Скачать fb2
Сърца в Атлантида

Сърца в Атлантида

Аннотация

    Боби, Карол и Съли Джон са десетгодишни хлапета през лятото на 1960 година, което ще се окаже преломно в живота им. Съдбата им се определя от трима побойници и един странен човек, преследван от „отрепки с жълти палта“, които са пришълци от друг свят. Роман, наситен с напрежение и написан със сърце, в който авторът описва последните четирийсет години от историята на Съединените щати и хората от неговото поколение, изчезнали като митичната страна Атлантида и загубили не само младежките си идеали.


Стивън КингСърца в Атлантида

    Посвещавам тази книга на Джоузеф, Лианора и Итън: Разказах ви тази история, за да ви кажа… сещате се какво.
    Номер 6: Какво искате?
    Номер 2: Информация.
    Номер 6: На чия страна сте?
    Номер 2: Така ще се издадем. Искаме информация.
    Номер 6: Няма да я получите!
    Номер 2: По един или друг начин… ще я получим.
„Затворникът“
    Саймън не помръдваше — момче с бронзов тен, скрито в листака. Дори да затвореше очи, продължаваше да вижда свинската глава. Притворените й очи бяха помътени от безкрайния цинизъм на възрастните. „Те уверяваха Саймън, че нещата не вървят на добре.“
Уилям Голдинг
„Повелителят на мухите“
    „Провалихме се!“
„Бавният ездач“

1960: Бяха готови на всичко
Отрепки с жълти палта

I. ЕДНО МОМЧЕ И МАЙКА МУ. РОЖДЕНИЯТ ДЕН НА БОБИ. НОВИЯТ СЪСЕД. ЗА ВРЕМЕТО И ЧУДАЧЕСТВОТО

    Бащата на Боби Гарфийлд бе от онези хора, чиято коса започва да окапва още когато са двайсетгодишни, а навършат ли четирийсет и пет, напълно оплешивяват. Но на Рендъл Гарфийлд това му беше спестено, тъй като се спомина от инфаркт на трийсет и шест. Беше агент по недвижими имоти и смъртта го застигна на кухненския под в чужда къща. В мига, когато издъхна, евентуалният купувач се опитваше да повика линейка от изключения телефон в дневната. По онова време Боби беше на три години. Смътно си спомняше някакъв мъж, който го гъделичкаше, а после го целуваше по бузките и по челото. Беше почти сигурен, че именно този човек е бил баща му. „ЛИПСВАШ НИ. ОТ ОПЕЧАЛЕНИТЕ“, пишеше на надгробния му камък, само че майка му не изглеждаше чак толкова опечалена, а що се отнася до самия Боби… ами, как да ти липсва човек, когото едва си спомняш?
    Осем години след смъртта на баща си Боби се влюби до полуда във велосипеда марка „Шуин“, изложен на витрината на „Уестърн Ауто“. Намекна на майка си за велосипеда по всички възможни начини, за които се сещаше, а най-сетне й го показа една вечер, като се прибираха след кино (филмът се наричаше „Мракът на най-горното стъпало“ и Боби не разбра съдържанието му, но все пак му хареса, особено онзи епизод, когато Дороти Макгуайър се тръшна на един стол, излагайки на показ дългите си бедра). Като минаваха покрай магазина, момчето подметна, че колелото на витрината несъмнено ще бъде страхотен подарък за единайсетия рожден ден на някое щастливо хлапе.
    — Хич не си и помисляй — отсече майка му. — Не мога да си позволя да ти купя велосипед за рождения ден. Да не мислиш, че баща ти ни е завещал милиони.
    И макар че Рендъл го нямаше откакто Труман беше президент, а вече почти изтичаше осмата година от мандата на Айзенхауер, „Да не мислиш, че баща ти ни е завещал милиони“ беше любимата фраза на Лиз Гарфийлд, станеше ли въпрос за разходи, надвишаващи един долар. Обикновено думите й бяха придружени от укорителен поглед, сякаш Рендъл беше избягал, не умрял.
    Значи няма да получи велосипед за рождения ден. На път за вкъщи Боби унило размишляваше над този факт, а споменът за удоволствието, което му бе доставил странният, объркан филм, вече почти се беше изпарил. Не понечи да спори с майка си, нито да я убеждава — това би предизвикало контраатака, а в подобни ситуации Лиз Гарфийлд въобще не се церемонеше — вместо това потъна в тъжни размисли за загубата на велосипеда… и на баща си. Понякога почти изпитваше омраза към този човек. В подобни случаи единственото, което му помагаше да прогони коварното чувство, бе неясното, но силно усещане, че майка му иска той да намрази баща си. Като стигнаха градския парк и тръгнаха покрай него — две преки по-нататък щяха да свият наляво по Броуд Стрийт, където живееха — Боби наруши принципите си и попита майка си за Рендъл Гарфийлд.
    — Мамо, ама той нищо ли не ни остави? Съвсем нищичко, така ли?
    Преди седмица-две бе чел книжка за Нанси Дру, в която наследството на някакво бедно дете било скрито зад стар часовник в изоставена къща. На Боби не му се вярваше баща му да е скрил някъде златни монети или пък редки марки, но ако им беше оставил поне нещичко, можеха да го продадат в някоя заложна къща в Бриджпорт.
    Не знаеше точно как стават тия неща, но беше виждал самите магазини — с три златни топки, окачени над входа. Беше убеден, че продавачите с радост ще им помогнат. Разбира се, това бе просто мечта, но Каръл Джърбър от тяхната улица имаше цял комплект кукли, които баща й — офицер във флота — й бе изпратил от чужбина. Значи ако бащите правят подаръци — а те го правят — съвсем логично е да оставят разни неща.
    Тъкмо минаваха под една от уличните лампи и момчето видя как майка му присви устни, както правеше винаги, когато станеше дума за покойния му баща. Формата им напомняше на една нейна чанта — издърпваш връзките и отворът се свива.
    — Сега ще ти кажа какво остави — започна тя и закрачи нагоре по хълма. Боби вече съжаляваше, че е попитал, но, разбира се, беше твърде късно. Там е работата, че веднъж като започнеш, няма спиране. — Остави ни застрахователна полица, която бе изтекла година преди смъртта му. Но аз не подозирах нищо, преди да си отиде, после всеки — включително погребалният агент — искаше своето от парите, които нямах. Освен това ни остави куп неплатени сметки, с които вече почти се справих — хората проявиха съчувствие към мен, най-вече господин Бидърман, не мога да си кривя душата.
    Брътвежите й бяха до болка познати — едновременно досадни и изпълнени с горчивина, но този път Боби научи нещо ново.
    — Баща ти — добави тя, докато вървяха към жилищната кооперация, която се намираше на половината път нагоре по склона, — не е виждал кента, която да не му хареса.
    — Какво е кента, мамо?
    — Няма значение. Ще ти кажа само едно, миличък: да не съм те видяла да играеш карти за пари. Стига ми толкова за един живот.
    На Боби му се искаше да я поразпита още малко, но знаеше, че е по-разумно да замълчи — още няколко въпроса щяха да предизвикат истинска тирада. Хрумна му, че може би филмът, в който се разказваше за нещастни брачни партньори, я е разстроил по някакъв начин, който той — тъй като бе само дете — не може да проумее. Реши, като отиде на училище в понеделник, да пита своя приятел Джон Съливан. Подозираше, че става дума за покер, но не беше сигурен.
    — В Бриджпорт има места за забавления, дето гълтат парите на глупците — продължаваше майка му. — Глупавите мъже ходят там, после жените трябва да им оправят кашите. Е…
    Боби знаеше какво ще последва — най-любимата реплика на майка му.
    — Животът е несправедлив — заяви Лиз Гарфийлд и приготви ключа за входната врата на къщата, намираща се на Броуд Стрийт № 149 в град Харуич, щата Кънетикът. Беше месец април 1960 година, нощта ухаеше на пролет, а до Лиз стоеше кльощаво момченце с рижава коса като на баща му. Лиз избягваше да докосва огненочервените кичури; в редките случаи, когато го милваше, обикновено докосваше ръцете или лицето му.
    — Животът е несправедлив — повтори тя. После отвори вратата и вече си бяха у дома.

    Вярно е, че Лиз не бе живяла като принцеса и със сигурност бе твърде неприятно, че съпругът й бе издъхнал на трийсет и шест годишна възраст на пода в някаква празна къща, но Боби понякога си мислеше, че положението й можеше да бъде много по-лошо. Ами ако вместо едно, имаше например две деца? Или пък три. По дяволите, дори четири.
    Ами ако трябваше да се претрепва от работа, за да ги издържа? Например майката на Съли работеше в пекарната „Тип-топ“ и през седмицата, когато трябваше да пали фурните, Съли-Джон и двамата му по-големи братя почти не я виждаха. Боби бе наблюдавал и онези жени, които се точеха в дълга колона на излизане от „Ненадмината компания за обувки“ след сирената в три часа: все жени, които изглеждаха или твърде слаби, или твърде дебели; жени с бледи лица и пръсти с петна с отвратителния цвят на изсъхнала кръв; жени със сведени погледи, които носеха работните си дрехи и обувки в хартиени пликове от бакалницата. Миналата есен, като ходиха с госпожа Джърбър, Каръл и малкия Иън (когото Каръл винаги наричаше Иън Сопола) на църковен панаир, извън града видя берачи на ябълки, мъже и жени. Като попита госпожа Джърбър, тя му обясни, че те мигрират точно както птиците — вечно са на път и работата им е да берат узрелите плодове според сезона. Майката на Боби можеше да е една от тях, но не беше.
    В действителност майка му беше секретарка на господин Доналд Бидърман в агенцията за недвижими имоти „Роден град“ — същата фирма, където работеше и бащата на Боби, когато получи инфаркта. Момчето подозираше, че сигурно отначало са я взели на работа, защото Рендъл е бил симпатичен на Бидърман и на него му е станало мъчно за майка му — вдовица с едва проходило дете — но работата й се удаваше и тя работеше много. Често оставаше до късно. Няколко пъти бяха излизали тримата заедно с господин Бидърман — най-ясно помнеше пикника на фирмата, но също и онзи път, когато господин Бидърман ги откара на зъболекар в Бриджпорт, понеже на Боби му избиха зъб в почивката на един мач — и бе забелязал, че двамата възрастни се гледат по някакъв особен начин. Понякога господин Бидърман се обаждаше вечер у тях и в тези разговори майка му го наричаше Дон. Но „Дон“ беше стар и Боби не се интересуваше много от него.
    Не знаеше точно с какво се занимава майка му в дните (и вечерите) в агенцията, но бе готов да се обзаложи, че работата й въобще не може да се сравнява с правенето на обувки или брането на ябълки, или с паленето на пещите на пекарната „Тип-топ“ в четири и половина сутринта. Беше сигурен, че разликата е от земята до небето. Но що се отнася до майка му, да задаваш определени въпроси, значи да си търсиш белята. Например да питаш как така може да си позволи три нови рокли от „Сиърс“, едната от които копринена, а не може да отдели три месечни вноски от единайсет долара и петдесет за колелото на витрината на „Уестърн Ауто“ (рамката беше сребристо-червена и стомахът на Боби се свиваше само като я видеше). Подобни въпроси можеха да ти навлекат сериозни неприятности.
    И Боби не ги задаваше. Просто се захвана сам да събере парите за велосипеда. Сигурно щеше да събира чак до есента, ако не и до зимата, и дотогава точно този модел вероятно вече нямаше да го има на витрината, но той не желаеше да се отказва. Човек трябва здраво да заляга и да не се щади. Животът не е лесен.

    На единайсетия рожден ден на Боби, в последния четвъртък на месец април, майка му му подари плоско пакетче, увито в сребриста хартия. Вътре имаше оранжева карта за библиотеката. За възрастни. Сбогом, Нанси Дру, момчета Харди и Дон Уинслоу от Флота. Здравейте, всички други истории, изпълнени с тайнствена мътна страст, като в „Мрака на най-горното стъпало“. Да не говорим за всички кървави ками в стаичката в кулата. (В историите за Нанси Дру и момчетата Харди също имаше мистерии и стаички в кули, но почти никаква кръв и абсолютно никаква страст.)
    — Само не забравяй, че госпожа Келтън на гишето ми е приятелка — рече майка му. Говореше с обичайния си сух предупредителен тон, но беше доволна, че го зарадва — личеше си. — Ако се опиташ да вземеш някоя пикантна книга като „Градчето Пейтън“ веднага ще разбера.
    Боби се усмихна. Не се и съмняваше, че ще разбере.
    — Ако пък е онази другата, госпожица Подробна, и те попита защо имаш оранжева карта, й кажи да погледне на гърба. Над подписа си съм дала писмено разрешение.
    — Благодаря ти, мамо. Това е ненадминат подарък! Тя се усмихна, наведе се и доближи сухите си устни до страната му в мимолетна целувка, отлетяла преди да го докосне.
    — Радвам се, че си доволен. Ако се прибера навреме, може да отскочим до „Колонията“ да хапнем пържени миди и сладолед. За тортата ще трябва да почакаш до събота, дотогава нямам никакво време да пека сладкиши. Слагай си сакото и да вървим, синчето ми. Ще закъснееш за училище.
    Заедно слязоха по стълбите и излязоха на верандата. Пред входа беше спряло такси. Един мъж в поплинено яке тъкмо плащаше на шофьора. Зад него имаше малка купчина багаж и хартиени торби, от онези с дръжките.
    — Сигурно това е човекът, който нае стаята на третия етаж — отбеляза Лиз. Устните й отново изиграха онзи номер с връзките на чантата. Застанала на най-горното стъпало, тя щателно проучваше вирнатия право срещу тях тесен задник на мъжа, който вече приключваше с уреждането на сметките. — Нямам доверие на хора, които си пренасят нещата в хартиени торби. Според мен да си сложиш вещите в хартиени торби е мърляво.
    — Ама той има и куфари — вметна Боби, но не беше необходимо майка му да му изтъква, че трите куфарчета на новия квартирант не бяха кой знае какво. И трите бяха различни и изглеждаха така, сякаш някой ги беше ритал от Калифорния дотук в пристъп на ярост.
    Боби и майка му се запътиха по циментовата алея. Таксито потегли. Мъжът в поплиненото яке се извърна. За Боби хората се деляха най-общо на три категории: деца, възрастни и стари хора. Старите хора бяха възрастни с побелели коси. Новият наемател беше от третия вид. Имаше изпито и уморено лице, което не беше съсухрено (освен бръчиците под воднистите му сини очи), а с дълбоки бръчки. Бялата му коса бе мека като на бебе и се спускаше над осеяното му с тъмни червеникавокафяви петна чело. Беше висок, прегърбен и напомняше на Боби за Борис Карлоф във филмите на ужасите в петък вечер в единайсет и половина по WPIX. Под поплиненото яке се виждаха евтини работнически дрехи, които сякаш му бяха твърде големи. Беше обут с изтрити обувки от щавена кожа.
    — Здравейте — рече той и се усмихна пресилено. — Казвам се Теодор Бротиган и мисля, че ще остана тук за известно време.
    Той подаде ръка на майката на Боби, която припряно отвърна на поздрава:
    — Аз съм Елизабет Гарфийлд, а това е синът ми Робърт. Ще ни извините ли, господин Братиган…
    — Името ми е Бротиган, госпожо, но бих се радвал, ако вие и момчето ви ме наричате Тед.
    — Да, добре. Ами, Робърт закъснява за училище, а аз — за работа. Беше ми приятно да се запознаем господин Братиган. Хайде, Боби. Tempus fugit.
    Тя тръгна надолу но хълма към града. Боби се запъти нагоре (като вървеше по-бавно) към основното училище „Харуич“ на Ашър Авеню. След три-четири крачки той се спря и се обърна назад. Беше се сетил, че майка му се държа грубо и надменно с господин Бротиган. Да бъдеш надменен беше най-лошият порок за приятелите му. Каръл мразеше надменните, както и Съли-Джон. Господин Бротиган щеше да бъде на половината път надолу по склона и затова Боби реши да се обърне и да му се усмихне. Така човекът щеше да знае, че поне един член на семейство Гарфийлд не е надменен.
    Майка му също се беше спряла и гледаше назад. Беше го направила не защото отново искаше да погледне господин Бротиган. Не, тя гледаше сина си. Майка му знаеше, че Боби ще се обърне преди още самият той да го е осъзнал, и това промени обичайното му добро настроение. Понякога майка му казваше, че в Саратога ще вали сняг, и вероятно беше права, а Боби никога не успяваше да го каже преди нея. На колко години трябваше да стане човек, за да може да изпревари майка си? Двайсет? Трийсет? Или може би трябваше да се изчака, докато тя остарее и загуби разсъдъка си?
    Господин Бротиган не беше тръгнал наникъде. Той стоеше на тротоара, превит под тежестта на трите си куфара, два от които държеше в ръце, а третият притискаше под мишницата. Трите хартиени торби беше поставил на тревата. Беше застанал точно между тях като бариера или нещо подобно.
    Лиз Гарфийлд не сваляше поглед от сина си. „Тръгвай — казваше му тя с очи. — Не проронвай и дума. Той е нов тук. Дошъл е един Господ знае откъде и половината му неща са в пазарски хартиени пликове. Не казвай нищо, Боби. Просто тръгвай.“
    Той обаче не го направи. Причината може би беше в това, че беше получил карта за библиотеката вместо колело.
    — Беше ми приятно да се запознаем, господин Бротиган — извика Боби. — Надявам се градът да ви хареса. Довиждане.
    — Приятен ден в училище, синко — отговори господин Бротиган. — Бъди добър ученик. Майка ти е права — Tempus fugit.
    Боби погледна към майка си с надеждата, че бунтът му ще успее, но тя беше непреклонна. После майка му се обърна и пое надолу по хълма. Момчето тръгна по своя път към училище, радостно, че беше говорило с непознатия, въпреки че после майка му щеше да го накара да съжалява.
    Когато наближи къщата на Каръл Джърбър, извади оранжевата карта и я погледна. Не беше „Шуин“, но все пак си я биваше. Всъщност си беше прекрасна. Щеше да се потопи в световете на стотици нови книги и всичко щеше да му струва само няколко долара. Не казваха ли хората, че мисълта е най-важна?
    Е… поне така казваше мама…
    Той обърна картата. На гърба майка му беше написала: „За всеки заинтересован: Тази карта е на сина ми. Той има разрешението ми да взима по три книги на седмица от отдела за възрастни от Обществената библиотека в Харуич.“ Отдолу беше подписано: „Елизабет Пенроуз Гарфийлд.“
    Под името си като послепис беше добавила: „Робърт носи отговорност, ако не връща книгите на определените дати.“
    — Хей, рожденико! — извика Каръл Джърбър и изскочи зад едно дърво пред стреснатия Боби. После го прегърна и го целуна силно по бузата. Боби се изчерви и се огледа дали някой не ги е видял. Господи, толкова трудно беше да бъдеш добър приятел с момиче, а сега и тези целувки, но на него му харесваше. Както всяка сутрин и тази учениците се събираха на групички по пътя си към училището на върха на хълма по Ашър Авеню, но там, където бяха двамата, нямаше никого.
    Боби избърса бузата си.
    — Хайде стига. Та това ти хареса — засмя се тя.
    — Не е вярно — отвърна той, въпреки че му беше харесало.
    — Какво ти подариха за рождения ден?
    — Карта за библиотеката — рече Боби и я извади. — Тя е за секцията за възрастни.
    — Страхотно! — Съчувствие ли забеляза в погледа й? Вероятно не. И какво ако наистина беше съчувствие? — Ето, това е за теб. — Подаде му плик, на който беше напечатано името му. Беше нарисувала сърчица и малки мечета.
    Боби отвори плика с неприятно предчувствие и реши, че ако картичката е лигава, както може да се очаква от едно момиче, винаги може да я пъхне в задния си джоб.
    Тя не беше такава. Може би малко детска (картинка на дете, яхнало кон, под която беше написано: „ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, РАЗБОЙНИКО“ с букви, издялани сякаш от дърво), но не и лигава. „С любов, Каръл“ може би беше лигаво, но все пак тя беше момиче и нищо не можеше да се направи.
    — Благодаря.
    — Знам, че малко е бебешка, но другите бяха още по-зле — обясни Каръл. Малко по-нагоре ги чакаше Съли-Джон и усилено се упражняваше с топчицата на ластик. Сега вече се беше отказал да прекарва топката между краката си. Веднъж беше опитал в двора на училището и си беше разплескал топките. Тогава Съли беше извикал. Каръл и три от нейните приятелки бяха отишли да видят какво се е случило, но всички момчета бяха отговорили, че няма нищо. Съли-Джон беше отговорил същото, въпреки че беше блед и почти се беше разплакал. „Момчетата са загубеняци“ беше казала по този случай Каръл, но Боби не вярваше, че го мисли наистина. Тогава тя не беше целунала Съли, както направи сега с Боби, а целувката й си я биваше. Направо си беше изключителна. Всъщност го беше целунала по-сърдечно, отколкото майка му.
    — Не е бебешка картичка — отвърна той.
    — Не, но много прилича — рече тя. — Мислех да ти купя картичка за възрастни, но те всичките са лигави.
    — Да, знам — каза Боби.
    — Когато пораснеш, ще бъдеш ли сантиментален, Боби?
    — Надявам се, че не. А ти?
    — Не. Аз ще бъда като приятелката на мама Рионда.
    — Рионда е доста дебела.
    — Да, но е страхотна. Аз ще бъда също толкова страхотна, без да съм дебела.
    — В нашата къща се нанася нов наемател. В стаята на третия етаж. Мама казва, че там е наистина много горещо.
    — Как изглежда? — засмя се Каръл. — И той ли е сантиментален?
    — Стар е — отговори Боби и носле се замисли, — но има интересно лице. Мама не го хареса, защото беше сложил някои от нещата си в пазарски хартиени пликове.
    Съли-Джон се присъедини към тях.
    — Честит рожден ден, копеленце такова! — каза той и потупа Боби по гърба. „Копеленце“ беше любимата дума на Съли-Джон напоследък, а Каръл постоянно използваше „страхотно“. В момента Боби се чудеше коя е неговата любима дума и си мислеше, че „суперготино“ е напълно подходяща.
    — Ако говорите глупости, няма да вървя с вас повече — заяви момичето.
    — Добре — отвърна Съли-Джон. Каръл беше пухкава блондинка, която приличаше на Бубси Туин. Джон Съливан беше висок, с черна коса и зелени очи. Нещо като Джо Харди. Боби Гарфийлд вървеше между тях и вече беше забравил разочарованието си. Днес беше рожденият му ден, беше се срещнал с приятелите си и животът беше прекрасен. Той прибра картичката от Каръл в задния си джоб, а картата за библиотеката сложи на дъното на предния, откъдето нямаше опасност да бъде открадната. Каръл започна да подскача. Съли-Джон й каза да не го прави.
    — Защо? — попита тя. — Обичам да си подскачам.
    — Аз пък обичам да казвам „копеле“, но не го правя, ако ме помолиш, нали? — отвърна Съли-Джон замислено.
    Каръл погледна Боби.
    — Ако просто подскачаш, без да имаш въже, изглежда много по детски, Каръл — добави извинително той, а после вдигна рамене. — Но ако искаш да го правиш, продължавай. Ние нямаме нищо против, нали Съли?
    — Да — отвърна той и продължи да си играе с топчето. Въртеше го отпред, отзад, после пак отпред, хоп, хоп, хоп…
    Каръл престана да подскача. Тя вървеше между двамата и си представяше, че е приятелката на Боби Гарфийлд, че той има шофьорска книжка и буик и че отиват на рок-концерт в Бриджпорт. Тя смяташе, че Боби е страхотен. И най-невероятното нещо беше, че самият той не го съзнаваше.
* * *
    Боби се прибра от училище в три часа. Можеше да се прибере и по-рано, но обикновено след училище минаваше през храсталаците покрай Ашър Авеню, където търсеше изхвърлени бутилки, които след това връщаше. Това беше част от плана му да събере пари и да си купи колело до Деня на благодарността. Беше намерил три бутилки от „Райнголд“ и една от „Нехи“. Не беше много, но все пак осем цента си бяха осем цента.
    — Капка по капка вир става — беше друга мисъл, която майка му обичаше да казва.
    Боби си изми ръцете (някои от бутилките бяха много мръсни), извади една закуска от хладилника, прегледа няколко списания с комикси за Супермен, после извади още една закуска и накрая седна да слуша кънтримузика. После се обади на Каръл, за да й каже, че ще покажат Боби Дарин, когото смяташе за суперготин, особено когато сплиташе пръстите си, докато пееше „Кралицата на танца“, но Каръл вече знаеше. Тя гледаше същия канал с три или четири от тъпите й приятелки. Кикотенето им се чуваше и по телефона. Звукът напомни на Боби за птичките в магазина за птици. В този момент по телевизията Дик Кларк показваше какво огромно количество мазнина може да попие само една от специалните кърпички „Стри-Декс“.
    Майка му се обади в четири часа. Каза, че господин Бидърман искал тя да остане на работа до по-късно. Съжаляваше, но вечерята в „Колонията“ по случай рождения му ден се отлагаше. В хладилника имаше телешка яхния, която той можеше да стопли за вечеря, а тя щеше да се прибере към осем и щеше да го целуне за лека нощ. И за Бога, Боби, не забравяй да изключиш газта.
    Боби отново седна пред телевизора. Беше разочарован, но не и изненадан. По канала Дик съобщаваше за новите записи. Боби си помисли, че мъжът, който стоеше в средата, се нуждае от доживотен запас от кърпичките „Стри-Декс“.
    Той бръкна в предния си джоб и извади оранжевата карта. Настроението му започна отново да се оправя. Можеше да отиде до библиотеката и да влезе с новата си карта — с новата си карта за възрастни. На бюрото в библиотеката щеше да е госпожица Бизибоди и въпреки че истинското й име беше госпожица Харингтън, Боби смяташе, че е много красива. Използваше парфюм, който се носеше из въздуха и който Боби не можеше да забрави. И въпреки че Съли-Джон щеше да бъде на урока си по тромбон, след библиотеката можеше да отиде до тях.
    „Също така — помисли си той — мога да занеса тези бутилки до магазина на Спайсър. Все пак искам да си имам колело това лято.“
    И изведнъж животът отново беше прекрасен.

    Майката на Съли-Джон покани Боби да остане за вечеря, но той каза, че е по-добре да се прибира вкъщи. Предпочиташе печеното, приготвено в гърне, и хрупкавите картофи на фурна в дома на Съли пред това, което го чакаше вкъщи, но знаеше, че първото нещо, което щеше да направи майка му, когато се прибере, е да провери дали яхнията е още в хладилника. Ако все още беше там, тя щеше да попита Боби какво е вечерял. Щеше да зададе този въпрос съвсем спокойно. И ако той й отговореше, че е вечерял у Съли-Джон, тя щеше да го попита какво е ял, дали е имало нещо за десерт и дали е благодарил, преди да си тръгне. После може би щеше да седне до него на дивана, за да погледат телевизия и да хапнат малко сладолед и всичко щеше да е прекрасно, но… това беше невъзможно. Тя със сигурност щеше да му го върне. Може би не веднага. Може би след ден или два или чак след седмица, но щеше да го накара да съжалява. Тя може би наистина трябваше да остане на работа до късно, но да вечеря сам остатъка от вчерашната яхния на рождения си ден беше наказание за това, че беше говорил с новия наемател, въпреки че му беше забранено да го прави. Ако се опиташе да избегне наказанието, то щеше да стане още по-голямо, така както се натрупват парите в спестовните книжки.
    Когато Боби се прибра от дома на Съли-Джон, вече беше шест и петнайсет и започваше да се стъмва. Беше взел две нови книги. Едната беше „Случаят с кадифените нокти“ от Пери Мейсън, а другата беше научнофантастичният роман „Пръстен около слънцето“ на Клифърд Саймък. И двете изглеждаха направо суперготини, а и госпожица Харингтън нямаше нищо против. Тя дори го похвали, че е избрал точно тях.
    Докато вървеше към къщи, момчето си представи, че двамата с госпожица Харингтън плават на кораб, който обаче потъва. Те са единствените, които успяват да се качат на спасителната лодка, носеща името „Луситаник“. После вълните ги изхвърлят на малък остров с палми, джунгли и вулкан. Лежат на плажа и госпожица Харингтън казва, че й е много студено и иска Боби да я прегърне. Той я прегръща… След това се появяват местните жители, които изглеждат приятелски настроени, но се оказва, че са канибали и обикновено убиват пленниците си в кръг, ограден с черепи. И точно когато двамата с госпожица Харингтън трябва да влязат в кръга на канибалите, вулканът започва да бучи и…
    — Здравей, Робърт.
    Боби погледна нагоре още по-уплашен от сутринта, когато Каръл беше изскочила зад дървото, за да го целуне по бузата. Беше го поздравил новият наемател. Той седеше на най-горното стъпало на верандата и пушеше цигара. Беше сменил старите си обувки от щавена кожа с чехли от щавена кожа и беше съблякъл поплиненото си сако — вечерите обикновено бяха топли. „Изглежда така, сякаш си е у дома“ — помисли си Боби.
    — А, здравейте, господин Бротиган.
    — Не исках да те стресна.
    — Вие не ме стреснахте…
    — Аз пък мисля, че направих точно това. Ти беше на хиляди километри оттук. И можеш да ми казваш Тед, моля.
    — Добре — отвърна момчето, но не знаеше дали е редно да го нарича Тед. Да се обръщаш към един възрастен (и то стар възрастен) с малкото му име, не само беше забранено от майка му, но беше и против собствените му принципи.
    — Добре ли беше в училище? Научи ли много нови неща?
    — Да, всичко мина добре. — Боби пристъпваше от крак на крак и прехвърляше новите си книги от ръка в ръка.
    — Ще поседнеш ли при мен за минутка?
    — Разбира се, но не мога да остана много дълго. Имам работа. — Трябваше да вечеря. Яхнията вече му изглеждаше много вкусна.
    — Да, така е. Има много неща за вършене и tempus fugit.
    Докато сядаше на широкото стъпало на верандата до господин Бротиган — Тед, и вдишваше ароматния дим от неговата цигара „Честърфийлд“, Боби си мислеше, че досега не е виждал човек, който да изглежда толкова уморен. Може би беше така заради нанасянето? Но колко можеше да се умори човек, ако всичките му вещи се събираха само в три малки куфара и още толкова хартиени пазарски чанти? Боби предположи, че по-късно ще пристигне цял камион с покъщнината му, но това изглеждаше невероятно. Той се беше нанесъл в една стая (разбира се, тя беше голяма, но все пак си беше само една стая) с малка кухня от едната страна и всичко останало от другата. Той и Съли-Джон се бяха качили и бяха погледнали в стаята, когато старата госпожица Сидли получи удар и отиде да живее с дъщеря си.
    — Tempus fugit означава „Времето лети“ — рече Боби. — Мама го повтаря постоянно. Тя също казва, че времето и приливите не спират за никого и че времето лекува.
    — Майка ти казва много неща, нали?
    — Да — отвърна той и изведнъж мисълта за всичко, което казваше майка му, го измори. — Много неща.
    — Бен Джонсън е наричал времето „стария плешив измамник“ — рече Тед Бротиган, вдиша дълбоко дима от цигарата си и после го изпусна на две еднакви струйки от носа си. — А Борис Пастернак е казал, че ние сме пленници на времето, че сме заложници на вечността.
    Боби го погледна очарован и за момент забрави за празния си стомах. Хареса му идеята, че времето е стар плешив измамник. Това беше напълно вярно, въпреки че не беше обяснил защо е така… и неспособността му да разбере защо е така превръщаха думите му в още по-страхотни. Това беше като нещо, скрито в яйце или като сянката от цветно кварцово стъкло.
    — Кой е Бен Джонсън?
    — Един англичанин, умрял преди много години — отвърна господин Бротиган. — Обсебен от парите, при това доста високомерен. Но…
    — Какво означава високомерен?
    Тед прокара език между устните си и издаде много кратък звук, наподобяващ пръцкане. Боби прикри уста с ръце и се засмя.
    — Децата си мислят, че да пръцкаш е смешно — кимна Тед Бротиган. — Да. За хората на моята възраст то е част от нерадостното бъдеще. Бен Джонсън е казал твърде много мъдри неща измежду хилядите пръцкания, но не толкова колкото д-р Джонсън — Самюел Джонсън имам предвид — и все пак достатъчно.
    — А Борис…
    — Пастернак. Той е руснак — отвърна господин Бротиган. — Мисля, че той не е от голямо значение. Мога ли да видя книгите ти?
    Боби му ги подаде. Господин Бротиган („Тед — напомни си, — трябва да го наричам Тед.“) му върна книгата на Пери Мейсън, след като й хвърли един поглед. Другата, на Клифърд Саймък, задържа за по-дълго. Първо разгледа корицата през гъстия цигарен дим, който се стелеше пред лицето му, а след това започна да я прелиства и да кима.
    — Тази съм я чел — каза. — Преди да дойда тук, имах възможност да прочета много книги.
    — Така ли? — попита с интерес Боби. — Хубава ли е?
    — Една от най-добрите му книги — отвърна господин Бротиган — Тед. Той наблюдаваше Боби с едното си око, а другото беше притворено заради дима. Това го правеше да изглежда още по-загадъчен и мъдър, като герой от криминален филм, на когото не може да се има доверие. — Но сигурен ли си, че ще можеш да я прочетеш? Не си на повече от дванайсет години.
    — На единайсет съм — отговори Боби. Зарадва се, че Тед го беше взел за дванайсетгодишен. — Днес ставам на единайсет. Ще я прочета. Може би няма да разбера всичко, но ако историята е добра, ще ми хареса.
    — Днес имаш рожден ден! — възкликна Тед. После дръпна за последно от цигарата си и я изхвърли. Тя се удари в циментовата пътека и от нея се разлетяха искри. — Честит рожден ден, скъпи Робърт, честит рожден ден!
    — Благодаря, но Боби ми харесва повече.
    — Тогава Боби. Ще празнуваш ли някъде тази вечер?
    — Не, мама ще работи до късно.
    — Искаш ли да ми дойдеш на гости? В стаята ми няма кой знае какво, но знам как да отварям консерви. Може да са ми останали и някакви сладкиши…
    — Благодаря, но мама ми е оставила храна вкъщи, която трябва да изям.
    — Разбирам. — И чудо на чудесата, той изглеждаше така, сякаш наистина е разбрал. Тед върна „Пръстен около слънцето“ на Боби. — В тази книга — заговори — господин Саймък развива идеята, че има и други светове като нашия. Не други планети, но други земи, паралелни земи, разположени в пръстен около слънцето. Прекрасна идея.
    — Да — отвърна Боби. Той беше чел за паралелните светове и в други книги. В комиксите също се разказваше за тях.
    Тед Бротиган го наблюдаваше, но сега вече по някакъв особен начин.
    — Какво? — попита Боби и сякаш се почувства по-сигурен в себе си. „Да не би да си видял нещо зелено?“ — би попитала майка му.
    За момент реши, че Тед няма да отговори. Сякаш беше потънал и се носеше дълбоко в мислите си. После изведнъж се отърси от това състояние и се изправи.
    — Нищо — каза. — Просто ми мина една идея през ума. Чудя се дали искаш да изкараш малко пари. Не че имам много, но все пак…
    — Да! За Бога, да! — „Има едно колело“ — искаше да продължи Боби, но се спря. „По-добре пази тайните си за себе си“ — обичаше да казва майка му. — Готов съм да направя всичко, което поискате!
    Тед Бротиган изглеждаше едновременно притеснен и учуден. Тези думи сякаш показаха възрастния човек в нова светлина и това не остана скрито за Боби. Старият човек някога може би е бил твърде дързък младеж.
    — Не е хубаво да говориш Такива неща на непознати — рече той — и въпреки че вече сме на Тед и Боби, което от своя страна е едно прекрасно начало, все още всъщност сме непознати.
    — Някой от онези Джонсъновци говорил ли е за непознатите?
    — Не, доколкото си спомням, но ето какво се казва в Библията по този въпрос: „Защото съм ти чужд и твой гост, пощади ме, за да възстановя силите си, преди да си тръгна оттук… — Тед млъкна за момент. Оживлението беше напуснало лицето му и той отново се беше превърнал в предишния стар човек. После продължи: … преди да си тръгна оттук и да изчезна.“ Това е от Книга на псалмите, но вече не си спомням точно кой псалм беше.
    — Е — добави Боби, — няма да убия или да ограбя някого. Не се притеснявай. Със сигурност обаче искам да изкарам малко пари.
    — Нека си помисля — каза Тед. — Нека за момент да си помисля.
    — Разбира се, но за каквато и да е домакинска работа аз съм насреща. Казвам го още сега.
    — Домакинска работа? Е, не бих използвал точно тези думи. — Тед прегърна с кльощавите си ръце още по-кльощавите си крака и погледна към Броуд Стрийт. Здрачаваше се. Наближаваше любимата на Боби част от вечерта. Колите, които минаваха по улицата, бяха с включени светлини, а някъде надолу по Ашър Авеню госпожа Сигсби викаше близнаците си за вечеря. По това време и на зазоряване, когато отиваше до тоалетната и слънчевите лъчи го галеха по сънените очи, Боби се чувстваше като част от нечий чужд сън.
    — Къде сте живели, преди да дойдете тук, господин… Тед?
    — На едно място, което не беше толкова хубаво — отвърна той. — Въобще не беше толкова хубаво както е тук. А ти откога живееш тук, Боби?
    — Откакто се помня. Откакто почина татко, когато бях на три години.
    — И познаваш всички на тази улица?
    — Да, може да се каже.
    — И можеш да познаеш, ако някой е пристигнал наскоро тук. Знаеш кои са непознатите в този квартал?
    — Да, така мисля — кимна Боби и се усмихна.
    Той искаше да разбере какво ще последва, защото до този момент разговорът беше доста интересен. Нищо обаче не се случи. Тед бавно изправи превития си гръб. Боби чу как изпукаха костите му и видя как старият човек се хвана за кръста и направи гримаса.
    — Хайде — каза. — Вече става студено. И аз ще се прибирам. С твоя ключ ли ще отключим или с моя?
    Боби се засмя.
    — По-добре да отворите външната врата с вашия. Трябва да свиквате, нали?
    Тед — вече му беше по-лесно да го възприема като Тед — извади ключодържател от джоба си. На него бяха закачени само два ключа — за външната врата и за стаята му. И двата бяха съвсем нови и блестяха като златни. Двата ключа на Боби бяха стари. „На колко ли години е Тед? — зачуди се той. — Поне на шейсет. Шейсетгодишен мъж, а има само два ключа в джоба си. Това е странно.“
    Тед отвори вратата и двамата влязоха в тъмното фоайе, където отстрани стоеше старата поставка за чадъри, а на стената се виждаше картина на Луиз и Кларк насред Дивия запад. Боби тръгна към вратата на апартамента на семейство Гарфийлд, а Тед се запъти към стълбището. Там за момент се спря и се опря на парапета.
    — Книгата на Саймък разказва една много хубава история — рече. — Но не е написана много добре. Не ме разбирай погрешно, не е лоша, но има и много по-интересни.
    Боби изчака.
    — Има също така и книги, които са написани превъзходно, но с безинтересен сюжет. Чети заради историите, които се разказват в книгите, Боби. Не бъди като снобите. Друг път чети заради езика, заради думите, не бъди като тези, които избягват да си напъват мозъка. Но когато намериш книга, в която и сюжетът, и езикът са добри, значи си открил съкровище.
    — Има ли много такива книги? — попита Боби.
    — Те са много повече, отколкото предполагат снобите и играчите на сигурно. Много повече. Може би аз ще ти дам една такава. Ще ти бъде подарък за рождения ден.
    — Не е необходимо да правите това.
    — Не е, но може би ще го направя. И отново честит рожден ден.
    — Благодаря. Днес е голям ден за мен. — Момчето влезе в апартамента, затопли яхнията (като не забрави да изключи газта и да остави тенджерата в мивката) и вечеря, докато четеше „Пръстен около слънцето“. Беше пуснал телевизора, за да му прави компания. Почти не чу Чет Хънтли и Дейвид Бринкли, които съобщаваха вечерните новини. Тед беше прав за книгата. Тя даваше много отговори. И световете му изглеждаха напълно наред, но все пак си мислеше, че още не ги познава толкова добре.
    „Бих искал да напиша история като тази — помисли си Боби, остави книгата, легна на дивана и се загледа в телевизора. — Чудя се дали ще мога да го направя.“
    Може би, а може би не. Някой трябваше да пише истории все пак, както някой трябваше да оправя тръбите, когато замръзваха, или да сменя крушките на лампите в парка „Комънуелт“.
    Един час след като Боби беше взел отново книгата, майка му се прибра. Червилото й беше поразмазано, а комбинезонът й висеше. Боби си помисли да й каже, но после се сети, че сигурно ще се подразни. Освен това какво значение имаше? Работният й ден беше приключил и както тя обичаше да казва, „ние сме си у дома“.
    Тя провери дали яхнията е изядена, дали е изключена газта и най-накрая дали тенджерата е в мивката. После отиде при него и го целуна по челото. Качи се в спалнята си, за да свали роклята и чорапите. Изглеждаше така все едно не е тук и мисли за нещо друго. Дори не го беше попитала как е прекарал рождения си ден.
    После той й показа картичката, която му беше подарила Каръл. Майка му я погледна, каза „хубава е“ и му я върна. После му напомни да се измие и да си ляга. Боби нищо не спомена за интересния разговор с Тед. Ако го беше направил, тя щеше да се вбеси. Трябваше да я остави насаме със себе си и когато е готова, тя сама щеше да отиде при него. Въпреки това, докато си миеше зъбите и после си лягаше, Боби отново изпита тъжно чувство. Понякога имаше наистина нужда от нея, но тя дори не подозираше за това.
    Той се пресегна и затвори вратата, за да не чува повече звука от някакъв архивен филм. После угаси лампата, когато започваше да се унася, вратата се отвори, тя влезе и седна на леглото му. Каза му, че съжалява, задето се държи толкова странно, че днес имали много работа в службата. Обясни, че понякога там било направо лудница. После прокара ръка по челото му, отново го целуна и цялото му тяло настръхна. Той седна в леглото и я прегърна. В момента, в който я докосна, тя веднага се стегна, но след това го остави да я прегърне. Дори за един кратък миг тя също го прегърна. Той си помисли, че моментът е подходящ да й каже за Тед. Поне малко от цялата история.
    — Поговорих малко с господин Бротиган, когато се прибирах от библиотеката.
    — С кого?
    — С новия наемател от третия етаж. Той ми каза, че мога да му казвам Тед.
    — Не трябва да го правиш! Никога! Не го познаваш добре!
    — Той каза, че да подариш на дете карта за възрастни е нещо много хубаво. — Тед не беше казвал подобно нещо, но Боби живееше с майка си от дълго време и знаеше точно какво има влияние върху нея.
    Тя сякаш малко се успокои.
    — Каза ли ти къде е живял преди да се премести тук?
    — На място, което не е било толкова хубаво, колкото е тук. Мисля, че така каза.
    — Е, това не е кой знае какво, нали? — Боби все още я прегръщаше. Можеше да продължи да я прегръща още цял час, да вдишва аромата на шампоана и на тоалетното й мляко и да усеща слабия мирис на цигари. Тя обаче го накара да си легне. — Предполагам, че ако ще ти става приятел — твой възрастен приятел — ще трябва да се запозная с него.
    — Добре…
    — Може би щях да го харесам повече, ако не беше разхвърлил пазарските си пликове по моравата. — Тези думи за Лиз Гарфийлд се равняваха на временно примирие и Боби беше доволен. Завършекът на деня не беше чак толкова лош все пак. — Лека нощ, рожденико.
    — Лека нощ, мамо.
    Тя излезе и затвори вратата след себе си. По-късно същата нощ — Много по-късно — му се стори, че я чува как плаче в стаята си, но може би това беше само сън.

