Скачать fb2
Роуз Мадър

Роуз Мадър

Аннотация

    След четиринайсет години брак Роузи Даниелс внезапно решава да избяга от съпруга си, който я подлага на непрекъснат тормоз. Когато се озовава в непознат град, тя се заема с наглед непосилната задача да си изгради нов живот. Но съпругът й, полицай с инстинкти на хищник, безмилостно я преследва, постепенно загубвайки човешкия си облик…
    За да оцелее, Роузи трябва да проникне във въображаемия свят на една картина и да се превърне в необикновената Роуз Мадър…


Стивън КингРоуз Мадър

    Наистина съм Роузи, Роузи Истинска, слушай, искам да ти кажа, че съм туй и още нещо…
Морис Сендак1
    Кървав жълтък. Дупка от прогорено,
    която се разраства върху белия чаршаф.
    Разярена роза, която всеки миг яростно ще разцъфне.
Мей Суенсън
    Посвещавам тази книга на Джоун Маркс

ПРОЛОГ
ЗЛОВЕЩИ ЦЕЛУВКИ

    Тя седи в ъгъла и се опитва да си поеме дъх. Има усещането, че не се намира в своята дневна, а в безвъздушно пространство. Сякаш отдалеч долита едва доловимо хъъър-хъъър — тя осъзнава, че чува задавеното си дишане, но въпреки това й се струва, че се задушава, докато се взира в разкъсания роман, който четеше, когато съпругът й се прибра вкъщи.
    Всъщност изобщо не я е грижа. Боли я прекалено много, за да се тревожи за такива незначителни подробности като дишането си или пък че във въздуха, който поема, като че изобщо няма никакъв кислород. Болката я е погълнала цялата, както китът според Светото писание погълнал Йона, библейския дезертьор. Тя пулсира в нея като отровно слънце, което тлее дълбоко в тялото й, там, където до тази вечер се таеше единствено усещането за нов живот.
    Никога не я е боляло толкова, или поне тя не си спомня — дори и когато веднъж на тринадесет години караше велосипед и рязко зави, за да избегне голяма дупка на пътя — падна върху асфалта и на главата й зейна рана, за която впоследствие се установи, че са необходими точно единадесет шева. Спомняше си пронизващата болка, последвана от осеяна със звездички изненадваща тъма, когато за малко бе изгубила съзнание… но онази болка изобщо не можеше да се сравнява с тази агония. С тази ужасна агония. Притиснала е ръка към корема си, но като че изобщо не допира човешка плът — сякаш някой я е разпорил и е заменил живото й детенце с нагорещен камък.
    „Моля те. Господи — мисли си тя, — моля те, нека поне на бебето да му няма нищо.“
    Но сега, когато най-сетне започва да диша по-леко, осъзнава, че на бебето му има нещо, че ако не друго, той се е постарал поне за това. Когато си бременна в четвъртия месец, бебето все още е по-скоро част от теб, отколкото отделно същество, а когато седиш в ъгъла и косата ти е полепнала на кичури по потното ти лице и ти се струва, че сякаш си погълнала нагорещен камък… Някакво същество обсипва вътрешната страна на бедрата й със зловещи, лепкави целувчици.
    — Не — шепне тя, — не! Господи, мили Боже, не! Боже мой, мили Боже, Господи, не!
    „Дано е пот — казва си. — Дано е пот… а може пък да съм се напишкала. Да, сигурно е точно така. Като ме удари третия път, така ужасно ме заболя, че неволно съм се напишкала. Това ще да е.“
    Само че не е нито пот, нито урина. Кръв е. Тя седи тук, в ъгъла на дневната, взира се в разкъсаната книга — едната половина е захвърлена на дивана, другата — под масичката за кафе, а утробата й се готви да изхвърли бебето, което до този миг е носила без възражения и без каквито и да било проблеми.
    — Не — стене тя, — не, моля ти се Господи, недей!
    Вижда сянката на съпруга си — изкривена като бостанско плашило или пък като сянка на обесен — която подскача по свода между дневната и кухнята. Вижда други сенки — телефонна слушалка, притисната към ухо. Дори различава пръстите на силуета, които разсукват шнура, после пак го навиват — като лош навик, от който не можеш да се отървеш.
    Първата й мисъл е, че се обажда в полицията. Но това е абсурдно, разбира се — той самият е полицай.
    — Да, спешен случай — казва. — Дявол да го вземе, не знаеш колко е спешен, красавице, тя е бременна. — Вслушва се в отговора, увива шнура на пръста си, а когато заговаря отново, тонът му е малко кисел. Едва доловимото раздразнение в гласа му е достатъчно отново да я обземе ужас и в устата си да почувства металически вкус. Та кой би посмял да му противоречи? О, кой би направил подобна глупост? Разбира се, само човек, който не го познава така добре, както го познава тя. — Разбира се, че няма да я местя, ти за малоумен ли ме имаш?
    Пръстите й се плъзват нагоре по бедрото към влажните памучни гащички. „Моля те — казва си тя. Колко ли пъти изрече тази фраза наум, откакто той измъкна книгата от ръцете й? Не знае, но ето че отново я повтаря: — Моля те, дано течността е прозрачна. Моля те, Господи. Моля те, дано да е прозрачна!“
    Но когато измъква ръка изпод роклята, пръстите й са обагрени с кръв. Тя ги поглежда и в същия миг тялото й се раздира от чудовищен спазъм, сякаш я кълцат с ножовка. Стисва зъби, за да задуши писъка. Не е толкова глупава, та да пищи в тази къща.
    — Зарежи ги тия дивотии, просто тръгвайте насам! Веднага! — Той трясва слушалката.
    Сянката му се уголемява и подскача по стената, след миг той застава под свода, обърнал към нея зачервеното си от гняв красиво лице. Очите му са като парчета стъкло, които проблясват в тревата край селски път.
    — Погледни само — казва й, разперва ръце, после ги отпуска, плесвайки се леко по бедрата. — Каква свинщина.
    Тя протяга към него дланта си и му показва окървавените си пръсти, сякаш безмълвно го обвинява за стореното; не се осмелява да проговори.
    — Зная — отвръща й с тон, който намеква, че повече обяснения не са необходими. Извръща се и се вторачва в разкъсаната книга. Вдига едната част от дивана, после се навежда под масичката за другата. Докато се изправя, пред очите й се мярва корицата, на която е изобразена облечена в бяла селска блуза жена, застанала на носа на кораб. Заглавието „Пътешествието на Мизъри“ е отпечатано с лъскави алени букви.
    — Ама ей това е проблемът — натъртва той и размахва останките от книгата, сякаш заплашва със свит на руло вестник кученце, което се е изпишкало на пода. — Колко пъти съм ти казвал, че не понасям тия щуротии?
    Всъщност отговорът е „никога“. Тя знае, че можеше да седи в този ъгъл и да усеща как помята, защото я е заварил да гледа новините по телевизията, да шие копче на някоя негова риза или пък просто да е задрямала на дивана. Сега е в лош период. Някаква жена Уенди Яроу му създава неприятности, а Норман обича да споделя неприятностите. „Колко пъти съм ти казвал, че не мога да понасям тия щуротии? — щеше да извика той, независимо за каква щуротия става дума. А после, точно преди да започне да я налага с юмруци, изкрещяваше: — Искам да си поговорим, пиленце. Хубавичко да си поговорили“
    — Нима не разбираш? — шепне тя. — Ще изгубя бебето.
    Колкото и да е невероятно, съпругът й се усмихва и заявява:
    — Ще родиш друго.
    Все едно успокоява момиченце, което е изпуснало фунийка сладолед. После занася разкъсаната книга в кухнята, безсъмнено за да я запрати в кошчето за смет.
    „Копеле! — казва си тя, без да осъзнава, че го мисли. Отново усеща пронизващата болка, само че този път спазмите разтърсват тялото й, сякаш то гъмжи от някакви ужасяващи насекоми; отмята глава към стената и издава стон: — Копеле, как те мразя!“
    Той отново се появява и се приближава към нея. Вперила в него ужасен поглед, тя забива пети в пода, като че се опитва да се пъхне в стената. За миг е повече от сигурна, че този път действително възнамерява да я убие — не просто да й причини болка или пък да й отнеме бебето, за което тя толкова отдавна мечтаеше, а наистина да я убие. Напомня й на животно, докато се приближава с наведена глава, а мускулите на бедрата му се издуват. Преди да измислят прозвището „ченге“ за такива като мъжа й, децата използваха друга дума, която й хрумва сега, докато го следи с поглед как прекосява стаята и се приближава към нея с наведена глава, а ръцете му се поклащат като месести махала, понеже той изглежда точно така — като бик.
    Тя стене, мята глава, рита. Едната й обувка изхвръква. Отново я заболява, спазмите се врязват в корема й като ръждясали котви, потича още кръв, но тя не престава да рита. Знае, че когато е в това състояние, съпругът й действа като ужасяващ робот.
    Той се надвесва над нея и уморено клати глава.
    — Нищо лошо няма да ти направя — казва, докато коленичи, за да я повдигне, — тъй че престани да се държиш като идиотка.
    — Тече ми кръв — пошепва жената, спомняйки си телефонния разговор, в който той каза, че няма да я мести, разбира се, че няма.
    — Ъ-хъ, зная — равнодушно отвръща злодеят. Оглежда стаята, чудейки се къде би могла да се удари жена му — тя сякаш чете мислите му. — Спокойно, ще я спрат. Ще я спрат.
    „А дали ще успеят да предотвратят аборта? — наум изкрещява тя, но не й хрумва, че е възможно той също да чете мислите й, и не забелязва колко внимателно я следи с поглед. Отново се опитва да заглуши гласа в главата си, като прошепва: — Мразя те. Мразя те.“
    Той я пренася до стълбите. Коленичи, после я настанява на най-долното стъпало и загрижено пита:
    — Удобно ли ти е?
    Тя затваря очи. Не може да го гледа, поне не сега. Струва й се, че ще обезумее, ако го гледа.
    — Добре — съгласява се той, сякаш му е отговорила, а когато тя отваря очи, лицето на съпруга й отново е безизразно като на робот. Сякаш мисълта му е отлетяла, изоставяйки тялото му.
    „Ако имах нож, можех да го забия в гърдите му“ — мисли си тя… но всъщност изобщо не би се осмелила да даде ухо на подобна идея, камо ли пък да я приеме сериозно. Това е само далечно ехо на лудостта на съпруга й, тихо като плясък на криле на прилеп, кръжащ в пещера.
    Изведнъж лицето му отново се оживява, той се изправя и ставите му изпукват. Поглежда ризата си, за да провери дали не е изцапана с кръв. Всичко е наред. Хвърля поглед към ъгъла, където се беше строполила. Ето на, там има кръв — няколко капчици и петънца. От нея отново руква кръв и я облива с болезнена, някак алчна топлина. Настава истински порой, като че през цялото това време кръвта само е чакала да изхвърли детенцето от мъничкото му обиталище. Сякаш едва ли не — о, каква противна мисъл — собствената й кръв е на страната на мъжа й… колкото и налудничаво да е това.
    Той отново отива в кухнята и се бави там около пет минути.
    Чува го как се разхожда, а през това време болката става непоносима, след това утихва и руква някаква течност — тя чува ужасяващия звук. Сякаш седи в лечебна вана, пълна с гъста топла течност. Нещо като кървав сос.
    Удължената му сянка подскача по свода към кухнята — хладилникът се отваря и затваря, после се отваря и затваря шкафче (едва доловимото проскърцвате й подсказва, че това е шкафчето под мивката). Пуска чешмата и почва да си тананика нещо — като че ли „Когато мъж обича жена“ — а в същия миг бебето напуска тялото й.
    Като се връща, в едната си ръка държи сандвич — още не е е вечерял, разбира се, и сигурно е гладен, а в другата — влажен парцал от коша под мивката. Кляка в ъгъла, където се беше завлякла, след като изтръгна книгата от ръцете й и заби в корема й тежките си юмруци — бам, бам, бам, довиждане, детенце — и се залавя да изтрие кървавите петна и капки; многото кръв ще се вижда на най-долното стъпало, точно където иска.
    Докато чисти, яде сандвича. Съдейки по миризмата, между филиите хляб е сложил останалите пържоли на скара, които тя смяташе да приготви с макарони за събота вечер — нещо бързо, което да хапнат пред телевизора, докато гледат ранните новини.
    Той поглежда парцала, който леко е порозовял. Кимва, отхапва от сандвича и се изправя. Когато се връща от кухнята, тя долавя далечния вой на сирени.
    Мъжът прекосява стаята, коленичи край нея и улавя ръцете й. Смръщва се, като усеща колко са студени, започва лекичко да ги разтрива и да й говори.
    — Извинявай. Просто… случват се разни работи… оная кучка от мотела… — Млъква, за миг отмества поглед встрани, след това отново се обръща към нея. На лицето му е изписана странна, виновна усмивка. „Виж на кого съм седнал да обяснявам — сякаш казва тя. — Ето докъде стигна всичко — тссссс.“
    — Бебето — шепне тя. — Бебето.
    Той стисва ръцете й до болка.
    — Слушай внимателно. След минута-две ще са тук.
    — Да — линейката вече е съвсем близо и вие в нощта като ужасяваща хрътка.
    — Ще кажа, че си слизала по стълбите и си се спънала. Паднала си. Разбираш ли?
    Тя мълчаливо се взира в него. Болката в корема й, която временно бе позатихнала, я прерязва с все сила.
    — Разбираш ли?
    Вглежда се в хлътналите му празни очи и кима. Долавя странна миризма, сякаш седи сред локва химикал.
    — Добре. Знаеш ли какво ще се случи, ако кажеш нещо друго?
    Тя продължава да го гледа.
    — За теб е по-добре да го произнесеш на глас. По-безопасно е.
    — Ще ме убиеш.
    Той кима, явно доволен. Прилича на учител, който с мъка е изкопчил отговор от слаб ученик.
    — Точно така. И никак няма да бързам. Преди да съм приключил, днешното произшествие ще ти изглежда само като порязан пръст.
    Навън алените светлини пулсират в алеята пред къщата.
    Той сдъвква последната хапка от сандвича и бавно се изправя. Ще отиде на вратата да ги посрещне — разтревоженият съпруг, чиято бременна жена е претърпяла злополука. Още не се е обърнал, тя го сграбчва за ризата и шепне:
    — Защо? Защо бебето, Норман?
    За миг по лицето му преминава нещо, което тя не вярва, че вижда — прилича на страх. Но защо пък ще се страхува от нея? Или пък от бебето?
    — Било е злополука — казва. — Това е, чисто и просто злополука. Аз нямам нищо общо. И като говориш с тях, бъди убедителна. Тъй че Бог да ти е на помощ.
    „Тъй че Бог да ми е на помощ“ — повтаря си тя.
    Навън се затръшват врати; чуват се забързани стъпки, които идват към къщата, и металното дрънчене и потропване на количката, в която ще я отнесат до мястото й под сирената. Той се обръща към нея за последен път, свел глава като бик, с помътнели очи.
    — Ще имаш друго дете и това няма да се повтори. Всичко ще бъде наред. Момиче. Или пък сладичко момченце. Подправката няма значение, нали така? Ахо е момче, ще му купим бейзболно костюмче. Ако е момиченце… — Той махва неопределено — … шапчица или нещо подобно. Само почакай и ще видиш. Точно така ще стане. — Усмихва се, от което на нея й се иска да се разпищи. Все едно да гледаш ухилен труп в ковчег. — Ако ме слушаш, всичко ще бъде наред. Честно слово, миличка.
    После отваря вратата да посрещне екипа на линейката, казва им да бързат и че има кръв. Те се приближават към нея, тя затваря очи, защото не иска да им позволи да надзърнат в нея, и се откъсва от гласовете им.
    „Не се тревожи, Роуз, недей се ядосва, та това е дребна работа, някакво си бебе, можеш да родиш друго.“
    Спринцовка ужилва ръката й, а после я повдигат. Продължава да е със затворени очи и си мисли: „Е да, добре. Предполагам, че мога да родя друго дете. Мога да го родя и да го отнеса някъде, където той няма да може да го достигне. Далеч от жестоките му ръце.“
    Но времето минава и мисълта да го напусне — да не говорим, че остана недоизречена — се изплъзва, както сънят разтваря усещането за действителния свят; постепенно за нея не остава друг свят освен съня, в който живее — като онези сънища, които й се присънваха, като беше малка, и в които все тича ли, тича сред непроходима гора или пък в мрачен лабиринт, преследвана от някакво огромно животно, от някакво страховито безумно чудовище, което се доближава все повече и повече и което най-сетне ще я стигне, без значение колко пъти се изплъзва, свива встрани, в миг се втурва напред или пък се връща назад. Концепцията за сънуването съществува в мисълта на будния, но за сънуващия не съществува нито събуждане, нито действителен свят, нито пък здрав разсъдък. Роуз Макклендън Даниълс проспа всред безумието на съпруга си още цели девет години.

ЧАСТ ПЪРВА
ЕДНА КАПКА КРЪВ

1

    Изминаха общо четиринадесет години адски мъки, но тя почти не си даваше сметка за това. През повечето време живееше в дълбок унес и неведнъж почти успяваше да се убеди, че това не е истинският й живот, че някой ден най-сетне ще се събуди, ще се прозее и сладко ще се протегне, като героиня от анимационен филм на Уолт Дисни. Най-често тази мисъл й хрумваше, когато той я пребиваше толкова жестоко, че после тя трябваше да полегне, за да дойде на себе си. Правеше го три-четири пъти годишно. През 1985 година — годината на Уенди Яроу, на служебното порицание, на „спонтанния аборт“ — това се бе случило почти десет пъти. През септември същата година за втори и за последен път я откараха в — болница в резултат на нежните грижи на Норман… за последен, поне засега. Тогава храчеше кръв. Надявайки се, че ще й мине, той отлага отиването в болницата три дни, но когато вместо това кръвоизливът се усили, й нареди точно какво да каже (винаги й нареждаше точно какво да каже) и я отведе в „Сейнт Мери“. Избра нея, защото след „помятането“ от „Бърза помощ“ я бяха откарали в Градската болница. Оказа се, че има счупено ребро, което е засегнало белия дроб. Разказа историята за падането по стълбите за втори път през последните три месеца и й се стори, че този път дори стажантът не повярва, но нямаше никакви неудобни въпроси. Просто я излекуваха и я пратиха у дома. Все пак Норман си даде сметка, че е извадил късмет, и след това внимаваше повече.
    Понякога, докато лежеше нощем, в главата й като комети нахлуваха чудати образи. Най-често виждаше юмрука на съпруга си, с кръв по кокалчетата и по релефния златен надпис на пръстена му от Полицейската академия. Имало бе сутрини, в които се събуждаше и откриваше думите, изписани на този пръстен — дълг, лоялност, общност — отпечатани на корема или на гърдите си. Това често й напомняше за синия печат на Инспекцията по храните, който слагаха на пържолите и на свинското.
    Тези образи се появяваха винаги на границата между съня и действителността, когато лежеше съвсем отпусната, с отмалели крайници. Сетне юмрукът политаше към нея, тя рязко подскачаше и се събуждаше, а после лежеше разтреперана до него, молейки се да не се обърне, самият той буден, и да не я ръгне в корема или в бедрото, защото му пречи да спи.
    Прекрачи прага на този ад, когато беше на осемнадесет години, и се събуди от унеса около месец след тридесет и втория си рожден ден — почти половин живот по-късно. Пробуди я не друго, а една-едничка капка кръв не по-голяма от петаче.

2

    Видя я, като оправяше леглото. На горния чаршаф, от нейната страна, почти до мястото, където обикновено слагаше възглавницата, като разтребваше сутрин. Всъщност можеше да бутне възглавницата малко наляво и да скрие петънцето, което бе засъхнало и бе придобило грозен кафяв цвят. Даде си сметка колко е лесно и се изкуши да го стори, защото не можеше да смени само горния чаршаф — нямаше други изпрани бели чаршафи, а ако сложи от онези на цветчетата вместо чистобелия с петънцето кръв, ще трябва да смени и долния. Ако не смени и него, после той най-вероятно ще се сърди.
    „Виж, моля ти се — сякаш го чуваше да казва. — Проклетите чаршафи дори не са еднакви — отдолу бял, отгоре на цветя. Божичко, защо си толкова мързелива? Я ела тука — искам хубавичко да си поговоря с тебе.“
    Тя стоеше до леглото откъм своята страна всред пролетните слънчеви лъчи — мързеливата повлекана, която по цял ден чисти малката къща (един-единствен отпечатък от пръст в ъгълчето на огледалото в банята можеше да й навлече юмрук) и си блъска главата какво да му приготви за вечеря; тя стоеше там и се взираше в петънцето на чаршафа, а лицето й бе толкова отпуснато и безжизнено, че ако някой я гледаше отстрани, би я помислил за бавноразвиваща се. „Мислех, че проклетият ми нос е спрял да кърви — рече си. — Сигурна бях, че е престанал.“
    Не я удряше често по лицето — не беше толкова глупав. По лицето удрят само пияните тъпанари, каквито бе арестувал като униформен полицай, а по-късно и като градски детектив. Удряш някого — жена си например — по лицето прекалено често, а след известно време престават да вярват на историите как паднала по стълбите, как се блъснала посред нощ в шкафчето в банята или пък как настъпила греблото в задния двор. Хората знаят. Хората говорят. И в крайна сметка загазваш, дори и жената да си държи устата затворена, защото времената, когато хората не се месеха в чужди работи, май вече са отминали безвъзвратно.
    Само че нравът му не влизаше в тези сметки. А той имаше лош нрав, много лош нрав, и понякога се изпускаше. Точно това се случи и снощи, когато тя му сервира втора чаша чай с лед и разля мъничко върху ръката му. Прас, и още преди да е разбрал какво става, носът й вече течеше като централния водопровод. Като рукна кръвта по устата и брадичката й, на лицето му се изписа погнуса, която в миг се смени с разтревожена пресметливост — ами ако носът й е счупен? Това би означавало още една разходка до болницата. За миг й се стори, че се задава истински пердах — от онези, след които тя седи в ъгъла, свита на кълбо, едвам диша, плаче и се опитва да поеме дъх достатъчно дълбоко, та да повърне в престилката си. Винаги в престилката. В тази къща не плачеш с глас, не спориш с домакина и със сигурност не повръщаш по пода — е, ако държиш главата ти да си остане на мястото.
    После, подгонен от силно изостреното си чувство за самосъхранение, той й донесе в един кухненски парцал лед, отведе я в дневната и я сложи да легне на дивана, притиснала импровизирания леден компрес в основата на носа си, точно между плувналите си в сълзи очи. Там трябвало да се сложи, обясни й, ако иска бързо да спре кръвоизлива и да не стане голям оток. Притесняваше го отокът, разбира се. Утре е ден за пазар, а подутият нос не може да се скрие като насинено око зад тъмни очила.
    После отиде да си довърши вечерята — риба на скара и печени пресни картофи.
    Подутината не беше голяма, както я увери един бърз поглед в огледалото тази сутрин (той вече я огледа внимателно и кимна одобрително, преди да си изпие кафето и да тръгне на работа), а кръвоизливът спря петнайсетина минути, след като бяха сложили ледения компрес, или поне така изглеждаше. Но по някое време през нощта, докато е спяла, една предателска капка е оставила това петно, което значи, че трябва да свали чаршафите и да ги смени, въпреки че я боли гърбът. Напоследък гърбът непрестанно я болеше — и при най-малкото навеждане или пък дори като вдигаше съвсем леки неща. Гърбът й бе едно от любимите му места. За разлика от лицето гърба можеш да налагаш съвсем спокойно… особено ако въпросният някой знае как да си държи устата затворена. В продължение на четиринадесет години Норман методично работеше върху бъбреците й и кръвта, която напоследък все по-често забелязваше в урината си, вече нито я изненадваше, нито я тревожеше. Просто поредната неприятна страна на семейния живот, това е всичко — сигурно има милиони жени, на които им е много по-тежко. Само в този град сигурно са хиляди. Винаги бе разсъждавала така, поне до този момент.
    Погледна петънцето и усети непривично негодувание, но и нещо друго, някакво странно изтръпване — не знаеше, че така се чувства човек, когато най-после се събуди.
    До нейния край на леглото имаше дървено люлеещо се столче, което тя винаги кой знае защо наричаше „столчето на Пух“. Заотстъпва към него, без да отделя очи от капката кръв върху белия чаршаф, и седна. Седя в столчето на Пух почти пет минути, после подскочи, защото дочу някой да говори в стаята. Отначало не осъзна, че това е собственият й глас.
    — Ако продължава така, ще ме убие — изрече тя и когато най-сетне се успокои от мигновеното стряскане, предположи, че говори на капката кръв — на тази малка частица от себе си, която бе вече мъртва.
    Отговорът дойде веднага и беше неописуемо по-ужасен от възможността, която бе изрекла гласно: „Само че може и да не те убие. Замисляла ли си се за това? Може и да не те убие.“

3

    Това не й беше хрумвало досега. Често й минаваше през ум, че някой ден може да я удари прекалено силно или пък на неподходящо място (макар никога до този момент да не го бе изричала гласно, дори и пред себе си), но никога не се бе замисляла, че може да оживее…
    Напрежението в мускулите и ставите й се усили. Обикновено просто седеше на столчето, скръстила ръце в скута си, и гледаше над леглото през отворената врата на банята отражението си в огледалото, но тази сутрин залюля стола с кратки, резки движения. Не можеше да не се люлее. Изтръпналите й крайници налагаха това. И без друго, последното нещо, което би искала да прави, бе да гледа отражението си, независимо от това, че носът й не беше много подут.
    „Ела, пиленце, искам хубавичко да си поговорим.“
    Четиринадесет години все това. Цели сто шейсет и осем месеца, като се започне от първата им брачна нощ, когато я дръпна за косата и я ухапа, понеже тряскала вратата. Помятане. Наранен бял дроб. Онова ужасно нещо, което направи с ракетата за тенис. Старите белези, най-вече на скритите места по тялото й. Норман обожаваше да хапе. Отначало все си казваше, че той го прави от любов. Струваше й се невероятно, че някога е била толкова млада.
    „Ела тука — искам хубавичко да си поговорим.“
    Изведнъж проумя какво означава това изтръпване, което вече ое обхванало цялото й тяло. Тя изпитваше гняв, ярост, и това откритие я изненада.
    „Изчезвай оттук — заповяда онази скрита част от съзнанието й — Веднага изчезвай оттук! Не губи време дори да се срешеш. Направо тръгвай!“
    — Но това е абсурдно — рече и се заклати на стола с всичка сила. Капката кръв на чаршафа направо я заслепяваше. Оттук й приличаше на точката под удивителен знак. — Но това е абсурдно, къде ще отида?
    „Все едно, някъде, където него го няма — отвърна гласът. — Но трябва да го направиш веднага. Преди да…“
    Преди да какво?
    Това е лесно. Преди да е успяла отново да заспи.
    Част от съзнанието й — привикнала и примирена — в миг проумя, че тя обмисля идеята съвсем сериозно, и вдигна невъобразима олелия. Да напусне дома, в който е живяла четиринадесет години? Да изостави къщата, в която е господарка на всичко? И съпруга, който, въпреки че е малко избухлив и често пуска в действие юмруците си, винаги е бил добре осигурен? Хрумването е абсурдно. Трябва да го забрави, и то веднага.
    Вероятно би могла да забрави, и почти сигурно е, че щеше да постъпи точно така, ако не беше тази капка на чаршафа. Тази една-единствена капка тъмночервена кръв.
    „Ами тогава не я гледай! — нервно викна онази част от нея, която си въобразяваше, че е практична и разумна. — За Бога, не я гледай, ще те вкара в беля!“
    Само че вече не можеше да откъсне поглед от чаршафа. Приковала очи върху петънцето, тя се залюля още по-силно. Краката й, обути в бели кецове, потропваха по пода все по-бързо (бученето в главата й сякаш бъркаше в мозъка й, възбуждайки я още повече), а в ума й се въртеше: „Четиринадесет години. Четиринадесет години го търпя. Помятането. Ракетата за тенис. Три зъба, един от които глътнах. Счупеното ребро. Юмруците. Щипането. И, разбира се, хапането. Колко ме е хапал. Колко… Престани! Безсмислено е да разсъждаваш така, защото никъде няма да ходиш, той просто ще те намери и ще те върне обратно. Той е полицай и издирването на хора е част от работата му, едно от нещата, в които го бива…“
    — Четиринадесет години — промърмори тя, но вече не мислеше за изминалите, а за следващите четиринадесет години. Защото другият глас, онзи скритият, бе прав. Може да не я убие. И как ли ще изглеждат след още четиринадесет години подобни разговори? Дали ще може да се навежда? Дали ще й се събира час — или поне петнадесет минути — на ден, в които бъбреците й да не парят като нажежени камъни? Или пък може би ще я удари толкова силно, че да умъртви някоя жизненоважна връзка и тя няма да може повече да мести ръката или крака си, или пък едната страна на лицето й ще увисне отпуснато и безизразно като на горката госпожа Дайъмънд, която работеше в денонощния магазин в подножието на хълма?
    Изведнъж скочи толкова рязко, че облегалката на столчето се удари в стената. Застина за миг, дишайки учестено, вперила широко отворени очи в кафеникавовиолетовото петънце, сетне закрачи към дневната.
    „Къде отиваш? — писна в ушите й госпожа Практична-Разумна — онази нейна половинка, която, изглежда, изгаряше от желание да бъде тормозела и може би дори убита заради неотменната си привилегия да знае в кой шкаф се намира чаят и на кой рафт в шкафа под мивката се държат бърсалките. — Ама къде си мислиш, че си…“
    Тя хлопна вратичката на този глас — не бе и подозирала, че е способна на това. Грабна чантата си от масичката пред дивана и закрачи през дневната към входната врата. Стаята изведнъж й се стори много голяма, а вратата — ужасно далеч.
    „Трябва да действам стъпка по стъпка. Ако се опитвам да мисля за бъдещето, ще се побъркам от ужас.“
    Но не вярваше това да я затрудни. Първо, онова, което се случваше, вече й приличаше на халюцинация — със сигурност не е възможно просто ей така, заради моментно хрумване, да напусне дома и съпруга си, нали? Това трябва да е сън. Но имаше и друга причина — вече почти й бе станало навик да не мисли за бъдещето, и то още от първата им брачна нощ, когато я ухапа като куче, задето блъснала вратата.
    „Е, ама не можеш да тръгнеш просто ей така, дори да успееш да се добереш до ъгъла, преди да те напуснат силите — не се отказваше Практична-Разумна. — Поне се преоблечи. В тези дънки страшно си личи колко си се разширила в ханша напоследък. И си среши косата.“
    Поспря, за миг готова да захвърли всичко още преди да е стигнала до входната врата. После разгада какво всъщност се криеше зад този съвет — това бе отчаяна хитрина, която целеше да я задържи в къщата. При това много умела. Да си облече пола и да се посреше не отнема много време, но за жена в нейното положение това би било предостатъчно.
    За какво ли? Да легне отново да спи, разбира се. Докато дръпне ципа на полата, вече ще са я обзели сериозни съмнения, а докато нагласи и косата си, вече ще е стигнала до извода, че е изпаднала в кратък пристъп на безумие, в мимолетна амнезия, вероятно нещо свързано с месечния й цикъл.
    После ще се върне в спалнята и ще смени чаршафите.
    — Не — промърмори. — Няма да го направя. Няма.
    Но като хвана топката на вратата, пак се замисли.
    „Тя проявява разум! — извика Практична-Разумна, а в гласа й се долавяше смесица от облекчение, ликуване и — нима е възможно това — леко разочарование. — Алелуя, това момиче прояви малко разум! По-добре късно, отколкото никога!“
    Облекчението и ликуването в този въображаем глас се превърнаха в тих ужас, когато изтича до перваза на газовата камина, която сложиха преди две години. Онова, което търсеше, вероятно нямаше да е там, защото се появяваше само към края на месеца (да не се изкушава, както казваше той), но нищо не пречи да се провери. Тя знаеше кода — като телефонния им номер, но първата и последната цифра бяха разменени.
    „МНОГО ще боли! — пищеше Практична-Разумна. — Ако пипнеш нещо негово, после много ще боли, и ти го знаеш! МНОГО!“
    — Тя и без това няма да е там — промърмори, но ето ти на — яркозелената кредитна карта от Мърчант Банк с името му, изписано с релефни букви.
    „Не пипай! Да не си посмяла да я взимаш!“
    Но се оказа, че смее — трябваше само да си представи капката кръв. Освен това тази карта е и нейна, нали и част от парите също са нейни; брачният обет не означава ли точно това?
    Само че не става дума за парите, в никакъв случай. Въпросът е да млъкне госпожа Практична-Разумна; важното е да се превърне този внезапен, неочакван порив за свобода от избор в необходимост. Тя си даваше сметка, че вероятно ще стигне най-много до съседния ъгъл и необятното бъдеще ще се изпречи пред нея като гъста мъгла, ще се обърне и ще се върне вкъщи, бързайки да смени чаршафите, за да й остане време да измие подовете на долния етаж, преди да е станало обяд… и колкото и невероятно да звучи, като стана тази сутрин, това бе единствената мисъл в главата й — миенето на подове.
    Без да обръща внимание на гласа, грабна кредитната карта от камината, пусна я в чантата си и отново се запъти с бързи крачки към вратата.
    „Не го прави! — скимтеше госпожа Практична-Разумна. — О, Роузи, за такова нещо не само че ще боли, а направо в болницата ще свършиш, та дори може да те убие — нима не знаеш?“ Като че ли знаеше, но въпреки това продължи да крачи напред със сведена глава и сгушени рамене, сякаш се бори със силен вятър. Сигурно точно това ще направи… но ще трябва първо да я хване.
    Този път ръката решително хвана топката — завъртя я, отвори вратата и излезе навън. Беше красив слънчев ден в средата на април и дърветата вече напълваха. Издължената й сянка падаше върху стъпалото пред къщата и върху бледата млада тревица като картинка, изрязана с остра ножица от черна гланцова хартия. Стоеше пред вратата и вдишваше дълбоко пролетния въздух и уханието на земя, влажна (и може би събудена за живот) от дъжда, който бе паднал през нощта, докато тя е спяла пад съхнещата капка кръв.
    „Целият свят се пробужда. Не само аз.“
    Докато затваряше вратата, по тротоара пред къщата притича мъж в анцуг. Махна й с ръка и тя отвърна на поздрава. Вслуша се в себе си, очаквайки Практична-Разумна отново да се обади, но тя мълчеше. Сигурно бе зашеметена от кражбата па кредитната карта, а може би просто бе притихнала пред безметежното спокойствие на това априлско утро.
    — Тръгвам — тихо рече. — Наистина, наистина тръгвам.
    Но се забави още миг, като животно, което са държали в клетка толкова дълго, че то не вярва в свободата си дори когато го пускат навън. Посегна назад и попипа дръжката на вратата — вратата към нейната клетка.
    — Никога вече — прошепна.
    Пъхна чантата под мишница и направи първите десет крачки в мъглата, която бе вече нейно бъдеще.

4

    Тези първи десетина крачки я отведоха дотам, където циментовата алея се сливаше с уличния тротоар — откъдето преди минута мина човекът с анцуга. Понечи да свие наляво, но изведнъж спря. Норман й бе казвал, че човек като избира уж напосоки накъде да върви — например, ако се е изгубил в гората — почти винаги поема посоката на по-силната си ръка. Може би това няма никакво значение, но тя не искаше той да отгатне дори в коя посока е поела по Уестморленд Стрийт, като е излязла от къщи. Даже и това.
    Вместо наляво, пое надясно, по посока на по-слабата си ръка, и се заспуска по хълма. Мина покрай магазин № 24, потискайки желанието си да прикрие с ръка лицето си, докато крачеше покрай витрината. Вече се чувстваше като беглец и в главата й се бе загнездила една мисъл, която гризеше мозъка й като плъх сирене — ами ако си дойде от работа по-рано и я види? Ако я види как се спуска по хълма по дънки и кецове, пъхнала чанта под мишница и с несресана коса? Ще се запита къде, по дяволите, е хукнала, нали тази сутрин трябва да мие пода? И ще иска тя да отиде при него, нали? Да. Ще иска тя да отиде при него, за да си поговорят едно хубавичко.
    „Това е глупаво. Защо пък ще се връща точно сега? Излезе едва преди час. Това е някаква безсмислица.“
    Да… но понякога хората правят неща, в които няма много смисъл. Да вземем нея например — я виж с какво се е заела. И да предположим, че изведнъж го осени някаква интуиция? Колко пъти й е казвал, че с течение на времето полицаите развиват шесто чувство и долавят кога ще се случи нещо необичайно? „Една такава игличка те бодва в кръста — беше й казвал. — Не знам как другояче да го опиша. Зная, че повечето хора биха се изсмели, но питай някое ченге — то не би се изсмяло. Да знаеш, миличка, колко пъти тези игличка ми е спасявала живота.“
    Ами ако от двадесетина минути насам тази игличка го боцка? И той вече е потеглил с колата към къщи? Щеше да дойде точно по този път и тя се прокле, че зави надясно, вместо наляво. После й хрумна още по-неприятна мисъл, която й се стори отвратително правдоподобна… Ами ако е спрял пред банковия автомат на две пресечки от полицейското управление, за да изтегли десет-двайсет долара за обяд? И като е видял, че картата не е в портфейла му, е решил да се върне вкъщи да я вземе?
    „Овладей се. Това няма да се случи. Нищо подобно няма да се случи.“
    Половин пресечка по-надолу по Уестморленд зави кола. Беше червена, какво съвпадение, защото и те имаха червена кола… по-точно той имаше; колата бе нейна, колкото и кредитната карта, и парите по сметката. Тяхната червена кола беше нова сентра, но — съвпадение след съвпадение — не беше ли червена сентра и приближаващият се към нея автомобил?
    „Не, хонда е!“
    Само дето не беше хонда, просто на нея така й се искаше. Беше сентра, чисто нова червена сентра. Неговата сентра. Най-ужасният й кошмар се бе сбъднал още в мига, в който си го представи. В миг бъбреците й й се сториха невероятно тежки, почувства невероятна болка, невероятно пълни и вече бе сигурна, че ще се напишка. Нима наистина е смятала, че може да избяга от него? Сигурно не е била с всичкия си.
    „Вече е твърде късно да се тревожиш за това — каза й Практична-Разумна. Истеричната й възбуда бе преминала — в този миг това като че ли бе единствената част от съзнанието й, която бе в състояние да разсъждава — и тя заговори с ледения, пресметлив тон на създание, за което оцеляването е най-важно от всичко. — По-добре си помисли какво ще му кажеш като спре и те попита какво правиш тук. И се постарай да бъдеш убедителна. Знаеш колко е схватлив и колко е проницателен.“
    — Цветята — промърмори тя. — Излязох да се поразходя и да видя чии цветя са цъфнали, това е всичко. — Спря и силно стисна бедра, опитвайки се да попречи на реката да се отприщи. Дали ще й повярва? Не знаеше, но ще трябва да мине с това оправдание. Не можеше да измисли нищо друго. — Просто се канех да се поразходя до ъгъла със Сейнт Марк Авеню и после да се върна да измия…
    Млъкна и проследи с ококорени, невярващи колата — все пак беше хоида, не беше нова и всъщност беше по-скоро оранжева. Жената зад волана се огледа любопитно, а жената на тротоара си рече: „Ако беше той, никакво оправдание нямаше да свърши работа, колкото и правдоподобно да звучи — щеше да види истината, изписана па лицето ти, грейнала като неонов надпис. Сега вече няма ли да се върнеш? Да се вслушаш в разума и да се върнеш?“
    Не можеше. Непреодолимата нужда да се облекчи вече бе преминала, но още усещаше мехура си натежал и препълнен, бъбреците й продължаваха да пулсират, краката й трепереха, а сърцето й туптеше толкова силно, че чак я плашеше. Изобщо не би съумяла отново да се изкачи по хълма.
    „Не, можеш. Знаеш, че можеш. Откак си женена, си правила далеч по-страшни неща и си се справяла.“
    Добре де — може и да успее да се изкачи по хълма, но сега се сети друго. Той се обажда понякога. Обикновено пет-шест пъти месечно, но понякога и по-често. Само: „Здрасти, как си, искаш ли на връщане да донеса кутия мляко или сладолед, добре, чао.“ Само че тези обаждания не й се струваха никак утешителни и съвсем не ги приемаше като проява на загриженост. Просто я проверяваше. Ако не вдигне телефона, той продължаваше да си звъни. Нямаха телефонен секретар. Веднъж го попита дали не би било добра идея да си купят. Той я ръгна не съвсем приятелски и й каза да не се шегува. „Ти си телефонният секретар“ — рече.
    Ами ако се обади и тя не си е вкъщи?
    „Ще си помисли, че съм излязла на пазар по-рано, това е всичко.“
    Само че няма да си помисли така. Там е работата. Сутрин — чистенето, следобед — пазаруването. Открай време е така и той изобщо не допускаше мисълта нещата някога да се променят. На Уестморленд 908 хрумванията не се насърчават. Ако се обади…
    Отново закрачи; мислеше на следващия ъгъла да свие, макар да не бе съвсем сигурна накъде води Тремънт нито в едната, нито в другата посока. Само че това сега нямаше значение; важното бе да се махне от тази улица — ако мъжът й се върне от града по междущатското шосе № 295, както правеше обикновено, щеше да мине точно оттук, и това я караше да се чувства в центъра на мишената за състезание по стрелба с лък.
    Зави наляво по Тремънт и продължи да върви покрай тихите крайградски къщички, отделени една от друга с ниски плетове и редици декоративни дръвчета — тук маслините май бяха много на мода. Някакъв мъж, който приличаше на Уди Алън с роговите си очила, луничките и безформената си шапка, прекъсна за малко поливането на цветята и й помаха. Днес май всички бяха настроени да се държат любезно по съседски. Предполагаше, че е заради времето, но можеше да мине и без това. Не беше никак трудно да си представи как след известно време той минава след нея оттук, търпеливо разгадава следите й, задава въпрси, прибягва до малките трикове за подсещане и където спре, все вади снимката й.
    „Помахай му и ти. Не искаш да те запомни като невъзпитана, невъзпитаните лесно се запомнят, тъй че му помахай и си продължавай тихомълком по пътя.“
    Помаха и продължи. Отново й се допишка, но трябваше да се примири с това. Наоколо не се забелязваше подходящо място, където да се облекчи — имаше само къщи, къщи, къщи и плетове, бледозелени морави и маслинови дръвчета.
    Зад нея се приближаваше кола и тя веднага разбра, че е той. Обърна се с подивели от ужас очи и видя ръждив шевролет, който пълзеше по средата на улицата с не повече от пет километра в час. Старецът зад волана беше със сламена шапка и на лицето му се четеше истерична непоколебимост. Тя се обърна пак напред, преди той да е забелязал паниката й, спъна се, сетне пое решително с наведена глава. Бъбреците й отново запулсираха от болка, а мехурът й беше препълнен. Всеки момент всичко щеше да рукне навън. Ако това се случи, направо може да се прости с надеждата да се измъкне незабелязано. Хората може и да не запомнят пребледняла брюнетка, която върви по тротоара в свежата пролетна утрин, но няма да пропуснат бързо уголемяващото се между краката й тъмно петно. Трябва да реши този проблем, и то незабавно.
    Забеляза кафява къщурка. Щорите бяха спуснати, на входа имаше три вестника. На пътеката, която започваше от най-долното стъпало на верандата, бе захвърлен четвърти вестник. Роузи се огледа припряно, забърза през ливадата и сви зад къщата. Задният двор беше празен. На дръжката на алуминиевата плъзгаща се врата бе закачено правоъгълно картонче. Тя се доближи и прочете бележката: Поздрави от (Ан Корсо), местният разпространител на „Ейвън“! Днес не ви открих, но ще дойда, отново! Благодаря! И непременно ми се обадете на телефон (555–1731), ако имате желание да поговорим за прекрасните продукти на „Ейвън“! Датата, надраскана най-отдолу, гласеше седемнайсти април, значи преди два дни.
    Роузи отново се огледа, установи, че от едната страна я скрива плетът, а от другата — маслинови дръвчета, разкопча ципа, смъкна дънките си и клекна в празното място между верандата и бутилките газ. Вече бе прекалено късно да се тревожи кой и дали изобщо някой може да я забележи от горния етаж на някоя от съседните къщи. Пък и облекчението, което изпитваше, караше такива въпроси да звучат — поне в този миг — тривиално.
    „Ти си побъркана, да знаеш.“
    Да, разбира се, че знае… но напрежението в мехура й спадна и при вида на ручейчето, което криволичеше между плочите, я обзе луда радост. В този миг разбра какво значи да стъпиш на чужда земя, а после да подпалиш моста зад себе си, да стоиш на речния бряг, да поемаш дъх с пълни гърди и да гледаш как единствената ти възможност да се върнеш назад отлита като дим.

5

    Вървя близо два часа, все през непознати квартали, и най-сетне стигна до някакъв търговски център в западния край на града. Пред „Бои и килими“ имаше уличен телефон с монети и докато се обаждаше от него за такси, с почуда установи, че вече е в предградието Мейпълтън. Имаше огромни пришки и на двете пети и нищо чудно — сигурно бе изминала пеш повече от петнадесет километра.
    Таксито дойде след петнадесет минути — тя вече бе успяла да си купи евтини слънчеви очила и шарено червено шалче от изкуствена коприна. Норман й бе споменавал, че ако искаш да отклониш вниманието от лицето си, най-добре да носиш нещо ярко.
    Шофьорът на таксито бе дебел мъж с несресана коса, кръвясали очи и неприятен дъх. Носеше провиснала избеляла тениска с карта на Южен Виетнам. КАТО УМРА, ЩЕ ИДА В РАЯ, ЗАЩОТО СЛУЖИХ В АДА, пишеше отдолу. АЙРЪН ТРАЙАНГЪЛ, 1969 г. Лъскавите му зачервени очи се плъзнаха по нея, първо по устните, после по гърдите и ханша й, след което той като че изгуби интерес.
    — Накъде сме, драга?
    — Можете ли да ме откарате до спирката на „Грейхаунд“?
    — Искаш да кажеш, до „Портсайд“?
    — Това ли е автогарата?
    — А-ха. — Той вдиша очи към огледалото да я погледне. — Само че това е чак на другия край на града. Ще ти струва двайсет долара. Имаш ли толкова?
    — Разбира се — отвърна тя, а после пое дълбоко дъх и допълни: — Дали ще може някъде по пътя да намерите автомат на Мърчант Банк?
    — Де да можеше всички проблеми по света да се решават толкова лесно — отговори той и включи таксиметъра. На него бе изписано $2. 50. НАЧАЛНА ТАКСА.
    Тя реши да отбележи като начало на новия си живот мига, в който таксиметърът се смени от $2, 50 на $2, 75 и надписът НАЧАЛНА ТАКСА изчезна. Вече няма да е Роуз Даниълс, освен ако не се налага — не само защото Даниълс е неговото име и следователно е опасно, а защото той е вече минало. Отново ще стане Роузи Макклендън — момичето, което на осемнадесетгодишна възраст потъна в ада. Може би понякога ще се налага да използва фамилията на мъжа си, но дори и тогава в сърцето и душата си ще продължава да бъде Роузи Макклендън.
    „Наистина съм Роузи — повтаряше си, докато таксито минаваше по моста над река Трънкатони, и се усмихваше, а в главата й като призраци се щураха стиховете на Морис Сендак и гласът на Каръл Кинг. — И съм Роузи Истинска.“
    Но дали наистина? Дали е истинска?
    „Тъкмо ще разбера. Започвам още тоз час.“

6

    На Иръкуойз Скуеър шофьорът спря и посочи редица автомати, разположени насред площада, който даже си имаше и фонтан, и лъскава метална статуя, която не приличаше на нищо определено. Машината в края на редичката отляво беше ярко-зелена.
    — Тая върши ли работа? — попита той.
    — Да, благодаря. Ще отнеме само минута.
    Но всъщност изгуби малко повече време. Отначало все не можеше да избере правилно кода, макар бутоните да бяха доста големи, но когато пък най-сетне се справи с тази операция, не можа да реши колко точно да изтегли. Натисна последователно седем, пет, десетичен знак, нула, нула, подвоуми се, преди да натисне „ВЪВЕДИ“, но отдръпна ръка. Ще я бие, затова че избяга — по този въпрос няма никакво съмнение. Но ако я пребие от бой и пак се окаже в болницата („или ако те убие — мърмореше тъпичко гласче, — може и да вземе да те убие, Роузи, и ще бъде много наивно от твоя страна, ако не го имаш предвид“), то ще е не за друго, а защото е посмяла да отмъкне кредитната му карта… че и да я използва. Струва ли си да рискува подобно наказание за някакви си седемдесет и пет долара? Нима си заслужава?
    — Не — промърмори и отново посегна към машината. Този път избра три-пет-иула-десетичен знак-нула-нула… и пак се размисли. Не знаеше точно колко „сухо“, както го наричаше той, има в тази сметка, но триста и петдесет долара ще да са доста солидна сума. Така ще се вбеси…
    Протегна ръка към бутона „ОТКАЗ/КОРЕКЦИЯ“, но изведнъж се запита това пък какво значение има. Така или иначе ще е бесен. Вече няма връщане назад.
    — Дали ще се бавите още дълго, госпожо? — попита някой зад гърба й. — Понеже обедната ми почивка вече свърши.
    — О, извинете! — стресна се тя. — Просто се бях… разсеяла.
    Натисна „ВЪВЕДИ“. На екрана се появи надпис „ИЗЧАКАЙТЕ, МОЛЯ“. Не чака дълго, но достатъчно, за да си представи как изведнъж машината надава пронизителен писклив вой и някакъв механичен глас започва да мучи: „ТАЗИ ЖЕНА Е КРАДЕЦ! СПРЕТЕ Я! ТАЗИ ЖЕНА Е КРАДЕЦ!“
    Вместо да я нарече крадец обаче, екранът й благодари, пожела й приятен ден и в отвора изпаднаха седемнадесет банкноти по двадесет и една десетачка. Роузи се усмихна нервно на младежа зад себе си, без да го поглежда в очите, и забърза към таксито.

7

    „Портсайд“ представляваше широка ниска сграда с голи стени, облицовани с варовик. Цялата гара бе заобиколена с автобуси — имаше не само „Грейхаунд“, но и „Трейлуей“, „Американ Патфайндър“, „Истърн Хайуей“ и „Континентал Експрес“ — чиито предници бяха скрити в товарителните помещения. На Роузи й заприличаха на тлъсти прасенца, които сучат от изключително грозната си майка.
    Застана пред главния вход и погледна вътре. Чакалнята не беше толкова пълна, колкото се бе надявала (колкото повече хора, толкова по-безопасно) и страхувала (за четиринадесет години, през които бе виждала само съпруга си и колегите, които той водеше понякога на вечеря, бе развила доста силна агора-фобия), вероятно защото беше средата на седмицата, а и не наближаваха празници. Все пак като че ли имаше неколкостотин души, които се разхождаха безцелно наоколо, седяха по старомодните пейки с високи облегалки, играеха на електронните игри, пиеха кафе в бюфета или пък чакаха на опашка за билети. Малки деца в ръцете на майките си, втренчили се в избелелия стенопис с дървосекачи на тавана отмятаха назад глави и мучаха като изгубени теленца, а писъците им отекваха наоколо. Гласът от високоговорителя, който ечеше като гласа на Господ в библейската телевизионна поредица па Сесил Б. Демил, обявяваше автобусите: за Иъри, щата Пенсилвания; за Нашвил, щата Тенеси; за Джаксън, щата Мисисипи; за Маями, щата Флорида (безплътният отекващ глас го изговаряше „Маямъъ“); за Денвър, щата Колорадо.
    — Госпожо — изрече уморен глас, — ей, госпожо, помогнете ми малко. Айде малко да ми помогнете, а?
    Тя се обърна и видя младеж с бледо лице и дълга мръсна черна коса, който седеше на входа, опрял гръб на едното крило на вратата. В скута си държеше огромен надпис: БЕЗДОМЕН СЪМ И СЪМ БОЛЕН ОТ СПИН, МОЛЯ, „СПОМОГНЕТЕ“ МИ.
    — Дали нямате някоя излишна монета? Ще ми помогнете ли? Ще има да се возите в катера си по езерото Саранак, а аз отдавна вече ще съм в гроба. Какво ше кажете?
    Изведнъж се почувства странно отмаляла. Чакалнята сякаш се разрасна пред очите й до размерите на катедрала, а в това непрестанно движение напред-назад между пейките и отделните помещения имаше нещо ужасно. Някакъв мъж с подобен на торбичка набръчкан пулсиращ израстък отстрани на врата премина едва-едва покрай нея с наведена глава, влачейки мешката си за връвта. Тя се плъзгаше по мръсния теракотен под и съскаше като змия. Най-отгоре стърчеше плюшен Мики Маус, който й се хилеше тъпо. Богоподобният глас уведомяваше насъбралото се множество пътници, че автобусът за Омаха тръгва от изход седемнадесет след двадесет минути.
    „Не съм в състояние да го направя — изведнъж си рече. — Не мога да живея в този свят. Не са само чаят и бърсалките — вратата, зад която ме биеше, е и вратата, която ме пазеше от целия този хаос и лудница. А тя вече е затворена завинаги.“
    Ненадейно в съзнанието й изплува невероятно ярък образ, свързан с неделното училище — Адам и Ева със смокиновите листа, със съвсем еднакви засрамени, нещастни лица, се спускат боси по каменистата пътека, която води към тежкото, необещаващо бъдеще. Зад тях е Едемската градина, потънала в зеленина и цветя. Пред затворените порти стои крилат ангел, чийто меч блести страховито.
    — Не смей да мислиш така! — неочаквано кресна тя и младежът, седнал на входа на чакалнята, подскочи и едва не изпусна табелата си. — Не смей!
    — Боже мили, извинете! — каза той и забели очи. — Вървете си, ако така ви иде отвътре!
    — Не, аз… не на вас, мислех си за…
    В този миг я осени абсурдността на онова, което вършеше — опитваше се да обясни как се чувства на някакъв просяк. Все още стискаше двата долара ресто от таксито. Хвърли ги в кутията отстрани до младежа и влезе тичешком в автогара „Портсайд“.

8

    — Ще намерите ли асото пика, мадам? — подкани я той. — Няма ли да опитате да изтеглите асо пика?
    Пред очите й изплува юмрукът, който замахва към нея. Виждаше пръстена на средния пръст — пръстен, на който са гравирани думите „дълг, лоялност, общност“.
    — Не, благодаря — отвърна. — Винаги успявам.
    Изражението, което премина по лицето му, подсказваше, че според него й хлопа дъската, по няма значение. Той не й влизаше в работата. Нито пък онзи на входа, болен или не от СПИН, нито онзи с торбичката и плюшения Мики Маус. Нейна грижа беше само Роуз Даниълс — не, грешка, Роузи Макклендън — и това бе едничката й грижа.
    Тръгна по средата на чакалнята, но видя кошче за боклук и спря. На кръглия зелен съд беше залепен надпис: НЕ ЦАПАИ! Отвори чантата си, измъкна кредитната карта, взря се за миг в нея, после я бутна през отвора на кошчето. Никак не й се хвърляше, но едновременно с това изпита облекчение, че повече няма да я види. Ако я задържи, може да не устои на изкушението да я използва отново… а Норман не е глупав. Жесток — да. Но не и глупав. Ако остави следа, той няма да се бави дълго. Няма да е зле да не го забравя. Пое дълбоко дъх и се запъти към мониторите в средата на залата, които обявяваха разписанието на пристигащите и заминаващите автобуси. Не погледна назад. Ако се беше обърнала, щеше да види как младежът с мустаци като на Ерол Флин вече рови в кошчето и търси онова, което бе изхвърлила шантавата дама със слънчевите очила и яркочервената кърпа. Строи му се, че е кредитна карта. Може и да бе сгрешил, но човек никога не знае с тия неща, докато не се увери сам. Понякога човекът има късмет. Понякога? Дявол го взел, доста често. Не случайно му се вика „земята на неограничените възможности“.

9

    Най-близкият голям град на запад беше на четиристотин километра, а това й се струваше прекалено близо. Спря се на друг, още по-голям град на хиляда и триста километра. Както и техният град, той се намираше на брега на езеро, но в следващата часова зона. След половин час за там потегляше автобус на „Континентал Експрес“. Сърцето й биеше учестено, а устата й бе пресъхнала. Миг преди човекът пред нея да приключи с купуването на билета си, тя притисна длан към устата си, за да заглуши надигащото се парещо уригвапе с вкуса на сутрешното й кафе.
    „Тук не бива да използваш нито единия, нито другия вариант на името си — напомни си. — Ако искат име, ще трябва да оставиш чуждо.“
    — С какво мога да ви помогна, госпожо? — попита чиновникът и я погледна над очилата с отрязани наполовина стъкла, кацнали безгрижно на върха на носа му.
    — Анджела Флайт — рече тя. Така се казваше най-добрата й приятелка от прогимназията, всъщност последната приятелка, която бе имала. В Обривилската гимназия излизаше единствено с момчето, което се ожени за нея само седмица след завършването й, и заживяха в държава за двама… зад чиито граници туристи обикновено не се допускаха.
    — Извинете?
    Осъзна, че вместо име на място е изрекла име на човек — колко ли странно
    („тоя сигурно оглежда китките и врата ми и търси следи от усмирителна ризница“)
    бе прозвучало това.
    — Извинете — рече тя и в този миг я връхлетя доста неприятно предчувствие — каквото и да крие бъдещето, тази простичка, тьжновата фраза щеше да я следва като тенекия, завързана на опашката на бездомно куче. Четиринадесет години по-голямата част от света бе заключена за нея и сега се чувстваше като ужасена мишка, която е объркала дупката в кухненския под.
    Чиновникът продължаваше да я гледа, а очите над чудатите половинки-очила вече изглеждаха доста нетърпеливи.
    — Мога ли да ви помогна или не, госпожо?
    — Да, ако обичате. Искам билет за автобуса в единадесет и пет. Има ли още места?
    — О, поне четирийсет. Еднопосочен или отиване и връщане?
    — Еднопосочен — отвърна тя и проумявайки значението на онова, което бе казала, цялата пламна. Опита се да се усмихне и да го изрече отново, този път малко по-силно — Еднопосочен, ако обичате.
    — Петдесет и девет долара и седем цента — каза той и тя почувства как коленете й се подкосяват от облекчение. Очакваше да чуе далеч по-голяма цифра, дори се бе подготвила за възможността да й поискат по-голяма сума от онази, с която разполагаше.
    — Благодаря.
    Сигурно бе доловил искрената благодарност в гласа й, защото вдигна поглед от бланката, която беше придърпал към себе си, и й се усмихна. Нетърпеливият, предпазлив поглед бе изчезнал.
    — За мен е удоволствие. Имате ли багаж?
    — Н-не… нямам.
    Изведнъж се изплаши от погледа му. Опитваше се да съчини някакво обяснение — сигурно му изглежда много подозрително сама жена да пътува толкова надалеч само с дамската си чанта и никакъв друг багаж — но нищо не й идваше наум. Обаче всичко бе наред. Не личеше да е изпълнен с подозрения, дори не проявяваше любопитство. Просто кимна и започна да попълва билета. Изведнъж я осени внезапно и не особено приятно откритие — такива като нея не са рядкост в „Портсайд“. Този човек непрекъснато вижда жени като нея — жени, които се крият зад тъмни очила, които си купуват билет за друга часова зона, които изглеждат така, сякаш някъде по пътя са забравили кои са, какво правят и защо.

10

    Роузи изпита неописуемо облекчение, когато автобусът потегли навреме от автогара „Портсайд“, зави наляво, отново мина над река Трънкатони и се насочи на запад по междущатско шосе № 78. Като минаваха покрай последната от трите отбивки към центъра на града, видя триъгълната сграда със стъклена фасада, където отскоро се помещаваше дирекцията па полицията. Хрумна й, че точно в този миг съпругът й сигурно се намира зад някой от огромните прозорци и че може би дори вижда големия сребрист автобус, който се движи по междущатското шосе. Затвори очи и започна да брои до сто. Когато отново ги отвори, сградата вече се беше скрила. Надяваше се да не я види повече.
    Беше си избрала място към края на автобуса — малко по-назад се намираше дизеловият двигател, който бръмчеше тихо. Отново затвори очи и облегна чело на прозореца. Беше прекалено напрегната, за да заспи, но можеше да си почине. Не можеше да се начуди колко внезапно се случи всичко — това не бе просто промяна, а по-скоро нещо като инфаркт или удар. Промяна ли? Меко казано промяна. Тя не просто промени живота си, а сякаш го изтръгна от корените му, както би изкоренила стрък теменужки от саксията им. Промяна в живота, няма що. Не, никога повече няма да спи. За сън и дума не може да става.
    И докато размишляваше така, неусетно потъна в онова подобно на пъпна връв състояние, което свързва съня и пробуждането. Сякаш плуваше бавно като сапунен мехур и едва долавяше непрекъснатото бръмчене на двигателя, писъка на гумите по асфалта и бърборенето на някакво хлапе през четири-пет места, което питаше майка си кога ще пристигнат при леля Норма. Но усещаше още как се е откъснала от себе си и съзнанието й се е разтворило като цвят (роза, разбира се), както когато човек още не се е отдал напълно нито на единия, нито па другия от двата свята. „Наистина съм Роузи…“
    Гласът на Карол Кинг пее стиховете на Морис Сендак. Те долитат по коридора, в който тя се намира, от някаква далечна стая, отекват, придружени от звънтящия призрачен глас на пиано.
    „… И съм Роузи Истинска…“
    „Май все пак заспивам — рече си тя. — Наистина. Виж ти!“ „Най-добре повярвай… Аз съм тъй необикновена.“ Вече не е в сивия коридор, а навън, и е тъмно. Гърдите й се изпълват с летни ухания, тъй сладки и силни, че едва не я задушават. Най-силен е ароматът на орлови нокти, който се носи на талази. Пеят щурци, а като вдига глава, вижда лъскавото, бяло като слонова кост лице на луната, която плува високо в небето. Бялата й светлина залива всичко наоколо и превръща парата, която се надига от гъстите треви около босите й крака, в дим.
    „Наистина съм Роузи… И съм Роузи Истинска…“ Вдига ръце, разперила пръсти, а палците й почти се докосват; огражда луната като в рамка, нощният вятър гали голите й ръце и сърцето й първо се изпълва с щастие, но после се свива от ужас. Долавя присъствието на дремеща дива сила, сякаш в дъхавия храсталак се крият животни с огромни зъби.
    „Роуз, ела тук, пиленце. Искам хубавичко да си поговорим.“ Извръща глава и вижда как от тъмнината изниква юмрукът му. По релефния надпис на пръстена от Полицейската академия се плъзгат ледени отблясъци лунна светлина. Вижда ужасяващата му гримаса, устните му са разтеглени в нещо подобно на усмивка…
    … и подскочи на седалката, задъхана, с влажно от пот чело. Сигурно известно време е дишала учестено, защото стъклото беше замъглено и през него почти не се виждаше. Изтри с длан и погледна навън. Градът вече почти се беше скрил; от двете страни се редяха какви ли не бензиностанции и закусвални, а зад тях се виждаха поля.
    „Махнах се — помисли си. — Махнах се, каквото и да ме очаква сега. Дори ако трябва да спя по входовете на кооперациите или под мостовете, вече се махнах от него. Никога повече няма да ме удари, защото се махнах.“
    Но изведнъж откри, че не вярва напълно в онова, което си казва. Той ще побеснее и ще се опита да я открие. Бе сигурна в това.
    „Но как ще ме открие? Заличих следите си — дори не се наложи да се представям с името на старата си приятелка от училище, за да си взема билет. Изхвърлих кредитната карта, а това бе най-важното. Как ще ме открие сега?“
    Не знаеше точно как… но на него това му беше работата и затова ще трябва да бъде много, много внимателна.
    „Наистина съм Роузи… И съм Роузи Истинска…“
    Да, това сигурно е вярно, но никога в живота си не се е чувствала по-малко необикновена. По-скоро се чувстваше като малко боклуче насред безкрайния океан. Ужасът, който я обзе към края на краткия й сън, още не я бе напуснал, но щастието и въодушевлението също не се бяха стопили напълно — изпълваше я усещането, че е ако не силна, то поне свободна.
    Отпусна глава на високата облегалка и проследи с поглед как се изгубват и последните закусвални и сервизи. Вече са извън града — ширнали се поля и горички, които полека-лека потъват в бухнала зеленина, каквато може да се види само през април. Здраво стиснала длани в скута си, тя ги гледаше как отминават зад стъклата и се бе оставила на големия сребрист автобус да я носи към онова, което я очакваше занапред.

ЧАСТ ВТОРА
ДОБРИНАТА НА НЕПОЗНАТИТЕ

1

    Първите няколко седмици от новия й живот бяха изпълнени с безброй трудни мигове, но и в най-тежкия от тях — когато слезе от автобуса в три сутринта на четири пъти по-голямата от „Портсайд“ автогара — не съжали за взетото решение.
    Въпреки това изстина от ужас.
    Здраво стиснала чантата си с две ръце, Роузи стоеше точно до вратата на изход 62 и потресено се оглеждаше наоколо — хора бързаха насам-натам, едни влачеха куфари, други носеха овързани с канап кашони на раменете си, трети се прегръщаха. Някакъв мъж се втурна към една жена, която слезе от автобуса на Роузи, грабна я и я завъртя така лудешки, че краката й увиснаха във въздуха. Тя изкрещя от радост и ужас и писъкът й отекна като изстрел в претъпканата чакалня.
    Отдясно имаше електронни игри и макар да бе посред нощ, пред всичките висяха малчугани — шапките на повечето бяха обърнати с козирката назад и косите им бяха обръснати.
    — Опитай пак, Спейс Кадет! — подканяше най-близката машина със стържещ, нечовешки глас. — Опитай пак, Спейс Кадет! Опитай пак, Спейс Кадет!
    Бавно отмина игрите и влезе навътре в чакалнята, сигурна в едно — че не смее да излезе навън по това време на нощта. Като нищо можеха да я изнасилят, да я убият и да я натъпчат в най-близката кофа за боклук. Хвърли поглед наляво и видя двама униформени полицаи, които слизаха с ескалатора от горния етаж. Единият описваше сложни движения с палката си. В начина, по който се хилеше другият, имаше нещо, което й напомни за един мъж на хиляда и четиристотин километра оттук. Хилеше се, но погледът му, който непрестанно се местеше насам-натам, беше жесток.
    „Ами ако работата им е всеки час да обикалят и да гонят навън всички, които нямат билет? Какво ще правиш тогава?“
    И с това ще се справи, ако се наложи, какво друго й остава. Засега се отдалечи от ескалатора и се запъти към едно отделение, където десетина пътници седяха на твърди пластмасови столове. На облегалките им бяха закрепени малки телевизори, които се включваха с монета. Роузи не откъсваше поглед от полицаите и си отдъхна, като видя, че продължават към долния етаж, и следователно се отдалечават от нея. След два часа и половина, най-много три, ще съмне. После могат да я хванат и да я изхвърлят. Дотогава обаче искаше да остане тук, където е светло и пълно с хора.
    Седна на стол с телевизорче. През две места отляво момиче с избеляло дънково яке държеше в скута си самар и дремеше. Изпод моравите му клепачи се виждаше бялото на очите му, а от долната му устна се беше проточила слюнка. На дясната му ръка бяха татуирани три думи и разкривените сини печатни букви тръбяха: ОБИЧАМ МОЯ СКЪП. „А къде е сега твоят скъп, мила моя?“ — мислено попита Роузи. Погледна празния телевизионен екран, после отправи поглед към облицованата с плочки стена отдясно. Някой бе издраскал с червен маркер думите: ДА МИ ДУХАШ СПИНОЗНИЯ ХУЙ. Бързо отмести очи, сякаш думите щяха да й прогорят ретината, и погледът й се плъзна над чакалнята. На стената в другия край на залата висеше огромен светлинен часовник. Часът беше три и шестнадесет след полунощ. „След два часа и половина вече ще мога да изляза“ — рече си и зачака.

