Скачать fb2
Кристин

Кристин

Аннотация

    Младежка история за любов, мечти, пари, коли. И за стар плимут, който оживява и единствената му цел е да избие враговете си…
    http://stephenkingbg.hit.bg/books-review.html


Стивън КингКристин

    Посвещавам тази книга на Джордж Ромеро и Крис Форест Ромеро.

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

    Текстовете на песни, цитирани в настоящата книга, са приписани на певеца (певците или групата), най-често свързвани с тях. Това може да подразни педанта, който смята, че текстът на песента принадлежи на автора, а не на певеца. „Все едно да се припишат на Хал Холбрук творбите на Марк Твен“ — би казал същият педант. Позволете да не се съглася с него. В света на попмузиката важи принципът на „Ролинг Стоунс“ — важен е певецът, не песента. При все това изказвам благодарност на писатели и на певци — най-вече на Чък Бери, Брус Спрингстийн, Брайън Уилсън… и на Ян Бери от състава „Ян и Дийн“. Той успя да се завърне от Завоя на мъртвеца…
    Получаването на официално разрешение за използването на текстовете на въпросните песни се оказа трудна работа. Ето защо изказвам специална благодарност на хората, помогнали ми да си припомня песните и уредили разрешението за цитирането на текстовете. Ето имената на неколцина от тях: Дейв Марш — рок-критик и специалист по история на рокмузиката, Джеймс Фъюри, „Великият Джон Маршал“, който разтърсва с роковете си градчето ми по WACZ, брат му Пат Фъюри, специалист по старите хитове, Деби Гелър, Патриша Дънинг и Пит Батчелдър. Благодаря на всички вас, приятели, и дано старите ви плочи никога не се издраскат дотолкова, че да не можете да ги слушате.
    С.К.

КНИГА ПЪРВА

ПРОЛОГ

    Навярно ще си кажете, че това е история за любовен триъгълник — за Арни Кънингам, Лий Кабът и, разбира се, за Кристин. Но Кристин беше на първо място, искам да го разберете. Тя беше първата любов на Арни и въпреки че не съм абсолютно сигурен (не смятам, че за тези три години съм много помъдрял), мисля, че тя беше единствената му истинска любов. Ето защо наричам трагедия онова, което се случи.
    С Арни израснахме в един квартал, ходихме заедно в забавачката, в основното училище „Дарби“ и след това — в либъртивилската гимназия. Мисля си, че ако той не беше унищожен в гимназията, то беше само благодарение на мен. Бях голяма работа там — е, знам, че това е едно нищо; пет години след завършването не можеш и една безплатна бира да си изкрънкаш с хвалбата, че си бил капитан на футболния и на баскетболния отбор и първокласен плувец — но тъй като действително бях такъв, Арни поне не беше убит. Понесе много обиди, но не загина.
    С една дума той беше неудачник. Във всяка гимназия има поне по двама подобни на него — това е нещо като закон. Едно момче и едно момиче, отдушници за всички. Имал си лош ден? Оплескал си важно контролно? Скарал си се със старите в къщи и са те окошарили през почивните дни? Няма проблем. Просто намираш един от тези нещастници, които се влачат по коридорите, и си го изкарваш на него. Случва се наистина да ги убият, във всяко отношение, освен във физическо; но понякога те намират нещо, за което да се вкопчат и оцеляват. Арни се държеше за мен. После си имаше Кристин. Лий се появи по-късно.
    Исках просто да разберете как стоят нещата.
    Арни беше роден неудачник. Не ставаше за спортист, защото нямаше перки, защото беше мършав — един и шейсет и пет висок и тежък петдесетина кила с мокри дрехи и чифт туристически боти. Не беше и сред гимназиалните интелектуалци, защото не бе книжен плъх (а тях ги смятаха за особняци в градче като Либъртивил). Беше умен, но по принцип се интересуваше единствено от авто-монтьорството. Страшен беше в тая работа. Когато станеше дума за коли, той беше истински гений. Но родителите му — и двамата преподаватели в университета в Хорликс — не можеха да позволят синът им, блестящо изкарал теста за интелигентност, да ходи на практиките за техници. Имаше късмет, че поне му разрешиха да изкара монтьорските курсове за I, II и III степен. Със зъби и нокти Арни се пребори за това. Не беше от наркоманите, защото не се друсаше. Нямаше го и в групата „Пичове-с-из-търкани-дънки «Лъки Страйк»“, защото не къркаше, а ако го удареха по-силно, се разплакваше.
    А, да, нямаше го и по момичетата. Хормонът яко го беше ударил, целият беше в пъпки. Миеше си лицето пет пъти дневно, вземаше по две дузини душове на седмица и изпробва всеки крем и цяр, познат на съвременната медицина. Нищо не помогна. Лицето му приличаше на пица и явно кожата му щеше да си остане пъпчива и надупчена завинаги.
    И въпреки това аз го харесвах. Имаше странно чувство за хумор и непрекъснато задаваше въпроси, измисляше загадки и бе зает със страхотни умствени гимнастики. Когато бях на седем години, Арни ми показа как да направя мравешка ферма и почти цяло лято наблюдавахме тези малки симпатяги, очаровани от трудолюбието и от адската им сериозност. Когато бяхме десетгодинишни, пак той предложи една нощ да се измъкнем от къщи и да сложим куп конски фъшкии, които взехме от обора на шосе 17, под пластмасовия кон на ливадата пред либъртивилския мотел. Арни пръв се научи да играе шах, както и покер. Показа ми как да постигам максимални резултати в играта на букви. В дъждовните дни, чак докато се влюбих (е, или поне таки си въобразявах — тя беше мажоретка и имаше фантастично тяло, по което страхотно си падах, и когато Арни изтъкна, че е тъпа като галош, не му се разсърдих) първо си помислях за него, защото той знаеше как най-добре се използват дъждовните дни, точно както знаеше как се постига максимален резултат в играта на букви. Може би така се разпознават самотните хора — винаги ще измислят нещо, с което да се занимават в дъждовните дни. Винаги можете да ги повикате. Те винаги са вкъщи. Винаги, по дяволите.
    Аз пък го научих да плува. Накарах го да прави физически упражнения и да яде зеленчуци, за да укрепи мършавото си тяло. Намерих му работа в пътностроителна бригада през лятото преди завършването на гимназията — но и за това двамата трябваше да се преборим с родителите му, които се считаха за големи приятели на ратаите в Калифорния и на стоманолеярите в Бърг, но се ужасяваха от мисълта, че надареният им син (блестящо изкарал теста за интелигентност, нали помните) може да си изцапа ръцете и да си изпече врата.
    Точно тогава, към края на лятната ваканция, Арни видя за пръв път Кристин и се влюби в нея. Бях с него през този ден — връщахме се от работа — и съм готов да го потвърдя и пред Всевишния, ако ме попита, че той хлътна и то яко. Щеше да е смешно, ако не беше толкова тъжно и ако скоро не бе станало страшно. Щеше да е смешно, ако не беше толкова трагично.
    Но всъщност какво се случи?
    Тъжно беше от самото начало. И бързо ставаше все по-трагично.

ПЪРВА ЧАСТ
ДЕНИС — ЮНОШЕСКИ ПЕСНИ ЗА КОЛИ

1. КАК ЗА ПРЪВ ПЪТ ВИДЯХМЕ КРИСТИН

Хей, я погледни там!
Ето кола по моя вкус,
да я притежавам е чист лукс…
Тази кола е страхотна, човече,
в нея влюбих се вече.

Еди Кокрън
    — Господи! — внезапно извика Арни Кънингам.
    — Какво има? — попитах.
    Зад очилата с метални рамки очите му бяха изцъклени, притискаше ръка към лицето си, така че дланта покриваше отчасти устата му. Изви главата си назад, сякаш бе прикрепена върху сачмени лагери.
    — Спри колата, Денис! Върни се!
    — Какво…
    — Върни се, искам да я погледна отново.
    Изведнъж разбрах.
    — О, я зарежи тази работа — казах. — Ако имаш предвид това… нещо, което току-що отминахме…
    — Върни назад! — почти изкрещя той.
    Дадох на заден ход и си казах, че навярно се майтапи. Но той беше напълно сериозен. Бе налапал въдицата или, казано литературно, беше се влюбил.
    Кристин беше трагична и никога няма да разбера Арни какво видя в нея през този ден. Лявата страна на предното стъкло представляваше паяжина от пукнатини, дясната задна част на купето беше ударена и под олющената боя се виждаше ръжда. Задната броня беше изкривена, капакът на багажника зееше и пълнежът на седалките стърчеше през няколко разреза на тапицерията. Като че ли някой се беше потрудил там с нож. Едната гума беше съвсем спаднала. Другите бяха изтъркани като галоши, виждаше се канавата. Но най-страшното бе, че под двигателя имаше тъмно петно от масло.
    Арни се беше влюбил в плимут „Фюри“, модел 1958 година, от онези дългите, с големите перки. От дясната страна на предното стъкло, която беше здрава, се мъдреше стара, избеляла бележка: „Продава се“.
    — Погледни я, Денис! — прошепна Арни. Тичаше около плимута като обезумял. Мократа му от пот коса прилепваше към черепа му. Пробва задната врата и тя се отвори със скърцане.
    Обърнах се към него:
    — Арни, будалкаш ме, нали? Май си слънчасал? Кажи ми, че е от слънцето. Ще те заведа вкъщи, ще те сложа под климатичната инсталация и ще забравим всичко това, искаш ли?
    Говорех без особена надежда. Той умееше да се майтапи, но този път лицето му беше сериозно. Нещо повече, изглеждаше напълно откачил, което никак не ми хареса.
    Арни не си направи труда да ми отговори. От отворената кола лъхна горещ, спарен въздух. Миришеше на старо масло и на нещо гнило. Арни като че ли не забеляза и това. Влезе и седна на разперената избеляла задна седалка. Едно време, преди двайсет години, трябва да е била червена. Сега беше бледорозова.
    Протегнах се, издърпах малко от пълнежа, огледах го и сетне отбелязах:
    — Изглежда така, като че ли руската армия я е прегазила по пътя си към Берлин.
    Най-после той ме забеляза.
    — Ъхъ… ъхъ. Но може да се оправи. Ще стане страхотна, Денис. Истинска красавица…
    — Ей! Ей! Какво правите там, момчета? — изкрещя някакъв старец, който криво-ляво бе доживял до седемдесетата си годишнина. Възможно беше и да е по-млад. Стори ми се като човек, който не познава радостите на живота. Косата му беше дълга и оредяла. Олисялото му теме беше пример за разрастващ се псориазис.
    Носеше зелени провиснали панталони и ниски кецове. Нямаше риза, а около кръста му беше омотано нещо, подобно на дамски корсет. Когато се приближи, видях, че е медицински колан. Веднага ми стана ясно, че за последен път го е прал някъде по времето, когато умря Линдън Джонсън.
    — Какво искате бе, момчета? — гласът му беше писклив и рязък.
    — Сър, тази кола ваша ли е? — попита го Арни. Въпросът му беше адски тъп. Плимутът бе паркиран на поляната пред бараката, от която се беше появил старецът. И без това гледката беше потискаща, но с плимута на преден план ставаше още по-неприятна.
    — Какво, ако е моя? — попита дядката.
    — Аз… — Арни преглътна, — аз искам да я купя.
    Лицето на старчока светна. Гневът му се стопи, очите му лукаво и алчно пробляснаха, устните му потръпнаха. Сетне той широко се усмихна. В този миг усетих вледеняващ страх, прииска ми се да сграбча Арни и да го повлека след себе си. Нещо се появи в очите на стария човек, някаква загадъчна светлина, която ме накара да изтръпна.
    — Добре де, тъй трябваше да кажеш — обърна се дядката към Арни. Протегна ръка и приятелят ми я стисна. — Името ми е Льобей. Роланд Д. Льобей. Офицер от запаса.
    — Арни Кънингам.
    Старецът раздруса ръката му и небрежно ми махна за поздрав. Бях извън играта, той си беше хванал жертва. Все едно, че Арни вече му беше връчил портфейла си.
    — Колко? — попита прителят ми, сетне изрече най-голямата глупост: — Колкото и да поискате за нея, няма да е достатъчно.
    Изстенах мислено. Все едно, че бе добавил и чековата си книжка към портфейла.
    За миг усмивката на Льобей помръкна и той подозрително присви очи. Навярно се питаше дали не го будалкат. Втренчи се в откритото, замечтано лице на Арни за белези на коварство, после зададе фаталния въпрос:
    — Синко, имал ли си кола досега?
    Побързах да се намеся:
    — Има „Мустанг Мач II“. Родителите му му я купиха. Колата е със скоростна кутия „Хърст“, суперакумулатор и може да стопи асфалта на първа скорост. Тя…
    — Не — промълви Арни. — Едва тази пролет взех шофьорска книжка.
    Льобей многозначително ме изгледа и изцяло насочи вниманието си към жертвата. Сложи ръце на кръста и се протегна. Усетих вонята на пот.
    — В армията имах проблем с гърбината — каза той. — Пълна нетрудоспособност. Докторите така и не можаха да ме оправят. Ако някой ви попита какво му е лошото на тоя свят, момчета, отговорете му: докторите, комунягите и чернилките радикали. От трите най-гадни са комунягите, веднага след тях са докторите. И ако ви питат кой ви го е казал, кажете му — Роналд Д. Льобей. Тъй вярно, сър!
    Докосна стария, ожулен капак на колата с неописуема нежност.
    — Туй е най-добрата кола, дето съм имал. Купих я през септември 1957. По онова време новите модели излизаха през септември. Цяло лято ти показват снимки на коли под чергила и под брезенти и накрая умреш да знаеш какви има отдолу. Не като сега — гласът му изразяваше презрение към долното време, което беше доживял да види. — Нова, новеничка си беше тя. Миришеше на нова кола, а туй е май най-хубавата миризма на света. — Замисли се и добави: — Освен може би женската.
    Погледнах към Арни и прехапах устни, за да не избухна в смях. Арни изненадано ме изгледа. Старецът като че не ни забелязваше; витаеше в своя изпълнен със спомени свят.
    — Носих униформа трийсет и четири години — каза той, като продължаваше да глади капака на колата. — Влязох на шестнайсет, през 1923. Гълтах прахоляка на Тексас, скивал съм въшки колкото омари в бардаците на Ногалес. През Втората световна съм виждал мъже, на които карантията се показва през ушите. Беше във Франция. Вътрешностите излизат през ушите им. Представяш ли си, синко?
    — Тъй вярно, сър — каза Арни. Мисля, че не беше чул и дума от брътвежите на Льобей. Пристъпваше от крак на крак, като че ли ужасно му се ходеше до клозета. — Питах ви за колата…
    — Ходиш ли на университет? — изведнъж излая Льобей. — Там, в Хорликс?
    — Не, сър, уча в либъртивилската гимназия.
    — Добре — мрачно каза Льобей. — Стой далеч от колежите. Пълни са със защитници на чернилките, които искат да подарят Панамския канал. „Генератори на мозъци“ им казват. А пък аз им викам „Генератори на педерасти“.
    Загледа се с любов в колата, наклонила се върху спадналата си гума, чиято олющена боя проблясваше под лъчите на късното следобедно слънце.
    — Контузих си гърба през пролетта на 57-ма — промълви той. — Още тогава в армията цареше пълен хаос. Измъкнах се таман на време. Дойдох си в Либъртивил и започнах да си търся автомобил. Не бързах. Накрая отидох в автосалона на Норман Коб — там, дето е сега алеята за боулинг, от другата страна на „Мейн стрийт“ — и си поръчах тая кола тук. Рекох — искам я в червено и бяло, последен модел. Червена като на пожарна. И я получих. Когато я докараха, имаше само шест мили на километража. Тъй вярно, сър.
    Сетне презрително се изхрачи на земята.
    Надникнах през рамото на Арни към километража. Стъклото беше мътно, но все пак прочетох смайващите цифри: 97 432. И шест десети. Боже мой!
    Обърнах се към Льобей:
    — А защо продаваш колата, щом толкова много я обичаш?
    Старецът злобно ме изгледа с мътните си очи:
    — Хитрееш ли, синко?
    Не отговорих, но и не сведох очи.
    Стояхме втренчени един в друг няколко мига (Арни изобщо не ни обръщаше внимание, а влюбено галеше една от задните перки), после дъртакът заяви:
    — Не мога да карам вече. Гърбината ме боли. И очите са зле.
    Изведнъж схванах — или поне така ми се стори. Ако ни бе казал верните дати, значи беше на седемдесет и една. А на тази възраст в нашия щат е задължително да се явяваш на очни прегледи всяка година, за да ти подновят книжката. Навярно лекарят му бе забранил да кара кола или старецът не се бе явил на прегледа от страх. И в двата случая резултатът щеше да е един и същ. Вместо да се подложи на такова унижение, той беше обявил плимута за продан. А после колата бързо започнала да се скапва.
    — Колко искате за нея? — отново попита Арни. Явно нямаше търпение да мине под ножа.
    Льобей вдигна очи към небето, сякаш да провери дали има признаци за дъжд. След това отново погледна към Арни и му отправи широка, любезна усмивка, която обаче твърде много приличаше на злобната гримаса, предназначена за мен.
    — Исках й триста — каза той. — Но ми изглеждаш добро момче. За теб ще сваля на двеста и петдесет.
    — Боже мой — възкликнах.
    Но той вече бе набелязал жертвата си и знаеше точно как да вбие клин помежду ни. Както казваше дядо ми, беше от стара коза яре.
    Изведнъж се разбърза и заяви:
    — Добре, щом не я искаш. Аз трябва да си гледам филмчето в четири и половина. Никога не изпускам „Краят на нощта“. Добре си побъбрихме, момчета. Чао.
    Арни ми хвърли поглед изпълнен с такава болка и гняв, че отстъпих крачка назад. Тръгна след стареца и го хвана за рамото. Когато заговориха, не чувах всичко, но ми стигаше и онова, което виждах. Дъртакът се правеше на обиден. Арни говореше сериозно, с вид на човек, който се извинява. Льобей изрази надежда Арни да разбера, че не позволява да обиждат колата, возила го безопасно години наред. Приятелят ми се съгласи. След много фасони старецът благоволи да се върне обратно. И отново усетих, че в него има някаква преднамерена злоба… все едно студеният ноемврийски вятър да е мислещо същество. Едва ли има по-точно сравнение.
    — Ако тоя каже още една дума, направо се отказвам — заяви Льобей и посочи с кокалестия си, мазолест пръст към мен.
    — Няма, няма — побърза да каже Арни. — Триста ли казахте?
    — Да, мисля, че толкова…
    — Нали смъкна на двеста и петдесет! — извиках аз.
    Арни втрещено ме изгледа, навярно се боеше, че старецът ще си тръгне отново, но явно Льобей реши да не рискува. Рибата беше вече почти захапала въдицата.
    — Така да бъде — примирено въздъхна той. Отново ме погледна и видях, че се разбираме — не ме харесваше, а колкото до мен, чувствата ни бяха взаимни. И тримата мълчахме. Льобей ме наблюдаваше. Извърнах поглед към едно малко момче, което се опитваше да се самоубие с отровнозелен скейтборд. Някъде излая куче. Две петнайсетинагодишни момичета минаха покрай нас; кикотеха се и притискаха куп книги от библиотеката към набъбващите си гърди. Единственото ни спасение бе, че щяха да ни дават заплатите чак на другия ден. При наличие на време, даже само на двайсет и четири часа, лудостта му можеше да премине. Арни започваше да ми напомня на Тоуд, на Тоуд Хол.
    Когато ги погледнах отново, Арни държеше две петачки и шест банкноти по един долар — очевидно цялото съдържание на портфейла му.
    — Какво ще кажеш за чек? — попита той. Старецът иронично го изгледа и не му отвърна.
    — Напълно валиден! — запротестира Арни. — Има покритие.
    Имах си хас да няма. Бяхме работили цяло лято за „Карсън Брадърс“ на разклонението на път 1–376, което местните хора твърдо вярват, че никога няма да бъде завършено. Арни казваше, че общинските власти на щата Пенсилвания обявили наддаване за завършване на работата по 1–376 наскоро след приключването на Гражданската война. Не че се оплаквахме. През това лято много момчета получаваха мизерни заплати или не можаха да си намерят работа. Ние печелехме добре, взимахме даже и извънредни часове. Отначало бригадирът Брад Джефрис, се колебаеше да приеме такъв завързак като Арни, но накрая реши да го назначи като сигналист; момичето, което беше възнамерявал да наеме, беше забременяло и хукнало да се жени. През юни Арни започна като сигналист, но полека-лека се захвана и с по-тежката работа, благодарение на ината и решителността си. Това беше първата му истинска работа и не искаше да се изложи. Брад беше много доволен, а лятното слънце даже помогна да позавяхнат пъпките по лицето на Арни. Навярно причината беше в ултравиолетовите лъчи.
    — Сигурен съм, че има, синко, — каза Льобей — Ама аз искам цялата сума, нали разбираш?
    Не знаех дали Арни разбира, но на мен ми беше пределно ясно. Няма нищо по-просто от това да се спре изплащането на чек в местната банка, ако тази ръждива таратайка се скапе по пътя до вкъщи.
    — Проверете в банката — отчаяно възкликна Арни.
    — Няма да стане — каза Льобей и зачеса подмишницата си над мърлявия корсет. — Наближава пет и половина. Банката отдавна е затворена.
    — Тогава депозит? — каза Арни и подаде шестнайсетте долара. Изглеждаше напълно откачил. Едва ли ще повярвате, че момче, почти на възраст да гласува, може да се развълнува толкова заради някаква скапана бричка. Самият аз не можех да го проумея. Само на Роналд Д. Льобей това сякаш му се видя в реда на нещата, навярно на неговата възраст вече нищо не можеше да го учуди. Едва по-късно разбрах, че странната му увереност се дължи на друга причина. Във всеки случай, дори някога в жилите му да е текла топла кръв, сега се бе превърнала в ледена вода.
    — Трябва да дадеш поне десет процента — каза Льобей. Рибата вече беше хваната, след миг щеше да я хвърли в коша. — Ако получа десет процента, ще я задържа двайсет и четири часа.
    — Денис — обърна се Арни към мен. — Можеш ли да ми заемеш девет долара до утре?
    Имах дванайсет в портфейла и не се канех да ходя никъде. Лятото, прекарано в разкарване на пясък и в копане на канавки, ми помогна да съм в отлична форма за предстоящия футболен сезон, но поради умората почти не излизах. Напоследък дори не бях агресивен в усилията си да чукам мажоретката. Бях богат, но самотен.
    — Портфейлът ми е в колата. Ела с мен и ще проверя с какви пари разполагам — заявих аз.
    Льобей смръщи чело, но разбра, че успехът на сделката зависи от мен. Вятърът развяваше къдравата му бяла коса. С вид на собственик той се облягаше върху капака на плимута.
    Двамата с Арни тръгнахме към улицата, където беше паркирана моята кола — „Дастър“, модел 1975. Прегърнах приятеля си и внезапно си спомних един дъждовен есенен ден преди повече от дванайсет години: двамата седим в неговата стая със стария черно-бял телевизор. Не обръщаме внимание на анимационния филм, а рисуваме с водни боички. Споменът ме натъжи и поизплаши. Разбирате ли, има дни, когато ми се струва, че човек е най-щастлив като шестгодишен. Тази възраст отминава бързо, като насън.
    — Имаш ли пари, Денис? Ще ти ги върна утре следобед.
    — Ъхъ, имам — отвърнах. — Но, за Бога, какво правиш, Арни? Тази стара трошка е за боклука. Старецът няма нужда от парите, а ти не си благотворително дружество.
    — Не схващам. Какво искащ да кажеш?
    — Той те ментосва. Будалка те, защото му доставя удоволствие. Ако закара тази бракма при Дарнъл, няма да вземе и петдесет долара за частите й. Тя е пълен боклук.
    — Не. Не е. — Ако не беше пъпчивото му лице, приятелят ми щеше да изглежда съвсем обикновен. Но Бог дава всекиму поне по една хубава черта и мисля, че при Арни това бяха очите. Обикновено скрити зад очилата му, те бяха красиви и интелигентни, сиви като облаците в мрачен есенен ден. Ставаха адски проницателни, когато се случваше нещо, което го интересуваше, но сега бяха студени и замечтани. — Въобще не е боклук.
    В този момент започнах да разбирам, че работата не е само във внезапното желание на Арни да притежава кола. Никога преди не се бе интересувал от автомобили, предпочиташе да се вози на моя дастър и да плаща част от бензина или пък да кара велосипеда си с три скорости. Едва ли му бе необходима кола, за да вози гаджетата; доколкото ми е известно, Арни никога не беше имал приятелка. Тук имаше нещо друго. Приятелят ми сякаш бе влюбен.
    Посъветвах го:
    — Поне го накарай да я запали пред теб, Арни. И вдигни капака. Под колата има петно от масло. Струва ми се, че блокът е пропукан. Не бива да…
    — Ще ми заемеш ли девет долара? — очите му бяха приковани в моите.
    Предадох се. Извадих портфейла си и му подадох парите.
    — Благодаря, Денис.
    — Направо се закопаваш, човече.
    Не ми обърна никакво внимание. Прибави моите девет долара към неговите шестнайсет и се върна при Льобей. Подаде му парите и старецът внимателно ги преброи, като плюнчеше палеца си, сетне каза:
    — Да сме наясно, ще я пазя само двайсет и четири часа.
    — Да, сър, благодаря — рече Арни.
    — Ще вляза да ти напиша разписка — заяви дядката. — Как ти беше името, войнико?
    Арни се поусмихна.
    — Кънингам. Арнолд Кънингам.
    Льобей изсумтя и тръгна през пожълтялата трева към задната врата на бараката. Градинската порта беше от онези модерни алуминиеви врати с вдлъбната буква в средата — голямо Л в този случай.
    Опитах се да вразумя приятеля си.
    — Слушай, този тип е странен. В него има нещо…
    Но Арни вече не беше до мен. Седеше зад волана на колата. На лицето му беше изписано предишното въодушевление.
    Заобиколих колата и намерих лостчето за капака на двигателя. Дръпнах го и капакът се повдигна с ръждиво изскърцване, което ми напомни звуковите ефекти от филми на ужасите. Разхвърчаха се микроскопични метални парчета. Акумулаторът беше стар, марка „Олстейт“, наконечниците му бяха така корозирали, че не се виждаше кой е положителният и кой — отрицателният полюс. Изтеглих въздушния филтър и мрачно погледнах четирицилиндровия карбуратор, черен като минен забой.
    Свалих капака и погледнах Арни, който седеше и нежно прокарваше ръка по километража, разграфен до абсурдните 120 мили в час. Нима някога колите са вдигали толкова?
    — Арни, мисля, че блокът е пропукан. Не те лъжа. Тази кола е скапана, братче. Напълно скапана. Ако ти трябва возило, за същите пари ще намерим много по-добро. Сериозно ти говоря — много по-добро.
    — Колата е на двайсет години — промълви той. — Даваш ли си сметка, че това я прави истинска антика?
    — Ъхъ — казах. — Автомобилното гробище зад гаража на Дарнъл е пълна с такива „антики“.
    — Денис…
    Вратата хлопна. Льобей се връщаше. Още по-добре, по-нататъшните разговори бяха безсмислени. Може и да не съм най-чувствителното човешко същество на света, но разбирам кога съм излишен. Арни беше полудял по колата и не можех да го разбера. Мисля, че никой не би могъл.
    Льобей му връчи разписката със замах. На лист от бележник беше написано с леко разкривен старчески почерк: Получени от Арнолд Кънингам 25,00 долара като 24-часов депозит за плимут ’58, Кристин. Следваше подпис.
    — Какво е това Кристин? — попитах, като мислех, че не съм прочел правилно или пък той е сбъркал.
    Старецът стисна устни и повдигна леко рамене, сякаш очакваше да му се присмея… или ме предизвикваше да го сторя.
    — Колата се казва Кристин — отвърна той, — винаги така съм й викал.
    — Кристин — каза Арни. — Харесвам ми. А на теб, Денис?
    Оказа се, че проклетата бракма имала име! Това вече беше прекалено.
    — Какво мислиш, Денис, харесва ли ти?
    — Не — отговорих. — Щом трябва да носи някакво име, защо не я кръстиш „Беда“?
    Навярно го обидих, но не ми пукаше. Отидох да го чакам при моята кола; проклинах се, че не избрах друг път за вкъщи.

2. ПЪРВИЯТ СПОР

Просто кажи на хулиганчетата отвън,
че ще се возиш на това само на сън.
О, я престани да дрънкаш,
че тутакси ще се намериш вънка!

„Коустърс“

    Закарах Арни до тях и влязох с него да хапна парче торта и да изпия чаша мляко, преди да си тръгна към къщи. Много скоро съжалих, че съм го сторил.
    Приятелят ми живееше на „Лоръл Стрийт“ в тих квартал в западната част на Либъртивил. Всъщност почти целият Либъртивил е като тих квартал. Тук не е шикозно както във Фокс Чапъл (където повечето къщи са като именията, които виждате всяка седмица в „Коломбо“), но все пак не прилича на Монроувил с неговите безкрайни улици със складове за стари гуми и книжарници с прашни книги. В Либъртивил няма заводи, градчето е като кампус на близкия университет. Не е шикозно, но поне е някак си интелигентно.
    Арни беше смълчан и умислен по целия път до тях; опитах се да го заговоря, но той не ми обърна внимание. Накрая го попитах какво ще прави с колата.
    — Ще я оправя — разсеяно промълви той и отново потъна в мълчание.
    Съгласен съм, че беше отличен механик. Умееше да борави с инструментите и по звука на мотора да открие повредата. Ръцете му бяха нежни и бързи с двигателите; само когато беше с други хора, още повече — с момичета, те ставаха несръчни и неспокойни. Арни започваше да чупи пръсти и сякаш изпитваше желание да пъхне непокритите си ръце в джобовете или още по-лошо — да зачеше гнойните пъпки по брадичката си и да привлече към тях вниманието на околните.
    Сигурен съм, че щеше да оправи колата, но парите, които беше спечелил това лято, бяха предназначени за колежа. Никога досега не беше имал автомобил, нямаше никаква представа колко средства гълтат старите коли. Изсмукват парите ти така, както вампирите изсмуква кръвта. Без съмнение щеше да спести разходите за труд, но покупката на резервните части щеше да го довърши още преди да е започнал работа.
    Опитах се да му го обясня, но той изобщо не ме слушаше. Замечтаните му очи бяха вперени в далечината. Нямах представа за какво си мисли.
    Майкъл и Реджина Кънингам си бяха в къщи — тя се трудеше над една от любимите си мозайки (тази се състоеше минимум от шест хиляди парчета; би ме изкарала от кожата за не повече от петнайсет минути), а той слушаше плочите си в хола.
    Не след дълго започнах да съжалявам, че не съм се отказал от тортата и млякото. Арни им съобщи какво е направил, показа им разписката и те моментално вдигнаха пушилка до небесата.
    Трябва да ви е ясно, че Майкъл и Реджина бяха типични университетски преподаватели. Ласкаеха се от мисълта, че действат за благото на обществото, а за тях това означаваше да се участвува в протести. В началото на 60-те години протестираха в името на интеграцията на цветнокожите, после — срещу войната във Виетнам и когато тя свърши, дойде ред на Никсън, на въпросите на расовия баланс в училищата (можеха да ви цитират дума по дума случая Ралф Бак, докато ви приспят), на полицейската и на родителската бруталност. Освен това си падаха по разискванията. По тях се увличаха, колкото и по протеста. Готови бяха да участвуват в двайсет и четиричасови обсъждания на космическата програма, в семинари, посветени на ЕРА или на възможните алтернативи на твърдото гориво. Бяха работили по Бог знае колко „горещи телефонни линии“ — за изнасилвания, за наркомани, горещи линии, чрез които деца, избягали от къщи, могат да поприказват с приятел, както и в добрата стара ПОМОЩ ПО ТЕЛЕФОНА, където хората, намислили да се самоубият, могат да се обадят и да чуят съчувствуващ глас, който им казва: „Не го прави, приятел, имаш ангажимент към обществото.“ След като тридесетина години преподаваш в университет, си готов да се разплямпаш на момента, както кучетата на Павлов отделяли слюнка, щом прозвучи звънецът. Предполагам, че след време дори започва да ти се харесва.
    Реджина (настояваха да се обръщам към тях на малко име) беше четирийсет и петгодишна ледена красавица с вид на аристократка. Успяваше да изглежда аристократична дори когато беше с дънки, които бяха обичайното й облекло. Нейната специалност беше английската литература, но когато преподаваш в университет, това не е достатъчно — все едно като те попитат от къде си, да кажеш: „От Америка.“ Специалността й беше детайлизирана и калибрирана като образ на радарен екран. Беше отличен познавач на ранните английски поети, а дисертацията й бе върху Робърт Херик.
    Майкъл беше преподавател по история. Изглеждаше тъжен и меланхоличен както музиката, която слушаше на грамофона си, въпреки че тъгата и меланхолията обикновено не се вписваха в образа, който се стремеше да създаде. Понякога ми напомняше какво отговорил Ринго Стар на един репортер при първото посещение на Бийтълс в Америка, когато го попитал дали наистина е толкова тъжен, колкото изглежда. „Не — отговорил Ринго, — лицето ми е такова.“ Майкъл беше като него. А освен това, в комбинация с очилата с дебели стъкла, слабото му лице го караше да прилича на карикатура на професор в хумористичен вестник. Започваше да оплешивява и носеше малка козя брадичка.
    — Здрасти, Арни — каза Реджина, когато влязохме. — Здравей, Денис.
    Това беше последната любезност, която ни продума този следобед.
    Поздравихме я и си взехме торта и мляко, сетне се настанихме в кухненския бокс. Във фурната се печеше нещо и честно казано, миришеше отвратително. От известно време Реджина и Майкъл се опитваха да станат вегетарианци и вечерята миришеше така, като че ли пътьом Реджина е подбрала някое гнило водорасло или троскот. Надявах се да не ме поканят да остана.
    Грамофонът спря и Майкъл влезе в кухнята. Носеше срязани до коляното дънки и изглеждаше така, като че най-добрият му приятел току-що е умрял. Обърна се към нас с меланхоличен глас:
    — Закъсняхте, момчета. Какво ново?
    Отвори хладилника и затършува из него. Навярно не му харесваше миризмата на водораслото.
    — Купих си кола — каза Арни и си отряза още едно парче торта.
    — Какво? — извика майка му от другата стая. Рязко скочи на крака и шумно се блъсна в ръба на масичката за карти, върху която нареждаше мозайката. Трясъкът беше последван от плясъка на картончетата, които се посипаха на пода. В този момент започнах да съжалявам, че не съм се прибрал направо в къщи.
    Майкъл Кънингам се извърна от хладилника и се втренчи в сина си; в едната си ръка държеше голяма ябълка, в другата — кутия кисело мляко.
    — Шегуваш се — каза той и кой знае защо точно сега за пръв път забелязах, че козята брадичка, която носеше още от 1970 година или там някъде, е доста посивяла. — Арни, шегуваш се, нали? Кажи, че се шегуваш.
    Реджина влезе — висока, с аристократичен вид и адски вбесена. Погледна внимателно лицето на Арни и разбра, че не се шегува.
    — Не можеш да купиш кола — каза тя. — Какво говориш, за Бога? Ти си само на седемнайсет години.
    Арни последователно изгледа родителите си. На лицето му бе изписано упорито, твърдо изражение, каквото не бях виждал преди. Помислих си, че ако и в училището по-често гледа така, момчетата от авторемонтната работилница няма да са толкова склонни да му се подиграват.
    — Грешите — каза той. — Мога да си купя кола без никакви проблеми. Не бих могъл да я получа на кредит, но ми е разрешено да платя в брой. Разбира се, да регистрираш кола на седемнайсет години, е друга работа. За това ми трябва вашето разрешение.
    Те го гледаха с удивление, смущение и — когато го видях, усетих, че стомахът ми се свива — нарастващ гняв. Въпреки либералните си възгледи и ангажираност с каузата на ратаите, потъпканите съпруги, самотните майки и прочие, те потискаха и командваха Арни. А той не се съпротивляваше.
    — Едва ли има причина да разговаряш с майка си по този начин — каза Майкъл. Остави обратно киселото мляко, задържа ябълката и затвори бавно вратата на хладилника. — Твърде млад си, за да притежаваш кола.
    — А Денис вече има — побърза да му напомни Арни.
    — Майчице, колко е късно! — възкликнах аз. — Трябва да се прибирам! Аз…
    — Възгледите за възпитанието на родителите на Денис коренно се различават от нашите — изрече Реджина Кънингам. Никога не бях чувал такава студенина в гласа й. Никога. — А ти нямаш право да решаваш сам, без да се посъветваш с баща ти и с мен за…
    — Да се посъветвам с вас! — изведнъж изкрещя Арни и разля млякото си. Вените на шията му се изпъваха като въжета.
    Реджина отстъпи крачка назад и зяпна от изненада. Готов бях да се басирам, че синът й — грозното пате — никога досега не се бе осмелил да й крещи. Майкъл изглеждаше не по-малко смаян. Започваха да проумяват онова, което вече бях разбрал — за пръв път в живота си Арни най-сетне бе намерил нещо, което истински желае. И Бог да е на помощ на всеки, който се изпречи на пътя му.
    — Да се посъветвам с вас! Питах ви абсолютно за всичко! Но всичко се решаваше като на заседание на комитет и ако не искате да правя нещо, при гласуването губех с две към едно! Но този път няма да има заседание на проклетия комитет. Купих кола и… въпросът е приключен!
    — Не, не е! — възкликна Реджина и стисна устни. Колкото и да е странно, вече не изглеждаше почти аристократка, а направо като кралица на Англия или на друга страна, въпреки джинсите и всичко останало. В момента Майкъл беше вън от играта. Изглеждаше объркан и нещастен като мен и за миг го съжалих — дори не можеше да си отиде вкъщи за вечеря и да се измъкне от цялата работа; той си беше вкъщи. Тук се разиграваше суровата борба за надмощие между старата и младата гвардия и изходът й щеше да се реши по обичайния начин — с излишна горчивина и ожесточение. Реджина очевидно беше готова на всичко, но не и съпругът й. Нямах желание да се забърквам в семеен скандал. Станах и се запътих към вратата.
    — И ти му позволи да го направи? — попита Реджина и ме изгледа високомерно, като че ли никога не се бяхме смяли, не бяхме пекли сладкиши или не бяхме ходили на семейни пикници заедно. — Денис, изненадана съм от теб.
    Това ме жилна. Винаги бях харесвал майката на Арни, но никога не й се доверявах напълно, особено след онази случка в детството ми — навярно съм бил на около осем години.
    Двамата с Арни бяхме ходили с велосипедите си към центъра, за да гледаме съботната следобедна прожекция. По обратния път Арни падна от колелото, когато изви рязко, за да избегне някакво куче и здравата си поряза крака. Закарах го до тях на рамката на моя велосипед и Реджина го заведе в кабинета за спешна помощ, където лекарят му направи половин дузина шевове. Бог знае защо, когато всичко свърши и стана ясно, че Арни ще се оправи напълно, Реджина се нахвърли върху мен и грубо ме наруга. Наряза ме като кисела краставица. Накрая целият се разтреперих и замалко не се разплаках — по дяволите, бях едва осемгодишен и досега не бях виждал толкова кръв. Не си спомням дословно всичките й думи, но знам, че се изплаших. Ако не ме лъже паметта, тя започна с обвинението, че не съм го пазил — като че ли бях баткото, а Арни — много по-малък от мен — и завърши, като каза (или поне така се разбра), че по-добре би било аз да съм се пребил.
    И ето, че историята се повтаряше — „Денис, не си го пазил добре.“ Вбесих се. Гневът ми се дължеше на недоверието, което изпитвах към Реджина, но само отчасти. Когато си дете (в края на краищата седемнайсетгодишният младеж все още е едно голямо дете), си склонен да вземаш страната на връстниците си. Силен и безпогрешен инстинкт ти подсказва, че ако не събориш някоя и друга ограда, родителите ти — водени от най-добри намерения — с най-голямо удоволствие ще те държат вечно в оградата на детството.
    Бях вбесен, но се помъчих да се овладея.
    — Не съм му позволявал нищо — отвърнах. — Той я искаше и си я купи. — Можех да им кажа, че е дал само депозит, но нямах никакво намерение да го сторя. Направо бях побеснял. — Всъщност, опитах се да го разубедя.
    — Съмнявам се! — сопна се Реджина, все едно каза: „Не ме будалкай, Денис, знам, че и ти си замесен.“ Бузите й горяха, очите й хвърляха мълнии. Опитваше се да ме накара отново да се почувствувам на осем години, и то доста успешно. Но аз не й се оставих.
    — Виж, ако беше изслушала всички подробности, щеше да разбереш, че няма защо да се нервираш. Той я купи за двеста и петдесет долара и…
    — Двеста и петдесет долара! — намеси се Майкъл. — Каква кола можеш да купиш за двеста и петдесет долара?
    Досега беше мълчал от притеснение или пък бе занемял от изненада, за пръв път чул кроткият му син да повишава глас. Но цената на колата го извади от равновесие. Погледна сина си с открито презрение, от което ми призля. Самият аз искам да имам деца и ако това стане, обещавам, че никога няма да ги гледам така.
    Повтарях си, че трябва да запазя спокойствие, че това не е моя работа, че няма за какво да кипвам… но тортата, която бях изял, беше образувала голяма лепкава топка в стомаха ми и чувствах, че вдигам температура. От малък приемах Майкъл и Реджина като свои родители и бях нервен и притеснен от разигралия се семеен скандал.
    — Научаваш много за колите, когато поправяш стар автомобил — казах аз. Изведнъж ми се стори, че започвам да говоря като смахнатия Льобей. — Ще е необходима много работа, преди колата да стане годна за преглед. („Ако изобщо“ — стане помислих си. ) Считайте я за… за негово хоби.
    — За мен това е чиста лудост — процеди Реджина. Изведнъж ми се прииска да изляза. Предполагам, че ако емоционалното напрежение в стаята не беше толкова голямо, положението щеше да ми е забавно. Започвах да защитавам покупката на Арни, въпреки че поначало смятах цялата история за абсурдна.
    — Както кажеш — измърморих. — Но аз нямам нищо общо. Отивам си вкъщи.
    — Прекрасно! — иронично изрече Реджина.
    — Свършено е — каза Арни безизразно и се изправи. — Ще се чупя оттук.
    Реджина ахна, Майкъл примигна, като че ли му бяха зашлевили шамар.
    — Какво каза? — успя да изсъска Реджина. — Какво…
    — Не разбирам какво толкова ви тревожи — каза им Арни със странен, невъзмутим глас. — Но нямам намерение да седя тук и да ви слушам глупостите. — Погледна майка си и продължи: — Искаше да се запиша в курсовете за колеж. Направих го. Пожела да вляза в шах-клуба, вместо в училищния оркестър — добре, също съм там. Успях да прекарам седемнайсет години без да ви изложа пред приятелите ви от бридж-клуба или да вляза в затвора.
    Двамата зяпнаха от удивление, все едно, че стената на кухнята внезапно се бе сдобила с уста и беше проговорила.
    Арни ги гледаше със странните си, безизразни очи, в които проблясваше гневно пламъче. Сетне промълви:
    — Предупреждавам ви, че няма да се откажа от колата. Това едничко нещо.
    — Арни, застраховката… — започна Майкъл.
    — Престани! — извика Реджина. Не желаеше да обсъжда конкретни проблеми, защото това беше първата крачка по пътя към отстъплението; искаше просто да потуши бунта, бързо и безвъзвратно. Има моменти, когато възрастните, въпреки че те отвращават, едва ли го осъзнават. Тогава изживях такъв момент и се почувствувах още по-зле. Когато Реджина изкрещя на съпруга си, изведнъж ми се стори вулгарна и същевременно изплашена; и понеже я обичах, никога не бих искал да я виждам такава.
    Исках да тръгна, но бях като хипнотизирай от сцената пред очите ми — първият голям скандал в семейство Кънингам, който бях виждал, а може би изобщо първият. Действително беше страхотен — поне десета степен по скалата на Рихтер.
    — Денис, ти тръгвай, а ние ще изясним това до край — мрачно заяви Реджина.
    — Добре. Но не разбирате ли, че правите от мухата слон? Тази кола… Реджина, Майкъл, излезте да я видите… — навярно вдига от нула до петдесет километра за двайсет минути, ако въобще може да се движи.
    — Денис! Върви си!
    Подчиних се.
    Когато влизах в моя дастър, Арни изскочи от задната врата, очевидно с намерение да изпълни заканата си да напусне. Родителите му го последваха, сега вече не само кипнали, но и разтревожени. Донякъде ги разбирах. Всичко им се беше стоварило внезапно като гръм от ясно небе.
    Запалих мотора и излязох на заден ход на тихата улица. Твърде много неща се бяха случили след като двамата бяхме напуснали работа преди два часа. Тогава бях толкова гладен, че можех да изям каквото ми падне (с изключение на печеното водорасло на Реджина). Сега имах чувството, че стомахът ми се е свил на топка и ще повърна още първата хапка.
    Когато потеглих, тримата стояха на алеята пред гаража (поршето на Майкъл и волвото комби на Реджина бяха приютени вътре — „Те си имат коли — помислих си злобно, — какво ги е еня?“) и продължаваха да се карат.
    „Свършено е — помислих си и се почувствах тъжен и подтиснат. — Ще го сразят, Льобей ще си остане с неговите двайсет и пет долара, а оня плимут ще седи там до второто пришествие.“ И преди бяха постъпвали с Арни така. Защото беше неудачник. Дори и родителите му го знаеха. Беше интелигентен, а зад невзрачната му външност се криеше остър ум и доброта.
    Беше добър, но неудачник.
    Родителите му го знаеха, както и ония копелета в училищната работилница, които му се подиграваха по коридорите и мажеха с пръсти очилата му.
    Знаеха, че е неудачник и щяха да го сломят.
    Така си мислех. Но този път грешах.

3. НА ДРУГАТА СУТРИН

Старият ми рече: „Сине,
Ще ме накараш да се пропия,
ако не спреш да се фукаш
с тоз Линкълн-фурия.“

Чарли Райан

    Появих се пред дома на Арни в шест и половина на следващата сутрин и паркирах до бордюра; не ми се влизаше вътре, макар и да знаех, че майка му и баща му са още в леглото — споменът за скандала в кухнята още беше пресен, за да се наслаждавам на обичайните кифла и кафе преди работа.
    Арни не излезе в продължение на почти пет минути и започнах да се питам дали е изпълнил заканата си да се чупи. Сетне задната врата се отвори и той се запъти към мен, размахал кутията си с обяда.
    Влезе, затръшна вратата и каза:
    — Карай, Джийвс — това беше една от обичайните му закачки, когато беше в добро настроение.
    Подкарах, изгледах го внимателно, понечих да проговоря, после реших, че е по-добре да изчакам той да започне… ако изобщо има какво да каже…
    Дълго време Арни не пророни нито дума. Изминахме безмълвно по-голямата част от пътя, в колата звучеше само местната станция, която предаваше рок и соул музика. Арни разсеяно тактуваше с крак.
    Най-сетне наруши мълчанието.
    — Съжалявам, че снощи присъства на скандала.
    — Няма нищо, Арни.
    — Минавало ли ти е през ум, че родителите са само пораснали хлапета, докато децата им не ги принудят да навлязат в зрялата възраст? Обикновено старците здравата се съпротивляват.
    Поклатих глава, а той продължи:
    — Ще ти кажа какво мисля по въпроса. — Приближавахме строителния обект, фургонът на „Карсън Брадърс“ беше след едно възвишение. Движението в този ранен час не беше натоварено. Небето имаше цвят на праскова. — Мисля, че между другото родителите се опитват да убият децата си.
    — Абсолютно си прав — отвърнах аз. — Моите винаги се мъчат да ме убият. Снощи майка ми се вмъкна в стаята с възглавница и се опита да ме задуши с нея. Предишната вечер татко гонеше мен и сестра ми с нож.
    Знаех, че той разбира от майтап, но се питах какво биха си помислили родителите му, ако ме чуеха.
    — Знам, че отначало ще ти прозвучи налудничаво — каза невъзмутимо Арни, — но има много неща, които изглеждат странно, докато ги осъзнаеш. Например едиповият комплекс и плащеницата от Турино.
    — Звучи ми идиотски — сопнах се. — Просто се скара с вашите и това е всичко.
    — Все пак аз наистина го вярвам — каза Арни замислено. — Не че го правят съзнателно. И знаеш ли защо?
    — Изгарям от любопитство.
    — Защото щом ти се роди дете, вече със сигурност знаеш, че ще умреш, все едно виждаш собствения си надгробен камък.
    — Знаеш ли какво, Арни?
    — Какво?
    — Мисля, че това е адски зловещо — казах аз и двамата избухнахме в смях.
    — Не ме разбирай погрешно — промълви приятелят ми.
    Влязохме в паркинга и загасих двигателя. Няколко секунди мълчаливо седяхме в колата.
    — Заявих им, че ще напусна подготвителните курсове — продължи той, — и че ще се запиша за ПП.
    „ПП“ означаваше професионална подготовка. Това е същото, което учат момчетата в трудово-възпитателните училища, само че вечер те не се прибират вкъщи. Имат нещо като задължителна „денонощна“ програма.
    — Арни — започнах, без да знам какво точно искам да кажа. Все още се питах какво бе предизвикало неприятностите. — Арни, все още си непълнолетен. Родителите ти трябва да дадат писмено съгласие за…
    — Да, разбира се — каза Арни. Усмихна ми се невесело; под приглушената светлина на ранното утро изглеждаше едновременно по-стар и много, много по-млад… приличаше ми на цинично бебе. — Могат да провалят програмата ми за следващата година и да я подменят изцяло, като ме запишат в курсове по ръкоделие или по шев и кройка. Законът им дава право. Но няма закон, който да може да ме принуди да изкарам успешно курсовете, които са избрали.
    Чак сега разбрах колко се е променил. Как е възможно да обикне тази стара таратайка, при това така дяволски бързо? През следващите дни този въпрос непрекъснато ме измъчваше, както навярно измъчва скръбта по наскоро загубен любим човек. Когато Арни каза на родителите си, че има намерение да се запише в курсовете по професионална подготовка, той изобщо не се шегуваше. Беше ги засегнал на болното място и при това го направи с безогледна експедитивност, която ме изуми. Не съм убеден, че някаква по-умерена тактика би му помогнала в битката срещу Реджина, но ме учуди твърдостта му, направо ми взе акъла. Работата беше там, че ако Арни прекараше последната си година в курса по ПП, колежът отиваше на кино. А за Майкъл и Реджина това беше абсурд.
    — И те просто… отстъпиха?
    Наближаваше време за работа, но изгарях от желание да науча всички подробности.
    — Ами, не беше лесно. Казах им, че ще й намеря гараж и че няма да се явя на технически преглед, докато не получа тяхното съгласие.
    — Ъ, смяташ ли, че ще се съгласят?
    Хвърли ми мрачна усмивка, която беше едновременно и самоуверена и изплашена — като на секач, замахващ с брадвата над огромен пън. Сетне промълви:
    — И още как. Когато съм готов, ще се съгласят на всичко.
    И знаете ли какво? Аз му повярвах.