II. СЪМНЕНИЯ ЗА ТЕД. КНИГИТЕ СА КАТО ПОМПИ. ДОРИ И НЕ СИ ПОМИСЛЯЙ. СЪЛИ ПЕЧЕЛИ НАГРАДА. БОБИ СЕ ХВАЩА НА РАБОТА. СЛЕДИ ОТ ОТРЕПКИТЕ С ЖЪЛТИ ПАЛТА

    С приближаването на лятото времето започна да се затопля и Тед обикновено седеше на верандата и пушеше, когато Лиз се прибираше от работа. Понякога седеше сам, а понякога Боби отиваше при него, за да поговорят за някоя книга. Друг път идваха Каръл и Съли-Джон. Трите деца стояха на моравата, а Тед седеше и ги гледаше как си подхвърлят топката. Понякога идваха и други деца — Дени Ривърс със своята подлепена летяща чиния, бавноразвиващият се Франсис Атерсън, който буташе своята тротинетка с по-добре развития си крак, Анджела Ейвъри и Ивон Ловинг обикновено търсеха Каръл, за да я питат дали иска да отидат в къщата на Ивон и да си играят на кукли или на играта със странното име „Медицински сестри“. През повечето време обаче тук бяха само най-добрите приятели на Боби — Каръл и Съли-Джон. Всички деца казваха на господин Бротиган Тед, но когато Боби му обясни, че ще е най-добре в присъствието на майка му да се обръща към него с господин Бротиган, той веднага се съгласи.
    Що се отнасяше до майка му, тя не произнасяше правилно името му. Обикновено казваше Бротиган. Въпреки всичко май не го правеше нарочно. Боби мислеше с радост, че майка му вече е започнала да приема новия наемател. Той се страхуваше, че тя ще започне да мисли за него както Мислеше за госпожа Евърс, учителката му във втори клас. Майка му не беше харесала госпожа Евърс заради външния й вид и не беше казала добра дума за нея през цялата година. Госпожа Евърс се била обличала старомодно, боядисвала си косата, носела прекалено много грим. Боби трябвало веднага да каже на майка си, ако госпожа Евърс посмее да го докосне дори и с малкото си пръстче, защото тя изглеждала като жена, на която й харесвало да удря и да щипе. На една от родителските срещи госпожа Евърс беше казала на Лиз, че Боби няма проблеми в училище. Оттогава бяха провели още четири родителски срещи и майката на Боби беше намерила причини да ги пропусне.
    Лиз твърде прибързано си съставяше мнение за хората. Всеки път, когато пишеше думичката „ЛОШ“ под представата си за даден човек, винаги използваше мастило. Ако госпожа Евърс помогнеше на шест деца да се спасят от горящ автобус, майката на Боби вероятно щеше да каже, че сега те й дължат парите си за закуска за един месец напред.
    Тед правеше усилия да се сприятели с майката на Боби, без да й се подмазва (хората се подмазваха на майка му; понякога и самият Боби го правеше), и успяваше… до известна степен. Веднъж двамата си говореха почти цели Десет минути за това колко ужасно било, че „Доджърс“ се преместили на другия край на страната, без дори да направят прощално тържество, но дори и това, че бяха верни почитатели на този отбор, не породи дори най-малка искра помежду им. Никога нямаше да станат приятели. Майка му не отхвърляше Тед Бротиган по начина, по който отхвърляше госпожа Евърс, но все още нещо не беше наред. Боби предполагаше, че знае какво е то. Беше го видял в очите на майка си в деня, когато новият наемател се нанасяше. Лиз му нямаше доверие.
    Не му вярваше, както се оказа по-късно, и Каръл Джърбър.
    — Понякога се чудя дали не бяга от нещо — каза тя една вечер, докато изкачваха заедно с Боби и Съли-Джон хълма по Ашър Авеню.
    Бяха си подхвърляли топката почти цял час, като от време на време си говореха с Тед, а сега отиваха към „Щастието на лунния булевард“, за да си купят сладолед. Съли-Джон имаше трийсет цента и черпеше. Беше взел и своето топче, което извади от задния си джоб, и секунди след това започна да го премята както обикновено.
    — Че бяга от нещо? Да не би да се шегуваш? — Боби се стресна. Каръл обаче имаше точно мнение за хората. „Това момиче не е красиво, но нищо не му убягва“ — беше казала една вечер майка му.
    — Горе ръцете, Макгаригъл! — извика Съли-Джон. Той прекара топчето под едната си ръка, после изстреля с въображаемия си пистолет, извиквайки „бум-бум“. — Никога няма да ви се дам жив, ченгета! Избий ги, Мъгси! Никой не може да избяга от Рико! О, Господи, улучиха ме! — Съли-Джон се преви, хвана се за гърдите и падна мъртъв на моравата на госпожа Конлан.
    — Ти! Ей, ти, момче! Ставай веднага оттам! Ще смачкаш цветята! — извика постоянно мърморещата седемдесет и пет годишна жена.
    Имаше само една леха с цветя на около три метра от мястото, където беше паднал Съли-Джон, но той веднага скочи на крака.
    — Извинете, госпожо Конлан.
    Тя махна с ръка и не изпусна от поглед децата, докато те не се отдалечиха.
    — Не говориш сериозно, нали? — попита Боби Каръл. За Тед.
    — Не — отвърна тя. — Не… Предполагам, че не говорех сериозно. Но… забелязал ли си как наблюдава улицата?
    — Да. Сякаш чака някого, нали?
    — Или се крие — добави Каръл.
    Съли-Джон продължи да жонглира с топчето. Спря само когато минаха покрай киното „Ашър Емпайър“, където показваха два филма за възрастни и пускаха вътре само ако им покажеш шофьорска книжка или свидетелство за раждане. Не правеха никакви изключения. Единият филм беше нов, а другият се казваше „И Бог създаде жената“, който през месец се появяваше в програмата като хронична кашлица. От всички плакати се усмихваше Бриджит, увита само в хавлиена кърпа.
    — Майка ми казва, че е пълен боклук — рече Каръл.
    — Ако тя е боклук, аз бих искал да съм боклукчията — намеси се Съли-Джон и помръдна вежди като Гручо.
    — Ти мислиш ли, че е боклук? — попита Боби Каръл.
    — Тази дума липсва в речника ми — надуто отвърна тя. Когато подминаха навеса (под който в кабинката за билети седеше госпожа Годлоу — известна на повечето деца от квартала като госпожа Годзила — и ги изгледа подозрително), Каръл се обърна и погледна отново Бриджит Бардо. Не можеше да разбере какво точно се опитва да каже с изражението на лицето си. Любопитство? Дори и Боби не можеше да каже.
    — Но затова пък е хубава, нали?
    — Предполагам, че да.
    — И освен това човек трябва да е много смел, за да позволи на другите да го гледат, когато е само по хавлия. Така мисля аз.
    Когато подминаха плакатите, Съли-Джон веднага загуби интерес към прочутата Бриджит.
    — Откъде е дошъл Тед, Боби? — попита той.
    — Не знам. Никога не говори за това.
    Съли-Джон кимна, сякаш очакваше точно такъв отговор, и продължи да играе с топчето си.
    През май Боби вече мислеше за лятната ваканция. Нямаше нищо по-хубаво на света от това, което Съли наричаше „голямата ваканция“. Щеше с часове да е с приятелите си от Броуд Стрийт и от къщата „Стърлинг“. Къщата беше прекрасно място. Там можеха да играят бейзбол или всеки ден да ходят до Патагонските плажове в Уест Хевън. Освен това щеше да има достатъчно време само за себе си. Щеше да има и много време за четене, разбира се, но това, което наистина искаше да направи, беше да си намери почасова работа. В един буркан с надпис „Фонд Колело“ беше събрал вече седем долара. Това беше едно добро начало, но все пак не беше от най-блестящите. При такива темпове Никсън щеше да е станал президент две години преди да е тръгнал на училище.
    В един от няколкото оставащи дни до началото на ваканцията Тед му подари книга.
    — Спомняш ли си, когато ти казах, че има някои книги с интересна история и същевременно добре написани? — попита той. — Тази спада към тях. Един подарък за рождения ден на новия ми приятел. Е, поне аз се надявам да съм ти приятел.
    — Приятел си ми. Благодаря ти много! — Боби прие книгата без особен ентусиазъм. Той беше свикнал с книги джобен формат с лъскави корици и странни надписи. Тази нямаше нито едното, нито другото. Корицата беше в по-голямата си част бяла. В единия ъгъл бяха скицирани (силно казано скицирани) няколко момчета, застанали в кръг. Заглавието на книгата беше „Повелителят на мухите“. На корицата над или под заглавието нямаше никакви рекламни надписи от сорта на: „Една книга, която никога няма да забравите“. Всичко това говореше, че историята, която се криеше между кориците, щеше да бъде трудна за четене. Боби нямаше нищо против трудните книги, докато бяха част от списъка със задължителни книги за четене от училище. Според него за удоволствие се пишеха лесните за четене истории — писателят имаше право да прави всичко, освен да насочва погледа на читателя напред или назад. Ако правеше именно това, тогава какво удоволствие щеше да изпита читателят от книгата? Понечи да върне книгата, но Тед го спря.
    — Недей — рече той. — Не ми я връщай. Направи го заради мен.
    Боби го погледна неразбиращо.
    — Приеми тази книга все едно е непозната земя, която трябва да изследваш. Влез в нея без карта. Изследвай я и нарисувай своя карта.
    — Но какво ще стане, ако не ми хареса?
    — Тогава не я чети докрай — вдигна рамене Тед. — Книгите са като помпи. Не ти дават нищо, преди ти да си им дал нещо от себе си. Ти захранваш помпата с вода, а след това използваш собствената си сила, за да движиш ръчката и да изпомпваш водата. Ти постъпваш така, защото очакваш, че ще получиш повече отколкото си дал… Поне понякога. Съгласен ли си с това?
    Боби кимна.
    — Колко време ще продължаваш да захранваш с вода една помпа и да дърпаш ръчката, ако нищо не става?
    — Предполагам, че няма да е много дълго — отвърна Боби.
    — Тази книга е двеста страници. Прочети десет процента от нея. Това са двайсет страници (казвам ти, защото знам, че не владееш толкова добре смятането) и ако не ти харесва и след тези двайсет страници, ако даваш повече, отколкото взимаш, просто я остави.
    — Иска ми се да постъпваха така в училище — отвърна Боби. Той си спомни за една поема от Ралф Валдо Емерсон, която трябваше да научат наизуст. Поемата започваше така: „Грубият мост се извисяваше над буйните течения…“. Съли-Джон наричаше поета Ралф Валдо Емерслоп.
    — Училището е различно. — Бяха седнали около масата в кухнята на Тед и гледаха задния двор, където всичко беше покрито в цветове. На Колония Стрийт кучето на господин O’Xapa Баузър не преставаше да лае. Тед пушеше своите „Честърфийлд“. — И като стана въпрос за училище, не носи тази книга там. В нея има неща, които учителката ви няма да хареса. Може да вдигнат буахаха.
    — Какво да вдигнат?
    — Може да вдигнат олелия. Ако имаш проблеми в училище, ще имаш проблеми и вкъщи. Знам, че не е необходимо да ти казвам това. И майка ти … — Тед направи движение с ръка все едно някой му отрязва главата. Този жест Боби разбра веднага. „Майка ми няма да му има доверие.“
    Боби си спомни думите на Каръл, че Тед сякаш бяга от нещо, и какво беше казала майка му, че на това момиче му убягват много малко неща.
    — Какво по-точно в тази книга може да ми създаде неприятности? — Той вече беше заинтригуван от „Повелителят на мухите“.
    — Не мога да ти обясня — сухо отвърна Тед. После загаси цигарата си в малък тенекиен пепелник, отиде до хладилника и извади две бутилки безалкохолна бира. — Някои определят книгата като да завреш нагорещено копие в задника на дива свиня. Мисля, че това е най-лошото. Все пак има възрастни, които виждат само дърветата, но не и цялата гора. Прочети първите двайсет страници, Боби. Никога няма да погледнеш назад. Обещавам ти го.
    Тед постави бутилките на масата и ги отвори. После вдигна своята бутилка и чукна леко тази на Боби.
    — За новите ти приятели на острова.
    — Какъв остров?
    Тед Бротиган се засмя, извади последната цигара от измачкания пакет и отвърна:
    — Сам ще разбереш.

    Боби разбра за какъв остров ставаше въпрос и не му бяха необходими двайсет страници, за да разбере, че „Повелителят на мухите“ е една страхотна книга, може би най-хубавата, която беше чел някога. След първите десет страници той вече не можеше да я остави. След двайсетата страница беше вече напълно изгубен. Той заживя на острова с Ралф, Джак и Пиги и с останалите малчугани. Трепереше всеки път, когато споменаваха Звяра, който се оказа разлагащ се труп на пилот, завит в парашута си. Първо поразен, а след това ужасен гледаше как групичката безобидни ученици се превръщаха в диваци и как накрая преследваха единствения, който беше запазил у себе си нещо човешко.
    Той свърши книгата в съботата една седмица преди началото на ваканцията. Когато наближи обяд, Боби все още беше в стаята си. Нямаше ги приятелите му, не искаше да гледа сутрешните анимационни филмчета, дори не му се слушаха веселите мелодии от единайсет часа. Майка му поглеждаше от време на време в стаята му и му казваше да вдигне глава от книгата, да стане от леглото и да излезе навън в парка или нещо подобно.
    — Къде е Съли? — попита го тя.
    — На площад „Далхаус“. Там има концерт на училищния оркестър. — Боби погледна към майка си, застанала на вратата, и към обикновения свят с премрежели очи. Светът от книгата се беше превърнал в толкова истински за него, че реалният му изглеждаше странен и фалшив.
    — А къде е приятелката ти? Покани я да дойде с теб в парка.
    — Каръл не ми е приятелка, мамо.
    — Добре, де, каквато ти е там. За Бога, Боби, нямах предвид, че вие двамата ще избягате и ще се ожените.
    — Тя и още няколко момичета миналата нощ спаха у Анджи. Каръл казва, че когато се събират, обикновено не спят по цяла нощ и сега предполагам, че още спят.
    — Тогава сам иди в парка. Започваш да ме изнервяш. Когато телевизорът е изключен в събота сутрин, започвам да си мисля, че си умрял. — Тя влезе в стаята и дръпна книгата от ръцете му. Боби гледаше притеснен как тя прелиства страниците и прочита по някое изречение оттук-оттам. Дали беше видяла онази част, където момчетата си говореха как ще заврат нагорещено копие в задника на дивото прасе? Какво ли щеше да си помисли? Той не знаеше. Почти през целия му живот бяха живели заедно, а той дори не можеше да предположи как точно ще реагира тя на определена ситуация.
    — Тази книга ли ти подари Братиган?
    — Да.
    — За рождения ден?
    — Да.
    — За какво се разправя?
    — Едни момчета попадат на необитаем остров. Корабът им потъва. Предполагам, че това се случва след Третата световна война или нещо такова. Авторът не обяснява точно.
    — Значи е научна фантастика.
    — Да — отвърна Боби. Чувстваше се малко объркан. Мислеше, че „Повелителят на мухите“ няма нищо общо с „Пръстен около слънцето“, но майка му мразеше фантастиката и ако имаше нещо, което щеше да потисне любопитството й, беше точно това.
    Тя му подаде книгата и се приближи към прозореца.
    — Боби? — Стоеше с гръб към него. Беше облечена със своите неделни панталони и с една стара риза. Силните слънчеви лъчи минаваха през ризата и Боби можеше да види извивката на тялото й. За пръв път забеляза колко е слаба. Сякаш не се хранеше.
    — Да, мамо.
    — Господин Братиган давал ли ти е и други неща?
    — Мамо, той се казва Бротиган.
    Тя се намръщи срещу отражението си в прозореца… или по-скоро се беше намръщила срещу неговото отражение в прозореца.
    — Не ме поправяй, Боби. Давал ли ти е нещо друго? Боби помисли. Няколко безалкохолни бири, веднъж сандвич или закуска от хлебарницата, в която работеше майката на Съли, но никакви други подаръци. Беше му дал само книгата — най-хубавият подарък, който беше получавал.
    — Ами, не. Защо ще го прави?
    — Не знам. Но все пак не разбирам защо човек, с когото едва се познаваш, ще ти подарява книга за рождения ден. — Тя въздъхна, скръсти ръце под малките си гърди и продължи да гледа през прозореца в стаята на Боби. — Каза ми, че е работел на щатска длъжност в Хартфорд, но вече се е пенсионирал. И на теб ли е казал това?
    — Да, нещо подобно. — Всъщност Тед не беше казвал къде е работил, а и Боби не се беше сещал да го попита.
    — Каква точно щатска работа? В кой отдел? Към здравеопазването ли? Към комисията по транспорта? Към отдела на ревизорите?
    Боби поклати глава. Какво, по дяволите, означаваше ревизор?
    — Обзалагам се, че е преподавал — рече тя замислено. — Говори така, сякаш е бил учител, нали?
    — Да, нещо такова.
    — Има ли хоби?
    — Не знам. — Той наистина обичаше да чете много. Два от трите хартиени плика бяха пълни с неподвързани книги, повечето от които изглеждаха много трудни за четене.
    Фактът, че Боби не знаеше нищо за миналото на новия им съсед, сякаш я успокои. Тя вдигна рамене.
    — Продължавай да четеш. Все пак е само една книга, и то неподвързана.
    — Той каза, че може да ми намери работа, но засега не сме говорили за това.
    Майка му рязко се обърна.
    — За каквато и работа да ти говори, първо ще дойдеш да ме попиташ. Разбра ли?
    — Да, разбира се. — Нейната напрегнатост го изненада и обезпокои.
    — Обещай.
    — Обещавам.
    — Това е голямо обещание, Боби.
    Той постави ръка на сърцето си.
    — Давам обещание на майка си в името на Бог.
    Това обикновено вършеше работа, но този път тя не беше доволна.
    — Той някога… Правил ли е той… — Тя млъкна и изглеждаше нехарактерно за нея много разтревожена. Понякога децата изглеждаха точно така, както когато госпожа Брамуел ги изпращаше на дъската, за да подчертаят съществителните и глаголите от някое изречение, и те не успяваха.
    — Дали е правил какво, мамо?
    — Няма значение! — отговори тя остро. — Излез навън, Боби. Иди в парка или в къщата „Стърлинг“. Омръзна ми да те наглеждам.
    „Тогава защо постоянно влизаш тук? — помисли си той, но, разбира се, не го каза. — Аз не ти преча, мамо. Аз не ти преча!“
    Боби сложи „Повелителят на мухите“ в задния си джоб и се запъти към вратата. Когато беше на прага, той спря и се обърна. Тя все още стоеше на прозореца, но сега го наблюдаваше. Лицето й обикновено не изразяваше обич. В повечето случай той забелязваше (и то не винаги) симпатия.
    — Мамо? — Той мислеше да попита дали може да получи половин долар. С тези петдесет цента щеше да си купи сода и два хотдога в ресторантчето на „Колонията“.
    Тя направи номера със стискането на устни и той веднага разбра, че днес няма да яде хотдог.
    — Дори и не питай, Боби. Дори не си и помисляй! — „Дори не си и помисляй!“ беше една от любимите й фрази. — Тази седмица получих куп сметки, така че гледай очите ти да не блестят, когато говориш за пари.
    Тя не беше получила куп сметки за плащане, въпреки това нищо не можеше да се направи. Боби беше видял сметката за електричеството и тази за наема, която майка му беше платила миналата седмица на господин Монтелеоне. Също така тя не можеше да го обвини, че ще трябва да му купува нови дрехи, защото учебната година завършваше, а не започваше. Всичко, което беше поискал от нея, бяха пет долара, за да отиде в къщата „Стърлинг“, и въпреки че тя знаеше, че в сметката влизаха плуване и бейзбол плюс застраховката, продължаваше да мърмори. Ако не ставаше въпрос за майка му, той би си помислил, че си има работа със скъперник. Въпреки всичко не можеше да й каже какво мисли. Всеки път, когато заговаряха за пари, разговорът им се превръщаше в кавга и всеки път, когато той се опитваше да й противоречи на тази тема, тя изпадаше в състояние близко до истерията. Когато това ставаше, тя се плашеше от самата себе си.
    — Всичко е наред, мамо — засмя се Боби.
    Тя също му се усмихна и след това кимна към буркана с надпис „Фонд Колело“.
    — Защо не вземеш малко оттам? Погрижи се за себе си. Хайде, аз на никого няма да кажа, а после ще възстановиш парите.
    Боби с усилие задържа усмивката си. Колко й беше лесно да го каже. Дори не се беше замислила как щеше Да реагира, ако той беше поискал да вземе малко от парите за телефона или за тока, или от тези за дрехите й, само за да си купи няколко хотдога или един пай в „Колонията“. Можеше също да й каже, че няма да каже на никого, а после тя щеше да възстанови парите. Да, бе, Разбира се, и щеше да получи един шамар.

    Когато отиде в парка „Комънуелт“, Боби вече беше преодолял раздразнението и думичката „скъперник“ беше забравена. Денят беше прекрасен, а и в джоба му беше страхотната книга, която той искаше да прочете докрай. Как можеше човек да е вбесен при положение, че имаше толкова интересни неща за правене? Намери усамотена пейка и отново разтвори „Повелителят на мухите“. Трябваше да я свърши днес. Трябваше да разбере какво ще се случи накрая.
    Отне му час, докато прочете последните четирийсет страници. Беше се пренесъл в друг свят и когато затвори книгата, забеляза, че целият му скут е пълен с малки бели цветчета. Косата му също беше побеляла от тях. Огледа се и видя, че седи под цъфнало ябълково дърво.
    Докато гледаше към детската площадка, той изтръска цветчетата от себе си. Там децата се люлееха, гонеха се, тичаха и се търкаляха в тревата. И тези ли деца щяха да се разхождат голи и да боготворят една отрязана свинска глава? Не трябваше да му хрумват подобни идеи, както и да си представя възрастен, който не обича децата (каквито обаче имаше много). После Боби погледна към пясъчника, където едно момченце седеше и горчиво плачеше, а до него по-голямо момче си играеше с камиончето му.

    Краят на книгата дали беше щастлив, или тъжен? Преди месец подобна идея би изглеждала налудничава. Досега Боби не беше чел книга, която да няма нито щастлив, нито тъжен или нито добър, нито лош край. Тед щеше да знае отговора на този въпрос и той щеше да го попита.
    Петнайсет минути по-късно Боби все още седеше на пейката, когато в парка се появи Съли, видя го и се запъти към него.
    — Здрасти, старо копеленце! — възкликна той. — Минах покрай вас и майка ти ми каза, че може би ще те намеря тук или в къщата „Стърлинг“. Прочете ли книгата най-сетне?
    — Да.
    — Хубава ли е?
    — Да.
    — Досега не съм чел книга, която да ми е харесала, но за тази ти вярвам — поклати глава Съли.
    — Как беше на концерта?
    — Свирихме, докато площадът опустя — вдигна рамене Съли. — За нас беше от полза. Но познай кой спечели томболата за една седмица в лагера „Уиниуиная“? — Лагерът „Уини“ се намираше на езерото Джордж сред гората на север от Сторс. Всяка година Харуичкият комитет организираше подобна томбола.
    — Не ми казвай — рече малко завистливо Боби. Съли-Джон се засмя.
    — Да, човече! В шапката имаше поне седемдесет имена и това, което изтегли онова плешиво старо копеленце господин Колин, беше на Джон Л. Съливан Младши, адрес: Броуд Стрийт, № 39. Майка ми само дето не се подмокри.
    — Кога заминаваш?
    — Две седмици след като свършим училището. Мама ще се опита да си вземе отпуска по същото време, за да посети дядо и баба в Уисконсин. Ще пътува с „Голямото сиво куче“. — „Голямата Вак“ беше лятната ваканция, „Голямото постижение“ беше Ед Съливан, а „Голямото сиво куче“ беше компанията за автобусни превози „Грей Хаунд“. Автобусната спирка беше на Ашър Стрийт малко по-нагоре от кино „Емпайър“ и ресторантчето на „Колонията“.
    — Не искаш ли да заминеш за Уисконсин заедно с нея? — попита Боби. Изпитваше желание да развали настроението на приятеля си.
    — Да, но в същото време предпочитам да замина на лагер и да стрелям със стрели. — Той постави ръка на раменете на Боби. — Само ми се иска ти да дойдеш с мен, книжно копеленце такова.
    Тези думи накараха Боби да се почувства малко подъл. Той погледна към „Повелителят на мухите“ и си помисли, че скоро отново ще я прочете. Може би още преди да дойде август, ако му станеше скучно (дотогава обикновено му ставаше много скучно, което сега през май изглеждаше напълно невъзможно). После той погледна Съли-Джон, усмихна се и постави ръка на рамо му.
    — Е, ти си едно късметлийско пате — рече.
    — Можеш да ме наричаш Доналд — съгласи се Съли. Поседяха на пейката под непрестанно падащите бели ябълкови цветчета и гледаха как играят децата. После Съли каза, че ще ходи на съботната прожекция в „Емпайър“ и че е по-добре да тръгва, ако не иска да пропусне началото.
    — Защо не дойдеш и ти, Боборино? Ще дават „Черният скорпион“. В този филм има много чудовища.
    — Не мога. Нямам пукната пара — отвърна Боби и това си беше истина (като изключим седемте долара, скътани в буркана за колелото). Беше чул едно момче в училище да говори, че филмът бил страхотен, но на него не му беше харесала идеята, че скорпионите забиват жилата си, когато умират, и че бяха прогонили всички хора от Мексико Сити.
    Предпочиташе да отиде при Тед и да си поприказват за „Повелителят на мухите“.
    — Нямаш пукната пара — повтори тъжно Съли. — Бих те черпил, но имам само трийсет цента.
    — Не се притеснявай. А къде ти е топчето?
    — Счупих го — отвърна още по-тъжно той. — Предполагам вече е в рая на топчетата.
    Боби се засмя. Рай на топчетата. Това беше прекрасна идея.
    — Ще си купиш ли ново?
    — Съмнявам се. Харесал съм си един комплект с фокуси На кутията пише, че вътре има шейсет различни фокуса. Знаеш, че нямам нищо против да стана магьосник, когато порасна, Боби. Да пътувам по карнавалите или с някой цирк, да се обличам в черно и да нося цилиндър на главата. Ще вадя зайци и какви ли не други глупости от шапката си.
    — Зайците сигурно ще я осерат цялата — рече Боби.
    — Въпреки това ще съм едно страхотно копеленце! — засмя се Съли. — Би ми харесало! — Той се изправи. — Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? Може и да успееш да се промъкнеш покрай Годзила.
    Стотици деца ходеха на съботните прожекции в „Емпайър“, които се състояха от осем или девет анимационни филмчета, от преглед на предстоящи премиери и филмови новини. Госпожа Годлоу полудяваше, докато успееше да ги накара да застанат мирно на опашката и да пазят тишина. Всеки път се чудеше защо децата, които в училище са толкова дисциплинирани, в събота следобед стават неуправляеми. Също така беше възмутена от факта, че поне една дузина деца се опитваха да се представят за по-малки от дванайсет години, за да не плащат. Ако й беше разрешено, госпожа Г. щеше да иска свидетелство за раждане и преди съботните прожекции, както правеше преди забранените филми с Бриджит Бардо. Тъй като нямаше право да го прави, тя просто викаше: „Коя година си роден?“ на всички деца, които бяха по-високи от метър и двайсет. При цялата тази суматоха човек можеше спокойно да се промъкне покрай нея, а и на съботните прожекции нямаше контрольор на билетите в салона. Но днес Боби не искаше да гледа скорпиони. През последната седмица се беше сблъскал с по-истински чудовища, някои от които приличаха на него.
    — Не, ще ми се да се поразходя малко — рече.
    — Добре. — Съли-Джон изтърси белите цветчета от черната си коса и после погледна към Боби. — Кажи ми, че съм едно късметлийско копеленце, Боб.
    — Съли, ти си едно късметлийско копеленце!
    — Супер! — Той подскочи и замахна с ръка. — Такъв съм си аз! Едно късметлийско копеленце днес, а утре — едно страхотно копеленце илюзионист!
    Боби се облегна на пейката с протегнати крака. Засмя се. Съли изглеждаше толкова смешен, когато тръгваше към киното.
    Съли направи няколко крачки, но после се спря и се обърна.
    — Знаеш ли? Когато идвах насам, видях няколко много странни мъже.
    — И какво им беше странното? Той поклати глава малко объркан.
    — Не знам — отговори замислено. — Всъщност наистина не знам. — После се обърна и продължи, като си тананикаше „На бала“. Това му беше любимата песен. Боби също я харесваше. Въобще Дани и младоците бяха страхотна група.
    Той отвори книгата, която му беше дал Тед, и отново прочете последните няколко страници, онази част, в която се появяваха възрастните. Отново се зачуди — тъжен или весел край? — и забрави за Съли-Джон. По-късно си спомни, че ако Съли-Джон беше споменал, че странните мъже са били облечени в жълти палта, нещата щяха да са съвсем различни.
    — Уилям Голдинг е написал нещо, което обяснява края на книгата. Искаш ли още една бира, Боби?
    Боби поклати глава. Изобщо не си падаше по безалкохолната бира. Пиеше я само от учтивост, когато беше с Тед. Отново седяха на масата в кухнята, кучето на госпожа О’Хара продължаваше да лае (доколкото си спомняше Боби, Баузър никога не беше преставал да лае) и Тед пак пушеше своите любими „Честърфийлд“. След като се прибра от парка, Боби се промъкна вкъщи, за да види, че майка му е задрямала, и вече по-спокоен се качи на третия етаж, за да попита Тед за края на „Повелителят на мухите“.
    Тед тръгна към хладилника… и после се спря. Стоеше до хладилника и се взираше замислено в пространството. После Боби щеше да си даде сметка, че в този момент за пръв път беше забелязал, че има нещо странно в него и състоянието му се влошава.
    — Хората ги усещат интуитивно — изрече той с обичайния си глас, сякаш нищо не бе станало. Говореше ясно и Боби чу всяка една от думите му.
    — Какво усещат?
    — Хората ги усещат интуитивно. — Продължаваше да се взира и Боби вече започна да изпитва страх. Из въздуха сякаш се носеше нещо като цветен прашец, който го караше да киха и предизвикваше сърбеж по кожата му.
    После Тед отвори вратата на хладилника и се наведе.
    — Сигурен ли си, че не искаш една бира? — попита. — Студена е.
    — Не… Не, благодаря.
    Тед се върна на масата и Боби реши, че мъжът или е решил да не обръща внимание, или вече е забравил за случилото се. Ясно му беше, че в този момент той е вече добре и не го плаши. Възрастните бяха странни хора. Понякога не трябваше да обръща внимание на нещата, които вършеха.
    — Кажи ми какво казва този господин Голдинг за края на книгата.
    — Доколкото си спомням, беше нещо такова: „Момчетата са спасени от екипажа на един боен кораб, което е добре дошло за тях, но кой ще спаси екипажа на кораба?“ Тед си наля малко бира, изчака пяната да спадне и доля още. — Това обяснение помага ли ти?
    Боби обмисли думите, както правеше с гатанките. Това си беше чиста проба гатанка.
    — Не — отговори най-сетне. — Все още не разбирам. Не е било необходимо да бъдат спасявани… Искам да кажа няма нужда да спасяват екипажа, защото те не са на острова. Също така… — Спомни си за децата в пясъчника — за едното, което плачеше, и за другото, което си играеше с откраднатата играчка. — Тези на кораба са възрастни. Възрастните не е необходимо да бъдат спасявани.
    — Така ли?
    — Да.
    — Никога ли?
    Боби внезапно се сети за майка си и непрекъснатите й проповеди за икономии. После си спомни онази нощ, когато се беше събудил и беше помислил, че я чува да плаче. Не отговори на въпроса.
    — Помисли — рече Тед. Силно дръпна от цигарата си и после изпусна няколко кълба дим. — Хубавите книги те карат да разсъждаваш.
    — Добре.
    — „Повелителят на мухите“ не прилича много на момчетата Харди, нали?
    Веднага съвсем ясно Боби си представи Франк и Джо Харди, които тичат през гората с подострени вкъщи копия и крещят, че ще ги забият в задника на прасето. Избухна в смях и когато Тед също се засмя, Боби вече знаеше, че никога няма да посегне към книжките за братята Харди, Том Суифт, Рик Брант и Бомба — момчето от джунглата. „Повелителят на мухите“ ги беше победил. Боби беше щастлив, че има библиотечна карта за възрастни.
    — Не — отговори той. — Разбира се, че не.
    — И хубавите книги не разкриват веднага тайните си. Нали ще запомниш това?
    — Да.
    — Чудесно. Сега ми кажи искаш ли да печелиш по един долар от мен всяка седмица?
    Смени темата толкова внезапно, че Боби се обърка.
    — Разбира се! — отвърна най-сетне. В съзнанието му запрепускаха цифри. Боби дотолкова владееше математиката, за да сметне, че до септември ще изкара поне петнайсет долара. Като прибавеше към тях спестяванията си, плюс парите, които щеше да получи, ако продължава да връща бутилки… Означаваше, че до Деня на труда щеше да кара нов велосипед. — Какво трябва да правя?
    — Предупреждавам те, че трябва да бъдем предпазливи. — Мълчанието на Тед продължи много дълго и Боби отново се уплаши, че това е едно от онези негови състояния, когато усеща интуитивно нещата. Но когато Тед го погледна, в погледа му липсваше онази празнота. — Никога не бих помолил мой приятел и особено едно момче да лъже родителите си, но в този случай ще те помоля за една заблуда. Знаеш ли какво означава това?
    — Да. — Боби си спомни за Съли, който искаше да работи в пътуващ цирк и да вади зайци от цилиндъра си. — Това е, когато илюзионистите правят разни трикове, за да излъжат хората.
    — Когато го представиш така, е гадничко, нали?
    Боби поклати глава. Да, така беше. Когато угаснеха прожекторите, магията изчезваше.
    Тед отпи от бирата си и след това избърса пяната от горната си устна.
    — Майка ти, Боби. Не мога да кажа, че съм й напълно неприятен, но за съжаление не ме харесва особено. Съгласен ли си?
    — Предполагам. Когато й казах, че може би ще ми намериш някаква работа, тя стана странна. Поиска да й кажа за каква работа става въпрос.
    Тед Бротиган кимна.
    — Мисля, че е така, защото когато се нанасяше, някои от нещата ти бяха в хартиени пликове. Знам, че звучи налудничаво, но е единствената причина, за която мога да се сетя.
    Боби си помисли, че Тед ще се засмее, но той само кимна.
    — Може би това е причината, Боби. Не бих искал да се противопоставяш на желанията на майка си.
    Последните му думи звучаха добре, но Боби Гарфийлд не му повярва напълно. Ако наистина беше така, тогава нямаше нужда да лъжат.
    — Кажи на майка си, че вече очите ми се изморяват много бързо. — Сякаш за да бъде по-убедителен, Тед започна да разтърква очите си с палеца и показалеца. — Кажи й, че те наемам да ми четеш вестниците всеки ден и за това ще ти плащам по един долар на седмица. Твоят приятел Съли нарича доларите камъни, ако не се лъжа?
    Боби кимна… но един долар само за това да чете какво ставало с Кенеди и дали Флойд Патерсън ще победи на изборите през юни? Майка му и господин Бидърман може би щяха да се хванат на това, но не и Боби.
    — Какво друго? — попита Боби. Гласът му прозвуча някак странно сухо, както когато майка му го караше да обещае, че ще си изчисти стаята, но после я намираше в същия вид, в който я беше оставила. — Какво ще трябва да правя в действителност?
    — Искам само да си отваряш очите. Това е.
    — За какво?
    — За отрепки с жълти палта. — Тед продължаваше равномерно да масажира очите си. На Боби му се искаше вече да престане. Имаше нещо ужасяващо в това движение.
    — Отрепките — отвърна Тед. — Според Дикенс това са хора с ниска култура, които са много опасни. Това са мъже, които играят на зарове и тайничко отпиват алкохол от шише в хартиен плик. Те са от тези, които се облягат на телефонните будки и подсвиркват на минаващите по другия тротоар момичета, докато бършат потта от вратовете си с не особено чисти носни кърпи. Тези мъже си мислят, че шапките с пера са много изтънчени. Изглеждат така все едно знаят отговорите на всичките глупави въпроси на живота. Не ти става особено ясно, нали? Разбираш ли нещо от това, което ти казвам? Нещо да ти напомнят думите ми?
    Да, напомняха му. По същия начин той би описал и плешивия измамник: смисълът на думата или самата фраза бяха точни, въпреки че той не можеше да разбере защо. Тези думи му напомниха за господин Бидърман, който изглеждаше небръснат, въпреки че миришеше на одеколон. Беше сигурен, че господин Бидърман ще си бърка в носа, когато остане сам в колата си, или че ще провери нишата за връщане на монети на някой обществен телефон.
    — Разбирам те — отвърна Боби.
    — Добре. Никога през този или някой от следващите ти животи не бих те молил да разговаряш или дори да се приближаваш до такива мъже. Но те моля да си държиш очите отворени и да се разхождаш из квартала веднъж на ден. Да обикаляш по Броуд Стрийт, Комънуелт Стрийт, Колони Стрийт, Ашър Авеню и да се връщаш по Сто четирийсет и девета и просто да наблюдаваш.
    Вече всичко започваше да се подрежда в главата на Боби. На рождения му ден, който беше и първият ден на Тед в сградата, старият човек го беше попитал дали познава всички в квартала и дали ще разпознае „непознати хора“, ако се появят. Не повече от три седмици по-късно Каръл Джърбър беше направила своя коментар, че Тед се опитва да избяга от нещо.
    — Колко човека ще бъдат?
    — Трима, петима, но може да са и повече — вдигна рамене Тед. — Ще ги познаеш по дългите жълти палта и маслинената кожа, въпреки че тази тъмна кожа не е естествена.
    — Какво… искаш да кажеш, че са се пекли на слънце или нещо от този род?
    — Предполагам, че да. Ако се движат с кола по улицата, също ще ги познаеш.
    — Каква марка и какъв модел? — Момчето се почувства като Дарън Макгавън в сериала „Майк Хамър“ и си каза, че е по-добре да не прекалява. Това не беше като по телевизията, но все пак беше много вълнуващо.
    Тед поклати отрицателно глава.
    — Нямам представа. Но ти ще ги познаеш, защото колите им са като техните жълти палта, като трандафорите им и като уханния гел, който използват, за да приглаждат назад косите си.
    — Отрепки — по-скоро каза, отколкото попита Боби.
    — Отрепки — повтори Тед. После отпи от бирата си, погледна замислено към лаещия Баузър и остана така за известно време като играчка със счупена пружина или машина, останала без гориво. — Те ме усещат — каза. — Както ги усещам и аз. Е, живеем в един странен свят.
    — Какво искат от теб?
    Тед се обърна и стреснато го погледна. Изглеждаше така, все едно беше забравил, че момчето е тук… или може би за миг беше забравил дори кой беше Боби. После се засмя, протегна ръка и я постави върху тази на момчето. Ръката му беше голяма, топла и успокояваща: ръка на мъж. При допира съмненията, които изпълваха Боби, се изпариха.
    — Нещо, което по стечение на обстоятелствата, е у мен — отговори Тед. — Нека да не се задълбочаваме повече.
    — Нали не са ченгета? Или от правителството? Или…
    — Да не би да ме питаш дали не съм в списъка на десетте най-търсени от ФБР или че съм агент на комунистите? С две думи, че съм лош човек?
    — Знам, че не си лош човек — отговори Боби, но руменината по бузите му говореше точно обратното. Не че това, което си мислеше, щеше да промени нещата. Човек можеше да харесва или дори да обича лош човек. Майка му казваше, че дори и Хитлер е имал майка.
    — Не съм лош човек. Никога досега не съм обирал банка, нито пък съм откраднал някоя правителствена тайна. Прекарал съм много време в четене на книги и ако имаше полицаи в библиотеките, може би щяха да са по петите ми, но не съм като лошите хора, които гледаш по телевизията.
    — Но мъжете с жълтите палта са от тях.
    — Да, така е — кимна Тед. — И може да се каже, че са и опасни.
    — Виждал ли си ги?
    — Много пъти, но не и тук. И има поне деветдесет и девет процента шанс да не ги видиш и ти. Просто те моля да си отваряш очите. Ще се справиш ли?
    — Да.
    — Боби? Има ли някакъв проблем?
    — Не. — Въпреки това за момент нещо го притесни. Беше някакво странно чувство, което сякаш се приближаваше към него.
    — Сигурен ли си?
    — Да.
    — Добре. Сега имам следния въпрос. Би ли премълчал за тази част от работата си, ако те попита майка ти?
    — Да — веднага отвърна Боби, макар да разбираше, че това щеше да промени живота му, а също така беше и рисковано. Страхуваше се от майка си и страхът му беше породен от това, че тя щеше да се ядоса. Струваше му се, че все по-малко и по-малко го обича, и затова се опитваше да запази колкото обич му оставаше. Но същевременно харесваше Тед… Беше му харесало също и как Тед постави ръката си върху неговата, топлата грубост на голямата му ръка и допира на пръстите му, втвърдяващи се като възли в ставите. Освен това в случая не ставаше въпрос за лъжа. Той само щеше да премълчи цялата истина.
    — Сигурен ли си?
    „Ако искаш да се научиш да лъжеш, Боби, като начало е добре да започнеш да спестяваш цялата истина“ — заговори тихичко един вътрешен глас. Боби не му обърна внимание.
    — Да — рече, — наистина съм сигурен, Тед. Тези мъже само за теб ли са опасни, или и за всички останали? — Сега мислеше не само за майка си, но и за себе си.
    — За мен могат да бъдат много опасни. За останалите хора предполагам, че не. Искаш ли да ти кажа нещо смешно?
    — Разбира се.
    — Повечето хора въобще не ги забелязват, освен ако не са твърде близо до тях. Изглежда чака, все едно притежават силата да замъгляват съзнанието на хората, така както го нравеше Сянката в онова старо радиошоу.
    — Да не искаш да кажеш, че те са… — Искаше да каже „свръхестествени“.
    — Не, съвсем не — прекъсна го мъжът, преди още да беше задал въпроса си. Следващата нощ момчето лежеше будно в леглото и си мислеше, че Тед го беше прекъснал, защото не искаше да бъде изговаряна тази дума. — Има много хора, които са съвсем обикновени и които ние не виждаме. Сервитьорката, която се прибира вечер от работа с наведена глава и с прибрани работни обувки в хартиен плик. Тийнейджърки с накъдрени коси, които слушат класацията на Питър Трип. Но децата ги виждат. От децата не остава нищо скрито, а, Боби, ти все още си дете.
    — Няма да е лесно да не забележа подобни мъже.
    — Искаш да кажеш дрехите им. Обувките. Шумните коли. Но именно това са нещата, които карат много хора да се обръщат в обратната посока. Да изградят бариера между очите и съзнанието. Във всеки случай не искам да те излагам на опасност. Ако видиш мъжете с жълти палта, не се приближавай към тях. Също така не говори с тях дори и да те заговорят. Не знам защо биха го направили, но все пак не го прави. Не вярвам също, че ще те забележат, но има доста неща, които са ми неизвестни за тях. Сега повтори. Това е много важно.
    — Да не ги приближавам и да не говоря с тях.
    — Дори и когато те те заговорят.
    — Дори и когато ме заговорят. А ако го направят, как да постъпя?
    — Идваш веднага тук и ми казваш къде си ги видял. Ще вървиш спокойно, докато не си сигурен, че вече не те виждат, и после ще се затичаш. Ще тичаш бързо като вятъра. Ще тичаш така все едно всичките дяволи от ада са по петите ти.
    — А ти какво ще направиш? — попита Боби, но вече знаеше отговора. Може и да не беше толкова наблюдателен като Каръл, но не беше и глупав. — Ще си заминеш, нали?
    Тед Бротиган вдигна рамене и допи бирата си, без да го поглежда в очите.
    — Ще решавам, когато му дойде времето. Ако въобще това се случи. Ако имам късмет, предчувствието, което ме мъчи през последните няколко дни — предчувствието за тези мъже — ще си отиде.
    — Случвало ли ти се е и преди?
    — Да. А сега защо не си поговорим за нещо по-приятно? През следващия половин час те обсъждаха бейзбола, музиката (Боби беше учуден, че Тед разбира от музиката на Елвис и дори харесва някои от песните му), надеждите и притесненията на Боби за следващата учебна година. Беше приятно да си говорят, но зад всяка тема сякаш се прокрадваха онези мъже в жълти палта. Те бяха тук, в стаята на Тед, като невидими сенки.
    Преди Боби да си тръгне, Тед отново повдигна въпроса за тях:
    — Има неща, които трябва да търсиш. Определени знаци или следи, оставени от… моите стари приятели.
    — Какви са те?
    — Когато се разхождаш из града, си отваряй очите за разлепени по стените или по витрините на магазините съобщения за изгубени домашни любимци. „Загубена е сива котка с черни уши, бяло коремче и рязана опашка. Обадете се на Рокюис 7–7661.“ или „Изгубено е малко куче, кръстоска с гонче, отговаря на името Трикси. Обича децата. Моля върнете ни го. Обадете се на Рокюис 7–0984 или го донесете на адрес Пийбоди Стрийт № 77.“
    — Да не би да искаш да кажеш, че те избиват животните на хората? Да не мислиш…
    — Мисля, че повечето от тези животни въобще не съществуват — отговори Тед. Изглеждаше уморен и нещастен. — Дори когато на съобщението е залепена снимка, и тогава си мисля, че е пълна измама. Мисля си, че по този начин мъжете влизат във връзка. Те не са от хората, които, за да се видят, ще отидат в ресторант. Къде ходи да пазарува майка ги, Боби?
    — В бакалията „Тотал“. Намира се в съседство с бюрото за недвижими имоти на господин Бидърман.
    — А ти ходиш ли с нея?
    — Понякога. — Когато беше малък, той се срещаше с майка си там всеки петък и докато я чакаше, четеше списанието за телевизия. Обичаше петъците, защото бяха началото на уикенда, а и защото майка му му позволяваше да бута количката за покупки и той си представяше, че кара състезателна кола. Но това бяха стари истории и той предпочиташе да не ги разказва на Тед. Тогава беше само на осем.
    — Преглеждай таблата. Нали знаеш таблата до изхода, където са залепени написани на ръка бележки, като например: „Продавам кола…“ Ти също търси подобни бележи, но залепени наопаки. Има ли и друг супермаркет наблизо?
    — Да, „А&Р“, близо до железопътната гара. Майка ми не ходи там. Казва, че касапинът само я заглеждал.
    — Можеш ли да проверяваш надписите и там?
    — Разбира се.
    — Добре, засега всичко е идеално. Знаеш как малките деца си рисуват квадратчета за дама на тротоара, нали?
    Боби кимна.
    — Търси такива, но със звезда и луна, нарисувани до тях обикновено в различни цветове. Търси опашки на хвърчила, увиснали от телефонни кабини. Не целите хвърчила, а само опашките им. И…
    Той замълча, намръщи се и се замисли. После докато мъжът изваждаше една цигара от пакета „Честърфийлд“ и я запалваше, Боби си помисли: „Той е луд. Пълно куку.“
    Да, разбира се, как можеше да се усъмни човек? Надяваше се все пак, че дори и луд, Тед ще внимава. Защото, ако майка му чуеше, че говори подобни неща, щеше да забрани на Боби да припари до него. Може би дори щеше да повика онези от лудницата или щеше да помоли добия стар Дон Бидърман да го направи вместо нея.
    — Нали знаеш часовника на градския площад, Боби?
    — Да.
    — Той може да започне да греши броя на ударите на часовете или да звъни не когато трябва. Също така търси във вестниците съобщения за дребни кражби от църкви. Моите приятели не обичат църквите, но никога не прекаляват. Те избягват да се набиват на очи. Има и други следи , че са наблизо, но не трябва да прекаляваме. Лично аз вярвам, че обявите за изгубени животни са най-сигурни.
    — „Ако намерите Джинджър, моля върнете го“.
    — Точно така…
    — Боби? — Това беше гласът на майка му. Последва шумът от забързаните й стъпки. — Боби, горе ли си?