2

    Когато привечер в шест часа автобусът спря за почивка, си беше купила чийзбъргър и лимонада, но оттогава не бе слагала в устата си нищичко и вече беше гладна. Седя при телевизорите, докато стрелките на големия степен часовник застанаха на четири часа, после реши, че няма да е зле да хапне нещо. Тръгна към малкото кафене отсреща, настъпвайки неколцина спящи по пътя. Мнозина от тях здраво стискаха прокъсани и облепени с тиксо издути найлонови торби за боклук. Вече с чаша кафе, чаша сок и купа овесени ядки пред себе си, Роузи си даде сметка, че напразно се е тревожила ченгетата да не я изхвърлят. Тези хора тук не бяха пътници — бяха бездомни, които лагеруват в чакалнята на автогарата. На Роузи й беше мъчно за тях, но изпитваше и грозно задоволство — не е зле да знае, че и за нея ще се намери място утре вечер, ако наистина й се наложи.
    „Ами ако той дойде тук, в този град, къде според теб ще провери най-напред? Къде, мислиш, ще отиде най-най-напред?“
    Това е глупаво — няма да я открие, абсолютно невъзможно е да я открие — но тази мисъл сякаш прокара леден пръст по гръбнака й.
    Храната я накара да се почувства по-дооре, по-силна и я поразсъни. Като приключи с всичко (бави се с кафето, докато не улови изпълнения с неприкрито нетърпение поглед на келнера-мексиканец), се отправи бавно назад към столовете с телевизорите. По пътя забеляза будка със синьо-бял кръгъл надпис, недалеч от помещението за даване на коли под наем. Думите, изписани в периферията на кръга, гласяха ИНФОРМАЦИЯ, и Роузи си рече, без капчица хумор, че надали е имало пътник в световната история, който да е бил по-обръкан от нея.
    Пристъпи към осветената табела. В будката под нея седеше мъж на средна възраст с оредяла коса и очила с рогови рамки. Четеше вестник. Направи още една крачка и отново спря. Нали не се кани да иде там? Какво, за Бога, ще му каже? Че е напуснала съпруга си? Че е тръгнала само с дамската си чанта, неговата кредитна карта и дрехите на гърба си?
    „Защо не? — попита Практична-Разумна и пълната липса на съчувствие в гласа й подейства на Роузи като шамар. — Щом изобщо събра смелост да го изоставиш, нима сега не можеш да го признаеш?“
    Не знаеше може ли, не може ли, но бе сигурна, че ще й бъде много трудно в четири сутринта да сподели с един непознат най-важната стъпка в живота си. „А и най-вероятно той ще ми каже да се махам. Сигурно работата му е да помага на хората да презаверяват билетите си и да съобщават по високоговорителя за изгубени деца.“
    Но тъй или иначе краката й сами потеглиха към будката с надпис „Информация“; тя разбра, че все пак се кани да поговори с непознатия с оредялата коса и очилата с рогови рамки, и то поради най-простата причина на света — нямаше друг избор. В следващите дни сигурно ще й се наложи да разказва на дяволски много хора, че е напуснала съпруга си, че четиринадесет години е живяла в унес зад заключена врата, че има съвсем малко житейски опит, а професионални умения — никакви, че се нуждае от помощ и че трябва да разчита на добрината на непознати.
    „Само че аз нямам абсолютно никаква вина за това“ — заключи мислено с такова спокойствие, че чак се смая, дори направо се изуми.
    Застана пред будката и се подпря на гишето. Отправи изпълнен с надежда и страх поглед към наведената глава на човека с роговите очила, оглеждайки луничките по кафеникавия му череп, които се виждаха през старателно подредените кичури. Чакаше го да вдигне глава, но той беше погълнат от вестника си, написан на някакъв чужд език, който приличаше па гръцки или руски. Тъкмо отгърна внимателно страницата и се намръщи на снимката на двама футболисти, които се боричкаха за топката.
    — Извинете? — тихо изрече Роузи и мъжът зад стъклото вдигна поглед.
    „Божичко, дано не ме изгледа накриво — внезапно си рече. — Дори с нищо да не може да ми помогне, нека поне не ме изгледа накриво… и нека види мен, мен, действителния човек, който стои тук и освен за дръжката на чантата си, няма за какво друго да се хване.“
    Не я изгледа накриво. Макар и късогледи и воднисти зад дебелите стъкла на очилата, очите му все пак бяха меки.
    — Извинете, но дали не бихте могли да ми помогнете?

3

    Доброволният служител в бюро „Информация“ се представи като Питър Слоуик и внимателно изслуша патилата й. Вече бе стигнала до извода, че не може да разчита на добрината на непознатите, ако крие истината за себе си, било то от гордост или от срам, и затова му разказа, каквото можа. Единственото важно нещо, което пропусна — и то защото не знаеше как да го изрази — бе колко беззащитна и напълно неподготвена за живота се чувства. Допреди осемнадесет часа не бе и подозирала колко много неща познава само от телевизията и от вестниците, които съпругът й носеше вкъщи всеки ден.
    — Доколкото разбирам, сте напуснали дома си съвсем ненадейно — каза господин Слоуик, — и все пак, докато пътувахте насам, не сте ли мислили какво да правите или къде да отидете, като пристигнете? Съвсем нищо ли не ви е хрумвало?
    — Като начало мислех да потърся някой хотел за жени. Съществуват ли все още подобни места?
    — Да, знам поне три такива хотела, но дори и в най-евтиния от тях цените са безбожно високи. Тези места са най-вече за заможни дами, които пристигат тук за седмица на пазар или пък на гости на роднини, които не могат да ги настанят у дома.
    — О, не знаех. А няма ли общежитие на Асоциацията на младите християнки?
    Господин Слоуик поклати глава.
    — Затвориха последното през 90-та година. Напълниха се с побъркани и наркомани.
    — А вие нямате ли някакво предложение?
    Той я измери с поглед, хапейки химикала си — дребен мъж с най-обикновено лице и воднисти очи, който въпреки всичко й обърна внимание и заговори с нея, вместо да я прати по дяволите. „А, и, разбира се, не ми каза да се наведа, за да си поговорим добре.“
    На Слоуик май му хрумна нещо. Бръкна в сакото си (поовехтяло готово сако от изкуствена тъкан), порови във вътрешния си джоб и извади визитка. Старателно написа някакъв адрес на лицевата страна. После обърна картичката и постави на гърба поразително голям подпис. Роузи се сети за учителя по американска история в гимназията, който им бе разказвал защо Джон Ханкок изписал името си под Декларацията за независимостта с големи букви. „Та да може крал Джордж да го прочете и без очила“ — казал мъжът.
    — Разчитате ли адреса? — попита той, като й подаваше визитката.
    — Да. Дърам Авеню 251.
    — Добре. Приберете я в чантата си и я пазете. Може би ще ви я поискат. Пращам ви на едно място, наречено „Дъщери и сестри“. То е убежище за малтретирани жени. Почти единствено по рода си. Според онова, което ми разказахте, там ще ви приемат.
    — Колко дълго мога да остана при тях?
    Сви рамене.
    — Зависи от случая, предполагам.
    „Значи сега съм случай“ — заключи тя.
    Той сякаш прочете мисълта й и се усмихна. Зъбите му далеч не бяха прекрасни, но усмивката изглеждаше съвсем искрена. Потупа я по ръката. Докосването бе непохватно и малко свенливо.
    — Ако вашият съпруг ви е нанасял такива жестоки побоища, госпожо Макклендън, навсякъде ще се чувствате по-добре отпреди.
    — Да, и аз така смятам. Пък дори и никак да не ми провърви, винаги мога да дойда тук и да спя на пода, нали?
    Той се стресна.
    — О, не мисля, че ще се стигне дотам.
    — Би могло.
    Тя кимна към двама бездомни, които спяха върху палтата си на една пейка. Единият бе нахлупил на лицето си мръсна оранжева шапка, за да се скрие от безпощадната светлина.
    Слоуик ги погледна и се обърна към нея.
    — Няма да се стигне дотам — повтори по-уверено. — Автобусите от градския транспорт спират точно пред главния вход — ако се обърнете наляво, ще видите спирката. Тротоарът е боядисан, така че да съответства на автобусните линии. На вас ви трябва Оранжевата линия, тъй че ще застанете в оранжевата ивица. Разбрахте ли?
    — Да.
    — Таксата е един долар и шофьорът ще ви поиска точни пари. Иначе малко се сърди.
    — Имам дребни.
    — Добре. Ще слезете на Диърборн и Елк и ще продължите по Елк до втората пряка… всъщност може би до третата, не помня точно. Както и да е, излизате на Дърам Авеню. Завивате наляво. Къщата е на три-четири преки, но те са къси. Голяма, бяла, зидана постройка. Бих ви казал, че се нуждае от боядисване, но вече може да са я ремонтирали, не зная. Ще запомните ли всичко?
    — Да.
    — Още нещо. Докато съмне, стойте в чакалнята. Не ходете никъде, дори до спирката на градските автобуси.
    — Да, и без друго не смятах да излизам навън.

4

    Събираха й се най-много два-три часа неспокоен сън по време на пътуването с „Континентал Експрес“, тъй че онова, което и се случи, като слезе от Оранжевия автобус, не беше никак чудно — Роузи се изгуби. По-късно стигна до извода, че най-вероятно е тръгнала по Елк Стрийт в противоположната посока, но в сравнение с резултата — почти тричасово лутане из непознат квартал — причината нямаше почти никакво значение. Влачеше се пресечка след пресечка, търсеше Дърам Авеню и все не го намираше. Обувките я убиваха. Кръстът й отмаля. Заболя я главата. Пък и в този квартал далеч не беше пълно с хора като Питър Слоуик — онези, които не я отминаваха с пълно безразличие, я гледаха с недоверие, подозрение или направо с открито презрение.
    Недалеч от автобусната спирка забеляза мръсна кръчма на име „Напръстничето“. Прозорците бяха тъмни, рекламите не светеха, а на вратата беше спусната решетка. Когато двадесет минути по-късно се оказа пред същото заведение (едва когато го видя, разбра, че вече е минавала оттук — къщите наоколо бяха досущ еднакви на вид), щорите още бяха спуснати, но рекламите светеха и решетката беше вдигната. На входа се бе подпрял мъж в дочени дрехи с полупразна бирена халба в ръка. Роузи си погледна часовника и установи, че още няма шест и половина.
    Сведе глава, така че да вижда мъжа едва с крайчеца на окото си, стисна чантата по-здраво и ускори крачка. Мъжът сигурно знаеше къде се намира Дърам Авеню, но тя нямаше никакво намерение да го разпитва. Имаше вид на човек, който обича да разговаря с хората — особено с жените.
    — Ей, маце, ей, маце — извика й той, щом го подмина. Гласът му беше като на робот. И макар никак да не искаше да го поглежда, не се стърпя и го стрелна ужасено през рамо. Косата му бе пооредяла, имаше бледа кожа, по която бемките изпъкваха като неоздравели белези от изгаряния, и тъмночервени мустаци като на морж, с които й напомняше на Дейвид Кросби. По тях имаше бирена пяна.
    — Ей, маце, айде да се чукаме. Не изглеждаш никак зле, даже доста добре, готини цици, кво ше кажеш, айде да се чукаме, айде да стоплим кревата, айде да се чукаме, айде под чаршафа, кво ше кажеш?
    Обърна му гръб и с усилие продължи да върви спокойно, с приведена глава, като мюсюлманка, която отива на пазар; насили се да не му обръща абсолютно никакво внимание. Ако покаже, че го забелязва, той може да тръгне след нея.
    — Ей, маце, айде да се потьркаляме по пода, кво ше кажеш? Айде да си легнем, айде под чаршафа, айде да се чукаме, айде да се чукаме, айде да се чукаме.
    Тя сви зад ъгъла и пое дълбоко дъх — сърцето й туптеше бързо и уплашено. До този миг изобщо не се бе сещала за родния си град и своя квартал, но сега ужасът от мъжа пред бара и пълното й объркване — защо трябваше тия къщи да са толкова еднакви, защо? — породиха у нея усещане, подобно на носталгия. Никога не се бе чувствала толкова ужасяващо сама, нито пък така уверена, че всичко ще завърши зле. Струваше й се, че сигурно никога няма да се измъкне от целия този кошмар и това е просто прелюдия към онова, което я очаква отсега нататък. Дори започна да й се струва, че няма никакво Дърам Авеню; че господин Слоуик, който бе толкова мил на вид, е всъщност садистичен перко, на когото му доставя безкрайно удоволствие да обърква още повече загубилите се пътници.
    Беше осем и петнадесет — слънцето отдавна вече бе изгряло и денят обещаваше да бъде изключително горещ — когато заговори някаква дебела жена по пеньоар, която стоеше на алеята към къщата си и с бавни отсечени движения редеше празни кошчета за боклук в ниска количка.
    Роузи свали тъмните очила.
    — Прощавайте?
    Жената се извърна. Наведе глава, а на лицето й беше изписано свирепото изражение на лелка, която е свикнала да й подвикват „дебелана-дебелана-цяла вана“.
    — Кво искаш?
    — Търся Дърам Авеню № 251 — обясни Роузи. — Някаква организация „Дъщери и сестри“. Бяха ми обяснили как се стига, но предполагам…
    — О-о, лесбийската благотворителност? Мразя лизачки. Разкарвай се оттука. Чупка.
    С тези думи тя се обърна и все така бавно и церемониално забута количката с дрънчащите кофи по алеята, придържайки го с пухкавата си бяла ръка. Задникът й се поклащаше под избелялата домашна дреха. Като стигна до стълбите пред входа, се обърна назад.
    — Не чу ли кво ти казах? Чупка. Преди да съм извикала ченгетата.
    Последната дума подейства па Роузи като удар под кръста. Тя сложи тъмните очила и бързо отмина. Ченгета? Не, благодаря. Не искаше да има нищо общо с тях. Въобще. Но като се отдалечи на известно разстояние от дебелата дама, си даде сметка, че се чувства малко по-добре. Поне установи със сигурност, че „Дъщери и сестри“ (известно в някои квартали като „лесбийската благотворителност“) наистина съществува.
    Няколко преки по-надолу имаше семейна бакалничка с изложени отпред колелета и надпис ПРЕСНИ КИФЛИ на витрината. Тя влезе, купи си кифла — беше още топла и Роузи се сети за майка си — и попита възрастния мъж зад тезгяха как да стигне до Дърам Авеню.
    — Малко сте се отклонили — рече той.
    — О, така ли? Колко малко?
    — Два-три километра. Елате.
    Сложи кокалестата си ръка на рамото й, отведе я до вратата и й показа оживеното кръстовище на съседния ъгъл.
    — Това е Диърборн Авеню.
    — О Боже, наистина ли? — Роузи не знаеше да плаче ли, да се смее ли.
    — А-ха. Само дето голямата Д минава почти през целия град. Виждате ли онова кино, дето е затворено?
    — Да.
    — Там завивате надясно по Диърборн. До Дърам са петнайсет-шестнайсет преки. Бая ходене е. По-добре да вземете автобуса.
    — Ами, май да — отвърна Роузи, макар да не смяташе да се качва на автобус. Вече нямаше монети по двайсет и пет цента, а ако шофьорът настоява за точни пари, щеше направо да зареве с глас. (Мисълта, че старецът на драго сърце би й развалил един долар, изобщо не мина през умореното й и объркано съзнание. )
    — И най-сетне стигате до…
    — … Елк Стрийт.
    — Ама, госпожо! Защо питате, като знаете как се стига?
    — Не знам как се стига — отвърна тя и макар че гласът му съвсем не прозвуча грубо, сълзите напираха в очите й. — Нищичко не знам! Щурам се наоколо от часове, уморена съм и…
    — Добре, добре, няма страшно, не се горещете, всичко ще се оправи. Слизате от автобуса на Елк. Дърам е на две-три пресечки. Просто е като две и две четири. Имате ли точен адрес?
    Тя кимна.
    — Чудесно, значи всичко е наред.
    — Благодаря ви.
    Той измъкна от задния си джоб намачкана, но чиста носна кърпа. Връчи й я с набръчканата си ръка и рече:
    — Избършете си лицето, миличка. Като че ли плачете.

5

    Роузи бавно крачеше по Диърборн Авеню, без да обръща внимание на профучаващите по улицата автобуси и почти на всяка пресечка сядаше на скамейките по автобусните спирки да си почине. Главоболието — най-вече от напрежение, че се изгуби — й мина, но краката и гьрбът ужасно я боляха. Отне й цял час да стигне до Елк Стрийт. Зави надясно и запита първия срещнат — млада бременна жена — дали Дърам Авеню е натам.
    — Изчезвай — сопна се жената и в миг лицето й доби такова яростно изражение, че Роузи неволно отстъпи.
    — Извинете — каза.
    — Извинете не извинете, това е. Кой ти дава право да ме заговаряш? Махай се оттука! — викна другата и така стремглаво се втурна покрай нея, че едва не я блъсна в канавката. Роузи я изгледа удивено, после се обърна и продължи нататък.

6

    По Елк вече вървеше едва-едва — на тази улица имаше какви ли не магазинчета, пунктове за химическо чистене, цветарници, деликатесни магазини с щандове на тротоара, книжарници. Беше ужасно изморена и очакваше всеки миг да се строполи на земята. Като стигна Дърам Авеню, се поободри, но съвсем за кратко. Какво й бе казал господин Слоуик, наляво ли да завие, или надясно? Не помнеше. Тръгна надясно — номерата вървяха от четиристотин и петдесет нагоре.
    — Нечетни, естествено — промърмори тя и отново се върна.
    Десет минути по-късно стоеше пред огромна бяла зидана къща (която наистина плачеше за боядисване), на три етажа, с голяма, добре поддържана ливада отпред. Щорите бяха спуснати. На верандата имаше десетина плетени стола, само че в момента нямаше никого. Никъде не пишеше „Дъщери и сестри“, но на колонката отляво на стълбището висеше табелка № 251. Роузи запристъпва по заградената с колчета пътека към входа.
    „Ще те отпратят — прошепна някакъв гласец. — Ще те пратят да си вървиш и ще трябва да се върнеш на автогарата. Тъкмо ще пристигнеш по-раничко и ще си запазиш хубаво местенце на пода.“
    Звънецът беше облепен с изолирбанд, а ключалката беше запушена. Отляво на вратата имаше нова-новеничка система за отключваме с магнитни карти, а над нея беше монтиран домофон. Под него имаше надпис: МОЛЯ ПОСЕТИТЕЛИТЕ ДА ПОЗВЪНЯТ И ДА СЕ ПРЕДСТАВЯТ.
    Роузи позвъни. Докато обикаляше, си бе намислила няколко начина да се представи, но сега, когато беше вече тук, дори и най-безизкусните и най-елементарните от подготвените фрази се бяха изпарили от главата й. Секундите минаваха, тежки като оловни късчета. Тъкмо посегна да позвъни отново, и от говорителя долетя женски глас. Той звучеше съвършено безизразно и в него се долавяха металически нотки.
    — Мога ли да ви помогна?
    И макар че мустакатият тип пред „Напръстничето“ я изплаши, а бременната жена я слиса, никой от тях не бе успял да я разплаче. Сега обаче сълзите рукнаха неудържимо.
    — Надявам се, все някой може — отвърна Роузи и изтри с ръка мокрите си страни. — Съжалявам, съвсем самичка съм тук, не познавам никого и няма къде да нощувам. Може би не разполагате с никакво място, но дали не може да вляза за мъничко да си почина и ако може да изпия чаша вода?
    Тишина. Тъкмо отново се пресягаше към бутона, когато гласът попита кой я изпраща.
    — Един човек от „Информация“ на автогарата. Дейвид Слоуик. — После се замисли и поклати глава. — Не, грешка. Питър. Казваше се Питър, не Дейвид.
    — Даде ли ви визитка?
    — Да.
    — Потърсете я, моля.
    Роузи отвори чантата си и й се стори, че измина цяла вечност, докато ровеше в нея. Тъкмо сълзите бликнаха отново и всичко пред очите й придоби двойни очертания, и картичката изскочи. Беше под пакетче носни кърпи.
    — Намерих я. Искате ли да я пъхна под вратата?
    — Не. Точно над главата ви има камера.
    Роузи стреснато вдигна глава. Над вратата наистина бе инсталирана камера, която бе вторачила в нея черното си око.
    — Поднесете я към камерата, ако обичате. От обратната страна.
    И докато протягаше ръка към камерата, Роузи се сети как Питър Слоуик се бе подписал с възможно най-големи букви. Сега разбираше защо.
    — Добре — заключи гласът. — Ще ви отворя.
    — Благодаря — рече Роузи.
    Опита се да изтрие лице с хартиена кърпичка, но нямаше никакъв смисъл — плачеше неудържимо и като че ли изобщо не можеше да спре.

7

    Докато Норман Даниълс се излежаваше на дивана във всекидневната, гледаше тавана и вече обмисляше откъде да започне издирването на оная мръсница („кратък отпуск — мислеше си той, — като начало ми трябва кратък отпуск, поне ден-два“), съпругата му отиваше да се запознае с Ана Стивънсън. У Роузи вече се бе възцарило странно, но приятно спокойствие — подобно на усещането, че сънуваш познат сън. Тя бе почти убедена, че наистина сънува.
    Вече й бяха поднесли закуска (или по-скоро й сервираха ранен обед), а после я бяха настанили в една спалня на долния етаж, където спа непробудно цели шест часа. Преди да я отведат при Ана отново я поканиха на масата — вечеряха печено пиле с картофи и грах. За десерт имаше плодово желе. Парченцата плуваха в купичката като тъмните жилки в къс кехлибар. Усещаше върху себе си любопитните погледи на другите жени на масата — те като че бяха приятелски настроени. Говореха помежду си, но Роузи не разбираше за какво става дума. Някой спомена „Индиго Гърлс“ — тях поне ги знаеше, беше ги гледала по телевизията.
    Вече привършваха с вечерята, когато една жена пусна запис на Литъл Ричард; други две станаха и лудешки се разтанцуваха.
    Всички се смееха и ръкопляскаха. Роузи следеше танцуващите с безразличие и се питаше дали пък не са лесбийки. Когато зараздигаха масата, понечи да им помогне, но те не й позволиха.
    — Ела — повика я една, която май се казваше Консуело. Лявата страна на лицето й беше обезобразена от грозен белег. — Ана иска да се запознае с теб.
    — Коя е Ана?
    — Ана Стивънсън — поясни й жената и я поведе по коридора. — Шефката.
    — Що за човек е?
    — Ще видиш.
    Консуело отвори вратата на някакво помещение, което навремето ще да е било килер, но остана отвън.
    В стаята веднага се набиваше на очи най-отрупаното с книжа бюро на света. Зад него седеше едра, но безспорно красива жена. С прошарената си къса, но добре поддържана коса приличаше на Беатрис Артър в ролята на Мод3 в познатите сериали. Строгата комбинация от бяла блуза и черно сако подчертаваше приликата още повече и Роузи пристъпи към бюрото изпълнена с боязън. Тук я нахраниха, подслониха я да поспи няколко часа, значи вече трябваше да си върви. Ако я отпратят, няма да спори и да се моли — в крайна сметка, те са господарки тук, пък и вече я нагостиха два пъти. Но няма и да воюва за място на пода в автогарата — все още може да си позволи няколко нощувки в евтин хотел или мотел. Можеше да бъде и по-зле. Много по зле.
    Отлично го знаеше, но още се смущаваше от строгия вид на тази жена и откритите й сини очи — които през годините сигурно са видели стотици като Роузи.
    — Седнете — покани я Ана и когато младата жена се настани на единствения друг стол в стаята (като преди това трябваше да премести купчина бумаги на пода, защото нямаше къде другаде да ги сложи), се представи и я попита как се казва.
    — Ами всъщност сигурно Роуз Даниълс — отвърна тя, — но реших отново да приема моминското си име Макклендън. Може би не е много законно, но вече не искам да нося името на съпруга си. Наби ме и го напуснах. — Май излезе, че веднага щом я е набил, го е напуснала; Роузи посегна към носа си, който още я понаболяваше. — Женени сме отдавна, но чак сега събрах кураж.
    — Колко отдавна?
    — Четиринадесет години. — Не можа да издържиш изпитателния поглед и сведе очи. Сплетените й пръсти бяха побелели от притискане.
    „Сега ще ме пита защо не съм се осъзнала по-рано. Няма да го изрече гласно, но сигурно ще си помисли, че съм малко луда, и всъщност ми е доставяло удоволствие да ме бие.“
    Без да иска каквито и да било обяснения, жената я попита кога е напуснала дома си.
    Трябваше доста да помисли, преди да отговори на този въпрос, и то не заради часовата разлика. След продължителното пътуване с автобуса и необичайно дългия следобеден сън беше изгубила всякаква представа за време. Започна да пресмята наум и накрая отвърна:
    — Преди около тридесет и шест часа.
    — А-ха. — Все очакваше жената да й връчи формуляр или сама да започне да го попълва, но тя продължаваше да се взира в нея сред планините книжа. — Започнете от самото начало и подробно ми разкажете всичко.
    Роузи пое дълбоко дъх и започна от капката кръв на чаршафа. Не искаше да оставя у Ана впечатлението, че е толкова мързелива или откачена, та да напусне мъжа си след четиринадесет години брак заради едно спално бельо, но се опасяваше, че думите й звучат точно така. Не беше в състояние да опише всички чувства, които петънцето бе породило у нея, нито да признае, че се бе разгневила — гневът бе нещо ново за нея, и едновременно с това като че ли познаваше това усещане от много отдавна — но не пропусна да разкаже как се заклати на „столчето на Пух“ толкова силно, та чак се уплаши да не го счупи.
    — Така наричам своя люлеещ се стол — добави и лицето й пламна. — Зная, че е глупаво…
    Ана Стивънсън махна с ръка.
    — По-добре ми кажете как постъпихте, след като решихте да напуснете дома си.
    Роузи заразказва за кредитната карта и за страховете си, че Норман ще усети какво става и ще се върне вкъщи или ще се обади по телефона. Не можеше да признае пред тази непристъпно красива жена приключението в чуждия заден двор, но описа подробно как бе изтеглила пари, каква сума, и как пристигна в този град, защото се бе качила па първия автобус за възможно най-отдалеченото място. Говореше задъхано, после млъкваше и не знаеше как да продължи, размишляваше с почуда над онова, което бе извършила, и почти не вярваше, че е била способна на подобно нещо. Разказът и завърши с тазсутрешното лутане и как бе показала визитката на Питър Слоуик пред камерата. При тези думи Ана хвърли един поглед на картичката и й я върна.
    — Добре ли познавате господин Слоуик?
    По-възрастната жена се усмихна — на Роузи й се стори, че в усмивката й има известна доза горчивина.
    — О, да. Той е мой приятел. Мой стар приятел. Наистина. Освен това е добър приятел на жените във вашето положение.
    — Както и да е, най-сетне се добрах дотук — завърши. — Не зная какво ме чака отсега нататък, но поне направих първата крачка.
    На устните на Ана Стивънсън се появи усмивка.
    — Да. И тя не е никак малка.
    Роузи събра целия си кураж — който почти се беше изпарил през последните тридесет и шест часа — и попита дали може да пренощува в „Дъщери и сестри“.
    — Можете да останете доста по-дълго, ако се наложи — отвърна директорката. — Ако трябва да бъдем точни, това е общежитие — частно спонсорирано, временно убежище. Можете да прекарате тук най-много осем седмици, но и това е относително. Системата при нас е доста гъвкава. — Думите й прозвучаха (може би несъзнателно) малко самодоволно и на Роузи й дойде наум нещо, което бяха учили по френски преди много, много години: „L’etat, c’est moi.“4 Но тази мисъл бързо отлетя, изместена от удивлението, което предизвикаха у нея думите на Ана, когато най-сетне проумя смисъла им.
    — Осем… осем…
    Припомни си бледия младеж пред автогарата в Портланд, който държеше в скута си надпис „БЕЗДОМЕН СЪМ И СЪМ БОЛЕН ОТ СПИН, МОЛЯ, «СПОМОГНЕТЕ» МИ“, и си представи как би се почувствал той, ако някой минувач, незнайно защо, пусне в кутията му стодоларова банкнота.
    — Извинете, осем седмици ли казахте?
    „Я си отпуши ушите, уважаема — хладно щеше да отвърне госпожа Стивънсън. — Дни казах, осем дни. Да не мислиш, че такива като теб могат да стоят тук осем седмици? Нека разсъждаваме реалистично.“
    Но вместо това дамата кимна и допълни:
    — Макар че много малко жени остават толкова дълго. И ние много се гордеем с това. Освен това накрая ще трябва да заплатите за престоя си, но аз мисля, че цените при нас са доста прилични. — Тя отново се поусмихна самодоволно. — Все пак съм длъжна да ви кажа, че условията съвсем не са луксозни. Почти целият втори етаж е преустроен в спалня. Разполагаме с тридесет легла — всъщност нарове — и в момента тъкмо имаме едно свободно място, тъй че можем да ви приемем. Днес бяхте в стаята на една от консултантките ни. Те са три.
    — И не трябва да се допитвате до някого? — прошепна Роузи. — Или пък да разисквате молбата ми в някаква комисия или нещо подобно?
    — Аз съм комисията — отвърна Ана; по-късно Роузи стигна до извода, че по-възрастната жена отдавна е възприела този малко високомерен тон и вече несъзнателно говори така. — „Дъщери и сестри“ е основан от родителите ми, които бяха доста заможни хора. Издръжката се поема от попечителски фонд. Аз решавам кой ще остане тук и кой не… макар че преценката на другите жени също има значение. Може би дори решаващо значение. Към вас бяха благосклонни.
    — И това е добре, нали? — безсилно попита Роузи.
    — Да, много добре.
    Ана се порови из книжата и най-сетне откри онова, което търсеше, зад компютъра в левия край на бюрото. Бутна пред Роузи бланка на „Дъщери и сестри“ и рече:
    — Заповядайте. Прочетете това и се разпишете. В общи линии се казва, че сте съгласна в края на престоя си да заплатите по шестнадесет долара на вечер за спане и храна, като плащането може да се отсрочи, ако се наложи. Това е по-скоро лично обещание, отколкото законен документ. Ще се радвам, ако междувременно имате възможност да изплащате половината сума, поне за известно време.
    — Да, ще мога, останаха ми малко пари. Не зная как да ви се отблагодаря за всичко това, госпожо Стивънсън.
    — „Госпожа“ съм за деловите си партньори, а за вас съм Ана — отбеляза тя, проследявайки как Роузи се подписва в долния край на листа. — А и не е необходимо да благодарите на мен или на Питър Слоуик. Тук ви доведе Провидението — с главно П, като в романите на Дикенс. Аз твърдо вярвам в него. Видяла съм достатъчно жени, които пристигат при нас съсипани и колкото и да е невероятно, си тръгват като нови. Освен Питър в града има още десетина души, които насочват хора към мен, но силата, която те е отвела при него, Роуз… е било самото Провидение.
    — С главно П.
    — Именно.
    Ана хвърли един поглед на разписания документ, после го постави на полицата отдясно — Роузи беше сигурна, че нямаше да мине и ден, преди да се загуби в общия безпорядък.
    — Така — каза Ана, с вида на човек, който е приключил с досадните формалности и вече може да премине към онова, което му харесва. — Какво умееш?
    — Какво умея? — повтори Роузи. Изведнъж й призля. Усещаше какво се задава.
    — Да, какво умееш, какво умееш да правиш? Можеш ли например да стенографираш?
    — Ъ-ъ… — Преглътна. Едно време в гимназията беше завършила с отличие курс по стенография в две нива, но вече не помнеше абсолютно нищо. Поклати глава. — Не. Някога можех, но вече не.
    — А някакви други секретарски умения?
    Отново поклати глава. В очите й напираха сълзи. Запримига яростно, опитвайки се да ги сдържи. Продължаваше да притиска оплетените си пръсти с все сила.
    — Канцеларски познания? Може би машинопис?
    — Не.
    — Математика? Счетоводство? Банково дело?
    — Не!
    Ана намери някакъв молив сред хартиите, измъкна го и започна да почуква с гумичката по ослепително белите си зъби.
    — А работила ли си като сервитьорка?
    Роузи отчаяно искаше да отвърне с „да“, но като си представи огромните подноси, които келнерките разнасят по цял ден… и си помисли за състоянието на гърба и бъбрците си, тихо прошепна:
    — Не.
    Сълзите спечелиха битката — стаичката и жената зад бюрото започнаха да се размиват пред очите й и да губят очертания.
    — Мисля, че засега няма да мога. Може би след месец, два… В момента не съм добре с гърба.
    О, прозвуча като лъжа. На подобни реплики по телевизията Норман винаги се смееше цинично и подхвърляше забележки за кадилаци и милиони, натрупани от социални помощи.
    Само че Ана Стивънсън не изглеждаше твърде обезпокоена.
    — А какви умения имаш, Роуз? Умееш ли нещо въобще?
    — Да! — извика тя, отвратена от острия си тон, но не можеше нито да го превъзмогне, нито дори да го смекчи. — И още как! Мога да бърша прах, да мия чинии, да оправям легла, да чистя с прахосмукачка, да готвя за двама души, да преспивам със съпруга си веднъж седмично. А мога и бой да ям, и това умея. Дали в някоя от местните спортни зали не набират спаринг-партньори?
    При тези думи вече наистина избухна в сълзи. Закрила очи с ръце, както беше правила толкова години наред, Роузи плачеше и чакаше Ана да я изгони, да й каже, че на празния нар могат да настанят някоя друга, която не си отваря толкова устата.
    Нещо я докосна по лявата ръка. Ана й подаваше кутия салфетки. И чудно, при това се усмихваше.
    — Не мисля, че ще се наложи да ставаш спаринг-партньор. Нещата ще потръгнат, винаги така става. Ето, изтрий си очите — рече и докато Роузи попиваше сълзите си, й разказа за хотел „Уайтстоун“, с който „Дъщери и сестри“ отдавна поддържали добри делови отношения. Навремето заможният й баща участвал в управата на компанията, която притежавала хотела, и стотици жени преоткривали там удоволствието от това сами да си изкарват хляба. Освен това Роузи щяла да работи, колкото може, но ако физическото й състояние не се подобри до двадесет и един дни, щяла да преустанови работа и да влезе в болница за изследвания.
    — Ще работиш заедно с опитна помощничка — нещо като отговорничка — от нашите момичета. Тя ще ти показва, но и ще носи отговорност за теб. Ако откраднеш нещо, тя ще си има неприятности… но ти не си крадла, нали?
    Роузи поклати глава.
    — Не съм откраднала нищо, освен картата на мъжа си, при това я използвах само веднъж. Колкото да мога да избягам.
    — Ще работиш в „Уайтстоун“, докато си намериш нещо по-подходящо, което непременно ще се случи — Провидението, както знаеш.
    — С главно П.
    — Да. Но те молим да се представиш в хотела възможно най-добре — единствено и само за да могат тези след теб да се радват на същата възможност. Разбираш ли ме?
    Роузи кимна.
    — Не пречи на следващия. Е, добре дошла при нас, Роуз Макклендън.
    Ана се изправи и протегна ръце в жест, който криеше немалко от несъзнателната надменност, която вече бе доловила у нея. Роузи се поколеба, после стана и пое протегнатите ръце.
    — Искам да ти кажа още три неща — продължи Ана. — Много са важни, затова искам да ме слушаш внимателно. Ще го направиш ли?
    — Да. — Ясните сини очи сякаш я бяха омагьосали.
    — Първо, това, че си взела банковата карта, не означава, че си крадец. Второ, съвсем законно можеш да използваш моминското си име — то си е твое и ще ти принадлежи цял живот. Трето, можеш да бъдеш свободна, стига да искаш.
    Замълча, втренчила в Роузи забележителните си сини очи над сплетените им ръце.
    — Разбираш ли? Можеш да бъдеш свободна, стига да искаш. Можеш да се освободиш от него, от онова, което той казва, че дори и от самия спомен за него. Искаш ли? Искаш ли да бъдеш свободна?
    — Да — тихо отвърна с разтреперан глас. — Най-много от всичко на света.
    Ана Стивънсън се наведе над писмената маса, целуна я лекичко и стисна ръцете й.
    — Значи си попаднала точно където трябва. Добре дошла у дома, мила моя.

8

    Беше началото на май, разгарът на пролетта, когато сърцата на младите мъже някак съвсем незабелязано зажадняват за любов — прекрасен сезон, наситен със силни усещания, но мислите на Норман Даниълс бяха заети с други неща. Искаше да си вземе отпуск, макар и съвсем кратък, и ето че сега го имаше. Прекалено дълго чака — дявол го взел, цели три седмици — но най-после го дочака.
    Седеше на една скамейка в парка — едър мъж с червено поло и сиви габардинени панталони, а в същото време на хиляда и триста километра оттук жена му сменяше хотелски чаршафи. В едната си ръка Норман държеше електриковозелена топка за тенис. Стискаше я с все сила и мускулите му ритмично се издуваха.
    От отсрещната страна на улицата се зададе някакъв човек, който спря в началото на алеята, огледа парка, забеляза мъжа на пейката и се запъти към него. Наблизо прелетя фризби и той се дръпна рязко встрани; в същия миг покрай него профуча немска овчарка, която гонеше играчката, и той в миг се закова на място. Този човек беше по-млад и по-слаб от онзи на пейката. Имаше красиво, невдъхващо доверие лице и тъпички мустаци като на Ерол Флин. Застана пред господина с топката за тенис в ръка и го погледна неуверено.
    — Какво мога да направя за тебе, драги? — попита другият.
    — Даниълс ли се казваш?
    Мъжът с топката кимна.
    Младият махна към отсрещната страна на улицата, където се извисяваше огромна сграда с множество чупки и прозорци.
    — Един там ми каза, че си тука. Можел си да ми помогнеш.
    — Лейтенент Морели ли?
    — А-ха. Точно така се казваше.
    — И какъв ти е проблемът?
    — Ти знаеш — отвърна мустакатият.
    — Виж какво, драги — може да знам, а може и да не знам. Но и в двата случая, надут мазен мелез, говориш с истински мъж. Тъй че най-добре да ми кажеш онова, което очаквам, а именно, какъв ти е проблемът. Давай да чуем.
    — Арестуван съм за дрога. — Той изгледа Даниълс кисело. — Прецаках се с един наркоман.
    — О-хо — възкликна мъжът с топката за тенис. — Тежко провинение. Тоест може да се окаже тежко. Обаче има и друго. В портфейла ти май са намерили нещо мое.
    — А-ха. Проклетата ти кредитна карта. Ама, че късмет имам. Намираш си банкова карта на боклука, пък тя да се окаже на някакво си ченге.
    — Седни — дружелюбно го подкани Даниълс, но когато младежът понечи да се настани от дясната му страна, полицаят нетърпеливо заклати глава. — От другата страна, пикльо, от другата страна.
    Мустакатият се върна назад и бодро се настани от лявата му страна. Погледът му се закова върху дясната ръка на ченгето, която ритмично мачкаше топката за тенис. Раз… два…, три. Дебелите сини вени се виеха като змиорки.
    Летящата чиния отново изсвистя край тях. Двамата мъже проследиха с поглед немската овчарка, която хукна да я гони — с тези дълги задни лапи препускаше грациозно като кобилка.
    — Разкошно куче — отоеляза Даниълс. — Овчарките са прекрасни кучета. Толкова ми харесват. А на теб?
    — Да, страхотни са — отвърна мустакатият, макар че всъщност ги намираше за адски противни — сякаш са готови всеки момент да се метнат върху теб, стига за миг да се разсееш.
    — Имаме да обсъдим доста неща — заяви ченгето с топката за тенис. — Всъщност този разговор, млади приятелю, може да се окаже едно от най-забележителните събития в твоята младост, Готов ли си за подобно нещо?
    Мустакатият преглътна с мъка буцата в гърлото си и съжали — сигурно за осемстотния път днес — че не е изхвърлил навреме проклетата карта. И защо я бе задържал? Как можа да направи такава колосална глупост?
    Е, знаеше отговора — беше се надявал все пак да открие начин да я използва. По природа беше оптимист. Това е Америка в крайна сметка, земята на неограничените възможности. Освен това (и то беше много по-близо до истината) почти беше забравил, че я е пъхнал в портмонето си зад визитките, с които никога не се разделяше. Това е от кокаина — държиш се, ама, дявол го взел, изобщо не знаеш защо се държиш.
    Ченгето се бе втренчило в него и уж се усмихваше, но очите му не трепваха. Те бяха като… на изгладнял звяр. Изведнъж мустакатият се почувства като прасенцето от приказката, а на пейката до него — големият лош вълк.
    — Ей, слушай, изобщо не съм я използвал. Дай да се разберем по тоя въпрос. Не може да не са ти казали. Изобщо не съм ти я докосвал.
    — Естествено, че не си — поухилено отвърна ченгето. — Не си се докопал до кода, който е като номера на домашния ми телефон. Само че него го няма в указателя… като на всички ченгета. Бас държа, че това вече ти е известно. Сто на сто си проверил.
    — Не! — викна мустакатият. — Не съм!
    Разбира се, че беше проверил. След като безуспешно бе опитвал възможните комбинации с номера на улицата и пощенския код, указани на картата, най-сетне беше погледнал и в телефонния указател. Отначало обиколи всички банкомати в града. Натискаше бутоните, докато му изтръпнат пръстите, чувствайки се като тъпанар, който не може да се отлепи от най-скапания покер-автомат на света.
    — А-ха, а какво ще стане, ако проверим компютрите на уличните машини на Мърчантс Банк? Искаш да кажеш, че номерът моята карта не се повтаря около милион пъти в графата „ОТКАЗ/КОРЕКЦИЯ“? Ако е така, направо те каня на вечеря. Какво ще кажеш?
    Мустакатият изобщо не знаеше какво да каже — за това или за каквото и да било друго. Започваха да го обземат много лоши предчувствия. Дяволски лоши. Междувременно пръстите продължаваха да се впиват в топката — раз-два, раз-два, раз-два. И за миг не спира да я мачка, чак страх те хваща.
    — Казваш се Реймън Сандърс — отбеляза ченгето на име Данилъс. — Имаш две педи досие. Кражби, измама, наркотици, проституция. Какво ли не, освен нападения, побой и тем подобни. Не ти е по вкуса да се буташ между шамарите, а? Вие, педерасите, хич не обичате да ви пердашат, а? Даже и ония, дето мязат на Шварценегер. Умират да се правят на бодигардове и да се дуят с перките си по лимузините пред гей-клубовете, ама като почне истинският пердах, сте по-тихи от тревата, а?
    Реймън Сандърс не отговори. Това като че ли беше най-разумно засега.
    — Аз лично нямам нищо против юмруците — заяви полицай Даниълс. — Нито пък против ритниците. Че дори и против хапането. — Говореше едва ли не замислено. Гледаше немската овчарка, която се връщаше с фризбито в уста, но същевременно погледът му като че ли се рееше нейде отвъд нея. — За какво си мислиш, драги?
    Реймън продължаваше да мълчи, опитвайки се да запази невъзмутимо изражение, но вътрешно бе нащрек и тръпнеше от неприятни предчувствия. Сърцето му биеше все по-силно, като влак, който набира скорост на излизане от града. Току мяташе скришни погледи към огромния мъж с червеното поло и сивите панталони, обезкуражавайки се все повече и повече. Дясната ръка на тоя беше напомпана до крайност, вените се бяха издули от кръв, а мускулите му бяха изскочили като току-що бухнали кифлички.
    Мълчанието на Реймън май никак не го впечатляваше. Бе обърнал глава към дребосъка и се усмихваше… или поне така изглеждаше, като се изключат очите. Те бяха безжизнени и лъскави, като чисто нови монети.
    — Имам добра вест за теб, момко. Тая работа с дрогата може да ти се размине. Свършваш ми една услуга и си свободен като птичка. Какво мислиш по въпроса?
    Истината е, че с удоволствие би продължил да си мълчи, но май вече нямаше да мине. Този път ченгето очакваше отговор.
    — Готово — отвърна Реймън, молейки се да е уцелил верния отговор. — Готово, благодаря ти, адски мило от твоя страна.
    — Е, може би ми допадаш, Реймън — отвърна оня и направи най-невероятното нещо на света, което най-малко можеше да се очаква от такъв обръснат тип с вид на морски пехотинец — намести ръка на чатала на Реймън и започна да го гали, ей тъй, насред парка, без да се свени ни от Господ, ни от децата на площадката, нито пък от случайните минувачи. Ръката му бавно се плъзгаше по посока на часовниковата стрелка, ту напред, ту назад, ту нагоре, ту надолу, и разтриваше малкия израстък, от който повече или по-малко зависеше животът на младежа, откакто двама приятели на баща му — чичо Бил и чичо Карло — се редуваха да му правят свирки, когато беше деветгодишен. А онова, което последва, вероятно не беше кой знае колко учудващо, но точно в този миг беше доста необичайно — Реймън започна да се възбужда.
    — М-даа, може би ми допадаш, при това много ми допадаш с тия лъскави черни панталони и заострени обувки, защо не, мазен чекиджия такъв. — Ръката не спираше нито за миг. От време на време променяше посоката на движение и лекичко го стисваше, от което Реймън направо се задъхваше. — А това е добре за теб, Реймън, не е лошо да го знаеш, защото тоя път наистина са те сгащили. Лефингуел и Брустър — ченгетата, дето са те гепили — нещо се хилеха тая сутрин. Хилеха се на тебе, дотук добре, но ми се стори, че и на мен се присмиват, което не е чак толкова добре. Не обичам да ми се смеят и обикновено не допускам подобно нещо. Но тази сутринт трябваше да си замълча, а днес следобед ще ти се пиша пръв приятел и ще затрия едни важни улики за наркотрафикантство, въпреки че скапаната ми карта беше в твоя протфейл. И досещаш ли се защо?
    Фризбито отново профуча край пейката, а след него и немската овчарка, която не го изпускаше нито за миг, но този път Реймън Сандърс почти не ги забеляза. Членът му се бе издул до пръсване под ръката на ченгето и младежът умираше от страх, като мишка в ноктите на котка.
    Ръката стисна по-силно и Реймън изстена дрезгаво. Кожата му с цвят на кафе със сметана лъщеше от пот; мустаците му бяха провиснали като умрели червеи след проливен дъжд.
    — Та досещаш ли се защо, Реймън?
    — Не.
    — Защото тази, дето е изхвърлила картата, е била жена ми. По моите сметки затова се хилеха Лефингуел и Брустър. Взима ми картата, изтегля неколкостотин долара — парите, дето аз ги изкарвам — и когато картата отново се появява на бял свят, тя се подвизава у някакъв си мазен педераст на име Реймън. Нищо чудно, че се забавляват.
    „Моля те, моля те, не ми причинявай болка, ще ти кажа каквото си поискаш, само не ми причинявай болка.“ Реймън искаше да изрече всички тия неща, но дума не можеше да обели. Нито думичка. Задникът му сякаш се беше свил до размерите на винтил.
    Огромното ченге се надвеси над него и му лъхна на скоч и цигари.
    — Та след като аз споделих с тебе, очаквам да ми отвърнеш със същото. — Ръката престана да го гали и железните пръсти се впиха в тестисите му през тънкия плат на панталоните. Очертанията на набъбналия пенис изпъкваха съвсем ясно — приличаше на бейзболна бухалка-сувенир, от ония, дето ги продават по стадионите. Тази ръка беше ужасно силна. — И гледай да уцелиш верния отговор, Реймън. Знаеш ли защо?
    Младежът безчувствено поклати глава. Сякаш някой бе отвъртял някакъв скрит топъл кран в тялото му и целият бе мокър от пот.
    Даниълс тикна дясната си ръка точно под носа му. После яростно стисна топката. Пръстите му се впиха в рошавия зелен кожух, чу се „пук“ и после дрезгаво съскане — „пшшшт“. Въздухът спадна и топката се сплеска наполовина.
    — Мога да повторя същото нещо и с лявата си ръка. Не вярваш ли?
    Реймън искаше да каже, че вярва, но още не си бе възвърнал способността да говори. Вместо това кимна.
    — Ще го имаш предвид, нали?
    Реймън отново кимна.
    — Брав-а-аво. Та ето какво искам да ми кажеш, мойто момче. Известно ми е, че си нищо и никакъв шоколаден педал и не разбираш от жени, освен да ги шибаш отзад — мязаш малко на такъв — но си понапрегни мозъка и ми отговори. Прибираш се, значи, вкъщи, и откриваш, че жена ти, дето се е клела да те обича, да те уважава и да те слуша, по дяволите, е свила кредитната ти карта и е офейкала — как ще се почувстваш? После тегли пари за скапаното си пътешествийце, изхвърля картата в кофата за смет на тъпата автогара и някакво смотано леке като тебе просто си я намира — е, как ще се почувства човек, а?
    — Не много добре — прошепна Реймън. — Бас държа, че никак не е приятно, моля ви, господин полицай, не ми причинявайте болка…
    Даниълс полека затягаше хватката, докато най-сетне сухожилията на китката му изпъкнаха като струни на китара. В корема на мустакатия като течно олово се разля ужасяваща болка и той се опита да изпищи. От гърлото му излезе само сухо гъргорене.
    — Не много добре ли? — изсъска ченгето в лицето му. Дъхът му беше горещ, атажен и лъхаше на алкохол и на цигари. — Това ли можа да измислиш? Какъв си олигофрен! Е… все пак донякъде си прав.
    Ръката се поотпусна, но съвсем малко. Коремът на Реймън се раздираше от непоносима болка, но пенисът му беше невероятно твърд. Садо-мазо техниките му бяха съвършено чужди, изобщо не ги разбираше ония откачалки и единственото обяснение, което му хрумваше за сегашното му състояние, беше, че дланта на ченгето спира кръвта в члена му. Зарече се, ако се измъкне жив, да иде право в „Сейнт Патрик“ и да каже „Благодатна Мария“ петдесет пъти. Какво ти петдесет, сто и петдесет пъти.
    — Ония там ми се смеят — заяви ченгето и кимна с глава към новото здание на дирекцията на полицията отсреща. — Смеят ми се, и още как. Големият мъж Норман Данилъс, и какво, моля ви се? Жена му избягала… но преди това намерила време да види сметката на сухото.
    Даниълс издаде нечленоразделен хъркащ стон, малко необичаен извън зоологическата градина, и отново стисна тестисите на Реймън. Болката беше непоносима. Младежът се надвеси напред и повърна кафеникаво-белите остатъци от обяда си. Другият мъж като че ли изобщо не забеляза. Втренчен в късчето небе над катерушките, той бе потънал в някакъв свой свят.
    — И да ги оставя да те мотаят насам-натам, та всички да се смеят? И не стига полицейското, ами и в съда да се разнесе? Не ми харесва тая работа.
    Извърна се и погледна Реймън право в очите. Ухили се. На младежа му се дощя да изпищи при вида на тая жестока гримаса.
    — Стигнахме до големия въпрос. И ако излъжеш, господин герой, ще ти откъсна мъжествената работа и ще ти я натикам в устата — заяви ченгето и така го стисна за чатала, че на Реймън му притъмня пред очите. Напрегна всичките си сили. Ако вземе да припадне, тоя ще му види сметката за едното нищо.
    — Разбираш ли какво ти говоря?
    — Да! — проплака. — Азбирам! Азбирам!
    — Бил си в чакалнята и си я видял как хвърля картата в кошчето за смет. Това вече ми е известно. Искам да знам после къде е отишла.
    Реймън едва не се разплака от облекчение — нямаше причина да знае отговора на този въпрос, но той съвсем случайно му беше известен. Беше проследил жената, за да се увери, че тя няма да се обърне и да го забележи… а пет минути по-късно, когато картата отдавна вече кротуваше в портофейла му, отново я мерна. С тази червена кърпа на главата беше като светофар — нямаше как да не я забележи човек.
    — Беше на гишето за билети! — изписка младежът сред безжалостно поглъщащата го тъма. — На гишето беше! Като награда за усилието оня пак го стисна безмилостно. Чувстваше се така, сякаш някой е разпрал топките му, напълнил ги е с газ и го е подпалил.
    — Знам, че е била там! — Даниълс нададе нещо средно между писък и смях. — За кой дявол е щяла да отиде на Портсайд, ако не се е канела да отпътува нанякъде с автобус? За да провежда социологическо проучване с нещастници като теб ли? На кое гише ми кажи — на кое проклето гише и колко беше часът, мамка ти?
    И, о, слава тебе Господи, слава на Исуса и на Дева Мария, Реймън можеше да отговори и на тези два въпроса.
    — На „Континентал Експрес“! — извика той с все сила и собственият му глас му прозвуча съвсем далечно. — Видях я на гишето на „Континентал Експрес“, около десет и половина, единайсет без петнайсет!
    — На „Континентал“? Сигурен ли си?
    Реймън не отвърна. Катурна се на една страна, ръката му провисна настрани, а тънките му пръсти се разпериха безжизнено. Лицето му беше съвсем бледо, а на скулите му избиха две морави петна. По алеята минаха двама млади; те погледнаха проснатия на пейката човек, после се обърнаха към Даниълс, който вече беше отдръпнал ръка.
    — Не се тревожете — успокои ги той със сърдечна усмивка. — Страда от епилепсия. — Ухили се още по-ослепително. — Ще се погрижа за него. Аз съм полицай.
    Те отминаха с бързи крачки и повече не се обърнаха. Даниълс сграбчи младежа през раменете. Костите му бяха крехки като на птиче.
    — Хайде, хоп, момчето ми — подвикна му и го изправи да седне.
    Главата на Реймън увисна като прекършено стъбълце. Отново се засвлича надолу, а в гърлото му нещо хъркаше. Ченгето отново го дръпна и този път успя да го закрепи.
    След това отправи спокоен поглед към немската овчарка, която радостно търчеше след фризбито. Завиждаше на кучетата. Не им тежат никакви отговорности, не работят — поне в тази държава — храната им е осигурена, и дом си имат, а на всичкото отгоре им е все едно в рая ли ще идат или в ада. Веднъж в училище бе разпитвал отец О’Брайън по този въпрос и той му обясни, че домашните любимци нямат душа — като им дойдел краят, просто угасвали като четвъртоюлски фойерверки. Е, вярно, че тези овчарка сигурно не е била и на шест месеца, когато са я кастрирали, но…
    — Но в известен смисъл това също си е дар божи — измърмори Даниълс. Потупа Реймън по омекналия член; тестисите му започваха да се подуват. — Нали така, моето момче?
    В отговор младежът изгъргори нещо. Подобни звуци човек издава, когато сънува отвратителни кошмари.
    „Тъй или инак — мислеше си Даниълс, — няма от какво толкова да се оплача.“ Може пък да извади достатъчно късмет и в следващия си живот да се роди немска овчарка, чиято единствена грижа ще бъде да тича след летящите чинии и да си подава главата от задното стъкло на колата на път за вкъщи към огромната прекрасна кучешка вечеря — но в този живот бе човек и имаше човешки проблеми. Поне беше истински мъж, а не като тоя дребосък.
    „Континентал Експрес“. Видял я е на гишето на „Контенентал Експрес“ в десет и половина — единайсет без петнадесет, а тя не ще да се е бавила дълго — главата си залагаше, че прекалено много я е било страх от него, за да се бави. Значи е избрала автобус, който тръгва от Портсайд не по-късно от, да речем, един часа. Вероятно е тръгнала към някой голям град, надявайки се да потъне сред навалицата.
    — Да, ама не си познала — гласно се закани той. Проследи с поглед кучето, което скочи във въздуха и улови летящата чиния с дългите си бели зъби. Не, няма да му се изплъзне. Тя може и да си мисли, че ще успее, но сметките й са криви. Ще започне да я издирва през почивните дни, най-вече по телефона. Няма как, в момента имаха ужасно много работа, задаваше се голям удар (неговият удар, ако му излезеше късметът). Но нищо. Съвсем скоро ще може изцяло да се отдаде на Роуз и не след дълго ще я накара да съжалява за стореното. Да. Ще я накара да съжалява цял живот, пък бил той и кратък, но изключително… ъ-ъ…
    — Изключително наситен — допълни гласно.
    Да — това бе точната дума. Възможно най-точната дума.
    Изправи се и закрачи енергично към полицейското управление отсреща, без изобщо да се обръща към полуприпадналия младеж на пейката, чиято глава бе увиснала на гърдите, а ръцете му се притискаха вяло между краката. За младши инспектор Норман Даниълс той вече не съществуваше. Мислите му бяха заети със съпругата му и с нещата, които тя трябва да научи. Обмисляше всички онези въпроси, които трябва да обсъдят. По които несъмнено ще говорят, веднъж да я открие. Какво ли нямаха да си кажат — като се започне от корабите, платната и червения восък и се свърши със съпруги, които обещават да обичат, уважават и слушат съпрузите си, а после им взимат кредитната карта и изчезват. Такива ми ти работи.
    Хубавичко ще си поговорят.

9

    Ето че отново сменя чаршафи, но в това няма нищо лошо. Това бе друго легло, в друга стая, в друг град. Но най-хубавото бе, че тя никога не е спала и няма да спи в него. Бе изминал вече месец, откакто напусна дома си на хиляда и триста километра източно оттук, и се чувстваше далеч по-добре отпреди. Напоследък най-сериозният й проблем бяха болките в гърба, но тя вярваше, че състоянието й полека-лека се подобрява. Е, вярно, че в момента изпитваше остра и доста непрятна болка в бъбреците, но това бе осемнадесетата стая, която зареждаше за днес, а когато започна да работи в хотел „Ууайтстоун“, едва не припадаше след дванадесетата стая, а след четиринадесетата силите й съвсем се изчерпваха и трябваше да моли Пам за помощ. Роузи откри, че за четири седмици човек видимо се променя, особено когато са му спестени юмруците в бъбреците и в слабините.
    Все пак време бе за почивка.
    Излезе в антрето, подаде глава през вратата и огледа коридора. Нямаше никого, само тук-там празни подноси от закуска, камериерската количка на Пам пред апартамента и нейната собствена количка пред стая № 624.
    Роузи повдигна купчината чисти хавлиени кърпи и отдолу се подаде банан. Тя го взе, върна се в стаята и се настани на огромното кресло до прозореца. Обели плода, бавно отхапа и се загледа през прозореца към езерото, което проблясваше като огледало в сякаш застиналия дъждовен майски следобед. Сърцето й се изпълни с едно-единствено чувство — изпитваше безкрайна благодарност. Животът й съвсем не беше идеален, поне засега, но много по-лек, отколкото изобщо си бе представяла, че би могъл да бъде, когато стоеше в онази априлска утрин на верандата на „Дъщери и сестри“ и се взираше в домофона и запушената ключалка. Тогава й се струваше, че я очакват черни дни, изпълнени с нещастие. Сега бъбреците я боляха, краката й бяха отмалели и тя съвсем ясно си даваше сметка, че съвсем не иска цял живот да работи като камериерка в хотел „Уайтстоун“, но се чувстваше прекрасно, защото бананът беше вкусен, а креслото — ужасно меко и удобно, и в този миг за нищо на света не би се разменила с другиго.
    През тези няколко седмици, откакто бе напуснала Норман, Роузи откри прелестта на дребните удоволствия — да почете половин час преди лягане, да побъбри с другите жени за филми и телевизионни сериали, докато мият съдовете, или пък да открадне пет минути за почивка и да хапне банан.
    Толкова е хубаво да знае какво я очаква, и да е сигурна, че то няма да бъде нито ненадейно, нито болезнено. Ето сега например й остават само две стаи, а после с Пам ще се качат със служебния асансьор и ще си тръгнат през задния вход. На път за автобусната спирка (вече спокойно се справяше с Оранжевите, Червените и Сините автобусни линии) най-вероятно ще се отбият в „Хот Пот“ да пият кафе. Простички неща. Простички удоволствия. Животът можеше да бъде и приятен. Може би го е знаела, когато е била малка, но го беше забравила. Сега го преоткриваше с огромно удоволстие. В никакъв случай не можеше да се каже, че е постигнала всичко, което иска, но онова, което имаше, засега й бе достатъчно… особено като се има предвид, че нямаше никаква представа какво я очаква. Тези въпроси ще трябва да почакат, докато се премести в самостоятелна квартира — Роузи имаше усещането, че това ще стане съвсем скоро, вероятно щом в така наречения „списък на Ана“ се появи свободна стая.
    През отворената врата на хотелската стая се шмугна една сянка; Роузи още не бе успяла да се изправи, камо ли да скрие недоядения банан, когато в стаята надникна Пам.
    — Никога повече не прави така, Пами! Едва не получих удар.
    — О-о, никога не биха те уволнили, само защото си поседнала и си хапваш банан — успокои я тя. — Само да знаеш какви работи стават тук. Какво ти остана, само двадесет и втора и двадесета ли?
    — Да.
    — Имаш ли нужда от помощ?
    — О, не се…
    — Нямам нищо против. Наистина. Двете заедно ще ги оправим за петнадесет минути. Какво ще кажеш?
    — Добре — признателно отвърна Роузи. — Но след работа аз черпя — кафе и пай, искаш ли?
    — С най-голямо удоволствие бих си хапнала от онези сладкиши с шоколадовия крем.

10

    Прекрасни дни — почти цял месец измина безметежно и приятно.
    Същата вечер, докато лежеше на своя нар, скръстила ръце под главата си, взираше се в тъмнината и се вслушваше в приглушените стонове на новата жена през две-три легла отляво, Роузи си рече, че дните й са толкова спокойни, понеже го няма Норман. Обаче осъзна, че скоро това няма да й е достатъчно.
    „Но още не е дошъл моментът — заключи и затвори очи. — Засега имам предостатъчно. Спокойни дни на труд, добра храна, сън… и без присъствието на Норман Даниълс.“
    Вече се унасяше и в ушите й зазвуча песничката, която я приспиваше почти всяка вечер: „Наистина съм Роузи… Роузи Истинската… слушай, искам да ти кажа… че съм туй и още нещо…“
    После настъпи мрак, но в него — и то все по-често — вече не я дебнеха кошмари.

ЧАСТ ТРЕТА
ПРОВИДЕНИЕТО

1

    Следващата сряда, като слизаха с асансьора след работа, Пам й се стори доста бледа.
    — Имам мензис — отвърна тя на Роузи. — Умирам от болка.
    — Ще се отбием ли за кафе?
    Пам размисли, но поклати глава.
    — Иди сама. Единственото, което искам в момента, е да се прибера и да се пъхна в някоя празна спалня, преди другите да се върнат от работа и да се разкикотят. Ще взема нещо и ще поспя няколко часа. Дано да се почувствам добре.
    — Ще дойда с теб.
    Приятелката й отново поклати глава.
    — Няма да идваш! — отсече и за миг на устните й грейна усмивка. — Спокойно ще се оправя и сама, а ти си достатъчно голяма да пиеш кафе и без наставник. Кой знае — може пък да срещнеш някоя интересна личност.
    Роузи въздъхна. За Пам някоя „интересна личност“ означаваше мъж с огромни мускули, които изпъкват под тясната фланелка като географски възвишения, но що се отнася до нея самата, тя спокойно можеше да преживее остатъка от дните си и без такава личност. Освен това беше омъжена.
    Като излязоха на улицата, сведе поглед към венчалната халка и годежния си пръстен. Доколко този поглед имаше нещо общо с онова, което се случи малко по-късно, тя така и не разбра, но благодарение на него годежният пръстен (за който почти никога не се сещаше) изплува в съзнанието й. Тежеше малко повече от карат и беше почти най-скъпият подарък, който бе получавала от съпруга си, но никога досега не й бе хрумвало, че всъщност пръстенът е неин и тя може да прави с него каквото си поиска.
    Изчака автобуса с Пам, въпреки протестите й. Видът й наистина я притесняваше — с това пребледняло лице, тъмни кръгове под очите и болезнени бръчки край устата. Освен това й беше толкова приятно да се грижи за някого, вместо за нея да се грижат. За малко щеше да се качи в автобуса, за да е сигурна, че Пам ще се прибере благополучно, но в крайна сметка мисълта за горещото кафе (а може би и парче пай) се оказа прекалено изкусителна и тя не устоя.
    Остана на тротоара и помаха на Пам, когато тя се качи в автобуса и се настани край огромния прозорец. Пам отвърна на поздрава и в този миг автобусът потегли. Роузи постоя на спирката още миг, после се обърна и се запъти по Хичънс Булевар към „Хот Пот“. Неочаквано се върна към първата си разходка из този град. Не помнеше почти нищо — освен страха и това, че се бе загубила — но две фигури изпъкваха в съзнанието й като огромни скали — насред стелеща се на талази мъгла: бременната жена и мъжът с мустаци като на Дейвид Крозби. Особено той. Сякаш и сега го виждаше как се е подпрял на вратата на кръчмата, стиснал халба бира в ръка, и я гледа втренчено. Говори й
    (ей, маце, ей маце)
    нещо. Тези мисли така я погълнаха — само най-лошите спомени за времена, когато сме се чувствали съвсем объркани, безпомощни и напълно неспособни да се контролираме, имат тази сила — че тя подмина „Хот Пот“ с невиждаш поглед, в който се четеше безкраен ужас. Мъчеше я образът на онзи мъж с бирата, който тогава я изплаши до смърт и който ужасно приличаше на Норман. Не в лице — по-скоро имаше нещо в позата му. Стоеше до вратата, готов да скочи върху нея всеки миг, стига само да покаже, че го е забелязала…
    Някой я хвана за ръката и Роузи едва не изпищя. Вдигна глава, очаквайки да види я Норман, я мъжа с тъмночервените мустаци. Но до нея стоеше някакъв младеж в летен костюм.
    — Извинявам се, ако съм ви стреснал, по за миг ми се стори, че се каните да се хвърлите под колите.
    Тя се огледа и установи, че се намира на кръстовището на Хичънс и Уотъртауър Драйв — едно от най-оживените кръстовища в града, при това на цели три, може би дори четири преки от „Хот Пот“. Колите се носеха по улицата като река от метал. Изведнъж осъзна, че този младеж може би й е спасил живота.
    — Б-благодаря ви. Много ви благодаря.
    — Няма нищо — отвърна той.
    Отсреща светна зелено за пешеходци. Младият мъж любопитно огледа Роузи за последен път, после стъпи па пешеходната пътека и се изгуби в навалицата.
    Тя остана на тротоара малко пообъркана, но същевременно изпълнена с безкрайно облекчение, сякаш току-що се събужда от ужасен кошмар.
    „Ами да, това всъщност си беше лош сън. Бях съвсем будна и вървях по улицата, но всъщност ми се присъни кошмар, тоест бях потънала в спомени.“
    С почуда откри, че с все сила притиска чантата към гърдите си точно както тогава, по време на онова безпаметно лутане преди пет седмици, когато търсеше Дърам Авеню. Преметна дръжката през рамо, обърна се и закрачи обратно по Хичънс Булевар.
    Лъскавата търговска част на Хичънс започваше след кръстовището — отсам магазините не бяха големи. Повечето бяха неугледни и някак тъжни. Роузи вървеше бавно и се заглеждаше по магазинчета за дрехи втора ръка, които се опитваха да минат за гръндж-бутици; по витрини с надписи „ИЗБЕРЕТЕ АМЕРИКАНСКОТО“ и „РАЗПРОДАЖБА“, на които бяха изложени обувки; после подмина витрина, отрупана с мексикански или манилски кукли и надпис „Всичко само по $5“; в съседство имаше магазин за кожени изделия на име „Мама моторджийка“ и друг един, „Avec plaisir“5, на чиято витрина върху надиплено черно кадифе беше изложена странна смесица от стоки — вибратори, ръкавели и невероятно изрязано бельо. Роузи се застоя доста дълго пред витрината, удивлявайки се на тези неща, така смело извадени на показ; после пресече улицата. „Хот Пот“ беше на половин пресечка и се виждаше оттук, но тя реши, че е най-добре да се откаже от кафето и пая и да се прибере направо в „Д и С“. Стигаха й приключения за днес.
    Само че не се получи точно така. На отсрещния ъгъл на улицата, която току-що пресече, имаше невзрачен магазин със светещ надпис „ЗАЛОЗИ, ЗАЕМИ, КУПУВАМЕ И ПРОДАВАМЕ ФИНА БИЖУТЕРИЯ“. Последните две думи я накараха да спре. Тя отново погледна годежния си пръстен и си припомни какво й бе казал Норман малко преди да се оженят — „Ако излизаш навън с този пръстен Роуз, обръщай го навътре. Това е страшен камък, а ти си малко момиче.“
    Бе го питала веднъж (още преди да научи, че е по-безопасно да не задава въпроси) колко струва. Той поклати глава и се усмихна снизходително — както се усмихват родителите, когато децата искат да знаят защо небето е синьо или колко сняг има на Северния полюс. „Няма значение — заяви. — Стига ти да знаеш, че трябваше да избирам между пръстена и нов буик. Предпочетох диаманта. Защото те обичам, Роуз.“
    Още помнеше как се почувства тогава — достраша я, защото не може да не те дострашее от мъж, който е готов да предпочете пръстен пред нова кола, но тайничко потръпна от свенливо задоволство. Това бе толкова романтично. Да й купи пръстен с такъв голям диамант, че чак да е опасно да го носи по улиците.
    „Защото те обичам, Роуз.“
    А може би бе… но това се случи преди четиринадесет години, а тогава очите на момичето, което бе обичал, бяха ясни и светли, гърдите му — стегнати, талията — съвсем тънка, а краката му — дълги и стройни. В урината на онова момиче нямаше кръв.
    Роузи продължаваше да стои на ъгъла пред витрината с неоновия надпис и да се взира в годежния си пръстен. Питаше дали сега ще изпита същото — далечен отглас от тогавашния страх, а може би дори и романтичен свян, но тъй като не почувства абсолютно нищо, се обърна и закрачи към заложната къща. Предстоеше й да напусне „Дъщери и сестри“ и ако тези тук й дадат прилична сума за пръстена, ще изчисти сметките си, а дори може и да й остане някой долар.
    „Но кой знае, може би чисто и просто искам да се отърва от него — рече си. — Сигурно не искам нито ден повече да разнасям на пръста си буика, който той така и не купи.“
    Надписът на вратата гласеше „ЗАЕМИ И ЗАЛОЗИ В ГРАДА НА СВОБОДАТА“. За миг това определение й се видя доста странно — наричаха този град как ли не, но винаги го свързваха или с езерото, или с тукашния климат. Но после се замисли за друго, отвори вратата и влезе.

