Скачать fb2
Отмъстителите

Отмъстителите

Аннотация

    За пръв, а може би и за последен път от 1985 г. насам Стивън Кинг използва псевдонима Ричард Бакман. В типичния си стил авторът обяснява: „Направих го, защото ме подтикна вътрешния ми глас, който никога не ме е подвеждал, не съм търсил евтин рекламен ефект.“
    В „Отмъстителите“ героите са почти същите като в „Град Отчаяние“, романите са свързани и чрез злия дух, който се вселява в хората и ги подчинява на властта си. Получава се огледален образ на „Град Отчаяние“, но отразен от криво огледало.
    Какво ще се случи, ако изведнъж се озовете в свят, сътворен от фантазиите на дете, което обича уестърните и анимационните филми с космически герои?
    Отговорът ще намерите, когато прочетете „Отмъстителите“.
    Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=3779


Стивън КингОтмъстителите

БЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА
    Преди смъртта си в края на 1985 г. вследствие на раково заболяване Ричард Бакман успя да публикува пет романа. През 1994 г. при пренасянето си в ново жилище вдовицата на писателя открива в избата на дома им кашон, пълен с ръкописи. Това са романи и разкази, завършени в различна степен. В най-суров вид са ръкописите в стенографските тетрадки, които Бакман използвал за чернови. Най-завършен бил машинописният текст на романа, който ви предлагаме. Намирал се в пристегната с ластици кутия, сякаш при последното затишие на болестта Бакман е възнамерявал да го изпрати на своя издател.
    Госпожа Бакман ме помоли да преценя художествената му стойност и аз го намирам най-малкото на нивото на предишните творби на писателя. Позволих си незначителни промени в текста, предимно относно осъвременяването на някои отправки (например в първа глава заместих Роб Лоу с Итън Хок), но инак го оставям почти непокътнат. Предлагаме тази творба на вашето внимание като венец на един необичаен, но не и незначителен творчески път.
    Бих искал да изкажа благодарност на Клодия Ешелман (бившата Клодия Бакман); на изследователя на творчеството на Бакман, Дъглас Уинтър; на Илейн Костър от „Ню Американ Лайбръри“ и на Каролин Стромбърг, редактор на предишните романи на Бакман.
    Госпожа Бакман казва, че доколкото и е известно, съпругът й никога не е бил в Охайо, „въпреки че веднъж-два пъти е прелитал със самолет над този щат“. Освен това тя изобщо няма представа кога е писан романът, макар да подозира, че най-вероятно е било късно нощем. Ричард Бакман е страдал от хронично безсъние.

    Чарлс Върил
    Ню Йорк Сити
    „Тук обясняваме с олово, господине.“
Стив Маккуин
„Великолепната седморка“

Пощенска картичка от Уилям Гарин до сестра му Одри Уайлър:
    24 юли 1994

    Скъпа Од,
    Ето ни тази вечер в Карсън Сити (Нев.), а утре се надяваме да се доберем до Сан Хосе. Знам, че ти изпитваше „големи съмнения“ относно нашето пътешествие, но все пак взехме правилното решение. ИМАМЕ НЕВЕОЯТЕН НАПРЕДЪК СЪС СЕТ! По-късно подробностите — ще ти звънна от Сан Хосе — а сега не ми остава да кажа друго освен Бог да благослови Невада! Джуни ти праща много целувки.

    Бил

    Г-жа Одри Уайлър
    Поплър Стрийт № 247
    Уенуърт, Охайо 43292

ПЪРВА ГЛАВА

ЛЯТО Е

    Поплър Стрийт/15:45/15 юни 1996 г.

    При това тази година то далеч не е най-обикновено лято, а истински апотеоз на лятото, аватар на лятото, тучно съвършено охайско лято в самия си разгар, в средата на месец юли — нажеженото до бяло слънце се изцъклило насред фантастично небе с цвят на изтъркани джинси „Ливайс“, децата вдигат врява из Беър Стрийт на върха на хълма, тинк! — отекват ударите от бухалките откъм игрището на Литъл Лийг2 отатък гората, бръмчат косачки, мощни коли реват по магистрала № 19, ролкови кънки гъгнат по циментовите тротоари и гладката чакълена настилка на Поплър Стрийт, отнякъде долита звукът на радиоприемници — мудният коментар на бейзболния мач се надпреварва с Тина Търнър, която реве „Нътбуш сити лимитс“ — онази песен, в която се казва „Четирийсет максимална скорост, за мотоциклети забранено“ — и всичко това сякаш е поръбено с невидима дантела, изтъкана от ласкавото копринено шумолене на по-ливачките.
    Лято в Уенуърт, щата Охайо, о, Боже, представяте ли си какво означава това? Лято тук, на Поплър Стрийт, което разсича през средата фантастичната изтъркана американска мечта, с витаещия във въздуха аромат на хотдог и въргалящите се из канавките хартиени боклуци от четвъртоюлските фойерверки. Тази година юли е горещ, съвършен, нечуван и невиждан, първокласен юли, няма съмнение, но ако искате да знаете, е и доста сухо, не е паднала ни капчица дъжд и само заблудена струя от отплеснал се маркуч от време на време нарушава покоя на последните останки от хартиените конфети в канавките. Днес времето може да се промени — от запад долитат откъслечни гръмотевици, а онези, които гледат прогнозите за времето по кабелната телевизия (на Поплър Стрийт всички имат кабелна телевизия), знаят, че в по-късните часове се очакват валежи. Може би дори торнадо, макар и малко вероятно.
    Засега обаче е царството на дините, разтворимите сиропи и погрешните удари на бухалката; най-съвършеното лято, което човек може да си представи, особено пък в сърцето на Съединените американски щати; животът е прекрасен като в най-смелите мечти, шевролетите почиват в алеите пред къщите, фризерите са натъпкани с пържоли, които само чакат да се свечери, за да ги хвърлят на скарата в задния двор. (Дали ще има ябълков пай за десерт? Как мислите?) Това е земята на зелените ливади и старателно поддържаните цветни лехи; това е кралство Охайо, където децата носят шапките си с козирката назад, накълцаните им на ивици потници се спускат над провисналите им джинси и страхотните грамадански маратонки на всички хлапета са украсени все със завъртулката на „Найк“.
    На тази пресечка от Поплър — между Беър Стрийт, която минава по върха на хълма, и Хайъсинт Стрийт в подножието му — има единадесет къщи и един магазин. Този магазин, който се намира на ъгъла на Поплър и Хайъсинт, е от онези прехвалени, типично американски денонощни дрогерии, откъдето можете да си купите цигари, списания „Блац“ или „Ролинг Рок“, бонбони за петаче (макар че в наши дни повечето видове струват по десет цента), всякакви припаси за барбекю (хартиени чинийки, пластмасови вилици, тако3, чипс, сладолед, кетчуп, горчица, сосове), ескимо и какво ли още не. Стига да искате, в „От Б до Я“ можете да се снабдите дори с „Пентхаус“4, но ще трябва да се обърнете към продавача — в кралство Охайо „голите“ списания най-често ги държат под тезгяха. Пък и в това няма нищо лошо. Важното е човек да знае къде да отиде, ако се нуждае от подобно нещо.
    Продавачката, която е на смяна днес, е нова — няма и седмица, откак започна работа тук — и точно в този миг, три и четиридесет и пет следобед, обслужва момиченце и момченце. Момиченцето изглежда на единадесет години и вече е на път да се превърне в красавица. Момченцето, несъмнено малкото й братче, е може би на шест години и е (поне според новата служителка) вече на път да се превърне в първокласен мърморко.
    — Искам две шоколадчета! — писка братът мърморко.
    — Ако и двамата пием пепси, ще останат пари само за едно шоколадче — отвръща сестрица-хубавица със завидно според служителката търпение. Ако това хлапе бе неин брат, много щеше да се изкуши да му забие такъв шут, че после да го включат в училищното представление в ролята на гърбушкото от Нотр Дам.
    — Тази сутрин мама ти даде пет долара, видях я — нарежда мърморкото. — Къде са останалите — Маррррр-грит?
    — Не ме наричай така, ненавиждам това име — отвръща момичето. Има дълга медноруса коса, която се струва на продавачката неописуемо великолепна. Нейната собствена коса е подстригана късо и изглежда доста шантаво, защото едната половина е боядисана в оранжево, а другата — в зелено. Младата жена съвсем ясно си дава сметка, че с подобна прическа никога нямаше да получи тази работа, ако управителят не се нуждаеше на живот и смърт от служител, който да поеме смяната от единадесет до седем — провървя й, а пък на него — никак. Все пак успя да изтръгне от нея обещание, че ще идва на работа или с кърпа, или с бейзболна шапка, но обещанията се дават, за да не се изпълняват. Ето, тя улавя погледа на сестрица-хубавица, която разглежда косата й с известно възхищение.
    — Маргрит-Маргрит-Маргрит! — дере се малкият с жизнерадостно енергична злоба, присъща единствено на по-малки братчета.
    — Всъщност се казвам Елън — казва момиченцето с тайнствено изражение, сякаш доверява страхотна тайна. — Маргарет е второто ми име. Той ме нарича така, защото знае, че ненавиждам това име.
    — Приятно ми е, Елън — отвръща служителката и започва да реди покупките на тезгяха.
    — Приятно ми е, Маррррр-грит! — гримасничи братът мърморко и тъй енергично изкривява лице в ужасяваща гримаса, че чак става смешен. Носът му е набърчен, очите му са събрани на върха на носа. — Приятно ми е, Маргрит Мухата!
    Елън не му обръща никакво внимание и казва:
    — Косата ви е страхотна.
    — Благодаря — отвръща новата продавачка и се усмихва. — Не е толкова хубава като твоята, но върши работа. Дотук долар и четиридесет и шест.
    Момиченцето изважда от джоба на джинсите си малко пластмасово портмоне. От онези, дето се отварят, като ги стиснеш отстрани. Вътре има две смачкани банкноти по един долар и някакви монети.
    — Питай Маргрит Мухата къде са другите три долара! — вряска мърморан. Той е като малка черна радиостанция. — Тя си купи с тях списание с Ииииииитън Хооооок на корицата!
    Елън продължава да не му обръща никакво внимание, макар че страните й леко поруменяват. Подавайки двата долара, отбелязва:
    — Не съм ви виждала преди, нали?
    — Най-вероятно не — тук съм от миналата сряда. Търсеха човек, който да работи от единадесет до седем, но има възможност да остава и до по-късно, ако нощният закъснее.
    — Е, беше ми много приятно да се запознаем. Аз съм Ели Карвър. А това е малкият ми брат Ралф.
    Ралф Карвър се изплезва и издава някакъв звук, който наподобява жужене на оса в буркан. „Какво невъзпитано животинче“ — отбелязва наум жената с двуцветната коса, а на глас изрича:
    — Аз съм Синтия Смит. — Протяга над тезгяха ръка към момиченцето. — Наричай ме Синтия и никога Синди. Ще запомниш ли?
    То кима и се усмихва.
    — А аз съм Ели и никога Маргарет.
    — Маргрит Мухата! — неистово крещи Ралф и тържествува по детски. Повдига ръчички във въздуха и започва да се кълчи, движен от съвършено детинска радост от живота.
    — Маргрит Мухата е влюбена в Ииииитън Хооооок!
    Елън отправя на Синтия много мъдър за годините си поглед; изпълнен е с примирение, сякаш вече й е дотегнало от всичко и сякаш казва — „Виждаш ли какво трябва да търпя.“ Синтия — самата тя има по-малък брат и прекрасно знае какво трябва да търпи хубавата Елън — я напушва смях, но съумява да запази сериозно изражение. Така и трябва. Това девойче, както и всички останали, е пленница на своето време и епоха, което означава, че приема всичко съвършено сериозно. Ели подава на брат си кутия пепси и казва:
    — Ще разделим шоколадчето навън.
    — Тогава ще ме теглиш в „Бъстър“ — заявява Ралф, двете деца се отправят към вратата и потъват в искрящите като пламъци слънчеви лъчи, които нахлуват през прозореца. — Ще ме теглиш в „Бъстър“ чак до вкъщи.
    — Как ли пък не — отвръща Ели, но докато отваря вратата, братът мърморко се извръща към Синтия и й хвърля самодоволен поглед, сякаш казва — „Ей сега ще видиш кой ще надделее. Само почакай.“ После децата излизат.
    Лято, да, но не чисто и просто лято — говорим за петнадесети юли, самият разгар на лятото в едно градче в Охайо, в което повечето деца ходят на ваканционно библейско училище и участват в лятната програма на градската библиотека и където едно хлапе непременно трябва да притежава червена каручка, която, Бог знае защо, се нарича „Бъстър“. Единадесет къщи и един денонощен магазин се пържат на ослепителния, безпощаден пек на прерийното юлско слънце; температурата е тридесет и два градуса на сянка, тридесет и пет градуса на слънце — толкова е горещо, че въздухът трепти над асфалта като в пещ.
    Улицата е ориентирана в посока север-юг, като нечетните номера се намират от западната й страна, а четните — от източната. В горния й край, на левия ъгъл на Поплър Стрийт и Беър Стрийт, се намира дом № 251. Отпред Брад Джоузефсън полива с маркуч цветните лехи край входната алея. Той е на четиридесет и шест години, има фантастична, шоколадова на цвят кожа и изпъкнало коремче. Ели Карвър казва, че приличал на Бил Косби5… или поне малко.
    Брад и Белинда Джоузефсън са единствените цветнокожи на тази пресечка и всичките им съседи страхотно се гордеят с тях. Семейство Джоузефсън изглеждат точно така, както биха желали жителите на едно охайско предградие да изглеждат тъмнокожите им съседи, тъй че случайните срещи не предизвикват никакво раздразнение у никого и всичко е наред. Джоузефсънови са приятни хора. Всички ги харесват.
    Кари Риптън, дето всеки понеделник следобед разнася уенуъртския „Шопър“, изниква с колелото си иззад ъгъла и подхвърля на Брад свития на руло вестник. Брад умело го улавя със свободната си ръка. Без дори да се помръдне. Просто се протяга и ето ти на, вестникът вече е в ръката му.
    — Страхотен сте, господин Джоузефсън! — подвиква Кари и се спуска надолу по хълма, а брезентовата чанта с вестниците се удря в бедрото му. Облечен е с огромна памучна фланела с надпис „Орландо Маджик“ и номер 32 — номерът на Шак.
    — Н-да, още ме бива — отвръща Брад и пъхва края на маркуча под мишница, за да види какво са отпечатали на първа страница на седмичната притурка. Пак същите глупости, естествено — разпродажби на домашни потреби втора ръка и надути слова във възхвала на общината — но все пак му се искаше да хвърли един поглед. Природа, какво да се прави. В отсрещния двор на № 250, Джони Маринвил седи на стъпалата пред дома си, свири на китара и пее. Една от най-безмозъчните кънтри-песни на света, но Маринвил пее добре и макар че никой не би го сбъркал с Марвин Гей6 (или Пери Комо7, ако щете), бива го да издокарва мелодията и да не променя тоналността. Брад винаги намира това за малко нахално от негова страна — човек, който е добър в една област, трябва да е доволен от това и да не се интересува от останалите неща.
    Кари Риптън, четиринадесетгодишен, ниско подстриган, шортстоп в отбора на уенуъртския клуб на Американ Лиджън8 подмята следващия вестник на верандата на № 249 — дома на Содерсънови. Семейство Джоузефсън са местната тъмнокожа двойка; семейство Содерсън — Гари и съпругата му Мариел — са местните бохеми. Поставени на везните на общественото мнение, Гари и Мариел до голяма степен взаимно се уравновесяват. В общи линии той минава за отзивчив човек и е симпатичен на съседите си, въпреки че почти винаги е най-малкото полупиян. Мариел обаче… говори се, че Пай Карвър била казала — „За жени като Мариел има специална дума, която се римува с думата «случка».“
    Кари майсторски стреля към таблото — „Шопър“ се удря във входната врата на Содерсънови и отскача право насред изтривалката на Содерсънови, но никой не излиза да прибере вестника — Мариел се къпе (за втори път днес — много мрази като стане толкова задушно), а Гари е в задния двор и разсеяно зарежда с брикети барбекюто, докато най-сетне така го натъпква, че вече спокойно могат да изпекат бизон. Сложил си е престилка с надпис „На гостите е позволено да целуват готвача“. Още не е време за пържолите, но никога не е рано човек да се приготви. Насред задния двор на семейство Содерсън има засенчена с чадър маса, а върху нея е разположен походният бар на Гари: буркан маслини, бутилка джин и бутилка вермут. Бутилката вермут е затворена. Пред нея се мъдри двойно мартини. Гари свършва със скарата, приближава се до масата и на един дъх изгълтва съдържанието на чашата. Изпитва слабост към мартинито и в дните, когато не е на училище, е склонен да й се отдава до такава степен, че към четири часа следобед вече не го е грижа за нищо. Днешният ден не прави изключение.
    — Добре — отбелязва Гари. — Следващият.
    После се заема с приготвянето на коктейл „Содерсън“. Прави това по следния начин: а) пълни три-четвърти от чашата с джин „Бомбай“; б) прибавя маслина; в) лекичко докосва бутилката вермут с крайчеца на чашата — за късмет.
    Отпива; притваря очи; отпива отново. Очите му — вече порядъчно зачервени — се отварят. Усмихва се.
    — Точно тъй, дами и господа! — Обръща се към чезнещия в зноя заден двор. — Вече имаме победител!
    Съвсем слабо над останалите летни звуци — детска глъчка, бръмчене на косачки, рев на мощни автомобили, шепот на поливачки и жуженето на насекомите в топлата трева — Гари долавя звуците от китарата на писателя, която звучи омайно и небрежно. Разпознава мелодията почти на мига и стиснал чашата в ръка, се понася с танцувална стъпка около сянката, която хвърля чадърът, и запява:
    — Тъй че целуни ме и се усмихни… Обещай, че ще ме чакаш ти… Прегърни ме, сякаш никога не ще се разделим…
    Приятна песничка — помнеше я от времето, когато близнаците Рийд не само че не бяха родени, ами дори не бяха и заченати. За миг е поразен от прозрението как бързо лети времето, неотменимо и безпощадно. Отеква в ушите като пушечен изстрел. Гари отпива голяма глътка от мартинито и тъй като скарата вече е готова за старт, се чуди с какво да се захване. На фона на останалите звуци долавя шуртенето на душа на горния етаж на къщата и в миг си представя голата Мариел под струите му — най-голямата кучка в цялото западно полукълбо, която обаче поддържа тялото си в добра форма. Представя си я как сапунисва гърдите си, може би дори с връхчетата на пръстите си плавно гали зърната, а те се втвърдяват. Дявол го взел, нищо такова не прави, разбира се, но подобни мисли не те оставят на мира, освен ако не ги прогониш насила. Решава да действа като Свети Георги от двадесети век и да обладае ламята, вместо да я съсича. Оставя мартинито на градинската маса и се отправя към къщата.
    О, лято е, лято е, ля-ля-лято е и на Поплър Стрийт животът е лесен.
    Кари Риптън поглежда в огледалото дали отзад не се задават коли, не забелязва нищо и свива към дома на семейство Карвър на източната страна на улицата. Пропуска господин Маринвил с чиста съвест, понеже в началото на лятото господин Маринвил му е дал пет долара, за да не му носи „Шопър“.
    — Моля те, Кари — бе му казал той най-откровено и сериозно. — Не мога повече да чета за откриването на поредния супермаркет или пък за увеселение в някоя дрогерия. Това направо ще ме довърши.
    Кари въобще не го разбира, но господин Маринвил е симпатичен човек, а и пет долара са си пет долара.
    Госпожа Карвър отваря входната врата на Поплър Стрийт № 248 и махва на Кари, който в същия миг с лекота й подхвърля вестника. Жената посяга да го хване, изобщо не успява и се разсмива. И Кари се разсмива. Ръцете й далеч не са като на Брад Джоузефсън, пък и съвсем не притежава такава бързина на реакциите, но е хубава, а освен това е невероятно точен човек. Отстрани до къщата мъжът й по бански и джапанки мие колата. Мерва Кари, обръща се и насочва пръст към него. Кари също вдига ръка и двамата се правят, че стрелят. Това е нескопосан, но добронамерен опит от страна на господин Карвър да се държи като печен тип и малкият уважава старанието му. Дейвид Карвър работи в пощата и момчето предполага, че тази седмица сигурно е в отпуск. То се зарича пред себе си — като порасне, ако се наложи да се захване на редовна работа от девет до пет (знае, че понякога и това се случва, както се случва човек да се разболее от диабет или бъбречна недостатъчност), никога да не прекарва отпуската си у дома, за да мие колата на двора.
    „И без това няма да имам кола — мисли си. — Ще си купя мотоциклет. И то не някакво японско мотопедче. Ще си взема класически огромен «Харли Дейвидсън», като оня в гаража на господин Маринвил. Американска стомана.“
    Отново поглежда в огледалото и забелязва някакъв яркочервен автомобил на Беър Стрийт, точно до къщата на Джоузефсънови — прилича на микробус, паркиран на югозападния ъгъл на кръстовището — после отново пресича улицата и този път се насочва към № 247 — дома на Уайлър.
    От всички обитаеми къщи на тази пресечка (на № 242, където едно време живееше семейство Хобарт, сега няма никого) единствено тази на Уайлърови е запусната — представлява малка постройка селски тип, която май трябва да се пребоядиса, а и се нуждае от нова настилка на алеята към гаража. На поляната пред къщата се върти поливачка, но пораженията на сухото горещо време още не са се заличили от тревата — а на съседските морави изобщо не им личи (всъщност дори и на тази пред празната къща, където преди живееха Хобартови). Ливадата на Уайлърови е пожълтяла тук-там, но от сега нататък ще съхне все повече и повече.
    „Госпожа Уайлър не знае, че водата не достига — мислено отбелязва Кари и се пресяга към брезентовата чанта за поредния свит на руло вестник. — Съпругът й сигурно щеше да знае, но…“
    Изведнъж забелязва госпожа Уайлър (предполага, че вдовиците продължават да се наричат „госпожа“) зад вратата и това откритие — макар че тя едва ли е по-забележима от сянка — здравата го стряска. За миг изгубва равновесие и велосипедът залита, а когато подхвърля вестника (друг път съвършено точно), изобщо не уцелва. „Шопър“ се приземява върху един храст до най-горното стъпало пред входната врата. Кари мрази подобни неща, направо ги ненавижда — като вестникарчето в тъпа комедия, което все мята вестник „Свирчо“ ту на покрива, ту в розовите храсти — ха-ха, вестникарчета, които не умеят да целят точно, какъв майтап — и някой друг ден (или ако се бе случило другаде) дори може би щеше да се върне, за да поправи грешката си… или навярно би подал вестника лично на домакинята с усмивка и пожелание за приятен ден. Но не и днес. Тук има нещо, което никак не му харесва. Има нещо необичайно в стойката й — изправила се е зад входната врата с приведени рамене и увиснали ръце — като детска играчка без батерии. Но нередните неща като че ли не се изчерпват само с това. Оттук не се вижда достатъчно ясно и той не е съвсем сигурен, но му се струва, че госпожа Уайлър е гола от кръста нагоре, че стои във входното си антре само по къс панталон. Стои там и се взира в него.
    И така да е, изобщо не е секси. Страшно е.
    Онова хлапе, дето живее при нея, племенникът й, и то е доста страшничко. Сет Гарланд или Гарин или както там се нарича. Дума не обелва, дори да го заговориш: „Ей, как си, харесва ли ти тука, как мислиш, Индиънс дали ще стигнат до финалите“ — само се пули насреща ти с кално кафявите си очи. На Кари му се струва, че сега госпожа Уайлър, която по принцип е приятна, го гледа със същия празен поглед. Като паякът, дето казал на мухата — „Добре дошла, заповядай в моя кабинет“, точно ей така го гледа. Съпругът й почина миналата година (като се замисли, това се случи точно по времето, когато започнаха неприятностите на семейство Хобарт и те се преместиха), а хората казват, че не било нещастен случай. Говори се, че Хърб Уайлър, който събираше марки и веднъж подари на Кари стара въздушна пушка, се е самоубил.
    Побиват го тръпки — двойно по-зловещи в горещ ден като този — и той отново се отправя към отсрещния тротоар, хвърляйки разсеян поглед в огледалото. Червеният микробус още стои на ъгъла на Беър и Поплър (сигурно е бричката на някой баровец), но сега се е появил още един автомобил, който се спуска надолу по улицата — Кари веднага разпознава синята акура. Това е колата на господин Джаксън, другия учител, който живее на тази пресечка. Той обаче съвсем не е гимназиален преподавател; господин Джаксън е всъщност професор Джаксън, или пък може би просто доцент Джаксън. Преподава в държавния университет в Охайо, ха да видите. Джаксънови живеят на № 244, от горната страна на старата къща на семейство Хобарт. Това е най-приятният дом на цялата пресечка — просторна едноетажна къща с островърх покрив, с огромен жив плет в долния край на двора и дървена ограда откъм горната страна, където се намираше домът на стария ветеринарен лекар.
    — Здрасти, Кари! — подвиква господин Джаксън и спира до него. Облечен е с избелели джинси и тениска с огромно жълто ухилено лице отпред. „ПРИЯТЕН ДЕН!“ — сякаш казва господин Усмивков. — Как си, калпазанино?
    — Страхотно, господин Джаксън — отвръща Кари с усмивка. За миг се колебае да ли да не допълни — „Само дето ми се струва, че госпожа Уайлър стои на вратата без блуза“, но след това се отказва. — Направо е бомба.
    — Започна ли вече да играеш?
    — Досега само два пъти, ама няма страшно. Снощи ми оставиха два-три ининга и сигурно довечера пак ще ме пуснат за малко. Но на мен това ми стига, без майтап. Все пак на Франки Албертини това му е последната година в отбора. — Кари му подава свития на руло „Шопър“.
    — Правилно — отвръща господин Джаксън и взима вестника. — А следващата година е ред на мосю Кари Риптън.
    Хлапакът се разсмива, блазнейки се от мисълта как ще стои на игрището, издокаран в екипа на отбора, и ще вие като същински върколак.
    — А вие пак ли сте на лятно училище?
    — А-ха. Водя два курса. „Историческите драми на Шекспир“ и „Джеймс Дики и нова южна готика“. Случайно да ти се струват интересни?
    — Ами, благодаря, мисля, че ще ги пропусна.
    Питър кима сериозно:
    — Правилно, тъкмо няма да се наложи да ходиш на лятно училище, калпазанин такъв. — Потупва усмихнатата картинка на гърдите си. — През юни ни поотпускат в облеклото, но в летните курсове вече цари пълна свобода. Винаги е било така. — Хвърля вестника на седалката и добавя: — Гледай да не припаднеш от жега, докато обикаляш квартала с тия вестници.
    — Няма. И без друго май ще вали. От време на време ми се причуват гръмотевици.
    — Така казаха и по… внимавай!
    Край момчето се стрелка огромна рошава фурия, която се носи подир червена летяща чиния. Велосипедът се накланя към автомобила на господин Джаксън и немската овчарка, която гони фризбито, само леко перва с опашка Кари.
    — Той да гледа да не припадне от жега — отбелязва момчето.
    — Сигурно си прав — съгласява се господин Джаксън и бавно потегля надолу.
    Кари проследява с поглед Ханибал, който настига играчката на отсрещния тротоар, захапва я и се обръща. На шията на кучето се мъдри шикарна джуфка и то сякаш е ухилено до уши.
    — Донеси я, Ханибал! — провиква се Джим Рийд, а брат му — Дейвид — му приглася:
    — Хайде, Ханибал! Не се прави на глупав! Дръж! Донеси!
    Ханибал стои пред № 246 — точно срещу къщата на госпожа Уайлър — стиска фризбито със зъби и бавно размахва опашка. Като че ли се ухилва още по-широко.
    Близнаците Рийд живеят на № 245, до дома на госпожа Уайлър. Момчетата стоят в края на ливадата пред дома си (едното тъмнокосо, другото светлолико, но и двете високи, хубавци, облечени с изрязани тениски и съвършено еднакви къси гащета марка „Еди Бауър“) и се взират в Ханибал, който се бави на отсрещния тротоар. Зад тях се виждат две момичета. Едното е Сюзи Гелър от съседната къща. То е хубавко, но не, как да кажем, трепач. Другата девойка с червена коса и дълги крака, същинска капитанка на училищната агитка, е различна работа. Кари не я познава, но на драго сърце би се запознал с нея, както и с всичките й надежди и мечти, планове и фантазии. Особено пък с фантазиите. „Не и в този живот — казва си. — Тази е голяма. Поне на седемнадесет.“
    — Ой, Божичко! — възкликва Джим Рийд, а после се обръща към тъмнокосия си брат: — Този път ти иди да вземеш фризбито.
    — В никакъв случай, цялото ще е в лиги — отвръща Дейв Рийд. — Ханибал, бъди добро куче и ми донеси тая играчка!
    Ханибал стои на тротоара пред дома на Док и като че продължава да се усмихва. „Тц-тц — сякаш казва той, но не се налага да изрича каквото и да било — отговорът е в усмивката и в царствено невъзмутимата извивка на опашката му. — Тц-тц, вие си имате момичета и панталонки марка «Еди Бауър», обаче пък аз съм ви взел летящата чиния и цялата съм я олигавил с кучешка слюнка и по моему съм велик.“
    Кари бръкна в джоба си и извади пликче слънчогледови семки — бе открил, че много помагат, докато чакаш да те пуснат в игра. Вече е голям специалист — разтваря ги със зъби, сдъвква вкусната ядка и в същия миг изплюва обелката на напуканата циментова площадка под навеса, където се намират пейките за резервите, извършвайки всичко това със светкавична скорост, като истински състезател от Голямата лига.
    — На се тревожете — подвиква на близнаците, надявайки се червенокосата чаровница да бъде поразена от звероукротителската му храброст, макар да знае, че това е такава глупост, каквато само някое хлапе в осми-девети клас би могло да измисли, но тя изглежда тъй прекрасна с тези къси бели панталони с маншети, о, Боже всемогъщи, а и къде се е чуло и видяло измислиците да са навредили на някое дете?
    Кари накланя пакетчето и разкъсва целофана. Ханибал веднага пристига, захапал в ухилената си муцуна червената летяща чиния. Момчето сипва малко семки в дланта си.
    — Добро куче — казва. — Я виж какви хубавини. Слънчогледови семки, любимо лакомство на кучетата по цял свят. Опитай ги. Ще ти харесат.
    Още миг Ханибал души семките с деликатно потрепващи ноздри, после пуска играчката на улицата и омита всичките семки от дланта на момчето. С мълниеносна бързина Кари се навежда, грабва фризбито (май наистина е поолигавено) и го запраща към Джим Рийд. Подаването е перфектно, съвсем плавно — Джим Рийд улавя пластмасовата играчка без никакво усилие. О, Боже, Исусе Христе, червенокосата ръкопляска и подскача край Сюзи Гелър, а гърдичките й (малки, но прелестни) се полюшват под потника й. Благодаря ти, Господи, благодаря ти, в банката на паметта вече имаме достатъчно материал за самозадоволяване поне за седмица напред.
    Ухилен до уши, без изобщо да подозира, че ще си отиде от този свят девствен и резерва в бейзболния отбор, Кари подхвърля „Шопър“ на малката веранда на Том Билингзли (откъм задния двор долита тъжният вой на сенокосачката), а после отново се насочва към дома на семейство Рийд. Дейв подхвърля летящата чиния на Сюзи Гелър, поема вестника, който Кари пуска в ръцете му, и казва:
    — Благодаря за фризбито.
    — Няма нищо — после кима към червенокосата. — Коя е?
    Дейв се изсмива, но не злобно:
    — Няма значение, човече. Дори не си прави труда да питаш.
    Кари се двоуми дали да не понастоява още малко, но после решава, че май е по-добре да прекрати разговора, докато все още е във водеща позиция — в крайна сметка взе фризбито, а тя му изръкопляска, пък и само да я види човек как подскача с този потник, това стига да размекне и най-коравите. За такъв зноен следобед е предостатъчно.
    Червеният микробус се раздвижва и бавно изпълзява иззад ъгъла.
    — Довечера ще идваш ли на мача? — обръща се Кари към Дейв Рийд. — Играем срещу „Кълъмбъс Ребълс“. Вероятно ще стане силен мач.
    — Ти ще играеш ли?
    — Сигурно ще ме пуснат за няколко ининга и поне веднъж на първа база.
    — Ами тогава най-вероятно няма да идвам — отвръща Дейв и надава такъв крясък, че на Кари едва не му призлява. „Близнаците изглеждат като млади богове с тия потници — отбелязва наум той, — но като отворят уста, подозрително много напомнят за близнаците Хейгър от «Хий Хо»9.“
    Кари хвърля поглед към къщата на ъгъла на Поплър и Хайъсинт, точно срещу магазина. Последната къща вляво, като в онзи филм на ужасите със същото заглавие. На алеята отпред няма автомобил, но това нищо не означава — може да е в гаража.
    — У тях ли си е? — пита Кари и посочва с брадичка към № 240.
    — Де да знам — приближава се и Джим. — Ама човек и без това почти никога не знае. Тоя затова е такъв особняк. Скапаната му кола все си стои в гаража, а той минава през горичката и излиза на Хайъсинт. Сигурно пътува с автобус.
    — Страх ли те е от него? — обръща се Дейв към Кари. Не го дразни нарочно, но натам отива.
    — Не, по дяволите — отвръща Кари най-невъзмутимо, поглежда към червенокосата и се пита как ли би се почувствал с такова парче в прегръдките си… а може би дори ще му пусне език и ще се притисне към издутината под ципа на панталона му. „Не и в този живот, братче“ — повтаря си.
    Махва на червенокосата, а когато тя отвръща на поздрава, Кари си придава съвършено невъзмутим вид, макар вътрешно да примира от радост, после подкарва по диагонал през улицата към № 240. Ще хвърли вестника на верандата с обичайния си точен замах, а после — ако, приковало в него изцъклените си от яка дрога очи, откаченото бивше ченге не изхвръкне от входната врата с пяна на уста, я със служебен пистолет, я с някое мачете, я кой знае — Кари ще се отбие отсреща до „От Б до Я“ за чаша безалкохолно, за да отпразнува и днешното успешно преодоляване на маршрута — от Андерсън Авеню до Кълъмбъс Брод, от Кълъмбъс Брод до Беър Стрийт, от Беър Стрийт до Поплър Стрийт. А после към къщи, за да се преоблече в спортния си екип и да отива на бойното бейзболно поле.
    Първо обаче трябва да се справи с № 240 Поплър Стрийт — дома на бившия полицай, уволнен, задето претрепал две хлапета от Норт Сайд, които уж изнасилили някакво момиченце. Кари не знае дали в цялата тази история има поне капка истина — във вестниците естествено изобщо не се спомена за това — но е срещал погледа на ченгето и в тези очи има нещо, което не е виждал никога преди това — те се взират отсъстващо като очите на робот и ти се приисква да извърнеш поглед при първа възможност, но без да излезе, че те е страх.
    На върха на хълма червеният микробус — ако изобщо е микробус, защото е толкова разкрасен и особен, че е много трудно да се прецени със сигурност — завива и влиза в Поплър. Започва да набира скорост. Звукът на двигателя наподобява на шумолене на коприна. И какво, моля ви се, представлява тази щуротия на покрива?
    Джони Маринвил престава да свири, за да огледа по-добре минаващия микробус. Стъклата са огледални и отвътре не се вижда нищо, но това чудо на покрива прилича на хромирана радарна чиния — дявол го взел, ако пък не прилича на радар. ЦРУ ли пристига на Поплър Стрийт? Отсреща Брад стои на моравата пред дома си и продължава да стиска маркуча в едната си ръка и вестника в другата. Брад също се е зазяпал в бавно отминаващия микробус (Но дали е микробус? Дали?), а на лицето му е изписана смесица от изумление и почуда.
    Слънчевите лъчи се отразяват в червената боя и никелираните части под тъмните стъкла, отразяват се тъй ярко, че заслепяват Джони.
    В съседство Дейвид Карвър продължава да мие колата си. Не може да му се отрече, че кипи от ентусиазъм — шевролетът му е потънал в пяна чак до чистачките.
    Лъскавият червен микробус го подминава с тихо бръмчене.
    На отсрещната страна на улицата близнаците и приятелките им изоставят играта на летяща чиния, за да гледат едва-едва придвижващия се автомобил. Застанали са в правоъгълник, а в средата седи Ханибал, пъхти доволно и изчаква следващия удобен случай да сграбчи фризбито.
    Събитията вече се развиват почти мълниеносно, но все още никой на Поплър Стрийт не го е проумял.
    В далечината изтрещява гръмотевица.
    Кари Риптън почти не забелязва микробуса в огледалото на велосипеда, нито пък жълтия камион марка „Райдър“, който завива откъм Хайъсинт и спира на асфалтирания паркинг пред „От Б до Я“, където децата на Карвърови стоят край червената каручка и продължават да се разправят дали сестрата на Ралф ще го тегли нагоре по хълма или не. Ралф е съгласен да върви сам и също така да си държи устата затворена за списанието с Итън Хок на корицата, стига любимата му сестричка Маргрит Мухата да му отстъпи цялото шоколадче, вместо само половината.
    При вида на бялата пара, която излиза изпод решетката на камиона и свисти като огнения дъх на някой дракон, децата прекратяват спора, но Кари Риптън не обръща никакво внимание на шофьора на камиона и неговите проблеми. Вниманието му е съсредоточено върху едно-единствено нещо и то е: да достави вестника в дома на побърканото бивше ченге и да си тръгне напълно невредим. Полицаят се нарича Колиър Ентрейджиън и е единственият човек на цялата пресечка, сред чиято морава се мъдри табелка с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Вярно че е малка и съвсем дискретна, но все пак я има.
    „Как може да не е в затвора, ако наистина е убил две деца?“ — пита се Кари, при това не за пръв път. После решава, че му е все едно. В днешния задушен следобед изобщо не му влиза в работата защо бившият полицай не е зад решетките — неговата работа е да оцелее.
    Тъй като е погълнат от мислите си, няма нищо чудно, че не забелязва нито камиона от чиято решетка се стеле гъст облак пара, нито двете деца, които за момента са прекратили споровете относно списанието, шоколадчето и червената каручка, нито пък микробуса, който се спуска по хълма. Той е изцяло съсредоточен върху задачата да не се превърне в поредната жертва на ненормалното ченге, а това е чиста ирония, защото съдбата всъщност се приближава към него отзад.
    Едното странично стъкло на микробуса бавно се спуска.
    Показва се цев на пушка. Тя има странен цвят, не точно сребърен, но не и сив. Двете дула приличат на изобразен в черно символ на вечността.
    Нейде отвъд изцъкленото небе гръмотевицата отново изтрещява.

    Из Кълъмбъския Вестник „Диспач“, 31 юли 1994 година:
СЕМЕЙСТВО ОТ ТОЛИДО ИЗБИТО В САН ХОСЕ
ЧЕТИРИМА ОТ ПЕТЧЛЕННОТО СЕМЕЙСТВО ЗАСТРЕЛЯНИ; ОЦЕЛЯВА ШЕСТГОДИШНО МОМЧЕ
    САН ХОСЕ, Калифорния, 30 юли. — Семейна ваканция в Северна Калифорния завърши трагично вчера, когато в резултат на ожесточена стрелба загинаха четирима членове от семейство от Толидо. Полицията смята, че загиналите по погрешка са станали жертва на организирано престъпно деяние. По тях са стреляли от минаващ по улицата автомобил. Убитите са Уилям Гарин, 42 г., Джун Гарин, 40 г., и две от трите им деца — Джон Гарин, 12 г., и Мери Лу Гарин, 10 г. Семейство Гарин гостувало на Джоузеф и Роксан Калабрезе, техни приятели от студентските години. По време на стрелбата семейство Калабрезе се намирали зад къщата и не пострадали. Освен това оцелял и шестгодишният Сет Гарин, който си играел на пясъка в задния двор. Според Джоузеф Калабрезе, когато били застреляни, семейство Гарин и двете им по-големи деца играели крокет на ливадата пред къщата.
    „Не мога да повярвам, че живеем в такова общество, че подобни неща изобщо са възможни — коментира потресен член на семейство Калабрезе. — Това е хубав квартал. Никога досега не сме имали такива инциденти.“ Свидетели съобщават, че непосредствено преди стрелбата недалеч от мястото на произшествието е бил забелязан червен микробус. Мъж твърди, че автомобилът може да е бил екипиран със специални уреди за наблюдение. „Имаше нещо като радарна чиния на покрива — каза той. — Ако престъпниците не го скрият някъде, вероятно няма да е трудно да се намери.“ Полицията обаче все още не е открила мистериозния микробус, няма и задържани. Запитан за оръжието, използвано при атаката, лейтенант Робърт Алварес каза единствено, че още не разполага с резултатите от балистичния анализ, но разследването продължава.

ВТОРА ГЛАВА

1

    Спря доста далеч от тях — страх лозе пази — и в същия миг забеляза, че децата изоставиха спора и вниманието им се насочи към парата, която се вдигаше от радиатора на камиона. Зад тях, насред улицата, бе спрял червен микробус — Стив не бе виждал такъв яркочервен микробус през целия си живот. Само че не толкова боята привличаше вниманието. Най-много се набиваше на очи блестящата щуротия на покрива на автомобила. Напомняше футуристична радарна чиния. Приспособлението дори се въртеше бавно като истински радар.
    На отсрещната страна на улицата се виждаше хлапе с велосипед. Микробусът се плъзна към момчето, сякаш шофьорът (или някой от пътниците) искаше да разговаря с него. Момчето дори не подозираше за приближаващия се автомобил — то бе извадило свит на руло вестник от чантата, която висеше отстрани на бедрото му, и тъкмо замахваше да го хвърли.
    Без да си дава сметка какво прави, Стив изключи двигателя на камиона. Вече не чуваше съскането на радиатора, нито виждаше двете деца край червената каручка, нито мислеше какво да каже, като се обади на телефон 800, който му бяха дали от фирмата „Райдър“ в случай, че закъса с двигателя. Веднъж или два пъти през живота му го бе осенявал ирационален проблясък — предусещане, гадателско прозрение — но в миг го обзе не просто предчувствие, а непоколебима увереност, че тук ще се случи нещо. И то нещо ужасяващо.
    Не видя двойната цев, която се подаваше от страничното стъкло на микробуса, защото се намираше в неудобна позиция, но чу трясъка и моментално го разпозна. Бе израснал в Тексас и никога не би сгрешил пушечен изстрел с гръмотевица.
    Момчето отхвръкна от седалката на велосипеда със сгърчени рамене и присвити колене, а шапката му падна. Фанелата му бе скъсана на гърба и Стив забеляза повече, отколкото би искал — кръв и почерняла, разкъсана плът. Както бе замахнало да хвърли вестника, момчето го изпусна, свитата на руло хартия се изтъркаля зад него в сухата канавка, в същия миг хлапето се строполи на ливадата пред малката къща на ъгъла.
    Шофьорът на микробуса спря насред улицата, почти на кръстовището с Хайъсинт, без да изключва двигателя.
    Стив Еймс седеше зад волана на наетия камион и с отворена уста наблюдаваше как задното дясно стъкло на микробуса плавно се смъкна като автоматичния прозорец на кадилак или линкълн.
    „Не знаех, че са способни на това — рече си, после — що за микробус е това, да му се не види?“
    С крайчеца на окото си забеляза, че някой излезе от магазина — девойка в синя престилка, каквито понякога носят касиерите. Бе вдигнала ръка да засенчи очите си. Стив ясно виждаше младата жена, но сега вестникарчето бе зад микробуса. Забеляза, че през току-що спуснатото стъкло се подаваше дулото на двуцевка.
    И най-сетне забеляза, че двете деца стоят край червената си каручка — насред тротоара, напълно беззащитни — и гледат в посоката, откъдето за пръв път се чуха изстрелите.

2

    Немската овчарка Ханибал видя едно-единствено нещо — свития на руло вестник, който падна от ръката на Кари Риптън в мига, когато пушечен залп свали момчето от велосипеда и от лентата на живота. Ханибал се впусна подир плячката си с радостен лай.
    — Ханибал, недей! — викна Джим Рийд. Изобщо не разбираше какво става (не бе израснал в Тексас и бе взел изстрела за гръмотевица, но не защото му приличаше на гръмотевица, а просто защото не можеше да го възприеме другояче в контекста на летен следобед на Поплър Стрийт), но случващото се никак не му харесваше. Без да мисли какво прави — или защо — запрати фризбито по права линия към магазина, надявайки се да привлече вниманието на Ханибал и да го отклони от поетата посока. Но замисълът се провали. Кучето не обърна абсолютно никакво внимание на летящата чиния и продължи да се носи напред, устремено към вестника в канавката, точно пред червения автомобил.

3

    Синтия Смит също безпогрешно разпознаваше огнестрелните изстрели — когато беше малка, баща й, по професия проповедник, всяка събота ходеше на лов за птици и често я взимаше със себе си.
    Този път обаче нямаше викач.
    Синтия остави евтиния роман, който четеше, заобиколи щанда, излезе с бързи крачки пред магазина и застана на най-горното стъпало. Яркото слънце я заслепи и тя вдигна ръка да засенчи очите си.
    Видя автомобила, чийто двигател работеше на празен ход; забеляза и пушката, която изникна на задното стъкло и се прицели право в децата на Карвърови. Те изглеждаха учудени, но като че ли още не бяха много изплашени.
    „Божичко — рече си тя. — Божичко, тоя се кани да застреля децата.“
    Тя сякаш се вкамени. Съзнанието й заповядваше на краката й да се раздвижат, но те не помръдваха.
    „Тръгвай! Тръгвай! ТРЪГВАЙ!“ — ядно си заповяда тя и безмълвният крясък сякаш разби леденото вцепенение, което я бе обзело. Втурна се надолу по циментовите стъпала, като едва не се препъна, и сграбчи децата. Двете зейнали цеви изглеждаха огромни и тя осъзна, че е прекалено късно. Първоначалният миг на вцепенение се бе оказал фатален. Чисто и просто сега онзи в задния край на микробуса освен двете невинни дечица щеше да застреля и една двадесетгодишна пънкарка.

4

    Дейвид Карвър пусна гъбата в кофата със сапунената вода, която се намираше точно до предната дясна гума на колата марка „Каприс“ и бавно се запъти по алеята към улицата, за да види какво става. Джони Маринвил, съседът отдясно, също отиваше натам, без да изпуска китарата си. Брад Джоузефсън беше захвърлил маркуча да шурти в тревата и също прекосяваше ливадата към улицата. Брад продължаваше да стиска новополучения вестник „Шопър“.
    Дейвид поклати глава, сетне вдигна ръце, сякаш искаше да каже, че няма представа. Зад тях мрежестата входна врата на боядисаната в кремаво и зелено селска къща се хлопна с трясък и по алеята зашляпаха боси крака. Това бе Пай, облечена с джинси и закопчана накриво блуза. Косата й бе прилепнала към черепа като мокра каска. Току-що бе взела душ и ухаеше на шампоан.
    — Какво беше това? За Бога, Дейвид, прозвуча като…
    — Като изстрел — каза Джони, после неохотно добави: — Даже съм сигурен, че беше изстрел.
    Кърстин Карвър — приятелите й я наричаха Кърсти, а съпругът й, по причини, които само един съпруг би могъл да знае, й викаше Пай — погледна към подножието на хълма. В очите й се промъкваше ужасено изражение — не само зениците й, а сякаш цялото й лице се разшири. Дейвид проследи погледа й. Първо забеляза работещия на празен ход автомобил, след това видя и цевта, която се подаваше над спуснатото стъкло.
    — Ели! Ралф! — изписка Пай. Крясъкът беше толкова пронизителен и оглушителен, че в задния двор на Содерсънови ръката на Гари, който тъкмо надигаше чашата с мартинито, застина във въздуха и той се ослуша. — Божичко, Ели и Ралф!
    Тя хукна с все сила надолу към микробуса.
    — Не, Кърстин, недей! — изрева Брад Джоузефсън. Затича се към нея и излезе на улицата в същия миг, след това се насочи диагонално през платното, за да я настигне в средата, а може би дори да я пресрещне някъде между Джаксънови и Гелър. Тичаше със смайваща бързина за огромната си фигура, но само след десетина крачки разбра, че няма да успее да я настигне.
    Дейвид Карвър също се затича след жена си — коремът му подскачаше нагоре-надолу над смехотворно тесните бански гащета, а джапанките му шляпаха по тротоара, сякаш някой стреляше с капсов пистолет. На улицата го последва и сянката му, издължена и толкова слаба, колкото пощенският служител Дейвид Карвър не е бил от юношеските си години.

5

    „Отидох си — рече си Синтия, докато се отпускаше на коляно между двете деца и посягаше да обгърне раменете им с двете си ръце, за да ги привлече назад към себе си. Макар че от това нямаше кой знае каква полза. — Отидох си, отидох си, отидох си за едното нищо.“
    Но не можеше да откъсне поглед от двете цеви на пушката, които зееха черни като безжалостни очи.
    Дясната врата на жълтия камион се отвори и отвътре се подаде дългунест мъж с джинси и фланелка на някаква рокгрупа, със силно набраздено лице и дълга до раменете прошарена коса.
    — Доведете ги тук, госпожо! — викна той. — Бързо! Бързо!
    Тя забута децата към камиона, макар да знаеше, че вече е твърде късно. Сетне, докато мислено се подготвяше да посрещне куршума или сачмите (сякаш е възможно човек да се подготви за подобно безочливо посегателство), цевите, които се подаваха над задното стъкло на микробуса, се извърнаха и се насочиха напред. Изстрелът отекна над знойния ден така, сякаш огромна метална топка набираше скорост по каменен улей. Синтия забеляза искриците, които лизнаха дулото. Кучето на семейство Рийд, което тъкмо се канеше да сграбчи изпуснатия вестник, отхвръкна надясно.
    — Ханибал! — изпищяха в хор Джим и Дейв Рийд. Техният крясък напомни на Синтия на близнаците от рекламата на ментовата дъвка „Ригли“.
    Тласна децата на Карвърови към отворената врата на кабината с такъв замах, че братчето мърморко падна и моментално се разциври. Момичето — винаги Ели и никога Маргарет, припомни си Синтия — се извърна назад, а на лицето му бе изписано неописуемо жално изражение на недоумение. После дългокосият мъж хвана малката за ръката и я изтегли в кабината.
    — На пода, дете, лягай на пода! — викна й, после се наведе да поеме и ревящото момченце. Клаксонът на огромния камион изсвири — шофьорът бе проврял крака си през волана, за да не падне с главата надолу на улицата. Синтия блъсна червената каручка, сграбчи сополанкото отзад за панталоните и го подаде на шофьора. Откъм хълма се чуваха гласовете на мъж и жена, които се приближаваха и викаха децата. „Мама и татко — предположи тя, — а ако не внимават, ще вземат да ги застрелят на улицата, като кучето и вестникарчето.“
    — Качвайте се тук! — викна й мъжът. Синтия не се нуждаеше от повторна покана и бързо се изкатери в претъпканата кабина на камиона.