4. АРНИ СЕ ЖЕНИ

Спомням си деня,
когато я избрах сред всички трошки
и си казах на ума,
че в нея хляб има още…

„Бийч Бойс“

    Можехме да вземем два часа извънреден труд този петъчен следобед, но отказахме. Взехме си чековете от канцеларията и отидохме да ги осребрим в либъртивилския клон на Питсбъргската кредитно-спестовна банка. Внесох по-голямата част от заплатата си в спестовния си влог, отделих петдесет долара за чековата си книжка (самото притежание на такава ме караше да се чувствувам възрастен — чувство, което навярно се изпарява впоследствие) и задържах двайсет в брой.
    Арни взе цялата си заплата в брой.
    — Ето — каза и ми подаде десетачка.
    — Не — отвърнах. — Задръж я, човече. Ще ти е необходим всеки цент, за да ремонтираш тази бричка.
    — Вземи! — повтори той. — Плащам си дълговете, Денис.
    — В момента не ми трябват пари.
    — Дръж! — настойчиво поднесе парите Арни.
    Взех банкнотата, но въпреки протестите му го накарах да вземе един долар ресто.
    Докато карахме през града към бараката на Льобей, Арни ставаше все по-нервен. Пусна радиото прекалено силно и заотмерва такта отначало по бедрата си, после по таблото на колата. След малко „Форинър“ запяха „Мръсно бяло момче“.
    — Все едно, че пеят за мен, Арни — пошегувах се и той се изсмя твърде силно и престорено. Държеше се като човек, който чака жена му да роди. Накрая предположих, че се бои да не би Льобей да е продал колата под носа му.
    — Арни, успокой се! Там ще е.
    — Спокоен съм, спокоен съм — каза той и ми се ухили широко и фалшиво. Този ден кожата на лицето му беше по-пъпчива от всякога и си помислих (не за първи път, нито за последен) как ли бих се чувствал на негово място, принуден ден след ден да търпя покритото си с гноящи циреи лице.
    — Добре, престани да се тръшкаш. Държиш се така, като че ще подмокриш гащите преди да сме стигнали до там.
    — Не се тръшкам — отвърна той и удари още веднъж по таблото, само за да ми покаже че не е нервен. „Мръсно бяло момче“ на „Форинър“ беше последвано от „Герой на джукбокса“ на същия състав. Беше петък следобед и блокът „Уикенд Парти“ беше започнал на УКВ-104. Когато си припомням последната ми година в гимназията, неизменно я свързвам с рокмузиката и с нарастващото нереално предчувствие за неизбежно нещастие.
    — Ще ми обясниш ли с какво те привлече тази трошка?
    Той остана дълго време умълчан, загледан навън към „Либъртивил авеню“, след това рязко изключи радиото, прекъсвайки „Форинър“ на средата на думата.
    — Не знам точно — каза той. — Може би защото за пръв път откакто започнаха да ми излизат пъпки виждам нещо по-грозно даже и от мен. Това ли искаше да ти кажа? Е, може би ти помогнах да причислиш случая към точно определена категория?
    — Хей, Арни, хайде стига — казах аз. — Това съм аз, Денис, помниш ли ме?
    — Помня те — отвърна Арни. — И все още сме приятели, нали?
    — Положително, поне така беше доскоро. Но какво общо има това с…
    — И това означава, че няма нужда да се лъжем или поне така си мисля. Знам, че съм грозен и че не се сприятелявам лесно. Аз… някак си отблъсквам хората. Не искам да го правя, но така се получава. Нали разбираш?
    Кимнах колебливо. Както каза той, бяхме приятели, което означаваше, че не бива да се будалкаме взаимно. Той също кимна, съвсем делово, сетне промълви:
    — Другите хора — например ти, Денис, — не винаги разбирате какво означава това. Когато си грозен и ти се присмиват, мирогледът ти се променя. Трудно е да запазиш чувството си за хумор, понякога се страхуваш да не откачиш.
    — Ясно. Но…
    — Не — каза той тихо. — Изобщо не ти е ясно. И никога няма да ме разбереш напълно. Но ти ме харесваш, Денис…
    — Направо те обичам, човече. Знаеш го.
    — Може би — продължи Арни. — Радвам се да го чуя. Може би съзнаваш, че под пъпките и под глупавото ми лице се крие нещо…
    — Лицето ти не е глупаво, Арни. Може би само малко странно.
    — Майната ти — усмихна се той.
    — И на тъпата ти таратайка, глупако.
    — Слушай, с тази кола си приличаме. Под скапаната й външност се крие нещо по-добро. Виждам го, това е всичко.
    — Нима?
    — Да — тихо отвърна Арни.
    Завих по главната улица. Вече приближавахме бараката на Льобей. И изведнъж ми хрумна ужасяваща мисъл. Какво, ако Майкъл е взел някой свой приятел или студент и са побързали да изпреварят Арни и да купят колата? Ще кажете, че това е ход, достоен за Макиавели, но Майкъл Кънингам не бе по-малко перфиден. Ненапразно се беше специализирал във военната история.
    — Видях тази кола — и почувствувах, че ме привлича… И сам не мога да си го обясня много добре. Но…
    Замлъкна, сивите му очи замечтано се втренчиха в пространството. След миг продължи:
    — Но разбрах, че мога да я направя по-хубава.
    — Искаш да кажеш — да я поправиш?
    — Ъ-ъ, не. Това е твърде безлично. Поправяш столове, маси, косачката, която не ще да работи. И обикновените коли.
    Може би забеляза, че повдигнах вежди, но побърза да добави, сякаш се страхуваше да не му се надсмия:
    — Знам, че звучи смахнато. Даже не ми се иска да го казвам. Но ние сме приятели, Денис. Което означава, че не се будалкаме помежду си. Според мен това не е обикновена кола. Не знам защо мисля така… но съм сигурен.
    Понечих да кажа нещо, за което навярно по-късно щях да съжалявам; исках да му предложа да обмисля по-внимателно действията си и да не се вманиачава по скапаната кола. Но точно в този момент завихме зад ъгъла и се озовахме на улицата на Льобей.
    Арни ахна.
    На поляната пред бараката се очертаваше правоъгълник, където тревата бе още по-жълтеникава и грозна. В единия му край имаше петно от масло, попило в почвата и убило всякаква растителност. Този шибан правоъгълник веднага се набиваше в очи: имах чувството, че ако го гледам по-дълго, направо ще ослепея.
    На същото място вчера стоеше плимутът.
    Земята си беше там, ама автомобилът беше изчезнал.
    — Арни, успокой се — казах, извивайки колата към бордюра. — Не се шашвай, за Бога.
    Не ми обърна и капка внимание. Съмнявам се дали въобще ме чу. Лицето му беше пребледняло, върху него се открояваха гнойните му пъпки. Отвори вратата на моя дастър и скочи навън още преди да спра.
    — Арни…
    — Баща ми е — каза той гневно, с омраза. — Сигурен съм, че копелето има пръст в изчезването на колата.
    Сетне се втурна към бараката.
    Излязох и се завтекох след него, като си казвах, че тази скапана история няма край. Не можех да повярвам, че току-що съм чул Арни Кънингам да нарича баща си копеле.
    Точно се канеше да заблъска с юмрук по вратата, когато тя се отвори. Появи се самият Льобей. Днес носеше риза върху медицинския колан. Втренчи се в яростното лице на Арни с алчна, престорено добродушна усмивка и изрече:
    — Здрасти, синко.
    — Къде е? — извика Арни. — Сключихме сделка! По дяволите, нали сключихме сделка! Имам разписка!
    — Успокой се — каза Льобей. Видя ме, застанал на долното стъпало с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. — Кво му става на твоя приятел, синко?
    — Колата я няма — казах аз. — Ето какво му е.
    — Кой я купи? — възкликна Арни. Никога не бях го виждал така вбесен. Ако в този момент имаше пистолет, сигурно щеше да го опре в челото на Льобей. Неволно изпитах смайване: все едно, че пред очите ми заекът се беше превърнал в хищник. Да ме прости Господ, ама смътно ми се мярна мисълта дали Арни няма мозъчен тумор.
    — Кой я е купил? — повтори Льобей тихо. — Ами, никой не я е купил още, синко. Нали си я запазил срещу капаро. Вкарах я в гаража, тва е всичко. Сложих й резервата и смених маслото.
    Изпъчи се и ни дари с абсурдна, царствена усмивка.
    — Колко великодушно от ваша страна — озъбих се аз. Арни го изгледа колебливо, след това изви рязко глава към затворената врата на скромния гараж, свързан с къщата с пътечка, покрита със сгурия.
    — Освен това не исках да я оставям навън, след като ти си предплатил за нея — добави старецът. — Имах разправии с един-двама от типовете на тази улица. Една нощ някакво хлапе хвърли камък по колата ми. Тук имам съседи, дошли направо от старата Б.Л.
    — Това пък какво е? — попитах аз.
    — Бригадата на лайнарите, синко.
    С присвити очи огледа срещуположната страна на улицата, като снайперист, взел на мерника си чистите, икономични коли на чиновниците, прибрали се от работа, децата, които играеха на гоненица и скачаха на въже, хората, седнали на верандите си с чаши в ръка в настъпващата вечерна прохлада.
    — Иска ми се да зная кой беше оня, дето хвърли камъка — промълви той. — Тъй вярно, умирам да знам кой е бил.
    Арни се изкашля.
    — Съжалявам, че ви създадох неприятности.
    — Не се безпокой — каза Льобей рязко. — Харесва ми като видя някой да държи на това, дето е негово… или почти негово. Носиш ли парите, момче?
    — Да, нося ги.
    — Добре, да влезем вкъщи. И приятелят ти да заповяда. Ще оформим продажбата и ще полеем сделката с по една бира.
    Побързах да откажа:
    — Не, благодаря. Аз ще остана вън, ако нямате нищо против.
    — Както искаш, синко — каза Льобей и… намигна. И до ден днешен не знам какво би трябвало да означава това намигване. Двамата влязоха вътре и вратата се хлопна след тях. Рибата беше хваната и готова за почистване.
    Странно потиснат, тръгнах по пътеката към гаража и опитах вратата. Вдигна се лесно и отвътре ме лъхнаха същите миризми, които усетих вчера, когато отворих вратата на плимута — на масло, на стара тапицерия, на натрупана горещина от дългото лято.
    На едната стена бяха опрени гребла и други вехти градински инструменти. На другата стена висяха стар маркуч, велосипедна помпа и старомодна чанта, пълна с ръждиви пръчки за голф. В центъра беше колата на Арни. В наши дни дори кадилаците са компактни, а Кристин изглеждаше дълга цял километър. Паяжината от пукнатини на едната страна на предното стъкло улавяше светлината и то проблясваше като амалгама. Някакво момче с камък, както беше казал Льобей или може би малко произшествие на път за вкъщи от дома на ветераните след нощ, прекарана в наливане с долнопробна ракия и спомени от войната. За доброто старо време, когато човек можел да види Европа, Тихия океан и мистериозния Изток през мерника на базуката. Кой знае… пък и едва ли има значение… Каквато и да е истината, нямаше да е лесно да се намери стъкло за подмяна.
    Нито пък евтино.
    Помислих си: „О, Арни, здравата си загазил!“
    Спадналата гума, която Льобей беше махнал, стоеше до стената. Отпуснах се на ръце и на колена и надникнах под колата. Там беше започнало да се образува прясно петно от масло, което се чернееше на фона на кафеникавото очертание на друго, по-старо, по-широко петно, просмуквало се в бетона години наред. Това ме накара да се почувствам още по-зле. Блокът положително беше пропукан.
    Минах отпред до мястото на шофьора и точно когато хванах дръжката на вратата, съзрях кофа за боклук в отсрещния ъгъл на гаража. От нея се подаваше голяма пластмасова бутилка. Видях част от надписа върху нея: „САПФ…“
    Изстенах. О, да, наистина беше сменил маслото. Колко великодушно от негова страна! Беше източил старото и налял машинно масло „Сапфир“. Това е оня боклук, който можете да купите срещу 3, 50 долара за рециклиран двайсетлитров бидон. Роланд Д. Льобей беше цар, нали? Роланд Д. Льобей беше душичка.
    Отворих вратата и седнах зад волана. Сега миризмата в гаража вече не беше неприятна, подсказваща занемареност и поражение. Кормилото на колата беше широко и червено — вдъхваше увереност. Погледнах отново смайващия спидометър, разграфен не до 70 или 80, а чак до 120 мили в час. Нямаше километри, изписани с червени цифрички отдолу; когато това маце е слизало от конвейера, идеята да преминем към метричната система все още не е била хрумнала на умните глави във Вашингтон. Нямаше и голямото червено 55. По онова време бензинът вървял по 29,9 цента за галон, дори по-малко, ако имате късмет в града ви да се води ценова война. До арабското петролно ембарго и ограничаването на скоростта за икономия на гориво оставали още петнайсет години.
    „Доброто старо време“ — помислих си и неволно се усмихнах. Бръкнах отляво под седалката и напипах копчето за придвижване на седалката въпреки съмненията ми, че работи. Имаше климатична инсталация (тя положително не действаше) и голямо радио с лъскави бутони — хващаше само средни вълни, разбира се. През 1958 ултракъсите вълни са били почти неизползвани.
    Сложих ръце на кормилото и нещо се случи. Дори и сега, след толкова време и продължителен размисъл, не съм сигурен какво точно беше това. Може би видение, но съвсем мимолетно. Сякаш за миг разкъсаната тапицерия се смени с нова, ухаеща на найлон… или може би на истинска кожа. Воланът вече не беше протъркан; никелираните части меко проблясваха в здрача.
    „Хайде да се повозим, шефе — като че ли нашепваше Кристин сред тишината на задушния гараж. — Хайде да попътуваме.“
    За миг сякаш всичко се промени. Грозната плетеница от пукнатини на предното стъкло изчезна — или така ми се стори. Полянката, която се виждаше през вратата, не беше покрита с пожълтяла и проскубан трева, а с прясно окосена зеленина. Пътеката беше току-що циментирана, без нито една пукнатина. Видях (или ми се стори, че виждам) пред бараката кадилак модел 1957 година. Аристократичното произведение на „Дженерал Мотърс“ беше тревистозелено, без петънце ръжда по него, с големи гангстерски гуми с бели джанти и капаци, които блестяха като огледала. Кадилак с размерите на кораб, защо не? Бензинът е бил евтин като чешмяна вода.
    „Хайде да се повозим, шефе… хайде да попътуваме.“
    Добре, защо не? Ще я изкарам от гаража и ще се отправя към старата гимназия, все още на мястото си — щеше да изгори чак след шест години, през 1964 — ще пусна радиото, за да хвана Чък Бери, който пее „Мейбълин“, или Евърли Брадърс със „Събуди се, малка Сузи“, или може би Робин Люк да вие „Сузи дарлинг“. После ще…
    После стремглаво изскочих от Кристин. Вратата се отвори със зловещо скърцане и здравата си ударих лакътя в стената на гаража. Блъснах вратата с крак (право да ви кажа, дори не исках да я докосвам) и се втренчих в плимута, който, освен ако не станеше чудо, скоро щеше да принадлежи на моя приятел Арни. Разтърках ожуления си лакът. Сърцето ми биеше лудо.
    Видението бе изчезнало. Никакъв хром, никаква нова тапицерия. Точно обратното — множество ръждясали драскотини, единият фар липсваше (предишния ден не бях забелязал това), антената беше дивашки изкривена. И тази неприятна миризма на мухъл и мръсотия…
    Още тогава реших, че не харесвам колата на моя приятел Арни.
    Излязох от гаража, като непрекъснато се озъртах назад през рамо — кой знае защо, но се страхувах от колата зад гърба ми. Сигурно ще ви прозвучи глупаво, но точно така се чувствувах. А тя си седеше там с очуканата си, ръждива броня, нямаше нищо зловещо или дори странно в нея. Беше просто много стар плимут, с лепенка от технически преглед, чийто срок бе изтекъл на 1 юни 1976 година.
    В този момент Арни и Льобей излязоха от бараката. Арни държеше къс хартия — квитанцията за покупката, предполагам. Ръцете на стареца бяха празни; вече беше скрил парите.
    — Надявам се, че ще ти достави удоволствие — рече Льобей, а аз си помислих, че прилича на стар сводник, който предлага жена на много младо момче. Усетих как в мен се надигна вълна от отвращение към него — към този тип с келяво теме и с кирлив медицински корсет. — Сигурен съм, че ще й се наслаждаваш. След време.
    Извърна гуреливите си очи към мен, задържа ги за миг върху лицето ми, сетне отново се втренчи в Арни и повтори:
    — След време.
    — Да, сър — разсеяно отвърна Арни. Тръгна към гаража като сомнамбул и се спря, загледан в колата си.
    — Ключовете са вътре — каза Льобей. — Ще трябва да си я откараш, нали разбираш?
    — Ще може ли да потегли?
    — Вчера вечерта тръгна — каза Льобей, но очите му се стрелнаха встрани. После продължи с тон на човек, който си измива ръцете от цялата работа: — Приятелчето ти сигурно има здраво въже в багажника, нали?
    Така си и беше, но ми стана неприятно, че се е досетил. Въздъхнах… Не исках да имам нищо общо със старата таратайка, която Арни беше купил, но предчувствах как лека-полека тя ще навлезе в живота ми.
    Арни беше забравил за нас. Прекрачи прага на гаража и влезе в колата. Късното следобедно слънце осветяваше помещението; вдигна се облаче прах, когато Арни седна вътре и автоматично изтупа панталона си. За миг приятелят ми остана седнал зад волана, обхванал го леко с ръце и отново усетих тревога. Колата като че ли го „всмука“. Казах си, че трябва да престана да си въобразявам и да се държа като някоя тъпа седмокласничка.
    Арни леко се приведе напред и завъртя ключа. Когато дочух звука на мотора, хвърлих гневен, обвинителен поглед към Льобей, но той пак се взираше в небето, сякаш се мъчеше да разбере дали ще вали.
    Нямаше да тръгне; просто нямаше начин. Моят дастър беше в доста добра форма, но преди него имах една след друга две брички (постегнати брички, никоя от тях не беше зле колкото Кристин); и много добре познавах този звук в студените зимни утрини, това бавно, уморено тракане, което показва, че акумулаторът е изтощен.
    Рърр-рърр-рърр… рърр… рърр… … … рърр…
    — Хич не се мъчи, Арни — казах. — Няма да запали.
    Той даже не вдигна глава. Изключи двигателя, после пак завъртя ключа. Моторът заработи бавно и мъчително.
    Пристъпих към стареца и му се сопнах:
    — Не можа ли да я оставиш да поработи, докато се зареди акумулаторът?
    Льобей извърна към мен жълтеникавите си, гуреливи очи и пак безмълвно се загледа в небето.
    — А може би изобщо не си я запалил. Сигурно си повикал някои приятелчета да ти помогнат да я избутате в гаража. Ако старо говно като теб въобще има приятели.
    Льобей високомерно ме изгледа и заяви:
    — Синко, не се пиши всезнайко. Още не ти е изсъхнало млякото около устата. Когато издрапаш през две войни като мене…
    — Върви по дяволите с твоите две войни! — възкликнах яростно и тръгнах към гаража, където Арни още се мъчеше да запали колата. Със същия успех можеше да се опитва и да изпие със сламка Атлантика или да отлети с балон на Марс.
    Рърр… … … рърр… … … рърр.
    Скоро старият, корозирал акумулатор щеше да се изчерпи напълно и в гаража да се разнесе гадният звук, който обикновено чувате, когато пътувате сам по облян от дъжда черен път или по безлюдна магистрала — глухото изпукване на соленоида, последвано от ужасяващ звук, подобен на предсмъртно хъркане.
    Отворих вратата и се обърнах към Арни:
    — Май ще трябва да донеса въжето.
    Той ме погледна и промълви:
    — Сигурен съм, че ще запали заради мен.
    Устните ми се разтегнаха в широка, неубедителна усмивка.
    — Добре де, ще го донеса за всеки случай.
    — Разбира се, щом искаш — разсеяно каза Арни и после продължи едва чуто: — Хайде, Кристин. Моля те!
    В този миг въображаемият глас отново ми прошепна: „Хайде да се повозим, шефе… хайде да попътуваме“ — и аз потръпнах.
    Арни пак завъртя ключа. Очаквах да прозвучат глухото изпукване на соленоида и мъртвешкото хъркане. Но моторът заработи отначало бавно, след това внезапно ускори оборотите. Сетне отново замря. Арни превъртя ключа. Двигателят се запали и от ауспуха изригнаха изгорели газове със звук, който прозвуча като бомбена експлозия в затвореното пространство на гаража. Подскочих. Но не и Арни. Той беше потънал в някакъв свой свят.
    На негово място бих изругал, просто за да накарам колата да тръгне: „Хайде, курво“ е псувня, която неизменно помага; „Тръгвай, минетчийко“ също има своите достойнства; а понякога добродушното, сърдечно „Запали, говно“ върши работа. И повечето познати момчета биха постъпили така. Това е просто едно от нещата, които научаваш от баща си.
    Майките дават най-вече добронамерени практически съвети — ако си режеш ноктите на краката два пъти месечно, чорапите ти няма да се късат; не пипай това, не знаеш кой го е държал преди тебе; изяж си морковите, много са полезни. Но бащите ни научават на вълшебните заклинания. Ако колата не ще да запали, напсувай я… при това я напсувай в женски род. Ако се върнеш седем поколения назад, навярно ще откриеш някой свой праотец, който псува проклетото магаре, задето е спряло насред моста някъде в Съсекс или в Прага. Но Арни не я ругаеше, нашепваше:
    — Хайде, миличка. Моля те.
    Завъртя ключа. Моторът изгърмя, угасна, сетне заработи. Звукът беше ужасяващ, като че ли четири от осемте бутала си бяха взели почивния ден, но двигателят работеше. Направо не повярвах на очите си. Все пак нямах намерение да разговарям с Арни — гаражът се изпълваше със синкав дим. Побързах да изляза навън.
    — Оказа се, че е наред, а? И не се налага да рискуваш твоя скъпоценен акумулатор! — възкликна Льобей и се изплю на земята.
    Не знаех какво да му отговоря. Честно казано, чувствах се малко неловко.
    Колата бавно излезе от гаража, а видът й беше толкова абсурден, че не знаех дали да се смея или да плача. Гледах я и не можех да повярвам, че е толкова дълга — като че ли беше оптическа илюзия. А Арни изглеждаше много малък зад кормилото.
    Свали стъклото и ми махна с ръка. Крещяхме, за да се чуем — гаджето на Арни — Кристин — имаше извънредно силен и дрезгав глас. Би трябвало първо да се постави заглушител, ако бе останало нещо от ръждясалия ауспух. Бях пресметнал, че дотук ремонтът на Кристин щеше да струва около шестстотин долара, без да се смята счупеното предно стъкло. Един Бог знае колко щеше да излезе само неговата подмяна.
    — Ще я закарам при Дарнъл! — изкрещя Арни. — Рекламата му във вестника казва, че може да гарираш в една от задните клетки за двайсет долара седмично!
    Извиках в отговор:
    — Арни, двайсетачка на седмица за ония задни клетки е много!
    Гаражът на Дарнъл бе типичен пример за обирджийство на младите и наивните. Намираше се до голямо автомобилно гробище с префърцуненото име „Магазин за употребявани резервни части“. Бях ходил там няколко пъти, веднъж за да купя стартер за моя дастър, веднъж за карбуратор за мъркюрито, което беше първата ми кола. Уил Дарнъл беше неприятен шишко, който много пиеше и пушеше дълги пури, въпреки че страдаше от астма. Не криеше, че ненавижда почти всички юноши, собственици на коли в Либъртивил… но това не му пречеше да ги обслужва и оскубва.
    — Знам — надвика Арни гърмящия двигател. — Но ще я оставя само за седмица-две, докато намеря по-евтин гараж. Не мога да я закарам вкъщи такава, татко и мама ще откачат.
    Беше абстолютно прав. Понечих да заговоря, за сетен път да го помоля да спре тази лудост, преди да е станало прекалено късно. Но се отказах — вече беше купил колата. Освен това, нямах намерение да се надвиквам с гърмящия двигател, нито да вдишвам отровните изгорели газове.
    — Добре — изкрещях. — Ще карам след теб.
    — Супер — ухили се Арни. — Ще мина по „Уолнът Стрийт“ и „Бейсин Драйв“, за да избегна главните улици.
    — Дадено.
    — Благодаря, Денис.
    Включи на скорост и плимутът подскочи напред и почти спря. Арни леко настъпи газта и от ауспуха изригна облак изгорели газове. Кристин запълзя по алеята към улицата. Когато натисна спирачката, светна само единият стоп. Мислено прибавих още пет долара към сметката за ремонта.
    Приятелят ми изви кормилото наляво и изкара колата на улицата. Ръждясалият заглушител застърга по тротоара. Арни даде още газ и колата зарева като ранен звяр. Живеещите от отсрещната страна на улицата занадничаха от верандите или излязоха навън да видят какво става.
    С гръм и трясък Кристин се понесе по платното с около петнайсетина километра в час, изхвърляйки огромни вонящи облаци от синкав дим, който увисваше над улицата и после бавно се разнасяше в меката августовска вечер. При знака „Стоп“ на кръстовището моторът угасна. Някакво хлапе на велосипед профуча край таратайката, дочух подигранателния му вик:
    — Що не я закараш право на гробището, господине!
    Арни му се закани с юмрук през прозореца, сетне му показа среден пръст. Ето още нещо ново. Никога през живота си не бях го виждал да показва кукиш.
    Стартерът зави, двигателят се задави и после прихвана. Този път последва цяла серия от гърмежи, сякаш стреляха с картечница по „Лоръл Драйв“. Изстенах.
    Скоро някой ще извика ченгетата и ще арестуват Арни, задето кара нерегистрирано, технически неизправно моторно превозно средство и нарушава обществения ред. Това едва ли би облекчило положението му вкъщи.
    Последва още един трясък, който отекна по улицата като експлозия на снаряд от минохвъргачка, сетне плимутът зави наляво по „Мартин Стрийт“. За няколко секунди огненочервеното слънце се превърна в златисто кълбо, после се скри зад хоризонта. Забелязах че Арни се подпира с лакът на отворения прозорец.
    Вбесен се обърнах към Льобей, готов да излея яда си на него. Казвам ви, сърцето ме болеше. Но картината, която видях, ме накара да се вцепеня.
    Старецът плачеше.
    Гледката беше ужасна и гротескна, но най-вече жалка. Едно време имахме котарак на име Капитан Бийфхарт. Блъсна го камион, когато бях деветгодишен. Заведохме го при ветеринарния лекар — мама караше бавно, защото плачеше и не виждаше добре от сълзите — а аз седях отзад с котарака. Сложил го бях в кашон и непрекъснато му говорех, че ветеринарят ще го спаси, че ще се оправи, но дори деветгодишен глупчо като мен разбираше, че Капитан Бийфхарт никога вече няма да бъде добре: част от вътрешностите му се показваха, беше облян в кръв и омазан с изпражнения — с една дума — умираше. Опитах се да го погаля, но той захапа ръката ми, точно на мекото място между палеца и показалеца. Болката бе силна, но ужасното чувство на състрадание беше още по-силно. Никога след това не съм изпитвал нещо подобно. Не че се оплаквам, нали разбирате. Дори мисля, че хората трябва по-рядко да изпитват такива чувства. Ако ви се случва често, неизбежно ще попаднете в лудницата.
    Навел глава, Льобей стоеше сред голата поляна, недалеч от мястото, където голямото петно от масло бе умъртвило тревата. Държеше голяма носна кърпа и бършеше очите си с нея. По бузите му се търкаляха едри сълзи, които по-скоро приличаха на капки пот. Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу.
    Извърнах глава, за да не го гледам и погледът ми се спря на малкия гараж. Допреди малко изглеждаше пълен — с вехтории, разбира се, но най-вече с огромната стара кола с двойни фарове, напукано предно стъкло и близо декар широк капак. Сега вещите по стените само подчертаваха празнотата. Гаражът зееше като беззъба уста.
    Гледката беше още по-неприятна от разплакания старец. Но когато го погледнах отново, Льобей почти се бе съвзел. Сълзите му бяха пресекнали, беше натъпкал носната кърпа в задния джоб на вехтите си панталони. Но лицето му все още беше мрачно. Много мрачно.
    — Е, свърши се — прегракнало изрече той. — Няма я вече, синко.
    — Мистър Льобей — казах аз, — де да можеше и моят приятел да каже същото. Ако знаете каква разправия имаше с неговите старци заради тази ръждива трошка…
    — Разкарай се — сопна ми се старецът. — Писна ми от глупостите ти, блееш като овца. Приятелят ти е много по-акълия от теб. Върви и виж дали има нужда от помощ.
    Тръгнах по алеята към моята кола. Не желаех нито миг повече да остана при Льобей.
    — Само блееш! — извика той злобно след мен и това ми напомни онази стара песен на „Юнгбладс“: „Аз съм простичък човек, свиря както мога.“ — Не се мисли за толкова умен!
    Качих се на колата и потеглих. Когато завивах по „Мартин Стрийт“, хвърлих последен поглед назад и видях, че той продължава да стои на поляната, а голата му глава проблясва.
    Впоследствие се оказа, че е бил прав.
    Мислех се за много умен и си изпатих.

5. КАК ОТИДОХМЕ ПРИ ДАРНЪЛ

Взех си комби, модел трийсет и четвърта —
всички викат му каруца.
Знам, че то не е чевръсто,
но нищо не му куца…

Ян и Дийн

    Карах по „Мартин“ до „Уолнат“ и после завих надясно по „Бейсин Драйв“. Не след дълго настигнах Арни. Беше спрял до бордюра и капакът на багажника беше отворен. Автомобилен крик, толкова стар, че сигурно е бил използван за смяна на колелата на фургоните при преселението към Дивия Запад, беше подпрян на смачканата броня. Дясната задна гума беше спаднала.
    Спрях зад него и точно когато излизах от колата, от съседната къща излезе млада жена и тромаво запристъпва към нас. Мина покрай страхотната колекция от пластмасови фигури, подредени в тревата пред дома й (две розови фламинга, четири или пет малки патета, строени зад голяма майка-патица и прекрасен пластмасов кладенец с пластмасови цветя, „засадени“ около него). Дамата имаше крещяща нужда от хапчета за отслабване.
    — Не можете да оставите тази таратайка тук — каза тя, докато преживяше дъвката си. — Нямате право да паркирате трошката пред нашата къща. Ясно ли е?
    — Госпожо — обърна се към нея Арни. — Спадна ми гумата, това е всичко. Ще се махнем, веднага щом…
    — Нямате право да паркирате тук, ясно ли е? — повтори тя като автомат. — Мъжът ми ще си дойде скоро. Той не ще никакви таратайки пред къщата.
    — Това не е таратайка — каза Арни и в гласа му имаше нещо, което я накара да отстъпи крачка назад.
    — Майка ми вика, че тая кола е акана.
    — Така е — изписука сестричката му. — Акана-поакана.
    — Акана-поакана — повтори Арни. — Каква велика мисъл, нали, деца? Майка ви да не е философ?
    — Не — отговори момчето. — Тя е Козирог. Аз съм Везна. Сестра ми…
    Прекъснах го смутено:
    — Ще се върна колкото е възможно по-бързо.
    — Добре.
    — И се успокой.
    — Не се притеснявай. Няма да бия никого. Забързах към моята кола. Когато седнах зад волана, чух момиченцето да пита Арни:
    — Защо си толкова грозен, господине?

    Изминах близо два километра до „Джон Ф. Кенеди Драйв“. Според майка ми, израснала в Либъртивил, улицата минавала през един от най-привлекателните квартали по времето, когато Кенеди бил застрелян в Далас. Може би преименуването на старата „Барнсуолоу Драйв“ на убития президент донесло нещастие, защото оттогава кварталът западнал. На нея имаше едно автокино, закусвалня „Макдоналдс“, закусвалня „Бъргър кинг“, работилница „Арби“. Имаше и осемдесет автосервиза, защото улицата води към магистралата.
    Купуването на гума трябваше да стане светкавично, но отначало попаднах в два автосервиза на самообслужване, които дори не продават масло, само бензин. Обслужваха се от умствено изостанали момичета в будки от бронирано стъкло, които седят пред компютърен дисплей, четат „Нешънал Инкуайърър“, и преживят дъвка, достатъчно голяма да задави слон.
    Третият сервиз беше на „Тексако“ и продаваше гуми. Разполагаха с подходящи гуми за плимута (тогава още не можех да го наричам Кристин, нито да си мисля за нея — за него — с това име) само за двайсет и девет и петдесет, но сервизът се обслужваше само от едно момче и то трябваше да сложи новата гума на джантата и същевременно да налива бензин. Предложих да го заместя, но то отговори, че шефът ще го убие, ако го спипа.
    Когато поставих гумата в моя багажник и платих на момчето два долара за работата, вече се смрачаваше. Храстите хвърляха дълги виолетови сенки. Докато бавно се движех по улицата, видях как последната дневна светлина струи хоризонтално през пролуката между „Арби“ и алеята за боулинг. Златистата светлина беше почти ужасяваща със странната си, неочаквана красота.
    Обзе ме внезапна паника, почувствах, че се задушавам. За първи път ме обземаше такова чувство през тази година — през тази дълга, странна година — но не и за последен. И въпреки това ми е трудно да го обясня или даже да го определя. По някакъв начин беше свързано с това, че беше 11 август 1978 година, че от следващия месец щях да бъда в последния клас, че началото на учебната година щеше да означава край на дълъг, спокоен период от моя живот. Подготвях се да стана възрастен човек и за пръв път го прозрях сред тайнствената светлина, проникваща в пролуката между алея за боулинг и закусвалня. В този момент разбрах защо хората се страхуват да пораснат — защото това означава да свалят една маска и да я заменят с друга. Като дете се учиш как да живееш, а като възрастен човек се учиш как да умреш.
    Странното усещане премина, но се почувствах потресен и тъжен — доста непривично за мен състояние.
    Когато завих обратно по „Бейсин Драйв“, изведнъж осъзнах, че съм забравил проблемите на Арни и се опитвам да се справя с моите собствени — размислите за възрастта ми бяха припомнили, че ми предстои влизане в колежа, отделяне от родния дом и опит за място в щатския отбор, за което трябваше да се състезавам с още шейсет души, преминали квалификациите, вместо само десет или двайсет. Навярно ще си кажете: „Голям праз, Денис, имам добра новина за теб: на един милиард червени китайци хич не им пука дали ще влезеш в първа дивизия“. Прави сте. Но просто се опитвам да ви обясня, че всичко това за първи път ми се видя реално… и доста страшно. Понякога умът ти се отплесва, независимо от желанието да забравиш неприятните проблеми.
    Настроението ми никак не се подобри като видях, че мъжът на дебеланата се е прибрал и че двамата с Арни са настръхнали един срещу друг, очевидно готови всеки момент да се сбият.
    Двете малки деца все още седяха тържествено на колелата си, очите им се стрелкаха към Арни и към баща им, като че бяха зрители на някакъв апокалиптичен тенис мач, след който реферът с удоволствие ще застреля победения. Очевидно очакваха момента, когато баща им ще размаже моя хилав приятел.
    Побързах да спра, излязох от колата и се втурнах към тях.
    — Ня’а да говоря повече, пъпчивецо! — викаше таткото. — Казвам ти да я махаш, веднага!
    Носът му беше голям, сплескан, с изпъкнали червени вени. Лицето му беше червено като рак, а по врата му, над сивата работна риза изскачаха дебели като въжета вени.
    — Не мога да карам по капла! — извика Арни. — Нали ти обясних. Ти не би го направил, нали?
    — Аз ще те подкарам тебе по капли, говняно лице — каза таткото, очевидно решил да покаже на децата си как големите хора решават проблемите си в действителния свят. — Не може да паркираш смотаната си бричка пред мойта къща. Не ме вбесявай момче, щот ше си изпатиш.
    — Никой няма да си изпати — казах аз. — Хайде, господине. Дайте ни малко време.
    Арни благодарно ме изгледа; разбрах колко е бил изплашен и че все още се страхува. Винаги аутсайдер, той знаеше, че в него има нещо, Бог знае какво, което кара определени типове да искат да му избият зъбите. Изглежда е бил убеден, че и сега няма да му се размине — но този път беше решил да не се предава.
    Очите на мъжа се извърнаха към мен.
    — Още един — каза той, сякаш се учудваше, че на света има толкова много дръвници. — Искате ли да ви смеля и двамата? Туй ли искате? Ше го направя, не се съмнявайте.
    Да, този вид хора ми бяха познати. Ако беше десет години по-млад, той щеше да бъде един от типовете в училище, които мислеха, че е страшно забавно да избият учебниците от ръката на Арни, когато той бърза за класната стая, или да го блъснат както е облечен под душа след часа по физическо. Тези типове никога не се променят. Просто остаряват, развиват белодробен рак от прекалено много „Лъки Страйк“ или издъхват от мозъчна емболия на петдесет и три години или там някъде.
    — Не искахме да ви ядосаме — казах аз. — Просто му спадна гумата. Никога ли не сте пукали гума?
    — Ралф, искам тия да се махнат! — тлъстата му жена беше застанала на верандата. Гласът й беше писклив и възбуден — това беше по-интересно от шоуто на Донахю. Съседите бяха наизлезли да видят какво става и отново си помислих уморено, че ако още не бяха извикали ченгетата, скоро щяха да го сторят.
    — Никога не съм оставял някаква стара бричка да седи пред нечия врата повече от три часа — заяви Ралф. Устните му бяха разтегнати в гримаса и на светлината на залязващото слънце видях как слюнката блести по зъбите му.
    — Тук сме по-малко от час — осмелих се да му напомня.
    — Я не ми се прави на голям умник, момче — каза Ралф. — Не ме сащисваш. Аз не съм кат’ вас, момчета. Работя си за хляба. Идвам си гроги вкъщи и нямам време да се карам. Искам да я махнете и то веднага…
    — Имам резервна гума в багажника си — прекъснах го. — Ако ни разрешите да я сложим…
    — И ако бяхте поне малко порядъчен… — разгорещено поде Арни.
    Е, това вече беше върхът. Порядъчността му бе нещо, което този кретен Ралф нямаше да позволи да бъде поставено под въпрос пред децата му. Замахна към Арни. Не знам как би свършило всичко, може би Арни щеше да се озове в затвора, а безценната му кола — да бъде конфискувана, но аз успях навреме да хвана Ралф за китката. Двамата се сблъскаха и в сумрака се разнесе тъп, плющящ звук.
    Дебелото момиченце избухна в сълзи.
    Дебелото момченце седеше на колелото си, а долната му устна беше провиснала почти до гърдите.
    Арни, който винаги се беше промъквал като преследвано животно покрай „пушкома“ в училище, сега дори и не мигна. Всъщност като че ли искаше да се случи нещо.
    Ралф се извърна към мен, очите му бяха изцъклени от гняв.
    — Добре бе, малък лайнар — възкликна той. — Първо теб ще оправя.
    Стиснах още по-силно ръката му и промълвих:
    — Кротко, човече, гумата е в багажника ми. Дай ни пет минути да я сменим и ще се махнем.
    Усетих как напрегнатите му мускули се отпускат. Той погледна децата си. Момиченцето хлипаше, момчето опулено ни зяпаше и това като че ли го накара да промени решението си.
    — Пет минути — изръмжа той. Погледна към Арни: — Радвай се, че не викам полицията да те подбере. Туй нещо не е инспектирано, а няма и стопове.
    Очаквах Арни да каже още нещо тъпо и да скапе цялата работа, но приятелят ми явно не беше забравил всичко, което е учил за благоразумието.
    — Благодаря — промълви той. — Съжалявам, ако съм кипнал малко.
    Ралф изсумтя и яростно започна да напъхва ризата си в панталона. Отново погледна към децата си и изръмжа:
    — Влизайте вътре! К’во праите тук? Да не искате тупа-лупа?
    Ох, Господи, какво звукоподражателно семейство. За Бога, не ги тупа-лупай, защото може да се накака-акат в гащите.
    Децата зарязаха велосипедите си и побягнаха към майка си.
    — Пет минути — повтори Ралф и ни изгледа злобно. Навярно вечерта, когато отиде да се почерпи с момчетата, ще им разкаже как е удържал фронта срещу поколението, отдадено на секса и на наркотиците. „Тъй вярно, момчета, казах им да разкарат шибаната си таратайка преди да съм ги отупа-лупал. И ако щете вярвайте, побягнаха така, сякаш съм им подпалил задниците“. После ще запали „Лъки страйк“. Или „Камел“.
    Сложихме крика на Арни под колата. При третото натискане на лоста крикът се счупи. Дочу се тъп звук, разнесе се облак ръждив прах. Арни ме погледна, в очите му се четеше болка и унижение.
    — Няма значение — казах. — Ще вземем моя.
    Свечеряваше се, наоколо падаше мрак. Сърцето ми все още биеше твърде силно, в устата си чувствувах горчивината от сблъсъка с „Големия шеф“ от „Бейсин Драйв“ 119.
    — Съжалявам, Денис — прошепна Арни. — Повече няма да те забърквам в тази каша.
    — Няма значение. Давай да сменим гумата.
    Използвахме крика да повдигнем плимута (в един ужасен миг ми се стори, че задната броня ще се разпадне на парчета) и свалихме спадналата гума. Сложихме новата, затегнахме винтовете и измъкнахме крика. Зарадвах се, когато видях колата на четирите си колела; здравата се бях уплашил от начина, по който изгнилата броня поддаде под натиска на крика.
    — Готово — каза Арни и намести стария ожулен капак над винтовете.
    Стоях, гледах плимута и отново ме обзе чувството, което бях изпитал в гаража на Льобей. Може би причината бе в новата гума „Файърстоун“. Върху нея все още стоеше етикетът на производителя и се виждаха яркожълтите тебеширени знаци, оставени от момчето в работилницата при балансирането й.
    Потръпнах леко, но не бих могъл да опиша странното чувство, което изпитах. Сякаш бях видял змия, която постепенно се измъква от старата си кожа и отдолу се показва нова и блестяща.
    Ралф стоеше на верандата си и злобно ни наблюдаваше. В едната си ръка държеше хамбургер от „чудо-хляб“. В другата ръка стискаше кутия бира.
    — Красавец е, нали? — измърморих на Арни, докато хвърлях счупения му крик в багажника на плимута.
    — Същински Робърт Дедфорд1 — измърмори Арни и двамата се изкискахме с облекчение.
    Арни хвърли спуканата гума в багажника върху крика и изпъшка, притиснал ръце към устата си. Приличаше на дете, заловено да държи празен буркан от конфитюр. Избухнах в лудешки смях.
    — На какво се смеете, бе, пънкари? — изрева Ралф и тръгна надолу по стълбата. — Искате ли да ви изкривя физиономиите? Ей сега ще ви го демонстрирам.
    — Да изчезваме — извиках на Арни и се втурнах към моя дастър. Вече нищо не можеше да обуздае смеха ми, той просто извираше от мен. Тръшнах се на предната седалка, завъртях ключа на двигателя, като се превивах от смях. Плимутът на Арни нададе ужасяващ рев и бе обгърнат от вонящ облак синкав дим. Даже и през този шум дочух пронизителния смях на Арни, който явно бе изпаднал в истерия.
    Ралф се понесе по алеята, без да изпуска сандвича и бирата.
    — На какво се смеете, бе, пънкари такива?
    — На теб, скапаняко! — победоносно извика Арни и потегли с гръм и трясък. Натиснах педала за газта и рязко извих встрани, за да избегна Ралф, който явно беше решен да ни унищожи. Продължавах да се смея, но това вече беше чиста истерия — от гърлото ми се изтръгваха звуци, подобни на писък.
    — Ще те убия, пънкарино! — изрева Ралф. Натиснах отново газта и замалко не връхлетях върху плимута на Арни.
    — Начукай си го! — извиках и показах на Ралф среден пръст.
    Той се втурна след нас, няколко минути препуска по тротоара, после спря, запъхтян и озъбен.
    — Ама че шашав ден — казах и се ужасих от разтреперания си глас. Отново усетих горчивината в устата ми. — Ама че шантав, шибан ден.

