гласът на Пит е изтънял, но не издава страх:
    — Дадено, Хенри.
    — И ако ни пребиете, още по-лошо ви се пише — допълва Джоунси. Хенри вече го е разбрал, но за Джоунси това е откритие — той едва не се засмива от радост. — А дори да ни убиете, какво ще спечелите? Защото Пит умее да тича бързо, и така и така ще ви обади.
    — И аз тичам бързо и ще го хвана — отсича Ричи.
    Хенри поглежда Джоунси, после Бобъра. И двамата са непоколебими. Бобъра дори отива по-далеч. Бързо се навежда, грабва няколко камъка с големината на яйца, само че ръбести, и започва да ги удря един в друг. Присвил очи, мести поглед между Ричи Гренадо и дангалака. Клечката яростно подскача между зъбете му.
    — Като дойдат, нападни Гренадо. Другите двама само ще му дишат праха на Пит. — Отмества поглед от малкия Мур, който е пребледнял, но безстрашен — очите му блестят и сякаш танцува на пръсти. — Кажи на майка си. Кажи й къде сме, да прати ченгетата. И да не забравиш да кажеш името на тоя мръсник. — Яростно посочи с пръст Ричи Гренадо, досущ като областен прокурор. Онзи изглежда още по-разколебан. Не — разколебан е меко казано. Хваща го страх.
    — Ричи Гренадо — казва Пит и започва да танцува. — Няма да забравя.
    — Аре, бе, чвор — намесва се Бобъра. Той притежава вроденото свойство веднага да разпознава истинските гадняри. — Ела ми тука да ти разбия носа. Кое шубе заряза футболния отбор заради един нищо и никакъв счупен нос?
    Гренадо не отвръща — може би и той вече не знае на кого по-напред да отвръща — но междувременно се случва нещо забележително: другото момче с емблемата на гимназията — Дънкан — вече също изглежда поразколебано. По страните и челото му плъзва гъста руменина. Навлажнява устни и неуверено търси погледа на Ричи. Само дангалакът още налита да се бие и Хенри се надява наистина да се сбият — тримата с Джоунси и Бобъра такъв бой ще им хвърлят на тия, ама такъв бой, заради този плач, този ужасяващ плач, който ти се забива в мозъка и пулсира ужасяващо.
    — Абе, Ричи, май по-добре… — почва Дънкан.
    — Да ги пречукаме — боботи дангалакът. — Да им разкатаем фамилията.
    Пристъпва напред и едва не се сбиват. Хенри знае, че ако дангалакът направи само още една крачка, Ричи Гренадо няма да го контролира — все едно е злобен питбул, който се откъсва от каишката и като жива стрела се стрелва към жертвата.
    Но Ричи не му позволява да направи тази следваща крачка. Сграбчва го под лакътя, който е по-дебел от бицепса на Хенри и е обрасъл с гъсти червеникаво-златисти косми.
    — Недей, Стои, чакай малко.
    — Да, чакай малко — едва ли не с паника в гласа се присъединява и Дънкан. Мята на Хенри такъв поглед, който той, макар едва четиринайсетгодишен, окачествява като съвършено нелеп. Гледа го възмутено. Сякаш Хенри и неговите приятели вършат нещо нередно.
    — Какво искате? — обръща се Ричи към Хенри. — Да се омитаме оттука, така ли?
    Хенри кима.
    — А ако си тръгнем, какво ще правите? На кого ще кажете?
    Хенри прави смайващо откритие: на косъм е да му падне пердето, точно както на дангалака Скоти. Всъщност дълбоко в себе си иска да ги предизвика на бой и му иде да изкрещи: „НА ВСИЧКИ! НА ВСИЧКИ ЩЕ КАЖЕМ!“ С ясното съзнание, че приятелите му ще го подкрепят, че думичка няма да обелят, дори големите да ги смелят от бой.
    Ако не беше хлапето. Горкото разплакано недоразвито дете. Като свършат с Хенри, Бобъра и Джоунси (и с Пит, ако успеят да го хванат), ще довършат и малкия, като най-вероятно ще идат много по-далеч от това да го накарат да изяде изсъхнала кучешка фъшкия.
    — На никого. Няма да кажем на никого.
    — Шибан лъжец — мръщи се Скоти. — Тоя е шибан лъжец, Ричи, погледни го само. — Отново понечва да пристъпи напред, но Гренадо го стисва под лакътя по-силно.
    — Ако никой не пострада — заявява Джоунси с измамно благоразумен тон, — няма да има нищо за казване.
    Гренадо го поглежда изпитателно, после отмества поглед към Хенри.
    — Заклевам се — съгласява се Хенри.
    — Всички ли се заклевате?
    Джоунси, Бобъра и Пит покорно се заклеват.
    Гренадо размишлява още миг, който сякаш продължава вечно, после кима:
    — Окей, заеби. Отиваме си.
    — Ако ни нападнат, хукваш покрай сградата и я заобикаляш от другата страна — дава Хенри инструкции на Пит, изричайки думите на един дъх, защото големите вече приближават. Но Гренадо не изпуска ръката на Скоти, което според Хенри е добър знак.
    — Няма да си губя времето — съобщава Ричи надуто, което едва не разсмива Хенри… но с усилие на волята той съумява да не прихне. Да се разсмее в този момент би означавало фатална грешка. Нещата вървят на оправяне. Той хем искрено съжалява, хем изпитва облекчение, от което едва не се разтреперва и което определено надделява.
    — Тебе пък какво те е прихванало? — пита го Ричи Гренадо. — Какво пък толкова е станало?
    Хенри би искал да му зададе същия въпрос — при това съвсем не риторичен. Иска да попита Ричи Гренадо как е могъл да го направи. Този плач! Мили Боже! Но замълчава, тъй като каквото и да каже, може да раздразни тоя тъпанар и всичко да започне отначало.
    Случващото се е нещо като танц, напомнящ на стъпки, които разучаваха в първи и втори клас. Ричи, Дънкан и Скот тръгват по алеята (пристъпват уж небрежно, опитвайки се да демонстрират, че си тръгват по собствена воля и че хич не им пука от някакви си лекенца от прогимназията), а през това време Хенри и неговите приятели вървят право срещу тях, после се извръщат, отстъпват заднишком под права линия към коленичилото на чакъла разплакано момче и го скриват от големите.
    На ъгъла Ричи спира и ги измерва от глава до пети:
    — Пак ще се видим, момчета. Един по един или всички наведнъж.
    — Ъ-хъ — съгласява се Дънкан.
    — И ще гледате света през кислородна маска! — допълва Скот, при което Хенри застрашително го напушва смях. Моли се приятелите му да не кажат нищо — било, каквото било — и за щастие те мълчат.
    Ричи им хвърля последен заплашителен поглед и тримата изчезват зад ъгъла. Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит остават сами с момчето, което се поклаща назад-напред на изкаляните си колене, извърнало към побелялото небе лицето си, окървавено и набраздено от сълзи, наподобяващо на циферблат на повреден часовник, и се питат какво да правят сега. Да му говорят нещо? Да му кажат, че всичко е наред, че големите са си отишли и опасността е отминала? Няма да ги разбере. Ох, този плач е напълно влудяващ. Как са могли ония тъпи гадняри да продължават да го изтезават въпреки този плач? Хенри ще разбере едва по-късно — донякъде — но в момента въпросът остава за него неразрешима загадка.
    — Ще опитам нещо — изтърсва Бобъра.
    — Ох, добре, само го накарай да престане. — Гласът на Джоунси трепери.
    Бобъра пристъпва напред, после измерва приятелите си с поглед, в който по странен начин се съчетават смущение, войнственост и — Хенри е готов да се закълне — надежда.
    — Ако кажете на някого, че съм го направил, повече няма да ви говоря.
    — Абе, стига с тия глупости. — Явно и Пит е разстроен. — Ако можеш да му затвориш устата, давай!
    Бобъра застава на мястото, където одеве стоеше Ричи и насилваше момчето да яде кучешка фъшкия, и се отпуска на колене. Хенри забелязва, че бельото на непознатото хлапе е марка „Ъндъруу“ и боксерките са с герои на Скуби-Ду и мистериозната машина на Шаги в тон с кутията за сандвичи.
    В миг Бобъра взема в прегръдките си ридаещото, полуголо момче и му запява.

4

    „Още шест километра до Онче-бонче… даже пет. Още шест километра до Онче-бонче… даже…“
    Хенри пак се подхлъзва, но този път не съумява да запази равновесие. Така бе погълнат в унеса от спомените, че докато изплува от него, вече летеше във въздуха.
    Стовари се тежко по гръб и чак дъхът му секна.
    Снегът се изви наоколо като захарен памук, а той така си удари тила, че свитки му излязоха.
    Остана да лежи, предоставяйки на някое евентуално счупване достатъчно време да се обади. Но тъй като нищо не последва, протегна ръка да си поопипа опашката. Болеше го, но нямаше нищо страшно. Когато бяха десет-единайсетгодишни, прекарваха цели зими по пързалките в Строфърд Парк, и се бяха удряли далеч по-лошо, но веднага скачаха и се засмиваха. Веднъж се беше качил с оня малоумник Пит Мур на дървената му шейна и налетяха право в огромния бор в подножието на хълма, който децата наричаха Дървото на смъртта, но се отърваха с по няколко цицини и разклатени зъби. За беда вече от доста време не бе на десет-единайсет години.
    — Ставай, драги, нищо ти няма — подкани се сам и предпазливо седна. Гърбът му попрещракваше тук-там, но нищо повече. Просто малко се беше поразкършил, това е всичко. Боли те само шибаната гордост, както казваха на времето. Но може би ще поседи още една-две минути. Напредваше според „графика“ си и заслужаваше малка почивка. Освен това спомените му подействаха доста разтърсващо. Ричи Гренадо, мръсникът му с мръсник, който, както се оказа впоследствие, бил изключен от отбора — и при това далеч не заради носа. „Пак ще се видим, момчета“ — така им беше казал, и Хенри подозираше, че е говорел съвсем сериозно, но повторната среща, с която ги заплашваше, така и не се състоя. За сметка на това се случи нещо друго.
    Но всичко това бе много отдавна. Сега го чакаше Онче-бонче — или поне Бърлогата, а до там оставаха още колко? Близо шест километра. Изправи се на крака и заизтупва снега от панталоните си, но в този миг в главата му екна писък. Той изрева от болка.
    Сякаш слушаше запис на специален уокмен, който възпроизвежда звука със сила, доближаваща се до децибелите на концертна зала — писъкът му подейства като изстрел, който изтрещя буквално в мозъка му. Политна назад и се опита да запази равновесие, но ако не беше налетял върху клоните на бора отляво на пътя, неминуемо щеше пак да се стовари на земята.
    Измъкна се от бодливата прегръдка на дървото; ушите му продължаваха да пищят — по дяволите, цялата му глава пищеше — и той пристъпи, не вярвайки, че е жив. Опипа носа си и ръката му се изцапа в кръв. В устата му също се клатеше нещо. Вдигна ръка и изплю в дланта си един зъб, огледа го с почуда и го запрати в гората, отхвърляйки първоначалния порив да го пъхне в джоба на якето си. Доколкото му е известно, зъби не се присаждаха, пък и Феята на зъбите едва ли ще долети в тия затънтени гори тилилейски.
    Нямаше представа кой изпищя така, но има предчувствието, че Пит Мур е попаднал в беда.
    Ослуша се за други гласове и мисли, но не долавяше нищо. Отлично. Все пак трябва да признае, че с изключение на гласовете експедицията се бе превърнала в най-забележителния ловен поход в живота му.
    — Хайде, братче, давай газ — подкани се сам и отново хукна към Бърлогата. Вече бе напълно убеден, там се случва нещо лошо, но в момента можеше само да се старае да поддържа енергично темпо.
    „Иди да видиш в гърнето.“
    „Защо просто не почукаме на вратата на банята да го питаме как е?“
    Наистина ли чу тези гласове? Да, вече бяха заглъхнали, но той ги чу, както и онзи ужасяващ агонизиращ писък. Пит? Или гласът беше женски? Може би хубавата Беки Шу?
    — Пит — изрече сред облачета от пара. — Пит беше.
    Не беше много убеден — дори сега — но беше почти сигурен.
    Отначало се опасяваше, че няма да съумее да възстанови ритъма, но докато се тревожеше, ритъмът сам се възстанови — синхрон между ускореното дишане и глухите стъпки, красив в своята простота.
    „Още пет километра до Онче-бонче. Прибирам се у дома. Както тогава заведохме Дудитс у дома.“
    (ако кажете на някого, че съм го направил, повече няма да ви говоря)
    Хенри се върна мислено към онзи далечен октомврийски следобед, сякаш се унесе в дълбок сън. Спусна се в кладенеца на спомена толкова бързо и толкова надълбоко, че отначало не усети облака, който летеше към него — облак, в който нямаше думи, мисли или писъци, само червено-черна същност, която бързаше зананякъде.

5

    Бобъра пристъпва, поколебава се за миг, после се отпуска на колене. Малкият не го вижда — стиснал очи, продължава да ридае, а слабичките му гърди тежко се повдигат. Бельото малка „Ъндъруу“ и старото моторджийско яке на Бобъра са еднакво комични, но никое от момчетата не се смее. Единственото желание на Хенри е хлапето да престане да плаче. Риданията му късат сърцето.
    Бобъра се примъква на колене към момчето и го грабва в прегръдките си.
    — На бебчето лодката сребърна от сънища изкована, плава наблизо и надалеч…
    Хенри не е чува Бобъра да пее, освен може би да припява на радиото — Кларъндънови със сигурност на са ревностни посетители на неделните служби — и е смаян от ясния нежен теноров глас на своя приятел. След някоя и друга година гласът на Бобъра ще се промени до неузнаваемост и ще стане незабележителен, но сега, сред тази буренясала поляна зад необитаемата сграда, сякаш ги пронизва право в сърцата и ги изумява. Малкият също реагира — престава да плаче и гледа бобъра с почуда.
    — От твоето креватче до най-близката звезда, плавайки към дома, ти при мен доплавай през далечни небеса, през далечни океани ти при мен ела…
    Последният тон отеква във въздуха и за миг светът не помръдва, затаил дъх пред тази красота. На Хенри му идва да се разплаче. Малкият не откъсва поглед от Бобъра, който го полюшва в ритъма на песента. На мръсното му лице, набраздено от сълзите, е изписано блажено удивление. Сякаш е забравил сцепената си устна, липсващите дрехи, изгубената кутия за сандвичи. Подканва певеца с „еей оое“ — отворени срички, които биха могли да означават какво ли не, но Хенри ги разбира прекрасно, очевидно и Бобъра.
    — Не мога да пея още. — Улавя се, че продължава да прегръща момчето и отдръпва ръката си.
    Лицето на малкия помръква, но не от страх или от каприз, че отказват да му угодят, а от искрено съжаление. Сълзите изпълват изумително зелените му очи и отново рукват по пътечките, очертани от одевешните сълзи по изцапаните му страни. Хваща ръката на Бобъра и я поставя на раменете си:
    — Еей оее! Еей оое!
    Бобъра панически се обръща към приятелите си:
    — Майка все това ми пееше. Заспивах още на първия куплет, мамка му!
    Хенри и Джоунси се споглеждат и избухват в смях. Което е грешка — може да уплашат малкия и пак да подхване онова ужасно стенание, но и двамата не могат да се удържат. При това той не плаче. Вместо това се усмихва на Хенри и Джоунси — слънчева усмивка, която разкрива гъсти бели зъби — и отново поглежда Бобъра. Продължава да притиска ръката му към раменете си и заповядва:
    — Еей оее!
    — Изпей го пак, да му се невиди — предлага Пит. — Докъдето го знаеш.
    В крайна сметка Бобъра изпява песничката още три пъти, докато малкият най-сетне му разрешава да престане и позволява да напъхат в панталоните му скъсаната фланелка с номера на Ричи Гренадо. Хенри няма да забрави тази натрапчива подробност и понякога ще си я спомня в най-невероятните моменти: когато се прости с девствеността си на купона на едно студентско братство в Нюхампшърския университет, докато на долния етаж касетофонът дънеше „Дим над водата“; когато твори вестника на страниците с некролозите и се натъкна на доста чаровната усмивка на невероятно шишкавия Бари Нюман; когато хранеше баща си, заболял от Алцхаймерова болест на безбожно несправедливата възраст петдесет и три години — и който настояваше да нарича сина си Сам.
    — Истинският мъж си плаща дълговете, Сами — нареждаше баща му и на поредната лъжица зърнена каша по брадичката му потичаше мляко. През всички тези мигове Хенри си припомня песничката, която нарича Приспивната песен на Бобъра, и тя му носи временна утеха. Тук не се тупка.
    Най-сетне съумяват да облекат хлапака и остава да му обуят червената гуменка. Той се опитва да се справи сам, но понечва да я нахлузи наопаки. Това е само един прецакан американец и Хенри просто не може да си обясни как тримата дангалаци са избрали да издевателстват точно над него. Дори ако пренебрегнем плача, макар че Хенри никога не бе чувал подобен плач — какво може да накара човек да бъде толкова долна гад?
    — Дай да ти го оправя, братче — предлага Бобъра.
    — Ооави коо? — пита хлапето с такова комично недоумение, че Хенри, Джоунси и Пит отново избухват в смях. Хенри знае, че човек не бива да се подиграва на слабоумните, но не може да се въздържа. Лицето му е неподправено смешно като на герой от анимационните филми.
    Бобъра само се усмихва.
    — Гуменката, мойто момче.
    — Оаи уаа?
    — А-ха, така няма да стане, imposseeblo senõr.
    Той взима гуменката от ръцете му и хлапето наблюдава с жив интерес как по-голямото момче напъхва крака му в обувката, здраво пристяга връзките и ги завързва на фльонга. Като свършва, малкият продължава да се взира във фльонгата, после вдига глава към бобъра. Обвива врата му с ръце и лепва звучна целувка на страната му.
    — Момчета, ако някой каже, че направи това… — почва Бобъра, но се усмихва, видимо доволен.
    — Да, бе, да, няма да си говориш с нас, шибан чекиджия такъв — ухилва се Джоунси до уши. През цялото време е стискал кутията за сандвичи и сега кляка пред хлапето и му я подава. — Това твое ли е, моето момче?
    Малкият радостно се усмихва, сякаш вижда стар приятел, и грабва кутията.
    — Ууби-УубиДуу, къде си тии? — изпява. — А сеаа имаее маоо рааоотаа!
    — Точно така — съгласява се Джоунси, — имаме малко работа. Трябва да те приберем у вас, ебаси. Нали ти си Дъглас Клавел?
    Малкият протяга мръсните си ръце и притиска кутията към гърдите си. Залепва й звучна целувка досущ като онази, с която удостои бобъра, и нададе вик:
    — Аз Дудитс!
    — Добре — отвръща Хенри и го хваща за ръка, Джоунси поема другата му длан и двамата му помагат да се изправи на крака. Мейпъл Лейн е само на три пресечки оттук и ще са там след десет минути, стига само Ричи и неговите приятели да не се навъртат наоколо, надявайки се да ги причакат. — Хайде да те водим у дома, Дудитс. Обзалагам се, че майка ти се безпокои за теб.
    Но първо изпраща Пит да надзърне иззад ъгъла. Когато онзи докладва, че е чисто, Хенри ги повежда покрай сградата. Излязат ли на улицата, ще са в безопасност. Но дотогава не иска да рискува. За втори път изпраща Пит напред, като го инструктира да разузнае дали цялата алея е чиста и да свирне, ако всичко е наред.
    — Те са си отиилии — казва Дудитс.
    — Може би — отвръща Хенри, — но ще съм по-спокоен, ако Пит хвърли един поглед.
    Докато Пит разузнава, Дудитс кротко стои сред момчетата, зазяпан в картинките на кутията. Хенри не се тревожи, че изпраща приятеля си сам. Одеве не преувеличаваше — ако Ричи и приятелчетата му се опитат да му налетят, Пит ще включи реактивните двигатели и онези ще му дишат праха.
    — Харесва ли ти това филмче, братче? — пита бобъра и взима кутията.
    Говори кротко, но Хенри следи с интерес дали малкият ще се разпищи ца кутията си. Дудитс само казва:
    — Тее Ууби-Дуу! — Косата му е сякаш златна, но ситни къдрици. Хенри още не може да определи на колко години е.
    — Знам, че са Скуби-Ду-тата — търпеливо отвръща Бобъра, — но Пит е прав — никога не си сменят дрехите. Да го духаш, Фреди, не е ли така?
    — Аака! — Протяга ръце за кутията и Бобъра му я връща. Малкият я прегръща, после им се усмихва. „Прекрасна усмивка“ — казва си Хенри и сам се усмихва. Напомня му за студа, който се просмуква в костите ти, когато плуваш в океана, но излезеш ли на брега, загръщаш с кърпата кокалестите си рамене и настръхналия гръб и отново ти става топло.
    И Джоунси се усмихва:
    — Дудитс, кое е кучето?
    Малкият го поглежда и продължава да се усмихва, но изглежда объркан.
    — Кучето — опитва се да му помогне Хенри. — Кое е кучето?
    Хлапето го поглежда с нарастващо недоумение.
    — Кой е Скуби, Дудитс? — включва се Бобъра и лицето на Дудитс се прояснява. Сочи и обяснява:
    — Ууби! Ууби-Ууби Дуу! Тооо куе!
    Избухват в дружен смях и в този миг пит им свирва. Наканват се да си вървят, но насред пътя Джоунси се сеща нещо:
    — Чакайте! Чакайте!
    Хуква към мръсните прозорци и надзърта в канцеларията, като затуля с длани очи да не му блести, и Хенри се сеща защо са тук. Да видят котенцето на Тина Джийн Еди-Коя-Си. Струва му се, че е било преди десетки хиляди години.
    След десет секунди Джоунси се развиква:
    — Хенри! Бобър! Елате! Оставете малкия там!
    Бобъра хуква и се нарежда до Джоунси. Хенри се обръща към малкия и казва:
    — Стой тук, Дудитс. Дръж кутията и не мърдай, разбра ли?
    Притиснал кутията за сандвичи до гърдите си, Дудитс вдига грейнал зелен поглед. След миг кима и Хенри хуква при приятелите си на прозореца. Налага се да се посместят и Бобъра ръмжи, че някой го настъпва, но не му обръщат внимание и той мирясва. След минута идва и Пит и се мушва между Хенри и Джоунси. Прилепили чела към мръсното стъкло на канцеларията, четирите момчета се взират в полумрака, а насред буренясалата поляна стои пето момче, което притиска кутия за сандвичи към тесните си гърди и се взира побелялото небе, където слънцето се мъчи да пробие облаците. Зад мръсното стъкло (по което челата на момчетата се отпечатват като бели полумесеци) се открива празна стая. По прашния под са разпилени сплескани било попови лъжички и Хенри разбира, че са всъщност са кондоми. На стената срещу прозореца виси табло за съобщения. На него е забодена карта на нова Англия и моментална снимка на жена с вдигната пола. Но катеричката й не се вижда — личат само някакви си бели гащи. И въобще не е гимназистка. Стара е. Поне на трийсет.
    — Мили Боже — най-сетне промърморва Пит с погнуса. — И за това ли дойдохме чак тука?
    Джоунси понечва да се оправдае, но после се ухилва и сочи с пръст през рамо.
    — Не. Дойдохме за него.

6

    Хенри бе изтръгнат от спомена от удивително и съвършено неочаквано откритие: беше скован от ужас, при това от известно време. Досами прага на съзнанието му кръжеше нещо ново, което не можеше да пробие яркия спомен за запознанството с Дудитс. В този миг то най-сетне влетя в мислите му, надавайки кански крясъци да му обърнат внимание.
    Той спря рязко и заразмахва ръце, за да запази равновесие, после просто застина на място и се опули, дишайки учестено. Сега пък какво има? Намираше се само на три километра от Бърлогата и почти беше стигнал — сега пък какво става, за Бога?
    „Иде облак. Задава се някакъв облак, ето какво. Не мога да разбера какво представлява, но го усещам съвсем ясно. Трябва да се махна от пътя. Трябва да се отдръпна. Да изляза от филма. В облака се прожектира филм. От любимите на Джоунси. Филм на ужасите.“
    — Каква глупост — промърмори, макар да знаеше, че не е глупост.
    Чуваше бръмченето на двигател, подобно на жужене на оса. Идваше откъм Бърлогата и напомняше рева на моторна шейна — почти със сигурност бе Полярната котка на стария Кларъндън… но заедно с бръмченето долавяше червено-черния облак с филма, който се прожектираше в него — някаква ужасяваща енергия, която летеше право насреща му.
    За миг се вкамени, разкъсван от страхове, типични за децата: таласъми под леглата и в ковчезите, мърдащи торби, затиснати под прекатурени камъни, и желирани останки от отдавна опечен плъх, който намери баща му, като премести печката, за да провери контакта отзад. В съзнанието му изникваха и други ужаси, които далеч не бяха детински: баща му, изгубен в собствената си спалня и виещ от страх; Бари Нюман, който с потрес бяга от кабинета на Хенри, защото е принуден да се изправи пред нещо, което не иска или не може да признае и да приеме; самият той — Хенри — седи в четири часа сутринта с чаша скоч в ръка, целият свят е сякаш изгорял контакт, собственият му мозък е изгорял контакт, и, о, мила, от зората го делят десетки хиляди години, а приспивни песни вече няма. Всички тези неща бяха вътре в червения облак, който летеше насреща му като белия кон от библията — тези, и още много други ужасии. Всички гадни мисли, които са му минавали през ума, се задавах насреща му — макар и не на бял кон, а на стара моторна шейна с ръждясал капак. Не смъртта, а нещо още по-лошо. Господин Сив.
    „Дръпни се от пътя — крещеше съзнанието му — Дръпни се веднага! Скрий се!
    Не можеше да се помести — краката му сякаш бяха от олово. Драскотината на бедрото пареше като дамгосана. Сега разбираше как се чувства сърната, приклещена във фаровете на автомобила на пътното платно, или катерицата, която подскача пред задаващата се косачка. Облакът му бе отнел способността сам да си помогне. Той бе застинал като истукан на пътя му.
    Колкото и да е странно, онова, което го накара да се раздвижи, бяха мислите за самоубийство. Да не би да е изстрадал решението в продължение на петстотин безсънни нощи, само за да му бъде отнето правото на избор от някаква си оптическа измама? Не, за Бога — в никакъв случай. Взимането на решението му бе коствало толкова много — и сега няма да позволи на тялото си, сковано от ужас, да се надсмее над душевното страдание, заставайки насред Просеката в очакване да го прегази някакъв демон… не, няма да позволи това да се случи.
    Затова се раздвижи, но сякаш в кошмарен сън, с мъка проправяйки си път през въздуха, който като че изведнъж се бе сгъстил като карамел. Краката му се вдигаха и се спускаха на земята на забавен кадър, сякаш танцуваше под вода. Нима е тичал по този път? Нима наистина е тичал? В този миг постижението му се струваше съвършено невъзможно, макар споменът да бе кристално ясен.
    Но продължаваше да се движи, а през това време ревът на приближаващата се машина се усилваше, прераствайки в заекващ грохот. Най-сетне се добра до дърветата от южната страна на пътя. Съумя да измине пет метра, колкото да се измъкне от преспите и да стъпи на ароматните оранжево-кафеникави иглички, посипани с тънък слой снежен прашец. Падна на колене, като хлипаше от ужас и притискаше длани към устата си, за да заглуши звука, защото се страхуваше какво би се случило, ако онова го чуе. То бе господин Сив, облакът представляваше господин Сив — ами ако го чуе?
    Изпълзя зад гъсто обрасъл с мъх смърч, вкопчи се в ствола и надникна изпод кичурите влажна коса, които закриваха очите му. В мрачния следобед проблесна искрица. Трепна, за кратко угасна и придоби очертанията на окръжност.
    С приближаването на червено-черния облак Хенри безпомощно застена. Той сякаш кръжеше над съзнанието му като затъмнение, заличавайки всичките му мисли и ги подменяше с отвратителни образи: струйка мляко на брадичката на баща му, паниката в очите на Бари Нюман, хилави телца и оцъклени очи зад телени огради, одрани жени25 и обесени мъже. За миг представата му за света сякаш се обърна наопаки като джоб и той осъзна, че всичко е заразено… или може да бъде. Всичко. Причините, които го подтикваха към размисли за самоубийство, бяха дребнави в сравнение със задаващото се зло.
    Прилепи устни към ствола на дървото, за да не изпищи, и почувства как зъбите му се отпечатват като татуировка в жилавия мъж. В този миг Полярната котка прелетя покрай него и той разбра кой я управлява — онова, което бе създало червено-черния облак, изпълващ мислите му.
    Впи зъби в мъха и изпищя. Коленичил, продължи да се притиска към ствола и да трепери, докато бръмченето на шейната постепенно премина в тревожен хленч. Най-сетне окончателно заглъхна, но той не се откъсваше от дървото.
    „Пит е някъде там. Ще стигне до Пит и жената.“
    Залитайки, се върна на пътя, без да чувства, че носът му пак кърви и чу от очите му се стичат сълзи. Отново потегли към Бърлогата, но едва съумяваше да куцука. Което може би не бе фатално, защото в хижата всичко бе свършило.
    Каквито и ужасии да бе предусещал, те вече се бяха случили. Единият от приятелите му е мъртъв или умираше, а друг, Бог да му е на помощ, се бе превърнал в кинозвезда.