III. ВЛАСТТА НА МАЙКА МИ. БОБИ СИ ВЪРШИ РАБОТАТА. „ТОЙ ДОКОСНА ЛИ ТЕ?“ ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН В УЧИЛИЩЕ

    Боби и Тед се спогледаха виновно. Двамата се облегнаха назад засрамени от налудничавите неща, за които говореха.
    „Тя ще разбере, че кроим нещо — помисли си Боби притеснено. — Изписано е на лицето ми.“
    — Не е — рече Тед. — Не е изписано на лицето ти. Това властта, която тя има върху теб и в която ти вярваш, това е властта на майката.
    Боби го погледна учудено, че той четеше мислите му. Сега майка му вече беше почти на третия етаж и нямаха време да й отговорят. По изражението на Тед личеше, че и да имаше време, нямаше да го направи. И Боби веднага започна да се съмнява в това, което беше чул преди секунди.
    После майка му застана на прага на отворената врата, като поглеждаше ту Тед, ту сина си.
    — Значи си тук — каза тя. — Господи, Боби, не чу ли, че те викам?
    — Ти се качи толкова бързо, че аз не успях да ти отговоря, мамо.
    Тя изръмжа тихичко. След това устата й се изкриви в равнодушна усмивка. Това беше дежурната й усмивка за срещи с познати. Продължи да мести очи от единия към другия, като търсеше нещо погрешно, нещо, което не си беше на мястото.
    — Не съм чула кога си се прибрал.
    — Ти беше заспала, мамо.
    — Как сте днес, госпожо Гарфийлд? — попита Тед.
    — Добре. — Продължи да ги наблюдава. Боби не знаеше какво точно търси тя.
    — Искате ли безалкохолна бира? — попита отново Тед. — Не е кой знае какво, но е студена.
    — Да — отвърна Лиз. — Благодаря. — Прекоси стаята и седна до Боби край кухненската маса. После потупа разсеяно сина си по крака, докато наблюдаваше как Тед отваря малкия си хладилник и изважда бира. — Тук все още не е топло, но ви уверявам, че до един месец ще стане като в пещ. Искате ли да си вземете вентилатор?
    — Това е прекрасна идея. — Тед наля бира в чиста чаша и после я вдигна към светлината, за да види дали е спаднала пяната. В този момент Боби си помисли, че старият човек прилича на учен от телевизионна реклама, който опитва поредната нова напитка.
    — Не ми наливайте пълна чаша. Това е достатъчно — каза тя малко нетърпеливо. Тед й занесе чашата и тя я вдигна към него. — Наздраве. — Лиз отпи една глътка и направи гримаса, сякаш пиеше уиски, а не безалкохолна бира. След това се загледа в чашата си, докато Тед седна до масата и изтръска цигарата си в малкия пепелник.
    — Двамата ще се пропиете — отбеляза тя. — Седите тук и пиете бира. Изглежда направо страхотно. За какво си приказвахте днес?
    — За книгата, която ми подари господин Бротиган — отговори Боби. — Гласът му беше напълно естествен и спокоен, глас, зад който не се криеше никаква тайна. — „Повелителят на мухите“. Не можах да разбера дали краят е тъжен или щастлив. Така че реших да го попитам.
    — И какво ти отговори той?
    — Каза ми, че е и двете. После ме посъветва да помисля още малко за това.
    Лиз се засмя.
    — Аз чета криминалета, господин Братиган, и си изграждам впечатленията на базата на реалния живот. Но, разбира се, аз не съм пенсионирана.
    — Не сте — отвърна Тед. — Очевидно е, че сте в разцвета на силите си.
    Тя го погледна по начин, който казваше: „Ласкателството няма да ти помогне.“ Боби го познаваше много добре.
    — Също така предложих на Боби работа — продължи той. — Той се съгласи да я приеме… с вашето позволение, разбира се.
    Щом стана въпрос за работата, тя смръщи вежди, но после, когато Тед спомена, че се интересува от мнението й, се успокои. Лиз се пресегна и докосна червената коса на Боби. Този жест му се видя толкова странен, че той разтвори широко очи. Докато го правеше, очите й не се откъсваха от Тед. В този момент Боби разбра, че тя не само не му вярваше, но и никога нямаше да му повярва.
    — За каква работа говорите?
    — Той иска да…
    — Ш-ш-т — рече тя, а очите й продължаваха да следят Тед.
    — Бих искал следобедите да ми чете вестника — отвърна той и после обясни как очите му са се уморили и как с всеки изминал ден имал все повече и повече проблеми с дребните шрифтове. Но държал да е в крак с новините, защото времената били много интересни, а също така искал да знае какво пишат Стюард Алсоп и Уолтър Уинчъл. Разбира се, Уинчъл пишеше предимно клюки, но те бяха интересни. След това попита дали госпожа Гарфийлд е съгласна.
    Боби слушаше и притеснението му нарастваше, въпреки че по лицето и позата на майка му — дори и по начина, по който отпиваше от бирата си — можеше да познае, че тя вярва в думите на Тед. Дотук нещата вървяха добре, но какво щеше да стане, ако Тед отново изпаднеше в едно от онези състояния? Да се загледа в пространството и да започне да говори за това как хората ги усещат интуитивно?
    Но нищо подобно не се случи. Тед привърши с това, че би искал да знае как се представят „Доджърс“ и най-вече Мори Уилс след преместването им в Лос Анджелис. Последните думи той каза така, сякаш се срамуваше от истината, но все пак тя не трябваше да се премълчава. Боби веднага си помисли, че това беше добър трик.
    — Предполагам, че няма проблем за подобна работа — отвърна майка му „с неохота“ — си помисли Боби. — Всъщност това ми се струва доста добра работа. Аз самата бих искала да върша нещо такова.
    — Обзалагам се, че вие си разбирате прекрасно от работата, госпожо Гарфийлд.
    Тя отново посрещна думите му със своя обичаен поглед.
    — Ще трябва да му плащате допълнително, ако искате да решава и кръстословицата — рече тя, изправи се и въпреки че Боби не разбра последната забележка, остана учуден от грубостта в думите й, които се забиха в приятелската атмосфера като стъкло в диня. Изглеждаше така все едно искаше да се пошегува както с отслабващото зрение на Тед, така и с интелекта му. Сякаш искаше да го нарани за това, че се държи добре със сина й. Боби все още се срамуваше, че я е излъгал, и в същото време се страхуваше, че тя ще разбере, но в този момент се чувстваше и щастлив. Тя заслужаваше подобно отношение.
    — Моят Боби много го бива с кръстословиците.
    — Сигурен съм в това — засмя се Тед.
    — Хайде да слизаме долу, Боб. Време е да дадем малко почивка на господин Братиган.
    — Но…
    — Да, наистина искам да си полегна малко, Боби. Имам главоболие. Радвам се, че „Повелителят на мухите“ ти хареса. Ако искаш можеш да започнеш работа утре с неделния вестник.
    — Добре.
    Майка му вече беше на малката площадка пред стаята Тед, когато се обърна и погледна към стария човек.
    — Защо не се срещате на верандата? Чистият въздух ще ви е от полза и на двамата. По-добре ще е от тази задушна стая. Освен това ще мога да слушам и аз.
    Боби си помисли, че двамата си казаха нещо с очи. Това не беше точно телепатия, но може би нещо подобно. Нещо, което владееха само възрастните.
    — Това е една прекрасна идея — рече Тед. — Отпред на верандата ще е добре. Довиждане, Боби. Довиждане, госпожо Гарфийлд.
    Боби за малко да отговори: „Ще се видим, Тед“, а вместо това в последния момент смутолеви: „Довиждане, господин Бротиган.“ После се обърна и тръгна по стълбите, като лекичко се усмихваше и си мислеше, че се е разминал на косъм с неприятен инцидент.
    Майка му обаче се бавеше.
    — От колко време сте пенсионер, господин Братиган? Ако не е тайна, разбира се.
    Боби си мислеше, че тя нарочно произнася името му неправилно, но сега вече беше сигурен. Тя го правеше нарочно. Разбира се, че го правеше нарочно.
    — От три години. — Той загаси цигарата си в малкия тенекиен пепелник и веднага запали нова.
    — Което означава, че сте на… шейсет и осем, нали?
    — Всъщност на шейсет и шест. — Гласът му остана приветлив и естествен, но Боби си мислеше, че тези въпроси не са от особено значение за него. — Предложиха ми да се пенсионирам с две години по-рано. По здравословни причини.
    „Не го питай какво му е, мамо — изстена Боби наум. — Дори и не си помисляй да го питаш.“
    Тя не го попита, но искаше да знае с какво се е занимавал в Харгфорд.
    — Бях счетоводител. В ревизорския отдел.
    — Ние с Боби предположихме, че сте били преподавател. Счетоводство! Това означава, че сте поемали големи отговорности.
    Тед се засмя. Боби си мислеше, че има нещо ужасно в това.
    — За двайсет години счупих три сметачни машини. Ако според вас това са отговорности, госпожо Гарфийлд, явно съм ги поемал. Апенек Суийни простря крака, а пишещата машина затрака отново старата песен.
    — Не ви разбирам.
    — Това е моят начин да кажа, че съм изгубил твърде много години за работа, която никога не е означавала много за мен.
    — Може би щяхте да сте на друго мнение, ако имахте деца и къща за гледане. — Тя повдигна брадичка, което означаваше, че ако Тед иска да говорят на тази тема, тя е готова. Ако той поискаше, тя щеше да премине направо на въпроса.
    Боби с облекчение разбра, че Тед няма никакво намерение да захваща подобен разговор.
    — Приемам, че имате право, госпожо Гарфийлд. Напълно.
    Тя остана със същото изражение на лицето още няколко мига, сякаш го питаше дали е сигурен и дали няма да промени решението си. Когато Тед не отговори, тя се засмя. Боби я обичаше, но изведнъж се умори от нея. Умори се от нейните погледи, поговорки и желязна воля.
    — Благодаря за бирата, господин Братиган. Беше много вкусна. — След тези думи тя поведе сина си по стълбите. Когато стигнаха на втория етаж, пусна ръката му.
    Боби си мислеше, че когато се приберат, ще обсъдят новата му работа, но не го направиха. Майка му не му обръщаше внимание. Той трябваше да я помоли два пъти да му сложи второ парче месо, а след това, когато телефонът иззвъня, докато гледаха телевизия, тя подскочи стреснато от дивана. Подскочи по начина, по който подскачаше Рики Нелсън в телевизионното шоу „Ози и Хариет“, когато звънеше телефонът. Тя слуша известно време, после каза нещо, затвори и се върна обратно на дивана.
    — Кой беше? — попита Боби.
    — Грешка — отвърна.

    През тази година от живота си Боби все още чакаше да заспи с детското усещане за вяра в себе си: легнал по гръб, с разтворени крака, с ръце, пъхнати под възглавницата, и с щръкнали настрана лакти. През нощта, след като с Тед бяха говорили за мъжете в жълти палта („… и не забравяй колите им — беше казал Тед, — техните странно боядисани коли“), Боби лежеше в тази поза. Лунната светлина падаше по тесните детски гърди, разделена на четири от рамката на прозореца.
    Ако се беше сетил (а той не беше), може би сега в тъмното, където компания му правеха само тиктакането на неговия часовник и приглушеният говор на телевизора в съседната стая, мъжете на Тед щяха да му се сторят много по-реални. Винаги ставаше така. Беше лесно да се смеят на Франкенщайн в киносалона, да се правят на уплашени и да крещят, особено когато Съли-Джон идваше да преспи после у тях, но след това, когато приятеля му заспиваше или още по-зле, когато Боби оставаше сам в тъмното, чудовището започваше да му изглеждаше… е, може би не реално, но поне възможно.
    Подобно усещане, че е възможно да съществуват, не се появи при мисълта за мъжете на Тед. Освен това идеята, че тези хора ще влизат във връзка чрез съобщения за изгубени домашни любимци, сега в тъмното изглеждаше още по-налудничава, но не и опасна. Въпреки всичко Боби не си мислеше, че Тед е напълно и непоправимо луд. Може би беше малко по-умен, отколкото трябваше, особено когато имаше толкова малко неща, с които да запълва времето си. Той беше малко… малко… Господи, малко КАКЪВ? Боби не можеше да го опише. Ако му беше хрумнала думата „ексцентричен“, той веднага щеше да се спре на нея и да се успокои.
    „Но той… сякаш прочете мислите ми. Какво ще кажеш за това?“
    Ами, чисто и просто е сбъркал. Това е. Може би е решил, че чува точно тези думи. Или може би Тед наистина е прочел мислите му, или просто е използвал уменията си на възрастен и е прочел по лицето му за какво си мисли. Един Господ знае дали майка му можеше да прави това, или той си мислеше, че можеше до днес.
    Но…
    Но какво от това? Тед беше добър човек, който разбираше много от книги, но не можеше да чете мисли. Това беше ясно, както беше ясно, че Съли-Джон не е илюзионист и никога няма да стане такъв.
    — Всичко това е заблуда — промърмори Боби. Той измъкна ръцете си изпод възглавницата и ги кръстоса отпред. Сянка от гълъб, разперил криле, се понесе под лунната светлина и падна върху гърдите му.
    Боби се засмя, затвори очи и заспа.

    Следващата сутрин Боби седна на предната веранда и прочете на глас няколко статии от неделния „Харуич Джърнъл“. Тед се беше изтегнал на един от столовете, тихо слушаше и пушеше своите „Честърфийлд“. Зад него спуснатите завеси на прозореца на предната стая на семейство Гарфийлд бавно се поклащаха. Боби си представи как майка му седи на един стол, поставила кошчето за боклук пред себе си, слуша и подшива полите си („Полите отново трябва да се отпуснат“ беше казала тя преди две или три седмици; предишната година ги беше отпуснала, после ги беше подгънала, а сега отново ги отпускаше само защото някакви смотаняци в Ню Йорк бяха казали това и дори самата тя не знаеше защо). Боби не знаеше дали тя седи там или не. Отвореният прозорец не означаваше нищо конкретно, но той си представяше, че тя е седнала там. След няколко години щеше да се хване, че винаги си представя как тя седи там — там, където сенките бяха най-дебели на верандата или на стълбите и човек не можеше да я види.
    Новините за спорта бяха по-интересни (Мори Уилс се представяше страхотно), статиите — не чак толкова, колонките, в които редакторите изразяваха мнения, бяха скучни и дори неразбираеми, пълни с фрази от сорта на: „финансово отговорен“ и „икономически индикатори от рецесионен характер“. Въпреки това Боби нямаше нищо против да ги чете. Все пак това му беше работата, а в повечето случаи хората се отегчаваха от работата си. „Работя за хляба си“ обикновено казваше майка му, когато господин Бидърман я задържаше до късно на работа. Боби се гордееше, че е успял да произнесе правилно фраза като „икономически индикатор от рецесионен характер“. Освен това другата работа (онази тайната) създаде впечатлението, че някакви мъже бяха по петите на Тед, и Боби се чувстваше странно, защото в момента сякаш получаваше пари само за четенето. Чувстваше се така все едно, че му взима парите напразно, въпреки че Тед беше предложил да му чете.
    Това също си беше част от работата, въпреки че звучеше, налудничаво, и той се зае да го прави още в неделя следобед. Разхождаше се из квартала, докато майка му си почиваше, и се оглеждаше за осем отрепки с жълти палта или за оставени от тях следи. Видя няколко интересни неща. На Колония Стрийт една жена спореше със съпруга си и двамата бяха застанали така, както заставаха борците по кеч, преди да влязат в схватката. На Ашър Авеню едно малко дете удряше капси с почернен на огън камък. На ъгъла на Комънуелт и Броуд Стрийт пред магазина на Спайсър се бяха събрали момичета с начервени устни. Покрай него мина камион със странния надпис „Вкусотии за корема“, написан от едната страна на каросерията му. От мъже в жълти палта, подпрели се на телефонните кабини, обаче нямаше и помен. Също така не беше видял и опашки на хвърчила по телефонните жици.
    Боби се спря в магазина на Спайсър, за да си купи дъвка и за да разгледа таблото за съобщения, на което бяха закачени снимките на тазгодишните кандидатки за Мис Рейнголд. Видя две обяви, които предлагаха коли, но те не бяха обърнати наопаки. Имаше и още едно листче, на което беше написано: „Трябва да си продам басейна. В добро състояние е. Децата ви ще го харесат.“ То беше залепено накриво, но Боби реши, че това не се брои.
    На Ашър Авеню видя буик, паркиран до противопожарния кран, който беше зелен и според него не беше достатъчно крещящ и вулгарен, въпреки че отпред на капака имаше тесни отвори за проветрение, а предната решетка изглеждаше като отворена уста на желязна морска котка.
    В понеделник продължи да търси отрепки на път за училище и после, когато се връщаше. Не видя нищо странно, но Каръл Джърбър и Съли-Джон, които вървяха с него, забелязаха, че се оглежда. Майка му беше права, че на Каръл нищо не й убягва.
    — Да не би да са съобщили, че търсят някой комунистически агент? — попита тя.
    — Какво?
    — Постоянно се оглеждаш за нещо. Дори се обръщаш назад.
    За момент Боби се зачуди дали да не им каже за какво беше наел Тед, но после реши, че идеята не е добра, щеше да го направи, ако наистина вярваше, че има нещо, то да търси. Щеше да е по-добре да се оглеждат три чифта очи, особено очите на наблюдателната Каръл, но й реши да не им казва. Каръл и Съли-Джон знаеха, че го е наел да му чете вестниците, и нямаха нищо против. Изглеждаше им достатъчно за парите, които получаваше. Ако им кажеше за мъжете, означаваше да си направи шега с Тед. Щеше да го предаде.
    — Комунистически агенти? — повтори Съли и започна обикаля около тях. — Да, ето ги. Виждам ги! — Издаде своя любим звук „бум-бум“. После сякаш изпусна невидимия пистолет и се хвана за гърдите. — Уцелиха ме! Ранен съм лошо! Продължавайте напред без мен! И кажете Роузи, че я обичам!
    — Ще предам обичта ти на дебелата дъщеря на леля си отвърна Каръл и го сръга с лакът.
    — Оглеждам се за момчета от „Сейнт Гейбс“, това е всичко — обясни Боби.
    Това беше умно. Момчетата от средното училище „Сейнт Гейбриъл“ в Стедфаст винаги дразнеха или биеха децата от началното училище „Харуич“, докато те отиваха на училище. Опитваха се да ги съборят от колелата им, подвикваха на момчетата, че приличат на момичета, а на момичетата, че „им се пускат“, което според Боби означаваше, че са се целували с език и са ги опипвали.
    — Не, тези лайнари се появяват обикновено по-късно — рече Съли-Джон. — Сега са още вкъщи, където се кипрят пред огледалото и си решат косите назад, както го прави Боби Райдъл.
    — Не псувай — сръга го отново Каръл. Съли-Джон я погледна обидено.
    — Кой псува? Аз не псувам!
    — Псуваше.
    — Не съм, Каръл.
    — Си.
    — Не, госпожице, не съм.
    — О, да, господине. Псуваше. Каза лайнари.
    — Това не е псувня! — Съли-Джон се обърна и погледна Боби с надеждата, че ще се намеси, но той се беше загледал напред по Ашър Авеню, където един кадилак се движеше бавно покрай тротоара. Беше огромен и изглеждаше малко блестящ, но така изглеждаха всички кадилаци. Беше боядисан в бледокафяво и не му изглеждаше вулгарен. Освен това зад волана седеше жена.
    — Така ли? Е, тогава е мръсна дума, а мръсните думи са почти като псувните.
    — Ще трябва да те понатупам малко — рече многозначително Съли, — за да разбереш кой е шефът. Аз — Тарзан, ти — Джейн.
    — Аз — Каръл, а ти — простак! Ето, вземи! — Каръл стовари три книги в ръцете на Съли — учебник по аритметика, учебник с упражнения по писане и „Малка къща в прерията“. — Задето изпсува, сега ще ми носиш книгите.
    Съли-Джон изглеждаше много нещастен.
    — Защо трябва да ти нося книгите дори и да съм изпсувал, което всъщност не съм направил?
    — За наказание — отвърна Каръл.
    — Наказание за какво, за Бога?
    — За нещо, което си направил погрешно. Ако псуваш или лъжеш, трябва да бъдеш наказван. Това ми го каза едно от момчетата от „Сейнт Гейб“. Казва се Уили.
    — Не трябва да се виждаш с тях — каза Боби. — Те са доста подли. — Той знаеше това от личен опит. След като свърши коледната ваканция, трима от училището „Сейнт Гейб“ го бяха подгонили по Броуд Стрийт и искаха да го бият само защото „ги гледал накриво“. И щяха да го направят, ако този, който тичаше най-отпред, не се беше подхлъзнал на един от завоите и не беше паднал, което даде достатъчно време на Боби да влезе във входа и да завърти ключа. Момчетата се бяха помотали отпред още малко и после си бяха тръгнали, като преди това обещаха на Боби да се срещнат отново.
    — Не всички от тях са лоши. Някои се държат нормално — обясни Каръл. Тя погледна към Съли-Джон, който носеше книгите й, и прикри усмивката си с ръка. Човек можеше да накара Съли да направи нещо за него, ако говореше достатъчно бързо и изглеждаше сигурен в себе си. Щеше да е по-хубаво, ако Боби беше взел да й носи книгите, но това нямаше да стане, докато той не я помолеше. Някой ден сигурно щеше да го направи. Тя беше оптимист. Междувременно й беше достатъчно да върви между двамата под хубавото сутрешно слънце. Тя тайничко погледна Боби, докато той зяпаше към съседния тротоар. Беше толкова сладък, а дори и не го подозираше. Всъщност това беше най-страхотното нещо за него.

    Последната седмица в училище отмина като всяка друга влудяваща мудност. През първите дни на юни Боби си мислеше, че миризмата на паста в библиотеката е толкова силна, че е в състояние да задуши всяка една личинка и че часът по география продължава поне хиляда години. На кого му пукаше колко калай има в Парагвай?
    През междучасието Каръл разказваше как през юли ще замине във фермата на леля си Кора и чичо си Рей. Съли-Джон продължаваше да повтаря как е спечелил престой за една седмица в летния лагер и как щял да стреля с лък по мишена и да кара кану. Боби на свой ред му разказа за великия Мори Уилс, който може би щеше да постави недостижим за друг рекорд по откраднати бази.
    Майка му, прекалено заета да вдига телефона, когато той звънеше, оставаше будна след късните новини (и Боби подозираше, че не заспива дори и след късния филм) и му обръщаше внимание само когато сядаха на масата. Понякога говореше дълго и напрегнато по телефона, като му обръщаше гръб и понижаваше глас (като че ли Боби искаше да подслушва разговорите й). Понякога отиваше до телефона, набираше няколко цифри от номера, след това затваряше и се връщаше обратно на дивана.
    При един подобен случай той я попита дали е забравила номера.
    — Може и да съм. Забравям много неща — беше му отговорила тя. — А ти не се бъркай в чуждите работи, Боби.
    Може би щеше да се притесни повече за нея, ако беше забелязал и други неща — тя отслабваше все повече и повече, а и отново беше започнала да пуши, след като за два дни ги беше спряла — но беше зает с друго. Най-хубавото нещо беше библиотечната карта за възрастни, която се превръщаше в най-страхотния подарък всеки път, когато я използваше. Боби знаеше, че в раздела за възрастни има милиарди научнофантастични романи, които искаше да прочете. Например на Айзък Азимов. Под псевдонима Пол Френч господин Азимов беше писал фантастични романи за деца, в които се разказваше за звездния пилот Лъки Стар и които бяха много хубави. С истинското си име беше издал и други романи, които бяха дори по-добри. В три от тях се разказваше за роботи, а Боби обичаше роботите. Според него най-добрият филмов герой беше Боби роботът от „Забранената планета“. Той беше суперготин, а и останалите роботи на господин Азимов не падаха по-долу. Боби си мислеше, че ще прекара доста дълго време в компанията на роботите това лято. (Съли наричаше този велик писател Айзък Задников, но, разбира се, той нищо не разбираше от книги.)
    Докато отиваше на училище, се оглеждаше за мъжете с жълти палта. Тъй като училището и библиотеката бяха в противоположни посоки, Боби си мислеше, че си върши работата добре и че покрива доста голяма част от Харуич. Разбира се, не очакваше да срещне отрепките. След вечеря през дългите светли вечери четеше вестника на Тед на верандата или в кухнята му. Тед беше послушал Лиз и си беше купил вентилатор, така че майка му не се притесняваше, когато отиваха в стаята на „господин Братиган“. Боби усещаше, че причина за това бяха и проблемите, които имаше тя, но майка му сякаш започваше да вярва малко повече на Тед. Това доверие не означаваше симпатия, но все пак и то беше достатъчно засега.
    Една вечер, когато седяха на дивана и гледаха Уайът Ърп, тя се обърна към него едва ли не ядосана.
    — Той някога докосвал ли те е?
    Боби разбра какво точно го питат, но не можа да разбере на какво се дължеше раздразнението й.
    — Да, разбира се — отвърна. — Понякога ме потупва по врата и веднъж, когато не можах да прочета една дума три пъти подред, ме побутна, но не грубо, разбира се. Не мисля, че има достатъчно сила, за да ме удари. Защо?
    — Няма значение — отговори тя. — Предполагам, че всичко е наред. Струва ми се, че витае из облаците, но не е… — Замълча и се загледа в дима от цигарата си. Той се издигаше от малкото въгленче на сиви кълбета и после изчезваше, което напомняше на Боби за спираловидния път, свързващ отделните светове от книгата на Саймък „Пръстен около слънцето“.
    Най-сетне тя отново се обърна към него:
    — Ако някой път те докосне по начин, по който ти не харесваш, веднага трябва да ми кажеш. Веднага, на минутката! Разбра ли?
    — Разбира се, мамо. — Имаше нещо странно в погледа й, както когато я беше попитал как разбират хората, че ще имат бебе. „На жените им тече кръв всеки месец — беше отговорила тя. — Ако няма кръв, жената разбира, че е бременна и че ще си има бебе.“ Боби искаше да попита откъде тече тази кръв, когато няма бебе (той си спомни как веднъж на майка му й потече кръв от носа, но причината не беше бременност). Изражението на лицето й обаче го отказа. Сега забеляза същото изражение.
    Всъщност понякога имаше и други докосвания. Тед прокарваше ръка по подстриганата глава на Боби и сякаш го потупваше. Друг път, когато Боби сбъркаше някоя дума, старият човек го хващаше нежно за носа и го караше да я повтори правилно. Ако кажеха нещо едновременно, Тед хващаше ръката на Боби и казваше: „Успех, воля, щастие и всичко лошо да те остави.“ Скоро и Боби започна да прави това.
    Само веднъж се беше почувствал неудобно, когато Тед го беше докоснал. Тъкмо бяха свършили с последната статия, която старият човек искаше да чуе — ставаше въпрос за това, че е изключено Куба да не може да бъде променена по американския начин. Заревото на залеза започваше да оцветява небето. От другата страна кучето на госпожа О’Хара продължаваше да лае, но сега лаят му съвсем не изглеждаше реален.
    — Ами, добре — рече Боби, остави вестника и се изправи. — Мисля да се поразходя малко из квартала. — Той все още не желаеше да си тръгва, но в същото време искаше Тед да знае, че се оглежда за мъжете с жълтите палта.
    Тед също се изправи и после се приближи към него. Изведнъж Боби забеляза страха по лицето на стария човек. Той не искаше Тед да вярва в съществуването на отрепките. Не искаше да полудява.
    — Върни се, преди да се стъмни, Боби. Няма да си простя, ако ти се случи нещо.
    — Ще внимавам и ще се върна много преди да се е стъмнило.
    Тед коленичи с единия си крак (беше твърде стар, за да успее да клекне) и обви раменете на Боби. После го придърпа към себе си, докато бузите им се допряха. Момчето усещаше миризмата на цигари и на мехлем от тялото му — той мажеше ставите си с мустерале, защото го боляха. Напоследък го боляха и през топлите дни.
    Да бъдеш толкова близо до Тед не беше страшно, а по-скоро ужасяващо, което си беше почти същото. Сега Тед не изглеждаше все още толкова стар, но скоро щеше да остарее. Вероятно щеше да му прилошава по-често. Очите му се бяха насълзили. Устните му потреперваха. Беше толкова лошо, че живее съвсем сам тук на третия етаж. Ако имаше жена, нямаше да го измъчват налудничави мисли за мъже с жълти палта. Разбира се, ако имаше жена, Боби никога нямаше да прочете „Повелителят на мухите“. Беше егоистично да мисли така, но не можа да се сдържи.
    — Все още ли не си видял никакви следи от тях, Боби? Момчето поклати отрицателно глава.
    — И не усещаш нищо? Дори и тук? — Хвана малката му ръка и я постави върху слепоочието си, където едва забележимо пулсираха две венички. — Или пък тук? — Постави ръката на Боби до дясното си око. Момчето отново поклати отрицателно глава. — Или тук? — Тед посочи корема си. Отново отрицателен отговор. — Добре — добави възрастният мъж и се засмя. После прокара лявата си ръка към врата на Боби и след малко към нея се присъедини и дясната. След това погледна Боби сериозно, а момчето му отговори по същия начин. — Ще ми кажеш, ако ги видиш, нали? Няма да премълчиш. Няма да се опиташ да… и аз не знам… да се подиграеш с мен, нали?
    — Няма — отговори Боби. Харесваше му как Тед държи ръце на врата му и същевременно не му харесваше. Във филмите момчетата слагаха ръце на врата на момичетата, преди да ги целунат. — Ще ти кажа, нали това ми е работата.
    Тед кимна. После бавно отпусна ръце. Когато се изправяше на крака, се подпря на масата и направи гримаса.
    — Да, ще ми кажеш. Ти си добро дете. Добре, сега върви и се движи само по тротоара. И се прибери, преди да се стъмни. Човек трябва да внимава.
    — Ще внимавам. — Той тръгна по стълбите.
    — И ако ги видиш…
    — Ще избягам.
    — Да. — На бледата светлина лицето на Тед изглеждаше потъмняло. — Ще бягаш така все едно всички дяволи от ада са по петите ти.
    Имаше докосване и вероятно майка му беше права да се притеснява. Вероятно бяха прекалили с докосванията, а и може би го бяха направили по забранения начин. Не беше по погрешния начин, за който си мислеше тя, но все пак беше погрешно. Все още опасно.

    В сряда точно преди да ги разпуснат във ваканция, когато се прибираше от училище, Боби видя, че на антената на една от къщите на Колония Стрийт висеше червен парцал. Не можеше да каже със сигурност, но страшно много приличаше на част от опашка на хвърчило. В този момент краката му се подкосиха и той се закова на място. В същото време сърцето му започна да бие лудо така, както когато се гонеха със Съли-Джон след училище.
    „Това е някакво съвпадение, ако е опашка на хвърчило — каза си Боби. — Просто едно скапано съвпадение и аз го знам.“
    Може би. Може би знаеше. В петък, когато ги разпуснаха от училище, почти беше повярвал на историята за мъжете. Беше сам. Съли-Джон беше останал в училище да помага да прибират книгите в хранилището, а Каръл беше отишла на рождения ден на приятелката си Тина Лебъл. Малко преди да пресече Ашър Авеню и да тръгне по Броуд Стрийт забеляза нещо нарисувано на тротоара с лилав тебешир. То изглеждаше така:

    — Боже господи, не! — прошепна Боби. — Това е някаква шега.
    Той коленичи, както го правеха скаутите по филмите, покрай него минаваха деца, някои тичаха, други караха колелата си. Никое от тях обаче не го забелязваше. Той беше напълно невидим за тях, защото в този момент повечето мислеха за предстоящата ваканция.
    — О, не. Не, не мога да повярвам. Това е някакъв майтап. — Той посегна към луната и звездата — те бяха нарисувани с жълт тебешир. Посегна да ги докосне, но после отдръпна ръка. Онова червено парче плат върху телевизионната антена може би не означаваше нищо. Но когато се прибавеше и това, можеше ли все още да става въпрос за съвпадение? Боби не знаеше. Той беше само на единайсет и имаше милиарди неща, които не разбираше. Но се страхуваше… страхуваше се, че…
    Скочи на крака и се огледа наоколо. Очакваше да види цяла колона от боядисани с ярки бои коли надолу по Ашър Авеню, които се движат бавно с включени фарове посред бял ден, както го правят, когато са на погребение. Очакваше да види няколко дузини мъже, облечени с жълти палта, които стоят под навеса на кино „Емпайър“ или пред таверната на Съки, пушат цигари „Кемъл“ и го наблюдават.
    Но нямаше никакви коли, както и мъже, а само деца, които се прибираха към къщи от училище. Между тях се забелязваха и зелените панталони от униформата на учениците от „Сейнт Гейбс“.
    Боби се обърна и погледна към Ашър Авеню. Беше толкова притеснен, че дори не обърна внимание на невъзпитаните момчета от „Сейнт Гейбс“. Нямаше нищо около телефонните кабинки по Ашър, а по стените бяха разлепени няколко афиша за предстоящи бинго игри в залата „Гейбс“ или за рок концерти на Клайд Макфатър и Дуейн Еди, човека с пеещата китара.
    Докато стигне до Ашър Авеню, което беше почти до училището, Боби се оглеждаше с надеждата, че всичко е съвпадение. Въпреки това продължи да следи улицата. След това мина по Броуд Стрийт и отново към магазина на Спайсър, където си купи дъвка и провери таблото за съобщения, но и там нямаше нищо подозрително. Само обявата за басейна липсваше, но какво от това. Може би се беше намерил купувач. Защо въобще щяха да слагат съобщение на таблото?
    Боби излезе и застана на ъгъла. Дъвчеше дъвка и се чудеше какво да прави.
    Възрастта обсебваше човек постепенно. Идваше на етапи и го обгръщаше. Боби Гарфийлд взе първото си решение на възрастен в деня, когато завърши шести клас. Той стигна до извода, че е по-добре да не казва на Тед за нещата, които беше видял… поне за известно време.
    Макар да се убеждаваше, че отрепките не съществуват, все още не беше готов да го приеме напълно. Независимо от доказателствата, които беше намерил. Тед щеше да се натъжи, ако Боби му кажеше какво е видял. Може би толкова щеше да се натъжи, че щеше да прибере вещите в куфарите си (заедно с хартиените пазарски чанти, които беше оставил зад хладилника) и просто щеше да замине. Ако наистина го преследваха лоши хора, бягството беше единствената възможност, но Боби не искаше да загуби единствения си възрастен приятел.
    През тази нощ Боби Гарфийлд преживя нещо друго, характерно за възрастните. Лежа буден, докато часовникът не удари два часа, като не спираше да се чуди дали е взел правилното решение.

IV. ТЕД ИЗПАДА В ЕДНО ОТ ОНЕЗИ СЪСТОЯНИЯ, БОБИ ОТИВА НА ПЛАЖА. МАКУОН. ТРЪПКАТА

    В последния учебен ден майката на Каръл Джърбър качи в своя фургон форд децата и ги закара в парка „Сейвин Рок“. Анита Джърбър правеше това от три години насам и Боби, Съли-Джон, Каръл, малкият брат на Каръл и приятелките на Каръл Ивон, Анджи и Тина вече бяха приели това пътуване като традиция. Съли-Джон и Боби не биха излезли поотделно с тези момичета, но след като бяха двамата заедно, нямаше проблем. Освен това пътуването до Сейвин Рок изглеждаше неустоимо. Все още беше студено, за да се къпят, но все пак щяха да се поразходят по плажа и да гледат океана, а и всички забавни въртележки и влакчета в лунапарка щяха да работят. Миналата година Съли беше съборил три пирамиди от стари алуминиеви кутийки само с три опита и така беше спечелил голямо розово плюшено мече за майка си, което оттогава гордо стоеше върху телевизора в хола им.
    За Боби пътуването беше цяло приключение. Откакто беше видял звездата и луната, не се беше сблъсквал с нищо подозрително, но Тед го беше уплашил, докато четяха съботния вестник, след което беше последвал и един безсмислен спор с майка му.
    Тед го беше уплашил, докато Боби четеше статия за Мики Мантъл, който вероятно щеше да подобри рекорда от хоумрани на Бейб Рут. Авторът настояваше, че младокът няма волята и силата да го постигне. „Преди всичко този мъж подхожда към играта по погрешен начин — четеше Боби. — Така нареченият Мик е по-заинтересован от нощния живот отколкото…“
    Тед отново се беше замислил. Момчето познаваше това негово състояние. Беше усетил още преди да вдигне глава от вестника и да погледне Тед. Старият човек бе отправил празен поглед навън през прозореца към Колония Стрийт и към непрестанното и монотонно лаене на кучето на госпожа О’Хара. Тази сутрин се случваше за втори път. Първият път беше само за няколко секунди. Тед се беше навел пред отворения хладилник. Очите му бяха широко отворени и сякаш бяха замръзнали, но после през него мина едва доловима тръпка и той извади портокаловия сок от хладилника. Втория път обаче Тед не искаше да се върне обратно при Боби. „Уигсвил, човече — както би се изразил Куки от сериала «77 Сънсет Булевард».“ Боби раздвижи вестника, опитвайки се да го извади от състоянието му, но нищо не се случи.
    — Тед? Добре ли… — С нарастващ ужас забеляза, че нещо ставаше със зениците на очите на стария човек. Те се разширяваха и се стесняваха. Все едно Тед влизаше и излизаше от някакво бездънно черно място… и пред Боби седеше само тялото му.
    — Тед?
    В пепелника от цигарата му бяха останали само пепел и овъгленият филтър. Когато я видя, Боби разбра, че той вероятно е в това състояние, откакто са започнали да четат статията за Матъл. Плашеше го и това, което ставаше с очите му. Зениците му ту се свиваха, ту се разширяваха, ту се свиваха, ту се разширяваха…
    „Той сигурно има епилептичен припадък или нещо такова. Боже, те не си ли гълтат езиците, когато изпаднат в това състояние?“
    Езикът на Тед обаче си изглеждаше напълно в ред, но очите… очите му…
    — Тед! Събуди се, Тед!
    Преди още да е осъзнал какво прави, Боби вече беше от другата страна на масата. Сграбчи Тед за рамото и го разтърси. Имаше чувството, че клати дърво, което е издялано във формата на човек. Под ризата рамото на Тед беше стегнато, хилаво и напълно неподвижно.
    — Събуди се! Събуди се!
    — Сега те са на запад. — Мъжът продължаваше да гледа през прозореца със странните си движещи се очи. — Това е добре, но може да се върнат. Може да…
    Уплашен, Боби стоеше с ръце върху рамото на Тед. Зениците на очите му продължаваха да се свиват и да се разширяват. Боби имаше чувството, че вижда биещото му сърце.
    — Какво не е наред, Тед?
    — Трябва да съм напълно неподвижен. Трябва да се спотайвам като заек в храстите. Може и да си тръгнат. Ще има вода, ако е такава божията воля, и те ще си отидат. Всички служат на…
    — Служат на какво? Служат на какво, Тед?
    — Всички служат на Лъча — рече Тед и изведнъж ръцете му се сплетоха около ръцете на Боби. Те бяха ледени и за момент момчето усети неистов ужас. Чувстваше се така все едно го беше сграбчил труп, който можеше да движи само ръцете и зениците на очите си.
    После Тед го погледна, а очите му, макар и уплашени, вече бяха нормални, а не мъртвешки.
    — Боби?
    Момчето освободи ръцете си и обви врата на Тед. Прегърна го и докато го правеше, чу биенето на камбана — само за секунда, но съвсем ясно. Можеше също да види и опъването на въжето на камбаната. После чу и удари от нещо тежко по гладка повърхност. Дърво ли беше? Не, по-скоро метал. Усети мириса на прах, сух и сякаш преди буря, в носа си. В същия миг очите му започнаха да го сърбят.
    — Ш-ш-ш-т! — Дъхът на Тед в ухото му беше толкова сух, колкото на усетения преди малко прах. Беше поставил ръце на гърба на Боби, за да го накара да застане неподвижно. — Нито дума! Дори и не помисляй! Не мисли за нищо… освен за бейзбол! Да, за бейзбол, ако искаш!
    Боби се замисли за Мори Уилс, който направи фалшива крачка, спря се и после направи три крачки… след това четири… Можеше да тръгне и в двете посоки. Какво щеше да направи зависеше само от питчъра. И когато питчърът хвърли топката към задната база, Уилс се затича към втора, успя и…
    Изчезна. Всичко изчезна. Нямаше повече звън от камбана, нито странни шумове, нито мирис на прах. Не усещаше сърбеж в очите си. Наистина ли го беше усетил? Или просто си го беше въобразил, защото ставаше нещо странно с очите на Тед?
    — Боби — каза отново Тед в ухото на момчето. Движението на устните, допрени до ухото му, накара Боби да потрепери. Господи, но какво правя?
    Той отблъсна момчето от себе си. Направи го нежно, но решително. Лицето му изглеждаше притеснено и малко бледо, но зениците му вече не се променяха. В този момент това беше най-важно за Боби. Чувстваше се странно, малко замаян, сякаш се беше събудил от сън. В същото време светът му изглеждаше прекрасен, напълно идеален във всяко едно отношение.
    — Шазам — промълви Боби и се засмя. — Какво се случи току-що?
    — Нищо, което да те засяга. — Тед посегна за цигарата си и се учуди, че от нея е останал само филтърът. Той го натисна в пепелника. — Май отново изчезнах оттук, а?
    — Да. Уплаших се. Помислих си, че получаваш епилептичен припадък или нещо подобно. Очите ти…
    — Това не е епилепсия — отвърна Тед. — И не е опасно. Но ако се случи отново, най-добре е да не ме докосваш.
    — Защо?
    Тед запали нова цигара.
    — Защото така. Обещай ми.
    — Добре. Лъчът, какво е това? Тед го погледна строго.
    — Говорил съм за Лъча?
    — Да, каза: „Всички служат на Лъча“.
    — Може би някой ден ще ти разкажа, но не и днес. Днес ще ходиш на плажа, нали?
    Боби подскочи стреснато. После погледна към часовника на Тед и видя, че е вече девет часът.
    — Да — отговори. — Може би е по-добре да отида и да се приготвя. Ще ти дочета вестника, когато се върна.
    — Да, добре. Прекрасна идея. Трябва да напиша няколко писма.
    „Не, ти просто искаш да се отървеш от мен, преди да съм задал въпрос, на който няма да ми отговориш.“
    Но ако Тед щеше да се занимава с това, Боби нямаше нищо против. Както обичаше да казва майка му, всеки да си гледа в собствената паница. Въпреки това, когато се запъти към външната врата, той си спомни за червеното парче плат на антената и за луната и звездата до дамата на тротоара.
    — Тед, има и още нещо…
    — Да, знам, отрепките. — Тед се усмихна. — Отсега нататък не се притеснявай за тях. Всичко е наред. Те не идваха насам и дори не гледаха насам.
    — Тръгнаха на запад — добави Боби. Тед го погледна втренчено.
    — Да — каза, — и ако имаме късмет, ще си останат на запад. Нямам нищо против, ако става въпрос за Сиатъл. Приятно изкарване на плажа, Боби.
    — Но аз видях…
    — Вероятно си видял само сенки. Освен това сега не е най-подходящият момент да говорим за това. Запомни какво ти казах. Ако отново изпадна в подобно състояние, просто изчакай да се оправя. Ако посегна да те хвана, отдръпни се. Ако се изправя, кажи ми да седна. В това състояние ще се подчиня на думите ти. Тогава съм като хипнотизиран.
    — Ти защо…
    — Без повече въпроси, Боби.
    — Добре ли си? Ама наистина ли си добре?
    — В отлична форма съм, а сега върви. Приятен ден.
    Боби побърза надолу по стълбите, като отново си мислеше колко прекрасен е светът: светлината, влизаща през прозореца на втория етаж; малката калинка на гърлото на празното шише от сметана, оставено пред вратата на апартамента на семейство Проски; шумът от улицата, шумът от първата събота от началото на ваканцията, който беше като музика за ушите му.

    Когато се прибра вкъщи, Боби започна да изважда количките и камиончетата си изпод леглото и от килера. Някои от тях — един форд на „Мачбокс“ и един син метален боклукчийски камион — бяха наистина хубави, но не можеха да се мерят с петролния танкер и жълтия булдозер на Съли. Булдозерът беше идеален за игра в пясъка. Боби беше решил да прекарат поне час в строеж на цяла система от пътища на брега на океана край разбиващите се вълни, където кожата му щеше да порозовее от топлите слънчеви лъчи. Спомни си, че за последен път беше вадил по този начин камиончетата си миналата зима, когато двамата със Съли построиха в снега магистрали и пътища в парка „Комънуелт“. Вече беше на единайсет и може би беше голям за подобни игри. Тази мисъл го натъжи, но точно в този момент не трябваше да е тъжен. Може би му оставаха още много малко дни, в които да си играе с камиончетата си, но днес нямаше да е последният от тях. Не, не и днес.
    Майка му му приготви храна за из път, но когато я помоли за пари, тя му отказа. Не се съгласи да му даде дори и една монета, за да може да си вземе нещо или да отиде в лунапарка. И още преди Боби да е разбрал, те вече правеха това, което той най-много мразеше: караха се за пари.
    — Петдесет цента ще са напълно достатъчни — рече Боби. Той усети плачливите нотки в гласа си, които ненавиждаше, но не можеше да се отърве от тях. — Половин долар. Хайде, мамо, какво ще кажеш? Бъди добра.
    Тя запали цигара, като драсна клечката толкова силно, че тя изпука, и после го погледна с присвити очи през облак дим.
    — Сега си изкарваш свои пари, Боби. Повечето хора плащат по три цента за вестника, а на тебе ти плащат по долар на седмица само за да го четеш. По един долар на седмица! Когато бях малка…
    — Мамо, тези пари си ги събирам за колелото! Ти знаеш.
    Тя се беше обърнала към огледалото, мръщеше се и оправяше ръкавите на блузата си. Господин Бидърман я беше помолил да отиде за няколко часа в службата, въпреки че беше събота. После се обърна към него — цигарата все още беше между устните й — и сега вече намръщеното й лице се беше надвесило над Боби.
    — Ти май все още искаш да платя за онова колело, а? Все още. Казах ги, че не можем да си го позволим, но ти продължаваш да ме молиш.
    — Не, не те моля! Няма и да те помоля! — Очите на Боби се бяха разширили и бяха изпълнени с болка и ярост. — Става въпрос за половин долар…
    — Половин долар тук, два там и ето ти. Всичко се натрупва, Боби, нали знаеш? Ти все едно искаш да ти купя колелото, като ти давам пари за всякакви други неща. Така няма да се лишиш от другите неща, които толкова искаш.
    — Не е честно.
    Той знаеше как ще му отговори. После му мина през ума, че сам беше паднал в капана.
    — Животът е несправедлив, Боби.
    После тя се обърна към огледалото, за да хвърли последен поглед — към блузата си.
    — Тогава поне десет цента за съблекалнята? — попита Боби. — Не можеш ли поне…
    — Да, предполагам, че бих могла. Да, направо си го представям — отговори тя, като натъртваше всяка дума. Обикновено си слагаше руж, преди да тръгне за работа, но днес цветът на лицето й беше напълно естествен и Боби, колкото беше ядосан, си помисли, че трябва да внимава. Ако си изпуснеше нервите така, както го правеше тя, щеше да седи затворен в горещия апартамент през целия ден. Най-много да му позволи да излиза на площадката пред входната врата.
    Майка му взе чантата си от шкафчето за обувки, изгаси цигарата така, че разцепи филтъра на две, и отново се обърна към Боби:
    — Ако ти кажа, тази седмица няма какво да ядем, защото видях едни обувки и реших, че трябва да ги имам на всяка цена, ти какво ще си помислиш?
    „Ще си помисля, че си лъжкиня — помисли си Боби. — И след като все нямаш пари, мамо, какво ще кажеш за каталога «Сеърс» на най-горната полица в гардероба ти? Този с еднодоларовите и петдоларовите банкноти, захванати за страниците вътре? А какво ще кажеш за синята кана, която си завряла в кухненския шкаф зад спуканата купа? Каната, в която събираш монети, откакто татко умря. И когато каната е пълна, отиваш в банката, взимаш банкноти вместо монетите и после залепваш банкнотите в каталога, нали?“
    Но той нищо не каза, а само стоеше и гледаше с пламнали очи гуменките си.
    — Трябва да избирам — продължи тя. — И ако беше достатъчно голям, за да поемаш отговорности, щеше да избираш и ти. Да не мислиш, че ми харесва да ти отказвам?
    „Не съвсем — помисли Боби и продължи да гледа към гуменките си, но сега вече беше прехапал устната си и се опитваше да потисне сълзите. — Не мисля, че ти харесва, но също така не мисля, че имаш и нещо против да го правиш.“
    — Ако се казвахме Готрок, щях да ти дам пет долара или направо десет, за Бога! Тогава нямаше да има нужда да взимаш от своя буркан за колелото, ако ти се ще да заведеш малката си приятелка на влакчетата…
    „Тя не ми е приятелка! — изкрещя Боби наум. — ТЯ НЕ МИ Е ПРИЯТЕЛКА!“
    — …или на въртележките. Но, разбира се, ако се казвахме Готрок, нямаше да ти се налага да спестяваш за колело, нали? — Гласът й ставаше все по-силен и по-силен. Всеки път, когато имаше някаква неприятност през последните няколко месеца, тя започваше да се пени като разклатено шише със сода и да бълва заплахи. — Не знам дали си забелязал, но баща ти не ни остави много, а аз правя всичко, Което мога. Храня те, обличам те, платих ти да идеш в къщата „Стърлинг“ и ти игра бейзбол това лято, докато аз се потях над листовете в службата. Поканиха те да отидеш на плажа с другите деца, което е много хубаво, но как ще си посрещнеш разходите за деня, това си е твой проблем. Ако искаш да се возиш на влакчетата и на въртележките, вземи пари от буркана си. Ако не искаш, играй на пясъка или си остани вкъщи. За мен няма никакво значение. Просто искам да престанеш да хленчиш. Мразя да хленчиш. Приличаш ми… — Тя млъкна, въздъхна и извади от чантата цигарите си. — Мразя да хленчиш — отново повтори тя.
    „Приличаш ми на баща ти.“ Това беше премълчала майка му.
    — Е, какво ще кажеш? — попита тя. — Приключи ли?
    Боби мълчеше. Страните и очите му пламтяха. Продължаваше да гледа гуменките си и да се опитва да потисне гнева си. На този етап само една думичка щеше да е достатъчна за нея да го накаже за целия ден. Тя беше вбесена и чакаше възможност да го направи. Но проблемът не беше само в това. Той искаше да й изкрещи, че предпочита да е като баща си, отколкото като нея, една кльощава стара скъперница. И какво от това, че баща му не им беше оставил много? Защо винаги тя представяше нещата така все едно той беше виновен за това? Кой се беше омъжил за него?
    — Сигурен ли си, Боби-О? Няма ли да ми кажеш още нещо остроумно? — В гласа й се прокраднаха най-опасните нотки — абсолютната яснота. Хората, които не я познаваха, вероятно щяха да приемат последните й думи като шега.
    Боби продължаваше да гледа в гуменките си и да мълчи. Беше заключил всичките яростни думи в гърлото си и не казваше нищо. Между тях се възцари тишина. Той усещаше цигарата й, както и цигарите, които беше изпушила предишната вечер и тези от вечерта преди това, когато тя седеше и не гледаше телевизия, а по-скоро чакаше телефонът да иззвъни.
    — Добре, предполагам вече сме наясно — каза тя, след като му беше дала около петнайсет секунди. — Приятен ден, Боби. — После излезе, без да го целуне.
    Боби отиде до прозореца (по страните му се стичаха сълзи, но той не ги усещаше), дръпна завесата и я гледа как се отдалечава към парка „Комънуелт“. После си пое два пъти дълбоко дъх и отиде в кухнята. Погледна към кухненския шкаф, в който зад пукната купа се криеше синята кана. Можеше да вземе няколко монети оттам, тъй като тя не ги броеше, а и нямаше да забележи липсата им, но Боби не можеше да го направи. Когато ги харчеше, нямаше да му е приятно. Не знаеше защо е толкова сигурен в това, но някак си го усещаше. Усещаше го дори и когато беше на девет години и беше открил каната. Изпълнен със съжаление, той отиде в спалнята си и погледна буркана с парите за колелото.
    Мина му през ума, че тя е права. Можеше да вземе малко от спестените пари и да ги изхарчи в Сейвин Рок. Това щеше да удължи срока за закупуването на колелото поне с един месец, но поне щеше да се чувства добре, докато харчеше тези пари. Имаше и още нещо. Ако не вземеше от тези пари, а ги пазеше и спестяваше, щеше да заприлича на нея.
    Това реши проблема. Боби извади пет монети по десет цента от буркана, пусна ги в джоба си, сложи носната си кърпа върху тях, за да не паднат, ако му се наложи да тича, и продължи да събира нещата си за плажа. Скоро вече си подсвиркваше, а Тед слезе долу да види какво става.
    — Как сте, капитан Гарфийлд? Боби кимна.
    — Сейвин Рок е прекрасно място. Въртележки и влакчета, знаеш как е?
    — Всъщност наистина знам. Приятно изкарване, Боби, и гледай да не паднеш от някоя въртележка.
    Боби погледна към вратата и после се обърна към Тед, който седеше на най-долното стъпало, обут в домашните си пантофи.
    — Защо не излезеш навън на верандата? — попита момчето. — Обзалагам се, че днес тук вътре ще стане много горещо.
    Тед се засмя.
    — Може и да изляза, но е по-вероятно да си остана вкъщи.
    — Добре ли си?
    — Добре съм, Боби. Всичко е наред.
    Докато пресичаше улицата към къщата на семейство Джърбър, му стана мъчно, че Тед се крие в задушната си стая през целия ден. Не трябваше да има причини за поведението му, нали? Разбира се, че имаше. Дори и някъде навън да имаше отрепки, които да обикалят, какво можеха да искат от стар човек като Тед Бротиган?