    Гаражът на Дарнъл на Хамптън Стрийт беше продълговата сграда със стени и покрив от ръждясала ламарина. Върху фасадата й се мъдреше изцапана от грес табела с надпис: СПЕСТЕТЕ СИ ПАРИТЕ! УМЕНИЕТО ОТ ВАС, ИНСТРУМЕНТИТЕ ОТ НАС! Под нея имаше друг надпис с по-малки букви: „Местата в гаража се дават под наем за седмица, месец или година.“
    Автомобилното гробище беше зад гаража. Заемаше цял квартал и беше опасано с ограда от същата разядена ламарина — очевидно Дарнъл с нежелание се бе подчинил на нарежданията на градския съвет по благоустройство. Всъщност можеше и да не го прави, най-малко защото двама от тримата му членове бяха негови приятели. Уил познаваше всички важни клечки в Либъртивил. Беше от онези типове, каквито ще намерите в почти всеки голям или малък град, които тихомълком дърпат конците на всеки бизнес.
    Носеха се слухове, че е замесен в продажбата на наркотици в либъртивилската гимназия и в основното училище и че се познава с големите мошеници в Питсбърг и във Филаделфия. Не вярвах много на слуховете — или поне така си въобразявах — но знаех, че ако търсиш бомбички и ракети за Четвърти юли, Уил Дарнъл ще ти продаде. Баща ми споменаваше, че преди дванайсет години Дарнъл бил подведен под отговорност като един от големите босове във верига за търговия с крадени коли, която се разпростирала от нашия край на изток до Ню Йорк и чак до Бангор в Мейн. Сетне обвиненията отпаднали. Но баща ми бе почти сигурен, че Уил Дарнъл е затънал до уши в разни други далавери — от отвличане на камиони до фалшиви антики.
    „Стой настрана от гаража му, Денис“ — посъветва ме той преди година, когато купих първата си таратайка и платих двайсет долара за една от клетките в гаража на Дарнъл, за да се опитам да сменя карбуратора, опит, който завърши с пълен провал.
    Спомних си предупреждението му, когато влизах през главната порта след моя приятел Арни. Смрачаваше се, слънцето бе залязло и оставило огненочервена диря на хоризонта. Фаровете ми осветиха купища автомобилни части и ръждясали коли, което ме накара да се почувствувам по-потиснат и по-уморен от всякога. Сетих, се, че не съм се обадил вкъщи и че майка ми и баща ми сигурно щяха да се безпокоят.
    Арни се приближи до голяма врата с надпис: „Свирни, за да влезеш.“
    От мръсния прозорец до вратата се процеждаше светлина — явно собственикът бе там. Едва се сдържах да не се надвеся през прозореца и да кажа на Арни да закараме колата у дома, поне за тази нощ. Представих си как ще се натъкнем на Уил Дарнъл и на приятелчетата му, които броят откраднатите цветни телевизори, или пребоядисват задигнати кадилаци. Все едно, че Харди Бойс бяха дошли в Либъртивил.
    Арни просто си седеше в колата, без да натисне клаксона, без дори да се помръдне. Точно когато възнамерявах да изляза и да го попитам какво смята да прави, той затръшна вратата и се запъти към мен. Дори в полумрака забелязах, че е ужасно притеснен.
    — Имаш ли нещо против да натиснеш твоя клаксон, Денис — смирено помоли той. — Този на Кристин изглежда не работи.
    — Разбира се.
    — Благодаря.
    Натиснах два пъти клаксона и след няколко секунди голямата врата на гаража се повдигна с дрънчене. На прага застана самият Уил Дарнъл. Големият му корем преливаше над колана му. Той нетърпеливо махна на Арни да влезе.
    Обърнах колата си, паркирах я с лице към шосето и последвах приятеля си.
    Гаражът беше огромен, подобен на пещера и бе необичайно тих в края на работния ден. Видях около шейсетина клетки с полегат под, всяка снабдена със закована за стената кутия за инструменти за хората, които имат проблеми с колите си, но няма с какво да ги поправят. Таванът на гаража беше висок, прорязан от грубо рендосани греди.
    По всички стени бяха налепени надписи: „Показвайте инструментите за проверка“, „Предварително си запазете час за подемника“, „Наръчници по автомеханика за онези, които първи ги поискат“ и „Забранена е употребата на неприлични думи“. И още десетина други — накъдето и да погледнех, надписите се набиваха в очите ми. Уил Дарнъл явно си падаше по тях.
    — Двайста клетка. Двайста клетка! — изкрещя Дарнъл на Арни с противния си, хриплив глас. — Хайде, разкарай се и изгаси мотора, преди всички да сме се удушили.
    Думата „всички“ явно се отнасяше за мъжете, насядали около огромната маса в дъното на гаража. Върху нея бяха разхвърляни чипове за покер, карти за игра и бутилки от бира. Присъстващите разглеждаха придобивката на Арни — едни с насмешка, други — с погнуса.
    Арни закара колата до посочената му клетка, паркира я и изгаси мотора. Синкавият дим от ауспуха му изпълни огромното, подобно на пещера помещение.
    Дарнъл се обърна към мен. Беше облечен в бяла огромна като корабно платно риза и кафяви войнишки панталони. Дебелият му врат се стелеше на гънки, които висяха като огърлица под брадичката му.
    — Малкият — изхриптя той. — Ако ти си му продал тази фъшкия, трябва да се засрамиш.
    — Не съм.
    Колкото и да е абсурдно, почувствах че трябва да се оправдая пред този тлъст гадняр. Нещо, което не бих направил пред собствения си баща.
    — Опитах се да го разубедя.
    — Явно на си се опитал достатъчно — заяви Дарнъл и се приближи към клетката.
    Арни тъкмо излизаше от колата. Блъсна вратата и от калника се посипа ръжда, която се понесе във въздуха като червено облаче.
    Независимо от астмата му, походката на Дарнъл беше грандиозна, почти женствена, като на човек, който през целия си живот е бил дебел и възнамерява да остане такъв. Астмата явно не му попречи да закрещи на Арни преди още приятелят ми да се е обърнал към него. Бихте го определили като човек, който не е позволил на телесните недъзи да го смелят.
    Подобно на учениците в „пушкома“, подобно на Ралф от „Белия Драйв“, подобно на Бъди Репертън (боя се, че за него скоро ще стане дума), Уил Дарнъл моментално бе изпитал антипатия към Арни — нещо като омраза от пръв поглед.
    — Слушай, малкия, за последен път вкарваш тази трошка тук без маркуч на ауспуха — извика той. — Следващият път ще те изхвърля, ясно ли е?
    — Да — отвърна Арни.
    Изглеждаше някак си смален, уморен и пребит. Огромният прилив на енергия, който го беше крепил досега, се беше изпарил. Сърцето ми се късаше, като го гледах.
    — Аз… — поде той, но Дарнъл го прекъсна:
    — Ако искаш маркуч, ще ти струва два и петдесет на час и трябва да го поръчаш предварително. Ще ти кажа и още нещо и най-добре да си го набиеш в главата приятелче. Не понасям хлапетии като теб, не съм задължен, пък и нямам нужда. Гаражът ми е за бачкатори, които трябва да поддържат колите си, за да изкарат насъщния, не за богати колежански копелета, които се фукат с колите си по Ориндж Белт. Освен това, тук пушенето е забранено. Ако искаш да запалиш, излизаш на двора.
    — Не пу…
    — Не ме прекъсвай, синко, не ме прекъсвай и не ми хитрей — заяви Дарнъл и се изтъпанчи пред Арни.
    Беше по-висок и по-едър и изцяло го закриваше от погледа ми.
    Отново ме обзе бяс. Чувствах как душата ми възнегодува, нервите ми бяха опънати още от момента, когато паркирахме пред дома на Льобей и видяхме, че проклетата кола я няма.
    Хлапетата на моята възраст не ги бръснат за нищо: след време свикваш да се правиш на „чичо Том“ пред типове като Уил Дарнъл, които мразят децата: „да, сър, не, сър, веднага, сър, разбира се, сър…“ но господи, този дебелак прекаляваше!
    Внезапно го сграбчих за ръкава.
    — Сър?
    Дарнъл се обърна и ме изгледа. Открил съм, че когато някой чичка ми е неприятен, изпитвам необяснимото желание да му викам „сър“.
    — Какво искаш?
    — Ония там пушат. Кажете им да хвърлят цигарите — посочих към мъжагите, насядали около масата за покер. Тъкмо бяха раздали наново картите. Бяха обгърнати от синкав дим.
    Дарнъл ги погледна, сетне отново се втренчи в мен. Лицето му беше сурово.
    — Малкият, да не искаш да изхвърля приятелчето ти?
    — Не — отвърнах и добавих:
    — Сър.
    — Тогава си затваряй плювалника.
    Той отново се обърна към Арни и постави месестите си ръце върху широките си, тлъсти бедра.
    — Разпознавам боклуците от пръв поглед и ми се струва, че си точно такъв — заяви той. — Знай, че си на изпитателен срок, малкия. Независимо колко си се изръсил, прецакаш ли ме само веднъж, ще те изхвърля като мръсно псе.
    Кръвта ми забуча от ярост и запулсира в главата ми. Вътрешно се молех Арни да каже на гадния шишко да го извади и да си го начука в гадния задник. Естествено, приятелчетата на Дарнъл щяха да се намесят и да завършим прекрасната вечер със зашити глави в спешното отделение на общинската болница. Но може би си заслужаваше да се опита.
    Казвах си: „Арни, кажи му да си го начука и да се омитаме оттук! Бъди мъж, не му позволявай да се гаври с теб. Престани да си неудачник, Арни — щом не отстъпи пред майка си, значи можеш да устоиш и на този ухилен тъпанар. Моля те, поне веднъж се стегни.“
    Арни дълго мълча с наведена глава, сетне промълви:
    — Добре, сър.
    Произнесе думите толкова тихо, че едва го чух. Сякаш нечия ръка стискаше гърлото ми.
    — Какво каза?
    Арни вдигна очи. Лицето му беше мъртвешки бледо, очите му плуваха в сълзи. Не можах да издържа гледката — сърцето ми се свиваше. Извърнах поглед. Мъжагите бяха захвърлили картите и наблюдаваха сцената.
    — Казах „да, сър“ — произнесе Арни с треперещ глас. Звучеше така, сякаш току-що бе направил ужасяващо самопризнание. Отново погледнах към колата — този плимут модел ’58, който се мъдреше пред нас, въпреки че мястото му беше в гробището за коли, при ръждясалите брички на Дарнъл, и отново изпитах омраза към него заради онова, което причиняваше на Арни.
    — Хайде, изчезвайте — каза Дарнъл. — Вече е затворено.
    Арни слепешката се отправи към врата. Навярно щеше да връхлети право върху купчина стари автомобилни гуми, ако не го бях дръпнал за ръкава. Шишкото се запъти към масата в дъното на гаража. Тежко се отпусна на стола и каза нещо на приятелчетата с хрипливия си глас. Мъжагите избухнаха в смях.
    — Нищо ми няма, Денис — прошепна Арни, въпреки че не го бях попитал.
    Стискаше зъби и дишаше на пресекулки.
    — Нищо ми няма, пусни ме. Всичко е наред.
    Пуснах ръкава му и се отправихме към врата. Дарнъл извика след нас:
    — И да не сте ми довлекли някои хулигани, защото ще ви чупя.
    Един от приятелите му се намеси с писклив глас:
    — И оставете марихуаната вкъщи.
    Арни потръпна и се прегърби. Може да е най-добрият ми приятел, но го мразя, когато се свива така.
    Излязохме в прохладния мрак. Вратата на гаража с дрънчене се спусна зад нас. Ето как закарахме Кристин в гаража на Дарнъл. Адски готино изживяване, нали?

6. НАВЪН

Купих си кола, с бензин я заредих.
Да ме цунат отзад на всички наредих…

Глен Фрей

    Качихме се в моята кола и я изкарах от двора. Неусетно бе станало девет. Как лети времето, когато човек се забавлява!
    Лунният сърп блестеше в небето. Светлината му, съчетана с оранжевите лампи на огромния паркинг пред универсалния магазин затъмняваше падащите звезди, ако изобщо имаше такива.
    Преминахме две-три преки в пълно мълчание, сетне Арни внезапно се разрида. Подозирах, че това ще се случи, но силата на емоциите му ме изплаши. Веднага спрях.
    — Арни…
    Млъкнах, защото усетих, че е безполезно. Приятелят ми щеше да плаче, докато излее цялата си мъка. Хлипаше пискливо, сълзите му се лееха като порой, без всякакви задръжки — бе изчерпал квотата си от задръжки за деня. Отначало ми се стори, че това е само реакция на случилото се. Самият аз изпитвах подобно чувство, но ме беше ударило в главата, която ме болеше като развален зъб, и в стомаха, който се беше свил на топка.
    Отначало си казах, че поведението на Арни е спонтанна реакция на събитията през деня — смятам, че така си беше, поне отначало. Но след няколко минути осъзнах, че нещата са много по-сложни. Отначало долавях отделни думи от несвързаната му реч, после — цели изречения.
    — Ще ми паднат! — крещеше той през сълзи. — Ще ги пипна тези шибани мръсници ще ги пипна, Денис. Ще ги накарам да си прокълнат майчиното мляко, ще ги накарам да го духат… да го духат!
    — Престани! — изплашено го прекъснах. — Стига, Арни.
    Но той не престана, а заудря с юмруци по подплатеното с дунапрен табло на моя Дастър. Ударите му бяха толкова силни, че оставаха следи.
    — Ще ги пипна, ще видиш!
    Под мъжделивата светлина на луната и на близката улична лампа лицето му изглеждаше измъчено и състарено. Стори ми се, че до мен седи непознат. Духът на Арни като че ли витаеше из някаква ледена пустиня, която шегобиецът Господ е създал за хора като него. Не го познавах. Но исках да опозная този нов Арни. Седях безпомощно, с единствената надежда, че истинският Арни ще се върне на Земята. След няколко минути надеждите ми се сбъднаха.
    Истеричните му крясъци постепенно преминаваха в хлипания. Омразата в гласа му бе изчезнала и сега той само плачеше. От гърдите му се изтръгна гърлено, прегракнало ридание.
    Седях зад волана на колата и не знаех какво да правя. Бих дал мило и драго, само и само да съм на друго място, където и да е: да пробвам обувки в магазина на Том Макан, да попълвам бланка за кредит, да подскачам от крак на крак пред кабинката на обществената тоалетна, измъчван от диария и да нямам монета от десет цента…
    Да, исках да се намерим, където и да е — нямах претенции да бъда в Монте Карло. Но най-вече много ми се искаше да бъда по-голям, двамата с Арни да бъдем по-големи.
    Но мечтите ми бяха напразни. Знаех какво трябва да направя. Колебливо и без особено желание се преместих вдясно и прегърнах Арни. Горящото му трескаво лице се притисна до гърдите ми. Седяхме така около пет минути, сетне го закарах до дома му. Прибрах се вкъщи. Никога след това не коментирахме случилото се. Никой не мина по тротоара, до който бяхме спрели. Навярно случайният минувач би ни сметнал за хомосексуалисти. Седях неподвижно и го прегръщах, сърцето ми преливаше от обич към него. Питах се защо съм единственият приятел на Арни Кънингам — повярвайте, че в този миг не исках да му бъда такъв.
    Но все пак макар и смътно, още тогава осъзнах, че сега и Кристин ще му бъде приятелка. Не бях сигурен, че това ми харесва, още повече че заради проклетата кола си бяхме навлекли куп неприятности през този дълъг, необикновен ден.
    Когато спряхме пред дома му, попитах:
    — Сигурен ли си, че ще се оправиш?
    Арни се усмихна с половин уста:
    — Да, всичко е наред. Погледна ме тъжно и добави:
    — Май ще трябва да намериш друг обект за благотворителната си дейност: фондация „Сърце“, „Общество за лечение на рака“, или… нещо подобно.
    — О-о-о, я престани!
    — Много добре знаеш, какво искам да кажа.
    — Ако имаш предвид, че си лигльо, не ми казваш нищо ново.
    Лампата на предната врата светна, Майкъл и Реджина изтичаха навън — навярно искаха да проверят дали сме ние, или идват от щатската полиция да ги уведомят, че единственото им отроче е било прегазено на магистралата.
    — Арнълд? — пискливо извика Реджина.
    — Изчезвай, Денис — промълви Арни и се усмихна малко по-естествено. — Не е необходимо да присъстваш на милия семеен скандал.
    Той слезе от колата и смирено произнесе:
    — Здравей, мамо. Здравей, татко.
    — Къде беше? — попита Майкъл. — Знаеш ли, че изплаши майка си до смърт, млади човече?
    Арни беше прав — спокойно можех да мина и без подобни сцени. Хвърлих поглед в огледалото за обратно виждане и го видях да стои на тротоара — изглеждаше безкрайно самотен и уязвим. Сетне родителите му го прегърнаха и го поведоха към „семейното гнездо“, което навярно струваше шейсет хиляди долара. Безсъмнено щяха да приложат върху него всичко, научено в курсовете по психология за родители — и Бог знае още какво. Лошото беше, че подхождаха към въпроса напълно рационално. Изиграли огромна роля, за да го превърнат в онова, което бе, те бяха прекалено рационални, за да го осъзнаят.
    Въртях копчето на радиото, докато намеря ФМ-104 и чух Боб Сигър и „Силвър Бълит Банд“ да пеят „Все още съм същият“. Съвпадението ми се стори ужасяващо, затова превключих на станция, която предаваше мача на „Филис“.
    Те губеха. Много добре. Това беше в унисон с всичко случило се.

7. ЛОШИ СЪНИЩА

Аз съм царят на шосетата, мила,
не ще ме догониш, дори да караш с все сила
Да, аз съм на шосетата цар,
ненадминат господар.
Хайде, опитай се да ме надбягаш.
И сама ще разбереш, че ти липсва тяга.
Отдръпни се, мила, изчезни,
че прах ще напълни красивите ти очи!

Бо Дидли

    Когато се прибрах вкъщи, баща ми и сестра ми седяха в кухнята и ядяха сандвичи, посипани с нерафинирана захар. Изведнъж усетих вълчи глад и си спомних, че не съм вечерял.
    — Къде беше, Бос? — попита Илейн, без да откъсне поглед от тийнейджърското си списание. Наричаше ме „Бос“ откакто миналата година „открих“ Брус Спрингстийн и станах негов фанатичен обожател. Навярно целеше да ме нервира с този прякор.
    Илейн беше четиринайсетгодишна и обещаваше да се превърне в типична американска красавица — висока, тъмнокоса и синеока. Но в края на лятото на седемдесет и осма, Илейн все още беше типично дете-идиотче. На деветгодишна възраст се бе влюбила в Дони и Мари, две години по-късно припадаше по Джон Траволта. Един ден имах грешката да го нарека Джон Риволта и сестра ми ме издра толкова жестоко, че за малко не се наложи да зашият бузата ми. Мисля, че донякъде си го заслужавах.
    На дванайсет години пощуря по Шоун, сетне дойде ред на Анди Гиб. Но напоследък бе започнала да придобива по-зловещи вкусове: харесваше хеви-метъл ролери като „Дийп Пърпъл“ и някаква нова група на име „Стикс“.
    — Помагах на Арни да се оправи с колата си — обясних на баща си и на Ели. Всъщност обяснението ми беше адресирано повече към него.
    — А, онзи гадняр — възкликна сестра ми и обърна нова страница.
    Внезапно изпитах неудържимо желание да изтръгна списанието от ръцете й, да го разкъсам и да запратя парчетата в лицето й. Това желание повече от всичко друго ми доказа колко ужасен е бил денят ми. Всъщност, тя изобщо не смята Арни за гадняр — просто използва всяка възможност, за да ме дразни. Но навярно през последните няколко часа ми беше дошло до гуша да слушам как наричат приятеля ми „гадняр“. За Бога, ризата ми още бе мокра от сълзите му. Самият аз се чувствах отвратително.
    — Какво правят „Кис“ напоследък, скъпа? — запитах я с меден глас. — Писала ли си любовни писма на Ерик Екстрада? „О, Ерик, бих дала живота си за теб, сърцето ми спира всеки път, когато си представя как дебелите ти, мазни устни се прилепват до моите…“
    — Животно такова — хладно произнесе тя. — Не си нищо повече.
    — И не мога да кажа нищо свястно.
    — Точно така.
    Тя взе списанието и сандвича си и величествено се отправи към всекидневната.
    — Внимавай да не посипеш захар по пода — предупреди я баща ми и думите му донякъде развалиха ефекта от царственото й излизане.
    Отворих хладилника и извадих парче салам и домат, който още не беше омекнал. Имаше и половин пакет обезмаслено сирене, но като ученик в отделенията бях преял с тази гадост и оттогава не можех да я погледна. Налях си чаша мляко и отворих кутия телешка супа.
    — Арни купи ли колата? — поинтересува се баща ми.
    Той работи като данъчен консултант в „X. и Р. Блок“, освен това извършва подобни услуги за различни частни фирми. Едно време беше счетоводител на най-голямата архитектурна фирма в Питсбърг, но напусна, когато получи инфаркт. Баща ми е адски готи човек.
    — Аха.
    — Е, как е? Все още ли мислиш, че е пълен боклук?
    — Още по-лошо. Къде е мама?
    — На курс — отвърна той.
    Спогледахме се и едва се въздържахме да не се разсмеем. Побързахме да извърнем очи, засрамени от себе си. Това, че изпитвахме искрено угризение на съвестта, едва ли имаше значение. Майка ми е четирийсет и тригодишна и работи като медицинска сестра в зъболекарски кабинет. Дълги години не беше упражнявала професията си, но след като татко получи инфаркт, тя се върна към нея.
    Преди четири години мама се обяви за непризната писателка. Започна да бълва поеми за цветя и разкази, в които се говореше за симпатични старци в залеза на живота си. От време на време се престрашаваше и сътворяваше „истинска“ история за младо момиче, изкушено да „опита“, което впоследствие решава, че е много по-добре да „запази честта си за първата брачна нощ“. Това лято се беше записала в писателски курс в колежа Хорлик. Вече споменах, че там преподаваха Майкъл и Реджина Кънингам. Майка ми събираше всичките си сюжети и истории в книга, която бе нарекла „Записки за любовта и за красотата“.
    Може би си казвате (браво на вас), че няма нищо смешно, когато жена, успяла да запази работата си и да отгледа децата си, реши да опита нещо ново. Естествено, имате право. Освен това, навярно си мислите, че с баща ми наистина трябва да се засрамим от себе си, че сме само нерези, убедени в мъжкото превъзходство, които грухтят из кухнята. И отново ще бъдете абсолютно прави. Нямам намерение да ви противореча, въпреки че за наше оправдание ще кажа, че ако сте били подложени на мъчението да слушате откъси из „Записки за любовта и за красотата“, както ние с татко и Илейн, може би щяхте да разберете по-добре причината за напушилия ни смях.
    И все пак майка ми беше и е страхотна жена, предполагам че е и страхотна съпруга. Поне никога не съм чул баща ми да се оплаква, нито да прекарва цяла нощ в кръчмата. Единственото, което ще кажа за наше оправдание е, че никой от нас не й се подиграва открито. Съзнавам, че подобно оправдание е твърде незадоволително, но все пак е за предпочитане пред никакво. За нищо на света не бихме наскърбили мама.
    Притиснах ръка към устата си и се опитах да сподавя напиращия смях. Баща ми за миг като че се задави със сандвича си. Не знам за какво си мислеше, но в паметта ми непрекъснато изплуваше наскоро написаното от майка ми есе, озаглавено: „Имал ли е куче Исус?“
    Това бе капакът на всичко. Отидох до шкафа над умивалника и взех чаша за млякото. Когато се обърнах, баща ми беше успял да се овладее. Това ми помогна и аз да сторя същото.
    — Изглеждаше доста мрачен, когато се прибра — отбеляза татко. — Всичко ли е наред с Арни, Денис?
    — Нищо му няма — отвърнах, изсипах супата в канче и го поставих на печката. — Току-що си купи кола, която е пълен боклук, но иначе е много добре.
    Разбира се, Арни съвсем не беше добре, но има неща, които не можеш да споделиш с баща си, независимо че го смяташ за страхотен родител.
    — Понякога хората не разбират нещата, докато сами не ги проумеят — промълви татко.
    — Е, надявам се, че Арни скоро ще го проумее — отвърнах. — Остави колата при Дарнъл за двайсетачка седмично, защото родителите му не я искат пред къщата си.
    — Двайсет долара седмично? Само за клетка? Или за клетка и инструменти?
    — Само за клетка.
    — Но това е пладнешки грабеж!
    — Прав си — казах и забелязах, че баща ми не предложи Арни да паркира колата си пред нас.
    — Какво ще кажеш за една игра на крибидж?
    — Щом искаш…
    — Не провесвай нос, Денис. Не можеш да поправиш чуждите грешки.
    — Да, така е.
    Изиграхме три-четири партии крибидж и баща ми спечели всички — почти винаги ме побеждава, освен когато е много уморен, или си е пийнал. Въпреки това не му се сърдя. Така ценя повече редките си победи. Докато играехме, майка ми се прибра. Лицето й беше зачервено, очите й блестяха — изглеждаше прекалено млада, за да ми е майка. Притискаше до гърдите си книгата си с разкази и със записки. Спусна се и целуна баща ми. Не докосна с устни бузата му, както обикновено, а го целуна страстно. Внезапно се почувствах излишен.
    Подобно на баща ми, тя ме заразпитва за Арни и колата му, които започваха да се превръщат в основна тема на разговор — едва ли е имало толкова обсъждан въпрос в дома ни. Всъщност родителите ми едва ли са били така развълнувани от времето, когато вуйчо ми Сид банкрутира и поиска заем от баща ми. Повторих обясненията си, сетне си легнах. Умирах за сън, освен това ми се струваше, че родителите ми жадуват да останат сами и да се любят… въпреки че, както навярно разбирате, това бе въпрос, върху който никога не се замислях.
    Илейн се изтягаше на леглото си и слушаше най-новите хитове по радиото. Казах й да го намали, защото си лягам, а тя ми се изплези. В никакъв случай не можех да понеса подобно поведение. Наведох се над нея и я загъделичках, докато тя заяви, че ще се издрайфа. Казах й, че нямам нищо против, след като ще го направи в собственото си легло и продължих да я гъделичкам. Сетне на лицето й се появи изражение, което сякаш казваше: „Моля те не ме занасяй Денис, защото това е ужасно важно“ и ме попита дали действително можеш да подпалиш пръдните. Една от приятелките й, Керълайн Шамблис, твърдяла, че е възможно, но Керълайн лъжела почти за всичко.
    Посъветвах я да попита Милтън Дод, нафуканото й гадже. Сега Илейн действително побесня, опита се да ме удари и възкликна:
    — Защо си толкова гаден, Денис?
    Отвърнах й, че наистина можеш да подпалваш пръдните и я посъветвах никога да не се опитва да го стори. Прегърнах я (напоследък избягвам да го правя — чувствам се неловко, откакто гърдите й започнаха да набъбват. Честно казано, същото се отнася и за гъделичкането), после си легнах.
    Докато се събличах, си казах: „Все пак денят не завърши толкова зле. Все още има хора, които ме смятат за човешко същество, не само мен, но и Арни. Ще го поканя у дома утре, или в неделя, ще гледаме мача на «Филис» по телевизията, или ще се забавляваме с познатите ни от детството игри и ще забравим необикновените събития от предишния ден, отново ще се почувстваме нормални.“
    Легнах си с мисълта, че всичко ще бъде наред. Би трябвало да заспя моментално, но не успях. Защото нещо не беше наред и много добре го съзнавах. Някои неща започват да се случват и сам не знаеш какво, по дяволите, става.
    Колите — ето още една момчешка страст. Съществуват безброй коли — понякога получаваш ключовете за една от тях и я подкарваш, без да знаеш точно какво правиш. Досещаш се, но нищо повече. То е като наркотиците, алкохола и секса и някои други неща — работа през лятото, която пробужда нови интереси, екскурзия или нов кръжок в училището. Дават ти ключовете и ти казват: „Запали я и виж какво ще стане“. Понякога колата ти открива нов свят, нов живот, който е прекрасен и пълноценен. Друг път те завлича на пътя към ада и те зарязва там — кървящ и премазан.
    Коли. Големи коли, подобни на онези стари автомобили с мощни двигатели като Кристин.
    Лежах в мрака и се мятах в леглото, докато чаршафът под мен се събра на топка. Сетих се за думите на Льобей: „Името й е Кристин“. Кой знае защо, това страшно се бе харесало на Арни. Когато бяхме деца, имахме патинети, след това — велосипеди. Кръстих моето колело, но Арни не го стори — каза, че имената са за кучетата, котките и рибките. Но това беше отдавна. Сега наричаше онзи плимут „Кристин“ и ще по-лошо — винаги говореше за него като за живо същество.
    Необяснимо защо това ме плашеше. Дори баща ми говореше за нея така, сякаш Арни не бе купил някаква раздрънкана таратайка, а се бе оженил. Но всъщност изобщо не беше така. Или се лъжех?
    Спри колата, Денис! Върни се… Искам отново да я погледна.
    Никакво колебание — съвсем нетипично за Арни, който обикновено грижливо обмисляше всичко — животът го беше научил какво става с момчета като него, които постъпват непредпазливо и, о, ужас, импулсивно. Но този път приличаше на ерген, който се запознава с кабаретна танцьорка, влюбва се от пръв поглед, а в понеделник сутринта се събужда със страхотен махмурлук и със съпруга.
    Реакцията му на Кристин приличаше на… любов от пръв поглед.
    Помислих си: „Няма значение. Ще започнем отначало. Утре ще започнем отначало. Все някак си ще се справим.“
    Най-сетне заспах. И засънувах.
    Стартерът вие в мрака.
    Тишина.
    Отново воят на стартера.
    Моторът се запали, изгасна, после тръгна.
    Мотор, който работи в мрака.
    Внезапно фаровете светнаха: големи, старомодни фарове — светлината им ме обля като насекомо под микроскоп.
    Стоях на прага на гаража на Роланд Льобей, а Кристин беше вътре — нова-новеничка, без драскотини или петънца ръжда върху нея. В горната част на чистото, без пукнатини предно стъкло имаше тъмносиня лепенка за омекотяване на светлината. От радиото се разнасяха различни звуци на „Сузи Кю“, изпълнявана от Дейл Хоукинс — глас от далечното минало, но някак си зловещо жизнена.
    Моторът мощно изгърмя през двойния ауспух. Неизвестно как разбрах, че в него е вградена скоростната кутия „Хърст“ и колектори „Фюри“. Личи се, че маслото току-що е сменено — цветът му е кехлибарен, то е като жива вода за двигателя.
    Внезапно дочувам шепот и изтръпвам. Странното бе, че зад волана нямаше никой.
    — Хайде, шефе. Хайде да се повозим.
    Поклащам глава. Не искам да вляза вътре, страхувам се. Не искам да се повозя. Изведнъж моторът започва да форсира и да затихва, да форсира и да затихва — звучи така, сякаш реве гладен звяр. Побиват ме тръпки.
    При всяко форсиране на двигателя Кристин сякаш леко подскача напред, подобно на зло куче, завързано на канап. Иска ми се да избягам, но краката ми като че са приковани към паважа на алеята.
    — Последна възможност, шефе.
    Преди да успея да отговоря, или поне да измисля някакъв отговор, тишината се раздра от свистенето на гуми по асфалта и Кристин се стрелва към мен, решетката на радиатора й зейва като отворена уста, пълна с лъскави зъби, фаровете й проблясват.
    Изкрещях и се събудих. Наоколо цареше мрак, беше два сутринта. Изплаших се от собствения си глас, но още повече ме ужаси тропота на боси крака, които тичаха по коридора. Сграбчих чаршафа с две ръце. Кой знае как бях успял да се завия с него, въпреки че преди малко бе събран на топка в средата на леглото. Тялото ми плуваше в пот.
    Ели извика от коридора:
    — Какво беше това? Долових ужас в гласа й.
    Лампата светна и видях майка ми, облечена в къса нощница, която разкриваше повече, отколкото тя би допуснала при нормални обстоятелства. Зад нея стоеше баща ми и завързваше колана на халата си, под който очевидно не носеше нищо.
    — Миличък, какво има? — попита мама.
    В широко отворените й очи се четеше страх. Не си спомням кога за последен път ме бе нарекла „миличък“ — когато бях на четиринайсет, на дванайсет или може би десетгодишен. Наистина не зная.
    — Денис? — обади се баща ми.
    В този момент Илейн се пъхна между тях, цялата трепереща.
    — Лягайте си — промълвих. — Няма нищо, просто сънувах кошмар.
    — Ихаа — възкликна Илейн шокирана от късния час и от случилото се. — Сигурно е било като филм на ужасите. Какво сънува, Денис?
    — Присъни ми се, че се омъжваш за Милтън Дод и идваш да живееш при мен.
    — Не дразни сестра си — смъмри ме майка ми. — Кажи какво сънува, Денис?
    — Не си спомням.
    Внезапно осъзнах, че чаршафът е събран на топка и срамните ми части се виждат. Побързах да ги прикрия, изпълнен с гузни спомени за мастурбация, полюции и Бог знае още какво. Бях напълно объркан. Отначало дори не можех да разбера дали съм голям, или малък — пред очите ми беше единствено ужасната кола, която подскачаше напред с всяко форсиране на двигателя, спираше за миг и отново се придвижваше с няколко сантиметра: капакът вибрира, решетката наподобява стоманени зъби…
    — Последен шанс, шефе.
    Почувствах сухата ръка на майка ми върху челото си — проверяваше дали имам температура.
    — Няма нищо, мамо. Просто кошмар.
    — Но не си спомняш какво…
    — Не. Всичко свърши.
    — Изплаши ме — промълви тя, сетне неуверено се засмя. — Предполагам ще разбереш какво означава да се изплашиш. Когато твоите деца изпищят в мрака.
    — Ама че ужасно. Не говори за това — намеси се Илейн.
    — Лягай си, малката ми — каза татко и леко я тупна по дупето.
    Сестра ми неохотно се подчини. След като бе преодоляла първоначалната си уплаха, навярно се надяваше, че ще изпадна в истерия. На другата сутрин разказът й щеше да предизвика сензация сред съученичките й.
    — Действително ли си добре? — попита мама. — Денис?
    Отново бе употребила същата дума, която ми припомни за одрасканите ми колене, когато падах от червената си количка. Спомних си надвесеното й над леглото ми лице, когато трескаво се мятах с висока температура, по време на всички детски болести — заушки, дребна шарка, скарлатина. Изведнъж ми се прииска да заплача, въпреки че бях с двайсетина сантиметра по-висок и с трийсетина килограма по-тежък от нея.
    — Разбира се — отвърнах.
    — Добре, но остави нощната лампа да свети. Понякога помага…
    Тя погледна неуверено баща ми и излезе. Бях смаян при мисълта, че и майка ми понякога сънува кошмари — нещо, за което никога не се бях сещал.
    Но каквито и да бяха кошмарите й, те не бяха намерили място в „Записки за любовта и красотата“.
    Татко седна на леглото и попита:
    — Наистина ли не си спомняш какво сънува?
    Поклатих глава.
    — Навярно е било ужасно, за да те накара да изкрещиш така, Денис.
    Впери очи в моите, сякаш ме попита дали има нещо, което трябва да знае.
    За малко не извиках: „Колата, сънувах проклетата кола на Арни, Кристин. Кралицата на ръждата, произведената преди двайсет години грозна и шибана кола!“ Повярвайте, за малко щях да му го кажа. Но думите замряха в гърлото ми, сякаш ако проговорех, щях да извърша предателство спрямо приятеля си. Добрият стар Арни, когото шегобиецът Господ бе наказал с грозно лице.
    — Е, тогава заспивай — каза баща ми и ме целуна по бузата. Усетих наболата му през нощта брада и миризмата на потното му тяло, почувствах обичта му. Прегърнах го силно и той ми отвърна.
    Най-сетне останах сам. Лежах на запалена нощна лампа и се страхуват отново да заспя. Взех някаква книга и се отпуснах в леглото. Знаех, че родителите ми лежат будни в стаята си на долния етаж и се питат дали съм се забъркал в някаква каша, или може би съм вкарал мажоретката с фантастично тяло в беда.
    Реших, че е невъзможно да заспя. Ще чета до сутринта и ще подремна утре следобед по време на скучните моменти от футболния мач. Докато си го мислех се унесох и се събудих чак на сутринта. Книгата лежеше на пода.

8. ПЪРВИ ПРОМЕНИ

Ще ти кажа какво бих направил с повече пари.
Ще си купя един „Мъркюри“, дори два.
С „Мъркюри“ ще се обзаведа
и по шосето ще се понеса.

„Стив Милър Бенд“

    Надявах се, че в събота Арни ще се появи, затова останах вкъщи. Окосих моравата, почистих гаража и дори измих трите коли. Майка ми с учудване наблюдаваше необичайното ми трудолюбие и докато обядвахме заяви, че не е лошо по-често да сънувам кошмари.
    Не ми се искаше да телефонирам в дома на Арни, поради неприязненото отношение на родителите му към мен, но когато започна шоуто преди футболния мач и приятелят ми не дойде, събрах смелост и позвъних. Реджина вдигна слушалката и въпреки че се преструваше, че нищо не се е променило, долових студенина в гласа й. Това ме натъжи. Синът й беше прелъстен от скапана дърта проститутка, на име Кристин и старото приятелче Денис явно е бил съучастник. Реджина ми съобщи, че Арни не е вкъщи. Бил в гаража на Дарнъл от девет часа сутринта.
    Възкликнах: „О, не знаех!“, но гласът ми прозвуча неубедително. Нещо повече, имах чувството, че я лъжа.
    — Така ли? — промълви Реджина и отново почувствах студенината й. — Дочуване, Денис.
    Тя прекъсна връзката, загледах се в слушалката в ръката си, сетне япоставих на вилката.
    Татко се бе разположил пред телевизора, навлякъл отвратителните си морави бермуди и сандали, каквито навярно е носил Исус Христос. Бе напъхал в хладилника шест кутийки от любимата си бира. Днес на „Филис“ им вървеше, разбиваха „Атланта“ на пух и прах. Майка ми отиде при една от съкурсничките си. Предполагам, че си четат една на друга записките и поемите си и се прехласват от тях. Илейн бе отишла на гости при приятелката си Дела. В къщата цареше тишина. Навън слънцето си играеше на криеница с малките бели облачета. Татко ми подаде кутия бира — прави го само, когато е в добро настроение.
    Все пак денят ми се стори скучен. Непрекъснато си мислех за Арни, който не гледа мача по телевизията, не се припича под топлото слънце и дори не коси тревата пред дома си. Представих си го в тъмния гараж на Уил Дарнъл: бърника в мотора на огромната, ръждясала кола, докато мъжете наоколо крещят и тракат с инструментите си. Разнася се картечен пукот — звук от пневматичните отвертки, с които се разхлабват ръждясали болтове. Стори ми се, че чувам хрипливия глас на Уил Дарнъл и астматичната му кашлица…
    По дяволите, нима ревнувах? Това ли бе истинската причина за безпокойството ми?
    По време на седмия инч станах и се запътих към вратата.
    — Къде отиваш? — попита баща ми.
    Къде всъщност отивах? В гаража, за да наблюдавам Арни, да се суетя около него, да слушам подигравките на Уил Дарнъл? Като че не ми стигаха досегашните неприятности! По дяволите! Арни бе достатъчно голям, за да прецени какво прави.
    — Никъде — отвърнах.
    Открих шоколадче, грижливо скътано на дъното на кутията за хляб и тържествуващо го конфискувах — знаех, че Илейн ще се пукне от яд, когато го потърси по време на рекламите по телевизията, и не го намери. Повторих:
    — Абсолютно никъде.
    Върнах се в хола, настаних се пред телевизора, изврънках от баща ми още една бира и изядох шоколадчето на Илейн, като дори облизах опаковката му. С баща ми гледахме как „Филис“ довършиха „Атланта“. Стори ми се, че дочувам как дядо ми, който бе починал преди пет години, произнася с дрезгавия си глас: „Смазаха ги, Дени, направо ги смазаха!“ и забравих за Арни Кънингам. Напълно го забравих.
    На следващия ден следобед той се появи, яхнал стария си раздрънкан велосипед. С Илейн играехме крикет на поляната зад къщата. Сестра ми непрекъснато твърдеше, че я мамя — беше изпаднала в гадно настроение. Винаги е такава, когато „загази“. Илейн безкрайно се гордееше с менструацията си, която й бе дошла преди около четиринайсет месеца.
    — Хей! — извика Арни, докато завиваше край ъгъла на къщата. — Дали това са Чудовището от черната лагуна и Годеницата на Франкенщайн, или просто Денис и Ели?
    — Не дрънкай много, а поиграй с нас — отвърнах.
    — Без мен — заяви Илейн и хвърли чукчето си на земята. — Той е още по-голям лъжец от теб. Такива сте всички мъже!
    Когато сестра ми тържествено се отдалечи, Арни произнесе с разтреперан, престорен глас:
    — За пръв път ме нарича „мъж“, Денис!
    Сетне падна на колене, на лицето му беше изписано екзалтирано блаженство. Избухнах в смях. Когато пожелаеше, Арни бе истински артист. Това бе една от причините, поради която го харесвах толкова много. И знаете ли, струва ми се, че никой, освен мен, не разбираше колко е духовит. Веднъж четох за някакъв милионер, който държал открадната картина на Рембранд в мазето си, където никой, освен него, не можел да й се наслаждава. Напълно го разбирам. Не че Арни бе като картина на Рембранд, нито бе страхотно духовит, но ми беше приятна мисълта, че в него има нещо хубаво… Нещо, което беше хубаво, но оставаше скрито.
    Помотахме се из игрището, като безцелно запращахме топките. Накрая една отхвърча през живия плет в двора на съседите. След като пропълзях под плета, за да я взема, решихме, че повече не ни се играе и се настанихме в шезлонгите. Скоро след това нашият котарак на име „Пискливия Джей Хоукинс“, наследник на покойния Капитан Бийфхарт, изпълзя изпод верандата — явно се надяваше да открие някоя симпатична катеричка, която да умъртви бавно и с наслада. Жълтеникавите му очи пробляснаха под приглушената светлина на късния следобед.
    — Мислех, че вчера ще дойдеш да гледаме заедно мача — обърнах се към Арни. — Изпусна много.
    — Бях в гаража — отвърна той. — Но все пак слушах мача по радиото.
    Гласът му се понижи с няколко октави и той отлично имитира дядо ми:
    — Смазаха ги, Дени, направо ги смазаха.
    Засмях се и кимнах. Днес в него имаше нещо особено — може би така ми се струваше под оскъдната светлина — нещо съвсем различно. Първо, изглеждаше уморен, под очите му имаше сенки. Но същевременно кожата му изглеждаше малко по-чиста, отколкото преди. Докато работехме в пътностроителната бригада, Арни пиеше прекалено много Кока Кола. Естествено, знаеше, че не трябва да го прави, но от време на време се поддаваше на изкушението. Пъпките по лицето му периодично се появяваха и възпалявах, както при повечето юноши. Само че в неговия случай те ставаха все повече и по-големи.
    Питах се дали действително кожата му се е поизчистила, или само така ми се струваше. Обърнах се към него:
    — Свърши ли нещо?
    — Нищо особено. Смених маслото и прегледах блока. Важното е, че няма пукнатини. Просто Льобей, или някой друг е оставил кранчето за маслото отворено, това е всичко. Изтекло е почти цялото. Имал съм късмет, че не съм прецакал цилиндрите, докато откарвах колата в гаража.
    — Как се вреди на подемника? Мислех, че трябва да направиш предварителна заявка.
    Арни извърна очи и небрежно отвърна:
    — Никакъв проблем. Просто изпълних няколко поръчки на мистър Дарнъл.
    Въпреки небрежния му тон ми се стори, че крие нещо от мен. Понечих да го разпитам по-подробно, сетне реших че не ми е работа. Може би „Няколкото поръчки“ означаваха, че приятелят ми е бил изпратен до закусвалнята на ъгъла, за да донесе кафе и закуски на постоянните клиенти. Или е трябвало да опакова сандъци употребявани автомобилни части, които ще бъдат продадени по-късно. Не исках в никакъв случай да бъда въвлечен в лудешката авантюра на Арни с Кристин и не ми пукаше как се справя (и дали се справя) в гаража на Дарнъл.
    Освен това изпитвах още нещо, подобно на апатия. Тогава не успях да определя точно чувството, усещането си, или не пожелах да го направя. Предполагам, че се чувстваш така, когато твой приятел се влюби и се ожени за типична високомерна и закоравяла мръсница. Не я понасяш, не можеш да я търпиш и в деветдесет и девет процента от случаите това е взаимно. Обикновено това е знакът, че идва край на приятелството. Когато това стане… забравяш приятеля си, или откриваш, че той те е изоставил, обикновено с възторженото одобрение на мръсницата.
    — Да отидем на кино — предложи Арни.
    — Какво дават?
    — Един от онези гадни филми за Кунг-фу. Как ти се струва? Хия!
    Той се престори, че нанася жесток удар от карате на Пискливия Джей Хоукинс, и котаракът побърза да изчезне.
    — Звучи ми страхотно. С Брус Лий ли е?
    — Не, с някакъв друг тип.
    — Как се казва филмът?
    — Не знам. „Страшни юмруци“, „Бързите ръце на смъртта“ или пък „Половите органи на яростта“. Нямам представа. Е, какво решаваш? Когато се върнем, ще разкажеш гадориите на Ели и ще я накараме да се издрайфа.
    — Съгласен — отвърнах. — Стига да успеем да си купим от евтините билети.
    — Дават го до три часа.
    — Да вървим.
    Оказа се, че филмът е, с Чък Норис и съвсем не е лош. А в понеделник двамата с Арни отново се заловихме с работата си в бригадата. Забравих кошмарния сън. Постепенно осъзнах, че не виждам Арни толкова често, както преди. Отново ми хрумна, че по същия начин се отчуждаваш от приятел, който току-що се е оженил. Освен това, връзката ми с мажоретката започна да се задълбочава. Страстите ми се разпалваха често, когато я изпратех до вкъщи, след като се бяхме натискали в автокиното, топките ме боляха толкова много, че едва ходех.
    Междувременно Арни прекарваше почти всяка вечер в гаража на Дарнъл.

9. БЪДИ РЕПЕРТЪН

И знам, че независимо от цената
двойният ауспух кара да пее колата
Погледнете мойто гадже —
на Кадилак прилича даже.

