Скачать fb2
Тъмната половина

Тъмната половина

Аннотация

    Врабчетата отново летят!
    Те се смяха на погребението. Писателят Тад Бомънт и съпругата му. На снимката той с лопата, тя с кирка, усмихнати до уши, а между тях надгробният камък, на който пишеше:
Джордж Старк
1975–1988
    Един не особено приятен тип
    Шега. Сензация за медиите. Тад Бомънт, писател, беше създал Джордж Старк, псевдоним, под който пишеше кървавите трилъри, които му докарваха доста пари. Но всичко си има граница. Прикритието скоро щеше да излезе наяве, затова той реши да убие второто си аз.
    Но Джордж Старк не желаеше да си отиде — а Старк беше много жесток човек…


Стивън КингТъмната половина

    Тази книга се посвещава на Шърли Зондерегер, която ми помагаше да си върша работата, и на нейния съпруг Питър.
БЕЛЕЖКА НА АВТОРА
    Много съм задължен на покойния Ричард Бахман (Ричард Бахман е псевдоним на самия Стивън Кинг. Бел. прев.) за това, че ми помагаше и ме вдъхновяваше. Тази книга нямаше да може да бъде написана без него.
    С. К.

ПРОЛОГ

    — Режи го — каза Машин. — Режи го, докато съм тук, за да видя как го правиш. Искам кръв да тече. Не ме карай да повтарям.
„Пътят на Машин“
Джордж Старк
    Началото на живота на човека, на истинския му живот не съвпада с момента на раждането. Истинският живот на Тад Бомънт, едно малко момче родено и отрасло в квартала Риджуей на Бергенфийлд, щата Ню Джърси, започна през хиляда деветстотин и шестдесета. През онази година, когато Тад Бомънт навърши единадесет, му се случиха две неща. Едното щеше да определи насоката на живота му, докато другото почти стана причина за смъртта му.
    През януари Тад изпрати разказ за един конкурс организиран от списание „Америкън Тийнейджър“. През юни той получи писмо от редакторите на списанието, които го уведомяваха, че му присъждат почетната награда в раздела „белетристика“. В писмото се казваше, че журито би му дало втора награда, но във формуляра попълнен от него се посочвало, че едва след две години той ще стане истински американски тийнейджър. Все пак, пишеха редакторите, неговият разказ „Извън дома на Марти“ бе изключително зряла творба, за което го и поздравяваха. Две седмици по-късно пристигна с препоръчана поща грамота, изпратена от списанието. На грамотата името му бе написано с такива завъртени букви в староанглийски стил, че едва можеше да го прочете, а в долния й край имаше златен печат със символа на „Америкън Тийнейджър“ — релефно очертаните фигури на късоподстригано момче и на момиче с коса на опашка, които танцуват джайв.
    Тад бе тихо и сериозно момче, което често се спъваше или изпускаше предмети. Майка му го взе в прегръдките си и почти го задуши от целувки. Баща му изобщо не се впечатли.
    — Ако е толкова дяволски добър, защо не са му пратили пари? — изръмжа той, потънал в креслото.
    — Глен…
    — Е, все едно. Може би Ърнест Хемингуей ще ме черпи една бира, когато ти успееш да го направиш на пух и прах.
    Майка му не каза нищо, но постави писмото и грамотата в рамка, за която плати от собствените си джобни пари. Окачи ги над леглото в стаята му. Когато идваха роднини или други познати на гости, тя ги водеше, за да им я покаже. Казваше им, че Тад ще стане велик писател някой ден. Тя винаги бе чувствала, че той е предопределен да бъде велик и грамотата бе само първото доказателство. Това караше Тад да се чувства неловко, но той обичаше майка си твърде много, за да й се противопостави.
    Независимо от смущението, което изпитваше, Тад реши, че майка му поне отчасти има право. Той не знаеше дали притежава дарбата на велик писател, но беше сигурен, че ще стане писател, все едно какъв. Защо не? Пишеше добре. Важното бе, че му вървеше. Когато думите се лееха му вървеше страшно. А и нямаше вечно да го лишават от паричната награда, поради някаква си формалност. Нямаше вечно да бъде на единадесет.
    Второто важно нещо, което се случи през същата година, започна през август. Тогава се появи главоболието. Първоначално не беше силно, но когато училището отвори вратите си през септември, леките, но постоянни пробождания в слепоочието и зад челото се бяха превърнали в чудовищно натрапчива, непоносима болка. Когато главоболието го нападаше, той не можеше да направи нищо друго освен да се затвори в тъмната си стая, да легне и да чака смъртта. В края на месеца вече истински се надяваше, че ще умре. А в средата на октомври, когато болката стана нетърпима, той започна да се страхува, че дори смъртта няма да му донесе спасение. Настъпването на поредното ужасно главоболие се предшестваше от някаква слухова халюцинация.
    Звукът, който само той чуваше, му напомняше далечното писукане на хиляди врабчета. Понякога му се струваше, че вижда как тези малки птички се струпват по телеграфните жици и по покривите, както правят през пролетта и есента. Майка му го заведе при доктор Стюард.
    Доктор Стюард огледа очните му дъна с офталмоскоп и поклати глава. След това дръпна завесите, изгаси лампата и каза на Тад да гледа право към боядисаната в бяло стена на кабинета. Използвайки джобно фенерче, докторът нареди на Тад да следи с поглед светлите кръгчета, които бързо пробягваха по стената.
    — Това кара ли те да се чувстваш малко странно, синко?
    Тад поклати отрицателно глава.
    — Не ти ли се завива свят? Да ти става лошо, все едно, че ще припаднеш?
    Тад отново поклати глава.
    — А усещаш ли някаква миризма? Като на гнили плодове или на запалени парцали?
    — Не.
    — А птиците? Чуваш ли птиците, докато гледаш движещите се светли кръгове?
    — Не — каза Тад озадачен.
    — Това са нерви — каза баща му по-късно, когато изпратиха Тад в чакалнята. — Хлапето е само едни нерви.
    — Мисля, че е мигрена — каза доктор Стюард. — Рядко се среща в такава ранна възраст, но все пак се случва. А и той изглежда много… напрегнат.
    — Така е — каза Шейла Бомънт и то не без известна гордост.
    — Е, може и да има лек за това някой ден. Но страхувам се, че засега просто ще трябва да изтърпи.
    — Да, нали, и ние наред с него — каза Глен Бомънт.
    Това обаче не бяха нерви, нито пък мигрена, нито пък даваше надежди, че ще му мине.
    Четири дни преди Хелуин, Шейла Бомънт чу виковете на едно от децата, с които Тад чакаше училищния автобус всеки ден. Тя погледна през кухненския прозорец и видя сина си да лежи на алеята за коли, разтърсван от гърчове. Сандвичите и плодовете, които носеше в чантата за обяд се бяха разпилели върху горещия асфалт. Тя изтича навън, отпъди децата и се надвеси безпомощно над него, страхувайки се да го докосне. Ако големият жълт автобус с мистър Рийд на волана бе закъснял съвсем малко, Тад щеше да си умре там, накрая на алеята. Мистър Рийд бе работил като лекар в Корея. Той наведе главата на Тад назад и издърпа езика му преди да се е задушил. Тад бе откаран с линейка в Окръжната болница в Бергинфийлд. Когато пристигнаха, Хю Притчърд по една случайност се оказа в кабинета за спешни случаи. Там той и един негов приятел пиеха кафе и си разправяха небивали истории за успехите им в голфа. Хю Притчърд бе най-добрият невролог в щата Ню Джърси. Притчърд нареди да се направят рентгенови снимки. Разчете ги и ги показа на семейство Бомънт, като им обърна особено внимание на едно неясно петно, което бе оградил с жълт флумастер.
    — Вижте тук — рече той. — Какво е това?
    — Откъде, по дяволите, ще знаем? Нали ти си доктора?
    — Точно така — отвърна сухо Притчърд.
    — Жената каза, че той почти е сдал багажа.
    — Искате да кажете, че е получил припадък. Да, така е. Обаче, ако имате предвид епилептичен припадък, то аз съм абсолютно сигурен, че в неговия случай не е това. Такъв сериозен припадък, какъвто е получил синът ви е признак на grand mal, а Тад изобщо не реагира на теста на Литън. Всъщност, ако Тад страдаше от епилепсия, едва ли щеше да ви е нужен лекар, за да ви го каже. Тогава той щеше да получава гърчове всеки път, когато се появят вълнообразни линии на телевизионния екран.
    — Какво му е тогава? — попита плахо Шейла. Притчърд отново се върна към рентгеновите снимки като ги нагласи срещу светлината.
    — Значи какво всъщност е това? — почука той с пръст очертаното петно. — Внезапният пристъп на главоболия, както и фактът, че никога преди това не е имал припадъци, ми подсказват, че вашият син има мозъчен тумор, вероятно все още малък и, надявам се, доброкачествен.
    Глен Бомънт се втренчи в доктора, а жена му се разхлипа в носната си кърпичка. Тя плачеше без да издаде нито звук. Този безмълвен плач бе резултат на навик създаден през дългогодишния съпружески живот. Юмручните удари на Глен бяха светкавични и причиняваха болка, но не оставяха следи. Така че след дванадесет години тиха скръб, тя едва ли би могла да извика, дори и да искаше.
    — Това значи, че ще му режеш мозъка? — попита Глен с присъщата си деликатност и чувство за такт.
    — Не бих се изразил точно така, мистър Бомънт, но смятам, че наистина се налага оперативна намеса с цел експлорация. — Наум си каза, че ако наистина има Бог и ако той ни е създал по свой образ и подобие, то защо, по дяволите, има толкова хора като Глен Бомънт, които държат в свои ръце съдбата на много други.
    Смръщил чело и с наведена глава, Глен мълча известно време, потънал в размисъл. Накрая вдигна поглед и зададе въпроса, който го измъчваше най-много:
    — Кажете ми истината, докторе. Колко ще ми струва?
    Операционната сестра го забеляза първа. Пронизителният й писък стресна всички в операционната, където през последните петнадесет минути единствените шумове идваха от бръмченето на обемистите реанимационни уреди, от стърженето на триона и от тихите разпореждания на доктор Притчърд. Сестрата се запрепъва назад, блъсна една количка, на която бяха изрядно подредени цял куп инструменти и я събори. Количката падна на покрития с плочки под с трясък, който бе последван от множество звънтящи звуци.
    — Хилари! — извика старшата сестра. В гласът й имаше удивление и ужас. Тя до такава степен забрави къде се намираше, че пристъпи към Хилари, която вече тичаше към вратата с развята зелена престилка.
    — Помнете къде се намирате, ако обичате — каза асистентът, доктор Албертсън и ритна в глезена старшата сестра.
    — Да, докторе. — Тя веднага се върна до операционната маса без дори да погледне към вратата, която се отвори с трясък и Хилари напусна сцената на действието, надала вой като пожарникарска сирена.
    — Веднага сложете инструментите в стерилизатора. — По-бързо — рече Албертсън.
    — Да, докторе.
    Тя започна да събира инструментите и макар че бе развълнувана и дишаше тежко, успяваше да се владее. Доктор Притчърд сякаш не бе забелязал нищо. Цялото му внимание бе погълнато от отвора в черепа на Тад Бомънт.
    — Невероятно — промърмори той. — Просто невероятно. Това наистина е случай, който трябва да бъде описан в учебниците. Ако не го бях видял със собствените си очи… — Шумът от стерилизатора го извади от унеса и той погледна доктор Албертсън.
    — Дай аспиратора — разпореди се той и отправи поглед към старшата сестра. — Какво правиш ти, за бога! Решаваш кръстословици в „Сънди Таймс“? Размърдай се и донеси инструментите. — Сестрата се приближи с чиста табла, на която бяха наредени инструментите.
    — Дай аспиратора, Лестър. Веднага — каза Притчърд на Албертсън. — А след това ще ти покажа нещо, което не си виждал никъде, дори по провинциалните панаири, където излагат разни грешки на природата. — Албертсън придърпа всмукателната помпа, а сестрата отскочи встрани за да му стори път, като умело задържа таблата с инструментите.
    — Приятелю, кажи ми колко точно е кръвното налягане — обърна се Притчърд към анестезиолога. — Ама, съвсем точно. Това е всичко, което искам от теб.
    — Сто и пет на шестдесет и осем, докторе. Съвсем стабилно е.
    — Е, майка му твърди, че той е следващият Уилям Шекспир, така че трябва да го поддържаме стабилно. Изсмуквай кръвта, Лестър, не си играй!
    Албертсън включи всмукателя и започна да почиства кръвта. Зад гърба му мониторите издаваха постоянен, монотонен, дори успокояващ шум. В следващия миг Албертсън едва си пое въздух. Почувства се така сякаш бе получил силен юмручен удар под лъжичката. Над маската, зад очилата с рогови рамки, очите му се разшириха от любопитство.
    — Какво е това?
    — Мисля, че виждаш какво е — каза Притчърд. — Просто ти трябва минутка за да свикнеш с гледката. Чел съм за това, но никога не съм очаквал да го видя в действителност.
    Мозъкът на Тад Бомънт беше с цвят на раковина — светлосив с лек оттенък на розово. На външната обвивка на мозъка имаше едно единствено, изпъкнало, деформирано, сляпо човешко око. Мозъкът на Тад пулсираше леко. Окото пулсираше в такт с него. Изглеждаше сякаш се опитва да им намигне. Именно това бе накарало сестрата да побегне от операционната.
    — Господи, какво е това? — попита Албертсън отново.
    — Нищо не е — отвърна му Притчърд. — Навремето може да е било част от живо, дишащо същество. Но сега не е нищо друго освен един проблем, с който ние можем да се справим.
    — Разрешете да погледна, доктор Притчърд — помоли доктор Лоринг, анестезиологът.
    — Нормално ли е кръвното?
    — Да.
    — Ела тогава. Това е нещо, което ще има да разказваш на внуците си. Ела да видиш, само че по-бързо.
    Докато Лоринг разглеждаше, Притчърд се обърна към Албертсън.
    — Подай триона. Искам да го отворим още малко. След това ще сондираме. Не знам дали ще успеем да изчистим всичко, но поне ще се опитаме.
    Лес Албертсън, който сега изпълняваше ролята на операционна сестра, подаде стерилизираната сонда в стегнатата в каучукова ръкавица ръка на доктор Притчърд. Тананикайки си мелодията от филма „Бонанза“, Притчърд работеше бързо като само от време на време поглеждаше в изпъкналото огледало прикачено накрая на сондата. Работеше само по усет. По-късно Албертсън разказваше, че никога през живота му не му се е случвало да присъства на толкова вълнуваща операция, извършена от лекар, който бе работил сякаш със затворени очи.
    Освен окото намериха част от нос, три нокътя и два зъба. Един от зъбите имаше кухина. Окото продължи да пулсира и да се опитва да им намига до момента, в който доктор Притчърд го проби и изряза с игловидния скалпел. Цялата операция, от сондирането до изрязването, отне само двадесет и седем минути. Петте отрязъка цопнаха в тавичката до обръснатата глава на Тад.
    — Мисля, че всичко сме изчистили — каза Притчърд накрая. — Несвойствената тъкан беше свързана със зачатъчни ганглии. Вярвам, че шансът е на наша страна и че сме успели да прекъснем всички нервни възли.
    — Но… как е възможно, когато детето е все още живо? Искам да кажа, нали това е част от него самия? — попита Лоринг удивен.
    Притчърд посочи тавичката.
    — Намерихме едно око, няколко зъби и няколко нокътя в главата на това момче и ти мислиш, че те са част от него? Да си видял да му липсват нокти? Искаш ли да проверим?
    — Но дори и раковите образувания са просто част от пациента…
    — Това не е рак — заобяснява Притчърд търпеливо, а ръцете му не спираха да се движат. — В много случаи, когато майката ражда едно дете в утробата й първоначално е имало близнаци. Това може би става в два на всеки десет случая. А каква е съдбата на втория зародиш? По-силният поглъща по-слабия.
    — Поглъща го? Искаш да кажеш, че го изяжда! — възкликна Лоринг съвсем пребледнял. — Да не би да имаш предвид канибализъм in utero.
    — Можеш да го наречеш, както си искаш. Случва се доста често. Ако някога се развие ултразвуковият метод на изследване, за който толкова се говори по симпозиумите, може и да установим точно колко често се случва. Но независимо дали се случва често, това, което видяхме днес е нещо изключително необичайно. Част от тялото на близнака на това момче не е била погълната и тази част се е оказала в неговия фронтален лоб. Можеше да бъде и в червата му, в далака, в гръбначния стълб, или където и да било. От всички лекари само патолозите виждат такива неща, защото ги откриват при аутопсията. Наличието на несвойствена тъкан никога не е ставало причина за настъпването на смърт.
    — Добре, а в нашия случай? — попита Албертсън.
    — Нещо е накарало тази група от тъкани, която допреди година е била съвсем микроскопична, да започне да нараства. Часовниковият механизъм на растежа на погълнатия близнак, който е трябвало да спре завинаги поне месец преди мисис Бомънт да роди, по някакъв начин се е задвижил отново. В това, което се е случило няма нищо тайнствено. Вътречерепното налягане само по себе си е достатъчно, за да причини главоболията и гърчовете, заради които докараха Тад тук.
    — Да — каза Лоринг тихо, — но защо всъщност се е случило така?
    Притчърд поклати глава.
    — Ако след тридесет години практикувам нещо друго освен голф, попитай ме тогава. Може и да знам отговора. Но това, което знам днес е, че съм открил един много особен и рядък вид тумор. Доброкачествен тумор. И за да избегнем усложненията, мисля, че това е всичко, което трябва да знаят родителите. Не мога да си представя как ще кажа на бащата, че току-що съм направил аборт на единадесет годишния му син. Лес, хайде да го затворим.
    — Да, докторе.
    След кратък размисъл Притчърд се обърна към сестрата и любезно добави:
    — Отбележете си, моля, че искам онази идиотка, която изхвърча оттук да бъде уволнена.
    — Да, докторе.
    Тад Бомънт бе изписан от болницата девет дни след операцията. Чувстваше отпадналост в лявата половина на тялото си в продължение на шест месеца. Понякога, когато беше много уморен, му се привиждаха странни, не съвсем разбъркани, светли кръгове.
    Майка му купи на старо пишеща машина марка Ремингтън 32 като подарък за неговото оздравяване и светлите кръгове се появяваха най-често, когато седеше прегърбен над машината час преди лягане, търсейки най-подходящата дума или опитвайки се да измисли какво ще се случи по-нататък в разказа, който пишеше. Но след време и това отмина.
    Онова зловещо, нереално птиче цвърчене и шумът от летенето на цели ескадрони от врабчета повече не се появи след операцията. Той продължи да пише, да изгражда собствения си стил и шест години след като започна истинският му живот, Тад за първи път продаде свой разказ и то на „Америкън Тийнейджър“. След това никога не се връщаше към миналото.
    Тад и родителите му знаеха, че малък, доброкачествен тумор е бил отстранен от предната част на мозъка му през есента на единадесетата му година. Когато се сещаше за операцията, а с годините това ставаше все по-рядко, Тад си мислеше само, че е имал страхотен късмет щом е оживял.
    А много хора, които претърпяваха мозъчни операции през онези дни, не можеха да се похвалят със същото.

ЧАСТ ПЪРВА
СМЛЯНО МЕСО

    Със силните си, дълги пръсти Машин изправяше кламерите бавно и внимателно.
    — Дръж главата му, Джак — каза Машин на мъжа, който стоеше зад Холстед. — Дръж здраво, ако обичаш.
    Холстед усети какви бяха намеренията на Машин и започна да крещи, когато Джак Рейнджли хвана от двете страни главата му с голямата си ръка, за да не мърда. Писъците му прокънтяха в изоставения склад, а ехото ги повтори. Голямото пространство беше като естествен усилвател на звука, а Холстед сякаш бе оперен певец, който се разпява преди премиера.
    — Върнах се — каза Машин. Холстед стисна здраво клепачите си, но това не му помогна. Тънката, стоманена жичка лесно премина през левия му клепач и проби окото. Чу се тихо „пук“ и потече лепкава течност, приличаща на желатин. — Върнах се оттам, където са мъртвите, а ти, неблагодарно копеле такова, изглежда изобщо не се радваш да ме видиш.
„Пътуване до Вавилон“
Джордж Старк

ПЪРВА ГЛАВА
ХОРАТА ГОВОРЯТ

1.

    Изданието на списание „Пийпъл“ от двадесет и трети май не се различаваше от обичайното.
    На корицата се мъдреше снимката на една рок звезда — поредната знаменитост поминала се през седмицата. Той се бе обесил в килията си, след като бил задържан, защото открили у него кокаин и разни други опиати. На страниците на списанието човек можеше да открие обичайния миш-маш: девет неразкрити сексуални убийства в незаселената, западна част на щата Небраска; проповедник арестуван за разпространение на порнографски снимки на деца; домакиня от Мериланд отгледала тиква, която напомня изображението на Исус Христос, но само ако я гледаш с полузатворени очи в тъмна стая; парализирано момиче, което тренира за колоездачния маратон в Ню Йорк; развод в Холивуд; женитба в светското общество на Ню Йорк; борец, който се възстановява след инфаркт; комедиант, който води дело за получаване на издръжка след развода си.
    Пишеше и за някакъв предприемач от Юта, който започнал да продава съвсем новичка кукла наречена Мами Йо!. Предполагаше се, че тя е въплъщение на „любимата ви свекърва“. В нея имаше вграден касетофон, който изстрелваше реплики от рода на: „В моя дом, скъпа, когато синът ми растеше, никога не сервирах вечерята изстинала.“ или „Брат ти никога не се държи с мен сякаш имам лош дъх, когато му отида на гости за две седмици.“ Но най-големият номер бе, че за да накарате Мами Йо! да проговори не бе нужно да дърпате конец на гърба й. Достатъчно бе да ритнете проклетата кукла колкото се може по-силно.
    — Мами Йо! е добре подплатена, което е гаранция, че няма да се счупи и няма да повреди мебелите или стените ви — твърдеше гордият изобретател, мистър Гаспард Уилмот. Между другото в статията се споменаваше, че той навремето бил подведен под отговорност за неплащане на данъци, но обвинението било оттеглено.
    А на страница тридесет и трета на този забавен и информативен брой на най-забавното и информативно американско списание се намираше рубриката озаглавена БИО. Това заглавие бе в пълно съответствие с ефектния, съдържателен и хаплив език на списанието.
    — „Пийпъл“ веднага се хващат за главното — каза Тад Бомънт на жена си Лиз. Двамата седяха един до друг до кухненската маса и четяха заедно статията за втори път. — БИО. Ако не ти се чете БИО, преминаваш по-нататък към рубриката НЕЩАСТИЯ. Там ще прочетеш за момичетата, които ги трепят като мухи в сърцето на Небраска.
    — Като се замислиш, едва ли е смешно — каза Лиз Бомънт, след което се засмя, прикривайки с ръка устата си.
    — Не е смешно, но наистина е странно — каза Тад и отново започна да разгръща списанието, като разсеяно разтриваше малък бял белег на челото си.
    Единствено на страниците, където печатаха статиите под рубриката БИО, списанието отделяше повече място за думи, отколкото за снимки.
    — Съжаляваш ли за статията? — попита Лиз. С едно ухо тя се вслушваше във всеки звук от близнаците, но засега те се държаха великолепно — спяха като агънца.
    — Първо на първо, това не е само моя работа, а наше общо дело. Нали знаеш: един за всички и всички за един — Тад посочи снимката на втората страница от статията, на която Лиз му подаваше чиния с орехови сладки, а Тад седеше пред белия лист в пишещата машина. Не можеше да се каже какво бе напечатано на листа, ако там изобщо имаше нещо. И толкова по-добре, защото написаното сигурно щеше да бъде многословно и неразбираемо. Писането винаги му бе вървяло трудно. Не можеше да пише пред публика, още по-малко пред фотографа на списание „Пийпъл“. На Джордж писането му се бе удавало много по-лесно, а за Тад то бе дяволски трудна работа. Лиз не смееше да припари, когато той се опитваше, а понякога дори успяваше да пише. Тя и телеграма не би му донесла, камо ли пък сладки.
    — Да но…
    — На второ място…
    Тад гледаше снимката, на която Лиз му подаваше сладките, а той бе вперил поглед в нея. Лицата и на двамата бяха разтеглени в широки усмивки. Тези усмивки изглеждаха съвсем не на място. Въпреки че бяха сърдечни хора, Тад и Лиз не раздаваха щедро дори и такива обикновени неща като усмивките. Тад си спомни времето, което бе прекарал като водач на групи в Апалачите в Мейн, в Ню Хампшир и във Вермонт. В онези далечни дни си имаше любимец — една миеща се мечка на име Джон Уесли Хардинг. Не беше се опитвал да опитоми Джон, но и без това мечката бе живяла в пълна хармония с него. В студените нощи Джон, старият мечок, обичаше да си сръбва по малко, а когато пийнеше повечко, се захилваше точно така.
    — Какво „на второ място“?
    — На второ място, някак смешно е, че той, бившият претендент за наградата Нашънъл Бук Ауорд (Нашънъл Бук Ауорд — престижна литературна награда. Бел. прев.) и жена му се гледат ухилени
    като двойка пияни, миещи се мечки, помисли си Тад и се разсмя гръмогласно.
    — Тад, ще събудиш децата!
    Той се опита, но без особен успех да сдържи смеха си.
    — На второ място, приличаме на абсолютни идиоти, но хич не ми пука — каза той, прегърна я силно и целуна извивката на шията й.
    В съседната стая Уенди и Уилям започнаха да плачат.
    Лиз се опита да го погледне с укор, но нищо не се получи. Приятно й беше да чуе смеха му, може би защото не се смееше често. Според нея в смеха му имаше някакъв особен, дори екзотичен чар. Тад Бомънт бе от хората, които рядко се смеят с глас.
    — Аз съм виновен — каза Тад. — Ще отида при тях.
    Ставайки той блъсна масата и почти я преобърна. Беше нежен, но странно непохватен човек — нещо, което му бе останало от детството.
    Лиз успя да хване каната с цветя, която бе поставила в средата на масата, преди да се катурне и да се разбие на пода.
    — А бе, Тад! — каза тя и също се разсмя.
    Той седна отново и нежно погали ръката й.
    — Слушай, скъпа, нали нямаш нищо против?
    — Не — отвърна тя. Помисли си за секунда да му каже, че изпитва безпокойство. Не защото изглеждаха малко глупаво, а защото… е, не знаеше точно защо. Просто нещо я притесняваше и толкоз.
    Помисли си го, но не му го каза. Беше й много приятно да чуе смеха му. Тя хвана ръката му и я стисна.
    — Не — каза му. — Нямам нищо против. Мисля, че е забавно. А ако послужи и за реклама на „Златното куче“, когато най-после са захванеш сериозно с тая книга, то по-хубаво от това — здраве.
    Тя стана и сложи ръце на раменете му, когато той понечи да я последва.
    — Ти ще ги оправиш следващия път — каза тя. — Сега искам да останеш на мястото си, докато премине подсъзнателното ти желание да счупиш каната ми.
    — Добре — каза той и се усмихна. — Обичам те, Лиз.
    — И аз те обичам.
    Лиз отиде при близнаците, а Тад Бомънт отново запрелиства статията със своята БИОграфия.
    В статията за Тадеус Бомънт за снимка бе отделена едва една четвърт страница за разлика от обичайната за тази рубрика цяла страница. Но хващаше око, тъй като художественият оформител с вкус към необичайното бе оградил с черна рамка снимката с Лиз и Тад на гробищата. Печатният текст под снимката беше в ярък контраст.
    На снимката Тад държеше лопата, а Лиз — кирка. В единия край се виждаше ръчна количка, в която имаше още инструменти. На самия гроб бяха подредени букети цветя. Надписа на надгробната плоча се четеше съвсем ясно.
    ДЖОРДЖ СТАРК
    1975 — 1988
    Един не особено приятен тип.

    В остър контраст с мястото и с действието — скорошното погребение на едно момче, ако се съдеше по изписаните години — двамата мними гробари бяха стиснали ръцете си над прясната пръст и се смееха весело.
    Това, разбира се, беше нагласена работа. Всичките снимки към статията: с погребението, със сладките и с Тад, който „се рее като самотен облак“ по една безлюдна пътека в гората на Лъдлоу, уж размишлявайки върху творческите си идеи, бяха нагласени. Лиз купуваше „Пийпъл“ от супермаркета от близо пет години. И двамата се надсмиваха над списанието, но и двамата се редуваха да го прелистват по време на вечеря или дори в тоалетната, ако нямаха подходяща книга под ръка. Тад бе мислил от време на време върху успеха на списанието. Чудеше се дали то бе така странно привлекателно поради своята преданост към евтиния блясък на знаменитостите или поради начина на подреждане на материала — големите черно-бели снимки, получерния шрифт и простите, разказни изречения. Но никога и през ум не му бе минавало, че снимките са режисирани.
    Фотографът бе жена на име Филис Майърс. Тя информира Тад и Лиз, че е заснела поредица от снимки с плюшени мечета, облечени в детски дрешки и положени в малки ковчези за деца. Надяваше се да продаде тези снимки на известен нюйоркски издател, който да ги отпечата в книга. Едва на втория ден от работата им по снимките и интервюто Тад осъзна, че тази жена всъщност опипва почвата дали той би се заел с написването на текста към снимките.
    — „Смърт и плюшени мечета“ — рече тя. — Това ще е най-точният, окончателен коментар за начина, по който се умира в Америка, а, Тад, какво ще кажеш?
    Тъй като тази особа Майърс проявяваше толкова силен интерес към ужасите, Тад си помисли, че в това тя да поръча надгробен камък за Джордж Старк и да го донесе със себе си от Ню Йорк, нямаше нищо странно. „Камъкът“ беше направен от пресован картон.
    — Нямате нищо против да се ръкувате над гроба, нали? — попита ги тя със самодоволна и подкупваща усмивка. — Ще стане страхотна снимка.
    Тад видя учудване и лек ужас в очите на Лиз. И двамата погледнаха със смесица от почуда и объркване към фалшивия надгробен камък, който бе донесен от Ню Йорк — седалището на „Пийпъл“, в Касъл Рок, щата Мейн — летния дом на Тад и Лиз Бомънт. Сега Тад непрекъснато се връщаше към надписа:
    Един не особено приятен тип.
    В общи линии историята, която списание „Пийпъл“ разказваше на хората следящи с притаен дъх съдбата на знаменитостите, бе съвсем проста. Тад Бомънт бе писател, ползващ се с добра репутация, чийто първи роман „Изненадващите танцьори“ бе предложен през хиляда деветстотин седемдесет и втора година за наградата Нашънъл Бук Ауорд. Това имаше значение за литературните критици, но не и за хората, следящи с притаен дъх съдбата на знаменитостите. Те пет пари не даваха за Тад Бомънт, който бе публикувал под собственото си име още само една книга. Човекът, от когото те се интересуваха изобщо не съществуваше. Тад бе написал под друго име един бестселър, последван от още три изключително успешни романа. Това име бе Джордж Старк.
    Джери Харкъви, единственият представител на Асошиейтед Прес в Уотървил, пръв разпространи истината за Джордж Старк, след като Рик Каули, посредникът на Тад, я бе съобщил на Лиз Букър от седмичника „Пъблишърс Уикли“ с позволението на Тад. Нито Харкъви, нито Букър знаеха цялата истина, тъй като Тад бе абсолютно решен да не се споменава името на онова мазно говедо Фредерик Клоусън. Но въпреки това Харкъви и Букър осигуриха много по-широко разгласяване на историята, отколкото търговското списание на книгоиздателите и радиопредаванията на агенцията Ей Пи. Тад заяви пред Лиз и Рик, че главното в тази история не бе Клоусън. Той бе просто един глупак, който ги бе принудил да извадят истината наяве.
    По време на първото интервю Джери попита Тад що за човек бе Джордж Старк.
    — Джордж бе един не особено приятен тип — му бе отвърнал Тад.
    Джери бе използвал тези думи като подзаглавие на статията си. Те бяха вдъхновили и оная Майърс да поръча фалшивия надгробен камък със съответния надпис. Откачен свят, дяволски откачен свят.

2.

    Под снимката на Лиз и Тад в едно от най-хубавите гробища на Касъл Рок бяха напечатани следните два реда с бели букви на черен фон: СКЪПИЯТ ПОКОЙНИК БЕ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО БЛИЗЪК С ТЕЗИ ДВАМА ДУШИ? ЗАЩО ТОГАВА ТЕ СЕ СМЕЯТ?
    — Защото животът е дяволски странно нещо — изсумтя Тад Бомънт.
    Не само Лиз изпитваше известна неясна тревога след това ненадейно оповестяване на истината. Той също я изпитваше. И въпреки това не можеше да спре да се смее. Спираше за няколко секунди, а после отново избухваше в неудържим смях, когато погледът му попаднеше върху онази фраза „Един не особено приятен тип“. Да спре смеха си бе все едно да се опитва да запуши дупките в лошо построен бент — щом запушиш една дупка, откриваш, че се е появила друга.
    Тад подозираше, че този безпомощен смях не беше съвсем нормален. Приличаше на истерия. Знаеше, че комичното много рядко предизвиква подобни пристъпи на смях. Причината за тях обикновено бе в пълната противоположност на комичното. Може би именно от нея трябваше да се страхува.
    „Страхуваш се от някаква скапана статия в «Пийпъл»? Така ли мислиш? Ама, че тъпо. Страхуваш се да не изпаднеш в неудобно положение или да не би колегите ти от английската катедра да си помислят, че си загубил и малкото нещастен разум, който си имал, когато видят тези снимки?“
    Не, нямаше защо да се страхува от колегите си, дори и от тези, които бяха в катедрата от времето на динозаврите. Най-накрая бе получил постоянна работа, а също и достатъчно пари (фанфарен звън, моля!), за да може да живее и да пише без да се налага да работи, ако, естествено, не му се работеше, в което не бе съвсем сигурен. Въобще не го вълнуваше бюрократичната и административна страна на университетския живот, но самото преподаване му беше приятно. Освен това отдавна бе минало времето, когато се притесняваше от това какво мислят колегите му за него. Беше го грижа, разбира се, какво мислят за него приятелите му, а в някои случаи приятелите му, както и тези на Лиз, бяха същевременно и негови колеги. Но според Тад те щяха да си помислят, че цялата история е някаква шега.
    Ако имаше нещо, от което трябваше да се страхува сега, то това бе… СТИГА, заповяда му онзи строг, сух глас, който можеше да накара дори и най-недисциплинираните студенти да млъкнат и да пребледнеят. ВЕДНАГА ПРЕСТАНИ С ТЕЗИ ГЛУПОСТИ.
    Безполезно беше. Независимо какъв ефект имаше гласът му върху студентите, на Тад той изобщо не можеше да му подейства.
    Той отново сведе поглед към снимката, но този път не обърна никакво внимание на собственото си лице и на това на жена си, разтеглени в глупави усмивки. Приличаха на деца, които участват в ритуално посвещаване.

    ДЖОРДЖ СТАРК
    1975 — 1988
    Един не особено приятен тип.

    Точно заради това изпитваше безпокойство.
    Заради надгробния камък. И заради това име, тези дати и преди всичко заради злобния надпис, който го бе накарал да избухне в смях, но всъщност, това Тад знаеше дълбоко в себе си, изобщо не беше смешен.
    Това име.
    И надписа.
    — Вече е все едно — промърмори Тад. — И без това онова мръсно копеле е мъртво.
    Но тревогата оставаше.
    Когато Лиз дойде, носейки на ръце току-що повитите и преоблечени близнаци, Тад отново се беше навел над статията.
    — Дали съм го убил?
    Тадеус Бомънт, който навремето бе смятан за един от най-обещаващите романисти и бе кандидат за наградата Нашънъл Бук Ауорд през хиляда деветстотин седемдесет и втора година за романа си „Изненадващите танцьори“, повтаря въпроса ми замислено. Изглежда малко учуден.
    — Убийство. — Писателят повтаря думата тихо, сякаш тя му идва наум за първи път. А всъщност, убийството е едва ли не единственото нещо, за което мисли неговата „тъмна половина“, както сам Бомънт нарича Джордж Старк.
    Тад изтегля един молив от широката глинена чаша до старомодната пишеща машина марка Ремингтън 32 и започва да го гризе. Според Бомънт, Старк можел да пише само с молив и то от марката Берол Блек Бюти. Ако се съди по вида на около дузината моливи в чашата, гризането им му е навик.
    — Не — казва той най-накрая, поставяйки молива обратно в чашата. — Аз не го убих. — Той вдига поглед и се усмихва. Бомънт е на тридесет и девет, но когато се усмихва така открито, може да го вземете за някой от неговите студенти. — Джордж почина от естествена смърт.
    Бомънт твърди, че Джордж Старк е бил идея на жена му. Елизабет Стивънс Бомънт е красива, самоуверена блондинка. Тя обаче не счита, че заслугата е изцяло нейна.
    — Това, което аз му предложих, бе да напише роман под друго име и да види какво ще стане. Тад имаше сериозни проблеми с писането и се нуждаеше от нещо, което да му даде начален тласък. Но всъщност — засмива се Лиз — Джордж Старк бе в него през цялото време. Тад просто трябваше да го измъкне от скривалището му.
    Според някои негови събратя по перо, проблемите на Тад далеч надхвърляли липсата на вдъхновение. Двама известни писатели, които не желаят имената им да бъдат споменавани, казват, че се безпокоили за душевното здраве на Тад през критичния му период от излизането на първата книга до написването на втората. Един от тях счита, че Бомънт е бил на прага на самоубийството след публикуването на „Изненадващите танцьори“, тъй като книгата спечели повече одобрението на критиката, отколкото пари.
    На въпроса мислил ли е някога за самоубийство, Бомънт поклаща глава и отвръща:
    — Това е глупаво. Истинският ми проблем бе, че не можех да пиша, а не липсата на всеобщо одобрение на книгата ми. А за мъртвите писатели този проблем остава за вечни времена.
    През това време Лиз Бомънт не спирала „да го агитира“, както казва Бомънт, да започне да издава под псевдоним.
    — Тя казваше, че стига да исках, можех да се хвана здравата за работа. И да напиша това, което искам, без да се притеснявам, че критиците от „Ню Йорк Таймс Бук Ревю“ надничат непрекъснато през рамото ми. Подхвърли, че мога да напиша някой уестърн или научнофантастичен роман. Пък даже и криминален роман.
    Тук Тад Бомънт се усмихва широко.
    — Мисля, че нарочно спомена криминалния роман на последно място, защото знаеше, че от известно време ме занимаваше мисълта за криминален роман, само че не знаех как да го подхвана.
    — Идеята за псевдонима някак странно ме привличаше. Караше ме да се чувствам освободен, сякаш бях открил нещо като таен изход, ако разбирате какво искам да кажа.
    — Но има и още нещо, което ми е трудно да обясня.
    Бомънт протяга ръка към прилежно подострените моливи и бързо я отдръпва. Обръща поглед към остъклената стена в кабинета си, откъдето се открива забележителна гледка към пролетната зеленина.
    — Да пиша под псевдоним, бе все едно да си представя, че мога да стана невидим — казва той колебливо. — Колкото повече обмислях идеята, толкова повече ми се струваше, че така щях да… пресъздам себе си отново.
    Той протяга ръка, замислен за нещо и този път измъква един молив от чашата.
    Тад обърна страницата и погледна към близнаците във високите им столчета. Разнояйчните близнаци винаги се различават почти колкото двама братя или брат и сестра родени поотделно. Уенди и Уилям обаче дотолкова си приличаха, че малко оставаше да бъдат съвсем еднакви.
    Уилям се усмихна на Тад зад биберона. Уенди също се усмихна на Тад зад биберона.
    Едно малко зъбче красеше Уенди, нещо, с което братчето й не можеше да се похвали. То бе прокарало без никаква болка, просто бе пробило венеца й без тя да издаде нито звук, така както перископът се показва над морската повърхност.
    Уенди вдигна пълничката си ръка. Разтвори пръсти, показвайки чистата, розова длан. Затвори пръсти и отново ги разтвори. Поздрав стил „Уенди“. Без изобщо да е видял това, Уилям също вдигна ръчичка, разтвори пръсти, затвори ги и пак ги разтвори. Поздрав стил „Уилям“.
    Тад тържествено вдигна ръка от масата и ги поздрави по същия начин.
    Близнаците се засмяха зад бибероните си.
    Тад отново погледна списанието. „Е, «Пийпъл» — помисли си — какво щяхме да правим без теб, къде щяхме да бъдем. Тук е царството на звездите, приятелчета.“
    Журналистът бе извадил всички кирливи ризи на Тад на показ, особено онези четири, мъчителни години след като „Изненадващите танцьори“ не бе удостоена с наградата. Но това можеше да се очаква, а и Тад установи, че не бе особено разтревожен от това излагане на показ. Първо, защото нещата не бяха чак толкова страшни и второ, защото винаги бе смятал, че е по-лесно да живееш с истината, отколкото с лъжата. Или поне в крайна сметка истината бе за предпочитане.
    Оттук естествено възникваше въпросът дали списание „Пийпъл“ и истината имаха нещо общо. Е, все едно, сега вече бе твърде късно за такива мисли.
    Тад помнеше само първото име на журналиста — Майк. Имената на авторите на статиите в „Пийпъл“ се изписваха след текста, освен ако авторът не беше някой граф, който клюкарства относно коронованите особи, или някоя кинозвезда, която пише за своите себеподобни. Тад трябваше да прелисти четири страници, на две от които бяха разположени реклами, за да намери името му — Майк Доналдсън. Тад и Майк бяха останали да разговарят приятелски до късно през нощта. На въпроса на Тад дали някой изобщо се вълнува от факта, че е написал няколко романа под друго име, Майк му отговори така, че Тад дълго се смя.
    — Проучванията показват, че повечето читатели имат изключително тесни носове. Трудно им е да бъркат в собствените си носове и затова гледат да бъркат в чуждите. Те всичките искат да научат за твоето приятелче Джордж.
    — Той не ми е никакъв приятел — бе му отвърнал Тад, смеейки се.
    Сега Тад се обърна към Лиз, която стоеше до печката.
    — Справяш ли се, скъпа? Имаш ли нужда от помощ?
    — Не. Забърквам кашица за дечурлигата. Още ли не можеш да се наситиш на себе си?
    — Още не — отвърна нескромно Тад и пак се зачете в статията.
    — Най-трудното бе да измисля името — продължава Бомънт, като гризе молива. — А то беше важно. Знаех, че ще ми помогне. Знаех, че ще се преборя с това състояние на застой… стига да имах самоличност, и то подходящата самоличност, която да се отличава от моето истинско аз.
    Как се е спрял на името Джордж Старк?
    — Има един автор на криминални романи — Доналд И. Уестлейк. Уестлейк използва криминалния жанр, за да пише под истинското си име много забавни комедии за американските нрави и американския начин на живот. Но от началото на шестдесетте до към средата на седемдесетте той написва една поредица от романи под името Ричард Старк. Тези книги са много по-различни. В тях се разказва за един човек на име Паркър, който е професионален крадец. Той няма минало, няма и бъдеще, а в най-успешните книги няма никакви други интереси освен да краде. Както и да е, след време Уестлейк престава да пише романи за Паркър. Защо, ще трябва да питате него. Но аз не мога да забравя думите, които каза, след като разкри кой стои зад псевдонима. Уестлейк пишел само в хубавите дни, а в лошите Старк вършел това вместо него. Това ми допадна, защото периода от 1973 до началото на 1975 година беше черен за мене.
    В най-добрите книги Паркър прилича по-скоро на машина за убиване, отколкото на човек. Паркър се разправя с останалите лоши хора, точно като робот, който е програмиран да върши едно и също. „Давай парите“ е почти единствената му реплика. „Давай парите, искам парите“. Това да ви напомня на някого?
    Журналистът кимва утвърдително. Бомънт има предвид Алексис Машин, главния герой на първия и на последния роман на Джордж Старк.
    — Ако бях завършил „Пътят на Машин“ така както я бях подхванал, щях да я завра в някое чекмедже завинаги — казва Бомънт. — Издаването й щеше да е плагиатство. Но някъде след първата четвърт книгата сякаш намери свой собствен ритъм и всичко си дойде на мястото.
    Репортерът пита дали Бомънт иска да каже, че след като е работил известно време върху книгата, Джордж Старк сякаш се е пробудил и е проговорил.
    — Да — отвръща Бомънт. — И така може да се каже.
    Тад вдигна глава и отново се засмя. Бебетата, които Лиз сега хранеше с пюре от грах, видяха усмивката му и също се засмяха. Доколкото си спомняше това, което всъщност каза на журналиста беше: „Господи, колко мелодраматично! Така както го каза, ми напомни съвсем на онази сцена във «Франкенщайн», където пада гръм върху най-високата кула на замъка и чудовището умира от електрическия удар.“
    — Няма да успея да ги нахраня, ако не престанеш — отбеляза Лиз. На върха на носа й имаше пюре от грах и на Тад внезапно му се прииска да го целуне.
    — Какво да престана?
    — Като се усмихнеш и те се усмихват. Не можеш да нахраниш бебе, което се усмихва, Тад.
    — Извинявай — каза той смирено и намигна на близнаците. Изцапаните им в зелено устни се разтеглиха още по-широко в напълно еднакви усмивки.
    Тад сведе поглед и продължи да чете.
    — Започнах да пиша „Пътят на Машин“ през онази нощ, когато измислих името. Тогава се случи и друго. Заредих лист хартия в пишещата машина, когато бях готов да започна… и веднага го извадих. Всичките си книги съм печатал, но Джордж Старк явно не си падаше по пишещите машини.
    Момчешката усмивка отново се появява на лицето му.
    — Може би защото не е имало пишещи машини в онези каменни хотели, където той излежаваше присъдите си.
    Бомънт има предвид кратката биография на Джордж, която се печата на задните корици на книгите. В нея се казва, че авторът е на тридесет и девет години и че е излежавал присъди в три различни затвори по обвинения в палеж, за нападение с хладно оръжие и за опит за убийство. Но това, което пише на корицата е само част от биографията му. Бомънт изважда и „досието“ на автора подготвено за издателство „Даруин Прес“. В него е разказан в най-големи подробности, каквито само един писател би могъл да измисли, живота на „второто аз“ на Бомънт. Всичко е записано там: от раждането му в Манчестър, Ню Хампшир до последното му местожителство в Оксфорд, Мисисипи. Не е включено само погребението му преди шест седмици в гробището Хоумланд в Касъл Рок, щата Мейн.
    — Намерих една стара тетрадка в чекмеджето на бюрото си и използвах моливите. — Тад посочва към чашата с моливите и остава малко учуден когато открива един от тях в ръката си. — Започнах да пиша и не усетих как мина времето до полунощ, когато дойде Лиз и ме попита дали изобщо възнамерявам да си лягам.
    Лиз Бомънт също си спомня за онази нощ.
    — Събудих се в единадесет и четиридесет и пет и видях, че Тад не е в леглото. Помислих си, че пише, но не чух пишещата машина. Това ме изплаши малко.
    Но изразът на лицето й подсказва, че едва ли е била „малко“ изплашена.
    — Когато слязох долу и го видях да драска бързо в онази тетрадчица, бях като ударена с мокър парцал. Носът му почти докосваше листа — засмива се Лиз.
    А почувствала ли е облекчение?
    — Огромно облекчение — казва Лиз с тих и отмерен тон.
    — Прелистих назад тетрадката и видях, че бях написал шестнадесет страници, без да съм задраскал нито една дума и бях превърнал почти цял молив в купчина стърготини — казва Бомънт и поглежда към чашата с моливите с такова изражение, което може да означава и тъга и скрита насмешка. — Май ще трябва да изхвърля тези моливи сега, когато Джордж е вече мъртъв. Аз не ги използвам. Опитах, но нищо не се получи. Не мога да работя без пишещата си машина. Ръката ми отмалява и отказва да се подчинява. С Джордж това никога не се случваше.
    Той вдига поглед и ми намига загадъчно.
    — Скъпа — Тад погледна към жена си, която съсредоточено се опитваше да натъпче Уилям с последните остатъци от граховото пюре. Голяма част от пюрето се намираше на лигавника му.
    — Какво?
    — Погледни насам за минутка.
    Тя се обърна и Тад й намигна.
    — Това стори ли ти се загадъчно?
    — Не, скъпи.
    — И аз така мисля.
    По-нататък историята се развива като някаква пародия на това, което „спецовете наричат роман“ по думите на самия Бомънт.
    „Пътят на Машин“ бе публикувана през хиляда деветстотин седемдесет и шеста от неголямото издателство „Даруин Прес“, докато книгите на истинския Бомънт се издаваха от Дютон. Романът постигна неочакван успех, като оглави списъците за бестселъри от единия до другия бряг. Филмът по книгата също бе страхотен хит.
    — Дълго време очаквах някой да разкрие, че Джордж и аз бяхме едно и също лице — казва Бомънт. — Авторските права бяха на името на Джордж Старк, но литературният ми посредник знаеше истината, както и жена му (те са разведени сега, но тя е все още негов равноправен съдружник). Знаеха, разбира се, и висшите служители, и финансовият директор на „Даруин Прес“. Той трябваше да знае, защото Джордж можеше да пише романите си на ръка, но срещаше затруднения при подписването на чековете. Данъчната служба също трябваше да бъде уведомена. Така че цяла година и половина Лиз и аз чакахме някой да се раздрънка. Но нищо не се случи. Мисля, че беше въпрос на късмет. А това доказва тезата, че точно когато очаквате някой да се раздрънка, всички си държат езика зад зъбите.
    Всички, които знаели, продължили да си траят и през следващите десет години. През този период мистър Старк, много по-плодовит писател от другата си половинка, написа още три романа. Никой от тях не постигна зашеметяващия успех на „Пътят на Машин“, но и трите романа се изкачиха главоломно в класациите за бестселъри.
    След дълга пауза на размисъл Бомънт започва да разказва защо решил да сложи край на доходната заблуда.
    — Не бива да се забравя, че в края на краищата, Джордж Старк е една измислена личност. Аз дълго се забавлявах с него, пък и приятелчето печелеше добри пари. Наричах ги моите мръсни пари. Но самият факт, че можех да престана да преподавам и да изплатя цялата къща ми подейства страшно освобождаващо. Исках отново да започна да пиша моите си книги, пък и Старк вече се изчерпваше. Нещата стоят съвсем просто. Аз разбирах това и жена ми също, и литературният ми посредник… Мисля си, че дори и редакторът на Джордж от „Даруин Прес“ го разбираше. Ако не бях издал тайната, изкушението да напиша отново роман като Джордж Старк скоро щеше да стане непреодолимо. Аз съм толкова чувствителен към прелъстителния звън на парите, колкото всички хора. Единственото разрешение бе да пробода сърцето на Старк и да свърша с това веднъж завинаги. С други думи, да дам гласност на истината. Точно така и направих, всъщност, това правя в момента.
    Тад вдигна поглед от статията и тънка усмивка се появи на устните му. Изведнъж собственото му учудване от режисираните снимки в „Пийпъл“ му се стори лицемерно и превзето. Фотографите на списанието не бяха единствените, които подреждаха нещата така, както читателите очакваха или както би им се харесало на тях. Тад си помисли, че повечето от интервюираните правеха същото в по-голяма или по-малка степен. А и той самият бе успял да представи нещата по-умело от другите, защото все пак бе писател. А писателите са хора, на които им се плаща да измислят лъжи. Колкото по-големи са лъжите, толкова по-високо е заплащането.
    „Старк вече се изчерпваше. Нещата стоят съвсем просто.“
    Колко точно казано.
    Колко завладяващо!
    Каква тъпащина.
    — Лиз?
    — Хм?
    Лиз се опитваше да избърше Уенди, но на Уенди това не й се нравеше. Лиз продължаваше опитите си с навлажнената кърпа, а Уенди непрекъснато извръщаше лице и бъбреше възмутено. Тад си помисли, че след време жена му сигурно ще успее, макар че можеше да се умори и да се откаже. Изглежда Уенди също допускаше тази възможност.
    — Сбъркахме ли като излъгахме за Клоусън?
    — Не сме излъгали, Тад. Просто не споменахме името му.
    — А и той си е една отрепка, нали?
    — Не е, скъпи.
    — Не е ли?
    — Не — отвърна Лиз спокойно. Сега бършеше Уилям. — Той е един малък крипазоид.
    — Крипазоид?
    — Точно така — крипазоид.
    — Струва ми се, че за първи път чувам тази дума.
    — Видях я на една видеокасета миналата седмица, когато отидох в магазина на ъгъла да взема нещо за гледане. Видях един филм на ужасите наречен „Крипазоиди“. Помислих си, колко хубаво, че някой е направил филм за Фредерик Клоусън и за неговото семейство. Трябваше да ти кажа, но се сетих едва сега.
    — Значи, според теб всичко е както трябва?
    — Абсолютно както трябва — каза тя и посочи с ръката, в която държеше кърпата, първо към Тад и после към списанието. — Тад, ти си получи своето. „Пийпъл“ си получиха своето. А Фредерик Клоусън остана с пръст в уста, точно както си заслужаваше.
    — Благодаря.
    — Няма защо — вдигна рамене Лиз. — Тад, много навътре взимаш нещата понякога.
    — В това има ли нещо лошо?
    — Да, в това е целия ти проблем… Ама, Уилям! Тад, би ли ми помогнал малко?
    Тад затвори списанието, взе Уил и тръгна към детската стая след Лиз, която държеше Уенди.
    Пълничкото телце на бебето бе приятно затоплено и тежичко. Уил, обвил небрежно ръце около врата на Тад, оглеждаше с ококорени очи всичко наоколо с обичайното си любопитство. Лиз сложи Уенди на едната маса за смяна на пелени, а Тад сложи Уил на другата. Смениха подгизналите пелени със сухи, като Лиз се справи малко по-бързо от Тад.
    — Е, писаха за нас в „Пийпъл“ и с това всичко приключва, нали?
    — Да — усмихна се Лиз. Усмивката й не му се стори съвсем искрена, но той си спомни за своя пристъп на смях и реши да не пита повече. Понякога не беше съвсем сигурен в нещата. Тази неувереност беше нещо като психологически аналог на физическата му непохватност. В такива случаи започваше да досажда на Лиз. Тя рядко му се сопваше, но ако прекалеше, той виждаше умора в очите й. Какво му беше казала? „Много навътре взимаш нещата.“
    Закопча безопасната игла, като придържаше с една ръка Уилям, който се въртеше насам-натам с явното намерение да се изтърколи от масата и да се пребие.
    — Бр-р-р-р! — възкликна Уилям.
    — Да — съгласи се Тад.
    — Диви-и-и! — извика Уенди.
    — И в това има смисъл — поклати глава Тад.
    — Хубаво е, че е мъртъв — внезапно каза Лиз.
    Тад вдигна глава, размисли за момент и кимна. Нямаше нужда да уточняват кого имаха предвид. И двамата знаеха.
    — Да.
    — Не го харесвах особено.
    „Много мило от твоя страна, особено като се отнася за съпруга ти“ за малко да й каже Тад. Но в думите й нямаше нищо странно, защото тя всъщност не говореше за него. Начинът на писане не беше единствената съществена разлика между него и Джордж Старк.
    — Аз също — рече Тад. — Какво ще вечеряме?

ВТОРА ГЛАВА
ДОМЪТ СЕ РАЗПАДА

1.

    Същата нощ Тад сънува кошмар. Събуди се почти разплакан и разтреперан като кутре оставено навън в буря. Джордж Старк се явяваше в съня му, но не като писател, а като агент по недвижими имоти. В съня Старк стоеше през цялото време зад гърба му, така че за Тад той беше само един глас и една сянка.

2.

    В справката за автора, изготвена за издателството „Даруин Прес“, която Тад бе написал преди да започне работа върху „Оксфордски блус“, втората грандиозна творба от Джордж Старк, се споменаваше, че Старк кара „пикап от хиляда деветстотин шестдесет и седма година на компанията «Дженеръл мотърс», който се крепи само благодарение на божията воля и на грунда.“ Обаче в съня на Тад двамата пътуваха в едно мъртвешки черно Торонадо. Тад разбра, че е сбъркал с пикапа. Точно тази катафалка с реактивен двигател беше за Старк.
    Задницата на колата бе издигната. Торонадото не беше кола за агент по недвижимите имоти. То по-скоро подхождаше на някой долнопробен гангстер. Докато вървяха към някаква къща, която Старк кой знае защо искаше да му покаже, Тад погледна през рамо към колата. Помисли си, че ще види Старк и страхът като студено острие прониза сърцето му. Но Старк се бе преместил зад другото му рамо така бързо и безшумно, че Тад изобщо не бе го усетил. Единственото, което успя да види бе колата, приличаща на блестящ стоманен тарантул на слънцето. На издигнатата й задна броня имаше лепенка с надпис „жестоко копеле“. От ляво и от дясно на надписа имаше череп с пресечени кости.
    Къщата, към която го водеше Старк бе всъщност дома на Тад. Това не беше зимната къща в Лъдлоу близо до университета, а лятната къща в Касъл Рок. Тя се намираше на северния залив на езерото Касъл и до Тад достигаше тихото плискане на вълните. На малката полянка до алеята имаше надпис „Продава се“.
    — Хубава къща, нали? — прошепна зад гърба му Старк. Гласът му бе и дрезгав и галещ, като езика на котарак.
    — Това е моята къща — отвърна Тад.
    — Грешиш. Собственикът на тази къща е мъртъв. Той уби жена си, а след това и себе си. Натисна спусъка, трас-фрас и готово. Имал си човека такива наклонности. Не беше нужно да го познаваш много добре, за да го разбереш. Може да се каже, че доста му личеше.
    „Това смешно ли ти се струва?“ щеше да го попита Тад. Струваше му се много важно да покаже на Старк, че не се страхува от него. Важно бе, защото в действителност Тад беше ужасен. Но преди да успее да произнесе думите една ръка с широка длан, по която не се виждаха никакви линии се протегна над рамото му и раздрънка връзка ключове пред лицето му. А може би само му се стори, че няма линии, тъй като пръстите бяха свити и хвърляха сянка върху дланта.
    Но Старк не раздрънка ключовете. Иначе Тад щеше да се престраши и да проговори. Може би дори щеше да блъсне ръката му, за да покаже, че не се страхува от този ужасяващ човек, който упорито го следваше по петите. Но ръката вече насочваше ключовете право към Тад и щеше да ги забие в лицето му, ако Тад не ги сграбчи.
    Тад пъхна един от тях в ключалката на входната врата от гладко дъбово дърво с кръгла дръжка и с месингово чукче, което приличаше на малка птичка. Ключът се превъртя леко, което бе странно, защото това не бе обикновен ключ. Той бе прикачен със стоманена жица към една връзка с шперцове, каквито носят крадците.
    Тад хвана дръжката и я завъртя. В този миг дървото на обкованата с метал врата сякаш се сви и се разцепи след поредица от взривове като от малки бомбички. В новопоявилите се процепи между дъските проблесна светлина. Вдигнаха се облаци прах, чу се изщракване и едно парче от металната украса падна с трясък на прага в краката на Тад. Той пристъпи вътре.
    Не искаше да влиза. Искаше да остане на площадката и да обсъди нещата със Старк. Искаше дори да му се противопостави и да го попита защо по дяволите прави това. Да влезе в къщата, бе за Тад по-страшно дори от самия Старк. Но това бе сън и при това лош сън, а същността на лошите сънища според Тад беше в това, че те не могат да бъдат контролирани. Усещането бе подобно на возенето на влакче в лунапарк. След като изкачи поредната стръмнина, то се спуска стремглаво надолу и се забива в някоя тухлена стена, където разбитата ти глава заприличва на размазана буболечка.
    Познатият коридор сега му се струваше непознат, почти враждебен, защото липсваше едно аленочервено килимче, което Лиз се канеше да смени. И макар това да бе една съвсем незначителна подробност от съня му, по-късно Тад все се връщаше към нея, може би защото тя бе ужасяващо реална — ужасяваща и извън контекста на съня му. Как може да се търси сигурност в един живот, ако липсата на нещо толкова дребно като едно килимче в коридора е в състояние да те накара да изпиташ объркване, тъга и страх. Не му се нравеше ехото от собствените му стъпки по дъсчения под, защото то потвърждаваше думите на негодника, който вървеше по петите му, че къщата бе необитавана и в нея тегнеше само усещането за застинала пустота. Не му се нравеше и защото ехото предвещаваше загуба и ужасно нещастие.
    Искаше да се обърне и да избяга, но не можеше, защото Старк стоеше зад гърба му. Тад знаеше, че той държи сгъваемия бръснач със седефена дръжка на Алексис Машин, същия, с който любовницата на Алексис бе изографисала лицето му в края на „Пътят на Машин“.
    Ако Тад се обърнеше сега, Джордж Старк на свой ред щеше да си послужи с бръснача.
    В къщата нямаше никой. Освен килимчето, мокета в хола също липсваше, но всички останали мебели си бяха на мястото. Имаше ваза с цветя на масичката от чамово дърво в края на коридора. Ако човек тръгнеше направо, влизаше в хола с високия таван и с остъклената стена, която гледаше към езерото, а ако завиеше надясно, се озоваваше в кухнята. Тад докосна вазата. Тя избухна и сред облак щипещ керамичен прах се разпадна на парчета. Застоялата вода се разля, а шестте разцъфнали градински рози повехнаха и посивяха още преди да цопнат в локвата от воняща вода. Тад докосна и масата. Дървото изпука и се разцепи на две, масата сякаш се свлече на голия дъсчен под.
    — Какво си сторил с къщата ми? — извика Тад на мъжа зад гърба си, но без да се обръща. А и без да се обръща знаеше, че Старк държи същия бръснач, който Алексис Машин бе използвал за да смъква кожата на своите „бизнес конкуренти“, преди Нона Грифитс да си послужи с него върху собственото му лице, като го остави без едно око и с бузи разрязани на бели и червени късове.
    — Нищо — отвърна му Старк, а Тад и без да го вижда, усети присмеха в гласа му. — Това, което става е твое дело, брато.
    Озоваха се в кухнята.
    Тад докосна печката и тя се разцепи на две с приглушен звън като ръждясала камбана. Пружините на реотаните изскочиха на всички страни като чудати спираловидни шапки понесени от вятъра. Непоносимо зловоние се надигна от тъмната дупка на разцепилата се печка. Като се взря, Тад видя една пуйка. Месото се разлагаше и вонеше. Късове от него и черна течност се стичаха от корема на птицата.
    — У нас долу наричаме това „смляно месо“ — отбеляза Старк.
    — Какво искаш да кажеш? Къде е това „долу“?
    — В Ендсвейл — отвърна спокойно Страк. — Последната спирка на всички влакове.
    Той добави още нещо, но Тад не го чу. Чантата на Лиз беше на пода и Тад се препъна в нея. Хвана се за масата, за да не падне, а тя се разпадна на трески и стърготини. Блестящ пирон изхвърча в единия ъгъл и падна с остър металически звук.
    — Стига! — извика Тад. — Искам да се събудя! Мразя да чупя неща.
    — Ти винаги си бил най-непохватният, брато — каза Старк, сякаш Тад бе имал много братя и сестри и всичките грациозни като газели.
    — Не съм такъв — отвърна му Тад с треперещ глас, който приличаше на скимтене. — Не съм непохватен и не чупя неща! Когато внимавам всичко е както трябва.
    — Да… Толкова по-зле тогава, че престана да внимаваш — рече Старк с такъв невинен тон, сякаш само констатираше един факт.
    Озоваха се в коридора към задния вход.
    Тук беше Лиз. Седеше с изкривени навън крака в ъгъла до вратата, която водеше към бараката за дърва. Единия й чехъл беше паднал. Носеше найлонови чорапогащи и имаше бримка. Главата й беше наведена напред, така че тъмнорусата й коса прикриваше лицето й. Тад не искаше да го види. Така както преди малко нямаше нужда да вижда бръснача или острата като бръснач усмивка на Старк, така и сега, без да вижда лицето й, Тад знаеше, че тя не спи, нито е в безсъзнание. Мъртва беше.
    — Запали лампата, за да можеш да виждаш по-добре — каза Старк с все същия весел, непринуден глас. Ръката му се появи над рамото на Тад и посочи към фенерите, които Тад сам беше инсталирал. Бяха на електричество, но изглеждаха съвсем като истински — два ветроупорни фенера, поставени на дървена ос, които се включваха чрез реостат на стената.
    — Не искам да гледам!
    Искаше гласът му да звучи твърдо и самоуверено, но всичко това бе започнало да му действа на нервите. Думите излизаха накъсано, сякаш всеки момент щеше да се разциври. А това, което каза нямаше никакво значение, защото вече протягаше ръка към кръглия реостат на стената. Когато го докосна, сини електрически искри бликнаха на струи. Струите бяха така гъсти сякаш не светлина, а крем се стичаше между пръстите му. Кръглото, бежово копче на реостата почерня, изхвръкна от стената и прелетя през стаята като миниатюрна летяща чиния. Счупи малкия прозорец в другия край и се изгуби в дневната светлина, която бе добила зеленикав оттенък като потъмняла от времето мед.
    Електрическите фенери блеснаха с неестествено силна светлина и дървената ос започна да се върти, а веригата — да се усуква. В стаята затанцуваха лудешки сенки. Шишетата на фенерите се разбиха и Тад бе посипан със стъкла.
    Без да мисли, той скочи и сграбчи жена си, за да я измъкне преди да се скъса веригата и дървената ос да се строполи върху нея. Това желание да я спаси бе толкова силно и инстинктивно, че засенчи всичко друго, дори и факта, че бе мъртва. Ако Старк изтръгнеше Емпайър Стейт Бийлдинг из основите и го стовареше отгоре й, това вече беше без значение. Поне за нея беше без значение.
    Промуши ръцете си под мишниците й и обхвана гърба й. Тялото й се свлече и главата й се отпусна назад. Кожата на лицето й започна да се пука като порцелана на крехка ваза. Мътните й очи внезапно експлодираха. Противна, зелена течност, отвратително топла, опръска лицето му. Устата й висна отворена и зъбите й се изсипаха като бял водопад. Тад усети как удряха бузите и челото му. Езикът й се откъсна и падна в скута му като кърваво парче змийско месо.
    Тад започна да крещи, но само насън, а не в действителност и слава богу, защото иначе много щеше да изплаши Лиз.
    — Не съм си разчистил сметките с тебе, копеле — рече Джордж Старк зад гърба му. Гласът му беше тих и студен като Касъл Лейк през ноември. В него вече не се усещаше усмивката. — Помни това! Не се опитвай да си играеш с мен, защото когато си имаш работа с мен…

3.