6

    Гари Содерсьн изникна с целеустремени крачки (макар и не много уверени) иззад ъгъла на къщата, продължавайки да стиска чашата с мартини. Бе чул повторен трясък и се питаше дали пък газовият грил на съседите Гелър не е избухнал. Забеляза Маринвил — който през осемдесетте години бе забогатял от писане на детски книжки за някакъв неправдоподобен герой на име Пат Кити-Кат — да стои насред улицата, засенчил очи с дланта си и да се взира към подножието на хълма.
    — Какво става, братко? — викна Гари и застана до него.
    — Струва ми се, че някой от ей онзи микробус долу току-що уби Кари Риптън и застреля кучето на Рийд — отвърна Джони Маринвил със странен, безизразен глас.
    — Какво? Кому би хрумнало подобно нещо?
    — Нямам представа.
    Гари забеляза мъж и жена — бяха Карвърови, почти бе сигурен в това — които тичаха надолу по улицата към магазина, следвани на не повече от крачка от чернокож, който не можеше да бъде друг освен единственият и неповторим Брад Джоузефсън.
    Маринвил се извърна към Гари:
    — Кофти работа. Ще извикам ченгетата. А междувременно те съветвам да изчезнеш от улицата. Веднага.
    Забърза по алеята към дома си. Гари не обърна внимание на съвета му и остана да стърчи посред улицата, загледан в работещия на празен ход автомобил в подножието на хълма, пред дома на Ентрейджиън; изведнъж му се прииска (а за него подобно желание бе неимоверно странно) да не е толкова пиян.

7

    Вратата на къщурката на № 240 с трясък се отвори и отвътре излетя Коли Ентрейджиън, точно както винаги със страх си го бе представял Кари Риптън — с пистолет в ръка. Инак обаче изглеждаше съвсем нормален — нямаше пяна на устата, а очите му не бяха кървясали и подпухнали. Беше висок мъж, най-малко метър и осемдесет, и макар вече да бе пуснал коремче, раменете му бяха широки и мускулести като на състезател по американски футбол. Носеше сивкаво зелени панталони, но нямаше риза. Лявата половина на лицето му беше покрита с пяна за бръснене, а на рамото му беше преметната хавлиена кърпа. Пистолетът беше тридесет и осми калибър, като нищо служебното оръжие, което Кари често си бе представял, докато подхвърляше „Шопър“ пред прага на къщата му.
    Коли погледна мъртвото момче, което лежеше по корем на ливадата пред дома му — дрехите му се бяха навлажнили от поливачката (а вестниците, които се бяха разпилели от чантата му, вече бяха подгизнали), после извърна очи към микробуса. Вдигна оръжието и прихвана дясната си китка с другата ръка. В същия миг автомобилът потегли. Въпреки това Коли се канеше да стреля, но после се отказа. Трябваше да внимава. Някои хора в Кълъмбъс, които имаха достатъчно власт, щяха да посрещнат със задоволство новината, че Колиър Ентрейджиън е използвал огнестрелно оръжие на улицата в жилищното предградие Уенуърт… оръжие, което по закон трябваше да сдаде.
    „Това не е оправдание и ти го знаеш — рече си и се извърна да погледне отминаващия микробус. — Стреляй! Натисни проклетия спусък!“
    Но все пак не стреля, а когато колата зави наляво по Хайъсинт, забеляза, че отзад няма регистрационен номер… пък и тая сребриста щуротия на покрива? Това пък какво е, за Бога?
    В същия миг на отсрещната страна на улицата господин и госпожа Карвър влетяха в паркинга пред „От Б до Я“. Джоузефсън ги следваше по петите. Чернокожият погледна наляво и видя, че червеният микробус е изчезнал зад дърветата, които скриваха пресечката от Хайъсинт Стрийт източно от Поплър — а после се приведе и задиша тежко, опрял длани на коленете си.
    Затъкнал пистолета отзад в панталоните си, Коли прекоси улицата и сложи ръка на рамото на Джоузефсън.
    — Добре ли си, човече?
    Брад вдигна поглед и едва се усмихна. По лицето му се стичаше пот.
    — Може би.
    Коли се приближи до жълтия камион, като мимоходом хвърли поглед към червената каручка. В нея имаше две неотворени кутии пепси кола. До задното колело се търкаляше шоколадче, което някой бе настъпил.
    Дочу писъци. Извърна се и видя двамата близнаци, чийто слънчев загар прикриваше пребледнелите им лица — те не гледаха кучето си, а момчето, сгърчено на неговата ливада. Русият близнак — май беше Джим — се разплака. Другият отстъпи назад, сбърчи нос, после се наведе и повърна върху босите си крака.
    Плачейки с глас, госпожа Карвър свали сина си от камиона. Момчето, което също ревеше, обви ръце около шията й и увисна като удавник.
    — Шшт — зауспокоява го жената с джинсите и закопчаната накриво риза. — Шш, тихо, мамино съкровище, всичко свърши. Лошият си отиде.
    Дейвид Карвър пое дъщеря си от ръцете на дългокосия мъж, който тромаво се пресягаше през седалката, и я прегърна.
    — Тат-те, цялата ме осапуни! — запротестира момичето. Карвър я целуна по челото и промърмори:
    — Няма значение. Добре ли си, Ели?
    — Да. Какво стана?
    Малката понечи да погледне към улицата, но баща й закри очите й.
    Коли се приближи до жената с момченцето.
    — Добре ли е синът ви, госпожо Карвър?
    Тя го погледна, но като че не го позна и отново насочи вниманието си към скимтящото хлапе, започна да го гали и направо го поглъщаше с поглед.
    — Да, струва ми се — прошепна. — Добре ли си, Ралфи?
    Детето си пое дъх на пресекулки и нададе вой:
    — Маргрит трябва да ме тегли нагоре по хълма! Така се бяхме разбрали!
    Според Коли на малкия мърморко му нямаше нищо. Отново се обърна към моравата. Забеляза, че кучето лежи сред разширяваща се локва кръв, забеляза и русия близнак, който неуверено се приближаваше към трупа на горкото вестникарче.
    — Не мърдай! — провикна се Коли от отсрещния тротоар.
    Джим Рийд се извърна към него:
    — Ами ако още е жив?
    — Какво, ако е жив? Да нямаш вълшебен лечебен прашец, че да го поръсиш? Нямаш, нали? Тогава не се приближавай до него.
    Момчето пристъпи до брат си и потръпна.
    — Боже, Дейви, виж си краката — рече, после се извърна настрана и също повърна.
    Коли Ентрейджиън се захвана за работата, която си мислеше, че завинаги е изоставил миналия октомври, когато го изритаха от полицейското управление в Кълъмбъс заради позитивен тест за наркотици. Кокаин и хероин. Хубав номер, особено при положение, че никога не бе опитвал нито единия, нито другия наркотик.
    Най-важно е: първо, да се защитават гражданите. Второ, да се помогне на ранените. Трето, да се изолира местопрестъплението. Четвърто…
    Е, за четвъртото по важност ще се замисли, като се справи с първа, втора и трета точка.
    Новата продавачка в денонощния магазин — кльощаво момиче с двуцветна коса, от която те заболяваха очите — се смъкна от камиона и оправи синята си престилка. Шофьорът я последва и се обърна към Коли:
    — Ти ченге ли си?
    — Да.
    По-лесно бе да излъже, отколкото да се опитва да обясни. Карвърови, разбира се, ще са на различно мнение по въпроса, но те се занимаваха с децата си, а встрани от тях, Брад Джоузефсън все още се опитваше да си поеме дъх.
    — Влезте в магазина! Всички! Брад? Момчета? — Той леко извиси глас на последната дума, за да разберат близнаците, че се обръща към тях.
    . — Не, по-добре да се прибера у дома — отвърна Брад. Изправи се, хвърли поглед към тялото на Кари, после отново се извърна към Коли. Поне дишането му се беше възстановило — Коли вече се опитваше да си припомни как се прави изкуствено дишане и сърдечен масаж. — Белинда е горе и…
    — Да, но за вас ще е по-добре да влезете в магазина, господин Джоузефсън, поне засега. В случай, че микробусът се върне.
    — Защо ще се връща? — попита Дейвид Карвър. Продължаваше да стиска дъщеричката си в прегръдките си и гледаше Коли над главата й.
    Ентрейджиън сви рамене.
    — Не зная. Нямам никаква представа защо изобщо са били тук. По-добре да не рискуваме. Влезте в магазина.
    — Вие имате ли право да се разпореждате тук? — попита Брад. Тонът му, макар и не предизвикателен, подсказваше, че Коли няма такова право. Бившият полицай скръсти ръце на голите си гърди. Депресията, която го бе обхванала от времето, когато го изгониха от полицията, през последните седмици бе започнала да се задълбочава, но сега чувстваше, че отново го заплашва с пълна сила. След миг поклати глава. Не. Няма право. Вече няма.
    — Тогава ще се прибера при жена си. Не се сърдете, сър.
    Коли неволно се поусмихна на предпазливото достойнство в тона му. „Ако ти ме уважаваш, и аз ще те уважавам“ — сякаш казваше чернокожият.
    — Няма такова нещо.
    Близнаците се спогледаха, сетне се обърнаха към Коли. Разбра какво искат и въздъхна.
    — Добре. Но вървете с господин Джоузефсън. А като стигнете у вас, ще се приберете вкъщи заедно с приятелките си. Става ли?
    Русокосият кимна.
    — Джим — ти си Джим, нали?
    Момчето отново кимна, изтривайки зачервените си очи.
    — Майка ти у вас ли е? Или татко ти.
    — Мама е вкъщи. Татко още е на работа.
    — Добре, момчета. Вървете. Само че побързайте. И ти побързай, Брад.
    — Ще направя всичко възможно — отвърна Брад, — но мисля, че вече изчерпах цялата си квота бързане за деня.
    Тримата се запътиха нагоре по хълма по левия тротоар, където се намираха къщите с нечетните номера.
    — И аз искам да отведа децата ни у дома, господин Ентрейджиън — обади се Кърстин Карвър.
    Той въздъхна и кимна. Разбира се, какво толкова, по дяволите, отведи ги където си поискаш. Ако щеш в Аляска ги отведи. Пушеше му се, но бе оставил цигарите си вкъщи. Не беше пушил цели десет години, преди ония мръсници да му покажат вратата, а после и да го прекарат през нея. Бе възстановил предишния си навик с ужасяваща бързина. А сега му се пушеше, защото беше напрегнат. Не просто разстроен заради мъртвото момче пред дома си, а напрегнат. Напрегнат „кат вищица“, както би казала майка му. А защо ли?
    „Защото на улицата има прекалено много хора — рече си, — ето защо.“
    О, така ли? И какво точно означава това?
    Не знаеше.
    „Какво ти става? Прекалено дълго се задържа без работа? Да не би да откачаш? Това ли те човърка, а, Щурчо?“
    „Не. Сребърната джунджурия на покрива на микробуса. Ето какво ме тормози, щурчо.“
    „О? Така ли?“
    Е, може би не точно… но става като за начало. Или пък за оправдание. В крайна сметка предчувствието си е предчувствие и човек или се доверява на предчувствията си, или не. Той самият винаги им бе вярвал и очевидно някакво си незначително уволнение изобщо не бе повлияло на силата им над него.
    Дейвид Карвър остави дъщеря си на земята и пое циврещия хлапак от жена си.
    — Аз ще те дърпам в каручката — рече на момченцето. — По целия път до вкъщи. Искаш ли?
    — Маргрит мухата е влюбена в Итън Хок — довери му в отговор синът му.
    — Нима? Е, дори да е така, не бива да я обиждаш — отвърна Дейвид.
    Говореше с разсеяния тон на човек, който би простил на детето си — на едното си дете в този случай — абсолютно всичко. Жена му пък съзерцаваше същото това дете с такова умиление, сякаш бе светец или пророк. Единствено Коли Ентрейджиън забеляза неизказаната болка в погледа на момичето в мига, когато височайшото братче бе поставено в каручката. В момента Коли имаше други грижи, хиляди други грижи, но този поглед бе прекалено истински и прекалено тъжен, за да го пропусне човек.
    Отмести очи към девойката с шантавата коса и застаряващия хипар от камиона под наем.
    — Как мислите, дали мога поне вас да накарам да влезете вътре, докато дойде полицията?
    — Ей, ама естествено — отвърна момичето и го измери с поглед. — А вие полицай ли сте?
    Карвърови се отдалечаваха — Ралф седеше по турски в каручката — но може би все още бяха достатъчно близо, за да чуят отговора му… но какво всъщност възнамеряваше да прави? Да излъже ли? „Ако тръгнеш по този път, ще свършиш на улица «Откачаторска». Бивше ченге с колекция от значки, също като Елвис. Можеш да се представиш за частен детектив, макар че така и не се накани да си извадиш разрешително. След десетина-петнадесет години още ще се перчиш като някоя трийсетгодишна мадама, която продължава да ходи с къси поли и без сутиен, за да покаже на хората (на повечето от които хич не им пука за нея), че гимназиалните й дни още не са отминали.“
    — Бях — отвърна. Служителката кимна. Онзи с дългата коса го наблюдаваше любопитно, но и с уважение. — Добре се справихте с децата — добави Коли, гледайки момичето, макар че се обръщаше и към двамата.
    Синтия размисли, сетне поклати глава.
    — Заради кучето беше — каза и се отправи към магазина. Коли и застаряващият хипар я последваха. — Онзи тип в микробуса — с пушката, де — той се канеше да стреля по децата. — Обърна се към дългокосия: — Видяхте ли? Съгласен ли сте е мен?
    Той кимна.
    — Не бяхме в състояние да направим абсолютно нищо. — Акцентът му беше прекалено носов и провлачен. „Сигурно е от Тексас“ — предположи Коли. От Тексас или от Оклахома. — После кучето го разсея — нали? — и той го застреля.
    — Именно — съгласи се Синтия. — Ако не го беше разсеяло… мисля, че и ние щяхме да сме мъртви. — Посочи с брадичка към Кари Риптън. После въведе мъжете в магазина.

Из „Филмите по телевизията“
съставител Стивън X. Шоиър, издателство „Бентам Букс“:
    Отмъстителите (1958 г.) В главните роли: Джон Пейн, Тай Хардин, Карън Стийл, Рори Калхун. Уестърн под средно ниво за жестоки доброволни пазители на реда; някои сцени и ефекти са изненадващо жестоки за филм от края на петдесетте години. Миньорски град в Колорадо е тероризирай от доброволците (предвождани от Калхун), които отначало изглеждат като свръхестествени създания, но впоследствие става ясно, че са бандити от класата на капитан Куонтрил. Пейн е изключително слаб; Стийл използва до крайност възможностите, предоставени й от кабаретните костюми с огромни деколтета. (Реж.: Били Ранкорт, Америкън-Интернешънал Пикчърс, 81 мин, черно-бял.)

ТРЕТА ГЛАВА

1

    Поплър Стрийт/15:58/15 юни 1996 г.

    Миг след като Коли, Синтия и дългокосият тип от камиона влизат в магазина, на ъгъла на Поплър и Хайъсинт, точно срещу „От Б до Я“, спира микробус. Той е боядисан в ексцентричен, металносин цвят, а стъклата му са огледални. Няма въртящо се устройство на покрива, но купето е разширено със странна аеродинамична форма и автомобилът прилича повече на разузнавателен кораб от научнофантастичен филм, отколкото на обикновен микробус. По гумите няма и една бразда, те са съвършено гладки и чисти, като току-що избърсана черна дъска. Иззад затъмнените стъкла ритмично просветват мътни светлинки, като мигащи лампички на контролен пулт.
    Гръмотевиците трещят все по-близо и по-ясно. Светлината постепенно помръква — от запад се задават виолетово-черни, застрашителни облаци и се трупат в небето. Припълзяват към юлското слънце и скоро го закриват. Температурата моментално започва да спада.         Двигателят на синия микробус тихо бръмчи. В горния край на пресечката, на върха на хълма, един друг микробус — яркожълт, като пластмасов банан — спира на югоизточния ъгъл на Беър Стрийт и Поплър. Автомобилът продължава да работи на празен ход и също бръмчи тихо.
    Ето че се разнася първата истинска гръмотевица, последвана от ослепителни зигзагообразни мълнии. Те се отразяват за миг в изцъкленото око на Ханибал и то сякаш пламва с блясъка на спиртна лампа.

2

    Гари Содерсън продължаваше да стои насред улицата, когато до него застана жена му и попита:
    — Какво правиш тук? Стърчиш като пън.
    — Ти не чу ли?
    — Какво да чуя? — раздразнително се сопна тя. — Бях в банята, а там да не би да се чува нещо? — Гари бе женен за Мариел от девет години и знаеше, че раздразнителността е една от най-ярко изразените й черти. — Чух хлапетата на Рийдови с тази тяхна летяща чиния. Чух и проклетото им куче, нещо се беше разлаяло. Чух и гръмотевицата. Какво друго? Хорът на Норман Дикърснакъл ли?
    Той посочи към другия край на улицата — първо към кучето (поне вече няма да се оплаква от Ханибал), а после към сгърчената фигура на ливадата на № 240.
    — Не съм много сигурен, но мисля, че току-що някой застреля хлапето, дето разнасяше „Шопър“.
    Жена му проследи с поглед пръста му, присви очи и ги засенчи с длан, макар слънцето да се бе скрило (на Гари му се струваше, че температурата е спаднала поне с десет градуса). Брад Джоузефсън тътреше крака към тях. Питър Джаксън бе излязъл пред дома си и гледаше с интерес какво става в подножието на хълма. И Том Билингзли бе навън — старият ветеринарен лекар, когото повечето хора наричаха Олд Док. Семейство Карвър тъкмо пресичаха улицата, запътили се към дома си; момичето вървеше до майка си и я държеше за ръка. Дейв Карвър (наум Гари го оприличи на варен омар — или по-скоро на варен омар, потънал в сапунена пяна) теглеше сина си в малка червена каручка. Гари от край време намираше хлапето, което седеше в каручката със скръстени крака и се оглеждаше с надменното безразличие на някой паша, за непоносим лигльо.
    — Здрасти, Дейв! — викна Питър Джаксън. — Какво става?
    Но още пред Карвър да успее да отговори, Мариел с такава сила удари с длан Гари по рамото, че остатъка от мартинито му се изля върху старите му маратонки. Може пък да е за добро — черният дроб на Гари имаше нужда от почивка.
    — Гари, да не си оглушал, или просто си тъпак? — поиска да знае благоверната му.
    — Най-вероятно и двете — отвърна той, мислейки си, че ако някога се реши да зареже пиенето, най-напред ще трябва да се разведе с Мариел. Или поне да й пререже гласните струни. — Какво казваш?
    — Попитах те на кого би му хрумнало да застреля точно вестникарчето?
    — Сигурно е бил някой, на когото са му липсвали талоните за стоките с намаление — отвърна Гари.
    Отново затрещяха гръмотевици — бурята приближаваше от запад. Грохотът сякаш пронизваше като харпун трупащите се облаци.

3

    Джони Маринвил, който на времето бе спечелил Нашънал Бук Ауорд12 за един свой роман за сексуалната маниакалност със заглавие „Наслада“, и който сега пишеше детски книги за един котарак-частен детектив на име Пат Кити-Кат, се бе втренчил в телефонния апарат в дневната и се тресеше от страх. Тук ставаше нещо нередно. Стараеше се да не се поддава на паниката, но тук наистина се случваше нещо нередно.
    — Може би… — промълви нерешително. А-ха, добре. Може би. Но телефонът…
    Отиде в стаята, подпря китарата на стената и избра номера на полицията. Последва неестествено дълга пауза — толкова дълга, че той се канеше да прекъсне връзката (каква връзка, ха-ха?) и да опита да избере номера отново, когато в слушалката отекна глас, който като че бе детски. Този напевен и механичен глас изненада и изплаши Джони — дори не опита да се самозаблуди, че уплахата е чисто и просто рефлективна реакция.
    — Малкото сладко бебе Смити — изтананика гласът. — Май си лапнало мамините цици. Не се цупи, не се мръщи и циците спокойно си смучи.
    После се чу изщракване и сигнал, че линията е свободна. Джони се намръщи и отново избра номера. Пак същата дълга пауза, последвана от изщракване и някакъв звук, който му се стори познат — някой дишаше в слушалката. Хремаво хлапе, може би. Това обаче нямаше значение. По-важното бе, че телефонните линии явно се бяха преплели и сега вместо да се свърже с полицията…
    — Кой е на телефона? — сопна се той.
    Отговор не последва. Чуваше се само шумно дишане. А не му ли бе познат този звук? Доста налудничава идея, а? Как, за Бога, е възможно нечие шумно дишане по телефона да му звучи познато? Разбира се, че не е възможно, но все пак…
    — Който и да си, затваряй телефона — нареди Джони. — Трябва да се свържа с полицията.
    Дишането престана. Писателят тъкмо посягаше да прекъсне връзката, когато в слушалката прозвуча същият глас. Този път определено беше присмехулен.
    — Малкото сладко бебе Смити пъхна пишка в мамината мишка. Не се цупи, не се мръщи, и там спокойно стой си ти. — А после с равен и някак ужасяващ тон добави: — Да не си се обадил повече тук, дърт тъпак! Так!
    Последва поредното изщракване и връзката прекъсна, но този път вече нямаше сигнал.
    Джони лекичко натисна вилката. Нищо. Никакъв сигнал. Отново проеча гръмотевица, но бе толкова наблизо, че той едва не подскочи.
    Постави слушалката на вилката и влезе в кухнята, като мимоходом отбеляза колко бързо се смрачава и си напомни да затвори прозорците на горния етаж, ако завали… когато завали, ако се съди по притъмнялото небе.
    Тук телефонът бе закачен на стената до кухненската маса, та ако позвъни, докато Джони се храни, само да наклони стола назад и да се пресегне за слушалката. Не че му се обаждаха кой знае колко често — само бившата му съпруга телефонираше от време на време. Нюйоркските издатели знаеха, че не бива да безпокоят човека, който им носеше тлъсти приходи.
    Вдигна слушалката, заслуша се, но не чу абсолютно нищо. Нито свободен сигнал, нито пропукването на. статично електричество, както често се получава, когато по прозорците пробягва синкава мълния, ни служебният сигнал, който известява, че по линията има някаква неизправност. Въпреки това отново опита да избере 911, но дори бутоните не издаваха никакъв звук при натиск. Върна слушалката на място и се огледа смрачената кухня.
    — Малкото сладко бебе Смити — промърмори и потръпна толкова силно, та отстрани би изглеждало чак театрално, ако не беше сам вкъщи — раменете му първо се изпънаха назад, сетне се прегърбиха. Какво гадно стихче — никога досега не го бе чувал.
    „Зарежи стихчето — рече си. — Какво ще кажеш за гласа? Чувал си този глас… нали?“
    — Не — отговори си гласно. — Поне… не мисля. Точно така. Но това дишане…
    — Мама му стара, не можеш да разпознаеш някого по дишането му — обърна се той към празната стая. — Освен ако дядо ти не е болен от емфизема.
    После излезе от кухнята и се запъти към входната врата. Изведнъж много му се прииска да разбере какво се случва на улицата.

4

    — Какво се случи? — обърна се Питър Джаксън към Дейвид, когато семейство Карвър се качи на тротоара. Наклони глава към Дейвид и снижи глас, за да не го чуят децата. — Това там труп ли е?
    — Да — отвърна Дейвид също шепнешком. — Момчето май се казва Кари Риптън. — Потърси с поглед потвърждението на жена си и Кърстин кимна. — Дето разнасяше вестник „Шопър“ в понеделник следобед. Застрелял го е някакъв тип от движещ се микробус.
    — Застреляли са Кари ли? — Това е невъзможно. Невъзможно е да е убит някой, с когото бе говорил току-що. Но Карвър утвърдително кимна. — Мама му стара!
    — Абсолютно си прав — съгласи се Дейвид.
    — Хайде бе, тате-тааа — провикна се Ралф от каручката. Дейвид се обърна, усмихна се на момчето и пак заговори на Питър. Гласът му се сниши почти до шепот:
    — Децата са били в магазина. Доколкото разбрах, оня едва не застрелял и тях. В този момент обаче се появило кучето на Рийд. И той взел, че убил него.
    — Исусе! — След новината, че някой бе застрелял Ханибал — добродушния Ханибал със закачливото шалче на врата, който все преследваше летящата чиния на децата — чутото вече не можеше да бъде опровергано. Не знаеше защо, но това бе факт. — Искам да кажа, Исусе Христе!
    Дейвид кимна и добави:
    — Ако Исус се зачиташе поне малко в този свят, подобни злощастия щяха да се случват много по-рядко. Нали?
    Питър си рече, че в историята на човечеството милиони са били избити в името на Исус, сетне пропъди тази мисъл и кимна. Като че ли това не бе най-подходящият момент за теологичен спор със съседа.
    — Искам да ги прибера у дома, Дейв — измърмори Кърстин. — Да не са на улицата, какво ще кажеш?
    Той я последва нагоре по хълма, изведнъж спря и се извърна:
    — Къде е Мери?
    — На работа — обясни Питър. — Оставила ми е бележка, че на връщане ще се отбие до търговския център. Сигурно всеки момент ще си дойде — в понеделник свършва работа в два. Защо питаш?
    — Като се върне, накарай я веднага да се прибере в къщата, това е. Оня психар сигурно отдавна е изчезнал и едва ли ще го заловят, но човек никога не знае, нали така? А такъв, дето би застрелял вестникарче…
    Питър кимаше. Небето се разтърси от гръмотевичен тътен. Ели изтръпна и се притисна към бедрото на майка си, но Ралфи се засмя.
    Кърстин дръпна Дейвид за ръката.
    — Да вървим. Само недей да се спираш и при Док.
    Вирна брадичка към Билингзли, който стоеше с ръце в джобовете насред пресъхналата канавка и гледаше към долния край на улицата. Така бе присвил очи, че се бяха превърнали в яркосини сияния, подобни на екзотични риби сред мрежа от бръчки.
    Дейвид отново потегли нагоре, дърпайки каручката.
    — Ей, това е страхотен номер — отвърна Питър. — Като станеш голям, момичетата направо ще припадат за него, да знаеш.
    — Смотаняк! — отвърна малкият калпазанин и направи презрителен жест, присъщ на доста по-възрастни хора.
    — Вече прекаляваш, момчето ми — нежно го упрекна Дейвид и дори не се обърна. Задникът му подскачаше в прекалено тесните бански гащета. „Досущ като бисквити, прикрепени към бутала“ — рече си Питър.
    — Какво стана? — попита Том с дрезгавия си глас, когато каручката достигна до него.
    Питър изобщо не се заслуша в отговора на Карвър (Дейвид, който не бе забравил тревогите на жена си, осведоми Док за случилото се пътьом, без да спира) и погледна към кръстовището дали не се задава колата на съпругата му. Не забеляза никакво движение — само някакъв спрял микробус пред къщата на Абелсънови на Беър Стрийт. Жълтото купе бе толкова ярко, че едва ли не грееше. Питър предположи, че до известна степен този ефект може би се дължи на скупчените облаци, от които цялото небе бе притъмняло, но от този крещящ цвят човек направо го заболяваха очите. „Сигурно са някакви хлапетии“ — каза си. — „Никой друг не би се качил в кола с подобен цвят. Дори не прилича на истински автомобил, а по-скоро на някаква щуротия от «Стар Трек» или…“
    Изведнъж го осени идея. Не беше много приятна.
    — Дейв?
    Карвър се обърна — коремът му висеше над банските гащета, а сапунената пяна от автомиялната операция засъхваше на люспици по зачервената кожа.
    — С каква кола беше убиецът?
    — С червен микробус.
    — Точно така — вметна Ралфи.
    Но Питър не го чу. Изцяло се бе съсредоточил върху думата „микробус“, а стомахът му се свиваше, сякаш бе прикачен към въртяща се манивела.
    — Най-червеният, който можеш да си представиш — добави Кърстин. — И аз го видях. Гледах през прозореца и го видях как отмина надолу. Дейвид, няма ли да побързаш?
    — Идвам — отвърна той и отново затегли каручката. В мига, в който се обърна с гръб, Питър (моментната му тревога бе преминала) изведнъж се изплези на Ралф, който точно в този миг съвсем случайно гледаше към него. Изненаданата физиономия на малкия бе доста комична.
    Пъхнал ръце в джобовете си, Олд Док бавно закрачи към Питър. Падна гръм. Двамата вдигнаха глави и видяха облаците като тъмни парцали, които бяха надвиснали над Поплър Стрийт и закриваха цялото небе. Над центъра на Кълъмбъс блесна светкавица.
    — Голям дъжд ще падне — отбеляза ветеринарят. Косата му бе тънка, бяла и пухкава като на бебе. — Дано да покрият тялото на момчето, преди да завали — замълча, сетне извади ръка от джоба си и прокара длан по челото си, сякаш да облекчи началните признаци на главоболие. — Ужасна работа. Славно хлапе беше. Играеше бейзбол.
    — Зная — отвърна Питър. Спомни си как се засмя Кари, когато му бе казал, че догодина е негов ред на шортстопа, и изведнъж стомахът му се сви — органът (а не сърцето, както винаги са твърдели поетите), който е най-чувствителен към болките на човешката душа. Изведнъж всичко му се стори съвършено действително. Кари Риптън няма да играе като начинаещ шортстоп в уенуъртския отбор следващото лято; Кари Риптън няма да се втурне през задната врата и да попита какво има за вечеря. Кари Риптън бе отлетял в Нивга-Нивгаландия и от него бе останала единствено сянката му. Сега той е част от изгубените момчета14.
    Отново изтрещя гръмотевица, този път толкова оглушителна и тъй близо, че Питър подскочи.
    — Слушай — обърна се към Том. — В гаража имам един огромен брезент. Голям е почти колкото покривало за кола. Ако ида да го взема, ще ми помогнеш ли да покрием момчето?
    — На полицай Ентрейджиън това може и да не му хареса — отвърна възрастният.
    — Майната му на полицай Ентрейджиън, той е ченге, колкото съм и аз. Миналата година го изхвърлиха за вземане на подкуп.
    — Ами като дойдат другите полицаи…
    — И за тях не ми пука — прекъсна го Питър. Не плачеше, но гласът му бе прегракнал и вече не звучеше толкова спокойно. — Беше симпатично хлапе, наистина чаровно хлапе, а някакъв друсан кретен най-подло го е застрелял, като индианците във филмите на Джон Форд15.
    — Ще вали и момчето ще се намокри. Иска ми се да кажа на майка му, че съм направил каквото съм могъл. Та ще ми помогнеш ли?
    — Е, щом поставяш нещата така — рече Том и тупна Питър по рамото. — Хайде, господин учителю, да вървим.
    — Мъж на място си ти.

5

    Ким Гельр проспа целия инцидент. Всъщност продължаваше да спи върху неоправеното си легло, когато Сюзи и Деби Рос — червенокосото момиче, което толкова бе очаровало Кари Риптън — се втурнаха в спалнята и я заразтърсваха. Полусънена и замаяна, сякаш бе препила (следобеден сън в горещи дни като днешния почти винаги води до неприятни последици, но понякога човек просто не може да си държи очите отворени), тя седна в леглото, опитвайки се да разбере за какво й говорят момичетата, но почти веднага изгуби нишката. Като че ли се опитваха да обяснят, че някой е бил застрелян на Поплър Стрийт, а това, разбира се, беше пълна фантасмагория.
    Но когато все пак я замъкнаха до прозореца, Ким разбра, че навън несъмнено се е случило нещо. Близнаците и майка им стояха на тротоара пред дома си. Кучката и Пияндето, известни като семейство Содерсън сред по-изтънчените кръгове, стояха насред улицата в горния край на пресечката… макар че Мариел като че ли дърпаше Гари към дома им, а той май я следваше. Зад тях се виждаха двамата Джоузефсънови, застанали на тротоара. А пък на отсрещната страна на улицата Питър Джаксън и онзи старец, Билингзли, тъкмо излизаха от гаража на Джаксънови с някакво огромно парче син брезент, което държаха в двата края. Бе излязъл вятър и брезентът плющеше.
    Всички бяха на улицата — или почти всички. Само че нямаше никакъв смисъл да се опитва да види оттук какво толкова зяпат. Ъгълът на къщата закриваше цялата улица до долното кръстовище.
    Кимбърли Гелър се извърна към момичетата, като полагаше огромни усилилия да прочисти паяжините, които сякаш обвиваха съзнанието й. Момичетата пристъпваха от крак на крак, сякаш им се ходеше до тоалетната, а Деби дори нервно свиваше и отпускаше юмруци. И двете бяха пребледнели и развълнувани. При други обстоятелства Ким не би се впечатлила особено от този факт. Но чак пък някой да е бил убит… може би нещо грешат… как иначе?
    — А сега ми разкажете какво се случи — рече тя. — И без измишльотини.
    — Някой застреля Кари Риптън, нали ти казахме! — нетърпеливо викна Сюзи, сякаш майка й бе най-безмозъчното създание на света… каквато всъщност Ким наистина се чувстваше. — Хайде бе, мамо! Ела да гледаме как ще дойде полицията!
    — Искам пак да го видя, преди да го покрият! — изведнъж ревна Деби. Обърна се и хукна към долния етаж. Сюзи постоя още миг, сякаш се колебаеше — всъщност изглеждаше така, сякаш направо й се повдигаше — после се обърна и последва приятелката си.
    — Хайде, мамо! — викна през рамо тазгодишната кралица на розите в училищния бал, после изтрополи надолу по стълбите с грациозността на бизон, а след нея стъклата издрънчаха и полилеят се разклати.
    Ким бавно застана до леглото и нахлузи сандалите си на босо, чувствайки се като най-бавната, най-закъснялата и най-обърканата жена на света.

6

    — И си търчал чак до долу ли? — за трети път попита Белинда Джоузефсън. Тя като че ли не можеше да проумее точно тази част от историята. — Какъвто си затлъстял…
    — По дяволите, жено, не съм затлъстял — тросна се Брад. — Аз съм едър.
    — Мили, така ще пише на смъртния ти акт, ако продължаваш да се стрелкаш нагоре-надолу по тази улица — отвърна Белинда. — „Починал вследствие на прекалена едрина.“
    Думите й бяха заядливи, но не и тонът, с който бяха изречени. Докато говореше, Белинда разтриваше врата му, покрит с ледена пот.
    Съпругът й посочи към долния ъгъл.
    — Я виж. Пит Джаксън и Олд Док.
    — Какво правят?
    — Сигурно ще покрият момчето — отвърна той и се запъти натам.
    Белинда на мига го дръпна назад.
    — Ами, изобщо няма да ходиш, приятелю. Не сър, просто няма начин. Стигат ти толкова разходки за днес.
    Той я удостои с онзи поглед, който тя наричаше „Виж-кво-жено-я-не-ме-юркай“ — доста добре го докарваше за израснал в Бостън чернокож, който бе виждал гето само по телевизията — но не каза нищо. Може би нямаше да премълчи, но точно в този миг по алеята откъм дома си се зададе Джони Маринвил. Отново удари гръм. На Белинда й беше студено — миришеше на дъжд. Небето бе покрито с виолетови буреносни облаци, които бяха грозни, но не и страшни. Белинда се страхуваше повече — макар да не беше кой знае колко уплашена — от жълтите оттенъци в небето на югозапад. Най-искрено се надяваше, че преди мръкване няма да се извие и торнадо — това щеше да бъде като капак на този ден, който бе тръгнал почти толкова зле, колкото и повечето дни напоследък.
    Предполагаше, че веднъж да завали, хората ще се приберат по домовете си, но засега почти всички стояха на улицата и зяпаха към къщата на Ентрейджиън. По едно време от дома на № 243 излезе Ким Гелър, огледа се, сетне се запъти към горната къща, където Ками Рийд стоеше на верандата. Двамата близнаци заедно със Сюзи Гелър и едно апетитно червенокосо девойче, което Белинда не познаваше, стояха насред ливадата пред къщата. Дейви Рийд бе коленичил и като че ли бършеше краката си с ризата си, Бог знае защо…
    „Ама разбира се, че знаеш защо — рече си тя. — Там долу има труп, тъй де, истински труп, а Дейви Рийд е повърнал, като го е видял. Повърнало е и се е поизцапало, горкото дете.“
    Виждаха се хора пред всяка къща, или най-малкото от всяка къща, с изключение на старата къща на Хобартови, която сега бе празна, къщата на бившето ченге и третата къща от тази страна на улицата. Онази на семейство Уайлър. Ако има семейство с лош късмет, то това бяха те. Нито Одри, нито горкото сираче, което тя отглеждаше (не че момченце като Сет изобщо може да бъде отгледано — там е цялата трагедия) се виждаха наоколо. Дали не са отишли на излет? Може би, макар Белинда да бе сигурна, че горе-долу по обяд бе мернала Одри, която с безкрайно равнодушие нагласяваше градинската поливачка. Белинда поразмисли и реши, че все пак е било по обяд. Спомни си как мислено отбеляза, че Одри се е позанемарила — и блузката, и сините й панталони, изглеждаха мърляви, а защо бе боядисала разкошната си тъмнокестенява коса в такъв ужасен червеникаво пурпурен цвят, Белинда така и не можеше да разбере. Ако това бе опит да се подмлади, то бе абсолютно безуспешен. Освен това косата й като че ли се нуждаеше и от измиване — изглеждаше доста мазна и висеше на фитили.
    В юношеските си години Белинда често си мечтаеше да е бяла — белите момичета като че ли винаги се забавляваха повече, а и изглеждаха по-спокойни — но сега, когато вече наближаваше петдесетте и критическата възраст, се радваше, че е чернокожа. Струваше й се, че с течение на годините белокожите жени се нуждаят от все повече и повече поддържане. Сигурно на веществото, от което са направени, му липсва естествена здравина.
    — Опитах се да се обадя в полицията — тъкмо казваше Джони Маринвил. Слезе на платното, сякаш се канеше да пресече и да застане до Джоузефсънови, но после размисли. — Телефонът ми… — Замълча, сякаш не знаеше как да продължи. На Белинда това й се стори крайно необичайно. Винаги го бе смятала за един от ония образи, дето не може да млъкне и на смъртния си одър, та се налага Бог да се пресегне през небесата и сам да го пренесе през райските врати, само и само да му затвори устата.
    — Телефонът ти какво? — попита Брад.
    Джони не отговори веднага, сякаш избираше най-подходящият от няколко отговора, сетне се спря на доста кратък вариант.
    — Блокирал е. Дали ще може да опиташ и ти?
    — Може — отвърна Брад, — но Ентрейджиън сигурно вече се е обадил от магазина. Той се намеси доста решително.
    — Така ли? — замислено отвърна Маринвил и се загледа към долния край на улицата. — Наистина ли? — Дори да бе забелязал двамата мъже с плющящия между тях брезент и да бе отгатнал намерението им, не каза нищо. Изглеждаше погълнат в собствените си размишления.
    С периферното си зрение Белинда улови някакво движение. Погледна към Беър Стрийт и забеляза маслиненозелен автомобил марка „Лумина“, който се приближаваше към кръстовището. Това бе колата на Мери Джаксън. Тя заобиколи жълтия микробус, който бе спрян недалеч от ъгъла, после намали ход.
    „Браво на теб, успя да се върнеш преди да завали“ — мислено отбеляза Белинда. Двете не бяха първи приятелки, но Белинда харесваше Мери Джаксън не по-малко от всички останали съседи. Беше забавна и имаше едно такова наперено излъчване, сякаш искаше да каже „при мен не минават дребни игрички“… макар че в последно време все изглеждаше погълната от нещо. Това обаче не се бе отразило на външния й вид така фатално, както при Одри Уайлър. Всъщност в последно време Мери направо бе разцъфнала, като увехнала цветна леха след дъжд.

7

    Телефонният автомат се намираше до стойката за вестници, на която нямаше нищо, освен едно самотно изостанало копие от неделния „Ю Ес Ей Тудей“ и няколко броя вестник „Шопър“. От миналата седмица. Мисълта, че момчето, което инак би донесло новата доставка, за да поставят на стойката последния брой, лежи мъртво на неговата собствена ливада, предизвика у Коли Ентрейджиън странна тъга. А на всичкото отгоре този скапан обществен телефон…
    Трясна слушалката върху вилката и се отправи към щанда, пътьом изтривайки от лицето си последните остатъци от пяната за бръснене. Бонбончето с двуцветната коса и застаряващият хипар от камиона го следяха с поглед и Коли осъзна, че е без риза. Това повече от всякога го накара да се почувства като изхвърлено от полицията ченге.
    — Скапаният автомат не работи — рече на девойката. Забеляза, че на престилката й бе закачена мъничка табелка с името й. — Нямате ли служебен телефон, Синтия?
    — А-ха, само че около един на обед автоматът си работеше най-нормално. Момчето от пекарницата се обади на приятелката си. — Тя забели очи, а после изтърси нещо, което се стори на Коли направо идиотско при дадените обстоятелства. — Монетата ли ви глътна?
    Всъщност нямаше никакво значение. Коли погледна навън и забеляза Питър Джаксън и пенсионираният ветеринарен лекар да се приближават към неговата ливада с огромно парче син импрегниран брезент. Съвсем очевидно бе, че се канят да покрият тялото. Запъти се към входа на магазина, възнамерявайки да им каже да изчезват, и че не бива да заличават следите от местопрестъплението, но в същия миг отново падна гръм — най-оглушителният до този момент и Синтия дори изписка от изненада.
    „Майната им — помисли си Коли. — Да правят каквото щат.“ Много е вероятно дъждът да завали, преди да дойдат ченгетата (още дори не се чуваха сирени), а водата щеше да прати по дяволите всички хипотетично съществуващи отпечатъци. Тъй че най-добре да го покрият… но все пак го терзаеше изключително неприятното усещане, че всичко му се изплъзва. А дори и тук се заблуждаваше — първо, нищо в цялата тази ситуация никога не е било под негов контрол. Той бе най-обикновен гражданин. Това имаше своите преимущества — дори да обърка процедурата, досието му няма да пострада ни най-малко, нали така?
    Отвори вратата, излезе навън и за да надвика надигналия се вятър, направи фуния с дланите си и се провикна:
    — Питър! Господин Джаксън!
    Джаксън се извърна с войнствено изражение на лицето, очаквайки да му кажат веднага да се откаже от онова, с което се бе заел.
    — Не докосвайте тялото! — продължи Коли. — Не докосвайте самото тяло! Просто метнете брезента отгоре като одеяло! Чувате ли ме?
    . — Да! — викна Питър в отговор. Ветеринарят също кимаше.
    — В гаража имам циментови блокчета, струпани са до задната стена — крещеше Коли. — Отключено е. Вземете ги и затиснете брезента да не литне. — И двамата кимаха в съгласие и на Коли му поолекна.
    — Можем да завием и велосипеда! — викна старецът. — Трябва ли?
    — Да! — отвърна Коли, после изведнъж му хрумна друга идея. — И аз имам един брезент в гаража — намира се в ъгъла. Можете да завиете и кучето, ако нямате нищо против да пренесете още няколко блокчета.
    Джаксън вдигна палец, за да покаже, че са се разбрали идеално, сетне двамата мъже оставиха брезента на земята и се запътиха към гаража. Коли се надяваше, че ще съумеят да го опънат и да го затиснат, преди вятърът да се усили достатъчно, та да го отнесе. Върна се в магазина, за да пита Синтия няма ли служебен телефон — разбира се, че трябва да има — и видя, че тя вече услужливо е поставила апарата на щанда.
    — Благодаря.
    Вдигна слушалката, вслуша се в сигнала, последователно натисна четири бутона, сетне поклати глава и се засмя.
    — Какво има? — попита хипарят.
    — Нищо. — Дори да му обясни, че току-що бе избрал първите четири цифри от номера на полицейския отдел — като остарял кон, който куцук-куцук се връща в обора си — онзи няма да го разбере. Прекъсна линията и набра 911.
    Телефонът иззвъня веднъж… наистина иззвъня, сякаш се бе обадил на домашен телефон. Коли се смръщи. Като избереш 911 — освен ако нещата не са се променили от времето, когато изслушването на записите на разговорите от 911 бе част от ежедневните му задължения — чуваш пищящ електронен звук.
    „Значи са го сменили — рече си. Поне вече не е толкова стряскащо.“
    Телефонът иззвъня отново и отсреща го вдигнаха. Само че вместо да прозвучи механичният глас на робота, който даваше указания при какви случаи кой бутон да натиснеш, се дочу тихо подсмърчане. Какво, по дяволите…?
    — Ало?
    — Бонбона или живота16 — отвърна нечий глас. Бе младежки, при това някак тайнствен. Толкова бе зловещ, че Коли го полазиха тръпки. — Краката помириши ми и нещо вкусно предложи ми. И да нямаш, много важно, гащите ми ще подушиш. — Последва висок, носов кикот.
    — Кой е на телефона?
    — Недей звъня повече тук, друже — отвърна гласът. — Так!
    И линията бе прекъсната толкова рязко, че чак девойката чу оглушителния трясък и изписка. „Но това не беше от телефона — помисли си Коли. — Тя пищи, защото гръмотевицата беше оглушителна.“ Само че оня с дългата коса тичаше към вратата, сякаш косата му гореше, а задникът му всеки момент щеше да пламне; телефонната слушалка бе съвършено няма, точно като обществения автомат, след като бе пуснал монетата от четвърт долар, а когато звукът долетя отново, този път Коли го позна безпогрешно — отново се стреляше.
    Той също хукна към вратата.

8

    Мери Джаксън излезе не в два, а в единадесет от счетоводната фирма, където работеше на половин ден. Само че изобщо не отиде в супермаркета. Отправи се към хотел „Кълъмбъс“. Там се срещна с мъж на име Джийн Мартин и през следващите три часа направи всичко, което една жена е в състояние да направи за някой мъж, само дето не му изряза ноктите на краката. Сигурно и това би направила, ако я беше помолил. И ето на, вече почти бе вкъщи и изглеждаше (доколкото можеше да се съди по огледалото за обратно виждане) доста прилично… но ще трябва да се пъхне в банята, колкото се може по-бързо, преди Питър да е успял да я разгледа. Напомни си, че непременно ще трябва да извади бикини от най-горното чекмедже, за да ги хвърли в коша за пране заедно с полата и блузата. Онези, с които бе тази сутрин — или поне остатъците от тях — понастоящем се намираха под леглото в стая № 203. Джийн Мартин — истински вълк, предрешен в счетоводителска кожа, направо ги бе разкъсал. „Оууу, звяр безподобен“ — бе възкликнала русокосата девица.
    Въпросът бе какво прави тя. И какво възнамерява да прави. Обичаше Питър, откак бяха женени, от девет години, особено след спонтанния аборт, ако това изобщо бе възможно, и продължаваше да го обича и сега. Това обаче нямаше никакво отношение към факта, че вече отново копнееше да е с Джийн и да прави неща, които и през ум не й бе минавало да върши с Питър. Вина сковаваше половината й разсъдък, другата половина изгаряше от похот, а по средата, във все по-изтъняващата зона на здрача, се свиваше благоразумната, жизнерадостна, практична жена, за каквато винаги се бе смятала. Имаше незаконна връзка, любовникът й, и той като нея, дявол го взел, бе женен; сега бе на път към вкъщи, където я чакаше един добър човек, който нищо не подозираше (сигурна бе, че нищо не подозира, молеше се нищо да не подозира, разбира се, че не подозира, как би могъл), а под полата си нямаше бельо и цялото й тяло още пламтеше след днешния следобед; нямаше ясна представа как точно бе започнало всичко и как възнамерява да се държи отсега нататък в една толкова глупава и противна история — проклетият Джийн Мартин нямаше капка мозък в главата си, само дето тя, разбира се, изобщо не се интересуваше от главата му, със сигурност последната й грижа бе главата му, и какво ще да прави сега? Не знаеше. Но бе сигурна в едно — вече знаеше как се чувстват наркоманите и никога повече нямаше да ги обижда.
    С тези безспирни хаотични мисли в главата си Мери шофираше по улиците на предградията, които се нижеха зад стъклата на колата като странни ориентири, и се надяваше да не завари Питър у дома, дано да е отишъл в „Милис“ за сладолед (или пък да е заминал за Санта Фе на гости на майка си за няколко седмици, това би било страхотно, така може би ще има възможност да се справи с тази ужасна агония). Изобщо не забеляза, че притъмня и че автомобилите, които я задминаваха по шосе № 290, бяха с включени фарове, не чуваше гръмотевиците, нито пък виждаше светкавиците. Не забеляза и паркирания жълт микробус, който отмина на кръстовището на Бъер и Поплър.
    Когато обаче забеляза Брад и Белинда Джоузефсън на ливадата пред дома си, се стресна и се отърси от отнесените си размишления. Джони Маринвил разговаряше с Джоузефсънови. По-надолу забеляза още хора: Дейвид Карвър, облечен в толкова тесни, та чак неприлични бански гащета, стоеше на алеята пред дома си с ръце на кръста… близнаците на Рийдови… Ками, майка им… Сюзи Гелър и някаква нейна приятелка на ливадата пред къщата, а зад тях майка й, Ким Гелър…
    Изведнъж я обзе ужасяваща мисъл — те знаят. Всичките знаят. Чакат я, те ще помогнат на Питър да я обеси на някое дърво или пък ще я претрепят с камъни, както гражданите претрепаха героинята в онзи роман на Шърли Джаксън, който бе чела в гимназията.
    „Я не ставай глупава — заповяда онази част от съзнани ето, която все още й принадлежеше. Напоследък тя намаляваше застрашително, но още не бе изчезнала напълно. — Не чакат теб — каквито и да ги вършиш напоследък, светът не се върти само около теб, тъй че защо не се поусмихнеш? Сигурно далеч нямаше да се стряскаш толкова, ако не се разкарваше само по пола, без…“
    По дяволите. Това там не е ли Питър? Не беше много сигурна, но приличаше на него. Питър и Олд Док — съседът. Покриваха нещо, проснато на ливадата пред къщата срещу магазина.
    Този път гръмотевицата изтрещя толкова силно, че Мери се стресна и тихичко изписка. Първите дъждовни капки като метални сачми забарабаниха по предното стъкло. Мери осъзна, че двигателят работи на празен ход от… ами, кой знае откога, но от доста време, във всеки случай. Джоузефсънови и Маринвил сигурно са си помисли, че си е изгубила ума. Само дето светът наистина не се въртеше около нея — те изобщо не й обръщаха внимание, откри Мери, след като зави по Поплър. Белинда само й бе хвърлила поглед, а сега, заедно с останалите отново гледаше каквото там правеха нейният съпруг и старият Билингзли.
    Докато се опитваше да различи какво всъщност представлява онова, което завиваха, и търсеше копчето за чистачките, защото дъждовните капки — при това доста големи започнаха да се стичат по стъклото, тя изобщо не забеляза жълтия микробус, който я последва по Поплър Стрийт, докато не се блъсна в колата й.