Муун Мартин

    Последната седмица на бригадата ни се падна няколко дни преди Деня на труда. Когато онази сутрин спрях пред дома на Арни, за да го взема, той се появи с огромна синина под окото и дълбока драскотина на лицето.
    — Какво се е случило?
    — Не ми се говори за това — намусено произнесе той. — И без друго трябваше да давам обяснения на родителите си до втръсване.
    Хвърли кутията си за храна на задната седалка и потъна в мрачно мълчание, което не наруши по целия път. Някои от работниците започнаха да го поднасят заради синината, но Арни се престори, че не ги чува.
    Не споменах нито дума за това, докато се прибирахме, само въртях копчето на радиото и си траех. Навярно никога нямаше да науча подробностите около перипетиите на Арни, ако не бях примамен от онзи мазен италианец с ирландска кръв на име Джо, преди да свърнем от „Мейн Стрийт“.
    По онова време Джино неизменно успяваше да ме примами — все едно сякаш протягаше ръка през затворения прозорец и ме сграбчваше. Заведението му, наречено „Чудесна италианска пица“ се намира на ъгъла на „Мейн“ и „Бейсин Драйв“. Всеки път, щом съгледах рекламата му, с изрисувана на нея пица и звездичка, вместо точка над буквата „и“ (нощем тя светва и гасне — страхотно, нали? ), изпитвах странното привличане. Освен това, тази вечер майка ми беше на кръжок, което означаваше, че трябва да си купим нещо готово за ядене. Перспективата не бе особено радостна. Двамата с баща ми не бяхме кой знае какви готвачи. А в ръцете на Ели дори тенджера с вода може да загори.
    Отбих се в паркинга на Джино и предложих:
    — Какво ще кажеш за една пица? Голяма и мазна, ухаеща на потни крака.
    — Ама че гадост.
    — Добре де, мирише на чисти крака — поправих се. — Идваш ли?
    — Не, зле съм с парите — апатично отвърна приятелят ми.
    — Аз черпя. Дори ще ти отстъпя цялата шибана аншоа. Съгласен ли си?
    — Денис, наистина не…
    — Ще те черпя и една пепси.
    — Знаеш, че е вредна за кожата ми.
    — Зная. Само си помисли — ще изпиеш ли една огромна чаша Пепси!
    За пръв път през този ден очите му пробляснаха, и той повтори:
    — Огромна чаша Пепси, помисли за това. Много си гаден, Денис, повярвай ми.
    — Дори две, ако поискаш — настоях аз. Постъпката ми наистина беше гадна — все едно да предлагаш шоколад на огромната дебелана от цирка.
    — Тогава две — възкликна Арни и ме хвана за рамото, сетне се запревива, стиснал гърлото си с ръце и закрещя:
    — Две! Бързо! Две! Незабавно!
    Разсмях се толкова силно, че едва не връхлетях върху стената. Когато излязохме от колата, си помислих: „Защо да не изпие една-две пепси? Сигурен съм, че напоследък се въздържа.“ Слабото подобрение на кожата, което бях забелязал онзи мрачен съботен ден преди две седмици, сега бе очевидно. Все още лицето му беше покрито с пъпки, но повечето — извинете ме за израза — вече не гнояха. Арни като цяло изглеждаше добре. След лятото, прекарано в работа по шосетата, бе силно загорял и в по-добра форма от когато и да било през живота си. Ето защо си казах, че е заслужил една пепси. Плячката принадлежи на победителя.
    Пицарията се върти от страхотен италианец на име Пат Донахю. Върху касата му има лепенка с надпис: „Ирландска мафия“. На деня на Свети Патрик той сервира зелена бира (на седемнайсети март дори не можете да припарите до пицарията, а джубоксът непрестанно свири „Когато ирландските очи се усмихват“). Освен това си пада по черните бомбета, които обикновено носи килнати на тила си.
    Джубоксът е истинска антика, останка от края на четиридесетте и всички плочи са от преди новата ера. Навярно това е последният джубокс в Америка, където можеш да чуеш три плочи за четвърт долар. В редките случаи, когато пуша марихуана, пицарията на Джино е в центъра на халюцинациите ми: влизам и си поръчвам три огромни пици, литър пепси и шест-седем от домашно приготвените пасти на Пат Донахю. Сетне си представям как се разполагам на масата и омитам всичко под съпровода на Ролинг Стоунс и на Бийч Бойс.
    Влязохме, поръчахме пиците си и седнахме да наблюдаваме как тримата майстори обръщат тестото във въздуха. Разменяха си хапливи италиански шеги от рода на: „Снощи те скивах на танците, Хауи. Коя беше онази жаба с брат ти? Онази ли? Ами, сестра ти.“
    Как да не ти дойде до гуша от Стария свят! В заведението непрекъснато влизаха посетители, много от тях наши съученици. Много скоро щях да ги видя по училищните коридори. Искаше ми се ваканцията да бе свършила, изпитах необясним страх. Стори ми се, че чувам училищния звънец, но, кой знае защо, пронизителният му звук прозвуча като предупреждение: „Ето че отново се започва, Денис, но за последен път. След завършването на тази учебна година ще трябва да се научиш да бъдеш възрастен.“ Чувах затварящите се с трясък врати на гардеробчетата и тържествуващия вик на Марти Белерман: „Хей, Педерсън! Запомни, че задникът ми и лицето ти си приличат като две капки вода!“. Усетих миризмата на тебеширен прах, която се разнасяше из стаите. От секретарските кабинети на втория етаж се дочуваше тракането на пишещи машини. Директорът мистър Мичъм, прави съобщения в края на деня със сухия си, превзет глас. Обеди на открито върху дървените скамейки, когато времето е хубаво. „Зайците“, които изглеждат едновременно наперени и стреснати. А в края на годината преминаваш тържествено през залата, издокаран в огромната пурпурна хавлия и това е краят. Завършил си гимназията и те пускат на свобода в нищо неподозирания свят.
    — Денис, познаваш ли Бъди Репертън?
    Гласът на Арни прекъсна фантазиите ми. Бяха донесли пицата.
    — Кой Бъди?
    — Репертън.
    Името ми беше познато. Нахвърлих се върху пицата си и се опитах да свържа името с определено лице. След малко си спомних. Бях кръстосал шпагите с Бъди Репертън по времето, когато бях един от наперените „зайци“. Случило се бе на някаква забава. Оркестърът имаше почивка, а аз се редях на опашката за газирани напитки. Репертън ме изблъска встрани и заяви, че „зайците“ трябва да чакат, докато батковците се вредят. По онова време той беше второкурсник — едър, тромав и гаден второкурсник. Имаше квадратна челюст, черна мазна и сплъстена коса и прекомерно сближени очички. Но те не бяха съвсем глупави, в тях проблясваше някаква заплашителна интелигентност. Бъди беше от онези типове, които прекарват почти цялото си време („усвояват занаята“) в пушкома.
    Изказах еретичното мнение, че старшинството в годините не дава предимство на опашката. Репертън ме покани да излезем заедно навън. Междувременно чакащите зарязаха опашката и предпазливо ни заобиколиха. По лицата им бе изписано жадното очакване, което обикновено предхожда някакво сбиване. Появи се някакъв даскал и ги разпръсна. Репертън обеща, че ще ме пипне, но така и не успя. Това бе единственият ми контакт с него. Понякога съзирах името му в списъка на учениците, наказани да останат след часовете. Освен това си спомням, че Бъди беше изгонван от училището — доказателство, че този тип не членува в „Лигата на младите християни“.
    Разказах на Арни за единственото премеждие с Репертън и приятелят ми уморено кимна, сетне докосна синината под окото си, която постепенно придобиваше ужасен жълтеникав оттенък.
    — Той го направи.
    — Репертън те е „украсил“ така?
    — Да.
    Арни ми каза, че познавал Бъди от монтьорските курсове. Една от ирониите в кошмарния му и определено нещастен училищен живот се състои в това, че интересите и способностите му го поставят в обкръжението на хора, които се смятат за задължени да побъркват от бой момчета като Арни Кънингам.
    Когато Арни беше второкурсник и учеше „теория на двигатели с вътрешно горене“ (префърцунено название на старите шофьорски курсове, които бяха преименувани, след като училището получи от федералното правителство цял куп пари за професионално обучение), някакво момче, на име Роджър Гилман, му спука задника от бой. Знам, че думите ми звучат адски просташки, но точно изразяват онова, което се случи с Арни. Приятелят ми беше така пребит, че се наложи два дни да отсъства от училище, а Гилман бе отстранен за една седмица. Сега този тип бе в затвора заради контрабанда със спиртни напитки. Бъди Репертън беше един от обкръжението на Гилмън и след осъждането му бе станал лидер на групата.
    За Арни часовете по монтьорство бяха равнозначни на посещение на демилитаризирана зона. Ако се измъкнеше жив след седмия час, той пробягваше разстоянието до другия край на училището, стиснал под мишница дъската и фигурите за сбирка на шах-клуба.
    Спомням си, как преди година, когато посетих някакъв градски шахматен турнир, видях нещо, което според мен символизираше ненормалния училищен живот на Арни. Той седеше, приведен над шахматната дъска. Наоколо цареше тишина, както е обичайно при такива турнири. След дълги размишления, Арни мълчаливо премести пионката с пръсти, така почернели от смазка и машинно масло, че не биха могли да се изчистят дори с най-ефикасния препарат.
    Разбира се, не всички копелета от работилницата тормозеха Арни. Там имаше и доста свестни момчета, но повечето от тях принадлежаха към определени групи, в които не се допускаха външни хора, или непрекъснато бяха дрогирани. Първите обикновено бяха от бедните райони на Либъртивил (само не ми казвайте, че учениците от гимназията не се делят според кварталите, защото е точно така). Те са толкова сериозни и мълчаливи, че има опасност да ги сметнеш за глупави. Повечето от тях изглеждаха като реликви от шейсет и осма, с дълги коси, завързани на опашка и с пребоядисани тениски и джинси. Но сега бяхме хиляда деветстотин седемдесет и осма. Те вече не искаха да свалят правителството — единствената им амбиция бе да станат отлични автомобилни механици.
    Но все пак работилницата е последното убежище за некадърните и твърдоглавите, които смятат училището за принудителен затвор. Когато Арни спомена името на Репертън, веднага се сетих за неколцина типа, които кръжаха около него като планети-спътници. Повечето от тях бяха двайсетгодишни, но все още се мъчеха да „избутат“ училището. Дон Вандерберг, Сенди Галтън, Мучи Уелч. Истинското име на последния беше Питър, но всички го наричаха Мучи, защото винаги висеше пред залите за рокконцерти в Питсбърг и врънкаше дребни монети от насъбралата се тълпа.
    Бъди Репертън дошъл в гаража със синьо Камаро, произведено преди години, преобръщало се два пъти на шосе 46 близо до националния парк „Сконтик Хилс“. Арни ми каза, че го е купил от един от типовете, които играеха покер с Дарнъл. Двигателят бил наред, но купето било доста пострадало от двете катастрофи. Репертън докарал колата при Дарнъл седмица след като Арни оставил там Кристин. Преди това също се е навъртал из гаража.
    През първите няколко дни се правел, че изобщо не забелязва Арни и приятелят ми нямал нищо против. Репертън бил в отлични отношения с Дарнъл и винаги получавал най-дефицитните инструменти, които обикновено се раздавали след предварително записване.
    Сетне Репертън започнал да тормози Арни. Често на връщане от автомата за кока-кола или от тоалетната, събарял кутията с болтове, които се разпилявали на пода на клетката на Арни. Друг път ако кафето му стояло на полицата, Репертън блъсвал с лакът чашата и тя се преобръщала. Тогава мръсникът пропявал с меден глас като на Стив Мартин: „Извинявай… Ме!“, а на лицето му цъфвала гадна усмивка. Дарнъл започвал да крещи на Арни да събере болтовете, преди да са се изтъркаляли в дупките на пода.
    След това, щом видел Арни, Бъди шумно го удрял по гърба и извиквал: „Как си, педал?“
    Арни понасял нападките му със стоицизма на човек, който вече е видял и преживял всичко това. Навярно се е надявал, че на Бъди ще му писне и ще го остави на мира, или че ще си намери друга жертва. Имало и друг изход, въпреки че бил прекалено хубав, за да се сбъдне — съществувала реалната възможност Репертън да сгази лука, да бъде арестуван и да изчезне от сцената като приятелчето му Роджър Гилман.
    Сдърпали се рано следобед в събота. Арни гресирал Кристин, тъй като все още нямал достатъчно пари за хилядите други поправки, за които колата му плачела. В този момент се появил Репертън — весело си подсвирквал. В едната си ръка носел чаша кола и пакетче фъстъци, в другата — крик. Когато минал покрай клетката на Арни, замахнал с крика и счупил единия фар на Кристин.
    — Направи го на сол — каза ми Арни, докато ядяхме пиците си.
    „Майчице, виж какво направих!“ — възкликнал Бъди Репертън, с престорено трагично изражение. — „Е, педал…“
    Успял да произнесе само това. Нападението срещу Кристин имало по-голям ефект, отколкото атаките срещу Арни. Пробудило в приятеля ми жажда за мъст. Заобиколил Плимута, стиснал ръце в юмруци и сляпо замахнал. Ако бил герой от някоя книга или от филм щял да нокаутира Репертън и да го прасне в нокаут с мъртва удар.
    Но в реалния живот обикновено не става така. Арни дори не успял да удари брадичката на грубиянина, а улучил ръката му, съборил на пода пакетчето с фъстъци и колата се изплискала върху лицето и ризата на Репертън.
    „Падна ми в ръцете, шибано копеленце такова! — изревал Бъди. На лицето му било изписано комично смайване. — Ще ти спукам задника от бой“. Вдигнал крика и налетял на Арни. Притичали неколцина от присъстващите и някой извикал на Репертън да хвърли крика и да се бие честно. Бъди се подчинил. Отново се нахвърлил върху Арни.
    — Нима Дарнъл не се опита да го спре? — попитах.
    — Нямаше го, Денис. Изчезна петнайсет минути или половин час преди започването на боя — все едно, че знаеше какво ще се случи.
    Арни каза, че Репертън набързо успял да го пребие. Първо насинил окото ми, сетне дълбоко одрал лицето му с пръстена с монограм, купен по време на някоя от годините, прекарани в десети клас.
    — Да не говорим за станалото — добави той.
    — Какво?
    Седяхме в едно от задните сепарета. Арни се озърна, за да се увери, че никой не ни гледа и повдигна тениската си. Гледката ме накара да подсвирна — гърдите и стомахът му бяха покрити с натъртвания, обагрени с всички цветове на дъгата, които едва сега започваха да избледняват. Чудех се как е могъл да идва на работа, след като е бил пребит така. Попитах го:
    — Човече, сигурен ли си че нямаш спукано ребро?
    Наистина бях ужасен — синината под окото му и драскотината на лицето му изглеждаше дреболия в сравнение с тази гадост. Разбира се, бях виждал бой между гимназисти, дори бях участвал в няколко схватки, но за пръв път през живота си виждах резултатите от сериозен побой.
    — Абсолютно — равнодушно отвърна Арни. — Имах късмет.
    — Очевидно.
    Арни не ме удостои с повече подробности, но Ранди Търнър бил свидетел на случилото се и ми разказа останалото, когато започнахме училище. Според него Арни навярно щял да пострада повече, ако ударите му не били много по-силни и по-бесни, отколкото побойникът очаквал. Арни се нахвърлил срещу Бъди така, сякаш в него се бил вселил Сатаната. Размахвал ръце като крила на вятърна мелница и стоварвал юмруците си, където свари. Крещял, псувал, от устата му хвърчала слюнка. Напразно се опитах да си го представя — пред очите ми непрекъснато изплуваше една и съща гледка: Арни удря с юмруци по таблото на колата така силно, че оставя вдлъбнатини и крещи, че ще го пипне.
    Запратил Репертън в другия край на гаража и разкървавил носа му (благодарение на късмета си, не на добро прицелване) и нанесъл силен удар в гърлото му, който накарал Репертън да се задави и общо взето да се откаже от намерението да спука от бой Арни Кънингам.
    Бъди се извърнал, стиснал гърлото си, опитал се да повърне, а Арни го изритал в задника с грубия си ботуш с железни налчета и го проснал по корем на пода. Репертън продължавал да се дави и да притиска гърлото си с ръка, от носа му шуртяла кръв. Според Ранди Търнър, Арни очевидно се канел да го убие с ритници. В този миг Уил Дарнъл изневиделица се появил и изкрещял с хрипливия си глас веднага да престанат.
    — Арни смята, че побоят срещу него е бил предварително замислен — обърнах се към Ранди.
    Той сви рамене.
    — Твърде възможно. Интересно как Дарнъл се появи точно в момента, когато Репертън започна да губи.
    Седмина от присъстващите сграбчили Арни и го отмъкнали встрани. Отначало той се съпротивлявал като побъркан, крещял им да го пуснат и че ще убие Репертън ако не му плати счупения фар. Сетне се усмирил, изглеждал замаян и учуден, че Репертън лежи на пода, а той все още е на крака.
    Бъди най-после се изправил, тениската му била изцапана от смазка. От носа му продължавала да шурти кръв. Нахвърлил се върху Арни, но според Ранди го направил неохотно, само проформа. Неколцина от присъстващите го сграбчили и го отвели. Дарнъл се приближил до Арни и му наредил да предаде ключа от кутията с инструменти и да изчезва.
    — Боже господи, Арни! Защо не ми се обади в събота?
    Приятелят ми въздъхна.
    — Бях изпаднал в тежка депресия.
    Изядохме пиците си и купих на Арни трета Пепси. Вярно е, че вреди на кожата, но е отлична за депресията.
    — Не зная дали Дарнъл имаше предвид да изчезна само тази събота, или изобщо — промълви Арни, докато се прибирахме. — Какво мислиш, Денис? Дали ме е изхвърлил завинаги?
    — Казваш, че е поискал ключа от сандъчето с инструменти?
    — Точно така. Никога досега не са ме изхвърляли, не са ме гонили от където и да е — опечалено заяви той. Изглеждаше така, сякаш ще се разплаче.
    — Не съжалявай. И без това гаражът не е място за теб. А Уил Дарнъл е педераст.
    — Навярно няма смисъл да се опитвам да държа Кристин в гаража — прекъсна ме Арни. — Дори Дарнъл да ми разреши да се върна, Репертън ще бъде там. Отново ще се сбия с него и…
    Затананиках мелодията от „Роки“.
    — О, Вървете по дяволите ти и каруцата, която караш, ездачо — възкликна той и леко се усмихна. — Нямам нищо против да се бия с него. Но има опасност Репертън да изпотроши Кристин, когато не съм там. Убеден съм, че Дарнъл едва ли ще се опита да го спре.
    Не му отговорих. Навярно Арни си помисли, че съм съгласен с него но съвсем не беше така. Не смятах, че Репертън има зъб на стария, ръждясал плимут „Фюри“. Ако усетеше, че сам не е в състояние да унищожи главния обект на омразата си, той просто ще излезе да повика на помощ приятелчетата си — Дон Вандерберг, Мучи Уелч и тъй нататък. Обуйте кубинките си, момчета, тази нощ ни предстои здраво ритане.
    Хрумна ми, че могат да убият Арни и то в буквалния смисъл. Понякога тези типове постъпват така. Събитията се изплъзват от контрол и накрая някое момче умира. От време на време във вестниците описват подобни случаи.
* * *
    — … да я държа?
    — Какво каза? — улових се, че съм изгубил нишката. Пред погледа ми изникна колата на Арни.
    — Попитах те дали имаш представа къде да я държа?
    Колата, колата, колата — само за нея дрънкаше. Започваше да прилича на повредена плоча. И още по-лошо, непрекъснато говореше за нея като за живо същество. Беше достатъчно умен, за да проумее, че обичта му към Кристин прераства в мания, но не правеше нищо, за да се осъзнае.
    — Арни — обърнах се към него. — Човече, струва ми се, че си изправен пред много по-сериозен проблем от това къде да денеш колата си. Искам да знам къде ще се денеш самият ти?
    — А? За какво говориш?
    — Питам те какво ще правиш, ако Бъди и приятелчетата му решат да те обработят.
    Изведнъж като че ли помъдря — промяната беше така внезапна, че ме стресна. Беше лице, като от телевизионните новини, които бях гледал като малък, лицето на всички онези войници в черни гащеризони, които побъркаха добре екипираната и поддържана армия на света.
    — Денис — промълви той — все някак ще се оправя.

10. ЛЬОБЕЙ УМИРА

Нямам си кола и сърцето ме боли,
но имам шофьор — добро начало,
е нали?

Ленън и Маккартни

    В кината се въртеше „Брилянтин“ и една вечер отидох да го гледам заедно с мажоретката. Стори ми се тъп, но гаджето ми страхотно го хареса. Седях в тъмния салон и наблюдавах как тези напълно измислени тийнейджъри пеят и танцуват (ако ми се гледат тийнейджъри — или поне що годе истински — по-добре да издебна повторението на „Училищната джунгла“ по телевизията). Изведнъж усетих, че не следя действието на екрана. Внезапно ми хрумна гениална идея, както понякога се случва, когато не мислиш за нещо определено.
    Извиних се на гаджето и отидох да телефонирам от фоайето. Бързо и уверено избрах номера на Арни. Зная го наизуст от осемгодишна възраст. Разбира се, можех да изчакам края на филма, но идеята ми се струваше страхотна.
    Арни вдигна слушалката.
    — Ало?
    — Арни, обажда се Денис.
    — О, Денис.
    Гласът му бе толкова странен и безжизнен, че малко се изплаших.
    — Арни? Всичко наред ли е?
    — А? Разбира се. Мислех, че ще водиш Роуз на кино.
    — Оттам ти се обаждам.
    — Навярно филмът не струва — отбеляза Арни със същия безжизнен и унил глас.
    — Роуз го намира страхотен.
    Мислех, че думите ми ще го разсмеят, но той мълчеше, сякаш търпеливо чакаше да продължа.
    — Слушай — извиках. — Измислих разрешение.
    — Разрешение? На какво?
    — Льобей. Той притежава гараж, при това имам чувството, че би изял и умрял плъх, стига да има печалба от това. Ако му предложиш… да речем шестнайсет-седемнайсет долара седмично…
    — Много смешно, Денис.
    Гласът му беше студен и изпълнен с ненавист и омраза.
    — Арни, какво…
    Той прекъсна връзката.
    Стоях смаян във фоайето, взирах се в телефона и се питах какво по дяволите, означава всичко това. Може би родителите му са скроили нов номер? Или пък се е върнал в гаража на Дарнъл и открил, че и другият му фар е счупен. Или…
    Внезапно ме осени някакво интуитивно предчувствие. След малко се оказа, че съм прав. Поставих слушалката на вилката, отидох до отсрещния щанд за вестници и попитах дали имат днешния брой. Момичето, което продаваше бонбони и пуканки, го откри след продължително ровене. Сетне ме загледа, като мляскаше дъвката си. Прелистих го нетърпеливо, докато стигнах до последните страници, където отпечатват некролозите. Навярно искаше да се увери, че няма да направя нещо неприлично върху вестника, или може би да го изям.
    Там не пишеше нищо — или поне така ми се стори отначало. После обърнах страницата и видях заглавието: „Ветеран от Либъртивил умира на седемдесет и една годишна възраст“. Имаше снимка на Роланд Льобей във военна униформа, на която той изглеждаше двайсет години по-млад и значително по-свеж, отколкото при срещите ни с него. Некрологът беше кратък. Льобей починал внезапно в събота следобед. Негови наследници са брат му Джордж и сестра му Марша. Погребението щеше да се състои във вторник в два следобед.
    Внезапно.
    В некролозите винаги пише: „След продължително боледуване“, „След кратко боледуване“, или „внезапно“. „Внезапно“ може да означава всичко — от инсулт до електрически ток във ваната. Спомням си какъв номер погодих на Ели, когато беше съвсем мъничка — може би тригодишна. Изплаших я до смърт с човече на пружина, скрито в кутийка. Големият брат Денис върти ръчката и от кутийката се разнася музика, не е лошо, дори е забавно. Изведнъж Бумм! Отвътре изскача човече с ухилено лице и грозен, закривен нос и за малко да я удари в лицето. Ели се разрева и хукна да търси майка си, а аз седях и мрачно се взирах в човечето, което се поклащаше напред-назад. Убеден бях, че навярно ще ми се скарат, и си го заслужавах — предварително знаех, че тя ще се изплаши, когато музиката спре и отвътре внезапно изскочи грозното човече.
    Да изскочи така внезапно.
    Върнах вестника и застанах до щанда, като се взирах тъпо в плакатите, рекламиращи предстоящи премиери.
    Събота следобед.
    Внезапно.
    Странно съвпадение.
    Гениалната ми идея бе, Арни да върне Кристин там, където я бе открил. Че може би ще уговори Льобей да му осигури паркинг срещу заплащане. Оказа се, че старецът е мъртъв. Бе умрял същия ден, когато Арни се беше сбил с Бъди Репертън — същия ден, когато Бъди бе счупил фара на Кристин.
    Внезапно пред очите ми изниква картина: Бъди Репертън замахва с крика и в същия миг от очите на Льобей бликва кръв, той се свлича на пода и внезапно, съвсем внезапно…
    „Стига глупости, Денис — казах си. — Престани с тези глу…“
    В този миг дълбоко в разсъдъка ми, някакъв глас в дълбините на разума ми прошепна: „Хайде, шефе, ела да се повозим“, сетне замлъкна.
    Момичето зад щанда изплю дъвката си и каза:
    — Ще пропуснеш края на филма, той е най-готин.
    — Благодаря.
    Тръгнах към вратата на салона, сетне свих към чешмичката. Гърлото ми беше напълно пресъхнало.
    Докато жадно гълтах водата, вратите на салона се отвориха и започнаха да излизат тълпи. Над главите им съзрях последните надписи. Появи се Роуз и ме потърси с поглед. Доста мъже я огледаха, но тя парира похотливите им погледи с присъщата си разсеяна сдържаност.
    — Ден-ден — възкликна гаджето ми и ме хвана под ръка. Да ми викат „ден-ден“ не е най-лошото нещо на света — навярно по-гадно е да ти извадят очите с нажежен ръжен, или да ампутират крака ти с верижен трион, но никога не съм си падал по галените имена.
    — Къде беше? Пропусна края. Това е най…
    — Най-хубавата част от филма — довърших вместо нея. — Извинявай. Внезапно се наложи да задоволя естествените си нужди.
    — Ще ти го разкажа, ако ме заведеш на хълма — промълви тя и притисна ръката ми до меката си гръд. — Ако искаш да го чуеш, разбира се.
    — Хубав ли беше?
    Роуз ми се усмихна. Широко разтворените й очи бяха мили и както винаги някак си унесени. Притисна още по-плътно ръката ми към бюста си и отвърна:
    — Чудесно. Обожавам щастливия край, а ти, Дед-Ден?
    — Много си падам.
    Навярно трябваше да си мисля за гърдите й, но вместо това мислите ми бяха заети с Арни.
    Същата нощ отново ми се присъни кошмар. Кристин беше стара. Всъщност, истинска антика, ужасяваща купчина старо желязо, подобно на това, което очакваш да видиш на картите за Таро: Колата на Смъртта, вместо Обесения. Струваше ми се стара като пирамидите. Двигателят й изрева, изгасна и от ауспуха изригна мазен синкав дим.
    В нея имаше някой. Роланд Льобей се изтягаше зад волана. Очите му бяха отворени, но замъглени и мъртви. Всеки път, когато двигателят форсираше и разяденото от ръжда купе на Кристин започваше да вибрира, старецът подскачаше като парцалена кукла. Покритият му със струпеи череп се поклащаше напред-назад.
    Гумите изскърцаха смразяващо, Плимутът се стрелна към мен. В този миг ръждата по купето изчезна, старото, мътно стъкло светна, полираните части пробляснаха, а старите изтрити гуми се превърнаха в нови, от най-добра марка, грайферите им изглеждаха дълбоки като Гранд Каньон.
    Колата изпищя, фаровете й светнаха, като че бяха изпълнени с омраза очи. Безпомощно повдигнах ръка, сякаш, за да се предпазя и си помислих: „Господи, каква неописуема безгранична ярост…“
    Събудих се.
    Но не изкрещях. Тази нощ сподавих вика си.
    Едва успях да го сторя.
    Седнах в леглото. Под студената лунна светлина съзрях, че отново стискам събрания на топка чаршаф. Помислих си: „Починал внезапно.“
    Тази нощ не можах да заспя отново.

11. ПОГРЕБЕНИЕТО

Дълги перки, бяла кат’ луната,
движи се като истински рай на земята.
Хей, приятелю, когато умра, хвърли ме отзад
и ме закарай на гробището с моя Кадилак.

Брус Спрингстийн

    Брад Джефрис, шефът на нашата пътностроителна бригада, беше прехвърлил четирийсетте, оплешивяващ, мускулест и с постоянен слънчев загар човек. Непрекъснато крещеше — особено когато изоставахме от графика — но иначе беше много свестен. По време на обедната почивка отидох да го попитам дали Арни е поискал да бъде освободен за няколко часа или за целия следобед.
    — Помоли ме да го пусна за два часа, за да отиде на някакво погребение — отвърна Брад, после свали очилата си с метални рамки и разтърка червените вдлъбнатини, образували се от двете страни на носа му. — Да не си решил да отсъстваш и ти? И без това в края на седмицата ме напускате, остават само скапаняците.
    — Брад, налага се и аз да отида.
    — Защо? Кой е онзи тип? Кънингам обясни, че просто му продал някаква кола. Господи, смятам, че никой не отива на погребението на търговец на употребявани коли, освен семейството му.
    — Не беше търговец на коли, просто обикновен човек. Арни има някакви проблеми, свързани с цялата история. Иска ми се да го придружа.
    Брад въздъхна:
    — Добре, добре, добре. Можеш да отсъстваш от един до три, също като него. При условие, че се съгласиш да работиш без обедна почивка, а в четвъртък да останеш до шест вечерта.
    — Разбира се. Благодаря ти, Бред.
    — Ще ти пиша присъствие — прекъсна ме той. — Но ако някой от шефовете в Питсбърг научи, ще ме изяде с парцалите.
    — Не бой се, няма.
    — Ще ми липсвате, момчета — промълви Брад. Взе вестника си и го разгърна на спортната страница. Беше сдържан човек и думите му бяха равносилни на похвала.
    — И на нас ни беше хубаво през това лято.
    — Радвам се че мислиш така, Денис. А сега изчезвай и ме остави да си чета вестника.
    Така и направих.
    В един часа помолих шофьора на един трейдър да ме закара до централната барака на строежа. Заварих Арни там. Беше свалил жълтата си каска и сменяше ризата си. Той стреснато ме изгледа.
    — Денис! Какво търсиш тук?
    — Приготвям се да отида на погребение — отвърнах. — Също като теб.
    — Не — моментално заяви Арни.
    В думите му се криеше нещо повече — съботите, в които не бяхме заедно, студенината на Майкъл и Реджина, която усещах дори по телефона, реакцията му на обаждането ми от киното, накарала ме да осъзная до каква степен ме е изолирал от живота си и как всичко се бе случило по същия начин, както бе умрял Льобей. Внезапно.
    — Да — настоях. — Арни сънувам този тип. Чуваш ли какво ти казвам? Сънувам го! Твърдо съм решил да присъствам на погребението. Можем да отидем поотделно, или заедно. Така или иначе ще дойда.
    — Не се майтапиш, нали?
    — А?
    — Когато ми телефонира от киното наистина ли не знаеше, че Льобей е мъртъв?
    — Боже мой! Нима смяташ, че ще си правя майтап с такова нещо?
    — Не — след кратко колебание отвърна той. Отговорът му дойде след внимателно обмисляне. Навярно смяташе, че всички са се обърнали срещу него — Уил Дарнъл, Бъди Репертън, може би и родителите му. Но всъщност не ставаше въпрос за хора, нито един от тях не бе виновен за промяната в приятеля ми. Виновна беше колата.
    — Казваш, че го сънуваш?
    — Да.
    Арни стоеше неподвижно, забравил ризата в ръката си и размишляваше върху думите ми. Най-накрая наруших тишината.
    — Във вестника пише, че погребението ще бъде в гробището „Либъртивил Хайс“. Какво решаваш — да вземеш автобуса, или да те закарам?
    — Ще дойда с теб.
    — Правилно.
    По време на службата стояхме на хълмчето близо до гроба. Не смеехме, нито имахме желание да се присъединим към малцината опечалени. Общо бяха десетина души, половината от тях — старци в стари, но грижливо запазени униформи. Имах чувството, че лъхат на нафталин. Ковчегът на Льобей стоеше върху плъзгачи, поставени над гроба и беше покрит с националния флаг. Горещият августовски ветрец донасяше до слуха ни думите на свещеника: „Човекът е като трева, която израства, а сетне я покосяват, човекът е като цвете, което разцъфва през пролетта и повяхва през лятото, човекът е като любовта и обича всичко преходно.“
    Когато службата свърши, махнаха флага и някакъв човек, който явно наближаваше шейсетте, хвърли шепа пръст върху ковчега. Няколко бучици отскочиха от капака и паднаха в дупката. В некролога пишеше, че Льобей има брат и сестра. Навярно това беше братът — приликата не бе поразително, но се забелязваше. Очевидно сестрата не бе успяла да пристигне: около гроба се тълпяха единствено старчоците.
    Двама от тях, които приличаха на членове на Американския легион сгънаха флага и го подадоха на брата. Проповедникът помоли Бога да ги благослови и да ги закриля, да ги озари със сияйния си образ, да ги възвиси и да им даде покой. Присъстващите започнаха да се разотиват. Огледах се и забеляза, че Арни вече не е до мен, а се е отдръпнал малко встрани. Стоеше под близкото дърво, по лицето му се стичаха сълзи. Попитах го:
    — Добре ли си, Арни?
    Хрумна ми, че не видях никой от опечалените да плаче. Ако Роланд Льобей знаеше, че Арни Кънингам единствен ще пролее сълзи заради него на скромната погребална церемония, в най-забутаното гробище на Пенсилвания, може би щеше да свали петдесет долара от цената на скапаната си кола. Дори в този случай, Арни щеше да плати сто и петдесет долара повече, отколкото струваше старата бричка.
    Арни яростно разтърка лицето си и прегракнало промълви:
    — Добре. Да вървим.
    Помислих си, че ме подканва да си тръгнем, но той не се отправи към паркирания ми Дастър, а се спусна надолу, по хълмчето. Понечих да го попитам къде отиваме, сетне стиснах устни. И без това знаех — искаше да разговаря с брата на Льобей.
    Братът стоеше редом с двама бивши легионери и тихо говореше, стиснал флага под мишница. Беше облечен в костюм на човек, комуто предстои пенсиониране и то с малка пенсия — син, на райета, леко лъснал на седалището. Вратовръзката му беше поизмачкана, а около яката на бялата му риза — пожълтяла.
    Той ни погледна. Арни се обърна към него.
    — Извинете, сигурно сте братът на мистър Льобей?
    — Да.
    Той изгледа Арни въпросително и (както ми се стори) малко враждебно.
    Приятелят ми протегна ръка.
    — Казвам се Арни Кънингам и познавах брат ви. Преди известно време купих колата му.
    Когато Арни протегна ръка, Льобей машинално посегна към нея — за американците това е най-естественият жест, след проверката на дюкяна при излизане от обществената тоалетна. Но когато Арни каза, че е купил колата на Льобей, протегнатата ръка на непознатия сякаш се поколеба. За миг ми се стори, че ще я отдръпне и ще остави ръката на Арни да виси във въздуха. Но той не го стори… въпреки че явно го желаеше. Докосна ръката на Арни, сетне побърза да я пусне, и промълви с безжизнен глас:
    — А, да, Кристин.
    Сега приликата между братята беше очевидна — имаха еднакви чела, надвиснали над веждите, еднакъв овал на лицето и светлосини очи. Но лицето на този човек беше по-благородно, почти благо. Едва ли някога щеше да придобие лукавото лисиче изражение на Роланд Льобей.
    — В последното писмо, което получих от Роли пишеше, че я е продал.
    Боже мой, и той говореше за колата като за живо същество. Ами галеното име Роли? Трудно бе да си представя, че някой може да нарича така стареца с покрития със струпеи череп и мръсен корсет. Но братът произнесе името със същия безжизнен глас, в който не долових нито капчица любов към покойника.
    Льобей продължи:
    — Брат ми не ми пишеше често, мистър Кънингам. Беше доста злобен човек и обичаше да злорадства. Не бива да говоря така за мъртвец, но това е самата истина. В писмото си Роли ви наричаше „левак“ и се хилеше, че ви е „прекарал“.
    Зяпнах от удивление. Обърнах се към Арни, очаквайки нов изблик на гняв. Но лицето му остана невъзмутимо. Той промълви:
    — Продавачът винаги смята, че е прекарал клиента. Съгласен ли сте, мистър Льобей?
    Льобей се засмя.
    — Това е мой приятел — продължи Арни. — Беше с мен, когато купих колата.
    Представи ме и се здрависах с Джордж Льобей.
    Старците си бяха отишли. Тримата стояхме сами и смутено се гледахме. Льобей премести флага в другата си ръка, сетне попита.
    — С какво мога да ви услужа, мистър Кънингам?
    Арни се изкашля и каза:
    — Става дума за гаража. Разбирате ли, работя по колата и я подготвям за преглед. Родителите ми не разрешават да я държа у дома, питам се дали…
    — Не.
    — … ще ми дадете гаража под наем.
    — Не, и дума да не става… Наистина е…
    — Ще ви плащам двайсет долара седмично — прекъсна го Арни. — Дори двайсет и пет.
    Потръпнах. Приятеля ми приличаше на дете, попаднало в подвижни пясъци, което решава да се окуражи, като изяде няколко шоколадчета с арсеник.
    — Невъзможно.
    Смущението на Льобей сякаш нарастваше.
    — Само гаража — повтори Арни, който започваше да се изнервя. — Само гаража, където досега беше колата.
    — Няма да стане — отвърна Льобей. — Тази сутрин обявих къщата за продан в три посреднически бюра. Агентите я показват на клиенти и…
    — Разбира се, но докато…
    — … няма да искат да им се мотаеш из краката. Разбираш ме, нали?
    Той се приведе към Арни и продължи:
    — Да сме наясно. Нямам нищо против тийнейджърите като цяло. В противен случай навярно вече щях да съм в лудницата, защото почти трийсет години бях гимназиален учител в Парадайз Фолс, щата Охайо. А ти ми изглеждаш много интелигентен и добре възпитан представител на Генус адолесънт. Но единственото, което искам да свърша в Либъртивил, е да продам къщата и да разделя сумата със сестра си, която живее в Денвър. Искам да се отърва от къщата, мистър Кънингам и не желая да имам нищо общо с живота на брат ми.
    — Разбирам — отвърна Анри. — Ще промените ли решението си, ако обещая да се грижа за къщата? Да кося тревата? Да пребоядисам оградата? Да поправя това-онова? По този начин ще ви бъда полезен.
    — Действително е много сръчен — намесих се. Казах си, че няма да ми навреди, ако по-късно Арни си спомни, че съм бил на негова страна, въпреки че беше точно обратното.
    — Вече наех човек да наглежда къщата и да се грижи за поддръжката й — каза Льобей.
    Думите му прозвучаха убедително, но внезапно осъзнах, че със сигурност ме лъже. Мисля, че и Арни го разбра.
    — Добре. Съжалявам за брат ви. Стори ми се човек със силен дух.
    Когато чух думите му, внезапно си спомних как, вбесен се обърнах към Льобей и видях по лицето му да се стичат едри, мазни сълзи. „Е, това е. Всичко свърши, синко.“
    — Със силен дух ли?
    Джордж Льобей цинично се усмихна.
    — О, да. Беше мръсник със силен дух. — Той като че не забеляза шокираното изражение на Арни. — А сега ме извинете, господа. Боя се, че стомахът ме заболя от топлината.
    Обърна се и се отправи към колата си. Стояхме недалеч от гроба и го наблюдавахме как се отдалечава. Внезапно Льобей спря и лицето на Арни просветна — навярно си каза, че той е променил решението си. За миг Льобей остана неподвижен сред високата трева, свел глава като човек, който усилено размишлява. Сетне се обърна към нас и каза на Арни:
    — Съветвам те да се откажеш от колата. Продай я. Ако никой не иска да я купи, продай я на части. Ако и това се окаже невъзможно, зарежи я бързо и безвъзвратно, сякаш се отказваш от лош навик. Смятам, че ще си спестиш доста неприятности. Забрави я и то по-бързо.
    Стоеше сред тревата и гледаше към Арни, в очакване той да каже нещо, но приятелят ми не му отговори, само продължи да го гледа втренчено. Очите му бяха придобили онзи странен сивкав цвят, който се появяваше в моментите, когато бе взел някакво решение и твърдо устояваше позициите си. Льобей като че прочете мислите му и кимна. Изгледаше нещастен и болен.
    — Довиждане, господа.
    Арни въздъхна.
    — Е, това е то.
    Сетне с негодувание се взря в отдалечаващия се Льобей.
    — Да — отговорих, като се надявах, че изглеждам по-разочарован, отколкото всъщност бях. Виновен бе кошмарният ми сън. Не ми харесваше идеята Кристин от ново да се върне в онзи гараж. Струваше ми се, че ако това стане, ще напомня много на кошмарния ми сън.
    Безмълвно се отправихме към колата ми. Мисълта за Льобей ме измъчваше. Всъщност мислех с неприязън и за двамата братя. Внезапно взех импулсивно решение — Бог ми е свидетел, че събитията можеха да се развият съвършено различно, ако не се бях подчинил на хрумването.
    Обърнах се към Арни:
    — Хей, човече, трябва да се облекча. Почакай ме минутка.
    — Добре — отвърна той без дори да ме погледне. Отмина напред, пъхнал ръце в джобовете си, забол очи в земята.
    Свърнах вляво, където малка, дискретна табелка и още по-малка стрелка посочваха пътя към тоалетните. Но когато се озовах в подножието на първото възвишение, скрит от погледа на Арни, завих надясно и затичах към параклиса. Пристигнах в момента, когато Джордж Льобей се опитваше да натика едрото си тяло зад волана на мъничък „Чевет“ с лепенка на „Херц“ под наем на предното стъкло. Задъхано извиках:
    — Мистър Льобей! Мистър Льобей!
    Той изненадано ме изгледа.
    — Извинете, че отново ви безпокоя.
    — Няма нищо, но се боя, че онова, което казах на приятеля ти остава в сила. Няма да му разреша да държи колата в гаража.
    — Добре — отвърнах.
    Льобей въпросително повдигна рошавите си вежди.
    — Става дума за колата — продължих. — Не ми харесва.
    Той безмълвно продължи да се взира в мен.
    — Струва ми се, че ми влияе зле. Може би донякъде… не мога точно да го обясня…
    — Ревнуваш, а? — тихо попита той. — Отделя й повече време, отколкото на теб?
    — Донякъде сте прав. С Арни сме приятели от деца. Но смятам, че това не е всичко.
    — Така ли?
    — Да.
    Огледах се, за да се уверя, че Арни не ме е проследил и когато извърнах очи от Льобей, най-сетне разбрах какво ме измъчва.
    — Защо му казахте да зареже колата и да забрави за съществуването й? Защо казахте, че това прилича на лош навик?
    Джордж Льобей остана безмълвен. Страхувах се, че не може да отговори, поне на мен. Сетне едва чуто той попита:
    — Синко, сигурен ли си, че това ти влиза в работата?
    — Не знам.
    Изпитах непреодолимо желание да срещна погледа му.
    — Повярвайте ми, обичам Арни. Не искам той да страда. Проклетата кола вече му докара куп неприятности. Не искам да се забърква в още по-голяма каша.
    — Ела в мотела ми тази вечер. Намира се точно до изхода на „Уестърн Авеню“ към шосе 376. Ще се оправиш ли?
    — Заливах с асфалт тази част от магистралата — похвалих се и протегнах ръцете си. — Все още имам пришки.
    Усмихнах се, но той остана сериозен и повтори:
    — Мотел „Рейнбоу“. На изхода са два — моят е по-евтиният.
    — Благодаря — отвърнах смутено. — Слушайте, всъщност…
    — Може би не е твоя работа, нито моя, или на когото и да било — прекъсна ме Льобей. Говореше тихо, с даскалски глас, толкова различен (но същевременно странно подобен) на хрипливия глас на покойния му брат.
    — Но съм длъжен да те предупредя — брат ми беше лош човек. Струва ми се, че единственото, което обичаше през целия си живот, бе плимутът, който е купил приятелят ти. Тъй че въпросът засяга само тях, единствено тях, независимо какво ще си кажем.
    Джордж Льобей се усмихна. Усмивката му беше неприятна. В този миг ми напомни Роланд Льобей. Потръпнах.
    — Синко, навярно си прекалено млад, за да обръщаш внимание, за да се вслушваш в съвети, но чуй какво ще ти кажа:
    Той бавно кимна и продължи:
    — Точно така. Поетите винаги и може би съзнателно създават погрешна представа за любовта. Любовта е стар главорез. Не е сляпа, а е канибал с изключително остро зрение. Любовта е хищно животно и е винаги гладна.
    — С какво се храни? — изрекох противно на волята си. Устните ми се раздвижиха, въпреки че разумът ми диктуваше, че целият разговор е безсмислен.
    — С приятелство — отвърна Джордж Льобей. — Храни се с приятелството. На твое място, Денис, бих очаквал най-лошото.
    Затвори с тихо изщракване вратата на колата и запали мотора, който заработи като шевна машина. Сетне потегли, като ме остави онемял на края на паркинга. Внезапно се сетих, че Арни ще очаква да се появя откъм тоалетните, затова с все сила се спуснах натам.
    Докато тичах ми хрумна, че в този момент гробарите, или пазителите на вечността, или както наричаха себе си напоследък, спускат ковчега на Льобей. Пръстта, която Джордж Льобей хвърли в края на церемонията навярно е разпръсната върху капака му като завладяваща ръка. Опитах се да прогоня образа, но друг, още по-неприятен, изплува пред очите ми: Роланд Льобей лежи в облицования с коприна ковчег, облечен в най-хубавия си костюм и бельо — без миризливия пожълтял корсет, разбира се.
    Льобей вече бе заровен в земята. Льобей лежеше в ковчега си, със скръстени на гърдите ръце… но защо бях толкова сигурен, че на лицето му цъфти широката, гаднярска усмивка?

12. МАЛКО СЕМЕЙНА ИСТОРИЯ

Чуваш ли чак до Нийдъм?
Следвай шосе 128, за да ти е лесно…
В мрака е толкова студено,
в мрака е толкова интересно…