    Тад се събуди внезапно. Лицето му бе мокро. Възглавницата, която конвулсивно бе притискал, също беше мокра от пот, а може би и от сълзи.
    — …трябва да знаеш, че си играеш с дявола — довърши фразата Тад, притиснал лице във възглавницата. Лежеше, треперейки, със свити до гърдите колене.
    — Тад? — промълви Лиз някъде из дълбините на съня си. — Децата добре ли са?
    — Добре са — успя да й отговори. — Аз… нищо. Спи.
    — Добре, всичко… — Тя каза още нещо, но той не го чу, както не успя да чуе какво му каза Старк, след като му обясни, че къщата в Касъл Рок е Ендсвейл, последната спирка на всички влакове.
    Тад лежеше на влажния от пот чаршаф и бавно отпускаше възглавницата. Потри лице с ръка и зачака сънят да избледнее, а треската да отмине. Сънят го напускаше учудващо бавно. Поне не беше събудил Лиз.
    Взираше се в тъмнината, без да мисли, без да се опитва да разгадае съня, само в очакване той да изчезне. След цяла вечност Уенди се събуди в съседната стая и започна да плаче, за да й сменят пелените. Уилям естествено се събуди само след няколко мига, решавайки, че и неговите пелени трябва да бъдат сменени, макар че Тад ги намери съвсем сухи.
    Лиз се събуди веднага и вървейки като сомнамбул отиде в детската стая. Тад я последва, разсънен и за първи път благодарен, че близнаците имаха нужда от грижи през нощта. Поне през тази нощ. Той оправи Уилям, а Лиз — Уенди, без да разговарят. Когато се върнаха в леглото, Тад с облекчение усети, че може отново да заспи. Мислеше, че се е простил със спането за тази нощ. Когато се събуди от кошмара, пред очите му беше разлагащата се плът на Лиз и той си беше помислил, че никога вече няма да заспи.
    „До сутринта ще изчезне, както всички сънища.“
    Това беше последната му мисъл преди да заспи, но когато се събуди на следващата сутрин си спомняше и най-дребните подробности от съня, въпреки че единствено спомена за изгубеното и самотно ехо от стъпките му бе запазил пълната си емоционална сила. Сънят му не избледня с времето, както всички сънища.
    Този сън той запази в себе си, сякаш бе спомен за нещо наистина преживяно. Ключът, гладката длан, сухият, равен глас на Джордж Старк, който му казва, че не си е разчистил сметките с него и, че когато си имаш работа с такова жестоко копеле като него, все едно си имаш работа с дявола.

ТРЕТА ГЛАВА
ГРОБОВЕН БЛУС

1.

    Шефът на тричленната бригада за поддръжка на зелените площи в Касъл Рок се казваше Стивън Холт, но всички в градчето го наричаха Гробаря. Хиляди малки градчета в Нова Англия са дали същия прякор на хората, които поддържат тревните площи. Като повечето от тях, Холт отговаряше за извършването на изключително много работа, още повече при такава малобройна бригада. Градът имаше две игрища: едното до железопътния мост между Касъл Рок и Харлоу, а другото в Касъл Вю. Имаше тревна площ и на централния площад, която трябваше да се засява през пролетта, да се подстригва през лятото и да се почиства от листа през есента. Да не говорим за дърветата, които трябваше да се кастрят, а понякога и отсичат, за поддръжката на естрадата и на пейките пред нея. Градът имаше и два парка: единият на Касъл Стрийм, близо до старата дъскорезница, а другият — при Касъл Фолс, където от незапомнени времена бяха заченати неизброимо много деца на любовта.
    Той можеше да отговаря за всичко това и да си остане с името Стивън Холт до смъртта си. Но в Касъл Рок имаше три гробища и неговата бригада отговаряше и за тях. „Насаждането“ на клиентите е най-малката работа свързана с поддържането на едно гробище. Трябва да се сади, да се чисти с гребло, да се затревява. Трябва да се поддържа чистота. Трябва да се изхвърлят увехналите цветя и избледнелите знаменца след големите празници. Купища от боклуци оставаха след Деня на загиналите във войните (Последния понеделник от месец май. Бел. прев.). Четвърти юли (Националния празник на САЩ. Бел. прев.), Денят на майката (Втората неделя от месец май. Бел. прев.) и Денят на бащата (Третата неделя от месец юни. Бел. прев.) също създаваха много работа. От време на време трябваше да се почистват и непристойните надписи, които хлапетата драскаха по надгробните плочи.
    За това градчето, естествено, не го беше грижа. Единствено работата на Холт по „насаждането на клиенти“ му бе спечелила прякора. Майка му го беше кръстила Стивън, но го наричаха Гробаря Холт от деня през хиляда деветстотин шестдесет и четвърта, когато се захвана с тази работа. Така щяха да го наричат до смъртта му, дори и да сменеше междувременно работата си, което едва ли щеше да направи на шестдесет и една.
    В седем часа сутринта на първи юни — един светъл ден в края на пролетта, Гробаря спря пикапа пред гробището Хоумланд и слезе, за да отвори желязната порта. Тя имаше ключалка, но я използваха само два пъти годишно — в нощта на абитуриентския бал и в деня на Хелуин. След като отвори портата, той подкара колата бавно по централната алея.
    Тази сутрин беше тръгнал на разузнаване. Носеше бележник, за да отбелязва всички места в гробището, които се нуждаеха от работа в срок от началото на юни до края на третата седмица от месеца. Като свършеше с Хоумланд, щеше да отиде до гробището Грейс в другия края на града, а после и до гробището Стакпоул на кръстовището на пътя за Стакпоул и градското шосе номер три. Още същия следобед той и бригадата му щяха да започнат работа. Сигурно нямаше да имат много да вършат, защото най-тежката работа бяха приключили още в края на април. Това време Гробарят наричаше „голямото пролетно чистене“.
    През тези две седмици на голямото чистене всяка пролет той работеше по десет часа дневно заедно с Дейв Филипс и Дийк Брадфорд, завеждащ отдела за държавно имущество в общинския съвет. Прочистваха запушените канали, запълваха с пръст браздите, които пролетните потоци бяха издълбали, изправяха надгробните камъни и паметници, наклонили се от издигането на почвата. През пролетта имаше хиляди, големи и малки задачи. Когато се прибереше вечер, Гробаря едвам държеше очите си отворени, докато успееше да си приготви вечеря и да изпие една бира, преди да се хвърли в леглото. Пролетното чистене винаги приключваше в един определен ден — деня, в който той почувстваше, че болката в кръста ще го убие.
    Юнската работа не бе толкова тежка, но беше изключително важна. В края на месеца пристигаха летовниците на обичайните тумби, а заедно с тях и бившите жители на града с децата си, които се бяха преместили в по-топли или по-богати краища, но все още притежаваха собственост в града. За Гробаря тези хора бяха истински досадници. Те бяха в състояние да вдигнат страхотна олелия, ако беше отчупено едно от веслата на водното колело в дъскорезницата или ако надгробната плоча на чичо им Реджиналд случайно бе полегнала на една страна.
    „Е, все пак идва зимата — помисли си той.“ Тази мисъл го успокояваше през всеки сезон, дори и през този, когато зимата беше само един далечен мираж.
    Хоумланд беше най-голямото и най-красиво гробище. Централната алея беше широка почти колкото шосе. Пресичаха я четири по-тесни алеи от равно подстригана трева, широки колкото разстоянието между два коловоза. Гробарят продължи по централната алея, пресече първата и втората пътека и когато достигна до третата натисна спирачките.
    — Ех, мама му стара! — извика той. Загаси колата и слезе. Тръгна надолу по пътеката към една дупка в земята на около петдесет фута вдясно от централната алея. Около дупката имаше кафяви буци и разпръснати купчинки пръст като шрапнели от избухнала граната.
    — Проклети хлапетии!
    Той застана до дупката и сложи едрите си, мазолести ръце на кръста. Каква свинщина. Вече няколко пъти му се беше налагало да почиства с бригадата, когато разни хлапаци се напиваха и решаваха да разкопаят нечий гроб посред нощ. Това обикновено им служеше за ритуално посвещаване. Вероятно бяха група глупави пубери, възбудени от луната, които се забавляваха по този начин. А доколкото Гробаря Холт знаеше, досега никой от тях не беше изравял ковчег или, пази боже, някой от мъртвите клиенти. Колкото и пияни да бяха, те обикновено издълбаваха дупка дълбока два-три фута. После играта им омръзваше и си тръгваха. И макар копаенето на дупки из местните гробища да бе грозна работа (освен за хора като Гробаря, които бяха упълномощени и на които им се плащаше за да заравят клиентите), поразиите, които вършеха обикновено не бяха големи. Обикновено.
    Този случай, обаче, беше необикновен.
    Дупката имаше неясни очертания. Изобщо не приличаше на гроб с правоъгълна форма и добре оформени ъгли. Беше по-дълбока от тези, които изкопаваха пияните и пуберите, но не беше изкопана равномерно — накрая беше заострена и имаше конусовидна форма. Когато осъзна на какво всъщност прилича дупката, Гробаря усети как го пролазват студени тръпки по гърба.
    Защото дупката приличаше на гроб, в който някой е бил заровен жив, след време е дошъл на себе си и сам, с голи ръце се е изровил от земята.
    — О, я стига! — промърмори той. — Това е дяволска шега! Проклети хлапетии!
    Трябва да беше шега. Тук нямаше ковчег, нито преобърната плоча. И в това нямаше нищо чудно, защото тук изобщо не беше погребвано тяло. Той знаеше това и без да сверява с подробната карта на гробището, закачена на стената в бараката с инструментите. Това беше част от шестте парцела, собственост на най-важния член на градската управа — Данфорт „Бъстър“ Кийтън. А само два от тези парцели бяха заети от клиенти — там лежаха бащата и чичото на Кийтън. Но те бяха вдясно, а надгробните им плочи стояха изправени и непокътнати.
    Гробаря помнеше този парцел много добре и поради друга причина. Точно тук поставиха фалшивия надгробен камък онези от Ню Йорк, които писаха за Тад Бомънт. Бомънт и жена му имаха лятна къща тук на Касъл Лейк. Дейв Филипс се грижеше за двора на къщата, а Гробарят му беше помагал миналата есен да насмолят пътя към къщата, преди да паднат листата и да се отвори много работа. А тази пролет Бомънт го бе попитал смутено дали може един фотограф да постави надгробен камък в гробището за една „нагласена снимка“, както сам се беше изразил.
    — Ако не си съгласен, само кажи — беше му казал Бомънт, по-смутен от всякога. — И без това не е важно.
    — Давайте… — му бе отвърнал учтиво Гробаря. Списание „Пийпъл“, значи?
    Тад кимна.
    — Гледай ти! Ама това наистина е нещо! Човек от нашия град в списание „Пийпъл“! Ще трябва да си го купя тоя брой.
    — Не съм сигурен, че аз самият ще си го купя каза му Бомънт. — Благодаря, мистър Холт.
    Гробаря харесваше Бомънт, макар че беше писател. Гробаря бе стигнал само до девети клас и едва след два опита бе успял да вземе осми. А и не всеки в града го наричаше „мистър“.
    — На ония от списанието сигурно им се иска да те снимат чисто гол с единия крак в някой изкопан гроб, а?
    Бомънт се разсмя гръмогласно, което му се случваше рядко.
    — Да, май точно това би им се искало — каза той и тупна Гробаря по рамото.
    Фотографът се оказа жена, от типа, който Гробаря наричаше „висококласна курва от големия град“. В този случай големият град беше Ню Йорк. Тя ходеше така, сякаш някой й бе вкарал по едно вретено отпред и отзад и го въртеше с бясна скорост. Бе наела едно комби от летището в Портланд и така го бе натъпкала с фотографска апаратура, че беше цяло чудо как бе останало място за нея и за асистента й. Ако колата се окажеше препълнена и тя трябваше да избира между асистента и фотоапаратите, Гробаря беше сигурен, че щеше да разкара оня педераст от Ню Йорк и щеше да му се наложи да пътува на стоп до летището.
    Бомънтови, които дойдоха със собствената си кола и паркираха зад комбито, изглеждаха едновременно смутени и развеселени от жената. Те явно идваха при „висококласната курва“ по собствена воля. Гробаря допусна, че се забавляваха достатъчно и това надделяваше над смущението им. И все пак се намеси, пренебрегвайки презрителния поглед на фотографката.
    — Всичко наред ли е, мистър Бомънт?
    — Боже мой, не, но се надявам, че ще се оправи — отвърна той и му смигна. Гробаря на свой ред му отговори с намигване.
    След като му стана ясно, че Бомънтови възнамеряваха да се оставят в ръцете й, Гробаря се настани да гледа. И той, като всеки друг, можеше да оцени едно безплатно шоу. Жената бе донесла, набутан сред останалия й багаж, голям фалшив камък. Той беше объл, старомоден и приличаше повече на тези от комиксите на Чарлз Адамс, отколкото на истинските камъни, които Гробаря бе поставял напоследък. Тя се засуети около него, карайки асистента й да го намества отново и отново. Гробаря се намеси веднъж, за да попита дали може да им бъде от помощ, но тя му отвърна с онзи противен, нюйоркски тон:
    — Не, благодаря.
    Гробаря се оттегли. Най-накрая всичко стана така, както тя го искаше. Нареди на асистента да нагласи осветлението. Това отне още около половин час. През цялото това време Бомънт стоеше и гледаше, като само от време на време потриваше малкия, бял белег на челото си по онзи странен, свойствен за него начин. Очите му особено бяха впечатлили Гробаря.
    „Човекът си прави своите си снимки — помисли си той. — И сигурно са по-хубави от нейните, а отгоре на това и ще траят по-дълго. Сега й взима мярката, за да я опише в някоя книга някой ден, а тя хич няма и да се познае.“
    Най-сетне жената бе готова да направи няколко снимки. Накара Бомънтови да си стиснат ръцете над гроба поне десет пъти, а онзи ден беше доста студеничък. Заповядваше им точно като на своя писклив и превзет асистент. С дразнещ и лаещ глас тя им заповядваше да повтарят и потретят снимките, защото светлината не била както трябва, или лицата им били излезли накриво, или защото тя бе станала тая сутрин със задника нагоре. Гробаря все очакваше мистър Бомънт, който, както се говореше, не беше от най-търпеливите, да избухне. Но мистър Бомънт, а и жена му явно по-скоро се забавляваха, отколкото да се дразнят. Те просто изпълняваха всичко, което „висококласната курва от големия Ню Йорк“ им заповядаше да направят, макар че денят беше студен. Гробаря си помисли, че ако беше на тяхно място, нямаше дълго да изтърпи дамата. Най-много петнадесет секунди.
    Точно тук, на мястото на тази глупава дупка, бяха поставили фалшивия надгробен камък. Ако му бяха нужни допълнителни доказателства за това, още можеха да се видят кръглите следи в земята, които бяха останали от токчетата на фотографката. Личеше си, че е от Ню Йорк. Само една мадама от Ню Йорк може да се появи с високи токчета през дъждовния сезон и да марширува из някакво гробище, правейки снимки. Ако и това не е…
    Мислите му се прекъснаха и отново го обхвана това усещане за студ. Докато оглеждаше избледнелите следи от високите токчета на фотографката, погледът му случайно попадна върху други, по-пресни следи.

2.

    Стъпки? Това стъпки ли са?
    Разбира се, че не са. Откачалките, които са изкопали гроба са хвърлили пръстта малко по-надалече. Това е всичко.
    Но това не бе всичко и Гробаря добре го разбираше. Преди да се приближи до първата купчинка пръст върху зелената трева, той вече бе видял отпечатък от обувка в пръстта до самата дупка.
    Значи има следи от обувки. И к’во от това? Да не мислиш, че който е копал, се е носил из въздуха с лопата, като Карлсон, който живее на покрива?
    Има хора на този свят, които лесно се самозалъгват, но Гробаря не беше от тях. Този неравен, насмешлив, вътрешен глас не можеше да заличи това, което виждаше с очите си. Той бе преследвал и ловил диви животни цял живот и този знак му бе съвсем ясен. А му се искаше да не е така.
    Тук, в купчината пръст до гроба имаше не само отпечатък от стъпка, но и друга кръгла следа, голяма колкото супена чиния. Тази падинка беше вляво от стъпката. От двете страни на стъпката и падинката имаше бразди в пръстта. Те явно бяха следи от пръсти, които са се плъзнали, преди да успеят да се вкопчат здраво в пръстта.
    След първата стъпка той видя следа от още една. По-нататък, в тревата се виждаше част от трета. Следата се беше образувала върху парче пръст, отлепило се от подметката на обувка. Пръстта е била влажна и затова отпечатъкът се бе запазил, както и при другите три или четири, които бе забелязал първоначално. Ако не беше дошъл толкова дяволски рано сутринта, когато тревата е още влажна, слънцето щеше да е изсушило пръстта и тя щеше да се е разпаднала на малки частички, които нямаше да му направят никакво впечатление.
    Да беше дошъл по-късно, да беше отишъл първо до гробището Грейс, както бе възнамерявал, когато тръгна от къщи!
    Но не бе станало така и толкоз. Следите от стъпки се губеха на около четири метра от (гроба)
    от дупката в земята. Гробаря обаче подозираше, че в росната трева се виждаха още отпечатъците и си помисли, че ще трябва да провери, макар да не му се искаше особено. Засега насочи поглед отново към най-ясните следи в малката купчинка пръст до дупката.
    Бразди оставени от пръсти, кръгла следа пред тях и отпечатък от стъпка до кръглата следа. Какво значеше тази група от фигури?
    Гробаря едва си зададе въпроса, когато отговорът изникна в съзнанието му като онази тайнствена дума в шоуто на стария Гручо Маркс „Да заложиш живота си“. Видя всичко така ясно, сякаш е бил тук, когато се беше случило. Прииска му се повече да няма нищо общо с тази работа. Всичко това беше прекалено зловещо.
    Гледай, значи! Седи си човек в една новоизкопана дупка в земята.
    Да, ама как е попаднал там?
    Кой е изкопал дупката — той или някой друг? А защо корените изглеждаха разкъсани и извити сякаш някой бе разравял пръстта с голи ръце, а не я бе разрязвал с лопата?
    Да остави въпросите. Да ги остави настрана. По-добре беше да не мисли за тях. Ще се ограничи до това, че някакъв човек стои в дупка, която е твърде дълбока, за да може да излезе от нея по друг начин освен със скок. Какво прави той? Поставя длани върху най-близката купчина пръст и се повдига на ръце. В това няма нищо трудно, ако човекът не е дете, а възрастен мъж. Гробаря погледна към ясните и добре очертани стъпки и си помисли: „Ако е било дете, значи има дяволски големи крака. Това е поне четиридесет и четвърти номер.“
    Значи, изваждаш ръцете си и се повдигаш. През това време ръцете ти се плъзгат по неслегналата се пръст и затова впиваш пръсти, оставяйки тези къси бразди. Вече си извън дупката. Поставяш едното си коляно на земята и така се образува кръглата следа. Стъпваш до коляното с другия крак, за да уравновесиш тежестта си, ставаш и тръгваш. Просто като фасул.
    Значи някой се е изровил от собствения си гроб и е отпрашил, така ли? Може би е огладнял докато си е лежал там долу и е решил да се отбие в закусвалнята на Нан, за да изяде един сандвич със сирене и да изпие една бира.
    — По дяволите! Това не е гроб, а някаква шибана дупка в земята! — изрече той на глас и подскочи стреснат когато едно врабче изпиюка.
    Да, това бе просто една дупка в земята и нищо друго. Нали сам беше казал така. Да, ама защо не се виждаха никакви следи от лопата? Защо имаше стъпки, които се отдалечаваха от дупката, а нямаше следи, които да водят към нея или такива около самата дупка, както се получава, когато човек копае и от време на време сам стъпва в пръстта, която е изкопал?
    Зачуди се какво да прави. Един бог знаеше. Помисли си, че формално погледнато бе извършено престъпление, но престъпникът не можеше да бъде обвинен в обир на гроб, тъй като в парцелът, който бе разкопан, изобщо не е било заравяно тяло. Най-лошата дума, която можеше да се употреби в случая бе вандалщина. Ако към това можеше да се добави още нещо, Гробаря не искаше той да е този, който ще го направи.
    Най-добре може би щеше да бъде да запълни дупката, да постави обратно буците пръст с трева, които бяха останали непокътнати, да постави още прясна трева където трябваше и да забрави за цялата работа.
    „В крайна сметка никой не е бил погребван тук,“ каза си той за трети път.
    В съзнанието му проблесна за миг спомена за онзи дъждовен ден. Боже мой, та онзи надгробен камък изглеждаше съвсем като истински! Докато хилавият асистент го разнасяше насам-натам, ясно се виждаше, че е фалшив, но когато го нагласиха с изкуствените цветя отпред, можеше да се закълне, че е истински и че там наистина има някой…
    Чувстваше се така, сякаш по ръцете му са полазили мравки.
    „Айде стига вече!“ каза си строго и когато врабчето се обади отново, Гробаря се зарадва на не особено приятния, но съвсем истински и съвсем обикновен звук.
    — Върви си писукай, майка — рече той и отиде до последния отпечатък от стъпка.
    Както и очакваше, по-нататък в тревата се виждаха и други следи. Те бяха на голямо разстояние една от друга. Както ги гледаше, Гробаря си помисли, че човекът надали е бягал, но явно беше, че не си е губил времето. На четиридесет ярда, той забеляза още нещо, което показваше откъде е минал. Там беше преобърната голяма кошница с цветя. Въпреки че не се виждаха следи чак дотам, кошницата явно се бе озовала на пътя на човека. Онзи е можел да я заобиколи, но не го е направил. Просто я беше ритнал и продължил по пътя си.
    Според Гробаря Холт, с хора, които вършеха такива работи човек не трябваше да си има вземане-даване, освен ако не му се налагаше.
    Онзи е прекосил гробището по диагонал, вървейки към ниската стена, която отделяше гробището от главния път. Явно е бил човек, който е имал работа за вършене.
    Макар Гробаря да нямаше богато въображение, точно както и не умееше да се самозалъгва, (а тези неща са свързани), той видя за миг мъжа. Наистина го видя: един едър мъжага с големи крака крачи в тъмнината през тихото убежище на мъртвите. Стъпва уверено и твърдо с големите си крака, рита кошницата с цветята, която му се изпречва на пътя, ей така, в движение. Тоя не беше от страхливите, не, по никой начин не беше от страхливите. Защото ако имаше живи същества в гробището, а някои хора вярваха в това, то те щяха да се страхуват от него. А той си вървеше, крачеше и бог да е на помощ на онзи мъж или жена, който се изпречеше на пътя му.
    Птичката пак се обади.
    Гробаря подскочи.
    — Забрави това, приятелче — промълви той на себе си отново. — Просто запълни шибаната дупка и хич не го мисли!
    Той наистина я запълни и възнамеряваше да забрави всичко, но късно същия следобед Дийк Брадфорд го откри в гробището на шосето за Стакпоул и му съобщи новината, че Хомър Гамаш е бил намерен рано сутринта на шосе номер тридесет и пет на една миля от Хоумланд. Цял ден градчето горяло в треска от предположения и слухове.
    Тогава, без особено желание, Гробаря Холт отиде да разговаря с шерифа Пангборн. Той не знаеше дали дупката и следите имаха нещо общо с убийството на Хомър Гамаш, но реши, че е най-добре да каже това, което знае и да остави да намерят отговора тези, на които им плащаха за това.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
СМЪРТ В МАЛКИЯ ГРАД

1.

    Касъл Рок бе град с лош късмет. Поне така беше през последните години.
    В потвърждение на старата пословица, че нещастието никога не идва само, доста злини бяха сполетели Касъл Рок през последните седем или десет години. Нещата, които се случиха, бяха толкова ужасни, че за тях писаха дори големите, национални вестници.
    Джордж Банърман бе шериф по онова време. Големия Джордж, както нежно го наричаха, нямаше да може да разследва случая с Хомър Гамаш. Той бе преживял първото нещастие — поредица от изнасилвания и удушвания извършени от един от собствените му подчинени. Две години по-късно той самият умря от ухапванията на едно бясно куче на градския път номер три. Но това не бяха просто ухапвания. Кучето буквално го бе разкъсало на парчета. Тези два случая бяха изключително странни, ала такъв е и животът. Той е странен и тежък, а често придружен от лош късмет.
    Новият шериф още не се беше установил в града по време на споменатите събития. Алън Пангборн бе шериф от осем години, но бе решил, че ще се нарича новият шериф поне до две хилядната година, в случай че, както казваше на жена си, му издигаха кандидатурата и го преизбираха на този пост дотогава. До хиляда деветстотин и осемдесета година той бе работил в контрола на автотранспорта в един малък, но разрастващ се град в северната част на щата Ню Йорк, недалеч от Сиракюс.
    Сега, докато гледаше премазаното тяло на Хомър Гамаш в канавката до шосе номер тридесет и пет, внезапно му се прииска да не се беше местил. Явно злините не бяха свършили със смъртта на Големия Джордж Банърман.
    Я, стига! Ти не би искал да бъдеш никъде другаде на тая земя. Не казвай, че искаш това, защото тогава лошият късмет наистина ще те съпътства навсякъде. Този град е едно чудесно място за Ани и за момчетата, а и за тебе също. Тогава що не престанеш с тези мисли?
    Добър съвет. Пангборн бе открил, че умът му винаги даваше много добри съвети на нервната му система, но тя никога не ги следваше. Нервите му се съгласяваха: Да, господине, съвсем вярно е това, което казвате. Обаче пак си оставаха опънати до скъсване.
    И все пак трябваше да му се случи нещо подобно, нали? Откакто бе шериф, бе събрал остатъците на около четиридесет трупа от градските шосета, бе разтървал безброй сбивания, бе се сблъскал с може би над сто случая на малтретиране на жени и деца. А колко бяха случаите, за които не беше съобщено в полицията? Но в тоя живот нищо не се губи. Що се отнася до убийствата, той бе имал необичайно лека служба, и то в град, който до неотдавна се славеше със свой собствен масов убиец. По негово време се бяха случили само четири убийства като само един от извършителите — Джо Родуей, избяга след като пръсна черепа на жена си. Тъй като Пангборн донякъде познаваше убитата дама, той изпита почти съжаление, когато получи телекс от полицията в Кингстън, Роуд Айлънд, че са задържали Родуей.
    Второто бе непредумишлено убийство при автомобилна катастрофа, а останалите два случая бяха съвсем ясни. Това бяха убийства със средна степен на жестокост, едното извършено с нож, а другото — с юмруци. Последното убийство бе в резултат на побой над съпружеска половинка, който бе отишъл твърде далеч. Отличаваше го само една подробност: съпругата бе пребила до смърт мъртвопияния си съпруг, като с последния фатален удар му го бе върнала тъпкано за двадесетте години тормоз. Когато я задържаха, по тялото й още имаше синини след последния й побой. Пангборн изобщо не се възпротиви, когато съдията я осъди само на шест месеца затвор и още на шест години под гаранция. Съдията Пендър трябваше да й даде някаква присъда, защото щеше да е неразумно да й връчи медала, който тя всъщност заслужаваше.
    Пангборн бе установил, че в живота, убийството в малкия град рядко прилича на описанията в романите на Агата Кристи, където седем души по ред намушкват лошия, стар полковник Сторпинг Гойтър в къщата му до тресавището в Пъдълбионмарш по време на някоя мрачна, зимна буря. Пангборн знаеше, че в истинския живот, когато пристигнеш на местопрестъплението, заварваш извършителя да гледа трупа, чудейки се какво по дяволите е извършил и как е успял да загуби контрол с такава смъртоносна скорост. Дори и ако извършителят бе тръгнал нанякъде, обикновено не бе отишъл далеч. Обикновено имаше двама или трима очевидци, които можеха да кажат точно какво се е случило, кой го е извършил и къде е отишъл. Отговорът на последния въпрос обикновено бе — в най-близката кръчма. Като правило убийството в малкия град бе елементарно, жестоко и безсмислено.
    Като правило.
    Но правилата са измислени, за да се нарушават. Нали нещастието никога не идва само? Понякога убийствата извършени в малките градчета не могат да бъдат разрешени отведнъж. Такъв беше и случаят с това убийство.
    Пангборн можеше и да почака със заключенията си.

2.

    Офицерът Норис Риджуик се върна от дежурната полицейска кола, паркирана зад тази на Пангборн. В топлия пролетен въздух се разнасяше пукането на радиостанциите от двете коли.
    — Рей тръгнал ли е? — попита Пангборн. Рей Ван Алън беше областният следовател и лекар криминалист.
    — Да — отвърна Норис.
    — А жената на Хомър? Някой съобщил ли й е вече?
    Докато говореше, Пангборн гонеше мухите от извърнатото нагоре лице на Хомър. С изключение на издадения клюновиден нос, не беше останало много от него. Ако не беше протезата му и парчетата от златните му зъби по предницата на ризата му, Пангборн се съмняваше, че и майка му би го познала.
    Норис Риджуик, който много приличаше на шерифа Барни Файф от шоуто на Анди Грифит, затътри крака, загледан в обувките си така, сякаш изведнъж му се бяха сторили много интересни.
    — Ами… Джон е дежурен във Вю, а пък Анди Клътърбък е в Обърн, в районния съд…
    Пангборн въздъхна и се изправи. Гамаш беше на шестдесет и седем години. Беше преди да умре. Живееше с жена си в една малка, спретната къща до старото железопътно депо на около две мили оттук. Децата им бяха пораснали и бяха напуснали дома. Мисис Гамаш се бе обадила почти разплакана рано сутринта в офиса на шерифа. Събудила се към седем и открила, че Хомър, който понякога спял в детската стая, защото тя хъркала, изобщо не се е прибирал предишната нощ. Тръгнал в седем часа вечерта, както обикновено, за да играе боулинг и трябвало да се прибере до полунощ или най-късно до дванадесет и половина. Но всички легла били непокътнати, а и пикапа му не бил нито на двора, нито в гаража.
    Шийла Бригам, дежурната диспечерка, предаде разговора по радиото на шерифа Пангборн. Той се обади на мисис Гамаш от автомата при бензиностанцията на Сони Джакетс Съноко, където зареждаше с бензин.
    Мисис Гамаш му даде данните за пикапа, които му трябваха. Той бе „Шевролет“ от хиляда деветстотин седемдесет и първа, бял на цвят, с кафяв грунд по ръждясалите места и с регистрационен номер 96529Q, щата Мейн. Шерифът предаде информацията по радиото на своите хора в околността, но те бяха само трима, тъй като Клът даваше показания в Обърн и каза на мисис Гамаш, че ще й се обади щом научи нещо. Не се разтревожи особено. Гамаш обичаше да си пийва бира, още повече, когато ходеше на боулинг, но не се самозабравяше. Ако си беше пийнал повечко, за да може да се върне здрав и читав вкъщи, сигурно щеше да остане да преспи на дивана у някой от своя отбор.
    Обаче, възникваше един въпрос. Ако Хомър бе решил да остане да преспи у някого, защо не се беше обадил на жена си? Не знаеше ли, че тя ще се тревожи за него? Е, било е късно и може би не е искал да я безпокои. Това беше едната възможност. А другата, по-добрата възможност беше, че е звънял, но тя е спяла дълбоко, вратата на спалнята е била затворена и тя не е чула телефона. А и хъркането й сигурно е било мощно като бръмчащия двигател на кола, която профучава със седемдесет мили в час.
    Пангборн приключи разговора с разтревожената жена, с мисълта, че съпругът й ще се прибере до единадесет часа най-късно, засрамен и махмурлия. Елен щеше да смъмри стария гуляйджия, когато си дойдеше в къщи. А Пангборн щеше да го похвали, задето е проявил разум да не изминава разстоянието от тридесет мили между Саут Парис и Касъл Рок под влиянието на алкохола.
    Около половин час след обаждането на Елен Гамаш, Пангборн осъзна, че не бе преценил съвсем точно обстановката. Ако Гамаш бе останал да преспи у приятел, то сигурно го правеше за първи път. Иначе жена му сама би допуснала тази възможност или поне би изчакала, преди да се обади на шерифа. Но Хомър Гамаш бе твърде старичък, за да променя навиците си, помисли си Алън. Ако е останал да преспи някъде, то трябва да го е правил и друг път, обаче обаждането на жена му показва, че не е. Ако се е прибирал поркан с колата преди, така би постъпил и снощи… ама не е направил така.
    „Значи, на старото куче му е дошла нова идея — помисли си Алън. — Случва се. Или може би просто е пил повече от обикновено. По дяволите, може и да е пил колкото обикновено, но да се е напил повече от обикновено. Казват, че така се случва с времето.“
    Алън се опита да забрави Хомър Гамаш поне за момента. Бюрото му беше затрупано с разни бумаги, а той седеше, търкаляше един молив напред-назад и мислеше за стареца, който бе неизвестно къде с пикапа си, стареца с късоподстриганата коса и с изкуствената ръка. Истинската си ръка бе загубил на едно място, наречено Пюсън, където се бе водила необявена война, по времето, когато сегашните ветерани от виетнамската война са били още в пелени. Но тези мисли с нищо не допринасяха да намалее купчината доклади на бюрото му или пък да бъде открит Гамаш.
    Тъкмо се беше запътил към уютната стая на Шийла Биргам, за да й каже да се свърже с Норис Риджуик, да не би той да е открил нещо, когато самият Норис се обади. Това, което той докладва, засили тревогата на Алън и го накара да изтръпне. Стомахът му се сви и той усети как се вцепенява.
    Алън се надсмиваше над онези, които говориха за телепатията и предчувствията по радиото. Надсмиваше се, но предчувствието бе станало неразделна част и от неговия живот, макар че той самият не съзнаваше, когато се позоваваше на него. Ако някой го попиташе какво си бе помислил в онзи момент за Хомър Гамаш, Алън би отговорил:
    „Когато Норис се обади, тогава вече знаех, че старецът е зле или че мъртъв. Второто беше по-вероятно.“

3.

    Норис случайно спря пред фермата, на Арсенолтови, на шосе тридесет и пет, на около миля южно от гробището Хоумланд. Тогава той дори не си помисли за Хомър Гамаш, въпреки че къщата на Хомър се намираше на по-малко от три мили от Арсенолтови. Ако се беше прибрал по обичайния си път предишната вечер, Хомър трябваше да е минал покрай Арсенолтови. Според Норис едва ли някой от Арсенолтови беше видял Хомър предишната нощ, защото ако това беше така, той щеше да се е прибрал жив и здрав у дома само десетина минути по-късно.
    Норис се отби във фермата на Арсенолт, защото те поддържаха най-добрата сергия за пресни зеленчуци в трите града. А той беше от тези рядко срещани ергени, които обичаха да готвят. Напоследък страшно му се беше приял зелен фасул. Искаше да разбере кога Арсенолтови ще имат за продан. След известен размисъл, той попита Доли Арсенолт дали е виждала пикапа на Хомър предишната нощ.
    — Знаеш ли, странно е, че ме питаш — отвърна мисис Арсенолт — защото го видях късно снощи… или не,… сега като се замисля, беше в ранните часове, защото още вървеше предаването на Джими Карсън, ама беше към края си. Щях да си сипя още една купичка сладолед и да погледам малко от шоуто на Дейвид Летерман преди да си легна. В последно време не спя добре, а и онзи мъж отсреща на пътя ми действаше на нервите.
    — Какъв беше този мъж, мисис Арсенолт? — попита Норис, внезапно заинтригуван.
    — Не знам — просто някакъв човек. Не ми хареса как изглеждаше. Едва го виждах в тъмното, обаче никак не ми хареса. Как ти се струва това, а? Знам, че не звучи хубаво, обаче лудницата на Джинипър Хил изобщо не е далече и когато видиш сам мъж на пътя почти в един през нощта, може да се изплашиш, пък дори и мъжът да е облечен в костюм.
    — Какъв костюм… — подхвана Норис, но беше съвсем безсмислено. Мисис Арсенолт, която си обичаше приказката, продължи безмилостно да залива Норис Риджуик със словесен водопад. Той реши да я остави да приказва, като се опитва да извлече някое и друго ценно сведение. Извади бележник от джоба си.
    Този костюм — продължи тя — ме изплаши повече от всичко. Не ми изглеждаше нормално мъж да носи костюм по това време на денонощието, ако разбираш какво имам предвид. Сигурно не разбираш, сигурно си мислиш, че съм просто една изкуфяла бабешкера, а може би наистина съм изкуфяла бабешкера, но минута-две преди Хомър да се появи, ми се стори, че мъжът се приближава до къщата и станах да проверя дали вратата е заключена. Видях го, като погледна насам. Предполагам, че погледна, защото прозорецът още светеше, макар че беше късно. Може би ме виждаше, защото пердетата са прозрачни. Не можех да видя лицето му, защото снощи нямаше луна, а и не вярвам някога да прокарат улично осветление чак дотук, камо ли пък кабелна телевизия, като в града, но поне видях как извърна глава. След това тръгна да пресича улицата, поне мисля, че тръгна, или поне такива бяха намеренията му, нали разбираш, и си помислих, че ще дойде и ще почука на вратата, и ще ми каже, че колата му се е повредила, и ще поиска да ползва телефона, и се зачудих какво ще му кажа, ако наистина дойдеше и дали изобщо да му отварям вратата. Сигурно съм само една изкуфяла бабешкера, защото се сетих за онази поредица на Алфред Хичкок, където един луд, много симпатичен на вид, насече един с брадва и постави парчетата в багажника на колата си и накрая го хванаха само защото стопа му не работеше или нещо подобно. А от друга страна…
    — Мисис Арсенолт, ако разрешите, бих искал да попитам…
    — … не ми се иска да бъда като филистимлянина, сарацина, или гоморянина или който там беше, дето преминал на другата страна на пътя — продължи мисис Арсенолт. — Нали знаеш, в историята за добрия Самарянин. Така че доста се бях поразтреперила, но си казах…
    Дотогава Норис беше съвсем забравил за зеления фасул. Най-накрая успя да накара мисис Арсенолт да млъкне, като й каза, че мъжът, който е видяла снощи, може да е свързан с едно „текущо разследване“. Накара я да се върне отначало и да му разкаже всичко, което е видяла, като остави настрана поредицата на Алфред Хичкок, а по възможност и притчата за добрия Самарянин.
    Това, което Норис предаде по радиото на шерифа Алън Пангборн, бе следното: тя гледала нощното шоу по телевизията, а мъжът й и момчетата спели. Столът й бил до прозореца, който гледал към шосе номер тридесет и пет. Щорите били вдигнати. Около дванадесет и тридесет или дванадесет и четиридесет тя погледнала навън и видяла един мъж на отсрещната страна на пътя… тоест на страната на гробището Хоумланд.
    Откъде е дошъл мъжът — от гробището или от противоположната страна?
    Мисис Арсенолт не могла да каже със сигурност. Струвало й се, че е дошъл откъм гробището, което значи откъм града, но, тя не могла да каже, какво я накарало да мисли така. Първият път, когато погледнала през прозореца, видяла само пътя, но когато, преди да стане за сладоледа, погледнала за втори път, мъжът вече бил там. Просто стоял и гледал към осветения прозорец или вероятно, към нея. Тя си помислила, че ще пресече пътя или дори, че е тръгнал да пресича, но Алън по-скоро сметна, че мъжът просто си е стоял там, а на нея само така й се е сторило, защото нервите й са били изопнати. Тогава се появили фарове на билото на хълма. Когато мъжът в костюма видял приближаващите се фарове, той вдигнал палец — неизменният знак на стопаджията.
    — Това беше колата на Хомър, с Хомър на кормилото — каза мисис Арсенолт на Норис Риджуик. — Отначало си помислих, че той ще продължи, както би направил всеки нормален човек, който види стопаджия посред нощ, но стоповете светнаха, мъжът се затича и седна на мястото до шофьора.
    Мисис Арсенолт, която беше четиридесет и шест годишна, но изглеждаше с двадесет години по-стара, поклати побелялата си глава.
    — Хомър трябва да е бил поркан, за да качи стопаджия толкова късно. Или е бил поркан, или трябва съвсем да е изглупял, но аз познавам Хомър от почти тридесет и пет години и той не е глупак.
    Тя спря за момент и се замисли.
    — Е… не съвсем.
    Норис се опита да научи още подробности за костюма на мъжа от мисис Арсенолт, но не успя. Помисли си, че наистина е жалко, че уличните лампи свършваха до гробището Хоумланд, но малките градчета като Касъл Рок не разполагат с пари за повече.
    Тя беше сигурна, че мъжът бил в костюм, а не в спортно сако или яке и че костюмът не бил черен, тоест може да е бил във всеки друг цвят от спектъра. Мисис Арсенолт смяташе, че костюмът на стопаджията не бил чисто бял, но единственото, за което беше готова да се закълне беше, че не бил черен.
    — Не ви карам да се заклевате, мисис Арсенолт — каза Норис.
    — Когато човек разговаря с представител на реда по служебен въпрос, все едно, че говори под клетва — отвърна мисис Арсенолт, прилежно скръствайки ръце на гърдите си.
    Така че това, което тя видяла, било как стопаджията се качва в колата на Хомър Гамаш около един без четвърт през нощта. Е, бихте си помислили вие, за това едва ли си заслужава да се вика ФБР-то. Но всичко придобива злокобно значение като прибавите факта, че Хомър взел стопаджията само на три мили от дома си и изобщо не се прибрал вкъщи.
    Мисис Арсенолт беше права и за костюма. Не беше съвсем нормално да видиш стопаджия в храсталаците посред нощ, защото до един без четвърт скитниците обикновено си намират подслон в някой изоставен хамбар или селскостопанска барака. А при това и този бил облечен в костюм с вратовръзка. („Тъмен на цвят — казала мисис Арсенолт — но не ме карайте да се закълна в цвета, защото не мога да се закълна и няма да се закълна.“) Всичко звучеше все по-обезпокоително.
    — Какво да правя сега? — попита Норис по радиото, след като приключи с доклада.
    — Стой, където си — отвърна Алън. — Разправяйте си истории от филмите на Хичкок, докато дойда аз. Винаги са ми допадали.
    Но едва успя да измине и половин миля, когато мястото на срещата му с Норис се промени на около миля на запад от фермата на Арсенолтови. Едно момче на име Франк Гавина, прибирайки се вкъщи от потока Стримър Брук, където рано сутринта отишло на риболов, забелязало два крака сред високите бурени от южната страна на шосе тридесет и пет. Изтичало в къщи и казало на майка си. Тя се обадила в полицията. Шийла Бригам предаде това съобщение на Алън Пангборн и на Норис Риджуик. Шийла спази изискванията да не се споменават никакви имена по радиото, защото много често дребосъците с големите радиостанции марка „Кобра“ или „Беъркат“ се включваха на честотата на полицейските съобщения. Но въпреки това, Алън усети по тона на Шийла, че тя се е досетила чии можеха да са тези крака.
    Единственото хубаво нещо за цялата сутрин бе, че Норис бе успял да изпразни стомаха си, преди да пристигне Алън и бе проявил малко разум да повърне на северната страна на пътя, далеч от тялото и от вероятните следи около него.
    — А сега какво? — попита Норис, прекъсвайки мислите му.
    Алън въздъхна тежко и престана да гони мухите от останките на Хомър. И без това нямаше смисъл.
    — Сега аз тръгвам, за да отида да кажа на Елен Гамаш, че е овдовяла рано тази сутрин. Ти стой тука при трупа. Опитвай се да прогониш мухите.
    — Господи, шерифе, от какъв зор? И без това са страшно много, а той е…
    — Мъртъв. Знам, виждам. Не знам защо. Струва ми се, че така е редно. Не можем да поставим ръката му на място, но можем поне да гоним мухите, за да не мърсят, това което е останало от лицето му.
    — Окей — рече Норис примирено. — Окей, шерифе,
    — Норис, не мислиш ли, че можеш да свикнеш да ме наричаш Алън, ако се опиташ? Ако се упражняваш достатъчно?
    — Разбира се, шерифе.
    Алън изръмжа и се обърна за един последен поглед към канавката. Когато се върнеше цялото място щеше да е оградено с жълти ленти, привързани към стойки със следния надпис: „ПРЕСТЪПЛЕНИЕ. НЕ ПРЕМИНАВАЙ!“ Щеше да е пристигнал областният следовател, както и Хенри Пейтън от Оксфордската щатска полиция. Фотографът и техниците от Отдела за углавни престъпления към Министерството на правосъдието също щяха да са пристигнали, освен ако не работеха по друг случай в района, но и така да беше, скоро щяха да дойдат. До един часа следобед лабораторията на колела към щатската полиция щеше да пристигне с експертите по съдебна медицина и с един специалист, който щеше да размеси гипс и да направи отливки от следите на гумите, стига Норис по една случайност или благодарение на известна съобразителност, да не ги бе заличил с гумите от собствената си кола. Алън неохотно си помисли, че по-вероятно бе първото.
    И какво щеше да се окаже в крайна сметка? Ами това, че един пийнал старец бе спрял колата си, за да направи услуга на непознат. (Алън си представи как му е казал: „Скачай вътре, момче. Пътят ми е само на около две мили, но ще те откарам поне малко по-нататък.“) А непознатият му се беше отплатил, като го пребил до смърт и му откраднал пикапа.
    Алън смяташе, че мъжът в деловия костюм бе помолил Хомър да спре вероятно под претекст, че му се ходи по малка нужда и когато пикапът спрял, фраснал силно стареца, извлачил го от кабината и…
    А-а-а, и тогава именно се случило ужасното. Истински отвратителното.
    Алън погледна за последен път към канавката, където Норис Риджуик клечеше до кървавия къс месо, който преди е бил човек и търпеливо гонеше мухите от лицето на Хомър, размахвайки бележника си. Алън почувства, че стомахът му се преобръща отново.
    Той си беше просто един старец, кучи сине, с единия крак в гроба и само с една ръка на всичкото отгоре. Един стар човек, чието единствено развлечение бе боулинга. Защо не го удари само веднъж и не го остави да си живее? Беше топла вечер, а дори и да беше хладно, той сигурно щеше да се оправи след това. Бас държа, че ще открием доста спирт в кръвта му. Така или иначе ще разгласим номера на колата. Така че, защо ти е трябвало да вършиш това? Човече, надявам се, че ще ми се отдаде възможност да те попитам.
    Но имаше ли някакво значение точната причина? Не и за Хомър Гамаш. Вече не. Вече нищо не бе от значение за Хомър. Защото след като го фраснал веднъж в кабината, стопаджията го измъкнал навън и го довлачил до канавката, вероятно държейки го под мишниците. И без да му казват момчетата от Отдела по углавни престъпления, Алън много добре разбираше следите оставени от краката на Гамаш. Докато го влачил, стопаджията е открил недъга му и след като откъснал протезата от тялото на стареца, го пребил с нея до смърт на дъното на канавката.

ПЕТА ГЛАВА
96529Q

    — Чакай малко, бе — рече на глас Уорън Хамилтън, полицейски служител от щата Кънектикът, макар че беше сам в дежурната кола. Бе вечерта на втори юни, около тридесет и пет часа след като бе открито тялото на Хомър Гамаш в един град в щата Мейн, за който Хамилтън не беше и чувал.
    Той се намираше на паркинга на ресторанта „Макдоналдс“ на магистралата Уестпорт 195 в южната посока. Докато обикаляше пътищата на границата между щатите, Хамилтън си беше изработил навик да се отбива на паркингите на местата за хапване или на бензиностанциите. Ако се промъкнеше със загасени светлини до най-крайната редица коли в паркинга, можеше да направи някой добър удар. И не просто добър, някой направо страхотен удар. Когато усетеше, че му се е открила такава възможност, той много често си разговаряше сам. Тези монолози обикновено започваха с „Чакай малко, бе“ и след това продължаваха с някой израз като: „Дай на стария Хамилтън да го види тоя“ или „Как ли ще й се стори това на мамчето?“ Полицейският служител много си падаше да пита как ще й се стори това на мамчето, когато усетеше, че е попаднал на сочна следа.
    — Я, да я проверим тая работа — промърмори той и тръгна на заден покрай едно „Камаро“ и една „Тойота“, която приличаше на отлежала конска фъшкия на осветлението от дъговите лампи, напомнящо блясъка на кована мед. Опа! Ето ти стар пикап на Дженеръл Мотърс, който на силната светлина изглеждаше оранжев, значи беше или бял, или светлосив.
    Хамилтън включи фенера и го насочи към регистрационния номер. Според скромното мнение на полицейския служител Хамилтън, регистрационните номера ставаха все по-добри. Един по един отделните щати поставяха малки рисунки на номерата. Така човек може да ги идентифицира по-лесно през нощта, когато променящата се светлина преобразява истинските цветове в различни измамни нюанси. А най-ужасната светлина, която можеше да попречи да се идентифицират номерата, се излъчваше от тези проклети: мощни, оранжеви лампи. Той не знаеше дали тези лампи спомагаха за осуетяване на изнасилванията и кражбите с оръжие, за което бяха предназначени, но беше сигурен, че бяха затруднявали безброй пъти усърдните ченгета като него, в разчитането на номерата на откраднати превозни средства.
    Малките рисунки доста улесняваха нещата. Статуята на Свободата си оставаше Статуята на Свободата и на слънчева светлина и в яркото осветление на шибаните меденооранжеви лампи. А независимо от осветлението Лейди Свобода означаваше Ню Йорк.
    По същия начин и това шибано раковидно, което сега осветяваше с фенера, символизираше щата Мейн. Не беше нужно да напрягаш очите си, за да разчетеш надписа „Курортна зона“ или да се опитваш да определиш дали това, което изглежда розово, оранжево или електрик е всъщност бяло. Просто гледаш за шибаното раковидно. Хамилтън знаеше, че то всъщност бе омар, но едно шибано раковидно, независимо как ще го наречеш си остава шибано раковидно. Сто пъти повече би предпочел да яде прясна свинска тор направо от кочината, отколкото да сложи едно от тези раковидни в устата си, но при все това много се радваше, че ги има.
    Особено когато се търсеше раковидно върху регистрационен номер, както тази вечер.
    — Как ли ще й се стори това на мамчето? — промърмори той и паркира полицейската кола. Взе планшета, който бе прикрепен с магнит към таблото точно над лоста за скорости и отгърна непопълнения формуляр, който всички ченгета поставят най-отгоре, за да прикрият „горещия списък“ (Не е нужно народът да наднича в списъка на номерата на колите, които особено интересуват полицията, докато ченгето, комуто принадлежи списъка, се е отбило за хамбургер или за да пусне набързо една вода в близката бензиностанция). Хамилтън плъзна палеца си надолу по листа.
    Ето го: 96529Q, щата Мейн, родината на шибаните раковидни.
    При първото си минаване покрай пикапа, полицейският служител Хамилтън бе установил, че в кабината няма никой. Имаше багажник за пушка, но пушка нямаше. Беше възможно, не вероятно, а възможно, някой да се крие в каросерията на пикапа. Възможно беше дори този някой да е взел пушката от багажника. По-вероятно бе, шофьорът да си е отишъл отдавна или да си купува сандвич, но все пак…
    — Има стари ченгета, има и смели ченгета, но няма стари, смели ченгета — тихо каза полицейският служител Хамилтън. Изгаси фенера и подкара бавно покрай редицата коли. Намали още на два пъти, за да освети номерата на други коли, но всъщност дори и не ги погледна.
    Беше възможно на връщане от ресторанта или тоалетната, мистър 96529Q да забелязал, че Хамилтън оглежда откраднатия пикап, но ако видеше, че полицейският патрул продължава по-нататък, проверявайки и други коли, можеше и да не духне.
    — Сигурното си е сигурно, жалкото си е жалко, на това поне, мили Боже, си ме научил — възкликна полицейският служител Хамилтън. Това беше един от любимите му изрази, почти толкова любим колкото „как ли ще се стори това на мамчето ти?“
    Паркира колата на място, откъдето се виждаше пикапа. Обади се в базата, която беше на по-малко от четири мили нагоре по шосето и им каза, че е намерил пикапа, търсен от Мейн по някакво убийство. Поиска подкрепление и му бе отговорено, че то скоро ще пристигне.
    Хамилтън не виждаше някой да се приближава към пикапа и реши, че няма да бъде прекалено самонадеяно от негова страна да се приближи предпазливо към колата. Всъщност, когато пристигнеха другите, щяха да го вземат за абсолютен пъзльо, ако го завареха да седи в тъмното през един ред от пикапа.
    Слезе от полицейската кола и откопча ремъка на пистолета си без да го вади от кобура. Беше вадил пистолета си само два пъти по време на служба, но не беше стрелял нито веднъж. И сега не искаше да прави нито едното, нито другото. Приближи се към пикапа под такъв ъгъл, че да може да наблюдава и него, по-специално каросерията и алеята към ресторанта. Спря когато видя мъж и жена да се запътват от ресторанта към един „Форд Седан“ в третия ред на паркинга и продължи едва, когато те се качиха в колата и се отправиха към изхода.
    Хамилтън държеше дясната си ръка на приклада на пистолета, а лявата отпусната до бедрото си. Според скромното мнение на Хамилтън, служебните колани също ставаха все по-добри. Като момче, а и по-късно, той бе ревностен почитател на Батман, човекът прилеп, известен още като Кръстоносецът с наметалото. Според него, човекът прилеп бе една от причините да стане полицай, макар че не беше вписал тази дребничка подробност в заявлението си за работа. От всички принадлежности на Батман най-скъпо му беше не някое от оръжията, Батаранг (Бумеранг със специално острие. Бел. прев.) или Батпоул (Специална брадва. Бел. прев.), нито дори самия Батмобил (Кола с турбо двигател. Бел. прев.), а универсалният колан на Кръстоносеца с наметалото. Тази чудесна част от одеждите на Батман приличаше на малък магазин за подаръци. На него имаше по нещо за всеки случай: въже, очила за нощно гледане, няколко капсули с парализиращ газ. Служебният колан на Хамилтън далеч не беше толкова хубав, но от лявата му страна имаше три гайки, на които висяха три много полезни неща: един цилиндър, захранван с батерии, който носеше търговското название „Куче, чиба!“ Когато натиснеш червеното копче отгоре, „Куче, чиба!“ надава такъв ултразвуков вой, че и най-бесните булдози се превръщат в кротки агънца. До него висеше тенекиена кутия с газ под налягане от Мейс, който съответстваше на парализиращия газ на Батман. А на трето място, се намираше фенера с четири батерии.
    Хамилтън измъкна фенера от гайката, включи го и прикри отчасти с ръка лъча светлина. Направи това без да отмества дясната си ръка от приклада на пистолета. Стари ченгета и смели ченгета, но смелите ченгета не остаряват.
    Той освети каросерията на пикапа. Освен къс брезент нямаше нищо друго. Каросерията, както и кабината, беше празна. През цялото време Хамилтън стоеше на благоразумно разстояние от пикапа с номера с раковидните. Това му бе станало навик и го правеше без дори да мисли. После се наведе и освети пространството под пикапа, единственото място, където можеше да се е скрил някой, който да му навреди. Но това беше малко вероятно. Все пак не му се искаше, когато хвърли топа, свещеникът да започне надгробното си слово с думите: „Скъпи приятели, днес сме се събрали, за да скърбим за неочакваната смърт на полицейския служител Уорън Хамилтън.“ Кофти работа, нали?
    Освети открай докрай долната страна на пикапа, но не забеляза нищо друго освен един ръждясал заглушител, който в близко бъдеще щеше да се откачи, но, съдейки по дупките по него, шофьорът едва ли щеше да забележи.
    — Мисля, че сме сами, мило — рече полицейският служител Хамилтън. Огледа около камиона за последен път, като обърна особено внимание на алеята към ресторанта. Не забеляза някой да го е забелязал и затова се приближи към страничното стъкло на кабината и освети вътре.
    — Свети боже! — промърмори Хамилтън. — Как ли ще се стори на мамчето тая дивотия? — Сега беше благодарен, че оранжевите лампи осветяваха в ярка светлина паркинга и кабината, защото от тях моравия цвят на кръвта изглеждаше черен, така че тя приличаше по-скоро на разлято мастило.
    — Карал е така? Исусе Христе! Целия път от Мейн е карал така? Как ли ще й се…
    Насочи фенера си надолу. Седалката и пода приличаха на истинска кочина. Имаше бутилки от бира и безалкохолни, празни хартиени пликове от пържени картофи и свинско, кутии от големи хамбургери. Парче от нещо, което приличаше на дъвка запълваше една дупка на металното табло, където някога е било закачено радиото. Имаше купчина фасове без филтри в пепелника.
    Но най-много от всичко имаше кръв.
    По седалката имаше големи петна от кръв. По кормилото имаше размазана кръв. На клаксона също имаше засъхнала кръв, която почти скриваше емблемата на Шевролет. Имаше кръв и по ръчката на вратата до шофьора, а на огледалото за обратно виждане имаше едно почти кръгло петно. Хамилтън си помисли, че докато го е намествал, мистър 96529Q сигурно е оставил чудесен отпечатък от палеца си с кръвта на жертвата. Върху една от кутиите за хамбургери се мъдреше голямо парче съсирена кръв. Стори му се, че на него бе залепнал и кичур коса.
    — Какво ли е казал на сервитьорката, която му е донесла поръчката до камиона? — промърмори Хамилтън. — Че се е порязал, докато се е бръснел?
    Чу стържещ звук зад гърба си. Извърна се рязко, но имаше чувството, че е страшно муден. Беше уверен, че е постъпил прекалено самонадеяно, въпреки обичайната си предпазливост и че никога няма да остарее, защото тук нямаше нищо обичайно, о не, господине. Оня тип е зад гърба му и скоро ще има още кръв, неговата кръв в кабината на стария Шевролет. Човек, който може да пропътува разстоянието от Мейн почти до границата с щата Ню Йорк в такава подвижна кланица, бе психопат от типа, който би убил един щатски служител със същото безразличие, с което би си купил и четвърт мляко.
    Хамилтън извади пистолета си за трети път в живота си, махна предпазителя и почти натисна спусъка, не един, а два или три пъти в нищото, в тъмнината. Беше почти откачил. Обаче нямаше никой.
    Той отпусна ръката си с пистолета бавно. Кръвта туптеше в слепоочията му. Слаб порив на вятъра в нощта. Отново стържещия звук. Той видя на тротоара мукавена кутия от риба и пържени картофи без съмнение от ресторанта на Макдоналдс пред него. Колко сте съобразителен, Холмс. Благодаря, но е съвсем елементарно, Уотсън. Капризният вятър я отнесе на един-два метра, където тя отново спря.
    Хамилтън въздъхна продължително, с облекчение и внимателно спусна предпазителя.
    — За малко да се изложиш, Холмс — каза той с треперещ глас. — Щеше да си навлечеш един СР14. — СР14 беше акт за изстрел на халос.
    Помисли да прибере пистолета в кобура, след като се видя, че няма по какво друго да стреля, освен по една празна кутия от рибен сандвич, но все пак реши да го държи в ръката си, докато пристигнеше подкреплението. Чувстваше се по-добре, когато го държеше в ръката си. По-спокоен. И то не само заради кръвта или заради факта, че мъжът, търсен за убийство от едно ченге в Мейн, бе пропътувал около четиристотин мили в тая гадория, а защото около камиона се разнасяше воня като тази от прегазен пор на някой третокласен път. Не знаеше дали като пристигнеха другите полицаи, щяха да я усетят или само той я усещаше, но му беше все едно. Това не беше миризмата на кръв, на развалена храна или на нечистоплътен човек. Миришеше на гнило, на нещо дори много по-лошо. Толкова лошо, че той не искаше да прибере пистолета си, макар да бе сигурен, че този, от когото се е излъчвала тази миризма, е изчезнал още преди часове. От колата не се чуваше пукането, характерно за нагретия, изстиващ двигател. Но и това беше без значение. То не можеше да промени нещата, които Хамилтън вече бе разбрал. За известно време този пикап е бил бърлога на някакво ужасно животно и той нямаше да поеме и най-малкия риск, животното да се върне и да го завари неподготвен. Мамчето можеше да заложи парите си на това.
    Той остана там с пистолет в ръка. Кожата на врата му бе настръхнала от ужас. Мина цяла вечност преди да пристигне подкреплението.

ШЕСТА ГЛАВА
СМЪРТ В ГОЛЕМИЯ ГРАД

    Доуди Ебърхарт беше бясна, а когато Доуди Ебърхарт беснееше, по-добре беше да си нямаш нищо общо с тази женска от националната столица. Тя придвижваше масивната си фигура нагоре по стълбите на сградата на „Ел Стрийт“ с флегматичността на носорог, прекосяващ затревена местност. Морскосинята й рокля се опъваше и отпускаше над формите й, които, меко казано, бяха мощни. Размахваше месестите си ръце като махала.
    Преди доста години тази жена бе едно от най-заслепяващите момичета за удоволствие във Вашингтон. Това се дължеше отчасти на ръста й — метър и осемдесет и седем и на привлекателната й външност. Но по онова време тя беше повече от една палава женичка. Тя бе толкова желана, че една нощ с нея се равняваше на трофей в колекцията на джентълмен-спортист. При внимателно вглеждане в снимки от различни празненства и соарета във Вашингтон, направени по време на втория мандат на Джонсън и първия на Никсън, Доуди Ебърхарт можеше да бъде забелязана под ръка с някой мъж, чието име често се явяваше във важни политически статии и есета. Сам по себе си ръстът й беше достатъчен, за да я забележиш.
    Доуди бе проститутка със сърце на банков чиновник и с душа на лакома хлебарка. Двама от нейните редовни клиенти, единият сенатор от Демократическата партия, а другият — представител на републиканците с дългогодишен трудов стаж, я бяха подсигурили с достатъчно пари, за да може да се оттегли от бизнеса. Не бяха го направили по собствена воля и желание. Доуди осъзнаваше, че расте рискът от заразяване, а и високопоставените държавни служители бяха също така податливи към СПИН и към други по-леки, но все пак досадни венерически болести, както и простосмъртните. Годините й също растяха. Не можеше да разчита безрезервно, че тези двама джентълмени ще й оставят по нещо в завещанието си, както й бяха обещали. „Съжалявам, но вече не вярвам нито в Дядо Коледа, нито в Добрата Фея,“ им каза тя. „Малката Доуди трябва да се грижи сама за себе си.“
    Малката Доуди купи с парите си три сгради. Минаха години. Осемдесет и петкилограмовата жена, пред която бяха коленичили доста мъже (особено, когато тя стоеше гола пред тях), сега тежеше сто и четиридесет. Инвестициите в недвижимо имущество, които вървяха добре през средата на седемдесетте, вече не носеха печалба през осемдесетте, когато всички в страната, вложили парите си на фондовата борса, печелеха добре. До самия край на активния период на кариерата й, в късия й списък имаше и двама брокери. Понякога й се искаше да ги бе задържала и след пенсионирането си.
    Загуби едната сграда през хиляда деветстотин осемдесет и четвърта, а втората през осемдесет и шеста, след една пагубна финансова ревизия. Сега държеше сградата на „Ел Стрийт“ така отчаяно, като губещ играч в безмилостната игра на „Монополи“, убедена, че ТО скоро ще се случи. ТО още не беше се случило. Тя смяташе, че може и да не се случи в близките една-две години, ако изобщо… А когато се случеше, тя възнамеряваше да събере багажа си и да се пренесе в Аруба. Дотогава собственичката на сградата, която навремето беше най-търсеното парче в столицата, трябваше да се държи. Както беше правила винаги. Както възнамеряваше да прави и занапред.
    Господ да му е на помощ на този, който се изпречи на пътя й.
    Като например, на Фредерик Клоусън, мистър „Голямата клечка“.
    Тя стигна до площадката на втория етаж. У Шулманови оглушително ревеше „Гънс енд Роузис“.
    — НАМАЛЕТЕ ТОЯ ШИБАН ГРАМОФОН! — изкрещя тя колкото сила имаше, а когато Доуди Ебърхарт повишеше глас до най-високите децибели, стъклата на прозорците се чупеха, тъпанчетата на малките дечица се пукаха и кучетата се просваха мъртви.
    Музиката беше веднага намалена от писък до шепот. Тя усещаше как Шулманови треперят, притиснати един до друг, като кутренца в гръмотевична буря, молейки се да не се е запътила към тях вещицата от „Ел Стрийт“. Те се страхуваха от нея и то не без основание. Шулман работеше като адвокат в мощна акционерна фирма, но с неговите две язви нямаше никаква сила да спре Доуди. Ако се изправеше сега срещу нея в началото на младия си живот, тя щеше да си направи жартиери от червата му и той съзнаваше това, което й носеше особено удовлетворение.
    Когато се стопява банковата ти сметка и вложенията ти в ценни книжа, трябва да търсиш удовлетворение там, където можеш да го намериш.
    Доуди взе завоя без да забави ход и започна да се изкачва по стълбите към третия етаж, където мистър Голямата клечка — Фредерик Клоусън тънеше в самотен разкош. Тя вървеше с равномерния ход на носорог, прекосяващ южноафриканската степ, с вдигната глава и въпреки килограмите си изобщо не се задъхваше. Само стълбището се разклащаше леко под нея, макар че беше солидно строено.
    Тя чакаше този миг.
    Клоусън не се намираше на най-ниското стъпало на стълбата на фирмената йерархия. До този момент той дори не беше и стъпил на стълбата. Като всички студенти по право, които беше срещала (най-вече като наематели, естествено никога не си бе имала работа с такъв през предишния си живот, както сама го наричаше) и този бе пълен с високи стремежи и ниски доходи, но най-вече с щедро количество говежди лайна. По правило Доуди не бъркаше тези съставки. Да се хванеш на раздувките на някакъв си студент по право, бе все едно да преотстъпиш спечеленото на друг. А ако веднъж се случи така, по-добре е да си отрежеш оная работа.
    Преносно казано, разбира се.
    Въпреки това, мистър Голямата клечка Фредерик Клоусън бе успял да направи частичен пробив в защитата й. Закъсня с наема четири пъти поред, а тя допусна това, защото той я убеди, че в неговия случай ще се сбъдне старата като светото писание фраза: „скоро ще имам пари“.
    Нямаше да успее да я замотае, ако беше твърдял, че Сидни Шелдън е всъщност Робърт Лъдлъм, или че Виктория Холт е Розмари Роджърс, тъй като тя и пет пари не давеше за тях и за събратята им по перо. Тя си падаше по криминалните романи и колкото повече патаклама имаше, толкова по-добре. Предполагаше, че доста хора харесват сантименталните блудкочи или шпионските тъпотии, ако се съдеше по списъка на бестселърите в неделния брой на „Пост“. Тя обаче четеше книгите на Елмор Ленард много преди да влязат в класациите, а беше също така пристрастена към Джим Томпсън, Дейвид Гурис, Хорас Маккой, Чарлс Уайлфорд и сие. Казано кратко и ясно, Доуди Ебърхарт харесваше романи, в които мъжете обираха банки, стреляха и показваха колко обичат мадамите си, предимно като ги пребиваха от бой.
    Според нея Джордж Старк беше (поне доскоро) най-добрият сред тях. Тя бе запалена почитателка на „Пътят на Машин“, „Оксфордски блус“ и „Пътуване до Вавилон“, последната книга, с която явно завършваше поредицата.
    Първия път, когато тя дойде да му опява за наема, завари Голямата клечка от апартамента на третия етаж, заобиколен от бележки и от романите на Джордж Старк. Тогава беше закъснял само с три дни, но ако ги отпуснеш малко, те ти се качват на главата. След като бе приключила с деловия въпрос и той й бе обещал да й изпрати чек до обяд на следващия ден, тя го бе попитала дали събраните трудове на Джордж Старк са задължително четиво за кариера в съда.
    — Не — бе отвърнал Клоусън със сияйна, весела и съвсем хищна усмивка — но могат да я спонсорират.
    Тази усмивка най-вече я бе накарала да се хване и да му удължи срока за изплащане на наема, докато на другите закъснели длъжници якичко би им го натрила. Тя бе виждала тази усмивка преди много пъти в собственото си отражение. Тогава вярваше, че такава усмивка не може да бъде престорена и е нужно да се спомене, че все още го вярваше. Клоусън наистина имаше нужната информация за Тадеус Бомънт. Грешката му бе, че очакваше Бомънт да се държи според плана на мистър Голямата клечка, тоест Фредерик Клоусън. В това бе и нейната грешка.
    Тя прочете един от двата романа на Бомънт — „Пурпурна омара“, след като Клоусън й разказа за откритието си. Книгата й се стори върховно тъпа. Въпреки кореспонденцията и фотокопията, които й бе показал мистър Голямата клечка, тя трудно можеше да повярва, че двамата писатели бяха един и същ човек. Изключение правеше само една сцена. Някъде три четвърти след началото на книгата, когато й идеше да запрати тая досадна тъпотия в някой ъгъл на стаята, се описваше как един фермер застрелва коня си. Конят имаше два счупени крака и трябваше да бъде застрелян. Въпросът бе, че старият фермер Джон го направи с истинско удоволствие. Опрял цевта на пушката в главата на коня, той мастурбираше и достигна кулминацията в момента, когато натисна спусъка.
    На нея й се струваше, че когато Бомънт стигнал в писането до този момент, отишъл да изпие чаша кафе и Джордж Старк заел мястото му, като един истински литературен Румпелстилцкин. Тази сцена беше и единственият светъл лъч на фона на общата сивота.
    Това обаче нямаше значение. Само доказваше, че никой не е застрахован срещу вършенето на глупости. Голямата клечка бе успял да я изпързаля, но поне не за дълго. А сега всичко свърши.
    Доуди Ебърхарт стигна до третия етаж. Ръката й вече бе свита в юмрука, с който си служеше, когато беше време не за учтиво почукване, а за блъскане по вратата. Тогава забеляза, че от блъскане няма нужда. Вратата на Голямата клечка бе открехната.
    — Премили Исусе — промърмори Доуди и сви устни. Това не беше квартал на наркомани, но като ставаше въпрос да се обере апартамента на някой тъпанар, наркоманите с готовност прекосяваха разделителните линии. А тоя Клоусън се оказа дори по-загубен, отколкото го бе смятала.
    Потропа с пръсти на вратата и тя се отвори.
    — Клоусън! — извика тя с глас, който обещаваше гибел и вечни мъки.
    Отговор не последва. Тя погледна през късия коридор към хола. Щорите бяха спуснати, а лампата запалена. Радиото свиреше тихо.
    — Клоусън, искам да разговарям с теб!
    Тя тръгна по коридора и спря…
    Една от възглавниците на дивана беше на пода.
    Това беше всичко. Нямаше признаци, че някой изгладнял наркоман е тършувал из апартамента, но тя имаше остра интуиция и усети как дишането й се ускорява. Усети и някаква миризма. Беше много слаба, но се чувстваше. Напомняше миризмата на развалена храна, която още не е започнала да се разлага. Но в случая не беше храна, макар че за нея това беше най-точното сравнение. Усещала ли го бе преди? Мислеше, че да.
    А имаше и друга миризма, която не се възприема с обонянието. Разпозна веднага тази миризма. Полицейският служител Хамилтън от Кънектикът веднага би се съгласил с нея, че така мирише, когато наоколо има нещо гнило.
    Тя стоеше точно до хола, гледаше преобърнатата възглавница и слушаше радиото. Това, което изкачването на три етажа не бе в състояние да направи, една невинна възглавница бе успяла. Сърцето й биеше силно в масивната й гръд и тя едвам си поемаше дъх. Нещо не беше наред тук, изобщо не беше наред. Въпросът беше дали да се забърква или да си тръгне веднага.
    Разумът я съветваше да си отиде, докато все още имаше тази възможност и този съвет беше основателен, но любопитството й каза да остане и то надделя.
    Тя надникна през вратата на хола и погледна първо надясно, където освен изкуствена камина и два прозореца с изглед към „Ел Стрийт“ нямаше нищо друго. Тя извърна глава наляво и изведнъж замря. Главата й сякаш се закова на място и очите й се разшириха.
    Тя задържа погледа си не повече от няколко секунди, макар да й се стори много по-дълго. Успя да види всичко до най-малката подробност. В съзнанието й се запечата такъв ясен и хубав образ, какъвто щеше да излезе и на снимките, направени от фотографа криминалист.
    Видя две бутилки бира „Амстел“ на холната маса, едната празна, а другата полупълна, все още с ивица пяна на гърлото. Видя пепелника с надписа „Чикаголанд“ в извивката. Видя и два фаса от цигари без филтър, загасени в средата на искрящо белия пепелник, макар че Голямата клечка не пушеше, поне не цигари. Между пепелника и бутилките видя малка пластмасова кутийка от кабърчета, които Голямата клечка използваше, за да закача листа на таблото в кухнята. Повечето от тях бяха разпръснати върху стъклото на масичката. Няколко бяха попаднали върху отгърнатия брой на списание „Пийпъл“, в който се разказваше историята на Тадеус Бомънт — Джордж Старк. Макар снимката да бе обърната наопаки, тя можеше да види мистър и мисис Бомънт, стиснали ръце над гроба на Старк. Тази история, според Фредерик Клоусън, никога нямаше да бъде отпечатана. Но тук беше сбъркал. Всъщност, оказа се, че е сбъркал във всичко.
    Видя Фредерик Клоусън, седнал в един от двата фотьойла. Господин Голямата клечка се беше превърнал в господин Никой. Беше гол, а дрехите му бяха захвърлени на топка под масата. Видя и кървавата дупка в слабините му. Тестисите му още си бяха на мястото, но пенисът бе заврян в устата му, където явно имаше достатъчно място, защото убиецът бе отрязал езика преди това. Езикът беше закачен на стената. Кабърчето бе така дълбоко забодено в розовото месо, че тя видя само ухиления жълт полумесец от главичката на кабърчето и то се запечата безмилостно в съзнанието й. От езика по тапета, в криволичеща линия, се беше стекла струйка кръв.
    Убиецът бе използвал още едно кабърче, този път със зелена главичка, за да закачи втората страница от статията в списание „Пийпъл“ на голите гърди на бившата голяма клечка. Не можеше да види лицето на Лиз Бомънт, защото бе покрито с кръвта на Клоусън, обаче виждаше ръката на жената, която подаваше шоколадови орехови сладки, а Тад я гледаше усмихнат. Тя си спомни, че тази снимка особено бе подразнила Клоусън. „Каква нагласена работа!“ бе възкликнал той. „Та тя мрази да готви. Каза го в едно интервю след публикуването на първия роман на Бомънт.“
    Над отрязания език на стената бяха написани с кръв следните три думи:
    ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ.