Седма глава
Джоунси и Бобъра

1

    Бобъра повтаряше една и съща дума. Бобъризмите му бяха излетели от ума. Прибягна до онези думички, които ти хрумват, намериш ли се притиснат до стената и няма друг начин да изразиш ужаса си:
    — Мамка му! Мамка му!
    Колкото и да е бил зле, Маккарти бе намерил време да натисне двата ключа на банята, включвайки флуоресцентните лампи от двете стани на огледалото на аптечката, както и флуоресцентния ринг на тавана. Те хвърляха ярка, монотонна светлина, която придаваше на банята вид на снимка от някакво местопрестъпление… но гледката бе и някак сюрреалистична, тъй като светлината не беше постоянна — примигваше да подскаже, че електрозахранването е от генератор, не от далекопровода на хидроелектрическата централа Дери-Бангор.
    Около вратата светлосините плочки на пода бяха изпръскани с кръв, но с приближаването към тоалетната точно да ваната петънцата се сливаха в кървава змия. От нея се разклоняваха алени ручейчета. Плочките бяха татуирани с подметки на ботушите им, защото нито Джоунси, нито бобъра се бяха събули. Върху синята винилова завеса се виждаха четири размазани отпечатъка от пръсти и Джоунси си рече: „Маккарти сигурно е посегнал да се задържи, като се е обръщал да седне.“
    Дотук нищо страшно. Страшна бе картината, която изникна пред очите на Джоунси: Маккарти притичва по светлосините плочки и притиска ръка отзад, сякаш опитвайки се да задържи нещо вътре в себе си.
    — Ох, мамка му — почти през плач повтаряше Бобъра. — Не искам да го виждам, Джоунси… братче, не мога да гледам такива работи.
    — Налага се — чу собствения си глас, сякаш от огромно разстояние. — Можем да се справим, Бобър. Щом можахме да се опънем на Ричи Гренадо и приятелчетата му онзи път, значи можем да се справим и с това.
    — А, не знам, братче, не съм сигурен…
    И Джоунси не беше много сигурен, но посегна да хване Бобъра за ръката. Пръстите на приятеля му панически се вплетоха в неговите и двамата пристъпиха навътре в помещението. Джоунси се опитваше да не стъпва в кръвта, но това беше много трудно — имаше я навсякъде. А и не беше само кръв.
    — Джоунси — сухо зашепна Бобъра. — Виждаш ли оня гнъс на завесата?
    — А-ха. — В замазаните кървави отпечатъци се образуваха малки туфи червеникаво-златиста плесен. Никнеше и по пода, но не сред кървавата змия, а в тесните фуги между плочките.
    — Какво е това?
    — Не знам. Същото като оная гадост на лицето му, предполагам. Трай малко. — После се обърна към болния: — Маккарти? Рик?
    Маккарти седеше на тоалетната чиния и не отвръщаше. По някакви причини бе нахлупил оранжевата си шапка наобратно — козирката стърчеше накриво като на пияница. Инак беше гол. Брадичката му беше опряна на гърдите, бе застинал в пародия на дълбок размисъл (може пък въобще да не е пародия, кой знае?). Очите му бяха притворени. Като че в предвзет свян, сключените му длани криеха пубисната окосменост. Върху порцелановата тоалетна чиния се стичаше широка размазана кървава ивица, сякаш несръчно изтеглена с бояджийска четка, но самия по Маккарти нямаше кръв — поне Джоунси не забелязваше.
    Затова пък съвсем ясно виждаше корема му: беше провиснал, нагънат на две гънки. Напомняше му на нещо, но не можа веднага да се сети на какво. После си спомни, че така изглеждаше коремът на Карла след раждането на всяко от четирите им деца. Над хълбока, където вече беше понатрупал тлъстини (имаше склонност към пълнеене), кожата беше само зачервена. По корема обаче се беше нацепила на стрии. Ако е бил бременен, носел е в себе си някакъв паразит — тения, анкилостоми или Бог знае какво. Само че в кръвта му растеше някаква гадост, а какво им каза, като се настани в леглото на Джоунси? „Ето, стоя на вратата и хлопам.“ На Джоунси му се искаше да не бе отварял на това почукване. Всъщност най-добре да го беше застрелял. Да. Сега го осъзнаваше. Разтърсен от яснотата, която понякога спохожда шокирания разсъдък, съжали, че не му е пуснал един куршум в главата, преди да беше забелязал оранжевата му жилетка. Което никак нямаше да навреди, а дори може би щеше да помогне.
    — Стой на вратата и похлопай на задника ми — промърмори Джоунси.
    — Джоунси? Тоя жив ли е още?
    — Не знам.
    Джоунси направи още една крачка и усети как пръстите на Бобъра се изплъзват от дланта му — очевидно нямаше сили да пристъпи напред.
    — Рик? — тихо подвикна Джоунси с онзи тон, който се използва в случаите от категорията „тихо да не събудиш децата“. — Рик, как…
    От тоалетната чиния долетя шумна, влажна пръдня и помещението мигновено се изпълни с воня на екскременти и универсално лепило, от което ти се насълзяват очите. Истинско чудо е, че синята завеса не се разтопи.
    В чинията цопна нещо. Но не с характерния звук на падащо изпражнение — поне Джоунси бе на това мнение. По-скоро сякаш риба скочи в езеро.
    — Всемогъщи Боже, как вони! — изрева Бобъра. Тъй като притискаше длан към устата и носа си, думите излизаха приглушени. — Но ако пърди, значи е жив. А, Джоунси? Сигурно още е…
    — Ш-шт — тихо отвърна Джоунси. Удиви се на собственото си спокойствие. — Не говори, моля те.
    Бобъра млъкна.
    Джоунси се наведе още по-близо. Вече виждаше всичко: струйките кръв изпод дясната вежда на Маккарти, червеното образувание на лицето му, кръвта по найлоновата завеса, майтапчийската табелка — „КАБИНЕТ ЗА РАЗМИСЪЛ НА ЛЕЙМАР“, окачена тук още от времето, когато тоалетната беше химическа, а душът трябваше да се изпомпва, преди да се използва. Виждаше ледения проблясък под клепачите на Маккарти и нацепените му устни, които изглеждаха пурпурновиолетови под призрачната светлина. Усещаше и отвратителната воня на изпуснатите газове и едва ли не ги виждаше и тях самите как се издигат на мръсни жълти струйки като иперит.
    — Маккарти? Рик? Чуваш ли ме?
    Щракна с пръсти пред полузатворените очи. Нищо. Близна китката си от вътрешната страна и поднесе навлажненото място пред носа на Маккарти, после пред устата му. Нищо.
    — Мъртъв е, Бобър — обяви и се отдръпна.
    — Мъртъв е, дръжки. — Гласът му бе дрезгав и по някаква абсурдна причина изпълнен с обида, сякаш Маккарти нарушаваше всички правила на гостоприемството. — Нали току-що го чух как пусна едно в кенефа.
    — Не мисля, че беше…
    Заобикаляйки го, Бобъра без да иска го бутна и Джоунси удари болния си хълбок в мивката, причинявайки си ужасна болка.
    — Айде стига, мой човек — кресна бобъра, сграбчи закръгленото, осеяно с лунички, провиснало рамо на Маккарти и го разтърси. — Стига вече! Стига…
    Маккарти бавно се наклони към ваната и Джоунси за миг повярва, че бобъра все пак е бил прав — човекът още беше жив и се опитваше да стане. Но онзи се изтърколи от трона и падна право във ваната, разлюлявайки прозирната завеса като гигантска синя морска вълна. Оранжевата шапка падна. Черепът му се удари в порцелана и изхрущя, а двамата приятели се вкопчиха един в друг и се разкрещяха, изпълвайки облицованото с плочки помещение с оглушителни панически писъци. Задникът на Маккарти беше като месечина с гигантски кървав кратер по средата — очевидно прокопан от жесток удар. Джоунси зърна този ужас само за миг, преди Маккарти да се срути по лице във ваната; после завеската се спусна и закри гледката, но в този кратък миг на него му се стори, че отверстието е с диаметър поне трийсет сантиметра. Нима е възможно? Трийсет сантиметра? Не може да бъде!
    В тоалетната чиния нещо се разскача с такава сила, че изпръска дъската, която също беше синя. Бобъра понечи да надзърне вътре, но Джоунси хлопна капака, без въобще да се замисля.
    — Не.
    — Не?
    — Не.
    Бобъра затърси клечка в джоба на гащеризона си и извади пет-шест, но ги изпусна на пода. Те се разпиляха по окървавените плочки като китайски пръчици за игра. Той ги погледна, после отмести очи към Джоунси. В очите му блестяха сълзи.
    — Като Дудитс, братче.
    — Какви ги говориш, бе?
    — Не помниш ли? И той беше почти гол. Ония шибаняци му бяха свили фланелката и панталоните и го бяха оставили само по гащи. Обаче ние го спасихме. — Той отривисто закима, сякаш Джоунси — или някоя потайна, недоверчива част от съзнанието му — се надсмиваше на тази мисъл.
    Приятелят му обаче не се присмиваше, въпреки че Маккарти най-малко не му напомняше на Дудитс. Пред очите му отново и отново се превърташе кадърът с прекатурването във ваната — оранжевата шапка отхвръкна, а мастните образувания по гърдите му („циците на заседналия живот“, както ги наричаше Хенри, като забележеше подобни тлъстини да се тресат под полото на някой мъж) се разлюляха. После задникът му лъсна на светлината — тази ярка светлина, за която нямаше тайни. Типичен задник на мъж, вече започнал да се поотпуска и провисва — Джоунси бе виждал стотици подобни задници в съблекалнята на спортните зали, където се преобличаше и вземаше душ след тренировка, дори сам си отглеждаше един (или поне си бе отглеждал до преди да го прегазят, което промени фигурата му в гръб може би завинаги), но никога не бе виждал като този — сякаш в него бе избухнал взрив, за да… Какво?
    От тоалетната чиния долетя глух плясък. Капакът подскочи. Ето един чудесен отговор на въпроса. За да помогне на нещо да излезе, разбира се.
    За да излезе.
    — Сядай на капака! — извика на Бобъра.
    — А?
    — Сядай на капака! — повтори Джоунси; Бобъра се постресна и побърза да изпълни нареждането. Под равната, откровена флуоресцентна светлина изглеждаше побелял като изсъхнала глина, всяко косъмче от наболата му брада изпъкваше като бенчица. Устните му бяха станали пурпурни. Над главата му висеше майтапчийската табела: „КАБИНЕТ ЗА РАЗМИСЛИ НА ЛЕЙМАР“. В опулените му сини очи се четеше панически страх.
    — Добре, бе, Джоунси, ето, седнах…
    — Ъ-хъ. Извинявай, братче. Ама стой, без да мърдаш. Каквото и да е онова нещо вътре, сега го хванахме. Няма къде да иде, освен в септичната яма. Връщам се…
    — Къде отиваш? Джоунси, не ща да ме оставяш сам в кенефа с труп. Ако двамата избягаме…
    — Никъде няма да бягаме — отсече Джоунси. — Тук сме си у дома и никъде няма да бягаме. — Което звучеше много благородно, но не отразяваше най-малко един аспект на възникналата ситуация: той се страхуваше, че онова нещо в тоалетната бяга по-бързо от тях. Или нещо от тоя род. В мозъка му на светкавични обороти се превъртаха стотици филми на ужасите: „Паразит“, „Пришълецът“, „Дойдоха отвътре“. Карла отказваше да ходи с него на кино да гледат подобни филми, а като ги носеше у дома на касети, настояваше да ги гледа в кабинета си. Но един от тях — нещо, което бе видял в един от тях — можеше да им спаси живота. Той хвърли поглед към червеникаво-златистата плесен, която избуяваше в кървавите отпечатъци на Маккарти. Можеше да ги спаси поне от онова нещо в тоалетната чиния. А плесента… един Бог знае!
    Нещото отново подскочи и изтрополи по вътрешната страна на капака, но Бобъра го удържаше без никакви затруднения. Което беше добре. Може би щеше да се удави в тоалетната чиния, което едва ли щеше да се случи — все пак досега бе живяло в корема на Маккарти. Доста време бе изкарало в стария господин Ето-стоя-на-вратата-и-хлопам — може би през четирите дни, докато се е лутал в гората. Бе забавило растежа на брадата му и може би бе причината за изпопадалите зъби, освен това пораждаше ужасяващи газове, които надали щяха да минат незабелязано и сред най-възпитаното общество на света, — пръдня като отровен газ, ако трябва да бъдем честни — но то самото явно се бе чувствало прекрасно… жизнено… растящо…
    Джоунси си представи гърчещ се бял червей, който изпълзява от парче сурово месо. Изведнъж нещо взе да го пристяга в гърлото и да го дави.
    — Джоунси? — Бобъра понечи да стане, вече примрял от тревога.
    — Сядай веднага!
    Седна тъкмо навреме. Онова се блъсна с все сила в капака, отекна глух звук. „Ето, стоя на вратата и хлопам.“
    — Помниш ли онова „Смъртоносно оръжие“, дето партньорът на Мел Гибсън не смееше да стане от кенефа — рече Бобъра с пресъхнало гърло и ужас в очите. — Та ние сме като във филма, нали?
    — Не, защото нищо няма да гърми. Плюс това не съм Мел Гибсън, а ти си твърде бял за да минеш за Дани Глоувър. Слушай, отивам до бараката…
    — Тц, не става — не ща да ме оставяш сам…
    — Млъкни и слушай! Там някъде имаме изолирбанд, нали?
    — А-ха.
    — Ролката виси на един пирон, или поне така си мисля. Някъде при кутиите с боя. Огромна тлъста ролка. Отивам да го взема и като се върна, залепяме капака за чинията. И…
    Онова нещо в чинията яростно се разскача, сякаш чуваше и разбираше. „Откъде сме сигурни, че не е така?“ — помисли си Джоунси. В следващия миг то се блъсна в капака с такъв ожесточен, оглушителен трясък, че Бобъра потръпна.
    — И се омитаме оттук — довърши Джоунси.
    — С шейната ли?
    Джоунси кимна, макар че, в интерес на истината, бе забравил за моторната шейна.
    — А-ха, с Котката. Ще намерим Хенри и Пит…
    Бобъра поклати глава:
    — Имало карантина, нали така каза оня в хеликоптера? Сигурно затова не си идват, не мислиш ли? Сигурно са ги задържали…
    Траас!
    Бобъра потръпна. Джоунси също.
    — … заради карантината.
    — Възможно е. Но предпочитам да ме сложат под карантина с Пит и Хенри, отколкото да стоя тук с… отколкото да стоя тук. А ти?
    — Дай да пуснем водата. Какво ще кажеш?
    Джоунси поклати глава.
    — Ама защо?
    — Защото видях — както и ти — дупката, през която е излязло. Не знам какво е, но не мисля, че ще отървем от него с едно изпразване на водата в казанчето. Твърде е голямо.
    — Шибана работа, а? — Бобъра се плесна по челото.
    Джоунси безмълвно кимна.
    — Добре, приятел. Отивай за изолирбанд.
    На вратата Джоунси спря и се обърна.
    — И още нещо…
    Бобъра въпросително вдигна вежди.
    — Не мърдай, че да не ти влезе нещо отзад!
    Онзи се ухили, Джоунси също се усмихна. Спогледаха се, осъзнавайки каква комична гледка представляват. После Джоунси бързешком прекоси голямата стая (продължаваше да се кикоти, представяйки се какво може да сполети приятеля му). Страните му трескаво горяха, едновременно изпитваше панически ужас и налудничаво веселие.

2

    Бобъра чуваше смеха на Джоунси, докато онзи прекоси голямата стая и излезе навън, продължавайки да се киска. Звукът го радваше… въпреки обстоятелствата. Тази година беше доста лоша за Джоунси; след злополуката тримата се бяха притеснили, че си отива, клетият, а още нямаше трийсет и осем години. Годината беше лоша и за Пит, който прекаляваше с пиенето, също и за Хенри — от време на време той придобиваше някак призрачно отсъстващо изражение, което Бобъра не разбираше и никак не харесваше… а ето, че и за Бобъра Кларъндън започваше да се оформя гадна година. Разбира се, днешният ден бе само един от всичките триста шейсет и пет, но човек не става сутрин с мисълта, че следобед във ваната му ще има гол мъртвец, а самият той ще седи върху капака на тоалетната чиния, за да не изскочи отвътре някакво невиждано чудовище.
    — Няма да стане — заговори си сам. — Не отивам там, ясно ли е? Просто не отивам.
    Пък и нямаше нужда. Джоунси ще се върне след една-две минути, максимум три. Въпросът е къде не иска да отиде, докато се върне Джоунси? Къде можеше да отиде и да се почувства добре?
    При Дудитс, ето къде. Мисълта за Дудитс винаги го караше да се чувства добре. И за Робърта. Точно така.
    Усмихна се, припомняйки си дребната женица с жълтата рокля, застанала на тротоара пред дома си на Мейпъл Лейн. Като си спомни за нея, се усмихна още по-широко. Бе нарекла сина си по същия начин, нарече го…

3

    — Дудитс! — извика дребната женица с прошарена коса и с рокля на цветенца — и хуква срещу тях.
    Дудитс, който щастливо крачи с новите си приятели и изговаря по шест фрази в минута, носи под мишница кутията за сандвичи, а с другата си ръка стиска дланта на Джоунси и радостно я поклаща напред-назад. Бръщолевенето му се състои почти изцяло от мелодични гласни. Бобъра е най-учуден от откритието колко много разбира.
    — Ааа-мооо! Ааа-моо! — възторжено вика хлапето. „Мамо! Мамо!“
    — Къде беше? Къде беше, непослушно момче такова, ах ти, лош Дудитс!
    Когато се доближават, Дудитс изглежда толкова грамаден в сравнение с майка си — извисява се над нея, поне с десет сантиметра — че Бобъра изтръпва от ужас да не би жената-птичка да бъде размазана на земята, както Койота в онова филмче за Роуд-рънър. Но вместо това тя го вдига и го завърта около себе си, краката му в червените гуменки се размахват, а устата му е разтегната чак до ушите в широка усмивка.
    — Тъкмо щях да телефонирам на полицията, калпазанин такъв, защо закъсняваш, калпазанин…
    В този миг вижда Бобъра и неговите приятели и пуска сина си на земята. Усмивката на облекчение помръква и тя намръщено пристъпва към тях по начертаните на тротоара правоъгълници за игра на „дама“ — колкото и да е гадно, Бобъра си помисля, че дори тази проста игра никога няма да е по силите на Дудитс. Сълзите по страните на жената проблесват под лъчите на слънцето, които най-сетне са пробили облаците.
    — Ю-ху, май ще си го отнесем — възкликва Пит.
    — Дръж се спокойно — бързо и тихичко им нарежда Хенри. — Остави я да се навика, после ще й обясня.
    Но преценката им за Робърта Кавел е погрешна — мерят я с аршина на толкова много други възрастни, които смятат момчетата на тяхната възраст винаги виновни до доказване на противното. Но Робърта Кавел не е от тези хора, нито пък съпругът й Алфи. Семейство Кавел са различни. Дудитс ги е направил различни.
    — Момчета — започва тя, — по улиците ли го намерихте да се шляе моят син? Много се страхувам, когато се прибира сам, но той толкова иска да бъде като другите…
    Стиска с все сила ръката на Бобъра и ръката на Пит. После поема дланите на Джоунси и Хенри и ги стиска също толкова крепко.
    — Госпожо… — почва Хенри.
    Тя съсредоточено се взира в него, сякаш се опитва да прочете мислите му, и повтаря:
    — Не се беше загубил. Не се шляеше.
    — Госпожо… — отново опитва Хенри, но изведнъж се отказва да премълчава. Погледът й е досущ като на Дудитс, само че интелигентен, проницателен и въпросителен.
    — Не, госпожо — въздъхва момчето. — Не се шляеше.
    — Защото винаги си идва право вкъщи. Казва, че не може да се изгуби, защото вижда Дирята. Колко бяха?
    — О, неколцина — намесва се Джоунси и изпод око поглежда Хенри. Дудитс пък се е изтегнал на моравата, издухва пухчетата на две-три глухарчета и наблюдава как отплуват с вятъра. — Едни момчета го дразнеха, госпожо.
    — Големи момчета — допълва Пит.
    Очите й отново ги измерват изпитателно — първо Джоунси, после Пит, Бобъра и накрая отново се връщат на Хенри.
    — Влезте у нас. Искам да чуя цялата история. Следобед Дудитс пие голяма чаша Зарекс — това е любимата му напитка — но съм сигурна, че вие бихте предпочели студен чай, нали?
    Тримата поглеждат към Хенри, който се поколебава, сетне кимва:
    — Да, госпожо, с удоволствие.
    Тя ги повежда към дома, където ще прекарат толкова много време в бъдеще — домът на Мейпъл Лейн № 19 — само дето всъщност Дудитс ги води, като подскача весело, от време на време размахвайки жълтата кутия за сандвичи, но неизменно — това прави впечатление на Бобъра — крачейки по права линия на около трийсет сантиметра от тревната ивица между алеята и улицата. Години по-късно — след онази история с малката Рикънхауъър, ще си спомни думите на госпожа Кавел. Всички ще си спомнят. „Вижда Дирята.“

4

    — Джоунси? — извика Бобъра.
    Отговор не последва. Струваше му се, че Джоунси го няма от цяла вечност. Може би грешеше, но нямаше как да разбере — сутринта бе забравил да си сложи часовника. Глупава работа, но пък той винаги си е бил глупав и трябваше вече да е свикнал с тая мисъл. Не че Джоунси или Хенри му го показваха — едно от качествата, които ценеше най-много у тях.
    — Джоунси?
    Пак нищо. Може би не може да намери изолирбанда, това е.
    Едно злобно гласче му нашепваше, че Джоунси е офейкал и го е зарязал да си седи на тоалетната като Дани Глоувър в онзи филм, но той го прогони — Джоунси никога не би направил подобно нещо. Те бяха — и винаги са били — приятели докрай.
    „Точно така — съгласи се гласчето. — Бяхте приятели. — И това е краят.
    — Джоунси? Братче, тука ли си?
    Пак нищо. Може би ролката е паднала от пирона, на който беше окачена.
    Под капака също бе настанало затишие. Той се опита да разсъждава логично, със сигурност е невъзможно Маккарти да изсере чудовище в кенефа, нали? Да даде живот на — Ии! — Звяра в кенефа? Звучи като пародия на филм на ужасите по „На живо в събота вечер“27. А дори да е така, Звярът в кенефа сигурно вече се е удавил, или пък е заспал. Изведнъж му хрумна реплика от разказ, който четяха на Дудитс — редуваха се и добре, че бяха четирима, тъй като Дудитс не се уморяваше да го слуша.
    — Тии еероо! — ще се развика Дудитс и ще дотърчи при някого от тях, размахал книга над главата си, както размахваше кутията за сандвичи в деня, когато се запознаха. — Тии еероо, тии еероо! — Което в конкретния случай ще рече „Чети ми за езерото! Чети ми за езерото!“ Книгата се казваше „Езерото на Макелигът“, от Д-р Сус28, и започваше така: „Млади момко — рече фермерът с усмивка, — ти ще да си доста тъп! Риба няма ти да уловиш в езерото на Макелигът.“ Но в езерото имаше риби — поне така си въобразяваше момченцето от историята. Много риби. Едри риби.
    В тоалетната чиния не се чуваха писъци. Онова беше прекратило атаките по капака. Поне от известно време. Дали да не рискува да надзърне набързо — само ще повдигне капака и на бърза ръка ще го хлопне, ако нещо…
    Спомни си за ръката на Джоунси и реши да го послуша.
    „Джоунси вече сигурно е поне на два километра оттук — подхвърли злобното гласче. — Тъкмо набира скорост.
    — Нищо подобно. Не и Джоунси.
    Понамести се на затворения капак, изчаквайки нещото да подскочи, но то си траеше. Може би вече е на шестдесет метра оттук и плува сред изпражненията в септичната яма. Според Джоунси бе твърде голямо и нямаше да мине през канала, но тъй като никой от тях не го беше виждал, как биха могли да знаят със сигурност? Във всеки случай мосю Бобъра Кларъндън възнамеряваше да не помръдва от капака. Защото беше обещал. Защото, когато си разтревожен или уплашен, времето винаги минава много бавно. И защото имаше вяра на Джоунси. С Хенри никога не са го прецаквали, нито са му се присмивали — нито на него, нито на Пит. Освен това никой от тях четиримата никога не бе причинил страдание на Дудитс, нито пък му се бе присмивал.
    Той се разхили. Дудитс с кутията за сандвичи със Скуби-Ду. Дудитс, проснат на земята, издухва пухчетата на глухарчетата. Дудитс търчи из задния двор, щастлив като пойна птичка — а хората, които наричаха такива деца „специални“, въобще не подозират за какво става дума. Разбира се, че беше специален — беше им като подарък от тоя шибан свят, който инак за пет пари не те бръсне. Дудитс беше тяхното съкровище и те го обичаха.

5

    Седят в слънчевия кухненски кът — облаците са се разпръснали сякаш по магия — пият студен чай и гледат Дудитс, който изпива на три-четири глътки своя Зарекс (наглед ужасен оранжев бълвоч) и хуква навън да играе.
    През повечето време говори Хенри, който обяснява на госпожа Кавел, че момчетата „побутвали малкия“. Били се поувлекли и му раздрали фланелката, което уплашило Дудитс и той се разплакал. Не се споменава и дума за това как Ричи Гренадо и неговите приятелчета му бяха свалили панталоните, нито пък за гнусната следобедна закуска, която го насилваха да изяде; когато госпожа Кавел ги попита познават ли тези големи момчета, Хенри се поколебава, но отвръща отрицателно — били някакви гимназисти, не са ги виждали друг път и не им знаят имената. Тя изпитателно поглежда Бобъра, Джоунси и Пит — и тримата клатят глави. Вероятно допускат грешка — в бъдеще тази история може да се окаже опасна за Дудитс — но не могат толкова радикално да престъпят правилата, които ръководят живота им. Бобъра вече се пита откъде са събрали дързост да се намесят, впоследствие и другите ще се присъединят към него. Дивят се на куража си — и на факта, че не са в шибаната болница.
    Жената-птичка тъжно ги съзерцава и Бобъра осъзнава, че тя всъщност знае много повече от онова, което й разказват — във всеки случай достатъчно, за да не спи тази нощ. После се усмихва. Гледа право в Бобъра и той настръхва.
    — Какви ципове имаш само!
    Бобъра се усмихва.
    — Да, госпожо. Това ми е коженото яке като на Фонзи. Беше на брат ми. Момчетата ми се подиграват, но аз си го харесвам.
    — „Щастливи дни“. И ние харесваме този сериал. Дудитс много го обича. Може да дойдете някоя вечер да го гледаме заедно. Заедно с него. — Усмивката й помръкна, сякаш знае, че това никога няма да се случи.
    — А-ха, ще бъде страхотно — отвръща Бобъра.
    — Наистина — приглася му Пит.
    Известно време мълчат и наблюдават играта на Дудитс в задния двор. Семейство Кавел имат люлка с две седалки. Дудитс тича наоколо и ги блъска. Понякога спира, кръстосва ръце на гърдите си, извръща към небето лице — сякаш циферблат без стрелки — и се смее.
    — Изглежда, вече е добре — отбеляза Джоунси и допива чая си. — Сигурно съвсем е забравил.
    Госпожа Кавел се кани да стане, но при тези думи се сепва и отново сяда.
    — О, не, нищо подобно. Помни. Може би не като вас, но запомня разни неща. Сигурно довечера ще сънува кошмари, а като идем с баща му да го успокоим, няма да може да ни обясни. Това е най-страшното — не може да обясни какво вижда, мисли и чувства. Речникът му е твърде беден.
    Въздъхва.
    — Във всеки случай онези момчета няма да го забравят. Ами ако вече правят планове как да го причакат? Ами ако причакат вас?
    — За нас не берете грижа — отвръща Джоунси, но макар гласът му да не трепва, в очите му се чете известна тревога.
    — Може би. Но Дудитс? Мога както преди да го водя на училище и май ще се наложи да го правя известно време — но той толкова обича да се прибира сам.
    — Защото се чувства голямо момче — допълва Пит.
    Тя се пресяга през масата и стисва ръката му, а той се изчервява.
    — Точно така, чувства се голямо момче.
    — Знаете ли, ние бихме могли да го водим. Учим в прогимназията и никак няма да ни затрудни от Канзас Стрийт да се отбиваме оттук на път за училище.
    Робърта Кавел не казва нищо — лицето й потръпва, сякаш всички мускулчета заиграват. Клепачът й запърхва, другото й око се притваря. Вади кърпичка от джоба си и се изсеква. Бобъра си казва: „Мъчи се да не ни се присмее.“ По-късно на път за вкъщи споделя с Хенри — Джоунси и Пит вече са свърнали към своите домове — а Хенри го зяпва с искрено недоумение. „Тя се опитваше да не се разплаче — обяснява и след кратко мълчание добавя с обич: — Глупчо.“
    — Наистина ли ще го направите? — пита госпожа Кавел и когато Хенри кима от името на всички, тя перифразира въпроса: — Защо бихте го направили?
    Хенри се оглежда, сякаш подканва момчетата най-сетне да кажат нещо.
    — Защото го харесваме, госпожо — започва Пит.
    — Толкова ме радва, като размахва кутията за сандвичи… — кимва Джоунси.
    — А-ха, много е маниашко — вмята Пит. Хенри го сритва под масата. Пит преповтаря мислено думите си — направо му личи — и се изчервява до уши.
    Госпожа Кавел сякаш въобще не забелязва. Не откъсва поглед от Хенри.
    — Той тръгва в осем без петнайсет.
    — Ние винаги сме близо по това време. Нали, момчета? — поглежда ги Хенри.
    И макар че осем без петнайсет в действителност е малко рано за тях, всички кимат и един през друг повтарят „Да разбира се, естествено, да“.
    — И сте готови да го направите? — Този път Бобъра без никакви затруднения разгадава интонацията: жената е скепто-еди-какво-си, абе, с други думи, умът й не го побира.
    — Разбира се — отвръща Хенри. — Освен ако не смятате, че Дудитс би могъл да не… знаете…
    — Да не иска — довършва Джоунси.
    — Ти се шегуваш! — Бобъра има чувството, че тя говори на себе си, сякаш се опитва да се увери, че тези момчета действителност са в нейната кухня и че всичко се случва наистина. — Да ходи на училище с големи момчета? Които учат както той го нарича „истинското училище“ — означава да е на седмото небе.
    — Добре. Значи ще идваме в осем без петнайсет и ще го изпращаме до училище. После ще го взимаме.
    — Той свършва в…
    — О, знаем кога свършват в Академията за бавноразвиващи се — жизнерадостно я прекъсва Бобъра и миг преди да види потресените погледи на другарите си, осъзнава, че е изтърсил нещо далеч по-страшно от „олигофренското училище“. Притиска длани към устата си. Очите му буквално изскачат от орбитите. Джоунси така го изритва в пищяла, че онзи едва не се прекатурва на пода.
    — Не му обръщайте внимание, госпожо! — Хенри бърза да замаже положението, но лицето му е пламнало от срам. — Той просто…
    — О, изобщо не се притеснявайте. Знам как му викат хората. Понякога и ние с Алфи го наричаме така. — Но за всеобща почуда явно тази тема никак не я вълнува. Вместо това отново пита: — Но защо го правите?
    И макар да гледа Хенри, на въпроса отговаря Бобъра, нищо, че лицето му е червено като домат:
    — Защото е готин.
    Другите кимат.
    През следващите пет години всеки ден водят Дудитс на училище, освен когато е болен или те са в Бърлогата — към края Дудитс се премества от „Мери М. Сноу“, Академията за бавноразвиващи се, в местния техникум, където се учи да пече сладки (да „пете патки“, на дудитски), да сменя акумулатори на коли, да връща ресто и да си връзва сам вратовръзката (възелът винаги е безупречен, макар че понякога се оказва по средата на корема му). Историята с Джоузи Рикънхауър отдавна е минала и заминала, като всяко чудо за три дни — спомнят си я само родителите на Джоузи, които никога няма да я забравят. През тези години, докато го водят и прибират от училище, Дудитс се източва над всички им — дългурест юноша с необикновено красиво детински лице. Вече са го научили за играе на Не се сърди човече и на монопол в определен вариант; изобретили са я и Дудитска игра, играят я непрекъснато и така се смеят, че Алфи Кавел (беше по-висок от жена си, но и той приличаше на птиче) понякога излизаше от дневната на горния етаж, заставаше на стълбищната площадка и викаше отгоре — искаше да знае какво става, какво толкова смешно има, а те понякога се опитваха да му обяснят, че Дудитс е отбелязал осемнайсет точки за Хенри вместо две, или пък че е върнал Пит петнайсет точки назад, но Алфи така и не проумяваше за какво става дума — стоеше на стълбите с вестник в ръка, усмихваше се озадачено и винаги завършваше с едно и също изречение: „Добре, само да не паднат стените“, после се оттегляше в стаята, затваряше вратата и ги оставяше с техните си занимания… от които най-хубава беше Дудитската игра. На Бобъра понякога му се струваше, че ще експлодира от смях, а Дудитс през това време седеше по турски на килимчето край голямата стара дъска за крибидж и се усмихва като Буда. Всичко това им предстои — засега са в кухничката под лъчите на ненадейното слънце, а Дудитс търчи из двора и бута люлките. Дудитс, който им направи такава страхотна услуга, като се появи в живота им. Дудитс, който — и те го знаят от самото начало — не прилича на никого от техните познати.
    — Просто не разбирам как са могли — изведнъж изтърсва Пит. — Как плачеше само! Не проумявам как някой би могъл да издевателства над него.
    Робърта Кавел тъжно го поглежда:
    — По-големите момчета не чуват по същия начин. Надявам се никога да не разберете.

6

    — Джоунси! — изкрещя Бобъра. — Джоунси, бе!
    В бараката сред вехториите се подмяташе и старовремска тромба, от онези, дето пощальоните закачвали на вилката на велосипеда си. „Уууга! Хууга!“ — екна откъм бараката. Ако можеше да чуе този звук, Дудитс сигурно би се смял до сълзи — милият Дудс, направо умираше за подобни оглушителни звуци.
    Прозирната синя завеска се размърда и той настръхна. Възможно ли е Маккарти да е оживял? След миг разбра, че я е бутнал с лакът и се успокои. И под капака нищо не подскачаше — каквото и да бе онова в тоалетната чиния, или бе умряло, или се беше махнало. Но вече със сигурност го нямаше.
    Е… почти със сигурност.
    Пресегна се зад гъба си да пусне водата, после размисли и се отказа. „Не мърдай“ — бе заръчал Джоунси и Бобъра имаше намерение да го послуша, но кога ли ще се върне приятелят му? Ако не може да намери изолирбанда, защо не се върне? Каза си, че със сигурност са минали поне десет минути, макар да му се струваше, че е минал цял час. Междувременно продължава да затиска капака, а до него лежи труп, чийто задник изглежда така, сякаш са го взривили с динамит.
    — Поне дай знак — промърмори Бобъра. — Свирни пак с проклетата тромба.
    Но Джоунси не свирна.

7

    Не можеше да открие изолирбанда.
    Обърна цялата барака, но не го намери. Със сигурност бе някъде тук, но не се виждаше да виси на никой пирон и го нямаше на отрупания с инструменти тезгях. Не беше и зад кутиите с боя, нито на закачалката под старите бояджийски маски с пожълтели ластици. Погледна под масата, надзърна в кашоните, струпани до отсрещната стена, после в чекмеджето под пътническата седалка в моторната шейна. Намери неразопакован резервен фар и половин пакет „Лъки Страйк“, кой знае от кои времена, но никакъв изолирбанд. Минутите се изнизваха. По едно време бе готов да се закълне, че Бобъра го вика, но не искаше да се връща без изолирбанда, затова натисна тромбата, която намери на пода — напуканата черна гума издаваше оглушителен звук: „Уууга! Хууга!“, от който Дудитс би прихнал.
    Търсенето на изолирбанда вече се бе превърнало във фикс идея. Намери кълбо канап, но как да превърже тоалетна чиния с канап, за Бога? Почти бе сигурен, че в едно от кухненските чекмеджета има тиксо, но съдейки по звука, онова чудо в тоалетната бе доста силно — като грамадна риба или нещо от тоя род. Тиксото нямаше да свърши работа.
    Той стоеше до моторната шейна, оглеждаше се, прокарваше пръсти през косата си (не си бе сложил ръкавици и дланите му вече се бяха вкочанили) и издишаше големи бели облачета пара.
    — Мамка му, къде е тоя шибан изолирбанд? — възкликна и стовари юмрук върху тезгяха. Разни кутийки с гайки и пирони се катурнаха и ето ти го изолирбандът — огромната ролка се бе скрила зад кутийките. Джоунси поне десет пъти бе надзъртал тук, без да го види.
    Грабна го, пъхна го в джоба на якето си — добре, че го беше облякъл, макар да не се бе потрудил да го закопчее — и тръгна към хижата. В този миг Бобъра се разпищя. Като го викаше одеве, гласът му почти не се чуваше, но сега писъците му отекваха със страшна сила, бяха писъци на човек, раздиран от болка.
    Джоунси хукна към задната врата.