Из „Международно търговско списание на производителите на детски играчки“, януари 1994 г. (Година LX-LIV, брой 2), стр. ’96. Откъс от „Патенти 94: Общ преглед“ от Джон П. Мълър:
    Въпреки че продажбите за тази година едва започват, вече има следколеден победител, който се радва на голям успех. Търсенето на дребно в иначе вялите месеци в края на зимата навежда на мисълта, че дори титанични патентни сделки като тийнейджърите-мутанти костенурки нинджа и Пауър Рейнджърс бледнеят, както би потвърдил всеки родител (в случая става дума и за момичета, и за момчета), в сравнение с най-новата мания — отряда на МотоКопс17 2200 и техните летящи микробуси. В събота сутрин по NBC започнаха да представят по-интересните продукти от серията с цели три седмици закъснение, поради което рекламата едва ли ше окаже осезаемо влияние върху Коледната треска за подаръци. Джон Клайст, вицепрезидент на фирмата „Гуд Палз“, която притежава патента на играчките МотоКопс, признава, че обикновено подобен пропуск (в случая резултат от вътрешни проблеми вече разрешени в завода на „Палз“ в Толидо) е фатален, но казва, че закъснялата рекламна кампания може би е допринесла за успеха на продукта. „Когато човек се появява на пазара за първи път, понякога го забелязват по-добре извън работилницата на дядо Коледа“ — шеговито отбелязва той.
    Каквато и да е причината, видно е, че отрядът МотоКопс: полковник Хенри, Снейк Хънтър18, Баунти19, майор Пайк, роботът Рути и непобедимата-но-инак-истинска-жена Касандра Стайлс, заедно с архетипните врагове Ноу Фейс20 и графиня Лили Марш, ще бъдат най-търсените играчки през идващото лято.
    Главна причина за задоволството на специалистите по маркетинг и инженерите на „Палз“ е незабавният успех на скъпите автомобили на МотоКопс, тъй наречените Пауър Усгънс21, които представляват футуристични микробуси с прибиращи се колелца и къси крила, които могат да се разтварят. Жълтият Джъстис Уегън22, червеният Тракър Ароу23, сребристият Рути-Тут на робота Рути и бонбонено розовият Дрийм Флоутър24 се продават добре, независимо от високите си цени. В момента сред осемте недостижимият шампион в продажбите е мъртвешки черният Мийтуегън25, управляван от страховития Ноу Фейс. Този факт ни най-малко не изненадва вицепрезидента на компанията Джон Клайст. „Децата обичат лошите“ — смее се той.
    Мнозина родители протестират срещу „високия коефициент на насилие“, както те го наричат, на играчките МотоКопс 2200, но според Клайст новите епизоди от едноименната поредица (които ще се излъчат по NBC през март), ще наблегнат на „семейните ценности и мирното разрешаване на проблемите“. Каквито и „ценности“ да се внушават на почитателите на МотоКопс, човек не може да не усети еуфорията, която цари в „Гуд Палз“. Изведнъж се оказа, че тази незначителна компания е изтеглила най-печелившия билет.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

    Поплър Стрийт/16:09/15 юли 1996 г.
Той вижда всичко.
    За добро или за зло, това е вечната му орисия — и до ден-днешен възприема света като дете.
    Вижда автомобила на Мери на ъгъла и знае, че тя се опитва да си обясни странната гледка пред очите си — много, много хора, застинали в необичайни пози, които никак не подхождат на ленивия късен летен юлски следобед. Когато колата отново потегля, той вижда как жълтият микробус, който вече се намира точно зад нея, също потегля; чува поредния страховит гръм и усеща първите ледени капки по ръцете си. Когато Мери завива по улицата, Джони вижда как жълтият микробус ненадейно ускорява и знае какво ще последва, но все още не може да повярва.
    „Внимавай, приятелю — казва си той. — Така си се зазяпал в нея, че току-виж те прегазили като катеричка на шосето.“
    Отстъпва назад, качва се на тротоара пред Джоузефсънови, все още извърнал недоумяващ поглед наляво. Вижда Мери зад волана, но тя не го забелязва — гледа към долния край на улицата. Сигурно е видяла съпруга си, не е чак толкоз далеч, и се пита какво се опитва да направи той, без да забелязва Джони Маринвил, нито пък чудатия жълт автомобил с огледалните стъкла, който се появява зад нея.
    — Внимавай, Мери! — крясва той. Брад и Белинда, които тъкмо се изкачват по стъпалата към входната врата, мигновено се извръщат. В същата секунда високата, заоблена предница на микробуса с трясък се врязва в задницата на лумината, счупва стоповете, огъва бронята, а капакът става на хармоника. Джони вижда как главата на Мери се отмята назад, после напред, като цвете на дълго стъбло, което се люлее под напора на силен вятър. Гумите на колата изскърцват върху уличната настилка, чува се висок пукот и въздухът от дясната гума излита със свистене. Колата извива рязко наляво, спуканата гума унило се влачи по асфалта, капакът изпада от колелото и се търкулва надолу по хълма като летящата чиния на близнаците.
    Джони вижда всичко, чува всичко, усеща всичко; впечатленията го заливат отвсякъде и съзнанието му упорства в опитите си да осмисли поредната щуротия, сякаш тук се случва нещо важно, което дори би могло да се разкаже.
    Бурното небе се разтваря и дъждът се излива като от отприщен бент. Джони вижда как тротоарът потъмнява, усеща капките, които го удрят по врата все по-бързо, а в същия миг иззад него Брад Джоузефсън изкрещява:
    — Но какво, за Бога!
    Микробусът не се отлепя от задницата на лумината и продължава да я тика надолу, заровил муцуната си в крехката модерна кола; чува се ужасяващо метално стържене, после тинк! — ключалката на багажника поддава и капакът се отваря с трясък, а отдолу се подава резервна гума, купчина стари вестници и оранжева хладилна чанта. Колата се качва на тротоара, после продължава напряко през алеята и най-сетне се удря в оградата между дома на Билингзли и къщата, в която живее самата Мери.
    В миг светкавица — вече е близо, съвсем близо — залива улицата в мъртвешки бледа виолетова светлина, сетне прозвучава гръмотевица, напомняща на картечен откос, вятърът се усилва, свисти в клоните на дърветата и дъждът започва да се лее като из ведро. Вече почти нищо не се вижда, но все още е достатъчно светло и Джони забелязва как жълтият микробус набира скорост и се стрелва в дъжда, а в това време вратата на лумината се отваря. Подава се крак, а после изниква и самата Мери Джаксън, която сякаш недоумява къде се намира.
    Брад го стиска под лакътя с огромната си мокра длан, пита го дали е видял какво стана, дали е видял какво стана, как онзи жълт микробус нарочно се заби в нея, но Джони почти не го чува. Джони вижда нов микробус, с нагънато купе, в ексцентричен металносин цвят. Возилото изниква насред бурята като глава на праисторическо чудовище, а дъждът се стича като река по вертикалното огледално стъкло без чистачки. И в миг той знае какво ще се случи.
    — Мери! — крясва на замаяната жена, която залитайки на високите си токове, се отдалечава от колата си, но поредният оглушителен гръм удавя вика му. Тя дори не гледа към него. Дъждът се стича по лицето й като потоците сълзи, които се леят в южноамериканските сапунени опери.
    — МЕРИ, ЛЯГАЙ ДОЛУ! — Този път се провиква с такава сила, че чак гласните му струни ще се скъсат. — ЛЕГНИ ПОД КОЛАТА!
    В този миг предното стъкло на синия микробус се смъква. Плъзва се надолу. Да. Полегатото предно стъкло се плъзва пред микробуса като стъклен асансьор, отзад се вижда само тъмнина, а в тъмнината — призраци. Призраци. Да. Два призрака. Не може да не са призраци — тези същества са бледосиви, както пейзаж, обгърнат в мъгла миг преди слънчевите лъчи да го пронижат. Този зад волана е облечен във военна униформа от времето на войната за независимост — Джони е почти сигурен — но не е човешко същество. Изпод килната му назад кавалерийска шапка се подава изпъкнало чело, чудновати бадемовидни очи, а устните му напомнят на фуния от плът. Другият, макар също да е бледосив, поне наподобява човек. Облечен е в траперска риза от еленова кожа, а през гърдите му виси патрондаш. Лицето му е обрасло с едноседмична брада, чиито косъмчета изглеждат неестествено черни на фона на неестествено сивата му кожа. Стои изправен и държи огромна двуцевка. Повдига я, навежда се през отвореното стъкло в свят, окъпан в цветове, с които той няма нищо общо, при това е ухилен, устните му са разтегнати и разкриват криви зъби, които явно никога не са познали грижите на зъболекар. Това фантастично същество прилича на създание от филм на ужасите с главни герои кретени по рождение, които живеят в някакво блато.
    „Ами, не прилича на такъв — казва си Джони. — Определено е като от филм, ама от друг някакъв.“
    — МЕРИ! — крещи той, а Брад до него също се присъединява:
    — ЕЙ МЕРИ, ВНИМАВАЙ, ОТЗАД!
    Но тя така и не вижда. Оня с траперската риза се прицелва и стреля три пъти, като след всеки изстрел бързо зарежда оръжието и отново го подпира на рамото си. Първият изстрел не улучва целта. Вторият сваля антената на колата. Третият отнася лявата половина от лицето на Мери Джаксън. Въпреки това, олюлявайки се, тя се отдалечава от колата по посока на дома на Олд Док, а по врата й се стича кръв, която попива в блузата й; косата й припламва под дъжда (той вижда и това, той вижда всичко), а после Мери се извръща за момент към Джони и втренчва в него единственото си око, в което се отразява огненият блясък на мълния — сякаш в последните мигове преди смъртта си жената е изпълнена единствено с електричество. Изведнъж се спъва, едната й обувка се изхлузва и тя полита назад, като че гмуркайки се в мълнията, пламъците в косата й угасват, но над главата й се извива дим като от небрежно изгасена цигара. Тя се свлича на земята до статуята сред ливадата на Билингзли — керамична фигура на немска овчарка, на чиито каменни гърди е изписано името му и номера на дома му — а когато бедрата й се разтварят, Джони забелязва нещо, което е едновременно и ужасно, и тъжно, и необяснимо — тъмна сянка, която би могла да представлява едно-единствено нещо. В главата му за миг — като просветваща неонова реклама — изплува реплика от стар виц — „Абе не знам за другите двама, ама тоя в средата прилича на Уили Нелсън.“ Джони се разсмива с глас. Съпругата на Питър Джаксън, която бе счетоводителка по професия, току-що бе убита от призрак, стрелящ от микробус, управляван от друг призрак (извънземно в старинна униформа), а на всичкото отгоре дамата беше без бельо. Никак не е смешно, но въпреки това Джони се смее. Може би за да не се разпищи. Страхува се, че ако се разпищи, няма да млъкне.
    В този момент сияйното същество зад волана на синия микробус се извръща към него, Джони улавя погледа му — то се взира в него с огромните си очи, сякаш да го запомни — и изведнъж започва да му се струва, че вече е виждал подобно нещо, пълна лудост, разбира се, но въпреки това не може да се отърси от това чувство. Всичко това се случва за части от секундата, после микробусът отминава.
    „Но тъй или инак то ме видя — мисли си Джони. — Онова нещо с маската (маска беше, няма какво друго) ме видя и ме запомни — както човек подгъва крайчето на страницата, за да отбележи някой пасаж.“
    Чуват се още два изстрела, но отначало Джони не вижда какво става, защото синият микробус му пречи — струва му се, че през гръмотевиците дочува звън от счупено стъкло, но това е всичко. После автомобилът се скрива сред проливния дъжд и Джони вижда Дейвид Карвър, който лежи прострелян на алеята пред дома си, а наоколо е посипано със стъкла от разбития прозорец на дневната. Посред корема на Дейвид зее огромна червена дупка, а наоколо се виждат парченца разкъсана бяла плът, която прилича на подкожна тлъстина; Джони заключава, че това е краят на дните на съседа му като пощенски служител — да не говорим като жител на предградията, предано отдаден на миенето на коли.
    Синият микробус бързо се изкачва по хълма. Когато достига кръстовището на ъгъла и завива надясно по Беър Стрийт, вече прилича на мираж, какъвто и трябваше да бъде, според всички правила на логиката.
    — Божичко, виж! — разкрещява се Брад и изскача на улицата.
    — Брадли, не! — Жена му посяга да го спре, но вече е прекалено късно. От долния край на улицата двамата близнаци тичат да го пресрещнат.
    Джони слиза от тротоара, без изобщо да чувства изтръпналите си крака. Вдига ръка, забелязва, че връхчетата на пръстите му вече са побелели и нагърчени от водата (всичко вижда той, да, наистина, и как за Бога, е възможно някакво същество, сякаш излязло от „Близки срещи от третия вид“, да отмята мокрите кичури, провиснали пред очите му. Мълниите прорязват небето като ярки пукнатини в тъмно огледало; гръмотевиците сякаш ги преследват по петите. Маратонките му са подгизнали и наоколо мирише на дим от изстрелите. След десетина-петнайсет секунди съществото ще изчезне, проливният дъжд ще го повали на земята и ще го отнесе, но засега вижда съвсем ясно, сякаш за да попречи на Джони дори да опита да се убеди сам себе си, че всичко е било само халюцинация… или както би казала бившата му съпруга Тери, „мозъчно задръстване.“
    А да, вижда и онази работа на Мери Джаксън — тъй предпочитаната част от женската анатомия, която в онези далечни дни на началните класове на гимназията бе известна като „брадатата мида“. Той не иска да мисли подобни неща — нито пък да вижда онова, което вижда — но нищо не зависи от него. Съзнанието му е освободено от всякакви бариери, както като пишеше на времето (това бе една от причините, поради които се отказа от романите — не единствената, но една от основните), времето тече все по-бавно, възприятието се изостря все повече и повече, докато най-сетне човек започва да чувства като във филм на Серджо Леоне, в който хората умират на забавен кадър, сякаш всичко става под вода.
    „Малкото сладко бебе Смити — изведнъж прозвуча в главата му гласът от телефона. — Май си лапнало мамините цици.“ Защо този глас тъй му напомня за онзи човек с чудатия костюм и още по-чудноватата маска на извънземно?
    — Какво, в името на нашия Бог Спасител, става тук? — внезапно се обажда нечий глас току до него. Другите са се струпали около Дейвид Карвър, но Гари Содерсън е дошъл насам, на ливадата на Билингзли. С това бледо лице и какъвто е кльощав, прилича на болен от холера в напреднал стадий. — Виждам врабец, виждам гугутка, но не и нейната…
    — Я млъквай, пияно дърво такова! — виква му Джони. Обръща се наляво и забелязва двамата близнаци заедно с майка си, Ким Гелър, и дъщеря й, както и някакво червенокосо момиче, което никога не е виждал. Струпали са се около Дейвид Карвър като футболисти, наобиколили контузен съотборник. Оная вещица, жената на Гари, също е там, но не изпуска мъжа си от поглед и тъкмо се придвижва ches Билингзли. После спира като омагьосана — вратата на къщата се отваря с трясък и Кърсти изскача насред проливния дъжд като господарката на замъка в някой стар готически роман, крещи името на мъжа си с все сила, а наоколо падат мълнии и трещят гръмотевици.
    Съвсем бавно, като малоумно дете, което карат да изрецитира стихотворение, Гари пита:
    — Как ме нарече?
    Обаче не гледа към Джони, нито пък към тълпата, събрана на ливадата пред Карвърови — втренчил се е в онова, което се разкрива под запретнатата пола на мъртвата жена, старае се да го запечати в паметта си, за да се връща към него по-късно (а може би и за да го коментира). Джони изведнъж е обладан от непреодолим копнеж да го фрасне по носа.
    — Няма значение. Просто си дръж устата затворена. Хич не се майтапя.
    Поглежда надясно, към подножието на хълма, и забелязва Коли Ентрейджиън, който се приближава тичешком. Той като че ли е с розови джапанки. Следват го някакъв дългокос тип, когото Джони вижда за първи път, и новото момиче от магазина — май Синтия й беше името.
    А зад тях, с лекота задминавайки Том Билингзли и вече съвсем близо до Синтия, с разширени от ужас очи, спринтира местният експерт по Джеймс Дики и готическия ренесанс.
    — Тате! — Пронизителен самотен момичешки писък: това е Елън Карвър.
    — Приберете тия деца оттука! — виква Брад Джоузефсън, с твърд, заповеден тон, Бог да го поживи, но Джони дори не гледа натам. Питър Джаксън приближава, а тук го очаква нещо, което, като оставим настрана самия Джони и Гари Содерсън, съвсем пък не му е работа да вижда, макар със сигурност да го е виждал и преди. През съзнанието му отново прелита реплика от стар виц — „Господине, падна ви табелката!“. Дявол го взел, дори не помни самия виц. Отново се оглежда, за да се увери, че освен Гари никой друг не забелязва Мери — и наистина е така. Но този чудодеен миг със сигурност няма да трае вечно. Навежда се, извръща Мери настрани — колко е тежко мъртвото тяло, Боже, колко е тежко — и бедрата й се събират. Дъждовната вода се стича по бялото бедро сякаш по надгробна статуя. Джони подръпва надолу полата, като нарочно е застанал така, че онези, които се задават от долния край на улицата, да не виждат какво прави. Вече се чуват стоновете на Питър:
    — Мери? Мери?
    Ще да е видял колата, разбира се — лумината, чиято предница бе забита в оградата.
    — Но… — започва Гари, но Джони вдигна към него свиреп поглед и онзи млъква.
    — А си казал нещо, ще ти светна един! Не се будалкам.
    За миг Гари го поглежда глуповато — направо тъпо — сетне лицето му просветва лукаво и придобива престорено сериозен вид. Все пак прави с ръка знак, че устата му е заключена во веки веков, а това е напредък. Несъмнено ще проговори някой ден, но никога през целия си живот Джони Маринвил не се е вълнувал по-малко от това какво ще стане някой ден.
    Поглежда към дома на Карвърови и вижда Дейвид Рийд, който е понесъл момиченцето (то пищи и рита във въздуха с все сила) към къщата. Пай Карвър е коленичила и вие на умряло, както онези селянки във Виетнам много, много отдавна (макар че с този пушечен дим във въздуха вече изобщо не му се струва толкова отдавна) — обвила е с ръце шията на мъртвеца и главата му ужасяващо се клатушка. Момченцето — Ралфи, което е застанало до майка си — изглежда още по-ужасно. Обикновено устата му мели безспирно, неуморно — половин метър фъстък, от досаден по-досаден, но сега, безмълвен и неподвижен като восъчна кукла, той се взира в баща си, а лицето му сякаш се размива под дъждовните струи. Никой не се сеща да го отведе, защото този път за разнообразие сестра му вдига шум, но все някой трябва да се погрижи за него.
    — Джим — подвиква Джони, застанал до катастрофиралата кола, за да не се налага да крещи. Момчето откъсва очи от мъртвеца и виещата жена. Погледът му е замаян.
    — Отведи Ралф вътре, Джим. Не бива да стои тук.
    Момчето кима, вдига малчугана на ръце и с бързи крачки се отправя към къщата. Джони очаква недоволни писъци — макар и едва шестгодишен, Ралф Карвър вече знае, че съдбата му е отредила да управлява света някой ден — но хлапето виси в ръцете на по-голямото момче безжизнено като кукла, с огромни ококорени очи, без дори да мига. Джони смята, че поколението, израснало с песните на Муди Блус има склонността страхотно да преувеличава влиянието на детските травми върху живота на възрастния човек, но в случаи като този вероятно е различно. „Сигурно ще мине много време — размишлява Джони — преди споменът за тази гледка престане да бъде основният мотив в поведението на Ралф Карвър — баща му лежи мъртъв на ливадата, а майка му е коленичила до него, обгърнала шията му, и непрестанно крещи името му, сякаш така ще го съживи.“
    Хрумва му да се опита да отдели Кърстин от мъртвеца — това трябва да стане рано или късно — но преди да успее да помръдне, пред къщата на Билингзли пристига Коли Ентрейджиън, следван по петите от служителката в „От Б до Я“. Девойката е изпреварила дългокосия тип, който пуфти като локомотив. Не е толкова млад, колкото изглежда отдалеч с тази дълга коса. Но като че ли най-поразителни са Джоузефсънови. Застанали в края на алеята към гаража на Карвърови, уловени за ръце насред проливния дъжд, те изглеждат като герои от съвременна адаптация на Хензел и Гретел. Мариел Содерсън подминава Маринвил и се присъединява към съпруга си. Джони си казва, че ако Брад и Белинда са Хензел и Гретел в новия, разрешен за всички възрасти филм на Спайк Лий, то Мариел може да играе вещицата.
    „Като в последната глава от роман на Агата Кристи — размишлява той, — в която мис Марпъл или Еркюл Поаро дават подробни обяснения, включително за това как убиецът е успял да се измъкне от заключения спален вагон, след като си е свършил работата. Всички са на лице, с изключение на Франк Гелър и Чарли Рийд, които все още са на работа. Инак съседите са в пълен състав.“
    Изведнъж осъзнава, че греши. Липсва Одри Уайлър, както и племенникът й. При тази мисъл в мозъка му нещо прещраква. В съзнанието му проблясва спомен — „хремаво хлапе, може би“, си бе казал тогава — но още преди да е успял да го улови, за да потърси някаква връзка (Бог знае защо, му се струва, че има някаква връзка), Коли Ентрейджиън достига до колата на Мери и впива мократа си ръка в рамото му тъй силно, че му причинява болка. Не гледа към него, а към двора на Карвърови.
    — Какво… двама?… Как… Божичко!
    — Господин Ентрейджиън… Коли… — Джони се опитва да говори смислено, да не показва, че го боли. — Ще ми счупите рамото.
    — О! Извинявай, приятел. Но…
    Погледът му се мести от застреляната жена към застреляния мъж — Дейвид Карвър, по чието тяло кръвта се стича на тънки струйки. Ентрейджиън явно не може да реши на кого да се спре, защото очите му се движат насам-натам, сякаш е на тенис-мач.
    — Ризата ви — казва Джони, отбелязвайки мислено що за безумна реплика за начало на диалог е това. — Явно сте пропуснали да я сложите.
    — Бръснех се — отвръща Коли и прокарва пръсти през ниско подстриганата си, съвършено мокра коса. Този жест издава — надали нещо друго би било по-красноречиво — състояние на объркване, което е достигнало почти до степен на пълно умопомрачение. Джони го намира за необяснимо умилителен.
    — Господин Маринвил, имате ли някаква, макар и бегла представа какво става тук?
    Джони клати глава. Надява се, че каквото и да е било, вече е свършило.
    В този миг пристига Питър, вижда жена си, просната до керамичната статуя на Билингзли и изстенва. При този вопъл по ръцете на Джони отново полазват тръпки. Питър пада на колене до мъртвата си съпруга, точно както Пай Карвър е коленичила до съпруга си, и, о, Боже, нима Джон Едуард Маринвил отново страда от пристъп на „оная ми ти стара виетнамска мирова скръб“, или какво? „Липсва ни само — мисли си той — «Пурпурна мъгла» на Хендрикс за фон.“
    Питър сграбчва мъртвата жена и Джони забелязва как Гари го зяпа, замръзнал в почуда, очаквайки да я придърпа в прегръдките си. Маринвил разгадава мислите му, сякаш са изписани на светещ екран на челото му — „И какво ще си каже? Като я обърне, и бедрата й се разтворят, и той види каквото има за виждане, какво ще си каже? Или няма да му направи впечатление, защото тя така си ходи.“
    — МЕРИ! — проплаква Питър. Вместо да я обърне (Божията милост е безкрайна), той повдига горната част на тялото й и я нагласява в седнало положение. Като вижда главата й — половината й лице го няма, половината й коса изгоряла — отново надава вопъл, този път безмълвен, беззвучен, красноречив израз на безумна скръб.
    — Питър… — започва Олд Док, но в същия миг копиевидна мълния раздира небето. Джони се извръща, заслепен от проблясъка, но продължава (о, да, разбира се, има си хас) идеално да вижда всичко. Още преди да е угаснала светкавицата, на улицата отеква гръм с такава сила, че хлапето почти оглушава. Вижда как огненият лъч лизва покрива на празната къща на Хобартови, точно между дома на полицая и този на Джаксънови. Мълнията помита декоративния комин, който Уилям Хобарт бе поставил миналата година, точно преди да започнат проблемите му и да решат да обявят къщата за продан. Подпалва и покрива. Преди да е заглъхнал смазващият грохот на гръмотевицата, преди още Джони да е успял да познае странната миризма на озон, празната къща е увенчана с корона от пламъци. Огънят се разгаря с такава сила в поройния дъжд, че по-скоро прилича на оптическа измама.
    — Егаа ти — възкликва Джим Рийд. Стои на прага на Карвърви с Ралф на ръце. Джони забелязва, че момченцето се е върнало към бебешкия навик да си смуче пръста. Освен това само то (всъщност като изключим Джони) не гледа към горящата къща. Извърнало е поглед към горния край на улицата и Джони забелязва как очите му се разширяват. Изважда палец от устата си и преди да се разкрещи, Джони чува две съвършено ясни думи… които отново му звучат зловещо, подлудяващо познати. Сякаш ги е чувал насън.
    — Дрийм Флоутър — изрича момчето.
    В същия миг, сякаш думите притежават някаква незнайна магическа сила, неестествената безжизненост го напуска. То започва да пищи от страх и да се извива в ръцете на Джим Рийд. Заварен неподготвен, Джим изпуска малкия на земята и той тупва на задничето си. „Сигурно страхотно боли“ — мисли си Джони и се запътва натам, без дори да го осъзнава, но хлапето не дава никакви признаци на болка — единствено на страх. С изцъклени от напрежение очи продължава да се взира към върха на хълма и започва неистово да рита с крачета, примъквайки се към входната врата.
    Джони, вече достигнал до алеята към гаража на Карвърови, се обръща и забелязва още два микробуса, които тъкмо завиват откъм Беър Стрийт. Предният е розов на цвят и формата му е толкова изчистена, че напомня на Джони на гигантска бонбониера с огледални стъкла. На покрива на автомобила има радар с формата на сърце. Сигурно при други обстоятелства возилото би му се сторило адски симпатично, но сега му изглежда чудато. От двете страни на микробуса стърчат някакви аеродинамични приспособления. Приличат на перки или може би дори на къси крилца.
    Зад това превозно средство, което би могло или не би могло да се нарече „Дрийм Флоутър“, се задава продълговат черен микробус с изпъкнало, затъмнено предно стъкло и гъбоподобен купол, също черен. Този абаносов кошмар е обточен с начупени хромирани ленти, подобни на замаскирани нацистки свастики.
    Автомобилите набират скорост, двигателите им мъркат напевно, монотонно.
    В лявата страна на розовия микробус се открива огромен отвор. В същия миг върху покрива на черния микробус, който изглежда като катафалка, която се опитва да се преобрази в локомотив, едната стена на купола се плъзва встрани и разкрива две същества с пушки. Едното е брадато. Както и извънземното, което управляваше синия микробус, човекът като че ли е облечен в дрипава униформа от времето на Гражданската война. Създанието до него е издокарано в съвършено различна униформа — черна, с висока войнишка яка, със сребърни копчета. Както и в самия черно-сребрист микробус, в тази униформа също има нещо нацистко, но не това привлича вниманието на Джони и кара гласът му да замръзне в гърлото, та отначало дори не може да извика да предупреди другите.
    Над високата яка като че ли няма нищо друго освен мрак. „Този няма лице — казва си Джони миг преди съществата от двата микробуса да открият огън. — Няма лице, това чудо въобще няма лице.“
    И на Джони Маринвил, който вижда всичко, изведнъж започва да му се струва, че е умрял, че се намира в ада.

Писмо от Одри Уайлър (Уенуърт, щата Охайо) до Джанис Конрой (Плейнвю, щата Ню Йорк), 18 август 1994 г.:
    Скъпа Джанис,
    Толкова съм ти благодарна, че се обади. Благодаря и за картичката със съболезнованията, разбира се, но не можеш да си представиш колко добре се почувствах, като чух гласа ти снощи — подейства ми като глътка вода в пустинята. Или може би като разумна дума, когато си заключен в лудница.
    Разбра ли нещо от онова, което ти наговорих по телефона? Спрях успокоителните — „Махай ги тия простотии“, както казвахме на времето в колежа — но едва от няколко дни и въпреки старанията на Хърб и безкрайната му помощ, повечето неща му звучат съвършено несвързано. Всичко започна, откакто се обади приятелят на Бил, Джо Калабрезе, и ми съобщи, че брат ми, жена му и двете им по-големи деца са загинали от ръката на неизвестни лица, стрелящи от минаващ автомобил. Този човек, когото през живота си не съм виждала, плачеше и беше прекалено разстроен, за да бъде тактичен. Все ми повтаряше колко се срамувал и в крайна сметка аз започнах да го успокоявам, като през цялото време си казвах: „Сигурно е станала някаква грешка, невъзможно е Бил да е мъртъв, та той трябваше да е до мен винаги когато имам нужда от него.“ Все още се събуждам посред нощ и си мисля: „Не, това е абсурд, точно Бил.“ През целия ми живот не ми се е случвало по-ненормално нещо, освен когато бях малка и всички успяваха да пипнат грип едновременно.
    С Хърб заминахме за Сан Хосе да приберем Сет, а на връщане към Толидо летяхме в самолета с тленните останки. Слагат ковчезите в багажното отделение, знаеш ли? Аз не го знаех. Нито пък съм искала да разбера.
    Погребението беше едно от най-ужасните изживявания в живота ми — може би дори най-най-ужасното. Четирите ковчега — на брат ми, на снаха ми, на племенницата ми и на племенника ми — строени в редица, първо в църквата, а после и на гробището, където ги бяха покачили на онези отвратителни хромирани релси над всеки от гробовете. И искаш ли да знаеш какво значи истинска лудост? На гробището, по време на цялата служба, непрестанно си мислех за медния ни месец в Ямайка. Там по улиците има гърбици, които се наричат „легнали полицаи“. И кой знае защо, започнах да възприемам и ковчезите по същия начин — като легнали полицаи. Е, нали ти казах, че съм се побъркала? Кралицата на валиума за 1994 г. в Охайо, това съм самата аз.
    В църквата беше претъпкано — Бил и Джуни имаха страшно много приятели — и всички плачеха с глас. Освен малкия Сет, разбира се, който не може да плаче. Или не плаче. Или пък кой знае? Той просто си седеше между нас двамата с Хърб, стиснал две от играчките си в скута си — розово микробусче, което нарича „Дуийм Фуоута“ и фигурката, която върви с него — малка червенокоса хубавица на име Касандра Стайлс. Тези играчки са герои от анимационен сериал на име „МотоКопс 2200“, а имената на проклетите им микробуси (извинявай, на така наречените МотоКопс Пауър Уегънс, ах, недей) са сред малкото неща, които Сет произнася разбираемо („Сладки купи на мен“ е друг пример; или пък „Сет отива тоалетна“, което означава, че очаква да идеш с него — научен е, но възприема тоалетните си навици по доста особен начин).
    Много се надявам да не е разбрал какво означава църковната служба — че всички останали членове от семейството му са мъртви, че са си отишли завинаги. Хърб е убеден, че не знае („Детето дори не знае къде се намира“ — каза той), но аз не съм сигурна. Точно това му е ужасното на аутизма, нали? Човек винаги се пита, никога не знае със сигурност, а те казват толкова много неща, само че Господ сякаш ги е свързал с развален телефон и в другия край на линията се чуват само безсмислени звукосъчетания.
    Но едно е безспорно — през последните няколко седмици Хърб Уайлър много се издигна в моите очи. Той организира ВСИЧКО, като започнеш от самолетните билети и свършиш с некролозите в кълъмбъския вестник „Диспач“, а също и в толидския „Блейд“. И така да приеме Сет, без да се оплаче и веднъж — той е не просто сираче, а сираче, болно от аутизъм — ами, как да ти кажа, не е ли изумително, или само така ми се струва? Спирам се на първия отговор. И като че ли наистина не му е съвсем безразлично. Понякога, когато гледа детето, на лицето му се изписва едно такова шантаво изражение, което дори би могло да мине за изразяване на обич. Или поне за наченки на обич.
    Но всичко това е още по-изумително, като се има предвид колко малко може да получи човек в отговор от дете като Сет. През повечето време седи като посаден в пясъчника, който Хърб направи веднага, след като се върнахме от Толидо — като някаква огромна стафида с формата на момченце, само по гащета с картинки от МотоКопс (има и кутията за сандвичи), все ломоти неразбраните си думи и си играе с микробусчетата и фигурките, които вървят към всяко от тях, но най-вече с апетитната червенокоса хубавица със сините шорти. Тези играчки малко ме тревожат, защото — ако още не си съвсем убедена, че съм си изгубила разсъдъка, то следващите редове ще разсеят всяко твое съмнение — не съм сигурна откъде са се взели, Джан! Миналия път, като ходих на гости на Бил и Джун в Толидо, Сет нямаше такива скъпарски работи — проверих в „Тойс Ар Ас“ и открих, че МотоКопс са СТРАШНО скъпи, уверявам те. И бездруго Бил и Джуни не биха ги одобрили — техните идеи за играчки клонят повече към Барни, отколкото към „Междузвездни войни“, за най-голямо разочарование на децата им. Горкичкият мъничък Сет не може да ми каже, а и надали има значение. Знам единствено имената на микробусите и на фигурките, защото гледам анимационната поредица в събота сутрин заедно с него. Главният лош, Ноу Фейс, е tres страшничък.
    Толкова е странен, Джан (Сет де, не Ноу Фейс, ха-ха-ха). Не зная дали Хърб го усеща толкова осезаемо, колкото аз, но съм сигурна, че донякъде го усеща. Случва се да вдигна глава и да уловя погледа на Сет (очите му са толкова тъмнокафяви, че понякога изглеждат направо черни), тогава ме побиват особени тръпки — имам чувството, че някой се опитва да използва гръбначния ми стълб за ксилофон. А и откакто хлапето дойде да живее при нас, се случиха някои доста странни неща. Не се смей, но дори преживяхме няколко инцидента, които доста напомняха за полтъргайстите от „предаванията за психореалността“, както ги нарича Хърб. Чаши падат от рафтове, няколко прозореца се счупиха без видима причина, а понякога нощем в пясъчника на Сет се появяват необикновени вълнообразни очертания. Приличат на непонятни, сюрреалистични пясъчни рисунки. В следващото си писмо ще ти изпратя снимки, ако се сетя. Повярвай ми, Джан, не бих споделила подобни неща с никого, освен с теб. Слава Богу, че познавам и вярвам в способността ти да се удивляваш… в твоето любопитство… в твоята ДИСКРЕТНОСТ!
    Инак Сет не ни създава много грижи. Най-досадното е как диша! Поема въздух на дълбоки, лигави вдишвания, и то вечно през устата, която вечно зее, а долната устна виси едва ли не до пъпа му. Прилича на селския олигофрен, какъвто съвсем не е, въпреки проблемите, които наистина има. Един ден ни посети господин Маринвил — съседът отсреща — донесе ни бананов кейк, изпечен от самия него (доста е симпатичен за човек, който навремето е написал книга за някакъв мъж и любовната му връзка със собствената му дъщеря… а на всичкото отгоре я е нарекъл „Наслада“) и поседя със Сет, който за малко бе излязъл от пясъчника, за да гледа „Бонанза“. Помниш ли го? Всяка събота и неделя следобед по TNT повтарят стари уестърни (и ги наричат „следобедно парти в Пондероса“, не намираш ли, че е очарователно), а Сет просто ги обожава. „Уесъм, уесъм“ — казва, като започне някой филм. Господин Маринвил, който предпочита да го наричат Джони, погледа доста време заедно с нас, и тримата си хапвахме бананов кейк и пиехме горещ шоколад като стари приятели, а когато се извиних за шумното дишане на Сет (най-вече защото ме побърква мен самата, разбира се), Маринвил се разсмя и каза, че малкият има аденоидит. Дори не знам какво е това нещо аденоидит, но предполагам, че ще трябва да заведем момчето на лекар. Слава Богу, че съществуват близнаците Блу — Крос и Шийлд.
    Но има нещо, което непрестанно ме човърка, затова ти изпращам фотокопие на картичката, която получих от брат си от Карсън Сити малко преди смъртта му. В нея се казва, че имали напредък — дори невероятен напредък по неговите думи — със Сет. Главни букви, хиляда удивителни. Погледни я и ти. На мен ми стана любопитно и при следващия ни телефонен разговор го попитах. Ще да е било на 27 или на 28 юли, когато говорих за последен път с него. Той реагира много особено, по крайно неприсъщ начин. Последва дълга пауза, после онзи изкуствен смях — „ха-ха-ха!“ — точно както се пише, макар че истинският смях никога не звучи така, освен по разни отегчителни коктейли. Никога през целия си живот не съм чувала брат ми да се смее по този начин. „Ами, Од — каза ми, — сигурно съм се поувлякъл.“ Не му се говореше по този въпрос, но когато го притиснах, призна, че като навлезли в щата Колорадо и стигнали до Скалистите планини, Сет изведнъж станал някак по-буден, по се разбирали.„Знаеш колко обича филми и предавания за каубои“ — обясни ми той, и макар че тогава все още не бях наясно, сега вече прекрасно знам. Направо е луд по каубои, доброволни отряди и шерифски хайки. Бил смята, че макар да е знаел, че това не Дивият запад, с всичките коли и къмпинги наоколо, Сет „все пак се развълнува от пейзажа“. Цитирам думите му.
    И вероятно щях да го оставя на мира, но той говореше много особено и уклончиво, което е съвършено нетипично за него. Човек познава близките си, нали? Или поне се заблуждава, че ги познава. А Бил или бърбореше много възбудено и възторжено, или пък се затваряше в себе си и се цупеше. Рядко се случваше да изпадне в някакво „средно“ настроение. А по време на онзи телефонен разговор през цялото време беше в средно положение. Това ме накара да продължа да го разпитвам, което инак не бих направила. Заявих му, че „НЕВЕРОЯТЕН НАПРЕДЪК“ звучи като някакво конкретно събитие. И той каза, че наистина се е случило нещо малко преди да стигнат Ели — доста голям град северно от Лас Вегас. Подминали табела, която сочела отбивка към някакъв град на име Деспърейшън26 (чудни имена имат градовете в онзи край, на човек направо му се приисква да иде да ги види) и на Сет му станало нещо. Бил така се изрази. Карали по шосе № 50, което е безплатно, и изведнъж отляво на пътя зърнали огромно земно възвишение.
    На Бил му се сторило любопитно, но нищо повече. Сет обаче, като погледнал натам и го видял, направо обезумял. Взел да размахва ръце и да бърбори на своя неразбираем език. На мен ми прилича на магнетофонен запис, който някой прослушва отзад напред.
    Бил, Джун и другите деца реагирали както правят обикновено — както правеха обикновено — когато Сет се развълнува и заговори, което се случва рядко, но съвсем не е сензационно явление. Нещо от сорта на „Да, Сет, точно така, наистина, направо е страхотно“ — а през това време все повече и повече се отдалечават от възвишението. Най-сетне Сет — обърни внимание — проговаря, но не някакви безсмислени звукосъчетания, а на чист английски език. Наистина говори и казва — „Тате, спри, върни се, Сет иска да види онази планина, Сет иска да види Хос и Литъл Джо.“ Ако не помниш, Хос и Литъл Джо са двама от главните герои в „Бонанза“.
    Бил твърдеше, че Сет никога не бил изричал толкова много разбираеми думи наведнъж, и откакто съм заедно с детето, вече се убеждавам, че наистина е доста необичайно за него да каже толкова дълго смислено изречение. И все пак… „НЕВЕРОЯТЕН НАПРЕДЪК“? Не искам да прозвучи гадно, но изобщо не може да се сравни с гетисбъргското обращение27! Още тогава ми се стори, че има нещо гнило, и продължавам да се съмнявам. Бил така се фука, сякаш всеки миг ще се пръсне от радост — а по телефона говореше със заобикалки. Още нещо. В картичката пише „после подробности“, сякаш няма търпение да ми разкаже, а по телефона трябваше да му измъквам думите с ченгел. Чудна работа!
    Каза, че случилото се му напомняло някакъв стар виц за майка и баща, които смятат детето си за нямо. И един ден — хлапето е вече пет-шест годишно — те обядват и то изведнъж казва: „Мамо, може ли да получа още една варена царевица, моля те?“ Родителите се нахвърлят върху него и започват да го разпитват защо никога досега не е говорило. „Нямах какво да кажа“ — отвръща то. Бил ми разказа вица (чувала съм го и преди, стар е колкото Жана Д’Арк, общо взето), а после отново се изсмя превзето, „ха-ха-ха“. Сякаш с това приключи въпроса веднъж завинаги, точка. Само че аз все още не бях наясно.
    — И какво, ти попита ли го? — питам.
    — Какво да го попитам?
    — Защо никога досега не е говорил.
    — Но той си говори.
    — Само че не така. Не говори така и затова си ми изпратил тази развълнувана картичка, нали? — Вече направо бях побесняла. Не знам защо, но просто бях извън себе си.
    — И тъй, попита ли го защо никога досега не е казвал петнайсет-двайсет свързани думи?
    — Ами, не — отвръща, — не го попитах.
    — А върнахте ли се? Заведохте ли го в Деспърейшън, за да види ранчото „Пондероса“?
    — Нямахме възможност да се върнем, Од — отвръща той след поредната дълга пауза. Все едно играеш шах с компютър и го чакаш да изчисли много сложен ход. Не желая да говоря по този начин за брат си, когото обичах и който ще ми липсва през целия ми живот, но искам да разбереш колко беше странен онзи разговор. Сякаш изобщо не говорех с брат си. Иска ми се да имам някакво обяснение, но нямам.
    — Какво искаш да кажеш с това, „нямахме възможност“? — питам.
    — „Нямахме възможност“ значи „нямахме възможност“ — отговаря той. Мисля, че вече го бях поразядосала, но въобще не ми пукаше — така звучеше малко по на себе си. — Не исках да рискувам семейството ми да замръкне преди Карсън Сити, което щеше да е неизбежно, ако се бяхме върнали и го бяхме завели да види онова градче, което толкова го развълнува. Сто човека са ми казвали, че шосе № 50 става много коварно след залез слънце, и аз не исках да излагам семейството си на опасност. — Сякаш се намират в пустинята Гоби, не в централна Невада.
    Та това е всичко. Поговорихме още малко, после той ми каза: „Спокойно, моето момиче“ и това бяха последните думи, които съм чула от него… поне на този свят. „Спокойно, моето момиче“, после някакъв си пътуващ идиот го застрелва. Всичките ги застрелва с изключение на Сет. Казах ли ти вече, че полицията още не е успяла да установи калибъра на оръжието, с което са били застреляни? Животът е толкова незавършен в сравнение с книгите и филмите!
    И все пак този последен разговор не ми дава покой.. Най-съмнителен ми се вижда глупашкият му изкуствен смях. Никога през целия си живот не съм чувала Бил — моят Бил — да се смее така.
    Освен това не съм единствената, която забеляза, че нещо не му е наред. Неговият приятел Калабрезе, на когото всъщност гостуваха в Сан Хосе, каза, че цялото семейство сякаш било мръднало, с изключение на Сет. Говорихме в погребалното бюро, докато Хърб попълваше документите за превоз до Толидо. Джо все се питаше дали пък не са пипнали някой вирус и дали не са болни от грип. „Освен малкия — каза ми той. — Беше като истинска фурия и не излизаше от пясъчника с играчките.“
    Хубаво, изписах достатъчно — даже може би пре-пре-достатъчно. Но моля те, помисли и ти по тези въпроси. Впрегни си изобретателния мозък, защото ТОВА НАИСТИНА МЕ ТОРМОЗИ! Няма смисъл да говоря с Хърб — той смята, че било закъсняла скръб. Питах се дали да не споделя съмненията си с Дж. Маринвил, който живее отсреща — изглежда ми толкова мил и чувствителен — но не го познавам достатъчно добре. Тъй че на теб се пада честта. Нали разбираш?
    Обичам те, Дж. Липсваш ми. А понякога, особено напоследък, си мечтая отново да сме млади и гадните карти, които са ни чакали, все още да са най-отдолу в цялата колода. Помниш ли как в колежа си мислехме, че ще живеем вечно и само глупавият ни мензис ни заварваше неподготвени?
    Спирам, инак отново ще се разплача.
    ХХХ (и още хиляди, хиляди пъти по толкова),
Од

ПЕТА ГЛАВА

1

    Застанал гол до кръста пред огледалото в банята същия този следобед, преди светът да се сгромоляса в ада като кофа, потъваща в кладенец, Коли Ентрейджиън взе три важни решения. Първо, да не ходи небръснат в работните дни. Второ, да престане да пие, поне докато внесе малко ред в живота си — пиеше прекалено много, или поне достатъчно, за да не се чувства съвсем добре, и това трябваше да се прекрати. А третото решение бе да престане да отлага търсенето на работа. В Кълъмбъс имаше три охранителни фирми, негови познати работеха в две от тях, и вече бе крайно време да се раздвижи. Да не е умрял — крайно време бе да престане да мрънка и да продължава да живее пълноценно.
    Сега, когато къщата на Хобартови весело гореше в подножието на хълма, а отгоре се задаваха два чудати микробуса, единствената му грижа бе да запази този живот. Черният автомобил, който пълзеше зад розовия, го изпълваше с истински ужас и караше цялото му същество да желае незабавно да се пренесе някъде по-далеч оттук, ако е възможно, в монголската степ. Едва мерна през дъжда двете фигури в кабинката, но и самият микробус бе достатъчен. „Прилича на катафалка от научнофантастичен филм“ — рече си.
    — Вътре! — чу се да крещи с все сила — явно дълбоко в себе си продължаваше да изпитва необходимост да издава заповеди. — Веднага всички вътре!
    В този миг престана да забелязва хората, скупчени около покойния пощаджия и неговата жена, която нареждаше на умряло и пищеше с все сила — госпожа Гелър, Сюзи и нейната приятелка, семейство Джоузефсън, госпожа Рийд. Маринвил, писателят, бе по-наблизо, но той престана да забелязва и него. Вниманието му се съсредоточи върху хората пред дома на Билингзли — Питър Джаксън, Содерсънови, служителката от магазина, дългокосия с камиона и самия Олд Док, който се бе оттеглил от ветеринарната си практика миналата година, без изобщо да подозира, че го очакват подобни събития.
    — Върви! — кресна Коли в мокрото, опулено лице на Гари. В миг му се прииска да го пречука, да го замъкне някъде и да му види сметката, да го запали или нещо подобно. — Заминавай в проклетата КЪЩА! — отзад Маринвил крещеше същите думи, но явно имаше предвид дома на Карвърови.
    Вместо това тя се разпищя. За нападателите това сякаш бе очакваният сигнал и те откриха огън — екнаха изстпели, които никой не би могъл да обърка с гръмотевици.
    Хипарят сграбчи Питър Джаксън за китката и се опита да го откъсне от мъртвата му съпруга. Питър не искаше да я пусне за нищо на света. Продължаваше да вие и явно въобще не забелязваше какво става наоколо. Чу се „БАА-АМ“, оглушително като динамитна експлозия, последвано от звън на строшени стъкла. Последва още по-силно „БУ-УУМ“ и някой изпищя от страх или от болка. На Коли му се подкосиха краката… този път. Трети изстрел и горната част на керамичната статуетка изчезна. Входната врата на Олд Док, с изписано по средата Б с множество завъртулки, стоеше отворена зад рамката с опъната на нея мрежа. Тъмният правоъгълник — изход към пещерата на спасението може би — изглеждаше безнадеждно далеч.
    Коли се втурна към Питър — и през ум не му бе минало да се прави на смелчага, просто натам се запъти най-напред. Последва нов оглушителен взрив и цялото му тяло се стегна в очакване на смъртоносния удар, макар че съзнанието му го уверяваше, че поне това бе гръм. Но следващото не беше. Отново рязко „БАААМ“ и нещо изсвистя край дясното му ухо.
    „За пръв път съм под обстрел — мислено отбеляза той. — Девет години в полицията, преди да ми лепнат цялата онази измислица и да ме скапят — четири години патрулен, четири години цивилен, една година във «вътрешна безопасност» — но за пръв път попадам под куршуми.“
    Нов изстрел. Един от прозорците на дневната се срина със звън в стаята и бялата завеса се развя като призрачна ръка. Изстрелите вече идваха едновременно, като оръдеен огън, само „бам-бам-бам-бам“, нещо горещо отново изсвистя край него, този път отляво, и в перваза на току-що разбития прозорец се появи черна дупка, досущ огромно стреснато черно око. Друг куршум едва не го лизна по бедрото. Не можеше да повярва, че още е жив. Замириса му на изгорели кедрови шиндели и дори успя да си спомни за октомврийските следобеди в задния двор, когато с баща му изгаряха сухите листа, струпани на димящи, ухаещи купчини.
    Тичаше от часове, по дяволите, чувстваше се като керамична патица в стрелбище, а още не бе достигнал и Питър Джаксън. Какво, за Бога, ставаше тук?
    „Стрелбата започна преди пет секунди“ — информира го онази половина на съзнанието му, която бе запазила хладнокръвие. Може би дори преди три.
    Хипито продължаваше да дърпа Питър, в същия миг и момичето, Синтия, се присъедини към него. Само че онзи усърдно се съпротивляваше. Искаше да остане при жена си, която бе подбрала възможно най-неподходящото време да се прибере.
    Забързвайки крачка още повече (умееше да тича доста бързо, стига да иска), Коли се наведе и в движение пъхна ръка под мишницата на коленичилия мъж. Питър политна назад, опитвайки се да се отърве от тримата, които се опитваха да го откъснат от жена му. Ръката на Коли започваше да се изплъзва. „Мамка му! — мислено изруга той. — Дяволите да ни вземат. Всички до един.“
    Иззад тях откъм Карвърови се чу друг писък. С периферното си зрение Коли забеляза как розовият микробус набира скорост и профучава надолу към Хайъсинт.
    — Мери! — изкрещя Питър. — Тя е ранена!
    — Аз ще й помогна, не се тревожи! — бодро извика в отговор Олд Док, и макар че не възнамеряваше да помага на никого — всъщност тъкмо профучаваше край Мери, без дори да я погледне — Питър кимна и на лицето му се изписа облекчение.
    „Това е заради тона му — рече си Коли. — Заради идиотския му бодър тон.“
    Хипарят вече не само се опитваше, но наистина му помагаше да влачат Питър. Поне го беше хванал за колана и това имаше ефект.
    — Приятел, помогни ни малко — викна на Питър. — Поне мъничко.
    Но онзи не му обърна никакво внимание. Изцъклил очи, той се взираше в Коли и тъкмо го питаше:
    — Ще й помогне, нали? Олд Док ще й помогне.
    — Точно така! — викна Коли. Опита се да докара бодрия тон на Док — професионално бодър и забързан — но долови в гласа си единствено безкраен ужас. Розовият микробус се бе изгубил от поглед, но черният все. още бе тук и се движеше едва-едва, сякаш изобщо не помръдваше. В купола съзря някакви силуети — ужасно ярки, почти флуоресциращи.
    — Билингзли…
    Мариел Содерсън профуча покрай него и както се беше устремила към входната врата на къщата, едва не го повали. Гари прелетя от дясно, като пътьом блъсна с рамо девойката от магазина, тя залитна и падна на колене. Извивка от болка и устните й се разтегнаха в болезнена гримаса, защото нещо — може би глезенът й — се изкълчи. Гари дори не я удостои с поглед — очите му бяха устремени към „голямата награда“. След секунда Синтия отново бе на крака. Лицето й все още бе болезнено сгърчено, но тя все пак посегна към ръката на Питър, опитвайки се да помогне. Коли започваше да гледа на нея с повече уважение, независимо от налудничавата й двуцветна коса.
    А Содерсънови все тъй се носеха право напред. Отначало им бе трудно да проумеят за какво става дума, но веднъж схванали общата идея, вече нищо не можеше да ги спре.
    Последва нов изстрел. Дългокосият извика от болка и се хвана за бедрото. Коли забеляза, че през пръстите му се процежда кръв — необичайно ярка под сивата светлина. Младата жена се взираше в него с широко отворени очи.
    — Нищо ми няма — отвърна хипарят, възвръщайки самообладанието си. — Нищо и никаква драскотина. Вървете, вървете!
    Питър най-сетне си стъпваше на краката, както метафорично, така и в най-буквален смисъл.
    — Мамка му, какво… става тук? — обърна се към Коли. Сякаш изобщо не беше на себе си.
    Но преди бившият полицай да успее да каже каквото и да било, откъм черния микробус долетя последен изстрел и звук — би се заклел — подобен на свистене на артилерийски снаряд. Мариел Содерсън, която вече бе стигнала до верандата (Гари вече бе изчезнал в къщата, какъв ти джентълмен), изписка, залитна и се подпря на вратата. Ръката й отхвръкна нагоре, сякаш не бе свързана с никакви кости. По алуминиевата дограма потече кръв. Служителката от магазина изпищя, и на самия Коли му идеше да се разпищи. Куршумът почти откъсна ръката на Мариел. Застанала на вратата, жената пищеше, а ръката й бе провиснала край тялото й като врата, на която две от пантите са се откачили. Зад нея черният микробус ускори надолу по хълма, а куполът на покрива се затвори. Автомобилът се изгуби в дъжда и кълбата дим над празната къща на Хобартови, чийто покрив вече отдаваше огнения си дар на стените.