    В началото кавгата с майка му малко му тежеше (пухкавата, но симпатична приятелка на госпожа Джърбър го обвини, че отново са му „потънали гемиите“, каквото и да означаваше това, и започна да го гъделичка под мишниците, а Боби се заливаше от смях и се опитваше да се защити), но когато отидоха на плажа, настроението му започна да се оправя.
    Въпреки че сезонът още не беше започнал, лунапаркът беше пълен с хора. Чуваше се шумът от блъскащите се колички, от въртележките, от високоговорителите в залата на смеха. Съли-Джон не можа да спечели мечето, което искаше, защото от последните три алуминиеви кутийки беше успял да събори само две (Рионда каза, че в някои от тях имало специални тежести на дъното, за да паднат по-трудно), но въпреки това мъжът го награди с доста приличен подарък — един глупаво изглеждащ мравояд от жълт плюш. Съли го подари на майката на Каръл. Анита се засмя, прегърна го и каза, че е най-доброто хлапе на света и че ако е бил с петнайсет години по-голям, щяла веднага да се омъжи за него. Съли-Джон стана чак лилав от притеснение.
    Боби се опита да хвърля пръстени, но не успя в нито един от трите си опита. На стрелбището имаше по-голям късмет. Успя да счупи две чинии и спечели малко мече. Подари го на Ян сопола, който засега се държеше прилично — все още не се беше ядосал, не се беше напикал и не се беше опитал да ритне Боби или Съли в топките. Ян прегърна мечето и погледна Боби сякаш е Господ.
    — Мечето е прекрасно, а и на него му хареса — каза Анита, — но не искаш ли да го занесеш вкъщи на майка си?
    — Не. Тя не си пада особено по такива неща. По-добре да се опитам да й спечеля някакъв парфюм.
    Съли и Боби се качиха на влакчето „Лудата мишка“. Всеки път, когато количката им се удряше в предната, двамата крещяха и си мислеха, че ако сега не умрат, ще живеят вечно. После се качиха на въртящите се пумпали и на картингите. С пет от последните му останали двайсет цента Боби се качи на виенското колело и се оказа, че е в една кабинка с Каръл. Колелото спря, когато бяха точно на върха и кабинката им се разклати, което предизвика странно чувство в корема на Боби. От лявата им страна Атлантическият океан сякаш напредваше вълна след вълна към тях. Плажът беше почти бял и се открояваше на тъмносиния цвят на водата. Под тях беше централната алея и от високоговорителите, поставени покрай нея, се чуваше гласът на Фреди Кенън. Тя беше от Талахаси и имаше няколко хубави песни.
    — Там долу всичко изглежда толкова малко — каза Каръл. Гласът й звучеше някак тихо, което беше твърде необичайно за нея.
    — Не се страхувай. В безопасност сме. Виенското колело щеше да е само за малки деца, ако не се изкачваше толкова високо.
    Каръл беше най-голямата от тримата — беше решителна и уверена в себе си, както в деня, когато накара Съли да й носи учебниците — но сега лицето й сякаш се беше превърнало отново в бебешко: малко, кръгло с големи уплашени сини очи. Без да се замисля, Боби се наведе, допря устните си до нейните и я целуна. Когато се отдръпна, очите й бяха още по-големи.
    — В безопасност сме — повтори той и се усмихна.
    — Направи го пак! — Това беше първата й истинска целувка, която беше получила именно тук в Сейвин Рок през първата събота от лятната ваканция, и нищо друго не я интересуваше в този момент. Точно това си мислеше тя и затова искаше да го направят отново.
    — По-добре не — рече Боби, въпреки че бяха достатъчно високо и нямаше кой да го види.
    — Казвам ти да го направиш пак и не ми говори, че аз трябва да ти върна жеста.
    — Обещаваш ли да не казваш?
    — Да, заклевам се. Хайде, преди да сме слезли долу! Побързай!
    Така той я целуна отново. Устните й бяха гладки и затоплени от слънцето. После виенското колело започна да се движи. За момент Каръл подпря глава на рамото му.
    — Благодаря ти, Боби — прошепна тя. — Беше прекрасно.
    — И аз така мисля.
    Двамата се отдръпнаха един от друг и когато бяха вече долу и свалиха предпазната верига, Боби се затича към Съли, без да се обръща към Каръл. Въпреки това вече знаеше, че целувката на върха на виенското колело щеше да е най-приятната част от дена. Това беше и първата му истинска целувка и Боби никога нямаше да забрави допира на устните й — сухи и топли от слънцето. Това беше целувката, с която щеше да сравнява всяка една целувка оттук нататък.

    Към три часа госпожа Джърбър им каза да започват да събират нещата си. Вече беше време да се прибират. Каръл въздъхна: „о, Господи“ и започна да събира вещите си. Приятелките й й помагаха. Даже и Ян се включи (като дори когато пренасяше нещо, отказваше да остави мечето си). Боби беше почти сигурен, че Каръл ще върви по петите му до края на деня, както знаеше, че ще каже и на приятелките си за целувката на виенското колело (щеше да разбере, ако им е казала, защото те щяха да се съберат, да започнат да се кикотят и да го гледат), но това не се случи. Няколко пъти забеляза, че тя го наблюдава, както няколко пъти се хвана, че и той й хвърля скрити погледи. Все още виждаше очите й такива каквито бяха, когато я целуна.
    Боби и Съли взеха повечето торби.
    — Браво на моите мулета! Дий! — викаше Рионда и се смееше, докато двете момчета изкачваха стълбите между плажа и централната алея. Кожата й под дебелия пласт крем против, изгаряне по лицето и раменете беше започнала да почервенява и тя се оплакваше, че ако тази нощ не може да заспи, ще е от слънчево изгаряне или от храната, която си беше купила от централната алея в лунапарка.
    — Някой да те е накарал насила да изядеш четири кренвирша и два хотдога, а? — с раздразнение попита госпожа Джърбър. Боби предположи, че вече е уморена. Той самият се чувстваше малко замаян от слънцето. Гърбът му го щипеше, а чорапите му бяха пълни с пясък. Чантите се клатеха и се удряха една в друга, докато се изкачваха нагоре по стълбите.
    — Но храната в лунапарковете е толкова вкусна — запротестира Рионда с тъжен глас. Боби се засмя. Не можа да се сдържи.
    Вървяха бавно по пътеката към паркинга и вече не обръщаха внимание на влакчетата и въртележките. Пред паркинга се бяха събрали хора, които се опитваха да стигнат до колите си.
    Насред пътеката беше застанал кльощав мъж, облечен в сини бермуди, къса тениска и с бомбе на главата. Бомбето беше старо, износено и със забит пластмасов слънчоглед в периферията, но той го беше накривил настрана. Изглеждаше смешно и момичетата започнаха да се кикотят.
    Той видя, че се смеят на него, и им се усмихна. Това накара Каръл и приятелките й да се засмеят още по-силно. Мъжът не спираше да им се усмихва. После разпери ръце и погледна към импровизираната маса, зад която стоеше. На масата, направена от две подпори и гладък плот, имаше три обърнати карти. После той започна да ги мести бързо и грациозно. Пръстите му бяха дълги и бели.
    Картата по средата беше дама купа. Мъжът я вдигна, показа им я, върна я обратно на мястото й и започна да ги мести.
    — Познайте къде е дамата, cherchez la femme rouge. Това е всичко, което трябва да направите — каза той. — По-просто е отколкото си мислите.. Направо е фасулска работа. — После той се обърна към Ивон Ловинг. — Хайде, кукличке, ела насам и им покажи как се прави.
    Ивон почервеня чак до корените на черната си коса, притисна се към Рионда и промърмори, че няма повече пари за подобни игрички.
    — Няма проблем — рече мъжът с шапката. — Това е просто една демонстрация, кукличке. Искам майка ти и нейната красива приятелка да видят как се прави това.
    — Нито една от тях не ми е майка — отвърна Ивон, но пристъпи напред.
    — Трябва да вървим, ако искаме да избегнем големите задръствания, Еви — рече госпожа Джърбър.
    — Не, изчакай малко. Голяма веселба ще падне — намеси се Рионда. — Това е интересна игра. Изглежда лесно, но ако не си достатъчно наблюдателен, може да се прибереш вкъщи без пукната пара.
    Мъжът с бомбето я погледна предизвикателно и после се засмя. „Така се усмихват отрепките“ — изведнъж си помисли Боби. Тед не се страхуваше от такива като този мъж, а от отрепки, които обаче много приличаха на него.
    — Ясно ми е — заговори мъжът, — че преди години сте станали жертва на подобна игра. Въпреки това не е по силите ми да излъжа една толкова прекрасна дама като вас.
    Толкова прекрасната дама, висока метър и шейсет и тежаща може би сто килограма, чиито ръце и рамене бяха покрити с дебел слой крем, щастливо се засмя.
    — Стига глупости и покажи на детето каква е целта. И да не искаш да ми каже, че това тук е напълно законно?
    Мъжът зад масата погледна към небето и също се засмя.
    — На централната алея всичко е законно, докато не те хванат и не те изхвърлят… както предполагам ви е известно и на вас. Сега, как се казваш, кукличке?
    — Ивон — отвърна тя. Зад нея Съли-Джон наблюдаваше с огромен интерес. — Понякога ми казват Еви.
    — Добре, Еви, гледай ме в ръцете, скъпа. Какво виждаш? Кажи ми имената им и едновременно ми ги показвай. Хайде, знам, че едно умно дете като тебе ще се справи. Не се притеснявай. Можеш и да ги пипаш. Няма никакъв номер.
    — Тази в края е вале… другата е поп… а тази е дама. Тя е в средата.
    — Точно така, кукличке. И при картите, както и в живота понякога между двама мъже застава една жена. Те притежават специална власт, но след пет-шест години и ти самата ще разбереш. — Гласът му беше станал много дълбок като на хипнотизатор. — Сега наблюдавай внимателно и не отделяй очи от картите. — Той ги обърна. — Сега, кукличке, кажи ми къде е дамата?
    Ивон Ловинг показа картата в средата.
    — Така ли е наистина? — попита мъжът.
    — Засега да — отвърна Рионда и продължи да се смее, а коремът й се тресеше под лятната й риза.
    Като се усмихваше, мъжът с бомбето показа, че средната карта наистина е дама купа.
    — Сто процента правилно! Засега добре. Сега гледайте! Гледайте внимателно! Това е едно състезание между очите ви и ръцете ми! Кой ще победи? Това е въпросът на деня!
    Той започна бързо да размества картите върху гладката си маса, като не преставаше да се усмихва.
    — Нагоре, надолу, настрани, гледайте ги как се движат, а сега отново са по старите си места. Така че кажи ми, кукличке, сега къде е дамата?
    Докато Ивон се чудеше къде е картата, Съли се наведе към ухото на Боби:
    — Не е необходимо да го следиш как ги движи. Дамата купа е подгъната. Виждаш ли?
    Боби кимна и си каза наум: „Браво, Еви“, когато момиченцето посочи картата. Мъжът я обърна, за да покаже, че това наистина е дама купа.
    — Браво! — извика той. — Имаш набито око, кукличке.
    — Благодаря ви — отвърна Ивон и отново се изчерви. Изглеждаше щастлива като Каръл, когато Боби я беше целунал.
    — Ако заложиш десет цента на следващото разбъркване и спечелиш, веднага ще ти дам двайсет — рече мъжът с шапката. — Защо ще попитате. Защото е събота, а аз наричам съботата ден, в който нещата се удвояват. Някоя от вас, дами, ще рискува ли да заложи десет цента в състезанието между пръстите ми и очите ви? Може да кажете на съпрузите си, които определено са късметлии да имат толкова прекрасни жени, че господин Хърб Макуоун е платил таксата ви за паркинга. А можете да заложите и двайсет и пет цента. Ако познаете къде е дамата купа, ще получите петдесет.
    — Това е половин долар! — възкликна Съли-Джон. — Аз имам двайсет и пет цента и ще ги заложа.
    — Джони, това е хазарт — каза майката на Каръл. — Няма да ти разреша да го направиш…
    — Хайде, позволи на хлапето да получи един добър урок — намеси се Рионда. — Освен това мъжът може и да го остави да спечели. — Тя говореше достатъчно силно, но мъжът с бомбето само я погледна и й се усмихна. После отново насочи вниманието си към Съли.
    — Дай да видим парите ти, хлапе. Хайде, залагай. Съли-Джон му подаде двайсет и петте си цента. Макуоун ги вдигна и ги погледна на слънчевата светлина.
    — Да, добре. Изглеждат ми съвсем истински — рече той и ги остави вляво от наредените в редица три карти. После се огледа в двете посоки за полицаи, усмихна се на смеещата се Рионда и отново погледна Съли. — Как се казвате, млади господине?
    — Джон Съливан.
    Очите на Макуоун се разшириха и той потупа бомбето си, като по този начин накара малкия слънчоглед, забит в периферията, смешно да подскочи.
    — Какво име само! Знаеш ли на кого ми напомняш?
    — Мога да се досетя. Някой ден може би и аз ще бъда известен революционер — отговори момчето. Наклони се надясно и после наляво над масата на Макуоун. — Бум, бум!
    — Разбира се, че „бум-бум“! — повтори мъжът. — А как са очите ти, господарю Съливан?
    — Доста добре.
    — Тогава ги приготви. Започва състезанието между очите ти и ръцете ми. Нагоре, надолу и във всички страни… Къде отиде дамата дори и аз не знам. — Картите, които този път се движеха много по-бързо от предишния, изведнъж се спряха.
    Съли посегна да посочи, но после отдръпна ръката си намръщен. Сега вече имаше две карти с подвити крайчета. Съли погледна Макуоун, който беше скръстил ръце и се усмихваше.
    — Помисли си, синко — каза той. — Сутринта беше пълно с хора, но следобедът е абсолютна скука.
    „Мъже, които мислят, че шапките с пера са изискани — спомни си Боби думите на Тед. — Такива мъже седят по алеите на парковете и говорят глупости или си прехвърлят шише с алкохол, завито в хартиен плик, по време на някой мач.“ Макуоун нямаше перо в шапката, но затова пък беше сложил пластмасово цвете и не пиеше, но Боби беше сигурен, че в джоба му има една от онези малки бутилки. И в края на деня, когато нямаше вече толкова много хора наоколо и очите не бяха вече толкова наблюдателни, той не пропускаше да изкара по още няколко монети.
    Съли показа картата най-вдясно. „Не, Съли!“ — помисли си Боби и когато Макуоун я обърна, се оказа поп спатия. Дамата беше в средата.
    — Съжалявам, момчето ми. Малко си бавен, но това не е фатално. Искаш ли да опиташ отново?
    — Ами… нямам повече пари. — Съли-Джон изглеждаше съкрушен.
    — И така е най-добре за теб, хлапе — обърна се към него Рионда. — Ще те обере до шушка и ще те остави да седиш тук по долни гащи. — Момичетата се разкикотиха на последните й думи, а Съли се изчерви. Рионда не забеляза нито едното, нито другото. — Работех на плажа Ривиера доста дълго, докато живеех в Мас — каза тя. — Нека да ви покажа как става това, деца. Искаш ли да се обзаложим на един долар, приятел? Или това е твърде хубаво за теб?
    — Във ваше присъствие всичко ми изглежда прекрасно — отговори й Макуоун и хвана доларовата банкнота, която Рионда му подаде. Вдигна я, за да я разгледа на слънчевата светлина, и я остави вляво от картите. — Изглежда всичко е наред — добави той. — Хайде да играем, скъпа. Как е името ви?
    — Гледай си работата — отговори Рионда. — И ако ме попиташ още веднъж, ще получиш същия отговор.
    — Рий, не мислиш ли, че… — заговори Анита Джърбър.
    — Казах ти, че имам опит с тези неща — прекъсна я Рионда. — Хайде, приятелю, давай.
    — Няма да ви карам да чакате и секунда — съгласи се Макуоун и ръцете му отново започнаха да се движат бързо по масата. Картите сменяха местата си. Местеше ги от единия край на масата до другия, но този път Боби забеляза, че всичките карти бяха с подгънати крайчета. Най-накрая мъжът спря и Рионда го погледна.
    — Прецака ме — каза тя. — Нали?
    — Няма такова нещо — отвърна Макуоун. — Ще се състезаваме ли? Какво ще кажете?
    — Ще кажа, че вече виждам как моят долар изчезва в джоба ти — отговори Рионда и посочи средната карта.
    Макуоун обърна картата и всички видяха поп спатия, след което прибра долара на Рионда в джоба си. Този път дамата купа беше в левия край. Макуоун, вече по-богат с един долар и двайсет и пет цента, се усмихна на хората от Харуич. Пластмасовото цвете на шапката му се поклащаше в ухаещия на сол въздух.
    — Кой ще се опита? — попита той. — Кой иска да се състезава с ръцете ми?
    — Мисля, че на всички ни писна да се състезаваме — отговори госпожа Джърбър. Тя се усмихна на мъжа зад масата и след това прегърна дъщеря си и сина си, за да ги отдръпне настрана.
    — Госпожо Джърбър? — каза тихо Боби. За момент той си представи майка си, която беше казала, че баща му никога досега не е пропуснал да играе с каквато и да било кента и че би усетила, ако синът й, наследил червените коси на Ранди Гарфийлд, се спре именно тук пред масата на господин Макуоун. Тази мисъл го накара да се усмихне. Боби вече знаеше какво е кента, както и флеш, и фулхаус. Беше проверил. — Може ли да опитам и аз?
    — Боби, наистина мисля, че отделихме достатъчно време за това.
    Той бръкна под носната си кърпа в джоба си и извади три монети по пет цента.
    — Всичко, което имам, е това — рече, като първо показа монетите на госпожа Джърбър, а след това и на Макуоун. — Ще стигнат ли?
    — Момчето ми — отговори мъжът, — играл съм тази игра и с монети от един цент и ми е харесвало.
    Госпожа Джърбър погледна към Рионда.
    — Е, какво толкова. Това е цената за едно подстригване — отвърна тя. — Нека да ги загуби и след това си тръгваме.
    — Добре, Боби — въздъхна госпожа Джърбър. — След като толкова много искаш, опитай.
    — Остави монетите тук, Боб, където ще можем всички да ги виждаме — каза Макуоун. — Изглеждат ми съвсем наред. Готов ли си?
    — Мисля, че да.
    — Тогава да започваме. Две момчета и едно момиче се скрили. Момчетата не са важни, но ако намериш момичето, ще си удвоиш парите.
    Бледите пръсти на Макуоун обърнаха картите и след това започнаха да се движат наляво и надясно. Боби обаче не правеше никакви усилия да проследи къде е дамата. Не беше необходимо.
    — Сега бързо ги разбъркваме, сега по-бавно, сега спираме и ето ти въпросът. — Трите карти отново бяха подредени в линия. — Кажи ми, Боби, къде е дамата?
    — Тук — отвърна Боби и посочи лявата карта.
    — Средната е, глупако — изстена Съли. — Този път не престанах да ги следя.
    Макуоун не обърна внимание на Съли. Той гледаше Боби. Боби също не откъсваше очи от него. След секунда Макуоун обърна картата, която му беше посочил. Беше дама купа.
    — Какво става, по… — извика Съли.
    Каръл развълнувано плесна с ръце и подскочи. Рионда Нюсон се засмя и го потупа по гърба.
    — Този път имаш късмет, Боби! Смело момче си ти! Макуоун се усмихна на Боби, но усмивката му беше някак замислена, след което бръкна в джоба си и извади шепа монети.
    — Хич не е зле, момко. Днес за пръв път ме побеждават. — Извади една монета от двайсет и пет цента и една от пет и ги остави до петнайсетте цента на Боби. — Искаш ли да се повозиш още? — попита той, но когато видя, че момчето не го разбира, добави: — Искаш ли да опиташ отново?
    — Може ли? — обърна се Боби към Анита Джърбър.
    — Не е ли по-добре да се откажеш, когато печелиш? — попита тя, но очите й блестяха и сякаш вече беше забравила, че искаше да избегнат натовареното движение.
    — Аз ще се откажа, когато наистина спечеля — отговори й той.
    Макуоун се засмя.
    — Самохвалко! През следващите няколко години няма да изкара и пукната пара, но сега се хвали! Добре тогава, самохвалко, какво ще кажеш за още? Съгласен ли си за още една игра?
    — Разбира се — отговори Боби. Ако Каръл или Съли го бяха нарекли самохвалко, щеше да се обиди. Всичките му кумири бяха морални и честни мъже — и Джон Уейн, и Лъки Стар от „Звезден патрул“ бяха честни хора и единственото нещо, което казваха, след като бяха спасили света или дилижанса, беше: „Охо!“ Боби обаче реши, че няма смисъл да спори с господин Макуоун, защото той беше от отрепките, но беше облечен в сини бермуди и вероятно лъжеше и при реденето на картите. Самохвалството беше най-чуждото нещо за Боби. Освен това той не мислеше, че сега прилича на баща си, който играеше с всякаква кента. Господин Чарли Ийърман — училищният портиер — който наричаше хората като бащата на Боби „пишман покерджия“, с най-голямо удоволствие му обясни правилата на играта и всички онези неща, които Съли и Дени Ривърс не знаеха. Но в тази игра човек не можеше просто така да отгатне.
    Господин Макуоун го погледна отново. Спокойствието на Боби очевидно го притесняваше. После посегна нагоре, оправи накривеното си бомбе, разкърши ръце и опъна пръсти така, както го правеше Бъгс Бъни, преди да седне на пианото в Карнеги Хол.
    — Добре, моето момче. Този път няма да ти спестя нищо. Сега ще ги разбъркам толкова бързо, както го правя за възрастните.
    Картите започнаха да се местят с такава скорост, че Боби имаше чувството, че не ги вижда ясно.
    — Боже Господи! — възкликна приятелката на Каръл Тина. — Това е прекалено бързо. — Боби отново не отместваше очи от картите, но го правеше само защото очакваха от него да прави точно това. Този път обаче господин Макуоун не бърбореше, докато разместваше картите, което беше някак по-успокоително.
    После картите отново бяха подредени. Мъжът погледна към Боби и повдигна вежди. Усмихваше се, но дишането му беше ускорено, а по горната му устна имаше капки пот.
    Без да се замисля, Боби посочи картата отдясно.
    — Ето я дамата.
    — Откъде знаеш? — попита господин Макуоун и усмивката му постепенно изчезна. — Как, по дяволите, разбра къде е?
    — Просто знам — отвърна той.
    Вместо да обърне картата, Макуоун завъртя глава и погледна надолу по алеята. Усмивката на лицето му беше заменена от раздразнение. Беше стиснал устни и сбърчил вежди. Дори и малкият слънчоглед на шапката му изглеждаше недоволен. Неговото самодоволно поклащане отпреди малко се беше превърнало в досадно монотонно мърдане.
    — Никой не е успявал да победи при тази скорост на разбъркване — каза мъжът. — Имам предвид никой НИКОГА не е успявал да победи моето специално разбъркване!
    Рионда се пресегна през рамото на Боби и обърна картата, която той беше избрал. Беше дама купа. Този път всички деца изръкопляскаха. Бръчката между веждите на Макуоун стана още по-дълбока.
    — Мисля, че дължиш на самохвалкото деветдесет цента, а? — каза Рионда. — Ще платиш ли?
    — И какво, ако не го направя? — попита Макуоун и обърна намръщеното си лице към нея. — Какво ще направиш, дебелано? Ще извикаш ченгетата ли?
    — Мисля, че е време да си тръгваме — намеси се Анита Джърбър. Тя вече започваше да се изнервя.
    — Да извикам ченгетата? Не, не и аз — продължи да говори Рионда, без да обръща внимание на Анита Джърбър. — Взеха ти деветдесет скапани цента и ти се държиш като малко дете, което е напълнило гащите. Боже господи!
    Само че на Боби му беше ясно, че сега не ставаше въпрос само за парите. Господин Макуоун беше загубил нещо много по-ценно от парите. Понякога, когато губеше, се ядосваше. Понякога се вбесяваше, но сега го беше надиграло едно хлапе, а господин Макуоун не желаеше някакво хлапе да разгадава специалните му разбърквания.
    — Това, което смятам да направя — продължаваше Рионда, — е да разкажа на всеки, когото срещна по алеята, че си един скапан скъперник. Ще те наричам господин Макуоун деветдесетте цента. Помисли си как ще ти се отрази това на бизнеса.
    — Ще ми се ти да беше на моето място — едва ли не извика мъжът, но после бръкна в джоба си, извади монетите си, преброи деветдесет цента и ги остави на масата. — Ето, иди си купи едно мартини.
    — Аз просто случайно познах. Наистина — рече Боби, събра монетите и ги сложи в джоба си. Сутрешната кавга с майка му сега му изглеждаше глупава. Той щеше да се прибере вкъщи с повече пари, отколкото беше взел сутринта от буркана. — Имах късмет.
    Сега вече Макуоун се отпусна. Никога не би си позволил да ги нападне. Той беше от отрепките, но не от тези, които нараняваха хората. Никога не би събрал своите бледи и дълги пръсти в юмрук.
    — Да — рече Макуоун. — Ти просто имаше късмет. Искаш ли да опиташ още веднъж, Боби? Да станеш по-богат.
    — Вече наистина трябва да вървим — каза забързано госпожа Джърбър.
    — И ако го направя, ще изгубя — отвърна Боби. — Благодаря, господин Макуоун. Играта си я биваше.
    — Да, да. Разкарай се, хлапе. — Мъжът беше като всички останали безделници по централната алея. Оглеждаше алеята за нови посетители, за свежа кръв.

    На път за вкъщи Каръл и нейните приятелки не спряха да го гледат с възхищение. Съли-Джон също го гледаше, но някак объркано и с уважение, което накара Боби да се чувства неудобно. По едно време Рионда се обърна към него.
    — Ти не отгатваше просто така, нали? — попита. Боби я изгледа, но не отговори.
    — Усещаш някаква тръпка.
    — Какво е тръпка?
    — Баща ми играеше хазарт само от време на време, но имаше чувство за цифрите. Наричаше го тръпка. После залагаше или купуваше лотарийни билети. Веднъж даже спечели петдесет долара. Купи ни храна за цял месец с тях. Така се чувстваш и ти, нали?
    — Предполагам — отвърна Боби. — Може би съм усетил някаква тръпка.
    Когато се прибра вкъщи, майка му седеше на пейката на верандата. Беше се преоблякла в съботните си дрехи и гледаше безгрижно към улицата. Махна с ръка на майката на Каръл, докато тя потегляше с колата. Видя как зави по алеята към нейната къща и после не изпусна от поглед сина си, който вървеше бавно по пътеката към външната врата. Боби знаеше какво си мисли майка му: „Съпругът на Анита е във флота, но все пак тя си има съпруг.“ Освен това Анита Джърбър имаше фургон. Лиз трябваше да пътува с автобуса или с такси, ако искаше да отиде в Бриджпорт.
    Боби обаче не мислеше, че все още му е ядосана, което беше добре.
    — Добре ли изкара в Сейвин, Боби?
    — Беше супер, мамо — отвърна и той. „Какво, мамо? Да не би да не те интересува какво сме правили на плажа, а? За какво точно си мислиш?“ — казваше си Боби.
    — Добре, а сега ме чуй, моето момче… Съжалявам, че се скарахме тази сутрин. Мразя да работя в събота. — Всичко това изрече на един дъх.
    — Няма нищо, мамо.
    После тя докосна бузата му и поклати глава.
    — Кожата ти е толкова нежна! Никога няма да почернееш, Боби. Хайде да се прибираме, за да те намажа с крем против изгаряне.
    Той я последва вътре, свали ризата си, застана прав пред нея и тя започна да го маже с крем по корема, по гърба, по ръцете и дори по бузите. Чувстваше се прекрасно и си спомни колко много я обичаше и колко много му харесваше да го докосва. Зачуди се какво ли ще стане, ако й каже, че е целунал Каръл, докато са били на виенското колело. Дали ще се засмее? Боби не мислеше, че ще се засмее. А ако разбереше за Макуоун и картите…
    — Не съм виждала приятеля ти от горния етаж днес — каза тя и затвори шишето с крема против изгаряне. — Знам, че е горе, защото чувам, че е включил радиото и слуша бейзболния мач. Не мислиш ли, че ще се почувства по-добре, ако излезе на верандата, където ще му е по-хладно?
    — Предполагам, че не му се излиза. Тя го погледна стреснато.
    — Добре, Боби. — Усмихна се и той също й се усмихна. Усмивката му костваше голямо усилие, защото знаеше, че майка му не се чувства добре. Всъщност той беше направо сигурен в това.
    Отново усещаше тръпката.

    Същата нощ Боби лежеше по гръб с разперени крака и гледаше в тавана. Прозорецът му беше отворен и завесите се поклащаха от лекия нощен вятър, а отнякъде долиташе песента на Платърс: „Тук всеки следобед се срещаме под синьото небе“.
    Бащата на Рионда го беше нарекъл тръпка и веднъж беше успял да спечели петдесет долара. Боби беше съгласен — тръпка, добре, беше почувствал тръпката — но не можеше да избере един лотариен номер, за да спаси душата си. Ставаше въпрос за това, че…
    „Ставаше въпрос за това, че господин Маккуоун знаеше всеки път къде е дамата, но това го знаех и аз.“
    Сега, когато Боби разбра това, на местата си дойдоха и други части от мозайката. Очевидни неща, но все пак на него му беше весело, а и… Е, човек не си задава въпроси откъде знае неща, чийто отговор му е известен, нали? Може да се зачудиш за тръпката — едно чувство, което сякаш ти е паднало от небето — но не задаваш въпроси за това, което знаеш.
    Но все пак той откъде знаеше, че майка му събира пари в каталога, който държеше на най-високата полица в гардероба си? Откъде можеше да е сигурен, че каталогът е именно там? Тя не му беше казвала. Не му беше казала и за синята кана, където събираше монети, но той знаеше за нея от години. Все пак не беше сляп, въпреки че тя понякога го мислеше за такъв. Но каталога? Монетите ги обменяха в банкноти, а банкнотите ги криеха в каталога, така ли? Нямаше как да разбере със сигурност, но знаеше, че каталогът е там. Знаеше, защото тя го знаеше и мислеше за това. И на виенското колело знаеше, че Каръл иска да я целуне отново, защото това беше първата й истинска целувка с момче и първия път беше разсеяна. Първата целувка беше твърде кратка и тя почти не я беше усетила. Но Боби знаеше, че това не е като да предсказваш бъдещето.
    — Не, това е все едно да четеш мислите на хората — прошепна той и после потрепери.
    „Трябва да внимаваш, Боби-О. Ако не внимаваш, ще се побъркаш, както Тед с неговите отрепки.“
    Часовникът на градския площад започна да бие. Боби се обърна и погледна будилника на бюрото си. Според него часът беше девет и петдесет и две.
    „Е, добре, де. Или градският часовник малко е избързал, или моят е изостанал. Голяма работа. Хайде заспивай.“
    Не вярваше, че ще може да заспи веднага, защото днешният ден си го биваше — спорове с майка му, спечелените пари от мъжа на алеята, целувки на виенското колело. — Лека-полека той започна да се унася, изпълнен с приятно чувство.
    „Може би тя наистина е моята приятелка“ — помисли си той.
    Когато отекна последният удар на градския часовник, Боби вече спеше.

V. БОБИ ЧЕТЕ ВЕСТНИКА. КАФЯВО С БЯЛО НА КОРЕМЧЕТО. ГОЛЯМА ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ЛИЗ. ЛАГЕРЪТ НА БРОУД СТРИЙТ. ЕДНА ТРУДНА СЕДМИЦА. ПЪТУВАНЕТО ДО ПРОВИДЪНС

    В понеделник майка му отиде на работа и Боби се качи на горния етаж, за да прочете вестника на Тед (старият човек беше казал, че харесва да слуша гласа на Боби, докато се бръсне). Тед стоеше в малката баня, чиято врата беше широко отворена, а Боби четеше заглавията на статиите.
    — Сраженията във Виетнам зачестяват?
    — Преди закуска? Не, благодаря.
    — Изчезват колички. Местен мъж е заподозрян?
    — Прочети първия абзац, Боби.
    — Когато полицията пристигна в дома на Джон Т. Андерсън от Харуич, той разказа за своето странно хоби да събира колички от супермаркетите. „Той е направо обсебен от това — заяви полицай Кърби Малой от харуичката полиция, — но ние не бяхме доволни от изявлението му, че повечето от количките е намерил случайно.“ Оказа се, че офицер Малой е прав. Повечето от петдесетте колички, които откриха в задния двор на Андерсън, бяха откраднати от супермаркетите в Харуич и дори от магазините в Стансбъри.
    — Добре, достатъчно — каза Тед и вдигна бръснача към брадата си. — Провинциален хумор в отговор на жалките прояви на принудителна кражба.
    — Какво? Нищо не разбрах.
    — Господин Андерсън е клептоман, с други думи, има психически проблеми. Мислиш ли, че психическите проблеми са смешни?
    — Не, разбира се. Съжалявам хора, на които им хлопа дъската.
    — Радвам се да го чуя. Познавам хора, на които не само им хлопа дъската, ами направо целият втори етаж им липсва. Всъщност познавам доста такива хора. Някои са жалки, други — мъдри или дори страшни, но не са смешни. И затова изчезват колички. Какво друго пише във вестника?
    — Звезда почина след автомобилна катастрофа в Европа.
    — Не, благодаря.
    — Янките се опитват да вкарат свои хора в търговията със сенаторите?
    — Не ме интересува какво правят янките и сенаторите.
    — Албини ще влезе в ролята на умряло куче?
    — Да, добре. Това ми се струва интересно.
    Тед слушаше напрегнато, докато внимателно се бръснеше. Боби не намираше статията за чак толкова интересна — не беше за Флойд Петерсън и Ингемар Джонсън, когото Съли наричаше Бебето Инги. Дванайсетрундовият мач между Томи „Ураганът“ Хейууд и Еди Албини беше насрочен за следващата сряда в Медисън Скуеър Гардън. И двамата боксьори имаха добри резултати от предишните мачове, затова решаващ фактор щеше да е възрастта. Сигурният фаворит Хейууд беше на двайсет и три, а Албини — на трийсет и шест. Победителят щеше да получи възможност да излезе срещу носителя на титлата в тежка категория през есента, горе-долу по времето, когато Ричард Никсън щеше да спечели президентските избори (майката на Боби беше сигурна, че ще го направи и въпреки че беше католик, Кенеди си оставаше твърде млад).
    В статията Албини казваше, че разбира защо го наричат „умряло куче“. С годините започнал да излиза от форма, а някои негови почитатели му обърнали гръб, защото изгубил последния си мач. Той също бил сигурен, че Хейууд е много добър за възрастта си и до известна степен го превъзхожда. Напоследък обаче тренирал усилено, скачал много на въже и се биел със своя приятел, който се движел точно като Хейууд на ринга. Статията беше пълна с думи като „мотивиран“ и „мач“. Албини беше описан като „изпълнен с решителност“. Боби чувстваше, че авторът си представя как Албини ще бъде нокаутиран от новака, и му стана мъчно за него. „Ураганът“ Хейууд не беше разговарял с репортерите, но неговият мениджър, някой си И. Клейндайст (Тед каза на Боби как да произнесе това име) беше казал, че може би това е последният мач на Албини. „Той имаше своя звезден миг, но това беше отдавна — заявил Клейндайст. — Ако Еди издържи до шестия рунд, ще накарам сина си да си легне без вечеря.“
    — Ървин Клейндайст е ka-mai — рече Тед.
    — Какво е…
    — Глупак. — Тед се взираше през прозореца. Не беше изпаднал в транс, но в мислите си явно беше далеч.
    — Познаваш ли го? — попита Боби.
    — Не, не — отвърна Тед. Отначало се стресна от идеята, а после се учуди. — Чувал съм за него.
    — Като чета статията, си мисля, че този Албини ще изяде боя.
    — Никога не можеш да бъдеш сигурен. Затова е толкова интересно.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Нищо. Сега искам да ми прочетеш комиксите, Боби. Виж Флаш Гордън и искам съвсем точно да ми опишеш как е облечена Дейл Ардън.
    — Защо?
    — Защото мисля, че е страхотна жена — отговори Тед, а момчето избухна в смях. Не можа да се сдържи. Понякога този човек беше много забавен.

    Един ден по-късно, когато се прибираше от къщата „Стърлинг“, където беше попълнил молбата, че иска да играе бейзбол през лятото, Боби попадна на внимателно напечатано съобщение, закрепено с кабърчета за едно дърво в парка „Комънуелт“.
МОЛЯ ПОМОГНЕТЕ ДА НАМЕРИМ ФИЛ!
ФИЛ е нашето УЕЛСКО КОРДЖИ!
ФИЛ е на 7 ГОДИНИ!
ФИЛ е КАФЯВ с БЯЛО НА КОРЕМЧЕТО!
ОЧИТЕ му са ЖИВИ и ИНТЕЛИГЕНТНИ!
ВЪРХОВЕТЕ НА УШИТЕ му са ЧЕРНИ!
Ако кажете: Фил, побързай! Ще ви донесе топка!
Обадете се на ХЮситоник 5-8337! (или)
Донесете го на адрес Хайгейт Авеню 745! Търсете семейство САГАМОР!
    На обявата нямаше снимка на Фил.
    Боби дълго време стоя и гледа обявата. Искаше му се да изтича и да каже на Тед не само за това съобщение, но и за звездата и луната на тротоара. Същевременно си мислеше, че в парка разлепяха какви ли не обяви и че ако кажеше, Тед щеше съвсем да се побърка. Видя, че на едно друго дърво имаше афиш за предстоящ концерт на градския площад. Тези мисли се търкаха като пръчки и Боби усещаше как скоро в главата му ще лумне огън.
    „Няма да мисля за това“ — каза си. И когато един глас — глас, който много приличаше на гласовете на възрастните — заговори, че му плащат именно за това, Боби просто му нареди да замълчи. И гласът го направи.
    Щом се прибра вкъщи, майка му седеше на верандата и шиеше ръкава на една от домашните си рокли. Тя вдигна глава и Боби забеляза, че очите й са зачервени, а в ръката си държи кърпичка.
    — Мамо…
    „Какво се е случило?“ — мислеше да продължи, но не беше разумно да го прави. Щеше да си има неприятности. Боби не й каза как е минал денят му в Сейвин Рок, но познаваше добре майка си — начина, по който го гледаше, когато беше ядосана; начина, по който стискаше кърпичката; начина, по който си поемаше въздух и стоеше изправена, готова да започне поредната кавга.
    — Какво? — попита го тя. — Да не би да си намислил нещо?
    — Не — отвърна някак притеснен и засрамен. — Бях в къщата „Стърлинг“. Попълвах молбата за бейзбола и — отново съм в отбора на вълците.
    Тя кимна и сякаш вече беше по-спокойна.
    — Сигурна съм, че следващата година ще си в отбора на лъвовете. — Премести кутията с конци и игли от пейката и потупа мястото до себе си. — Седни до мен за минута, Боби. Трябва да ти кажа нещо.
    Боби седна. Очевидно беше, че е плакала, а и гласът й беше много тъжен. Накрая обаче се оказа, че проблемът не е чак толкова голям (поне според Боби).
    — Господин Бидърман — Дон — ме покана да отида с него, с господин Къшман и с господин Дийн на семинар в Провидънс. Това е добра възможност за мен.
    — Какво е това семинар?
    — Нещо като конференция. Хората се събират, за да научат нещо ново по определена тема и да обсъдят наученото. Този семинар е на тема „Недвижимите имоти през шейсетте“. Бях много изненадана, че Дон ме покани. Знаех, че Бил Къшман и Къртис Дийн ще заминат, защото са агенти. Но Дон да кани и мен… — Замълча, обърна се към Боби и се усмихна. Той си помисли, че усмивката й е искрена, но същевременно му се струваше неуместна. — Винаги съм искала да стана агент и сега тази възможност сякаш ми падна от небето… Това е голям шанс за мен, Боби, голям шанс за нас.
    Момчето знаеше, че майка му иска да стане агент по недвижими имоти. Тя имаше книги на тази тема и всяка вечер ги четеше и често подчертаваше. Това беше голяма възможност за нея, но тогава защо беше плакала?
    — Ами, радвам се — рече Боби. — Надявам се да научиш много. Кога ще заминеш?
    — Следващата седмица. Четиримата заминаваме във вторник сутринта и се връщаме в четвъртък вечерта към осем часа. Всички срещи ще са в хотел „Уоруик“, където ще отседнем. Дон е направил резервации. От дванайсет години не съм отсядала в хотел. Малко съм изнервена.
    „Заради това, че си изнервена ли си плакала?“ — зачуди се Боби. Може би възрастните и по-специално жените понякога реагират така.
    — Искам да попиташ Си-Джей, дали ще можеш да спиш у тях във вторник и в сряда. Сигурна съм, че госпожа Съливан няма да има…
    — Няма да стане — поклати глава Боби.
    — Как така няма да стане? — строго го погледна Лиз. — Госпожа Съливан никога не е имала нещо против това да останеш да спиш у тях. Нали не си направил някоя глупост?
    — Не, мамо. Просто Съли-Джон заминава в лагера „Уини“. — Името на лагера го накара да се засмее, но той се сдържа. Майка му продължаваше да го гледа по същия строг начин, но… нямаше ли в този поглед и паника?
    — Какъв е този лагер „Уини“? Какви ги приказваш?
    Боби обясни, че Съли-Джон е спечелил пътуване до лагера „Уиниуиная“, а майка му щеше да замине по същото време при родителите си в Уисконсин.
    — По дяволите, такъв ми е бил късметът — каза майка му. Тя почти никога не ругаеше и това, което наричаше „мръсни думи“, според нея беше езикът на неграмотните. После сви ръката си в юмрук и удари по пейката. — По дяволите!
    Тя седя няколко минути и трескаво се опитваше да измисли нещо. Бяха приятели и с Каръл, но той се съмняваше, че майка му ще помоли Анита Джърбър Боби да преспи у тях. Оставаше да се обади на някой от нейните приятели. Само че тя нямаше такива… с изключение на Дон Бидърман (и може би и другите двама, които заминаваха с тях). Имаше много познати, които поздравяваше, когато се връщаше от супермаркета или когато отиваха в петък на кино, но сред тях нямаше нито един, който да се съгласи да приюти единайсетгодишния й син за два дни (или поне Боби не знаеше да има такива сред тях).
    Като хора, които се движеха по два пресичащи се пътя, Боби и майка му мислеха за едно и също нещо. Боби се беше сетил може би няколко секунди преди нея.
    — Ами Тед? — попита той.
    Майка му го гледаше, като не преставаше иронично да се усмихва, както го правеше, когато искаше да каже: „Трябва да се потопиш в мръсотията поне веднъж, преди да умреш!“ Двама мъже се взирали през решетките на прозореца на килията си. Единият погледнал към калта, а другият — към звездите! А нейната любима фраза беше: „Животът не е справедлив!“
    — Ти да не мислиш, че не знам, че го наричаш Тед, когато оставате само двамата? — попита тя. — Може би си въобразяваш, че взимам хапчета за затъпяване, така ли, Боби-О? — каза тя и погледна към улицата. Един крайслер модел „Ню Йорк“ се движеше бавно покрай тротоара. Беше сребристосив, а страничните му лайстни бяха хромирани. Мъжът зад волана беше възрастен и носеше синьо палто. Боби си помисли, че вероятно не е от онези. Беше стар, но не и от отрепките.
    — Може и да стане — каза Лиз най-сетне. Тя сякаш говореше повече на себе си, отколкото на сина си. — Хайде да се качим и да поговорим с Бротиган още сега.
    Докато вървеше след нея по стълбите към третия етаж, Боби се чудеше откога тя знае как точно се произнася името на Тед.
    „Още от първия ден — помисли си той. — Още от първия ден.“

    Боби предложи Тед да си седи в апартамента на третия етаж, а той да е долу на първия. Щяха да държат вратите отворени и ако някой от тях има нужда от нещо, просто щеше да извика.
    — Не мисля, че на семейство Килгален или семейство Проски ще им хареса да викаш отдолу господин Братиган в три часа посред нощ, ако имаш кошмар — рече Лиз. Семействата Килгален и Проски живееха в апартаментите на втория етаж. Лиз и Боби не се обичаха нито с едните, нито с другите.
    — Няма да сънувам кошмари — отвърна той, възмутен, че се отнасяха с него като с малко дете. — Искам да кажа, защо ще го правя!
    — По-тихо — каза майка му. Седяха край масата в кухнята на Тед. Двамата възрастни пушеха, а пред Боби имаше безалкохолна бира.
    — Идеята ти не е съвсем добра, Боби. Все пак ти си на единайсет години и си още малък, за да бъдеш оставян сам.
    Боби реши, че не му е неприятно, когато неговият приятел го нарича „малък“. Също така трябваше да се съгласи, че си беше малко страшничко да остане съвсем сам през нощта в апартамента. Той щеше да се справи, беше сигурен, но въпреки всичко си беше страшничко.
    — А какво ще кажете за дивана? — каза той. — Той се разтяга и става на легло, нали? — Никога не го бяха разпъвали, но Боби си спомняше, че веднъж майка му му беше казала, че е възможно. Беше прав и предложението му реши проблема. Тя определено не искаше Боби да спи в нейното легло, както не желаеше да спи и тук, в тази гореща стая на третия етаж. Обаче тя толкова трескаво се опитваше да намери някакво решение, че беше пропуснала очевидното.
    Така решиха, че Тед ще прекара нощта във вторник и сряда на дивана в гостната на семейство Гарфийлд; Боби се вълнуваше от предстоящите дни: щеше да остане сам два дни, дори три, ако броеше и четвъртъка, а и през нощта щеше да има някой при него, и то не някоя бавачка, а неговият възрастен приятел. Нямаше да му е толкова забавно, колкото на Съли-Джон в лагера „Уини“, но все пак щеше да е добре. „Лагерът на Броуд Стрийт“ помисли си Боби.
    — Ще си изкараме чудесно — рече Тед. — Ще ти направя от любимия си пържен боб. — Той се пресегна и разроши късо подстриганата коса на Боби.
    — Ако ще правите пържен боб, най-добре ще е да вземете със себе си и това — каза майка му и посочи с цигарата си вентилатора на Тед.
    Тед и Боби се засмяха, а на лицето на Лиз се появи нейната цинична усмивка. После тя допуши цигарата си и я загаси в пепелника на Тед.
    Докато слизаха по стълбите, Боби си спомни за обявата в парка — онази за изчезналото кученце, което щяло да донесе топка, ако му кажат: „Побързай, Фил“. Щеше да каже на Тед за обявата. Но ако го направеше и Тед си заминеше, кой щеше да остане с него следващата седмица. Какво щеше да стане с „Лагера на Броуд Стрийт“? Нямаше да ядат любимия пържен боб на Тед и нямаше да разговарят до късно.
    Боби си обеща, че ще разкаже на Тед всичко следващия петък, след като майка му се прибереше от конференцията или семинара, както му беше там името. Щеше да направи пълен доклад, а Тед щеше да направи каквото необходимо. Може би въпреки всичко щеше да остане ще малко тук.
    Щом взе това решение, умът на Боби сякаш се прочисти и когато видя една закачена бележка на таблото в бакалията — която предлагаше съдомиялна машина — не се подвоуми нито за миг как да постъпи.