2

    Очакваше да види тъмно помещение, и вътре наистина беше тъмно, но по стените танцуваха ослепителни златисти отблясъци. Слънцето вече залязваше и топлите му коси лъчи влизаха право в прозореца на заложната къща. Те се отразяваха в окачения на стената саксофон, който сякаш бе целият в пламъци.
    „Не ще да е случайно — отбеляза Роузи. — Някой се е сетил да го закачи точно на това място. Колко хитро.“ Но въпреки това все още не можеше да се освободи от магията. А мястото очароваше и с аромата си — миришеше на прах, антики и стари тайни. Макар и съвсем слабо, някъде отляво долиташе тиктакането на безброй часовници.
    Бавно тръгна по средната пътека — от едната страна бяха окачени акустични китари, а от другата имаше стъклени витрини, в които бяха наредени най-различни домакински уреди и аудиотехника. Имаха какви ли не стереоуредби, точно като онези по телевизията.
    В дъното на магазина видя друг светещ надпис, под формата на синьо-червена неонова дъга. Отгоре със сини букви беше изписано „СРЕБЪРНА И ЗЛАТНА ФИНА БИЖУТЕРИЯ“. „ПРОДАВАМЕ, КУПУВАМЕ, РАЗМЕНЯМЕ“ — гласяха червените букви отдолу.
    „А лазите ли по корем?“ — запита се Роузи с палава усмивчица на устните и се насочи към щанда, зад който на високо столче седеше един мъж. С часовникарска лупа разглеждаше нещо, което бе поставено на малка подложка пред него. Като се доближи, Роузи различи и самия предмет — джобен часовник, чийто заден капак беше свален. Човекът зад щанда внимателно бъркаше в механизма с невероятно тънка, почти невидима метална игла. Стори й се млад, може би още нямаше тридесет години. Косата му бе дълга, стигаше почти до раменете, и беше облечен с най-обикновена бяла фланелка и син копринен елек, комбинацията й се стори необичайна, но му стоеше страхотно.
    Отляво като че нещо се помръдна. Тя се обърна и видя по-възрастен господин, който разглеждаше книгите, натрупани на етажерка с надпис ДОБРИТЕ СТАРИ РОМАНИ. Полите на шлифера му се влачеха по пода, а отстрани като вярно куче търпеливо го чакаше старомодното му черно куфарче, което бе започнало да се прокъсва в ъглите.
    — Мога ли да ви помогна, госпожо?
    Роузи отново се обърна към продавача, който бе махнал лупата и топло й се усмихваше. Имаше доста приятни пъстри очи и тя се запита дали Пам би го определила като „интересна личност“. Може би не. Не се забелязваше да има канари от мускули.
    — Може би — отвърна тя.
    Свали пръстените си, а венчалната халка пъхна в джоба си. Носеше я постоянно, но сигурно бързо щеше да отвикне. Жена, която е в състояние да напусне дома си най-ненадейно, с един-единствен чифт дрехи, вероятно е способна на много други неща. Роузи остави диамантения пръстен до старинния часовник на кадифената подложчица.
    — Колко струва? — попита тя. После като че размисли и допълни: — Колко можете да ми платите за него?
    Той нахлузи пръстена на палеца си и вдигна ръка към прашната слънчева светлина, която падаше през обърнатите на запад прозорци. Искрящите разноцветни пламъци я заслепиха и за момент изпита съжаление. Златарят я погледна за миг, но Роузи улови в очите му нещо, което не разбра веднага — те сякаш казваха: „Ама вие шегувате ли се?“
    — Какво става? — поиска да знае тя. — Какво има?
    — Нищо. Влезе ми нещо в окото.
    Той нагласи лупата и старателно огледа годежния пръстен. Но когато вдигна глава, погледът му накара Роузи в миг да проумее. Всъщност не се изненада, не се ядоса и дори не съжали. Само се смути и уморено се запита как не се бе досетила по-рано. Как е могла да бъде толкова наивна?
    „Не си — намеси се вътрешният глас. — Наистина не си, Роузи. Ако не знаеше дълбоко в себе си — от самото начало — че камъкът е фалшив, отдавна щеше да си отишла в някоя заложна къща. Нима на двадесет и две години вече не знаеше, че Норман Даниълс не би ти подарил пръстен, който струва хиляди долари? Наистина ли не знаеше?“
    Не, навярно е знаела. Първо, никога не е държал на нея. А освен това човек, който има три резета на входната си врата, още три на задната, прожектори в двора и свръхчувствителна алармена инсталация на новата си сентра, никога не би позволил на жена си да ходи на пазар с най-скъпия диамант на света на пръста си.
    — Фалшив е, нали?
    — Ами, всъщност е истински синтетичен диамант, но със сигурност не е естествен, ако това имате предвид.
    — Разбира се, че това имам предвид. Какво друго бих могла да имам предвид?
    — Добре ли сте? — Изглеждаше наистина разтревожен — всъщност отблизо й се струваше, че по-скоро е на двадесет и пет, отколкото на тридесет.
    — По дяволите! Не зная. Сигурно.
    За всеки случай извади кърпичка от чантата си — напоследък никога не знаеше в кой миг ще рукнат сълзите й. Или пък ще се засмее истерично — вече й се бе случвало няколко пъти. Добре би било да избегне и двете крайности, поне засега. Няма да е лошо на тръгване оттук да запази поне капчица достойнство.
    — Надявам се, защото сте в добри ръце. Не се тревожете, наистина сте в добри ръце. Няма да повярвате, като чуете колко дами точно като вас.
    — О, я престанете. Ако се канех да припадам, щях да си купя корсет.
    Никога през живота си не бе казвала на мъж подобно нещо — подтекстът си беше съвсем явен — но и никога през живота си не се бе чувствала така… сякаш е в безтегловност, сякаш ходи по въже, а отдолу няма предпазна мрежа. А нима не е прекрасно? Нима това не е най-подходящият завършек за брака й? „Предпочетох камъка — сякаш чуваше гласа му, който тръпне от вълнение и дори сивите му очи като че проблясват влажно. — Защото те обичам, Роуз.“
    Едва не се засмя истерично. Напрегна цялата си воля, за да се удържи.
    — А струва ли изобщо нещо? Или просто го е купил от първата дрогерия?
    Този път златарят дори не посегна към лупата, просто вдигна пръстена срещу светлината.
    — Всъщност струва нещо — облекчено отвърна той, сякаш се радваше, че не й готви поредната неприятна изненада. — Камъкът не струва и десет долара, но обковът… може би ще успеете да му вземете двеста долара. Разбира се, аз не мога да ви предложа толкова много — бързо допълни. — Баща ми ще ми прочете конско. Нали, Роби?
    — Баща ти винаги ти чете конско — без да се обръща, отвърна мъжът, който бе клекнал пред рафта с книги. — Децата са за това.
    Златарят погледна към него, после към Роузи и пъхна пръст в уста преструвайки се, че му се повръща. Не беше виждала тази шеговита гримаса от училище и сега се усмихна. Мъжът с копринения елек също се ухили.
    — Мога да ви предложа петдесет долара. Интересува ли ви?
    — Не, благодаря. — Тя взе пръстена, огледа го замислено и го уви в чистата кърпичка, която продължаваше да стиска в ръка.
    — Проверете и в съседните заложни къщи. Ако някъде ви предложат повече, готов съм да го взема на най-високата цена. Татко постъпва по този начин — и, смятам, с основание. Тя пусна кърпичката в чантата и щракна закопчалката.
    — Благодаря ви, но мисля, че ще го задържа.
    Усещаше върху себе си погледа на господина, който ровеше сред старите книги — златарят го нарече Роби; при това я гледаше необичайно съсредоточено, но реши да не му обръща внимание. Нека гледа. Това е свободна държава.
    — Човекът, който ми подари този пръстен, каза, че струвал колкото чисто нова кола — рече тя. — Представяте ли си?
    — Да. — Отвърна й без никакво колебание и Роузи си припомни как я бе успокоил, че се намира в добри ръце, че толкова други дами идват тук и научават неприятната истина за своите съкровища. Подозираше, че този мъж, макар да бе още млад, бе чувал какви ли не вариации на все същата стара песен.
    — Вероятно е така. Значи тогава разбирате защо искам да задържа тази дрънкулка. Ако случайно някой ден залитна по някого — дори и само да ми се струва — ще я изровя, за да си я гледам, докато се осъзная.
    Замисли се за Пам Хейвърфорд с белезите от шевове по ръцете. През лятото на 1992 година мъжът й се напил и я хвърлил в една стъклена врата. Тя вдигнала ръце да предпази лицето си от стъклата и в резултат на това имаше шестдесет шева на едната си ръка и сто и пет на другата. Само че и до ден-днешен се разтапяше от удоволствие, когато бояджиите и зидарите й подсвиркваха — как се нарича това? Оптимизъм или безмозъчност? Издръжливост или амнезия? В крайна сметка го бе нарекла „синдром на Хейвърфорд“ и не й оставаше нищо друго, освен да се надява да не се разболее и тя от него.
    — Както решите, госпожо — отвърна бижутерът. — Все пак съжалявам, че трябваше да ви разочаровам. На мен лично ми се струва, че на това се дължи и лошата става на заложните къщи. Все на нас се пада да казваме на хората, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Никой не обича това.
    — Не — съгласи се Роузи, — никой, господин…
    — Стайнър — представи се той. — Бил Стайнър. А баща ми се казва Ейб Стайнър. Ето ви една визитка.
    Подаде й картичка, но тя усмихнато поклати глава.
    — Нямам нужда от нея. Приятен ден, господин Стайнър.
    Запъти се към вратата, но избра най-далечната пътека, защото възрастният господин се бе изправил и се бе приближил, стиснал в едната си ръка куфарчето, а в другата няколко стари романа. Не знаеше дали той иска да я заговори, но бе напълно убедена, че тя не иска да разговаря с него. В момента изпитваше едно-единствено желание — да излезе от магазина, да се качи на автобуса и да забрави, че изобщо някога е била тук.
    Почти не обърна внимание на скулпторките и картините, с рамки и без рамки, които бяха натрупани по прашните рафтове в този край на магазина. Вървеше с изправена глава, но не виждаше почти нищо — точно сега не беше в подходящо настроение за изкуство, било то изящно или не толкова. Но най-неочаквано се закова на място и едва не политна. Като че в първия миг тя самата изобщо не забеляза картината. Сякаш картината забеляза нея.

3

    Картината я привличаше неудържимо; никога не й се бе случвало подобно нещо, но поразителното тук съвсем не бе това — вече повече от месец й се случваха какви ли не странни неща. Не намираше нищо необичайно (поне отначало) в силата, с която й въздействаше тази картина. Причината бе проста: след четиринадесет години брак с Норман Даниълс — време, в което бе живяла напълно изолирана от целия свят — нямаше никаква представа кое е обичайно и кое — не. Често пъти си обясняваше нещата, съдейки единствено по телевизионните сериали и по филмите, на които понякога я водеше той (Норман Даниълс бе готов да гледа всеки филм, в който участва Клинт Истууд). Тъй че реакцията й към картината съвсем не й се стори необичайна. Като говорим за филми — героите в тях все припадат по нещо.
    Но всъщност това нямаше никакво значение. Най-важното бе, че картината сякаш я призова, накара я да забрави за пръстена, напълно заличи желанието й да се махне оттук час по-скоро и съвсем изтри от съзнанието й приятното предусещане за облекчението, което ще изпитат отмалелите й крака, като види как Синият автобус спира пред „Хот Пот“ — накара я да забрави всичко. В главата си имаше една-единствена мисъл: „Гледай ти! Нима не е най-прекрасната картина на света!“
    Картината беше рисувана с маслени бои и имаше дървена рамка с големина шейсет на деветдесет сантиметра; беше подпряна на спрял стенен часовник и скулптурка на голо херувимче. Наоколо имаше какви ли не други картини (стара цветна фотография на катедралата „Сейнт Пол“; акварелен натюрморт; гондоли призори на Канале Гранде; някаква гравюра, която изобразяваше лов — няколко неописуеми същества преследват невиждани под слънцето твари насред английски ливади), но тя не им обърна почти никакво внимание. Интересуваше я само картината с жената на хълма. Тя не се различаваше особено нито по сюжет, нито по рисунък от хилядите други картини, които се търкалят из заложните къщи, магазинчетата за сувенири и крайпътните битпазари (по целия свят), но изпълваше очите и душата й с онова чудно божествено прозрение, което предизвикват единствено творби, докосващи дълбините на душата ти — песните, които ни карат да се разплачем; разказите, които ни разкриват света през чуждите очи, пък макар и за кратко; стиховете, които ни изпълват с радост, че сме живи; танцът, който ни омагьосва и дори забравяме, че някой ден вече няма да ни има на този свят.
    Обзелото я чувство бе толкова ненадейно, толкова пламенно и тъй откъснато от ежедневието й, че в първия миг съзнанието й блокира и тя изобщо не знаеше как да се справи с така неочаквано обзелите я чувства. В този миг бе като автомобил, чиято предавка изведнъж се е изключила и е застанала в неутрално положение — и макар двигателят да се скъсва да ръмжи, машината не се помръдва. После сякаш съединителят зацепи и механизмът отново заработи.
    „Сякаш съм си мечтала да имам тази картина в новата си квартира и сигурно затова се развълнувах толкова — предположи Роузи. — Точно такова нещо искам.“
    Улови се за тази мисъл с безкрайна готовност и благодарност. Наистина, жилището щеше да се състои от една-единствена стая, но й бяха обещали тя да бъде голяма, да има кухненски бокс и баня. Във всеки случай това щеше бъде първото й самостоятелно жилище през целия й живот, още повече, че нямаше да го дели с никого. Това бе изключително важно за нея, затова нещата, които избираше за този дом, също бяха изключително важни… а първото от тях щеше да бъде най-най-важно, защото то щеше да даде тон на всичко останало.
    Да. Колкото и прекрасна да бе тази стая, тя си оставаше квартира, през която вече са минали поне десетина самотни бедни наематели, а мнозина други щяха да я обитават и след Роузи. Но въпреки това означаваше много за нея. Последните пет седмици бяха преходен период, границата между стария и новия й живот. Но в новата квартира ще започне истинският нов живот — самостоятелният й живот… и тази картина, която Норман Даниълс никога не бе виждал и не бе коментирал, можеше да се превърне в символ на този живот.
    По този начин разсъдъкът й — здрав, рационален, съвсем неподготвен да приеме и дори да признае съществуването на каквито и да било свръхестествени явления — едновременно обясни, обоснова логично и оправда ненадейната свръхемоционална реакция, породена от картината с жената на хълма.

4

    Само тази картина имаше стъкло (Роузи бе чувала, че на маслени платна обикновено не се слага стъкло, защото трябвало да дишат), а в долния ляв ъгъл на рамката беше залепено жълто етикетче с надпис „$75 или?“.
    Тя протегна ръце — те леко трепереха — и хвана картината отстрани. Внимателно я вдигна и закрачи обратно по пътеката между витрините. Възрастният господин още не си бе тръгнал и продължаваше да я гледа, но Роузи изобщо не му обърна внимание. Отиде право на щанда и постави картината пред Бил Стайнър.
    — Май сте си харесали нещо — рече той.
    — Да. — Почука с нокът по етикетчето с цената. — Тук пише седемдесет и пет долара или въпросителна. Вие казахте, че можете да ми предложите петдесет долара за пръстена. Съгласен ли сте да ги разменим? Пръстенът срещу картината?
    Стайнър се отдалечи към другия край на щанда, вдигна преградата и заобиколи откъм нейната страна. Вгледа се в картината със същия внимателен поглед, с който преди малко изучаваше пръстена, но сега като че ли му беше забавно.
    — Не я помня. Мисля, че не съм я виждал досега. Сигурно старецът я е домъкнал. В нашето семейство той е големият любител на изкуството, а аз съм негово величество господин Поправко.
    — Това означава ли, че не можете да?…
    — Да се пазаря ли? Напротив! Стига да ме оставят, от сутрин до вечер бих се пазарил. Но в случая е излишно. С удоволствие ще приема предложението за размяна. Тъкмо няма да ви гледам как си тръгвате с възможно най-нещастната физиономия на света.
    Без изобщо да се усети, Роузи се хвърли на врата на Бил Стайнър, прегърна го и радостно извика:
    — Благодаря ви! Много ви благодаря! Стайнър се засмя и отвърна:
    — О Боже, за нищо! Досега не ми се е случвало клиент да ме прегръща между тези свещени стени. Няма ли да си харесате още някоя картина, госпожо?
    Възрастният господин с шлифера, когото Стайнър нарече Роби, се приближи да разгледа картината и отбеляза:
    — Имайки предвид редовните клиенти на заложните къщи, вие сте истинска рядкост.
    Бил Стайнър кимна.
    — Имаш право.
    Тя изобщо не ги слушаше. Ровеше в чантата си за носната кърпичка, в която бе увила пръстена. Търси я дълго, защото не можеше да откъсне очи от картината. Нейната картина. Нейната квартира, а не просто някаква си дупка, като всички останали. Нейната квартира и нейната картина, която ще окачи на стената. „Това ще ми е първата работа, като се преместя — обеща си и в този миг напипа кърпичката. — Най-първата.“ Отви пръстена и го подаде на Стайнър, но той се беше загледал в картината и не посегна да го вземе.
    — Не е репродукция, маслото е истинско — заключи той, — но ми се струва, че качеството не е много добро. Сигурно затова са й сложили стъкло — та да не си личи. А какво е това в дъното? Опожарено имение ли, що ли?
    — Прилича на останки от храм — тихо каза господинът с куфарчето. — Може би е гръцки храм. Макар че е доста трудно да се определи.
    Наистина беше трудно да се определи, защото въпросното здание беше потънало в храсталаци. По петте колони отпред се виеха лози. Имаше и шеста колона, която бе паднала отстрани, натрошена на парчета. Край нея се търкаляше статуя, но тревите я скриваха и се виждаше само гладко бяло каменно лице, взряно в застрашително надвисналите буреносни облаци, които художникът бе изрисувал със замах по цялото небе.
    — А-ха — съгласи се Стайнър. — Във всеки случай перспективата май е нарушена — сградата е прекалено голяма.
    По-възрастният кимна.
    — Да, но иначе щеше да се вижда само покривът. А падналата колона и статуята изобщо нямаше да ги има.
    Роузи пет пари не даваше за фона — цялото й внимание беше съсредоточено върху централната фигура. На един хълм стои жена, която се взира в руините на храма, тъй че зрителят виждаше само гърба й. Русата й коса се спускаше в дълга плитка на гърба. Имаше прекрасно оформени ръце. Над лакътя на дясната се виждаше широка златна гривна. Лявата й ръка беше вдигната — жената като че ли бе засенчила очи, но не се виждаше много добре. На Роузи това й се видя странно, като се има предвид мрачното небе, но все пак, изглежда, именно това правеше. Беше облечена в къса рокля — сигурно тога — и кремавото й рамо бе заголено. Дрехата й имаше наситен пурпурен цвят. Не можеше да се определи с какво е обута, ако изобщо беше обута с нещо, защото тревите закриваха краката й почти до коленете, докъдето стигаше и дрехата.
    — Как ще определиш стила? — обърна се Стайнър към Роби. — Класицизъм? Неокласицизъм?
    — Като стил „слабо изкуство“ — ухили се Роби, — но мисля, че разбирам защо дамата иска да притежава тази картина. Тя изразява някакво необикновено силно чувство. Композицията може и да е в класически стил — подобно на старинните метални гравюри — но усещането е готическо. А освен това централният персонаж е с гръб към зрителя. Това ми се струва много странно. Като цяло… е, не може да се каже, че младата дама си избра най-хубавата картина в цялата колекция, но несъмнено се спря на най-необикновената.
    Роузи не ги слушаше. Непрекъснато откриваше в рисунката нови и нови детайли. Ето например тъмновиолетовият шнур, привързан на талията на жената, беше в тон с канта на подгъва, а вдигнатата лява ръка разкриваше загатнатите очертания на гръдта й. Тия двамата просто си дрънкат. Картината е прекрасна. На нея й се струваше, че би могла да я гледа с часове и сигурно точно това щеше да прави, като се премести.
    — Няма име, няма подпис — отбеляза Стайнър. — Освен ако… Той обърна картината. На гърба с мек въглен бяха изписани думите „РОУЗ МАДЪР“.
    — Хм, това ще да е името на художника — предположи той. — Какво странно име. Сигурно е псевдоним.
    Роби поклати глава и понечи да каже нещо, но в този миг забеляза, че жената, която бе избрала тази картина, също е разбрала правилно надписа.
    — Така се нарича самата картина — обясни тя, а после допълни: — И аз се казвам Роуз.
    Стайнър я погледна озадачено.
    — Няма значение, просто съвпадение.
    „Но дали наистина е съвпадение? Нищо и никакво съвпадение?“ — питаше се тя. — Вижте.
    Внимателно обърна картината и посочи дрехата, с която бе облечена централната фигура.
    — Тя е права — потвърди Роби. — Художникът, или най-вероятно последният притежател на картината — въгленът бързо се изтрива — е нарекъл картината по името на цвета на хитона.
    — Моля ви — обърна се Роузи към Стайнър, — нека се заемем с нашата сделка. Трябва да си тръгвам. Вече закъснявам.
    Стайнър понечи да я попита за последен път, дали е убедена, че иска да направи размяната, но прочете по лицето й, че е напълно сигурна. Забеляза и нещо друго — тя имаше едва забележимо войнствен вид на човек, на когото напоследък не му е било никак леко. Изглеждаше като жена, която може да приеме искрения интерес и загриженост към себе си като подигравка, а може би дори като опит да бъде измамена в сделката. Тъй че само кимна и рече:
    — Пръстенът срещу картината.
    — Да — потвърди Роузи и го дари с ослепителна усмивка. За четиринадесет години това бе първата й искрена усмивка и тази усмивка спечели сърцето на Бил Стайнър.

5

    Роузи излезе и спря за миг пред магазина, примигвайки глуповато насред летящите по улицата коли; като малка баща й я водеше на кино и на излизане от салона се чувстваше точно така — полузашеметена от действителността, все още под магията на света на фантазиите. Но картината беше съвсем истинска — стигаше й само да погледне пакета, който носеше, за да се увери в това.
    Вратата зад нея се отвори и възрастният господин излезе на улицата. Вече не се притесняваше от него и дори му се усмихна заговорнически, както се усмихваме само на хора, с които сме споделили невероятно, но прекрасно преживяване.
    — Извинете, госпожо, дали би ви затруднило да ми направите една услуга?
    — Зависи за какво става дума, но обикновено не правя услуги на непознати.
    Това беше вярно. Нещо повече. Обикновено дори не разговаряше с непознати.
    Той сякаш се смути и това я окуражи.
    — Да… ъ-ъ… предполагам, че ще ви се стори странно, но би могло да се окаже полезно и за двама ни. Казвам се Лефъртс. Роб Лефъртс.
    — Роузи Макклендън.
    Мислеше да му подаде ръка, но после се отказа. Май дори не трябваше да се представя.
    — Струва ми се, че нямам време за услуги, господин Лефъртс. Бързам…
    — Моля ви.
    Той остави куфарчето си на земята, бръкна в кафявия плик, който държеше в другата си ръка, и измъкна една от купените току-що стари книги. На корицата имаше стилизирана рисунка на мъж в раирана затворническа униформа, който стои на входа на нещо като тунел или пещера.
    — Искам само да ви помоля да прочетете първия абзац. На глас.
    — Тук? — Роузи се огледа. — Насред улицата? Но защо, за Бога?
    — Моля ви — повтори той и тя пое книгата, надявайки се, че ако изпълни молбата му по-бързо, ще може да си тръгне. Май трябваше да постъпи точно така, защото започваше да й се струва леко мръднал. Може би не беше опасен, но със сигурност беше мръднал. А ако наистина се окаже опасен, най-добре да го разбере, докато все още не се е отдалечила много от заложната къща — и от Бил Стайнър.
    Книгата се казваше „Тъмни пътища“ и беше написана от Дейвид Гудис. Никога не бе чувала това име, но това не я изненада — по-скоро я порази откритието, че книгата е била отпечатана през 1946 година, шестнадесет години преди нейното раждане.
    Вдигна поглед към Роб Лефъртс. Той й кимна, едва ли не тръпнещ от очакване… и надежда? Откъде-накъде надежда? Но лицето му съвсем недвусмислено излъчваше надежда.
    Малко развълнувана (каквото повикало, такова се обадило, както обичаше да казва майка й), Роузи зачете. Слава Богу, първият абзац не беше дълъг.
    „Не му провървя. Пери бе невинен. На всичко отгоре бе почтен човек, който никога никому не досаждаше и предпочиташе да живее мирно и кротко. Но уликите срещу него бяха прекалено много, а почти нямаше какво да се изтъкне в негови полза. Съдът го обяви за виновен. Съдията го осъди на доживотен затвор и така го откараха в затвора «Сан Куентин».“
    Тя погледна господин Лефъртс, затвори книгата и му я подаде.
    — Доволен ли сте?
    Той се усмихваше, очевидно бе очарован:
    — Безкрайно съм доволен, госпожо Макклендън. Почакайте, само още един пасаж… направете ми това удоволствие. — Бързо запрелиства книгата, после отново й я връчи. — Този кратък диалог, ако обичате. Пери разговаря с един таксиметров шофьор. Можете да започнете от „Как да ви кажа“. Намерихте ли го?
    Откри пасажа и този път въобще не се поколеба. Вече беше преценила, че Лефъртс не изглежда опасен, а може би дори не беше и побъркан. Освен това я бе обзела някаква странна възбуда, сякаш всеки миг щеше да й се случи нещо интересна, то може би дори вече се случваше.
    „Да, разбира се — радостно възкликна вътрешният глас. — Не забравяй картината, Роузи.“
    Естествено. Картината. Самата мисъл за нея я окуражи и я накара да се почувства голяма късметлийка.
    — Всичко това е много особено — каза тя, но всъщност се усмихваше. Не можа да се сдържи.
    Той кимна — стори й се, че и за мадам Бовари да се беше представила, щеше да го приеме със същата готовност.
    — Да, да, несъмнено изглежда точно така, но… намерихте ли пасажа?
    — А-ха.
    Набързо прегледа диалога, опитвайки се да си изгради някаква представа какви са тези хора и за какво говорят. Шофьорът беше лесен — почти веднага си представи образа на Джаки Глийсън в ролята на Ралф Крамдън от сериала „Меден месец“, който се въртеше следобед по 18-ти канал. Пери я затрудни повече — сигурно бе обобщен образ. Всъщност нямаше никакво значение. Прокашля се и зачете; скоро съвсем забрави, че стои на оживено кръстовище, стиснала опакована картина, и дори не забелязваше любопитните погледи на минувачите. „Как да ви кажа — започна шофьорът, — като гледам хората в лицето, разбирам за какво си мислят, както и с какво се занимават. Понякога дори успявам да отгатна какви са… както във вашия случай“
    „Добре, да вземем мен. Та какво можете да кажете за мен?“
    „Имате проблеми.“
    „Нямам абсолютно никакви проблеми.“
    „Не можеш ме излъга, братко. Познавам те. Познавам хората. Още нещо ще ти кажа. Имаш проблеми с жените.“
    „Едно на нула за мене. Мога да се похваля с щастлив брак.“
    Изведнъж й хрумна много подходящ глас за Пери — представи си Джеймс Уудс, нервен и напрегнат до крайност, но с доста хапливо чувство за хумор. Това я зарадва и тя продължи, вживявайки се в историята, а пред очите й се нижеха сцени от несъществуващ филм — вечер е, Джаки Глийсън и Джеймс Уудс пътуват с такси из някакъв неизвестен град и си подхвърлят реплики.
    „Да кажем, удар от втора база. Не сте женен. Но преди сте били, при това нещастно.“
    „О, разбирам. Били сте там и през цялото време сте се крили в килера.“
    „Я да видим що за човек е тя. Не ви е било лесно с нея. Тя непрекъснато иска разни неща. И колкото повече има, толкова по-ненаситна става. Картинката е готова.“
    Роузи бе прочела цялата страница. По гърба й полазиха странни тръпки и тя мълчаливо върна книгата на Лефъртс, който изглеждаше на седмото небе от щастие.
    — Имате фантастичен глас! — похвали я. — Нисък, но не монотонен, мелодичен и много ясен, без никакъв акцент — веднага го разбрах, но гласът сам по себе си почти няма значение, по-важното е, че можете да четете! Наистина можете да четете!
    — Разбира се, че мога. — Не знаеше да се смее ли, да се ядосва ли. — Да не мислите, че съм расла в гората?
    — Не, разбира се, но често пъти дори хора, които четат много, не четат добре на глас — даже и да не се запъват, не влагат никакво чувство. А диалогът е много по-труден от авторовата реч… може да се каже, диалогът му е цаката. А аз чух гласовете на двама различни герои. Наистина ги чух!
    — Да, и аз ги чух. Но сега наистина трябва да си тръгвам, гоподин Лефъртс. Вече…
    Обърна се да си върви, но той протегна ръка и лекичко я докосна по рамото. Жена с повече житейски опит веднага би разбрала, че участва в прослушване, пък дори и насред улицата и следователно никак не би се изненадала от последвалите думи на Лефъртс. Роузи обаче застина от учудване, когато той се прокашля и й предложи работа.

6

    В същия този миг Норман Даниълс седеше в сбутаната си стаичка на четвъртия етаж, вдигнал крака на бюрото и скръстил ръце на тила си. Не го бе правил от години — обикновено цялото му бюро бе отрупано с най-различни формуляри, хартии от закуски, недописани доклади, полицейски бюлетини, бележки и какви ли не боклуци. Той не бе от хората, които разтребват (само за пет седмици домът им, в който Роузи бе поддържала идеален ред, заприлича на Маями след урагана Андрю), и в кабинета му това си проличаваше още от пръв поглед, но сега стаичката беше абсолютно опразнена. Беше я разчиствал почти цял ден — замъкна в боклукчийската шахта в приземния етаж три чувала отпадъци, без да дочака негърката, която в работни дни идваше да чисти между полунощ и шест сутринта. Оставиш ли една работа на негър, считай, че е пропаднала — този урок бе научил от баща си, и старецът беше съвсем прав. Има една изконна истина, която политиците и радетелите за общественото благо изобщо не разбират или не искат да разберат — негрите не знаят какво е това работа. То си им е вродено в африканската кръв.
    Норман огледа бюрото — с изключение на телефона и краката му, то бе съвършено празно — после бавно отмести очи към стената отдясно. Години наред по нея висяха накачени какви ли не снимки на издирвани престъпници, последни сводки, лабораторни резултати и менюта за вкъщи от разни ресторанти — да не говорим за календара с оградените в червено дати на съдебни процеси, но сега тя бе абсолютно гола. Огледът завърши с натрупаните до вратата кашони от алкохол. Междувременно Норман размишляваше над изненадите, които крие животът.
    Той самият лесно се палеше и пръв би го признал. Не би скрил, че избухливият му нрав често му навличаше бели и вечно си имаше неприятности заради него. И ако преди година някой му бе показал собствения му кабинет в сегашния му вид, той щеше да си извади едно съвсем просто заключение — благодарение на лошия си нрав най-сетне така е загазил, че няма измъкване и вече наистина ще го тикнат в затвора. Или в досието му са се натрупали достатъчно порицания, с които си е навлякъл дисциплинарно уволнение, или са го хванали да малтретира някога, например оня пикльо Реймън Сандърс. Разбира се, направо е смехотворно да се страхува, че някой ще се загрижи особено за някакъв си педал — той да не е Свети Антоний — но човек трябвада спазва правилата на играта… или поне да внимава да не го заловят в нарушение. Както не трябва да заявяваш открито, че черните не разбират какво означава работа, макар че всички (поне всички бели) отлично го знаят. Само че не го пращат в затвора. Местеше се, това е всичко. Напускаше тая скапана кутийка, в която се завираше, откакто Буш дойде на власт. Сега го местеха в истински кабинет, чиито стени са си стени, а не като в тоя кокошарник. Не го опандизват, повишават го. Припомни си една песен на Чък Бери, в която се пееше „C’est la vie“7, което значи, знае ли човек.
    Ударът бе успешен, при това беше страхотен удар — сценарий да беше написал, нямаше да се получи толкова добре. Бе станало нещо невероятно — той изведнъж се оказа истински герой. Опитваха се да заловят банда наркотрафиканти, които действаха в целия град, а в такива мащабни операции все нещо не е както трябва… само че този път той успя. Всичко сработи идеално — все едно да играеш на зарове в Атлантик Сити и да хвърляш печеливши седмици една след друга, като всеки път удвояваш залога. Неговите хора заловиха над двадесет човека, сред които имаше и пет-шест големи риби. На окръжния прокурор оная работа сигурно му става, както не му е ставала от първите класове на гимназията. Норман, който едно време се страхуваше, че ако не си усмири нрава, някой ден тоя скапан перко ще го подведе под отговорност, сега бе пръв любимец на прокурора. Прав е Чък Бери, човек никога не знае.
    — А хладилникът е натъпкан със салати и безалкохолно — изтананика Норман и се ухили.
    Усмивката му беше толкова жизнерадостна, че на повечето хора им се приискваше и те да му се усмихнат, но Роузи се вкаменяваше при вида на ухилената му физиономия и пожелаваше да потъне вдън земя. Тайно наричаше тази гримаса „хапещата усмивка на Норман“.
    А на всичко отгоре такава прекрасна пролет, наистина чудесна на пръв поглед, но всъщност доста лоша пролет. Тотално скапана, ако трябва да сме точни, и причината за това бе Роуз. Според първоначалните си очаквания отдавна трябваше да я е пипнал. Но тя все още съумяваше да му се изплъзне. Все още беше на свобода.
    Беше ходил на автогарата още същия ден, когато разпита „своя добър приятел“ Реймън. Носеше със себе си снимка на Роуз, но и това не му помогна особено. Като спомена тъмните очила и червената кърпа (безценни подробности, които бе научил от преписа на първоначалните показания на Реймън Сандърс), един от продавачите в „Континетал“ от дневната смяна се сети, че я е виждал. Единственият проблем беше, че продавачът не можеше да си спомни закъде е пътувала, а и не можеше да се провери, защото нямаше къде. Бе платила билета си в брой; пътувала без багаж.
    Според разписанието на „Континентал“ е имала три възможности, но Норман изключваше третата — автобусът на юг в един и четиридесет и пет. Не би се бавила толкова. Оставаха две възможности — единият град беше на четиристотин километра оттук, а другият бе доста по-голям и се намираше в сърцето на Средния Запад.
    Постепенно се бе убедил, че тогава бе допуснал грешка, която му струва последните две седмици — бе предположил, че каквато е страхливка, не би избягала толкова надалеч от дома си, от родния си град. Но сега…
    Целите му длани бяха нашарени с извити бели резки. Приличаха на следи от нокти, но истинският им източник се криеше в главата му — сякаш там бе монтирана нажежена фурна, която през целия му живот не бе изстивала и за минутка.
    — На твое място бих умрял от страх — промърмори той. — И ако още не ти е увряла главата, обещавам ти, че много скоро цялата ти смелост набързо ще се изпари.
    Да. Трябва да я хване. Без Роуз събитията от тази пролет — бляскавият удар, репортерите, които го озадачаваха с почтителния си въпрос ще се промени ли нещо оттук нататък, че дори и повишението, нищо не означаваха. Жените, с които спеше, откакто го бе напуснала, също не означаваха нищо за него. Важното бе, че тя го напусна. Още повече, че той изобщо не подозираше. И на всичкото отгоре бе отмъкнала кредитната му карта. Беше я използвала само веднъж, при това бе изтеглила някакви си въшливи триста и петдесет долара, но не в това бе въпросът. По-важното бе, че е задигнала нещо негово, явно бе забравила кой е най-големият мръсник на света и сега ще трябва да си плати. При това доста соленичко ще й излезе.
    Откакто Роуз го напусна, бе удушил една жена. Изви й врата, а после я натика зад един силоз на западния бряг на езерото. И това ли да припише на лошия си нрав? То не се знае, но май понамирисваше на чиста лудост. Знаеше само, че я намери на Фремънт Стрийт, улицата на червените фенери — беше миниатюрна брюнетка с бежови тесни панталопки и с такива едни огромни цици като на Дейзи Мей. Не бе обърнал внимание колко много прилича па Роуз (или поне така си казваше сега и вероятно си вярваше), докато не се нахвърли върху нея на задната седалка на служебната си кола — четиригодишен шевролет без номера. Изведнъж тя извърна глава, прожекторите от близкия силоз блеснаха в лицето й и в този миг курвата беше Роуз, тая мръсница, дето го заряза, че и бележка не остави, дявол го взел, поне думичка да беше драснала, и докато се усети, бюстието беше омотано на врата на курвата, езикът й стърчеше между зъбите, а очите й се бяха изцъклили като стъклени топчета. Но най-лошото бе, че като издъхна, вече никак не приличаше на Роуз.
    Е, не се паникьоса… пък и защо да се паникьосва? И без това не му беше за пръв път. А дали Роуз е знаела? Дали не е усетила? Заради това ли го напусна? Защото се е страхувала, че може да я…
    — Не ставай глупав — измърмори той и затвори очи.
    Грешка. Пред очите му се появи образът, който напоследък непрекъснато измъчваше сънищата му — зелената кредитна карта от Мърчантс Банк, която плува в мрака като дирижабъл. Бързо отвори очи. Дланите ужасно го боляха. Разтвори юмруци и никак не се изненада от кървавите резки. Съвсем не бяха новост за него и той знаеше какво да прави в подобни ситуации — трябваше да се вземе в ръце. Това означаваше да размисли и да състави план за действие, а в такива случаи обикновено се започва с равносметка на постигнатото до момента.
    Беше се обаждал в полицейските управления на двата по-близки града под предлог, че Роуз Макклендън — беше сигурен, че отново е възприела моминското си име — е главното заподозряно лице в сериозна банкова афера (най-голямото й провинение беше картата, и тази мисъл непрестанно го човъркаше). Ако се окаже, че е сбъркал, ще изкара съвпадението на имената чиста случайност. В практиката са известни подобни съвпадения на имената на инспектора-следовател и престъпника. При това става дума за съвсем обикновено име, Даниълс, а не нещо от сорта на Трзевски или пък Бошац.
    Освен това им изпрати по факса нейни снимки. На едната тя седи на задните стълби — беше правена миналия август от Рой Фостър, един приятел от службата. Не беше много хубава — най-малкото, на нея си личеше колко е напълняла, откакто чукна тридесетте — но беше черно-бяла и чертите на лицето се различаваха доста отчетливо. Другата предстааляваше полицейска художествена фотография (Ал Кели, един талантлив кучи син, я беше направил в извънработно време по молба на Норман) на същата жена, само че този път с шал на главата.
    Ченгетата в другия град бяха попитали където трябва и бяха претърсили всички подозрителни места — приюти за бездомни, неугледни хотелчета, частни общежития, където ако знаеш кого и как да попиташ, може и да се добереш до списъка на обитателите — но нищо не излезе. Самият Норман използваше всяка свободна минута, за да звъни по телефона и се ожесточаваше все повече и повече, защото не откриваше никакви писмени доказателства. Дори плати да му изпратят по факс списък на издадените наскоро шофьорски книжки, но и в него нямаше нищо интересно.
    И през ум не му минаваше, че е възможно веднъж завинаги да се е изплъзнала от ръцете му и да е избягала от справедливото си наказание (особено задето се бе осмелила да вземе кредитната му карта), но вече се убеждаваше, че все пак сигурно е заминала за другия, по-далечния град, и толкова се е страхувала от него, че четиристотин километра са й се сторили прекалено малко.
    Но хиляда и триста километра съвсем не са много и това ще й се изясни в най-скоро време.
    Достатъчно се заседя тук. Крайно време е да намери някаква количка и да почне да мести боклуците си в новия кабинет два етажа по-горе. Смъкна крака от бюрото и в същия миг телефонът иззвъня. Вдигна слушалката.
    — Инспектор Дапиълс ли е? — попита отсреща мъжки глас.
    — Аз съм — отвърна той, и добави мислено: „Всъщност, старши инспектор Норман Даниълс.“
    — Оливър Робинс се обажда.
    Робинс. Робинс. Името му беше познато отнякъде, но…
    — От „Континентал Експрес“. Продал съм билет па жената, която търсите.
    Подскочи на стола.
    — Да, господин Робинс, отлично си спомням.
    — Видях ви по телевизията. Браво на вас. Кокаинът е ужасно нещо. При нас, на автогарата, непрекъснато се мотаят разни наркомани.
    — Да — съгласи се Дапиълс, прикривайки нетърпението си, — сигурно е пълно с такива.
    — Тия наистина ли ще идат в затвора?
    — Мисля, че повечето ще идат. А с какво мога да ви бъда полезен сега?
    — Ами всъщност, надявах се, че аз мога да ви бъда полезен. Нали ми казахте да ви позвъня, ако изскочи нещо. Имам предвид, във връзка с жената с тъмните очила и червения шал.
    — Да. — Гласът на Норман звучеше все така спокойно и дружелюбно, но ръката му отново се бе свила в юмрук и ноктите се впиваха, впиваха в дланта му.
    — Ъ-ъ, тази сутрин, докато се къпех, най-неочаквано ми хрумна нещо. Цял ден все за това мисля и ми се струва, че не греша. Тя наистина каза точно това.
    — Какво каза? — Гласът продължаваше да звучи нормално, спокойно, че дори и приятно, по в стиснатия юмрук вече избиваше кръв. Норман дръпна едно от чекмеджетата на опразненото си бюро и подпря ръка на него. Тъкмо ритуално посвещаване за следващия обитател на тая скапана дупка.
    — Разбирате ли, тя не ми каза за къде иска да пътува — аз и казах. Сигурно затова не можах да си спомня, като ме питахте, инспектор Дапиълс, въпреки че обикновено не пропускам подобни неща.
    — Не ви разбирам съвсем.
    — Когато си купуват билети, хората обикновено казват за къде ще пътуват — обясни Робинс. — „Искам отиване и връщане до Нашвил“ или пък „Еднопосочен до Дансинг, моля“. Разбирате ли?
    — Да.
    — Тази жена каза нещо съвсем друго. Не каза име на град, а в колко тръгва автобусът. Едва тази сутрин се сетих. Каза — „Искам билет за автобуса в единадесет и пет. Има ли още места?“ Сякаш не е важно къде отива, а просто да се…
    — … да се махне час по-скоро и да отпътува колкото се може по-надалеч! — възкликна Норман. — Да! Да, разбира се! Благодаря ви, господин Робинс!
    — Радвам се, че можах да ви бъда полезен — отвърна мъжът, леко озадачен от реакцията му. — Тази дама май е важна клечка.
    — Да, търсим я под дърво и камък. — На лицето му пак бе изписана усмивка, а видеше ли я Роузи, цяла настръхваше и изпитваше желание да се залепи на стената, за да не я удря в бъбреците. — Страшно ни трябва. Значи автобусът в единадесет и пет, господин Робинс. А той закъде е?
    Робинс му каза, а след това попита:
    — И тя ли е от бандата?
    — Не, става дума за една кредитна афера.
    Робинс отговори нещо — явно му се бъбреше — но Норман тресна слушалката, без да го доизслуша. Пак вдигна крака на бюрото. Количката и местенето можеха да почакат. Облегна се на стола и се втренчи в тавана.
    — Да бе, да, истинска кредитна афера. Само че нали знаеш за дългата ръка на закона.
    Протегна ръка и разтвори юмрука си — цялата му длан бе в кръв. Пораздвижи пръстите, които бяха окървавени.
    — Дългата ръка на закона, мръсница такава — повтори той и изведнъж се ухили. — Скапаната дълга ръка на закона, която скоро ще те спипа, искам да ти кажа.
    Продължи да свива и да разтваря юмрук, а по бюрото му капеше кръв, но той се смееше и се чувстваше добре.
    Най-сетне всичко си идваше на мястото.

7

    Завари Пам в дневната на долния етаж. Тя държеше книга, но в момента вниманието й беше ангажирано с Гърт Киншо и едно кльошаво мъниче, което бе пристигнало преди десетина дни — Синтия някоя си. Тя имаше фрапантна пънк-прическа — половината й коса беше зелена, а другата половина — оранжева, и сигурно не тежеше и тридесет килограма. Лявото й ухо беше превързано — приятелят й се опитал, при това доста успешно, да го откъсне. Носеше потник с образа на Питър Тош на фона на психаделично синьо-зелено изображение на слънчев взрив.
    „НЕ СЕ ОТКАЗВАМ!“, оповестяваше надписът отдолу. При всяко нейно движение дълбоко изрязаната под мишниците фланелка разкриваше стегнатите й гьрдички с малки ягодовочервени зърна. Девойката се беше запъхтяла и цялото й лице бе плувнало в пот, но явно изпитваше безкрайно задоволство от себе си и от факта, че се намира тук.
    Гърт Киншо беше пълната противоположност на Синтия Роузи така и не можеше да разбере дали Гърт е съветничка, постоянна жителка на „Д и С“ или приближена на двора, така да се каже. Току се появяваше за някой и друг ден, после пак изчезваше. Често присъстваше на сбирките за групова терапия (те се провеждаха сутрин и следобед и всяка обитателка бе длъжна да ги посещава поне четири пъти седмично), но не обелваше нито дума. Гърт беше грамадна жена, висока поне метър и осемдесет и пет — имаше широки, заоблени, шоколадови на цвят рамене, гърдите й бяха колкото пъпеши, а внушителният й увиснал корем се издуваше като бъчонка под тениската с размер XXXL, пусната свободно над неизменния памучен анцуг. Косата й бе сплетена на стотина къдрави плитчици, които стърчаха на всички страни (доста странна прическа).
    Толкова приличаше на хилядите други жени, които четат списания и се тъпчат с бисквитки по обществените перални, че силните й ръце, здравите й бедра под размъкнатия анцуг и стегнатият задник, който макар да бе огромен, не подскачаше, когато Гърт ходеше, изобщо не се забелязваха на пръв поглед. Роузи я бе чувала да говори само по време на спортните им занимания.
    Гърт преподаваше сложното изкуство на самоотбраната на всички обитателки на „Д и С“, които имаха желание да го изучат. Самата Роузи бе взела няколко урока и все още се стараеше да упражнява поне веднъж дневно комплекса, който треньорката наричаше „Шест чудесни начина да видиш сметката на мръсника“. Не владееше добре движенията, а и не можеше да си представи как би ги приложила на някой мъж — например на оня с тюленските мустаци, дето се беше подпрял тогава на вратата на „Напръстничето“ — но жената й допадаше. Най-много й харесваше как се променя широкото й шоколадово лице по време на тренировка — замръзналата безизразна маска сякаш се разчупваше и то ставаше живо и умно. Дори красиво. Веднъж Роузи я попита на какво всъщност ги учи — на тае-куон-до, жиу-жицу или карате. Или може би на някаква съвсем друга техника? Гърт сви рамене и отвърна:
    — От всичко по малко. Каквото ми е останало.
    Сега масата за тенис беше изместена встрани и в средата на стаята бяха проснати няколко сиви дюшека. Край облицованата с чамова ламперия стена, между старинната музикална уредба и праисторическия телевизор, чиито възможности се изчерпваха с бледорозови и бледозелени образи, бяха наредени десетина сгъваеми стола. Там седеше само Пам. С книгата върху плътно притиснатите си колене и с опънатата назад коса, привързана със син плетен шнур, приличаше на свенлива девойка на училищна забава. Роузи седна до нея и подпря картината на коленете си.
    Сто и двадесет килограмовата Гърт и Синтия, която и с туристическа раница на гърба едва ли имаше петдесет килограма, се дебнеха в кръга. Синтия лъхтеше от умора, но, изглежда, й беше забавно. Леко приведена, с протегнати напред ръце, грамадната жена я обикаляше спокойно и мълчаливо. Роузи ги наблюдаваше развеселена, но гледката малко я потискаше. Все едно катеричка да се изправи срещу мечка.
    — Вече бях започнала да се тревожа — посрещна я Пам. — Дори се чудех дали да не излезем да те търсим. — Прекарах най-невероятния следобед на света. Но първо искам да чуя ти как си. Пооправи ли се?
    — Вече съм по-добре. „Изберете Мидол и ще забравите какво значи болка“. Но това няма значение. С теб какво става!? Цялата сияеш!
    — Ами!
    — Съвсем сериозно. Разказвай бързо.
    — Я да видим сега — започна да свива пръстите си един по един. — Оказа се, че годежният ми пръстен е фалшив, размених го срещу картина — ще си я закача в новата квартира — предложиха ми работа…
    Тя млъкна, сякаш да прецени ефекта от думите си, и допълни:
    — … и срещнах една интересна личност. Приятелката й се ококори.
    — Ти се шегуваш!
    — Ни най-малко. Честна дума. Но не бързай да се радваш — той е поне на шейсет и пет.
    Говореше за Роби Лефъртс, но пред очите й за миг се появи образът на Бил Стайнър със синия копринен елек и лешниковите очи. Това бе направо смехотворно. Сега изобщо не й беше до мъже. А и освен това нали вече стигна до извода, че Стайнър е най-малко седем години по-млад? Направо момченце.
    — Говоря ти за онзи, дето ми предложи работа. Казва се Роби Лефъртс. Остави това сега — искаш ли да видиш новата ми картина?
    — О-о, хайде де! — дружелюбно, но като че малко недоволно се провикна Гърт насред стаята. — Това да не ти е танцова забава, сладурче.
    Последната дума прозвуча като „суадурче“.
    Синтия се втурна към нея и потникът й се развя. Гигантката се извърна, сграбчи под мишниците крехката девойка с шарената коса и я преметна във въздуха. Тя прелетя над главата й и се строполи по гръб на дюшека.
    — Ууууу! — изписка и скочи на крака като гумена топка.
    — Не желая да гледам никакви картини — отвърна Пам. — Освен ако не е портрет на твоя човек. Наистина ли е на шейсет и пет? Силно се съмнявам!
    — Може и на повече да е. Е, имаше и един друг — оня, дето ми каза, че годежният пръстен е с изкуствен диамант. После ми размени пръстена срещу картината. — Замълча. — Той е доста по-млад.
    — И как изглежда?
    — С лешникови очи… — Наведе се и вдигна картината. — Нищо няма да ти кажа, докато не обърнеш внимание на ей това.
    — Роузи, не се прави на луда!
    Тя се ухиля — почти бе забравила колко са приятни безобидните закачки — и заразгръща хартията, в която Бил Стайнър грижливо бе опаковал най-ценната придобивка в новия й живот.
    — Слушай — обърна се Гърт към Синтия, която я обикаляше дебнешком. Огромните й кафяви крака бавно пружинираха. Гърдите й се повдигаха и спускаха под бялата тениска като океански вълни. — Видя как се прави. Сега е твой ред. Не забравяй, че не можеш да ме преметнеш — каквото си ми дребосъче, ще вземеш да се прекършиш — но можеш да ми помогнеш да се преметна сама. Готова ли си?
    — Готова, готова, три-пет — викна Сиптия.
    Ухили се до уши и малките й бели зъби блеснаха. „Има зъбки на свирепо зверче — рече си Роузи. — Така прилича на мангуста.“
    — Гъртруд Киншо, ела ми тука!
    Гърт се втурна към нея. Миньончето сграбчи на свой ред огромните й ръце и самоуверено подложи кльощав момчешки хълбок под внушителните й месища — на Роузи й се струваше, че никога не би била способна на подобно нещо… изведнъж негърката вече летеше във въздуха като привидение с бяла блуза и сив анцуг. Тениската й се запретна и отдолу се подаде най-огромният сутиен на света — бежовите чашки приличаха на артилерийски снаряди от Първата световна война. Гърт се стовари на пода и стъклата потрепераха.
    — Урааа! — развика се Синтия и затанцува, победоносно размахвайки сплетепите си ръце. — Голямото мамче падна на тепиха! Урааа! УРААА! Кой ще брои? Бързо почвайте да броите, дяволите ви…
    Гърт се усмихна — това изражение й беше неприсъщо и придаваше на лицето й доста свиреп вид — грабна Синтия, вдигна я пад главата си и започна да я върти като самолетна перка.
    — Ооооооо! Ще повърна! — пищеше момичето, но в същото време се заливаше от смях. Зелено-оранжевата коса и шареният потник се сливаха в размазано цветно петно. — Оооооо! Направо ще се ИЗДРАЙФАААМ!
    — Достатъчно, Гърт — тихо нареди нечий глас. На най-долното стъпало стоеше Ана Стивънсън. Както винаги бе облечена в бяло и черно (много рядко се обличаше в други цветове — елегантен черен панталон и бяла копринена блуза с дълъг ръкав и висока яка. Роузи почти й завидя. Винаги й завиждаше на вкуса. Малко позасрамена, Гърт внимателно спусна Синтия на земята.
    — Ниго ми няма, Ана — рече момичето.
    После залитна, спъна се, стовари се на дюшека и се разкикоти.
    — Виждам — сухо отвърна Ана.
    — Преметнах Гърт. Трябваше да ме видиш. Изживях най-вълнуващия миг в живота си. Честна дума.
    — Несъмнено е било така, но Гърт може да ти каже, че се е преметнала сама. Просто си й помогнала да извърши онова, за което тялото й вече е било подготвено.
    — Да, сигурно си права — съгласи се Синтия и внимателно се изправи на крака, но не можа да се задържи, тупна по задник (доколкото изобщо имаше задник) и отново се разкикоти. — Божичко, всичко ми се върти пред очите като грамофонна плоча.
    Ана прекоси стаята и застана пред Пам и Роузи.
    — Какво е това? — попита и посочи разопакования пакет.
    — Картина. Купих я днес следобед. За новата квартира, като се преместя някой ден. За моята квартира. — После добави боязливо: — Какво мислиш?
    — Не зная — трябва да я видя на светло.
    Ана вдигна картината и я отнесе на масата за пинг-понг. Петте жени се скупчиха наоколо. Роузи се огледа и установи, че всъщност вече са седем. Към групичката се бяха присъединили и Робин Ст. Джеймс и Консуело Делгадо, които бяха слезли току-що — те стояха зад Синтия и надничаха зад тънките й като на птичка раменца. Роузи мълчаливо очакваше мнението им — сигурно Синтия щеше да заговори първа — но мълчанието се проточи, тя започна да нервничи и накрая не издържа:
    — Е? Как ви се струва? Няма ли най-сетне да кажете нещо?
    — Доста странна картина — отбеляза Ана.
    — А-ха — съгласи се Синтия. — Направо шантава. Абе, май съм виждала подобна преди време.
    Ана погледна Роузи в очите и попита:
    — Защо я купи, Роузи?
    Тя сви рамене и отвърна смутено:
    — Не знам как да го обясня. Стори ми се, че картината ме призова.
    Ана се усмихна и кимна. Младата жена се изненада, но същевременно изпита безкрайно облекчение.
    — Да. Струва ми се, че силното изкуство въздейства на хората точно така — и това важи не само за картини, но и за книги, скулптури, та дори и за пясъчни замъци, ако щеш. Някои неща сякаш ни проговарят, това е. Сякаш творецът чете собствените ни мисли. Но като говорим за тази картина… ти намираш ли я за красива, Роузи?
    Собственичката се взря в придобивката си и се опита да улови онзи безмълвен зов, който я прикова на място в заложната къща и заличи от ума й всички други мисли. Погледът й се плъзна по русата жена с пурпурната тога (или хитон, както го нарече господин Лефъртс), която стоеше насред високите треви на върха на хълма, и се закова върху плитката, която се спускаше по гърба й, и златната гривна над десния лакът. После продължи към порутения храм и прекатурената
    (бог)
    статуя в подножието на хълма. Натам гледаше и жената с тогата.
    „Откъде знаеш накъде гледа? Как разбра? Та лицето й изобщо не се вижда!“
    Това, разбира се, е вярно… но накъде другаде да гледа?
    — Не — отвърна Роузи. — Купих я не защото я намирам за особено красива. Просто ми се стори невероятно въздействаща. Направо останах като гръмната, като я видях. Как мислите, трябва ли една добра картина непременно да бъде красива?
    — Съвсем не — отвърна Консуело. — Вземи Джексън Полак8. Той търси енергията, а не красотата. Да не говорим за Даян Арбъс.
    — Коя е тя? — поиска да знае Синтия.
    — Една фотографка, прочута със снимките си на брадати жени и джуджета, които пушат цигари.
    — О! — възкликна девойката, замисли се над думите й и в миг лицето й светна от радост. — Навремето, като ходех по коктейли, веднъж бях на парти в една картинна галерия. Изложбата беше на някой си Апълторп, Робърт Апълторп, и знаете ли какви снимки имаше там? Едип мъж беше налапал оная работа на друг мъж! Съвсем сериозно! И въобще не бяха само пози като по порносписанията. Тоя човек наистина се впрягаше и даже изкарвал пари с тия снимки, освен това работел непрекъснато. Направо да не повярва човек, че някой може да извади толкова хляб от тоя нищо и никакъв бастун в панталоните им…
    — Мапълторп — сухо я прекъсна Ана.
    — А?
    — Мапълторп, не Апълторп.
    — О, да. Май си права.
    — Той почина.
    — Ами? От какво?
    — СПИН — разсеяно отвърна Ана, все още разглеждайки картината на Роузи. — Някъде го наричат и „бастунджийската болест.“
    — Спомена за някаква картина, дето приличала на тая — избоботи Гърт. — Къде си я виждала? В същата галерия ли?
    — Не. — Разговорът за Мапълторп бе предизвикал у Синтия жив интерес, но нищо повече; сега обаче страните й изведнъж поруменяха, а ъгълчетата на устните й се извиха в смутена усмивчица. — Пък и не беше съвсем същата, но…
    — Хайде де, разкажи ни — подкани я Роузи.
    — Добре де, значи, баща ми беше методистки пастор в Бейкърсфийлд, щата Калифорния — аз съм оттам. Живеехме в енорийския дом и в малкия салон на долния етаж имаше стари картини — с портрети на президенти, с цветя, с кучета. Най-обикновени украшения за стени, та да не стоят съвсем голи.
    Роузи кимна и си представи картините, с които бяха отрупани лавините в заложната къща — венециански гондоли, купи с плодове, кучета, лисици. Прости украшения за стени, та да не стоят съвсем голи.
    — Само че имаше и една друга… наричаше се… — Смръщи се, опитвайки се да си спомни името на картината. — Май се казваше „Де Сото гледа на запад“. На нея беше нарисуван изследовател с широкопола шапка, застанал на висока скала, а около него — няколко индианци. Той се взира над безкрайните гори в някаква огромна река. Сигурно е било Мисисипи. Но разбирате ли… работата беше там, че…
    Тя ги изгледа смутено. Страните й пламтяха като божури, а усмивката й се беше стопила. Бинтованото й ухо се набиваше на очи и приличаше на причудлив аксесоар, неизвестно как прикрепен към главата й; Роузи се запита — за пореден път, откакто бе дошла в „Д и С“ — защо по света има толкова много лоши мъже. Какво им има? Дали им липсва нещо, или пък лошотията някак си им е вградена в мозъка, като дефект в паметта на компютър?
    — Слушаме те, Синтия — подкани я Ана и се обърна към останалите — Няма да й се смеем, нали?
    Жените поклатиха глави.
    Синтия скръсти ръце зад гърба си като момиченце, което рецитира стихотворение пред целия клас, и продължи с необичайно тих глас:
    — Ами, тогава ми се струваше, че реката наистина тече и това ми се виждаше ужасно необикновено. Картината висеше в стаята, където всеки четвъртък баща ми водеше заниманията на вечерното библейско училище; влизах там и бях в състояние да седя пред нея по цял час, че и повече — беше ми по-интересно и от телевизия. Гледах я как се движи… или по-скоро чаках да се раздвижи. Вече не си спомням как точно беше, била съм девет-десетгодишна. Помня само как си мислех, че ако наистина се движи, рано или късно по нея все ще мине я някой сал, я лодка или пък индианско кану и тогава ще разбера със сигурност. Само че един ден влязох в стаята и открих, че картината я няма. Просто беше изчезнала. Сигурно майка ми ме е видяла как седя пред нея и я гледам и нали знаете…
    — Притеснила се е и я е махнала — довърши Роузи.
    — А-ха, най-вероятно е я изхвърлила на боклука. Тогава бях хлапе. Но твоята картина ми напомня на нея, Роузи.
    Пам заби нос в картината.
    — Да, нищо чудно. Жената диша.
    Всички се разсмяха.
    — Не бе, нищо подобно… просто изглежда… някак старинна, като училищна картина… а и цветовете са толкова бледи. Като изключим облаците и дрехата на жената, всичко останало е някак белезникаво. Също като моята картина с Де Сото. Само реката беше ярка, другите неща бяха съвсем невзрачни. Но реката беше като от сребро и направо блестеше. Тя като че ли беше най-истинската част от цялата картина.
    — Разкажи ни за работата — обърна се Гърт към Роузи. — Чух те да споменаваш някаква работа.
    — Разкажи ни всичко — намеси се и Пам.
    — Да, разкажи ни всичко поред. А след това ще дойдеш ли за малко при мен? — обади се Ала.
    — Онова… онова, което очаквам ли е?
    — Струва ми, че да — усмихна се тя.