2

    Тя имаше къде да отиде.
    Това бе истинско щастие, както й се струваше понякога, но друг път (понеже така нещата се проточваха и дяволската игра продължаваше) — й се виждаше грозно проклятие; тъй или инак единствено на това дължеше факта, че все още бе себе си, поне в част от времето, че все още не бе изядена жива отвътре. Както Хърб. Но когато дойде краят, Хърб все пак съумя да бъде себе си за последен път. Бе успял да запази собствената си воля достатъчно дълго, та да отиде до гаража и да прати куршум в черепа си.
    Или поне тъй й се искаше да вярва.
    Случваше се обаче да мисли и противоположното.
    Случваше се да се си спомни безкрайните вечери преди изстрела в гаража и пред очите й да изникне Сет, седнал на своя стол, който двамата с Хърб бяха украсили с картинки на каубои и коне, когато най-сетне бяха разбрали колко много малкият обича „уестърни“. Сет просто си седи на столчето, дори не поглежда към телевизора (освен когато дават каубойски сериали или научна фантастика), и се взира в Хърб с ужасяващите си кафяви очи с цвят на кал — очите на създание, което е прекарало целия си живот в някое блато. Седи си на стола, който леля му и чичо му с такава обич бяха украсили още на времето, преди да започне целият този кошмар. Или поне преди още да са разбрали, че е започнал. Седи си там и се взира в Хърб, а към нея дори не поглежда, поне тогава. Взира се в него. Казва му нещо наум. Изсмуква го до кокал, като вампир във филм на ужасите. Но именно това представляваше създанието, което се криеше в Сет, нали тъй? Бе вампир. А животът им заедно на Поплър Стрийт бе самият филм. И то на Поплър Стрийт, за Бога, където във всеки дом все още имаше поне по един албум на старата група „Карпентърс“. Съседите са прекрасни, от онзи тип хора, които захвърлят всичко, щом чуят по радиото, че запасите на Червения кръст от кръв нулева група застрашително са намалели, но никой от тях не знае, че Одри Уайлър, кротката вдовица, която живееше между Содерсънови и Рийд, играе една от главните роли в истински, собствен филм на ужасите.
    В хубави дни вярваше, че Хърб — чието чувство за хумор едновременно бе служило и като щит, и като предизвикателство на нещото, което се криеше в Сет — бе удържал достатъчно дълго, за да му се изплъзне. В лоши дни бе убедена, че това са пълни глупости и всъщност Сет чисто и просто е използвал каквото е могъл от Хърб, а после го е пратил в гаража с програма за саморазрушение, която е светела в мозъка му като неонова реклама на витрината на бар.
    Но това не бе дело на Сет, съвсем не — или най-малкото не на Сет, който (отначало поне) от време на време ги прегръщаше и ги целуваше с отворена уста и целувките му й се струваха като пукащи се сапунени мехури. „Аз аубой“ — понякога казваше той, седнал на специалния стол — думите сякаш изплуваха над инак неразбираемите му брътвежи и изпълваха Уайлърови, макар и за кратко, с надеждата, че имат напредък — „Аз съм каубой“. Онзи Сет беше сладък, обичлив, и то не въпреки аутизма си, а може би именно поради него. Онзи Сет обаче е бил и подходяща среда — като кръвта, която едновременно храни вируса и го пренася.
    Вирусът — вампирът — бе Так. Малък подарък от великата американска пустиня. Според Бил семейство Гарин не били спирали, за да разгледат какво има зад насипа, който бе възхитил Сет дотолкова, та го бе накарал за известно време да надмогне обичайното си бръщолевене и да заговори на чист английски език. „Ами нямахме възможност да се върнем, Од — бе казал Бил. — Не исках да рискувам семейството ми да замръкне преди Карсън Сити.“ Но я бе излъгал. Бе разбрала това от писмото, което получи от някакъв човек на име Алън Саймс.
    Саймс, минен инженер в компания на име „Дийп Ърт Майнинг Корпорейшън“, видял семейство Гарин на 24 юли 1994 г. — през същия ден, когато братът на Одри й бе изпратил онази жизнерадостна картичка. Саймс я уверяваше, че не се било случило нищо от изключителен интерес — просто завел семейство Гарин до ръба на откритата мина (всъщност в противен случай щял да наруши устава на Асоциацията по минно инженерство, се казваше в писмото) и им изнесъл кратка историческа лекция, преди да ги изпрати. Разказът го биваше, бе едновременно правдоподобен и отегчителен. При нормални условия Одри не би се усъмнила и в дума от написаното, но тя знаеше нещо, което господин Алън Саймс от Десперейшен, щата Невада, не знаеше — Бил бе отрекъл, че изобщо са спирали. Беше обяснил, че са бързали, защото искал да е сигурен, че ще стигнат в Карсън Сити, преди да се мръкне. А щом Бил я бе излъгал, нима не е възможно — и дори вероятно — Саймс също да крие нещо?
    „Какво крие? Какво точно крие?“
    „Тате, спри, върни се, Сет иска да види онази планина.“
    „Защо ме излъга, Бил?“
    Струваше й се, че на този въпрос може да си отговори — Бил я е излъгал, защото Сет го е накарал да излъже. Предполагаше, че по време на разговора й е Бил, Сет е стоял до телефона и е гледал съществото, което вече изобщо не е считал за свой баща, с кално кафявите си очи, чието място е под пън в блато. Бил е можел да каже единствено онова, което Так му позволи — говорел е все едно с опрян пистолет в челото. Затова бе надрънкал разни скалъпени лъжи и се смееше толкова неестествено, ха-ха-ха, като на парти.
    В крайна сметка онова нещо в Сет бе успяло жив да изяде Хърб, а сега се опитваше да изсмуче и нея, но очевидно ги делеше една жизненоважна разлика — тя имаше къде да отиде. Вероятно бе открила това място по случайност, а може би й бе помогнал Сет — истинският Сет — и единствено й оставаше надеждата, че Так никога няма да открие с какво се занимава тя или къде отива. Че чудовището никога няма да я проследи до убежището й.
    През месец май 1982 г., когато бе на двадесет и една години и все още с фамилно име Гарин, Одри бе прекарала заедно със своята съквартирантка (и нейна най-добра приятелка, тогава и завинаги) Джанис Гудлин чудесен уикенд — твърде вероятно най-съвършеният уикенд в живота й — в хижа „Мохонк“ в северната част на щата Ню Йорк. Пътешествието бе подарък от бащата на Джан, който бе спечелил от своята компания някаква парична награда за успешни сделки и се бе издигнал в служебната йерархия. Ако бе имал за цел да сподели своето щастие, то бе намерил идеален обект в лицето на двете девойки.
    В съботния ден от онзи вълшебен уикенд бяха на пикник (от кухнята им приготвиха закуски, наредени в прекрасна старовремска тръстикова кошница) и двете момичета ходиха с часове, докато открият най-съвършеното за целта място. Обикновено в такива случаи човек никога не го открива, Но те извадиха късмет. Попаднаха на красива планинска ливада, изпъстрена с лютичета, маргаритки и диви рози. Жужаха пчели, а в топлия въздух като омагьосани конфети, които никога не падат на земята, танцуваха бели пеперуди, й единия край на ливадата се издигаше чудновата постройка с формата на купол — според Джанис идеален пример за безполезна гъзария и по всичките землища на Мохонк било пълно с такива. Беседката имаше покрив, който да предпазва от дъжд и да хвърля сянка, но инак бе отворена от всички страни заради чистия въздух и красивата гледка.
    Двете приятелки ядоха до насита, приказваха дълго, а на три пъти така се смяха, че им потичаха сълзи. На Одри й се струваше, че оттогава не се е смяла тъй от сърце. Цял живот щеше да помни продължителната, ясна синева на летния следобед и белите пърхащи пеперуди.
    Именно тук се връщаше, когато Так излизаше на повърхността и напълно завладяваше Сет. Именно тук се криеше — при Джанис, чието фамилно име все още бе Гудлин, не Конрой, и която все още бе млада. Понякога разказваше на Джанис за Сет — как се бе оказал у тях и как нито тя, нито Хърб бяха подозирали (особено пък в самото начало) какво се крие в момчето — нещо, което ги наблюдаваше съвършено неподвижно, набираше сила и само очакваше момента, в който да излезе наяве. При тези посещения често споделяше с приятелката си колко й липсва Хърб и какъв ужас изпитва… как се чувства уловена като муха в паяжина или пък като койот в капан.
    Но тези теми й се струваха опасни и затова се опитваше да ги избягва. Най-често преповтаряше наум очарователните безсмислици от онзи тъй отдавнашен ден по времето на първия мандат на Рейгьн, когато по магазините все още се продаваха дългосвирещи плочи. Глупости от рода на дали Рей Соумс, тогавашният приятел на Джан, ще се задържи задълго в живота й (непоносим егоист, делово докладва Джани три седмици по-късно, точно преди да се раздели за вечни времена със страстния красавец Рой), какво ще работят, като завършат, колко деца ще им се родят и кой сред техните познати ще се издигне най-високо.
    И всичко това бе пронизано от безкрайна, но неизказана — може би не се бяха осмелили да заговорят за това, от страх да не развалят магията — радост от този ден, от най-обичайното за млади момичета добро здраве, от взаимната им обич. В подобни мисли се впускаше Одри, когато усещаше как Так започва да забива в нея зъби — невидими, наистина, но й причиняваха невероятна болка — опитвайки се да се храни с нейните жизнени сокове. В такива мигове бягаше в огрения от топлота и любов ден и засега винаги бе намирала там пристан и утеха.
    Засега бе жива.
    Но което е по-важно, все още бе себе си.
    На поляната всичките й тревоги и страх се стопяваха и всичко изпъкваше съвсем ясно — напуканите посивели колони, на които се държеше покривът на фантасмагоричната беседка, масата (не по-малко напукана), на която седяха една срещу друга на дървени пейки, и която бе цялата издълбана с инициали, най-вече на разни влюбени двойки; кошницата за пикник, която са преместили на дървения под и още не са затворили, макар че са приключили с храненето и всички пластмасови кутии са прибрани вътре, приготвени за обратния път до хотела. Одри дори виждаше златните отблясъци в косите на Джан и бримката на лявото рамо на блузата й. Чуваше всеки вик на всяка птичка.
    Тази фантазия се различаваше по едно-единствено нещо от истинската случка. На масата, на мястото, където седеше кошницата, преди да я стегнат за обратния път и да я преместят на пода, сега бе поставен червен пластмасов телефон. Когато беше на пет годинки, Одри имаше абсолютно същия апарат и провеждаше по него безкрайни и омайващо безсмислени разговори с невидима приятелка на име Мелиса Суитхарт.
    Понякога, като идваше в беседката на поляната, на слушалката на телефона бе залепен надпис „ЗАБАВАЧКА“. Друг път (обикновено това се случваше в изключително неприятни дни, които напоследък много бяха зачестили), на етикета бе изписана много по-кратка и по-зловеща дума: името на вампира.
    Това бе телефонът на Так и той никога не звънеше. Поне засега. Одри подозираше, че ако някога звънне, това бц означавало, че Так е открил тайното й скривалище. А ако това се случи, тогава с нея е свършено, бе сигурна. Дора ако за известно време продължи да диша и да се храни, както Хърб, това би бил краят.
    От време на време се опитваше да накара телефона на Так да изчезне. Бе й хрумнало, че ако успее да се отърве от него, ако някак си успее да разкара проклетия апарат, може би завинаги ще се отърве и от съществото, което се намира на отсрещната страна на линията, в живота й на Поплър Стрийт. Но колкото и да се опитваше, не успяваше да отмени съществуването на телефона. Понякога наистина изчезваше, но не и когато го гледаше или мислеше за него. Случваше се да се загледа в лицето на Джан (тя тъкмо обяснява как понякога й иде да се хвърли в прегръдките на Рой и да му изсмуче лицето и как — например когато го залови тайничко да си бърка в носа — й се иска той просто да се завлече позорно в някой ъгъл и да умре), а като плъзне поглед по масата, тя е празна и телефонът вече го няма. Това означаваше, че и Так си е отишъл, поне за малко; че е заспал (или дреме) или че се е оттеглил. В такива случаи, като се върнеше в къщи, Одри откриваше Сет в тоалетната и момченцето я посрещаше с мътен и странен поглед, но поне подчертано човешки. Очевидно Так предпочиташе да не се навърта наоколо, когато домакинът му си изпразва червата. Според Одри това бе необичайна и едва ли не екзистенциална придирчивост от страна на такова безмилостно жестоко създание.
    Тя сведе поглед и телефонът го нямаше.
    Изправи се, а Джан — младата Джан, чиито гърди все още бяха непокътнати — моментално спря да бърбори и вдигна натъжени очи към Одри:
    — Толкова скоро?
    — Извинявай — отвърна Одри, макар да нямаше никаква престава дали е рано или късно. Щеше да узнае, като се върне и погледне часовника, но докато се намираше тук, самата концепция за часовник й се струваше абсурдна. Ливадата в хълмовете на Мохонк през месец май 1982 г. бе безкасова зона, благословена с липсата на всякакво тиктакане.
    — Може би някой ден ще успееш да се отървеш от този телефон завинаги и да останеш по-дълго — рече Джан.
    — Може би. Хубаво би било.
    Но дали? Наистина ли би било хубаво? Не знаеше. А междувременно имаше едно момченце, за което трябваше да се грижи. Освен това все още не бе готова да се откаже напълно, каквото всъщност би означавало окончателното й преместване в месец май 1982 г. Кой знае как би се чувствала в планинската ливада, ако стане невъзможно да я напусне. В подобен случай убежището би се превърнало в истински ад.
    А нещата се променяха, и то не към по-добро. Най-малкото Так не губеше сили с течение на времето, както неразумно се бе надявала — ако не друго, ставаше все по-силен и по-силен. Телевизорът работеше непрестанно и вечно въртеше все същите видеокасети и повторения („Бонанза“, „Стрелецът“… и „МотоКопс 2200“, разбира се). Героите вече й приличаха на побъркани демагози, чиито жестоки гласове зовяха неспокойната тълпа към неизразими дела. Нещо щеше да се случи, и то съвсем скоро. Бе почти сигурна. Так кроеше нещо… ако за него изобщо можеше да се каже, че е способен да крои или въобще да мисли. Може би „промяна“ е прекалено мека дума. Струваше й се, че предстои всичко да се размести и да се обърне наопаки като при земетресение. А ако това стане, когато това стане…
    — Бягай — каза Джан и погледът й блесна. — Престани да мислиш и го направи, Од. Отвори входната врата, докато Сет спи или ака, и бягай, където ти видят очите. Махни се от къщата. Дявол го взел, махни се.
    За първи път през цялото им запознанство Джанис си позволяваше да й даде съвет и това потресе Одри. Дори не Можеше да намери смислен отговор.
    — Ами… ще помисля…
    — Но недей мисли дълго, малката — имам чувството, че не ти остава много време.
    — Трябва да тръгвам. — Одри отново отправи неспокоен поглед към масата, за да се увери, че телефонът с надпис „Забавачка“ все още не се е появил.
    — Добре.
    Одри излезе от беседката, извърна очи към скалата, покрай която растяха диви рози, и се загледа в пърхащите бели пеперуди. В синьото небе отекна гръм. Бог им пращаше дъжд откъм Катскилските планини — на нищо тъй съвършено като този следобед не му е съдено да трае дълго. „Нищо златно не остава“… кой поет го бе казал? Май беше Фрост30. Няма значение. Джанис Гудлин Конрой бе открила, че освен много поетично, това е и много вярно. Както с известно закъснение, бе установила и Одри Гарин.
    Извърна се назад да види дъждовните облаци, но вместо пролетна буря над Катскилските планини, погледът й срещна собствената й дневна, която бе доста мръсна и се нуждаеше от почистване — под мебелите се бе натрупал прах, по всички стъклени витрини се виждаха размазани следи от пръсти, от масло или от разлени течности. Спареният въздух вонеше на пот, но най-натрапчива бе миризмата на спагети от консерва и застояли пържени кренвирши — това като че бяха единствените неща, които чудатият й квартирант ядеше.
    Беше се завърнала у дома.
    А освен това й беше студено. Огледа се и установи, че носи само маратонки и къс панталон. Сини на цвят, разбира се, защото Касандра Стайлс почти винаги носеше сини шорти, а КАСИ бе любимата полицайка на Сет. Ръцете, китките, глезените и краката на Одри бяха мръсни. Бялата блузка без ръкави, която бе облякла тази сутрин (преди той да се появи; оттогава тя ту си отиваше, ту се връщаше, но през по-голямата част от времето Так я командваше и я разкарваше насам-натам, сякаш бе личната му електрическа железница) бе небрежно захвърлена на дивана. Зърната й пулсираха.
    „Значи пак ме е карал да се щипя“ — рече си тя и се запъти към дивана да си вземе блузата. Защо? Защото Кари Риптън, хлапето — дето разнасяше вестник „Шопър“ — я бе видяло без блуза? Вероятно затова. Както винаги напипваше отговора съвсем интуитивно, но бе почти сигурна, че това е причината. Так се е ядосал… започнал е да я наказва… и тя е избягала в онези чудни минали дни. Още на мига, когато се е скрил в бърлогата да гледа проклетите си филми.
    Щипането много я изплаши. Случвало се е да й налага много по-болезнени наказания, да не говорим за неописуемите унижения — Так бе истински творец в това отношение — но в щипането на зърната имаше съвсем явен сексуален подтекст. А и начинът, по който е облечена… по-точно разсъблечена. Все по-често, когато бе ядосан или просто скучаеше, Так я караше да си сваля дрехите. Сякаш то (или Сет, или и двамата) понякога я разглеждат като личния си плакат на непобедимата, но неизменно очарователна КАСИ СТАЙЛС. Ей, хлапаци, вижте циците на вашата любима полицайка!
    Нямаше почти никаква представа какви са отношенията между домакина и паразита, а това утежняваше положението й още повече. Смяташе, че Сет много повече се вълнува от каубои, отколкото от гърди — той е едва осемгодишен, най-сетне. Но колко е възрастно създанието в него? И какво иска? Съществуват какви ли не възможности, пред които щипането нищо не е, и за които Одри не искаше и да помисля. Макар че малко преди смъртта на Хърб…
    Не. Няма да мисли за това.
    Намъкна блузата и започна да се закопчава, същевременно хвърляйки поглед към часовника върху камината. Едва четири и петнадесет — Джан бе права, като каза „толкова скоро“. Но Катскилски планини или не, времето наистина се бе развалило. Трещяха гръмотевици, проблясваха мълнии, а дъждът биеше по стъклата на дневната тъй яростно, че приличаше на пушек.
    В бърлогата телевизорът работеше. Филмът, разбира се. Ужасяващият, омразен филм. Това бе вече четвъртата им касета с „Отмъстителите“. Хърб бе донесъл първата от видеотеката в супермаркета, около месец преди смъртта си. И този стар филм бе, по непонятен за нея начин, последното парче от мозайката, последната цифра в шифъра. Той бе освободил Так по някакъв начин… или бе съсредоточил енергията му, както увеличителните стъкла фокусират светлината. Но откъде е можел Хърб да предположи какво ще стане? Как биха могли да знаят и двамата? По онова време тепърва започваха да подозират присъствието на Так. Той е работел върху Хърб, да, сега вече го знаеше, но бе вършил работата си тихомълком, като пиявица, която изсмуква кръвта на човек.
    — Искаш да ме изпиташ, а, шерифе? — стържеше гласът на Рори Калхун.
    Мърморейки под нос, без дори да си дава сметка за това, Одри изрече:
    — Дай да оставим тия работи. Дай да премислим нещата.
    Пристъпи на пръсти до портала, подпъхвайки блузата в сините шорти (един от приблизително дузината чифтове, все тъмносини, с бели странични шевове — тук, в casa Уайлър, в никакъв случай не страдаха от недостиг на сини шорти) и надникна в бърлогата. Сет седеше на кушетката и беше почти гол, като изключим мърлявите му гащета с картинки на МотоКопс. По стените, които Хърб със собствените си ръце бе облицовал с първокачествен полиран чам, бяха наковани огромни гвоздеи, които Сет бе изнамерил сред инструментите в гаража. Много от дъските се бяха пропукали по дължина. На тези накриво заковани пирони висяха картинки, които Сет бе изрязвал от най-различни списания. На повечето се виждаха каубои, астронавти и — разбира се — полицейските патрули от бъдещето. Тук-там сред тях бяха окачени рисунки на самия Сет — най-вече пейзажи, рисувани с черен флумастер. Масичката пред него бе отрупана с чаши с утайка от мляко с шоколад — това бе единствената напитка, която Сет/Так приемаше — и с чинии с остатъци от храна. Все любимите му лакомства — спагети „Шеф Бойарди“ и кренвирш, друг вид спагети „Шеф Бойарди“ и кренвирш, доматена супа с кренвирши, които стърчаха над сгъстяващата се течност като тихоокеански атоли, където са били провеждани опити с атомни бомби.
    Очите на Сет бяха отворени, но празни — и двамата с Так бяха отишли нанякъде, това е ясно — може би презареждат батериите, или пък спят с отворени очи като гущери на напечена от слънцето скала, или пък просто попиват проклетия филм по начин, който Одри никога не би била в състояние да разбере. Нито пък би искала. Простата истина бе, че пет пари не даваше къде е — той или то. Тъкмо ще има възможност да се нахрани на спокойствие и това й стига. Оставаха още двадесетина минути до края на „Отмъстителите“, който се прожектираше за девет милиарден път в саsа Уайлър, и тя заключи, че може да разчита поне на това време. Ще й стигне колкото да хапне един сандвич и може би да драсне няколко реда в дневника, за който Так би я убил — ако изобщо разбере за съществуването му. „Бягай. Спри да мислиш и го направи, Од.“ На връщане през дневната тя в миг се закова на място, напълно забравила колбаса и марулята в хладилника. Гласът бе съвсем ясен и дори й се стори, че съвсем не звучи само в съзнанието й. За момент бе убедена, че Джанис някак си бе успяла да я последва от 1982 г. и сега се намира в тази стая. Но когато се обърна, разбра, че е сама. Звучаха само гласовете от телевизора — Рори Калхун тъкмо казва на Джон Пейн, че времето за разговори е минало, а Джон Пейн му отвръщаше: „Е, щом така искаш.“ Съвсем скоро Карън Стийл ще се втурне между тях и ще се развика да престанат. Куршумът на Рори Калхун, предназначен за Джон Пейн, ще я убие и тогава ще започне заключителната престрелка. „БАААМ, БУУУУМ“ — ще екне цялата къща.
    Бе сама с мъртвите си приятели от телевизора.
    „Отвори входната врата и бягай накъдето ти видят очите.“
    Колко пъти си го е помисляла? Но трябваше да мисли за Сет — той бе не по-малко заложник от нея самата, а може би дори повече. Може и да страда от аутизъм, но е човешко същество. Не искаше и да си помисля какво би могъл да направи Так с него, ако се вбеси. А Сет все още е тук, цял и непокътнат — тя знаеше това. Паразитите се хранят от друг организъм, но не го убиват… освен ако не си го поставят за цел. Защото им е кипнало, например.
    Но трябваше да мисли и за себе си. Джанис може и да си говори за бягство, ей тъй, да отвори вратата и да хукне, но тя може би не разбира, че ако Так залови Одри, преди да се е измъкнала, почти със сигурност ще я убие. А дори да успее да излезе от къщата, колко трябва да се отдалечи, за да е в безопасност? Достатъчно ли е на отсрещния тротоар? До другия край на улицата? В щата Ню Хампшир? В Микронезия? И в Микронезия да иде, пак не може да се скрие от него. Защото помежду им съществува телепатична връзка. Онзи малък червен телефон „Забавачка“ — или телефонът на Так — бе доказателството.
    Да, искаше й се да избяга. О, толкова й се искаше да избяга. Но понякога познатото зло е по-добро от непознатото.
    Отново се отправи към кухнята, но този път хвърли поглед през огромния прозорец, който гледаше към улицата. Бе й се сторило, че дъждът удря по стъклата толкова яростно, че прилича на пушек, но всъщност първият пристъп на бурята вече отминаваше. Онова, което виждаше, не просто приличаше на пушек, ами наистина беше дим.
    Забърза към прозореца, погледна към долния край на улицата и видя, че къщата на Хобартови наистина гори към сивото небе се извиват бели кълба дим. Наоколо не се виждаха никакви автомобили или хора (димът скриваше мъртвото момче и застреляното куче) и тя погледна към Беър Стрийт. Къде са полицейските коли? Ами пожарните? Не се забелязваха, но онова, което видя, бе достатъчно да я накара да изписка през притиснатите към устните си (дори не знаеше кога са се оказали там) длани.
    На тревата между къщата на Джаксънови и дома на Олд Док имаше някаква кола, чиято предница почти се бе забила в оградата между двата парцела. Капакът на багажника бе отворен, а задницата изглеждаше смазана. Но не колата я накара да изписка. До нея, проснато на ливадата пред дома на Док като паднала статуя, лежеше женско тяло. За миг Одри се опита да убеди сама себе си, че това е нещо друго — например манекен от някой универсален магазин, по неизвестни причини захвърлен на поляната пред къщата на Билингзли — но сетне се отказа. Не беше манекен, а човешко тяло. Това бе Мери Джаксън, при това мъртва като… е, като покойния съпруг на Одри.
    „Так — рече си тя. — На Так ли е работа? Навън ли е бил? Знаеше си, че се подготвя за нещо. Знаеше си. Усещаше го как набира сила, все заровен в оня пясък с проклетите микробуси, или пък пред телевизора, яде сандвичи, пие мляко с шоколад и гледа, гледа, гледа. Ти го чувстваше, като задаваща се буря в горещ следобед…“
    Зад жената, пред дома на Карвърови, се виждаха други два трупа. Дейвид Карвър, който понякога играеше покер с Хърб ч неговите приятели, лежеше на пътеката пред дома си като кит на сухо. В корема му, точно над банските гащета, които обличаше винаги, когато миеше колата, зееше огромна дупка. А на верандата пред входната врата по очи лежеше някаква жена с бели панталонки. Огромната й червена коса бе разпиляна като ситно накъдрена корона. Дъждовните капки блещукаха по голия й гръб.
    „Не, не е жена — откри след малко Одри. Цялата изтръпна, сякаш някой я бе разтривал с лед. — Това е момиче, което няма дори седемнайсет години. Онова, което беше у Рийдови следобед. Преди да ида за малко до 1982-ра. Приятелката на Сюзи Гелър.“
    Хвърли поглед към долния край на улицата, в миг твърдо убедена, че това са фантазии и когато види къщата на Хобартови цяла и невредима, всичко отново ще си дойде на мястото. Само че къщата на Хобартови продължаваше да гори, над нея се извиваха бели кълба дим с аромат на кедър, а когато погледна към горния край улицата, телата продължаваха да лежат на земята. Труповете на нейните съседи.
    — Започнало е — прошепна тя, а откъм бърлогата, като ужасяващо далновидно проклятие Рори Калхун изрева: „Ще изтрием този град от лицето на земята!“
    „Бягай! — в отговор изписка Джанет — гласът звучеше в мислите на Одри, но бе също тъй настойчив, както и онзи от телевизора. — Не само че не ти остава много време — не, вече нямаш време! Бягай, Од! Бягай! Тичай! Бягай!“
    Добре. Ще престане да мисли за Сет и ще бяга. Може би по-късно тази мисъл ще й тежи — ако изобщо има„по-късно“ — но засега…
    Тя се запъти към входната врата и тъкмо посегна към дръжката, когато я застигна глас. Звучеше като детски, но единствено защото излизаше от гласните струни на дете. Инак бе безизразен, безчувствен, отвратителен.
    Но най-лошото от всичко бе, че не му липсваше и чувство за хумор.
    — Я почакай малко, госпожо — каза Так с гласа на Сет Гарин, имитирайки Джон Пейн. — Дай да оставим тия работи, да премислим нещата.
    Тя се опита да завърти топката на бравата, решена все пак да не се отказва — бе отишла прекалено далеч, за да се върне. Ще се хвърли в проливния дъжд и ще хукне да бяга. Накъде? Накъдето и да е.
    Но вместо да завърти дръжката, ръката й увисна като изтощено махало. В следващия миг, съпротивлявайки се с цялата си воля, тя вече се обръщаше да се изправи пред съществото, което бе застанало на портала на бърлогата… тя смяташе, че в конкретния случай, като се има предвид колко много време то прекарваше там, „бърлога“ описваше много добре сегашното състояние на стаята.
    Беше се върнала от своето убежище.
    Бог да й е на помощ, беше се върнала от убежището си, а демонът, който се криеше в страдащото от аутизъм момченце на брат й я бе заловил в опита й да избяга.
    Почувства как Так пропълзява в съзнанието й, намества се в мислите й, и макар че го виждаше и чувстваше, не можеше дори да изпищи.

3

    Джони профуча покрай проснатото по лице тяло на червенокосата приятелка на Сюзи Гелър, а главата му бучеше от куршума, който изпищя покрай лявото му ухо. Когато от двата микробуса откриха огън, той вече доста се бе отдалечил по посока на дома на Карвърови, тъй че някак си се бе оказал на ничия земя и сега знаеше, че дължи живота си на невероятен късмет. За миг направо се бе вцепенил, като животно, неочаквано заслепено от фаровете на автомобил. После куршумът — стори му се с размерите на надгробен камък — изсвистя покрай ухото му и размахал ръце, с наведена глава, той се хвърли към отворената врата на дома на Карвърови. Животът бе станал изумително прост. Напълно бе забравил Содерсън и лукавото му, полупиянско, съучастническо изражение; бе забравил и тревогите си Джаксън да не разбере, че току-що издъхналата му съпруга очевидно тъкмо се прибираше от приключение от онези, за които се разказва в кънтри-песните; забравил бе Ентрейджиън, Билингзли, всичките. Единствената му мисъл бе как ще умре на ничията земя между двете къщи, застрелян от откачени, които носят маски и чудати костюми и светят като призраци.
    Сега се намираше в тъмен коридор и с радост откри, че не си е подмокрил панталоните, нито пък нещо по-лошо. Някъде зад него пищяха хора. На стената пред него беше наредено цяло жури порцеланови статуетки. Намираха се върху малки поставки… „А в много други отношения Карвърови изглеждаха съвършено нормални“ — рече си той. Понечи да се изхили и моментално затисна устни с длан, за да сподави звука. Ситуацията определено не бе подходяща за смях. Кожата му имаше много особен вкус, чисто и просто вкусът на собствената му пот естествено, но за миг му се стори едва ли не като гной и той се приведе напред, убеден, че ще повърне. Осъзна, че ако го направи, ще припадне, и тази мисъл потисна гаденето. Дръпна ръка от устата си и се почувства много по-добре. Освен това вече не му се смееше и това бе добре може би.
    — Баща ми! — виеше Елън Карвър някъде зад него. Джони се опита да си припомни дали някога е чувал — например във Виетнам — такива пронизителни, сърцераздирателни скръбни писъци от толкова младо същество, но не можа. — БАЩА МИ!
    — Тихо, миличка. — Това бе току-що овдовялата Пай — както винаги я бе наричал Дейвид. Самата тя продължаваше да подсмърча, но вече се стараеше да успокоява другите. Джони затвори очи, опитвайки се да се откъсне от всичко наоколо, но вместо това пред очите му изплува ужасяващият спомен за тялото, което прескочи току-що — над което профуча, по-точно. Приятелката на Сюзи Гелър. Малко червенокосо момиче, точно като героинята от комиксите за „Пийнътс“31.
    Не можеше да я остави навън. Стори му се мъртва като Мери и горкия стар Дейв и въпреки това я прескочи, без да му мигне окото — но ушите му пищяха от куршума, топете му се бяха свили като черешови костилки, а в такова състояние човек не е способен на разумна преценка.
    Отвори очи. Порцеланова девойка с боне и овчарска гега го гледаше със застинал закачлив поглед. „Хей, моряко, ще дойдеш ли да чепкаме вълна?“ Джони се бе подпрял на лакти на стената. Една от другите фигурки бе паднала на земята и лежеше разбита на късчета в краката му. Джони предположи, че я е бутнал, докато геройски се бореше да не повърне и да си избие от главата проклетата шегичка: „Не зная за другите двама, но този в средата прилича на Уили Нелсън“.
    Бавно извърна глава наляво, чувайки как сухожилията му изпукват, и забеляза, че входната врата на Карвърови все още е отворена. Външната рамка бе леко открехната — ръката на червенокосата девойка, бяла и неподвижна като морска звезда, изхвърлена на плажа, й пречеше да се затвори. Навън въздухът сивееше от дъжда, който се лееше и шумолеше, сякаш свисти най-голямата парна ютия на света. Джони долавяше аромата на трева, който му се струваше като благоуханен свеж парфюм. Долавяше се лека жилка пушек от горящо кедрово дърво. „Бог да благослови мълнията“ — рече си Джони. Пожарът несъмнено ще докара полицията и пожарната. Но засега…
    Момичето. Малко червенокосо момиче, като онова, по което Чарли Браун32 напълно бе пощурял. Джони бе прескочил право през трупа й, изцяло подвластен на инстинкта да спасява собствената си кожа. Напълно разбираемо в такъв напечен момент, но това не можеше да остане така. Не и ако човек държи на чистата си съвест.
    Запъти се към вратата. Някой го сграбчи за ръката Джони се извърна и видя напрегнатото, изплашено лице на Дейв Рийд, тъмнокосия близнак.
    — Недейте — изрече Дейв с дрезгав заговорнически шепот. Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу като топка, търкаляща се по улей. — Недейте, господин Маринвил, може още да са там. Може пак да започнат да стрелят.
    Джони погледна към ръката, която го стискаше над лакътя, хвана я и я отмести внимателно, но решително. Забеляза, че Брад го наблюдава. Бе обгърнал с ръка внушителната талия на жена си. Белинда като че ли цялата трепереше, а по нея имаше много какво да трепери. По страните й се стичаха сълзи и оставяха шоколадовокафяви следи.
    — Брад — каза Джони, — отведи всички в кухнята. Почти съм сигурен, че тя е най-отдалечена от улицата. Кажи им да седнат на пода, става ли? — Леко побутна Дейв натам. Той се запъти към кухнята, но бавно, без никакъв ритъм в крачките. Приличаше на механична играчка, чиято машинка е ръждясала.
    — Брад?
    — Добре. А ти да внимаваш да не ти гръмнат главата. Стига ни толкова.
    — Няма. Привързан съм към нея.
    — Просто гледай и тя да остане привързана към теб.
    Джони проследи с поглед Брад, Белинда и Дейв Рийд, които се запътиха по коридора при останалите — в мрачината изглеждаха като скупчени сенки — после отново се извърна към мрежата на вратата. В горната половина забеляза дупка с големината на юмрук, а разнищените краища се бяха подгънали навътре. Нещо доста по-голямо, отколкото му се щеше да си представя (нещо, голямо почти колкото надгробен камък, може би) бе минало оттук и като по чудо се бе отклонило от скупчените съседи… или поне така се надяваше. Тъй или инак никой не пищеше от болка. Но Исусе Христе, с какво, за Бога, стреляха ония от микробусите? Какви са тези огромни куршуми?
    Коленичи и запълзя към хладния влажен въздух, който идваше отвън. И към хубавата миризма на дъжд и трева. Когато допълзя до вратата, почти забил нос в мрежата, погледна надясно, после — наляво. Отдясно всичко беше наред — идеално се виждаше почти до Беър Стрийт, макар че кръстовището се губеше в дъжда. Нямаше нищо — ни микробуси, ни извънземни, ни побъркани, преоблечени като дезертьори от армията на Каменния Джаксън33.
    Видя и собствената си къща, която се намираше в съседство, и си припомни как свиреше на китара, отдаден на старите си кънтри фантазии. Скитащият Джак Маринвил, все на път към следващия хоризонт, издокаран с военни ботуши, вечно търсещ теменужките в зората. Замисли се за китарата си с копнеж тъй силен, колкото и безсмислен.
    Наляво нямаше добра видимост — всъщност нищо не се виждаше. Оградата и катастрофиралата лумина на Мери препречваха всички важни обекти в долния край на улицата. Някой — да речем, снайперист в сива конфедерална униформа34 — може да се скрие, където си поиска по-надолу по улицата, изчаквайки следващата подходяща мишена. Писател, в чиято глава все още се щурат купища старинни захаросани фантазии, щеше да свърши работа. Вероятно няма никой и нищо чудно — ще да са се досетили, че полицията и пожарната ще дойдат всеки момент, и сигурно са се омели — но „вероятно“ просто не му звучеше достатъчно убедително при тези обстоятелства. Те никак не изглеждаха логични.
    — Госпожице? — обърна се той към разпиляната бърканица червени къдрици от другата страна на мрежата. — Ей, госпожице? Чувате ли ме? — Преглътна и чу как гърлото му силно прещрака. Ухото му вече не бучеше, но някъде дълбоко в него ечеше монотонно бръмчене. Струваше му се, че за известно време ще трябва да свикне с него. — Ако сте в състояние да говорите, размърдайте пръсти.
    Никакъв звук, а и момичето не размърда пръсти. Като че ли не дишаше. Дъждовните капки се стичаха по бледата й като на всички червенокоси хора кожа, но нищо друго не помръдваше. Само косата й изглеждаше жива, буйна и игрива, може би с два тона по-тъмна от оранжево. Капките блещукаха в нея като ситни бисери. Екна гръмотевица, но вече не звучеше толкова заплашително, сякаш облаците отминаваха. Тъкмо посягаше към вратата, когато се чу много по-рязък пукот. На Джони му прозвуча като изстрел от малокалибрена пушка и той се хвърли по очи на пода.
    — Май беше керемида — току зад гърба му прошепна нечий глас и Джони извика от изненада. Извърна се и видя Брад Джоузефсън, който също бе коленичил на пода. Бялото на очите му ярко изпъкваше на фона на тъмното му лице.
    — Какво, по дяволите, правиш тук? — сопна се Джони.
    — Патрул по увеселението на белите — отвърна Брад. — Някой трябва да следи да не прекалявате с него, че ви се отразява зле на сърцето.
    — Аз пък си мислех, че ще отведеш останалите в кухнята.
    — Именно тъй. Седят на пода в стройна редица. Ками Рийд се опита да позвъни. Телефонът е блокирал като твоя. Сигурно е от бурята.
    — А-ха, сигурно.
    Брад погледна към буйните червени коси, разпилени по верандата на Карвърови:
    — И тя е мъртва, нали?
    — Не зная. Да, струва ми се, но… ще побутна мрежата и ще се опитам да проверя. Някакви възражения?
    Много се надяваше Брад да има възражения, цял списък възражения, по дяволите, но онзи просто поклати глава.
    — Ти по-добре залегни през това време — продължи Джони. — Отдясно е чисто, но отляво колата на Мери пречи и нищо не се вижда.
    — Ще съм по-тих от змия в преса за хартия.
    — Надявам се никога да не се срещнем в час по писане. И внимавай със счупената порцеланова фигурка — да не се порежеш.
    — Хайде, върви. Ако ще отиваш, отивай.
    Джони дръпна мрежата. Поколеба се как точно да продължи оттук нататък, сетне хвана ледената, прилична на морска звезда ръка, и потърси пулс. Отначало не усети нищо, но после…
    — Мисля, че е жива! — пошепна на Брад. Гласът му дрезгавееше от вълнение. — Струва ми се, че напипвам пулса й!
    Съвсем забравил за стрелците, които може би дебнеха в дъжда, Джони дръпна вратата с все сила, сграбчи огромен кичур коса и повдигна главата на момичето. Брад изпълзя на прага — Джони чуваше дрезгавото му дишане и усещаше примесващите се миризми на пот и одеколон.
    Лицето на момичето се повдигна, само че всъщност не се повдигна, защото то всъщност нямаше лице. Джони успя да различи единствено червено-черната дупка, която някога бе служила за уста. На пода под нея бяха посипани дребни бели зърна, които отначало му заприличаха на ориз.
    Сетне осъзна, че това са зъбите й, или поне онова, което бе останало от тях. Едновременно двамата мъже нададоха пронизителен вой, а писъкът на Брад се заби като игла в бръмналото ухо на Джони. Болката сякаш го прониза чак в стомаха.
    — Какво има? — изкрещя Ками Рийд иззад плъзгащата се врата на кухнята. — Божичко, сега пък какво става?
    — Нищо — отново в един глас отвърнаха двамата мъже, после се спогледаха. Лицето на Брад Джоузефсън бе придобило неестествен пепелив оттенък.
    — Не излизайте! — кресна Джони. Искаше му се да извика по-силно, но като че ли точно в този миг не можеше. — Стойте в кухнята!
    В миг осъзна, че продължава да стиска за косата мъртвото момиче. Беше накъдрена като тел за чинии…
    „Не — ледено се прекъсна мислено. — Не е като тел. Все едно държа скалп, човешки скалп.“
    При тази мисъл се смръщи и разтвори длан. Главата на мъртвата тежко пльосна на циментовата веранда — Джони спокойно можеше да преживее и без този звук. Отстрани Брад изстена и притисна ръка към устните си, за да сподави стона.
    Джони отдръпна ръка, а като затваряше мрежата на вратата, му се стори, че в Уайлърови настъпи раздвижване. Някаква фигура се местеше зад огромния прозорец в дневната. Само че в момента изобщо не беше в състояние да се притеснява за обитателите на онзи дом. Всъщност преживяването беше достатъчно разтърсващо, тъй че сега не можеше да мисли за никого, включително за себе си. В този миг искаше — като че ли това бе единственото нещо на света, което истински желаеше — да чуе писъка на приближаващи се полицейски коли и пожарни.
    Но до слуха му достигаха единствено трясъкът на гръмотевиците, пукотът на огъня в къщата на Хобартови и шумоленето на дъжда.
    — Остави… — започна Брад, но млъкна насред изречението и силно хлъцна, сякаш му се пригади. Когато спазмът отмина, повтори опита: — Остави я.
    Ами че да. Какво друго — поне за момента — му оставаше да направи.
    Отправиха се обратно по коридора, пълзейки на четири крака. Отначало Джони се придвижваше заднешком, после се извърна и побутна с крак парченцата от счупената порцеланова фигурка. Брад вече бе прекосил дневната на Карвърови и почти бе стигнал до кухнята, където, също коленичила на четири крака, го очакваше жена му. Внушителната задница на Брад се поклащаше насам-натам по начин, който при други обстоятелства би се сторил на Джони крайно комичен.
    Нещо улови погледа му и го накара да спре. На входа на дневната, в която Дейвид Карвър никога повече нямаше да разреже традиционната пуйка послучай Деня на благодарността, нито пък празничната гъска на Коледа, имаше декоративна масичка. Тя беше покрита, уух, каква изненада, с десетина порцеланови фигурки. Масичката обаче не стоеше изправена, а бе подпряна на стената от дясно до вратата — като пияница, прегърнал уличен стълб. Единият й крак бе откъснат. Повечето порцеланови овчарки, млекарки и селянчета бяха изпопадали, а под самата масичка имаше още фигурки, дори няколко се бяха счупили. Но сред шарените парченца се въргаляше нещо друго, нещо черно. В здрачината отначало Джони го взе за огромна мъртва буболечка. Но като се доближи още една крачка, напълно отхвърли това предположение.
    Извърна глава и се вгледа в голямата колкото юмрук дупка в горната половина на вратата на трапезарията. Ако е пробита от куршум, който след това е паднал на земята…
    Проследи хипотетичната траектория, която би изминал подобен куршум, и установи, че наистина е възможно да е откъснал крака на масичката, която е заела характерната поза на пияница. И вероятно после, когато ускорението му вече е намаляло, е паднал на пода?
    Джони се пресегна през порцелановите отломки, надявайки се да не се пореже (ръката му трепереше доста силно, но колкото и да се съсредоточаваше, не можеше да се успокои) и вдигна черния предмет.
    — Какво намери? — поиска да знае Брад и изпълзя зад него.
    — Брад, веднага се върни! — свирепо прошепна Белинда.
    — Шшт, тихо — отвърна й той. — Та какво намери там, Джон?
    — Не зная — отвърна писателят и вдигна „откритието“ си. Струваше му се, че всъщност знае какво е, при това от секундата, когато установи, че не са тленните останки на някой летен бръмбар. Но никога през живота си не беше виждал подобен куршум. Не той бе отнел живота на момичето — това поне веднага ставаше ясно — щеше да се сплеска и изкриви. А върху това чудо тук като че нямаше и драскотина, макар че е било изстреляно, пробило е вратата и е откъснало крака на масата.
    — Я да видя — рече Брад. Жена му бе изпълзяла до него и надничаше иззад рамото му.
    Джони пусна в бледата длан на Брад странния предмет — черен конус, който изглеждаше достатъчно остър човек да се пореже на него. На око му се струваше, че в най-широката си точка има диаметър около пет сантиметра. Бе излят от тежък черен метал и поне доколкото Джони можеше да различи, обвивката беше абсолютно чиста и гладка, без никакви означения. В основата не бяха нанесени концентрични бразди, нямаше и следа от ямка (нито пък ярка ивица от пламъчето на пушката, която го бе изстреляла), нямаше марка на производител, не беше отбелязано какъв калибър е.
    Брад вдигна поглед.
    — Какво за Бога, е това? — с не по-малка почуда попита той.
    — Я да видя — намеси се Белинда с тих шепот. — Баща ми ме водеше със себе си на лов и трябваше да му помагам, като си презареждаше пушката. Дай насам.
    Брад й подаде куршума. Тя повъртя металния конус в ръка, после го вдигна да го разгледа. Вън изтрещя такава гръмотевица, че и тримата стреснато подскочиха.
    — Къде го намери? — попита Белинда.
    Той посочи порцелановите парчетии под килнатата масичка.
    — Ааа — скептично отвърна тя. — И как така не се е забил в стената?
    Чак сега Джони осъзна, че този въпрос всъщност бе много уместен. Куршумът е минал само през едно стъкло и е катурнал някаква нищо и никаква масичка — защо наистина не е влязъл в стената, оставяйки само дупка след себе си?
    — През целия си живот не съм виждала такова чудо — отбеляза Белинда. — Естествено съвсем не съм видяла всичко, далеч съм от подобна мисъл, но ви казвам, че това не е изстреляно ни от пистолет, ни от пушка, нито пък от карабина.
    — Само че те стрелят с карабини — отвърна Джони. — С двуцевни карабини. Сигурна ли си, че това не може…
    — Дори не знам как е било изстреляно — продължи тя. — А и е толкова недодялано. Прилича на куршум от детска картинка — децата си ги представят така.
    Вратата на кухнята се блъсна в стената така силно, че ги стресна повече и от гръмотевицата преди малко. На прага изникна Сюзи Гелър. Лицето й бе ужасно пребледняло и в очите на Джони тя изглеждаше точно на единадесет години.
    — У Билингзли някой пищи — рече тя. — Прилича на женски глас, но е много ясно. Децата ужасно се страхуват.
    — Добре, миличко — отвърна Белинда. Гласът й звучеше съвършено спокойно, което възхити Джони. — А сега се върни в кухнята. Ние ей сега ще дойдем.
    — Къде е Деби? — продължи Сюзи. Слава Богу, едрите Джоузефсънови препречваха гледката към верандата. — У съседите ли отиде? Стори ми се, че е зад мен. — Тя замълча. — Нали не пищи тя, как мислите?
    — О, не, сигурен съм, че не е тя — отвърна Джони и с отвращение установи, че от налудничавия кикот отново го дели съвсем мъничко. — Хайде, прибирай се в кухнята, Сюзи.
    Момичето се отдръпна към другата стая и вратата се хлопна зад него. За миг тримата заговорнически се спогледаха. Никой не каза нищо. После Белинда върна на Джони нескопосания черен конус, приклекна, отправи се към кухнята и отвори вратата. Брад я последва на четири крака. Джони задържа поглед върху куршума, размишлявайки над думите над жената — че така си ги представят децата. Права е. Откакто започна хрониките с приключенията на Пат Кити-Кат, бе посетил, както се полага, достатъчно начални училища и бе видял достатъчно рисунки — огромни, ухилени мами и татковци под жълти слънца на фона на чудати зелени пейзажи с гигантски кафяви дървета. Този конус сякаш наистина бе изпаднал от някоя подобна картинка, цял и невРедим.
    „Малкото сладко бебе Смити“ — се промъкна дълбоко в мислите му нечий глас, но когато се опита да го улови, за да го попита дали наистина знае нещо, или просто хвърля фойерверки, вече бе изчезнал безследно.
    Пъхна куршума в предния джоб на панталоните си при ключовете от колата и последва Джоузефсънови в кухнята.