Джонатан Ричан и „Модърн Лавърс“

    Мотелът „Рейнбоу“ действително беше много западнал. Сградата беше едноетажна, асфалтът на паркинга — напукан, две от буквите на неоновия надпис не светеха. Беше точно такъв мотел, в който би отседнал пенсиониран преподавател по английски. Зная, че звучи ужасно подтискащо, но е точно така. А утре Джордж Льобей ще върне колата си в бюрото „Херц“ на аерогарата и ще вземе самолета за Парадайз Фолс, щата Охайо.
    Мотел „Рейнбоу“ приличаше на гериатрично отделение на някоя болница. Старци седяха пред бунгалата в шезлонги, предоставени от управата, кръстосали костеливите си крака, белите им чорапи прикриваха косматите им пищяли. Всички мъже приличаха на загряващи алпинисти — мършави здравеняци. Повечето от жените имаха закръглените форми, характерни за дамите, прехвърлили петдесетте, за които няма надежда да отслабнат. Забелязал съм, че има мотели, чиито посетители са изключително хора, над петдесетте, сякаш старците научават за тях от реклама, която звучи примерно така: „Стари, но добри“, „Елате в не дотам живописния мотел «Рейнбоу», заедно с извадената си матка и увеличената си простатна жлеза“, „Не разполагаме с кабелна телевизия, но предлагаме масаж само срещу четвърт долар“. Пред бунгалата нямаше никакви млади хора, ръждясалите катерушки встрани от мотела бяха празни, люлките хвърляха дълги, неподвижни сенки върху земята. Пъстроцветна дъга се извисяваше над неоновия надпис, който бръмчеше като рояк мухи, затворени в бутилка.
    Льобей седеше с чаша в ръка пред бунгало № 14. Приближих се и му подадох ръка.
    — Искаш ли нещо безалкохолно? — попита той.
    — Не, благодаря.
    Взех шезлонга, който стоеше пред едно от празните бунгала и седнах до него.
    — Тогава ще ти разкажа всичко, което знам — промълви Льобей с тихия си, културен глас. — По-млад съм от Роли с единайсет години и все още не мога да свикна с мисълта, че съм остарял.
    Смутено се размърдах в шезлонга си и не казах нищо. Льобей продължи:
    — Бяхме четири деца. Роли бе най-големият, а аз — най-малкият. Брат ни Дрю загина във Франция през хиляда деветстотин четирийсет и четвърта. Двамата с Роли служеха в армията. Израснахме тук, в Либъртивил. По онова време градчето бе много, много по-малко, почти селце. Но въпреки това си имаше своите аристократи и своите парии. Ние бяхме париите. Бедняци. Некадърници. Вън от класацията и прочие подобни клишета.
    Той тихо се изсмя в падащия мрак и наля още Севънъп чашата си.
    — Най-характерното за детството на Роли — само това си спомням, защото, когато се родих, той беше в пети клас.
    — И какво беше то?
    — Гневът му — отговори Льобей. — Роли непрекъснато беше разгневен. Ядосваше се, че като ученик използваше чужди дрехи, ядосваше се, че баща ни е пияница, който не е в състояние да се задържи на постоянна работа в стоманолеярните фабрики, ядосваше се, гневеше се, че майка ни не може да го откаже от пиенето. Сърдеше се на трите по-малки деца — на Дрю, Марша и на мен, които правеха бедността непоносима.
    Протегна ръка и нави ръкава на ризата си, за да ми покаже възлестите сухожилия, които изпъкваха под лъсналата, изпъната кожа. Видях дълбок белег, вървеше от лакътя чак до китката, където избледняваше.
    — Това ми е от Роли. Направи го, когато бях на три, а той на четиринайсет години. Играех си с боядисани дървени кубчета на пътеката към къщата, когато той изскочи навън. Тръгнал на училище. Навярно съм му препречил пътя. Роли ме блъсна, излезе на улицата, сетне се върна и ме запрати встрани. При падането ръката ми се раздра от островърхата ограда, заобикаляща преплетените плевели и слънчогледи, които майка ми гордо наричаше „градината“. Изтече ми толкова кръв, че всички се изплашиха до смърт — всички, с изключение на Роли, който продължаваше да крещи: „От сега нататък повече да не ми се мотаеш из краката, проклет сополанко. Не ми се пречкай, чуваш ли?“
    Смаяно се втренчих в стария белег. Погледнах го и осъзнах, че с течение на времето пухкавата ръчичка на тригодишното дете бе пораснала и се бе превърнала в измършавяла ръка на старец, която виждах сега. Кървящата рана отпреди петдесет години бавно се бе удължила чрез сребристи белези, подобни на пречки на стълба. Раната се бе затворила, но белегът се бе уголемил.
    Изпитах огромно чувство на безнадеждност. Потръпнах от ужас. Спомних си как Арни удря с юмрук по таблото на колата ми и прегракнало крещи, че ще те пипне. Джордж Льобей се бе втренчил в мен. Не зная какво е било изражението ми, но той бавно спусна ръкава си. Когато закопча маншета и скри белега, изпитах чувството, че пропъжда непоносимото си минало. Той отпи от чашата си и продължи:
    — Когато вечерта баща ми се прибра вкъщи — беше ходил на един от редовните си запои, които наричаше „търсене на работа“ — и когато разбра какво е направил Роли, направо го спука от бой. Но брат ми не се разкая. Плачеше, но не се разкайваше. Непрекъснато повтаряше през сълзи: „Мотаеше ми се из краката. И ако отново ми се изпречи на пътя, пак ще го направя. Не можеш да ми попречиш, проклето пиянде!“ Баща ми го удари по лицето и разкървави носа му. Роли падна на пода, а кръвта шуртеше между пръстите му.
    Майка ми пищеше, Марша плачеше, Дрю се бе сгушил в ъгъла, а за ревях с все сила и държах превързаната си ръка. А Роли продължаваше да повтаря: „Пак ще го направя, дърто пиянде, дърт пияница, проклет дърт пияница!“
    Първите звезди започваха да проблясват на небето над нас. Някаква старица излезе от бунгалото в края на алеята, измъкна очукан куфар от багажника на колата си и се прибра. Някъде свиреше радио, не беше настроено на УКВ станцията, която предава само рокмузика.
    — Да, най-добре си спомням вечния му гняв — тихо повтори Льобей. — В училище Роли се биеше с всеки, който му се присмееше заради дрехите, или заради начина, по който бе подстриган. Беше готов да се бие с всекиго, когото подозираше, че му се подиграва. Непрекъснато го гонеха от училище. Най-накрая напусна и постъпи в армията.
    Двайсетте години не бяха подходящо време за военна служба. Липсваше достойнство, нямаше повишения, нито развети флагове и знамена, нямаше благородство. Препращаха Роли от база в база, първо на юг, после на югозапад. Получавахме писма от него веднъж на три месеца. Гневът му не стихваше. Вбесен бе от онези, които наричаше „лайнарите“. Те бяха виновни за всичко. Лайнарите пречели на заслуженото му повишение, лайнарите не му разрешили отпуска, лайнарите били некадърници и не биха могли да открият собствения си задник, дори да го търсят с две ръце и с фенерче. Пак те минимум два пъти го бяха тикнали в ареста.
    Все пак брат ми се задържа на служба, защото беше отличен механик — успяваше да поддържа в движение старите и грохнали возила, които Конгресът отпускаше на армията.
    Смутено си помислих за Арни — Арни, който беше толкова сръчен.
    Льобей се приведе напред.
    — Но талантът беше допълнителен източник на гняв за брат ми, млади човече. И този гняв не стихна, докато той купи колата, която сега принадлежи на приятеля ти.
    — Какво искате да кажете?
    Льобей невесело се засмя.
    — Роли поправяше армейските камиони, колите на офицерите, както и транспортьорите. Оправяше булдозери и с подръчни средства поддържаше в движение щабните коли. Веднъж, когато във Форт Арнолд в Западен Тексас дойде на посещение някакъв конгресмен и колата му се повреди, комендантът който се мъчеше да направи добро впечатление, нареди на Роли да поправи драгоценното Бентли на видната личност. О, да, получихме писмо от четири страници, посветени на този „говнар“ — четири страници, върху които Роли изливаше целия си гняв и злъч. Цяло чудо бе, че думите не бяха прогорили хартията като сярна киселина.
    През ръцете му бяха минали безброй автомобили, но Роли успя да си купи кола едва след края на Втората световна война. Дори тогава можа да си позволи единствено стар, прояден от ръжда Шевролет, който му създаваше проблеми. През двайсетте и трийсетте парите никога не му стигаха, а по време на войната Роли се интересуваше единствено как да остане жив.
    През всичките тези години докато беше автомеханик, бе поправил хиляди коли на лайнарите, но никога не бе притежавал собствен автомобил. Оставаше си същият парий в Либъртивил. Дори старият Шевролет не укроти яростта му, нито Хъдсъна, който купи на старо в годината, след като се ожени.
    — Бил е женен?
    — Не го е споменавал, нали? С огромно удоволствие би ви разказвал за преживелиците си в армията — за приключенията си по време на войната и за безкрайните си схватки с говнарите — би дрънкал до безкрайност, стига ти и приятелят ти да не заспите… но през цялото време ръката му ще бъде в джоба ви и ще опипва за портфейла ви. Но едва ли щеше да си направи труда да ви разкаже за Вероника, или за Рита.
    — Кои са те?
    — Вероника беше жена му — рече Льобей. — Ожениха се през хиляда деветстотин петдесет и първа, малко преди Роли да замине за Корея. Знаеш ли, можеше да си остане в Щатите. Беше семеен, жена му беше бременна, самият той не беше в първа младост. Но Роли реши да замине.
    Льобей замислено се втренчи в безлюдната детска площадка.
    — Всъщност това бе двубрачие. През хиляда деветстотин петдесет и първа Роли бе четирийсет и четиригодишен и вече беше женен. Бе женен за армията. И за говнарите.
    Той отново замълча. Мълчанието му беше някак си подтискащо.
    Най-накрая попитах:
    — Добре ли сте?
    — Да. Просто размишлявах. Мислех лошо за мъртвеца.
    Изгледа ме с невъзмутимо лице, само очите му изглеждаха променени — бяха помътняли и натъжени.
    — Цялата тази история ми причинява болка, млади човече… как ти беше името? Не искам да разказвам тези стари, тъжни истории на човек, към когото не мога да се обърна по име. Как се казваш — май беше Доналд?
    — Денис — отвърнах. — Слушайте, мистър Льобей…
    — Боли ме повече, отколкото предполагах — прекъсна ме той. — Но щом веднъж съм започнал, най-добре е да ти кажа всичко, нали? Виждал съм Вероника само два пъти. Тя беше от Западна Вирджиния. Бе от жените, които по онова време наричахме „южнячки — повлекани“, при това доста глуповата. Роли я въртеше на малкия си пръст и не й обръщаше внимание. Изглежда, това бе единственото, което искаше от нея. Но според мен тя го обичаше. Поне докато се случи нещастието с Рита. Що се отнася до Роли, мисля че изобщо не я смяташе за жена. Беше се оженил за нещо, подобно на… стена на плача.
    — Изтръпвам, като си спомня писмата му. Е, не бива да забравяме, че той напусна училище преждевременно. Тези неграмотни писма изискваха огромно усилие от брат ми. Бяха неговият висящ мост, неговият роман, неговата симфония, най-голямото постижение в живота му. Едва ли ги е писал, за да излее омразата, изпълваща душата му. Смятам, че му служеха, за да зарази и другите.
    — Когато се ожени за Вероника, престана на пише. Вече разполагаше с търпелив слушател на безкрайните си оплаквания и вече не му трябвахме. Предполагам, че й е писал през двете години, които прекара в Корея. През този период получих само едно писмо, а сестра ми Марша — две. Роли явно не се зарадва, когато в началото на хиляда деветстотин петдесет и втора му се роди дъщеря — оплакваше се, че сега трябва да храни още едно гърло и че говнарите още повече го тормозят.
    — Нито веднъж ли не го повишиха?
    Миналата година бях гледал част от дълга телевизионна серия, екранизация по роман, наречен „Имало едно време орел“. На следващия ден видях в дрогерията джобно издание на същия роман и го купих, като се надявах да прочета добре написана военна история. Оказа се, че в книгата е описана не само войната, но и животът в мирно време. Освен това научих подробности за въоръжените сили. Една от тях бе, че по време на войната товарният влак се превръща в експрес. Трудно ми беше да проумея как е възможно Льобей да постъпи в армията през двайсетте, да изкара две войни и да си остане редник по времето, когато Айк стана президент.
    Льобей се засмя.
    — Брат ми приличаше на Превит от романа „Оттук до вечността“. Биваше повишен, след което веднага го разжалваха заради някакво провинение — неподчинение, безочливо поведение или пиянство. Казах ли ти, че няколко пъти го вкараха в ареста? Веднъж заради това, че преди някакво тържество в офицерския клуб във Форд Дикс се бе изпикал в купата с пунш. За въпросното провинение му дадоха само десет дни — мисля, че началниците му са си спомнили за младостта си и са си казали, че това е само шега, каквато много от тях са правили като студенти. Не са имали, не са могли да имат представа за омразата и смъртната ненавист, продиктували постъпката на брат ми. Но смятам, че по това време Вероника може би им е казала истината.
    Погледнах часовника си. Беше девет и петнайсет. Льобей говореше почти час.
    — Брат ми се върна от Корея през хиляда деветстотин петдесет и трета и тогава за пръв път видя дъщеря си. Казват, че я оглеждал в продължение на една-две минути, сетне я върнал на жена си и прекарал остатъка от деня в работа по стария си шевролет… отегчавам ли те, Денис?
    — Не — отвърнах напълно искрено.
    — През всичките тези години единственото желание на Роли бе да притежава чисто нова кола. Не кадилак или линкълн — не искаше да се причисли към офицерите, към говнарите. Мечтаеше за нов плимут, може би за форд, или за додж.
    От време на време Вероника пишеше, че повече от съботните си дни прекарват в обикаляне на търговците на коли в градовете, където бе разположена частта на Роли. Заедно с бебето, седяла в стария Хъдсън, който притежаваха по онова време и четяла приказки на малката Рита, докато Роли обикалял из прашните паркинги с коли за продан и водел с търговците безкрайни разговори за компресори, конски сили, хеми фхедс и предавателни отношения. Понякога си мисля за момиченцето, израснало сред плющенето на вимпели, развявани от горещия вятър в половин дузина военни градчета, и не знам дали да се смея, или да плача.
    Отново се сетих за Арни.
    — Искате да кажете, че брат ви е бил вманиачен?
    — Точно така. Започна да дава на Вероника пари, за да ги спестява. Освен неуспеха във военната кариера, където не можа да се издигне повече от старши сержант, брат ми имаше проблеми с пиенето. Не беше алкохолик, но на всеки шест-седем месеца си правеше запой. Накрая изобщо не си спомняше за какво ги е похарчил.
    От Вероника се очакваше да сложи край на пиянските му истории. Това бе една от причините, поради които Роли се ожени за нея. Когато започне запоя, брат ми искал от нея пари. Веднъж дори допрял нож до гърлото й и я заплашил, че ще я убие. Научих го от сестра ми, която понякога разговаряше с Вероника по телефона. Снаха ми отказала да му даде спестените пари, които по онова време през хиляда деветстотин петдесет и пета, възлизали на около осемстотин долара. „Помисли за новата кола, скъпи — казала му тя, докато ножът заплашвал да се забие в гърлото й. — Никога не ще я купиш, ако изпиеш парите.“
    — Навярно го е обичала — прекъснах го.
    — Може би. Но не си създавай лъжлива романтична представа, че любовта й е успяла да промени Роли. Капката може да пробие камъка, но за това са необходими стотици години. А хората са смъртни.
    Стори ми се, че иска да добави още нещо, но се отказа. Паузата ми се стори странна. Льобей продължи:
    — Но брат ми никога не нарани жена си и дъщеря си. Не забравяй, че е бил пиян, когато заплашвал с нож Вероника. Сега в училищата е подета голяма кампания срещу наркоманията — напълно съм съгласен, защото няма по-отвратителна гледка от петнайсет-шестнайсетгодишни младежи, които залитат, натъпкани с наркотици, но все пак смятам алкохолът за най-гадния и опасен наркотик на света — употребата му не е забранена.
    Когато Роли най-сетне напусна армията през хиляда деветстотин петдесет и седма, жена му бе спестила около хиляда и двеста долара. Към тях той добави и отпуснатата му голяма инвалидна пенсия заради болния му гръб — твърдеше, че е надхитрил говнарите.
    Ето че най-сетне имаха пари. Купиха къщата, в която си бил с приятеля си, но преди това се появи колата. Колата винаги бе на първо място. Роли обикаляше като побъркан автосалоните. Най-сетне се спря на Кристин. Описа ми я в дълго писмо. Беше „Фюри“ — купе, модел ’58 и брат ми изброяваше всевъзможни подробности. Не ги помня, но се обзалагам, че приятелят ти знае характеристиките й наизуст.
    — По-точно мерките й — прекъснах го аз. Льобей невесело се усмихна.
    — Да, мерките й. Роли, пише, че цената й била малко под три хиляди долара, но той (както се изразяваше) „успял да ги надхитри“ и я получил за две и сто, като предоставил на търговеца старата си кола. Поръчал я, платил десет процента капаро, а когато колата пристигнала, наброил разликата в десет и в двайсетдоларови банкноти.
    — На следващата година шестгодишната Рита се задави и умря.
    Подскочих и за малко щях да преобърна шезлонга си. Бях почти задрямал. Последните му думи подействаха така, сякаш ме обля студен душ.
    — Да, точно така — отвърна Льобей в отговор на стреснатия ми въпросителен поглед. — През този ден отишли на „автоизлет“. Това замествало досегашните експедиции за търсене на кола. Автоизлет — така се изразяваше Роли. Беше харесал думата от някаква рокпесен. Всъщност той слушаше само такава музика. Всяка неделя тримата отиваха на „автоизлет“. На всички седалки имало специални торби за отпадъци. На момиченцето било забранено да пуска каквото и да е на пода и изобщо да прави боклук. Знаело си урока добре. То…
    Льобей отново замълча и мисълта му като че ли се отклони.
    — Роли поддържаше пепелниците чисти. Винаги. Беше страстен пушач, но предпочиташе да изтръска цигарата си през прозореца, вместо в пепелника, а щом я допушеше, я изхвърляше през отвореното странично стъкло. Ако с него пътуваше човек, който се осмеляваше да ползва пепелника, Роли бързаше да го изпразни и да го почисти с хартиена салфетка. Миеше колата два пъти седмично и я поддържаше саморъчно, като наемаше клетка в местния гараж.
    Питах се дали това е бил гаражът на Дарнъл.
    — Въпросната неделя тримата, на път за вкъщи, спрели да купят сандвичи от крайпътния павилион — по онова време нямаше закусвални на Макдоналдс, само крайпътни павилиони. Онова, което се случило било… просто нелепо…
    Льобей отново замълча, сякаш се питаше доколко да бъде откровен или как да разграничи предположенията си.
    — Рита се задавила от парче месо — най-сетне каза той. — Когато започнала да се задушава и притиснала ръце към гърлото си, Роли спрял, измъкнал я от колата и я заудрял по гърба, като се опитвал да я накара да повърне. Разбира се, сега медицината разполага с метода на Хаймлих, който действа доста ефикасно в подобни случаи. Младо момиче, стажантка в моето училище, миналата година спаси момче, което се бе задавило в закусвалнята, чрез този метод. Но по онова време…
    — Племенницата ми умря край шосето. Струва ми се, че няма по-отвратителна и страшна смърт.
    Гласът му отново бе добил монотонната интонация, характерна за учителите, но на мен вече не ми се спеше. Изобщо не ми се спеше.
    — Убеден съм, че Роли се е опитал да я спаси. Мъча се да вярвам, че Рита умря поради нещастно съвпадение на обстоятелствата. Брат ми бе доста закоравял и не познаваше състраданието. Не вярвам да е обичал особено дъщеря си, ако изобщо е изпитвал подобно чувство. Но понякога, в ситуации на живот и смърт, липсата на обич е спасение. Понякога е необходимо да бъдеш безчувствен.
    — Но не и в този случай — казах аз.
    — Накрая Роли я хванал за глезените и я провесил с главата надолу. Заудрял я в стомаха с надеждата, че ще повърне. Смятам, че е щял да се опита да й направи трахеотомия с джобното си ножче, ако е имал най-малката представа как да го стори. Но, разбира се, не е знаел. Рита умря.
    — Марша дойде на погребението, придружена от съпруга си и от семейството си. Аз също присъствах. Тогава за последен път се събрахме всички заедно. Спомням си, че си помислих: „Роли сигурно е сменил колата.“ Странно защо, но при тази мисъл изпитах леко разочарование. Колата заемаше толкова важно място в писмата на Вероника, както и в няколкото послания, които бях получил от Роли, че бях започнал да я смятам за член от семейството им. Но брат ми не я беше сменил. Спряха с нея пред методистката църква. Кристин беше излъскана до блясък… стори ми се отвратителна. Действително беше отвратителна.
    Той се обърна и ме погледна.
    — Вярваш ли ми, Денис?
    Преглътнах, преди да отговоря.
    — Да, вярвам ви. Льобей мрачно кимна.
    — Вероника седеше на предната седалка като восъчна кукла. Каквато и да бе преди, каквото и пламъче да гореше в душата й, сега бе угаснало. Роли бе притежавал колата, а тя — детето. Вероника не тъгуваше, просто беше мъртва.
    Седях неподвижно и се опитвах да си представя гледката — опитвах се да си представя какво бих направил, ако се бе случило с мен. Дъщеря ми се задавя, задушава се на задната седалка на колата ми, сетне умира край шосето. Щях ли да сменя колата? Защо да го сторя? Не колата причини смъртта на момиченцето, а онова, с което то се задави — залъкът, който задуши трахеята му. Така че защо да сменям колата? Няма никаква причина, освен малката подробност, че никога не ще мога да я погледна, не ще мога да мисля за нея, без да изпитам ужас или мъка. Бих ли я сменил? Естествено!
    — Попитахте ли го за колата?
    — Разбира се. Марша присъстваше на разговора ни, който се състоя веднага след погребалната церемония. Братът на Вероника беше пристигнал от Глория, Западна Вирджиния, и я отведе вкъщи след погребението — снаха ми се движеше като робот, готова всеки момент да изпадне в несвяст.
    — Най-сетне останах насаме с Марша и с Роли. Това бе истинската среща на семейството. Попитах го дали възнамерява да смени колата. Кристин беше паркирана зад катафалката, която докара дъщеря му до гробището — същото гробище, където днес погребаха Роли. Колата бе боядисана в червено и в бяло — заводите „Крайслер“ изобщо не произвеждаха плимут „Фюри“, модел 1958 година в комбинация. Колата на брат ми беше боядисана по негова поръчка. Стояхме на петнайсетина метра от нея. Изведнъж изпитах странно желание… да се отдръпна още по-далеч от нея, сякаш можеше да ни чуе.
    — Какво му казахте?
    — Попитах го дали възнамерява да смени колата. Лицето му се изопна и придоби познатото упорито изражение, до болка познато от детството ми. Същото изражение имаше в деня, когато ме запрати върху островърхата ограда, когато упорито продължаваше да нарича баща ми пияница, дори след като татко разкървави носа му. Брат ми отвърна: „Да не съм луд да я сменям, Джордж. Колата е само на една година и е изминала едва петнайсетина хиляди километра. Много добре знаеш, че нямаш сметка да сменяш кола, преди да е станала на три години.“
    — Казах му: „Ако в този момент мислиш за парите, Роли, навярно някой е откраднал остатъка от сърцето ти и го е заменил с камък. Нима искаш жена ти да вижда колата всеки ден? Да се вози в нея? Боже мой, що за човек си?“
    — Изражението му въобще не се промени до момента, когато погледна към колата, която блестеше под слънцето… паркирана зад катафалката. Това бе единственият път, когато лицето му се смекчи. Спомних си, че се запитах дали някога е поглеждал Рита така. Едва ли — смятам, че нежността му беше напълно чужда.
    Льобей замълча, сетне продължи:
    — Марша му каза абсолютно същото. Винаги се бе страхувала от Роли, но през този ден гневът й надви страха й — не забравяй, че Вероника й пишеше непрекъснато и тя знаеше колко много снаха ми обича дъщеричката си. Каза на Роли, че когато някой умре, изгаряш дюшека, върху който е спал, даваш дрехите му на Армията на спасението, или нещо подобно — правиш всичко възможно да забравиш мъртвеца, за да могат останалите да продължат спокойно живота си. Каза му още, че Вероника никога не ще живее спокойно, докато колата, в която е умряла дъщеря й, се мъдри в гаража.
    Роли я запита с обичайния си гаден, саркастичен глас, да не би да иска да залее колата с бензин и да я подпали само защото дъщеря му се е задушила в нея. Сестра ми се разплака и заяви, че идеята е прекрасна. Накрая я хванах под ръка и я отведох встрани. Нямаше смисъл да се говори на Роли, нито в този момент, нито когато и да било. Кристин беше негова — можеше да бърбори до безконечност, че няма сметка да я сменя по-рано от три години, можеше да говори до посиняване за километрите, които е изминала, но простата причина бе, че ще я запази, защото просто така му се искаше.
    — Марша замина обратно за Денвър с автобуса. Доколкото знам, никога вече не се видя с Роли, нито му писа. Дори не дойде на погребението на Вероника.
    Жена му! Първо детето, след това — жена му. Бог знае защо, но знаех, че е станало точно така. Странно вцепенение обхвана краката ми и пропълзя към стомаха ми.
    — Вероника умря шест месеца по-късно. През януари хиляда деветстотин петдесет и девета.
    — Но смъртта й не е била причинена от колата — прекъснах го. — Нали не е имала нищо общо с колата?
    — Точно обратното — тихо промълви Льобей.
    Помислих си: „Не искам да чуя онова, което ще ми каже“. Но разбира се, щях да го изслушам. Защото сега колата бе собственост на най-добрия ми приятел и защото се беше превърнала в идея-фикс, завладяла живота му.
    — След смъртта на Рита Вероника изпадна в депресия и никога не излезе от нея. Беше се сприятелила с няколко жени в Либъртивил и те се опитаха да й помогнат отново да поеме пътя си, както предполагам, че биха се изразили някои. Но тя бе неспособна да го стори. Изобщо не бе в състояние. Иначе всичко беше наред. За пръв път в живота си брат ми разполагаше с много пари. Получаваше военна и инвалидна пенсия, освен това работеше като нощен пазач във фабриката за автомобилни гуми в западната част на града. Отидох дотам след погребението, но фабриката вече я няма.
    — Собственикът й се разори преди дванайсет години — обясних. — По онова време бях съвсем малък. Сега на мястото й има китайска закусвалня.
    — Роли изплащаше ипотеката на две вноски месечно. Естествено, вече не се налагаше да храни още едно гърло. Но въпреки охолния живот, Вероника никога не можа да се съвземе — просто нямаше желание.
    По-късно открих, че напълно хладнокръвно е замислила самоубийството си. Ако съществува ръководство за начинаещи самоубийци, то нейният случай щеше да бъде включен в него като достоен за подражание пример. Вероника отишла в магазина за авточасти в града — същият, от който преди много години купих първия си велосипед — и се снабдила с дълъг гумен маркуч. Прикрепила единия му край към ауспуха на Кристин и пъхнала другия през прозорчето на задната врата. Не притежавала шофьорска книжка, но знаела как да запали колата — всъщност повече не й трябвало.
    Свих устни, навлажних ги с език и някъде отдалеч дочух гласа си, който наподобяваше хрипливо грачене.
    — Струва ми се, че имам нужда от колата, която ми предложихте.
    — Бъди така добър, донеси една кутийка и на мен — помоли Льобей. — Знам, че няма да мога да заспя — колата винаги ми действа така, но подозирам, че и без това цялата нощ не ще мигна.
    Имах същите подозрения. Отидох да взема колите от канцеларията на мотела. На връщане спрях по средата на паркинга. Джордж Льобей се открояваше като тъмна сянка пред бунгалото си, белите му чорапи проблясваха като малки призраци. Помислих си: „Може би колата е прокълната. Може би това е причината за всичко. Действително прилича на разказ за призраци. Сякаш виждам пред себе си табела… «Следваща спирка — зоната на здрача!»“
    Но това беше абсурдно, нали?
    Разбира се, че бе абсурдно. Продължих пътя си. Колите не могат да пренасят проклятието, нито хората; подобни неща се случват само във филмите на ужасите, с които се развличах събота вечер в автокиното, но нямаха нищо общо с действителността.
    Подадох на Льобей колата му и изслушах края на историята му, който можеше да се обобщи в един ред: „Живял нещастно до кая на живота си“. Единственият и неповторим Роланд Льобей запазил къщичката си и плимута, модел ’58. През хиляда деветстотин шейсет и пета година той се отказал от работата си като нощен пазач. И някъде по същото време спрял да се грижи за Кристин, да я издържа като току-що излязла от магазина, забравил я, както човек забравя да навие часовника си. Попитах го:
    — Нима искате да кажете, че колата е стояла навън от хиляда деветстотин шейсет и пета насам? Цели тринайсет години?
    — Не, Роли я прибра в гаража — отвърна Льобей. — Съседите не биха се примирили с гледката на кола, която ръждясва на нечия морава. Това може да стане само на село, но не и в типично американско предградие.
    — Но колата беше навън, когато ние с Арни…
    — Знам. Брат ми я паркира на моравата с надпис „Продава се“, залепен на предното стъкло. Поразпитах наоколо, защото бях любопитен. Обърнах се към приятелчета му от Легиона. Повечето от тях бяха изгубили връзка с Роли, но един каза, че според него за пръв път е видял колата навън през май тази година.
    Понечих да кажа нещо, но се отказах. Хрумна ми ужасяващата мисъл: „Съвпадението е невероятно! Кристин бе стояла в тъмния гараж с години — четири, осем, дванайсет, дори повече. После — само няколко месеца преди да се появим ние с Арни и приятелят ми да се влюби в нея, Роланд Льобей внезапно я извадил навън и залепил надписа «Продава се».“
    По-късно, много по-късно, проверих в стари броеве на Питсбъргските вестници, както и в местния „Кийстоун“. Льобей изобщо не бе обявявал за продан Кристин, поне не чрез пресата, както обикновено се прави, когато искаш да продадеш колата си. Просто я паркирал на своята уличка в предградието, дори не на някой централен булевард, и зачакал да се появи купувач.
    Тогава не осъзнах напълно какво означава хрумването ми — поне не открих логическа връзка със случилото се — но кой знае защо, отново изпитах смразяващ страх. Все едно, че Льобей е знаел, че ще се появи купувач. Ако не през май, то през юни. Или през юли. Може би през август. Но във всеки случай — скоро.
    Не, хрумването ми съвсем не бе дошло по рационален и логичен път. Внезапно пред очите ми изплува отвратителната гледка: Венерина мухоловка изникнала край блато; зелените й челюсти са широко разтворени в очакване на нищо неподозиращото насекомо.
    Нужното насекомо.
    Най-сетне успях да кажа:
    — Спомням си, как си помислих, че брат ви се отказва от колата, защото не иска да рискува провал на изпита по кормуване. Когато човек остарее, трябва да се явява на проверочен изпит през една-две години. Подновяването на книжката не е автоматично.
    Джордж Льобей кимна.
    — Типично за Роли. И все пак…
    — Какво?
    — Спомням си, че някъде прочетох — да ме убиеш не мога да се сетя кой го е казал или написал, — че в историята на човечеството съществуват „периоди“. Когато настъпил „периодът на парната машина“, дузина хора ги изобретили. Може би само един е получил патента, или признанието на историята, но все пак едновременно се появили толкова много хора, които работили върху една и съща идея. Как си го обясняваш? Много просто — настъпил бил „периодът на парната машина“.
    Льобей отпи от колата си и се загледа в небето.
    — Идва Гражданската война и внезапно настъпва „периодът на желязо и кръв“? После „периодът на автоматичните оръжия“. Докато се усетиш, идва „периодът на електричеството“ и „периодът на радиоапаратите“, а накрая настъпва този на „атомната бомба“. Сякаш идеите не са възникнали в главите на отделни индивид, а са породени от някакъв непрестанен прилив на интелект, който сякаш идва от космоса.
    Той ме погледна и продължи:
    — Колкото повече мисля за това, толкова повече се страхувам, Денис. Струва ми се, че идеята е някак си… някак си безбожна.
    — Искате да кажете, че за вашия брат е настъпил „периодът за продажба на Кристин“?
    — Може би. Еклесиаст казва, че има време за всичко — време за посев, време за жътва, време за война и време за мир, време да се остави оръжието. Отрицание за всяко положително явление. Тъй че ако в живота на Роли е имало „период Кристин“, може би за него е настъпил моментът да се отърве от нея.
    — В такъв случай навярно го е предусетил. Роли беше животно, а животните се подчиняват изцяло на инстинктите си.
    — Или пък най-сетне му е омръзнала — прекъсна ме Льобей.
    Кимнах, най-вече защото изгарях от желание да си тръгна, не защото обяснението ме задоволяваше. Джордж Льобей не бе видял Кристин в деня, когато Арни ме накара да се върнем. Но аз бях. Плимутът, модел ’58 изобщо не приличаше на кола, съхранявана в гараж. Беше мръсен и в каросерията — надупчена, предното стъкло бе напукано, задната броня почти липсваше. Колата приличаше на труп, изровен от гроба и оставен да се разлага под слънцето.
    Сетих се за Вероника Льобей и потръпнах. Сякаш прочел мислите ми (или поне част то тях) Льобей каза:
    — Знам много малко за това, как брат ми е живял и какво е чувствал през последните години от живота си, но абсолютно съм сигурен в едно, Денис. Когато през хиляда деветстотин шейсет и пета, или когато и да е било, е почувствал, че е време да прибере колата, той го е направил. А когато е усетил, че е време да я продаде, незабавно го е сторил.
    Той замълча, сетне продължи:
    — Струва ми се, че нямам какво повече да ти кажа… освен да споделя твърдото си убеждение, че приятелят ти ще бъде много по-щастлив, ако се отърве от тази кола. Наблюдавах го внимателно. В момента изглежда доста угрижен. Прав ли съм?
    Внимателно обмислих въпроса му. Льобей беше прав. Арни не изглеждаше особено щастлив и едва ли някога бе познал това чувство. Но преди да започне историята с плимута, поне изглеждаше доволен… сякаш бе постигнал moaus vivenct в живота. Споразумението, което не го правеше щастлив, но поне му помагаше да оцелее.
    — Да — отвърнах. — Прав сте.
    — Мисля, че колата на брат ми няма да го направи щастлив. Дори обратното. Не вярвам в проклятия, нито в призраци и други свръхестествени явления. Но съм убеден, че чувствата и събитията могат да се резонират. Може би при необичайни обстоятелства те се предават, както отворената кутия с мляко поема миризмата на храните с подправки. Или може би просто си въобразявам. Но ще се чувствам спокоен, ако знам, че колата, в която племенницата ми се задуши, и в която снаха ми се самоуби, е пресована в парче обикновен метал. Може би подозренията ми противоречат на зрелия разум.
    — Мистър Льобей, споменахте, че сте наел човек да се грижи за къщата, докато бъде продадена. Вярно ли е?
    Той неловко се понамести в стола си.
    — Не. Излъгах импулсивно. Не ми харесва мисълта, че онази кола отново ще се озове в гаража… сякаш се е завърнала в родния си дом. Ако е вярна теорията ми, че чувствата резонират, то те ще витаят там, както в Кристин. — И побърза да се поправи: — Както и в колата.
    Не след дълго се сбогувах и докато пътувах към къщи, а светлината на фаровете ми прорязваше тъмнината, размишлявах върху разказа на Льобей. Питах се дали за Арни ще има значение, ако му кажа, че в колата му се е задушило едно дете и че друг човек е умрял в нея. Бях сигурен, че няма. По своему приятелят ми бе не по-малко упорит от самия Роланд Льобей. „Милата“ сценка, разиграла се между него и родителите му в деня, когато купи Кристин, бе най-ярко доказателство за това. Фактът, че той продължава да посещава монтьорските курсове в либъртивилската гимназия потвърждаваха мнението ми.
    Спомних си думите на Льобей: „Не ми се нравеше мисълта, че се е завърнала у дома си.“
    Освен това бе споменал, че брат му откарвал колата някъде, за да работи по нея. В момента единственият сервиз в Либъртивил беше този на Уил Дарнъл. Разбира се, през петдесетте може да е имало друга, но се съмнявах. В душата си бях твърдо убеден, че Арни се опитва да стегне Кристин в същата работилница, където е била и преди.
    Била. Това беше ключовата дума. След ебиването с Бъди Репертън Арни се страхуваше вече да държи Кристин в гаража. Може би пътят към миналото й също бе затворен.
    Освен това, изобщо не вярвах в проклятията. Дори теорията на Льобей за безсмъртието на чувствата ми се струваше изсмукана от пръстите. Едва ли самият той вярваше в нея. Показал ми бе стар белег и беше говорил за „отмъщение“. Може би това бе по-близо до реалното обяснение на случилото се, отколкото разни бабини деветини за свръхестествени явления. Точно така. Разбира се.
    Не. Бях седемнайсетгодишен и след година щях да постъпя в колежа. Не вярвах в проклятия и чувства, които продължават да витаят и се вкиснах, подобно на разбито мляко. Не вярвах, че миналото може да протегне отвратителните си мъртвешки ръце към живите.
    Но сега съм помъдрял.

13. ПО-КЪСНО СЪЩАТА ВЕЧЕР

Докато се спусках по хълма с моя автомобил,
видях Мейбелин в купе „де Вил“.
Кадилакът се движеше като лорд,
но не ще надбяга осемцилиндровия ми форд…

Чък Бери

    Майка ми и Илейн си бяха легнали, но баща ми гледаше късните новини по телевизията. Попита ме:
    — Къде беше, Денис?
    — Играх боулинг.
    Излъгах съвсем инстинктивно. Не исках баща ми да научи за разговора ми с Льобей. Въпреки че всичко случило се досега бе доста странно, все пак не бе толкова необикновено, за да заинтересува баща ми. Или поне така си казвах тогава.
    — Арни се обади — рече татко. — Помоли да телефонираш, ако се прибереш преди единайсет и половина.
    Погледнах часовника си — единайсет и двайсет. Изведнъж реших, че за днес повече не мога да се занимавам с Арни и с проблемите му.
    — Денис?
    — Какво?
    — Няма ли да му се обадиш?
    — След малко — отговорих с въздишка.
    Отидох в кухнята, направих си сандвич със студено пилешко месо, налях си чаша хавайски пунш — гадно питие, но си падам по него — и набрах номера на Арни. Приятелят ми вдигна слушалката след второто позвъняване. По гласа му личеше, че е развълнуван и щастлив.
    — Денис! Къде беше досега?
    — Играх боулинг.
    — Слушай, тази вечер отидох в гаража на Дарнъл и можеш ли да си представиш — той е изхвърлил Репертън! Бъди вече го няма, на мен ми е разрешено да остана!
    Сърцето ми отново се сви от необясним страх. Оставих сандвича на масата. Кой знае защо, апетитът ми беше изчезнал.
    — Арни, сигурен ли си, че трябва да върнеш Кристин в гаража?
    — Защо не? Отървахме се от Репертън — какво по-хубаво от това?
    Спомних си как Дарнъл нареди на Арни да загаси мотора на колата си, преди да е отровил въздуха в скапания му гараж, как му заяви, че не понася богати копелета като него. Спомних си как Арни смутено извърна очи, когато ми съобщи, че е получил разрешение да използва подемника, като в замяна изпълнил „няколко поръчки“ на шишкото. Хрумна ми, че на Дарнъл ще му бъде адски гот, ако успее да превърне приятеля ми в момче за всичко. Навярно ще се стори много забавно на постоянните клиенти, както и на типовете, с които дебелакът играеше покер. Арни тича за кафе, Арни тича за кифли, Арни поставя ново руло тоалетна хартия в клозета и зарежда хартиени кърпи в автомата. „Хей, Уил, кой е цъкльото, дето се бъхти в тоалетната?… Онзи ли? Казва се Кънингам. Родителите му са даскали в колежа, а малкият кара тук следдипломна квалификация по чистене на кенефи.“ И всички ще избухнат в смях. Арни ще се превърне в посмешище за клиентите в гаража на Дарнъл.
    Всичко това ми мина през ума, но не казах нищо. Предполагах, че приятелят ми сам ще прецени плюсовете и минусите. Така не можеше да продължава вечно Арни бе прекалено умен, или поне така се надявах. Беше грозен, но не и тъп.
    — Изгонването на Репертън само може да ме радва — отвърнах. — Но смятах, че Кристин е само временно в гаража. Слушай, Арни, струва ми се, че двайсетачката седмично ще ти дойде малко множко, като знам колко се ръсиш за използването на инструментите на подемника и за какво ли още не.
    — Ето защо ми се искаше да взема под наем гаража на мистър Льобей — въздъхна Арни. — Изчислих, че ще имам повече сметка, дори да плащам двайсет и пет долара седмично.
    — Правилно. Обзалагам се, че ако дадеш обява във вестника, положително ще…
    — Не, не, позволи ми да довърша — все така възбудено произнесе Арни. — Когато днес следобед отидох в гаража, Дарнъл поиска да поговори насаме с мен. Каза, че съжалява заради побоя, нанесен ми от Репертън и заяви, че ме е подценил.
    — Сериозно?
    Не че се съмнявах в думите му — искаше ми се да му повярвам, но не можех.
    — Да. Попита ме още дали искам да работя при него на половин ден. Десет, дванайсет часа седмично след училище — ще прибирам инструментите, ще смазвам подемниците и прочее. В замяна ще получа клетка срещу десет долара седмично и ще плащам само половината такса за използването на инструментите и на стенда. Как ти се струва?
    Помислих си, че звучи прекалено хубаво, за да е вярно.
    — Внимавай, какво правиш Арни.
    — Защо?
    — Баща ми твърди, че Дарнъл е мошеник и крадец.
    — Досега не съм забелязал нищо подобно. Струва ми се, че това са само празни приказки, Денис. Дарнъл е просто един креслив грубиян. Това е всичко.
    — Съветвам те да не се обвързваш с него — преместих слушалката на другото си ухо и отпих от чашата си. — Но бъди винаги нащрек и гледай да изчезнеш, ако играта загрубее.
    — Знаеш ли нещо конкретно?
    Из града се носеха слухове, че Дарнъл е замесен в търговия с наркотици, обаче със сигурност се знаеше, че в гаража му се правят сделки с крадени коли.
    — Не — отвърнах. — Просто не му се доверявам.
    — Ами… — нерешително поде Арни, сетне се върна към любимата си тема — Кристин. Като че тя бе най-важното нещо в живота му.
    — Но това е шанс, истински шанс, Денис, стига да успея. Кристин… е много зле. Успях да я пооправя, но на мястото на всяка отстранена повреда изникват поне още четири. С някои все още не мога да се справям, но скоро ще се науча.
    — Аха — промърморих и отхапах от сандвича си. След разговора с Джордж Льобей, още по-малко харесвах Кристин — най-добрата приятелка на Арни.
    — Колата се нуждае от регулиране на предницата — по дяволите, всъщност са необходими нова предница и накладки за спирачките, пребоядисване… може би ще се опитам да ремонтирам буталата, но съм безпомощен с евтините си инструменти. Нали разбираш, Денис?
    Гласът му прозвуча така, сякаш отчаяно молеше за одобрение ми.
    Изведнъж със свито сърце си припомних наш съученик на име Фреди Дарлингтън. Фреди беше кротко момче, но притежаваше отлично чувство за хумор. Един ден се запознава с някаква курва от Пен Хилс — истинска уличница, която с удоволствие си разтваряше краката за войската и обичаше да се чука, без да й пука — което и да кажеш, все ще е вярно. Грозното й, тъпо лице ми напомняше задницата на огромен камион и тя непрекъснато джвакаше дъвка. Миризмата на любимата й дъвка се носеше на талази около нея. Мадамата забременя горе-долу почти по същото време, когато Фреди хлътна по нея. Винаги съм смятал, че налапа въдицата само защото тя бе първото момиче, позволило му да стигне докрай. Фреди напусна училище и започна работа в някакъв склад, а принцесата роди бебето. През декември той я доведе на забавата, организирана по случай края на срока и с всички сили се стараеше да покаже, че нищо не се е променило, въпреки че беше точно обратното. Жена му ни зяпаше презрително с мъртвите си очи, челюстите й подскачаха като на преживяща крава, а всички ние бяхме научили новината: принцесата се беше върнала към занаята. Навърта се около алеята за боулинг и пицарията на Джино, кръстосва улиците, докато Фреди е на работа и отново се чука, без да й пука. Хората казват, че надървеният мъж няма скрупули, но сега знам, че разгонените жени могат жив да те изядат. Погледнах Фреди, който изглеждаше десет години по-стар от мен, и ми се доплака. Когато говореше за жена си, гласът му звучеше умоляващо, като на Арни преди малко. „Нали я харесвате, момчета? Нали жена ми е готина, момчета? Не съм се прецакал, нали, момчета? Може би това е само лош сън и скоро ще се събудя, нали? Нали? Нали?“
    — Разбирам — отвърнах. Цялата тъпа, гадна история с Фреди Дарлингтън бе преминала през ума ми за около две секунди. — Отлично те разбирам, Арни.
    — Добре — с облекчение промълви той.
    — Бъди нащрек, особено когато започнем училище. Дръж се настрана от Бъди Репертън.
    — Непременно.
    — Арни…
    — Какво?
    Поколебах се. Исках да го попитам дали Дарнъл е споменал, че Кристин е била в гаража му и преди. Дали е успял да я познае. Нещо повече, исках да му разкажа какво се е случило с мисис Льобей и с дъщеричката й Рита. Но не го направих. Арни веднага щеше да разбере откъде съм научил подробностите. И тъй като бе особено чувствителен, когато станеше дума за проклетата му кола, навярно щеше да си помисли, че съм действал зад гърба му — пък и донякъде така си беше. Но ако му кажех, това може би щеше да сложи край на приятелството ни.
    Беше ми писнало от Кристин, но все още милеех за Арни. Което означаваше, че трябва да вдигна ръце от цялата история. Никакво дебнене и никакви въпроси, никакви лекции.
    — Нищо — отвърнах. — Канех се да ти кажа, че навярно си намерил подслон за таратайката си. Моите поздравления.
    — Денис, ядеш ли нещо?
    — Да, сандвич с пилешко. Защо?
    — Дъвчеш в ухото ми. Звучи гадно.
    Задъвках колкото е възможно по-шумно. Арни се престори, че повръща. Разсмяхме се. Почувствах се по-добре — беше както едно време, преди Арни да се влюби в тъпата, шибана кола.
    — Ти си педераст, Денис.
    — Точно така. Научих го от теб.
    — Я се наведи — извика той и затвори телефона.
    Довърших сандвича и питието си, изплакнах чинията си и чашата и се върнах в хола, готов да взема душ и да си легна. Бях уморен до смърт.
    По време на разговора ми с Арни чух как баща ми изгасва телевизора и реших, че си е легнал. Но не беше. Седеше в креслото си с разкопчана риза. Сепнах се, когато забелязах, колко са побелели космите на гърдите му и как на светлината на нощната лампа темето му проблясва под оредяващата коса. Вече не бе млад. С нарастващо безпокойство осъзнах, че след пет години, когато теоретично ще завърша колежа, баща ми ще бъде петдесетгодишен и плешив — типичен счетоводител. След пет години ще навърши петдесет, ако не умре от повторен инфаркт. Баща ми каза, че първият не е бил толкова сериозен, но не се опита да ме излъже, че няма опасност да се повтори. Знаех го, майка ми го знаеше, също и баща ми. Само Ели все още си въобразяваше, че той е безсмъртен — но нима напоследък не бях забелязал неувереност в погледа й. Не бях съвсем сигурен, но може би започваше да разбира.
    Починал внезапно.
    Косата ми настръхна. Внезапно. Става от стола си и се хваща за сърцето. Внезапно. Изпуска ракетата си на корта. Не ти се иска да мислиш за смъртта на баща си, но понякога е неизбежно. Бог ми е свидетел, че е така.
    — Неволно дочух част от разговора ти с Арни — промълви той.
    — Така ли? — попитах враждебно.
    — Да не би Арни да е нагазил в нещо топло и кафяво, Денис?
    Отвърнах колебливо:
    — Ами… не съм съвсем сигурен.
    Все пак, с какви факти разполагах? Фантасмагории, това бе всичко.
    — Имаш ли да споделиш нещо с мен?
    — Не точно сега.
    — Разбирам те. Но ако… ако играта загрубее, както преди малко се изрази, ще ми кажеш ли какво става?
    — Да.
    — Разбирахме се.
    Тръгнах към стълбата, но преди да сложа крак на първото стъпало, баща ми ме спря, като каза:
    — Знаеш ли, че бях близо петнайсет години счетоводител на Уил Дарнъл?
    Замръзнах на мястото си и изненадано го изгледах.
    — Не, не знаех.
    Баща ми се усмихна. Никога преди не го бях виждал да се усмихва така. Беше усмивка, която никога досега не бях виждал, усмивка, каквато може би майка ми бе съзирала само няколко пъти, но не и сестра ми. Отначало ти се струва някак си отнесена, но ако се вгледаш, забелязваш, че изобщо не е такава — беше цинична и безмилостна.
    — Можеш ли да пазиш тайна, Денис?
    — Да, предполагам.
    — Предполагаш, или можеш?
    — Да, мога.
    — Така е по-добре. Бях счетоводител на Дарнъл до хиляда деветстотин седемдесет и пета, след което той назначи Бил Ъпшоу от Монроувил.
    Баща ми ме изгледа и продължи:
    — Не твърдя, че Бил Ъпшоу е мошеник, но бих казал, че скрупулите му са толкова тънки, че можеш да четеш вестник през тях. А миналата година той си купи къща стил „Тюдор“ за триста хиляди долара. Майната им на лихвите, пълен напред!
    Той обгърна дома ни с ръка, сетне я отпусна в скута си. С майки ми бяха купили къщата за шейсет и две хиляди долара година преди да се родя — сега може би струваше двойно повече. Едва наскоро изплатиха ипотеката и получиха разписката от банката. Миналото лято си устроихме малко пиршество в задния двор. Татко запали скарата, надяна розовата разписка на дълга вилица и всеки от нас я подържа на огъня, докато тя се изпепели.
    — Не прилича на замък, Дени?
    Върнах се, седнах на дивана и отвърнах:
    — Много е хубава.
    Баща ми продължи:
    — С Дарнъл се разделихме доста приятелски, въпреки че никога не съм го харесвал като човек. Смятах го за отрепка.
    Кимнах, защото определението ми хареса — то изразяваше чувствата ми към Дарнъл по-добре от всякакви неприлични думи.
    — Но трябва да знаеш, че съществува огромна разлика между личните и деловите взаимоотношения. Трябва бързо да го разбереш, ако не искаш да свършиш като амбулантен търговец. Деловите ни отношения бяха привидно поносими, но само привидно. Ето защо накрая напуснах.
    — Не те разбирам.
    — Непрекъснато откривах огромни суми — обясни баща ми. — Огромни суми с недоказуем произход. По нареждане на Дарнъл инвестирах в две корпорации — пенсилванската „Слънчевата енергия за отопление“ и нюйоркската. Ясно бе, че служеха като прикритие.
    Накрая се срещнах с Дарнъл, защото исках да играя с открити карти. Съобщих му, че ако му бъде направена данъчна проверка, положително ще му се наложи да отговаря на много неудобни въпроси. Казах му още, че не след дълго ще знам прекалено много и ще стана неудобен за него.
    — Какво ти отговори?
    — Започна да „танцува“ — отвърна татко със същата сънена, цинична усмивка. — В моята професия, когато наближиш четирийсетте започваш да научаваш „танцовите стъпки“, и то само ако си способен счетоводител. Смятам, че не съм от най-лошите. „Танцът“ започва, когато шефът те повика и започва да те разпитва дали си доволен от работата и от заплатата си. Ако отговориш, че работата ти харесва, но навярно би могъл да получаваш повече за труда си, той те насърчава да споделиш проблемите си: може би изплащаш къща или кола, или събираш пари за образованието на децата си; може би съпругата ти си пада по много по-елегантни дрехи, отколкото може да си позволи… нали ме разбираш?
    — Преслушва те, а?
    — По-скоро те опипва — отвърна татко и се засмя. — Да, така е. „Танцът“ досущ прилича на сложен менует. Състои се от различни фрази, паузи и стъпки. След като научи за финансовите ти затруднения, шефът започва да те разпитва какво искаш да притежаваш — кадилак, вила в Катскилс или в Ноконос, може би дори яхта.
    Последната дума ме накара да потръпна, защото знаех, че голямата мечта на баща ми е да има яхта. През слънчевите летни следобеди често го придружавах до пристанищата край езерата Кинг Джордж и Пасеонки. Докато проучваше цените на по-малките яхти, забелязвах изпълнения му с копнеж поглед. Едва сега го разбирах — яхтите бяха недостъпни за него. Може би животът му щеше да е по-различен, ако нямаше деца, за чието образование да мисли. Тогава сигурно щеше да притежава мечтаната яхта.
    Погледнах го и попитах:
    — И ти му отказа?
    Баща ми сви рамене.
    — Още в началото му дадох да разбере, че не искам да „танцувам“. Първо, това би означавало да се сближа с него, а както вече споменах, смятах Уил Дарнъл за смрадлив пор. От друга страна, хората като него са адски невежи по отношение на счетоводството — мнозина попадат в затвора, защото вярват, че могат да укрият незаконните си доходи и са напълно убедени в това.
    Той се засмя и продължи:
    — Кой знае защо, всички те си въобразяват, че парите могат да се перат като мръсни дрехи, докато на практика единственият изход е да жонглираш, докато нещо се стовари върху главата ти.
    — Това ли бе причината да му откажеш?
    — Да, донякъде. — Той ме изгледа право в очите. — По дяволите, не съм мошеник, Денис.
    Внезапно помежду ни като че премина електрически ток. Дори сега, четири години по-късно, настръхвам като си го спомня, макар да не съм сигурен, че мога да ви опиша случилото се. Причината не бе само в това, че тази вечер баща ми за пръв път разговаряше с мен като с равен, нито че за миг ми позволи да видя тъжния странстващ рицар, скрит в изтънчения човек, който се бори за прехраната си в един мръсен, гаден и пълен с изнудвачи свят. Всъщност за пръв път го виждах в истинската му светлина — човек, съществувал много преди да се появя на бял свят и направил доста компромиси. Ако в този миг си го представех да се люби с майка ми — двамата потънали в пот от усилията си — навярно нямаше да се почувствам неудобно.
    Сетне баща ми сведе очи, виновно се усмихна и произнесе с дрезгавия глас на Никсън, който отлично умееше да имитира:
    — Мили хора, заслужавате да узнаете, дали баща ви е мошеник. Успокойте се, не съм. Можех да приема подкупа, но… но щеше да е неморално.
    От облекчение се засмях прекалено високо. Усетих, че моментът ми се изплъзва, че връзката помежду ни се разпада. И въпреки че нещо в мен се съпротивляваше, разумът ми подсказваше, че така е по-добре — не можех да издържа на напрежението. Струва ми се, че и баща ми почувства същото.
    — Тихо — нареди той. — Ще събудиш майка си и тя ще ни нахока, защото още не сме си легнали.
    — Вярно. Татко, имаш ли предетава с какво се занимава Дарнъл?
    — По онова време не знаех и не исках да науча, защото щях да стана негов съучастник. Имах известни подозрения и подочувах това-онова. Мисля, че въртеше търговия с крадени автомобили — не че ги укриваше в гаража на „Хамптън стрийт“; Уил не е толкова тъп — само идиотът сере там, където яде. Може би се занимаваше и с контрабанда.
    — На оръжия и боеприпаси? — попитах с леко прегракнал глас.
    — О, нищо толкова романтично. По-скоро бих предположил, че се е занимавал с цигари и с алкохол, които винаги вървят на пазара. Може би ако е преценил, че няма голям риск, понякога е прекарвал пратка микровълнови печки или цветни телевизори. С една дума, през всичките тези години не е стоял със скръстени ръце.
    Лицето на баща ми стана сериозно и той ме изгледа.
    — Дарнъл умело използваше козовете си и дълго време късметът не му изневери, Денис. О, може би дори нямаше нужда от късмет в нашия град — предполагам, че ако бе ограничил дейността си само в Либъртивил, щеше да си кара по стария начин цял живот или поне докато пукне от инфаркт — но ако щатските данъчни са дребни риби, то онези от федералното бюро са направо акули. Досега Дарнъл е имал късмет, но някой ден онези типове ще се стоварят върху него като Великата китайска стена.
    — Дочул ли си някакви слухове?
    — Нито дума. Пък и едва ли ще чуя. Но много обичам Арни Кънингам и знам, че си обезпокоен от тази му кола.
    — Прав си. Струва ми се, че е побъркан по нея. Нищо не го интересува, освен проклетата кола…
    — Хората, които не са имали много, са склонни да реагират по този начин — прекъсна ме баща ми. — Увличат се до полуда било по кола, било по някое момиче или по музикален инструмент, или са завладени от фикс идеи по отношение на някоя известна личност. В колежа имахме съученик, когото наричаха Щърка. Беше високо, грозновато момче. Щърка бе луд по моделите на влакчета, запалил се беше по тях още от трето отделение. Миниатюрната му железница бе едва ли не осмото чудо на света. Изхвърлиха го от „Браун“ още през първата година. Имаше двойки по всички предмети. Когато се наложи да избира между колежа и любимите си модели, предпочете второто.
    — Какво стана с него?
    — Самоуби се през шейсет и първа — отговори баща ми и стана. — Мисълта ми беше, че понякога добрите хора биват заслепени, и то не винаги по своя вина. Може би Дарнъл ще забрави за Арнъл, може би приятелят ти ще бъде за него само клиент както всички останали, който лежи под колата си. Но ако Дарнъл се опита да го използва, отвори му очите, Денис. Не допускай да бъде въвлечен в „танца“.
    — Добре, ще опитам. Но едва ли всичко зависи от мен.
    — Вярно. Хайде да си лягаме.
    — Съгласен.
    Качихме се в стаите си на горния етаж. Въпреки умората си, дълго не можах да заспя. Изминалият ден бе богат на събития. Навън вятърът подухна и някакво клонче заудря по външната стена на къщата. Някъде отдалеч, навярно от центъра на града, дочух изсвирване на гуми върху асфалта — в тихата нощ звукът напомняше отчаяния смях на истерична жена.