8

    Майката на Бобъра цял живот все повтаряше, че тия клечки за зъби ще го довършат, но със сигурност не си бе представяла подобно нещо.
    Както си седеше върху капака, той заровичка в горния джоб на гащеризона си да търси клечка, но не намери ни една — бяха разпилени по пода. Две-три бяха паднали встрани от кръвта, но за да ги достигне, трябваше да стане от тоалетната — да се надигне и да се протегне.
    Той се замисли. Джоунси му бе заръчал да не мърда, но онова в тоалетната чиния със сигурност вече се е разкарало — „спуснало се е на голяма дълбочина“, както се казваше във военните филми за подводници. Дари да не е, той ще се понадигне само за една-две секунди. Ако онова скочи, той моментално ще се стовари с цялата си тежест на капака, че може и да му прекърши гнусното люспесто вратленце (ако, разбира се, изобщо има такова).
    С копнеж се взря в клечките. Досами краката му имаше три-четири и можеше да ги вземе, но нямаше никакво намерение да ги лапа така окървавени, особено като се има предвид откъде е изтекла кръвта. Но имаше и друга причина. Това странно мъхесто нещо, дето поникваше от кръвта и вече беше плъзнало по фугите между плочките — сега личеше съвсем ясно. Растеше и по клечките… но не и по онези, дето бяха паднали на сухо. Ако някога в живота си бе изпитвал крещяща нужда да сложи нещо в устата си — да гризе късче стругована дървесина — то бе именно сега.
    — Мамка му! — промърмори, наведе се и протегна ръка. Почти докосваше най-близката чиста клечка с връхчетата на пръстите си. Напрегна се и се надигна. Сграбчи клечката — „а, докопах ли те най-сетне“ — но в този миг нещо се блъсна в затворения капак, удари го по топките и той залитна напред. В последен отчаян опит да запази равновесие, се вкопчи в завесата, но тя се откачи и металните пръстени издрънчаха. Подхлъзна се в кръвта и се просна на пода, сякаш го бяха катапултирали. Капакът на тоалетната се отвори с такъв замах, че порцелановото казанче се пропука.
    На гърба на Бобъра се стовари нещо мокро и тежко. Нещо като опашка, гигантски червей или отсечено пипало се провря между краката му и като питон се вкопчи в топите му… Той изпищя и вдигна глава — от кръвта върху плочките под долната му устна като алена татуировка се бяха отпечатали две кръстосани линии. Съществото, изскочило от тоалетната, лежеше върху гърба му като навит на руло дишащ килим, който изведнъж зацвърча.
    Бобъра изкрещя и се повлече по корем към ваната, после с мъка се изправи на четири крака, опитвайки се да се отърси нещото от гърба си. Пипалото между краката му отново го стисна и нещо изпука в слабините му; силната болка беше като мъгла, която падна пред очите му.
    „Господи, Исусе Христе откачени, това май беше едната ми топка“ — рече си той.
    Плувнал в пот и с провесен език, той направи единственото, което му хрумна — обърна се по гръб, опитвайки се да размаже върху плочките онова чудо. То изцвърча право в ухото му и се загърчи. Бобъра го сграбчи за опашката, извиваща се между краката му — отгоре мека и гладка, отдолу бодлива, сякаш покрита с кукички от сплъстени косми. И влажна. От вода? От кръв? От двете?
    — Ааааа! Ааааа! Пусни ме, мамка ти! Ебаси, пусни ме! Шибаните ми топки! Мааамка му!
    Но преди да успее да подпъхне длан под опашката, във врата му се забиха зъби, остри като игли. Той нададе вой, надигна се и онова падна на гърба му. Той се помъчи да се изправи, като си помагаше с ръце, защото краката не го държаха. Подът се бе превърнал в ледена пързалка, тъй като мътната вода от пропуканата тоалетна чиния се смесваше с кръвта на Маккарти.
    Когато най-сетне съумя да се изправи, забеляза някакво същество, увиснало на вратата. Приличаше на родена без крака невестулка с дебела червеникаво-златиста опашка. Вместо глава имаше буца плът, от която се взираха черни очи.
    Долната половина на буцата зейна, разкривайки остри зъби. Чудовището се стрелна към бобъра като змия, прикрепяйки се с голата си опашка към дръжката на вратата. Той изкрещя и закри лицето си с длан. В миг три пръста изчезнаха — остана само кутрето. Не изпита болка — или може би нечовешката болка от продупчения тестис поглъщаше цялото му внимание. Понечи да отстъпи, но се блъсна в тоалетната чиния.
    „И това чудо е било в него? — мисълта прелетя през съзнанието му като бърза птица. — Това е било вътре в него?“
    В този миг гадината се хвърли върху него, черните очички яростно проблесваха, от зейналата уста стърчаха зъби като костни иглички. Някъде отдалеч, сякаш от друга вселена, където все още може би крееха останки от човешки разум, Джоунси го викаше, но вече бе закъснял, безвъзвратно закъснял.
    Гадината се пльосна върху гърдите му. Вонеше като дъха на Маккарти — смрадлива смесица от петрол, етер и метан. Мускулестия камшик се уви около кръста на Бобъра. Главата се стрелна напред, острите зъби захапаха носа му.
    Той запищя, заудря го с юмруци и политна върху тоалетната чиния. Когато гадината изскочи одеве, капакът и дъската се бяха отметнали. Той се стовари върху порцелановата чиния, строши я и пропадна вътре, а чудовището, обвило пипалото си около кръста му, гризеше лицето му.
    — Бобър, Бобър, какво за Бога…
    Гадината се вдърви — буквално като оная работа на мъжете. Хватката на пипалото се затегна, после се отпусна. Закърнялата глава рязко се извърна по посока на гласа сред кървава мъгла, премрежваща погледа му, Бобъра различи стария приятел от детинство: Джоунси стоеше на прага и глуповато се пулеше, стискайки ролката изолирбанд („вече въобще не ни трябва“) в отпуснатата си ръка. Беше безпомощен, скован от ужас, осъзнавайки, че ще бъде следващата жертва.
    — Джоунси, махай се оттук! — изкрещя бобъра, задавяйки се от кръвта в гърлото си. Долови, че онова се кани да скочи, и приклещи в любовна прегръдка пулсиращото му тяло. — Изчезвай! Затвори вратата! Из… — „Изгори го — искаше да каже. — Заключи го, заключи ни, изгори го живо, а пък аз ще го прегръщам и ако в предсмъртния си миг подуша миризмата на горящата му козина, ще умра щастлив.“ Но гадината бе твърде силна, а проклетият Джоунси стърчеше опулен на прага и досущ приличаше на Дудитс — слабоумен, без никакви надежди за подобрение. Чудовището отново стрелна към лицето му закърнялата си глава и преди болката да го разкъса за последен път, в съзнанието му пробегна недовършена мисъл: „Тия проклети клечки, дявол го взел, мама все ми казваше…“
    Пред очите му изригнаха червени и черни цветя, някъде отдалеч дочу собствените си предсмъртни писъци.

9

    Джоунси видя, че Бобъра седи на тоалетната чиния, а нещо като гигантски червено-златист червей се е впило в него. Извика и съществото се обърна към него — нямаше истинска глава, само черни като на акула очи и ужасно много зъби… от които стърчеше нещо. Изтръпна от ужас, като осъзна, че кървавото парче плът е носът на Бобъра.
    „Бягай! — писна вътрешния му глас и веднага се поправи: — Спаси го! Спаси Бобъра!
    Командите бяха противоречиви, поради което той се вцепени, изпълнен със странното усещане, че тежи половин тон. Чудовището в прегръдките на Бобъра издаде звук, наподобяващ цвърчене, което предизвикваше асоциация с нещо, случило се преди време и отдавна забравено.
    Бобъра му закрещя да се маха, да затвори вратата; викът му сякаш подсечи чудовището, че изоставило работата си, и този път се впи в очите му — в очите, мамка му, а той се сгърчи и запищя, притискайки към себе си гадината, която цвърчеше и гризеше ли, гризеше, а опашката й стягаше хватката около кръста му — докато измъкна ризата му и се вмъкна в гащеризона му. Краката се загърчиха, токовете на ботушите му разплискваха кръвта, сред която никнеше отвратителния мъх… Разпространяваше се толкова бързо, че вече бе плъзнал из цялото помещение, мамка му.
    Бобъра за последен път отметна глава назад и гадината се откопчи от прегръдката му миг преди той да се катурне във ваната върху Маккарти. Гадината падна на пода и запълзя — по дяволите, каква скорост развиваше — право към Джоунси. Той отстъпи и хлопна вратата миг преди онова да се удари в нея със същия трясък като одеве, когато се блъскаше в затворения капак на тоалетната чиния. От силния удар касата на вратата се разтресе. В светлината, която се процеждаше изпод прага, пробягваха сенки, очертаващи отривистите движения на гадината, която след миг пак се хвърли към дървения плот. Първата мисъл на Джоунси беше да изтича за стол и да подпре вратата, но това бе чиста глупост, както казваха неговите студенти, съвършено безмозъчна идея, тъй като вратата се отваряше навътре, не навън. Въпросът бе дали гадината разбира предназначението на дръжката и дали може да се докопа до нея.
    Онова нещо сякаш прочете мислите му — кой казва, че е невъзможно? — и запълзя по вратата; изведнъж валчестата дръжка помръдна, сякаш някой се опитваше да я завърти. Каквото и да бе това същество, притежаваше неимоверна сила. Джоунси стисна с две ръце топката. В един ужасен миг натискът продължи да се усилва и той бе сигурен, че онова ще успее да я завърти — на косъм бе да изпадне в паника и да побегне.
    Но го възпря мисълта колко бързо се придвижваше гадината. „Ще ме настигне, преди да съм стигнал и до средата на дневната — рече си той, питайки се защо им е притрябвало толкова голяма стая. — Ако ме настигне, ще пропълзи нагоре по крака и право върху…“
    Стисна валчестата дръжка с такава сила, че сухожилията на ръцете и шията му се изпънаха като въжета и се озъби от напрежение. Досети се, че ако все пак се опита да избяга, болката в хълбока ще го забави; беше си останал полуинвалид благодарение на пенсионирания професор, шибания изкуфял дъртак, дето въобще не трябваше да кара кола, много благодаря, господин професор, направо хиляди шибани благодарности; като не може нито да избяга, нито да удържа вратата, какво следва?
    Ще го сполети съдбата на Бобъра, разбира се. Носът на Бобъра стърчеше набучен на зъбите му като шиш кебап.
    Джоунси ужасено изстена, без да отслабва хватката си. За миг натискът се усили, после изведнъж престана. Иззад тънката дървена плоскост долиташе яростния вой на гадината. Долавяше се вонята на течност за карбуратор, подобна на миризмата на етер.
    Джоунси се запита как ли онова се държи на вратата? Нямаше крайници, поне той не успя да забележи подобни органи, освен червеникавото подобие на опашка, тъй че как…
    От другата страна долиташе приглушено пукане и съскане — точно пред лицето му, ако се съди по звука — и в този миг той разбра. Държи се на зъбите си. Откритието го изпълни с неописуем ужас. Това чудо е било в Маккарти, бе абсолютно сигурен. Развивало се е в тялото му като гигантска тения от филм на ужасите. Като тумор, само че със зъби. А когато е пораснало достатъчно и е било готово да премине към по-големи и по-вкусни неща, така да се каже, просто си е прогризало път навън.
    — О, не, о, не — почти през сълзи промълви с разтреперан глас.
    Дръжката започна бавно да се завърта в обратна посока. Джоунси буквално го виждаше как виси, залепено на вратата, впито в дървесината като пиявица, а опашката или пипалото му с примка накрая като бесило се увива около топката, и дърпа…
    — Не, не, не — изпъхтя и се вкопчи във валчестата дръжка. Всеки момент щеше да я изпусне. Лицето и дланите му бяха облени в пот.
    Пред ужасения му поглед във вратата се появиха малки подутини, показваше къде са впити зъбите на гадината и неуморно, безспирно работят, впивайки се все по-дълбоко. Скоро ще пробие вратата (ако, разбира се, преди това не изпусне топката) и в действителност ще се окаже лице в лице с острите костни игли, които бяха откъснали носа на приятеля му.
    Което го накара да проумее: Бобъра е мъртъв.
    — Ти го уби! — изкрещя на гадината, увиснала от другата страна. Гласът му трепереше от ужас и мъка. — Ти уби Бобъра!
    Страните му горяха, а сълзите, които рукнаха по лицето му, бяха още по-горещи. Бобъра с черното кожено яке („Какви ципове имаш само!“ — бе възкликнала майката на Дудитс в деня, в който се запознаха); Бобъра, който на абитуриентския бал се натряска до козирката и скръстил ръце на гърдите си, заигра казашки танц; Бобъра, който на приема по случай сватбата на Джоунси и Карла сграбчи младоженеца и отривисто му зашепна: „Да бъдеш щастлив, братче. Щастлив за всички ни.“ Тогава за пръв път разбра, че Бобъра не е щастлив — за Хенри и Пит знаеше, при тях въпросът никога не е подлежал на съмнение, но Бобъра? А сега той бе мъртъв, с обезобразено, безносо лице, проснат във ваната върху проклетия Маккарти.
    — Ти го уби, гад мръсна! — изкрещя на издутините по вратата — отначало шест, после девет, и като че ли вече цяла дузина, мамка му.
    Чудовището сякаш се изненада от тази ненадейна ярост и натискът върху топката на вратата в посока, противоположна на часовниковата стрелка, пак отслабна. Джоунси напрегнато се огледа за предмет, който да му е от помощ, но не видя нищо и сведе поглед към пода. Изолирбандът се търкаляше в краката му, но каква полза от него? Дори да успее да се наведе и да го грабне, какво ще го прави? За да размотае лента, трябва да използва и двете си ръце, а за да я накъса на парчета ще трябва да използва зъбите си, но дори да разполагаше с достатъчно време, какъв е смисълът, щом едва удържа на натискът отвътре?
    Топката отново се завъртя. Джоунси я задържа, но вече губеше сили — сякаш адреналинът в мускулите му се разграждаше и постепенно се преобразуваше в олово, потните му длани се хлъзгаха, на всичко отгоре го тормозеше и тоя проклета воня на етер, вече съвсем ясно осезаема и някак пречистена, без примеси на отпадъчни елементи и газове от тялото на Маккарти. Но как е възможно да прониква толкова силно иззад вратата? Как е възможно, освен ако…
    За части от секундата преди металната пръчка, свързваща двете топки, да се прекърши и вратата да се отвори с трясък, на Джоунси му се стори, че наоколо изведнъж притъмня, като че ли някой се бе промъкнал зад гърба му и препречваше светлината и пътя към задната врата…
    Металната пръчка се прекърши. Дръжката остана в ръцете на Джоунси и вратата се отметна под тежестта на увисналото на нея същество. Той изкрещя и изпусна топката, която отхвръкна встрани.
    Обърна се и се озова пред сив човек.
    Той — то — бе извънземно същество, но в известен смисъл му беше познато. Беше виждал негови изображения в стотици телевизионни предавания за „паранормални явления“, на първа страница на хиляди таблоиди (от онези, които крещят в лицето ти трагикомичните си сензации, когато си приклещен на опашката в супермаркета), във филми като „Извънземното“, „Близки срещи от третия вид“ и „Огън в небето“: господин Сив, неизменна част от досиетата Х.
    Всички тези изображения имаха поне една вярна черта с оригинала — огромни черни очи, досущ като очите на гадината, която си бе прегризала тунел в задника на Маккарти, пък и устата се доближаваше до действителната — една загатната цепка, нищо повече — но сивата кожа беше сбръчкана и провиснала като на издъхващ от старост слон. От бръчките се процеждаше жълтеникаво-бяла, подобна на гной течност, каквато се стичаше като сълзи и от ъглъчетата на безизразните му очи. Течността образуваше петна и съсиреци по целия под на голямата стая, по килимчето под капана за сънища и чак до задната врата, през която съществото беше влязло. Откога ли е тук господин Сив? Дали е бил навън, когато Джоунси е тичал към задната врата, стискайки безполезната ролка изолирбанд?
    Не знаеше. Знаеше само, че господин Сив е на умиране и че трябва да мине покрай него, тъй като онази гадина в банята току-що бе паднала на пода. Скоро ще е по петите му.
    Марси — каза господин Сив.
    Говореше съвършено отчетливо, макар че едва загатнатата му уста въобще не помръдна. Думата отекна в съзнанието на Джоунси, на същото онова място, където се вклиняваха риданията на Дудитс.
    — Какво искаш?
    Гадината вече се увиваше около прасците му, но той не я забелязваше. Почти не обърна внимание как онова се сви в босите, безпръсти крака на сивото човече.
    Моля ви, престанете — отекна гласът на господин Сив сред мислите на Джоунси. Прещракването. Нещо повече — Дирята. Понякога я виждаше, понякога я чуваше — както онзи път гузните мисли на Дефюниак. — Не издържам повече, искам инжекция, искам Марси!
    „Смъртта му призовава — рече си Джоунси. — Изпусна ме на улицата, изпусна ме и в болницата — макар и през една-две стаи — и оттогава все ме издирва. Най-сетне ме намери.“
    В този миг главата на сивото същество се пръсна и от нея излетя червено-оранжев облак вонливи частици с дъх на етер.
    Джоунси ги вдъхна.

Осма глава
Робърта

    Вече със съвсем побеляла коса, вдовица на петдесет и осем години (но все същата жена-птичка, която обичаше басмени рокли на цветенца — някои нещо оставаха неизменни), майката на Дудитс седеше пред телевизора в партерния апартамент, в който се бяха преместили да живеят. След смъртта на Алфи продаде къщата на Мейпъл Лейн. Спокойно можеше да я поддържа — Алфи им остави много пари, освен това имаше голяма застраховка живот, а към всичко това се прибавяше делът й във фирмата за вносни авточасти, която бе основал още през 1975 г. — но жилището бе твърде голямо, пък и в стаите, в които Дудитс прекарваше основна част от времето си, витаеха твърде много спомени. На горния етаж се намираше спалнята, където с Алфи спяха и разговаряха, крояха планове и правеха любов. Отдолу пък бе стаята за игри, в която Дудитс и приятелите му бяха прекарали толкова много следобеди и вечери. Робърта смяташе, че момчетата са били изпратени от бог — ангели с добри сърца и каруцарски език, които очакваха от нея да повярва, че когато Дудитс започна да казва „бати“ всъщност искал да произнесе Фади и най-сериозно я убеждаваха, че така се казвало новото кученце на Пит, дето било кръстено на Елмър Фад от „Бъгс Бъни“. Естествено тя се преструваше, че им вярва.
    Да, в къщата витаеха твърде много спомени и твърде много призраци на по-щастливи времена. А и Дудитс се разболя. Боледуваше вече две години, но никой от старите му приятели не знаеше, защото вече не идваха у тях, а на нея сърце не й даваше да телефонира на Бобъра, който на свой ред да издири останалите.
    Робърта седеше пред телевизора и гледаше предаването — местният новинарски екип се бе отказал да прекъсва с преки включвания следобедните сериали и вече излъчваха на живо от мястото на събитието. Робърта слушаше новините от северен Мейн със смесица от страх и удивление. Най-страшното бе, че май никога не знаеше точно какво се случва, какво е всъщност събитието и в какъв мащаб е. В далечното кътче на Мейн, на триста километра северно от Дери, бяха изчезнали ловци — може би десетина души. Това бе пределно ясно. Робърта не знаеше със сигурност, но бе почти убедена, че репортерите говорят за Джеферсън Тракт, където едно време момчетата ходеха на лов и се връщаха, заредени с кървави истории, които едновременно очароваха и плашеха Дудитс.
    Дали са затрупани от снежната вихрушка „Албърта Клипър“, която бе преминала през онзи район и бе засипала гората с двайсет сантиметра сняг? Може би. Никой не знаеше със сигурност, но една дружинка от четирима ловци, отседнали в Кинео, като че наистина бе безследно изчезнала. Показаха снимките им и прочетоха имената им бавно и тържествено: Отис, Роупър, Маккарти, Шу. Последното име бе на жена.
    Изчезването на ловци само по себе си не беше достатъчно страшна новина, заслужаваща да се прекъсват следобедните сапунени опери, но имаше и други подробности. Били забелязани странни, разноцветни светлини в небето. Двама ловци от Милинокет, които два дни по-рано били в Кинео, твърдяха, че са видели обект, подобен на пура, който кръжал над просека в горите. Апаратът нямал ротори, нито дори видими двигателни устройства. Просто висял на пет метра над далекопровода и издавал плътно бръмчене, което сякаш прониквало чак в костите… и в зъбите. И двамата твърдяха, че са им паднали по няколко зъба, макар че като отвориха уста да покажат, Робърта заключи, че и останалите са на път да изпопадат. Двамата пътували в стар пикап Шевролет, а когато се опитали да доближат, за да разгледат обекта по-добре, двигателят угаснал. Единият бил с електронен часовник, чиито стрелки три часа след събитието се били движили обратно, а накрая се повредил окончателно; другият бил със старомоден механичен часовник, на който нищо не му станало. Според репортера през изминалата седмица и други ловци от региона забелязали неидентифицирани летящи обекти — някои с формата на пура, други — с по-традиционна форма на чиния. В армейския жаргон подобни масови сигнали за неидентифицирани летящи обекти се наричали „масова психоза“.
    Изчезнали ловци, НЛО-та. Сензационно и със сигурност идеално начало за „На живо в шест“ („Извънредни местни новини! Във нашия град, в нашия щат!“), но историята продължаваше. И нещата се влошаваха. Във всеки случай засега информацията бе непотвърдена и Робърта се молеше да се окаже невярна, но вече два часа седеше пред телевизора, наливаше се с кафе и се изнервяше все повече и повече.
    Най-страшните слухове бяха свързани с катастрофирал в гората обект, недалеч от мястото, където двамата мъже с пикапа забелязали подобния на пура апарат над далекопровода. Не по-малко тревожна бе новината, че в обширен периметър от Арустук Каунти — може би триста квадратни километра, собственост на производители на хартия и на държавата — е обявена карантина и районът е отцепен.
    В базата на националния въздушен патрул в Бангор на въпроси на журналисти забързано отговаряше висок блед мъж с хлътнали очи (застанал пред табела с надпис: „Домът на маниаците“), който заяви, че слуховете изобщо не били верни, но в момента се извършвала проверка по „няколко противоречиви сигнали“. В долната част на екрана бе изписано само името му — ЕЙБРАХАМ КУРЦ. Робърта не можеше да разбере какъв чин има господинът и дали изобщо е военен. Беше облечен в зелен гащеризон, без опознавателни знаци. Дори да му бе студено — изобщо не му личеше. В големите му очи, обрамчени с белезникави ресници, имаше нещо, което никак не допадна на Робърта. Изглеждаха й като очи на лъжец.
    — Можете ли поне да потвърдите, че произходът на катастрофиралия апарат не е чуждестранен, нито… извънземен? — запита някакъв млад репортер.
    — Още не са ми телефонирали извънземни — засмя се Курц. Повечето репортери също се засмяха и явно никой освен Робърта, която гледаше репортажа в апартамента си в Уест Дери Ейкърс, не осъзна, че въобще не е отговорил на въпроса.
    — Можете ли да потвърдите, че районът на Джеферсът Тракт е поставен под карантина? — последва друг въпрос.
    — В момента не мога нито да потвърдя, нито да отхвърля твърденията. Работим усилено по разследването. В настоящия момент, дами и господа, вашите долари на данъкоплатци работят във ваша полза — отсече в заключение и се запъти се към маркирания с огромен бял надпис „НВП“ хеликоптер, чиито витла бавно се въртяха.
    Водещият обясни, че репортажът бил от 9:45 ч. същата сутрин. Следващият видеоматериал — подскачащ образ, заснет с ръчна видеокамера — бе заснет от чартърен самолет „Чесна“, изпратен от новинарския отдел на канал 9 на мястото на събитието — Джеферсън Тракт. Очевидно полетът бе затруднен от сериозни турболенции, пък и валеше силен сняг, но не толкова, че да скрие двата хеликоптера, които изникнаха отнякъде и притиснах самолета от двете страни като огромни кафяви водни кончета. Вървеше радиоемисия, но поради пращенето почти нищо не се чуваше и Робърта зачете текста, изписан с жълто в долния край на екрана: „Този район е затворен. Върнете се в базата. Повтарям, районът е затворен. Върнете се в базата!“
    Дали затворен и под карантина е едно и също? Робърта предполагаше, че е така, макар че от хора като Курц спокойно можеше да се очаква да увъртат, хващайки се за думите. Надписите на охранителните хеликоптери ясно личаха: НВП.
    Пилотът на чесната попита:
    — По чия заповед се провежда тази операция?
    Отговорът гласеше:
    — Връщайте се в противен случай ще бъдете принудени със сила.
    Самолетът наистина се върна. Говорителят уточни, че междувпрочем горивото му било на привършване, сякаш това обясняваше всичко. Оттогава все повтаряха все едно и също, макар да го обясняваха като „ново включване от мястото на събитието“. Репортерите на големите телевизии още били на път към Джеферсън Тракт.
    Робърта тъкмо ставаше да изключи телевизора — репортажите започваха да я изнервят — когато Дудитс изпищя. Сърцето й едва не спря, след което заби двойно по-бързо. Извърна се толкова рязко, че блъсна масичката пред креслото — което навремето беше на Алфи, но сега бе нейно — и преобърна чашата с кафето. Течността заля програмата на телевизията, удавяйки в кафява локва участничките в концерта на сопраните.
    Писъкът бе последван от пронизително, истерично хлипане на млако дете. Макар и прехвърлил трийсетте, Дудитс щеше завинаги да си остане дете.
    За миг тя се вцепени, безсилна да помръдне. Най-сетне съумя да се раздвижи, искрено желаейки Алфи да бе тук… даже по-добре някое от момчетата. Те отдавна вече не бяха момчета, разбира се — само Дудитс оставаше момче, синдромът на Даун го бе превърнал в Питър Пан и скоро щеше да отпътува за страната на Никога.
    — Ида, Дуди! — извика тя и хукна към неговата стая, но докато прекосяваше хола с разтуптяно сърце, изпитвайки познатите ревматични болки в таза, изведнъж се почувства остаряла. Тя никога нямаше да отпътува за страната на Никога.
    — Мама идва, мама идва!
    Дудитс плачеше, та се късаше. Първия път, когато венците му прокървиха, след като си изми зъбите, плака, но никога не пищеше, а така не беше ревал от дете — надавайки тези налудничави стонове, които сякаш разкъсват мозъка. Туп-туп, туп-туп, туп-туп.
    — Дуди, какво има?
    Влетя в стаята и се втренчи в него, до такава степен убедена, че е получил кръвоизлив, че отначало действително й се привидя кръв. Но после осъзна, че той се поклаща в подвижното си болнично легло, облян в сълзи. Очите му грееха с все същия изумруден блясък, но беше мъртвешки блед. Косата му бе окапала — прекрасната му руса коса, с която й напомняше на Арт Гарфънкъл на млади години. Слабата зимна светлина, която струеше през прозореца, се отразяваше в голото му теме, от шишенцата, строени на нощното шкафче (съдържаха какви ли не таблетки против инфекции и против болки, но нито едно лекарство, което да спре или поне да забави процесите в тялото му), в изправената отстрани метална стойка за системи.
    На пръв поглед нямаше причина за почти гротескната болка, изкривяваща лицето на Дудитс.
    Тя седна до него, сграбчи неуморно удрящата се по завивките ръка и я притисна до гърдите си. Дланта му беше студена като лед. Робърта помнеше как едно време, още като ученичка в гимназията, четеше „Дракула“ и изпитваше някак приятен страх, прерастващ в ужас, когато си легнеше, изгасеше лампите и спалнята й се изпълваше със сенки. Успокояваше я мисълта, че вампирите не съществуват, но вече не смяташе така. Със сигурност съществуваше поне един вампир, далеч по-ужасен от трансилванкия граф — името му бе не Дракула, а левкемия, и никакви оръжия не можеха да нанесат смъртоносен удар в сърцето му.
    — Дудитс, Дуди, кажи миличък, какво има?
    Сгушен в прегръдките й, той отново нададе писък и този път Робърта мигновено забрави за Джеферсън Тракт, косата й настръхна и кръвта й се вледени.
    — Оо-ъъ уу-ааа! Оо-ъъ уу-ааа!
    Нямаше нужда да го кара да повтори или да изрече по-ясно — цял живот го бе слушала и прекрасно разбираше:
    „Бобъра умря! Бобъра умря! О, мама, Бобъра умря!“

Девета глава
Пит и Беки

1

    Пет, който лежеше в засипания със сняг коловоз, крещя, докато остана без дъх; после се опита да преодолее болката, да намери някакъв разумен компромис. Не успя. Ненадейна и умопомрачително силна, тази болка не допускаше никакви компромиси. Не бе и подозирал, че съществува подобно непоносимо страдание — да бе знаел, несъмнено щеше да остане при жената. При Марси, макар че тя не се казваше Марси. Почти се досещаше как се казва, но какво значение има? В момента се намираше в беда, парализиран от пулсиращата кошмарна болка в коляното, от която се обливаше в пот.
    Трепереше сред снега, захвърлил встрани найлоновата торба с надпис „Благодарим ви, че избрахте да пазарувате при нас“. По едно време се пресегна да провери дали не са останали една-две здрави бутилки, но като помръдна, коляното му сякаш се разкъса, причинявайки му болка, в сравнение с която досегашните мъки изглеждаха незначителни. Изпищя за последен път и загуби съзнание.