    „Исусе Христе! Точно като в някой роман от Джордж Старк… като нещо, което би извършил Алексис Машин“ мина й мисълта някъде дълбоко в съзнанието й.
    Зад гърба й се чу звук от тъп удар.
    Доуди Ебърхарт изкрещя и се обърна. Машин идваше към нея със страховития си сгъваем бръснач, блестящото Му острие обточено с кръвта на Фредерик Клоусън. Разкривеното му лице бе нарязано от белезите, оставени от Нона Грифитс в края на „Пътят на Машин“ и…
    Нямаше абсолютно никой.
    Вратата просто се беше хлопнала, както се случва понякога.
    „Така ли?“ отново се обади някъде дълбоко в съзнанието й глас изпълнен със страх. „Спокойно си стоеше отворена, докато ти изкачиш стълбите, не широко, но достатъчно, за да я забележиш.“
    Погледът й се върна обратно към бутилките на масата. Едната празна, другата полупразна с един кръг пяна на гърлото.
    Убиецът е бил зад вратата, когато е влязла. Ако се беше обърнала, със сигурност щеше да го види и сега щеше да е мъртва.
    Докато тя стоеше хипнотизирана от пъстрите останки на мистър Голямата клечка — Фредерик Клоусън, той просто си беше излязъл, затваряйки вратата след себе си.
    Почувства как краката й се подкосяват и се свлече на колене като за странна молитва. Приличаше на момиче дошло да вземе причастие. В ума й, подобно на въртяща се рулетка в клетката на хамстер, бясно се повтаряше все една и съща мисъл: „О, не трябваше да викам, той ще се върне, не трябваше да викам, той ще се върне, не трябваше да викам, той ще се върне!“
    И тогава тя го чу. Чу отмерените стъпки от големите му крака по килима в коридора. По-късно си мислеше, че проклетите Шулманови сигурно отново бяха надули стереоуредбата, така че тя бе взела думтенето на басовете за стъпки, но в този момент бе уверена, че Алексис Машин се връщаше… един откачен маниак, когото дори смъртта не можеше да спре.
    За първи път през живота си Доуди Ебърхарт припадна.
    Свести се след по-малко от три минути. Краката й още не я държаха, затова тя лазешком прекоси късото антре, с провиснали кичури коса около лицето си. Помисли дали да отвори вратата и да погледне навън, но не можеше да се реши да го направи. Вместо това превъртя ключалката, залости и спусна стоманеното резе. Като свърши тази работа, облегна гръб на вратата, дишайки тежко. Всичко около нея й се струваше сиво и размътено. Смътно съзнаваше, че се е заключила с един обезобразен труп, но и това не беше чак толкова лошо, като се имаше предвид другата възможност.
    Малко по малко силата й се възвръщаше и тя успя да се изправи. Промъкна се зад ъгъла на антрето в кухнята, където беше телефона. Извърна поглед от останките на мистър Голямата клечка, но напразно. В съзнанието си щеше да запази образа му с отвратителна яснота още дълго време.
    Позвъни на полицията и когато те дойдоха, не пожела да ги пусне, докато един от тях не промуши картата си за самоличност под вратата.
    — Какво е името на жена ви? — попита тя полицая, чието име Чарлс Ф. Туми младши, бе изписано на металната значка. Говореше с писклив и треперещ глас, нещо необичайно за нея. Близките й приятели, ако бе имала такива, нямаше да могат да го познаят.
    — Стефани, госпожо — отвърна търпеливо гласът от другата страна на вратата.
    — Знаете, че мога да се обадя в участъка ви и да проверя това, нали? — почти изкрещя тя.
    — Зная това, мисис Ебърхарт — отвърна гласът — но по-скоро ще се почувствате в безопасност, ако ни пуснете, не мислите ли?
    И понеже Доуди все още можеше да разпознава така безпогрешно гласа на ченге, както и миризмата на гнило, тя отключи вратата и пусна вътре Туми и колегата му.
    Щом влязоха, Доуди направи още нещо, което никога преди не беше правила — изпадна в истерия.

СЕДМА ГЛАВА
РАБОТА НА ПОЛИЦИЯТА

1.

    Тад пишеше горе в кабинета си, когато дойдоха полицаите. Лиз четеше книга в хола, а Уенди и Уилям си играеха в голямата, детска кошара. Тя отиде до вратата и надникна през едно от тесните, декоративни стъкла от двете й страни, преди да отвори. Това й бе станало навик след „дебюта“ на Тад в списание „Пийпъл“, както го наричаха на шега. Отбиваха се доста посетители, повечето бегли познати, пъстра група любопитни от града, дори и няколко абсолютно непознати, до един почитатели на Старк. Тад наричаше това „синдром за следене на екзотични животни“ и твърдеше, че ще изчезне до седмица-две. Лиз се надяваше да е така, но се опасяваше да не би някой от тези нови посетители да се окаже откачен ловец на екзотични животни от рода на убиеца на Джон Ленън и затова винаги първо поглеждаше през стъклото. Не знаеше дали ще разпознае някой наистина луд, но така поне предотвратяваше прекъсването на нишката на мисълта на Тад, докато той пишеше по два часа всяка сутрин. След тези два часа той сам отваряше вратата, като обикновено й хвърляше виновен поглед, на който тя не знаеше как да реагира.
    Но тази сутрин, тримата мъже на прага, според нея, не бяха почитатели на Старк или Бомънт, нито пък бяха луди, освен ако не се беше появила нова порода откачени, които се возят в полицейски коли. Тя отвори вратата с чувство на неопределена вина, която дори и най-невинните хора изпитват, когато се появят полицаи без някой да ги е викал. Ако децата й бяха достатъчно големи, за да играят навън, надавайки радостни възгласи през тази дъждовна съботна сутрин, тя сигурно щеше вече да се е разтревожила за тях.
    — Кажете.
    — Вие ли сте мисис Елизабет Бомънт? — попита единият от тях.
    — Да, аз съм. Мога ли да ви помогна с нещо?
    — Съпругът ви вкъщи ли си е, мисис Бомънт? — попита вторият. И двамата носеха мушами и шапки на щатската полиция.
    Идеше й да им каже: „Не, не е. А това тракане, което чувате е всъщност духът на Ърнест Хемингуей.“ Но естествено си замълча. Първо се изплаши да не би да е станал нещастен случай. После се появи призрачното чувство на вина, което я предизвикваше да изрече нещо остро или саркастично, което независимо от думите щеше да изразява следната мисъл: „Идете си. Тук не сте желани, Ние не сме направили нищо. Идете и намерете този, който е направил нещо.“
    — Може ли да попитам по каква работа го търсите?
    Третият полицай беше Алън Пангборн.
    — Това е работа на полицията, мисис Бомънт — каза той. — Може ли да разговаряме с него, ако обичате?

2.

    Тад Бомънт не си водеше редовен дневник, но понякога описваше случки от собствения си живот, които го бяха заинтригували, развеселили или уплашили. Водеше си тези бележки в един подвързан тефтер. Жена му не ги харесваше особено. От тях всъщност я полазваха тръпки, въпреки че никога не му го беше казвала. Повечето от тези записки бяха странно лишени от всякакво чувство, сякаш една част от него заставаше отстрани и наблюдаваше живота му от разстояние, безпристрастно. Но след посещението на полицията, сутринта на четвърти юни, той изписа много страници, наситени с необичайно силни за него чувства.
    Сега разбирам по-добре „Процесът“ на Кафка и „1984“ на Оруел (пишеше Тад). Грешка е да се четат, като чисто политически романи. Предполагам, че депресията, която преживях след като написах „Танцьорите“ и осъзнах, че не следва нищо, освен спонтанният аборт на Лиз, бе най-мъчителното преживяване в брака ни. Обаче това, което се случи днес, изглежда още по-лошо. Казвам си, че ми се струва така, защото преживяното е още съвсем прясно. Но знам, че не е само това — има още много други неща. Знам, че времето, което прекарах в тъмнина и загубата на двете близначета са рани, които са зараснали, оставяйки след себе си само белези. Тази рана също ще заздравее… но не ми се вярва, времето да я заличи съвсем. От нея също ще остане белег, само че по-къс и по-дълбок — избледняла резка от внезапно пробождане с нож.
    Сигурен съм, че полицаите се държаха, както изискваше клетвата им (предполагам, че все още полагат клетва). Въпреки това и преди, и сега изпитвам чувството, че над мен тегне опасността да бъда погълнат от някаква безлична, бюрократична машина, не човек, а машина, която ще работи методично, докато ме сдъвче и от мен останат само парцали. Моите крясъци не биха ускорили, нито забавили преживната й дейност.
    Усетих, че Лиз е нервна, когато се качи горе да ми каже, че трима полицаи искали да ме видят по някаква работа, но не искали да й кажат защо. Каза, че единият от тях е Алън Пангборн, шерифът на областта Касъл. Може би го бях срещал по-рано един-два пъти, но го познах само защото снимката му се появяваше от време на време в „Касъл Рок Кол“.
    Изпитвах любопитство, а и облекчение, че се откъсвам от пишещата машина, тъй като моите герои цяла седмица настояваха да вършат неща, които аз не исках да правят. Дори и да ми е минала някаква мисъл тогава, то тя вероятно е била, че тази работа има нещо общо с Фредерик Клоусън или че нещо друго е изпаднало от статията на „Пийпъл“. Оказа се нещо подобно, макар и не съвсем според очакванията ми.
    Не знам дали мога да предам правилно атмосферата на срещата, която последва. Не знам дали това е от такова значение, но ми се струва важно поне да опитам. Те стояха в антрето до стълбището — трима едри мъже (нищо чудно, че ги наричат бичета), от които капеше вода на килима.
    — Вие ли сте Тадеус Бомънт? — попита единият от тях — шерифът Пангборн и точно в този момент усетих тази емоционална промяна, която искам да опиша (или поне да загатна). Наред с любопитството и радостта, че съм освободен, макар и за кратко от пишещата машина, изпитах озадачение. И малко тревога. Пълното ми име, но без „мистър“ отпред. Като съдия, който се обръща към обвиняем, преди да прочете присъдата му.
    — Да, аз съм — отвърнах, — а вие сте шериф Пангборн. Знам това защото имаме място на Касъл Лейк. — След това му подадох ръка — един механичен жест на добре възпитания американец. Той погледна ръката ми, а върху лицето му се изписа такова изражение, сякаш току-що бе отворил хладилника и бе открил, че рибата купена за вечеря се е вмирисала.
    — Нямам никакво намерение да се ръкувам с вас — рече той. — По-добре си отдръпнете ръката, така ще спестите неудобството и на двама ни.
    Това беше дяволски странно, да не говорим колко невъзпитано беше от негова страна. Обаче повече ме притесни начина, по който го каза. Сякаш ме смяташе за напълно откачил.
    Точно тогава усетих как ме обхваща ужас. И сега дори ми е трудно да повярвам, че така бързо, така дяволски бързо чувствата ми преминаха през цялата палитра: от обикновеното любопитство и задоволство, че прекъсват привичния ред, до истински ужас. В този момент разбрах, че те не бяха дошли при мен просто за разговор, а защото бяха убедени, че съм извършил нещо. И в онзи първи миг на ужас, когато чух „Нямам никакво намерение да се ръкувам с вас“ аз самият бях убеден, че съм извършил нещо.
    Именно това ми беше нужно да изразя. В онзи момент на абсолютна тишина, която последва отказа на Пангборн да се ръкува с мен, аз си помислих, че всъщност съм извършил всичко… и че безпомощно ще призная вината си.

3.

    Тад отпусна бавно ръката си. С крайчеца на окото си виждаше как Лиз седи, скръстила на гърдите си ръце, като малка бяла топка. Изведнъж изпита такава ярост към това ченге, което бе поканено в дома му и после бе отказало да се ръкува с него. Това ченге, чиято заплата поне в известна малка част се състоеше от данъците, плащани от Бомънтови за къщата им в Касъл Рок. Това ченге, което бе изплашило Лиз, а и него също.
    — Добре тогава — каза Тад с равен глас — щом не искате да са ръкувате с мен, може би ще ми кажете защо сте тук.
    За разлика от щатските полицаи, Алън Пангборн не носеше мушама, а къса канадка от промазана материя. Той посегна към задния си джоб, извади един лист и започна да чете от него. На Тад му трябваше известно време, за да осъзнае, че той четеше текста, в който се изброяваха правата му при арест.
    — Както казахте, мистър Бомънт, името ми е Алън Пангборн. Аз съм шерифът на Касъл Рок, щата Мейн. Тук съм за да ви задам няколко въпроса във връзка с углавно престъпление. Ще ви задам тези въпроси в участъка на щатската полиция в Ороно. Имате право да не отговаряте…
    — О, господи, какво е това, моля ви? — попита Лиз и едновременно с нея Тад чу собствените си думи:
    — Чакайте малко, чакайте за момент само. — Искаше му се да изреве тези думи. Умът му издаде нужната команда, за да прозвучи гласът му с пълна мощ, с която успяваше да накара цяла аудитория да замлъкне, но думите прозвучаха като едно съвсем тихо възражение, пред което Пангборн не се спря.
    — … имате право на адвокат. Ако не можете сам да си платите, адвокат ще ви бъде осигурен.
    Пангборн постави листа обратно в джоба си.
    — Тад? — Лиз бе готова да се притисне в него като малко дете, уплашено от гръмотевици. Големите й учудени очи гледаха втренчено Пангборн. Често преместваше поглед и към двамата яки щатски полицаи, които сега така чинно „пазеха“ Пангборн, сякаш играеха защита срещу професионален футболен отбор.
    — Никъде няма да ходя с вас — каза Тад с треперещ глас, който се извисяваше и спадаше като гласа на някое момче в пубертета. Все още се опитваше да се разяри. — Не вярвам да можете да ме принудите да дойда с вас.
    Един от полицаите прочисти гърлото си.
    — Другата възможност, мистър Бомънт, е да се върнем и да вземем заповед за арестуването ви. Това ще е много лесно, благодарение на данните, с които разполагаме.
    Полицаят хвърли поглед към Пангборн.
    — Трябва да кажа, че шерифът Пангборн искаше да вземем заповед. Дори много настояваше на това и предполагам, че щеше да ни склони, ако вие не бяхте все пак… ъ, известна личност.
    Пангборн гледаше с отвращение, може би поради този факт или поради факта, че полицаят информира Тад, а може би и поради двата.
    Полицаят видя израза на лицето му, пристъпи смутено с мокрите си обувки на килима, но все пак продължи.
    — При създалото се положение, няма нищо в това да знаете как стоят нещата. — Той погледна въпросително колегата си, който кимна одобрително. Пангборн продължаваше да гледа с отвращение и с яд. Тад си помисли, че Пангборн изглежда така, сякаш би искал да го разкъса с ноктите си и да усуче червата му около врата.
    — Това звучи страшно професионално — рече Тад. С облекчение усети, че вече може да си поеме дъх и че гласът му отново става равен. Искаше да се ядоса, защото ядът щеше да уталожи страха му, обаче усещаше само объркване. Чувстваше се така, сякаш някой изневиделица го бе ударил с юмрук в слабините.
    — Това, което ви убягва е, че аз нямам и най-малката представа за какво по дяволите „създало се положение“ става въпрос.
    — Ако и ние мислехме така, нямаше да сме тук, мистър Бомънт — рече Пангборн. Ненавистта изписана на лицето му най-сетне свърши работа — Тад внезапно побесня.
    — Не ме е грижа какво мислите! — каза Тад. — Казах, че знам кой сте, шерифе Пангборн. Жена ми и аз сме собственици на една къща в Касъл Рок от хиляда деветстотин седемдесет и трета — много преди вие да сте чували за това място. Не знам какво правите тук на повече от сто и шестдесет мили от територията си, нито пък защо ме гледате така сякаш съм нацвъкана курешка върху новата ви кола, но ви заявявам, че никъде няма да тръгна, докато не разбера защо искате това от мен. Ако е нужна заповед за арестуването ми, идете и вземете. Но искам да знаете, че ако го направите ще затънете до шия в казан с врящ катран и аз ще съм този, който ще поддържа огъня. Защото не съм извършил нищо. Това е нечувано! Направо… нечувано.
    Сега гласът му бе достигнал пълната си мощ и двамата полицаи изглеждаха малко засрамени. Но не и Пангборн. Той продължи да гледа втренчено Тад по същия объркващ начин.
    — В другата стая едно от бебетата започна да плаче.
    — О, боже! — изстена Лиз. — Що за работа? Кажете ни!
    — Иди се погрижи за децата, мила — рече Тад, впил очи в очите на Пангборн.
    — Но…
    — Моля те — каза той. Вече плачеха и двете бебета. — Всичко ще се оправи.
    Тя му хвърли последен разстроен поглед. В очите й се четеше въпроса: Обещаваш, нали? После отиде в хола.
    — Искаме да ви разпитаме във връзка с убийството на Хомър Гамаш — каза вторият полицай.
    Тад отмести втренчения си поглед от Пангборн и се обърна към полицая.
    — Какво? Кой?
    — Хомър Гамаш — повтори Пангборн. — Нима ще ни кажете, че това име нищо не ви говори, мистър Бомънт?
    — Разбира се, че ми говори — каза Тад учуден. — Хомър извозва боклука до бунището, когато сме в Касъл Рок. Прави някои дребни поправки в къщата. Загубил е едната си ръка в Корея. Дали му „Сребърна звезда“….
    — Бронзова — каза Пангборн с леден глас.
    — Хомър е мъртъв? Кой го е убил?
    Полицаите се спогледаха изненадани. След скръбта, учудването е една от най-сложните човешки емоции и е трудно човек да се преструва успешно.
    Първият полицай отвърна със странно нежен глас:
    — Всичко ни кара да мислим, че вие сте го убили, мистър Бомънт. Затова сме тук.

4.

    Тад го погледна с напълно безизразен поглед и след това се изсмя.
    — Боже Господи! Това е лудост.
    — Ще си вземете ли шлифер, мистър Бомънт? — попита другият полицай. — Навън вали доста силно.
    — Никъде няма да ходя с вас — повтори той разсеяно, не забелязвайки раздразнението, изписано на лицето на Пангборн и се замисли.
    — Страхувам се, че ще се наложи — каза Пангборн. — По един или друг начин.
    — Ще трябва да намерите друг начин — излезе от вцепенението си Тад. — Кога се е случило? — решително попита той.
    — Мистър Бомънт — подхвана Пангборн, като говореше бавно и произнасяше думите много внимателно, сякаш пред него стоеше някое четиригодишно и при това не особено схватливо хлапе. — Не сме дошли тук, за да ви даваме на вас информация.
    Лиз застана на прага на стаята с бебетата в ръце. Лицето й бе станало тебеширено бяло, а челото й светеше като лампа.
    — Това е лудост — каза тя, като местеше поглед от Пангборн към полицаите. — Лудост. Не разбирате ли?
    — Слушайте — каза Тад, като се приближи до Лиз и я прегърна — Аз не съм убил Хомър, шерифе Пангборн, но сега разбирам защо сте толкова разстроен. Елате горе в кабинета ми. Дайте да седнем, да видим какво ще измислим…
    — Искам да си вземете шлифера — каза Пангборн и погледна Лиз. — Простете тона ми, но тази дъждовна съботна сутрин ми се струпаха толкова шибани работи, че ми е дошло до гуша. В ръцете сте ни.
    Тад погледна към по-възрастния от двамата щатски полицаи.
    — Не можете ли да влеете малко разум в тоя човек? Кажете му, че може да си спести доста затруднения и неудобство само като ми каже кога е бил убит Хомър. И къде — добави той след кратък размисъл. — Ако е станало в Рок, а аз не мога да си представя за какво Хомър ще идва чак дотук… та аз не съм напускал Лъдлоу през последните два месеца и половина, освен за да отида до университета. — Той погледна към Лиз, която кимна утвърдително.
    Полицаят се замисли за миг и каза:
    — Извинете ни за момент.
    Тримата се върнаха по коридора до входната врата. Изглеждаха така, сякаш двамата полицаи арестуват Пангборн. Излязоха през главната врата. Щом излязоха, Лиз го заля с порой от объркани въпроси. Тад я познаваше добре и смяташе, че ужасът, който изпитваше ще се прояви като гняв, дори ярост към ченгетата, ако не беше съобщението за смъртта на Хомър Гамаш. Заради тази новина още малко й трябваше да се разплаче.
    — Всичко ще се оправи — каза той и я целуна по бузата. После целуна Уилям и Уенди, които също имаха разстроен вид. — Мисля, че щатските полицаи вече знаят, че аз казвам истината. А Пангборн… е, той е познавал Хомър. И ти също. Просто е страхотно разстроен.
    „Но ако се съди по вида му и по думите му, той има и неоспорими доказателства, че аз съм извършил това убийство — помисли си той, но не го каза.“
    Прекоси антрето и надникна през тесния страничен прозорец, както беше направила и Лиз. Ако не беше такова положението, това което видя, щеше да му се стори смешно. Тримата стояха на площадката и провеждаха съвещание почти под дъжда. Тад чуваше гласовете им, но не можеше да разбере какво казват. Помисли, че приличат на бейзболни играчи, които се съвещават поради закъснението на другия отбор в бързата размяна на удари с топката. Двамата щатски полицаи говореха на Пангборн, който поклащаше глава и отвръщаше разгорещено.
    — Какво правят? — попита Лиз.
    — Не знам — каза Тад — Но мисля, че полицаите се опитват да придумат Пангборн да ми каже защо е толкова сигурен, че аз съм убил Хомър Гамаш. Поне някои от основанията му.
    — Горкият Хомър — промърмори тя — Това е като лош сън.
    Тад взе Уилям от ръцете й и отново й каза да не се тревожи.

5.

    Полицаите се върнаха след около две минути. Пангборн беше навъсен като буреносен облак. Тад заключи, че двамата щатски полицаи са му казали нещо, което той сам е усетил, но не иска да признае, а именно, че нито жестовете, нито мимиката на писателя издаваха чувство на вина.
    — Добре — рече Пангборн. Опитваше се да прикрие своята враждебност и донякъде успяваше, помисли си Тад. Не съвсем, а донякъде, още повече, като се има предвид, че пред него стоеше заподозреният номер едно в убийството на един еднорък, възрастен мъж.
    — Тези господа искат да ви задам поне един въпрос тук, мистър Бомънт, и така ще направя. Може ли да ни кажете къде сте били през времето от единадесет часа вечерта на тридесет и първи май тази година до четири часа сутринта на първи юни?
    Бомънтови си размениха погледи. Тад усети как огромна тежест се вдигна от плещите му. Тежестта не се смъкна съвсем, но той почувства, като че ли всички ремъци, които я придържаха са отвързани. Трябваше й само едно побутване, за да се освободи съвсем.
    — Тогава ли беше? — попита той жена си. Мислеше, че е тогава, но му се струваше твърде хубаво, за да е вярно.
    — Сигурна съм, че беше тогава — отвърна Лиз. — Тридесет и първи ли казахте? — Тя гледаше Пангборн изпълнена с надежда.
    Пангборн я погледна подозрително.
    — Да, госпожо, но се страхувам, че вашите непотвърдени от друг думи, не могат да бъдат…
    Тя не му обърна внимание. Броеше на пръсти дните. Неочаквано се засмя като ученичка.
    — Вторник! Вторник беше тридесет и първи! — възкликна тя. — Наистина беше. Благодаря ти, Господи!
    Пангборн изглеждаше объркан и по-подозрителен от всякога. Полицаите се спогледаха. После обърнаха поглед към Лиз.
    — Ще ни разкриете ли тайната, мисис Бомънт? — попита единият от тях.
    — Имахме празненство тук вторник вечер, на тридесет и първи! — отвърна тя и хвърли към Пангборн победоносен поглед, изпълнен с гневна неприязън. — Къщата беше пълна с хора, нали, Тад?
    — Да, разбира се.
    — В случай като този, доброто алиби само по себе си буди подозрение — рече Пангборн, но като че ли бе загубил увереността си.
    — Какъв глупав и нагъл човек сте! — възкликна Лиз. Бузите й горяха. Страхът отстъпваше място на гнева. Тя погледна полицаите. — Ако съпругът ми няма алиби за нощта на убийството, което твърдите, че е извършил, ще го отведете в полицията! Ако има алиби пък, според този излиза, че пак може да го е извършил! Що за хора сте? Страхувате се да вършите честно работата си? Защо сте ТУК?
    — Стига, Лиз — каза Тад тихо. — Те имат основание да дойдат тук. Ако шерифът Пангборн беше тръгнал за зелен хайвер или се водеше само от интуицията си, щеше да дойде сам, според мен.
    Пангборн му хвърли мрачен поглед и въздъхна.
    — Разкажете ни за празненството, мистър Бомънт.
    — Беше в чест на Том Каръл. Том бе в английската катедра на университета деветнадесет години и беше завеждащ катедра през последните пет. Пенсионира се на двадесет и седми май, когато официално приключва академичната година. Той винаги е бил любимец на катедрата. Повечето от нас старите ветерани го наричаме Гонзо Том, защото много харесва есетата на Хънтър Томпсън. Затова решихме да устроим едно празненство за него и жена му по случай пенсионирането му.
    — Кога свърши празненството?
    Тад се усмихна широко.
    — Е, някъде преди четири сутринта, продължи до късно във всеки случай. Когато събереш една тайфа преподаватели по английски и им осигуриш неограничено количество пиене, те могат добре да оползотворят цял един уикенд. Гостите започнаха да пристигат около осем, и… кой си тръгна последен, скъпа?
    — Роли Дилесипс и онази ужасна жена от историческия факултет, с която ходи открай време — каза тя. — Тази дето навсякъде повтаря с гърмящ глас: „Наричай ме Били, всички ми викат така.“
    — Точно така — рече Тад, усмихвайки се. — Злата вещица от изток.
    В очите на Пангборн ясно се четеше мисълта: „Лъжете и аз, и вие го знаем отлично.“
    — Та в колко си тръгнаха тези ваши приятели?
    Тад потрепери леко.
    — Приятели ли? Роли — да, но определено не и онази жена.
    — В два часа — отвърна Лиз.
    Тад кимна.
    — Трябва да беше поне два, когато ги изпратихме. Почти ги изнесохме навън. Както вече казах по-скоро може да завали сняг през август, отколкото да ме приемат в клуба „почитателите на Уилхемина Бъркс“. Щях да настоя да останат, ако той живееше по-далече от три мили от нас или ако беше по-рано. Така или иначе, по пътищата няма никой толкова късно вторник вечер, извинете сряда сутрин. Освен сърни, които опустошават градините. — Той млъкна внезапно. Облекчението го караше да говори глупости.
    Настъпи минутно мълчание. Двамата полицаи гледаха в земята. Алън имаше изражение на лицето, което Тад не можеше да определи. Не беше го виждал преди. Не изразяваше разочарование, макар че приличаше донякъде на това. „Какво, по дяволите става тук?“
    — Е, мистър Бомънт, всичко това е много добре за вас — каза Пангборн най-накрая. — Обаче далеч не е неоспоримо. Имаме вашите показания и на жена ви също кога са си тръгнали последните гости. Ако са били толкова пияни, колкото вие си мислите, едва ли ще могат да потвърдят това, което казвате. А ако този Дилесипс наистина ви е приятел, то той може да каже… е, кой го знае какво ще каже.
    Но Алън Пангборн вече губеше увереността си. Тад го виждаше, а мислеше, че и полицаите го виждат. Тад първоначално бе изпитал страх, последван от ярост. Сега тези чувства бяха заменени от любопитство и смайване. Помисли си, че никога досега не е виждал такава вътрешна борба между увереност и объркване. Празненството — един факт, който трябваше да приеме, защото лесно можеше да се провери — го бе разколебал… но не и разубедил. Виждаше, че и полицаите не бяха съвсем разколебани. Единствената разлика беше, че полицаите не взимаха всичко толкова присърце. Те не бяха познавали Хомър Гамаш лично и затова не бяха лично заинтересовани. Алън Пангборн го бе познавал и бе лично заинтересован.
    „Аз също го познавах — помисли си Тад — Така че аз може би също съм лично заинтересован. И то не само, за да спася собствената си кожа.“
    — Вижте — каза той търпеливо, като не отместваше поглед от Пангборн, опитвайки се да не отвръща на враждебността с враждебност. — Дайте да бъдем реалисти, както обичат да казват студентите ми. Попитахте ни дали можем да ви докажем къде сме се намирали…
    — Къде сте били вие, мистър Бомънт — каза Пангборн.
    — Добре, де, аз къде съм бил. Това са пет трудни часа, когато хората обикновено са си в леглата. Благодарение само на сляпата случайност ние, аз, ако предпочитате, мога да кажа какво точно съм правил през три от тези пет часа. Роли и неговата противна мадама си тръгнаха в два, а може би е било един и половина или два и петнадесет. Все едно, беше късно. Ще потвърдят поне това, а и оная Бъркс не би ми изфабрикувала алиби, дори и Роли да го направи. Мисля си, че ако се давя и Били Бъркс ме види изхвърлен от вълните на пясъка, тя би хвърлила кофа вода отгоре ми.
    Когато Лиз се приближи, за да вземе Уилям, който бе започнал да се върти в ръцете му, усмивката на лицето й беше странна, подобна на гримаса. В началото Тад не разбра тази усмивка, но после се сети, че беше заради израза „да ми изфабрикува алиби“. Алексис Машин, най-големият злодей от романите на Джордж Старк, понякога използваше този израз. Странно беше, разбира се, защото не можеше да си спомни досега да е използвал изрази на Старк в разговорите си. От друга страна, никога досега не бяха го обвинявали в убийство, а убийството бе ситуация точно като за Джордж Старк.
    — Дори и да бъркаме с цял час и последните гости да са си тръгнали в един — продължи той — и ако допуснем, че съм скочил в колата в минутата, не, в секундата, в която те са превалили хълма и след това съм карал като луд до Касъл Рок, то ще да е станало четири и половина или пет сутринта, докато пристигна. Няма по-пряк път на запад, нали знаете?
    — А и жената на Арсенолт каза, че е било около един без четвърт, когато е видяла… — каза един от полицаите.
    — Няма нужда да навлизаме сега в тези подробности — бързо го прекъсна Алън.
    Лиз въздъхна с раздразнение, а Уенди я погледна със смешно ококорени очи. Уилям престана да се върти в ръцете й внезапно заинтригуван от чудното движение на пръстите си.
    — Имаше купища народ тук в един. Купища — каза Лиз на Тад, след което наистина се нахвърли върху Алън.
    — Какво ви има, бе, шерифе? Откъде това инатско упорство да припишете убийството на съпруга ми? Вие глупак ли сте? Мързелив ли сте? Или просто сте лош човек? Не изглеждате такъв, обаче държанието ви ме кара да се замисля. Кара ме сериозно да се замисля. Може би е било лотария? Така ли беше? Изтеглили сте името му от някаква кирлива шапка!
    Алън отстъпи леко назад, явно изненадан и смутен от свирепите й нападки.
    — Мисис Бомънт…
    — Страхувам се, че предимството е на моя страна, шерифе — каза Тад. — Мислите, че съм убил Хомър Гамаш…
    — Мистър Бомънт, не сте били обвинени…
    — Но вие така мислите, нали?
    Плътна червенина, с цвят на керемида, се плъзна бавно по бузите му, като живака на термометър. „Не е от притеснение — помисли си Тад, — а от чувство на безсилие.“
    — Да, сър — каза той. — Така смятам, въпреки всичко, което вие и жена ви казахте.
    Този отговор изпълни Тад с учудване. Господи, какво е могло да се случи, за да накара този човек, който не изглеждаше глупав, както бе казала Лиз, да е толкова сигурен. Толкова дяволски сигурен!
    Тад усети как пролазват тръпки по гърба му… и тогава се случи нещо странно. Някакъв призрачен звук изпълни съзнанието му, не главата, а съзнанието му за момент. Този звук събуди болезнен спомен за нещо, което бе преживял. Бяха отминали тридесет години, откакто беше чул този звук. Това беше призрачният звук от стотици, може би хиляди, малки птички.
    Вдигна ръка и докосна малкия, бял белег на челото си. Отново усети как мравки пролазват по тялото му, но този път усещането беше по-силно, сякаш червеи се впиваха в плътта му. „Изфабрикувай ми едно алиби, Джордж — помисли си той. — Изфабрикувай ми алиби, защото съм го загазил.“
    — Тад? Добре ли си? — попита Лиз.
    — Хм? — погледна я той.
    — Блед си.
    — Добре съм — каза той и наистина така се чувстваше. Звукът беше изчезнал, ако изобщо го беше имало.
    Той отново се обърна към Пангборн.
    — Както ви казах, шерифе, имам известно предимство в тази работа. Вие мислите, че съм убил Хомър, аз, обаче, знам, че не съм. Освен в книгите си, никъде другаде не съм убивал.
    — Мистър Бомънт…
    — Разбирам възмущението, което изпитвате. Хомър беше симпатичен старец, с властна жена, с особено чувство за хумор и само с една ръка. Аз също съм възмутен. Ще направя всичко, за да помогна, но ще трябва да престанете с тези полицейски тайни и ще трябва да ми кажете защо сте тук. Какво, за бога, ви е довело при мен? Направо съм шашнат.
    Алън го изгледа продължително и накрая каза:
    — Инстинктът ми подсказва, че казвате истината.
    — Слава Богу! — каза Лиз. — Човекът все пак разбира нещата.
    — Ако се окаже, че казвате истината — рече Алън, гледайки право в Тад — аз лично ще открия този от ПСДИ, който е объркал идентифицирането на отпечатъците и ще му одера кожата.
    — Какво е това ПС и така нататък? — попита Лиз.
    — Полицейска служба по идентифициране и досиета във Вашингтон — каза един от полицаите.
    — Никога преди не са правили гафове — продължи Алън със същия бавен тон. — Казват, че за всяко нещо има първи път, обаче… ако не са сбъркали и ако се потвърди това ваше празненство, аз самият ще се шашна.
    — Не можете ли да ни кажете за какво по-точно става въпрос? — попита Тад.
    — Е, защо не. Щом сме стигнали дотук — въздъхна Алън. — Честно казано, не е чак толкова важно кога точно са си тръгнали последните гости. Ако сте били тук в полунощ и ако има свидетели да се закълнат…
    — Поне двадесет и пет души — каза Лиз.
    — … в такъв случай сте чист. Като прибавим и показанията на очевидката, за която спомена полицаят и заключенията на патолога, почти сме сигурни, че Хомър е бил убит между един и три часа сутринта на първи юни. Пребили са го до смърт с протезата му.
    — Боже мили — промълви Лиз. — И вие смятате, че Тад…
    — Камионът на Хомър бе намерен преди две нощи на един паркинг на магистралата 195 в Кънектикът, близо до границата с щата Ню Йорк — Алън спря за миг. — Имаше следи от пръсти навсякъде, мистър Бомънт. Повечето на Хомър, но много принадлежаха на престъпника. Някои то тях бяха направо идеални. Един от отпечатъците оставен върху дъвка, която престъпникът е извадил от устата си и е залепил на таблото с палеца си, е като гипсова отливка. Беше се втвърдила. Най-хубавият отпечатък бе оставил върху огледалото за обратно виждане. Като отпечатък взет в полицейски участък. Само че този на огледалото е от кръв, а не от мастило.
    — Защо Тад тогава? — възмутено настоя Лиз. — Независимо дали е имало празненство или не, как сте могли да помислите, че Тад…
    Алън я погледна и каза:
    — Когато хората от ПСДИ вкарали отпечатъците в компютъра, излязло военното досие на съпруга ви. Или, за да сме съвсем точни, излезли отпечатъците от неговите пръсти.
    За момент Тад и Лиз само се спогледаха мълчаливо, съвсем зашеметени. Накрая Лиз каза:
    — Значи е било грешка. Сигурно хората, които проверяват тези неща, бъркат понякога.
    — Да, но рядко правят такива сериозни грешки. Има и бели полета при идентифицирането на отпечатъци. Лаиците, които гледат „Коджак“ и „Барнаби Джоунс“ по телевизията, си изграждат представата, че идентифицирането на отпечатъци от пръсти е точна наука, но това не е така. Компютъризацията запълни много от тези бели полета, а и в този случай взехме изключително добри отпечатъци. Когато казвам, че са на мъжа ви, мисис Бомънт, казвам истината. Видях данните от компютъра, видях и отпечатъците от досието му. Не може да се каже, че приликата е просто близка.
    Алън се обърна към Тад и го погледна със студените си сини очи.
    — Приликата е абсолютна.
    Лиз го гледаше с отворена уста, а в ръцете й заплака Уилям, а след него и Уенди.

ОСМА ГЛАВА
ПОСЕЩЕНИЕТО НА ПАНГБОРН

1.

    Когато отново се позвъни на вратата в седем и половина същата вечер, пак Лиз отиде да отвори, защото тя вече бе приготвила Уилям за сън, докато Тад все още се занимаваше с Уенди. В ръководствата пише, че гледането на дете е умение, което се усвоява еднакво добре и от двамата родители, но Лиз не беше сигурна в това. Тад вършеше своя дял от работата много съвестно, но го вършеше толкова бавно. Събота сутрин успяваше да се изстреля до магазина и обратно за времето, което на нея едва би й стигнало да се добере до касата, обаче при приготвянето на бебетата за спане…
    Уилям бе изкъпан, повит и закопчан в зелената си пижамка и вече седеше в кошарката, докато Тад все още се бореше с пелените на Уенди (а и не беше изплакнал съвсем сапуна от косата й, но като се има предвид какъв ден бяха преживяли, Лиз реши да не казва нищо, а да го изчисти с мокра кърпа по-късно).
    Тя прекоси хола, стигна до вратата и погледна през страничното стъкло. Видя шерифа Пангборн. Този път беше сам, но това не разсея безпокойството й.
    Лиз извърна глава и извика през хола към банята на долния етаж, която беше превърната в „сервиз“ за обслужване на бебетата:
    — Той се върна!
    След дълга пауза Тад се появи не вратата в другия край на хола. Беше бос, с дънки и бяла фланелка с къси ръкави.
    — Кой? — попита той с бавен и странен глас.
    — Пангборн — отвърна тя. — Тад, добре ли си?
    Той държеше Уенди, която не беше облечена в нищо друго освен пеленките си. Тя размахваше ръчички пред лицето му… но и малкото, което се виждаше от него, подсказваше на Лиз, че той не е добре.
    — Добре съм. Пусни го да влезе. Сега ще я облека. — Преди Лиз да успее да каже каквото и да било, него вече го нямаше.
    През това време Алън Пангборн стоеше търпеливо пред вратата. Той видя, когато Лиз погледна навън през стъклото, но не позвъни повторно. Имаше вид на човек, който би искал да е с шапка, за да може да я държи в ръцете си и да я мачка от смущение.
    Без гостоприемна усмивка Лиз отвори вратата и го пусна да влезе.

2.

    Уенди беше игрива и много шаваше тази вечер, затова му беше трудно да я облече. Тад успя да пъхне крачетата й в пижамката, а най-накрая успя и да промуши ръцете й през ръкавите. Тя веднага протегна едната си ръка и го стисна за носа. Той се отдръпна, вместо да се засмее, както правеше обикновено и Уенди го погледна учудена от масата за смяна на пелени. Посегна да закопчае ципа на пижамката, който почваше от левия крачол и стигаше до врата й, но спря. Вдигна ръце пред лицето си. Те трепереха. Треперенето беше едва забележимо, но все пак съществуваше.
    „От какво по дяволите се страхуваш? Или пак имаш някакви угризения?“
    Не, не чувстваше вина, макар че почти му се искаше да е така. Всъщност просто изпитваше уплаха за кой ли път днес.
    Първо, когато дойдоха полицаите със странните си обвинения и още по-странна увереност в тях. После, когато се появи особеното, натрапчиво писукане. Отначало не знаеше със сигурност какъв беше този звук, въпреки че му беше познат. Появи се отново след вечеря.
    Той се качи в кабинета си, за да редактира написаното през деня от новата си книга „Златното куче“. Като се наведе над ръкописа, за да поправи някаква незначителна грешка, изведнъж звукът изпълни главата му. Едновременното писукане и цвърчене на хиляди птици. Този път наред със звука се появи и образ.
    Врабчета.
    Хиляди и хиляди врабчета. Някои бяха накацали по покривите, а други се боричкаха за място по телефонните жици, както през ранната пролет, когато последният мартенски сняг е все още на малки, мръсни буци.
    „О, пак това главоболие! — помисли си с ужас“. Тази мисъл прозвуча с гласа на едно изплашено момче. И точно с този глас нахлу спомена. Усети как в него се надига ужас и обхваща гърлото му с ледени ръце.
    Туморът? Пак ли? Дали е злокачествен този път?
    Призрачният звук — пиюкането на птичките изведнъж стана по-силно, почти оглушително. Към него се добави и едва доловимият звук от леко пърхане на криле. Видя как всички заедно излитат, как хиляди малки птици затъмняват светлото, пролетно небе.
    — Ще офейкам на север, брато. — Той произнесе тези думи с нисък и гърлен глас, различен от неговия.
    Тогава изведнъж изчезна и звукът, и видението на птиците. Отново беше хиляда деветстотин осемдесет и осма, а не хиляда деветстотин и шестдесета и той се намираше в кабинета си. Вече беше възрастен мъж с жена, две деца и пишеща машина марка „Ремингтън“.
    След това дълго си поемаше дъх на пресекулки. Не бе почувствал никакво главоболие. Нито тогава, нито сега. Чувстваше се добре, с изключение на…
    С изключение на това, че като сведе поглед към ръкописа видя, че бе написал нещо. Думите бяха надраскани с главни букви върху равните печатни редове.
    ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ.
    Бе оставил химикалката Скрипто и бе използвал един от моливите Берол Блек Бюти, макар че не си спомняше кога ги е сменил. Той изобщо не използваше моливите. Те принадлежаха на едно отминало време, на едно тъмно време. Пъхна молива обратно в кутията и я завря в едно от чекмеджетата. Ръката му леко потреперваше.
    Тогава Лиз го извика, за да й помогне да приготви бебетата за лягане и той отиде долу при нея. Искаше да й каже какво се е случило, но ужасът, че туморът от детството се е появил отново и че този път може да е злокачествен, го караше да мълчи. Все пак можеше да й каже, но точно тогава се позвъни на вратата и Лиз отиде да отвори. Тогава му каза най-неподходящото нещо с най-неподходящия тон.
    — Той се върна! — бе извикала Лиз с напълно разбираема тревога и раздразнение и ужасът бе преминал през тялото му като силен, студен порив на вятъра. Ужас и едно име: Старк. За един миг преди да се върне към действителността, той бе уверен, че тя имаше предвид него. Джордж Старк. Врабчетата отново летят и Старк е тук! Но той е мъртъв, мъртъв и погребан, той изобщо никога не е съществувал, но това беше без значение, защото действителен или не, той се бе върнал.
    „Стига!“ каза си той. „Та ти не си страхлив човек, не трябва да позволяваш на тази необичайна ситуация да те изнервя. Звукът, който чу, звукът от птиците, бе просто психологическо явление наречено «натрапчив спомен». Възниква от стрес или напрежение. Затова овладей се сега.“
    Но ужасът не изчезна. Писукането на птиците бе предизвикало не само deja vu — усещането за нещо вече преживяно, но и presque vu.
    Presque vu — предвкусването за нещо, което още не се е случило, но ще се случи. То не бе истинско предчувствие, а по-скоро спомен изпреварил времето си.
    Хайде бе, изпреварил!
    Той протегна ръце и се вгледа в тях втренчено. Треперенето бе едва забележимо и след малко спря съвсем. Когато беше уверен, че няма да защипе с ципа порозовялата от банята кожа на Уенди, той го дръпна, занесе я в хола и я постави в кошарата при братчето й. След това излезе в антрето, където Лиз стоеше с Алън Пангборн. Като изключим факта, че сега Пангборн беше сам, съвсем точно се повтаряше сцената от сутринта.
    „Тук му е мястото за едно от двете «vu»“ — помисли си Тад, но не видя нищо смешно в това. Предишното чувство бе все още твърде силно… а и шумът от врабците.
    — С какво мога да ви помогна, шерифе? — попита той без да се усмихва.
    А, а! Ето още нещо, което беше различно от сутринта. Пангборн държеше опаковка с шест бири.
    — Мислех си, да пийнем по една — посочи той бирите — и да обсъдим нещата.

3.

    Лиз и Алън Пангборн си взеха бира, а Тад — едно пепси от хладилника. Докато разговаряха, наблюдаваха странно сериозната игра на близнаците.
    — Изобщо не бива да съм тук — каза Алън — и да разговарям с човекът, който е заподозрян номер едно, вече не в едно, а в две убийства.
    — Две! — възкликна Лиз.
    — Ще стигнем и до това. Всъщност, предполагам, че всичко ще ви разкажа. На първо място, съм сигурен, че съпругът ви има алиби и за второто убийство. И щатската полиция мисли така. И те са в задънена улица.
    — Кого са убили? — попита Тад
    — Един млад човек на име Фредерик Клоусън във Вашингтон, окръг Колумбия. — Той забеляза как Лиз подскочи и разля малко от бирата върху ръката си. — Виждам, че името ви е познато, мисис Бомънт — добави той без видима ирония.
    — Но какво става? — прошепна тя едва доловимо.
    — Нямам ни най-малка представа. И мисълта за това ме влудява. Не съм дошъл, за да ви арестувам, мистър Бомънт, нито за да ви тормозя, макар че умът ми не го побира кой друг би могъл да извърши тези две убийства. Тук съм, за да ви помоля за помощ.
    — Защо не ме наричате просто Тад?
    Алън се намести на мястото си, явно с чувство за неудобство.
    — Мисля, че ще се чувствам по-добре, ако засега ви наричам мистър Бомънт.
    — Както искате — кимна Тад. — Значи Клоусън е мъртъв. — Той се загледа замислено за момент и после отново вдигна поглед към Алън. — И този път ли имаше мои отпечатъци навсякъде?
    — Да, а също и други следи от вас. Списание „Пийпъл“ наскоро писа за вас, нали, мистър Бомънт?
    — Преди две седмици — отвърна Тад.
    — Статията бе намерена в апартамента на Клоусън. Една страница от нея е използвана като някакъв символ в убийството му, което изглежда има ритуален характер.
    — Господи! — промълви Лиз. Звучеше ужасена.
    — Ще ми кажете ли какво представлява този човек за вас? — попита Алън.
    — Нямаме причина да не ви кажем — кимна Тад. — Вие чели ли сте статията, шерифе?
    — Жена ми купува списанието от супермаркета, но по-добре да ви кажа истината — разглеждам само снимките. Като се върна ще прочета текста щом мога.
    — Не сте пропуснали нищо особено. А Фредерик Клоусън е причината да се напише тази статия. Вижте…
    — Ще стигнем и до него — вдигна ръка Алън. — Но нека се върнем към Хомър Гамаш. Проверихме данните от ПСДИ. Отпечатъците от камиона на Гамаш, а и тези от апартамента на Клоусън, макар и да не са така ясни като отпечатъка върху дъвката и върху огледалото, напълно съвпадат с вашите. Ако вие не сте го извършили, значи съществуват двама души с абсолютно еднакви отпечатъци, а този факт е за „Книгата на рекордите на Гинес“.
    Алън погледна към Уилям и Уенди, които си играеха с една топка и заплашваха да си извадят очите.
    — Еднояйчни ли са? — попита той.
    — Не — отвърна Лиз. — Макар че страшно си приличат, те са брат и сестра, а близнаците брат и сестра никога не са еднояйчни.
    Алън кимна.
    — Даже и еднояйчните близнаци нямат напълно еднакви отпечатъци. — Той замлъкна за момент, а после продължи със съвсем непринуден глас, който според Тад беше напълно престорен. — Мистър Бомънт, вие нямате ли брат близнак?
    Тад поклати бавно глава.
    — Не, изобщо нямам братя и никакви други роднини. Всичките ми близки са мъртви. Единствените ми живи родственици са Уенди и Уилям. — Той се усмихна на децата и отново погледна Пангборн.
    — Лиз направи спонтанен аборт през хиляда деветстотин седемдесет и четвърта. Тогава… тогава също бяха близнаци, както ни казаха, макар че не може да се каже дали щяха да бъдат еднояйчни, тъй като Лиз ги загуби още във втория месец. А дори и да можехме да разберем, вече ни беше все едно.
    Алън вдигна рамене. Изглеждаше леко смутен.
    — Тя пазарувала във „Файлинс“, в Бостън. Някой я блъснал. Паднала надолу по един ескалатор, порязала си лошо ръката и ако не е бил човекът от охраната да й сложи веднага турникет, животът й щял да е в опасност. Тогава загуби бебетата.
    — За това пише ли в „Пийпъл“? — попита Алън.
    Лиз се усмихна, с чувството, че няма нищо смешно и поклати глава.
    — Запазихме си правото сами да редактираме живота си, когато се съгласихме на публикацията, шерифе Пангборн. Така постъпихме, макар че не казахме на Майк Доналдсън, който взе от нас интервюто.
    — Нарочно ли ви блъснаха?
    — Не може да се каже — отвърна Лиз и се загледа замислено в Уенди и Уилям. — Беше много силно, за да е случайно. Полетях надолу по стълбите и паднах едва на средата. Въпреки всичко опитах се да си внуша, че е било случайно. Така е по-леко. Мисълта, че някой може да блъсне нарочно една жена да падне надолу по стръмен ескалатор, само за да види какво ще се случи… такава мисъл може да те държи буден нощи наред.
    Алън кимна.
    — Лекарите, при които ходихме, казаха на Лиз, че тя вероятно никога няма да има деца — каза Тад. — А когато забременя ни казаха, че вероятно изобщо няма да износи бебето. Но тя се справи. А аз най-сетне се залових да пиша нова книга под собственото си име. Тя ще е третата. Така че и на двама ни ни потръгна.
    — Другото име, под което сте публикували е Джордж Старк.
    Тад кимна.
    — Да, но всичко това е минало. Началото на края беше, когато Лиз навлезе в осмия месец и всичко беше тип-топ. Реших, че ако ще ставам баща, трябва отново да бъда себе си.

4.

    Настъпи известно мълчание, почти кратка пауза.
    — Признайте си, шерифе Пангборн — каза Тад.
    — Моля? — вдигна вежди Алън.
    На устните на Тад се появи лека усмивка.
    — Не вярвам да сте били изработили целия сценарий, но поне в общи линии ви е бил ясен. Ако имах брат близнак, може би той е бил домакин на празненството. Така аз се оказвам в Касъл Рок, убивам Хомър Гамаш и оставям отпечатъци от пръстите си из цялата кабина. Обаче нещата не свършват дотук, нали? Моят брат спи с жена ми, явява се на моите срещи, вместо мене, докато аз закарвам пикапа на паркинга в Кънектикът, оттам открадвам друга кола, карам до Ню Йорк, зарязвам крадената кола и взимам влака или самолета за Вашингтон, окръг Колумбия. С пристигането очиствам Клоусън, връщам се бързо в Лъдлоу и отпращам братчето си. Така всеки от нас тримата тръгва по собствения си път, ако приемем, че и Лиз е участвала в измамата.
    Лиз го погледна за момент и се разсмя. Смя се от сърце, макар и не дълго. Смехът й не беше изкуствен, но тя се смееше някак неохотно, сякаш хуморът в думите му я беше хванал неподготвена.
    Алън гледаше Тад с явна и искрена почуда. Бебетата, чувайки смеха на майка си, се засмяха за момент, а след това продължиха да търкалят бавно една голяма жълта топка напред-назад в кошарката.
    — Тад, но това е ужасно — каза Лиз, когато най-сетне се успокои.
    — Може би е ужасно — отвърна той. — Извинявайте, ако е така.
    — Доста е заплетено — каза Алън. Тад му се усмихна.
    — Разбирам, че не сте почитател на починалия Джордж Старк.
    — Честно казано не. Но моят заместник, Норис Риджуик, е негов почитател. Наложи се да ми обясни за какво се отнася цялата история.
    — Е, да, Старк използваше някои от триковете на криминалния жанр. Но не като историята, която току-що ви разказах, история ала Агата Кристи, но това не значи, че аз самият не мога да измисля нещо подобно стига да искам. Хайде, шерифе, кажете — не ви ли е минавало през ум? Ако ли не, наистина дължа извинение на жена си.
    Алън мълчеше усмихнат и явно размишляваше върху въпроса.
    — Може би съм си мислил нещо подобно — каза той накрая. — Не на сериозно и не по този заплетен начин, но не е нужно да се извинявате на съпругата си. От сутринта насам аз съм готов да допусна и най-невероятните варианти.
    — Е, да, при създалото се положение.
    — Именно, при създалото се положение.
    — Аз съм роден в Бергенфийлд, щата Ню Джърси, шерифе — отвърна Тад също усмихнат. — Не е нужно да ми вярвате, след като може да проверите сам дали имам братя близнаци, за които съм забравил.
    Алън поклати глава и отпи малко от бирата.
    — Това беше съвсем налудничава идея и аз се чувствам като абсолютен глупак, но това не е ново усещане за мен. Така се чувствам от сутринта, когато ни казахте за празненството. Между другото направихме проверка на имената. Всичко се потвърждава.
    — Разбира се, че се потвърждава — отвърна Лиз с известна строгост.
    — А понеже тъй или иначе нямате брат близнак, въпросът е приключен.
    — Да допуснем за момент, само хипотетично, че наистина се е случило това, което аз предположих — каза Тад. — От това би излязла страхотна история… до един определен момент.
    — До кой момент? — попита Алън.
    — До отпечатъците. Защо ще си създавам толкова главоболия, за да си осигуря алиби тук с братчето ми, което досущ ми прилича, а… после ще оплескам цялата работа, като оставя отпечатъци на местопрестъплението?
    — Бас държа, че ще проверите удостоверенията за раждане, нали, шерифе? — попита Лиз.
    — В работата си полицията следва един принцип: всичко да се изпипва докрай. Но дори и да проверя, знам какво ще открия. — След известно колебание той добави. — Не е само празненството. Вие приличате на човек, който говори истината, мистър Бомънт. Аз имам опит и мога да преценя. За времето, което съм бил полицай, съм открил, че на този свят има много малко добри лъжци. Може би те се появяват по-честичко в тези криминални романи, за които вие говорехте, но в истинския живот се срещат много рядко.
    — Тогава откъде идват тези отпечатъци? — попита Тад. — Това ме интересува. Дали всъщност не търсите някой аматьор с моите отпечатъци? Съмнявам се. Минавало ли ви е през ум, че достоверността на отпечатъците подлежи на съмнение. Говорихте за белите петна. Знам нещичко за отпечатъците покрай проучванията, които правех във връзка с романите на Старк, но обикновено доста ме домързяваше да върша такъв род работа. Много по-лесно е да си седя пред машината и да си измислям лъжи. Няма ли някакви изисквания относно броя на съвпаденията в отпечатъците, за да могат да бъдат приложени като доказателства?
    — В Мейн са нужни шест — каза Алън. — Трябва да са налице шест пълни съвпадения, за да може един отпечатък да бъде приет за доказателство.
    — А не е ли вярно, че в повечето случаи, отпечатъците излизат само наполовина или на четвъртина, или излизат като размазани петна от линии и кръгчета?
    — Е, да, в истинския живот престъпниците много рядко отиват в затвора само на базата на доказателства от отпечатъци.
    — И въпреки това имате един отпечатък на огледалото за обратно виждане толкова съвършен, все едно е взет в участък, както казахте и друг в парче дъвка. Точно това някак ме безпокои. Сякаш някой нарочно ги е оставил, за да ги откриете.
    — Минавало ни е през ум. — Всъщност ги бе накарало сериозно да се позамислят. Това именно бе един от най-обезпокояващите факти в този случай. Убийството на Клоусън приличаше на начина, по който мафиотите се разправят с някое „пропяло“ канарче: отрязват му езика, навират пениса на жертвата в устата, като всичко става с много кръв и с много болка, а никой в сградата не е чул нищо. Ако е било работа на професионалист, тогава защо се появяват навсякъде отпечатъците на Бомънт? Може ли тази работа, която изглежда толкова нагласена, да не е всъщност нагласена? Само в случай, че някой е измислил нов, неизвестен досега трик. Но докато се разбереше, Алън щеше да се придържа към старата максима: ако върви като патица, кряка като патица и плува като патица, трябва да е патица.
    — Може ли да се подправят отпечатъци? — попита Тад.
    — Вие освен да пишете книги и мисли ли умеете да четете?
    — Чета мисли и книги пиша, но прозорци, скъпи, не мия.
    Устата на Алън беше пълна с бира и смехът така го изненада, че той почти я изплю върху килима. Успя да я преглътне, но част от нея отиде в кривото му гърло и той се закашля. Лиз стана и го удари няколко пъти силно по гърба. Тази постъпка може би беше странна, но на нея не й се струваше така. Грижите за бебетата я бяха научили на много неща. Уилям и Уенди вдигнаха поглед от кошарката и жълтата топка забравена от тях, спря да се движи. Уилям започна да се смее, а след него и Уенди.
    Кой знае защо, това накара Алън да се разсмее още по-силно.
    Тад също се засмя, а след него и Лиз, все още тупайки Алън по гърба.
    — Добре съм — рече Алън, кашляйки и смеейки се. — Наистина съм добре.
    Лиз го удари за последен път. Като парата на гейзер, бирата се надигна в бутилката и се изля върху панталона му.
    — Не се безпокой — рече Тад. — Пелени имаме достатъчно.
    Всички се засмяха отново и от мига, в който Алън Пангборн се закашля, до мига, когато най-сетне спряха да се смеят, тримата бяха успели да станат, поне временно, приятели.

5.