4

    Стивън Джей Еймс, почти дисквалифициран в Голямото американско надбягване с препятствия, си имаше девиз, който гласеше: „НЯМА ПРОБЛЕМИ, БРАТЧЕ“.
    Завърши първия семестър в Масачусетски технологичен институт35 с двойки по всичко — и то въпреки резултатите си на SAT36, които гонеха звездите — но какво пък, НЯМА ПРОБЛЕМИ, БРАТЧЕ.
    От електроинженерство се прехвърли в специалност „Общо инженерство“, а когато тъй и не събра заветните 2,037, просто си опакова багажа и замина за Бостън — бе решил да изостави стерилните покои на науката и да се впусне в зелените полета на английската литература, в лицето на Колъридж, Кийтс, Харди, малко Т.С. Елиът.
    „На нокти изпочупени да бях претичал по пода на Вселената, и кактусът бодлив да не настъпим; тревожност в двайсети век, братче.“ Изкара известно време в бостънския университет, но още в първи курс го скъсаха на всички годишни изпити — както заради маниакалната му страст към играта на бридж, така и поради алкохолизъм и наркомания. Но НЯМА ПРОБЛЕМИ, БРАТЧЕ.
    Прекара известно време в Кеймбридж — мотаеше се по улиците, свиреше на китара и сваляше мадами. Като китарист не го биваше много, за любовник по-ставаше, но НЯМА ПРОБЛЕМИ, БРАТЧЕ. Когато Кеймбридж започна да му омръзва, прибра китарата в калъфа и отпътува на автостоп за Ню Йорк.
    В последвалите години „на нокти изпочупени претича“ из какви ли не занаяти, гледайки да не настъпи бодливия кактус в качеството си на дисководещ в просъществувала за кратко радиостанция за хевиметал във Фишкил, щата Ню Йорк; пробва се като радиоинженер, домакин на рокшоута (след шест страхотни концерта се наложи да се измъкне от Провидънс посред нощите — дължеше на едни доста неприятни момчета шейсет хиляди долара, но НЯМА ПРОБЛЕМИ, БРАТЧЕ), проникновен гадател на човешките съдби, подвизаваш; се в една уличка в Уайлдууд, щата Ню Джърси, най-сетне се захвана с поправка на китари. Този занаят като че ли му допадна и той се установи в северните части на щата Ню Йорк и Пенсилвания като специалист на свободна практика. Харесваше му да настройва и да поправя китари — в тази работа нямаше напрежение. Пък и далеч по го биваше да поправя инструментите, отколкото да свири на тях. През този период престана да пуши наркотици и да играе бридж, което още повече опрости нещата.
    Преди две години, когато живееше в Олбани, се бе сприятелил с Дийк Ейбълсън, притежател клуб на име „Смайл“ — почтена крайпътна кръчма, където човек почти всяка вечер можеше да слуша блус до насита. Стив се появи за първи път в „Смайл“ в качеството си на човек, който поправя китари, после изникна точно навреме да поеме задълженията на дисководещия, който бе получил сърдечен пристъп. Отначало това си беше як проблем, може би дори първият сериозен проблем в зрелия живот на Стив, но по неизвестни причини той продължи да работи като диско-водещ, независимо от страха си да не прецака нещо и да стане жертва на пияната моторджийска тълпа. Една от причините бе самият Дийк, който не приличаше на никой друг съдържател на клуб, когото Стив познаваше — не беше нито обирджия, нито развратник, нито пък принадлежеше към оная гилдия мижитурки, чието единствено основание да живеят произлиза от злините и страха, които всяват у другите. Освен това рокеднролът наистина му харесваше — не беше като другите собственици, които го ненавиждаха и насаме предпочитаха да слушат простотии. Дийк бе именно от оня тип хора, дето Стив, който бе подписвал трудов договор един-единствен път в живота си, харесваше безрезервно — хора с НУЛА ПРОБЛЕМИ.
    Жена му също беше готина, мила, с кротки, сънени очи и приятно чувство за хумор, хубав бюст, а и — поне доколкото Стив можеше да прецени — вярна до смърт съпруга. Но най-хубавото от всичко беше, че тя също бе пристрастена към бриджа. Стив бе водил с нея безкрайни задълбочени разговори относно почти неконтролируемия подтик да удвояваш залога, особено когато играеш за пари.
    През месец май на настоящата година Дийк бе купил много голям клуб в Сан Франциско. Със Санди напуснаха Източния бряг преди около три седмици. Дийк му бе обещал добра работа, ако Стив опакова всичките им вещи (повече от две хиляди плочи, сред които и анахронизми като „Хот Тюна“, „Куиксилвър Месинджър Сървис“ и „Кенд Хийт“) и отпътува при тях с камион под наем. Отговорът на Стив бе: „НЯМА ПРОБЛЕМИ, ДИЙК“.
    Не беше стъпвал на Западния бряг вече почти седем години — малко промяна нямаше да му се отрази зле. Тъкмо да презареди старите батерии.
    Отне му малко по-дълго от очакваното, докато оправи всичките си дела в Олбани, наеме камиона и тръгне на път. Дийк се обажда няколко пъти, при последния им разговор беше доста раздразнен, а когато Стив отбеляза този факт, работодателят му отвърна: „Ами като спиш три седмици в спален чувал и имаш само с пет-шест тениски, така става!“ Смята ли той да заминава или не? „Идвам, идвам — отвърна Стив. — Спокойно, шефе.“ И тръгна. Всъщност това стана преди три дни. Отначало всичко вървеше като по вода. Ала днес следобед спука маркуч или нещо подобно, отби се в Уенуърт да търси сервиз и после — ама че работа — изпод капака нещо избумтя и всички уреди на таблото взеха да показват страхотии. Надяваше се, че просто е гръмнал някой клапан, но всъщност май беше бутало. Във всеки случай огромният камион, който се държеше като истинска хубавица, откак бе напуснал Ню Йорк, изведнъж се превърна в звяр. Но НЯМА ПРОБЛЕМИ — просто трябва да намери господин Монтьорски и ще остави всичко в негови ръце.
    Само че бе сбъркал отбивката и от най-натоварения участък на магистралата се оказа в жилищно предградие, където надали би срещнал господин Монтьорски.
    Камионът вече се крепеше само на юнашко доверие, от радиатора излизаха облаци пара, налягането на маслото непрестанно спадаше, двигателят загряваше, разнасяше се неприятна миризма на пържено… но НЯМА ПРОБЛЕМИ, БРАТЧЕ.
    Е… може би все пак имаше мъничък проблем за хората от ремонтната работилница на „Райдър“, но Стив подозираше, че те ще съумеят да се справят с проблема в цялата му сериозност. Сетне — ах, не е ли прекрасно — забеляза малък квартален магазин, а над вратата висеше табела с надпис „телефон“… че и картичка с номер, на който човек да позвъни при повреда на двигателя.
    СЪВЪРШЕНО НИКАКВИ ПРОБЛЕМИ, вечната история на неговия живот.
    Само че сега наистина имаше проблем. И то такъв, че в сравнение с него диджейският пулт в клуб „Смайл“ изглеждаше досадна дреболия.
    Намираше се в малка къща, която миришеше на тютюн за лула, в някаква дневна, със снимки на животни — ако се съди по надписите отдолу, наистина особено изключителни екземпляри — по целите стени; дневна, в която май само огромният, безформен фотьойл пред телевизора наистина се използваше; току-що бе превързал с шал крака си, ранен от куршум — ако ще и повърхностна, раната си беше съвсем истинска огнестрелна рана, а хората пищяха, бяха уплашени до смърт и пищяха, кльощавата жена с блузата без ръкави също беше ранена (само дето нейната рана далеч не беше повърхностна), а отвън беше пълно с трупове; ако всичко това не е проблем, значи самата концепция за „проблем“ е лишена от смисъл.
    Някой го сграбчи над китката с все сила, причинявайки му болка. Всъщност не го беше сграбчил — направо го щипеше. Сведе поглед и видя девойката със синята престилка от магазина — онази с шантавата коса.
    — Да не вземеш да изперкаш — с дрезгав глас изрече тя. — Тази дама има нужда от помощ, иначе си отива, тъй че да не вземеш да откачиш от шубе.
    — Няма проблеми, хубавице — отвърна той и самото звучене на думите, които излизаха от собствената му уста, вече му вдъхваше повечко сила.
    — Не ми викай хубавица и аз няма да ти викам хубавецо — заяви тя с твърд глас, сякаш искаше да каже: „При мене тия не минават“.
    Той се разсмя. Смехът му звучеше доста абсурдно в тази стая, но не му пукаше. Нито пък на нея, изглежда. Гледаше го право в очите, а в ъгълчетата на устните й бе загатната усмивка.
    — Става — каза Стив. — Няма да ти викам хубавица, ти няма да ми викаш хубавецо и няма да изперкваме, нали?
    — А-ха. Как е кракът ти?
    — Добре е. Повече прилича на леко изгаряне, отколкото на огнестрелна рана.
    — Късметлия.
    — А-ха. Няма да е зле да му сложа нещо дезинфекциращо, ако ми падне случай, но в сравнение с нея…
    — Гари! — извика обектът на сравнението.
    Сега Стив забеляза, че ръката й вече почти на нищо не се крепи — като че ли вече висеше на една съвсем тъничка ивица плът. Съпругът й, също кльощав (но със започващо да се оформя шкембенце), се щураше около нея паникьосано и безпомощно, сякаш изпълняваше ритуален танц. Приличаше на абориген, който извива кръшни танци около замислен каменен идол в едновремешен филм за джунглата.
    — Гари! — отново писна тя. Кръвта шуртеше от рамото й като пълноводна река, а лявата половина от розовата й блуза вече бе придобила кестенов цвят. Пребледнялото й като чаршаф лице бе обляно от пот — сплъстената й коса бе прилепнала към главата й, очертавайки извивките на черепа. — Гари, престани да се въртиш като куче, дето се чуди къде да се изпикае, и ми помогни…
    Тя залитна, едва поемайки си дъх, и се опря на стената, която разделяше дневната и кухненския бокс. Стив очакваше коленете й да се подкосят всеки миг, но тя остана на крака. Вместо това стисна дясната си китка и внимателно повдигна ранената ръка към Синтия и Стив. Потъналият в кръв, усукан хрущял, на който висеше крайникът, издаде неприятен звук, като да изстискаш мокър парцал, и на Стив му се прииска да й каже да не го прави, да остави ръката си на мира, преди да се откъсне като крило на печено пиле.
    В следващия миг Гари се пренесе пред Стив и продължи ритуалния си танц, подскачайки нагоре-надолу като на пружина; по бледото му лице бяха избили червени петна. „Само трябва малко да усилим баса“ — рече си Стив.
    — Помогнете й! — викна Гари. — Помогнете на жена ми! Ще й изтече кръвта!
    — Не мога да… — започна Стив.
    Гари протегна ръка и го сграбчи за фанелката. „Когато адът се препълни, мъртвите ще тръгнат по земята“ — се казваше върху този културен артефакт. Гари допря издълженото си лице до лицето на другия. Очите му блестяха от погълнатия джин и от панически страх.
    — Ти от тях ли си? От тях ли си?
    — Не съм…
    — Да не си от стрелците? Признай си веднага!
    Изпълнен с бясна ярост, на каквато изобщо не бе подозирал, че е способен (обикновено изобщо не се гневеше), Стив грубо отмести ръцете на другия от старата си, любима тениска, сетне го блъсна. Гари залитна и се опули, после пак присви очи.
    — Добре. Добре, добре. Сам си го изпроси. Сам си го изпроси и сега ще си го получиш — заяви той и пристъпи заканително.
    Синтия застана между двамата, хвърляйки поглед към Стив — може би за да се увери, че не е във войнствено настроение — а после ядно впери очи в Гари:
    — Ти да не си откачил?
    Той се усмихна кисело.
    — Не е оттук, нали?
    — За Бога, нито пък аз. Родена съм в Бейкърсфийлд, щата Калифорния — и да не би заради това да съм една от тях?
    — Гари! — Викът прозвуча като прегракнал лай на куче, което дълго е тичало по прашно шосе и доста е лаяло по пътя. — Престани да се правиш на глупак и ми помогни! Ръката ми…
    Тя продължаваше да придържа ранената си ръка и Стив се сети — не можеше да се отърве от тази мисъл — за месарската верига „Мучис“ в Нютаун. Чичо с бяла риза, бяла шапка и оцапана в кръв престилка подава на майка му парче месо с кокал. „Средно запечено, с малко ментово желе като гарнитура, и семейството ви повече няма да сети за печено пиле, госпожо Еймс. Гарантирам ви.“
    — Гари! — Кльощавият мъж, дъхащ на джин, пристъпи към нея, после се извърна и погледна към Стив и Синтия. Киселата, всезнайна усмивка се бе стопила. На лицето му сега бе изписана единствено болка.
    — Не зная какво да направя — каза.
    — Гари, прокажен тиквеник — с тих, безнадежден глас изсъска Мариел. — Тъпанар нещастен.
    Лицето й пребледняваше все повече и повече. Всъщност вече бе придобило онази характерна белезникава отсенка на бледност. Под очите й се бяха образували кафяви петна — приличаха на разперени криле — а лявата й маратонка, преди малко бяла, вече бе яркочервена.
    „Ако не й се помогне веднага, свършено е с нея“ — рече си Стив. Тази мисъл едновременно го изуми и го накара да се почувства като глупак. Може би имаше предвид професионална помощ — онези със зелените престилки от „Спешно отделение“, които си говорят неразбираемо. Само че наоколо не се забелязваха подобни, а и като че ли изобщо не се канеха да идват. Още не се чуваха сирени — отвън долиташе само бавно отдалечаващият се на изток гръмотевичен тътен.
    Отляво, на стената, в рамка бе закачена снимка на малко кафяво куче със зловещо интелигентни очи. На подложката под снимката с печатни букви грижливо бе изписано: „ДЕЙЗИ, ПЕМБРУК КОРГИ, 9 ГОДИНИ. МОЖЕ ДА БРОИ. ПОКАЗВА НЕСЪМНЕНА СПОСОБНОСТ ДА СЪБИРА МАЛКИ ЧИСЛА.“ Отляво на Дейзи, в рамка със стъкло, което бе опръскано с кръвта на слабата жена, бе поставена фотография на някакво коли, което сякаш се бе ухилило пред обектива. Текстът под тази снимка гласеше: „ШАРЛОТ, БОРДЪР КОЛИ, 6 ГОДИНИ. МОЖЕ ДА ПОДРЕЖДА СНИМКИ И ДА ОТБИРА ОНЕЗИ, НА КОИТО СА ЗАСНЕТИ ПОЗНАТИ ХОРА.“
    От лявата страна на Шарлот се мъдреше снимка на папагал, който като че ли пушеше цигара.
    — Не, това не се случва — безгрижно, почти жизнерадостно заяви Стив. Не знаеше дали говори на Синтия или на себе си. — Сигурно се намирам в някоя болница. На магистралата съм се треснал челно, това е то. Като в „Алиса в страната на чудесата“.
    Синтия понечи да му отговори, но в този миг се появи възрастният господин — същият, който явно бе наблюдавал как Дейзи прибавя две към шест и получава осем (ДЕЙЗИ НЯМА НИКАКВИ ПРОБЛЕМИ), със стара черна чанта в ръка. Ченгето („Дали наистина се казва Коли — питаше се Стив, — или това просто е някаква налудничава фантазия, породена от снимките по стените в стаята?“) го следваше и тъкмо измъкваше колана от гайките на панталона си. Последен в колоната като унесен, вървеше Питър-Ама-Че-Физиономия — съпругът на жената, която лежеше мъртва на ливадата.
    — Помогни й! — изписука Гари, забравил, поне за момента Стив и своята теория за заговор. — Помогни й, Док, кърви като заклано прасе!
    — Не съм истински лекар, нали знаеш, Гари? Аз съм просто стар конски доктор и всичко, което…
    — Не ме наричай прасе — прекъсна го Мариел. Гласът й бе толкова изнемощял, че почти не се чуваше, но в очите й, втренчени право в съпруга й, гореше злостен живец. Опита да се изправи, но не можа, и се смъкна още по-надолу по стената. — Не ме наричай… така.
    Старият ветеринар се обърна към ченгето, което бе застанало на прага откъм кухненския бокс и опъваше колана. Приличаше на охранителя в моторджийския бар, където Стив работеше за една група на име „Големи дупки от хром“.
    — Трябва ли наистина? — попита голият до кръста мъж. Той самият бе доста пребледнял, но засега не се предаваше.
    Билингзли кимна и остави чантата на креслото, което буквално се бе разляло пред телевизора. Отвори я и заровичка из нея.
    — И не се бави. Колкото повече кръв губи, толкова по-голяма е опасността. — Той вдигна поглед, стиснал в едната си сбърчена старческа ръка макара хирургически конец, а в другата — ножица със закривен връх. — И на мен не ми е никак забавно. Последният път, когато съм се сблъсквал с подобен пациент, ставаше дума за едно пони, което го объркали със сърна и го простреляли в предния крак. Сложи колана колкото може по-високо на рамото. Извърни катарамата към гърдите й и стягай силно.
    — Къде е Мери? — попита Питър. — Къде е Мери? Къде е Мери? Къде е Мери?
    С всеки следващ въпрос тонът му ставаше все по-печален. На четвъртото повтаряне гласът му се извиси до фалцет и думите прозвучаха като цвъртене. Изведнъж захлупи лице с длани, обърна се и опря чело на стената, между БАРОН, лабрадор-спасител, който можел да изпише името си с печатни букви, и СРЪДЛА, намусена коза, която явно умеела да свири елементарни мелодийки на хармоника. Стив си рече, че ако някога чуе коза да свири „Жълта роза от Тексас“ на хармоника, направо ще се самоубие.
    Междувременно Мариел Содерсън се бе вторачила в Билингзли, жадно като вампир.
    — Боли — изхърхори тя. — Дай ми нещо.
    — Добре — съгласи се лекарят, — но първо да направим хурникет.
    Нетърпеливо кимна на ченгето. Другият се приближи. Бе прекарал края на колана през катарамата, за да се образува примка. Смело посегна към слабата жена, чиято руса коса бе потъмняла от потта. Тя протегна здравата си ръка и го отблъсна с неподозирана сила. Той отстъпи две крачки, блъсна се в дръжката на креслото и седна в него. Изглеждаше като комик, който тъкмо си е изиграл ролята.
    Слабата жена не го и погледна повече. Цялото й внимание бе съсредоточено върху стареца и черната му чанта.
    — Веднага! — изхриптя и гласът й наистина прозвуча като кучешки лай. — Дай ми нещо веднага, дърт скапаняк такъв, умирам от болка!
    Докато се изправяше с мъка от креслото, ченгето потърси с поглед Стив. Другият мъж схвана за какво става дума, кимна и внимателно се насочи към жената на име Мариел. „Внимавай — повтаряше си, — тя не е на себе си, като нищо би издрала и изпохапала каквото й попадне пред очите, тъй че внимавай.“
    Мариел рязко се отблъсна от стената, олюля се, после се закрепи на крака и запристъпва към възрастния човек. Отново бе протегнала болната си ръка, сякаш бе веществено доказателство № 1 в пледоарията й пред съда. Билингзли отстъпи, местейки нервно поглед от ченгето към Стив.
    — Дай ми успокоително, дърво такова! — кресна с лаещия си, изтощен глас Мариел. — Дай ми го веднага, инак ще те душа, докато завиеш като хрътка! Ще…
    Полицаят отново кимна на Стив и се хвърли отляво.
    Стив се доближи до нея едновременно с него и преметна ръка през шията й. Нямаше намерение да я души, но се страхуваше да мине зад гърба й, за да не я хване по погрешка за наранената ръка и да й причини още по-голяма болка.
    — Стой мирно! — викна. Не искаше да крещи, имаше намерение просто да го каже, но не се получи. В същия миг ченгето нахлузи примката на лявата й ръка и я приплъзна нагоре.
    — Дръж я, човече — кресна на свой ред. — Дръж я да не мърда!
    Миг-два Стив успя да я удържи, после капка пот, топла и парлива, му влезе в окото и той отпусна желязната си хватка точно в мига, когато Коли Ентрейджиън затягаше импровизирания турникет. Мариел се дръпна, без да отклонява злостния си поглед от стареца, лявата й ръка остана в дланите на ченгето. Дори часовникът й си беше на мястото — голямата стрелка бе замръзнала между четири и пет. Коланът се задържа за миг на рамото й, сетне се изхлузи на пода — празна примка. Служителката от магазина изпищя, втренчила огромните си очи в откъснатата ръка. Зяпнал, полицаят я съзерцаваше.
    — Сложете я в лед — изви Гари. — Веднага я сложете в лед! Ведна…
    В този миг като че ли изведнъж осъзна какво се бе случило. Какво държеше полицаят. Зяпна, изви глава под невъзможен ъгъл и повърна върху снимката с пушещия папагал.
    Мариел не забелязваше нищо. Повлече се към очевидно потресения от ужас ветеринар, протегнала здравата си ръка, като хриптеше:
    — Искам инжекция, и то веднага! Чуваш ли ме, шубе такова? Мамка му, искам инж-инж…
    Сетне се свлече на колене. Главата й се сведе и сякаш увисна, но с нечовешко усилие тя отново вдигна брадичка. Пронизителният й поглед за миг срещна очите на Стив.
    — Ти пък кой си, мамка ти? — изрече тя с ясен, съвършено разбираем глас и падна по очи. Главата й се намери на сантиметри от петите на Питър — мъжът, който бе изгубил съпругата си. „Джаксън — изведнъж се сети Стив. — Фамилията му беше Джаксън.“ — Питър Джаксън все още стоеше срещу стената, отчаяно заровил пръсти в косата си. — „Ако отстъпи само крачка назад, ще се спъне в нея.“
    — Мама мия! — изумено възкликна ченгето. После сведе поглед и установи, че продължава да стиска ръката на жената. Запъти се сковано към кухнята, протегнал ръце. Шумът от дъждовните капки отекваше в ушите на Стив.
    — Хайде — подкани ги старецът, сякаш събуждайки се от унес. — Още не сме свършили. Сложи колана на рамото и, синко. С катарамата към гърдите. Имаш ли достатъчно кураж?
    — Сигурно — отвърна Стив, но си отдъхна, когато Синтия — момичето от магазина — взе колана и коленичи до припадналата жена.

Из „Силов коридор“, 55-и епизод от „МотоКопс 2200“, оригинална телевизионна пиеса по сценарий на Алън Смити:
    II действие: Сцената постепенно се осветява.

    Обстановка: ЦЕНТЪРЪТ ЗА КРИЗИСНИ СЪВЕЩАНИЯ В ЩАБА НА МОТОКОПС
    На преден план, както винаги, изпъква огромен екран. Пред него на подвижна платформа стои ПОЛКОВНИК ХЕНРИ, а на лицето му е изписано сериозно, тревожно изражение. На извитата като подкова маса в залата за кризисни съвещания седят останалите от екипа — СНЕЙК ХЪНТЪР, БАУНТИ, МАЙОР ПАЙК, РУТИ И КАСИ.
    На екрана се вижда КОСМИЧЕСКА ПАНОРАМА. В далечината се забелязва Земята — синьо-зелена на цвят, не по-голяма от монета. На пръв поглед всичко изглежда спокойно.

    СНЕЙК ХЪНТЪР (с обичайното презрение): И какво толкова? Не виждам нищо необичайно… Какво, по…??!!
    Изведнъж на екрана изниква силовият коридор и го изпълва почти целия, закривайки всички звезди от двете си страни. Напомня на пристигането на кораба на Дарт Вейдър В първа серия на „Междузвездни войни“ — с една дума изглежда страховит.
    КОРИДОРЪТ се състои от две дълаи метални плочи, осеяни с квадратни издатъии, разположени през равни интервали. ТОЙ БРЪМЧИ ЗАСТРАШИТЕЛНО, а между квадратните издатъци с пукот ПРЕСКАЧАТ СИНИ ИСКРИ.
    КАСИ СТАЙЛС затаява дъх и с ужас се валежда в екрана. ПОЛКОВНИК ХЕНРИ натиска някакво копче на дистаниионното управление и екранът ЗАСТИВА. Земята все още се вижда, но сеаа е заклещена между двете плочи на силовия коридор, сякаш е уловена в смъртоносна ЕЛЕКТРИЧЕСКА МРЕЖА!
    ПОЛКОВНИК ХЕНРИ (към СНЕЙК ХЪНТЪР): Ето какво! Силовият коридор — дело на отдавна изчезнала извънземна иивилизаиия! Сее разруха… и се е насочил право към Земята!
    КАСИ (потресена): О, Боже!
    ПОЛКОВНИК ХЕНРИ: Спокойно, КАСИ — засега е на повече от сто и петдесет хиляди светлинни години оттук. Едва ли обсегът му на действие е толкова голям.
    МАЙОР ПАЙК: Да, но с каква скорост се движи?
    ПОЛКОВНИК ХЕНРИ: Там е работата. Да приемем, че ако не разрешим този проблем в следващите седемдесет и два часа, ще се наложи да отпишете плановете си за уикенда.
    РУТИ: Руут-руут-руут-руут!
    СНЕЙК ХЪНТЪР: Млъквай, РУТИ.
    (към ПОЛКОВНИК ХЕНРИ): А ние как смятаме да действаме?
    Платформата издига ПОЛКОВНИК ХЕНРИ малко по-нагоре и той очертава с маркер няколко квадратни издатъка във вътрешността на коридора.
    ПОЛКОВНИК ХЕНРИ: Според сателитните телеметри съоръжението е дълго повече от триста и двайсет хиляди километра и над осемдесет хиляди километра широко — коридор на смъртта, където никое живо създание не би оцеляло! Но може би все пак има някакъв дефект! Тези квадратни издатини ми приличат на енергийни генератори. Ако можехме някак да ги избием…
    БАУНТИ: Атака с „ПАУЪР УЕГЪНС“, така ли, шефе?
    Сериозното, мрачно лице на ПОЛКОВНИК ХЕНРИ на преден план.
    ПОЛКОВНИК ХЕНРИ: Няма друг шанс.

    Обстановка: МАСАТА за кризисни съвещания с насядалите около нея членове на отряда.
    СНЕЙК ХЪНТЪР: Нападение в открит космос? Да не свършим в онази машинария!
    РУТИ: Руут-руут-руут-руут!
    ВСИЧКИ: Млъквай, РУТИ!

    Обстановка: КОРИДОР В ЦЕНТЪРА ЗА КРИЗИСНИ СЪВЕЩАНИЯ
    ПОЛКОВНИК ХЕНРИ и КАСИ СТАЙЛС вървят напред, а останалите ги следват. РУТИ, както обикновено, се влачи най-отзад.
    ПОЛКОВНИК ХЕНРИ: Разтревожена си, малка моя.
    КАСИ: Разбира се, че съм разтревожена ! СНЕЙК ХЪНТЪР е прав! Нашите
    коли не са проектирани да издържат полет в открит космос!
    ПОЛКОВНИК ХЕНРИ: Но това не е всичко.
    КАСИ: Понякога мразя телепатичните ти способности, Ханк.
    ПОЛКОВНИК ХЕНРИ: Хайде… казвай.
    КАСИ: Тези неща във вътрешността на коридора никак не ми харесват. Ами ако не са енергийни генератори?
    ПОЛКОВНИК ХЕНРИ: А какво друго биха могли да бъдат?
    Достигат до плъзгащата врата към хангара с микробусите. ПОЛКОВНИК ХЕНРИ поставя длан на специално очертаното място и вратата се плъзва нааоре.
    КАСИ: Не зная, но…

    Обстановка: Хангарът с микробусите на МотоКопс.
    Широко облещена, КАСИ ужасена затаява дъх! ПОЛКОВНИК ХЕНРИ се намръщва и обгръща раменете й с ръка. Останалите се скупчват около тях.
    РУТИ: Руут-руут-руут-руут!
    СНЕЙК ХЪНТЪР: Да, РУТИ, напълно съм съгласен!
    Отправя хладен поалед към…

    Обстановка: ХАНГАРЪТ С „ПАУЪР УЕГЪНС“, ПАТРУЛНИТЕ КОЛИ НА МОТОКОПС.
    Насред паркираните микробуси, точно между „Тракър Ароу“ на СНЕЙК ХЪНТЪР и посребрения „РутиТуут“, малко над земята леко се поклаща страховит гост — „Мийтуегън“, а двигателят му тихо бръмчи.

    Обстановка: НА ПРЕДЕН ПЛАН отново Мотокопс.
    ПОЛКОВНИК ХЕНРИ: Мотокопс, гответе се за битка!
    СНЕЙК ХЪНТЪР (извадил електрическото си оръжие): Вече те изпреварихме, шефе.
    Другите също изваждат оръжията си.

    Обстановка: Отново „Мийтуегън“.
    Бойницата на смъртта на покрива на микробуса се отваря и отвътре се показва НОУ ФЕЙС с черната си униформа, зловещ както всякога. На командния пулт зад него се вижда ГРАФИНЯ ЛИЛИ с обичайното прелъстително-високомерно изражение. Хипнотичният камък на шията й сияе в целия спектър на дъгата.
    НОУ ФЕЙС: Платформата, графиньо! Веднага!
    ГРАФИНЯ ЛИЛИ: Да, Превъзходни.
    ГРАФИНЯТА дръпва някакво лостче. Появява се подвижна платформа. НОУ ФЕЙС стъпва на нея и плавно се спуска до пода на хранилището. Не носи оръжие, а когато се приближава към него, ПОЛКОВНИК ХЕНРИ също прибира СВОЯ ЕЛЕКТРИЧЕСКИ ПИСТОЛЕТ.
    ПОЛКОВНИК ХЕНРИ: Не си ли малко далеч от дома, НОУ ФЕЙС?
    НОУ ФЕЙС: Домът е там, където е сърцето, драги ми Ханк.
    БАУНТИ: Нямаме време за игрички.
    НОУ ФЕЙС: По стечение на обстоятелствата съм напълно съгласен. Силовият коридор се приближава. Вие, ПОЛКОВНИК ХЕНРИ, планирате космическо нападение с „Пауър Уегънс“…
    МАЙОР ПАЙК: Ти пък откъде знаеш?
    НОУ ФЕЙС (ледено): Самият аз бих действал така, тъпанар такъв!
    (към ПОЛКОВНИК ХЕНРИ): Космическото нападение с летящите микробуси е изключително рисковано, но може би е единственият шанс да спасим Земята. Всяка помощ би била добре дошла за вас, а вие не разполагате с такава мощна машина като „Мийтуегън“.
    СНЕЙК ХЪНТЪР: Въпрос на мнение, глупако. Моят „Тракър Ароу“…
    ПОЛКОВНИК ХЕНРИ: Стига празни приказки!
    (към НОУ ФЕЙС): Какво предлагаш?
    НОУ ФЕЙС: Партньорство до разрешаване на кризата. Да забравим старите кавги поне временно. Обща атака срещу силовия коридор.
    Подава ръката си с черна ръкавица. ПОЛКОВНИК ХЕНРИ посяга да я приеме, но в този миг МАЙОР ПАЙК пристъпва напред. Бадемовидните му очи са широко разтворени, а приличната му на клаксон уста тревожно потрепва.
    МАЙОР ПАЙК: Недей, Ханк! Не му вярвай! Това е клопка!
    НОУ ФЕЙС: Разбирам те, майоре… и ние изпитваме подобни чувства, нали, графиньо?
    ГРАФИНЯ ЛИЛИ: Да, Превъзходни.
    НОУ ФЕЙС: Но този път няма да има номера и капани.
    ПОЛКОВНИК ХЕНРИ (към МАЙОР ПАЙК): Нямаме друг избор.
    НОУ ФЕЙС: Наистина нямаме. Времето ни се топи.
    ПОЛКОВНИК ХЕНРИ и НОУ ФЕЙС си стисват ръцете.
    НОУ ФЕЙС: Съюз?
    ПОЛКОВНИК ХЕНРИ: За момента.
    РУТИ: Руут-руут-руут-руут!

    Сцената потъва в мрак. Край на II действие.

ШЕСТА ГЛАВА

1

    Сега, използвайки гласа на Бен Картрайт, главата на имението „Пондероса“, Так каза:
    — Госпожо, струва ми, че бяхте замислили да офейкате.
    — Не… — това бе нейният глас, но слаб и тих, като радиопредаване от Западния бряг в бурна нощ. — Не, просто бях тръгнала към магазина. Свършил ни се е… — Какво се е свършило? Какво би могло да се свърши, та да направи впечатление на този звяр и той да повярва на лъжата? Най-сетне й хрумна нещо, слава Богу. — Шоколадовият сироп! Нямаме „Хършис“!
    То се запъти срещу нея — Сет Гарин с мръсни шорти с картинки на МотоКопс, само че в миг Одри забеляза удивително, ужасяващо нещо — босите стъпала на детето се тътреха по килима в дневната, но инак то плуваше във въздуха като огромен балон с формата на момченце. Това бе тялото на Сет, с мърляви китки и глезени, чак жал да ти стане, но погледът нямаше нищо общо със самото дете. Ни най-малко. През неговите очи гледаше онова създание, чието място бе в някое блато.
    — Вика, че щяла да отскочи до магазина — каза гласът на Бен Картрайт. Каквото и да представляваше Так, то притежаваше невероятната дарба дяволски добре да имитира гласове. Не може да му се отрече. — Как мислиш, Адам?
    — Мисля, че лъже, татко — отвърна гласът на Пърнъл Робъртс — актьорът, който изпълняваше ролята на Адам Картрайт. Робъртс бе вече пооплешивял, но все пак извади най-голям късмет — актьорите, които играеха баща му и братята му, до един се бяха споминали, откакто сред тропот от копита „Бонанза“ потъна в прашния залез на повторенията по кабелната телевизия.
    Гласът на Бен я откъсна от мислите й — съществото вече почти бе застанало до нея и тя долавяше съвсем ясно киселата миризма на пот, примесена със сладкия аромат на детски шампоан.
    — Как мислиш, Хос? Кажи, моето момче.
    — Лъже, татко — отвърна гласът на Дан Блокър… и като че ли витаещото във въздуха дете за миг наистина заприлича на Блокър.
    — Малък Джо?
    — Лъже, татко.
    — Руут-руут-руут-руут!
    — Млъквай, Рути — сопна се гласът на Снейк Хънтър. Сякаш цял състав невидими умопомрачени се бяха събрали да й изнесат спектакъл. Когато съществото заговори отново, Снейк Хънтър бе изчезнал и на негово място се бе завърнал Бен Картрайт, суровият Мойсей от Сиера Невада.
    — Тук, в Пондероса, не търпим лъжци, госпожо. Нито пък бегълци. Та как смятате да постъпим с вас сега?
    „Не ми причинявай болка“ — опита се да каже тя, но от устните й не излезе нито звук, нито дори шепот. Опита се да активира вътрешната връзка, представяйки си малкия червен телефон, само че с надпис „СЕТ“ на слушалката. Страхуваше се да установи пряк контакт със Сет, но никога досега не бе изпадала в подобна бъркотия. Ако то реши, че иска смъртта й…
    Представяше си съвсем ясно самия телефон и как говори по него, а онова, което имаше да каже, бе болезнено просто — „Не му позволявай да ми причини болка, Сет. В началото ти имаше някаква власт над него, зная това. Макар и не кой знае каква, но все пак власт. Ако ти е останала макар и мъничко — сила или влияние върху него — моля те, не му позволявай да ми причини болка, не му позволявай да ме убие. Може и да съм нещастна, но не чак толкова, че да искам да умра. Поне засега.“
    Потърси човешки искри в очите на реещото се пред нея създание — някакъв, макар и най-малък знак за присъствието на Сет — но те бяха съвършено безизразни.
    Внезапно лявата й ръка се стрелна нагоре и я зашлеви по лявата страна така силно и шумно, сякаш се прекърши суха съчка. Кожата й пламна — като че облъчваха лицето й с кварцова лампа. Лявото й око се насълзи.
    В този миг другата й ръка изникна пред очите й като индийска змия, подмамена от свирнята на змиеукротителя. Застина за миг, после се сви в юмрук.
    „Не — опитваше се да каже Одри, — не, моля те, моля те, Сет, не му позволявай“, но и този път нищо не излезе и юмрукът се стрелна надолу, кокалчетата й се сториха невероятно бели в призрачната стая, а в следващия миг носът й сякаш се пръсна и се превърна в облак от бели точки, които се разхвърчаха като пеперуди. Дори когато по устните и брадичката й бликна топла кръв, те продължаваха да пърхат като обезумели пред очите й. Тя политна назад.
    — Тази жена е срам за правдата в двайсет и трети век! — строго каза полковник Хенри — с всеки пореден епизод на проклетия анимационен сериал този глас й се струваше все по-самодоволен и все по-омразен. — Прегрешенията й трябва да бъдат разобличени.
    Хос: Точно така, полковник! Трябва да покажем на тази мръсница кой командва тук! — Руут-руут-руут-руут!
    Каси Стайлс: Съгласна съм с Рути! А като начало най-добре да я подсладим!
    Одри отново тръгна нанякъде — или по-скоро бе накарана да върви. Дневната стая отплува покрай нея като пейзаж иззад прозореца на влак. Лявата й страна пулсираше. Носът й пламтеше. Усещаше вкус на кръв по зъбите си. Извика в съзнанието си образа на друг телефон от ерата на „МотоКопс“ — от онези, на които виждаш човека, с когото разговаряш — и си представи как разговаря лице в лице със Сет. „Моля те, Сет, аз съм твоята леля Одри, не ме ли позна, макар й с различна коса? Так ме накара да я боядисам, за да приличам на Каси, а когато излизам, трябва да си слагам синя панделка, точно като Каси, но въпреки това аз съм твоята леля Одри, която те прие в дома си, която те закриля, или поне се опитва, но сега се налага ти да ме защитиш. Не му позволявай да ми причини много болка, моля те, Сет, не му позволявай.“
    Кухнята беше тъмна и приличаше на купа, пълна с мрачни сенки. Докато прекосяваше с бърза крачка пода, покрит с жълт линолеум (жизнерадостен наглед, когато бе чист, но сега бе адски мръсен, сякаш болен от жълтеница), й хрумна ужасяващо логична мисъл — защо пък Сет да й помогне? Дори ако чува посланията й и все още е в състояние да помогне, защо да го прави? Да избяга от Так означаваше да остави Сет на произвола на съдбата, а преди миг тя се канеше да направи именно това. Ако момченцето все още съществува, то знае това не по-зле и от самия Так.
    Немощен стон, по-слаб и от въздишката на смъртноболен човек, се откъсна от устните й, когато окървавените й пръсти затърсиха ключа на лампата над печката, напипаха го и го натиснаха.
    — Да я подсладим малко, татко! — изскимтя малкият Джо Картрайт. — За Бога, трябва да я подсладим! — Гласът постепенно се извиси и премина в металическия смях на робота Рути. Одри вече си пожелаваше да изгуби разсъдъка си. Би било много по-добре. Или поне така й се струваше.
    Но вместо това погледът й се плъзна по кухненските мебели — тя бе просто безпомощен пътник в своето тяло, което Так бе заставил да се обърне и да застане пред полицата с подправките, карайки ръката й да отвори шкафчето над нея. Другата й ръка посегна към жълтата кутия, запрати я на пода и макароните се разпиляха по жълтия линолеум. Последва брашното, което посипа целите й крака. Ръката й се шмугна в дупката между кутиите и сграбчи оформената като мечка пластмасова кутия, пълна с мед. Другата й ръка се стрелна към капака, отвинти го и го захвърли. След миг кутията бе надвесена над отворената й в очакване уста.
    Ръката обхвана издутото коремче на мечката и започна ритмично да стиска — както навремето стискаше клаксона на детския велосипед на Одри. Кръвта от разбития й нос се стичаше в гърлото й. Гъстият мед, който едва не я задави от сладост, изпълваше цялата й уста.
    — Гълтай! — крещеше Так, вече със собствения си глас.
    — Гълтай, мръснице!
    И тя гълташе. Преглътна веднъж, после втори път. На третия път гърлото й се сви като юмрук. Трахеята й се задръсти от кошмарната сладка течност. Жената се отпусна на колене и се повлече през кухнята — тъмночервената й коса надвисна пред очите й и цялата полепна от меда, примесен с кръв. Лепкавата маса изпълваше целия й нос и капеше по пода.
    Известно време не можеше да диша и белите звездички, които танцуваха пред очите й, почерняха. „Ще се удавя — рече си тя. — Ще се удавя в мед.“
    Сетне трахеята й се отпуши — макар и не много, но достатъчно, за да поеме дъх през лепнещото си от мед гърло, стенейки от ужас и болка.
    Так накара Сет да коленичи на изранените си колене и закрещя в лицето й:
    — Да не си посмяла да ме напуснеш! Да не си посмяла! Да не си посмяла! Разбра ли? Глупава крава такава, кимни в знак, че разбираш!
    Ръцете му — онези, които не се виждаха, и които се намираха в съзнанието й — я сграбчиха и в миг главата й се залюшка нагоре-надолу, като при всеки удар челото й се хласваше в пода, а Так се смееше. Смееше се. Сигурно щеше да я блъска така, докато загуби съзнание и припадне насред цялата свинщина, която сама бе натворила.
    После, тъй ненадейно, както бе започнал да я блъска, я остави на мира. Ръцете му изчезнаха. Усещането за неговото присъствие също бе изчезнало. Одри предпазливо вдигна поглед, избърсвайки с длан носа си, като продължаваше с мъка да вдишва и да издишва рязко, почти конвулсивно. Цялото й чело туптеше. Вече усещаше надигащите се цицини.
    Момченцето се взираше в нея. Струваше й се, че наистина бе момченцето. Не беше съвсем сигурна, но…
    — Сет?
    За миг той остана неподвижен — не кимна, но и не поклати глава в знак на отрицание. После пресегна мръсната си ръчичка и обърса меда от брадичката й; тя почти не усети допира на пръстите му.
    — Сет, къде отиде то? Къде е Так?
    Той се мъчеше. Виждаше се как се бори. Вероятно със страха си, макар да не бе сигурна дали той изпитва страх. Но дори и да изпитваше, в момента най-вероятно се мъчеше да надмогне засегнатите си комуникативни способности. Издаде някакъв гъргорещ звук, който приличаше на бълбукането на въздуха в тръбите в банята, и Одри реши, че това ще бъде всичко. После, тъкмо когато се опитваше да се изправи на крака, той успя да изрече две задавени думи.
    — Отиде. Строи.
    Тя го погледна, продължавайки да диша през пласта мед, полепнал по гърлото й, макар в момента изобщо да не му обръщаше внимание. Стори й се, че при думата „отиде“ сърцето й затуптя малко по-бързо. Трябваше да се досети, особено след случилото се току-що…
    — Отишъл е да строи, така ли? В пясъчника? Или другаде? Това ли искаш да ми кажеш? Къде отиде да строи?
    — Строи — повтори Сет. Личеше, че се измъчва, от старание чак главата му се поклащаше. Най-сетне съумя да каже. — Прави.
    „Ясно, прави, готви нещо. Так строи. Так прави нещо. Какво прави… освен да създава неприятности?“
    — Той — започна Сет. — Той. Той. Той…!
    Момченцето се плесна по бедрото с раздразнение, каквото преди не бе забелязвала у него. Хвана юмручето, с което се бе ударил, и освободи пръстчетата.
    — Недей, Сет. — Стомахът отново я сви и й се пригади, но тя се овладя. — Недей, спокойно. Кажи ми, ако можеш. Но и да не можеш, няма нищо страшно. — Чиста лъжа, но ако продължава да го притиска, както е напрегнат, може би изобщо няма да успее да й каже. Че и по-лошо, може да изчезне. И да остави топлото момчешко телце на разположение на Так, който тъй лесно се настаняваше в него.
    — Той… — Сет протегна ръце към нея и докосна ушите й. После постави длани зад собствените си уши и ги побутна напред. Одри забеляза, че и те са зацапани от дългите часове, които прекарваше в пясъчника — направо бяха мръсни — и в очите й запариха сълзи. Но малкият я гледаше сериозно и съсредоточено и тя кимна. Да, разбираше за какво става дума. Когато се стараеше, Сет успяваше да каже каквото иска — доколкото може, разбира се.
    „Той те подслушва — искаше да каже момченцето. — Подслушва те с моите уши.“ Естествено, че я подслушва. Не той, а то. Так Великолепни, създание с хиляди гласове — повечето със западняшки каубойски акцент — и само един чифт уши.
    Пред нея коленичи Так, но на крака се изправи Сет — малко слабичко момче с мръсни гащета. То се запъти към вратата, но изведнъж се обърна. Одри продължаваше да седи на колене и се питаше дали да се пресегне към шкафа, или най-напред да се примъкне малко по-близо до него.
    Изтръпна, като го видя да се връща, защото помисли, че Так отново е тук; че в очите на Сет долавя острите отблясъци на неговия умен поглед. Но когато момченцето се доближи, тя разбра, че е допуснала съвършено естествена грешка. Сет плачеше. Одри никога не го бе виждала със сълзи в очите, дори когато идваше при нея с ожулено коляно или синина на главата. До днес дори не бе сигурна, че той изобщо е способен да плаче.
    Обви ръце около шията й и опря чело до нейното. Болеше я, но не се отдръпна. За миг пред очите й се мерна размазан, но много подчертан образ на червения телефон, този път с гигантски размери. Когато изчезна, тя долови гласа на Сет в съзнанието си. Вече няколко пъти й се струваше, че чува гласа му, че той се опитва да се свърже с нея чрез телепатия. Подобни усещания обикновено изпитваше, когато се унасяше в сън, или пък когато се събуждаше сутрин. Гласът винаги звучеше далечно, сякаш долиташе през слоеве гъста мъгла. Сега обаче бе стряскащо близък. Жизнерадостен детски говор без абсолютно никакви дефекти.
    „Не те виня, че се опита да избягаш — каза гласът. Одри се сви и притесни. Все едно да слушаш как в краткия промеждутък, докато учителят е обърнал гръб, някое дете споделя със съседчето си изключително важна клюка от живота на класа. — Иди при другите, на отсрещната страна на улицата. Трябва да изчакаш, но няма да е дълго. Защото той…“
    Сет престана да говори, но в съзнанието на Одри нахлу друг замъглен образ, който почти напълно измести всичките й мисли. Това бе Сет. Облечен бе в разноцветна шутовска дреха, а на главата си носеше шапка със звънчета. Той жонглираше. Но не с топки, а с куклички. С малки порцеланови статуетки. Чак когато една от тях падна на пода и се разби, а до бяло-червения, завит нагоре нос на шутовския пантоф се появи обезобразеното лице на Мери Джаксън, Одри осъзна, че това са нейните съседи. Предположи, че част от картинката е породена от нейното собствено съзнание — хиляди пъти бе виждала порцелановите статуетки на Кърсти Карвър (мислеше ги за доста досадно хоби, ако изобщо можеше да се нарече хоби), но разбра, че каквото и да прибави към образа, ни най-малко няма да промени онова, което се опитва да й каже Сет. Каквато и лудост да готви Так — каквото и да строи, каквото и да прави — той бе ужасно зает.
    „Но не чак толкова, че да не ме види, когато хукнах да бягам одеве — мислено отбеляза Одри. — Не беше толкова зает, че да няма време да ми попречи. Или пък да ме накаже. Може би следващия път вместо меда, ще изсипе в гърлото ми солницата. Или каналина.“         „Аз ще ти кажа кога — отново прозвуча гласът на детето. — Ослушвай се, лельо Одри. Като дойдат «Пауър Уегънс». Тогава се ослушвай да ме чуеш. Важно е да излезеш оттук. Защото…“
    Този път пред погледа й запрелитаха множество образи. Някои се появяваха и изчезваха прекалено бързо и тя не можа да ги различи добре, но успя да улови няколко — празна консервена кутия „Шеф Боярди“ в кофата за боклук; стара, счупена тоалетна чиния, захвърлена в сметище; кола без стъкла и колела, повдигната на трупчета. Все изпочупени вещи. Изхабени и захвърлени.
    Последното, което успя да види, преди връзката да се прекъсне, бе собствената й снимка, която стоеше на масата в предното антре. Портретът нямаше очи — бяха избодени.
    Сет я пусна и се отдръпна, без да отделя поглед от нея. Тя сграбчи ръба на шкафа и с мъка се изправи на крака. Струваше й се, че стомахът й, пълен с тежкия лепкав мед, който Так я накара да погълне, сякаш я уравновесява. Сет вече изглеждаше както обикновено — някак далечен, сякаш откъснат от този свят, не по-чувствителен от камък. И въпреки това под очите му се забелязваха две светли ивици. Да, все още бяха там.
    — А-о — изрече той с равен глас — с Хърб бяха размишлявали дали това не означава „Здравей, Одри“ — после излезе от кухнята. Върна се в стаята си, където продължаваше да се вихри люта престрелка. А когато свърши? Ами, най-вероятно ще превърти до предупреждението към родителите в началото на филма и ще го изгледа отново.
    „Но все пак ми проговори — рече си тя. — На глас, в мислите ми. По неговия собствен пластмасов детски телефон. Само дето неговият телефон е доста по-голям.“
    Взе метлата от килера и започна да събира разпилените макарони и брашното. Откъм стаята долетя ревът на Рори Калхун:
    — Никъде няма да ходиш, дърт тлъст янки!
    — Не е нужно да става по този начин, Джеб — промърмори Одри, продължавайки да мете.
    — Не е нужно да става по този начин, Джеб — каза Тай Хардин в ролята на заместник-шерифа във филма, а в следващия миг бе застрелян от лошия полковник Мърдок. Това бе последното му зло дело — след тридесет секунди ще го застрелят и него.
    На Одри отново й се догади. Повлякла метлата, застана до мивката и се надвеси над нея. Закашля се, но нищо повече. След миг спазмът премина. Пусна студената вода, наведе се и отпи направо от чучура, после няколко пъти енергично наплиска пламналото си чело. Отрази й се добре.
    Затвори крана, върна се в килера и извади лопатата. „Так строи“ — бе казал Сет. Но какво? Тя с мъка се отпусна на колене край купчината боклук, стиснала в едната си ръка метлата, а в другата — лопатата, в съзнанието й изникна много по-тревожен въпрос — ако тя наистина се махне, какво ще направи то с племенника й? Какво ще се случи със Сет?