2

    Като се свести, не можа да определи колко време е минало — съдейки по светлината, надали е било много, но краката му се бяха вкочанили, дланите също започваха да се сковават от студа, макар да носеше ръкавици.
    Лежеше на хълбок, до него найлоновата торба се въргаляше всред замръзваща кехлибарена локва разтопен сняг. Болката в коляното бе позаглъхнала — сигурно и то се беше вдървило от студ — и Пит установи, че способността му да мисли се е възобновила. Което бе много добре предвид обстоятелствата. Предстоеше му да се върне при заслона, при това без чужда помощ. Ако останеше да чака Хенри да се върне с моторната шейна, има голяма вероятност да се превърне в ледена Питулка — ледена Питулка с голяма торба строшени бири, благодарим ви, че пазарувахте при нас, шибан алкохолик такъв, много ви благодарим. Пък трябва да мисли и за жената. Нищо чудно да вземе да умре, и то само заради пиячката на Пит Мур.
    Извърна погнусен поглед от торбата. Нямаше как да я запрати в горите — не можеше да рискува отново да събуди позадрямалата болка в коляното. Затова я зари със сняг, както правят кучетата, и запълзя по снега.
    Явно коляното му все пак не се беше вкочанило. Стиснал зъби, пит пълзеше на лакти, като се оттласкваше със здравия си крак, а косата му падаше в очите. Не се виждаха никакви животни — паническото бягство явно беше приключило, бе останал сам и в тишината отекваше само задъханото му пъхтене и сподавените болезнени стонове. Под мишниците и по гърба му се стичаше пот, но не чувстваше вкочанените си крайници.
    Замалко щеше да се откаже, но по следата на пътя зърна в далечината огъня, който бяха запалили с Хенри. Едва пламтеше, но още не беше съвсем угаснал. Пит запълзя натам и всеки път, когато засегнеше навехнатото си коляно и кракът му се раздираше от болка, се утешаваше с мисълта за благословената топлина на огъня. Движението му причиняваше неописуема болка, но за Бога, толкова искаше да стигне до заслона. Нямаше никакво желание да замръзне насред снега.
    — Ще успея, Беки — мърмореше си той. — Ще успея, Беки. — Бе изрекъл името й поне десет пъти, докато се усети, че го знае.
    Като наближи заслона, спря да провери колко е часът и се намръщи. Часовникът му показваше единайсет часа, което бе пълен абсурд — помнеше, че го погледна, преди да тръгне от скаута, а тогава показваше дванайсет и двайсет. Задържа поглед върху циферблата и откри причината за възникналото смущение. Голямата стрелка описваше неравномерни, конвулсивни подскоци в обратна посока. Не се изненада особено от откритието си. Любопитството му към необикновените феномени се бе изпарило. Вече дори кракът не бе основната му грижа. Умираше от студ и докато пропълзяваше последните петдесет метра до угасващия огън, по цялото му тяло пробягваха конвулсивни тръпки.
    Жената не беше на мястото, на което я беше оставил. Лежеше оттатък огъня, сякаш бе изпълзяла към натрупаните съчки, но не й бяха достигнали силите.
    — Здрасти, мила, прибрах се — изпъхтя Пит. — Имах малко неприятности с коляното, но се върнах. Обаче ти си виновна за проклетото коляно, Беки, тъй че въобще не ми мрънкай, разбра ли? Беки — нали така се казваш?
    Може би, но тя не отвърна. Лежеше неподвижно и се пулеше насреща му. Пак се виждаше само едното й око, но дали одевешното или другото, Пит не знаеше. Пък и вече не му се струваше толкова страшно, може би защото в момента имаше други грижи. Например огънят. Вече угасваше, но отдолу имаше доста жарава. Ще го стъкне отново с много съчки и ще си лежи тук с новата си приятелка Беки (само че по посоката на вятъра, за Бога, че тия газове бяха отврат). И ще чака да дойде Хенри. Не за пръв път Хенри ще го измъкне от кашата, дето я е забъркал.
    Изпълзя към жената и купчинката съчки зад нея — доближи достатъчно, за да усети характерната миризма на етер — и разбра защо погледът й вече не го тревожеше. Беше угаснал… тя — също. Около кръста и хълбоците й снегът се втвърдяваше като тъмночервена коричка.
    Пот спря, подпря се на лакти, макар че ръцете вече го боляха от пълзенето — и я заразглежда, макар че вече не изпитваше особен интерес към нея; във всеки случай гледката не го развълнува повече от стрелката на часовника, която се въртеше наобратно. Искаше му се само да разпали огъня и да се стопли. Друг път ще размишлява за жената. Например следващия месец, когато ще си седи в собствената си дневна с чаша горещо кафе в ръка, а коляното му ще бъде гипсирано.
    Най-сетне се добра до дървата. Бяха останали само четири цепеници, но доста големи. Хенри може и да се върне, докато догорят, а преди да тръгне да търси помощ, ще събере още. Милият Хенри, който отказваше да смени старомодните си очила с рогови рамки с меки контактни лещи или да се подложи на операция с лазер.
    Съзнанието на Пит се опита да извика спомена за преобърнатия джип и лъхащия в купето аромат на одеколон, какъвто Хенри всъщност не бе използвал, но той прогони мисълта. „Хайде да не ходим там“ — както казват децата. Стига вече с тия призрачни миризми и спомени за Дудитс. И без това му беше дошло нанагорно.
    С мъка нахвърля дървата едно по едно в огъня, като всеки път изтръпваше от болката в коляното, но се зарадва на облака искри, които летяха като обезумели светулки към нагънатия ламаринен покрив на заслона, където угасваха.
    Хенри скоро ще се върне. Беше се вкопчил в тази мисъл. Хенри скоро ще се върне, само трябва да гледа огъня и да се крепи с тази мисъл.
    „Не, няма да се върне. Защото в Бърлогата става нещо. Свързано с някакъв си…“
    — Рик — изтърси гласно, взрян в пламъците, които тъкмо облизваха цепениците.
    Помагайки си със зъби, изхлузи ръкавиците си и протегна ръце към огъня. Раната на дясната длан, където се беше порязал от строшените бирени бутилки, бе доста дълбока. Ще му остане белег, но какво от това? Какво е един белег, като имаш верни приятели? А те са приятели, нали така? Н-да. Старата банда от Канзас Стрийт, Пурпурните пирати с пластмасовите мечове и лазерните играчки-пистолети като на героите от „Междузвездни войни“. Някога бяха извършили героично дело… дори две, ако се брои спасяването на малката Рикънхауър. Тогава даже публикуваха снимките им във вестника, тъй че какво са няколко белега? И какво от това, че може би веднъж — условно казано — бяха убили човек? Защото, ако имаше някой, който заслужава да бъде убит…
    Насили се да прогони този спомен.
    Но виждаше Дирята. Независимо дали това му харесваше или не, я виждаше, при това не му се беше явявала толкова ясно от години. Виждаше и Бобъра… внезапно чу гласа му:
    „Джоунси, братче, тука ли си?“
    — Не ставай, Бобър — промърмори, загледан в избуяващите пращящи пламъци. Огънят се бе разгорял, топлината го удряше право в лицето и го приспиваше. — Стой на място и не мърдай. Просто… нали знаеш, не мърдай, че да не ти влезе нещо отзад.
    Какво точно означаваше всичко това? „Какви са тия дрън-мрън?“ — както казваше самият бобър, когато бяха деца — съвършена безсмислица, която обаче ги подлудяваше от смях. Пит долавяше, че стига да иска, би могъл да разбере, защо Дирята се виждаше съвсем ясно. Мярнаха му се сини плочки, синя найлонова завеса за баня, яркооранжева шапка — шапката на Рик; долавяше, че лесно може да научи и останалото. Не знаеше дали това се случва в бъдещето, в миналото или в настоящия миг, но ако искаше, можеше да…
    — Не искам — отсече и прогони сцената от съзнанието си.
    На земята се въргаляха няколко вейки и съчки. Пит ги хвърли в огъня и погледна към жената. В отвореното й око вече не се четеше заплаха. Беше премрежено като око на мъртва сърна. Божичко, колко кръв… сигурно е получила кръвоизлив. Ри това много силен. Сигурно затова е седнала насред пътя, за да е сигурна, че някой ще я види. И наистина я видя, но вижте как свърши всичко. Горката тъпачка. Горката тъпачка, не й проработи късметът.
    Пит се поизмести наляво, пресягайки се към парчето брезент, а като го хвана, бавно се задвижи напред. Беше послужило като импровизирана шейна, а сега щеше да се превърне в саван.
    — Съжалявам, Беки, или както там се казваш, ужасно съжалявам. Но дори да бях останал, пак нямаше да ти помогна, нали не съм доктор, ами прост продавач на коли. Ти си си била…
    „… обречена от самото начало“ — бе завършекът на мисълта му, но думите застинаха в гърлото му, като я видя отзад. Дъното на джинсите й буквално беше експлодирало, сякаш като е освободила всичките си газове, е минала на динамит. Ветрецът развяваше парцаливите останки от плата. Отдолу плющяха раздраните краища на другите катове дрехи: във всеки случай поне два чифта дълги гащи — плътни памучни и копринени. По крачолите на джинсите и гърба на канадката й беше плъзнало някакво плесенесто или по-скоро гъбично образувание. Като че ли беше червеникаво-златисто или само изглеждаше така под светлината на огъня.
    Отвътре бе излязло нещо. Нещо…
    „Да. Нещо, което в този миг ме наблюдава.“
    Пит извърна поглед към гората. Животинското преселение бе свършило. Той бе сам.
    „Само дето не съм.“
    Не, не беше сам. Тук имаше нещо, което никак не се чувстваше добре на студено, и което предпочиташе топли, влажни места. Но…
    „Но прекалено е пораснало. И е останало без храна.“
    — Тук някъде ли си?
    Предполагаше, че като извика, ще се почувства много глупашки, но не позна. Изписа само смъртен страх.
    Втренчи се в плесента, която се проточваше от гърба на Беки — Беки, Беки се казваше — и се губеше зад ъгъла на заслона. В следващия миг долови дращене по ламаринения покрив. Изви врат, проследявайки с поглед посоката на звука.
    — Махай се — прошепна. — Махай се и ме остави на мира. И без това… и без това съм преебан.
    Изшумоля поредното едва чуто дращене — нещо се изкатери по-нагоре. Нямаше да чака дълго, може би не можеше да чака дълго — във всеки случай не и на покрива, където щеше да замръзне като във фризер. В този миг направи ужасяващо откритие — толкова се бе заплеснал по бирата, че забрави да вземе проклетите пушки.
    Хрумна му да изпълзи в дъното на заслона, но това можеше да се окаже грешка, все едно да се озовеш в задънена улица. Вместо това сграбчи горящия клон, който току-що бе хвърлил в огъня. Не го измъкна от пламъците — още беше рано, но се подготви да замахне с него.
    — Ела ми сега! — изрече задъхано. — Май си падаш по горещото, а? Имам тук нещичко горещо за теб. Заповядай да си го вземеш. Много е вкусничко, мамка ти!
    Онова на покрива се е притаило и не помръдваше. Пит сграбчи импровизираната факла и я размаха над огъня. После я отпусна сред рояк искрици.
    — Ела, бе, изрод. Много съм вкусен и те чакам.
    Нищо не нарушаваше гробната тишина. Но Пит бе сигурен, че нещото е там. И няма да чака дълго.

3

    Минутите отлитаха. Пит нямаше представа колко време е минало — часовникът му беше спрял. От време на време получаваше странни прозрения както навремето, когато дружаха с Дудитс (те растяха, а Дудитс си оставаше все същият и се виждаха все по-рядко — сякаш променящите се тела и мозъци постепенно губеха способността да долавят странните сигнали, които малкият излъчваше). Сега изпитваше почти същото усещане, но не съвсем. Намесваше се и някакъв нов елемент. Може би бе свързан със светлините в небето. Сигурен бе, че Бобъра е мъртъв и че с Джоунси е станало нещо ужасно, но не знаеше точно какво. Каквото и да се бе случило, знаеше, че и Хенри го усеща, макар и смътно — сякаш го виждаше как се е потопил мислите си и си повтаряше: „Онче-бонче, онче-бонче…“
    Пламъкът пълзеше по клона и се доближаваше до ръката му, а Пит се питаше какво ли ще прави, ако дървото вземе да изгори преди да го използва, и ако онова нещо отгоре изчака този миг. Ненадейно в съзнанието му изникна нова мисъл, съвършено ясно и сякаш аленочервена от паника. Пит се разкрещя, заглушавайки шума от хлъзгащата се надолу по покрива гадина.
    — Моля ви, не ни причинявайте болка! Ne nous blessez pas!
    Но те въобще няма да ги пощадят, ни най-малко, защото… какво?
    Защото изобщо не са малки безпомощни извънземни, които чакат някой да им даде фонокарта да се обадят у дома, а са болест. Те са злокачествен тумор, слава на Бога, а ние, момчета, сме химиотерапията. Ясно?
    Пит не знаеше кои са тези „те“, към които се обръщаше гласът, но същевременно знаеше. Момчетата настъпват, Пурпурните пирати се задават и никакви молби не са в състояние да ги спрат. Но хленчовете продължаваха и Пит им пригласяше.
    — Моля ви, не ни наранявайте! Моля ви! S’il vous plaiˆt! Ne nous blessez pas! Ne nous faites pas male, nous sommes sans dѐfense! — Вече плачеше. — Моля ви! В името на Бога, ние сме беззащитни!
    В съзнанието му изплува ръката, кучешкото изпражнение и разплаканото полуголо момче. През цялото това време онова нещо на покрива се приплъзваше все по-надолу, и макар и на умиране, не бе безпомощно; макар и глупаво, не бе чак толкова наивно — промъкна се зад Пит, който крещеше до мъртвата жена, заслушан в започващата апокалиптична сеч.
    „Злокачествен тумор“ — каза онзи с белезникавите мигли.
    — Моля ви! Моля ви! Ние сме безпомощни! — изкрещя Пит.
    Но вече бе твърде късно.

4

    Моторната шейна подмина Хенри, без да забави ход, и бръмченето заглъхна на запад. Опасността премина, но той не посмя да напусне скривалището си. Разумът, който беше обсебил съзнанието на Джоунси, не го усети, понеже беше разсеян или защото Джоунси някак си… може би някак си все още беше…
    Но не. Мисълта, че е възможно някаква частица от Джоунси да се е запазила в онзи ужасяващ облак, бе чиста фантазия.
    Като отмина онова нещо, изникнаха гласовете. Изпълваха съзнанието му и буквално го побъркваха с бръщолевенето си, също както плачът на Дудитс неизменно го подлудяваше. Единият глас беше мъжки и обясняваше нещо за някакви плесени…
    (ако не попаднат в жив гостоприемник, умират бързо)
    … после за някаква фонокарта и… химиотерапия? Говореше като луд човек. Бог му е свидетел, бе лекувал мнозина като този и веднага ги разпознаваше.
    Другите гласове подлагаха на съмнение собствения му разсъдък. Не ги разпознаваше всичките, но някои звучаха съвсем познато: Уолтър Кронкайт29, Бъгс Бъни, Джак Уеб30, Джими Картър, женски глас като на Маргарет Тачър. Говореха ту на английски, ту на френски.
    — Il n’y a pas d’infection ici — изрече Хенри и захлипа. Бе едновременно слисан и очарован от откритието, че са му останали сълзи — смяташе, че всички сълзи и смях, но истински смях — отдавна са го напуснали. Сълзи на ужас, сълзи на жалост; сълзи, които разтвориха каменния постамент на егоцентричната обсесия и взривиха камъка в сърцето му. — Тук няма зараза, nous sommes sans dѐfense, NOUS SOMMES SANS…
    В този миг на запад започна избиването и Хенри притисна с длани главата си, страхувайки се, че писъците и болката ще я взривят. Мръсниците убиваха хора…

5

    Мръсниците ги избиваха наред.
    Пит седеше край огъня, забравил кошмарната болка в коляното си, несъзнателно приближавайки горящия клон към слепоочието си. Писъците в Съзнанието му не можеха напълно да заглушат стрелбата откъм запад — стреляха с картечници 50-ти калибър. Виковете — „Моля ви, не ни причинявайте болка, ние сме беззащитни, тук няма зараза“ — постепенно бяха изместени от паника и ужас. Нищо не помагаше, деянието вече бе извършено.
    С периферното си зрение Пит долови някакво движение и се обърна тъкмо когато гадината се хвърли върху него. Видя очертанията на издълженото туловище, задвижвано от мускулеста опашка вместо крайници, миг преди съществото да го захапе за глезена. Изкрещя и замахна с крак така отривисто, че едва не изби зъбите си с коляното. Но онова като пиявица се бе вкопчило в глезена му. Тия ли се молят за милост? Да вървят по дяволите, ако са те. Майната им!
    Машинално протегна наранената си ръка. Напипа нещо като наранено желе, обрасло с козина. Съществото моментално отслаби хватката си — Пит зърна две безизразни черни очи като на акула или на орел — сетне острите зъби се впиха в ръката му и я разкъсаха.
    Болката бе толкова силна, сякаш настъпваше краят на света. Зъбите на гадината се впиваха все по-дълбоко в ръката му, раздирайки плътта. Опитвайки се да я отблъсне, Пит замахна; капки кръв обсипаха брезента и канадката на мъртвата жена. Попаднаха и в огъня, зацвърчаха и засъхнаха като мазнина в нагорещения тиган. Създанието свирепо затрака със зъби. Опашката му, дебела като тропическа змиорка, се обви около ръката на Пит, опитвайки се да я задържи.
    Решението да използва горящия клон не бе съзнателно, защото той бе забравил за него — единствената му мисъл беше как да отскубне гадината от ръката си. Когато клонът пламна като подпалено руло вестник, Пит дори не разбра какво става. После изрева едновременно от болка и от възторг. Скочи на крака — в момента отеклото коляно въобще не го болеше — завъртя се кръгом и замахна към най-близкия стълб на заслона. Тракащият звук бе заменен от сподавено цвърчене. В един безкраен миг усети как острите зъби проникват чак до костта му. После се отпуснаха и горящата твар падна на замръзналата земя. Пит я стъпка, усети как се гърчи под подметките му, за миг изпита неподправен дивашки възторг, но в следващия момент болезненото му коляно съвсем се огъна и сухожилията се разкъсаха.
    Той се просна по корем в снега, на сантиметри от фаталния стопаджия, който бе пътувал с Беки, и не забеляза как стълбът, който беше ударил се наклони напред и заслонът се разлюля. За миг зачатъчната глава на гадината се приближи до лицето му. Пламтящото туловище се удари в якето му. Черните очи вряха като каша. Когато буцата плът, която заместваше главата, се разтвори и разкри зъбите му, Пит изрева „Не, не, не!“ И го запрати в огъня; отвратителната твар се загърчи, надавайки неистови писъци.
    Замахна с крак да го избута по-навътре в огъня. Върхът на ботуша му се удари в наклонения стълб, който бе решил временно да задържи заслона. Но ударът му дойде твърде много; прекърши се и половината покрив падна. След една-две секунди се счупи и другият стълб. Ламарината се стовари с цялата си тежест върху огъня и над пламъците се изви вихрушка от искри.
    За миг това бе всичко. После раздясалата ламарина се заповдига, сякаш дишаше. След миг отдолу изпълзя Пит — очите му бяха изцъклени, от ужас бе пребледнял като платно. Левият му маншет се беше подпалил. Втренчи се в него, все още отчасти затиснат под ламарината, пое дълбоко дъх и издуха пламъците, издигащи се от ръкава му като пламъчетата на свещи върху торта.
    От изток долиташе бръмченето на приближаваща се моторна шейна. Джоунси… или каквото е останало от него. Облакът! Пит не се надяваше да прояви към него милост. Днес в Джеферсън Тракт не бе ден за милост. Трябваше да се крие. Но гласът, който му даваше подобни наставления, бе някак далечен и маловажен. Цялата работа имаше една хубава страна — подозираше, че от този миг нататък никога повече няма да близне алкохол.
    Загледа се в осакатената си ръка. Липсваше един пръст, който очевидно беше отхапан от гадината. Другите два едва се държаха на разкъсаните сухожилия. В най-дълбоките рани — които сам си беше причинил, като лазеше в обърнатия джип, доразширени от зъбите на гадината — вече поникваше червеникаво-златиста плесен. Изпитваше странно гъделичкане, което го навеждаше на мисълта, че гнусната твар се храни с неговата плът и кръв.
    Изведнъж съжали, че вече не е мъртъв.
    Стрелбата от запад беше престанала, но не и в Джеферсън Тракт. Като че я бе повикал мислено, избухна страховита експлозия, която взриви деня, заглуши бръмченето на приближаващата се моторна шейна и светът замлъкна. Остана само трескавият гъдел в ръката. Гадината го разяждаше както злокачественият тумор разяждаше стомаха и белите дробове на баща му.
    Пит прокара език по зъбите си и установи, че няколко липсват. Затвори очи и зачака.

Втора част
Сивчовците

На подсъзнанието от тъмното дъно призрак изплува,
пръсти вкопчва в перваза прозоречен, стене,
сякаш иска да се прероди.
Зад мен силует изниква враждебен,
ръка на моето рамо отпусната
мигом се вкамени.

Тиодор Рьотке

Десета глава
Курц и Ъндърхил

1

    Единствената сграда в зоната на операцията беше магазинче за хранителни продукти и ловни принадлежности, наречено „Супермаркет на Гослин“. „Чистачите“ на Курц започваха да пристигат малко след като снегът заваля. Когато самият той се появи след десет и половина, положението вече беше овладяно.
    На магазина беше дадено названието „Синя база“, а оборът (който бе полуразрушен, но още имаше покрив) и ограденото място за добитъка бяха наречени „Син арест“.
    Арчи Пърлмътър, новият помощник на Курц (предишният на име Калвърт беше починал от инфаркт преди две седмици, избирайки адски неподходящ момент), държеше лист хартия, на който бяха надписани около дузина имена. Пърлмътър беше донесъл портативния си компютър и джобния си навигационен прибор, но остана неприятно изненадан — в Джеферсън Тракт електрониката беше ТП — тотално прецакана. Първите имена в списъка бяха на собственика на магазинчето и на съпругата му.
    — Скоро ще има още — обясни Арчи.
    Курц бързо прегледа имената в списъка, сетне върна листа на помощника си. Наблизо бяха паркирани големи каравани, войниците издигаха стълбове за осветлението. Когато паднеше нощта, районът щеше да бъде осветен като стадиона на Янките по време на мач за световното първенство.
    — Изпуснахме двама за една бройка — обясни Пърлмътър. — Бяха дошли да купят бира и кренвирши. — Лицето му беше бледо, само страните му трескаво горяха, сякаш върху тях бяха разцъфнали диви рози. Налагаше се почти да крещи, за да надвика грохота на двигателите. Хеликоптерите пристигаха по двойки и кацаха на асфалтовото шосе, водещо към магистрала № 95, по което на север се стигаше например до скучноватото градче Преск Ил, а на юг до други скучни градове — като начало Бангор и Дери. Приземяването вървеше безпроблемно, стига на пилотите да не се наложеше да използват свръхмодерните навигационни устройства, които също бяха ТП.
    — Онези двамата излязоха ли от зоната? — попита Курц.
    — Не, върнаха се обратно — отвърна Арчи, който не можеше да се насили да погледне шефа си в очите. — Според Гослин съществува някакъв горски път, който местните наричат „Просеката“. Няма го на обикновените географски карти, но аз разполагам с топографска, на която е указан…
    — Няма значение. Двамата са се върнат или ще останат в отцепения район, което идеално ни устройва.
    Пристигаха още хеликоптери. Сега, когато бяха далеч от любопитни погледи, пилотите разтоварваха картечниците. Докато ги наблюдаваше Пърълмътър си помисли, че операцията се очертава грандиозна като „Пустинна буря“… дори по-грандиозна.
    — Наясно ли си със задачата, Пърли?
    Пърлмътър беше наясно. Тъй като беше новак, изгаряше от желание да направи добро впечатление и се щураше напред-назад. „Търчи като пале, което е подушило храна — помисли си Курц. — И не смее да ме погледне в очите.“
    — Сър, задачата ми е трояка.
    „Трояка! — изсмя се негласно Курц. — Боже мили, що за дума!“
    — От мен се иска следното: първо, залавяне на хората, второ, предаването им на лекарите, трето, разпределяне до второ нареждане.
    — Именно. Това е…
    — Извинете, сър, но лекарите още не са пристигнали. Налице са само санитарите и…
    — Млък! — отсече Курц. Не повиши глас, но половин дузина мъже със зелени гащеризони, каквито носеха всички, включително самият той, замръзнаха на място, сетне продължиха работата си с удвоена, дори утроена енергия. Дивите рози, разцъфнали на страните на Пърлмътър, мигом избледняха. Той машинално отстъпи назад, стараейки се да се отдалечи от шефа си.
    — Ако отново ме прекъснеш, пърли, ще ти отвъртя такъв шамар, че ще ме запомниш. Повториш ли, ще те пратя в лечебницата. Ясно?
    С нечовешко усилие младежът го погледна в лицето. Впери поглед в очите му. Сетне рязко козирува и във въздуха сякаш изпращя статично електричество.
    — Престани с тези маймунски номера, че ще ти се стъжни! — Когато Арчи понечи да отмести поглед, Курц добави: — Гледай ме, когато ти говоря, мъжки!
    Пърълмътър колебливо се подчини. Беше пребледнял като платно. Двигателите на хеликоптерите ревяха оглушително, но тук цареше тишина, все едно се намираха във въздушен джоб. Младежът беше сигурен, че всички наоколо тайно ги наблюдават и виждат колко е изплашен. Страхът му донякъде беше предизвикан от очите на новия му шеф… от ужасяващата им безизразност, като че зад тях липсваше съзнание. Беше чувал за хора, чиито настойчиви погледи се простират на хиляди метри, но погледът на Курц сякаш обхващаше милион метри разстояние… цели светлинни години.
    Все пак някак си той издържа, без да сведе очи, взирайки се в нищото. Интуицията му подсказваше, че нещата не вървят на добре за него. Знаеше, че е важно, не, че е задължително да спре свличането на земните маси, преди да се е образувала лавина.
    — Така те искам, мъжки, макар че можеш и по-добре. — Курц продължаваше да говори тихо, ала Арчи го чуваше прекрасно въпреки грохота на машините. — Ще ти обясня нещо и няма да повтарям. Казвам ти го само защото си новак и защото очевидно не различаваш задника от пикалото си. Маята задача е да проведа операция „Фука“. Случайно да знаеш какво е фука?
    — Не — промърмори младежът. Изпита почти физическа болка, задето не завърши с думичката „сър“.
    — Според ирландците, които до ден-днешен не са се отърсили от суеверията, с които са закърмени, фука е призрачен кон, който похищава пътешествениците. Използвам думата за обозначаване на операция, която трябва да бъде хем суперсекретна, хем съвсем явна. Парадокс, а? Добрата новина е, че от 1947 година насам, когато от военновъздушните сили за пръв път откриха останки от извънземен космически кораб, се съставят планове за бъдещи действия при подобна шибана ситуация. Лошата новина е, че бъдещето дойде и че трябва да се справим с помощта на леваци като теб. Ясно?
    — Да, съ… да.
    — Дано ти е влязло нещо в главата. Задачата ни, Пърлмътър, е да работим бързо и мъжки, без глезотии. Ще изринем лайната и ще излезем от мръсотията чисти и… усмихнати.
    Устните му се разтегнаха в подобие на усмивка, която му придаде вид на сатир, а на Арчи му се прииска да изкрещи. Курц беше върлинест човек с приведени рамене, наглед типичен чиновник, който прекарва дните си зад бюрото. Ала в него имаше нещо ужасяващо. Донякъде впечатлението се създаваше от празния му поглед и от вдървената му поза, ала не заради това хората му го наричаха Страшилището Курц. Пърлмътър нямаше представа какво му вдъхва такъв неописуем страх и не искаше да знае. Единственото му желание беше разговорът час по-скоро да приключи, и то без неприятни последствия. „Притрябвало ми е да пропътувам петдесет километра, за да се срещна с някакви извънземни! — помисли си. — Извънземното стои пред мен!
    Зловещата усмивка на Курц помръкна, оголените му зъби се скриха зад стиснатите устни.
    — Следиш ли мисълта ми?
    — Да.
    — Ние с теб на една кауза ли служим? В един и същи кенеф ли пикаем?
    — Да.
    — Какви ще бъдем след приключване на акцията, Пърли?
    — Чисти…
    — Именно. И още какви?
    В продължение на една ужасяваща секунда отговорът му се изплъзваше, сетне като по чудо дойде в съзнанието му:
    — Усмихнати, сър.
    — Ако още веднъж ми кажеш „сър“, ще ти се стъжни!
    — Съжалявам — измънка Арчи. И това беше самата истина.
    По пътя се зададе жълт училищен автобус и едва не се преобърна, докато шофьорът се мъчеше да заобиколи хеликоптерите. Отстрани с тлъсти черни букви беше написано „Училище «Милинокът»“. С автобуса пътуваха Оуен Ъндърхил и хората му, съставляващи така наречения отряд А. сякаш камък падна от сърцето на Пърлмътър — беше работил заедно с Ъндърхил и му се доверяваше.
    — До довечера ще пристигнат и докторите — продължи Курц. — Тук буквално ще гъмжи от медицински персонал. Ясно?
    — Ясно.
    Докато крачеше към автобуса, който бе спрял пред единствената бензинова колонка пред магазина на Гослин, Курц погледна джобния си часовник. Наближаваше единайсет. „Господи, как лети времето, когато ти е гот!“ — помисли си. Арчи вървеше редом с него, но вече не подскачаше като игриво пале.
    — Ето какво ще правиш, хлапе… поне засега. Ще ги наблюдаваш, ще слушаш лъжите им и ще отбелязваш всяко рипли, което забележиш. Знаеш какво е рипли, нали?
    — Да.
    — Добре. И за нищо на света не ги докосвай!
    — Не, за Бога! — възкликна младежът, сетне се изчерви.
    Шефът му се поусмихна. И този път усмивката му бе изкуствена като предишното страховито озъбване.
    — Умник си ти, Пърлмътър. Разполагате ли с маски?
    — Току-що ги доставиха. Дванайсет опаковки, ще докарат и о…
    — Добре — прекъсна го шефът му. — Всяко рипли да се фотографира. Необходима е пълна документация. Веществено доказателство А, веществено доказателство Б и така нататък. Ясно?
    — Да.
    — Най-важното е нито един от нашите… гости да не се изплъзне, нали така?
    — Не, разбира се! — Арчи искрено беше потресен от предположението.
    Устните на Курц отново се разтегнаха, полуусмивката се превърна в познатото страховито озъбване на акула. Безизразните му очи се втренчиха в младежа, но сякаш не го виждаха, а се бяха втренчили в… например в центъра на земното кълбо. Пърлмътър се запита дали след приключване на операцията някой ще напусне отцепения район. С изключение на самия Курц, разбира се.
    — Изпълнявай заповедта, гражданино Пърлмътър. От името на правителството ти нареждам да изпълниш задачата.
    Арчи Пърлмътър проследи с поглед шефа си, докато онзи вървеше към автобуса, от който слизаше Оуен Ъндърхил — нисък и набит човек, същинско буренце. Никога досега не беше изпитвал това облекчение да види гърба на някого.

2

    — Здрасти, шефе — усмихна се Ъндърхил. И той беше издокаран със зелен гащеризон, но също като Курц носеше оръжие в кобур под мишницата си. С автобуса бяха пристигнали около две дузини мъже, повечето от които още не бяха слезли, а довършваха обяда си.
    — Какво нагъват момчетата? — поинтересува се Курц. Беше с една глава по-висок от новодошлия, който пък беше поне с трийсетина килограма по-тежък от него.
    — Кралски хамбургери… Брей, още не мога да повярвам, че се добрахме дотук. Мислех, че старата таратайка ще се разпадне по пътя. Йодър твърдеше, че ще успеем и се оказа прав. Искаш ли сандвич? Май са поизстинали, но там сигурно ще се намери микровълнова фурна. — Той кимна към магазинчето.
    — Ще пасувам. Зле съм с холестерола.
    — А оная ти работа как е?
    Преди шест години по време на игра на тенис Курц беше получил разтежение на слабините. Не сериозно, разбира се, поне Ъндърхил мислеше така, но човек никога не беше наясно какво се върти в главата на Курц. Лицето му неизменно беше безизразно като на играч на покер, мислите му препускаха със светлинна скорост, непрекъснато кроеше нови планове и променяше предишните. Мнозина го смятаха за луд. Оуен Ъндърхил не знаеше дали имат право, но беше наясно, че човек трябва да е предпазлив, когато си има работа с него. Много, много предпазлив.
    — Нищо ми няма на оная работа — отсече Курц, с театрален жест стисна топките си и удостои подчинения си със страховитата си усмивка на акула.
    — Радвам се.
    — А ти как я караш, мъжки?
    — Оная ми работа е супер — отвърна Оуен, при което шефът му избухна в смях.
    По пътя отново се зададе превозно средство — този път беше чисто нов „Навигатор“, с който пътуваха трима яки мъжаги с оранжеви ловни облекла. И тримата зяпаха хеликоптерите и войниците в зелени гащеризони. Вниманието им беше привлечено най-вече от картечниците. Гледаха втрещено, сякаш си мислеха: „Божичко, войната във Виетнам се повтаря в северен Мейн!“ Скоро и те щяха да бъдат затворени при другите в ареста.
    Линкълнът, чиято задна броня беше окичена с лепенки с надписи: „Гордостта на синия дявол“ и „Този автомобил спазва правилата на движението“ спря зад автобуса и към него се втурнаха половин дузина мъже. Тримата пътници — известни адвокати или богати банкери, които освен дебели портфейли положително имаха проблеми с холестерола и които се изживяваха като опитни ловджии, все още си въобразяваха (илюзиите им много скоро щяха да бъдат разбити), че живеят в мирно време. Скоро щяха да се озоват в обора (или в заграждението за добитъка, ако предпочитаха чистия въздух), където техните кредитни карти не важаха. Нямаше да им отнемат мобилните телефони, които тук бяха напълно безполезни, но натискането на бутона за повторно набиране на номера временно щеше да отвлече вниманието на господата от случващото се около тях.
    — Сигурен ли си, че районът е отцепен така, че и пиле да не прехвръкне? — попита Курц.
    — Така мисля.
    — Още ли си схватлив като едно време?
    Оуен сви рамене.
    — Колко души се намират в зоната?
    — По наши изчисления са около осемстотин. В зона А и Б са не повече от стотина.
    „Прекрасно — помисли си Курц. — Стига някой да не се е изплъзнал. Дори един-двама да са избягали, заразата няма да се разпространи, но ще закъсаме с репортерите. Тези дни е почти невъзможно да яздиш коня фука. Наоколо се навъртат прекалено много типове с видеокамери, прекалено много хеликоптери на телевизионни станции кръжат в небето. Дебнат ни прекалено много любопитни очи.
    — Да влезем в магазина — промърмори. — Подготвят ми специална каравана, но още не са привършили.
    — Un momento! — Ъндърхил хукна обратно към автобуса. Върна се тичешком — носеше мазен хартиен плик, през рамото му беше преметнат касетофон на ремък.
    Курц кимна към плика със сандвича:
    — Тия мазнотии са сигурна смърт.
    — Човече, започваме нова „Война на световете“, а ти се притесняваш за холестерола си!
    Един от новопристигналите ловци разгорещено настояваше да се обади на адвоката си — вероятно беше банкер, който не е свикнал с него да се отнасят като с простосмъртен. Курц отведе Оуен към магазина. „Прожекторите“ се бяха върнали, светлините им, пронизващи гъстите облаци, подскачаха и танцуваха като герои от анимационен филм на Дисни.