8

    — Квартирата е чудесна, една от най-хубавите в списъка. Аз много се радвам, надявам се, ти също — започна Ана.
    На ръба на бюрото й едва се крепеше купчина рекламни листовки за предстоящия пикник-концерт под надслов „Потънете в лятото“, който „Дъщери и сестри“ организираха, за да наберат средства, да печелят популярност, пък и като повод за веселие. Ана взе една листовка и нахвърли на гърба скица па жилището.
    — Тук е кухненският бокс, отсам имаш ниша за леглото, а тук — нещо като дневна. Това е банята. Почти няма къде да се обърнеш — ако седнеш на дивана, краката ти стигат едва ли не до душа, но важното е, че стаята е твоя.
    — Да — промърмори Роузи. — Моя.
    Отново я обземаше позабравеното за няколко седмици чувство, че сякаш живее в някакъв чудесен сън и всеки миг ще се събуди на спалнята до Норман.
    — Гледката е приятна — е, не е изглед към езерото, разбира се, но Брайънт Парк е хубаво място, особено през лятото. Стаята е на втория етаж. През осемдесетте години кварталът беше доста позападнал, но напоследък са започнали да го благоустрояват.
    — Говориш така, сякаш си живяла там.
    Ана сви рамене — правеше го толкова приятно и изискано — и начерта коридора пред стаята и стълбището. Рисуваше с точните движения на чертожник. Отговори, без да вдига поглед от схемата:
    — Доста пъти съм била там. Но ти, разбира се, нямаше това предвид, нали?
    — Не.
    — Знаеш ли, сякаш с всяка жена, която ни напуска, си отива и частица от мен самата. Предполагам, че това ти звучи доста изтъркано, но няма значение. Важното е, че е вярно. И тъй, какво ще кажеш?
    Роузи импулсивно я прегърна, но в същия миг съжали — Ана леко настръхна.
    „Не трябваше да го правя — рече си тя. — Знаех си.“
    При това го знаеше много добре: изобщо не се съмняваше, че тя е изключително добра жена — може би дори светица, макар понякога да се държеше малко високомерно, но имаше и още нещо — Ана не обичаше да се нарушава личното й пространство. Особено неприятно й беше да я докосват.
    — Извинявай — промърмори Роузи и се отдръпна.
    — Не ставай глупава — отсече другата жена. — Та какво ще кажеш за квартирата?
    — Прекрасна е.
    Ана се усмихна и неприятната случка бе забравена. После отбеляза с молива празното място до миниатюрното правоъгълниче, което представляваше прозорецът на стаята, и обясни:
    — Тук ще бъде новата ти картина… обзалагам се, че това място ще ти се стори най-подходящо за нея.
    — И аз така мисля.
    Ана остави молива.
    — Радвам се, че мога да ти помота, Роузи, и съм щастлива, че дойде при нас. Заповядай, струва ми се, че плачеш.
    Отново хартиените кърпички, но надали това бе същата кутия, която й подаде при първия им разговор в тази стая — на Роузи й се струваше, че тук се използват доста хартиени кърпички.
    Извади една, избърса очи и изрече с дрезгав глас:
    — Ти ми спаси живота и аз никога, никога няма да го забравя.
    — Ласкателно, но неточно — отвърна другата жена с обичайния си спокоен, суховат тон. — Спасих ти живота, колкото Синтия преметна Гърт във въздуха. Ти сама си се спасила с решението да напуснеш мъжа, който ти е причинявал болка.
    — Все пак, благодаря ти, че си тук…
    — Моля те, няма защо — отвърна Ана, но за пръв път, откакто бе пристигнала в „Дъщери и сестри“, Роузи забеляза в очите й сълзи. Усмихна се и й подаде кутията с носните кърпички.
    — Заповядай. Като че ли и ти се поразплака.
    Ана се засмя, извади кърпичка, избърса се и я хвърли в кошчето.
    — Мразя да плача. Това е моята най-голяма и най-тежка тайна. От време на време ми се струва, че веднъж завинаги съм приключила с този въпрос, че просто не може да не съм, и точно тогава пак се разплаквам. Горе-долу като с мъжете.
    При тези думи Роузи се улови, че си мисли за Бил Стайнъп с лешниковите очи.
    Ана отново взе молива и надраска нещо под грубата скица която беше нахвърляла. После й подаде листа, на който пишеше: „Трентън Стрийт № 897“.
    — Твоят адрес. Това се намира почти в другия край на града, но автобусите вече изобщо не те затрудняват, нали?
    Роузи се усмихна — все още със сълзи на очите — и кимна.
    — Можеш да оставиш адреса на някои от тукашните си приятелки, а после и на тези, с които ще се сприятелиш на други места, но засега всичко това си остава между нас двете. — На Роузи тези думи й звучаха като предварително подготвена прощална реч. — Никой няма да получи адреса ти от нас. Просто тук така е прието. След двадесет години работа с малтретирани жени съм убедена, че това е най-правилно.
    Вече бе говорила с Пам за тези неща, а Консуело Делгадо и Робин Ст. Джеймс също й бяха разяснили това-онова по време на часа на голямото веселие — обитателките на дома наричаха така вечерните домакински занимания. Тези допълнителни обяснения й се струваха излишни. На човек с нормални умствени способности му стигаха три-четири терапевтични сеанса, за да се ориентира в тукашните порядки. Имаше „Списък на Ана“ и „Правила на Ана“.
    — Още ли се страхуваш от него? — попита тя.
    Роузи се бе разсеяла. Отначало не разбра за кого става дума и Ана трябваше да повтори:
    — Говоря за съпруга ти — искам да знам до каква степен те тревожи мисълта за него. Доколкото си спомням, през първите две-три седмици се страхуваше да не тръгне да те търси… щял да те „проследи“, както каза тогава. Какво мислиш сега?
    Трябваше внимателно да обмисли този въпрос. Първо, думата „страх“ беше прекалено слаба, за да изрази онова, което чувстваше по отношение на Норман през първите няколко седмици в „Д и С“; дори и думата „ужас“ не беше съвсем подходяща, защото към ужаса се примесваха и други усещания: изпитваше срам, че бракът й е бил неуспешен; тъгуваше за някои неща, които бе зарязала у дома, но на които държеше изключително много (например „Столчето па Пух“); почти всеки ден изпадаше в пристъпи на еуфорична радост от пълната свобода, с която разполагаше; освен това понякога я изпълваше такова ледено облекчение, че чак страх я хващаше — сигурно по подобен начин се чувства човек, който току-що е преминал по въже над бездънна пропаст.
    Разбира се, най-отдолу се таеше страхът — изобщо не се съмняваше в това. През първите две седмици на новото място я преследваше все един и същи сън — тя седи на плетен стол на верандата и изведнъж пред портата спира нова червена сентра. Вратата се отваря и отвътре се подава Норман. Облечен е с черна тениска с карта на Южен Виетнам. Понякога на нея пише: „КЪДЕТО Е СЪРЦЕТО, ТАМ Е ДОМЪТ“; друг път — „БЕЗДОМЕН СЪМ И СЪМ БОЛЕН ОТ СПИН“. По панталона му има следи от кръв. На ушите му се полюшват кокалчета, които приличат на костици от пръсти. Стиска някаква маска, от която висят разкървавени меса. Тя се опитва да стане от стола, но не може — сякаш се е парализирала. Не й остава друго, освен да седи и да го гледа как бавно се приближава към нея, а кокалчетата потракват на ушите му. Да седи и да го слуша как й казва, че трябва хубавичко да си поговорят. Усмихва се и тя вижда, че и цялата му уста е в кръв.
    — Роузи? Къде витаеш?
    — Тук съм — сподавено отвърна тя. — Да. Още се страхувам от него.
    — Е, в това няма нищо необичайно. Предполагам, че дълбоко в себе си цял живот ще се страхуваш от него. Но всичко ще бъде наред и стига да вярваш, с течение на времето все по-рядко ще се страхуваш от каквито и да било… и все по-рядко ще се сещаш за него. Но аз нямах това предвид. Исках да знам още ли се страхуваш, че може да те проследи.
    Да, страхуваше се. Е, не чак толкова. През последните четиринадесет години бе чувала доста от служебните му телефонни разговори, а и той нерядко канеше колега и тогава седяха в дневната или на верандата и обсъждаха разни случаи. Почти не я забелязваха, докато им сервираше закуски с кафе или бира. Все Норман водеше дискусиите — приведен над масата с бутилка бира в ръка, която се губеше в огромния му юмрук, той говореше бързо и възбудено, все ги припираше за нещо, отхвърляше съмненията им и никога не приемаше техните доводи. Случваше се да обсъжда служебни дела и с нея. Разбира се, изобщо не го интересуваше какво ще каже тя — просто я използваше като удобен слушател, пред когото да излага своето мнение. Мислеше бързо, вечно бе нетърпелив и бързо губеше интерес. Случаи се преди три седмици бяха за него онова, за което Гърт смяташе познанията си по бойно изкуство — чисто и просто минало. А смята ли нея, Роузи, за минало?
    Толкова й се искаше да вярва, че е така. Всячески се опитваше да се убеди в това. Но не… успяваше… съвсем.
    — Не зная — изрече гласно. — Струва ми се, че ако беше тръгнал да ме търси, вече щеше да се е появил. Но, от друга страна, може би все още ме издирва. При това не е кой да е — все пак е полицай. Умее да издирва хора.
    — Да, зная. Това го прави особено опасен и също така означава, че ти трябва да бъдеш много по-внимателна. Освен това не бива да забравяш, че не си сама. Самотата е вече минало. Нали няма да го забравиш?
    — Няма.
    — Сигурна ли си?
    — Сигурна съм.
    — А ако случайно се появи, какво ще направиш?
    — Ще му хлопна вратата под носа и ще я заключа.
    — И после?
    — Ще се обадя в полицията.
    — Без никакво колебание?
    — Без никакво колебание.
    Говореше самата истина, но въпреки това щеше да умре от страх. Защо ли? Защото Норман е ченге, а онези, на които тя ще позвъни, също са ченгета. Защото Норман знаеше какво прави — беше професионалист. Защото хиляди пъти й беше повтарял все едно и също — всички ченгета са братя.
    — А как ще постъпиш, след като се обадиш в полицията?
    — Ще позвъня на теб.
    Ана кимна одобрително.
    — Значи всичко ще бъде наред. Ще се справиш отлично.
    — Зная.
    Заяви го уверено, но дълбоко в себе си се питаше дали е точно така… и вероятно цял живот щеше да се пита, освен ако някой ден самият той не разсее догадките й с появата си. Ако това наистина се случи, ако една вечер на вратата се почука и на прага стои Норман, дали целият този живот от месец и половина насам — „Д и С“, хотел „Уайтстоун“, новите й приятели — ще изчезне като сън в мига на пробуждането? Възможно ли е това?
    Роузи погледна картината, която беше подпряна до вратата, и в миг разбра, че не е възможно. Беше обърната към стената, но въпреки това жената на хълма под смраченото небе, надвиснало над порутения храм, бе сякаш пред очите й и никак не приличаше на съновидение. Нищо не би могло да превърне нейната картината в сън.
    „Пък и с малко повече късмет, може и да не се наложи да си отговарям па тези въпроси“ — заключи и се усмихна.
    — А колко е наемът, Ана?
    — Триста и двадесет долара на месец. Ще имаш ли достатъчно пари поне за първите два месеца?
    — Да. — Разбира се, Ана отлично знаеше това; изобщо нямаше да водят този разговор, ако спестяванията на Роузи не й позволяваха да си тръгне оттук. — Цената е разумна. Колкото за наема, имам достатъчно пари като за начало.
    — Като за начало — повтори другата жена. Подпря брадичка с ръка и строго я изгледа зад купищата книжа. — Което пък ме навежда на мисълта за новата ти работа. Звучи фантастично, но и някак…
    — Неопределено? Временно?
    Тези думи й бяха хрумнали на път за вкъщи… освен това въпреки ентусиазма на Роби Лефъртс все още не знаеше дали изобщо ще се справи с тази работа, а щеше да разбере със сигурност най-рано в понеделник. Ана кимна.
    — Аз не бих се изразила така — всъщност не зная точно какви думи бих употребила в случая — но да приемем, че имам предвид нешо такова. Въпросът е в следното: ако напуснеш хотел „Уайтстоун“, не мога да ти гарантирам със сигурност, че после ще мога отново да уредя да те приемат, при това незабавно. Както добре знаеш, в „Д и С“ винаги има нови момичета, а аз трябва да се грижа преди всичко за тях.
    — Естествено. Разбирам те.
    — Ще направя всичко, което е по силите ми, дума да не става, но…
    — Ако не ми провърви с господин Лефъртс, ще си потърся работа като келнерка — тихо я прекъсна Роузи. — Мисля, че ще се справя, гърбът ми вече доста заякна. В краен случай благодарение на Дон вероятно ще успея да се хвана като продавачка нощна смяна в „7-11“ или в някоя друга закусвалня.
    Дон беше Дон Верекър, която ги учеше на основни чиновнически умения на стар касов апарат в една от задните стаи. Роузи беше старателна ученичка.
    Ана не снемаше от нея проницателния си поглед.
    — Но не вярваш, че ще се стигне дотам.
    — Не. — Отново погледна картината. — Мисля, че нещата ще потръгнат. О, Ана, дължа ти толкова много…
    — Знаеш как трябва да постъпиш, нали?
    — Да предам нататък.
    — Точно така. Ако някой ден срещнеш на улицата свое подобие — жена, която изглежда безкрайно объркана и се страхува дори от собствената си сянка — просто я изпрати тук.
    — Може ли да те попитам нещо, Ана?
    — Питай каквото си поискаш.
    — Ти ми беше казала, че твоите родители са основали „Дъщери и сестри“. Защо са го направили? Ти самата защо го поддържаш? Или пък го предаваш нататък, ако така ти харесва повече?
    Ана отвори едно чекмедже, порови вътре и най-сетне измъкна дебел бестселър. Подхвърли го на бюрото, Роузи го взе и като видя предната корица, в съзнанието и нахлуха ярки видения, подобни на онези, от които ветераните от войната страдат понякога. Сякаш не просто си спомняше, а наново усещаше зловещите лигави целувчици по бедрата си. Пред очите й сякаш отново плуваха сенки — Норман, който говори по телефона от кухнята; пръстите му; шнурът на апарата. Сякаш и сега чуваше думите му — разбира се, че е спешен случай, жена му е бременна. А после се връща в дневната и прибира разкъсаната книга, която бе издърпал от ръцете й, преди да започне да я бие. На корицата на книгата, която й подхвърли Ана, беше изрисувана същата червенокоса хубавица. На тази картинка обаче беше облечена с бална рокля и се бе сгушила в прегръдките на красив циганин с пламенни очи и очевидно с дълги чорапи под късите до коленете бухнали панталони.
    „Ама ей това е проблемът — бе казал Норман. — Колко пъти съм ти казвал, че тия помии не мога да ги понасям?“
    — Роуз? — Това бе загриженият глас на Ана. Сякаш долиташе отдалеч, както понякога глъхнат гласовете в сънищата. — Роуз, да не ти е зле?
    Младата жена вдигна очи от книгата („Любовникът на Мизъри“ — сякаш крещяха с все сила лъскавите алени букви, а отдолу — „Най-горещият роман на Пол Шелдън“) и се насили да се усмихне.
    — Не, всичко е наред. Струва ми се, че тук е малко задушно.
    — Тайният ми порок са страстните любовни романи. Обичам ги повече от шоколада, защото от тях не се пълнее, а и мъжете са страхотни в сравнение с истинските, защото не ти се обаждат пияни в четири сутринта, за да те молят да опитате отново. Но тия книги изобщо не струват, и знаеш ли защо?
    — Не.
    — Защото изкарват живота от ясен по-ясен. В тях можеш да намериш обяснение за абсолютно всичко. То може да звучи колкото си искаш скалъпено — като сензациите в жълтите вестници — и да противоречи и на най-елементарния житейски опит, но, Бога ми, вътре има обяснение за всичко. Несъмнено в книга като „Любовникът на Мизъри“ Ана Стивънсън ще държи общежитие за малтретирани жени, защото сама е пострадала… или пък защото майка й е пострадала. Само че на мен никога не ми се е случвало такова нещо, а доколкото знам, майка ми също не е имала подобни злополуки. Вярно е, че съпругът ми често ме пренебрегваше — разведени сме от двадесет години, ако Пам или Гърт случайно са пропуснали да ти кажат — но никога не ме е малтретирал. Понякога, Роузи, хората правят разни неща, и добри, и лоши, просто така. Можеш ли да повярваш?
    Роузи кимна тежко. Спомняше си колко пъти е плакала, колко пъти Норман я е бил и й е причинявал непоносима болка… а после най-неочаквано й носеше цветя и я водеше на вечеря. Ако му поискаше обяснение, той просто свиваше рамене и отвръщаше, че му се искало да я „поглези“. Просто така, с други думи.
    Мамо, защо тряова да си лягам в осем часа дори и през лятото — виж, още е светло? Просто така. Тате, защо умря дядо? Просто умря. Без съмнение Норман бе убеден, че ако от дъжд на вятър излизат, това ще компенсира „лошия му нрав“, както сигурно го наричаше за себе си. Изобщо не подозираше (дори и да му бе казала, не би я разбрал), че тези вечери я ужасяваха много повече от гнева и яростните му пристъпи. С тях поне умееше да се справя.
    — Ненавиждам поговорката „каквото повикало, такова се обадило“ — отбеляза Ана. — Все едно сме безсилни да променим каквото и да било, а истината е, че тук-там сред нас живее по някой и друг светец или злодей; във всеки случай изобщо не ми звучи правдоподобно. Но в книги като тази никак не дразни, дори успокоява. Поне за известно време те кара да вярваш, че Господ не е побъркан и че на любимите ти герои няма да им се случи нищо лошо. Мога ли да си получа книгата? Довечера ще я дочета. И ще пия много, много чай. Цели бъчви.
    Двете жени се спогледаха и се усмихнаха.
    — Нали ще дойдеш на Етингър Пиър, Роузи? Нуждаем се от помощ. Както винаги има страшно много работа.
    — О, разбира се. Освен ако господин Лефъртс не реши, че съм някакво чудо на чудесата и не ме накара да работя и в събота.
    — Съмнявам се.
    Ана се изправи и заобиколи бюрото. Роузи също стана. Разговорът бе почти приключен, когато изведнъж й хрумна най-естественият въпрос на света.
    — Кога мога да се пренеса, Ана?
    — Още утре, ако искаш.
    По-възрастната жена се наведе и вдигна картината. Вгледа се в думите, изписани на гърба, после я обърна.
    — Защо каза, че е странна?
    Ана почука с нокът по стъклото.
    — Защото жената се намира в центъра, а е обърната с гръб към зрителя. Това е крайно необичаен похват за този тип изкуство, което иначе е доста конвенционално. — Тя погледна Роузи и продължи с малко извинителен тон: — Между другото, постройката в дъното нарушава перспективата.
    — Да. Човекът, от когото я купих, спомена нещо подобно, Господин Лефъртс предположи, че сигурно е направено нарочно. Иначе някои от елементите изобщо нямаше да ги има.
    — Вероятно е прав. — Ана се загледа в картината. — И все пак, има нещо. Някаква страст.
    — Не разбирам. Ана се засмя.
    — Нито пък аз… само че ми напомня по някакъв начин на моите любовни романи. Силни мъже, сладострастни жени и много хормони. „Страст“ е единствената дума, с която поне приблизително мога да опиша какво имам предвид. Нещо като затишие пред буря. Сигурно така ми се струва заради небето. Отново обърна картината и се вгледа в надписа. — Това ли те привлече? Твоето име?
    — Съвсем не, видях го едва след като вече бях решила, че непременно трябва да я притежавам. — Тя се усмихна. — Предполагам, че това е чисто и просто съвпадение — в твоите любими романи такива съвпадения не са позволени.
    — А-ха — отвърна разбиращо Ана, макар много да не разбираше. Прокара пръст по изписаните с въглен букви и те се позамазаха.
    — Да — продължи Роузи. Изведнъж стана неспокойна. Сякаш някъде там, в съседната часова зона, където беше вече вечер, някой си мислеше за нея. — „Роуз“ е най-обикновено име — не е като Еваиджелайн или пък Петронела.
    — Може би си права — съгласи се другата жена и й връчи картината. — И все пак тоя въглен доста ме смущава.
    — Как така?
    — Въгленът по принцип се размазва много лесно. Ако не е защитен по някакъв начин — а твоята картина няма абсолютно никакво покритие на гърба — се изтрива за нула време. Написано е съвсем наскоро. Но защо ли? Самата картина никак не прилича на скорошно творение — тя е поне отпреди четиридесет години, а спокойно може да е правена и преди осемдесет или дори сто години. Но има и нещо друго.
    — Какво?
    — Художникът не се е подписал.

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
ОКТОПОДЪТ

1

    Норман замина от родния си град в неделя, ден преди Роузи да започне новата си работа… с която не бе съвсем сигурна дали ще се справи. Той възнамеряваше да пътува с автобуса на „Континентал Експрес“ в 11: 05. Не за да икономисва — за него бе въпрос на живот и смърт да се преобрази в Роузи. Още не можеше да признае пред себе си колко дълбоко го бе потресло съвършено ненадейното й заминаване. Казваше си, че е разстроен най-вече заради банковата си карта, но в сърцето си знаеше истинската причина за гнева си — не бе и подозирал какво крои жена му. И през ум не му беше минавало, че може да постъпи така.
    Откакто бяха женени, знаеше до най-малката подробност мислите, с които тя се събуждаше сутрин, и повечето й сънища. Фактът, че това положение се бе променило, направо го влудяваше. Най-големият му страх бе, че тя е планирала бягството си седмици и месеци наред, а може би дори от година. Ако знаеше истинската причина, която я бе накарала да го напусне (ако знаеше за капката кръв, с други думи), може би щеше да е по-спокоен. А може би щеше да е много по-неспокоен.
    Както и да е, вече си даваше сметка, че първоначалната му инстинктивна реакция — от съпруг да заиграе ролята на детектив — се оказа фатална грешка. След първите няколко думи, които размени с Оливър Робинс по телефона, осъзна, че трябва да отхвърли и двете роли и да се опита да се превъплъти в Роузи.
    Трябваше да започне да разсъждава като нея, а като начало можеше да пътува по същия начин.
    Стиснал леката си пътна чанта, Норман се качи в автобуса, спря до шофьорската кабина и заоглежда пътеката между седалките.
    — Какво ще кажеш да се поразмърдаш, приятелю? — попита човекът отзад.
    — Какво ще кажеш да ти поразбия носа? — сряза го той. Другият пътник не намери какво да отговори.
    Даниълс постоя още миг, опитвайки се да реши кое място най-миого му
    (й)
    допада, а после закрачи по пътеката. Не би седнала най-отзад — неговата Роуз бе толкова придирчива, че в никакъв случай не би избрала място близо до тоалетната кабина, освен ако автобусът не е препълнен, а неговият добър приятел Оливър Робинс (от когото също като нея си бе купил билет) го бе уверил, че за автобуса в 11: 05 винаги има свободни места. Нито пък би седнала точно над колелата (много друса), или пък близо до шофьора (прекомерно се набива на очи). Съвсем не — най-вероятно би се настанила по средата, при това от лявата страна, защото беше левачка, а човек като избира уж напосоки накъде да се движи, почти винаги поема посоката на по-силната си ръка.
    От дългогодишния си опит като полицай се бе убедил, че телепатията е напълно възможно, но изключително трудно нещо… всъщност дори невъзможно, ако не избереш правилната роля. Трябва да се намърдаш като къртиче в главата на онзи, когото преследваш, и да следиш не толкова мисълта, колкото мозъчните вълни — да улавяш не отделните мисли, а начина му на мислене. А когато най-после го напипаш, можеш да хванеш краткия път — пресичаш бежешком извивките на размишленията на жертвата и някоя нощ най-неочаквано изскачаш зад вратата… или пък се скриваш под леглото с нож в ръка, готов да разпориш матрака отдолу в мига, в който пружините се разскърцат и горкият мухльо (или мухла в неговия случай) си легне да спи.
    — Най-неочаквано — промърмори Норман и се отпусна на седалката, надявайки се, че е уцелил нейното място. Репликата му хареса и той я повтори, а в това време автобусът излезе на заден ход от стоянката и потегли на запад. — Най-неочаквано.
    Пътуването беше дълго, но доста приятно. На две от спирките за почивка ходи в тоалетната, ала не защото наистина му се налагаше, а защото знаеше, че жена му е трябвало да го прави, но надали й се е искало да използва тоалетната в автобуса. Макар да бе придирчива, Роуз имаше проблеми с бъбреците. Сигурно й е по наследство от покойната й майка, която открай време му приличаше на кучка, дето прикляка под всеки божи люляков храст, който й се изпречи на пътя.
    На втората спирка забеляза петима-шестима пушачи, скупчени около пепелник в ъгъла на преддверието на чакалнята. Погледна ги жално, но после ги подмина и влезе вътре. Умираше за цигара, но Роуз не би изпитвала подобно желание — тя не пушеше. Вместо това се спря да попипа препарираните рошави животинки, които се изпречиха пред погледа му, защото Роуз си падаше по такива щуротии; после си купи евтин криминален роман от будката до входа, понеже жена му понякога четеше такива помии. Поне милион пъти й бе казвал, че истинските криминални следствия нямат нищо общо с тъпотиите в тия книги, и тя винаги се съгласяваше — тъй ще да е, щом той го казва — но въпреки това продължаваше да ги чете. Изобщо нямаше да се изненада, ако и тя е прелиствала същите книги… но после с голямо неудоволствие се е отказала да си купи, защото при толкова много въпроси без отговор и почти никакви пари, никак не й се е искало да изхарчи цели пет долара за нищо и никакво забавление.
    Поръча си салата и се насили се да почете от книгата, после се върна в автобуса. Не след дълго отново потеглиха; Норман седеше неподвижно с книгата в скута, взрян в ширналите се поля — Изтокът отстъпваше място на Средния Запад. Когато шофьорът обяви, че навлизат в съседната часова зона, върна часовника си с един час — пет пари не даваше за часовите зони (през следващите тридесетима дни щеше да следва собствения си биологичен часовник), но Роуз би постъпила точно така. Разлисти книгата и зачете — разказваше се за някакъв пастор, който открил труп в градината си — но бързо му доскуча и я остави. Скуката обаче беше само привидна. Вътрешно не изпитваше отегчение. Чувстваше се като момиченцето от оная приказка за трите мечки. Седи на столчето на най-малката мечка, държи в скута си нейната книжка, скоро ще открие и къщурката й. Ако всичко върви както трябва, не след дълго ще се скрие и под креватчето й.
    — Най-неочаквано — измърмори. — Най-неочаквано…
    Като слезе от автобуса в ранните часове на следния ден, застана до вратата на отделението за багаж и огледа чакалнята с високи тавани, опитвайки се да погледне курвите и сводниците, наркоманите и просяците не като полицай, а с по-други очи — по начина, по който ги е възприела тя, когато е слязла от същия този автобус, влязла е в същата тази чакалня и я е видяла в същия този час на денонощието, когато по правило човешката природа е най-пасивна.
    Стоеше насред залата, опитвайки се да се потопи в този шумен свят, да го почувства — на вид, на мирис, на вкус — и да улови усещането, което той пораждаше.
    „Кой съм аз? — запита се той и си отговори: — Роуз Даниълс.“
    „Как се чувствам?“
    Мъничка. Съвсем объркана. Страх ме е. Просто умирам от страх.
    В миг му хрумна нещо ужасно — ами ако, обзета от паника, Роуз е заговорила неподходящия човек? Това е напълно възможно — за някои долни типове подобни места са златна мина. Ами ако този неподходящ човек я е отвел в мрака, а после я е ограбил и убил? Безсмислено е да си казва, че няма такава опасност — беше полицай и прекрасно знаеше, че тя съществува. Ами ако, да речем, някой главорез случайно забележи глупавия й евтин пръстен…
    Няколко пъти пое дълбоко дъх — преразпределяше усилията си, стараейки се да се съсредоточи върху онази част от съзнанието си, с която играеше ролята на Роуз. Какво друго му остава? Ако са я убили — убили са я, и толкоз, тъй че най-добре да не разсъждава излишно над този въпрос… пък и освен това не можеше да понесе мисълта тя да му се изплъзне толкова лесно и някакъв си друсал нехранимайко да задигне онова, което по право принадлежи на Норман Даниълс.
    „Няма значение — заключи накрая. — Няма значение, ти мисли за себе си. В момента единствената ти задача е да се движиш като Роузи, да говориш като Роузи и да мислиш като Роузи.“ Закрачи бавно из чакалнята, стиснал портфейла си в ръка (както тя би притискана чантата си), и заоглежда хората, които бързаха насам-натам — едни влачеха куфари, други крепяха на раменете си овързани с канап кашони, трети се разхождаха прегърнати. Изведнъж някакъв мъж се втурна към жена с момченце, която бе слязла от същия автобус. Целуна жената, после грабна момченцето и го подхвърли във въздуха. То се разпищя от радост и страх.
    „Страх ме е — всичко е съвършено ново и различно, страх ме е до смърт — повтаряше си Норман. — Сигурна ли съм в нещо? На какво да вярвам? Мога ли изобщо на нещо да вярвам?“
    Съвсем-съвсем бавно прекоси огромната, постлана с теракотени плочи чакалня, като се вслушваше в екота на стъпките си и се стараеше да си представи как би изглеждало всичко това в очите на Роуз, какво би изпитала тя в същата ситуация. Хвърли бегъл поглед към хлапетата, облещели пред автоматите с електронни игри (в три часа през нощта на някои просто им се спеше, а на други очите им вече бяха червени), но после отново се съсредоточи върху центъра на чакалнята. Роуз забелязва телефонните кабини, но на кого да се обади? Няма приятели, няма роднини — няма дори леля в най-затънтената тексаска провинция или пък някъде из планините в Тенеси. Уплашена, поглежда към изхода, дори може би се колебае дали да не излезе навън и да потърси място, където да пренощува, да се скрие зад някоя врата от целия този огромен, объркан, безразличен, опасен нощен свят — благодарение па неговата банкова карта може да си позволи да плати нощувката — но така ли ще постъпи?
    Норман се спря пред ескалатора, смръщи се и перефразира въпроса:
    „Така ли ще постъпя!“
    „Не. Няма. Първо, не искам да отсядам в мотел в три през нощта, а утре да ме изхвърлят още в дванадесет на обяд — нямам сметка. Мога да постоя тук и да си поопъна нервите още малко. Но това не е всичко — намирам се в непознат град, а до разсъмване остават два часа. Гледала съм какви ли не филми по телевизията, чела съм стотици криминалета, а и мъжът ми е полицай. Добре зная какво може да се случи на жена, която излиза сама по тъмно, тъй че по-добре да изчакам да съмне. Само че какво да правя дотогава? Как да си прекарам времето?“
    Отговорът на въпроса дойде от собствения му стомах, който се разкъркори.
    „Точно така. Трябва да хапна нещо. За последен път спирахме вчера в шест часа вечерта и вече съм доста гладна.“
    Отсреща до гишето за билети имаше малко кафене и Норман се запъти натам, като прескачаше спящите скитници и се мъчеше а потисне желанието да срита в най-близката желязна пейка някоя и друга противна въшлива глава. Напоследък подобни желания го обземаха все по-често. Ненавиждаше бездомните хора — смяташе ги за ходещи кучешки лайна. Не можеше да понася сълзливите им оправдания и лъжите им, че са много болни. В този миг някакъв полузаспал тип се препъна в него и го попита дали не му се намират дребни. Норман едва успя да се удържи да не го сграбчи за ръката и да му свети маслото. Вместо това рече:
    — Оставете ме на мира, моля ви.
    Знаеше, че тя би казала точно това, и то по съвсем същия начин.
    Отначало посегна към бекона и бърканите яйца на витрината, но после съобрази, че тя не яде такива неща, освен по негово настояване — понякога нарочно я принуждаваше да го прави (не че толкова го интересуваше с какво се храни, по-важното беше да е наясно кой командва парада — много по-важно). Наместо бекона избра студена каша, чаша скапано кафе и половин грейпфрут, който изглеждаше така, сякаш е бил докаран с „Мейфлауър“9. Храната го накара да се почувства по-добре и го поразсъни. Като приключи, инстинктивно посегна за цигара, попипа пакета в джоба на ризата, но после отпусна ръка. Роуз не пушеше и следователно на негово място не би копняла за цигара. След миг-два размисъл, както и очакваше, престана да му се пуши. Излезе от кафенето, застана насред чакалнята, подпъхвайки със свободната си ръка ризата в панталоните, и в този миг пред очите му се изпречи голям светлинен синьо-бял кръгъл надпис, в чиято периферия бе изписано „Информация“.
    „Дали да отида? Да отида ли при будката под огромния успояващ надпис? Но какво изобщо ще търся там? Разбира се, че ще ида — къде другаде?“
    Запъти се натам; отначало подмина будката, а после се върна и я заобиколи от другата страна, та да може внимателно да огледа човека вътре. Беше тънковрат юдей на около петдесет, на вид не по-опасен от Тъмпър, приятелчето на Бамби10. Четеше вестник „Правда“ и от време на време вдигаше глава, за да хвърли по някой и друг безцелен, блуждаещ поглед към чакалнята. Тъмпър несъмнено щеше да го забележи, ако Норман бе продължил да играе ролята на Роуз, само че той отново се бе превърнал в Норман — инспектор Даниълс в засада, което означаваше, че се бе разтворил в пейзажа. Бавно описваше плавни дъги зад будката (важното бе да не стои па едно място; на подобни места човек много не рискува да го забележат, ако непрекъснато се движи) тъй че спокойно да чува Тъмпър, но да остане извън полезрението му.
    Около четири и петнадесет към будката се приближи разплакана жена. Тя каза на Тъмпър, че пристигнала от Ню Йорк с „Грейхаунд“, а докато спяла, някой й задигнал портмонето. Обясняваха се дълго, жената изхаби няколко от хартиените кърпички, които мъжът й предложи, но в крайна сметка той й намери някакъв хотел, където щели да я настанят на доверие за няколко нощи, докато съпругът й изпрати пари.
    „Аз да ти бях съпруг, уважаема госпожо, щеше да получиш парите лично от мен — мислено отбеляза Норман, продължавайки да описва махалоподобни движения зад будката. — Заедно с един ритник отзад, задето си толкова умна.“
    Като се обади в хотела, Тъмпър се представи като Питьр Слоуик. На Норман това му бе достатъчно. Евреинът заобяснява на жената какво да прави отсега нататък и как да стигне до хотела, но Даниълс се отдалечи от будката и се запъти към телефонните кабини, където по чудо бяха останали цели два телефонни указателя, които все още не бяха раздрани или изгорени. През деня можеше да се обади в своето полицейско управление и оттам да получи необходимата информация, но предпочете да провери в указателя. В зависимост от това как ще се развият нещата с начетения евреин, впоследствие телефонните разговори можеха да се окажат опасни — от оня тип случки, които човек не забравя лесно. А и не се наложи. В градския указател бяха дадени само три имена с фамилията Слоуик. Имаше един-единствен Питър.
    Даниълс надраска на едно листче адреса на Тъмпърстайн, излезе от автогарата и се запъти към таксиметровата стоянка. Шофьорът на най-предното такси в редицата беше бял — слава Богу — и Норман го попита дали в този град е останал поне един хотел, където човек може да плати в брой и да не слуша цяла нощ как се гонят хлебарките. Онзи поразмисли, после кимна.
    — Хотел „Уайтстоун“. Хубав, евтин, плаща се в брой и не задават въпроси.
    Норман отвори задната врата на таксито, качи се и рече:
    — Карай натам.

2

    В понеделник сутринта Роузи последва невероятната червенокоса дама с дългите като на фотомодел крака до Студио С на звукозаписната компания „Тейп Енджин“, а там, точно както й бе обещал, я чакаше Роби Лефъртс и бе все така мил, както и на улицата пред заложната къща, когато я убеждаваше да почете на глас от току-що купената книга. Роуда Саймънс, около четиридесетгодишната режисьорка, също изглеждаше приятелски настроена, но… режисьорка! Само като си помисли човек, че става дума за Роузи Макклендън, която навремето дори не се бе осмелила да се запише в курса по драма за напреднали. Къртис Хамилтън, тонрежисьорът, също се държа любезно, но бе прекалено зает с режисьорския пулт и я удостои единствено с кратко, разсеяно ръкостискане. Преди да опънат платната (както се изрази Роби), госпожа Саймънс им предложи кафе и Роузи съумя през цялото време да държи чашата нормално, без да разлее и капчица течност. Само че когато пристъпи през двойната врата в малката остъклена кабина за запис, изпадна в такава паника, че едва не изпусна купчината ксерокопия, които Роуда нарече „страните“. Почувства се почти както тогава, когато взе приближаващата се по Уестморленд Стрийт червена кола за сентрата на Норман.
    Те се взираха в нея зад стъклената преграда — дори младият Къртис Хамилтън със сериозното изражение се бе обърнал към нея — и лицата им й се сториха размазани и изкривени, сякаш се намираше под вода. „Сигурно на една златна рибка хората й изглеждат по същия начин, като се наведат да я разгледат през аквариума — рече си тя и още в следващия миг — не мога да се справя с това. Защо, за Бога, ми е хрумнало, че мога?“
    Чу се силно прещракване, което я накара да подскочи.
    — Госпожо Макклендън? — Това беше тонрежисьорът. — Дали боихте могли да седнете пред микрофона, за да изравня звука?
    Не бе особено убедена, че може. Не знаеше в състояние ли е дори да се помръдне. Стоеше като истукан и се взираше в микрофона, който стърчеше на отсрещната стена на кабината като някаква фантастична отровна змия. Дори и да успее да прекоси стаичката, като седне пред него, от гърлото й няма да излезе и звук.
    В този миг сякаш всичко, което бе извоювала, се сгромолясваше пред очите й — с невероятната бързина на филмов преглед за Кийстоун Копс11. Представяше си как незначителните й спестявания се стопяват и трябва напусне приятната стаичка, където живееше едва от четири дни; как в „Дъщери и сестри“ всички охладняват към нея, даже и Ана.
    „Не мога да те върна пак на старата работа — чуваше думите които Ана ще каже. — Както добре знаеш, в «Д и С» винаги има нови момичета, а аз трябва да се грижа преди всичко за тях. Как можа да постъпиш толкова глупаво, Роузи? Откъде-накъде ти хрумна, че можеш да бъдеш актриса, пък макар и в този скромен смисъл на думата?“
    Сякаш виждаше как й отказват сервитьор, ско място в кафенетата из центъра, но не защото не изглежда добре, а защото отдалеч ще им лъхне на поражение, срам и погубени надежди.
    — Роузи? — обади се Роб Лефъртс. — Дали би седнала, за да може Кърт да изравни звука?
    Още не беше разбрал, и двамата мъже не знаеха, но Роуда… тя най-малкото подозираше. Беше сграбчила молива, който стърчеше до преди малко зад ухото й, и дращеше нещо по бележника пред себе си. Само че погледът й не следеше движенията на ръката — вместо това тя се взираше в Роузи и веждите й бяха сключени недоволно.
    Изведнъж — като удавница, която ревниво се хвърля върху всеки боклук, който види, за да се задържи над водата поне още мъничко — Роузи се замисли за картината. Беше я окачила точно там, където й подсказа Ана, до прозореца на дневната — на стената дори имаше кукичка, останала от предишния наемател. Мястото беше идеално за целта, особено вечер — човек можеше да погледа през прозореца как слънцето залязва над тъмната зеленина на Брайънт Парк, после да извърне очи към картината, после отново да зарее поглед навън. Двете неща сякаш прекрасно се допълваха — прозорецът и картината, картината и прозорецът. Кой знае защо, но се допълваха. Само че ако я изгонят от стаята, ще трябва да свали картината от стената…
    „Не, това е изключено — рече си Роузи. — Тя е създадена да виси там!“
    Тази мисъл я накара да се раздвижи. Бавно застана до масата, остави страните пред себе си (те представляваха увеличени страници от издадената през 1951 година книга) и седна. Стори й се, че се строполи на стола — сякаш краката й бяха прикачени един към друг с гвоздеи, които някой току-що бе измъкнал.
    „Можеш да се справиш, Роузи — уверяваше я тайнственият вътрешен глас, но този път авторитетният му топ звучеше малко фалшиво. — Вече го направи веднъж на улицата пред заложната къща, ще успееш и сега.“
    Никак не се изненада, че тези думи не й прозвучаха особено убедително. Изуми се обаче от следващата мисъл, която й хрумна:
    „На твое място жената от картината нямаше да се страхува — жената с пурпурно-виолетовия хитон ни най-малко не би се изплашила от подобна дреболия.“
    Естествено това бе пълна смехория — ако съществуваше в действителност, жената от картината би обитавала древен свят, чиито хора са смятали кометите за предвестници на гибел; вярвали са, че боговете се шляят по върховете на планините, а повечето смъртни са умирали, без дори да видят книга. Ако пренесем през времето жена от древността в такава стая — със стьклени стени, хладни светлини и стоманена змийска глава, която стърчи от някаква маса — горката нещастница или ще се разпиши и ще побегне или пък ще припадне.
    Само че Роузи бе убедена, че русата жена с пурпурния хитон никога не е припадала и най-малкото някакво си нищо и никакво студио може да я накара да се разпищи.
    „Мислиш за нея така, все едно е истинска — обади се поизнервен вътрешният й глас. — Сигурна ли си, че това е разумна идея?“
    — Роузи? — изпращя по интеркома гласът на Роуда. — Всичко наред ли е?
    — Да — отвърна тя и въздъхна облекчено, когато установи, че все още не е изгубила гласа си, макар че беше пресипнала. — Просто съм жадна. И умирам от страх.
    — Отляво под масата има хладилна чанта с минерална вода — обясни Роуда. — А колкото до страха, това е съвсем естествено. Ще се съвземеш.
    — Кажи още нещо, Роузи — подкани я Къртис. Вече си беше сложил слушалки и подръпваше разни лостчета по пулта.
    Наистина започна да се съвзема от паниката, и то благодарение на жената в пурпурния хитон. Силата й на успокоително средство изобщо не можеше да се мери със „Столчето на Пух“.
    „Не, не е заради нея, истинската причина е в теб — мърмореше вътрешният глас. — Ти се справи, хлапе, поне засега, и то съвсем самичка. А, ще направиш ли нещо за мен, независимо как ще свърши всичко? Подсещай се от време на време кой е тук наистина Роузи и коя е Роузи Истинска.“
    — Говори нещо — подканяше я Къртис. — Все едно какво.
    Нищичко не й хрумваше. Погледът й се плъзна по ксерокопията на масата. Най-горната страница беше факсимиле на корицата. На нея бе изрисувана полуоблечена жена, над която заплашително се бе надвесил мъж с нож в ръка. Мъжът имаше мустаци и в мислите на Роузи се промъкна мимолетен спомен, който дори не успя да изплува до повърхността на съзнанието й
    (айде да се чукаме, айде под чаршафа),
    а само я лъхна като неприятен дъх.
    — Ще чета книга на име „Октоподът“ — изрече тя с нормален глас, или поне така се надяваше. — Публикувана е през 1951 година от „Лайън Букс“, малко издателство за книги с меки корици. И макар че според заглавната страница името на автора е… стига ли толкова?
    — На магнитофона стана идеално — отвърна Къртис, докато се пързаляше със стола от единия край на пулта до другия. — Дай ми още малко, за да настроя и DAT12. Но звучи добре.
    — Да, страхотно — вметна и Роуда. Роузи не мислеше, че си въобразява облекчението в гласа на режисьорката.
    Окуражена, отново се обърна към микрофона.
    — Според заглавната страница авторът се нарича Ричард Расин, но господин Лефъртс — Роб — казва, че книгата всъщност е написана от жена на име Кристина Бел, Записът е част от поредицата „Жени зад маски“, която включва записи на романи в оригиналния им вариант, а аз получих тази работа, защото жената, която е щяла да чете Кристина Бел, спечелила роля в…
    — Готово — прекъсна я Къртис Хамилтън.
    — Божичко, звучи като Лиз Тейлър в „Бътърфийлд 8“! — възкликна Роуда и дори плесна с ръце.
    Роби кимна. Ухилен до уши, той очевидно преливаше от задоволство.
    — Роуда ще ти помага, но ако четеш като пред заложната къща, всички ние ще бъдем безкрайно доволни.
    Роузи се наведе да извади бутилка минерална вода и едва не заби чело в ръба на масата. Докато отвиваше капачката, забеляза, че ръцете й треперят.
    — Ще направя всичко възможно. Обещавам.
    — Зная — усмихна се той.
    „Мисли за жената па хълма — повтаряше си Роузи. — Представи си я как стои на хълма и не се страхува от нищо, което може да се изпречи пред нея от собствения й свят или пък да я изненада в гръб от твоя. Тя няма абсолютно никакво оръжие, и дори не е нужно да видиш лицето й, за да отгатнеш, че не се страхува. Това личи по стойката на гърба й. Тя е…“
    — … готова на всичко — промърмори Роузи и се усмихна.
    Роби се приведе към стъклото.
    — Какво казваш? Не те чух.
    — Казвам, че съм готова.
    — Звукът е добър — каза Къртис, а после се обърна към Роуда, която също бе извадила на масата ксерокопие от романа. — Започваме веднага щом наредите, Професоре.
    — Добре, Роузи, пека им покажем как се прави — заключи Роуда. — „Октоподът“, от Кристина Бел. Този запис се осъществява за „Аудио Консептс“. Режисьор — Роуда Саймънс. Четец — Роуз Макклендън. Записът тече. Като ти дам знак, започваш и… ги разбиваш!
    „Божичко, не мога!“ — за последен път си помисли Роузи, но после се съсредоточи върху един-единствен магически, ярък образ — златната гривна над десния лакът на жената от картината. В същия миг паниката я напусна.
    — Първа глава.
    Нела разбра, че мъжът с измачкания сив цилиндър я следва чак когато се озова под светлината на уличните лампи и отляво зейна уличка, потъналата в боклуци, като разтворената челюст на старец, издъхнал с храна в устата. Но вече беше много късно. Дочу стъпки от подковани обувки, които се приближаваха към нея, и в същия миг една огромна, изцапана с кал ръка се стрелна в мрака…

3

    В седем и петнадесет същата вечер Роузи отключи и влезе в стаята на втория етаж на Трентън Стрийт. Беше съсипана и умираше от горещина — тази година лятото бе подранило в Града на свободата — но се чувстваше ужасно щастлива. С едната си ръка бе прегърнала неголям пакет покупки. Най-отгоре стърчаха купчина жълти рекламни листовки за предстоящия пикник-концерт под надслов „Потънете в лятото“, организаран от „Дъщери и сестри“. Роузи мина през „Д и С“, за да им разкаже за първия си работен ден (направо щеше да се пукне от гордост), а на тръгване Робии Ст. Джеймс я помоли да вземе няколко листовки и да се опита да ги раздаде по магазините в нейния квартал. Стараейки се да не показва колко се вълнува от самата мисъл, че има свой квартал, Роузи обеща да вземе колкото може.
    — Направо ми спасяваш живота — каза Робин. Тази година тя отговаряше за продажбата на билетите и изобщо не криеше, че никак не й върви. — И ако някой те попита, Роузи, кажи му, че не сме тинейджърки, избягали от къщи, нито пък сме лесбийки. Много хора не си купуват билети само заради тия слухове. Ще направиш ли това за мен?
    — Разбира се — отвърна тя, но прекрасно знаеше, че няма да каже нищо подобно. Изобщо не си представяше как се изправя пред някакъв съвършено непознат продавач и му изнася лекция на тема „Какво е «Дъщери и сестри»… и какво не е.“
    „Но пък мога да кажа, че са чудесни жени“ — помисли си и включи вентилатора в ъгъла, а после отвори хладилника да прибере малкото си покупки. После допълни на глас:
    — Не, ще кажа „дами“. Чудесни дами. Да, така звучи доста по-добре. Кой знае защо думата „жени“ притесняваше мъжете — особено онези над четиридесет години, но думата „дами“ не ги плашеше чак толкоз. Това си беше чиста измишльотина (а по нейно мнение още по-глупаво беше самите жени да вдигат шум около семантиката на думата), но докато размишляваше по този въпрос, изведнъж се сети как наричаше Норман проститутките, които понякога арестуваше. Никога не казваше за тях „дами“ (тази дума употребяваше, когато имаше предвид съпругата на някой колега, например „Съпругата на Бил Джесъп е страхотна дама.“), само че не ги наричаше „жени“. За него те бяха „фусти“. Фустите това, фустите онова. Чак сега си даваше сметка колко много е мразила винаги тази дума. Фусти. Все едно казваш „пфу“ с погнуса.
    „Забрави за него, Роузи, той не е тук. Няма и да бъде.“
    Както винаги тази мисъл я изпълни с радост, почуда и благодарност. Неведнъж й бяха казвали — най-вече на груповата терапия в „Д и С“, че с течение на времето тези еуфорични чувства ще стихнат, по на нея никак не й се вярваше. Вече сама си е господарка. Беше се изплъзнала от чудовището. Беше свободна.
    Роузи затвори вратата на хладилника, извърна се и огледа стаята си. Мебелировката беше съвсем оскъдна, а украшения — като изключим картината — нямаше никакви, но въпреки това при вида на всичко, до последната прашинка, й се искаше да крещи от радост. Стените бяха кремави и Норман Даниълс, никога не ги бе виждат; имаше стол, от който никога не я беше блъскал на пода, защото „философства“; имаше и телевизор, пред който никога не бе седял и не се бе хилил злорадо на новините, нито пък се бе заливал от смях на повторенията на „Всички в семейството“ и „Бар «Наздраве»“. Ала най-хубавото беше, че в нито един от ъглите на тази стая не се бе свивала, напомняйки си, че ако й призлее, трябва да повръща само в престилката си. Защото него го нямаше. И никога нямаше да го има тук.
    — Сама съм си господарка — промърмори с удоволствие Роузи.
    Прекоси стаята и застана пред картината. Хитопът на русата жена едва ли не грееше под лъчите на късното пролетно слънце. „Тя е жена — рече си. — Не е дама и със сигурност не е фуста.“ Стоеше си на хълма и смело се взираше в порутения храм и прекатурените божества…
    „Божества ли? Но богът беше само един… нали така?“
    Не, като се вгледа внимателно, откри две статуи — едната лежеше до повалената колона, отправила ведър взор в надвисналото небе, малко по-надясно от нея имаше друга фигура. Тя бе повалена настрана и надничаше през високата трева. Виждаше се само извивката на бялото каменно чело, едното око и крайчецът на едното ухо. Чак сега я забелязваше, но какво от това? Сигурно в картината имаше още куп неща, които не бе забелязала — дребни подробности, като в онези рисунки, „Открийте седемте разлики“, пълни с какви ли не неща, които на пръв поглед изобщо не се забелязват, и… — и това си беше чиста глупост. Картината всъщност беше съвсем простичка.
    — Е, досега — промърмори Роузи.
    Изведнъж веднъж се размисли за Синтия и за онази картина „Де Сото гледа на запад“. Момиченцето седяло пред нея с часове, сякаш гледало телевизия, и наблюдавало как реката се движи.
    — Движела се е наужким — изрече и хукна към прозореца да подиша чист въздух и да проветри стаята. От детската площадка долитаха тънките гласчета па децата и по-силните гласове на по-големите хлапета, които играеха бейзбол.
    — Разбира се, че наужким. Като всички деца. Че и аз така.
    Подпря прозореца с пръчка — иначе известно време стоеше отворен, а после падаше с гръм и трясък — и отново се извърна към картината. Изведнъж я обзе ужасяващо подозрение, при това толкова убедително, че Роузи за малко да го приеме за истина. Гънките по пурпурния хитон не бяха същите. Бяха се разместили. Бяха се разместили, защото жената, която беше облечена с този хитон, или тога, или все едно какво, се беше размърдала.
    — Ти си ненормална — откъде ти хрумна тази щуротия? — прошепна. Сърцето й биеше лудешки. — Сигурно съвсем си откачила. Това, струва ми се, ти е известно.
    Да, известно й беше. Въпреки това се наведе към картината и внимателно се взря в нея. Почти половин минута оглежда рисунката от пет сантиметра разстояние, сдържайки дъха си, за да не се запоти стъклото. Най-после се отдръпна и с облекчение изпусна дъха от гърдите си. Гънките на хитона не бяха мръднали и милимегьр. Беше сигурна в това. (Е, почти сигурна.) Чисто и просто въображението й й погаждаше лоши номера след дългия уморителен ден — който беше едновременно прекрасен и безкрайно напрегнат.
    — Но аз се справих — заяви тя на жената в хитона.
    Вече изобщо не й се струваше необичайно да разговаря гласно с нея. Е, може би бе малко ексцентрично, но какво от това? Кому пречи? Дори никой не знае! А и като гледаше обърнатия гръб на русата красавица, й беше някак по-лесно да повярва, че тя наистина я слуша.
    Роузи застана до прозореца, опря се на перваза и се загледа навън. Отсреща децата се смееха, тичаха по бейзболното игрище и размахваха бухалки. До бордюра, точно под нейния прозорец, спря кола. Преди време, като видеше кола да спира под прозореца й, изстиваше от ужас, а пред очите й веднага изплуваше юмрукът на Норман с пръстена от Полицейската академия; в тази кола пристига юмрукът, пристига при нея, думите „дълг, лоялност, общност“ стават все по-големи и по-големи и най-сетне сякаш изпълват целия свят… но това време вече беше отминало. Слава Богу. Роузи отново се обърна към картината:
    — Дори смятам, че не просто се справих. Като че ли свърших доста добра работа. И Роби беше на същото мнение, зная, но по-важното беше да спечеля Роуда. Тя като че предварително бе решила да не ме хареса, и то защото съм откритие на Роби. Нали знаеш как е?
    После отново се извърна към картината — точно както жените оглеждат лицата на приятелките си, за да преценят дали току-що съобщената новина или идея ги е потресла — но, разбира се жената на хълма продължаваше да гледа към порутения храм — на нея не й оставаше нищо друго, освен да си вади заключения, съдейки по гърба й.
    — Нали знаеш колко проклети можем да бъдем ние, фустите — отбеляза и се изсмя. — Но мисля, че все пак я спечелих. Минахме само петдесет страници, но към края вървеше доста по-гладко, а и старите романи са толкова кратки. Бас държа, че до сряда следобед ще свършим, но знаеш ли кое е най-хубавото? Изкарвам почти по сто и двадесет долара на ден — не на седмица, а на ден — а ще записват още цели три романа от Кристина Бел. Ако ги възложат на мен, ще…
    Млъкна и се вторачи в картината, оглушала за виковете от игрището, и дори не чу стъпките, които се изкачваха по стълбището към втория етаж. Отново погледът й бе насочен към десния ъгъл на рисунката — заоблено чело, изпъкнало сляпо око, загатната извивка на ухо. Изведнъж я осени прозрение. От една страна, бе права, но, от друга страна, грешеше — вярно, забеляза втория прекатурен торс чак като се върна от студиото, но това не означава, че той не е съществувал преди и че някак си е изникнал в картината в нейно отсъствие. Гънките на пурпурния хитон й се видяха разместени, защото съзнанието й бе създало някаква илюзия в подкрепа на първоначалното заблуждение. Обяснението като че звучеше малко по-разумно, особено в сравнение с онова, което й се привиждаше сега.
    — Картина е станала по-голяма! — възкликна. Не. Не беше точно така.
    Премери рамката и установи, че си е деветдесет на шейсет сантиметра. Лепилото от вътрешната й страна също не беше напукано, тъй че какво толкоз?
    „Ами просто втората каменна глава я нямаше, ето какво — рече си. — Може би…“
    Изведнъж й се зави свят и й призля. Стисна очи и заразтрива слепоочията си. Когато отново ги отвори и се вгледа в картината, тя й подейства както първия път — не като съвкупност от отделни елементи: храмът, повалените статуи, жената с пурпурно-виолетовия хитон и повдигнатата лява ръка — а като едно цяло, което я зовеше.
    Имаше нови детайли. Беше почти убедена, че не си измисля.
    Картината не беше станала по-голяма, но в двата й края се бяха появили подробности. Сякаш кинооператорът изведнъж разбира, че работи с неподходящ обектив, и решава да смени тридесет и пет милиметровите лещи с обектив за широкоекранна лента „Синерама 70“. Вече се вижда не само Клинт Ийстууд, но и двамата каубои от двете му страни.
    „Ти си луда, Роузи. Картините не стават по-големи.“
    Така ли? Ами тогава какво обяснение може да се даде за втората статуя? Беше сигурна, че тя е била там през цялото време, но не се е виждала, защото…
    — Защото сега изображението се е разширило отдясно — измърмори. Очите й бяха широко отворени, макар че трудно можеше да се определи какво изразяват — почуда или ужас. — Ама и отляво се е разширила, че и отгоре, и отд…
    Изведнъж на вратата се почука, по толкова бързо и лекичко, сякаш отделните почуквания се пресрещаха и се сблъскваха. Роузи се извърна — струваше й се, че се движи в забавен кадър или под вода.
    Вратата беше отключена.
    Отново се почука. Сети се за колата, която спря до бордюра — беше малка, от онези, които човек наема от „Херц“ или „Авис“, когато пътува сам — и изведнъж забрави за картината. Обсеби я една-единствена мисъл, сякаш очертана по края с тъмните краски на яда и отчаянието: значи Норман я откри. Позабави се, но в крайна сметка я намери.
    Припомни си част от последния си разговор с Ана — обсъждаха какво би направила, ако Норман все пак се появи. Тогава заяви, че ще заключи вратата и ще се обади в полицията, но беше забравила да заключи, а телефон нямаше. Това бе жестока ирония, защото в ъгъла на стаята имаше контакт, при това в изправност — а днес в обедната почивка бе ходила до телефонната компания да плати депозит. Получи от служителката бяла картичка с новия си телефонен номер, пъхна я в чантата си и си тръгна, без да погледне изложените за продан телефонни апарати. Каза си, че като й се отвори път към търговския център „Лейвкю“, ще си намери телефон поне с десет долара по-евтин. И сега, само защото искаше да спести някакви си жалки десет долара…
    Посетителят отвън мълчеше, но ако сведе очи към прага, ще види обувките му. Големи лъскави черни обувки. Нямаше да е с униформа, но въпреки това ще носи точно тези обувки. Бяха доста тежки. Можеше да го потвърди със сигурност, защото неведнъж бе носила отпечатъка им по краката, корема и гърба си.
    Отново се почука, три пъти по три: чук-чук-чук, тишина, чук-чук-чук, тишина, чук-чук-чук.
    И пак както тази сутрин, когато едва не се задуши от паника при вида на звукозаписната кабина, Роузи се замисли за жената от картината, която стоеше върху обраслия с трева хълм и не се страхуваше, че се задава буря, нито пък че из руините бродят призраци, троли или просто разни бандити — не се страхуваше от абсолютно нищо. Това личеше съвсем ясно в позата й, в небрежно вдигната ръка и дори (или поне така й се струваше в загатнатата гръд.
    „Но аз не съм като нея, мен ме е страх — направо ще се подмокря от страх — само че този път няма да ти се оставя Норман. Кълна се в Бога, изобщо няма да ти се оставя.“
    Опита се да си припомни хватката, която бе научила от Гърт — онази, дето хващаш втурналия се срещу теб противник под мишниците, а после се извръщаш настрани. Нямаше смисъл — като се опита да си представи най-важното движение, пред очите й изплува Норман, ухилен до уши (наричаше тази гримаса „хапещата му усмивка“), който се приближава към нея хубавичко да си поговорят.
    Много хубавичко.
    Пакетът с покупките още стоеше на кухненския шкаф, а до него се мъдреха купчина панически жълти листовки. Беше прибрала в хладилника пресните продукти, но още не бе извадила от плика консервите. Едва се замъкна до шкафа с вдървен ните си крака и бръкна в торбичката.
    Отново се почука: чук-чук-чук.
    — Идвам — извика Роузи.
    Гласът й прозвуча изненадващо спокойно. Измъкна най-голямата консерва — килограм плодов коктейл. Стисна я колкото се може по-здраво и закрачи към вратата.
    — Един момент, ей сега идвам.

4

    Докато Роузи пазаруваше, Норман лежеше полугол в стаята си в хотел „Уайтстоун“, пушеше цигара и се взираше в тавана.
    Като много други момчета и той пропуши покрай баща си — отначало крадеше цигари от неговите „Пал Мал“, примирявайки се с пердаха, който щеше да отнесе, ако баща му го залови, но си заслужаваше всички да те видят в центъра, на ъгъла на Стейт и шосе № 49, подпрян на телефонния стълб пред обривилския „Смесен магазин и поща“, с небрежно вдигната яка на сакото и цигара в уста: страхотия, бейби, печен тип съм аз. Пък и откъде ще знаят приятелите ти, които те подминават в старите си коли, че си гепил фаса от чекмеджето на стария, а единственият път, когато си събрал достатъчно кураж и си решил да си купиш цяла кутия, дъртият Грегъри изсумтя и ти каза да се върнеш, като ти покарат мустаци?
    На петнадесет години пушенето беше голяма работа, ама наистина голяма работа, и компенсираше всичко, което липсваше на Норман (да речем кола, пък била тя и трошка, каквито караха повечето му приятели — замазани с кит по калниците, с бяла „пластмасова стомана“, както й викаха тогава, около фаровете, а бронята прикрепена с усукана тел); на шестнадесет години вече се беше пристрастил — изпушваше по две кутии на ден, а сутрин дробовете му се раздираха от кашлица като на истински пушач.
    Три години след сватбата с Роуз цялото и семейство — баща й, майка й и шестнадесетгодишният й брат — загинаха на същото това шосе № 49. Ходили следобед на плаж в градската къпалия на Фило, а на връщане някаква бетонобъркачка се врязала в насрещната лента и ги размазала като мухи. Главата на дъртия Макклендън се откъснала и после я намерили в една канавка на тридесет метра от мястото на произшествието, с отворена уста и порядъчно размазано кравешко лайно в окото (по онова време Норман вече беше ченге, а сред ченгетата тия работи се разчуват). Но случилото се не го разстрои ни най-малко — той дори се зарадва. Ако питат него, дъртият нахалник си получи заслуженото. Макклендън имаше навика да разпитва дъщеря си за неща, които въобще не му влизаха в работата. Пък и в крайна сметка Роуз вече не му беше дъщеря — поне пред закона. Пред закона тя бе съпруга на господин Даниълс.
    Норман дръпна силно от цигарата, изпусна едно след друго три колелца дим и ги загледа как се издигат към тавана. Навън ревяха клаксони. Пристигна в този град едва тази сутрин, но вече го мразеше. Струваше му се прекалено голям. Имаше хиляди потайни местенца. Но какво от това? Вече бе напипал следата и в най-скоро време щеше да даде добър урок на твърдоглавата дъщеричка на Макклендън.
    На погребението на Макклендънови — на тройното опело присъстваше едва ли не цял Обривил — Даниълс се разкашля и не можеше да спре. Хората започнаха да се обръщат, а той повече от всичко на света мразеше да го зяпат. Целият почервенял и бесен от смущение (но продължавайки да кашля), отмести хлипащата си млада съпруга и бързо излезе от църквата, като притискаше длан към устата си и се мъчеше да сподави пристъпите.
    Навън се разкашля толкова силно, че трябваше да се приведе и да опре длани на коленете си, за да не припадне, а докато гледаше през сълзи неколцината пушещи — трима мъже и две жени, които не можеха да издържат без цигара дори на скапаното половинчасово опело — изведнъж реши, че спира да пуши. Просто ей така. Кашлицата може би се дължеше на алергията, която го мъчеше всяко лято, но това нямаше значение. Пушенето беше идиотски навик, може би най-идиотският на света — дявол го взел, не искаше в крайна сметка някой общински чиновник да впише в смъртния му акт „Причина за смъртта: «Пал Мал».“
    В деня, когато се прибра у дома и откри, че Роуз е изчезнала — всъщност вечерта, след като установи липсата на кредитната карта и разбра, че най-после трябва да приеме истината такава, каквато е — слезе до денонощния магазин в подножието на хълма и за пръв път от единадесет години насам си купи пакет цигари. Избра любимата си марка от едно време — като убиец, които се завръща на местопрестъплението. На червените пакети пишеше „In hoc signo vinces“, или „под този знак ще победиш“ — така поне твърдеше неговият старец, който непрекъснато побеждаваше майка му в домашните разправии, но доколкото му бе известно, с това се изчерпваха всичките му подвизи в битките с нея.
    Първото дръпвапе го замая, а докато допуши цигарата, вече му се струваше, че ще повърне, ще припадне или ще получи инфаркт. Може би и трите наведнъж. Но ето че отново свършва по две кутии всеки ден, а сутрин се измъкваше от леглото с добре познатата кашлица, която сякаш се къртеше от дъното на дробовете му. Като че изобщо не бе спирал да пуши.
    Но това не беше чак толкова страшно — в момента изживяваше стрес, както обичат да казват ония тъпаци — психолозите, а в такива случаи хората често се връщат към старите си навици, Казват, че привичките — особено лошите, например пиенето и пушенето — служели като патерици. И какво от това? Какво лошо има да ходиш с патерици, като куцаш? Веднъж да се оправи с Роузи (да се погрижи, ако ще има неофициален развод, то поне да е по негово желание, дето се вика), ще захвърли всякакви патерици.
    Този път веднъж завинаги.
    Извърна глава и погледна през прозореца. Още не се бе стъмнило, но вече се здрачаваше. Не искаше да закъснява за срещата. Смачка цигарата в препълнения пепелник до телефона на нощното шкафче, скочи от леглото и започна да се облича.
    Най-хубавото беше, че не се налагаше да бърза; отдавна не беше взимал отпуск, а капитан Хардъейу дори не се заяде. Норман подозираше, че причините са две. Първо, инспектор Даниълс беше новината на месеца, и второ, капитанът никак не го обичаше. На два пъти насъска по него копоите от вътрешния отдел заради обвинения в неправомерно прилагане на сила и несъмнено се радваше, че ще се отърве от Даниълс за известно време.
    — Още довечера, мръснице — мърмореше Норман, докато слизаше с асансьора; освен него и собственото му отражение в очуканото огледало срещу вратата в кабината нямаше никого. — Още тази вечер, ако ми излезе късметът. А интуицията ми подсказва, че днес ми върви.
    На улицата пред хотела чакаха цяла редица таксита, но той ги отмина. Шофьорите си водеха отчет, понякога запомняха и лица. Не, отново ще вземе автобус. Този път градски. Енергично закрачи към спирката на ъгъла, питайки се на майтап ли каза, че днес му върви — май не се шегуваше все пак. Преследването беше към края си и той го знаеше. Беше уверен в това, защото отново бе успял да се вмъкне в мислите й.
    Зад ъгъла се зададе автобус — движеше се по Зелената линия — и спря точно пред Норман. Той се качи, плати на шофьора четири долара, седна най-отзад — тази вечер не трябваше да се прави на Роузи, слава Богу — и се загледа навън. Зад прозорците се нижеха светлинни надписи над барове и ресторанти. „ДЕЛИ“. „БИРА“. „ПИЦА НА ПАРЧЕ“. „ЕРОТИЧНО МОНОКИНИ ШОУ“.
    „Ти нямаш раобта тук, Роуз — мислено отбеляза той, а в това време автобусът тъкмо отминаваше някакъв ресторант на име «Кухнята на татко» — «Оригинални телешки специалитети от Канзас», гласеше кървавочервеният неонов надпис зад витрината. — Това място не е за теб, но няма страшно, вече съм тук. Дойдох да те отведа у дома. Или някъде другаде, все едно къде.“
    Неоновият лабиринт на фона на тъмнеещото кадифено небе го наведе на мисли за доброто старо време, когато животът далеч не беше толкова шантав и клаустрофобичен — като стая, чиито стени сякаш всеки миг ще те затрупат. Едно време, светнат ли неоновите надписи, започваше веселбата — поне в годините на неговата младост, когато хората като че живееха по-безгрижно. Избираш някое заведение с ярка светлинна реклама и се промъкваш в него. Онези времена отминаха, но повечето ченгета — повечето добри ченгета — още умееха да се промъкват незабелязано по тъмно. Умееха да се промъкват незабелязано зад неоновите реклами и да се справят с отрепките по улиците. Ченге, което не умее тези неща, не се задържа дълго в бранша. Съдейки по уличните табели, Каролайна Стрийт беше съвсем наблизо. Стана, отиде най-отпред и се улови за дръжката до вратата. Когато автобусът спря на ъгъла, Норман слезе и незабелязано се изгуби в тъмнината.
    Беше си купил карта па града от будката за вестници в хотела — даде шест долара и петдесет цента, безобразна цена, но разговорите с разни случайни минувачи можеха да му излязат много по-скъпи. Като помолиш някого да те упъти, той някак си те запомня — колкото и да е странно, случва се и след пет години още да те помни. Тъй че ще по-добре да не пита никого. Особено ако после стане нещо. Нещо лошо. Засега нямаше такава вероятност, но „Върши си работата сам“ и „Затваряй си устата“ са най-полезните правила в тоя живот. Според картата Каролайна Стрийт излизаше на Бодри Плейс на четири пресечки западно от автобусната спирка. Чудесна разходка в такава топла вечер. На Бодри Плейс живееше евреинът от „Информация“.
    Бръкнал в джобовете на панталоните си, Даниълс крачеше нехайно, сякаш чисто и просто се разхожда. Имаше замислен леко отнесен вид и никой не би предположил, че всичките му сетива са изострени до крайност. Отбелязваше наум всяка кола, която минаваше по улицата, и не пропускаше нито един минувач, като особено старателно следеше дали някой го заглежда. Дали някой го забелязва. Никой не му обръщаше внимание, това го успокояваше.
    Като стигна до къщата на Тъмпър — ново двайсе, тоя наистина живееше в къща, а не в апартамент — отначало я подмина, а после се върна обратно, наблюдавайки колата пред гаража, и осветения прозорец на долния етаж. Най-вероятно беше дневната. Завесите не бяха спуснати, но на прозореца имаше транспаранти. През тях прозираше мека цветна светлина — сигурно телевизорът. Тъмпър не спеше, Тъмпър си беше у дома. Тъмпър беше седнал да погледа телевизия и да хапне някой и друг морков, преди да тръгне за автогарата, та да помага на разни глупави — или направо лоши — жени, които изобщо не заслужават помощ.
    Тъмпър не носеше венчална халка, а според Норман и без друго мязаше на обратен, но както се казва, покритото мляко котки не го лочат. Той се шмугна в алеята към гаража и за всеки случай надникна в четири-петгодишния форд. Не забеляза нищо тревожно.
    Изправи се доволно и огледа спокойната квартална улица, но не видя никого.
    „Нямаш маска — упрекна се мислено. — Даже нямаш чорапогащник да си го нахлузиш на лицето, а, Норми?“
    Не, нямаше.
    „Забрави, нали?“
    Ами… всъщност не. Не беше забравил. Просто му се струваше, че когато слънцето изгрее утре заран, на света ще има един зализан евреин по-малко. Понякога и в най-хубавите квартали стават гадни работи. Случва се разни типове да те нападнат в къщата ти — най-вече психопати, разбира се — и тъй нататък. Много е неприятно, но е така. „Стават и кофти работи“, както пише по разни тениски и лепенки. А понякога, колкото и да е невероятно, кофти работи се случват на добрите, вместо на лошите хора. Например на еврейчета, дето четат „Правда“ и помагат на разни жени да се крият от мъжете си. Непростимо е човек да се примирява с подобни работи — какво общество е това. Ако всички се държаха по тоя начин, обществото изобщо нямаше да съществува.
    Подобно поведение обаче се шири най-безнаказно, и то защото меките душици го търпят. Само че за разлика от другите меки душици, този юнак беше допуснал фаталната грешка да помогне на неговата жена. Бе убеден в това, както и че се казва „Норман“. Този човек й беше помогнал.
    Изкачи се по стълбите, за последен път набързо се огледа и позвъни. Изчака, после отново натисна звънеца. Наострил уши да долови и най-малкия шум, този път дочу приближаващи се стъпки — само че не шльоп-шльоп-шльоп, а ссст-ссст-ссст — Тъмпър се разхожда по три-четвърти чорапи, колко трогателно.
    — Идвам, един момент.
    Вратата се отвори. Домакинът въпросително го погледна с насълзените си очи иззад роговите рамки на очилата.
    — Добър вечер, мога ли с нещо да ви бъда полезен?
    Разкопчаната му риза беше извадена над панталоните, а отдолу се подаваше потник, досущ като потниците на Норман — това му дойде прекалено много, чашата на търпението му преля и той направо побесня от ярост. Мърльо като тоя да носи същото бельо! Бельо за бели хора!
    — Струва ми се, че можете — отвърна Норман, но нещо в лицето или в гласа му — а може би и в двете — стресна Слоуик, защото кафявите му очи се разшириха, той понечи да отстъпи назад и посегна към вратата, най-вероятно възнамерявайки да я хлопне под носа на Норман. Но ако целеше това, вече беше прекалено късно. Даниълс светкавично посегна към него и го сграбчи за ризата, а след това го натика обратно в къщата. После бутна вратата с крак и тя се захлопна зад гърба му — чувстваше се по-изящен и от Джийн Кели в мюзикъл на „Метро Голдуин Майер“.
    — М-даа, струва ми се, че можеш — повтори той. — Или по-скоро за твое добро се надявам да можеш. Ще ти задам няколко въпроса, Тъмпър, няколко хубави въпроса, тъй че по-добре се помоли на дългокосия ви еврейски Господ да ти пошепне правилните отговори.
    — Махайте се оттук! — викна Слоуик. — Ще извикам полицията!
    Като чу тези думи, Норман Даниълс здравата се изхили, после извъртя мъжа и изви лявата му ръка назад, чак до хърбавата му дясна плешка. Слоуик се разпищя. Той посегна между краката му, хвана го за тестисите и му нареди:
    — Млъкни. Млъкни веднага или ще ти откъсна топките като грозде. Внимавай да не се разделиш с тях веднъж завинаги.
    Тъмпър млъкна. От време на време задавено изхлипваше и дробовете му хъркаха, но Норман щеше някак си да го да преживее. Натика го в дневната, взе дистанционното устройство.
    После сградбчи новото си приятелче за ръката и го подкара към кухнята. Там го пусна и му заповяда:
    — Застани до хладилника. Задникът и плешките долепени до туй нещо, и само да си посмял да мръднеш, направо ще ти откъсна джуките. Ясно ли е?
    — Д-д-да — заекна Тъмпър. — К-к-кой сте вие? — Приличаше на Тъмпър, но гласът му прозвуча като на оня смотаняк, Бухала Уудзи.
    — Ървин Р. Левин от №80 — отвърна Норман. — Обикновено така прекарвам почивните си дни. — Без да изпуска Тъмпър от очи, той заизмъква едно по едно кухненските чекмеджета. Надали старият Тъмп би хукнат да бяга, но все пак. Понякога страхът минаваше всякакви граници и хората ставаха по-непредвидими и от торнадо.
    — Какво… Не зная какво…
    — Не ти трябва да знаеш. В това се крие цялата красота на заниманието, Тъмп. Ти не знаеш абсолютно нищо друго освен отговорите на няколко съвсем прости въпроса. Останалото остави на мен. Аз съм професионалист. Примерно от кръжока „Сръчни ръце“.
    Най-сетне в последното, пето чекмедже, в другия край на стаята, откри онова, което търсеше — кухненски ръкавици, на цветенца. Колко сладко. Толкова му подхожда на лъскавите дрешки точно с такива ръкавици да си вади еврейските тенджерки с еврейските манджи от еврейската си печка. Норман ги нахлузи, после набързо отри дръжките на всички чекмеджета, за да не остават отпечатъци. Закара Тъмпър обратно в дневната, намери дистанционното, отри го в ризата си и заяви:
    — Сега ще се поразговорим, Тъмпър.
    Дрезгавият глас, с който изрече тези думи, прозвуча нечовешки дори на него самия. Не се изненада особено, когато установи, че от ярост се е възбудил. Захвърли дистанционното на дивана и се обърна към Тъмпър, който стърчеше насред стаята с жално приведени рамене, а от очите му иззад плътните рогови рамки се стичаха сълзи. И хич не му пукаше, че е облечен в бельо за бели хора.
    — А сега хубавичко ще си поговорим. Ама много хубавичко. Не ми ли вярваш? Повярвай ми, Тъмпър. Най-добре ми повярвай.
    — Моля ви — простена Слоуик и протегна треперещи ръце към Норман. — Не ми причинявайте болка. Вие грешите, аз не съм човекът, когото търсите, който и да е той. Не мога да ви помогна.
    Но най-накрая доста му помогна. Тогава вече бяха в избата, защото Норман бе започнал да хапе и макар да бе увеличил звука на телевизора до края, и той не беше в състояние да заглуши писъците. Но писъци или не, Тъмпър много му помогна.
    Когато празненството приключи, отиде да потърси под кухненската мивка чувал за боклук. Натъпка в него ръкавиците и ризата си, която в този си вид никак не беше за пред хора. Щеше да вземе чувала със себе си и после да се оправя с него.
    На горния етаж в спалнята на Тъмпър откри една-единствена дреха, в която едрите му рамене се побираха — размъкната избеляла блуза с надпис „Чикаго Булс“. Простря я на леглото, после се пъхна под душа на Тъмпър. Докато чакаше да потече топлата вода, разгледа аптечката, откри аспирин и глътна четири хапчета. Челюстите го боляха зверски. Цялата му брада беше в кръв, косми и парченца кожа.
    Застана под топлата струя и грабна сапуна на Тъмпър, напомняюки си после да го прибере в чувала. Всъщност не знаеше има ли смисъл от всичките тези предпазни мерки — не беше наясно какви улики е оставил в мазето. По едно време направо му беше причерняло пред очите. Като си миеше косата, затананика:
    — Непокоорна Роуз… непокоорна Роуз… де се скиташ… кой те знай… с ветровете… расна ти… кой могъл би… да те задържи?
    Спря водата, излезе изпод душа и огледа неясното си зловещо изражение в замъгленото огледало над мивката.
    — Аз — безизразно отбеляза на глас. — Аз бих могъл.