14. КРИСТИН И ДАРНЪЛ

Каза ми, че чул за семейство,
типичен американски дует,
което собственото си бебе
разменило за шевролет.
Но да говорим за бъдещето оттук нататък —
от миналото се изплъзнахме в тоз’миг
кратък…

Елвис Костело

    Зает денем с работата в пътностроителната бригада, вечер Арни ремонтираше Кристин и почти не виждаше родителите си. Взаимоотношенията помежду им все повече се изостряха. Домът на семейство Кънингам, където доскоро цареше приятна и безметежна атмосфера, сега напомняше военен лагер. Навярно на мнозина от вас ситуацията е до болка позната от собственото им юношество. По принцип децата са егоисти и смятат, че първи са открили Америка. (Обикновено това е по-често явление при момичетата, но не е задължително). От своя страна родителите са прекалено боязливи, нерешителни, невежи и властни и отказват да отпуснат юздата. Едните и другите грешат. Понякога схватката помежду им е мъчителна и жестока — едва ли има по-отвратителна и жестока война от гражданската. Но положението на Арни бе още по-тежко, защото разривът беше настъпил толкова късно, а родителите му бяха свикнали да му се налагат. Едва ли ще сгреша, ако кажа, че бяха планирали живота му, вместо него. Ето защо, когато четири дни преди началото на учебната година Майкъл и Реджина предложиха да заминат за вилата им, в Йорк, Арни прие, въпреки че последните свободни дни му бяха жизнено необходими за да ремонтира колата си. Докато работехме в бригадата, все по-често повтаряше, че „ще им покаже“, че ще превърне Кристин в истинска царица на шосетата и „ще им даде да разберат“. Вече бе запланувал след ремонта на купето, да я пребоядиса в оригиналните й цветове — тъмночервено и слонова кост.
    И все пак замина за вилата, твърдо решен в продължение на четири дни да се подчинява безпрекословно и да се забавлява — или поне да се преструва, че го прави. Отбих се у тях вечерта преди заминаването им и с облекчение установих, че Майкъл и Реджина вече не ми се сърдят за покупката на колата, която все още не бяха виждали. Очевидно бяха решили, че синът им е обзет от някаква мания.
    Реджина беше заета с приготвяне на багажа. Помогнах на Майкъл и на Арни да качат кануто върху джипа им и здраво да го привържат. Когато свършихме, Майкъл предложи на сина си — с изражението на крал, който удостоява с невероятни почести двама любими поданици — да донесе няколко бири от кухнята.
    Арни се престори на смаян и безкрайно трогнат и въодушевено заяви, че идеята е прекрасна. Но преди да се отдалечи, тайничко ми намигна.
    Майкъл се облегна върху джипа и запали цигара.
    — Смяташ ли, че колата ще му омръзне?
    — Не знам.
    — Ще ми направиш ли една услуга?
    — Разбира се, стига да мога — промълвих предпазливо.
    Бях абсолютно сигурен, че ще ме помоли да прочета едно конско на Арни и да се опитам да го вразумя. Но Майкъл каза:
    — Ако имаш възможност, докато ни няма се отбий в сервиза на Дарнъл и провери какво става с колата. Много ми е любопитно.
    — Защо? — попитах и моментално осъзнах, че постъпвам адски невъзпитано. Но думата вече се бе изплъзнала от езика ми.
    — Защото искам Арни да успее — простичко отвърна Майкъл и ме погледна. — О, Реджина не дава да се издума за колата. Ако синът й притежава автомобил, това би означавало, че е пораснал. А последното би могло да означава много неща — неубедително изрече той. — Но вече не му се сърдя, или поне съм се примирил. Признавам, че отначало бях неприятно изненадан. Представих си как тази ръждясала бричка се мъдри пред дома ни, докато Арни е в колежа… или пък че някоя вечер той ще се задуши от изгорелите газове от ауспуха.
    Неволно си припомних Вероника Льобей.
    — Но сега… — Майкъл вдигна рамене, погледна към вратата, свързваща гаража с кухнята, хвърли цигарата си и я стъпка. — Очевидно синът ми се смята отговорен за колата, самочувствието му е поставено на изпитание. Дано да стегне Кристин за преглед.
    Навярно забеляза промяна в изражението ми. Когато отново проговори, гласът му прозвуча така, сякаш се оправдаваше.
    — Все още не съм забравил какво е да си млад. Зная, че колата е необходимост за младеж като Арни. Реджина не може да го разбере, защото винаги е имала кавалери, които да я возят. Никога не е имала нужда от собствена кола. Знам, че автомобилът е задължителна необходимост, ако някое момче иска да има гаджета.
    Внезапно схванах мисълта му. Смяташе Кристин за средство за постигане на дадена цел, не за самата цел. Питах се как ли ще реагира ако научи, че единствената мечта на сина му е да подкара Кристин. Питах се още дали ако го разбере, ще се почувства неловко.
    Вратата на кухнята се затвори с трясък.
    — Обещаваш ли да провериш?
    — Ами… добре. Щом като настоявате.
    — Благодаря.
    Арни се появи с бирите и попита:
    — За какво му благодариш?
    Тонът му беше небрежен и закачлив, но очите му напрегнато ни оглеждаха. Отново забелязах, че кожата му действително започва да се изчиства и че лицето му вече не изглежда толкова мекушаво. За пръв път понятията „Арни“ и „гадже“ не ми се видяха взаимоизключващи се. Не приличаше на лицето с изпъкнала челюст на някой спасител по плажа, цар на абитуриентските балове, но изглеждаше интересно и интелигентно. Едва ли някога щеше да се хареса на Роузан, но…
    — Задето ни помогна да качим кануто — небрежно отвърна Майкъл.
    — О, това ли било?
    Изпихме бирите, после се прибрах у дома. На другия ден щастливото семейство замина за вилата, вероятно за да преоткрие семейната хармония, изчезнала в края на лятото.
    Един ден преди завръщането им, отидох с колата си в сервиза на Дарнъл — искаше ми се да задоволя собственото си любопитство, както и това на Майкъл.
    Сервизът, който се издигаше пред огромен паркинг за бракувани коли, заемаше цяла пресечка и на дневна светлина изглеждаше също така отблъскващ, както в нощта, когато докарахме Кристин — притежаваше очарованието на умряла мъртва пепелянка.
    Намерих свободно място на паркинга пред процъфтяващия преуспяващ магазин за авточасти, който също принадлежеше на Дарнъл — на витрините му бяха изложени скъпи глави, скоростни кутии и турбо компресори, безсъмнено предназначени за всички бачкатори, които трябва да поддържат таратайките си, за да си изкарват прехраната. Освен това имаше богат избор на скъпи гуми и тасове. Докато човек гледаше тази витрина, можеше да си помисли, че е попаднал в някакъв автомобилен Дисниленд.
    Слязох от колата и прекосих паркинга по посока на сервиза, откъдето се разнасяха викове, дрънкане на инструменти и пукот на пневматичните отвертки. Мършав човек, облечен в нацапано кожено яке поправяше стар мотоциклет. Върху лявата му буза се виждаше дълбока драскотина, като че ли бе паднал от возилото си. На гърба на якето му беше изрисуван череп със зелена барета, имаше и симпатично очарователно мото: „Избий ги до крак и Бог ще се погрижи за онзи, който не е враг“.
    Мъжът ме изгледа с кръвясали и безумни очи, като на Распутин, после отново се приведе над мотоциклета. Върху подредените му с хирургическа прецизност инструменти пишеше: „Сервиз на Дарнъл“.
    Влязох в напомнящото на пещера помещение, където отекваха подрънкването на инструментите и гласовете на мъжете, които псуваха колите. Помислих си, че кой знае защо, монтьорите винаги псуват, и то в женски род: „Престани да се инатиш, кучко“, „Що не щеш да се разхлабиш, мръсницо“, „Рик, я ми помогни за свалим тази пущина“.
    Огледах се за Дарнъл, но не го видях. Мъжете наоколо не ми обърнаха внимание. Тръгнах към клетката, където стоеше Кристин, паркирана с предницата към изхода, преструвайки се, че бях собственикът й. В клетката вдясно, двама шишковци, облечени в тениски, монтираха прицеп за фургон върху задницата на очукан пикап. Клетката от другата страна беше празна.
    Когато приближих Кристин усетих как отново ме побиха тръпки и съвсем безпричинно ме обзе смразяващ ужас. Страхът ми беше съвсем неоправдан, но не успях да се овладея — инстинктивно направих крачка вляво, към празната клетка. Кой знае защо, не исках да застана пред колата.
    Първото, което ми направи впечатление бе, че външността на Арни се подобрява успоредно с тази на Кристин. След това забелязах, че той ремонтира колата някак си хаотично, въпреки че по принцип е много методичен.
    На мястото на старата, счупена антена се мъдреше нова и проблясваше под неоновото осветление. Решетката на радиатора беше сменена наполовина. Останалата част все още беше на петна и разядена от ръжда.
    Намръщено огледах цялата дясна страна на колата и си казах: „Е, сгрешил съм, сигурно е от другата страна“. Заобиколих Кристин и отново я разглеждах, но не открих това, което търсех.
    Свъсил вежди, се облегнах на стената и се замислих. Бях почти сигурен, че когато за пръв път видяхме Кристин пред дома на Льобей с надпис „Продава се“, залепен на предното стъкло, от едната страна на купето, близо до задницата имаше голяма изпълнена с ръжда дупка — също като онези, които дядо ми наричаше „конски ритник“. Често, докато карахме по магистралата и задминавахме кола с голяма дупка върху купето, той възкликваше: „Хей, Дени, я погледни! Тази изглежда като ритната от кон“.
    Дядо ми беше от хората, които имат подходящ цветист израз за всяка ситуация.
    Казах си, че навярно съм си въобразил, после поклатих глава. Не биваше да се самозаблуждавам. Дупката действително беше там — спомних си я съвсем ясно. Сега бе изчезнала, но това съвсем не означаваше, че изобщо не е съществувала. Очевидно Арни я бе изчукал и замаскирал отлично. Но…
    По нищо не личеше, че ламарината е изчукана. Нямаше нито следа от грунд, боята не беше олющена — както и преди, Кристин бе боядисана в убито червено и в мръсно бяло.
    По дяволите, сигурен съм, че беше там! Дълбока вдлъбнатина, пълна с ръжда от едната или от другата страна на купето.
    А сега беше изчезнала.
    Подпирах се на стената, заобиколен от потракването на инструментите. Внезапно се почувствах напълно изоставен и много изплашен. Имаше нещо нередно, нещо откачено в цялата тази история и действията на Арни. Поставил беше нова антена, въпреки че ауспухът почти се влачеше по земята. Сменил бе само половината от решетката. Казваше, че ще започне ремонта на колата от предницата, но беше поставил нова, яркочервена тапицерия върху задните седалки, доскоро покрити с разкъсан и прашен плат, от който стърчаха счупени пружини.
    Всичко това ме плашеше. Струваше ми се ненормално и съвсем нетипично за Арни.
    Хрумна ми нещо, някакъв далечен спомен. Несъзнателно отстъпих назад и огледах колата — не на части, а цялата. Изведнъж ми просветна, всичко си дойде на мястото и отново ме обзе ужас.
    Спомних си нощта, когато докарахме Кристин тук и сменихме спуканата гума — когато я поставихме на скапаната бричка, внезапно ми се стори, че забелязвам лека промяна в нея, че изпод неугледната й външност наднича друг автомобил — нов, великолепен, току-що слязъл от конвейера в годината, когато Айк беше президент, а Батиста все още управляваше Куба.
    Гледката пред очите ми ми напомни за онази нощ… само че освен новата гума, сега Кристин имаше още придобивки — антената, никелираната решетка, проблясваща под неоновите лампи, нов тъмночервен мигач, претапицираните седалки.
    На свой ред това ми напомни нещо от детството ми. Всяко лято с Арни заминавахме за две седмици на лагер, организиран от библейското училище. Ежедневно учителката ни разказваше по някоя история от Библията, като я оставяше недовършена; после ни раздаваше „вълшебна хартия“. Листовете бяха бели, но щом ги потъркахме с монета, или с неподострен молив, върху тях постепенно се очертаваше някаква картина: гълъбицата занася маслиненото клонче на Ной, стените на Йерихон рухват… и така нататък. С Арни запленени наблюдавахме появяването им. Отначало виждахме само отделни щрихи върху белия лист, сетне те се свързваха помежду си, придобиваха смисъл…
    Изгледах Кристин с нарастващ ужас. Опитах се да се отърся от впечатлението, че дяволски наподобява онези вълшебни картинки.
    Искаше ми се да надникна под капака й.
    Внезапно това ми се стори безкрайно важно.
    Заобиколих я и застанах до предната врата. Не ми се искаше да стоя пред нея — необяснимо защо, но не исках — и пипнешком потърсих лостчето за отваряне на капака. Не можех да го открия и си казах, че сигурно е вътре в нея.
    Понечих да заобиколя Кристин, но съзрях още нещо, което ме изплаши до смърт. Навярно се бях заблудил за „конския ритник“. Знаех, че не съм, но все пак беше възможно.
    Но онова, което видях, беше съвсем различно.
    Пукнатината върху предното стъкло се беше смалила.
    Бях абсолютно сигурен.
    Напрегнато си припомних как само преди месец влязох в гаража на Льобей да разгледам колата — Арни бе придружил стареца в къщата, за да подпише документите. Веднага ми направи впечатление, че цялата лява страна на предното стъкло представлява паяжина от пукнатини, навярно причинени от отхвръкнал камък.
    Днес паяжината изглеждаше по-малка, по-слабо разклонена. Сега, за разлика от преди, през нея можеше да се надникне в колата. Бях сигурен. „Зрителна измама, това е всичко“ — прошепна разумът ми.
    И все пак сигурно грешах, защото онова, което виждах, беше невъзможно. Ако имаш пари, подмяната на предното стъкло не е проблем. Но да накараш пукнатината да се смали… Опитах се да се засмея, но от гърлото ми се изтръгна само скимтене. Един от мъжете в съседната клетка любопитно ме изгледа и прошепна нещо на приятеля си. Гласът ми трепереше, но си казах, че все пак е за предпочитане, отколкото ако не мога да издам нито звук. Казах си още, че съм станал жертва на оптическа илюзия и това е всичко. Когато за пръв път видях Кристин, залязващото слънце осветяваше изцяло напуканото стъкло, а втория път тя беше в тъмния гараж на Льобей. Сега колата се осветяваше от монтираните във високия таван флуоресцентни лампи. Три различни видове осветление, но крайният резултат бе еднакъв — оптическа измама.
    Все пак повече от всякога жадувах да надникна под капака. Заобиколих Кристин и дръпнах предната дясна врата, но тя не се отвори. Беше заключена. Разбира се, че беше заключена — и четирите бутона бяха натиснати. Арни едва ли би я оставил отворена, за да позволи да всеки да седне вътре и да я разглежда.
    Репертън може да бе изгонен от гаража, но гадняри като него се срещаха под път и над път. Отново се засмях — глупавият стар Денис! Но този път гласът ми беше още по-писклив и треперещ. Внезапно изпитах чувство на клаустофобия, както понякога сутрин, когато бях прекалил с марихуаната.
    Съвсем естествено, че Анри е заключил плимута. Може би си въобразявах, но все ми се струваше, че когато първия път заобиколих колата, бутоните не бяха натиснати.
    Отново отстъпих назад и огледах Кристин. Седеше си кротко в клетката и въпреки усилията на Арни, все още приличаше на куп старо желязо. В главата ми се въртеше една и съща натрапчива мисъл — сякаш Кристин знаеше, че искам да вляза вътре и да дръпна лостчето за отваряне на капак.
    И тъй като не искаше да го сторя, беше заключила вратите си.
    Идеята ми се стори нелепа и забавна. Толкова забавна, че пак се засмях. Забелязах, че този път неколцина мъже ме погледнаха, както обикновено се зяпат лудите.
    Огромна ръка се стовари върху рамото ми и ме завъртя — видях пред себе си Уил Дарнъл. От устата му стърчеше угаснала пура. Краят й бе овлажнен и ми се стори адски отвратителна. Шишкото носеше половинки очила с половин стъкла, а очите зад тях студено ме отглеждаха.
    — Какво търсиш тук, миличък? — попита той. — Тази кола не е твоя.
    Мъжете в съседната клетка ни наблюдаваха с жадно любопитство. Единият смушка приятелчето си и му прошепна нещо.
    — На мой съученик е — отвърнах. — Докарахме я тук заедно. Може би ме помните — аз съм онзи с огромния тумор на носа и…
    — Хич не ме интересува, дори да си пристигнал със скейтборд — изръмжа той. — Туй не е твоя кола. Спести си тъпите шеги и моментално се разкара! Хайде, изчезвай!
    Баща ми беше прав — Дарнъл бе истински боклук.
    С най-голямо удоволствие бих се разкарал. Имаше поне хиляда други места, където исках да бъда през последния ден от ваканцията. Дори Черната дупка в Калкута беше за предпочитане — положително щях да се чувствам по-добре там. Е, не съвсем идеално, но все пак по-добре. Но нещо в Кристин ме тревожеше. Събрани накуп, незначителните подробности се превръщаха в загадка, която жадувах да разкрия. „Бъди негови очи“ — беше казал баща ми и съветът ми се стори добър. Лошото бе, че не можех да повярвам на очите си.
    Обърнах се към шишкото:
    — Казвам се Денис Гилдър. Баща ми е бил ваш счетоводител, нали?
    Дарнъл дълго се взира в мен с безжизнените си, ледени свински очички. Стори ми се, че се кани да ме наругае и да ми извика, че не му пука кой е баща ми, че трябва моментално да се разкарам и да оставя на мира бедните работници да поровят колите си, за да изкарат насъщния си…
    Сетне се усмихна, но очите му останаха студени.
    — Значи ти си момчето на Кени Гилдър?
    — Точно така.
    Дарнъл потупа капака на Кристин с тлъстата си бяла ръка. Забелязах, че носи два пръстена, брилянтът на единия изглеждаше истински. Все пак не бях напълно сигурен — хлапе като мен не разбира много от скъпоценни камъни.
    — Добре. Ако действително си син на Кени, всичко е наред.
    Стори ми се, че се кани да ми поиска документ за самоличност. Мъжете в съседната клетка отново се заловиха за работа, очевидно решили, че няма да се случи нищо интересно.
    — Ела да си поговорим в канцеларията — нареди Дарнъл, обърна се и прекоси гаража, без дори да хвърли поглед назад. Явно не се съмняваше, че ще се подчиня. Движеше се като кораб, вдигнал всички платна, бялата му риза се развяваше, обиколката на ханша му бе смайваща. Винаги когато гледам много пълни хора, не мога да повярвам на очите си, сякаш съм станал жертва на много умела оптическа измама. Но не забравяйте, че в рода ми всички са слаби, в сравнение с родителите си дори съм дебел.
    Докато крачеше към канцеларията си — стаичка със стъклена стена, която гледаше към гаража, — Дарнъл се спираше тук-там. Напомняше ми на Молох, за когото учихме в часовете по литература. Молох беше бог, за когото се вярвало, че вижда всичко с единственото си червено око. Шишкото излая на някакъв клиент, че ще го изхвърли, ако не сложи маркуч на ауспуха си, извика на друг, че „гърбината“ на Ники отново му създава неприятности и двамата избухнаха в смях, изрева на трети да събере шибаните кутийки от кока кола, да не би да е роден на бунището? Очевидно на Уил Дарнъл бе чуждо онова, което майка ми наричаше „нормален тон“.
    След моментно колебание го последвах. Човек си пати от любопитството.
    Канцеларията му беше обзаведена в стил „ранен американски карбуратор“ и по нищо не се различаваше от мръсните канцеларии в гаражите по цялата страна, която съществува благодарение на каучука и бензина — течното гориво. На стената висеше омазнен календар със снимка на русокоса богиня по шорти и с разкопчана блуза, покачена на някаква ограда. Виждаха се и реклами на няколко фирми за продажба на авточасти. И още — купища папки, антична сметачна машина и снимка (леле, мале!) на Уил Дарнъл с нахлупен на главата фес, яхнал миниатюрен мотоциклет, който сякаш всеки миг щеше да рухне под тежестта му. В канцеларията вонеше на отдавна изпушени пури и на пот.
    Дарнъл се настани на въртящия стол с дървени облегалки за ръцете. Възглавницата уморено изпухтя под тежестта му, сякаш се примиряваше с участта си. Шишкото се облегна назад и взе кибритена клечка от кухата глава на керамичното негърче. Драсна я върху парчето гласпапир, залепено от едната страна на бюрото му и запали влажния си фас. Закашля се продължително и силно, едрият му гръден кош конвулсивно се повдигаше и спускаше. На стената зад него беше залепена картинка, изобразяваща котарака Гарфийлд. Вдигнал лапа, котаракът питаше: „Искаш ли да ти избия зъбите?“ Текстът като че идеално характеризираше Уил Дарнъл — мръсник в царството си.
    — Искаш ли пепси, малкия?
    — Не, благодаря — отвърнах и седнах на дървения стол срещу него.
    Дебелакът ме погледна — студените му очи отново се впиха в лицето ми, сетне кимна.
    — Как е баща ти, Денис? Научих, че е имал проблеми със сърцето.
    — Добре е. Веднага си спомни за вас, когато му съобщих, че Арни е докарал колата си тук. Каза ми, че сега Бил Ъпшоу се занимава със счетоводството ви.
    Дарнъл отново изпитателно ме изгледа със студените си очи.
    — Аха. Добър счетоводител е този Бил. Да, да. Не колкото баща ти, но все пак добър.
    Кимнах. Двамата замълчахме. Започвах да се чувствам неловко. За разлика от мен, Уил Дарнъл въобще не изглеждаше притеснен. Лицето му беше безизразно, само очите му продължаваха да ме изучават. Проговори така внезапно, че подскочих:
    — Навярно приятелчето ти те изпраща да провериш дали действително съм изгонил Репертън?
    — Не, няма такова нещо.
    — Е, предай му че Бъди вече го няма — продължи шишкото, сякаш не ме беше чул. — Малък хитряга беше този Бъди. Винаги, когато докарват трошките си тука, им казвам: „Подчинявайте се, или се спасявайте“. Репертън ми помагаше, вършеше това-онова и сигурно си е въобразил, че е получил златния ключ за кенефа, или нещо подобно. Пустият му нахитрял пънкар!
    Той отново се закашля и дълго време не можа да се успокои. Звуците, изтръгващи се от гърлото му, ми се сториха адски противни. Започвах да изпитвам чувство на клаустофобия, въпреки че прозорецът на канцеларията гледаше към сервиза.
    — Арни е добро момче — след малко рече Дарнъл, без да откъсва поглед от лицето ми. Дори по време на пристъпа очите му продължаваха да ме дебнат. — Много бързо усвои тукашните порядки и разбра какво се иска от него.
    Чудех се какво ли е онова, „което се иска“, но не посмях да го попитам.
    Дарнъл сам ми отговори. Като изключим студенината в погледа му, явно беше в добро настроение, което го правеше словоохотлив.
    — Мете пода, изхвърля боклука в края на работното време и заедно с Джими Сайкс следи всички инструменти да бъдат връщани. С инструментите трябва да се внимава — щом им обърнеш гръб, сякаш им поникват крила, Денис. — Засмя се, но смехът му премина в хриптене. — Освен това започна да разглобява на части колите в автомобилното гробище. Има сръчни ръце. Сръчни ръце и отвратителен вкус за коли. От години не съм виждал по-голяма гадория от онзи плимут.
    Опитах се да възразя:
    — Смятам, че колата е нещо като хоби.
    — Дано! — възкликна Дарнъл. — Дано да си прав. Стига да не реши да се фука по шосетата с нея, както онзи негодник Репертън… но едва ли скоро ще му се удаде възможност, нали?
    — Да. Колата изглежда доста скапана.
    — По дяволите, какво работи той по нея? — гневно попита шишкото.
    Внезапно се приведе напред, мощните му рамене почти допряха главата му. Свъси вежди и присви очи, докато се превърнаха в блещукащи точки.
    — Майната му, какво е намислил? Цял живот съм в този бизнес, но никога не съм виждал по-шантав начин да се ремонтира кола. Слушай, да не би това да е някакъв майтап? Или игра?
    — Не ви разбирам — отвърнах, въпреки че беше точно обратното — разбирах го прекалено добре.
    — Да не искаш да ти го нарисувам? — възкликна Дарнъл. — Докарва бричката си в гаража и отначало прави всичко, както му е редът. По дяволите, сигурно не е червив с пари, иначе нямаше да е тук. Сменя маслото и филтъра, гресира я. Един ден забелязвам, че е купил още две гуми, след като вече е сменил задните.
    Учудено си помислих: „Две задни гуми?“ После реших, че Арни просто се е снабдил с три нови гуми в допълнение на онази, която купих вечерта, когато докарахме Кристин в гаража.
    — След няколко дни видях, че е сменил чистачките — продължи Дарнъл. — На пръв поглед — нищо странно, само дето колата още дълго няма да излезе оттук — независимо дали вали дъжд, или грее слънце. После се появи нова антена и си казах, че приятелчето ти ще слуша радио докато работи и ще изтощи акумулатора. Сега виждам, че е претапицирал само задните седалки и е сменил половината решетка. Е, какво е това? Някаква игра?
    — Не зная. От вас ли купи резервните части?
    — Не — огорчено отвърна Дарнъл. — Нямам представа откъде ги намира. Видя ли решетката — по нея няма нито едно петънце ръжда. Навярно я е поръчал някъде, в заводите „Крайслер“ в Ню Джърси, или Бог знае къде. Но къде е другата половина? В задника му? Никога не съм виждал решетка от две части.
    — Наистина не знам. Честна дума.
    Шишкото нервно смачка пурата си в пепелника и възкликна:
    — Я не ме баламосвай. Признай, че и ти умираш от любопитство. Забелязах как оглеждаше колата.
    Свих рамене и отвърнах:
    — Арни не говори много за нея.
    — О, сигурен съм. Той е потаен кучи син. Но признавам, че е истински боец. Репертън сбърка адреса като се захвана с него. Ако остана доволен от работата му, може би по-късно ще го назнача за постоянно. Джими Сайкс е добро момче, но не му сече пипето.
    Изгледа ме проницателно и попита:
    — Как мислиш, ще излезе ли добър работник от приятелчето ти?
    — Така смятам.
    — Захванал съм се с много работи — продължи Дарнъл. — Давам под наем камиони на хора, които трябва да закарат стоката си до Филаделфия. Превозвам бракмите след автомобилни състезания. Необходим ми е помощник, човек, на когото мога да се доверя.
    Изпитах ужасяващо подозрение, че ме „кани на танц“. Побързах да се изправя, като за малко не преобърнах стола си и казах:
    — Време е да си вървя. И… мистър Дарнъл, ще ви бъда признателен, ако не споменете за посещението ми пред Арни. Много е чувствителен, когато става дума за колата му. Да ви кажа честно, тук съм по поръчение на баща му, който се интересува докъде е стигнал с ремонта на плимута.
    — Имал си е доста неприятности вкъщи, а? — Дарнъл присви дясното си око, сякаш лукаво ми намигаше. — Старците му излапали няколко кила пургатив, после клекнали над него, нали?
    — Ами… да. Откъде знаете?
    — Знам всичко.
    Той грациозно се изправи и ме потупа толкова силно по рамото, че се олюлях. Независимо от астмата беше силен като бик.
    — Достатъчно по този въпрос — продължи Дарнъл и ме поведе към вратата.
    Ръката му все още лежеше на рамото ми и ме изнервяше, изпитвах леко отвращение.
    — Ще споделя още нещо, което ме тревожи. Годишно през гаража ми минават стотици хиляди автомобила. Е, може би се поизсилих, но разбираш какво имам предвид — имам набито око за колите. Знаеш ли, готов съм да се закълна, че съм виждал тази и преди, когато не е била такава бричка. От кого я купи приятелчето ти?
    — От някакъв тип на име Роланд Льобей — отвърнах и си спомних думите на брата, че Льобей собственоръчно ремонтирал Кристин в някакъв сервиз на самообслужване. — Наскоро почина.
    Дарнъл ме зяпна като ударен от гръм.
    — Льобей? Роли Льобей?
    — Точно така.
    — Бивш военен? Пенсионер?
    — Да.
    — Боже мой, разбира се! Докарваше я тук редовно в продължение на шест ли може би осем години, после престана да идва. Беше толкова отдавна! Голям мръсник бе този Льобей. Навярно ако му налееха вряла вода в гърлото, щеше да изпикае кубчета лед. Никой не го обичаше — той още по-здраво стисна рамото ми и продължи:
    — Приятелят ти знае ли, че съпругата на Льобей се е самоубила в тази кола?
    — Какво? — възкликнах с престорено учудване. Не исках Дарнъл да разбере, че тревогата ми ме е подтикнала да разговарям с брата на Льобей след погребението. Страхувах се, че ще повтори информацията пред Арни и ще му съобщи откъде я имам.
    Шишкото ми разказа цялата история — първо умряла дъщерята, после — майката. Когато свърши, промълвих:
    — Сигурен съм, че Арни не знае нищо. Ще му кажете ли?
    Той отново изпитателно ме изгледа.
    — А ти ще му кажеш ли?
    — Не — отвърнах. — Струва ми се, че няма смисъл.
    — Тогава и аз няма да го сторя.
    Той отвори вратата и мръсният въздух в гаража ми се видя като свеж полъх след задимената от пурата му канцелария.
    — Дявол да го вземе този мръсник, Льобей! — възкликна Дарнъл. — Надявам се, че и в ада го карат да козирува и да марширува…
    За миг гневно стисна устни, сетне погледна към Кристин, която се мъдреше в клетката си. Боята й беше олющена и отдолу се виждаше ръжда, но антената и половината от решетката бяха нови.
    — Мръсната кучка, отново е тук! — възкликна шишкото и се обърна към мен:
    — Казват че черен гологан не се губи, а?
    — Сигурно е така.
    — Довиждане, малкия — произнесе Дарнъл и тикна нова пура в устата си. — Поздрави баща си от мен.
    — Непременно.
    — И кажи на Кънингам да се пази от онзи негодник Репертън. Мисля, че Бъди не е човек, който прощава лесно.

15. ФУТБОЛНИ НЕВОЛИ

Научих се на саксофон да свиря
и никой за това не ми придиря.
Цяла нощ пия уиски,
Сетне умирам, волана стиснал…

Стийли Дан

    Започнахме училище и в продължение на една-две седмици не се случи нищо особено. Доволен съм, че Арни не разбра за отиването ми в гаража. Струва ми се, че това едва ли щеше да му хареса. Дарнъл удържа на думата си и запази посещението ми в тайна — може би си имаше собствени съображения. Обадих се на Майкъл един следобед, когато знаех, че Арни е в гаража. Съобщих му, че синът му работи по колата, но ще измине дълго време, преди тя да стане годна за преглед. Казах му още, че според мен Арни само си губи времето. Майкъл посрещна думите ми с облекчение и с изненада и с това всичко приключи… поне за известно време. Арни се появяваше и изчезваше от живота ми като предмет, който забелязваш с крайчеца на окото си. Срещахме се по коридорите, класовете ни учеха заедно три часа, от време на време той идваше у нас през почивните дни. Понякога ми се струваше, че нищо не се е променило. Но той прекарваше много повече време в гаража на Дарнъл, отколкото у нас, а в петъчните вечери, придружен от Джими Сайкс — глуповатият помощник на Дарнъл, заминаваше за Фили Плейнс. Двамата прекарваха катастрофирали спортни и състезателни коли, главно „Камаро“ и „Мустанг“, с избити стъкла и инсталирани под тях ролки за повдигане. Натоварваха ги на камион-платформа и ги докарваха при Дарнъл — ново попълнение за автомобилното гробище.
    Някъде по това време Арни контузи гръбнака си. Контузията не беше сериозна, или поне така твърдеше той, но майка ми веднага забеляза, че приятелят ми е пострадал. Една неделя той дойде у нас, за да гледа по телевизията „Филис“, които тази година играеха доста добре. По време на третия ининг, приятелят ми стана, за да налее на двама ни но чаша портокалов сок. Майка ми седеше до татко на дивана и четеше книга. Вдигна поглед, когато Арни се върна от кухнята и попита:
    — Арни, защо куцаш?
    Стори ми се, че за миг лицето му изненадващо и неочаквано се промени и доби лукаво, почти виновно изражение, поне така ми се стори. Във всеки случай, дори да го е имало, то изчезна след секунда.
    — Предполагам, че съм се контузил снощи, докато бях в Плейнс — обясни той и ми подаде чашата с портокалов сок. — Джими Сайкс за малко не изпусна последната таратайка, която се опитвахме да наместим в камиона. Представих си я как се изплъзва назад, след което двамата се мъчим поне още два часа, докато отново я натоварим. Подпрях я с рамо и я тикнах напред. Сега разбирам, че не е трябвало да го правя.
    Обяснението ми се стори прекалено подробно за такава незначителна контузия, но може би отново грешах.
    — Трябва повече да внимаваш — назидателно каза майка ми. — Бог…
    Прекъснах я:
    — Мамо, ще ни оставиш ли да гледаме мача на спокойствие?
    — …ти е дал само един гръб — невъзмутимо продължи тя.
    — Да, мисис Гилдър — покорно се съгласи Арни. Илейн царствено влезе в хола и попита: — Има ли още портокалов сок, или тъпоъгълниците са го изпили?
    Извиках й нетърпеливо:
    — Хайде, остави ни на мира!
    На терена беше станал скандал поради съдийска грешка и заради Ели бях пропуснал най-интересното.
    — Не викай на сестра си, Денис — промърмори баща ми, без да откъсне поглед от списанието, което четеше.
    — Оставили сме и за теб, Ели — обърна се към нея Арни.

    — Понякога ми се струва, че в теб има нещо човешко — заяви сестра ми и рязко се отправи към кухнята.
    — Чу ли, в мен има нещо човешко, Денис! — прошепна ми Арни и се престори, че се разплаква от умиление. — Нещо човешко!
    Може би случката ми напомни щастливите дни, когато винаги бяхме заедно, или просто си въобразявах, но ми се стори, че шеговитите му думи са изречени насила, че са някак си нереални и прикриват нещо друго. Скоро забравих за контузията на Арни, въпреки че през цялата есен той накуцваше.
    Самият аз бях доста зает. Бях скъсал с мажоретката, но винаги намирах момиче, с което да изляза в съботните вечери, когато не бях преуморен от непрекъснатите тренировки. Треньорът Пъфър не беше отрепка като Дарнъл, но съвсем не бе цвете за мирисане. Подобно на повечето треньори в малките провинциални гимназии, той подражаваше на покойния Винс Ломбарди, чието мото беше: „Победата не е всичко, а нещо повече“. Странно, но много хора вярват в тази тънка философия. Бях доста заякнал през лятото, прекарано в работа на магистралата и навярно с лекота щях да изкарам футболния сезон, ако отборът ни печелеше. Но по времето, когато с Арни участвахме в първата кървава схватка с Бъди Репертън, разиграла се до „пушкома“ в началото на учебната година вече беше напълно ясно, че през този сезон на отбора ни не върви. Треньорът Пъфър не го свърташе от яд, защото през десетте му години в либъртивилската гимназия отборът никога не бе имал неуспешен сезон. Но през онази година му се наложи да претърпи унижение, което беше горчив урок за него, пък и за всички нас.
    Първият ни мач за сезона, който винаги беше с „Тигрите от Люнбърг“, се игра на девети септември. Трябва да кажа, че Люнбърг отговаря точно на името си и е едно нищо и никакво градче с малка гимназия в най-западната част на окръга. Все още чувам бойния вик на привържениците на Либъртивил: „Кажете, много ли е гот да стъпиш в кравешко лайно!“, последван от ироничен припев: „Да-вай-йй-йй, Люнбърг!“
    Бяха изминали двадесетина години, откакто момчетата от Люнбърг бяха побеждавали либъртивилския отбор, но този път те се справиха отлично и напълно заслужено ни разгромиха. Играех ляво крило и в края на първото полувреме бях абсолютно сигурен, че от ударите но гърба ще ми останат белези за цял живот. До този момент резултатът беше 17–3. Мачът свърши при 30–10. Запалянковците от Люнбърг обезумяха от радост. Изтръгнаха гредите от вратите, като че отборът им беше спечелил местния шампионат, и на рамене изнесоха своите момчета от игрището.
    Нашите привърженици, дошли със специални автобуси, оклюмали седяха на скамейките под жаркото есенно слънце и изглеждаха сломени. Когато влязохме в съблекалнята, треньорът Пъфър, смъртноблед и някак си замаян, предложи да коленичим и да помолим Богинята за помощ през следващите месеци. Тогава разбрах, че неприятностите не са свършили, а едва сега започват.
    Паднахме на колене, въпреки че всички изпитвахме болки по цялото си тяло, бяхме контузени и уморени до смърт и единственото ни желание бе да застанем под душовете и да измием миризмата на загубата. Въпреки това се подчинихме на заповедта му и в продължение на десет минути го слушахме как обяснява положението на Всевишния, като завърши с обещание, че ще изпълним задълженията си, ако Той изпълни своите.
    Следващата седмица тренирахме по три часа под жаркото слънце, вместо обичайните час и половина-два. Вечер падах като пребит в леглото и в съня си чувах гръмливия глас на треньора: „Удари този левак! Удряй! Удряй!“ Правехме кросове, докато усетех, че краката ми ще се разложат, а белите ми дробове ще се подпалят. Един от защитниците. Лени Барнс, получи лек слънчев удар и треньорът благоволи да го освободи от тренировки до края на седмицата.
    Срещахме се с Арни в училището, понякога в края на седмицата той идваше у нас и оставаше на вечеря. Понякога в неделя следобед гледахме заедно мачове по телевизията, но иначе почти не се виждахме. Бях прекалено зает, въпреки че цялото тяло ме болеше, успявах да се завлека до училището и на тренировка, след това се прибирах вкъщи и сядах да уча. Но да се върнем към футболните ми неволи. Струва ми се, че най-много страдах от начина, по който съучениците ми гледаха мене, Лени и другите ми съотборници. Трябва да ви кажа, че фразата „духът на училището“ е чиста глупост. Измислена е от училищните директори, които си спомнят как на младини са прекарвали страхотно съботните следобеди на стадиона, но предпочитат да забравят, че доброто им настроение се е дължало на факта, че са били пияни, надървени, или и двете. „Духът на училището“ навярно би се проявил единствено при провеждане на кампания за узаконяване на марихуаната. Повечето ученици изобщо не се интересуват от футбол, баскетбол или от лека атлетика. Мислят само как да се набутат в колеж, в нечии гащи, или в някоя каша. Познатата песен — бизнесът преди всичко.
    Независимо от всичко. На всяка цена. Въпреки това, свикваш да си победител, и смяташ, че ще продължи вечно и го приемаш като нещо съвсем нормално. Години наред либъртивилската гимназия се славеше със страхотния си футболен отбор. За последен път бяха губили шампионата, (ако не се смяташе сегашния сезон) преди двайсет години, през хиляда деветстотин шейсет и шеста. Ето защо през седмицата, последвала загубата от Люнбърг нашите привърженици все още не се тръшкаха и не скърцаха със зъби, но ни зяпаха обидено и озадачено по училищните коридори, а някои дори ни освиркваха на редовното петъчно събиране. Освиркванията накараха треньора да се изчерви като рак. Той покани тези „Плачковци“ и „двулични приятели“ на стадиона в събота следобед, за да наблюдават и реванша на века.
    Не знам дали „плачковците“ и „двуличните приятели“ дойдоха на стадиона, но аз бях там. Играехме на собствен терен срещу „Мечките“ от Ридж Рок. Това е миньорски град и учениците от местната гимназия са груби селяндури, злобни, грозни и яки простаци. Миналата година нашият тим едва успя да ги елиминира в надпреварата за регионалната титла: тогава някакъв спортен коментатор каза, че победата не се дължи на по-добрата игра, а на факта, че треньорът ни има възможност да избира между повече ученици. Повярвайте, че Пъфър побесня, когато го чу. Но тази година на „Мечките“ им вървеше — разбиха ни на пух и прах. През първата част Фред Дан напусна терена поради мозъчно сътресение, през втората закараха Норман Алепо в общинската болница със счупена ръка. А през последната „Мечките“ направиха три поредни тъчдауна, два — от пънтери. Крайният резултат беше 40–6. Не ще бъде нескромно, ако спомена, че аз отбелязах и шестте. Но това не ми пречеше да съм реалист и да осъзнавам, че просто имах късмет.
    Последва още една седмица, изпълнена с изтощителни тренировки. Пъфър непрекъснато крещеше: „Удари онзи левак!“ Един ден тренирахме близо четири часа и когато Лени каза, че все пак трябва да ни остане малко време за уроците, имах чувството, че Пъфър ще го опердаши. Треньорът бе добил навика непрекъснато да прехвърля връзката с ключове от едната в другата си ръка и ми напомняше капитан Куиг от „Бунта на Кайн“. Смятах, че най-точният показател за характера ти е как понасящ загубите. Пъфър, който през цялата се кариера не беше имал губещ сезон, реагираше на сегашното положение с объркана, безмислена ярост, подобно на тигър в клетка, дразнен от жестоки деца.
    Следващият петък — мисля, че беше двайсет и втори септември, обичайното събиране след седмия час беше отменено. Едва ли някой от съотборниците ми съжаляваше: и без това беше глупаво да седиш като истукан, докато дванайсет подскачащи мажоретки за хиляден път те представят на зрителите. Но все пак това беше зловещ признак. Същата вечер треньорът ни нареди да се върнем в гимнастическия салон, където в продължение на два часа ни прожектираше видеозаписи на подобните ни загуби от „Тигрите“ и от „Мечките“. Навярно целеше да ни амбицира, но странно защо се почувствах подтиснат. В нощта преди втория мач на собствен терен, сънувах нещо странно. Не беше кошмар, като онзи, от който се изтръгнах с писък, събуждайки цялата къща, но все пак беше… неприятен. Играехме с филаделфийските „Дракони“, над стадиона духаше силен вятър. Възторжените викове на публиката, гръмогласният, променен от високоговорителите глас на Чъби Маккарти, който съобщаваше тъчдауните и ярдовете, дори звуците на ударите, които си разменяха играчите — всичко това отекваше някак странно и приглушено на фона на неспирния, монотонен вятър.
    Лицата на зрителите по трибуните изглеждаха жълтеникави, и недействителни, подобни на китайски маски. Мажоретките танцуваха и подскачаха като навити кукли. Небето беше необикновено сиво и покрито с облаци. Отборът ни губеше. Треньорът Пъфър крещеше някакви наставления, които не чувахме. „Драконите“ ни се изплъзваха, топката неизменно беше в тяхно владение. Лени Баронг изглеждаше така, сякаш го измъчваше страхотна болка. Потръпващите му устни бяха извити надолу като на трагична маска.
    Блъснаха ме, събориха ме на земята и ме прегазиха. Лежах на тревата, гърчех се и се опитвах да си поема дъх. Вдигнах очи и забелязах Кристин, паркирана на лекоатлетическата писта. Беше чисто нова и блестеше, сякаш само преди час беше излязла от автосалона.
    Арни седеше на покрива й в лотосова поза (скръстил крака като някой Буда) и ме зяпаше невъзмутимо. Изкрещя ми нещо, но монотонният вой на вятъра почти заглуши думите му. Стори ми се, че вика: „Не бой се. Ще се погрижим за всичко. Не бой се, всичко е наред.“ Питах се за какво ще се погрижат, докато лежах на терена (който в съня ми се бе превърнал в изкуствена зелена настилка) и се опитвах да си поема дъх. Бандажът се впиваше между краката ми, точно над тестисите ми. Ще се погрижат, но за какво? За какво?
    Не получих отговор. Жълтите фарове на Кристин злобно проблясваха, а Арни си седеше на покрива й сред непрестанния, напорист вятър.
    На следващия ден излязохме на терена и достойно се борихме за честта на добрата стара гимназия. Онова, което последва, не беше толкова страшно, както в съня ми. Никой не беше контузен, дори в третата част настъпи момент, когато ми се стори, че може би ще победим. Сетне полузащитникът на „Драконите“ извади късмет с няколко дълги паса. Като не върви — не върви. Отново загубихме. След мача треньорът Пъфър остана неподвижен на скамейката и дори не ни погледна. Предстояха ни още две срещи, но той вече се бе признал за победен.