3

    В „супермаркета“ на Гослин миришеше на чеснов салам, бира, горчица и сяра. „Вонята на сяра или е от варените яйца, или от пръдните на дъртака — помисли си Курц. — А може би е комбинация от двете.“ Долавяше се и слаба миризма на етилов спирт — беше тяхната миризма и вече беше навсякъде. Човек би си казал, че миризмата е плод на въображението му, че усещането е предизвикано от страх, но Курц не беше обременен с въображение и не знаеше що е страх. Беше реалист и си даваше сметка, че операцията ще нанесе непоправими поражения на околната среда в периметър от минимум петдесетина километра. Няма как — понякога се налага да изстържеш с шкурка мебел и да започнеш отново.
    Седна зад бюрото и отвори едно от чекмеджетата. Вътре имаше картонена кутия с надпис „Хим. Маски — 10 бр.“. „Браво на Пърмътър“ — помисли си и отвори кутията, която съдържаше десет прозрачни маски от онези, които предпазват устата и носа. Подхвърли една на Ъндърхил, друга нахлузи сам, като сръчно нагласи прилепващите ластици.
    — Наложително ли е да ги носим? — попита Оуен.
    — Един Бог знае. Не се чувствай привилегирован — само след един час всички ще бъдат с маски… с изключение на онези в ареста, разбира се.
    Оуен безмълвно нахлузи маската, а шефът му се облегна назад и подпря глава на плаката с инструкции по безопасност на труда, прикрепен на стената.
    — Мислиш ли, че от това чудо има полза? — попита Ъндърхил. Гласът му се чуваше съвсем ясно, прозрачната маска дори не се замъгляваше от дъха му. Наглед нямаше пори или филтри, но той установи, че изобщо не затруднява дишането.
    — Предпазва от ебола, от антракс и от новия вирус, причиняващ холера. Може би са ефикасни и против рипли… кой знае? Ако ли не, с нас е свършено, войнико. Всъщност може би вече сме прецакани. Но стрелките на часовника се въртят, играта вече започна. Предлагам да прослушаме касетата, която безсъмнено е в онуй чудо, дето го носиш през рамо.
    — Не се налага да прослушваме целия запис, но смятам, че трябва да чуеш туй-онуй, за да разбереш за какво става дума.
    Курц кимна и завъртя показалеца си във въздуха („Досущ бейзболен съдия, който обозначава хоумрън“ — помисли си новодошлият) и се настани по-удобно на стола на Гослин.
    Ъндърхил постави касетофона на бюрото и без да откъсва поглед от шефа си, натисна бутона за възпроизвеждане. Безизразен механичен глас произнесе:
    — Предаване, засечено от Националната служба за сигурност. Честота 62914А44. Строго секретна информация. Време на засичане 0627, 14 ноември, 2001. Записът започва след сигнала. Ако нямате разрешение от първо ниво, моля незабавно натиснете бутона „стоп“.
    — Моля! — изкиска се Курц. — Нали не смяташ, че думичката „моля“ ще спре онези, които не разполагат със специално разрешително?
    Настъпи тишина, последвана от сигнала, после се чу женски глас:
    — Едно, две, три. Моля, не ни причинявайте болка… не ни наранявайте. Ne nous blesses pas. — В продължение на една-две секунди отново се възцари тишина, сетне се чу гласът на младеж: — Пет, седем, единайсет. Безпомощни сме. Nous sommes sans dèfense. Моля ви, не ни причинявайте зло, безпомощни сме. Ne nous faites…
    — Майчице, все едно е урок по френски по системата на Берлиц, излъчван от оня свят! — промърмори Курц.
    — Разпознаваш ли гласовете? — поинтересува се Оуен.
    Шефът му поклати глава и му направи знак да замълчи.
    Следващият глас беше на Бил Клинтън:
    — Тринайсет. Седемнайсет. Деветнайсет. — Последната дума прозвуча като „дивитнайси“ заради арканзаския му акцент. — Тук няма никаква зараза. Il n’y a pas d’infection ici. — След нова двусекундна пауза чуха гласа на Том Брокоу: — Двайсет и три. Двайсет и седем. Двайсет и девет. Умираме. On se meurt, on crève. Умираме.
    Ъндърхил натисна бутона „стоп“ и попита:
    — Ако не си познал женския глас, ще ти кажа, че е на актрисата Сара Джесика Паркър. Вторият, който говори, е Брад Пит.
    — Кой е пък този?
    — И той е филмов актьор.
    — А-ха.
    — След всяка пауза чуваме различен глас. Всички са на известни личности и ще бъдат разпознати от хората, живеещи в района. Ще чуем още гласовете на Алфред Хичкок, Пол Харви, Грант Брукс, Тим Семпъл, който е известен местен хуморист, и още стотици, някои от които още не сме разпознали.
    — Стотици други ли? Че колко е дълъг този запис?
    — Всъщност става въпрос за излъчване, което започнахме да заглушаваме от осем сутринта. Това означава, че част от него не е записана, но бас държа, че ако някой случайно го е слушал, му се е сторило като безсмислено бръщолевене. Ако ли пък е разбрал… — Той сви рамене, сякаш казваше: „Няма начин да го поправим“. — Предаването продължава да се излъчва. Сравнението показва, че гласовете са автентични. Тия типове като нищо могат да вземат хляба на известния имитатор Рич Литъл.
    Бръмченето на хеликоптерите се чуваше съвсем ясно през тънките стени. Освен чу го чуваше, Курц го усещаше. Усещаше го през дървените греди, през закачения на стената лист със секретна информация и през сивкавото парче месо, съдържащо предимно вода. Звукът сякаш подканяше: „Хайде, хайде, хайде… Побързай, побързай, побързай…“ Кръвта му да почваше да откликва, но въпреки това той седеше неподвижно и се взираше в Оуен Ъндърхил. Мислеше за Оуен Ъндърхил. „Бързай бавно“ — гласеше познатата поговорка. Тя придобиваше особена важност, когато имаш вземане-даване с хора като Ъндърхил. Ама че нахалство — да го пита уж загрижено за разтежението в слабините! „Веднъж ме прекара, скапаняко — помисли си Курц. — Е, не прекоси границата, но стъпи върху нея, нали така? Да, така беше. Сега тъпкано ще ти го върна!
    — Четирите съобщения непрекъснато се повтарят — продължи да обяснява Оуен и ги изброи на пръстите си: — Не ни причинявайте зло, безпомощни сме, тук няма никаква зараза. Последното гласи…
    — Нямя зараза, така ли? — замислено промърмори Курц. — Не им липсва нахалство, а?
    Беше видял снимки на червеникавия мъх по стволовете на дърветата около „Синьо момче“. Беше го видял да расте и върху хора. Предимно върху труповете им… поне засега. Лаборантите го бяха нарекли „плесента на Рипли“ по името на мускулестата Сигърни Уивър, която играеше главната роля в серията научнофантастични филми за страховити космически пришълци. Повечето от тях бяха прекалено млади, за да си спомнят другия Рипли, прочул се като автор на вестникарската рубрика „Ако щете вярвайте“. Публикациите му, които отдавна бяха забравени, биха се сторили смехотворни на хората, живеещи в двайсет и първи век, но според Курц сякаш бяха отражение на настоящата ситуация. „О, да, прилягат като ръкавица! — помисли си. — В сравнение с онова, с което се сблъскваме сега, двуглавите крави и сиамските близнаци, описани от господин Рипли, изглеждат съвсем нормални.
    — Последното съобщение гласи: „Умираме“ — невъзмутимо продължи Ъндърхил. — То е по-интересно от останалите заради различните френски версии, които придружават фразата на английски. Първата е на граматически издържан френски език. Втората — on crève — е на жаргон. Английският еквивалент е „Спукана ни е работата“. — Той се втренчи в Курц, на когото се прииска Пърлмътър да присъства, та да види, че е възможно човек да го погледне в очите. — Наистина ли им е спукана работата? Ще умрат ли, ако не им помогнем?
    — Защо някои от съобщенията са на френски, Оуен?
    — Защото това е вторият език, на който се говори в този район — сви рамене Ъндърхил.
    — А-ха. Какво ще кажеш за простите числа? Само за да ни докажат, че имаме работа с интелигентни същества ли? Като че ако не бяха такива, биха могли да пристигнат тук от друга звездна система, от друго измерение или откъдето и да е другаде.
    — Имаш право, шефе — промърмори Оуен. — Какво е положението с „прожекторите“?
    — Повечето вече изпопадаха сред гората. Разлагат се сравнително бързо. Онези, до които се добрахме, преди да са изчезнали, приличат на консервени кутии без етикети. Като се вземат предвид размерите им, бая добре са се представили. Изкарали са акъла на местните хора.
    След разлагането на прожекторите оставаше плесен или мъх. Същото се получаваше и със самите извънземни. Оцелелите се скупчваха около кораба си като пътници около повреден автобус и крещяха, че не са заразени, il n’y a pas d’infection ici, мили Боже. А попаднеше ли плесента върху човек, най-вероятно работата му щеше да бъде спукана, както се беше изразил Оуен. Разбира се, още не го знаеха със сигурност, но предполагаха, че ще се случи тъкмо това.
    — Колко извънземни имаме в района?
    — Поне стотина.
    — Има ли нещо, което да не знаем? Което още не сме научили?
    Курц нетърпеливо махна с ръка. Не му влизаше в задълженията да знае това или онова. За тази работа си имаше специални хора, но нито един от тях не беше поканен на този купон.
    Ала Ъндърхил продължи да го разпитва:
    — Оцелелите от един екипаж ли са?
    — Нямам представа, но вероятно не са. Твърде много са за екипаж и твърде малко за завземане на Земята или за челен отряд.
    — Какво се случва там, шефе? Бас държа, че става нещо…
    — Сигурен си, а?
    — Да.
    — Защо?
    Ъндърхил отново сви рамене:
    — Може би е интуиция.
    — Не е интуиция — поправи го Курц с нетипична за него кроткост, — а телепатия, мъжки.
    — Какво?!
    — Да, телепатия! Може би е някаква слаба форма, но безсъмнено става въпрос именно за предаване на мисли чрез внушение. Хората усещат нещо, но за сега не са в състояние да го опишат. След няколко часа вече може и да го сторят. Нашите сиви приятели притежават телепатични способности и по всичко личи, че ги предават на другите както заразата се предава чрез плесента.
    — Мамка му! — прошепна Ъндърхил.
    Курц седеше неподвижно и го наблюдаваше как мисли. Допадаше му да наблюдава хората, потънали в размисъл, стига да имаха достатъчно ум в главата, а сега преживяването беше още по-интересно — чуваше как Оуен мисли. Звукът приличаше на онзи, който долавяме, допрем ли раковина до ухото си.
    — Плесента не е опасна за околната среда — заяви Ъндърхил. — Нито пък пришълците. Какво ще кажеш да телепатичните им способности?
    — Засега нямам мнение — твърде рано е да се прецени. Но ако влиянието им излезе извън обсега на боровото цукало, в което се намираме, играта ще загрубее. Ясно ти е, нали?
    На Ъндърхил му беше ясно като бял ден.
    — Не е за вярване — промърмори.
    — Мисля за автомобил — внезапно изтърси шефът му. — Каква е марката му?
    Оуен се втренчи в него, сякаш се питаше дали онзи говори сериозно. Като видя, че шефът му не се шегува, поклати глава:
    — Откъде да знам… — Замълча за секунда и добави: — Фиат.
    — Малка грешка — всъщност мислех за ферари. Да опитаме нещо друго. Мисля си за сладолед. Какъв вид сла…
    — С фъстъци — прекъсна го Оуен.
    — Още примери искаш ли?
    Ъндърхил дълго мълча, сетне колебливо попита Курц дали може да му каже името на брат му.
    — Келог. Брат ти се казва Келог. Господи, как сте могли да го зачерните с такова име!
    — Така се казваше дядо по майчина линия, нямахме избор… Господи! Телепатия!
    — Представи си какво ще стане с телевизионните игри „Рискувай“ и „Стани богат“ — спукана им е работата — ухили се Курц, после повтори: — Ако влиянието им излезе извън нашия обсег.
    Отвън се чу изстрел, последват от викове.
    — Защо го направи? — извика някой. Гласът беше изпълнен със страх и гняв. — Не беше необходимо!
    Двамата се заслушаха, но не чуха нищо повече.
    — Засега е потвърдена смъртта на осемдесет и един сивчовци — продължи обясненията си Курц. — Нищо чудно да са много повече. Трудно е да се преброят, защото се разлагат почти веднага след падането. Остава само слуз… и плесента, разбира се.
    — Разпръснати ли са из зоната?
    — Не — поклати глава Курц. — Представи си клин, забит на изток. „Синьо момче“ е в основата му. Ние се намираме приблизително в центъра му. На изток още бродят нелегално пребиваващи сивчовци. „Прожекторите“ се наблюдават в очертанията на клана. Все едно са извънземни патрули, които контролират движението по пътищата.
    — Голяма каша, няма що — въздъхна Оуен. — Нямам предвид само пришълците, кораба им и светлините, нали разбираш?
    — Не желая да го коментира! — отсече Курц.
    „Естествено“ — каза си Ъндърхил. Изведнъж се запита дали пък шефът му не чете мислите му. Нямаше начин да разбере по безизразния му поглед.
    — Ще ти кажа само, че ще заловим и останалите. Само твоите хора ще управляват хеликоптерите. Твоето кодово име ще бъде „Синьо момче водач“. Ясно?
    — Да, сър.
    Курц не го поправи. „Нека се знае кой командва тук“ — помисли си, забелязвайки очевидната неохота, с която подчиненият му се включваше в операцията.
    — Аз ще отговарям на кодовото название „Синьо Едно“ — продължи.
    Ъндърхил безмълвно кимна.
    Шефът му стана и извади джобния си часовник. Минаваше дванайсет.
    — Рано или късно ще се разчуе — промълви Оуен. — Зоната е доста населена. Няма начин да запушим устите на хората. Колко души са с… присадки?
    Устните на Курц се разтеглиха в подобие на усмивка. Да, невестулките, които бяха адски калени гадинки. С течение на времето броят им се беше увеличил, но Оуен не беше запознат с този факт. „Едно му е хубавото да си шеф — помисли си. — Можеш да не отговаряш, когато ти зададат неудобен въпрос.“
    — Какво ще се случи по-късно зависи от спецовете по връзки с обществеността — заяви. — Нашата задача е да реагираме на предупреждението на определени хора — гласът на един от тях вероятно е записан на твоята касета — според които случващото се е реална заплаха за населението на Съединените щати. Ясно?
    Ъндърхил се втренчи в белезникавите му очи, след секунди извърна поглед.
    — И още нещо — подхвърли Курц. — Спомняш ли си какво е фука?
    — Да, призрачният кон от ирландския приказен епос.
    — Именно. Набий си в главата, че само аз имам право да го яздя. Казват, че в Босна са те видели на гърба на моя фука. Вярно ли е?
    Оуен предпочете да замълчи. Курц не се разгневи, ала изражението му подсказваше, че очаква отговор.
    — Не искам това да се повтаря, Оуен. Мълчанието е злато. Когато яздим фука, трябва да сме невидими. Ясно?
    — Да.
    — Наистина ли ти е ясно?
    — Да — повтори Ъндърхил и отново се запита дали онзи знае всичко, което се върти в главата му. Стресна се, като осъзна, че вижда думите, изписани в съзнанието на Курц — вероятно шефът му бе позволил да ги види. Две думи, название на град — Босански Нови.

4

    Бяха готови за излитане. Четирите екипажа, съставени от хората, пристигнали с автобуса, бяха заменили пилотите на хеликоптерите. Ревът на двигателите беше оглушителен, витлата трескаво се въртяха. Ненадейно Курц нареди подготовката за излитане да бъде прекратена.
    Ъндърхил предаде нареждането, сетне извърна глава наляво и заговори по микрофона, по който имаше пряка връзка с шефа си:
    — Извинявай, ама какво стана, мамка му? — Искаше му се час по-скоро да си свърши работата и да приключи с тази гадна история. Тук беше много, много по-страшно отколкото в Босански нови. Нямаше смисъл да се самозалъгва, че сивите пришълци не са хора и изтребването им не бива да тежи на съвестта му. Същества, които са могли да сътворят космически кораб „Синьо момче“… или най-малкото да го управляват, бяха много повече от разумни същества.
    — Не е моя прищявка, приятел — отвърна Курц. — Метеоролозите от Бангор съобщиха, че снежната буря приближава насам. Вятърът е ураганен и се движи с голяма скорост. Добрата новина е, че след половин час, максимум след четирийсет и пет минути тая гадост ще ни отмине. Като се има предвид, че навигационните ни устройства не бачкат, най-добре е да изчакаме, стига да е възможно… а за нас е възможно. Накрая ще ми благодариш.
    „Друг път!“ — помисли си Ъндърхил.
    — Прието. — Извърна глава надясно и заговори в другия микрофон: — Конклин!
    По време на мисията им беше забранено да използват офицерските си звания, особено когато се свързваха по радиото.
    — Слушам, съ… Слушам.
    — Кажи на хората, че ще изчакаме между трийсет и четирийсет и пет минути. Повтарям — изчакваме от трийсет до четирийсет и пет минути.
    — Прието. Изчакваме между трийсет и четирийсет и пет минути.
    — Да после слушаме музика.
    — Става. Имаш ли някакви специални желания?
    — Пусни каквото искаш, само не химна на отряда.
    — Прието — без химна на отряда — отвърна съвсем сериозно Конклин. Оуен с облекчение установи, че в отряда има поне един негов съмишленик, който споделя омразата му към тази песен. Разбира се, Конк също беше участвал в мисията в Босански Нови през 1995 година. В слушалките прозвуча песен на Пърл Джем. Ъндърхил ги свали и ги провеси на врата си като хомот. За разлика от повечето си колеги не обичаше изпълненията на Пърл Джем.
    Арчи Пърлмътър и хората му тичаха напред-назад като мухи без глави. От време на време машинално козируваха, сетне изплашено поглеждаха изпод око малкия разузнавателен хеликоптер. Курц, който седеше до пилота, беше разгънал вестник „Дери Нюз“. Изглеждаше погълнат от четивото, но Оуен подозираше, че забелязва всеки войник, който пренебрегва изричните му заповеди. Пилот бе Фреди Джонсън, който беше негов сътрудник от време оно. Беше участвал и в операцията в Босански Нови и безсъмнено беше дал ъплен отчет на Курц, който не беше успял да яхне любимия си призрачен кон заради нелепото разтежение в слабините.
    През юни 1995 година разузнавателен самолет на американските военновъздушни сили беше свален в забранената за полети зона близо до границата с Хърватия. По този повод сърбите бяха направили голям въпрос и щяха да вдигнат още повече шум, ако заловяха пилота Томи Калахан; висшите офицери с ужас си спомняха пилотите с промити мозъци, с които северовиетнамците парадираха пред репортерите от големите световни ежедневници, поради което обявиха за приоритет спасяването на Калахан.
    Групите, натоварени с издирването, вече се бяха отчаяли и се канеха да се откажат, когато той се свърза с тях по радиостанцията. Приятелката му от ученическите години им беше разказала доста подробно за него. Самоличността му беше безусловно потвърдена, след като той каза, че прякорът му в училище бил Лигльото, и описа доста бурна пиянска нощ.
    На момчетата на Курц беше възложена да го изведат от опасната зона. Летяха с много по-малки хеликоптери от онези, които се използваха при сегашната операция. Армията се ръководеше от Оуен Ъндърхил, за когото мнозина смятаха, че ще наследи поста на Курц. На Калахан бе наредено да пусне димка, когато забележи хеликоптерите, и да чака да го вземат. На Ъндърхил пък беше заповядано да язди коня фука — тоест незабелязано да измъкне Калахан. Според него тази свръхсекретност беше пресилена, но Курц бе наредил операцията да се проведе именно по този начин. Харесваше му да мисли, че хората му са невидими, че яздят призрачния ирландски кон.
    Операцията протече отлично. Разбира се, по вертолетите бяха изстреляни няколко ракети „земя-въздух“, но, общо взето, военната техника на Милошевич беше скапана. Тъкмо когато Калахан се качваше на хеликоптера, Оуен забеляза пет-шест хлапета с мърляви личица, които безучастно ги наблюдаваха. Най-голямото беше на около десет години. Курц изрично беше наредил да убият всички свидетели, но според Ъндърхил заповедта не се отнасяше за босненски деца с мръсни личица. Пък и Курц не повдигна въпрос, задето е пренебрегнал нарежданията му.
    Едва днес изплю камъчето.
    Ъндърхил не се съмняваше, че шефът му е опасен човек. В армията имаше много като него — по-скоро дяволи отколкото светци, които бяха вманиачени на тема „секретност“. Бог знае по какво Курц се отличаваше от тях. Бе най-обикновен върлинест мъж с белезникави мигли и безизразен поглед. Почти невъзможно бе да го погледне в очите, защото в тях нямаше нищо — нито любов, нито веселие, нито любопитство. Незнайно защо именно липсата на любопитство беше най-ужасяваща.
    Някакво раздрънкано субару спря пред магазина и от него тромаво слязоха двама старци. Единият стискаше черен бастун в ръката си, напукана от студа. И двамата носеха ловни якета на червени и черни карета, както и бейзболни шапки. Смаяно изгледаха войниците, които мигом ги заобиколиха, сякаш се питаха какво търсят толкова много непознати в гората, какво става тук, по дяволите? И двамата очевидно бяха прехвърлили осемдесетте, но за разлика от Курц проявяваха живо любопитство — личеше от позите им, от начина, по който накланяха глави. Сякаш задаваха въпросите, неизречени от него: „Какво искат от нас? Наистина ли ще ни причинят зло? Дали не грешим, като ги нападаме? Възможно ли е онзи, който сее вятър, да пожъне буря? Какво от предишните срещи с извънземни — светлините, падането на червената пепел, отвличането на земни жители, започнали през шейсетте — е предизвикало паниката на великите сили? Някой опитал ли се е да се свърже с тези същества?“
    И последният въпрос, който беше най-важен: „Сивите пришълци приличат ли на хората? Възможно ли е да бъдат определени като разумни същества? Дали операцията не е хладнокръвно избиване?“
    Безизразният поглед на Курц подсказваше, че тези въпроси не го вълнуват.

5

    Снеговалежът вече не беше толкова обилен, небето сякаш изсветля. Точно трийсет и три минути след като спря излитането на машините, Курц даде нареждане за започване на операцията. Оуен предаде нареждането на Конклин, пилотите отново форсираха двигателите, около хеликоптерите „Чинук“ се завихриха облачета снежен прах и за миг машините заприличаха на призраци. Сетне се издигнаха над дърветата, групираха се след вертолета на водача Ъндърхил и се отправиха на запад към Кинео. Хеликоптерът на Курц „Киова“ летеше под тях, изнесен вдясно; внезапно в съзнанието на Оуен изникна сцена от филм с Джон Уейн — отряд конници със сини униформи препускат през прерията, придружавани от водач-индианец, който язди кон без седло. Хрумна му, че може би Курц продължава да чете вестника, може би преглежда хороскопа си: „Риби — днес няма да ви върви. По-добре си останете вкъщи.“
    Върховете на боровете и елите под тях ту се появяваха, ту се скриваха сред снежната вихрушка. Снегът биеше по предното стъкло на чинука, снежинките се завихряха в призрачен танц и изчезваха. Машината подскачаше така, сякаш беше попаднала в барабана на пералня, но Оуен се притесняваше. Отново сложи слушалките. Сега звучеше изпълнение на друга група — може би Матчбокс Туенти. Не бяха върхът, но във всеки случай бяха по-добри от Пърл Джем. Той изтръпваше при мисълта, че отново ще чуе химна на отряда. Но щеше да го изслуша. Да, щеше да го изслуша докрай.
    Хеликоптерите продължаваха да летят на запад, под тях сред ниските облаци ту се появяваха, ту се скриваха наглед безкрайните борови гори.
    — Водач, тук е Синьо втори.
    — Прието, Втори.
    — Виждам нещо, което трябва да е „Синьо момче“. Чакам потвърждение.
    В първия момент Ъндърхил не видя нищо, сетне го зърна и дъхът му спря. Едно беше да го гледаш на снимка — рамкирано изображение, което можеш да държиш, но действителността беше съвсем различна.
    — Потвърждавам, Втори. Синя група, говори водачът. Останете в сегашните си позиции. Повтарям, останете на настоящите си позиции!
    Един по един пилотите потвърдиха приемането на заповедта. С изключение на Курц, чиято машина обаче също остана на предишната си позиция. Вертолетите сякаш увиснаха във въздуха над сваления космически кораб. Към него водеше широка диря от повалени дървета, които сякаш бяха подрязани с великанска градинска ножица. В края на изкуствено създадената просека се бе ширнало блато. Мъртви дървета протягаха към побелялото небе изсъхналите си клони, сякаш искаха да разкъсат надвисналите облаци. В снега бяха отпечатани зигзагообразни следи, тук-там бялата покривка се беше размекнала и отдолу избиваше кал. На други места течаха тънки черни ручейчета, наподобяващи на капиляри и вени.
    Космическият кораб — грамадна сивкава чиния с диаметър около четиристотин метра, се беше срутил върху прогнилите дървета в блатото и ги беше прекършил като сламки, разпръсквайки във всички посоки отломъци от стволове. Така нареченото Синьо момче (което изобщо не беше синьо) се беше приземило в далечния край на блатото, където се издигаше стръмен каменист хълм. Единият му край беше потънал в размекнатата почва. Гладкият му корпус беше покрит с кал и обсипан с отломки от дърветата.
    Оцелелите пришълци се бяха скупчили около него и най-вече заснежените могилки около задната част; ако денят беше слънчев, щяха да се намират в сянката на катастрофиралия си кораб. Очевидно някой беше решил, че това е по-скоро троянски кон, отколкото претърпял злополука космически кораб, но оцелелите извънземни, които бяха голи и невъоръжени, изобщо не изглеждаха страшни. Курц беше казал, че са стотина, но според Оуен сивите човечета бяха най-много шейсет. Съзря поне дузина трупове в различни стадии на разложение, проснати върху заснежените хълмчета. Някои лежаха по корем в плитките локви с черна вода. Тук-там върху снега се открояваха червеникаво-златисти петна от плесента, наречена „рипли“… но не всички бяха еднакво ярки, осъзна Оуен, след като ги разгледа през бинокъла си. Някои бяха започнали да избледняват — дали от студа или атмосферните условия, а може би и от двете. Да, земната атмосфера се отразяваше пагубно не само на пришълците, но и на плесента, която бяха донесли със себе си.
    Възможно ли е заразата наистина да се разпространи? Той дълбоко се съмняваше.
    В слушалките му прозвуча гласът на Конклин:
    — Водач, какво става?
    — Нищо! Млъкне за малко!
    Ъндърхил се приведе, пресегна се под ръката на пилота (който се казваше Тони Едуардс и беше много способно момче) и превключи радиото на обикновения канал. Изобщо не се замисли защо именно днес Курц беше споменал Босански Нови; изобщо не му хрумна мисълта, че допуска фатална грешка, че може би шефът му наистина е луд. Всъщност действието му беше почти машинално… или поне така му се струваше по-късно, когато отново и отново размишляваше върху случилото се. Едно превключване на бутона. Най-обикновено превключване, което завинаги щеше да промени живота му.
    Чу съвсем ясно глас, който момчетата на Курц никога нямаше да разпознаят. Всички знаеха кой е Еди Ведър, но вероятно никога не бяха гледали предаването на Уолтър Кронкайт.
    — … инфекция. Il n’y a pas d’ifection ici. — След две секунди заговори жена, гласът на която беше досущ като на Барбара Стрейзанд: — Сто и тринайсет. Сто и седемнайсет. Сто и деветнайсет.
    Ънъдрхил разбра, че в определен момент бяха започнали отначало изреждането на простите числа. Докато по време на пътуването с автобуса прослушваше записа, различните гласове бяха стигнали до най-големите четирицифрени първични числа.
    — Умираме — продължи жената с глас на Барбара Стрейзанд. — On se mort, on crѐve. — След кратка пауза заговори Дейвид Летърман: сто двайсет и седем. Сто…
    — Разкарай тая гадост! — кресна Курц. Оуен го познаваше от години, но никога не го беше виждал ядосан. Сега обаче очевидно беше разтревожен, дори потресен. — Защо принуждаваш моите момчета да слушат тая щуротия? Искам обяснение, и то веднага!
    — Само исках да проверя дали нещо не се е променило, шефе — кротко отвърна Ъндърхил.
    Беше лъжа и, разбира се, Курц го знаеше — рано или късно щеше да го накара да си плати. Историята се повтаряше — все едно отново не беше изпълнил заповедта на шефа си да застреля малките босненчета, положението беше дори по-лошо. Но Оуен изобщо не го беше грижа. Майната му на призрачния кон! Този път искаше момчетата на Курц (които в Босна се наричаха „Небесна забивка“, сега — „Син отряд“, следващият път екипът щеше да има друго кодово название, но пак щеше да се състои от същите млади хора със сурови лица) да изслушат пришълците. Те бяха пристигнали на Земята от друга звездна система, може би дори от друга вселена или измерение и притежаваха знания, които можеха да предадат на земляните (не че на Курц му пукаше за някакви си познания). Нека поне веднъж чуят какво имат да им казват сивите пришълци, вместо да си пълнят главите с тъпите изпълнения на Пърл Джем, Алис ин Чейнс или Рийдж Ъгейнст дъ Машин; нека изслушат извънземните, които наивно вярват, че молбите им ще трогнат обитателите на тази планета.
    Гласът на Курц се разнесе сред пращене, предизвикано от атмосферните смущения:
    — Има ли някаква промяна? — Зеленият му хеликоптер поддържаше предишната си позиция. От вихъра, предизвикан от витлата му, боровото дърво под него се огъваше сякаш под напора на силен вятър. — Има ли, Оуен?
    — Не — отговори Ъндърхил. — Никаква, шефе.
    — Тогава разкарай тия бръщолевения. Не виждаш ли, че пада мрак, да му се не види!
    Оуен помълча, сетне преднамерено натъртено изрече:
    — Слушам, сър.

6

    Курц седеше изпънат на дясната седалка, все едно беше глътнал бастун, както обичат да се изразяват авторите на романи и на филмови сценарии. Макар че вече притъмняваше, носеше слънчеви очила, въпреки това пилотът Фреди не се осмеляваше да го погледне, а скришом го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Очилата бяха от онези, които закриват не само очите, но и част от лицето, поради което не можеше да се види в каква посока гледа Курц. Човек не можеше да се довери на посоката, в която беше обърната главата му.
    Вестник „Дери Нюз“ беше сгънат на скута му, виждаха се заглавията, написани с големи черни букви: „ЗАГАДЪЧНИ СВЕТЛИНИ В НЕБЕТО. ИЗЧЕЗВАНЕТО НА ЛОВЦИ ПРЕДИЗВИКВА ПАНИКА В ДЖЕФЕРСЪН ТРАКТ“. След малко взе вестника и започна да го сгъва, мислейки си как ще скрои шапка на Оуен Ъндърхил — с кариерата беше свършено. Вероятно онзи си въобразяваше, че ще му се размине с дисциплинарно наказание, наложено от Курц, тъй като се намираха при полеви условия, след което ще му бъде даден втори шанс. Само че не си даваше сметка (което може би беше добре — „Непредупредените са невъоръжени“ — гласеше обратната версия на баналната поговорка), че тази операция е неговият втори шанс. Втора възможност, която обикновено Курц не даваше на никого… и сега горчиво се каеше за слабостта си. Хубав номер му беше погодил Оуен, и то след разговора в магазина на Гослин, и то след като го беше предупредил!
    — Кой заповядва тук? — разнесе се гласът на Ъндърхил — говореше по микрофона, който го свързваше само с шефа му.
    Курц беше неприятно изненадан от яростта, която го обзе. До голяма степен гневът му беше предизвикан от най-обикновено човешко любопитство — първото чувство, което изпитват новородените. Да, Оуен му беше погодил мръсен номер, когато беше включил записа на извънземните към слушалките на момчетата от отряда; искал бил да разбере дали има промяна в предаването, така ли? Що не вземе да си я натика тази лъжа отзад? Ъндърхил беше много способен и Курц му се доверяваше още от времето, когато бяха в Камбоджа в началото на седемдесетте, но сега щеше тъпкано да му го върне. Поводът беше номерът с радиоемисията, но истината беше друга. Имаше му зъб не заради историята с хлапетата в Босна, нито заради записа с бръщолевенията на сивите кретени. Не заради неподчинението, нито дори заради принципа. Имаше му зъб, задето беше прекрачил границата. Неговата граница. Границата на Курц.
    Пък и това непрекъснато повтаряне на думичката „сър“, и то с надменен тон!
    — Шефе? — За пръв път в гласа на Оуен се прокрадна страх. Имаше защо да се страхува, мръсното копеле. — Кой командва…
    — Фреди, включи ме към общата честота — нареди Курц на пилота.
    Вертолетът му, който беше много по-лек от бойните хеликоптери, внезапно подскочи, понесен от пристъпа на ураганния вятър. Двамата изобщо не забелязаха случилото се.
    — Чуйте какво ще ви кажа, момчета — подхвана Курц и се втренчи в четирите бойни машини, които приличаха на стъклено водни кончета, кръжащи под гъстите облаци. Недалеч сред блатото стърчеше катастрофиралият космически кораб, а съществата, съставляващи екипажа — Бог знае каква беше функцията им — се бяха скупчили около него. — Наострете ушите си, момчета. Татко ще ви каже нещо поучително. Чувате ли ме?
    — Да, да, прието, чуваме те — един подир друг потвърдиха членовете на отряда. Неколцина изтърсиха забранената думичка „сър“, но им беше простено — има голяма разлика между нахалството и неволната грешка на езика.
    — Не ме бива по говоренето, а по други неща, но искам да знаете, че онова, което виждате, не отговаря на истината. Виждате шейсетина очевидно безполови хуманоиди, които се мотаят голи, както техният бог ги е създал, и си казвате… някои от вас сигурно ще си кажат: „Горкичките извънземни — толкова са беззащитни, голи са и невъоръжени, молят се за помощ, застанали до тяхното междугалактическо возило. Кой мръсник, кое чудовище ще остане безучастно, след като чуе плачовете и молбите им?“ Знаете ли какво, момчета? Аз съм този мръсник, това чудовище! Аз съм постиндустриален, постмодерен фашист, когото го бива само да воюва и пет пари не дава за разни лигавещи се извънземни, слава на Бога! Аз съм Ейбрахам Питър Курц, бивш служител на военноморските сили на САЩ, аз командвам тази операция, аз съм лейтенант Кели, чиято мисия е избиването в ресторанта „При Алис“.
    Дълбоко си пое въздух, без да откъсва поглед от хеликоптерите, кръжащи над неговата машина.
    — Приятели, длъжен съм да ви осведомя, че сивите пришълци ни създават неприятности от началото на четирийсетте, а пък моя милост си има вземане-даване с тях от края на седемдесетте, затова знайте, че ако някой върви към вас с вдигнати ръце и разправя, че се предава, това съвсем не означава, слава на Бога, че не си е заврял в задника шашка динамит. Онези книжни плъхове, дето се мислят за много умни, разправят, че извънземните са започнали да се появяват, след като сме пуснали атомните и водородните бомби, че са били привлечени от нашата планета както нощните пеперуди са привлечени от светлината на лампата. Не знам дали е вярно, не съм по мисленето. Както се казва, на когото Бог е дал мозък, той да мисли. Запомнете, че тия наглед безобидни сивчовци са по-опасни от вълк, затворен в кокошарник. Залавяли сме мнозина от тях, но нито един не оцеля. Когато умрат, труповете им бързо се разлагат и оставят следи като онези, които виждате долу, петната, които наричате плесента на „рипли“. Случва се и да избухват. Чухте ли какво казах? Избухват! Плесента, която разпространяват… а може би именно тя ги контролира, мнозина учени подкрепят тази теория — бързо загива, освен ако попадне в жив гостоприемник, повтарям, жив гостоприемник, а този, който най-много й допада, слава на Бога, е добрият стар хомо сапиенс. Попадне ли дори под нокътя на кутрето ви, спукана ви е работата.
    Твърдението му беше твърде далеч от истината, но от опит той знаеше, че най-добре се сражава изплашеният войник.
    — Момчета, тия сиви приятелчета са телепати и по всичко изглежда, че предават и на нас тази си способност. Прихващаме я, въпреки че още не сме прихванали заразата от плесента и ако си въобразявате, че да четете мисли е много гот и ще ви превърне в душата на някоя компания, ще ви кажа към какво ви води: шизофрения, параноя, откъсване от действителността и пълна, повтарям — ПЪЛНА ЛУДОСТ! Ония умници, учените, Бог да ги поживи, твърдят, че засега телепатията се разпространява само на сравнително къси разстояния, но едва ли е необходимо да ви казвам какво ще се случи, ако позволим на сивите навлеци да се настанят за постоянно на нашата планета. Слушайте внимателно какво ще ви кажа, защото е въпрос на живот и смърт, ясно? Знаете ли какво ще се случи, когато ни похитят, повтарям — когато ни похитят? Чували сте за хора, отвлечени от извънземни — някои са откачалки, които лъжат най-нагло, но има и такива, които казват истината. Онези, които са се върнали сред нас след похищението, в повечето случаи са претърпели операция за присаждане. Някои присадки са само инструменти — нещо като предаватели или монитори — но повечето са живи същества, които живеят в гостоприемника си, наедряват, накрая го разкъсват. Присадките са поставени именно от тези същества, които са се скупчили долу голи и изглеждат беззащитни и безпомощни. Твърдят, че не са заразени, макар ние с вас да знаем, че заразата разяжда телата им. Повече от двайсет и пет години наблюдавам какво се случва и най-авторитетно заявявам — това е нашествие на извънземни, това е финалният мач за суперкупата и вие сте в отбраната. Тия сивчовци не са беззащитни космически пришълци, които чакат някой да им даде фонокарта да се обадят вкъщи, а са жива зараза! Те са злокачествен тумор, слава на Бога, а ние, момчета, сме химиотерапията. Ясно?
    Този път никой не отговори с „разбрано“, „тъй вярно“, „прието“ или „да“. Възванието беше посрещнато с въодушевени възгласи, в които се прокрадваха истерични нотки.
    — Злокачествен тумор, момчета. Пришълците са злокачествен тумор. Тъй ги наричам аз, макар много да ме няма по засуканите приказки. Оуен, чуваш ли?
    — Да, шефе.
    „Какъв непукизъм! — гневно си помисли Курц. — Че какво ли друго му остава? Нека се прави на непукист, докато още може. С Оуен Ъндърхил е свършено!“ Погледна триъгълната шапка в скута си и доволно се усмихна. Да, хубава шапка е спретнал на Ъндърхил.
    — Какво виждаш долу, Оуен? Какви да тези, дето щъкат около кораба? Какви са тези, дето преди да излязат тази сутрин от къщи са забравили да сложат гащите и обувките си?
    — Злокачествен тумор, шефе.
    — Правилно! Давай заповед и да започваме. Давай командата, Оуен! — С преднамерен жест, знаейки, че хората от бойните хеликоптери го наблюдават (никога досега не беше изнасял подобна проповед, никога освен в сънищата си, при това речта не беше предварително обмислена, а вяска дума му беше дошла съвсем спонтанно), обърна шапката си с козирката назад.