    Следващата седмица обаче се превърна в една от най-трудните за Боби. Той видя още две обяви за изгубени животни. Едната беше в центъра на града, а другата край киното (вече не беше достатъчно да обикаля само в квартала, а трябваше да ходи много по-надалеч). Тед започна все по-често да изпада в неговите състояния. Когато беше в транс, понякога говореше и не винаги на английски. Освен това в думите му не винаги имаше смисъл. През по-голямата част от времето Боби си мислеше, че Тед е един от най-умните, нормални и спретнати хора, които познава, но когато изпадаше в транс, беше много страшно. Поне майка му не знаеше за това. Тя едва ли щеше да се зарадва, ако разбереше, че старият човек изпада в транс и говори несвързани неща на английски или на някакъв непознат език.
    След един от тези моменти, когато Тед за повече от минута се взира в пространството, без да отговаря на въпросите му, Боби си помисли, че старият човек вероятно не е тук, а е на някакво друго място. Спомни си за паралелните светове в „Пръстен около слънцето“ и за това как хората напускаха земята и откриваха, че могат да се движат по спиралите до всяка точка в пространството.
    Когато веднъж бе изпаднал в транс, Тед продължи да държи цигарата между пръстите си. Пепелта ставаше все по-дълга и накрая падна на масата. Въгленчето се приближи към пръстите му и когато вече беше прекалено близо, Боби се пресегна и издърпа цигарата, за да я загаси в препълнения пепелник. Точно в този момент Тед дойде на себе си.
    — Пушиш ли? — попита го намръщено той. — Твърде млад си, за да пушиш, Боби.
    — Аз само издърпах цигарата от пръстите ти. Помислих си, че… — смути се той.
    Тед погледна към пръстите на дясната си ръка, които бяха пожълтели от никотина. После невесело се засмя.
    — Помислил си, че ще се изгоря, нали? — Боби кимна.
    — Какво си мислиш, когато изпадаш в такова състояние? Къде отиваш?
    — Трудно е да ти обясня — отговори Тед и после го помоли да му прочете хороскопа.
    Мисълта за транса, в който изпадаше Тед, беше доста потискаща, а нещата, за които трябваше да се оглежда, бяха още по-неприятни. Като резултат от това Боби, който беше прекрасен бейзболист, направи четири грешки в мача на вълците в къщата „Стърлинг“. След това загуби няколко пъти подред, когато играеха със Съли-Джон на морски шах в петък.
    — Какво ти става? — попита го Съли. — За трети път изброяваш квадратчета, които вече си казвал преди това. Освен това трябва да ти изкрещя в ухото, преди да ми отговориш. Какво ти става?
    — Нищо.
    Каръл също го питаше дали е добре. Госпожа Джърбър се обезпокои, дали няма някакви проблеми, а Ивон Ловинг искаше да знае дали не е изпаднал в депресия и след това едва се беше сдържала да не се разсмее с глас.
    Единственият човек, който не забеляза странното държание на Боби, беше майка му. Лиз Гарфийлд беше напълно обсебена от предстоящото пътуване до Провидънс. Вечер говореше по телефона с господин Бидърман или с някой от другите двама (единият се казваше Къшман, а името на другия Боби беше забравил). После изваждаше дрехи от гардероба си и ги слагаше на леглото в стаята си, докато го покриваше цялото, след това им се мръщеше и ги прибираше обратно. Беше си запазила час във фризьорския салон, за да си оправи прическата и маникюра. Боби не беше сигурен какво е това маникюр и трябваше да попита Тед.
    Тя се вълнуваше от приготовленията, но същевременно беше и някак умислена. Чувстваше се като войник, който се впуска в битка, или като парашутист, който скоро ще скочи от самолета, за да се приземи в тила на противника. Един от вечерните й телефонни разговори се беше превърнал в тих спор. Боби си беше помисли, че говори с господин Бидърман, но не беше сигурен. В събота момчето влезе в спалнята на майка си и я завари да стои пред две нови рокли. Едната имаше тънки презрамки, а другата беше без презрамки. Кутиите, в които бяха опаковани, бяха захвърлени на пода. Майка му гледаше роклите със съвсем непознат за Боби израз: с широко отворени очи и сбърчено чело, а по бледите й страни имаше следи от руж. Пепелникът на тоалетката й беше препълнен. Големите й очи се местеха от едната на другата рокля.
    — Мамо — каза Боби и тя подскочи. После се завъртя към него и направи гримаса.
    — Господи, Боби — почти извика тя. — Не знаеш ли да чукаш?
    — Съжалявам, мамо — отвърна той и заотстъпва към вратата. Досега майка му никога не беше казвала, че трябва да чука, преди да влезе. — Мамо, добре ли си?
    — Добре съм! — Тя извади цигара, запали я и започна нервно да вдишва дима. Издишваше със същата сила, с която вдишваше, и Боби очакваше скоро да започне да излиза дим и от ушите й. — Ще съм щастлива, ако успея да открия една рокля за коктейли, в която да не изглеждам като Елза Кравата. Знаеш ли, че преди да се омъжа за баща ти, носех шеста мярка! Погледни ме сега! Елза Кравата! Направо приличам на проклетия Моби Дик!
    — Мамо, ти не си дебела. Всъщност напоследък изглеждаш…
    — Излез, Боби. Моля те остави майка си сама. Имам главоболие.
    Тази нощ той отново я чу да плаче. На следващия ден тя внимателно прибра едната от роклите в багажа си — тази с тесните презрамки. Другата постави в кутията, на която пишеше: „Рокли от магазина на Люси в Бриджпорт“.
    В понеделник вечерта Лиз покани Тед Бротиган на вечеря. Боби обожаваше печеното на майка си, но този път трябваше да се задоволи само с едно парче. Беше ужасен, че Тед може да изпадне в транс пред майка му.
    Страховете му обаче се оказаха неоснователни. Тед разказа за детството си в Ню Джърси и за работата си в Хартфорд. Боби предпочиташе да слуша за работата му в Хартфорд, а не за трудното му детство. Накрая Тед поиска още едно парче от печеното.
    Щом вечерята приключи, Лиз подаде на стария човек списък с телефонни номера. Сред тях бяха номерата на доктор Гордън, на къщата „Стърлинг“ и на хотел „Уоруик“.
    — Ако има някакъв проблем, непременно ми се обадете. Ще го направите, нали?
    — Разбира се — кимна Тед.
    — Боби? Никакви глупости, нали? — Припряно постави ръка на челото му, както го правеше, когато имаше треска.
    — Няма. Ще си изкараме страхотно. Нали, господин Бротиган?
    — Можеш да му казваш Тед — заяви майка му. — Щом ще спи в нашата гостна, мисля, че и аз мога да започна да го наричам така. Може ли?
    — Разбира се. От този момент нататък ме наричайте Тед.
    Той се засмя. Боби си помисли, че това е една прекрасна усмивка, искрена и приятелска. Не разбираше как може да има хора, които да й устоят. Майка му обаче можеше и го направи. Дори и сега, докато се усмихваше на Тед, Боби можеше да види как стиска кърпичката в юмрук, което означаваше, че е изнервена. Веднага се сети за една от любимите й фрази: „Вярвам му (или вярвам й), колкото мога да свиря на пиано.“
    — И отсега нататък аз съм Лиз. — Тя протегна ръка и двамата си стиснаха ръцете като че ли се срещаха за пръв път… Обаче Боби знаеше, че тя има особено мнение за Тед Бротиган. Ако не беше принудена от обстоятелствата, никога нямаше да повери сина си на него. Никога. Тя отвори чантата си и извади бял плик.
    — Вътре има десет долара — каза тя и го подаде на Тед. — Предполагам, че вие, момчета, ще искате да излезете някъде да хапнете. Боби харесва храната в ресторанта на Колонията, а също можете да отидете и на кино. Не се сещам за нещо друго, но е по-добре човек да е подготвен, нали?
    — Винаги е по-добре така — съгласи се Тед и постави внимателно плика в предния джоб на сакото си, — но не мисля, че ще изхарчим чак десет долара само за три дни. Нали, Боби?
    — Да, не виждам как бихме могли да го направим.
    — Направете си сметката и не ги пилейте — каза Лиз. Това беше друга нейна любима фраза заедно със: Глупакът бързо се разделя с парите си. После извади цигара и я запали с треперещи ръце. — Знам, че ще се оправите, момчета. Може би дори ще си изкарате по-добре от мен.
    Поглеждайки към изгризаните нокти на едната й ръка, Боби си помисли: „Можеш да бъдеш сигурна.“

    Майка му щеше да пътува за Провидънс с колата на господин Бидърман и на следващата сутрин в седем часа Лиз и Боби стояха на верандата и го чакаха да се появи. По Ашър Авеню движението беше натоварено, защото всички минаваха оттам за работа, но тук на Броуд Стрийт беше спокойно. Минаваха по няколко коли и камионите за доставки. Боби ясно чуваше шума от косачките за трева, а зад него Баузър не преставаше да лае. За Боби това куче се беше превърнало в нещо непроменимо и вечно, какъвто беше и Господ.
    — Не е необходимо да стоиш тук с мен — рече Лиз. Беше облякла шлифер и пушеше цигара. На лицето й имаше малко повече грим от необходимото, но Боби забеляза, че очите й са подпухнали. Явно и тази нощ не беше спала.
    — Нямам нищо против.
    — Надявам се, че постъпвам правилно, като те оставям с него.
    — Не се тревожи. Тед е добър човек, мамо.
    Тя поклати глава.
    Слънцето се отрази в нещо сребристо. Това беше автомобилът на господин Бидърман.
    — Ето го, идва — каза майка му нервно и развълнувано. После се наведе. — Дай една целувка, Боби. Не искам аз да те целувам, за да не си размажа червилото.
    Боби постави ръка на рамото й и леко я целуна. Долови мириса на парфюма й и на гримовете й. Никога вече след това нямаше да я целуне с толкова открита и искрена обич. Тя му се усмихна, но не го погледна, а вместо това гледаше към колата на господин Бидърман, която плавно зави и спря край моравата пред къщата им. Тя посегна към двата куфара („Твърде много багаж само за два дни“ — си мислеше Боби. Смяташе, че в единия от куфарите е само новата рокля), но той вече ги беше взел.
    — Много са тежки, Боби. Ще се спънеш на стълбите.
    — Не — отвърна той. — Няма.
    Тя го погледна притеснено, след това махна на господин Бидърман и тръгна към колата. Боби я последва, като се опитваше да не показва, че куфарите наистина му тежат. Какво беше сложила вътре? Дрехи или тухли?
    Той занесе куфарите чак до улицата и ги остави край колата. Господин Бидърман беше излязъл от колата и стоеше отстрани. Целуна майка му по бузата и извади ключовете, за да отвори багажника.
    — Здрасти, шампионе! Как я караш? — Господин Бидърман винаги наричаше Боби „шампионе“. — Дай да ги сложим в багажника. Жените винаги взимат целия гардероб, когато заминават някъде, нали? Знаеш какво казват старите хора: не можеш да живееш с тях, но не можеш и без тях. — Той разкри зъбите си в нещо като усмивка, която напомни на Боби за Джак от „Повелителят на мухите“. — Искаш ли да ти помогна?
    — Не, държа ги — отвърна Боби. Той се обърна и едва повдигна куфарите, за да ги занесе отзад при багажника. Раменете го боляха, а вратът му гореше от напрежение.
    Господин Бидърман отвори багажника, взе куфарите от Боби и ги сложи вътре. Зад тях майка му се беше навела към задната седалка и говореше с другите двама мъже. Засмя се на нещо, което й каза единият от тях. За Боби този смях беше толкова истински, колкото е истински дървен крак.
    Господин Бидърман затвори багажника и погледна Боби. Беше слаб човек с едро кръгло лице. Бузите му винаги бяха зачервени. Човек можеше да види розовото му теме под рядката коса, грижливо сресана назад. Носеше кръгли очила с тънки златни рамки. Усмивката му беше толкова истинска, колкото смеха на майка му.
    — Ще играеш ли бейзбол това лято, шампионе? — Той се наведе малко напред и зае поза все едно държи бейзболна бухалка. Момчето си помисли, че прилича на пълен глупак.
    — Да, сър. Това лято ще съм в отбора на вълците в къщата „Стърлинг“. Надявах се да ме вземат в отбора на лъвовете, но…
    — Добре, браво. — Господин Бидърман погледна часовника си, направи гримаса все едно вече съвсем са закъснели и потупа Боби по бузата. Момчето трябваше да положи огромни усилия, за да не се отдръпне от ръката му. — Трябва да потегляме! Умната и благодаря, че ни отпускаш майка си, шампионе!
    Той придружи Лиз до предната врата. Беше долепил ръка до гърба й. Това направи още по-лошо впечатление на Боби, отколкото целувката отпреди малко. Погледна към двамата мъже, облечени в елегантни костюми на задната седалка и си спомни, че единият се казваше Дийн точно в момента, в който те се побутваха с лакти. И двамата се хилеха.
    „Тук има нещо гнило“ — помисли си момчето, докато господин Бидърман отваряше вратата на майка му и докато тя благодареше, придърпваше роклята си да не се измачка и сядаше в колата, той искаше да й извика да не заминава с тях за Роуд Айлънд.
    Обаче не каза нищо. Стоеше на тротоара и гледаше как господин Бидърман затвори вратата и отиде към шофьорското място. Преди да влезе в колата, отново зае глупавата поза все едно, че държи бейзболна бухалка. Този път тя беше придружена и от малка дяволита усмивчица. „Какъв глупак“ — помисли си Боби.
    — Не прави нищо, което аз не бих направил, шампионе — рече той.
    — Но ако направиш нещо такова, наречи го с моето име — провикна се Къшман от задната седалка. Боби не разбра точно какво трябваше да означава това, но очевидно беше смешно, защото Дийн се засмя, а Бидърман се обърна с една от онези усмивки, които разбираха само мъжете.
    — Бъди добро момче, Боби — каза майка му. — Ще се прибера в четвъртък не по-късно от десет вечерта. Всичко е наред, нали?
    „Не е наред. Не заминавай с тях, мамо. Не заминавай с господин Бидърман и другите двама, които постоянно се хилят зад гърба ти. Онези двамата мръсници. Моля те, не заминавай!“
    — Разбира се, че всичко е наред — каза господин Бидърман. — Той е шампион. Нали така, шампионе?
    — Боби — извика майка му, без да поглежда мъжа. — Наред ли е всичко?
    — Да — отговори той. — Аз съм шампион.
    Господин Бидърман избухна в буен смях и после включи на първа. „Убийте прасето, прережете му гърлото“ — мислеше си Боби.
    — Провидънс, ние идваме! — изкрещя Бидърман, а колата бавно се отдели от бордюра и се насочи към Ашър Авеню. Боби остана на тротоара и продължи да маха, докато колата бавно подмина къщите на Каръл и Съли-Джон. Чувстваше се така, все едно в сърцето му бяха забили остра пръчка. Не знаеше дали това беше някакво предупреждение — тръпка — но не искаше да го усеща отново.
    Усети ръка върху рамото си. Обърна се и видя зад себе си Тед. Беше облечен в домашния си халат, все още беше по пантофи и пушеше цигара. Косата около ушите му някак смешно стърчеше.
    — Значи това беше шефът, а? — каза той. — Господин… Бидърмайер, нали?
    — Бидърман.
    — Харесваш ли го, Боби?
    — Вярвам му толкова, колкото мога да свиря на пиано — отвърна момчето.

VI. ЕДИН СТАР МРЪСНИК. ПЪРЖЕНИЯТ БОБ НА ТЕД. ЛОШИЯТ СЪН. СЕЛОТО НА ПРОКЪЛНАТИТЕ. ТАМ ДОЛУ

    Един час след като беше изпратил майка си, Боби отиде на игрище „Б“ зад къщата „Стърлинг“. Всички истински игри бяха следобед. На игрище „А“ южно от игрище „Б“, на което беше той, играеха малките деца или по-точно се опитваха да играят, а на север беше игрище „В“ за по-големите момчета, които владееха играта.
    Малко след като градският часовник удари дванайсет на обяд и децата тръгнаха да търсят нещо за хапване, Бил Праг се обърна към Боби и приятелите му.
    — Кой е онзи странен човек там?
    Той сочеше към една сенчеста пейка и въпреки че Тед беше облечен с дълъг шлифер с шапка и тъмни очила, Боби веднага го позна. После си помисли, че ако Си-Джей беше тук, а не беше заминал за лагера „Уини“, също щеше да го познае. Тед беше дошъл да гледа как приятелят му от долния етаж играе бейзбол и въпреки че само тренираха, Боби усещаше нарастващо вълнение. За двете години, откакто играеше, майка му беше идвала да го гледа само веднъж — миналия август — и си беше тръгнала преди края на играта, когато Боби беше направил победния удар. „Някой все пак трябва да работи, нали, Боби-О? — му беше казала тогава тя. — Баща ти не ни остави кой знае какво, нали знаеш!“ Това, разбира се, беше вярно. Тя трябваше да работи, а Тед вече беше пенсионер. От друга страна, той трябваше да се крие от отрепките с жълти палта, а това си беше доста трудна работа. Фактът, че не съществуваха, не беше от значение. Тед вярваше, че ги има, но все пак беше дошъл дотук, за да го види как играе.
    — Може би е стар мръсник, който иска да се изгаври с някое дете — каза Хари Шоу. Хари беше нисък и як и посрещаше трудностите с високо вдигната брадичка. Присъствието на Били и Хари накара Боби да се замисли за Съли-Джон, който беше в лагера „Уини“, и му стана мъчно за него. Съли не беше кой знае какво, но беше възпитан и мил и понякога Боби си мислеше, че това е най-важното.
    От игрище „В“ се чу силното изпукване на бухалка. Някой беше ударил топката с пълна сила точно така, както им показваха. Ударът беше последван от дивашки възгласи на одобрение, които накараха Бил, Хари и Боби притеснено да погледнат натам.
    — Това са момчетата от „Сейнт Гейб“ — каза Бил. — Мислят си, че притежават игрище „В“.
    — Те са женчовци — намеси се Хари. — Мога да се справя с всеки един от тях.
    — А какво ще кажеш, ако ти излязат петнайсет или двайсет насреща? — попита Бил. Хари не отговори. Наблизо беше количката, от която щяха да си купят по един хотдог. Боби напипа доларовата банкнота в джоба си. Тед му я беше извадил от плика, който беше оставила майка му. После беше оставил плика зад тостера в кухнята и беше казал на Боби, че може да си взима, когато си поиска по колкото му трябва. Момчето беше възхитено, че му имат толкова голямо доверие.
    — Гледай на нещата по-оптимистично — рече Бил. — Може би момчетата от „Сейнт Гейб“ ще набият стария мръсник.
    Когато стигнаха до количката за закуски, Боби си купи само един хотдог, а не два, както беше решил предварително. Беше загубил апетит. Когато се върнаха на игрище „Б“, където се бяха появили и треньорите на отбора на вълците, пейката, на която седеше Тед, вече беше празна.
    — Хайде! — подкани ги треньор Теръл. — Кой иска да играе бейзбол?

    Същата нощ Тед сготви любимия си пържен боб в гърне на печката в кухнята на семейство Гарфийлд. Това означаваше, че утре на Боби щяха да му останат повече пари за хотдог, а през лятото на 1960 година той можеше да закусва, обядва и вечеря само хотдог.
    Докато Тед приготвяше вечерята, Боби му четеше вестника. Тед искаше да чуе за предстоящия боксов мач между Петерсън и Йохансън, който всички наричаха мача на века, но повече се интересуваше от другия мач между Албини и Хейууд в Ню Йорк. Боби си мислеше, че това е много странно, и се радваше, че приятелят му го оставя да изказва мнението си свободно.
    Не можеше да си спомни да е оставал сам за вечеря без майка си, а и тя му липсваше, но въпреки всичко се чувстваше по-спокоен без нея. От седмици, а може би от месеци в апартамента сякаш се натрупваше напрежение. То се беше превърнало в нещо като шум от включена машина, с който беше свикнал, и сега, когато беше изчезнало, Боби се чувстваше странно. Тази мисъл го накара да се сети за друга от любимите фрази на майка му.
    — За какво мислиш? — попита го Тед, когато се обърна към масата, за да вземе чиниите.
    — За това, че промяната е толкова хубаво нещо, колкото е хубава и почивката — отвърна Боби. — Мама често го повтаря. Надявам се, че си прекарва времето добре.
    — Аз също, Боби — отговори Тед. Той се наведе, отвори печката и погледна вечерята им. — Аз също се надявам.

    Бобът беше страхотен. Беше от консервирания, който Боби направо обожаваше, и беше гарниран с малки наденички (не от онези, които слагаха в хотдога, а от пресните от бакалията). Всичко това беше поднесено с червеникав леко лютив сос, който караше човек да се поти. Тед изяде две порции, а Боби — три, като всеки път гасяха пожара с по една чаша студен гроздов сок.
    Докато се хранеха, Тед изпадна в транс и каза, че ги усеща интуитивно. После започна да говори на някакъв непознат език, но всичко това се случи за няколко мига и не наруши спокойствието на Боби. Тези състояния бяха част от живота на Тед, както странната му походка и петната от никотин по пръстите му.
    Двамата заедно изчистиха масата. Тед прибра останалия боб в хладилника и изми чиниите, а Боби ги подсушаваше и ги прибираше, защото знаеше кое къде стои.
    — Ще ти бъде ли интересно, ако утре дойдеш с мен до Бриджпорт? — попита Тед, докато чистеха. — Можем да гледаме някой филм, а след това аз трябва да направя един залог.
    — Да! — отвърна Боби. — Кой филм искаш да гледаме?
    — Можеш ти да предложиш, а лично на мен ми се гледа „Селото на прокълнатите“. Това е един английски филм. Направен е по научнофантастичен разказ от Джон Уиндъм. Съгласен ли си?
    Боби толкова беше развълнуван, че не успя да отговори веднага. Беше видял рекламата на „Селото на прокълнатите“ във вестника — всичките тези странно изглеждащи деца с блестящи очи — но не предполагаше, че ще гледа филма. Определено този не беше от филмите, които пускаха в сутрешната прожекция в събота в Харуичкото кино. Сутрешните прожекции обикновено изобилстваха от филми за чудовища, уестърни или военни филми. И въпреки че от време на време го водеше на кино, майка му не обичаше фантастиката (Лиз харесваше дългите любовни истории като „Тъмното в края на стълбите“). Освен това киносалоните в Бриджпорт не бяха като старото кино в Харуич или като салона в „Ашър Емпайър“. Киносалоните в Бриджпорт бяха като приказни замъци. Имаха огромни екрани (между прожекциите ги закриваха с дълги кадифени завеси), по таваните блещукаха светлинки, а по стените имаше лампи с абажури, прекрасни картини… и освен това имаше и два балкона.
    — Боби?
    — Иска ли питане! — отговори той най-сетне, като си мислеше, че тази вечер може би няма да може да заспи от вълнение. — Идеята е прекрасна! Но не се ли страхуваш от… нали знаеш…
    — На отиване ще вземем такси, а не автобуса. Същото ще направим и на връщане. Всичко ще е наред. Мисля, че сега не са наблизо. Не ги усещам.
    Въпреки всичко, когато Тед изрече това, погледна настрана и на Боби му заприлича на човек, който се опитва да повярва в нещо невъзможно. Ако това, че вече все по-често и по-често изпадаше в транс, означаваше нещо, той беше склонен да разбере този поглед.

    „Стига вече. Отрепките не съществуват. Те са толкова истински, колкото Флаш Гордън и Дейл Ардън. Нещата, за които ме кара да се оглеждам, са… просто разни странни неща. Не забравяй това, Боби-О. Това са просто обичайни нормални неща.“
    Когато почистиха кухнята, седнаха да гледат филма „Бронко“ с Тай Хардин. Този уестърн не беше от най-добрите (като „Шайенът“ или „Маверик“ например), но си струваше да се види. Някъде по средата на филма Боби се изпърдя. Бобът на Тед беше започнал да си върши работата. Той погледна настрана, за да се увери, че Тед не е покрил носа си с ръка и не е направил физиономия. Старият човек не откъсваше очи от телевизора. Изглеждаше напълно погълнат от филма.
    По време на рекламите (някаква актриса продаваше хладилници) Тед попита Боби, дали иска чаша безалкохолна бира.
    — Мисля, че ще имам нужда от едно от онези хапчета за киселини, които видях в банята ви, Боби. Май попрекалих с яденето.
    Когато се изправяше, Тед пусна една дълга пръдня, която прозвуча като звук от тромбон. Боби сложи ръка на устата си и се разкикоти. Тед го погледна, усмихна се и излезе от стаята. Кикотенето на Боби доведе до още пръдни и когато след минута Тед се върна в стаята, от смях по страните на момчето се стичаха сълзи.
    — Това ще ни оправи — каза Тед и когато се наведе, се чу нисък продължителен звук. — А, от задника ми току-що излетя цяло ято гъски — добави той многозначително, а Боби се засмя толкова силно, че се свлече от стола.
    — Ще се оправя — рече Тед. — Но има още нещо, което ни трябва.
    Той остави външната врата на апартамента отворена и Боби го чу да се качва по стълбите към горния етаж. Когато Тед беше вече на третия етаж, момчето се поуспокои и седна на стола. През живота си не се беше смял така. После отпи от безалкохолната бира и отново пръдна.
    — Едно ято гъски… гъски излетя… — заговори той, но не успя да довърши, защото отново се превиваше от смях.
    Стълбите скърцаха под краката на Тед, докато слизаше. Когато отново влезе в стаята, носеше вентилатора, чийто кабел беше грижливо увит около основата му.
    — Майка ти се оказа права за това — рече той. Когато се наведе, за да го включи, още няколко гъски излетяха от задника му.
    — Тя обикновено е права — обади се Боби и тези думи разсмяха и двамата. Седяха в гостната край вентилатора, който раздвижваше постепенно натежаващия въздух. Боби си мислеше, че ако не спре да се смее, главата му ще падне от раменете.
    Когато „Бронко“ свърши (Боби беше загубил представа за какво се разказва), той помогна на Тед да разпънат дивана. Леглото не беше чак толкова голямо, но Лиз беше оставила чаршафи и одеяла и Тед го увери, че всичко е наред. Боби си изми зъбите, а след това погледна през отворената врата на стаята си към Тед, който седеше на ръба на леглото-диван и гледаше новините.
    — Лека нощ, Тед — каза му.
    Възрастният мъж го погледна и за момент Боби си помисли, че ще стане, ще го прегърне и може би ще го целуне за лека нощ. Вместо това той пусна един залп.
    — Наспи се добре, Боби.
    — Благодаря.
    Боби влезе в стаята си, загаси лампата и си легна. Както си лежеше, си спомни онази сутрин, в която Тед беше поставил ръце на раменете му и после го беше прегърнал. Тогава лицата им бяха толкова близо, както когато той беше целунал Каръл на виенското колело. Беше се случило през същия ден, в който се беше скарал с майка си. Денят, в който беше узнал за скритите банкноти в каталога. В същия ден той беше спечелил и деветдесетте цента от господин Макуоун. „Иди си купи едно мартини“ — беше казал той.
    Дали това се беше случило заради Тед? Дали онази тръпка се беше появила заради него?
    — Да — прошепна Боби в тъмното. — Да, мисля, че е заради него.
    Какво щеше да стане, ако го докоснеше отново по същия начин?
    Боби все още разсъждаваше над това, когато започна да се унася и скоро заспа.
    Сънува, че някакви хора преследват майка му в джунглата — Джак и Прасчо, малчуганите, заедно с Дон Бидърман, Къшман и Дийн. Майка му си беше облякла новата рокля с тънките презрамки, като на няколко места тя се беше скъсала. Чорапите й бяха на дупки. Приличаха на обелена кожа, която висеше от краката й. Очите й бяха широко отворени и изпълнени с неописуем ужас. Момчетата, които я преследваха, бяха голи. Бидерман и другите двама носеха официалните си костюми. По лицата на всички имаше нарисувани червени и бели ивици. Носеха заострени в двата края пръчки и крещяха: „Убийте прасето, прережете му гърлото! Убийте прасето, изпийте му кръвта! Убийте прасето, изкормете го!“
    Събуди се заедно с първите слънчеви лъчи, стана и отиде до тоалетната разтреперан. Докато се върне в леглото, вече не си спомняше съвсем точно какво е сънувал. Поспа още два часа и се събуди от приятната миризма на пържени яйца и шунка. През прозореца на детската му стая влизаха летните слънчеви лъчи, а Тед приготвяше закуската.
    „Селото на прокълнатите“ беше последният и най-хубав филм в детството на Боби Гарфийлд. Беше също така и първият най-хубав филм от всички останали, които той изгледа през живота си след това — тогава той беше лош и винаги объркан, един Боби Гарфийлд, който самият той не познаваше. Ченгето, което го беше арестувало, докато разбиваше витрината на магазина, беше с руса коса (тогава той и майка му вече се бяха преместили в северните предградия на Бостън) и му напомняше за онези деца с руси коси от „Селото на прокълнатите“. Може би това ченге беше едно от тези деца, но вече станало зрял мъж.
    Прожектираха филма в кино „Критерион“, което беше като един от приказните замъци, за които Боби си мислеше предишната вечер. Филмът беше черно-бял, но контрастът беше убийствен и екранът беше огромен, а не като телевизора в апартамента им. Звукът също беше страхотен.
    Боби беше възхитен от историята и още след първите пет минути знаеше, че това е истинска история, както тази в „Повелителят на мухите“. Хората изглеждаха напълно реални, което правеше фантастичните моменти още по-страшни. Боби предположи, че Съли-Джон щеше да каже, че филмът е отегчителен с изключение на края. Той обичаше да гледа как грамадни скорпиони разрушават Мексико Сити или как чудовища нападат Токио. Освен това неговият интерес към това, което той наричаше „особеностите на съществата“, нямаше да е задоволен. Съли обаче не беше тук и откакто беше заминал, за пръв път Боби не съжаляваше.
    Те бяха пристигнали за прожекцията от един часа и салонът беше почти празен. Тед (облечен със своя шлифер и прибрал тъмните очила в джоба на ризата си) купи голям плик с пуканки, пакетче бонбони и кола за Боби, а за себе си (разбира се!) взе безалкохолна бира. От време на време му подаваше пуканките или бонбоните, но момчето дори не се сещаше, че яде, и дори не му правеше впечатление какво точно яде.
    Филмът започна с това как всички в английското село Мидуич заспаха (когато това се случи, един мъж, който караше трактор, беше убит; същото се случи и с една жена, която падна върху включения котлон в кухнята). Военните бяха уведомени за инцидентите и изпратиха разузнавателен самолет да огледа района. Когато прелиташе над Мидуич, пилотът заспа и самолетът се разби. Един войник, вързан с въже през кръста, направи десетина крачки към центъра на селото и след това заспа дълбок сън. Когато го изтеглиха обратно, той се събуди веднага щом прекоси „граница на съня“, която бяха начертали през пътя.
    Изведнъж всички в Мидуич се събудиха и всичко изглеждаше наред, когато… след няколко седмици жените от селото откриха, че са бременни. Бременни бяха дори и момичетата на възрастта на Каръл Джърбър и децата, които родиха, бяха тези странни хлапета, нарисувани на плаката, онези с русите коси и светещите очи.
    Въпреки че във филма не се споменаваше, Боби реши, че причината за случилото се е извънземен разум, както в „Нашествието на крадците на тела“. Тези деца растяха по-бързо от нормалните, бяха много умни, принуждаваха хората да правят това, което те искат… и бяха безмилостни. Когато един баща се опита да направи забележка на едно от прокълнатите деца, те се събраха и съсредоточиха мислите си срещу бащата (очите им горяха, музиката беше ужасяваща и накара Боби да настръхне), докато той насочи пистолет към главата си и се застреля (това не го показаха и Боби беше благодарен).
    Героят се казваше Джордж Сандърс. Жена му беше родила едно от русите деца. Си-Джей щеше да нарече Джордж „копеленцето“ или „старчока“, но за момента Боби го харесваше повече от Рандълф Скот, Ричард Карлсън и невероятния Оди Мърфи. Джордж направо си беше суперготин по свой английски начин. По думите на Дени Ривърс старият Джордж знаеше как да постъпва в трудни моменти. Носеше тесни панталони и сресваше косата си назад. Не изглеждаше така все едно може да пребие десетина яки мъжаги, но беше единственият, който имаше нещо общо с прокълнатите деца от Мидуич. Всъщност те го бяха направили свой учител. Боби не можеше да си представи Рандълф Скот или Оди Мърфи да станат учители на някакви суперумни извънземни деца.
    Накрая Джордж Сандърс беше човекът, който се отърва от тях. Децата не успяваха да проникнат в съзнанието му — поне за кратък период от време — все едно че той издигаше тухлена стена пред тайните си мисли. След като всички решиха, че децата трябва да си отидат, Сандърс постави бомба със закъснител в куфарчето си и го занесе в класната стая. Това беше единственото място, където всичките деца — Боби разбра по някакъв странен начин, че те са само един свръхестествен вариант на Джак Меридю и неговите ловци от „Повелителят на мухите“ — се събираха заедно.
    Усетиха, че Сандърс крие нещо. В края на филма се виждаше как тухлената стена, зад която Сандърс криеше мислите си, се руши и тухлите започват да падат, докато прокълнатите деца се опитват да проникнат в съзнанието му. Накрая разбраха за скритата в куфарчето бомба — осем или девет шашки динамит, привързани към часовник. Искрящите им очи се разшириха, но нямаха време да направят каквото и да било. Бомбата избухна. Боби беше съкрушен, че героят умря — Рандълф Скот никога не умираше във филмите от сутрешните прожекции в киното в Харуич — но разбираше, че Сандърс е дал живота си за благото на всички останали. Тогава си помисли, че е разбрал и нещо друго: странните състояния на Тед.
    Докато бяха в Мидуич, в Южен Кънектикът беше станало горещо и задушно. Обикновено след хубав филм Боби не харесваше света, в който живееше. За известно време всичко му изглеждаше като някаква шега. Хората бяха скучни, а лицата им бяха някак изродени. Мислеше си, че ако в този свят имаше фабула, всичко щеше да е по-хубаво и смислено.
    — Бротиган и Гарфийлд прекараха страхотно деня си! — възкликна Тед, когато излязоха под козирката пред киното (над него се вееше знаме, на което беше написано: ВЛЕЗТЕ В ХЛАДИНАТА НА САЛОНА НИ!). — Какво ще кажеш? Хареса ли ти филмът?
    — Беше страхотен — отговори Боби. — Беше направо суперготин. Благодаря ти, че ме доведе. Това всъщност е най-добрият филм, който съм гледал. Какво ще кажеш за момента, когато взриви динамита, а? Мислеше ли, че ще успее да ги измами?
    — Ами… аз съм чел книгата все пак. Мислиш ли, че ще можеш да я прочетеш?
    — Да! — Изведнъж Боби почувства неистовото желание да тича от Кънектикът до Харуич, да влезе в библиотеката на Ашър Авеню и да вземе „Откачалките от Мидуич“. — Той писал ли е и други фантастични книги?
    — Джон Уайдъм? Да, има още няколко. И без съмнеше ще напише и още. Хубавото за писателите на научнофантастични книги е, че рядко се туткат по пет години между книгите си. Това е характерно за големите писатели, които пият уиски и имат любовници.
    — И другите му книги ли са толкова интересни?
    — „Денят на трифидите“ е добра, а „Пробуждането на кракена“ е още по-добра.
    — Какво е кракен?
    Бяха стигнали до едно кръстовище и чакаха да светне зелено за пешеходците. Тед направи физиономия и се наведе към Боби, поставил ръце на коленете си.
    — Това е чудовище-е-е — отвърна той, като много сполучливо докара гласа на Борис Карлоф.
    Продължиха да вървят и да разговарят за филма, за това, дали има или не живот във вселената и за тесните панталони на Сандърс (Тед каза, че този вид панталони се наричали шпицове). Изведнъж Боби забеляза, че се намират в напълно непозната за него част от Бриджпорт. Когато идваха тук с майка му, обикновено ходеха в центъра на града, където бяха големите магазини. Тук магазините бяха малки и струпани на гъсто по улицата. В нито един не се продаваха стоките, които предлагаха големите магазини: дрехи, обувки или играчки. Боби забеляза ключарски работилници, антиквариати, заложни къщи. На един знак пишеше: „Магазинът на Род за оръжие“. Друг гласеше: „Фотостудио“. Тази улица изглеждаше странна по същия начин както и централната алея в Сейвин Рок. Боби очакваше всеки момент по тротоарите да се появят и безделниците с техните импровизирани маси и картите им.
    Опита се да погледне през витрината на един магазин за сувенири, но от вътрешната страна имаше бамбукови щори. Досега не беше виждал магазин, чиято витрина да е закрита с щори.
    — Мислиш ли, че някой ще си купи сувенир от Бриджпорт?
    — Не смятам, че вътре продават сувенири — отговори Тед. — Предполагам продават разни порнографски неща. Някои от стоките им са напълно законни.
    Боби искаше да попита за тези стоки, но се сдържа. Той се спря пред една заложна къща, над чийто вход висяха три позлатени топки, и се загледа в подредените върху кадифе две дузини бръсначи. Остриетата на бръсначите бяха отворени, бяха подредени в кръг и Боби си помисли, че изглеждат някак странно и същевременно прекрасно: беше все едно да гледаш разглобени части от някаква машина. Дръжките на бръсначите бяха много по-екзотични от тази на бръснача на Тед. Една беше направена от слонова кост, друга беше рубинена, трета беше от кристал.
    — Ако си купиш един от тези бръсначи, ще бъдеш по-модерен, нали? — попита Боби.
    Мислеше си, че Тед ще се засмее, но той не го направи.
    — Когато хората си купуват бръсначи като тези, те не ги използват за бръснене, Боби.
    — Какво искаш да кажеш?
    Възрастният човек не му отговори, но му купи сандвич от една гръцка закусвалня. Месото беше в домашно опечен хляб и беше залято с бял сос, който много заприлича на Боби на гнойна пъпка. Той с усилие отхапа от сандвича, защото Тед каза, че бил вкусен. Оказа се, че това е най-вкусният сандвич, който е опитвал. Имаше толкова месо, колкото и в хотдога или в хамбургерите, но вкусът беше различен и някак по-екзотичен. Освен това беше прекрасно да похапва, докато върви по тротоара заедно със своя приятел.
    — Как се нарича този квартал? — попита Боби.
    — Кой знае? — вдигна рамене Тед. — Преди го наричаха Гръцкия квартал. После дойдоха италианците, пуерториканците, а сега и негрите. Има един романист на име Дейвид Гуудис — от онези, които не се учат в колежите, един гений от улицата — който го нарича „там долу“. Той пише, че във всеки град има такъв квартал, където можеш да си купиш марихуана или говорящ папагал, който говори нецензурни думи, където мъжете седят по пейките и си говорят, като онези там, където жените непрестанно крещят и се карат на децата си да се прибират вкъщи и където продават виното винаги завито в хартиен плик. — Тед посочи към един човек, който държеше хартиена торбичка, от която се подаваше гърлото на бутилка. — Това е просто там долу. Така казва Дейвид Гуудис. Това е мястото, където фамилията ти не ти е нужна и където можеш да си купиш всичко, ако имаш пари в джоба.
    „Там долу — помисли си Боби и погледна към трима мургави тийнейджъри, облечени в дънкови якета, които ги наблюдаваха. — Това е земята на острите бръсначи и на сувенирите.“
    Кино „Критерион“ и магазинът на Мънси не изглеждаха чак толкова далечни. Но Броуд Стрийт? Тя и целият Харуич изглеждаха като част от някаква друга звездна система.
    Най-накрая стигнаха до един бар на име „Ъгловият джоб“. На табелата отдолу беше написано: „Билярд, Електронни игри“. Над входа висеше още едно от онези знамена, на което беше написано: ЗАПОВЯДАЙТЕ В ХЛАДИНАТА ВЪТРЕ. На входа под знамето се разминаха с младеж с тениска и с шапка като онази на Франк Синатра. Носеше дълъг и тънък куфар. „Там държи оръжието си — помисли си Боби. — Скрил е оръжието си, а все едно носи китара.“
    — Как си, готин? — обърна се младежът към Боби и се засмя. Боби също му отвърна с усмивка. Младежът направи пистолет с ръката си и го насочи към него. Момчето му отговори по същия начин. Младежът кимна все едно искаше да каже: „Да, и двамата сме готини“ и после пресече улицата, като щракаше с пръсти и си тананикаше някаква мелодия.
    Тед огледа улицата. Малко по-нагоре от тях три негърчета си играеха на струята на един отворен противопожарен кран. Назад, откъдето бяха дошли, двама мъже — единият бял, а другият може би пуерториканец — хладнокръвно и съсредоточено сваляха страничните огледала от един паркиран до тротоара форд. Тед ги погледна, въздъхна и после каза:
    — „Джобът“ не е място за деца дори и посред бял ден, но няма да те оставя сам на улицата. Хайде. — Хвана Боби за ръката и двамата влязоха вътре.