16. ПОЯВЯВА СЕ ЛИЙ, ИЗЧЕЗВА БЪДИ

Не се смей скъпа, не е хвалба —
притежавам най-бързата кола в града.
Би полетяла, ако имаше крила
ако някой да я задмине се опита.
Това е моят дяволски автомобил,
не подозираш с какво съм се сдобил…

Бийч Бойс

    Сигурен съм, че всичко започна отново във вторника след загубата ни от „Драконите“. Трябва да е било двайсет и шести септември. По три предмета сливаха класа ни с този на Арни. През четвъртия час имахме един от тях — „Звездни мигове в историята на Америка“. Първите два месеца от учебната година ни предаваше завеждащият катедрата мистър Томпсън. Темата на лекциите му беше „Двеста години възход и падение“. Но Арни им викаше часове по „къркорене“, защото се падаха точно преди обед и стомасите ни издаваха странни звуци.
    Когато през онзи ден часът свърши, някакво момиче се приближи към приятеля ми и го попита дали има домашно по английски. Той отговори утвърдително и внимателно го измъкна от тетрадката си. Забелязах, че момичето внимателно го огледа с тъмносините си очи. Косата му беше тъмноруса, с цвят на пресен мед — не на онзи, преработения, а на меда, току-що изваден от питата. Беше завързана отзад с широка панделка, синя като очите на момичето. Докато я наблюдавах, сърцето ми се сви. Девойката преписваше домашното, а през това време Арни не откъсна поглед от нея. Разбира се, и друг път бях виждал Лий Кабът. Преди три седмици бе пристигнала в Либъртивил от някакъв град в Масачузетс, така че се бяхме срещали по коридорите на училището. Някой ми каза, че баща й работел за „ЗМ“, които произвеждат прозрачните лепенки.
    Не искам да ви излъжа, че този ден за пръв път я загледах, защото Лий Кабът беше красавица. Забелязал съм, че в романите писателите неизменно приписват някакъв физически недостатък на героините си: може би смятат красотата за банална, или си мислят, че физическите недостатъци ще направят дамата по-реална. Пишат, че дадена жена щяла да бъде красива, ако нямала издадена по-дълга долна устна, заострен нос, или плоска гръд — все нещо не й е наред.
    Лий Кабът беше просто и безусловно красива. Кожата й беше идеална, страните й — с еластична руменина. За момиче беше висока, но не прекалено. Притежаваше великолепно тяло — стегнат, висок бюст, тънка талия, която изглеждаше толкова малка, че би могъл да я обгърнеш с ръце (или поне да мечтаеш да го направиш), дълги бедра и хубави крака. Красиво лице, сексапилно, елегантно стройно тяло — направо безинтересна за някой писател. Липсваха издадената долна устна, острият нос, дефектите в телосложението (липсваше дори очарователният крив преден зъб). Навярно в детството си Лий бе посещавала отличен зъболекар. Но когато я гледах, съвсем не ми се струваше безинтересна.
    Няколко момчета се опитаха да я свалят, но получиха учтив отказ. Предполагаха, че навярно все още е влюбена в някого от Андовър, или както му викаха на родното й градче, и че след време ще й мине. По два предмета имахме общи часове не само с Арни, но и с Лий и само чаках удобен момент да си опитам късмета.
    Но сега, докато наблюдавах как двамата крадешком се оглеждат, се питах дали изобщо имам шанс. Усмихвах се тайничко: Арни Кънингам, Старият Пицолики и Лий Кабът — какъв абсурд. И все…
    Вътрешната ми усмивка помръкна. За трети път, и то със сигурност, забелязах, че лицето на приятеля ми започва да се изчиства. Пъпките му бяха изчезнали. По бузите му все още имаше белези, но ако човек притежава волево лице, дори го правят по-мъжествено.
    Докато Лий и Арни крадешком се поглеждаха, аз огледах Арни и се запитах точно кога и как е станало чудото. Слънцето проникваше през прозорците на класната стая и осветяваше лицето на приятеля ми. Стори ми се, че изглежда по-възрастен. Сякаш не бе заличил пъпките и белезите по лицето си само чрез редовно миене и мазане със специален мехлем, а някак си бе успял да превърти часовника с три години напред. Косата му беше по-къса, сресана по различен начин, а бакенбардите, с които толкова се гордееше (откакто ги пусна преди година и половина) бяха избръснати.
    Спомних си онзи облачен следобед, когато отидохме да гледаме филма с Чък Норис и когато за пръв път забелязах подобрението във външния вид на Арни. Беше по времето, когато бе купил колата. Може би в това бе разрешението на загадката. Младежи по целия свят, радвайте се! Отървете се завинаги от младежките си пъпки! Купете си кола на старо и тя ще…
    Ехидната ми мислена усмивка внезапно помръкна.
    Купете си кола на старо и тя ще… направи какво? Ще промени лицето ти и начина ти на мислене и по този начин ще въздейства на обмяната ти. Ще освободи истинската ти същност? Стори ми се, че чувам как Стъки Джеймс, старият ми учител по математика, нашепва в ухото ми любимата си фраза: „Дами и господа, ако проследим докрай това разсъждение, докъде ще ни отведе?“
    Докъде, наистина?
    — Благодаря, Арни — тихо промълви Лий с мелодичния си глас и прибра домашното в тетрадката си.
    — Няма защо — отвърна той.
    Очите им се срещнаха — сега се гледаха открито, не крадешком и дори усетих как помежду им припламна искра.
    — Ще се видим през шестия час — рече Лий и се отдалечи. Бедрата й се полюшваха под полата от зелено трико, косата се развяваше около раменете й.
    — Какво общо имаш с нейния мензис?2 — опитах се да се помайтапя аз.
    Спомних си, че през шестия час трябва да бъда в занималнята под надзора на страшната мис Райпак, която всички ученици наричахме мис Ратпак3, но винаги само зад гърба й.
    — Математика — замечтано отвърна Арни с меден глас, който бе толкова необичаен за него, че се засмях. Той въпросително вдигна вежди.
    — Защо се смееш?
    — Ма-а-а-атематика! — възкликнах. Завъртях очи, заплясках с ръце и се разсмях още по-лудешки.
    Арни се престори, че замахва към мен и извика:
    — Внимавай, Гилдър!
    — Я се разкарай, грознико!
    — По-добре си гледай шибания футболен отбор!
    В този момент покрай нас мина мистър Холдър, който разкриваше на първокурсниците тайните на граматиката („и как се правят чекии“ — твърдяха някои шегобийци). Той намръщено смъмри Арни:
    — Не говори глупости по коридорите!
    После отмина, стиснал чантата си в една ръка и сандвич в другата.
    Арни се изчерви като рак. Винаги реагира така, когато някой учител го заговори. (Реакцията му беше толкова машинална, че докато бяхме в отделенията, винаги го наказваха безпричинно, просто защото имаше гузен вид). Това навярно подсказваше как са го възпитавали родителите му: „Аз съм добре, ти — също, аз личност, ти — също. Безкрайно се уважаваме, но когато сбъркаш, ще се изприщиш от угризения.“ Предполагам, че това е част от либералното възпитание в Америка.
    Срязах го:
    — Мери си думите, Кънингам. Здравата си загазил.
    Арни се разсмя и двамата тръгнахме по коридора, последвани от трясъка на затръшващи се врати на шкафчетата. Ученици бързаха във всички посоки, или обядваха, облегнати върху гардеробчетата си. Храненето в училищната сграда беше забранено, но повечето от нас пренебрегваха тази заповед.
    Попитах Арни дали си носи обяд.
    — Да, в книжна кесия.
    — Иди я вземи. Предлагам да обядваме на скамейката на стадиона.
    — Не ти ли писна от игрището? — възкликна той. — Все ми се струва, че ако миналата събота бе полежал още малко, проснат по корем, някой от противниковите играчи можеше да те смачка.
    — Не ми пука. Тази седмица играем на чужд терен. Иска ми се да изляза от училището.
    — Добре, ще се видим на стадиона.
    Носех си четири сандвича. Откакто Пъфър започна маратонските ни тренировки, непрестанно изпитвам вълчи глад.
    Вървях по коридора и си мислех за Лий Кабът и как всички ще останат като треснати, ако тя започне да излиза с Арни. Няма да е пресилено, ако кажа, че гимназистите са доста консервативни. Всички момичета се обличат според последната шантава мода, момчетата понякога пускат коса чак до задника. Всички пушат марихуана и смъркат кокаин. Но това е за камуфлаж, преграда, която издигаш между себе си и света, докато се ориентираш какво става с теб. Все едно държиш огледало, с което заслепяваш учители и родители с надеждата, че ще ги шашнеш, преди да са те шашнали напълно. Независимо от екстравагантните си облекла и прически, по душа повечето гимназисти са не по-малко консервативни от банкери-републиканци на сбирка на църковното настоятелство. Много момичета притежават абсолютно всички албуми на „Блек Сабат“, но ако Ози Осбърн се появи в училището и определи среща на някое от тях, то и всичките му приятелки, ще се пръснат от смях при мисълта за това.
    Сега, когато кожата на Арни се бе изчистила от пъпките той изглеждаше добре, дори отлично. Все пак си казвах, че едва ли момиче, което помни лицето му като голяма гнойна рана, ще пожелае да излезе с него. Всъщност гаджетата не го виждаха какъв е сега, а бяха запечатали в паметта си предишния му образ. Но с Лий беше по-различно. Наскоро дошла в града ни, тя нямаше представа колко отвратително е било лицето на Арни през първите три години в гимназията. Естествено, можеше да го види ако разгърнеше миналогодишния училищен вестник и погледнеше снимката на членовете на шахматния клуб. Но колкото и да е странно, същите тези републикански убеждения биха я накарали да не й обърне внимание. „Има само настояще“ — попитай когото и да е банкер-републиканец, и той ще отговори, че това е мотото, което движи света.
    Гимназисти и банкери-републиканци… Когато си млад безусловно приемаш непрекъснатата промяна. Пораснеш ли, започваш да се убеждаваш, че светът ще се промени, независимо от усилията ти да запазиш статуквото. Дори банкерите-републиканци го знаят — може би не им харесва, но го приемат. Само когато си млад непрекъснато говориш за промяна, въпреки че тайно се надяваш тя никога да не настъпи.
    Излязох навън, стиснал огромния си плик с храна и прекосих паркинга по посока на работилницата. Тя беше дълга, подобна на хамбар ламаринена барака, боядисана в синьо. Външно не се различаваше много от гаража на Дарнъл, само дето беше по-чиста. Вътре се помещаваха дърводелския и авторемонтния цех, както и ателието на графиците. Мястото за пушене бе на гърба на бараката, но когато времето бе хубаво, момчетата стояха от двете й страни и се подпираха върху стените й с рокерските си ботуши и кубинки. Те си пушат и разговарят с гаджетата си, или им пускат ръце.
    Но днес пред бараката беше безлюдно. Това би трябвало да ми подскаже, че нещо не е наред, но бях разсеян и погълнат от мислите си за Арни и за Лий, както и за психологията на съвременната американска младеж.
    Определеното от училищните власти място за пушене се намираше в задънена уличка зад работилницата. Петдесетина метра по-нататък е стадионът, над който се извисява електрическо табло. В горната му част е изписано: „Териери, дръжте ги“.
    Близо до мястото за пушене видях трийсетина момчета, скупчени в кръг. Обикновено това означаваше сбиване, или онова, което Арни нарича „гъди-гъди“. Две момчета, които не са толкова побеснели, че да се бият истински, се дебнат и си разменят леки удари, опитвайки се да запазят репутацията си на истински мъже.
    Изгледах ги с безразличие. Нямах никакво желание да присъствам на сбиване. Исках да си изям обяда и да проуча дали Арни харесва Лий Кабът. Ако помежду им имаше дори флирт, това би могло да го накара да забрави колата. Едно беше сигурно — Лий изглеждаше сто хиляди пъти по-добре от Кристин.
    В този миг дочух писък на момиче, някой изкрещя:
    — Не! Прибери го, човече!
    Изплаших се не на шега и тръгнах да проверя какво става.
    Пробих си път през тълпата и видях Арни сред заобиколилите го момчета. Ръцете му бяха вдигнати отбранително пред гърдите. Беше блед и явно изплашен, но не паникьосан. Недалеч от него лежеше плика му с храна, стъпкан на земята — върху плика личеше отпечатък от подметка. Срещу Арни стоеше Бъди Репертън в джинси и бяла тениска, плътно прилепнала към мускулестата му гръд. В дясната си ръка стискаше автоматичен нож и бавно го размахваше пред лицето на Арни, сякаш правеше магически заклинания.
    Беше висок и широкоплещест, носеше черната си, дълга коса на опашка, завързана с кожено ремъче. Месестото му лице изглеждаше глуповато и злобно, по него играеше усмивка. Усетих как краката ми се разтрепериха от смайване и вледеняващ страх. Бъди не изглеждаше просто глупав и злобен, а направо луд.
    — Казах ти, че ще те спипам, грознико! — изскъска той. Завъртя ножа встрани и леко замахна към Арни. Последният се отдръпна назад. Ножът беше с дръжка от слонова кост, върху която имаше лъскаво копче, при натискането на което изскача острието, дълго близо двайсет и пет сантиметра. Изобщо не прилича на нож, а на шибан байонет.
    — Давай, Бъди! Дамгосай го! — възторжено изрева Дон Вандерберг.
    Усетих, че устата ми пресъхва.
    Трескаво се обърнах към момчето до мен — някакъв тъп „заек“, когото не познавах. Изглеждаше като хипнотизирай, очите му бяха опулени.
    — Хей! — извиках и когато той не реагира, силно го ръгнах с лакът в ребрата. — Хей!
    „Заекът“ подскочи и стреснато ме изгледа.
    — Тичай да доведеш мистър Кейси. Ще го намериш в канцеларията на дърводелската работилница. Хайде, побързай!
    Репертън хвърли поглед към мен, сетне към Арни и изскъска:
    — Хей, Кънингам, искаш ли да го опиташ?
    — Хвърли ножа и ще видим, лайнар такъв! — изрече Арни напълно невъзмутимо.
    „Лайнар“ — откъде ми беше позната тази дума? От Джордж Льобей, разбира се. Казваше, че това била любимата дума на брат му.
    Но очевидно Репертън не си падаше по нея. Изчерви се като рак и направи крачка към Арни. Приятелят ми се отдръпна и го заобиколи. Помислих, че след миг ще се случи нещо — жестоко сбиване, след което са необходими шевове и остават белези.
    — Бягай веднага за Кейси! — изкрещях на глупавия „заек“ и той се подчини. Ясно ми беше, че всичко ще свърши преди появяването на мистър Кейси. Освен ако успеех да излъжа Бъди. Извиках:
    — Хвърли ножа, Репертън!
    Той отново ме погледна и престорено учудено възкликна:
    — Я виж кой бил тука! Приятелчето на пицоликия. Хайде, накарай ме да го хвърля!
    — Имаш нож, а Арни е с голи ръце. В такъв случай си само скапан пъзльо.
    Бъди се изчерви още повече. Явно се бе разконцентрирал. Отново изгледа двама ни с Арни. Арни ми хвърли изпълнен с огромна признателност поглед и пристъпи към Репертън. Това не ми хареса.
    — Хвърли ножа! — изкрещя някое от момчетата. След миг друго извика същото. Тълпата започна да припява: „Хвърли го, хвърли го, хвърли го“!
    Репертън побесня. Нямаше нищо против да бъде център на вниманието, но сега разбираше, че му се подиграват.
    Неспокойно стрелна поглед към мен, сетне към Арни и към останалите. Върху челото му падна кичур коса и той нетърпеливо го отметна.
    Когато отново ме погледна, се престорих, че се нахвърлям върху него. Ножът се насочи към тялото ми и тогава Арни скочи — реагира по-бързо, отколкото предполагах. Нанесе удара карате по китката на Репертън и изби ножа от ръката му. Той изтрополи върху покрития с фасове асфалт.
    Репертън се наведе и понечи да го вземе. Арни премери удара си с адска точност, когато пръстите на Бъди докоснаха земята, той с все сила настъпи ръката му. Бъди изпищя.
    Дон Вандерберг му се притече на помощ. Блъсна Арни, който падна. Без да съзнавам какво правя, с всичка сила изритах Вандерберг в задника, все едно че беше футболна топка.
    Вандерберг, висок, кльощав младеж, който по онова време беше двайсетинагодишен, закрещя и заподскача, като се притискаше с ръце отзад. Бе забравил, че трябва да помогне на своя Бъди и вече не беше заплаха за мен. Питам се как не го парализирах — никога не съм ритал толкова силно човек, или топка. Приятели… повярвайте, че усещането беше прекрасно.
    В този миг някаква ръка ме стисна за шията, усетих пръсти между краката си. Измина цяла секунда, докато осъзная какво ще се случи, затова не можах изцяло да го предотвратя. Някой здраво стискаше топките ми — прималя ми от болката, която обхвана корема и краката ми. Олюлях се и когато хватката около шията ми се разхлаби, се проснах на земята.
    — Как ти се струва това, хуйчо? — възкликна някакъв здравеняк с почернели зъби.
    Носеше малки, елегантни очила с телени рамки, които изглеждаха смешни върху широкото му, грубовато лице. Беше Мучи Уелч, друг приятел на Бъди. Внезапно заобикалящите ни зрители започнаха да се разпръскват, дочух мъжки глас, който извика:
    — Престанете! Веднага престанете! Разотивайте се, момчета! Дяволите да ви вземат, разотивайте се!
    Беше мистър Кейси. Най-иосле! Бъди Репертън сграбчи ножа си от земята, прибра острието и бързо скри оръжието в джоба на джинсите си. Издрасканата му ръка кървеше и по всичко личеше, че ще отече. Гадина такава! Надявах се да се подуе, докато заприлича на огромната ръкавица на Патока Доналд.
    Мучи Уелч отстъпи встрани, хвърли поглед към приближаващия се мистър Кейси и деликатно докосна с палец ъгълчето на устата си. После рече:
    — Ще се видим по-късно, хуйчо.
    Дон Вандерберг вече не подскачаше, но продължаваше да разтрива натъртения си задник. Лицето му беше обляно в сълзи. От болката.
    Внезапно Арни се озова до мен, прегърна ме и ми помогна да се изправя. Ризата му се бе измъкнала от панталоните, фасове се бяха забили в колената на джинсите му.
    — Как си, Денис? Какво ти направи?
    — Нищо, само дето щеше да ми смачка топките. Ще се оправя.
    Поне така се надявах. Но ако си мъж и поне веднъж са те удряли между краката (навярно се е случвало с всекиго), ще разбереш какво изпитвах. Ако пък си жена, няма или по-точно — не ще можеш да го проумееш.
    Отначало пронизващата болка е нетърпима, после постепенно преминава и се заменя от притъпено пулсиращо усещане за натиск. Притаява се под лъжичката ти и сякаш ти шепне: „Хей, здрасти! Радвам се, че съм тук. Ще се издрайфаш и ще напълниш гащите! Мисля, че ще остана известно време, съгласен ли си? Какво ще кажеш за половин час, или малко повече? Страхотно, а?“
    С една дума, да ти стискат ташаците не е едно от най-големите удоволствия в живота.
    Мистър Кейси си проправи път сред оредяващата тълпа и мигновено прецени ситуацията. Не беше едър като треньора Пъфър, дори не изглеждаше особено силен. Беше среден на ръст и на средна възраст, започващ да оплешивява. Върху носа му се мъдреха очила с рогови рамки. Винаги носеше чисто бели ризи (без вратовръзка) както и днес. Не беше едър човек, но вдъхваше уважение. Никой ученик не смееше да му погоди номер, защото за разлика от повечето учители той ни най-малко не се страхуваше от нас. Момчетата знаеха това. Бъди, Дон и Мучи — също. Усетих го, когато тримата намусено забиха очи в земята и неспокойно запристъпваха от крак на крак.
    — Изчезвайте! — рязко нареди мистър Кейси на неколцината останали зрители, които започнаха да се разпръскват. Мучи Уелч явно се канеше да се изниже заедно с тях, но мистър Кейси му нареди:
    — Ти остани, Питър.
    Дангалакът възкликна:
    — О, мистър Кейси, нищо не съм направил!
    — Аз също — обади се Дон. — Защо винаги се заяждате с нас?
    Учителят се приближи към мен — все още се подпирах върху Арни.
    — Добре ли си, Денис?
    Кимнах, въпреки че едва сега започвах да идвам на себе си. Болката навярно щеше да е още по-силна, ако бедрото ми не бе блокирало донякъде ръката на Уелч.
    Мистър Кейси тръгна обратно към тримата „герои“, които нервно пристъпваха от крак на крак. Знаех, че преди малко Дон изразяваше мнението на приятелите си — действително се чувстваха нарочени.
    — Големи смелчаги, няма що! — иронично промълви учителят. — Трима срещу двама! Така ли си свикнал, Бъди! Комай дори численото превъзходство не ти помага!
    Бъди му хвърли смразяващ, заплашителен поглед, после отново забоде очи в земята.
    — Онези копелета започнаха всичко — промълви той.
    — Лъжеш… — поде Арни.
    — Затваряй си устата, грознико! — прекъсна го Бъди. Понечи да каже още нещо, но мистър Кейси го сграбчи и го заблъска в стената на бараката, където имаше табела с надпис: „Място за пушене“. При всеки удар табелата издрънчаваше, като че подчертаваше драматизма на ситуацията. Учителят подхвърляше Бъди Репертън така, като че беше парцалена кукла. Казах си, че независимо от ниския си ръст, навярно е доста як.
    — Ще си затваряш гнусната уста! — задъхано изрече той и отново запрати Бъди в стената. — Ще си я затваряш, или добре ще я изплакнеш! Защото нямам никакво намерение да ти слушам мръсотиите.
    Изведнъж пусна ризата на побойника, измъкнала се от панталоните му — отдолу се показваше белият му, отпуснат корем. После невъзмутимо се обърна към Арни:
    — Та какво казваше?
    — Минах покрай „пушкома“ на път за стадиона, където се канех да обядвам — отвърна Арни. — Репертън пушеше заедно с тези приятелчета. Приближи се до мен, изби от ръката ми плика с обяда и го настъпи. Направо го размаза. — Очевидно се канеше да каже още нещо, но преглътна и каза: — Затова се сбихме.
    Само че аз нямах намерение да мълча. По принцип и при нормални обстоятелства не съм доносник или дърдорко. Но Репертън очевидно бе решил, че побоят не е достатъчно отмъщение срещу човека, заради когото Дарнъл го изгони от гаража си. Явно възнамеряваше да забие ножа си в корема на Арни, възможно бе дори да го убие. Ето защо се намесих.
    — Мистър Кейси?
    Учителят ме погледна. Застанал зад него, Бъди Репертън злобно се втренчи в мен, сякаш ме предупреждаваше: „Дръж си езика зад зъбите! Това е само между нас!“. Допреди година някаква криворазбрана гордост би ме накарала да се подчиня и да му играя по свирката, но сега се бях променил.
    — Какво има, Денис?
    — Той има зъб на Арни още от лятото. Освен това носи нож и по всичко личеше, че възнамерява да го използва.
    Арни бе впил в мен потъмнелите си, непроницаеми очи. Спомних си как нарече Репертън „лайнар“ — любимата дума на Льобей — и ме побиха тръпки.
    — Долен лъжец! — с престорено възмущение възкликна Репертън. — Никакъв нож нямам!
    Кейси безмълвно го изгледа. По всичко личеше, че Вандерберг и Уелч са хванати натясно. Явно разбираха, че този път „забавлението“ няма да приключи със задържане след часовете, нито с познатото им временно отстраняване от гимназията, а с изключване.
    Трябваше да съобщя само още една подробност. Замислих се и за малко не се отказах. Сетне си рекох, че става дума за живота на най-добрия ми приятел. В душата си бях убеден, че Бъди не се шегуваше и наистина се канеше да намушка Арни. Ето защо обясних:
    — Бъди има нож, и то автоматичен.
    Очите на Репертън проблясваха, или по-скоро хвърляха мълнии, сякаш ме заплашваше, че ще ме прокълне и ще ме изпрати в ада, или най-малкото — в ортопедичното отделение на някоя болница.
    — Глупости, мистър Кейси — дрезгаво изрече той. — Кълна, се, че лъже…
    Учителят не му отговори, а се обърна към Арни и попита:
    — Вярно ли е, че Репертън те е заплашвал с нож?
    Арни като че се колебаеше дали да отговори. После произнесе тихо, като че въздишаше:
    — Да.
    Сега заплашителният поглед на Бъди беше насочен към двама ни.
    Кейси се обърна към Мучи Уелч и Дон Вандерберг. Забелязах, че е променил подхода си: движенията му бяха бавни и предпазливи, като че опипваше почвата под краката си. Явно бе разбрал, че невниманието може да му струва скъпо. Попита ги строго:
    — Видяхте ли ножа?
    Двамата сведоха очи и не порониха нито дума. Мълчанието им беше достатъчно красноречив отговор. Мистър Кейси нареди:
    — Изпразни джобовете си, Бъди.
    — Ще има да вземаш! — сопна се Репертън. — Не можеш да ме принудиш.
    — Грешиш, ако мислиш че нямам право да ти заповядвам — меко промълви учителят. — Сбъркал си и ако смяташ, че не мога да те претърся, стига да пожелая. Но…
    — Хайде, опитай! — изкрещя Бъди. — Ще те размажа върху стената, плешив скапаняк такъв!
    Повдигаше ми се, чувствах се безпомощен. Ненавиждах подобни сцени на насилие, а тази беше най-неприятната от всички, които бях виждал.
    Но мистър Кейси контролираше положението и нито за миг не промени поведението си.
    — … няма да го направя — невъзмутимо довърши той. — Сам ще изпразниш джобовете си.
    — Друг път! — сопна се Бъди. Облягаше се на стената на работилницата, за да не се забележи издутия му джоб. Ризата му се бе измъкнала от панталона и измачканите й пешове закриваха чатала му. Очите му изплашено се стрелкаха във всички посоки, като на хванато в капан животно.
    Мистър Кейси погледна към Мучи и към Дон Вандерберг.
    — Качвайте се в стаята ми. Да не сте мръднали оттам — и без това здравата сте загазили.
    Двамата бавно се отдалечиха. Вървяха близо един до друг, сякаш за морална подкрепа. Мучи се обърна и погледна назад. В този миг в училището прозвуча звънец. Учениците започнаха да се прибират на групи, някои хвърляха любопитни погледи към нас. Бяхме пропуснали обяда, но вече не бях гладен.
    Мистър Кейси насочи вниманието си към Бъди.
    — Благодари на Бога, че се намираш на училищна територия — подхвана той. — Ако действително имаш нож и си го използвал, това е физическо насилие със смъртоносно оръжие за което изпращат в затвора.
    — Хайде, докажи го! — изкрещя Бъди. Лицето му гореше, дишаше нервно, на пресекулки.
    — Ако моментално не изпразниш джобовете си, ще предложа да те изгонят от училище. Междувременно ще позвъня в полицията и щом излезеш от пределите на гимназията, веднага ще те арестуват. Разбираш ли в каква каша си се забъркал? — Той мрачно го изгледа и продължи: — Тук имаме свои правила, но тежко ти, ако попаднеш в ръцете на ченгетата. Естествено, ако не носиш нож, нищо няма да ти се случи. Но ако намерят оръжие в теб…
    Той замълча. Настъпи гробна тишина.
    Четиримата стояхме като вкаменени. Казах си, че Бъди няма да се подчини. Ще се съгласи с временното отстраняване от училище и ще се опита да се отърве от оръжието. Но той явно размисли и осъзна, че полицаите ще потърсят ножа. Измъкна го от задния си джоб и го захвърли върху асфалтовата площадка. При падането копчето се натисна, дългото острие изскочи и застрашително проблясна под следобедното слънце.
    Арни се втренчи в него и избърса устата си с опакото на ръката.
    — Върви в канцеларията и ме чакай, докато дойда — тихо нареди мистър Кейси.
    — Майната ти! — истерично изкрещя Бъди и гневно отметна падналата върху челото му коса. — Напускам тази шибана кочина!
    — Добре, чудесно — равнодушно промълви учителят, като че Репертън му предлагаше чаша кафе. В този момент разбрах, че Репертън никога повече няма да стъпи в либъртивилската гимназия. Този път няма да има временно отстраняване от занятия. Родителите му ще получат по пощата съобщение за изключването му, в което се излагат причините и се цитират права на настойниците.
    Бъди изгледа двама ни с Арни и се ухили, сетне изкрещя:
    — Ще ви го върна тъпкано! Ще ви го върна и след това ще ви се иска никога да не сте се раждали на този шибан свят!
    Злобно изрита ножа, който се завъртя като пумпал. Острието му проблясна преди оръжието да спре на ръба на площадката. Бъди се отдалечи, налчетата на кубинките му потракваха по асфалта.
    Мистър Кейси ни изгледа, стори ми се стар и уморен.
    — Съжалявам — промълви той.
    — Няма нищо — отвърна Арни.
    — Искате ли извинителни бележки? Веднага ще ви ги напиша, ако смятате, че е по-добре да се приберете вкъщи.
    Погледнах Арни, който се мъчеше да изчисти ризата си. Той поклати глава.
    — Не, няма нужда — отвърнах.
    — В такъв случай ще извиня закъснението ви.
    Отидохме в канцеларията му и той ни написа извинителни бележки за следващия час, в който сливаха класовете ни — експериментална физика. Когато влязохме в лабораторията, мнозина ни изгледаха любопитно и зашушукаха.
    След шестия час раздадоха списъка на отсъстващите. Прегледах го и видях имената на Репертън, Вандерберг и Уелч. Смятах, че след училище ще ни повикат при отговорничката по дисциплината мисис Нотръп, за да разкажем за случилото се. Но това не стана.
    Когато удари последният звънец отидох да потърся Арни — мислех си, че ще се приберем заедно вкъщи и ще поговорим за случилото се. Но и тук ударих на камък. Той вече бе отишъл в гаража на Дарнъл, за да работи по Кристин.

17. КРИСТИН ОТНОВО В ДВИЖЕНИЕ

Имам форд мустанг червен
с резервоар догоре зареден.
Знаеш, че е прекалено мощен
да пълзи по тесните шосета нощем.

Чък Бери

    Успях да разговарям с Арни едва следващата събота, след футболния мач. През този ден за първи път, откакто бе напуснала гаража на Льобей, Кристин отново се движеше по улиците.
    Отборът ни замина за Хидън Хилс, градче на трийсетина километра от Либъртивил. Това беше най-потискащото пътуване в живота ми. Все едно, че отивахме на гилотината, вместо на футболен мач. Дори фактът, че класирането на противниците ни беше не по-добро от нашето, ни най-малко не ни ободряваше. Треньорът Пъфър седеше зад шофьора на автобуса. Беше бледен и мълчалив, сякаш го измъчваше махмурлук.
    Обикновено пътуването на отбора ни в друг град представляваше комбинация от керван и пътуващ цирк. Зад автобуса ни се движеше друг, натоварен с мажоретките, с оркестъра и с всички запалянковци. Зад втория автобус се проточваше колона от двайсетина коли с лепенки на задната броня, които гласяха: „Разбийте ги!“. Автомобилите бяха претъпкани с младежи, които надуваха клаксоните, святкаха с фаровете и изобщо нравеха всичко, което навярно си спомняте от ученическите дни.
    Но през този ден след автобуса ни вървеше само рейсът с мажоретките, който дори не беше пълен. (В сезоните, когато ни вървеше, ако до вторник човек не се запишеше за място във втория автобус, просто не заминаваше) и едва три-четири коли. Двуличните ни приятели ни бяха изоставили. Седях до Лени Баронг, питах се дали и днес ще загубим и изобщо не забелязах, че една от малкото коли, следващи автобуса, е Кристин.
    Съгледах я едва когато слязохме на паркинга пред гимназията в Хидън Хилс. Оркестърът на домакините вече беше на терена и ясно се дочуваше бумтенето на големия барабан, странно подсилено от прихлупеното, покрито с облаци небе. От началото на сезона това беше първият подходящ за футбол съботен ден — хладен и облачен.
    Изненадах се, когато видях Кристин, паркирана зад автобуса с оркестъра, но когато от нея слязоха Арни и Лий Кабът, бях направо изумен. Обзе ме болезнена ревност. Лий носеше плътно прилепнали кафяви панталони и бял пуловер, разкошната й коса се спускаше върху раменете й.
    — Арни! — възкликнах. — Какво правиш тук?
    — Здрасти, Денис — някак си смутено промълви той. Забелязах, че някои от съотборниците ми, слизащи от автобуса, също както мен не могат да повярват на очите си: Пицоликият Кънингам бе успял да свали готината мадама от Масачузетс. За Бога, нима е възможно!
    — Как си?
    — Добре — отговори Арни. — Познаваш ли Лий Кабът?
    — Виждали сме се в училището. Здравей, Лий.
    — Здрасти, Денис. Ще победите ли днес?
    Снижих гласа си в дрезгав шепот и зашепнах:
    — Всичко е предварително уговорено. Залагай до дупка.
    Арни се изчерви от грубите ми думи, но Лий притисна устата си с ръка и се изкикоти.
    — Ще се опитаме, но не съм сигурен за крайния изход — продължих по-сериозно.
    — Стискаме палци — каза Арни. — Представям си заглавията в утрешните вестници: „На Гилдър като че порастват крила! Бие рекорда на Конфедерацията!“.
    — По-вероятно е да прочетеш: „Гилдър е закаран в болницата с фрактура на черепа“ — кисело го прекъснах, сетне попитах:
    — Колко души дойдоха? Десет? Петнайсет?
    — Така на трибуната ще има повече място за онези, които са тук — намеси се Лий, после улови под ръка Арни — стори ми се, че жестът й го изненада и му достави удоволствие.
    Казах си, че започвам да я харесвам. Можеше да е някоя проклетница или глупачка. Изглежда, че повечето красиви момичета спадат към първата, или към втората категория, но Лий беше съвсем различна.
    — Как е бричката? — попитах и се приближих до Кристин.
    — Не е зле — Арни ме последва, опитвайки се да прикрие доволната си усмивка.
    Ремонтът очевидно напредваше — сега плимутът не изглеждаше толкова странен. Другата половина от старата, ръждясала решетка беше сменена с нова, пукнатините върху предното стъкло бяха напълно изчезнали.
    — Сменил си стъклото…
    Приятелят ми кимна.
    — И капака.
    Капакът беше чисто нов и контрастираше с проядените от ръжда врати. Боядисан бе в тъмночервено, като пожарна кола и изглеждаше доста странно. Арни го докосна с жест на собственик. Ръката му леко се плъзна по повърхността на колата, сякаш я галеше.
    — Да, него поставих сам.
    Нещо ме жегна — нима не бе направил всичко сам? Побързах да кажа:
    — Закани се, че ще я стегнеш като за изложба. Сега започвам да ти вярвам.
    Заобиколих колата, приближих се до предната врата и надникнах вътре. Вратите все още бяха облицовани с мръсен и разкъсан плат, но сега бе сменена тапицерията и на предните седалки.
    — Ще стане чудесна — намеси се Лий, но в гласа й долових особена нотка — не беше така естествен и жизнен както преди, когато говорехме за мача. Внимателно я изгледах и моментално разбрах — тя не харесва Кристин. Осъзнах го напълно и безусловно, сякаш бях надникнал в разума й. Знаех, че се опитва да хареса колата, защото обича приятелят ми. Но… в душата си никога нямаше да се примири с нея.
    — Значи е готова за преглед? — обърнах се към Арни.
    — Ами… не съвсем — неуверено промълви той.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Клаксонът не работи и понякога задните светлини угасват при натискане на спирачката. Предполагам, че някъде има късо съединение, но досега не успях да го открия.
    Погледнах предното стъкло. Върху него се мъдреше лепенка на автомобилната инспекция. Арни проследи погледа ми. Изглеждаше едновременно смутен и агресивен.
    — Уил ми я даде. Знае, че колата е почти готова.
    Помислих си: „А освен това знае, че ще излизаш със страхотно гадже!“
    — Няма опасност, нали? — Лий се обърна към двама ни. Сетне въпросително повдигна вежди, усетила очевидната студенина помежду ни.
    — Не — отвърнах. — Не забравяй, че Арни е истински цар на шосетата.
    Шеговитите ми думи сякаш намалиха напрежението.
    От стадиона долетя фалшиво писукане на медни инструменти, после дочухме гласа на диригента, тих, но отчетлив под прихлупеното небе.
    — Още веднъж, ако обичате! Това е от Роджърс и Хамерщайн4, не някакъв рокендро-о-лл! Хайде, повторете го!
    Спогледахме се. С Арни избухнахме в смях, след миг Лий ни последва. Погледнах я и сърцето ми отново се сви от ревност. Исках най-доброто за приятеля си, но Лий беше повече от това: близо осемнайсетгодишна, с великолепно тяло, олицетворение на здраве и с подвижен ум. Роузан бе по своему красива, но пред Лий изглеждаше като глупава овца.
    Питам се тогава ли я пожелах за пръв път? Пожелах гаджето на най-добрия си приятел! Сигурно. Но се заклевам, че никога нямаше да се опитам да я сваля, ако събитията се бяха развили другояче. Или пък се самозалъгвам…
    — Да побързаме, Арни, иначе няма да останат места на трибуната — саркастично рече Лий.
    Арни се усмихна. Момичето продължаваше да го държи под ръка и той изглеждаше направо шашнат. И защо не? Ако бях на неговото място и за пръв път излизах с красавица като Лий, вече щях да съм влюбен в нея. Мислено му пожелах много щастие. Иска ми се да ми повярвате, дори да се усъмните в останалото, което ще ви разкажа. Ако някой заслужаваше мъничко щастие, това бе точно Арни.
    Съотборниците ми вече бяха в съблекалнята, намираща се до гимнастическия салон на училището. Треньорът Пъфър надникна навън и извика:
    — Ще благоволите ли да ни удостоите с присъствието си, мистър Гилдър? Знам, че ви досаждам и се надявам, да ме извините, задето прекъсвам важната ви работа, но бихте ли размърдали задника си?
    Промърморих на Арни и на Лий:
    — Това е от Роджърс и Хамерщайн, не някакъв си ро-кендро-о-ол — и бавно препуснах към съблекалнята.
    Треньорът се бе прибрал. Забелязах, че Арни и Лий се отправят към трибуните. Спрях и се върнах при Кристин. Въпреки че закъснявах, предпочитах да я заобиколя — все още изпитвах абсурден страх да вървя пред нея.
    Върху задницата й забелязах прикрепена с пружина табелка с пенсилвански номер. Дръпнах я и видях на гърба й надпис: „Собственост на гаража на Дарнъл, Либъртивил, Пенсилвания.“
    Пуснах табелката и тя с изщракване се върна на мястото си. Изправих се и се замислих. Дарнъл беше дал на приятеля ми лепенка за изкаран технически преглед, въпреки че колата все още не бе безопасна за движение. Пак той му бе услужил с временен номер, за да доведе Лий на мача. Освен това Арни вече не му викаше „Дарнъл“, а „Уил“. Всичко това беше интересно, но доста обезпокояващо.
    Питах се дали Арни е толкова наивен да вярва, че типове като Уил Дарнъл правят услуги само от любов към ближния. Надявах се, че той не се самозаблуждава, но не бях съвсем сигурен. Всъщност напоследък не можех да го позная — коренно се бе променил.
    Този път изненадахме самите себе си, защото победихме. Впоследствие се оказа, че това е първата от общо двете срещи, които спечелихме през целия сезон, въпреки че в края му вече не бях в отбора.
    Всъщност не би трябвало да победим. Излязохме на терена, пораженски настроени и отгоре на всичко загубихме жребия.
    „Планинците“ (тъпо име за футболен отбор, но всъщност какво пък толкова оригинално има в названието „Териери“?) поведоха с четирийсет ярда при първите два опита, преминавайки през отбраната ни като нож през масло. Сетне, при третия опит, техният куортърбек изпусна топката. Гари Тардиф я сграбчи, необезпокояван премина шейсет ярда и отбеляза. На лицето му грееше широка усмивка.
    „Планинците“ и треньорът им яростно запротестираха, че топката е била вън от играта, но съдиите не уважиха възражението им. Ето как поведохме с 6–0. Докато седях на скамейката хвърлих поглед към трибуната, където седяха нашите привърженици, и видях, че направо са откачили. И с право. През този сезон повеждахме за пръв път. Арни и Лий развяваха флагчета, с надпис „Териери“. Вдигнах ръка за поздрав. Лий ме забеляза, махна ми, сетне смушка Арни. Той също ме поздрави. По всичко личеше, че доста са се сближили. Усмихнах се доволно.
    Колкото до мача, след щастливия удар късметът не ни изневери. За пръв път през тази година бяхме набрали инерция. Не подобрих рекорда за тъчдауни на Конфедерацията, както бе предрекъл Арни, но отбелязах три пъти. След втората част резултатът беше 17–0, а треньорът Пъфър бе нов човек. Предвиждаше пълен обрат в играта ни, най-великото завръщане в историята на Конфедерацията. Оказа се, че мечтите му са напразни, но поне този ден беше истински щастлив. Радвах се за него, както и за това, че Арни и Лий са се сближили.
    Втората половина от мача не беше така успешна за нас. Отбраната ни отново бездействаше, както през първите три срещи но сезона, но все пак успяхме да победим с 27–18.
    По време на четвъртата част треньорът ме смени с Брайън Макнали, който щеше да играе на моя пост следващата година — дори по-рано, както впоследствие се оказа. Взех душ, преоблякох се и излязох навън точно в момента, когато прозвуча предупредителния сигнал.
    Пълният с коли паркинг беше безлюден. От стадиона се дочуваха лудешки подвиквания — привържениците на домакините ги окуражаваха да направят невъзможното през оставащите две минути. Отдалеч схватката на терена изглеждаше глупава, каквато всъщност и беше.
    Тръгнах към Кристин. Тя се мъдреше на паркинга с ръждясалите си врати, нов капак и задни перки, които изглеждаха дълги няколко километра. Приличаше на изкопаемо, от края на петдесетте, когато всички петролни милионери били в Тексас, а американският долар властвал над японската йена, вместо обратното. Напомняше ми за безвъзвратно отминаващото време, когато Карл Пъркинс пеел за барабани с розови педали, Джони Хортън — за това колко е хубаво да танцуваш цяла нощ в кръчмата, а най-големият идол на американската младеж бил Ед „Куки“ Бърнс.
    Докоснах Кристин. Опитах се да я погаля, както бе сторил Арни. Искаше ми се да я обикна заради него, както Лий. Чувствах се длъжен да го направя. Лий познаваше приятеля ми едва от месец, а аз бях прекарал с него целия си живот.
    Плъзнах длан по ръждивата повърхност и си спомних за Джордж Льобей, за Вероника и за Рита. Усетих, как несъзнателно ръката ми се сви в юмрук. Внезапно с все сила го стоварих върху вратата на Кристин — ударът беше толкова силен, че болка прониза ръката ми. Засмях се пресилено и се запитах какво по дяволите нравя.
    Дочух шума от ръждясал метал, който се ронеше като пясък върху асфалта.
    От стадиона долетя думкането на барабан, все едно, че чувах туптенето на някакво гигантско сърце.
    Моето сърце.
    Опитах се да отворя предната врата.
    Беше заключена.
    Навлажних с език устните си и осъзнах, че съм изплашен до смърт.
    Сякаш (каква нелепа, смешна мисъл) — сякаш колата не ме харесваше и подозираше намерението ми да я разделя с Арни. Страхувах се да застана пред нея, защото…
    Отново се засмях, сетне си спомних съня си и смехът замря на устните ми. По високоговорителя не гърмеше гласът на Чъби Маккарти, но всичко останало ме накара да изпитам неприятно чувство на deja vu — виковете на зрителите, звукът от удрящи се едно в друго тела, опаковани в предпазни кори и колани, съскането на вятъра през дърветата, които под мрачното небе изглеждаха като изрязани от картон.
    Моторът ще изреве. Колата ще се стрелне напред, ще спре, отново ще потегли… гумите ще изсвистят, когато се нахвърли върху мен…
    Прогоних неприятното видение. Крайно време бе да обуздая въображението си. Това бе просто една кола, никаква Кристин — обикновен плимут „Фюри“ модел ’58, слязъл от конвейера в Детройт с около четиристотин хиляди като него.
    Успях да се самозалъжа… поне временно. За да покажа, че не се боя от Кристин коленичих и погледнал отдолу. Онова, което съзрях, беше още по-необикновено от странния начин, по който Арни ремонтираше купето й. Видях три нови амортисьора, но четвъртият представляваше просмукана с масло руина. Ауспухът беше толкова нов, че все още блестеше, но гърнето изглеждаше (меко казано) на средна възраст. Колекторът беше в окаяно състояние. Докато я гледах ми хрумна за изгорели газове, проникващи в колата и отново си спомних за Вероника Льобей. Изгорелите газове могат да убиват, те…
    — Денис, какво правиш?
    Въпреки опитите ми да се самозалъжа, навярно несъзнателно съм бил нащрек — мигновено скочих на крака, сърцето ми биеше лудешки. Видях пред себе си Арни. Изглеждаше разгневен.
    „Защото разглеждах колата му? Но защо ще ми се сърди за това?“
    Уместен въпрос. Все пак бях сигурен, че не греша.
    — Разглеждах тъпата ти таратайка — отвърнах престорено небрежно. — Къде е Лий?
    — Отиде до тоалетната — нетърпеливо отсече той, сякаш в момента изобщо не му беше до нея. Сивите му очи не се откъсваха от лицето ми. — Денис, ти си най-добрият ми приятел, единственият, с когото съм близък. Ако не се бе намесил онзи ден, Репертън положително щеше да ме намушка. Но не ме шпионирай! Никога!
    От игрището долетяха възторжени викове; домакините току-що бяха отбелязали — до края на мача оставаха по-малко от трийсет секунди.
    — По дяволите, Арни, нямам представа за какво говориш! — възкликнах, въпреки че се чувствах гузен. Усещах се точно както в деня, когато за пръв път видях Лий: оглеждах я от глава до пети и дори я пожелах — пожелах момичето, в която очевидно бе влюбен приятелят ми. Но… да го шпионирам?
    Навярно в неговите очи действията ми можеха да се тълкуват така. Знаех, че неговият ирационален интерес или по-точно — вманиачаванетр му в колата бе заключената стая в дома на приятелството ни, където не можех да проникна, без да си навлека неприятности. Арни не ме бе заловил да отварям вратата с шперц, но ме бе хванал, докато се опитвах да надникна през ключалката.
    — Много добре знаеш за какво говоря — процеди през зъби той.
    Смаяно установих, че не е ядосан, а направо вбесен.
    — Ти, майка ми и баща ми, всички ме шпионирате „за мое добро“, прав ли съм? Признай, че родителите ми те изпратиха да дебнеш в гаража на Дарнъл.
    — Хей, Арни, поча…
    — Нима си въобразяваш, че няма да науча? Не повдигнах въпрос, защото смятах, че сме приятели. Но вече не съм сигурен. На това трябва да се сложи точка — струва ми се, че сега е моментът. Остави колата ми на мира и не си пъхай носа, където не трябва.
    Прекъснах го:
    — Първо, за посещението ми в гаража знае само баща ти, Реджина не подозира нищо. Майкъл ме помоли да проверя докъде си стигнал с колата. Обещах му, защото и на мен ми беше любопитно. Баща ти винаги е бил любезен с мен — какво трябваше на направя?
    — Да му откажеш.
    — Струва ми се, че не разбираш. Той е на твоя страна. Доколкото знам, майка ти все още се надява, че от Кристин няма да излезе нищо, но Майкъл искрено желае да я стегнеш. Сам ми го каза.
    — Естествено, опитвал се е да те избудалка — подигравателно изрече Арни. — Всъщност единственото му желание е да ме държи под око. И двамата се интересуват само от това. Не искат да порасна, защото ще бъдат принудени да признаят, че са остаряли.
    — Съдиш ги прекалено сурово, момче.
    — Запази мнението си за себе си. Може би си наивен, защото имаш почти нормално семейство. Знаеш ли, че скъпите родители предложиха да ми купят нова кола по случай завършването на гимназията. От мен се искаше единствено да се откажа от Кристин, да завърша с пълно отличие и да постъпя в „Хорликс“… където ще ме държат под око още четири години.
    Не знаех какво да кажа. В едно бях съгласен с него — постъпката на родителите му действително беше адски гадна.
    Арни продължи:
    — Тъй че не си пъхай носа в моите работи. Денис — само за това те моля. И за двама ни ще е по-добре.
    — И без това не казах нищо на баща ти — съобщих му само, че правиш малки поправки. — Стори ми се, че изпита известно облекчение.
    — О, да, обзалагам се.
    — Нямах представа, че толкова си напреднал с ремонта. Но все пак колата не е напълно готова за преглед. Погледнах отдолу — колекторът е направо скапан. Надявам се, че караш с отворени прозорци.
    — Не ме учи как да карам! Знам много повече за колите, отколкото ти някога ще научиш!
    Думите му ме разгневиха. Все пак се опитах да се въздържа; нямах намерение да се карам с него, особено сега, когато Лий щеше да дойде всеки момент. Но сякаш невидими пръсти започнаха да натискат едно по едно червените копчета в главата ми.
    — Навярно си прав — отвърнах, като се постарах да овладея гнева си. — Но изобщо не съм сигурен, че познаваш хората. Уил Дарнъл ти е дал лепенка без да си минал прегледа — ако те хванат, той ще загуби разрешителното си. Дал ти е и временен номер. Защо мислиш, че го прави?
    За пръв път Арни изглеждаше объркан.
    — Вече ти обясних. Уил знае, че работя по колата.
    — Не бъди наивен. Отлично знаеш, че онзи тип не би дал дори патерица на куц рак, ако няма полза от това.
    — За Бога, остави ме на мира, Денис!
    Пристъпих към него и заявих:
    — Хич не ми пука за колата ти. Просто не искам да се забъркаш в някаква каша заради нея. Повярвай ми.
    Той несигурно ме изгледа.
    — Всъщност за какво се караме? Задето надниквах под колата ти?
    Всъщност това не беше цялата истина… или само донякъде. Струва ми се, че и двамата го знаехме.
    От игрището прозвуча последният сигнал. Заръмя дъжд, внезапно застудя. Обърнахме се към стадиона и видяхме Лий да се приближава към нас. Носеше две флагчета — за себе си и за Арни. Махна ни с ръка, ние й отвърнахме.
    — Денис, повярвай, че мога да се грижа за себе си — промълви приятелят ми.
    — Дано да е така — отвърнах простичко.
    Изведнъж ми се прииска да го попитам, доколко е замесен в игрите на Дарнъл. Но знаех, че не бива, защото щях да го ядосам още повече. Щяхме да си разменим обиди, за които вероятно щяхме да съжаляваме и които никога нямаше да забравим.
    — Да, мога — повтори той. Докосна колата и суровото му изражение се смекчи.
    Изпитах едновременно облекчение и смайване: облекчение, защото все пак не се скарахме и не си разменихме жестоки обиди. И ако приятелството ни можеше да се сравни с дом, сега бе затворена не само една стая, а цяло крило.
    Арни бе пренебрегнал съветите ми и бе поставил ясни условия за продължаване на приятелството ни; все едно ми бе казал: „Всичко ще бъде наред, докато ми се подчиняваш.“
    Едва ли разбираше, че постъпва точно както родителите си, пък и не бе чудно: крушата пада под корена си.
    Лий се приближи, в косата й проблясваха капки дъжд. Лицето й беше поруменяло, очите й жизнерадостно и възбудено блестяха. Излъчваше наивна, неосъзната сексуалност, от която ми се зави свят, която ме замая, въпреки че вниманието й не бе насочено към мен, а към Арни.
    — Как свърши мачът? — попита приятелят ми.
    — Двайсет и седем на осемнайсет — осведоми го Лий и радостно добави:
    — Направо ги размазахме. Къде се дянахте вие двамата?
    — А, тук сме. Просто разговаряхме за коли — отвърнах.
    Арни развеселено ме изгледа. За щастие чувството му за хумор не се бе изпарило заедно с разума му. Забелязах как гледа Лий и си казах, че все още има някаква надежда за него. Явно започваше да се влюбва в момичето и то до уши. Още не осъзнаваше какво става, но ако събитията се развиеха според предвижданията ми, скоро и това щеше да се случи. Изгарях от любопитство да разбера как е успял дотолкова да се сближи с Лий. Лицето му напълно се бе изчистило и сега изглеждаше красив, ако може да наречете „красиво“ сериозно очилато момче. Всъщност съвсем не беше тип, с когото бихте очаквали да ходи Лий Кабът; по-скоро бихте си я представили под ръка с някой Аполон.
    Зрителите започнаха да напускат стадиона, смесвайки се с играчките.
    — Просто говорехте за коли — подигравателно повтори Лий. Обърна се към Арни и се усмихна. Той също се ухили. Захаросаната му усмивка изпълни сърцето ми с радост. Бях абсолю. тно сигурен, че когато Лий му се усмихне, Арни престава да мисли за Кристин като за живо същество и тя се превръщаше в най-обикновена кола.
    Това адски ме радваше.