    — Доколкото аз знам и доколкото успях да установя, отпечатъци от пръсти не могат да се подправят — каза Алън, възобновявайки след време прекъснатия разговор. Пиеха втората си бира, а неудобното петно на панталона му вече бе започнало да изсъхва. Близнаците бяха заспали, а Лиз беше отишла до банята.
    — Разбира се, продължаваме с проверките, защото до сутринта нямахме никакво основание да подозираме, че в този случай имаме работа с нещо подобно. Знам, че други са се опитвали. Преди няколко години един похитител взел отпечатъци от пръстите на жертвата си, преди да я убие и ги използвал, май точната дума е, като матрица. Извадил ги върху тънка пластмаса. Поставил пластмасовите късчета върху собствените си пръсти и се опитал да остави отпечатъци на жертвата си из планинската хижа, така че полицията да си помисли, че цялото отвличане е една измама и жертвата всъщност е на свобода.
    — И успял ли?
    — Ченгетата наистина намериха чудесни отпечатъци — каза Алън. — Но на похитителя. Кожната мазнина изгладила линиите на фалшивите отпечатъци, а понеже пластмасата била тънка и лесно можела да заеме най-различни форми, на нея се оформили отпечатъци от пръстите на извършителя.
    — Може би с друг материал…
    — Да, може би. Това се случи в средата на петдесетте, а оттогава предполагам са открили стотици нови видове полимерна пластмаса. Така че може. Това, което може да се каже засега е, че никой в криминалистиката или в съдебната медицина не е чувал за подобно нещо и предполагам така и ще остане.
    Лиз се върна, седна и подви крака като коте, издърпвайки полата си до глезените. Тад се възхити от това движение, което му се стори някак извън времето и невероятно грациозно.
    — Но има и други важни неща, Тад.
    Когато Алън се обърна на малко име към Тад, Лиз и Тад си размениха светкавични погледи без Алън да забележи. Той извади един разпокъсан бележник от страничния си джоб и го отгърна.
    — Пушиш ли? — попита той, като вдигна поглед.
    — Не.
    — Спря преди седем години — каза Лиз. — Беше му трудно, но издържа.
    — Някои от моите критици смятат, че ще е добре, ако аз просто си намеря местенце, където да хвърля топа. Обаче аз им правя напук — каза Тад. — Защо питаш?
    — Но си пушил, нали?
    — Да.
    — „Пал Мал“?
    Тад тъкмо надигаше тенекиената кутия със сода, но ръката му се спря във въздуха.
    — Откъде знаеш това?
    — А кръвната ти група е А отрицателна?
    — Започвам да разбирам защо дойде тази сутрин така твърдо решен да ме арестуваш — каза Тад. — Ако нямах непоклатимо алиби, сега щях да съм в затвора, нали?
    — Точно така.
    — Кръвната му група може да научите от досието му в Корпуса за подготовка на запасни офицери — каза Лиз. — Предполагам, че оттам сте получили и отпечатъците му.
    — Но не могат оттам да научат, че съм пушил „Пал Мал“ цели петнадесет години — каза Тад. — Доколкото ми е известно, подобна информация не се съдържа в досиетата на армията.
    — Тази информация постъпи сутринта — каза им Алън. — Пепелникът в пикапа на Хомър Гамаш бе препълнен с фасове от „Пал Мал“. А старецът пушеше пура понякога. Имаше два фаса от „Пал Мал“ в пепелника в апартамента на Фредерик Клоусън. Той изобщо не пушел, освен по малко хашиш. Така твърди хазяйката му. Кръвната група на извършителя получихме от слюнката по фасовете. Пробата от серума също ни даде много информация по-полезна и от отпечатъците.
    — Не разбирам, изобщо нищо не разбирам — Тад вече не се усмихваше.
    — Има обаче едно нещо, което не съвпада — каза Пангборн. — Руси косми. Намерихме около шест в камиона на Хомър и още на облегалката на стола, на който е седял убиецът в хола на Клоусън. А твоята коса е черна. Не ми изглеждаш да си с перука.
    — Тад не, но може би убиецът е бил с перука — каза Лиз мрачно.
    — Може би — съгласи се Алън. — Ако е така, перуката е била от истинска коса. А защо ще се занимаваш да си променяш цвета на косата, ако ще оставяш отпечатъци и угарки навсякъде? Този тип или е страшно тъп, или нарочно се опитва да те уличи. Но тъй или иначе, русата коса не се вмества.
    — Може би не е искал да го разпознаят — каза Лиз. — Спомнете си, че снимката на Тад беше в „Пийпъл“ само преди две седмици и се е разпространила от Атлантическия до Тихия океан.
    — Е, да, това е възможно. Обаче, ако този човек прилича на съпруга ви, мисис Бомънт…
    — Лиз.
    — Окей, Лиз. Ако прилича на съпруга ти, то той ще изглежда като Тад Бомънт с руса коса, нали?
    Лиз се вгледа втренчено в Тад за момент и се закиска.
    — Какво смешно има? — попита Тад.
    — Опитвам се да си представя как би изглеждал с руса коса — каза тя, смеейки се. — Мисля, че ще изглеждаш като един доста грозничък Дейвид Бауи.
    — Че това смешно ли е? — попита Тад Алън. — Аз не мисля, че е смешно.
    — Е… — каза Алън, усмихвайки се.
    — Няма значение. Доколкото ние знаем, оня тип може да е носил слънчеви очила, малка шапчица и жълта перука.
    — Не и ако убиецът е същият тип, който е видяла мисис Арсенолт да се качва в камиона на Хомър в един без четвърт през нощта на първи юни.
    Тад се наведе напред и попита:
    — На мен ли е приличал?
    — Тя не можа да ни каже много неща, освен че е носил костюм. За всеки случай накарах един от моите хора — Норис Риджуик, да й покаже твоя снимка. Каза, че можело и да си ти, но не била сигурна. Тя каза, че мъжът, който се качил в камиона на Хомър бил по-едър. Но тя би предпочела да сбърка, отколкото да си замълчи — каза Алън сухо.
    — И тя може да прецени като гледа снимката, така ли? — попита Лиз колебливо.
    — Тя е виждала Тад през лятото из града — каза Алън. — А освен това каза, че не е абсолютно сигурна.
    — Разбира се, че го познава — кимна Лиз. — Всъщност познава и двама ни. Купуваме си свежи зеленчуци от тях през цялото време. Много глупаво от моя страна. Извинявайте.
    — Няма за какво да се извиняваш — каза Алън. Довърши бирата си и погледна панталона си. Беше изсъхнал. Добре. Имаше малко петно, което вероятно никой освен жена му не би забелязал. — Както и да е, така стигаме до последната точка или… аспект, или… както щете го наречете. Не вярвам да има нещо общо, но не е излишно да се провери. Какъв номер обувки носите, мистър Бомънт?
    Тад погледна Лиз, която вдигна рамене.
    — Предполагам, че нося малък номер. Имам доста малки крака за човек над един осемдесет и пет. Номер четиридесет и две, макар че половин номер повече или по-малко…
    — Следите, за които ни съобщиха вероятно са били по-големи — каза Алън. — Не мисля, че следите имат нещо общо, но дори и да имат, следи от стъпки могат да се фалшифицират. Като се напъха малко вестник отпред в обувки два или три номера по-големи и всичко е готово.
    — За какви следи става въпрос? — попита Тад.
    — Няма значение — каза Алън, поклащайки глава. — Нямаме снимки дори. Мисля, че имаме налице всички данни, които са нужни, Тад. Отпечатъците ти, твоята кръвна група, твоята марка цигари…
    — Той не…
    Алън вдигна омиротворително ръка.
    — Марката цигари, които си пушил преди. Може би не съм съвсем наред, след като ви казвам всичко това и нещо в мен ми подсказва, че наистина съм откачил, но щом като съм стигнал дотук, няма смисъл да пренебрегваме общата картина и да се вглеждаме само в отделните факти. Има и други улики, които водят към тебе. Имате законно местожителство и в Лъдлоу и в Касъл Рок, понеже плащате данъци и на двете места. Хомър Гамаш е бил повече от бегъл познат, той е… работил от време на време при вас, нали?
    — Да — каза Лиз. — Той е бил постоянен пазач на къщата, докато се е пенсионирал в годината, в която ние я купихме. Сега Дейв Филипс и Чарли Фортин се редуват във вършенето на работата, но той обичаше да помага.
    — Ако допуснем, че стопаджията, когото е забелязала мисис Арсенолт, е убил Хомър, а ние вече приехме тази хипотеза, то възниква един въпрос. Дали стопаджията е убил Хомър, защото той е бил първият достатъчно глупав човек или достатъчно пиян, за да го качи, или го е убил, именно защото е Хомър Гамаш, и е познат на Тад Бомънт?
    — Откъде е можел да знае, че Хомър ще се появи? — попита Лиз.
    — Защото това е вечерта, в която Хомър ходи на боулинг, а Хомър е, беше, човек с определени навици. Той беше като стар кон, Лиз, връщаше се в обора винаги по един и същи път.
    — Първото ти предположение е, че Хомър е спрял не защото е бил пиян, а защото е познал стопаджията. Ако един непознат е искал да убие Хомър, той едва ли би опитал номера със стопирането. Би сметнал, че трудно ще се хване някой на този номер или че изобщо няма да мине.
    — Да.
    — Тад — каза Лиз с леко треперещ глас — полицията смята, че той е разпознал Тад, нали?
    — Да — отвърна Тад, протегна ръка и взе нейната. — Мислили са, че само някой като мен, някой, който го е познавал, е можел да опита по този начин. Предполагам, че дори и деловия костюм се вписва чудесно. В какво друго може да е облечен един издокаран писател, когато възнамерява да извърши убийство в един през нощта на полето. Разбира се, в хубав туид… с кафяви велурени кръпки на лактите на сакото. Във всички английски кримки това е абсолютно de rigueur.
    Той погледна Алън.
    — Дяволски странна е, нали? Цялата тази работа.
    Алън кимна.
    — По-странно не може и да бъде. Мисис Арсенолт смята, че той тръгнал да пресича или тъкмо щял да тръгне, когато се появил Хомър със своя пикап. Но поради факта, че и вие познавате този Клоусън от столицата, изглежда още по-вероятно да са убили Хомър, защото е Хомър, а не защото е бил толкова пиян, че да спре. Затова, хайде да си поговорим за Фредерик Клоусън. Тад, разкажи ми за него.
    Тад и Лиз си размениха погледи.
    — Мисля, че жена ми може да разкаже тази история по-сбито и по-точно от мен. А мисля, че и ще ругае по-малко от мен.
    — Наистина ли искаш аз да го направя? — попита Лиз.
    Тад кимна. Лиз започна да разказва отначалото бавно, а след това по-бързо. Тад я прекъсна един-два пъти в началото, но после се настани удобно и се задоволи да я слуша. Той не каза почти нищо през следващия половин час. Алън Пангборн извади бележника си и си водеше записки, но след като зададе няколко въпроса в началото и той не прекъсваше Лиз.

ДЕВЕТА ГЛАВА
НАШЕСТВИЕТО НА ЕДИН КРИПАЗОИД

1.

    — Аз го наричам крипазоид — подхвана Лиз. — Съжалявам, че е мъртъв… обаче такъв си беше. Не знам дали крипазоидите се раждат или ги правят, но това е без значение. Те все някак успяват до допълзят до своя тинест гьол. В случая с Фредерик Клоусън, гьолът е бил Вашингтон, окръг Колумбия. Той се напъхал в най-голямото юридическо змийско гнездо на тази земя, за да учи право. Тад, дечурлигата се размърдват. Ще им дадеш ли бибероните? А на мен би ли ми дал още една бира, ако обичаш?
    Той й донесе бирата и след това отиде в кухнята, за да подгрее млякото. Подпря вратата на кухнята, за да може да чува по-добре и удари коляното си. Не обърна никакво внимание на това, защото му се случваше много често.
    „Врабчетата отново летят — помисли си той и потри белега на челото си. Напълни тенджерата с топла вода и я постави на печката. — Само да можех да разбера, какво по дяволите, значи това!“
    — В края на краищата ние научихме повечето неща от самия Клоусън — продължи Лиз. — Но неговата гледна точка естествено беше доста изкривена. Тад обича да казва, че всички ние сме главните герои на собствения си живот. Затова Клоусън сигурно е смятал, че прилича повече на Бозуел (Джеймс Бозуел (1740–1795) — автор на биографията на прочутия лексикограф Самюъл Джонсън. Бел. прев.), отколкото на крипазоид. Ние обаче успяхме да си изградим една по-обективна представа за тази история, като прибавихме казаното от Даруин Прес, което издаваше Тад под псевдонима Старк, а и това, което допълни Рик Каули.
    — Кой е Рик Каули? — попита Алън.
    — Литературният посредник, който се занимаваше с работите на Тад и под двете имена.
    — И какво искаше Клоусън — вашият крипазоид?
    — Пари — отвърна Лиз сухо.
    В кухнята Тад взе от хладилника двата биберона, пълни едва до половината, за да се избегне неудобството от среднощната смяна на пелени и ги постави в тенджерата с вода. Това, което Лиз каза не беше съвсем точно. Клоусън искаше много повече от пари.
    — Не искаше само пари — каза Лиз, сякаш бе прочела мисълта му. — Не съм дори сигурна, че това беше най-главното. Той искаше да се прочуе с това, че е разкрил истинската самоличност на Джордж Старк.
    — Подобно на този, който успява да свали маската на невероятния „човек паяк“.
    — Точно така.
    Тад провери с пръст дали се е затоплила водата в тенджерата и продължи да слуша, подпрян на печката със скръстени ръце. Осъзна, че му се пуши за първи път от години насам.
    Тад потрепери.

2.

    — Клоусън се оказа няколко пъти на най-подходящото място и по най-подходящото време — каза Лиз. — Той не само беше студент по право, но и работеше по половин ден в книжарница. И не само работеше в книжарница, ами беше и запален почитател на Джордж Старк. Наред с това той сигурно е бил единственият почитател на Джордж Старк в тази страна, който е чел и двата романа от Тад Бомънт.
    В кухнята Тад се усмихна не без известна горчивина и отново провери водата в тенджерата.
    — Мисля, че той искаше да създаде някаква голяма трагедия от своите догадки — продължи Лиз. — Но нещата се развили така, че му се наложило доста да потича, докато успее да разбули загадката. Щом решил, че Старк е Бомънт и че Бомънт е Старк, той позвънил в Даруин Прес.
    — Издателството на Старк.
    — Да. Свързал се с Ели Голдън — редакторката на Старк. Задал въпроса си направо: „Моля, кажете ми дали Джордж Старк е всъщност Тадеус Бомънт.“ Ели му отговорила, че това е абсурдна идея. Тогава Клоусън попитал за снимката на автора, отпечатана на задната корица на книгата. Казал, че иска да научи адреса на човека от снимката. Ели му казала, че не може да издава адресите на писателите на издателската компания. А Клоусън казал: „Не искам адреса на Старк, а на човека на снимката. Този, който се представя за Старк.“ Ели му казала, че става за смях. Та мъжът от снимката е самият Джордж Старк.
    — Преди това издателството никъде ли не е заявявало, че това е само псевдоним? — попита Алън искрено заинтригуван. — То се е придържало към тезата, че Старк наистина съществува, така ли?
    — О, да. Тад настоя на това.
    „Да — помисли си Тад, докато вадеше бутилките от тенджерата и ги допираше до дланта си, за да провери колко се е стоплило млякото. — Тад настоя. Като се върне в миналото, Тад не може да си даде сметка защо настоя, няма и най-малката представа защо постъпи така, но какво да се прави.“
    Върна се в хола с бибероните, като избягна по пътя сблъскване с кухненската маса. Даде по един биберон на двете бебета. Те вдигнаха шишетата тържествено и все още сънени, започнаха да сучат. Тад седна, заслуша се в разказа на Лиз, казвайки си, че изобщо не му е минавала мисълта, че му се пуши.
    — Както и да е, Клоусън искал да зададе още въпроси, той сигурно е имал купища от въпроси, но Ели отказала да се включи в играта. Казала му да се обади на Рик Каули и затворила. Тогава Клоусън се обадил в офиса на Рик и попаднал на Мириам. Тя е бившата жена на Рик и съдружник в агенцията му. Тази комбинация е малко странна наистина, но те се разбират много добре.
    — Клоусън й задал същия въпрос: дали Джордж Старк е в действителност Тадеус Бомънт. Мириам твърди, че му отговорила да, като добавила, че тя е Доли Мадисън. „Разведох се с Джеймс. Тад и Лиз също се развеждат и ние с него ще се женим напролет,“ казала му тя и затворила слушалката. После се втурнала в кабинета на Рик и му казала, че някакъв тип от Вашингтон си пъха носа в историята с псевдонима на Старк. След този случай, Клоусън не успял да научи нищо, защото когато звънял в Каули Асошиътс му затваряли телефона.
    Лиз отпи голяма глътка от бирата си.
    — Обаче той не се отказал. Аз заключих, че истинските крипазоиди никога не се отказват. Той просто решил, че с учтиви приказки няма да стигне доникъде.
    — Значи той не се е обаждал на Тад? — попита Алън.
    — Не в началото.
    — Предполагам, че телефонният ви номер не е в указателя.
    Тук Тад се намеси за малко в разговора.
    — Няма го в обществените телефонни указатели, Алън, но телефонът ни тук, в Лъдлоу, фигурира в указателя на факултета. Налага се. Аз съм преподавател и има хора, които се нуждаят от съветите ми.
    — Но нашият човек изобщо не се е свързвал с първоизточника — възхити се Алън.
    — Свърза се доста по-късно… с писмо — каза Лиз. — Така обаче нарушаваме хронологията на събитията. Да продължавам ли?
    — Да, моля — каза Алън. — Историята сама по себе си е много впечатляваща.
    — Е, на нашия крипазоид му били нужни три седмици и може би малко повече от петстотин долара, за да открие това, в което бил сигурен през цялото време, а именно, че Джордж Старк и Тад са едно и също лице.
    — Започнал с „Литеръри Маркет Плейс“, което хората в издателския бранш наричат ЛМП. То представлява дайджест от имена, адреси и служебни телефони на почти всички от този бранш: писатели, редактори, издатели и литературни посредници. Наред с него Клоусън прегледал и рубриката „Пийпъл“ в „Пъблишърс Уикли“. Така успял да установи около шест бивши служители в Даруин Прес, които били напуснали издателството в периода между лятото на хиляда деветстотин осемдесет и шеста и лятото на хиляда деветстотин осемдесет и седма.
    — Един от тези хора притежавал нужната информация и бил готов да я съобщи. Ели Голдън е сигурна, че това е едно момиче, което осем месеца било секретарка на финансовия директор през хиляда деветстотин осемдесет и пета и осемдесет и шеста. Ели я нарича „пачаврата от Васар с противния, гъгнив глас“.
    Алън се засмя.
    — Тад също мисли, че е била тя — продължи Лиз — защото разковничето се оказали фотостатите от хонорарния лист на Джордж Старк. Те идват от службата на Роланд Бъретс.
    — Роланд Бъретс е финансовият директор на Даруин Прес — каза Тад. Докато слушаше Лиз, той гледаше близнаците, които лежаха по гръб, допрели крачета обути в пижамките си, с вирнати нагоре към тавана биберони. Погледите им бяха премрежени, вперени в далечината. Той знаеше, че скоро щяха да заспят нощния си сън и щяха да заспят едновременно. „Те правят всичко едновременно,“ помисли си Тад. „На бебетата им се спи и врабците летят.“
    Той отново докосна белега си.
    — Името на Тад не беше на фотостатите — каза Лиз. — На базата на хонорарен лист се издават чековете, но самият хонорарен лист не е чек, затова не е нужно на него да е изписано името. Разбираш ли ме, Алън?
    Алън кимна.
    — Обаче адресът му подсказал достатъчно: Джордж Старк, пощенска кутия 1642, Брюър, Мейн 04412. Това е доста далечко от Мисисипи, където се предполага, че живее Старк. Само един поглед върху картата на Мейн е достатъчен, за да се види, че града на юг точно до Брюър е Лъдлоу, а Клоусън добре знаел кой уважаван, макар и не особено известен писател живее в Лъдлоу. Какво съвпадение!
    — Нито аз, нито Тад сме го виждали лично, но той видял Тад. От фотостатите, които бил получил, разбрал кога Даруин Прес изпраща хонорарния лист за тримесечието. Повечето от хонорарните отчети отиват първо при литературния посредник на автора. Посредникът издава друг хонорарен лист, който отразява първоначалната сума, но без неговата комисионна. Но в случая със Старк, финансовия директор изпраща чековете направо в пощата на Брюър.
    — А комисионната на посредника? — попита Алън.
    — Тя се приспада от цялата сума още в Даруин Прес и оттам се изпраща с отделен чек на Рик — каза Лиз. — Това е бил още един ясен сигнал за Клоусън, че Джордж Старк не е този, за когото се представя… само че на Клоусън не му били нужни повече улики. Той искал неоспорими доказателства и се захванал да ги събере.
    — Когато дошло времето да се издаде чека, Клоусън долетял тук. Нощите прекарвал в „Холидей Ин“, а дните — „държейки под око“ пощата в Брюър. Точно този израз употреби той по-късно в писмото си до Тад. Като във филмите. Макар че за него това било един вид частно разследване, заплатено по намалена тарифа. Ако Старк не беше се появил да си вземе чека до четвъртия ден от престоя му, Клоусън щял да си събере парцалите и да се изгуби в нощта. Но аз не смятам, че това щеше да е краят. Когато един истински крипазоид си забие зъбите в тебе, няма да те пусне, докато не отхапе някое голямо парче.
    — Или докато не му избиеш зъбите — изръмжа Тад. Видя как Алън се извърна към него с вдигнати вежди и направи гримаса. Думите му бяха неподходящи. Явно някой бе постъпил точно така с крипазоида, а… може би дори и по-зле.
    — Този въпрос остава висящ — продължи Лиз и Алън отново се обърна към нея. — Не му трябвало да чака дълго. На третия ден, докато седял на пейка в парка срещу пощата, видял Тад да паркира колата си на десетминутния паркинг пред пощата.
    Лиз отново отпи от бирата и избърса пяната от устата си с опакото на ръката си. Когато свали ръката си, на устните й имаше усмивка.
    — Сега идва онази част от историята, която най-много обичам — каза тя. — Тя е просто „въл-л-лшебна“, както казва хомосексуалиста от „Завръщане в Брайдсхед“ (Роман от Ивлин Уо (1903–1966) Бел. прев.). Клоусън имал фотоапарат. От тези малки фотоапаратчета, които се побират в ръката ти. Когато си готов да снимаш, само разтваряш малко пръстите си, за да се разкрие обектива, щрак! и готово.
    Тя се засмя на собственото си описание и поклати глава.
    — В писмото си той казва, че си го поръчал по каталог от някакъв, който продава техника за шпиониране — подслушватели за телефонни апарати, лепкави мазила, от които плика за писма става прозрачен за около десет-петнадесет минути, самовзривяващи се дипломатически куфарчета и други подобни неща. Тайният агент Х9 Клоусън се явява на служба! Бас държа, че е щял да си купи и кух зъб с капсула цианкалий, ако продажбата им беше законна. Съвсем се беше увлякъл по ролята си.
    — Както и да е, той направил около шест доста прилични снимки. Без претенции за художествена стойност, но достатъчно ясно се е запечатал обекта на снимката, както и действията му. На една от снимките Тад се приближава до една пощенска кутия във фоайето на пощата, на друга отключва кутия номер 1642, а на трета изважда плика.
    — И той ви изпрати копия от тези снимки? — попита Алън. Лиз му бе казала, че Клоусън е искал пари и според Алън тя ясно съзнаваше за какво говори. Цялата тази история не просто понамирисваше, а направо вонеше на шантаж.
    — О, да. Последната беше увеличена, така че се четеше част от адреса на подателя. Виждаха се буквите ДАРУ, а над тях и емблемата на издателството.
    — Агент Х9 поразява отново.
    — Да, поредният удар на Х9. Той извадил снимките и се върнал във Вашингтон. Получихме писмото му със снимките само след няколко дни. Писмото беше направо страхотно. Няколко пъти стигаше до ръба на заплахата, но нито веднъж не прекрачваше границата.
    — Нали все пак беше студент по право — каза Тад.
    — Да — съгласи се Лиз. — Очевидно е знаел къде трябва да спре. Тад ще ти донесе писмото, но и аз мога да го преразкажа. То започва с това колко се възхищава Клоусън от двете половини от „раздвоената същност на Тад“, както сам се изразява. Разказва какво е открил и как го е направил. След това се залавя със същността на въпроса. Той много предпазливо ни показва къде е въдицата, на която трябва да се хванем. Уловката е следната. Пише, че той самият е начинаещ писател, но че не му стига времето да пише, тъй като юридическото образование изисквало много. Но това не било всичко. Истинският проблем бил, че трябвало да работи в книжарница, за да може да си плаща учебните такси и другите сметки. Пишеше, че би искал да покаже на Тад някои от работите си и ако Тад сметне, че в него има бъдеще, може би ще пожелае да му отпусне пакет от помощи, за да го подпомогне по пътя му.
    — Пакет от помощи? — попита Алън объркан. — Така ли му викат вече?
    Тад отметна назад глава и се засмя.
    — Точно така, според думите на Клоусън. Мисля, че мога направо да цитирам последната част от писмото: „Знам, че това може да ви се стори една доста дръзка молба на първо четене, но съм сигурен, че като разгледате внимателно работите ми, бързо ще осъзнаете, че едно такова споразумение би било от полза и за двама ни.“
    — Ние с Тад бяхме бесни известно време, после се смяхме, после май пак се вбесихме.
    — Да — съгласи се Тад. — Не съм сигурен дали се смяхме, но наистина бяхме страшно вбесени.
    — Накрая седнахме да поговорим спокойно. Говорихме почти до полунощ. И двамата разбирахме какво представлява писмото на Клоусън и снимките. След като на Тад му помина…
    — Още не ми е минал ядът — прекъсна я Тад — макар че той вече е мъртъв.
    — Е, след като свършихме с викането и псуването, Тад почти си отдъхна. От доста време му се искаше да зареже Старк, а и вече се бе захванал да работи върху една дълга и сериозна книга. Още я пише. Нарича се „Златното куче“. Аз прочетох първите двеста страници. Чудесни са. Те са много по-добри от последните две работи, които произведе под името на Старк. Така че Тад реши…
    — Ние решихме — каза Тад.
    — Окей, ние решихме, че всяко зло е за добро, а заради Клоусън просто се налагаше да изпреварим събитията. Тад се страхуваше само, че идеята няма да се хареса особено на Рик Каули, тъй като Джордж Старк печелеше много повече за агенцията отколкото Тад. Но Рик се държа като истинска душичка. Всъщност, каза, че това може да бъде добра реклама, която ще свърши работа и за баклистата на Старк, и за баклистата на Тад…
    — За цели две книги, които влизат в този списък — вметна Тад с усмивка.
    — … а и за новата книга на Тад, когато излезе от печат.
    — Извинете ме, но какво значи „баклиста“? — попита Алън.
    — Това са онези залежали книги, които не ги изнасят на онези лъскави сергии пред книжарниците от големите вериги — обясни Тад широко усмихнат.
    — Значи вие разгласихте цялата история?
    — Да — рече Лиз — Първо чрез Ей Пи тук в Мейн и чрез „Пъблишърс Уикли“, но историята се появи и по националните радиостанции. Книгите на Старк бяха бестселъри все пак и фактът, че такава личност никога не е съществувала беше интересна пикантерия за първите страници. А по-късно се свърза с нас и списание „Пийпъл“.
    — Получихме още едно изнудваческо писмо от Фредерик Клоусън, в което се казваше колко сме подли, гадни и неблагодарни. Изглежда смяташе, че нямаме никакво право да го оставяме извън играта, защото той бил свършил цялата работа, а единственото нещо, което Тад бил направил, било да напише няколко книжки. След това Клоусън се изпари.
    — А сега явно се е изпарил за вечни времена — каза Тад.
    — Не е точно така — рече Алън. — Някой му е помогнал да се изпари, така че има огромна разлика.
    Настъпи мълчание. Беше кратко, но много тягостно.

3.

    Алън се замисли за няколко минути. Тад и Лиз не прекъснаха мисълта му. Накрая той вдигна поглед и каза:
    — Добре, но защо? Защо някой ще извършва убийство след всичко това? Особено след като истината е излязла наяве.
    Тад поклати глава.
    — Ако е свързано с мен или с книгите, които съм написал под псевдонима Старк, нямам представа нито кой го е извършил, нито защо.
    — И то заради един псевдоним? — каза Алън замислено. — Искам да кажа, Тад, без да се обиждаш, обаче това не е секретен документ или някаква военна тайна.
    — Не се обиждам — отвърна Тад. — Всъщност съм напълно съгласен.
    — Старк имаше много почитатели — каза Лиз. — Някои се разгневиха, че Тад повече няма да пише романите на Старк. „Пийпъл“ са получили няколко писма след публикуването на статията, а Тад получи купища. Една дама стигна дотам, че предложи Алексис Машин да се върне и да свети маслото на Тад.
    — Кой е Алексис Машин? — попита Алън и отново извади бележника си.
    — Слаба работа, добри ми инспекторе — усмихна се Тад. — Машин е просто герой в два от романите, които Джордж написа. В първия и в последния.
    — Значи, една измислица, създадена от друга измислица. Страхотно! — каза Алън и прибра бележника си.
    Тад погледна с известно учудване.
    — Една измислица създадена от друга измислица. Не е лошо. Никак не е лошо.
    — Това, което исках да кажа е, че Клоусън може би е имал приятел, при положение, че крипазоидите изобщо могат да имат приятели, който е бил фанатичен почитател на Старк — каза Лиз. — Може би е знаел, че на Клоусън се дължи излизането на истината наяве и толкова се е ядосал, че няма да има повече романи от Старк, че… — тя въздъхна, погледна бирата за момент, после отново вдигна глава.
    — Това май е доста неубедително, нали?
    — Страхувам се, че да — отвърна Алън учтиво и погледна Тад. — Сега трябва на колене да се благодариш на бога за алибито си, ако не си го направил вече. Нали разбираш, че това още повече засилва подозренията към теб?
    — Да, предполагам, че донякъде е така — съгласи се Тад. — Тадеус Бомънт е написал две книги, които почти никой не е чел. Втората книга, която излезе преди единадесет години дори не получи добри отзиви. Няколко похвални думи, но не спечели пари. Ще бъде чудо, ако отново го публикуват при това състояние на книгопечатането. Старк от своя страна печели пари, с шепи да ги ринеш. Макар и не особено значителни, сумите от тези книги бяха шест пъти повече от това, което печеля от преподаването за една година. Появява се тоя Клоусън с неговото завоалирано изнудване. Аз не се огъвам и единствената възможност, която ми остава е аз сам да дам гласност на историята. Скоро след това Клоусън го убиват. Изглежда като страхотен мотив, обаче не е. Да убиеш един евентуален изнудвач, след като сам си издал тайната е пълна глупост.
    — Да, но може да е за отмъщение.
    — Предполагам, че да, докато не вникнем по-дълбоко в нещата. Това, което Лиз ти каза е абсолютно вярно. Старк и без това вече беше за бунището. Можеше да излезе още най-много една книга. И една от причините, поради която Рик Каули се държа като душичка, както каза Лиз, бе, че и той го съзнаваше. А и беше прав за рекламата. Статията в „Пийпъл“, колкото и да беше глупава, направи чудеса с продажбите. Рик ми каза, че „Пътуване до Вавилон“ е на път да влезе в списъка на бестселърите, а и продажбите на романите на Старк са се увеличили. Дютън дори планират да издадат отново „Неочаквани танцьори“ и „Пурпурна омара“. Ако погледнете от тази страна, Клоусън направо ми направи услуга.
    — Какво ни остава тогава? — попита Алън
    — Изобщо не знам — отвърна Тад.
    В тишината, която последва, Лиз промълви едва чуто:
    — Това е някой ловец на екзотични животни. Точно за тях си мислех тази сутрин. Някой абсолютно смахнат ловец на екзотични животни.
    — Ловец на екзотични животни ли? — обърна се Алън към нея.
    Лиз му обясни за синдрома да се преследват известни личности като екзотични животни.
    — Може да е бил някой откачен почитател — каза тя. — Не е чак толкова невероятно като се има предвид онзи, който застреля Джон Ленън, както и другият, който се опита да убие Роналд Рейгън, за да направи впечатление на Джуди Фостър. Те са навсякъде. Щом Клоусън е успял да разбере за Тад, то някой друг е научил за Клоусън.
    — Ако този някой толкова обича книгите ми защо ще иска да ме натопи? — попита Тад.
    — Защото не ги обича! — каза Лиз разпалено — Старк е човекът, когото ловецът на екзотични животни харесва. Той вероятно те мрази, точно както е мразил Клоусън. Ти каза, че не съжаляваш, задето Старк е мъртъв. Това само по себе си може да е мотив.
    — И все пак не ми се вярва — каза Алън. — Отпечатъците…
    — Ти каза, че отпечатъци никога не са подправяни или копирани, Алън, но след като моите са и на двете места, сигурно има някакъв начин. Това е единственото обяснение.
    — Грешиш, Лиз — чу Тад собствения си глас. — Ако има такъв човек, то той не обича Старк. — Той погледна ръцете си и видя, че кожата му е настръхнала.
    — Така ли? — попита Алън.
    Тад погледна и двамата.
    — Не ви ли е идвало наум, че човекът, който е убил Хомър Гамаш и Фредерик Клоусън може да смята, че той самият е Джордж Старк?

4.

    На стълбите Алън каза:
    — Ще те държа в течение, Тад. — В едната си ръка той държеше фотокопие, направено на ксерокса в кабинета на Тад от двете писма на Клоусън. Тад си помисли, че готовността, с която Алън прие фотокопията поне за момента като доказателство, вместо да настоява за оригиналите, показваше ясно, че той се е отказал от подозренията си.
    — И ще дойдеш да ме арестуваш, ако откриеш пукнатина в алибито ми? — попита Тад, усмихвайки се.
    — Не мисля, че това ще се случи. Единственото, за което те моля е и ти също да ме държиш в течение.
    — Ако възникне нещо, нали?
    — Да, това искам да кажа.
    — Съжалявам, че не можахме да помогнем с още нещо — каза Лиз.
    — Доста ми помогнахте — усмихна се Алън. — Преди не можех да реша дали да остана още един ден, което значи да прекарам още една нощ в онази опушена стая кутийка в „Рамада Ин“ или да се върна в Касъл Рок. Благодарение на това, което ми казахте, решавам да се върна. Тръгвам веднага. Хубаво е, че се връщам. Напоследък жена ми, Ани, не се чувства особено добре.
    — Надявам се, че не е нещо сериозно — каза Лиз.
    — Мигрена — отвърна Алън кратко. Тръгна надолу по пътеката, но изведнъж се спря. — Само още едно нещо.
    Тад се обърна към Лиз.
    — Ето го и затапящият въпрос на стария Коломбо със смачкания шлифер — каза той.
    — Нищо подобно. Но полицията във Вашингтон не издава едно важно материално доказателство в убийството на Клоусън. Такава е практиката. По този начин се отсяват откачените, които обичат да се признават за виновни за убийства, които изобщо не са извършвали. Имаше нещо написано на стената в апартамента на Клоусън. — Алън спря за момент, след което добави с почти оправдаващ се тон. — Било написано с кръвта на жертвата. Ако ви кажа какво е, давате ли ми честна дума, че ще го запазите за себе си?
    Те кимнаха.
    — Думите са били: „Врабчетата отново летят.“ Това говори ли ви нещо?
    — Не — каза Лиз.
    — Не — каза Тад с неутрален тон след секунда колебание.
    Алън фиксира Тад с поглед за момент.
    — Абсолютно ли си сигурен?
    — Абсолютно.
    Алън въздъхна.
    — Съмнявах се, че може да знаете нещо, но си заслужаваше да опитам. Съществуват толкова странни връзки. Помислих, че и тук може да има нещо подобно. Лека нощ, Тад, Лиз. Не забравяйте да ми се обадите, ако нещо се случи.
    — Ще се обадим — каза Лиз.
    — Разчитай на това — потвърди Тад
    Само след минута двамата бяха отново вътре, зад затворената врата, а навън остана Алън Пангборн и тъмнината, в която той щеше да пътува дълго до дома.

ДЕСЕТА ГЛАВА
ПО-КЪСНО СЪЩАТА ВЕЧЕР

1.

    Занесоха бебетата на горния етаж и започнаха да се приготвят за лягане. Тад си облече долна фланелка и къси шорти, в които предпочиташе да спи и отиде в банята. Миеше си зъбите, когато го разтресоха конвулсии. Изпусна четката за зъби, изплю бялата пяна в мивката и се надвеси над тоалетната чиния. Не си чувстваше краката, сякаш бяха дървени кокили.
    Имаше само един напън, от гърлото му излезе ужасен, сух звук, но не повърна нищо. Стомахът му започна отново да се успокоява… поне така изглеждаше за момента.
    Когато се обърна, видя Лиз на вратата, облечена в синя, найлонова нощничка, която стигаше доста над коляното й. Тя го гледаше строго.
    — Криеш тайни, Тад. И това не е хубаво. Никога не е било за добро.
    Той въздъхна рязко и изпъна ръцете си напред с разперени пръсти. Все още трепереха.
    — Откога знаеш?
    — Ти започна да играеш някаква роля, когато се появи шерифът тази вечер. А когато ти зададе последния си въпрос за това, което било написано на стената на Клоусън… все едно светна неонова лампа на челото ти.
    — Пангборн не забеляза нищо.
    — Шерифът Пангборн не те познава така добре, както аз… но ако не си забелязал как реагира преди да си тръгне, значи си сляп. Дори той усети, че нещо не е наред. Личеше си от начина, по който те погледна.
    Ъгълчетата на устата й бяха извити надолу. Така се подчертаваха бръчките на лицето й, които Тад беше забелязал за първи път след случката в Бостън и спонтанния аборт. Те се бяха очертали по-дълбоко през времето, когато тя беше свидетел на все по-трудната му борба да донесе вода от кладенец, който изглежда беше пресъхнал вече.
    По това време и пиенето му излезе извън контрол. Инцидентът с Лиз, спонтанният аборт, финансовият и литературен провал на „Пурпурна омара“ след страхотния успех на „Пътят на Машин“ под псевдонима Старк, неочакваните напивания — всички тези неща се натрупаха и доведоха до дълбока депресия. Разбираше, че това е проява на егоизъм, на едно съзнание отдадено на самонаблюдение, но и това не му помогна. Най-накрая изсипа шепа хапчета за сън в гърлото си, заедно с половин бутилка „Джак Даниелс“. Това беше един нерешителен опит за самоубийство… но все пак беше опит за самоубийство. Всичко това се случи в рамките на три години. Сториха му се много повече. Тогава изглеждаше сякаш ще продължи вечно.
    Естествено, почти нищо от тази история не намери място в списание „Пийпъл“.
    Забеляза, че Лиз го гледаше така, както и по онова време. Мразеше този поглед. Тревогата беше ужасно нещо, но още по-ужасно беше недоверието. Смяташе, че по-лесно може да се понесе неприкритата омраза, отколкото този странен, дебнещ поглед.
    — Мразя, когато ме лъжеш — каза тя просто.
    — Не съм лъгал, Лиз! За Бога!
    — Понякога да премълчиш нещата е все едно да излъжеш.
    — И без това щях да ти кажа. Само исках да намеря подходящия начин.
    Но вярно ли беше това? Беше ли наистина? Той не знаеше. Това, което се случи беше откачена, гадна работа, истинска лудост, но това ли беше причината да излъже със своето премълчаване? Бе почувствал нужда да мълчи, така както човек, който види кръв на стола си или напипа бучка в слабините си изпитва нужда да мълчи. В такива случаи мълчанието е ирационално… но и страхът е такъв.
    А имаше и още нещо. Та той беше писател, човек с въображение. Никога не бе срещал някой, който да има и най-малката представа защо прави каквото и да било. Понякога си мислеше, че създаването на художествени измислици е предпазно средство срещу хаоса, срещу лудостта. Това беше отчаян опит да се наложи някакъв ред от хора, за които редът присъстваше само в съзнанието им… и никога в сърцето.
    Вътре в него един глас прошепна за първи път: кой си ти, когато пишеш, Тад? Кой си ти В ТОЗИ МОМЕНТ?
    На този глас той не можеше да даде никакъв отговор.
    — Е? — попита Лиз. Тонът й беше остър, на ръба на яростта.
    Той я погледна изненадано, защото бе прекъснала мисълта му.
    — Моля?
    — Намери ли подходящия начин? Каквото и да значи това.
    — Слушай, Лиз — каза той. — Не разбирам защо си толкова бясна!
    — Защото ме е страх! — извика тя ядно, но той забеляза сълзи в очите й. — Защото ти скри нещо от шерифа и още се чудя дали няма да го скриеш и от мене! Ако не бях видяла този израз на лицето ти…
    — Така ли? — Той усети, че сам започва да се ядосва.
    — И какъв беше този израз? Ти как мислиш?
    — Изглеждаше виновен — отвърна му троснато тя. — Изглеждаше така и когато разправяше на хората, че си престанал да пиеш, а всъщност продължаваше. Когато… — Тя замлъкна. Не знаеше какво видя изписано на лицето му, не искаше и да знае, но то заличи яда й и на негово място се появи тъга. — Извинявай. Това не беше честно.
    — Защо не? — каза той вяло. — Вярно е. Така беше поне известно време.
    Той се върна в банята, за да изжабурка остатъка от пастата за зъби. Водата за изплакване беше без алкохол, като сиропа за кашлица и като ванилията в кухненския долап. Не беше сложил капка в устата си след написването на последния роман на Старк.
    Ръката й докосна рамото му.
    — Тад… и двамата сме ядосани. А това ни наранява и няма да ни помогне да решим проблема, независимо какъв е той. Ти каза, че може да има някой луд, който се мисли за Джордж Старк. Той е убил двама души, които познаваме. Единият от тях беше отчасти виновен за разкриване на истината за псевдонима. Сигурно ти е минавало през ум, че ти може да си на едно от първите места в списъка на тези, които този човек счита за свои врагове. И въпреки това, ти скри нещо. Какъв беше онзи израз?
    — „Врабчетата отново летят“ — каза Тад. Той погледна в огледалото на банята лицето си, осветено от силната, бяла флуоресцентна светлина. Същото лице. Може би с малко сенки под очите, но все пак си е същото лице. Беше доволен. Е, не беше като физиономията на някоя филмова звезда, но поне си беше негова.
    — Да. Това ти е познато. Какво значи то?
    Той угаси лампата в банята и я прегърна през раменете. Отидоха в спалнята и легнаха на леглото.
    — Когато бях единадесетгодишен претърпях операция — каза той. — Операцията беше за отстраняване на малък тумор от предната част на мозъка ми, поне мисля, че беше предната част. Ти знаеше за това, нали?
    — Да — Тя го гледаше с недоумение.
    — Казах ти, че имах ужасни главоболия преди да ми сложат диагнозата, нали?
    — Да.
    Той започна разсеяно да гали бедрото й. Тя имаше прекрасни дълги крака, а и нощницата й беше наистина къса.
    — А за звуците?
    — Какви звуци? — погледна го тя озадачена.
    — Не мислех, че знаеш… но, нали разбираш, не ми изглеждаше важно. Беше толкова отдавна. Хора с мозъчни тумори, често имат главоболия, понякога и припадъци, а понякога и двете. Често тези симптоми се предхождат от други симптоми. Наричат ги „сетивни“. Най-чести сред тях са миризмите — на подострени моливи, на прясно нарязан лук, на гнили плодове. А при мене сетивните симптоми бяха звукови. И бяха свързани с птици.
    Той я погледна право в очите. Носовете им почти се докосваха, а един кичур от косата й гъделичкаше челото му.
    — Врабчета, за да съм точен.
    Той седна, без да я погледне. Не искаше да види шока изписан на лицето й.
    — Ела.
    — Тад… къде?
    — В кабинета. Искам да ти покажа нещо.

2.

    Основното нещо в кабинета беше огромното, дъбово бюро. Не беше от модерните сега антики, нито пък от модернистичния дизайн. То беше просто едно изключително голямо и изключително удобно парче дърво. Стоеше като динозавър под три висящи, стъклени глобуса.
    Светлината, която те хвърляха беше почти ослепителна. Малко се виждаше от самото бюро. Ръкописи, купища писма, книги и коректури бяха натрупани отгоре му. На бялата стена зад бюрото беше закачен плакат, изобразяващ сградата Флатирон в Ню Йорк. Това беше любимата постройка на Тад в целия свят. Невероятната клиновидна форма на сградата винаги радваше окото му.
    До пишещата машина се намираше ръкописът на новата му книга „Златното куче“. Върху пишещата машина бяха листата, написани през деня. Шест страници. Както обикновено… когато пишеше той. Старк обикновено успяваше да напише осем, а понякога и десет.
    — С това се занимавах преди да се появи Пангборн — каза той, взе малката купчинка листа от пишещата машина и й ги подаде. — Тогава се появи звукът, звукът от врабчетата. За втори път днес и този път беше по-силен. Виждаш ли какво е написано на страницата, която е най-отгоре?
    Тя продължително стоя надвесена над страницата, но Тад виждаше само косата й. Когато вдигна поглед към него, лицето й беше съвсем пребледняло. Устните й бяха стиснати в тясна, сива линия.
    — Но то е същото — прошепна тя. — Абсолютно същото. О, Тад, какво значи това? Какво…?
    Тя се наклони напред и той пристъпи към нея, уплашен, че ще припадне. Хвана раменете й, но се препъна в хиксообразния крак на стола, така че двамата почти се строполиха върху бюрото.
    — Добре ли си?
    — Не — каза тя едва чуто. — А ти?
    — Не съвсем — рече той. — Съжалявам. Все същият стар, непохватен Бомънт. В ролята на рицаря с блестящите доспехи от мене би излязло чудесен праг за някоя врата.
    — Написал си това преди да се появи Пангборн? — Изглежда й беше невъзможно да го проумее. — Преди.
    — Точно така.
    — Но какво значи това? — Тя го гледаше с тревожна настойчивост, зениците на очите й бяха разширени и тъмни, въпреки ярката светлина.
    — Не знам — каза той. — Помислих, че ти можеш да имаш някаква представа.
    Тя поклати глава и постави страниците на бюрото му. След това изтри ръката си в късата найлонова нощница, сякаш бе докоснала нещо мръсно. Тад си помисли, че тя едва ли съзнава какво прави и затова не й каза нищо.
    — Сега разбираш ли защо премълчах това? — попита я той.
    — Да… така мисля.
    — Какво би казал той? Нашият шериф реалист от най-малката област в щата Мейн, който искрено вярва в компютърните данни на ПСДИ и на показанията на очевидци? Нашият шериф, който допуска, че е по-вероятно да имам брат близнак, когото крия, отколкото, че някой може да е открил начин за подправяне на отпечатъци? Какво щеше да каже той на това!
    — Аз… не знам. — Опитваше се да дойде на себе си, да преодолее шока. Бе я виждал да го прави преди, но и сега изпита възхищение от нея. — Не знам какво щеше да каже, Тад.
    — И аз не знам. Мисля, че в най-лошия случай, щеше да допусне, че съм знаел за престъплението, но по-вероятно щеше да си помисли, че съм изтичал и съм го написал, след като той си тръгна тази вечер.
    — Но защо би направил такова нещо? Защо?
    — Първото му предположение сигурно би било, че е проява на лудост — отвърна сухо Тад. — Мисля, че полицай като Пангборн би повярвал много по-лесно, че причината е лудост, отколкото да приеме нещо, за което може да се търсят обяснения само в областта на паранормалното. Но ако ти мислиш, че греша като запазвам това за себе си, докато аз самият намеря някакво обяснение, кажи ми. Можем да звъннем в офиса на шерифа на Касъл Рок и да оставим съобщение за него.
    Тя поклати глава.
    — Не знам. Чувала съм… струва ми се, че по радиото… за наличието на психични връзки.
    — Вярваш ли, че съществуват?
    — Не съм имала досега причини да се замислям по въпроса. Сега май че вярвам. — Тя вдигна листа с надрасканите отгоре думи. — Написал си го с един от моливите на Джордж — каза тя.
    — Той ми беше подръка, това е всичко — сопна й се той. Сети се за химикалката, но бързо я изключи от съзнанието си. — А и те не са моливите на Джордж и никога не са били. Те са мои. Писна ми вече да се говори за него като за отделен човек. Не го намирам за ни най-малко остроумно.
    — И все пак, днес ти използва един от неговите изрази: „изфабрикувай ми алиби“. Не съм те чувала да го използваш досега, извън романите. Това съвпадение ли беше?
    Отвори уста, за да й каже, че е било съвпадение, разбира се, но не го каза. Може би беше съвпадение, но като се имаше предвид това, което беше написал на листа, откъде можеше да е сигурен?
    — Не знам.
    — Ти в транс ли беше, Тад? Когато написа това.
    Бавно, неохотно, той отвърна:
    — Мисля, че да.
    — И това ли беше всичко? Или се случи и нещо друго?
    — Не мога да си спомня — отвърна той, а после добави още по-неохотно. — Може и да съм казал нещо, но наистина не мога да си спомня.
    Тя го изгледа продължително и каза:
    — Хайде, да си лягаме.
    — Мислиш ли, че ще можем да заспим тази нощ, Лиз?
    Тя се засмя тъжно.

3.

    Ала двадесет минути по-късно, той почувства, че заспива, когато Лиз го върна към действителността.
    — Трябва да отидеш на лекар — каза тя. — В понеделник.
    — Този път нямам главоболие — възпротиви се той. — Само цвърченето на птиците. И това странно нещо, което съм написал — той спря за миг и след това добави с надежда. — Значи, ти не мислиш, че може да е чисто съвпадение?
    — Не знам какво е — отвърна тя, — но трябва да ти кажа, Тад, че съвпадението е едно от последните неща от моя списък на вероятни причини.
    Кой знае защо това им се стори смешно и те се засмяха прегърнати в леглото, тихичко, за да не събудят бебетата. Всичко между тях двамата пак беше наред. Тад не можеше да е сигурен в нищо, но в това беше — всичко между тях двамата беше наред. Бурята беше отминала. Старите разпри бяха забравени, поне за момента.
    — Аз ще уговоря часа при лекаря — каза тя, когато смехът им утихна.
    — Не. Аз ще го направя.
    — И няма да си позволиш творческа разсеяност и да забравиш?
    — Не. Това е първото нещо, което ще направя в понеделник. Обещавам.
    — Добре, тогава — въздъхна Лиз. — Цяло чудо ще е, ако успея да заспя. — Но пет минути по-късно тя вече дишаше леко и равномерно, а пет минути след нея заспа и Тад.

4.

    И сънува същия сън.
    Беше същия (или поне така му се стори) почти до края. Старк го разведе из къщата, вървейки зад него през цялото време, като пак твърдеше, че Тад бърка като настоява с разстроен и треперещ глас, че тази къща е негова. Бъркаш, каза му Старк зад дясното му рамо (или може би беше зад лявото му рамо? Но какво значение имаше). Собственикът на къщата е мъртъв, повтори Старк. Собственикът на къщата се намира на онова митично място, което е последната спирка на всички влакове, което всички тук долу (където и да се намираше това „долу“) наричат Ендсвейл. Всичко си беше същото до момента, в който се озоваха в задното антре. Лиз не беше сама. Заедно с нея беше Фредерик Клоусън. Освен някакво идиотско, кожено палто, беше съвсем гол. Беше толкова мъртъв, колкото и Лиз. Старк каза замислено зад гърба му: „Тук долу, доносниците ги правим на кайма. И изобщо всички глупаци. Вече се погрижих за него. Ще се погрижа за всичките, един по един. Внимавай, да не се наложи да се занимавам и с тебе. Врабчетата отново летят, Тад, помни това. Врабчетата летят.“
    В този миг Тад ги чу около къщата — не хиляди, а милиони, или може би милиарди. Навън се стъмни, когато грамадното ято птици се издигна към слънцето и го скри съвсем.
    — Не виждам! — изкрещя Тад, а зад него Джордж Старк промълви: — Те отново летят, брато. Не забравяй това. И НЕ СЕ ИЗПРЕЧВАЙ НА ПЪТЯ МИ.
    Той се събуди разтреперан и потен. Този път заспа по-трудно. Лежеше в тъмното и си мислеше колко абсурдна е идеята, залегнала в съня. Може би присъстваше и първия път, но сега беше много по-ясна. Съвсем абсурдна. Фактът, че той винаги си бе представял, че Старк и Алексис Машин си приличат (и защо не, след като се бяха родили едновременно с „Пътят на Машин“), двама високи, широкоплещести мъже, които сякаш не бяха пораснали, а бяха издялани от блокове солиден материал и двамата руси… този факт не променяше цялата абсурдност. Псевдонимите не оживяват, за да започнат да избиват хора. Ще разкаже на Лиз на закуска съня си и двамата ще се посмеят… е, може би няма точно да се смеят, при дадените обстоятелства, но ще си разменят по една тъжна усмивка.
    „Ще го нарека моят комплекс «Уилям Уилсън»“ — помисли си той, преди да заспи. Но когато дойде сутринта, не си заслужаваше да разказва съня си — щеше да е като капак на всичко останало. Затова той не каза нищо и откри, че през целия ден се връща към него отново и отново, разглеждайки го като матов скъпоценен камък.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЕНДСВЕЙЛ

1.

    Рано сутринта в понеделник, преди Лиз да му напомни за това, той си уговори час при доктор Хюм. В медицинския му картон беше отбелязано премахването на тумор през хиляда деветстотин и шестдесета. Той каза на Хюм, че напоследък на два пъти са се появили птичите звуци, които предхождали главоболието му преди поставянето на диагнозата и отстраняването на тумора. Доктор Хюм искаше да знае дали се е появило и главоболието. Тад му отговори, че не е.
    Той не спомена за транса, нито за това, което беше написал, нито пък за надписа открит на стената в апартамента на един убит във Вашингтон, окръг Колумбия. Това му се струваше толкова далечно, колкото и сънят от предишната нощ. Всъщност, той установи, че се опитва да забрави цялата работа.
    Доктор Хюм, обаче, взе нещата сериозно. Изключително сериозно. Нареди на Тад да отиде в Медицинския център на източен Мейн още същия следобед. Искаше да му направят черепни рентгенови снимки и компютърна, аксиална томография… КАТ сканиране.
    И Тад отиде. Седя докато му направят снимките, а след това пъхна главата си в една машина, която приличаше на фабрична сушилня. След петнадесетминутно трещене и дрънчене, машината отново го пусна на свобода… поне засега. Позвъни на Лиз, за да й каже, че резултатите ще бъдат готови към края на седмицата и че сега отива за малко до кабинета си в университета.
    — Мисли ли още по въпроса дали да се обадиш на шерифа Пангборн? — попита тя.
    — Нека да почакаме да излязат резултатите от изследванията — рече той. — Като ги видим, ще решим какво да правим.

2.

    Той беше в кабинета си и разчистваше листата, задръстили през семестъра бюрото и полиците, когато птиците отново започнаха да цвърчат в главата му. Първо чу няколко отделни писукания, към тях се присъединиха и други и скоро в главата му кънтеше оглушителен хор.
    Бяло небе — той видя бяло небе прорязано от силуетите на къщи и телефонни стълбове. Врабчетата бяха навсякъде. На всеки покрив, на всяка жица, в очакване на заповед от водача на ятото. А щом я получеха, те щяха да експлодират в небето с шума на хиляди, развявани от бързия вятър, чаршафи.
    Тад се запрепъва слепешката към бюрото си, заопипва за стола си, намери го и се строполи в него.
    Врабчета.
    Врабчета и бялото небе на късна пролет.
    Шумът — разбъркана какофония, изпълни главата му. Когато придърпа лист хартия към себе си и започна да пише на него, той изобщо не съзнаваше какво прави. Главата му бе наведена назад, очите му гледаха в тавана без да виждат. Химикалката му се движеше, сякаш от само себе си нагоре и надолу по листа.
    В главата му всички птици полетяха — един тъмен облак, който закри бялото мартенско небе в квартала Риджуей на Бергенфийлд, щата Ню Джърси.

3.

    Той дойде на себе си по-малко от пет минути, след като в съзнанието му бяха прозвучали първите изолирани писукания. Потеше се обилно и лявата му китка туптеше, но главоболие нямаше. Погледна надолу и видя листа на бюрото си. Това беше формуляр за поръчване на книги от библиотеката по американска литература. Тад се загледа глупаво в това, което беше написано на обратната страна на формуляра.
    — Това не значи нищо — прошепна той. Разтривайки слепоочията си с върховете на пръстите си, той чакаше да започне главоболието или да открие някаква връзка между думите надраскани на листа.
    Но той не искаше да се случи нито едно от тези две неща… и не се случи. Думите си бяха просто думи, повторени неколкократно. Някои от тях явно идваха от съня му, а останалите бяха несвързани глупости:
    СЕСТРИЧКЕ ГЛУПАЦИ ОТНОВО ЛЕТЯТ
    СЕСТРИЧКЕ КОТКИТЕ СЕГА СЕСТРИЧКЕ
    ТЕЛЕФОН MIR ЗАВИНАГИ ГЛУПАЦИ
    СЕСТРИЧКЕ ЕНДСВЕЙЛ СЕСТРИЧКЕ
    КОТКИТЕ СВЪРШВА ТУК ДОЛУ
    РЕЖА БРЪСНАЧ ТЕЛЕФОН СЕСТРИЧКЕ
    ВРАБЧЕТАТА MIR СЕСТРИЧКЕ БРЪСНАЧ
    И ЗАВИНАГИ СЕГА И ЗАВИНАГИ
    MIR КОТКИТЕ КАЙМА СЕСТРИЧКЕ ВРАБЧЕТА
    А главата му беше съвсем наред.
    „Този път няма да кажа на Лиз — помисли си той. — Дяволите да ме вземат, ако й кажа. И то не защото се страхувам… макар че се страхувам. Съвсем просто е. Не всички лъжи са лоши. Някои са добронамерени, някои са необходими. А тази е и добронамерена, и необходима.“
    Той не знаеше дали това е вярно, но откри нещо, което му подейства изключително освобождаващо. Хич, не му пукаше. Беше му омръзнало да мисли, да мисли и да не разбира нищо. Беше му омръзнало и да се страхува, като човек, който започва да подозира, че се е изгубил в пещера, в която е влезнал на шега.
    „Престани да мислиш. Това е разрешението.“
    Това сигурно беше вярно. Не знаеше дали ще успее… но възнамеряваше да опита. Той протегна ръка много бавно, взе формуляра и започна да го къса на парчета. Миш-машът от разбъркани думи започна да изчезва. Взе късчетата по дължина скъса ги още веднъж и ги хвърли в кошчето за боклук, а те се разпиляха като конфети върху останалия боклук. Той седя, втренчен в късчетата хартия почти две минути, очаквайки да се сглобят отново и да кацнат на бюрото му, като образите на филмова лента, която се движи в обратна посока.
    Най-накрая вдигна кошчето за боклук, отиде в края на коридора до шахтата от неръждаема стомана, която беше до асансьора. На нея имаше надпис „пещ за изгаряне на боклуци“.
    Той отвори вратата и изсипа боклука в черния улей.
    — Готово — каза той в необичайната лятна тишина в сградата на факултетите по математика и английски. — Всичко изгоря.
    „Тук долу наричаме това смляно месо.“
    — Тук горе пък го наричаме конски фъшкии — промълви той и се върна обратно по коридора в кабинета си с празното кошче.
    Всичко изгоря. Надолу по улея в небитието. А до излизането на резултатите от болницата или до следващия транс, загуба на съзнание, или извършване на действия, за които впоследствие нищо не си спомняше, той възнамеряваше да си мълчи. Да не казва абсолютно нищо. Най-вероятно думите, които бяха написани на листа, бяха плод на собственото му съзнание, както съня със Старк и празната къща нямаше нищо общо с убийството на Хомър Гамаш и на Фредерик Клоусън.
    „Тук долу в Ендсвейл, последната спирка на всички влакове.“
    Това не значи абсолютно нищо — каза Тад натъртено, с равен глас… но когато си тръгна от университета, той почти тичаше.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
СЕСТРИЧКАТА

    Тя усети, че нещо не е наред още, когато се опита да пъхне ключа в секретната ключалка на вратата на апартамента си, но вместо той да се плъзне леко и да се чуе познатото, успокояващо щракане, самата врата се открехна. Тя изобщо не се запита как е могла да постъпи толкова глупаво, да отиде на работа без да заключи вратата, та господи, Мириам, това беше все едно да закачиш бележка на вратата си: ЗДРАВЕЙТЕ, КРАДЦИ, ДЪРЖА ПАРИТЕ СИ В КРЪГЛАТА КУПА НА НАЙ-ГОРНАТА КУХНЕНСКА ПОЛИЦА.
    Изобщо не се запита, защото, ако си живял в Ню Йорк шест или дори четири месеца, не можеш да направиш такова нещо. Може да заключваш вратата си, само когато заминаваш на почивка, ако живееш в гората или да забравиш понякога да я заключиш, ако живееш в някое малко градче като Фарго, Северна Дакота или Еймс, Айова. Обаче след като си поживял известно време в червясалия, стар град Биг Апъл („Голямата ябълка“ Big Apple (англ.) — прозвище на Ню Йорк, дадено му от джаз музикантите през 1920-те години. Бел. прев.), заключваш вратата дори и само ако излизаш, за да занесеш чаша захар на съседа си. Да забравиш да заключиш, бе все едно да издишаш и да забравиш да вдишаш. Градът е пълен с музеи и галерии, но и с наркомани и психопати, затова не бива да се поемат никакви рискове. Освен ако не си абсолютен глупак, а Мириам не беше такава. Е, може би беше малко наивна, но не и глупава.
    Затова тя разбра, че нещо не е наред. И макар да беше сигурна, че крадците, които бяха разбили апартамента й и отмъкнали всичко, което можеше да се отмъкне (да не говорим за осемдесетте или деветдесетте долара в купата в кухнята… а може би и самата купа — тя и заслужаваше да я отмъкнат) са си отишли преди три-четири часа, все пак можеше още да са тук. Това трябва да е първото ти предположение, както и първият урок за всяко момче, на което му подаряват истински пистолет, е винаги да приема, че пистолетът е зареден, дори и в момента, когато го разопакова, да допуска, че е зареден.
    Тя започна да отстъпва. Започна да отстъпва почти в секундата, когато вратата се открехна, но вече беше късно. Една ръка изникна от тъмнината, провря се като куршум през пролуката от два инча между вратата и касата и сграбчи нейната ръка. Ключовете й паднаха на мокета в коридора.
    Мириам Каули отвори уста, за да извика. Едрият, рус мъж бе стоял зад вратата и бе чакал търпеливо повече от четири часа, без да пие кафе, без да пуши цигари. Пушеше му се, но ще запали след като приключи с тази работа, не и преди това. Миризмата на цигари можеше да го издаде. Нюйоркчаните са като малки животинки, които се крият под шубраците с наострени сетива за всяка опасност, дори и в миговете, когато мислят, че се забавляват.
    Той хвана с дясната си ръка дясната й китка преди тя да се усети. Постави лявата си длан на вратата, подпря я и дръпна жената към себе си с всичка сила. Вратата изглеждаше дървена, но естествено беше от метал, като всички врати на хубави апартаменти в червясалия, стар Биг Апъл. Лицето й се тресна с тъп звук в ръба на вратата. Два зъба й се счупиха и порязаха устните й. Досега те бяха стиснати, но внезапно се отпуснаха от шока и кръв потече от долната й устна. По пода покапаха капки. Челюстта й се прекърши като клон.
    Тя се преви, почти загубила съзнание. Русият мъж я пусна и тя се строполи на мокета в коридора. Това трябваше да приключи бързо. Според нюйоркския фолклор никой от стария червясал град и пет пари не дава какво става, стига да не го засяга лично. Според легендата психопат можеше да намушка двадесет или четиридесет пъти някоя жена пред бръснарски салон с двадесет стола на Седмо Авеню посред бял ден и никой нищо нямаше да каже, освен може би: „Би ли скъсил още малко над ушите?“ или „Днес ще мина без одеколон, Джо.“ Но русият мъж знаеше, че тази легенда не отговаря на истината. За малките, преследвани животинки, любопитството е едно от средствата за оцеляване. Пази собствената си кожа — това е основното правило в играта, но ако едно животинче е безразлично, то много скоро ще е и мъртво. Затова бързината беше от такова значение.
    Той отвори вратата, хвана Мириам за косата и я издърпа вътре.
    Само след секунда чу как се дърпа резе малко по-надолу в коридора, последвано от щракането на отваряща се врата. И без да поглежда, той знаеше, че едно гладко, заешко лице с трепкащ нос наднича иззад някоя врата.
    — Не го счупи, нали, Мириам? — попита той високо. После промени гласа си на по-висок регистър, почти фалцет, постави ръце от двете страни на устата си, за да имитира гласа на жена:
    — Мисля, че не. Ще ми помогнеш ли да го вдигна? — Той свали ръцете си и каза със своя глас:
    — Разбира се. Секунда само.
    Затвори вратата и погледна през шпионката. Тя беше изпъкнала леща, така че през нея се виждаше голяма част от коридора, но създаваше разкривен образ. Той видя точно това, което очакваше да види — бяло лице, което наднича зад вратата на отсрещната страна на коридора, точно като заек, който се показва от дупката си.
    Лицето изчезна.
    Вратата се затвори.
    Не се тресна, просто се затвори. Глупавата Мириам беше изпуснала нещо. Мъжът с нея, вероятно настоящият й или бивш приятел, й помагаше да го вдигне. Няма за какво да се тревожи. Всички вие плашливи зайци и кошути.
    Мириам стенеше. Вече идваше на себе си.
    Русият мъж бръкна в джоба си, извади бръснача и го отвори. Острието проблесна на меката светлина от единствената лампа, която беше оставил запалена на масата в хола.
    Тя отвори очи. Погледна го и видя лицето му наопаки, надвесено над нея. Устата й беше изцапана в червено, сякаш бе яла ягоди.
    Той й показа бръснача. Погледът й беше замъглен и неясен, но когато го видя, зениците й изведнъж се разшириха. Отвори мократа си, червена уста.
    — Един звук само и ще те нарежа, сестричке — каза той и устата й се затвори.
    Той уви косата й около ръката си и я повлече към хола. Полата й прошумоля по излъскания, дървен под. Закачи една черга и я повлече със себе си. Тя изохка от болка.
    — Не прави това! Казах ти вече.
    Стигнаха до хола. Той беше малък, но приятен. Уютен. На стената висяха снимки на френски импресионисти. Имаше поставен в рамка рекламен плакат на „Котките“. На него пишеше „Сега или никога“. Сухи цветя. Малък диван, тапициран с плат в сламен цвят. Библиотека. В библиотеката той видя двете книги от Бомънт на една полица и четирите от Старк на друга. Книгите от Бомънт бяха поставени на по-висока полица. Това не беше правилно, но какво можеше да се очаква от тази кучка. Той пусна косата й.
    — Седни на дивана, сестричке. На онзи край. — Той посочи онази страна на дивана, която се намираше до масичката с телефона и секретаря.
    — Моля ви — прошепна тя, без да направи опит да стане. Устата й и бузата й бяха започнали да се подуват и думите прозвучаха завалено. — Всичко. Каквото искате. Парите са в купата. — Шишко. Парите шъ фкупътъ.
    — Седни на дивана. На онзи край. — Този път той насочи бръснача към лицето й, а с другата ръка посочи към дивана.
    Тя се качи лазешком на дивана и се притисна във възглавниците, доколкото можеше. Тъмните й очи се бяха разширили. Тя потри с ръка устата си и погледна за момент с невярващ поглед дланта си, преди да го погледне отново.
    — Какво искате? — Кво ишкате! Сякаш говореше с пълна уста.
    — Искам да се обадиш по телефона. Това е всичко. — Той вдигна слушалката и натисна с палеца на ръката, в която държеше бръснача, копчето за набиране на телефонния секретар. След това й подаде слушалката. Телефонът беше от старомодните, на които слушалката се поставя върху вилки и напомня на полуразтопена камбана. Тежеше много повече от слушалката на телефоните марка „Принцеса“. Той знаеше това, а усети как тялото й се изпъна, когато й подаде слушалката, защото и тя го знаеше. Едва доловима усмивка се появи на устните на русия мъж. Не се усмихваше нищо друго в това лице, само устните му. Нямаше никаква топлина в тази усмивка.
    — Мислиш си, че можеш да ме цапардосаш с това нещо по главата, нали, сестричке? — попита я той. — Нека да ти кажа нещо — това не е хубава мисъл. А нали знаеш какво се случва с хората, които не мислят за хубави неща? — Тъй като тя не му отговори, той каза:
    — Падат от небето. Вярно е. Видях го веднъж в един комикс. Така че дръж слушалката в скута си и се концентрирай да мислиш само за хубави неща.
    Очите й бяха впити в него. Кръв се стичаше бавно по брадата й. Една капка падна на блузата й отпред. „Това никога няма да се изпере, сестричке — помисли си русият мъж — Казват, че петно от кръв може да излезе, ако веднага го изпереш със студена вода, но не е така. Има машини. Спектроскопи. Газова хематография. Ултравиолетови лъчи. Лейди Макбет е права.“
    — Ако се върне някоя лоша мисъл, знай, че веднага ще разбера по очите ти, сестричке. Имаш такива големи, тъмни очи. Не искаш едно от тези големи, тъмни очи да се стича по бузата ти, нали така?
    Тя така енергично заклати глава, че косата й се разпиля като вихър около лицето й. А през цялото време, докато клатеше глава, красивите й, тъмни очи не се откъсваха от него и русият мъж усети, че нещо се събужда в слабините му. Сър, имате сгъваема линия в джоба си и сте щастлив, че ме виждате?
    Този път усмивката се появи не само на устните, но и в очите му. Той си помисли, че тя се поотпусна, макар и съвсем мъничко.
    — Искам да се наведеш напред и да набереш телефона на Тад Бомънт.
    Тя го гледаше втренчено с бляскави и разширени от шока очи.
    — Бомънт — каза той търпеливо. — Писателя. Направи го, сестричке. Времето лети като бързоногия Меркурий.
    — Тефтера ми — каза тя. Устата й беше вече толкова подута, че не можеше да я затвори и ставаше все по-трудно да се разбере какво казва. Прозвуча като „етера ми“.
    — Етера ми? — попита той. — Не разбирам какво казваш, сестричке. Говори по-ясно.
    Тя произнесе бавно, внимателно, с много болка:
    — Тефтера ми. Тефтера. С адресите. Не помня телефона му.
    Бръсначът проряза въздуха пред лицето й със звук подобен на човешко шептене. Така може би им се стори, но и двамата го чуха. Тя потъна още по-дълбоко във възглавниците в сламен цвят. Подутите й устни се разтеглиха в гримаса. Той завъртя бръснача, така че острието попадна в меката светлина на настолната лампа. Наклони го и светлината пробяга по него като вода, а после я погледна с такъв поглед, сякаш искаше да каже, че трябва да са луди да не се възхитят на такова прекрасно нещо.
    — Не ме будалкай, сестричке. — В говора му се усещаше южняшкото провлачване на думите. — Това е нещо, което никога не бива да правиш, когато си имаш работа с човек като мене. Сега набери шибания номер. — Тя можеше да не помни наизуст номера на Бомънт, защото с него не се въртеше много бизнес, но сигурно помнеше телефона на Старк. В печатарския бизнес Старк раздвижваше нещата, а беше чиста случайност, че двамата имаха един и същи телефонен номер.
    От очите й потекоха сълзи.
    — Не го помня — изохка тя. Не о оня.
    Русият мъж се приготви да я резне, не защото беше ядосан, а защото, ако позволиш на една мадама да те излъже веднъж, ще те лъже и след това, но се спря. Реши, че беше абсолютно възможно да е забравила временно такова елементарно нещо като телефонния номер, дори и на такива важни клиенти като Бомънт/Старк. Тя беше в състояние на шок. Можеше да засече, ако я накараше да набере телефона на собствената си агенция.
    Но тъй като ставаше въпрос за Тад Бомънт, а не за Рик Каули, той можеше да й се притече на помощ.
    — Окей — рече той. — Окей, сестричке. Ти си разстроена. Разбирам. Не знам дали ще ми повярваш, но аз дори ти съчувствам. А и имаш късмет, защото аз случайно знам номера. Може да се каже, че го знам така добре, както знам собствения си номер. И знаеш ли какво? Дори няма да те накарам ти да го набереш, отчасти защото не ми се стои до Второто пришествие да те чакам да го набереш правилно, но и защото наистина ти съчувствам. Аз ще се наведа и сам ще го набера. Знаеш ли какво значи това?
    Мириам Каули поклати глава. Лицето й сякаш бе станало само едни очи.
    — Значи, че ще ти се доверя. Но само дотолкова, моето момиче. Слушаш ли ме? Разбираш ли?
    Мириам поклати глава отново, а косата й се развя. Господи, колко харесваше жени с много коса.
    — Добре. Това е добре. Докато аз набера номера, сестричке, ти не сваляй очички от бръснача. Това ще ти помогне да се придържаш само към хубавите си мисли.
    Той се наведе напред и започна да набира телефонния номер на старомодната шайба. От касетофона на секретаря се чуваше усилен звука от щракането, докато набираше. Напомняше тракането на топче по рулетка, която забавя въртенето си. Мириам Каули седеше със слушалката в скута си, като местеше поглед от бръснача към грубото, безизразно лице на страшния непознат.
    — Говори с него — каза русият мъж. — Ако се обади жена му, кажи й, че е Мириам от Ню Йорк и че искаш да говориш с мъжа й. Знам, че е подута устата ти, но направи така, че който и да се обади, да разбере, че си ти. Направи малко усилие, сестричке. Ако не искаш лицето ти да заприлича на портрет от Пикасо, направи малко усилие заради мене.
    — Какво… Какво да кажа?
    Русият мъж се усмихна. Тази беше готино парче. Много апетитно. С тази коса. Той усети още раздвижване от областта под колана му. Там ставаше доста оживено.
    Телефонът звънеше и двамата го чуваха от касетофона на секретаря.
    — Ще намериш подходящите думи, сестричке.
    Чу се пукане, когато някой вдигна слушалката. Русият мъж почака докато чуе гласът на Бомънт да казва ало и тогава със скоростта на нападаща змия, той се наведе и разряза с бръснача лявата буза на Мириам Каули. Кръвта потече като река. Мириам изпищя.
    — Ало! — излая Бомънт. — Ало! Кой е? По дяволите, ти ли си?
    „Да, аз съм, кучи сине — помисли си русият мъж — и ти много добре знаеш това, нали?“
    — Кажи му коя си и какво става тук — изрева той на Мириам. — Хайде! Не ме карай да повтарям!
    — Кой е! — извика Бомънт. — Какво става? Кой е?
    Мириам изпищя отново. Кръв потече по възглавницата в сламен цвят. Кръвта по блузата й не беше само няколко капки. Тя бе просто напоена с кръв.
    — Кажи му каквото ти казах, иначе ще ти отрежа главата с това нещо!
    — Тад, тук има един мъж! — изкрещя тя в слушалката. От болка и ужас отново произнасяше ясно думите. — Тук има един лош човек! ТАД, ТУК ИМА ЕДИН ЛОШ ЧОВЕК Т…
    — КАЖИ МУ ИМЕТО СИ! — изрева й той, а бръсначът изсвистя във въздуха на сантиметри от очите й. Тя се сви, стенейки.
    — Кой е? Кой…
    — МИРИАМ! — изпищя тя. — О, ТАД НЕ МУ ПОЗВОЛЯВАЙ ДА МЕ РЕЖЕ ОТНОВО, НЕ ПОЗВОЛЯВАЙ НА ЛОШИЯ ЧОВЕК ДА МЕ РЕЖЕ ОТНОВО, НЕ ПОЗ…
    Джордж Старк замахна с ножа и преряза усуканата телефонна жица. Чу се пукот и телефонът замлъкна.
    Добре стана. Можеше и по-добре. Беше минало доста време, откакто бе пожелавал жена. Тази я искаше, но нямаше да я има. Прекалено много писъци. Зайците ще започнат пак да надничат от дупките си, душейки за хищника, който ходи из джунглата в тъмното, там където не достига мижавата светлина от изкуствения им огън. Тя още пищеше. Явно бе престанала да мисли за хубави неща. Затова Старк я хвана за косата, наведе главата й назад, така че тя можеше да вижда тавана и преряза гърлото й. В стаята настъпи тишина.
    — Толкоз, сестричке, — каза той нежно, сгъна бръснача и го прибра в джоба си. След това протегна лявата си изцапана с кръв ръка и затвори очите й. Маншета на ризата му веднага се напои с кръв, която изтичаше като червено бордо от вените й, но това, което е редно да се направи, трябва да се направи. Ако е жена, редно е очите й да се затворят. Няма значение колко лоша е била, дори и да е била някоя уличница — наркоманка, която е продавала децата си, за да си купи наркотик, пак трябва да й се затворят очите.
    Тази тук не беше най-важната. Виж, Рик Каули бе друга работа.
    И мъжът, който написа статията за списанието.
    И кучката, която направи снимките, особено онази с надгробния камък. Тя си бе кучка, макар и готина, и той щеше да затвори и нейните очи.
    А когато се погрижи за тях, ще дойде времето да си поговори и с Тад. Без посредници — тапо а тапо. Ще дойде времето Тад да разбере как стоят нещата. След като се справеше с всичките, очакваше, че Тад с готовност ще разбере. Но дори и да не станеше така, имаше си начини да го накара.
    В крайна сметка той беше женен. Имаше много красива жена, истинска кралица на въздуха и тъмнината.
    Имаше и деца.
    Той постави пръст в топлата струя кръв и започна да пише бързо по стената. Трябваше да повтори буквите и скоро съобщението бе изписано над наведената глава на жената. Тя би могла дори да го прочете, обърнато наопаки, ако очите й бяха отворени.
    И ако беше жива, естествено.
    Той се наведе и целуна бузата на Мириам.
    — Лека нощ, сестричке — каза той и излезе от апартамента.
    Мъжът от отсрещната страна на коридора пак гледаше зад вратата.
    Когато видя високия, изцапан с кръв мъж да излиза от апартамента на Мириам, той тресна вратата и я заключи.
    „Разумно — помисли си Джордж Старк, крачейки по коридора към асансьора. — Съвсем разумно.“
    А той трябваше да бърза. Нямаше време за мотаене.
    Имаше и друга работа за вършене тази вечер.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ПЪЛНА ПАНИКА

1.