VII. В „ДЖОБА“. ДА СВАЛИ РИЗАТА ОТ ГЪРБА СИ ЗА ДРУГИТЕ. ПРЕД „УИЛЯМ ПЕН“. СЕКСАПИЛНОТО ФРЕНСКО КОТЕНЦЕ

    Първото нещо, което направи впечатление на Боби, беше миризмата на бира. Въздухът беше така наситен с тази миризма все едно хората тук пиеха бира от времето, когато бяха построени пирамидите. После той чу звука от телевизор, който обаче не беше настроен на някой канал за музика, а бяха пуснали следобедните сапунени опери (майка му ги наричаше „О, Джон! О, Марша!“) и потракването на топките на билярдната маса. Едва след като чу всичките тези шумове, очите му лека полека започнаха да свикват с полумрака в заведението…
    То беше огромно. Надясно от тях имаше арка, а зад нея се виждаше зала, която изглеждаше безкрайна. Повечето билярдни маси бяха покрити. Няколко обаче бяха облени от ярка светлина и около тях бавно крачеха мъже, които чакаха да се наведат и да изиграят хода си. Около тях на високи столове край стената бяха насядали други, които ги гледаха. Един от тях си лъскаше обувките. С нищо не се отличаваше от другите присъстващи.
    Напред се виждаше друга стая, пълна с флипери. Милиарди червени и оранжеви лампички примигваха в надпис, закачен на стената: „Ако бутнете повторно някой от автоматите, ще ви помолим да напуснете.“ Друг младеж, който имаше същата шапка като онзи на входа — вероятно популярната мода за тукашните младежи — се беше надвесил над един от автоматите и припряно натискаше бутоните. На долната му устна бе залепнала цигара, а издигащият се дим минаваше покрай лицето му и сресаната му назад черна коса. Около кръста му беше вързано яке, обърнато наопаки.
    Наляво от фоайето беше барът. Оттам се чуваше телевизорът и се носеше миризма на бира. Там седяха трима мъже. Масите пред тях бяха отрупани с празни бутилки. Не изглеждаха като щастливите мъже от рекламите за бира. За Боби това бяха най-самотните хора на света. Той се чудеше защо не се съберат и не си поприказват малко.
    Близо до тях имаше бюро. От една врата зад него излезе дебел мъж и за момент до ушите на Боби достигна слабият звук от включено радио. Дебелакът пушеше пура и носеше риза на палмови дървета. Той също щракаше с пръсти и тихичко си тананикаше като готиния младеж, когото бяха срещнали на входа. Боби веднага позна мелодията: „Текила“ на Дъ Чемпс.
    — Кой си ти, бе, човек? — обърна се дебелакът към Тед. — Не те позна’ам. А и той не тря’а да влиза тука. Не мо’еш ли да четеш?! — Дебелият му палец с почернял от мръсотия нокът посочи закачената табела на стената зад него: „Бъди на 21 или се махай!“
    — Мен не ме познавате, но мисля, че знаете кой е Джими Джирарди — отвърна възпитано Тед. — Той ми каза, че трябва да се видя с вас… ако се казвате Лен Файлс, разбира се.
    — Аз съм Лен — рече той. Изведнъж дебелакът стана много по-сговорчив. Протегна ръката си, която изглеждаше толкова бяла колкото ръкавиците на Мики, Доналд и Гуфи от анимационните филмчета. — Познавате Джими Джий? Проклетият Джими Джий! Дядо му е там отзад! Лъска си обувките. Напоследък го прави доста често. — Лен Файлс намигна на Тед. Той се засмя и стисна ръката му.
    — Това вашето момче ли е? — попита Лен, навеждайки се през бюрото, за да огледа Боби по-добре. Момчето можеше да усети мириса на ментови бонбони и пура в дъха му, а яката на ризата му беше покрита с пърхот.
    — Приятел ми е — отвърна Теди, а Боби си помисли, че направо ще се пръсне от щастие. — Не исках да го оставям сам на улицата.
    — Разбира се. Бихте го направили само ако сте решили да платите откуп за него — съгласи се Лен Файлс. — Напомняш ми на някого, хлапе. Сега, за какво става въпрос?
    Боби поклати глава малко уплашен от това, че прилича на някой познат на Лен Файлс.
    Дебелакът не обърна внимание на реакцията му. Беше се изправил и гледаше Тед.
    — Не мога да оставя това дете тук, господин…
    — Тед Бротиган. — Тед протегна ръка. Лен я стисна.
    — Знаеш как е, Тед, с хората в този бизнес. Ченгетата ме наглеждат.
    — Разбира се. Но той няма да се отделя от мен, нали, Боби?
    — Да — отвърна момчето.
    — Срещата ни бързо ще приключи, но е много важна, господин Файлс…
    — Лен.
    „Разбира се, че Лен“ — помисли си Боби. Просто Лен, защото бяха там долу.
    — Казвах, че срещата ни е доста важна, Лен. Мисля, че ще се съгласите.
    — Ако наистина познавате Джими Джий, ще знаете, че не се занимавам с дребни залагания — рече Лен. — Оставил съм ги на негрите. За какво става въпрос? За Петерън и Йохансън?
    — За Албини и Хейууд. Утрешният мач в Медисън Скуеър Гардън?
    Очите на Лен светнаха. После на небръснатото му лице се появи усмивка.
    — О, пресвети боже! Ще трябва да проверя залога за онзи мач!
    — Определено ще трябва да го направите.
    Той мина покрай масата, хвана Тед за лакътя и го поведе към залата с билярдните маси. После се спря и се бърна.
    — Боби ли ти викат, когато си си у дома, хлапе?
    — Да, сър — отвърна той. При други обстоятелства щеше да каже: „Да, сър. Името ми е Боби Гарфийлд.“ Сега обаче бяха тук долу и просто Боби беше достатъчно.
    — Ами, Боби, знам, че онези флипери там ще ти харесат. Също знам, че имаш някой и друг цент в джобовете си, но не се отпускай твърде много. Мислиш ли, че ще успееш да се справиш?
    — Да, сър.
    — Няма да се бавя — рече Тед и после остави Лен Файлс да го отведе в билярдната зала. Когато минаваха покрай насядалите край стената мъже, Тед се спря да поговори с онзи, който си лъскаше обувките. В сравнение с дядото на Джими Джий Тед изглеждаше млад. Старецът се наведе напред, а Тед му каза нещо. После и двамата се засмяха. За стар човек дядото на Джими Джий имаше хубав и силен смях. Тед протегна ръце и потупа бузите на стареца, което го накара да се засмее отново. После двамата с Тен изчезнаха в малка ниша, закрита със завеса.
    Боби продължаваше да стои до бюрото, сякаш беше пуснал корени. Лен не беше казал, че е забранено да се гледа, и затова той гледаше във всички посоки. По стените имаше различни реклами на бира и календари с момичета с оскъдно облекло. Едно от тях прескачаше ограда насред полето. Друго слизаше от някаква кола, като полата му се беше повдигнала и чорапите се виждаха. На стената зад бюрото имаше знаци с надписи от сорта: АКО НЕ ХАРЕСВАТЕ ГРАДА НИ, НЕ СЕ РАЗМОТАВАЙТЕ НАОКОЛО; НЕ ИЗПРАЩАЙ МОМЧЕ ДА ТИ ВЪРШИ МЪЖКАТА РАБОТА; НЯМА ТАКОВА НЕЩО КАТО БЕЗПЛАТЕН ОБЯД; НЕ ПРИЕМАМЕ ЧЕКОВЕ ИЛИ КРЕДИТ; КАКТО И НЕ НОСИМ ОТГОВОРНОСТ ЗА ПОСЕТИТЕЛИТЕ. Между знаците имаше и едно голямо червено копче, под което беше написано: „Полиция“. От стената висяха найлонови пликове с различни надписи по тях: ОРИЕНТАЛСКОТО ЛЮБОВНО КОРЕНЧЕ НА ГИНСИК; ИСПАНСКИ ЛУКСОЗЕН. Боби се зачуди дали това не са някакви странни витамини. Но защо щяха да продават витамини в такова заведение?
    Младежът в стаята с електронните игри удари нервно флипера, на който играеше, отдръпна се от него и му показа среден пръст. После се запъти към фоайето, като оправяше шапката си. Боби направи пистолет с ръката си и го насочи към него. Младежът се изненада за момент, после се засмя и отговори по същия начин. Преди да излезе, отпусна ръкавите на якето си.
    — Не можеш да ходиш с яке, на което е написано името на бандата ти тук вътре — рече той, а Боби направо изгаряше от любопитство какво точно означават думите му. — Не можеш дори да кажеш от кои си. Такива са правилата на заведението.
    — А-ха.
    Младежът се засмя и вдигна ръка. На нея беше татуирана дяволска вилица.
    — Аз обаче притежавам печата, малки братко. Виждаш ли го?
    — Да, разбира се. — Татуировка. Боби го гледаше със завист. Младежът забеляза това, усмивката му се разшири и се показаха редица снежнобели зъби.
    — Великите „Диаблос“, човече! Великите „Диаблос“ управляват улицата. Всички останали са скапаняци.
    — Улиците тук долу.
    — Скапаните улици тук долу. Къде другаде? Кефи се, братче. Харесваш ми. Изглеждаш много добре с изключение на скапаната прическа. — Вратата се отвори, отвън нахлуха топъл въздух и шумът от улицата и младежът вече го нямаше.
    Една кошничка на бюрото привлече вниманието на Боби. Той се наведе, за да огледа съдържанието й. Вътре имаше ключодържатели в различни цветове. Извади един от тях, за да види какво пише на него: „Ъгловият Джоб, Билярд, Пуул, Електронни игри, Кенмор 8-2127“.
    — Хайде, хлапе. Вземи си един.
    Боби така се стресна, че едва не събори кошничката с ключодържателите на пода. Жената беше излязла от същата врата, откъдето се беше появил и Лен Файлс. Тя беше по-едра и от Лен — изглеждаше направо като дебелите жени от цирка — но стъпваше по-леко и от балерина. Боби погледна нагоре, а тя се беше надвесила над него. Това беше сестрата на Лен или по-скоро не можеше да не е.
    — Съжалявам — промърмори той, върна ключодържателя, който беше извадил, и после се опита да избута кошничката на мястото й. И щеше да успее, ако жената не го беше спряла. Продължаваше да се усмихва и за голямо облекчение на Боби изглеждаше напълно нормална.
    — Не се шегувам. Вземи си един. — Тя извади ключодържател от кошничката. Беше зелен. — Евтини са, но са хубави. Раздаваме ги за реклама. Както кибритите, но аз не бих дала кибрит на дете. Не си започнал да пушиш още, нали?
    — Не, госпожо.
    — Това е добре като начало. Стой настрана и от пиенето. Ето, вземи. Когато ти дават взимай, хлапе. Няма кой знае колко безплатни неща на този свят.
    Боби взе зеления ключодържател.
    — Благодаря ви, госпожо. Много е хубав. — Прибра го в джоба си, макар да знаеше, че ще трябва да се отърве от него. Ако майка му го намереше, нямаше да е особено щастлива и щеше да има поне двайсет въпроса, както обичаше да казва Съли-Джон.
    — Как се казваш?
    — Боби.
    Той изчака да види дали ще го попитат за фамилията му и тайно се зарадва, когато тя не го направи.
    — Аз съм Алана. — Тя протегна ръката. Пръстите й бяха отрупани с пръстени. Блестяха като лампичките на флиперите. — Баща ти ли те доведе тук?
    — Не, дойдох с един приятел — отвърна Боби. — Мисля, че в момента залага на мача между Албини и Хейууд.
    Алана изведнъж се притесни и учуди. После се наведе напред, предупредително сложи пръст на устните си и Боби усети мириса на ликьор.
    — Не споменавай думата „залагане“ тук вътре — прошепна тя. — Това е билярд клуб. Не го забравяй и няма да имаш проблеми.
    — Добре.
    — Ти си едно прекрасно момче, Боби. И страшно приличаш на… — Замълча. — Познавам ли баща ти? Възможно ли е това?
    Той поклати отрицателно глава, но вече беше започнал да се съмнява. Лен също беше казал, че му напомня на някого.
    — Баща ми е мъртъв. Почина преди доста време. — Винаги се изразяваше така, за да не започнат хората да му съчувстват.
    — Как се казваше той? — Но преди момчето да успее да отговори, Алана сама каза името му. То излезе от начервената й уста като някаква магическа думи. — Не беше ли Ранди? Ранди Гарет? Или Ранди Гриър? Нещо от този сорт, нали?
    За момент Боби беше толкова учуден, че не можа да промълви и дума. Чувстваше се така все едно в дробовете му не беше останал никакъв въздух.
    — Рандал Гарфийлд. Но как…
    Тя се засмя доволно.
    — Сетих се най-вече заради косата, но и заради луничките тук… — Тя се наведе напред и Боби видя огромните й гърди. Прокара пръст по носа му.
    — Той е идвал тук да играе билярд?
    — Не. Не владееше добре играта. Пийваше по някоя бира. Понякога… — Направи жест все едно раздава карти, който припомни на Боби за Макуоун.
    — Да — отвърна той. — Никога не е пропускал да играе с каквато и да било кента. Такива работи съм чувал за него.
    — Не знам дали е така, но знам, че беше добър човек. Идваше в понеделник вечерта, когато нямахме никакви клиенти, и за половин час направо ни скъсваше от смях. Обичаше онази песен на Джо Стафърд. Не си спомням как се казваше и караше Лени да я пуска. Беше наистина много мил и затова съм го запомнила. Мил човек с червена коса е рядкост все пак. Нямаше да купи пиене на някой пияница, но иначе беше готов да си свали ризата от гърба за другите. Човек само трябваше да го помоли.
    — Но е загубил много пари — рече Боби. Не можеше да повярва, че говорят именно за това, но досега не беше срещал човек, който да познава баща му. Сега съвсем случайно беше научил толкова много интересни неща. Просто си вървиш и си вършиш своята работа и изведнъж миналото застава пред тебе.
    — Ранди ли? — попита тя изненадано. — Не. Минаваше оттук три пъти в седмицата, за да пийне по едно, и то само ако беше наблизо. Той беше търговец или агент по недвижими имоти, или нещо подобно…
    — Агент по недвижими имоти — прекъсна я Боби. — Работеше като агент.
    — …и тук долу имаше офис, който често посещаваше. Интересувал се е от индустриалните сгради, щом се е занимавал с недвижими имоти. Сигурен ли си, че не беше търговец на медицински инструменти.
    — Не, беше агент.
    — Смешно е как работи паметта на човек — рече тя. — Някои неща си ги спомняш, а други лека-полека избледняват. Всички костюмари, които имаха бизнес тук преди, сега ги няма. — Тя поклати тъжно глава.
    Боби не се интересуваше от това какво е станало с квартала.
    — Но когато е играел, винаги е губел, нали? Не е пропускал кента.
    — Това майка ти ли ти го каза?
    Боби мълчеше.
    Алана вдигна рамене. Разни интересни неща се случиха с гърдите й, когато го направи.
    — Е, това си е ваша работа, но баща ти може би е пропилявал заплатата си по други места. Това, което знам, е, че идваше тук веднъж или два пъти в месеца, за да пие по бира с приятелите си, играеше до полунощ и след това си отиваше вкъщи. Ако постоянно печелеше или губеше, щях да си спомням. Но аз не помня, така че вероятно е бил добър играч на покер за разлика от някои от онези там. — Погледна в посоката, където бяха изчезнали Тед и брат й.
    Боби я гледаше объркано. „Баща ти не ни остави кой знае колко — казваше майка му. — Имаше невалидна застраховка «Живот» и, разбира се, купчините сметки. Толкова малко неща знам“ — беше казала майка му тази пролет, което започваше да убеждава Боби в правотата й.
    — Баща ти беше много красив мъж — каза Алана. — Имаше носа на Боб Хоуп. Предполагам, че когато пораснеш, ще приличаш на него. Имаш ли си приятелка?
    — Да, госпожо.
    Дали купчините неплатени сметки бяха измислица? Възможно ли беше това? Дали бяха осребрили застраховката и я бяха похарчили? Или може би парите бяха в банкова сметка, а не в каталога в гардероба на майка му. Това беше една ужасна мисъл. Боби не можеше да разбере защо тя би искала да си мисли, че баща му е бил
    (подлец, подлец с червена коса)
    лош човек, като той не е бил такъв. Имаше обаче и още нещо вярно. Тя лесно се вбесяваше и когато го правеше, говореше какво ли не. Тогава можеше да каже всичко. Възможно беше също баща му — когото майка му никога не беше наричала Ранди — да е дал на прекалено много хора от ризите си и по този начин да е вбесил Лиз Гарфийлд. Лиз не даваше ризи, нито свалени от гърба й, нито взети от други места. В този свят човек трябваше да си пази ризата, защото животът не беше справедлив.
    — Как се казва тя?
    — Лиз. — Той се чувстваше някак замаян, както когато излязоха от тъмния киносалон на ярките слънчеви лъчи.
    — Като Лиз Тейлър. — Алана изглеждаше щастлива. — Прекрасно име има приятелката ти.
    Боби се засмя, малко притеснен.
    — Това е името на майка ми. Приятелката ми се казва Каръл.
    — Хубава ли е?
    — Направо е страхотна — отвърна той. Харесваше му как се смее Алана. Тя се пресегна през бюрото и го щипна по бузата. Плътта й висеше като нещо магическо. Малко го заболя, но му хареса.
    — Сладур си ги! Може ли да ти кажа нещо?
    — Разбира се.
    — Само заради това, че е обичал да играе карти, не бива да го провъзгласяваме за Атила Хунът. Но ти това го знаеш, нали?
    Боби припряно кимна.
    — Майка ти е едно и аз не искам да ви се бъркам. Самата аз много обичам моята. Обаче не всички майки одобряват това, че съпрузите им ходят да играят карти на места като това тук. Те са приели такава позиция, но това си е тяхното мнение. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?
    — Да — отговори Боби. Наистина разбираше. Беше му ясно. Чувстваше се много странно. Все едно едновременно се смееше и плачеше. „Баща ми е бил тук — мислеше си. Това изглеждаше много по-истинско от лъжите, които му беше наприказвала майка му за него. — Татко ми е бил тук и може би е стоял точно на това място, на което съм и аз в момента.“ — Радвам се, че приличам на него — промърмори той.
    Алана кимна усмихната.
    — Ти си си вървял по улицата и си влязъл точно тук. Каква е вероятността?
    — Не знам, но благодаря, че ми казахте за него. Много ви благодаря.
    — Ако не му правехме забележки, щеше да върти само песента на Джо Стабърд по цяла вечер — рече Алана. — Сега няма ли да си вървиш?
    — Не, госпожо.
    — Не, Алана. Боби се засмя.
    — Алана.
    Тя му изпрати въздушна целувка и се усмихна, когато той я хвана. После се прибра в стаята зад бюрото. Боби видя, че тя много приличаше на гостната им, а на едната от стените беше закачен голям кръст.
    Той бръкна в джоба си и напипа ключодържателя (това беше специален сувенир от посещението му там долу) и после си представи как кара новото си колело по Броуд Стрийт. Отиваше към парка. Имаше кафява шапка на главата. Косата му беше дълга и грижливо пригладена назад — никакви къси подстрижки повече. На кръста си беше вързал яке със своя символ, нарисуван на него. На ръката му имаше татуировка. Каръл щеше да го чака пред игрище „Б“. Щеше да го гледа как се изкачва по хълма и да си мисли: „Какво правиш, лудо момче?“ Той щеше да завърти велосипеда в кръг и изпод гумите му щяха да полетят камъчета. Лудо момче? Да. Страхотен велосипедист и подъл измамник.
    Лен Файлс и Тед се връщаха. И двамата изглеждаха доволни. Всъщност Лен приличаше на котката, която току-що е изяла канарчето (както обичаше да казва майка му). Тед се спря и отново каза нещо на стареца, който се засмя в отговор. Когато двамата вече бяха във фоайето, Тед тръгна към телефона до външната врата. Лен го хвана за ръката и го помъкна обратно към бюрото.
    Докато Тед заставаше встрани от бюрото, Лен разроши косата на Боби.
    — Знаеш ли на кого ми приличаш? — попита той. — Сетих се, докато бях в задната стаичка. Баща ти беше…
    — Гарфийлд. Ранди Гарфийлд. — Боби погледна към него. Лен толкова много приличаше на сестра си и момчето си помисли, че е прекрасно да си свързан по този начин с някого. Хора, които бяха толкова близки, можеха да мислят за еднакви неща. — Харесвахте ли го, господин Файлс?
    — Кого, Ранди ли? Разбира се! Беше голям симпатяга. — Но Лен Файлс не изглеждаше напълно искрен. Боби реши, че за разлика от сестра си Лен не е познавал добре баща му. Той вероятно нямаше да си спомни и за песента на Джо Стафърд, и за това как Ранди щял да свали ризата от гърба си, за да помогне на всеки. — Приятелят ти също е голям симпатяга — заговори вече по-убедително Лен. — Обичам мъжете от класа, както и те мен, но рядко се появяват хора като него тук. — Той се обърна към Тед, който продължаваше да търси някакъв номер в бележника си с телефони. — Опитай със „Съркъл Такси“. Номерът е Кенмор 6–7400.
    — Благодаря — отвърна Тед.
    — За нищо. — Лен мина покрай него и изчезна в стаята зад бюрото. Боби отново я разгледа. Когато вратата се затвори, Тед се обърна към момчето:
    — Заложих петстотин долара за мача и сега имам право да използвам телефона му, а не онзи там при входа. Какво ще кажеш, а? Страшна сделка.
    Боби изведнъж остана без дъх.
    — Заложил си петстотин долара на „Урагана“ Хейууд?
    Тед извади цигара, сложи я в устата си и я запали.
    — За Бога, не — отвърна той. — Заложих на Албини.

    Щом повика таксито, Тед заведе Боби на бара и му поръча безалкохолна бира. „Той не подозира, че аз всъщност не харесвам безалкохолната бира“ — помисли си Боби. Сякаш още едно парченце от мозайката си отиде на мястото — от мозайката Тед. Лен лично им сервира бирите, като не спомена нищо за това, че Боби не трябва да седи тук. Той беше добро хлапе, но някак си това заведение не беше най-подходящото място за него. Очевидно едно безплатно обаждане по телефона не беше всичко, което получаваше човек, след като заложеше петстотин долара. Боби обаче в момента си мислеше единствено за това, че баща му не е бил чак толкова лош човек, и нищо друго не го интересуваше. Залогът беше направен, за да спечели Тед малко пари, защото беше ясно, че си отива.

    Таксито имаше огромна задна седалка. Шофьорът слушаше мача на „Янките“ по радиото и от време на време се ядосваше на коментарите на водещия.
    — Файлс и сестра му са познавали баща ти, нали? — Това всъщност не беше въпрос.
    — Да, особено Алана. Тя го смята за добър човек. — Боби замълча. — Но майка ми не е на същото мнение.
    — Предполагам, че майка ти го познава по различен от Алана. Хората имат различни страни. Те са като диамантите, Боби. Имат много различни страни.
    — Но мама казва… — Беше твърде сложно. Тя никога не казваше нищо конкретно, а просто правеше някакви намеци. Не знаеше как да обясни на Тед, че и майка му имаше различни страни и точно заради това Боби си мислеше, че понякога тя просто не знае какво приказва. И освен това, когато се замислеше, той самият не знаеше какво точно иска да знае. Баща му беше мъртъв. Майка му не беше и той трябваше да живее с нея… и трябваше да я обича. Нямаше кого другиго да обича. Не можеше да обича дори и Тед. Защото…
    — Кога заминаваш? — тъжно попита Боби.
    — Когато се върне майка ти. — Тед въздъхна, погледна през прозореца и после погледна ръцете си, кръстосани върху едното му коляно. Все още не поглеждаше Боби. — Вероятно в петък сутринта. Мога да си взема парите утре вечерта. Коефициентът за Албини е четири към едно, т.е. това прави две хиляди долара. Моят добър приятел Лени ще трябва да се обади в Ню Йорк, за да получи такава сума.
    Те пресякоха моста над канала и вече не бяха там долу. Сега се намираха в онази част на града, която обикновено посещаваха с майка му. Мъжете носеха костюми и вратовръзки. Жените не приличаха на Алана Файлс и Боби се съмняваше, че ако някоя от тях се надвесеше над него, щеше да има дъх на ликьор. Не и в четири часа следобед.
    — Знам защо не заложи на мача между Патерсън и Йохансън — рече Боби. — Не го направи, защото не знаеш кой ще победи.
    — Мисля, че този път ще спечели Патерсън — отвърна Тед, — защото е готов да се срещне с Йохансън. Мога да заложа два долара на Патерсън, но петстотин? За да заложиш петстотин, трябва или да знаеш какво ще се случи, или да си луд.
    — Мачът между Албини и Хейууд е уговорен, нали?
    Тед кимна.
    — Разбрах, когато ми прочете, че е замесен онзи Клейндайст, и предположих, че Албини трябва да спечели.
    — И друг път си залагал на мачове, на които мениджър е бил господин Клейндайст.
    Тед нищо не отговори, седеше и гледаше през прозореца. По радиото съобщиха, че някой е направил късо хвърляне към Уайти Форд. Форд беше хванал топката и я беше запратил към Мууз Скоурон на първа база.
    — Можеше и да е Хейууд — обади се най-сетне Тед. — Малко вероятно е, но можеше да е той. Освен това… видя ли онзи старец, който си лъскаше обувките?
    — Да, ти го потупа по бузите.
    — Това е Артър Джирарди. Файлс го е оставил да се навърта наоколо, защото преди имаше много връзки. Така си мисли Файлс, че е имал връзки, а сега е само един старец, който идва в десет часа да си лъсне обувките и после се връща за същото в три часа следобед. Файлс смята, че вече е изкуфял и нищо не разбира. Джирарди го оставя да си мисли каквото си иска. Ако Файлс каже, че Луната е направена от зелено сирене, Джирарди ще се съгласи. Старият Джий ходи там заради климатика и все още има връзки.
    — Познава се с Джими Джий.
    — Познава всички.
    — Господин Файлс не знае ли, че мачът е уговорен?
    — Не, не знае със сигурност. Мислех си, че е научил.
    — Но старият Джий е знаел. Знаел е кой ще падне в нокаут.
    — Да. Имах късмет. „Ураганът“ Хейууд ще падне в осмия рунд. После следващата година, когато коефициентите са вече по-добри, Хейууд ще получи своя шанс.
    — Щеше ли да заложиш, ако господин Джирарди не беше там?
    — Не — отговори веднага Тед.
    — Тогава какво щеше да направиш, за да получиш парите? Когато си заминеш?
    При последните думи сякаш нещо прободе сърцето на Тед. Той изглеждаше съкрушен. После посегна да прегърне Боби, но се спря.
    — Винаги има някой, който знае — отвърна.
    Вече бяха на Ашър Авеню. Все още се намираха в Бриджпорт, но само на два километра от границата с Харуич. Тъй като знаеше какво ще се случи, Боби посегна към голямата, пожълтяла от никотина ръка на Тед.
    Той отдръпна коленете заедно с ръката си към прозореца.
    — По-добре недей.
    Боби разбираше защо не трябва да го прави. Хората слагаха по прясно боядисаните пейки надписи „Пази се от боята“, защото, ако ги пипнеш, ще се изцапаш с боята. Можеш да я измиеш или да изчакаш да избледнее, но за момент ще остане на ръката ти.
    — Къде ще отидеш?
    — Не знам.
    — Чувствам се ужасно — рече Боби. В очите му напираха сълзи. — Ако ти се случи нещо, аз ще съм виновен. Видях разни неща, нещата, за които ме беше предупредил да се оглеждам, но не ти казах. Не исках да си отиваш. Затова реших, че си луд — не за всичко, а само за отрепките, които смяташ, че те преследват — и не ти казах нищо. Ти ме нае на работа, а аз се провалих.
    Тед отново вдигна ръка, но пак се спря. На стадиона на „Янките“ Тони Кюбак беше направил втори хоумран. Хората по трибуните направо бяха полудели.
    — Аз знаех — прошепна Тед. Боби втренчено го погледна.
    — Как? Какво искаш да кажеш?
    — Чувствах, че се приближават. Затова все по-често започнах да изпадам в транс. Обаче също като тебе продължавах да се самозалъгвам. Поради същата причина. Да не мислиш, че искам да си замина, Боби? И то в момент, когато майка ти е объркана и нещастна? Честно казано не ми пука за нея. С нея не се харесахме от първия миг, в който се видяхме, но тя все пак ти е майка и…
    — Какво й е? — попита Боби. Опитваше се да не повишава глас, но въпреки всичко хвана ръката на Тед и я разтърси. — Кажи ми! Знаеш какво й е! Сигурен съм, че знаеш! Заради господин Бидърман ли е?
    Тед погледна през прозореца. Беше смръщил вежди и стиснал устни. Най-накрая въздъхна и запали цигара.
    — Боби — изрече, — господин Бидърман не е добър човек. Майка ти е наясно с това, но също така знае, че понякога трябва да се спогаждаме с лошите хора. Спогаждай се с тях и няма да имаш проблеми. Така си мисли тя и го прави. През последната година е правила неща, с които не се гордее, но все пак внимава. По някакъв начин тя се старае да внимава така, както внимавам и аз и въпреки че не се харесваме, мога да кажа, че й се възхищавам.
    — Какво е правила? Какво я е накарал да прави? — В гърдите на Боби сякаш имаше буца лед. — Защо господин Бидърман я покани в Провидънс?
    — За конференцията по недвижими имоти.
    — Това ли е всичко?
    — Не знам. И тя не знаеше. Или може би е прикривала това, от което се е бояла, с това, на което се е надявала. Не мога да кажа със сигурност. Понякога знам съвсем точно. В момента, в който те видях за пръв път, разбрах, че искаш велосипед и това е много важно за теб. Знаех, че искаш да спечелиш парите през лятото. Възхитих се на дисциплината ти.
    — Ти ме докосна нарочно, нали?
    — Да, точно така. Първия път беше така. Исках да науча нещо повече за теб. Но приятелите не се шпионират. Истинското приятелство понякога означава лична свобода. Освен това, когато докосвам някого, все едно преминавам през… да речем, през прозорец. Втория път, когато те докоснах… Тогава наистина те докоснах за дълго, знаеш какво имам предвид. Това беше грешка, не голяма, но все пак грешка. За миг знаеше повече, отколкото бе необходимо, но вече не си спомняш, нали? Ако продължа да те докосвам така, както го правят наистина близките приятели, в един момент нещата коренно ще се променят. Тогава няма да забравиш. — Той вдигна наполовина изпушената си цигара и я погледна. — Така както би се почувствал, ако си изпушил твърде много от тези и се опитваш да си поемеш дъх.
    — Сега майка ми добре ли е? — попита Боби, макар Тед да не можеше да му отговори. Дарбата на приятеля му, каквато и да беше тя, не беше толкова могъща.
    — Не знам. Аз…
    Изведнъж той се напрегна. Гледаше през прозореца към нещо напред по пътя. После загаси цигарата в страничния пепелник на задната врата, но го направи толкова нервно, че се разлетяха искри.
    — Боже — рече той. — Боже Господи, Боби. Това са те.
    Боби се протегна, за да види какво става навън, като не преставаше да си мисли за думите на Тед „… да се докосваме, както го правят наистина близките приятели“.
    Пред тях пътят се разделяше на три — Ашър Авеню, Бриджпорт Авеню и пътят за Кънектикът се събираха на едно място, наречено площад „Пюритън“. Жиците на тролеите блестяха на следобедното слънце. Изнервени шофьори натискаха клаксоните и се опитваха да заобиколят катастрофиралите отпред коли. Изпотен полицай се опитваше да въведе ред в движението. Вляво от пътя се намираше прочутият ресторант „Грилът на Уилям Пин“, където казваха, че правят най-добрите пържоли в Кънектикът (господин Бидърман беше довел тук всички свои служители, след като бяха продали имението Уейвърли и майка му се беше прибрала вкъщи с рекламни брошури за ресторанта). „Толкова популярен го прави това — беше казала веднъж майка му, — че границата между двата града минава през ресторанта и барът се намира на територията на Харуич, а самият ресторант е в Бриджпорт.“
    Пред тях отстрани на тротоара беше паркиран лилав автомобил. Боби никога не беше предполагал, че ще види нещо подобно. Цветът беше толкова ярък, че човек го заболяваха очите, когато поглеждаше към колата. Направо го заболяваше главата.
    „Колите им ще бъдат като жълтите им палта, белите им обувки и напарфюмирания гел, с който мажат косите си: крещящ и вулгарен.“
    По лилавата кола имаше хромирани стрели и други фигури. Стъклата бяха с перденца. На капака огромният символ на „Десото“ блестеше на слънцето като фалшиво бижу. Гумите бяха бели и бяха по-широки от обикновените. На багажника имаше антена, на която беше закачена заешка опашка.
    — Отрепките — прошепна Боби. Не можеше да има съмнение. Колата беше десото, но същевременно не приличаше на нито една кола, която той беше виждал през живота си. По-скоро приличаше на извънземен кораб или на астероид. Като приближиха, видя, че цветът на тапицерията вътре беше петролнозелено, който контрастираше с лилавата боя на колата. Воланът беше увит с бяла кожа. — Господи, това са те!
    — Не трябва да мислиш за тях. Прочисти съзнанието — си и мисли за неща, които са много далечни — рече Тед. Той сграбчи Боби за раменете (шофьорът напълно беше погълнат от бейзболния мач и не беше забелязал какво става отзад, което беше добре) и силно го разтърси. — Съзнанието ти трябва да е далеч, разбираш ли?
    Той разбираше. Джордж Сандърс беше построил тухлена стена пред мислите си и така ги беше запазил от децата. Предишния път Боби беше мислил за Мори Уилс, но сега не смяташе, че бейзболът ще свърши работа. Какво обаче щеше да свърши работа?
    Три-четири пресечки по-нататък от площад „Пюритън“ можеше да види навеса пред входа на кино „Ашър Емпайър“ и изведнъж чу звука, който издаваше топчето на Съли-Джон. „Ако тя е боклук — говореше той, — искам да съм боклукчията.“
    Плакатът, който бяха видели тогава, сякаш отново беше пред очите на Боби: Бриджит Бардо („сексапилното френско котенце“, както я наричаха по вестниците), усмихната и покрита само с хавлиена кърпа. Малко приличаше на онази жена от календара, която слизаше от колата в „Ъгловият Джоб“ — онази, на която й се беше вдигнала полата и й се виждаха чорапите. Въпреки това Бриджит Бардо беше по-красива. Освен това беше истинска. Разбира се, беше прекалено стара за момчета като Боби Гарфийлд,
    („Аз съм толкова млад, а ти — толкова стара — сякаш от хиляди транзистори се чуваше песента на Пол Анка, — така ми казаха, скъпа…“)
    но все пак беше много красива и освен това майка му обичаше да казва, че едно котенце винаги може да погледне към кралицата. Боби вече я виждаше съвсем ясно, докато се отпускаше на седалката. Погледът му беше зареян в пространството, както правеше Тед, когато изпадаше в транс. Боби виждаше русата й коса, извивките на гърдите й, покрити от хавлията, дългите й крака, лакираните нокти, отчасти закрити от надписа „Само за възрастни. Показвайте документ или шофьорска книжка.“ Той можеше да усети сапуна й — беше лек и наситен с ухание на цветя. Можеше да помирише
    (Nuit en Paris)
    парфюма й, а също чуваше и включеното радио в съседната стая. Бяха пуснали Брейди Кенън, който слушаха и при посещението им в Сейвин Рок: „Тя танцува до полуда, ча-ча-ча, тя подскача до небето…“
    Той можеше да усети (едва доловимо един друг свят някъде по-нагоре по спиралите), че таксито е спряло точно до „Грилът на Уилям Пен“ и до паркираното отстрани лилаво десото. Боби едва ли не чуваше колата в главата си. Ако имаше глас, тя щеше да крещи: „Застреляйте ме, прекалено лилава съм! Застреляйте ме, прекалено лилава съм!“ А около нея той ги усещаше. Те бяха в ресторанта и се хранеха. Това, което си бяха поръчали двамата, бе приготвено по един и същи начин: алангле, разбира се. Отрепките в жълти палта и бели обувки бяха там. Пиеха мартини между всяка хапка от почти суровото месо и ако насочеха мислите си насам…
    От банята излизаше пара. Бриджит Бардо застана на пръсти и разтвори кърпата си, която за момент заприлича на разтворени крила, преди да падне на пода. Тогава Боби видя, че това въобще не е Бриджит Бардо. Беше Каръл Джърбър. „Трябва да си много смел, за да оставиш хората да те гледат, когато си само по хавлия“ — беше казала тя, а сега беше оставила кърпата да падне на пода. Той я виждаше така, както би изглеждала след осем или десет години.
    Не можеше да откъсне очи от нея. Усещаше аромата на сапуна й, на парфюма й, чуваше песента по радиото (след песента на Фреди Кенън бяха пуснали Платърс — „… приказната нощ се спускаше…“), гледаше лакираните й нокти. Сърцето му биеше лудо и сякаш ударите му отекваха на едно друго място, в един друг свят. Това бяха другите светове.
    Таксито започна да се придвижва напред. Ужасната лилава кола, паркирана пред ресторанта (бяха спрели на мястото за камионите с доставките, но какво им пукаше), остана зад тях. После отново спряха, за да дадат път на тролей, който профуча през площад „Пюритън“. Колата на отрепките беше вече зад тях, но хромираните части продължаваха да ги заслепяват. И изведнъж Боби усети неистов сърбеж в очите си. Сърбежът беше последван от странни черни черти, които замъглиха зрението му. Все още гледаше към Каръл, но сега между тях имаше странна завеса.
    „Те ни усетиха… или усетиха нещо. Моля ти се, Господи, изведи ни оттук! Моля те, изведи ни оттук!“
    Таксиметровият шофьор видя пролука в движението напред и успя да премине. Миг по-късно вече се изкачваха по Ашър Авеню. Сърбежът в очите на Боби започна да минава. После изчезна и странната завеса и той видя, че момичето не беше Каръл, нито Бриджит Бардо, а едно от момичетата от календара в „Ъгловият джоб“, което във въображението му беше съвсем голо. Вече не се чуваше радиото. Ароматите на сапун и парфюм също бяха изчезнали. Тя беше напълно безжизнена и се беше превърнала в…
    — Тя е просто една снимка, залепена на тухлената стена — рече Боби и се изправи.
    — Какво казваш, хлапе? — обърна се шофьорът и изключи радиото. Мачът беше свършил и сега вървеше някаква реклама на цигари.
    — Нищо — отвърна Боби.
    — Предполагам, че това е от слънцето, нали? Натовареното движение, горещините… Винаги става така. Изглежда и твоят приятел не е съвсем в час, а?
    — Не — рече Тед. — Докторът е на линия. — После изправи гърба си и се намръщи, когато костите му изпукаха. — Май наистина съм заспал. — Погледна през задното стъкло, но ресторантът вече не се виждаше. — Янките победиха, нали?
    — Разбира се. Направо ги разбиха — отвърна шофьорът и се засмя. — Не разбирам как можете да спите, докато играят „Янките“.
    Завиха по Броуд Стрийт и две минути по-късно таксито спря пред номер 149. Боби погледна къщата, като едва ли не очакваше да види, че са я пребоядисали или са построили ново крило отстрани. Чувстваше се така все едно не е бил тук поне десет години. До известна степен това си беше така — нали беше видял Каръл Джърбър като голяма?
    „Ще се оженя за нея“ — реши, когато слизаше от таксито. На Колония Стрийт кучето на госпожа О’Хара не спираше да лае, сякаш искаше да отрече този живот.
    Тед се наведе край вратата на шофьора с портфейл в ръка. Извади две банкноти от един долар, замисли се и добави още една.
    — Задръжте рестото.
    — Вие сте истински джентълмен — рече човекът.
    — Не, той е симпатяга — поправи го Боби и се засмя, докато таксито потегляше.
    — Хайде да влезем вътре — каза Тед. — Тук не е безопасно за мен.
    Изкачиха стълбите на верандата и Боби отвори вратата със своя ключ. Не спираше да мисли за странната завеса, която се беше появила пред очите му и за сърбежа. Завесата беше по-страшна, защото имаше чувството, че ослепява.
    — Те видяха ли ни, Тед? Усетиха ли ни или каквото там правят?
    — Знаеш, че ни усетиха… но не допускаха, че сме толкова наблизо. — Когато влязоха в апартамента на семейство Гарфийлд, Тед свали тъмните си очила и ги прибра в джоба на ризата си. — Ти се прикри много добре. Тук е направо като в пещ!
    — Защо мислиш, че не са разбрали колко близо се намираме?
    Тед застана неподвижно, докато отваряше прозореца, и погледна Боби през рамо.
    — Ако знаеха, тяхната лилава кола щеше да спре зад таксито ни, когато пристигнахме тук.
    — Това там не беше кола — рече Боби и започна да отваря другия прозорец, като първо дръпна завесите, които бяха топли като застоялия въздух в апартамента. — Не знам какво беше, но само приличаше на кола. И това, което усетих от тях… — Боби потрепери.
    Тед премести вентилатора си и го постави на една от полиците на Лиз.
    — Те се прикриват както могат, но въпреки това ние ги усещаме. Дори и хората, които не ги познават, понякога ги усещат. Малко от истинската им същност може да се види, а това, което е отдолу, е много грозно. Надявам се никога да не разбереш колко е грозно.
    Боби също се надяваше.
    — Откъде идват те, Тед?
    — От едно тъмно място. Тед коленичи и включи вентилатора. В стаята сякаш стана малко по-хладно, но не като в „Ъгловият джоб“ или в кино „Критерион“.
    Тед продължаваше да стои на колене до контакта. Изглеждаше така все едно се моли. Боби си помисли, че старият човек е изтощен до смърт. Как щеше да избяга от отрепките? Нямаше да стигне и до магазина на Спайсър, без да се спъне и да падне.
    — Да — рече най-сетне той. — Те идват от друг свят. От друго място и време. Това е всичко, което мога да ти кажа. Опасно е да знаеш повече.
    Но момчето трябваше да попита още нещо.
    — И ти ли си от един от онези други светове? Тед го погледна сериозно.
    — Идвам от Тийнек.
    Боби го погледна и започна да се смее. Тед, който все още беше коленичил до вентилатора, също се засмя.
    — За какво си мислеше в таксито, Боби? — попита Тед, когато най-сетне успяха да се успокоят. — Къде отиде, когато бяхме в опасност? Какво видя?
    Боби се сети за двайсетгодишната Каръл с лакирани нокти на краката и за Каръл, която стоеше гола насред стаята. „Само за възрастни. Представете шофьорска книжка. Изключения не се допускат.“
    — Не мога да ти отговоря — каза. — Защото… Ами, защото…
    — Защото някои от нещата, които си видял, са лични. Разбирам. — Тед се изправи. Момчето пристъпи, за да му помогне, но старият човек му махна да стои настрана. — Може би искаш да излезеш да си поиграеш — каза. — По късно, например към шест часа, ще си сложа тъмните очила и ще отидем да вечеряме някъде. Можем да отидем в ресторанта на „Колонията“.
    — Добре, но няма да ядем боб.
    Устните на Тед се изкривиха в бледо подобие на усмивка.
    — Без никакъв боб. Бобът е забранен. В десет часа ще се обадя на моя приятел Лен, за да разбера как е свършил мачът. Какво ще кажеш?
    — Отрепките… ще търсят ли и мен сега?
    — Ако беше така, никога нямаше да ти позволя да прекрачиш прага и да излезеш навън — отвърна Тед изненадан. — С теб всичко е наред и аз ще се погрижа нещата да останат такива. Сега върви. Поиграй на някоя от твоите любими игри. Аз трябва да свърша някои неща. Моля те само да се прибереш преди шест, за да не се притеснявам.
    — Добре.
    Боби отиде в стаята си и прибра в буркана за колелото още един долар, който му беше останал от пътуването им до Бриджпорт. После се огледа и видя стаята си с различни очи: каубойската му завивка на леглото, снимката на майка му, закачена на едната стена, и подписаната снимка на Клейтън Мур с маска на лицето, кънките му в ъгъла до бюрото. В този момент стаята на Тед му изглеждаше съвсем малка — не беше място, където човек ще се радва да се прибере. Той осъзна, че се привързва към оранжевата си карта за библиотеката и тогава вътре в него един глас започна да крещи против това. Крещеше: „Не, не, не!“