2

    Белинда Джоузефсън задържа кухненската врата отворена пред съпруга си, после се изправи и се огледа. Лампата не беше включена, въпреки това помещението й се стори по-светло от преди малко. Бурята вече стихваше и Белинда предположи, че след около час-два пак ще бъде слънчево и горещо.
    Погледна часовника над кухненската маса и бе обзета от чувство за нереалност. Четири часът и три минути? Нима е възможно да е изминало толкова малко време? Вгледа се по-внимателно в циферблата и установи, че голямата стрелка не се движи. Посегна към ключа на осветлението, в този миг в кухнята на четири крака допълзя Джони и се изправи.
    — Не си правете труда — каза Джим Рийд. Той седеше на пода между хладилника и печката и държеше Ралфи на коленете си. Момченцето бе захапало палец. Погледът му бе съвършено безизразен. Това дете не допадаше особено на Белинда, нито пък на някого от съседите, доколкото й бе известно (като изключим майка му и татко му, най-вероятно), но в този миг й дожаля за него.
    — За какво да не си правим труда? — попита Джони.
    — За лампата. Няма ток.
    Тя му повярва, но все пак натисна ключа няколко пъти. Нищо.
    Помещението беше препълнено с хора — общо единадесет заедно с нея — но на фона на мъртвата тишина, която тегнеше над тях, изглеждаха по-малко. Ели Карвър продължаваше да издава по някой и друг плачлив стон, но лицето й бе притиснато към гърдите на майка й и Белинда предположи, че момичето може дори да е заспало. Дейвид Рийд бе прегърнал Сюзи Гелър. От другата страна на момичето седеше майка му и също го бе прегърнала („каква щастливка, толкоз утешения“ — рече си Белинда). Ками Рийд — майката на близнаците — се бе опряла на врата с надпис „СТАРИЯТЪ КИЛЕРЪ“. Ками не изглеждаше озадачена колкото останалите — очите й имаха хладно, замислено изражение.
    — Каза, че си чула писъци — обърна се Джони към Сюзи. — Аз не ги чувам.
    — Престанаха — безизразно отвърна момичето. — Като че ли беше госпожа Содерсън.
    — Няма съмнение — потвърди Джим. Понамести Ралф на скута си и за миг сбърчи чело в болезнена гримаса. — Познах я. Почти цял живот я слушаме как крещи на Гари. Нали, Дейв?
    Дейв Рийд кимна:
    — Аз да съм я убил досега. Честно.
    — Само дето ти не пиеш, моето момче — изрече Джони, стараейки се да имитира У.С. Фийлдс38 колкото се може по-убедително. Вдигна слушалката на кухненския телефон, вслуша се, натисна бутона с нулата няколко пъти, после затвори.
    — Деби умря, нали? — обърна се Сюзи към Белинда.
    — Шш, недей, моето дете — разтревожено се намеси Ким Гелър.
    Сюзи не й обърна никакво внимание.
    — Изобщо не е ходила в съседната къща. Нали? Не ме лъжете!
    Белинда се канеше да направи точно това, но й се стори някак нередно. Опитът показваше, че дори благородните лъжи обикновено само влошават нещата. Правят ги още по-налудничави. А обстановката на Поплър Стрийт и бездруго беше достатъчно налудничава.
    — Да, мила — отвърна тя, удивлявайки се за пореден път колко южняшки звучи — или поне по свое мнение — когато съобщава лоши новини. Може би това бе част от живота на чернокожите, която никой все още не бе успял да вмести в академичен курс. Но в нейния случай най-чудното бе, че никога през живота си не бе слизала по на юг от линията Мейсън — Диксън39.
    — Да, мила, страхувам се, че е така.
    Сюзи захлупи лице с длани и захълца. Дейв Рийд я придърпа към себе си и тя отпусна глава на рамото му. Когато Ким се опита да я откъсне от момчето, Сюзи не помръдна.
    Майка й отправи към Дейв злобен поглед, но той изобщо не го забеляза. Тогава тя се обърна разядосана към Белинда:
    — Защо й говориш такива неща?
    — Момичето лежи отпред на верандата, а с оная ми ти червена коса трудничко ще бъде да не се забележи.
    — Стига, стига — намеси се Брад. Хвана я за китката и я привлече към мивката. — Недей да я разстройваш.
    „Само дето вече е прекалено късно“ — мислено отбеляза Белинда, но благоразумно си замълча.
    Над мивката имаше прозорец. Отдясно бе желязната ограда, която делеше Карвърови от мястото на Олд Док. Дори се виждаше зеленият покрив на къщата на Билингзли. Облаците над него като че ли вече се разсейваха.
    Тя се обърна, надигна се и се намести на ръба на мивката. После се наведе към замрежения прозорец, усещайки миризмата на металната рамка и на лятната влага. Тази смесена миризма породи у нея моментно чувство — едновременно приятно и болезнено — на носталгия по детството. „Странно — рече си тя, — все миризмите събуждат най-ярък спомен за миналото.“
    — Еехооо! — провикна се през свитите си на фуния длани. Брад я сграбчи за рамото, очевидно решен да прекрати начинанието й, но тя го отблъсна. — Еехооо, Билингзлиии!
    — Недей, Би — намеси се Ками Рийд. — Не е много разумно.
    „А какво би било по-разумно? — запита се Белинда. — Да си седим ей тъй на пода и да чакаме кавалерията?“
    — Давай, за Бога — рече Джони. — Какво лошо има в това? Ако ония, дето стреляха, са наблизо, надали е голяма тайна къде сме се скрили. — При тези думи го осени идея и той се отпусна на пода пред съпругата на починалия пощенски служител. — Кърстин, Дейвид имаше ли пистолет? Или ловна пушка?
    — В бюрото му има пистолет — отвърна тя. — Второто чекмедже отляво. Заключено е, но ключът се намира в голямото чекмедже отгоре.
    Джони кимна.
    — А бюрото? То къде е?
    — О, в неговия малък кабинет. На горния етаж, в дъното на коридора.
    Изрече всичко това, без да отделя очи от коленете си, очевидно изучавайки ги задълбочено, после вдигна към него разсеяния си, изпълнен с отчаяние поглед.
    — Той е вън на дъжда. И приятелката на Сюзи, и тя. Не бива да ги оставяме под дъжда.
    — Вече спира — увери я той, но изражението му издаваше, че собствените му думи в този момент му звучат съвършено безсмислено. Но те като че ли бяха достатъчни на Пай или поне засега, а според Белинда това бе по-важното. Може би се дължеше на тона на Джони. Думите може и да бяха безсмислени, но Белинда никога не го бе чувала да говори толкова нежно. — Ти се погрижи за децата, Кърсти, а другото засега го остави.
    Изправи се и запълзя към летящата врата.
    — Господин Маринвил? — повика го Джим Рийд. — Може ли да дойда с вас?
    Но като понечи да остави Ралфи, в очите на момченцето блесна паника. Палецът шумно изскочи от устата му и детето се впи в Джим като бръшлян, мърморейки: „Не, Джим, не“, толкова жално, че Белинда направо изстина. Сигурно нощем, като останат самички в килиите си, лудите си говорят така.
    — Остани тук, Джим — посъветва го Джони. — Брад? Ти какво ще кажеш? Малка разходка до по-високите надморски височини за прочистване на синусите.
    — Естествено. — Брад погледна Белинда и в погледа му се четеше онази смесица от любов и раздразнение, която е присъща единствено на съпрузи, женени повече от десет години. — Наистина ли смяташ, че няма страшно, ако тая мойта жена продължава тъй да крещи?
    — Повтарям ти, какво лошо има в това?
    — Бъди внимателен — нареди Белинда и погали Брад по гърдите. — Обещай ми да ходиш с наведена глава.
    — Обещавам да ходя с наведена глава.
    Тя отмести поглед към Джони.
    — А сега и ти.
    — А? О! — Той я озари с очарователна усмивка и Белинда в миг прозря, че винаги когато дава обещания на дами, Джон Едуард Маринвил се усмихва по същия начин. — Обещавам.
    Двамата се отпуснаха малко театрално на колене и след като минаха през летящата врата, отново се озоваха в антрето на Карвърови. Белинда пак се наведе към прозореца. През дъха на дъжд и мокра трева се прокрадваше димът от пламналата къща, където едно време живееха Хобартови. Пороят може би ще ограничи пожара, но къде, за Бога, се бави пожарната? Къде отиват парите на данъкоплатците?
    — Еехоо, Билингзли, кой е там?
    След миг нечий мъжки глас (който не можа да разпознае) й отвърна:
    — Тук сме седем души! Двойката от горния край на улицата…
    „Сигурно Содерсънови“ — предположи Белинда.
    — … плюс ченгето и онзи, дето умря жена му. И още господин Билингзли и Синтия от магазина!
    — А вие кой сте? — викна в отговор Белинда.
    — Стив Еймс! Аз съм от Ню Йорк! Имах проблеми с камиона, отклоних се от магистралата и се изгубих! Спрях пред магазина да се обадя по телефона!
    — Горкият! — вметна Дейв Рийд. — Хич не му е провървяло!
    — Какво става? — продължи гласът от другата страна на оградата. — Знаете ли какво става?
    — Не! — викна в отговор Белинда. После се замисли ожесточено. Не може да няма друго за казване или други въпроси, но тя не се сещаше за нищо.
    — Огледахте ли улицата? Чисто ли е? — попита Еймс. Белинда понечи да му отговори, но за миг се разсея от паяжината, увиснала от външната страна на мрежата. Стрехата над прозореца я беше спасила от бурята, но тук-там по ефирните нишки като миниатюрни, трептящи диаманти блещукаха дъждовни капчици. Собственикът й се мъдреше в средата на тънката плетеница. Не помръдваше. Сигурно е умрял.
    — Госпожо? Питах дали…
    — Не зная! — отвърна Белинда. — Джони Маринвил и мъжът ми отидоха да огледат, но сега се качиха на горния етаж да… — Не искаше да спомене думата „оръжие“. Може и да е глупаво от нейна страна — пораженско мислене — но това ни най-малко не променяше самото усещане. — … да огледат по-добре. А вие?
    — Тук е пълна лудница, госпожо! Жената от горния край на улицата… — Мълчание. — Телефонът ви работи ли?
    — Не! Няма телефон, няма ток!
    Отново мълчание. После над затихващото плющене на дъжда, едва доловими, до нея долетяха думите „Майната му!“, изречени с по-тих глас. После проеча друг глас, който определено й бе познат, макар да не можа да го различи веднага:
    — Белинда, ти ли си?
    — Да! — отвърна тя и потърси с поглед помощ от останалите.
    — Това е господин Джаксън — каза Джим Рийд иззад рамото на Ралфи. Сестра му го бе изпреварила в спасителната прегръдка на съня, но вероятно и той бе на път да заспи.
    — Погледнах през вратата! — викна Питър. — Цялата улица е празна! Съвършено празна! Няма зяпачи нито от Хайъсинт, нито от съседните преки. Това струва ли ти се нормално?
    Белинда се замисли, смръщи се и се огледа. Срещна единствено объркани погледи и сведени глави. После се обърна към прозореца.
    — Не!
    Питър се разсмя. Този звук я втрещи, както отнесените думи на малкия Ралфи Карвър одеве.
    — Че кой би излязъл на улицата? — сопна се Ким Гелър. — Кой разумен човек? Като вижда, че се стреля, пищят хора и прочие?
    Белинда не знаеше какво да отвърне. Доводите бяха логични, но все пак не звучаха правдоподобно… защото, когато се намират в беда, хората не се държат логично. Просто излизат и зяпат. Обикновено гледат да стоят на безопасно (по свое усмотрение) разстояние, но все пак идваха.
    — Сигурен ли си, че на ъгъла няма хора? — извика тя.
    Този път мълчанието се проточи толкова дълго, че Белинда се накани да повтори въпроса, но в този миг се обади трети глас. Веднага позна Олд Док:
    — Ние нищо не виждаме, обаче от дъжда над асфалта се е вдигнала мъгла! Не можем да бъдем сигурни, докато не се разсее!
    — Но нали не се чуват? — отново се обади Питър. — Чувате ли от север да се задават сирени?
    — Не! — отвърна Белинда. — Сигурно е от бурята!
    — Не мисля — вметна Ками Рийд. Тя говореше за себе си, на себе си, а не на останалите — ако „СТАРИЯТЪ КИЛЕРЪ“ не бе тъй близо до мивката, Белинда надали въобще би я чула. — Не, съвсем не смятам така.
    — Излизам да прибера жена си! — викна Питър. Няколко гласа веднага запротестираха. Белинда не успя да различи думите, но нямаше как да не долови емоционалната окраска.
    Изведнъж паякът — който преди малко бе помислила за мъртъв — претича по паяжината, улови се за една копринена нишка и се закатери, докато се изгуби от погледа й. „Значи все пак не бил мъртъв — помисли си Белинда. — Само се е преструвал.“
    В следващия миг Кърстин Карвър се надвеси над нея и я блъсна с рамо толкова напористо, че чернокожата замалко щеше да седне в мивката, ако не бе успяла да се задържи за ръба на шкафа. Лицето на Пай бе пребледняло като платно, а в очите й блестеше страх.
    — Никъде няма да ходиш! Ще се върнат и ще те убият! Ще се върнат и всичките ще ни избият!
    Известно време от отсрещната къща не идваше никакъв отговор, най-сетне Коли Ентрейджиън заговори с едновременно извинителен и объркан тон:
    — Няма смисъл, госпожо! Вече излезе!
    — Трябваше да го спрете! — писна Кърстин. Белинда я прегърна през раменете и чак се уплаши — Кърстин трепереше толкова силно, сякаш всеки миг ще експлодира. — Що за полицай сте!
    — Не е — натърти Ким. Тонът й сякаш искаше да каже — „А ти какво очакваше, за Бога?“ — Изритаха го от полицията. Участвал в банда за кражба на коли.
    Сюзи надигна глава.
    — Не вярвам.
    — Ти пък откъде ще знаеш, толкова си малка! — отвърна майка й.
    Белинда тъкмо се канеше да слезе от мивката, когато забеляза в задния двор нещо, от което буквално изстина. Беше се закачило на подпората на детската люлка и подобно на паяжината блещукаше от дъждовните капки, с които бе покрито.
    — Ками?
    — Какво?
    — Ела за малко.
    Ако изобщо някой разбираше от тия неща, това бе само Ками — имаше градина в задния си двор, къщата й беше превърната в джунгла от какви ли не цветя, а библиотеката й бе пълна с книги за растения.
    Ками се надигна от местенцето пред вратата на килера и се доближи. Сюзи и майка й я последваха, след тях стана и Дейв Рийд.
    — Какво има? — попита Пай Карвър, вторачила обезумял поглед в Белинда. Дъщеря й бе обвила ръце около крака на майка си, сякаш беше дървесен ствол, и се опитваше да скрие лице в джоба на джинсовите й панталонки. — Какво става?
    Белинда не й обърна внимание и заговори на Ками:
    — Погледни там. До люлката. Виждаш ли?
    Ками понечи да отвърне, че нищо не вижда, но чернокожата посочи с пръст и Ками също го забеляза. На изток изръмжа гръмотевица и за миг вятърът се усили. Паяжината от външната страна на прозореца потрепера и разпръсна облак капки. Нещото, което Белинда бе забелязала, се освободи от люлката, претърколи се през двора на Карвърови и се насочи към оградата.
    — Невъзможно е — с равен тон заяви Ками. — В Охайо не расте магарешки трън. А дори и да расте… сега е лято. Те се прихващат през лятото.
    — Какво е магарешки трън, мамо? — полюбопитства Дейв. Беше прегърнал Сюзи през кръста. — Никога не съм го чувал.
    — Бодил — със същия равен тон поясни Ками. — Магарешкият трън е бодил.

3

    Брад надникна в кабинета на Карвър тъкмо в мига, когато Джони измъкваше от чекмеджето на бюрото кутия с патрони. В свободната си ръка писателят държеше пистолета на Дейвид. Беше отворил барабана, за да се увери, че гнездата са празни — в тях наистина нямаше нищо, но въпреки това Джони държеше пистолета някак непохватно, стараейки се изобщо да не докосва спусъка. Напомняше на онези типове, които се опитват да пробутват вещи със съмнителен характер по модерните канали на кабелните телевизии — „Драги зрители, това малко съкровище моментално ще отвее всеки достатъчно неразумен нощен посетител наумил си да обира дома ви — ще го отвее, и още как! Освен това умее да реже на филийки! На кубчета! А обичате ли нарязани на къдрички картофи, само дето вкъщи никога не ви остава време да си играете?“
    — Джони.
    Маринвил вдигна глава и Брад едва сега осъзна колко много се страхува другият мъж. След това откритие му стана още по-симпатичен. Не можеше да си обясни причината, но самото усещане бе факт.
    — Виждам някакъв луд на ливадата пред Олд Док. Прилича на Джаксън.
    — Ах, дявол го взел. Това май не е особено умно от негова страна.
    — Никак. А ти гледай да не се застреляш с туй нещо. — Брад понечи да излезе от стаята, после се обърна. — Дали не сме откачили? Имам подобно усещане.
    Писателят безмълвно вдигна ръце в знак, че не знае отговора на този въпрос.

4

    Джони погледна в гнездата на барабана за последен път — сякаш бе възможно вътре да са поникнали патрони, откакто ги бе проверил за последен път — после затвори револвера. Затъкна го в колана си, а кутията с патроните мушна в джоба на ризата си.
    В коридора цареше същински панаир и играчките на Ралфи бяха разпилени във всевъзможни посоки — оглупелите му от любов родители явно все още не го бяха приучили на ред. Брад влезе в друга спалня, която очевидно принадлежеше на момичето. Джони последва Джоузефсън. Брад махна към прозореца.
    Маринвил погледна към двора. Питър Джаксън наистина бе излязъл. В момента бе коленичил до жена си на ливадата пред дома на Олд Док. Отново я бе изправил до седнало положение. С едната си ръка я придържаше през гърба. Другата се опитваше да подпъхне под коленете й. Полата й се бе запретнала доста нагоре и Джони се сети за липсващото бельо. Е, и какво? Мамка му, какво толкова? Човекът долу се тресеше от плач.
    С крайчеца на окото си долови мигновено сребристо сияние.
    Вдигна поглед и забеляза нещо, което приличаше на старинен летящ фургон — или може би вагон-ресторант — и тъкмо завиваше от Хайъсинт наляво по Поплър. Непосредствено зад него се движеше червеният микробус, който видя сметката на вестникарчето и кучето, а най-отзад се виждаше тъмносиният микробус. Джони погледна на другата страна, нагоре към Беър Стрийт, и видя кукленския автомобил с бонбоненото сърце на покрива, следван от жълтия, който натика в оградата колата на Мери, а най-накрая черния с куличката.
    Шест на брой. Шест микробуса, разделени по три в две пресрещащи се редици. Преди много, много време във Виетнам бе виждал американски танкове, подредени в същия строй.
    Това бе така нареченият „силов коридор“.
    За миг остана като гръмнат. Имаше чувството, че дланите му висят на китките като бетонни блокчета. „Не може — неспособен да повярва, мислено повтаряше с налудничава ярост. — Не може да се върнете, гадове мръсни, не може все да се връщате.“
    Брад не ги видя — вниманието му бе съсредоточено върху мъжа на съседната ливада — бе изцяло погълнат от усилията на Питър да се изправи с натежалото мъртво тяло на жена си на ръце. А Питър…
    Джони размърда дясната си ръка. Искаше енергично да я размаха, но вместо това тя едва се поклати. Успя да я насочи към дръжката на пистолета и да го издърпа от колана на панталона си. Обаче не можа да стреля — барабанът беше празен. Не можеше и да го зареди — не и в това състояние. Тъй че заби дръжката право в прозореца на спалнята на Елън.
    — Прибирай се! — кресна на Питър, а в собствените му уши гласът му прозвуча съвсем тихо и безжизнено. Мили Боже, що за кошмар е това и как се бяха озовали в него? — Прибирай се! Връщат се! Пак са тук! Връщат се!


СЕДМА ГЛАВА

    Поплър Стрийт/16:44/15 юли 1996 г.

    Като че ли изникват направо от мъглата над асфалта и се материализират на улицата като някакви метални динозаври. Стъклата им се смъкват; бойницата в страничната врата на розовия „Дрийм Флоутър“ отново се отваря; предното стъкло на синия „Фрийдъм“ потъва в меката тъмнина, от която стърчат три наежени дула.
    Пада гръм и в далечината се чува дрезгав, пронизителен птичи писък. След кратка пауза престрелката отново започва.
    Изстрелите напомнят грохота на гръмотевици, но са още по-неприятни, защото за разлика от природните сили имат някак личен характер. Този път ечат по-силно от преди — Коли Ентрейджиън, легнал по корем в коридора меж ду кухнята и дневната на Билингзли, пръв забелязва това, но другите също се ориентират бързо. Всеки изстрел трещи като гранатен взрив, който постепенно преминава в тих стоноподобен звук — нещо средно между жужене и свистене.
    Само два изстрела от „Тракър Ароу“ са достатъчни да превърнат половината комин на Коли Ентрейджиън в червеникавокафяв прах и тухлени отломки, не по-големи от речни камъчета, които се посипват по покрива като дъжд. Един куршум уцелва брезента, с който е покрито тялото на Кари Риптън, и той заплющява като парашут; друг куршум отнася задната гума на велосипеда на момчето. Пред „Тракър Ароу“ пълзи сребристият микробус, напомнящ старовремски дилижанс. Покривът му се повдига под ъгъл и отвътре се подава сребриста фигура, прилична на робот в пехотинска конфедератска униформа. Тя изпраща спешна „колетна пратка“ — три куршума — в пламтящата къща на Хобарт. Всеки изстрел трещи, сякаш избухва динамит.
    Спускащите се откъм Беър Стрийт „Дрийм Флоутър“ и „Джъстис Уегън“ откриват огън по № 251 и № 249 — къщите на Джоузефсън и Содерсън. Прозорците остават без стъкла. Вратите се разтварят с трясък. Мощен откос, сякаш от дулото на противосамолетно оръдие, се насочва право в задницата на стария сааб на Гари. Ламарината се нагъва, във въздуха се разхвърчат червени пластмасови парченца от стоповете, чува се „вууп!“ — резервоарът избухва и малката кола е погълната от димни оранжеви пламъци. Двата надписа върху бронята — „МОЖЕ ДА СЪМ БАВЕН, НО СЪМ ПРЕД ТЕБ“, отляво, и „СЛУЖЕБНА МАФИОТСКА КОЛА“, отдясно — се размиват в нагорещения въздух, като че са мираж. Трите микробуса, които пълзят нагоре по улицата, достигат другите три, насочени към долния й край; шестте коли се разминават и спират точно пред металната ограда, която отделя Билингзли от Карвърови от едната страна и от Джаксънови от другата страна.
    Одри Уайлър — която се бе уединила в кухнята с кутия нискоалкохолна бира и сандвич, когато започна стрелбата — застава в дневната и се опулва в почуда пред прозореца, без изобщо да си дава сметка, че все още стиска ръжена филийка с парченце салам и лист салата. Изстрелите се сливат в непрестанен, оглушителен тътен, като в Трета световна война, но Одри е в безопасност — огънят е насочен единствено към двете къщи отсреща.
    Пред очите й червената каручка на Ралфи Карвър — „Бъстър“ — хвръква във въздуха и Одри забелязва, че от едната страна металът е нагънат почти във формата на цвете, играчката се прекатурва върху подгизналия труп на Дейвид Карвър, търкулва се от другата му страна и се преобръща, но следващият изстрел я огъва на две и я запраща в лехата с цветя. Следващите няколко изстрела откъсват дървената рамка с опъната на нея мрежа пред входната врата и тя се сгромолясва насред входното антре; още два откоса от микробуса „Фрийдъм“ на Баунти и безценните порцеланови фигурки на Пай стават на пух и прах.
    В следващия миг в задницата на автомобила на Мери зейват дупки, резервоарът се подпалва и изригващите пламъци поглъщат цялата кола. Два от прозоречните капаци на Билингзли се откъсват от пантите. В пощенската кутия, окачена до входната врата, зейва дупка с големината на бейзболна топка, след което кутията пада на изтривалката и над нея се извива струйка дим. Вътре весело пламтят брошурата на „К-март“41 и писмо от сдружението на ветеринарите в Охайо. В поредния оглушителен бумтеж чукчето на входната врата, което представлява посребрената глава на санбернар, изчезва безвъзвратно, като че отскубнато от ръката на невидим магьосник. Сякаш всичко наоколо изобщо не го засяга Питър Джаксън с мъка се изправя на крака, с мъртвата си съпруга на ръце. Кръглите му очила без рамка, чиито стъкла са изпръскани с вода, блестят на усилващата се светлина. Има съвършено неадекватния вид на човек, на когото са изгорели всички бушони. Но въпреки това стои там и Одри вижда, че като по чудо той е съвършено непокътнат съвършено…
    „Лельо Одри!“
    Сет. Гласът се чува съвсем слабо, но това със сигурност е той.
    „Лельо Одри, чуваш ли ме?“
    „Да! Какво става, Сет?“
    „Това няма значение! — Гласът звучи на ръба на паниката. — Нали си имаш онова място? Убежището?“
    Мохонк? Мохонк ли има предвид? Най-вероятно.
    „Да, аз…“
    „Отивай там! — вика немощният гласец. — Тръгвай ВЕДНАГА! Защото…“
    Не довършва изречението, но не е необходимо. Одри вече е загърбила прозореца, пред който се откриваше страховитата престрелка на улицата, и тъкмо се е обърнала към стаята, където филмът отново се върти. Звукът е усилен до степен, на каквато (тя е сигурна) техният „Зенит“ изобщо не е способен. Сянката на Сет, издължена и някак зловеща, възторжено подскача нагоре-надолу по стената; напомня на Одри на рогатия демон от онази част от „Фантазия“, наречена „Нощ в планината“ — онова същество, от което най-много се страхуваше, когато беше малка. Сякаш самият Так се кълчи в тялото на детето, увива го, разтяга го и най-безмилостно го премята, карайки го да върши неща, далеч надхвърлящи физическите му възможности.
    Но това далеч не е всичко. Тя се извръща към прозореца и поглежда навън. Отначало й се струва, че причината е в очите й, че с тях е станало нещо нередно — може би Так ги е разтопил или някак си е успял да им изкриви фокуса — но когато Одри вдига ръка пред лицето си, тя изглежда съвсем естествено. Не, нередното е в Поплър Стрийт. Улицата като че ли се изплъзва от нормалната перспектива по някакъв неописуем начин — чупките се гънат, ъглите на сградите се издуват, цветовете се размиват. Сякаш действителността всеки миг ще се втечни, а Одри подозира, че причината за това явление й е известна — дългата подготовка й мълчаливият растеж на Так вече са приключили. Настанало е времето за действие. Так строи, Так прави. Сет й каза да се махне, поне за кратко, но къде ще иде самият Сет?
    „Сет! — опитва се да го извика тя, съсредоточавайки цялата си сила. — Сет, ела с мен!“
    „Не мога! Отивай, лельо Одри! Веднага!“
    Нечовешкото усилие, което се долавя в този глас, е непоносимо. Одри отново хуква към портала, който води в „бърлогата“, но вместо познатата стая, вижда горска поляна, която под лек наклон се спуска към каменна грамада. Наоколо цъфтят диви рози, Одри вдъхва аромата им и долавя примамливата, деликатна топлина на късната пролет, преминаваща в лято. В следващия миг до нея застава Джанис и я пита коя от песните на Саймън и Гарфънкъл й е най-любима, скоро след това двете жени потъват в дълъг разговор за „На път за вкъщи“ и „Аз съм камък“42 — онази, в която се казва: „Ако никога не бях обичал, нямаше да плача“.
    В кухнята на Карвърови подплашените са изпоналягали на земята с ръце на тила, притиснали лица към пода — а наоколо сякаш целият свят се руши.
    Сипят се стъкла, падат мебели, нещо избухва. Куршумите се забиват в стените с ужасяващ трясък.
    Изведнъж Пай Карвър е обзета от непреодолима непоносимост към увисналата на крака й Елън. Тя обича Елън, разбира се, че я обича, само че сега иска да е при Ралфи, веднага трябва да се добере до Ралфи — хитрият, нахален Ралфи, който толкова прилича на баща си. Грубо отблъсква Елън, без да обръща абсолютно никакво внимание на стреснатия писък на момичето, и се втурва към нишата между печката и хладилника, където Джим се е превил над неистово ритащото, пищящо хлапе, скривайки главицата му с длан като с шапка.
    — Маммммооооо! — вие Елън и се опитва да хукне след нея. Ками Рийд се оттласква от вратата на килера, сграбчва малката през кръста и в мига, в който я бутва на пода, през кухнята прежужава нещо подобно на гигантски скакалец, забива се в батерията на кухненската мивка и тя започва да се върти с бясна скорост като палката на мажоретка. После едно голямо парче се откъсва и излита през мрежата на прозореца, помитайки паяжината. Водата изригва като фонтан през останките от съоръжението и стига почти до тавана.
    — Дай ми го! — пищи Пай. — Дай ми сина ми! Дай ми с…
    Наближава друго бръмчило, което се забива в една от медните съдини, накачени над печката, и тя се разбива всред неприятно дрънчене на хиляди стружки, които се разлитат като парчета от шрапнел. В същата секунда Пай писва, но този път от устата й вместо думи излизат само стонове. Тя впива ръце в лицето си. През пръстите й шурва кръв и се стича по шията й. Закопчаната й накриво блуза е цялата в медни стружки. Косата й също е посипана със стружки, а точно в средата на челото й, като забит нож, трепти голям метален къс.
    — Не виждам! — остро и пронизително пропищява тя и отпуска ръце. Разбира се, че не вижда — очите й ги няма. Както и по-голямата част от лицето й. Страните, устните, брадичката й са набучени с дълги, тънки медни пластинки. — Помощ, не виждам! Дейвид, помощ! Къде си, Дейвид!
    Джони, легнал по корем до Брад на пода в стаята на Елън, дочува нейните писъци и разбира, че се е случило нещо ужасно. Куршумите сякаш поръбват въздуха над тях с шевна машина. На отсрещната стена виси снимка на Еди Ведер — Джони се насочва пълзешком към вратата на помещението и в същия миг в гърдите на Еди Ведер се забива куршум и зейва огромна дупка. Друг уцелва детското огледало над малката тоалетка на Елън и то се разбива на блестящи късчета. Откъм улицата долита вой на автомобилна аларма, който се смесва с писъците на Пай Карвър откъм долния етаж в ужасяваща какафония. А стрелбата продължава.
    Докато пълзи през осеяната с играчки площадка, Джони дочува хрипливото дишане на Брад. „Голяма гимнастика падна днес, като се има предвид внушителния му корем“ — казва си той… но в следващия миг тази мисъл, писъците на жената и дори тътенът на стрелбата изцяло се заличават от съзнанието му. Изпитва усещането, че е попаднал в десния юмрук на Майк Тайсън.
    — Това е оня — прошепва. — Боже Господи, това е оня идиот.
    — Лягай на пода, за Бога! — Брад го сграбчва за ръката и го дръпва с все сила. Джони полита напред като автомобил, случайно освободил се от зле поставен крик — не знаеше, че се е изправил на четири крака, докато не се стовари отново на пода. Над главата му невидими куршуми раздират въздуха. Стъклото на сватбения портрет над стълбището се разбива на парчета — самата рамка глухо се удря в килима и похлупва на пода двете лица на снимката. Само след миг дървената топка на перилата на стълбището се разлита на трески. Брад забива глава в пода, като се старае да скрие лицето си, но Джони, забравил всичко друго, се взира в нещо, което се търкаля на най-горното стъпало.
    — Какво ти става? — пита Брад. — Да не си решил да мреш?
    — Това е оня, Брад — повтаря Джони. Навива кичур коса на пръста си и го дърпа с все сила, сякаш да се увери, че всичко случващо се е истина. — Дето… — Над главите им еква злобно бръмчене, напомнящо опъната китарена струна, сетне абажурът на лампата се пръсва на парчета и ги посипва със стъкла. — Дето караше синия микробус — най-сетне довършва писателят. — Застреля я другият — човекът — ама този караше.
    Пресяга се и грабва една от фигурките, с които Ралфи си играе и която сега лежи захвърлена на пода в коридора, осеян вече не само с разхвърляни играчки, но и със стъкла. Играчката е извънземно с издуто чело; огромни, тъмни, баДемовидни очи, а устата му не е точно уста, ами нещо подобно на старовремски клаксон, който обаче представлява органична част от тялото на съществото. Облечено е в зеленикава униформа. Главата му е обръсната до голо, като се изключи един-единствен рус кичур. На Джони тази прическа му напомня за шлемовете на римските центуриони. „Къде ти е шапката? — мислено се обръща той към малката фигура, а куршумите свистят над главата му, пробиват тапетите и правят гредореда на трески. Играчката малко напомня на Спилбърговото И Ти43. — Къде ти е кавалерийската шапка бе, момче?“
    — Какво говориш? — пита Брад. Проснал се е в цял ръст на пода. Взима от Джони фигурката, висока двадесетина сантиметра, и я разглежда. На пълната му страна се вижда драскотина. Резултат от падащите стъкларии от абажура, предполага Джони. На долния етаж писъците на жената замират. Брад гледа извънземното, после вдига към Джони едва ли не комично ококорените си очи и казва:
    — Ти не си в час.
    — Не, бе — защитава се другият, — не си прав. Господ ми е свидетел, че съм си наред. Страшен физиономист съм.
    — Какво искаш да ми кажеш? Че ония бандити носят маски, та оцелелите да не ги разпознаят?
    Досега тази идея не му бе хрумвала, но изглеждаше доста правдоподобна.
    — Може и така да е. Но…
    — Какво но?
    — Абе, не приличаше на маска. Това е. Просто не приличаше на маска.
    Брад продължава да го гледа, после захвърля фигурката и започва да се примъква към стълбището. Джони вдига играчката, заглежда се в нея, после рязко се дръпва, в същия миг куршумът, влетял през прозореца в коридора — през онзи, който гледа към улицата — изсвистява над главата му. Той пъхва фигурката в предния джоб на панталоните си при грамадния патрон, след което запълзява след Брад.
    На ливадата пред дома на Олд Док Питър Джаксън още прегръща жена си, напълно невредим от ожесточената престрелка. Вижда микробусите с тъмните стъкла и футуристичните очертания, вижда и карабините, чиито дула бълват огън, а между сребристия и червения автомобил забелязва старата щайга марка „Сааб“ на Гари, която гори насред алеята на Содерсънови. Само че всички тези неща никак не го впечатляват. Повтаря си, че тъкмо се е прибрал от работа. По неизвестни причини това му се струва неимоверно важно. Представя си как ще започне своя разказ за този кошмарен следобед (че може и да не оцелее след този кошмарен следобед дори не му хрумва, поне засега) с изречението „Тъкмо се бях прибрал от работа“. В съзнанието му тази фраза вече се е превърнала в магическо заклинание — тя е мост към нормалния, дисциплиниран свят, за който само преди час бе сигурен, че му принадлежи по право, и това ще бъде все така в продължение на десетилетия — „Тъкмо се бях прибрал от работа“.
    Освен това си мисли за бащата на Мери, професор по стоматология в бруклинския университет. Открай време изпитва истински ужас от Хенри Кепнър, или може би по-скоро от смразяващото присъствие на духа на този човек; дълбоко в себе си винаги е знаел, че Хенри Кепнър го смята недостоен за дъщеря си (и дълбоко в себе си е съгласен с това мнение). Нагазил в мократа трева, Питър стои под куршумите и се пита как ли ще съумее да съобщи на господин Кепнър, че най-ужасните страхове на тъста му са станали реалност — неговият недостоен зет не успя да опази дъщеря му.
    „Въпреки това не съм виновен — казва си. — Може би ще успея да го убедя, ако започна с това, че тъкмо се бях прибрал от ра…“
    — Джаксън.
    Този глас го кара да забрави всичките си тревоги; Питър се олюлява и му идва да се разкрещи. Гласът сякаш излиза от някаква уста, която говори в мислите му, разкъсвайки цялото му съзнание. Мери помръдва в ръцете му, сякаш се опитва да се изплъзне от прегръдката му, но той отново я притиска към себе си с все сила, независимо от болката в мускулите си. Същевременно усещането му за действителността се възвръща, макар и малко неясно. Повечето микробуси отново бавно потеглят нанякъде, а стрелбата продължава. Розовият и жълтият тъкмо обстрелват домовете на Гелър и Рийд и правят на пух и прах ванички за птици, избиват водопроводни кранове, помитат стъклата на първия етаж, опустошават цветя и храсти и откъсват водосточни тръби, които се сгромолясват на земята.
    Черният автомобил обаче остава неподвижен. Спрял е на отсрещната страна на улицата и почти изцяло закрива къщата на Уайлърови. Куличката е отворена и отвътре, подобно на призрак от изоставена къща, се подава светеща фигура, цялата в яркосиво и черно. Само дето е стъпила на нещо, което прилича на летяща възглавница и като че ли тихо бръмчи.
    Дали е човек? Не може да се определи с точност. Носи нещо като нацистка униформа от лъскав черен плат със сребристи ширити, но лицето над яката не изглежда човешко — всъщност там няма никакво лице.
    Само тъмно петно.
    — Джаксън! Ела тук, друже!
    Той се опитва да се противопостави, да отстои позицията си, но когато гласът прозвучава отново, започва да му се струва, че вече не излиза от уста, а е като въдица, която тегли мозъка му, разкъсвайки мислите му. Вече знае как се чувства пъстървата на кукичката.
    — Раздвижи се, бе, човече.
    Питър пресича размитите тебеширени следи от дамата, начертана на тротоара (Елън Карвър и нейната приятелка Минди от съседната пресечка я бяха начертали същата тази сутрин), после нагазва в канавката. В буйната вада едната му обувка се напълва с вода, но той дори на усеща. В главата му звучи нещо много странно, напомнящо на музика от филм. Мелодията се изпълнява на китара и звучи рязко, като някогашните сола на Дуейн Еди. Позната му е, но не може да я определи. Това е последният щрих към налудничавата картина.
    Сияйната фигура върху поклащащата се във въздуха възглавница се снижава на равнището на улицата. С всяка измината крачка Питър очаква да различи черния плат (може би найлон, може би коприна), който покрива лицето на мъжа и му придава такъв призрачен отсъстващ вид, но не го вижда, а в същия миг, когато дебелото стъкло на витрината на „От Б до Я“ се пръсва на парчета и се посипва по улицата, той осъзнава един ужасяващ факт — не го вижда, защото го няма. Мъжът от черния автомобил в действителност няма лице.
    — О, Боже — изстенва тъй тихо, че сам не се чува. — О, Боже мой, не.
    В куличката на черния микробус се забелязват още две фигури. Някакъв брадат тип, облечен в парцаливи останки от дреха, напомняща униформа от времето на Гражданската война. И жена с права черна коса и жестоко, но красиво лице. Бледа е като вампир от детска книжка. Нейната униформа, подобно на тази на безликия, е черно-сребриста, малко гестаповска. Някаква стъклена дрънкулка с големината на гълъбово яйце виси на верижка на шията й и хвърля разноцветни отблясъци, напомняйки за психоделичните забежки през шейсетте години.
    „Това е карикатура — казва си Питър. — Първите сексуални фантазии на някое току-що излюпено пубертетче.“
    А когато наближава, отбелязва едно още по-ужасно явление — безликият го няма. Също и другите двама, и самият микробус. Случката му напомня една сутрешна съботна прожекция — ще да е бил на не повече от шест-седем години — когато застана под самия екран и се вторачи в него, осъзнавайки за първи път колко е долнопробна цялата измама. От половин метър разстояние образите изглеждаха безплътни и размазани, а единственото материално тяло бе отразяващият екран, сам по себе си съвършено празен и бял като преспа сняг. Какъвто и трябва да бъде, за да е възможна илюзията. Това тук е нещо подобно, и кдгато най-сетне го осъзнава, Питър се чувства също тъй изненадан, както тогава. „Виждам къщата на Хърби Уайлър — казва си. — Виждам я през микробуса.“
    — ДЖАКСЪН!
    Този глас е съвсем действителен — не по-малко истински от куршума, отнел живота на Мери. Питър сбърчва чело в болезнена гримаса, изкрещява, повдига тялото на жена си и за миг го притиска към гърдите си, а после дори не забелязва как то се изплъзва от ръцете му. Сякаш някой бе допрял до ухото му мегафон и бе изкрещял името му. От носа му бликва кръв.
    — НАТАМ, ДРУЖЕ! — Черно-сребристата фигура, вече съвсем невеществена, но все още заплашителна, посочва къщата на Уайлър. Гласът е единственото действително нещо, но Питър няма нужда от друга действителност — този звук му действа като острие на трион. Джаксън отмята глава с такава сила, че очилата се накривяват на носа му. — ИМАМЕ ДА ОРГАНИЗИРАМЕ ЕДНО МАЛКО УВЕСЕЛЕНИЕ! НАЙ-ДОБРЕ ДА ПОЧВАМЕ ВЕДНАГА!
    Питър не просто крачи към дома на Хърби и Одри — нещо буквално го повлича натам с такава сила, че му се завива свят. Докато преминава през черната, безлика фигура, пред очите му за миг изниква налудничав образ: неестествено червени спагети — от онези в консервите — и кренвирш. Всичко това в бяла купа, а героите от анимационните филми на Уорнър Брос — Бъгс Бъни, Елмър, Дафи — танцуват по ръба. Обикновено само при мисълта за подобна храна му се повдига, но образът не изчезва, защото в този миг Питър е непоносимо гладен — направо копнее за белезникавите макарони, залети с неестествено червен сос. В този миг дори болката в главата престава да съществува.
    Преминава през прожектирания образ точно в мига, когато черният микробус потегля, и се запътва по циментовата алея към къщата. Очилата му се изхлузват и падат, но той дори не забелязва. От време на време продължават да прозвучават отделни изстрели, но много далеч, сякаш в друг свят. Звукът на китарата продължава да ехти в главата му. а когато вратата на къщата се отваря сама и към китарата се присъединява и валдхорна, Питър разпознава мелодията, това е музика към един стар телевизионен сериал — „Бонанза“.
    „Тъкмо се бях прибрал от работа“ — повтаря си той и пристъпва в тъмната стая, която вони на пот и гранясали кренвирши. Вратата зад него се затваря с трясък. Той прекосява дневната, воден от звука на телевизора към портала в дъното.
    — За какво си я облякъл тая униформа? — пита нечий глас. — Има-няма три години откак свърши войната, не си ли чул?
    „Тъкмо се бях прибрал от работа“ — повтаря си Питър, сякаш това обяснява всичко — мъртвата му съпруга, стрелбата, безликия мъж, застоялия въздух в тази стая — а после нещото, което седи пред телевизора, се обръща към него и Питър престава да мисли за каквото и да било.
    На улицата микробусите набират скорост — черният бързо настига „Дрийм Флоутър“ и „Джъстис Уегън“. Брадатият изпраща от куличката последен изстрел. Куршумът улучва синята пощенска кутия пред „От Б до Я“ и оставя дупка с големината на софтболна топка44. После нападателите завиват наляво по Хайъсинт и се изгубват. „Рути-Туут“, „Фрийдъм“ и „Тракър Ароу“ се изтеглят към Беър Стрийт и скоро мъглата размива очертанията им, а после изцяло ги поглъща.
    В дома на Карвърови Ралфи и Елън пищят при вида на майка си, която се е свлякла на прага на антрето. Тя обаче още е в съзнание — мята се насам-натам, разкъсвано от конвулсии. Сякаш в нервната й система бушува ураган. От обезобразеното й лице пръска кръв, която образува съсиреци, и от време на време тя издава дълбок гърлен звук, който наподобява ръмжене.
    — Мамо! Мамо! — писка Ралфи, а Джим Рийд вече губи схватката с извиващото се, боричкащо се момченце, макар да полага усилия да му попречи да хукне към майка си която умира на прага на кухнята.
    Джони и Брад се смъкват от горния етаж по задник — стъпало по стъпало, сякаш са палави деца — но в мига, когато Джони достига долната площадка и разбира какво се е случило, какво се случва в този миг, скача на крака и хуква към кухнята, пътьом ритвайки рамката с телената мрежата от входната врата, а остатъците от безценните фигурки на Кърстин хрущят под краката му.
    — Не, лягай долу! — крясва Брад, но Джони изобщо не му обръща внимание. В съзнанието му е останала една-единствена мисъл — да отстрани децата от умиращата жена колкото се може по-скоро. Не е необходимо да стават свидетели на страданията, които й предстоят.
    — Мамоооо! — вие Елън и се опитва да се измъкне изпод Ками. Носът й кърви. Погледът й граничи с безумието, но издава ужасяващо ясно съзнание за случилото се. — Мамо-оооо!
    Оглушала, загърбила вече дните на грижи за децата и съпруга си и тайните си амбиции някой ден сама да създава красиви порцеланови статуетки (най-вече по подобие на божествения й син), Кърстин Карвър се гърчи като обезумяла на прага, рита, ръцете й се размахват, плясват се за миг в скута й, а после пак се мятат нагоре като подплашени птици. Тя ръмжи и пее, ръмжи и пее, издавайки звуци, които досущ напомнят на думи.
    — Махни я оттам! — виква Ками на Джони. Взира се в Пай със съчувствие и див ужас. — Махни я от децата, за Бога!
    Той се навежда, повдига Кърстин, а в следващия миг Белинда се притичва на помощ. Двамата пренасят умиращата в дневната стая и я полагат върху едно канапе, за което бе копняла и страдала седмици наред, а сега в дамаската зее огромна дупка. Брад отстъпва, за да им направи място, и хвърля нервен поглед към улицата, която отново изглежда съвършено пуста.
    — Не ме карай да го зашия! — извисява глас Пай, после се задавя в ужасяващ кикот.
    — Кърстин — прошепва Белинда, навежда се над нея и я хваща за ръката. — Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред.
    — Не ме карай да го зашия! — повтаря жената на канапето. Изрича го, сякаш чете конско. Възглавницата под главата й потъмнява от кръвта й, която изтича пред очите на тримата съседи. Тъмното петно напомня на Джони за ореолите над главите на мадоните в средновековните картини. После конвулсиите започват отново.
    Белинда отново се навежда и сграбчва тръпнещите рамене на Кърстин.
    — Помогнете ми! — с яростен, сподавен глас крясва тя на Джони и Брад. Отново плаче. — О, глупаци такива, не мога да се справя сама, помогнете ми!
    В съседната къща, с увереността на полеви хирург Том Билингзли самоотвержено се бе борил за живота на Мариел дори в разгара на престрелката. Раната вече е затворена и кръвоизливът е ограничен до мътните петна, които избиват през тройната марля, но когато среща погледа на Коли, Олд Док клати глава. Всъщност крясъците, които долитат от съседната къща, го разстройват много повече, отколкото току-що извършената операция. Все пак не изпитва кой знае какви чувства към Мариел Содерсън, но е почти убеден, че жената, която крещи оттатък, е Кърсти Карвър, а нея много обича.
    — Боже, Боже — изрича на глас. — Но как така!
    Коли търси Гари с поглед, за да се увери, че другият е достатъчно далеч, за да не чува, и го забелязва да се рови из кухничката на Док, напълно забравил детския плач и крясъците в съседната къща, без понятие, че операцията на жена му вече е приключила — отваря и затваря шкафове със старанието на пияница, който търси алкохол. Проверката на хладилника за някоя бира или може би изстудена водка е разбираемо кратка — ръката на жената му е вътре, на втория рафт. Коли сам я постави там, размествайки продуктите — сос за салата, кисели краставички, майонеза, пържоли, увити в прозрачно фолио — настрана, за да освободи място. Не му се вярва някога отново да я върнат на собственичката й — дори в този век на чудеса и магии подобно постижение е невъзможно — но въпреки това не му се искаше да я оставя в килера. Прекалено е топло, ще привлече мухите.
    — Ще умре ли? — пита Коли.
    — Не зная — отвръща Билингзли. Замълчава, поглежда към Гари, въздиша и прокарва ръце през рошавата си като на Айнщайн коса. — Вероятно. Със сигурност, ако скоро не я закарат в болница. Има нужда от сериозна намеса. Най-вече от кръвопреливане. Съдейки по гласовете, оттатък някой е ранен. Кърстин, струва ми се. И може би не е единствената.
    Коли кима.
    — Господин Ентрейджиън, какво според вас става тук?
    — Нямам никаква представа.
    Синтия грабва някакъв вестник (кълъмбъския „Диспач“, не уенуъртския „Шопър“), паднал насред суматохата на земята, навива го на руло и пълзешком се отправя към входната врата, като помита с вестника стъклата пред себе си.
    Стив иска да я спре, да я пита случайно да не е решила да сложи край на живота си, но си замълчава. Понякога го осеняват предчувствия. Веднъж, докато мирно и тихо гледаше на ръка в Уайлдууд, изведнъж изпита толкова силно предчувствие, че още същата нощ изостави тази работа. Изведнъж почувства, че засмяното седемнадесетгодишно момиче е болно от рак на яйчниците. Злокачествен, в толкова напреднала форма, че вече нищо не можеше да спре развитието му. Такива предчувствия никак не са приятни, когато става дума за хубаво зеленооко седемнадесетгодишно хлапе, ако в живота си човек следва девиза НЯМА ПРОБЛЕМИ.
    Сегашното му предчувствие е също толкова силно, само че е доста по-оптимистично — стрелците ги няма, поне засега. Няма как да го знае със сигурност, но въпреки това Стив е напълно убеден.
    Вместо да повика Синтия да се върне, тръгва след нея. Няколко последователни попадения бяха отворили вътрешната врата (при това така се е изкривила, че отсега нататък надали изобщо ще може да се затвори), а ветрецът, който подухва през разкъсаната мрежа на външната рамка, е просто божествен — хладната, нежна милувка по запотеното лице на Стив е истинско блаженство. Децата в съседната къща продължават да плачат, но писъците вече не се чуват, поне за момента, а това вече е нещо.
    — А той къде е? — слисано пита Синтия. — Виж, жена му е там… — Посочва към тялото на Мери, което лежи насред улицата, почти на отсрещния тротоар, а къдриците й трептят под напора на буйната вода, която се стича в канавката, — но той къде е? Господин Джаксън, тук ли сте?
    Стив посочва през раздраната мрежа:
    — В отсрещната къща е. Там трябва да е. Виждаш ли очилата му на пътеката?
    Синтия присвива очи и се вглежда, после кима.
    — Кой живее там? — иска да знае Стив.
    — Не зная. Тук съм от съвсем скоро и още не…
    — Госпожа Уайлър и племенникът й — вмята Коли иззад тях. Те се извръщат и забелязват Коли, който е приклекнал насред коридора и гледа навън. — Момчето страда от аутизъм, има дислексия… или някаква подобна идиотия, все не мога да оправя с тия думи. Съпругът й почина миналата година, та сега живеят само двамата. Джаксън сигурно… сигурно ще да е… — Думите му не секват, а постепенно стихват, докато най-сетне той замълчава. Когато проговаря отново, гласът му все още е много тих… — Какво толкова, по дяволите!
    — Какво? — тревожно пита Синтия. — Какво?
    — Ама вие шегувате ли се? Не разбирате ли?
    — Какво да разбираме? Виждам жената, виждам очилата на мъ… — Сега е ред на Синтия да замълчи.
    Стив тъкмо понечва да попита за какво става дума, но после проумява — горе-долу. Макар да не е местен, може би щеше да забележи и по-рано, ако вниманието му не бе погълнато от мъртвата жена, падналите очила и тревогата за господин Содерсън. Знае какво трябва да направи и вече от доста време се подготвя психически.
    В момента обаче погледът му бавно се плъзга по отсрещния тротоар, като първо се спира на „От Б до Я“, после се отмества към съседната къща, пред която онези деца играеха, когато той пристигна; след това оглежда къщата, в която Джаксън вероятно се бе скрил в разгара на стрелбата.
    След нападението на стрелците с микробусите улицата се бе променила.
    Не можеше да прецени точно в каква степен, защото в крайна сметка не беше оттук, не познаваше добре улицата а и може би защото всичко бе обгърнато от дима, бълващ от горящата къща и над мократа улична настилка се стелеха изпарения, които придаваха на къщите призрачен вид… но все пак сградите се бяха променили.
    Мазилката на дома на Уайлърови бе заменена от дебели трупи, а на мястото на огромния прозорец се бяха появили три по-малки — човек би казал старовремски — прозорци с много крила. Напряко на вертикално подредените дъски на входната врата, във формата на латинската буква Z са заковани допълнителни, поддържащи дъски. А къщата отляво…
    — Я ми кажете — изрича Коли, втренчил поглед в същата къща. — Мамка му, откога Рийдови живеят в дървена колиба?
    — А Гелърови откога са се сдобили с кирпичена хасиенда? — пита се на глас Синтия, оглеждайки дома в съседство със семейство Рийд.
    — Абе, хора, да не се кодошите? — вмята Стив. После плахо допълва: — Нали не се майтапите?
    Другите двама не отвръщат. Изглеждат буквално хипнотизирани.
    — Не съм сигурен, че наистина го виждам — най-сетне казва Коли. Гласът му е нехарактерно колеблив. — Всичко е някак…
    — … размазано — допълва девойката.
    Ентрейджиън се извръща към нея:
    — Да, все едно се вижда през нагорещения въздух пред отворена пещ, или…
    — Някой да помогне на жена ми! — обажда се Гари от тъмната дневна. Намерил е някаква бутилка — Стив обаче не вижда каква — и се е изправил до снимката на Естер — гълъбицата, която умеела да рисува с пръсти. „Ами! — разсъждава Стив — гълъбите нямат пръсти.“ Гари се олюлява на краката си и леко заваля думите: — Някой да помогне на Маррел. Остана без ръка!
    — Трябва да намерим някой да й помогне — кимва Коли, после продължава: — Както и на…
    — Останалите — довършва Стив. Мисълта, че някой друг също си дава сметка за случилото се и сега може би няма да му се наложи да търси помощ сам, всъщност му действа доста обнадеждаващо. Момченцето оттатък вече не се чува, но момичето продължава да надава силни, плачливи стонове. „Маргрит Мухата — припомня си той. — Брат й така й викаше. Маргрит Мухата е влюбена в Итън Хок, така каза.“
    Изпитва непреодолимо желание — колкото силно, тъй и необичайно — да намери момиченцето. Да коленичи пред него, да го прегърне и да му каже, че може да обича когото си поиска. Итън Хок, Нют Гингрич, или когото му хрумне. Вместо това обръща очи към долния край на улицата. На пръв поглед му се струва, че „От Б до Я“ не се е променил толкова — постройката все още е в стил „Денонощен магазин от края на века“, известен още като „Пастелна тухла“, или иначе казано, „Натюрморт с кофа за смет“. Далеч не е красива, но е „известна величина“, а при така създалите се обстоятелства това е голямо успокоение. Тирът все още е паркиран отпред, синият знак „Телефон“ продължава да виси на куката си, мъжът от рекламата на „Малрборо“ преспокойно стои на вратата, а… … а стоянката за велосипеди я няма. Всъщност на нейно място се е появило нещо друго.
    Нещо, което подозрително много напомня на коневръз от каубойски филм.
    С усилие откъсва първо погледа, после и мислите си от магазина и се съсредоточава върху ченгето, което тъкмо казва, че Стив е прав, всички те се нуждаят от помощ. А съдейки по звука, не само тези у Олд Док, а и онези у Карвърови.
    — Зад къщите има горичка — казва Коли. — През нея минава пътека. Използват я най-вече деца, но аз самият също я обичам. Разделя се точно зад къщата на Джаксън. Едното разклонение води към Хайъсинт. Излиза на средата на пресечката, точно на автобусната спирка. Другото разклонение стига до Андерсън Авеню. Ако на Андерсен, извинете ме за грубия израз, всичко е прецакано като тук…
    — А защо да е така? — пита Синтия. — Оттам не се чуват никакви изстрели.
    Коли я измерва с особен, необикновено търпелив поглед.
    — Но и помощ не идва. Освен това нашата улица е прецакана, но не от стрелбата, ако случайно не сте забелязали.
    — А! — тихо възкликва тя.
    — Както и да е, ако на Андерсен Авеню е същата лудница — надявам се да не е — има един виадукт, който, ако не друго, поне минава под улицата и стига почти до Кълъмбъс Брод. Там поне трябва да има хора. — Но като че ли самият той никак не вярва на думите си.
    — Ще дойда с вас — подмята Стив.
    Ченгето видимо се изненадва от предложението, но след това се замисля.
    — Сигурен ли сте, че това е добра идея?
    — Ами, да. Мисля, че лошите ги няма, поне за момента.
    — А какво ви кара да мислите така?
    Стив, който няма ни най-малко намерение да разказва за кратката си кариера като гледач на ръка, казва, че просто има такова предчувствие. Коли Ентрейджиън размишлява над предложението, но Стив знае още преди другият да си е отворил устата, че ще приеме. За това не се изискват кой знае какви гадателски способности. Този следобед на Поплър Стрийт бяха загинали четирима души (плюс кучето Ханибал, което крадеше фризбита), много други бяха ранени, една къща бе почти изгоряла до основи, а наоколо не се виждаше никаква пожарна кола; по улиците преспокойно се разхождаха разни ненормални маниаци и убиваха хора — човек трябва да е откачен да иска да се промъква сам през гората.
    — Ами той? — пита Синтия и посочва Гари с пръст. Коли се смръщва недоволно.
    — В сегашното му състояние и на кино не бих отишъл с него, камо ли пък в гората, особено като се има предвид какви гадости стават наоколо. Но ако вашето предложение е сериозно, господин… Еймс, нали?
    — Казвайте ми Стив. Да, сериозно е.
    — Добре. Дай да видим дали в мазето на Олд Док няма да се намери някоя и друга пушка. Не може да няма, бас държа.
    Ниско приведени, те пресичат дневната. Синтия се извръща и тъкмо се кани да ги последва, когато нещо привлича погледа й. Заковава се на място и зяпва от почуда. След първоначалната изненада изпитва непоносимо отвращение и трябва да запуши уста с ръка, за да сподави писъка си. Пита се дали да не повика мъжете, но се отказва. Какво би променило това?
    Един лешояд — може и да е лешояд, макар че никога не е виждала подобна птица, нито на книга, нито на филм — излита от дима над къщата на Хобарт и каца на асфалта до Мери Джаксън. Представлява огромно, неестествено, непохватно създание с необикновено грозна, плешива глава. Кръжи над трупа и невероятно много напомня на гост на вечеря, който първо оглежда бюфета, преди да напълни чинията си — сетне протяга шия и клъвва жената по носа.
    Синтия затваря очи и се мъчи да убеди себе си, че това е сън, най-обикновен сън. Колко хубаво би било, ако можеше да си повярва.