    В продължение на няколко минути, Тад никога не успя да определи колко точно, той бе обхванат от такава паника, че беше направо парализиран. Цяло чудо беше, че можеше да диша. По-късно си мислеше, че почувства нещо подобно, когато беше на десет години и реши заедно с двама свои приятели да отиде да поплува. Беше средата на май. Никой от тях не беше плувал толкова рано през пролетта, обикновено тръгваха поне три седмици по-късно, но все пак идеята им се стори добра. Денят беше ясен и доста горещ за Ню Джърси, температурата беше около двадесет и пет градуса. Тримата отидоха до Лейк Дейвис, както иронично наричаха малкото езерце на около миля от дома на Тад в Бергенфийлд. Той се съблече пръв, обу си банските и беше пръв във водата. Направо се изстреля като гюле от брега. И досега си мислеше, че тогава беше много близо до смъртта, точно колко близо не искаше и да знае. Въздухът беше топъл, както в разгара на лятото, но през онзи ден водата беше студена, както в началото на зимата, преди ледът да е сковал повърхността й. За момент нервната му система засече. Дъхът му спря, сърцето му замръзна на място и когато изскочи над водата, той се чувстваше като кола с изтощен акумулатор, която спешно се нуждае от начален тласък, но няма кой да се притече на помощ. Той помнеше колко ярка беше слънчевата светлина, как блещукаха хиляди златисти искри на тъмносинята повърхност, помнеше Хари Блек и Ранди Уистър на брега. Хари, който смъква избелелия си анцуг от едрите си задни части и Ранди, който стои гол с бански в ръка и извиква: „Как е водата, Тад?“ в момента, в който Тад се появява над водата. Но единствената му мисъл тогава беше: „Умирам. Ето ме тук на слънце, с двамата ми най-добри приятели след училище и нямам домашно и рано довечера ще дават «Мистър Бландингс построява къщата на мечтите си» и мама каза, че мога да ям пред телевизора, но аз никога няма да го видя, защото ще съм мъртъв.“
    До преди секунда, да си поеме въздух бе най-простото и лесно нещо, а сега чувстваше сякаш някой е напъхал чорап в гърлото му и не може да го избута нито навътре, нито навън. Сърцето в гърдите му беше като малък, студен камък. И внезапно всичко премина. Той си пое дълбоко огромна глътка въздух, по кожата на цялото му тяло пролазиха студени тръпки и той отвърна на въпроса на Ранди без да мисли, със злонамереността характерна за малките момчета:
    — Водата е чудесна! Не е много студена! Скачайте!
    Едва години по-късно осъзна, че можеше да убие единия от тях, а даже и двамата, както за малко щеше да стане с него.
    Така се чувстваше и сега. Цялото му тяло беше вцепенено, както тогава. В армията имаха един специален израз за това състояние: заклещване при чукане. Да, добре казано. Що се отнася до терминологията, армията си я бива. Той седеше в точно такова състояние на заклещване. Седеше не в креслото, а върху него, наведен напред със слушалката в ръка, с поглед вперен в мъртвия екран на телевизора. Смътно усещаше, че Лиз е застанала на вратата и го пита кой се обажда и дали всичко е наред. Той се чувстваше точно както онзи ден на Лейк Дейвис, сякаш имаше мръсен, памучен чорап в гърлото си, който не помръдваше ни напред, ни назад. Всички връзки между сърцето и мозъка му бяха прекъснати. Съжалявам за това непредвидено прекъсване, връзката ще бъде възстановена колкото е възможно по-скоро, ако изобщо бъде възстановена, но все едно, пожелаваме ви приятно прекарване в Ендсвейл, едно красиво място — последната спирка на всички влакове.
    Внезапно всичко премина, както се беше случило и предишния път и той си пое въздух с хриптене. След два бързи, галопиращи удара, сърцето му затуптя равномерно, въпреки че все още биеше прекалено бързо.
    Този писък. Свети боже, този писък!
    Лиз тичаше към него и той осъзна, че е издърпала слушалката от ръката му, едва когато я чу да вика: „Ало!“ и „Кой е?“ отново и отново. Но като чу сигнала на прекъснатата линия тя постави слушалката на мястото й.
    — Мириам — успя да каже той най-сетне, когато Лиз, се обърна към него. — Беше Мириам. Тя пищеше.
    „Освен в книгите, никого не съм убивал.
    Врабчетата летят.
    Тук долу, го наричаме смляно месо.
    Тук долу е Ендсвейл.
    Ще мръдна малко на север, брато. Ти трябва да ми изфабрикуваш алиби, защото отивам на север. Ще си резна малко месце.“
    — Мириам? Пищеше ли? Мириам Каули? Тад, какво става!
    — Това е той — каза Тад. — Знаех, че е той май още от самото начало, а днес… следобед… пак имах…
    — Какво? — Тя разтриваше с пръсти врата си от двете страни. — Транс? Загуби съзнание ли?
    — И двете. Първо врабчетата. Написах един куп глупости на един лист, докато не бях на себе си. Изхвърлих го, но името беше на листа, Лиз, името на Мириам беше част от това, което написах, когато не бях… и…
    Той млъкна. Очите му се разширяваха все повече.
    — Какво? Какво стана, Тад? — Тя раздрусваше ръката му. — Какво стана’?
    — Тя има един плакат в хола си — каза той. Собственият му глас му се струваше чужд, сякаш идваше отдалече, от домофон, например. — Плакат от един бродуейски мюзикъл — „Котките“. Видях го, когато бях там последния път. „Котките, Сега и Завинаги“. И това написах. Написах го, защото той е бил там, значи, аз съм бил там, част от мене е гледала с неговите очи…
    Той я погледна, погледна я с големи, големи очи.
    — Това не е никакъв тумор, Лиз. Поне, не е в моето тяло.
    — Нямам представа за какво говориш! — почти изкрещя Лиз.
    — Трябва да се обадя на Рик — промълви той. Една част от мозъка му сякаш се бе отделила и работеше блестящо. В нея изникваха ярки образи и символи. Това му се случваше понякога, докато пишеше, но за първи път му се случваше в действителния живот. „Писането част ли е от действителния живот?“ запита се той внезапно. Май не беше, по-скоро беше нещо като антракт.
    — Тад, моля те!
    — Трябва да предупредя Рик. Може да е в опасност!
    — Тад не говориш свързано!
    Разбира се, че не говореше. Ако се опиташе да й обясни всичко, щеше да изглежда още по-неразбираемо… А докато той споделяше страховете си с Лиз, с което вероятно нямаше да постигне нищо, освен да я накара да се замисли за колко време може да се издаде свидетелство за невменяемост, Джордж Старк може би прекосяваше деветте пресечки в Манхатън, които деляха Рик от апартамента на жена му. Седнал отзад в някое такси или зад кормилото на открадната кола, а дори и зад кормилото на черното си Торонадо от съня на Тад… Ако ще се отдава на лудостта, то защо по дяволите не махне с ръка и не отиде докрай? Седи си в колата, пуши и се приготвя да убие Рик, така както е убил Мириам.
    А дали я е убил?
    Може би само я е изплашил, оставил я е разстроена и в шоково състояние. Или може би я е наранил, като се замисли това изглежда по-вероятно. Какво му беше казала тя? „Не позволявай да ме реже отново. Не позволявай на лошия човек да ме реже отново!“ А и на листа беше написал „режа“, а също и… нали пишеше и „свършва“?
    Да, да пишеше, но това беше от съня му, нали? Това беше свързано с Ендсвейл, там където свършва железопътната линия… не беше ли така?
    Той се молеше да е така.
    Трябваше да й се притече на помощ или поне трябваше да опита, а трябваше и да предупреди Рик. Но ако му се обадеше и му кажеше да внимава, това щеше да е като гръм от ясно небе за Рик и той щеше да иска да знае причината. „Какво не е наред, Тад? Какво се е случило?“
    И ако дори само споменеше името на Мириам, Рик щеше да скочи и да се завтече към апартамента на Мириам, защото той още държеше на нея. Страшно много държеше. Тогава може би той щеше да я открие… нарязана на парчета (част от съзнанието му се опитваше да избяга от тази мисъл, от този образ, но останалата част беше безмилостна и насила му рисуваше образа на хубавата Мириам, нарязана на късове месо като на месарски тезгях).
    А може би и Джордж Старк разчиташе точно на това. Глупавият Тад изпраща Рик право в капана. Глупавият Тад ще свърши основната работа.
    „Ама не върша ли аз основната работа вместо него през цялото време? Нали за това са псевдонимите, за бога?“
    Той усети, че отново блокира, че мислите му се влачат със скоростта на спънат кон, че отново изпада в това състояние на заклещване при чукане, а не можеше да си позволи това, точно сега не можеше да си го позволи.
    — Тад, моля те! Кажи ми какво става!
    Той си пое дълбоко въздух и сграбчи студените й ръце в своите изстинали ръце.
    — Беше същият човек, който е убил Хомър Гамаш и Клоусън. Той беше при Мириам. Той я… заплашваше. Надявам се да е спрял дотам. Не знам. Тя викаше. Линията прекъсна.
    — О, Тад! Господи!
    — Нямаме време сега да изпадаме в истерия — каза той и си помисли „макар че бог ми е свидетел, част от мене би искала да изпадне в истерия.“ — Качи се горе. Вземи си бележника с адресите. Нямам адреса и телефона на Мириам в моя бележник. Мисля, че ти го имаш.
    — Какво искаше да кажеш, че си знаел от самото начало?
    — Нямаме време сега за това, Лиз. Иди донеси бележника си с адресите. Бързо! Хайде!
    Тя се поколеба още минута.
    — Тя може да е в опасност! Тръгвай!
    Лиз се обърна и изтича навън. Той чу бързите й, леки стъпки нагоре по стълбите и се опита да събере мислите си отново.
    Не се обаждай на Рик. Ако това е капан, обаждането на Рик е погрешен ход.
    Добре, дотук добре. Не е много, но е добре за начало. Тогава, на кого да се обади?
    На полицейското управление на Ню Йорк Сити? Не, те ще имат да му задават въпроси, които ще отнемат много време, като например, защо някакъв си човек от Мейн се обажда, за да съобщи за престъпление извършено в Ню Йорк. Не на тази идея. Още един погрешен ход.
    Пангборн.
    Мозъкът му се вкопчи в това име. Ще се обади първо на Пангборн. Трябва много да внимава какво ще му каже, поне за момента. Какво ще реши да му каже или да не му каже по-нататък, за загубата на съзнание, за врабчетата, за Старк, щеше да се разбере от само себе си. Засега, Мириам стоеше на първо място. Ако Мириам беше още жива, макар и ранена, не си струваше да усложнява положението с неща, които биха могли да забавят Пангборн. Именно той щеше да се обади на ченгетата в Ню Йорк. Ако им съобщеше някой техен събрат, та макар и от Мейн, щяха да действат по-бързо и да задават по-малко въпроси.
    Мириам е на първо място. Да се моли на бога тя да вдигне слушалката.
    Лиз се втурна обратно в стаята с бележника си с адресите. Лицето й беше така бледо, както когато успя да изкара Уенди и Уилям на белия свят.
    — Ето го — каза тя. Дишаше тежко, почти се задъхваше.
    „Всичко ще се оправи,“ мислеше да й каже, но си замълча. Не искаше да казва нещо, което можеше да се окаже лъжа… а и писъкът на Мириам подсказваше, че нещата бяха преминали фазата, когато са поправими. Поне за Мириам, те може би вече бяха непоправими.
    „Тук има един човек, тук има един лош човек.“ Тад се сети за Джордж Старк и потрепери леко. Той наистина беше лош човек. Тад знаеше това по-добре от всеки друг. Нали той самият бе създал Джордж Старк?
    — Ние сме добре — каза той на Лиз. Това поне беше вярно. „Засега“, прозвуча настоятелен шепот в съзнанието му. — Вземи се в ръце, бейби, ако можеш. Няма да помогнем на Мириам с припадъци и истерия.
    Тя седна, с изпънат като бастун гръб, гледайки го втренчено, безмилостно прехапвайки със зъби долната си устна. Той започна да набира телефонния номер на Мириам. Натисна два пъти втората цифра с разтрепераните си пръсти. „Много те бива да казваш на хората да се вземат в ръце.“ Пое си дълбоко въздух, задържа го за момент, натисна копчето и започна да набира отново, като се стараеше да го прави по-бавно. Натисна последното копче и се заслуша в щракането, което показваше, че връзката е направена.
    „Господи, нека да е добре, дори и да не е съвсем добре, ако това не е по Твоите сили, нека поне да е дотолкова добре, че да вдигне слушалката. Моля те.“
    Но телефонът изобщо не звънеше. Чуваше се само настойчивия сигнал за заето — „ту-ту-ту“. Може би наистина беше заето, може би звънеше на Рик или в болницата. А може би телефонът беше изключен.
    Имаше и друга възможност, обаче, помисли си той, като прекъсна връзката. Може би Старк беше откъснал жицата. Или може би
    (не позволявай на лошия мъж да ме реже отново)
    той я бе прерязал.
    Както бе постъпил и с Мириам.
    „Бръснач,“ помисли си Тад и потрепери целия. Това беше още една дума от миш-машът, който беше написал на листа следобеда. „Бръснач“.

2.

    През следващия половин час, той сякаш изпита същото усещане за сюрреалистична заплаха, което бе изпитал, когато се появи Пангборн с двамата щатски полицаи, за да го арестува за убийство, за което дори не беше чувал. Не чувстваше нещо да го заплашва лично, поне не чувстваше да е надвиснала непосредствена заплаха над него. Подобно беше усещането да вървиш из тъмна стая изпълнена с тънки паяжини, които докосват лицето ти, гъделичкат те, но постепенно започват да те влудяват, защото ти убягват с шепот всеки път, когато протегнеш ръка към тях.
    Той отново набра телефонния номер на Мириам и когато отново му даде заето, прекъсна линията и се поколеба за миг дали да се обади на Пангборн или на някой техник в Ню Йорк да провери телефона на Мириам. Нямаха ли начин да определят дали някой говори, дали е изключен телефона или пък не е в изправност по някаква друга причина? Той смяташе, че могат, но важното в случая беше, че връзката му с Мириам беше прекъсната и той не можеше да се свърже с нея. Все пак, можеха да разберат, Лиз можеше да разбере, ако имаха два телефона, вместо един. Но защо нямаха два телефона? Това беше глупаво, нали?
    Макар че тези мисли преминаха през съзнанието му за около две секунди, стори му се, че беше по-дълго и той се упрекна, задето си играе на Хамлет, докато Мириам Каули може би умира в апартамента си. Героите в романите, поне в романите на Старк, никога не правеха такива паузи, за да размишляват за глупави неща, като например, защо не са си прокарали втора телефонна линия, за да могат да я използват в случаите, когато някоя жена умира в апартамента си в друг щат. Героите в романите никога не губеха време, за да ходят до тоалетната и никога не се оплитаха така в объркани ситуации.
    „Животът щеше да е много по-лек, ако всички бяха герои от популярната литература — помисли си той. — Героите от популярната литература винаги успяват да поддържат мислите си в ред, преминавайки безпрепятствено към следващата глава.“
    Той се обади на телефонни справки за щата Мейн, но когато телефонистката попита: „На кой град, моля?“, Тад се обърка за момент, защото Касъл Рок беше малко градче, макар и областен център. Тогава си помисли: „Това е паника, Тад. Пълна паника. Трябва да се овладееш. Не трябва да допуснеш да умре Мириам просто защото си се паникьосал.“ Преди да си зададе въпроса защо не трябва да допуска това, а успя да намери и отговора: той самият беше единственият, истински герой, над когото имаше някаква власт и паниката просто не се вместваше в представата за този герой. Поне в представата на Тад.
    „Тук долу наричаме това конски фъшкии, Тад. Тук долу го наричаме смля…“
    — Сър? — подкани го телефонистката. — Кой град, моля?
    „Окей. Овладей се.“
    Той си пое дълбоко въздух, стегна се и каза:
    — Касъл Сити. — „Господи!“ Затвори очи и със затворени очи каза бавно и ясно. — Извинявайте. Касъл Рок. Искам телефона на шерифа.
    Настъпи пауза, след която роботът започна да рецитира телефонния номер. Тад осъзна, че няма нито молив, нито химикалка. Роботът повтори телефона. Тад се напъна с всички сили да го запомни, но той се плъзна по повърхността на съзнанието му и изчезна в тъмнината, без да остави никаква следа.
    — Ако имате нужда от допълнителна информация — продължи роботът — моля, почакайте обаждане на оператор…
    — Лиз? — каза той умолително. — Химикалка. Нещо за писане.
    В бележника й имаше пъхната една химикалка „Бик“ и тя му я подаде. Телефонистката със своя човешки глас беше отново на телефона. Тад й каза, че не бе успял да запише номера. Тя отново призова робота на помощ, който изрецитира номера с насечен, почти женски глас. Тад надраска номера на корицата на една книга, за малко да затвори слушалката, но реши да го чуе още веднъж, за да е сигурен. При повторното слушане установи, че е разместил местата на две от цифрите. О, паниката вземаше връх, това вече беше абсолютно ясно.
    Той прекъсна линията. Пот бе избила по цялото му тяло.
    — По-спокойно, Тад.
    — Ти не я чу — отвърна той мрачно и набра телефонния номер на шерифа.
    Телефонът звънна четири пъти преди да се обади някакъв отегчен янки.
    — Офисът на шерифа на областта Касъл. На телефона заместник шерифа Риджуик. С какво мога да ви помогна?
    — Обажда се Тад Бомънт. Обаждам се от Лъдлоу.
    — Така ли? — Не го разпознаха. Което означаваше, че ще трябва да обяснява. Отново паяжини. Името Риджуик му беше слабо познато. Но, разбира се, това беше полицаят, който интервюирал мисис Арсенолт и който открил тялото на Гамаш. Господи, божичко, как може да не познае Тад, след като се предполага, че той е убил стареца, когото Риджуик е открил?
    — Шерифът Пангборн беше при мене, за да обсъдим убийството на Гамаш, заместник шерифе. Имам информация по този въпрос, затова е много важно да говоря веднага с него.
    — Шерифът не е тук — каза Риджуик, с изключително безразличие към нетърпеливостта на Тад.
    — А къде е?
    — У дома си е.
    — Дайте ми номера, моля.
    — О, не знам дали мога да ви го дам, мистър Боуман. — чу Тад невероятният отговор. — Шерифът, искам да кажа Алън, не е имал много свободни дни в последно време, а и жена му нещо не е много добре. Има главоболие.
    — Трябва да говоря с него!
    — Е — подхвана Риджуик с утешителен тон — явно е, че вие мислите, че трябва. Може би наистина трябва да говорите. Искам да кажа, наистина трябва. Ще ви кажа нещо, мистър Боуман! Защо не ми разкажете на мене и не ме оставите аз да…
    — Той дойде да ме арестува за убийството на Хомър Гамаш, заместник шерифе, но се случи нещо и ако не ми дадете телефонния му номер ВЕДНАГА…
    — Пресвети боже! — извика Риджуик. Тад чу някакво издумтяване и си представи как Риджуик сваля краката си от бюрото си или, по-скоро, от бюрото на Пангборн на земята и сяда изпънат на стола. — Бомънт, а не Боуман!
    — Да и…
    — О, Юда! Юда Искариотски! Шерифът, Алън, каза, че ако вие се обадите, трябва веднага да ви свържа с него!
    — Хубаво. Сега…
    — Юда Искариотски! Ама аз съм абсолютен тъпак!
    Тад, който не можеше да не се съгласи с него, каза:
    — Моля ви, дайте ми телефона му. — Той се въздържа да не изкрещи, черпейки от някакви неподозирани за самия него резерви.
    — Разбира се. Секунда само. Ъ ъ… — настъпи мъчителна пауза. Минаха само секунди, но на Тад му се стори, че през това време можеха да се построят пирамидите. Да се построят и да се разрушат. А през цялото това време, животът може би напуска Мириам, която лежи на килима в хола на петстотин мили от него. „Аз може би я убих — помисли си Тад — като реших да се обадя на Пангборн и попаднах на този идиот по рождение, вместо да се бях обадил на полицейското управление на Ню Йорк. Или на 911. Точно това трябваше да направя: да се обадя на 911 и да оставя проблема в техните ръце.“
    Но тази възможност не изглеждаше осъществима, дори и сега. Сигурно беше заради транса и заради думите, които беше написал по време на транса. Той не мислеше, че е предвидил нападението срещу Мириам… по-скоро беше наблюдавал по някакъв странен начин приготовленията на Старк за нападението. Призрачното писукане на хилядите птици, сякаш го правеше лично отговорен за всичко.
    Но ако Мириам умираше, само защото го бе дострашало да набере 911, как щеше да погледне Рик в очите?
    По дяволите, как щеше да погледне собствените си очи в огледалото?
    Нашият янки, Риджуик, кварталният идиот, пак беше на телефона. Произнасяше всяка цифра бавно, така че и бавноразвиващия не би се затруднил да я запише… обаче Тад го накара да повтори, въпреки изгарящата необходимост да бърза. Той още помнеше как бе объркал телефонния номер на шерифа, а можеше отново да се повтори това, което веднъж вече се беше случило.
    — Окей — каза той. — Благодаря.
    — Ъ, мистър Бомънт? Ще го оценя високо, ако вие, така, не споменете нищо за това, че аз…
    Тад прекъсна връзката без ни най-малко угризения и набра телефонния номер, който Риджуик му беше дал. Пангборн нямаше да вдигне слушалката, разбира се, това значеше да очаква твърде много в тази Нощ на паяжините. А който вдигнеше слушалката щеше да му каже, след като задължително си поиграеха малко на рингирае от въпроси и отговори, че шерифът е отскочил да купи един хляб и галон мляко до Лакония, Ню Хампшир, макар че не беше изключено да е отишъл и до Финикс.
    Той се засмя, но смехът му приличаше повече на див лай. Лиз го погледна озадачено.
    — Тад? Добре ли си?
    Отвори уста, за да й отговори, но само й махна с ръка, за да й покаже, че е добре, защото някой вдигна от другата страна. Не беше Пангборн, дотук поне се оказа прав. Беше момче на около десет години.
    — Ало, семейство Пангборн — изчурулика то. — Тод Пангборн на телефона.
    — Здрасти — каза Тад. Смътно съзнаваше, че стиска телефонната слушалка повече отколкото трябва и се опита да поотпусне пръстите си. Ставите му изпукаха, но пръстите му не се помръднаха. — Името ми е Тад… — за малко да каже „Пангборн“, о господи, това е много добре, Тад, наистина си загубил контрол над себе си, ти направо си си сбъркал професията. Трябвало е да станеш диспечер на летището. — …Бомънт — успя да довърши след попътната поправка. — Там ли е шерифът?
    „Не е. Трябваше да отиде до Лоди, Калифорния, за бира и цигари.“
    Но вместо това, той чу гласа на момчето като тръбене с рог:
    — Таатеее! На телефона! — Това беше последвано от тежък удар, от който Тад усети болка в ухото.
    Една минута по-късно, о, слава на бога и всичките му светии, Алън Пангборн каза:
    — Ало?
    Като чу този глас, Тад усети, че част от трескавото чувство за отговорност го напусна.
    — Тад Бомънт, шерифе Пангборн. В Ню Йорк има една жена, която може би в момента се нуждае спешно от помощ. Свързано е с това, което обсъждахме в събота вечер.
    — Казвай — рече Пангборн отривисто, само толкова и, божичко, какво облекчение. Тад усети как всичко му се прояснява, като кадър наместен на фокус.
    — Жената се казва Мириам Каули, бившата съпруга на моя посредник — каза Тад и си помисли, че само преди минута щеше да нарече Мириам „посредника на моята бивша съпруга“. — Тя се обади тук. Плачеше и беше изключително разстроена. Дори не можах да я позная отпърво. Тогава чух и един мъжки глас. Той й заповяда да ми каже коя е и какво става. Тя каза, че има мъж в апартамента й, който я заплашва, че ще я… — Тад преглътна — нареже. Тогава вече познах гласа й, но мъжът изкрещя, че ако тя не си каже името ще й отреже главата. Това бяха думите му. „Кажи му каквото ти казах, иначе ще ти отрежа главата.“ Тогава тя ми каза, че е Мириам и ме помоли… — Тад отново преглътна. От гърлото му излезе звук ясен като буквата „Е“ от морзовата азбука. — Тя ме помоли да не позволявам на лошия мъж да го прави. Пак да я реже.
    Седнала насреща му, Лиз ставаше все по-бледа. „Нека не припада — помоли се Тад — Моля те, нека не припада сега.“
    — Тя пищеше. Тогава прекъсна линията. Смятам, че той е отрязал жицата или я е изтръгнал от стената. — Това бяха абсолютни глупости. Той не „смяташе“ нищо. Знаеше добре, че линията е била отрязана. Със сгъваем бръснач. — Опитах се пак да се свържа с нея, но…
    — Кой е адресът й?
    Гласът на Пангборн бе все така отривист, спокоен, приятен. Все едно си говореше със свой стар приятел, с тази разлика, че се усещаше нотка на неотложност и заповедност. „Правилно беше, че му се обадих — помисли си Тад. — Слава на бога, че има хора, които знаят какво правят или поне вярват, че знаят. Слава на бога, че има хора, които постъпват като герои от евтините романи. Ако сега си имах работа с някой герой на Сол Белоу, щях направо да откача.“
    Тад погледна в бележника на Лиз под името на Мириам.
    — Скъпа, това три ли е или осем?
    — Осем — каза тя с хладен глас.
    — Добре. Седни пак на стола. Облегни се хубаво назад.
    — Мистър Бомънт? Тад?
    — Извинявай. Жена ми е много разстроена. Изглежда, като че ли ще припадне.
    — Не се учудвам. И двамата сте разстроени. Тази ситуация може да разстрои всекиго. Но вие се справяте чудесно. Продължавайте в този дух, Тад.
    — Да. — Той си помисли мрачно, че ако Лиз припаднеше в този момент, той трябваше да я остави да лежи на пода и да продължи да си говори с Пангборн, докато му дадеше достатъчно информация, за да може да предприеме нещо. „Моля те не припадай,“ помисли си той отново и погледна пак в бележника на Лиз. — Адресът й е 109 Уест, 84 улица.
    — Телефонът?
    — Опитах се да ти кажа — телефонът й не…
    — Въпреки това ми трябва телефона й, Тад.
    — Да. Разбира се, че ти трябва. — Макар че нямаше и най-малката представа за какво му е. — Извинявай. — Той продиктува телефона.
    — Преди колко време ти се обади тя?
    „Преди часове“ помисли си той и погледна часовника над камината. Първата му мисъл беше, че е спрял. Трябва да е спрял.
    — Тад?
    — Тук съм — каза той със спокоен глас, който сякаш не идваше от него. — Беше преди приблизително шест минути. Тогава прекъсна връзката ми с нея. Беше прекъсната.
    — Окей. Не е загубено много време. Ако се беше обадил на полицейското управление на Ню Йорк, щеше да загубиш три пъти повече време. Ще ти се обадя щом мога, Тад.
    — Рик. Кажи на полицията, когато говориш с тях, че бившият й съпруг сигурно не знае още. Ако тоя тип… нали знаеш, е направил нещо на Мириам, Рик ще е следващият.
    — Ти си сигурен, че това е същият тип, който очисти Хомър и Клоусън, така ли?
    — Сигурен съм. — Думите се изляха преди да е сигурен, че иска да ги произнесе. — Знам кой го е направил.
    След моментно колебание Пангборн каза:
    — Окей. Стой до телефона. Искам да говоря с тебе за това, когато имам време. — И затвори.
    Тад погледна към Лиз. Тя се бе смъкнала на една страна на стола. Очите й бяха големи и изцъклени. Той стана, приближи се бързо до нея, изправи я на стола и я плесна лекичко по бузите.
    — Кой от тях е? — попита тя с прегракнал глас, който идваше от сивото състояние на почти пълно безсъзнание. — Старк или Алексис Машин? Кой от тях е, Тад?
    След доста време той каза:
    — Не мисля, че има някакво значение. Ще направя чай, Лиз.

3.

    Беше сигурен, че ще разговарят за това. Как можеше да го избягнат? Обаче, не разговаряха. Дълго време просто седяха и се споглеждаха над чашите с чай в очакване на обаждането на Алън. И докато се влачеха безкрайните минути, на Тад започна да му се струва съвсем в реда на нещата да не разговарят, преди Алън да им се обади и да им каже дали е жива Мириам.
    „Да си представим — помисли си той отпивайки от чая си и следейки с поглед Лиз, която държеше в двете си ръце чашата и я доближаваше до устните си — как си седим тук някоя вечер с книга в ръце (страничният наблюдател би си помислил, че четем и ние може би ще четем мъничко, но по-скоро ще се наслаждаваме на тишината като на някакво изключително хубаво вино, така както само родителите на малки деца могат да се наслаждават на тишината, защото тя толкова им липсва) и докато си седим така, да си представим, че метеорит пробива покрива и се приземява сред пушек и искри на пода в хола. Нима ще стане един от нас, ще донесе кофа с вода от кухнята, за да го угаси преди да се е подпалил килима и след това ще продължи да си чете? Не, ще разговаряме за това. Ще ни се наложи. Така както се налага да говорим и сега.“
    Може би ще започнат, след като се обади Алън. Може би дори ще разговарят посредством него, като Лиз слуша внимателно въпросите на Алън и отговорите на Тад. Да, може би така ще започнат и те разговора помежду си. Защото на Тад му се струваше, че Алън действаше като катализатор. Струваше му се, че по някакъв странен начин Алън беше причината да започне всичко, макар че той всъщност само реагираше на това, което Старк вече бе извършил.
    А междувременно те седяха и чакаха.
    Нещо го подтикваше да набере отново номера на Мириам, но не смееше. Може би в същия момент Алън щеше да се опитва да се свърже с него и телефонът на Бомънтови щеше да му даде заето. Той установи, че отново му минава напразно мисълта, защо нямат втора линия. Ала това бяха мисли на вятъра.
    — Разумът му казваше, че Старк не може да трамбова из улиците като някакво странно злокачествено образование в човешки образ и да убива хора. Както би казал селяндура на Оливър Голдсмит (В романа „Викарят от Уейкфилд“ от британския писател Оливър Голдсмит. Бел. прев.): „Това е съвсем нефъсможно, Дигори.“
    Но той съществуваше. Тад го знаеше и Лиз го знаеше. Тад се замисли дали и Алън щеше да го разбере, когато му разкажеше. По-вероятно нямаше, по-скоро щеше да извика симпатичните младежи в бели престилки. Защото Старк не съществуваше, нито пък Алексис Машин, тази измислица създадена от друга измислица. Нито един от двамата не беше съществувал, както никога не бяха съществували Джордж Елиот, Марк Твен, Луис Карол, Тъкър Коу или Едгар Бокс (Литературни псевдоними на известни писатели. Бел. прев.). Псевдонимите бяха просто
    по-висша форма на художествена измислица от героите на произведенията.
    Въпреки това на Тад му беше трудно да повярва, че Алън Пангборн няма да му повярва, макар и да не иска в началото. Самият Тад не искаше да повярва, но срещу това беше безпомощен. Всичко това беше, да ме извините за израза, невероятно правдоподобно.
    — Защо не се обажда? — попита неспокойно Лиз.
    — Минали са едва пет минути, бейби.
    — По-скоро десет.
    Той се въздържа да не й се сопне, че това не е въпросът който носи бонификация на телевизионно шоу и на Алън няма да му присъдят допълнителни точки и ценни награди затова, че се е обадил преди девет часа.
    Старк не съществува, продължаваше да настоява част от съзнанието му. Това беше гласът на разума, но той беше странно безсилен, сякаш повтаряше този израз наизуст, а не по истинско убеждение, като папагал, научен да повтаря „Хубаво момченце!“ или „Поли иска още една бисквита!“ Обаче беше вярно, нали? Трябваше ли да повярва, че Старк е ИЗЛЯЗЪЛ ОТ ГРОБА СИ, като чудовище от някой филм на ужасите? Това можеше да е страхотен трик, като се има предвид, че човекът, или нечовекът, изобщо не е бил погребван, а единственият знак останал от него е надгробен камък направен от пресован картон, поставен върху празен гробищен парцел, толкова измислен, колкото и всичко останало свързано с него…
    „Както и да е, така стигаме до последната точка или… аспект, или… както щете го наречете… Какъв номер обувки носите, мистър Бомънт?“
    Тад се бе отпуснал на стола си, полузадрямал, въпреки всичко. Сега той се сепна и почти разля чая си. Следи от стъпки. Пангборн бе споменал нещо…
    „За какви следи става въпрос?“
    „Няма значение. Нямаме снимки дори. Мисля, че имаме налице всички данни…“
    — Тад? Какво има? — попита Лиз.
    Какви следи? Къде? В Касъл Рок, разбира се, иначе Алън не би могъл да знае за тях. А дали не са били в гробището Хоумланд, където онази фотографка неврастеничка направи снимката, която те с Лиз намираха за толкова забавна?
    — Един не особено приятен тип — промърмори Тад.
    — Тад!
    В този момент телефонът звънна и двамата разляха чая си.

4.

    Ръката на Тад се стрелна към слушалката, но се спря за миг, точно над нея.
    „Ами, ако е той?“
    „Не съм си разчистил сметките с теб, Тад. Не се опитвай да си играеш с мен, защото когато си имаш работа с мен, трябва да знаеш, че си играеш с дявола.“
    Той заповяда на ръката си да хване слушалката и да я доближи до ухото му.
    — Ало?
    — Тад? — Беше гласът на Алън Пангборн. Тад изведнъж усети такава слабост в тялото си, сякаш досега отделните му части бяха свързани с тънки, твърди жички, които бяха току-що прерязани.
    — Да — отвърна той. Думата прозвуча като шептящ звук, като въздишка. Той си пое въздух. — Жива ли е Мириам?
    — Не знам — отвърна Алън. — Предадох адреса й на полицейското управление на Ню Йорк. Скоро ще ни съобщят, но трябва да ти кажа, че петнадесет минути или половин час едва ли ще ви се сторят скоро тази вечер.
    — Да, така е.
    — Тя добре ли е? — питаше Лиз. Тад прикри слушалката с ръка и й каза, че Пангборн все още не знае. Лиз кимна и седна отново. Беше бледа, но по-спокойна на вид и се владееше по-добре от преди. Сега поне някой действаше и те не бяха вече изцяло отговорни.
    — Взели са и адреса на мистър Каули от телефонната компания…
    — Е! Нали няма да…
    — Тад, няма да направят каквото и да било преди да знаят какво е състоянието на жената. Обясних им, че в случая си имаме работа с умствено неуравновесен човек, който вероятно преследва един или повече хора, споменати в статията на списание „Пийпъл“ във връзка с псевдонима Старк. Обясних и каква е връзката на семейство Каули с теб. Надявам се, че съм обяснил всичко правилно. Не знам много за писателите, а още по-малко за литературните им посредници. Но те разбраха, че ще е погрешно бившият съпруг на жената да се озове там преди тяхното пристигане.
    — Благодаря ти. Благодаря ти за всичко, Алън.
    — Тад, полицаите в Ню Йорк в момента действат по въпроса и затова засега не изискват и не се нуждаят от допълнителна информация, но ще я поискат. И аз също. Кой мислиш е този човек?
    — Не искам да говоря за това по телефона. Бих дошъл при тебе Алън, но не искам да оставя сами жена си и децата точно сега. Мисля, че можеш да ме разбереш. Ще трябва ти да дойдеш тук.
    — Не мога да направя това — отвърна търпеливо Алън. — Аз си имам моята работа за вършене и…
    — Болна ли е жена ти, Алън?
    — Тази вечер се чувства доста добре. Но един от моите заместници ми се обади, че се е разболял и аз трябва да поема дежурството му. Така се процедира в малките градчета. Тъкмо се приготвях да тръгна. Искам да кажа, че моментът изобщо не е подходящ да си пестиш думите, Тад. Кажи ми.
    Той се замисли. Изпита странна увереност, че Пангборн ще повярва, когато му каже. Но не и по телефона.
    — Можеш ли да дойдеш утре?
    — Да, ние определено трябва да се видим утре — каза Алън. Гласът му беше равен, но настойчив. — Но трябва да ми кажеш каквото знаеш тази вечер. Фактът, че ченгетата от Ню Йорк ще искат обяснения, е от второстепенно значение за мен. Но аз си имам собствени грижи. Доста хора в града искат да се сложат белезници на убиеца на Хомър Гамаш и то бързо. И аз съм един от тях. Затова не ме карай да повтарям въпроса си. Не е още толкова късно, че да не мога да се обадя на областния прокурор на Пенобскот и да го накарам да те арестува като главен свидетел по случая с убийството в областта Касъл. Той вече знае от щатската полиция, че ти си заподозрян въпреки алибито ти.
    — Наистина ли ще направиш това? — попита Тад удивен.
    — Бих го направил, ако ме принудиш, но не смятам, че ще постъпиш така.
    Тад почувства как главата му се избистря. Мислите му вече течаха в определена насока. Нали не беше от значение за Пангборн или за полицаите в Ню Йорк дали човекът, когото търсят, е психопат, който се мисли за Старк, или пък е самият Старк? Той не мислеше, че е от значение, както и не смяташе, че ще го хванат.
    — Сигурен съм, че е психопат, както предположи жена ми — каза той най-накрая. Той улови погледа й и се опита да й каже нещо. Явно успя, защото тя кимна леко. — Има някаква особена логика в нещата. Нали помниш, че ми спомена за следи от стъпки?
    — Да.
    — Бяха в гробището Хоумланд, нали? — Очите на Лиз, седнала насреща му, се разшириха.
    — Откъде знаеш това? — В гласът на Алън за пръв път прозвуча известно колебание. — Аз не ти казах това.
    — Прочете ли вече статията? В „Пийпъл“.
    — Да.
    — Точно там жената постави фалшивия надгробен камък. Там беше погребан Джордж Старк.
    Тишина от другата страна, последвана от:
    — Ох, мама му стара!
    — Схващаш ли?
    — Мисля, че да — каза Алън. — Ако този тип се мисли за Старк и ако е откачен, то идеята да започне от гроба на Старк би му се сторила логична, нали? Тази фотографка в Ню Йорк ли е?
    — Да — сепнато отвърна Тад.
    — Значи и тя може да е в опасност?
    — Да, аз… ами, не съм се сетил за това, но вероятно е така.
    — Име? Адрес?
    — Нямам адреса й. — Тя му беше дала визитната си картичка, това Тад помнеше, сигурно надявайки се, че той ще й сътрудничи при написването на книгата й, но той я беше изхвърлил. По дяволите. Единственото, което знаеше, беше името й. — Филис Майърс.
    — А тоя, който написа статията?
    — Майк Доналдсън.
    — И той ли е в Ню Йорк?
    Тад изведнъж осъзна, че не знаеше това със сигурност и започна да отстъпва.
    — Е, предполагам, аз просто допуснах, че и двамата…
    — Това е логично предположение. Ако редакцията на списанието е в Ню Йорк, би следвало да живеят там, нали?
    — Може би, но ако единият от тях или и двамата са на свободна практика…
    — Нека се върнем към снимката. Името на гробището не беше споменато нито в надписа под снимката, нито в текста. В това съм сигурен. Аз бих го познал по това, което се вижда на фона на снимката, но се взирах повече в детайлите.
    — Не, не се споменаваше.
    — Председателят на градската управа, Дан Кийтън, сигурно е настоял да не се упоменава името на гробището. Това сигурно е било твърдо негово условие. Той е много предпазлив човек. Всъщност е една доста неприятна личност. Представям си как дава разрешение да се снима, но и как изисква да се изтрият всички отличителни знаци от гробището, за да се избегне вандализъм… от хора, които биха потърсили надгробния камък и неща от този род.
    Тад кимна. Беше логично.
    — Така че, твоят психо или те познава или е оттук — продължаваше Алън.
    Тад бе направил едно предположение, от което сега се срамуваше. Бе допуснал, че шерифът на една малка област в щата Мейн, където имаше повече дървета отколкото хора, беше глупак. Но този човек не беше глупак. Той оплиташе въжето около първокласния, световно прочутия романист Тадеус Бомънт.
    — Трябва да допуснем тази възможност поне за момента, понеже той явно разполага с вътрешна информация.
    — Значи следите, за които спомена наистина са били в Хоумланд.
    — Да, там бяха — каза Алън почти разсеяно. — Тад, какво криеш?
    — Какво искаш да кажеш? — попита Тад предпазливо.
    — Хайде да не се залъгваме. Аз трябва да се обадя в Ню Йорк и да предам тези две имена, а ти трябва да седнеш и хубаво да си помислиш дали няма още имена, които трябва да ми съобщиш. Издатели… редактори… не знам. Сега пък ми казваш, че тоя тип дето го търсим си мисли, че е Джордж Старк. Ние я обсъждахме тая хипотеза в събота вечер, решихме, че е неприемлива, а тая вечер ми го заявяваш като непоклатим факт. А после, за да го подкрепиш, ми подхвърляш това за следите от стъпки. Или си направил някакво зашеметяващо заключение на базата на фактите, които са известни и на двама ни, или знаеш нещо, което аз не знам. Естествено, предпочитам да е второто. Затова говори.
    Но какво можеше да му каже? За транса предшестван от цвърченето на хиляди врабчета? За думите, които може би е написал след като Алън Пангборн му разказа, че бяха написани на стената в хола на Фредерик Клоусън? За другите думи написани на лист, накъсан на парченца и изхвърлен в пещта в сградата, където бяха кабинетите по английски и математика? За сънищата, в които някакъв ужасяващ, невидим човек го развеждаше из къщата му в Касъл Рок, където всичко, до което се докоснеше се самоунищожаваше, включително и жена му? „Бих могъл да кажа, че това, което знам, го знам не интуитивно, а съм убеден дълбоко в себе си, че е така — помисли си Тад — но това пак няма да е доказателство, нали?“ Следите от пръсти и пробите от слюнката подсказваха, че наистина има нещо много странно, но чак пък толкова странно?
    На Тад не му се вярваше.
    — Алън — произнесе той бавно — ще ти се стори смешно. Не, взимам си думите обратно. Вече те познавам по-добре. Няма да се разсмееш, но много се съмнявам, че ще ми повярваш. Обмислил съм го от всички страни и стигнах дотам: не мисля, че ще ми повярваш.
    — Опитай — беше незабавният, нетърпящ отлагане или противопоставяне, заповеден отговор.
    Тад се поколеба, погледна Лиз и поклати глава.
    — Утре. Когато може да се погледнем в очите. Тогава ще ти кажа. А тази вечер просто трябва да ми повярваш, че това е без значение, че това което ти казах е единственото, което мога да ти кажа с някаква практическа стойност.
    — Тад, това което казах, че мога да те задържа като свидетел…
    — Ако трябва да го направиш, направи го. Няма да ти се разсърдя. Но няма да кажа нищо повече, докато не те видя, независимо от решението ти.
    Тишина от страна на Пангборн. Въздишка.
    — Окей.
    — Искам да ти опиша набързо човека, който полицията търси. Описанието може да не е съвсем точно, но ще е ясно, поне достатъчно ясно, за да го представиш на ченгетата в Ню Йорк. Имаш ли молив?
    — Да. Казвай.
    Тад затвори очите, които по божия воля се намираха на главата му и отвори онова вътрешно око, което Бог бе поставил в главата му и което упорито забелязваше дори и нещата, които той не искаше да види. Когато хората прочели романите му, го срещнеха за първи път, те винаги оставаха разочаровани. Опитваха се да скрият това от него, но не успяваха. Той не им се сърдеше, защото разбираше какво изпитват… поне мъничко. Ако харесваха книгите му (а някои от тях заявяваха, че направо са влюбени в тях), те си го представяха като първи братовчед на Господ Бог. Но вместо Бог те виждаха пред себе си мъж висок един и седемдесет и шест, с очила, оплешивяващ и който има навика да се препъва като ходи. Те виждаха един мъж, който има пърхот и две дупки на носа си точно като тях самите.
    Обаче това, което те не можеха да видят бе третото, вътрешно око. Това око, което светеше в тъмната половина на неговото съзнание, тази половина, която тънеше в непрестанен мрак — точно то беше като бог и той беше доволен, че хората не могат да го видят. Ако можеха, той си мислеше, че много от тях щяха да се опитат да му го откраднат. Да, дори и ако трябваше да го издълбаят от мозъка му с тъп нож.
    Вглеждайки се в тъмнината, той извика своя образ на Джордж Старк, на истинския Джордж Старк, който с нищо не приличаше на позиращия мъж от снимката по кориците. Тад започна да търси този човек сянка, който през годините се бе сраснал безболезнено с него. Откри го и го показа на Алън Пангборн.
    — Той е доста висок, във всеки случай е по-висок от мене, един осемдесет и четири или и пет с ботуши. Има руса коса, подстригана късо. Сини очи. Вижда прекрасно надалече. Преди около пет години започна да носи очила за близко гледане. Предимно за четене и писане.
    — Забелязват го не заради височината му, а заради широките му рамене. Не е едър, но е страшно широкоплещест. Сигурно носи ризи номер четиридесет и четири и половина или четиридесет и пет. Той е моя възраст, Алън, но не е започнал да оплешивява или да трупа килограми като мене. Силен е. Така както изглежда сега Шварценегер, след като престана да развива още мускули. Вдига тежести. Може така да си стегне бицепса, че да спука ръкавите на ризата си по шевовете и е много як.
    — Роден е в Ню Хампшир. След развода на родителите си се премести с майка си в Оксфорд, Мисисипи, където е отраснала тя. По-голямата част от живота си е прекарал там. Като малък говорил с такъв южняшки акцент, като че ли се е родил в най-затънтената провинция. Много хора са му се подигравали в колежа, не в лицето му, разбира се, не може да се надсмиваш в лицето на човек като него и той упорито работил, за да премахне акцента си. Мисля, че сега може да се долови в говора му, само когато се вбеси, ала този, който го вбеси едва ли ще остане жив след това, за да може да даде показания. Той избухва лесно. Прибягва до насилие. Опасен е. Той всъщност си е стопроцентов психопат.
    — Какво… — подхвана Пангборн, но Тад го прекъсна.
    — Той има хубав тен, а тъй като русите мъже трудно придобиват тен, това може да послужи за отличителен белег. Големи крака, големи ръце, як врат, широки рамене. Лицето му изглежда така, сякаш някой талантлив скулптор го е издялкал набързо от твърда скала.
    — И още нещо. Може би кара черно Торонадо. Не знам от коя година е, но е от по-старите с доста тяга в двигателя. Черно. Може да има регистрационен номер на Мисисипи, но може и да го е сменил — замълча за момент и после продължи. — О, има лепенка на задната броня. На нея пише „жестоко копеле“.
    Той отвори очи.
    Лиз го гледаше втренчено, по-бледа от всякога.
    От другата страна настъпи дълга пауза.
    — Алън? Още ли…
    — Чакай секунда. Пиша — Настъпи още една по-кратка пауза. — Окей — каза той накрая. — Записах. И след като ми каза всичко това не можеш да ми кажеш кой е тоя тип, каква е връзката ти с него или откъде го познаваш?
    — Не знам. Ще се опитам. Но утре. Все едно, името му няма да помогне на никого тази вечер, тъй като той използва чуждо име.
    — Джордж Старк.
    — Е, може да е дотолкова откачен, че да се нарича Алексис Машин, но не ми се вярва. Да, мисля, че е Старк — Тад се опита да намигне на Лиз. Не смяташе, че обстановката може да се разведри с едно намигане или нещо подобно, но все пак реши да опита. Единственото, което успя бе да премигне и с двете очи като сънлив бухал.
    — Значи няма никакъв начин да те придумам да ми кажеш сега, така ли?
    — Не, няма. Съжалявам, но е така.
    — Добре. Ще ти се обадя щом мога. — И затвори. Просто така, без благодаря, без довиждане. Като си помисли, Тад заключи, че всъщност не заслужаваше да му благодарят.
    Той затвори слушалката и отиде при жена си, която седеше подобно на статуя и го гледаше втренчено. Той взе ръцете й, бяха много студени, и й каза:
    — Всичко ще се оправи, Лиз. Кълна се.
    — Ще му разкажеш ли за транса, когато разговаряш с него утре? И за птиците? Че си чул писукането им като дете и какво е означавало то тогава? И за нещата, които си написал?
    — Ще му разкажа всичко — рече Тад. — Какво ще предаде той на полицейските власти… си е негова работа — сви рамене той.
    — Толкова много — промълви тя със слаб, тънък глас. Очите й още бяха впити в него, сякаш беше безсилна да отмести погледа си. — Знаеш толкова страшно много за него. Но, Тад… откъде!
    Ала той можеше само да коленичи пред нея, държейки студените й ръце. Откъде знаеше толкова много? Хората все това го питаха. Използваха различни думи: „как измислихте това?“, „как успявате да изразите това с думи?“, „как сте запомнили това?“, „къде сте виждали това?“. Но всички те изразяваха една и съща мисъл: откъде знаете това?
    Не знаеше откъде.
    Просто го знаеше и толкоз.
    — Толкова много — повтори тя. Произнесе тези думи, сякаш от дълбините на тежък сън. И двамата замлъкнаха. Той все очакваше бебетата, усетили тревогата на родителите си, да се събудят и да се разплачат, но се чуваше единствено тиктакането на часовника. Намести се по-удобно на пода до стола й и продължи да държи ръцете й с надеждата, че ще ги стопли. Петнадесет минути по-късно, когато звънна телефонът, те все още бяха ледени.

5.

    Алън Пангборн направи съобщението с декларативен и равен тон. Рик Каули бил жив и здрав в апартамента си и под полицейска охрана. Скоро щял да се отправи към бившата си съпруга, която щеше да остане негова бивша съпруга завинаги. Сега вече никога нямаше да подновят приятелството си, макар че и двамата бяха говорили за това от време на време с истински копнеж. Мириам била мъртва. Рик щеше да направи официалното разпознаване на трупа й в моргата на Манхатън на Първо авеню. Тад не биваше да очаква позвъняване от страна на Рик тази вечер, а и той самият не биваше да се опитва да се свърже с него. Връзката на Тад с убийството на Мириам Каули засега не била разкрита пред Рик като част от „текущите събития“. Филис Майърс била открита и също била под полицейска охрана. С Майкъл Донълдсън, обаче, ударили на камък, но се надявали да го открият до полунощ и също да го вземат под своя закрила.
    — Как е била убита? — попита Тад, знаейки прекрасно отговора. Но понякога човек просто трябва да попита. Един бог знае защо.
    — Гърлото й е прерязано — каза Алън, според Тад с умишлена жестокост. Това бе последвано миг по-късно от — Все още си сигурен, че нямаш какво да ми кажеш, така ли?
    — Сутринта. Когато можем да се погледнем един друг.
    — Окей. Помислих, че няма нищо лошо в това да попитам.
    — Не, няма нищо лошо.
    — Полицейското управление на Ню Йорк е издало бюлетин по твоето описание за човека, който нарича себе си Джордж Старк.
    — Хубаво — Предполагаше, че е хубаво, макар да знаеше, че вероятно е безполезно. Почти сигурно беше, че няма да го намерят, а ако някой го намереше, Тад смяташе, че този някой щеше да съжалява за това.
    — В девет часа — каза Пангборн. — Да си си в къщи, Тад.
    — Разчитай на мен.

6.

    Лиз взе приспивателно и най-накрая успя да заспи. Тад изпадна в лека, неспокойна дрямка, едно полубудно състояние. В три без четвърт стана, за да отиде до тоалетната. Докато стоеше над чинията и уринираше, му се стори, че чува врабчетата. Вслуша се напрегнато и струята му моментално се прекъсна. Звукът нито се засилваше, нито отслабваше и след малко осъзна, че това бяха щурците.
    Погледна през прозореца и видя на отсрещната страна на улицата полицейска кола. Изглеждаше тъмна и тиха и той щеше да си помисли, че в нея няма никой, ако не бе видял трепкащата светлинка на запалена цигара. Май той, Лиз и децата също бяха поставени под закрила на полицията.
    „Или може би под наблюдение“ помисли си той и се върна в леглото.
    Но което и от двете да беше, носеше малко успокоение. Той заспа и се събуди в осем, без да си спомня да е сънувал нещо лошо. Но истинският лош сън бе все още там някъде навън.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
СМЛЯНО МЕСО

1.

    Тоя приятел със смешните, тънки, котешки мустачки се оказа много по-бърз, отколкото Старк бе предполагал.
    Старк чакаше Майкъл Доналдсън в коридора на деветия етаж, точно зад ъгъла до вратата на апартамента му. Щеше да е много по-лесно, ако беше успял да влезе в апартамента, както бе сторил с оная кучка, но само един поглед му бе достатъчен, за да се увери, че неговите ключалки, за разлика от нейните, не бяха поставени от Иванчо глупака. И все пак всичко можеше да мине гладко. Беше късно и всички зайци от развъдника сигурно спяха дълбоко и сънуваха детелинена трева. Самият Доналдсън сигурно щеше да е пийнал и по тая причина със забавени реакции. Когато се прибираш у дома в един без петнадесет, едва ли се връщаш от градската библиотека.
    Доналдсън наистина изглеждаше леко пийнал, обаче изобщо не беше със забавени реакции.
    Докато той се мотаеше и маеше с връзката ключове, Старк се показа зад ъгъла и размаха бръснача си с намерение да ослепи мъжа бързо и сръчно. След което, преди Доналдсън да е успял да нададе вик, щеше да му пререже гърлото и да прекъсне с един удар кръвопроводите му и гласните струни.
    Старк не се опита да се движи безшумно. Той искаше Доналдсън да го усети, искаше той да обърне лицето си към него. Това щеше да улесни нещата.
    Първоначално Доналдсън направи точно това, което се очакваше от него. Бръснача на Старк изписа остра, къса дъга към лицето му. Доналдсън успя да се наведе съвсем малко, но достатъчно, за да осуети намеренията на Старк. Вместо да попадне в очите му, бръснача сряза кожата на челото до кокал. Едно парче от нея увисна над веждите на Доналдсън като отлепен тапет.
    — ПОМОЩ! — Гласът на Доналдсън прозвуча като сподавено овче блеене. Ето ти фал. Мамка му.
    Старк направи крачка напред, държейки бръснача пред очите си с леко извито нагоре острие като матадор, който приветства бика преди първата корида. Хубаво де, не може всичко винаги да върви по мед и масло. Не бе успял да ослепи нещастния мамец, но кръвта се изливаше с литри от раната на челото, така че горкият Доналдсън сигурно виждаше света през лепкаво, червено було.
    Той замахна към гърлото на Доналдсън, но копелето отдръпна главата си със скоростта на гърмяща змия, която отскача при нападение. Каква невероятна скорост! Старк изпита известно възхищение към мъжа, независимо от смешните, котешки мустачки.
    Острието проряза въздуха само на сантиметър от гърлото му и той отново нададе вик за помощ. Зайците, които винаги спяха леко в този град, в червясалия, стар Биг Апъл, сигурно се бяха събудили. Старк промени посоката и отново нападна, като този път се изправи на пръсти и наклони тялото си напред. Това беше грациозно, танцово движение и трябваше да свърши работа. Но Доналдсън някак успя да вдигне ръка пред гърлото си, така че вместо да го убие, Старк успя да му нанесе поредица от удари, от които се получиха дълги, но не дълбоки резки. Патолозите в полицията щяха да ги нарекат рани при защита. Доналдсън вдигна ръката си с дланта навън и бръсначът премина през основата на четири от пръстите му. На средния си пръст носеше тежък пръстен, затова той остана незасегнат. Чу се ясен, металически звук „дзън“, когато острието се удари в него, оставяйки тънка резка по златната сплав. Бръсначът проряза дълбоко останалите три пръста, потъвайки в плътта така лесно като нож в масло. След като сухожилията бяха прекъснати, пръстите увиснаха назад, като театрални кукли, на които са им прерязани конците. Единствено пръстът с пръстена остана да стърчи, сякаш в своето объркване и ужас Доналдсън бе забравил кой пръст използва човек, когато иска да даде знак на някого да се разкара.
    Когато този път Доналдсън отвори уста, той нададе истински вой и Старк вече знаеше, че по никакъв начин нямаше да остане незабелязан. А той бе очаквал никой да не го усети, защото и без това Доналдсън не му беше нужен жив, за да провежда телефонни разговори, но какво да се прави. Въпреки всичко нямаше да остави Доналдсън жив. След като веднъж си се захванал с касапската работа не се отказваш, докато не я свършиш или докато ти самият не свършиш.
    Старк продължи напред. Бяха се придвижили надолу по коридора, почти до вратата на съседния апартамент. Той отърси небрежно бръснача, за да изчисти острието. Капки кръв опръскаха бежовата стена.
    По-надолу в коридора се отвори врата и мъж в синя пижама и с разрошена от съня коса подаде глава.
    — Какво става? — извика той с рязък тон, който изразяваше, че дори и ако папата беше насреща му, не му пукаше, защото това беше краят на забавлението.
    — Става убийство — отвърна Старк общително и само за секунда погледът му се премести от виещия, облян с кръв мъж пред него към мъжа на вратата. По-късно този човек щеше да разкаже на полицаите, че очите на нападателя са били сини. Светло сини, а погледът — съвсем налудничав. — Ти искаш ли да участваш?
    Вратата се затвори толкова бързо, сякаш никога не е била отваряна.
    Въпреки паниката и болката, която сигурно изпитваше, Доналдсън видя някакъв шанс за себе си, когато Старк отмести погледа си, макар и това да бе само за секунда. И той се възползва. Копелето наистина беше пъргаво. Възхищението на Старк от скоростта и инстинкта за самосъхранение на плячката растеше и можеше да компенсира главоболието, което Доналдсън му създаваше.
    Ако беше скочил напред и се бе сборичкал със Старк, вероятно щеше да се превърне от дребно главоболие в истински проблем, но вместо това, Доналдсън хукна да бяга.
    Старк го последва. Големите му обувки прошумоляха по килима. Той замахна към врата на мъжа, уверен, че с този удар ще го довърши.
    Но в мига преди да го улучи, Доналдсън отмести глава и успя някак да я свие в раменете си, така както костенурката се свива в черупката си. Старк започваше да мисли, че Доналдсън има телепатични способности. И този път ударът, който трябваше да бъде фатален, само разцепи скалпа над защитната издутина на черепа. Изобщо не беше фатален, макар че потече много кръв.
    Това дразнеше, влудяваше… граничеше с абсурдното.
    Доналдсън залиташе надолу по коридора, като се лашкаше ту в едната, ту в другата посока, а понякога дори се блъскаше в стените, като в игра, в която, ако топчето, се удари в постовете, носи на играча сто хиляди точки, две поредни хвърляния или нещо подобно. Той крещеше, докато залиташе по коридора. От него се лееше кръв по килима и тук-таме оставаха кървави отпечатъци по стените. Но залитайки надолу по коридора, той все още не умираше.
    Други врати не се отвориха, но Старк знаеше, че точно в този момент, поне в шест апартамента, шест души набират 911 или вече бяха набрали този номер.
    Доналдсън залиташе и се препъваше, вървейки към асансьорите. Старк закрачи след него, без да изпитва яд или страх, а само страхотно раздразнение.
    — О, не можеш ли да спреш и да се държиш като хората! — внезапно прогърмя гласът му.
    Виковете за помощ на Доналдсън се превърнаха в ужасено квичене. Той се опита да се извърне. Краката му се оплетоха и падна с целия си ръст на десет стъпки от фоайето, където бяха асансьорите. Дори и на най-пъргавия нещата престават да му се струват лесни, ако го нарежеш достатъчно.
    Доналдсън се изправи на колене. Явно възнамеряваше да изпълзи до асансьора, след като краката му отказаха да вървят. Той извърна кървавото си, обезобразено лице, за да види къде се намира нападателят му и в този миг Старк го изрита в обления с кръв нос. Носеше кафяви мокасини и изрита проклетото насекомо с все сила. Ръцете му бяха отпуснати встрани, тялото му наклонено леко назад, за да запази равновесие, а улучил целта, левият му крак изписа дъга и почти докосна собственото му чело. На всеки, който е гледал футбол, това щеше да му се стори като един много хубав и много силен шут.
    Главата на Доналдсън се отметна назад, блъсна се в стената достатъчно силно, за да направи вдлъбнатина в мазилката и рикошира.
    — Изгърмях ти бушоните най-накрая, а? — промърмори Старк и чу как зад него се отваря врата. Обърна се и видя, че го гледа една жена с разрошена, черна коса и големи тъмни очи от вратата на апартамента си почти в другия край на коридора.
    — ИЗЧЕЗВАЙ, КУЧКО! — изрева той. Вратата се затръшна, сякаш бе на пружина.
    Той се наведе, хвана изцапаната, лепкава коса на Доналдсън, изви главата му назад и му преряза гърлото. Смяташе, че Доналдсън е бил мъртъв още преди главата му да се удари в стената, ако ли не, то този удар го бе довършил, но е по-добре човек да е абсолютно сигурен. И освен това, когато човек започва с рязане, трябва да завърши с рязане.
    Той бързо отстъпи, но от Доналдсън кръвта не бликна така, както от жената. Помпата му вече не бачкаше или мъчително вървеше към спиране. Крачейки бързо към асансьора, Старк сгъна бръснача и го прибра в джоба си.
    Чу се тихият звън на пристигащ асансьор.
    Може да е някой от блока. Един часа не е чак толкова късно за големия град, дори и за понеделник вечер. Въпреки това Старк се отправи бързо към високото цвете в саксия в ъгъла на фоайето до една напълно безполезна картина, която не изобразяваше нищо. Той се скри зад цветето. Вътрешният му радар светеше червено. Наистина можеше да е някой, който се завръща от луд купон в дискотека продължил и след уикенда или от допиване след делова вечеря. Но той не смяташе, че е някой такъв. Смяташе, че е полицията. Не смяташе, а знаеше.
    Дежурна полицейска кола случайно е била близо до сградата, когато някой от живущите в нея се е обадил, за да съобщи, че се извършва убийство в коридора? Възможно бе, но Старк се съмняваше, че е така. По-вероятно Бомънт е вдигнал тревогата, открили са сестричката и сега пристигаше охраната на Доналдсън. По-добре късно, отколкото никога.
    Притисна се с гръб към стената, а изцапаното му с кръв спортно сако прошумоля. Той не се скри, по-скоро потъна като подводница, която оставя над повърхността само перископа си. Прикритието, което цветето предлагаше, беше нищожно. Ако се обърнеха, щяха да го забележат. Обаче Старк се хващаше на бас, че цялото им внимание щеше да е погълнато от експоната насред коридора. Поне за няколко минути и това щеше да му е достатъчно.
    Широките, кръстосващи се листа на цветето хвърляха сенки върху лицето му, които напомняха зъбците на трион. Старк надникна между листата като синеок тигър.
    Вратите на асансьора се отвориха. Чу се приглушено възклицание и двама униформени полицаи се втурнаха навън. Те бяха последвани от един чернокож с джинси шалвари, с джазови маратонки с лепенки. Той носеше и тениска, на която отпред бе изписано „Собственост на янкитата от Ню Йорк“. На всичкото отгоре носеше и слънчеви очила с извити рамки, каквито носят сводниците. Ако тоя не беше детектив, то и първото име на Старк не беше Джордж. Когато искаха да минат незабелязани, ченгетата винаги отиваха твърде далече… а после се чувстваха неловко от това. Сякаш съзнаваха, че прекаляват, но не можеха нищо да направят. Значи това беше или поне трябваше да бъде охраната на Доналдсън. Значи не е имало детектив в някоя дежурна кола наблизо. Такава случайност щеше да е неестествена. Тоя приятел идваше заедно с охраната на сградата, за да разпита Доналдсън и да влезе в ролята на негова детска бавачка.
    „Съжалявам, приятели — помисли си Старк — но май че няма да чуете гласчето му.“
    Той се изпъна и заобиколи саксията. Не помръдна нито едно листо. Стъпките му по килима бяха безшумни. Мина на по-малко от три фута зад приклекналия детектив, който тъкмо вадеше от кобура си един тридесет и два калибров. Старк можеше хубавичко да го изрита по задника, стига да искаше.
    Той се промуши в асансьора, в секундата преди вратите да се затворят. Един от униформените забеляза с периферното си зрение някакво раздвижване, може би вратата на асансьора, а може би и самия Старк, това беше без значение, и вдигна поглед от тялото на Доналдсън.
    — Ей…
    Старк вдигна ръка и помаха тържествено с пръсти на ченгето. Чао-чао. Вратата се затвори, като завеса и скри драматичната сцена.
    Фоайето на партера беше пусто, с изключение на портиера, който лежеше в безсъзнание под бюрото. Старк излезе, зави зад ъгъла, качи се в една открадната кола и потегли.