5

    Бил Стайнър понечи да почука още веднъж, проклинайки обзелото го вълнение — обикновено не се плашеше от жени — но в този миг тя се обади отвътре: „Един момент, ей сега идвам.“ Не звучеше раздразнено, Слава Богу — значи може би не я изкарва от банята.
    „По дяволите, какво изобщо търся тук? — запита се той, като чу приближаващите стъпки. — Това прилича на сцена от нескопосана романтична комедия, от която даже и Том Ханкс не би изкарал нищо свястно.“
    Дори да е вярно, това не променяше факта, че жената, която идва миналата седмица в заложната къща, не му излизаше от ума. И вместо впечатлението от нея да избледнява, то сякаш ставаше все по-ярко. Две неща бяха неоспорими: за пръв път в живота си носеше цветя на непозната, а освен това от шестнадесетгодишен не се бе срамувал толкова да покани жена на среща.
    Стъпките съвсем приближиха до вратата; изведнъж Бил забеляза, че една от огромните маргарити тъкмо се кани да изскочи от букета. Посегна набързо да я оправи и в този миг вратата се отвори — на прага с убийствен поглед в очите, стиснала в заплашително вдигнатата си ръка огромна консерва — като че ли някакъв плодов коктейл — стоеше жената, която бе разменила фалшивия си диамант срещу ужасяваща картина. Сякаш бе окаменяла, разкъсвана между желанието си да нанесе изненадващ удар и зашеметяващото откритие, че това не е човекът, когото очаква. По-късно Бил си рече, че това е едно от най-невероятните преживявания в живота му. Двамата стояха на прага на стаята па Роузи, която се намираше на втория етаж в някаква сграда на Тремънт Стрийт: той — стиснал букет от съседната цветарница на Хичънс Авеню, тя — с консервата в ръка, и макар че паузата продължи не повече от две-три секунди, на Бил се стори безкрайно дълга. Достатьчно му бе обаче да осъзнае нещо потресаващо, ужасяващо, влудяващо, зашеметяващо и доста очарователно. Противно на очакванията му, повторната им среща нищо не променяше — дори стана още по-страшно. Тя не бе красива жена — със сигурност не и телевизионна красавица — но на него му се виждаше прекрасна. Неизвестно защо устните и линията на брадичката й караха дъха му да спре, а като видеше котешката извивка на синьо-сивите й очи, коленете му се подкосяваха. Струваше му се, че сърцето му ще се пръсне и целите му страни пламтят. Прекрасно познаваше тези усещания и чак го доядя, като се улови, че ги изпитва.
    Подаде й цветята с усмивка, но без да изпуска от очи консервата, и рече:
    — Ще сключим ли примирие?

6

    Още не се бе съвзела от изненадата, че това не е Норман, тъй че поканата за вечеря я свари съвсем неподготвена, но за своя най-искрена почуда, я прие. Може би изпитаното облекчение също допринесе за решението й. Чак когато се настани в колата до него, Практична-Разумна — доскоро съвсем низвергната — най-сетне се обади: какво била правела, къде била тръгнала с мъж (при това много по-млад), когото изобщо не познава, да не се е побъркала? Тези въпроси бяха изпълнени с най-искрен ужас, но Роузи веднага прозря истинското им предназначение — служеха за камуфлаж. По-важният въпрос бе толкова ужасяващ, че дори и Практична-Разумна не смееше да го зададе от достопочтената си позиция в главата на Роузи.
    „Ами ако Норман те хване?“ — това бе страшният въпрос. Ами ако Норман я завари да вечеря с друг мъж? По-млад, красив мъж? Норман се намираше на хиляда и четиристотин километра оттук, но това изобщо не интересуваше Практична-Разумна, която всъщност не беше нито практична, нито разумна, а чисто и просто уплашена и объркана.
    Тъй или инак, де да беше само Норман. През целия си живот на зряла жена никога не бе оставала насаме с мъж, а в момента в душата й цареше пълна бъркотия. Да вечеря с него? О, разбира се. Няма що. Гърлото й се сви, а стомахът й ръмжеше като пералня.
    Ако бе облечен с нещо по-изискано, а не с избелели, по чисти дъпки и плътна памучна риза; ако бе отправил макар и най-бегъл критичен поглед към обикновените пуловер и пола, с които бе облечена; или пък ако заведението, в което я заведе, й се бе сторило прекалено трудно (не й идваше наум друга дума), надали изобщо би съумяла да слезе от буика му. Но ресторантът изглеждаше никак заплашително, а по-скоро дружелюбно — над входа грееше весел надпис „Кухнята на татко“, от тавана висяха огромни вентилатори, а масивните маси бяха застлани с червени карирани покривки. Според рекламата зад витрината завението предлагаше „Оригинални телешки специалитети от Канзас“. Келнерите бяха възрастни господа с дълги престилки, завързани под мишниците. Те заприличаха на Роузи на бели рокли до земята от времето на Френската империя. Вечерящите по масите не се различаваха много от тях с Бил — е, от Бил поне: хора от средната класа, със средни доходи, облечени съвсем неофициално. Ресторантът й се стори жизнерадостно и открито място, където човек може да диша спокойно.
    „Сигурно е така, само че те никак не приличат на теб — пошепваше вътрешният й глас. Не се заблуждавай, Роузи. Те са самоуверени, щастливи, но най-вече — изглеждат съвсем на място тук. Това обаче не важи и никога няма да важи за теб. Прекалено дълго си живяла с Норман и прекалено често си седяла в ъгъла и си повръщала в престилката си. Вече си забравила как се държат хората, какво си говорят… ако изобщо някога си знаела. Опитваш ли се да бъдеш като тях, дори само в мечтите си, някой ден ще ти бъде много, много мъчно.“
    Нима е вярно? Самата мисъл я ужасяваше, понеже дълбоко в себе си изпитваше истинска радост от това, че Бил бе дошъл да я види, че й бе донесъл цветя, че я бе поканил на вечеря. Представа нямаше какво изпитва към този човек, но бе поканена на вечеря… което я караше да се чувства млада и изпълнена с магия. Това бе неизбежно.
    „Давай, продължавай да се радваш — каза Норман. Пошепна й тези думи в мига, в който с Бил прекрачиха прага на заведението, и те прозвучаха толкова близки и толкова истински, сякаш, минавайки наблизо, наистина ги бе изрекъл. — Радвай се, докато можеш, защото после твоето приятелче ще те изведе в мрака и ще поиска хубавичко да си поговорите. Разговорите може и да ги пропусне. Може би просто ще те завлече в най-близката уличка, ще те притисне до стената и набързо ще те оправи.“
    „Не — мислено отвърна тя. Изведнъж осветлението в ресторанта й се стори прекалено ярко и всичко, абсолютно всичко зазвуча в ушите й необикновено ясно, дори мързеливите въздишки на огромните вентилатори. — Не, не е вярно, той е добър, това са лъжи!“
    Незабавно последвалият отговор бе неопровержим и според Норман — Абсолютната истина.
    „Никой не е добър, пиленце — Ти, аз, всички.“
    — Роуз? Добре ли си? — попита Бил. — Цялата пребледня.
    Не, не беше добре. Прекрасно знаеше, че глъсът, който отеква в главата й, лъже; че принадлежи на онази част от съзнанието й, която бе попарена от отровата на Норман; но онова, което знаеше, много се различаваше от онова, което изпитваше. Не може да остане сред всички тези хора, наистина сред всички тези хора, да улавя уханието на сапуните, парфюмите и шампоаните им и да слуша веселата глъч на разговорите им. Не може да се справи с келнера, който заплашително ще се надвеси над нея и ще заизрежда списък специалитети на чужди езици. Но най-трудно щеше да й бъде с Бил Стайнър — как щеше да му говори, да отвръща на въпросите му, а през това време да се пита какво ли би било да го погали.
    Понечи да му каже, че не се чувства добре, и е най-добре да я изпрати; може би някой друг път. После, както и в звукозаписното студио, се сети за жената в пурпурния хитон — изправена сред буйните треви на хълма, с вдигната ръка и разголено рамо, което хвърля меки отблясъци в странната приглушена светлина на онова място, тя съвсем безстрашно и спокойно се взира в порутения храм, който се струваше на Роузи по-страховит и от най-мрачните къщи, които бе виждала. Представи си русата плитка, златната гривна и едва загатнатата извивка на гръдта й и се поуспокои.
    „Мога да се справя — рече си. — Не знам дали изобщо мога да хапна, но със сигурност мога да събера достатъчно кураж да постоя известно време с него в това светло място. Дали да се опасявам, че може да ме изнасили? Струва ми се, че този човек най-малко мисли за насилие. Това са чисто и просто глупостите на Норман — Норман, който смята, че нито един чернокож не притежава радио, което не е крадено от някой бял.“
    Тази простичка истина й позволи да отдъхне облекчено и та се усмихна на Бил. Усмивката бе несигурна и ъгълчетата на устните й леко потрепваха, но по-добре, отколкото изобщо да не се усмихне.
    — Всичко е наред. Малко ме е страх, това е всичко. Ще се наложи да ме изтърпиш.
    — Нали не се страхуваш от мен?
    „Баш от теб се страхувам“ — вметна Норман, който се ое загнездил в мислите й като злонамерен тумор.
    — Не, не точно. — Вдигна глава и го погледна в очите. Това й костваше много и страните й като че пламнаха, но устоя твърдо. — Просто ти си едва вторият мъж, с когото излизам през живота си, и ако това наистина е среща, то това е първата ми среща, откакто завърших гимназията. Горе-долу през осемдесета година.
    — Мили Боже! — възкликна той. Изрече го съвсем тихо и напълно сериозно. — Сега пък мен ме хваща страх.
    Служителят, който ги посрещна — Роузи не бе съвсем сигурна дали не се наричаше maitre d’otel, или това е някой друг — попита дали предпочитат „пушачи“ или „непушачи“.
    — Пушиш ли? — попита я Бил; тя отривисто поклати глава.
    — Някъде по-встрани би било чудесно — обърна се той към господина с фрака и в същия миг някаква сивозеленикава сянка — стори й се, че беше петдоларова банкнота — премина от ръката на кавалера й в ръката на келнера. — Може би дори в някой ъгъл?
    — Разбира се, господине — отговори келнерът и ги поведе през ярко осветеното помещение с мудно поклащащите се вентилатори.
    Като се настаниха на масата, Роузи попита Бил как я е открил, макар че вече имаше известни подозрения. По-скоро искаше да узнае защо я е потърсил.
    — Ами чрез Роби Лефъртс — отвърна й. — Той минава през два-три дни да провери не са ли се появили нови бестселъри — всъщност стари бестселъри; разбираш какво искам да кажа…
    Спомни си Дейвид Гудис — „Не му провървя. Пери бе невинен…“ — и се усмихна.
    — Знаех, че те е наел да четеш романите на Кристина Бел, защото специално дойде да ми каже. Беше страшно въодушевен.
    — Нима?
    — Каза, че не е чувал по-хубав глас, откакто Кати Бейтс записа „Мълчанието на агнетата“, а това значи много — Роби просто боготвори този запис, както и „Смъртта на наемника“, запис на самия Робърт Фрост. Има го на дългосвиреща плоча, 33 оборота, от едно време. Ужасно е издраскана, но е нещо невероятно.
    Роузи замълча. Това надхвърляше всичките й очаквания.
    — Та значи, помолих го да ми даде адреса ти. Е, така звучи доста захаросано. Истината е, че изобщо не го оставях на мира. А Роби е от хората, които просто са много уязвими в това отношение. И за да му отдам дължимото, Роузи…
    Но останалото изобщо не стигна до пея. „Роузи — повтаряше си тя. — Той ме нарече «Роузи». Дори не съм го молила, сам ме нарече така.“
    — Ще пийнете ли нещо, уважаеми? — Отнякъде бе изникнал келнер, който стоеше край Бил. Беше възрастен, достопочен господин, който приличаше на колежански преподавател по литература. „Който си пада по рокли с висока талия от времето на Френската империя“ — помисли си тя и едва не се изкиска.
    — За мен чай с лед, ако обичате — каза Бил. — А за теб, Роузи?
    „Ето пак. Пак го направи. Откъде знае, че никога не съм била «Роуз», и всъщност винаги съм била Роузи?“
    — Същото, благодаря.
    — Значи два чая с лед — усмихна се келнерът и изрецитира кратък списък специалитети. За щастие на Роузи всичките бяха на английски, а като чу „Лондонско печено“, дори започна да й се отваря апетит.
    — Ще помислим и ще ви кажем след малко — каза Бил. Келнерът се оттегли, а той отново се обърна към младата жена и продължи:
    — Роби има още две заслуги. Предложи ми да се отбия в студиото… В „Корн Билдинг“ сте, нали?
    — Да, студиото се казва „Тейп Енджин“.
    — А-ха. Та значи, предложи ми някой спедобед след работа да намина към студиото и тримата да идем да пийнем по нещо. Толкова беше загрижен, направо бащински. Като му казах, че не мога да направя подобно нещо, ме накара да му обещая най-тържествено първо да ти се обадя. И аз наистина се опитах да ти позвъня, Роузи, но от „Услуги“ не можаха да ми кажат номера ти. Няма ли те в указателя?
    — Всъщност още нямам телефон — послъга тя. Разбира се, че номерът й не е включен в указателя; трябваше да доплати тридесет долара — които мъчно можеше да отдели за това удоволствие, но в никакъв случай не можеше да си позволи телефонът й да цъфне в полицейския компютър у дома. Норман се оплакваше, че нямали свободен достъп до телефонните номера извън указателя. Това бе незаконно, защото по този начин нарушаваха личните права на хората, които доброволно предоставяха на телефонните компании правото да издават телефонни указатели. Така бе постановил съдът, а Норман — както и останалите полицаи, с които се бе запознала, откакто бяха женени — изпитваше неистова омраза към съдилищата и техните постановления.
    — А защо не мина през студиото? Може би си бил извън града?
    Той взе салфетката, разгъна я и внимателно я постави на коленете си. Като вдигна поглед, лицето му се бе променило, но на Роузи й отне известно време да проумее очебийното — страните му бяха поруменели.
    — Ами, може би просто не съм искал да има други хора. Така не можеш да говориш спокойно. Просто исках… ъ-ъ-ъ… да се сближа с теб.
    — И ето ни тук — тихо отбеляза тя.
    — Точно така. Ето ни тук.
    — Но защо искаш да се сближаваш с мене? Защо ме каниш на срещи? — помълча, после довърши мисълта си: — Искам да кажа, не съм ли малко възрастна за теб?
    Той я изгледа с недоумение, после реши, че се шегува, и се засмя.
    — М-даа. И на колко години си, бабо? На двайсет и седем? На двайсет и осем?
    Отначало Роузи си помисли, че той се шегува — и то не особено уместно — но после осъзна, че като се изключи шеговитият тон, въпросът е съвсем сериозен. Дори не се опитваше да я ласкае, просто гласно отбелязваше очевидни факти. Или най-малкото, очевидни за него. Това откритие я порази. Осъзна, че промените в живота й не свършват с намирането на работа и самостоятелно жилище, а едва сега започват. Сякаш всичко до този момент е било нещо като подготовка, а истинското сътресение тепърва предстои. Не земетресение, а живототресение — изведнъж зажадня за него с цялата си душа, изпълнена с непонятно въодушевление.
    Бил понечи да заговори, но се появи келнерът с чая. Младият мъж поръча пържола, а тя поиска „Лондонско печено“. Кленерът я попита как да бъде приготвено и понечи да му отговори „добре запечено“ — вкъщи го ядяха така според предпочитанията на Норман — но вместо това каза:
    — Алангле.
    — Прекрасно! — възкликна мъжът, сякаш наистина смяташе така, и се отдалечи, а Роузи се размисли какво чудесно място би бил утопичният свят, в който всички са като този келнер и посрещат избора на другите като нещо прекрасно, отлично, превъзходно.
    Обърна се отново към Бил и откри, че той не сваля очи от нея — зелените им отблясъци бяха в състояние да ръзвълнуват всяка жена. Привлекателни очи.
    — Много ли беше зле? Бракът ти, искам да кажа — попита я.
    — Какво имаш предвид? — смути се тя.
    — Знаеш какво. В магазина на баща ми идва една жена, говорим десетина минути, а после ми се случва най-шантавото нещо на света — не мога да я забравя. Такива работи стават по филмите и в списанията, дето се подмятат в чакалнята при зъболекаря, но аз никога не съм вярвал в тях. Само че, праас-праас, ето че става и с мен. Гася лампата и в тъмното виждам лицето й. Обядвам и мисля само за нея… — Замълча и я погледна напрегнато. — Надявам се, че не те плаша.
    Ужасно я плашеше, но същевременно си мислеше, че никога не е чувала по-прекрасни думи. Цялата пламтеше (с изключение на краката, които бяха студени като лед), а бръмченето на вентилаторите продължаваше да отеква в ушите й. Сякаш на тавана имаше поне хиляда вентилатора, цял батальон вентилатори.
    — Та тази дама идва да ми продаде годежиия си пръстен, защото смята, че камъкът е диамант… макар че дълбоко в себе си знае истината. После, когато издирвам адреса й и отивам да я видя — с букет цветя, а сърцето ми е чак в петите, така да се каже — едва не ме халосва с консерва по главата.
    Той вдигна дясната си ръка и раздалечи палеца от показалеца на един сантиметър. Роуз отвърна:
    — Спокойно аз съм като Роджър Клемънс — притежавам превъзходен контрол над движенията си.
    При тези думи той избухна в смях. Звучеше хубаво, неподправено, някак изотвътре. След миг и тя се присъедини.
    — Както и да е, дамата не ме обстрелва, просто малко ме стряска с едва доловимото движение на ръката си, а след това скрива консервата зад гърба си, като хлапе, което е отмъкнало „Плейбой“ от чекмеджето на баща си. Казва „О, Господи, съжалявам“, а аз се чудя кой е врагът, след като очевидно не съм аз. А после започвам да се питам доколко съпругът е бивш, щом като дамата се появи в магазина с халка и годежен пръстен на ръката. Разбираш ли?
    — Да, струва ми се, че разбирам.
    — Това е важно за мен. Дори да ти се струва, че съм много нахален — добре де, може и да съм нахален — но… с две дума, толкова съм запленен от тази жена, че никак не ми се иска да е много обвързана с друг. От друга страна, не искам да се страхува толкова много, че всеки път, когато се почука, да търчи на вратата с консерва с размерите на кофа. Това звучи ли ти смислено?
    — Да. Съпругът е доста бивш. — А после, неизвестно защо, добави: — Казва се Норман.
    Бил кимна сериозно.
    — Разбирам защо си го напуснала.
    Роузи се засмя и притисна длани към устата си. Лицето й пламтеше. Най-сетне съумя да се овладее, но очите й вече плуваха в сълзи и се наложи да ги отрие с крайчеца на салфетката.
    — Та?
    — Всичко е наред.
    — Сега ще ми разкажеш ли за него?
    Изведнъж пред очите й с яснотата на ужасяващ кошмар изплува образ — старата ракета за тенис на Норман, марка „Принс“, чиято дръжка бе облепена с изолирбанд. Доколкото й бе известно, тази ракета още си висеше до стълбите в мазето. В първите години на съвместния им живот няколко пъти я бе пердашил с нея. После, около шест месеца след аборта, я използва, за да я изнасили анално. Много случки от брака си бе споделила (така го наричаха, „споделяне“ — думата й се струваше едновременно ужасяваща и съвсем подходяща) по време на груповата терапия в „Д и С“, но предпочиташе да запази този бисер за себе си — как се чувстваш под мъж, който те е яхнал и притиска бедрата ти с колене, завира в задника ти облепена с изолирбанд дръжка на ракета за тенис, марка „Принс“, а после се навежда и ти казва, че ако мръднеш, ще строши водната чаша на нощното шкафче и ще ти пререже гърлото. Ти лежиш, подушваш аромата на пастата му за зъби и се питаш какво ли ще се разкъса в теб.
    — Не — отсече тя и благодари на Бога, че гласът й не се разтрепера. — Не искам да говоря за Норман. Тормозеше ме и го напуснах. Точка.
    — Това стига — отвърна Бил. — Веднъж завинаги ли го напусна?
    — Веднъж завинаги.
    — А той знае ли? Питам единствено защото, как да кажа, ми отвори вратата по доста странен начин. Със сигурност не очакваше посещение от „Църквата на последния ден“.
    — Не ми е известно знае ли, или не — отвърна тя след миг-два размисъл — няма що, въпросът недвусмислено показва, че чутото му стига.
    — Страхуваш ли се от него?
    — О, да. И оше как. Но това не означава непременно нещо кой знае какво. Страхувам се от всичко. Приятелите ми… приятелите ми казват, че ще свикна, но аз не съм много сигурна.
    — Но не те достраша да излезеш на вечеря с мен.
    — О, достраша ме. Направо се ужасих.
    — Тогава защо се съгласи?
    Понечи да му каже онова, което си помисли по-рано — че я свари неподготвена — но замълча. Това бе вярно, но не беше самата истина, а що се отнася до тези неща, не искаше никакви заобикалки. Не знаеше дали след вечерята в „Кухнята на татко“ изобщо им предстои някакво бъдеще заедно, но ако това е така, уклончивите отговори падали биха били добро начало.
    — Защото исках — изрече тя с тих, но ясен глас.
    — Добре. Прекратяваме тази тема.
    — Както и темата „Норман“.
    — Това истинското му име ли е?
    — Да.
    — Като Бейтс.
    — А може ли да ти задам един друг въпрос, Роузи?
    Тя се поусмихна.
    — Ако не трябва да обещавам да отговоря.
    — Добре. Мислеше, че си по-възрастна от мен, нали?
    — Да, точно така. Но ти на колко години си. Бил?
    — На тридесет. От което следва, че сме нещо като съседи по отношение па възрастта… даже може да се каже, че живеем на една улица. Само че ти веднага заключи, че не само си по-възрастна, но при това си много по-възрастна. А сега идва ред на въпроса. Готова ли си?
    Роузи смутено сви рамене. Той се приведе към нея, приковал великолепните си зеленикави очи върху нея.
    — Знаеш ли, че си красива? И това не е просто комплимент, питам те от чисто любопитство. Знаеш ли, че си красива? Не, нали?
    Отвори уста да му отговори. Не излезе нищо, просто въздухът едва доловимо изсвистя в гърлото й. Прозвуча по-скоро като изсвирване, отколкото като въздишка.
    Той стисна лекичко ръката й. Докосна я за, миг, но това й подейства като електрически шок и за миг не виждаше нищо друго освен него — косата му, устните му, но най-вече очите му. Светът изчезна; сякаш те двамата се намираха на тъмна сцена под светлината на един-единствен ослепителен прожектор.
    — Не ми се подигравай! — Гласът й трепереше. — Моля те, не ми се подигравай. Не мога да го понеса.
    — Няма, и за нищо на света не бих ти се подигравал. — Говореше разсеяно, сякаш поставяше точка по въпроса и той изобщо не подлежеше на обсъждане. — Но ще ти казвам, каквото виждам. — Усмихна се и отново протегна ръка към нея. — Винаги ще ти казвам онова, което виждам. Обещавам ти.

7

    Предложи му да не я изпраща чак до горе, но той настоя и на нея й стана приятно.
    На вечеря говориха на по-общи теми — с голямо задоволство Бил откри, че Роузи е запален привърженик на бейзбола и не бе споменала Роджър Клемънс току-тъй; надълго и нашироко обсъдиха градските отбори, а после разговорът съвсем естествено премина към баскетбол. Напълно бе забравила за Норман, но на връщане се сети за него и се запита как ли би се почувствана, ако го завари да седи на леглото в стаята й, може би с чаша кафе в ръка, и да разглежда нейната картина с порутения храм и жената на хълма.
    После, докато се изкачваха по тясното стълбище — тя вървеше отпред, а Бил я следваше на едно-две стъпала разстояние — намери друга интересна тема за притеснение — ами ако Бил поиска да я целуне за „лека нощ“? А ако след това поиска да влезе за малко?
    „Естествено, че ще поиска — отбеляза Норман с подчертано спокойния си тон, което означаваше, че полага огромни старания да не се ядоса, но въпреки това се ядосва. — Даже ще настоява. Иначе защо ще се изръси цели петдесет долара за вечеря? Божке, трябва да си поласкана — сто пъти по-хубави уличници от тебе не взимат петдесетак и за двойна услуга. Ще поиска да влезе и да те чука, което сигурно няма да ти се отрази зле — най-после ще слезеш на земята.“
    Успя да измъкне ключа от чантата, без да го изпусне, но като понечи да отключи, се разтрепери и дълго не можа да уцели ключалката. Бил стисна ръката й и я насочи в правилната посока. Допирът отново й подейства като електрически шок; не можа да отпъди неприличната мисъл, която й мина през ума, когато ключът прилегна в ключалката.
    Отвори вратата. Норман никакъв не се виждаше, освен ако не се бе скрил в банята или в дрешника — посрещнаха ги само приятнта празна стая с кремавите стени, картината до прозореца и светещата лампа над кухненската мивка. Квартирата й не създаваше усещането за истински дом, но го наподобяваше много по-убедително от общите спални в „Д и С“.
    — Никак не е лошо — замислено отбеляза Бил. — Е, не е като мезонет в предградията, но никак не е зле.
    — Ще влезеш ли? — едва успя да раздвижи устни тя, сякаш бе глътнала голяма доза успокоително. — Да направя кафе…
    „Чудесно! — ликуваше Норман от своеобразното си укрепление в главата й. — А с кафето още нещо, нали, миличка? От теб кафето, от него сметаната. Чудна сделка!“
    Преди да отговори, Бил внимателно размисли над поканата, но накрая все пак поклати глава и отказа:
    — Това като че ли не е много добра идея. Най-малкото за тази вечер. Изобщо не можеш да си представиш как ми въздейства присъствието ти. — Позасмя се нервно. — Май и аз самият не мога много да си представя. — Погледна над рамото й и забеляза нещо, което го накара да се усмихне и да направи с ръка знак, че е възхитен. — Оказа се права за картината — тогава за нищо на света не бих повярвал, но ти все пак се оказа права. Като си я купувала, сигурно си имала предвид точно това място.
    Тя поклати глава и се усмихна на свой ред.
    — Когато се сдобих с нея, дори не подозирах за съществуването на тази стая.
    — Тогава сигурно си пророчица. Обзалагам се, че в късните следобеди и привечер, когато слънчевите лъчи я огряват, изглежда страхотно на това място.
    — Да, изглежда прекрасно — съгласи се Роузи, но се въздържа да добави, че я намира за страхотна — идеална и съвсем на място по всяко време на деня.
    — Да разбирам ли, че още не ти е омръзнала?
    — Не, ни най-малко.
    Поколеба се дали да не добави: „Освен това тя има някои особени свойства. Защо не се доближиш да я рагледаш по-внимателно? Може би видяното ще те изненада повече от дамата, която отваря вратата с огромна консерва в ръка, готова да я стовари на главата ти. Кажи ми. Бил — не ти ли се струва, че картината някак се е уголемила, или аз просто си въобразявам?“
    Разбира се, не каза нищо такова. Бил постави ръце на раменете й и се наклони към нея; тя го погледна умолително — като дете, което слагат да спи — но той само я целуна по гладката кожа, точно между веждите.
    — Благодаря ти, че се съгласи да излезеш с мен.
    — Благодаря, че ме покани.
    Една сълза се търкулна по бузата й. Роузи я отри с юмрук. Не се страхуваше, нито пък се срамуваше, че той ще я забележи — имаше усещането, че една сълза поне може да му довери, а това бе прекрасно.
    — Слушай — започна той, — имам мотоциклет „Харли Дейвидсън“? — старичка, но добра машина. Доста е голям, вдига страхотен шум и понякога гасне на дългите светофари, но е удобен… а аз съм изключително предпазлив водач, особено щом сам го казвам. Един от шестте мотоциклетисти в цяла Америка, които използват каска. Ако в събота времето е хубаво, мога да намина сутринта и да те изведа на разходка. Знам едно място нагоре по езерото. Красиво е. Още е студено и не става за плуване, но можем да си направим пикник.
    Отначало изобщо не съумя да му отговори — просто бе зашеметена от факта, че отново я кани на среща. После се запита какво ли е усещането, когато се возиш на мотоциклет. В ума й се въртеше единствено как ли би се чувствала зад този мъж на двуколата машина, която лети с осемдесет-деветдесет километра в час. А като го прегърне през кръста? Ненадейно пламна като в треска, но макар да не отгатна веднага какво означава това, й се стори, че някога, много отдавна, е изпитвала подобно усещане.
    — Роузи? Какво ще кажеш?
    — Аз… ъ-ъ…
    Какво да каже? Нервно облиза устни и отклони поглед, опитвайки се да се съсредоточи, и в този миг за свое най-голямо успокоение и разочарование забеляза купчината жълти листовки на кухненския плот. Отново се обърна към Бил и рече:
    — Не мога. В събота е пикникът на „Дъщери и сестри“. Това са хората, които ми помогнаха, когато пристигнах тук — моите приятелки. Организирали са състезание по софтбол, конни надбягвания, хвърляне на подкови, базар — такива неща. Вечерта ще има концерт, от който се очакват стабилни приходи. Тази година са поканени „Индиго Гърлз“. Обещах от пет часа да продавам теииски и непременно трябва да съм там. Дължа на тези жени толкова много.
    — Няма проблем, ще се върнем до пет. Дори в четири, ако искаш.
    Искаше… но притесненията й далеч не се изчерпваха със закъснението за празненството. Дали би я разбрал, ако се опита да му обясни? Например: „С огромно удоволствие бих се притискала зад теб на мотоциклета и страшно искам да си облечен с кожено яке, за да се облегна на теб и да се наслаждавам на приятния му дъх на кожа, а то да поскръцва при всяко твое движение. Адски искам, но се опасявам от откритието, което ме очаква, като слезем от мотора — че онзи Норман в мислите ми се е оказал прав за всичките неща, които всъщност очакваш от мен. Най-много обаче се страхувам, че ще се сблъскам с основното схващаие на мъжа си, което никога не е изричал на глас, защото никога не е имало нужда — че поведението му към мен е било напълно естествено и съвсем в реда на нещата. Болката не ме плаши — мен ли ще уплаши! Не, страх ме е, че това ще бъде краят на моята малка сладка мечта. А аз нямам много мечти…“
    Изведнъж разбра какво трябва да каже, но беше безсилна да го изрече — може би защото го бе чувала в толкова много филми, че винаги й звучеше като жалко скимтене. „Не ми причинявай болка. — Именно това трябва да каже. — Моля те, не ми причинявай болка. Ако ме нараниш, ще умре най-хубавото, което ми е останало.“
    Но Бил чакаше отговор. Някакъв отговор.
    Роуз понечи да откаже, да се извини, че наистина трябва да присъства иа пикника и на концерта, че може би ще отидат някой друг път. После погледна картината па стената до прозореца и си рече: „Тя не би се колебала. Тя щеше с нетърпение да брои часовете до събота, а когато най-сетне се качи зад него на огнения змей, непрекъснато ще го побутва по рамото да ускори още малко.“ Представи си за миг как жената от картината седи на мотоциклета, запретнала полите на пурпурния си хитон, плътно притискайки с голите си крака мъжа пред нея.
    По тялото й отново премина гореща тръпка, по този път по-силна и по-сладка.
    — Добре. Ще дойда. При едно условие обаче.
    — Само кажи — ухили се той, очевидно преливащ от задоволство.
    — Да ме закараш до Етингър Пиър — там ще се състои празненството — и да останеш на концерта. Ще взема билети.
    — Дадено — веднага се съгласи той. — Може ли да мина към осем и половина, или ти се струва прекалено рано?
    — Не, идеално е.
    — Трябва да си облечеш яке и може би пуловер. Следобед, на връщане, ще ги натъпчем в багажника, но на отиване ще е доста хладно.
    — Добре. — Вече правеше планове как ще трябва да заеме такива дрехи от Пам Хейвърфорд, с която бяха почти еднакви на ръст. Всички връхни дрехи на Роузи се свеждаха до едно леко якенце, а бюджетът й не допускаше никакви разходи по това перо, поне на първо време.
    — Значи ще се видим тогава. Благодаря ти още веднъж за тази вечер. — Като че ли се поколеба дали да не я целуне отново, но сетне само стисна ръката й.
    — Беше ми приятно — отвърна тя.
    Бил се обърна и хукна по стълбите като хлапак. Сравнението с походката на Норман се налагаше от само себе си — съпругът й или пристъпяше тежко с приведена глава, или пък така отривисто крачеше насам-натам, че понякога чак страх я хващаше. Роузи проследи издължената сянка на Бил, която се плъзна по стената и се стопи, след това се прибра, пусна и и двете резета и се облегна на вратата, взирайки се в картината си на отсрещната стена.
    Отново се бе променила. Почти бе сигурна в това.
    Прекоси стаята и застана пред нея с изпъната шия — досущ като карикатура от списание „Ню Йоркър“ на запален почитател на изкуството в музей или на редовен клиент на галерия.
    Да, въпреки че размерите на картината не се бяха увеличили, Роузи бе почти убедена, че сега тя изглежда още по-широка отдясно, зад второто каменно лице — онова, което надничаше с празен поглед измежду високите треви — се бе появило нещо като горска просека. Отляво пък, зад жената на хълма, се забелязваха главата и предните крака на малко рошаво пони с капаци на очите. То сякаш пощипваше буйната трева и бе впрегнато — може би в каручка, или в някаква двуколка, или дори във файтон. Не се виждаше много хубаво — тази част оставаше извън картината (засега). Роузи забеляза част от сянката на каручката, а над нея се издигаше друга сянка. Може би главата и раменете на някакъв човек. Сигурно наблизо стои някой. А да не би…
    „Да не би да си превъртяла, Роузи! Наистина ли вярваш, че картината става все по-голяма? Или че се появяват нови и нови неща, ако така ти звучи по-добре?“
    Истината е, че вярваше и ги виждаше, но това не я плашеше — напротив, въодушевяваше я. Съжали, че не попита Бил какво мисли по въпроса — любопитно би било да провери дали и той вижда онова, което бе забелязала… или мислеше, че забелязва.
    „В събота — обеща си тя. — В събота ще трябва да го попитам.“
    Започна да се съблича, а когато влезе в банята да си мие зъбите, вече бе забравила напълно за Роуз Мадър, жената от картината. Забрави и Норман, и Ана, и Пам, и „Индиго Гърлз“ в събота вечер. Мислеше единствено за вечерята с Бил Стайнър и се опитваше да си припомни как протече цялата среша — минута по минута, секунда по секунда.

8

    Лежеше под завивките, унасяше се и слушаше песента на щурците, която долиташе от Брайънт Парк.
    Вече в полусън, в съзнанието й изплува — без да й причинява никаква болка и сякаш много, много далечен — споменът за 1985 година и за дъщеря й Каролайн. Що се отнася до Норман, изобщо никаква Каролайн не бе имало и макар да бе приел колебливото предложение на Роузи, че „Каролайн“ е хубаво женско име, това не променяше нещата. Според него чисто и просто поповата лъжичка не видя бял свят. Дори да е било момиче, по силата на някакви неведоми женски щуротии, какво от това? На осемте милиона червенокожи китайци хич не им дреме, както обичаше да казва.
    1985 година беше истински ад! Загуби
    (Каролайн)
    бебето, Норман едва не го уволниха (Роузи подозираше, че арестът му се бе разминал на косъм), тя лежа в болница със счупено ребро, което бе наранило белия й дроб, а за разнообразие съпругът й беше организирал и увеселението с ракетата за тенис. През същата тази година разсъдъкът й, невероятно ясен до този миг, започна да й изневерява от време на време — в цялата бъркотия почти не обръщаше внимание на факта, че понякога половин час в „Столчето на Пух“ й се струваше като пет минути или че докато Норман е на работа, си взима душ по осем-девет пъти.
    Сигурно беше забременяла през януари, защото тогава започна да й се гади сутрин, а през февруари за пръв път месечният й цикъл беше нарушен. През март последва случаят, заради който Норман бе наказан със „служебно порицание“.
    „Как се казваше онзи? — питаше се тя в просъница. — Този, от който започна цялата каша — как се казваше?“
    Не можеше да извика името му в паметта си — само си спомняше, че беше чернокож… или черньо, както би казал Норман. Внезапно си спомни.
    — Бендър — промърмори тя в тъмното, заслушана в тихото скрибуцане на щурците. — Ричи Бепдър, така се казваше.
    1985, каква проклета година! Какъв проклет живот! Сега животът е съвсем друг. Тази стая. Това легло. И песента на щурците.
    Роузи затвори очи и потъна в сън.

9

    Заслушан в непрестанния рев на уличното движение по Лейкфрънт Авеню девет етажа по-долу, Норман лежеше в леглото си на няма и пет километра от съпругата си, унасяше се в сън и полека-лека го обгръщаше мрак. Зъбите и челюстите му все още бяха схванати, но удавена в аспирин и скоч, болката вече бе съвсем слаба и маловажна. На заспиване той също си мислеше за Ричи Бендър; сякаш, без да знаят, Роузи и Норман размениха мимолетна телепатична целувка.
    — Ричи — промърмори той сред сенките в хотелската стая, а после похлупи с ръка затворените си очи. — Ричи Бендър, гад такава. Долна, мръсна гад!
    Това се беше случило една събота — първата събота на месец март 1985 година. Девет години, кажи-речи. Около единадесет часа сутринта на този ден някакъв черньо влязъл в бакалията на ъгъла на Шейсета улица и Саранак, пуснал два куршума в главата на продавача, изпразнил касата и си излязъл. Докато Норман и сътрудникът му разпитваха човека в пункта за изкупуване на бутилки в съседство, се появи друг черньо, облечен във фланелка с надпис „Бъфало Билс“14.
    — Знам оня негър — заяви той.
    — Кой негър, брато?
    — Дет ограбил магазин. Седях отсреща, до пощенска кутия, кат излиза. Казва Ричи Бендър. Той лош негър. Продава дрога в стаята в мотел ей там. — Махна неопределено с ръка на изток към гарата.
    — И кой ли ще да е този мотел? — попита Харли Бисингтьн. В този злощастен ден той сътрудничеше на Норман.
    — Мотела на гарата.
    — Но ти надали знаеш номера на стаята му? — продължи Харли. — Толкова добре ли познаваш заподозрения злодей тъмнокожи ми приятелю?
    Харли винаги се изразяваше по този начин. Понякога Норман умираше от смях. В повечето случаи обаче му идеше да да го сграбчи за тясната плетена вратовръзчица, каквито все ги носеше, и да му изкара всичките тия щуротии от главата.
    Тъмнокожият им приятел прекрасно знаеше, разбира се. Несъмнено самият той прескачаше дотам два-три пъти седмично — а може би дори пет-шест пъти седмично, ако финансовото му състояние в момента позволяваше — и си купуваше дрога от лошия негър Ричи Бендър. Тъмнокожият им приятел и всичките му дружки-чернилки. Вероятно тогава е имал зъб на Ричи Бендър, но на двамата полицаи това не им влизаше в работата — те искаха да спипат убиеца, да го тикнат в Окръжния съд и да приключат случая преди стъмване, нищо повече.
    Черньото не можа да си спомни номера на стаята, но все пак им обясни точно къде се намира — в централното крило, на първия етаж, точно между машината за кока-кола и автомата за вестници.
    Норман и Харли се разходиха до мотела, безспорно една от най-хубавите дупки в града, и почукаха на вратата между машината за кока-кола и автомата за вестници. Отвори им размъкната дълга рижа фуста с лъскава червена рокля, през която човек спокойно можеше да разгледа сутиена и бикините й — очевидно дрогирана американка. Двете ченгета забелязаха три празни кутийки от кокаин върху телевизора в стаята, а когато Норман я попита къде е Ричи Бендър, тя направи фаталната грешка да му се изхили.
    — Не признавам никаква Чиниена Бленда — заяви тя. — А сега изчезвайте, момчета. Вдигайте си тлъстите задници от тука.
    Дотук всичко бе съвсем недвусмислено, но впоследствие се появиха доста разнородни версии за случилото се. Норман и Харди твърдяха, че госпожа Уенди Яроу (през пролетта и лятото на онази година известна в кухнята на семейство Даниълс като „размъкнатата дълга рижа фуста“) извадила от чантата си пила за нокти и се нахвърлила с нея срещу Норман. Разбира се, той имаше по една дълга драскотина па челото и на дясната ръка, но госпожа Яроу настояваше, че полицай Даниълс сам направил драскотината на ръката си, а тази над веждите му била дело на други. Това се случило, след като я натикали в стая № 12 на мотела, разбили й носа и и счупили четири пръста, размазали девет костици в лявото й стъпало (редували се да я настъпват, според нея), изскубвали цели кичури от косата й и я удряли с юмруци в корема. Казала още на копоите от Вътрешния отдел, че след това ниският я изнасилил. Якият също се опитал, но отначало не му ставало. Ухапал я няколко пъти по гърдите и по лицето и най-после получил ерекция, но „ми опръска целия крак, още преди да влезе. После продължи да ме удря. Искал да си поговорел хубавичко с мене, обаче през повечето време говореше с юмруци“.
    И сега, изтегнат в леглото в хотел „Уайтстоун“, в чаршафите, които жена му бе докосвала, Норман се обърна на една страна и се опита да се освободи от спомена за 1985 година. Но той бе доста упорит. Веднъж като изплуваше, по никакъв начин не можеше да се освободи от него. 1985 година беше истинска досадница — като някакъв задръстен съсед, който дрънка непрестанно и от когото не можеш да се откачиш.
    „Тогава сгрешихме — размишляваше Норман. — Повярвахме на оня проклет черньо с фланелата.“
    Да, това наистина беше грешка — голяма грешка. Бяха се подлъгали, че жената има нещо общо с Ричи Бендър — на вид идеално се връзваше с него — и следователно стаята най-вероятно е неговата. И това или беше втора грещка, или последствие от първата — няма значение, защото в крайна сметка резултатите си бяха все същите. Госпожа Уенди Яроу работеше половин ден като сервитьорка, половин ден като проститутка, и денонощно се друсаше, но стаята не беше на Ричи Бендър и тя дори не подозираше, че на света съществува такъв човек. Накрая се оказа, че именно Ричи Бендър бе обрал бакалията и бе очистил продавача, но стаята му не се намираше между машината за газирани наритки и автомата за вестници — това си беше стаята на Уенди Яроу и точно този ден Уенди Яроу си беше сама. Стоята на Ричи Бендър се оказа от другата страна на машината за газирани напитки. Заради тази грешка Норман Даниълс и Харли Бисингтън едва не останаха без работа, но в края на краищата агентите от Вътрешния отдел приеха историята с пилата, а и не откриха никаква сперма, която да подкрепи обвинението на Уенди Яроу, че е била изнасилена. Твърдението, че по-възрастният — който практически я изнасилил — използвал презерватив, а после го изхвърлил в тоалетната и пуснал водата, беше недоказуемо.
    Само че неприятностите не свършиха дотук. Даже и най-отявлените защитници в отдела трябваше да признаят, че инспектор Даниълс и инспектор Бисингтън малко са се поувлекли в усилията си да се справят с петдесеткилофамовата пантера с пилата за нокти — например нямаше как да се отрече, че тя наистина има няколко счупени пръста. По тази причина двамата получиха служебно порицание. Но и това не беше краят. Надутата кучка изнамери оня перко… оня плешив перко…
    Тъй или инак светът е пълен с надути кучки, които създават проблеми. Да вземем жена му. Но с нея можеше да се оправи някак… разбира се, ако успее да поспи.
    Норман се обърна на другата страна и най-после споменът за 1985 година започна да избледнява.
    — Най-неочаквано, Роуз — промърмори той. — Ще дойда най-неочаквано.
    След пет минути вече спеше.

10

    „Наричаше я оная размъкната фуста — мислеше си Роузи. Тя също почти спеше, но още чуваше щурците в парка. — Оная размъкната дълга рижа фуста! Как я мразеше само!“
    Да, разбира се, че ще я мрази. Първо, имаше някакви неприятности с агентите от Вътрешния отдел. Норман и Харли Бисингтън се отърваха на косъм, но за тяхна най-голяма изненада размъкнатата дълга рижа фуста си беше намерила адвокат (плешив перко, дето само дебне линейките, на езика на Норман), който предяви в съда огромен граждански иск от нейно име. Искът бе насочен срещу Норман, Харли и цялото полицейско управление. После, малко преди Роузи да направи аборт, Уенди Яроу беше убита. Намерили я зад един силоз на западния бряг на езерото. Била наръгана повече от сто пъти, а гърдите й били отрязани.
    „Някакъв психопат — обясни Норман на съпругата си и макар че не затвори телефона с усмивка — сигурно някой в полицейското много се беше въодушевил, та да му се обади вкъщи — в гласа му се долавяше неприкрито задоволство. — Който бърка в огъня, се опарва. Рисковете на професията.“ После нежно докосна косите й, започна да я гали и да й се усмихва. Не с хапещата усмивка, а с онази, от която й идеше да се разпищи, защото знаеше какво се беше случило с Уенди Яроу, размъкнатата дълга рижа фуста.
    „Виждаш ли каква си късметлиика? — попита я, галейки шията, раменете и ръцете й с огромните си груби ръце. — Виждаш ли каква си късметлиика, че не си на улицата, Роуз?“
    След това — месец, месец и половина по-късно — една вечер, като заключи гаража и влезе в къщата, завари я да чете любовен роман и реши, че трябва хубавичко да си поговорят за предпочитаните от нея забавления. Че всъщност се налага много хубавичко да си поговорят.
    1985, каква проклета година!
    Унасяйки се в сън, Роузи лежеше, слушаше песента на щурците, която долиташе през отворения прозорец толкова ясно, сякаш някой бе превърнал с магическа пръчка стаята й в лятна естрада, и мислеше за една жена, свита в ъгъла — сплъстените й коси полепнали по влажните й страни, коремът й по-твърд от камък, а очите й се забелили в потъмнелите от ужас орбити — една жена, която изведнъж усеща по бедрата си зловещи целувчици; която чак след години щеше да открие капката кръв на чаршафа; която не знаеше, че съществуват места като „Дъщери и сестри“ или мъже като Бил Стайнър; която бе скръстила ръце на гърдите си, впивайки пръсти в раменете си, и се молеше на Бога, в когото вече не вярваше, да не й отнема бебето, да не убива малката й сладка мечта, а после, докато помяташе, си казваше, че може би така е по-добре. Знаеше как Норман изпълнява съпружеските си задължения — а как ли би изпълнявал родителските?
    Щурците тихичко свиреха и я приспиваха. Дори улавяше дъха на трева — някакъв тръпчиво-сладък аромат, който й се струваше малко необичаен за май месец. Свързваше този дъх с косените ливади през август.
    „Доскоро този парк изобщо не ухаеше на трева — сънено си помисли тя. — Това ли прави с теб любовта — или най-малкото, увлечението? Изостря сетивата ти и същевременно те побърква?“
    Долови далечен грохот, който напомняше гръмотевица. Но това също й се стори странно, защото когато Бил я изпращаше, времето беше съвсем ясно — помнеше, че на връщане гледаше набето и с удивление откри колко много звезди се виждат въпреки яркооранжевите улични лампи.
    Унасяше се, потъваше все по-дълбоко в последния си сън без сънища в предстоящите няколко дни и тъкмо преди тъмнината да я погълне, се запита: „Как така чувам щурчета и улавям дъха на трева? Прозорецът не е отворен, затворих го, преди да силегна. Затворих го съвсем плътно.“

ЧАСТ ПЕТА
ЩУРЧЕТА

1

    Късно следобед в сряда Роузи прекрачи прага на „Хот Пот“ почти като насън. Поръча си чай и парче торта, седна до прозореца и започна бавно да се храни, без да отделя поглед от безспирния поток минувачи по улицата — по това време на деня повечето бяха чиновници, които се прибираха у дома след работа. Всъщност, откакто бе напуснала „Уайтстоун“, „Хот Пот“ съвсем не й беше на път, но тя без никакво колебание се бе запътила право натам — може би заради приятните часове, които бе прекарвала на това място с Пам на чаша чай след работа, или пък защото не й се искаше да изследва нови места — поне засега — а и заведението й беше познато и тук се чувстваше спокойна.
    Привърши с четенето па „Октоподът“ около два следобед и тъкмо посягаше под масата за чантата си, когато Роуда Саймънс включи интеркома и попита:
    — Роузи, искаш ли почивка, преди да започнем следващата книга?
    Колко лесно се подреждаше всичко! Надяваше се да й възложат и другите три романа на Бел/Расин, дори предполагаше, че най-вероятно ще ги получи, но сега, когато вече знаеше със сигурност, изпитваше несравнимо облекчение.
    Това обаче далеч не беше всичко. Като приключиха работа в четири часа — вече бяха записали две глави от краткия трилър „Убий всяко мое утре“, Роуда й предложи да слязат заедно до тоалетната.
    — Знам, че ти звучи странно — обясни тя, — но умирам за цигара, а това е единственото място в цялата проклета сграда, където се осмелявам да пуша. В наши дни животът е толкова подъл, Роузи.
    В тоалетната Роуда запали цигара „Капри“ и явно по навик се настани на порцелановия перваз между двете мивки. Кръстоса крака, замислено се загледа в другата жена и отбеляза:
    — Така изглеждаш страхотно.
    Роузи смутено попипа косата си. Прическата й беше плод на ненадейно хрумване, което снощи в един фризьорски салон бе осъществила срещу петдесет долара, невъзможна цена… но не можеше да не ги даде.
    — Благодаря — отвърна.
    — Роби ще ти предложи да подпишете договор, нали знаеш?
    Тя се смръщи и поклати глава.
    — Не, не зная. Какво говориш?
    — Роби може и да ти прилича на господин Пенибегс15 и да ти се струва, че си изтеглила най-печелившата карта от „Общинската хазна“16, но трябва да имаш предвид, че е в този бизнес от 1975 година и знае колко си добра. Знае го много по-добре от теб самата. Но ти смяташ, че му дължиш много, нали?
    — Зная, че му дължа много — упорито отвърна Роузи. Този разговор никак не й харесваше — напомняше й на Шекспировите пиеси, в които хората все забиват нож в гърба на приятелите си, а после се правят на много добродетелни и обясняват в пространни монолози, че било неизбежно.
    — Не позволявай признателността да противоречи на личния ти интерес — каза Роуда и внимателно тръсна цигарата в мивката, а после пусна студената вода да отмие пепелта. — Не зная историята на твоя живот, а и не ме интересува. Обаче ти свърши „Октоподът“ само със сто и четири паузи, което е направо феноменално, а гласът ти е като на Елизабет Тейлър на млади години. Освен това ми е известно — защото ти е изписано на челото — че живееш сама, при това отскоро. Толкова си tabula rasa, че чак страх ме хваща. Знаеш ли какво означава това?
    Роузи не бе съвсем сигурна точно какво е значението на този израз — може би нещо като „наивна“ — но нямаше намерение да се издава.
    — Да, разбира се.
    — Добре. И не ме разбирай погрешно, за Бога — не се опитвам да подлея вода на Роби, нито пък да си опека моята работа. Опитвам се да ти вдъхна кураж. А също и Роби, и Къртис — всички се опитваме. Само че Роб се опитва да вдъхне кураж и на портфейла си. Аудиокнигите са неразработено поле. Все едно сме в епохата на немите филми в киното. Разбираш ли какво се опитвам да кажа?
    — Горе-долу.
    — Като те слуша как четеш „Октоподът“, той си представя Мери Пикфорд. Сигурно ти звучи налудничаво, но това е самата истина. А и начинът, по който сте се срещнали, също допринася. За Лана Търнър се разправя, че я открили в дрогерията „Шваб“. Е, Роби вече мислено си съчинява легендата за това как те е открил да разглеждаш старинни пощенски картички в заложната къща на неговия приятел Стайнър.
    — Така ли ти каза? — попита Роузи, изпълнена с топли чувства към Роби Лефъртс, които граничеха с любов.
    — А-ха, но къде те е открил и какво точно си правела там, не е толкова важно. Истината е, че ти наистина си добра, Роузи, и си много, много талантлива. Сякаш си родена за тази работа. Роб те е открил, но това не му дава пожизнено право над гласа ти. Не му позволявай да те превръща в свое притежание.
    — Никога не би го направил — възрази Роузи.
    Чутото едновременно я плашеше и я окриляше, макар че малко я доядя на режисьорката заради циничните й приказки, но всички тези усещания се загубиха на фона на бурната радост и облекчението, което изпита при мисълта, че поне още известно време всичко ще бъде наред. А ако Роби й предложи договор, може пък животът й да се уреди и за по-дълго. Много мило от страна на Роуда Саймънс да й проповядва предпазливост — тя не живееше на три пресечки от квартал, където хората не паркират колите си на тротоара, ако искат да не останат без джанти и касетофон; съпругът й беше счетоводител, имаха къща в предградията и тя караше сребрист нисан, модел 1994 година. Роуда използваше какви ли не кредитни карти. Освен това разполагаше с медицинска осигуровка, която можеше да ползва, ако се разболее. На хора, които притежават подобни неща, сигурно им се струва съвсем естествено да предупреждават останалите да бъдат предпазливи в ангажиментите, които поемат.
    — Може би, но ти си малка златна мина, Роузи, а такива ценни находки понякога променят хората. Дори свестните хора като Роб Лефъртс.
    Роузи пиеше чай, загледана през прозореца на „Хот Пот“, и си припомняше как Роуда загаси цигарата под студената вода, изхвърли я в кофата за смет, а после се приближи до нея.
    — Зная, че в момента ти е необходима сигурна работа, нито пък казвам, че Роби е лош човек — от осемдесет и втора насам от време на време работим заедно и спокойно мога да кажа, че не е — но ти не забравяй, че човек никога не знае от кой храст какъв заек ще изскочи, а същевременно не бива да изпускаш този, който вече си хванала за ушите. Разбираш ли ме?
    — Ами, не съвсем.
    — Като начало приеми шест книги, не повече. От осем сутринта до четири следобед, тук, в „Тейп Енджин“. За хиляда долара на седмица.
    Роузи занемя от удивление.
    — Хиляда долара на седмица, ти луда ли си?!
    — Питай Кърт Хамилтън той какво смята по въпроса — тихо отвърна другата жена. — Не забравяй, че става дума не само за глас. Ти направи „Октоподът“ със сто и четири прекъсвания. Никой от хората, с които работя, не би се справил на по-малко от двеста части. Гласът ти е много изразителен, но начинът, по който контролираш дишането си, е наистина изумителен. Сигурно се занимаваш с пеене — иначе как, за Бога, си постигнала такъв невероятен контрол над него?
    При тези думи в главата на Роузи изплува кошмарен спомен: тя седи в ъгъла, бъбреците й сякаш са издути и пулсират като опънати мехове, пълни с гореща течност; седи в ъгъла, стиска престилката си и се моли на Господ да не се налага да я използва, защото повръщането й причинява неистова болка — сякаш дълги назъбени остриета пронизват бъбреците й. Седи в ъгъла, вдишва дълбоко и равномерно, а после издишва бавно и леко, защото това е най-безболезненият начин, и се опитва да усмири подивелия бяг на сърцето си в такт с по-спокойния ритъм на дишането си; седи в ъгъла и слуша как Норман си прави сандвич в кухнята и подпява „Даниъл“ или „Ето ти писмо, Мария“ с изумително приятния си кръчмарски тенор.
    — Не зная — отвърна. — Преди да се запознаем, дори не знаех какво е контрол над дишането. Сигурно е природна дарба.
    — Е, пу-пу-пу, тогава. А сега най-добре да се връщаме, защото Кърт ще си помисли, че сме се отдали на особени женски ритуали.
    Тъкмо се канеше да си тръгва от студиото, когато Роби се обади от агенцията си в центъра, за да я поздрави по случай завършването на „Октоподът“, и макар че не спомена направо за договор, я покани на обяд в петък, за да обсъдят едно „делово предложение“. Напълно слисана, Роузи прие и затвори телефона. После си рече, че Роуда наистина го бе описала много точно — Роби Лефъртс поразително приличаше на човечето от „Монопол“.
    Като приключи разговора, излезе от кабинета на Къртис — претъпкана стаичка с хиляди визитни картички, забодени на корковите табла по стените — и се върна в студиото да си вземе чантата. Режисьорката не беше там — очевидно бе отишла до дамската тоалетна за една последна цигара. Кърт надписваше кутиите с магнитофонните ленти. Той вдигна поглед към нея и се ухили.
    — Страхотна работа свършихме днес, Роузи.
    — Благодаря.
    — Роуда смята, че Роби щял да ти предложи да подпишете договор.
    — И на мен така ми каза — отвърна тя. — Дори започвам да си мисля, че може да се окаже права. Да чукаме па дърво.
    — А-ха, но помни едно, като се пазариш — предупреди я Къртис, докато прибираше ролките по високите полици, където като тънки бели книжки бяха наредени десетки подобни кутии. — Ако изкараш от „Октоподът“ петстотин долара, Роби вече е на сметка… защото му спестяваш поне седемстотин в студийно време. Схващаш ли?
    Много добре го беше разбрала и сега седеше в „Хот Пот“ и размишляваше над неподозирано светлото бъдеще, което й се очертаваше. Имаше приятели, квартира, работа и обещание за още поръчки, като свърши с Кристина Бел. Договорът можеше да означава хиляда долара на седмица — повече, отколкото изкарваше Норман. Звучеше съвсем невероятно, но беше самата истина. „Може да се окаже самата истина“ — поправи се тя.
    Но имаше и още нещо. В събота й предстоеше среща… която щеше да продължи цял ден, ако се има предвид и концертът на „Индиго Гърлз“.
    На лицето й, иначе толкова сериозно, разцъфна ослепителна усмивка и Роузи изпита крайно неприличното желание да обвие ръце около раменете си. Дояде сладкиша и отново се загледа навън, питайки се нима всички тези неща се случват на нея й дали е възможно действителни хора в действителния живот да напуснат затвора си, да завият надясно по улицата, и да се окажат в рая.

2

    Половин пресечка по-нататък по улицата червената светлина на светофара тъкмо се сменяше със зелена. Пам Хейвърфорд, която беше сменила бялата си униформа на камериерка с елегантни червени панталони, пресече улицата заедно с трийсетина други минувачи. Тази вечер остана да поработи едни час извънредно, но кой знае защо си беше наумила, че Роузи ще бъде в „Хот Пот“… бе убедена, че ще я открие там. „Така наречената «женска интуиция»“ — помисли си тя.
    Измери крадешком огромния мъжага, който вървеше точно до нея — стори й се, че току-що го бе забелязала пред будката за вестници в „Уайтстоун“. Можеше да мине за „интересна личност“, ако се изключат очите му… които бяха съвсем безизразни. Като се качваха на отсрещния тротоар, случайно срещна погледа му — беше съвсем празен, като на робот — и изстина.

3

    В „Хот Пот“ пък Роузи внезапно реши да изпие още една чаша чай. Кой знае защо си беше наумила, че Пам може да се отбие. Макар работното време на приятелката й да беше приключило преди цял час, реши да я изчака. Сигурно женската й интуиция й го подсказваше. Стана и се запъти към касата.

4

    „Малката кучка е сладичка — мислеше си Норман. — Тесни червени панталони, стегнато задниче.“ Изостана една-две крачки да се полюбува на гледката, но в същия миг мадамката се шмугна в някакво заведепийце. Той надникна през прозореца, но не забеляза нищо интересно — само неколцина дъртофелници, които преживят захарни боклуци и сърбат чайове и кафета; плюс няколко келнера, които тичат наоколо със ситни стъпчици.
    „На възрастните дами сигурно им допада — рече си. — Големи бакшиши ще да падат от цялото това кълчотене.“
    Най-вероятно е заради бакшишите, защо иначе големи мъже ще ходят така? Не може всичките да са обратни… нали?
    Зад витрината мерна една дама, значително по-млада от синьокосите госпожи в костюми с панталони, каквито бяха повечето посетителки. Тя се отдалечаваше навътре към касата в другия край на чайната (тези заведения май така се наричат). Огледа задника й, просто защото очите му винаги се залепяха най-напред на задника, ако жената беше под четиридесет, и го окачестви като нелош, но нищо особено.
    „Задникът на Роуз изглеждаше така едно време — рече си. — Едно време, преди да се отпусне и да заприлича на слон.“
    Тази жена имаше страхотна коса — всъщност далеч по-хубава от задника й — но тя не му напомняше на съпругата му. Роузи бе от онзи тип жени, които неговата майка наричаше „кестенявка“, и почти никога не си правеше прически (като се има предвид убитият миши цвят на косата й, Норман напълно я разбираше). Обикновено я връзваше на конска опашка с ластик, а ако излизаха на кино или на вечеря, я омотаваше в набърчена разтегателна джунджурия — от ония, дето се продават във всяка дрогерия.
    Жената, която Норман мерна зад прозореца па „Хот Пот“, не беше кестенявка, а стройна блондинка, чиято коса не беше вързана на опашка, нито пък беше оплетена с шнур. Тя се спускаше на гърба й в грижливо сплетена плитка.