18. НА ТРИБУНИТЕ

О, Боже, дай ми Мерцедес бенц.
Приятелите ми поршета карат до един —
защо не се погрижиш за своя беден син…

Дженис Джоплин

    През първите две седмици на октомври често виждах Арни и Лий по коридорите на гимназията; отначало просто разговаряха, облегнати върху неговото, или върху нейното гардеробче, после започнаха да се държат за ръце, накрая излизаха от училище прегърнати. Невъзможното се бе случило. Казано на жаргона на гимназистите, те „ходеха“. Струваше ми се, че помежду им има нещо повече — мислех, че се обичат.
    Не бях виждал Кристин от деня, когато победихме „Планинците“. Очевидно Арни я беше върнал в гаража, за да довърши ремонта й. Може би това влизаше в споразумението, което беше сключил с Дарнъл. В замяна шишкото му бе дал временния номер и фалшивата лепенка за да изкара технически преглед. Не бях виждал плимута, но в замяна на това непрекъснато се сблъсквах с Арни и с Лий… и чувах да се говори за тях. Връзката им беше най-обсъжданата тема в училището. Момичетата се питаха какво, за Бога, е видяла в него Лий; момчетата, по принцип по-практични и по-прозаични, се интересуваха единствено дали смотаният ми приятел е успял да я чукне. Не ме бе грижа нито за едното, нито за другото, но отвреме навреме се питах какво мислят Реджина и Майкъл за първото влюбване на сина им.
    Един понеделник в средата на октомври двамата с Арни отидохме да обядваме на трибуната на футболното игрище, както в деня, когато Бъди Репертън ни беше заплашвал с ножа си — всъщност заради това го изключиха. Мучи и Дон бяха отстранени от занятия за три дни и напоследък бяха станали доста примерни. Междувременно (съобщавам го с прискърбие) отборът ни претърпя още две загуби. Съотношението между победи и загуби беше едно към пет и треньорът Пъфър отново стана мълчалив и мрачен.
    Пликът ми с храна не беше така пълен, както в онзи съдбоносен ден на схватката с Репертън. Вече не тренирахме така усилено. Бяхме така изостанали от „Мечките“ от Ридж Рок, че едва ли имахме шанс в Конференцията, освен ако автобусът им паднеше в някоя пропаст.
    Седяхме под топлото октомврийско слънце и изведнъж ми хрумна, че скоро ще дойде Халоуин — празникът на малки призраци, увити в чаршафи и нахлузили гумени маски, или предрешени в скъпи купешки костюми, като на Дарт Вейдър от Междузвездни войни. Арни си носеше печено яйце и го размени за един от сандвичите ми със студено руло „Стефани“. Предполагам, че родителите знаят много малко за тайния живот на децата си. От първо отделение досега, всеки понеделник Реджина Кънингам слагаше печено яйце в плика на сина си. От друга страна винаги, когато вечеряхме руло „Стефани“ (обикновено в неделя), на следващия ден откривах сандвич с руло в кесията си. Открай време ненавиждах тези сандвичи, а Арни — печените яйца, въпреки че не отказваше да хапне яйца, приготвени по всякакъв друг начин. Често се питах как биха реагирали майките ни, ако знаят колко малко от стотиците печени яйца и десетките сандвичи с месно руло, които грижовно пъхат в пликовете ни, са изядени от онзи, за когото са били предназначени.
    Когато привършихме с обяда извадих сладките си, а Арни — десертите със смокини. Погледна ме, за да се увери, че го наблюдавам, натика и шестте парчета в устата си и ги захруска. Бузите му комично се издуха.
    Възкликнах:
    — Господи, каква гадост!
    В отговор той измуча нещо нечленоразделно.
    Ръгнах го в ребрата, където винаги е бил особено чувствителен и извиках:
    — Гъди, гъди! Пази се, Арни!
    Той избухна в смях и от устата му се разхвърчаха парченца сладкиш. Сигурен съм, че звучи отвратително, но всъщност беше адски смешно.
    — Престани, Денис! — извика приятелят ми с пълна уста.
    — Какво каза? Не те разбирам, скапан варварино!
    Продължих да го мушкам в ребрата и да му правя „гъди-гъди“ — израз, останал от отдавна забравеното детство. Арни се дърпаше, извиваше се и се смееше. Накрая преглътна и се уригна.
    — Ама че си гаден, Кънингам!
    — Знам.
    Изглеждаше ужасно доволен. Пък и навярно имаше защо: доколкото знам, пред никого не бе демонстрирал номера с шестте сладкиша, натикани едновременно в устата му. Ако го бе направил пред родителите си, навярно Реджина щеше да получи нервна криза, а Майкъл — инсулт.
    Поинтересувах се:
    — Какъв е рекордът ти досега?
    — Веднъж налапах дванайсет, но щях да се задавя.
    Ухилих се ехидно.
    — Правил ли си го пред Лий?
    — Пазя го като изненада за абитуриентската вечер — отвърна той. — Освен това смятам да й направя „гъди-гъди“.
    Разсмях се и осъзнах колко ми липсва Арни понякога; имах футбола, подготвителните курсове за колежа и ново гадже, което (поне така се надявах) ще се навие да ме задоволи с ръка преди да свърши сезонът на автокината. Едва ли можех да се надявам на нещо повече — мацката беше прекалено влюбена в себе си. Все пак си заслужаваше да опитам.
    Както разбирате, времето ми беше доста запълнено и все пак Арни ми липсваше. Отначало между нас бе застанала Кристин, а сега се бе появила и Лий. Надявах се, че ще успее да измести проклетата кола.
    Обърнах се към Арни:
    — Къде е Лий?
    — Вкъщи — отговори той. — Загазила е и казва, че има ужасни болки.
    Мислено повдигнах вежди. Казах си, че ако Лий обсъжда с него женските си проблеми, отношенията им се задълбочават.
    — Как ти хрумна да я доведеш на мача с „Планинците“?
    Арни се засмя.
    — Това е единственият мач, на който съм бил от две години насам. Признай, че ви донесохме щастие, Денис.
    — Просто й се обади и я покани, така ли?
    — За малко щях да се откажа. За пръв път определях среща на момиче.
    Той срамежливо ме погледна и продължи:
    — Спах само два часа, след като се обадих на Лий и тя се съгласи да излезе с мен. Страхувах се до смърт, че ще се изложа, че изневиделица ще се появи Бъди Репертън и ще се нахвърли върху мен, или че ще се случи нещо непредвидено и ужасно.
    — Трябва да ти кажа, че изглеждаше адски самоуверен.
    — Така ли? — в гласа му прозвуча задоволство. — Прекрасно! Но всъщност се страхувах. Знаеш, че Лий разговаряше с мен в училище — искаше ми домашните и прочие. Дори се записа в клуба по шахмат, въпреки че не разбира много от тази игра… Между другото, започна да става по-добра… давам й уроци.
    „Обзалагам се, че го правиш, мръснико“ — помислих си, но не посмях да му го кажа — все още си спомнях как избухна през онзи паметен ден в Хидън Хилс. Освен това умирах от любопитство да научи историята докрай: свалянето на красавица като Лий Кабът беше истинско постижение.
    — После започнах да си мисля, че тя не е безразлична към мен — продължи Анри. — Трябваше ми повече време, отколкото на другите момчета, момчета като теб, Денис.
    Прекъснах го:
    — О, да, аз съм истинска „секс машина“, както казва в песента си Джеймс Браун.
    — Не си „машина за секс“, но познаваш момичетата — сериозно отвърна Арни. — Разбираш ги, а аз винаги съм се страхувал от тях. Никога не знаех какво да им кажа, май все още е така. Но с Лий е по-различно.
    Той грижливо обмисли думите си и продължи:
    — Страхувах се да й определя среща. Нали разбираш, тя е красива, дори изключително красива… Прав ли съм, Денис?
    — Абсолютно. Според мен Лий е най-хубавото момиче в гимназията.
    Арни доволно се усмихна.
    — И аз мисля така… но се страхувах, че не съм обективен… защото я обичам.
    Изгледах го загрижено. Надявах се да не го сполетят неприятности, с които не може да се справи. Естествено, тогава нямах представа какво означава истинска неприятност.
    — Знаеш ли, докато бяхме в лабораторията, неволно подслушах разговора между Лени Баронг и Нед Стругман. Нед сподели, че поканил Лий на среща и тя му отказала, но много мило… все едно, че ако я покани втори път, би се съгласила. Представих си, че може би след няколко месеца тя ще ходи с Нед и изпитах безумна ревност. Абсурдно, нали? Лий му отказва, а аз изгарям от ревност, разбираш, нали?
    Усмихнах се и кимнах. На игрището мажоретките репетираха новата си програма. Едва ли щяха да помогнат особено много на отбора ни, но все пак беше приятно да ги наблюдаваш. Под яркото обедно слънце сенките им подскачаха върху зелената морава. Арни продължи:
    — Още нещо ми направи впечатление: Нед не изглеждаше ядосан, засрамен, или пренебрегнат. Просто се бе опитал да свали момиче и не бе успял. Реших, че мога да направя същото. Когато позвъних на Лий, целият ме обля пот. Майчице, колко се страхувах! Представих си как тя ще се изсмее и ще ми каже: „Да изляза с теб, влечуго такова? Какво си въобразяваш? Още не съм толкова закъсала!“
    Прекъснах го:
    — Правилно! Просто не мога да разбера защо не ти го е казала?
    Той ме ръгна в корема и извика:
    — Гъди-гъди! Ще те накарам да се издрайфаш!
    — Стига си се занасял. По-добре ми разкажи останалото.
    Арни сви рамене.
    — Няма много за разправяне. Когато позвъних на Лий, майка й се обади и каза, че ще я повика. Чух я да оставя слушалката на масичката и за малко щях да затворя. — Протегна двата си пръста, раздалечени на около половин сантиметър. — Ей на — за толкоз щях да затворя. Без майтап.
    — Чувството ми е познато — успокоих го.
    Действително беше така — притесняваш се от присмеха и от презрението, независимо дали си красавец-футболист, или пъпчив очилат загубеняк. Но едва ли напълно разбирах онова, което бе изпитал Арни. Постъпката му изискваше безумна смелост. Да определиш среща на момиче не е нищо особено, но сред учениците това може да означава различни неща. Има момчета, които изкарват целия гимназиален курс без да съберат достатъчно смелост да определят среща на момиче. Нито веднъж през всичките четири години. Всъщност това е характерно не за един или двама, а за повечето ученици. А има толкова тъжни момичета, които никой не кани на среща. Като размислиш разбираш, че животът е устроен несправедливо. Прекалено много хора са обречени на страдание. Едва ли можех да си представя ужаса, който е изпитвал Арни, докато чакал Лий да се обади; бил е изплашен и възбуден от мисълта, че се кани да определи среща не на кого да е, а на най-красивото момиче в гимназията.
    Приятелят ми продължи:
    — Най-сетне чух Лий да казва „Ало?“, но… не можах да проговоря, защото гърлото ми беше пресъхнало. Опитах отново, но се дочу само свистене. Тя повтори: „Ало, кой се обажда?“; навярно смяташе, че някой си прави тъпа шега. Помислих си: „Това е нелепо! Щом разговарям с нея в училище, значи мога и по проклетия телефон. Най-много да ми откаже, няма да ме застреля, ако я поканя да излезе с мен“. Престраших се и рекох: „Здрасти, обажда се Арни Кънингам“, тя също ми каза „Здравей“. Забърборих несвързано и изведнъж осъзнах, че не съм намислил къде да отидем. Темите за разговор постепенно се изчерпваха, след малко тя щеше да затвори телефона. Затова й предложих първото, което ми хрумна: да отидем на футболния мач в събота. Лий моментално се съгласи, сякаш го бе очаквала.
    — Твърде вероятно…
    — Хм, може би си прав — Арни се замисли върху думите ми.
    В този момент прозвуча звънецът, което означаваше, че остават пет минути до началото на петия час. Двамата с Арни се изправихме. Мажоретките тичешком напускаха игрището, късите им полички игриво се развяваха около бедрата им.
    Слязохме от трибуната, хвърлихме празните пликове в кофата за смет, боядисана в оранжево и в черно — цветовете на гимназията — и се запътихме към училището.
    Арни продължаваше да се усмихва, сякаш си припомняше как проблемът се бе разрешил от само себе си през онзи ден, когато за пръв път бе определил среща на Лий Кабът. Изведнъж развеселено възкликна:
    — Знаеш ли, поканих я на мача, тласкан от отчаянието!
    — Много благодаря! — прекъснах го иронично. — Ето какво съм заслужил задето всяка събота си скъсвам задника на игрището.
    — Разбираш какво искам да кажа. Чуй какво стана накрая: когато Лий се съгласи да излезе с мен, изведнъж ме жегна ужасяваща мисъл и побързах да ти се обадя. Спомняш ли си?
    Действително си спомнях как Арни ми позвъни, за да узнае дали мачът е в Либъртивил. По гласа личеше, че е напълно съкрушен, когато му съобщих, че ще играем в Хидън Хилс.
    — Представи си трагедията ми — продължи той. — Поканил съм на мач най-хубавото момиче в гимназията, а колата ми е в гаража на Уил.
    — Можехте да вземете автобуса.
    — Вярно, но тогава не знаех, че ще има свободни места. Едно време трябваше да си запазиш място седмица преди мача. Нямах представа, че толкова много привърженици са ви изоставили, след като започнахте да губите.
    — Не бъркай с пръст в раната ми!
    — Затова се обърнах за помощ към Уил. Знаех, че Кристин ще издържи на дългия път, но все още нямах право да я карам. Разбери, че бях отчаян.
    „Колко отчаян?“ — внезапно си помислих: „Колко отчаян?“
    — Уил ми влезе в положението. Каза, че разбира колко е важно и ако… — Арни замълча, поколеба се и изтърси:
    — Ето историята на „голямата свалка“.
    И ако…
    Но какво ми влиза в работата?
    „Бъди нащрек вместо него“ — бе казал баща ми.
    Отхвърлих и тази мисъл.
    Минахме покрай „пушкома“, където три момчета и две момичета забързано допушваха цигара с марихуана; възбуждащият аромат, така приличен на миризмата на запалени сухи листа, подразни обонянието ми.
    Попитах Арни дали е виждал Бъди Репертън.
    — Не — отвърна той. — Нямам никакво желание. А ти срещал ли си го?
    Бях виждал Бъди само веднъж, в бензиностанцията „Щастливият шофьор“, намираща се на шосе 22 за Монроувил. Неин собственик беше бащата на Дон Вандерберг, който непрекъснато бе на ръба на фалита, откакто през седемдесет и трета арабите наложиха петролното ембарго. Бъди не ме забеляза, защото не пълних бензин, а просто минах покрай него.
    — Видях го, но не сме разговаряли.
    — Да не искаш да кажеш, че той може да говори! — възкликна Арни с нетипична за него злоба. — Ама че лайнар!
    Сепнах се — отново тази гадна дума! Размислих, престраших се и го попитах откъде се е научил да се изразява така „елегантно“.
    Той замислено ме изгледа. От училището се разнесе вторият звънец. Закъснявахме за час, но в този момент хич не ми пукаше.
    Арни промълви:
    — Спомняш ли си деня, когато купих колата? Не като дадох капарото, а когато действително я купих?
    — Разбира се.
    — Придружих Льобей в бараката му, а ти остана навън. Старецът ме покани в кухнята, масата беше застлана с покривка на червени и бели квадрати. Седнахме и той ми предложи бира. Казах си, че е по-добре да приема. Умирах от желание да купя колата и не исках да го засегна. Отворихме по една бира и старецът започна дългата си, объркана тирада… която ти би нарекъл „празно дрънкане“. Непрекъснато повтаряше, че всички лайнари са се съюзили срещу него. Ето от къде научих тази дума, Денис. Льобей твърдеше, че лайнарите го принуждават да продаде колата си.
    — Но какво е искал да кажа?
    — Навярно че е прекалено стар за да шофира, въпреки че отказваше да го признае. Вместо това обвиняваше лайнарите. Принуждавали го на две години да се явява на проверочен изпит и ежегодно — на преглед при очен лекар. Всъщност лекарският преглед го притесняваше повече. Освен това твърдеше, че съседите го мразели, дори някой, замерил с камък колата му. Разбирам всичко, но не знам защо…
    Той спря на вратата, забравил, че закъсняваме за час. Пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и намръщено продължи:
    — Не разбирам защо е оставил Кристин да се скапе, Денис. Спомняш си каква беше, когато я купих. Освен това, винаги говореше за нея като за живо същество. Сигурно ще кажеш, че това е трик, за да ми я пробута, но съм сигурен, че грешиш. Накрая, докато броеше парите, старецът изръмжа: „Проклета кола… да пукна, ако знам за какво ти е притрябвала, момче. Тя е също като асо пика…“
    Промърморих, че мога да я стегна и да я направя като нова, а той отвърна: „Сигурно. Ако лайнарите ти позволят.“
    Влязохме в училище и се сблъскахме с мистър Льору, учителя по френски, който забързано крачеше по коридора. Голата му глава проблясваше под неоновото осветление.
    — Закъснявате за час, момчета — изрече той със страдалчески глас, който ми напомни за белия заек от „Алиса в страната на чудесата“. Забързахме, докато той се отдалечи, сетне забавихме крачка.
    Арни промълви:
    — Изплаших се до смърт, когато Репертън се нахвърли върху мен. — Той понижи глас и се усмихна, но всъщност беше напълно сериозен. — Признавам, че за малко щях да подмокря гащите. Навярно несъзнателно съм употребил любимата дума на Льобей — съгласи се, че ужасно приляга на Бъди.
    — Прав си.
    — Трябва да вървя — припряно рече приятелят ми. — Имам математика, след това курс по монтьорство. Чудя се защо го посещавам — през последните два месеца изучих най-подробно устройството на Кристин.
    Той забързано се отдалечи. Останах още минута в коридора и го наблюдавах, докато изчезне от погледа ми.
    В понеделниците имах шести час в занималнята при страшната мисис Ратпак. Смятах, че ще успея да се промъкна там незабелязано… и преди го бях правил. Освен това бях разбрал, че на учениците от горния клас им е позволено почти всичко.
    Стоях в коридора, размишлявах и се опитвах да се отърва от страха, който започваше да добива конкретна форма. Бях убеден, че нещо не е наред. По гърба ми лазеха тръпки и дори лъчите на топлото октомврийско слънце, проникващи през прозорците на всички гимназии по света, не биха могли да ги пропъдят. Засега всичко беше постарому, но бях убеден, че скоро ще се промени.
    Стоях като вкаменен, безсилен да помръдна. Опитвах се да си внуша, че побилите ме тръпки са предизвикани от страха за собственото ми бъдеще, че се чувствам обезпокоен от предстоящата промяна в живота ми. Навярно това донякъде бе и причина за страховете ми, но само донякъде. „Проклета кола… да пукна, ако знам за какво ти е притрябвала, момче. Тя е също като асо пика…“ Забелязах, че мистър Льору се връща и побързах да се отдалеча.
    Според мен, всеки човек има в мозъка си „специално копче“. В моменти на силен стрес и на големи неприятности натискате копчето и запращате онова, което ви измъчва в най-отдалеченото ъгълче на съзнанието си. Така се отървавате от него, погребвате го като мъртвец. Но често то се промъква в подсъзнанието ви и понякога в кошмарите ви мъртъвците се размърдват и оживяват.
    През нощта отново сънувах Кристин. Този път зад волана седеше Арни, а на седалката до него се изтягаше отвратителният, разлагащ се труп на Роланд Льобей. Колата изрева, изскочи от гаража и се нахвърли върху мен, заслепявайки ме с фаровете, които проблясваха като жестоки очи.
    Събудих се и видях, че притискам възглавницата към устата си, за да заглуша вика си.

19. ЗЛОПОЛУКАТА

Закови го, закови го,
приятел, ще ти запуша устата…

„Бийч Бойс“

    Тогава за последен път разговарях сериозно с Арни, чак до Деня на благодарността, защото следващата събота вече бях в болницата. През този ден отново играхме срещу „Мечките“ от Ридж Рок и загубихме със смайващото 46–3. Всъщност научих резултата по-късно, защото в края на мача вече бях вън от играта. Около седем минути след началото на третата част успях да сграбча топката и когато се канех да хукна напред, върху мен се стовариха трима лайнмени на „Мечките“. За миг усетих разкъсваща болка, сякаш бях попаднал в центъра на ядрен взрив. После пред очите ми причерня и всичко потъна в мрак.
    Останах заобиколен от мрака дълго, въпреки че тогава не го осъзнавах. Бил съм в безсъзнание близо петдесет часа. Когато в понеделник следобед на двайсет и трети октомври дойдох на себе си, установих, че се намирам в либъртивилската общинска болница. Мама и татко седяха до леглото ми, също и Ели, която изглеждаше измъчена и разтревожена. Под очите й имаше тъмни сенки, които безкрайно ме трогнаха; явно бе плакала за мен, въпреки всичките сладкиши, които й задигах от кутията за хляб; въпреки че когато бе дванайсетгодишна й дадох презерватив, след като цяла седмица се бе оглеждала в профил, облечена в плътно прилепваща тениска, за да провери дали гърдите й са наедряли (в този случай Ели се разплака, а мама не ми проговори повече от две седмици). Въпреки ще непрекъснато я дразнех и изтъквах превъзходството си над нея.
    Когато дойдох в съзнание Арни не беше в стаята, но скоро се появи — двамата с Лий чакали във фоайето на болницата. Същата вечер ме посетиха лелята и чичото, които живееха в Олбъни, а до края на седмицата край леглото ми се изредиха куп роднини и приятели. Дори целият футболен отбор ме посети, включително треньорът Пъфър, който изглеждаше състарен с двайсет години. Навярно беше осъзнал, че има и по-лоши неща от губещ сезон. Той ми съобщи, че никога повече няма да играя футбол. Измъченото му лице беше напрегнато, навярно очакваше да заридая или да изпадна в истерия. Но аз почти не реагирах, нито открито, нито в душата си. Бях прекалено щастлив, че съм жив и че след известно време отново ще мога да ходя.
    Ако ме бяха ударили само веднъж, навярно щях да се отърва леко. Но човешкото тяло не е пригодено да бъде „пресовано“ едновременно от три различни посоки. И двата ми крака бяха счупени, левият — на две места. При падането бях извадил дясната си ръка и тя също беше с частична фрактура. Но всичко това не бе толкова важно. По-страшното беше, че имах спукване на черепа и бях претърпял „контузия в основата на гръбначния стълб“, както се изрази лекарят, занимаващ се с моя случай. Думите му означаваха, че на сантиметър съм се отървал да бъда парализиран от кръста надолу до края на живота си.
    Имах много посетители, получих цял куп цветя и картички. Ужасно се забавлявах — все едно, че бях оживял, за да присъствам на собственото си погребение.
    Но имах страхотни болки и прекарах безброй безсънни нощи. Ръката и кракът ми бяха вдигнати във въздуха нагоре чрез скрипец, непрекъснато изпитвах сърбеж под гипса. От кръста надолу също бях гипсиран. Пред мен се очертаваше радостната перспектива за дълъг престой в болницата и за чести разходки с инвалиден стол до стаята за инквизиции, на чиято врата се мъдреше невинен надпис „Физиотерапия“.
    О, и още нещо — разполагах с прекалено много време.
    Четях вестници и разговарях с моите посетители. Когато събитията започнаха да се развиват стремглаво и повече не можех да прикривам подозренията си, често се питах дали не полудявам.
    Останах в болницата до Коледа. Когато ме изписаха, подозренията ми се бяха превърнали в твърдо убеждение. Все по-трудно ми беше да ги пренебрегвам, съзнавах, че не губя разсъдъка си. Навярно щях да се почувствам по-добре, ако успеех да се самозалъжа. Но по това време бях изплашен до смърт и на път да се влюбя в момичето на най-добрия си приятел.
    Да, имах време за размисъл… Прекалено много време.
    Достатъчно много, за да се упрекна стотици пъти заради онова, което изпитвах към Лий. Достатъчно време, за да се взирам в тавана на стаята и да си казвам, че бих дал мило и драго, само да не бях чувал за Арни Кънингам… за Лий Кабът… или за Кристин.

ВТОРА ЧАСТ
АРНИ — ЮНОШЕСКИ ПЕСНИ ЗА ЛЮБОВТА

20. ВТОРИЯТ СКАНДАЛ

Търговецът дойде и ми рече:
„Дай ми твоят стар форд, човече.
Ще ти предложа кола снежнобяла,
която по шосето лети като хала.
Само кажи ми каква ти се иска
и подпиши се тук; тогаз
веднага ще ти я докарам за по-малко от час.“
Да, нов автомобил ще си купя
и ще пътувам в комфорт;
вече не ще се нервирам с
с онзи раздрънкан стар форд.

Чък Бери

    Плимутът модел ’58 на Арии Кънингам мина техническия преглед на първи ноември хиляда деветстотин седемдесет и осма… Така той довърши започнатото в онази далечна вечер, когато с Денис Гилдър бяха сменили спуканата гума на Кристин. След прегледа трябваше да плати осем долара и петдесет цента акциз, два долара общинска пътна такса (което му даваше право да паркира безплатно в центъра на града) и още петнадесет долара за получаване на номер от бюрото за регистрация на превозните средства в Монроувил.
    Арни се върна от Монроувил с колата, която бе наел от Уил Дарнъл и напусна гаража, седнал зад волана на Кристин. Закара я право вкъщи.
    Час по-късно родителите му се прибраха от работа и скандалът избухна почти незабавно.
    — Видяхте ли я? — Арни говореше на двамата си родители, но като че се обръщаше към баща си… — Регистрирах я днес следобед.
    Имаше пълно основание да се гордее. Кристин беше току-що измита и полирана, повърхността й блестеше под светлината на късното следобедно слънце. Тук-там все още се виждаха ръждиви петна, но все пак колата изглеждаше хиляда пъти по-добре, отколкото в деня, когато Арни я купи. Вратите и капакът бяха чисто нови, задната седалка — претапицирана. Вътре бе идеално чисто. Стъклата и полираните части блестяха.
    — Да… — поде Майкъл.
    — Разбира се, че я видяхме — сопна се Реджина. Беше си наляла джин с тоник и ожесточено разбъркваше питието си със сламка. — За малко да се блъснем в нея. Забранявам да я паркираш на алеята. Къщата ни е заприличала на автомобилно гробище.
    — Мамо! — смаяно и обидено възкликна Арни. Погледна към баща си, но Майкъл бе отишъл да си налее чаша алкохол — навярно бе решил, че ще се нуждае от подкрепа.
    — Точно така — повтори Реджина Кънингам.
    Лицето й беше пребледняло, ружът на бузите й придаваше вид на клоун. Изгълта на един дъх половината чаша и изкриви лице, все едно, че бе изпила горчиво лекарство.
    — Върни я там, където я държеше досега. Не я искам и няма да ти позволя да я държиш пред къщата ми. Това е!
    — Да я върна обратно? — недоумяващо възкликна Арни. Освен обиден, вече беше разгневен. — Страхотна идея, няма що! Престоят в гаража ми струва двайсетачка седмично и…
    — Струва ти много повече — прекъсна го майка му. Пресуши чашата си, остави я на масата и продължи:
    — Завчера прегледах чековата ти книжка… Очите на Арни се разшириха.
    — Какво си направила?
    Реджина леко се изчерви, но не сведе очи. Майкъл се върна от кухнята и тъжно изгледа съпругата и сина си.
    — Просто исках да разбера колко харчиш за проклетата кола! — възкликна Реджина. — Съвсем естествено е. Може би си забравил, но следващата година постъпваш в колеж. Доколкото ми е известно, обучението в Пенсилвания не е безплатно.
    — Ровила си из стаята ми, докато откриеш чековата ми книжка, така ли? — язвително попита Арни. Сивите му очи бяха потъмнели от гняв. — Може би си търсила и хашиш, порнографски списания, или съмнителни петна по чаршафите?
    Майка му зяпна от учудване. Навярно бе очаквала обида, или гняв, но не и тази безкрайна, неописуема ярост.
    — Арни! — избухна баща му.
    — Защо, какво й пречи да го направи? — изкрещя Арни. — Смятах, че това е моя работа. Бог ми е свидетел как непрекъснато ми повтаряте, че изцяло отговарям за парите си…
    Реджина студено заяви:
    — Безкрайно съм разочарована от разсъжденията ти, Арнълд. Разочарована и обидена. Държиш се като…
    — Не ме учи как да се държа! Струва ми се, че аз трябва да съм обиден! Скапах се от работа, докато направя колата годна за преглед — ремонтирах я близо три месеца, а когато я докарах тук, веднага ми заповядваш да я махна от алеята. Нима очакваш да съм щастлив?
    — Не е нужно да държиш такъв тон на майка си — намеси се Майкъл. Въпреки упрека, по гласа му личеше, че се чувства неловко и иска да заглади положението. — Нито да използваш такъв език.
    Реджина му подаде чашата си.
    — Налей ми още едно питие. В кухнята има запечатана бутилка джин.
    — Татко, стой тук — настоя Арни. — Много те моля. Сега е моментът да изясним всичко.
    Майкъл Кънингам погледна към жена си, извърна очи към сина си, сетне отново към съпругата си. И двамата изглеждаха непреклонни. Той наведе глава и се завъртя към кухнята, стиснал в ръка празната чаша.
    Реджина мрачно изгледа сина си. Още от лятото чувстваше, че в отношенията им назрява криза. Явно бе решила, че скандала по повод на Кристин е последният й шанс да възвърне изгубените си позиции. Ето защо ядно произнесе:
    — През юли имаше близо четири хиляди в книжката. Почти три четвърти от парите, които си спечелил от девети клас насам, плюс лихвата…
    — О, значи непрекъснато си ме контролирала! — избухна Арни. Внезапно се отпусна на стола си и се втренчи в нея. Гласът му трепереше от негодувание и от изненада. — Мамо, защо не изтеглиш проклетите пари и не ги внесеш в собствената си сметка?
    Реджина отвърна с леден тон:
    — Защото съвсем доскоро си въобразявах, че разбираш стойността на парите. Но през последните няколко месеца говориш само за колата, а сега и за момичето. Струва ми се, че си се побъркал и по двете.
    — Много благодаря. Оценявам непредубеденото ти мнение за начина ми на живот.
    — През юли имаше почти четири хиляди. За твоето образование, Арни, за образованието ти. Сега са ти останали приблизително две хиляди и осемстотин. Оплаквай се колкото си щеш, че съм те шпионирала — признавам, че малко ми е обидно, но е факт, че за два месеца си пропилял хиляда и двеста долара. Може би затова не мога да гледам проклетата кола. Прилича ми на…
    — Слушай…
    — … на огромна банкнота, която отлита в небитието.
    — Позволи ми да ти обясня…
    — Не, Арни — категорично заяви тя. — Не искам никакви обяснения.
    Майкъл се върна с чашата й, наполовина пълна с джин. Отиде до бара, добави малко тоник и я подаде на съпругата си. Реджина отпи и отново направи гримаса. Арни седеше на стола до телевизора и замислено я гледаше. След няколко секунди промълви:
    — И ти си преподавателка в колеж? Значи така се отнасяш към студентите си: „Казах вече. А вие си затваряйте устите!“ Страхотно! Направо ги съжалявам.
    — Внимавай, Арни! — изкрещя Реджина и заканително размаха пръст. — Внимавай!
    — Ще ми позволиш ли да се изкажа?
    — Моля! Но едва ли ще променя решението си.
    Майкъл неловко се изкашля.
    — Редж, струва ми се, че момчето е право: отношението ти не е особено конструктивно…
    Жена му се нахвърли върху него като разярена котка:
    — Ти да мълчиш!
    Съпругът й потръпна и се отдръпна. Арни започна:
    — Първо, ако внимателно си разгледала спестовната ми книжка (не се съмнявам, че си го направила), навярно си забелязала, че съм изтеглил две хиляди и двеста долара в началото на септември. Налагаше се да купя предни калници за Кристин.
    — Съобщаваш го, сякаш се гордееш с това! — гневно възкликна тя.
    — Права си — заяви Арни и хладнокръвно я изгледа. — Монтирах цялата седмица сам, без ничия помощ. Справих се отлично. Изобщо…
    За миг гласът му пресекна, сетне той отново продължи:
    — … изобщо не личи, че е ремонтирана. Второ, навярно си забелязала, че съм възстановил шестстотин долара от похарчената сума. Уил Дарнъл хареса работата ми и ме назначи в гаража. Ако на два месеца добавям към спестяванията си по шестстотин долара, а може би и повече, ако Уил ме изпраща в Олбъни, откъдето купува коли на старо в края на учебната година ще имам в книжката си четири хиляди и петстотин. Ако работя на пълна смяна в гаража до следващото лято, преди постъпването ми в колежа ще събера близо седем хиляди. И всичко това, благодарение на колата, която ненавиждаш.
    — Парите нямат значение, ако не успееш да влезеш в добър колеж — парира го Реджина, като ловко смени тактиката.
    Същото правеше по време на събранията на катедрата, когато някой се осмелеше да й противоречи, което се случваше доста рядко.
    — Понижил си успеха си.
    — Но не дотолкова, че да ми попречи — отвърна момчето.
    — Какво значи „не дотолкова“? Получил си двойка по математика. Само преди седмица ни изпратиха червената карта.
    Червената карта, понякога наричана от учениците „карта-двойкарка“, се изпращаше на онези от тях, получили слаби оценки, месец след началото на първия срок.
    — Двойката получих само от едно изпитване — хладнокръвно заяви Арни. — Мистър Фендерсън е прочут с навика си да изпитва само по веднъж през първата половина на срока. Ето защо се случва да ти пише двойка поради неразбиране на основен математически проблем, а в края на срока оценката ти да бъде отлична. Щях да ти обясня всичко, ако си беше направила труда да ме попиташ. Но ти не благоволи да го сториш. Освен това през четирите години в гимназията съм получил едва три червени карти, включително тази. Много добре знаеш, че общият ми успех продължава да е отличен и…
    — … в най-скоро време ще се понижи — пискливо го прекъсна Реджина и пристъпи към него. — Проклетата кола направо ти е взела ума! Имаш си приятелка — прекрасно, поздравявам те. Но в манията ти към колата има нещо ненормално. Дори Денис казва…
    Арни рязко скочи на крака и се озова до нея. Изненадана, Реджина стреснато се отдръпна, за миг забравила гнева си.
    — Не забърквай Денис — тихо, но заплашително процеди той. — Това е само между нас.
    — Добре — отвърна майка му, бързо преценила, че се налага да отстъпи. — Все пак признай, че си понижил успеха си. И двамата с баща ти го знаем, а червената карта е само още едно доказателство.
    Реджина се наежи, когато момчето самоуверено се усмихна и заяви:
    — Предлагам ти да сключим сделка. Позволи ми да оставя колата тук до края на срока. Ако общият ми успех е по-малко от четири, ще предложа Кристин на Дарнъл. Обзалагам се, че ще я купи. Той много добре знае, че ще я продаде за хилядарка, след като я стегнах. Цената й само ще се повиши с течение на времето.
    Той се замисли, сетне продължи:
    — Дори ти предлагам още по-изгодно за теб споразумение. Ако в края на семестъра не съм сред отличниците, също ще продам колата. Сама прецени — ще изгубя Кристин, ако получа само една петица. Какво ще кажеш?
    — Не! — моментално отвърна Реджина, сетне хвърли към мъжа си поглед, сякаш го предупреждаваше: „не ми се бъркай!“
    Майкъл, който тъкмо се канеше да каже нещо, здраво стисна устни.
    — Защо? — престорено спокойно запита Арни.
    — Защото е номер и ти отлично го знаеш! — изкрещя майка му.
    Внезапно бе изгубила контрол и гневът й беше необуздан.
    — Нямам никакво намерение да те слушам да дрънкаш врели-некипели и да ме обиждаш! Май забрави, че съм ти майка и че съм сменяла мръсните ти пелени. Казах да махнеш колата оттук! Не желая повече да я виждам и това е!
    Арни погледна баща си и попита:
    — А ти какво мислиш, татко?
    Майкъл отново понечи да проговори, но съпругата му го прекъсна:
    — И той мисли като мен. Мненията ни напълно съвпадат.
    Момчето се втренчи в нея, сивите им очи се срещнаха.
    — Искаш да кажеш, че не го смяташ за човек, нали?
    — Е, този път наистина прекали и…
    Реджина се извърна, решително стиснала устни, но в очите й се четеше странно объркване. Арни улови ръката й точно над лакътя.
    — Прав съм, нали? Когато си наумиш нещо, ти просто не виждаш, не чуваш, дори не мислиш.
    — Арни, престани! — извика баща му.
    Момчето изгледа майка си и продължи със същия тих глас:
    — Ще ти кажа защо не можеш да понасяш колата ми. Не е заради похарчените пари, а защото покрай Кристин успях да си намеря работа, която умея да върша и която рано или късно ще ми донесе доста пари. Отлично го знаеш. Бедата не е и в бележките ми — изобщо не съм си развалил успеха. Работата е там, че непрекъснато искаш да ме държиш под чехъл, както постъпваш със студентите си и с него — той посочи към Майкъл, който изглеждаше гузен и нещастен, — както винаги си постъпвала с мен.
    Лицето му беше зачервено, ръцете му — гневно стиснати в юмруци.
    — Пълнеше ми главата с тъпите си либерални теории, как цялото семейство обсъждало и решавало възникналите проблеми. Но истината е, че винаги сама избираше дрехите и обувките ми, сама преценяваше с кого да играя и с кого — не. Ти решаваше къде да отидем на почивка, ти нареждаше на баща ми кога да смени колата и за каква марка. Купих Кристин без твое съгласие. Ето защо я мразиш до смърт!
    Реджина му зашлеви шамар, който прозвуча като пистолетен изстрел. Навън беше паднал мрак, фаровете на преминаващите покрай къщата коли проблясваха като жълтеникави очи.
    Кристин се мъдреше на асфалтираната алея пред дома на семейство Кънингам, както едно време на моравата на Льобей, само че сега изглеждаше значително по-добре. От нея лъхаше спокойствие, сякаш семейната свада ни най-малко не е засягаше. Очевидно се бе издигнала в обществото.
    Внезапно и съвсем неочаквано Реджина Кънингам се разплака: явление, необикновено като дъжд в пустиня. През целия си живот Арни го бе наблюдавал само четири-пет пъти и в нито един от случаите нямаше вина за избухването на майка си.
    По-късно сподели с Денис, че бил ужасен от сълзите й, или по-точно — от появата им. Отгоре на всичко майка му като че се състари, сякаш за секунди се превърна от четирийсет и петгодишна привлекателна жена в шейсетгодишна старица. Сивите й, твърди като кремък очи помътняха, от тях рукнаха сълзи, които обляха лицето и се стичаха на вадички върху грима й. Реджина сляпо посегна към питието си, поставено върху полицата над камината. Събори чашата, която падна на пода и се счупи. В хола се възцари тишина. И тримата изглеждаха смаяни, че са допуснали нещата да стигнат дотам. И все пак Реджина успя да каже през сълзи:
    — Забранявам да я вкарваш в гаража или да я оставяш пред нас, Арнолд!
    — Не се бой, няма — студено заяви момчето, тръгна към вратата, но на прага се обърна и изгледа родителите си.
    — Благодаря за проявеното разбиране. Безкрайно съм задължен и на двама ви.
    После напусна стаята.

21. АРНИ И МАЙКЪЛ

Откакто ме заряза
нося само черни очила.
Но знам, ще се оправя
щом лъсна кадилака, черен кат’ смола.

Муун Мартен

    Майкъл настигна сина си на алеята, когато последният се отправяше към Кристин. Постави ръка на рамото му, но Арни я отблъсна и продължи да рови из джобовете си за ключовете от колата.
    — Арни, моля те…
    Момчето рязко се извърна. За миг изглеждаше, като че ще направи случилото се преди малко още по-кошмарно, като удари баща си. После напрегнатото му тяло леко се отпусна. Той се облегна върху колата, прокара длан по повърхността й, сякаш черпеше сили от нея и едва чуто промълви:
    — Какво искаш?
    Майкъл понечи да каже нещо, после стисна устни — по всичко личеше, че е безкрайно неуверен. По лицето му се изписа безпомощно изражение, което щеше да бъде комично, ако не бе толкова ужасяващо. Изглеждаше странен и много измъчен. Най-сетне успя да проговори. С мъка изричаше всяка дума, като че ли нещо в него се съпротивляваше с всичка сила.
    — Арни… Арни, безкрайно съжалявам.
    — Добре — отвърна момчето, обърна се и отвори предната врата на Кристин. Лъхна го приятна миризма на добре поддържана кола. — Разбрах го от начина, по който одеве се застъпи за мен.
    — Моля те — повтори Майкъл. — Много ми е трудно, по-трудно, отколкото предполагаш.
    Нещо в гласа му накара Арни да се обърне. Баща му изглеждаше безкрайно нещастен, в очите му се четеше отчаяние. Забелязал погледа му, Майкъл побърза да продължи:
    — Не казвам, че съм искал да те защитя. Знай, че донякъде оправдавам майка ти. Забелязах как я изнудваше, решен на всяка цена да постигнеш своето…
    Арни дрезгаво се изсмя.
    — С други думи, държал съм се точно като нея, така ли?
    — Майка ти е в критичната възраст — тихо промълви Майкъл. — Прекалено трудно приема промяната.
    Арни примигна, не повярвал на ушите си, сякаш внезапно баща му беше проговорил на непознат език и бе споменал нещо, което имаше връзка с разговора им, колкото резултатите от бейзболните мачове.
    — К-какво?
    — Климактериумът — това е причината. Майка ти е изплашена, пие прекалено много и понякога има силни болки. Не много често — добави той, забелязал разтревоженото лице на Арни. — Ходи на лекар и той й обясни, че причината е единствено в критическата възраст, но въпреки това майка ти е емоционално объркана. Ти си единственото й дете и единственото й желание е да подреди живота ти, независимо от цената.
    — С една дума, да й играем по свирката. Не ми казваш нищо ново. Винаги го е искала!
    — Безспорно майка ти е убедена, че постъпва правилно — прекъсна го Майкъл. — Защо мислиш, че си по-различен от нея? Или по-добър? Одеве ти идваше да я убиеш и тя го разбра. Аз също го усетих.
    — Тя започна всичко…
    — Не, ти го започна, когато докара тук колата. Знаеше как ще реагира майка ти. Всъщност Реджина е права за още нещо — много си се променил. Започна да се променяш от деня когато дойде с Денис и заяви, че си купил кола. Нима мислиш, че не си разтревожил майка си? Или мен? Как ще реагираш, ако забележиш, че детето ти проявява черти на характера, за които изобщо не си подозирал?
    — Хайде, татко. Струва ми се, че малко пресил…
    — Напоследък изобщо не те виждаме. Непрекъснато ремонтираш колата, или се разхождаш с Лий.
    — Започваш да говориш също като мама.
    Внезапно Майкъл се усмихна, но усмивката му беше невесела.
    — Грешиш, и то много. Реджина говори както винаги, ти — също. Майка ти не се е променила, ти — също. Но аз започвам да се чувствам като командир на отряд сини каски, който рискува всеки момент да бъде убит.
    Арни леко се прегърби, ръката му отново гальовно се плъзна по колата. След кратко мълчание промълви:
    — Мисля, че те разбирам. Не ми е ясно защо й позволяваш да те тормози, но това си е твоя работа.
    Майкъл тъжно се усмихна. Изглеждаше унизен и измъчен като куче, което през целия горещ летен ден е тичало след подхвърленото му парче дърво.
    — Навярно съм се примирил. Може би има компенсации, които не разбираш и които не мога да ти обясня. Например… това, че я обичам…
    Арни сви рамене.
    — Е, какво ще правиш сега?
    — Ще ме повозиш ли?
    Момчето изненадано го изгледа, сетне по лицето му се разля доволна усмивка.
    — Разбира се, качвай се. Къде искаш да отидем?
    — На аерогарата.
    — Защо точно там?
    — Ще ти обясня по пътя.
    — Ами Реджина?
    — Майка ти си легна — тихо отвърна Майкъл, а синът му смутено се изчерви.
    Арни караше уверено. Новите фарове на Кристин прорязваха мрака и осветяваха шосето като прожектори. Минаха покрай дома на семейство Гилдър, после завиха наляво по „Елм Стрийт“. Преминаха светофара и поеха по магистралата към летището. Движението беше слабо. Моторът на колата тихо мъркаше.
    Таблото с уредите проблясваше със загадъчна зелена светлина.
    Арни пусна радиото и намери WDIL — питсбъргската станция, която предаваше само стари мелодии. Джийн Чандлър пееше „Херцогът от Ърл“.
    — Колата ти е истинска хала — със страхопочитание изрече Майкъл.
    — Благодаря — усмихнато отговори синът му. Майкъл дълбоко си пое дъх.
    — Дори мирише като нова.
    — Сменил съм почти всичко. Тапицерията на седалките ми струваше цели осемдесет долара — част от парите, за които Реджина ме укоряваше. Взех куп автомобилни книги от библиотеката и се опитах да прерисувам всичко с абсолютна точност. Уверявам те, че не беше лесно, както изглежда на пръв поглед.
    — Защо?
    — Първо, плимут „Фюри“, модел ’58 не се числи към класическите коли и за него няма подробно описание дори в „Американската кола“, „Американски класически автомобили“, нито дори в „Колите на 1950 година“. За класически се смятат понтиак, модел ’58 и „Тъндърбърд“, произведен през същата година, с перки като заешки уши. Мисля, че това е последният страхотен модел на тази кола и…
    — Нямах представа, че знаеш толкова много за старите автомобили — прекъсна го баща му. — Откога се интересуваш от тях, Арни?
    Момчето неопределено сви рамене, замълча, сетне продължи:
    — Най-големият ми проблем бе, че Льобей поръчал Кристин направо от завода и я променил по свой вкус. Колите, които слизат от конвейера в Детройт не са боядисани в червено и в бяло. А аз се стараех да я възстановя такава, каквато е харесвала на стареца, не на автомобилните производители. Понякога просто налучквах.
    — Защо си бе наумил да я възстановиш в оригиналния й вид, който допадал на стареца?
    Арни отново вдигна рамене.
    — Не знам. Кой знае защо ми се струваше редно.
    — Признавам, че си свършил страхотна работа.
    — Благодаря.
    Майкъл се приведе напред и се втренчи в таблото с уредите.
    — Какво гледаш? — рязко го попита момчето.
    — Да пукна, ако някога съм виждал нещо подобно! — възкликна баща му.
    — Какво?
    Арни също погледна таблото.
    — А, милометъра…
    — Върти обратно, а?
    Действително милометърът се въртеше в обратна посока. В момента показваше седемдесет и девет хиляди петстотин и няколко мили. През очите на Майкъл индикаторът се превъртя от две на девет, изминатите мили се намалиха с една.
    Майкъл се засмя.
    — Ето нещо, което си пропуснал да поправиш, синко.
    Арни пресилено се усмихна и отвърна:
    — Прав си. Уил каза, че някъде кабелите се преплитат, но не ми се занимава с тях. Освен това е много хитро да имаш милометър, който навърта обратно.
    — Поне точен ли е?
    — Какво?
    — Питам дали ако изминеш разстоянието от нашата къща до „Стейтън Скуеър“ милите ще се намалят с шест?
    — О, разбирам. Не, уредът изобщо не е точен. Връща по две-три мили на всяка действително измината. Понякога дори повече. Рано или късно кабелът на спидометъра ще се прекъсне. Когато го сменя, милометърът ще се оправи от самосебе си.
    Майкъл, който разбираше от автомеханика и който навремето си бе имал неприятности с кабела на спидометъра, погледна към стрелката, но не забеляза характерното трептене, подсказващо повреда. Стрелката се бе заковала малко след шейсетте. Спидометърът изглеждаше наред, само милометърът бе „полудял“. Майкъл се запита дали синът му действително смята, че двата индикатора се захранват от един и същ кабел. Едва ли…
    Тръсна глава, засмя се и каза:
    — Все пак ми се струва странно, синко.
    Вместо да отговори, Арни попита:
    — Защо отиваме на аерогарата?
    — Ще оставим колата на паркинга и ще ти платя престоя за един месец. Струва едва само пет долара — много по-евтино е, отколкото в гаража на Дарнъл. Ще взимаш колата си, когато пожелаеш — автобусът спира на летището. Всъщност това е последната му спирка.
    — Боже, мой! Не съм чувал по-откачено предложение! — възкликна Арни, отби в страничната алея и спря пред някакво затворено ателие за химическо чистене. — Излиза, че трябва да пътувам цели двайсет и пет километра до гарата, за да взимам колата си! Знаеш ли, цялата история ми напомня за „Параграф 22“. Не! Няма да стане!
    Канеше се да извика още нещо, но изведнъж баща му го сграбчи за гушата и процеди:
    — А сега слушай. Отвори си ушите и не забравяй, че все пак съм ти баща. Майка ти беше права, Арни. През последните няколко месеца си нетърпим, дори нещо повече — станал си много особен.
    — Пусни ме — промърмори Арни, опитвайки се да се освободи.
    Майкъл леко разхлаби хватката си и продължи:
    — Позволи ми да ти посоча плюсовете и минусите на предложението си. Действително аерогарата е далече от дома ни, но със същия билет от двайсет и пет цента, с който отиваш до гаража на Дарнъл, ще стигнеш чак до летището. Вярно е, че има паркинги и гаражи много по-близо до дома ни, но в града кражбите и вандалските прояви са често срещано явление. А на аерогарата е сравнително безопасно.
    — Нито един обществен паркинг не е безопасен.
    — Второ, паркирането на летището е много по-евтино, отколкото в гараж в центъра на града или в сервиза на Дарнъл.
    — Тук не става дума за пари и ти отлично го знаеш!
    — Навярно си прав — прекъсна го Майкъл. — Но пропускаш нещо, Арни. Забравяш истинската причина.
    — Какво искаш да кажеш?
    За миг Майкъл се поколеба и замислено изгледа сина си. Когато проговори, гласът му беше дълбок и мелодичен, както на певица по радиото.
    — Струва ми се, че заедно с разума си загубил и чувството си за перспектива. Вече си почти на осемнайсет и това е последната ти година в гимназията. Предполагам, че си твърдо решен да не се запишеш в Хорликс. Видях брошурите на различни университети, които си донесъл вкъщи и…
    — Прав си, няма да отива в Хорликс — прекъсна го Арни. Сега изглеждаше поуспокоен. — Не и след случилото се днес. Нямаш представа как копнея да се махна от този дом. Или се досещаш?
    — Да, знам го и мисля, че може би е за добро. Във всеки случай е за предпочитане пред постоянните скандали между теб и майка ти. Моля те само за едно — засега не й го съобщавай. Изчезвай, докато подадеш документите за записване.
    Арни вдигна рамене, сякаш искаше да каже, че не се обвързва с никакви обещания. Майкъл попита:
    — Предполагам, че ще вземеш колата в колежа, ако все още може да се движи…
    — О, ще върви!
    — … и ако разрешават на първокурсниците да държат колите си в кампуса.
    Арни рязко се извърна към баща си — беше толкова изненадан, че дори не се разгневи. Това бе възможност, върху която никога не се бе замислял.
    — Няма да отида в колеж, където забраняват на студентите да притежават автомобили — заяви той. Говореше бавно и отчетливо, сякаш беше учител, преподаващ на умствено изостанали деца.
    — Виждаш ли? — прекъсна го Майкъл. — Майка ти беше права. Изборът на колеж въз основа на политиката му относно колите на нървокурсниците е напълно ирационален. Започвам да мисля, че действително си обсебен от тази кола.
    — Не съм очаквал да ме разбереш.
    Майкъл нервно стисна устни, сетне изрече:
    — Какво толкова има да отидеш с автобус до аерогарата и да вземеш колата си, ако искаш да разходиш Лий? Признавам, че съществува известно неудобство, но то не е фатално. Първо, така няма да използваш колата освен когато ти е крайно необходима и ще спестиш пари от бензина. Майка ти ще постигне незначителната си победа — няма да й се налага непрекъснато да гледа автомобила.
    Майкъл замълча и кисело се усмихна.
    — И двамата знаем, че за Реджина Кристин означава не пропилени пари, а първата ти решителна стъпка да се отделиш от нея… от нас. Навярно… о, по дяволите, просто не знам какво…
    Той замълча, загледан в сина си. Арни замислено отвърна на погледа му.
    — Вземи колата в колежа. Дори да избереш кампус, където забраняват на първокурсниците да притежават автомобили, все ще се намери някакво разрешение…
    — Като това да я паркирам на аерогарата?
    — Да, нещо подобно. Когато се прибираш вкъщи в края на седмицата, Реджина ще бъде толкова щастлива да те види, че изобщо няма да спомене колата. По дяволите, дори е възможно да ти помогне да я измиеш, стига да разбере какво си намислил. Потърпи само десет месеца, Арни — после всичко ще свърши и ще има мир в семейството ни. Хайде, тръгвай.
    Момчето се подчини и колата отново излезе на магистралата.
    — Това чудо застраховано ли е? — внезапно попита баща му.
    Арни се засмя.
    — Майтапиш ли се? Ако не притежаваш застраховка „гражданска отговорност“ ченгетата в този щат ще те убият. Без нея винаги ще бъдеш виновната страна, дори ако другата кола е паднала от небето върху твоята. Това е един от начините, по който лайнарите се стремят да изгонят младежите от шосетата на Пенсилвания.
    Майкъл искаше да му напомни за огромния брой фатални автопр