Из дневника на Одри Уайлър:
10 юни 1995
    Тази вечер ме е страх. Толкова ме е страх! Напоследък всичко беше мирно и тихо — със Сет, имам предвид — но нещата се промениха.
    Отначало и двамата не знаехме каква е причината — Хърб беше не по-малко озадачен от мен. Бяхме отишли да хапнем сладолед в „Милис Он Дъ Скуеър“, което е част от съботния ритуал, ако Сет се е държал „прилично“ (което ще рече, че е бил себе си), и всичко беше наред. Но на връщане, точно когато завивахме към нашата къща, Сет започна да души, както прави понякога — вирва нос и започва да души като куче. Мразя, когато го прави. Хърб също. Както фермерите ненавиждат предупрежденията за торнадо по радиото, предполагам. Чела съм, че родителите на епилептиците се научават да отличават разни признаци, които вещаят пристъп… натрапчиво чесане, ругатни, дори бъркане в носа. Душенето при Сет е нещо подобно. Само дето не е признак за епилептичен припадък. Де да беше!
    Веднага щом го забеляза да души, Хърб го попита какво става, но в отговор не бе удостоен дори с обичайните неразбираеми звуци. И аз не успях да накарам Сет да проговори. Ни дума, ни звук — просто души. А щом влязохме в къщата, на мига възприе онази дървена походка — ходи насам-натам, сякаш краката му не могат да се огъват. Разходи се до пясъчника в задния двор, качи се до стаята си, слезе до избата — и всичко това в заплашително мълчание. Известно време Хърб го следваше и го разпитваше какво става, но после се отказа. Докато изваждах съдовете от миялната машина, Хърб влезе при мен, размахал някакъв религиозен трактат, който намерил пъхнат в пощенската кутия, и се развика:
    — Алелуя! О, Исусе!
    Той е съкровище и все се опитва да ме развесели, но зная, че самият той далеч не се чувства толкова добре. Напоследък е страшно блед, а като си помисля колко е отслабнал, чак страх ме хваща. Особено от януари насам. Свалил е поне десет килограма, ако не и петнадесет, но винаги, когато заговоря за това, просто го обръща на смях и отклонява въпроса.
    Както и да е, брошурката беше типична баптистка простотия. Отпред бе нарисуван мъж в нечовешки страдания, с изплезен език, плувнал в пот и със забелени очи. „ПРЕДСТАВЕТЕ СИ МИЛИОН ГОДИНИ БЕЗ КАПКА ВОДА!“ — гласеше надписът над лицето. А под него бе добавено: „ДОБРЕ ДОШЛИ В АДА!“ Обърнах брошурата и установих, че е от баптистката секта „Зиън Кавънънт“. Ония от Елдър.
    — Виж — каза Хърб, — това е баща ми преди да се среши сутрин.
    Исках да се засмея — знам, че му доставя удоволствие да ме разсмива — но изобщо не можах. Наоколо подчертано натрапчиво, едва ли не впиващо се в нас, усещах присъствието на Сет. Както човек предусеща задаването на буря.
    В същия миг той самият влезе в кухнята — с дървената си походка — а на лицето му беше изписана онази ужасна гримаса, която показва, че нещо не се вмества в общия план на живота. Само дето това не е той, просто не е. Сет е най-сладкото, най-милото, най-отвореното към света дете, което познавам. Но у него има още една личност, която напоследък се появява все по-често. Това е онзи с дървената походка. Който души наоколо като куче.
    Хърб попита какво става, какво го мъчи, а след това най-ненадейно се пресегна — Хърб имам предвид — и дръпна долната си устна. Дръпна я като щора и започна да я извива, докато я разкървави. Горкичкият, през цялото това време очите му сълзяха от болка и излъчваха възожно най-уплашеното изражение, а Сет го гледаше с онази злобна физиономия, която означава „Ще правя каквото си поискам, не можете да ми попречите“. И може би наистинане сме в състояние, но мисля — или понякога ми се струва — че истинският Сет може.
    — Остави го на мира! — викнах му. — Веднага го остави на мира!
    Когато другият, не-Сет, побеснее, очите му от кафяви стават черни. Извърна поглед към мен и в същия миг моята ръка се вдигна и се зашлевих през лицето. Толкова силно, че очите ми се насълзиха.
    — Накарай го да престане, Сет! — продължих. — Не е честно. Каквото и да се е случило, не сме виновни. Дори не знаем за какво става дума.
    Отначало нямаше никаква реакция. Просто се беше вторачил в мен с черните си очи. Ръката ми отново се вдигна, но после злобният поглед, с който ме фиксираше, поомекна. Не много, но все пак видимо. Ръката ми се отпусна, а Сет се обърна и се втренчи в отвореното шкафче над мивката. Чашите от мама са наредени на най-горния рафт — изработени са от красив уотърфордски кристал и ги използвам само в празничен ден. Тъй или инак, бяха горе, Когато Сет ги погледна, се пръснаха една по една, досущ глинени патици в стрелбище. Когато и единайсетте чаши ста — наха на парчета, Сет ме изгледа с онази гадна, злобна усмивка, която понякога се появява на лицето му, като го ядосаш, и той те наказва. С едни такива черни очи, които из — глеждат тлкова старчески на детската му физиономия.
    Разплаках се. Не можах да се сдържа. Казах му, че е лошо момче и да се маха. При тези думи усмивката му помръкна. Никак не обича да му правят забележка, но тези думи най-много ги мрази. Очаквах пак да ме накара да се самонакажа, но в този миг Хърб застана пред мен и повтори моите думи — каза му да излезе да се поуспокои, после да се върне и може би ще успеем да поправим случилото се, каквото и да е то.
    Сет излезе и още преди да стигне до стълбите, другото му „аз“ изчезна или вече беше на път да изчезне. Дори не вървеше с ужасната дървена походка (Хърб я нарича „Походката Рути робота“). По-късно го чухме да плаче в стаята си.
    Хърб ми помогна да разчистим стъклата, а аз през цялото време ревах като идиотка. Той обаче не се опита нито да ме успокои, нито да ме разсмее с някоя от своите шеги. Понякога се държи много мъдро. Когато приключихме (колкото и да е чудно, не успяхме да се порежем нито веднъж), заяви, че очевидно Сет е загубил нещо. Отвърнах, че няма съмнение, драги ми Шерлок, как стигнахте до това заключение. После ми стана мъчно, прегърнах го и се извиних, че не съм искала да бъда толкова гадна. Той отвърна, че знае, а после обърна глупавия балтистки трактат и написа на гърба — „Какво ще правим?“
    Поклатих глава. Много често дори не смеем да говорим на глас от страх, че ни подслушва — не-Сет, искам да кажа. Хърби смачка брошурката и я хвърли в боклука, но това не ме успокои. Извадих я и я накъсах на парченца. Но преди това се улових да гледам потното, измъчено лице на корицата.
    „ДОБРЕ ДОШЛИ В АДА.“
    Това Хърб ли е? Или съм аз? иска ми се да отговоря „не“, но понякога наистина се чувствам като в ада. Всъщност доста често. Инак защо да водя този дневник?
11 юни 1994
    Сет спи. Изтощен е, вероятно. Хърби е в задния двор и претьрсва всичко, въпреки че Сет вече е проверил навсякъде, струва ми се. Поне узнахме какво липсва — един от неговите Пауър Уегънс, а именно „Дрийм Флоутър“. Той има всичките боклуци на МотоКопс — фигурките, щаба, центъра за кризисни съвещания, празненството на Каси, хангара с Пауър Уегънс, цели два електрчески пистолета, че дори „летящи чаршафи“ за леглото си. Но най-много от всичко обича самите микрбуси. Те са доста големи, крайно футуристични на вид играчки, работещи с батерии. Повечето имат крила, кошто се изваждам посредством едно лостче отдолу, а освен това имат радар на покрива, който наистина се въртят (радарът на „Дрийм Флоутър“ на Каси Стайлс има сърцевидна форма; при това след тридесет години дебати за равноправието и създаването на модели за подражание и за момичетата — направо ми се гади), освен това мигащи светлини, сирени, космически бластер и какво ли още не.
    Сет се върна от Калифорния с всичките шест микробуса, които в момеита съществуват на пазара: четвеният („Тракър Ароу“), жълтият („Джъстис Уегън“), синият („Фрийдъм“), черният („Мийтуегън“, на лошия), сребърният („Рути-Тут“ — Господи Боже мой, само като си помисли човек, че на някого му плащат да измисля подобни щуротии) и този глупав розов микробус, който принадлежи на Каси Стайлс, любимата на нашия невръстен племенник. Увлечението му е смешно и дори очарователно, но в онова, което в момента се случва тук, няма нищо смешно — любимият „Дрийм Флоутър“ на Сет го няма и това е нещо като бедствие.
    Тази сутрин Хърб ме събуди в шест часа, като яростно ме ризтърсваше да стана. Ръката му беше леденостудена. Попитах го какво става, нещо лошо ли се е слдчило, но той не отвърна. Просто ме завлече до прозореца и ме попита виждам ли нещо навън. Според мен питаше дали виждам онова, което вижда той.
    Разбира се, че го видях. Самият „Дрийм Флоутър“, малко в стил арт деко, сякаш изваден от комикси за „Батман“. Но това съвсем не беше микробусът на Сет — далеч не самата играчка. Тя е около шейсет сантиметра дълга и тридесетина сантиметри висока. Автомобилът, който видяхме, беше със съвсем реални размери — да речем, два метра дълъг и метър висок. Люкът на покрива бе наполовина отворен, а сърцевидният радар се въртеше — точно като в анимационния сериал.
    — Боже Господи! — възкликнах. — Откъде се е взел?
    Не ми хрумна друго, освен не е долетял на възкъсите си сгъваеми крила. Усещането беше като да се събудиш и още сънен да откриеш летяща чиния в задния си двор. Направо ми секна дъхът. Сякаш ме бяха ударили в корема!
    Когато Хърб ми каза, че микробусът всъщност не е тук, отначало не разбрах какво има предвид, но след малко слънцето се вдигна по-високо и си дадох сметка, че виждам трепетликите зад оградата през самия образ. Той наистина не беше в двора. Но същевременно беше.
    — Показва ни онова, което не може да ни каже — предположи Хърб.
    Попитах го дали Сет е буден и той ми обясни, че току-що е слизал да провери, но хлапакът спи непрбудно. Побиха ме ледени тръпки, които не мога да опиша с думи. Защото това означава, че сме седели по пижами до прзореца в спалнята си и сме гледали съновидението на нашия племенник. То се бе разположило насред задния ни двор като голям розов сапунен мехур.
    Стояхме и гледахме в продължение на двадесет минути. Не знам дали сме очаквали да слезе Каси Стайлс, или кой знае, но нищо подобно не се случи. Розовият микрбус спокойно седеше насред двора с леко повдигнат люк, а радарът се въртеше, докато най-сетне избледня и се превърна в едва видим трепкащ мираж. Накрая вече човек надали би могъл да го различи, без да го е видял преди това, докато образът беше ярък. После чухме, че Сет стана и затропа в коридора. Когато зашумя казанчето в тоалетната, образът вече беше изчезнал.
    На закуска Хърб примькна стола си до Сет, както прави, когато иска да говори с него сериозно. В някои отношения мъжът ми е много по-смел, отколкото бих могла да бъда. Особено след като…
    Не, това няма да го пиша.
    Хърби се доближава до Сет — тъй че малкият да го гледа нраво в очите — и му заговорил тихо и спокойно. Казва му, че знаем какво се е случило и защо е разстроен, но да не се тревожи, защото микробусът на Каси все ще да е някъде из къщи или в задния двор. Ще го намерим, казва. През цялото време Сет е спокоен. Продължава да се храни и изражението му изобщо не се прменя, но някак се разбира, че слуша и поне нещичко разбира.
    После Хърб добави — „А ако изобщо не го намерим, ще ти купим нов.“ — и всичко отиде по дяволите.
    Купата на Сет полетя през стаята, заливайки целия под с мляко. После се удари в стената и се разби. Чекмеджето под печката се отвори и всички съдове — тигани и какви ли не тови и тавички — изхвърчаха навън. Крановете на кухненската мивка се отвъртяха сами. Съдомиялната уж не може да работи при отворена врата, но изведнъж се включи и водата заля целия под. Вазата, която държа на перваза на прозореца над мивката, прелетя цялото помещение и се разби в стената. Най-страшен обаче беше тостерът. Бях го включила да си препека две филийки за закуска, но изведнъж самият уред почервеня отвътре, сякаш, бе пещ, не някакво си несериозно домашно приспособление. Лостчето се освободи и филийката полетя към тавана. Беше почерняла като въглен и димеше.
    Сет стана и излезе от стаята. С дървената походка. С Хърб се гледахме миг-два, после той каза — „Тази филийка, ако я намажеш с фъстъчено масло, сигурно става за ядене.“ Облещих се насреща му, после изведнъж се разсмях. И той се зарази. Така се смяхме ли, смяхме, похлупени на кухненската маса. Опитвахме се, предполагам, да се сдържаме, за да не ни чуе Сет, но това беше доста тъпо — не винаги е нужно да чуе с ушите си. Не съм сигурна дали умее да чете мисли, но може нещо подобно.
    Когато най-сетне се съвзех и вдигнах глава, Хърб тъкмо изваждаше парцала да забърше под съдомиялната. Още се подсмиваше и бършеше очи. Благодаря на Бог за този човек. Станах да взема метлата и лопатата.
    — Като че ли е доста привързан към стария „Дрийм Флоутър“ — бе всичко, което каза Хърб. А и какво повече би могъл да каже? В случая това бе напълно достатъчно.
    Три следобед е и вече „преобърнахме цялата проклета къща“, както би казала моята стара приятелка Джан. Сет също се опитваше да ни помогне по своему. Стана ми толкова жал, като го видях да повдига възглавниците на дивана, сякаш изчезналият микробус може да се е пъхнал отдолу като монета или коричка от пица. Отначало Хърб бе изпълнен с надежда, заявявайки, че играчката е прекалено голяма, за да не я забележим, и мисля, че беше прав. Всъщност продължавам да мисля, че е прав, но тогава защо не можем да я намерим? Както съм седнала на кухненската маса, виждам Хърб, който е коленичил до плета в задния двор и ръчка отдолу с дръжката на греблото. Иска ми се да му викна да прекрати — вече за трети път претърсва това място — но нямам сили.
    Шумове на горния етаж. Сет става от следобеден сън, та ще трябва да привършвам с писането. И да скрия дневника. Както и да го изтрия от мислите си..Хубаво би било. Но ми се струва, не Сет чете мислите на Хърб по-успешно, отколкото моите. Няма причина да е така, но съм почти уверена. Затова внимавам да не се издам пред мъжа ми, че водя дневник.
    Знам какво би си казал всеки, който разлисти тези страници — че сме откачени. Че сме луди да дължим хлапето у дома. Нещо у него не е наред, при това нещо сериозно, а ние не знаем какво е. Все пак знаем, че е опасно. Тогава защо го гледаме? Защо продължаваме да го държим у дома? Не зная точно. Може би защото го обичаме. Или защото той ни командва. Не. Понякога стават подобни неща (Хърб да извива устната си или аз да се шамаросвам), които наподобяват мощна хипноза, но това е рядкост. Сет е преди всичко Сет — дете, заключено в затвора на собственото си съзнание. Освен това е последната частица от моя брат. Но над всичко това е нашата обич. И всяка вечер, когато си лягаме да спим, виждам в очите на мъжа ми онова, което, предполагам, и той вижда в моите — че отново сме се справили, и че ако днес сме успели, значи ще успеем и утре. Нощем е лесно да си кажеш, че това е само една от страните на неговото заболяване, нищо повече.
    Над главата ми топуркат стъпки. Отива в тоалетната. Като свърши, ще слезе при нас, надявайки се, че сме намерили изгубената играчка… Но кой ще чуе лошата вест? Сет, който ще изглежда разстроен (и може би дори ще си поплаче). Или другият, с дървената походка, който хвърля предмети наляво и надясно, когато не получава онова, което иска.
    Разбира се, мислила съм пак да го заведем на лекар и съм сигурна, че и на Хърб неведнъж му е идвало наум… но не сериозно. Не и след последния път. Бяхме заедно и видяхме как другият — не-Сет — се крие. Как е възможно да се крие у Сет — аутизмът в дяволски непроницаем щит. Но всъщност истинският проблем не е аутизмът — няма никакво значение какво виждат или не виждат всички лекари по света. Когато реша да съм честна със себе си и пренебрегна всичките си надежди и мечти, си давам ясна сметка за това. Когато се опитахме да говорим с лекаря и да му обясним, каква е истинската причина за посещението ни, не съумяхме. Ако някой някога прочете тези редове, питам се ще може ли да си представи колко е ужасно усещането, че някой те стиска за гърлото и ти пречи да говориш. МАМКА МУ, НЕ МОЖЕХМЕ ДА ГОВОРИМ.
    Толкова ме е страх. Страх ме от онзи с дървената походка, наистина, но ме е страх и от други неща. Някои дори не мога да изразя, а други — да изразя прекалено добре. Но засега онова, което ме плаши най-много, е какво ще се случи, ако не открием „Дрийм Флоутър“. Глупавият розов микробус. Къде може да се е завряла тая проклетия? Да можехме да го намерим…

ОСМА ГЛАВА

1

    В мига на смъртта на Кърсгин Карвър Джони размишляваше за своя литературен агент Бил Харис и за реакцията на Бил, когато за първи път видя Поплър Стрийт — бе обзет от искрен и неподправен ужас. Отначало, докато пътуваха от летището към гардчето, Бил като истински професионалист съумяваше да се усмихва възпитано, макар и малко принудено, но щом навлязоха в предградието Уенуърт (посрещна ги табела, която възторжено провъзгласяваше, че Уенуърт е „НАЙ-ВЕСЕЛОТО ПРЕДГРАДИЕ В ОХАЙО!“), усмивката му започна да помръква и напълно се стопи, когато неговият клиент, навремето смятан за автор от ранга на Джон Стайнбек, Синклер Луис и (след „Наслада“) на Владимир Набоков, спря пред малката, съвършено незабележителна крайградска къща на ъгъла на Поплър и Беър Стрийт. Бил смаяно се втренчи в градинската поливачка, алуминиевата рамка с мрежата пред входната врата, и косачката, разположена насред входната алея като някой бог, който очаква своите поклонници. После погледът му се плъзна към отсрещния тротоар, където със слушалки на ушите, разтопен сладолед в ръката и щастлива усмивка някакво хлапе се пързаляше с ролкови кънки. Това се бе случило преди шест години, през 1990-а, а когато Бил Харис едно от големите имена в занаята, отново се обърна към Джони, усмивката му се бе стопила.
    „Ти се шегуваш“ — недоверчиво бе казал Бил. „О, Бил, мисля, че не се шегувам“ — бе отвърнал Джони и нещо в тона му явно успя да въздейства на другия — най-малкото думите му прозвучаха по-скоро жаловито, отколкото невярващо. „Но защо? — поиска да знае той. — Мили Боже, защо точно тук? Още не сме пристигнали, но вече усещам как коефициентът ми за интелигентност започва да спада. Изпитвам непреодолимо желание да се абонирам за «Рийдърс Дайджест» и да слушам обажданията на слушатели по горещата линия. Тъй че ми обясни защо. Мисля, че поне това ми дължиш. Първо ми сервираш проклетия сладникаво-захаросан детектив, а сега ме водиш в това безумно предградие, където не са и чували за по-силна напитка от плодовия коктейл. Обясни ми каква е тая работа, а?“ А Джони бе отвърнал: „Добре, работата е там, че всичко свърши.“
    Не, разбира се, че не. Белинда бе изрекла тези думи. Не Бил Харис, а Белинда Джоузефсън. Току-що.
    Джони с усилие пропъди спомените си и се огледа. Седеше на пода в дневната и стискаше студената и неподвижна длан на Кърстин. Белинда се бе надвесила над ранената с кърпа за чинии в ръка, а на рамото й бе преметната платнена салфетка. Белинда не плачеше, но въпреки това на лицето й бе изписана истинска обич и мъка, която трогна Джони. Тя попиваше кръвта от лицето на Кърстин, разкривайки онова, което бе останало от него.
    — Каза ли… — започна той.
    — Чу ме. — Без да се обръща, Белинда протегна окървавената кърпа и Брад я взе. Възрастната жена свали салфетката от рамото си, разгърна я и я просна върху лицето на мъртвата. — Бог да я прости.
    — Бог да я прости — повтори Джони. Имаше нещо хипнотично в малките червени макове, които разцъфнаха върху бялата ленена кърпа — три откъм сгърчената подутина, която представляваше носът на Кърстин, две от другата страна и десетина на челото й. Той избърса с длан плувналото си в пот чело. — Господи, ужасно съжалявам.
    Тя го погледна, после отмести поглед към съпруга си:
    — Предполагам, че всички изпитваме едно и също. Въпросът е какво ще правим сега?
    Но преди да й отговорят, в стаята влезе Ками Рийд. Лицето й бе пребледняло, но спокойно.
    — Господин Маринвил?
    Той се обърна към нея:
    — Джони.
    Наложи й се доста да размисли — поредният пример за забавени мисловни реакции вследствие на шок — преди да разбере, че й предлага да му говори на ти. Най-сетне схвана и кимна:
    — Джони… разбира се. Намери ли пистолета? А патрони има ли?
    — Отговорът е „да“ и на двата въпроса.
    — Може ли да ми ги дадеш? Моите момчета искат да отидат за помощ. Размислих и реших да им разреша. Но им е необходим пистолетът на Дейвид.
    — Нямам нищо против да им го дам — отвърна Джони, без сам да знае дали е напълно искрен, — но излизането от къщата може да се окаже крайно опасно, не мислиш ли?
    Погледът й бе съвършено спокоен и нито очите, нито гласът й издаваха и следа от нетърпение, но като заговори, тя докосна едно петънце кръв на блузата си. Малък спомен от разкървавения нос на Елън Карвър.
    — Давам си сметка за опасността и изобщо нямаше да ги пусна, ако трябваше да минат по улицата. Но те знаят някаква пътека, която минава през горичката зад къщите. По нея ще стигнат до Андерсън Авеню. Там има изоставена постройка, която беше склад на една транспортна фирма…
    — Вийдън Брадърс — вметна Брад.
    — … а отзад има паркинг, под който минава тръбопровод чак до Кълъмбъс Авеню. Ако не друго, поне ще се доберат до работещ телефон, за да известят какво става тук.
    — Кам, умеят ли твоите момчета да боравят с пистолет?
    Пак същият спокоен поглед, който сякаш питаше — „Нима намекваш, че нищо не разбирам?“
    — Преди две години заедно с баща ми изкараха курс по стрелба.
    — Ако Джим и Дейв знаят за тази пътека, тя може би не е тайна и за нападателите — отбеляза Джони. — Мислила ли си по въпроса?
    — Да. — Нетърпението й най-сетне започна да излиза наяве, но едва доловимо. Джони се възхити на сдържаността й. — Но тези… ненормалници… не са местни жители. Не може да са. Някой от вас виждал ли е такива микробуси досега?
    „Може и да съм ги виждал — мислено й отвърна той. — Все още не съм сигурен къде точно, но ако имах време да помисля…“
    — Не, но ми се струва, че… — започна Брад.
    — Преселихме се тук през 1982-ра, когато момчетата бяха тригодишни — заяви Ками. — Те твърдят, че никой освен децата от квартала не знае и не използва тази пътека. Знаят, че има тръбопровод и им вярвам.
    „Несъмнено — рече си Джони, — но това не е толкова важно. Както и надеждата, че ще доведат някого на помощ. Просто искаш да ги махнеш оттук, нали?“
    — Джони — започна тя, очевидно убедена, че мълчанието му е знак за несъгласие, — не чак толкова отдавна във Виетнам се биеха момчета по-млади и от моите синове.
    — Имаше и още по-млади. Бил съм там. И съм ги виждал.
    Изправи се, после измъкна пистолета от колана си и едновременно извади кутийката с патроните от джоба на ризата си.
    — С радост ще дам тази играчка на синовете ти… но искам да ги придружа.
    Тя многозначително погледна шкембенцето му, което макар и по-малко от това на Брад, бе доста солидно. Не го попита защо иска да отиде и с какво толкова ще им е от полза. Все още се владееше достатъчно. Вместо това отвърна:
    — Есенно време те играят футбол, а напролет тренират бягане. Мислиш ли, че ще издържиш на темпото им?
    — На стадиона не, разбира се. Но по горска пътека и евентуално през тръбопровод? Мисля, че ще се справя.
    — Ти какво, занасяш ли се? — сопна се Белинда на Ками. — Ако имаше работещ телефон на един изстрел разстояние оттук, мислиш ли, че щяхме да. стоим със скръстени ръце? Цялата улица е осеяна с трупове, а онази къща изгоря до основи!
    Ками я погледна, докосна петънцето на блузата си и отново се обърна към Джони. Зад нея Елън Карвър надничаше в дневната. Очите й се бяха разшили от ужас и скръб, а от носа й се стичаше струйка кръв.
    — Ако момчетата са съгласни, нямам нищо против — заяви Ками, без изобщо да обръща внимание на Белинда. В този миг не й беше до размишления. Сега я занимаваше едно-единствено нещо — да действа, докато везните все още изглеждат наклонени в нейна полза. Да успее да спаси синовете си, докато все още е възможно.
    — Всичко ще бъде наред — отвърна Джони и й подаде пистолета и патроните, сетне се отправи към кухнята. Бяха добри момчета, което е хубаво, а освен това бяха „програмирани“ в девет от десет случая да правят онова, което искат от тях по-възрастните. В настоящата ситуация това бе още по-хубаво. На излизане от стаята напипа дреболията, която бе пъхнал в левия си джоб. — Но преди да тръгнем, трябва да проведа един важен разговор. Много важен разговор.
    — С кого? — попита Ками.
    Той вдигна на ръце Елън Карвър. Прегърна я, целуна окървавената й страна и се зарадва, когато ръчичките й се обвиха около врата му и го притиснаха с все сила. Такава прегръдка никъде не можеш да купиш.
    — С Ралфи Карвър — отвърна Джони и понесе сестра му към кухнята.

2

    Оказа се, че Том Билингзли наистина разполага с няколко пушки, но най-напред се наложи да изнамери някаква блуза за Коли. Не беше кой знае каква прелест — стара тениска с надпис „Кливланд Браунс“ — но поне беше подходяща по размер, пък и бе за предпочитане, отколкото да върви гол до кръста през шубрака.
    — Благодаря — каза Коли, нахлузвайки дрехата, докато Олд Док ги водеше покрай масата за пинг-понг към най-отдалечения ъгъл на мазето.
    — Моля те, няма за какво — отвърна Билингзли, пресегна се към тавана и дръпна някакво шнурче, което включи неоновите лампи. — Даже не помня откъде се е появила. Аз самият съм привърженик на „Бенгалс“.
    В ъгъла бяха струпани рибарски принадлежности, няколко оранжеви ловни жилетки и лък без корда. Олд Док приклекна пред купчината и намръщено размести жилетките, а отдолу се подаде стар юрган, навит на руло и овързан със здрава връв. Отвътре се показаха четири пушки, две от които бяха разглобени. Билингзли подаде на двамата мъже сглобените оръжия и рече:
    — Тези трябва да свършат работа.
    Коли пое 30-милиметровата, която и бездруго бе далеч по-подходяща от служебния му пистолет. Така за Еймс остана другото, по-малко оръжие, марка „Мосберг“.
    — Пригодена е само за 22-милиметрови патрони — заизвинява се Док, докато ровичкаше в шкафчето до електрическото табло и поставяше на масата кутии с патрони, — но нак е страшна пушка. Какво ще кажеш?
    Еймс му отвърна с усмивка, която нямаше как да не допадне на Коли.
    — Приемам на мига — отвърна той и грабна оръжието.
    При тези думи Билингзли се разсмя — сухият му старчески смях отекваше на пресекулки — и тръгна по стълбите гьм горния етаж.
    Синтия бе подложила възглавница под главата на Мариел, но я бе оставила да лежи на пода в дневната (всъщност точно под снимката на Дейзи, кучето с математическите заложби). Не посмяха да я преместят — Билингзли се страхуваше да не се отворят шевовете. Все още бе жива, което бе добре, и все още се намираше в безсъзнание, което може би също бе добре, като се има предвид какво бе преживяла. Дишането й обаче — неравномерно и дълбоко — никак не хареса на Коли. Звучеше така, сякаш всеки миг може да престане.
    Съпругът й, чаровният Гари, бе седнал на един кухненски стол, който бе благоволил да обърне към жена си — поне да я гледа, като пие, ако не друго. На Коли му се догади, като разбра, че онзи се налива с най-долнопробно вино, което се използва за приготвяне на сосове.
    Гари като че ли улови погледа му и вдигна глава. Клепачите му бяха зачервени и подпухнали. Коли се опита да изрови от дъното на душата си малко съчувствие за този човек. Усилието не бе особено плодотворно.
    — Загуб’ си скапанат’ ръка — поверително изломоти Гари. — Трябпом.
    Коли се размисли над тази фраза и си я преведе като „Трябва помощ“.
    — Да — съгласи се. — Сега ще повикаме помощ.
    — Тряаше вече стук. Шианата ръка! Дето е в скаания хлатилник!
    — Зная.
    Синтия се приближи и се обърна към Олд Док:
    — Вие сте бил ветеринарен лекар, нали, господин Билингзли?
    Старецът кимна.
    — Така си и мислех. Искате ли да дойдете с мен? Трябва да ви покажа нещо пред входа.
    — Не мислите ли, че е опасно?
    — В момента не, струва ми се. Онова нещо там… всъщност по-добре сам да го видите. — Тя хвърли поглед към другите двама и се поправи: — Сами да го видите.
    Поведе Билингзли през дневната към входа откъм улицата. Коли погледна въпросително Стив, който в отговор сви рамене. Бившият полицай предполагаше, че момичето иска да покаже на Бил как са се преобразили къщите на отсрещната страна на улицата, макар да не можеше да си обясни каква връзка има това с факта, че Билингзли е ветеринар.
    — Мамка му! — обръщайки се към Стив възкликна той, когато застанаха на вратата. — Оправили са се! Или ние чисто и просто сме си въобразили, че са се променили.
    Взираше се в дома на Гелърови. Можеше да се закълне, че когато преди десет минути с хипито и служителката от магазина стояха на същото това място, същата тази къща се бе превърнала в кирпичена хасиенда — като онези по картинките от Ню Мексико и Аризона. В момента отново бе облицована с най-обикновени алуминиеви плоскости.
    — Не сме си въобразили, не са се и „нормализирали“ — отвърна Стив. — Не напълно. Я виж там.
    Коли проследи сочещия пръст на Стив и погледът му спря върху къщата на семейство Рийд. Дървените трупи бяха изчезнали и на тяхно място се бе появила предишната мазилка, а покривът бе покрит с обикновени шиндели (преди това имаше нещо друго, най-вероятно торф), на покрива на гаража отново се мъдреше сателитна антена. Но тухлената основа беше заменена от неодялани дървени греди, а всички прозорци бяха със затворени дървени капаци. В капаците се виждаха отвори за наблюдение, сякаш индианските набези, адвентистите от седмия ден и скитащите се застрахователни агенти бяха неизменна част от ежедневието на обитателите. Коли не бе съвсем сигурен, но като че ли до преди днес следобед Рийдови нямаха капаци на прозорците, камо ли пък бойници.
    — Я виж тиии! — Билингзли говореше тъй, сякаш току-що разбира, че е участвал в „Скрита камера“. — Онова там пред Одри коневръз ли е? Коневръз е, нали? Ама какво става тук?
    — Оставете къщите — отвърна Синтия. После посегна към лицето на възрастния човек, обхвана го с длани, и сякаш въртеше камера на статив, го извърна към трупа на съпругата на Питър Джаксън.
    — Боже Господи! — възкликна той.
    Огромна птица беше забила нокти в бедрото на мъртвата. Вече бе успяла да се подкрепи с останките от лицето на трупа и тъкмо посягаше под брадичката. В съзнанието на Коли изплува мимолетен, доста неподходящ за случая спомен, как една вечер в автокиното в Уест Кълъмбъс прилепва устни към същото място на шията на Кели Ебърхарт, а тя го предупреждава, че ако й остави мораво петно, баща й най-вероятно ще застреля и двама им.
    Несъзнателно се бе прицелил в птицата, но Стив отмести дулото на оръжието му към земята.
    — Недей, приятел. На твое място не бих стрелял. По-добре е да не вдигаме шум.
    Прав бе, разбира се, но… Боже. Птицата бе страшна не заради онова, което правеше, а заради онова, което представляваше.
    — Остаа бесс ръка, мамкму! — обяви Гари откъм кухнята, сякаш се страхуваше, че ако не им напомня за жена си, ще я забравят. Олд Док не му обърна никакво внимание. Бе прекосил дневната с изражението на човек, който очаква всеки миг да го застрелят, но сега като че бе забравил всякакви убийци, странни микробуси и преобразяващи се къщи.
    — Боже мили, гледай ти! — възкликна почти благоговейно. — Непременно трябва да го снимам. Разбира се! Извинете ме… ще изтичам за фотоапарата…
    Понечи да се обърне. Синтия го сграбчи за рамото:
    — Фотоапаратът може да почака, господин Билингзли.
    Тези думи, като че ли донякъде му припомниха в каква ситуация се намираха.
    — Да… Сигурно, но…
    Сякаш чула разговора им, птицата се извърна и вторачи кръвясалите си очи към къщурката на Билингзли. Розовият й череп чернееше от набола перушина. Човката й напомняше на жълта кука.
    — Това мишелов ли е? — попита Синтия. — Или може би лешояд?
    — Мишелов? Лешояд? — Олд Док сякаш се стресна от тези думи. — Боже мили, не. През целия си живот не съм виждал подобна птица.
    — Искаш да кажеш в Охайо — намеси се Коли, макар да знаеше, че Билингзли съвсем няма предвид това, но все пак искаше да се увери.
    — Не, искам да кажа никъде.
    Хипарят отмести поглед от птицата към ветеринаря, после пак се вгледа в гадината и запита:
    — А какво е тогава? Някакъв нов вид ли?
    — Ами, нов вид, на баба ти хвърчилото! Извинете грубия израз, млада госпожице, но това е някакъв шибан мутант! — Като омагьосан проследи с поглед птицата, която разтвори криле и ги размаха, придвижвайки се малко по-нагоре по бедрото на Мери. — Вижте колко е голямо тялото и колко са малки крилата в сравнение с него — пред тая проклетия щраусът е направо чудо на аеродинамиката! Струва ми се, че крилата му дори не са еднакви на дължина!
    — И аз така мисля — потвърди Коли.
    — Ама как лети? — настояваше ветеринарят. — Как въобще може да лети?
    — Не зная, но лети. — Синтия махна към плътните талази дим, които се стелеха в долния край на улицата и закриваха всякакви следи от човешки живот отвъд Хайъсинт Стрийт. — Излетя от дима. Видях я.
    — Сигурен съм, че сте я видели, не съм си и помислял, че някой е минал оттук с… с птицемобила си и я е пуснал, но как изобщо е способна да лети, е извън… — Замлъкна и се вторачи в създанието. — Разбирам защо отначало сте го взели за мишелов — преди да се замислите, разбира се. — Коли установи, че Олд Док вече май си говори сам, но въпреки това продължи да го слуша внимателно. — Наистина Прилича на мишелов. Обаче както би го нарисувало дете.
    — А? — озадачи се Синтия.
    — Както би го нарисувало дете — повтори Билингзли. — Което вероятно го е объркало с белоглав орел.