5

    Но онова, което през този ден най-много я зарадва — дори повече от зашеметяващата новина, която научи от Роуда, че Роби Лефъртс я оцени достатъчно високо, за да й плаща по цели хиляда долара на седмица — бе срещата с Пам Хейвърфорд, пред която най-неочаквано се оказа, когато плати втората чаша чай и се отмести от касата. Пам я погледна, но отначало не я позна и отмести поглед… после рязко се обърна, а в очите й се четеше удиаление. Понечи да се усмихне, но всъщност изпищя, с което сигурно докара до прединфарктно състояние поне десетина от посетителките на малкото, пълно с цветя заведение.
    — Роузи? Ти ли си? О… мили… Боже!
    — Аз съм — отвърна й тя, засмя се и се изчерви. Усещаше как хората извръщат погледи към тях, но откри — чудо на чудесата — че това не я притеснява много.
    Отнесоха чашите с чай на любимата си маса до прозореца и Роузи дори позволи на Пам да я предума да хапне още едно парче сладкиш, макар че откакто пристигна в този град, бе отслабнала със седем килограма и доколкото зависеше от нея, нямаше никакво намерение пак да ги качва.
    Приятелката й не преставаше да повтаря, че „не може да повяярва, просто не може да повяяярва“ — забележка, която Роузи би се изкушила да приеме за ласкателство, ако не беше неразбиращият поглед на Пам, който непрекъснато се местеше от лицето към косата й, сякаш все още не можеше да проумее истината.
    — Изглеждаш поне с пет години по-млада — отбеляза. — Божичко, Роузи, направо си като момиченце!
    — За петдесетте долара, които дадох, трябва да приличам най-малкото на Мерилия Монро — с усмивка отвърна тя… но след разговора с Роуда парите за фризьор далеч не й тежаха толкова на съвестта.
    — Откъде… — започна Пам, но после млъкна. — Заради картината, дето си я купи, нали? Направила си си същата прическа като на жената от картината.
    Роузи помисли, че ще се изчерви при тези й думи, но не усети и помен от руменина. Просто кимна и отговори:
    — Нейната коса страшно ми харесва, та реших и аз да опитам. — Помълча замислено, а после допълни: — А пък за цвета, още не мога да повярвам, че се осмелих. За пръв път през живота си си боядисвам косата.
    — За пръв път!… Не ти вярвам!
    — Това е самата истина.
    Пам се наведе през масата и заговорнически й пошепна с дрезгав глас:
    — Случило се е, нали?
    — Какво имаш предвид? Какво да се е случило?
    — Срещнала си някоя интересна личност!
    Роузи отвори уста. После я затвори. Отново понечи да каже нещо, макар да нямаше никаква представа какво се кани да изрече. В крайна сметка не каза нищо — вместо думи от устата й избликна смях. Накрая чак се просълзи, а Пам се разсмя заедно с нея.

6

    Не й се наложи да използва ключа от входната врата на жилищната сграда, намираща се на Трентън Стрийт № 897 — в работни дни стоеше отключено докъм осем вечерта — но трябваше да извади малкото ключе за пощенската кутия (отпред с тиксо беше залепен надпис „Р. МАККЛЕНДЪН“, който смело потвърждаваше, че тя живее тук, да, именно тук), но освен рекламната брошура на евтините магазини „Уол-Март“, вътре нямаше нищо. Докато се изкачваше по стълбите към втория етаж, приготви друг ключ. Този беше от нейната квартира и единствен портиерът на сградата имаше дубликат. Както и пощенската кутия той бе нейна собственост. Краката й бяха съвсем отекли — измина пеш седемте километра от центъра дотук, прекалено възбудена и безкрайно щастлива, за да пътува с автобус, а освен това искаше да поразмисли и да помечтае. Беше гладна въпреки двете парчета сладкиш в чайната, но приглушеното ръмжене в стомаха й не помрачаваше щастието й, а дори го засилваше. Нима е изпитвала подобна радост през живота си? Струваше й се, че отговорът е „не“. Освен в мислите й радостта сякаш се разливаше по цялото й тяло и макар да чувстваше краката си уморени, не й бе никак тежко да върви. Дори кръстът изобщо не я болеше въпреки дългата разходка.
    Като влезе в стаята (този път се сети да заключи), отново се разкикоти. Тази Пам и нейните „интересни личности“. Призна насила няколко неща — все пак в събота вечер на концерта на „Индиго Гърлз“ щеше да се появи заедно с Бил и жените от „Д и С“ щяха да се запознаят с него. Но когато запротестира, че е боядисала и сплела косата си съвсем не само заради Бил (всъщност наистина смяташе така), в отговор Пам вдигна очи и и намигна. Това малко подразни Роузи… но приятелката й беше толкова трогателна.
    Отвори прозореца и стаята се изпълни с мекия аромат на късна пролет и с шума, който идваше от парка. После застана до малката кухненска маса — до вазата с цветята, които Бил й донесе в понеделник, лежеше тънка книжка. Цветята бяха увяхнали, но сърце не й даваше да ги изхвърли. Щеше да ги запази поне до събота. Снощи го сънува — насън се возеше на мотоциклета зад него. Той кара все по-бързо и по-бързо и изведнъж на нея й хрумва ужасяваща, фантастична дума. Магическа дума. Сега не можеше да си припомни точно как звучеше — беше някаква безсмислица като „писвам“ или „мисвам“ — но насън й се стори невероятно красива… и въздействаща.
    „Не я изричай на шега — мисли си, докато летят по някаква магистрала; от лявата страна се издигат възвишения, а отдясно езерото хвърля зад папратите златисто-синкави отблясъци. Отпред се вижда хълм, потънал в зеленина, и тя знае, че от другата страна има порутен храм. — Не я изричай, ако не си решена да се отдадеш изцяло, тялом и духом.“
    Но тя изрича думата, която изскача от устата и като електрическа искра. Мотоциклетът се отделя от шосето — Роузи за миг мерва предното колело, което продължава да се върти на двадесетина сантиметра от настилката — и сянката им остава вече някак си отдолу. Бил завърта ръчката, те политат към яркосиньото небе и сякаш изплуват над пътя в просеката сред дърветата като подводница, която се появи сред океана. Зъзнеща се събуди сред омотаните на кълбо завивки. Същевременно се задъхваше, изпълнена с тайнствена топлина, която извираше от тялото й, невидима, но жарка, като слънце при затъмнение. Съмняваше се, че в събота ще полетят по същия начин, колкото и магически думи да изрича, но все пак реши да задържи цветята за по-дълго. Дори можеше да хербаризира няколко стръка между страниците на тази книга.
    Беше я купила в „Мечтите на Илейн“ — фризьорския салон, където й боядисаха косата. Заглавието беше „Лесно, но елегантно — десет прически, които можете да направите сама“.
    — Хубави са — обясни й Илейн. — Разбира се, винаги трябва да се ходи на специалист, аз така смятам, но ако човек не може да си го позволява всяка седмица, било заради парите, било заради времето, а само при мисълта да повика вкъщи фризьор му настръхват косите, тази книжка е разумен компромис. Само те моля да ми обещаеш, че ако някой младеж те покани на забава в Уестууд, първо ще се отбиеш при мен.
    Роузи седна на масата и отвори на прическа № 3 — „Класическа плитка“… която била известна и като „Класическа френска плитка“. Прегледа черно-белите фотографии, на които една жена показваше как да се раздели и как да се сплете косата, а когато прочете статията докрай, започна да разглежда снимките в обратен ред и да разплита косите си. Разпускането се оказа далеч по-лесно от сплитането тази сутрин — бяха й необходими четиридесет и пет минути и доста проклятия, докато накара плитката да заприлича попе малко на прическата, с която излезе снощи от „Мечтите на Илейн“. Струваше си все пак да положи всички тези усилия, дори само заради искреното удивление на Пам, когато я видя в „Хот Пот“.
    Щом привърши, мисиите й се насочиха към Бил Стайнър — питаше се дали ще хареса косата й сплетена. Дали ще му хареса руса. И дали изобщо ще забележи всички тези промени. Замисли се дали ще се натъжи, ако той не забележи изобщо промяната, но изведнъж въздъхна и сбърчи нос. Разбира се, че ще се натъжи. Да, но ако той не само забележи, а и реагира като Пам (като изключим писъците, разбира се)? Може дори да я грабне в прегръдките си, както пише в любовните романи…
    Тъкмо посегна за дамската си чанта да потърси гребен, отдадена на приятни мечти за събота — Бил завърза на плитката й кадифяна панделка (а защо именно ще му се намира кадифяна панделка, можеше и да не се уточнява — именно затова бе толкова приятно да мечтаеш на кухненската маса) — когато някакъв звук от отсрещния край на помещението прекъсна мислите й.
    Скръъц. Скръъц-скръъц.
    Щурче. Само че звукът не долиташе през отворения прозорец откъм парка. Щурчето като че се намираше по-наблизо.
    Огледа пода и забеляза нещо, което подскочи. Стана, отвори шкафа от лявата страна на мивката и извади стъклена купа. Прекоси стаята, като взе от стола в дневната рекламната брошура на „Уол-Март“. Коленичи до насекомото, което почти бе стигнало до празния десен ъгъл на помещението — беше го определила за телевизора, ако изобщо си купи телевизор, преди да се изнесе оттук. След днешните събития мисълта да се премести в ново жилище — при това по-голямо — съвсем не й се струваше неосъществима мечта.
    Наистина беше щурец. Не беше много ясно как се бе добрал до втория етаж, но определено беше щурец. Сетне й хрумна отговор на загадката и дори можеше да си обясни защо бе чула щуреца на заспиване. Сигурно е дошъл с Бил — бил е скрит в маншета на панталона му. Малък подарък към цветята.
    „Само че онази нощ щурецът не беше само един — изведнъж се намеси Практична-Разумна. Нейният глас напоследък никак не се чуваше. Звучеше пресъхнало и леко дрезгаво. — Чуваха се поне цяла ливада щурци. Даже цял парк.“
    „Дрън-дрън — уверено отвърна тя и захлупи насекомото с купата, после подпъхна рекламната брошура отдолу, няколко пъти го побутна с крайчеца, а когато то най-сетне подскочи, успя да пъхне хартията под целия съд. — Просто ми се е сторило, че са цял оркестър. Спомням си добре, тъкмо заспивах. Сигурно вече съм се била унесла.“
    Вдигна купата и я обърна, притискайки рекламата отгоре, та Щурецът да не избяга, преди да му е позволила. Междувременно той енергично подскачаше и бронираното му гръбче току почукваше по снимката на новоиздадения роман на Джон Гришам, които човек можел да си купи в „Уол-Март“ само за шестнадесет долара, плюс данъка. Роузи затананика „Ако видиш падаща звезда“, застана до отворения прозорец, махна брошурата и поднесе купата с щуреца над перваза. Насекомите могат да падат от много по-голяма височина, а после преспокойно да тръгнат („да заподскатат“ — мислено се поправи тя) нанякъде. Бе сигурна, че е прочела този факт в някое списание, или пък го е чула в предаване по телевизията за живата природа.
    — Хайде, Щурчо — подкачи го. — Бъди добро момче и скачай долу. Виждаш ли онзи парк? Там има буйна трева, колкото си поискаш роса за пиене, безброй щуречки…
    Роузи млъкна. Насекомото съвсем не бе пристигнало тук, скрито в маншет на панталон, защото в понеделник, когато я води на вечеря, Бил беше с дънки. Роузи затърси някакъв спомен, но отново стигна до същото заключение, при това без капчица съмнение. Беше с плътна памучна риза и дънки „Ливайс“, които нямаха никакви маншети. Тогава дрехите му й подействаха успокоително — бяха за нея доказателство, че той не възнамерява да я води в луксозно заведение, където другите посетители ще я оглеждат презрително.
    Беше с дънки, никакви маншети.
    Как тогава бе дошъл Щурчо?
    Нима имаше значение? Ако не се е изкачил на втория етаж, скрит в маншета на Бил, значи просто се е пъхнат в нечий чужд панталон, а когато му е доскучало да се вози, е скокнал на площадката на втория етаж — хей, благодаря за превоза, приятел. След това чисто и просто е пропълзял под нейната врата, какво толкова? Къде-къде по-неприятни неочаквани гости можеше да очаква.
    Сякаш в израз на съгласие с нейните разсъждения щурчето изскочи от купата и се скри от погледа й.
    — Лек ден — подвикна след него Роузи. — Отбий се някой път. Съвсем сериозно.
    Докато отнасяше купата в кухнята, през прозореца нахлу вятър, който измъкна рекламната листовка изпод пръстите й. Тя се заклати мързеливо във въздуха и се приземи на пода. Роузи се наведе да я вдигне, но се смрази. На пода видя още две щурчета, но и двете бяха мъртви — едното беше обърнато на една страна, а другото лежеше по гръб и крачката му стърчаха нагоре. Можеше да си обясни и да приеме появата на един щурец, но на три? В стая на втория етаж? Как да си го обясни човек? Изведнъж забеляза още нещо, което се криеше недалеч от двете щурчета в пролуката между две дъски. Коленичи, измъкна новата си находка и я разгледа внимателно.
    Беше цвят от детелина. Миниатюрен розов цвят от детелина. Отново сведе очи към пролуката между дъските, откъдето го бе измъкнала, след това погледът й се отмести към двете щурчета, а после бавно започна да се изкачва по кремавата стена… и най-сетне се спря на картината, която висеше до прозореца. Роуз Мадър (име като всяко друго) стоеше на своя хълм, а наскоро появилото се пони пасеше трева зад нея.
    С разтуптяно сърце — ударите му отекваха в ушите й като приглушен ек на тимпани — Роузи се наведе към картината и едва не опря нос в муцуната на понито — образът се разслои пред очите й на отделните отсенки на старата боя, а от такова разстояние виждаше дори мазките на четката. Тревата беше в тревистозелени и маслинени нюанси — художникът, изглежда, я бе изрисувал с бързи коси движения. Сред стръковете се гушеха розови петънца. Детелина.
    Роузи погледна розовото цветче в дланта си, после го доближи по картината. Цветът съответстваше напълно. Несъзнателно поднесе длан пред устните си и подухна миниатюрното цветче към картината. Едва ли не очакваше (дори нещо повече — за миг бе напълно сигурна в това) розовата топчица да проникне през боята и да се върне в онзи свят, създаден от неизвестен художник преди шейсет, осемдесет или дори сто години.
    Разбира се, нищо подобно не се случи. Детелинката се удари в стъклото (доста необичайно за маслено платно, както бе казал Роби в деня, когато се запознаха), отскочи и бавно се приземи на пода като топчица смачкана тоалетна хартия. Картината може и да е магическа, но стъкленото покритие със сигурност не беше.
    „А как тогава щурците са успели да изскочат навън? Ти наистина смяташ, че именно така е станало, нали? Че щурците и детелинката някак си са успели да изпаднат от картината?“
    Бог да й е на помощ, защото точно така смяташе. Подозираше, че извън тази стая, в компанията на други хора, подобна мисъл би й се сторила смехотворна, ако изобщо й хрумне, но засега вярваше напълно в това обяснение — щурците са изскочили от тревата под краката на русата жена с пурпурния хитон. Някак си са успели да прескочат от света на Роуз Мадър в света на Роузи Макклендън.
    „И как именно? Нима чисто и просто са се просмукали през стъклото?“
    Не, естествено. Това беше глупаво, но…
    С леко разтреперани ръце Роузи посегна към картината и я свали от кукичката. Занесе я в бокса, постави я на плота и я обърна. Надрасканите с въглен думи на гърба съвсем се бяха размазали — ако не знаеше какво гласи надписът, изобщо не би успяла да го разчете.
    Съвсем колебливо, вече сериозно изплашена (сигурно се е страхувала през цялото време, но едва сега започваше да си дава сметка), попипа гърба на картината. Като побутна с пръст кадастрона, той изпращя. Звукът беше обезпокоително силен. А когато докосна долния ръб, където кафеникавата хартия се скриваше в рамката, напипа нещо… няколко неща…
    Преглътна с усилие — гърлото й бе пресъхнало. Като насън, сякаш това не беше нейната ръка, посегна и отвори едно чекмедже; извади нож и бавно насочи острието към кафявата хартия.
    „Недей! — изписка Практична-Разумна. — Роузи, недей, не знаеш какво може да изскочи оттам!“
    За миг задържа върха на ножа опрян върху кадастрона, но после го остави настрана. Вдиша картината и огледа долния край на рамката, установявайки с някаква далечна част на съзнанието си, че ръцете й са се разтреперали неудържимо. Новият елемент насред гората — просека с големина поне сантиметър в най-широката си част — изобщо не я изненада. Отново постави картината на плота, като я придържаше с дясната си ръка, а с лявата — по-сръчната си ръка — отново насочи ножа към гърба.
    „Недей, Роузи! — Този път Практична-Разумна не изписка, а направо простена. — Моля те, не прави това, остави всичко, както си е.“ Само че този съвет бе направо смешен — ако го бе последвана първия път, когато госпожа П-Р й го натякваше, все оше щеше да живее с Норман. Или да умира от него.
    Цепна с ножа задното покритие на картината, точно над издутините, които беше открила. На плота изпаднаха шест щурчета — четири бяха мъртви, петото едва-едва помръдваше, а шестото събра сили колкото да отскочи от плота и да се прекатури в мивката. Освен щурците от картината изпаднаха още няколко розови цветчета детелина, няколко стръка трева… и парче изсъхнало кафяво листо. Беше почти сигурна, че е листо.
    С внимателни движения (и без да обръща никакво внимание на госпожа Практична-Разумна) Роузи отдели от рамката цялата задна част на картината. Отвътре изпадаха още няколко природни находки: мравки (повечето бяха мъртви, но три-четири все още можеха да пълзят), пухкавото телце на мъртва пчела, няколко листенца от маргаритка като онези, които човек откъсва едно по едно, докато брои: „Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича“… и няколко лъскави бели косъма. Стискайки картината по-здраво, Роузи повдигна космите към светлината и по гърба й полазиха тръпки — като огромни крака, които се изкачват по стълбище. Знаеше какво ще й кажат, ако занесе находката на някой ветеринар и го помоли да ги разгледа под микроскоп — това са конски косми. Или по-точно, това са косми от малко рошаво пони. Което в момента преспокойно пасе трева в един друг свят.
    „Започвам да губя разсъдъка си“ — хладнокръвно отбеляза Роузи, но това не беше гласът на Практична-Разумна, а нейният собствен глас, който изразяваше мислите и душата й. Не звучеше нито истерично, нито уплашено — говореше съвсем разумно, спокойно и като че ли с лека почуда. Роузи подозираше, че именно този глас ще отбележи неизбежността на смъртта в дните или седмиците, когато тя окончателно наближи.
    Само че младата жена упорито отказваше да повярва, че се побърква, или поне да повярва в този факт с абсолютната увереност, с която би приела откритието, че е неизлечимо болна от рак. Току-що разряза гърба на картината си и отвътре изпаднаха няколко стръка трева, косми и насекоми — сред които и три-четири живи. Толкова ли е трудно да се приеме този факт? Преди няколко години бе чела в един вестник как някаква жена открила в стар семеен портрет напълно валидни акции — в сравнение с тях някакви си буболечки са направо прозаични.
    „Е, да, но все още живи? А какво ще кажеш за свежата детелинка и зелената трева, а, Роузи? Листото е мъртво, но ти прекрасно знаеш какво ти се върти в главата — че…“
    Мислеше си, че листото не е изсъхнало зад стъклото. Пейзажът беше летен, но дори и през юни човек може да попадне на сухо листо, скрито в тревата.
    „Та бих искала да повторя — изгубвам си разсъдъка.“
    Само че нещата бяха тук — насекомите и тревите бяха разпилени по кухненския плот.
    Неща.
    Не сънища или халюцинации, а материални предмети.
    Но имаше още нещо, което никак не искаше да признае открито. Тази картина й беше проговорила. Не, съвсем не на глас, но при все това, още в първия миг, когато я видя, картината й проговори. На гърба бе изписано собственото й име — или поне възможна негова версия — а вчера бе изхарчила далеч по-голяма сума, отколкото можеше да си позволи, за да направи косата си по подобие на жената в пурпурния хитои.
    Водена от някаква инстинктивна решителност, пъхна плоската страна на ножа под горния край па рамката и натисна дръжката надолу. Ако бе усетила някакво съпротивление, веднага щеше да се откаже — това бе единственият й нож и тя не искаше да го счупи — но гвоздейчетата излязоха съвем лесно. Роузи махна най-горната част, придържайки стъклото със свободната си ръка, за да не падне на плота и да се разбие, и я остави настрана. След миг държеше в ръце самото платно. Беше дълго около седемдесет и пет сантиметра, а без рамката и подложката на височина бе към четиридесет и пет сантиметра. Внимателно прокара пръсти по отдавна засъхналата боя, напипвайки миниатюрните грапавини, че дори следите от четката на художника. Това бе необикновено, дори малко страшновато усещане, но в него нямаше нищо свръхестествено — пръстът й не потъна в другия свят, скрит в картината.
    Телефонът, който купи вчера и веднага включи, иззвъня за пръв път. Звукът бе усилен докрай и стресната от ненадейните, пронизителни трели, самата Роузи извика. Ръката й потръпна и пръстът й едва не промуши платното.
    Постави картината на масата и забърза към телефона, като се надяваше да чуе гласа на Бил. „Ако е той — разсъждаваше тя, — мога да го поканя да види що за картина имам.“ Щеше да му покаже и най-разнородните боклуци, които изпаднаха отвътре. Нещата.
    — Ало?
    — Ало, Роузи? — Не беше Бил, а някаква жена. — Ана Стивънсън се обажда.
    — О, Ана! Здравей! Как си?
    От мивката долиташе настойчиво скрибуцане — скръъъц, скръъъц.
    — Не съм много добре — отвърна Ана. — Съвсем не съм добре. Случило се е нещо крайно неприятно и непременно трябваше да ти се обадя. Може би няма нищо общо с тебе — от все сърце се надявам да е така, но…
    Роузи приседна на пода — дори когато откри издутинките по гърба на картината, не се бе уплашила толкова.
    — Какво има, Ана? Какво се е случило?
    Слушаше с нарастващ ужас. Когато приключи, Ана й предложи да отиде в „Дъщери и сестри“ и да остане там през нощта.
    — Не зная — окаменяла отвърна тя. — Ще трябва да помисля. Аз… Ана, трябва да се обадя на един друг човек. След това отново ще се свържа с теб.
    Без да дочака отговор, прекъсна връзката и избра 411, номера на „Услуги“, поиска някакъв номер, записа го, след това го набра.
    — „Градът на свободата“ — обяви възрастен мъжки глас.
    — Да, мога ли да говоря с господин Стайнър?
    — Господин Стайнър е на телефона — сякаш поразвеселено отвърна хрипкавият глас. Роузи се пообърка, но изведнъж се сети, че Бил работи при баща си.
    — Бил. — Гърлото й отново бе пресъхнало до болка. — Бил, искам да кажа… той там ли е?
    — Изчакайте, госпожице… — Чу се прошумоляване и потропване (беше оставил слушалката) и далечен вик: — Били! Една дама те търси!
    Роузи затвори очи. Скрибуцането на щуреца в мивката долиташе сякаш от много далеч: скръъц-скръъц.
    Дълга, непоносима пауза. Изпод левия й клепач се изплъзна сълза и се търколи по лицето й. След това от десния й клепач се отрони друга, а в главата й изплува стих от стара кънтри песен: „Надбягването почва… Гордост е последна… Болка ще спечели…“ Роузи отри лице. Толкова сълзи бе избърсала в този свой живот. Ако индуистите не грешат и наистина има прераждане, не искаше и да си помисля каква е била в предишния си живот.
    Отсреща се обадиха.
    — Ало? — беше гласът, който вече чуваше в сънищата си.
    — Здравей, Бил.
    Това съвсем не беше нормалната височина на гласа й, дори не беше и шепот, съвсем не. Това бе дрезгав повей на шепот.
    — Не ви чувам — извини се Бил. — Бихте ли говорили малко по-високо, госпожо?
    Изобщо не искаше да говори по-високо — искаше да затвори телефона. Само че не можеше. Ако Ана е права, той също може да пострада — да пострада много тежко. В случай, че някой забележи, че той й е малко по-близък от останалите хора.
    Прокашля се и опита отново:
    — Бил? Роузи се обажда.
    — Роузи! — викна той, в гласа му се долавяше задоволство. — Ей, как си?
    Неподправената му, неприкрита радост само я накара да се чувства още по-зле — така, сякаш жива я режат на парчета.
    — Не мога да изляза с теб в събота — бързо изрече тя. Сълзите вече се стичаха по лицето й, процеждайки се изпод клепачите като гадно горещо олио. — Не мога да излизам повече с теб. Трябва да съм била луда, да си помисля, че мога.
    — Разбира се, че можеш! Божичко, Роузи! Какво говориш?
    Паниката в гласа му — не гняв, както бе очаквала, а съвсем истинска паника — й причиняваше ужасна болка, но кой знае защо, смущението му я нараняваше още повече. Не можеше да го понесе.
    — Не ми се обаждай и не идвай у пас — нареди му, а в същия миг с ужасяваща яснота пред очите й изплува образът на Норман, който стои в проливния дъжд на отсрещния тротоар пред нейния вход, яката на шлифера му е вдигната, а уличната лампа слабо осветява долната половина от лицето му — стърчи насред улицата, досущ като пъклените, безпощадни злодеи от романите на Ричард Расин.
    — Роузи, не разбирам…
    — Зная, но това е за твое добро. — Гласът й трепереше и всеки миг щеше да секне. — Просто стой настрана от мен, Бил.
    Побърза да затвори, взря се за миг в слушалката и нададе пронизителен, мъчителен писък. С опакото на дланите си бутна апарата от скута си. Слушалката се плъзна и остана да лежи на пода, а долитащият от нея сигнал „свободно“ незнайно защо напомняше на Роузи за щурците в понеделник вечер. Изведнъж я обзе неистова непоносимост към този звук; имаше чувството, че ако го послуша още половин минута, главата й ще се разцепи на две. Изправи се, отиде до розетката, коленичи пред нея и измъкна щепсела. Опита се да се изправи, но не можеше да се държи на краката си. Седна на пода и остави сълзите да се стичат на воля. Нямаше никакъв избор.
    Ала непрекъснато й повтаряше, че не е сигурна, че независимо от подозренията си и тя на свой ред не може да бъде сигурна. Но Роузи бе напълно уверена. Бил е Норман. Норман е в града, Норман е изгубил и последната капчица здрав разум, Норман е убил бившия съпруг на Ана Питър Слоуик, Норман я търси.

7

    Пет пресечки по-надолу от витрината на „Хот Пот“, където само четири секунди по-рано щеше да се изправи лице в лице с жена си, Норман свърна в евтина дрогеря на име „Не повече от 5“. Мотото на магазина беше „Всички стоки под $5!“ То беше изписано под разкривена рисунка с образа на Ейбрахам Линкълн. Брадатото лице на Линкълн бе разтегнато в широка усмивка и той намигаше — според Норман Даниълс така доста приличаше на един тип, когото бе арестувал, защото удушил жена си и всичките си четири деца. В този магазин, който се намираше буквално на хвърлей място от заложната къща „Града на свободата“, той закупи необходимата му за днес маскировка — тъмни очила и бейзболна шапка с надпис „ЧИСОКС“ над козирката.
    В резултат на десетгодишния си опит като полицай Норман бе стигнал до убеждението, че използването на маскировка е подходящо само в три случая: в шпионски филми, в разкази за Шерлок Холмс и на карнавал по случай Хелоуин. Маскировката е изключително безполезна през деня, когато гримът е просто най-обикновен грим, а дегизировката — нищо повече от най-обикновена дегизировка. А фустите от „Дъщери и сестри“ — бардак в стил Нова ера17, където, както накрая си бе признало приятелчето му Питър Слоуик, бе изпратило неговата непокорна Роуз — най-вероятно имат изключително развит нюх към всякакви хищници, които се навъртат около дупката им. За кучки като тях параноята е не просто начин на живот, а чиста проба висока степен на технологично развитие.
    Шапката и очилата щяха да му свършат идеална работа — привечер възнамеряваше единствено да проведе „малко рекет“, както се изразяваше първият му сътрудник, детектив Гордън Сатъруейт. Освен това Гордън умираше най-ненадейно да сграбчи младия си помощник и да обяви, че е време да си поиграят — според неговите думи — на „старата слушалка“. Детективът беше тлъст, миризлив мърльо с кафяви зъби, който дъвчеше тютюн, и Норман започна да го презира от мига, в който видя за пръв път. Работеше като полицай от двадесет и шест години, беше следовател от деветнадесет, но нямаше никакъв усет към работата. За разлика от Норман, който не харесваше работата си, ненавиждаше откачалките, с които трябваше да се занимава (и дори да си сътрудничи при изпълнението на секретни задачи), но имаше усет, който с течение на годините се бе оказал безценен. Именно той бе решаващ в случая, благодарение на който го повишиха, и който го превърна — макар и съвсем за кратко — в златното момче на пресата. В това разследване, както и в повечето следствия, свързани с организираната престъпност, настъпваше момент, когато следата се изгубваше в плетеница от пътечки и детективите не знаеха накъде да продължат, разликата в случая с наркотиците беше, че за пръв път в цялата си кариера Норман Даниълс ръководеше разследването и когато логиката започна да му изневерява, направи онова, което повечето ченгета не можеха или не смееха да сторят — превключи на интуиция и залагайки на нея цялото си бъдеще, се впусна в безстрашни и непоколебими ходове.
    За него не съществуваше такова нещо като „малко рекет“; той смяташе, че единственият начин бе да се ходи на риболов. Като се озовеш в задънена улица, изхвърляш от главата си всякакви безполезни идеи и недообмислени предположения и отиваш на някое свързано със случая място — и сякаш се носиш в лодката си, от време на време замяташ въдицата, после бавно я изтегляш, после пак я замяташ и пак я изтегляш, и чакаш нещо да клъвне. Понякога нищо не се хваща. Друг път изваждаш само някой потънал клон, стар гумен ботуш или някоя такава риба, за която и гладен ракун не би се полакомил. Само че се случва да извадиш и истински деликатес. Норман сложи шапката и очилата, после свърна наляво по Харисън Стрийт и се насочи към Дърам Авеню. До „Дъщери и сестри“ имаше поне пет километра, но той нямаше нищо против да походи — тъкмо междувременно ще изпразни съзнанието си. Докато се добере до № 251, ще бъде като фотографска хартия, готов да запечата всички образи или идеи, които може да изникнат, без да ги преиначава и да ги нагажда към своите предположения. Не можеш да ги преиначиш, ако нямаш предположения.
    Прескъпата карта на града се намираше в задния му джоб, но той спря да направи справка само веднъж. Нямаше и седмица, откакто бе пристигнал в този град, но в сравнение с Роузи вече имаше много по-ясна представа за разположението му — това също бе по-скоро дарба, отколкото умение.
    Като се събуди вчера сутринта с непрестанна болка в ръцете, раменете и слабините и с така възпалена устна кухина, че едва успя да отвори уста (като провеси крака от леглото, първият опит да се прозее бе мъчителен), посрещна деня с ужасяващото откритие, че онова, което стори с Питьр Слоуик — известен още като Тъпърстайн, или Неотразимото зализано еврейче — вероятно бе грешка. Колко сериозна, бе трудно да се определи, защото голяма част от случилото се в къщата на Слоуик бе за него само смътен спомен. Но докато стигна до будката за вестници, вече бе напълно убеден, че в тая работа няма „вероятно“. Да не говорим, че „вероятно“ е за обикновените мижитурки — макар и негласен, този принцип от житейския правилник на Норман бе пламенно отстояван още от ранна юношеска възраст, когато майка му ги напусна и баща му наистина започна да прекалява с пердаха.
    Купи си вестник и докато се връщаше в стаята си, набързо го прегледа. Нищо не се споменаваше за Питър Слоуик, но това не му донесе кой знае каква утеха. Може би просто не са имали време да включат новината в сутрешните издания — всъщност възможно бе тялото все още да лежи там, където го остави (поне където мислеше, че го остави, наум се поправи той), тоест, натъпка го зад бойлера в приземието. Само че образи като Тъмпър, които се занимават с какви ли не общественополезни дейности и имат цял куп сърцераздирателни приятелчета, не остават неоткрити за дълго. Някой ще се притесни, друг ще намине към уютната заешка бърлога ма Бодри Плейс да го потърси и най-сетне някой ще попадне на изключително неприятното откритие зад бойлера.
    И естествено макар да не излезе вчера, новината се появи в днешния вестник на първа страница в рубриката „Градски новини“: „СОЦИАЛЕН РАБОТНИК ЗАКЛАН В ДОМА СИ“. От статията ставаше ясно, че служба „Информация“ е била само една от доброволните дейности па Тъмпър… и че всъщност съвсем не е бил толкова беден. Вестникът твърдеше, че семейството му — чиято единствена издънка бил — притежавало доста добро богатство. Фактът, че бе работил на автогара посред нощ, пращайки избягали съпруги при ония пачаври в „Дъщери и сестри“, само потвърждаваше подозрението на Норман, че Тъмпър е бил или незадоволен, или обратен. Както и да е, той бе истински праведен глупак, който се вреше тук и там, толкова зает да спасява света, че през по-голямата част от времето не му оставаше свободна минута дори да си смени бельото. Служба „Информация“, Армията па спасението, телефон на доверието, помощ за Босна, помощ за Русия (човек би рекъл, че у еврейче като Тъмп ще се намери достатъчно акъл, та да пропусне поне последното, но не би), както и две-три „женски каузи“. Вестникът не цитираше имена, но той вече знаеше за една от тях — „Дъщери и сестри“, известни още като „Лесби бейби в Страната на мечтите“. Панахидата на Тъмпър щеще да се състои в събота, само дето в статията се наричаше „възпоменателна сбирка“. Ах, недей!
    Освен това знаеше, че ченгетата ще потърсят връзка между смъртта на Слоуик и всяка една от каузите, за които бе работил… но няма да изключат вероятността, че може и да няма нищо общо с нито една от тях. Ще се позаинтересуват и от личния му живот (приемайки, разбира се, че разхождаща се „стая под наем“ като Тъмпър изобщо има личен живот), но няма да изключат и възможността да се е случило поредното от така популярните напоследък „убийство без особени мотиви“, обикновено дело на някой случаен психопат. Може да се каже, че човекът просто си е търсел жертва.
    Само че тези хипотези изобщо нямаше да натежат пред пачаврите от „Дъщери и сестри“ — Норман можеше да се закълне в това. С течение на времето бе насъбрал доста опит с подобни общежития, особено откакто наплодилите се през Новата ера „дървени философи“ започнаха да оказват своето влияние върху начина на мислене и постъпките на хората. Според тях всеки принадлежи на разбито семейство, всеки пресъздава детето в себе си и всеки трябва да се пази от всички ония гадни, лоши хора, които имат кураж да се опитат да живеят без да мънкат, да циврят и всяка вечер да тичат в някое дружество за алкохолици или наркомани. Тия „дървени философи“ са големи тъпанари, но сред тях се срещат — например жените в институции като „Дъщери и сестри“ — някои особено предпазливи тъпанари. Предпазливи ли? По дяволите! В техния случай определението „бункерна психика“ придобива съвършено нови измерения.
    Норман бе прекарал почти целия вчерашен ден в библиотеката и бе открил доста интересни неща за „Дъщери и сестри“. Най-големият майтап беше, че собственичката на приюта Ана Стивънсън е била госпожа Тъмпър до 1973 година, когато очевидно се беше развела и отново бе приела моминското си име. Невероятно съвпадение на пръв поглед, но не и ако човек е запознат с брачните обичаи и церемонии на „дървените философи“. Те вървят по двойки, но в края на краищата рядко съумяват заедно да теглят хамута. Все единият дърпа надясно, а другият — наляво. Не са в състояние да проумеят простичката истина, че учтивите бракове не са особено сполучливи.
    Бившата съпруга на Тъмпър обаче не управляваше своето заведение на принципа на повечето подслони за малтретирани жени, който гласи: „жените знаят“. В статия, публикувана преди малко повече от година в неделната притурка на някакъв вестник, жената Стивънсън (Норман бе поразен от изумителната й прилика с оная кучка Мод от познатия телевизионен сериал) отричаше идеята и я наричаше „не само сексистка, но и глупава“. Беше цитирано и мнението на някоя си Гърт Киншо. „Мъжете не са врагове, докато не нападнат — казваше тя. — Но ако нападнат, отвръщаме им със същото.“ Имаше и снимка — огромна дърта негърка, която смътно напомняше на Норман за един състезател от Чикагския отбор по американски футбол, Уилям „Хладилника“ Пери.
    — А си ме докоснала, съкровище, ще ми станеш на батут — промърмори той.
    Но всички тия работи, колкото и да бяха интересни, не му бяха особено полезни. В този град освен жени може да има и мъже, които знаят къде се намира подслонът и могат да действат като посредници, и може да го управлява само една „дървена философка“ вместо цял комитет, но Даниълс бе сигурен, че в едно отношение тези жени по нищо не се различават от по-традиционните си посестрими — смъртта на Питър Слоуик ги с разбунила като кошер. Те няма да разсъждават като ченгетата — и до доказване па противното ще бъдат твърдо убедени, че убийството па Слоуик е непосредствено свързано с тях… особено с едно лице, което им е изпратил през последните шест или осем месена от своя живот. Сигурно името на Роузи вече се споменава.
    „И защо тогава го направи? — питаше се той. — Защо, за Бога, го направи? Имаше и други начини да стигнеш дотук, и ти го знаеш добре. Разбира се, че го знаеш, нали си ченге, дявол го взел! Защо ти трябваше да ги стряскаш? Дебелата повлекана от статията, Дърта Гърта, я-я-виж, сигурно вече се е строила в преддверието на проклетата дупка и оглежда с бинокъл всяко двукрако в панталони, дето минава наблизо. Освен ако междувременно не е получила някой и друг инфаркт от много сладко. Защо, защо го направи? Защо?“
    Знаеше отговора, но съумя да го избегне веднага щом понечи да изплува на повърхността на съзнанието му — навеждаше го на прекалено злокобни изводи. Пречука Тъмпър и оная червенокоса курва с бежовите панталони по една и съща причина — от дъното на съзнанието му бе пропълзяло нещо, което го бе накарало да го извърши. Напоследък това нещо се появяваше все по-често и по-често, но той не искаше да мисли за него. Така му беше по-добре. По-сигурно.
    Междувременно бе пристигнал на местоназначението — ей го на, Котешкият палат.
    Норман прекоси улицата и безгрижно закрачи по четната страна, знаейки, че който и да го наблюдава, няма да се чувства пряко застрашен от минувач, който върви по отсрещния тротоар. Конкретният наблюдател, когото непрестанно си представяше, бе смуглата слоница, чиято снимка беше отпечатана във вестника — огромна бъчва с мощен бинокъл в едната ръка и разтопен сладолед в другата. Забави крачка още малко, но не видимо — „на пожар, припомни си, — вече са на пожар“.
    Заведението се помещаваше в огромна бяла къща, не точно викторианска, а от онези богаташки триетажни грозотии от началото на века. Отпред изглеждаше тясна, но Норман бе израснал в подобен дом и бе готов да се обзаложи, че назад сградата излиза почти на съседната успоредна пряка.
    „Кучка-кучка тук, кучка-кучка там — повтаряше си, но внимаваше да не променя бавната си нехайна походка и се старееше да не изпива с поглед къщата на един дъх, а да я наблюдава крадешком, сякаш на малки глътки. — Тук кучка, там кучка, кучка-кучка, тук и там.“
    Точно така. Тук и там все кучки.
    Слепоочията му започнаха да пулсират от вече привичната ярост, а с нея изплува и един добре познат образ, който олицетворяваше за Норман всички неизразими неща — кредитната карта. Зелената банкова карта, която тя се бе осмелила да задигне. От известно време насам този образ никога не го напускаше за дълго и вече се бе превърнал в символ на ужаса и насилието в неговия живот — на силите, срещу които се гневеше; на лицата (например лицето на майка му — тъй бяло, месесто и някак крадливо), които току изплуваха пред очите му вечер, докато лежи в леглото си и се опитва да заспи; и на гласовете, които чуваше насън. Да речем, гласът на баща му: „Ела тука. Норми. Трябва да ти кажа нещо и искам хубавичко да си поговорим.“ Понякога това означаваше юмрук. Друг път, с достатъчно късмет, ако беше пиян, просто ръката му се плъзваше между крачолите на панталоните.
    Но сега това нямаше значение — в този миг най-важна беше къщата на отсрещния тротоар. Няма да му се отвори друг случай да я разгледа толкова добре, а ако пропилее няколкото безценни секунди в размисли над миналото, кой му е виновен?
    Намираше се точно срещу сградата. Приятна градина, тясна, но дълга. Спретнати цветни лехи, грейнали в пролетни цветове, ограждаха просторната веранда. В центъра на всяка леха имаше метален стълб, обвит в бръшлян. Само че бръшлянът бе почистен от черния пластмасов цилиндър на върха на всеки стълб и Норман знаеше причината — в тъмните кутийки бяха скрити видеокамери, които обхващат цялата улица в двете посоки. Ако точно в този миг някой наблюдава черно-белите монитори, ще види дребен мъж с бейзболна шапка и тъмни очила, който прескача от монитор на монитор и върви приведен, за да изглежда на по-небрежния наблюдател доста по-нисък от метър и деветдесет, колкото всъщност бе неговият ръст.
    Имаше още една камера, точно над входната врата, която най-вероятно няма брава — ключовете се дублират много лесно, а ако човек има подръка подходящи инструменти, патронът изобщо не би го затруднил. Не, във вратата сигурно има отвор за магнитни карти или някаква електронна система, а може би и двете. И, разбира се, още няколко камери в задния двор.
    Отминавайки къщата. Норман си позволи да хвърли един поглед в страничния двор. Там имаше зеленчукова градина; две кучки по къси панталони забиваха дълги пръчки — предположи, че са за домати — в земята. Едната приличаше на мексиканка — маслинена кожа, дълга черна коса, привързана на конска опашка, около двадесет и пет годишна, с божествено тяло. Другата беше по-млада, може би още нямаше двайсет, и явно беше от ония пънк-гръндж отрепки, защото косата й беше боядисана в два различни цвята. На лявото си ухо имаше превръзка. Беше облечена с някаква психаделична риза без ръкави, която разкриваше татуировката на лявото й рамо. Норман не виждаше чак дотам и не можеше да различи подробности, но бе работил като полицай достатъчно дълго време, за да знае, че или е име на рокгрупа, или разкривено изображение на канабис.
    Представи си как, забравил за видеокамерите, в миг се втурва през улицата; как сграбчва матката Мис Светкавица с пънкарската прическа; после плъзва огромната си ръка около тънкото й вратле и опира пръсти в челюстта й. „Роуз Даниълс — обръща се той към другата, мексиканката с черната коса и божественото тяло. — Веднага да излезе, иначе ще скърша вратлето на малката пачавра като на пиле.“
    Би било страхотно, само че почти бе сигурен, че Роуз вече не е тук. При проучването в библиотеката бе открил, че от създаването му през 1974 година от Лио и Джесика Стивънсън общежитието „Дъщери и сестри“ е дало убежище на повече от три хиляди жени и престоят тук продължава средно четири седмици. Доста бързо ги настаняват в обществото — хубави мушици, които сеят зараза. Сигурно на тръгване вместо дипломи им раздават гумени членове.
    Не, почти сигурно е, че Роуз вече е напуснала и сега се бъхта на някоя черна работа, която са й намерили обратните й; приятелки, а нощем се прибира в някоя дупка, където пак те са я настанили. Все пак кучките отсреща най-вероятпо знаят къде е — оная Стивънсън не може да няма адреса й по папките си, а пък тия в градината сигурно вече са успели да й отидат на гости на чай и благотворителни сладки в мърлявата й квартирка. Която още не се е доредила, вече знае всички подробности от другите, дето са били, защото жените са си такива. Няма как да им затвориш устата, освен ако не ги пречукаш.
    По-младата, оная с пънкарската коса, направо му изкара акъла — изведнъж вирна глава, забеляза го… и му помаха. В миг Норман преживя нещо ужасно, убеден, че тя му се надсмива, че всички те му се надсмиват; строили са се по прозорците на своя Лесбизамък и се смеят на него, на Инспектор Норман Даниълс, който съумя да опандизи шест мафиотски боса, но не успя да опази жена си, която му задигна банковата карта. Ръцете му светкавично се свиха в юмруци. „Я се овладей! — викна неговата собствена версия на Практичпа-Разумна. — Тая сигурно маха на всеки! Че дори и на уличните кучета! Патки като нея винаги правят така!“
    Ами да. Разбира се, че е така. Норман отпусна юмруци и отсечено махна в отговор. Дори съумя да се поусмихне, при което устата отново го заболя. А когато Мис Светкавица се върна към градинските си занимания, той бързо се отдалечи с разтуптяно сърце.
    Опита се отново да се съсредоточи върху задачата си — как да хване насаме една от тия мръсници (за предпочитане Главната мръсница — така нямаше да рискува да налети на някоя, която не знае онова, което му трябва) и да я накара да пропее — но способността му да мисли трезво по проблема като че се беше изпарила.
    Посегна към лицето си и го разтри. И преди се бе наранявал, но никога толкова сериозно — какво бе правил с Тъмпър? Във вестника не пишеше, но болката в челюстта и в зъбите — зъбите също го боляха — го навеждаше на мисълта, че не ще да е било малко.
    „Ще загазя, ако ме пипнат — рече си. — Сигурно имат снимки от отпечатъците по тялото. Сигурно имат и проби от слюнката и… ъ-ъ… от разни други течности, които може да съм оставил. В днешно време имат какви ли не шантави тестове, при това за абсолютно всичхо, а аз дори не знам дали мен ще изследват.“
    Добре, дори да е така, няма да им се остави да го пипнат. В хотела бе регистриран под името „Алвин Дод“ от Ню Хейвън, а ако много се запънат, може дори да им представи шофьорска книжка — ксерокопие на шофьорска книжка — в потвърждение на думите си. Ако тукашните полицаи се свържат с полицаите у дома, ще научат, че Норман Даниълс се намира на около хиляди километри от Средния Запад, на добре заслужена почивка в Зиън Нашънал Парк в щата Юта. Дори може да им отговорят да не се занасят, Норман Даниълс е толкова благонадеждно, направо златно момче. Със сигурност няма да седнат да разправят историята с Уенди Яроу… нали? Не, най-вероятно няма. Но рано или късно… Истината е, че вече пет пари не даваше за късното. Напоследък се интересуваше единствено от раното. Как да открие Роуз и да проведе с нея сериозен разговор. Как да й поднесе подарък. Всъщност щеше да й подари кредитната карта, която никога повече няма да се окаже в кофа за смет или пък в портфейла на някое мазно педи. Той ще се погрижи никога повече Роуз да не я губи или изхвърля. Ще я постави на сигурно място. И ако след това бъдещето се губи в мрак… след напъхването на този последен подарък… е, може би ще е за добро.
    Но веднъж изплувала в мислите му, кредитната карта просто се закотви там, както напоследък му се случваше почти непрекъснато и насън, и наяве. Сякаш пластмасовата дреболия се бе превърнала в чудата зелена река (река Мърчантс, вместо Мисисипи), а мислите му се вливаха в пея като приток. Сякаш изведнъж рухваха надолу и изгубваха всякакви очертания, сливайки се в зеления натрапчив образ. На повърхността отново изплува страшният въпрос без отговор — как е посмяла? Как изобщо се е осмелила да я вземе? Можеше някак да приеме, че го е напуснала, че е избягала от него, макар да не намираше никакво оправдание за постъпката й, но тя трябва да умре дори само защото го бе измамила така ловко и бе съумяла толкова изкусно да таи предателството в подлото си женско сърце. Но да се осмели да открадне кредитната му карта, да посегне на негова вещ, като хлапето, дето се промъкнато по бобеното стебло и отмъкнало златната кокошчица на спящия великан…
    Норман несъзнателно бе пъхнат левия си показалец в уста и го гризеше ожесточено. Болеше го доста силно — но той бе така погълнат от мислите си, че изобщо не усещаше. На двата му показалеца имаше огромни мазоли, защото да си хапе пръстите в моменти на силно напрежение му бе ужасно стар навик, още от детството. Отначало мазолът предпазваше пръста, но колкото повече си мислеше за кредитната карта, зеленият цвят в мислите му ставаше все по-тъмен, докато накрая придоби мрачните оттенъци на елхови клони по здрач (този цвят нямаше почти нищо общо с бледозеления цвят на самата карта) — тогава мазолът се проби и по устните и показалеца рукна кръв. Норман впиваше зъби в пръста, наслаждаваше се на болката, дъвчеше плътта, вкусваше собствената си кръв, тъй солена и гъста, също като кръвта на Тъмпър, която потече, когато прегриза връзката в основата на…
    — Мамо? Какво прави тоя чичо с ръката си?
    — Нищо. Хайде, побързай.
    Тези думи го накараха да се извърне. Погледна вяло през рамо, като човек, който се събужда от кратка, но дълбока дрямка, и забеляза млада жена с момченце на около три години, която се отдалечаваше по улицата — дърпаше хлапето толкова силно, че то подтичваше край нея, а когато самата тя се обърна, Норман отбеляза, че е изплашена до смърт. Какво ли точно бе направил?
    Сведе очи към пръста си и забеляза два червени полумесеца от двете му страни. Някой ден ще отхапе проклетото нещо, да, направо ще го отхапе и ще го глътне. Не че ще му е за пръв път да отхапе нещо. Нито пък да го погълне.
    Тази улица никак не му харесваше. Извади кърпата от задния си джоб и превърза разкървавения пръст. После се огледа. Никак не се изненада, че вече почти се е стьмнило — зад някои прозорци дори светеха лампи. Колко ли се е отдалечил? Къде ли се намира? Присви очи, взря се в табелата на следващото кръстовище и разчете надписа: „Диърборн Авеню“. Отдясно имаше семейна бакалничка; на тротоара отпред бе изправена стоянка за велосипеди, а на витрината пишеше „ПРЕСНИ КИФЛИ“. Стомахът му закъркори — изпитваше истински глад за пръв път, откакто слезе от автобуса на „Континентал Експрес“ и изяде една овесена каша в кафенето на автогарата, и то само защото тя би яла нещо такова.
    Изведнъж страшно му се приискаха няколко кифлички… но не просто кифлички. Искаше пресни кифлички, като онези, които правеше майка му. Тя бе дебела повлекана, която вечно пискаше, но не може да й се отрече, че умееше да готви. Пък и беше най-големият поклонник на собствената си кухня.
    „Гледай да са пресни — закани се Норман, изкачвайки се по стъпалата. Вътре забеляза възрастен господин, който се туткаше около тезгяха. — Гледай да са пресни, приятелче, иначе Господ да ти е на помощ.“
    Тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато един от плакатите на витрината привлече погледа му. Беше яркожълт и макар да не знаеше, че тази листовка я бе закачила неговата Роуз, нещо трепна в него още преди да различи думите „Дъщери и сестри“.
    Присви очи и се приведе да прочете листовката, а пулсът му се ускоряваше все повече и повече.
    ЕЛАТЕ ДА СЕ ПОВЕСЕЛИМ НА ОТКРИТО
    НА КРАСИВОТО ПРИСТАНИЩЕ ЕТИНГЪР ПИЪР
    И ДА ОТПРАЗНУВАМЕ
    ЯСНОТО НЕБЕ И ТОПЛИТЕ ДНИ С
    ДЕВЕТИЯ ГОДИШЕН ПИКНИК — КОНЦЕРТ
    „ПОТЪНЕТЕ В ЛЯТОТО“, ОРГАНИЗИРАН ОТ „ДЪЩЕРИ И СЕСТРИ“
    СЪБОТА, 4 ЮНИ.
    БАЗАР ∗ ХУДОЖЕСТВЕНИ ЗАНАЯТИ ∗ ЛОТАРИИ
    СЪСТЕЗАНИЯ ПО СРЪЧНОСТ
    ЛАКОМСТВА ЗА ХЛАПЕТАТА
    ! ! ! ПЛЮС ! ! !
    „ИНДИГО ГЪРЛЗ“, КОНЦЕРТ НА ЖИВО ОТ 20 ЧАСА
    САМОТНИ РОДИТЕЛИ, ГЛЕДАНЕТО НА ДЕЦА Е ОСИГУРЕНО!
    „ЕЛАТЕ С НАС, ЕЛАТЕ ВСИЧКИ!“
    ВСИЧКИ НАБРАНИ СРЕДСТВА ЩЕ СЕ ИЗПОЛЗВАТ ЗА
    ПОДПОМАГАНЕ НА „ДЪЩЕРИ И СЕСТРИ“, КОИТО ВИ
    НАПОМНЯТ, ЧЕ НАСИЛИЕТО СРЕЩУ ЕДНА ЖЕНА Е
    ПРЕСТЪПЛЕНИЕ СРЕЩУ ВСИЧКИ ЖЕНИ
    Събота, четвърти. Тази събота. А дали тя ще бъде там, неговата непокорна Роуз? Естествено, че ще бъде, тя и новите и приятелки-лесбийки. Краставите лесбийки и през девет дола се подушват.
    Норман проследи с ухапания си пръст редовете на плаката отдолу нагоре и се спря на петия ред. По кърпата вече бяха избили алени петна.
    „Елате с нас, елате всички“ — така пишеше. Норман реши, че може и да приеме поканата.

8

    Четвъртък сутрин, наближава единадесет и половина. Роузи отпи глътка минерална вода, изплакна уста, преглътна и отново се захвана с текста.
    — Тя е — този път слухът му не го заблуждаваше. Питърсън отчетливо долавяше осмините в стакатото, които високите й токчета отмерваха по коридора. Сякаш бе пред очите му — рови в отворената си чанта за ключовете, страхувайки се от ненадейно нападение в гръб, а не се пази от злодея, който я чака в засада. Бързо провери дали ножът е на мястото си, после нахлузи найлоновата ласка на главата си. В този миг ключът й изщрака в ключалката, Питърсън измъкна ножа и…
    — Стоп-стоп-стоп! — разнесе се нетърпеливият глас на Роуда. Роузи вдигна глава и се огледа. Изобщо не й хареса погледа на Кърт Хамилтьн, който седеше пред DAT със слушалки на врата и се взираше в нея, но повече я разтревожи фактът, че Роуда пушеше една от дългите си тънки цигари насред самото студио, без да обръща каквото и да било внимание на окачения на стената надпис „ТУК НЕ СЕ ПАФКА“. Явно тази сутрин се чувстваше ужасно, но не беше единствената.
    — Роуда? Нещо нередно ли направих?
    — Ами не, освен ако не използваш ласка за коса — отвърна Роуда и тръсна пепелта от цигарата в стиропорената чашка на контролното табло пред себе си. — Като се замисля, и на мен ми се е случвало някой и друг тип да обсипе косата ми с такива, но все пак май става дума за маска.
    Отначало Роузи изобщо не можеше да проумее за какво говори тя, но като преповтори наум последните няколко прочетени изречения, ядно изстена:
    — Дявол да го вземе Роуда, ужасно съжалявам.
    Кърт намести слушалките на ушите си и натисна стартовия бутон.
    — „Убий всяко мое утре“, седемдесет и тре… Режисьорката докосна лакътя му и каза нещо, от което стомахът на Роузи болезнено се сви.
    — Зарежи. — После хвърли поглед към звукозаписната кабина и като видя потресената й физиономия, се усмихна уморено, но все пак закачливо. — Всичко е точно, Роузи, просто предлагам да излезем в обедна почивка половин час по-рано, това е. Ела с мен.
    Младата жена скочи от стола, блъсна с крак масата — доста я заболя — и едва не прекатури бутилката с минерална вода. Сетне се втурна навън.
    Роуда и Кърт я чакаха пред студиото и в миг й се стори — не, разбра със сигурност — че си говорят за нея.
    „Ако наистина си вярваш, мила моя, трябва да идеш на лекар — саркастично вметна Практична-Разумна. — При някой такъв, дето ти дава да разглеждаш мастилени картинки и те пита как са те учили да пишкаш.“ Друг път не се съобразяваше с този глас, но днес Роузи прие думите му на драго сърце.
    — Мога да се справя и по-добре — рече тя на Роуда. — Следобед ще се постарая. Честна дума.
    Дали не греши? Дявол го взел, нямаше никаква представа. Цяла сутрин безутешно се опитваше да се потопи в „Убий всяко мое утре“ както в „Октоподът“. Тъкмо започваше да потъва в света на Алма Ст. Джордж, преследвана от своя умопобъркан обожател Питърсън, когато някой от снощните гласове отново я измъкваше на повърхността — гласът на Ана, която й казва, че бившият й съпруг, човекът, който бе изпратил Роузи в „Дъщери и сестри“, е мъртъв; или Бил, който я пита нещо нередно ли има, а в гласа му се долавя паника и смут; или собственият й глас, най-ужасен от всички, който казва на Бил да стои настрана от нея. Просто да стои настрана?
    Кърт я потупа по рамото и рече:
    — Днес гласът ти не е във форма. Нали знаеш, има дни, когато на човек му се струва, че косата му е ужасна. Е, това е нещо подобно, но по-неприятно. Тук, в Студиото на ужасите, често се случва, нали Ро?
    — Несъмнено — отвърна тя, но очите й нито за миг не преставаха да изучават лицето на Роузи, която имаше доста добра представа какво забелязва Роуда. Снощи бе спала не повече от два-три часа, а не притежаваше никаква специална козметика, с чиято помощ да прикрие следите. „Но и да имаше, надали щях да се справя“.
    В гимназията използваше някои основни неща (по ирония на съдбата това бе времето, когато най-малко бе имала нужда от подобни средства), но откакто се омъжи, слагаше само по малко пудра и червило с възможно най-естествен цвят. Норман й бе казал веднъж, че ако искал курва в къщата си, щял да си хване една от улицата и да се ожени за нея.
    Предположи, че Роуда се е вторачила в очите й — зачервени, подпухнали, с тъмни сенки. Като си легна снощи, бе плакала безутешно повече от час, но плачът не я приспа — сънят би бил истинска благодат. Само че сълзите пресъхнаха, а тя продължи да лежи будна в тъмното и да се опитва да не размишлява, но й бе невъзможно да избяга от мислите си. Мина полунощ и с приближаването на утрото я преследваше ужасяваща мисъл, че е сгрешила, като се е обадила на Бил, че не е трябвало сама да си отказва правото на утеха и може би на закрила в миг, когато най-много се нуждаеше от това.
    „Закрила ли? О Боже, та това е смехотворно! Знаеш, че го харесваш, малката ми, и в това няма нищо лошо. Но нека погледнем истината в очите — Норман би го сгризкал за обяд.“
    Само дето нямаше как да се разбере дали съпругът й наистина е в града — Ана подчерта този факт неколкократно. Питър Слоуик бе подкрепял множество каузи, някои от които доста противоречиви. Възможно е нещо друго да му е създало неприятности… и да е довело до убийството му.
    Само дето Роузи знаеше истината. Знаеше я със сърцето си. Това бе работа на Норман.
    Дългите часове се нижеха, а гласът продължаваше да й нашепва. Сигурна ли е, че сърцето й не греши? А не е ли това най-обикновено оправдание, скалъпено от онази част на съзнанието й, която не е ни Практична, ни Разумна, а чисто и просто безпомощна и изплашена до смърт? Която в обаждането на Ана вижда идеална възможност да прекъсне приятелството с Бил още преди да е разцъфнало?
    Роузи не знаеше верния отговор, но мисълта да не види повече Бил я караше да се чувства безкрайно нещастна… и безпомощна, като воин, лишен от жизненоважна част от снаряжението си. Разбира се, невъзможно е един човек да се привърже толкова скоро към друг, по мина един, после два (после три) след полунощ и тази идея вече съвсем не й изглеждаше толкова смехотворна. Ако е невъзможно да вплетеш другия човек в ритъма на своя живот толкова бързо, защо тогава тя се чувства тъй странно изцедена и отчаяна при мисълта, че може и да не види този мъж никога повече?
    Когато най-сетне заспа, отново сънува, че летят с мотоциклета — тя е облечена с пурпурен хитон и притиска към Бил голите си крака. Когато будилникът иззвъня — стори й се прекалено скоро — дишаше учестено и пламтеше като в треска.
    — Роузи, добре ли си? — попита я Роуда.
    — Да. Просто… — Погледна към Къртис, после отново се обърна към режисьорката. Сви рамене и на устните й се появи плаха усмивка. — Просто, тъй да се каже, съм малко неразположена.
    — А-ха. — Роуда не изглеждаше особено убедена. — Ами, хайде да слезем до кафенето. Ще удавим мъката си в салата и ягодов шейк.
    — Готово — намеси се Кърт. — Аз черпя.
    Този път усмивката па Роузи бе малко по-искрена, но тя поклати глава.
    — Аз ще пропусна. Имам нужда от разходка. Дано вятърът да поиздуха паяжините от главата ми.
    — Ако не хапнеш нищо, към три часа сигурно вече ще си умряла от глад — възрази Роуда.
    — Ще си взема салата. Обещавам. — Вече се бе запътила към раздрънкания асансьор. — И без това, ако ям друго, стомахът ми ще се възпротиви и ще съсипе още двайсетина прекрасни части.
    — Днес няма особено голямо значение — отбеляза режисьорката. — Дванадесет и петнадесет, става ли?
    — В дванадесет и петнадесет ще съм тук — отвърна Роузи, но докато се спускаше четири етажа надолу с трещящия асансьор, последната забележка на Роуда продължаваше да звучи в главата й — „Днес няма особено голямо значение.“
    Ами ако следобед не е в по-добра форма? Ами ако стигнат само до осемдесета или до сто и кой знае коя част? Ами ако утре на срещата с господин Лефъртс вместо предложение за договор получи предупреждение за уволнение? Какво ще прави тогава?
    Изведнъж я обзе неизразима ярост към Норман. Усещането бе физическо, като удар между очите с тъп тежък предмет. Дори да не е убил господин Слоуик, дори все още да се намира в съседната часова зона, той не я напускаше нито за миг, точно както Питърсън неотклонно следваше горката наплашена Алма Ст. Джордж. Преследваше я в мисиите й.
    Асансьорът спря и вратата се отвори. Тя излезе от кабината; мъжът, който стоеше до указателя на сградата, се извърна към нея, а лицето му излъчваше едновременно надежда и нерешителност. Така изглеждаше безкрайно млад… едва ли не момче.
    — Здравей, Роузи — поздрави я Бил.

9

    Обзе я ненадейно и неописуемо силно желание да избяга, преди да е успял да забележи колко я бе изненадал, но сетне очите му се впиха в нея, потърсиха нейните и бягството стана невъзможно. Бе забравила изумителните зелени отблясъци, които грееха в тези очи, като слънчеви отражения в плитчините. Вместо да хукне към входната врата, Роузи бавно закрачи към него, едновременно щастлива и уплашена. Всъщност я изпълваше всепоглъщащо чувство на облекчение.
    — Казах ти да стоиш настрана от мен. — Сама долавяше трепета в гласа си.
    Той посегна към нея. Бе убедена, че не бива да поема ръката му, но не можа да устои и вплете пръсти в неговите.
    — Зная, че ми каза — простичко отвърна той, — но, Роузи, просто не мога.
    Тези думи я изплашиха и пусна ръката му. Взря се нерешително в лицето му. Никога досега не й се бе случвало подобно нещо, никога, и тя нямаше никаква представа как да го приеме и как трябва да се държи.
    Той разтвори ръце и може би с този жест просто искаше да потвърди и подчертае своята безпомощност, но това бе напълно достатъчно за изнуреното, изпълнено с надежда сърце на Роузи — заличи колебанията й и изключи гласа на разума. Сякаш като насън пристъпи към отворените обятия на Бил и когато ръцете му се сключиха около нея, притисна лице към рамото му и затвори очи. А когато дланите му докоснаха косите й, които тази сутрин не бе сплела, а бе оставила свободно да се спускат по раменете й, изпита особено, фантастично чувство — сякаш току-що се събужда. Като че бе спала — не само сега, преди да се сгуши в прегръдката му; не просто тази сутрин, когато будилникът прогони съня с мотоциклета, а години наред, като Снежанка, която потънала в непробуден сън, след като отхапала от отровната ябълка. Сякаш едва сега се събуждаше съвсем и се оглеждаше наоколо с очи, които тепърва започват да проглеждат истински.
    — Радвам се, че дойде — изрече.

10

    Поеха бавно на изток, по Крайбрежната улица, право срещу топлия силен вятър. Бил обви ръка около талията й и Роузи се усмихна. Езерото се намираше на пет километра западно от тук, но на нея й се струваше, че както я е прегърнал, би извървяла целия този път без никакво усилие. Би стигнала до езерото и може би дори би продължила по водата, пристъпяйки по гребените на вънните.
    — Защо се усмихваш? — поиска да знае той.
    — О, нищо. Просто така, усмихва ми се.
    — Наистина ли се радваш, че дойдох?
    — Да. Снощи почти не спах. Непрестанно се питах дали не съм сбъркала. Всъщност наистина сбърках, но… Бил?
    — Тук съм.
    — Направих го, защото държа на теб много повече, отколкото съм си представяла, че мога да държа на който и да е мъж в целия си живот, а и всичко стана толкова неочаквано… аз съм полудяла, не знам защо ти говоря всички тези неща.
    Притегли я за миг към себе си.
    — Не си полудяла.
    — Обадих ти се и ти казах да стоиш настрана от мен, защото става нещо — може би става нещо — а аз не искам да пострадаш. За нищо на света.
    — Норман, нали? Като Бейтс. Все пак е дошъл да те търси.
    — Сърцето ми подсказва, че е той — подбирайки внимателно думите си, отвърна Роузи, — и нервите ми са на същото мнение, но аз не съм много сигурна дали вярвам на сърцето си — било е изпълнено със страх толкова дълго, а нервите ми… нервите ми са абсолютно разбити.
    Погледна часовника си, после се обърна към будката за хот-дог на близкия ъгъл. Наблизо имаше градинка с пейки, по които бяха насядали да обядват чиновници.
    — Би ли почерпил една дама с хот-дог с кисело зеле? — Изведнъж й се стори, че следобедните неприятности със стомаха са най-маловажното нещо в света. — От детските си години не съм яла хот-дог.
    — Мисля, че може да се уреди.
    — Да седнем на онези пейки и ще ти разкажа за Норман, като Бейтс. После ще можеш сам да решиш още ли искаш да се виждаш с мен или не. Ако стигнеш до извода, че не желаеш, ще те разбера…
    — Роузи, няма да…
    — Не казвай нищо. Нека първо ти разкажа. И по-добре хапни преди това, защото после няма да имаш апетит.