7

    Оуен хвърли поглед към Тони Едуардс и го видя също да обръща бейзболната си шапка по подражание на Курц, чу Брайсъсън и Бъртинели да подготвят оръжията и внезапно осъзна, че това се случва в действителност. Операцията всеки момент щеше да започне. Курц му беше предоставил само две възможности — да се качи на колата и да отпътува или да остане по средата на пътя и да бъде прегазен.
    Ненадейно в паметта му изплува ужасяващ спомен от времето, когато беше на колко? На седем ли… или на осем години? А може би е бил много по-малък. Играеше си на моравата пред семейната къща (тогава живееха в Падука), баща му още не се беше върнал от работа, а майка му я нямаше — може би беше в баптистката църква, участвайки в подготовката на поредната благотворителна разпродажба на домашно изпечени сладкиши (за разлика от Курц, който все повтаряше „слава на Бога“, Ранди Ъндърхил никога не произнасяше напразно името Божие), когато пред съседната къща на семейство Рейплоу спря линейка. Сирената не беше включена, но сигналните лампи на покрива се въртяха и проблесваха. Двама мъже с гащеризони, наподобяващи на онези, които сега носеха участниците в секретната операция, изтичаха по алеята, водеща към входната врата, като в движение разгънаха леката носилка, все едно бяха илюзионисти.
    След десетина минути излязоха от къщата. Госпожа Рейплоу беше просната на носилката, очите й бяха затворени. Съпругът й изтича след санитарите и дори не си направи труда да затвори вратата. Беше на средна възраст като бащата на Оуен, но сега изглеждаше като грохнал старец — още един магически номер. Докато качваха носилката в линейката, той се огледа и забеляза Оуен, който бе коленичил на моравата и търкаляше топката си.
    — Казаха, че е получила удар — извика на момчето. — Отиваме в общинската болница „Сейнт Мери“. Предай на майка ти, Оуен!
    Сетне се качи на линейката и колата потегли. В продължение на пет минути малкият продължи да играе с топката си, като я подхвърляше нагоре и я хващаше, но все поглеждаше към зейналата врата на съседната къща и се питаше дали да не я затвори. Хрумна му, че това би било „християнска проява на милосърдие“, както би се изразила майка му.
    Накрая взе решение и прекоси моравата пред съседната къща. Мислеше си, че съпрузите Рейплоу са симпатични хора и че винаги са се отнасяли добре с него. Разбира се, не като към собствен син („Не е като да се е случило нещо толкова интересно, че да станеш посреднощ и да го опишеш в писмо до роднините“ — би казала майка му), но госпожа Рейплоу все правеше сладки и винаги оставяше по няколко и за него; Бог знае колко купи, в които беше разбъркана глазура или маслено тесто бе облизал Оуен в уютната й и слънчева кухничка. Съпругът й пък му показа как да прави самолетчета от хартия, които да летят, и то три различни вида. Ето защо семейство Рейплоу заслужаваха към тях да бъде проявено милосърдие. Християнско милосърдие. Ала когато прекрачи прага на къщата им, той прекрасно осъзнаваше, че постъпката му не е продиктувана от християнско милосърдие. Християнското милосърдие не кара оная ти работа да се втвърдява.
    В продължение на пет минути (а може би бяха петнайсет или половин час — времето минаваше като насън) той само се разхождаше из къщата, а оная му работа се беше втвърдила като камък, беше толкова твърда, че пулсираше като второ сърце, толкова твърда, че би трябвало да го заболи, само че изобщо не го болеше, напротив — беше му приятно, а години по-късно той осъзна, че безмълвното бродене из притихналата къща всъщност е било прелюдия към половото задоволяване. Фактът, че нямаше нищо против съпрузите Рейплоу, че те дори му бяха симпатични, някак си подсилваше удоволствието. Ако случайно го заловяха на местопрестъплението (което не се случи) и го попитаха защо го е направил, щеше да избърбори: „Не знам“ и щеше да бъде съвсем искрен.
    Всъщност не направи кой знае какво, докато беше в къщата. В банята на долния етаж намери четка за зъби с надпис „Дик“ — така се казваше господин Рейплоу. Опита се да се изпикае върху четката, но беше толкова възбуден, че не можа да изцеди и капка урина. За компенсация се изплю върху четината, с пръст размаза плюнката и върна четката на мястото й. Отиде в кухнята и изля чаша вода върху нагревателните плочи на готварската печка. После извади от шкафа голям порцеланов поднос.
    — Казаха, че е получила удар — промълви и вдигна подноса над главата си. — Да, ама не голям като този!
    Замахна и запрати в ъгъла порцелановия съд, който се разби на хиляди парченца. Сетне тичешком избяга от къщата. Трясъкът от счупването беше прогонил онова, което се таеше в него и караше пишката му да се втвърдява, а очите му да изскачат от орбитите си; ако родителите му не бяха толкова разтревожени за госпожа Рейплоу, сигурно щяха да забележат, че със синчето им се случва нещо странно. Но тъй като умът им беше на друго място, предположиха, че Оуен се безпокои за съседката. През следващите седмици той спеше малко, а задремеше ли, мигом го връхлитаха кошмари. Веднъж сънува, че госпожа Рейплоу се е върнала от болницата с бебе, но то е мъртво и почерняло. Изпитваше палещо чувство за вина, срамуваше се от стореното (но и през ум не му минаваше да признае — какво, за Бога, щеше да отговори, когато набожната му майка го попиташе какво го е подтикнало да извърши такъв грях?), при все това никога не забрави умопомрачаващото удоволствие да стои в банята със смъкнати гащи, опитвайки се да се изпикае върху четката за зъби на господин Рейплоу, или тръпката, която бе усетил при счупването на порцелановия поднос. Навярно, ако беше по-голям, щеше да се изпразни. Удоволствието беше предизвикано от безсмислеността на постъпката му, от звука на счупения порцеланов поднос и дори по-късно се задълбочи заради угризенията на съвестта, задето го е извършил, и страха да не го заловят. Когато баща му се прибра вечерта, потвърди, че госпожа Рейплоу е получила удар, което означавало спукване на кръвоносен съд в мозъка й.
    И ето че днес кошмарът се повтаряше.
    „Може би този път ще се изпразня — помисли си. — Във всеки случай ще бъде много по-грандиозно, отколкото да се изпикая върху някаква си четка за зъби. — Обърна шапката си с козирката назад и мислено добави: — Въпреки че принципът е същият.
    — Оуен, чуваш ли ме? — Гласът на Курц се разнесе в слушалките. — Там ли си, синко? Ако не отговориш, ще приема, че или не можеш, или не желаеш…
    — Чувам, шефе — спокойно отговори Ъндърхил и си представи изпотено хлапе, което замахва с голям порцеланов поднос. — Момчета, готови ли сте да изритате малко извънземни задници?
    Последваха одобрителни възгласи, между които „Напред!“ и „Да им дадем да се разберат!“
    — Кое парче ще слушаме първо, момчета?
    Отново последваха викове:
    — Химнът на отряда! Химнът! Фъкинг Стоунс!
    — Ако някой иска да се откаже, сега е моментът.
    Предложението му беше последвано от мълчание. На другата честота, на която Оуен никога повече нямаше да превключи, извънземните продължаваха да молят за пощада, използвайки гласовете на прочути личности. Вдясно от машината му летеше малкият зелен хеликоптер „Киова“. И без бинокъл Ъндърхил виждаше, че Курц, който беше обърнал шапката си с козирката назад, неотлъчно го наблюдава. Вместо вестник в скута му имаше хартиена триъгълна шапка. В продължение на шест години не беше възниквала необходимост да го моли за втори шанс, което само по себе си беше хубаво — дълбоко в себе си Оуен знаеше, че шефът му не е от хората, които прощават. Каза си, че по-късно ще помисли по въпроса. Ако изобщо се наложи. През съзнанието му пробягна последната свързана мисъл: „Ти си злокачественият тумор, Курц!“, сетне бе заличена и на мястото й се възцари пълен мрак.
    — Синя група, тук Водач. Следвайте ме. Започнете стрелба, когато се снишите на двеста метра. По възможност гледайте да не улучите Синьо момче! Сега ще ги размажем тия шибаняци! Конк, пусни химна!
    Конклин превъртя бутона и пъхна компактдиск в устройството. Оуен, който вече не беше на себе си, се приведе и увеличи звука.
    Гласът на Мик Джагър сякаш изпълни слушалките му. Той вдигна ръка, видя Курц да му козирува — не знаеше дали жестът е искрен или подигравателен, нито го беше грижа. Докато Джагър продължаваше да пее „химна“ — парчето, което винаги пускаха преди да влязат в бой, хеликоптерите се снишиха, подредиха се в нападателна формация и се насочиха към целта.

8

    Сивите същества — онези, които бяха оцелели — стояха в сянката на техния кораб, който на свой ред лежеше в края на просеката, образувана от дърветата, повалени при падането. Отначало не се опитаха да побягнат или да се скрият, дори повечето от тях пристъпиха напред; босите им стъпала шляпаха в размекнатия сняг, отпечатваха се в калта и върху червеникаво-златистия мъх. Изправиха се срещу спускащите се към тях хеликоптери и вдигнаха ръцете си, за да се види, че са невъоръжени. Грамадните им черни очи блестяха в сумрачната светлина.
    Пилотите не намалиха скоростта, макар в слушалките им да прозвучаха викове:
    — Моля, не ни причинявайте зло, безпомощни сме, умираме!
    Гласът на Мик Джагър се сливаше с виковете: „Приятно ми е да се запознаем, аз човек богат съм и със вкус изискан; от години съм в играта, на мнозина откраднал съм и вярата, и душата…“
    Бойните хеликоптери направиха остър завой досущ като духов оркестър, който обикаля стадиона по време на паузата на бейзболен мач, и пилотите откриха огън. Куршумите се забиваха в снега, поваряха изсъхналите клони на мъртвите дървета, рикошираха от блестящата повърхност на космическия кораб. Пронизаха пришълците, които стояха с вдигнати ръце, и ги разкъсаха. Разхвърчаха се парчета сивкава плът, от мястото на откъснатите крайници шурна розова мъзга. Главите се пръснаха като кратуни, върху кораба и върху другите същества плисна червеникава течност — не беше кръв, а червеникав мъх, сякаш главите им бяха пълни с него досущ ужасяващи кошници. Неколцина бяха разсечени на две от куршумите и с все още вдигнати ръце се строполиха сред блатото. Щом се озовяха на земята, сивкавата им плът придобиваше мръснобял цвят и като че завираше.
    Мик Джагър продължаваше да споделя: „Бях в играта по времето, когато самият Исус обзет от съмнения…“
    Неколцина пришълци, които още стояха под надвисналия си кораб, се обърнаха, сякаш да побягнат, но бяха впримчени като в капан. Повечето бяха застреляни на място. Последните оцелели — се скриха сред рехавите сенки. Оуен видя, че се суетят, сякаш нагласяват нещо, внезапно го обзе ужасяващо предчувствие. В слушалките му се разнесе дрезгавият глас на Дефорест, пилотът на Синьо момче четири, който се задъхваше от възбуда:
    — Държа ги на мушка!
    Предвиждайки нареждането на Оуен, той сниши хеликоптера почти до земята; силното въздушно течение, образувано от витлата, понесе във въздуха облаци от разтопен сняг и кална вода, ниските храсталаци полегнаха.
    — Не! Не стреляй! Издигни се на предишната позиция! — изкрещя Оуен и удари Тони по рамото. Пилотът, който изглеждаше като извънземен заради прозрачната маска, предпазваща устата и носа му, рязко дръпна щурвала и машината се заиздига. В слушалките продължаваше да звучи лудешкото биене на барабана и припевът „Хоо-хоо!“ (никога досега по време на атака отрядът не беше изслушвал докрай песента „Милост за дявола“, превърнала се в негов химн), примесени с недоволните възгласи на хората от екипа. Оуен забеляза, че вертолетът на Курц бързо се смалява в далечината. Може би шефът му беше луд, но в никакъв случай не бе глупак. А интуицията му бе ненадмината.
    — Ама, шефе… — запротестира Дефорест. По гласа му личеше, че не само е разочарован, ами направо е бесен.
    — Повтарям, връщаме се в базата. Синя група, връщаме се в база…
    Ударната вълна от експлозията го притисна към седалката и подхвърли хеликоптера така, сякаш беше играчка. Двигателят ревеше оглушително, но той чу ругатните на Тони Едуардс, който се мъчеше да овладее машината. В слушалките се разнесоха писъци, но макар повечето хора на екипа да бяха ранени, мъртъв беше само Пинки Брайсън, който се беше надвесил навън, за да наблюдава отблизо атаката, и взривната вълна го помете.
    — Овладях го, овладях го — повтаряше Тони, но всъщност изминаха трийсетина секунди, преди наистина да овладее управлението на хеликоптера — секунди, които на Оуен се сториха цели часове. Песента на Стоунс вече не звучеше в слушалките — лошо предзнаменование за съдбата на Конк и екипажа на Синьо момче две.
    Пилотът съумя да направи завой и насочи вертолета към базата. Едва сега Ъндърхил забеляза две големи пукнатини в предното стъкло. Някой продължаваше да крещи от болка — по-късно се разбра, че незнайно как два пръста на Макавано са били отрязани.
    — Исусе Христе! — прошепна Тони, сетне добави: — Спаси ни кожите, шефе. Благодаря.
    Оуен го чу като в просъница. Беше се обърнал и се взираше в останките от космическия кораб, който се беше разцепил най-малко на три части. Трудно бе да се прецени поради червеникавата плесен, която изригваше като фонтан и всичко сякаш беше обгърнато от червеникаво-оранжева мъгла. Внезапно той зърна хеликоптера на Дефорест, който беше полегнал на една страна в блатото, а около него се издигаха въздушни мехурчета. Встрани плуваше парче от витло, наподобяващо грамадно гребло за кану. На петдесетина метра от машината други витла — почернели и изкривени — стърчаха от жълто-бяла огнена топка — хеликоптерът на Конклин Синьо момче две.
    В слушалките се разнасяха несвързани крясъци и пращене. Внезапно прозвуча гласът на Блеки от Синьо момче три:
    — Шефе, хей, шефе, виждам…
    — Номер три, говори Водача. Незабавно…
    — Водач, тук номер три. Виждам оцелели. Повтарям, виждам оцелели от екипажа на Синьо момче четири. Поне трима са… не, четирима. Снишавам се за да…
    — Разрешението отказано, номер три! Върни се на изходна позиция и се издигни на още сто и петдесет метра, повтарям — едно, пет, нула! Веднага!
    — Ама, сър… тоест шефе… Виждам Фридман… обгърнат е от пламъци…
    — Джо Блеки, изпълни заповедта!
    Безпогрешно разпознаха специфичния дрезгав глас на Курц, чийто хеликоптер се беше отдалечил тъкмо навреме, за да не бъде засегнат от червеникавата плесен.
    „Сякаш е знаел какво ще се случи“ — помисли си Оуен.
    — Веднага си разкарай задника оттам, иначе много скоро ще ринеш камилски фъшкии в някоя жежка страна, дето къркането на алкохол е забранено. Изчезвай!
    Блеки повече не се обади. Двата оцелели хеликоптера се върнаха на изходните позиции и се издигнаха на още сто и петдесет метра. Оуен се взираше във фонтана от червеникава плесен и се питаше дали Курц е знаел, или само е предчувствал какво ще се случи; питаше се още дали двамата с Блеки са се отдалечили навреме. Защото независимо от твърденията на извънземните плесента беше заразна, сивите „гости“ бяха преносители на зараза. Не знаеше дали това оправдава стореното от тях, но според него оцелелите от екипажа на Рей Дефорест вече бяха живи мъртъвци. И още по-страшно — хора-мутанти, които щяха да се превърнат в Бог знае какво.
    — Оуен! — разнесе се глас по радиостанцията.
    Тони го погледна и изненадано вдигна вежди.
    — Оуен!
    Ъндърхил въздъхна и се прехвърли на честотата, по която се свързваха само двамата с Курц:
    — Тук съм, шефе.

9

    Триъгълната шапка още беше в скута на Курц. Двамата с пилота Фреди носеха предпазни маски като станалите членове на бойната група. Вероятно и екипажите на свалените хеликоптери още бяха с маски. Вероятно използването им не беше наложително, но тук командваше Курц, който беше твърдо решен да не се зарази от смъртоносната болест, наречена „Рипли“. И тъй като беше командир, от него се очакваше да дава личен пример. Колкото до Фреди Джонсън… той имаше специални планове за него. В слушалките чу гласа на Ъндърхил:
    — Тук съм, шефе.
    — Поздравявам те за точната стрелба, добрия пилотаж и съобразителността. Спаси живота на мнозина. С теб сме квит. Връщаме се в изходната позиция. Ясно?
    — Да, шефе. Разбрах и благодаря.
    „Ако си се хванал, значи си по-глупав, отколкото предполагах!“ — помисли си Курц.

10

    Макавано още пъшкаше, но гласът му постепенно отслабваше. Джо Блеки изобщо не се обаждаше — може би беше разбрал какво означава червеникаво-оранжевата вихрушка, която може би бяха избегнали.
    — Всички наред ли е, младежо? — попита Курц.
    — Имаме неколцина ранени, но, общо взето, положението е по-оптимистично от очакваното. Само дето се отваря много работа за „метачите“ — зад нас остана голяма каша.
    В слушалките му отекна смехът на Курц, напомнящ за зловещо грачене.

11

    — Фреди!
    — Казвай, шефе.
    — Трябва да държим под око Оуен Ъндърхил.
    — Добре.
    — Ако се наложи спешно да заминем оттук, той остава.
    Фреди Джонсън безмълвно кимна, без да отмества поглед от командното табло на хеликоптера. „Бива го момчето — одобрително помисли Курц. — За разлика от някои знае на чия страна трябва да бъде.“
    — Фреди — подхвана отново, — карай обратно към базата и не щади двигателя. Искам да бъдем там петнайсет минути преди Оуен Ъндърхил и Джо Блеки. Дори двайсет, ако е възможно.
    — Слушам, шефе.
    — Осигури ми кодирана светлинна връзка с планината Шайен.
    — Дадено. Ще ми отнеме не повече от пет минути.
    — Постарай се да бъдат три, младежо.
    Курц се облегна назад и се загледа в боровите дървета, над които летеше хеликоптерът. Безкрайни гори, пълни с дивеч и множество хора, повечето от които през този сезон носеха оранжеви ловни якета. След седмица, дари може би след седемдесет и два часа всичко тук щеше да бъде мъртво и да наподобява лунен пейзаж. Жалко, но, от друга страна, единственото, което не липсва в Мейн, са горите.
    Курц смачка триъгълната шапка и едва чуто промърмори:
    — Само искаше да чуе дали нещо се е променило.
    Фреди Джонсън, който си знаеше интереса, и този път тактично си замълча.

12

    Хеликоптерът, с който летеше Ъндърхил, вече беше изминал половината път до базата, а по-бързият на Курц се беше превърнал в едва забележима точица на хоризонта. Оуен се взираше в дясната ръка на Тони Едуардс, който стискаше клинообразния щурвал. В основата на палеца се виждаше тънка червеникаво-златиста ивица. Той се втренчи в собствените си ръце, оглеждайки ги старателно, както правеше преподавателката в началното училище госпожа Янклоуски през онези отдавна отминали дни, когато семейство Ъндърхил живееха в съседство със съпрузите Рейплоу. Засега нямаше следи от зараза, но Тони вече беше белязан, което означаваше, че признаците скоро ще се проявят и при него.
    Семейство Ъндърхил бяха баптисти и Оуен още като малък беше научил историята на Каин и Авел. „Гласът на братовата ти кръв вика към Мене от земята“ — бе казал Бог и бе изпратил Каин да живее в земята Нод на изток от Едем. Майката на Оуен твърдеше, че Каин бил изпратен при простолюдието. Но преди да го прокуди, Господ го беше белязал, та дори простите люде в Нод да знаят кой е и какво е сторил. Докато се взираше в червеникаво-златистата ивица под нокътя на Тони Едуардс, търсейки признаците на зараза по собствените си ръце, Оуен внезапно разбра какъв е бил на цвят белегът на Каин.

Единайсета глава
Пътешествието на Човека-яйце

1

    Хенри беше открил, че самоубийството е надарено с глас, че настоява да обясни защо се случва. Лошото бе, че то не владееше добре английски и често преминаваше на някакъв свой диалект. Всъщност това нямаше значение — достатъчен беше фактът, че говори. Откакто Хенри му позволи да беседва с него, животът му осезателно се промени. Понякога спеше през цялата нощ (не се случваше често, но все пак се случваше), вече нямаше лоши дни.
    До днес.
    Наглед моторната шейна се управляваше от Джоунси, но в него живееше извънземен пришълец. Хенри вярваше, че може би е останало нещичко от истинския Джоунси, но ако предположението му беше вярно, то старият му приятел беше погребан прекалено дълбоко и бе прекалено малък и безпомощен, за да се възпротиви на обсебването. Скоро щеше да изчезне безвъзвратно, което само по себе си беше избавление.
    Хенри се изплаши, че съществото, управляващо Джоунси, ще го усети, но то го отмина, без да спре. Отиваше при Пит. Какво ли ще стори после? Къде ще отиде? Хенри не желаеше да мисли по въпроса, предпочиташе да не знае.
    Накрая отново се запъти към лагера, въпреки че в Бърлогата вече нямаше нищо — просто нямаше къде другаде да отиде. Когато стигна до портата с надпис „Кларъндън“, изплю в шепата си още един зъб, погледна го и го хвърли. Снеговалежът беше престанал, но небето бе притъмняло. Стори му се, че вятърът отново се усилва. Май по радиото бяха споменали, че бурята временно ще стихне, сетне отново ще се разрази. Не си спомняше, пък и не го беше грижа.
    Нататък на запад се разнесе силна експлозия, която сякаш разтърси въздуха. Той се обърна и с безразличие се загледа натам, ала не видя нищо. Може би някаква сграда бе рухнала или се бе взривила, но най-хубавото беше, че досадните гласове в съзнанието му бяха замлъкнали. Нямаше идея дали двете събития са свързани, нито пък се интересуваше.
    Премина през отворената порта, пристъпвайки по утъпкания сняг, върху който още личаха следите от отдалечаващата се моторна шейна, и се приближи към Бърлогата.
    Генераторът равномерно бръмчеше, външната врата зееше отворена. Преди да влезе, Хенри внимателно огледа плочата от графит, която бе нещо като площадка пред входа. Отначало му се стори, че е изпръскана с кръв, но нито прясната, нито засъхналата кръв притежаваха този специфичен червеникаво-оранжев оттенък. Осъзна, че наблюдава някаква органична тъкан — плесен или мъх. Имаше и още нещо…
    Отметна глава и задуши с разширени ноздри — ни в клин, ни в ръкав си спомни как бе вдъхнал миризмата на виното, току-що налято от сервитьора, когато преди месец беше вечерял в „Морис“ заедно с бившата си съпруга. Взираше се в Ронда, която седеше срещу него, и си мислеше: „Ние душим виното, кучетата взаимно си душат задниците, но и в двата случая става въпрос за едно и също“. Ненадейно в паметта му беше изплувал споменът за млякото, което се стичаше по брадичката на баща му. Усмихна се на Ронда, тя също се усмихна, в този момент му хрумна какво облекчение ще бъде смъртта и че ако реши да посегне на живота си, трябва да го направи бързо.
    Сега не надушваше аромата на вино, а миризмата на сяра, каквато се носи над блатата. За миг се запита защо му е толкова позната, после си спомни — така миришеше жената, която ги беше заразила. Вонята от инфектираните й вътрешности сякаш се усещаше и тук.
    Той стъпи на гранитната плоча, осъзнавайки, че идва тук за последен път, усещайки тежестта на изминалото време, припомняйки си майтапите, разговорите, изпитите бири, тревата, която пушеха някога, боят с пасти, който бяха организирали през деветдесет и шеста или през деветдесет и седма, пушечните изстрели, горчивата миризма на барут и кръв, която бележеше началото на ловния сезон, миризмата на смърт, приятелството и радостта, пренесена от детските години.
    Отново задуши въздуха. Сега миризмата беше по-силна и той реши, че има по-скоро химически отколкото органичен произход. Надникна в хижата. Подът беше покрит с плесен, през която се виждаха дъските. Но върху ръчнотъканата индианска черга растителността беше толкова гъста, че не се виждаха шарките й. Несъмнено странната плесен се разпространяваше по-бързо при високи температури, но дори и тук разрастването й беше застрашително.
    Хенри понечи да влезе, но внезапно се отказа. Отстъпи на две-три крачки от входната врата и застана неподвижно сред снега. Усещаше, че носът му кърви, езикът му докосваше дупките, където тази сутрин имаше зъби. Ако заразата от плесента се разпространяваше по въздуха като вирусите ебола и ханта, то с него може би вече бе свършено и каквото и да стореше, щеше да бъде като след дъжд качулка. При все това не биваше да рискува.
    Обърна се и заобиколи хижата, като вървеше по следите на Полярната котка, за да не затъне в преспите.

2

    Вратата на бараката също беше отворена. Хенри видя Джоунси, да, видя го съвсем ясно като бял ден как спира на прага, преди да влезе, за да вземе моторната шейна. Държеше се за рамката на вратата и се вслушваше в… какво?
    В гробната тишина. Не грачеха врани, не крещяха свраки, кълвачи не блъскаха с човките си по стволовете, катерички не подскачаха по дърветата. Само вятърът свистеше и от време на време снегът от бор или ела с приглушен шум се свличаше от натежалите клони. Горските обитатели бяха избягали като смешните животинчета от филмите на Гари Ларсън.
    За миг Хенри остана неподвижен, като се опитваше да си припомни какво има в бараката. Пит щеше да се справи много по-успешно — щеше да затвори очи, поклащайки показалеца си, сетне щеше да изреди кое къде се намира, включително най-малката кутийка с винтове — но сега Хенри смяташе, че ще се справи и без да притежава изключителните му способности. По една случайност беше влизал в бараката за инструмент, с който да отвори едно изметнато чекмедже, и бе забелязал онова, което сега му беше необходимо.
    Няколко пъти дълбоко си пое въздух и издиша, прочиствайки белите си дробове, сетне притисна ръката си, защитена в ръкавица, към устата и носа си, и влезе в тясното помещение. Изчака зрението му да се приспособи към полумрака — страхуваше се от неприятни изненади.
    Сетне пристъпи към мястото, където до вчера стоеше моторната шейна. Тя беше изчезнала, на пода бяха останали петна от дизелово гориво. Върху брезентовото платнище, с което покриваха Полярната котка и което сега беше захвърлено в ъгъла, се виждаха петна от червеникаво-златистата плесен.
    Върху работната маса цареше хаос — бурканче с гвоздеи и друго с винтове бяха преобърнати и бурмичките се бяха смесили, поставката за лули на Кларъндън беше паднала на пода и се бе счупила, всички чекмеджета бяха извадени. Някой — Бобъра или Джоунси — беше минал през бараката като ураган, търсейки нещо.
    Бил е Джоунси.
    Точно така. Може би Хенри никога нямаше да разбере какво е било въпросното нещо, но със сигурност знаеше, че в бараката е тършувал Джоунси и че онова, което е търсил, е било много важно за него или за двамата с Бобъра. Запита се дали старият му приятел го е намерил. Вероятно никога няма да научи отговора на този въпрос. Много по-важно бе, че онова, което той търсеше, висеше на гвоздея над купчина кутии с блажна боя и бояджийски пистолети, намиращи се в дъното на помещението.
    Продължавайки да притиска с длан устата и носа си и без да поема въздух, Хенри прекоси бараката. На стената висяха четири-пет предпазни маски, които се използват при работа с реактивни лакове. Той ги грабна, обърна се и с периферното си зрение забеляза как нещо се раздвижи зад вратата. Едва се сдържа да не изкрещи, но сърцето му подскочи и внезапно въздухът започна да пари в белите му дробове. Каза си, че му се е привидяло, че движението е било плод на въображението му. Сетне разбра, че не се е излъгал. През отворената врата и през мръсното прозорче над тезгяха проникваше бледа светлина и той се беше изплашил от собствената си сянка.
    Побърза да излезе от бараката, стискаше в дясната си ръка маските. Изпусна въздуха от белите си дробове едва когато се отдалечи от бараката и тръгна обратно по утъпкания сняг. Наведе се, подпря длани на бедрата си и изчака черните точици пред очите му да се разсеят.
    От източна посока проехтяха изстрели. Бяха прекалено бързи и шумни, за да са от пушки. Най-вероятно се стреляше с автоматично оръжие. В съзнанието на Хенри изплува съвсем ясният спомен за млякото, потекло по брадичката на баща му, за Бари Нюман, който тичешком напусна кабинета му. Видя стотици елени, еноти, катерици, чакали и зайци, които панически бягаха от заразената зона; видя как снегът се обагря в червено от кръвта на невинните (но вероятно заразени) жертви. Видението му причини неочаквано нетърпима болка, прониквайки до място, което не беше умъртвено, а само изтръпнало. Това място бе реагирало така спонтанно на плача на Дудитс, извисяващ се в равномерен тон, който кара човек да се чувства така, сякаш главата му ще експлодира.
    Хенри се изправи, видя прясно петно от кръв върху ръкавицата си, вдигна глава и изкрещя към небето:
    — Майна ти! — Гласът му изразяваше смесица от удивление и гняв. Беше запушил устата и носа си, беше взел маските и възнамеряваше да си сложи поне две, когато влезе в хижата, но напълно беше забравил дълбоката рана на бедрото си, получена при преобръщането на скаута. Ако заразата от плесента наистина се предаваше по въздуха, най-вероятно вече беше проникнала в него. Пък и той не беше влез кой знае какви предпазни мерки. Представи си надпис с големи червени букви: „РАЙОН, ЗАРАЗЕН С БИОЛОГИЧЕСКО ОРЪЖИЕ! ПОСТАРАЙТЕ СЕ ДА НЕ ВДИШВАТЕ ВЪЗДУХА И ПОКРИЙТЕ С ДЛАН ВСЯКАКВИ ДРАСКОТИНИ И РАНИ ПО ТЯЛОТО ВИ!“
    Лудешки се изсмя и тръгна обратно към хижата. Да му се невиди, никога не беше кроял планове да живее вечно, нали?
    На изток престрелката продължаваше.