3

    Като гледаше Ралфи Карвър, на Джони му се свиваше сърцето. Настанен до Джим Рийд, чиято загриженост бе отстъпила място на въодушевлението от предстоящата мисия, хлапето седеше между печката и хладилника с палец в уста, а отпред върху панталонките му се бе разпростряло голямо мокро петно. От предишните глезотии не бе останала и следа. Очите му бяха огромни, застинали и бляскави. Вдигна замаян поглед към Джони — досущ като наркоманите, които писателят познаваше навремето.
    Той влезе в кухнята и остави Ели на земята. Малката не искаше да го пусне, но писателят най-сетне успя да махне ръчичките й от шията си. И нейният поглед беше замаян от шока, но му липсваше онзи примирен блясък, който Джони забеляза в очите на брат й. Вниманието му бе привлечено от Ким и Сюзи Гелър, които седяха прегърнати на пода. „Мама сигурно е повече от доволна“ — мислено отбеляза Джони, припомняйки си как преди малко жената видимо се съревноваваше с младия Дейв Рийд за правото над момичето. Тогава спечели той, но сега му предстояха далеч по-бляскави дела — готвеше се да потегля към Андерсън Авеню и други, незнайни места. Това обаче ни най-малко не променяше факта, че тук имаше две деца, които от обед насам бяха вече сираци.
    — Ким? — обърна се към седналата на пода жена. — Би ли ми помогнала с…?
    — Не — отсече тя, при това съвсем спокойно. Погледът й не изразяваше предизвикателство, в тона й не се долавяше истерия… но и никакво съчувствие. С дъщеря й се бяха прегърнали — какво по-хубаво от това, две момичета, които си седят и изчакват бурята да отмине. И това бе разбираемо, може би, но въпреки това Джони страшно се ядоса — изведнъж тя се превърна в символ на всички онези негови познати, чиито физиономии добиваха крайно отегчен вид, когато разговорът се завърти около СПИН, бездомни деца или загиването на тропическите гори; тя бе олицетворение на всички онези, които някога са прескачали спящите на тротоара бездомници, без дори да ги погледнат. Както и на него му се бе случвало да постъпва. Представяше си как я сграбчва, рязко я изправя на крака, извръща я със замах и я изритва по кльощавия, среднозападняшки.задник. Тогава сигурно ще се пооживи. А дори това да не подейства, поне той самият със сигурност щеше да се почувства малко по-добре.
    — Не — повтори, а слепоочията му пулсираха от нелепа ярост.
    — Не — съгласи се тя и го удостои с вяла усмивка, която сякаш искаше да каже: „А, най-сетне ме разбра.“ После се обърна към Сюзи и започна да я гали по главата.
    — Ела тук, съкровище! — обърна се Белинда към Елън и се наведе да я прегърне. — Ела да поседиш при Би. — Със сгърчено от мъка лице, което правеше мълчанието му още по-страшно, момиченцето мълчаливо се доближи до нея и се сгуши в обятията й.
    Двамата близнаци присъстваха на тази сцена, но всъщност не виждаха какво става. Бяха застанали до задната врата, а в очите им пламтеше искрено въодушевление. Ками се изправи пред тях и ги измери с поглед, който Джони отначало погрешно взе за строг. След миг осъзна какво всъщност означаваше той — ужас, който бе толкова неистов, че дори не можеше напълно да го прикрие.
    — Добре — най-сетне изрече тя. Гласът й прозвуча сухо й делово. — Кой ще го носи?
    Момчетата се спогледаха и на Джони му се стори, че помежду им протече безмълвен диалог — кратък, но сложен разговор, на каквито единствено близнаците са способни. „Или чисто и просто мозъкът ти е прегрял, Джон“ — рече си. Всъщност това като че ли не беше чак толкова невероятно. Наистина имаше усещането, че мозъкът му е прегрял.
    Джим протегна ръка. За миг устните на майка му трепнаха. После се смразиха и тя му подаде пистолета на Дейвид Карвър. Дейв пое патроните, а в това време брат му извади пълнителя на 45-калибровия пистолет и го вдигна срещу светлината, за да провери дали е празен — точно както бе постъпил и самият Джони. „Внимаваме, защото разбираме, че един пистолет крие силата да обезобразява и убива — мислено отбеляза писателят, — но това не е единствената причина. Макар и подсъзнателно, си даваме сметка, че оръжията са нещо зло. Дяволско. Дори най-големите им почитатели и защитници го долавят.“
    Дейв подаваше на брат си шепа патрони. Джим ги взимаше един по един и зареждаше пистолета.
    — Постъпвайте така, сякаш баща ви е с вас всеки миг — поучаваше ги Ками. — Ако се питате дали да направите нещо, което той не би ви позволил, не го правете. Ясно ли е?
    — Да, мамо.
    Тя насочи вниманието си към другия близнак:
    — Дейвид?
    — Да, мамо.
    — Ако срещнете непознати в гората, веднага се връщайте. Това е най-важното. Не задавайте въпроси, каквото и да ви кажат, не отговаряйте, и дори не се доближавайте до тях.
    — Мамо, ако нямат оръжие… — започна Джим.
    — Не задавайте въпроси и не се доближавайте до тях — повтори тя. Не повиши глас, но в тона й се долавяше нещо, което накара и двамата леко да потръпнат. Нещо, което прекрати всички разисквания.
    — Да предположим, че срещнат полицаи, госпожо Рийд — вметна Брад. — Полицаите може да сметнат, че горичката е най-подходящият път дотук.
    — Най-добре ще е да стоим настрана — отвърна му Джони. — Каквито и ченгета да срещнем, те най-вероятно ще са… е, нервни. Известно е, че когато ченгетата са нервни, може да пострадат невинни хора. Никога не става нарочно, но най-добре да не се рискува. И да се избягват всякакви възможни инциденти.
    — Идвате ли с нас, господин Маринвил?
    — Да.
    И двамата запазиха мълчание, но Джони със задоволство отбеляза облекчението в очите им.
    Ками заплашително го изгледа и отново занарежда:
    — Отидете до Андерсън Авеню. Ако всичко там изглежда нормално… — Замлъкна за миг, сякаш давайки си сметка колко невероятно звучеше това, но се насили да продължи:
    — … помолете някой да се обадите по телефона и извикайте полиция. Но ако на Андерсън Авеню е същото като тук, или пък нещо ви се стори, макар и малко… ъ…
    — Съмнително — вметна Джони.
    За чувството, което тя се опитваше да опише, във Виетнам използваха какви ли не думи — както индианците използват какви ли не изрази за промените във времето — и изведнъж всичките изплуваха в съзнанието му, сякаш светна неонова лампа. Съмнително. Шантаво. Невъзможно. Абсурдно. Нищо работа. Зашеметен съм.
    Ками продължаваше да стои пред своите момчета. Джони се надяваше тя да приключи бързо с инструкциите. В погледите на момчетата все още се четеше уважение (и мъничко страх), но и каквото и да кажеше отсега нататък, едва ли щяха да го запомнят.
    — Ако нещо ви се стори подозрително на Андерсън Авеню, минете по онзи тръбопровод. Идете до Кълъмбъс Брод. Обадете се в полицията. Разкажете какво става тук. И не си и помисляйте да се връщате на Поплър Стрийт!
    — Но, мамо…
    Тя протегна ръка и защипа устните му. Без да му причинява болка, но твърдо и решително. Джони лесно можеше да си представи как го е правила и преди десет години, но тогава е трябвало да се навежда.
    — Запази „Но, мамо“ за друг път! — отсече Ками. — Сега просто слушайте какво ви казвам. Доберете се до някое място вън от опасност, обадете се в полицията, след това стойте настрана, докато приключи цялата тази лудост. Ясно ли е?
    Те кимнаха. В отговор Ками също кимна и пусна устните на Джим. Момчето се беше изчервило до уши. Но прояви достатъчно разум да не възразява.
    — И да внимавате — заключи тя. В очите й блесна нещо — копнеж да ги целуне, или може би желание да прекрати всичко, докато все още може. После искрата изчезна.
    — Готов ли сте, господин Маринвил? — попита Дейв. От време на време хвърляше завистливи погледи към пистолета, който се поклащаше в ръката на брат му. Джони подозираше, че не след дълго Дейв ще поиска да го поноси за малко.
    — Един момент — отвърна той и коленичи пред Ралфи. Хлапето заотстъпва, докато най-сетне задничето му се прилепи плътно до стената, а после, без да вади палеца от устата си, вдигна поглед към Джони.
    Джони извади от джоба си фигурката, която бе намерил в коридора на горния етаж — извънземното с големите очи и жълтеникавия перчем, който се спускаше през средата на инак плешивата му глава. Показа я на Ралфи и попита:
    — Какво е това?
    За миг се усъмни, че момченцето изобщо ще отговори. След това то бавно протегна ръчичка към фигурката, продължавайки да смуче палец. За пръв път, откак започна стрелбата, на лицето му проблесна искрица живинка.
    — Това е майор Пайк.
    — Така ли?
    — Да. Той е канопалиец. — Произнесе думата внимателно и гордо. — Това значи, че е звънземен. Обаче е добър звънземен. Не е като Ноу Фейс. — Пауза. — Понякога кара микробуса на Баунти. Майор Пайк нали не беше с тях? — По лицето на детето рукват сълзи и Джони в миг си спомня онази история за бейзболния скандал „Блек Сокс“ през 1919 година. Едно разплакано хлапенце доближило босия Джо Джаксън и го помолило да каже, че случилото се не е истина, че не са ги победили. И макар Джони да бе видял с очите си този ненормалник — или поне някой, маскиран като него — веднага заклати глава и утешително потупа Ралфи по рамото.
    — Този майор Пайк да не е от някой филм или от сериал по телевизията? — попита, макар вече да знаеше отговора. Вече всичко си идваше на място, а може би трябваше да се намести много по-рано. През последните няколко години бе изнасял лекции в много училища, където възрастните трябваше да се навеждат, за да пият вода от чешмичките, и бе чел в библиотеки, където столчетата бяха високи най-много метър. Слушаше как децата си говорят, но не гледаше детските предавания по телевизията и не ходеше на детски филми. Инстинктивно предусещаше, че подобни проучвания само ще попречат на работата му, вместо да я улеснят. Тъй че не знаеше всичко и имаше още купища въп — роси, но вече започваше да му се струва, че цялата като че ли цялата тази лудост би могла да бъде разбрана.
    — Ралфи?
    — От едно детско по телевизията — избърбори Ралфи през захапаното пръстче. Продължаваше да държи фигурката пред носа си, точно както Джони преди малко. — Той е МотоКоп.
    — А Дрийм Флоутър? Какво е това?
    — Господин Маринвил — започна Дейв, — наистина трябва да…
    — Изчакай секунда, синко…
    Джони дори не отклони очи от Ралфи.
    — Дрийм Флоутър?
    — Това е микробусът на Каси. Каси Стайлс. Аз мисля, че тя е приятелката на полковник Хенри. Моят приятел Джейсън обаче казва, че не е, защото МотКопс нямат приятелки, обаче аз пак си мисля, че тя му е приятелка. А микробусите защо са на Поплър Стрийт, господин Маринвил?
    — Не зная, Ралфи. — Само че вече почти се досещаше.
    — И защо са толкова големи? И ако онези са добри, защо застреляха мама и татко?
    Ралфи хвърли майор Пайк на пода и го ритна чак в другия край на стаята. После закри лицето си с длани и захлипа. Ками Рийд пристъпи към него, но Елън се изплъзна от ръцете на Белинда и я изпревари. Отиде при Ралфи и го прегърна:
    — Няма страшно. Няма страшно, миличък, ще се грижа за теб.
    — Страшна полза — продума Ралфи през плач, а Джони притисна длан към устата си толкова силно, че едва що не потече кръв. Инак щеше да избухне в неуправляем, зловещ, налудничав смях.
    И ако онези са добри, защо застреляха мама и татко?
    — Хайде, момчета — каза, изправи се и се извърна към близнаците: — Експедицията започва.

4

    На Поплър Стрийт слънцето вече залязваше. Беше прекалено рано, но въпреки това то се спускаше към хоризонта. Беше се облещило като зло око, което обагряше в червено локвите, тротоарите и верандите. Натрошените късчета стъкло, с които бе обсипана уличката, светеха като въгленчета. Очите на псевдомишелова, който се отдели от тялото на Мери Джаксън и прелетя до ливадата на Карвърови на невероятните си крила, лъщяха като бездънни червени ями. Птицата се спусна на ливадата, местейки поглед от тялото на Дейвид Карвър към приятелката на Сюзи Гелър. Явно не можеше да реши с кого да започне. Толкова много храна и толкова малко време. Най-сетне предпочете бащата на Ели и Ралфи и тромаво заподскача към него. На единия й крак се забелязваха пет жълти нокътя, а на другия имаше само два.
    На отсрещната страна на улицата, в дома на Уайлърови — сред миризма на мръсотия, престояли кренвирши и доматена супа — телевизорът гърмеше. Тъкмо течеше първата сцена в бара от филма „Отмъстителите“.
    — Ти си много смела дама — тъкмо казваше Рори Калхун. С многознайна, злорада насмешка в гласа, която означаваше — „Кукличке, още преди да е свършила тая скапана овесена опера, ще те схрускам като сладолед, знаем го и двамата.“ — Що не седнеш да пием по едно? Да ми донесеш късмет?
    — Не пия с боклуци — ледено отвърна Карън Стийл и всичките хора на Рори Калхун — тоест онези, които понастоящем не бяха изпокрити из града — зацвилиха гръмогласно.
    — Не си ли малко люта? — съвършено спокойно подхвърли Рори и всичките му хора се разсмяха още по-шумно.
    — Искаш ли още „Доритос“, Пит? — запита Так. Изрече тези думи с гласа на Лукас Маккейн, който препускаше и из други каубойски филми по кабелната.
    Питър Джаксън, който седеше на дивана пред телевизора, не отвърна. Беше се ухилил до уши. По лицето му танцуваха сенки, които от време на време караха усмивката му да изглежда като безмълвен писък, но той наистина се усмихваше.
    — И все пак ще трябва да си вземе, тате — каза Так с леко мутиращия глас на Джони Крофорд, който играеше сина на Лукас. — Те са хубавите. Направо отлични. Хайде, господин Джаксън.
    Момчето протегна мръсната си шепа, пълна с чипс, и я размаха под носа на Питър Джаксън. Той обаче не му обърна никакво внимание. Беше се зазяпал в телевизора, дори нейде отвъд телевизора, а очите му бяха изхвръкнали навън, като на екзотична дълбокоокеанска риба, която изведнъж е претърпяла експлозивна декомпресия. И се ухили.
    — Май-май, ней гладен, тате.
    — Мисля, че е гладен, синко. Умира от глад. Нали си гладен, а, Пит? Просто има нужда от малко помощ, това е. Тъй че взимай проклетите картофи!
    В стаята се чуваше някакво непрестанно, приглушено бръмчене. За миг по екрана на телевизора пробяга искра статическо електричество — Рори Калхун тъкмо се опитваше да целуне Карън Стийл. Тя му зашлеви такава плесница, че шапката му отхвръкна. В същия миг циничната му, подигравателна усмивка се стопи. Никой — дори жените — не може безнаказано да сваля шапката на Джеб Мърдок.
    Питър си взе от предложения чипс. Ръката му подмина неизменно ухилената уста и вместо това започна да раздробява картофките и да ги тъпче в носа му, като някои от по-малките трохи дори успяваха да се задържат в ноздрите му. Неестествено изпъкналите му очи не се откъсваха от телевизора нито за миг.
    — Не чак толкоз високо, господин Джаксън. — В този миг говореше сериозният глас на Хос Картрайт. Хос бе един от любимците на Сет преди Так да се настани в съзнанието му, тъй че сега бе любимец и на Так. — Дай пак да опитаме, какво ще кажеш?
    Ръката бавно се смъкна надолу, поклащайки се като товарен асансьор. Този път чипсът уцели устата на Питър и мъжът машинално задъвка. Так му се усмихна чрез устата на Сет. Надяваше се — и той изпитваше някакви свои, чудати емоции, но те не приличаха много на човешките — че Питър харесва чипса, защото това щеше да бъде последната храна, която щеше да погълне в живота си. Бе изсмукал огромни количества от жизнената му сила, като отначало възстанови енергията, която бе изразходвал днес следобед, после се зареди с нова. Подготвяйки се за следващата стъпка.
    За нощта.
    Питър дъвчеше ли, дъвчеше, чипсът се ронеше по брадичката му и се сипеше по фанелката с щастливо ухиления господин Усмивков. Изцъклените му очи потръпваха в синхрон с движението на челюстите. Лявото му око се бе пръснало като узряло гроздово зърно още когато Так нападна съзнанието му и извлече по-голямата част от него — използваемата част — но Питър все още виждаше криво-ляво чрез дясното си око. Достатъчно, та да е в състояние да изпълни самостоятелно следващата задача. Но първо трябваше да се възстановят двигателните му способности.
    — Питър? Чуваш ли, момчето ми? — Так бе възприел насечения британски говор на Андрю Кейс, ръководителят на катедрата, в която работеше Питър. Както обикновено, имитираше го доста удачно. Макар и не тъй умело, както имитираше героите от телевизионните сериали (с които се бе упражнявал много по-често), но пак не го докарваше зле.
    Бе открил, че един авторитетен глас може да извърши чудеса, дори при хора с непоправими мозъчни увреждания. Немощна искрица радост оживи лицето на Питър. Обърна се и вместо Сет Гарин, обут с гащета, украсени с червеникаво-оранжеви петна от сос, видя Андрю Кейс, облечен в елегантно карирано сако.
    — А сега искам да прекосиш улицата, приятел. И да идеш в горичката. Не е нужно да се мъкнеш чак до къщурката на баба си. Достатъчно е да излезеш на пътеката. Знаеш ли пътеката през горичката?
    Питър поклати глава. Изпъкналите му очни ябълки пот — репваха над клоунски ухилената му гримаса.
    — Няма значение, ще я откриеш. Няма как да я пропуснеш. Като стигнеш разклонението, можеш да поседнеш с твоя… приятел.
    — Моя приятел — повтори Питър.
    — Да, точно така.
    Питър никога не бе виждал човека, с когото щеше да се срещне на кръстопътя, и всъщност никога нямаше да се запознае с него, не и в действителност, но нямаше смисъл тези неща да му се казват. Като начало, вече нямаше достатъчно мозък, за да ги проумее. А и освен това скоро щеше да е мъртъв. Мъртъв като Хърб Уайлър. Както и като онзи мъж с пазарната количка, когото не след дълго щеше да срещне в гората.
    — Моят приятел — повтори Питър, този път малко по-уверено.
    — А-ха. — Завеждащият катедрата по английски бе изчезнал — Так отново бе възприел гласа на Джон Пейн и говореше отривисто като Гари Купър. — Време е да вървиш, друже.
    — По пътеката към разклонението.
    — Тъй мисля.
    Онзи бавно се изправи на крака, досущ ръждясал робот:
    — Време е да вървя. А като стигна кръстопътя, мога да поседна с моя приятел.
    — Тъй вярно сър, такава е уговорката. — Сега прозвуча циничният, присмехулен глас на Рори Калхун. — Този твой приятел, той е виновникът. Може да се каже, че всичко започна заради него. Или поне той драсна клечката. А сега изчезвай. Господ здраве да ти дава до следващата ни среща.
    Питър излезе от дневната, без дори да погледне към Одри, която с полузатворени очи се бе отпуснала в креслото. Явно бе задрямала. Дишаше бавно и равномерно. Краката й — дълги и хубави (първото, което привлече Хърб Уайлър още в дните, когато тя се наричаше Одри Гарин) — бяха изпружени и на път към входната врата Питър, който се олюляваше като сомнамбул, едва не се препъна в тях. Когато отвори вратата и алената светлина на угасващия ден озари лицето му, усмивката му заприлича на болезнена гримаса.
    На средата на алеята към улицата, където през издигащия се стълб от дим се процеждаше червената светлина на залеза, гласът на Рори Калхун отново изпълни мислите му, разкъсвайки остатъците от съзнанието му като бръснач. „Затваряй след себе си, друже, да не си расъл в хамбар?“
    Той се върна и изпълни онова, което му бе наредено. Вратата бе непокътната — дори не бе надупчена от куршумите. Питър отново се извърна на сто и осемдесет градуса (като едва не падна от верандата) и запраши през аленеещата привечер към собствения си дом, откъдето по алеята към гаража щеше да мине в задния двор. Оттам през ниската телена ограда щеше да се прехвърли в горичката. Да потърси пътеката. Да открие разклонението. Да срещне своя приятел. И да поседне с него.
    Прекрачи тялото на жена си, проснато насред улицата, и спря, защото в горещия, димен въздух се разнесе див вой — „Уу… уу… уууу“. Колкото и да бе замаян, той настръхна. Какви са тези койоти в Охайо? При това в предгр…
    „Време ти е да вървиш, приятел. Айде, действай, малкия.“
    Усети болка, още по-силна отпреди. Изстена, от нараненото му око отново рукна кръв и се стече по лицето му.
    Продължи напред, а когато воят екна отново, но този път на два, три, дори четири гласа — изобщо не реагира. Мислеше единствено за пътеката, разклонението, приятеля. Так провери за последен път съзнанието му (не му отне дълго, тъй като в главата на Питър не бе останало кой знае какво за проверяване) и се оттегли.
    Сега беше насаме с жената. Знаеше защо я е оставил жива — като птичката, която живее не къде да е, а в самата паст на влечугото, и за нея зъбите на крокодила изобщо не са страшни, защото ги чисти, но Так нямаше да я държи дълго. В много отношения момченцето бе забавен „домакин“, може би единственият, в който Так можеше да живее и да се развие толкова, но по ирония на съдбата имаше един недостатък — тялото му не бе в състояние да изпълни кроежите и желанията на Так. Можеше да накара жената да се облече по един или друг начин и да боядиса косата си; можеше да я разсъблече съвсем гола, да я накара сама да щипе гърдите си и да прави какви ли не детинщини. Но не желаеше. Всъщност искаше да спи с нея, а това тялото на момчето не можеше. При определени обстоятелства вероятно би могъл да постигне нещо подобно, въпреки физическата незрялост на „домакина“ си… но самият Сет все още съществуваше и когато наистина се постараеше, успяваше да предотврати подобни инциденти. Так можеше да предизвика момчето и бе почти сигурен, че ще го победи, но това надали бе разумно. Не бе излязъл от черната си дупка в недрата на Невада, за да се съвкуплява с жена, която бе много по-млада от него и много по-възрастна от тялото на неговия домакин.
    А за какво тогава бе дошъл? Ами… да се забавлява. И…
    „Да гледаш телевизия — прошепна вътрешен глас. — Да гледаш телевизия, да ядеш спагети и да правиш. Да строиш.“
    — Искаш да ме изпиташ, а, шерифе? — тъкмо питаше Рори Калхун и Так отново се заплесна в телевизора. Може и другите да тръгнат към горичката. Ако този въпрос наистина го вълнуваше, имаше начин да провери дали е прав, но му бе все едно. Да вървят където щат. Онова, което ще открият в гората, няма да им хареса. А и къде ли биха могли да идат? Никъде, освен да се върнат. Наистина нямаше къде да отидат. А междувременно той щеше да пести енергия. Щеше да си почива и да гледа филма. Съвсем скоро ще трябва да извика нощта.
    — Защо просто не спрем да пообмислим нещата? — попита Джон Пейн, а Сет и Так отново се сляха, както се случваше винаги, когато гледаха уестърн — особено този.
    Без да отделя нито за миг очи от екрана, Так се приведе и взе купа с изстинали спагети и кренвирш. С прикован в телевизора поглед започна да се храни, без изобщо да забелязва как от време на време по голите му гърдички се търкулва някое и друго късче месо и остава на скута му. Скоро финалната престрелка щеше да зазвучи за пореден път — БУМ-БУМ-БУМ И ПА-ПА-ПА, щеше да ечи из цялата къща — и Так бе завладян от историята, преразказана от сребристите черно-бели образи, опивайки се от атмосферата на насилие, съдбоносна като надвиснала буря.
    Докато бе изпаднал в забвение пред телевизионния екран, Сет се отдели от него и се измъкна съвършено безшумно като Джак46, който се промъква покрай спящия великан. Хвърли поглед към телевизора и без изненада установи, че каквото и да си мисли Так, на него филмът „Отмъстителите“ вече не му харесва. После обърна гръб на екрана, провря се в един от тайните коридори, които си бе построил, откак Так го бе завладял, и безшумно се скри в него. Навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в собственото си съзнание, а този проход го отвеждаше още по-далеч. Отначало вървеше с нормална крачка, но после се затича. Този свят съвсем не му се струваше по-понятен от онзи отвън, но единствено той му бе останал.

Из „Отмъстителите“, сценаристи Крейг Гудис и Куентин Улрич:
    ГЛАВНАТА УЛИЦА, ПРЕЗ ДЕНЯ

    ШЕРИФЪТ СТРИЙТЪР наблюдава как ЗАМЕСТНИК-ШЕРИфЪТ ЛЕЙН грубо дърпа КЕНДИ да стане. Зад тях, на входа на кирпичената постройка, където се помещава пералнята на Лушан, са се скупчили неколиина работниии китайци.
    КЕНДИ: А вие к’во гледате бе, жълтури?!
    КИТАЙСКИ РАБОТНИК: Ей ти! Твои дрехи нуждае се от пране, да, да!
    Другите КИТАЙЦИ избухват в смях. Дори СТРИЙТЪР се подсмихва. КЕНДИ замаяно се оглежда. Не може да повярва, че Стрийтър го е повалил в честна борба, че жълтите му се присмиват, че всичко това се случва в действителност.
    СТРИЙТЪР: Най-добре се прибирайте, момчета.
    ПЕРАЧИТЕ се прибират, но от прозореца продължават да наблюдават сцената.
    СТРИЙТЪР (към ЛЕЙН): На Всяка цена му Вземи шапката, Джош. Не го ща в затвора без шапка.

    СЦЕНАТА ПРОДЪЛЖАВА

    Ухилен до уши, ЛЕЙН се навежда и вдига кавалерийската шапка, която бе паднала, когато Стрийтър повали Кенди върху коневръза. Ухилен до уши, ЗАМЕСТНИК-ШЕРИФЪТ ЛЕЙН я нахлупва на главата на победения негодник. От шапката се вдига облаче прах.
    ЛЕЙН: Хайде, капитане. Запазили сме ти най-хубавата палатка в лагера.
    Помъква замаяния и победен КЕНДИ към затвора. ШЕРИФЪТ СТРИЙТЪР ги изпраща с доволна усмивка и отначало не вижда как от летящите врати на „Бара на лейди Дей“ изскача МАЙОР МЪРДОК. За първи път неизменната му усмивка я няма.
    МЪРДОК: Мислиш, че като тикнеш Кенди в пандиза, с това неприятностите ти свършат, а, шерифе?
    СТРИЙТЪР се извръща към него. МЪРДОК разгръща омърляната си кавалерийска униформа и разкопчава кобура на армейския си колт.
    СТРИЙТЪР (с усмивка): Да речем, че просто арестувах първия призрак, а къде се спотайват друаите ти отмъстители? В каньона Десатойа? В Скейт Рок? Готов ли си вече да ми кажеш?

    СЦЕНАТА ПРОДЪЛЖАВА

    МЪРДОК: Ти напълно си откачил!
    СТРИЙТЪР: Така ли? Е, ще видим. Защо ми се струва, че нощеска, като го няма капитан Кендъл да направлява кораба, наоколо няма да препускат разни призраци.
    Продължавайки да се усмихва, СТРИЙТЪР отново се обръща към затвора.
    МЪРДОК: Ами ако ти кажа, че отмъстителите изобщо не са в планината Десатойа или Скейт Рок, а много по-близо? Ами ако ти кажа, че са в покрайнините на самия град и само чакат първия изстрел? Това как ще ти се хареса, проклет янки такъв?
    СТРИЙТЪР: Мисля, че много ще ми допадне.
    Поглежда нагоре, пъха пръсти в устата си и ИЗСВИРВА.

    ПОКРИВИТЕ НА КЪЩИТЕ ПО ГЛАВНАТА УЛИЦА, ГЛЕДАНИ ОТДОЛУ

    Иззад всяка табела, комин и декоративна фасада един по един изникват МЪЖЕ. Доскоро наплашени ГРАЖДАНИ, сега те са въоръжени с пушки, а лицата им са сурови. Мъже има навсякъде — на покрива на китайската пералня, на смесения мазазин „Аул Каунти“, че дори и на погребалното бюро на Крейвън. Сред тях се забелязват пастора ЙОМАН и адвоката БРАДЛИ. ЙОМАН, който вече не се тревожи, че отмъстителите са изпратени да накажат града за греховете, вдига ръка и махва на ШЕРИФА.

    ОТНОВО ГЛАВНАТА УЛИЦА; СТРИЙТЪР И МЪРДОК СТРИЙТЪР отвръща на поздрава на ЙОМАН, после отново се обръща към МЪРДОК, който изглежда едновременно разярен и засрамен. Опасна комбинация!

    СТРИЙТЪР: Н-да, доведи ги, ако искаш.
    Лицето на МЪРДОК се изопва. Бавно посяга към ръкохватката на колта. Нито един от двамата мъже не забелязва Лора, която излиза тичешком от бара. Носи лъскав костюми с пайети, а в ръка стиска малкия си пистолет.
    МЪРДОК: Изпитваш ли ме, шерифе?
    СТРИЙТЪР: Защо не се оттеглим да премислим нещата?
    Но знае, че вече е късно, че е накарал МЪРДОК да отиде прекалено далеч. СТРИЙТЪР също посяга към оръжието си.
    МЪРДОК: Времето за разговори мина, шерифе.
    СТРИЙТЪР: Е, щом казваш…

    СЦЕНАТА ПРОДЪЛЖАВА

    МЪРДОК: Ако не се бе намесил, никой нямаше да пострада.
    СТРИЙТЪР: Тукашните хора действат по друг начин. Ние… (вижда Лора)
    СТРИЙТЪР: Лора, недей!
    В това време Мърдок посяга към пистолета. Лора се хвърля между двамата мъже и насочва пистолета си към МЪРДОК. Натиска спусъка, но се чува само ЩРАКВАНЕ. ЗАСЕЧКА! След секунда МЪРДОК стреля с кавалерийския колт и куршумът, предназначен за шерифа, поваля Лора. Тя се СГЪРЧВА на земята.

    ПОКРИВИТЕ

    ГРАЖДАНИТЕ вдигат пушки за стрелба.

    ОТНОВО ГЛАВНАТА УЛИЦА ПРЕД КРЪЧМАТА

    МЪРДОК разбира какво се готви и се хвърля през летящите врати към относително защитеното помещение на кръчмата „Лейди Дей“. СТРИЙТЪР изпраща два-три изстрела след него, после се обръща към Лора и коленичи до нея.

    ПОКРИВИТЕ

    ФЛИП МОРАН, конярят, стреля. Неколцина друаи ао последват, но за радост, само. неколцина.

    СЦЕНАТА ПРОДЪЛЖАВА

    Отново мъжете пред кръчмата
    КУРШУМ РИКОШИРА в едното крило на летящата врата и отцепва треска.
    СТРИЙТЪР: Не стреляйте, той избяга!

    ПОКРИВИТЕ
    Мъжете свалят пушките. ФЛИП МОРАН изглежда объркан и засрамен.

    СТРИЙТЪР И ЛОРА, БЛИЗЪК ПЛАН

    Твърдостта на ШЕРИФА за миг се пропуква. Свежда поалед към умиращата ТАНЦЬОРКА и разбира, че я обича!
    СТРИЙТЪР: Лора!
    ЛОРА (кашля): Пистолетът засече… ти все казваш… да не се доверявам на… на скрит пистолет…
    Задавя се.
    СТРИЙТЪР: Не говори. Ще накарам Джо Прудъм да повика док…
    ЛОРА (кашля): Вече е… е късно. Просто ме прегърни.
    СТРИЙТЪР я прегръща. Тя вдига поглед.

    СЦЕНАТА ПРОДЪЛЖАВА

    ЛОРА: Виж ти!… Да не плачеш, шерифе?

    НА ЗАДНИЯ ВХОД НА „ЛЕЙДИ ДЕЙ“

    Отвътре изхвърча МЪРДОК. Сержант Матис го чака с конете.
    СЕРЖАНТЪТ: Какво стана? Чух изстрели!
    МЪРДОК (мятайки се на коня): Няма значение. Време е да викаме момчетата.
    СЕРЖАНТЪТ: Да не искаш…?!
    Изведнъж МЪРДОК изпада в пристъп на лудост. Очите му ГОРЯТ. Устните му се изкривяват в зловеща гримаса.
    МЪРДОК: Ще заличим този град от лицето на земята!
    Те пришпорват конете и поемат към останалите от отряда.

ДЕВЕТА ГЛАВА

1

    Нямаше нужда да прескачат оградата — в далечния край на двора на Док имаше порта, но преди да минат през нея, им отне доста време да оскубят дълбоко вкоренения бръшлян. Стив заговори пръв. Огледа дърветата — повечето хилави и жалки, но тайнствени на вид под дъждовните капки, които се процеждаха по листата им — и попита:
    — Това тополи ли са?
    Коли, който си проправяше път през един изключително злонамерен трънак, извърна глава към него:
    — Какво казваш?
    — О! — Коли подозрително се огледа, прехвърли пушката в другата си ръка, после изтри челото си. В горичката беше топло. — Честно да ти кажа, не знам тополи ли са, елхи ли, или проклети евкалипти. Никога не съм си падал по ботаниката. Онова там е невзрачна бреза и това е всичко, което знам по въпроса — заключи и продължи напред.
    Пет минути по-късно (Стив тъкмо вече се питаше има ли наистина пътека в тая джунгла, или просто така им се иска), Коли спря. Втренчи се покрай Стив с такова напрегнато изражение, че другият се обърна да види какво толкова гледа полицаят. Не видя нищо, освен преплетените гъсталаци, през които току-що се бяха проврели. Нямаше и следа от къщата на Олд Док, нито пък от тази на Джаксън. Сред дърветата се забелязваше червено петънце, което би могло да бъде коминът на Карвърови, и това бе всичко. Все едно се намираха на стотици километри от най-близкото населено място. Тази мисъл — и особено откритието, че е истина — накара Стив да потръпне.
    — Какво? — обади се той, очаквайки ченгето да го пита защо не чуват автомобили, дори детски моторетки, нито една стереоуредба, мотоциклет, клаксон, писък, или каквото и да било.
    Вместо това Коли заяви:
    — Притъмнява.
    — Не може да бъде. Едва… — Стив си погледна часовника, но той бе спрял. Сигурно батерията беше изтощена — не я беше сменял, откакто получи часовника от сестра си по случай Коледа преди две години. И все пак му се стори странно часовникът да спре малко след като бе пристигнал в това очарователно предградийце.
    — Едва колко?
    — Не мога да кажа точно, защото часовникът ми е спрял, но помисли си само. Сигурно е пет и половина, най-много шест без петнадесет. Може и да е по-рано. Нали казват, че в кризисна ситуация на човек му се струва, че времето тече много по-бавно?
    — Не знам кои са тия „те“, дето казват, и никога не съм знаел — отвърна Коли. — Но я погледни светлината. Вгледай се в самите лъчи.
    Стив се загледа и откри, че полицаят има право. Не му се искаше да го признае, но бе така. Лъчите падаха през гъсталака (това бе най-подходящата дума, не горичка) на коси алени снопове. „Алено слънце в нощта, на моряците радостта“ — рече си той и сякаш фразата освободи някакъв въображаем спусък, в миг всичките нередни събития се стовариха върху главата му в цялата си мощ, и му се стори, че вече не издържа. Вдигна ръце и притисна длани към очите си, удряйки главата си доста силно с ръкохватката на пушката; мехурът му сякаш щеше да се пръсне и Стив знаеше, че е на път да подмокри панталоните си, но пет пари не даваше. Политна назад и в същия миг — сякаш от много далеч — дочу гласа на Коли, който го питаше как е. Той положи най-титаничното усилие в живота си и му отвърна, че е добре, после се насили да смъкне ръце и отново да обърне поглед към трескавата червена светлина.
    — Може ли да ти задам един много личен въпрос — започна той. Гласът, с който го изрече, нямаше нищо общо със собствения му глас. — Колко те е страх?
    — Много. — Мъжагата отново избърса потта от челото си. Беше много горещо, но въпреки мокрите, шумолящи под дъжда листа, на Стив му се струваше, че въздухът е странно сух. И миризмите също бяха особени. — Но не губи надежда. Мисля, че виждам пътеката.
    Наистина бе пътеката, а след по-малко от минута двамата мъже стъпиха на нея и Стив забеляза следи — успокояващи при дадените обстоятелства: опаковка от чипс; обвивка от пакет бейзболни карти; две батерии, вероятно изхвърлени от уокмена на някое хлапе, след като са се изтощили; инициали, издълбани в стволовете на дърветата.
    От другата страна пътеката обаче бе далеч по-обезкуражаваща — сред смрадликите и ниските дървета стърчеше някакво безформено, бодливо, отровнозелено растение. Зад него се подаваха още две други — възлестите им клони стърчаха като разперените ръце на извънземен регулировчик.
    — Мамка му, виждаш ли ги ей ония работи?! — възкликна Стив.
    Коли кимна.
    — Приличат на кактуси. Или кактусове. Или както там се казва, когато са повече от един.
    „Да — мислено отвърна Стив, — колкото жените по картините на Пикасо от кубисткия му период приличат на действителни жени.“ Простите линии на тези кактусови растения и липсата на всякаква симетрия — подобно на птицата с различни на дължина криле — им придаваха малко сюрреалистичен вид, от който направо му призляваше. Все едно да гледаш разфокусиран образ.
    „Наистина прилича на мишелов — бе казал Олд Док. — Обаче както би го нарисувало дете.“
    Нещата започваха да се навързват. Все още не пасваха идеално, но от само себе си започваха да образуват множество, като онези, които учеха едно време по алгебра. Първо микробусите, които приличаха на декор от сутрешно телевизионно предаване за деца. После птицата. А сега и тези нахално зелени кактуси, все едно нарисувани от напорист първокласник.
    Коли се приближи към най-близкото от трите растения и любопитно протегна пръст.
    — Недей, да не си пощурял! — викна Стив.
    Коли не му обърна никакво внимание. Ръката му се протягаше към растението. По-близо. И още по-близо, докато…
    — Ах! Мамка ти!
    Стив се стресна. Коли рязко отдръпна ръка и я заразглежда с изражението на малчуган, който изучава най-новата си, крайно интересна драскотина. После се извърна към спътника си и му показа дланта си. Върху възглавничката на показалеца му се бе появила капчица кръв.
    — Май са достатъчно истински, че да бодат — констатира той. — Или поне този.
    — Естествено. Ами ако е отровно? Като растенията в басейна на река Конго или нещо подобно?
    Коли сви рамене, сякаш искаше да каже: „Вече е прекалено късно да се притесняваш за това, приятел“ — и продължи по пътеката, която завиваше на юг към Хайъсинт. Поне нямаше да се изгубят — щяха да се ръководят по червеникаво-оранжевата светлина, която нахлуваше през дърветата. Заслизаха по хълма. Колкото повече напредваха, Стив откриваше сред растенията от източната страна на пътечката все повече и повече странни кактуси. На места направо задушаваха другата растителност. Храсталаците започваха да оредяват, и то съвсем не случайно — почвата тук изтъняваше в слой зърнест пясък, напомнящ на… на…
    Отново избърса потта от челото си. Беше нетърпимо горещо, а светлината бе странно червеникава. Направо му призляваше.
    — Виж — посочи Коли. На двадесетина метра пред тях пътеката се разклоняваше и на самия кръстопът, като стражи, се издигаха няколко кактуса. Сред тях като нос на кораб стърчеше преобърната пазарска количка. На гаснещата дневна светлина металните й пречки изглеждаха като облени с кръв.
    Коли се затича към кръстопътя. Стив също ускори крачка, защото не искаше нито за миг да се отделя от него. Щом полицаят достигна разклонението, в странно сухия и същевременно противно сладникав въздух се надигна дрезгав вой — „Ууу! Ууу! У-У-Ууу!“ Сетне отново екна, остър и пронизителен като кучешки лай, в който се примесваха гласовете на други животни, и който накара Стив да настръхне. „Мои деца на нощта“ — помисли си той и пред очите му изплува Бела Лугоши48 с призрачно черно-бял грим и развята пелерина. Може би този образ далеч не беше най-подходящ за сегашната ситуация, но понякога мислите ти се отплесват накъдето пожелаят.
    — Майчице! — възкликна Коли и Стив предположи, че другият има предвид воя на койотите откъм изток, където се предполагаше, че има къщи, магазини и поне пет различни ресторанта а lа „Макдоналдс“ — но грамадният полицай изобщо не гледаше натам. Стив проследи погледа му и до пазарската количка съзря седнал на земята мъж. Беше забоден на кактуса като нелепа бележка, предназначена за всеки, който мине по пътеката.
    „У-У-Ууу…“
    Несъзнателно протегна ръка и се вкопчи в спътника си.
    — По дяволите, тоя вече съм го виждал — заяви Коли.
    — И по какво го позна?
    — По дрехите. По количката. Това лято два-три пъти се появи на нашата улица. Тъкмо се бях заканил, ако го видя отново, да го предупредя да се разкара. Най-вероятно е безобиден, но все пак…
    — Какво? — Стив, който веднъж-два пъти се бе скитал бездомен, не знаеше да се засмее ли, или да се ядоса. — Как мислиш, какво щеше да направи? Да свие нечия любима снимка на Елвис? Или пък да се опита да изнуди оня Содерсън за почерпка?
    Коли сви рамене.
    Забоденият на кактуса човек носеше закърпени войнишки панталони и тениска, която бе още по-мръсна, постара и по-парцалива от онази, която Билингзли бе дал на полицая. Вехтите му маратонки бяха залепени една за друга с изолирбанд. Това бяха дрехи на бездомен просяк, а вещите, които се бяха разпилели от преобърнатата количка, затвърждаваха това впечатление — чифт износени обувки, прокъсано въже, кукла Барби, синя блуза, на гърба на която със златен конец бе извезано „Бъки Лейнс“, наполовина пълна бутилка вино, запушена с нещо, което доста напомняше на пръст от дамска ръкавица, и касетофон, модел поне от преди десет години. На места пластмасовата му кутия бе залепена. Виждаха се и десетина найлонови торбички, грижливо привързани с шнур.
    Мъртъв просяк в гората. Но какво, за Бога, бе причинило смъртта му? Очите му бяха изхвръкнали от орбитите си и висяха на изсъхналите очни нерви. Изглеждаха така, сякаш се бяха спукали под напора на силата, която ги беше извадила. От носа му бе протекла кръв, която беше засъхнала по устните и прошарената му брада. Но не закриваше долната част на устата му. Устните му бяха разтегнати в широка, налудничава усмивка, създаваща впечатлението, че ъгълчетата на устните му са на път да достигнат мръсните му уши. Нещо — някаква сила — достатъчно могъща да накара очите да изхвръкнат от орбитите им, го беше нападнала и убила. Но същата тази сила го бе накарала да се ухили.
    Коли стисна дланта на Стив толкова здраво, че едва не му смаза пръстите.
    — Извинявай, може ли малко по-лекичко? Ще му счупиш… — промърмори спътникът му.
    Погледна към източното разклонение на пътеката, което уж щеше да ги изведе на Андерсън Авеню. То продължаваше десетина метра, после се разширяваше като фуния и свършваше в някакъв кошмарен пустинен свят, който нямаше нищо общо с обичайния пейзаж в Охайо. Ала това не впечатли Стивън Еймс ни най-малко, защото нямаше нищо общо с пейзажите, които бе виждал в действителността. Или в сънищата си.
    Отвъд последните нормални, зелени дървета се виждаше безбрежна белезникава спечена земна повърхност, която се простираше към тревожния хоризонт, очертан от планински зъбери. Върховете нямаха нито цвят, нито плътност, и по повърхността им не се забелязваха ни гънки, ни растения, нито пък долини. Бяха планини, нарисувани с черен молив от детска ръка.
    Пътеката не изчезваше, а се разширяваше, образувайки нещо като път, както го рисуват в анимационните филми. Отляво се виждаше наполовина зарит в пясъка старовремски фургон. Отвъд него се простираше камениста пропаст, пълна със сенки. Отдясно висеше табела — на дъска с черни букви бе изписано:
КЪМ ПОНДЕРОСА
    На същия кол висеше кравешки череп, деформиран като уродливите кактуси. След табелата пътят продължаваше в изкуствено стесняваща се перспектива, която напомняше на Стив плакати за филма „Близки срещи с третия вид“. В небето над планините вече изгряваха звезди — невъзможни, ненормално големи звезди. Не блещукаха, а сякаш мигаха като коледни лампички. Койотите отново нададоха вой. Този път бяха цяла глутница. Звукът не долиташе от подножието на планината — нямаше никакво подножие. Само бяла пустиня, зелени очертания на кактуси, пътят, пропастта, а в далечината се издигаше планината, наподобяваща огърлица от акулски зъби.
    Коли пошепна:
    — Какво, за Бога, е това?
    Но преди Стивън да успее да му отговори — ако му бе дадена тази възможност, щеше да каже: „Мислите на някое дете“ — откъм пропастта се дочу гърлено ръмжене. Малко напомняше бръмченето на корабни машини на празен ход. После в сенките се ококориха две зелени очи и той отстъпи назад с пресъхнала уста. Вдигна пушката, но в изтръпналите му ръце тя му се струваше миниатюрна и безполезна. Очите (блуждаеха в храстите като очите на герой от комикс) изглеждаха големи колкото футболни топки, дявол го взел, и Стив си рече, че никак не му се ще да узнае какво е животното, на което принадлежат.
    — Можем ли да го убием? — попита. — Ако се доближи, мислиш ли, че можем…
    — Я се огледай! — прекъсна го Коли. — Виж какво става!
    Стив го послуша. Откри, че зеленината се отдръпва от тях и на нейно място се възцарява пустинята. Растенията под краката им избледняваха, сякаш нещо изсмукваше сока им, след това изчезваха, а тъмната влажна пръст се превръщаше в белезникава гранулирана маса. Мъниста. Ето какво си мислеше преди малко — че почвената покривка отстъпва място на тази шантава мънистоподобна гадост. В този миг едно хилаво дърво отдясно рухна на земята. Разнесе се звук, подобен на изпукването, което се чува, когато човек пъхне пръст в уста, после рязко го извади. Белезникавият ствол на дървото стана зелен и му пораснаха бодли. Клоните му се сляха, а зеленият цвят на листата се разля и размаза и те се превърнаха в кактусови израстъци.
    — Време е да изчезваме — промърмори Коли.
    Спътникът му дори не си направи труд да отговори — вместо с думи, отвърна с действия. След миг и двамата тичаха обратно по пътеката към мястото, откъдето излязоха на нея. Отначало Стив се боеше някой трънак да не му избоде очите или пък да не подмине изтощените батерии, откъдето трябваше да се отклонят право на запад към портата на Билингзли. После всичко останало изгуби значение пред на гърленото ръмжене, което се чуваше отблизо. Зеленоокото създание от пропастта ги следваше. Мамка му, преследваше ги. И ги настигаше.

2

    Чу се изстрел и Питър Джаксън бавно извърна глава. Осъзна (доколкото изобщо бе способен да осъзнава в това състояние), че стои в задния си двор и гледа към (доколкото изобщо бе способен да вижда в това си състояние) масата на задната веранда. Бе отрупана с книги и списания, от които стърчаха розови листчета за отбелязване. Бе работил над една научна статия със заглавие „Джеймс Дики и действителността на новия юг“, със съкровената мисъл да предизвика страхотни противоречия между определени мастити академици. Можеби дори от други колежи щяха да го поканят на закрити семинари! И да поемат всички разноски! (Е, в разумни граници, разбира се.) Как бе мечтал за този миг.
    Сега това му се струваше далечно и маловажно. Както и изстрелът откъм гората, писъкът, който го последва и двата изстрела, които проехтяха на свой ред. Дори ръмженето — сякаш в шубрака се бе скрил тигър, избягал от зоологическата градина — му се струваше далечно и маловажно. Единственото, което имаше значение, бе да… да…
    — Да намеря своя приятел — гласно довърши той. — Да се добера до разклонението на пътеката и да поседна с моя приятел И най-добре… да се омитам.
    Пресече верандата по диагонал, закачайки масата с хълбок. Едно списание и няколко книги паднаха върху мокрите розови плочи. Питър не им обърна никакво внимание. Чезнещото му зрение бе съсредоточено върху горичката зад къщите от източната страна на Поплър Стрийт. Интересът, който цял живот бе изпитвал към бележките под линия, го бе напуснал.

3

    Когато това се случи, Джан не говореше за Рей Соумс, а се питаше защо Бог е създал свят, в който не можеш да надделееш над желанието си да бъдеш докосвана и целувана от мъж, който често — по дяволите, най-редовно — има мръсни крака, а косата си мие не повече от четири пъти в месеца. В най-добрия случай. Значи говореше за Рей, без да споменава имена.
    И за първи път откак идваше тук, откак тичаше тук, Одри почувства досада и изпита лек пристъп на приятелско отегчение. Като че ли най-сетне бе започнала да губи търпение да слуша за манията на Джан.
    Одри стоеше на прага на беседката, гледаше поляната, слушаше жуженето на пчелите и се питаше, какво в крайна сметка прави тук. Другаде имаше хора, които се нуждаеха от помощ, при това познати хора, повечето от които й бяха симпатични. С част от себе си — при това доста убедителна част — се опитваше да повярва, че те всъщност нямат значение, че се намират не само на шестстотин километра западно, но и са отдалечени на цели четиринадесет години в бъдещето, но убедителна или не, това си бе измама. Това място тук бе илюзия. Това място бе измама.
    „Но се налага да бъда тук. Наистина се налага.“
    Може би, но изведнъж любовно-омразната история на Джан с Рей Соумс я отегчи до сълзи. Идеше й да се извърне на пети и да каже: „Добре де, защо не вземеш да спреш да опяваш и да го зарежеш? Ти си млада, хубава, имаш здраво тяло. Сигурна съм, че можеш да намериш някого с чиста коса и свеж дъх, който да ти начеше крастата.“
    Да каже такова ужасяващо нещо на Джан би означавало със сигурност да си заслужи изгонване от това безопасно място, като Адам и Ева, които били изпъдени от рая заради ябълката — но това не променяше отношението й по въпроса. А дори и да съумее да премълчи мнението си за любовно-омразната връзка на Джан, какво ли ще последва? Сто и петдесетото потвърждение, че макар Пол да е най-сладък от всичките Бийтълси, Джан би се замислила сериозно единствено по отношение на Джон? Сякаш Бийтълс изобщо не са се разделяли и Джон си е жив и здрав.
    Но преди да успее да каже или направи каквото и да било, в това тихо място, където инак се чуваше единствено жуженето на пчелите, песента на щурците и тихото ромолене на гласовете на две девойки, екна непознат досега звук. Тих, но настоятелен звън, подобен на старовремски училищен звънец, който напомня на децата, че междучасието свършва и е време да се върнат в клас.
    Изведнъж си даде сметка, че вече не чува гласа на Джан, и се обърна. Нищо чудно. Джан я нямаше А на дървената маса, по която се бяха запазили преплетени инициали още от времето на Първата световна война, телефонът на Так звънеше. За първи път, откак тя идваше тук, телефонът на Так звънеше.
    Бавно се приближи — достатъчно бе де направи три малки крачки — и се вторачи в него с разтуптяно сърце. Вътрешният й глас пищеше с все сила да не вдига слушалката, защото прекрасно знае и винаги е знаела какво означава звънът на този телефон — че демонът на Сет най-сетне я е открил. Но какво друго й оставаше?
    „Бягай — ледено пошепна един глас (може би гласът на нейния собствен демон). — Избягай в този свят, Одри. Спусни се по хълма, заобиколи скалата и бързай към шосето от другата страна. То води в Ню Плац и дори да ходиш цял ден и петите ти да се покрият с мехури, това няма никакво значение. Ню Плац е университетски град и на главната улица все ще се намери витрина с обява «ТЪРСИМ СЕРВИТЬОРКА». Можеш да започнеш и оттук. Тръгвай. Ти си млада, нямаш двадесет и пет години, здрава си, не изглеждаш зле, а целият този кошмар дори не е започнал.“
    Не можеше да постъпи така… нали? В крайна сметка всички тези неща бяха недействителни. Бяха чисто и просто убежище в собствените й мисли.
    Зън, зън, зън.
    Тихо, но настоятелно. „Вдигни ме — казваше. — Вдигни ме, Одри. Вдигни ме, пъзло. Трябва да идем до Пондероса, но никога няма да се върнеш оттам.“
    Зън, зън, зън.
    Одри се наведе рязко и се подпря от двете страни на телефона. Почувства плътността на дървото под дланите си, грапавините на издълбаните инициали и разбра, че ако в пръста й се забие треска от тази маса, когато се върне в другия свят, ще й тече истинска кръв. Защото този свят беше истински и тя знаеше кой го бе създал. Изведнъж се почувства съвършено убедена, че Сет бе съградил този рай за нея. Бе го изтъкал от най-хубавите й спомени и най-сладките й сънища, бе й осигурил убежище, където да се крие от лудостта, а ако цялата фантазия започнеше да й доскучава — като килим, който се износва под честите стъпки — вината не беше на Сет.
    И тя не можеше да го остави да се оправя сам. Нямаше да го остави сам.
    Грабна слушалката. Бе абсурдно малка, не по-голяма от детска играчка, но тя дори не забеляза.
    — Да не си посмял да му направиш нещо! — кресна. — Да не си посмял, чудовище такова! Ако толкова държиш да причиниш някому болка, ето ме м…
    — Лельо Одри! — Това бе гласът на Сет, нямаше как да го обърка, но бе променен. Момчето не пелтечеше, но търсеше думите; не издаваше неразбираеми звуци и макар да звучеше уплашен, очевидно не бе изпаднал в паника. Поне засега.
    — Лельо Одри, слушай ме!
    — Слушам! Казвай!
    — Върни се! Сега можеш да излезеш от къщата! Можеш да избягаш! Так е в гората… но микробусите скоро ще се върнат! Трябва да излезеш, преди да дойдат!
    — Ами ти?
    — Аз ще се оправя — отвърна гласът в слушалката и на Одри й се стори, че долавя някаква лъжа. Или най-малкото несигурност. — Трябва да отидеш при другите. Но преди да…
    Тя се заслуша в указанията му и ни в клин, ни в ръкав я напуши смях — защо не й е хрумнало досега? Бе толкова просто! Но…
    — Можеш ли да го скриеш от Так?
    — Да. Но трябва да побързаш!
    — Какво ще направим? Дори да стигна при останалите, какво бихме могли да направим…
    — Не мога да ти обясня сега, няма време. Трябва да ми се довериш, лельо Одри! Върни се веднага и ми се довери! Върни се! ВЪРНИ СЕ!
    Последният писък бе толкова силен, че тя отмести слушалката от ухото си и отстъпи назад. Докато падаше, изгуби съвършено всякаква представа за пространство, в следващия миг главата й се удари в пода. Ударът бе омекотен от килима в дневната, но за миг пред очите й заиграха звездички. Седна и усети миризмата на гранясала мазнина от кренвирши и на застояло, която лъхаше от тази къща, непроветрявана и непочистван