11

    След пет минути Бил се появи пред пейката, където го чакаше Роузи. Внимателно крепеше поднос с два сандвича и две картонени чаши лимонада. Роузи взе единия сандвич и едната чаша, постави я на пейката до себе си и измери младия мъж със сериозен поглед.
    — Може би трябва да престанеш да ме храниш. Започвам да се чувствам като сирачето от плакатите на УНИЦЕФ.
    — Доставя ми удоволствие да те храня. Толкова си слаба, Роузи.
    „О, Норман изобщо не смята така“ — си каза тя, но при тези обстоятелства надали това бе най-подходящата забележка. Не знаеше коя би била по-подходяща и изведнъж се улови, че се мъчи да си припомни глуповатите реплики, които си подхвърляха героите в телевизионните сериали като „Мелроуз Плейс“. Да можеше сега да заговори така уверено. „Ах, колко съм глупава, забравих си сценария!“ — каза си с насмешка. Но вместо да се разприказва, Роузи се втренчи в хлебчето с набърчено чело и плътно стиснати устни, сякаш изпълняваше магически ритуал преди хранене, който от поколения се предава по женска линия в нейното семейство.
    — Хайде, разкажи ми за Норман, Роузи.
    — Добре. Нека помисля откъде да започна.
    Отхапа от сандвича, вкусвайки с удоволствие възкиселичкия сос, сетне отпи от лимонадата. Хрумна й, че като изслуша разказа й, Бил ще се отрече от познанството с нея, изпълнен единствено с ужас и отвращение към жена, която е била способна да живее с изчадие като Норман толкова години, но вече бе късно за подобни тревоги. Отвори уста и заговори. Гласът й звучеше доста уверено, което я поуспокои.
    Отначало му разказа за едно петнадесетгодишно девойче, което се мислеше за изключително красиво с розовата панделка, вързана в косите му, и как една вечер това девойче отиде на баскетболен мач на отбора на гимназията само защото сбирката ма кръжока „Бъдещи домакини“ бе отменена в последния момент и то трябваше да убие някъде два часа, докато баща му дойде да го вземе. Може би пък просто му се бе искало хората да видят колко е хубаво с тази панделка, но училищната библиотека беше празна. После едно момче с кожено яке седна до девойчето на пейката на последния ред — то бе едро момче с широки рамене, от горните класове, и трябваше да тича по игрището наред с останалите, ако миналия декември не го бяха изключили от отбора заради побой.
    Продължи да говори, разказвайки за неща, които доскоро бе убедена, че ще крие чак до гроб. Нищичко не спомена за тенис-ракетата — тази случка със сигурност щеше да отнесе чак в гроба — но разказа подробно как през първия ден от медения им месец Норман я бе ухапал, а тя се бе опитвала да се заблуждава, че го прави от обич; и как Норман й помогна да направи аборт; и за жизненоважната разлика между юмруците в лицето и юмруците в гърба.
    — Ето защо сега често ми се налага да ходя до тоалетната — обясни и нервно се усмихна, загледана в ръцете си, — но постепенно се възстановявам.
    Разказа му колко пъти през първите години след сватбата Норман гореше връхчетата на пръстите на ръцете и краката й със запалка и колкото и да е смешно, как бе зарязал това мъчение, когато престана да пуши. Описа онази вечер, когато съпругът й се върна от работа по време на новините, седна мълчаливо пред телевизора, крепейки вечерята на скута си, без изобщо да поглежда към Роузи, изчака Дан Радър да приключи с бюлетина, побутна чинията настрана и започна да боде жена си с молива, който намери на масичката пред дивана. Натискаше графита достатъчно силно, та да причини на Роузи болка, оставяйки по кожата й подобни на бенки черни точици, но се стараеше да не потече кръв. Роузи обясни на Бил, че й се е случвало Норман да я наранява много по-силно, но никога не е била по-уплашена. Най-много я ужасявало мълчанието му. Заговаряла го, искала да разбере какво става, но той мълчал. Тя се опитала да се отдалечи от него, но той я следвал неотклонно (не искала да бяга — това било все едно да хвърлиш клечка кибрит в буре с барут) и нито отвръщал на въпросите й, нито обръщал внимание на протегнатите й, сплетени в отчаяна молба ръце. Непрестанно я мушкал с молива по ръцете, раменете и по ключиците — онази вечер била с тясна блузка с малко деколте — и всеки път, като забивал графита в тялото й, изсумтявал тихо и отсечено: „Пуу! Пуу! Пуу!“ Най-сетне се свила в ъгъла, притискайки колене към гърдите си, сплела ръце на тила си, а той коленичил пред нея със сериозно изражение, и продължил да я боде и да издава все същия звук. Обясни на Бил, че вече била сигурна, че ще я убие, и че е щяла да стане първата жена в историята, умъртвена с черен молив НВ… но помнела как непрекъснато си повтаряла, че не бива да пищи, защото съседите може да чуят, а тя не би искала да я заварят в това положение. Не и жива. Струвало й се толкова срамно. После, когато усетила, че всеки миг ще се разпиши, Норман отишъл в банята и хлопнал вратата след себе си. Бавил се вътре дълго и тогава й хрумнало да избяга — просто да отвори входната врата и да хукне накъдето й видят очите — но било нощ, а и той си бил вкъщи. Роузи допълни, че ако на излизане от банята установял, че я няма, щял да се втурне след нея, а тя знаела със сигурност, че настигне ли я, ще я убие.
    — Щеше да ми прекърши врата — отбеляза, без да вдига поглед. Все пак си бе дала обещание още следващия път, когато я нарани, наистина да го напусне. Но след онази нощ той за дълго я оставил на мира. Може би за цели пет месеца. А когато отново посегнал, отначало не било толкова страшно и тя си рекла, че щом е изтърпяла да я боде с молив, спокойно ще може да понесе юмруците му. Залъгвала се с подобни мисли чак до 1985 година, когато нещата бързо започнали да се влошават. Разказа му колко изнервен бил Норман покрай историята с Уенди Яроу.
    — В същата година си направила аборт, нали?
    — Да — отвърна Роузи, вторачена в ръцете си. — Тогава ми счупи и едно ребро, а може би и две. Не помня точно, но е отвратително, не смяташ ли?
    Той не отвърна, тъй че тя продължи, обяснявайки, че най-лошото (с изключение на аборта, разбира се) били продължителните мълчаливи мигове, когато просто я гледал и пръхтял тъй силно, че приличал на животно, което се кани да се нахвърли върху жертвата си. Но след аборта нещата като че ли се пооправили. Отбеляза, че тогава започнали да й се губят разни подробности; открила, че като седне в люлеещото се столче, времето като че ли престава да тече за нея; а понякога, докато слагала масата за вечеря, заслушана как колата на Норман избръмчава по алеята към гаража, изведнъж осъзнавала, че през деня се е къпала осем-девет пъти. Обикновено изгасяла лампата.
    — Обичах да се къпя на тъмно — неочаквано отбеляза тя, все още не смеейки да вдигне поглед от скута си. — То е като да седиш в мокър дрешник.
    Най-сетне му разказа за разговора с Ана, която не бе закъсняла да й се обади поради една изключително важна причина. Научила нещо, което не било споменато в статията във вестника, а полицаите го криели, защото не искали да ги залеят с потоци фалшиви признания и да ги подведат в погрешна посока. Тялото на Питър Слоуик било нахапано на четиридесетина места и поне една част от него липсвала. Полицаите смятали, че убиецът може да я е отнесъл със себе си… по един или друг начин. От груповата терапия Ана знаела, че Роуз Макклендън е била омъжена за ухапвач, а при пристигането си в този град най-напред се бе срещнала с бившия й съпруг. Ана бързо добавила, че двете неща може въобще да не са свързани помежду си. Но все пак… от друга страна…
    — Ухапвач — тихо повтори Бил. Звучеше така, сякаш говореше на себе си. — Така ли се наричат такива хора? Това ли е истинското название?
    — Струва ми се, че да — отвърна Роузи.
    Сетне, сякаш се страхуваше, че той няма да й повярва (или че ще реши, че тя, както би се изразил Норман, „си дрънка, колкото да не заспи“), запретна ръкава на розовата тениска с надпис „Тейп Енджин“, с която бе облечена, и му показа стар белег, който приличаше на ухапано от акула. Това бил първият й сватбен подарък. После му показа друг белег, от вътрешната страна на лявата ръка. В същия миг кой знае защо пред очите й изплуваха гладки, бели, каменни лица, почти скрити в буен зелен храсталак.
    — Тази рана кървя доста, а после се възпали — говореше с тона на човек, който съобщава най-обикновени, ежедневни факти — баба се обади по-рано, пощальонът донесе колет, или нещо такова. — Само че не ходихме на лекар. Норман ми донесе голяма туба антибиотик. Изпих го и се пооправих. Той познава какви ли не хора, от които може да получи каквото си поиска. Нарича ги „малките помощници на татко“. Като се замисли човек, това дори звучи смешно, нали?
    Продължаваше да говори повече на сплетените си ръце, които почиваха в скута й, но накрая се осмели да погледне към Бил, за да прецени въздействието на думите й. Откритието я порази.
    — Какво? — дрезгаво попита той. — Какво има, Роузи?
    — Плачеш — отвърна тя с треперещ глас. Бил сякаш се изненада.
    — Не, не плача. Най-малкото, не смятам, че плача.
    Роузи протегна ръка, избърса нежно очите му и му показа върха па пръста си. Той го разгледа съсредоточено, после прехапа долната си устна.
    — А и не се храниш.
    Половината сандвич стоеше недокоснат, а киселото зеле с горчица бе изпопадало от хлебчето. Той захвърли цялата чинията в близката кофа за смет, после се загледа в жената до себе си и разсеяно отри влажните си страни.
    Завладя я предчувствие. Ей сега ще я попита защо е останала при Норман и понеже няма да съумее да стане от скамейката и да си тръгне (със същия успех можеше да напусне дома на Уестморленд Стрийт сто пъти досега), помежду им ще изникне първата преграда, понеже няма да може да отговори на този въпрос. Наистина не знаеше защо бе останала при него, както и защо в крайна сметка една-единствена капчица кръв промени живота й. Знаеше само, че банята бе най-хубавото място в цялата къща — тъмно, влажно и изпълнено с пара, и че понякога половин час в столчето на Пух й се струваше като пет минути, а и въпросът „защо“ не притежава никакво значение, когато човек живее в ада. В ада няма мотиви. Жените, които вземаха участие в груповата терапия, знаеха, че е така — никоя не я бе попитала защо не го е напусната по-рано. Те знаеха защо го е направила. Знаеха от личен опит. Струваше й се, че дори случката с ракетата за тенис няма да ги изненада… и кой знае какво още.
    Но когато най-сетне Бил й зададе въпрос, той бе толкова различен от очакваните, че за миг Роузи запримига глуповато.
    — Каква е вероятността да е убил жената, която през осемдесет и пета му е създавана неприятности? Онази Уенди Яроу?
    Роузи бе потресена, защото й бяха задали въпрос, на който бе немислимо да се даде отговор — бе тъй слисана, както се чувства човек, когато съзре познато лице на съвършено неподозирано място. Гласно изреченият въпрос си бе задавала с години наред.
    — Роузи? Попитах каква е вероятността…
    — Струва ми се, че… вероятността всъщност е доста голяма.
    — Било му е изгодно нещата да приключат по този начин, напи? Така си е спестил раздухването на историята в съда.
    — Да.
    — А ако тялото й е било изпохапаио, дали вестниците щяха да го споменат?
    — Не вярвам. Най-вероятно не. — Погледна часовника си и скочи. — Олеле, Боже, трябва да вървя! Роуда искаше да започнем в дванадесет и четвърт, а вече минава и десет.
    Бързо тръгнаха обратно. Роузи осъзна, че желае Бил отново да я прегърне, и тъкмо когато част от съзнанието й я убеждаваше да не бъде алчна, а друга част (Практична-Разумна) я предупреждаваше да не си търси белята, той направи точно това.
    „Струва ми се, че се влюбвам в него.“
    Тази мисъл изобщо не я изненада и по този начин извика следващата: „Не, Роузи, това е стара информация. Изглежда вече си се влюбила.“
    — А какво каза Ана за полицията? — попита Бил. — Не те ли помоли да отидеш някъде и да дадеш показания?
    Роузи изведнъж се напрегна, уплаши се и гърлото й пресъхна. И всичко това от една-единствена дума. Думата, която започваше с П.
    „Всички ченгета са братя. — Норман й повтаряше това непрекъснато. — Съдебната институция е едно голямо семейство, а всички ченгета са братя.“ Тя не беше сигурна до каква степен е вярно това и доколко наистина се застъпват един за друг — доколко се прикриват един друг — но знаеше, че полицаите, които той водеше у дома от време на време, зловещо наподобяват него самия; той никога не изричаше нито дума против тях, дори и против най-първия си сътрудник-следовател — едно хитро, нечестно дърто прасе на име Гордън Сатъруайт — когото Норман ненавиждаше от дъното на душата си. И, разбира се, не бива да се пропуска Харли Бисингтън, чието любимо занимание, докато гостуваше в Каса Даниълс, бе да разсъблича с поглед Роузи. Преди три години той се разболя от някакъв рак на кожата и се пенсионира, но през 1985, когато се случиха историите около Ричи Бендър — Уенди Яроу, той бе сътрудник на Норман. Ако събитията са се развили така, както подозираше Роузи, Харли е прикрил Норман. Работата беше доста сериозна. При това единствената причина далеч не беше личното му участие в случката. Беше го направил, защото съдебната институция е едно голямо семейство, а всички ченгета са братя. Те виждаха света в по-различна светлина от обикновените служители, които се трудеха от девет до пет всеки ден (Норман ги наричаше „клиентите на К-Март18“); светът се разкриваше пред тях с оголени пулсиращи артерии. Това ги правеше по-различни от останалите хора, някои от тях ставаха много по-различни… и най-сетне, идваше ред на Норман.
    — Изобщо няма да припаря до полицията — бързо заговори Роузи. — Ана каза, че не е необходимо и че никой не може да ме принуди. Полицаите са негови приятели. Те са му братя. Те винаги се застъпват един за друг, те…
    — Спокойно. — Той като че ли бе леко разтревожен. — Всичко е наред, не се вълнувай толкова.
    — Не мога да бъда спокойна! Искам да кажа, ти не знаеш за какво става дума. Именно това е причината, която ме накара да ти се обадя и да ти кажа, че не мога да се срещам с теб, понеже не знаеш как стоят нещата… що за човек е той… и как се отнасят помежду си. Ако отида в тукашната полиция, те ще се свържат с тамошната полиция. И ако някой от тях… някой, с когото са работили заедно, с когото в три през нощта са висели в засада, който е поверявал живота си в негови ръце… — Мислеше за Харли, който не откъсваше очи от гърдите й и не пропускаше да отбележи с поглед докъде се повдига полата й, когато сяда.
    — Роузи, не е необходимо да…
    — Не, необходимо е! — изрече с несвойствено ожесточение. — Ако някое такова ченге знае как да се свърже с Норман, ще го направи на всяка цена. Ще му каже, че съм говорила за него. Ако оставя адреса си — а човек е задължен да посочи адреса си, когато дава показания — и него ще му предадат.
    — Сигурен съм, че нито един полицай на света не би…
    — А случайно да са идвали у вас да играят покер и да гледат „Деби представя Далас“?
    — Ами… не. Не, но…
    — А у нас са идвали. Чувала съм разговорите им и знам как гледат на останалия свят. Точно така, за тях другите са „останалият свят“. Дори и най-добрите разсъждават така. Светът се дели на две. Съществуват те… и клиентите на „К-Март“. Това е.
    Бил понечи да каже нещо, макар да не бе много сигурен точно какво, но сетне размисли. Стори му се в известен смисъл правдоподобно Норман да съумее да се добере до адреса на Роузи на Трентън Стрийт чрез някакви неведоми полицейски системи за осведомяване, но не това го накара да замълчи. Изражението на лицето й — изражението на жена, която с омраза и нежелание бе разровила спомените за по-злощастни времена в своя живот — му подсказваше, че не би могъл да й каже нищо достатъчно убедително. Тя се страхуваше от полицаите, знаеше, че не „всички страхове могат да бъдат победени със силата на логиката“.
    — Освен това Ана каза, че не съм длъжна да го правя. Според Ана, ако наистина е бил Норман, той ще отиде най-напред при тях, а не при мен.
    Бил се замисли над думите й и заключи, че съдържат истина.
    — И какво смята да прави?
    — Вече е взела мерки. Изпратила е факс на някаква женска организация в нашия град — там, където живеех преди — и ги е предупредила за ставащото тук. Поискала е информация за Норман и след час те й изпратили цял куп неща, включително и снимка.
    Той повдигна вежди.
    — Бързо са се справили, при това в извънработно време.
    — В момента съпругът ми е герой у дома — безизразно заяви. — Сигурно цял месец само го черпят. Проведе успешна операция срещу голяма наркотрафикантска банда. Два-три поредни дни снимката му излизаше на първа страница във вестниците.
    Бил подсвирна. В крайна сметка може и да не е чак такава параиоичка.
    — Жената, която получила съобщението на Ана, не спряла дотук — продължи Роузи. — Обадила се в Полицейското управление и поискала да говори с него. Заблудила ги с някаква история за това, че възнамерявали да му връчат похвална награда от името на жените.
    Той се замисли, после избухна в смях. Тя се усмихна вяло.
    — Дежурният проверил в компютъра и казал, че лейтенант Даниълс е на почивка. Според него бил заминал някъде на запад.
    — Което значи, че може да е дошъл да си почива тук — замислено отбеляза младият мъж.
    — Да. И ако някой пострада, аз ще съм ви…
    Той я сграбчи за раменете и рязко я извърна към себе си. Тя разтвори широко очи и като че потрепна. Този поглед предизвикваше у него неизпитвана досега болка. Внезапно си припомни някаква история, която бе чувал в Ционския американски Център, където до деветгодишна възраст ходеше на вероучение и курсове по иврит. Ставаше дума как по времето на пророците хората понякога се превръщали в камък. Тогава това му се струваше възможно най-жестоката форма на наказание, която е съществувала под слънцето, далеч по-страшна от разстрел или от електрическия стол — наказание, което по никакъв начин не може да бъде оправдано. И сега, като виждаше какво бе направил Норман Даниълс с тази жена, чиято крехкост и уязвимост бяха изписани на лицето й, започваше да се пита прав ли е бил.
    — Само не казвай „виновна“ — изрече. — Да не би ти да си създала Норман?
    Тя премига, сякаш никога досега не й бе хрумвало подобно нещо.
    — Но как, за Бога, е успял да открие тоя Слоуик?
    — Правил се е на мен.
    Бил я изгледа учудено. Роузи кимна.
    — Звучи налудничаво, но говоря сериозно. Наистина умее да прави такива неща. Виждала съм как го прави. Сигурно по същия начин се е справил и с оная банда.
    — Усет? Интуиция?
    — Нещо повече. Почти като телепатия е. Той го нарича „риболов“.
    Бил поклати глава.
    — Май говорим за много особена личност.
    Тези думи я изненадаха и тя се разсмя.
    — О, Боже, и представа нямаш! Както и да е, жените в „Д и С“ вече са виждали снимката му и ще бъдат изключително предпазливи, особено в събота. Някои ще носят със себе си спрей… както казва Ана, онези, които може и да се сетят да го използват, ако се окажат натясно. Всичко ми звучеше много успокоително, докато изведнъж не ми заяви: „Не се тревожи, Роузи, и друг път сме били под тревога“, но накрая всичко се оправяло. Защото когато има убит човек — при това добър човек, като този, дето ме измъкна от затруднението на онази влудяваща автогара — това не е просто тревога.
    Гласът й отново се извисяваше и думите се сипеха все по-бързо. Той хвана ръката й и я погали.
    — Зная, Роузи — изрече, надявайки се, че гласът му звучи успокоително. — Знам, че не е.
    — Мисли си, че знае какво прави — Ана де; че й се е случвало да изпада в подобна ситуация, и то само защото се обадила в полицията, когато някакъв пиян тип замерил прозореца с тухла, или пък се мотаел наоколо и заплюл жена си, като излязла да прибере сутрешния вестник. Никога не се е сблъсквала със същество като Норман, но това не й е известно, което пък тревожи мен. — Тя замълча, стараейки се да се овладее, а после се усмихна. — Както и да е, тя твърди, че не било необходимо и аз да се замесвам, поне на този етап.
    — Радвам се да го чуя.
    Вече почти бяха стигнали до „Кори Билдинг“.
    — Нищо не каза за косата ми. — Тя го погледна плахо. — Това какво означава, че не си забелязал, или че не ти харесва?
    Той огледа косата й и се ухили.
    — Забелязах и ми харесва, само че мислите ми бяха заети с други неща — страхувах се, че няма да те видя никога повече, искам да кажа.
    — Съжалявам, че толкова те разстроих. — Наистина съжаляваше, но се и радваше, че го разстрои. Нима някога ухажването на Норман я бе вълнувало и наполовина толкова много? Не помнеше. Помнеше ясно как бяха на рали и той я опипваше под някакво одеяло, но поне за момента всичко друго чезнеше в мъгла.
    — Хрумна ти от картината, нали? Онази, която си купи, когато се запознахме.
    — Може би — внимателно отвърна. Странно ли му се вижда и затова ли не бе казал и думичка за косата й?
    Но той отново я изненада, дори повече, отколкото с въпроса за Уенди Яроу:
    — Когато жените променят цвета на косата си, изглеждат така, сякаш са си променили цвета на косата. В повечето случаи мъжете се правят, че не знаят това, и намират промяната за страхотна, но всъщност го знаят. Но ти… сякаш когато дойде в магазина бе с боядисана коса, чийто истински цвят е този, с който си сега. Това вероятно ти звучи като най-нахалното твърдение на света, но е самата истина, а блондинките по правило изглеждат най-нереалистични. Само че трябва да я сплетеш като жената на картината. Ще си като викингска принцеса. Много секси ще стои.
    Тази дума сякаш натисна огромен червен бутон в главата й и предизвика у нея невероятно приятни емоции, които същевременно ужасно я плашеха. „Не обичам секса — каза си. — Никога не ми е харесвал, но…“
    Срещу тях се задаваха Кърт и Роуда. Четиримата се срещнаха пред поочуканите въртящи се врати на „Корн Билдинг“. Режисьорката огледа Бил.
    — Бил, това са хората, с които работя — представи ги Роузи. Руменината плъзна нагоре по страните й. — Роуда Саймънс и Къртис Хамилтън. Роуда, Къртис, това е… — В един кратък, отчайващо подтискащ миг по никакъв начин не можеше да си спомни името на човека, който вече означаваше толкова много за нея. После, става Богу, то изведнъж изплува. — Бил Стайнър — довърши.
    — Приятно ми е — избърбори Кърт и се ръкува с младия мъж. После хвърли поглед към вратата, очевидно горящ от нетърпение да нахлузи слушалките на ушите си.
    — Както се казва, за мен е удоволствие — разбирам, че сте приятел на Роузи — заяви Роуда и също протегна ръка. Тъничките й гривни глухо звъннаха.
    — Удоволствието е мое — отвърна той и се обърна към Роузи. — Остава ли уговорката за събота?
    Тя се размисли напрегнато, сетне кимна.
    — Ще те взема в осем и половина. Не забравяй, че трябва да се облечеш топло.
    — Ще го имам предвид.
    Руменината сякаш бе плъзнала по цялото й тяло, гърдите й се бяха стегнали и дори усещаше лек гъдел в пръстите. Бил я погледна и сякаш отново натисна горещия бутон, но този път усещането бе по-скоро приятно, отколкото тревожно. Изведнъж я обзе неистово желание — комично, но при все това невероятно силно — да обвие тялото му с ръце… и с крака… и просто да се изкатери по него като по дърво.
    — Ами, значи ще се видим тогава. — Той се наведе и лекичко докосна с устни ъгълчето на устата й. — Роуда, Къртис, беше ми приятно.
    После се обърна и закрачи, подсвирквайки си.
    — Роузи, нямам какво да кажа, освен че имаш добър вкус — отбеляза другата жена. — Какви очи!
    — Ние сме просто приятели — смутено заобяснява тя. — Срещнах го… — Замълча. Изведнъж й се стори много сложно и твърде неловко да разказва как точно се е запознала с Бил. Сви рамене и се засмя притеснено: — Е, нали знаеш как става.
    — О, знам — отвърна Роуда, проследявайки с поглед Бил, който се отдалечаваше по улицата. После се обърна отново към Роузи и доволно се засмя. — Знам, и още как. В тази развалина тупти сърце на истинска романтичка, която искрено се надява, че с господин Стайнър ще станете много добри приятели. А междувременно, готова ли си пак да се захващаме за работа?
    — Да.
    — Надявам се, че в работата ти ще има подобрение, след като… проблемите вече горе-долу са решени?
    — Сигурна съм, че ще има голямо подобрение — заяви Роузи и се оказа права.

ЧАСТ ШЕСТА
ХРАМЪТ НА БИКА

1

    Преди да си легне същата вечер, Роузи отново включи новия си телефон и позвъни на Ана. Попита я има ли новини и дали някой не е виждал Норман из града. Тя даде категоричен отрицателен отговор и на двата въпроса, увери я, че засега всичко е спокойно, а после се опита да й пробута изтърканата мъдрост, че щом няма новини, значи всичко е наред. Роузи изпитваше известни съмнения по този въпрос, но ги запази за себе си. Вместо това колебливо изказа на Ана съболезнования по повод смъртта на бившия й съпруг, в същото време питайки се дали госпожица Добри нрави няма някое и друго правило за справяне с подобни ситуации.
    — Благодаря, Роузи. Питър беше странен човек с тежък характер. Обичаше хората, но беше трудно да го обича човек.
    — Стори ми се много любезен човек.
    — Не се съмнявам. Към непознати винаги се държеше като добър самарянин. Но за близките си и за онези, които се опитваха да му бъдат приятели — зная добре, защото съм принадлежала и към двете категории — се държеше по-скоро като Левит, който се отвърнал на другата страна. Веднъж в Деня на благодарността грабна цялата пуйка и я запрати по брат си Хал. Не помня точно за какво се спречкаха, но вероятно са разисквали ООП или Сейзар Чавес19. Все спореха ту за едното, ту за другото.
    Ана въздъхна.
    — В събота следобед ще има възпоменателна сбирка — сигурно ще седим на сгъваеми столове, като пияници на събрание на Дружеството за анонимните алкохолици и ще се редуваме да говорим за него. Най-малкото аз така си го представям.
    — Това е добре.
    — Мислиш ли? — Роузи си представи как Ана повдига вежди със свойственото си несъзнателно високомерие и повече от всякога заприличва на Мод. — На мен ми се струва доста глупаво, но сигурно си права. Както и да е, ще се наложи да се оттегля от пикника за известно време, но ще се върна, при това надали изпълнена със съжаление. Малтретираните жени в този град изгубиха един приятел, в това поне няма никакво съмнение.
    — Ако е работа на Норман…
    — Знаех си, че именно това ще последва. Отдавна работя с жени, които години наред са били мачкани, тъпкани, пренебрегвани и унижавани и мазохистичната мегаломания, която развиват, ми е добре позната. Тя е неразделна част от синдрома на малтретираната жена наред с чувството за иереалност и депресията. Помниш ли взривяването на космическата совалка „Чалънджър“?
    — Да… — Роузи бе озадачена, но помнеше случая.
    — Същия ден при мен дойде една жена, потънала в сълзи. Лицето и ръцете й бяха в червени петна — сама се бе щипала и удряла. Твърдеше, че тя е виновна за смъртта на целия екипаж и на милата учителка на борда. Попитах я защо, а тя ми обясни, че написала не едно, а две писма в подкрепа на космическата програма с човешко участие: едното изпратила в „Чикаго Трибюн“, а другото — до представителя на своя район в долната камара. С течение на времето малтретираните жени развиват комплекси за вина, това е. Научават се да поемат вината за абсолютно всичко.
    Роузи си представи как Бил я изпращаше към „Корн Билдинг“, прегърнал я през кръста. „Само не казвай «виновна» — беше изрекъл. — Да не би ти да си създала Норман?“
    — Дълго време не разбирах на какво се дължи това — продължи Ана, — но мисля, че вече знам отговора. Все някой трябва да поеме вината, защото депресията и отчуждението са лишени от всякакъв смисъл. Човек откача. По-добре да се чувстваш виновен, отколкото да се побъркаш. Но вече е време да изоставиш този начин на мислене, Роузи.
    — Не разбирам.
    — Разбираш — тихо отвърна Ана, а после смени темата.

2

    Двадесет минути след като пожела на Ана „лека нощ“, Роузи бе в леглото и се взираше в тъмнината, а пред очите й като отвързани балони плуваха лицата на разни хора. Роб Лефъртс, досущ като господин Пенибегс от жълтите карти „Общинска хазна“ — на картата, която стискаше в протегнатата си ръка, пишеше „Безплатно освобождаване от затвора“. Роуда Саймънс със забоден в косата молив, която казва „найлонови маски, а не найлонови ласки“. Гърт Киншо, човешка равностойност на планетата Юпитер, която е облечена с анцуг и мъжка фланелка с остро деколте, и двете мярка XXXL. Синтия Някоя си (Роузи все не можеше да запомни фамилията й), жизнерадостната пънкарка с шарената коса, дето с часове седяла пред някаква картина с река, която като че наистина се движела.
    И, разбира се, Бил, с кафявите очи със зеленикави отблясъци, миниатюрния белег на дясното ухо, което навремето си е продупчил (сигурно в колежа, като проява на смелост под влияние на алкохола), а после е оставил да зарасне. Сякаш усещаше случайните побутвания, докато вървяха, и допира на ръката му до тялото й — топлата длан, силните пръсти — и се питаше дали докосването му й бе подействало възбуждащо. Тя самата бе склонна да признае с нежелание, че на нея й бе подействало именно така. Той бе толкова различен от Норман — направо й се струваше, че е влязла в досег с обитател на друга слънчева система.
    Затвори очи и се унесе.
    От мрака изплува друго лице. Лицето на Норман. Той се усмихваше, но сивите му очи бяха като бучки лед. „Тръгнал съм на риболов, сладка моя — казваше й. — Лежа в легло си, а то съвсем не е толкова далеч, и се опитвам да те уловя. Съвсем скоро ще можем да си поговорим. Хубавичко ще си поговорим. Разговорът ще бъде съвсем кратък. А като свърши… — Вдигна ръка. Стискаше черен молив НВ. Беше подострен като бръснач. — Този път няма да си губя времето с раменете и ръцете ти. Направо ще започна от очичките. Или от езика. Как ли ще се чувстваш, скъпа моя, ако забия молив в многознайния ти лъжлив ез…“
    Роузи рязко отвори очи и лицето му изчезна. Отново ги затвори и се помъчи да извика лицето на Бил. За миг бе убедена, че то няма да се появи и вместо неговото отново ще изплува образът на Норман, но той бе изчезнал някъде.
    „В събота ще се видим — мислеше си тя. — Ще прекараме целия ден заедно. Ако поиска да ме целуне, няма да се противя. Или ако иска да ме прегърне и да ме погали, пак няма да се противя. Ама че побъркана история, толкова искам да съм с него.“
    Отново се унесе, подозирайки, че сънува пикника с Бил вдругиден. На съседна маса имаше други туристи, които бяха довели бебе. Роузи долавяше плача му, макар и съвсем слаб. После, този път малко по-силно, до слуха й достигна тътенът на гръмотевица.
    „Точно като в моята картина — рече си. — Като седнем да хапнем, ще му разкажа за нея. Днес забравих, но имахме да си кажем толкова други неща…“
    Изтрещя нова гръмотевица, но сякаш по-близо. Изведнъж Роузи се ужаси. Дъждът ще им развали пикника и ще разтури празненството на „Дъщери и сестри“ на Етингър Пиър, а може и концертът да се отмени.
    „Не се тревожи, Роузи, гръмотевиците са в картината, а всичко това е само сън.“
    Но ако беше само сън, защо тогава все още усеща допира на възглавницата до ръцете си? И как така чувства, че пръстите й са сплетени, а тялото й е покрито с леко одеяло? Защо продължава да чува уличния шум под прозореца?
    Щурците пееха и свиреха: скръъц-скръъц-скръъц-скръъц-скръъц.
    Бебето плачеше.
    Изведнъж през затворените й клепачи проникна заревото на пурпурна мълния, а гръмотевицата отново изтрещя досами леглото й.
    Роузи ахна и скочи с разтуптяно сърце. Не виждаше никакви светкавици. И никакви гръмотевици. Стори й се, че все още чува щурците, да, но може би просто й се причува. Погледна към прозореца в отсрещния край на стаята и различи тъмния правоъгълник, който висеше на стената точно до рамката. Картината с Роуз Мадър. Утре ще я пъхне в пазарска чанта и ще я отнесе на работа. Дано Роуда или Кърт знаят някоя работилница наблизо, където слагат рамки.
    И все пак, макар и едва доловимо, чуваше песента на щурци.
    „От парка е“ — заключи и отново се отпусна на възглавницата.
    „Даже и на затворен прозорец? — попита Практична-Разумна. Беше доста озадачена, но не беше разтревожена. — Сигурна ли си, Роузи?“
    За сигурна — сигурна беше. В края на краищата вече бе почти лято, щурците са наизлезли, пък и какво значение има? Добре де, сигурно наистина има нещо необичайно в тази картина. По-вероятно е то да е в нейното съзнание, което още не бе напълно излекувано от всички изкривявания, но да речем, че причината наистина се крие в картината. И какво от това? Не намираше нищо лошо.
    „Но можеш ли да кажеш, че не виждаш в това нищо опасно, Роузи? — в гласа на Практична-Разумна като че ли се долавяше тревога. — Остави настрана лошотията, или злината, или както щеш го наречи. Можеш ли да кажеш, че не е опасно?“
    Не, не можеше да каже такова нещо, но, от друга страна, навсякъде дебнат опасности. Вижте какво се случи с бившия съпруг на Ана Стивънсън.
    Само че Роузи не желаеше да мисли за случилото се с Питър Слоуик — не искаше отново да се окаже на улица „Виновна“, както го наричаха на груповата терапия. Искаше да мисли за събота и да си представя как ли ще я целуне Бил Стайнър. Дали ще я прегърне през раменете или през талията? А какво ще бъде усещането от допира на устните му? Дали ще бъде…
    Главата й се отпусна на една страна. Разнесе се тътенът от гръмотевица. Щурците скрибуцаха оглушително и един от тях дори заподскача по пода към леглото й, но тя не го забеляза. Нишката, която свързваше тялото и разума, се бе прекъснала, и Роузи отплува в тъмата.

3

    Събуди се от блясъка на мълния, но сиянието бе не пурпурно, а ослепително бяло. Гръмотевицата не закъсня — не изтрещя, а направо изрева.
    Роузи седна в леглото и задъхана придърпа одеялото към шията си. Втората светкавица освети масата, кухненския плот, дивана, който бе всъщност канапе за двама, отворената врата към малката баня с прибрана настрани завеса на маргаритки. Светлината бе толкова ярка, че образите сякаш продължаваха да се виждат и в тъмното, след като угасна, само че цветовете се бяха обърнали наопаки. В миг осъзна, че плачът на бебето още се чува, но щурците бяха замлъкнали. Бе излязъл и вятър. Едновременно го чуваше и усещаше с тялото си. Вятърът повдигна косата й, а наблизо някакви страници прошумоляха, плъзнаха се, паднаха на пода. Снощи бе оставила ксерокопираните страници от следващия роман на Ричард Расин на масата и вятърът ги бе разпилял из стаята.
    „Това не е никакъв сън“ — рече си и спусна крака на пода. В същия миг погледна към прозореца и дъхът й спря. Или прозорецът бе изчезнал, или цялата стена се бе превърнала в огромен прозорец.
    Във всеки случай гледката, която се разкриваше, съвсем не беше Брайънт Парк — вместо това се виждаше жена в пурпурночервен хитон, която стоеше на върха на потънат в зеленина хълм и се взираше в руините на някакъв храм в подножието. Но сега полите на късата й дреха се увиваха около дългите й гладки крака; сега Роузи различи тънки руси кичури, които се бяха измъкнали от плитката и се виеха като планктон на вятъра, и виолетово-черни буреносни облаци, препускаха по небето. Рошавото пони пък поклащаше глава, хрупайки високите треви.
    Ако това бе прозорец, то той бе широко отворен. Докато Роузи наблюдаваше, изведнъж понито навря глава в стаята, подуши дъсчения под и тъй като явно го намери доста безинтересен, се отдръпна и отново започна да пасе от своята страна.
    Отново блесна светкавица, последвана от гръмотевица. След внезапен порив на вятъра разпилените страници се разлетяха и затанцуваха из кухненския бокс. Като се изправи и бавно пристъпи към картината, която се бе разпростряла върху цялата стена, от пода до тавана, вятърът развя нощницата й и полите й се увиваха около босите й крака. Косите й също се развяха и тя усети сладкия дъх на приближаващия дъжд.
    „Всеки момент ще се изсипе — мислено отбеляза. — Ще ме измокри до кости. Всъщност май всички ни ще измокри.“
    „РОУЗ, КАКВИ ГИ ГОВОРИШ? — изпищя Практична-Разумна. — КАКВО ЗА БОГА ПРА…“
    Роузи моментално смаза гласа — в този миг й се струваше, че му се е наслушала за цял живот — и поспря пред стената, която не беше вече никаква стена. Точно пред нея, на не повече от метър и половина, стоеше русокосата жена с хитона. Тя все още бе обърната с гръб и сякаш продължаваше да се взира в подножието на хълма, но отблизо се очертаваха мускулите и грапавинките по кожата й, а като дишаше, едва забележимата извивка на гръдта й се надигаше и спускаше.
    Роузи пое дълбоко дъх и пристъпи в картината.
    Оттатък бе поне с десет градуса по-студено и високите треви гъделичкаха глезените и коленете й. За миг й се стори, че отново чува едва доловим бебешки плач, но после звукът заглъхна. Погледна назад, очаквайки да види своята стая, но и тя бе изчезнала. Там, откъдето влезе в този свят, се виеше старо маслиново дърво с чепат ствол и разперени коренища и клони. Под него имаше триножник с платно и малка табуретка. На столчето бе оставена разтворена палитра с какви ли не цветове и четки.
    На големина платното на триножника беше като картината, която купи от „Града на свободата“. На него бе нарисувана стаята й на Трентън Стрийт, погледната от стената, където бе окачила „Роуз Мадър“. Насред помещението стоеше жена — очевидно самата Роузи — обърната с лице към вратата за площадката на втория етаж. Стойката и положението й не съответстваха напълно на позата и мястото на жената, която се взираше в порутения храм — например ръката й не беше вдигната — но ги наподобяваха до такава степен, че тя страшно се изплаши. Имаше и друго, което я плашеше в тази картина — жената бе облечена с тъмносини панталони и розова блуза без ръкави. Това бяха дрехите, които бе намислила да облече за разходката с Бил. „Ще трябва да облека нещо друго“ — ужасена си рече, сякаш ако в събота промени облеклото си, ще промени с нещо онова, което виждаше сега.
    Нещо я побутна над лакътя и Роузи изписка. Обърна се и срещна невинните кафяви очи на понито. В небето изтрещя гръмотевица.
    До кокетната каручка, в която беше впрегнато кончето, стоеше някаква жена. Тя бе облечена в многопластова червена дреха. Роклята стигаше до земята, но бе прозрачна почти като паяжина — изпод изкусно надиплените фусти се забелязваха топлите отблясъци на шоколадена кожа. Светкавица раздра небето и на светлината й Роузи видя същата сянка, която бе забелязала, когато се прибра след вечерята с Бил в „Кухнята на татко“ — сянката, която каручката хвърляше върху тревата и издигащата се край нея сянка на жена.
    — Не се тревожи — каза жената с червената дреха. — Радамант е най-малката ти грижа. Той хрупа само трева и детелина. Иска малко да те подуши.
    Изведнъж Роузи бе изпълнена с безкрайно облекчение — това бе жената, която Норман винаги наричаше (с отсенка на докачливо огорчение) „оная дълга рижа фуста“. Това бе Уенди Яроу, но Уенди бе мъртва и значи това е само сън, q.e.d.20. Независимо от това колко истинско й се струва всичко и колко реалистични са детайлите (например влажното петно от любопитната муцуна на понито), това бе сън.
    „Разбира се, че е сън — рече си тя. — Никой не влиза в картини, Роузи.“
    Но това заключение изобщо не й се стори убедително, за разлика от предположението, че жената с каручката бе всъщност Уенди Яроу, която отдавна не бе сред живите.
    Отново се изви вятър и донесе далечния плач на дете. Роузи забеляза и нещо друго — на седалката на каручката бе поставена огромна кошница от зелен папур. Дръжката бе украсена с копринени панделки, а във всеки ъгъл бе вързана по една копринена фльонга. От единия край се подаваше крайчецът на розово одеялце, което явно бе тъкано на ръка.
    — Роузи.
    Гласът бе нисък и примамливо дрезгав. Въпреки това по гърба й полазиха тръпки. В гласа имаше нещо нередно, което като че само жена би могла да долови — ако мъж чуе такъв глас, започва да мисли само за секс. Но в гласа все пак имаше нещо нередно. Нещо много нередно.
    — Роузи — отново я повика той и младата жена изведнъж проумя — гласът сякаш се опитваше да имитира човешкия. Сякаш се мъчеше да си спомни как да прозвучи като човешки глас.
    — Не я гледай в лицето момиче — каза жената с червената дреха. В думите й се долавяше тревога. — Туй не е за такива като теб.
    — А, не, аз и не искам. Искам да си вървя у дома — отвърна Роузи.
    — Не те виня, но вече е твърде късно — отбеляза другата и поглади шията на понито. Тъмните й очи излъчваха тъга, а устните й бяха плътно стиснати. — И не я докосвай. Не ти мисли злото, но вече не се владее добре. — Тя почука челото си с пръст. Роузи се извърна неохотно към жената с хитона и пристъпи напред. Бе очарована от тъканта на гърба, заголеното рамо и шията й. Кожата й бе по-фина от сърма. Но по-нагоре по шията й…
    Не беше сигурна от какво са причинени сивкавите петна, които се виждаха изпод косите й, а и не мислеше, че държи да узнае. Отначало й хрумна, че сигурно са следи от ухапване, но не приличаха много на белези от зъби. Тя добре познаваше белезите от ухапване. Дали пък другата не е болна от проказа. Или от нещо още по-страшно? От нещо заразно може би?
    — Роузи — за трети път я повика медният дрезгав глас, в който звучаха такива нотки, че на нея й се приискваше да се разпищи точно както от усмивката на Норман.
    „Тази жена е луда. Всички останали нередности — разни петна по кожата — са от второстепенно значение. Тя е луда.“
    Блесна светкавица. Изтрещя гръмотевица. А с капризния порив на вятъра, който се изви откъм порутения храм, долетя далечният плач па пеленаче.
    — Коя си ти? — попита тя. — Коя си ти и защо съм тук?
    В отговор жената протегна дясната си ръка и й показа побелял стар кръгъл белег, скрит във свивката на ръката, и отбеляза със сладкия си пресипнал глас:
    — Тази рана кървя доста, а после се възпали.
    Роузи протегна ръка. Имаше абсолютно същия белег, само че на другата ръка. Осени я ужасяващо откритие — ако тя облече късия тъмночервен хитон, би оставила открито дясното, а не лявото си рамо, освен това би пристегнала гривната над левия, а не над десния си лакът.
    Жената на хълма е неин огледален образ.
    Жената на хълма е…
    — Ти си мен, нали? — попита Роузи. А когато жената с плитката се поотмести, допълни с писклив разтреперан глас: — Не се обръщай, не искам да те виждам!
    — Не подскачай толкова — търпеливо отвърна Роуз Мадър със странен тон. — Ти наистина си Роузи, и си Роузи Истинска. Не забравяй това, дори когато забравиш всичко останало. И помни още нещо — аз възмездявам. Каквото и да направиш за мен, ще ти отвърна със същото. Затова се срещнахме. Това е нашето равновесие. Нашето ка.
    Светкавица раздра небето; изтрещя гръмотевица, вятърът засъска в клоните на маслиновото дърво. Тъничките кичури, които се бяха изплъзнали от плитката на Роуз Мадър, се разбъркаха и затрептяха. Дори и на тази мъждива светлина приличаха на златни влакънца.
    — А сега иди долу — нареди Роуз Мадър, — и ми донеси моето детенце.

5

    Детският плач долиташе до тях като далечен зов от друг континент и обзета от нови страхове, Роузи сведе поглед към порутения храм, който все още изглеждаше странно и подтискащо разкривен. Освен това гърдите й започнаха да пулсират, както често се случваше в месеците след аборта.
    Понечи да каже нещо, макар да не бе сигурна какво точно щеше да се възпротиви по някакъв начин — но още преди да продума, нечия ръка се впи в рамото й. Обърна се. Жената в червено. Тя поклати предупредително глава, отново почука чело с пръст и посочи към руините.
    В този миг една друга ръка, ледена като надгробна плоча, я сграбчи за дясната китка. Младата жена се извърна и в последния момент осъзна, че жената с хитона се е обърнала и сега се намира с лице срещу нея. В съзнанието й нахлуха объркани мисли за Медуза21 и тя бързо сведе очи, за да не види лицето на другата. Вместо това обаче погледът й попадна върху ръката, която бе вкопчена в нейната. Върху кожата имаше тъмносиво петно, което напомняше дебнещ океански хищник (октопод, разбира се). Ноктите бяха потъмнели и безжизнени. Изпод един от тях се подаде бяло червейче.
    — Тръгвай — нареди Роуз Мадър. — Извърши за мен онова, което не мога да извърша сама. И помни — аз възмездявам.
    — Добре — съгласи се Роузи. Изведнъж я бе обзело ужасното желание да погледне другата жена в лицето. Да разбере какво толкова има в него. Може би да види размитите очертания на собственото си лице под мъртвешката сива сянка на странната болест, която те изяжда жив, но ти взима и разсъдъка. — Добре, отивам, ще се опитам, но само не ме карай да те гледам в лицето.
    Ръката освободи нейната… но много бавно, сякаш отново щеше да я приклещи, стига само да усети и най-малка слабост у Роузи. После се отмести и посочи подножието на хълма с мъртвешки сив пръст, точно както призракът на една предстояща Коледа посочва на Ебънейзър Скрудж определен надгробен надпис.
    — Тръгвай тогава.
    Без да вдига поглед, младата жена бавно се заспуска по хълма, изучавайки босите си крака, които се провираха сред острите високи треви. Едва когато поредната, изключително зловеща гръмотевица раздра небето, стреснато вдигна глава и откри, че жената с червената дреха я придружаваше.
    — Ще ми помогнеш ли? — попита Роузи.
    — Не мога д’ида по-натам — посочи й падналата колона. — И аз го имам същото като нея, но на мене ми е съвсем слабо.
    Тя протегна ръка и малко над китката й Роузи забеляза безформено розово петно, което се бе образувало върху кожата й — или по-точно във кожата й. Имаше подобно образувание и в средата на дланта. То бе дори красиво. Напомняше й детелинката, която бе открила в цепнатината между дъските на пода в стаята си. Стаята й, която бе разчитала да превърне в свое сигурно убежище, сега й се струваше безкрайно далечна. Може би онова там е сън, както и целият й живот, а това тук е действителността.
    — Засега са само тия двете, но и те стигат да не мога да вляза там. Бикът ще ме подуши и веднага ще дотърчи. Ще дойде за мен, но ще убие и двете ни.
    — Какъв бик? — озадачено и уплашено попита Роузи. Вече почти бяха стигнали до повалената колона.
    — Ериниъс. Той е пазител на храма.
    — Какъв храм?
    — Не си губи времето с човешки въпроси, жено.
    — Какво говориш? Какви човешки въпроси?
    — Такива, чиито отговори вече са ти известни. Ела тука.
    „Уенди Яроу“ бе застанала край обраслия с мъх перваз на колоната и нетърпеливо се взираше в Роузи. Храмът се издигаше току над главите им. Като го гледаше, я заболяваха очите, както когато гледаше разфокусиран кинообраз. Забеляза малки издутини, които бе убедена, че не е виждала досега, както и сенки, които веднага изчезнаха, щом примигна.
    — Ериниъс е едноок и окото му е сляпо, ама носът му си е съвсем в ред. В цикъл ли си?
    — В… какво?
    — В месечен цикъл!
    Роузи поклати глава.
    — Хубаво, щот инак щеш да е свършено с нас още преди да сме биле започнали. И аз не съм, и не съм имала женска неволя, откак се разболях. Много лошо, защото най-добре с такава кръв. Ама нейсе…
    Тресна най-страшната и най-оглушителната мълния досега и от небето се посипаха ледени капки.
    — Трябва да побързаме! Откъсни две парчета от нощницата си — една ивица за превръзка и едно по-широчко парче, в което да можеш да увиеш камък, така че да остане да го вържеш. Не спори и престани да задаваш въпроси. Просто прави каквото ти казвам.
    Роузи се наведе, прихвана края на памучната си нощница и отпра отстрани дълга широка лепта, тъй че почти целият й ляв крак се оголи. „Като ходя, ще приличам на сервитьорка в китайски ресторант“ — отбеляза наум. После откъсна една по-тясна ивица от голямото парче, а като вдигна глава, с тревога установи, че „Уенди“ стиска в ръка дълга, злонамерена на вид кама. Недоумяваше откъде я е измъкнала, освен ако не я е носила прикрепена за крака си, като чаровните дивачки, за които се разправя в романите на Пол Шелдън — там всичко си има обяснение, макар и съвсем неправдоподобно.
    „Всъщност може би точно там е била скрита“ — предположи. Не се съмняваше, че тя самата би носила нож, ако придружаваше жената с пурпурния хитон. Сети се как онази, която действително придружаваше русата, се почука с пръст по челото и посъветва Роузи да не се докосва до нея. „Не ти мисли злото, но вече не се владее добре.“
    Роузи отвори уста да попита жената какво възнамерява да прави с тази кама… но после се отказа. Ако човешките въпроси са въпроси, чиито отговори са ти вече известни, то нейният въпрос бе точно такъв.
    „Уенди“ сякаш усети погледа й и вдигна глава.
    — По-напред ти трябва голямото парче. Да е готово.
    Не я остави да отговори и заби острието в собствената си ръка. Изсъска някакви неразбрани думи — може би молитва — а после прокара от лакътя до китката си тънка линия, която по цвят точно съответстваше на дрехата й. Ръката й се поду, раната зейна и от нея рукна кръв.
    — Ооох, как боли! — простена жената, а сетне, без да изпуска камата, протегна към Роузи другата си ръка. — Дай тук. Голямото парче, голямото парче!
    Тя постави плата в дланта й; бе доста объркана и изплашена, но не и отвратена — не й се повдигаше от кръв. „Уенди Яроу“ взе парчето, притисна го към ръката си, подържа го известно време, после го навлажни от другата страна. Явно не целеше да притисне раната — искаше чисто и просто да попие кръвта. После подаде парцалчето на Роузи — докато лежеше в леглото си на Трентън Стрийт, нощницата й бе с цвят на метличина, но сега памучната тъкан бе придобила много по-тъмен… и все пак познат цвят. Ако се смеси синьо с алено, се получава пурпурночервено.
    — А сега намери камък и го увий с парчето. Кат’ свършиш, смъкни туй, дето си го навлякла, и увий цялото нещо в него.
    Роузи беше много по-слисана от тази заповед, отколкото от стичащата се кръв по ръката на другата жена.
    — Не мога да направя подобно нещо! Отдолу нямам нищо!
    „Уенди“ се ухили саркастично.
    — На никого няма да кажа. В туй време дай онуй другото, преди да ми изтече цялата кръв.
    Подаде й по-тясната ивица, която все още бе синя на цвят, и тъмнокожата жена бързо я заувива около ръката си. Отляво като гигантски фойерверк избухна светкавица. Последва гръмотевична канонада. Във въздуха се разнесе особена миризма, сякаш някой разтапяше медни монети. Сетне, сякаш светкавицата бе раздрала небесните мехове, се изля дъждът. Силният вятър отнасяше водните капки настрана и леденият порой се сипеше почти хоризонтално. Капките падаха по сгънатото парче в ръцете й и от него започна да се издига пара, а след малко рукнаха розови кървави вадички, които се застичаха по пръстите й. Приличаше на ягодов сироп.
    Без да се замиеш) повече какво или защо върши, Роузи хвана — нощницата си, приведе се напред и я измъкна през главата. След миг се намери под най-ледения душ на света и чак се задъха от студ, когато дъждовните капки заплющяха по лицето, раменете и голия й гръб. Кожата й настръхна.
    — Ай! — отчаяно извика. — Оу, ай! Ужасно ми е студено!
    Преметна на ръка нощницата, която още не се бе измокрила много, и в този миг забеляза камък с големината на канелено руло, сгушен между два отломъка от прекатурената колона. Вдигна го, после се отпусна на колене и наметна с нощницата главата и раменете си, както хората се скриват под вестник, когато дъждът ги изненада на улицата. Сгушена под този временен дъждобран, Роузи уви камъка в окървавеното парче плат. Остави два дълги, лепкави края, които завърза най-накрая, намръщвайки се от погнуса, когато размитата от дъжда кръв на „Уенди Яроу“ започна да се процежда по земята. После опакова цялото нещо в нощницата си (вече напълно прогизнала), както й бе наредено. Сигурно цялата кръвта и без това щеше да се изпере. Това не беше порой, нито дори буря. Беше истински потоп.
    — Тръгвай! — нареди жената с червената дреха. — Отивай в храма! Трябва да го прекосиш, но за нищо на света не се спирай! Не пипай нищо и не хващай вяра на онова, което ще чуеш или видиш. Вътре е пълно с призраци, но и насред самия Храм на Бика призраците не могат да сторят нищо на смъртна жена.
    Роузи цялата трепереше, от стичащата се в очите и вода всичко й се виждаше двойно; от ушите й като екзотични обици, висяха огромни водни капки. „Уенди“ стоеше пред нея, мократа й коса бе прилепнала към челото и страните, а тъмните й очи пламтяха. Вече трябваше да крещят, за да надвикат безпощадната вихрушка, която се бе извила.
    — Мини през вратата от другата страна на олтара и ще се намериш в градина, където всички цветя и треви са мъртви! В отсрещния й край ще видиш няколко дървета, но и те са изсъхнали, всичките, ’свен едно! Между градината и горичката тече поток! Ти не шещ пий от него, и колкото и да ти се ще — не щещ пий — дори да се не докосваш до него! Прекоси го по камъните. Ако си потопиш дори малкото пръстче, ще забравиш всичко, което някога си знаела, и дори как се казваш!
    По небето пробяга ослепителна електрическа искра и в миг облаците заприличаха на оцъклени чудовища. Роузи не бе изпитвала такъв студ в живота си, нито пък подобно необикновено вълнение в сърцето си, което сякаш се опитваше да изпомпа малко топлина в изстиналата й от ледения дъжд кожа. Отново й хрумна същата мисъл — ако това е сън, то водните каскади, които се изливат от небето, са най-обикновен пролетен дъждец.
    — Иди в горичката! При изсъхналите дървета! Онуй дърво, живото, е нар! Набери семки от плодовете, които ще намериш под него, но да не си посмяла да ги опиташ и дори не се пипай по устата с тая ръка, дето си пипала семките! От дървото има стълби, които водят надолу, към подземието! Намери бебето и й го донеси, но се пази от бика! Пази се от бика Ериниъс! Хайде, тръгвай! Бързай!
    Роузи се страхуваше от Храма на Бика с чудновато разкривените стени, но възможността да се махне от дъжда й донесе известна утеха. Искаше да се махне от вятъра, дъжда и светкавиците, но да е на закрито, в случай, че падне градушка. Мисълта да се намери гола насред градушка, пък макар и насън, й се стори крайно неприятна.
    Изкачи няколко стъпала, после се обърна към другата жена. Ефирната червена дреха бе плътно прилепнала към тялото й като пласт боя и „Уенди“ също изглеждаше като гола.
    — Кой е Ериниъс? — викна Роузи. — Какъв е той?
    Хвърли през рамо поглед към храма, сякаш очакваше богът да чуе гласа й и да се появи. Но не се показа никакъв бог — около постройката, чиито очертания се размиваха в дъжда, нямаше никого.
    Тъмнокожата жена вдигна нагоре очи и викна в отговор:
    — Защо го правиш толкова глупаво, момиче? Отивай, отивай, докато все още можеш!
    И безмълвно посочи храма, точно като господарката си.

6

    Роузи закрачи към храма гола и бяла като сняг, притиснала свитата си на кълбо нощница към корема си, стараейки се да го предпази колкото може. След пет крачки стигна до каменната глава, която лежеше в тревата. Взря се в нея, очаквайки да види лицето на Норман. Разбира се, че ще е той, най-добре да е подготвена предварително. В сънищата винаги става така.
    Но не беше Норман. Пооредялата коса, месестото лице и буйните мустаци като на Дейвид Кросби принадлежаха па мъжа, когото подмина на входа на онази кръчма — „Напръстничето“ — в деня, когато се изгуби, търсейки „Дъщери и сестри“.
    „Пак се изгубих — рече си наум. — Божичко, изгубих се.“
    Отмина каменната глава, чиито празни очи сякаш плуваха в сълзи, а напряко на лицето и челото й бе паднал дълъг мокър стрък трева, който наподобяваше белег; като се доближи до странно наклонения храм, й се стори, че дочува шепот зад гърба си: „Ей, маце, айде да се чукаме, готини цици, кво ше кажеш, айде да се чукаме, айде да стоплим кревата, айде под чаршафа, кво ше кажеш?“
    Заизкачва се по хлъзгавите стъпала, които бяха обрасли в лози и пълзящи растения и изглеждаха доста несигурни, обзета от странното усещане, че каменната глава се извръща настрани, за да следи извивките на голите й крака, докато се изкачва към мрачния вход, а от мократа земя под каменната фигура избива кална вода.
    „Не мисли за нея, не мисли за нея, не мисли.“
    Устоя на обзелото я желание да избяга — и от дъжда, и от въображаемия поглед — и продължи внимателно да подбира пътя си, стараейки се да избегне цепнатините, които с течение на времето се бяха образували в камъка, а на места бяха достатъчно широки да си изкълчи глезена или да си счупи крака. Но това не беше чак толкова страшно — кой знае какви отровни гадини кротуваха в тия тъмни дупки, готови всеки миг да я ухапят или да я ужилят?
    Водата се стичаше от плешките й чак до основата на гръбначния й стълб и на Роузи й се струваше, че никога не й е било толкова студено, но въпреки това поспря на най-горното стъпало и се взря в каменната рисунка, издялана над широкия тъмен вход на храма. Не я бе забелязала на картината си — явно е била скрита в сянката на надвисналия покрив.
    Изобразяваше момче с ледено изражение, което се подпираше на нещо като телефонен стълб. То имаше перчем на челото, а яката на сакото му бе вдигната нагоре. В устата му висеше цигара, а небрежната, отпусната поза сякаш целеше да извести на целия цвят, че това е господин Самата невъзмутимост, издание от края на седемдесетте. Но не означаваше ли тя още нещо? Младежът сякаш казваше: „Ей, маце, ей, маце, ей, маце, не искаш ли да си легнем? Не искаш ли да стоплим кревата? Не искаш ли да скочим под чаршафа?“
    Това бе Норман.
    — Не! — прошепна тя. Прозвуча почти като стон. — О, не!
    О, да. Това бе самият Норман, Призракът на предстоящите побоища — подпрян на телефонния стълб на ъгъла на Стейт Стрийт и шосе № 49 в центъра на Обривил (в центъра на Ооривил, ама че работа); Норман, който зяпа след минаващите девойки, а от отворената врата на „Кръчмата на Финеган“, където магнетофонът е усилен докрай, се носи „А трябва да танцуваш“ на „Би Джийс“.
    Изведнъж вятърът утихна и отново се чу плачът на бебето. Не звучеше тревожно — по-скоро детето бе гладно. Едва доловимите вопли накараха Роузи най-сетне да откъсне очи от проклетата рисунка и да се раздвижи, но миг преди да влезе вътре, отново вдигна глава… не можа да се въздържи. Малкият Норман бе изчезнал, ако изобщо някога е бил там. Сега точно над главата й се мъдреше надписът: „ДА МИ ДУХАШ СПИНОЗНИЯ КУР“.
    „В сънищата нищо не е постоянно — мислеше си тя. — Те са като водата.“
    Обърна се назад и видя „Уенди“, която продължаваше да стои край падналата колона, вир-вода в слепналите паяжини па своята дреха. Роузи й помаха, продължавайки нерешително да притиска омотаната нощница с другата си ръка. „Уенди“ помаха в отговор и продължи да я наблюдава, очевидно без да обръща абсолютно никакво внимание на проливния дъжд.
    Младата жена прекрачи широкия хладен каменен праг и пристъпи в храма. Напрегната до крайност, не посмя да влезе навътре и остана близо до входа, готова веднага да изскочи навън, ако види… ъ-ъ… не знаеше какво. „Уенди“ й бе казала да не обръща внимание на призраците, но Роузи бе на мнение, че на жената с червената дреха й е много лесно да бъде хладнокръвна — нали си остана отвън.
    Предполагаше, че вътре ще е по-топло, но сега не й се струваше кой знае колко по-топло — от влажните стени лъхаше студ като в подземие или гробница и за миг й се стори, че няма да съумее да се накара да продължи по мрачната пътека, засипана с купища отдавна изсъхнали листа. Беше прекалено студено… при това не само в буквалния смисъл на думата. Скръстила ръце на гърдите си, тя трепереше и шумно поемаше дъх на кратки вдишвания, а над нея се виеха тънички струйки пара. С пръст докосна зърното на гърдата си и никак не се изненада, че то се бе втвърдило като камъче.
    Представи си как се връща при жената на хълма и тази мисъл я накара да се раздвижи — как щеше се изправи пред Роуз Мадър с празни ръце? Запристъпва по пътеката бавно и внимателно, вслушвайки се в далечния плач на пеленачето. Сякаш идеше от километри разстояние по някаква тънка магическа нишка. „Иди долу и ми донеси моето детенце.“ Каролайн. Името, което искаше да даде на своето детенце и което Норман и „изби“ от главата, изплува в мислите й съвсем естествено. Непостоянното пулсиране в гърдите й се възстанови. Докосна ги с ръка и потръпна. Бяха се отпуснали.
    Очите й привикнаха с тъмнината и изведнъж й хрумна, че Храмът на Бика много прилича на християнска църква — всъщност наподобяваше Първа методистка църква в Обривил, която редовно посещаваше два пъти седмично, преди да се омъжи за Норман. Брачната им церемония също се състоя там, както и опелото на майка й, баща й и братчето й. От двете страни на пътеката имаше редици дървени пейки — най-задните бяха прекатурени настрана и почти бяха затрупани под изсъхналите листа с мирис на канела. По-предните все още бяха изправени в стройни редици. На еднакви разстояния по пейките бяха наредени дебели черни книги — може би дори методистките „Химни и хвалебствия“, с които бе израснала.
    В следващия миг — пристъпяйки по централната пътека като някаква странна гола птица — долови и миризмата, която се носеше наоколо. Приятният аромат на листата, които вятърът бе навял през вратата, се смесваше с някакъв друг, доста по-неприятен мирис. Той напомняше на плесен, на мухъл, на изгнило, но като че ли изобщо не приличаше на тези миризми. Дали пе мирише на засъхнала пот? Да, може би. А може би и на разни други секрети — на сперма и на кръв.
    Веднага след като усети миризмата, я обзе почти непреодолимо усещане, че нечии злонамерени очи я наблюдават. Чувстваше как те внимателно изучават голотата й, може би дори отбелязват всяка извивка и линия на тялото й, стараейки се да запомнят с точност движението на мускулите под мократа гладка, лъскава кожа.
    Стори й се, че в шума на дъждовните капки, които барабаняха по покрива, и пукота от сухите листа под босите й крака се примесва шепотът на храма — „Хубавичко да си поговорим. Хубавичко да си поговорим… но няма да ни отнеме много време да си кажем нещата, които имаме да си казваме. Нали, Роузи?“ Тя спря и взе една книга от втората пейка. Като я отвори, ахна и едва не се задави. На титулната страница на книгата имаше грубовата рисунка, каквато нямаше в нито един методистки молитвеник от времето на найната младост — на нея бе изобразена коленичила жена, която извършваше фелацио на мъж, чиито крака изобщо нямаха стъпала, а копита. Лицето му беше само загатнато, но въпреки това забеляза потресаваща прилика… или поне така й се струваше. Мъжът напомняше на бившия сътрудник на Норман, Харли Бисингтън, който неизменно проследяваше с поглед докъде ще се повдигне полата й всеки път, когато Роузи сядаше.
    Жълтата страница под картинката бе гъсто изписана па кирилица, но буквите все пак й се сториха познати. Трябваше да се позамисли, за да открие причината — когато се бе доближила до гише „Информация“ да помоли за помощ, Питьр Слоуик четеше вестник, написан на същата азбука.
    Картинката внезапно се раздвижи и линиите като че се плъзнаха към побелелите й, набърчени от дъждовната вода пръсти, оставяйки след себе си тънки мътни следи, подобни на слузестите дири, които оставят охлювите. Някак си бе оживяла. Роузи рязко затвори книгата и гърлото й се сви при мазното изпукване, което се чу отвътре. Изпусна я на пейката и или трясъкът, или нейният писък разбуди прилепите в тъмната половина, по принцип предназначената хора. Над главата й, описвайки безцелни осморки, прелетяха няколко — дебелички кафяви телца, влачени с мъка от черните криле — а после се върнаха в скривалището си. Точно пред нея се намираше олтарът и тя си отдъхна, като забеляза тясната вратичка отляво, през която в мрачното помещение падаше ясна бяла светлина и хвърляше продълговато отражение на пода.
    „Тии наистинасссс Роууу-зей — пошепна безмълвният глас на храма със зловещо задоволство. — И сии Роууу-зей Истинскаа-ааа… ела ми тука и ще видиииш… що е тръпкааааа…“
    Изобщо не искаше повече да се оглежда — прикова поглед върху вратичката и дневната светлина, която нахлуваше през нея. Дъждът бе намалял, глухият барабанящ звук бе заглъхнал и сега дъждовните капки тихо ромоляха по покрива.
    „Тук е само за мъже, Роууу-зей — въздъхна храмът, а после добави нещо, което Норман й казваше, когато не искаше да отговори на някой неин въпрос, но не бе и много ядосан от него: — Това са мъжки работи.“
    Надникна в олтара, но бързо извърна поглед. Вътре нямаше нищо — нито амвон, нито символи на вярата, нито свещени книги — но на голите камъни бе просната друга дебнеща сянка на октопод. Ръждивият цвят напомняше кръв, а големината на сянката подсказваше, че с годините много кръв се е проляла тук. Наистина много.
    „Като в мотел за самоубиййййци, Роууу-зей — сякаш пошепна залата, а листата по каменния под се разшумяха подобно на смеха на беззъба уста. — Идват, но никога не си отиииииват.“
    Тя решително продължи към вратичката, стараейки се да не обръща внимание на гласа и да не отклонява поглед. Питаше се дали няма да й се хлопне под носа, но тя остана отворена. А и никакъв пакостлив таласъм с образа на Норман не изскочи от нея. Роузи излезе на малката каменна площадка сред свежия аромат на съживените от дъжда треви и вдъхна въздуха, който отново започваше да се затопля, макар дъждът да не бе напълно спрял. Отвсякъде се стичаше и шумолеше вода. Чу се гръмотевица (но тя бе прощална, Роузи бе убедена в това). А бебето, което бе забравила за няколко минути, отново се обади.
    Градината бе разделена на две части: отляво имаше цветни лехи, а отдясно — зеленчуци, но всички растения бяха изсъхнали. Цареше пълно опустошение. В сравнение с буйната зеленина, която обгръщаше Храма на Бика от всички страни, това парче земя изглеждаше още по-ужасно — като труп с отворени очи и провиснал език. Огромни слънчогледи с жълтеникави жилави стъбла, кафяво семе и сгръчени вехнещи листенца се извисяваха над всичко останало като смъртно болни тъмничари в затвор, чиито обитатели вече са измрели. Цветните лехи бяха засипани от увяхнали цветни листенца и в съзнанието на Роузи изплува кошмарен спомен за онова, което видя на гробището месец след погребението на близките си. След като постави свежи цветя на гробовете им, поиска да се усамоти и се запъти към дъното на малкото гробище, но там с ужас откри купчина увяхнали цветя, които гниеха в пролуката между каменната стена и гората зад гробището. Острата миризма на гаснещото им ухание я накара да се замисли за онова, което ставаше под земята с близките й. Как се променят телата им.
    Роузи побърза да отклони поглед от цветните лехи, но зеленчуковата част съвсем не бе по-привлекателна — една от лехите сякаш плуваше в кръв. Отри очи, вгледа се отново и въздъхна с облекчение. Нямаше никаква кръв, а чисто и просто домати. Пред нея се простираше шестметрова леха с попадали, гниещи домати.
    „Роузи.“
    Но това не беше храмът. Това бе гласът на Норман, който идваше точно зад нея, и изведнъж осъзна, че дори улавя аромата на неговия одеколон. „Всички мъже около мен или използват «Инглиш Ледър», или не използват нищо“ — рече си и я побиха ледени тръпки.
    Той се намира зад нея. Точно зад нея. Посяга към нея.
    „Не, не вярвам. Изобщо не вярвам, дори и да вярвам.“ Това, разоира се, бе съвършена безмислица, може би дори заслужаваше да се включи в „Книгата на Гинес“, макар и със съвсем малка статия по въпроса, но въпреки това й подейства успокояващо. Много бавно — знаеше, че ако закрачи по-бързо, съвсем ще загуби присъствие на духа — слезе по трите каменни стъпала (по-неугледни дори от онези пред главния вход) и навлезе в останките от „Градините на Бика“, както мислено нарече това място. Дъждът още не бе спрял, но вече едва-едва пръскаше, а вятърът бе като въздишка. Роузи закрачи по алеята, която се образуваше между две редици прегорели, скършени царевични стъбла (в никакъв случай не би минала през доматите, усещайки как се разпукват под стъпалата й), и се заслуша в шума на някакъв поток недалеч от тук. Звукът се усилваше с всяка стъпка и когато излезе от царевичака, на не повече от пет метра забеляза и самата рекичка. Ако се съди по заоблените брегове, сигурно бе три метра широка и съвсем плитка, но сега бе придошла от пороя. Само върховете на четирите големи бели камъка, по които се преминаваше на отсрещния бряг, се подаваха над водата като избелели костенурки.
    Самата вода бе плътна и черна като катран. Роузи бавно пристъпи към брега, смътно давайки си сметка, че със свободната си ръка изстисква водата от косата си. Като се приближи съвсем, я блъсна особена миризма на химикали, която неустоимо я привличаше. Изведнъж изпита страхотна жажда.
    „Ти не щеш пий от него.“
    Да, точно така й каза, предупреди я — как ако си потопи дори малкото пръстче, ще забрави всичко, което някога е знаела, и дори как се казва. Но нима това бе толкова неизгодно? Ако помисли, нима ще загуби много, ако забрави Норман, както и факта, че той все още има сметки за разчистване с нея и дори бе убил човек заради нея?
    Преглътна с мъка и усети как пресъхналото й до болка гърло изскърца, сякаш бе полепнало с пясък. И отново без да си дава сметка какво върши, Роузи прокара ръка нагоре по гърдите и по шията си, събра влагата по кожата си, и облиза дланта си. Но няколкото капки не я утолиха, а само събудиха още по-силна жажда. Катраненочерната водна повърхност хвърляше мазни отблясъци по белите камъни и на нея й се струваше, че серните изпарения проникват в глава й. Съвсем ясно усещаше вкуса на чернилката — блудкава и гъста като студен сироп, тя ще изпълни гърлото и стомаха й със странни минерални соли и неизвестни бромиди. Ще дъхти на безпаметна пръст. А после никога повече няма да си спомня деня, когато госпожа Прат (пребледняла като платно, а устните й с цвят на боровинка) позвъни на вратата и каза, че семейството й, цялото й семейство, е загинало при катастрофа, нито пък Норман с молива или Норман с ракетата за тенис. Завинаги ще забрави образа на мъжа на входа на „Напръстничето“ и дебеланата, която нарече общежитието на Ана „лесбийската благотворителност.“ Вече няма да сънува как се свива в ъгъла, а болката в бъбреците й е толкова силна, че й се гади, и трябва непрестанно да си напомня да повръща единствено в престилката, ако се наложи. Хубаво би било да забрави всичко това. Някои неща заслужаваха да бъдат забравени, но други — например онова, което й стори с ракетата за тенис — на всяка цена трябваше да бъдат забравени… но повечето хора рядко имаха възможност за това дори насън.
    Цялата се разтрепера, неспособна да откъсне очи от водата, която бълбукаше около нея като прозрачна копринена завивка, пълна с гъсто черно мастило — гърлото й пламтеше, сякаш вътре горяха сухи вейки, а очите й пулсираха в ямките и тя си представи как ляга по корем, потапя глава в непрогледната мътилка и пие ненаситно.
    „Ще забравиш и Бил — почти извинително пошепна Практична-Разумна. — Ще забравиш зеленикавите отблясъци в очите му, ще забравиш миниатюрния белег на дясното ухо. В днешно време има неща, които си струва да запомниш, Роузи. Знаеш това, нали?“
    Без да се мае (съмняваше се, че дори мисълта за Бил ще я спаси, ако се бави дълго), стъпи на първия камък с протегнати встрани ръце. От влажната, омотана на кълбо нощница, се стичаше червеникава вода и тя чувстваше тежестта на камъка, увит в нея като прасковена костилка. За миг застина, стъпила на белия камък насред потока с левия си крак, а с десния — на брега, после събра кураж и пристъпи на следващия камък. Дотук добре. Повдигна отново левия си крак и прекрачи на третия камък. Този път изгуби равновесие и политна надясно, размахвайки лявата си ръка за равновесие, а в ушите й звънтеше ромонът на причудливата вода. Може би не беше толкова близо, колкото изглеждаше на пръв поглед; миг след това Роузи стоеше насред реката, здраво стъпила на камъните, а ударите на сърцето й отекваха в ушите й.
    Страхувайки се, че ще замръзне, ако се колебае прекалено дълго, стъпи на последния камък, а после на изсъхналата трева на отсрещния бряг. Не бе изминала и три крачки сред голите дървета, когато откри, че е забравила жаждата като лош сън. Сякаш някога, в далечното минало, някой бе погребал живи на това място множество великани, които са се мъчили да се изтръгнат от земята — дърветата като че представляваха мършавите им ръце, които напразно се протягат към небето и безгласно нашепват за страшни престъпления. Сухите клони бяха гъсто преплетени, тъй че очертаваха на фона на небето чудновати геометрични фигури. Към шубрака водеше пътека. В началото на пътеката като страж се възправяше каменна статуя на момче с огромен щръкнал фалос. Ръцете му бяха протегнати право нагоре, като на радостен запалянко. Роузи се доближи и то извърна към нея празните си очи. Бе сигурна в това.
    „Ей, маце! — стори й се, че изрече каменното момче в мислите й. — Айде да се чукаме, айде под чаршафа, кво ше кажеш?“
    Отдръпна се от него и вдигна ръце, сякаш да се защити, но каменното момче отново бе само статуя… ако дори и за миг е било нещо друго. По комично издължения му фалос се стичаха водни капки. „Май нямаш проблеми с ерекцията — помисли си Роузи, взирайки се в празните очи и някак прекалено всезнайната усмивка на фигурата (преди малко беше ли усмихната? Тя се опита да си припомни, но не успя). — Как би ти завидял Норман.“
    Отмина статуята с бързи крачки и пое по пътеката, която водеше към изсъхналата горичка, потискайки желанието си да се обърне, за да се увери, че каменното момче не я следва, решено да приведе в действие каменната грамада, с която бе надарено. Не смееше да погледне назад. Страхуваше се, че напрегнатото й съзнание може да премести фигурата на крачка зад гърба й, макар тя изобщо да не е мръдвала от мястото си.
    Дъждът ръмеше едва-едва. Изведнъж Роузи осъзна, че вече не чува плача на бебето. Може би бе заспало. Или пък на бика Ериниъс му е омръзнало да го слуша и го е схрускал на една хапка като пържена филийка. Във всеки случай как да го намери, като не плаче?
    „Едно по едно, Роузи“ — прошепна Практична-Разумна.
    — Лесно ти е на теб да го кажеш — промърмори. Продължи напред, заслушана в шума на дъждовните капки, и откри — с голямо неудоволствие — че в кората на всеки дървесен ствол отличава лице. Само че това не бяха картини, нарисувани от въображението, както когато човек лежи по гръб и гледа облаците, а истински лица. Те сякаш бяха сгърчени в ужасени гримаси. На Роузи й се стори, че повечето имат женски черти. Сякаш някой хубавичко си бе поговорил с тях.
    След малко пътеката завиваше и свършваше пред огромно повалено дърво, което очевидно бе ударено от гръм в разгара на бурята. От едтта страна целият му ствол бе нацепен и овъглен. Няколко клона продължаваха упорито да димят като скрити въглени под пепелта на небрежно угасен лагерен огън. Роузи се страхуваше да се покатери върху него и да го прескочи — засегнатата част от ствола бе цялата в дупки, трески и напукана кора.
    Тръгна да го заобикаля отдясно, покрай изтръгнатите коренища. Почти бе стигнала до пътеката, когато един корен внезапно подскочи, потрепера, а после се плъзна над коляното й и се уви около крака й като пепеливокафява змия.
    „Ей, маце! Айде да помърсуваме, негоднице!“
    Гласът долетя откъм сухата яма в разронената пръст, където доскоро бе расло дървото. Коренът се плъзна по-нагоре и се обви около крака й още по-плътно.
    „Айде да се потъркаляме по пода, Роузи. Как ти се струва? Ще ти бъда черният ратай, ще те схрускам като препечена филийка. Или предпочиташ да ми духаш спинозния…“
    — Пусни ме — тихо отвърна Роузи и притисна омотаната си нощница към корена. Той веднага освободи крака й и падна на земята. Тя бързо заобиколи дървото и отново стъпи на пътеката. Дървесният израстък я бе притискал толкова силно, че бе оставил червена пръетеновидна следа на бедрото й, но тя бързо избледня. Роузи предположи, че е трябвало да се ужаси от случилото се току-що и може би нещо е искало да я ужаси. Ако е така, номерът не мина. Заключи, че за човек, живял четиринадесет години с Норман Даниълс, всичко това е евтино забавление — като къщата на духовете в някой лунапарк.