2.

    Филис Майърс живееше в една от новите сгради в западната част на Манхатън. Нейната охрана заедно с детектива, облечен в анцуг с надпис Найк, в тениска с къси ръкави и със слънчеви очила с извити рамки, каквито носят сводниците, беше пристигнала в десет и половина вечерта на шести юни. Охраната бе заварила Филис разгневена поради провалена среща. Тя беше намусена в началото, но после се развесели, когато чу, че някой, който се мисли за Джордж Старк, възнамерява да я убие. Отговаряше на въпросите на детектива за интервюто с Тад Бомънт, което тя нарече „фотографския сеанс“, като междувременно зареждаше три фотоапарата с филми и наместваше един куп обективи. Когато детективът я попита какво прави, тя му намигна и каза:
    — Аз вярвам в мотото на скаутите. Кой знае, може наистина да се случи нещо.
    — Ама тя сериозно ли говори? — попита след разпита пред вратата на апартамента й един от двамата униформени полицаи.
    — Разбира се — отвърна детективът. — Проблемът й е, че тя смята, че нищо друго освен нея не е истинско. За нея целия свят е една евентуална снимка. Тук си имаме работа с една тъпа кучка, която си мисли, че винаги ще бъде зад обектива.
    Сега бе три и половина сутринта на седми юни. Детективът си беше отишъл отдавна. Преди около два часа двамата мъже, на които бе възложена охраната на Филис Майърс, бяха получили съобщение за убийството на Доналдсън по радиоапаратите прикачени на коланите им. Предупредиха ги да бъдат изключително предпазливи и изключително бдителни, тъй като си имаха работа с психопат, който бил изключително кръвожаден и изключително изобретателен.
    — Моят прякор е „Предпазлив“ — каза ченге номер едно.
    — Какво съвпадение — рече номер две. — Моят е „Изключително“.
    Те работеха заедно повече от година и се разбираха добре. Сега се усмихнаха един на друг. И защо не? Та те бяха двама въоръжени, униформени членове на най-доброто поделение в стария, червясал Биг Апъл. Намираха се в добре осветен коридор с климатична инсталация, на двадесет и шестия етаж на чисто нов жилищен блок или по-скоро кондо… кондоминиум, но кой по дяволите знаеше точно как се нарича? Когато офицерите Предпазлив и Изключително бяха момчета, с думичката „кондо“ едно заекващо момче наричаше презерватива, който си слагаше на оная работа. Никой нямаше да ги изненада откъм гърба или да скочи от тавана върху тях, или да ги надупчи с някое магическо оръжие, което не прави засечки и патроните му никога не свършват. Това не се случваше в истинския живот, а във филмите за Рамбо и романите за осемдесет и седми полицейски район. А тази вечер истинският живот им предлагаше едно по-особено дежурство, което беше доста по-леко от това да обикаляш с дежурната кола, да разтърваваш сбилите се по баровете, а след затварянето на баровете да продължиш, докато съмне, да ги разтърваваш в мръсни къщи без асансьори, където пияни съпрузи бяха на едно мнение единствено по въпроса, че не можеха да бъдат на едно мнение. Истинският живот трябваше винаги да им предлага да бъдат Изключително и Предпазливи в коридори с климатична инсталация през горещите нощи в града. Поне така смятаха те.
    Бяха стигнали дотук в разсъжденията си, когато вратата на асансьора се отвори и ранения слепец пристъпи залитайки в коридора.
    Той беше висок, с много, много широки рамене. Изглеждаше около четиридесет годишен. Беше облечен в скъсано спортно сако и с панталони, които не бяха комплект със сакото, но поне му подхождаха. Е, донякъде. Полицаят номер едно — „Предпазливият“ — имаше време, за да си помисли, че зрящият, избрал дрехите на слепеца, е имал добър вкус. Слепият носеше и черни очила, които му стояха накриво, защото част от рамката липсваше. Изобщо не можеха да се сравнят със слънчевите очила с извита форма, носени от сводниците. Те по-скоро приличаха на очилата, които Клод Рейнс носи в „Невидимият човек“.
    Слепият беше протегнал и двете си ръце напред. В лявата нямаше нищо, само я размахваше безцелно. В дясната стискаше мръсен бял бастун с гумена дръжка, като на велосипедите. И по двете му ръце имаше засъхваща кръв. По спортното сако и по ризата на слепеца имаше тъмнокафяви петна от засъхнала кръв. Ако двамата полицаи, на които бе възложена охраната на Филис Майърс, наистина бяха изключително предпазливи, това щеше да им се стори странно. Слепият викаше за нещо, което явно се беше случило току-що и ако се съдеше по вида му, наистина му се беше случило нещо, при това не особено приятно. Но кръвта по кожата и дрехите му вече беше покафеняла. Това навеждаше на мисълта, че кръвта е била пролята преди известно време, един факт, който двамата полицаи дълбоко отдадени на идеята за изключителна предпазливост, би трябвало да сметнат за малко странен. Това би трябвало да накара червената лампичка в съзнанието на такива полицаи да засвети.
    Но може би не. Нещата се развиха толкова бързо, а когато нещата се развиват с голяма бързина, вече е без значение дали си изключително предпазлив или изключително дързък — просто трябва да се оставиш на течението
    Само преди миг те седяха пред вратата на Майърс щастливи като деца пуснати във ваканция, защото парният котел в училището бе изгърмял, а сега този изцапан в кръв слепец размахваше мръсния си бял бастун пред лицата им. Нямаше време за мислене, още по-малко за заключения.
    — Полиция-я-я! — викаше слепият, още преди да се е отворила докрай вратата на асансьора. — Портиерът казва, че полицаите са на двадесет и шестия! Полиция-я-я! Тук ли сте?
    А сега се понесе по коридора, размахвайки бастуна си ту на ляво, „трас!“ в стената, ту на дясно, „фрас!“, така че скоро всички на етажа щяха да бъдат будни.
    Без да се спогледат, Изключително и Предпазлив отправиха втренчени погледи към него.
    — Полиция-я-я! По…
    — Сър! — излая Изключително. — Спрете! Ще паднете…
    Слепецът извърна глава в посоката, от която идваше гласът на Изключително, но не се спря. Той се хвърли напред, размахвайки мръсния си бял бастун. Приличаше малко на Ленърд Бърнстейн, който се опитва да дирижира Филхармонията на Ню Йорк, след като си е смръкнал малко наркотик.
    — Полиция-я-я! Те убиха кучето ми! Убиха Дейзи! Полиция-я-я!
    — Сър…
    Предпазливият протегна ръка към слепия мъж, който се олюляваше, а слепият пъхна свободната си ръка в левия джоб на спортното си сако и извади от там не два билета за Гала Бала на Слепите, а четиридесет и пет калибров пистолет. Насочи го към Предпазливият и натисна два пъти спусъка. Изстрелите бяха заглушени, почти безшумни. Плъзна син пушек. Куршумите продупчиха Предпазливия почти от упор. Гръдният му кош хлътна като счупена кошница за плодове. Куртката му беше обгоряла и пушеше.
    Изключително гледаше с облещени очи, когато слепият насочи пистолета към него.
    — За бога, моля те недей — каза Изключително с тънък гласец. Звучеше така, като че ли някой току-що му бе изкарал въздуха. Слепият стреля още два пъти. Синият пушек се разстла. Той стреляше много добре за един сляп човек. Изключително отскочи назад зад синия пушек, падна по гръб на пода и след внезапен, разтърсващ спазъм замря неподвижен.

3.

    На петстотин мили, в Лъдлоу, Тад Бомънт неспокойно се обърна в леглото.
    — Син пушек — промълви той. — Син пушек.
    Девет врабчета бяха кацнали на телефонната жица пред прозореца на спалнята. Към тях се присъединиха още шест. Птиците стояха тихо, незабележими, над охраната в щатската полицейска кола.
    — Те не ми трябват повече — каза Тад насън. Прокара несръчно едната си ръка през лицето, а с другата направи движение, сякаш хвърля нещо.
    — Тад? — каза Лиз, сядайки в леглото. — Добре ли си?
    Тад каза нещо нечленоразделно.
    Лиз погледна ръцете си. Кожата й беше настръхнала.
    — Тад? Пак ли птиците? Чуваш ли ги?
    Тад не отвърна. Врабчетата пред прозореца отлетяха едновременно в тъмнината, въпреки, че сега не им беше времето да отлитат.
    Не ги забеляза нито Лиз, нито полицаите в колата.

4.

    Старк захвърли тъмните очила и бастуна. Коридорът беше изпълнен с парливия пушек от кордит. Той бе изстрелял четири патрона дум-дум с Хай Пойнт, Колт заряди. Два от тях бяха преминали през телата на полицаите и бяха оставили дупки големи колкото чиния в стената на коридора. Той се приближи към вратата на Майърс. Беше готов да я подмами с думи да излезе, но тя вече беше зад вратата и само като се вслушваше в движенията й, той разбра, че с нея ще се справи лесно.
    — Какво става? — изпищя тя. — Какво се случи?
    — Пипнахме го, мис Майърс — каза Старк с радостен глас. — Ако искате да снимате, направете го по-живо и помнете, че аз никога не съм ви давал разрешение.
    Тя отвори вратата, без да сваля веригата, но това беше достатъчно. Когато надникна с едно око през тесния процеп, той стреля право в него. Да затвори очите й, по-точно едното око, което бе останало, беше невъзможно, затова той се обърна и тръгна към асансьорите. Не вървеше бавно, но и не тичаше. Една врата се отвори. Тази вечер където се появеше той, хората все отваряха вратите си, за да го видят. Старк насочи пистолета си към заешкото лице със светналите очи и вратата се затвори моментално.
    Той натисна копчето на асансьора. Вратата на асансьора, с който се бе качил, след като бе повалил в нокаут още един портиер с бастуна, който бе откраднал от слепеца на Шестдесета улица, се отвори веднага, както и очакваше. По това време на нощта нямаше остра нужда от трите асансьора. Хвърли пистолета назад през рамото си и той тупна на килима.
    — Това мина добре — отбеляза той, качи се в асансьора и слезе до фоайето.

5.

    Слънцето навлизаше през прозореца на хола на Рик Каули, когато иззвъня телефонът. Рик беше петдесетгодишен, изпит, със зачервени очи и полупиян. Той вдигна слушалката с разтреперана ръка. Едва съзнаваше кой е, а преумореният му, измъчен мозък настойчиво повтаряше, че това е сън. Беше ли ходил преди по-малко от три часа до моргата на Първо Авеню, за да идентифицира обезобразения труп на бившата си жена на приблизително една пресечка от шикозния френски ресторант, където водеха само тези клиенти, които им бяха приятели? Имаше ли полицаи пред вратата на апартамента му, защото мъжът, който бе убил Мир, може би възнамеряваше да убие и него? Тези неща наистина ли се случваха? Не, това трябва да е сън… и звънящият телефон не е никакъв звънящ телефон, а будилника до леглото му. По принцип той мразеше шибания будилник и неведнъж го бе мятал в другия край на стаята. Но тази сутрин щеше да го целуне. Направо щеше да му лепне една френска целувка.
    Но не се събуди. Вместо това вдигна слушалката.
    — Ало?
    — Обажда се мъжът, който преряза гърлото на жена ти — чу той гласът и изведнъж усети, че е абсолютно буден. И малкото останала надежда, че всичко това бе само един сън, се изпари. Такъв глас човек би трябвало да чува само насън… но точно там никога не го чува.
    — Кой сте вие? — чу той собствения си слаб, тънък глас.
    — Попитай Тад Бомънт кой съм — каза мъжът. — Той знае всичко. Кажи му, че вече си мъртъв. И му кажи, че не съм приключил с меленето на месо.
    Чу се тракане, моментна тишина и празния сигнал за свободна линия.
    Рик постави слушалката в скута си, погледна я и изведнъж избухна в плач.

6.

    В девет часа същата сутрин Рик се обади във фирмата и каза на Фрида тя и Джон да си отидат вкъщи, защото няма да работят нито днес, нито до края на седмицата. Фрида попита защо и Рик с изненада откри, че за малко щеше да я излъже, сякаш той бе арестуван за някакво сериозно, отвратително престъпление като за блудство с дете, например, и не можеше да си признае преди да е отминал шока.
    — Мириам е мъртва — каза той на Фрида. — Била е убита снощи в апартамента си.
    Шокирана, Фрида си пое бързо дъх, който прозвуча като свистене.
    — Господи Исусе! Рик, не се шегувай с такива неща! Като се шегува човек с такива неща, те наистина се случват!
    — Вярно е, Фрида — рече той, почти разплакан. А сълзите, които бе пролял в моргата, в колата на връщане и след обаждането на откачения, а и тези, които се опитваше да не пролее сега, това бяха само първите сълзи. Мисълта за сълзите, които щеше да изплаче в бъдеще, го караха да се чувства изтощен до крайност. Мириам си бе една кучка, но беше симпатична по свой собствен начин и той я бе обичал. Рик затвори очи. Когато ги отвори, видя един мъж да го гледа през прозореца, макар че прозореца се намираше на четиринадесетия етаж. Рик се опули, но видя униформата. Мияч на прозорци. Миячът на прозорци му махна от скелето. Рик вдигна ръка, за да му отвърне на поздрава. Ръката му тежеше приблизително четиристотин килограма и той я отпусна върху бедрото си, почти в мига, в който я вдигна.
    Фрида отново му казваше да не се шегува, а той се почувства по-уморен от всякога. Разбираше, че сълзите са само началото.
    — Почакай за минута, Фрида — каза той и остави слушалката. Приближи се до прозореца, за да дръпне завесите. Да се разплаче на телефона, докато говореше с Фрида беше достатъчно неприятно, не му трябваше да го гледа и смотаният мияч на прозорци.
    Когато той се доближи до прозореца, мъжът на скелето бръкна с ръка в джоба отпред на работните си дрехи. Рик внезапно усети тревога. „Кажи му, че вече си мъртъв“.
    („Господи…“)
    Работникът извади малък надпис. Беше жълт с черни букви. От двете страни на надписа бяха нарисувани две тъпо ухилени, кръгли физиономии. Надписът беше „Приятен ден!“
    Рик поклати глава уморено. Приятен ден. Разбира се. Той дръпна завесата и се върна при телефона.

7.

    Когато най-сетне успя да убеди Фрида, че не се шегува, тя избухна в силен, но съвсем искрен плач. Всички във фирмата, а и всички клиенти, дори и оня проклет ташкар Олингер, който пишеше скапани научнофантастични романи и който явно се бе посветил на това да съблече всички налични сутиени в западния свят, харесваха Мириам. Рик, естествено, плака заедно с нея, докато най-накрая успя да се отърве от нея. „Поне дръпнах завесите“ помисли си той.
    Петнадесет минути по-късно, докато правеше кафе, обаждането на откачения отново изникна в съзнанието му. Имаше две ченгета пред вратата му и той нищичко не им беше казал. Какво ставаше с него?
    „Е — помисли си — бившата ми жена е мъртва и когато я видях в моргата, изглеждаше, сякаш й се е появила още една уста на пет сантиметра под брадата й. Може би в това се крие причината.“
    „Питай Тад Бомънт кой съм. Той знае всичко.“ Той имаше намерение да се обади на Тад, разбира се. Но мозъкът му още беше в безтегловност. Нещата бяха придобили нови измерения и за момента поне, той не бе в състояние да ги проумее. Е, ще се обади на Тад. Ще го направи веднага щом каже на полицаите за позвъняването.
    Той наистина им каза и те бяха изключително заинтригувани. Единият от тях предаде по радиото информацията на полицейското управление. Когато свърши, каза на Рик, че главният следовател искал Рик да отиде на Полис Плаца номер едно, за да поговорят за обаждането по телефона. А докато го няма, щеше да дойде човек да инсталира касетофон и подслушвателна уредба към телефона му. В случай, че има още обаждания.
    — Сигурно ще има — каза другото ченге. — Тези психопати са влюбени в собствените си гласове.
    — Първо трябва да се обадя на Тад — рече Рик. — Той може също да е в опасност. По всичко така изглежда.
    — Мистър Бомънт е вече под закрила на полицията в Мейн, мистър Каули. Хайде да тръгваме.
    — Е, аз наистина мисля…
    — Може да му се обадите и от полицейското. А сега ще ви трябва ли палто?
    И така объркан, без изобщо да е сигурен, че всичко това е истина, Рик се остави да го отведат.

8.

    Когато се върнаха след два часа, един от придружителите на Рик се намръщи, когато видя вратата на апартамента, и каза:
    — Тук няма никой.
    — Е и какво? — попита Рик със съсипан глас. Чувстваше се съсипан и толкова блед, почти прозрачен, като млечнобяло, опушено стъкло. Бяха му задали много въпроси и той се бе постарал да им отговори, колкото се може по-добре, което бе трудна задача, тъй като много от тях нямаха смисъл. — Ако онези от техническия са свършили преди идването ни, трябваше да чакат.
    — Може би са вътре — каза Рик.
    — Може би само единият е вътре, но другият трябваше да стои тук отвън. Такива са разпоредбите.
    Рик извади ключовете си, потърси и след като намери този, който му трябваше, го пъхна в ключалката. Ако тия приятели си имаха някакви проблеми с колегите си и спазването на разпоредбите, това него не го касаеше. Божичко, та тази сутрин му се бяха струпали достатъчно проблеми, с които трябваше да се справя.
    — Веднага трябва да се обадя на Тад въздъхна той и се усмихна едва забележимо. — Още не е станало обяд, а вече имам чувството, че този ден никога няма да св…
    — Не правете това! — внезапно изкрещя едно от ченгетата и се хвърли към него.
    — Какво да не… — започна Рик, превъртайки ключа и вратата експлодира с взрив от светлина, пушек и трясък. Полицаят, чийто инстинкт бе проговорил със секунда закъснение, можеше да бъде разпознат от роднините си. Рик Каули почти се беше изпарил. Другият полицай, който бе останал малко по-назад и който инстинктивно бе прикрил лице с ръцете си при вика на колегата си, получи изгаряния, сътресение и вътрешни наранявания. За щастие и като по чудо, парчета от вратата и от стената префучаха покрай него, но нито едно не го засегна. Той никога вече нямаше да работи за Главното полицейско управление на Ню Йорк, защото оглуша моментално от взривната вълна.
    Вътре в апартамента на Рик, двамата техници, които бяха дошли, за да нагласят подслушвателната уредба, лежаха мъртви на килима. На челото на единия от тях бе закачена с карфица следната бележка:
    ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ.
    А на челото на другия бе закачена втора бележка:
    ИМА ОЩЕ МЕСО ЗА МЕЛЕНЕ. КАЖЕТЕ НА ТАД.

ЧАСТ ВТОРА
СТАРК ПОЕМА ЮЗДИТЕ

    — И един мухльо с ловки ръце може да пипне тигъра за топките — каза Машин на Джак Холстед. — Това известно ли ти е?
    Джак започна да се смее, но изражението на Машин го накара да млъкне.
    — Махни тая тъпа усмивка от лицето си и слушай внимателно — каза Машин. — Обяснявам ти някои неща. Слушаш ли ме внимателно?
    — Да, мистър Машин.
    — Тогава чуй това и никога не го забравяй. И един мухльо с ловки ръце може да пипне тигъра за топките, но е нужен герой, за да ги хване. Ще ти кажа още нещо, след като съм започнал: само героите и кръшкачите се измъкват невредими, Джак. Никой друг. А аз не съм кръшкач.
„Пътуване до Вавилон“
Джордж Старк

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
СТАРК НЕ СЪЩЕСТВУВА

1.

    Тад и Лиз седяха вцепенени от шока, като две фигури издялани от синкав лед, докато Алън Пангборн им разказваше какво се е случило рано сутринта в Ню Йорк. Майк Доналдсън накълцан и пребит до смърт в коридора на сградата, в която живеел, Филис Майърс и двамата полицаи застреляни в нейния уестсайдски кондо. Нощният портиер в сградата на Майърс бил ударен с нещо тежко по главата и имал фрактура на черепа. Според докторите шансовете, че душата му няма да се възкачи на небето, били много малки. Портиерът в сградата на Доналдсън бил мъртъв. Във всичките случаи касапската работа била свършена в гангстерски стил — убиецът просто се приближавал до жертвата и я нападал.
    В разказа си Алън непрекъснато наричаше убиеца Старк.
    „Нарича го с точното му име без сам да съзнава това“ помисли си Тад, но после поклати глава, изпитвайки известно раздразнение към себе си. Нали все пак трябваше да го нарече някак, а Старк беше за предпочитане пред „извършителя“ или „мистър Х“. На настоящия етап би било погрешно да смята, че Алън влага нещо повече в това име, освен че го използва за удобство.
    — А какво става с Рик? — попита Тад, когато най-сетне проговори, след като Алън приключи с разказа си.
    — Мистър Каули е жив и здрав и е под полицейска охрана. — Беше десет и петнадесет сутринта. Имаше още почти два часа до взрива, който щеше да убие Рик и един от неговата охрана.
    — Филис Майърс също беше под полицейска охрана — каза Лиз. Уенди спеше в широката детска кошарка, а и Уилям бе почти заспал. Главата му клюмаше към гърдите, очите му се затваряха… и после отново внезапно вдигаше глава. На Алън това му се струваше смешно. Напомняше му часовой, който се опитва да не заспи на пост. Но всяко вдигане на главата му ставаше все по-незабележимо. Поставил затворения бележник в скута си, Алън забеляза нещо необичайно, докато наблюдаваше близнаците. Всеки път, когато Уилям вдигнеше глава, опитвайки се да остане буден, Уенди се размърдваше в съня си.
    „Дали родителите им са забелязали това? — зачуди се Алън. — Естествено, че са го забелязали.“
    — Така е, Лиз. Той ги изненадал. Полицаите също могат да бъдат изненади като всеки друг, само че от тях се очаква да реагират по-бързо. Няколко хора на етажа, на който живеела Филис Майърс, отворили вратите на апартаментите си, след изстрелите, така че по техните показания и това, което полицията е намерила на местопрестъплението, можем точно да си представим какво се е разиграло там. Старк се престорил на сляп. След като убил Мириам Каули и Майкъл Доналдсън, той не си сменил дрехите, които… моля за извинение, били доста окървавени. Излиза той от асансьора, размахвайки бял бастун изцапан с кръв. Носи черни очила, които вероятно е купил на Таймс Скуеър или от някоя будка. Един господ знае откъде е взел бастуна, но в полицейското управление на Ню Йорк смятат, че с него е пребил двамата портиери.
    — Разбира се, че го е откраднал от някой слепец — каза спокойно Тад. — Този тип не е сър Галахад, Алън.
    — Явно не е. Вероятно е викал, че са го нападнали или че крадци са влезли в апартамента му. Все едно, той връхлетял толкова бързо върху полицаите, че те нямали време да отреагират. В крайна сметка, те били две момчета от полицейския автопатрул, отклонени от своя участък и поставени пред вратата на жената без специално предупреждение.
    — Но нали са знаели, че и Доналдсън е бил убит? — възрази Лиз. — Ако това не е било достатъчно, за да им покаже, че човекът е опасен…
    — Да, но те също така са знаели, че охраната на Доналдсън е пристигнала след като той вече е бил мъртъв — каза Тад. — Били са прекалено самоуверени.
    — И така да е — съгласи се Алън. — Не мога да знам как е било. Но полицаите, които са с Каули знаят, че престъпникът е дързък, доста умен и готов да убива. Очите им са отворени на четири. Да, Тад, твоят посредник е в безопасност. Може да си сигурен в това.
    — Спомена, че имало свидетели — каза Тад.
    — О, да. Много свидетели. И при Каули, и при Доналдсън и при Майърс. Дреме му на него на оная работа. — Той погледна Лиз и добави: — Извинявай.
    По устните й пробягна усмивка.
    — Чувала съм го един-два пъти и преди, Алън.
    Алън кимна, усмихна се леко и се обърна пак към Тад.
    — А описанието, което ти дадох?
    — Напълно съвпада — отвърна Алън. — Той е едър, рус, добре загорял от слънцето. Така че, Тад, кажи ми кой е той. Кажи ми името му. Освен за Хомър Гамаш, имам куп неща, за които да се тревожа. На мене разчита полицейският комисар на Ню Йорк Сити. Шейла Бригам, главната ми диспечерка, смята, че ще се превърна в звезда на масмедиите, но за мен Хомър е все още на първо място. Повече ме е грижа за него, отколкото дори за двамата мъртви полицаи, които се опитаха да охраняват Филис Майърс. Така че — кажи ми името му.
    — Казал съм ти го вече — отвърна Тад.
    Настъпи дълга пауза, може би около десет секунди.
    — Какво е то? — попита тихо Алън.
    — Името му е Джордж Старк. — Тад с изненада откри, че гласът му е съвсем спокоен, а с още по-голяма изненада откри, че и се чувства спокоен… но при условие, че силният шок и спокойствието не съвпадат като усещания. Облекчението, че може да произнесе на глас: „Ти знаеш името му и то е Джордж Старк“, не можеше да се изрази с думи.
    — Мисля, че не разбирам за какво говориш — рече Алън след още една дълга пауза.
    — Разбира се, че разбираш — каза Лиз. Тад я погледна, изненадан от острия й тон, с който показваше, че няма да търпи да й се говорят глупости. — Това, което има предвид съпругът ми е, че псевдонимът му е оживял по някакъв начин. Надгробният камък на снимката… на него вместо посвещение или кратък стих има едно изречение, което Тад каза на радиожурналиста, който пръв разпространи историята. „ЕДИН НЕ ОСОБЕНО ПРИЯТЕН ТИП“. Спомняш ли си?
    — Да, но, Лиз… — Той ги гледаше с такова удивление и безпомощност, сякаш за първи път осъзнаваше, че до този момент бе разговарял с двама души, които си бяха загубили ума.
    — Никакво „но“ — каза тя със същия отривист тон. — Ще имаш време за „но“ и „обаче“. Ти, както и всички останали. А засега, просто ме изслушай. Тад не се шегуваше, когато каза, че Джордж Старк не е особено приятен тип. Може би си е мислил, че е шега, но всъщност не е. Аз знаех това, дори и ако той не го е съзнавал. Джордж Старк не беше просто неприятен тип, той беше ужасяващ. С всяка следваща книга той ме плашеше все повече и когато Тад най-сетне реши да го убие, аз се качих горе и плаках от облекчение. — Тя погледна Тад, който се взираше озадачено в нея. Измери го с поглед преди да кимне. — Точно така. Плаках. Наистина плаках. Мистър Клоусън от Вашингтон беше един отвратителен, малък крипазоид, но той ни направи услуга, може би най-голямата услуга в съвместния ни живот с Тад и това е може би единствената причина, поради която съжалявам, че е мъртъв.
    — Лиз, не мисля, че наистина искаш да кажеш…
    — Не ми казвай какво АЗ искам да кажа! — каза тя.
    Алън премигна. Тонът й бе малко по-висок, но не достатъчно, за да събуди Уенди. Уилям вдигна глава за последен път, преди да се отпусне на едната си страна и да заспи до сестра си. Алън си помисли, че ако не бяха децата, щеше да чуе много по-висок тон, може би дори вик.
    — Сега Тад има да ти казва някои неща. Трябва да го изслушаш внимателно, Алън, и да се опиташ да му повярваш. Защото ако не му повярваш, страхувам се, че този човек, или каквото там представлява, ще продължи да убива, докато стигне да края на своя кървав списък. А аз си имам причини да не искам това да стане. Нали разбираш, мисля, че Тад и аз и нашите бебета също фигурираме в този списък.
    — Добре. — Тонът му беше благ, но мислите му се въртяха с бясна скорост. Направи съзнателно усилие да избута встрани объркването си, яда, дори удивлението и да обмисли тази налудничава идея. Пред него не стоеше въпросът дали е истина или лъжа, защото беше невъзможно такова нещо да е истина, а по-скоро въпросът защо изобщо им трябваше да му разправят такава история. Бяха ли я измислили, за да скрият някакво въображаемо съучастие в убийствата? Или истинско съучастие? Беше ли дори възможно те самите да вярват в това? Изглеждаше невъзможно двама добре образовани и здравомислещи, поне до този момент, хора да вярват в такова нещо. Но всичко изглеждаше точно така, както и в деня, когато той дойде, за да арестува Тад за убийството на Хомър Гамаш — те просто нямаха това излъчване, което безпогрешно издава хората, които лъжат. Които лъжат съзнателно, сам се поправи Алън.
    — Кажи, Тад.
    — Добре — рече Тад. Той нервно прочисти гърлото си и стана. Ръката му бръкна в джобчето на ризата и той осъзна с полугорчива насмешка какво правеше всъщност — търсеше цигарите, които не бяха там от години. Той пъхна ръце в джобовете на панталоните си и погледна Алън, както би погледнал някой разтревожен, търсещ съвет студент, озовал се на гостоприемен пристан в кабинета му.
    — Тук наистина става нещо много странно. Не, повече от странно. То е ужасно, непонятно, но все пак съществува. Мисля, че всичко започна, когато бях на единадесет години.

2.

    Тад разказа всичко: за главоболието в детството му, за пронизителните писукания и неясните видения на врабчетата, които предшестваха настъпването на главоболието, както и за завръщането на врабчетата сега. Той показа на Алън страницата от ръкописа, на която бе надраскал с молив ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ. Разказа му и за това състояние, в което бе изпаднал в кабинета си вчера, когато бе вършил неща уж в съзнание, но които не помнеше по-късно. Разказа му, доколкото помнеше, и какво бе написал на обратната страна на бланката. Обясни какво бе направил с бланката и се опита да изрази страхът и объркването, които го бяха накарали да я унищожи. Лицето на Алън остана безизразно.
    — Освен това — завърши Тад — знам, че е Старк. Ето тук. — Той се потупа леко с юмрук в гърдите.
    В продължение на няколко минути Алън не каза нищо. Бе започнал да върти халката на третия пръст на лявата си ръка и това сякаш бе погълнало цялото му внимание.
    — Отслабнал си, откакто си се оженил — рече Лиз тихо. — Ако не си направиш халката точно по мярка, има опасност да я изгубиш някой ден.
    — Може и да я изгубя. — Той вдигна глава и я погледна. Когато заговори, се държеше така, сякаш Тад бе излязъл от стаята, за да свърши нещо и двамата бяха сами. — Съпругът ти те заведе горе в кабинета си, за да ти покаже първото спиритическо послание, веднага след като аз си тръгнах… така ли?
    — Единственото нещо, което знам, че има нещо общо със спиритизма близо до нас, е магазина за спиртни напитки на около миля по шосето — каза Лиз с равен глас. — Но той наистина ми показа посланието, след като ти си тръгна.
    — Веднага след като си тръгнах?
    — Не. Сложихме децата да спят и после, докато се приготвяхме да си лягаме, аз го попитах какво крие.
    — От мига, в който аз си тръгнах, до момента, когато ти разказа за загубата на съзнание и за звуците на птиците е имало отрязъци от време, когато той не е бил пред очите ти, нали? Когато е можел да се качи горе в кабинета си и да напише тази фраза, за която аз ви казах.
    — Не мога да си спомня съвсем точно — каза тя. — Смятам, че бяхме заедно през цялото време, но не съм абсолютно сигурна. А и ще бъде без значение, ако ти кажа, че за миг не съм го изпуснала от очи, нали?
    — Какво искаш да кажеш, Лиз?
    — Искам да кажа, че ти ще помислиш, че и аз те лъжа, нали така?
    Алън въздъхна дълбоко. Това беше единственият отговор, от който и двамата се нуждаеха.
    — Тад не лъже.
    Алън кимна.
    — Оценявам откровеността ти… но тъй като не можеш да се закълнеш, че той нито за минута не е останал сам, не мога и да те обвиня, че лъжеш. Това ме радва. Признаваш, че е съществувала такава възможност, а мисля ще признаеш и, че обратната алтернатива е безумна.
    Тад се подпря на камината. Очите му се местиха напред-назад, като човек, който следи игра на тенис. Той бе предвидил всичко, което шерифът Пангборн каза, а и шерифът изтъкна белите петна с много по-мек тон, отколкото можеше да се очаква. И все пак Тад изпита горчиво разочарование… сърцето почти го заболя. Предчувствието му, че Алън ще му повярва, някак инстинктивно ще повярва, се бе оказало толкова фалшиво, колкото лекарство, на което пише, че е цяр за всички болести.
    — Да, признавам всичко това — каза Лиз с равен глас.
    — А що се отнася до това, което Тад твърди, че се е случило в кабинета му… няма никакви свидетели, че е изпаднал в транс или че е написал нещо, както твърди. Всъщност, той изобщо не ти е споменавал за случката преди обаждането на мисис Каули, нали?
    — Не, не е споменавал.
    — Е тогава…. — сви рамене Алън.
    — Имам един въпрос към теб, Алън.
    — Кажи.
    — Защо би излъгал Тад? С каква цел би го направил?
    — Не знам — Алън я погледна съвсем искрено. — Може и той самият да не знае. — Хвърли бегъл поглед към Тад и пак отправи поглед към Лиз. — Може би той самият не знае, че лъже. Това, което искам да кажа е съвсем ясно: нито един полицай няма да приеме такова нещо без явни доказателства. А доказателства няма.
    — Тад казва истината. Разбирам всичко, което ти ми казваш, но страшно искам да повярваш и ти, че той казва истината. Искам това отчаяно. Нали разбираш, аз живях с Джордж Старк. И знам какво изпитваше Тад към него с течение на времето. Ще ти кажа нещо, което не се споменава в „Пийпъл“. Тад започна да говори, че иска да се отърве от Старк преди да напише последните две книги…
    — Последните три книги — каза тихо Тад от мястото си до камината. Желанието му да запали една цигара го изгаряше като суха треска. — Заговорих за това, след като написах първата книга.
    — Окей, след първата. От статията в списанието излиза, че това е било нещо съвсем ново, което не е вярно. Това искам да подчертая. Ако не беше се появил Фредерик Клоусън и не беше принудил съпруга ми, мисля, че Тад още щеше да говори по същия начин, че иска да се отърве от Старк. Така както алкохоликът или наркоманът разправя на семейството си и на приятелите си, че ще се откаже от следващия ден… или след два дни.
    — Не е съвсем така — каза Тад. — Попадна в мишената, но не улучи десетката.
    Той млъкна и намръщен потъна в размисъл, събирайки мислите си. Алън неохотно се отказа от идеята, че те лъжат или че го баламосват по някаква неясна причина. Опитваха се не да го убедят или да убедят себе си, а само да разкажат какво е било … както някой би описал битката с пожар избухнал отдавна.
    — Виж, нека да оставим за известно време транса, врабчетата и предхождащите ги видения, ако изобщо за това става въпрос. Ако искаш, можеш да говориш с лекаря ми, доктор Хюм, за физическите симптоми. Може би резултатите от изследванията, които направих вчера на мозъка си, ще покажат нещо необикновено, но дори и да не покажат, лекарят, който ме оперира като дете може още да е жив и да ти разкаже моя случай. Може да знае нещо, което ще внесе някаква яснота в тая бъркотия. Не мога сега да си спомня името му, но съм сигурен, че то е записано в картона ми. Но всички тия психични глупости в момента са нещо странично.
    Това, което Тад каза се стори много странно на Алън… в случай, че наистина бе поставил нарочно едното „послание“ и бе излъгал за другото. Ако някой достатъчно откачен направи нещо подобно и забрави за това, ако някой достатъчно откачен вярва, че тези „послания“ са наистина паранормални явления, той би искал да говори само за тях и за нищо друго. Нали така? Почваше да го боли главата.
    — Добре — каза той с равен глас. — Ако това, което наричаш „психо глупости“ е нещо странично, тогава коя е главната ни линия на размисъл?
    — Джордж Старк е главната линия — отвърна Тад и си помисли: „Тази линия, която води до Ендсвейл, последната спирка на всички влакове.“ — Представи си, че някакъв чужд човек се нанася в дома ти. Някой, от когото винаги си се страхувал мъничко, както Джим Хокинс през цялото време се страхува мъничко от стария Морски вълк у Адмирал Бенбоу. Чел ли си „Островът на съкровищата“, Алън?
    Алън кимна.
    — Е, тогава ти е познато чувството, което се опитвам да изразя. Страхуваш се от този човек и изобщо не го харесваш, но му разрешаваш да остане. Ти нямаш кръчма, като в „Островът на съкровищата“, но може би си мислиш, че той е някакъв далечен роднина на жена ти или нещо подобно. Следиш ли мисълта ми?
    Алън кимна.
    — И най-накрая един ден, когато този нежелан гост направи нещо лошо, като например да запрати в стената солницата защото се е запушила, казваш на жена си: „Докога ще виси тук твоят отвратителен втори братовчед?“ А тя те поглежда и казва: „Моят ли? Мислех, че е твой втори братовчед!“
    Алън се засмя против волята си.
    — А изритваш ли ти чуждия човек от дома си? — продължи Тад. — Не. На първо място, той е бил известно време в дома ти и колкото и абсурдно да прозвучи на някого, който не е попадал в такава ситуация, сякаш има…. известни права да живее тук. Но не това е главното.
    През цялото време Лиз кимаше. В очите й имаше възбудения и благодарен израз на човек, на когото току-що са му казали думата, която е била цял ден на върха на езика му.
    — Главното нещо е, че ти дяволски се страхуваш от него — каза тя. — Страхуваш се какво ще направи той, ако ей така направо му заявиш да си обира партакешите и да си хваща пътя.
    — Така е — каза Тад. — Искаш да бъдеш смел и да му кажеш да си тръгне и то не само защото се страхуваш, че той може да е опасен. Това се превръща във въпрос на самоуважение. Но… продължаваш да отлагаш. Намираш си причини, за да отлагаш. Като например, че вали и че е по-малко вероятно той да вдигне скандал, ако му кажеш да си ходи, когато денят е слънчев. Или може би след като всички сте се наспали хубаво. Намираш си хиляди причини, за да отлагаш. Установяваш, че ако тези причини ти се струват поне донякъде основателни, можеш да запазиш поне част от самоуважението си, а и това е по-добре отколкото да го загубиш изцяло. И част от него е достатъчна, ако цената да запазиш цялото си самоуважение би била да си ранен или мъртъв.
    — А може би и не само ти.
    Лиз се намеси отново със спокойния, приятен тон на жена, която се обръща към членовете на фермерски клуб, може би по въпроса кога да се сади царевицата или как да определиш кога доматите са готови за бране.
    — Той беше опасен, отвратителен човек, когато… живееше с нас… и си остава опасен и отвратителен човек. Фактите показват, че ако с нещо се е променил, то промяната е към по-лошо. Той е откачен, разбира се, и според него това, което прави е съвсем логично: открива и унищожава един по един хората, които бяха скроили заговор срещу него, за да го убият.
    — Свършихте ли?
    Тя погледна изненадано Алън, сякаш гласът му я бе измъкнал от състоянието на дълбок размисъл.
    — Какво?
    — Попитах дали сте свършили. Искахте да се изкажете и аз искам да съм сигурен, че сте имали тази възможност.
    Спокойствието на Лиз се стопи. Тя въздъхна дълбоко и прокара разсеяно ръце през косата си.
    — Ти не вярваш, нали? На нито една дума.
    — Лиз — подхвана Алън, — но това е лудост. Извинявам се, че използвам тази дума, но като имам предвид ситуацията, струва ми се, че това е най-меката дума. Тук скоро ще дойдат други полицаи. ФБР сигурно. Този тип вече може да бъде считан за търсен престъпник в национален мащаб и по тази причина ще се намесят и те. Ако им разкажете тази история и за транса, и за посланията от отвъдното, ще чуете доста по-груби думи. И на мене, ако ми кажете, че тези хора са били убити от един дух, не бих ви повярвал. — Тад се размърда, но когато Алън вдигна ръка, той остана на мястото си. — И все пак по-скоро бих повярвал в някой дух, отколкото във вашата история. Та ние не говорим просто за дух, говорим за някакъв човек, който никога не е съществувал.
    — Тогава как си обясняваш моето описание на този човек? — попита внезапно Тад. — Това описание отговаря на моята представа за това как изглеждаше… по-точно изглежда Джордж Старк. Част от него съществува в архивите на Даруин Прес, а друга част — само в моето съзнание. Аз никога не съм се опитвал нарочно да си изградя точна представа за този човек, разбираш нали, просто през годините в съзнанието ми се е изградил един образ, както си изграждаш образ на говорителя, който слушаш всяка сутрин по радиото на път за работа. Но ако някога ти се случи да се срещнеш с него, в повечето случаи откриваш, че си сбъркал. А се оказва, че моето описание е почти съвсем точно. Как си обясняваш това?
    — Не мога да го обясня — отвърна Алън. — Освен, разбира се, ако не си ме излъгал за това, откъде разполагаш с това описание.
    — Знаеш, че не съм.
    — Не бъди толкова сигурен — каза Алън, ставайки от стола. Отиде до камината и започна да размества нервно с машата натрупаните брезови цепеници. — Не всяка лъжа е резултат на съзнателно решение. Ако един човек сам успее да си внуши, че казва истината, може да издържи прекрасно теста на детектора на лъжата. Така стана с Тед Бънди.
    — Хайде стига — рече троснато Тад. — Стига си се напрягал толкова. Отново се повтаря цялата история като с отпечатъците. Единствената разлика е, че този път не мога да изкарам една тайфа народ, които да потвърдят алибито ми. А между другото, какво ще кажеш сега за отпечатъците от пръсти? Като вземеш и тях предвид, не разбираш ли, че ти казваме истината?
    Алън се извърна. Изведнъж изпита яд към Тад… и към двамата. Имаше чувството, че го бяха притиснали в някой ъгъл, а те нямаха никакво право да го карат да се чувства така, сякаш присъстваше на събрание на обществото „Земята е плоска“, а единствено той вярваше, че тя е кръгла.
    — Не мога да намеря обяснение за нито едно от тези неща… засега — каза той. — Но може би ще ми кажеш откъде се е появил твоя човек, имам предвид истинския човек, Тад? Ти просто го роди една нощ ли? Или той се излюпи от някое врабчово яйце? На него ли започваше да приличаш докато пишеше книгите, които после излизаха под негово име? Как точно стана всичко?
    — Не знам точно как стана — отвърна уморено Тад. — Не смяташ ли, че щях да ти кажа, ако знаех? Доколкото аз знам и доколкото мога да си спомня аз бях аз, когато пишех „Пътят на Машин“, „Оксфордски блус“ и „Пай от месо на акула“ и „Пътуване до Вавилон“. Нямам ни най-малка представа кога той… стана отделен човек. Той ми се струваше истински, докато пишех под псевдонима му, така както ми изглеждат истински всички истории, които описвам, докато ги създавам. А това значи, че ги вземам насериозно, макар че не вярвам в тях, освен когато… вярвам… тогава…
    Той замълча за момент, а после се изсмя смутено.
    — Толкова пъти съм говорил за писането — каза той. — Това са стотици лекции, хиляди часове и май никога нищо не съм споменавал за двете реалности, които съществуват за всеки писател: тази на действителния свят и на света на книгите му. Струва ми се, че никога дори не съм мислил за това. А сега осъзнавам… е… май дори не знам точно как да разсъждавам за това.
    — Няма значение — каза Лиз. — Не е било нужно той да се превръща в отделен човек до момента, в който Тад не се опита да го унищожи.
    Алън се обърна към нея.
    — Е, добре, Лиз. Ти познаваш Тад по-добре от всеки друг. Превръщаше ли се доктор Бомънт в мистър Старк, когато пишеше криминалните истории? Побийваше ли те от време на време? Заплашваше ли хората с бръснач по разни партита?
    — Сарказмът няма да ни помогне — каза тя, гледайки го втренчено.
    Той разпери ръце изпълнен с раздразнение, макар че не знаеше дали раздразнението беше породено от тях, от него самия или от тримата заедно.
    — Това не е сарказъм. Искам да ви подложа на малко словесен шок, за да ви накарам да осъзнаете колко абсурдно звучи всичко това. Та вие говорите за псевдоним, който оживява! Ако кажете на ФБР и половината от това, което казахте сега те ще ви подведат под закона, действащ в Мейн, за непредумишлено извършване на престъпление!
    — Отговорът на въпроса ти е не — отвърна Лиз. — Не ме е бил, нито пък е размахвал бръснач по разни коктейли. Но когато той пишеше от името на Джордж Старк и особено когато пишеше за Алексис Машин, Тад не беше същият човек. Може би най-точно ще е, ако кажа, че когато Тад отвореше вратата и поканеше Старк да влезе, той ставаше някак далечен. Не студен, не дори хладен в държането си, просто далечен. По-малко искаше да излиза, да се среща с хора. Понякога не отиваше на катедрени съвети, дори и на срещи със студенти, макар че това се случваше рядко. Вечер си лягаше по-късно, а понякога се въртеше по цял час в леглото преди да заспи. А когато заспеше, шаваше много и говореше насън, сякаш сънуваше кошмари. Няколко пъти го попитах дали това е причината, а той ми отвърна, че го наболявала главата и че се чувствал неспокоен, но че не помнел да е сънувал кошмари. Не настъпваше някаква рязка промяна в личността му… но не беше същият. Моят съпруг престана да пие преди известно време, Алън. Той не посещава клуба на „Анонимните алкохолици“ или нещо от този род, но престана да пие. С едно единствено изключение. Когато приключеше с поредния роман на Старк, той се напиваше. Сякаш се разтоварваше и си казваше: „Копелето си отиде отново. Поне за известно време няма да го има. Джордж се върна във фермата си в Мисисипи. Ура.“
    — Тя добре е схванала нещата — каза Тад. — Чувствах се така, че ми идеше да викам ура. Нека да обобщя положението, като оставя настрана несъзнателното писане и загубата на съзнание. Човекът, когото търсиш, убива хора, които аз познавам. Това са хора, с изключение на Хомър Гамаш, които са отговорни за „екзекуцията“ на Джордж Старк… в съглашателство с мене, разбира се. Той има моята кръвна група, която не е една от рядко срещаните, но все пак само един от всеки шест на сто я има. Той отговаря на описанието, които ти дадох и което представлява изкристализиран образ на това как би изглеждал Джордж Старк, според мене, ако съществуваше. Той пуши марката цигари, която пушех аз навремето. Последният и най-интересен факт — той изглежда има отпечатъци от пръсти напълно идентични с моите. Може би шест на всеки сто души имат кръвна група А с отрицателен резус фактор, но доколкото знаем, нито един човек в целия свят няма моите отпечатъци. Въпреки всичко това, ти отказваш дори да помислиш върху моето твърдение, че Старк е оживял по някакъв начин. Затова, шерифе Алън Пангборн, кажи ми кой работи съвсем слепешката, преносно казано?
    Алън усети как почвата под краката му, която някога бе вярвал, че е здрава и стабилна, започва да се изплъзва. Нима това беше възможно? Но… ако не свършеше нищо друго, поне трябваше да си поговори с лекаря на Тад и да проследи историята на заболяването му. Хрумна му, че щеше да е наистина великолепно, ако откриеше, че не е имало никакъв мозъчен тумор, че Тад или е излъгал… или просто си е въобразил, че го е имало. Ако можеше да докаже, че този човек е психопат, щеше да бъде много по-успокоително. Може би…
    „Може би“ глупости! Джордж Старк не съществуваше и никога не е съществувал. Алън можеше да не е от вундеркиндите на ФБР, но това не значеше, че беше дотолкова наивен да повярва на всичко това. Вероятно щяха да пипнат откаченото копеле в Ню Йорк Сити, когато се опитваше да очисти Каули и сигурно точно така щеше да стане, а ако ли не, той можеше да реши да изкара лятната си ваканция в Мейн. И ако тоя психопат наистина се завърнеше в Мейн, Алън щеше да го застреля. А не смяташе, че ако такава възможност наистина възникнеше, всички тези небивалици от Зоната на здрача щяха да го улеснят. А и не искаше да си губи повече времето в обсъждане.
    — Предполагам, че времето ще покаже — каза той неопределено. — Засега ви съветвам да се придържате към това, което ми казахте снощи — става въпрос за човек, който си мисли, че е Джордж Старк и е достатъчно откачен да започне от единственото логично място, според логиката на един луд, мястото, където официално бе погребан Джордж Старк.
    — Ако не оставиш поне малко място в съзнанието си за тази възможност, ще затънеш яко — каза Тад. — Този тип, Алън, ти не можеш да разговаряш с него, не можеш да го умоляваш. Можеш да го молиш за милост, ако ти даде време за това, но това няма да ти помогне. Ако някога се окажеш до него и не си нащрек, ще те превърне в пай от месо на акула.
    — Ще се свържа с лекаря ти — каза Алън — и с този лекар, който те е оперирал, когато си бил момче. Не знам какво ще помогне или с какво ще допринесе за осветляване на тази история, но ще го направя. Иначе, май просто ще трябва да поема риска.
    Тад се усмихна, но изражението му остана съвсем сериозно.
    — От моя гледна точка от това възниква един проблем. Жена ми, децата ми и аз ще трябва да поемем риска заедно с тебе.

3.

    След петнадесет минути една покрита камионетка, боядисана в синьо и бяло, спря пред къщата на Тад до колата на Алън. Приличаше на кола от телефонния сервиз и се оказа, че е нещо подобно. Надписа „Полиция на щата Мейн“ бе изписан дискретно отстрани с дребни букви.
    Двама техници се появиха на входа, представиха се и се извиниха, че са се забавили толкова много (извинението се оказа излишно в случая, тъй като Тад и Лиз изобщо не ги очакваха) и попитаха Тад дали има нещо против да подпише формуляра, който му представи единият от тях. Тад му хвърли един бърз поглед и установи, че с него се разрешаваше да поставят подслушващо и записващо устройство на телефона му, но не включваше разрешение да се използват записите на телефонните разговори в съда.
    Тад се разписа на съответното място пред очите на двама свидетели — Алън и един от техниците, който, Тад с учудване забеляза, носеше тестер от едната страна на колана си, а от другата един 9-милиметров.
    — Наистина ли може да установите откъде идва обаждането? — попита Тад няколко минути по-късно, след като Алън бе потеглил за казармите на щатската полиция в Ороно. Струваше му се важно да каже нещо, защото двамата техници не бяха продумали, след като им бе върнал подписания формуляр.
    — Да — отвърна единият от тях. Той държеше слушалката на телефона в хола и бързо сваляше вътрешната й пластмасова обвивка. — Можем да локализираме обаждането във всяка точка на земното кълбо. Това не е като стария метод от филмите, където разговорът трябва да продължи, докато се извърши локализирането. Докато не се затвори слушалката от тази страна — и той разклати телефона, който сега приличаше на малък андроид улучен от лазерно оръжие в някой научнофантастичен филм — можем да установим откъде се обаждат. Но най-често това се оказва някоя телефонна кабина до някой супермаркет.
    — Добре го каза — обади се колегата му. Той бърникаше телефонния жак, който бе извадил от гнездото му в стената. — Горе имате ли апарат?
    — Два — отвърна Тад. Вече се чувстваше като Алиса в Страната на Чудесата. Сякаш някой го бе бутнал грубо в заешката дупка. — В кабинета ми и в спалнята.
    — На отделна линия ли са?
    — Не, имаме само една. Къде ще поставите магнетофона?
    — Сигур долу в мазето — каза разсеяно единият с такъв тон, сякаш искаше да каже: Бе, що не ни оставиш на мира да си вършим работата. Той пъхаше телефонните жици в един блок от луситова пластмаса, от която стърчаха безброй пружини.
    Тад прегърна Лиз през кръста и я отведе навън, чудейки се дали има човек, който би могъл да разбере, че всичките магнетофони и луситови блокове на света не бяха в състояние да спрат Джордж Старк. Старк съществуваше и сега може би си почиваше, а може би вече беше на път.
    И ако никой не му повярваше, какво по дяволите щеше да прави? Как по дяволите щеше да предпази семейството си? Изобщо имаше ли някакъв начин? Той се замисли дълбоко и когато с мислене не постигна нищо, просто се вслуша в себе си. Понякога, не винаги, само понякога, успяваше да стигне до отговора по този начин.
    Но не и този път. С удивление откри, че се чувства страхотно възбуден. Помисли си да придума Лиз да се качат в спалнята, но се сети за техниците от щатската полиция, които скоро щяха да довтасат горе, за да вършат още мистериозни неща с неговите старомодни телефонни апарати.
    „Човек дори не може да се изчука — помисли си той. — Така че какво наистина да правим?“
    Всъщност отговорът беше съвсем прост: да чакат, това трябваше да правят.
    И не трябваше да чакат дълго, за да научат поредната ужасяваща новина: Старк се бе добрал и до Рик Каули. Успял да постави скрита бомба на вратата, след като нападнал от засада техниците, които правели същото с телефона на Рик, което правеха и двамата мъже в хола на Бомънтови. Когато Рик завъртял секретния ключ, вратата хвръкнала във въздуха.
    Алън сам им съобщи новината. Той бе изминал едва три мили по пътя към Ороно, когато му съобщиха по радиото за експлозията и веднага потегли обратно.
    — Ти ни каза, че Рик е в безопасност — каза Лиз. И гласът, и погледът й бяха съвсем безжизнени. Дори и косата й сякаш бе загубила блясъка си. — Ти ни обеща.
    — Сбърках. Извинявайте.
    Алън се чувстваше толкова потресен, колкото потресена изглеждаше и Лиз, но правеше огромни усилия да не го покаже. Той хвърли поглед към Тад и срещна неговия искрящ и застинал поглед. Една едва забележима усмивка пробяга по устните на Тад.
    „Той знае съвсем точно какво си мисля.“ Това може и да не беше вярно, но на Алън така му се струваше. „Е, може би не абсолютно всичко, но поне част. Да, сигурно доста голяма част от мислите ми. Като например, че хич не ме бива да се прикривам. Но май не е така. Мисля, че е той. Мисля, че вижда твърде много.“
    — Ти направи едно предположение, което се оказа неправилно. Това е то — рече Тад. — Случва се и на най-добрите от нас. Може би трябва да си тръгнеш и да помислиш още малко за Джордж Старк. А, Алън, какво мислиш?
    — Че може и да си прав — рече Алън и си помисли, че казва това само, за да ги успокои. Но лицето, на Джордж Старк, което никога не бе виждал освен чрез описанието на Тад Бомънт, вече надничаше иззад рамото му. Той все още не можеше да го види, но усещаше, че е там.
    — Искам да говоря с доктор Хърд…
    — Хюм — каза Тад. — Джордж Хюм.
    — Благодаря. Искам да се срещна с него, така че ще съм наблизо. В случай, че дойдат от ФБР, ще искате ли пак да ви навестя?
    — За Тад не знам, но аз много бих искала — каза Лиз.
    Тад кимна.
    — Съжалявам за цялата тази работа — рече Алън — но това, за което най-много съжалявам е, че ви обещах, че всичко ще е наред, а не стана така.
    — В такава ситуация мисля, че човек може лесно да подцени положението — каза Тад. — Аз ти казах истината, поне така, както аз я разбирам, поради една съвсем простичка причина. Ако наистина е Старк, мисля, че доста хора ще го подценят, преди да се сложи край на това.
    Алън погледна първо Тад, после Лиз. След дълга пауза, когато тишината се нарушаваше единствено от гласовете на охраната на Тад пред входната врата (имаше още двама и при задния вход), Алън каза:
    — Най-отвратителното в тая работа е, че вие двамата наистина вярвате в това нещо, а?
    — Аз вярвам — кимна Тад.
    — А аз не — каза Лиз и двамата я погледнаха изумени. — Аз не вярвам, аз знам.
    Алън въздъхна и пъхна ръце дълбоко в джобовете си.
    — Има едно нещо, което бих искал да знам. Ако е така както казвате… аз не го вярвам, не мога да повярвам, вероятно ще кажете… но ако наистина е така, какво по дяволите иска тоя тип? Само отмъщение?
    — Ни най-малко — каза Тад. — Той иска това, което и ти и аз бихме искали, ако бяхме в същото положение. Не иска повече да е мъртъв. Това е всичко, което иска. Да не е мъртъв. А аз съм единственият, който може би е в състояние да промени това. Но ако аз не мога или не искам… то тогава той иска поне да е сигурен, че няма да се чувства самотен.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ОБАЖДАНЕТО НА СТАРК

1.