VIII. БОБИ СЕ ИЗПОВЯДВА. БЕБЕТО ДЖЪРБЪР И БЕБЕТО МАЛТЕКС. РИОНДА. ТЕД СЕ ОБАЖДА. ВИКОВЕТЕ НА ЛОВЦИТЕ

    В парка „Комънуелт“ децата си играеха с бейзболна топка. Игрище „Б“ беше свободно, а на игрище „В“ имаше няколко момчета, които носеха оранжевите тениски на училището „Сейнт Гейб“. Каръл Джърбър седеше на една пейка встрани и ги гледаше. Когато видя Боби, тя се усмихна, но усмивката й бързо угасна.
    — Боби, какво ти е?
    Боби не мислеше, че му има нещо, но притеснението и го върна отново към действителността. Спомни си за отрепките и за това как се бяха разминали с тях, когато се прибираха към къщи от Бриджпорт. Спомни си за майка си, но най-вече се притесняваше за Тед. Знаеше много добре защо го беше изпратил да си играе навън и знаеше какво щеше да прави: щеше да си събере багажа в куфарите и в хартиените си пазарски пликове. Приятелят му си заминаваше.
    Боби се разплака. Не искаше да се размеква пред момиче и особено пред това момиче, но не можа да се сдържи.
    За момент Каръл остана скована на мястото си. Беше уплашена. После стана от пейката, приближи се и го прегърна.
    — Няма нищо — каза тя. — Няма нищо, Боби. Не плачи. Всичко ще бъде наред.
    Заслепен от сълзите си, Боби заплака още по-силно. После се остави да го заведе между няколко дървета, където щяха да са скрити от бейзболните игрища и от алеята в парка. Тя седна на тревата, като с едната ръка продължаваше да го прегръща, а с другата го галеше по главата. За известно време тя нищо не казваше, а Боби не беше в състояние да говори. Хълцаше, а очите му бяха подпухнали.
    Най-сетне паузите между хълцанията станаха по-големи. Той седна и избърса лицето си ужасен и засрамен: тя не беше видяла само сълзите му, но и сополите му. Вероятно цялата беше мокра от него.
    На Каръл обаче не й пукаше. Докосна мокрото му ли-. Боби се отдръпна, сподави още един стон и погледна надолу. Очите му, измити от сълзите, изглеждаха напълно чисти, така че той можеше да забележи всяко стръкче ли глухарче.
    — Всичко е наред — рече отново тя, но Боби все още се срамуваше да я погледне.
    Останаха да седят така още няколко минути.
    — Боби, ако искаш ще бъда твоята приятелка… — каза най-сетне Каръл.
    — Ти си моята приятелка — отвърна той.
    — Тогава ми кажи какво не е наред.
    И Боби се чу как започва да разказва. За това как Тед се беше нанесъл в тяхната къща и как майка му не го беше харесала още от първия миг, когато го беше видяла. Разказа й за първите странни състояния на Тед, за отрепките, за следите, които оставяха. Когато Боби заговори за тях, Каръл се пресегна и го докосна.
    — Какво? — попита той. — Не ми ли вярваш? — В гърлото му все още стоеше онази буца, която се появяваше всеки път, преди да се разплаче, но вече беше по-добре. Ако кажеше, че не му вярва, той нямаше да й се сърди. Но да сподели с някого всичко това, беше огромно облекчение. — Няма проблем, ако си мислиш така, защото наистина звучи налудничаво…
    — Аз видях тези смешни нарисувани дами. Има ги из целия град — прекъсна го тя. — Ивон и Анджи също са ги виждали. Говорихме за тях. Нарисувани са със звезда и луна край тях. Понякога има и комети.
    Той я погледна втренчено.
    — Шегуваш ли се?
    — Не. Момичетата винаги се спират, за да разгледат нарисуваните дами по тротоарите. Не знам защо е така. Затвори си устата, преди да е влязла някоя муха.
    Той си затвори устата.
    Каръл кимна доволно, после взе ръката му и сплете пръстите си с неговите. Боби беше изумен как си паснаха пръстите им.
    — Сега ми разкажи и останалото.
    Той продължи и завърши разказа си с прекрасния ден, който бяха прекарали: филма, посещението в „Ъгловият джоб“, как Алана беше познала кой е баща му, опасността, с която се бяха разминали, когато се прибираха. Той се опита да обясни как колата само приличаше на кола, но всъщност не беше. Най-правдоподобното обяснение според него беше, че колата беше някак си жива като лоша версия на щрауса, който яздеше доктор Дулитъл в онази поредица от комикси, по които се бяха побъркали във втори клас. Единственото нещо, което Боби пропусна да разкаже, беше това, което си представи, когато таксито минаваше покрай „Грилът на Уилям Пен“, и за това как го бяха засърбели очите.
    Той се бореше, но не издържа и накрая разказа за пътуването на майка си до Провидънс с господин Бидърман и другите двама. Той смяташе, че заминаването й е грешка, при това голяма грешка.
    — Мислиш ли, че господин Бидърман се държи добре с нея? — попита Каръл. В момента вече се връщаха обратно към пейката, където тя беше оставила въжето си за скачане. Боби го вдигна и й го подаде. После се насочиха към изхода на парка и след това към Броуд Стрийт.
    — Може би — промърмори Боби. — Или поне… — И тук последва това, от което най-много се страхуваше. Едно непрестанно усещане, което нямаше име, нито форма. Сякаш беше покрита част от огромна картина. — Или поне тя така си мисли.
    — Той ще й предложи ли да се омъжи за него? Ако го направи, ще ти стане втори баща.
    — Господи! — Изобщо не си бе помислял, че Дон Бидърман може да му стане баща, и тази перспектива направо го ужаси. Надяваше се Каръл да не е предизвикала съдбата с тези думи.
    — Ако тя го обича, ще трябва да свикнеш с тази мисъл. — Каръл говореше като жена и Боби си помисли, че точно сега няма нужда от подобни приказки. Реши, че тя е прекарала твърде много време пред телевизора, за да гледа сапунените опери заедно с майка си. Всъщност на него не му пукаше дали майка му обича господин Бидърман, макар че Бидърман беше мръсник. В момента обаче имаше по-важни неща. Алчността на майка му — нейното скъперничество — беше част от тези неща. Освен това тя отново беше пропушила и понякога нощем плачеше. Разликата между представата на майка му за Рандал Гарфийлд — човека, който не беше платил сметките, и представата на Алана за Ранди — добрият, който обичаше да слуша музика, също беше част от проблема. (Имаше ли наистина неплатени сметки? Имаше ли наистина фалшива застрахователна полица? Защо майка му щеше да лъже за такива неща?) За това той не можеше да говори с Каръл. Не беше сдържаност, по-скоро Боби не знаеше как да й каже.
    Те вървяха нагоре по хълма. Боби беше хванал единия край на въжето й за скачане, а тя държеше другия. Така вървяха по тротоара един до друг. Изведнъж той се спря и посочи нещо.
    — Виж!
    На една от жиците над улицата висеше жълта опашка от хвърчило. Беше извита така, че да прилича на въпросителен знак.
    — Да, виждам го — отвърна Каръл притеснено. Продължиха да вървят напред. — Той трябва да си замине още днес, Боби.
    — Не може. Мачът е тази вечер. Ако Албини спечели, утре вечер Тед трябва да отиде и да си вземе парите от билярд клуба. Мисля, че има нужда от тези пари.
    — Разбира се, че има нужда от тях — каза Каръл. — Достатъчно е да му погледнеш дрехите, за да разбереш, че е останал без пари. Това, което е заложил, вероятно са били последните му пари.
    „Дрехите му. Това е нещо, което ще забележи само едно момиче“ — помисли си Боби и понечи да й го каже. Преди да го направи, някой зад тях го изпревари.
    — Я вижте. Това са бебето Джърбър и бебето Малтекс. Как я карате, бебета?
    Те се обърнаха. Три момчета от „Сейнт Гейб“, облечени с оранжеви тениски, се приближаваха. Кошниците на багажниците на велосипедите им бяха препълнени с бейзболни принадлежности. Едното от момчетата носеше верижка със сребърен кръст на врата си и държеше бухалката на гърба си в специално ушит калъф. „Тоя се мисли за Робин Худ“ — помисли си Боби, но все пак се страхуваше от тях. Те бяха големи момчета от средното училище и ако поискаха, щяха да го вкарат в болница. „Подли момчета в оранжеви тениски“ — помисли си той.
    — Здрасти, Уили — обърна се Каръл към едното от тях, но не към онзи с бухалката на гърба. Гласът й звучеше спокойно и дори весело, но Боби усещаше страха й. — Гледах ви как играете. Много добре хващаш топката.
    Този, на когото говореше, беше с грозно деформирано лице, със сресана назад рижа коса и почти мъжко тяло. Колелото под него изглеждаше направо комично малко. Боби си помисли, че той прилича на трол от някоя приказка.
    — Какво ти става, бебето Джърбър? — попита той. Трите момчета се изравниха с тях. После двамата — този, когото Каръл беше нарекла Уили, и другият със сребърния кръст — вече бутаха колелата си. С нарастващо притеснение Боби установи, че са обградени. Можеше да усети мириса на пот и одеколон, които се носеха от оранжевите тениски.
    — Кой си ти, бебе Малтекс? — обърна се третият към Боби. Той се наведе напред през кормилото на колелото си, за да го огледа по-добре. — Ти да не си Гарфийлд? Били Донехю още те търси заради онова нещо миналата зима. Иска да ти избие зъбите. Може би трябва аз да го направя още сега.
    Боби усети някакво странно гъделичкане в стомаха си — сякаш змии бяха затворени в кошница. „Няма да плача повече — помисли си той. — Няма да плача дори и да ме пратят в болница. И ще се опитам да я защитя.“
    Да я защити от толкова големи момчета? Това беше шега.
    — Защо сте толкова гадни, Уили? — попита Каръл. Тя говореше само на момчето с рижата коса. — Когато си сам, не си такъв. Защо сега трябва да ставаш гаден?
    Той се изчерви. Руменината на лицето му сякаш се сля с рижата му коса. Изглеждаше така все едно се е запалил от врата нагоре. Боби реши, че той не иска приятелите му да знаят, че се държи човешки, когато не са заедно.
    — Млъкни, бебе Джърбър! — изръмжа той. — Защо просто не млъкнеш и не целунеш приятелчето си, докато все още има зъби в устата си.
    Третото момче носеше мотоциклетен колан, изкривен на една страна, а обувките му бяха почервенели от пясъка на игрището. Той стоеше зад Каръл. Бавно се приближи и сграбчи опашката на Каръл. След това я дръпна.
    — Ох! — извика тя. Беше изненадана и уплашена. Той я дръпна толкова силно, че тя едва не падна. Боби успя да я хване и Уили — който според Каръл можеше да се държи човешки, когато не беше с приятелите си — се засмя.
    — Защо го направи? — извика Боби към момчето с мотоциклетния колан и когато думите излизаха от устата му, му се стори, че заедно с него ги повтарят хиляди хора. Това беше като ритуал, преди да започнат да размахват юмруци. Той си мислеше за „Повелителят на мухите“ — за Ралф, който бягаше от Джак и останалите. Поне на остров Голдинкс имаше джунгла. А двамата с Каръл нямаше къде да избягат.
    Той щеше да каже: „Защото така искам.“ Това щеше да последва.
    Но преди да отговори момчето с колана, напред пристъпи онзи с бухалката.
    — Защото така е решил. Какво ще направиш сега, бебе Малтекс? — Изведнъж с бързината на змия той се пресегна и зашлеви Боби. Уили отново се засмя.
    Каръл тръгна към него.
    — Моля те, Уили, не го прави…
    Робин Худ се пресегна и я хвана за предната част на блузата й.
    — Какво става? Пораснаха ли ти вече цици, а? Не, няма кой знае какво там. Ти си си все още бебето Джърбър. — Бутна я назад и Боби, чиято глава още бучеше от шамара, я хвана за втори път, за да не падне.
    — Хайде да пребием този женчо — каза момчето с мотоциклетния колан. — Не мога да понасям лицето му.
    Те запристъпваха напред. Колелата им се движеха бавно заедно с тях. После Уили захвърли своето и посегна към Боби. Боби вдигна юмруци и се превърна в бледо подобие на Флойд Патерсън.
    — Ей, момчета, какво става тук? — попита някой зад тях.
    Уили се отдръпна и погледна през рамо. Същото направиха и Робин Худ, и другото момче с мотоциклетния колан. До бордюра беше паркиран стар студебейкър с прашен километраж и статуя на Исус, залепена за таблото. Пред него, изглеждайки неописуемо величествена, стоеше приятелката на Анита Джърбър Рионда. Летните дрехи никога нямаше да й стоят добре (дори и на единайсет години Боби го разбираше), но в този момент тя приличаше на богиня.
    — Рионда! — извика Каръл. Всеки миг щеше да се разплаче. Тя мина покрай Уили и момчето с мотоциклетния колан. Никой от тях не направи опит да я спре. И трите момчета гледаха към Рионда. Боби се хвана, че все още гледа юмрука на Уили. Понякога сутрин се будеше с вдървена като скала пишка, която като ракета гледаше към звездите, готова да излети. После ставаше и отиваше до тоалетната по малка нужда и тогава пишката му омекваше. Сега това се случваше с юмрука на Уили, който омекна по същия начин и се превърна в няколко отпуснати пръста. Боби едва се сдържа да не се засмее. Ако го видеха сега да се смее, нямаше да могат да направят нищо, но утре или следващата седмица…
    Рионда прегърна Каръл и я притисна към големите си гърди. Тя беше победила момчетата с оранжевите тениски и се смееше. Смееше се и не се опитваше да го прикрие.
    — Ти си Уили Шърман, нали?
    Свитата в юмрук ръка сега се отпусна. Той промърмори нещо и се наведе да вдигне колелото си.
    — Ричи О’Мийра?
    Момчето с мотоциклетния колан погледна към върховете на прашните си обувки и също промърмори нещо. Бузите му се бяха зачервили.
    — Ти си един от момчетата на О’Мийра. Както и да е. Вече сте толкова много, че започнах да ви бъркам. — Тя премести поглед към Робин Худ. — А ти кой си? Не се ли казваш Дедам? Приличаш ми на човек от семейство Дедам.
    Робин Худ сега гледаше към ръцете си. На едната имаше стъклен пръстен и сега той започна да го върти.
    Рионда беше поставила ръка на раменете на Каръл. А момиченцето я беше прегърнало през кръста, доколкото това беше възможно. Двете се качиха на бордюра и застанаха на тревата, като през цялото време Рионда не изпускаше от поглед Робин Худ.
    — Най-добре ще е да ми отговориш, синко, защото няма да имам проблем да намеря майка ти, ако реша. Всичко, което трябва да направя, е да попитам отец Фицджералд.
    — Казвам се Хари Дулин — отговори момчето, като не спираше да върти все по-бързо и по-бързо стъкления си пръстен.
    — Е, почти отгатнах, нали? — попита мило Рионда, като пристъпи с още няколко крачки напред и застана на тротоара. Каръл не искаше да се приближава повече до момчетата и се опита да спре Рионда. — Дедам или Дулин, все едно. Нали сте от един род. Живеете там, накрая на града.
    Не Робин Худ, а хлапе на име Хари Дулин с глупавия калъф за бухалката си на гърба. Не Марлон Брандо от „Дивият“, а едно момче на име Ричи О’Мийра, който нямаше „Харли“ за своя мотоциклетен колан и вероятно никога нямаше и да си купи. И Уили Шърман, който не смееше да се държи добре с едно момиче пред приятелите си. Всичко, което им трябваше, за да се смалят до реалните си размери, беше една жена с наднормено тегло, която беше пристигнала на помощ не на бял кон, а със своя студебейкър модел 1954. Тази мисъл трябваше да накара Боби да се почувства добре, но не стана така. Той си спомни какво беше казал Уилям Голдинг, че момчетата от острова са спасени от екипажа, но… кой щеше да спаси екипажа от тях.
    Това беше глупаво, защото в този момент Рионда беше тази, която най-малко имаше нужда от помощ, но мисълта на Голдинг продължаваше да тормози Боби. Какво щеше да стане, ако ги нямаше възрастните? Ако предположеха, че възрастните са една илюзия. Ако предположеха, че парите им са мраморни топчета, а бизнес сделките им не са нищо друго освен размяна на карти с бейзболни играчи, а войните им са само престрелки с пистолети играчки в парка. Какво щеше да стане, ако всички те под костюмите и роклите си бяха сополиви хлапета? Господи, това не беше възможно, не можеше да се случи. Ужасно беше да се мисли по този начин.
    Рионда продължаваше да гледа момчетата от „Сейнт Гейб“ с нейната твърда и дори опасна усмивка.
    — Вие, момчета, не трябва да се заяждате с деца, които са по-малки и по-слаби от вас, нали? И едното е момиче като вашите малки сестрички?
    Сега те стояха и дори не се опитваха да отговорят. Просто пристъпваха от крак на крак.
    — Сигурна съм, че не го правехте, защото така постъпват само страхливците, нали?
    Тя им остави достатъчно време да й отговорят и достатъчно време да чуят собственото си мълчание.
    — Уили? Ричи? Хари? Нали не се заяждахте с тези деца, а?
    — Разбира се, че не — отвърна Хари. Боби си помисли, че ако продължеше да върти пръстена си още малко, пръстът му сигурно щеше да се запали.
    — Ако си помисля, че го правите — продължи Рионда, като не спираше да се усмихва, — ще трябва да отида и да кажа на отец Фицджералд, нали? А той ще реши да разкаже на родителите ви и бащите ви вероятно ще се почувстват задължени да ви загреят задниците и… момчета, вие ще си заслужите боя. За това, че се заяждате с по-слаби и по-малки от вас.
    Момчетата продължаваха да мълчат, но сега вече всеки от тях беше вдигнал смешно малкото си несъразмерно колело.
    — Те закачаха ли ви, Боби? — попита Рионда.
    — Не — отговори, без да се замисли той.
    Жената повдигна главата на Каръл и я погледна в очите.
    — Закачаха ли ви, скъпа?
    — Не, Рионда.
    Тя й се усмихна и въпреки че в очите й имаше сълзи, Каръл също се засмя.
    — Добре, момчета. Предполагам, че този път ви се размина — рече Рионда. — Те казаха, че не сте направили нищо, което да ви прати при пастора за изповед. Мисля, че им дължите благодарности, нали?
    В отговор момчетата от „Сейнт Гейб“ промърмориха по нещо. „Моля те, стига вече — мислено изстена Боби. — Не ги карай да ни благодарят наистина. Не им натривай носовете.“
    Може би Рионда беше чула мислите му (Боби вече вярваше, че тези неща са възможни).
    — Тогава — продължи тя — тази част можем да я пропуснем. Прибирайте се вкъщи, момчета. И Хари, кажи на Майра Дедам, че ако още ходи в Бриджпорт да играе бинго и има нужда от транспорт, аз съм насреща.
    — Ще й кажа — рече Хари, вдигна колелото си и си тръгна наведена глава. Ако насреща му имаше пешеходци, той щеше да се блъсне в тях. Двамата му приятели го последваха, опитвайки се да го догонят.
    Рионда ги гледаше как се отдалечават.
    — Скапани ирландци — изрече тя най-сетне, — непрекъснато търсят някаква кавга. Получиха си го. Каръл, ти наистина ли си добре?
    Каръл отвърна, че всичко е наред.
    — А ти, Боби?
    — Да, няма проблем. — Костваше му много усилия да не се разтрепери като желирана торта, но след като Каръл беше успяла и той можеше да го направи.
    — Хайде, качвай се в колата — обърна се към Каръл тя. — Ще те закарам до вас. Боби, ти се прибирай. Пресечи улицата и влез у вас. Тези момчета утре ще са забравили за вас двамата, но тази вечер е по-разумно да си останете вкъщи.
    — Добре — отвърна той. Знаеше, че те няма да забравят до утре, няма да забравят и след една седмица. Щяха да си спомнят до края на лятото. Двамата с Каръл трябваше да внимават за Хари и неговите приятели още дълго време. — Довиждане, Каръл.
    — Довиждане.
    Боби изтича през улицата и се спря, за да види как колата на Рионда отби пред къщата, където живееха семейство Джърбър. Когато Каръл слезе от колата, тя погледна към него и му махна. Боби също й махна, после се обърна, изкачи стълбите на верандата и влезе вътре.
    Тед седеше в гостната, пушеше цигара и четеше списание „Лайф“. На корицата беше Анита Екберг. Боби не се съмняваше, че Тед си беше приготвил куфарите, но от тях нямаше и следа. Може би ги беше оставил горе в стаята си. Боби се зарадва, че беше постъпил така. Не искаше да ги вижда. Достатъчно потискащо беше само да знае, че са там.
    — Какво прави? — попита Тед.
    — Нищо особено — отвърна той. — Ще легна и ще чета до вечеря.
    Отиде в стаята си. До леглото на пода имаше три книги от секцията за възрастни в библиотеката — „Космически инженери“ на Клифърд Саймък, „Мистерията с римската шапка“ от Елъри Куин и „Наследниците“ от Уилям Голдинг. Боби избра „Наследниците“ и легна с крака на възглавницата. На корицата на книгата имаше пещерни хора, но бяха нарисувани по някакъв абстрактен начин. По кориците на детските книжки никога не биха ги нарисували така. Да имаш карта за възрастни все пак не беше чак толкова страхотно, както изглеждаше в началото.

    В девет часа започваше „Хавайски детектив“ и обикновено Боби го гледаше с интерес (майка му твърдеше, че подобни сериали като „Хавайски детектив“ и „Недосегаемите“ са изпълнени с твърде много насилие), но тази вечер мисълта му беше другаде. На не повече от стой и двайсет километра Еди Албини и „Ураганът“ Хейууд щяха да премерят сили. Около ринга преди началото на всеки рунд щяха да обикалят момичетата на „Жилет“, облечени в сини бански костюми и на високи токчета с табели в ръце: 1… 2… 3… 4…
    До девет и половин Боби още не можеше да разбере кой е убил блондинката. „Ураганът трябва да падне в осмия рунд“ — беше казал Тед. Така беше казал старият Джий. Какво щеше да стане, ако всичко се объркаше? Боби не искаше Тед да си заминава, но ако трябваше да го направи, не би желал да си тръгне с празни джобове. Въпреки всичко това нямаше да се случи… или… може би щеше? Боби беше гледал филм за един боксьор, който трябваше да падне, но после си промени решението. Какво щеше да стане, ако същото се случеше и тази вечер? Уговореният мач беше нещо лошо, беше лъжа — разбира се, Шерлок, какви доказателства имаш? — но ако „Ураганът“ не се съгласи да излъже, Тед ще има големи неприятности. „Със сигурност ще го заболи“ — би казал Съли-Джон.
    Според часовника в гостната вече беше девет и половина. Ако Боби си беше направил правилно сметките, осмият рунд вече трябваше да е свършил.
    — Харесва ли ти „Наследникът“?
    Боби беше толкова погълнат от собствените си мисли, че въпросът на Тед го накара да подскочи. По телевизията показваха Кийнан Уин, който беше застанал пред един булдозер и говореше, че е готов да извърви километри за кутия „Кемъл“.
    — Много по-трудна е от „Повелителят на мухите“ — отвърна той. — Май се разказва за две семейства пещерни хора, които живеят заедно, но едните са по-умни от другите. Главните герои са от глупавото семейство. Бях готов да я оставя, но сега вече започна да става по-интересно. Мисля, че ще я прочета до края.
    — Семейството, с което те срещат в началото, онова с малкото момиче са неандерталци. Второто семейство — само че то прилича повече на племе, Голдинг и неговите племена — са кроманьонци. Това, което се случва между двете семейства, може да се определи като трагедия: следват събития, които водят към нещастен край, който не може да бъде избегнат.
    Тед продължи да говори за пиеси от Шекспир, за поеми от По и за романи от някой си Теодор Драйзер. При други обстоятелства на Боби щеше да му е интересно, но тази вечер си мислеше за Медисън Скуеър Гардън. Представяше си ринга, осветен като няколкото работещи билярдни маси в „Ъгловият джоб“. Чуваше как крещи тълпата, когато Хейууд атакува изненадания Албини с няколко Удара. „Ураганът“ нямаше да се даде, както беше направил онзи боксьор от филма, а щеше да победи. Боби усещаше миризмата на пот и съвсем ясно чуваше отмерените удари на боксовите ръкавици по лицата им. Погледът на Еди Албини беше празен… коленете му се подкосяваха… тълпата се изправя на крака и започва неистово да крещи…
    — …идеята за славата, от която не можеш да избягаш, води началото си от древните гърци. Има един писател на пиеси на име Еврипид, който…
    — Обади се — рече Боби и въпреки че никога досега не беше слагал цигара в устата си (до началото на 1964 вече щеше да пуши по една кутия на ден), гласът му звучеше като гласа на Тед вечер, след като беше изпушил доста от своите „Честърфийлд“.
    — Моля?
    — Обади се на господин Файлс, за да разбереш за мача. — Боби погледна към часовника в гостната. Беше девет и четирийсет и една. — Ако е продължил само до осмия рунд, сега вече трябва да е свършил.
    — Съгласен съм, че мачът е свършил, но ако се обадя толкова скоро, господин Файлс може да се усъмни — отвърна Тед. — Не можем да чуем резултата и по радиото, защото този мач не го предават. По-добре е да почакаме. По-безопасно е. Нека да го накараме да си мисли, че съм от запалените комарджии. Ще се обадя в десет часа все едно съм очаквал, че резултатът от мача е трябвало да бъде обявен от съдиите и е нямало нокаут. А междувременно, Боби, престани да се притесняваш. Казвам ти, че мачът е уговорен.
    Боби вече не се опитваше да следи „Хавайски детектив“. Просто седеше на дивана и слушаше репликите на актьорите. Мъж крещеше на едно дебело хавайско ченге. Жена, облечена с бял бански, се опитваше да кара сърф. Кола преследваше друга, а преследването беше съпроводено от дива музика. Стрелките на часовника бавно се приближаваха към десетия час, сякаш бяха алпинисти, които се опитват да изкачат последните петстотин метра и да покорят Еверест. Убиецът най-сетне също беше застрелян и това беше краят на „Хавайски детектив“.
    Боби не изчака филмовите реклами за следващата седмица, а нервно изключи телевизора.
    — Обади се. Моля те, обади се!
    — След малко — отвърна Тед. — Мисля, че попрекалих с безалкохолната бира.
    Той отиде в тоалетната. Имаше малка пауза, а после Боби чу как струята удари тоалетната чиния.
    — А-а-а! — обади се Тед оттам. Гласът му беше изпълнен със задоволство.
    Боби вече не го сдържаше на едно място. Стана и започна да крачи из гостната. Беше сигурен, че в момента фотографираха Томи „Ураганът“ Хейууд. Синините му блестяха на светкавиците. До него стоеше едно от момичетата на „Жилет“ и го прегръщаше. Той също я беше прегърнал. Еди Албини седеше напълно забравен в своя ъгъл. Погледът му беше празен, очите — почти затворени и все още беше замаян от нокаута.
    Когато Тед се върна в стаята, момчето вече беше отчаяно. Знаеше, че Албини е загубил мача, а приятелят му е загубил петстотинте си долара. Щеше ли да остане, когато разбереше, че е разорен? Може би… но ако го направеше и отрепките дойдеха…
    Боби гледаше, стиснал юмруци, как Тед вдигна слушалката и избра номера.
    — Успокой се, Боби — обърна се той към него. — Всичко ще бъде наред.
    Но Боби не можеше да се успокои. Имаше чувството, че през тялото му минава електрически ток. Тед стоя с допряна до ухото си телефонна слушалка почти цяла вечност.
    — Защо не отговарят? — промърмори вбесен Боби.
    — Телефонът иззвъня само два пъти, Боби. Защо не… Ало? Обажда се господин Бротиган. Тед Бротиган? Да, госпожо, бях при вас този следобед. — Тед се обърна и намигна на Боби. Как успяваше да запази самообладание? Момчето си мислеше, че няма да успее да стои така със слушалката, допряна до ухото му, а камо ли да намига. — Да, госпожо, тук е. — Тед погледна Боби и без да покрива слушалката с ръка, каза: — Алана иска да знае как е приятелката ти.
    Боби не беше в състояние да отговори.
    — Боби казва, че е добре — обясни Тед на Алана, — става все по-красива. Може ли да говоря с Лен? Да, ще почакам. Но моля ви, кажете ми как е завършил мачът. — Последва пауза, която продължи сякаш цяла вечност. Сега лицето на Тед беше напълно безизразно. И този път, когато се обърна към Боби, закри слушалката с ръка. — Албини е бил в много неизгодна позиция до петия рунд. След това в шестия и седмия се съвзел и в осмия нанесъл решителния удар, с който проснал Хейууд на пода. Каква изненада, а?
    — Да — едва успя да изрече Боби. Това беше истината. До петък вечерта Тед щеше да си е заминал. С две хиляди долара в джоба можеше дълго време да бяга от цяла армия отрепки. С две хиляди долара в джоба можеш да обикаляш цялата страна.
    Боби отиде в банята и изстиска малко паста за зъби върху четката си. Беше се освободил от страха, че Тед е заложил на погрешния боксьор, но мъката, че скоро ще го загуби, ставаше все по-голяма. Никога нямаше да предположи, че от нещо, което още не се е случило, може да боли толкова силно. „След една седмица няма да си спомням какво точно съм харесвал у него. След година въобще няма да си го спомням.“
    Това истина ли беше? Господи, така ли беше в действителност?
    „Не — помисли си Боби. — Няма начин. Няма да го позволя.“
    В другата стая Тед говореше с Лен Файлс. Изглеждаше, че водят приятелски разговор. Освен това Лен беше убеден, че Тед е комарджия на тръпката, който от време на време обича да рискува. Нямаше да има проблем да се видят утре в девет и половина, но ако майката на Боби закъснееше, можеха ли да се срещнат към десет или към десет и половина. Тед се засмя, което означаваше, че дебелият Лен се беше съгласил.
    Боби остави четката си за зъби в чашата на полицата под огледалото и след това бръкна в джоба на панталона си. Там имаше нещо. което не приличаше на обичайните предмети, които можеха да се намерят в джоба му. Той извади ключодържателя — специалният му сувенир от онази част на Бриджпорт, за която майка му не знаеше. Там долу. „Ъгловият Джоб, Билярд, Електронни игри. Кенмор 8–2127.“
    Може би вече трябваше да го е скрил (или да се е отървал от него). Изведнъж му хрумна идея. Тази вечер нищо не беше в състояние да зарадва Боби Гарфийлд, но тази идея го поободри. Той щеше да подари ключодържателя на Каръл Джърбър. Знаеше, че Каръл има поне два ключа, които да сложи на него — единият беше от вкъщи, а другият беше от дневника, който й беше подарила Рионда за рождения ден. (Каръл беше с три месеца по-голяма от Боби, но това беше без значение.) Като й подареше ключодържателя, това щеше да е символ, че ходят сериозно. Нямаше да става сантиментален или да се излага, като й го каже, но тя щеше да разбере. Именно това я правеше толкова страхотна.
    Боби остави ключодържателя до четката си за зъби на полицата и след това отиде в стаята си, за да си облече пижамата. Когато се върна в гостната, Тед седеше на дивана, пушеше цигара и го гледаше.
    — Боби, добре ли си?
    — Мисля, че да. Предполагам, че трябва да съм добре, нали?
    Тед кимна:
    — Мисля, че и двамата трябва да се чувстваме добре.
    — Ще те видя ли отново някога? — попита Боби, като се надяваше приятелят му да не започне да се държи като Самотния Рейнджър и да му излезе с баналното: „Пак ще се срещнем, партньоре.“ Беше подло. Тед никога не го беше лъгал и Боби не искаше точно сега накрая, преди да се разделят, да го прави.
    — Не знам. — Тед се загледа в цигарата си и когато вдигна глава, Боби забеляза, че очите му са пълни със сълзи. — Не мисля.
    Тези сълзи развълнуваха Боби. Той се затича през гостната. Искаше да го прегърне. Имаше нужда да го прегърне, но се спря, защото Тед скръсти ръце. Изглеждаше едновременно учуден и ужасен.
    Боби стоеше пред него с протегнати за прегръдка ръце. После бавно ги отпусна. Без докосване и прегръдки. Такива бяха правилата, но правилата бяха гадни.
    — Ще ми пишеш ли? — попита.
    — Ще ти изпращам картички — отговори Тед, след като се замисли за момент. — Няма да ги изпращам направо до теб, защото може да е опасно и за двама ни. Какво да направим? Имаш ли представа на кого да ги изпращам?
    — Изпращай ги на Каръл — рече Боби. Продължаваше да мисли за нея.
    — Кога й каза за отрепките, Боби? — В гласа на Тед нямаше упрек. Защо трябваше да има? Та нали той си заминаваше. Ако вече въобще имаше някакво значение, онзи журналист можеше да напише статия за това как един стар луд човек бяга от нашествие на извънземни. Хората щяха да прочетат статията, докато закусват или пият кафето си, и щяха да се смеят. Как го беше нарекъл Тед? Май беше видиотяващ провинциален хумор? Но ако това беше смешно, защо тогава го болеше толкова много? Защо го болеше?
    — Днес я срещнах в парка и всичко сякаш… изскочи от само себе си.
    — Случва се — тъжно изрече Тед. — Познато ми е. Понякога язовирната стена се къса. И така може би е най-добре. Кажи й, че ще искам да се свържа с теб чрез нея.
    — Добре.
    Тед допря пръст до устните си, за да накара Боби да замълчи. После кимна.
    — В горната част на картичката ще пише „Скъпа К.“ вместо „Скъпа Каръл“. Долу ще се подписвам с „Твоят приятел.“ Така и двамата ще знаете от кого е картичката. Съгласен ли си?
    — Да — рече Боби. — Страхотно. — Не беше страхотно, нищо от това не беше страхотно, но беше достатъчно.
    Той вдигна ръка, целуна пръстите си и после духна целувката. Тед се засмя, улови я и я залепи на едната си буза.
    — Време е да си лягаш, Боби. Днес беше уморителен ден, а и е вече късно.
    Боби си легна.
    В началото си мислеше, че е същият сън — Бидърман, Къшман и Дийн преследват майка му през джунглата на острова. После разбра, че дърветата и храстите са тапети, а майка му бяга по зелен килим. Това не беше джунгла, а хотелски коридор. Това беше неговата версия на хотел „Уоруич“.
    Господин Бидърман и другите двама сатири продължаваха да я гонят. Сега обаче след нея тичаха и момчетата от „Сейнт Гейб“ — Ричи, Уили и Хари Дулин. Лицата им бяха изрисувани с червена и черна боя. Върху всяко яке беше нарисувано искрящо червено око:

    Нямаха никакви други дрехи освен якета. Пишките им подскачаха, обградени от гъсти косми. Всички носеха копия с изключение на Хари Дулин, който носеше своята бейзболна бухалка. Бухалката също беше подострена в двата й края.
    — Убийте мръсницата! — изкрещя Къшман.
    — Изпийте й кръвта! — изкрещя Дон Бидърман и запрати копието си след Лиз Гарфийлд, която успя да избяга зад ъгъла на коридора. Копието се заби в стената и се разтресе.
    — Забийте копията си в мръсния й задник! — изрева Уили — онзи Уили, който можеше да се държи човешки, когато не беше с приятелите си. Окото, нарисувано на якето му, сякаш се беше втренчило напред. Под него пенисът му сякаш също гледаше.
    „Бягай, мамо!“ — искаше да изкрещи Боби, но не успя. Нямаше уста, нито тяло. Едновременно беше там и не беше. Тичаше редом с майка си като нейна сянка. Чуваше как тя се опитва да си поеме дъх. Видя изкривената й уста и скъсаните й чорапи. Тя беше ужасена. Красивата й рокля също беше скъсана. Едната й гърда беше наранена и кървеше. Едното й око беше почти затворено. Изглеждаше така все едно беше изкарала няколко рунда с Еди Албини или Томи Хейууд, или дори и с двамата заедно.
    — Ще те изкормим! — провикна се Ричи.
    — Жива ще те изядем! — съгласи се Къртис Дийн и после добави още по-силно: — Ще ти изпием кръвта и ще ти извадим вътрешностите!
    Майка му погледна към тях и залитна. „Не се предавай, мамо! За бога, не се предавай!“ — изстена Боби.
    Сякаш тя чу последните му думи, погледна напред и се опита да тича по-бързо. Подмина един плакат, залепен на стената. На него беше написано:
МОЛЯ ПОМОГНЕТЕ НИ ДА НАМЕРИМ НАШЕТО
ЛЮБИМО ПРАСЕ!
ЛИЗ е нашият ТАЛИСМАН!
ТЯ Е НА 34 ГОДИНИ!
Тя е ЗЛОНРАВНА СВИНЯ, но НИЕ Я ОБИЧАМЕ!
Ще направи всичко, което поискате, ако кажете:
„ОБЕЩАВАМ!“
(или)
„Ще изкараш някой долар!“
ОБАДЕТЕ се на ХЮситоник 5–8337
(или)
Я доведете в ресторанта „Грилът на Уилям Пен“.
Питайте за отрепките в жълти палта!
Девиз: Винаги ядем АЛАНГЛЕ!
    Майка му също видя обявата и този път краката й потрепериха. Тя се спъна и падна.
    „Ставай, мамо!“ — извика Боби, но тя не го направи. Вероятно не можеше. Лазеше по зеления килим и гледаше назад, а косата й висеше на кичури. Задната част на роклята й беше скъсана и Боби можеше да види дупето й. Бикините й също ги нямаше. Отзад беше покрита с кръв. Какво й бяха сторили? Господи, какво бяха направили с майка му?
    Дон Бидърман се появи по коридора пред нея. Беше намерил пряк път, за да я пресрещне. Другите тичаха след него. Сега пенисът на господин Бидърман стърчеше право нагоре, както понякога ставаше и с този на Боби рано сутрин. Само че пенисът на Бидърман беше огромен. Приличаше на кракен, на трифид, на чудовище и Боби разбра защо майка му е цялата в кръв. Не искаше да знае какво е станало, но вече знаеше.
    „Оставете я на мира! — искаше да изкрещи на господин Бидърман. — Остави я на мира! Не ти ли стига това, което си и й сторил?“
    Аленото око върху жълтото яке на Бидърман изведнъж се отвори и погледна настрана. Боби беше невидим. Тялото му беше много по-надолу по спиралата в един друг свят, но аленото око го виждаше. Аленото око виждаше всичко.
    — Убийте свинята! Изсмучете й кръвта! — каза Бидърман с дълбок, напълно непознат глас и запристъпва напред.
    — Убийте свинята! Изсмучете й кръвта! — повториха Къшман и Дийн.
    — Убийте свинята! Изсмучете й кръвта! — повтаряха и Уили, и Ричи, които вървяха след останалите мръсници. Пишките им също се бяха превърнали в копия като тези на мъжете.
    — Изпийте я! Изяжте я! Смажете я! Изчукайте я! — крещеше Хари.
    „Ставай, мамо! Бягай! Не им се давай!“
    Тя се опита да се изправи. Докато го правеше, Бидърман скочи върху нея. Останалите го последваха, като започнаха да късат остатъците от дрехите й. „Искам да се махна оттук. Искам да сляза долу в моя собствен свят. Моля нека това да спре и моля, завъртете спиралата, за да мога да се върна в моя свят…“ — си мислеше Боби.
    Той беше на върха на спиралата и въпреки че образите започнаха постепенно да изчезват, много добре знаеше къде е. Това не беше върхът на спиралата, а беше по-скоро кула, едно неподвижно вретено, край което се случваше действителността. После то изведнъж изчезна и за момент нямаше нищо. Когато Боби отвори очи, спалнята му беше огряна от слънчева светлина — лятна слънчева светлина в четвъртък сутринта през юли, който щеше да е последният юли от мандата на Айзенхауер като президент.

IX. ЗЛОЩАСТНИЯТ ЧЕТВЪРТЪК

    Едно нещо можеше със сигурност да се каже за Тед. Умееше да готви. Закуската, която сервира пред Боби — яйца на очи, препечени филийки и хрупкав бекон — беше по-вкусна от закуските, които му приготвяше майка му досега (специалитетът й бяха огромни безвкусни палачинки, които сервираше обикновено със сироп), и беше по-добра от всичко, което беше опитвал в ресторанта на „Колонията“. Проблемът беше, че Боби нямаше апетит. Спомняше си съвсем ясно съня, но знаеше също, че това беше един кошмар и че вероятно беше плакал, докато беше сънувал. Когато се беше събудил, възглавницата му беше влажна. Сънят обаче не беше единствената причина, поради която се чувстваше депресиран. Сънищата все пак не бяха истински. Заминаването на Тед обаче беше истинско. Той си отиваше завинаги.
    — Направо от „Ъгловият джоб“ ли ще си заминеш? — попита Боби, докато възрастният човек сядаше на масата. — Така ще направиш, нали?
    — Да, така ще е най-безопасно. — Започна да се храни без особен апетит. Значи и той не се чувстваше добре. Боби се радваше, че е така. — Ще кажа на майка ти, че брат ми в Илинойс се е разболял. Това й стига.
    — С Голямото сиво куче ли ще пътуваш? Тед се засмя.
    — Вероятно с влак. Вече съм доста богат, нали знаеш?
    — С кой влак?
    — По-добре е да не те запознавам с детайлите, Боби. Това, което не знаеш, няма да можеш да кажеш и няма да могат да те принудят да им го кажеш.
    Боби помисли върху последните му думи.
    — Нали няма да забравиш за картичките? — попита. Тед набоде парче бекон на вилицата си и после го остави обратно в чинията.
    — Навсякъде има картички. Обещавам. А сега, хайде да не говорим повече за това.
    — Тогава за какво ще говорим?
    Тед се замисли и после се усмихна. Усмивката му беше искрена и широка. Когато се смееше, Боби разбираше как точно е изглеждал, когато е бил на двайсет.
    — За книги, разбира се — отвърна Тед. — Ще си говорим за книги.
    Денят се очертаваше да бъде неописуемо горещ. Беше ясно още в девет часа сутринта. Боби помогна да измият и да избършат чиниите и после седнаха в гостната, където включеният вентилатор правеше героични усилия да раздвижи въздуха. Започнаха да си говорят за книги, или по-скоро Тед говореше за книги. Тази сутрин, необезпокояван от развръзката на мача Албини-Хейууд, Боби слушаше с интерес. Не разбираше всичко, което казваше възрастният човек, но му стана ясно, че книгите създават свой свят и това не беше библиотеката в Харуич. Библиотеката беше вратата към този свят.
    Тед говореше за Уилям Голдинг и за това, което той наричаше „деутопична фантазия“, за „Машината на времето“ на Хърбърт Уелс, като направи връзка с момчетата на острова на Голдинг. Говореше за „единствените извинения на литературата“, които се опитваха да изследват невинността и опита, доброто и злото. В края на тази импровизирана лекция спомена една книга на име „Заклинателят“, която се опитваше да обясни и двата въпроса („в по-популярния им контекст“), и след това млъкна. Тръсна глава като че ли искаше да я прочисти.
    — Какво има? — Боби отпи от своята безалкохолна бира. Не му харесваше, но беше единственото безалкохолно питие в къщата им. Освен това беше студено.
    — Какви ги говоря? — Тед прокара ръка през челото си все едно изведнъж го беше заболяла главата. — Тази още не са я написали.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Нищо. Обърках се. Защо не излезеш навън за малко? Поразтъпчи се. Иска ми се да полегна. Снощи не можах да спя.
    — Добре. — Боби реши, че малко чист въздух — дори и топъл чист въздух — няма да му навреди. И въпреки че му беше интересно да слуша какво му говори Тед, в един момент започна да му се струва, че стените на апартамента ще паднат върху него. Предположи, че се чувства така, защото Тед си заминаваше. Сега в главата му се въртеше само една фраза: „Знам, че си заминава.“
    После, когато отиваше да вземе бейзболната ръкавица от стаята си, си спомни, че щеше да даде ключодържателя на Каръл и по този начин да й покаже, че има сериозни намерения. Спомни си и за Хари Дулин, Ричи О’Мийра и Уили Шърман. Те също щяха да са навън, някъде там и ако го срещнеха, щяха да го пребият. За пръв път от два дни насам на Боби му се прииска Съли-Джон да беше тук. Съли беше малко момче като него, но беше твърд. Дулин и приятелите му щяха да го пребият, но той щеше да им го върне. За съжаление Съли беше на лагер.
    Боби никога не се беше замислял, че може да си остане вкъщи, но не можеше цяло лято да се крие от тях. Въпреки всичко, когато излезе навън, си напомни да внимава и да се оглежда за тях. Ако забележеше, че се приближават, нямаше да има проблем.
    Без да забравя за момчетата от „Сейнт Гейб“, той излезе навън. Вече не мислеше за ключодържателя — неговия специален сувенир от там долу. Беше го забравил на полицата до четката си за зъби в банята, където го беше оставил миналата вечер.
* * *
    Обиколи почти целия Харуич — от Броуд Стрийт до парка „Комънуелт“ (момчетата от „Сейнт Гейб“ не бяха на игрище „В“; там сега играеха мъжете от Американския легион), от парка до градския площад, от площада до железопътната гара. Докато Боби стоеше до павилиона за вестници край гарата и разглеждаше списанията (негов собственик беше господин Бъртън и понякога му позволяваше да ги разглежда), градската свирка се задейства и стресна и двамата.
    — Господи пресвети! Какво му става на това нещо? — попита господин Бъртън. Като се стресна, той разсипа на пода няколко пакетчета дъвки и сега ги събираше. — Още няма единайсет и половина!
    — По-рано е, разбира се — съгласи се Боби и малко след това остави павилиона зад себе си. Списанията вече не представляваха интерес за него. Продължи да върви по Ривър Авеню и се спря при пекарната „Тип-Топ“, за да си купи половин филия от вчерашния хляб и да попита Джорджи Съливан какво прави Съли.
    — Добре е — отговори по-големият брат на Съли-Джон. — Във вторник получихме картичка. Пише, че му липсва семейството и че иска да се прибере. В сряда получихме още една картичка, в която пише, че се учи да се гмурка. В днешната пише, че си изкарва страхотно и иска да остане там завинаги. — Той се засмя. Беше двайсетгодишен ирландец с големи ирландски ръце и широки рамене. — Може да му се иска да остане там завинаги, но на мама ще й домъчнее за него. С този хляб патиците ли ще храниш?
    — Да, както обикновено.
    — Не ги оставяй да те клъвнат по пръстите. Проклетите патици от реката носят разни болести. Те…
    Часовникът на градския площад започна да отброява дванайсетте удара за обяд, въпреки че до тогава оставаха двайсет и пет минути.
    — Какво става днес? — попита Джорджи. — Първо свирката се обади по-рано, а сега и скапаният часовник.
    — Може да е от жегата — рече Боби. Той го погледна подозрително.
    — Е, и това е някакво обяснение все пак.
    „Да — помисли си Боби, — и е много по-безопасно от някои други, които мога да ти дам.“
* * *
    Боби продължи по Ривър Авеню, като похапваше от хляба. Докато успее да намери пейка край река Хюситоник, от филията беше останало само половината. От тръстиките наизлизаха патици и започнаха да се приближават към него. Той начупи филията и подхвърли няколко парчета във водата. Както обикновено беше учуден от начина, по който патиците се бутаха и лакомо се нахвърляха на парчетата хляб.
    След известно време му се доспа. Погледна към повърхността на водата, където слънчевите лъчи се отразяваха и приятно блестяха, и очите му започнаха да се затварят. Предишната нощ беше спал, но сънят му го беше разстроил. Сега вече се беше унесъл с шепи, пълни с натрошен хляб. Патиците изядоха каквото беше останало на земята и после се приближиха бавно към него. В дванайсет и двайсет градският часовник удари два часа, което накара хората в центъра да поклатят глави и да се запитат накъде върви светът. Боби вече спеше и не забеляза сянката, която падна върху него.
    — Хей, хлапе.
    Гласът беше тих и напрегнат. Той се сепна, изплашен, а ръцете му се разтвориха и разпиляха останалия хляб. Отново започна да усеща змиите в корема си. Уили Шърман, Хари Дулин или Ричи О’Мийра не бяха тук, но Боби си помисли, че щеше да е по-добре, ако се беше появил някой от тях. Дори и тримата заедно. Да те набият не беше най-лошото нещо, което можеше да се случи. Съвсем не беше най-лошото нещо. Господи, защо трябваше да заспива?
    — Хлапе.
    Патиците стъпваха по краката на Боби и се радваха на изпопадалия хляб. Притискаха се в глезените му, но той почти не ги усещаше. Можеше да види сянката от главата на мъж на тревата пред себе си. Мъжът стоеше зад него.
    — Хлапе.
    Бавно и уплашено Боби се обърна. Палтото на мъжа щеше да е жълто, а нарисуваното червено око на него щеше да го зяпа.
    Но мъжът, който стоеше зад него, беше облечен в летни дрехи. Якето му се издуваше напред от малко коремче, което един ден щеше да се превърне в голям корем, а Боби си помисли, че не винаги го е имал. Сега не усещаше сърбеж в очите си, а погледът му не беше замъглен… но по-важното беше, че това не бе някакво същество, което се опитва да прилича на човек; това си беше човек.
    — Какво? — попита той намусено. Все още не можеше да повярва, че е заспал по този начин. — Какво искаш?
    — Ще ти дам два долара, ако ме оставиш да ти духам — каза мъжът в летните дрехи. Той бръкна в джоба на якето си и извади портфейла си. — Можем да се скрием зад онези дървета. Никой няма да ни види, а и на теб ще ти хареса.
    — Не — отвърна Боби и се изправи. Не беше съвсем сигурен за какво говори мъжът с летните дрехи, но все пак имаше някаква бегла представа. Патиците се отдръпнаха, но хлябът беше много примамлив и те отново се върнаха край пейката около гуменките на Боби.
    — Трябва да се прибирам. Мама…
    Мъжът се приближи, като все още държеше портфейла си. Изглеждаше решен да получи това, което искаше.
    — Ти не трябва да правиш нищо. Аз ще ти го направя на теб. Какво ще кажеш? Ще ти дам три долара. — Гласът на мъжа трепереше. Все едно ту се смееше, ту хленчеше. — С три долара можеш да ходиш на кино цял месец.
    — Не, наистина, аз трябва…
    — Ще ти хареса. На всичките мои момчета им харесва. — Той се пресегна към Боби, а момчето си спомни как Тед го беше хванал за рамото, как беше поставил ръка на врата му, как го беше придърпал към себе си толкова близо, сякаш искаше да го целуне. Това сега не беше същото… и същевременно беше. Беше същото по някакъв свой начин.
    Без да се замисля, се наведе и сграбчи едната от патиците. После я вдигна и я запрати към мъжа. Той изкрещя, изпусна портфейла си и вдигна ръка, за да се предпази.
    Боби побягна.
    Минаваше през градския площад, когато забеляза обявата, закачена на телефонната кабина пред магазина за бонбони. Той се приближи към нея и я прочете с нарастваш ужас. Не можеше точно да си спомни съня от миналата нощ, но в него имаше нещо подобно. Беше сигурен в това.
ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ БРОТИГАН!
Той е един СТАР ПОМИЯР, но НИЕ ГО ОБИЧАМЕ!
БРОТИГАН има БЯЛА КОЗИНА и СИНИ ОЧИ!
Настроен е ПРИЯТЕЛСКИ! Ще ЯДЕ ОТ РЪКАТА ВИ!
Даваме МНОГО ГОЛЯМА НАГРАДА! ($$$$)
АКО СТЕ ВИЖДАЛИ БРОТИГАН!
ОБАДЕТЕ СЕ НА ХЮситоник 5-8337! (или)
Доведете БРОТИГАН на адрес Хайгейт Авеню 745!
Търсете семейство САГАМОР!
    „Този ден не е от добрите“ — помисли си Боби и изгледа ръката си, която се пресегна и откъсна обявата от телефонната кабина. През стъклата на кабината видя синя опашка на хвърчило, която висеше от една крушка от светлинната реклама на киното. „Този ден съвсем не е добър. Не трябваше да излизам от апартамента. Даже въобще не трябваше да ставам от леглото тази сутрин.“
    Телефонът беше същият като на обявата за кученцето, с тази разлика, че Боби не знаеше в Харуич да има подобна телефонна централа ХЮситоник. Някои от цифрите бяха от ХАруичката телефонна централа. Имаше цифри и от КОмънуелт, но ХЮситоник? Тук нямаше такава централа, както нямаше и в Бриджпорт.
    Той смачка обявата и я хвърли в кошчето с надпис:
    ПАЗЕТЕ ГРАДА НИ ЧИСТ на ъгъла, но на другата страна на улицата намери още една обява. Малко по-надолу откри трета, закачена на пощенска кутия. Скъса ги. Отрепките или бяха съвсем наблизо, или вече се бяха отчаяли. Днес Тед не биваше да излиза навън. Боби трябваше да му го каже. И трябваше да се приготви да избяга. Това също трябваше да му го каже.
    Момчето мина напряко през парка, като не спираше, и беше толкова замаяно от тичането, че едва чу как някой го извика.
    — Боби…
    Спря се и погледна към дърветата, където Каръл го беше скрила, когато се беше разплакал. Щом отново чу името си, разбра, че това е нейният глас.
    — Боби, ако си ти, моля те, помогни ми…
    Той зави от циментовата пътека и се наведе, за да се промуши под клоните на дърветата. Това, което видя там, го накара да изпусне бейзболната си ръкавица. Тя беше модел „Алвин Дарк“ и после, когато се върна да си я вземе, вече я нямаше. Боби си помисли, че някой просто я беше свил, но какво от това? През този ден неговата скапана бейзболна ръкавица беше последното нещо, което би го притеснило.
    Каръл седеше под същата елха, под която го беше прегърнала. Беше долепила краката до гърдите си. Беше смъртнобледа. Под очите й имаше черни кръгове, които я правеха да изглежда като миеща мечка. От носа й течеше кръв. Лявата й ръка беше прилепена до диафрагмата й под онази част от роклята й, която след някоя година щеше да бъде изпълнена от гърдите й. С дясната си ръка притискаше лакътя на лявата.
    Беше облечена с къси панталонки и блуза с дълъг ръкав — от тези, които обличаш през главата. После Боби щеше да обвини за всичко, което се случи, скапаната й блуза. Вероятно я беше сложила, за да се предпази от слънцето. Това беше единствената причина да облечеш блуза с дълъг ръкав в толкова горещ ден. Дали я беше избрала сама, или госпожа Джърбър я беше накарала да я облече? А имаше ли значение? „Да — щеше да си помисли Боби, ако имаше време да мисли. — Разбира се, че има значение.“
    Но сега блузата с дългите ръкави не беше от значение. Единственото нещо, което виждаше в този момент, беше лявата ръка на Каръл. Тя изглеждаше така все едно се държи на две рамена.
    — Боби — каза тя и го погледна с насълзени очи. — Те ме нараниха.
    Беше изпаднала в шок. Той също изпадна в шок и се остави на инстинктите си да го водят. Затича се към нея и се опита да я вдигне, но тя извика от болка. Господи, какъв вик!
    — Ще изтичам да повикам някой — рече той и я пусна. — Ти просто стой тук и не се движи.
    Тя поклати внимателно глава, като се опитваше да не движи рамото си. Сините й очи бяха станали почти черни от страх и болка.
    — Не, Боби. Не ме оставяй тук сама. Какво ще стане, ако се върнат? Какво ще стане, ако се върнат и ми сторят нещо по-лошо? — Някои неща от това, което му се беше случило през този топъл четвъртък, му се губеха, но това, което ставаше сега, беше съвсем ясно: как Каръл се обърна и го попита: „Какво ще стане, ако се върнат?“
    — Но… Каръл…
    — Аз мога да вървя. Ако ми помагаш, ще се справя. Боби я подхвана нежно през кръста, като се надяваше тя да не изкрещи отново. Онзи вик беше ужасен.
    Каръл бавно се изправи на крака, като се подпираше на ствола на дървото. Докато се изправяше, лявата й ръка помръдна. Смешното двойно рамо над лявата ръка изщрака. Тя изстена, — но този път не извика.
    — По-добре стой неподвижна.
    — Не. Искам да се махна оттук. Боже, как боли! Сега вече, когато се беше изправила, всичко изглеждаше по-добре. Двамата излязоха от дърветата, движейки се бавно като двойка, която се готви да мине под олтара. Сега му се струваше, че е още по-горещо, а слънчевите лъчи — още по-ослепителни. Боби се огледа, но не видя никого. Някъде из парка няколко малки деца (вероятно Спероус и Робин от къщата „Стърлинг“) пееха, но около игрищата за бейзбол нямаше жива душа: нито деца, нито майки с колички, нито полицай Реймър, който, ако беше в добро настроение, им купуваше сладолед или фъстъци. Всички се бяха изпокрили от жегата.
    Двамата продължаваха да вървят бавно по пътеката, която щеше да ги изведе на ъгъла на Комънуелт и Броуд Стрийт, като Боби придържаше внимателно Каръл през кръста. По Броуд Стрийт също не се виждаха хора. Паважът се беше нагрял като пещ. Не се забелязваше дори един пешеходец или движеща се кола.
    Вървяха по тротоара и Боби щеше да я попита дали ще могат да минат от другата страна на улицата, когато Каръл заговори. Гласът й беше съвсем слаб.
    — Боби, ще припадна.
    Той я погледна ужасен и видя как очите й започнаха да се движат, докато вече се виждаше само бялото. После тя залитна напред, а след това назад като отсечено дърво. Боби се наведе, без да се замисля, и я подхвана през кръста и над коленете. Беше застанал от дясната й страна и успя да го направи, без да докосне отново лявото й рамо. Дори и припаднала, Каръл продължаваше да придържа лявата си ръка неподвижна.
    Каръл Джърбър беше висока колкото Боби, може би малко по-висока, но тежеше колкото него. Не беше възможно да я носи по Броуд Стрийт, но когато хората изпаднеха в шок, бяха способни на много неща. Боби я носеше под горещото юлско слънце и дори не се препъваше. Никой не го спираше, никой не го питаше какво става с момиченцето, никой не се опитваше да му помогне. Чуваше колите по Ашър Авеню, но тази част на града беше като Мидуич от филма, където всички бяха заспали.
    Не се беше сетил да отнесе Каръл при майка й. Апартаментът на семейство Джърбър беше нагоре по хълма, но това не беше причината. Боби се беше сетил само за Тед. Трябваше да я занесе при него. Той щеше да знае какво да направи.
    Неговата свръхестествена сила започна постепенно да го напуска, докато се качваше по стълбите на верандата. Спъна се и рамото на Каръл отново помръдна. Тя стисна ръката си и извика. Очите й се отвориха.
    — Почти стигнахме — прошепна й той с глас, който не приличаше на неговия. — Почти стигнахме. Извинявай, но се спънах…
    Вратата се отвори и на прага се появи Тед. Беше облечен в сиви панталони и раирана тениска. Тирантите му висяха надолу до коленете. Изглеждаше притеснен и загрижен, но не и уплашен.
    Боби успя да изкачи последното стъпало на верандата залитна назад. За момент си помисли, че ще падне и ще и разбие главата на циментовата пътека. Тогава Тед го сграбчи и го задържа.
    — Дай ми я.
    — Мини от тази страна — каза Боби. Ръцете му трепереха, а раменете му сякаш горяха. — От другата страна я боли.
    Тед заобиколи момчето и застана до него. Каръл ги гледаше, а пясъчнорусата й коса се спускаше покрай китката на Боби.
    — Те ме нараниха — прошепна тя на Тед. — Уили… Помолих го да не го правят, но той не ги спря.
    — Не говори — отвърна възрастният мъж. — Ще се оправиш.
    Той я пое от Боби колкото можа по-внимателно, но не спяха да задържат лявото рамо неподвижно. Двойното рамо се раздвижи под бялата блуза. Каръл изстена и после се разплака. От лявата й ноздра се спусна капчица кръв.
    За момент Боби си спомни нещо от съня от миналата нощ: окото. Червеното око.
    — Боби, задръж вратата.
    Той го направи. Тед пренесе Каръл през антрето и после влезе в апартамента на семейство Гарфийлд. Точно в този момент Лиз Гарфийлд слизаше по металните стълби, които отиваха към такситата на автобусната спирка с Харуич. Движеше се като инвалид. От двете й ръце висеше по един куфар. Господин Бъртън, собственикът на павилиона за вестници, точно в този момент беше застанал на вратата и пушеше цигара. Той гледаше как Лиз слиза по стъпалата, как вдигна воала на шапката си и бърше лицето си с голяма носна кърпа. Всеки път, когато докосваше лицето си, тя потреперваше. Беше сложила много грим, но гримът не помагаше, а само привличаше вниманието към това, което се беше случило с нея. Воалът вършеше по-добра работа, въпреки че скриваше само горната част на лицето. Сега тя отново го спусна. Приближи се към едно от трите свободни таксита, а шофьорът излезе, за да й помогне с куфарите.
    Бъртън се зачуди кой я е подредил така. Надяваше се, че който и да е, сега го обработват с палките си двамата яки полицаи. Човек, който би направил нещо подобно на жена, заслужаваше такава съдба. Човек, който би направил нещо подобно на жена, не заслужаваше да се разхожда свободно по улиците. Такова беше мнението на Бъртън.