7

    След пет минути пътеката свърши. Излизаше насред една съвършено кръгла просека, където растеше единственото живо нещо в цялата тази пустош. Това бе най-красивото дърво, което бе виждала през целия си живот — за няколко секунди дъхът й секна от почуда. Навремето в Обривил бе посещавала най-съвестно Методисткото детско неделно училище, и сега си припомни притчата за Адам и Ева в Едемската градина — каза си, че ако насред онази градина наистина е имало дърво на доброто и злото, то сигурно е изглеждало досущ като това пред очите й. То имаше гъста корона от продълговати, тесни, лъскави зелени листа, а клоните му бяха натежали от пурпурночервеникави плодове. Нападали плодове обграждаха дървото като тъмночервена преспа, на цвят досущ като късата дреха, с която бе облечена жената, чието лице Роузи не посмя да погледне. Много от тях все още бяха сочни и здрави — сигурно току-що отминалата буря ги бе обрулила. Но дори и онези, които на вид бяха вече доста поизгнили, изглеждаха иеустоимо сладки и тя примлясна доволно при мисълта да вдигне един плод и да впие зъби в него. Вкусът му сигурно ще е едновременно тръпчив и сладък, подобно на стрък ревен, откъснат в ранна утрин, или пък като малини, ден преди да са узрели съвсем. Докато се взираше в дървото, един плод се откъсна от приведения клон, тупна на земята и се разцепи — имаше месеста пурпурночервена сърцевина. По кожицата избиха ситни капчици сок, но семките се виждаха съвсем ясно.
    Роузи пристъпи към дървото и спря. Продължаваше да се разкъсва между съзнателното убеждение, че всичко това е сън, и не по-малко настойчивото телесно усещане, че не може да е сън, че никой на земята не е сънувал толкова истински сън. Колебливо се обръщаше ту в полза на тезата, че е сън, ту против нея, като озадачената стрелка на компас в област с прекалено много природни залежи. Отляво до дървото се откриваше отвърстие, подобно на вход към подлез. Широки бели стъпала водеха надолу и се губеха в тъмнина. Над входа имаше перваз от алабастър, на който бе изписана една-единствена дума: „ЛАБИРИНТ“.
    „Не, това е прекалено“ — рече си, но все пак се запъти към дървото. Даже и да сънува, няма много да й навреди, ако следва указанията — по този начин може би дори ще ускори идването иа момента, когато ще се събуди в своето легло и пипнешком ще се протегне към будилника, за да прекрати самодоволното му пищене, преди да й се пръсне главата. Как ще му се зарадва този път! Вече бе премръзнала, краката й бяха изцапани, току-що един корен се опитваше да я опипва, а някакво си каменно момченце — да я гледа влюбено; в свят, където всичко си е на мястото, то би било прекалено малко, за да знае, какво по дяволите, вижда. Но най-вече се опасяваше, че ако не се върне скоро в стаята си, като нищо ще пипне някоя настинка, може би дори бронхит. Така въпросът със срещата й в събота ще се реши от само себе си, а и няма да може да ходи на работа цяла седмица.
    Без да осъзнава колко е абсурдно да вярва, че може да се разболее като последица от разходка насън, Роузи коленичи точно до плода. Огледа го внимателно, питайки се какъв ли е на вкус (със сигурност няма да прилича на онези в магазините), а после отгърна крайчето на нощницата си. Отпра го, за да има още едно парцалче — успехът надмина всичките й очаквания. Разстла го и започна да събира семки от земята, подреждайки ги грижливо върху парчето, в което смяташе да ги носи.
    „Добра идея — отбеляза мислено, — но само да знаех за какво са ми.“
    Пръстите й веднага изтръпнаха, сякаш бяха инжектирани с огромна доза упойка. Но пък уханието, което се разнасяше наоколо, бе наистина вълшебно. То бе упойващо, но не сладникаво, и я караше да си представя всичките онези пайове, торти и сладки, които излизаха изпод сръчните ръце иа баба й. Но й напомняше и още нещо, което се намираше на светлинни години от кухнята на баба й, с избелелия линолеум и репродукциите по стените — допира до тялото на Бил, докато се връщаха към „Кори Билдинг“.
    Събра двадесетина семенца, после се подвоуми, сви рамене и прибави още двадесетина. Дали ще й стигнат? Как да отгатне, като дори не знае за какво са й? Ето защо по-добре да върви и да престане да умува. Бебето отново плачеше, но плахите му писъци долитаха до нея като едва доловимо ехо — така скимтят пеленачетата, като останат без сили и вече се готвят да заспят.
    Загъна влажното парцалче и подви краищата; малкото пакетче й напомняше за пликчетата със семена, които в края на зимата баща й купуваше от компанията „Бърпи“ — това бе още по времето, когато беше редовна ученичка в Методисткото детско неделно училище. Вече се бе примирила с голотата си и по-скоро се ядосваше, отколкото се срамуваше — трябваше й джоб. Е, де да зависеше от желанията й…
    Изведнъж, секунда преди да тикне оцапалите си с пурпурно-червен сок пръсти в устата, проумя с разумната и практична част от съзнанието си какво се кани да направи. Рязко отдръпна ръка с разтуптяно сърце и в миг изпита чувството, че ще се удави в тази тръпчиво-сладка миризма.
    „Да не си посмяла да ги опиташ и дори не докосвай устата си с тая ръка, дето си пипала семките!“
    Тук бе пълно с капани.
    Изправи се и огледа изтръпналите си пръсти, сякаш ги виждаше за пръв път. Отстъпи заднешком от дървото, което се извисяваше насред нападалите плодове и разпилените семки.
    „Не е дървото на доброто и злото — рече си. — И дървото на живота не е. Мисля, че е дървото на смъртта.“
    Лек порив на вятъра погали тялото й и дългите лъскави листа на нара се разшумяха, сякаш мпогогласен, саркастичен шепот я зовеше по име: „Роузи-Роузи-Роузи!“
    Отново коленичи и затърси свежа трева, но наоколо нямаше. Остави увития в нощницата камък на земята, сложи отгоре пакетчето със семената и наскуба изсъхнала мокра трева. Изтърка колкото се може по-добре ръката, с която бе докосвала плода. Пурпурните петна поизбледняха, но не се изчистиха напълно, а под ноктите й останаха червени следи. Сякаш имаше белег по рождение, който никога не се заличава напълно. В това времето бебето проплакваше все по-нарядко.
    — Добре — промърмори Роузи и се изправи. — Просто дръж проклетите си пръсти по-далеч от устата си! Това е напълно достатъчно!
    Запъти се към стълбите под белия камък, но ужасена от мрака в тъмния тунел, преди да слезе, спря за миг, опитвайки се да събере достатъчно кураж да влезе вътре. Белият камък, на който бе изписано „ЛАБИРИНТ“, вече изобщо не й приличаше на перваз — сега и изглеждаше като тесен отворен гроб.
    Само че бебето е някъде долу и едва проскимтява, както правят бебетата, когато никой не идва да ги успокои и те най-сетне решават доколкото могат да се справят сами. Именно този самотен, насочен единствено към себе си вопъл я накара да се раздвижи. Никое бебе не бива да заспива в такова самотно място.
    Заслиза, броейки стъпалата. Седмото се падаше точно под камъка с надписа. На четиринадесетото погледна през рамо светлия правоъгълник, който изоставяше зад гърба си, а когато отново се обърна напред, той изплува на екрана па непрогледната тъма като ярко привидение. Роузи слизаше надолу, надолу и босите й крака шляпаха по камъка. Невъзможно бе да се освободи от ужаса, който изпълваше сърцето й, нито пък да го преодолее. Най-добре да се примири с него.
    Петдесет стъпала. Седемдесет и пет стъпала. Сто стъпала. На сто двадесет и петото спря и осъзнавайки, че вече се вижда, отбеляза наум: „Пълна лудост. Въобразяваш си, Роузи, това е всичко.“
    Все пак не си въобразяваше. Бавно повдигна ръка към лицето си. От пакетчето, което стискаше, и от самата й ръка се излъчваше мътно, отровнозеленикаво сияние. Повдигна и другата си ръка, в която стискаше увития в остатъците от нощницата си камък. Виждаше го съвсем ясно. Извърна глава първо на едната, после на другата страна. От стените струеше съвсем слаба зелена светлина. Черни сенки се надигаха и мързеливо се извиваха в тях, сякаш от двете страни на стълбището имаше стъклени аквариуми, в които се носеха и се поклащаха мъртви трупове.
    „Роузи, престани! Избий си тия мисли от главата!“
    Не можеше да си ги избие. Сън или не, вече бе готова да се обърне и панически да хукне назад.
    „Ами тогава не ги гледай!“
    Добра идея. Фантастична идея. Сведе очи към смътните, сякаш рентгенови очертания на собствените си крака и продължи да слиза, като не преставаше да брои стъпалата, но вече на глас. Зелената светлина постепенно се усилваше. Когато достигна двеста и двадесетото — последното — стъпало, Роузи сякаш се намери на сцена, потънала в мъждива зелена светлина. Вдиша поглед и се приготви да приеме смело онова, което може да се появи пред очите й. Тук, долу, въздухът не беше застоял и макар да бе влажен, бе достатъчно свеж… но течението довя някаква миризма, която никак не й се хареса. Миришеше на зоологическа градина — сякаш сред тези стени бе затворено диво животно. Разбира се, че е затворено диво животни — бикът Ериниъс.
    Отпред имаше три каменни стени, които не стигаха до таван, а се губеха в мрак. Бяха високи по около четири метра и тя не можеше да надзърне от другата страна. Те също излъчваха приглушено зелено сияние и Роузи нервно заоглежда четирите прохода, които се откриваха между тях. Кой да хване? Нейде в далечината бебето продължаваше да плаче… но звукът неумолимо глъхнеше. Като радио, чийто звук намалява постепенно, но равномерно.
    — Плачи! — викна и потръпна от екота на собствения си глас.
    — Ий!… ий!… ий!
    Нищо. Четирите прохода — четирите входа към лабиринта — зееха безмълвно насреща й, като четири идентични рибешки усти, свити в слисана, възмутена гримаса. Малко по-навътре във втория проход отдясно забеляза тъмна купчина.
    „Дяволски добре знаеш какво е това — рече си. — Четиринадесет години си слушала приказките на Норман и на Харли и на всичките им приятелчета, тъй че трябва да си доста плиткоумна, та да не различиш едно кравешко лайно.“
    Тази мисъл и спомените, които нахлуха заедно с нея в съзнанието й — как всички онези мъже седят край масата в трапезарията, говорят за работа и пият бира, говорят за работа и пушат цигари, говорят за работа и разправят вицове за чернилки и латиноамериканци и мексиканци и после пак си говорят за работа — я ядосаха. Цял живот старателно се бе учила да потиска гнева си, но сега, напук на всичко, изцяло му се отдаде. Толкова е хубаво да си ядосан — да чувстваш каквото и да било друго, но само не и страх. Като малка умееше да надава ужасяващо пронизителен боен вик — такъв един силен, висок, неистов, от който стъклата се разтреперваха и очите па човек сякаш всеки миг щяха да се пръснат. На около десетгодишна възраст с големи усилия я бяха отучили от него, защото не подхождало на една дама да пищи така, а и защото тези звуци увреждали мозъка. Сега Роузи реши отново да го изпробва. Пое дълбоко, с цели гърди, влажния въздух, затвори очи и се опита да си припомни игрите на „Свали неприятелското знаме“ зад училището на Елм Стрийт или зад кръчмата „Червения пират“, или пък на „Тексаски рейнджъри“ в подобния на джунгла, потънал в храсталаци заден двор на Били Калхоуп. За миг й се стори, че едва ли не усеща успокоителния мирис на любимата си памучна фланела — онази, с която не се разделяше, докато дрехата не стана на парцал — отвори уста и нададе пронизителен вой, който накрая извиваше като тиролска песен.
    Изпита истинско удоволствие — любимият боен вик прозвуча точно както едно време, но по-хубавото бе, че той я накара да се почувства точно както едно време, като Уандър Уоман, Супергьрл и Ани Оукли22 едновременно. А явно не бе загубил силата си да въздейства и върху околните — още преди викът да заглъхне сред каменните стени, бебето отново бе започнало да плаче. Всъщност пищеше, та се късаше.
    „А сега, Роузи, трябва да побързаш. Ако е уморена, няма да издържи да реве дълго с тази сила.“
    Приближи се към четирите прохода и огледа всеки един поотделно, после се отдръпна и се ослуша. Бебешкият плач като че ли се дочуваше малко по-силно откъм третия проход. Може би просто си въобразяваше, но все отнякъде трябва да започне. Отправи се по третия проход, шляпайки по каменния под с босите си крака, но изведнъж спря и наклони глава настрана, хапейки долната си устна. Като че ли старият боен зов бе разбудил не само бебето. Някъде наоколо — не можеше да прецени дали наблизо или надалеч — ечаха удари на копита по каменен под. Те потропваха мързеливо, ту приближавайки се, ту отдалечавайки се, ту отново наблизо, но ненадейно (и това бе много по-ужасяващо от самия шум) замлъкнаха. Из тъмнината се разнесе глухо пръхтене. Последва още по-тихо изръмжаваме. След това в каменните стени отекваха единствено писъците на пеленачето, които отново бяха започнали да отслабват.
    Роузи си представяше бика съвсем образно — грамадно животно с настръхнала четинеста козина и огромни черни хълбоци, които стърчат над застрашително сведената му глава. На носа му, разбира се, ще има закачена златна халка — като Мипотавъра на илюстрацията в детската й книжка с митове — и зелената светлина, която се процежда от стените, ще хвърля бледи воднисти отблясъци по украшението. Ериниъс кротува в някой от тунелите с наострени уши. Чака я.
    Опипвайки стената, Роузи продължи по мъждивия коридор, като се ослушваше за плача на детето и препускащите копита на бика. Оглеждаше пода за други тъмни купчини, но наоколо не се забелязваше нищо такова. След около три минути проходът, който следваше, я изведе на Т-образен кръстопът. Плачът се чуваше по-силно откъм левия ръкав („Или понеже съм левачка, лявото ми ухо има по-остър слух?“ — питаше се Роузи) и тя зави натам. Не бе изминала и две крачки, когато се закова на място. Ето за какво ще й послужат семките — тя е Гретел под земята, но няма братче, което да сподели страха й. Върна се на кръстопътя и разгърна пакетчето. Остави една семка на пода, като обърна заострения й край към тунела, по който бе дошла. Тук поне нямаше птици да изкълват семките, които щяха да я водят по обратния път.
    Изправи се и продължи напред. След пет крачки достигна до друг проход. Надникна зад ъгъла и откри, че той се разделя на три ръкава. Избра средния и го отбеляза със семка. Два завоя и тридесет крачки по-късно тунелът я отведе до каменна стена, в която бяха издълбани и почерпени следните четири думи: „АЙДЕ ДА СЕ ЧУКАМЕ.“
    Роузи се върна на разклонението с трите ръкава и отбеляза със семката друг коридор.

8

    Нямаше представа колко се бе лутала, докато се добере до центъра на лабиринта, защото времето бързо изгуби всякакво значение за нея. Предполагаше, че все пак не е било толкова дълго, защото бебето продължаваше да плаче… макар че когато съвсем наближи, то вече почти не се обаждаше. Роузи на два пъти чу глух тропот на копита по каменния под — първо в далечината, а след това толкова наблизо, че се закова на място, притиснала ръце към гърдите си, очаквайки всеки миг бикът да изскочи насреща й.
    Ако се случеше да се върне назад, прибираше последното семенце, за да не се обърква на излизане. Тръгна с почти петдесет зрънца — когато най-сетне зави зад поредния ъгъл и попадна в някакъв коридор, където зеленото сияние изведнъж грейваше много по-ярко, й бяха останали три.
    Прекоси галерията, която водеше към квадратно помещение с каменен под, и спря на прага. Погледна нагоре, очаквайки да види таван, но срещна единствено дълбок мрак, от който й се зави свят. Отново сведе очи и тук-там забеляза още няколко купчини изпражнения, а после насочи вниманието си към центъра на помещението. В мека постеля от одеяла лежеше пълничко русокосо детенце. Очите му бяха подути от плач, а личицето му бе обляно в сълзи, но засега сякаш се бе успокоило. То бе вирнало крачета и като че изучаваше пръстчетата си. От време на време тихо проплакваше. Тези стонове разчувстваха Роузи много повече, отколкото всичките му писъци досега — сякаш момиченцето някак си бе разбрало, че са го изоставили.
    „Донеси моето детенце.“
    „Чие детенце? Кое е то всъщност? И кой го е донесъл тук?“
    Реши да не се блъска над отговорите на тези въпроси, особено пък сега. Стига й, че бебето лежи тук, тъй очарователно и самичко, и за утеха разглежда пръстчетата си под хладното зелено сияние в центъра на лабиринта.
    „Сигурно изобщо не е полезно да стои на тази светлина — разсеяно отбеляза Роузи, бързайки към постелята. — Може да е някаква радиация.“
    Бебето извърна глава и като я видя, протегна ръчички към нея. Този жест окончателно спечели сърцето й. Тя уви детето с най-горното одеяло, после го вдигна на ръце. Момиченцето обви шията й, а после отпусна глава — туп! — на рамото й. Отново се разхълца, но вече едва доловимо.
    — Всичко е наред — рече Роузи и лекичко потупа по гърба загърнатото в одеялото пеленаче. Топлият аромат на кожата му й се струваше по-уханен от всички парфюми на света. Зарови нос в пухкавите меки къдрици, под които се криеше идеално оформен череп. — Всичко е наред, Каролайн, всичко е наред. Ей сега ще се махнем от този гаден стар…
    Зад гърба й долетя тропотът на приближаващи копита и тя млъкна, молейки се бикът да не е чул гласа й, непознат в неговите владения, а след миг ужасяващото чаткане отново да заглъхне в някой далечен коридор. Но този път молитвите й не се сбъднаха. Тропотът ставаше все по-силен, а с приближаването на бика — все по-отчетлив. После изведнъж секна, но зад гърба й се бе появило огромно същество, което шумно пъхтеше, като тежък човек, който току-що се е изкачил по стълба.
    Стискайки бебето в прегръдките си, Роузи бавно се извърни по посока на шума. Обърна се да срещне Ериниъс — и той бе там.
    „Бикът ще ме надуши и веднага ще дотърчи — така каза жената с червената дреха… ала добави още нещо: Ще дойде за мен, но ще убие й двете ни.“ Дали Ериниъс не я е надушил? Макар да не бе пълнолуние? Не й се вярваше. Предполагаше, че бикът трябва да пази бебето — или може би всичко, което се намира в центъра на лабиринта — и е дошъл, както и самата тя, воден от плача му. Може да има връзка, но може и да няма. Във всеки случай бикът бе тук и представляваше най-отвратителният звяр, който бе виждала.
    Стоеше на входа на коридора, по който току-що бе дотичал — в тялото му имаше нещо непропорционално, подобно на храма, който тя трябваше да прекоси; струваше се й се, че го гледа през бистрите води на буен поток. И все пак в този миг бикът стоеше неподвижно. Главата му бе наведена. Огромно предно копито, разцепено толкова дълбоко, че приличаше на гигантски птичи крак, неуморно риеше по каменните плочи. Животното се извисяваше над Роузи поне с десет сантиметра и може би тежеше най-малко два тона. Горната част на главата му бе плоска като камък и лъщеше като коприна. Рогата му бяха къси, най-много една педя, но изглеждаха доста здрави, а върховете им бяха силно заострени. Тя си представи съвсем ясно как се забиват в голия й корем… или в гърба й, ако се опита да избяга. Само не знаеше какво ще изпита, ако умре по този начин — въпреки всичките години, които бе прекарала с Норман, бе неспособна да си го представи.
    Бикът повдигна глава и Роузи се увери, че наистина има само едно око — мътно синьо образувание, разположено точно над муцуната му. Животното отново наведе глава и продължи да рие ожесточено. В същия миг тя проумя и нещо друго — то се готвеше да я нападне.
    Бебето нададе оглушителен писък почти в ухото й и така я стресна, че Роузи едва не подскочи.
    — Шшт — прошепна му и го залюля на ръце. — Шшт, тихо, миличка. Няма страшно, няма страшно.
    Но всъщност беше страшно, при това много страшно. Бикът на входа на тесния коридор ще я разпори и ще украси необикновените светещи стени с вътрешностите й. Сигурно на този зелен фон ще изглеждат черни, също като ония неща, които от време на време се раздвижват в дълбините на камъка. Тук нямаше къде да се скрие, нямаше пукната колона, а ако се спусне към прохода, по който бе дошла, слепият звяр ще чуе стъпките й и ще я пресрещне още преди да е успяла да прекоси помещението и наполовина — ще я намушка, ще я подхвърли към стената, после пак ще я намушка и ще я стъпче до смърт. Същото ще направи и с детето, ако изобщо съумее да го задържи. „Едноок е и окото му е съвсем сляпо, ама носът му си е съвсем в ред.“
    Роузи гледаше звяра с широко отворени очи, сякаш омагьосана от потропващото копито. А когато най-сетне престане да рие…
    Сведе поглед към влажната, омачкана нощница, която стискаше в ръка. Нощницата, в която бе скрит увитият в парцал камък.
    „Ама носът му си е съвсем в ред.“
    Притискайки детето към рамото си с дясната си ръка. Роузи се отпусна на коляно, без да откъсва поглед от бика. С лявата ръка разви нощницата. Като загръщаше камъка, парчето, напоено с кръвта на „Уенди Яроу“ бе тъмночервено на цвят, но дъждът бе измил кръвта и платът бе станал бледорозов. Само краищата, които бяха вързани на възел, бяха по-ярки — всъщност имаха пурпурночервен цвят.
    Вдигна камъка с лявата си ръка и почувства тежестта му. Бикът трепна и в същия миг тя замахна и търколи камъка по пода, малко встрани от чудовището. То тежко обърна глава наляво, ноздрите му потръпнаха и животното се хвърли към вързопа, подмамено от шума и миризмата.
    Роузи веднага се изправи. Измачканата си нощница изостави до постелята на бебето, но малкото пакетче със семките продължи да стиска в ръка, без изобщо да си дава сметка за това. Помнеше само как се втурна към желания коридор, а през това време Ериниъс се нахвърли върху камъка, подритна го с все сила встрани, хвърли се към него, блъсна го с плоското си чело, запрати го в съседен коридор и отново хукна подир него, пръхтейки гърлено. Роузи се затича колкото се може по-бързо, но сякаш се движеше на забавен кадър — и всичко отново й заприлича на сън, защото насън човек винаги тича така, особено в кошмарите, когато врагът винаги те следва на две крачки. В страшните сънища бягството е като балет под вода.
    Потъна в тесния проход в момента, в който животното се обърна и ужасният тропот започна да ги настига. Звярът се движеше със страхотна бързина, идеше право към нея, и щом я достигна, Роузи изкрещя, притисна пищящото дете към гърдите си и хукна с всичка сила. Нямаше смисъл. Бикът бе по-бърз. Задмина я… а сетне сви зад ъгъла в отсрещния край на стената отдясно. Ериниъс бе открил измамата навреме, за да се върне и да я настигне, но бе объркат коридорите и се хвърли в съседния проход.
    Роузи забърза нататък запъхтяна, с пресъхнала уста, а ударите на сърцето й сякаш отекваха едновременно в слепоочията, гърлото и очите й. Изобщо не знаеше къде се намира, нито накъде се движи — сега всичко зависеше от семенцата. Ако е пропуснала макар и едничко, ще има да се лута тук с часове, докато най-сетне бикът я намери и я премаже с копита.
    Стигна до разклонение с пет галерии, огледа пода, но не видя семка. Затова пък видя лъщяща миризлива локва урина и това я наведе на ужасяващо правдоподобно обяснение. Ами ако е имало семка? Вярно, не помнеше да е оставяла знак на това място, тъй че всъщност липсата му не означаваше нищо. От друга страна, не помнеше и да не е оставяла. Ами ако е оставила семка, и тя се е забила в копитото на бика, който е прелетял през кръстопътя, цепейки въздуха с наведените си напред заострени рога, опикавайки всичко наоколо?
    „Не можеш да мислиш така, Роузи — правдоподобни или не, подобни разсъждения са не на място. Ще измръзнеш и най-накрая бикът ще те намери и ще те убие.“
    Втурна се в един от ходовете, придържайки главицата на детето с ръка. Коридорът вървеше направо и след двадесет метра извеждаше на друг Т-образен кръстопът. Забърза натам, повтаряйки си, че не бива да губи самообладание, ако не намери семка. Просто ще трябва да се върне до предишния ъгъл и да опита друг проход — нищо работа… разбира се, ако запази самообладание. Но докато се опитваше да се подготви за неприятната изненада, някакво непознато, уплашено гласче се промъкна сред мислите й с жално скимтене: „Ще се изгубиш — ето какво става, когато напуснеш съпруга си, ето как завършват такива начинания — изгубваш се в лабиринта, играеш в тъмното на криеница с бика, изпълняваш разни поръчки на някаква луда жена… така им се полага на лошите съпруги, които си приписват по-важно място в световния ред, отколкото им се полага. Изгубват се в тъмнината…“
    Роузи видя семката, чийто заострен край сочеше в десния ръкав на кръстопътя, и въздъхна с облекчение. Целуна бебето и откри, че то отново е заспало.

9

    Зави надясно и закрачи с Каролайн — най-обикновено име, като всяко друго — на ръце. Не успя да се освободи напълно от кошмарното чувство, че плува, нито пък от страха си, че неизбежно ще стигне до кръстопът, където не е оставила знак, но на всеки ъгъл неизменно я посрещаше семка. Ериниъс обаче я следваше — тропотът на копитата му долиташе до нея, ту далечен и приглушен, ту близък и отчетлив, и този шум извика у нея спомена за пътуването до Ню Йорк заедно с родителите й, когато беше на пет-шест години. Най-ясно си спомняше две неща — женската формация „Рокетс“, които се вихрят на сцената на Рейдио Сити Мюзик Хол, а краката им се движат в пълен синхрон, и оглушителния шум и невероятната бъркотия на Гранд Сентрал Стейшън — екотът, огромните светлинни табели, непрестанният прилив на хора, сред които човек се чувства съвсем нищожен и безпомощен. Хората на Гранд Сентрал я възхитиха не по-малко от „Рокетс“, и то по много сходни причини, както откри впоследствие, но шумът от влаковете я изплаши до смърт, защото човек никога не знаеше откъде идват или закъде пътуват. Призрачните стържещи шумове и грохотът ту се усилваха, ту заглъхваха, усилваха се и заглъхваха, понякога съвсем далечни, а в следващия миг тъй близки, че сякаш земята под краката й се разклащаше. При шума от копитата на бика Ериниъс, който се хвърляше напосоки из лабиринта, този спомен изплува в съзнанието й с изумителна яснота. Роузи осъзна, че тя, която никога не е заложила и един долар на лотария и веднъж не е участвала в църковните благотворителни игри с награда пуйка или стъклен сервиз, се е впуснала в игра на късмет, в която залогът е нейният живот… и животът на детето. Спомни си онзи младеж на автогара „Портсайд“ с красивото, невдъхващо доверие лице, който бе подредил върху куфара си моите с три карти. Сега самата тя е асо пика. Суровата истина бе, че бикът не се нуждае непременно от ушите или обонянието си, за да ги открие — можеше да налети върху тях по чиста случайност.
    Но нищо такова не се случи. Роузи зави за последен път и се оказа пред стъпалата. През смях и сълзи забърза задъхана към края на галерията и хукна нагоре по стълбите. Изкачи пет-шест стъпала и се обърна назад. Оттук се виждаше целият лабиринт с виещите се в сумрака ходове и безредната плетеница от завои кръстопътища и задънени галерии. Отдясно долиташе далечният тропот на копитата на препускащия Ериниъс. Той се отдалечаваше. Вече не ги застрашаваше с нищо и тя облекчено отпусна рамене.
    Изведнъж в главата й екна гласът на „Уенди“: „Зарежи туй — бързо се качвай горе с детето. Добре се справи, ама още не си свършила.“
    Не, със сигурност не е. Имаше да изкачи повече от двеста стъпала, този път с дете на ръце, а вече се чувстваше изтощена.
    „Едно по едно, мила — посъветва я Практична-Разумна. — Така трябва да постъпиш. Едно по едно.“
    Да, да. Госпожа Практична-Разумна. Царицата на програмите за възстановяване.
    Продължи да изкачва стъпалата (едно по едно), като от време на време хвърляше поглед през рамо, а с отдалечаването от лабиринта в съзнанието й се въртяха какви ли не незавършени
    (биковете могат ли да изкачват стъпала)
    ужасяващи мисли. Бебето й се струваше все по-тежко, сякаш тук действаше някакъв шантав математически закон — колкото по-нагоре се изкачва, толкова повече й натежава детето. Забеляза над главата си точица дневна светлина и впи очи в нея. Известно време точицата като че й се присмиваше и изобщо не се доближаваше, макар че Роузи дишаше все по-учестено, а кръвта туптеше в слепоочията й. За пръв път от две седмици насам бъбреците я заболяха, сърцето й биеше до пръсване. Но тя не обръщаше внимание на тези неща — доколкото можеше все пак — и не откъсваше очи от светлата точица. Най-сетне петънцето започна да се уголемява и бавно придоби формата на отвора в основата на дървото.
    На пет стъпала от изхода я преряза непоносим спазъм в дясното бедро и кракът й от коляното до горе стана на възелчета. Като посегна да разтрие пострадалото място, отначало й се стори, че се опитва да размачка камък. Стенейки тихо, свила устни в болезнена гримаса, масажираше схванатите мускули (докато бе омъжена, се научи да прави и това), докато те най-сетне започнаха да се отпускат. Сви коляно, за да види дали няма отново да я заболи. Стори й се, че й е минало, и докато изкачваше останалите стъпала, Роузи много внимаваше да не натоварва този крак. Щом излезе навън, се огледа смаяно, като миньор, оцелял по чудо след страхотно срутване.
    Докато бе стояла под земята, облаците се бяха разпръснали и сега въздухът трептеше под жаркото лятно слънце. Беше задушно и влажно, но на нея й се струваше, че вдишва най-упойващия аромат на света. Вдиша мокрото си от пот и сълзи лице към късчето небе с цвят на избелели дънки, което се подаваше от разпокъсаните облаци. Някъде в далечината гръмотевиците продължаваха да трещят заканително, като победено теле, което продължава да се ежи. Тази мисъл я подсети за Ериниъс, който препускаше в тъмницата под земята и продължаваше да търси жената, която нахлу във владенията му и отмъкна съкровището му. „Cherhcez la femme — рече си Роузи и се подсмихна. — Можете да си cherchez колкото си искате, дебелако — тази femme — да не говорим за нейното petite fille — вече са другаде.“

10

    Роузи бавно се отдалечи от входа към подземието. В началото на пътеката през мъртвата гора седна да си почине и настани детето в скута си. Искаше само да си поеме дъх, но жаркото слънце така приличаше на гърба й, че като вдигна глава, поотместената сянка я наведе на мисълта, че е подремнала.
    Като се изправи на крака — направо изтръпна от режещата болка в дясното бедро — чу свадливото, пронизително грачене на ято птици, което напомняше шумна разправия в многочленна фамилия на неделен обяд. Понамести детето в по-удобно положение и малката изсумтя, а после изпусна мехурче слюнка през свитата си устица и отново замлъкна. Роузи се развесели, но същевременно завидя на спокойния сън на момиченцето.
    Потегли по пътеката, но след няколко крачки спря и се обърна да погледне единственото живо дърво с лъскавите зелени листа, огънато под тежестта на изобилните смъртоносни пурпурночервени плодове, и входа на митичното подземие наблизо. Гледа ги дълго, за да запечата образа в съзнанието си.
    „Истински са — рече си наум. — Как е възможно да ги виждам толкова ясно, ако не са истински? А и бях задрямала, сигурна съм. Как е възможно да спиш насън? Нима може да заспиш повторно, след като веднъж вече си заспал?“
    „Зарежи — посъветва я Практична-Разумна. — Така е най-добре, това е най-малкото засега.“
    Да, сигурно е права.
    Отново потегли, а когато стигна до падналото дърво, което препречваше пътеката, с удивление и яд откри, че е могла да си спести мъчителния обход покрай заплетените корени — покрай короната на дървото минаваше много по-удобна пътека.
    „Е, всъщност минава сега — отбеляза мислено, докато заобикаляше дървото. — Сигурна ли си, че я е имало и преди, Роузи?“
    До слуха й достигна ромонът на черния поток, а когато достигна до него, забеляза, че водите вече спадат и белите камъни съвсем не изглеждат толкова малки — сториха й големи колкото теракотени плочи, а вонящата мътилка бе изгубила злокобно привлекателната си сила. Просто дъхтеше на варовита вода, която оставя ръждиви следи по ваната и тоалетната чиния.
    Птиците отново започнаха да се карат — „Ти го направи“ — „Не, не съм аз“ — „Не, ти го направи“ — и Роузи забеляза двадесетина-тридесет пернати с невиждани размери, които се бяха наредили на върха на храма. Бяха прекалено едри за свраки и като поразмисли, предположи, че са местна разновидност на мишелови или лешояди. Но откъде ли са се взели? И какво правеха тук?
    Взирайки се в птиците, тя притисна бебето към себе си, без да си дава сметка за това, докато детето не се размърда и възпротиви в съня си. Птиците се вдигнаха във въздуха едновременно, а плясъкът на крилете им наподобяваше плющенето на чаршафите на простор. Сякаш бяха уловили втренчения й поглед и той не им бе харесал. Повечето отлетяха да се разправят в мъртвата гора, която току-що отмина, но няколко продължиха да се вият в омарното небе като лоша поличба в каубойски филм.
    „Откъде са се взели? Какво искат?“
    Поредните въпроси, чиито отговори не знаеше. Прекоси потока по камъните. Като наближи храма, забеляза изоставена, но все пак видима пътека, която заобикаляше каменната постройка. Тръгна по нея без никакво колебание, макар че бе гола, а пътеката беше обрасла в трънливи храсти. Придвижваше се внимателно, като пристъпваше настрана, за да не се одраска, и държеше
    (Каролайн)
    малката над главата си, за да я предпази от тръните. Въпреки всичките си старания се закачи в тях, но само на едно място (от драскотината през преумореното й дясно бедро) потече кръв.
    Като заобиколи храма и погледна фасадата, й се стори, че сградата бе претърпяла някаква промяна, при това толкова основна, че на пръв поглед дори не се забелязваше. За миг безкрайното облекчение при вида на „Уенди“, която не бе помръднала от повалената колона, изтика тези мисли на заден план, но като измина пет-шест крачки към жената с червената дреха, спря и се обърна, опитвайки се да погледне зданието с открити очи и ясна мисъл.
    Този път веднага забеляза промяната и изсумтя изненадано. Храмът на Бика изглеждаше плосък и недействителен… сякаш двуизмерен. Роузи се сети за един стих, който помнеше още от гимназията — ставаше дума за нарисуван кораб в нарисуван океан. Необичайното, тревожно усещане, че постройката излиза от перспективата (че се намира в някакво странно, неевклидово пространство, където са валидни законите на друга геометрия), бе изчезнало, а с него и заплашителният й вид. Всички прави линии бяха застанали по местата си — вече нямаше неочаквани кривини и издатини. Всъщност сега сградата изглеждаше като картина на банално сантиментален художник с посредствен талант, а в съчетанието си двете раждат слаби творби — от онези, които заедно със старите броеве на списанието „Нашънал джиографик“ и купчините картинни мозайки, от които липсва по някое и друго парченце, вечно събират прах по ъглите на мазето или по рафтовете на тавана.
    А може би по най-забутаните щандове на заложните къщи, където рядко минава някой.
    — Жено! Ей, жено!
    Рязко се извърна към „Уенди“ и видя, че другата жена нетърпеливо я приканя с ръка.
    — Побързай и дай бебето тука! Това не ти е туристическа ’тракция!
    Не й обърна никакво внимание. Бе рискувала живота си за това дете и изобщо не възнамеряваше да се оставя да я припират. Отгърна одеялото и сведе поглед към телцето на детето — голо женско тяло, точно като нейното. Само че приликата свършваше дотук. По кожата па детето нямаше белези, прилични на белези от зъби. Не забелязваше ни една бемчица по изящното телце. Бавно прокара пръст по гладката кожа, от глезена, през коляното до малкото рамо. Съвършено.
    „Да, съвършено. Та след като рискува живота си за това момиченце, Роузи, и след като я спаси от мрака, бика и Бог знае още какво там, да не би да възнамеряваш да я върнеш на тия две жени? И двете страдат от някаква болест, а на всичкото отгоре онази на хълма има и психически проблеми. Сериозни психически проблеми. Да не би да се каниш да им оставиш малката?“
    — Всичко е наред — каза тъмнокожата. Извърна глава по посока на гласа. „Уенди Яроу“ надничаше зад рамото й и я гледаше с пълно разбиране. — Да — потвърди тя, сякаш Роузи бе изказала съмненията си гласно. — Знам какво си мислиш, но ти казвам, че всичко е наред. Тя е луда, туй си е ясно като бял ден, но лудостта й няма нищо общо с детето. Знае си, че макар да го е родила, то не си е нейно за вечни времена, както не е и твое.
    Роузи хвърли поглед към хълма, където едва се различаваше фигурата на жената с пурпурния хитон, която стоеше край понито и чакаше завършека на изпитанието.
    — Как се казва? Майката на бебето, искам да кажа. Не се ли нари…
    — Зарежи — бързо я прекъсна тъмнокожата жена в червената дреха, сякаш да я предпази да каже нищо, което е по-добре да остане неизречено. — Името й не е важно. Нито пък акъла й. Напоследък наедно с другите тревоги е станала и много нетърпелива дама. Стига сме дрънкали, най-добре да вървим.
    — Бях решила да кръстя своето дете Каролайн. Норман ми разреши. Всъщност не го интересуваше особено как ще се казва — обясни Роузи и се разплака.
    — Хубаво име. Недей плачи сега. Стига. — Обгърна раменете й с ръка и двете се заизкачваха по хълма. Тревата нежно шумолеше в босите крака на Роузи и гъделичкаше коленете й. — Искаш ли да ти дам един съвет, жено?
    Изгледа я с любопитство.
    — Знам, че за мъката е трудно да се дават съвети, но първо чуй кое ми дава право да ти ги предлагам: родена съм в робство, израснала съм в окови, но една жена, не точно богиня, откупи свободата ми. Тя. — „Уенди“ посочи към третата жена, която мълчаливо ги наблюдаваше. — Тя е пила жива вода, даде и на мен да пия. Сега я следвам навсякъде, и не знам за нея, но като се погледна в огледалото, мечтая за бръчки. Погребала съм децата си, техните деца и децата на децата им чак до пето коляно. Колко войни съм видяла да започват и свършват, и да отминават като вълните, които плискат брега, заличават стъпките и отмиват пясъчните кули! Виждала съм клади и стотици глави, набучени на колове по улиците на град Лъд, и още, как убиват мъдри владетели, а на тяхно място въздигат глупци, но продължавам да живея. — Въздъхна дълбоко. — Продължавам да живея и ето кое ми дава право да ти предложа своя съвет. Искаш ли да го чуеш? Отговаряй бързо. Не е съвет, който бих искала тя да чуе, а вече сме доста близо.
    — Да, кажи ми.
    — Трябва да бъдеш безжалостна към миналото. Важни са не ударите, които ни нанасят, а онези удари, на които сме устояли. И запомни, за да запазиш разсъдъка си, ако не живота си, не я поглеждай!
    Жената в червено измърмори последните думи с настойчив шепот. След миг Роузи отново се изправи пред русата жена. Закова поглед в дрехата й и чак когато „Каролайн“ се размърда неспокойно и недоволно размаха ръчичка, осъзна, че отново силно я притиска към себе си. Детето се събуди и любопитно се ококори насреща й. Очите му имаха същия синкав цвят като лятното небе.
    — Добре се справи, наистина успя — изрече ниският, медно-дрезгав глас. — Благодаря ти. А сега ми я дай.
    Роуз Мадър протегна ръце с тъмни петна. Роузи забеляза и нещо друго, още по-обезпокоително — между пръстите й се бе напластило нещо като мътна сиво-зелена утайка, подобна на мъх. Или на люспи. Без да се замисля какво прави, притисна бебето към себе си. Този път то се раздвижи още по-неспокойно и дори проплака.
    Една кафява ръка се протегна и стисна Роузи за рамото.
    — Всичко е наред, повярвай ми. Нищо лошо няма да му направи, а и без друго аз ще се грижа за него, докато завършим пътуването си. Не ни остава много, а после тя ще даде детето на… е, няма значение на кого. Още известно време ще е нейно. А сега й го дай.
    Докато й подаваше бебето, на Роузи й се струваше, че това е най-трудното нещо, което е правила в изпълнения си с трудности живот. Осеяните с петна ръце поеха детето и жената тихичко изръмжа от задоволство. То извърна главица към лицето, което Роузи не биваше да вижда… и се засмя.
    — Да, да — изпя хрипливият сладък глас, но Роузи долови в него нешо подобно на усмивката на Норман, от което й се прииска да се разпищи. — Да, сладка моя, там беше тъмно, нали? Тъмно, мръсно и лошо, да-а, мама знае.
    Нашарените с петна ръце повдигнаха момиченцето към пурпурната дреха. Детето вдигна очи, усмихна се, отпусна главица на гърдите на майка си и отново заспа.
    — Роузи — повика я жената с хитона. Гласът й бе дълбок, замислен, безумен. Гласът на деспот, който всеки миг ще оглави безчетни въображаеми армии.
    — Да — почти шепнешком отвърна тя.
    — Наистина Роузи. Роузи Истинска.
    — Д-да, струва ми се.
    — Помниш ли какво ти казах, преди да слезеш долу?
    — Да. Помня много добре. — Искаше й се изобщо да не си спомня.
    — И какво беше то? — поиска да знае Роуз Мадър. — Какво ти казах. Роузи Истинска?
    — „Аз възмездявам.“
    — Да. Аз възмездявам. Страшно ли беше там долу в мрака? Страшно ли беше, Роузи Истинска?
    Тя помисли внимателно.
    — Страшно беше, но най-страшен ми се видя потокът. Толкова исках да пия от него.
    — Има много неща в живота си, които искаш да забравиш, нали?
    — Да, мисля, че има.
    — Съпруга си?
    Тя кимна.
    Жената със спящото бебе на ръце заговори със странна, непоклатима увереност, от която на нея й се сви сърцето.
    — Ти ще бъдеш разделена от него.
    Роузи отвори уста да каже нещо, но не можа и дума да отрони, и отново стисна устни.
    — Мъжете са зверове — подхвана Роуз Мадър. — Някои могат да бъдат облагородени, а сетне — опитомени. Но други не могат. А ако попаднем на такъв, който не може да бъде облагороден и дресиран — на злодей, с една дума — то трябва ли да се чувстваме поругани и измамени? Да седнем край пътя — или ако щещ в люлеещото се столче край леглото — и да оплакваме съдбата си? Да се гневим срещу ка? Не, защото ка е колелото, кооето движи света, а който се бунтува против него, ще бъде смазан под тежестта му. А злосторниците трябва да бъдат наказвани. Но към тази задача винаги трябва да пристъпяме с открито сърце защото следващият звяр винаги може да се окаже различен.
    „Бил не е звяр“ — рече си, но никога не би дръзнала да го изрече на глас пред тази жена. Никак не й бе трудно да си представи как жената я сграбчва и впива зъби в гърлото й.
    — Тъй или инак, зверовете все ще се сбият — продължи Роуз Мадър. — Така са устроени — навеждат глави и се нахвърлят един срещу друг да изпитат рогата си. Разбираш ли?
    Изведнъж на Роузи й се стори, че добре проумява какво говори жената, и думите й я ужасиха. Посегна към лицето си и нервно докосна устни. Бяха пресъхнали и горещи.
    — Няма да има никаква битки. Няма да има никаква битки, защото те не знаят един за друг. Те…
    — Зверовете ще се сбият — повтори Роуз Мадър и й подаде нещо. Отначало тя не разбра какво е то, но после проумя — златната гривна, която Роуз Мадър носеше над десния си лакът.
    — Аз… не мога…
    — Вземи я — неочаквано се тросна жената с хитона. — Вземи я, вземи я! И стига си хленчила! В името на боговете, стига си хленчила като някоя глупава овца!
    Роузи протегна трепереща ръка и пое гривната. Макар да бе стояло на ръката на жената, украшението бе студено. „Ако ме накара да го сложа, не знам дали ще мога“ — помисли си, но Роуз Мадър не поиска нищо подобно. Вместо това протегна осеяната си с петна ръка и посочи маслиновото дърво. Стативът бе изчезнал, а картината — подобно на нейната картина — се бе разраснала до огромни размери. Освен това се бе променила. Това бе същата стая на Трентън Стрийт, но жената, която гледаше към вратата, я нямаше. Стаята бе потънала в мрак. Само над одеялото се подаваше един-единствен рус кичур и едно голо рамо.
    „Това съм аз — с почуда отбеляза Роузи. — Това съм аз как спя и сънувам този сън.“
    — Отивай — заповяда Роуз Мадър и я докосна по тила. Роузи пристъпи към картината, но най-вече защото искаше да се отдалечи от допира на тази ужасна ледена ръка. Тогава осъзна, че чува — съвсем слабо — шумът на уличното движение. Във високите треви около глезените й подскачаха щурци.
    — Отивай, малка Роузи Истинска. Благодаря ти, че спаси моето детенце.
    — Нашето детенце — каза Роузи и застина. Който се осмели да поправи тази жена, сам трябва да е побъркан.
    Но вместо да се ядоса, жената с пурпурночервеникавия хитон се развесели.
    — Да, да, щом искаш — нашето детенце. А сега отивай. Помни, което трябва да помниш, и забрави онуй, което трябва да забравиш. И да се пазиш, когато си далеч от моя взор.
    В този миг мисълта й се прекъсна, защото жената в картината се размърда в леглото си и придърпа одеялото над голото си рамо.
    Но това вече не беше картина.
    А прозорец.
    — Отивай — тихо я подкани жената с червената дреха. — Справи се отлично. Отивай си, преди да си е променила мнението.
    Роузи пристъпи към картината, а зад гърба й Роуз Мадър викна с глас, който вече не беше ни сладък, ни дрезгав, а направо ужасяващ:
    — И помни, аз възмездявам!
    При този неочакван писък Роузи замижа и се втурна напред, уверена, че жената с пурпурния хитон вече е забравила добрината, която й направи, и все пак е решила да я унищожи. Препъна се в нещо (може би в рамката на картината? ), а после й се стори, че пропада. В миг се преобърна като цирков акробат, а после в очите и ушите й сякаш нахлу непрогледна тъма. Стори й се, че в мрака отеква далечен злокобен грохот, който се приближава. Той идеше може би от влаковете в дълбоките тунели под Гранд Сентрал Стейшън, или пък бе тътенът от копитата на бика Ериниъс, който препускаше в непрогледните дълбини на своя лабиринт с наведена глава, а късите му заострени рога свистят във въздуха.
    Сетне известно време не чувстваше нищо.

11

    До седем часа сутринта спа непробудно, плувайки в пълна тишина и спокойствие, като зародиш, който все още няма сънища. После подобно на часовниковата кула будилникът й я изтръгна от съня с нечовешки вой. Роузи скочи в леглото и загребвайки въздуха с ръце, подобно на птица, извика думи, които не разбираше и които принадлежаха на сън, който вече бе забравила:
    — Не ме карай да те гледам! Не ме карай да те гледам! Не ме карай! Не ме карай!
    После забеляза кремавите стени, малкия диван, който всъщност бе канапе за двама, което си въобразяваше, че е много импозантно, и дневната светлина, която струеше през прозореца, и се опита да се върне към действителността. Каквато и да е била насън, където и да е ходила, сега бе просто Роузи Макклендън, самотна жена, която си изкарва хляба със записи на книги Дълго време бе живяла с един лош човек, но го бе напуснала и бе срещнала друг, добър човек. Живееше в самостоятелна стая на Трентън Стрийт 897, на втория етаж, в дъното на коридора с красива гледка към Брайънт Парк. О, и още нещо. Тя е самотна жена, която възнамерява до края на живота си да не вкуси хот-дог с кренвирш, особено пък с кисело зеле. Очевидно не се погаждаше с тази храна. Не помнеше какво сънува
    (помни, което трябва да помниш и забрави онуй, което трябва да забравиш)
    но си спомняше как започна всичко — влезе в проклетата картина като Алиса в огледалния свят.
    Поседя още миг в леглото, сякаш опитвайки се да затвори черупката на света на Роузи Истинска колкото се може по-плътно, а после се пресегна към досадния будилник и неволно го бутна на пода. Той остана там, продължавайки да надава въодушевени, безсмислени крясъци.
    — Наемете инвалиди, толкоз са забавни — изграчи Роузи. Надвеси се от леглото, затърси опипом часовника и отново се възхити най-искрено от русите къдрици, които забелязваше с крайчеца на окото си и които нямаха нищо общо с безцветната косица на онази послушна свита мишчица Роуз Даниълс. Най-после докопа будилника и затърси с палец копчето за изключване. В този миг забеляза, че гърдата, която се притискаше към дясната й ръка, е гола.
    Изключи часовника и седна в леглото, продължавайки да го стиска в лявата си ръка. Отметна чаршафа и тънкото одеяло. Надолу също бе гола.
    — Къде ми е нощницата? — обърна се към празната стая. Въпросът й прозвуча твърде глупаво… но, разбира се, не бе свикнала да си ляга с нощница и да се събужда без нея. Дори след четиринадесет години брак с Норман Даниълс не се чувстваше подготвена за такова необикновено събитие. Остави часовника на нощното шкафче, провеси крака на пода…
    — Оуу! — извика, едновременно стресната и уплашена от болката в схванатите си крака и в кръста. — Оу, оу, ОУ!
    Седна на ръба на леглото и раздвижи енергично първо десния, после левия си крак. Можеше да ги движи свободно, но така я боляха, особено десният. Сякаш вчера цял ден бе спортувала, изреждайки всички уреди във фитнес-залата, а всъщност единствено се бе поразходила с Бил, при това съвсем бавно.
    „Тътенът напомняше на влаковете на Гранд Сентрал Стейшън. Какъв тътен?“
    За миг почти се досети за нещо, но то отново й се изплъзна. Изправи се бавно и внимателно, постоя за миг край леглото, после се запъти към банята. По-право, закуцука към банята, изпитваше парлива болка в десния крак като от разтегнато сухожилие, а бъбреците й също не бяха наред. Какво, за Бога?… Някъде беше чела, че се случва човек да „тича“ насън. Сигурно това обяснява загадката — може би обърканите й сънища, които не помнеше добре, са били толкова зловещи, че тя е хукнала да се спасява. На прага на банята спря и се обърна към леглото. Макар и измачкан, долният чаршаф не бе нито усукан, нито събран или измъкнат, както би бил, ако наистина е буйствала насън.
    Забеляза още нещо, което обаче никак не й хареса, и което с ужасяващо удивление я върна към омразното минало — кръв. Само че петната имаха формата не на капки, а на тънки ивици, които се намираха прекалено далеч от възглавницата — явно кръвта не бе текла от разбит нос или цепната устна… освен ако в съня си не се бе мятала тъй бурно, та да се обърне наопаки в леглото. После предположи, че кардиналът е дошъл на посещение (майката на Роузи винаги настояваше дъщеря й да нарича менструалния си цикъл по този начин, ако изобщо говори за него), но сега съвсем не му беше времето за това. „В цикъл ли си, момиче? Огря ли те пълната луна?“
    — Какво? — екна гласът й в празната стая. — Каква луна?
    И ето че отново се надигна някакъв спомен, но бързо отлетя, преди да го е уловила. Роузи огледа тялото си — поне една загадка бе решена. Имаше драскотина на десния й крак, при това доста неприятна, доколкото можеше да се съди по вида й. Ето откъде се е взела кръвта на чаршафа.
    „Насън ли съм се одраскала? Това ли е…“
    Този път мисълта, която се въртеше в главата й, се задържа малко по-дълго, може би защото всъщност не бе точно мисъл, а образ. Това бе някаква гола жена — самата тя — която внимателно се провира настрана по някаква пътека, обрасла с трънак. Роузи пусна крана, подложи ръка под струята и зачака водата да се стопли. Питаше се възможно ли е на човек да му потече кръв от само себе си, ако сънува необикновено ярък сън. Нещо като при онези хора, на които на Разпети петък им руква кръв от дланите и ходилата.
    „Стигми? Да не искаш да кажеш, че на всичкото отгоре имаш и стигми? — Нищо не казвам, защото нищо не знам“ — сама си отвърна Роузи, и нима това не бе самата истина! Вероятно можеше да приеме — съвсем условно, че е възможно на спящ човек да се появи драскотина, съответстваща напълно на драскотината, която се появява в съня на човека. Стори й се доста невероятно, но не бе съвсем изключено. Изключено е обаче човек да накара нощницата да изчезне от тялото му, чисто и просто сънувайки, че е гол.
    (Смъкни това, дето си го навлякла.
    Не мога да направя подобно нещо! Отдолу нямам нищо!
    На никого няма да кажа… )
    Призрачни гласове. В единия разпозна собствения си глас, но чий бе другият?
    Няма значение — естествено, че няма значение. Смъкнала е нощницата си насън, това е, или пък в момент на събуждане, което си спомняше не по-ясно от чудатия сън как тича насам-натам в тъмното или пък прекосява черен поток по бели камъни. Съблякла я е и като я потърси, несъмнено ще я открие на топка под леглото.
    — Точно така. Освен ако не съм я изяла или нещ…
    Дръпна ръка изпод душа и я разгледа с интерес. По пръстите си забеляза избледнели пурпурночервеникави петна, които бяха запазили доста по-ярък цвят под ноктите й. Бавно вдигна ръка към лицето си и в главата й се прокрадна някакъв друг глас — стори й се, че сякаш не е на Практична-Разумна — който й отвърна загрижено: „Не пипай по устата с тая ръка, дето си пипала семките! Не пипай, не пипай!“
    — Какви семки? — уплашено попита Роузи. Помириса пръстите си и долови съвсем слаб дъх, който й напомняше аромата на пекарна и апетитни сладкиши. — Какви семки? Какво се е случило снощи? Да не би?…
    Наложи си да спре дотук. Знаеше какво се кани да изрече, но не искаше да изкаже въпроса и да го остави да увисне във въздуха без отговор — „Да не би да продължава да се случва и сега?“
    Застана под душа, пусна толкова гореща вода, че едва я търпеше, а после грабна сапуна. Изми ръцете си с особено внимание и ги търка, докато по пръстите й, дори и под ноктите, не остана и следа от пурпурните петна. После започна да си мие косата и да си тананика. Кърт я бе посъветвал преди запис да рецитира детски стихчета в различна тоналност и с различна височина на гласа и точно с това се зае сега, стараейки се много-много да не вика, за да не притеснява съседите си. Когато пет минути по-късно излезе от банята, се почувства като нормално човешко същество от плът и кръв и вече не й се струваше толкова натрапливо, че тялото й е чудновата конструкция от бодлива тел и натрошено стъкло. Гласът й също се бе оправил.
    Понечи да облече дънки и тениска, но се сети, че ще обядва с Роб Лефъртс, затова си сложи нова пола. После седна пред огледалото да сплете косата си. Вършеше го бавно, защото гьрбът и раменете й също бяха схванати. Горещата вода бе облекчила болката, но не я бе премахнала напълно.
    „Да, бебето беше доста едричко за възрастта си“ — помисли си тя, толкова погълната от плитката, че дори не обърна внимание на думите си. Но докато си завързваше косата, вдигна поглед към огледалото, което отразяваше цялата стая зад гърба й, и видя нещо, което я накара да се ококори изумено. Всичко друго моментално излетя от главата й.
    — О, Боже мой! — безсилно възкликна Роузи. Изправи и се прекоси стаята с отмалели крака, сякаш стъпваше на кокили.
    В много отношения картината беше съвсем същата. Русата жена продължаваше да стои на хълма, плитката се спускаше по гърба й, а лявата й ръка все така засенчваше очите й, но жестът вече не бе лишен от смисъл, защото буреносните облаци бяха изчезнали. Небето над главата на жената с късата дреха имаше цвета на избелели дънки като във влажен юлски ден. Във въздуха кръжаха няколко едри черни птици, които също бяха новост, но Роузи почти не им обърна внимание.
    „Небето е синьо, защото бурята мина. Свърши, докато бях… ъ-ъ… докато бях на друго място.“
    Със сигурност помнеше единствено, че това друго място бе мрачно и страшно. Това й бе достатъчно — не искаше да си спомня повече, а и като че ли вече не държеше и да постави картината си в нова рамка. Нямаше да я показва утре на Бил и дори нямаше да я споменава. Не би било добре той да види жаркото слънце, което се бе появило на мястото на надвисналите буреносни облаци, но още по-зле би било, ако не забележи никаква промяна. Това би означавало, че си е изгубила разсъдъка.
    „Вече изобщо не съм сигурна дали искам да притежавам това проклето нещо. Толкова е страшно. И знаеш ли кое е най-смешното? Мисля, че в тази картина има призраци.“
    Вдигна платното като поднос, без да позволява на мисълта, която я караше да го държи по този особен начин
    (внимавай да не паднеш Роузи)
    да изплува. Вдясно до входната врата имаше малък дрешник, но засега в него нямаше нищо друго освен маратонките, с които напусна дома си, и един нов евтин пуловер. Трябваше да остави картината на пода, за да отвори вратата (можеше, разбира се, да я пъхне под мишница, колкото да освободи едната си ръка, ала някак си не й се искаше), но преди да влезе в дрешника, внимателно се взря в нея. Грееше слънце — несъмнено нов елемент, а в небето над храма кръжаха големи черни птици — сигурно и те са нови, но нямаше ли още нещо? Някаква друга промяна? Струваше й, че не греши, но не може да я забележи веднага, защото всъщност нещо липсваше. Нещо бе изчезнало, нещо…
    „Не искам и да знам — изрече рязко. — Въобще не искам да мисля за това, тъй че тук ти е мястото.“
    Точно така, тук й е мястото. Малко й бе мъчно, че изпитва такива чувства към картината, защото бе започнала да я възприема като талисман, който й носи късмет. Но едно бе сигурно: именно мисълта за Роуз Мадър — безстрашно застанала на своя хълм — я крепеше в първия ден в звукозаписното студио когато я бе обзела паника. Затова не й се искаше да изпитва такива неприятни чувства към картината, нито пък да се страхува от нея… но не можеше да ги превъзмогне. В крайна сметка в маслените платна времето не се променя за една нощ нито пък изрисуваните елементи се увеличават или намаляват, сякаш някой невидим оператор непрестанно сменя лещите на обектива. Роузи нямаше ясна представа какво ще прави с картината за в бъдеще, но за уикенда й готвеше следната съдба — ще се наложи да я тикне в дрешника, да прави компания старите й маратонки.
    Внесе я вътре, подпря я на стената (устоявайки на желанието дори да я обърне с лице към стената) и затвори вратата. Като свърши и тази работа, облече единствената си хубава блуза, взе си чантата и излезе от стаята. Докато крачеше по дългия сумрачен коридор към стълбите, от дълбините на съзнанието й изплуваха думите: „Аз възмездявам.“ Роузи се закова на най-горното с