3

    Застана повторно пред вратата на Бърлогата и посегна към задния си джоб за носна кърпа, макар да беше сигурен, че няма да намери… и предположението му се оправда. Две от предимствата от живота по време на ловен поход, които, разбира се, не бяха широко рекламирани, бяха, че можеш да пикаеш където си поискаш и да се секнеш с пръсти. Човек изпитваше някакво първично задоволство при вида на струята гореща урина… всъщност това се отнасяше предимно за мъжете. Като се замислиш, цяло чудо бе, че жените се влюбват не само в най-добрите екземпляри от противоположния пол, но и в не толкова представителните.
    Свали палтото си, ризата и термофланелката. Най-отдолу носеше избеляла тениска с емблемата на Ред Сокс и номер 5 на гърба. Съблече и нея, сгъна я няколко пъти и я омота около окървавения си крачол на джинсите си, като отново си каза: „След дъжд качулка, а? Все пак поправи пропуснатото, нали? Попълни празните места прилежно и четливо. Животът се крепи на подобни концепции, дори когато е пред края си.“
    Побърза да се облече, защото го втресе и го полазиха тръпки, сетне си сложи две от крушовидните маски. Хрумна му налудничавата идея да нахлузи още две на ушите си и като си представи как ластиците се кръстосват на тила му като ремъци на кобур, избухна в смях. Още какви предпазни мерки да вземе? Дали да не защити окото си с последната маска?
    — Ако е писано, ще се заразя — промърмори, като мислено си напомняше, че нищо не му струва да направи необходимото; „Малка доза предпазливост не вреди никому“ — често казваше старият.
    Плесента, мъхът или каквото там вирееше в хижата, се беше разраснало по време на краткото му отсъствие. Чергата беше така обрасла, че не се виждаха шарките й. Червеникаво-златисти петна се виждаха и на канапето, върху плота между кухнята и трапезарията и на седалките на два-три стола във всекидневната. Тънка червеникава линия, напомняща на капиляр, спираловидно се спускаше по крака на масата, като че ли беше засъхнала следа от разлято вино, и Хенри си спомни как мравките се събират върху дори най-минималното количество разсипана захар. Най-ужасяваща му се стори червеникаво-златистата паяжина, провиснала над чергата. Взира се в нея в продължение на няколко секунди, докато разбра, че това е капанът за сънища на Кларъндън. Едва ли някога щеше да разбере какво се е случило тук, но едно беше сигурно — този път в капана се беше хванал истински кошмар.
    „Няма да останеш тук, нали? Не и след като видя с каква скорост се разпространява плесента. Когато Джоунси мина покрай теб, изглеждаше напълно здрав, но ти много добре знаеш каква е истината. Знаеш то със сигурност, защото го почувства. Е, нали няма да останеш тук?“
    — Напротив! — промълви той, а маските, закриващи устата и носа му, заподскачаха. — Ако ме пипне… ами тогава непременно ще се самоубия.
    Избухна в гръмък смях досущ като Стаб — героя на Мелвил от „Моби Дик“ — и прекрачи прага на хижата.

4

    Плесента (или мъхът) растеше на туфи с едно изключение — пред вратата на банята. Там странната растителност беше пропълзяла нагоре по касата, обгръщайки я като провиснали водорасли. Пред прага се мъдреше цяло хълмче от плесента, високо около един метър, което сякаш бе разположено върху сивкава и пореста растителност. Откъм трапезарията сивото вещество се разделяше на две, образувайки клин, който предизвика у Хенри неприятна асоциация с разкрачени бедра — сякаш на прага лежеше мъртвец, обрасъл със страховитите гъби. Внезапно си спомни за статия, която по време на следването си бегло беше прегледал, докато търсеше помощни материали за някакъв изпит. Беше придружена от фотографии, едно от които — натуралистична снимка, направена по време на аутопсия — завинаги се беше запечатала в паметта му. На нея беше заснет труп на гол мъж, открит в гората приблизително четири дни след убийството. В основата на врата му, в свивките на коленете и цепката между задните му части бяха пораснали отровни гъби.
    „Да поникнат за четири дни е горе-долу приемливо — помисли си. — Но тази сутрин тук нямаше и следа от плесен… Освен ако…“
    Погледна часовника си, който не работеше — стрелкате показваха дванайсет без двайсет. Часът беше Източно стандартно безвремие.
    Рязко се обърна и погледна зад вратата — беше сигурен, че нещо го дебне в полумрака. Но на стената беше облегната само ловджийската пушка „Гранд“ на Джоунси.
    Понечи да се извърне, ала внезапно нещо привлече вниманието му — за разлика от всичко друго в хижата пушката не беше обрасла с мъх. Взе я и внимателно я огледа. Беше заредена, предпазителят беше спуснат, в цевта имаше един патрон. „Чудесно!“ — помисли си, преметна я през рамо и се обърна към отвратителното червеникаво хълмче пред вратата на банята. Лъхна го силна миризма на етер, примесена с воня на сяра. Бавно прекоси всекидневната, като се насилваше да пристъпва напред; страхуваше се (с всяка крачка увереността му нарастваше), че могилката, от която стърчаха сивкави разклонения, подобни на разкрачени бедра, представлява жалките останки на Бобъра. След секунда ще види дългата му черна коса или ботушите му марка „Док Мартин“, които той наричаше „принос към хомосексуалната солидарност“. Бог знае защо беше сигурен, че тези ботуши са като таен опознавателен знак за хомосексуалистите по света. Сигурен бе още, че светът се управлява от хора, носещи имената Ротшилд и Голдфарб, които дърпат конците, скрити в подземен бункер в Колорадо. Такъв си беше Бобъра, чийто любим израз за изразяване на смайване беше „Да го духаш, Фреди!“
    Нямаше начин да разбере дали хълмчето пред вратата представлява трупа на Бобъра или на когото и да било, само дето формата му загатваше за човешко тяло. Сред гъстата растителност нещо проблесваше и Хенри се наведе да го разгледа, като се питаше дали върху роговиците на незащитените му очи вече не растат микроскопични туфи мъх. Блестящият предмет се оказа валчестата дръжка на вратата. Встрани се търкаляше ролка лейкопласт, върху която вече беше поникнала червеникаво-златиста растителност. Хенри си спомни хаоса върху работната маса, измъкнатите чекмеджета. Нима Джоунси е търсил някаква си ролка лейкопласт? Прещракването в съзнанието му подсказа, че предположението му е правилно. Но защо? Каква е причината, за Бога?
    През последните пет месеца, когато мислите за самоубийство го навестяваха все по-често и се застояваха все по-дълго, бърборейки на развален английски, любопитството бе изоставило Хенри. Сега обаче се бе завърнало и надигаше глава като гладно чудовище. Ала той нямаше с какво да го нахрани. Дали Джоунси е искал да залепи вратата с лейкопласт? Но дори да е вярно, от какво се е страхувал? Двамата с бобъра са знаели, че по този начин няма да се спасят от плесента, която така или иначе ще пропълзи под вратата.
    Надникна в банята и изумено възкликна. Каквито и ужасяващи събития да се бяха разиграли в хижата, несъмнено бях започнали и завършили именно в това помещение. Банята наподобяваше на червена пещера, сините плочки по пода почти не се виждаха под страховитата растителност. Плесента обвиваше умивалника и тоалетната чиния. Дъската беше вдигната и от самата чиния стърчеше цяла гора. Прозрачната завеса вече не беше синя, а червеникаво-златиста и наполовина беше откъсната от халките, от които се спускаха ужасяващи „бради“.
    От ваната, обрасла с мъх, стърчеше крак с ботуш. Хенри беше сигурен, че ботушът е марка „Док Мартин“. В края на краищата беше открил Бобъра. Внезапно в съзнанието му нахлуха спомени за деня, в който бяха спасили Дудитс — бяха толкова ясни, че сякаш събитията се бяха разиграли вчера. Бобъра, който носи смешното си кожено яке, взима кутията за храна на Дудитс и казва: „Хареса ли ти представлението? Та те изобщо не се преобличат!“ Сетне добавя…
    — Да го духаш, Фреди! — каза Хенри и гласът му отекна сред тишината на помещението, обрасло в страховитата растителност. — Именно това каза. Беше любимият му лаф. — Сълзите му рукнаха като порой и намокриха страните му. Ако влагата спомага виреенето на растителността — което беше факт, ако се съди по гората, изникнала в тоалетната чиния — нека пропълзи върху него и си устрои пиршество.
    Пет пари не даваше какво ще се случи с него. През рамото му беше преметната пушката на Джоунси. Плесента може да се нахвърли върху него, но той ще се постарае да сложи край на живота си, преди да е стигнала до десерта. Ако се наложи.
    Вероятно щеше да се наложи.

5

    Сигурен беше, че е забелязал в дъното на бараката купчина скъсани килими. Поколеба се дали да ги вземе. Ще ги постели на пода на банята, ще премине по тях и ще надникне във ваната. Но защо да го прави? Знаеше, че там лежи Бобъра, и не желаеше да види добрия си приятел, автор на цветисти фрази от рода на „Цуни ме по ауспуха“, обрасъл с червеникав мъх като разложения труп на онази отдавнашна снимка, който се беше превърнал в развъдник на отровни гъби. Може би щеше да се престраши, ако бе сигурен, че ще разбере какво се е случило. Но знаеше, че това е малко вероятно.
    Изгаряше от нетърпение час по-скоро да напусне хижата. Страхуваше се от заразната плесен, но имаше и нещо друго. Измъчваше го усещането, че не е сам.
    Заднишком отстъпи от вратата на банята. На масата в трапезарията зърна книга от ония, по които Джоунси си падаше. На корицата бяха нарисувани танцуващи дяволи, размахващи тризъбци, цялата беше обвита в плесен.
    Чу боботене, разнасящо се от западна посока, което постепенно се усили и се превърна в тътен. Хеликоптери… и то бойни. Бученето на двигателите им беше толкова силно, сякаш се канеха да кацнат на покрива на хижата. Хенри машинално залегна. Пред очите му се заизреждаха кадри от филми за войната във Виетнам, в продължение на една ужасяваща секунда беше сигурен, че картечарите ще открият огън и дъжд от куршуми ще обсипе постройката. А може би ще я подпалят с напалмови бомби.
    Страховете му не се оправдаха — машините отминаха, като летяха толкова ниско, че чашите и чиниите на полиците задрънчаха. Когато гръмовното боботене постепенно се превърна в безобидно бръмчене и накрая напълно заглъхна, той се изправи. Питаше се дали вертолетите летят към източния район на Джеферсън Тракт, за да се присъединят към избиването на животните. Да правят каквото щат, това не го засяга. Моментално ще се разкара оттук и…
    И какво? Какво ще прави?
    Докато си блъскаше главата върху отговора, откъм спалнята на долния етаж долетя звук. Шумолене, след което за миг настъпи тишина, а Хенри реши, че въображението му е изиграло лоша шега. Внезапно чу поредица от прещраквания, придружени от цвърчене, като че се развиваше пружината на някаква механична играчка — например папагал. Тръпки побиха Хенри. Устата му пресъхна, косъмчетата на тила му настръхнаха.
    „Не стой нито миг повече тук! Бягай!“ — прошепна вътрешния му глас.
    Ала преди смисълът да проникне в съзнанието му, той се втурна към спалнята и в движение свали пушката от рамото си. Кръвта пулсираше във вените му, светът наоколо сякаш бе станал по-ярък. Избирателното възприятие, което ни предпазва от полудяване, внезапно го напусна и той видя всяка ужасяващо подробност — кървавата следа, която водеше от спалнята към банята, захвърления домашен чехъл, отпечатъка от длан върху стената, който вече беше запълнен с червеникава плесен.
    Съществото, каквото и да бе то, беше върху леглото. Приличаше на невестулка или на голяма катерица с отрязани крака, дългата му окървавена опашка се проточваше от туловището му като плацента. Хенри никога не беше виждал животно с толкова огромни черни очи, изглеждащи прекалено големи за размерите му, с изключение може би на змиорката, която бе зърнал в бостънския океански аквариум. Когато закърнялата уста, приличаща на тлъста ивица, се разтвори, той забеляза още една прилика със змиорката — ужасяващи остри зъби с дължината на игли за шапка.
    Зад съществото върху окървавения чаршаф лежаха стотина оранжево-кафяви яйца, големи колкото стъклени топчета за игра и обвити със сивкава слуз. Във всяко се движеше сянка, тънка като косъм.
    Съществото, което приличаше на невестулка, се надигна като змия, измъкваща се от кошницата на факир, и изцвърча. Заклатушка се върху леглото — върху леглото на Джоунси — но се движеше много бавно и тромаво. Лъскавите му черни очи злобно проблесваха. Опашката му (според Хенри това всъщност беше лепкаво пипало) се размаха напред-назад, сетне се просна върху яйцата, сякаш да ги предпази.
    Внезапно той осъзна, че монотонно повтаря: „Не! Не! Не!“ Като безпомощен истерик, който е натъпкан с торазин. Вдигна пушката и се прицели в противниковата клинообразна глава на съществото, което рязко се отдръпна. Знае какво представлява това. „Да, умът му стига дотолкова, че да разпознае оръжието“ — равнодушно си помисли Хенри и натисна спусъка.
    Стреля почти от упору пък и съществото беше трудноподвижно — може би беше изтощено след снасянето на яйцата или ниските температури не му понасяха — входната врата беше широко отворена и в хижата беше кучешки студ. Изстрелът прозвуча като гръм в малкото помещение. Главата на съществото се пръсна, парчетата се разлетяха във всички посоки, кръв плисна върху стената. Беше червеникаво-златиста като плесента. Обезглавеният труп се изтъркаля от леглото и падна върху купчина дрехи, които Хенри виждаше за пръв път — кафяво сако, оранжева жилетка като на сигналист, джинси с маншети (нито един от четиримата не беше носил подобни панталони, а като бяха в прогимназията, смятаха за скапаняци съучениците си, проявяващи слабост към джинсите с маншети). Няколко яйца полетяха заедно с трупа. Повечето паднаха върху дрехите или върху разхвърляните книги на Джоунси и останаха цели, но две-три паднаха на пода и се счупиха. От вяско започна да се процежда мътна течност, наподобяваща на белтъка на развалено яйце. Образуваха се миниатюрни локвички, в които се гърчеха съществата, тънички като косми, а очичките им, големи колкото главичка на топлийки, сякаш злобно фиксираха Хенри. Като ги гледаше, му идваше да закрещи.
    Извърна се и олюлявайки се, излезе от стаята — краката му бяха безчувствени, като че бяха от дърво. Чувстваше се като марионетка, чиито конци са дърпани от добронамерен клоун, който обаче е новак в занаята. Нямаше представа накъде се е запътил, докато се озова в кухнята, наведе се и отвори шкафа под умивалника.
    — Аз съм човекът-яйце, аз съм човекът-яйце, аз съм моржът. Браво на мен!
    Не изпя куплета, а го изрецитира с дълбок, монотонен глас, който сякаш не беше неговият, а принадлежеше на второстепенен актьор от деветнайсети век. Незнайно защо в съзнанието му изникна странен образ — Едуин Бут, облечен като Д’Артанян и нахлупил шапка, украсена с дълги пера, рецитира текста на песента, написана от Джон Ленън — което го накара да се изкиска.
    „Полудявам!“ — помисли си… но не се изплаши. По-добре е да си представя Д’Артанян, рецитиращ Аз съм моржът, отколкото кръвта на съществото, обливаща стената, покрития с плесен ботуш, който стърчи от ваната, или нещо още по-лошо — разпукващите се яйца, от които изскачат гърчещи се косми с очи. Злобни очи, които са втренчени в него.
    Отмести кутията с прах за съдомиялна и пластмасовата кофа и видя онова, което търсеше — флакон със запалителна течност. Неопитният кукловод, който го беше довел тук, с рязко подръпване на конците придвижи ръката му напред, след това го накара да стисне флакона. Хенри прекоси обратно дневната, като пътьом взе от полицата над камината кутията с кибрит.
    — Аз съм той, а ти си аз, хайде сега всички заедно! — издекламира и побърза да влезе в спалнята на Джоунси, преди изплашеното му до смърт друго „аз“ да вземе нещата в свои ръце, да го накара да се обърне и да си плюе на петите, докато падне в несвяст. Или умре.
    Яйцата върху леглото също се разпукваха. Около две дузини косми с очи пълзяха по окървавения чаршаф или се гърчеха върху възглавницата на Джоунси. Едва вдигна миниатюрната си главичка и гневно изцвърча, ала звукът беше прекалено висок, за да бъде доловен от слуха на човек.
    Без да спира — знаеше, че ако го направи, никога няма да продължи (освен по посока на вратата) — Хенри пристъпи към долния край на леглото. Едно от съществата пропълзя по пода към него, придвижвайки се с помощта на опашката си — приличаше на сперматозоид, наблюдаван под микроскоп.
    Той го настъпи, като едновременно развинти капачката на флакона със запалителна течност. Насочи пръскалката към леглото и я натисна, като се стараеше струята да облее и пода. Когато течността попадна върху съществата, те пискливо замяукаха като новородени котенца.
    — Аз съм човекът-яйце… Моржът!
    Стъпка друг окат косъм, в същия момент забеляза, че трети е пропълзял върху крачола на джинсите му, и прикрепяйки се с опашката си, се мъчи да забие в плътта му зъбите си, които още не бяха станали твърди като стоманени игли.
    — Човекът-яйце — промърмори Хенри и го изстърга с подметката на другата си обувка, а когато се опита отново да изпълзи върху крачола му, побърза да го стъпче. Едва сега осъзна, че дрехите му са мокри от пот и че ако излезе (което беше неизбежно, не можеше повече да остане тук), ще хване пневмония.
    — Не мога да остана тук, не мога да си отдъхна! — извика и с удивление чу новия си тържествен глас.
    Отвори кутията с кибрита, но ръцете му трепереха толкова силно, че половината клечки се разпиляха на пода. Към него пълзяха още червейчета, наподобяващи на тънки нишки. Може би не бяха надарени с разум, но със сигурност знаеха, че той е техен враг.
    Хенри извади клечка кибрит и допря палеца си до главичката й — номер, на който Пит го беше научил едно време. Научаваш най-полезни нещо от приятелите си, нали? Например как да устроиш викингско погребение на верния си другар Бобъра и едновременно да се избавиш от проклетите червеи.
    — Човекът-яйце!
    Драсна с нокът главичката на клечката и от нея лумна пламък. Усети миризма на запалена сяра, която го беше лъхнала при влизането му в хижата, все едно в гостната се беше разположила дебелана, която пуска мощни пръдни.
    — Моржът!
    Хвърли клечката върху долния край на леглото, където смачканата завивка вече се беше напоила със запалителната течност. За секунда пламъчето се сниши и той се изплаши, че клечката ще угасне. Сетне лумнаха жълтеникави пламъци и обхванаха завивката.
    — Браа-аво на мен!
    Огнените езици пропълзяха нагоре по чаршафа и кръвта, с която беше просмукан, почерня. Достигнаха купчината яйца с желатинови обвивка, облизаха ги и очевидно вкусът им допадна. Яйцата започнаха да се пукат, червейчетата пискливо мяукаха, преди да изгорят. Изтичащият белтък пращеше при съприкосновението си с огъня.
    Хенри заднишком излезе от спалнята, като продължаваше да пръска със запалителна течност. Преди да прекоси чергата, флаконът се изпразни. Той го метна в ъгъла, драсна втора клечка кибрит и я хвърли на пода. Този път огънят пламна мигновено, към тавана се издигнаха оранжеви пламъци. Непоносимата топлина сякаш опърли лицето му, което блестеше от пот, ненадейно го обзе непреодолимо желание да захвърли маските и да стъпи сред пламъците. „Здравей, жега, здравей, лято, здравей, мрак, мой стари приятелю!“
    Онова, което го възпря, беше съвсем простичко, но със силно въздействие. Каза си, че ако се поддаде на самоубийствения порив, напразно е изтърпял неприятното пробуждане на най-дълбоките си чувства. Никога няма да разбере подробности за случилото се тук, но може би ще научи част от истината от онези, които пилотират хеликоптерите и избиват горските животни. Стига да не застрелят и него, разбира се.
    Когато стигна до вратата, си спомни нещо, което накара сърцето му да се свие — как Бобъра коленичи пред Дудитс, който се мъчи да си обуе гуменката наобратно. „Чакай да ти я сложа, приятел“ — казва му, а онзи го поглежда с детската си наивност, която те кара да го обикнеш, и пита: „Оаи уаа?“
    Отново се разплака.
    — Сбогом, Бобър — прошепна през сълзи. — Обичам те, човече. Честна дума!
    Сетне излезе и студът се вкопчи в него с ледените си пръсти.

6

    Заобиколи хижата и се приближи до купчината дърва за огрев, наредени отзад. Наблизо беше разстлано друго брезентово покривало, избеляло от времето. Беше замръзнало и Хенри го задърпа с две ръце, за да го освободи от леда, приковаващ го към земята. Отдолу бяха натрупани на купчина скиорски обувки, кънки, ски, както и допотопна бургия за пробиване на дупки в леда.
    Докато се взираше в купчината най-обикновени и дълго неизползвани принадлежности за зимен спорт, той изведнъж осъзна колко е уморен… всъщност уморен бе меко казано. Беше изминал пеш шестнайсет километра, и то почти тичешком. Беше претърпял автомобилна катастрофа и бе открил трупа на приятел от детинство. Убеден бе, че завинаги е загубил и другите двама приятели от детинство.
    „Ако поначало не възнамерявах да се самоубия, досега да съм откачил“ — помисли си и избухна в смях. Приятно беше да се засмее, но смехът не облекчи умората му. Ала знаеше, че непременно трябва да се махне оттук, и то веднага. Да намери представители на властта и да им разкаже какво се е случило. Ако се съди по звуците, властите сигурно знаеха нещо и се справяха с положението, използвайки методи, които не му допадаха, но не подозираха за съществуването на невестулките. И за яйцата. Кой друг освен Хенри Девлин ще им разкаже всичко? Че кой е по-подходящ от него? Та нали именно той се занимава с яйцата?
    Коженият хастар на скиорските обувки беше толкова прояден от мишки, че тежките боти бяха заприличали на празни обвивки. След продължителното тършуване из купчината Хенри намери ски, които навярно са били свръхмодерни някъде към 1954 година. Автоматите бяха ръждясали, ала с известно усилие той успя да прикрепи ските към обувките.
    Откъм хижата се чуваше равномерно пращене. Хенри постави длан върху дървената стена и усети топлината. Под стряхата бяха подпрени щеки с различна дължина, дръжките им бяха обвити със сивкави паяжини. Страхуваше се да ги докосне — прекалено пресен бе споменът за яйцата и гърчещите се червейчета, подобни на миниатюрни невестулки, които бяха изпълзели от тях — но поне сега беше с ръкавици. Отметна паяжините и набързо прегледа щеките. През прозореца виждаше как искрите танцуват в спалнята.
    Най-сетне откри щеки, които бяха с няколко сантиметра по-къси от подходящите за неговия ръст, и вдървено се запързаля към ъгъла на сградата. Старомодните ски и пушката, преметната през рамото му, го караха да се чувства като нацистки разузнавач във филм по романа на Алистър Маклийн. Когато зави зад ъгъла, стъклото на прозореца, до който до преди секунди беше стоял, избухна. Звукът беше толкова силен, сякаш някой хвърли от втория етаж голяма стъклена купа. Върху гърба на Хенри се посипаха късчета стъкло, някои попаднаха в косата му. Внезапно осъзна, че ако беше закъснял само с трийсетина секунди, взривеното стъкло щеше буквално да заличи лицето му.
    Погледна към небето, притисна към страните си опакото на дланите си и възкликна, подражавайки на Ал Джолсън:
    — Там горе някой ме обича! Ура!
    През дупката, зейнала на мястото на прозореца, изригваха пламъци, които стигаха до стрехата; температурата постепенно се повишаваше, други предмети експлодираха. Ловната хижа, построена от бащата на Кларъндън малко след края на Втората световна война, гореше като факла.
    Заобиколи постройката, като се стараеше да се пързаля възможно по-далеч от нея, видя как от комина изригваха искри и се устремяваха към надвисналите облаци. На изток стрелбата с автоматично оръжие продължаваше — май ловът продължаваше, и то с пълна пара. Каква ли беше онази експлозия на запад? Няма как да разбере. Ако случайно оцелее и се върне сред хората, все някой ще му разкаже какво се е случило.
    — Стига да не решат да гръмнат и мен — промърмори. Гласът му прозвуча като задавено хъркане и той изведнъж осъзна, че устата му е пресъхнала. Предпазливо се наведе (повече от десет години не се беше качвал на ски), загреба сняг с шепите си и го напъха в устата си. Усети го как се стопява и се стича по гърлото му. Усещането беше направо божествено. Хенри Девлин, психиатър и автор на научен труд, озаглавен Изходът, избран от Хемингуей, човекът, който някога беше девствено момченце, а сега се беше превърнал във върлинест мъж с прошарена коса, чиито очила вечно се смъкваха до върха на носа му и чиито приятели бяха мъртви, избягали или променени, стоеше недалеч от хижата, в която никога повече нямаше да се върне, ближеше сняг като хлапе, ближещо сладолед по време на цирково представление, и наблюдаваше как гори хижата, в която беше прекарал толкова щастливи мигове. Огнените езици се промъкваха през кедровите плочки, с които беше покрит покривът. Топящият се сняг съскаше и се втечняваше, а водата шумно се спускаше по ръждясалите водосточни тръби. През отворената врата ту се подаваха, ту се скриваха огнени ръце, сякаш възторжените стопани на дома махаха на новопристигналите гости: „Побързайте, побързайте, да му се не види, влизайте, преди къщата да е изгоряла!“. Плесента, която покриваше гранитната плоча, посивя и се спаружи.
    — Чудесно! — промърмори Хенри. Не осъзнаваше, че ритмично стяга и отпуска хватката си върху щеките. — По-хубаво не можеше да бъде!
    Остана пред горящата хижа петнайсет минути, а когато усети, че повече не издържа, обърна гръб на пламъците и потегли обратно по пътя, по който беше дошъл.

7

    Беше капнал от умора. Предстоеше му да измине над трийсет километра („По-точно трийсет и пет километра и половина“ — каза си) и знаеше, че с него е свършено, ако не поддържа равномерно темпо и пази силите си. Не се отклоняваше от утъпканата пътека, по която личаха дирите от моторната Шейна, и спираше да почива по-често отколкото на отиване към хижата.
    „Но тогава бях много по-млад“ — помисли си с известна доза самоирония.
    Два пъти погледна часовника си, забравяйки, че в Джеферсън Тракт сега беше Източно стандартно време. Небето беше закрито от гъсти облаци и единственото, в което бе сигурен, беше, че нощта не е настъпила. Не знаеше дали е ранен или късен следобед. При други обстоятелство стъргането на стомаха щеше да му послужи като ориентир, но споменът за човешкия крак, стърчащ от ваната, за гнусното същество на леглото на Джоунси, за яйцата и за червейчетата с изпъкналите черни очи сякаш завинаги беше прогонил апетита му. Знаеше, че ако случайно изпита глад, за нищо на света няма да посегне към храна, обагрена в червено. А при мисълта да хапне гъби буквално го втрисаше.
    Установи, че карането на ски е като да яздиш велосипед — веднъж научиш ли се да го правиш, никога не го забравяш. Падна веднъж, докато се изкачваше по първия хълм — ските сякаш се изплъзнаха изпод него, но докато се спускаше по склона от другата страна, само няколко пъти залитна. Предполагаше, че ските не са мазани с вакса от времето, когато Картър беше президент, но ако следваше утъпканите дири на моторната шейна, придвижването щеше да е безпроблемно. Удивено се загледа в следите от диви животни в Просеката — никога не беше виждал толкова много. Очевидно някои животинчета са се движели успоредно на пътя, но повечето само го бяха прекосили, движейки се на изток. Просеката лениво криволичеше на северозапад, но горските обитатели определено се стараеха да избегнат западната посока.
    „Аз съм пътешественик — помисли си той. — Може би един ден някой ще напише епична поема, озаглавена Странстванията на Хенри.
    — Да — заговори, обръщайки се към невидимата публика. — Времето спря и действителността се обърка, но човекът-яйце от пътя не се върна. — Изсмя се, но гърлото му беше толкова пресъхнало, че смехът му се превърна в задавена кашлица. Спря встрани от утъпканата пътека, отново загреба сняг с шепите си, и го напъха в устата си. — Много е вкусен… при това е полезен! — обяви. — Сняг! Препоръчвам консумацията му по всяко време на деня, не само за закуска!
    Погледна към небето и веднага осъзна грешката си. Зави му се свят, изплаши се, че ще се просне по гръб. След миг замайването премина. Облаците изглеждаха по-тъмни. Дали това бе признак, че снеговалежът отново ще започне, или се свечеряваше? А може би притъмняването бе признак и за едното, и за другото. Коленете и глезените му бяха втвърдени от физическото усилие, което изискваше карането на ски, ръцете и раменете го боляха от оттласкването с щеките, имаше мускулна треска. Вече беше приел суровата истина, че ще стигне до магазинчето на Гослин едва след падането на мрака; ала сега, докато тъпчеше в устата си поредната порция сняг, изведнъж му хрумна, че може би никога няма да стигне до там.
    Разхлаби тениската с емблемата на Ред Сокс, с която беше превързал раната на крака си, и изтръпна, като видя яркочервената нишка върху джинсите си. Пред очите му причерня, сърцето му лудо затуптя. Протегна треперещите си пръсти към нишката.
    „Ама ти си бил голям герой! — присмя се мислено на себе си. — Ще бръснеш встрани червената гадост, сякаш е конец или някакъв боклук, така ли?
    Тъкмо това и направи, защото червената нишка наистина беше конец — червената бродерия на тениската се беше изнищила. Пусна го и го проследи с поглед как бавно се спуска върху снега. Сетне отново пристегна тениската около бедрото си. Бая се беше изплашил, а най-смешното бе, че само преди четири часа обмисляше как да сложи край на живота си — да се обеси, да легне във ваната и да си пререже вените, да изгълта няколко опаковки приспивателно и да нахлузи на главата си полиетиленов плик, да скочи от моста или да си пръсне мозъка като Хемингуей — похват, известен в някои среди като „сбогуването на полицая“.
    „Изплаших се, защото не ми се ще да свърша по този начин — каза си, сякаш се оправдаваше пред себе си. — Не искам да бъда изяден жив от…“
    — От отровна плесен, пренесена на Земята от планетата Х — добави гласно.
    Човекът-яйце отново потегли на път.