    Боби си мислеше, че Тед ще постави Каръл на дивана, но той не го направи. В гостната имаше един фотьойл и Тед седна там, като я държеше в скута си. Държеше я така, както Дядо Коледа държи децата в магазина за играчки, седнал в своя голям трон.
    — Къде другаде те удариха? По рамото ли?
    — Удариха ме в корема и отстрани.
    — От коя страна?
    — Отдясно.
    Тед внимателно повдигна блузата й от тази страна. Боби ахна, като видя синината. Той веднага позна формата на бейзболна бухалка. Знаеше чия беше бухалката: на Хари Дулин, който си представяше, че е Робин Худ. Той, Ричи О’Мийра и Уили Шърман я бяха срещнали в парка — Хари я беше подредил с бухалката, докато другите двама я бяха държали. И тримата са се смеели и са я наричали бебето Джърбър. Може би всичко беше започнало на шега и беше излязло от контрол. Не беше ли станало така и в „Повелителят на мухите“? Нещата просто бяха излезли от контрол.
    Тед докосна кръста на Каръл. Кокалестите му пръсти се плъзнаха по кожата й. Стоеше с наведена глава така все едно беше по-важно да слуша, а не да усеща с пръстите си. Може би беше по-важно. Каръл изстена, когато той докосна синината.
    — Боли ли? — попита Тед.
    — Малко. Не е толкова лошо, колкото рамото ми. Те са ми счупили ръката, нали?
    — Не. Не мисля — отговори той.
    — Чух как изпука. Те също го чуха и затова избягаха.
    — Сигурен съм, че си го чула.
    Сълзи се стичаха по страните й, а лицето й все още беше бледо, но вече изглеждаше по-спокойно. Тед вдигна блузата до подмишницата й, за да огледа синината. „Той знае от какво е тази синина, както и аз“ — помисли си Боби.
    — Колко бяха те, Каръл?
    „Трима“ — помисли си Боби.
    — Трима.
    — Три момчета?
    Тя кимна.
    — Три момчета срещу едно момиченце. Сигурно са се страхували от теб. Мислели са, че ти си един голям лъв. Ти лъв ли си, Каръл?
    — Иска ми се да бях — отвърна тя и се опита да се усмихне. — Иска ми се да бях изръмжала и да ги бях изгонила. Те ме нараниха.
    — Знам. — Той покри синината с ръка. — Поеми въздух. Боби видя между пръстите на Тед как синината се наду.
    — Така боли ли?
    Тя поклати отрицателно глава.
    — А когато не дишаш?
    — Не.
    — Не те боли и когато те натискам?
    — Да, не ме боли. Боли ме… — Тя погледна бързо към рамото си и после отново извърна поглед настрана.
    — Знам. Горката Каръл. Ще го оправим. Къде другаде те удряха? В корема ли? Нали така каза?
    — Да.
    Тед вдигна блузата й нагоре. Там имаше още една синина, но не беше толкова голяма. Той нежно натисна с пръсти първо над пъпа й, а след това и под него. Тя каза, че не я боли така, както я боли рамото.
    — Удряха ли те по гърба?
    — Не.
    — А по врата или по главата?
    — Не. Само отстрани и по корема, а след това ме удариха по рамото и тогава то изпука и те побягнаха. Преди си мислех, че Уили Шърман е добро момче. — Тя погледна Тед ужасена.
    — Завърти си главата, Каръл… Добре, а сега на другата страна. Боли ли те, когато го правиш?
    — Не.
    — Сигурна ли си, че не са те удряли по главата?
    — Не. Искам да кажа, да. Сигурна съм.
    — Имала си късмет.
    Боби се учуди как може Тед да си мисли, че Каръл има късмет. Лявата й ръка не му изглеждаше само счупена. Според него ставата беше разместена. Изведнъж си спомни за печените пилета и за звука, който издаваха, когато откъсваше кълката. Прилоша му. За миг си помисли, че ще повърне.
    „Не — каза си. — Не сега и тук. Тед си има достатъчно проблеми, за да се разправя и с мен.“
    — Боби? — Гласът на Тед беше ясен и бодър. Звучеше така все едно знаеше решенията на всички проблеми и това беше голямо облекчение. — Добре ли си?
    — Да. — И наистина го мислеше. Стомахът му започна да се успокоява.
    — Добре направи, че я донесе тук. Ще можеш ли да ми помогнеш още малко?
    — Да.
    — Ще ми трябва ножица. Можеш ли да ми донесеш?
    Боби отиде в спалнята на майка си, отвори най-горния шкаф на гардероба й и извади кутията с шивашки принадлежности. Вътре имаше средно голяма ножица. Той побърза да се върне в гостната и показа ножицата на Тед.
    — Тази става ли?
    — Идеална е — рече той и я взе. После се обърна към Каръл. — Ще трябва да разрежа блузата ти, Каръл. Сега ще трябва да прегледам рамото ти и не искам и аз да ти причинявам болка.
    — Няма нищо. Срежи я — отвърна тя и отново се опита да се усмихне. Боби беше впечатлен от смелостта й. Ако неговото рамо изглеждаше така, вероятно щеше да блее като овца, оплела се в бодлива тел.
    — На път за вкъщи ще облечеш една от ризите на Боби. Нали, Боби?
    — Разбира се, нямам нищо против да вземе няколко.
    — Колко смешно — рече Каръл.
    Тед внимателно сряза блузата първо откъм гърба, а след това и отпред. После разтвори двете отрязани части като черупката на яйце. Той много внимаваше, но когато пръстите му докоснаха лявото й рамо, тя извика от болка. Боби подскочи и сърцето му, което беше започнало Да се успокоява, отново лудо заби.
    — Съжалявам — промърмори Тед. — Господи, какво са ти направили!
    Рамото на Каръл изглеждаше зле, но не толкова, колкото си мислеше Боби — вероятно нещата изглеждаха различни, когато човек ги погледнеше отблизо. Удареното рамо беше по-високо от другото й. При ставата й кожата беше толкова изпъната, че Боби се зачуди защо не се беше разкъсала. Освен това беше лилава на цвят.
    — Зле ли е? — попита Каръл. Тя гледаше в другата посока. Изглеждаше като уплашените деца от картичките на УНИЦЕФ. Боби също не смееше да погледне отново към изваденото й рамо. — Ще стоя в гипс цяло лято, нали?
    — Не мисля, че ще ти сложат гипс.
    Каръл погледна учудено Тед.
    — Рамото ти не е счупено, скъпо дете, а само е разместено. Някой те е ударил по рамото…
    — Хари Дулин…
    — … толкова силно, че е извадил костта на ръката ти от раменната става. Мога да я върна на мястото й. Ще издържиш ли още една или две минути силна болка, ако знаеш, че след това всичко ще е наред?
    — Да — веднага отговори тя. — Оправете рамото ми, господин Бротиган. Моля ви, оправете го.
    Боби го погледна подозрително.
    — Наистина ли можеш да го направиш? — попита той.
    — Да. Дай ми колана си.
    — А?
    — Колана ти. Дай ми го.
    Боби измъкна колана си — беше го получил за Коледа и беше съвсем нов — и го подаде на Тед, който го взе, без да откъсва очи от Каръл.
    — Каква е фамилията ти, скъпа?
    — Джърбър. Те ме наричаха бебето Джърбър, но аз не съм бебе.
    — Сигурен съм, че не си. И сега ще го докажеш. — Той се изправи и я постави да седне на стола. След това коленичи прел нея, сякаш се готвеше да й поиска ръката. Сгъна колана на Боби няколко пъти, внимателно издърпа здравата ръка на Каръл и я накара да го хване. Тя го направи. — Добре. Сега го захапи.
    — Да сложа колана на Боби в устата си?
    Тед не отместваше поглед от нея. После започна да гали наранената й ръка. Първо я погали над лакътя, а после надолу към китката. „Все едно я хипнотизира“ — помисли си Боби, но не беше „все едно“, защото той наистина я хипнотизираше. Зениците му отново бяха започнали да правят онова странно нещо — да се смаляват и уголемяват… Движенията им бяха в синхрон с тези на ръката му. Каръл се загледа в очите му и устата й зейна отворена.
    — Тед, очите ти…
    — Да, да — нетърпеливо отвърна той. Явно не се интересуваше какво става с очите му. — Болката се увеличава, Каръл, не усещаш ли?
    — Не…
    Тя се бе загледала в очите му. Пръстите му продължаваха да я галят по ръката. Нагоре… и после надолу. Зениците му бавно пулсираха. Боби видя как Каръл се отпуска на стола. Все още държеше колана и когато Тед спря да я гали по ръката, тя го вдигна към устата си.
    — Добре — каза той. — Болката тръгва от нараненото място към мозъка. Когато върна ръката ти в раменната става, ще те заболи много силно, но ти ще спреш по-голямата част от тази болка в устата си. Ще захапеш колана на Боби и така ще спреш болката да не влезе в главата ти, където боли най-много. Разбираш ли ме, Каръл?
    — Да… — Гласът й беше някак далечен. Седнала в креслото и облечена само в късите панталонки и гуменките си, тя изглеждаше много малка. Зениците на Тед отново бяха неподвижни.
    — Сложи колана в устата си.
    Тя го постави между устните си.
    — Когато те заболи, го захапи.
    — Когато ме заболи.
    — Така ще спреш болката.
    — Ще спра болката.
    Тед я докосна за последен път по лакътя, после погледна към Боби и рече:
    — Пожелай ми успех.
    — Успех — безизразно повтори момчето.
    — Боби хвърли патица по един мъж — каза замаяната Каръл.
    — Така ли? — Тед много внимателно я хвана за китката на лявата ръка.
    — Той си помисли, че мъжът е от отрепките.
    Тед погледна Боби.
    — Не беше от тях — рече той. — Просто… както и да е.
    — Те всички си приличат — каза Тед. — Много си приличат. Градската свирка, градският часовник…
    — Да, чух ги — прекъсна го момчето.
    — Няма да изчакам да се прибере майка ти. Не смея. Ще прекарам деня в някое кино или в някой парк, или някъде другаде. Ако е невъзможно, ще отида в някой приют в Бриджпорт. Каръл, готова ли си?
    — Готова съм.
    — Когато се надигне болката, какво ще направиш?
    — Ще я спра. Ще захапя колана на Боби.
    — Добро момиче. След десет секунди ще се почувстваш много по-добре.
    Тед си пое дълбоко въздух. После покри с ръка синината на рамото на Каръл.
    — Сега ще те заболи, скъпа. Бъди смела.
    Не му отне и десет секунди. На Боби му се стори, че всичко стана само за миг. Дланта на Тед се долепи до повдигнатата и изпъната кожа на рамото на Каръл. В същия момент той дръпна ръката й. Каръл захапа колана на Боби. Чу се бърз изпукващ звук, както ставаше, когато вратът му беше схванат и той се опитваше да го раздвижи. След това рамото на Каръл стана като преди.
    — Бинго! — извика Тед. — Всичко е наред! Каръл?
    Тя отвори уста. Коланът на Боби падна в скута й. Момчето забеляза малки следи по кожата. Почти беше пробила дупки със зъбите си.
    — Вече не ме боли — изрече тя учудено. После прокара ръка по синината и изстена.
    — Ще те наболява още една или две седмици — предупреди я Тед. — И не трябва да вдигаш нищо тежко или да хвърляш топка с тази ръка поне още две седмици.
    — Ще внимавам. — Сега вече Каръл погледна ръката си, като продължаваше да опипва синината с малките си пръсти.
    — Колко от болката успя да уловиш? — попита я Тед и въпреки че гласът му беше тъжен, Боби си помисли, че долавя весели нотки в него.
    — Почти всичката — отговори тя. — Почти не ме заболя. — Докато изговаряше тези думи, се отпусна назад в стола. Очите й бяха отворени, но сякаш не можеше да фокусира погледа си. Каръл беше припаднала за втори път.
    Тед каза на Боби да намокри една кърпа и да му я донесе.
    — Със студена вода — обясни той. — Изстискай я. Боби изтича до банята, взе една от кърпите за лице от полицата в шкафа и я намокри със студена вода. Долната част на прозореца в банята беше боядисана с бяла боя, но ако се беше надигнал на пръсти и беше погледнал навън, щеше да види как край тротоара отби и спря таксито на майка му. Той не погледна. Бързаше да намокри кърпата. Напълно беше забравил за зеления ключодържател, въпреки че беше пред очите му на полицата в банята.
    Когато се върна в гостната, Тед седеше в креслото и държеше Каръл в скута си. Ръцете й бяха загорели от слънцето и се открояваха на бялото й тяло. „Изглежда така все едно е сложила найлонови чорапи на ръцете си“ — помисли си Боби малко учуден. Погледът й беше започнал да се прояснява и тя го гледаше как се приближава, но все още не беше добре — косата й висеше на кичури, лицето й беше потно, а под носа й се виждаше засъхналата кръв.
    Тед взе мократа кърпа. Допираше я до бузите и до челото й. Боби коленичи отстрани до креслото. Каръл се поизправи. Тед изтри кръвта под носа й, а след това остави кърпата на масата. После отмести потните кичури от челото й.
    В този момент вратата на верандата се отвори. После чуха стъпки в антрето. Ръката на Тед замръзна на челото на Каръл. Когато погледите на Боби и Тед се срещнаха, и двамата си помислиха едно и също нещо: „Това са те.“
    — Това не са те, Боби — рече Каръл. — Това е м…
    Вратата на апартамента се отвори и на прага застана Лиз с ключ в едната ръка и шапка — тази с воала — в другата. Зад нея вратата беше широко отворена и топъл въздух нахлуваше вътре. Един до друг на верандата, където ги беше оставил шофьорът на таксито, стояха двата й куфара.
    — Боби, колко пъти трябва да ти повтарям…
    Това беше всичко, което каза тя и след това млъкна. След години Боби щеше да си спомня за този момент и щеше да му става все по-ясно какво беше видяла майка му, когато се беше върнала от ужасното си пътуване до Провидънс. Синът й беше коленичил до креслото, където седеше един стар човек, когото тя никога не беше харесвала и който държеше момиченцето в скута си. То изглеждаше замаяно. Косата му беше разрошена. Блузата му беше разкъсана — парчетата бяха захвърлени на пода — и дори със своите полузатворени очи Лиз можеше да види синините по тялото на Каръл: една на рамото, една на корема и една отстрани на ребрата.
    Боб, Тед и Каръл също видяха насинените й очи и също бяха толкова изненадани колкото нея (дясното око на Лиз беше подпухнало). Долната й устна беше подута и цепната на две места, а червилото не можеше да скрие засъхналата кръв. Носът й беше като на вещицата Хейзъл.
    За момент в горещия летен ден настъпи тишина. Някъде навън изсвириха гумите на кола. Някакво хлапе извика: „Хайде, момчета!“ А отзад от Колония Стрийт идваше звукът, с който Боби най-много щеше да свързва детството си и конкретно този четвъртък: кучето на госпожа О’Хара продължаваше да лае непрестанно.
    „Джак я е подредил така — помисли си Боби. — Джак Меридю и неговите извратени момчето.“
    — Господи, какво е станало? — попита я той, нарушавайки тишината. Затича се към нея и се разплака от страх и от мъка: лицето й, горкото й лице. Тя въобще не приличаше на майка му. Изглеждаше като някаква стара жена, чието място не беше на Броуд Стрийт, а там долу, където хората пиеха от бутилки, завити в хартиени пликове, и нямаха фамилни имена. — Какво ти направи той? Какво ти е направило онова копеле?
    Тя не му обръщаше внимание, като че ли не го чуваше, но го хвана. Хвана го за раменете и ги стисна. Стисна ги толкова силно, че пръстите й се забиха в плътта му и го заболя. После го отмести, без да го поглежда.
    — Пусни я, стари мръснико — изрече Лиз с нисък и дрезгав глас. — Веднага я пусни.
    — Госпожо Гарфийлд, оставате с погрешно впечатление. — Тед вдигна Каръл, като внимаваше да не докосне нараненото й рамо, и се изправи. Оправи панталоните си с разсеян жест, който беше напълно характерен за него. — Болеше я, разбирате ли? Боби я беше намерил в…
    — Копеле! — извика Лиз. Вдясно от нея имаше маса с ваза. Тя сграбчи вазата и я запрати към него. Тед се наведе, но твърде бавно, за да успее да избегне удара. Вазата го удари по главата, отклони се и се разби в стената зад него.
    Каръл изкрещя.
    — Мамо, недей! — извика Боби. — Той не е направил нищо лошо! Не е направил нищо лошо!
    Лиз не му обръщаше внимание.
    — Как смееш да я докосваш? Докосвал ли си и сина ми по същия начин? Правил си го, нали? Не те интересува от какъв пол са, нали? Важното е да са млади!
    Тед направи крачка към нея. Отпуснатите му тиранти се поклащаха покрай краката му. Боби забеляза капки кръв в косата му там, където го беше ударила вазата.
    — Госпожо Гарфийлд, уверявам ви, че…
    — Уверявай ме колкото си искаш, мръсно копеле! — Сега на масата не беше останало нищо, така че тя я повдигна и я запрати към Тед. Масата го удари в гърдите, той политна назад и щеше да го повали на пода, ако не беше креслото зад него. Тед седна в него и я погледна с широко отворени учудени очи. Устните й трепереха.
    — Той помагаше ли ти? — попита Лиз. Лицето й беше бяло като платно. Синините по него сега изпъкваха като родилни петна. — Научи ли и сина ми да ти помага?
    — Мамо, той не й е сторил нищо лошо! — извика Боби и я хвана през кръста. — Той не й направи нищо лошо… Той…
    Тя го вдигна, както беше вдигнала вазата и масата, и той си спомни за това как беше успял да донесе Каръл дотук. После го запрати към другия край на стаята. Боби се удари в стената. Главата му закачи часовника и той падна на земята. Пред очите му се появиха черни точици, които го накараха изведнъж да се сети
    (идват, приближават, името му е написано на плакатите)
    за отрепките. След това се свлече на пода. Опита се да се спре, но коленете му не го слушаха.
    Лиз го погледна без особен интерес и после отново се обърна към Тед, който седеше в креслото с маса в скута си. По едната му буза се стичаше кръв, а косата му беше станала червена. Опита се да заговори, но се закашля.
    — Стар мръсник. За два цента ще ти сваля гащите и ще ти откъсна оная работа от чекии. — Тя се обърна и погледна Боби и това, което той прочете в отвореното й око — обвинение — го накара да се разплаче още по-силно. Тя не каза: „Ще оправя и теб“, но той го прочете в окото й. После отново се обърна към Тед.
    — Знаеш ли какво ще стане сега с теб? Ще те пратя в затвора. — Посочи го с пръст и през сълзи Боби видя, че нокътят липсва. Гласът й беше станал по-спокоен и едвам излизаше над подутата долна устна. — Сега ще се обадя в полицията. Ако имаш ум в главата, ще стоиш без да мърдаш, докато го правя. Просто си дръж устата затворена и не мърдай. — Гласът й започваше да става все по-силен. Пръстите й, подути, издрани и с изпочупени нокти се свиха в юмруци, които размаха срещу него. — Ако се опиташ да избягаш, ще те настигна и ще те заколя с най-големия кухненски нож. Ще го направя насред улицата, за да те видят всички, и ще започна от оная част, която ви създава… на вас, момчета, толкова големи проблеми. Така че не мърдай, Братиган. Ако искаш жив да стигнеш до затвора, не мърдай!
    Телефонът беше на масичката до дивана. Тя тръгна към нея. Тед продължаваше да седи с масата в скута си, а кръвта се стичаше по бузата му. Боби лежеше до падналия часовник, който майка му беше спечелила от томбола. От прозореца продължаваше да се чува непрестанното лаене на Баузър.
    — Вие не знаете какво се случи тук, госпожо Гарфийлд. Това, което ви е сполетяло, е ужасно, но положението на Каръл е съвсем различно.
    — Млъквай! — Тя не го слушаше и дори не погледна към него.
    Каръл се затича към Лиз и посегна да я хване, но после се спря. Изведнъж очите й се разшириха.

    — Те са ти скъсали роклята? — прошепна. Лиз бавно се обърна към нея. — Защо са ти скъсали роклята?
    Жената трескаво се опитваше да измисли някакъв отговор.
    — Млъкни — изрече най-сетне. — Просто млъкни.
    — Защо са те преследвали? Кой те е удрял? — Гласът на Каръл трепереше. — Кой те е удрял?
    — Млъкни! — Лиз остави слушалката и вдигна ръце към ушите си. Боби я гледаше с нарастващ ужас.
    Каръл се обърна към него. По страните й се стичаха сълзи. Погледът й казваше, че знае. Тя беше разбрала, също както Боби знаеше коя карта да обърне, когато господин Макуоун се опитваше да го измами.
    — Те са я гонили — продължаваше Каръл. — Когато е искала да си тръгне, те са я догонили и са я принудили да се върне обратно.
    И Боби знаеше. Бяха я гонили по коридора в хотела. Беше го видял.
    — Накарайте ги да престанат! Помогнете ми да не ги виждам! — крещеше Каръл.
    — Тя ги удря, но не може да се освободи и да избяга! Удря ги, но не може да избяга!
    Тед отмести масата и се изправи. Очите му блестяха.
    — Прегърни я, Каръл! Силно я прегърни! Така ще спре!
    Каръл прегърна Лиз през кръста, въпреки че тя се опита да се отдръпне, но кракът й се опря в дивана. Успя да се задържи на крака, но телефонът падна на килима на няколко сантиметра от Боби.
    За миг всички останаха така, сякаш играеха на статуи и някой току-що беше извикал „замръзни“. Каръл първа помръдна. Тя пусна Лиз Гарфийлд и се отдръпна назад. Косата й беше паднала върху челото й. Тед се приближи към нея, за да прегледа отново рамото й.
    — Не я докосвай — рече Лиз, но вече говореше механично и безизразно. Каквото и да беше помислила, когато видя момиченцето в скута на Тед Бротиган, вече го беше забравила. Изглеждаше изтощена.
    Въпреки това Тед отпусна ръката си и каза:
    — Права сте.
    Лиз пое дълбоко дъх и шумно го изпусна. После погледна към Боби и извърна глава. Момчето искаше тя да протегне ръка към него, да му помогне да стане, но не го направи. Боби сам се изправи. Майка му се обърна към Каръл:
    — Какво е станало тук?
    Все още разплакана и хълцаща, Каръл заразказва за трите момчета, които я бяха срещнали в парка, как бяха започнали да се заяждат с нея, как тя си мислела, че това е някаква шега, малко груба, но все пак шега. После Хари наистина започнал да я удря, докато другите я държали. Изпукването в рамото й ги уплашило и те побягнали. Тя каза на Лиз как Боби я намерил пет или десет минути по-късно — не знаеше след точно колко време, защото болката била много силна — и я донесъл тук. Как Тед наместил рамото й, след като й дал колана на Боби, за да спира с него болката. Тя се наведе и вдигна колана от пода и показа на Лиз следите от зъбите си по него с гордост и притеснение.
    — Не успях да спра цялата болка, но не ме боля много.
    Лиз само погледна към колана и след това се обърна към Тед:
    — Тогава защо си й скъсал блузата, умнико?
    — Не я е скъсал! — извика Боби. Изведнъж се ядоса на майка си. — Сряза я, за да прегледа рамото й, без да я заболи! Аз донесох ножиците! Защо си толкова тъпа, мамо? Защо не искаш да видиш…
    Тя се пресегна, без да се обръща, и изненадващо го хвана. Свободната й ръка го зашлеви. Всъщност средният й пръст влезе в окото на момчето. Сълзите му изведнъж пресъхнаха.
    — Не ме наричай тъпа, Боби-О — рече тя. — Да не си посмял да го направиш отново.
    Каръл гледаше без страх вещицата с изкривен нос, която беше пристигнала с такси и носеше дрехите на госпожа Гарфийлд, която беше бягала и после, когато вече нямаше сили да бяга, се беше борила. Но накрая те бяха взели това, което искаха от нея.
    — Не трябваше да удряш, Боби — рече Каръл. — Той не е като онези мъже.
    — Той да не ти е гадже? — Тя се засмя. — Да? Браво на теб! Но сега ще ти издам една тайна, скъпа. И той е като баща си, и като твоя баща, и като всички останали мъже. Върви в банята. Ще те измия и ще ти дам да облечеш нещо. Господи, каква бъркотия!
    Каръл я погледна отново, после се обърна и отиде в банята. Голият й гръб изглеждаше малък и беззащитен. Беше толкова бял в сравнение със загорелите й ръце.
    — Каръл? — извика Тед след нея. — Сега по-добре ли е? Боби реши, че сега той не говори за ръката й. Не и този път.
    — Да — отвърна тя, без да се обръща. — Но все още я чувам отдалеч. Тя крещи.
    — Кой крещи? — попита Лиз. Каръл не й отговори. Отиде в банята и затвори вратата. Лиз погледна след нея, за да се увери, че тя няма да се върне при тях, и тогава се обърна към Тед: — Кой крещи?
    Тед само я погледна уморено като че ли очакваше още едно нападение от нея.
    Лиз се засмя. Боби познаваше този смях. Той казваше: „Губя търпение.“ Възможно ли беше да й е останало още нещо, което да загуби? Усмивката й беше ужасяваща. С насинените си очи, счупения нос и подутите устни майка му приличаше на луда.
    — Ти си направо добрият самарянин, а? Колко пъти я опипа, докато й наместваше ръката, а? Тя няма много за пипане, но се обзалагам, че ти сам си проверил, нали? Никога не изпускаш възможност.
    Боби я гледаше и възмущението му нарастваше. Каръл й беше разказала всичко — цялата истина — но за нея тя нямаше значение. Никакво значение! Господи!
    — В тази стая има един опасен възрастен — рече Тед — и това не съм аз.
    Тя го погледна първо неразбиращо, после възмутено и накрая ядосано.
    — Как си позволяваш? Как си позволяваш?
    — Той нищо не е направил! — изкрещя Боби. — Не чу ли какво каза Каръл? Не чу ли…
    — Затвори си устата — заповяда му тя, без да го поглежда. Гледаше само към Тед. — Ченгетата много ще те харесат. Дон се обади в Хартфорд в петък, преди… преди. Аз го помолих. Там има приятели. Ти никога не си работил на щатска длъжност в Кънектикът, нито си бил счетоводител, където и да било другаде. Бил си в затвора, нали?
    — Може и така да се каже — отвърна Тед. Сега вече беше по-спокоен, въпреки че по лицето му продължаваше да се стича кръв. Извади цигарите от джоба на ризата си, погледна ги и отново ги прибра там. — Но не в смисъла, в който вие го разбирате.
    „И не в този свят“ — помисли си Боби.
    — За какво бяхте вътре? — попита тя. — Защото сте карали малки момиченца да се чувстват по-добре?
    — Притежавам нещо ценно — отговори Тед. Той посегна и докосна слепоочието си. На пръста остана малко петно кръв. — Има и други като мен. Има и хора, чиято работа е да ни преследват, да ни хващат и да ни използват за… Нека да спра дотук. Аз и още двама успяхме да избягаме. Единия хванаха, втория убиха. На свобода останах само аз, ако това може да се нарече… — той се огледа — свобода.
    — Ти си луд. Лудият стар Братиган е по-откачен и от най-големите откачалки. Ще се обадя в полицията. Нека те да решават дали трябва да се върнеш в затвора, от който си избягал, или е по-добре да те вкарат в лудницата. — Тя се наведе и посегна към падналия телефон.
    — Мамо, недей! — Боби тръгна към нея. — Недей…
    — Не, Боби! — изрече остро Тед.
    Момчето се отдръпна, като не изпускаше от очи майка си, която вдигна телефона от пода.
    — Не говори с нея в това състояние, в което е сега — предупреди го Тед. — Сега тя не може да спре да хапе.
    Лиз Гарфийлд дари Тед с най-очарователната усмивка, на която беше способна — „Добър опит, копеле такова!“ — и хвана слушалката.
    — Какво става? — провикна се Каръл от банята. — Мога ли да се върна вече?
    — Още не, скъпа — извика Тед. — След малко.
    Лиз натисна вилката на телефона няколко пъти. После се заслуша и когато се увери, че има сигнал, започна да набира номера.
    — Сега ще разберем кой си ти в действителност — каза тя. Изглеждаше убедена в това, което върши. — Ще стане много интересно. И ще разберем какво си направил. Това ще е още по-интересно.
    — Ако се обадите в полицията, те също ще разберат какво правите и какво сте направили вие — отвърна й Тед.
    Тя спря да набира и го погледна. Погледът й беше най-лукавият, който беше виждал Боби.
    — Какво искаш да кажеш, за Бога?
    — Една глупава жена, която е трябвало да избере по-добър начин. Една глупава жена, която познава добре шефа си, за да разбере какво става — която го е подслушвала достатъчно, за да знае със сигурност, за да разбере, че те посещават семинарите, за да пият и да се отдават на разврат. Дори вземат наркотици. Една глупава жена, която позволи алчността да замъгли трезвата й преценка…
    — Какво знаеш ти за това да си сам? — изрева тя. — Аз трябва да се грижа за сина си. — Погледна към Боби, като в този момент за пръв път от доста време насам се беше сетила за него.
    — Колко от това искате да чуе синът ви? — попита Тед.
    — Ти не знаеш. Не би могъл да знаеш.
    — Знам всичко. Въпросът е колко от случилото се искате да чуе синът ви. Ако дойдат полицаите, те ще научат всичко, което знам аз. Обещавам ви. — Той замълча. Зениците му бяха неподвижни, но очите му сякаш се разширяваха. — Знам всичко. Повярвайте ми и не го подлагайте на съмнение.
    — Защо ще искаш да ми навредиш по този начин?
    — Давам ви право на избор. Вече сте се наранили сама, както са ви наранили и други. Оставете ме да си замина. Не съм направил нищо, само се опитах да помогна.
    — А, да — рече тя и се засмя. — Да помогнеш! Тя седеше в теб почти гола. Да помогнел!
    — Щях да помогна и на вас, ако…
    — Да, да. Знам как. — Отново се изсмя.
    Боби понечи да заговори, но Тед му направи знак с очи да не го прави. В банята течеше вода. Лиз наведе глава замислена. След известно време отново я вдигна.
    — Добре — каза, — ще направим така. Ще помогна на малкото гадже на Боби да се измие. Ще й дам един аспирин и ще й намеря някаква горна дреха, за да може да се прибере. Докато го правя, ще й задам няколко въпроса. Ако отговорите й ми харесат, ще си тръгнеш. Прав ти път тогава.
    — Мамо…
    Лиз вдигна ръка като пътен полицай и му направи знак да замълчи. Тя гледаше втренчено Тед, който също не я изпускаше от очи.
    — Ще я изпратя до вкъщи. Ще я видя как влиза у тях. Какво ще си говорят с майка й си е тяхна работа. Искам да съм сигурна, че се е прибрала и е в безопасност. Имах тежка нощ. — Тя въздъхна. — Много тежка нощ. Така че ще отида в парка и ще седна на една от пейките там, за да помисля какво ще правим сега. По какъв начин ще се спасим от приюта за бедни. Ако когато се върна, и те намеря все още тук, скъпи, ще се обадя в полицията… не се съмнявай. Говори каквото си искаш. Не знам дали ще има някакво значение какво приказваш, ако аз им кажа, че съм се прибрала няколко часа по-рано и съм те заварила в апартамента с ръка в гащичките на единайсетгодишно момиченце.
    Боби гледаше майка си шокиран. Тя не го забеляза, защото се бе втренчила в Тед.
    — От друга страна, ако си си заминал, когато се върна, няма да ми се налага да звъня на когото и да било и да говоря каквото и да било. Tout fini.
    „Ще дойда с теб! — помисли си Боби. — Не се страхувам от отрепките. По-добре да ме преследват хиляда отрепки в жълти палта или дори милиони, отколкото да остана да живея с нея. Мразя я.“
    — Е? — попита Лиз.
    — Става. До един час ще съм си заминал. Може би и по-рано.
    — Не! — извика Боби. Когато се събуди тази сутрин, той знаеше за заминаването на Тед. Беше тъжен, но го беше приел. Сега отново го болеше. Беше по-зле от преди. „Но!“
    — Млъквай — каза майка му, като продължаваше да не го поглежда.
    — Това е единственият изход, Боби. Знаеш го. — Тед погледна Лиз. — Погрижете се за Каръл, а аз ще поговоря с Боби.
    — Не си в позиция да ми нареждаш какво да правя — отвърна тя, но тръгна към банята. Докато вървеше по коридора, Боби забеляза, че накуцва. Токчето на едната й обувка беше счупено, но той реши, че това не е единствената причина да куца. Тя почука на вратата на банята и без да чака отговор, влезе вътре.
    Боби се затича към Тед, но когато се опита да го прегърне, старият човек потри ръце и ги притисна към гърдите на Боби, за да го спре. След това ги отблъсна.
    — Вземи ме със себе си — ядосано изрече момчето. — Ще ти помагам за отрепките. Вземи ме със себе си!
    — Знаеш, че не мога да го направя, но можеш да ме изпратиш до кухнята. Освен това не само Каръл се нуждае от твоята помощ.
    Той се изправи и остана така за момент. Боби посегна да му помогне, но Тед отново избута настрана ръката му — нежно, но решително. Заболя го. Не колкото, когато майка му отказа да му помогне (или дори не го погледна), след като го беше запратила към стената, но достатъчно.
    Той придружи Тед до кухнята, като вървеше близо до него, за да може да го хване, ако падне. Тед обаче не падна. Погледна отражението си в прозореца над мивката, въздъхна и пусна водата. После намокри кърпа и започна да бърше кръвта от лицето си, като поглеждаше отражението си в прозореца.
    — В този момент майка ти се нуждае от теб повече от всякога — каза той. — Нуждае се от някого, на когото може да има доверие.
    — Тя не ми вярва. Мисля, че дори не ме харесва.
    Тед стисна устни и Боби разбра, че току-що е изрекъл една истина. Знаеше, че тя не го харесва. Той го знаеше, но тогава защо по страните му се стичаха сълзи?
    Тед протегна ръка към него, но си спомни, че не трябва да го прави, и продължи да попива кръвта с кърпата.
    — Добре — рече. — Дори и да не те харесва. Това не е заради нещо, което ти си направил. Това е заради това, което си.
    — Момче — огорчено отбеляза Боби. — Едно шибано момче.
    — И син на баща си. Не забравяй за това. Но, Боби… независимо дали те харесва или не, тя те обича. Знам, че звучи сантиментално и глупаво, но е истина. Обича те и се нуждае от теб. Ти си всичко, което има. Сега е много наранена…
    — Това, че са я наранили, си е нейна грешка! — избухна той. — Знаела е, че нещо не е наред! Ти самият го каза! Знаела е от седмици насам! От месеци! Знаела е и все пак замина с тях за Провидънс! Тя замина с тях!
    — Един укротител на лъвове знае за опасността и въпреки това влиза в клетката. Влиза, защото ще получи пари за това.
    — Тя има пари — каза Боби през сълзи.
    — Не са достатъчно.
    — Те никога няма да са й достатъчно — възрази момчето и знаеше, че това е истината.
    — Тя те обича.
    — Не ми пука! Аз не я обичам!
    — Напротив. Ще я обикнеш. Трябва. Това е КА.
    — КА? Какво е това?
    — Съдба. — Тед вече беше изтрил кръвта от косата си. Спря водата и за последен път погледна отражението си в прозореца. Зад стъклото на прозореца беше горещото лято, което беше по-младо от Тед Бротиган. То беше по-младо и от Боби. — КА е съдбата. Държиш ли на мен, Боби?
    — Знаеш, че държа — отвърна и отново се разплака. Напоследък правеше само това — плачеше. Вече го боляха очите. — Много, много.
    — Тогава се опитай да бъдеш приятел на майка си. Направи го заради мен, ако не искаш да го направиш заради себе си. Остани с нея и й помогни да забрави за болката си. А от време на време аз ще ти изпращам картички.
    Те се връщаха в гостната. Боби беше започнал да се чувства по-добре, но все още искаше Тед да го прегърне. Искаше го повече от всичко.
    Вратата на банята се отвори. Каръл излезе първа, като гледаше засрамена краката си. Косата й беше мокра, сресана и вързана на опашка. Беше облякла една от старите блузи на майка му. Тя беше толкова голяма, че стигаше чак до коленете й като рокля. Червените й къси панталонки не се виждаха.
    — Излез на верандата и ме чакай там — рече Лиз.
    — Добре.
    — И не тръгвай сама да се прибираш към къщи.
    — Няма! — отвърна Каръл уплашено.
    — Добре. Застани до куфарите ми навън.
    Каръл излезе в антрето, но после се спря и се обърна.
    — Благодаря, че ми намести ръката, Тед. Надявам се да не ти създавам неприятности. Не съм искала да…
    — Излизай на скапаната веранда! — прекъсна я Лиз.
    — …създавам неприятности на никого — довърши момичето тихичко, както шепнеха мишките в анимационните филмчета. После излезе навън. Лиз се обърна към Боби и когато той я огледа, сърцето му сякаш спря. Козината й отново беше настръхнала. Насиненото й лице беше почервеняло.
    „Господи, какво пък сега?“ — помисли си Боби. После тя вдигна зеления ключодържател и той разбра.
    — Откъде имаш това, Боби-О?
    — Аз… То… — Но той не можа да се сети как да отговори: не знаеше дали да излъже, дали да каже истината, дали да премълчи. Изведнъж се почувства много уморен. Единственото нещо, което искаше да направи, беше да допълзи до стаята си, да се скрие под завивките и да заспи.
    — Аз му го дадох — каза Тед. — Вчера.
    — Водил си сина ми в някакъв бар в Бриджпорт? В — някакъв бар за залагания в Бриджпорт?
    „На ключодържателя не пише, че е за залагания — помисли си Боби. — Не пише нищо такова… защото тези неща са забранени от закона. Тя знае какво се прави там, защото баща ми е ходел там. Какъвто бащата, такъв и синът. Така казват хората.“
    — Заведох го на кино в Бриджпорт — рече Тед. — Гледахме „Селото на прокълнатите“ в „Критерион“. Докато той гледаше филма, аз отидох да направя един залог до „Ъгловият джоб“.
    — Какъв залог?
    — Исках да заложа на един боксов мач. — За миг сърцето на Боби спря. „Какво ти става? Защо не излъга? Ако знаеше какво мисли тя за тези неща…“
    Но той знаеше. Разбира се, че знаеше.
    — Заложил си на боксов мач. — Тя кимна. — Да. Оставил си сина ми сам в киносалон в Бриджпорт, за да отидеш и да залагаш. — Засмя се истерично. — Е, предполагам, че трябва да съм ти задължена, нали? Донесъл си му толкова хубав сувенир. Ако някой ден реши да залага или да изгуби парите си на масата за покер, както правеше баща му, ще знае къде да отиде.
    — Оставих го за два часа сам в киното — рече Тед. — Вие го поверихте на мен. Очевидно е преживял и двете премеждия.
    Лиз го погледна за момент все едно я беше ударил. Всеки миг щеше да се разплаче. После лицето й стана безизразно. Тя стисна в юмрука си ключодържателя и го сложи в джоба на роклята си. Боби знаеше, че никога повече няма да го види, и нямаше нищо против. Не искаше да го вижда.
    — Боби, върви в стаята си — заповяда тя.
    — Не.
    — Боби, върви в стаята си!
    — Не! Няма!
    Застанала до куфарите на Лиз Гарфийлд, облечена в блузата на Лиз Гарфийлд, Каръл заплака, уплашена от виковете в стаята.
    — Върви в стаята си, Боби — спокойно рече Тед. — Радвам се, че те срещнах и че ми беше приятел.
    — Че ми беше приятел — повтори майката на Боби престорено и ядосано, но Боби не я разбра и дори не я чу.
    — Ще се оправиш ли? Знаеш какво имам предвид.
    — Да. — Тед се засмя, целуна дланта на ръката си и изпрати една целувка към момчето. Боби я хвана и я стисна здраво в юмрука си. — Ще се оправя.
    Боби бавно тръгна към стаята си с наведена глава. Вече беше пред вратата, когато си помисли: „Не мога да го направя. Не мога да го оставя да си тръгне по този начин.“
    Той се затича обратно към Тед, прегърна го и започна да го целува — по челото, по бузите, по брадата, по устните, по тънките клепачи на очите му.
    — Тед, обичам те!
    Тед се предаде и също го прегърна. Боби усещаше миризмата на одеколон и на цигари. Това бяха уханията, които щеше да помни още дълго време, както нямаше да забрави и големите му ръце, които сега го прегръщаха.
    — Боби, аз също те обичам! — рече той.
    — О, за Бога! — изкрещя Лиз. Синът й се завъртя към нея и това, което видя, беше как Дон Бидърман я бута към един ъгъл. Някъде беше включено радиото и се чуваше оркестърът на Бени Гудман. Господин Бидърман протягаше ръцете си напред така все едно искаше да я прегърне. Питаше я дали иска още, дали така й харесва и дали иска да получи още малко. Боби почти преживяваше неописуемия й страх.
    — Ти наистина не си знаела, нали? — каза й. — Досещала си се, но не за всичко, което те са искали. Те са си мислели, че знаеш, но ти не си знаела, нали?
    — Върви веднага в стаята си или ще се обадя в полицията — рече майка му. — Не се шегувам, Боби-О.
    — Знам, че не се шегуваш — отвърна той. После отиде в стаята си и затвори вратата. Отначало му се струваше, че е добре, но после си помисли, че ще повърне или ще припадне, или и двете едновременно. Приближи се до леглото си с разтреперани крака. Искаше само да поседне, но легна по гръб напряко на леглото. Опита се да повдигне краката си, но те не му се подчиниха. Изведнъж пред очите му се появи Съли-Джон, който се засилва по дървената платформа и се гмурка във водата. Искаше му се Да е със Съли. Да е някъде другаде, само не тук. Където и да е, но не и тук.

    Когато се събуди, в стаята беше тъмно, а на пода нямаше сенки на дърветата отвън. Беше спал или припаднал за три-четири часа. Беше потен, а краката му бяха изтръпнали.
    Опита се да вдигне краката си и стотиците иглички, които се забиха в кожата му, го накараха да изкрещи. Свлече се на пода и игличките се качиха нагоре по бедрата към кръста му. Седна на пода с крака допрени до гърдите. Докато седеше там, облегнат на леглото, и гледаше плаката на Клейтън Мур, облечен като Самотния Рейнджър, започна да си спомня. Изваденото рамо на Каръл, майка му, пребита и полудяла, хванала ключодържателя. И Тед…
    Тед вече беше на път и така може би беше по-добре, но много болеше.
    Той се изправи и обиколи два пъти стаята. Втория път спря и погледна през прозореца. На улицата Дина и Даян Сигсби скачаха на въже. Други деца нямаше. Може би се бяха прибрали за вечеря. Една кола мина по улицата с включени фарове. Бавно падаше нощта.
    Направи още една обиколка на стаята, като се опитваше да раздвижи ставите си. Чувстваше се като затворник, който се разхожда в килията си. Вратата му не се заключваше — само вратата на стаята на майка му се заключваше — но той се чувстваше като затворник. Страхуваше се в какво състояние ще я намери или дали въобще ще я намери. Ами ако вече й беше писнало да се занимава с Боби-О, с лъжеца Боби-О, със сина на баща си. Дори и да си седеше там нормална… ако въобще можеше да бъде нормална. Зад лицата на хората понякога се криеха ужасни неща. Сега вече той го знаеше.
    Когато се запъти към затворената врата на стаята, изведнъж се спря. Там имаше лист хартия. Наведе се и го вдигна. Беше достатъчно светло, за да може да го прочете.
    Скъпи Боби,
    Когато четеш тези редове, аз ще съм заминал… но ще те взема със себе си в мислите си. Моля те, обичай майка си и помни, че и тя те обича. Този следобед тя беше наранена, засрамена и уплашена, а когато се сблъскваме с хора в това състояние, ги виждаме в най-лошата им светлина. Оставил съм нещо за теб в стаята си. Няма да забравя обещанието си.
С любов,
Тед
    Той беше обещал да му изпраща картички.
    Почувствал се по-добре, Боби прибра бележката, която Тед беше пъхнал под вратата му, и излезе.
    В гостната нямаше никого, но беше подредена. Изглеждаше напълно нормална, само часовникът до телевизора липсваше.
    Боби чу, че майка му хърка в спалнята си. И друг път я беше чувал да хърка, но сега хъркането й бе като на пияница или на старец от архивен филм. „Това е, защото са я наранили“ — пом