    Алън си беше тръгнал, за да се срещне с доктор Хюм. Агентите от ФБР тъкмо приключваха с разпита, ако изобщо можеше да се нарече така този странно несвързан и безсмислен разговор, когато Джордж Старк се обади. Това стана почти пет минути, след като техниците от щатската полиция, които наричаха себе си жичкаджии, най-сетне заявиха, че са доволни от работата, която бяха свършили с телефоните на Бомънтови.
    Те бяха възмутени, макар и не особено изненадани, че зад модерните на вид телефонни апарати се криеше остарялата система за избиране с въртяща се шайба.
    — Мъжки, това направо не е за вярване — рече жичкаджията на име Уес с такъв тон, който показваше, че друго не би могло да се очаква от дълбоката провинция.
    Дейв, другият жичкаджия, се отправи с тежка стъпка към сервизната кола да потърси нужните адаптери и други устройства, за да се приведат телефоните на Бомънтови в съответствие с изискванията за спазване на закона в края на двадесети век. Уес вдигна възмутено нагоре очи, а после изгледа Тад така, сякаш той отдавна е трябвало да му съобщи, че телефонните апарати в дома му, са от праисторическата епоха.
    Жичкаджиите не хвърлиха дори най-бегъл поглед към двамата от ФБР, които бяха долетели със самолет от Бостънския клон в Бангор, след което геройски бяха прекосили с кола пущинака, гъмжащ от мечки и вълци между Бангор и Лъдлоу. Все едно двамата от ФБР съществуваха в някакъв друг светлинен спектър, който за жичкаджиите от щатската полиция бе така незабележим, както инфрачервените и рентгеновите лъчи.
    — В този град всички телефони са такива — рече смирено Тад. Усещаше остро киселините в стомаха си, дължащи се на лошо храносмилане. В такива случаи обикновено се превръщаше в нетърпим мърморко. Днес, обаче, се чувстваше само изморен, уязвим и ужасно тъжен.
    Все си мислеше за бащата на Рик, който живееше в Тусон и за родителите на Мириам, които живееха в Сан Луис Обиспо. За какво ли си мислеше сега старият мистър Каули? Какво си мислеха семейство Пенингтън? Как точно щяха да се справят с положението тези хора, за които често бе чувал, но никога не ги бе срещал? Как можеше да приеме човек не просто смъртта на детето си, а неочакваната смърт на детето, което бе пораснало и станало възрастен човек? Как можеше да приеме човек простия, неподчинен на никаква логика факт на убийството?
    Тад осъзна, че мисли за тези, които бяха живи, вместо за жертвите поради една проста, потискаща причина: той се чувстваше виновен за ВСИЧКО. И как не? Кой, ако не той носеше вината за Джордж Старк? Бобкет Голдтуейт ли? Или Александър Хейг? А фактът, че остарялата система за избиране, която все още се използваше в Лъдлоу, създаваше неочаквани трудности при поставянето на подслушвателни устройства към телефона му, също го караше да се чувства виновен.
    — Мисля, че това е всичко, мистър Бомънт — каза един от агентите на ФБР, след като прегледа записките си. Точно както Дейв и Уес, и той си даваше вид, че жичкаджиите изобщо не съществуват. Агентът, който се казваше Малоун, затвори подвързания в кожа бележник. На корицата в ляво, със сребърни букви бяха изписани дискретно инициалите му. Той бе облечен в строг сив костюм, а косата му беше разделена на път прав като линия. — Нещо друго, Бил?
    Бил, още известен като агентът Пребъл, затвори своя бележник, също с кожена подвързия, но без инициали и поклати отрицателно глава.
    — Не, мисля, че това е достатъчно. — Агентът Пребъл бе облечен в строг кафяв костюм. Косата му също така беше сресана на път, прав като линия. — Може да имаме допълнителни въпроси в процеса на разследването, но засега имаме нужната информация. Бихме искали да ви благодарим за вашето съдействие. — Той се усмихна широко и им показа два реда зъби, които бяха прекалено съвършени, за да са истински. Тад си помисли: „Ако бяхме на по пет годинки, сигурно щеше да ни даде по една бележка с надпис: Днес изкарахме много веселичко!, за да я отнесем на майките си.“
    — Няма защо — каза Лиз бавно, с разстроен глас. Тя леко разтриваше лявото си слепоочие с върховете на пръстите си, като че ли ужасно я болеше главата.
    „И сигурно я боли“ помисли си Тад.
    Той погледна към часовника над камината. Часът беше едва два и половина. Нима това щеше да е най-дългият следобед в живота му? Не искаше да прави прибързани заключения, но така изглеждаше.
    Лиз се изправи.
    — Мисля, че ще отида да се опъна за малко, ако нямате нищо против. Не се чувствам много бойка.
    — Това е добра… — започна Тад, но преди да успее да довърши изречението си телефонът иззвъня.
    Всички погледнаха към апарата. Тад усети пулса си, така сякаш в тялото му удряше чук. Едно горещо, парещо мехурче киселина се надигна от стомаха му и се разля по гърлото му.
    — Това е добре — рече доволен Уес. — Поне няма да трябва да пращаме някой да прави пробно позвъняване.
    Тад изведнъж почувства, че леден въздух го обгръща като пелена. Пелената се премести заедно с него към масичката с телефона, на която сега се намираше и едно устройство подобно на блок от луситова пластмаса с множество лампи от едната страна. Една от лампите трептеше в синхрон със звъненето на телефона.
    „Къде са птиците? Би трябвало да чувам птиците.“ Но нямаше никакви птици, а единствено настойчивия звън на телефона.
    Клекнал до камината, Уес прибираше инструментите в едно черно куфарче с големи хромирани закопчалки, приличащо на чантите, в които работниците носят обяда си. Дейв се бе опрял на рамката на вратата между хола и трапезарията. Бе помолил Лиз да си вземе един банан от купата на масата и сега го белеше замислено, като от време на време оглеждаше критично какво е свършил, както човекът на изкуството гледа своето творение.
    — Що не донесеш уреда за тестване? — обърна се той към Уес. — Ако има смущения в линията по-добре да я оправим сега и да си спестим едно идване.
    — Добра идея — рече Уес и издърпа нещо от голямата чанта, което имаше дръжка подобна на пистолет.
    Жичкаджиите явно не изпитваха друго, освен слабо вълнение. Агентите Малоун и Пребъл се изправиха, прибраха бележниците и заоправяха острите ръбове на панталоните си, като в общи линии затвърдиха първоначалното впечатление на Тад, че приличат повече на консултанти по данъчните въпроси, отколкото на тайни агенти, които си служат с пистолети. Те се държаха така сякаш телефонът изобщо не звънеше.
    Обаче Лиз знаеше. Тя бе престанала да разтрива слепоочието си и гледаше Тад с широко отворени очи, като преследвано животно, което са хванали натясно. Пребъл й благодареше за кафето и датските бисквити, с които ги беше почерпила и изглежда не забеляза, че тя не му отговори, както не забелязваше и звъненето на телефона.
    На Тад му идеше да изкрещи: „Какво ви има, бе хора! Та за какво, по дяволите, изобщо сложихте тия устройства?“
    Това беше нечестно, разбира се. Да се обади пръв след инсталирането на подслушвателното устройство точно този, когото търсеха, и то едва пет минути, след като приключиха с инсталирането, бе невероятно съвпадение… поне така щяха да му кажат, ако ги беше попитал. Не така се нареждат нещата в прекрасния свят на законност в края на двадесетия век, така биха му казали. Сигурно ти звъни някой писател, Тад, за да обсъдите нови идеи за сюжет или някой, който иска чаша захар назаем от жена ти. Но да е тоя, който се мисли за твоето второ аз? Няма начин, приятел. Твърде скоро и много малко вероятно.
    Обаче беше Старк. Тад можеше направо да го подуши. Като погледна жена си разбра, че и тя изпитваше същото.
    Сега Уес го гледаше, като без съмнение се чудеше защо Тад не вдига слушалката на току-що оборудвания с подслушватели телефон.
    „Не се тревожи — помисли си Тад. — Не се тревожи, той ще почака, защото знае, че сме си вкъщи.“
    — Е, ние ще ви освободим от присъствието си, мисис Бо… — подхвана Пребъл, ала Лиз го прекъсна със спокоен, но измъчен глас:
    — Моля ви, мисля, че е по-добре да останете.
    Тад вдигна слушалката и изкрещя:
    — Какво искаш, копеле такова? Мамката ти, какво искаш?
    Уес подскочи. Дейв замръзна на място, тъкмо когато се канеше да отхапе от банана си. Двамата федерални агенти моментално се извърнаха. Тад установи, че страшно му се иска Алън Пангборн да беше при него, вместо при доктор Хюм в Ороно. И Алън не вярваше в Старк, поне засега, но той поне се държеше като човек с Бомънтови. Тад си помисли, че вероятно и другите можеха да се държат човешки, но сериозно се опасяваше, че гледаха на него и на Лиз като на хора.
    — Това е той, това е той! — каза Лиз на Пребъл.
    — О, господи! — възкликна Пребъл. Двамата безстрашни защитници на закона си размениха озадачени погледи. „Какво по дяволите ще правим сега?“
    Тад видя и чу тези неща, но остана отделен от тях, отделен дори и от Лиз. Сега съществуваше само той и Старк. Отново заедно за първи път, както казваха конферансиетата в старите водевили.
    — Успокой се, Тад — каза Старк. Звучеше весел. — Няма нужда да се пресилваш. — Гласът беше точно такъв, какъвто си го беше представял Тад. До последния нюанс, включително и характерното за южняците заваляне на думите.
    Двамата жичкаджии проведоха кратко съвещание, след което Дейв се втурна към сервизната кола и телефона за подслушване, като все още държеше банана в ръка. Уес се спусна по стълбите към мазето, за да провери дали работи магнетофона, който се задействаше от човешки глас.
    Безстрашните защитници на закона от ФБР стояха в средата на хола с ококорени очи. Изглеждаха така, сякаш искаха да се сгушат един в друг за утеха, като деца загубени в гората.
    — Какво искаш? — повтори Тад с по-спокоен тон.
    — Ами, просто да ти кажа, че всичко свърши — каза Старк. — Приключих днес по обяд с последния — онова момиченце дето работеше в Даруин Прес за финансовия директор. Тя снесе информацията на Клоусън. Ченгетата ще я открият. Живее на Второ авеню в търговската част. Част от нея е на земята, останалото оставих на кухненската маса — той се засмя. — Имах страшно много работа тая седмица, Тад. Тичах насам-натам като еднокрак в състезание по надбягване. Обаждам се, за да те успокоя.
    — Хич не ме успокояваш — отвърна Тад.
    — Е, не бързай толкова, брато, не бързай. Мисля да мръдна малко на юг, да половя риба. Животът в града направо ме съсипва. — Той се засмя и смехът му прозвуча така зловещо весел, че на Тад му настръхна косата.
    Старк лъжеше.
    Тад беше уверен в това, както знаеше и че Старк бе чакал да инсталират устройството за подслушване, за да се обади. Възможно ли бе да е знаел за това? Отговорът беше „да“. Старк може би се обаждаше някъде от Ню Йорк, но те двамата бяха свързани с невидимата пъпна връв, който свързва близнаците. Та те бяха близнаци, две половини от едно цяло и Тад с ужас откри, че чувства как се отделя от тялото си и се понася по телефонната линия не чак до Ню Йорк, а до средата на пъпната връв, някъде в западната част на Масачузетс, където се среща с чудовището. Двамата се срещаха и сливаха в едно, както се сливаха и всеки път, когато Тад поставяше калъфа върху пишещата машина и взимаше в ръка един от онези проклети моливи Берол Блек Бюти.
    — Гаден лъжец! — извика той.
    Агентите от ФБР подскочиха, сякаш някой ги изрита в задните части.
    — Ама, Тад, това не е хубаво! — рече Старк с обиден глас. — Нима си мислиш, че ще ти направя нещо? Не, за бога! Та аз отмъщавах заради тебе, бе, човек! Знаех, че аз трябва да свърша тази работа. Знам, че си страхотно нерешителен, но не те обвинявам, нали всякакви ги има по тая щура земя. Защо ще си давам зор да отмъщавам заради тебе, ако бях направил така, че и ти да не участваш във веселбата?
    Тад разтриваше с пръсти малкия, бял белег на челото си, разтриваше го яко, така че кожата бе започнала да почервенява. Съзнаваше, че прави отчаяни опити да запази самообладание, да не загуби чувство за реалност.
    „Той лъже и аз знам защо лъже и той знае, че аз знам, но знае и че това е без значение, защото никой няма да ми повярва. Той знае колко странно им изглежда тая история, знае, че подслушват, знае какво си мислят… но знае и как разсъждават и това го кара да се чувства сигурен. Те смятат, че той е психопат, който само си въобразява, че е Джордж Старк — това е единствената възможност за тях. Другото би означавало да отрекат всичко, което са учили и това, което представляват. Всичките отпечатъци на света не могат да променят това. Само един намек от негова страна, че е осъзнал, че той не е Джордж Старк е достатъчен, за да се успокоят те и той знае това. Няма веднага да вдигнат полицейската охрана… но с негова помощ това може да стане и доста скоро.“
    — Знаеш чия беше идеята да те погребем. Моя.
    — Не, не! — рече Старк без нотка на съмнение. — Просто те заблудиха, това е то. Появи се оная мърда Клоусън и те заплаши да ти нахлузи примката — така си беше. А после, ти се обади на оная дресирана маймуна дето се нарича литературен посредник и той просто ти даде лош съвет. Тад, все едно някой донася голяма фъшкия на масата ти, а ти се обаждаш на някой, на когото му имаш доверие да го питаш кво да правиш, а той ти казва, че нямаш никакъв проблем и да го полееш с малко сос от свинско печено. Страшно си ходят фъшкии със сос от печено в студените вечери. Никога нямаше да направиш това, което направи, ако беше оставен сам на себе си. Това го знам, брато.
    — Това е лъжа и ти го знаеш!
    Внезапно той осъзна колко съвършено беше измислено всичко и колко добре познаваше Старк хората, с които си имаше работа. „Още малко и ще си признае. Ще си признае уж, че не е Джордж Старк. И те ще му повярват. Ще прослушат лентата, която сега се върти в мазето и ще повярват всичко, което е казал. Алън и всички останали. Защото те не само искат да повярват, те вече са убедени в това, което той казва.“
    — Нямам представа за какво говориш — каза Старк спокойно, почти дружелюбно. — Няма да те притеснявам повече, Тад, но нека да ти дам едно съветче преди се разделим. Може да ти послужи. Не започвай да си въобразяваш, че аз съм Джордж Старк. Тази грешка аз вече я направих. Трябваше да избия куп народ, дорде ми дойде акъла в главата.
    Втрещен Тад изслуша думите му. И не каза нищо от това, което трябваше да каже, защото не можа да преодолее странното чувство, че е отделен от тялото си и изумлението си от безкрайната безочливост на Старк.
    Сети се за напразния разговор с Алън Пангборн и отново се зачуди, какво точно представляваше самият той, когато навремето създаде Джордж Старк. Началото за Тад беше като в романите му. И къде точно беше границата между въображаемото и реалното? Нима бе създал това чудовище, след като бе загубил представата за тази граница или имаше някакъв друг неизвестен фактор, който той не можеше да осъзнае, а само го усещаше в писукането на призрачните птици?
    — Всъщност не знам — каза Старк през смях. — Може наистина да съм откачен, както казаха, когато бях в онова място.
    „Браво! Много хубаво! Накарай ги сега да проверяват всички лудници на юг дали са имали за клиент висок, рус, широкоплещест мъж. Това ще ангажира поне една част от тях и ще е добре за начало, нали?“
    Тад стисна здраво слушалката. Лицето му гореше от болезнена ярост.
    — Но изобщо не съжалявам за това, което направих, защото аз наистина страхотно харесвах романите ти, Тад. А когато бях… там… в лудницата… мисля, че само те ме караха да се чувствам нормален. И знаеш ли какво? Сега се чувствам доста по-добре. Знам със сигурност кой съм и това вече е нещо. Мисля, че това, което направих ми подейства като терапия, но едва ли има бъдеще за този вид лечение. Ти как мислиш?
    — Стига си лъгал, мамка ти! — изкрещя Тад.
    — Можем да обсъдим това — рече Старк. — Ще отнеме доста време, но можем да го обсъдим. Предполагам, че са ти наредили да ме задържиш на телефона, колкото е възможно по-дълго?
    „Нищо подобно. Няма нужда и ти добре го знаеш.“
    — Предай най-сърдечните ми поздрави на прекрасната си съпруга — рече Старк с нотка на уважение в гласа. — Грижи се за децата си. Гледай по-леко на нещата, Тад, по-леко гледай. Повече няма да те притеснявам. То…
    — А птиците? — изстреля въпроса Тад. — Чуваш ли птиците, Джордж?
    Настъпи внезапна тишина. Тад усети, че е изненадал Старк … сякаш изведнъж нещо в разговора им бе нарушило сценария старателно подготвен от Старк. Не знаеше какво го наведе на тази мисъл. Може би подсъзнанието му по неведоми пътища разбираше нещата, което не се удаваше на съзнанието му. За миг Тад бе обхванат от чувството на главозамайваща победа, подобно на аматьор, който с едно изненадващо кроше е накарал шампиона Майк Тайсън да загуби равновесие.
    — Джордж, ти чуваш ли птиците?
    В стаята се чуваше единствено тиктакането на часовника над камината. Лиз и агентите от ФБР гледаха втренчено Тад.
    — Нямам представа за какво говориш, брато — каза бавно Старк. — Вероятно ти…
    — Да-а-а — рече Тад и се засмя налудничаво. Продължаваше да разтрива малкия, бял белег, с формата на питанка на челото си. — Да, ти наистина нямаш представа за какво говоря, нали? Сега ти ме чуй, Джордж. Аз чувам птиците. Не знам все още какво означава това… но ще разбера. А когато разбера…
    Но не можа да довърши. Какво щеше да стане, когато разбереше? Не знаеше.
    Гласът от другата страна каза бавно, отчетливо и като наблягаше на всяка дума:
    — Тад, каквото и да искаш да кажеш, то вече е без значение. Защото всичко вече свърши.
    Чу се изщракване и Старк изчезна. Тад почти усети как някаква сила го изтегля от онова загадъчно място в западен Масачузетс обратно по телефонната жица, не със скоростта на светлината или на звука, а със скоростта на мисълта и го стоварва обратно в собственото му тяло. Без Старк.
    „Господи.“
    Той изпусна слушалката и тя падна накриво върху телефона. Без дори да я върне на мястото, й, той се извърна. Краката му бяха съвсем вдървени.
    Дейв и Уес се втурнаха в стаята от противоположни посоки.
    — Работи страхотно! — изкрещя Уес и двамата агенти отново подскочиха. От Малоун се чу един звук „и-и-и“, какъвто по комиксите издават жените, щом забележат мишка. Тад се опита да си представи как биха изглеждали тия двамата, ако насреща им се изправеше банда терористи или обирачи на банка, размахвайки пистолети, но не успя. „Може би просто съм прекалено уморен“ помисли си той.
    Двамата жичкаджии затанцуваха тромаво по килима, като се потупваха радостно по гърбовете. После заедно се втурнаха към сервизната кола.
    — Той беше — обърна се Тад към Лиз. — Каза, че не е той, но беше той. Той!
    Тя се приближи до него и го прегърна силно, а той едва сега осъзна каква огромна нужда има именно от това.
    — Знам — прошепна в ухото му тя, а той зарови лице в косата й и затвори очи.

2.

    Виковете бяха събудили близнаците и те плачеха, за да ги нахранят. Лиз отиде да ги вземе. Тад понечи да я последва, но се върна и постави обратно слушалката на мястото й. В същата секунда телефонът иззвъня. Беше Алън Пангборн. Той се бе отбил да изпие едно кафе в участъка в Ороно преди да продължи за срещата си с доктор Хюм, когато жичкаджията Дейв му съобщи по радиото новината за обаждането и за предварителните резултати. Алън звучеше много развълнуван.
    — Все още не знаем точното място, но знаем, че се е обадил от Ню Йорк, от района с код 212 — каза той. — След пет минути ще установим с абсолютна точност.
    — Това беше той — повтори Тад. — Старк беше. Каза, че не е той, но беше Старк. Някой трябва да провери какво става с момичето, което той спомена. Името й май беше Дарла Гейтс.
    — Пачаврата от Васар с противния, гъгнив глас?
    — Именно — рече Тад, макар искрено да се съмняваше, че Дарла Гейтс щеше изобщо някога да има повод да се притеснява за носа си. Чувстваше се страхотно изтощен.
    — Ще предам името й на Полицейското управление на Ню Йорк. А, ти как си, Тад?
    — Добре съм.
    — А Лиз?
    — Зарежи тоя загрижен тон засега, а? Чу ли какво ти казах. Това беше той. Няма значение какво твърди — той беше.
    — Е… що не изчакаме да видим какви ще бъдат резултатите?
    Тад усети непозната досега нотка в гласа на Алън. Това не беше предпазливото недоверие, с което се отнесе, когато разбра, че Лиз и Тад говорят за Джордж Старк като за истински човек, а смущение. Щеше да е по-добре за Тад, ако не беше усетил това, но смущението звучеше съвсем ясно в гласа на шерифа. То бе по-особено. Човек изпитва такова смущение заради някой друг, който е прекалено тъп или побъркан и сам не разбира какво прави. Мисълта за това накара Тад да се усмихне горчиво.
    — Окей. Ще почакаме и ще видим — съгласи се той. — А докато чакаме и гледаме, надявам се ще спазиш уговорката си с моя лекар.
    Пангборн му отвърна нещо, но Тад внезапно осъзна, че всъщност не го е еня. Киселината отново се надигаше в стомаха му, но този път беше като лавата на вулкан.
    „Джордж Лисицата,“ помисли си Тад. „Те си мислят, че могат да проумеят шашмите му. Той иска да мислят така. Следи ги внимателно как се мъчат и щом си заминат, старата лисица Джордж ще пристигне с черното си Торонадо. И какво ще направя аз, за да го спра?“
    Не знаеше.
    Той затвори слушалката, докато Алън все още говореше и се качи горе, за да помогне на Лиз да повие близнаците и да ги облече за следобеда.
    И все си мислеше какво точно бе това усещане да си впримчен в една телефонна жица някъде под земята в западен Масачузетс, впримчен там долу, в тъмното, заедно със старата лисица Джордж. Все едно беше попаднал в Ендсвейл.

3.

    Десет минути по-късно телефонът отново иззвъня. Спря още насред втория звън и Уес повика Тад на телефона. Той слезе долу, за да се обади.
    — Къде са ония от ФБР? — попита той Уес. За момент му се стори, че Уес щеше да отвърне: „От ФБР ли? Не съм виждал никой от ФБР.“
    — Ония ли? Те си тръгнаха. — Уес сви рамене, сякаш питаше Тад нима е очаквал нещо друго от тях. — Те имат камари от компютри и ако не си играят на тях, някой ще вземе да се усети, че бездействат и ще им наложат съкращения от бюджета.
    — Ама те изобщо вършат ли нещо?
    — Не — отвърна простичко Уес. — Не и в случаи като този. И да вършат нещо, аз никога не съм бил свидетел. Водят си записки — виж, това правят. След това ги вкарват в някой компютър, както вече казах.
    — Разбирам.
    Уес погледна часовника си.
    — Ние с Дейв също ще потегляме. Апаратурата сама си работи. Няма да трябва дори да плащаш.
    — Добре — рече Тад запътвайки се към телефона. — И благодаря.
    — Няма за какво. Мистър Бомънт?
    Тад се обърна.
    — Ако взема да прочета някоя ваша книга, коя ще ми препоръчате — тия дето сте ги писали под вашето име, или тия дето са под чуждо име?
    — Пробвай тия под чуждото име — отвърна Тад, вземайки слушалката. — Има повече екшън.
    Уес кимна, помаха с ръка за довиждане и излезе.
    — Ало? — Тад си помисли, че няма да е зле да му присадят телефон отстрани на главата. Това би спестило време и излишни усилия. Заедно с подслушвателното устройство, разбира се. Него пък ще си го носи отзад в раница.
    — Здрасти, Тад. Алън е. Все още съм в участъка. Слушай, новините не са чак толкова добри. Твоят приятел се е обадил от една будка в Пен Стейшън.
    Тад си спомни думите на Дейв, че след инсталирането на цялата тая скъпа апаратура, обикновено се установява, че обаждането идва от телефонна кабина до някой супермаркет.
    — Това изненадва ли те?
    — Не. Разочарован съм, но не и изненадан. Разчитаме на някой пропуск от страна на престъпника и, ако щеш вярвай, рано или късно, го пипваме. Бих искал да намина довечера. Може ли?
    — Окей, защо, не? Ако стане скучно, ще поиграем малко бридж.
    — Очакваме да получим данни за гласа му.
    — Е и какво като получите гласовите му данни?
    — Това не са обикновени данни.
    — Не раз…
    — Данните, за които аз говоря, се подават от компютър и представят точно гласовите характеристики на даден човек — каза Пангборн. — Това няма нищо общо с речта. Нас не ни интересува произношението, ударенията, дефектите при говора и прочие. А компютърът може да синтезира две неща: височина и тон на гласа, които специалистите наричат „гърлен глас“ и тембър и резонанс, известни като „гръден глас“. Това представляват гласови „отпечатъци“ и както отпечатъците от пръсти, те са строго индивидуални. Казаха ми, че разликите в гласовите данни на двама еднояйчни близнаци са много по-големи, отколкото различията в отпечатъците от пръстите им.
    Алън направи кратка пауза.
    — Изпратили сме една касета за анализ до ФСПЗ във Вашингтон. Там ще сравнят твоите гласови данни с неговите. Момчетата от щатската полиция тук ме помислиха за откачен. Беше изписано на лицата им, но след историята с отпечатъците и твоето алиби, на никой не му стигна смелост да ми го каже направо.
    Тад отвори уста, опита се да каже нещо, не успя. Облиза устните си, пак се опита да проговори и отново не успя.
    — Тад? Пак ли ще затвориш слушалката?
    — Не — промълви той. Внезапно беше прегракнал. — Благодаря ти, Алън.
    — Не, не казвай това. Знам за какво ми благодариш и не искам да те подвеждам. Опитвам се само да следвам установената процедура при следствието. Признавам, че процедурата е малко странна в този случай, но такива са обстоятелствата. Но това не значи, че трябва да правиш необосновани предположения. Разбираш ме, нали?
    — Да. Какво е ФСПЗ?
    — Кое? О, да. Федералната Служба за Прилагане на Закона. Може би единственото полезно нещо, което Никсън успя да свърши, докато беше в Белия дом. Състои се предимно от компютърни банки, които служат като център за събиране, класифициране и разпращане на информация и от програмистите, разбира се. Така имаме достъп до отпечатъците от пръсти на почти всички осъдени по углавни престъпления в Америка от около 1969 насам. ФСПЗ също осигурява сравнителни данни по балистика, кръвните групи на престъпниците, ако има такива, гласовите данни и създадени от компютри рисунки на заподозрени престъпници.
    — Значи ще видим дали моят и неговият глас…?
    — Да. До седем трябва да ги получим. До осем, ако компютрите са затрупани с работа.
    Тад поклати глава.
    — Гласовете ни звучаха съвсем различно.
    — Знам, прослушах лентата. Нека пак да повторя: този род данни нямат нищо общо с говора на даден човек. Тад, запомни: „гърлен“ и „гръден“ глас. Има огромна разлика.
    — Но…
    — Я, ми кажи нещо. Приличат ли са гласовете на Елмър Фъд и Дафи Дък според тебе?
    — Е… не — премигна Тад.
    — И аз така мисля, обаче зад тях стои един и същи човек, на име Мел Бланк. Да не говорим за гласовете на Бъгс Бъни, Туити Бърду, Фогхорн Легхорн и само Бог знае още колко. Трябва да тръгвам. Ще се видим довечера, нали?
    — Да.
    — Между седем и половина и девет, може ли?
    — Ще те чакаме, Алън.
    — Окей. Каквото и да стане, утре си тръгвам за Рок и в случай, че не настъпи някакъв прелом в следствието, там и ще остана.
    — Оставил своя отпечатък, продължаваш нататък, така ли? — каза Тад и си помисли: „В крайна сметка, той точно на това разчита.“
    — Да, имам си и други неща за вършене. Разбира се, те не могат да се сравняват с това тук, обаче хората от Касъл Каунти ми плащат, за да ги върша. Разбираш какво искам да кажа, нали? — На Тад това му се стори доста сериозен въпрос, а не просто случайно казана фраза.
    — Да. Добре разбирам. — „И двамата разбираме: аз и… лисицата Джордж.“
    — Аз трябва да се върна, но пред дома ти ще има патрулна кола двадесет и четири часа в денонощието, докато не се сложи край на тая история. Тия момчета са печени, Тад. Вярно, че ченгетата в Ню Йорк може да не са били достатъчно нащрек, но горилите, които ще те пазят, няма да направят такава грешка. Никой вече няма да подцени тоя луд. Няма да те забравим или да оставим тебе и семейството ти да се справяте сами с положението. Някои хора ще работят по случая, други ще пазят теб и семейството ти. Разбираш това, нали?
    — Да, разбирам. — И си помисли: „Днес — да. И утре, и следващата седмица, може би и следващия месец.
    Но следващата година? Невъзможно. Знам това. И той го знае. В момента те не вярват изцяло на това, че се е осъзнал и е прекратил с убийствата. Но след време ще повярват… когато седмиците си минават и нищо не се случва. Ще повярват — това ще е най-разумното нещо, което могат да направят. Така ще е и по-икономично. Ние с Джордж знаем, че светът все така си се върти около слънцето, както знаем и че щом всички бъдат заети с по-важна работа за вършене, Джордж ще се появи и ще ме довърши. Ще ни довърши.“

4.

    Петнадесет минути по-късно, Алън все още се намираше в полицейското в Ороно и пак говореше по телефона. Чу се изщракване. Млад женски глас му каза с извинителен тон:
    — Може ли да почакате още малко, Началник Пангборн? Компютърът работи малко бавничко днес.
    Алън се замисли дали да й каже, че е шериф, а не шеф на полицията, но реши, че няма смисъл. Всички правеха тази грешка.
    — Разбира се — отвърна той.
    Щрак.
    Ето че отново трябваше да виси в очакване — това типично за края на двадесети век състояние на временна забрава.
    Той седеше в малка, претъпкана канцелария в задната част на полицейското, още малко по-назад и щеше да се озове сред храстите. Стаята беше пълна с прашни папки. Единственото бюро беше разнебитен чин от някое начално училище, с наклонено, прикрепено с панти писалище с мастилница. Алън го подпря на колената си и се заклати напред-назад. През това време въртеше в кръг лист хартия на чина. На него беше написано с дребния, равен почерк на Алън следното: Хю Притчърд, Бергенфийлд Каунти Хоспитал, Бергенфийлд, Ню Джърси.
    Сети се за разговора си с Тад преди половин час, когато го бе уверил, че смелите полицаи от щатската полиция ще пазят него и жена му от оня лош откачен, който се мисли за Джордж Старк, в случай, че лошият откачен се появи. Алън са зачуди дали Тад му бе повярвал. Съмняваше се. Един човек, който си изкарва хляба със създаване на измислици сигурно има развит усет към лъжите.
    Е, трябва поне да се каже, че ще се опитат да охраняват Тад и Лиз. Но Алън все си спомняше една история, която се случи в Бангор през 1985.
    Една жена бе поискала и получила полицейска охрана, след като съпругът й я пребил жестоко и заплашил, че ще се върне и ще я убие, ако тя се заеме да осъществи плановете си за развод. Две седмици мъжът не направил нищо. Полицейското в Бангор тъкмо се канело да вдигне охраната, когато се появил съпругът с една камионетка за разнасяне на пране, облечен в зелени работни дрехи с надписа на пералнята на гърба. Приближил се до вратата с вързоп дрехи в ръка. Полицаите вероятно щяха да познаят съпруга, дори и така преоблечен, ако той се бе появил по-рано, когато охраната беше много по-бдителна, но и това беше спорен въпрос, защото тъй или иначе полицаите не го познали, когато най-сетне се появил. Почукал на вратата и когато жена му отворила, той извадил пистолет от джоба на панталона си и я застрелял. Преди ченгетата да осъзнаят какво точно става и преди дори да успеят да излязат от колата, мъжът вече стоял с вдигнати ръце на верандата, като преди това хвърлил пушещия пистолет в розовите храсти.
    — Не стреляйте — казал той спокойно. — Аз свърших.
    Оказало се, че камионетката и дрехите съпругът взел назаем от един свой стар приятел по чашка, който дори не знаел, че убиецът се е скарал със жена си.
    Изводът беше съвсем прост: ако някой наистина иска да се докопа да тебе, то с малко късмет, ще успее. Ами случаите с Осуалд (Убиецът на Президента на САЩ Джон Ф. Кенеди. Бел. прев.), с Чапман (Убиецът на Джон Ленън от „Бийтълс“. Бел. прев.), а и със Старк? Та какво бе направил той с толкова хора в Ню Йорк?
    Щрак.
    — Чакате ли още, Началник Пангборн? — попита го веселият женски глас от болницата в Бергенфийлд.
    — Да. Все още чакам.
    — Намерих информацията, която търсите. Доктор Хю Притчърд се пенсионирал през 1978 година. Имам телефона и адреса му в град Форт Ларми, Уайоминг.
    — Бихте ли ми ги продиктували?
    Тя му ги каза, Алън й благодари и набра телефонния номер. На средата на първото позвъняване се включи телефонния секретар и запя песента си в ухото на Алън:
    — Ало, на телефона Хю Притчърд — съобщи сериозен глас. „Е, поне не е хвърлил топа — помисли си Алън. — Това е първата стъпка в правилна посока.“ — Хелга и аз не сме вкъщи. Аз вероятно играя голф, а един Бог знае с какво се занимава Хелга в момента — чу се дрезгаво, старческо хихикане. — Ако искате да предадете някакво съобщение, моля направете го след като чуете сигнала. Имате около тридесет секунди.
    Биб!
    — Доктор Притчърд, обажда се шериф Алън Пангборн. Аз съм полицейски служител от Мейн. Трябва да разговарям с вас за един човек на име Тад Бомънт. Премахнали сте тумор от мозъка му през 1960, когато е бил на единадесет. Моля обадете ми се за моя сметка в Полицейското управление в Ороно, телефон — 2078662121. Благодаря ви.
    Когато приключи, Алън се беше изпотил. Разговорите с телефонните секретари винаги го караха да се чувства като участник в състезанието „Минута е много“.
    „Защо се занимаваш с всичко това?“
    На Тад той бе дал съвсем прост отговор — такава е процедурата. Но самият Алън не можеше да се задоволи с такъв изтъркан отговор, защото добре знаеше, че не беше такава процедурата. Щеше да бъде, вероятно, ако доктор Притчърд беше оперирал мъжа, който наричаше себе си Старк (всъщност вече не се наричаше така, след като сам каза, че е разбрал кой е). А той беше оперирал Бомънт и това бе станало преди цели двадесет и осем години.
    И така — защо?
    Защото нищо не беше, както трябва. Отпечатъците от пръстите, кръвната група получена от цигарените угарки, съчетанието от интелигентност и лудост на убиеца, твърдението на Тад и Лиз, че псевдонимът е истински човек — това най-вече. Такова нещо можеха да твърдят само двама умопобъркани. А сега се бе сблъскал с още нещо, което не беше като света. Щатската полиция приемаше твърдението на убиеца, че е осъзнал кой е всъщност без колебание. За Алън то не струваше и пет пари. Намирисваше на шикалкавене, на хитруване, на някаква уловка.
    Според Алън, мъжът нямаше намерение да се отказва.
    „Но това не е отговор на въпроса ти. Защо си създаваш тези главоболия? Защо звъниш във Форт Ларами, Уайоминг и издирваш някакъв дърт доктор, който сигурно хич няма и да се сети кой е Тад Бомънт?“
    „Защото нямам какво друго да правя — отговори си раздразнено Алън. — Оттук мога да провеждам колкото си искам междуградски разговори без да се притеснявам, че градските съветници в Рок ще ме заядат за разноските. А и защото ТЕ двамата, Лиз и Тад, вярват в това нещо. Вярно, че е налудничаво, обаче те иначе изглеждат съвсем нормални и…. дяволите ги взели, ТЕ вярват в това. Което не значи, че и аз ще повярвам.“
    И той не вярваше. Нали?
    Времето течеше бавно. Доктор Притчърд не се обади, ала изследванията върху гласовите данни пристигнаха малко след осем и те бяха наистина невероятни.

5.

    Изобщо не бяха това, което очакваше Тад. Той очакваше да види графичен лист изрисуван с островърхи планини и падини, които Алън щеше да се опита да им обясни. А Лиз и Тад щяха да кимат с разбиране, като хора, на които им обясняват нещо прекалено сложно, но не задават въпроси, защото знаят, че обясненията, които ще последват ще бъдат още по-неразбираеми.
    Вместо това Алън им показа два съвсем обикновени листа бяла хартия. По средата на всеки от тях имаше една единствена линия. Тук-таме се появяваха заострени върхове, скупчени по два или три, но като цяло линиите на синусите бяха доста правилни. А можеше и с просто око да се види, че бяха почти или съвсем еднакви.
    — Това ли е всичко? — попита Лиз.
    — Не съвсем — отвърна Алън. — Гледайте. — Той постави листата един върху друг с вида на магьосник, който прави особено сложен фокус. Вдигна листата срещу светлината, а Лиз и Тад се взряха в тях.
    — Но те наистина са — промълви със страхопочитание Лиз. — Те са абсолютно еднакви.
    — Е… не абсолютно — отвърна Алън и посочи три точки, където едвам прозираше графичната линия от долния лист. Едната се появяваше над линията на горния лист, а другите две — под линията. И в трите случая разликите се появяваха там, където линията се извиваше, но иначе съвпадението беше пълно.
    — Разликите са в графиката на Тад и се появяват там, където има натъртвания — Алън посочи трите една след друга. — Ето тук: „Какво искаш, копеле такова? Мамка ти, какво искаш?“ и тук „Гаден лъжец!“ и тук „Стига си лъгал, мамка ти!“ Сега всички се занимават с тези незначителни разлики, защото не искат да се откажат от убеждението си, че гласовите данни на двама души не могат по никой начин да си съвпаднат. Но фактът си остава — гласът на Старк беше съвсем равномерен, нямаше такива натъртвания. Копелето запази самообладание и спокойствие по време на целия разговор.
    — Да — отвърна Тад. — Все едно си пиеше лимонада.
    Алън постави листата на масата.
    — Никой от управлението на щатската полиция не вярва наистина, че това са данните от двама души, въпреки малките разлики. Получихме резултатите от Вашингтон много бързо. Закъснях защото, след като ги показах на нашия експерт в Аугъста, той поиска и копие от записа. Изпратихме му го със самолет от Бангор и там прослушали касетата на някакво устройство, което се нарича аудио усилвател. Така проверяват дали наистина са били изговорени записаните думи или е бил направен предварителен запис на касета.
    — Е „на живо“ ли е било или записано? — попита Тад, който стоеше до камината и пиеше сода.
    След като приключиха с разглеждането на резултатите, Лиз отиде до кошарката и седна с кръстосани крака на земята. Опитваше се да предпази Уилям и Уенди да не си ударят главите, докато си изследваха взаимно пръстите на краката.
    — И защо им е било нужно това?
    Алън посочи с пръст Тад, който се усмихваше горчиво.
    — Съпругът ти знае.
    — С малките разлики в кривите те могат поне да се самозаблуждават, че говорят двама души, макар да разбират, че графиките не показват това. Нали това искаше да кажеш? — попита Тад.
    — Ъхъ. Въпреки че никога не съм чувал за гласови данни подобни на тези. — Алън сви рамене. — Разбира се, моят опит с тях не е толкова голям, колкото на хората от ФСПЗ, на които това им е работата, а и колкото на тези в Аугъста, които разбират от всичко — гласови „отпечатъци“, отпечатъци от пръсти, от стъпки, от гуми. Но аз чета литературата по въпроса, а и бях там, когато получихме резултатите, Тад. Да, наистина се опитват да се самозалъгват, но не им се удава особено.
    — Значи има три несъществени разлики, които не са достатъчни. Въпросът е, че аз съм изговарял изреченията натъртено, а Старк не е. И така, те се заемат да направят проверка с тоя усилвател, надявайки се, че от това ще излезе нещо. Всъщност са се надявали, че гласът на Старк е бил предварително записан на касетофон. Може би от мен. — Тад вдигна вежди. — Е, печеля ли наградата?
    — Не само това, а и комплекта от шест чаши и безплатна почивка на океана.
    — Това е най-откаченото нещо, което някога съм чувала — отсече Лиз.
    Тад се засмя насила.
    — Цялата работа е откачена. Те смятат, че мога да си променям гласа като Рич Литъл или Мел Бланк. Значи идеята е, че аз съм записал думите на Старк, като съм оставил паузи за местата където ще бъдат моите реплики пред свидетели. Разбира се, нужно ми е било да си купя специално устройство, с което може да се прикрепи касетофон към някой уличен телефон. Нали, има такива джаджи, Алън?
    — И още как. Навсякъде в магазините за фина електроника. Или достатъчно е да набереш номер 800 и веднага се отзовава някой оператор.
    — Така. Ще ми трябва още само съучастник, някой, на когото мога да се доверя, който да отиде до Пен Стейшън, да прикрепи касетофона към телефона, без никой да го забележи и да набере телефона ми вкъщи в определеното време. И тогава… Чакай, как са платили за обаждането? Не беше за моя сметка.
    — Използван е номерът на телефонната ти кредитна карта — отвърна Алън. — Явно си го дал на своя съучастник.
    — Да, явно. Значи, ми остават още само две неща, след като веднъж сме се захванали с тая небивалица. Първо — аз да се обадя при позвъняването, а не някой друг и второ — да знам идеално репликите си и да ги кажа на определените паузи. Това го свърших добре, нали, Алън?
    — Да, страхотно.
    — Моят съучастник затваря телефона според сценария. Откача касетофона от телефона, слага го под мишница и…
    — Бога ми, слага си го в джоба — каза Алън. — Това, с което разполагат сега е толкова добро, че дори ЦРУ си купуват от електронните магазини.
    — Добре-е, значи слага го в джоба си и си тръгва. Резултатът е един телефонен разговор, който ме виждат и чуват да провеждам с човек на 500 мили оттук, човек, който има съвсем различен глас от моя, дори и лек южняшки акцент, обаче гласовите му характеристики напълно съвпадат с моите. Повтаря се цялата история с отпечатъците от пръсти, дори е още по-добре нагласена работата. — Тад погледна към Алън за потвърждение.
    — Тая работа е не само откачена — рече Лиз. — Тя е направо абсурдна и невероятна. Мисля, че трябва на всичките тия хора да им отрежат…
    Докато вниманието й беше отклонено, близнаците най-сетне успяха да си ударят главите и заплакаха с цяло гърло. Лиз взе в ръце Уилям, а Тад — Уенди.
    Когато кризата отмина Алън каза:
    — Знам, че е невероятна. И вие, и аз, а и те го знаят. Шерлок Холмс има една мисъл, написана от Конан Доил, която все още важи в криминалистиката: когато отхвърлиш всички вероятни обяснения, това което остане в крайна сметка е отговорът… независимо колко неправдоподобно изглежда — усмихна се Алън.
    — На вас двамата това може да ви се струва смешно, но не и на мене — каза Лиз. — Тад трябва да е откачил, за да направи такова нещо. Разбира се, полицията сигурно смята, че и двамата сме луди.
    — Изобщо не смятат така — отвърна сериозно Алън. — Поне засега, а и дотогава, докато не тръгнете да разправяте небивалиците си.
    — А ти, Алън? На тебе ти разказахме небивалиците си, какво мислиш ти?
    — Във всеки случай, не мисля, че сте луди. Макар че всичко щеше да е далеч по-лесно, ако мислех така. Изобщо не знам какво става.
    — Какво ти каза доктор Хюм? — поиска да разбере Лиз.
    — Името на докторът, който оперирал Тад като момче. Казва се Хю Притчърд. Това име говори ли ти нещо, Тад?
    Тад се замисли, смръщил вежди. Накрая каза:
    — Мисля, че да… но може и да се заблуждавам. Беше доста отдавна.
    Уилям гледаше Алън с широко ококорени очи от скута на майка си. Лиз се наведе напред и попита с искрящи очи:
    — Какво ти каза Притчърд?
    — Нищо. Включи се телефонният му секретар, което ме кара да мисля, че още е жив и това е всичко. Оставих послание за него.
    Лиз се облегна на стола, явно разочарована от отговора.
    — А моите изследвания? — попита Тад. — Хюм имаше ли вече резултати? Или не ти каза нищо?
    — Каза, че като получи резултатите, ти ще си първият, на когото ще ги каже. Доктор Хюм прояви извънредно нежелание да каже каквото и да било на един областен шериф.
    — Казва се Джордж Хюм, но може да му сложим прякор Неучтивия — усмихна се Тад.
    Алън се намести на стола си.
    — Искаш ли нещо за пиене, Алън? — попита Лиз — Бира или пепси?
    — Не, благодаря. Нека да се върнем към това, което вярва и не вярва щатската полиция. Не вярват някой от вас да е замесен, но си запазват правото да мислят, че може и да сте. Знаят, че не могат да ти припишат убийствата от снощи и от тази сутрин, Тад. Може би на твоя съучастник — този, който според хипотезата ни, свършил работата с касетофона, но не и на теб. Ти си беше вкъщи.
    — А Дарла Гейтс? Момичето, което работеше за финансовия директор — попита тихо Тад.
    — Мъртва е. Тялото й е разчленено, както той каза, но преди това е била застреляна в главата, така че не се е мъчила.
    — Това е лъжа.
    Алън премигна.
    — Не се е отървала толкова леко, като имаме предвид какво е направил с Клоусън. В крайна сметка тя беше главният доносник, нали? Клоусън й подхвърлил малко пари, едва ли са били много, имайки предвид финансовото му състояние и тя му издрънкала тайната. Така че не ми разправяй, че я е застрелял, преди да я нареже на парчета и че не е страдала.
    — Е добре — каза Алън. — Не е станало така. Искате ли да знаете точно как е станало?
    — Не — каза веднага Лиз.
    Настъпи потискащо мълчание. Дори и близнаците се спогледаха, а на лицата им сякаш бе изписана сериозна тържественост.
    — Нека пак да те попитам? — каза Тад накрая. — Какво смяташ ти? Какво вярваш сега?
    — Нямам своя хипотеза. Знам, че не си записал думите на Старк и усилвателят не установи никакъв шум от касетофон, а и ясно се чуваше съобщението по високоговорителя на Пен Стейшън, че влакът „Пилгрим“ за Бостън се намира на трети коловоз. Наистина това съобщение е било направено в два и половина следобед, което съвпада с времето на вашия разговор. Но тази информация не ми е нужна. Ако разговорът е бил записан предварително, ти или Лиз щяхте да ме попитате какви са били резултатите от прослушването с аудио усилвателя, веднага щом ви споменах за това. А вие не ме попитахте.
    — И след всичко това, ти все още не ни вярваш, нали? Искам да кажа, раздвоен си дотолкова, че се опитваш да се свържеш с доктор Притчърд, но не можеш да прозреш какво всъщност става, нали? — И в собствените му уши дори, гласът му прозвуча разстроен и изтормозен.
    — Той самият каза, че не е Джордж Старк.
    — О, да. И беше страшно искрен — засмя се Тад.
    — Държиш се така, сякаш това не те изненадва.
    — Не ме изненадва. А тебе!
    — Откровено казано — да. След всичките му усилия да направи така, че да съвпаднат отпечатъците от пръстите ви и гласовите ви характеристики и…
    — Алън, спри за момент — каза Тад.
    Алън млъкна и погледна въпросително Тад.
    — Тази сутрин ти казах, че мисля, че Старк върши всичко това. Не мой съучастник или някой луд, който е намерил начин да подправя чужди отпечатъци, покрай убийствата и объркването относно самоличността си. Но ти не ми повярва. Сега вярваш ли ми?
    — Не, Тад. Бих искал да ти кажа да, но единственото, което мога да ти кажа е, че вярвам, че ти вярваш в това. — Алън погледна към Лиз. — Че двамата вярвате.
    — Приемам това, което казваш, защото иначе има възможност да ме убият — и мене и семейството ми. На този етап успокоява ме и това, че нямаш собствена хипотеза. Не е кой знае какво, но е някакво начало. Това, което се опитвам да ти кажа е, че всичките отпечатъци нямат никакво значение и Старк го знае. Можеш да си говориш колкото искаш за това, че след като отхвърлиш всички възможности, приемаш тази, която остане, независимо колко е невероятна, но нещата не стоят така. Ти не искаш да приемеш, че Старк съществува, а той е последната възможност, която ти остава след като елиминираш всички останали. Нека да го кажа по друг начин, Алън: ако имаш и най-малкото доказателство, че имаш тумор в мозъка, ще отидеш да се оперираш, дори и ако шансът ти да оживееш е минимален.
    Алън отвори уста, поклати глава и отново я затвори. Освен часовника и гугукането на близнаците не се чуваше друг шум в хола, където на Тад вече му се струваше, че ще трябва да прекара остатъка от живота си.
    — От една страна, вече имате достатъчно доказателства, за да изградите дело по косвени улики — подхвана Тад с тих глас. — От друга страна, имате неподкрепеното с нищо твърдение на някакъв глас по телефона, че „вече съм се осъзнал“ и че „зная кой съм“. И въпреки всичко ще пренебрегнете доказателствата в полза на това твърдение.
    — Не, Тад. Това не е вярно. Засега не приемам никакви твърдения — нито твои, нито на жена ти, най-малко пък на мъжът, който се обади по телефона. Допускам всичко.
    Тад посочи с палец над рамото си към прозореца. Зад меко падащите завеси се виждаше патрулната кола на щатската полиция, която пазеше дома на Бомънтови.
    — А какво ще кажеш за тях? Дали и те допускат всичко? Моля се на Бога и ти да можеше да останеш тук, Алън. Бих те предпочел пред цяла армия от щатската полиция, защото на тебе поне едното ти око е нащрек. А те ни пазят със затворени очи.
    — Тад…
    — Е все едно, вярно е. Ти го съзнаваш, а и той го знае. Той ще почака. И когато всички решат, че е дошъл краят и че Бомънтови не ги грози опасност и когато полицаите се вдигнат оттука, ще дойде Джордж Старк.
    Той замлъкна. Лицето му бе помръкнало и изразяваше смесица от различни чувства. Алън видя разочарование, решимост и страх.
    — Ще ви кажа нещо сега, и на двама ви. Знам много добре какво иска той. Иска да напиша още една история а ла Старк — вероятно още един роман за Алексис Машин. Не знам дали бих могъл да го направя, но ако смятах, че ще свърши някаква работа, щях да опитам. Щях да зарежа „Златното куче“ и да започна още тази вечер.
    — Тад, недей! — извика Лиз.
    — Не се тревожи — отвърна той. — Това би ме убило. Не ме питай откъде знам, просто го знам. Но ако смъртта ми можеше да сложи край на всичко това, пак можех да опитам. Защото не вярвам наистина той да е човек.
    Алън мълчеше.
    — Та това е — каза Тад с вида на човек, който приключва някакъв сериозен въпрос. — Така стоят нещата. Не мога, не искам, не трябва. Което значи, че той ще се появи. А когато дойде, само един бог знае какво ще се случи.
    — Тад — рече Алън неловко — трябва да погледнеш на това от друг ъгъл. И когато успееш, ще видиш, че тези усещания просто… ще се разпръснат. Като семената на глухарче. Като лош сън на сутринта.
    — Не това ни трябва — каза Лиз. Двамата я погледнаха и видяха, че плаче тихо. Сълзите й не бяха много, но все пак ги имаше. — Трябва ни някой, който да го спре.

6.

    Алън се прибра в Касъл Рок малко преди два часа през нощта. Промъкна се в къщата колкото може по-тихо, забелязвайки, че Ани отново бе забравила да включи алармената система. Не искаше да й се кара за това, напоследък тя често страдаше от мигрена, но рано или късно трябваше да го направи.
    Заизкачва се по стълбите с обувките в ръка така плавно, сякаш се носеше във въздуха. Тялото му притежаваше вродена гъвкавост, точно обратното на непохватността на Тад Бомънт, която Алън рядко показваше. Сякаш тялото му познаваше някаква загадъчна тайна за движението, а това някак го смущаваше. Но сега, в тишината, нямаше нужда да се прикрива и той се движеше с призрачна лекота.
    По средата на стълбището спря и се върна пак долу. До хола беше неговата „бърлога“, не по-голяма от килер, но напълно достатъчна за неговите нужди, с бюро и няколко полици за книги. Опитваше се да не пренася работата си вкъщи, но не винаги успяваше, въпреки усилията си.
    Затвори вратата, запали лампата и погледна телефона.
    „Нали няма наистина да направиш това? Искам да кажа, че е почти полунощ в Роки Маунтън, а и този човек не е просто лекар пенсионер, той е пенсиониран неврохирург. Ако го събудиш, ще те наругае като едното нищо.“
    Тогава се сети за очите на Лиз, тъмни и изплашени и реши, че ще се обади. Можеше да се окаже от полза — едно обаждане посред нощ щеше да покаже, че въпросът е сериозен и щеше да накара доктор Притчърд да се замисли. По-късно Алън пак щеше да му се обади.
    „Кой знае, може да му липсват среднощните позвънявания“ — помисли си без особена надежда Алън.
    Извади листчето от джоба на униформата си и набра телефона на Хю Притчърд във Форт Ларами. Остана прав, готов да посрещне пристъпа на гняв от притежателя на сериозния глас.
    Безпокойството му се указа излишно, защото отново се включи телефонният секретар.
    Замислен, той постави слушалката на мястото й и седна зад бюрото. Настолната лампа хвърляше кръг светлина върху бюрото му и на неговия фон Алън започна да прави зайчета, куче, ястреб, дори и кенгуру. Ръцете му притежаваха същата гъвкавост, както и тялото му, когато останеше сам и си почиваше. Под невероятно гъвкавите му пръсти животните маршируваха едно след друго, като на парад, в малкия осветен кръг. Тази игра винаги развличаше и очароваше децата му и често успяваше да го успокои, когато нещо го тревожеше.
    Но сега не му подейства.
    „Доктор Притчърд е мъртъв. Старк се е добрал и до него.“
    Това, естествено, беше невъзможно. Може би щеше да приеме, че съществуват призраци, ако някой призрак опреше дуло в главата му. Но не и някакъв призрачен зъл Супермен, който прекосява с един скок цели континенти. Алън си помисли, че човек може да има основателни причини да включи телефонния си секретар през нощта. Например, за да не го безпокоят посред нощ разни непознати като шериф Алън Дж. Пангборн от Касъл Рок, щата Мейн.
    „Вярно е, но той е мъртъв. И жена му също. Как й беше името? Хелга. «Аз вероятно играя голф, а един бог знае с какво се занимава Хелга в момента.» Но аз знам с какво се занимава Хелга, знам и двамата какво правите. Прерязани са ви гърлата и лежите в локва от кръв, а на стената на вашия хол е написано ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ.“
    Алън Пангборн потрепери. Това беше налудничаво, но все пак трепереше. Тази мисъл го глождеше като червей.
    Свърза се със „Справки“ в Уайоминг и взе номера на шерифа във Форт Ларами. В полицейското му се обади дежурния, който звучеше полузаспал. Алън се представи, съобщи на дежурния с кого се е опитвал да се свърже и го попита дали доктор Притчърд и жена му са заминали на почивка. Ако това беше така, а и без това започваше сезона на почивките, те вероятно бяха уведомили местната полиция, че заминават, с молбата да държат къщата им под око, докато отсъстват.
    — Вижте, защо не ми дадете вашия номер? — отвърна дежурният. — Аз ще ви се обадя и ще ви предам информацията.
    Алън въздъхна. Ето ти пак процедурни правила. Пак. глупости, да не казваме по-силна дума. Дежурният не искаше да предаде никаква информация, докато не се увереше, че Алън беше този за когото се представяше.
    — Не мога — отвърна той. — Обаждам се от дома си и е посред нощ.
    — И тук не е обедно време — отвърна лаконично дежурният.
    Алън въздъхна.
    — Сигурен съм, че не е. Но съм сигурен, че жена ви и децата ви не спят на горния етаж. Направи следното, приятелю: обади се в полицейското управление на Мейн в Оксфорд, ще ти дам номера и искай да ти потвърдят името ми. Ще ти дадат и номера на служебната ми карта. Ще ти се обадя пак след десет минути и ще си разменим паролите.
    — Казвай тогава — рече дежурният, но не звучеше особено доволен. Алън предположи, че го е откъснал от телевизора или от любимото му порно списание.
    — За какво се отнася? — попита дежурният след като записа номера.
    — Следствие за убийство — отвърна Алън. — Положението е напечено. Не ти се обаждам за свое удоволствие, приятел. — Алън затвори слушалката.
    Седеше зад бюрото, правеше си зайчета и чакаше голямата стрелка на часовника да направи десет кръга. Струваше му се, че се движи едва-едва. Бе направила пет обиколки, когато вратата се отвори и влезе Ани. Беше облякла розовия си пеньоар и на Алън му се стори някак призрачна. Почувства как отново потреперва, сякаш бе надникнал в бъдещето и бе видял нещо неприятно, дори отвратително.
    „Как ли бих се чувствал, ако преследваше мен?“ внезапно се замисли той. „Мен и Ани и Тоби и Тод? Как бих се чувствал, ако знаех кой е той, а никой не искаше да ми повярва?“
    — Алън? Какво правиш тук толкова късно?
    Той се усмихна, стана и я целуна.
    — Чакам да отмине ефекта от наркотиците.
    — Не, сериозно — заради историята с Бомънтови?
    — Да. Опитвам се да открия един доктор, който може да знае нещо. Но се включва само телефонният му секретар, така че се обадих в полицейското там да не би да е заминал на почивка. В момента дежурният вероятно проверява дали намеренията ми се честни. — Той погледна загрижено Ани. — Ти как си, скъпа? Тая вечер имаш ли главоболие?
    — Не, но те чух като влезе. — Тя се усмихна. — Когато поискаш, ти си най-тихият човек на земята, Алън, обаче не можеш да направиш нищо за колата си.
    Той я прегърна.
    — Искаш ли чай?
    — Боже, не, но чаша мляко — да, ако искаш да ми донесеш.
    Тя излезе и се върна след минута с млякото.
    — Що за човек е мистър Бомънт? Виждала съм го из града, а и жена му е идвала в магазина, но никога не съм разговаряла с него. — Магазинът се казваше „Шев и кройка“ и беше собственост на Поли Чалмърс. Ани бе работила в него четири години на половин ден.
    — Харесвам го — каза Алън след кратък размисъл. — Но не беше така в началото. Смятах го за студен тип, но го виждах в едно много трудно положение. Просто е малко… сдържан. Предполагам, че е следствие от работата му.
    — Много ми харесаха и двете му книги — каза Ани.
    — Не знаех, че си ги чела — вдигна вежди Алън.
    — Не си ме питал, Алън. А когато се разчу историята за псевдонима, пробвах да прочета и една от другите. — Изражението й издаваше неодобрение.
    — Не струваше, а?
    — Отвратителна беше. Страховита. Не я завърших. Никога не бих повярвала, че един и същи човек е писал двете книги.
    „Гледай ти, миличка! И той не го вярва.“
    — Трябва да си легнеш или ще се събудиш пак с някое главоболие.
    — Мисля, че чудовището си е отишло, поне за известно време — поклати глава Ани и сведе поглед. — Все още ще съм будна, когато се качиш горе… освен ако не се забавиш много.
    Той погали гърдата й през розовия пеньоар и целуна устните й.
    — Идвам колкото мога по-скоро.
    Тя излезе, а Алън забеляза, че бяха минали повече от десет минути. Позвъни в Уайоминг и пак му се обади полузаспалият дежурен.
    — Мислех, че си ме забравил, приятелю.
    — Ни най-малко — отвърна Алън.
    — Имаш ли нещо против да ми кажеш номера си, шерифе?
    — 109 44 205 МЕ.
    — Значи, сигурно си ти. Съжалявам, че трябваше да си играем на рингирингирае през нощта, шериф Пангборн, но предполагам, че разбираш защо.
    — Разбирам. Какво ще ми кажеш за доктор Притчърд?
    — О, той и жена му наистина са на почивка. На къмпинг в Йелоустоун парк до края на месеца.
    „Ето — помисли си Алън — виждаш ли? А ти се стряскаш от разни призраци посред нощ. Няма никакви прерязани гърла. Никакъв надпис на стената. Само двама възрастни, които са отишли на къмпинг.“
    Но установи, че това не го успокоява особено. Трудно щеше да се добере до доктор Притчърд поне през следващите две седмици.
    — Как мога да му предам съобщение, ако ми се наложи?
    — Обаждаш се в службата по настаняване в Йелоустоун. Те ще знаят къде се намира той, или поне би трябвало. Може да отнеме известно време, но вероятно ще го открият. Срещал съм го веднъж-дваж. Симпатичен стар човечец.
    — Това е хубаво. Съжалявам, че ти отнех от времето.
    — Няма нищо, нали затова сме тук. — Алън чу шум от разгръщане на страници и си представи как в другия край на континента този безименен човек взема в ръце порносписанието си.
    — Лека нощ.
    — Лека нощ, шерифе.
    Алън затвори и остана седнал за момент, взирайки се през малкото прозорче в тъмнината.
    „Той е на свобода там някъде. И може да нападне.“
    Алън отново се замисли какво ли би изпитал, ако се отнасяше до собствения му живот, този на Ани и на децата им. Замисли се какво ли би било, ако той съзнаваше опасността, а никой не му вярваше.
    „Отново пренасяш проблемите си от работата вкъщи, скъпи,“ чу той гласът на Ани в съзнанието си.
    И беше вярно. Само преди петнадесет минути той беше абсолютно убеден, че Хю и Хелга Притчърд лежат мъртви в локва от кръв. А това не беше вярно. Спяха си спокойно под звездите в Йелоустоун парк. Толкоз за интуицията — и тя можеше да те подведе.
    „Така ще се почувства и Тад, когато открием истината. Когато установим, че обяснението, колкото и странно да се окаже то, е в пълно съответствие с природните закони.“
    Наистина ли вярваше в това?
    Да, наистина, реши той. Поне в съзнанието си, макар и подсъзнателно да беше на друго мнение.
    Алън изпи докрай млякото си, загаси лампата и се качи горе. Ани беше още будна и прекрасно гола. Тя го обгърна с ръце и с благодарност Алън си позволи да забрави за всичко друго.

7.

    Старк се обади отново два дни по-късно. По това време Тад Бомънт беше в магазина на Дейв.
    Магазинът на Дейв се намираше на около миля и половина от дома на Бомънтови и в него имаше всичко. Пазаруваха оттам, когато не си струваше труда да ходят чак до супермаркета в Бруър.
    Тази петъчна вечер Тад отиде, за да купи шест пепсита, чипс и малко царевични пръчици. Един от полицаите, които охраняваха семейството му, придружи Тад. Беше десети юни, шест и половина вечерта и небето още беше светло. Лятото, тази зелена красавица, отново бе в Мейн.
    Ченгето остана в колата, докато Тад влезе да напазарува. Взе безалкохолното и тъкмо се чудеше от кой вид пръчици да вземе (имаше от обичайните с вкус на миди, или, в зависимост от предпочитанията, с вкус на лук), когато телефонът иззвъня.
    Тад вдигна поглед и си помисли: „Е, добре.“
    Розали вдигна слушалката зад щанда, каза ало, изслуша отговора и му я подаде, както той очакваше. Отново го обхвана това чувство на presque vu.
    — Търсят ви, мистър Бомънт.
    Той се чувстваше съвсем спокоен. Сърцето му замря само за миг и продължи да тупти, с обикновения си ритъм. Изобщо не се потеше.
    А и птиците ги нямаше.
    Не изпита страха и яростта, които бе почувствал преди два дни. Дори не попита Розали дали се обажда жена му, за да му поръча да купи една дузина яйца или бутилка олио. Знаеше добре кой се обажда.
    Стоеше до компютъра Мегабъкс с ярко зеления екран, където се появи съобщението, че миналата седмица няма печеливши при теглене на лотарията и че тази седмица натрупаната сума е четири милиона долара. Тад пое слушалката от Розали и каза:
    — Здравей, Джордж.
    — Здравей, Тад. — Южняшкият акцент бе едва доловим. Явно Старк бе престанал да играе ролята на загубеняк от провинцията. Чак сега Тад осъзна колко умело се бе преструвал Старк на такъв преди с маниера си „Ало, момчета, мое да не съм най-умния, обаче отървах кожата, хи-хи-хи?“
    „Но сега момчетата сме само ти и аз — помисли си Тад. — Все едно сме двама писатели, които си бъбрят по телефона.“
    — Какво искаш?
    — Знаеш какво. Няма нужда да си играем на игрички, нали? Малко е късно за такива работи.
    — Искам да го чуя от тебе — Отново го обхващаше същото чувство, че напуска тялото си и някаква сила го издърпва по телефонната жица и го приближава към Старк.
    Розали отиде до другия край на щанда, където започна да вади цигарени кутии от кашоните и да ги нарежда по рафтовете. Тя се правеше, че не слуша разговора на Тад, по начин, който беше направо смешен. Нямаше човек в Лъдлоу, особено в този район на града, който да не знае, че Тад е под полицейска охрана или наблюдение или нещо подобно, а и Тад знаеше, че слуховете се разпространяват, дори без да ги е чувал. Някои вероятно мислеха, че беше обвинен в продажба на наркотици, други — в изнасилване на малолетни или че бие жена си. Бедната Розали се опитваше да се прави все едно нищо не е станало и Тад изпита глупава благодарност към нея. Струваше му се, че я гледа от обратната страна на мощен телескоп. Тад беше под земята, някъде долу в заешката дупка, но в нея нямаше никакво бяло зайче, а само старата лисица Джордж, който не можеше да бъде там, обаче беше.
    Старият лисугер Джордж. А тук долу в Ендсвейл врабците отново летят.
    Опита се да се пребори с това чувство.
    — Продължавай, Джордж — каза той, изненадан от яростта в гласа си. Чувстваше се замаян, озовал се в мощния водовъртеж на нереалността, обаче гласът му звучеше съвсем истински и така уверен! — Защо не го кажеш? Хайде!
    — Щом настояваш.
    — Настоявам.
    — Време е да започнеш нов роман. Нов роман от Старк.
    — Не мисля така.
    — Не казвай това! — Гласът му прозвуча като изпляскване на камшик, обшит с оловни топчета. — Внимавай в картинката, Тад, направих нещо заради теб, внимавай сега да не направя нещо и на теб.
    — Ти си мъртъв, Джордж. Не ти стига акъла да се признаеш за победен.
    Розали изви глава и Тад успя да мерне едното й широко отворено око, преди тя да се обърне бързо към рафта с цигарите.
    — Внимавай какви ги говориш! — Усещаше се истинска ярост в този глас. Но имаше и още нещо. Страх? Болка? И двете? Или само си въобразяваше?
    — Нещо не е наред ли, Джордж? — присмя му се Тад. — Нима си престанал да мислиш само за хубави неща?
    Настъпи пауза. Тад бе успял да го изненада, да го обърка поне за момент. В това беше сигурен. Но защо? Как го бе постигнал?
    — Слушай какво ще ти кажа, брато — каза Старк накрая. — Давам ти една седмица. Не си мисли, че можеш да ме изиграеш. — Да, явно Джордж беше разстроен. Всичко това можеше да коства много на Тад, но поне за момента той изпита тържествуваща радост. Бе успял. Явно не само той се чувстваше безпомощен и уязвим, докато траеха тези кошмарни разговори. Успял беше да засегне Старк и това беше великолепно.
    — Това поне е вярно. Ние с тебе не можем да се надхитряме. Между нас това не върви.
    — Беше ти хрумнала една идея — каза Старк. — Още преди дори да се сети да те изнудва онова проклето недоносче. Там за сватбата и за бронираната кола.
    — Изхвърлих си бележките. Свърших с тебе.
    — Не, ти изхвърли моите бележки, но това е без значение. Те не ти трябват. Ще излезе хубава книга.
    — Ти не разбираш. Джордж Старк е мъртъв.
    — Не аз, а ти не разбираш — отвърна Старк. Тонът му бе тих, но категоричен. — Имаш една седмица. Ако не си написал поне тридесет страници, няма да отървеш кожата, брато. Само дето няма да започна с тебе, би било много лесно. Прекалено лесно. Ще започна с децата ти и те ще умрат бавно. Ще се погрижа за това. Знам как. Няма да разбират какво става, освен че умират в страхотни мъки. Но ти и аз, и жена ти ще знаем какво става. После идва нейния ред. Но преди да свърша с нея, ще свърша в нея. Нали разбираш какво искам да кажа, брато? И когато приключа с тях, идва твоя ред, Тад, а ти ще умреш така, както никой на тая земя не е умирал.
    Той замлъкна. Тад чуваше тежкото му дишане, като на куче в горещ летен ден.
    — Ти обаче не знаеш за птиците — каза тихо Тад. — Нали?
    — Тад, не разбирам какво говориш. Ако не започнеш скоро, доста хора ще пострадат. Времето тече.
    — Чух те, не се тревожи. Но това, за което се чудя е как си могъл да напишеш онова нещо на стената на Клоусън, а после и у Мириам, без да знаеш какво значи то?
    — Стига си дрънкал глупости, приятел — отвърна Старк, но Тад усети объркване и необясним страх в гласа му. — Нямаше нищо написано на стената.
    — О, не, напротив, имаше. И знаеш ли какво, Джордж? Мисля си, че ти не знаеш за написаното, защото аз го написах. Мисля, че част от мене беше там. Там беше и те наблюдаваше. Май само аз знам за врабчетата, Джордж. Мисля, че аз го написах. Помисли върху това… хубавичко помисли… преди да започнеш да ме притискаш.
    — Слушай — каза Старк с по-спокоен тон. — Чуй ме добре. Първо децата ти, после жената ти… после ти. Започни следващата книга, Тад, това е най-добрият съвет, който мога да ти дам. Най-добрият съвет, който някой някога ти е давал. Започни да пишеш. Аз не съм мъртъв.
    Дълга пауза. А след нея гласът каза тихо, натъртено:
    — И не искам да съм мъртъв. Така че си отивай у дома, наостри си моливите и ако имаш нужда от вдъхновение само си представи как ще изглеждат бебетата, ако им фрасна главите в някое стъкло. Няма никакви шибани птици, просто забравяш за тях и сядаш да пишеш.
    Чу се пукане.
    Майната ти — промълви Тад и бавно затвори слушалката.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
ПАДАНЕТО НА УЕНДИ

1.

    Тад беше сигурен, че по един или друг начин ще се намери изход от положението. Джордж Старк нямаше просто да изчезне. Така Тад стигна до обоснованото заключение, че падането на Уенди по стълбите само два дни след като Старк му се обади в магазина на Дейв, показва недвусмислено как ще се развият събитията занапред.
    А най-важната последица бе, че разбра как да действа. Тези два дни бе прекарал в безжизнена дрямка. С мъка следеше дори и най-обикновеното телевизионно предаване, не можеше да чете, а мисълта за писане бе толкова абсурдна колкото и мисълта да се движи със скорост по-голяма от светлината. През деня се разхождаше от стая в стая, посядаше за малко, после пак ставаше. Непрекъснато се пречкаше в краката на Лиз и й лазеше по нервите. Тя не му се сопваше, но той разбираше, че често си прехапва езика, за да не го среже с някоя по-остра приказка.
    На два пъти се накани да й каже за второто обаждане на Старк, когато стария лисугер Джордж, уверен, че разговорът им не се подслушва, бе казал точно какво възнамерява да направи. Но и на двата пъти се въздържа, съзнавайки, че няма да постигне друго, освен да я разстрои още повече.
    На два пъти се бе озовал в кабинета си с един от онези проклети моливи в ръка, които се бе заклел вече никога да не използва, и с поглед втренчен в купчина неразпечатани тетрадки, на които Старк пишеше романите си.
    Имаше една идея… За сватбата и за бронираната кола.
    Така си беше. Тад дори беше измислил и подходящо заглавие — „Стоманената машина“. И още нещо беше вярно — някъде в себе си искаше да напише тази книга. Сърбеше го така, както те сърби гърба там, където не можеш сам да се почешеш.
    Джордж би те почесал.
    О, да, Джордж би бил щастлив, ако можеше да направи това за тебе. Но ако почнеше да пише, нещо щеше да се случи с Тад, защото сега всичко беше различно, нали? И какво точно щеше да се случи? Той не знаеше, не можеше да знае, но един страшен образ изникваше в съзнанието му. Беше от онази весела, старовремска, расистка приказка за деца „Малкият черен Самбо“. Черният Самбо се покатерваше на едно дърво, където не можеха да го стигнат тигрите и те така се вбесяваха, че започваха да си хапят опашките, да тичат все по-бързо и бързо около дървото и накрая се превръщаха в масло. Самбо събираше маслото в глинен съд и го занасяше на майка си.
    „Алхимикът Джордж — мислеше Тад седнал в кабинета си, почуквайки с молива ръба на бюрото. — Сламата се превръща в злато. Тигрите — в масло. Книгите — в бестселъри. А Тад… в какво?“
    Не знаеше, а и го беше страх да узнае. Но Тад щеше да изчезне, в това беше сигурен. Щеше да има някой, който прилича на Тад Бомънт, но зад лицето му щеше да се крие съвсем друго съзнание, болно и едновременно с това гениално.
    Помисли си, че новият Тад Бомънт нямаше да е толкова непохватен… ала щеше да е много по-опасен.
    А Лиз и бебетата?
    И щеше ли Старк да ги остави на мира, ако Тад поемеше кормилото в свои ръце?
    Не и Старк.
    Естествено, бе мислил и за бягство. Да натовари Лиз и децата на колата и да изчезнат. Но каква полза? Каква полза след като старата лисица Джордж можеше да гледа през очите на стария глупак Тад? Нямаше смисъл дори и да отидеха накрай света. Щом пристигнеха и погледнеха зад гърба си, щяха да видят, че Старк ги следва по петите с бръснач в ръка, заедно с цяла банда главорези.
    Обмисляше и идеята да се обади на Алън Пангборн, но още по-бързо и решително се отказа от нея. Алън им беше казал къде се намира доктор Притчърд и че е решил да не се опитва да се свърже с неврохирурга до завръщането му от къмпинга и това идеше да покаже в какво вярваше и… по-важно в какво не вярваше Алън. Ако му кажеше за второто обаждане, Алън сигурно щеше да си помисли, че Тад си го е измислил. Дори и ако Розали потвърдеше, че някой се е обаждал на Тад в магазина, Алън пак нямаше да повярва. Той и всички други полицаи, които бяха замесени, залагаха много на недоверчивостта.
    Така дните се нижеха бавно. Това бяха спокойни дни. Малко след обяд на втория ден Тад записа в дневника си: „Сякаш се намирам в зона на безветрие, в психологическия смисъл.“ Друго не беше писал в дневника си от цяла седмица и вече се съмняваше, че пак ще пише. А и новият му роман „Златното куче“ също беше доникъде. Това беше излишно дори да се споменава. Много е трудно да измисляш истории, когато си под заплахата, че един лош човек, един изключително лош човек, ще дойде и ще заколи теб и цялото ти семейство.
    Така объркан се бе чувствал един единствен път в живота си — когато престана да пие. Източи ваната пълна с поркане, в която се бе къпал след спонтанния аборт на Лиз и преди да се появи Старк. Тогава, както и сега, изпитваше чувството, че е изправен пред някакъв проблем, но той бе така недостижим, както водата, която ти се привижда в далечината на шосето в някой горещ следобед. Колкото повече се стремеше да стигне до проблема, да го хване с двете си ръце, да го разкъса, унищожи, толкова по-бързо той се стопяваше. Накрая Тад оставаше без дъх, а миражът с водата на хоризонта — все така измамен.
    През нощите спеше зле и сънуваше как Джордж Старк го развежда из собствената му изоставена къща, където предметите експлодираха, щом Тад се докоснеше до тях и където, в стаята в дъното, се намираха труповете на Фредерик Клоусън и на Лиз. Щом се озовеше в тази стая, политаха птиците. Прииждаха от дървета, телефонни жици и електрически стълбове — хиляди, милиони, бяха толкова много, че затъмняваха слънцето.
    До падането на Уенди по стълбите, той самият се чувстваше като плънка от кайма, която очаква някой способен на убийство да дойде, да напъха кърпа в яката си, да вземе вилицата и да започне да го яде.