8

    Светът се смали, както се случва винаги, когато сме на границата на изтощението, а не сме свършили работата си и дори не сме я преполовили. Съществуването на Хенри се свеждаше до две простички, последователно повтарящи се движения — отблъскване с щеките и пързалянето със ските по снега. Вече не изпитваше болка, мускулната му треска като по чудо беше изчезнала, сякаш беше преминал в друго измерение. Смътно си спомняше, че бе изпитвал нещо подобно по времето, когато беше гимназист и играеше в училищния баскетболен отбор „Дери Тайгърс“. По време на важен четвърт финален мач тримата най-добри играчи бяха отстранени заради фалове само три минути след започване на третата част. Треньорът нямаше друг избор и вкара Хенри, чийто принос се състоеше само във вкарване на кошове от линията за наказателни удари и искане на прекъсвания. Някак си издържа, но когато прозвуча последният съдийски сигнал („Дери Тайгърс“ претърпяха позорна загуба), той имаше усещането, че сънува… сънува прекрасен сън. Докато вървеше по коридора към съблекалнята, краката му изведнъж се подкосиха и той се строполи на земята, продължавайки глуповато да се усмихва, а съотборниците му, облечени с червените екипи, които носеха при гостуванията си, избухнаха в смях, одобрително заподсвиркваха и заръкопляскаха.
    Днес липсваха ръкопляскания и одобрителни подсвирквания, само на изток стрелбата продължаваше, макар че сега от време на време канонадата прекъсваше.
    Много повече го тревожеха изстрелите, които се чуваха наблизо. Дали пък престрелката не се води около магазина на Гослин. Невъзможно беше да определи със сигурност.
    Внезапно забеляза, че си тананика „Милост за дявола“, въпреки че изобщо не обичаше тази песен на Ролинг Стоунс („Подучил Пилат ръцете си да измие и така смъртта му подписал…“ Благодаря ви, страхотна публика сте, лека нощ…) и се насили да престане, като осъзна, че текстът на песента и спомените му за Джоунси по време на престоя му в болницата се препокриват — в съзнанието му изплува образът на приятеля му, какъвто го беше видял през март — не само отслабнал, но и някак съсухрен, като че цялата му същност се беше свила на топка, предпазвайки осакатеното му тяло. Макар да изглеждаше като човек на смъртно легло, не беше умрял, ала Хенри осъзнаваше, че именно тогава за пръв път насериозно беше започнал да обмисля да сложи край на живота си. Към архива от изображения, които му се присънваха нощем — синкавото мляко, стичащо се по брадичката на баща му, подскачащият тлъст задник на Бари Нюман, който тичешком напуска кабинета, Ричи Гренадо, който подава на полуголия и заливащ се в сълзи Дудитс изсъхналата кучешка фъшкия и го кара да я изяде — се прибави изпитото лице на Джоунси, върху което се открояваха помътнелите му очи, Доунси, който беше пострадал съвсем безпричинно, Джоунси, който изглеждаше така, сякаш всеки миг ще гушне букета. Лекарите твърдяха, че състоянието му се е стабилизирало, но по погледът му Хенри разбра, че старият му приятел е готов за среща със смъртта. Милост за дявола ли? Моля, който иска, да му съчувства! Няма Бог и Сатана, състраданието не съществува. Когато разбереш тази простичка истина, вече здравата си загазил. Преброени са дните ти като надежден и платежоспособен клиент на големия цирк, наречен „Ъмериканска колтура“.
    Отново се чу да тананика: „Май се питаш каква ми е играта…“ и се наложи да престане. Е, какво да изпее тогава? Нещо абсолютно безсмислено. Безсмислено, безсъдържателно и сладникаво, типично за ъмериканската колтура. Например парче на Пойнтър Систърс. Да, идеята си я бива.
    Впери поглед в ските и в хоризонталните дири, оставени от моторната шейна, и запя. Скоро само повтаряше думите с монотонен шепот. Беше плувнал в пот, носът му течеше и сополите замръзваха върху горната му устна, но той не забелязваше нищо, само повтаряше:
    — Знам, че ще успеем, знам, че можем, можем да успеем, да, можем, да, можем…
    Добре… дори чудесно. Безкрайното повторение на фразата „можем, можем да успеем“ бе типична за ъмериканската колтура също като пикап „Форд“ на паркинга на зала за боулинг, разпродажба на бельо в „Джей Си Пени“ или рокпевец, намерен мъртъв във ваната.

9

    С цената на много усилия той най-сетне се върна в заслона, където бяха останали Пит и жената. Само че Пит го нямаше. Беше безследно изчезнал. Ръждясалият ламаринен покрив на заслона беше паднал; Хенри го повдигна и надникна под него като под метален чаршаф, за да се увери, че Пит не е отдолу. Приятелят му го нямаше, но жената беше там. Беше изпълзяла или някой я беше пренесъл от мястото, на което Хенри я беше оставил на тръгване за хижата, а междувременно смъртта я беше застигнала. Дрехите и лицето й бяха покрити с червеникаво-златистата растителност, която се беше разпространила в хижата, но той забеляза нещо интересно — докато растителността върху жената вирееше прекрасно (особено в ноздрите й и в отвореното й око, в което беше поникнала истинска джунгла), онази, следваща очертанията на тялото й, беше посивяла — особено откъм страната, отдалечена от огъня — и бе престанала да се разпространява. Положението пред мъртвата беше малко по-различно, тук растителността бе намерила по-благодатни условия за развитие — топлина и почва, открита от стопения сняг, ала връхчетата на филизите бяха обагрени в светлосивия цвят на вулканична пепел.
    Хенри беше сигурен, че настъпва краят й.
    Същото се отнасяше и за деня — безсъмнено скоро щеше да падне мрак. Той пусна парчето ръждясала ламарина обратно върху трупа на Беки Шу и върху догарящите въгленчета. Сетне отново се загледа в следите, оставени от моторната шейна и също като преди няколко часа, докато се намираше в хижата, съжали, че Нейти Бъмпо31 не е с него, та да му обясни точно какво вижда. Или пък Еркюл Поаро, любимият герой на Джоунси, дето все говореше за размърдване на малките сиви клетки.
    Следите се отклоняваха към заслона с падналия покрив, после продължаваха на северозапад към магазинчето на Гослин. На едно място утъпкания сняг имаше формата на човешко тяло, а от двете страни се виждаха някакви трапчинки.
    — Е, какво ще кажеш, Еркюл? — попита Хенри. — Какво означава това, mon ami?
    Ала прочутият детектив не отговори.
    Хенри отново тихо си затананика и се приведе към отпечатъците, без да забележи, че се е отказал от Пойнтър Систърс и отново се е прехвърлил на Ролинг Стоунс.
    Все още беше достатъчно светло за да види, че трите трапчинки вляво от очертанията на тялото образуват някаква шарка; изведнъж си спомни кръпката на левия ръкав на якето на Пит, който се беше похвалил, че приятелката му я е сложила. Казала била, че няма да му позволи да отиде на лов със скъсано яке. Спомни си още как го беше напушил смях и същевременно беше изпитал съжаление към Пит, който градеше въздушни кули за щастливо бъдеще, вдъхновен от загрижеността на възлюбената си, без да си дава сметка, че е закърпила якето не защото е лудо влюбена в своя вонящ на бира приятел, а по силата на домашното си възпитание.
    Всъщност нямаше значение. Важното беше, че най-сетне Хенри започваше да разбира какво се е случило. Като си е помагал с лакти, Пит е изпълзял изпод падналия покрив. Джоунси — или по-точно съществото, което го управляваше — беше минало край заслона и беше отвлякло Пит.
    Защо?
    На този въпрос Хенри нямаше отговор.
    Върху утъпкания сняг забеляза петна от засъхнала кръв. Пит е бил ранен. Може би е пострадал при срутването на покрива. Е, само това ли се е случило?
    Едва сега зърна криволичещата диря, проточила се от мястото, на което беше лежал приятелят му. Проследи я и видя нещо, което отначало взе за обгорена пръчка. Ала след като го разгледа отблизо, разбра, че е една от невестулките. Местата, на които плътта й не беше обгорена, вече придобиваха сивкав оттенък.
    Той я подритна и под нея видя замръзнала купчинка. Господи, яйца! Навярно ги е снасяла, докато е умирала.
    Побърза да зарине със сняг яйцата и трупа на отвратителното животинче, като трепереше от отвращение. Размота превръзката, за да погледне отново раната на крака си, едва сега осъзна коя песен си тананика и веднага млъкна. От небето като пух се посипаха снежинки.
    — Защо все това пея? — попита. — Защо шибаната песен непрекъснато се набива в съзнанието ми?
    Не очакваше отговор, а бе изрекъл въпроса най-вече, за да чуе собствения си глас (тук беше тихо като в гробище, като в местност, обитавана от духове), но ненадейно го получи:
    — Защото това е нашата песен. Това е химнът на отряда, слушаме го винаги, когато влизаме в сражение. Ние сме момчетата на Круз.
    Круз ли? Добре ли чу? Със сигурност не става въпрос за Том Круз, нали?
    Изстрелите, които се разнасяха от изток, сега се чуваха все по-рядко. Почти всички животни бяха избити. Но там имаше хора, строени в дълга редица, мъже със зелени или черни дрехи вместо с оранжеви, каквито носят ловците; докато си вършат работата, увеличавайки броя на безмилостно избиваните горски животни слушат все тази песен на Ролинг Стоунс: „Карах танк, имах генералски ранг, когато избухна войната и се развоняха телата… Приятно ми е да се запознаем, сигурно се сещаш кой съм.“
    „Господи, какво се случва? — отчаяно се запита той. — Не в приятния и откачен свят, а в главата ми!“ От време на време получаваше проблясъци и за миг проумяваше смисъла на целия си живот — или поне на живота си след запознаването с Дудитс — но никога не бе имал подобно преживяване. „Какво е това, за Бога? — запита се. — Дали е настъпил моментът да разбера защо виденията ми са толкова ясни?“
    Не! Не! Не!
    Песента отново прозвуча в съзнанието му, сякаш го вземаше на подбив: „Имах генералски ранг… развоняха се телата…“
    — Дудитс! — възкликна сред падащия мрак; снежинките продължаваха да се сипят като пух от скъсана възглавница. Съзнанието му се мъчеше да роди някаква мисъл, но тя беше прекалено голяма и го затрудняваше.
    — Дудитс! — извика отново с декламаторската интонация на яйцаря и в този миг все пак разбра нещичко — лишен бе от възможността да се самоубие. Което беше най-страшното, защото странните мисли — например „Знам кой е убил Кенеди“ — го подлудяваха. Отново се разрида — беше обезверен и изплашен, сам сред неизбродната гора. Всичките му приятели с изключение на Джоунси бяха мъртви, а Джоунси беше в болницата. Филмова звезда в болницата заедно с господин Сив.
    — Какво означава това! — изстена той, притисна длани до слепоочията си (имаше чувството, че всеки миг главата му ще експлодира), а щеките, придържани от ремъчетата, увиснаха на китките му като счупени перки на витло. — Божичко, какво ОЗНАЧАВА?
    Вместо отговор чу песента: „Приятно ми е да се запознаем, сигурно се сещаш кой съм.“
    Снегът е навсякъде, почервенял от кръвта на избитите животни, чиито трупове са натрупани на купчини — досущ като убитите евреи в концентрационния лагер „Дахау“. Сърни, еноти, зайци, невестулки, мечки, диви прасета и…
    Хенри изкрещя, вдигна глава и изкрещя толкова силно, че за миг се изплаши да не би да припадне. После замайването премина и съзнанието му се проясни… може би само временно. Спомни си как изглеждаше Дудитс, когато за пръв път го бяха видели не по време на безмилостната война, за която се разказваше в песента на Стоунс, а през един морен и облачен октомврийски ден. Спомни си как ги беше погледнал с дръпнатите си очи, изпълнени с толкова мъдрост. Тогава Хенри бе казал на Пит, че Дудитс е най-хубавото, което би могло да им се случи.
    — Оаи уаа — промълви той.
    Да, „оправи гуменката“. Обърни я и я сложи както трябва.
    Въпреки че страните му бяха мокри от пролетите сълзи, които вече замръзваха, той се поусмихна и отново подкара ските по утъпканата диря от моторната шейна.

10

    След десет минути се натъкна на преобърнатия джип „Скаут“. Ненадейно осъзна, че въпреки преживяното в хижата е гладен като вълк, и че в джипа има храна. Беше забелязал отпечатъците от стъпки, водещи към скаута, ето защо не му беше нужна помощта на Нейти Бъмпо, за да разбере, че Пит е оставил жената и се е върнал при автомобила, нито малките сиви клетки на Еркюл Поаро, за да се досети, че храната, която бяха купили от магазинчето на Гослин, е непокътната. Знаеше защо се е върнал Пит.
    Насочи се към предната дясна врата, наведе се да свали ските и се вцепени. От тази страна на джипа беше завет и онова, което беше написал Пит в снега, докато пиеше бирите си, още не беше заличено: „Дудитс, Дудитс, Дудитс…“ Докато се взираше в името, Хенри се разтрепери. Все едно беше дошъл на гроба на скъп човек и бе чул глас изпод земята.

11

    Седалките на джипа бяха посипани с натрошени стъкла, виждаха се и петна от засъхнала кръв, които обаче бяха предимно на задната седалка. Хенри предположи, че Пит не се е наранил по време на катастрофата, а по-късно се е порязал на нещо. Но най-интересното беше, че тук нямаше и следа от червеникаво-златистата плесен. Тъй като тя се разпространяваше почти мълниеносно, логичното заключение беше, че Пит не е бил заразен, когато се е върнал за бирата.
    Грабна плика, в който имаше хляб, фъстъчено масло, бутилка мляко и картонена кутия с портокалов сок. Заднишком се измъкна от скаута, седна на земята, облегна се на задницата му и докато гледаше как се сипе пухкав снежец, се тъпчеше с филии хляб, намазани с фъстъчено масло, използвайки показалеца си вместо нож, като го облизваше след всяко намазване. Храната му стори божествена, на две глътки изпи портокаловия сок, но все още усещаше глад.
    — Онова, което се върти в главата ти — заяви, обръщайки се към притъмнялото небе, — е нелепо. Да не говорим, че е и червено. Храна, обагрена в червено!
    Но натрапчивата мисъл отказваше да напусне съзнанието му и всъщност не беше толкова абсурдна — в края на краищата той беше човек, който безброй нощи наред бе мислил как да сложи край на живота си я чрез обесване, я като си пусне куршум в главата. Сега вманиачаването му изглеждаше невинно и някак детинско, но така или иначе той си оставаше същият човек и така…
    — И така, дами и господа от Американската асоциация на психиатрите, позволете ми да завърша с цитат на покойния Джоузеф Кларъндън, по прякор Бобъра: „Кажи си «заеби я» и пусни петаче в благотворителната кутия. А пък ако не ти пука, да ми духаш на дудука. Благодаря за вниманието.“
    След като приключи речта си пред членовете на Американската асоциация на психиатрите, Хенри отново пропълзя в скаута, като внимаваше да не се пореже от парченцата стъкло, взе пакета, опакован в кафява хартия, върху който стария Гослин бе написал с треперещата си ръка „2,79“ долара, и го пъхна в джоба си. Като слезе, побърза да го извади и скъса канапчето. В хартията бяха увити девет големи кренвирша. От онези, червените.
    За миг съзнанието му се опита да му натрапи мисълта за отвратителното безкрако влечуго, гърчещо се върху леглото на Джоунси, и вперило в него празните си черни очи, но той набързо я прогони с бързината и лекотата на човек с непокътнат инстинкт за самосъхранение.
    Кренвиршите бяха сварени, но той ги претопли с газовата си запалка. Прокарваше пламъчето под всеки, после го притискаше в комат хляб и го изяждаше на няколко хапки. От време на време се усмихваше, представяйки си каква абсурдна гледка представлява, ако някой го наблюдава. Често бе чувал да подмятат, че психиатрите откачат като пациентите си, дори повече.
    Няма да мисли за това — важното беше, че най-сетне се е нахранил до насита. Всъщност имаше нещо още по-важно — несвързаните мисли и откъслечните образи вече не се натрапваха в съзнанието му. Молеше се на Бога никога повече да не изпитва странните усещания.
    Отпи от млякото, оригна се, облегна глава на вратата на джипа и затвори очи. Знаеше, че не бива да заспи — беше заобиколен от неизбродни гори, предстоеше му да измине още осемнайсет километра, докато се озове на безопасно място.
    Спомни си как Пит разказваше за слуховете за изчезнали ловци и странни светлини в небето, разпространявани от клиентите на Гослин, и как най-прочутият психиатър в Америка бе заявил, че това са празни приказки, високопарно напомняйки за истерията, обхванала щата Уошингтън по повод сектата на сатанистите, и паниката на жителите на щата Делауер, твърдящи, че хора са станали жертва на отвличания от извънземни пришълци. Спомни си как успешно играеше ролята на господи Великия психоаналитик, машинално изреждайки до болка познати факти, докато в най-отдалеченото ъгълче на съзнанието си продължаваше да си играе с мисълта за самоубийство досущ като бебенце, което току-що с изненада е открило пръстчетата на краката си. Говореше авторитетно и убедително и щеше да има успех в някое телевизионно предаване на тема взаимодействието между безсъзнателното и непознатото, но оттогава всичко се беше променило. Сега той бе един от изчезналите ловци. Освен това беше видял явления и същества, които никога няма да откриеш в Интернет, дори да разполагаш с най-съвременна програма за търсене.
    Седеше със затворени очи, стомахът му беше пълен, до него беше облегната пушката на Джоунси. Снежинките падаха на челото и страните му, сякаш нежно го докосваха котешки лапички.
    — Случи се онова, което гениалните учени очакват от години — промълви. — Близки срещи с третия вид. Мамка му, може би дори с четвъртия или петия! Пит, извинявай, че те взех на подбив. Имал си право, а аз грешах. Да му се не види макар, издънването ми е било още по-голямо — старият Гослин е бил прав, а аз — не. Иди, че вярвай на прословутото обучение на Харвард!
    Веднага щом изрази на глас мислите си, в съзнанието му нещо просветна, започна да проумява смисъла на събитията. Извънземен космически кораб се е приземил или е катастрофирал сред гъстата гора. Военните незабавно са изпратили въоръжени отряди за справяне с положението. Дали са съобщили на обществеността за невероятното събитие? Едва ли, не е в техен стил, но скоро ще им се наложи да го оповестят. Невъзможно е да затвориш в хангара цялото население на Джеферсън Тракт.
    Запита се дали знае нещо друго. Може би. Във всеки случай знае много повече от хората, командващи екипажите на хеликоптерите и мъжете в зелени гащеризони, които избиваха горските животни. Те бяха убедени, че имат работа със смъртоносна зараза, но според него плесента не беше толкова опасна. Лесно се захващаше, бързо се разпространяваше… след което загиваше. Дори паразитът, който вирееше в тялото на жената, беше загинал. Сезонът и мястото очевидно не бяха подходящи за развъждане на космически гъбични заболявания, ако наистина ставаше въпрос за нещо подобно. Обстоятелствата подкрепяха теорията му за принудително приземяване на кораба на извънземните… но тогава с какво се обясняват светлините в небето? Ами присадките? Години наред хората, твърдящи, че са били отвлечени от извънземни, разказваха, че са ги събличали голи са ги подлагали на прегледи, след което са им присаждали нещо — според Хенри смехотворните им твърдения бяха като цитати от произведение на Фройд.
    Усети, че съзнанието му се замъглява, и така се сепна, че разопакованите кренвирши на скута му паднаха на снега. Беше задрямал и след секунди сигурно щеше да потъне в дълбок сън. Дневната светлина гаснеше, светът наоколо бе придобил оловен оттенък. Върху крачолите на джинсите му беше навалял сняг. С насмешка си помисли, че ако беше заспал по-дълбоко, сигурно щеше да хърка.
    Изчисти снега, изправи се и потръпна от болка, когато мускулите му сякаш протестно закрещяха. С отвращение погледна кренвиршите, разпилени в снега, сетне се наведе, уви ги в хартията и ги пъхна в джоба си. Предполагаше, че след няколко часа ще му се сторят най-прекрасната храна на света. От сърце се надяваше това да не се случи, но човек никога не знае, нали?
    — Джоунси е в болницата! — изтърси ни в клин, ни в ръкав, без да знае защо го казва. — Джоунси е в болницата заедно с господин Сив. Трябва да остане там. В интензивното отделение.
    „Полудявам! — помисли си. — Дърдоря врели-некипели… обезумявам!“ Прикрепи ските към обувките, като се молеше на Бога при навеждането да не получи прищипване на гръбначния стълб и да остане в това положение, сетне отново потегли на път. Снеговалежът се беше усили, падаше мрак.
    Когато се досети, че е взел кренвиршите, но е забравил пушката на Джоунси, както и своята, беше изминал прекалено голямо разстояние, за да се върне.

12

    След около четирийсет и пет минути спря и озадачено се втренчи в следите, оставени от Полярната котка. На слабата светлина забеляза, че дирята рязко завива надясно и навлиза в гората.
    В проклетата гора! Защото Джоунси (и Пит, ако е бил с него) е навлязъл в гората, когато движението по Просеката — бяла алея сред притъмняващите дървета — е много по-лесно?
    — Просеката води на северозапад — заразсъждава на глас, докато стоеше сред снега, а пакетът с кренвиршите се подаваше от джоба му. — А асфалтираното шосе към магазина на Гослин е на около пет километра оттук. И Джоунси, и Пит го знаят. При все това моторната шейна се отправя на… — Той разпери ръце, имитирайки стрелките на часовника, и добави: — Тръгва право на север. Защо?
    А може би знаеше отговора. Небето беше по-светло над магазинчето на Гослин, сякаш там бяха монтирани силни прожектори. От време на време чуваше бръмченето на хеликоптери, които неизменно летяха в тази посока. Предчувстваше, че като се приближи, ще чуе буботенето на автомобилни двигатели и на генератори. От изток все още се разнасяха откъслечни изстрели, но очевидно големият купон беше именно там, където той отиваше.
    — Устроили са базовия си лагер край магазина на Гослин — промърмори. — А Джоунси на всяка цена е искал да го избегне.
    Беше сигурен в предположението си, но изведнъж му хрумна, че Джоунси вече не съществува. Съществува само червено-черния облак.
    — Не е вярно — заяви. — Джоунси още е тук. Джоунси е в болницата заедно с господин Сив. Всъщност облакът е господин Сив. — После изневиделица в съзнанието му нахлуха думи, които настояваха да бъдат изречени: — Оаио? Оаи уаа?
    Вдигна поглед към небето, от което се спускаха едри снежинки (снеговалежът беше намалял, но на земята се беше образувала нова бяла покривка), все едно вярваше, че Бог го наблюдава отнякъде, изучавайки го съсредоточено като учен, взиращ се в гърчещо се насекомо.
    — Да му се не види, за какво говоря? Имаш ли представа?
    Не получи отговор, но в съзнанието му проблесна необикновен спомен. От март насам с Пит, Бобъра и съпругата на Джоунси споделяха една тайна. Карла не искаше Джоунси да разбере, че на два пъти сърцето му е преставало да бие; първия път, когато санитарите са вкарали носилката в линейката, втория — секунди, след като са го завели в болницата. Разбира се, той знаеше, че е бил на косъм от смъртта (поне Хенри мислеше така), но не предполагаше колко тънък е бил косъмът. Ако е имал преживявания, описани от Кюблер и Рос, изразяващи се в попадане сред сияйна светлина, той или ги бе премълчал, или ги беше забравил под влияние на големите дози болкоуспокояващи препарати.
    От юг се разнесе тътен, който се приближаваше с ужасяваща скорост; Хенри се просна в снега и запуши ушите си, докато затихна гръмливият звук, подсказващ, че цяла ескадрила бойни самолети преминава през облаците. Изправи се и усети, че сърцето му бие до пръсване. „Мили Боже! — помисли си. — Все едно се намирам в някоя от авиобазите, разположени около Ирак, а операцията «Пустинна буря» всеки момент ще започне!“
    Възможно ли е току-що Съединените щати да са започнали война с извънземни пришълци? Възможно ли е да се намира в центъра на събития, наподобяващи описаните в романа на Хърбърт Уелс? Като че стоманен обръч стегна гърдите му. Ако предположението му е вярно, врагът разполага с нещо повече от неколкостотин ръждясали ракети „Скъдс“, с които да се противопостави на чичо Сам.
    „Не мисли за това. Безпомощен си да промениш положението. Въпросът е каква ще бъде твоята съдба. Какво ще се случи с теб.“
    Ревът на реактивните двигатели вече заглъхваше, но Хенри предполагаше, че изтребителите ще се върнат. И може би ще доведат приятели.
    — „Пътят се разделя в снежната гора“ — май така се казваше в песента — изкиска се той. — Или нещо от този род.
    Невъзможно беше да продължи, следвайки дирите от моторната шейна. След половин час ще цари пълен мрак и няма да се виждат, пък и дори да беше светло, обилният сняг скоро ще ги заличи. В края на краищата той ще се загуби и ще броди без цел и посока… също като Джоунси в момента.
    Хенри въздъхна, обърна гръб на дирите от шейната и продължи по пътя.

13

    Когато наближи мястото, на което Просеката се съединяваше с двулентовото асфалтирано шосе, което местните наричаха Суони Понд Роуд, той едва се държеше на крака. Бедрените му мускули сякаш бяха заменени от мокри пакетчета чай. Дори фактът, че сега светлините от северозапад блестят по-ярко и че чува съвсем отчетливо бученето на хеликоптерите, му подейства окуражително. Предстоеше му да се изкачи по висок и стръмен хълм, отвъд който започваше Суони Понд Роуд. Ако в района пристигат още военни части, твърде вероятно е движението по шосето да е натоварено.
    — Тръгвай — промълви. — Хайде, тръгвай, тръгвай, тръгвай. — Ала в продължение на няколко секунди не помръдна. Не му се искаше да се озове отвъд хълма. — За предпочитане е под хълма32 отколкото отвъд — добави. Фразата изглеждаше изпълнена със скрито значение, но може би беше само поредната безсмислица, която му хрумваше ни в клин, ни в ръкав. Пък и нямаше избор.
    Наведе се, загреба още сняг в шепите си — в полумрака изглеждаше така, сякаш държеше възглавничка. Пъхна малко в устата си и го остави да се разтопи — не беше жаден, но се мъчеше да отложи момента, в който отново ще тръгне на път. Светлините около магазина на Гослин бяха много „по-нормални“ от онези, които двамата с Пит бяха видели в небето („Върнали са се!“ — бе изкрещяла Беки, досущ като момиченцето, седнало пред телевизора в един стар филм на Спилбърг), но незнайно защо вдъхваха на Хенри ужасяващо предчувствие. Многобройните двигатели и генератори ревяха така, като че бяха… гладни.
    — Не бой се, зайче! — каза. И тъй като наистина нямаше избор, заизкачва последния хълм, изпречващ се между него и шосето.

14

    Спря на върха, за да си поеме дъх, и се подпря на щеките. Тук вятърът беше по-силен и го пронизваше през дрехите. Раната на лявото му бедро пулсираше и той се питаше дали под превръзката вече не расте цяла колония червеникаво-ръждиви гъбички. Беше прекалено тъмно, за да провери, което само по себе си беше прекрасно, тъй като единствената добра новина би била липсата на новини.
    — Времето спря и действителността се обърна, но човекът-яйце от пътя не се върна — издекламира, но този път не му се повдигна, иначе можеше поне с няколко минути да отложи спускането по билото. Въздъхна и се отправи към Т-образното разклонение, където свършваше Просеката.
    Този склон беше по-стръмен, ските му сякаш летяха надолу. Набираше скорост и не знаеше дали изпитва ужас, радост или извратена смесица от двете. Осъзнаваше, че може да загази, тъй като нямаше никаква видимост, а мускулите му бяха ръждясали като автоматите на ските. Спускаше се с толкова висока скорост, че дърветата от двете му страни се сливаха. Изведнъж му хрумна, че много лесно може да сложи край на проблемите си няма да умре като Хемингуей, а като Боно.
    Въздушното течение отнесе шапката му. Той машинално протегна ръка да я хване, замахна с щеката и загуби равновесие. Знаеше, че ще падне, но може би това беше за предпочитане… разбира се, стига да не си счупи я ръка, я крак. Падането поне ще прекрати лудешкото му спускане. Ще се изправи, ще изтупа снега от джинсите си и…
    Проблеснаха ослепителни прожектори и миг преди да бъде заслепен, Хенри видя грамадна платформа за превозване на дървени трупи, паркирана напреки на шосето. Вероятно прожекторите се включваха чрез фотоклетки, долавящи всяко движение, а пред тях бяха строени някакви мъже.
    — СТОЙ! — извика ужасяващ глас, усилен от мегафон. На Хенри му хрумна, че по същия начин би звучал гласът на самия Господ Бог. — СТОЙ ИЛИ ЩЕ СТРЕЛЯМЕ!
    Той се строполи на снега, ските се изплъзнаха изпод краката му, при което изкълчи глезена си и изкрещя от болка. Загуби едната щека, другата се счупи през средата. Плъзна се надолу с разкрачени крака, а когато най-сетне се строполи на шосето, крайниците му гротескно се преплетоха така, че образуваха подобие на пречупен кръст.
    Постепенно очите му се приспособиха към ослепителната светлина, чу стъпки в снега. Размаха ръце и успя да седне, но още не можеше да определи дали има някакво счупване.
    Шестима мъже бяха застанали на около три метра от него, сенките им върху искрящия сняг изглеждаха прекалено удължени. И шестимата носеха канадки и прозрачни маски, закриващи устата и носа, които изглеждаха много по-ефикасни от онези, които Хенри беше намерил в бараката, но предназначението им беше същото.
    Носеха и автоматични оръжия, които бяха насочени към него. Внезапно той осъзна, че е извадил късмет, като е забравил да вземе както своята пушка, така и тази на Джоунси. Ако беше въоръжен, най-вероятно вече щеше да бъде надупчен с повече от дузина куршуми.
    — Не бойте се! — изрече прегракнало. — Знам от какво се страхувате, но не съм…
    — СТАНИ! — отново прогърмя Божият глас. Хората, строени пред големия камион, донякъде блокираха светлината, и Хенри видя, че в подножието на хълма стоят други мъже, които също носят автоматични оръжия. Невъоръжен беше само онзи с мегафона.
    — Не съм сигурен, че ще мо…
    — СТАВАЙ! — изкомандва Бог, а един от мъжете недвусмислено повдигна приклада на пушката си.
    Олюлявайки се, Хенри се изправи. Краката му се подкосяваха, болката в изкълчения глезен беше нетърпима, но, изглежда, нямаше нищо счупено. „Така завършва пътешествието на човека-яйце“ — помисли си и избухна в смях. Хората пред него озадачено се спогледаха и макар че отново насочиха оръжията си към него, той изпита облекчение от факта, че са изразили някакво чувство.
    Под ослепителната светлина на прожекторите, монтирани върху грамадния камион, Хенри видя нещо на снега — при падането му се беше изплъзнало от джоба му. Бавно се наведе, като си даваше сметка, че във всеки момент могат да го застрелят.
    — НЕ ГО ПИПАЙ! — извика Господ през Неговия мегафон, а мъжете вдигнаха оръжията си: от всяка цев надничаше по едно мъничко „здравей, мрак, стари мой приятелю“.
    — Изяж лайно и да пукнеш дано! — каза Хенри, повтаряйки една от най-цветистите фрази на Бобъра, и взе пакета. Подаде го на въоръжените хора пред себе си и усмихнато добави: — Идвам в мир от името на цялото човечество. Някой иска ли кренвирш?

Дванайсета глава
Джоунси в болницата

1

    Беше сън.
    Нямаше усещането, че сънува, но сигурно беше сън. Да, сигурно сънуваше. Първо, вече беше преживял ужасяващия петнайсети март и му се струваше адски нечестно историята да се повтаря. Второ, спомняше си много факти за периода от средата на март до средата на ноември — как помага на децата да си напишат домашните, как Карла разговаря с приятелките си (повечето членуващи в дружеството на Анонимните наркомани), как изнася лекция в Харвард… и мъчителните рехабилитационни процедури, продължили месеци наред, разбира се — безкрайните навеждания, болката при разтягане на ставите, които сякаш упорито се съпротивляваха. Спомняше си как казваше на терапевтката Джини Морин, че повече не издържа, а тя настояваше, че е способен да продължи, как по страните му се стичаха сълзи, а тя широко се усмихваше (ах, тази вечна и снизходителна усмивка на гимназиална „мис“), как в края на краищата инквизиторката му се оказа права. Той наистина успя, той беше като локомотивчето от приказката, което винаги успява, но каква цена му се беше наложило да плати!
    Спомняше си всичко това и какво ли още не — как за пръв път стана от леглото, как за пръв път си избърса задника, нощта в началото на май, когато за пръв път си беше легнал с мисълта: „Ще го преодолея!“, друга нощ в края на същия месец, когато с Карла се любиха за пръв път след злополуката, а после той й каза един брадат виц: „Знаеш ли как се чукат таралежите? Много предпазливо.“ Спомняше си как наблюдаваше фойерверките в Деня на почит към загиналите през войните, а болката в хълбока и бедрото му бе нетърпима, как на Четвърти юли похапваше пъпеш, плюеше на тревата семките и гледаше как Карла и сестрите й играят бадмингтон — още изпитваше болка, но вече по-поносима; спомняше си посещението на Хенри през септември — „Отбих се да видя как я караш“ — бе заявил старият му приятел — и как разговаряха за какво ли не, включително за ежегодния ловен поход през ноември, когато се събираха в Бърлогата. „Разбира се, че ще дойда“ — бе заявил Джоунси, без да подозира какво отвращение ще изпитва, когато държи вярната си пушка „Гранд“. Всеки разказа за работата си (Джоунси бе изнасял лекции през последните три седмици през летния семестър), разговаряха за семействата си, за книгите, които бяха прочели, и за филмите, които бяха гледали; също както през януари Хенри подхвърли, че Пит май има проблеми с алкохола. Джоунси, който вече си беше изпатил заради проблемите на съпругата му с наркотиците, предпочиташе да не засягат тази тема, ала когато Хенри спомена за предложението на Бобъра след едноседмичния ловен поход да се отбият в Дери при Дудитс Кавел, той на драго сърце се съгласи. Отдавна не беше стъпвал в родното градче, пък и при вида на Дудитс на човек му олекваше на сърцето. Освен това…
    Освен това си спомняше как бе попитал Хенри: „Нали възнамерявахме да посетим Дудитс, и то на деня на Свети Патрик? Не си спомням кога сме се уговорили, но е отбелязано на календара в службата.“ „Вярно е — бе отвърнал старият му приятел. — Така си беше.“ „Иди че разчитай на прословутия късмет на ирландците — техният светец-покровител ми изигра лоша шега“ — усмихнал се беше Джоунси.
    Предишният път споменът за деня на злополуката се изчерпваше със събитията докъм десет сутринта. Например, че беше в кабинета си и на крак отпиваше от кафето си, докато трупаше купчина книги, за да ги занесе в катедрата по история, където на специална маса всеки оставяше ненужните му вече помагала и учебници. Беше в ужасно настроение, но за нищо на света не си спомняше причината. Справката с календара, на който беше отбелязал неосъществената среща с Дудитс, показваше, че на петнайсети март е имал среща със студент на име Дефюниак. Нямаше представа за какво са разговаряли, но по-късно един от асистентите му беше споменал, че Дефюниак е представил есе на тема Нормандското нашествие, за да к