2.

    Близнаците пълзяха от известно време, а от един месец се опитваха да се изправят на крака, използвайки най-близкия до тях предмет, стабилен или не, например крака на стол, ниската масичка, дори и някой картонен кашон, докато той не се прегънеше под тежестта на бебето, което се озоваваше на земята. Бебетата са в състояние да правят страхотни бели на всяка възраст, но когато станат на осем месеца и вече е минало времето на пълзенето, а все още не са проходили, настъпва Златният век на белите.
    Лиз бе оставила бебетата да играят на огрения от слънцето килим около пет следобед. След десет минути уверено пълзене и не толкова уверено изправяне на крака, придружено от радостни възгласи към Тад и Лиз, Уилям успя да се изправи до ниската масичка. Огледа се наоколо и направи няколко величествени жеста с дясната си ръка. Тези жестове напомниха на Тад за един кинопреглед с Дучето, който държеше реч пред своите избиратели. Тогава Уилям докопа чашата с чай на майка си, изля върху себе си утайката и тупна на земята. За щастие, чаят беше студен, но Уилям продължи да държи чашата в ръка и я захапа така здраво, че разкървави долната си устна. Започна да плаче. Уенди веднага се присъедини към него.
    Лиз го вдигна, разгледа го внимателно и се качи горе, за да го успокои и оправи.
    — Дръж принцесата под око — каза тя, преди да се качи.
    — Ще я държа — отвърна Тад, но вече знаеше, а и това скоро щеше да се потвърди, че такива обещания трудно се спазват в Златния век на белите. Уилям бе успял да грабне чашата на Лиз току под носа й и Тад видя, че Уенди ще падне от третото стъпало със секунда закъснение, за да може да го предотврати.
    Тъкмо разглеждаше едно политическо списание. Не четеше, а просто го прелистваше, като от време на време спираше поглед върху някоя снимка. Когато го разгледа, отиде до кошчето до камината, в което държаха вестници и списания, за да го остави и да си вземе друго. Уенди лазеше по пода, забравила за сълзите си още преди да са изсъхнали по закръглените й бузки. През цялото време правеше „бръм-бръм-бръм“, един звук, който непрестанно придружаваше лазенето на близнаците и който караше Тад да се замисли дали те свързват всяко движение с колите и камионите, които виждат по телевизията. Той приклекна, постави списанието на купа, прегледа останалите и най-накрая си избра брой на „Харпърс“ от преди един месец. Помисли си, че се държи като човек, който чака пред зъболекарски кабинет да му извадят зъба.
    Обърна се и видя Уенди на стълбите. Беше изпълзяла до третото стъпало и сега неуверено се изправяше, като се държеше за едно от железата между земята и перилата. Тя забеляза, че той я гледа, усмихна му се и направи красноречив жест. И този жест я накара да загуби равновесие.
    — Господи — промълви Тад. Колената му изпукаха като се изправи и в този миг тя направи стъпка напред и се пусна. — Уенди, недей!
    Той скочи и почти успя да я хване, но понеже беше много непохватен, се спъна в крака на фотьойла. Той се преобърна и Тад се стовари на земята. Уенди политна назад, надавайки изненадан писък. Тялото й се извъртя във въздуха. Изправен на колене, Тад посегна към нея, но разстоянието между тях беше повече от две стъпки. Дясното й краче се удари в първото стъпало, а главата й удари с тъп звук покрития с килим под.
    Тя изпищя. В съзнанието му се стрелна мисълта, колко ужасяващ е писъкът от болка на едно бебе. Грабна я в ръцете си.
    — Тад? — извика Лиз отгоре с изплашен глас и той чу тупкането на обутите й в пантофи крака, когато тя се затича по коридора.
    Уенди се опитваше да заплаче. С първият писък от болка бе издишала всичкия въздух и сега настъпи безкрайният, парализиращ момент, в който тя трябваше да отключи дробовете си и да поеме въздух за следващия писък. От него щяха да им заглъхнат тъпанчетата, когато той прозвучеше.
    Ако изобщо прозвучеше.
    Тад я държеше, впил тревожен поглед в разкривеното й, налято с кръв лице. То бе станало червеникавокафяво на цвят, а от удара се бе образувала голяма червена запетайка на челото й. „Господи, ами ако припадне? Ами ако не успее да си поеме въздух и да заплаче, ако се задуши?“
    — Плачи, за бога — извика той. Господи, лицето й посиня! Очите й като че ли ще изхвръкнат! — Плачи!
    — Тад! — Лиз вече се беше сериозно уплашила, но му се стори, че тя е много далече. В тези няколко безкрайни секунди, които деляха първия писък на Уенди от втория, от възможността отново да си поеме въздух, за първи път през последните осем дни Тад забрави напълно за Джордж Старк.
    Уенди си пое рязко въздух и започна да хлипа. Тад потрепери от облекчение, притисна Уенди към рамото си и започна нежно да разтрива гръбчето й, опитвайки се да я успокои.
    Лиз слезе с тропот по стълбите, държейки Уилям, който се опитваше да се отскубне, като торба със зърно под мишница.
    — Какво стана? Тад, тя добре ли е?
    — Да. Падна от третото стъпало. Сега е добре. Щом като се разплака. В началото изглеждаше като че ли… не може да диша. — Той се разсмя колебливо и смени Уенди с Уилям, който също плачеше от съчувствие към сестра си.
    — А ти не я ли гледаше? — укори го Лиз. Тя несъзнателно се клатеше напред-назад и люлееше Уенди, опитвайки се да я утеши.
    — Да… не. Отидох да си взема списание. Тя се озова на стълбите без да разбера как. Точно както Уил с чашата. Те просто страшно… се изплъзват. Нищо й няма на главата, а, как мислиш? Удари се в килима, но ударът беше силен.
    Лиз огледа червената следа на челото й и я целуна нежно. Плачът й вече бе започнал да утихва.
    — Мисля, че е окей. Ден-два ще има цицина и с това ще се размине. Слава богу, че има килим. Не исках да те обвинявам, Тад. Знам, че са страшно бързи. Просто съм… май скоро ще съм неразположена, но сега се чувствам изнервена през цялото време.
    Хлипането на Уенди спря. Сега само подсмърчаше. Уилям също замлъкна. Той протегна пълна ръчичка и дръпна фланелката на сестра си. Тя се обърна. Той започна да гука. На Тад тяхното бъбрене винаги му изглеждаше някак свръхестествено. Приличаше му на някакъв чужд език, но беше невъзможно дори да различиш кой е, защото говорът сякаш бе ускорен на бързи обороти. Уенди се усмихна на брат си, въпреки че от очите й все още течаха сълзи и бузите й бяха мокри от тях. Тя му отвърна нещо, гукайки. Сякаш проведоха някакъв разговор в своя интимен свят — света на близнаците.
    Уенди протегна ръка и погали рамото на Уилям. Те се спогледаха и продължиха да гукат.
    Добре ли си, сладичкото ми?
    Да, ударих се, миличък Уилям, но не лошо.
    Искаш ли да не ходим на вечеря у Стадли, сърце мое?
    Ще отидем, но е много мило от твоя страна, че ме питаш.
    Сигурна ли си, скъпа моя Уенди?
    Да, миличък Уилям, няма нищо счупено, само дето май съм се наакала в пелените.
    О, сладурчето ми, ама че досадно!
    Тад се усмихна и погледна крачето на Уенди.
    — Ще се появи синина. Всъщност май вече се е появила.
    — Ще мине — усмихна му се Лиз. — А и няма да е последната.
    Тад се наведе и целуна Уенди по носа, мислейки колко бързо и бурно се разразяваха тези бури — само преди три минути той се бе изплашил, че тя ще умре от липсата на кислород — и колко бързо отминаваха.
    — Да — съгласи се той. — Бог да я пази, това няма да е последната.

3.

    Когато близнаците се събудиха от късния си следобеден сън в седем часа същата вечер, синината на бедрото на Уенди беше почти черна. По форма приличаше на гъба и беше ясно очертана.
    — Тад — извика го Лиз от другата маса за смяна на пелени. — Ела да видиш нещо.
    Тад свали пеленките на Уенди, които не бяха мокри, а само навлажнени и ги пусна в кошчето за пране с надпис „нейни“. Взе голата си дъщеря в ръце и я занесе до масата, където лежеше сина му, за да види какво имаше да му покаже Лиз. Погледна Уилям и очите му се разшириха.
    — Как мислиш? Не е ли странно? — попита Лиз.
    Тад гледа Уилям дълго и накрая каза:
    — Да-а-а, доста странно.
    Като придържаше Уилям с ръка на масата, Лиз хвърли остър поглед към Тад.
    — Ти добре ли се чувстваш?
    — Да — отвърна Тад и сам се изненада колко беше спокоен. Сякаш някаква силна бяла светлина бе изгаснала, не като сигнална ракета пред очите му, а някъде в съзнанието му. Внезапно разбра значението на птиците, поне донякъде, а и каква щеше да бъде следващата стъпка. Разбра това, докато гледаше синината на крачето на сина си, еднаква по размер, цвят и разположение с тази на Уенди. След като Уилям бе грабнал чашата на Лиз и изсипал съдържанието й върху себе си, той бе тупнал здраво на дупето си. Но доколкото Тад бе видял, изобщо не бе наранил крачето си. А ето че сега се бе появила същата синка на дясното му краче, която по форма приличаше на гъба.
    — Сигурен ли си, че нищо ти няма? — настоя Лиз.
    — Те си делят дори и синините — каза той, без да отмества поглед от крака на Уилям.
    — Тад?
    — Добре съм. — Той докосна бузата й с устни. — Хайде да облечем Психо и Соматичен, какво ще кажеш?
    Лиз избухна в смях.
    — Тад, ти си хахо!
    — Да, абсолютен хахо — усмихна се той със своята странна, далечна усмивка. Занесе Уенди обратно на плота и започна да я повива.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
АВТОМАТИЧНО ПИСАНЕ

1.

    Тад изчака докато Лиз си легне преди да отиде в кабинета си. Поспря за миг пред вратата на спалнята, вслушвайки се в равномерното й дишане, за да е сигурен, че спи. Не знаеше дали това, което възнамеряваше да направи, ще бъде от полза, но ако успееше, можеше да се окаже опасно. Изключително опасно.
    Кабинетът му, в миналото плевник, бе просторно помещение, разделено на две: място за четене с библиотека, диван и удобен фотьойл, и работен кът. Най-важната вещ в тази част на стаята беше едно старомодно, канцеларско бюро, изключително грозно на вид. То бе белязана и очукана от времето, но изключително удобна мебел. Тад го купи, още когато беше на двадесет и шест години. Лиз казваше понякога, че Тад не иска да се раздели с бюрото, защото тайно вярва, че в него се крие музата му. И двамата се усмихваха на тези думи, сякаш това наистина бе шега.
    Над този динозавър висеше полилей с три крушки в стъклени глобуси. Когато Тад ги запали, на отрупаното бюро се очертаха три кръга ослепителна светлина. Сякаш Тад се канеше да играе някакъв странен вид билярд, ала какви точно бяха правилата за игра върху тази неравна повърхност беше трудно да се каже. Но вечерта след падането на Уенди, решимостта изписана на лицето на Тад би уверила страничния наблюдател, че залогът ще е голям, независимо от правилата.
    Тад би се съгласил напълно с това. Все пак му трябваше едно цяло денонощие, за да събере кураж.
    Погледна за миг пишещата машина, чиято форма се губеше под калъфа. Само лостът за нов ред от неръждаема стомана стърчеше от лявата страна като палеца на стопаджия. Тад седна пред машината, потрепвайки неспокойно с пръсти по бюрото. След малко отвори чекмеджето от лявата страна на машината.
    Чекмеджето беше много широко и дълбоко. От него извади дневника си и изтегли чекмеджето докрай. В дъното се намираше глинената чаша, в която държеше моливите Берол Блек Бюти, а те самите се бяха разпилели. Сложи чашата на обичайното й място на бюрото и пъхна моливите в нея.
    Затвори чекмеджето и се загледа в моливите. Беше ги напъхал вътре, след като преживя първия си транс, когато написа „ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ“ върху ръкописа на „Златното куче“. Тогава смяташе, че вече никога няма да пише с моливите, но само преди два дни той бе държал в ръката си един от тях, а ето че сега те пак бяха там, където стояха през последните дванадесетина години, докато Старк бе живял с него, В НЕГО. В продължение на дълги периоди Старк си кротуваше, сякаш не съществуваше изобщо. Но когато му хрумнеше някоя идея, старата лисица Джордж изскачаше изневиделица, както човечето на пружина от своята кутия. „Опа! Ето ме и мен, Тад! Давай, брато! Потегляме!“
    И в следващите три месеца, точно в десет всяка сутрин, събота и неделя включително, Старк се появяваше. Грабваше един молив и започваше да пише откачените си глупости. С парите от тях Тад плащаше сметките, които не можеше да плати от хонорарите на своите книги. А когато свършеше книгата, Джордж отново изчезваше, като лудият старец, след като изтъкаваше злато от слама за Рапунцел.
    Тад взе един от моливите, погледна следите от зъби по дървената му повърхност и го постави обратно на мястото му. Чу се тихо „туп“.
    — Моята тъмна половина — промълви Тад.
    Ала принадлежеше ли Джордж Старк на Тад? Бил ли е изобщо някога негов? Освен в състояние на транс, Тад не бе използвал тези моливи, откакто написа „Край“ на последната страница на последния роман от Старк „Пътуване до Вавилон“.
    Нямаше за какво да ги използва в крайна сметка. Те бяха на Джордж Старк, а Старк беше мъртъв… поне така трябваше да бъде. Сигурно след известно време дори щеше да ги изхвърли.
    Но като че ли сега можеше да ги употреби за нещо.
    Посегна към чашата, но бързо отдръпна ръката си, сякаш бе докоснал пещ, в която гореше жесток огън.
    Не още.
    Извади химикалката от джоба на ризата си, отвори дневника си и след известно колебание започна да пише:
    Ако Уилям заплаче и Уенди започва да плаче. Но аз открих, че връзката между тях е много по-дълбока и по-силна. Вчера Уенди падна по стълбите и й излезе синина, като голяма, тъмносиня гъба. А когато бебетата се събудиха от сън и Уилям имаше синина. Със същата форма и на същото място.
    По-нататък Тад продължи в характерния за дневника си стил, задавайки си сам въпроси, на които отговаряше. Докато пишеше осъзна, че този начин да открива истината за собствените си мисли, сам по себе си говореше за някаква двойственост. А може би беше просто още едно проявление на раздвоеното му съзнание и дух, нещо характерно за него и изключително загадъчно.
    Въпрос: Ако снимам синините на крачетата на децата си и ги сравня, дали ще се окажат напълно еднакви?
    Отговор: Да, така мисля. Това е като отпечатъците от пръсти и като гласовите характеристики.
    Тад се облегна за момент, почуквайки с химикалката дневника си, размишлявайки върху написаното. После отново се наведе напред и започна да пише по-бързо.
    Въпрос: Съзнава ли Уилям, че има синина? Отговор: Не, не мисля, че го съзнава.
    Въпрос: Знам ли какво представляват врабчетата, какво е значението им?
    Отговор: Не.
    Въпрос: Но знам, че има врабчета. Това поне го знам, нали? Каквото и да си мисли Алън Пангборн или някой друг, аз знам, че има врабчета и знам, че те отново летят, нали?
    Отговор: Да.
    Сега химикалката направо препускаше през страницата. Не бе писал така бързо и то без да се замисля от месеци.
    Въпрос: Знае ли Старк, че има врабчета?
    Отговор: Не. Каза, че не знае и аз му вярвам.
    Въпрос: Сигурен ли съм, че му вярвам?
    Спря за малко, а после написа:
    Старк знае, че има нещо. Но и Уилям знае, че има нещо. Ако има синина на крачето му, сигурно го боли. Но синината си дължи на падането на Уенди по стълбите. Уилям знае само, че има наранено място.
    Въпрос: А Старк знае ли, че и той има такова място, където е уязвим?
    Отговор: Да, мисля, че знае.
    Въпрос: Птиците мои ли са?
    Отговор: Да.
    Въпрос: Това значи ли, че когато е написал ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ на стената в апартамента на Клоусън и у Мириам, той не е знаел какво прави и не си спомня изобщо, че го е написал?
    Отговор: Да.
    Въпрос: А кой написа за врабчетата? Кой го написа с кръв?
    Отговор: Този, който знае. Този, на когото принадлежат врабчетата.
    Въпрос: А кой знае? Чии са врабчетата?
    Отговор: Аз знам. Мои са.
    Въпрос: Аз бях ли там? Бях ли там, когато той ги уби?
    Той спря да пише за малко и после продължи.
    Да. Не. И двете. Не изпаднах в транс, когато Старк убиваше Хомър Гамаш и Клоусън, поне не си спомням. Май това, да научавам… да ВИЖДАМ… тази способност се развива у мен.
    Въпрос: Той вижда ли те?
    Отговор: Не знам, но…
    — Би трябвало — промълви Тад и написа.
    Трябва да може. Трябва да ме вижда. Ако той наистина е написал романите, значи ме познава добре от доста време. И тази му способност също се развива. Подслушвателното устройство изобщо не изненада старата лисица Джордж, нали? Разбира се, че не. Защото той знаеше, че ще инсталират такова нещо. Не може да не научиш нещо за тези работи, след като цели десет години пишеш криминални романи. Заради това и той не беше изненадан. Но има и друга причина, нали? Когато искаше да говори с мене насаме, той знаеше много добре къде може да ме открие, нали?
    Да. Старк се обади у дома, когато искаше да ги подслушват и се обади в магазина на Дейв, когато не искаше. А защо искаше да ги подслушват в първия случай? Защото искаше да каже на полицията, че той не е Джордж Старк и че вече е разбрал това, приключил е с убийствата, и няма да преследва Тад и семейството му. А имаше и още една причина. Старк искаше Тад да види анализите на гласовите им данни, които знаеше, че полицията ще направи. Знаеше и че полицията няма да повярва на резултатите от тях, колкото и безспорни да бяха те… но че Тад ще повярва.
    Въпрос: Откъде е знаел къде ще се намирам аз?
    Ама че хубав въпрос? Нареждаше се до другите от тоя род: как е възможно двама души да имат еднакви отпечатъци от пръсти и еднакви гласови характеристики? и как може две бебета да имат абсолютно еднакви синини при положение, че само едно от бебетата си е ударило крачето?
    Той знаеше, че такива загадъчни случаи са вече добре документирани и приети за действителни, когато се отнасяха до близнаци. Преди около година в едно списание бе излязла статия по тези въпроси. Тад я бе прочел много внимателно, защото и неговите деца се очертаваха да бъдат близнаци. Описваше се случая с два еднояйчни близнака разделени от цял континент. Когато единият си счупил левия крак, другият изпитал страхотни болки в левия си крак, без дори да знае, че нещо се е случило с брат му. А също и случая с двете момиченца, които си бяха измислили собствен език, който не можел да разбере никой друг на земята. Тези близначки никога не научили английски, въпреки че и двете имали много висок коефициент на интелигентност. Притрябвал им английския. Те двете се разбирали прекрасно и нищо повече не им трябвало. В статията се споменаваше и за двама близнаци, които били разделени при раждането си и се срещнали отново като възрастни. Открили, че и двамата са се оженили в един и същи ден на една и съща година, съпругите им си приличали много и носели едно и също име. На всичкото отгоре и двете семейства нарекли първородните си синове с името Робърт. Синовете им пък се родили в един и същи месец.
    Едно към едно.
    Клъц и хлъц.
    — И така, и онака, близнаците мислят еднакво — промълви Тад и огради последния въпрос, който бе написал:
    Въпрос: Откъде е знаел къде ще се намирам аз?
    Отговор: Защото врабчетата отново летят. И защото сме близнаци.
    Тад обърна нова страница и остави химикалката. С трепереща ръка извади един молив от чашата. Сърцето му биеше лудо, студ обхващаше тялото му, а моливът сякаш пареше ръката му с неприятна топлина.
    Време е за работа.
    Тад Бомънт се наведе над празния лист и написа с големи главни букви: ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ.

2.

    Какво точно възнамеряваше да прави с този молив?
    Знаеше какво. Щеше да се опита да отговори на последния въпрос, който дори не бе записал защото бе очевиден: Можеше ли съзнателно да предизвика състоянието на транс? Можеше ли да накара врабчетата да полетят?
    Можеше да провери това чрез една форма на психически контакт, за която бе чел, но която никога не бе виждал: автоматичното писане. Ако искаш да се свържеш с духа на някой мъртвец (или на жив човек) чрез този метод, хващаш в ръка химикалка или молив, докосвайки върха й до белия лист и просто чакаш духът да я задвижи. Тад бе чел, че на автоматичното писане, което се практикува на маса за спиритически сеанси, се гледа като на някакъв майтап, като на игра дори, и че това може да се окаже изключително опасно, тъй като участващите в сеанса може да бъдат обладани от зли духове.
    Навремето, Тад бе прочел това, без да се запита дали вярва в него. То му бе толкова чуждо, колкото и прекланянето пред езически божества или практиката да се лекува главоболие чрез трепанация. Сега му се струваше, че в този метод има някаква убийствена логика. А сега трябваше да извика врабците.
    Започна да мисли за тях. Опита се да си представи всички тези птици, хиляди птици, накацали по покриви и телефонни жици под мекото пролетно небе, в очакване на телепатичния сигнал, за да отлетят.
    Образът се появи, но беше някак плосък и нереален, една мислена представа лишена от живот. Често, когато се опитваше да пише се получаваше същия сух, стерилен резултат. Беше дори по-лошо. Началото винаги му се струваше някак неприлично, като да целуваш по устата мъртвец.
    Но беше разбрал, че ако не се откаже, ако продължи да реди думите върху листа, се ражда нещо друго, едновременно прекрасно и ужасяващо. Отделните думи изчезваха. Героите, безжизнени и сковани, започваха да се разкършват, сякаш през нощта ги прибираше в някакъв долап и на сутринта трябваше да се раздвижат преди да затанцуват сложния си танц. Нещо се раждаше в мозъка му. Усещаше как се променят електрическите вълни, как дисциплинираната им, монотонна пулсация се превръща в плавните делта вълни на съня и мечтанието.
    Тад седеше прегърбен над дневника си с молив в ръка и се опитваше да предизвика това състояние. Минутите течаха, нищо не се случваше и той започна да се чувства глупаво.
    В главата му се въртеше една реплика от мултипликационното филмче „Роки и Бълуикъл“: „Мини-дини-чили-вини, духовете ще проговорят!“ Какво щеше да каже на Лиз, ако тя се появеше и го попиташе какво прави с молив в ръка пред белия лист, малко преди полунощ? Че се опитва да нарисува зайче върху кибритена кутия и да спечели стипендия за прочутата Художествена академия в Ню Хейвън? По дяволите, та той дори нямаше от тези кибрити.
    Пресегна се да сложи молива на мястото му, но се спря. Беше се извърнал малко на ляво, така че погледът му попадна в прозореца.
    Една птица стоеше на перваза и го гледаше със светещи, черни очи.
    Беше врабче.
    Докато той гледаше, кацна още едно.
    И още едно.
    — Господи — промълви едва чуто с треперещ глас. През живота си не бе изпитвал такъв ужас… Внезапно усети същата сила, както когато говореше със Старк по телефона, само че сега беше много по-могъща.
    Още едно врабче кацна, разбутвайки останалите. Зад тях видя цяла редица птици накацали на покрива на гаража, където държаха колата на Лиз и градинските инструменти. Бяха накацали и по стария ветропоказател, който се въртеше под тежестта им.
    — О, господи — повтори Тад, а гласът му сякаш идваше от хиляди километри и беше изпълнен с учудване и ужас. — О, мили боже, та те са истински — врабчетата са истински!
    И в най-смелите си представи не бе допускал това… но сега нямаше време да размишлява върху него. Съзнанието му бе заето с друго, за да може да размишлява. Внезапно кабинетът изчезна и на негово място Тад видя квартала Риджуей на Бергенфийлд, където беше отраснал. Той бе така пуст и притихнал, както къщата в кошмара му със Старк. Тад надничаше в този тих квартал, в един мъртъв свят.
    Но не беше съвсем мъртъв, защото на покрива на всяка къща имаше цвърчащи врабчета. Телевизионните антени бяха отрупани с врабчета, както и всички дървета. По жиците нямаше празно място. Те бяха накацали по всички коли и върху синята пощенска кутия на ъгъла на Дюк Стрийт и Марлборо Лейн, и на стойката за велосипеди пред магазина на Дюк Стрийт, където ходеше да купува мляко и хляб като малък.
    Светът беше пълен с врабчета, които чакаха командата да отлетят.
    Тад Бомънт отметна глава назад, пяна се появи в ъгълчетата на устата му, тялото му се сви в неконтролируеми спазми. По первазите на всички прозорци на кабинета му имаше врабчета, които го гледаха — странна публика от птици. От гърлото му излезе продължителен, клокочещ звук. Очите му се обърнаха нагоре и лъсна бялото им.
    Моливът докосна листа и започна да пише. На най-горния ред написа:
    СЕСТРИЧКЕ
    Пропусна два реда и изписа знака, който Старк използваше за да отбелязва нов параграф.
    < Тя започна да отстъпва. Започна да отстъпва почти в секундата, когато вратата се открехна, но вече беше късно. Една ръка изникна от тъмнината, провря се като куршум през пролуката от два инча между вратата и касата и сграбчи нейната ръка.
    Врабчетата полетяха. Изведнъж отлетяха всички и тези от едновремешния Бергенфийлд в съзнанието му и тези — истинските, пред дома му в Лъдлоу. Те отлетяха в две различни небеса: в бялото, пролетно небе на хиляда деветстотин и шестдесета и в тъмното, лятно небе на хиляда деветстотин осемдесет и осма.
    Те отлетяха и се изгубиха сред оглушителния плясък на размахани крила.
    Тад се изпъна на стола… Ръката му сякаш бе прикована към молива, който я движеше. Моливът пишеше сам.
    „Успях — помисли си той замаян, изтривайки пяна и слюнка от устата и брадата си с лявата ръка. — Успях, а ми се иска да не се бях захващал. Какво, за бога, е това?“
    Той се втренчи в думите, които моливът нижеше по листа, а сърцето му биеше толкова силно, че го усещаше чак в гърлото си. Думите — водопад от сини знаци, бяха с неговия почерк, но тъй или иначе всички романи от Старк бе написал със собствения си почерк. „След като имаме еднакви отпечатъци от пръсти, абсолютно еднакви гласови характеристики и предпочитаме една и съща марка цигари, би било много странно, ако не пишехме с един и същи почерк,“ помисли си Тад.
    Почеркът както винаги беше неговият, обаче откъде идваха думите? Със сигурност, не и от собствената му глава. Там сега имаше единствено ужас и умопомрачително объркване. Изобщо не чувстваше ръката си, сякаш тя свършваше около шест сантиметра над китката. Не чувстваше и най-малък натиск, но виждаше как стиска до побеляване молива между палеца, показалеца и средния пръст. Сякаш някой му бе инжектирал солидна доза Новокаин.
    Стигна до края на първия лист. Безчувствената му ръка откъсна листа, безчувствената му длан приглади следващия лист и моливът започна да пише отново.
    < Мириам Каули отвори уста, за да извика. Бях стоял зад вратата търпеливо повече от четири часа без да пия кафе, без да пуша. Пушеше ми си, но ще запаля след като приключа с тази работа, не и преди това. Миризмата на цигари можеше да ме издаде. Казах си да не забравя да затворя очите й след като й прережа гърлото.
    Тад осъзна с още по-голям ужас, че чете описанието на убийството на Мириам Каули… което сега не беше просто объркан миш-маш от несвързани думи, а жестокия, хладнокръвен разказ на човек, който бе много добър разказвач, достатъчно добър, след като милиони хора купуваха книгите му.
    „Дебютът на Джордж Старк в документалната литература,“ помисли си Тад с отвращение.
    Той бе успял да постигне точно това, което искаше — да установи контакт, някак си да проникне в съзнанието на Старк, точно както Старк бе успял да проникне в неговото. Но кой можеше да предположи, че по този начин ще отключи тези чудовищни, незнайни сили? Кой можеше да предположи? Врабците и фактът, че те бяха реалност бе ужасяващ, ала това тук беше още по-ужасно. Не беше ли си помислил, че тетрадката и моливът пареха, като ги докоснеше. И нищо чудно, та мозъкът на Старк бе адска пещ.
    А сега, господи! Излиза от собствената му ръка! Исусе Христе!
    < — Мислиш си, че можеш да ме цапардосаш с това нещо по главата, нали сестричке? — попитах я. — Нека да ти кажа нещо — това не е хубава мисъл. А нали знаеш какво се случва с хората, които не мислят за хубави неща?
    < Сега по бузите й се стичаха сълзи.
    Какво ти става, Джордж? Нима си престанал да мислиш само за хубави неща?
    Ясно защо бе успял да шокира проклетото копеле за момент, когато му каза тези думи. Ако наистина се е случило така, то и Джордж е казал същите думи на Мириам преди да я убие.
    Аз съм бил свързан с него по време на убийството. Така е. Затова и му казах това при разговора ни в магазина.
    Ето Старк се опитва да накара Мириам да се обади на Тад, като сам набира номера, тъй като от уплаха тя блокира, въпреки че имаше седмици, когато й се налагаше да звъни на Тад всеки ден. Съчувствието на Старк към нейния парализиращ страх се стори на Тад едновременно ужасно и убедително. А сега Старк използваше бръснача, за да…
    Но Тад не искаше да прочете това, нямаше да го прочете. Вдигна изтръпналата си ръка, която тежеше като олово. Щом отдели молива от листа, отново започна да чувства ръката си. Мускулите му се бяха схванали, а от вътрешната страна на средния пръст усещаше тъпа болка. От стискането на молива се бе образувала тъмночервена вдлъбнатина.
    Той погледна изписаната страница с ужас и нямо учудване. Последното нещо, което искаше, бе да докосне отново листа с молива и така да затвори отвратителната верига между своето съзнание и това на Старк… Но нали не се бе захванал с това само за да прочете разказа за убийството на Мир Каули?
    Ами, ако се завърнат птиците?
    Няма, те вече бяха изпълнили своето предназначение. Веригата не беше прекъсната и все още работеше. Тад не знаеше защо беше толкова сигурен в това, но знаеше, че врабците няма да се появят отново.
    Къде си, Джордж? Защо не чувствам присъствието ти? И ти ли така не го чувстваш? Или има нещо друго? Къде си, мама му стара?
    Задържа мисълта в съзнанието си, опитвайки се да си я представи като ярко червен, неонов надпис. След това стисна молива и започна да го приближава към листа.
    Щом върхът докосна листа, ръката му се вдигна сама и отгърна нова страница. Дланта му пак изглади страницата. После моливът отново се върна към листа и написа:
    < Няма значение — каза Машин на Джак Рейнджри. — Нали навсякъде е едно и също. — Машин не каза нищо за момент. — Освен може би у дома. Ще разбера това, когато стигна там.
    Навсякъде е едно и също. Той позна първо това изречение, а после и целия пасаж. Беше от първата глава на първия роман на Старк „Пътят на Машин“.
    Този път моливът бе спрял сам. Тад го вдигна, погледна написаните думи и почувства ледени иглички. Освен може би у дома. Ще разбера това, когато стигна там.
    В „Пътят на Машин“ за Алексис родният дом беше Флатбъш Авеню, където той бе прекарал детството си, метейки кръчмата на покойния си баща алкохолик. А къде щеше да е родния дом в тази история?
    „Къде е у дома?“ помисли си Тад и бавно приближи молива до листа.
    Моливът изписа бързо няколко „m“ знака, спря и отново продължи.
    < У дома е там, където е началото.
    написа моливът под птиците.
    Игра на думи. Какво значеха те? Наистина ли още съществуваше връзката със Старк или Тад се самозаблуждаваше? Истина бяха и птиците и трескавото писане, това поне съзнаваше, но сега бе отслабнало усещането за горещина и непреодолимия подтик да пише. Ръката му още бе изтръпнала, но това можеше и да се дължи на силата, с която стискаше молива, а съдейки по следата останала на пръста му, стискаше го наистина силно. Не бе ли чел пак в същата статия за автоматичното писане, че хората често се заблуждават при спиритическите сеанси и в повечето случаи ги ръководи не някой дух, а собствените им подсъзнателни мисли и желания?
    У дома е там където е началото. Ако това беше мисъл на Старк и ако тя изобщо имаше някакъв смисъл, началото бе тук, в тази къща, нали? Защото Джордж бе роден тук.
    Внезапно в паметта му изникна един пасаж от статията в „Пийпъл“:
    „Заредих лист хартия в пишещата машина… и веднага го извадих. Всичките си книги съм печатал, но Джордж Старк явно не си падаше по пишещите машини. Вероятно защото не е имало пишещи машини в онези каменни хотели, където той излежаваше присъдите си.“
    Хитро. Колко хитро, но всъщност имаше много малко общо с реалните факти, нали? Не му беше за първи път да разправя истории, които бяха далеч от истината, а и едва ли щеше да му е за последен път, ако, разбира се, преживееше всичко това. Не бяха лъжи, не беше дори и разкрасяване на истината. Това беше почти подсъзнателното умение да превръща в художествена измислица и собствения си живот. Тад не познаваше писател, който да не го прави. Не го правеше само, за да се покаже в по-добра светлина в дадена ситуация, защото разказваше и случки, които разкриваха и лошите му черти или го караха да изглежда глупаво смешен. В кой филм един журналист казваше: „Ако можеш да избираш между истината и легендата, отпечатай легендата.“ Май беше в „Мъжът, който застреля Либерти Валънс“. Такъв подход за журналистиката беше неморален и грозен, но беше страхотен за литературата. Преливането на измислицата в истинския живот беше неизбежно професионално изкривяване при писателите. Както китаристите получават мазоли на пръстите от свиренето на китара, а пушачите — кашлица след години пушене.
    Фактите около раждането на Старк се отличаваха значително от казаното в „Пийпъл“. Нямаше никакво тайнствено решение да пише романите на ръка, въпреки че с времето това се бе превърнало в ритуал. А що се отнася до ритуалите, писателите бяха толкова суеверни, колкото и професионалните спортисти. Бейзболните играчи носеха едни и същи чорапи или се прекръстваха преди да заемат позиция за удар. Писателите, постигнали успех, превръщаха едно и също действие в ритуал в стремежа си да избегнат загубите, които в литературата се изразяваха в невъзможност да се твори.
    Навикът на Джордж Старк да пише романите си на ръка започна с това, че Тад забрави да донесе ленти за пишещата машина във вилата в Касъл Рок. Не бе имал лента, но идеята му бе прекалено хубава и обещаваща, за да чака и затова той бе преровил чекмеджетата на бюрото в малкия си кабинет, докато откри една тетрадка и няколко молива и…
    По онова време отивахме на вилата край езерото доста по-късно през лятото, защото трябваше да водя триседмичния летен курс. Как се наричаше? Творчески методи. Много тъпо нещо. Помня, че беше края на юни. Да, спомням си, че Лиз се оплакваше, че сме останали без кафе…
    У дома е там, където е началото.
    В разговора с Майк Доналдсън, журналиста от „Пийпъл“ Тад бе разказал измислената история за раждането на Старк и бе прехвърлил мястото на действието тук, в Лъдлоу, без дори да се замисли, вероятно защото именно в Лъдлоу, той бе написал повечето от романите си и беше съвсем естествено да определи тази къща като сцена за действието. А щом обмисляш сцена на действието, все едно пишеш роман. Ала Джордж Старк не бе направил тук своя дебют и не тук бе погледнал за първи път през очите на Тад, въпреки че именно в този дом Тад бе написал по-голямата част от романите си и тези на Джордж и именно тук двамата бяха изживели странния си, двойствен живот.
    У дома е там, където е началото.
    В този случай, у дома беше Касъл Рок. Точно там се намираше и гробището Хоумланд. Според Тад, макар не и според Алън, именно в гробището Хоумланд убиецът Джордж Старк се бе появил в образ от плът и кръв преди около две седмици.
    Сети се за друг въпрос, който бе много важен, следваше съвсем естествено, и който изникна в съзнанието му така спонтанно, че го произнесе на глас, както срамежливият почитател би произнесъл името на любимия си писател на среща с него. „Защо искаш да се върнеш към писането?“
    Тад приближи ръката си до листа, докато моливът го докосна. Ръката му отново се вкочани, сякаш я бе потопил в бистър и леден поток.
    Ръката му отново отгърна на нова страница и приглади листа. Но този път не започна да пише веднага. Тад дори успя да си помисли, че връзката му със Старк сигурно е прекъснала, когато моливът подскочи, сякаш бе живо същество… и при това много лошо ранено. Подскочи, изписа наклонена запетайка, подскочи отново, начерта тире, а след него написа:
    < Джордж Старк Джордж Старк Няма никакви птици Джордж Старк
    преди да спре като износена машина.
    < Да, можеш да пишеш името си, можеш да отричаш и съществуването на врабчетата. Много хубаво. Но защо искаш да пишеш пак? Защо е толкова важно за теб? Толкова важно, че убиваш хора?
    < Ако не пиша, ще умра.
    написа моливът.
    — Какво искаш да кажеш? — промълви Тад, но усети как му се замайва главата от внезапно обхваналата го надежда. Нима можеше да е толкова лесно? Сигурно можеше, още повече, че се отнасяше за писател, който изобщо никога не бе съществувал. За бога, та имаше достатъчно действителни писатели, които не можеха да живеят, без да пишат или поне така смятаха… а и в случаи подобни на Ърнест Хемингуей се бе получило именно така, нали?
    Моливът потрепери, после нарисува дълга, криволичеща линия под последното изречение. Приличаше на графиката от гласовите данни.
    — Хайде — прошепна Тад. — Какво по дяволите искаш да кажеш?
    < РазпаДАМ СЕ.
    Буквите се изписваха с мъка. Моливът потрепваше и се движеше между пръстите му, които бяха восъчно бели. „Ако натисна още малко, ще се счупи.“ Помисли си Тад.
    изгубвам изгубвам целостта си
    < няма никакви птици НЯМА НИКАКВИ ШИБАНИ ПТИЦИ
    мръсно копеле махай се от главата ми!
    Изведнъж ръката му отскочи. С майсторството на фокусник, който премята карта между пръстите си, моливът се плъзна във вцепенената му ръка. Сега Тад го държеше с острието напред, като нож.
    Замахна с него, СТАРК замахна с него и внезапно го заби в кожата между палеца и показалеца на лявата ръка на Тад. Графитът, малко изтъпен от писането на Старк, премина през кожата. Моливът се прекърши. Вдлъбнатината образувана от молива се напълни с кръв и внезапно силата, която го бе обладала го напусна. Кървава болка прониза ръката му, от която стърчеше моливът.
    Тад отхвърли глава назад и стисна зъби, за да спре викът стаен в гърлото му.

3.

    До кабинета му имаше малка баня и когато Тад беше в състояние да ходи, отиде там. Огледа страхотно туптящата си ръка под яркото, флуоресцентно осветление. Приличаше на рана от куршум — идеално кръгла дупка, изцапана с черно по края. Черното приличаше на обгоряло, а не на графит. Обърна ръката си наопаки и видя малка червена дупчица, като от убождане с карфица върху дланта. Върхът на молива.
    „Е, дотолкова се приближихме до края,“ помисли си Тад.
    Задържа ръката си под студената вода, докато престана да я чувства, после извади шише с йод от шкафчето. Не можеше да държи шишето в лявата си ръка, затова го притисна към гърдите си и махна запушалката. Поля с йод раната на ръката си, стискайки зъби от болка. Течността побеля и се разпени.
    Прибра шишето обратно и огледа етикетите на останалите лекарства едно по едно. Преди две години след падане при ски-бягане, бе страдал от ужасни болки в гърба и добрият доктор Хюм му бе предписал Перкодан. Тад пи само няколко хапчета, тъй като установи, че му объркваха съня и му пречеха на писането.
    Най-сетне намери пластмасовото шише зад един флакон с пяна за бръснене. Отвори капачката на шишенцето със зъби и изсипа едно хапче на ръба на мивката. Помисли дали да вземе още едно, но се отказа. Бяха доста силни.
    „А може и да им е изтекъл срока. Може тази весела нощ да завърши с припадък и бърза помощ, а?“
    Реши да рискува. Нямаше избор, болката беше страхотна, неописуема. Що се отнася до бързата помощ… може би трябваше да отиде да прегледат раната. „Може би трябва, но да съм проклет, ако отида. През последните дни толкова хора ме гледаха все едно съм луд, че ще ми стигне до края на живота ми.“
    Пъхна още четири хапчета в джоба на панталона си и прибра шишенцето в шкафа. След това залепи лейкопласт върху раната. „Като гледаш тоя лейкопласт не можеш да разбереш колко много боли. Той ми заложи капан. Заложи капан в съзнанието си и аз попаднах право в него.“
    Това ли се случи всъщност? Тад не беше сигурен, но едно знаеше със сигурност — не искаше да се повтори преживяното.

4.

    Когато се овладя, Тад прибра дневника си в чекмеджето на бюрото, изгаси светлината и слезе на втория етаж. Спря на площадката и се заслуша. Бебетата спяха, Лиз също.
    Хапчето явно не беше старо и бе започнало да действа. Болката вече отслабваше. Ако свиеше ръката си, без да иска, туптенето се превръщаше в непоносима болка, но ако беше внимателен, болката се понасяше.
    Но на сутринта, приятел, ще има да те боли… и какво ще кажеш на Лиз?
    Не знаеше какво точно. Вероятно истината… или поне част от нея. Напоследък тя го хващаше, когато се опитваше да я излъже.
    Болката отслабваше, но шокът от всички преживелици не отминаваше и сигурно щеше да му трябва доста време, за да заспи. Слезе на първия етаж и надникна зад прозрачните пердета на широкия прозорец в хола. В полицейската кола видя да проблясват две запалени цигари.
    Стоят си там съвсем невъзмутими. Явно изобщо не са забелязали птиците, така че може би не е имало НИКАКВИ птици, освен във въображението ми. В крайна сметка на тия им плащат, за да забелязват.
    Това заслужаваше да се провери, но кабинетът се намираше от другата страна на къщата. Нито прозорците му, нито пък гаража се виждаха от алеята. Така че ченгетата не биха могли да видят птиците. Не и докато бяха накацали.
    Ами като отлетяха? Нима мислиш, че не са ги чули? Тад, та ти видя поне стотина, а може да са били двеста-триста.
    Тад излезе. Едва бе отворил вратата на кухнята, когато и двамата полицаи изскочиха от колата. Двама едри мъже, които се движеха с тишината и бързината на оцелоти.
    — Отново ли се обади, мистър Бомънт? — попита този, който седеше на мястото на шофьора. Казваше се Стивънс.
    Тад не знаеше името на другия. Той беше млад и русокос, с кръгло лице, което излъчваше добродушие.
    — Видях ги и ги чух — рече той и посочи небето. Луната, преминала първата четвърт, светеше над къщата. — Прелетяха през луната. Врабци бяха. Доста голямо ято. Обикновено не летят през нощта.
    — Откъде мислиш са дошли? — попита Тад.
    — Виж кво. В школата не съм посещавал часовете по птичо следене — засмя се той.
    Другият полицай не се усмихна.
    — Неспокоен ли сте тая вечер, мистър Бомънт? — попита той.
    — Да, напоследък се чувствам непрекъснато неспокоен — погледна го открито Тад.
    — Можем ли да направим нещо за вас сега, мистър Бомънт?
    — Не, май не. Просто ми беше интересно това, което чух. Лека нощ, момчета.
    — Лека — отвърна кръглоликия полицай.
    Стивънс кимна леко. Под фуражката блестяха безизразните му очи. „Този си мисли, че съм виновен. За какво? Не знае. Сигурно не го и интересува. Но има вид на човек, който смята, че всеки носи някаква вина. Кой знае, може да е прав“, помисли си Тад.
    Затвори вратата на кухнята зад себе си и я заключи. Отиде в хола и погледна пак през прозореца. Кръглоликият полицай бе седнал обратно в колата, ала Стивънс още седеше изправен до нея и за миг на Тад му се стори, че Стивънс го гледа право в очите. Това, разбира се, не беше възможно. Ако полицаят изобщо можеше да види нещо, то това беше само някаква тъмна фигура зад пердето. И все пак усещането оставаше.
    Тад дръпна плътните завеси и отиде до барчето. Отвори го и измъкна бутилка уиски. Това му бе любимото питие. Дълго време гледа бутилката и накрая я прибра. Страшно му се пиеше, но това щеше да е най-неподходящият момент да започне да пие отново.
    Отиде в кухнята и си сипа чаша прясно мляко, като внимаваше да не си свива лявата ръка. Раната пареше и беше страшно чувствителна.
    „В началото не ми се съпротивляваше — помисли си Тад, отпивайки от млякото. — Но много скоро се наточи, толкова скоро, че чак страх да те хване. Май спеше. Може би сънуваше Мириам, но ми се струва малко вероятно. Това, до което се добрах, бе прекалено свързано, за да е сън. Това беше паметта му. Подсъзнателният архив на Джордж Старк, където всичко е записано и подредено. Ако проникне в моето подсъзнание, а може и да го е направил вече, сигурно ще открие същото.“ Тад отпи от млякото и се загледа във вратата на килера.
    Дали мога да проникна в мислите му, когато е БУДЕН… в съзнателните му мисли?
    Отговорът сигурно беше да, но Тад си помисли, че това пак ще го направи много уязвим. И следващият път нямаше да се отърве само с молив забит в ръката. Следващият път можеше да е нож за отваряне на писма в гърлото.
    Не би го направил. Той има нужда от мен.
    Да, но той е откачен. А откачените не винаги действат в своя полза.
    Тад погледна пак вратата на килера и си помисли, че може да мине оттам и да излезе навън, от другата страна на къщата.
    Мога ли и аз да го накарам да направи нещо? Както той ме накара?
    На този въпрос не можеше да отговори. Засега не можеше. А някой неуспешен опит можеше да го убие.
    Тад изпи докрай млякото, изплакна чашата и я остави да се суши. След това влезе в килера. Тук между лавиците с консерви и пакетите с храна се намираше скрита врата, която извеждаше на широката поляна в задния им двор. Той отключи вратата и отвори и двете й крила. Масата и скарата на двора приличаха на мълчаливи часовои. Тръгна по асфалтовата алея, която опасваше къщата и след малко се озова на главната алея.
    Тук-таме, като отражение върху черно стъкло, се появяваха светли петна върху асфалта от променливата светлина на луната.
    „Птичи цвъчки, да си го кажем направо,“ помисли си Тад.
    Той продължи бавно по алеята и спря точно под прозорците на кабинета си. Един камион изникна от хоризонта и профуча край къщата по шосе номер 15, хвърляйки за миг ярка светлина върху поляната и алеята. В този миг Тад видя две мъртви врабчета на пътеката, малки пернати купчинки, с вирнати нагоре крачета. Камионът отмина. На лунната светлина телата на мъртвите птички отново се превърнаха неясни сенки.
    „Наистина ги е имало — помисли си Тад. — Врабчетата са истински.“ Той отново изпита сляп ужас и погнуса, сякаш се бе докоснал до нещо, което го караше да се чувства омърсен. Опита се да свие ръцете си в юмруци и лявата му ръка бе пронизана от крещяща болка. Вече минаваше действието на лекарството.
    Били са тук. Наистина са били. Как е възможно това?
    Не знаеше.
    Извиках ли ги или ги създадох от нищото?
    И това не знаеше. Но беше сигурен в едно, че врабчетата, които дойдоха тази вечер, истинските врабчета, които долетяха преди транса му, бяха само малка част от всички. Една съвсем микроскопична част.
    „Никога вече — помисли си той. — Моля ви, никога вече.“
    Но подозираше, че неговите желания нямат значение. И това беше най-ужасното. Той бе отприщил някакви кошмарни свръхестествени сили в себе си, над които нямаше власт. Дори мисълта за някаква власт беше смешна.
    А и вярваше, че преди да приключи всичко, те щяха да дойдат отново.
    Тад потрепери и се върна обратно в къщата. Промъкна се в килера на собствения си дом като крадец, заключи вратата и се отправи към спалнята с туптящата си ръка. Преди да си легне, изпи още един Перкодан с вода от кухнята.
    Лиз не се събуди, когато той легна до нея. След известно време той намери убежище в тричасов, неспокоен сън, в който кошмарите кръжаха около него, но все му се изплъзваха.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
СТАРК ПАЗАРУВА

1.

    Пробуждането не беше като пробуждане. Имаше чувството, че никога не е бил буден, нито че някога е спял, поне не в този смисъл, който нормалните хора влагат в тези понятия. Сякаш никога не се събуждаше, а само преминаваше от един сън в друг. Така животът му, поне тази част от него, която помнеше, приличаше на огромна зала с огледала или на безброй китайски кутийки, които влизат една в друга.
    Този сън обаче беше кошмар.
    Събуди се със съзнанието, че изобщо не е спал. Тад Бомънт бе успял някак да го хване за малко, да го подчини на собствената си воля. Дали каза нещо, дали разкри тайни, докато Тад го държеше в ръцете си? Така му се струваше, ала беше съвсем сигурен, че Бомънт няма да може да разтълкува казаното, нито пък да различи същественото от несъщественото.
    Събуди се с болка.
    Бе наел двустаен апартамент в Ист Вилидж, близо до Бе Авеню. Отвори очи и видя, че седи до разнебитената кухненска маса с отворена тетрадка пред себе си. Струйка кръв се стичаше по избледнялата мушама върху масата и в това нямаше нищо странно, тъй като от дясната му ръка стърчеше химикалка „Бик“.
    Сега си припомни съня.
    Така бе успял да прогони Бомънт от съзнанието си. Това се оказа единственият начин да прекъсне връзката, която оня пъзльо бе успял някак да създаде между тях двамата. Пъзльо ли? Да. Но Тад беше и хитрец и не биваше да забравя това. В никакъв случай не трябваше да го забравя.
    Старк смътно си спомняше как в съня Тад беше с него, в леглото му и двамата си говореха, шептяха в тъмното. В началото това му се стори приятно и странно успокояващо, като да си говориш с брат си след като си легнете и лампите са изгасени.
    Но те не просто разговаряха, нали?
    Всъщност, споделяха тайните си… или по-скоро Тад задаваше въпроси, а Старк му отговаряше. Беше приятно да отговаря, носеше успокоение. Но и тревога. Първо, тревогата възникна по повод на птиците. Защо Тад го питаше непрекъснато за птиците? Нямаше никакви птици. На времето, много… много отдавна… но не и сега. Това беше някаква игричка, жалък опит да го изплаши. Но малко по малко, чувството за тревога се свърза с изключително изострения му инстинкт за самосъхранение. То нарастваше и ставаше все по-ясно с усилието му да се събуди. Чувстваше се така, сякаш някой го натискаше под водата, сякаш се давеше…
    В това полубудно състояние, той отиде в кухнята, отвори тетрадката и взе химикалката в ръка. Тад не бе подушил нищо, а и защо трябваше да подуши? Нали и той пишеше на петстотин мили оттук? Чувстваше някак странно химикалката в ръката си, но и тя трябваше да свърши работа, нямаше как.
    Видя, че е написал „РАЗПАДАМ СЕ“. В този миг бе съвсем близко до магическото огледало, което делеше съня от будното състояние и той се опита да наложи собствените си мисли, собствената си воля на това, което щеше да се появи на белия лист, но беше трудно, о, боже, страшно трудно.
    Беше си купил химикалката и пет тетрадки от една книжарница още с пристигането си в Ню Йорк, преди дори да наеме скапания апартамент. В книжарницата имаше от моливите Блек Берол и му се искаше да си купи от тях, но се въздържа. Независимо чие съзнание бе карало моливите да се движат по листа, именно ръката на Бомънт ги бе държала и той трябваше да разбере дали може да прекъсне тази връзка с него. Затова си купи химикалка. Ако можеше да пише, да пише сам, всичко щеше да е наред и нямаше да има нужда повече от оня хленчещ нещастник в Мейн. Но химикалката се оказа безполезна. Колкото и да се опитваше, колкото и да се напрягаше, единственото, което успя да напише бе собственото си име. Пишеше го отново и отново: Джордж Старк, Джордж Старк, Джордж Старк, докато накрая на страницата се появиха само неразбираеми драсканици като на дете в предучилищна възраст.
    Предния ден бе отишъл в Централната библиотека на Ню Йорк и бе наел за един час една електрическа пишеща машина IBM. Този час му се стори цял век. Седеше в малка кабинка, заградена от три страни, с треперещи пръсти върху клавишите. Напечата само името си, този път с главни букви: ДЖОРДЖ СТАРК, ДЖОРДЖ СТАРК, ДЖОРДЖ СТАРК.
    „Стига! — извика той на себе си. — Напечатай нещо друго, каквото и да е, само престани с това!“
    Направи огромно усилие. Наведен над клавишите, облян в пот, той напечата: Бързата кафява лисица прескочи мързеливото куче.
    Едва когато погледна листа, видя че всъщност е написал: Джорджият Джордж Старк старкува над старковото старк.
    Обхвана го бяс, идеше му да грабне пишещата машина и да се развилнее из читалнята, да я размахва като варварин своя боздуган, разбивайки глави и гърбове. Щом не може да твори, нека да руши!
    Вместо това, успя да се овладее с огромно усилие. Тръгна си от библиотеката, изхвърляйки в едно кошче за боклук, смачканите в силната му ръка безполезни листа. Сега с химикалката в ръка, той си спомни за умопомрачителния гняв, който бе изпитал като разбра, че без Бомънт не може да напише нищо, освен собственото си име.
    И за страха.
    И за паниката.
    Но Бомънт все още беше в ръцете му, нали? Бомънт може би си мислеше, че беше обратното и тук го чакаше… една страшно неприятна изненада.
    „изгубвам,“ написа той. Господи, не биваше да казва повече на Бомънт. Това, което бе вече написал, бе повече от достатъчно. Направи огромно усилие да подчини на себе си предателската си ръка. Да се събуди.
    „целостта си“ написа ръката му, сякаш за да подсили предишната мисъл и изведнъж Старк видя как забива химикалката в Бомънт. Помисли си: „И аз мога да го правя. Не мислех, че и ти можеш, Тад, защото ти си просто един мухльо в крайна сметка. Но опре ли ножа до кокала… аз се оправям, копеле такова. Време е вече да го разбереш.“
    Въпреки че това сякаш бе сън в съня и че той бе обхванат от ужасното, шеметно усещане на безконтролност, част от непоклатимото му, свръхсамочувствие се възвърна и той успя да пробие щита на съня. Успя да изплува на повърхността, преди Бомънт да го удави и в този миг на триумф овладя химикалката… и най-сетне успя да напише нещо с нея.
    За момент, но само за момент, изпита чувството, че две ръце държат два различни инструмента за писане. И това чувство бе така ясно и реално, че не можеше да не е истинско.
    „няма никакви птици,“ написа той. Това бе първото истинско изречение, което бе написал като живо същество. Беше му много трудно да го напише — само същество със свръхестествена решимост можеше да направи това усилие. Но щом веднъж написа думите, усети че силата му се е върнала. Стискането на другата, чужда ръка отслабна, но Старк сам я сграбчи без колебание и милост.
    „Нека и ти се подавиш малко — помисли си. — Да видим как ще ти се хареса на тебе.“
    В изблик, по-бърз и облекчаващ и от най-силния оргазъм, Старк написа: НЯМА НИКАКВИ ШИБАНИ ПТИЦИ! Мръсно копеле, махай се от ГЛАВАТА МИ!
    След това, без дори да се замисли, мисленето би могло да събуди фатално колебание, той замахна с химикалката. Тя изписа къса дъга и се заби в дясната му ръка… а на сто мили на север той почувства как Тад Бомънт забива един молив Берол Бюти в лявата си ръка.
    Тогава се събуди. И двамата се събудиха — този път наистина.

2.

    Болката беше пареща, силна, но и освобождаваща. Старк изкрещя, притискайки потната си глава към ръката, за да не се чуе вика му. Това беше вик на болка, но и вик на радост, на тържество.
    Чувстваше как Тад се опитва да сподави собствения си вик в кабинета си в Мейн. Връзката, която Бомънт беше създал между тях, не се прекъсна веднага. Тя приличаше на набързо завързан възел, който внезапно се скъсва при последния напън. Старк почувства, почти видя, как сондата, с която коварното копеле бе пробило мозъка му, сега се въртеше, плъзгаше, изчезваше.
    Старк посегна, но не с ръце, а със съзнанието си, за да хване изчезващия край на мозъчната сонда на Тад. В съзнанието на Старк, сондата приличаше на червей, на тлъста, бяла ларва, натъпкана с отпадъци и гнилоч.
    Помисли си дали да накара Тад да сграбчи още един молив от чашата и също да го забие в себе си — този път в окото си. Или можеше да го накара да забие молива в ухото си, докато разкъса тъпанчето си и стигне до пихтиестия мозък. Почти чуваше писъка на Тад. Този писък той нямаше да може да сподави.
    И тогава се спря. Не искаше Бомънт да умре.
    Поне не още.
    Поне докато Бомънт не го научеше как да живее сам.
    Старк бавно отпусна ръката си, свита в юмрук и усети как и ръката в съзнанието му, тази, която държеше Бомънт и която бе точно толкова светкавична и безмилостна, също започва да се отпуска. Почувства как Бомънт, охранената бяла ларва, се гърчи и плъзга, стенейки.
    — Засега — прошепна той и се залови за по-неотложна работа. С лявата ръка хвана химикалката, която стърчеше от дясната му ръка. Измъкна я бавно и я хвърли в кошчето за боклук.

3.

    До мивката от алпака имаше бутилка уиски, която Старк взе и отиде в банята. Вървейки, размахваше дясната си ръка и по изтъркания, мръсен балатум се появиха големи колкото монета капки кръв. Дупката се намираше малко вдясно от третото кокалче на ръката му. Имаше идеално кръгла форма. Вътрешното кървене и оцапания с черно мастило ръб на дупката напомняха огнестрелна рана. Опита се да свие ръката си. Размърда пръстите си, но болката, която изпита бе ужасна и той се отказа от подобни опити.
    Дръпна въженцето, с което се включваше шестдесет ватовата крушка над огледалото. С дясната ръка притисна бутилката с уиски към гърдите си, а с лявата отви капачката. Протегна ранената си ръка над мивката. Дали Бомънт правеше същото в Мейн? Едва ли. Та той не би могъл сам да почиства раните си. Несъмнено Тад вече беше на път за болницата.
    Старк поля раната с уиски. Свирепа болка се стрелна от ръката до рамото му. Видя как уискито бълбука в раната му, видя кръвта сред кехлибарената течност и отново зарови лицето си в напоения с пот ръкав на ризата си.
    Помисли си, че болката никога не ще отмине, но тя най-сетне започна да отслабва.
    Опита се да постави бутилката на полицата под огледалото. Но ръката му трепереше, затова той я постави на ламаринения под с петна от ръжда под душа. След минутка щеше да си пийне от нея.
    Вдигна ръката си срещу осветлението и огледа дупката. През нея се виждаше крушката, макар и не съвсем ясно, сякаш гледаше през някакъв червен филтър, натъпкан с мръсотия. Химикалката не бе пробила кожата докрай. Но може би Бомънт бе пробил своята.
    Можеше поне да се надява на това.
    Задържа ръката си под студената вода, разпервайки пръсти, за да може дупката да се разтвори докрай и стисна зъби срещу болката. В началото беше непоносима и той едвам сподави стенанието зад стиснати устни, но постепенно ръката му стана безчувствена, а болката — търпима. Остави водата да тече цели три минути. Спря крана и отново вдигна ръката си срещу светлината.
    Светлината на крушката още се виждаше през дупката, но беше по-бледа, по-далечна. Раната се затваряше. Тялото му сякаш имаше невероятни възстановителни сили и това беше безкрайно интересно, като се има предвид, че всъщност се разлагаше. Губеше целостта си, както сам написа. Този израз беше много точен.
    Разгледа внимателно лицето си повече от тридесет секунди в разкривеното, на петна огледало. Разтърси рамене, за да дойде на себе си. Да гледа лицето си, което едновременно бе познато и чуждо, винаги го караше да изпада в някакво състояние подобно на хипноза. Струваше му се, че ако продължи да се вглежда дълго в него, ще изпадне в транс.
    Отвори вратата на аптечката, така изгубвайки от погледа си отблъскващо красивото си лице. В аптечката имаше скромна колекция от странни предмети: две ножчета за бръснене, едното използвано, шишенца с фон дьо тен, пудра, пухчета с цвят на слонова кост на местата, които не бяха изцапани с пудра, аспирин. Но никакъв лейкопласт. Бинтовете и лейкопластът бяха като ченгетата — никога не се намираха там, където наистина се нуждаеха от тях. Но това беше без значение. Ще полее с още малко уиски раната си за дезинфекция, като първо, естествено, дезинфектира вътрешностите си с него и после ще я бинтова с носна кърпа. Не мислеше, че ще се инфектира. Той сякаш имаше имунитет срещу всякакви инфекции. Това също му се струваше забавно.
    Със зъби свали капачката на шишето с аспирин, изплю я в мивката и изсипа половин дузина хапчета в устата си. Преглътна ги с уискито. Изпита отпускащата, приятна топлина от алкохола. След това изля още малко от него върху раната си.
    Отиде в спалнята и отвори най-горното чекмедже на бюрото, което беше виждало и доста по-добри дни, както и леглото. Това бяха единствените мебели в стаята.
    Само най-горното чекмедже беше пълно. Освен изрезки от „Дейли Нюз“ в него имаше три чифта долно бельо и два чифта чорапи, все още не разопаковани, чифт дънки и носна кърпа, също неизползвана. Той разкъса целофана със зъби и уви кърпата около ръката си. Тя веднага стана кехлибарена на цвят от уискито, после се появи и петно кръв. Старк се вгледа в него да види дали ще нарасне, но то си остана същото. Добре. Много добре.
    Дали Тад бе успял да разбере и други неща за Старк? Например, че Джордж Старк понастоящем е намерил убежище в един скапан апартамент, в евтин блок в Ист Вилидж, където хлебарките бяха достатъчно големи, за да ти отнесат филията от масата? Сигурно не, но нямаше смисъл да поема рискове. Бе дал на Тад една седмица, за да вземе решение и макар сега да беше повече от сигурен, че Тад изобщо не възнамерява да започне да пише, щеше да му отпусне обещаното време.
    В крайна сметка, той държеше на думата си.
    Бомънт сигурно имаше нужда от малко вдъхновение. Помисли си, че една горелка, която да „завари“ крачето на някое от децата му, сигурно щеше да го вдъхнови. Но това ще го остави за по-късно. А засега само ще чака, а докато чакаше, можеше да започне да се придвижва малко по малко на север. Да заеме позиция на бойното поле, така да се каже. В крайна сметка имаше кола, черното Торонадо, която беше прибрана на сигурно, но едва ли трябваше да остане в гараж завинаги. Щеше да напусне Ню Йорк на следващата сутрин. Но преди да тръгне, трябваше да купи нещо. А в момента му се налагаше да използва козметиката в банята.

4.

    Извади малките шишенца с фон дьо тен, пудрата и пухчетата. Отпи голяма глътка от бутилката преди да започне. Ръцете му не трепереха вече, но дясната неприятно туптеше. Но това не го разстрои особено. Щом неговата туптеше, какво ли изпитваше Бомънт?
    Той погледна лицето си в огледалото. Докосна меката кожа под лявото си око с левия пръст, после го прокара по бузата си до ъгълчето на устата си.
    — Разпадам се — промълви той. Божичко, това беше самата истина.
    Старк видя за първи път лицето си в неподвижната и мръсна повърхност на една кална локва, осветена от кръглата улична лампа пред гробището Хоумланд. Тогава остана доволен от това, което видя. Лицето му беше точно като в сънищата, които бе сънувал, докато бе заключен в затвора на въображението на Тад. Според общоприетия критерий, това беше лице на хубав мъж, но с прекалено груби черти, за да задържи нечие внимание. Ако челото не беше толкова високо, а очите — толкова раздалечени, то жените щяха да се обръщат, за да го видят повторно. Едно съвършено незабележимо лице (ако такова нещо изобщо съществува) може да бъде забелязано именно защото нито една черта не се набива на очи. Именно тази необикновена обикновеност може да привлече погледа. Лицето, което Старк бе видял в локвата за първи път с истински очи, беше почти такова. Помисли си, че това лице е съвършено и че никой няма да може да го опише след като го е видял. Сини очи… много хубав тен, рядко за русокос човек… и толкоз! Свидетелят не би могъл да каже повече за лицето му. Свидетелят щеше да спомене, че е широкоплещест — отличителният му белег, но света беше пълен със широкоплещести мъже.
    Сега всичко беше различно.